Скачать fb2
Червеният заек

Червеният заек


Том КлансиЧервеният заек

    Всичко в тази книга е плод на въображението на автора. Имената, героите, местата и събитията също са измислени или са използвани фиктивно. Всяка прилика с реални лица, живи или мъртви, с бизнес организации или ведомства е съвпадение.
    Героите често са най-обикновени хора.
Хенри Дейвид Торо
    Най-великото нещо в човешкия живот
    е изкуството да спечелиш душата
    на доброто или на злото.
Питагор
    Без да признаваш небесните тайнства,
    не може да си духовен водач.
Конфуций

Пролог
ГРАДИНАТА В ЗАДНИЯ ДВОР

    Най-трудното от всичко според Джак щеше да е шофирането. Вече беше купил ягуар — не биваше да забравя, че тук го произнасяха джагуа, — но и двата пъти, когато тръгна към него в автокъщата, се насочи към лявата, вместо към дясната предна врата. Търговецът не му се присмя, но Райън забеляза, че сподави усмивката си. Добре поне, че не сбърка да се качи на седалката до шофьорското място, та наистина да се покаже като задник. Постоянно трябваше да си напомня, че „дясното“ платно на пътя отговаря на лявото. Колите от насрещното движение правеха десен, а не ляв завой. Лявата лента беше най-бавната на шосетата — магистралите, поправи се сам. Контактите по стените бяха поставени накриво. Къщата нямаше централно отопление въпреки царската сума, която беше платил за нея. Нямаше и климатик, макар че тук едва ли беше необходим. Климатът не бе от най-горещите. Местните хора умираха от жега, когато термометърът достигнеше седемдесет и пет градуса по Фаренхайт1. Джак се чудеше как ли би им се отразил климатът в окръг Колумбия. Явно песничката за „Бесните кучета и англичаните“ беше част от миналото.
    Можеше да е и по-зле. Все пак имаше пропуск за магазина на военновъздушната база Грийнам Комънс, недалеч оттук, и можеше да се снабдява с продукти от доставките за армията, за които отговаряше търговската служба на ВВС, известна повече като Военснаб. Така че щяха да имат истински хотдог и храни, каквито купуваше в „Джайънт“ у дома в Мериленд.
    Във всичко останало имаше разнобой. Британската телевизия беше различна, не че очакваше да разполага с време да виси пред светещия екран, но малката Сали се нуждаеше от своята порция анимационни филмчета. Освен това дори да четеше нещо важно, бърборенето в някое безсмислено шоу по свой начин му служеше като успокоителен фон. Новините не бяха лоши, а и вестниците си ги биваше. Определено бяха по-добри от тези, които четеше у дома, но щеше да му липсва последната страница. Райън се надяваше „Интърнешънъл Хералд“ да има такава страница. Можеше да го купува от будката до спирката на метрото. Все някак трябваше да следи бейзболните състезания.
    Носачите — преносвачите, напомни си той — влизаха и излизаха под напътствията на Кети. Къщата не беше лоша, макар и по-малка от тяхната в Перегрийн Клиф. Там сега живееше под наем полковник от флота, който обучаваше добросъвестните момчета и момичета във Военноморската академия. Семейната спалня гледаше към градина с площ от около четвърт акър. Посредникът за недвижими имоти им я описа много възторжено. И предишните собственици прекарвали в нея голяма част от времето. Леха до леха червени и бели рози, вероятно в чест на династиите Ланкастър и Йорк, а тук-там храсти в розово, сякаш да покажат, че са се сродили, за да създадат Тюдорите, макар че тази династия си беше отишла с Елизабет Първа, давайки път на новото кралско семейство, което Райън имаше достатъчно основания да харесва.
    А и времето не беше никак лошо. От три дни бяха в страната и въобще не беше валяло. Слънцето изгряваше рано и залязваше късно, а през зимата, както разправяха, никога не се случвало да се покаже и веднага след това да се скрие. Някои от новите му приятели в Държавния департамент го бяха предупредили, че може дългите нощи да не понасят на малките деца. Със своите четири години и половина Сали все още спадаше към тях. Петмесечният Джак едва ли забелязваше подобни неща, а и за щастие спеше добре — тъкмо това правеше в момента под грижите на детегледачката Маргарет ван дер Беек, червенокосо момиче, дъщеря на методистки пастор от Южна Африка. Препоръчаха им я горещо… а полицейската проверка показа, че беше с чисто минало. Кети малко се смущаваше от идеята за детегледачка. Мисълта, че някой друг ще се грижи за децата, я човъркаше като нокът върху тебеширено блокче, но тук това беше обичай, който се почиташе и който беше дал добри резултати при Уинстън Спенсър Чърчил. Мис Маргарет беше наета чрез службата на сър Базил, нейната фирма естествено имаше официално разрешително от правителството на Нейно величество. Което не беше никаква гаранция, напомни си Джак. Той получи подробни инструкции в седмиците, преди да пристигне. „Опозицията“ — британско понятие, което използваха и в Ленгли, беше прониквала нееднократно в британската разузнавателна общност. ЦРУ се надяваше, че това още не се бе случвало в Ленгли, но Джак не беше сигурен. КГБ беше дяволски добър, а хората по света бяха еднакво алчни. Руснаците плащаха малко, но имаше и такива, които бяха готови да продадат душата и свободата си за дребни монети. Още повече, че никой от тях не носеше табелка с надпис A3 СЪМ ПРЕДАТЕЛ.
    Най-уморителни бяха инструктажите по сигурността. Бащата на Джак беше ченгето в семейството, самият Райън така и не успя да възприеме неговия начин на мислене. Да събираш безспорни данни сред водопада от помия, който заливаше системата на разузнаването, беше едно, а съвсем друго да се отнасяш с подозрение към всички в службата и да очакваш от тях сърдечни колегиални отношения. Питаше се дали някой от останалите гледаше на него по този начин… вероятно не, реши той. В крайна сметка беше платил дълговете си по най-тежкия начин, а като доказателство носеше на рамото си избледнелите белези. Ами кошмарите за оная нощ в Чесапийк Бей — в съня му оръжието винаги отказваше въпреки усилията му. А неистовите писъци на ужасената Кети и алармата, която кънтеше в ушите му? Нали е вярно, че бе спечелил битката? Защо сънищата му бяха на друго мнение? Може би трябваше да отиде на психотерапия, но както се казваше в един от анекдотите на възрастните домакини, трябва да си луд, за да отидеш на психиатър…
    Сали тичаше наоколо, наблюдаваше новата си спалня и се любуваше на новото легло, което преносвачите сглобяваха. Джак не им се пречкаше. Кети смяташе, че не го бива дори да надзирава неща от този род въпреки комплекта инструменти, без който нито един американец не се чувства достатъчно мъжествен и който бе сред първите разопаковани вещи. Носачите естествено имаха свои собствени инструменти. И те бяха наети от разузнаването, да не би някой агент на КГБ да сложи подслушвателно устройство в къщата. Няма да ти се уреди, стари приятелю.
    — Къде е туристът? — дочу глас на американец.
    Райън излезе в антрето, за да види кой е…
    — Дан! Как си, по дяволите?
    — Беше доста досаден ден в службата и двамата с Лиз решихме да се отбием да видим как я карате.
    Нямаше никакво съмнение, че зад аташето по правните въпроси стоеше красивата му като мис Свят съпруга, пресветата Лиз, една от многострадалните съпруги на агента от ФБР. Г-жа Мъри се втурна към Кети, двете сестрински се прегърнаха и разцелуваха и веднага се изнизаха към градината. Кети обожаваше розите, което беше добре дошло за Джак. Баща му бе наследил всички градинарски гени на рода Райън и не бе оставил нито един за сина си. Мъри се загледа в приятеля си.
    — Изглеждаш ужасно.
    — Дълъг полет, скучна книга — обясни Джак.
    — Не поспа ли по пътя? — попита учуден Мъри.
    — В самолета? — озадачи се Райън.
    — Толкова ли се страхуваш да летиш?
    — Дан, от кораб можеш да наблюдаваш онова, което те заобикаля, но не и от самолет.
    Мъри се подсмихна.
    — По-добре свиквай, приятелю. Тепърва ще навъртиш доста мили с чести полети до „Дълес“ и обратно.
    — Предполагам.
    Странно защо, но Джак не беше предвидил това, когато прие новото назначение. Тъпак, вече беше твърде късно. Щеше да пътува до Ленгли и обратно поне веднъж месечно, а това не беше никак приятно за човек, който мрази да лети.
    — Как върви преместването? Можеш да се довериш напълно на тая тайфа. Баз ги използва вече над двайсет години, а и приятелите ми в Скотланд Ярд ги харесват. Половината от тези момчета са бивши ченгета.
    Едва ли трябваше да добавя, че на ченгетата можеше да се вярва повече, отколкото на шпионите.
    — Без бръмбари в банята? Върхът! — отбеляза Райън.
    От скромния си опит в разузнавателните служби той беше научил, че там животът е малко по-различен, отколкото да преподаваш история във Военноморската академия. Без съмнение имаше бръмбари, но бяха свързани с кабинета на Базил…
    — Сигурен съм. И при мен няма. Но има добра новина: често ще ме виждаш, ако нямаш нищо против.
    Райън кимна уморено, опитвайки се да се усмихне.
    — Това е добре, ще има с кого да си пия бирата.
    — Това е национален спорт тук. Повече бизнес се прави в пъбовете, отколкото в офиса. Нещо като нашите кънтри клубове.
    — Бирата не е никак лоша.
    — По-добра е от пикнята у дома. Обзалагам се.
    — В Ленгли казаха, че вършиш доста услуги на Емил Джейкъбс.
    — Малко — кимна Мъри. — Просто сме по-добри от вас в ЦРУ. Хората от оперативния отдел още не са се възстановили след 1977 г. и според мен няма да могат още доста време.
    На Райън не му оставаше друго, освен да се съгласи.
    — Адмирал Гриър също мисли така. Боб Ритър е доста умен — донякъде прекалено умен, ако разбираш какво искам да кажа, но няма достатъчно приятели в Конгреса, за да разшири империята си, както той иска.
    Гриър беше главният аналитик на ЦРУ, Ритър — заместник-директорът на операциите. Двамата често влизаха в конфликт.
    — Не вярват на Ритър, както на заместник-директора на разузнаването. Последица от кашата с комисията „Чърч“ преди десет години. Нали знаеш, Сенатът както винаги не помни кой ръководи подобни операции. Те канонизират шефа и разпъват на кръста редовите, които се опитват да изпълняват заповедите му, дори да са тъпи. По дяволите, това не е ли — Мъри се опита да намери подходящата дума. — Германците му казват швайнерай2. Не може да се преведе, но да знаеш, че е точно така, както звучи.
    Джак изгрухтя от задоволство.
    — Да, звучи по-подходящо от шибана работа.
    Усилията на ЦРУ да ликвидира Фидел Кастро, които се изчерпаха с идването на министъра на правосъдието по времето на Камелот3, бяха достоен сюжет за „Уди Кълвача“ с привкус на „Тримата комедианти“4. Политиците се опитваха да имитират Джеймс Бонд, а създателят на образа беше провалил се британски агент. Филмите обаче не бяха истинският свят. Райън го бе изпитал на гърба си, първо в Лондон, а след това и у дома.
    — Наистина ли ги бива, Дан?
    — Британците ли? — Мъри поведе Райън към моравата пред къщата. Носачите бяха от контраразузнаването, но Мъри беше от ФБР. — Базил е от световна класа. Затова се задържа толкова дълго. Беше превъзходен оперативен агент и първият, който усети, че има нещо гнило около Филби5. При това, ако си спомняш, тогава Базил беше още новобранец. Много е добър като шеф, по-съобразителен от него не съм срещал. Политиците и от двата лагера го харесват и му имат доверие. А това никак не е просто. Нещо като Хувър6 у нас, но без култа към личността. Харесвам го. Готин тип, с когото си заслужава да работиш. И Баз те харесва, Джак.
    — За какво? — попита Райън. — Какво толкова съм направил.
    — Баз подушва талантите. Смята, че имаш заложби. Беше силно впечатлен от оная твоя измишльотина, „капана за канарчета“7 за проследяване на изтекла информация, и знаеш ли, това, че ти спаси бъдещия им крал, не ги обиди8. Ще бъдеш популярно момче в Сенчъри Хаус9. Ако продължаваш в същия дух, може да ти се отвори парашутът в разузнавателния бизнес.
    — Върхът! — Райън съвсем не беше сигурен, че се стреми към това. — Дан, аз съм само един борсов посредник, преобразил се в учител по история, забрави ли?
    — Джак, това е минало. Не е ли по-добре да гледаш напред? Правеше големи удари в „Мерил Линч“, нали?
    — Да, направих някой и друг долар — призна Райън.
    Истината беше, че спечели много долари и че сметката му продължаваше да набъбва. У дома на „Уолстрийт“ човек можеше да се нагуши яко.
    — По-добре използвай мозъка си за нещо наистина важно — предложи Дан. — Не обичам да говоря за това, Джак, но не са много умниците в разузнавателната общност. Знам го. Там работя. Тъпкано е с безделници и средно интелигентни хора, но дяволски малко са звездите, приятелю. Имаш заложби за звезда. Джим Гриър смята така. Също и Базил. Не си кон с капаци. Аз също. Затова не преследвам вече обирджиите на банки по улиците на Ривърсайд във Филаделфия. Но никога не съм правил милиони долари с игра на борсата.
    — Да имаш късмет не значи, че си голяма работа, Дан. Да върви по дяволите, но бащата на Кети, Джо, е спечелил много повече, отколкото аз някога ще мога, а е своенравно и непоносимо копеле.
    — А не направи ли дъщеря му съпруга на почетен рицар?
    Джак се усмихна скромно.
    — Да, така е.
    — Това ще ти отвори доста врати тук, Джак. Британците си падат по титлите. — Той се замисли. — Какво ще кажете да ви изведа за по чаша бира? Има жесток пъб горе на хълма — „Цигански молец“. Това преместване ще ви побърка. Не е по-малко противно, отколкото да строиш къща.


    Кабинетът му се намираше на първо ниво в приземието на Центъра — мярка за сигурност, която така и не му обясниха, но се оказа, че в щаба на Главния враг има съвсем същата стая. Там я бяха кръстили на МЕРКУРИЙ, вестоносеца на боговете — много подходящо име, стига в страната ти да признаваха, че бог съществува. Посланията минаваха през шифровчиците, след това идваха на неговото бюро, той преглеждаше съдържанието им и ги проучваше за кодови думи, преди да ги разпрати към съответните служби и служители за оперативни цели. После посланията се връщаха при него и той проследяваше нещата по обратния ред. Обработката на информацията бе еднообразна, рутинна операция. Сутрин обикновено приемаха съобщенията, а следобед ги разпращаха по каналния ред. Най-досадната част беше естествено разшифроването, тъй като оперативните агенти, които използваха еднократни лични кодове, бяха безброй. Единичните копия на тези кодове се пазеха в помещенията вдясно от кабинета му. Чиновниците в тях обработваха и съхраняваха най-различни тайни — от сексуалния живот на италианските депутати до точния списък на целите, които влизаха в американските планове за ядрен удар.
    Най-странното бе, че никой от тях не обсъждаше работата си — шифроването и разшифроването на изпращаната и постъпващата информация. Бяха като автомати. Изглежда, ги подбираха по този психологически признак — не би се учудил. Това бе служба, създадена от гении и предназначена за роботи. Ако някой можеше да създаде такива роботи, без съмнение той беше тук. Машините не се отклоняваха от зададените параметри и на тях можеше да се разчита.
    Машините не можеха да мислят, но за неговата работа мисленето и добрата памет бяха необходими, иначе службата нямаше да функционира, а трябваше. Тя бе Щитът и Мечът за държавата, която се нуждаеше и от двете. Той беше нещо като началник-сортировач. Трябваше да помни кое къде отива. Нямаше достъп до абсолютно всичко, но знаеше значително повече от другите в сградата: имената и местоположението на оперативните работници, а много често техните агентурни операции и задачи. Обикновено не знаеше как изглеждат, нито истинските им имена, но знаеше мисиите им, псевдонимите на вербуваните от тях агенти и до голяма степен информацията, която те доставяха.
    Работеше в отдела от девет години и половина. Постъпи през 1973 г. веднага след като се дипломира в математическия факултет на Московския държавен университет. Високата му интелигентност не остана незабелязана от вещата разведка на КГБ. Играеше доста сносно шах, на което дължеше добре тренираната си памет. Разучаваше игрите на старите гросмайстори с такива подробности, че във всяка ситуация знаеше следващия ход. Първоначално смяташе да стане професионален шахматист и се готвеше усилено, но се оказа, че не е бил достатъчно упорит. Борис Спаски, все още новак, го унижи с шест на нула игри и две отчайващи ремита. Така се изпариха мечтите му за слава и богатство… и пътуване. Въздъхна на бюрото си. Пътуване. Интересуваше се също от география, а когато затвореше очи, в главата му нахлуваха гледките — предимно черно-бели: Канале Гранде във Венеция, „Риджънт Стрийт“ в Лондон, величественият плаж Копакабана в Рио де Жанейро, връх Еверест, който Хилари бе изкачил, докато той е прохождал… Това бяха места, които никога нямаше да види. Не и той. Не и човек с неговия достъп до секретна информация. КГБ много внимаваше с такива хора. Нямаше никому доверие — урок, усвоен на висока цена. Какво й беше на страната му, че толкова много негови сънародници искаха да избягат? И все пак мнозина бяха загинали в бой за родину… Спестиха му военната служба заради таланта му на математик и шахматист, а след това го взеха на площад „Дзержински“ 2. Не след дълго получи хубава квартира с площ седемдесет и пет квадрата в новопостроена сграда. Произведоха го във военен чин и само за няколко седмици стана капитан, което не беше толкова лошо. Дори много добре, тъй като отскоро му плащаха във валутни бонове и можеше да пазарува в „недостъпните“ магазини със западни стоки и най-важното без опашки. Жена му беше адски доволна. Скоро щяха да го причислят към номенклатурата, отначало в дъното на списъка, подобно на по-малкия брат на престолонаследника, който гледа нагоре към стълбата, без да знае докъде може да се изкачи. За разлика от царете обаче той беше тук не заради произхода си, а по заслуги — факт, който гъделичкаше мъжкото его на капитан Зайцев.
    Да, беше извоювал мястото си тук и само това беше от значение. Затова му доверяваха тайни. Като например следната: агент с псевдонима КАСИЙ, американец от Вашингтон, изглежда, разполагаше с ценна политическа информация. Този род данни се обработваха от хората на петия етаж, а много често и от експерти в Института за САЩ и Канада, които проучваха и листенцата на чая в Америка. Канада не представляваше интерес за КГБ освен заради участието си в американската противовъздушна отбранителна система и заради някои от високопоставените й политици, които не харесваха нейния мощен южен съсед. Така поне се твърдеше в редовните доклади на резидента в Отава до началниците горе. Зайцев се съмняваше. Поляците също не харесваха източния си съсед, но в повечето случаи изпълняваха онова, което им наредеше — резидентът във Варшава го беше докладвал с неприкрито задоволство в телеграмата си предния месец, след като за свой ужас беше узнал за онзи непокорен профсъюз. „Контрареволюционна схема“ беше терминът, използван от полковник Игор Алексеевич Томашевски. Полковникът бе смятан за изгряваща звезда и му предстоеше назначение на Запад. Там отиваха истински добрите.


    На три километра от тук Ед Фоли влезе пръв през вратата, следван от съпругата си Мери Патриша, която водеше за ръка Еди. Сините очи на Еди се бяха ококорили с характерното за децата любопитство, но макар да беше само на четири години и половина, той разбираше, че Москва не е светът на Дисни. Шокът от разликата в начина на живот щеше да се стовари върху него като чука на Тур10, но пък щеше да разшири кръгозора му, както се надяваха неговите родители. Защо не и техния.
    — Ъ-хъ — измънка Ед Фоли, след като огледа апартамента.
    Преди това тук беше живял съветник от посолството и се бе опитал поне да почисти, без съмнение с помощта на някоя от руските прислужници, които съветското правителство изпращаше и които много се стараеха… и за двамата си господари. Ед и Мери Пат бяха инструктирани подробно в продължение на седмици, ако не и месеци, преди да се отправят на дългия полет за Москва със самолет на „Пан Ам“ от летище „Кенеди“.
    — Е, това ли е апартаментът? — изрече Ед с привидно спокоен глас.
    — Добре дошли в Москва! — приветства новодошлите Майк Барнс, който също беше съветник в посолството и правеше кариера като външнополитически кадър, а тази седмица беше дежурният посрещач. — Предишният обитател беше Чарли Устър. Добро момче, сега се радва на лятната жега във Фоги Ботъм.
    — Как е времето през лятото тук? — попита Мери Пат.
    — Като в Минеаполис — отговори Барнс. — Няма жеги, но не е влажно, а и зимите не са толкова сурови. Израснах в Минеаполис — обясни той. — Е, германската армия и Наполеон може да не се съгласят с мен, но никой никога не е твърдял, че Москва е Париж, нали така?
    — Да, чух за нощния живот — Ед се подсмихна.
    Той беше доволен. В Париж не се нуждаеха от главен агент под прикритие и назначението му в Москва беше най-големият и най-зрял плод, на който дори не се бе надявал. Може би в България, но не и в леговището на звяра. Боб Ритър трябва да е бил истински впечатлен от работата му в Техеран. Слава Богу, че Мери Пат беше родила Еди в подходящия момент. Пропуснаха превземането на посолството в Иран11, беше въпрос на три седмици, ако не се лъжеше. Бременността й беше тежка и лекарят настоя да се върнат в Ню Йорк за раждането. Децата бяха дар Божи, нали така… Освен това направиха от Еди нюйоркчанин, а Ед дяволски много искаше синът му да е фен на „Янките“ и на „Рейнджърс“ от рождение. Най-хубавото в новото му назначение извън професионалната страна беше, че ще гледа най-добрия хокей в света тук, на място, в Москва. Майната им на балета и на симфоничната музика. Тия копелета знаеха как да играят хокей. Жалко, че руснаците не разбираха нищо от бейзбол. Сигурно е твърде сложен за мужиците. С всичките му забивания, които трябва да избереш…
    — Не е върхът — отбеляза Мери Пат, оглеждайки пукнатия прозорец.
    Щяха да живеят на шестия етаж. Поне нямаше да е толкова шумно. Комплексът за чужденците — гетото — беше обграден със стени и строго охраняван. От съображения за сигурност, както твърдяха руснаците, макар че уличната престъпност срещу чужденци не беше проблем в Москва. Средният руски гражданин нямаше право по закон да притежава чужда валута и при всички случаи щеше да му е трудно да я харчи. Така че нямаше голяма полза да ограбиш американец или французин на улицата, а не беше възможно да ги объркаш. Облеклото им ги отличаваше, както се отличава паун сред стадо крави.
    — Здрасти! — акцентът беше британски. Розовеещото лице се показа миг по-късно. — Ние сме вашите съседи. Найджъл и Пени Хейдок — добави притежателят на лицето.
    Беше на около четиридесет и пет години, висок и мършав, с преждевременно посивяла и оредяла коса. Съпругата му, по-млада и по-хубава, отколкото вероятно той заслужаваше, се появи веднага след него с поднос сандвичи и бутилка бяло вино за добре дошли.
    — Ти трябва да си Еди? — попита русолявата г-жа Хейдок.
    Точно тогава Ед Фоли забеляза широката рокля. От пръв поглед можеше да се каже, че е в шестия месец. Инструктажите бяха съвсем точни до последната подробност. Фоли имаше доверие на ЦРУ, но от собствен опит знаеше, че трябва да проверява всичко — от имената на съседите до шуртенето на водата в тоалетната. „Особено в Москва“, напомни си той, докато отиваше към банята. Найджъл го последва.
    — Водопроводната система е в ред, но е малко шумна. Никой не се оплаква — обясни Хейдок.
    Ед Фоли отвъртя крана, без съмнение вдигаше шум.
    — Сам го нагласих. Голям сръчко съм, какво ще кажеш? — попита Хейдок, след което снижи гласа си. — Внимавай какво говориш тук, Ед. Проклетите бръмбари са навсякъде. Особено в спалните. Шибаните руснаци обичат да броят оргазмите ни. Двамата с Пени се опитваме да не ги разочароваме.
    Лека усмивка. Е, в някои градове се налагаше да си донесеш нощния живот.
    — Тук си от две години, така ли?
    Имаше чувството, че водата в тоалетната никога няма да спре да шурти. Фоли се изкушаваше да отмести капака на водопроводната шахта, за да провери дали Хейдок не е сменил тръбите с нещо специално. Но се отказа.
    — Двайсет и девет месеца. Остават още седем. Готино местенце. Сигурно са те предупредили, че където и да отидеш, ще си имаш компания. Не ги подценявай. Хората от Второ главно управление са доста добри…
    Тоалетната продължаваше да шурти. Хейдок заговори по-силно.
    — Душът — топлата вода, е наред, но разпределителната тръба трещи, точно като в нашия апартамент…
    Той пусна водата за демонстрация. Без съмнение трещеше. Дали някой не беше ровичкал в стената, за да отвърти тръбата? Ед се усъмни. Вероятно. Вероятно този сръчко до него.
    — Идеално.
    — Ето, това е мястото, където ще вършиш голямата част от работата си. Душ с приятел и безопасна вода — не беше ли това любимият им лаф в Калифорния?
    Ед успя да се засмее за първи път, откакто пристигна в Москва.
    — Да, точно такъв е лафът.
    Изгледа посетителя си. Беше изненадан, че Хейдок се разкри толкова рано, но явно беше обратен английски специалитет да се набиваш на очи. Шпионската работа имаше своите правила, а руснаците спазваха правилата.
    Зарежи част от правилата, му беше казал Боб Ритър. Придържай се към прикритието си и винаги, когато е възможно, бъди тъп като задник непридвидим американец. Той беше предупредил също семейство Фоли, че Найджъл Хейдок беше тип, на когото можеха да се доверят. Бил син на агент, предаден от самия Ким Филби, едно от нещастните копелета, които бяха пуснали с парашут в Албания право в ръцете на КГБ. По онова време Найджъл бил едва петгодишен, но достатъчно голям, за да запомни за цял живот какво е да загубиш баща си от вражеска ръка. Найджъл явно имаше достатъчно добра мотивация — като Мери Пат. По-добра и от неговата, както Ед Фоли би признал след няколко питиета. Мери Пат мразеше копелетата, колкото Господ Бог ненавиждаше греха. Хейдок не беше главният агент, но пък беше най-добрата им хрътка в Москва, а това го правеше надежден. Директорът на ЦРУ, съдия Мур, вярваше на британците. Той беше свидетел, че след Филби британското контраразузнаване душеше по-разгорещено и от Джеймс Джизъс Енгълтън12 с неговата въдица с изкуствена муха за стръв и изгаряше всяка пролука, откъдето можеше да изтече нещо. На свой ред Фоли вярваше на съдия Мур, президентът също му вярваше. Това беше най-откачената част от шпионската работа: не можеш да се довериш на никого, но трябва да вярваш на някого.
    „Е, помисли си Фоли, докато проверяваше с ръка топлата вода. Никой никога не е твърдял, че в шпионажа има непоклатима логика.“ Като в метафизиката.
    — Кога пристигат мебелите ви?
    — Контейнерът трябва да е вече на път от Ленинград. Ще бърникат ли в него?
    Хейдок сви рамене.
    — Проверяват всичко — предупреди той и след това снижи гласа си. — Човек никога не знае колко старателни могат да бъдат, Едуард. КГБ е шибана бюрокрация. Няма да разбереш какво значи, докато не се сблъскаш с тях. Да вземем бръмбарите в апартамента ви — не се знае колко от тях работят. Това не е „Бритиш Телеком“, нито „Американ Телефон енд Телеграф“. В тая страна нещата са си такива и за нас е добре дошло, но и на това не може да се разчита. Когато те следят, не знаеш дали е опитен човек или някой мърльо, който не може да намери пътя до кенефа. Всички си приличат и се обличат еднакво. Като нашите хора, като се замислиш, но тяхната бюрокрация е твърде надута и вероятността някой тъпак да се промъкне е голяма, а може и да не е така. Един Господ знае. И ние в Сенчъри Хаус си имаме търтеи.
    Фоли се съгласи.
    — В Ленгли им викаме Дирекция за разузнаване.
    — Точно. На нашите им казваме Дворецът Уестминстър — каза Хейдок с типичното си предубеждение. — Мисля, че проверявахме достатъчно водопровода.
    Фоли затвори крана и двамата се върнаха в дневната, където Пени и Мери Пат се опознаваха.
    — Всичко е наред, скъпа, топлата вода е достатъчно.
    — Радвам се да го чуя — отговори Мери Пат и се обърна към гостенката си. — Къде пазарувате?
    Пени Хейдок се засмя:
    — Мога да те заведа. Специалните стоки поръчваме от една фирма в Хелзинки, екстра качество. Английски, френски, германски, дори американски, за неща като сокове и консерви. Малотрайните продукти са финландски и обикновено са много прилични, особено агнешкото. Имат най-вкусното агнешко, нали, Найджъл?
    — Наистина, не по-лошо е от новозеландското — съгласи се съпругът й.
    — Бифтеците им не са достатъчно добри — сподели Майк Барнс, — но веднъж седмично ни доставят от Омаха. Тонове бифтеци, разпределяме ги между приятелите си.
    — Вярно е — потвърди Найджъл. — Говедата, които у вас храните с царевица, са превъзходни. Страхувам се, че доста се пристрастихме към тях.
    — Да благодарим на Бога за ВВС на САЩ — продължи Барнс. — Те доставят говеждото в натовските бази и ние също сме в списъка на потребителите. Месото идва замразено и не е така вкусно като прясното в „Делмонико“, но напомня онова, което хапваме у дома. Предполагам, че сте си донесли скара, приятели. Напоследък печем месото горе на покрива на открито. Внасяме и дървени въглища. Иван, както изглежда, не разбира от тези неща.
    Апартаментът нямаше балкон, вероятно за да се предпазват обитателите му от миризмата на бензин, с която бе просмукан целият град.
    — Как ходите на работа? — попита Фоли.
    — По-добре е да се използва метрото. Наистина е голяма работа — отговори Барнс.
    — Колата ще е на мое разположение? — попита с надежда в гласа Мери Пат и се усмихна.
    Всичко беше по план. Според очакванията, но всяко нещо, което вървеше гладко в този бизнес, идваше като изненада, като подаръците под коледното дърво. Надяваш се, че Дядо Коледа е получил писмото ти, но никога не можеш да си сигурен.
    — Трябва да се научите как се шофира в този град — каза Барнс. — Поне колата ви е хубава.
    Предишният обитател на апартамента им беше оставил бял „Мерцедес“ 280, който наистина беше добър автомобил. Дори много добър, само на четири години. Само дето в Москва нямаше много такива коли, а и регистрационните табели показваха, че принадлежи на американски дипломат, и така много лесно щеше да се забелязва от контролните органи по пътищата и от агентите на КГБ, които без съмнение щяха да го следват по петите. Това също беше обратен английски обичай. Мери Пат трябваше да се научи как се кара тук, точно като жител на Индианополис при първото си шофиране в Ню Йорк.
    — Улиците са широки и хубави — й каза Барнс. — А бензиностанцията е само на три преки. Огромна. Руснаците обичат да строят по този начин.
    — Върхът! — отвърна тя, подпомагайки Барнс, който беше започнал да надниква под прикритието й на красива, глуповата блондинка.
    Навсякъде по света се смяташе, че красавиците са тъпи, особено блондинките. Беше значително по-лесно да играеш ролята на глупак, отколкото да се правиш на умен, та дори да си холивудски актьор.
    — А как стои въпросът с автомобилния сервиз? — попита Ед.
    — Това е мерцедес. Те не се повреждат лесно — увери ги Барнс. — В германското посолство имат човек, който може да поправя всичко. Ние се отнасяме сърдечно към нашите съюзници от НАТО. Обичате ли футбол, приятели?
    — Игра за женчовци — веднага отвърна Фоли.
    — Много грубо от твоя страна — отбеляза Найджъл.
    — На мен ми дайте американски футбол по всяко време — контрира го Фоли.
    — Просташка, нецивилизована игра, с много насилие — изсумтя презрително британецът.
    Фоли се захили.
    — Да хапнем.
    Седнаха около масата. Вътрешното обзавеждане беше в тон с всичко останало, подобни мебели имаше само в най-забутаните мотели на Алабама. Лягаш да спиш и се надяваш, че може би спреят е унищожил пълзящите гадини. Може би.
    Сандвичите бяха вкусни. Мери Пат отиде за чаши и пусна чешмата…
    — Не ви препоръчвам водата от чешмата, г-жо Фоли — предупреди Найджъл. — Някои хора получават стомашни проблеми от нея…
    — Така ли! — замълча за миг. — Името ми е Мери Пат, Найджъл.
    Най-после се запознаха, както му е редът.
    — Да, Мери Пат, ние предпочитаме бутилираната вода. Чешмяната става за къпане и след преваряване може да се използва за кафе и чай.
    — В Ленинград е още по-зле — предупреди Найджъл. — Местните казват, че имат нещо като имунитет, но ние, чужденците, може да си навлечем сериозни стомашни проблеми.
    — А как стои въпросът с училището?
    Мери Пат се беше притеснявала за това.
    — Британско-американското училище се грижи добре за децата — отговори обещаващо Пени Хейдок. — Работя там на половин ден. И учебната програма е първокласна.
    — Еди се опитва вече да чете, нали така, миличък? — обяви гордият баща.
    — Само неща от рода на „Заека Питър“, но не е зле за четиригодишно хлапе — потвърди пред останалите не по-малко гордата майка.
    Самият Еди беше нападнал подноса със сандвичите и дъвчеше. Не беше любимата му болонска пица, но гладните деца невинаги подбират. Бяха му донесли четири големи буркана с фъстъчено масло от супермаркета „Скипи“ и ги бяха прибрали на сигурно място. Родителите му се надяваха да намерят отнякъде желе от грозде, макар и не от онова, което купуваха в „Скипи“. Всички казваха, че местният хляб е приличен, вероятно не колкото хляба „Чудо“, с който американските деца бяха свикнали. А и Мери Пат беше сложила уреда за хляб в контейнера с багажа им, който сега пътуваше с камион или с влак от Ленинград към Москва. Добра готвачка и царица в печенето на хляб, тя очакваше да блесне именно с това в светския живот на посолството.


    Не много далеч от мястото, където те седяха, едно писмо се предаваше от ръка на ръка. Куриерът бе пристигнал от Варшава и беше изпратен от своето правителство, по-точно от една от службите на правителството му до една от службите на правителството получател. Куриерът не беше много очарован от мисията си. Беше комунист — трябваше да бъде, за да му поверят подобна задача, но все пак беше поляк, съдържанието на писмото и задачата му също бяха свързани с Полша. И в това се състоеше трудността.
    Посланието представляваше фотокопие на оригинала, доставен на ръка в един кабинет във Варшава — много важен кабинет — само три дни по-рано. Получателят познаваше преносителя, поне по външен вид, ако не лично. Полковник от полското разузнаване. Руснаците използваха своите западни съседи за много задачи. Поляците притежаваха истински талант за разузнавателни операции по същите причини като израелците: бяха заобиколени от врагове. На запад Германия, на изток Съветският съюз. Тези нещастни обстоятелства бяха накарали Полша да насочи голяма част от своите най-способни и най-умни хора в разузнаването.
    Получателят беше наясно с всичко това. Всъщност той вече знаеше дума по дума съдържанието на посланието. Беше се запознал с него предния ден. Не се учудваше, че идва със закъснение. Полското правителство беше умувало цял ден над фактите и последиците. Получателят не се докачи от това. Всяко правителство по света се нуждаеше поне от един ден, за да проучи подобно нещо. Беше в природата на хората от властта да се туткат и двоумят, дори да бяха наясно, че забавянето е загуба на време и енергия. Дори марксизмът-ленинизмът не можеше да промени човешката природа. Жалко, но факт. Новият Съветски Човек, подобно на новия Полски Човек в крайна сметка беше просто човек.
    Балетът, който се разиграваше, беше също толкова стилизиран, колкото всяка постановка на трупата на театър „Киров“ в Ленинград. Получателят дори си представяше, че може да долови музиката. Всъщност той предпочиташе западния джаз пред класическата музика, но при всички случаи музиката в балета беше само гарнитурата, системата, която казваше на танцьорите кога да подскочат в синхрон като послушни кученца. Балерините бяха твърде кльощави за руския вкус, разбира се, но истинските жени бяха прекалено тежки, за да ги вдигат танцьорите.
    Защо се разсейваше? Върна се на мястото си и потъна в кожения стол, докато разгъваше писмото. Беше написано на полски, а той не можеше да говори и да чете на полски, но към него имаше прикрепен превод на руски. Разбира се, трябваше да се прегледа от неговите преводачи, а и от неколцина психиатри, които да определят душевното състояние на съчинителя и да напишат своя анализ от много страници, който той трябваше да прочете — чиста загуба на време. След това щеше да докладва, за да запознае политическите си началници — не, партийните величия — с всичките допълнителни прозрения, за да не губят своето време да четат цялото послание и да тълкуват смисъла му, преди да решат какво да предприемат.
    Председателят се чудеше дали този полски полковник си даваше сметка колко им е лесно на неговите партийни шефове. Те просто трябваше да придвижат посланието към собствените си политически господари, прехвърляйки отговорността за решението, както правят всички правителствени функционери, независимо от коя страна са и каква идеология изповядват. Васалите са си васали навсякъде.
    Председателят го погледна.
    — Другарю полковник, благодаря, че предоставихте това на моето внимание. Моля, предайте моите поздрави и почитания на вашия командир. Свободно!
    Полякът скочи, козирува смешно по полски, зае възможно най-изпънатата парадна стойка и се отправи към вратата.
    Юрий Андропов изчака вратата да се затвори и отново се върна към посланието и прикрепения руски превод.
    — Е, Карол, заплашваш ни, а? — Той цъкна с език и поклати глава, преди да продължи тихо. — Смел си, но преценката ти се нуждае от преоценка, мой клерикален друже.
    Вдигна очи замислено. По стените бяха окачени обичайните картини. По същата причина като във всеки друг кабинет — да не са голи. Две маслени платна на майстори от Ренесанса, вероятно от колекцията на някой отдавна мъртъв цар или аристократ. Третата беше портрет, при това доста добър, на Ленин, с бледия тен на лицето и изпъкналото чело, познати на милиони по света. Цветна фотография в красива рамка на Леонид Брежнев, настоящия генерален секретар на комунистическата партия, висеше близо до него. Снимката беше пълна лъжа, на нея се виждаше млад и енергичен човек, а не оглупелият дърт козел, който стоеше начело на Политбюро. Е, всички остаряваха, но в повечето страни те напускаха постовете си и се пенсионираха с достойнство. Не и в неговата родина, осъзна Андропов… и се върна към писмото. Не и този човек. А и постът беше пожизнен.
    „Този поп обаче заплашваше да промени този порядък“, мислеше си председателят на Комитета за държавна сигурност. И тук се криеше опасността.
    Опасност?
    Последиците бяха неясни, а това беше достатъчно опасно само по себе си. Колегите му от Политбюро щяха да схванат нещата по същия начин, като знаеше какви бъзльовци бяха тези дъртаци.
    Така че му предстоеше не само да ги уведоми за опасността. Трябваше да предложи и начин за отстраняването й.
    Точно сега на стената трябваше да висят портретите на други, полузабравени личности. Железният Феликс Дзержински, основателят на ЧК, предшественика на КГБ.
    Другият портрет трябваше да е на Йосиф Висарионович Сталин. Вождът някога беше развил теза, много подходяща за ситуацията, пред която беше изправен сега Андропов. Това беше станало през 1944 г. Днес — днес беше още по-подходяща. „Е, тепърва щеше да се разбере. И той беше човекът, който трябваше да реши“, каза си Андропов. Всеки можеше да изчезне, а с него — и проблемът. Мисълта трябваше да го изненада, когато се прокрадна в главата му, но не стана така. Тази сграда, построена преди осемдесет години, за да приюти застрахователната компания „Россия“, беше преживяла много такива неща. Следващите й обитатели бяха издавали заповеди, с които бяха причинили още смърт. Екзекутираха направо в мазето. Тази практика беше изоставена само преди няколко години, а КГБ се разрасна толкова, че да изпълни дори тази огромна постройка, че и още една на околовръстното шосе край града. Но чистачките и до днес си шепнеха за призраци, които се явявали в тихите нощи и понякога стряскали възрастните жени с кофи и четки, и коси като на вещици. Властите в тази страна не вярваха в духове и призраци, както не вярваха в безсмъртието на човешката душа. Но да се пребориш със суеверието на простия селянин беше далеч по-трудна задача, отколкото да накараш интелигенцията да чете безбройните томове на Владимир Илич Ленин, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, да не споменаваме за обемистите творби, приписвани на Сталин (всъщност те бяха дело на комитет от сплашени мъже, което беше още по-лошо). Те, слава Богу, не се търсеха вече освен от най-мазохистичните учени.
    „Не, каза си Юрий Владимирович, да накараш хората да вярват в марксизма не беше толкова трудно.“ Първо им го наливаха в главите в началното училище, в пионерската организация, в гимназията и в комсомола, а след това най-умните ставаха членове на комунистическата и пазеха партийните си книжки „близо до сърцата си“ в джобчетата на своите ризи.
    А после си знаеха работата. Политически зрелите партийни членове проповядваха своите възгледи на партийни събрания, иначе нямаше да се издигнат. По същия начин хитрите царедворци в древен Египет са коленичели и са предпазвали очите си с ръце, за да не ослепеят от ярката светлина, която разпръсквал фараонът, тъй като в ръцете на техния жив Бог са били властта и благоденствието. И те падали на колене, за да засвидетелстват своето подчинение, губели разума и чувствата си и продължавали нагоре. Така беше и тук. Преди пет хиляди години, ако не се лъжеше. Можеше да направи справка в някоя книга по история. Съветският съюз беше дал на света едни от най-известните учени по древна история и археология, защото това бяха области, в които идеологията нямаше голямо влияние. Фактите от историята на древния Египет бяха твърде отдалечени от действителността, за да са от значение философските интерпретации на Маркс или безкрайното празнословие на Ленин. Затова някои от най-кадърните учени избираха тази област. Повечето се насочваха към точните науки, тъй като във водородния атом нямаше политика.
    В земеделието обаче имаше. Също и в промишлеността. Затова най-умните и най-способните бягаха от тези области и предпочитаха политическите науки. Защото там успехите им щяха да блеснат. Не беше задължително да вярваш, че Рамзес Втори е синът на Бога на слънцето или дявол знае от кой бог беше произлязъл. Царедворците по-скоро са виждали, мислеше си Юрий Владимирович, че Рамзес има много жени и голямо потомство, а това не беше никак лош живот за един мъж. Класическият еквивалент на дача на Ленинските възвишения и лятна почивка на морския бряг в Сочи. Е, този свят ще се промени ли някога?
    Вероятно никога, реши председателят на Комитета за държавна сигурност. А работата му беше да не допусне промяна.
    А това писмо не заплашваше ли да промени нещата? Да, беше заплаха и той трябваше да се справи с нея. А това означаваше да се заеме с човека, който стоеше зад тази заплаха.
    Случвало се е и преди. Можеше да се случи и сега, реши той.
    Андропов обаче нямаше да доживее, за да узнае, че акцията, която замисля, щеше да повлече след себе си разпадането на собствената му страна.

Глава 1
ТРУСОВЕ И БЛЯНОВЕ

    — Кога започваш, Джак? — попита Кети сред тишината на тяхната спалня. А съпругът й се радваше, че са в собственото си легло, не по-малко удобно от леглото в нюйоркския хотел, където бяха отсядали, но не беше същото. Освен това му бе писнало от тъста му с неговата къща близнак на „Парк Авеню“ и огромно самочувствие. Вярно, Джо Мюлър имаше цели девет милиона в банката, тлъст портфейл акции и продължаваше да трупа, но му бе дошъл до гуша.
    — Вдругиден — отвърна съпругът й. — Но може да се разходя до там следобеда да поогледам.
    — Вече трябваше да си заспал — каза тя.
    Джак понякога си даваше сметка, че да си женен за лекарка си имаше своите минуси. Не можеше да скрие нищо от нея. Само с едно леко докосване на ръката тя установяваше температурата на тялото му, сърдечния ритъм и Бог знае какво още. При това докторите прикриваха притесненията си, след като откриеха някакъв здравословен проблем, с професионалното хладнокръвие на покерджии. Е, само за известно време.
    — Да-а-а, дълъг ден беше.
    В Ню Йорк сега часовниците показваха почти пет часа следобед, но неговото денонощие беше продължило по-дълго от нормалните двайсет и четири часа. Наистина трябваше да се научи да спи в самолет. Причината не беше в седалката. Той доплати за първа класа към служебния билет със собствената си кредитна карта „Американ Експрес“. Тепърва заради честите полети доплащането за първа класа щеше да се повтаря отново и отново. „Да, върхът“, помисли си Джак. Щяха да го познават лично на „Хийтроу“ и „Дълес“. Поне разполагаше с черен дипломатически паспорт и нямаше да му досаждат с проверки. Райън беше акредитиран към посолството на САЩ на лондонския площад „Гросвийнър“ точно срещу сградата, където през Втората световна война се е намирал щабът на Айзенхауер. С акредитацията получи дипломатически статут, който го правеше необикновен човек и го предпазваше от неудобствата на закона. Дори да пренесеше две кила хероин в Англия, не можеха да пипат багажа му без позволение — с две думи, можеше да се позове на дипломатическия си имунитет. За никого не беше тайна, че дипломатите не си правеха труда да декларират пред митниците неща като парфюми за съпругите си (и много по-важни) и/или пиячка за себе си. За степента на католическото възпитание на Райън това бяха простими, а не смъртни грехове.
    Типичният за уморения мозък хаос от мисли, призна той. Кети никога не може да си позволи да работи в такова състояние. Вярно, че като стажанти ги държаха на дежурства часове наред, за да се научат да взимат решения при трудни обстоятелства. Но част от него се чудеше колко ли пациенти бяха принесени в жертва пред олтара на медиците стажанти. Ако адвокатите се сетеха колко пари можеха да изкарат…
    Кети — д-р Карълайн Райън, както пишеше на бялата престилка и върху личната й табелка — беше минала този етап от своя стаж. Неведнъж и дваж съпругът й беше треперил, докато тя шофираше към къщи със спортното си порше след трийсет и шест часовите дежурства в гинекологията, педиатрията или общата хирургия, към които не проявяваше професионален интерес, но трябваше да познава поне малко, за да е достоен възпитаник на „Джон Хопкинс“. Познанията й стигнаха, за да превърже рамото му онзи следобед пред Бъкингамския дворец. Така че не умря от загуба на кръв пред очите на съпругата и дъщеря си, което щеше да е голям позор за всички, които бяха замесени, особено за британците. Дали щяха да му дадат рицарски орден посмъртно? Джак се подсмихна под мустак. След това очите му най-после се затвориха за първи път от трийсет и девет часа.


    — Надявам се да му хареса там — каза съдия Мур в края на продължилото цял ден заседание с висшия състав.
    — Артър, нашите братовчеди знаят какво е гостоприемство — отбеляза Джеймс Гриър. — Базил е добър учител.
    Ритър си затрая. Този аматьор Райън се беше изложил прекалено на показ за служител на ЦРУ и дори още повече, откакто го взеха в дирекцията за разузнаване (ДР). Ако питаха Ритър, ДР се влачеше като опашката на кучето зад дирекцията за операции (ДО). Без съмнение Джим Гриър беше добър шпионин и с него се работеше лесно, но не беше оперативен агент, а за разлика от Конгреса, управлението се нуждаеше тъкмо от това. Добре, че поне Артър Мур го разбираше. Но ако на Капитолия някой само споменеше за „оперативен офицер от разузнаването“, народните представители, в чиито ръце бяха финансите, се дръпваха с отвращение, както Дракула от златното разпятие, и изричаха в един глас ау-у-у-у, след което започваха речите.
    — Как смятате, докъде ще му позволят да отиде? — зачуди се на висок глас заместник-шефът на ДО.
    — Базил ще гледа на него като на мой личен представител — отговори съдия Мур, като преди това се позамисли. — Всичко, което споделят с нас, ще споделят и с него.
    — Ще се опитат да го използват, Артър — предупреди Ритър. — Ще пробват да измъкнат от Райън това-онова. Той не знае как да се пази.
    — Боб, лично съм го инструктирал — съобщи Гриър. Заместник-шефът на ДО знаеше това, но Ритър притежаваше истински талант да се цупи, когато не станеше неговото. Какво ли беше да си майка на Боб? — Не подценявай хлапето, Боб. Умен е. Обзалагам се на вечеря с пържола, че ще измъкне от британците повече, отколкото те от него.
    — Приемам баса — изсумтя заместник-директорът (на операциите).
    — В „Снайдър“ — продължи да го подръчква заместник-шефът (на разузнаването).
    Това беше любимият им ресторант с най-вкусните пържоли. Намираше се оттатък моста „Кий“ в Джорджтаун.
    Съдия Артър Мур, директор на ЦРУ, се забавляваше, докато слушаше словесната им престрелка. Гриър знаеше как да накара Ритър да си подвие опашката и някак си Боб не можеше да измисли начин да се защити. Може би се дължеше на източния му говор. Тексасци като Боб Ритър (и като Артър Мур) смятаха, че превъзхождат всеки, който говори с носа си, особено около масата за карти или над бутилка бърбън. Съдията мислеше, че е над тези неща, но това не му пречеше да се забавлява.
    — Добре, вечеря в „Снайдърс“ — Ритър подаде ръка.
    Време беше директорът на ЦРУ да поеме контрола над заседанието.
    — Сега, след като уредихме това, господа, да ви кажа, че президентът очаква да разбере от нас какво става в Полша.
    Ритър не се стресна. Главният му агент във Варшава беше много печен, макар хората му да бяха малко — само трима оперативни, при това единият новобранец. Разполагаха обаче с превъзходен източник, внедрен в политическото ръководство, и с неколцина сред военните.
    — Артър, те не са наясно. Не знаят как да се справят със „Солидарност“ — осведоми останалите заместник-директорът на операциите. — А и нещата се променят непрекъснато.
    — Ще им се изясни, когато Москва им нареди какво да правят, Артър — съгласи се Гриър. — Но явно и Москва не знае.
    Мур свали очилата си и потърка очи.
    — Да, не знаят какво да правят, когато някой ги заплаши открито. Джо Сталин щеше да изпозастреля всеки, който му се изпречи на пътя, но на сегашната пасмина не й стиска и слава на Господа за това.
    — Правилото им за колективизъм ги издава, че са пълни страхливци, а и Брежнев не е способен да ги поведе. Чувам, че го придружавали дори до тоалетната.
    Това беше малко преувеличено, но на Ритър му допадаше, че съветското ръководство става мекушаво.
    — Какво съобщава КАРДИНАЛА? — попита Мур, имайки предвид най-важния агент на ЦРУ в самия Кремъл, личния помощник на министъра на отбраната Дмитрий Фьодорович Устинов. Името му беше Михаил Семьонович Филитов, но с изключение на неколцина души в ЦРУ, за останалите той беше просто КАРДИНАЛА.
    — Той казва, че Устинов е изгубил надежда Политбюро да измисли нещо полезно, докато нямат лидер, способен да ги ръководи. Леонид си отива. Всеки го знае, дори човекът от улицата. Не можеш да преправиш кадрите по телевизията, нали?
    — Колко мислите, че му остава?
    Всички вдигнаха рамене, след като Гриър зададе въпроса.
    — Докторите, с които говорих, казват, че може да се гътне още утре, а може да се влачи още няколко години. Забелязват леки симптоми на Алцхаймер, но все още леки. Иначе страда от прогресираща сърдечно-съдова миопатия, изострена от начална форма на алкохолизъм.
    — Те всички имат такъв проблем — отбеляза Ритър. — КАРДИНАЛА потвърди за проблема със сърцето, между другото, и за водката.
    — Черният дроб е важен, а той вероятно е увеличен — продължи Гриър натъртено.
    След това Мур завърши мисълта му.
    — Не можеш да убедиш един руснак да не пие. Все едно да накараш мечката гризли да не сере в гората. Знаете ли, ако нещо може да разтърси тия момчета, това е неспособността им да се справят с предаване на властта по законен ред.
    — Да бе, точно така, ваша чест — Боб Ритър погледна ехидно. — Предполагам, че не им достигат юристи. Защо не им доставим стотина хиляди от нашите, а?
    — Не са толкова прости. По-добре да им пратим няколко ракети „Посейдон“. Чистата загуба за обществото им ще е най-малка — каза заместник-шефът на ДР.
    — Защо всички омаловажават почетната ми професия? — попита Мур, задавайки въпроса си към тавана. — Ако някой успее да спаси системата им, ще е юрист, господа.
    — Така ли смяташ, Артър? — попита Гриър.
    — Няма рационално общество без върховенство на закона, а не може да има върховенство на закона без юристи, които да го прокарват. — Мур беше бивш главен съдия на тексаския щатски апелативен съд. — У тях няма строги правила, след като Политбюро може да нареди да бъде екзекутиран всеки, когото не харесва, без съдебен процес. Така трябва да е в ада. Не можеш да разчиташ на нищо. Като в Рим при Калигула — заповедите му са имали силата на закон. Но дори римляните са имали някои закони, задължителни за императора. Не и руските ни приятели.
    Останалите не съзнаваха колко ужасяваща беше тази констатация за техния директор. Навремето той бе най-уважаваният адвокат в страна, отличаваща се с качествената си юридическа колегия, а после — най-опитният съдия сред една общност от все честни и справедливи себеподобни. Повечето американци бяха свикнали със законовия ред, както с деветдесетте стъпки на игрището за бейзбол. За Ритър и Гриър по-значимото бе, че преди да започне юридическата си кариера, Артър Мур е бил превъзходен шпионин.
    — И какво, по дяволите, да кажа на президента?
    — Истината, Артър — предложи Гриър. — Ние не знаем как стоят нещата, защото те не знаят.
    Това естествено щеше да е най-вярното и разумно нещо, което можеше да съобщи, но все пак каза:
    — По дяволите, Джим, плащат ни, за да знаем.
    — Зависи доколко ще се уплашат руснаците. Полша за тях е вярно кученце, васална държава, която скача, когато й заповядат „Скачай!“ — каза Гриър. — Руснаците са в състояние да контролират онова, което народът им гледа по телевизията или в „Правда“…
    — Но те не могат да контролират слуховете, които се носят откъм границата — заяви Ритър, — както и историите, които техните войници разказват, когато се приберат у дома, след като са служили там или в Германия, или в Чехословакия, или в Унгария, нито предаванията на „Гласът на Америка“ и на „Свободна Европа“.
    Първата от двете радиостанции беше под прекия контрол на ЦРУ, а за втората се твърдеше, че е независима, но никой не вярваше на тази измислица. Ритър имаше лични заслуги и за двете пропагандни оръдия на американското правителство. Руснаците разбираха и уважаваха добрата агитация и пропаганда.
    — Чувстват ли се притиснати и доколко? — зачуди се Мур на висок глас.
    — Допреди две-три години си мислеха, че са на гребена на вълната — обяви Гриър. — Нашата икономика беше затънала с висока инфлация, имахме опашки за бензин, а и оная каша в Иран. Никарагуа им падна в ръцете. Националният ни дух беше нисък и…
    — Е, това се променя, слава Богу — продължи Мур вместо него. — Пълен обрат? — попита той.
    Беше прекалено оптимистично дори да се надява, но дълбоко в себе си Артър Мур беше оптимист, иначе как щеше да е директор на ЦРУ?
    — Натам вървят нещата — каза Ритър. — Не биха могли да ни догонят. Не са от най-съобразителните. Това е най-голямата им слабост. Големците им са женени за своята идеология и не виждат по-далече от носовете си. Знаеш, че можем да притиснем тия копелета, при това яко, ако ги уцелим по слабото място.
    — Наистина ли смяташ така, Боб? — попита заместник-директорът на разузнаването.
    — Не смятам, а го знам със сигурност — отвърна заместник-директорът на операциите. — Те са уязвими и което е най-хубавото, все още не знаят, че са уязвими. Време е да предприемем нещо. Сега имаме президент, който ще подкрепи играта ни, ако му предложим нещо достатъчно добро, за да натрупа политически капитал. Конгресът се страхува от него и няма да му се изпречи на пътя.
    — Робърт — прекъсна го шефът на ЦРУ, — струва ми се, че си замислил нещо разтърсващо.
    Ритър се позамисли, преди да продължи.
    — Да, Артър. Обмислям го, откакто ме изтеглиха от оперативната работа тук преди единайсет години. Не съм написал нито дума за това. — Не беше нужно да обяснява защо. Конгресът можеше да изиска всеки лист хартия в тази сграда — е, почти всеки, — но не и нечии мисли. Но може би беше дошло времето да седне и да го напише. — Какво е най-съкровеното желание на Съветите?
    — Да ни унищожат — отвърна Мур.
    А за това не се изискваше мозък, достоен за Нобелова награда.
    — Добре, а кое е нашето най-съкровено желание? — Гриър се хвана за думата.
    — Не ни е позволено да мислим по този начин. Стремежът ни е да намерим начин за съвместно съществуване с тях. — Така поне пишеше в „Ню Йорк Таймс“, а не беше ли това гласът на народа? — Добре, Боб, изплюй камъчето.
    — Как можем да ги атакуваме? — запита Ритър. — Имам предвид да забием пирона в ковчега им, да ги унищожим…
    — Да ги унищожим? — попита Мур.
    — Защо не, дявол да го вземе? — настоя Ритър.
    — Възможно ли е? — попита шефът на ЦРУ, заинтригуван от начина на мислене на Ритър.
    — Е, Артър, след като те могат да насочат толкова голяма пушка срещу нас, защо ние да не можем? — Ритър всеки момент щеше да изплюе камъчето. — Финансират разни политически групи в страната ни, за да ни тровят живота и да ни пречат. Организират антиядрени демонстрации в цяла Европа, за да искат от нас да унищожим нападателното си ядрено оръжие, а те самите се въоръжават до зъби. Дори не можем да подхвърлим на медиите онова, което знаем за тях…
    — Дори да го направим, медиите няма да го отпечатат — отбеляза Мур.
    В края на краищата медиите не обичаха ядрените оръжия, въпреки че бяха склонни да толерират съветските оръжия, тъй като по една или друга причина те не били дестабилизиращи. Мур се опасяваше, че онова, което Ритър искаше да направи, бе да провери дали Съветите наистина имаха влияние над американските средства за масова информация. Но дори да имаха, подобна проверка щеше да донесе само горчиви плодове. Медиите пазеха имиджа си на обединител и балансьор, както скъперник пази имането си. Но те бяха наясно и без да имат доказателства, че КГБ наистина упражняваше влияние над американските медии, което не беше никак трудно да се забележи и с просто око. Ухажваше ги, подхвърляше им предполагаеми тайни и след това се превръщаше в достоверен източник. Но знаеха ли Съветите колко опасна можеше да се окаже тази игра? Американските медии си имаха своите принципи и играта с тях беше равносилна на игра със заредена бомба. Една грешна стъпка можеше да струва скъпо. Никой в този кабинет на седмия етаж не си правеше илюзии за възможностите на съветското разузнаване. То разполагаше с добре обучени и способни кадри, но КГБ си имаше и слабости. Подобно на обществото, което обслужваше, КГБ мереше действителността с политически аршин и често пренебрегваше информацията, която не пасваше на дупките. Така след месеци, дори години къртовска подготовка и планиране често операциите им се проваляха, защото някои от агентите им решаваха, че животът на територията на врага не е толкова лош, както го представяха. Лекарството за всяка лъжа винаги е било истината. Лъжата имаше свойството да те шляпне през лицето и колкото по-умен беше човек, толкова повече болеше.
    — Това не е най-важното — каза Ритър за изненада на двамата си колеги.
    — Добре, продължавай — нареди Мур.
    — Това, от което се нуждаем, е да установим къде са уязвими и да ги ударим, но така, че да дестабилизираме цялата страна.
    — Много нависоко се целиш, Робърт — отбеляза Мур.
    — Да не си пил хапче за амбициозност, Боб? — попита Гриър още по-заинтригувано. — Политическите ни господари ще припаднат, като чуят за това.
    — О, знам — Ритър вдигна двете си ръце. — Не, не е необходимо да ги нараняваме. Може да ни пратят ядрени ракети. Хайде, вероятността те да ни нападнат внезапно е далеч по-малка, отколкото ние тях. Те се страхуват от нас, бе, хора, много повече, отколкото ние от тях. Страхуват се от Полша, за Бога. Защо? Защото там върлува болест, която може да зарази собствения им народ. Нарича се растящи очаквания. А растящите очаквания са нещо, което те не могат да удовлетворят. Икономиката им е застояла като блатна вода. Само леко побутване им е достатъчно…
    — „Само трябва да ритнем вратата и цялата гнила конструкция ще се срути“ — припомни Мур известния цитат. — Това вече са го казвали, но Адолф се сблъска с една малка неприятна изненада, когато заваля снегът.
    — Той беше идиот и не беше чел Макиавели — отвърна Ритър. — Първо ги завладяваш и после ги ликвидираш, защо да ги предупреждаваш?
    — От което следва, че нашите сегашни противници биха могли да изнесат на стария Николо един-два урока — съгласи се Гриър. — Добре, Боб, какво точно предлагаш?
    — Системно проучване на слабите места на Съветите с оглед да се възползваме. Най-простичко казано, да обмислим план как да накараме нашия враг да се почувства кофти.
    — По дяволите, та нали се предполага, че през всичкото време правим именно това — каза Мур, приемайки веднага идеята. — Джеймс?
    — Нямам никакви възражения. Мога да събера неколцина момчета и да обсъдим някои идеи с тях.
    — Но не обичайните заподозрени — настоя заместник-директорът на операциите. — Няма да стигнем доникъде с редовния екип. Време е да излезем от клишетата, да ни вземат мътните.
    Гриър се замисли за миг, след това кимна в знак на съгласие.
    — Добре, ще направя подбора. Специален план. Как ще го кръстим?
    — Какво ще кажете за ЗАРАЗА? — попита Ритър.
    — А ако се превърне в операция, можем ли да го прекръстим на ЧУМА? — засмя се заместник-директорът на разузнаването.
    Мур също се изхили.
    — Не, измислих го. ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА. Едгар По ми се струва много подходящ за случая.
    — Нещо като превземане на ДР от ДО — изрече мислите си на висок глас Гриър.
    Това не беше сериозно обсъждане, а нещо като чесане на езиците при научен спор. По същия начин една корпорация би могла да търси слабите и силните страни на компания, която иска да глътне… и после ако обстоятелствата го изискваха, да я ликвидира. Не, Съюзът на съветските, социалистически републики беше центърът на техния професионален свят, нещо като Боби Лий за тяхната армия при Потомак13 или нюйоркските „Янки“ за бостънските „Червени чорапи“. Да ги унищожат, колкото и да звучеше като жадуван блян, си оставаше блян.
    Но дори да беше така, съдия Артър Мур харесваше този начин на мислене. Ако човек не можеше да надскочи себе си, тогава за какъв дявол беше раят?


    Наближаваше двадесет и три часа в Москва и Андропов се наслаждаваше на цигарата си — американско „Марлборо“ впрочем — и отпиваше на малки глътки водка, първокласна „Старка“ със същия кафеникав цвят като американския бърбън. Още един американски продукт се въртеше на магнетофона — дългосвиреща плоча на Луис Армстронг, който изпълняваше на тромпет великолепен нюорлеански джаз. Като повечето други руснаци председателят на КГБ не смяташе чернилките за нещо повече от маймуни и канибали, макар да бяха измислили нелоша музика. Той съзнаваше, че би трябвало да почита Бородин или някой друг руски класик, но американският джаз притежаваше жизненост, която държеше мозъка му буден.
    Музиката беше само фон и му помагаше да мисли. Юрий Владимирович Андропов имаше гъсти вежди над кафявите си очи и хлътнали бузи, които издаваха друг етнически произход, но умът му беше изцяло руски, което означаваше отчасти византийски, отчасти татарски и отчасти монголски, а всички те се бяха обединили за постигане на неговите собствени цели. Той преследваше много цели, но най-важната беше да оглави страната си. Някой трябваше да я спаси, а той най-добре знаеше колко много се нуждаеше тя от спасяване. Едно от преимуществата на поста председател на Комитета за държавна сигурност беше, че за него почти нямаше тайни в едно изтъкано от измислици общество, където лъжата бе най-висшето изкуство. Това важеше особено силно за съветската икономика. Командната структура на този разкапан колос предполагаше, че всяко предприятие и всеки директор на предприятие гонеха план. Планът можеше да е реалистичен или да не е реалистичен. Това не беше важно. Важното бе, че наказанието за неизпълнение беше драконовско. Не както някога, разбира се. През 30-те и 40-те години неизпълнението на показателите в плана можеше да доведе до смърт точно тук, в тази сграда, защото онези, които не успяваха да изпълнят плана, бяха „пораженци“, саботьори, народни врагове, предатели в една държава, където предателството бе най-тежкото престъпление, на което се полагаше най-тежкото наказание — обикновено куршум 44-ти калибър от някой стар револвер „Смит и Уесън“, закупен някога от царя в Америка.
    Директорите на предприятия бяха разбрали, че когато не успееха да изпълнят плановите показатели реално, можеха да ги постигнат на хартия и така да спасят не само живота, но и общественото си положение. Истината за техния провал се изгубваше сред гигантската бюрократична машина, която беше наследена от царско време, но продължаваше да се разраства и при марксизма-ленинизма. Андропов съзнаваше, че собствената му служба не правеше изключение от тази тенденция. Той можеше да повдигне въпроса открито, дори да повиши тон, но нямаше да има голяма полза, с малки изключения напоследък, тъй като Юрий Владимирович си водеше записки и след седмица или по-късно проверяваше лично изпълнението на задачите. Така постепенно неговата служба привикваше към промяна.
    Но нищо не можеше да промени факта, че цареше пълно нехайство, което беше пречка дори за неговата непримиримост. И Сталин да се преродеше, нямаше да се справи, а никой не желаеше прераждането на Сталин. Нехайството на институциите беше обхванало и върховете на партийната йерархия. Политбюро не проявяваше повече решимост от ръководния състав на совхоза „Изгрев“, да речем. Докато се издигаше към върховете, Андропов беше забелязал, че всеки си затваряше очите за липсата на ефективност и дори смяташе, че това не е толкова важно.
    И тъй като цареше застой, върху неговите плещи и КГБ падаше отговорността да оправят всичко, което не вървеше. Ако държавните органи не можеха да се сдобият с нещо, от което страната се нуждаеше, КГБ го крадеше от онези, които го притежаваха. Шпионската служба на Андропов и нейната посестрима, военното разузнаване ГРУ, крадяха от Запада всякакви оръжейни проекти. „Толкова са ефективни, мърмореше сам на себе си Андропов, че съветските пилоти загиваха заради същите дефекти в моделите, които бяха причинявали смъртта на американските пилоти години преди това.“
    И в това се състоеше проблемът. Колкото и усилия да полагаше КГБ, и най-забележителните му успехи можеха да гарантират на военните в страната му в най-добрия случай петгодишно изоставане от Запада. Имаше нещо, което той и оперативните му агенти не можеха да откраднат от Запада — качествения контрол в индустрията им, благодарение на който беше възможно производството на съвременни оръжия. Колко често се случваше за негово учудване хората му да осигурят от Америка или другаде конструкторски проекти, които в страната му не можеха да възпроизведат.
    С това трябваше да се справи. Митичните задачи, пред които беше изправен Херкулес, изглеждаха банални в сравнение с неговата, помисли си Андропов, припалвайки цигарата. Да трансформира страната? На Червения площад още пазеха мумията на Ленин като на комунистическо божество. Това бяха реликвите на човека, превърнал Русия от изостанала монархия в… изостанала социалистическа държава. Правителството в Москва презираше страните, които се мъчеха да съчетаят социализма с капитализма, с една малка подробност — КГБ се опитваше да краде и от тях. Западът много рядко пръскаше пари и енергия да разузнае какво представляват съветските оръжия с едно изключение — да открие слабостите им. Западните разузнавателни служби правеха всичко по силите си да плашат своите правителства, като обявяваха всяко ново съветско оръжие за разрушителен инструмент на самия Сатана, но много скоро разбираха, че съветският тигър е с оловни крака и не може да догони сърната, колкото и страшни да изглеждаха зъбите му. Каквито и оригинални идеи да измисляха руските учени — а те не бяха малко, — Западът ги крадеше и ги превръщаше в работещи инструменти.
    Конструкторските бюра поемаха обещания пред военните и пред Политбюро. Убеждаваха ги, че с още малко пари новите им системи ще се подобрят… Ха-ха! А през това време новият американски президент правеше нещо, което предшествениците му не бяха правили: хранеше своя тигър. Американското индустриално чудовище поглъщаше сурово месо и бълваше огромни количества оръжия, разработени в предишното десетилетие. Неговите оперативни работници и техните агентурни мрежи съобщаваха, че духът на американските военни расте за първи път през последните десетина години. Армията им се обучаваше с ускорени темпове, а новите им оръжия…
    …Не че в Политбюро му вярваха. Членовете му бяха тесногръди, не виждаха по-далече от съветските граници. Въобразяваха си, че малко или повече целият свят приличаше на техния и се градеше съобразно политическите теории на Ленин, писани преди шейсет години! Все едно нищо не беше мръднало в света оттогава! Юрий Владимирович се ядосваше много, без да го показва. Той изразходваше огромни средства, за да разбере какво става по света, данните се обработваха от най-добре обучените и квалифицирани специалисти и се представяха под формата на идеално систематизирани доклади пред старците около дъбовата маса — но те не искаха и да чуят!
    А сега и този проблем.
    „Точно така ще започне“, помисли си Андропов, отпивайки глътка от водката. Достатъчен е и един човек, стига да е подходящият. Ако човекът беше подходящ, хората го слушаха, обръщаха внимание на думите и делата му. А такива хора имаше.
    Точно те бяха най-опасните…
    „Карол, Карол, защо ти трябва да създаваш такива неприятности?“
    А неприятности щеше да има, ако изпълнеше заканата си. Писмото, което беше изпратил във Варшава, не беше предназначено за онези лакеи там, тъй като трябва да е бил наясно кой ще е крайният получател. Не беше глупак. Всъщност беше по-умен от всяка политическа фигура, която Юрий Владимирович познаваше. Нямаше начин да си католически свещеник в комунистическа страна и да се издигнеш до най-високия връх на най-голямата църква в света, да бъдеш техният ГЕНЕРАЛЕН СЕКРЕТАР, без да знаеш как да си служиш с лостовете на властта. Постът му съществуваше от две хиляди години, ако можеше да се вярва в подобни глупости, но както и да е. Възрастта на католическата църква беше исторически факт, нали така? Историческите факти бяха исторически факти, което не правеше религиозната надстройка по-валидна, отколкото Маркс казваше, че е — или че не е, ако трябваше да бъде по-точен. Юрий Владимирович винаги беше смятал, че да се вярва в Бог беше толкова безсмислено, колкото да се вярва в Маркс и Енгелс. Но знаеше, че всеки човек има нужда да вярва в нещо, не защото е истина, а защото само по себе си това беше източник на сила. Мижитурките, които чакаха да им се каже какво да правят, трябваше да вярват в нещо по-голямо от самите тях. Примитивните същества в джунглите все още чуваха в гръмотевицата не звука на сблъсъка между по-топлия с по-студения въздух, а гласа на живо същество. Защо? Защото съзнаваха, че са нищожества в един по-силен от тях свят, и си въобразяваха, че могат да оказват влияние върху божеството, което ги контролира, като му принасят в жертва заклани прасета и дори деца, а онези, които контролираха това влияние, придобиваха власт да се разпореждат с обществото им. Властта си имаше своята употреба. Някои от Великите мъже я използваха, за да си осигурят удобства и жени — един от предшествениците му тук, в КГБ, я беше използвал именно за да си осигурява жени, всъщност момичета, но Юрий Владимирович не притежаваше този порок. Не, властта му бе достатъчна сама по себе си. Човек можеше да се топли с нея, както котка се топли на огнището, и просто да се наслаждава на мисълта, че я притежава, да се радва на възможността да управлява останалите, да се разпорежда с живота и смъртта на онези, които му служат, които му угаждат със своето подчинение и с раболепното си признание, че той е по-велик от тях.
    Имаше и още, разбира се. Човек трябваше да прави нещо с властта си. Трябваше да остави следи по пясъка на времето. Добри или лоши, без значение, стига да са достатъчно големи, че да се забелязват. В неговия случай една цяла страна се нуждаеше от него да я ръководи, тъй като от всички в Политбюро само той знаеше какво е нужно да се направи. Само той можеше да очертае курса, който да следва народът му. Ако налучкаше верния път, щяха да го запомнят. Знаеше, че един ден животът му ще си отиде. Андропов страдаше от заболяване на черния дроб. Не биваше да пие водка, но с властта се придобиваше и абсолютното право сам да избираш съдбата си. Никой не можеше да му казва какво да прави. Вродената му интелигентност му подсказваше, че това едва ли беше най-мъдрото нещо, но Великите мъже не слушаха нищожествата, а той смяташе себе си за най-великия сред великите. Не притежаваше ли достатъчно силна воля да направлява живота си? Разбира се, че притежаваше, така че можеше да си позволи една-две чашки, понякога три вечер. Или повечко на официалните вечери. Страната му отдавна беше минала етапа на едноличното управление. Той бе приключил още преди трийсет години със смъртта на Коба, Йосиф Висарионович Сталин, който беше управлявал с такава жестокост, че можеше да накара и Иван Грозни да трепери в краката му. Не, този вид власт беше прекалено опасна и за управника, и за управляваните. Сталин беше допуснал толкова грешни, колкото бяха и правилните му преценки. И ако вторите бяха принесли полза за Съветския съюз, първите го бяха обрекли на вечна изостаналост, тъй като създавайки най-ужасяващата бюрокрация в света, той беше проклел страната си никога да не види прогрес.
    Но един човек, подходящият човек, можеше да поведе и да вкара своите политически съмишленици в Политбюро в правилната посока, а после, след като помогнеше за подбора на новите членове, да постигне нужните цели чрез влияние, а не с терор. И едва тогава вероятно щеше да задвижи страната си отново, запазвайки едноличния контрол, от който се нуждаеха всички народи, но като добави гъвкавост, за да се случват нови неща, за да дойде Истинският комунизъм — Светлото бъдеще, което Ленин предричаше за Вярващите в трудовете си.
    Андропов не забелязваше противоречието в начина си на мислене. Като повечето Велики мъже той беше сляп за онези неща, които влизаха в конфликт с широтата на собственото му его.
    И при всички случаи нещата опираха все до Карол и опасността, която той представляваше.
    Напомни си да постави въпроса на сутрешното заседание с ръководния състав. Трябваше да се преценят възможностите. Политбюро щеше да попита на висок глас как да се справят с проблема във Варшавското писмо и всички очи щяха да се вперят към него, така че трябваше да знае какво да им каже. Номерът беше да измисли такова нещо, че да не си изкарат акъла от страх неговите колеги. Толкова бяха плашливи тези уж силни мъже.
    Четеше безбройните доклади на своите оперативни работници, най-способните агенти на Първо главно управление, които успяваха да проникнат в мислите на своите колеги. Колкото и странно да беше, в този свят имаше толкова много страх, а най-плашливи от всички бяха най-често онези, които държаха властта в ръцете си.
    Не, Андропов пресуши чашата си и реши да не пие повече тази вечер. Причина за страха им беше, че се притесняваха дали наистина имат власт. Липсваше им сила. Бяха под чехъла на жените си по същия начин като работниците от заводите и колхозниците на село. Изпитваха ужас да не изгубят онова, което толкова ревностно пазеха, и така използваха властта си за низки цели, да унищожават онези, които можеха да им вземат онова, което имаха. Дори Сталин, най-могъщият от деспотите, беше използвал властта си главно за да елиминира онези, които можеха да седнат на стола му. Така великият Коба беше изразходвал енергията си не да гледа напред и нагоре, а надолу. Беше като домакиня, която се страхува да не би да има мишка под полата й, а не като мъж, притежаващ силата и волята да се пребори с връхлитащ тигър.
    А той беше ли в състояние да действа по друг начин? Да! Да, можеше да гледа напред към бъдещето и да очертае пътя към него. Да, той можеше да наложи вижданията си на нищожествата, които седяха около масата в Кремъл, и да ги поведе със силата на волята си. Да, той можеше да преоткрие и пренастрои виждането на Ленин и на останалите мислители на ръководната идеология в страната му. Да, той можеше да промени курса на своята страна и да бъде запомнен завинаги като Велик мъж…
    Но първо трябваше да се справи с Карол и досадната заплаха, която представляваше за Съветския съюз.

Глава 2
ВИЗИИ И ХОРИЗОНТИ

    Кети почти изпадна в паника при мисълта, че трябва да го откара до гарата. Видя го да тръгва към лявата страна на колата и сметна, както повечето американци биха направили, че ще шофира той, затова видимо се изненада, когато й хвърли ключовете.
    Откри, че педалите бяха същите като в американски автомобил, защото хората по целия свят си служеха по-добре с десния крак, дори англичаните, макар кормилото им да беше отдясно. Лостът за скоростите се намираше в централната конзола, така че трябваше да използва лявата си ръка, за да ги сменя. Докато даваше на задна по алеята за автомобили, си помисли, че не беше много по-различно от нормалното. И двамата се зачудиха дали и за британците беше толкова трудно да карат в дясната лента на пътя, когато дойдеха в Америка или вземеха ферибота до Франция.
    — Запомни, че лявото е дясно и дясното — ляво, и че караш от обратната страна на пътя.
    — Добре — отвърна тя с раздразнение.
    Знаеше, че трябва да свиква, и разсъдливата част на мозъка й си даваше сметка, че сега беше моментът, който имаше гадния навик да се появява изневиделица като партизанин, изскочил из засада. Докато излизаха от квартала, минаха покрай едноетажна сграда, която приличаше на лекарски кабинет, задминаха парка с люлките, заради които Джак беше купил точно тази къща. Сали обичаше люлките и без съмнение на тях щеше да си намери нови приятелчета. А и малкият Джак щеше да играе на слънце през лятото.
    — Завий наляво, маце. Десният завой тук отговаря на левия, иначе ще се нахендриш в насрещното движение.
    — Знам — каза д-р Карълайн Райън, чудейки се защо Джак не извика такси.
    Имаше още много работа в къщата и не й беше до уроци по шофиране. Добре поне, че колата беше бърза, установи тя, натискайки газта.
    — Под хълма завий надясно.
    — Ъ-хъ.
    Това поне щеше да е лесно. Трябваше да открие обратния път към къщата, а мразеше да пита за посоката. Дължеше го на професията си. Хирургът трябваше да има самообладание като пилот на боен самолет. Хирургът нямаше право да изпадне в паника, нали така?
    — Точно тук — каза Райън. — Не забравяй за насрещното движение.
    В момента платното беше празно, но това щеше да се промени, вероятно след като той слезе от колата. Не й завиждаше, че се налагаше сама да продължи урока си по навигация, но най-добрият начин да се научи човек да плува беше, като скочи във водата, стига да не се удави. Но британците бяха гостоприемни хора и нямаше да я оставят така. Вероятно някой любезен местен шофьор щеше да я придружи по пътя към къщи.
    Гарата беше внушителна колкото издигната платформа в Бронкс с малка каменна постройка, стълбище и ескалатор, които водеха към коловозите. Райън плати билета си в брой, но забеляза табелката, която предлагаше абонаментни карти. Купи си „Дейли Телеграф“. Така щеше да се покаже пред местните като консервативен тип. По-либерално настроените предпочитаха „Гардиън“. Реши да подмине таблоидите с голи жени на вътрешните страници. Не бяха най-подходяща гледка веднага след закуска.
    Наложи му се да почака десетина минути влака, който пристигна почти безшумно и приличаше на нещо средно между американските провинциални електрички и мотрисите в метрото. Билетът му беше за първа класа. Настани се в малко купе. Прозорците се плъзгаха надолу и нагоре с помощта на кожен ремък, а купето беше точно срещу вратата на вагона, така че щеше да излезе директно, вместо да върви надолу по коридора. Все още под впечатление на тези открития, Райън седна на мястото си и хвърли едно око на първата страница на вестника. Както в Америка, вътрешната политика заемаше горе-долу половината от страницата. Райън се зачете в две от статиите с мисълта, че може да му е от полза да се запознае с тукашните нрави. По разписание трябваше да пристигнат на гара „Виктория“ след четиридесет минути. Не беше толкова зле, много по-приятно, отколкото да измине пътя с шофиране, както го бе посъветвал Мъри. Освен това в Лондон беше по-трудно дори в сравнение с Ню Йорк да се намери място за паркиране, да не говорим, че това ставаше на обратната страна на улицата, и за всичко останало.
    Влакът почти не друсаше. Явно защото железопътният транспорт беше държавен монопол и имаше кой да дава пари за поддръжката на релсите. Кондукторът провери билета му с усмивка — това веднага направи силно впечатление на Джак, който беше дръпнат янки — и продължи нататък, оставяйки Райън с вестника. Гледката през прозореца привлече вниманието му. Пейзажът беше зелен и свеж. Британците наистина обичаха моравите си. Подредените в права линия къщи бяха по-малки от къщите от детските му години в квартала им в Балтимор, а и имаха скосени покриви, и мили Боже, тук улиците бяха тесни. Наистина трябваше да внимава, когато шофира, ако не искаше да се намери в нечия дневна. Това нямаше да се хареса дори на англичаните, макар да бяха привикнали към недостатъците на янките, които ги посещаваха.
    Времето беше ясно, небето приятно синьо, с бели пухкави облачета тук-там. Откакто бяха дошли, не беше валяло. Но рано или късно нямаше да им се размине. Всеки трети минувач държеше сгънат чадър. Мнозина носеха шапки. Райън не беше слагал шапка от времето, когато служеше в морската пехота. Англия беше достатъчно различна от Америка, а това само по себе си беше опасно, реши той. По много неща си приличаха, но разликите се набиваха на очи и те ритваха по задника, когато най-малко го очакваш. Трябваше да внимава много със Сали, когато пресичат. На четири и половина години, тя можеше във всеки един момент да тръгне в грешната посока. Малкото му момиченце беше лежало вече веднъж в болница и това, Бог му е свидетел, му стигаше за цял живот.
    Носеха се през някакъв град сега, нямаше добра видимост. Дясната страна, която гледаше към пътя, беше издигната. Огледа се за някакви забележителности, по които да се ориентира. Не беше ли онова там, вдясно, катедралата „Сейнт Пол“? Значи наближаваха гара „Виктория“. Отвори вратата на купето точно както правеха местните, и скочи на перона. Гарата представляваше редица от метални арки, покрити със стъклени сводове, зацапани с черни сажди още от времето на парните локомотиви, които отдавна си бяха отишли. Никой не си беше направил труда да почисти стъклата. А може би чернилката беше вследствие на замърсения въздух? Кой можеше да каже. Джак последва потока от хора към тухлената стена, която по всичко изглеждаше, че отделя секторите за заминаващите и пристигащите влакове. Естествено не липсваха и обичайните за една гара сергии и малки павилиончета. Намери изхода и излезе на открито, ровейки в джоба си за картата на Лондон. „Уестминстър Бридж“. Беше твърде далеч, за да стигне до там пеша, така че махна на едно такси.
    От таксито Райън се оглеждаше наоколо и въртеше глава като турист, какъвто вече не беше. Ето я сградата.
    Сенчъри Хаус — наричаха я така, защото се намираше на „Уестминстър Бридж“ номер 100. Според Джак сградата имаше типичната за времето между двете световни войни архитектура, висока и с каменна фасада, която… се лющеше? Беше покрита с оранжева изкуствена мрежеста материя, явно за да не пада мазилката върху минувачите. Оп-а-а! А може би някой ровеше в стените да търси руски бръмбари. Никой не го бе предупредил за това в Ленгли. Съвсем наблизо бяха мостът Уестминстър и сградата на парламента. Е, поне се намираше на хубаво място. Джак изкачи каменните стъпала до двойната врата и след десетина крачки стигна до пропуска, където седеше човек с нещо като полицейска униформа.
    — Мога ли да помогна? — попита охранителят.
    Британците винаги говореха по този начин, дори да не изпитваха желание да помогнат. Джак се зачуди дали имаше въоръжена охрана, която не забелязваше. Ако не тук, някъде наблизо. Не можеше да няма мерки за сигурност.
    — Здравей, аз съм Джак Райън. Започвам работа тук.
    Последва усмивка и разпознаване:
    — А, сър Джон. Добре дошли в Сенчъри Хаус. Позволете да позвъня горе. — Точно това направи. — Всеки момент някой ще слезе да ви посрещне, сър. Моля, седнете.
    Джак едвам седна и видя позната физиономия.
    — Джак! — извика той.
    — Сър Базил! — Райън се изправи и пое подадената ръка.
    — Очаквахме те утре.
    — Оставих Кети да разопакова багажа на спокойствие. Не ми се доверява за подобни неща.
    — Да, нас мъжете не ни бива за някои неща.
    Сър Базил Чарлстън наближаваше петдесетте, беше висок и строен като император, както беше писал един поет, с кестенява коса, която не беше започнала още да побелява. Имаше светлокафяви очи и умен поглед. Носеше скъп костюм от сив вълнен плат на тънки бели райета и създаваше впечатление на проспериращ лондонски банкер. Всъщност семейството му се занимаваше точно с този бизнес, той обаче го сметнал за прекалено ограничен и предпочел да използва образованието си в Кеймбридж в служба на страната си, отначало като оперативен агент от разузнаването, а по-късно като администратор. Джак знаеше, че Джеймс Гриър и съдия Мур го харесват и уважават. Самият той се бе срещал с Чарлстън преди година, малко след като го раниха, а по-късно научи, че сър Базил се възхитил на изобретената от него система „капан за канарчета“, благодарение на която го бяха забелязали шефовете в Ленгли. Явно Базил се беше възползвал от нея, за да запуши някое и друго досадно изтичане на информация.
    — Ела, Джак. Ще трябва добре да те екипираме.
    Той нямаше предвид костюма на Джак, който беше от „Савил Роу“ и не по-малко скъп от неговия. Не, това означаваше да мине през личен състав.
    Това, че беше от ЦРУ, улесняваше нещата. Те вече бяха получили от Ленгли отпечатъци от пръстите му, оставаше само да го снимат и да му издадат пропуск, с който да отваря всички електронни врати, както беше и в ЦРУ. Провериха дали пропускът действа, след което се качиха на служебния асансьор и отидоха в просторния ъглов кабинет на сър Базил.
    Беше по-хубав от тясното помещение на съдия Мур. Великолепна гледка към реката и двореца Уестминстър. Генералният директор посочи кожен стол и Джак седна.
    — Е, какви са първите ти впечатления? — попита Чарлстън.
    — Засега всичко е наред. Кети още не е ходила до болницата, но Берни — шефът й в „Хопкинс“ — казва, че главният лекар е готин тип.
    — Да, Хамърсмит се ползва с добра репутация, а и д-р Бърд е най-добрият очен хирург във Великобритания. Никога не съм го виждал, но съм чувал, че е приятно момче. Обича рибарлъка, вади сьомга от реките в Шотландия, женен, с трима синове, най-големият е лейтенант в Колдстриймския гвардейски полк.
    — Проверихте ли го? — попита Джак недоверчиво.
    — Трябва да сме предпазливи, Джак. Някои от далечните ти братовчеди отвъд Ирландско море не те обичат особено много, нали знаеш?
    — Това проблем ли е?
    Чарлстън поклати глава.
    — Едва ли. Когато им помогна да разгромят Армията за освобождение на Ълстър, вероятно си спасил живота на неколцина ИРА14. Все още може да има някакви последици, но това е работа на службата за сигурност. Нямаме си много работа с тях — не и по начина, който да те засегне пряко.
    Това подсказа на Джак следващия въпрос.
    — Да, сър Базил, а в какво точно ще се състои работата ми?
    — Джеймс не ти ли каза? — попита Чарлстън.
    — Не съвсем. Той си пада по изненадите, доколкото знам.
    — Ами, съветската работна група се интересува преди всичко от съветските ни приятели. Имаме няколко важни източника. Вашите хора също. Идеята е да си разменяме информация, за да подобрим общата картина.
    — Информация. Не източници — отбеляза Райън.
    Чарлстън се подсмихна.
    — Трябва да пазим източниците си, нали знаеш?
    Джак знаеше много добре. Всъщност достъпът му до източниците в ЦРУ беше безобразно ограничен. Това бяха най-строго пазените тайни в управлението и без съмнение и тук беше така. Източниците бяха живи хора и само едно изплъзване на езика можеше да ги убие. Разузнавателните служби ценяха повече информацията, която им предоставяха техните източници, и не толкова живота им — разузнаването в крайна сметка си беше бизнес, — но рано или късно човек започваше да се притеснява за тях и за семействата им и за личните им наклонности. „Особено за пиенето“, помисли Райън. Това важеше най-вече за руснаците. Обикновеният съветски гражданин пиеше толкова много, че по стандартите в Америка си беше алкохолик.
    — Няма проблем, сър. Не знам името и самоличността на нито един източник на ЦРУ. Нито един — натърти Райън.
    Това не беше съвсем вярно. Никой нищо не му беше казвал, но човек можеше да разбере много неща от характера на информацията, която се получаваше, и от начина, по който той или тя цитираха разни хора — обикновено ги наричаха „той“, но Райън имаше някои догадки за неколцина от източниците. Беше забавна игра, която всички аналитици играеха, като си държаха езика зад зъбите, макар че Райън на няколко пъти беше споделил предположенията си със своя личен шеф, адмирал Джим Гриър. Обикновено заместник-директорът на операциите го предупреждаваше много-много да не говори, но погледът, който беше хвърлил два пъти на Райън, му беше достатъчен. Е, Райън много добре знаеше, че го бяха наели заради способността му да анализира. От него не се очакваше друго. Когато обичайната информация станеше по-особена, не беше трудно да се досетиш, че нещо се е случило с източника — или го бяха хванали, или даваше лъжливи сведения.
    — Адмиралът се интересува конкретно от…
    — От какво? — попита генералният директор.
    — Полша. Все още ни е трудно да разгадаем колко далече и колко бързо ще стигне и какво ще стане — имам предвид последиците.
    — И ние се чудим, Джак. — Кимна замислено. Хората — особено репортерите в пъбовете на „Флийт Стрийт“ — говореха много за това. А репортерите също разполагаха с надеждни източници, понякога по-надеждни от неговите. — Джеймс какво мисли?
    — И на двамата ни напомня за събитията през 30-те години — Райън се отпусна уморено на стола. — Профсъюзът на автомобилните работници. Когато се организираше, в завода на Форд се стигна до неприятности. Голяма патърдия Форд дори нае главорези да се справят с профсъюзните лидери. Помня едни снимки на — как се казваше? — Джак се замисли за миг. — Уолтър Ройтър ли беше? Нещо такова. Бяха публикувани в списание „Лайф“. Виждаше се как главорезите разговарят с него и с неколцина от хората му. На първите снимки си хвърляха усмивки като хора, които всеки момент ще се хванат за гушите. Малко след това се стигна до бой. Да се чуди човек как Форд го е допуснал — да позволи нещо подобно да се разиграе пред репортерите, при това с фотоапарати? Тури му пепел, голяма издънка.
    — Да, общественото мнение — съгласи се Чарлстън. — То е съвсем реално, а съвременната технология улеснява нещата още повече и, точно така, обезпокоително е за нашите приятели отвъд бодливата тел. Знаеш ли, тази новинарска телевизионна мрежа Си Ен Ен, която започна да предава от вашата страна на океана, може да промени света. Информацията си има собствени пътища за разпространение. Слуховете са лошо нещо. Не можеш да ги спреш, а те си имат собствен начин да се разнасят.
    — Една снимка струва колкото хиляда думи, нали така?
    — Мъча се да си спомня кой го беше казал. Който и да е, не е бил глупак. Още по-вярно е за видеокадрите.
    — Предполагам, че се възползваме от това…
    — Вашите хора са резервирани. Аз по-малко. Никак не е трудно служител от посолството да изпие една бира с някой репортер и да се изпусне по време на разговора. Нещо много важно за репортерите, те не са неблагодарни, ако им подхвърлиш интересна история.
    — В Ленгли мразят пресата, сър Базил. И като казвам мразят, имам предвид точно това.
    — Много старомодно от тяхна страна. Излиза, че ние тук можем да контролираме пресата повече от вас в Америка. И най-важното, не е толкова трудно да ги надхитриш, нали така?
    — Никога не съм пробвал. Адмирал Гриър казва, че да говориш с репортер е все едно да танцуваш с ротвайлер. Никога не знаеш дали ще те близне по лицето или ще ти гризне врата.
    — Няма зли кучета, както знаеш. Зависи как ще ги дресираш.
    „Британците с техните кучета, помисли си Райън. Обичат домашните си любимци повече от децата си.“ Никога не беше искал да има голямо куче. Лабрадор като Ърни беше друго нещо. Лабрадорите имаха нежни муцуни. На Сали наистина му липсваше.
    — И така, какво мислиш за Полша, Джак?
    — Смятам, че гърнето ще ври, докато му падне капакът, а когато кипне, ще стане адски напечено. Поляците всъщност никога не са били комунисти в истинския смисъл. В армията им има свещеници, за Бога. Повечето от селяните им работят земята частно, продават шунка и други продукти. Най-популярното им телевизионно предаване е „Коджак“. Дори го излъчват в неделя сутрин, за да не ходят хората в църквата, от това следват две неща. Хората там харесват американския начин на живот, а управляващите се страхуват от католическата църква. Полското правителство е нестабилно и те си знаят, че са нестабилни. Предоставянето на малко повече свобода е умен ход, поне за близкото бъдеще, но основният проблем е, че липсва справедливост. Несправедливите страни са нестабилни, сър. Дори да изглеждат силни, отвътре са гнили.
    Чарлстън кимна замислено.
    — Преди няколко дни говорих в Чекърс с министър-председателя и й казах почти същото.
    Генералният директор помисли малко и след това повдигна папка от купчината на бюрото си и му я подаде.
    Върху нея имаше гриф СТРОГО СЕКРЕТНО. „Ето, помисли си Джак, започва се.“ Зачуди се дали Базил не се беше научил да плува, скачайки в Темза, и дали не смяташе, че всички трябва да постъпват по този начин.
    Разтвори папката и видя, че информацията идваше от източник с кодовото име ВРЕН. Явно беше поляк, а от пръв поглед личеше, че е достоверен, я какво пишеше…
    — Мамка му стара — каза Райън. — Надеждно ли е?
    — Напълно. Пет от пет, Джак. — Това означаваше, че надеждността на източника се оценяваше на пет от пет възможни степени, същото се отнасяше и за важността на изпратената от него информация. — Не си ли католик?
    Той естествено знаеше отговора. Англичаните просто разговаряха по този начин.
    — Йезуити в гимназията, в колежа в Бостън и в Джорджтаун, плюс монахините в „Сейнт Матю“. Трябва да съм католик.
    — Какво мислиш за новия ви папа?
    — За първи път от четири или повече столетия не е италианец. Това говори само за себе си. Когато чух, че новият папа ще е поляк, очаквах да е кардинал Вишински, който има ума на гений и хитростта на лисица. А за тоя приятел дори не бях чувал, но от онова, което прочетох след това, ми стана ясно, че е много солиден. Добър енорийски свещеник, добър администратор, много хитър политически…
    Райън замълча. Говореше за главата на своята църква така, сякаш беше политически кандидат, а беше адски сигурен, че притежаваше много повече качества. Трябва да беше дълбоко вярващ, с убеждения, които и земетресение не можеше да разклати или разруши. Той беше избран от други такива мъже, за да ръководи и да говори от името на най-голямата църква в света, към която по една случайност принадлежеше и Райън. Трябва да беше човек, който не се бои от нищо, човек, за когото куршумът не беше нищо повече от избавление, ключ към Царството Господне. Сигурно беше човек, който във всичко виждаше Божия пръст. Явно никой не можеше да го уплаши или да го отклони от правия път.
    — Ако писмото е написано от него, сър Базил, значи не е блъф. Кога е изпратено?
    — Преди по-малко от четири дни. Нашият човек наруши правилата, за да го достави спешно, но съдържанието е достатъчно важно, за да се бави, нали така?
    „Добре дошъл в Лондон, Джак“, помисли си Райън. Току-що падна в казана. Огромен казан, каквито използват в анимационните филмчета, за да варят в тях мисионери.
    — Ясно, предадено е в Москва, нали така?
    — Така казва нашият човек. Е, сър Джон, какво според теб ще каже Иван за това?
    И с този въпрос сър Базил Чарлстън запали огъня под казана с Джак.
    — Този въпрос съдържа няколко подвъпроса — каза Райън, измъквайки се ловко, доколкото позволяваше ситуацията, но не стигна далече.
    — Ще каже че — подкани го Чарлстън, измервайки Райън с кафявите си очи.
    — Е, добре, няма да му хареса. Ще го приемат като заплаха. Въпросът е колко на сериозно ще го вземат и доколко ще повярват. Сталин щеше да се изсмее… а може и да не е така. Сталин страдаше от параноя, нали? — Райън млъкна и погледна през прозореца. Дъждовен облак ли се носеше? — Не, Сталин щеше да действа.
    — Мислиш ли?
    Джак знаеше, че Чарлстън го изпитва. Точно като устните изпити за докторската степен в Джорджтаун със заядливите въпроси и остроумните забележки на отец Тим Райли. Сър Базил беше по-цивилизован от сприхавия свещеник, но изпитът нямаше да е от лесните.
    — Лев Троцки не е бил заплаха за него. Било е комбинация от параноя и чиста подлост. Личен въпрос. Сталин си е създавал врагове и никога не е забравял за тях. Но на сегашното съветско ръководство не му стиска да действа по начина, по който той е действал.
    Чарлстън посочи към прозореца, който гледаше към Уестминстърския мост.
    — Момчето ми, на руснаците не им мигна окото преди пет години да убият човек точно на този мост.
    — И ги разобличиха — напомни Райън на своя домакин.
    Просто имаха късмет да попаднат на способен британски лекар, което обаче не се оказа от полза да бъде спасен животът на клетото копеле. Все пак установиха причината за смъртта, а тя не беше дело на уличен престъпник.
    — Да не мислиш, че не могат да спят след този инцидент? Аз не мисля така — увери го Чарлстън.
    — Изглежда, че не им е приятно. Не съм чувал да са вършили повече подобни неща.
    — Само у дома, обзалагам се. А Полша за тях е „у дома“, добре де, в тяхната сфера на влияние.
    — Но папата живее в Рим, а той не е. Нещата опират до това колко са уплашени, сър. Отец Тим Райли от Джорджтаун, където защитих доктората си, ни казваше да не забравяме никога, че войните са били подпалвани от уплашени хора. Страх ги е от война, но повече ги е страх какво ще стане, ако не започнат война или друга подобна акция, предполагам. Така че въпросът е колко сериозно ще погледнат на заплахата и колко сериозна ще им се стори. По първия въпрос — не вярвам да го сметнат за блъф. Характерът на папата, неговият живот и куражът му — това са неща, които не подлежат на съмнение. Така че заплахата е реална. По-големият въпрос е как ще оценят степента на заплахата за тях самите…
    — Продължавай — любезно му нареди генералният директор.
    — Ако са достатъчно умни да я признаят — да, сър, на тяхно място бих се притеснявал… дори бих се страхувал малко. Колкото и Съветите да се смятат за свръхсила — равностойна на Америка и тям подобни, — дълбоко в себе си те съзнават, че държавата им не е истински легитимна. Кисинджър ни чете лекция по този въпрос в Джорджтаун… — Джак се облегна и затвори за миг очи, за да си припомни лекцията. — Спомена го към края, когато разказваше за характера на руските лидери. Брежнев го развеждал из официалните сгради в Кремъл, където Никсън щял да пристигне за последната им среща на високо равнище. Повдигнал покривалата от статуите, за да му покаже как всичко е било почистено преди визитата. Защо ли го е направил, чудех се тогава. Нали си имат чистачки и хора за поддръжка. Защо въобще е трябвало да споменава подобно нещо на Хенри? Явно от комплекс за малоценност, от усещане за несигурност. Продължаваме да слушаме колко са страшни, но аз не мисля така и колкото повече научавам за тях, толкова по-малко страшни ми изглеждат. С адмирала спорихме за това през последните месеци. Имат огромна военна машина. Разузнаването им е първокласно. Те са огромна, но грозна мечка, а Мохамед Али би мечката два пъти. Това е заобиколният път, по който може да се каже, да, сър, смятам, че това писмо ще ги уплаши. Въпросът е дали ще ги уплаши дотолкова, че да предприемат действия. — Райън поклати глава. — Вероятно да, но засега не разполагаме с достатъчно данни. Ако решат да натиснат копчето, ще знаем ли предварително?
    Чарлстън изчакваше Райън да приключи.
    — Можем само да се надяваме, но е невъзможно да сме сигурни.
    — През годината, която изкарах в Ленгли, останах с впечатлението, че познанията за врага ни са дълбоки, но в някои области куцат, в други са повърхностни и много общи. Още не съм срещнал някой, който да се чувства спокойно, когато ги анализира — всъщност не е съвсем така. Някои са спокойни, но анализите им — поне за мен — са ненадеждни. Като данните, които получаваме за тяхната икономика…
    — Джеймс позволява ли ти да ги четеш? — учуди се Базил.
    — Адмиралът ме пращаше в първите месеци по всички отдели. Магистърската ми степен е по икономика в колежа в Бостън. Взех си изпита по публично счетоводство, преди да постъпя в морската пехота. Вие наричате тази специалност по друг начин, мисля. След като напуснах пехотата, бях в борсовия бизнес, преди да защитя докторат и да стана преподавател.
    — Колко точно спечели на „Уолстрийт“?
    — Докато работех в „Мерил Линч“ ли? О, между шест и седем милиона. Много от акциите ми бяха в „Чикаго и Норт Уестърн Рейлроуд“. Чичо ми Марио — братът на мама — ми съобщи, че служителите се канят да изкупят акциите и да направят железопътната компания отново печеливша. Поогледах се и ми хареса. Чистата ми печалба беше двайсет и три пункта за всяка купена акция. Трябвало е да вложа още повече, но в „Мерил Линч“ ме учеха да бъда сдържан. Никога не съм работил в Ню Йорк, между другото. Бях в представителството им в Балтимор. Както и да е, парите още са вложени в акции, а пазарът в момента е доста изгоден. Още играя понякога. Човек не знае кога ще спечели и това продължава да ми е хоби.
    — Разбира се. Ако чуеш нещо обещаващо, се обади.
    — Без процент, но и никакви гаранции — пошегува се Райън.
    — Не съм свикнал с това, Джак, не и с този шибан бизнес. Ще те изпратя в руската група при Саймън Хардинг. Оксфордски възпитаник, докторат по руска литература. Ще знаеш всичко, което той знае — всичко освен източниците на информация — Райън го прекъсна, вдигайки два пръста.
    — Сър Базил, не желая да ги знам. Не ми е нужно. Ако са ми известни, няма да мога да спя спокойно. Да ми предоставят само суровия материал. Предпочитам да правя собствени анализи. Този Хардинг бива ли го? — попита Райън с престорено равнодушие.
    — Много. Може и да си виждал анализите му. Той направи оценката за Юрий Андропов, която ви изпратихме преди две години.
    — Четох я. Да, добра работа беше. Мислех, че е на психоаналитик.
    — Занимавал се е с психология, но не достатъчно, за да има степен. Има умна съпруга. Художничка, приятна жена.
    — Сега ли ще ме представиш?
    — Защо не? И без това трябва да се връщам на работа. Ела, ще те заведа.
    Не беше далече. Райън почти веднага узна, че ще работи в кабинет точно тук, на най-горния етаж. Беше изненада за него. В Ленгли минаваха години, преди да стигнеше човек на седмия етаж, и често трябваше да се прескачат кървави трупове. Някой явно го смяташе за умен, помисли си Джак.
    Кабинетът на Саймън Хардинг не беше нищо особено. Двата прозореца гледаха не към реката, а в обратната посока, към двуетажни и триетажни тухлени постройки с неясно предназначение. Хардинг наближаваше четиридесетте, беше блед, с руса коса и прозрачносини очи. Сакото му беше разкопчано, отдолу носеше жилетка и бозава вратовръзка. Върху бюрото му бяха разхвърлени папки, подшити с ширит на райета, универсалния знак за секретните материали.
    — Трябва да си сър Джон — каза Хардинг, палейки лулата си.
    — Името ми е Джак — поправи го Райън. — Не мога да си позволя да се правя на рицар. Освен това нямам нито кон, нито броня.
    Джак се ръкува със своя колега. Хардинг имаше малки, кокалести ръце, но сините му очи гледаха умно.
    — Грижи се добре за него, Саймън.
    Сър Базил веднага си тръгна.
    Забеляза въртящия се стол до подозрително голо бюро. Джак го пробва. Стаята щеше да е малко пренаселена, но иначе не беше толкова зле. Телефонът върху бюрото му беше с устройство против подслушване. Райън се зачуди дали беше надеждно като устройството, което имаше в Ленгли. Вероятно беше от същия вид, само че в различна пластмасова кутия. Не трябваше да забравя, че беше в чужда страна. Райън се надяваше, че няма да е чак толкова трудно. Хората тук говореха наистина смешно: като например: трава, йагода и замак, въпреки че американските филми и световните телевизионни мрежи бавно, но сигурно налагаха американската версия на английския език.
    — Баз спомена ли за папата? — попита Саймън.
    — Да. Онова писмо може да се окаже бомба със закъснител. Пита се как ли ще реагира Иван.
    — Ние всички се питаме, Джак. Имаш ли някакви предположения?
    — Току-що казах на вашия шеф, че ако Сталин беше жив, вероятно щеше да поиска да скъси живота на папата, но при сегашните лидери е дяволски трудно да се предвиди.
    — Проблемът според мен е, че макар да взимат решенията си по-скоро колективно, влиянието на Андропов расте, а той може да се окаже по-решителен от останалите.
    Джак се намести на стола си.
    — Знаеш ли, преди две години приятели на съпругата ми от „Хопкинс“ бяха там. Михаил Суслов страдаше от заболяване на ретината на очите вследствие на диабет. Освен това беше адски късоглед. И те отидоха да го оперират и да обучат някои от руските лекари на този вид операции. Кети все още стажуваше. Но Берни Кац беше в екипа. Той е директор на клиниката „Уилмър“. Невероятен очен хирург, адски готин пич. Поразпитахме ги в управлението, след като се върнаха. Виждал ли си този документ?
    В очите на Саймън беше изписано любопитство.
    — Не. Полезен ли е?
    — Едно от нещата, които научих от съжителството си с лекарка, е да се вслушвам в преценките й за хората. Аз лично бих се вслушал в Берни. Струва си да се прочете. По целия свят хората са склонни да се доверяват на хирурзите и както казах, лекарите забелязват неща, които повечето от нас пропускат. Казаха, че Суслов е интелигентен, възпитан, делови, но че дълбоко в себе си е тип, на когото не можеш да се довериш, ако държи пистолет или нож в ръка. Не му се понравило, че се е наложило американци да спасят зрението му. Акълът му не побирал как може да няма нито един руснак, който да го оперира. От друга страна, гостоприемството им било от олимпийска класа. Оказало се, че не са абсолютни диваци, както Берни очаквал. Той е евреин, семейството му е от Полша от времето, когато принадлежала на царя. Искаш ли да изискаме доклада от управлението?
    Хардинг поднесе запалена клечка кибрит към лулата си.
    — Да, бих искал да го прочета. Руснаците са големи чудаци. В някои отношения имат невероятна култура. Русия е едно от малкото места, където един поет може да живее добре. Те благоговеят пред поетите си и аз им се възхищавам за това. В същото време… както знаеш, Сталин е бил доста резервиран към хората на изкуството, особено пишещите. Спомням си за един, който живя по-дълго, отколкото можеше да се очаква… Но накрая пак завърши живота си в Гулаг. Така че цивилизацията им си има граници.
    — Говориш ли езика им?
    Британският аналитик кимна.
    — Великолепен език за литература, като древногръцкия. Подходящ за поезия и същевременно със скрит потенциал за варварство, от което кръвта ти може да замръзне. Те са предвидими хора в много отношения, особено за политическите решения, с малки изключения. Непредвидимостта им се крие в противоречието между вродения им консерватизъм и политическия догматизъм. Нашият приятел Суслов е сериозно болен, има проблеми със сърцето вследствие на диабета. Човекът, който стои зад него, е Михаил Евгениевич Александров — наполовина руснак, наполовина марксист, с разбирания като на Лаврентий Берия. Той ненавижда Запада до дъното на душата си. Няма да се учудя, ако е увещавал Суслов — двамата са стари приятели — да предпочете слепотата, вместо да се оставя в ръцете на американските лекари. Това, че онзи приятел Кац е евреин — нали така каза, — едва ли е променило нещата. Гадно копеле. Когато Суслов си отиде — до няколко месеца според нашите предвиждания, — той ще е новият им идеолог в Политбюро. Ще подкрепи Юрий Владимирович за всичко, което пожелае да направи, включително за физическо нападение срещу Негово светейшество.
    — Наистина ли могат да стигнат толкова далече? — попита Джак.
    — Дали могат? Вероятно да.
    — Добре, това писмо препратено ли е до Ленгли?
    Хардинг кимна.
    — Тукашният ви шеф ни посети днес и го взе. Предполагам, че вашите хора си имат собствени източници, но да не рискуваме.
    — Съгласен съм. Знаеш, че ако Иван направи нещо толкова крайно, ще си плати.
    — Вероятно е така, но те не разсъждават като нас, Джак.
    — Знам. И все пак е трудно да си го представи човек.
    — Нужно е време — съгласи се Саймън.
    — Четенето на поезията им помага ли? — попита Райън.
    Той беше чел много малко руска поезия, и то само в превод, което не е най-добрият начин да четеш поезия.
    Хардинг поклати глава.
    — Не много. За някои тя е начин на протест Протестът трябва да е достатъчно завоалиран, та по-недосетливите читатели просто да се наслаждават на лиричното описание на тялото на красива девойка, без да забележат призива за свобода на словото. В КГБ сигурно имат цял отдел, който анализира поетичните творби за скрито политическо съдържание, на което никой не обръща внимание, докато някой член на Политбюро не забележи, че сексуалният елемент е прекалено открит. Те се правят на много морални, както знаеш…
    — Е, не можем да ги корим за това, че не одобряват „Деби завладява Далас“15 — отбеляза Райън.
    Хардинг едва не се задави от дима на лулата си.
    — Има нещо такова. Не е като „Крал Лир“, нали така. Те имат Толстой, Чехов и Пастернак.
    Джак не беше чел нито един от тях, но сега не беше подходящият момент да си признае.


    — Какво е казал той? — попита Александров.
    Гневът му можеше да се очаква, но беше забележително сдържан, помисли си Андропов. Вероятно повишаваше тон само когато залата беше пълна или по-вероятно пред подчинените си в сградата на партийния Секретариат.
    — Ето го писмото с превода — каза председателят на КГБ, подавайки документите.
    Бъдещият главен идеолог пое листовете и зачете бавно. Не искаше гневът да му попречи да долови нюансите. Докато го чакаше, Андропов запали цигара „Марлборо“, Александров също. Гостът му не беше докоснал водката, която му наля, забеляза председателят.
    — Този свети отец е доста амбициозен — каза накрая Александров, оставяйки документите на малката масичка.
    — Съгласен съм — отговори Юрий.
    — Да не би да се мисли за недосегаем? Не знае ли, че за подобни заплахи има последици? — попита със злорадство в гласа Александров.
    — Моите експерти смятат, че съдържанието е истинско и че той не се страхува от възможни последици.
    — Ако иска да става мъченик, ще удовлетворим желанието му…
    Заплашителната нотка в гласа му смрази дори студената кръв на Андропов. Проблемът при идеолозите беше, че техните теории не винаги отразяваха действителността — факт, за който те бяха слепи.
    — Михаил Евгениевич, подобни акции не се предприемат с лека ръка. Може да се стигне до политически последици.
    — Не, няма да са големи, Юрий. Няма да са големи — повтори Александров на себе си. — Но съм съгласен, че трябва да обмислим добре отговора си, преди да пристъпим към действия.
    — Какво мисли другарят Суслов? Консултира ли се с него?
    — Миша е много зле — отвърна Александров без особено съжаление. Това учуди Андропов. Гостът му дължеше много на своя болен наставник, но идеолозите живееха в свой собствен свят. — Страхувам се, че животът му свършва.
    Това не го учуди. Достатъчно беше да го видиш на заседанията на Политбюро. Суслов имаше отчаян вид на човек, който знае, че умира. Той искаше да оправи света, преди да си отиде от него, но съзнаваше, че подобна задача не е по силите му, факт, който му бе подействал като неочаквана изненада. Дали най-после беше разбрал, че марксизмът-ленинизмът е грешна посока? Андропов беше стигнал до този извод преди около пет години. Но подобни неща в Кремъл не се обсъждаха. Не и с Александров.
    — Той беше добър другар през всичките тия години. Ако е вярно това, което казващ, ще е много жалко — отбеляза председателят на КГБ тъжно, коленичейки пред олтара на марксистката теория и на нейния умиращ проповедник.
    — Така е — съгласи се Александров, разигравайки театър, както домакина си и както правеха всички членове на Политбюро, защото се очакваше от тях… защото така трябваше.
    Не защото беше вярно, дори приблизително вярно. Като госта си Юрий Владимирович вярваше не защото вярваше, а защото онова, в което се правеше, че вярва, беше източник на нещо истинско: власт. Какво ли още ще каже този човек, зачуди се председателят. Андропов се нуждаеше от него и Александров се нуждаеше от него, дори повече. Михаил Евгениевич не разполагаше с необходимата лична власт, за да стане генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз. Уважаваха го за теоретичните му познания и неговата отдаденост на марксизма-ленинизма, който се бе превърнал в държавна религия, но никой около масата не го смяташе за подходящия кандидат за лидерския пост. Подкрепата му обаче щеше да е необходима на всеки, който имаше подобна амбиция. Като в Средновековието, когато по-големият син наследявал феодалното имение, а по-малкият ставал епископ на епархията. Сега Александров, подобно на Суслов някога, трябваше да докаже духовното — дали това беше подходящата дума? — оправдание за изкачването си във властта. Системата на проверки и баланси оставаше, просто още по-извратена отпреди.
    — Ти, разбира се, ще заемеш мястото му, когато дойде времето — каза Андропов и думите му прозвучаха като обещание за съюз.
    Александров естествено започна да скромничи… или поне се опита:
    — Има доста изявени личности в Секретариата.
    Председателят на Комитета за държавна сигурност махна с ръка:
    — Ти си най-старши и заслужаваш най-голямо доверие.
    Александров беше съвсем наясно с това.
    — Много си любезен, Юрий. И така, какво ще правим с този тъп поляк?
    А това, казано направо, щеше да е цената на съюза им. За да получеше подкрепата на Александров за поста генерален секретар, Андропов трябваше да го поласкае още малко… е, като направи нещо, което и без това беше замислил. Щеше да е безболезнено, нали така?
    Председателят на КГБ придаде колеблив и служебен тон на гласа си:
    — Миша, една такава операция не е банално или просто упражнение. Трябва да се планира много внимателно, да се подготви в подробности, след което да получи единодушното одобрение на Политбюро.
    — Явно имаш нещо наум…
    — Много неща имам наум, но фантазиите не са план. За да се придвижи, се изисква задълбочено обмисляне и планиране, за да се види дали въобще е осъществимо. Нужна е предпазливост — предупреди Андропов. — Дори и след това не могат да се дадат гаранции и обещания. Това не е сценарий за филм. Реалният свят, Миша, е сложен.
    Това беше единствено възможният начин да подскаже на Александров да не се отклонява от въображаемия свят на теориите и играчките и да не се набърква в света на кръвта и последиците.
    — Е, ти си добър партиен другар. Знаеш залозите в тая игра.
    С тези думи Александров съобщи на домакина си какво Секретариатът очакваше. За Михаил Евгениевич партията и нейната идеология бяха държавата, а КГБ беше Мечът и Щитът на партията.
    Странно, но Андропов съзнаваше, че папата поляк изпитва същото към своята вяра и светоглед. Но неговата вяра не беше идеология в истинския смисъл на думата, нали така? „Е, за подобни цели можеше да се приеме и като идеология“, си каза Юрий Владимирович.
    — Моите хора ще го обмислят внимателно. Не можем да направим невъзможното, Миша, но…
    — Има ли нещо невъзможно за този орган на съветската държава?
    Това беше реторичен въпрос с жесток отговор. При това опасен, много по-опасен, отколкото този учен си мислеше.
    Колко си приличаха, осъзна председателят на КГБ. Този човек, който кротко си пиеше кафеникавата водка „Старка“, вярваше безусловно в идеология, която не можеше да се докаже. А той искаше смъртта на човек, който също вярваше в неща, за които нямаше доказателства. Колко любопитно стечение на обстоятелствата. Сблъсък на идеи, които се страхуваха една от друга. Страхуваха? От какво се страхуваше Карол? Със сигурност не от смъртта. Писмото му до Варшава го показваше ясно. Той наистина си търсеше смъртта. Той търсеше мъченичеството. Защо един човек би се стремял към подобно нещо? Председателят не се чуди много дълго. Да използва живота или смъртта си като оръжие срещу врага. Без съмнение той смяташе Русия и комунизма за врагове — първата по националистически подбуди, а втория заради религиозните си убеждения… Но страхуваше ли се от врага?
    „Не, вероятно не“, си каза Юрий Владимирович, а това правеше задачата му по-трудна. Неговата служба се нуждаеше от страх, за да работи. Страхът беше нейният източник на сила, а човек, който не се страхуваше, не можеше да бъде манипулиран…
    А онези, които той не можеше да манипулира, винаги можеше да бъдат убити. Кой си спомняше за Лев Троцки?
    — Малко са невъзможните неща. По-скоро трудни — съгласи се със закъснение председателят.
    — Значи, ще обмислиш възможностите?
    Той кимна предпазливо.
    — Да, започваме утре сутринта.
    Така бе сложено началото на процесите.

Глава 3
ПРОУЧВАНИЯ

    — Е, Джак вече се обзаведе с кабинет в Лондон — съобщи Гриър на колегите си от Седмия етаж.
    — Радвам се да го чуя — каза Боб Ритър. — Мислиш ли, че знае как да го използва?
    — Боб, между вас двамата с Райън да не би да има нещо? — попита заместник-директорът на разузнаването.
    — Твоето русоляво момче се изкачва прекалено бързо по стълбата. Да не вземе да падне някой ден, че ще стане голяма каша.
    — Да не искаш да направя от него поредната писарушка? — На Джеймс Гриър често му се налагаше да отбива хленченето на Ритър по отношение на състава и възможностите му в дирекцията по разузнаване. — При теб също има няколко изгряващи звезди. Това хлапе е много способно и аз няма да му преча, докато не си строши главата в стената.
    — О-у-у, чувам удара — изкиска се заместник-директорът на операциите. — Добре де, коя от перлите в короната иска да поднесе на британските ни братовчеди?
    — Нищо особено. Преценката за Михаил Суслов на докторите от „Джон Хопкинс“, които ходиха да му кърпят очите.
    — Не им ли я дадохме вече? — попита съдия Мур.
    Все пак не беше свръхсекретен документ.
    — Мисля, че не са я искали. Мамка му, Суслов няма да го бъде дълго, както разбирам от онова, което чета.
    ЦРУ имаше най-различни начини да определя здравословното състояние на височайшите съветски лидери. Най-често използваха снимки или още по-добре видеозаписи с въпросните лица. Управлението наемаше лекари — повечето професори в големите медицински университети, за да разгледат снимките и да поставят диагноза на болните, без да им се налага да пропътуват две хиляди и петстотин километра, за да ги посетят. Това не беше най-добрата медицинска практика, но по-добра от нищо. Освен това след посещения в Кремъл американският посланик се връщаше в посолството, за да продиктува впечатленията си за всичко, което бе забелязал, колкото и дребно и незначително да изглеждаше на пръв поглед. Понякога се подхвърляше идеята да се изпрати лекар като посланик, но не се бе случвало досега. Много често агентите им имаха за задача да се докопат до проби от урината на важни чужди държавници, тъй като урината беше добър източник на информация за здравословното състояние. Това ставаше чрез някои необичайни водопроводни услуги в „Блеър Хаус“, където отсядаха повечето чуждестранни високопоставени особи, както и чрез странни взломове в лекарските кабинети из целия свят. И от слуховете, винаги имаше слухове, особено там. Това се налагаше, тъй като здравословното състояние на човека играе роля за начина му на мислене и при взимането на решения. И тримата мъже в този кабинет се шегуваха, че ако наемат една-две цигански врачки, резултатите едва ли ще са по-малко точни от данните, които събираха чрез скъпоплатените разузнавачи, и май бяха прави. Във Форт Мийд, Мериленд, беше в ход разработка с кодовото име СТАРГЕЙТ. Там управлението наемаше по-големи шарлатани и от циганките. Започнаха да го правят главно защото и Съветите използваха такива хора.
    — Много ли е болен? — попита Мур.
    — От това, което видях преди три дни, няма да изкара и до Коледа. Остра коронарна недостатъчност, казват. Разполагаме със снимка, на която се вижда как пие вероятно нитроглицериново хапче. Зле му се пише на Червения Майк — заключи Гриър, използвайки прякора, който бяха лепнали на Суслов в управлението.
    — Александров ли ще заеме мястото му? Някакви други предположения? — каза Ритър. — Мисля, че циганите са ги орисали при раждането им — още един Истински вярващ във великия бог Маркс.
    — Не може всички да сме баптисти, Робърт — отбеляза Артър Мур.
    — Това пристигна преди два часа по безопасния факс от Лондон — каза Гриър, подавайки листовете. Беше оставил най-хубавото за накрая. — Може да е важно — добави заместник-директорът на разузнаването.
    Боб Ритър четеше много бързо.
    — Исусе!
    Съдия Мур се позабави. Както подобаваше на един съдия. Двайсетина секунди по-късно от заместник-директора на операциите той каза:
    — Мили Боже! — Последва пауза. — Нищо ли нямаме за това от нашите източници?
    Ритър се намести в стола си.
    — Изисква се време, Артър, а и семейство Фоли още се настаняват.
    — Предполагам, че ще дойде нещо от КАРДИНАЛА.
    Те рядко споменаваха кодовото име на този агент. В колекцията от кралски скъпоценни камъни на ЦРУ той беше диамантът Кълинан.
    — Ще получим, ако Устинов спомене нещо, а аз очаквам да го направи. Ако решат да предприемат някакви действия…
    — Ще предприемат ли наистина, господа? — попита директорът на ЦРУ.
    — Без никакво съмнение мислят по това — веднага отговори Ритър.
    — Ще трябва да вземат трудно решение — предположи Гриър, разсъждавайки по-трезво. — Дали Негово светейшество не си търси белята? Не са много онези, които отиват до клетката на тигъра, отварят вратата и започват да го дразнят.
    — Трябва да покажа това утре на президента — Мур спря и се замисли за миг. Редовната му седмична среща в Белия дом беше насрочена за десет часа на следващата сутрин. — Папският нунций май е извън града.
    Оказа се, че останалите не знаят. Трябваше да провери.
    — Какво ще му докладваш? — Въпросът зададе Ритър — Може да се предположи, че останалите в Рим са го разубеждавали да не го прави.
    — Джеймс?
    — Не ни ли връща към историята с Нерон?16 Излиза, че той заплашва руснаците със собствената си смърт… По дяволите, наистина ли някои хора си въобразяват подобни неща?
    — Преди четиридесет години ти също рискува живота си, Джеймс.
    Гриър беше служил във флота през Втората световна война и сега често носеше миниатюра на златни делфини върху ревера на сакото си.
    — Артър, рискувах живота си колкото всички останали на кораба. Не уведомих с писмо Тоджо17 къде се намирам.
    — Човекът си има сериозни мотиви, момчета — обади се Ритър. — И преди сме се сблъсквали с подобно нещо. Д-р Мартин Лутър Кинг18 никога не отстъпи в живота си, помните ли?
    — Да, и предполагам, че ку-клукс-клан е бил за него толкова опасен, колкото е КГБ за папата — довърши Мур мисълта. — Свещениците гледат по друг начин на света. Нарича се „добродетелност“, ако не се лъжа. — Наведе се напред. — И така, ако президентът ме пита за това, а няма начин, мамка му, какво да му кажа?
    — Нашите руски приятели може просто да са решили, че Негово светейшество е живял твърде дълго — отговори Ритър.
    — Да вървят по дяволите, но е прекалено опасна стъпка — възрази Гриър. — Такива неща не се правят от служби като Комитета.
    — Техният Комитет може — съобщи заместник-директорът на операциите на заместник-директора на разузнаването.
    — Ще им струва адски скъпо, Боб. Те го знаят. Тези момчета са шахматисти, не картоиграчи.
    — Това писмо е унизително за тях — отвърна Ритър. — Ваша чест, опасявам се, че животът на папата е в опасност.
    — Рано е да се каже — възрази Гриър.
    — Не и ако не сме забравили кой е начело на КГБ. Андропов е човек на партията и ако проявява някаква лоялност, то тя е към тази институция. Ако се чувстват уплашени или дори само притеснени, ще вземат мерки. Папата им хвърля ръкавица, господа — уведоми заместник-директорът (на операциите) останалите. — Нищо чудно да я поемат.
    — Друг папа правил ли е подобно нещо? — попита Мур.
    — Да се откаже от поста си? Не, поне аз не си спомням — призна Гриър. — Дори не съм сигурен дали има механизъм за това. Обзалагам се, че не е блъф. Трябва да сме наясно, че е решен да изпълни заканата си.
    — Не — съгласи се Мур. — Не може да е блъф.
    — Той е признателен на народа си. Не може да не е. Бил е енорийски свещеник в миналото. Кръщавал е децата им, венчавал ги е. Той познава тези хора. За него те не са просто аморфна маса, защото ги е покръствал и погребвал. Това е неговият народ. Вероятно гледа на цяла Полша като на своя енория. Ще им остане ли верен дори с цената на собствения си живот? Може ли да е другояче? — Ритър се наведе напред. — Не става дума за личен кураж. Ако не го направи, ще изложи католическата църква. Не, момчета, той не се шегува и не блъфира. Проблемът е ние какво да правим.
    — Да спрем руснаците? — зачуди се Мур на глас.
    — Невъзможно — отговори Ритър. — Много добре знаеш, Артър. Когато замислят операция, предпазните им мерки са много по-добри, отколкото на мафията. Колко надеждна е охраната му?
    — Нямам представа — призна директорът на ЦРУ. — Чувал съм за швейцарските гвардейци с пъстрите униформи и пики… Не са ли го защитавали веднъж?
    — Мисля, че да — отговори Гриър. — Някой се опитал да го убие и те се били в ариергард, докато той се измъквал от града. Повечето от тях били избити, доколкото знам.
    — Сега главно позират за снимки и упътват хората към тоалетните — изрече мислите си на глас Ритър. — Но все нещо трябва да има. Папата е твърде изтъкната фигура и не може да не дразни разните откачалки. Ватиканът е на практика суверенна държава. Все трябва да има някои от държавните механизми. Предполагам, че можем да ги предупредим…
    — Само ако разполагаме с нещо сигурно, с каквото в момента не разполагаме, нали така? — подчерта Гриър. — Знаел е, когато е изпращал това чудо, че ще раздразни лъва. Каквато и охрана да има, тя вече трябва да е вдигната под тревога.
    — Няма начин това да убегне от вниманието на президента. Ще поиска да узнае повече и да му представим варианти за действие. Мамка му, откакто произнесе оная реч за „империята на злото“, няма спокойствие. Ако наистина предприемат нещо, а ние не ги озаптим, ще изригне като вулкана на връх Света Елена. Тук, в Америка, има поне сто милиона католици и повечето от тях гласуваха за него.
    На свой ред и Джеймс Гриър се зачуди колко ли далеч ще стигне всичко това.
    — Господа, всичко, което имаме засега, е изпратено по факса фотокопие на писмо до правителството във Варшава. Не знаем със сигурност дали в Москва са запознати с него. Нямаме засега някакъв сигнал за реакцията от Москва. Не можем да кажем на руснаците все още, че знаем за писмото. Така че не можем да ги заплашим. Вързани са ни ръцете. Не можем по същата причина да съобщим и на папата, че се безпокоим. Ако Иван реши да действа, да се надяваме, че някой от хората на Боб ще ни предупреди, а и Ватиканът си има собствено разузнаване, при това, както знаете, много печено. Така че всичко, което имаме до момента, е една хартийка с любопитна информация, която вероятно е вярна, но дори това не е потвърдено.
    — Значи, да стоим със скръстени ръце и само да умуваме? — попита Мур.
    — Какво друго може да се направи, Артър? Иван едва ли ще реагира веднага. Не е в стила му, не и за нещо, което е с толкова сериозни политически последици. Боб?
    — Да, вероятно си прав — съгласи се заместник-директорът на разузнаването. — Така или иначе, президентът трябва да научи за това.
    — Работата е малко ачик — предупреди Гриър. — Но ще трябва да го уведомим. — Преди всичко той беше наясно, че ако не кажеха на президента и се случеше нещо страшно, щеше да им се наложи да си търсят нова работа. — Ако в Москва има някакво развитие, все ще чуем, преди да стане нещо драстично.
    — Добре, мога да му кажа точно това — съгласи се Мур.
    „Г-н президент, следим нещата отблизо.“ Приказки от този род обикновено вършеха работа. Мур позвъни на секретарката да донесе кафе. Утре в десет щяха да уведомят президента в Овалния кабинет, а следобед щеше да се състои срещата му с шефовете на другите служби, ДИА19 и АНС20, за да разбере дали те разполагаха с нещо важно по въпроса. По-логично беше двете срещи да станат в обратния ред, но обикновено така насрочваха заседанията.


    Първият му работен ден продължи по-дълго, отколкото очакваше. Ед Фоли беше впечатлен от московското метро. Архитектът явно беше откачалката, проектирала каменната сватбена торта, на каквато приличаше Московският държавен университет — без съмнение любимото творение на Джо Сталин, чиито естетически виждания стигаха от едната до другата крайност. Напомняше по странен начин на царските дворци, но в представите на безнадежден алкохолик. Метрото беше проектирано така, че изглеждаше величествено и едновременно приличаше на затвор. Блъсканицата от хора обаче беше много приемлива за един шпионин. Въобще нямаше да е трудно да се измъкне от опашката си, ако следваше правилата, а Едуард Франсис Фоли много го биваше в това. На Мери Пат положително щеше да и хареса тук. За нея тази среда щеше да е като светът на Дисни за Еди, особено тълпите от хора, всичките говорещи на руски. Неговият руски беше доста добър. Нейният — книжовен, тъй като го бе учила в скута на дядо си. Трябваше да го промени малко, ако не искаше да предизвиква подозрения, че езиковите й умения са прекалено добри за съпруга на дребен чиновник в посолството.
    Метрото го устройваше идеално. Едната от станциите се намираше само на няколко преки от посолството, а другата беше буквално до прага на кооперацията им. Дори най-параноичната сянка от Второ управление нямаше да приеме за подозрителен факта, че го използва, въпреки прословутата американска любов към автомобилите. Оглеждаше се наоколо не повече от обикновен турист, но знаеше, че вече си има една опашка. По-късно сигурно щяха да са повече. Беше нов в посолството и руснаците искаха да разберат дали ще се промъква като шпионин на ЦРУ. Реши да се държи като невинен американец в чужбина, което за тях можеше да е все тая. Зависеше колко опитен е сегашният му преследвач, а това нямаше как да се разбере. Без съмнение от две седмици имаше опашка. Което се очакваше. Щяха да следят и Мери Пат, а вероятно и Еди. Руснаците бяха параноична измет, но нямаше право да се оплаква, нали така? Не и след като работата му бе да проникне в най-строго пазените тайни на страната им. Беше новият главен агент, макар да се предполагаше, че е тайна. Това беше една от новите налудничави идеи на Боб Ритър. Обикновено самоличността на главния агент на ЦРУ в посолството не се криеше. Рано или късно всеки изгаряше по един или друг начин — било заради издънка на отдела за разузнаване или оперативна грешка, а това беше като да изгубиш девствеността си. Веднъж като ти я отнемат, връщане няма. Управлението обаче много рядко използваше семейство като оперативен екип и му беше струвало години, за да си създаде прикритие. Възпитаник на нюйоркския университет „Фордам“, Ед Фоли беше вербуван съвсем млад, след като ФБР беше проверило биографията му и след като бе започнал работа като обикновен репортер на „Ню Йорк Таймс“. Той написа няколко интересни статии, но съвсем малко на брой и го предупредиха, че макар „Таймс“ да няма желание да го уволнява, за него ще е по-добре да си намери работа в някой по-малък вестник, където ще се справи по-добре. Той разбра намека и отиде в Държавния департамент като пресаташе — пост, който му носеше сносна чиновническа заплата, но не обещаваше бляскаво бъдеще. Официалните му задължения в посолството бяха да подтичва около елитните чуждестранни кореспонденти на големите американски вестници и телевизионни мрежи, да им осигурява достъп до посланика и останалите служители в посолството и после да се чупи, докато те предаваха своите важни съобщения.
    Най-важната му задача бе да се прави на компетентен, но не прекалено. Тукашният кореспондент на „Таймс“ беше издрънкал вече на колегите си, че Фоли няма нужния акъл за журналист в най-голямата американска вестникарска корпорация и че тъй като не беше на възраст за преподавател — другата синекурна длъжност за некадърните журналисти, — бе станал правителствен лизач. Фоли правеше всичко възможно да поддържа тази легенда, тъй като знаеше, че КГБ е пуснал хората си да слухтят сред американския журналистически корпус, за да разберат мнението на репортерите за служителите в посолството. Най-доброто прикритие за тайния агент беше да го смятат за тъпанар, защото тъпанарите не ставаха за шпиони. Трябваше да благодари за това на Ян Флеминг и на филмите, създадени по неговите романи. Джеймс Бонд беше умник. Не и Ед Фоли. Не, Ед Фоли беше чиновник. Най-налудничавото в тая история бе, че Съветите, чиято страна се управляваше от тъпи бюрократи, обикновено се хващаха на въдицата, сякаш бяха пасли трева в някоя ферма в Айова.
    „Няма предвидими неща в шпионажа… освен тук“, си каза главният агент на ЦРУ. При руснаците нещото, на което можеше да се разчита, бе предвидимостта. Сякаш всичко бе написано в огромна книга и всеки играеше по правилата в нея.
    Фоли се качи на мотрисата и се озърна, за да прецени как го гледат другите пътници. Дрехите му го издаваха, че е чужденец, както ореолът отличаваше светеца в ренесансовите картини.
    — Кой сте вие? — попита някой за изненада на Фоли.
    — Моля? — отвърна Фоли на руски с лош акцент.
    — А, вие сте американец.
    — Да, точно така. Работя в американското посолство. Първи ден ми е. Току-що пристигнах в Москва.
    Опашка или не, знаеше, че е най-добре да казва истината.
    — Харесва ли ви тук? — продължи да разпитва инквизиторът.
    Приличаше на чиновник, може би офицер от контраразузнаването или сътрудник. Или просто бюрократ в държавно предприятие, който страда от любопитство. Имаше такива. Щеше ли обикновен гражданин да го заговори? Вероятно не, сметна Фоли. Беше им забранено да контактуват с чужденци, но руснаците бяха дяволски любопитни за всичко, свързано с американците. Инструктирани да презират и дори да мразят американците, те често ги гледаха, както Ева е гледала ябълката.
    — Метрото е впечатляващо — отвърна Фоли, оглеждайки се непресторено, доколкото можеше.
    — Къде живеете в Америка? — беше следващият въпрос.
    — Ню Йорк.
    — Играете ли хокей в Америка?
    — О, да! Почитател съм на нюйоркските рейнджъри от детските си години. Бих искал да гледам тукашния хокей — беше напълно вярно. Руският хокей беше в областта на спорта като Моцарт в музиката. — От посолството са взели билети, както разбрах днес, за ЦСКА — добави той.
    — Ъм-м — изсумтя московчанинът. — Аз съм от „Крилете“.
    „Този тип може би е искрен“, помисли си Фоли изненадан. Руснаците бяха запалени по хокея, както американците по бейзбола. Но във Второ главно управление също можеше да има хокейни запалянковци.
    — Шампионът не е ли ЦСКА?
    — Слаби са. Видяхте ли какво им се случи в Америка?
    — В Америка играем по-силово — това ли беше думата? — На вас нашите хокеисти сигурно ви се струват като хулигани.
    Фоли отиде с влак до Филаделфия, за да гледа мача. „Флайърс“, известни повече като „побойниците“, смазаха гостите от Русия за негов кеф. Тимът от Филаделфия извади дори тайното си оръжие, застаряващата Кейт Смит, да изпее химна, а това яко ги подковаваше, все едно им поднасяха за закуска пирони и младенци. Мамка му, какъв мач се получи!
    — Играха грубичко наистина, но да не би да са бабички. Армейците явно се мислеха за балерини от „Болшой театър“, щом така се пързаляха и си подаваха. Не е зле понякога да им подрежат крилата.
    — Е, спомням си олимпиадата през 80-а, но честно казано, беше чудо да бием най-добрия ви тим.
    — Чудо! Да, бе! Треньорът ни проспа мача. Играчите също. Вашите хлапета играха надъхано и спечелиха честно. Треньорът ни заслужаваше разстрел.
    Да, този мъж говореше като истински запалянко.
    — Знаете ли, иска ми се синът ми да се научи тук да играе хокей.
    — На колко години е? — Очите му гледаха искрено.
    — На четири и половина — отговори Фоли.
    — Подходяща възраст да започне да се пързаля. В Москва има много места, където децата могат да карат кънки, нали, Ваня? — обърна се той към мъжа до него, който слушаше разговора със смесица от любопитство и неудобство.
    — Трябват му подходящи кънки — каза другият мъж. — Иначе може да си изкълчи глезените.
    Типично руски отговор. В тази сурова страна загрижеността за децата беше истински вълнуваща. Руската мечка имаше меко сърце за децата, но твърдо като гранит — за възрастните.
    — Благодаря. Ще се погрижа.
    — В квартала за чужденци ли живеете?
    — Да — потвърди Фоли.
    — Трябва да слезете на следващата спирка.
    — О, спасиба и приятен ден.
    Проправи си път към вратата, обръщайки се, за да кимне за довиждане на новите си руски приятели. КГБ? Чудеше се. Вероятно, но не беше сигурен. Ще установи това, ако ги види пак в метрото след около месец.
    Ед Фоли не знаеше, че целият разговор бе проследен от един мъж, който седеше на около два метра от тях и държеше вестник „Советский спорт“. Името му бе Олег Зайцев, а Олег Иванович беше от КГБ.
    Главният агент на ЦРУ слезе от мотрисата и последва тълпата към ескалатора. Преди доста време той щеше да го изведе до портрет на Сталин в цял ръст, но портрета вече го нямаше, а не бе сменен с друг. Въздухът навън захладняваше, което бе типично за ранната есен. Стана му приятно след задухата в метрото. Около него десетина или повече мъже запалиха от смрадливите си цигари и поеха всеки по пътя си. Оставаше само една пряка до обградения със стени дипломатически квартал и до будката на часовия, който изгледа Фоли и разбра по палтото му, че е американец. Дори не му поиска документ за самоличност и естествено не се усмихна. Руснаците не се усмихваха много. Това беше доста шокиращо за американските посетители в страната. Мрачното изражение на руските хора беше загадка за чужденците.


    Две спирки по-нататък Олег Зайцев се двоумеше дали да напише доклад. От КГБ насърчаваха офицерите да пишат такива доклади отчасти като свидетелство за тяхната лоялност и отчасти като доказателство, че проявяват бдителност по отношение на гражданите на Големия враг, както наричаха Америка в професионалните му среди. По-скоро беше израз на служебната параноя, която КГБ съзнателно подхранваше. Но работата на Зайцев беше бумащината и той не виждаше никакъв смисъл от още една ненужна бумага. Щяха само да я погледнат, най-много да я прочетат от любопитство и да я връчат на друг бюрократ от неговия етаж, който да я пъхне в някое от чекмеджетата. Времето му беше твърде ценно, за да го пилее за глупости. Освен това дори не беше разговарял с чужденеца, нали така? Слезе на спирката си, качи се на подвижните стъпала и излезе навън сред свежия вечерен въздух, където запали цигара „Труд“. Беше отврат. Имаше достъп до „затворените“ магазини и можеше да си купува френски, британски, дори американски цигари, но бяха скъпи, а парите му не бяха неограничени, както възможностите му за избор. Затова пушеше популярната марка „Труд“ като милионите свои сънародници. Дрехите, които носеше, бяха с малко по-добро качество от облеклото на повечето му другари, но не чак толкова, че да се отличава прекалено. Оставаха две преки до неговия блок. Квартирата му номер три беше на първия етаж — американците щяха да го водят като втори. Той беше доволен, че не е по-високо, защото така не рискуваше да му излиза душата, когато спреше асансьорът, а това се случваше поне веднъж месечно. Днес работеше. Вратата на портиерната на партера беше затворена. Ако имаше технически неизправности, възрастната жена, която я обитаваше, щеше да го чака, за да го уведоми. Така че днес в сградата всичко бе наред. Не че беше повод да се отпразнува, просто една от дребните радости в живота, за които трябваше да се благодари на Господ или който там определяше капризите на съдбата. Цигарата му изгасна, докато доближаваше входната врата. Зайцев хвърли фаса в пепелника и тръгна към асансьора, който като никога го очакваше с отворена врата.
    — Добър вечер, другарю Зайцев — поздрави го операторът, който обслужваше асансьора.
    — Добър вечер, другарю Гленко.
    Мъжът беше ветеран инвалид от Великата отечествена война, което бе видно от медалите му. Артилерист, така поне казваше. Вероятно беше информаторът на жилищния блок и уведомяваше някой от другите агенти на КГБ за необичайни събития, като в замяна си докарваше нещо допълнително към пенсията, отпусната му от Червената армия. Обикновено така се отплащаха. Гленко натисна копчето и след като асансьорът спря бавно на неговия етаж, отвори вратата. От там до квартирата му оставаха около пет метра.
    Отключи вратата и веднага го лъхна миризмата на варено зеле — ясно, за вечеря имаше борш. Не беше необичайно. Боршът беше традиционна гозба в руската кухня заедно с черния хляб.
    — Тати!
    Олег Иванович се наведе да прегърне малката Светлана. Тя беше светъл лъч в живота на Зайцеви със закръгленото си личице и ведра усмивка.
    — Как е моят малък зайчик днес?
    Пое я в ръцете си и получи мила целувчица.
    Светлана ходеше на детска градина заедно с деца на нейната възраст — не точно предучилищно обучение, но не беше и ясла. Дрешките й съчетаваха всичко пъстро, което можеше да има в тази страна — зелен пуловер и сиви панталонки над малки обувки от червена кожа. Ако достъпът до специалните магазини му даваше някакво предимство, то бе свързано с нещата, които можеше да купува за малкото си момиченце. В Съветския съюз не продаваха дори пеленки за бебетата. Майките обикновено използваха за целта стари чаршафи. Затова първата им грижа беше да привикнат децата си да си казват, когато им се допишка. Светлана се бе научила неотдавна за облекчение на майка си. Олег последва миризмата на зеле до кухнята, където завари жена си.
    — Здравей, драги — каза Ирина Богданова от печката.
    Зеле, картофи и малко свински бут, както се надяваше той, вряха в тенджерата. Чай и хляб. Не беше извадила още водката. Зайцеви си пийваха, без да прекаляват. Обикновено изчакваха Светлана да си легне. Ирина работеше като счетоводителка в универсалния магазин ГУМ. Беше завършила Московския държавен университет и имаше по-свободни разбирания в западен смисъл, без да беше еманципирана. Край кухненската маса висеше пазарската чанта, с която ходеше навсякъде, оглеждайки се за нещо, което можеше да купи за ядене или за оскъдно подредения им апартамент. Това означаваше висене по опашки, което беше главното занимание на съветската жена, освен приготвянето на вечеря за съпруга й независимо от това къде работеше. Ирина знаеше, че той работи в Държавна сигурност, но не и какво прави, важното бе, че носеше добра заплата и имаше униформа, която обличаше рядко, и му предстоеше издигане. Така че с каквото и да се занимаваше, го правеше добре по нейна преценка и това й стигаше. Дъщеря на пехотинец от Великата отечествена война, тя бе получила образование в държавно училище с успех над средния, но така и не постигна онова, което искаше. Свиреше на пиано, но талантът не й достигна, за да учи в консерваторията. Беше пробвала да пише, но и в това поприще не й достигна талант, за да я публикуват. Беше привлекателна жена, малко по-слаба от руските стандарти. Сивкаво-кафявата й коса стигаше до раменете и обикновено беше добре сресана. Обичаше да чете всякакви книги, които си заслужаваха, и слушаше класическа музика. Понякога със съпруга си ходеха на концерти в зала „Чайковски“. Олег предпочиташе балета, така че гледаха и балетни постановки, като се снабдяваха с билети благодарение на това, че работеше на площад „Дзержински“ 2. Още не беше достатъчно израснал в службата, за да ги канят на другарските вечеринки с танци на старшите офицери от КГБ. Вероятно когато стане полковник, надяваше се тя. За момента живееха като всички държавни чиновници средна ръка, свързвайки двата края от заплата до заплата. Единствената добра новина беше достъпът им до валутните магазини, където понякога купуваше хубави стоки за себе си и Светлана. А кой знае, по-късно вероятно щяха да си позволят и второ дете. И двамата бяха още млади и едно малко момченце щеше да развесели дома им.
    — Нещо интересно днес? — попита тя.
    Това беше обичайната им закачка.
    — Нищо интересно не би могло да има в службата — пошегува се той в отговор.
    Не, само обичайните съобщения от и за оперативните агенти, които той разпращаше по съответния ред чрез вътрешните куриери до кабинетите на офицерите, които в действителност движеха работата в КГБ. Предишната седмица ги посети важен полковник, за да види как работят, без да се усмихне или да каже приятелска дума, или дори да зададе въпрос в продължение на двайсет минути, преди да изчезне в асансьора. Олег разбра, че беше важна клечка, от това, че го придружаваше полковникът, който ръководеше неговия отдел. Дори да бяха разменили и една дума, бяха далече от него, за да ги чуе. В неговия отдел хората, ако въобще разговаряха, по-скоро си шепнеха, а и той бе обучен да не проявява излишно любопитство. Но само толкова. Капитан Олег Иванович Зайцев беше твърде умен, за да не използва мозъка си. За неговата работа бе нужно поне подобие на преценка, за да се свърши добре, а това изискваше предпазливост като на мишка, която се промъква през стая, пълна с котки. Винаги се допитваше до прекия си началник и винаги задаваше най-смирено въпросите си, преди да получи одобрение. Олег имаше талант за това и бяха започнали да го забелязват. Нямаше начин скоро да не го повишат в чин майор. По-голяма заплата, още по-голям достъп до валутните магазини и постепенно повече независимост — не, това не беше съвсем вярно. Само малко по-голяма самостоятелност в работата му. Някой ден дори можеше да попита дали изпращаното послание не е малко безсмислено. „Това ли наистина искаме да се направи, другарю?“ Толкова често този въпрос му бе на езика. Не му влизаше в работата да взима оперативни решения, разбира се, но можеше — или щеше да може в бъдеще — да възрази срещу някоя формулировка в заповедите съвсем открито. Често през него минаваха съобщенията, предназначени за агент 457 в Рим например, и той всеки път се чудеше дали наистина страната му желае да поеме риска от последиците, ако се обърка операцията. Понякога ставаха провали. Само преди два месеца видя телеграма от Бон, в която се предупреждаваше, че нещо се е издънило със западногерманското контраразузнаване и оперативният офицер беше поискал спешно инструкции, а инструкциите гласяха да си върши работата и да не оспорва интелигентността на своите началници. И този оперативен агент изведнъж изчезна. „Дали го бяха арестували и застреляли?“ — чудеше се Олег. Той знаеше имената на някои оперативни агенти, на практика названията на всички операции и голяма част от целите и задачите. Нещо повече, знаеше имената на стотици чужденци, които работеха за КГБ. Често това бе като да четеш истински роман. Някои от оперативните служители имаха литературни заложби. Техните телеграми не приличаха на сбитите комюникета от служителите с пагони. Не, те обичаха да предадат душевното състояние на своите агенти, смисъла на информацията и на съответната мисия. Те можеха да се изразяват като екскурзоводи, които описват забележителностите на групите посетители. От Зайцев не се очакваше да обработва такава информация, но той беше мислещ човек, да не говорим, че във всяка телеграма имаше скрити кодове. Правописна грешка в третата дума например означаваше, че агентът е разкрит. Всеки оперативен служител имаше собствена система от такива кодове и Зайцев имаше списък на всичките. Досега само два пъти беше забелязал нередности. В единия от случаите неговият пряк началник му нареди да не обръща внимание и да го приеме като неволна грешка — факт, който още го притесняваше. Вярно, че грешката не се повтори повече, което вероятно доказваше, че наистина е била неволна. Още повече, че както твърдяха началствата, хората, които се обучаваха в Центъра, почти никога не ги разкриваха. Те бяха най-добрите в света, а всеки знаеше, че западният враг не бе от най-умните. Капитан Зайцев се подчини тогава, но за всеки случай написа своята предупредителна анотация и лично се увери дали е прибрана при документите, подсигурявайки задника си като всеки добър бюрократ.
    Ами ако прекият му началник беше под контрола на някое западно разузнаване? Беше умувал върху това и тогава, и по-късно, обикновено след няколко чашки пред телевизора у дома. Самото компрометиране беше въпрос на съвършенство. Никъде в КГБ не съществуваше писмен списък с имената на офицерите и агентите. Не, „херметизацията“ беше концепция, измислена още през 20-те години, ако не и по-рано. Дори председателят Андропов не разполагаше с подобна информация, да не би да избяга на Запад и да я отнесе със себе си. КГБ не вярваше никому, дори на собствения си председател. И колкото и странно да бе, само хората в неговия отдел имаха достъп до такъв широк диапазон от сведения, те обаче не бяха оперативни работници. Те бяха само свръзка.
    Но един от хората, които КГБ винаги се опитваше да компрометира, не беше ли шифровчикът в чуждите посолства? Тъй като той или тя беше най-обикновен служител, недостатъчно умен да му поверяват важни неща, не беше ли тя именно човекът, комуто поверяваха най-много? Много често това бяха жени и агентите на КГБ бяха обучени да ги прелъстяват. Беше чел рапортите им, в които описваха как ги прелъстяваха, понякога до най-малките подробности вероятно за да впечатлят началниците на горния етаж със своята мъжественост и всеотдайност в служба на държавата. Да ти плащат, за да чукаш жени, според Зайцев не беше чак толкова героична конспиративна работа, но пък жените трябва да бяха ужасно грозни, а да се изпълняват мъжки задължения при такива обстоятелства сигурно беше трудно.
    В крайна сметка се получаваше така, мислеше си Олег Иванович, че често доверяваха световни тайни на обикновените чиновници, а той бе един от тях, не беше ли това смешно? По-смешно и от зелевата супа, колкото и питателна да бе тя. В крайна сметка излизаше, че съветската държава се доверява на някои хора въпреки факта, че „доверие“ беше понятие, отдалечено от колективния начин на мислене, колкото човекът от Марс. И той бе един от тях, а яркозелената блузка на дъщеря му — един от резултатите на тая ирония. Нареди няколко книги върху кухненския стол и разположи отгоре им Светлана на такава височина, че да може да си изяде вечерята. Ръчичките на Светлана бяха прекалено малки за алуминиевата лъжица, но поне не й тежеше, като яде. Все още се налагаше да маже филийките й с масло. Колко беше хубаво да можеш да си позволиш истинско масло.
    — Зърнах нещо хубаво в специалния магазин на идване към къщи — заяви Ирина, подобно на повечето жени, които съобщават такива неща на съпрузите си по време на вечеря, за да ги хванат в добро настроение.
    Зелето беше много вкусно, а бутът, изглежда, бе полски. Явно днес бе пазарувала в специален магазин. Тя бе придобила този навик едва от девет месеца и вече се чудеше как ли е могла да живее без него.
    — И какво е то? — попита Олег, сърбайки от своя грузински чай.
    — Сутиени, шведски.
    Олег се засмя. Сутиените родно производство като че ли бяха предназначени само за селските жени, които сякаш кърмеха слонове, а не деца — прекалено големи за жена с телосложението на съпругата му.
    — Колко струват? — попита той, без да я погледне.
    — Само седемнайсет рубли.
    „Седемнайсет валутни рубли“, не я поправи. Валутната рубла имаше реално покритие. Теоретично можеше да се заменя срещу „твърда“ чуждестранна валута за разлика от хартийките, които използваха за заплатите на работниците и чиято стойност бе изцяло теоретична… като всичко останало в страната му, като се замислиш.
    — Какъв цвят?
    — Бял.
    Вероятно в специалния магазин имаха също черни и червени, но руската жена рядко носеше такива неща. Хората тук имаха много консервативни навици.
    След като се навечеряха, Олег остави кухнята на грижите на жена си и отидоха с малката си дъщеричка в дневната да гледат телевизия. По новините съобщаваха, че прибирането на реколтата е в ход, както всяка година, и че героичните земеделци от колхозите в северните райони първи са ожънали и прибрали реколтата от пшеница. Реколтата беше богата, съобщи телевизията. „Добре, каза си Олег, няма да има недостиг на хляб през зимата… вероятно.“ Човек никога не можеше да е сигурен в това, което казваха по телевизията. Следващата новина беше за разполагане на американски ядрени оръжия в натовските страни въпреки основателните съветски искания Западът да не предприема подобни неоправдани, дестабилизиращи и провокативни действия. Зайцев знаеше, че съветските ракети СС-20 се разполагат навсякъде, но те естествено не бяха по някакъв начин дестабилизиращи. Най-интересното предаване тази вечер по телевизията щеше да е „Служим на Съветския съюз“, в което показваха военни операции и млади съветски бойци, които служат на отечеството си. Щяха да излъчат репортаж — нещо много рядко — за бойците, които изпълняваха „международния си дълг“ в Афганистан. Съветските медии не отразяваха събитията там и на Олег му беше любопитно какво ще излъчат. Понякога в обедната почивка обсъждаха войната в Афганистан. Той обикновено слушаше и не се обаждаше, тъй като не бе служил в казармата, за което впрочем ни най-малко не съжаляваше. Разказваха толкова покъртителни истории за насилието в пехотата, а освен това не харесваше униформата. Неговата униформа на офицер от КГБ, която слагаше рядко, бе достатъчно неприятна. Но кадрите съдържаха детайли, които думите не могат да опишат, а той имаше набито око за подробностите, което изискваше работата му.


    — Както знаеш, всяка година в Канзас жънат пшеницата, но никога не съобщават за това по новините на Ен Би Си — сподели Ед Фоли с жена си.
    — Предполагам, че за тях е огромно постижение да се изхранят — отбеляза Мери Пат. — Как е кабинетът ти?
    — Малък.
    След това Фоли махна с ръка така, което означаваше, че нищо интересно не се бе случило.
    Скоро ще й се наложи да пообиколи с колата, за да провери за капани. Най-важната им задача в Москва бе работата им с агента КАРДИНАЛ. Полковникът знаеше, че има нова свръзка. Уреждането на този въпрос щеше да е деликатна работа, но Мери Пат беше свикнала с деликатните задачи.

Глава 4
ЗАПОЗНАНСТВА

    Беше пет часа вечерта в Лондон и обедно време в Ленгли, когато Райън вдигна безопасния телефон да се обади у дома. Трябваше да свикне с часовата разлика. Като повечето хора бе установил, че съзидателната част от деня му се дели на две половини. Сутрешните часове бяха най-подходящи за асимилиране на информацията, а следобедните — за размишляване. По същия начин вероятно стояха нещата и с адмирал Гриър и имаше опасност да се получи разминаване между неговия работен график и този на шефа му, което не беше добре. Трябваше да свикне също с механизма за работа с документите. Работеше в държавната администрация от дълго време и знаеше, че няма да е толкова лесно, колкото очакваше, нито толкова просто.
    — Гриър — чу от слушалката, след като безопасната линия направи връзка.
    — Тук е Райън, сър.
    — Как е в Англия, Джак?
    — Още не е валяло. Кети започва работа утре сутринта.
    — Как е Базил?
    — Не мога да се оплача от гостоприемството му, сър.
    — Откъде се обаждаш?
    — От Сенчъри Хаус. Предоставиха ми кабинет на най-горния етаж при един тип от руската секция.
    — Обзалагам се, че ще искаш устройство срещу подслушване за домашния си телефон.
    — Да, сър.
    Старото копеле можеше да чете мисли.
    — Нещо друго?
    — Нищо, за което да се сетя в момента, адмирале.
    — Нещо интересно да се е случило?
    — Още се устройвам, сър. Руската им секция изглежда печена. Типът, с който ще работя, Саймън Хардинг, е много вътре в нещата — каза Райън, радостен, че Саймън не беше в стаята в момента, макар че не беше изключено телефонът да се подслушва… а може би… няма да го направят за един рицар на Викторианския орден… Кой знае?
    — Децата добре ли са?
    — Да, сър. Сали се опитва да гледа местната телевизия.
    — Децата свикват бързо. По-лесно от възрастните.
    — Ще ви държа в течение, адмирале.
    — Документът от „Хопкинс“ трябва да е на бюрото ти утре.
    — Благодаря. Мисля, че ще им хареса. Берни спомена няколко интересни неща. Онова нещо за папата…
    — Какво казват братовчедите?
    — Безпокоят се. Аз също. Негово светейшество явно яко ги е раздрусал и аз смятам, че Иван ще го забележи.
    — Какво казва Базил?
    — Не много. Не знам с какво разполагат. Предполагам, че изчакват да разберат какво могат да открият — Джак замълча за миг. — Нещо от наша страна?
    — Още не — гласеше сбитият отговор, от който се подразбираше нищо, което мога да споделя с теб.
    „Дали адмирал Гриър ми има доверие?“ — замисли се Джак. Без съмнение Гриър го харесваше. Но наистина ли смяташе, че го бива в анализите? Вероятно временното пребиваване в Лондон беше ако не лагер за новобранци, нещо като повтаряне на курсантската школа. Там именно морската пехота проверяваше дали младоците с пагони на лейтенанти имат достатъчно акъл да водят пехотинците на бойното поле. Тя имаше славата на най-трудното училище в пехотата. Не му беше лесно, но Райън го беше завършил с отличие. Може просто да е имал късмет…? Не беше служил достатъчно дълго, за да разбере, а може би акт на благосклонност след катастрофата с хеликоптера СН-46 над Крит — събитие, което още спохождаше кошмарите му. За щастие неговият артилерист и един от пехотинците го бяха стабилизирали, но все още го побиваха тръпки, като си представеше хеликоптер.
    — Какво мислиш, Джак?
    — Ако работата ми бе да пазя живота на папата, щях да изпитвам нервност. Руснаците могат да играят грубо, ако пожелаят. Това, което не мога да преценя, е реакцията на Политбюро — имам предвид колко им стиска. Когато го обсъждахме с Базил, му казах, че въпросът е колко са се стреснали от неговата заплаха, ако може да се определи като заплаха.
    — Ти как би я определил, Джак? — попита заместник-директорът на разузнаването от 3400 мили разстояние.
    — Хванахте ме натясно, сър. Предполагам, че е нещо като заплаха за начина им на мислене.
    — Нещо като? Как си я представят?
    Ако беше преподавател по история или политология, Джим Гриър можеше да бъде едно от най-гадните копелета. По нищо нямаше да отстъпва на отец Тим в университета в Джорджтаун.
    — Разбрах въпроса ви, адмирале. Това е заплаха. И те ще я възприемат така. Но не съм сигурен колко сериозна ще им се види. Не е като да вярват в Бог. Техният „Бог“ е политиката, а политиката е просто процес, а не система от идеи, както ние разбираме понятието.
    — Джак, трябва да се научиш да гледаш на действителността с очите на врага. Аналитичните ти способности са първокласни, но трябва да поработиш върху въображението си. Това не са акциите и ценните книжа, където си свикнал да работиш с твърди числа, а не с въображаеми. Казват, че Ел Греко е имал астигматизъм и затова е преиначавал образите. И те гледат на действителността през други очила. Ако успееш да погледнеш през тях, няма да имаш равен на себе си, но ти е необходимо въображение. Хардинг много го бива в това. Научи се от него как да проникваш в мозъците им.
    — Познавате ли Саймън? — попита Джак.
    — Чета анализите му от години.
    „Няма нищо случайно, Джак“, помисли си той, макар че не следваше да е изненадан. Това беше вторият му урок за деня.
    — Разбрано, сър.
    — Не издавай изненадата си, момче.
    — Да-да, сър — отговори Райън като новобранец с току-що обръсната глава.
    „Няма да допускам подобна грешка в бъдеще“, адмирале. И в този момент Джон Патрик Райън се превърна в истински аналитик от разузнаването.
    — Ще се обадя в посолството да ти предадат устройството за телефона. Знаеш как се работи с него, нали? — попита заместник-директорът на разузнаването за всеки случай.
    — Да, сър. Знам.
    — Добре. Тук при нас е време за обяд.
    — Да, сър. Ще поговорим пак утре.
    Райън постави слушалката върху вилката и извади картата от цепката на телефонния апарат. След това я прибра в джоба си. Погледна часовника си. Време беше да пуска кепенците. Беше разчистил от бюрото си секретните папки. Към 4:30 ч. следобед една жена с количка ги бе събрала, за да ги отнесе в централния архив. Саймън се върна тъкмо навреме.
    — В колко е влакът ти?.
    — В шест и десет.
    — Ще пийнем ли по бира?
    — Може, Саймън.
    Стана и последва колегата си през вратата.
    За четири минути стигнаха до „Фокс енд Кук“, традиционен пъб на една пряка от Сенчъри Хаус. Като че ли беше прекалено традиционен. Приличаше на реликва от времето на Шекспир с масивните дървени греди и мазилка от хоросан по стените. Сигурно беше за архитектурен ефект. Никоя сграда не би оцеляла толкова дълго. Вътре беше много задимено, а повечето от посетителите бяха с костюми и вратовръзки. Явно елитна кръчма, а постоянната клиентела беше от Сенчъри Хаус. Хардинг го потвърди.
    — В тая дупка се разтоварваме. Съдържателят е бивш колега. Тук изкарва много повече, отколкото при нас.
    Хардинг поръча две халби тъмно пиво „Тетлис“, без да чака подкана. Сервираха ги веднага. След това той заведе Джак до едно от ъгловите сепарета.
    — Е, сър Джон, харесва ли ти при нас?
    — Нямам оплаквания засега — той отпи една глътка. — Адмирал Гриър смята, че си много печен.
    — Базил го смята за един от най-умните. Готино ли се бачка с него? — попита Хардинг.
    — Да-а, голяма работа е. Изслушва те и ти помага да мислиш. Не тропа с крак, ако се издъниш. По-скоро обича да поучава, а не да злепоставя, поне с мене е такъв. На някои от по-старите аналитици им скъсва задниците от работа. Още не съм достатъчно дорасъл за това — Райън замълча. — Предполага се, че ти ще ме обучаваш, Саймън.
    Прямотата на въпроса изненада домакина му.
    — Не бих се изразил точно така. Аз съм специалист по Съветите. Ти си по-общ, доколкото разбирам.
    — Ще чиракувам при теб — отвърна Райън.
    — Добре. Какво искаш да знаеш?
    — Как да мисля като руснак.
    Хардинг се засмя над бирата си.
    — Това е нещо, на което всички се учим всеки ден. Номерът е да помниш, че за тях всичко е политика, а политиката, не забравяй никога, е свързана с мъгляви идеи. Особено в Русия, Джак. Не могат да произвеждат реални продукти като автомобили и телевизионни приемници, затова се хващат за всичко, което пасва на политическата им теория, казаното от Маркс и Ленин. А, естествено, Маркс и Ленин не са разбирали бъкел от истинските неща в истинския свят. Същата лудост като при религията, но вместо с мълнии и библейски чуми поразяват еретиците си с разстрел от наказателния взвод. Според техния мироглед всичко, което не върви както трябва, е резултат от политическо изменничество. Тяхната идеология пренебрегва човешката природа и тъй като политическата им теория е нещо като Светото писание, всичко в нея е вярно, грешна е само човешката природа. Както виждаш, няма особена логика в постройката. Учил ли си метафизика?
    — В колежа в Бостън, втори курс. Йезуитите отделят цял семестър на нея — каза Райън, отпивайки дълга глътка. — Независимо дали искаш или не.
    — Е, комунизмът е метафизика, приложена безмилостно към реалния свят, а когато нещата не пасват, вината е в чимовете, които не влизат в шибаните дупки. Това може да се окаже доста неприятно за горките чимове. Джо Сталин изби милиони от тях, отчасти по идеологически причини, отчасти заради лудостта и невменяемостта си. Тоя ненормалник е олицетворение на параноята. Хората си плащат, когато ги управляват луди със свитък от правила в ръка.
    — Но доколко вярва сегашното политическо ръководство в марксистката теория?
    Поклати глава замислено.
    — Това е въпросът, Джак. Отговорът е, че ние не знаем, мамка му. Всички те твърдят, че вярват безусловно, но дали е така? — Хардинг млъкна, за да отпие на свой ред. — Само когато им отърва, мисля аз. Но зависи за кого говорим. Например Суслов вярва безрезервно, но останалите? До някаква степен и вярват, и не вярват. Предполагам, че приличат на онези хора, които са имали дълго време навика да ходят на църква всяка неделя, а след това са го изоставили. Част от тях все още вярват, но една по-малка или по-голяма част не. Онова, в което наистина вярват, е, че държавната идеология е източник на тяхната власт и позиции. Така че за пред обикновените хора трябва да изглежда, че вярват, защото вярата е единственото нещо, на което дължат властта и позициите си.
    — Интелектуална инерция — зачуди се на глас Райън.
    — Точно така, Джак. Първият закон на Нютон за движението.
    Част от Райън искаше да възрази на тази гледна точка. Светът трябваше да е по-смислен. Но беше ли? Кой казваше, че трябва? И кой налагаше подобни правила? И толкова ли просто можеше да се обясни? Това, което Хардинг току-що обясни с по-малко от двеста думи, служеше като оправдание за милиарди долари разходи, стратегически оръжия с невъобразима сила и милиони хора, чиито униформи бяха свидетелство за враждебност, която предизвикваше агресия и смърт във време на война или преди война.
    Но светът се въртеше около идеи, добри или лоши, и конфликтът между този свят и собствения свят на Райън определяше действителността, в която той работеше, определяше ценностната система на хората, които се бяха опитали да убият него и семейството му. Не беше ли това действителността? Не, нямаше правило, което да заставя света да има смисъл. Хората сами решаваха кое има смисъл и кое не. Така че не беше ли всичко в света въпрос на възприятие? Плод на ума? Какво беше действителността?
    С тези въпроси именно се занимаваше метафизиката. Когато Райън учеше в колежа в Бостън, му се струваше толкова чисто теоретична, че не забелязваше нищо общо между нея и действителността. Беше твърде сложна за деветнайсетгодишния Райън да я разбере и също толкова сложна сега, когато е на тридесет и две, осъзна той. Днес обаче оценките се изписваха често с човешка кръв, а не в студентската книжка.
    — За Бога, Саймън. Нали знаеш, че ще е много по-лесно, ако вярваха в Бог.
    — Тогава, Джак, ще се стигне до нова религиозна война, а този вид войни са кървави, ако не си забравил. Спомни си само кръстоносните походи — един бог срещу друг. Този вид войни са много мръсни. Истински вярващите в Москва смятат, че препускат на гребена на историята и носят съвършенство за човешкия живот. Сигурно откачат, като гледат, че страната им дори не може да се изхрани, но се опитват да пренебрегнат този факт. Но е трудно да се пренебрегне празен корем, нали така? Така те хвърлят цялата вина върху нас и върху „пораженците“ — предателите и саботьорите — в собствената им страна. Такива хора те хвърлят в затвора или ги убиват — Хардинг вдигна рамене. — Лично аз ги смятам за езичници, които вярват в погрешното божество. Така е по-лесно. Изучавал съм политическата им теология, но тя е с ограничена стойност, защото, както казах, много от тях не вярват в същината на системата. Понякога те разсъждават като диваци от руско племе, чиято представа за света е обратна на западните стандарти. Историята им е такава каша, че изучаването й излиза извън западната логика. Те са ксенофоби в най-висша форма, винаги са били по разбираеми исторически причини. Тях винаги са ги заплашвали и от изток, и от запад. Монголите например са стигнали на запад чак до Балтийско море, а германците и французите — до портите на Москва. Те са странни птици, както казваме ние. Едно знам със сигурност — никой човек, който е с всичкия си, не би искал те да са му господари. Жалко наистина. Иначе имат великолепни поети и композитори.
    — Цветя сред бурените — предположи Райън.
    — Точно така, Джак. Съвсем правилно — Хардинг извади лулата си и я запали с клечка кибрит. — Е, как е бирата?
    — Отлична, много по-добра от нашата.
    — Чудя се как преглъщате вашата бира. Но говеждото ви е по-вкусно от нашето.
    — Храним животните с царевица. Месото им става по-вкусно, отколкото с трева — Райън въздъхна. — Още свиквам с живота тук. Всеки път щом се почувствам удобно, нещо ме клъцва като змия във висока трева.
    — Е, минала е само седмица.
    — Децата ще придобият смешен акцент.
    — Цивилизован, Райън, цивилизован — засмя се Хардинг. — Вие, янките, ни разваляте езика, знаеш ли?
    — Да, бе, точно.
    Не след дълго Райън щеше да нарича бейзбола „обиколки“, което беше игра за момичета тук. Да си го начукат, но те не разбираха нищо от бърза игра с топка.


    На свой ред Ед Фоли изведнъж осъзна, че е бесен заради бръмбарите в апартамента им. Всеки път, когато правеше любов с жена си, някой кретен в КГБ ги слушаше. Сигурно тези перверзници се забавляваха, но това, за Бога, беше любовният живот на семейство Фоли, той не беше ли неприкосновен? Двамата с Мери Пат бяха предупредени какво ги очаква и дори жена му се бе пошегувала по време на полета — самолетите не можеше да се подслушват. Така щели да покажат на тия варвари как живеят истинските хора. Той се разсмя, но сега хич не му беше смешно. Все едно бяха животни в проклетия зоопарк, а хората ги гледаха, хилеха се и се побутваха. Дали КГБ щеше да води сметка колко често го правеха? „Много е възможно“, помисли си той, щяха да слухтят за евентуални трудности в брака им като претекст да вербуват него или Мери Пат. Всички го правеха. Така че трябваше да се чукат редовно, за да разберат онези, че подобна възможност отпада, а дали да не си поиграят на съпрузи, които не могат да се понасят, за да видят какво ще стане… Не, реши главният агент, би било излишно усложнение за престоя им в Москва. Това, че беше тукашният шеф на разузнаването, бе достатъчно сложно само по себе си.
    Само посланикът, военният аташе и неговите подчинени знаеха кой е всъщност. Рон Фийлдинг беше дубльорът му, а работата му бе да мърда като прилежен червей на кукичката. Когато паркираше, понякога оставяше козирката на шофьорското място спусната или автомобила обърнат на деветдесет градуса. Друг път слагаше цвете в бутониерата си и го сваляше, преди да мине покрай някоя жилищна сграда, сякаш сигнализираше на някого. А най-готино беше, когато се шмугваше в уличната тълпа, симулирайки опит да се измъкне от опашката си. Подобни номера объркваха контраразузнаването от Второ главно управление. Понякога преследваха случайни московчани, дори ги привикваха на разпит или поставяха под наблюдение горките копелета и следяха всичко, което правеха. Ако не друго, това принуждаваше КГБ да хаби сили и средства за глупости и да преследва фантоми. Най-хубавото беше, че смятаха Фийлдинг за нескопосан главен агент на ЦРУ. Това винаги караше другия лагер да се чувства добре и беше хитър ход на ЦРУ. Играта, която той играеше, им изглеждаше като игра на стражари и апаши.
    Но наличието на бръмбари в спалнята го изнервяше. А не можеше да си позволи да вземе някоя от обичайните мерки, като да пусне високо радиото. Не биваше да действа като обучен агент. Трябваше да се прави на тъпак, а това изискваше акъл и дисциплина и най-вече старание. Не биваше да допуска и най-малката грешка. Само една грешчица можеше да доведе до убийство на човек, а Ед Фоли имаше съвест. Беше опасно за един оперативен агент да проявява съвест, но обратното за него беше невъзможно. Трябваше да се грижиш за агентите си, за чужденците, които работеха за теб и те захранваха с информация. Всички — е, почти всички — си имаха проблеми. Най-големият беше алкохолизмът. Той очакваше всеки от информаторите му да е пияница. Някои бяха дори откачени. Повечето искаха да се отърват от всичко — от шефовете си, от системата, от страната си, от комунизма, от половинките си, от целия перверзен свят. Неколцина вероятно бяха наистина привлекателни хора. Но Фоли нямаше да ги търси. Те трябваше да го потърсят. Той беше длъжен да играе с картите, които бяха раздадени. Правилата в тази игра бяха строги и дяволски трудни. Жена му беше в безопасност. Е, разбира се, нещата около него можеха да загрубеят — или около Мери Пат, — но и двамата имаха дипломатически паспорти и ако някой се опиташе да се ебава с тях, някъде в Америка на някой съветски дипломат от висок ранг можеше да му се случи нещо неприятно от ръцете на улични отрепки, които можеха да бъдат, а можеха и да не бъдат преоблечени ченгета. Дипломатите не обичаха такива неща и затова гледаха да ги избягват. Истината бе, че руснаците спазваха правилата повече от американците. Така че той и жена му бяха в безопасност, но агентите им, ако се издънеха, щяха да видят милост, колкото мишка в лапите на садистична котка. Тук още измъчваха, разпитите продължаваха часове наред. Законът се определяше от управляващите, а правораздаването зависеше от това дали е зареден пистолетът на стрелеца. Така че трябваше да се грижи за агентите си, независимо дали бяха пияници, проститутки или престъпници, като за свои деца, да им сменя памперсите, да им носи биберона с вода и да им бърше носовете.
    При всички случаи беше груба игра и той не можеше да спи добре през нощта. Дали руснаците забелязваха? Дали имаше камери в стените? Нямаше ли да е прекалена перверзия? Но след като американската технология не беше напреднала дотам, беше дяволски сигурен, че същото важи и за руската. Може би. Фоли си напомни, че тук живееха и умни хора, а много от тях работеха за КГБ.
    Радваше се, че жена му спи като невръстно дете. Тя беше по-добра от него като оперативен агент. Чувстваше се като риба във вода. Ами акулите? Предполагаше, че е нормално един мъж да се тревожи за жена си, колкото и способен агент да беше тя. Просто мъжете бяха програмирани по този начин, както тя беше програмирана да е майка. Мери Пат изглеждаше като ангел в сумрака с разпиляната си руса като на бебе коса върху възглавницата и леката усмивка върху лицето, когато спеше. За руснаците тя бе потенциален шпионин, но за Ед Фоли любима жена, колега и майка на детето му. Колко странно, че хората можеха да бъдат едновременно толкова различни неща в зависимост от това кой ги преценява и всичко беше вярно. С това философско умозаключение — Боже, той имаше нужда от сън! — Ед Фоли затвори очи.


    — Е, и какво каза той? — попита Боб Ритър.
    — Не беше очарован — отговори съдия Мур, без да изненада никого. — Но разбира, че ние не можем да направим много. Вероятно ще произнесе реч идната седмица за достойнството на работника, особено на организирания в профсъюз.
    — Добре — измърмори Ритър, — да го каже на въздушните диспечери.
    Заместник-директорът на операциите беше цар на тъпите шеги, макар че усещаше кога да си държи езика зад зъбите в неподходяща компания.
    — Къде ще говори? — попита заместник-директорът на разузнаването.
    — В Чикаго, идната седмица. Там живее голяма общност от етнически поляци — обясни Мур. — Ще им говори за корабостроителните работници, разбира се, и ще им разкаже, че някога е бил профсъюзен лидер. Не съм виждал речта му, но очаквам да е сладникава като ванилов сладолед с шоколадови пръчици.
    — А вестниците ще пишат, че ухажва гласоподавателите със сини якички — отбеляза Джим Гриър. Лишени от наивност, каквито се предполагаше, че трябва да бъдат, вестниците не се хващаха много на въдицата, освен ако новината не им се поднесеше, гарнирана с кетчуп и пържени картофки. Те бяха майстори на политическите проповеди, но не разбираха бъкел от това как се играеше тази игра в действителност, докато не им се подскажеше, за предпочитане с едносрична дума. — Нашите руски приятели дали ще обърнат внимание?
    — Вероятно. Имат добри аналитици в Института за САЩ и Канада. Може някой да се изпусне мимоходом по време на обикновен разговор във Фоги Ботъм, че следим положението в Полша с известно безпокойство, тъй като имаме много американски граждани от полски произход. Засега не можем да отидем по-далече — обясни съдия Мур.
    — Значи се безпокоим за Полша, но не и за папата засега? — доизясни ситуацията Ритър.
    — Още не знаем нищо по въпроса, нали така? — попита шефът на ЦРУ реторично.
    — Няма ли да се чудят защо папата не ни е уведомил за заплахата…?
    — Вероятно не. Начинът, по който е написано писмото, предполага лична комуникация.
    — Не чак толкова лична, след като Варшава го е предоставила на Москва — забеляза Ритър.
    — Както жена ми обича да казва, това е друго нещо — посочи Мур.
    — Знаеш ли, Артър, понякога подобно шикалкавене ми причинява главоболие — оплака си Гриър.
    — Играта си има правила, Джеймс.
    — И в бокса има правила, но не им пречи да си нанасят директни крошета.
    — „През цялото време се пази“ — това е правило номер едно в бокса — припомни Ритър. — Е, ние все още не разполагаме с конкретни предупреждения, нали така? — Всички поклатиха едновременно глави като потвърждение. — Какво друго каза той, Артър?
    — Очаква от нас да разберем дали е заплашен животът на Негово светейшество. Ако му се случи нещо, президентът ще се почувства като насран.
    — Заедно с милиард и повече католици — съгласи се Гриър.
    — Предвиждате ли възможността руснаците да наемат северноирландски протестанти да им свършат работата? — попита Ритър с гадна усмивка. — Те също не го обичат, не забравяйте. Това е нещо, което Базил трябва да провери.
    — Робърт, мисля, че това не е много вероятно — сподели Гриър разсъжденията си. — Те мразят комунизма не по-малко от католицизма все пак.
    — Андропов едва ли ще излезе чак толкова далече извън клишетата — отсъди Мур. — Никой при тях не го прави. Ако реши да види сметката на папата, ще използва собствени ресурси и ще пипа внимателно. Така ще разберем дали ще се стигне до крайности, да не дава Господ. Ако усетим, че върви натам, ще трябва да ги разубедим.
    — Не вярвам да се стигне дотам. Политбюро е благоразумно — каза заместник-директорът на разузнаването. — Едва ли ще им е от полза. Никой шахматист не играе по този начин, а шахматът е все още тяхна национална игра.
    — Кажи го на Лев Троцки — отряза го Ритър.
    — Това е било лично. Сталин е искал да му изяде черния дроб с лук и сос — отвърна Гриър. — Това е било изцяло омраза на лична основа и не му е принесло никаква полза на политическо равнище.
    — Не така е мислел чичо ти Джо. Той се е страхувал наистина от Троцки…
    — Не, едва ли. Добре, можете да си говорите, че е бил параноично копеле, но дори той е знаел разликата между параноя и истински страх — Гриър си даде сметка, че сбърка в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му. Опита се да замаже нещата. — Но дори да се е страхувал от старата пушка, сегашните не са като него. Те не страдат от параноята на Сталин, но ако трябва да бъдем по-точни, липсва им неговата решителност.
    — Джим, грешиш. Варшавското писмо е потенциална заплаха за тяхната политическа стабилност и те ще го вземат на сериозно.
    — Робърт, не знаех, че си толкова религиозен — пошегува се Мур.
    — Не съм, те също не са, но ще се притеснят. Много ще се притеснят. Дали ще е достатъчно, за да предприемат радикални действия? За това не съм сигурен, но доста ще се замислят, мамка им.
    — Тепърва ще разберем — отвърна Мур.
    — Артър, това е моята оценка — каза заместник-директорът на операциите, а когато той кажеше нещо, нещата ставаха сериозни, особено в рамките на Централното разузнавателно управление.
    — Кое промени толкова бързо мнението ти, Боб? — попита съдията.
    — Колкото повече мисля за това, от тяхна гледна точка, толкова по-сериозно ми изглежда.
    — Планираш ли нещо?
    От този въпрос Ритър се почувства малко неловко.
    — Още е рано да натоварвам семейство Фоли с голяма задача, но ще им дам някои наставления да се поогледат.
    Това беше оперативен въпрос и обикновено останалите оставяха на Боб Ритър и на неговия инстинкт на оперативен агент да решава. Да се получи информация от един агент беше много по-безопасно, отколкото да се предадат инструкции на този агент. Тъй като се предполагаше, че всички служители в посолството в Москва се следят непрекъснато или периодично, беше опасно да ги кара да правят нещо, което би изглеждало като шпионаж. Това важеше особено за Фоли — те бяха новаци и зорко ги наблюдаваха. Ритър не искаше те да се издадат по обичайните причини плюс още една — това, че той се спря на екип от съпруг и съпруга, беше рискована игра и ако не успееше, щеше да рикошира върху него. Покерджия от висока класа, Ритър не желаеше да изгуби всичките си чипове с лека ръка. Той възлагаше големи надежди на семейство Фоли. Нямаше да рискува да ги издъни само две седмици след назначението им в Москва.
    Другите двама не се месеха, което позволяваше на Ритър да действа, както смята за добре.
    — Както знаете — каза Мур, облягайки се назад, — ние тук сме най-добрите и най-умните, най-информираните хора от сегашната президентска администрация, а нямаме и понятие за нещо, което може да се окаже дебела работа.
    — Така е, Артър, — съгласи се Гриър. — Но ние носим отговорността и не можем да си позволим да говорим, преди да имаме доказателства.
    — Това е, което исках да чуя, Джеймс.
    Това означаваше, че всички извън тази сграда имаха свободата да се правят на всезнайковци, но не и те тримата. Не, те трябваше да внимават за всяка дума, която изричаха, тъй като хората приемаха мненията им за факти. А тук, на седмия етаж, човек научаваше, че нещата не стояха точно така. Ако наистина бяха толкова добри, щяха да си уредят живота по друг начин, например да прибират печалби от акции.


    Райън се настани във фотьойла с „Файнаншъл Таймс“ в ръка. Повечето хора предпочитаха да го четат сутрин, но не и Джак. Сутрините бяха за политическите новини, за да се подготви за работата си в Сенчъри Хаус. На връщане, докато караше към къщи, слушаше новините по радиото, тъй като много често шпионската работа се ръководеше от събитията. Чак сега можеше да си почине с финансовите новини. Британският вестник не беше точно като „Уолстрийт Джърнъл“, но по-различният подход към нещата го интригуваше — даваше му нов поглед по абстрактни проблеми, към които той можеше да приложи американската практика. Освен това го държеше в течение на пазара. Тук, изглежда, имаше богати финансови възможности, които само чакаха да бъдат оползотворени. Той откри, че няколко от тях можеха да направят европейската му авантюра полезна. Все още гледаше на работата си в ЦРУ като на нещо странично в живота си, чиято крайна цел стигаше значително по-далече. Щеше да изиграе картите си в подходящия момент.
    — Татко се обади днес — каза Кети, която преглеждаше медицинското си списание.
    Беше брой на „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“, едно от шестте списания, за които се абонира.
    — Какво иска Джо?
    — Попита как сме, как се чувстват децата, тоя ред неща — отговори Кети.
    „Да не е луд да си хаби думите да пита за мен.“ Джо Мюлър, високопоставена персона в „Мерил Линч“, не одобряваше начина, по който неговият зет напусна финансовия бизнес, след като бе имал нещастието да му даде дъщеря си за съпруга, първо, за да учи, а след това да си играе на стражари и апаши с шпиони и други правителствени служители. Джо не гледаше с добро око на властта и нейните креатури — той ги смяташе за готованци, които живеят на гърба на хора като него. Джак споделяше почти същите виждания, но все някой трябваше да се пребори с тигрите в света и един от тях беше Джон Патрик Райън. Той обичаше парите като Джо, но за него те не бяха цел, а средство. Беше като хубавия автомобил — можеше да те закара на приятни места, но след като те отведе там, не можеше да ти служи за легло. Джо не гледаше на живота по този начин и дори не се опитваше да разбере онези, които не мислеха като него. От друга страна, той обичаше дъщеря си и не й попречи да стане хирург. Вероятно смяташе, че приляга на момичетата да се грижат за болни хора, докато правенето на пари беше мъжка работа.
    — Радвам се, скъпа — каза Райън, без да вдигне очи от „Файнаншъл Таймс“.
    Японската икономика беше започнала да изглежда нестабилна в очите на Райън, но не и според редакцията на вестника. Е, и друг път бяха допускали грешки.


    Беше безсънна нощ в Москва. Андропов изпуши повече от обичайния пакет „Марлборо“, но остана само на една водка, след като се прибра у дома от дипломатическия прием в испанското посолство — пълна загуба на време. Испания се беше присъединила към НАТО и контраразузнаването й депресиращо ефективно разгадаваше опитите му да внедри агент в правителството им. Може би трябваше да опита с двореца на краля. Царедворците са забележително бъбриви, а правителството, което дойде след изборите, вероятно щеше да държи нововъзстановения монарх информиран, за да му се подмазва. И така пийна вино, хапна малко и побъбри за обичайните салонни глупости. „Да, лятото наистина беше превъзходно, как мислите?“ Понякога се чудеше дали издигането му в Политбюро си струваше, след като се налагаше да си губи времето. Не му оставаше минутка свободна дори да прочете нещо — само работата и дипломатическите и политическите ангажименти, които нямаха край. Сега разбираше какво беше да си жена, мислеше си Андропов. Не е чудно, че те непрекъснато натякваха и мърмореха на мъжете си.
    Но мисълта за Варшавското писмо не излизаше от главата му. „Ако правителството във Варшава продължи да потиска безпричинно своя народ, ще бъда принуден да се оттегля от папството и да се върна при народа си в този тежък момент.“ Това копеле! Заплашваше мира в света. Дали американците нямаха пръст в тая работа? Никой от агентите му не беше донесъл за подобно нещо, но човек никога не знаеше. Американският президент не изпитваше приятелски чувства към страната му и винаги търсеше начини да оскърби Москва — това безмозъчно нищожество твърдеше, че Съветският съюз е центърът на злото в света! Едно нищожно актьорче като тоя кучи син си позволяваше да говори така! Дори протестите в американските медии и научните среди не можеха да намалят обидата. Европейците също се хванаха за думите му, а най-лошото бе, че и интелигенцията в Източна Европа се хвана, което причини купища неприятности и проблеми за подчинените му контраразузнавания на Варшавския договор. Като че ли си нямаха друга работа, ядосваше се Юрий Владимирович, докато изваждаше поредната цигара от червено-белия пакет. Дори не чуваше музиката, която свиреше, тъй като мозъкът му беше изцяло ангажиран с информацията.
    Правителството във Варшава трябваше да смаже онези контрареволюционни елементи в Данциг21 — странно, но Андропов винаги наричаше този пристанищен град със старото му немско име, — ако не искаше да му се случи нещо. Москва го беше предупредила недвусмислено да си опича акъла, а поляците знаеха какво е заповед. Присъствие на съветски танкове на тяхна земя щеше да им покаже какво е необходимо и какво не. Ако онази глупост „Солидарност“ стигнеше по-далеч, заразата щеше да се разпространи — на запад към Германия, на юг към Чехословакия и на изток към Съветския съюз. Не можеха да го позволят.
    От друга страна, ако полското правителство успееше да се справи с тях, нещата щяха отново да се успокоят. До следващия път?
    Ако имаше малко по-широк поглед, той сигурно щеше да забележи основния проблем. Като член на Политбюро Андропов беше изолиран от несгодите на живота в страната му. Не му липсваше нищо. Качествената храна беше толкова достъпна за него, колкото телефонната слушалка. Разкошният му апартамент беше луксозно обзаведен и оборудван с германска техника. Мебелите бяха удобни. Асансьорът в сградата никога не излизаше от строя. Разполагаше с шофьор, който го караше до службата и обратно вкъщи. Имаше охрана, която го пазеше от неприятностите на уличните престъпници. Пазеха го като Николай Втори и за разлика от повечето хора смяташе, че условията му за живот са нормални, макар че интелектуалната му същност не беше изцяло на това мнение. Хората отвън имаха какво да ядат, имаха филми и телевизия, спортни тимове, на които да се радват, и шанс да си купят лека кола, нали така? В замяна на неговите усилия да им осигури всичко това той заслужаваше да живее малко по-добре. В това имаше резон. Не работеше ли той повече от останалите? Какво друго, по дяволите, можеха да искат тези хора?
    А сега този полски поп се опитваше да разстрои цялата система.
    „Като нищо ще го направи“, мислеше Андропов. Някога Сталин беше задал прословутия въпрос колко дивизии командва папата, но дори и той трябва да е съзнавал, че не цялата сила на света се събира в дулото на оръдието.
    Ако Карол наистина се оттеглеше от поста, тогава какво? Щеше да се опита да се върне в Полша. Можеха ли поляците да не го пуснат — да му отнемат гражданството например? Не, все някак той щеше да се промъкне в Полша. Андропов и поляците имаха внедрени агенти в църквата, разбира се, но подобни неща обикновено стигаха само до тук. А до каква степен църквата беше успяла да внедри свои агенти в неговите служби? Не можеше да се установи. Така че всеки опит да не бъде допуснат в Полша бе обречен на провал, а ако се върнеше в Полша, това щеше да предизвика огромно бедствие.
    Можеха да опитат по дипломатически път. Подходящ външнополитически служител щеше да замине за Рим, да се срещне тайно с Карол и да се опита да го разубеди да не изпълни заканата си. Но с какви карти можеше да играе? Открита заплаха за живота му… нямаше да свърши работа. Подобни предизвикателства бяха по-скоро покана за мъченичество и за канонизиране в светец, което още повече щеше да го насърчи да предприеме пътуването. За един вярващ това си бе покана за рая, изпратена от самия Сатана, и той щеше да я приеме с готовност. Не, такъв човек не се плашеше от смъртта. Дори да заплашеха народа му със сурови мерки, пак щяха да го окуражат да се прибере възможно най-скоро, за да го защити, и така да се превърне в още по-голям герой в очите на света.
    „Неподправеността на заплахата, която беше изпратил на Варшава, само потвърждаваше опасенията“, призна на себе си Андропов. Имаше един сигурен отговор: на Карол щеше да му се наложи да провери сам дали има Бог.
    Има ли Бог? — чудеше се Андропов. Този въпрос хората си бяха задавали векове наред, докато Карл Маркс и Владимир Ленин не бяха разрешили проблема — поне за Съветския съюз. Не, си каза Юрий Владимирович, беше твърде късно за него да преосмисля отговора на този въпрос. Не, Бог няма. Животът беше тук и сега, а когато си отидеше, просто нямаше да го има, така че най-доброто, което можеше да се направи, е да изживееш живота си пълноценно, да събереш плодовете, които можеш да достигнеш, и да построиш стълба, за да грабнеш онези, които не можеш да достигнеш.
    Но Карол се опитваше да промени тази аксиома. Искаше да разклати стълбата, а може би цялото дърво? Това бе малко по-сложен въпрос.
    Андропов се извърна, както си седеше на стола, и си наля малко водка, след което отпи порядъчна глътка. Карол се опитваше да наложи фалшивата си вяра, като разклати самите основи на Съветския съюз и на съюзниците му, убеждавайки хората, че има нещо по-добро, в което да вярват. Така искаше да обърка работата на цели поколения, но той и страната му нямаше да го позволят. Той обаче не можеше да попречи на усилията на Карол. Не можеше да го убеди да се откаже. Не, Карол трябваше да бъде спрян веднъж завинаги.
    Нямаше да е лесно, нито безопасно. Но бездействието щеше да е още по-малко безопасно за него, за неговите колеги, за страната му.
    Така че Карол трябваше да умре. Първо Андропов трябваше да подготви план. След това да го представи на Политбюро. Преди да предприеме действия, трябваше да организира целия заговор така, че да гарантира успех. Е, нали за това служеше КГБ?

Глава 5
ДОБЛИЖАВАНЕ

    Ранобудник, Юрий Владимирович се бе изкъпал, избръснал и облякъл в седем сутринта и закусваше бекон, три бъркани яйца и дебела филия черен хляб с датско масло. Кафето беше от Германия като кухненските уреди в апартамента му, с които се гордееше. Четеше „Правда“ и подборка от материали в западни вестници, подготвена от преводачите на КГБ, и няколко доклада, написани в ранните часове в Центъра и доставяни на ръка всяка сутрин в шест. Днес нямаше нищо важно, забеляза той, докато палеше трета цигара и допиваше втората чаша кафе. Обичайните неща. Американският президент не бе дрънкал оръжия през изминалата нощ, което беше приятна изненада. Може да е дремнал пред телевизора, както Брежнев прави често.
    Колко ли дълго още Леонид щеше да оглавява Политбюро, чудеше се Андропов. Явно нямаше да се пенсионира. Иначе щяха да пострадат децата му, а те си живееха като царското семейство на Съветския съюз, за да позволят на баща си да се оттегли. Корупцията беше лошо нещо. Андропов не се зарази от нея — всъщност това бе един от основните му житейски принципи. Затова положението беше така отчайващо. Той ще спаси — трябва да спаси — страната си от хаоса, в който бе изпаднала. „Ако поживея достатъчно дълго, а Брежнев умре обаче.“ Леонид Илич беше видимо много зле здравословно. Успя да откаже цигарите на шейсет и пет години и Юрий Владимирович не можеше да отрече, че това го впечатли, но човечецът беше изкуфял. Мисълта му блуждаеше. Имаше проблеми с паметта. Често задрямваше на важни заседания, хвърляйки в смут приближените си. Но беше сграбчил здраво властта като прегръдката на смъртта. Беше предизвикал падането на Никита Сергеевич Хрушчов с помощта на изкусни политически ходове и никой в Москва не беше забравил този пикантен епизод от политическата история — трик като този не можеше да се приложи към човека, който го бе измислил. Никой не смееше дори да намекне пред Леонид да укроти топката — или поне да се отдръпне малко встрани и да остави на други част от административните задължения, а той да се съсредоточи върху най-важните въпроси. Американският президент не беше много по-млад от Брежнев, но водеше по-здравословен живот или вероятно произхождаше от по-здрав селски корен.
    В минути на размисъл на Андропов му се виждаше странно, че не може да се примири с тази форма на корупция. Той възприемаше нещата точно по този начин, но рядко се питаше защо. В такива моменти той се облягаше на марксистките си схващания, в които се бе усъмнил преди години, тъй като дори той трябваше да се опре на някаква етика, а това бе всичко, което имаше. Още по-странното бе, че в това отношение Маркс и християнството се припокриваха. Вероятно съвпадение. Все пак Карл Маркс беше евреин, не християнин, и която и религия да отхвърляше или почиташе, трябваше да е неговата, а не чужда на произхода му. Председателят на КГБ изгони тези мисли само с едно поклащане на главата. Имаше си предостатъчно работа. На вратата се почука дискретно.
    — Влез — извика Андропов, който позна по звука кой бе почукал.
    — Колата ви е готова, другарю председател — уведоми го началникът на охраната му.
    — Благодаря, Владимир Степанович.
    Той стана от масата, вдигна сакото си и се пъхна в него, преди да се отправи към службата. До там имаше петнайсет минути с кола през центъра на Москва. Автомобилът му ЗИЛ бе ръчна изработка и на външен вид приличаше на американските таксиметрови лимузини. Движеха се точно в средата на широкия проспект по платно, което се пазеше от униформени милиционери само за високопоставени политически лица. Те стояха на пост денонощно, в пек и студ, по едно ченге през три преки, за да не допуснат някой да наруши движението по-дълго, отколкото беше необходимо за един завой. Това правеше пътуването удобно като с хеликоптер и спестяваше много нерви.
    Московският Център, както беше известен КГБ в света на разузнаването, се помещаваше в бившата сграда на застрахователната компания „Россия“, която трябва да е била много могъща, за да издигне такава внушителна постройка. Колата на Андропов влезе във вътрешния двор и спря точно пред входните врати от бронз. Вратата на автомобила се отвори и той слезе, докато униформените от Осмо управление му отдаваха чест. Отправи се към асансьора, който се ползваше естествено само от него, и се качи на най-горния етаж. Момчетата от охраната се вторачиха в лицето му, за да разберат в какво настроение е, както този тип хора правеха по цял свят, и, разбира се, не успяха да доловят нищо. Той сдържаше чувствата си като професионален картоиграч. До вратата на секретаря му имаше петнайсет метра. Кабинетът на Андропов нямаше врата към коридора. Първо се влизаше в преддверие с дрешник, а кабинетът му се намираше по-навътре. Това прикритие датираше още от времето на Лаврентий Берия, който ръководеше тайните служби на Сталин. Берия изпитваше огромен и необясним страх от покушение и беше взел предохранителни мерки, в случай че група командоси успееше да проникне в щаба на НКВД. Андропов намираше това за комично, но такава беше традицията в КГБ, което по своему забавляваше посетителите. Така или иначе, тази мярка датираше отдавна, за да е тайна за някой, който би могъл да се промъкне толкова далече.
    По график в началото на работния ден отделяше петнайсет минути за документите на бюрото си, преди да започнеше дневната сводка, последвана от срещи, насрочени дни, а понякога и седмици предварително. За днес имаше главно въпроси от областта на вътрешната сигурност, макар че представител на партийния Секретариат щеше да дойде преди обед да обсъждат политически теми. „О, да, оная история в Киев“, досети се той. Малко след като стана председател на КГБ, той установи, че партийните работи бледнееха по значение в сравнение с широката палитра от задачи, които се изпълняваха тук, на площад „Дзержински“ 2. По устав КГБ, ако въобще за него имаше някакви ограничения, беше „Щитът и мечът“ на партията. Затова и най-отговорната му задача, теоретично, беше да държи под око съветските граждани, които не бяха достатъчно предани на своето ръководство. Хората от онзи Хелзинкски комитет бяха станали много досадни. СССР беше подписал преди седем години във финландската столица споразумение за мониторинг върху спазването на човешките права и, изглежда, те го бяха приели на сериозно. Най-лошото бе, че привлякоха вниманието на западните медии. Журналистите бяха в състояние да навлекат големи неприятности, а с тях не биваше да се отнасят по обичайния начин — поне не с всички. Капиталистическият свят им се кланяше като на полубожества и очакваше от всеки друг да прави същото, а всеки знаеше, че те бяха шпиони. Беше забавно да се проследи как американското правителство забрани на разузнавателните си служби да използват като прикритие журналистическата професия. Всички останали разведки по света го правеха. И едва ли американците щяха да се правят на божи кравички и да спазват закона, който беше приет само за да приспят вниманието на другите държави, докато репортерите от „Ню Йорк Таймс“ душат из страните им. Твърде елементарно. Всички чуждестранни посетители в Съветския съюз бяха шпиони. Всеки го знаеше и именно поради това Второ главно управление, което отговаряше за контрашпионажа, представляваше толкова голяма част от КГБ.
    А и проблемът, който не му даде да мигне цяла нощ, не беше от по-различно естество, нали? Не и ако човек се позамислеше. Юрий Владимирович натисна бутон върху своя интерком.
    — Да, другарю председател — отговори мигновено секретарят му, който естествено беше мъж.
    — Изпрати ми Алексей Николаич.
    — Слушам, другарю.
    Отне само четири минути според часовника на бюрото му.
    — Да, другарю председател.
    Алексей Николаевич Рождественски беше полковник от Първо главно „външно“ управление, опитен разузнавач и вербовчик, той беше изтеглен в Центъра заради професионалните си качества, за да служи като съветник на Андропов и да го консултира по оперативната работа. Не беше висок, нито хубав, поради което можеше да мине незабелязан по която и да е улица в света, а това отчасти обясняваше успехите му в шпионската работа.
    — Алексей, имам теоретичен проблем. Работил си в Италия, доколкото си спомням.
    — Три години в Рим, другарю председател, при полковник Годеренко. Той е още там като резидент.
    — Бива ли го? — попита Андропов.
    Енергично поклати глава.
    — Много добър оперативен работник, другарю председател. Ръководи способна агентурна мрежа. От него научих много.
    — Колко добре познава Ватикана?
    Въпросът накара Рождественски да се опули.
    — Няма много за познаване там. Имаме някои контакти всъщност, но никога не е представлявал особен интерес. Католическата църква е трудна за инфилтриране по очевидни причини.
    — А чрез православната? — попита Андропов.
    — Поддържат се някои контакти наистина и получаваме някои сведения, но рядко нещо ценно. Главно слухове, но нищо повече от това, което можем да хванем и по други канали.
    — Каква е охраната на папата?
    — Физическата охрана ли? — попита Рождественски, чудейки се накъде биеше.
    — Точно тя — потвърди председателят.
    Рождественски усети как телесната му температура падна с няколко градуса.
    — Другарю председател, папата има някаква охрана около себе си, но е доста пасивна. Неговите телохранители са швейцарци, онази оперетна трупа, която марширува с гащеризони на райета като за представление. Понякога задържат по някой вярващ, който се е доближил твърде много до главния поп, и неща от този род, но аз дори не съм сигурен, че носят оръжие, макар че може да се предположи.
    — Много добре. Искам да знам дали е трудно физически да бъде доближен папата. Имаш ли представа?
    „А-у“, затюхка се Рождественски.
    — Лично, не, другарю. Посещавал съм Ватикана няколко пъти, докато работех в Рим. Колекцията им от творби на изкуството, както можете да се досетите, е впечатляваща, а жена ми се интересува от тези неща. Водил съм я там може би пет-шест пъти. Районът гъмжи от свещеници и монахини. Признавам, че не съм оглеждал за мерките за сигурност, но нищо не биеше на очи, като се изключат мерките срещу крадци, вандали и прочие. Обичайната охрана в музея, чиято главна функция, както изглеждаше, бе да упътват посетителите към тоалетните.
    Папата обитава папския апартамент в съседство с катедралата „Свети Петър“. Никога не съм бил вътре. Това не е място, към което да съм проявявал професионален интерес. Знам, че посланикът ни ходи там понякога по официални дипломатически поводи, но мен никога не са ме канили. Постът ми беше заместник търговски аташе, другарю председател, а и бях новак — продължи Рождественски. — Вие искате да знаете как може да се доближи папата. Имате предвид…
    — На около пет метра, може и по-близо, но не по-малко от пет метра.
    „Пистолетен обхват“, осъзна изведнъж Рождественски.
    — Не съм добре запознат лично. Това е работа за полковник Годеренко и хората му. Папата дава аудиенции на богомолците. Как може да се вреди човек за такова нещо не знам. Появява се и публично по разни поводи. Не знам по какъв начин се насрочват тези прояви.
    — Нека разберем — предложи внимателно Андропов. — Докладвай лично на мен. Не го обсъждай с никого.
    — Да, другарю председател — отговори полковникът и застана мирно, приемайки заповедта. — Срок?
    — Незабавно — отговори Андропов с възможно най-спокоен тон.
    — Слушам, другарю председател — отвърна полковник Рождественски.
    Лицето не издаваше чувствата му, но той се развълнува. Офицерите на КГБ бяха обучени да нямат скрупули, поне извън политиката, на която се предполагаше, че са верни. Заповедите от горе имаха силата на Божията воля. Алексей Николаич се безпокоеше в този момент само от потенциалния политически ефект, който щеше да причини тази истинска ядрена бомба. Рим се намираше на повече от хиляда километра от Москва, но това не беше толкова далече. Но не му влизаше в работата да задава политически въпроси и той ги изтри от съзнанието си, поне за момента. Докато това се случваше, интеркомът върху бюрото на председателя звънна. Андропов натисна най-горното копче.
    — Да?
    — Първият ви посетител за днес е вече тук, другарю председател — съобщи секретарят му.
    — Колко дълго ще отнеме, Алексей, някакво предположение?
    — Вероятно няколко дни. Искате незабавна преценка, предполагам, а някакви конкретни данни?
    — Правилно. За момента само обща преценка — каза Юрий Владимирович. — Все още не планираме никаква операция.
    — На вашите заповеди, другарю председател. Отивам веднага в комуникационния център.
    — Отлично. Благодаря, Алексей.
    — Служа на Съветския съюз — автоматично отговори полковник Рождественски, застана отново мирно, след което направи кръгом и тръгна наляво към вратата. Наведе си главата, докато влизаше в стаята на секретаря, което повечето мъже правеха, от там се обърна надясно и излезе в коридора.
    „И така, как можеше човек да се доближи до папата, до този полски духовник“, блъскаше си главата Рождественски. Поне беше интересен теоретичен въпрос. В КГБ беше пълно с теоретици и учени, които проучваха всичко, от това как може да се убие чуждестранен държавен глава — полезно, в случай че започнеше война, — до най-добрия начин да се открадне и разчете медицински картон от болница. Широкият спектър от разузнавателни операции на КГБ не познаваше граници.
    Докато полковникът вървеше към асансьора, лицето му издаваше вътрешното му състояние. Той натисна бутона и изчака четиридесет секунди, преди вратите да се отворят.
    — Приземието — нареди на оператора.
    Във всеки асансьор имаше оператор. Асансьорите бяха потенциално опасно място, за да се оставят без надзираване. Дори асансьорните оператори се обучаваха как да не допуснат някой да офейка. Не вярваха никому в тази сграда. Имаше твърде много тайни за отмъкване. Ако в Съветския съюз имаше едно-единствено място, където врагът искаше да внедри свой агент, то бе в тази сграда, така че всички се гледаха с подозрение, внимаваха и тълкуваха всеки разговор за скрит смисъл. Мъжете се сприятеляваха тук, както във всяка служба. Те бъбреха за жените и децата си, за спорта и времето, обсъждаха дали да си купят кола или не, дали да си построят дача в провинцията при по-големите късметлии с по-висок чин. Но рядко говореха за работата си, освен с непосредствените си колеги, и то в заседателните зали, където се предполагаше, че се правят такива неща. На Рождественски не му бе идвало никога наум, че тази ограничения намаляваха продуктивността и дори можеха да подкопаят ефективността на неговата агентура. Това предписание обаче беше част от институционалната религия на Комитета за държавна сигурност.
    В комуникационния център се влизаше след проверка. Постовият свери снимката от пропуска му и му махна да влезе, без много да се задълбава в проучването.
    Рождественски беше идвал тук често и старши операторите го познаваха по физиономия и име, той също ги знаеше. Бюрата бяха подредени с голямо пространство помежду им, а постоянният шум от телепринтерите пречеше да се подслушват разговорите от разстояние над три-четири метра дори от най-чувствителните уши. Този порядък се бе утвърждавал през годините до постигането на най-приемливите мерки за сигурност, граничещи със съвършенство, но експертите по ефективността от третия етаж не преставаха да се мръщят и да търсят грешки. Отиде до бюрото на дежурния офицер по комуникациите.
    — Олег Иванович — каза той вместо поздрав.
    Зайцев изгледа своя пети посетител за деня, който току-що бе започнал, пети посетител и пети навлек. Често беше шибано да си дежурен офицер тук, особено първа смяна. Нощните смени бяха отегчителни, но поне човек можеше да си върши работата, без да го прекъсват.
    — Да, полковник, какво мога да направя за вас тази сутрин? — попита той любезно, както се полагаше на младши офицер пред старши.
    — Специална телеграма за Рим, лично до резидента. С еднократен код. Бих предпочел ти да я подготвиш.
    Под това трябваше да се разбира вместо да я даваш на шифровчика за кодиране. Не беше обичайно и Зайцев се заинтригува. Но така или иначе щеше да я види. С елиминирането на шифровчика се намаляваше наполовина броят на хората, които щяха да узнаят съдържанието.
    — Тъй вярно! — Капитан Зайцев взе бланка за телеграми и молив. — Записвам.

    „СТРОГО СЕКРЕТНО. НЕЗАБАВНО И СПЕШНО. ОТ ЦЕНТЪРА В МОСКВА, КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ. ДО ПОЛКОВНИК РУСЛАН БОРИСОВИЧ ГОДЕРЕНКО, РЕЗИДЕНТ; РИМ. СЪДЪРЖАНИЕ: ПРОВЕРИ И ДОКЛАДВАЙ НАЧИНИ ЗА ФИЗИЧЕСКИ ДОСТЪП ДО ПАПАТА. КРАЙ.“

    — Това ли е всичко? — попита Зайцев изненадан. — А ако попита какво означава? Не е много ясно така формулирано.
    — Руслан Борисович ще разбере какво означава — увери го Рождественски.
    Той беше наясно, че Зайцев пита за неща, които не му влизаха в работата. Еднократните кодове за шифроване бяха неприятни за използване и затова посланията, изпращани по този начин, трябваше да бъдат изчерпателни във всички подробности, за да не се компрометира комуникационната линия от размяна на допълнителни съобщения за уточняване. Както беше практиката, това послание щеше да се предаде чрез телетекст и със сигурност щеше да бъде прехванато, еднакво сигурно беше, че щяха да разпознаят форматирането с еднократен шифровъчен код и да разберат, че е важно. Американските и британските дешифровчици вероятно щяха да се опитат да го разкодират, а всеки бе наясно с хитрите им номера. Западните разузнавателни служби работеха в толкова тясно сътрудничество помежду си.
    — Щом така казвате, другарю полковник. Ще го изпратя до час. — Зайцев погледна часовника на стената, за да се убеди, че ще може да се справи. — Ще е на бюрото му, когато влезе в кабинета си.
    „Руслан ще го разшифрова за около двайсет минути, помисли Рождественски. Дали ще отправи запитване до нас, както предположи Зайцев? Вероятно. Годеренко е старателен и съвестен човек — и политически проницателен. Дори името на Андропов да фигурира отгоре, Руслан Борисович ще прояви достатъчно любопитство да поиска разясняване.“
    — Ако дойде отговор, ми се обади веднага щом обработиш текста.
    — Вие ли сте свръзката с тази линия? — попита Зайцев просто за да е сигурен, че е проследил нещата правилно.
    Все пак в заглавката на телеграмата полковникът сам продиктува „кабинета на председателя“.
    — Точно така, капитан.
    Зайцев кимна, след което подаде бланката с телеграмата на полковник Рождественски за подпис/одобрение. Съдържание, изпращач, получател, метод за шифроване, свръзка… да, всичко беше налице със съответните подписи. Вдигна очи:
    — Полковник, ще замине след малко. Ще се обадя да потвърдя времето на предаване.
    Щеше да изпрати също копие в архива. Постави съответните обозначения и подаде копието под индигото.
    — Това е номерът на телеграмата. Под същия номер ще бъде заведена в архива, освен ако не го промените.
    — Благодаря, капитане — каза полковникът и излезе.
    Олег Иванович отново погледна стенния часовник. В Рим бяха с три часа назад от Москва. Десетина-петнайсет минути за резидента да разчете текста — оперативните бяха много туткави в тези неща, — след това да го разгадае, а после…? Зайцев се обзаложи сам със себе си, че римският резидент ще изпрати питане за доизясняване. Беше дяволски сигурен. Капитанът приемаше и изпращаше съобщенията на този човек от няколко години. Годеренко беше акуратен и обичаше всичко да е уточнено. По-добре да остави кода в чекмеджето на бюрото си за обратната телеграма. Преброи 209 знака, включително разстоянията между думите и препинателните знаци. Жалко, че не можеха да правят това с новите американски компютри, с които горе си играеха. Но нямаше смисъл да мечтае за невъзможното. Зайцев измъкна книгата с шифровъчните кодове от чекмеджето на бюрото си и без нужда си записа номера, преди да се отправи към западната страна на огромната зала. Знаеше ги почти всичките наизуст, което се дължеше на миналото му на шахматист, предполагаше Зайцев.
    — Папка едно-едно-пет-осем-девет-нула — каза той на чиновника зад металната решетка, промушвайки листа през цепката.
    Чиновникът, мъж на петдесет и седем години, повечето прекарани тук, се отдалечи на няколко метра, за да извади поръчаната папка с кодовете. Беше около десет сантиметра на ширина и двайсет и пет на дължина, пълна с перфорирани листове хартия, поне петстотин. Исканата страница беше отбелязана с пластмасов разделител.
    Страниците изглеждаха като тези на телефонните указатели, но ако човек се вгледаше по-внимателно, забелязваше, че буквите не съставят имена на какъвто и да е език, освен по случайност. Имаше не повече от едно-две на страница. Щабът на Осмо управление, където работеше Зайцев, се намираше извън Москва, на околовръстния път. Задачата му беше да създава или да разгадава кодове и шифри. На покрива на сградата имаше високочувствителна антена, към която беше свързана телетипната машина. Приемникът, който се намираше между антената и телетипа, приемаше случайните шумове в атмосферата, а телетипът превръщаше тези „сигнали“ в букви от морзовата азбука, които се разпечатваха веднага от телетипната машина. Всъщност имаше няколко такива машини, свързани помежду си по такъв начин, че случайните атмосферни шумове се преработваха в произволни безсмислици. От тези нищо незначещи думи се създаваха еднократните кодове, като се съчетаваха абсолютно произволно, за да не може никоя математическа формула да ги разгадае, а следователно и разшифрова. Шифроването с еднократни кодове се смяташе за най-надеждната система. Това беше важно, тъй като американците се славеха като най-добрите в разчитането на кодовете. Техният проект „Венона“ беше компрометирал съветските шифровчици в края на 40-те и 50-те години, причинявайки неприятни усещания за службата на Зайцев. Най-сигурните еднократни кодове обаче бяха и най-обременителните и неудобни за работа дори за опитни хора като капитан Зайцев. Но нямаше как. Самият Андропов искаше да знае как да се доближат физически до папата.
    Изведнъж Зайцев се сепна: „физическо доближаване до папата“? Но защо някой ще се интересува от подобно нещо? Явно Юрий Владимирович не желаеше никой да чуе изповедта му.
    Какво го караха да предаде?
    Римският резидент Годеренко беше много опитен разузнавач, в чиято агентурна мрежа работеха много италианци и представители на други нации като агенти на КГБ. Той предоставяше всякакъв род информация, част от нея беше от изключително значение, друга част почти забавна, но потенциално полезна за компрометиране на важни личности с определени наклонности, които можеха да ги изложат. Само важните персони ли имаха такива слабости или просто позициите им позволяваха да се забавляват по начин, за който мечтаеха повечето хора, но малцина можеха да си позволят? Какъвто и да беше отговорът, Рим трябваше да е доста подходящ град за това. „Градът на цезарите, помисли си Зайцев, не можеше да не е.“ Припомни си книгите по география и история, които беше чел за града от онази епоха. В съветската историческа литература имаше прекалено много политически коментар. Политическият подход се прилагаше към всяка област от живота и беше най-досадната интелектуална черта на живота в страната му, толкова досадна, че да кара хората да предпочетат пиенето. Време беше да се върне към работата си. Извади шифровъчен кръг от горното чекмедже. Приличаше на телефонна шайба — нагласяш буквата, която трябва да се пренесе, в горния край на кръга, след това завърташ другия край към буквата, отбелязана на кодовата комбинация. В конкретния случай той работеше от началото на дванайсетия ред на страница 284. Тези цифри щеше да отбележи в първи ред, за да знае получателят как да изчисти текста от ненужните знаци.
    Беше трудоемко дори и с шифровъчния кръг. Трябваше да въведе буквите от чистия текст на бланката с посланието, след това да ги прехвърли чрез кръга към съответната буква върху листа с кодовата комбинация и да запише всеки отделен резултат. Всяка операция изискваше да мушне писалката си, да завърти, да извади писалката, да провери повторно резултата и да започне отначало. (Шифровчиците, които не правеха нищо друго, работеха с две ръце — умение, което Зайцев не беше придобил.) Беше повече от досадна работа, която едва ли беше предназначена за човек с математическо образование. Все едно да проверяваш правописа на контролните работи в началното училище, ядосваше се вътрешно Зайцев. Отне му малко повече от шест минути да го подготви. Можеше да стане и по-бързо, ако му бяха дали помощник, но това щеше да е в нарушение на правилата, а тук правилата бяха железни.
    Оставаше да повтори всичко отначало, за да се увери, че не е включил излишни знаци, тъй като те можеха да прецакат всичко и от двете страни на системата. Ако се случеше, можеше да хвърли вината върху операторите телеписти, всеки го правеше. След още четири и половина минути работа се убеди, че не е допуснал грешки. Добре.
    Зайцев стана и отиде в другия край на залата в стаята с предавателите. Шумът там можеше да накара човек да откачи. Телетипите бяха стар модел — едната машина дори беше открадната от Германия през 30-те години — и тракаха като автомати, само че без гърмежите на изстрелваните патрони. Пред всяка машина стоеше по един оператор в униформа. Бяха само мъже и стърчаха като статуи с ръце върху клавиатурите пред тях. Всички имаха тапи в ушите, за да не ги докара шумът в помещението до психиатрична клиника. Зайцев занесе телеграмата до стаята на отговорника, който я пое, без да промълви — той също имаше шумозаглушители на ушите — и я отнесе до телеписта в левия край на последната редица. Там отговорникът я пъхна във вертикална преградка над клавиатурата. В горния край на формуляра се намираше идентификационният номер на дестинацията. Телепистът набра номера и изчака скърцащия звук на телепринтера в другия край — беше нагласен така, че да се чуе през шумозаглушителите, както и светването на жълтата лампичка върху машината. След това набра текста.
    Как вършеха всичко това, без да откачат, Зайцев не проумяваше. Човешкият мозък търсеше логика и смисъл и да се печата ТКАЛННЕТПТН изискваше внимание и прецизност на робот и пълно пренебрегване на разума. Някои казваха, че телепистите били като професионалните пианисти, но Зайцев беше сигурен, че това не можеше да е истина. Дори най-дисонантните пиеси за пиано притежаваха някаква обединяваща ги хармония. Но не и еднократните кодове.
    Телепистът вдигна очи след няколко секунди:
    — Предадено, другарю.
    Зайцев кимна и се върна в кабинета на отговорника.
    — Ако се получи нещо със същия номер, го донесете при мен незабавно.
    — Слушам, другарю капитан — потвърди отговорникът и си записа в тефтера с „горещите“ номера.
    След като приключи с това, Зайцев се върна на бюрото си, където го чакаше сериозна купчина документи за обработка, която само на пръв поглед изискваше не по-малко автоматизъм като на роботите в съседното помещение. Вероятно затова нещо започна да човърка подсъзнанието му: „Физическо доближаване до папата… защо?“


    Часовникът звънна в шест без четвърт. Беше нечовешки рано. У дома сега е един без петнайсет, помисли си Райън, но това не променяше нищо. Отметна завивките до ръба на леглото, стана и се затътри към банята. Трябваше му още доста време, за да свикне. Тоалетната беше почти същата, но мивката… „Защо, по дяволите, чудеше се Райън, са нужни два крана, за да потече вода в мивката, един за студената и друг за топлата?“ В Америка просто трябваше да поставиш ръцете си под крана, а тук първо да смесиш водата, а това бавеше. Първото му оглеждане сутрин в огледалото беше трудно да се преглътне. „Наистина ли изглеждам така“ — чудеше се всеки път, докато се връщаше в спалнята да потупа жена си по задника.
    — Време е, скъпа.
    Чу се нещо като женски ропот:
    — Ъ-хъ, знам.
    — Да вдигна ли малкия Джак?
    — Нека поспи — посъветва го Кети.
    Малчуганът не можа да заспи до късно предната нощ и сега нямаше да може да се събуди.
    — Добре.
    Джак се отправи към кухнята. Трябваше само да се натисне копчето на кафе машината. С подобна задача Райън можеше да се справи. Преди да дойдат тук, той беше забелязал новата американска компания ИПО. Тя продаваше първокласно кафе и тъй като Джак си падаше малко сноб на тема кафе, инвестира в нея 100 000 долара и се снабди с известно количество от техния продукт. Колкото и прекрасна страна да беше Англия, не беше най-подходящото място да пиеш кафе. В краен случай можеше да се снабдява с „Максуел Хаус“ от военновъздушната база, а може би трябваше да се обади в „Старбъкс“ да му доставят от бирата си. Още нещо, което не биваше да забравя. След това се зачуди какво ще приготви Кети за закуска. Хирург или не, тя смяташе кухнята за своя територия. На мъжа й беше позволено да приготвя сандвичи и напитки, но само толкова. Това устройваше Джак, за когото готварската печка беше тера инкогнита. Тукашната беше на газ, каквато използваше и майка му, но друга марка. Отвори входната врата с надеждата да намери вестник.
    Беше там. Райън се абонира за „Таймс“, а „Интърнешънъл Хералд Трибюн“ купуваше от будката до спирката на метрото. Накрая включи телевизора. Невероятно, тук имаше кабелна телевизия и, чудо небесно, излъчваха новините на Си Ен Ен — тъкмо навреме за резултатите от бейзболните мачове. Значи, Англия беше цивилизована страна. „Ореолите“ бяха разбили „Кливланд“ предната нощ с 5 на 4. Играчите без съмнение сега бяха в леглата си, приспани от бирата, която бяха изльокали след срещата в бара на хотела. Каква приятна мисъл. Щяха да къртят още цели осем часа. На кръглия час нощният екип в Атланта представи резюме на новините от предишния ден. Нищо за отбелязване. Икономиката все още беше нестабилна. Индексът Дау Джоунс си връщаше позициите, но темпът на безработицата се колебаеше, а с него и гласоподавателите от работническата класа. На ти демокрация. Райън си напомни, че неговите възгледи за икономиката се различаваха от тези на момчетата, които лееха стоманата и сглобяваха шевитата22. Баща му беше членувал в профсъюз, макар да беше лейтенант от полицията и по-скоро служител, отколкото представител на трудещите се, а освен това винаги гласуваше за демократите. Райън не беше регистриран в никоя партия и го раздаваше по-скоро като независим. Това намаляваше купчината в пощенската му кутия, а и на кой, по дяволите, му пукаше за първични избори?
    — Добро утро, Джак — каза Кети, нахълтвайки в кухнята в розовия си халат.
    Беше доста провиснал, което беше учудващо, тъй като жена му много държеше на дрехите. Не я разпитваше, но най-вероятно имаше сантиментална стойност за нея.
    — Здрасти, бебчо — Джак се надигна да я целуне, което се изрази в доста шумно мляскане. — Вестник?
    — Не. Ще го запазя за метрото.
    Тя отвори вратата на хладилника и извади нещо отвътре. Джак дори не погледна.
    — Кафе?
    — Да. Нямам никакви процедури тази сутрин.
    Ако имаше насрочена операция, Кети пропускаше кафето, за да не й треперят ръцете от кофеина. Човек не можеше да си го позволи, ако му предстоеше да човърка нечия очна ябълка. Не, днес беше ден за запознанство с професор Бърд. Берни Кац го познаваше и го представяше за свой приятел, което беше добре дошло, макар че Кети бе отличен очен хирург и нямаше причини да се притеснява от новата болница и от новия шеф. Но подобни притеснения бяха съвсем човешка черта, макар Кети да бе мъжко момиче, за да позволи да й проличи.
    — Какво ще кажеш за бекон с яйца? — попита тя.
    — Позволено ли ми е да приемам холестерол? — попита учудено мъжът й.
    — Веднъж седмично — отговори строго г-жа Райън.
    Утре щеше да му поднесе овесена каша.
    — Звучи ми добре, бебчо — каза Райън, разтопен от кеф.
    — Знам, че така или иначе ще изядеш някой боклук в службата.
    — Аз?
    — Да, кроасан с масло вероятно. Правят го само с масло, знаеш ли?
    — Хляб без масло е като душ без сапун.
    — Кажи ми го, след като получиш първия си сърдечен удар.
    — При последното изследване моето физическо… холестеролът ми беше… колко?
    — Едно и петдесет и две — отвърна Кети, прозявайки се с досада.
    — Добре е, нали? — продължи да настоява съпругът й.
    — Приемливо е — призна тя, но нейният беше едно и четиридесет и шест.
    — Благодаря, скъпа — каза Райън и се върна към отворената страница на „Таймс“.
    Писмата до редакцията бяха забавни, а качеството на материалите в целия вестник беше превъзходно, не като в американските печатни медии. Е, все пак езикът беше измислен тук, помисли Райън, което е истина, е истина. Фразите често бяха елегантни като при поезията, понякога малко по-изтънчени за неговия американски вкус, за да ги оцени. Ще се поуча, обеща си той.
    Познатият вкусен аромат на пържен бекон скоро изпълни кухнята. Кафето — подправено с мляко вместо със сметана — беше поносимо, а и не беше болка за умирачка. Като се изключеше скапаното време, останалото не беше толкова зле, а и неприятният момент със събуждането беше отминал.
    — Кети?
    — Да, Джак?
    — Казах ли ти вече, че те обичам?
    Тя погледна демонстративно часовника си.
    — Позакъсня малко, но ще го отдадем на ранния час.
    — Какво е програмата ти за днес, скъпа?
    — О, ще се запозная с хората. Ще огледам как стоят нещата. Ще се срещна със сестрите. Надявам се да са добри.
    — Това важно ли е?
    — Нищо не може да прецака една операция повече от нескопосана и некадърна сестра. Но се предполага, че в „Хамърсмит“ хората са много способни, а Берни твърди, че професор Бърд е най-голямото светило тук. Преподава в „Хамърсмит“ и в „Мурфийлдс“. Двамата с Берни са приятели от двайсет години. Бил е в „Хопкинс“ многократно, но не сме се засичали. Съвсем рохки ли?
    — Ако обичаш.
    Чу се звукът от чупене на яйца. Подобно на Джак, Кети предпочиташе дълбок метален тиган. Чистеше се по-трудно, но в него яйцата ставаха по-вкусни. Накрая прозвуча и звукът от натискането на ръчката на тостера.
    Страницата за спортовете — тук й викаха „за спорта“ (единствено число) — беше пълна главно с футбол, от който Джак почти не се интересуваше.
    — Как се представиха „Янките“? — попита Кети.
    — На кой му пука — отряза я съпругът й.
    Той беше израснал с Брукс Робинсън, Милт Папас и „Ореолите“. Жена му обаче беше фен на „Янките“. Това тежеше на брака им. Без съмнение Мики Мантъл играеше добре с топката — вероятно обичаше също майка си, — но беше бавен. Това е положението. Райън се изправи да приготви кафето на съпругата си и й го подаде с целувка.
    — Благодаря, скъпи — Кети му сервира закуската.
    Яйцата изглеждаха малко различно, сякаш хранеха кокошките с оранжева царевица, за да са толкова ярки жълтъците. Но на вкус ги биваше. Пет минути по-късно Райън се отправи към душа, за да остави жена си да разтреби кухнята.
    След десетина минути вадеше ризата си от бяло памучно хасе, вратовръзка на райе и иглата от морската пехота. В 6:40 на вратата се почука.
    — Добро утро — беше Маргарет ван дер Беек, детегледачката/гувернантката.
    Тя живееше на миля от тях и идваше с колата си. Беше им препоръчана от МИ-6, родена в Южна Африка, дъщеря на свещеник, стройна, привлекателна и приятна, поне на вид. Носеше огромна чанта. Косата й беше огненочервена, което издаваше ирландски произход, но пък може и да беше южноафриканска холандка. Акцентът й се отличаваше от местния, но на него му звучеше приятно.
    — Добро утро, госпожице Маргарет — Райън я покани в къщата. — Децата още спят, но предполагам ще станат всеки момент.
    — Малкият Джак спи много добре за петмесечно бебе.
    — Може да е от друсането на самолета — каза Райън, макар че според Кети на бебетата такива неща не им действаха.
    Джак не можеше да го преглътне. Както и да беше, дребният копелдак — Кети се мръщеше всеки път, когато го наричаше така — не можа да заспи до десет и половина предната вечер. Това притесняваше Кети повече от Джак. Той можеше да спи и на шум. Тя не.
    — Време е, скъпа — викна Джак.
    — Знам, Джак — отвърна тя.
    След това се появи със сина им в ръце, а след тях влезе Сали в пижамата си на жълти зайчета.
    — Здравей, миличката ми — каза Джак, повдигна дъщеричката си, прегърна я и я целуна.
    Сали му се усмихна и възнагради своя татко със силна прегръдка. Как можеше децата да се събуждат в толкова лъчезарно настроение, беше тайна за него. Вероятно някакъв силен инстинкт на обвързаност, за да са сигурни, че родителите им ще се грижат за тях по начина, по който те се усмихваха на мама и татко още щом ги видеха. Хитри мъничета.
    — Джак, сложи шишето — каза Кети и се отправи с малкото човече към стаята да му смени пеленките.
    — Прието, докторе — отвърна аналитикът от разузнаването с чувство на дълг, връщайки се за втори път в кухнята да приготви шишето с млякото, което беше мъжка работа, както Кети беше дала да се разбере, докато Сали беше бебе.
    Като местенето на мебелите, хвърлянето на боклука и нещата в домакинството, за които мъжете генетично бяха подготвени.
    Беше като чистенето на пушката: отвърташ капачката, нагласяш биберона, поставяш шишето в тенджерата с четири-пет пръста вода, включваш печката и изчакваш няколко минути.
    Това обаче щеше да остане за госпожица Маргарет. Джак мерна през прозореца таксито, което тъкмо паркираше.
    — Колата дойде, скъпа.
    — Добре — отговори смирено Кети, която мразеше да оставя децата си, за да ходи на работа. Никоя майка не обичаше. Джак я изчака да си измие ръцете, да облече сивото сако върху сивия тоалет — дори обувките й бяха сиви. Искаше да направи добро впечатление от първия път. Целуна Сали и малкото момче и се отправи към вратата, която Джак държеше.
    Таксито беше обичайният закрит автомобил „Ленд Роувър“ — само в Лондон караха класическото английско такси, макар че някои от по-старите модели се движеха и на континента. Райън беше приготвил нещата, които щеше да носи със себе си, предната вечер. Шофьорът беше някой си Едуард Бийвъртън и изглеждаше невероятно свеж за човек, започнал работа преди 7:00 ч. сутринта.
    — Как сте? — попита Джак. — Ед, това е жена ми, красивата д-р Райън.
    — Добро утро, госпожо — каза шофьорът. — Разбрах, че сте хирург.
    — Точно така, офталмолог…
    Мъжът й я прекъсна:
    — Реже очни ябълки и после пак ги зашива. Трябва да видиш някой път, Еди, не можеш да си представиш колко е забавно.
    Шофьорът вдигна рамене.
    — Благодаря, сър, но не, все пак благодаря.
    — Джак говори така само за да стресне хората. Освен това въобще не му стиска да наблюдава как се прави операция.
    — И съвсем правилно, госпожо. По-добре да причиниш операцията, отколкото да я наблюдаваш.
    — Моля?
    — Да не си бивш пехотинец?
    — Да, а ти?
    — Бях в парашутните. Така ни учеха: убий противника, за да не убие теб.
    — Повечето морски пехотинци ще се съгласят с теб, приятел — захили се Райън.
    — Нас в „Хопкинс“ не са ни учили на това — намръщи се Кети.


    Бяха с един час напред в Рим. Полковник Годеренко, чиято титла тук беше втори секретар в съветското посолство, имаше около два часа дневно за дипломатически задължения, но през по-голямата част от времето беше зает с работата си като резидент, т.е. главен агент на КГБ. Беше тежък пост.
    Рим бе едно от главните информационни звена на НАТО, място, където можеше да се събере всякакъв род политическа и военна информация, и от това идваха притесненията. Заедно с още шестима помощници на пълен и непълен работен ден той трябваше да се грижи за мрежа от двайсет и трима агенти — италианци и един германец, които доставяха информация на Съветския съюз по политически или користни причини. Предпочиташе мотивацията им да е изцяло идеологическа, но това постепенно се превръщаше в спомен от миналото.
    Резидентурата в Бон работеше в по-благоприятна атмосфера. Германците са си германци и успяваха да убедят мнозина, че е по-добре да помагат на събратята си в ГДР, отколкото да работят за американците, британците и французите, които се представяха за съюзници на отечеството им. За Годеренко и руските му сънародници германците никога не можеха да им бъдат съюзници, независимо каква политика водеха, макар че понякога марксизмът-ленинизмът можеше да служи като полезно прикритие.
    В Италия нещата стояха по-различно. Споменът за Бенито Мусолини беше избледнял почти напълно и местните комунисти се интересуваха повече от вино и макарони, отколкото от революционния марксизъм, като се изключеха бандитите от „Червените бригади“ — те бяха по-скоро опасни престъпници, отколкото надеждни шпиони. И преди всичко — проклети дилетанти, макар в редки случаи да бяха от полза. Понякога уреждаше да пътуват до Русия, където учеха политическа теория и по-важното, придобиваха оперативни умения, които можеха да прилагат.
    Върху бюрото му бе натрупана купчина телеграми. Най-отгоре имаше съобщение от Центъра в Москва, чиято заглавка показваше, че е важно, а шифърът беше 115890. Намираше се в сейфа в кабинета му зад бюрото. Трябваше да се завърти със стола и да се понаведе, за да изключи алармата, да набере кода и да отвори вратата. Това му отне няколко секунди. Над папката с шифрите стоеше шифровъчното колело. Годеренко откровено признаваше, че мрази еднократните кодове, но те бяха част от живота му, почти като ходенето в тоалетната. Неприятно, но полезно. Разшифроването на телеграмата му отне десет минути. „От самия председател“ — учуди се той. За правителствения чиновник средна ръка това беше същото като да те викнат в кабинета на началството.
    „Папата? За какъв дявол Юрий Владимирович се интересуваше как да се доближи физически до папата?“ Помисли за секунда. „Как, разбира се! Не ставаше дума за главата на католическата църква, а за Полша. Един поляк можеше да напусне Полша, но Полша не можеше да напусне поляка.“
    Това не се хареса на Годеренко.

    „ПРОВЕРИ И ДОКЛАДВАЙ НАЧИНИ ЗА ФИЗИЧЕСКО ДОБЛИЖАВАНЕ ДО ПАПАТА“, прочете отново текста. На професионалния език на КГБ означаваше само едно.
    Да бъде убит папата? Това ще е политическа катастрофа. Макар Италия да бе католическа, италианците не бяха строго религиозен народ. Ла долче вита — сладкият живот — беше тяхната религия. Италианците бяха освен това най-дезорганизираните хора в света. Как бяха станали съюзници на Хитлер, умът му не побираше. При германците се предполагаше, че всичко е организирано в строг ред, подредено, чисто и готово за употреба. Единственото нещо, което италианците поддържаха в ред, бяха техните кухни и винарски изби. Всичко останало беше хаос. Когато един руснак дойдеше в Рим, веднага се втрещяваше от разликата в начина на живот. Италианците нямаха никакво чувство за дисциплина. Достатъчно беше да види човек автомобилния им трафик. Там шофирането беше като пилотиране на боен самолет.
    Но всички италианци се раждаха с усет за стил и благоприличие. Имаше неща, които тук не бяха приемливи. Италианците имаха колективно чувство за хубавото, което никой от тях не можеше да сбърка. Нарушаването на този кодекс водеше след себе си тежки последици. Най-малкото щеше да компрометира източниците му. Наемници или не… Дори наемниците тук не биха работили срещу религията си. Всеки имаше някакви скрупули, дори — не, поправи се той, особено — тук. Така че политическите последици от подобна мисия можеха да засегнат непоправимо ефективността на резидентурата му и да се отразят пагубно на възможностите за вербуване.
    И така, какво по дяволите можеше да направи? Един полковник с дългогодишен стаж в Първо главно управление на КГБ и изключително успешен резидент без съмнение знаеше някои номера. Беше представител на огромна бюрокрация и най-лесно беше да направи онова, което правят всички бюрократи. Да отлага, да шикалкави и да пречи.
    За това се изискваха умения, а Руслан Борисович Годеренко знаеше всичко, което бе необходимо.

Глава 6
НО НЕ ТВЪРДЕ БЛИЗО

    Новите неща са винаги интересни, което важеше и за хирурзите. Докато Райън преглеждаше вестника си, Кети зяпаше през прозореца на влака. Денят беше ясен, небето синееше като красивите очи на жена му. Джак помнеше пътя в подробности, а досадното еднообразие го приспиваше. Сви се в ъгъла на седалката и усети, че клепачите му натежават.
    — Ще спиш ли, Джак? Да не пропуснем спирката.
    — Тя е последна — обясни съпругът й. — Влакът не просто спира там, а свършва маршрута си. Освен това никога недей да стърчиш, ако можеш да седнеш, и никога недей да седиш, ако можеш да си легнеш.
    — Откъде знаеш това?
    — От моя артилерист — каза Джак, докато очите му се затваряха.
    — Кой?
    — Артилерист сержант Филип Тейт от морската пехота на Съединените щати. Командваше взвода ми, когато ме утрепаха при катастрофата с хеликоптера. Предполагам, че е продължил да го командва и след като напуснах.
    Райън продължаваше да му праща коледни картички. Ако Тейт не му бе помогнал, сега „утрепаха“ едва ли щеше да прозвучи като тъпа шега. Тейт и морският пехотинец втори клас от болницата на корпуса на име Майкъл Бърнс бяха стабилизирали гърба на Райън, което най-малкото предотврати парализа. Бърнс също получаваше картички.
    Оставаха десет минути до гара „Виктория“, когато Райън разтърка очи и се изправи.
    — Добре дошъл — пошегува се Кети.
    — До средата на идната седмица ще последваш примера ми.
    Тя измърмори:
    — За бивш морски пехотинец си доста мързелив.
    — Скъпа, когато нямаш какво да правиш, и ти можеш да използваш времето за нещо полезно.
    — Правя го — показа му списанието „Лансит“, което държеше.
    — Какво четеш?
    — Няма да разбереш — отвърна тя.
    Беше вярно. Познанията на Райън по биология се свеждаха до жабата, която разряза в гимназията. Кети също бе рязала жаба, но трябва да я бе зашила, а после сигурно е наблюдавала как подскача към езерото с лилиите. Биваше я също да лъже на карти като закоравял покерджия във Вегас. Но не знаеше как се държи пистолет. Повечето лекари вероятно не знаеха, а тук също смятаха оръжията за нечестиви предмети, дори ченгетата, на някои от които беше позволено да ги носят. Смешна страна.
    — Как ще стигна до болницата? — попита Кети, докато влакът приближаваше крайната спирка.
    — Като за първи път вземи такси. Може да се стигне и с метрото — предложи Джак. — Нов град. Трябва време да го опознае човек.
    — Безопасно ли е? — попита тя.
    Зададе въпроса по навик, тъй като беше отраснала в Ню Йорк, а работеше в Балтимор, а там наистина не беше зле човек да си отваря очите на четири.
    — Гледката е по-добра, отколкото около „Хопкинс“. Едва ли ще виждаш много огнестрелни рани в спешното отделение. А и хората са повече от приятни. Като разберат, че си американец, се държат приятелски.
    — Да, и в магазина вчера бяха любезни с нас — съгласи се Кети. — Но знаеш ли, нямат сок от грозде.
    — Мили Боже, каква липса на цивилизованост! — възкликна Джак. — Може да предложиш на Сали малко от тукашната биричка.
    — Ах, ти, кучи син — разсмя се тя. — Сали си държи на сока от грозде или от череши, ако не си забравил. А тук имат само от касис. Не посмях да й купя.
    — Да, и тя ще трябва да научи какво е две и какво двеста.
    Джак не се безпокоеше за своята малка Сали. Децата умееха да се приспособяват лесно. Можеше дори да научи правилата на крикета и да обясни на своя татко как се играе тая неразбираема игра.
    — Мили Боже, тук всички пушат — забеляза Кети, докато влакът навлизаше на гара „Виктория“.
    — Скъпа, приеми го като бъдещ източник на доходи за докторското съсловие.
    — Това е ужасен и тъп начин да се умре.
    — Така е, мила.
    Когато Джак запалеше цигара, в дома на Райън настъпваше ад. Още един от минусите на брака с лекарка. Тя, разбира се, беше права. Джак го знаеше, но всеки беше склонен на поне един порок. С изключение на Кети. Дори да имаше някакъв порок, умело го прикриваше. Влакът забави ход и спря, което им позволи да станат и да отворят вратата на вагона.
    Слязоха заедно с напиращия поток от пристигащи чиновници. „Точно като крайната спирка в Ню Йорк, помисли си Джак, но блъсканицата не беше толкова голяма.“ В Лондон имаше множество гари, разположени като пипала на октопод. Перонът бе достатъчно широк, а и хората тук бяха много по-възпитани от нюйоркчани.
    Пиковите часове бяха пикови часове навсякъде, но в английския град имаше атмосфера на вежливост, която не можеше да не допадне на човек. И Кети щеше да го оцени скоро. Райън изведе жена си навън, където чакаха цяла редица таксита. Той отиде до първото.
    — Болница „Хамърсмит“ — каза на шофьора.
    След това целуна жена си за довиждане.
    — До довечера, Джак.
    Тя винаги пазеше усмивка за него.
    — Приятен ден, скъпа.
    Райън се отправи към срещуположния край на сградата. Част от него не харесваше факта, че Кети трябва да работи. Майка му никога не бе ходила на работа. Баща му като повечето мъже от своето поколение смяташе, че е задължение на мъжа да храни семейството. Емет Райън беше доволен, че синът му се ожени за лекарка, но консервативното му виждане за мястото на жената се бе предало по един или друг начин на сина му въпреки обстоятелствата, че Кети изкарваше много повече от Джак, вероятно защото очните специалисти бяха по-ценни за обществото от аналитиците в разузнаването. А може би пазарите мислеха така, кой знае? Така или иначе, тя не можеше да върши това, което той вършеше, и той не можеше да върши нейната работа.
    В Сенчъри Хаус униформеният постови го позна и му се усмихна.
    — Добро утро, сър Джон.
    — Здрасти, Бърт.
    Райън пъхна картата в прореза. Светна зелено и той мина през вратата. От тук до асансьора имаше няколко крачки.
    Саймън Хардинг също бе пристигнал току-що.
    Размениха си обичайните поздрави.
    — Добро утро, Джак.
    — Здрасти — отвърна Джак, отивайки към бюрото си. Отгоре го чакаше плик от дебела хартия. От печата разбра, че е изпратен от посолството на САЩ на площад „Гросвийнър“. Отвори го и видя вътре доклада за Михаил Суслов от „Хопкинс“. Джак разгърна страниците и прочете нещо, което бе забравил. Берни Кац, един от най-добрите доктори, оценяваше диабета на Суслов като опасно напреднал и прогнозираше, че той няма да живее дълго.
    — Ето, Саймън. Тук пише, че шефът на Секретариата на Централния комитет е по-зле, отколкото изглежда.
    — Жалко — отбеляза Хардинг, приемайки го така, сякаш ставаше дума за лулата му. — Той не е много готин пич, знаеш ли?
    — И аз съм чувал това.
    По-надолу в купчината бяха сутрешните сводки. Имаха гриф СЕКРЕТНО, което означаваше, че съдържанието им няма да излезе във вестниците до ден-два. Но въпреки това представляваха интерес, тъй като този вид документи понякога даваха източника на информацията, което показваше дали е достоверна или не. Трябваше да се отбележи, че данните, които разузнавателните служби получаваха, невинаги бяха надеждни. Много голяма част от тях можеше да се определи като слухове, тъй като много често бяха замесени имената на важни хора от световния управленски елит. Те също бяха завистливи кучи синове и злословеха като всички останали хора. Особено във Вашингтон. А вероятно още повече това се отнасяше за Москва? Допита се до Хардинг.
    — О, да, точно така е. Тяхното общество се гради на положението, което заемаш в него, и ударите под кръста може — да, Джак, може да се определят като национален спорт. При нас също го има, разбира се, но там понякога са невероятно ожесточени. Като в кралски двор през Средновековието — борба за позиции всеки проклет ден. Вътрешните боричкания в тяхната огромна бюрокрация са ужасяващи.
    — А как тези неща се отразяват върху този вид информация?
    — Често си мисля, че е трябвало да уча психология в Оксфорд. Тук при нас има неколцина психиатри, както предполагам и в Ленгли.
    — Да. Познавам неколцина от тях. Главно от моето управление. Не сме добри в тази област, колкото би трябвало.
    — Какво имаш предвид, Джак?
    Райън се протегна в стола.
    — Преди два месеца говорих с един приятел на Кети в „Хопкинс“, името му е Соломон, невропсихиатър. Трябва да ти кажа, че Сол е наистина печен — завеждащ отделение и прочие. Не вярва, че може да лекува хората, като ги кара да лягат, а той да им говори. Смята, че повечето от психичните заболявания се дължат на химичен дисбаланс в мозъка. Замалко не го изхвърлили от професията за тези приказки, но двайсет години по-късно разбрали, че е прав. Както и да е, та Сол казваше, че повечето политици са като филмовите звезди. Обграждат се с подлизурковци и лакеи, които да им шепнат на ухото приятни неща, и мнозина започват да вярват на тези простотии, защото така искат да бъде. За тях това е като голяма игра, но игра, в която всичко е само процес и никакъв продукт. Те не са като нормалните хора. Не вършат на практика нищо, но се правят, че много работят. В едно списание имаше следната фраза: Вашингтон е град, където си имате работа с хора, които не са това, което са, а това, което се смята, че са. Ако е вярно за Вашингтон, какво ли е в Москва? Там всичко е политика. Всичко е символи, вярно ли е? Така че вътрешните боричкания и ударите под кръста трябва да са зверски. Смятам, че това положение ни засяга по два начина. Първо, то означава, че голяма част от данните, които получаваме, са изкривени, защото или източниците не са наясно с действителността, дори да им вади очите, или я изопачават било съзнателно, било несъзнателно. Второ, означава, че и хората от другата страна, които се нуждаят от информацията, не знаят кое е вярно и кое не. Но дори да успеем да различим едното от другото, не можем да предвидим какво означава, тъй като те не могат да решат за себе си какво, по дяволите, да правят с това — дори да знаят как стоят нещата. Ние тук трябва да анализираме неточна информация, която вероятно ще бъде използвана неправилно от хората, за която се предполага, че е предназначена. При това положение как да предвидим, мамка му, какво ще направят, след като те самите не знаят какво трябва да се направи.
    Райън си заслужи усмивка изпод мундщука на лулата.
    — Много добре, Джак, започваш да схващаш. В много малко от онова, което правят, има смисъл, обективно погледнато. Но не е чак толкова трудно да се предвиди поведението им. Решаваш за себе си каква е разузнавателната акция и след това обръщаш всичко наопаки. Върши работа всеки път — Хардинг се разсмя.
    — Но другото, което Сол спомена и което ме тревожи, е, че хора, които държат властта в ръцете си, може да бъдат опасни кучи синове. Те не знаят кога да спрат, нито пък как да използват властта си интелигентно. Предполагам, че така са започнали войната в Афганистан.
    — Правилно — кимна Саймън, този път сериозно. — Те са жертва на собствените си идеологически илюзии и не могат да се освободят от тях. Истинският проблем е, че те наистина разполагат с огромна власт.
    — Нещо ми се губи в уравнението — каза Райън.
    — Всички сме така, Джак. Това е част от работата ни.
    Време беше да сменят темата.
    — Нещо ново около папата?
    — Нищо. Ако Базил разполага с нещо, ще разбера преди обедната почивка. Вълнува ли те?
    Джак кимна мрачно.
    — Да, проблемът е, ако наистина съзираме реална опасност, какво можем да предприемем? Не можем да му пратим взвод морски пехотинци да го охраняват. Непрекъснато е изложен на показ — имам предвид, че често е на публични места и не можем да го опазим.
    — А и хората като него не треперят от страх, нали?
    — Спомням си, когато светиха маслото на Мартин Лутър Кинг. Мамка му, не може да не е знаел, че срещу него са насочени пушки. Но не се отказа. Моралът не му позволи да избяга и да се скрие. И в Рим няма да е по-различно, приятел, или на което и място да отиде.
    — Движещите се мишени са по-трудни за улучване — отбеляза Саймън не много убедено.
    — Не и ако знаеш месец-два предварително къде ще бъде. Ако КГБ реши да гръмне нашия приятел, не мисля, че ще можем да му помогнем.
    — Освен ако не го предупредим.
    — Върхът! Ще ни се изхили. През главата му е минало какво ли не — нацисти, комунисти, какво друго може да го уплаши? — Райън замълча за миг. — Ако решат да го направят, кой ще натисне спусъка?
    — Мисля, че ще го гласуват на пленум на Политбюро. Политическите последици ще са много тежки, за да допуснем, че някой от тях може да действа на своя глава, колкото и да е високопоставен, а и не забравяй, че те действат колективно, никой никъде не мърда без другите, дори Андропов, който е най-независимо мислещият от тях.
    — Добре, какво следва от това? Петнайсет души ще трябва да гласуват „за“ или „против“. Петнайсет усти плюс тези на помощниците им и на членовете на семействата им. Доколко може да разчитаме на нашите източници? Дали ще чуем за това, което ще решат?
    — Деликатен въпрос, Джак. Страхувам се, че не бих могъл да ти отговоря.
    — Не мога, защото не знам, или не мога, защото не ми е позволено? — попита Джак натъртено.
    — Джак, разполагаме с източници, за които имам представа, но не мога да ги обсъждам с теб — каза Хардинг, без да прикрие неудобството си.
    — Хей, Саймън, разбирам те.
    Джак имаше същите проблеми. Например той нямаше право дори да споменава тук думите ТАЛАНТЛИВА КЛЮЧАЛКА, прозвище, с което вече не го наричаха, но това беше „НЕЧУЖД“, т.е. не можеше да се обсъжда с чужденци, въпреки че нямаше начин Саймън и сър Базил да не знаят нещичко за това.
    Беше тъпо, тъй като се лишаваха от информация хора, които можеха да се възползват добре от нея. Ако „Уолстрийт“ действаше по този начин, всички в Америка щяха да са под прага на бедността, ядосваше се Джак. Хората или заслужаваха доверие или не. Но играта си имаше правила и Райън ги спазваше. Това бе условието да те допуснат в тази общност.
    — Анализът е доста добър — каза Хардинг, преглеждайки данните на Берни Кац на трета страница.
    — Берни е страшен — потвърди Райън. — Затова Кети обичаше да работи за него.
    — Но той е очен лекар, не психиатър, нали така?
    — Саймън, при сегашното ниво на медицината всеки разбира по нещичко от всичко. Говорих с Кети. Диабетната ретинопатия на Суслов показва наличието на сериозен здравословен проблем. Диабетът засяга малкия кръвоносен съд зад очната ябълка и това може да се установи при прегледа. Берни и екипът му успяха да оправят нещата донякъде — невъзможно е да се възстанови напълно, и му върнаха между седемдесет и пет и осемдесет процента от зрението, достатъчно дори да кара кола на дневна светлина, но основният здравословен проблем си остава. Не става дума просто за малкия кръвоносен съд в окото. Проблемът е в целия му организъм. Предполага се, че Червения Майк ще се гътне до две години я от бъбреци, я от сърцето.
    — Нашите хора му дават до пет години — каза Хардинг.
    — Е, не съм лекар. Ако искаш, изпрати някой твой човек да поговори с Берни, но мисля, че всичко е написано тук. Кети казва, че по очната ябълка може да се разбере наличието на диабет.
    — Суслов знае ли за това?
    Райън вдигна рамене.
    — Добър въпрос, Саймън. Лекарите невинаги казват всичко на пациентите си, а за там това важи още повече. Предполагам, че Суслов се лекува от политически надежден лекар с професионален ранг. При нас това означава, първокласен специалист, който си разбира от работата. Но там…
    Хардинг кимна.
    — Правилно. Тамошният може да е чел повече Ленин, отколкото Пастьор. Чувал ли си за Сергей Корольов, първия им ракетен конструктор? Много гнусна история. Бедният човечец буквално беше убит на операционната маса, защото двама от старшите хирурзи не се понасяли и единият не си мръднал пръста да помогне на другия, когато момчето започнало да кърви лошо. За Запада вероятно е било добре дошло, но той беше способен инженер, а го убиха поради лекарска некомпетентност.
    — Някой плати ли си за това? — попита Райън.
    — Ами, никой. И двамата бяха високопоставени политически. Няма кой да ги пипне, освен ако не убият някой от своите, но това едва ли може да се случи. Предполагам, че и двамата имат около себе си компетентни млади хора, които да им покриват гърбовете.
    — Знаеш ли от какво се нуждаят в Русия? От адвокати. Не че харесвам преследвачите на линейки, но все някой трябва да следи какво правят.
    — Едва ли. Вероятно Суслов не знае тежестта на състоянието си. Така поне смятат медицинските ни консултанти. Той още пиел водка според докладите на ХУМИНТ, а това определено му е противопоказно — Хардинг направи гримаса. — Негов приемник ще е Александров, който е не по-малко гадно копеле от своя покровител. Трябва да попълня досието му.
    Хардинг си записа в тефтера.
    Колкото до Райън, той се върна към сутрешните сводки, преди да започне работа по официалния си проект. Гриър искаше от Райън да разработи доклад за управленската практика в съветската оръжейна индустрия, за да разбере как — и дали — този отрасъл на съветската икономика функционира. Райън и Хардинг щяха да си сътрудничат в изготвянето на доклада, в който щяха да се използват и американски, и британски сведения. Беше много подходящо за научния опит на Райън. Можеха да го забележат дори по върховете.


    Обратното послание се получи в 11:32 часа. В Рим работят бързо, помисли си Зайцев, захващайки се с разшифроването. Щеше да звънне на полковник Рождественски веднага щом приключи. Капитанът погледна стенния часовник. Обедът му щеше да закъснее, но дългът изискваше да пренебрегне къркоренето на червата си. Единствената добра новина бе, че полковник Годеренко беше започнал шифроването от началото на страница 285.
    СВРЪХСЕКРЕТНО
    НЕЗАБАВНО И СПЕШНО
    ОТ: РЕЗИДЕНТА РИМ
    ДО: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА, МОСКВА
    ОТНОСНО: ВАШАТА ТЕЛЕГРАМА 15-8-82-666
    ДОБЛИЖАВАНЕ ДО СВЕЩЕНИКА НЕ Е ТРУДНО, БЕЗ ОГРАНИЧЕНИЯ ВЪВ ВРЕМЕТО. ЩЕ СЕ НУЖДАЯ ОТ ИНСТРУКЦИИ ЗА ПЪЛНА ПРЕЦЕНКА НА ВАШЕТО ЗАПИТВАНЕ. СВЕЩЕНИКЪТ АНГАЖИРАН С ПРЕДВИДИМИ ПУБЛИЧНИ АУДИЕНЦИИ И ОБЩЕСТВЕНИ ПРОЯВИ, ЗА КОИТО СЕ ЗНАЕ ПРЕДВАРИТЕЛНО. ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ТАЗИ ВЪЗМОЖНОСТ НЕ Е ЛЕСНО, ПОВТ., НЕ Е ЛЕСНО, ЗАРАДИ МНОГОЛЮДНИТЕ ТЪЛПИ, КОИТО УЧАСТВАТ В ПРОЯВИТЕ. ОЦЕНКАТА НА МЕРКИТЕ ЗА СИГУРНОСТ ЩЕ Е ТРУДНА БЕЗ ДОПЪЛНИТЕЛНИ НАСОКИ. ПРЕПОРЪЧИТЕЛНО Е ДА НЕ СЕ ПРЕДПРИЕМАТ ФИЗИЧЕСКИ ДЕЙСТВИЯ СРЕЩУ СВЕЩЕНИКА ЗАРАДИ НЕИЗБЕЖНИ НЕБЛАГОПРИЯТНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПОСЛЕДИЦИ. ТРУДНО Е ДА СЕ СКРИЕ ПРОИЗХОДЪТ НА ОПЕРАЦИЯ СРЕЩУ СВЕЩЕНИКА.
    КРАЙ
    Ясно, помисли си Зайцев, резидентът не одобрява много тази идея. Дали Юрий Владимирович ще се вслуша в съвета на един разузнавач? Зайцев знаеше, че това не му влиза в работата. Вдигна слушалката и набра номера.
    — Полковник Рождественски слуша.
    — Капитан Зайцев от Комуникационния център. Има отговор на вашата шест-шест-шест, другарю полковник.
    — Идвам веднага — отвърна Рождественски.
    Полковникът наистина удържа на думата си и се появи в комуникационния пункт само след три минути. Тъкмо Зайцев беше успял да върне папката с кодовете в архива и да пъхне телеграмата заедно с разшифрования текст в кафяв илик, който подаде на полковника.
    — Някой видя ли съобщението? — попита Рождественски.
    — Абсолютно никой, другарю — отговори Зайцев.
    — Много добре.
    Полковник Рождественски си тръгна, без да каже нито дума повече. На свой ред Зайцев напусна работното си място и се отправи към столовата да обядва. Струваше си да се работи в Центъра само заради храната.
    Отби се в тоалетната да си измие ръцете, но мислите за съдържанието на посланието не го напускаха. Юрий Андропов искаше да се ликвидира папата, а резидентът в Рим не одобряваше идеята. От Зайцев не се очакваше да има мнение. Той беше само част от системата за комуникации. Рядко на някой шеф от Комитета за държавна сигурност му хрумваше, че хората в комуникационния център могат да мислят…
    …или че имат съвест…
    Зайцев се нареди на опашката и взе метален поднос с прибори. Спря се на говежда яхния, голяма чаша чай и четири дебели филии хляб. Плати на касата петдесет и пет копейки. Колегите, с които обикновено обядваше, си бяха тръгнали и той се настани на крайна маса с хора, които не познаваше. Говореха си за футбол, той не се присъедини, а остана сам с мислите си. Сосът беше вкусен, а също и хлябът, почти топъл. Единственото нещо, което липсваше тук, бяха сребърните прибори, с каквито разполагаха в столовата за висшестоящите на горния етаж. Вместо това използваха същите белезникави алуминиеви прибори като повечето съветски граждани. Не че с тях не можеше да се яде, но бяха твърде леки и не се усещаха в ръката.
    Е, посмисли той, оказа се, че съм бил прав. Председателят планира убийството на папата. Зайцев не беше религиозен човек. Никога през живота си не бе влизал в църква — освен в огромните храмове, превърнати в музеи след революцията. Всичко, което знаеше за религията, бе пропагандата, преподавана в училище. Но някои от децата, с които дружеше в училище, бяха споделили, че вярват в Бога, а той не ги издаде, защото не беше в кръвта му да доносничи. Големите въпроси на живота не го бяха занимавали много-много. До голяма степен животът в Съветския съюз се ограничаваше до вчера, днес и утре. Икономическото положение не позволяваше на хората да правят дългосрочни планове. Не се предлагаха къщи в провинцията за купуване, нито луксозни автомобили по желание, нито екзотични ваканции, за които да пестиш. В условията на социализма управляващите позволяваха — налагаха — на хората от народа да придобиват едни и същи вещи независимо от индивидуалните им вкусове, което означаваше да те включат в безкраен списък и да те уведомят, когато ти дойде редът, ако междувременно някой връзкар не те измести. Неговият живот, както на повечето му сънародници, беше като на добитък върху хранилка. Грижеха се сравнително добре за тях, даваха на всички еднаква храна по едно и също време в безкрайните еднообразни дни. Животът им бе сив и болезнено скучен. Единственото разнообразие в неговия случай бяха телеграмите, които обработваше и придвижваше. От него не се очакваше да разсъждава върху съдържанието им, още по-малко да ги помни. И тъй като не можеше да сподели с никого, единственото, което му оставаше, бе да ги анализира насаме със себе си в мислите си. Днес в съзнанието му се беше настанил само един обитател, който май нямаше да го остави скоро на мира. Въртеше се шеметно като хамстер върху колело, въртеше се, въртеше се и все се връщаше в изходната точка.
    Андропов иска да убие папата.
    Беше обработвал телеграми за покушения и преди. Не много. КГБ вече изоставяше тази практика. Въпреки професионалните умения и изкусност на оперативните работници полицаите в другите страни бяха безкрайно умни и търпеливи като паяци в своите мрежи и веднага щом КГБ набележеше жертвата си и посегнеше на живота й, се появяваха свидетели и улики, тъй като шапки невидимки има само в детските приказки.
    По-често обработваше телеграми за бегълци или бъдещи бегълци, или за също толкова смъртоносни подозрения към офицери и агенти, които бяха станали „двойни“ и бяха започнали да служат на врага. Веднъж дори му попадна телеграма, с която привикваха заподозрян агент за „консултации“. Обикновено те никога не се връщаха в резидентурите си. Какво се случваше с тях бе само предмет на слухове, които не бяха никак приятни. За един офицер изменник разправяха, че бил пъхнат жив в крематориума, както са правели германците от СС. Имало дори филм за това. Беше говорил с хора, които познавали други хора, чиито познати били гледали филма. Той лично не го бе гледал, нито беше срещал хора, които да са го гледали. Има неща, мислеше си Олег Иванович, които минават границите на приличието дори за КГБ. Не, в повечето от историите се разказваше за наказателни взводове, които често виждали нечия сметка, или за единични пистолетни изстрели в главата, както Лаврентий Берия правел собственоръчно. В тези истории вярваха всички. Беше виждал снимки на Берия, от които имаше чувството, че капе кръв. Без съмнение и Железния Феликс е вършил подобни неща между две хапки от сандвича си. Неговото име можеше да послужи като синоним на безмилостност.
    Но според общото усещане, макар да не се говореше много за това, КГБ като че ли ставаше по-културен в отношението си към света. По-цивилизован. По-любезен и по-възпитан. Предателите естествено ги екзекутираха, но след съдебен процес, на който поне им даваха възможност, макар и проформа, да обяснят поведението си или ако са невинни, да го докажат. Не че се случваше, но се дължеше на факта, че държавата преследва само виновните. Следователите във Второ главно управление бяха едни от най-страшните и най-способните хора в страната. Говореше се, че никога не грешат и че никой не може да ги изиграе, нещо като богове.
    Само дето държавата твърдеше, че не съществуват богове.
    Мъже, а и жени. Всеки бе чувал за училището за врабчета, за което мъжете разказваха с игрива усмивка и светнали очи. Ех, да бъдеш там инструктор или още по-добре офицер по набиране на момичета! И да ти плащат за това. Както казваше неговата Ирина, мъжете са свине. Но да си свиня понякога е весело, шегуваше се Зайцев.
    Да се убие папата — защо? Той не е заплаха за страната му. Веднъж самият Сталин се бе пошегувал: колко дивизии командва папата? Защо ще убиват човека? Дори резидентът предупреждаваше за политическите последици. Сталин бе наредил да убият Троцки и бе изпратил за тази мисия офицер, който е знаел, че го очаква дългогодишен затвор. Но верен на волята на партията, той бе изпълнил професионалния си дълг. В академията им разказваха тази история с уговорката, че ние вече не вършим такива неща. Само дето инструкторите не добавяха, че не е културно. И наистина КГБ беше изоставил тази практика.
    До днес. До този момент. Дори нашият опитен резидент съветва да не се прави. Защо? Защото не желае той и службата му, а и страната му да се показват като некултурни ли?
    Или защото подобна постъпка би била повече от глупава? Би била грешна…? „Грешна“ беше понятие, чуждо за гражданите на Съветския съюз. Поне що се отнася до онова, което хората смятаха за грешно от морална гледна точка. Моралните категории в неговата страна бяха заменени с политическата правда и неправда. Достойно за похвала бе само онова, което обслужваше политическата й система, а което не я обслужваше, заслужаваше… смърт?
    А кой решаваше?
    Хората.
    Хората, защото липсваше морал в смисъла, в който го разбира останалият свят. Нямаше Бог, който да определя кое е добро и кое зло.
    И все пак…
    И все пак в сърцето на всеки човек се таеше вродено усещане за греха и добрината. Да убиеш човек беше грешно. За да отнемеш човешки живот, трябва да преследваш справедлива кауза. Хората с правилни възгледи на правилното място с право на власт можеха и имаха правомощието да убиват, защото… Защо?
    Защото Маркс и Ленин бяха казали така.
    Отдавна ръководството на страната определяше тези неща.
    Зайцев намаза с масло последното парче хляб и обра с него останалата мазнина в купичката, преди да го лапне. Съзнаваше, че прекалено се задълбава и че мислите в главата му са опасни. Неговото общество не насърчаваше и дори не позволяваше самостоятелното мислене. Човек не можеше да оспорва правотата на партията и нейната мъдрост. Не и тук. В столовата на КГБ никога, ама абсолютно никога, нито дори веднъж не можеше да се чуе някой да разсъждава на висок глас дали партията и родината, на които служеше, са способни да извършат някаква неправда. Много рядко се случваше хората да изкажат мнение за тактиката, но само между четирите стени, които бяха по-високи и по-дебели и от тухлените стени на Кремъл.
    Моралната система на страната му, унесе се той в мислите си, бе предопределена от един германски евреин, живеещ в Лондон, и от сина на царски чиновник, който просто не харесвал царя и чийто брат авантюрист бе екзекутиран заради антидържавна дейност. Този човек бе намерил убежище в най-капиталистическата от държавите, Швейцария. По-късно германците го изпратили в Матюшка Рус с надеждата да подкопае властта на царя, за да може Германия да победи останалите западни сили на западния фронт по време на Първата световна война. Както и да го погледнеше човек, не приличаше на съдбовна предопределеност за велик план в името на човешкия напредък, нали? Онова, което Ленин беше използвал като модел за промяна в страната му — а чрез нея и в целия свят, — бе взаимствано от една книга, написана от Карл Маркс, и от малко повече трудове на Фридрих Енгелс и бе плод на собствената му амбиция да стане вожд на държава от нов тип.
    Единственото, което отличаваше марксизма-ленинизма от религията, бе липсата на главен бог. И двете системи претендираха за абсолютна власт над човешките дела, и двете претендираха, че са правилни априори. С едно-единствено изключение, че системата в страната му налагаше тази власт, като упражняваше правото на живот и смърт.
    В страната му твърдяха, че всичко се прави в името на правдата, за доброто на работниците и селяните по целия свят. Но хората от върховете решаваха кои са работници и селяни, а те самите живееха в луксозни дачи и многостайни апартаменти, разполагаха с коли и шофьори… и привилегии.
    Какви привилегии само! Зайцев беше изпращал също телеграми за бельо и парфюми, които мъжете в тази сграда поръчваха за жените си. Тези стоки бяха доставяни чрез дипломатически пратки от посолствата на Запад. Все неща, които в страната му не се произвеждаха, но които номенклатурата желаеше да притежава заедно с германски хладилници и печки. Когато наблюдаваше как техните зилове профучаваха с включени сигнални лампи по московските улици, разбираше много добре защо Ленин е ненавиждал царете. Царят оправдаваше правото си на самодържец с Божията воля, партийните величия — с волята на народа.
    Само дето народът никога нищо не им беше давал с публично съгласие. В западните демокрации имаше избори — „Правда“ ги плюеше редовно, но това бяха истински избори. Англия в момента се управляваше от жена с неприятна външност, а Америка от застаряващ актьор палячо, но и двамата бяха избрани от хората в техните страни, а предишните управници бяха отстранени по волята на народите им. Никой от двамата лидери не беше обичан в Съветския съюз. Той беше виждал множество официални телеграми, изпращани като свидетелство за ненавистта към тях и за непоколебима политическа вяра. Безпокойството в тези послания бе видно, самият Зайцев имаше своите притеснения, но колкото и неприятни и нестабилни да бяха тези лидери, народите им ги бяха избрали. Съветският народ определено не беше избирал сегашната сволоч от велможи в Политбюро.
    А сега комунистическите велможи замисляха да убият полския отец в Рим. С какво той заплашваше Родината? Папата нямаше военни формирования под свое командване. Тогава политическа заплаха? Но каква? Ватиканът имаше дипломатически статут, но държава без военна сила беше… какво? Щом като нямаше Господ, каквато и власт да упражняваше папата, трябваше да е илюзорна, не по-материална от цигарен дим. Страната му разполагаше с най-голямата армия в света — факт, който редовно се прокламираше в телевизионното предаване „Служа на Съветския съюз“, гледано от всеки.
    Тогава защо ще искат да убиват човек, който не представлява никаква заплаха? Да не би да можеше да разцепи на две океана с бръщолевенията си или да изпрати чума на земята? Разбира се, че не.
    А да убиеш беззащитен човек е престъпление, каза си Зайцев, позволявайки си да мисли за първи път, откакто работеше на „Дзержински“ 2, и давайки мълчаливо израз на свободната си воля. Беше си задал въпрос и беше намерил сам отговора.
    Щеше да е полезно, ако можеше да го обсъди с някой друг, но това бе изключено. Така Зайцев остана без отдушник, без начин да сложи в ред чувствата си и да намери покой. Законите и обичаите в страната му го принуждаваха да таи мислите в себе си, а те го връхлитаха отново и отново, а това в крайна сметка водеше само в една посока. А че беше посока, която държавата не би одобрила, си беше неин собствен продукт.
    След като привърши обяда, той си допи чая и запали цигара, която не успокои мислите му. Хамстерът продължаваше да се върти в своето колело. Никой в огромната столова не забелязваше. За онези, които виждаха Зайцев, той бе просто още един от мъжете, които се наслаждаваха на цигарата си, след като се бяха нахранили. Като повечето си сънародници Зайцев знаеше как да прикрива чувствата си, така че лицето му да не издава нищо. Той просто гледаше към стенния часовник, за да не закъснее за следобедното дежурство. Още един бюрократ в огромна сграда, пълна все с бюрократи.


    На горния етаж нещата стояха по различен начин. Полковник Рождественски не желаеше да прекъсва обяда на председателя и седеше в кабинета си и чакаше стрелките на часовника да се мръднат, дъвчейки своя сандвич, без да поглежда към чашата със супа, която му донесоха към него. Подобно на председателя, той също пушеше американски цигари „Марлборо“, които бяха по-меки и по-приятни на вкус от съветските. Беше се пристрастил към тях, докато работеше на тихия фронт, но и сега като старши офицер от Първо главно управление можеше да ги купува с валутни рубли, а тъй като пиеше само евтина водка, компенсираше разходите. Чудеше се как ли ще реагира Юрий Владимирович на посланието на Годеренко. Руслан Борисович беше много опитен резидент, внимателен и разсъдлив и с достатъчно висок ранг, за да си позволи да изпрати подобна телеграма. Работата му в края на краищата беше да изпраща достоверна информация в Центъра в Москва и ако смяташе, че нещо може да компрометира мисията, бе негов дълг да ги предупреди. Освен това първата телеграма не съдържаше заповед, а само инструкция да направи оценка на обстановката. Така че едва ли Руслан Борисович щеше да си навлече неприятности със своя отговор. Но Андропов можеше да се ядоса и ако станеше така, полковник А. Н. Рождественски щеше да отнесе крясъците, които обикновено не бяха приятни. Мястото, което си бе извоювал, от една страна, бе за завиждане, но от друга — опасно. Той беше приближен на председателя, но тази близост предполагаше също да понася и гнева му. В историята на КГБ не липсваха примери някой да пострада заради действията на друг. Но в този случай беше слабо вероятно. Макар да не можеше да се отрече, че е суров човек, Андропов беше достатъчно разумен. Но и при това положение не си струваше да стоиш близо до изригващ вулкан. Телефонът на бюрото му звънна. Беше личният секретар на председателя.
    — Председателят ще ви приеме веднага, другарю полковник.
    — Спасибо.
    Стана от стола и тръгна по коридора.
    — Имаме отговор от полковник Годеренко — докладва Рождественски и го подаде.
    Андропов не беше учуден и за успокоение на полковник Рождественски не изглеждаше ядосан.
    — Очаквах го. Нашите хора са загубили чувството си за дързост, как мислиш, Алексей Николаич?
    — Другарю председател, резидентът ви изпраща професионалната си преценка — отвърна той.
    — Продължавай — нареди Андропов.
    — Другарю председател — отговори Рождественски, подбирайки много внимателно думите си, — операцията, която обмисляте, не може да се предприеме, без да се поемат политически рискове. Свещеникът има огромно влияние, колкото и илюзорно да е то. Руслан Борисович се безпокои, че нападение срещу него може да засегне възможностите му да събира информация, а това, другарю председател, е неговата най-важна задача.
    — Оценката на политическия риск е моя, а не негова работа.
    — Вярно е, другарю председател, но това е негова територия и той се чувства задължен да ви докладва онова, което смята, че трябва да знаете. Загубата на част от агентурата му ще ни струва скъпо и в прекия, и в непрекия смисъл.
    — Колко скъпо?
    — Невъзможно е да се предвиди. Римската резидентура разполага с известен брой много продуктивни агенти, които доставят военна и политическа информация за НАТО. Може ли да минем без нея? Да, предполагам, че бихме могли, но е по-добре да разполагаме с нея. Човешкият фактор прави прогнозата трудна. Да се работи с агенти е изкуство, а не наука, както знаете.
    — И друг път си го казвал, Алексей.
    Андропов разтърка уморено очи. Кожата му днес изглеждаше малко сивкава, забеляза Рождественски. Дали не се бе обадил пак черният му дроб?
    — Нашите агенти са хора, а всеки човек има индивидуални особености. Това не може да се избегне — обясни Рождественски вероятно за стотен път.
    Можеше да е и по-зле. По всичко изглеждаше, че Андропов го слуша. Предшествениците му не бяха така просветени. Вероятно се дължеше на интелигентността на Юрий Владимирович.
    — Това му харесвам на сигналното разузнаване — каза председателят на КГБ.
    Всички, които работеха в тая област, го казваха, помисли си полковник Рождественски. Проблемът беше подсигуряването на комуникациите. Западът беше по-добър в това отношение от страната му, въпреки че те бяха успели да проникнат в техните комуникационни центрове. Американците и британците непрекъснато работеха, за да могат да пробият сигурността на съветските комуникации, и за съжаление често успяваха. Затова и КГБ трябваше да разчита на еднократните кодове. На друго не можеха да разчитат.


    — Доколко може да се вярва на това? — обърна се Райън към Хардинг.
    — Смятаме, че е точно, Джак. Част от данните са от явни източници, но повечето са от документи, подготвени за техния Министерски съвет. На такова равнище едва ли ще вземат да се лъжат един друг.
    — Защо не? — попита Джак натъртено. — Всички други го правят.
    — Но тук става дума за конкретни неща, за продукция, предназначена за тяхната армия. Ако не се появи на бял свят, ще се забележи и ще започне разследване. При всички случаи — продължи Хардинг, изразявайки се внимателно, — най-важният материал тук е свързан с политиката им и не биха спечелили нищо, ако лъжат.
    — Предполагам. Предизвиках известна суматоха миналия месец в Ленгли, когато оспорих доклад за икономиката им, подготвен за кабинета на президента. Казах им, че е изключено данните да са верни, а човекът, който го бе подготвил, настоя, че са предназначени за заседание на Политбюро.
    — А ти какво му отговори, Джак? — прекъсна го Хардинг.
    — Саймън, казах, че независимо дали го гледат старчоците, или не, просто не може да е вярно. Целият доклад бе пълен с глупости, което ме кара да се чудя как, по дяволите, тяхното Политбюро взима политически решения, след като данните, върху които се базира, са толкова истина, колкото приключенията на Алиса в Страната на чудесата. Знаеш ли, когато служех в морската пехота, се бояхме, че Иван Иванич, руският войник, може да е висок два метра. Но не е. Може да има и такива, но повечето са по-ниски и от нашите войници, защото не се хранят добре, докато растат, а оръжията им засичат. АК-47 са добри автомати, но когато си поискам, мога да стрелям с моя М-16, а пушката е нещо, което се забелязва по-лесно, отколкото радиостанцията. След като отидох в ЦРУ, открих, че радиостанциите, които армията им използва, са боклук, което доказва, че съм бил прав, когато бях с обръсната тиква в зелената машина. Сигурен съм, Саймън, те лъжат Политбюро за икономическите показатели, а щом лъжат тях, следователно лъжат за всичко.
    — Е, и какво стана с доклада за президента?
    — Изпратиха му го, но с пет страници анотация от мен. Надявам се да я е прочел. Твърди се, че чете много. Както и да е. Това, което искам да кажа, е, че те основават политиката си на лъжи и вероятно ние можем да подобрим политиката си към тях, ако преценяваме фактите малко по-внимателно. Мисля, че икономиката им е яко затънала, Саймън. Абсурд да произвеждат толкова, колкото твърдят. Ако беше така, щяхме да видим положителните резултати в продуктите им, а ние не виждаме нищо, нали така?
    — Защо да се страхуваме от държава, която дори не може да се изхранва?
    — А сега, де? — поклати глава Райън.
    — През Втората световна война…
    — През 1941 г. Русия беше нападната от страна, която никога не е обичала, но Хитлер беше тъпанар и не успя да се възползва от антипатията им към собственото им ръководство, а приложи расистка политика, която беше пресметната така, че да върне руския народ обратно в ръцете на Джо Сталин. Така че това не е подходящо сравнение, Саймън. Съветският съюз е нестабилен поначало. Защо? Защото обществото е несправедливо, а няма такова нещо като стабилно несправедливо общество. Тяхната икономика — той спря за малко. — Знаеш ли, все трябва да има начин да се възползваме от това…
    — И какво да направим?
    — Да разтърсим основите им. Може би слабо земетресение.
    — И да ги смажем? — попита Хардинг и повдигна вежди. — Имат ядрени оръжия, забрави ли?
    — Е, добре, ще се опитаме да им подготвим меко кацане.
    — Много благородно от твоя страна, Джак.

Глава 7
КЪКРЕНЕ

    Работата на Ед Фоли като пресаташе не беше много ангажираща, що се отнася до времето, което отделяше да четка местните американски кореспонденти и по-рядко други журналисти. „Други“ включваше репортери предимно от „Правда“ и още няколко руски издания. Фоли смяташе, че всички те бяха агенти или сътрудници на КГБ. Между двете неща нямаше разлика, тъй като КГБ имаше практиката да използва журналистическо прикритие за своите разузнавачи. Затова ФБР следеше повечето руски репортери в Америка или ги наблюдаваше изкъсо, особено ако разполагаше със свободни хора, които да натовари със задачата. Репортерите и разузнаването на практика изпълняваха идентични функции.
    Току-що бе притиснат яко от някакъв тип от „Правда“ на име Павел Курицин, който или беше професионален агент, или четеше прекалено много шпионски романи. Тъй като е по-лесно да се правиш на глупак, отколкото на умен, Фоли през всичкото време се лигавеше на развален руски с подчертано гордо изражение за това, че е успял да усвои сложния език. Курицин обаче му го зачука и го посъветва да гледа руска телевизия, за да се научи да говори майчиния му език. Веднага след срещата Фоли докладва на ЦРУ, че Павел Евгениевич Курицин му мирише на момче от Второ главно управление и че по всяка вероятност го е проверявал, но че по негова преценка бе издържал теста. Човек, разбира се, никога не можеше да е сигурен. Беше чувал, че руснаците дори наемат хора, които можели да четат мисли. Фоли знаеше, че те експериментират почти всичко, дори нещо, което наричали четене на мисли от разстояние. Според професионалното му мнение това си беше циганско шарлатанство, но агенцията му се бе вързала и разработваше своя програма за негово разочарование. За Ед Фоли, щом нещо не можеше да се пипне, значи не съществуваше. Но никой не знаеше докъде може да стигнат ония лентяи в Дирекцията за разузнаване, за да омаловажат къртовската работа на истинските шпиони от ЦРУ.
    Достатъчно бе, че Иван имаше очи, а само Господ знаеше колко уши в посолството, макар че сградата редовно се проверяваше от електронни специалисти. (Веднъж откриха бръмбари дори в кабинета на посланика.) От другата страна на улицата се намираше бивша църква, която сега се използваше от КГБ. В посолството на САЩ й викаха „Света Богородица Микрочипская“, тъй като сградата бе фрашкана с късовълнови предаватели, насочени към посолството, за да пречат на устройствата, използвани от хората на ЦРУ за подслушване на съветските телефонни и радиосистеми. Количеството радиация, което се излъчваше оттам, граничеше с опасните за здравето равнища и поради това посолството се предпазваше с метални плоскости върху стените, които връщаха обратно голяма част от нея към хората оттатък улицата. Играта си имаше правила, а руснаците ги спазваха, но често правилата са напълно безсмислена работа. Изпращаха негласни протести до местните власти, които неизбежно ги посрещаха с вдигане на раменете от недоумение „Кой, ние?“, и обикновено нещата стигаха дотук. Лекарят на посолството казваше, че не се притеснява, но неговият кабинет се намираше в мазето, където радиацията не достигаше заради преградата от камък и мръсотия. Някои от хората се шегуваха, че може да си свариш кренвирши за хотдог върху первазите на източните прозорци.
    Двама души знаеха за Ед Фоли — посланикът и военният аташе. Посланикът Ърнест Фулър приличаше на илюстрация от книга за аристократи: висок, строен, с величествен бял перчем. Всъщност беше отрасъл във ферма за свине в Айова, имаше диплома от Северозападния университет и се бе издигнал до завеждащ отдел в автомобилна компания. Междувременно бе служил в американския флот през Втората световна война на крайцера „Бойс“ при операцията в Гуадалканал23. Външнополитическите служители в посолството го смятаха за сериозен играч и надарен аматьор.
    Военен аташе беше бригаден генерал Джордж Далтън. Артилерист по професия, той бе намерил общ език с руските си колеги. Далтън приличаше на мечок с къдравата си черна коса и беше играл като защитник в отбора по бейзбол на академията в Уест Пойнт преди повече от двайсет години.
    Фоли имаше среща с двамата, за да поговорят за отношенията с американските кореспонденти. Дори в посолството се нуждаеше от прикритие.
    — Как се приспособява синчето? — попита Фулър.
    — Липсват му анимационните филмчета. Преди да пристигнем, му купих една от онези видеомашинки — нали знаете, „Бета Макс“ — и малко касети, но те не траят дълго, а струват майка си и баща си.
    — Тук дават местна версия на „Койота бегач“ — информира го генерал Далтън. — Нарича се „Чакай малко“ или нещо подобно. Не е същото като филмите на „Уорнър Брадърс“, но е по-добро от сутрешната гимнастика. Момата, която я води, може да натръшка цял взвод войници.
    — Забелязах я вчера. Да не е от олимпийския им отбор за вдигане на тежести? — пошегува се Фоли. — И така…
    — Първите ти впечатления — някакви изненади? — попита Фулър.
    Фоли поклати глава.
    — Нищо извън онова, което ме бяха предупредили да очаквам. Изглежда, че където и да отида, си имам компания. Колко смятате, че ще продължи?
    — Около седмица. Разхождай се спокойно, я виж Рон Фийлдинг как се разхожда. Върши си работата много добре… Нещо важно да е започнало? — попита посланик Фулър.
    — Не, сър. За момента рутинните операции. Но руснаците готвят нещо голямо.
    — Какво? — попита Фулър.
    — Наричат го операция РЯН — съкратено от изненадващо ядрено нападение срещу Родината. Страхуват се, че президентът иска да им прати атомна бомба, и са пуснали агентите си да проверят дали е с всичкия си.
    — Сериозно ли? — попита Фулър.
    — Съвсем. Предполагам, че са приели предизборната му реторика твърде буквално.
    — От тяхното външно министерство ми зададоха няколко странни въпроса — каза посланикът, — но аз реших, че е просто салонен разговор.
    — Сър, ние инвестираме огромни пари във военната област и това ги изнервя.
    — Ето защо, когато се снабдят с десет хиляди танка, настояват, че било нормално — отбеляза генерал Далтън.
    — Точно така — съгласи се Фоли. — Когато аз държа пищов, това е нападателно оръжие, но когато ти държиш пищов, е отбранително. Въпрос на гледна точка, предполагам.
    — Виждал ли си това? — попита Фулър и му подаде факс от Фоги Ботъм.
    Фоли го погледна.
    — О-о.
    — Съобщих на Вашингтон, че ще притесни доста руснаците. Ти как смяташ?
    — Съгласен съм, сър. По няколко причини. Най-важната, потенциалната опасност от размирици в Полша, които може да се разпространят из цялата империя. Това е област, в която те мислят в дългосрочна перспектива. Политическата стабилност е нещо, без което те не могат. Какво казва Вашингтон?
    — Агенцията току-що го е показала на президента, а той го е предал на държавния секретар, който ми го изпрати за мнение. Можеш ли да ми направиш една услуга, да провериш какво говорят за това в Политбюро?
    Фоли се замисли за миг и кимна.
    — Ще опитам.
    Малко се притесни, но това му беше работата, нали? Щеше да се наложи да изпрати съобщения до един-двама агенти, но те бяха за това. Най-обезпокоителното бе, че ще трябва да изложи на риск жена си. Мери Пат нямаше да възрази — по дяволите, тя си падаше по шпионските игрички, но той винаги се безпокоеше за нея.
    — С какъв приоритет е задачата?
    — Вашингтон живо се интересува — каза Фулър.
    Това означаваше важно, но не от най-спешните.
    — Добре, ще се заема с това, сър.
    — Не знам с какви сили разполагаш в Москва и не искам да знам, но за тях опасно ли ще бъде?
    — Тук разстрелват предателите, сър.
    — Доста по-грубо е от автомобилния бизнес, Фоли, разбирам много добре.
    — Мамка му, дори през войната не беше толкова грубо — отбеляза генерал Далтън. — Иван играе доста подло. Всъщност и на мен ми зададоха няколко въпроса за президента — висши офицери по време на почерпка. Той май наистина ги е стреснал?
    — Така изглежда — потвърди Фоли.
    — Добре. Никога не е излишно да пораздрусаш увереността на другата страна и да я накараш да се озърта уплашено.
    — Едва ли е чак така — предположи посланик Фулър. Той беше сравнително нов в дипломацията и изпитваше уважение към нея. — И така, има ли нещо, което трябва да знам?
    — Не и доколкото се отнася до мен — отговори Фоли. — Още свиквам. Днес разговарях с руски репортер, вероятно контраразузнавач на КГБ, проверяваше ме, тип на име Курицин.
    — Мисля, че е в играта — намеси се генерал Далтън.
    — Подуших нещо такова. Очаквам да ме провери чрез кореспондента на „Таймс“.
    — Познаваш ли го?
    — Антъни Принс — кимна Фоли. — Натъкнах се на него преди време в Ню Йорк, когато работех във вестника. Умен е, но не чак толкова, колкото си мисли.
    — Как си с руския?
    — Мога да мина за местен, но жена ми може да мине за поетеса. Наистина го знае перфектно. А, още нещо. Имаме съседи в дипломатическия блок, Хейдок, съпругът е Найджъл, жена му — Пенелопе. Предполагам, че са в играта също.
    — От много време — потвърди Далтън. — Солидни са.
    Фоли предполагаше, че е така, но никога не беше излишно да се увериш.
    — Е, добре, да се захващаме за работа.
    — Добре дошъл на борда, Ед — каза посланикът. — Работата тук не е толкова неприятна, като свикнеш. Снабдяваме се с билети за театър и балет чрез външното им министерство.
    — Предпочитам хокея.
    — Няма проблеми — отвърна генерал Далтън.
    — Хубави места? — попита агентът.
    — Първи ред.
    Фоли се усмихна.
    — Върхът.


    От своя страна Мери Пат се разхождаше навън със сина си. Еди беше вече голям за количка и тя съжаляваше. Човек можеше да използва бебешката количка за най-различни полезни неща. Едва ли руснаците щяха да си позволят да бърникат в количка с дете и в торба с пелени, особено ако и майката, и детето са с дипломатически паспорти. Излезе да поогледа обстановката и да свикне с мястото и атмосферата. Това беше утробата на звяра и ето я вътре като вирус — смъртоносен, както се надяваше. Беше родена като Маря Каминска, внучка на флигел-адютанта в двореца на Романовите. Дядо й Ваня бе изиграл централна роля в детството й. От него научи руския още от дете, не съвременния, който говореха днес, а литературния език от отдавна отминалите времена. Тя четеше поезията на Пушкин и се просълзяваше и в такива моменти се чувстваше повече рускиня, отколкото американка, тъй като от векове руснаците благоговеят пред своите поети, докато американците предпочитат попмузиката. В тази страна имаше толкова неща, на които човек можеше да се възхищава.
    Но не и на управниците й. Беше дванайсетгодишна и очакваше с ентусиазъм своето юношество, когато дядо Ваня й разказа историята на Алексей, престолонаследника на Русия — добро момче по думите на дядо й, но с крехко здраве и болен от хемофилия. Полковник Ваня Борисович Камински, дребен благородник в императорската гвардия, беше обучавал момчето да язди — умение, задължително за един престолонаследник. Трябвало да внимава много Алексей да не падне, да не се нарани и да не започне да кърви, но изпълнил задачата си успешно, за което получил личната благодарност на Николай Втори и царица Александра. По време на обучението двамата се сближили, ако не като баща и син, то като чичо и племенник. Дядо Ваня бил изпратен на фронта да се бие с германците, но още в първите дни на войната паднал в плен по време на битката при Таненберг. Научил за революцията, докато все още бил в пленническия лагер. Успял да се върне в Матюшка Русия и се бил на страната на белогвардейците, чийто контрареволюционен метеж се провалил. Тогава научил, че цялото императорско семейство било избито от узурпаторите в Екатеринбург. Разбрал, че битката е загубена, и избягал в Америка, където започнал нов живот, но никога не престанал да скърби за мъртвите.
    Мери Пат още помнеше сълзите в очите му, когато й разказваше тази история, и тези сълзи бяха породили у нея непримирима ненавист към болшевиките. С времето чувството се бе притъпило. Тя не беше фанатичка, но когато видеше руснак в униформа или да профучава ЗИЛ с висока скорост, бързайки за партийно събрание, съзираше лицето на врага, който трябваше да бъде сразен. Комунизмът не беше само неин враг, но и на родината й. Ако имаше копче, с което да се унищожи тази омразна политическа система, нямаше да се поколебае да го натисне.
    Така че с назначението й в Москва се бе изпълнила мечтата й. Ваня Борисович Камински не само й бе разказал своята тъжна история, той бе подсказал мисията на нейния живот и й бе вдъхнал куража да я изпълни. Решението й да постъпи в ЦРУ беше толкова естествено, колкото разресването на меденорусата й коса.
    Сега, докато се разхождаше, за първи път в живота си разбра страстната любов на своя дядо към нещата от миналото. Всичко бе толкова различно от онова, което си представяше в Америка — от основите до покривите на сградите, от цвета на асфалта по улиците до безличния израз на хората. Оглеждаха я, когато се разминаваха с нея, тъй като с американските си дрехи изгледаше като паун сред крави. Някои дори се усмихваха на малкия Еди, защото колкото руснаците бяха сурови хора, толкова се разтапяха от умиление към децата. За кодош помоли един милиционер, както наричаха тукашните полицаи, да я упъти и той любезно се отзова. Беше добър ход, защото забеляза, че имаше опашка, служител на КГБ на около трийсет и пет години. Следваше я от около петдесет метра, мъчейки се да се прикрие. Грешката му бе, че извърна главата си, когато тя го погледна. Вероятно така го бяха учили, да не показва лицето си на следения обект.
    Улиците и тротоарите тук бяха широки, но нямаше много хора. Повечето руснаци бяха на работа, а тук жените не разполагаха със свободно време, за да са навън на пазар или на път за специални ангажименти, или към голфклуба — с изключение може би на съпругите на важните партийни членове. Те вероятно харесваха лентяйството на богаташите, помисли си Мери Пат, ако въобще имаше такива хора. Нейната майка беше работила цял живот, поне такива бяха спомените й — всъщност още работеше. Но тук работещите жени носеха лопати, а мъжете караха боклукчийските коли. Непрекъснато кърпеха дупките по улиците, но така и не успяваха да го направят като хората. „Точно като във Вашингтон и Ню Йорк“, помисли си тя.
    Имаше улични продавачи, които предлагаха сладолед, и тя купи един за Еди, който попиваше всичко с очи. Гризеше я съвестта, че въвлича сина си в тази мисия, но той бе само на четири годинки и за него щеше да е полезен житейски опит. Най-малкото ще научи езика. Той беше възпитан повече от другите американски деца да обича страната си, а това според нея бе важно. И така, имаше опашка. Колко ли го биваше? Време беше да провери. Отвори чантата си и извади червена лепенка. Яркочервена. След като зави зад ъгъла, я залепи върху стълба на една от уличните лампи, така че никой да не я забележи, и продължи да върви. След петдесетина стъпки се обърна и погледна назад… Видя го да минава тъкмо край лампата. Значи не беше забелязал лепенката, иначе щеше да хвърли един поглед… беше сам. Подбра внимателно пътя и нямаше начин да не разбере, ако има още някой, прикрепен към нея. Освен ако не беше в ход наистина сериозна операция за наблюдение. Едва ли. Никога досега не се бе издънвала по време на операция. Помнеше всяка дума от обучението си във Фермата в Тайдуотър, Вирджиния. Беше отличничката в класа и знаеше, че я бива, но още по-добре знаеше, че никога няма да си достатъчно добър, ако забравиш да внимаваш. А когато внимаваш, можеш да яздиш всеки кон. Между другото, дядо Ваня я беше научил да язди добре.
    Двамата с малкия Еди ги очакваха много приключения в този град, помисли си Мери Пат. Щеше да накара хората на КГБ да се уморят да я следят, след което щеше да им се измъкне. Чудеше се дали ще успее да вербува за ЦРУ още някой към съществуващата вече агентурна мрежа. Да, тя бе попаднала в туловището на звяра и работата й беше да нанесе смъртоносна рана на това дяволско изчадие.


    — Много добре. Алексей Николаич, вие познавате човека — каза Андропов. — Какво да му отговоря?
    Интелектът на председателя беше извън всякакво съмнение. За това говореше фактът, че не побърза да нахока резидента в Рим, за да го постави на мястото му. Само глупак би се нахвърлил върху подчинените си.
    — Той иска напътствия за мащаба на операцията и прочие. Трябва да му ги дадем. Въпросът опира до това, какво планирате, другарю председател. А вече нещата стигнали ли са до там?
    — Добре, полковник, вие какво смятате, че трябва да направя?
    — Другарю председател, американците имат една приказка, към която се научих да се придържам: „Не ми плащат за това.“
    — Да не искате да кажете, че дори мислено не си представяте себе си в ролята на председател? — попита Юрий Владимирович.
    — Честно, не, ограничавам мислите си до онова, което разбирам — оперативните задачи. Не съм компетентен да навлизам в дебрите на голямата политика, другарю.
    Умен отговор, ако не честен, помисли Андропов.
    Но каквото и да си мислеше, Рождественски нямаше право да говори за това, тъй като никой в КГБ нямаше право да обсъжда подобни неща. Е, можеше да го разпитва някой високопоставен член на партийния Централен комитет по нареждане на Политбюро, но такава заповед трябваше да дойде лично от Брежнев. А поне засега беше невъзможно. Нямаше начин полковникът да не мисли за това насаме със себе си, както всички подчинени правеха, но като професионален служител на КГБ по-скоро, а не като редови член на партията, щеше да остави мислите си там, където бяха.
    — Много добре, ще се абстрахираме напълно от политическите съображения. Погледни го като теоретичен въпрос: как може да бъде убит папата?
    Рождественски погледна неспокойно.
    — Седни — каза председателят на своя подчинен. — Планирал си редица сложни операции и преди. Отдели от времето си да помислиш и върху тая. Рождественски седна, преди да заговори:
    — Преди всичко бих помолил за съдействие от някой, който е по-навътре в тези неща. Имаме неколцина офицери в Центъра. Но… след като ме питате само теоретично… — Гласът на полковника трепереше, а очите му примигваха. Когато продължи да говори, думите излизаха бавно. — Преди всичко трябва да използваме терена на Годеренко само за информация — разузнаване на целта, тоя род неща. Не бива да използваме тамошните хора за самата операция… Всъщност моят съвет е съветски персонал да не участва изобщо пряко.
    — Защо? — попита Андропов.
    — Италианската полиция е професионално обучена, а за разследване от такъв мащаб ще привлече най-добрите си хора. А и при всички случаи ще има свидетели. Всеки човек по света има очи и памет. Някои са интелигентни. Тези неща не може да се предвидят. От друга страна, ако се използва снайперист за изстрел от разстояние, тази методика ще насочи следите към операция от държавно ниво. Един такъв снайперист трябва да е идеално обучен и екипиран. Това ще означава войник. А войник означава армия. А армия означава държава, а коя държава ще иска да убие папата? — попита полковник Рождественски. — При една операция изцяло на тъмно не може да се проследи кой е източникът й.
    Андропов запали цигара. Добър избор. Този полковник не беше глупак.
    — Продължавай.
    — Идеалният вариант е стрелецът да няма никаква връзка със Съветския съюз. Не бива да пренебрегваме факта, че той най-вероятно ще бъде задържан. Ако го арестуват, ще го разпитват. Повечето хора се раздрънкват по време на разпит при физиологически или психологически натиск. — Рождественски бръкна в джоба си и извади цигари. — Четох за едно убийство на мафията в Америка.
    Той замълча и впери очи в стената, сякаш си спомняше нещо от миналото.
    — Е? — подкани го председателят.
    — Убийство в Ню Йорк. Един от хората бил в конфликт с шефовете си и те решили да го ликвидират, без да оставят следи. Наели чернокож. За мафията е равнозначно на позор — обясни Рождественски. — Както и да е, стрелецът след това веднага бил ликвидиран вероятно от убиец на мафията, който успял да избяга — явно е имал помощници, което доказва, че е било планирано внимателно. Престъплението така и останало неразкрито. Перфектно технически изпълнено — и целта, и убиецът ликвидирани. Истинските убийци — възложителите на убийството, си свършили работата и спечелили уважение сред организацията, оставайки ненаказани.
    — Престъпници — изсумтя Андропов.
    — Да, другарю председател, но една правилно извършена операция, която си заслужава да бъде проучена. Тя, разбира се, не отговаря изцяло на нашата задача, тъй като е била замислена като мафиотско убийство. Но стрелецът е успял да се доближи до жертвата, защото външно не е изглеждал като човек на мафията, а и не е бил в състояние да разобличи онези, които са му платили. Именно това искаме да постигнем и ние. Естествено не можем да изкопираме тази операция изцяло — например ако убием стрелеца, ще насочим подозренията към себе си. Не може да се сравнява с убийството на Лев Троцки. При неговия случай източникът на операцията не е бил прикрит. Същото важи за мафиотското убийство, което току-що ви описах, те са били замислени като публични известия.
    Че имаше паралел между двете убийства, според Рождественски не беше нужно дори да се споменава. Като професионалист обаче той се интересуваше къде е пресечната точка между ликвидирането на Троцки и мафиотското убийство, що се отнася до тактиката и целите.
    — Другарю, нуждая се от малко време за цялостна преценка.
    — Давам ти два часа — отговори щедро председателят Андропов.
    Рождественски стана, отдаде чест и излезе през дрешника в стаята на секретаря.
    Кабинетът на полковника беше малък, но самостоятелен, при това на същия етаж. Прозорецът му гледаше към площад „Дзержински“ с оживения трафик и статуята на Железния Феликс. Въртящият се стол беше удобен, а на бюрото си имаше три телефонни апарата, тъй като по някаква причина Съветският съюз не беше успял да се сдобие с мултилинейни апарати. Разполагаше с пишеща машина, която рядко използваше, а предпочиташе да диктува на секретарките. Носеха се слухове, че Юрий Владимирович използвал една от тях за други цели, освен за писане, но Рождественски не вярваше. Председателят беше със здрав морал, за да се занимава с подобни неща. Корупцията не бе неговият начин на живот, което допадаше на полковника. Трудно бе да си лоялен към човек като Брежнев. Рождественски приемаше съвсем буквално логото на своята служба — Щит и Меч на държавата. Работата му беше да защитава своята страна и хората в нея, а те се нуждаеха от защита — понякога дори от членовете на собственото им Политбюро.
    Но защо се нуждаеха от защита срещу този свещеник, недоумяваше той.
    Изгони тази мисъл от главата си и се съсредоточи върху изпълнението. Обикновено разсъждаваше с широко отворени очи, сякаш гледаше собствените си мисли върху невидим екран.
    Първото съображение беше свързано с външния вид на обекта. Папата изглеждаше на снимките висок мъж и обикновено се обличаше в бяло. За по-лесна мишена не можеше да се мечтае. Возеха го в открит автомобил, което го правеше още по-лесен прицел, да не говорим, че колата се движеше бавно, за да го виждат по-добре богомолците.
    Кой да е стрелецът? Не офицер от КГБ. Не трябваше да е съветски гражданин. Може би руски изгнаник? КГБ имаше на разположение такива хора из целия Запад като „спящи“ агенти, там се бяха устроили да живеят и чакаха да ги активират… Проблемът бе, че мнозина ставаха местни граждани, пренебрегваха заповедите за активиране и дори уведомяваха местните служби за контрашпионаж. На Рождественски не му харесваше внедряване с подобна продължителност. Беше твърде лесно за агента да забрави кой е и да се идентифицира с прикритието си.
    Не, стрелецът трябваше да е отвън, не руснак, нито бивш гражданин на СССР от неруска националност, нито дори чужденец, обучен от КГБ. Най-добре да е някой свещеник — изменник или монах, но такъв човек трудно попадаше в обятията ти, освен в западните филми и телевизионни сериали. В истинския свят на разузнаването такива удобства не съществуваха.
    И така от какъв стрелец се нуждаеше? Нехристиянин? Евреин? Мюсюлманин? Атеист щеше да се свърже лесно със Съветския съюз, затова не, не такъв. Да възложи на евреин да го свърши — би било чудесно! Един от богоизбраните. Най-добре израелец. В Израел имаше доста много религиозни фанатици. Беше възможно… но малко вероятно. КГБ имаше мрежа в Израел — много от съветските граждани, които емигрираха там, бяха „спящи“ агенти, но израелското контраразузнаване се славеше със своята ефективност. Възможността една такава операция да се разкрие щеше да е висока, а тя не трябваше да се разкрива. Това изключваше евреите.
    Някой откачен от Северна Ирландия. Протестантите там мразеха католическата църква, а един от лидерите им — Рождественски не можа да си спомни името на човека, който приличаше на рекламно лице за бира — беше казвал, че иска папата мъртъв. А май самият той беше пастор. Не, за съжаление, такива хора мразеха Съветския съюз дори повече, тъй като враговете им от ИРА твърдяха, че са марксисти — нещо, с което полковник Рождественски трудно можеше да се съгласи. Ако бяха наистина марксисти, можеше да се възползва от партийната дисциплина и да наеме някой от тях за задачата… но не. От малкото, което знаеше за ирландските терористи, му беше ясно, че да накараш някой от тях да постави партийната дисциплина над етническите съображения, бе прекалено изискване. Примамливо в теоретичен смисъл, но трудноизпълнимо.
    Оставаха мюсюлманите. Мнозина бяха фанатици, които имаха толкова общо с фундаменталните ценности на своята религия, колкото папата с Карл Маркс. Ислямският свят беше огромен и страдаше от мания за величие. Но ако му трябваше мюсюлманин, откъде да го вземе? КГБ разработваше операции в много страни с мюсюлманско население, същото се отнасяше и за другите марксистки държави. Х-м-м, помисли си той, това е добра идея. Повечето от съюзниците на Съветския съюз имаха разузнавателни служби под крилото на КГБ.
    Най-добрата от тях беше ЩАЗИ в ГДР под вещото ръководство на Маркус Волф. Но там почти нямаше мюсюлмани. Поляците също бяха добри, но нямаше начин да ги използва за тази операция. Католиците бяха проникнали в страната им, а това означаваше, че и Западът е проникнал, макар и на по-заден план. Унгария — не, тя също беше прокатолическа и единствените мюсюлмани там бяха чужденци, обучавани в лагерите за терористи, а той вероятно не биваше да използва хора като тях. Същото важеше и за чехите. Румъния не се смяташе за верен съветски съюзник. Нейният лидер, макар и твърд комунист, приличаше повече на циганските разбойници в неговата страна. Оставаше… България. Разбира се, съседка на Турция, а Турция е мюсюлманска страна, но със светски режим и с доста качествен бандитски материал. А българите поддържаха с Турция интензивни презгранични контакти, често под прикритието на контрабандна дейност, чрез която се добираха до разузнавателни сведения за НАТО, както правеше Годеренко в Рим.
    Значи, ще използват резидента в София да наеме българи да свършат мръсната работа. Те и бездруго имаха дълг към КГБ. Московският Център им бе помогнал да се справят с оня техен своенравен сънародник на моста Уестминстър с превъзходна операция, която отчасти се прецака само заради нещастно стечение на обстоятелствата.
    Това беше поучително, напомни си полковник Рождественски. Точно както при онова мафиотско убийство, операцията не трябваше да изглежда прекалено изпипана, за да не насочи следите към КГБ. Не, тя трябваше да изглежда бандитска като изпълнение. Макар че и това носеше рискове. Западните правителства щяха да имат подозрения — но без пряка, а дори без непряка връзка с площад „Дзержински“ нямаше как да говорят за това публично…
    Това щеше ли да е достатъчно?
    Италианците, американците и британците щяха да се чудят. Щяха да шушукат и вероятно тези шушукания щяха да намерят място и в печата. Това беше ли от значение?
    Зависеше от това колко важна беше операцията за Андропов и за Политбюро, нали така? Рискове има, но в голямата политика рисковете се мереха от гледна точка на важността на мисията.
    Значи в Рим щяха да разузнаят обстановката. Представителите в София щяха да се свържат с българите да наемат стрелеца. Вероятно трябваше да стане с пистолет. Да се стигне толкова близо до жертвата, за да се използва нож, щеше да е трудно, а пушката беше прекалено голяма да се скрие, макар че полуавтоматично оръжие винаги е за предпочитане при такива случаи. А и стрелецът нямаше да е гражданин от социалистическа страна. Не, ще намерят някого от страна на НАТО. Това щеше да усложни нещата. Но не чак толкова.
    Рождественски запали нова цигара и премисли още веднъж всичко, търсейки грешки и слаби места. Винаги имаше. Най-големият проблем щеше да е да се намери подходящ турчин за стрелбата. За това щяха да разчитат на българите. Дали бяха достатъчно опитни тайните им служби? Рождественски никога не бе работил с тях пряко и ги познаваше само по репутацията им. А тя не беше съвсем добра. Те бяха отражение на своето ръководство, а то бе по-недодялано и по-грубо дори от московското, не много културно, но той предполагаше, че мнението се дължи повече на проявявания от КГБ шовинизъм. България беше по-малкият брат на СССР в политическо и в културно отношение, а беше неизбежно по-малкият брат да мисли като по-големия. Не можеше да не ги бива поне дотолкова, че да имат надеждни контакти в Турция, а за това бе достатъчен и един разузнавач, за предпочитане обучен в Москва. Сигурно имаше много такива, така че в академията на КГБ разполагаха с досиетата им. Резидентът в София можеше да познава такъв агент лично.
    Планът се оформя, помисли не без гордост полковник Рождественски. Е, все още го биваше да разработи оперативен план, макар да беше станал щабен лентяй. Усмихна се, докато изпускаше цигарения дим. След това вдигна слушалката на белия телефон и набра 111 — кабинета на председателя.

Глава 8
ЯСТИЕТО

    — Благодаря, Алексей Николаич. Това е много впечатляваща идея. Е, как ще продължим оттук нататък?
    — Другарю председател, ще очакваме от Рим да следи разписанието на папата и да се информира възможно най-отрано за предстоящите му прояви. Когато дойде времето, може да възложим на някой от агентите да е в района, за да наблюдава, но е най-добре за всички Годеренко да знае възможно най-малко.
    — Нямаш му доверие ли?
    — Не, другарю председател. Извинете, нямах намерение да създавам такова впечатление. Но колкото по-малко знае, толкова по-малко въпроси ще задава и по-малка ще е опасността да направи нещо, макар и непреднамерено, и да оплеска нещата. Ние подбираме нашите главни агенти по техния интелект и по способността им да забелязват неща, които другите не могат. Ако усети, че се готви нещо, професионалният му рефлекс може да провали операцията.
    — Свободомислещи, а? — изсумтя Андропов.
    — Как може иначе — намеси се Рождественски. — Винаги си има цена, когато наемаш интелигентни хора.
    Андропов кимна. Не беше такъв глупак, че да пренебрегне урока.
    — Добра работа, полковник. Нещо друго?
    — Времето е от съдбоносно значение, другарю председател.
    — Колко време е нужно, за да се подготви подобно нещо? — попита Андропов.
    — Поне месец, а може и повече. Когато не разполагаш с хора на мястото, е нужно повече време, отколкото ти се иска или очакваш — обясни Рождественски.
    — Ще ми трябва горе-долу толкова време, за да получа одобрение. Но ние ще продължим с подготовката, така че щом получим одобрението, изпълнението да е максимално бързо.
    Изпълнение, като при смъртна присъда, помисли Рождественски, думата беше съвсем точно подбрана, но дори на него му се стори смразяваща, а и каза когато получим одобрението, а не ако, забеляза полковникът. Е, предполагаше се, че Юрий Владимирович е най-силният човек в Политбюро в момента, а това устройваше Алексей Николаич. Всичко, което беше от полза за Комитета, беше от полза и за него, особено при новата му длъжност. Можеше да завърши накрая с генералски звезди, а това също го устройваше.
    — Как ще процедираш? — попита председателят.
    — Ще телеграфирам в Рим да успокоя Годеренко и да му кажа, че за момента задачата му се ограничава до това да установи графика за пътуванията на папата, обществените му прояви и пр. След това ще се свържа с Иля Бубовой. Той е нашият резидент в София. Срещали ли сте се с него, другарю председател?
    Андропов се опита да си спомни.
    — Да, на един прием. Тежка категория, нали така?
    Рождественски се засмя.
    — Да, Иля Фьодорович вечно се бори с този проблем, но е добър разузнавач. Там е от четири години и поддържа приятелски отношения с Държавна сигурност.
    — А отгледал ли си е мустак? — попита Андропов, който много рядко се шегуваше.
    Руснаците често се присмиваха на косматите лица на българите, което, изглежда, беше техен национален белег.!?!?:(?!?!
    — Това не знам — призна полковникът, който не беше толкова раболепен, че да обещае да провери.
    — Какво ще съобщиш в София?
    — Че имаме оперативни изисквания за…
    Председателят го прекъсна.
    — Не по телефона. Извикай го тук. Искам строги мерки за сигурност, ако лети до тук и до София, няма да направи впечатление на никого.
    — На вашите заповеди. Незабавно ли? — попита Рождественски.
    — Да. Веднага.
    Полковникът скочи на крака. Едно от хубавите неща в КГБ, мислеше си Юрий Владимирович, е, че когато наредиш нещо, веднага се изпълнява, не като в Секретариата на партията.


    Полковник Рождественски се върна с асансьора в приземието и се отправи към комуникационния център. Капитан Зайцев се беше върнал на бюрото си и се занимаваше с книжата си — това бе всичко, което имаше наистина — и полковникът отиде направо при него.
    — Имам още две телеграми за теб.
    — Слушам, другарю полковник.
    — Трябва първо да ги напиша — каза Рождественски.
    — Може да използвате съседното бюро, другарю — посочи Зайцев. — Същото ниво на сигурност като предишната?
    — Да, еднократни кодове и за двете. Още една до Рим, а другата до София. Незабавно — добави той.
    — Тъй вярно.
    Зайцев му подаде бланките и продължи работата си, надявайки се телеграмите да не са прекалено дълги. Трябва да бяха много важни, след като полковникът беше дошъл тук, преди да са готови текстовете. В главата на Андропов явно беше влязла някаква муха. Рождественски беше личният помощник на председателя. Интересно, не беше ли някак унизително за човек, който имаше качества да бъде резидент някъде? Пътуването в чужбина в крайна сметка беше единственият келепир, който КГБ предлагаше на служителите си.
    Не че Зайцев щеше да пътува. Олег Иванович знаеше твърде много, за да го пуснат на Запад. Винаги имаше риск да не се върне. За КГБ това бе голям проблем. И за първи път той се запита защо. Явно денят беше такъв. Защо КГБ се притесняваше толкова много от евентуални бягства? Беше чел много телеграми, в които открито се обсъждаха подобни тревожни възможности. Беше виждал служители, които бяха привиквани на „разговор“ в Центъра, те често не се връщаха на тихия фронт. Винаги го е знаел, но никога не се бе замислял за това повече от трийсет секунди.
    Те бягаха, защото — защото смятаха, че страната им не е наред? Наистина ли смятаха, че е толкова зле, че да направят нещо така крайно като измяна към родината? Макар и със закъснение, Зайцев осъзна, че това бе много опасна мисъл.
    А всъщност КГБ не беше ли служба, която разчиташе на предателството? Малко ли шифрограми, доказващи това, бяха минали през ръцете му? Колко — стотици, хиляди? Изпращат ги западняци — американци, британци, германци, французи. КГБ ги използваше да шпионират за страната му, а всички те бяха предатели за родните си страни, не беше ли вярно? Правеха го главно за пари. Знаеше го от телеграмите между Центъра и резидентурите, в които се обсъждаше размерът на заплащането. Центърът винаги се пазареше за парите, както можеше да се очаква. Агентите искаха американски долари, британски лири стерлинги, швейцарски франкове. В брой, те винаги искаха да им се плаща в брой. Никога не приемаха рубли, включително валутни рубли. Те без съмнение се интересуваха само от пари. Ставаха предатели за пари, но в тяхната собствена валута. Някои искаха милиони долари, не че ги получаваха. Най-голямата одобрена сума, която беше виждал, възлизаше на 50 000 английски лири, срещу информация за британски и американски шифри. Какво ли не биха дали западните сили за информацията, която имаше в главата си? Понякога му минаваше подобна мисъл. Беше въпрос без отговор. Той не бе в състояние дори да формулира правилно въпроса, камо ли да обмисли сериозно отговора.
    — Ето — каза Рождественски, подавайки му бланките. — Прати ги веднага.
    — Веднага след като ги шифровам — обеща комуникационният служител.
    — Същото ниво на сигурност като предишната — повтори полковникът.
    — Тъй вярно. Някакъв идентификационен знак? — попита Олег Иванович.
    — Правилно. И двете с този номер — отговори той и изписа в горния ъгъл 666.
    — На вашите заповеди, другарю полковник. Веднага ще се заема.
    — И се обади, като заминат.
    — Да, другарю полковник. Имам телефонния номер в кабинета ви — увери го Зайцев.
    Олег знаеше, че в думите на полковника се криеше нещо много по-сериозно. Тонът на гласа му го показваше. Това се правеше под пряката заповед на председателя и вниманието, което му се отделяше, говореше, че е въпрос с висш приоритет, а не обикновена проява на отзивчивост към някое началство. Нямаше нищо общо с поръчка на бельо за щерката на нечие партийно величие.
    Отиде до архива, взе книжките с кодовете за Рим и София, извади шифровъчния кръг и старателно шифрова двете телеграми. Отне му общо четирийсет минути. Посланието до полковник Бубовой в София беше простичко: върни се незабавно в Москва за консултации. Зайцев се зачуди дали това нямаше да поуплаши малко резидента. Полковник Бубовой нямаше как да знае какво означават цифрите на идентификационния номер. Щеше да разбере скоро.
    Остатъкът от работния ден мина обичайно. Зайцев успя да заключи секретните материали и да си тръгне преди шест часа вечерта.


    Обядът в Сенчъри Хаус беше вкусен, но по британски ексцентричен. Райън харесваше британските сандвичи, тъй като хлябът беше винаги пресен.
    — Значи, жена ти е очен хирург?
    Джак кимна.
    — Да, реже очи. Всъщност започна да използва лазер за някои операции. Надява се да е пионер в тази област.
    — Лазер? За какво? — попита Хардинг.
    — Прави се нещо като заварка. Например използват лазер за затваряне на кървящ кръвоносен съд — точно това направиха на Суслов. При вътрешен кръвоизлив в окото отварят очната ябълка и подсушават течността — мисля, че се нарича водниста течност — и след това с помощта на лазер затварят кървящия съд. Звучи гнусно, а?
    Хардинг го побиха тръпки само от мисълта.
    — Предполагам, че е по-добре, отколкото да ослепееш.
    — Да, разбирам какво искаш да кажеш. Така се чувствах, когато Сали беше в травматологията. Идеята, че някой ще реже малкото ми момиченце, не ме разтреперваше толкова.
    Райън си спомни какъв ужас беше преживял в действителност. Сали още имаше белези на кръста и по корема, макар че постепенно избледняваха.
    — А ти как се почувства, Джак? Ти също беше под ножа — каза Саймън.
    — Бях упоен, а никой не е заснел операциите. Но на Кети щеше да й е интересно да ги види и трите.
    — Три?
    — Да, две, докато бях пехотинец. Бяха ме стабилизирали на кораба, а след това ме откараха в Бетесда за останалото. Бях упоен през всичкото време, слава Богу, но тамошните неврохирурзи не бяха достатъчно добри и не успяха да ми оправят гърба. По-късно, когато двамата с Кети се срещнахме — не, бяхме вече сгодени, — гърбът ми се обади по време на вечеря в италианския квартал и тя ме отведе в „Хопкинс“ да ме прегледа Сам Роузън. Сам оправи всичко. Готин пич и дяволски добър лекар. Както виждаш, понякога не е зле да си женен за лекар. Тя познава някои от най-добрите от бранша.
    Райън отхапа голямо парче от сандвича с пуйка. Беше по-вкусен от бургерите в бюфета на ЦРУ.
    — Това е накратко историята на едно тригодишно приключение, което започна с паднал хеликоптер на Крит. Завърши с женитбата ми, което, предполагам, е добър край.
    Хардинг напълни лулата си и я запали.
    — Е, как върви докладът ти за съветската практика и управление?
    Джак остави бирата си на масата.
    — Невероятно е колко са сбъркани, особено ако сравниш онова, което пише в отчетите им, с реалните факти, до които понякога нашите момчета успяват да се докопат. Това, което те наричат качествен контрол, ние му викаме боклук. В Ленгли съм виждал някои чаркове от техните изтребители, с които въздушните сили се снабдяват главно чрез израелците. Мили Боже, та те дори не си пасват! Те дори не могат да нарежат алуминиеви листове на правилни форми. Децата от професионалните училища се справят по-добре, иначе изхвърчат от училище. Знаем, че инженерите им са компетентни, особено онези, които се занимават с теория, но производството им е примитивно като за третокласници.
    — Не във всички области, Джак — предупреди Хардинг.
    — И Тихият океан не е изцяло син, Саймън. Тук-там има острови, вулкани. Знам това. Но общоприето е, че океанът е син, а за Съветския съюз е общоприето, че там работят калпаво. Проблемът е в липсата на материални стимули в икономическата им система. Има една поговорка: „Малко пари — ниско качество.“ Това ще рече, че нискокачествената продукция взима връх, когато висококачествената остане недооценена. А там нещата стоят именно по този начин, а това за икономиката е като раково заболяване. Онова, което се случва на едно място, постепенно заразява цялата система.
    — Има неща, в които наистина ги бива — продължи да настоява Хардинг.
    — Саймън, балетът на „Болшой театър“ едва ли ще нападне Западна Германия. Нито олимпийският им отбор — възрази Джак. — Военните им може да имат компетентно командване, но екипировката им е скапана, а и управление на средно равнище на практика не съществува. Без моя сержант артилерист и без взводния нямаше да се справя с техниката ефективно в морската пехота, а в Червената армия нямат сержанти в смисъла, в който ние го разбираме. Имат компетентни офицери — и отново в областта на теорията някои от хората им са от световна класа, — войниците им са вероятно руски патриоти и прочие, но без подходящо тактическо обучение те са като красив автомобил със спукани гуми. Двигателят може да работи плавно, бронята може да е лъскава, но колата не се движи.
    Хардинг пафна няколко пъти с лулата.
    — Тогава защо се притесняваме от тях?
    Джак вдигна рамене.
    — Много са, а понякога количеството е качество само по себе си. Но ако продължим да се въоръжаваме със сегашните темпове, няма да им се опрем в нищо. Една руска танкова дивизия ще е просто сбор от мишени, ако разполагаме с подходящото оръжие, а момчетата ни са добре обучени. Вероятно това ще се опитам да изложа в доклада си.
    — Малко рано е за изводи — предупреди Саймън новия си американски приятел.
    Райън още не беше разбрал как действа една бюрокрация.
    — Саймън, доскоро правех парите си в търговията. В този бизнес успяваш, ако надушиш нещата малко по-рано от другите, а това означава да не губиш никакво време, ако си се докопал до информация. Мога да разбера накъде ме насочва информацията. Там нещата са зле и непрекъснато се влошават. Армията им е отражение на успехите и слабостите в обществото им. Погледни колко са зле в Афганистан. Не съм чел материалите ти, но съм виждал онова, с което разполагаме в Ленгли, а то не е никак блестящо. Военните им се представят много зле сред ония чукари.
    — Мисля, че накрая ще успеят.
    — Възможно е — предаде се Джак, — но ще е трудна победа. Ние се оправихме далеч по-добре във Виетнам. — Замълча. — Вие тук, момчета, също имате лоши спомени от Афганистан, нали така?
    — Братът на моя дядо е бил там през 1919 г. Казва, че е било по-кофти и от битката при Сома24. Киплинг има едно стихотворение, което завършва със съвет към един войник, че е по-добре да се гръмне в главата, отколкото да се остави да бъде пленен. Страхувам се, че и някои от руснаците в Афганистан са разбрали тази истина за тяхно съжаление.
    — Да, афганистанците са смели, но не особено цивилизовани — съгласи се Джак. — Но мисля, че ще победят. Говори се, че са се снабдили с ракети „Стингър“ Това ще неутрализира руските хеликоптери, а без тях Иван ще закъса яко.
    — Ракетите „Стингър“ добри ли са?
    — Никога не съм ги пробвал, но съм чувал добри отзиви за тях.
    — А руските САМ-7?
    — Може да се каже, че те изобретиха ракетите САМ, които могат да се носят на ръка. Ние се снабдихме с няколко чрез израелците през 1973 г., но нашите хора не бяха впечатлени. Типично за Иван — добра идея, но изпълнението не е както трябва. Те са прокълнати, Саймън.
    — Тогава ми обясни за КГБ — възрази Хардинг.
    — Същото като балета на „Болшой театър“ и хокейните им отбори. Вкарват много таланти и пари в тази агенция и това им носи плодове — но не малко от техните агенти бягат отвъд стената, нали така?
    — Вярно е — съгласи се Саймън.
    — А защо, Саймън? — попита Джак. — Защото им пълнят главите, че сме гнили и едва ли не хвърляме топа, но когато хората им дойдат тук и се огледат, виждат, че не е толкова лошо. Мамка му, из цяла Америка има къщи, пълни с бивши агенти на КГБ, които се излежават пред телевизора. Но малцина решават да се върнат у дома. Никога не съм се срещал с беглец, но съм чел доста показания и всички казват едно и също. Системата ни е по-добра от тяхната, а те са достатъчно умни да разберат разликата.
    — И при нас живеят неколцина — призна Хардинг. Той обаче не спомена, че и в СССР бяха избягали неколцина британци — не колкото руснаците, но достатъчно, за да поставят Сенчъри Хаус в неудобно положение. — С теб трудно се спори, Джак.
    — Говоря истината, приятел. За това сме тук, нали така?
    — Така е на теория — трябваше да се съгласи Хардинг. Този човек Райън никога нямаше да стане бюрократ, реши британецът и се замисли дали щеше да е добре или зле. Американците гледаха на всичко по друг начин в сравнение със собствената му организация. Беше забавно най-малкото. Райън трябваше да учи още много… Но и от него имаше какво да се научи, осъзна Хардинг. — Докъде стигна с книгата?
    Изражението на Райън се промени.
    — Напоследък не съм свършил много. Приготвил съм компютъра. Трудно е да се концентрираш, след като си бил целия ден тука, но ако не се стегна, никога няма да я свърша. По душа съм доста мързелив — призна Райън.
    — Тогава как си станал богат? — попита Хардинг.
    Той му се усмихна.
    — И аз съм алчен. Гертруд Щайн25 го е казала, приятел: „Била съм богата, била съм бедна. По-добре е да си богат.“ По-верни думи не съм чувал.
    — Трябва да разбера това за себе си — отбеляза британският държавен служител.
    „Оп-а-а, каза си Райън. Е, вината не беше негова, нали?“ Саймън беше достатъчно умен, за да прави пари в истинския свят, но беше видно, че не мисли по този начин. Не беше толкова зле да си умно копеле в отдела за анализи в Сенчъри Хаус, макар че трябваше да жертваш собственото си благополучие за страната си. Райън си даде сметка, че върши същото. Единственото му преимущество беше, че имаше пари, които бе спечелил преди това, и можеше да си позволи да си хване шапката, когато пожелае, и да се върне към преподаването. Това беше един вид независимост, непозната за повечето държавни служители… От това вероятно страдаше работата им, смяташе Райън.


    Зайцев мина през различните пропускателни пунктове. Понякога охраната претърсваше някои от служителите, за да се увери, че не изнасят нищо, но проверките — той също бе минал през тях — се правеха през пръсти, за да са ефективни. Просто бяха досадни, но недостатъчно редовни — веднъж на около трийсет дни, — за да представляват истинска заплаха. А след като те претърсят, знаеш, че си в безопасност поне в следващите пет дни. Още повече, че и тук имаше чисто човешки и приятелски отношения, а и охраната познаваше повечето от хората, които проверяваше. Това напомняше на работническата солидарност, което до известна степен беше изненадващо. Както често се случваше, Зайцев мина без проверки, излезе на огромния площад и се отправи към метрото.
    Той не ходеше облечен в полувоенната униформа на КГБ, повечето му колеги предпочитаха да не го правят, сякаш служебната им принадлежност ги петнеше пред сънародниците им. Той обаче не криеше къде работи. Когато някой го попиташе, беше честен, а питащият обикновено спираше дотук, тъй като всички знаеха, че не може да се задават въпроси за Комитета за държавна сигурност. Понякога излъчваха филми и предавания по телевизията за КГБ и някои от тях бяха доста правдоподобни, макар че що се отнасяше до методите и източниците, представите на авторите бяха доста далеч от реалността. В Центъра имаше кабинет, който даваше консултации, но в повечето случаи нещата се преувеличаваха, защото беше в интерес на службата му да всява страх и ужас у съветските граждани, а и у чужденците. „Колко ли граждани си докарваха по някоя рубла допълнително като информатори“, чудеше се Зайцев. Не му бяха попадали документи за това — за такива неща не се съобщаваше зад граница.
    Но и нещата, които се изпращаха извън страната, бяха достатъчно тревожни. Полковник Бубовой щеше да пристигне в Москва в следващите дни. Между София и Москва имаше редовни полети на „Аерофлот“. На полковник Годеренко в Рим бяха наредили да си стои на задника и да мълчи и само да информира Центъра за проявите на папата в неопределено бъдеще. Андропов продължаваше да се интересува от тази информация.
    Явно щяха да замесят българите. Зайцев се безпокоеше, но не се учудваше. Беше виждал подобни телеграми преди. Българската Държавна сигурност бе лоялен васал на КГБ. През него бяха минали доста послания от София, понякога чрез Бубовой, понякога директни, а понякога свързани с планове за отнемане на нечий живот. КГБ вече рядко се занимаваше с подобни неща, но Държавна сигурност го правеше понякога. Зайцев смяташе, че в ДС разполагат с малка група служители, които бяха обучени да изпълняват подобни задачи. А и идентификационният номер на телеграмата беше 666, което доказваше, че има връзка с първото запитване до Рим. Значи, планът беше в ход.
    Неговата служба — страната му — искаше да убие полския свещеник, а това според Зайцев беше лошо.
    Слезе с ескалатора до подземната станция заедно с обичайната навалица от трудещи се. Тълпата обикновено го успокояваше. В нея Зайцев се чувстваше сред свои, заобиколен от сънародниците си, хора като него, които служеха на държавата. Но беше ли вярно? Какво биха казали тези хора за намерението на Андропов? Трудно можеше да се отгатне. В мотрисата обикновено беше тихо. Някои хора разговаряха с приятели, но груповите обсъждания бяха рядкост, освен ако нямаше някое извънредно спортно събитие — грешно отсъждане на рефера на футболен мач или някой зрелищен спектакъл на хокейната площадка. За всичко останало хората бяха насаме с мислите си.
    Влакът спря и Зайцев се качи. Както винаги, нямаше свободни места за сядане. Хвана се за дръжката над главата си и продължи да мисли.
    Дали и другите хора във влака си мислеха разни неща като него. А какво ли? За децата? Съпругите? За любовниците си? За храната? Никой не можеше да каже. Дори Зайцев, който познаваше тези хора — или поне някои от тях, — тъй като пътуваха от години в метрото. На някои от тях знаеше имената, главно от разговорите помежду им. Не, по-скоро знаеше от кои отбори са…
    Изведнъж осъзна и се шокира колко самотен се чувства в обществото си. „Колко са истинските ми приятели тук?“ — запита се Зайцев. Отговорът беше поразителен — малко. Разбира се, в службата имаше хора, с които общуваха. Знаеше най-интимни подробности за техните жени и деца… Но приятели, на които да се довери, с които да обсъди нещо, което го тревожи, до които да се допита в трудни моменти… Не, такива приятели нямаше. Това не беше обичайно в Москва. Руснаците умееха да се сприятеляват дълбоко и искрено и често споделяха помежду си най-съкровени тайни, дори с риск някой от приятелите им да се окаже информатор на КГБ и да си изпросят пътуване до Гулаг. Неговата работа не го допускаше. Не смееше да обсъжда работата си дори със своите колеги.
    Каквито и главоблъсканици да предизвикваха у него телеграмите от серия 666, трябваше да се оправя сам. Дори с Ирина не биваше да споделя. Тя можеше да се изпусне пред приятелките си в ГУМ, което за него щеше да означава смърт. Зайцев въздъхна и се огледа…
    Ето го онзи служител от американското посолство, четеше „Советский спорт“, увлечен в заниманието си. Носеше шлифер — прогнозата беше за дъжд, но не заваля, — но не и шапка. Шлиферът му беше разкопчан. Седеше на по-малко от два метра…
    Действайки импулсивно, Зайцев се премести от другата страна на вагона, като се протегна и хвана с ръце дръжката до американеца. Отново импулсивно плъзна дланта си в джоба на шлифера му. Беше празен, но успя да установи, че може да бръкне в джоба на американеца и да дръпне ръката си незабелязано. Отдръпна се назад и огледа с очи наоколо, за да разбере дали някой го е видял. Не… беше почти сигурен, че не. Дори американецът не усети нищо.


    Фоли дори не вдигна очи от статията за хокея, която четеше. Ако беше в Ню Йорк или в друг западен град, щеше да си помисли, че някой току-що се бе опитал да пребърка джоба му. Странно, не очакваше подобно нещо тук. Съветските граждани нямаха право да притежават западна валута и беше голяма беля да те хванат да обираш американец на улицата, не по-малка да бъркаш в джоба му. А КГБ, който без съмнение все още го следеше, едва ли щеше да прибегне до подобно нещо. Ако искаха да задигнат портфейла му, щяха да използват двама души, както правеха американските джебчии — единия за отклоняване на вниманието, а другия за отмъкването. Така можеше да се обере всеки човек, освен ако не е нащрек, а никой не можеше да е вечно нащрек, та дори и професионален агент. Затова обикновено се вземаха предпазни мерки като увиване на една или две гумени ленти около портфейла — просто, но ефикасно. Едно от нещата, на които ги учеха във Фермата и което не те издаваше пред всички, че си „шпионин“. Нюйоркската полиция препоръчваше на жителите на града същото, когато се движеха по улиците на Манхатън, а от него се изискваше да се държи като американец. Тъй като имаше дипломатически паспорт и „законово“ прикритие, личността му беше неприкосновена. Но не и от улични бандити. Естествено както КГБ, така и ФБР нямаха нищо против да разполагат с добре обучени улични джебчии, които да нападнат някого, макар и при строго определени правила, за да не излязат нещата извън контрол. В сравнение с цялата тая работа византийският императорски двор изглеждаше направо невинен, но не Фоли беше измислил правилата.
    Тези правила сега не му позволяваха да провери джоба си или да покаже и с най-малкия жест, че е усетил нечия ръка вътре. Някой можеше да е оставил бележка, че желае например да избяга. Но защо се беше спрял на него? Предполагаше се, че прикритието му е солидно като металната нишка на банкнотата, освен някой в посолството да го е надушил и да се е разприказвал… Но дори и при това положение КГБ нямаше да си навре ръцете толкова скоро. Щяха да го наблюдават няколко седмици поне, за да разберат къде може да ги заведе. КГБ беше твърде печен в тази игра, така че, не, изключено беше човек от Второ главно управление да е бъркал в джоба му. Тогава кой? Фоли се замисли. Нужно бе търпение, за да разбере, а Фоли знаеше какво е търпение. Продължи да чете вестника. Ако някой искаше да му предложи сделка, не биваше да го плаши. Най-малкото трябваше да го остави да се помисли за хитър. Винаги беше полезно да изчеткаш някого, че е умен. Така той продължаваше да прави грешни ходове.
    Оставаха му три спирки. Фоли се увери лично, че беше по-добре да пътува с метрото, отколкото с колата. Мерцедесът прекалено щеше да се набива на очи в тази страна. С него и Мери Пат щеше да се забелязва отдалеч, но при нейния начин на мислене тя по-скоро щеше да се амбицира, отколкото обратното. Жена му имаше невероятни инстинкти за оперативна работа, по-добри от неговите, но тя често го разтреперваше от страх със своята дързост. Не че Мери Пат рискуваше прекалено. Всеки агент на ДО поемаше рискове. Притесняваше го страстта, с която тя действаше. За него играта с руснаците беше просто работа. Беше бизнес, както би казал дон Вито Корлеоне, нищо лично. Но за Мери Патриша беше повече от лично заради дядо й.
    Тя бе изпитвала силно желание да работи за ЦРУ още преди да се срещнат в Студентския съюз във Фордам, а по-късно и в школата на ЦРУ. Почти веднага станаха гаджета. Тя знаеше руски превъзходно и можеше да мине за местна. Можеше да променя акцента си за всеки район в страната. Можеше дори да преподава поезия в Московския държавен университет, а освен това беше хубавица, а хубавите жени имаха превъзходство над всички останали. Един от най-древните предразсъдъци беше, че привлекателните хора са добри, а лошите — грозни, тъй като вършат грозни неща. Мъжете се отнасяха особено почтително съм хубавите жени, останалите жени не толкова, тъй като им завиждаха за външността, но дори те ги смятаха инстинктивно за добри. Така че Мери Пат можеше да излезе от всяко трудно положение просто защото беше хубавото американско момиче, глуповата блондинка. Навсякъде по света се смяташе, че блондинките са тъпи, дори тук, в Русия, където те съвсем не бяха рядкост. Тукашните вероятно бяха естествено руси, като се имаше предвид, че козметичната им индустрия бе на равнището, на което вероятно е била в Унгария през дванайсети век, и че по магазините им не се забелязваше да продават боя за коса. Не, в Съветския съюз не се обръщаше внимание на нуждите на женското население. Тази мисъл го наведе на един друг въпрос — как така руснаците бяха останали само с една революция? В Америка при такава липса на дрехи и козметика жените кой знае каква патърдия щяха да вдигнат…
    Влакът спря. Фоли се отправи към ескалатора. На половината път любопитството му надделя. Направи се, че подсмърча и извади носната си кърпа. Избърса си носа, после я мушна в джоба на шлифера и откри, че беше празен. За какво ли беше всичко това? Нямаше никаква идея. Поредното случайно събитие, с каквито е пълен животът?
    Но Едуард Фоли не беше обучен да приема събитията като случайност. Щеше да продължи да пътува редовно по същия маршрут и по същото време поне една седмица, за да види дали нямаше да се повтори.


    Албърт Бърд изглеждаше компетентен очен хирург. Беше по-нисък и по-стар от Джак. Имаше черна брада, тук-там с посивели кичури, каквито бяха брадите на повечето мъже в Англия, забеляза тя. И татуировки. Досега не беше виждала толкова много. Професор Бърд бе превъзходен лекар, отнасяше се добре с пациентите си и бе много сведущ в областта на хирургията. Сестрите му го обичаха и му имаха доверие, което бе характерно за добрия лекар, както Кети беше разбрала от опит. Беше добър учител, но Кети знаеше повечето от нещата, на които можеше да я научи, а освен това бе по-напреднала от него в лазерната техника. Аргонният лазер тук беше нов, макар и не колкото този в „Хопкинс“. Чак след две седмици щяха да им доставят ксенонов дъгов лазер, с който тя бе най-добрата в института за очни болести „Уилмър Ай“ в „Хопкинс“.
    Лошата новина беше обслужването. Здравеопазването във Великобритания бе държавен монопол. Всичко беше безплатно, а както е навсякъде по света, получаваш толкова, колкото плащаш. Чакалните бяха занемарени и тя почти веднага им обърна внимание за това.
    — Знам — отговори уморено професор Бърд. — Не е сред приоритетите.
    — Третата ми пациентка за тази сутрин, г-жа Доувър, беше чакала за прегледа единайсет месеца — изследване на катаракта, което ми отне двайсет минути. Мили Боже, Албърт, у дома нейният личен лекар само щеше да се обади на секретарката ми и аз щях да я приема до три-четири дни.
    — А каква е таксата?
    — За това ли? О… двеста долара. Тъй като съм асистент на професора в „Хопкинс“, взимам малко по-скъпо от новак. — Тя обаче не добави, че беше далеч по-добър специалист от средностатистическия лекар, с по-голям опит и дяволски сръчна. — Г-жа Доувър ще има нужда от оперативна намеса — добави тя. — Искаш ли аз да я направя?
    — Сложно ли е? — попита Бърд.
    Тя поклати глава.
    — Рутинна процедура. Около деветдесет минути работа заради възрастта й, но не мисля, че ще има усложнения.
    — Добре, ще включим г-жа Доувър в списъка.
    — Колко ще чака?
    — Не е спешно… девет-десет месеца — изчисли Бърд.
    — Будалкаш ме — възрази Кети. — Толкова дълго?
    — Съвсем нормално.
    — Но това значи девет-десет месеца, през които няма да вижда добре, за да шофира?
    — Но няма да плати и пени — отбеляза Бърд.
    — Но тя няма да може и един вестник да прочете почти цяла година. Албърт, това е ужасно.
    — Такава е националната ни система за здравеопазване — обясни Бърд.
    — Разбрах — каза Кети, макар че не беше съвсем вярно.
    Хирурзите тук бяха професионалисти, но не извършваха и половината процедури, които тя и колегите й в „Хопкинс“ извършваха, а тя никога не бе смятала, че е претоварена. Вярно, работата не беше лека. Но хората се нуждаеха от нея, а работата й беше да възстановява и подобрява зрението на онези, които имаха нужда от експертна медицинска помощ. За д-р Карълайн Райън това беше вътрешен подтик. Не че тукашните лекари бяха мързеливи, но системата им позволяваше — ако не и насърчаваше — да се отнасят лековато към работата си. Беше дошла в по-различен медицински свят, който съвсем не беше привлекателен.
    Не беше забелязала и скенер CAT. Тези апарати бяха изобретени във Великобритания, но някоя умна глава в британското правителство беше решила, че тук имат нужда само от няколко. Скенерите CAT бяха влезли в употреба няколко години преди да постъпи в медицинския факултет в „Джон Хопкинс“, но през следващото десетилетие бяха станали необходимост в медицината почти колкото стетоскопите. Всяка болница в Америка разполагаше с такъв скенер. Струваше един милион долара, но пациентите плащаха за изследванията и парите бързо се възстановяваха. Тя рядко го използваше — само за изследване на тумори в очите, но когато имаше нужда от него, трябваше да ти е подръка, дявол да го вземе. Освен това в „Джон Хопкинс“ почистваха етажите всеки ден.
    Но и тук хората имаха нужда от същите грижи, а тя беше лекар, каза си Кети. Един от колегите й бе работил в Пакистан и се върна с опит в областта на очната патология, какъвто не можеше да се натрупа в никоя американска болница. Е, върна се и с амебна дизентерия, което може да охлади всякакъв ентусиазъм за работа в чужбина. Тук поне нямаше такава опасност, каза си тя. Освен ако не хванеше нещо от мръсотията в чакалните.

Глава 9
АЛКОХОЛ

    Досега Райън не беше смогвал да хване влака, с който пътуваше жена му, и винаги се връщаше вкъщи след нея. Време беше да поработи върху книгата за Холси. Беше свършил 70% от работата — зад гърба му бяха всички сериозни проучвания. Оставаше да я напише. Повечето хора не разбираха, че това бе най-трудната част. Проучването означаваше само откриване и записване на фактите. Да свържеш обаче фактите в последователна история не беше никак лесно, тъй като човешкият живот съвсем не е последователен, което важеше особено за такъв боец и як пияч като Уилям Фредерик Холси-младши. Писането на биография е повече от аматьорско упражнение по психология. Улавяш случките от живота му в произволно подбрана възраст или образователно равнище, но никога не можеш да знаеш кой е онзи малък ключ в паметта му, дал отпечатък върху целия му живот — дали побоят в училищния двор в трети клас или съветите на леля му Хелън, тъй като мъжете обикновено не споделят такива неща с другите. Райън имаше такива спомени и някои от тях връхлитаха съзнанието му периодично. Когато например му се привидеше сестра Франсис Мери от началното училище „Сейнт Матю“, той сякаш отново ставаше седемгодишен. Един вещ биограф трябва да е в състояние да си представя такива неща, но понякога можеше да приложи собствения си житейски опит към живота на друг човек, което би било… измислица, а се предполагаше, че историята не е измислица. Както вестникарската статия, но Райън знаеше от личен опит, че много често онова, което претендираше да е „новина“, бе съшито с бели конци. Но никой не е твърдял, че да се пише биография е лесно. Първата му книга „Обречени орли“ беше по-лека, като се замислеше сега. Бил Холси, адмирал от флота на САЩ, го очарова, след като прочете автобиографията му още докато беше момче. Адмиралът беше командвал военноморските сили по време на битка, но онова, което се бе сторило вълнуващо на десетгодишното момче, определено притесняваше трийсет и две годишния мъж, тъй като сега той разбираше какво Холси не бе обяснил изцяло — неизвестността, това, че е трябвало да разчита на разузнавателна информация, без да знае кой е източникът й, как е била събрана, анализирана и обработена, как е достигнала до него и дали врагът не я беше засякъл. В момента Райън бе на същото дередже, а да залагаш живота си на работата, която вършиш, е дяволски страшно, а още по-страшно е да залагаш живота на други хора, които може и да не познаваш.
    Докато влакът минаваше край зелените английски поля, Райън си спомни за един виц в морската пехота. Мотото на неговия разузнавателен взвод беше: „Залагам живота ти!“ Точно това правеше в момента. Залагаше живота на други хора. Теоретично той дори можеше да направи преценка, която да постави на риск съдбата на неговата страна. Трябваше да си дяволски сигурен в себе си и в данните, които изпращаш…
    Но не може винаги да си сигурен, нали? Той бе критикувал много от официалните преценки в ЦРУ, до които имаше достъп в Ленгли, но е далеч по-лесно, мамка му, да плюеш по другите, отколкото самият ти да сътвориш нещо по-добро. Неговата книга за Холси с работно заглавие „Морякът боец“ щеше да обърне наопаки някои общоприети истини за живота, при това умишлено. Райън смяташе, че общоприетото мислене в някои области е не само неправилно, но и невъзможно. Холси бе действал правилно в редица от случаите, за които някои всезнайковци го бяха набедили, че е сгрешил. Не беше честно. Холси е можел да отговаря само за наличната информация. Да се твърди обратното, е все едно да обвиняваш лекарите за това, че не могат да лекуват рака. Те правят всичко възможно, но има неща, които все още не знаят, а освен това полагат кански усилия да ги открият, но процесът на откривателството е бавен, помисли си Райън. А дали не беше вечен? И Бил Холси е знаел само онова, което са му предоставяли или което един отговорен и интелигентен мъж като него е можел да извлече от наличната информация на базата на своя житейски опит и въз основа на познанията си за психиката на врага. Освен това не може да се очаква врагът да ти сътрудничи съзнателно в собственото си унищожаване.
    Това е работата ми, замисли се Райън. Търсене на истината и още нещо. Трябваше да пресъздава за своите шефове процеса на мислене на други хора, да обяснява на по-висшестоящите, за да могат шефовете на Райън да разберат по-добре враговете си. Правеше се на психолог, без да има диплома. Донякъде беше забавно. Но не чак толкова, ако се вземеха предвид мащабът на задачата и възможните последици от евентуален провал. Свеждаха се до две думи: мъртви хора. В школата за младши офицери във военноморската база в Куонтико ги учеха точно на това. Ако се прецакаш като командир на взвод, някои от пехотинците няма да се приберат у дома при своите майки и съпруги, а това ще е тежък товар, който ще носиш до края на дните си. Във военната професия цената за грешките бе прекалено висока. Райън не беше живял толкова дълго, за да е изпитал този урок на гърба си, но понякога в тихите нощи бе изпитвал страх, докато корабът му плаваше през Атлантика. Беше обсъждал това с артилериста Тейт, но сержантът — тогава „възрастен“ мъж на около трийсет и пет — го съветваше да си припомни онова, на което го бяха учили, да се доверява на инстинктите си и да мисли, преди да действа, като между другото го предупреди, че обикновено няма време за мислене. Беше посъветвал своя млад командир да не се притеснява, тъй като се справял много добре за младши лейтенант. Райън никога нямаше да забрави това. Уважението на един артилерист от морската пехота не се печелеше лесно.
    Имаше акъл да прави добри разузнавателни преценки и самочувствието да поставя името си под тях, но трябваше да е дяволски сигурен, че са достатъчно добри, преди да ги предаде. Защото залагаше живота на други хора.
    Влакът забави ход и спря на гарата. Изкачи се по стълбите. Горе чакаха няколко таксита. Джак си помисли, че шофьорите знаеха разписанието на влаковете наизуст.
    — Добър вечер, сър Джон — беше Ед Бийвъртън, шофьорът, когото нае сутринта.
    — Здравей, Ед. Знаеш ли — каза Райън, докато се наместваше на предната седалка за разнообразие. Имаше и повече място за краката. — Името ми е Джак.
    — Не мога да си позволя да се обръщам към вас на малко име — възрази Бийвъртън. — Вие сте рицар.
    — Само почетен, не истински. Нямам сабя, само собствената ми сабя от морската пехота, но тя остана в Щатите.
    — Освен това сте лейтенант, а аз само ефрейтор.
    — Да, ама си скачал от самолети. Да пукна, ако направя подобна глупост, Еди.
    — Само двайсет и осем пъти. И никога не съм чупил нищо — отвърна таксиджията, докато се изкачваха по хълма.
    — Даже глезена?
    — Едно-две разтягания. Кубинките помагат — обясни той.
    — Не обичам да летя, а освен това съм дяволски сигурен, че никога не бих скочил от самолет.
    Не, Джак наистина беше сигурен, че никога не би се съгласил. Тия пехотинци направо не бяха с всичкия си. Той знаеше от личен опит, че да се лети над бреговата ивица с хеликоптер е достатъчно опасно. Още го сънуваше — внезапното усещане, че пада и вижда как земята лети към него, но винаги се събуждаше преди удара, най-често седнал в леглото си, след което се оглеждаше сред тъмнината на стаята, за да се увери, че не е на проклетия хеликоптер, който пада върху скалите на остров Крит. Беше чудо, че оцеляха. Той се нарани най-тежко, останалите от взвода се отърваха по-леко.
    „Защо все мислиш за това“ — ядосваше се на себе си. Оттогава бяха минали осем години.
    Спряха пред къщата в Гриздейл Клоус.
    — Пристигнахме, сър.
    Райън плати таксата и му пусна приятелски бакшиш.
    — Името ми е Джак, Еди.
    — Да, сър. Ще се видим утре сутринта.
    — Дадено.
    Райън слезе от таксито, съзнавайки, че никога няма да спечели тази битка. Входната врата бе отключена. Отправи се към кухнята.
    — Тати! — изпищя от радост Сали и се хвърли в прегръдките му. Джак я притисна и двамата си размениха целувки.
    — Как е моето голямо момиче?
    — Добре.
    Кети приготвяше вечерята. Остави Сали на пода и се приближи да целуне жена си.
    — Как става така — попита той, — че ти винаги се прибираш първа? В Америка обикновено закъсняваше.
    — Профсъюзи — отговори тя. — Тук вратите се заключват точно начаса, а „навреме“ обикновено означава по-рано — не като в „Хопкинс“.
    Нямаше нужда да добавя, че там всички работеха до късно.
    — Не е лошо да имаш работно време на банкер.
    — Дори татко не напускаше офиса си толкова рано, но тук всички го правят. А обедната почивка е цял час — половината от времето извън болницата. Е, така може би храненето е по-здравословно — допусна тя.
    — Какво ще вечеряме?
    — Спагети.
    Джак забеляза, че тенджерата беше пълна с нейния специален сос с месо.
    — Къде е малкият?
    — В дневната.
    Райън отиде там. Малкият Джак седеше в кошарата си. Тъкмо се бе научил да сяда — малко по-раничко, отколкото трябваше, но татко му се гордееше. Наоколо бяха разхвърляни всичките му играчки, които в повечето случаи се озоваваха в устата му. Той погледна татко си и му хвърли беззъба усмивка. Това заслужаваше прегръдка и Райън го вдигна на ръце. Дупето му беше сухо. Без съмнение госпожица Маргарет му бе сменила памперса, преди да си тръгне — както винаги, преди Джак да се прибере от работа. Вършеше си работата много съвестно. Сали я харесваше, а това беше много важно. Върна сина си долу и малкото приятелче се заигра с гумен плъх, заглеждайки се от време на време в телевизора — особено в рекламите. Джак отиде до спалнята да се преоблече в нещо по-удобно и се върна в кухнята. Точно тогава звънецът дрънна за изненада на всички. Джак отиде да отвори.
    — Донесох ви устройството против подслушване, сър. От комуникациите в посолството съм — обясни човекът. — Г-н Мъри ми нареди да ви го донеса.
    Кутията беше от мукава и имаше формата на куб, чиито страни бяха с дължина около седемдесет и пет сантиментра, без никакъв надпис. Райън покани мъжа в къщата и го заведе право в кабинета си. Отне му три минути да извади огромния телефонен апарат от кутията, който се намери до компютъра „Апъл“.
    — От Агенцията за Национална Сигурност ли сте? — попита Райън.
    — Да, сър. Цивилен. Бях в службата за сигурност на армията Е-5. Уволних се и постъпих на работа като цивилен с по-висока заплата. Тук съм от две години. Това е шифровъчният ключ. — Подаде му пластмасовото устройство. — Знаете как се работи с тези неща, предполагам.
    — Да — кимна Райън. — Имам същото на бюрото си в Центъра.
    — Запознат сте с правилата. Ако нещо се повреди, ми се обаждате веднага. — Подаде му визитката си. — Освен мен и хората ми никой друг няма право да бърника вътре. Ако се скапе, системата се самоунищожава, разбира се. Няма опасност да се възпламени, но смърди заради пластмасата. Това е всичко.
    — Желаете ли кока-кола или нещо друго?
    — Не, благодаря, трябва да се прибирам — отговори експертът по комуникациите и се отправи през входната врата към колата си.
    — Какво е това, Джак? — попита Кети откъм кухнята.
    — Моят безопасен телефон — обясни Джак, докато се връщаше при жена си.
    — За какво е?
    — Ще мога да говоря с шефовете у дома.
    — Не можеш ли да го правиш от службата?
    — Разликата във времето не позволява винаги, а и има неща, за които не мога да говоря там.
    — Тайни глупости — изсумтя Кети.
    — Точно така.
    Като пистолета в дрешника. Кети прие присъствието на ловджийската му пушка „Ремингтън“ със самообладание — използваше я за лов и тя се съгласи, тъй като птиците ставаха за готвене и за ядене. Освен това я държеше незаредена. Тя обаче се чувстваше неспокойно заради пистолета. Но като цивилизовани съпрузи не спореха. Важното беше да е далеч от Сали, която знаеше, че в дрешника на татко й не може да се пипа нищо. Райън обичаше своя деветмилиметров „Браунинг“ — автоматик, който за разлика от пушката беше зареден с четиринайсет патрона с кухи върхове, два резервни пълнителя и сигнални ракети. За всеки случай, ако му потрябва. Трябваше да намери място да се упражнява в стрелба, напомни си Райън. Може би в съседната база на кралския флот имаха стрелбище. Сър Базил вероятно щеше да го уреди с едно телефонно обаждане. Като почетен рицар не притежаваше сабя, но пистолетът — нейният съвременен еквивалент, можеше да е от полза в определени ситуации. Както в момента му бе от полза тирбушонът.
    — Малко вино? — попита Райън.
    Кети се обърна.
    — Да, за утре нямам насрочена операция.
    — Кат, не разбирам как една-две чаши вино вечерта биха се отразили на операция през следващия ден — та това са десет-дванадесет часа по-късно.
    — Джак, не бива да се пие преди операция — обясни търпеливо тя. — Ти нали не пиеш, когато шофираш? Не пиеш и когато режеш някого. Никога. Без изключение.
    — Тъй вярно, докторе. Значи утре само ще предписваш рецепти за очила?
    — Ъ-хъ, очертава се лесен ден. А ти?
    — Нищо важно. Същите глупости.
    — Чудя се как издържаш.
    — Е, интересно е, секретна работа, трябва да си шпионин, за да го разбереш.
    — Ясно. — Тя изля соса в купата. — Готово е.
    — Още не съм отворил виното.
    — Действай бързо.
    — Добре, професор лейди Райън — отговори Джак и отнесе купата със соса на масата, след което издърпа тапата от бутилката „Кианти“.
    Сали беше вече голяма за високото столче, но все още се нуждаеше от възглавница, която дотътри сама до стола си. Тъй като щяха да вечерят „писгети“, татко й затъкна салфетката под брадичката й. Нямаше начин да не покапе със сос панталонките си, но трябваше да се научи да използва салфетка, а това според Кети беше важно. След това Райън наля виното. Сали не си поиска. Веднъж Райън й даде да опита въпреки възраженията на жена си и тя повече не пожела. Сложиха на Сали малко кока-кола.


    Светлана заспа най-накрая. Тя обичаше да стои вечер до късно, докато очите й не се затвореха. Спеше усмихната като малките ангелчета, с които бяха украсени италианските катедрали в туристическите брошури, които обичаше да чете. Телевизорът работеше. Даваха филм за Втората световна война, доколкото може да разбере по звука. Всички те бяха еднакви. Германците нападаха ожесточено, е, понякога имаше някой германец — положителен герой, съхранил своята човечност, обикновено германски комунист, който се разкъсва между предаността към своята класа (работническата класа, естествено) и към страната си. Съветите се съпротивляваха смело, като отначало търпяха големи загуби в жива сила, докато обърнеха нещата в своя полза, обикновено край Москва през декември 1941 г., при Сталинград през януари 1943 г. и при Курската дъга през лятото на 1943 г. Винаги имаше смел политкомисар, безстрашен войник, мъдър сержант на възраст и умен младши офицер. Бас държеше, че се появява и прошарен генерал, който плаче насаме за своите войници, но трябва да се отърси от чувствата си и да жертва момчетата в името на победата. Имаше около пет варианта на този сюжет и единствената разлика беше в това дали Сталин е изобразен като мъдър вожд и полубожество, или въобще не се появява. Това зависеше от времето, когато е сниман филмът. Модата на Сталин в съветската кинематография беше отминала след 1956 г., малко след като в прословутата си тайна реч Никита Сергеевич Хрушчов го развенча и разкри какво чудовище е бил — нещо, което съветските граждани още не можеха да преглътнат, особено шофьорите на таксита, или поне така му се струваше. Истината в неговата страна беше рядка стока и обикновено трудна за асимилиране.
    Но Зайцев не следеше този път филма. Пиеше водката си с очи вперени в телевизионния екран, без да вижда нищо. Още не можеше да се опомни от необичайната си постъпка тази вечер в метрото. Отначало му се стори като лудория, като детска игра — само да провери дали може да бръкне в джоба на американеца като дребен крадец. Никой не забеляза. Направи го хитро и много внимателно. Дори американецът не го усети, иначе щеше да реагира.
    Всъщност какво се бе опитал да докаже? Че може да направи какво? Олег Иванович си задаваше този въпрос с учудваща настойчивост.
    Какво, мамка му, се беше опитал да направи във влака? Какви ги вършеше? Не го беше планирал предварително. Беше глупава и импулсивна постъпка… Нали така?
    Разтърси глава и отпи от водката. Беше интелигентен човек. С университетско образование. Отличен шахматист. Имаше работа, която изискваше най-висока степен на секретност, добре платена, беше достигнал до долните етажи на номенклатурата. Беше важен човек — поне донякъде. В КГБ му доверяваха много тайни. Имаха му доверие… но…
    Но какво? — питаше се той. Какво следваше след това но? Мислите му се лутаха в посоки, които той не разбираше и не виждаше…
    Свещеникът. Нещата се свеждаха до него, нали? Или не? За какво се тормозя? — питаше се Зайцев. Не можеше да разбере дали въобще мисли за нещо. Сякаш мислите му бяха чужди, а мозъкът му не можеше да ги контролира и те отиваха в посока, която не разбираше.
    Да, сигурно беше свързано с проклетия свещеник. Да не беше омагьосан? Да не би някой да контролираше тялото му?
    „Не! Абсурд!“ — каза си Зайцев. Това са глупости от приказките, бръщолевения на възрастни жени, скупчени около врящо гърне.
    „Защо тогава си пъхнах ръката в джоба на американеца?“ — недоумяваше той, но отговорът не идваше.
    „Искаш ли да си съучастник в убийство? — питаше вътрешен глас. — Искаш ли да помогнеш да не бъде убит невинен човек?“
    „А невинен ли е?“ — продължаваше да се пита Зайцев, докато отпиваше нова глътка. Нито една телеграма, която беше минавала през бюрото му, не доказваше обратното. Всъщност той не си спомняше отец Карол да е бил споменаван в някое съобщение на КГБ през последните години. Вярно, отбелязаха пътуването му до Полша малко след като го избраха за папа, но кой човек не би се върнал в родината си след подобно издигане да се види с приятелите си и да потърси подкрепата им за новото си положение в света?
    Партията се състоеше от хора. А хората допускаха грешки. Всеки ден се сблъскваше с тях, дори опитни офицери от КГБ получаваха наказания, порицания или забележки от своите началници в Центъра. Леонид Илич правеше грешки. Хората често си говореха за това по време на обяд или по-често обсъждаха тихичко алчните му деца, особено дъщеря му. Нейното си беше истинска корупция, а когато говореха за това, хората шепнеха. Той обаче мислеше в момента за много по-голяма и много по-опасен вид поквара.
    Откъде идваше легитимността на съветската държава? Абстрактно погледнато, идваше от народа, но народът нямаше думата. Думата имаше партията, тя представляваше съвсем малка част от народа, а от партийните членове нищожно малцинство разполагаха с някакво подобие на власт. Значи, легитимността на неговата държава се намираше по върховете, което по силата на логиката означаваше, че е… фиктивна…
    Това беше опасно разсъждение. Някои страни се управляваха от диктатори, често фашисти от политическата десница. В много малко страни правителствата принадлежаха на политическата левица. Хитлер беше най-властният и най-опасен представител на десницата и той беше свален с помощта на Съветския съюз и Сталин, от една страна, и западните държави — от друга. Два неочаквани съюзника се бяха обединили, за да унищожат германската заплаха. А какви бяха те? Твърдяха, че са демокрации и макар че в страната му непрекъснато ги хулеха, изборите в тези държави бяха истински — трябваше да са такива, след като неговата страна и службата му пилееха време и пари в опит да влияят върху тях. Следователно там волята на народа се зачиташе в някаква степен, иначе защо КГБ ще се опитва да им оказва въздействие? Доколко успяваше, Зайцев не знаеше. Невъзможно беше да се разбере от информацията, до която сънародниците му имаха достъп, а той не си правеше труда да слуша „Гласът на Америка“ и другите пропагандни оръдия на западните страни.
    Значи, не народът искаше да бъде убит папата. Искаха го Андропов и вероятно Политбюро. Дори колегите му в Центъра нямаха зъб на отец Карол. Не се говореше за враждебност от негова страна към Съветския съюз. Държавната телевизия и радио не призоваваха към класова омраза срещу него, както правеха за другите външни врагове. В „Правда“ не публикуваха отрицателни статии за него. Пишеха само за профсъюзния проблем в Полша, без да вдигат голям шум, а все едно, че съсед се караше на пакостливо дете.
    Но явно това беше причината. Карол беше поляк и гордост за своя народ, а Полша изпитваше политически трудности заради профсъюзните спорове. Карол искаше да използва своето политическо и духовно влияние, за да защити народа си. Беше разбираемо, нали така?
    Но убийството му щеше ли да бъде разбираемо?
    Щеше ли да се намери някой да възрази: „Не, не можете да убивате този човек само защото не харесвате политиката му.“ Политбюро? Не, те ще подкрепят Андропов. Той беше престолонаследникът. Когато Леонид Илич умре, той ще заеме поста му. Друг човек от партията? А кой би могъл да е той? Партията беше душата на народа, както се твърдеше в един от лозунгите. Това беше единственото място, където партията беше позволила да се употреби думата душа.
    Дали част от човека продължаваше да живее след смъртта му? Предполагаше се, че това е душата, но в неговата страна партията беше душата, а партията беше творение на хора, някои от тях корумпирани.
    И те искаха да убият един свещеник.
    Беше чел телеграмите. Макар и в нищожна степен, Олег Иванович беше помагач. А това го ядеше отвътре. Съвест? Имаше ли право на това? Съвестта беше мерило за един набор от факти и идеи, съпоставен с друг, и беше удовлетворена или не. Ако не беше удовлетворена, ако намираше някоя постъпка за грешна, тогава съвестта започваше да те гризе. Да ти нашепва. Принуждаваше човека да бъде бдителен, докато проблемът се разреши, докато неправилната постъпка бъде спряна или поправена, или изкупена…
    Но как можеше да спре партията или КГБ да не извършват нещо?
    Зайцев знаеше, че за целта най-малкото трябваше да се докаже, че замисленото действие противоречи на политическата теория или че ще доведе до обратни политически последици, тъй като политиката беше мерилото за правдата и неправдата. Но не беше ли политиката твърде мимолетна за това? „Правдата“ и „неправдата“ не зависеха ли от нещо по-висше от политиката? По-висша ценностна система? Политиката беше просто тактика, не е ли така? А макар тактиката да е важна, стратегията беше по-важна, защото стратегията беше мярката, към която се прилагаше тактиката, а в този случай стратегията се предполагаше да е правилна — съвършено правилна. Правилна не само за момента, а за всички времена — нещо, което историците можеха да докажат, че е правилно и след сто или хиляда години.
    Дали партията разсъждаваше по този начин? Как Комунистическата партия на Съветския съюз взимаше своите решения? Съобразявайки се с това, което е добро за народа ли? Но кой определяше кое е добро? Индивиди като Брежнев, Андропов, Суслов и останалите членове на Политбюро, които се съветваха с кандидат-членовете, а те на свой ред с Министерския съвет и членовете на ЦК, всички високопоставени представители на номенклатурата, за които резидентът в Париж изпращаше парфюми и дантелени гащи с дипломатическата поща. Зайцев беше виждал много такива съобщения. А знаеше и историите им. Това бяха хората, които раздаваха подаръци и постове на децата си, които профучаваха в лимузините си по широките московски булеварди, корумпираните марксистки велможи, които управляваха страната му с желязна ръка.
    Дали тези велможи се интересуваха кое е добро за народа — както наричаха масите, — безбройните работници и селяни, които управляваха, за чието добро се предполагаше, че се грижат?
    Вероятно и велможите при Николай Романов са мислели и говорили по този начин. А Ленин беше наредил да ги избият като врагове на народа. Както съвременните филми разказваха за Великата отечествена война, така по-старите филми ги изобразяваха като зли палячовци, врагове, които дори не може да се вземат на сериозно, които лесно можеш да намразиш и да убиеш, карикатури, които изобщо не приличат на хората, заели местата им, разбира се…
    Както велможите от миналото бяха газили с руските тройки селяните, препускайки съм царския двор, така днес офицерите от московската милиция заграждаха центъра само за членовете на номенклатурата, които не могат да си губят времето със задръствания.
    Нищо не се бе променило в действителност…
    С изключение на това, че царете от предишните времена бяха почитали по-висша власт от своята. Те бяха финансирали изграждането на катедралата „Свети Василий“ в Москва, а други аристократи бяха издигнали безчет църкви из цяла Русия, тъй като дори Романови са признавали по-висша власт от тяхната. Партията обаче не признаваше по-висока власт.
    Значи можеше да се убива без милост, тъй като често убийството беше политическа необходимост, тактически прийом, прилаган, когато това е удобно.
    „Какво става тук? — питаше се Зайцев. — Нима искаха да убият папата просто за удобство?“
    Олег Иванич си наля още водка и дръпна нова глътка.
    В живота си имаше толкова неудобства. Бюрото му се намираше твърде далече от архива. Имаше колеги, които не харесваше — Стефан Евгениевич Иванов например, който беше майор и по-старши от него в комуникациите. Как така се издигна преди четири години, беше мистерия за цялата секция. Дори по-старшите и от него го смятаха за лентяй и некадърник. Зайцев предполагаше, че навсякъде има по някой като него, който създава трудности, но не може да бъде отстранен, защото… защото просто така стояха нещата. Ако го нямаше Иванов, Олег щеше да получи повишение, ако не по чин, то като завеждащ секцията. Всеки път, когато Иванов вдишваше въздух, създаваше неудобство за Олег Иванич, но това не му даваше правото да го убие, нали така?
    Не, щяха да го арестуват и да го дадат под съд и дори да го екзекутират за убийство. Защото законът го забраняваше. Защото беше неправилно. Законът, партията и собствената му съвест му го подсказваха.
    Но Андропов искаше да убие отец Карол, а съвестта му не казваше недей. Дали нечия друга съвест можеше да го каже? Още една глътка водка. Още една въздишка. Съвестта на Политбюро?
    В КГБ също не изпитваха угризения. Никакви дебати. Никакви открити възражения. Само оперативни съобщения и сведения дали операцията е била успешна, или е претърпяла провал… Получаваха се оценки само за чужденците, разбира се, обсъждаха начина на мислене на чуждите агенти и сътрудници — в КГБ ги наричаха „полезни глупаци“. Никога не беше видял телеграма, оспорваща заповед, в която да пише: „Не, другарю, не бива да правим това, защото е морално грешно.“ Годеренко в Рим почти бе стигнал до там, предупреждавайки, че едно убийство на папата би имало пагубни последици за агентурните му операции. Това означаваше ли, че и у Руслан Борисович беше заговорила съвестта? Не. Годеренко имаше трима синове — единият в съветския флот, другият, доколкото беше чувал, в академията на КГБ на околовръстния път и третият — в Московския държавен университет. Ако Руслан Борисович си докараше неприятности с КГБ, щеше да му донесе ако не смърт, то поне сериозни трудности за децата му, а малцина правеха подобни жертви.
    Значи ли това, че той единствен в КГБ имаше съвест? Зайцев отпи, за да преглътне тази мисъл. Вероятно не. Имаше хиляди мъже в Центъра и още хиляди другаде и по законите на статистиката мнозина от тях бяха „добри“ хора (каквото и да се разбираше под това), но как човек можеше да ги разпознае? Беше сигурна смърт — или дългогодишен затвор — да се опиташ да ги откриеш. Това беше главният му проблем. Нямаше с кого да сподели съмненията си, да обсъди притесненията си — нито лекар, нито свещеник… дори с жена си Ирина.
    Не, само бутилката водка, която му помагаше да мисли, но не беше истинско общуване. Руските мъже не проливаха често сълзи, но понякога не можеха и да се сдържат. Ирина можеше да му зададе въпрос, а той нямаше как да й отговори. Всичко, което имаше, беше сънят. Той обаче беше убеден, че няма да му помогне, и беше прав.
    Един час по-късно, след като беше изпил още две чаши водка, най-после му се доспа. Ирина дремеше пред телевизора — Червената армия пак беше спечелила битката при Курската дъга и филмът завърши в началото на дългия поход, който щеше да я отведе до Райхстага в Берлин, изпълнена с надежди и ентусиазъм след кървавата победа. Зайцев се изкиска. Това му дойде в повече. Отнесе празната чаша в кухнята, след това събуди жена си да си легнат. Надяваше се да заспи бързо. Четвъртинката алкохол в стомаха му трябваше да помогне. Така и стана.


    — Знаеш ли, Артър, доста неща не знаем за него — каза Джим Гриър.
    — Андропов ли имаш предвид?
    — Дори не знаем дали копелето е женено — продължи заместник-директорът на разузнаването.
    — Е, Робърт, това е работа на твоя отдел — отбеляза шефът на ЦРУ и хвърли поглед към Боб Ритър.
    — Предполагам, че е женен, но никога не е водил жена си на официални прояви. Обикновено по този начин установяваме тези неща — бе принуден да признае заместник-директорът на операциите. — Те често крият семействата си, както правят и доновете на мафията. С тях си приличат по много от нещата, които крият. Освен това не сме си давали зор да разберем, тъй като тази информация е без оперативна стойност.
    — Това как се държи с жената и децата си — отбеляза Гриър — понякога е много показателно за човека.
    — Значи, искаш от мен да възложа на КАРДИНАЛА нещо подобно? Може да се справи, сигурен съм, но защо да му губим времето?
    — Това загуба на време ли е? Ако бие жена си, ни казва едно нещо. Ако е грижовен баща — друго — настоя заместник-директорът на разузнаването.
    — Той е главорез. Щом го погледнеш на снимката, веднага си личи. Виж само как изглеждат подчинените му. Гипсирани са, сякаш Хитлер им е шефът — отговори Ритър.
    Няколко месеца преди това група американски щатски губернатори бяха посетили Москва за подобряване на връзките. Губернаторът на Мериленд, либерален демократ, беше съобщил, след като се завърна, че когато Андропов влизал в залата, той го помислил за главорез, но по-късно разбрал, че е председателят на Комитета за държавна сигурност. Човекът от Мериленд имал усет за хората и оценката му влязла в архива на Ленгли.
    — Е, като съдия нямаше да го бива много — коментира Артър Мур, който също бе чел доклада. — Поне не на апелативно равнище. Изглежда готов да окачи бедния кучи син на въжето само за да провери дали ще го скъса.
    Не че в миналото и в Тексас не е имало неколцина такива съдии, сега беше по-цивилизовано. Конете за крадене бяха по-малко, отколкото мъжете за убиване.
    — Добре, Робърт, как може да го поразголим малко? Вероятно ще е следващият им генерален секретар. Идеята ми се струва добра.
    — Мога да вдигна на крак неколцина мои хора. Защо не попитаме Базил какво знае? Те са по-добри в съветските работи, нашите са малко по-грубички.
    — Харесвам Баз, но не искам да му давам толкова интифи за нас — отговори съдия Мур.
    — Добре, Джеймс, имаш там протеже. Кажи му той да попита. Нали му прати специалния телефон?
    — Трябва да го е получил днес.
    — Е, обади му се и му кажи да попита не направо, а между другото.
    Гриър погледна съдията.
    — Артър?
    — Одобрявам. Без шум обаче. Кажете на Райън да изтъкне, че проявява личен интерес, да не споменава за нас.
    Адмиралът погледна часовника си.
    — Добре, ще свърша това, преди да си тръгна.
    — Боб, а някакъв напредък във връзка с „ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА“? — попита директорът на ЦРУ на майтап в края на следобедното заседание. — Беше шега, а не сериозна идея, нали?
    — Артър, хайде да не я подценяваме, а? Те са уязвими дотолкова, че да им теглим куршума веднага щом заредим пищова.
    — Не споменавай за това пред Конгреса. Може да напълнят гащите — предупреди Гриър с усмивка. — Предполага се, че се стремим към мирно съвместно съществуване с тях.
    — С Хитлер тая политика не доведе доникъде. Сталин и Чембърлейн се опитаха да се държат мило с кучия син. Докъде ги доведе това? Те са ни врагове, господа, и печалната истина е, че с тях не можем да живеем в истински мир, независимо дали ни харесва или не. Твърде различни идеи изповядваме, за да е възможно — той вдигна ръце. — Да, знам, предполага се, че не мислим в тази посока, но президентът, слава Богу, мисли точно така, а ние все още работим за него.
    Не подлежеше на обсъждане. И тримата бяха гласували за настоящия президент в противоречие с популярния виц, че в Ленгли не могат да се открият две неща — комунисти… и… републиканци. Не, новият президент проявяваше твърдост и притежаваше инстинкта на лисица за възможностите. Това се харесваше особено на Ритър, който беше каубоят между тримата, ако не и най-твърдият.
    — Добре. Трябва да поработя малко върху бюджета преди дебатите в Сената вдругиден — обяви Мур, закривайки заседанието.


    Райън беше пред компютъра и разсъждаваше за битката в залива Лейте26, когато телефонът звънна за първи път, откакто го донесоха, със странен треперлив звук. Извади от джоба си пластмасовия ключ, вкара го в прореза и вдигна слушалката.
    „ПРОБА — чу се механичен глас — СИНХРОНИЗАЦИЯ НА ЛИНИЯТА. ПРОБА, СИНХРОНИЗАЦИЯ НА ЛИНИЯТА — ЛИНИЯТА Е БЕЗОПАСНА.“
    — Ало — каза Райън, чудейки се кой може да го търси толкова късно по специалния телефон.
    — Здрасти, Джак — поздрави го познат глас.
    Едно от хубавите неща на тези апарати беше, че благодарение на дигиталната технология се чуваше отлично, все едно събеседникът се намираше в съседната стая. Райън погледна стенния часовник.
    — Доста къснично е, сър.
    — Не толкова, колкото в добрата стара Англия. Как е семейството?
    — Спят в момента. Кети може още да преглежда медицински списания — което тя предпочиташе, вместо да виси пред телевизора. — Какво мога да направя за вас, адмирале?
    — Имам малка задачка за теб.
    — Добре — отговори Райън.
    — Поразпитай наоколо — като чисто любопитство — за Юрий Андропов. Има някои неща, които не знаем за него. Може Базил да има информацията, която ни трябва.
    — Какво по-точно, сър? — попита Джак.
    — Дали е женен, дали има деца.
    — Не знаем дали е женен? — Райън осъзна, че наистина не му бяха попадали такива сведения, когато чете досието му, но бе предположил, че се съхраняват на друго място и затова не му бе направило особено впечатление.
    — Точно така. Съдията иска да разбереш дали Базил знае.
    — Добре, мога да попитам Саймън. Колко спешно е?
    — Да изглежда като чисто любопитство, както вече ти споменах. След това ми звънни от тук, от дома ти, искам да кажа.
    — Тъй вярно, сър. Знаем възрастта му, рождената дата, образованието и тям подобни, а не знаем дали е женен и дали има деца, виж ти?
    — Понякога се случват такива неща.
    — Да, сър.
    Това накара Джак да се замисли. Знаеха всичко за Брежнев, включително размера на пишката му. Знаеха точно кой номер дрехи носи дъщеря му — 12. Някой бе сметнал това сведение за много важно и бе разпитал белгийския търговец, от когото изкуфелият й баща бе купил чрез посланика копринената сватбена рокля за нея. А не знаеха дали вероятният следващ генерален секретар беше женен.
    Исусе, човекът беше ударил шейсетте, а те още не знаеха! Как беше възможно, мамка му?
    — Добре, ще разпитам. Мисля, че няма да е трудно.
    — Иначе в Лондон как е?
    — Харесва ми, на Кети също, макар че е малко подозрителна към безплатното здравеопазване.
    — Безплатно? Не я обвинявам за подозренията й. Все още се лекувам в Бетесда, но малко ми помага титлата „адмирал“ пред името. Обслужването не е така бързо за приятелчетата от запаса.
    — Обзалагам се.
    В случая с Райън помагаше това, че жена му работеше в „Джон Хопкинс“. Досега не го бе прегледал човек в бяла престилка, на чиято табелка да не пише „професор“, а и беше разбрал, че в света на медицината най-способните бяха преподавателите за разлика от останалата част на обществото.


    Сънищата го връхлетяха след полунощ, макар че той нямаше как да знае това. Беше ясен летен ден в Москва и човек с дълга бяла дреха вървеше през Червения площад. Зад гърба му се издигаше катедралата „Василий Блажени“, а той вървеше срещу движението пред мавзолея на Ленин. Беше обграден от деца, а той им говореше мило като любим чичо… а може би като свещеник? Дори носеше златотъкан брокат. Децата, четири-пет момичета и толкова момчета, го държаха за ръце и се усмихваха невинно. Олег обърна глава и забеляза на трибуната на мавзолея членовете на Политбюро — Брежнев, Суслов, Устинов и Андропов, които наблюдаваха първомайската манифестация. Андропов държеше пушка, насочена срещу немноголюдната процесия. Наоколо минаваха и други хора с безизразни лица, отиваха по работа. В следващия миг Олег се намери до Андропов и се заслуша в думите му. Спореше за това дали има право да убие човека. „Внимавай за децата, Юрий Владимирович“ — предупреди Суслов. „Да, бъди внимателен“ — съгласи се Брежнев. Устинов се протегна да нагласи мерника на пушката. Никой не забелязваше Зайцев, който ръкомахаше, за да привлече вниманието им.
    „Но защо? — попита Зайцев. — Защо го правите?“
    „Кой е тоя?“ — обърна се Брежнев към Андропов.
    „Не му обръщай внимание — изсъска Суслов. — Просто застреляй копелето!“
    „Тъй вярно!“ — извика Андропов. Прицели се внимателно, а Зайцев не можеше да помръдне, за да му попречи, макар да беше до него. След това председателят натисна спусъка.
    Сега Зайцев се намери обратно на улицата. Първият куршум удари едно от децата отдясно на свещеника, момченце, което падна безмълвно.
    „Не него, идиот такъв — свещеника!“ — крещеше като обезумял Михаил Суслов.
    Андропов стреля отново, този път улучи русо момиченце отляво на свещеника. Главичката се пръсна в червено. Зайцев се наведе да помогне, но детето каза, че всичко е наред и той се обърна към свещеника.
    „Внимавай, защо не внимаваш?“
    „Да внимавам за какво, млади човече? — попита свещеникът с благ глас и след това се обърна. — Хайде, деца, отиваме при Господа.“
    Андропов пак стреля. Този път улучи свещеника право в гърдите. Рукна кръв с размера и формата на червена роза. Свещеникът направи гримаса, но продължи да върви заедно с усмихнатите деца.
    Нов изстрел, нова червена роза вляво от първата. Той обаче продължаваше да върви, не спираше.
    „Ранен ли сте?“ — питаше Зайцев.
    „Нищо сериозно — отговори свещеникът. — Но защо не го спря?“
    „Опитах“ — настоя Зайцев.
    Свещеникът спря, обърна се и го изгледа право в лицето. „Наистина ли?“
    Точно в този момент третият куршум го улучи в сърцето.
    „Наистина ли?“ — попита отново свещеникът. Сега в него се бяха вперили очите на децата, а не на свещеника.
    Зайцев се опомни и забеляза, че е седнал в средата на леглото. Беше малко преди четири часа сутринта. Плуваше в пот. Стана и отиде до банята. Изпика се, пийна чаша вода и се затътри до кухнята. Изправен до мивката, запали цигара. Преди да се върне да спи, искаше да се отърси напълно от кошмара. Не желаеше същият сън да продължи.
    От прозореца Москва изглеждаше тиха, улиците бяха празни — не се въргаляха дори пияници, което също беше добре. Не се чуваше асансьорът. Дори коли не минаваха, което бе малко необичайно, но не колкото в западен град.
    Цигарата си свърши работата. Беше достатъчно буден да се върне в леглото. Но знаеше, че кошмарът никога няма да го напусне. Повечето сънища изчезваха като дим от цигара, но този нямаше да изчезне. Зайцев беше сигурен.

Глава 10
ГРЪМ ОТ ЯСНО НЕБЕ

    Трябваше добре да го обмисли. Сякаш решението се бе появило само, сякаш някаква външна сила бе завладяла съзнанието му, а чрез него и тялото му, а той се бе превърнал в зрител. Както повечето руснаци, не си взе душ, но изми лицето си и се обръсна със самобръсначка с ножче, минавайки по три пъти едно и също място. Тоалетната хартия влезе в употреба — заличи поне кръвта, ако не порязаното. Образите от съня още минаваха пред очите му като онзи филм за войната по телевизията. Не го оставиха на мира и по време на закуската, а очите му блуждаеха, което не остана незабелязано от жена му. Тя обаче реши да не казва нищо. Стана време да тръгва за работа. Измина пътя до метрото като автомат, без да сбърка посоката, воден от инстинкта си. Мозъкът му едновременно буксуваше и яростно работеше, сякаш се бе раздвоил на две отделни личности, но с някаква далечна връзка помежду им, която не виждаше и не разбираше. Носеше се като дървен клон по течението на планински бързей с такава скорост, че не можеше да види скалистите брегове отляво и отдясно. Изненада се, когато се опомни във влака, който пътуваше през тъмните тунели, изкопани от политически затворници на Сталин при ръководството на Никита Сергеевич Хрушчов, заобиколен от мълчаливите, почти безизразни лица на други съветски граждани. Те също отиваха към работните си места, който въобще не обичаха и към които не изпитваха никакво чувство на дълг. Но отиваха, защото само така можеха да припечелват пари, за да изхранват семействата си, миниатюрни болтчета в гигантската машина, която представляваше съветската държава, на която се предполагаше, че трябва да служат, и която се предполагаше, че служи на тях и на семействата им…
    Не беше ли пълна лъжа? — питаше се Зайцев. Не беше ли? Как би могло убийството на един свещеник да послужи на Съветския съюз? По какъв начин служеше на всичките тези хора? На него, на съпругата му и на малката му дъщеричка? Щеше да ги нахрани ли? Или да им даде достъп до „специалните“ магазини, за да си купуват стоки, каквито останалите трудещи се не можеха дори да мечтаят да притежават?
    Но той живееше по-добре от повечето хора във влака, напомни на себе си Олег Иванич. Не трябваше ли да е благодарен за това? Не ядеше ли по-добра храна, не пиеше ли по-качествено кафе, не гледаше ли телевизия на по-хубав апарат, не спеше ли на по-луксозни чаршафи? Не притежаваше ли комфорта, за който мечтаеха всички тези хора? „Защо така изведнъж се обезпокоих?“ — питаше се специалистът по комуникациите. Отговорът беше толкова очевиден, че му отне по-малко от минута да го открие. Дължеше се на положението му, именно то му осигуряваше комфорта, на който се радваше, но му осигуряваше и информация и той за пръв път в живота си осъзна, че в този случай информацията е проклятие. Той познаваше мисленето на хората, които определяха курса на страната, а информацията му подсказваше, че този курс е неправилен… пагубен, сякаш вътре в мозъка му се бе настанала някаква служба, която обработваше информацията и оценяваше курса като грешен. А с тази присъда се появяваше и нуждата да направи нещо, за да го промени. Не можеше да възрази, тъй като в страната му липсваше свобода. Нямаше открит начин да съобщи изводите си на останалите, макар че те може и да споделяха неговите оценки. Не можеше да помогне на хората да поискат от своите управници да се съобразят с техните тежнения. Не, нямаше начин да предприеме каквото и да било при съществуващата система. Трябваше да заема достатъчно висок пост, иначе ако изкажеше на висок глас съмненията си, щеше да загуби привилегиите си. Така над съвестта му взимаше връх страхът, че ще изгуби толкова много. Досега не бе чувал някоя ръководна политическа фигура в страната му, заставайки на принципни позиции, да е критикувала своите господари, че водят грешна политика. Не, системата го изключваше още с подбора на хората. Корумпираните избираха други корумпирани да им бъдат господари, за да не им отнемат привилегиите. Както велможите на царя рядко, ако въобще някога, са се питали как се чувстват под негово управление крепостните, така новите марксистки велможи не оспорваха системата, която им осигуряваше мястото в света. Защо? Защото светът не бе променил формата си — само белият цвят на царя беше сменен с червения цвят на социализма. А запазвайки формата си, той беше съхранил и методите на действие, а в един червен свят трудно се забелязаше още малко пролята кръв.
    Влакът спря на станцията и Зайцев си проправи път през плъзгащата се метална врата към перона, сви наляво към ескалатора и излезе на улицата. В този ясен ден на късното лято се смеси с тълпата от хора, част от които с равномерни крачки вървяха към каменната постройка на Центъра и изчезваха през бронзовите врати покрай охраната. Зайцев показа пропуска си на униформения постови, който сравни снимката с лицето му и кимна с глава, давайки му знак, че може да влезе в масивната сграда. Без да издава чувствата си, както всеки друг ден, Зайцев слезе по каменните стъпала към приземието, мина през още една проверка и накрая влезе в комуникационния център.
    Нощният екип тъкмо приключваше. На бюрото на Зайцев седеше човекът, който беше дежурил от полунощ до осем сутринта, Николай Константинович Добрик, произведен наскоро в чин майор като него.
    — Добро утро, Олег — поздрави го приятелски Добрик, протягайки се във въртящия се стол.
    — Добро утро, Коля. Как мина дежурството?
    — Натоварен трафик от Вашингтон. Отново оня побъркан президент. Знаеше ли, че ние сме „центърът на злото в съвременния свят“?
    — Той ли го каза?
    Добрик кимна.
    — Той. Резидентурата във Вашингтон ни изпрати текста на речта му — храна за съпратийците му, но все пак обидна. Очаквам посланикът да получи инструкции от външното министерство, а и Политбюро ще има какво да каже. Но поне ме държа буден, докато я четох.
    — Не беше шифрована с еднократен код, предполагам?
    Ако беше закодирана по този начин, щеше да е кошмар за служителите от нощната смяна.
    — Не, слава Богу — отговори Добрик и думите, които подбра, не прозвучаха иронично. Този евфемизъм беше широко разпространен дори в Центъра. — Офицерите ни и в този момент се опитват да разгадаят думите му. В политическия отдел ще си играят с нея сигурно часове наред, а може и дни, предполагам ще я дадат накрая на психолозите.
    Зайцев успя да се усмихне. Посланията, които щяха да си разменят водещите лекари и оперативните офицери, щяха да са забавни за четене, а като всички истински чиновници те също обичаха да четат забавните материали.
    — Да се чуди човек как такива типове управляват велики сили — отбеляза Добрик, след което стана и запали цигара.
    — Мисля, че му казват демократичен процес — отвърна Зайцев.
    — В такъв случай да е жива и здрава колективната воля на народа, изразявана чрез любимата партия.
    Добрик беше добър партиен член въпреки преднамерената насмешка в думите му.
    — Така е, Коля. Всъщност — Зайцев погледна стенния часовник, беше подранил шест минути — пускам те да си ходиш, другарю майор.
    — Благодаря ти, другарю майор.
    Добрик се отправи към изхода.
    Зайцев се настани на стола, все още топъл от задника на Добрик, и се подписа в графика. После изхвърли съдържанието на пепелника — Добрик, изглежда, никога не го правеше — и се подготви за новия работен ден. Почти не познаваше Добрик, виждаха се само сутрин, когато го сменяше. Това, че го пусна по-рано, беше нормално, ако не приятно. За него беше необяснимо как някой може да се навие доброволно да работи само нощем. Поне Добрик винаги разчистваше бюрото и не му оставяше купища несвършена работа, което позволяваше на Зайцев да се съсредоточи за няколко минути и да организира работата си за деня.
    Този път обаче той не успя да се съсредоточи, тъй като в съзнанието му се върнаха образите, които май никога нямаше да забрави. Олег Иванович запали първата си цигара и стовари бумагите върху металното бюро, докато умът му блуждаеше някъде и си представяше неща, за които той дори не искаше да знае. Бяха минали десет минути, когато до бюрото му се появи шифровчик с папка.
    — От Вашингтон, другарю майор — уведоми го чиновникът.
    — Благодаря, другарю — отвърна Зайцев.
    Отвори картонената папка и започна да разлиства телеграмите.
    „Виж ти, помисли си той, този КАСИЙ е предал… да, още политически сведения.“ Не знаеше кой се крие зад псевдонима КАСИЙ, но трябва да беше помощник на високопоставен парламентарист, вероятно сенатор. Той изпращаше първокласна политическа информация, което навеждаше на мисълта, че има достъп до разузнавателни сведения. Излизаше, че и помощник на висш американски политик работи за Съветския съюз. Не му плащаха, което означаваше, че беше идеологически мотивиран агент, те бяха най-ценни.
    Прегледа съобщението и след това напрегна паметта си, за да се сети на кого от горните етажи трябваше да докладва… Полковник Анатолий Григориевич Фокин от политическия отдел, чийто адрес беше „Бюро Вашингтон, линия ПР, Първи отдел, Първо главно управление“, на четвъртия етаж.


    Извън града, полковник Иля Фьодорович Бубовой се беше отправил за сутрешния полет от София. За да хване самолета, той беше станал в три сутринта, а кола от посолството го откара до летището, за да вземе полета за Москва. Призовката дойде от Алексей Рождественски, с когото се познаваше от няколко години и който прояви любезност и му звънна предния ден, за да го успокои, че повикването в Центъра не беше свързано с нещо нередно. Съвестта на Бубовой беше чиста, но и при това положение беше хубаво да знае. Като децата, привикани в директорската стая, често офицерите си изкарваха акъла, когато трябваше да се явят в щаба. Както и да е, вратовръзката му беше с хубав възел, а обувките му лъщяха. Не беше с униформа, тъй като постът му на резидент в София поне теоретично беше тайна.
    Униформен сержант от Червената армия го посрещна на входа и му отвори вратата на автомобила. Сержантът всъщност беше от КГБ, но това не биваше да се знае публично. Нищо чудно ЦРУ или други западни служби да имат очи на летището. Бубовой си беше купил „Советский спорт“ от будката, докато отиваше към колата. След трийсет и пет минути щеше да си е у дома. Софийски футболен клуб беше победил „Динамо“ от Москва с 3 на 2 преди няколко дни. Полковникът беше любопитен дали спортните журналисти искаха главите на московските футболисти, прикрито с марксистка фразеология естествено. Истинските социалисти винаги побеждаваха, но спортните журналисти се объркваха, когато един социалистически отбор загубеше от друг.


    Фоли бързаше към метрото, след като тази сутрин се успа. Будилникът му беше изостанал заради спиране на тока и той се събуди от слънчевата светлина, която нахлуваше през прозореца, вместо от обичайния метален звън. Както обикновено, се мъчеше да не се оглежда много наоколо, но не устоя на изкушението да разпознае човека, чиято ръка бе претърсила джоба му. Реши да опита отново следобед във влака, който тръгваше от спирката в 17:41 ч., за всеки случай. За всеки случай какво? Фоли не знаеше отговора, но това бе една от вълнуващите страни на работата му. Ако е било случайност, добре, но през следващите няколко дни смяташе да пътува със същия влак, в същия вагон и на същата седалка. Руснаците се успокояваха, когато субектът, който следяха, действаше по установен ред, изненадващите ходове от страна на американците ги подлудяваха. Значи, щеше да се държи като „прилежен“ американец и да прави, каквото искаха. Това нямаше да им се стори подозрително. Главният агент в Москва поклати глава в почуда.
    Слезе на спирката, взе ескалатора и излезе на улицата. От там се стигаше за нула време пеша до посолството, точно срещу „Света Богородица Микрочипская“, която беше най-голямата в света микровълнова печка. Всеки път го изпълваха приятни чувства, като видеше американския флаг на пилона и пехотинците във вътрешността, които му напомняха за дома. Те винаги изглеждаха добре с ризите си в цвят каки над униформените тъмносини панталони, кобурите с пистолетите и белите кепета.
    Кабинетът му беше разхвърлян, както обикновено, което бе част от прикритието му на донякъде небрежен тип. Това обаче не се отнасяше за работата му в комуникационния център, нямаше начин. Комуникациите на посолството завеждаше Майк Ръсел, о.з. подполковник, бивш служител на управлението за сигурност на армията. Сега той работеше в Националната агенция за сигурност, която се предполагаше, че върши същата дейност, но за цялото правителство. Москва беше тежък пост за Ръсел. Чернокож и разведен, той нямаше големи шансове тук по отношение на жените, тъй като руснаците бяха известни с предразсъдъците си към хората с тъмна кожа. Почука силно на вратата.
    — Заповядай, Майк — каза Фоли.
    — Добро утро, Ед. — Ръсел имаше ръст под метър и шейсет и му стигаше до кръста, но иначе беше железен, що се отнася до кодовете и шифрите. — За теб не дойде почти нищо през нощта.
    — Така ли?
    — Да, само това — каза той и измъкна от джоба на сакото си плик, който му подаде. — Нищо важно.
    Ръсел беше разшифровал телеграмата. Дори посланикът не можеше да нарежда на завеждащия комуникациите. Фоли изведнъж осъзна, че се радва за расизма на руснаците. Това правеше много по-малка вероятността Майк да го издъни. От всички хора в посолството Майк Ръсел единствен можеше да го закопае, затова разузнаванията по цял свят се стремяха винаги да държат изкъсо шифровчиците, които притежаваха огромна информационна власт във всяко посолство.
    Фоли извади съобщението от плика. Съдържанието беше повече от банално, което доказваше, че ЦРУ си бе една правителствена бюрокрация, колкото и важна работа да вършеше. Изруга и мушна листа в машинката, чиито въртящи се стоманени колела го нарязаха на ивички от по два сантиметра.
    — Сигурно е гот да приключиш работата си за деня само за десет секунди — изсмя се Ръсел.
    — Обзалагам се, че във Виетнам не е било така.
    — Определено не. Спомням си веднъж един от нашите се бе вмъкнал с предавател в щаба на армията им и беше тежка нощ.
    — Хванаха ли го?
    — О, да — отговори Ръсел, кимайки. — Местните се бяха пищисали яко. Разбрах, че свършил зле.
    Тогава Ръсел бил младши лейтенант. Родом от Детройт, баща му сглобявал бомбардировачи В-24 през Втората световна война и не спирал да увещава сина си, че било много по-приятно, отколкото да правиш фордове. Ръсел презираше всичко в Съветския съюз (те дори не можеха да оценят какво е истински джаз соул!), но допълнителните пари, които изкарваше тук — Москва официално се смяташе за тежък пост, — щяха да му осигурят един ден хубаво местенце в провинцията, където да ходи на лов за птици и сърни, а това било съкровената му мечта.
    — Някакви съобщения за изпращане, Ед?
    — Не и днес — още е рано.
    — Добре. Тогава успешен ден — каза Ръсел и изчезна през вратата.
    За разлика от шпионските романи работата на служителя на ЦРУ беше повече досадна, отколкото вълнуваща Поне две трети от времето на Фоли като оперативен агент се състоеше от писане на доклади, които в Ленгли някой четеше или изобщо не четеше, и в очакване на срещи, които можеше да се състоят, а можеше и да не се състоят. По-голямата част от работата, която бе свързана с излизане, вършеха подчинените му, тъй като позицията му беше твърде деликатна, за да се излага на риск нещо, за което често се налагаше да чете конско на жена си. Мери Пат обичаше екшъна малко повече, отколкото трябваше. Това донякъде го тревожеше, макар никой от двамата да не беше изложен на реална физическа опасност. Разполагаха с дипломатически имунитет, а руснаците в повечето случаи го зачитаха. Дори и малко да загрубееше играта, нямаше да се стигне до ексцеси, или поне така се надяваше.


    — Добро утро, полковник Бубовой — поздрави го лъчезарно Андропов, без да става.
    — Добър ден, другарю председател — отговори резидентът в София, въздъхвайки с облекчение, че Рождественски не го бе излъгал. Човек никога не можеше да бъде сигурен, но и не биваше да е прекалено подозрителен.
    — Как е в София? — попита Андропов и му посочи кожения стол срещу огромното дъбово бюро.
    — Всичко е наред, другарю председател, нашите братски социалистически колеги сътрудничат безрезервно, особено по турските проблеми.
    — Добре. Имам предвид една задача и искам мнението ти дали е осъществима — гласът остана радушен.
    — За какво става дума? — попита Бубовой.
    Андропов изложи плана, наблюдавайки внимателно лицето на посетителя си, за да разбере каква ще е реакцията му. Реакция нямаше. Полковникът беше достатъчно печен, а освен това разбираше, че го изучават.
    — Какъв е срокът? — попита той.
    — Колко бързо можеш да уредиш нещата?
    — Ще ми трябва помощ от българските приятели. Знам до кого да се допитам — полковник Борис Строков, много способен играч в ДС. Ръководи операциите им в Турция — контрабанда и други подобни, — което му отваря възможност за достъп до турски престъпни групировки. Контактите му ще са от полза, особено когато става дума за убийство.
    — Продължавай — нареди председателят.
    — Другарю председател, подобна операция няма да е проста. Щом няма начин стрелецът да проникне в покоите на целта, ще трябва да извършим покушението на публично място, а това ще означава много хора наоколо. Можем да кажем на стрелеца, че ще успеем да го измъкнем, но ще излъжем, разбира се. От тактическа гледна точка ще е по-добре да имаме и втори човек, който да застреля убиеца със заглушител. За него ще е по-лесно да избяга, тъй като вниманието на тълпата ще е привлечено към първия стрелец. Това решава и възможния проблем наемният убиец да се разприказва пред полицията. Италианската полиция няма добра обществена репутация, но това не е основателно. Резидентът ни в Рим може да ви каже, че следственото им отделение е много добре организирано и в него работят отлични професионалисти. Така че ще е в наш интерес стрелецът да бъде елиминиран незабавно.
    — Но това няма ли да предизвика подозрение за намеса на разузнавателна служба? Ще е прекалено изпипано? — попита Андропов.
    Бубовой се облегна и заговори благоразумно. Знаеше какво очаква да чуе Андропов и той беше готов да му угоди.
    — Другарю председател, трябва да се съпоставят рисковете. Най-голямата опасност е, ако нашият убиец се разприказва по какъв начин се е озовал в Рим. Мъртъвците не говорят. Ако му запушим устата, няма как да се раздрънка. На другата страна й остава само възможността да прави догадки. От наша страна можем лесно да разтръбим чрез медиите, които контролираме, че мюсюлманите изпитват ненавист към главата на римокатолическата църква. Западните информационни служби ще се хванат на въдицата, а ние чрез умело насочване ще втълпим на общественото мнение какво се е случило. В Института за САЩ и Канада работят неколцина превъзходни учени, на които това им е работата, както знаете. Можем да ги използваме да разработят пропагандната версия, а хората ни от Първо главно управление ще я разтръбят. Така предлаганата операция крие рискове, разбира се, но макар да изглежда сложна, не е неизпълнима. Истинският проблем ще е в самото изпълнение и в сигурността на операцията. Затова е от съдбоносно значение убиецът да бъде елиминиран незабавно. Най-важното е да не попадне информация в ръцете на другата страна. Да си спекулират, колкото си щат, но без твърди факти практически няма да знаят нищо. Предполагам подготовката ще протече в много тесен кръг?
    — Под пет души засега. Колко още ще се наложи да участват? — Андропов беше впечатлен от професионализма и хладнокръвието на Бубовой.
    — Най-малко трима българи. Те ще наемат турчина — трябва да е турчин задължително.
    — Защо? — попита Андропов, макар че знаеше отговора.
    — Турция е мюсюлманска страна, а между християнската църква и исляма отдавна съществува неприязън. Така операцията ще предизвика още по-голям раздор между двете религиозни общности, което може да се смята за бонус — обясни резидентът в София.
    — А как ще подберем убиеца?
    — Ще оставим това на полковник Строков — той има руски произход, между другото. Семейството му се заселило в София в края на миналия век, но той споделя нашия начин на мислене. Полковникът е наш човек — увери Бубовой своя шеф. — Завършил е нашата академия и е опитен разузнавач.
    — Колко време ще е нужно?
    — Зависи повече от Москва, отколкото от София. Строков ще трябва да получи одобрението на своите началства, но това е политически въпрос, а не оперативен. След като получи заповедта… около две седмици, най-много четири.
    — Какви са шансовете за успех? — попита председателят.
    — Между средни и високи по моя преценка. Агентът на ДС ще закара убиеца до съответното място, а след това ще го застреля веднага след като изпълни поръчката, след което ще избяга. По-рисковано е, отколкото изглежда. Убиецът ще бъде с пистолет вероятно, и то без заглушител. Вниманието на тълпата ще се привлече от гърмежа. Повечето хора ще се разбягат, но някои ще се нахвърлят с надеждата да хванат стрелеца. Дори да падне от безшумен изстрел в тила, хората пак ще се втурнат към него, а през това време нашият човек ще се измъкне в суматохата — обясни Бубовой, който съвсем ясно си представяше всичко. — Стрелбата с пистолет не е толкова проста работа, както изглежда във филмите. Да не забравяме, че на бойното поле на всеки убит се падат по двама-трима ранени. Нашият убиец ще се доближи на не повече от четири-пет метра. Това разстояние е достатъчно за професионалист, но нашият човек няма да е такъв. След това идва сложният въпрос с медицината. Ако не си прострелян в главата или в сърцето, един опитен хирург може да те измъкне от гроба. Така че, погледнато реалистично, шансът за успех на операцията е петдесет на петдесет. Естествено ще трябва да се вземат предвид и последиците от евентуален провал. Това е политически въпрос, другарю председател — заключи Бубовой, което означаваше, че при неуспех задникът му ще е спасен.
    Същевременно той съзнаваше, че успешно изпълнение на задачата ще му донесе генералски звезди, а това за полковника беше приемлив залог с огромен потенциал за печалба и нищожен риск за загуба и се връзваше изцяло с неговия кариеризъм и патриотизъм.
    — Много добре. Какво трябва да се направи?
    — Преди всичко ДС се намира под пълен политически контрол. Секцията, която ръководи полковник Строков, работи с много малко писмени документи и е под прекия надзор на българското Политбюро. Така че ще е нужно политическо одобрение, което предполага одобрение и от нашето политическо ръководство. Българите няма да ни сътрудничат без официално искане от нашето правителство. От там нататък нещата са изцяло от оперативен характер.
    — Ясно — Андропов замълча за около половин минута.
    Вдругиден щеше да се състои заседание на Политбюро. „Дали не беше още рано да поставя открито въпроса?“ — чудеше се той. Дали щеше да срещне спънки? Трябваше да им покаже Варшавското писмо, а те нямаше да останат доволни. Ще им го представи по такъв начин, че да не остане и капка съмнение за неотложността на проблема… и да ги сплаши.
    Дали щяха да се стреснат? Е, щеше да им помогне малко, нали? Андропов помисли още няколко секунди и стигна до благоприятно заключение.
    — Нещо друго, полковник?
    — Едва ли е нужно да се споменава, че операцията трябва да се държи в строга тайна. Ватиканът разполага със собствена, много ефективна разузнавателна служба. Би било грешка да ги подценяваме — предупреди Бубовой. — Така че на нашето Политбюро и на българите трябва да им стане ясно, че този въпрос не може да се обсъжда извън техния кръг. А специално за нас означава никой друг, нито Централният комитет, нито партийният Секретариат. И най-малкото изтичане на информация ще е пагубно за операцията. В същото време — продължи той — ни предстои доста работа. Папата по необходимост не може да се самоизолира, а не може да има и защитата, която нашата и всяка друга държава осигурява на своя държавен глава. От оперативна гледна точка той е „лесна“ мишена — ако, подчертавам, успеем да намерим убиец, готов да поеме риск за живота си, като се доближи плътно до него.
    — Значи, след като получа одобрението на Политбюро, а след това отправим искане до българските ни братя, ти ще задействаш тоя полковник Строков. За какъв срок ще може да се осъществи?
    — Месец, в най-лошия случай два месеца. Ще ни трябва подкрепа от нашите хора в Рим за неща като графиците за проявите на папата, но само толкова. Ръцете ни въобще няма да се изцапат, ако Строков окаже съдействие за ликвидирането на стрелеца.
    — Да не искаш този приятел Строков да се заеме лично?
    — Да — кимна Бубовой. — Борис Андреевич не възразява да си мокри ръцете. Правил е подобни неща и преди.
    — Много добре — Андропов погледна към бюрото си. — И никакви писмени документи за операцията. След като получа одобрението, ще ви уведомя да задвижите нещата, но само от моя кабинет. И то с оперативен код 15-8-82-666. Всичко останало ще ви бъде предавано чрез куриер на четири очи. Ясно ли е?
    — Ясно, другарю председател. Нищо писмено с изключение на кода. Със сигурност ще ми се наложи да летя често между София и Москва, но това не е проблем.
    — Може ли да се има доверие на българите? — запита Андропов с изненадваща нотка на безпокойство.
    — Напълно, другарю председател. Отдавна си сътрудничим с тях на оперативно равнище, а те са професионалисти в този род неща — повече и от нас, уверявам ви. Имат по-богат опит и от нас. Когато някой трябва да умре, обикновено българи поемат задачата вместо нас.
    — Да, другарят Рождественски ме информира. Досега не бях наясно с това.
    — Вие, разбира се, можете да се срещнете с полковник Строков, ако пожелаете — предложи Бубовой.
    Андропов поклати глава.
    — По-добре е да не го правя.
    — Както прецените, другарю председател.
    Така е по-добре, помисли си Бубовой. Андропов беше партиен функционер и не беше свикнал да си цапа ръцете. Всички политици си приличаха — кръвожадни, но чистички, разчитаха на друг да им върши мръсната работа и да изпълнява гнусните им желания. Е, такава му беше работата, каза си полковникът, а тъй като благините бяха в ръцете на политиците, той трябваше да им играе по свирката, за да може да бърка в кацата с меда. Л той си падаше по сладостите на живота повече от всеки друг в Съветски съюз. В края на мисията можеше да му се уредят генералски пагони, хубав апартамент в Москва и дори скромна виличка на Ленинските възвишения. Щеше да се радва да се върне в Москва, а също и жена му. Ако цената за това беше смъртта на един чужденец, неудобен за страната му, толкова по-зле за чужденеца. Трябвало е да помисли по-внимателно кого може да засегне.
    — Благодаря, че се отзовахте и ме запознахте с професионалната си оценка, другарю полковник. Ще поддържаме връзка.
    Бубовой се изправи.
    — Служа на Съветския съюз — каза той и се отправи към вратата.
    Рождественски го чакаше в стаята на секретаря.
    — Как мина, Иля?
    — Не съм сигурен дали ми е позволено да отговоря — отвърна предпазливо той.
    — Ако става дума за операция 666, тогава ти е позволено, Иля Фьодорович — увери го Рождественски и го изпрати през вратата до коридора.
    — Е, тогава мога да ти кажа, че срещата мина добре, Алексей Николаич. Повече мога да ти кажа само с позволението на председателя.
    Това можеше да е проверка дали ще си държи езика зад зъбите, откъде да е сигурен дали Рождественски му е приятел наистина.
    — Казах му, че може да разчита на теб, Иля. Това може да се окаже от полза и за двама ни.
    — Ние си изпълняваме задълженията, Алексей, както всички в тази сграда.
    — Ще те изпратя до колата. Можеш да хванеш следобедния полет.
    Няколко минути по-късно Рождественски се върна в кабинета на Андропов.
    — Е? — попита председателят.
    — Каза, че срещата е минала добре, но че няма да добави нито дума без ваше позволение. Иля Фьодорович е сериозен професионалист, другарю председател. Аз ли ще бъда вашият посредник за мисията?
    — Да, ти, Алексей — потвърди Андропов. — Ще те уведомя, когато дойде времето. — Андропов усещаше, че не е нужно той лично да направлява операцията. Той беше мозъкът, а изпълнението щеше да остави на подчинените си. — Какво знаеш за онзи полковник Строков?
    — Българинът ли? Той е известно име. Опитен разузнавач, в миналото е специализирал в операции за покушения. Има богат опит, а очевидно и Иля го познава отблизо.
    — Как човек специализира в покушения? — попита председателят, явно незапознат с тази страна от работата на КГБ.
    — В действителност длъжността му е друга, но ДС разполага с малка група служители, които имат богат опит. А неговият опит е най-богат. Оперативното му досие е безупречно. Ако не ме лъже паметта, лично е ликвидирал седем или осем души, които е трябвало да умрат — главно българи, мисля. Май че и един-двама турци, но не и западни граждани.
    — Трудно ли е да се направи? — попита Андропов.
    — Самият аз нямам опит — призна Рождественски. — Той не посмя да добави, че хич и не иска да има. — Онези, които казват, че главната им грижа е не самото изпълнение, а приключването на задачата, имат предвид, че трябва да се избегне полицейското разследване. Съвременните полицаи се справят доста ефективно с разследването на убийства. А в този случай трябва да се очаква най-енергично разследване.
    — Бубовой иска онзи приятел Строков лично да участва в мисията и да елиминира убиеца веднага след стрелбата.
    Рождественски кимна замислено.
    — Звучи съвсем логично. Ние с вас, доколкото си спомням, също говорихме за това.
    — Да — Андропов затвори очи за миг. Отново в главата му изплува образът. Така без съмнение щяха да се решат редица политически проблеми. — Да, следващата ми задача е да получа одобрението на Политбюро за мисията.
    — Толкова бързо, другарю председател? — полковник Рождественски попита, без да съумее да прикрие изненадата си.
    — Утре следобед, надявам се.


    Долу в комуникациите Зайцев беше позволил всекидневните му задължения да завладеят изцяло съзнанието му. Изведнъж се сепна и усети колко безсмислена беше работата му. Те искаха да се върши машинално, а той бе машината. Той беше запаметил почти като автомат кое обозначение за кой конкретен офицер от горните етажи беше предназначено и за кои операции се отнасяше. Толкова много информация имаше в главата си, че сам се учудваше как я помни. Беше станало постепенно, без да забележи. Сега чак го забеляза.
    Но идентификационният номер 15-8-82-666 не излизаше от съзнанието му…
    — Зайцев? — попита някакъв глас. Обърна се и забеляза полковник Рождественски.
    — Да, другарю полковник?
    — Съобщение за резидента в София.
    Подаде му формуляра, надлежно попълнен.
    — С машината или с код, другарю?
    Полковникът се замисли за миг, преценявайки двете възможности. Предпочете по-сигурната.
    — С еднократен код, мисля.
    — Както заповядате, другарю полковник. Ще е готово за няколко минути.
    — Добре. Когато Бубовой се прибере, тъкмо ще го чака на бюрото му.
    Изтърси фразата, без да се замисли. Хората по цял спят са приказливи и никакво обучение не може да ги спре.
    „Значи, резидентът от София е бил тук?“ — разбра Зайцев, без да му се наложи да пита.
    — Да, другарю полковник. Да ви се обадя ли да потвърдя?
    — Да, благодаря, другарю майор.
    — Служа на Съветския съюз — увери го Зайцев.
    Рождественски се качи отново горе, докато Зайцев се захвана с шифрограмата.
    СТРОГО СЕКРЕТНО
    НЕЗАБАВНО И СПЕШНО
    ОТ: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА В МОСКВА
    ЗА: РЕЗИДЕНТА В СОФИЯ
    ОТНОСНО: ОПЕРАЦИЯ 15-8-82-666
    ЗА ВСИЧКИ БЪДЕЩИ КОНТАКТИ ВАШАТА СВРЪЗКА ЩЕ Е ПОЛКОВНИК РОЖДЕСТВЕНСКИ ПО РАЗПОРЕЖДАНЕ НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ.
    Съобщението беше съвсем кратко, но с гриф „Незабавно и спешно“. Това означаваше, че е важно за председателя Андропов, а освен това беше от оперативен характер, а не просто запитване до някой от резидентите.
    „Те наистина не се шегуват“ — осъзна Зайцев.
    Какво, по дяволите, да прави? Никой в тази стая — в цялата сграда — не беше в състояние да спре операцията. Но извън сградата…?
    Зайцев запали цигара. Щеше да вземе метрото, както обикновено. Дали онзи американец ще е там?
    Изстина при мисълта, че възнамерява да извърши предателство. Не само звучеше страшничко, но и в действителност беше страшно престъпление. Но обратната страна на монетата означаваше да се седи със скръстени ръце, докато убиват един невинен човек… не, не можеше да си позволи това.
    Зайцев откъсна бланка за телеграми от кочана, постави листа върху бюрото си и написа на английски с мек молив: АКО ПРОЯВЯВАТЕ ИНТЕРЕС, УТРЕ НОСЕТЕ ЗЕЛЕНА ВРАТОВРЪЗКА. Смелостта му стигна до тук този следобед. Сгъна листа и го мушна в пакета с цигарите, като внимаваше да изглежда спокоен, тъй като всяко необичайно нещо в тази стая правеше впечатление. След това драсна нещо върху друга бланка, смачка я, изхвърли я в кошчето за отпадъци и се върна към нормалните си задължения. В следващите три часа Олег Иванович премисляше действията си всеки път, щом бръкнеше в джоба си за цигарите. Идваше му да извади сгънатия лист, да го накъса на парченца и да го изхвърли в коша с отпадъците за изгаряне. Всеки път обаче листчето си оставаше на мястото, а той се самоуспокояваше, че все още не е направил нищо. Опита се да не мисли повече за това, а да си гледа работата и нарочно се остави на течението, за да мине по-бързо денят. Накрая си каза, че съдбата му е в нечии други ръце. Ако стигнеше у дома, без да се случи нищо необичайно, щеше да извади листчето от пакета с цигари и да го изгори в кухнята и с това щеше да приключи. Към четири следобед Зайцев погледна към напръскания с постна боя таван на комуникационния център и прошепна нещо като молитва.
    Най-после дойде краят на работния ден. Измина обичайното разстояние по обичайния път до обичайната спирка на метрото, слезе с ескалатора на перона. Разписанието на влаковете беше точно като приливите и отливите, накрая се качи във вагона заедно със стотици други пътници.
    И тогава сърцето му за малко да спре. Американецът беше вътре, застанал на същото място. В дясната му ръка имаше вестник, който четеше, а с лявата се държеше и ръкохватката. Шлиферът му бе разкопчан и падаше свободно върху елегантната му фигура. Открехнатият джоб го примамваше, както сирените са примамвали Одисей. Зайцев си проправи път към другия край на вагона, примъквайки се между пътниците. Дясната му ръка се плъзна в джобчето на ризата му за пакета с цигарите. Сръчно измъкна сгънатата бланка за телеграми от него и я скри в дланта си, правейки път за слизане, тъй като влакът наближаваше спирка. Всичко вървеше по мед и масло. Блъсна се в американеца, мушна листчето и след това веднага се дръпна.
    Зайцев си пое дълбоко дъх. Направи го. Каквото и да последва оттук нататък, зависеше от други.
    Дали мъжът наистина беше американец или дегизиран агент на Второ главно?
    Дали „американецът“ видя лицето му?
    Имаше ли значение. Върху бланката бяха отпечатъците от пръстите му. Зайцев не можеше да предвиди какво ще се случи. Когато късаше бланката, много внимаваше, а ако го разпитват, щеше да каже, че тъй като кочанът стои върху бюрото му, всеки може да я е взел. Ако се придържаше към тази версия, можеше да заблуди дори КГБ. Не след дълго слезе от влака и излезе на чист въздух. Молеше се никой да не е забелязал пъхването на ръката му в джоба, докато палеше цигарата си.


    Сетивата изневериха на Фоли, колкото и да беше обигран. Тъй като шлиферът му беше разкопчан, той не беше усетил никакъв допир с изключение на обичайната бутаница във всяко метро, независимо дали в Москва или в Ню Йорк. Но докато се отдалечаваше от влака, пъхна ръце в джобовете си и в левия напипа нещо и бе напълно сигурен, че не го е сложил сам. Лека сянка на изненада премина през лицето му, но тренингът му помогна веднага да се овладее. Устоя на изкушението да се огледа за опашка, тъй като си даде сметка, че поради редовния си график, който спазваше, човекът, който го следи, ще е сменен, а и положително бяха монтирали камери на покривите на околните сгради. Навсякъде по света използваха едни и същи трикове. Прибра се вкъщи, както всеки ден — поздрави охраната на входа, качи се на асансьора и влезе през вратата.
    — Прибрах се, скъпа — обяви Ед Фоли, изваждайки листчето чак след като заключи. Беше сигурен, че в апартамента няма камери — дори американската технология не беше стигнала до там, а вече бе успял да се убеди от собствени наблюдения, че руснаците са зле технически. Разтвори листчето и застина на място.
    — Какво има за вечеря? — попита високо.
    — Ела да видиш, Ед — гласът на Мери Пат идваше откъм кухнята.
    На печката цвърчаха наденички. Имаше пюре от картофи, сос с печен боб — типичната вечеря на американските трудещи се. Но хлябът беше руски, в което нямаше нищо лошо. Малкият Еди гледаше детски филм по видеото, което означаваше, че вниманието му ще е ангажирано в следващите двайсет минути.
    — Нещо интересно днес? — попита Мери Пат откъм печката. Обърна се, за да получи обичайната си целувка, а съпругът й отговори с уговорената парола за „необичайно събитие“.
    — Абсолютно нищо, бейби.
    Думите му привлякоха любопитството й дотолкова, че когато й показа листа, тя го погледна и разтвори широко очи.
    Не я изненада толкова съдържанието, колкото заглавката върху листа: КОМИТЕТ ЗА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ. КОМУНИКАЦИИ.
    По дяволите — прочете той по устните на жена си.
    — Ще гледаш ли наденичките, скъпи. Трябва да свърша нещо.
    Ед взе вилицата и обърна едната. Жена му се върна почти веднага с вратовръзка в наситено зелен цвят в ръка.

Глава 11
ЖЕСТОВЕ

    Разбира се, в момента не можеше да се направи много. Вечерята беше сервирана и изядена, а Еди се върна към касетите с анимационните филмчета. За четиригодишните хлапета дори Москва не беше пречка да се забавляват. Родителите му се захванаха за работа. Преди години бяха гледали „Работникът чудо“ по телевизията, в който Ани Съливън (Ан Банкрофт) обучаваща Хелън Келър (Пати Дюк) да си служи с езика на глухонемите, и те решиха, че може да им е от полза да усвоят общуването с жестове.
    „Д[обре], какво мисл[иш]?“ — попита Ед.
    „Може да се о[каже] голям у[дар]“ — отвърна съпругата му.
    „Д[а].“
    „Ед, тоя тип работи в МЕРКУРИЙ, в т[яхното] съответствие имам предвид! Грамаден успех!“
    „По-вероятно е да има достъп до бланките за съобщения — каза Ед, без да се изсилва толкова. — Аз обаче ще си сложа зелената вратовръзка и ще пътувам със същия влак през следващата с[едмица] или повече.“
    „ЗИБ“ — съгласи се жена му, което беше съкратено от „Зачукай им го, бейби“.
    „Надявам се да не е капан или фалшив сигнал.“
    „Част от играта, с[къпи]“ — отвърна Мери Пат.
    Мисълта, че може да я разкрият, не я плашеше, макар че не й се искаше да изпада в подобно положение. Тя се оглеждаше за възможности повече от Ед — той беше по-предпазлив. Но странно, не и този път. Ако руснаците са разбрали, че е главен агент, което беше малко вероятно според Ед, щяха да се покажат като пълни идиоти да го разобличат толкова бързо и така аматьорски. Освен ако не преследваха политическа цел. Нямаше логика в това, а КГБ следваше по-желязна логика и от д-р Спок на планетата Вулкан27. Дори ФБР не би си позволило да си изиграе картите толкова тъпо. Така че възможността, която се отваряше, трябва да беше истинска, освен ако КГБ не раздрусваше поред всеки служител в посолството, за да види какво ще падне от дървото. Възможно, но малко вероятно. И затова си струваше да заложи, реши Фоли. Ще си сложи зелената вратовръзка и ще изчака да види какво ще се случи, ще огледа внимателно всички лица в мотрисата.
    „Ще съобщим ли в Л[енгли]?“ — попита Мери Пат.
    Той само поклати глава. „Твърде рано е за това.“
    Кимна му в знак на съгласие. След това Мери Пат изимитира яздене на кон. Това означаваше преследване и че те най-после бяха в играта. Сякаш се притесняваше, че уменията й ще се изпарят, ако бездейства. „Нямаше такава опасност“ — помисли съпругът й. Беше готов да се обзаложи, че жена му е завършила енорийското училище без нито едно шляпване по задника, тъй като сестрите не са я хванали, когато върши бели…
    Нито пък той, поне до този момент.
    „Д[обре], ут[ре] ще е интере[сно]“ — каза й той и получи в отговор секси кимване.
    През останалата част от вечерта беше много трудно да не мислят за това. Дори при тяхната обиграност идеята, че се отваря възможност да обработят агент от руския МЕРКУРИЙ, продължаваше да ги човърка. Това беше като теоретична възможност за последния в класирането да се изкачи на върха в заключителния кръг на световното по хокей — Реджи Джаксън Фоли срещу Господин Октомври.
    Мамка му.


    — Е, Саймън, какво знаем за нашия приятел?
    — Не много, що се отнася до личния му живот — призна Хардинг. — Той е преди всичко партиец. Но с по-широки виждания, което, предполагам, е от председателския пост в КГБ. Говори се, че предпочитал западните напитки пред водката, че си падал по джаза, но това може да са умишлено разпространявани слухове от Центъра, за да изглежда по-приемлив за Запада, а не кръвожаден, по моето скромно мнение. Иначе е главорез. Партийното му досие не е на ангелче. В тази организация човек не се издига без лакти, а в повечето случаи най-високо стигат момчетата, които са стъпкали собствените си покровители. При тези ненормалници действат законите на Дарвин, Джак. Оцеляват най-добрите, а те доказват, че са най-добри, като се отървават от онези, които се заплаха за тях, или просто като мачкат хората, за да покажат своята безмилостност в областта, която са си избрали.
    — Умен ли е? — попита Райън.
    Хардинг си дръпна от лулата.
    — Не е глупав. Има силно развит усет за човешката природа. Може да се каже, че е добър — дори превъзходен психолог.
    — Не го сравняваш с някой от героите на Толстой или Чехов, предполагам — отбеляза Джак.
    В края на краищата Саймън беше литератор. Хардинг отхвърли дори мисълта за това.
    — Твърде елементарно. Не, хора като него не се срещат в книгите, тъй като писателите нямат чак такова въображение. В германската литература нямаше предвестник на Хитлер, Джак. Сталин явно е смятал себе си за новия Иван Грозни и Сергей Айзенщайн постигна това внушение във филмите си, но неща от този род са само за хора без въображение, които не могат да видят себеподобните си такива, каквито са, а ги сравняват с други, които смятат, че разбират. Не, Сталин е сложно и абсолютно неразгадаемо чудовище, освен ако не си психиатър. Аз не съм — напомни му Хардинг. — Не можеш да разчиташ, че ако ги разбираш, ще предвидиш постъпките им, защото такива хора действат по своя логика, поне аз така мисля.
    — Понякога се питам дали да не въвлека Кети в тая работа.
    — Защото е лекар ли? — попита Хардинг.
    — Да, много я бива да разбира хората. Затова се сдобихме с оня доклад на докторите за Михаил Суслов. Никой от тях не беше психиатър — напомни Джак на своя колега.
    — Както и да е, знаем твърде малко за личния живот на Андропов — призна Хардинг. — Досега на никого не е възлагано да се задълбае толкова. Ако стане генерален секретар, предполагам, че жена му ще се покаже публично. Във всеки случай, нямаме основание да смятаме, че е хомосексуалист, тъй като там са изключително нетолерантни към подобни отклонения, както знаеш. Някой от колегите му щеше да го е използвал срещу него, ако беше така, и щеше вече да е съсипал кариерата му. Не, по-вероятно е да не е женен.
    „Да — помисли си Райън — ще звънна довечера на адмирала да го уведомя, че и британците не знаят нищо.“ Изпита странно разочарование, но беше донякъде предвидимо. Колкото и много да знаеха разузнавателните служби, дупките в информацията често изненадваха непосветените, но не и вътрешните хора. Райън бе още нов в играта и беше естествено да е изненадан и разочарован. Жененият мъж е свикнал да прави компромиси и да отстъпва почти за всичко на жена си, тъй като всеки женен мъж е малко или повече под чехъл, освен ако не е пълен изверг, но малцина хора спадат към тази категория. Още по-малко са онези, които се издигат в йерархията, ако не могат да се разбират с хората. Това беше в природата на човека, а дори Комунистическата партия на Съветския съюз не можеше да я промени въпреки всичките й приказки за Новия съветски човек, който се опитваха да изгради. „Това е абсолютно сигурно“, помисли Райън.
    — Е — каза Хардинг, поглеждайки часовника си, — мисля, че служихме достатъчно на Нейно величество днес.
    — Съгласен съм.
    Райън стана и свали сакото си от закачалката. Този път смяташе да вземе метрото до спирка „Виктория“ и оттам да се прекачи на влака до вкъщи. Еднообразието започна да му писва. По-добре да беше наел къща в центъра на града и да си спести дългите пътувания, но пък така Сали нямаше да има къде да играе, а Кети много държеше на това. Още едно доказателство, че и той беше под чехъл, мислеше си Джак, докато отиваше към асансьора. Е, можеше да е и по-зле. Имаше готина жена, която да го удря с чехъла.


    Полковник Бубовой се отби в посолството на път към къщи от летището. Очакваше го кратко съобщение, което той бързо разшифрова: щеше да работи чрез полковник Рождественски, което не го изненада. Алексей Николаевич беше домашният любимец на Андропов, а това вероятно не е толкова лоша работа, реши резидентът. Просто трябваше да угаждаш на шефа, а Юрий Владимирович съвсем не беше капризно копеле като Берия. Партийните другари може да са прекалено взискателни, но всеки, който е бил в Секретариата на партията, умееше да работи с хора. Епохата на Сталин си беше отишла.
    И, така, очакваха от него да подготви убийството, напомни си Бубовой. Чудеше се как ли ще реагира Борис Строков. Строков беше професионалист и не се поддаваше на емоции. За него работата си беше работа. Но мащабите на това, което щяха да поискат от него, надхвърляше всичко, което беше вършил в Държавна сигурност. Дали ще се уплаши, или ще се настърви? Интересно. Българският му колега притежаваше хладнокръвие, което едновременно тревожеше и възхищаваше служителя на КГБ. Качествата, които той притежаваше, не бяха за изхвърляне. Щом Политбюро смяташе за необходимо този досаден поляк да бъде убит, той щеше да умре. Много жалко. И все пак, ако го направеха, нямаше ли да го пратят право в рая като свещеномъченик? Без съмнение това е тайното желание на всеки свещеник.
    Бубовой се притесняваше само от политическите последици. Те щяха да са огромни, така че беше за предпочитане да бъде само странична фигура в операцията. Ако станеше провал, грешката нямаше да е негова. Че Строков беше най-подходящият за задачата, имайки предвид професионалните му качества, никой не можеше да отрече, та ако ще да търси под вола теле. Беше предупредил председателя, че един изстрел, колкото и отблизо да е, не може да е гарантирано смъртоносен. Трябваше да отбележи това в някоя паметна бележка, за да е сигурен, че е дал официална оценка за тънките места в операция 15-8-82-666. Ще го съчини сам и ще го изпрати чрез дипломатическата поща в Центъра. Ще остави и копие в сейфа си в кабинета, за да е сигурен, че си е вързал гащите.
    За момента обаче не му оставаше нищо друго, освен да чака одобрението от Политбюро. Дали тези бабушки щяха да се съгласят? Това беше въпросът, върху чийто отговор той не би рискувал да залага. Брежнев беше изкуфял. Дали това щеше да го направи кръвожаден или предпазлив? Беше твърде трудна загадка за полковника. Говореше се, че Юрий Владимирович е безспорният му наследник. Ако е вярно, сега беше моментът да натрупа точки.


    — Е, Михаил Евгениевич, ще ме подкрепиш ли утре? — попита Андропов, докато двамата си пийваха в апартамента му.
    Александров гаврътна наведнъж скъпата кафява водка в чашата.
    — Суслов няма да присъства утре. Разбрах, че бъбреците му са отказали и че му остават не повече от две седмици — каза изчакващият реда си идеолог, като постави ребром въпроса. — Ще ме подкрепиш ли за поста?
    — Иска ли питане, Миша? — отговори председателят на Комитета за държавна сигурност. — Разбира се, че ще те подкрепя.
    — Радвам се да го чуя. И така, какви са шансовете за успех на предлаганата операция?
    — Петдесет на петдесет според моите хора. Ще използваме български офицер да я подготви, но по съображения за сигурност убиецът ще е турчин…
    — Мюсюлманин с черен гъз? — попита остро Александров.
    — Миша, какъвто и да е, ще е без значение, защото ще го ликвидираме според плана ни. Невъзможно е безопасно бягство при тази мисия. Затова не можем да използваме наш човек. Естеството на операцията ни поставя някои ограничения. Би било идеално, ако можехме да използваме обучен снайперист от нашите Спецназ например за стрелба от триста метра, но това ще е ясна следа, че убийството е подготвено от определена държава. Не, трябва да изглежда като постъпка на луд човек, както правят американците. Нали виждаш, че при всичките улики, с които разполагат американците, някои глупаци там продължават да обвиняват за убийството на Кенеди нас или Кастро. Не, уликите, които ще оставим, трябва да изключват наша намеса. Това ограничава оперативните методи. Мисля, че това е най-добрият план за нас.
    — Добре ли си го обмислил? — попита Александров, отпивайки нова глътка.
    — Изпипваме всички подробности, както се полага за операция като тази. Сигурността трябва да е на ниво, Михаил Евгениевич.
    — Предполагам, че е така, Юрий, но рискът от провал…
    — Миша, във всяко нещо на света има риск. Важното е операцията да не води до нас. Това може да гарантираме. Ако не друго, едно сериозно раняване ще отслаби ентусиазма на Карол да ни причинява неприятности, не е ли така?
    — Би трябвало…
    — А петдесет на сто провал означава петдесет на сто успех — напомни Андропов на своя гост.
    — Тогава ще те подкрепя. Леонид Илич също ще кандиса. Колко дълго ще отнеме след това подготовката?
    — Около месец или шест седмици.
    — Толкова бързо?
    Партийните дела рядко се придвижваха с такава скорост.
    — Какъв е смисълът да се захващаме с подобна „акция за екзекуция“, както я наричат американците, ако ще се мотаем дълго. Трябва да действаме светкавично, за да прекратим по-нататъшните политически интриги на този човек срещу нас.
    — Кой ще заеме местото му?
    — Някой италианец, предполагам. Избирането му беше голямо отклонение от практиката. Със смъртта му италианците вероятно ще се върнат към традицията — предположи Андропов.
    Това накара госта му да се захили.
    — Да, толкова са предвидими тия религиозни фанатици.
    — Значи утре ще поставя въпроса за операцията и ти ще ме подкрепиш? — Андропов искаше съвсем ясен отговор.
    — Да, Юрий Владимирович. Можеш да разчиташ на подкрепата ми. А ти ще ме подкрепиш за мястото на Суслов.
    — Утре, другарю — обеща Андропов.

Глава 12
ГОРЕ РЪЦЕТЕ

    Този път часовникът звънна и събуди и двамата. Ед ФОЛИ стана и се отправи към банята, бързо я освободи за жена си, след което отиде в стаята на Еди да го събуди, а Мери Пат се захвана да приготвя закуската. Синът им веднага включи телевизора. Както по целия свят, и тук сутрин имаха предаване за гимнастика, която се водеше от жена с впечатляваща физика. Изглеждаше в състояние да се пребори с курсантите от школата за рейнджъри във Форт Бенинг, щата Джорджия. Тъй като Еди беше гледал сутрешната гимнастика с Линда Картър по кабела у дома, викна:
    — Великанката-а-а!
    Мери Пат беше на мнение, че русата коса на рускинята прилича на сноп слама, а Ед смяташе, че може да те заболи само като гледаш какво прави. При липсата на приличен вестник или спортна страница обаче не му оставаше нищо друго, освен да блее пред телевизора, докато синът му се кикотеше по време на цялото предаване за събуждане чрез потене. Излъчваха го на живо, забеляза главният агент. Това означаваше, че тая кучка, която и да беше тя, е трябвало да стане в четири сутринта, а това вероятно беше и собствената й тренировка. Е, поне беше истинско. Сигурно мъжът й е десантчик от Червената армия, а тя му спуква гьона от бой, мислеше си Ед, докато чакаше сутрешните новини.
    Започнаха в 6:20 ч. Номерът беше да ги чуеш, а след това да разгадаеш какво в действителност се бе случило в света — точно като у дома, каза си служителят на ЦРУ с характерното за ранното ставане кисело настроение. Добре поне, че в посолството щеше да прочете сутрешната сводка, изпращана по безопасния факс от Вашингтон за висшия дипломатически персонал. За американски гражданин пребиваването в Москва беше равносилно на живот в пустинята. Слава Богу, че имаха сателитна чиния в посолството и можеха да хващат Си Ен Ен и други телевизии. Така се чувстваха като нормални хора — почти.
    Закуската беше като всяка друга. Малкият Еди обичаше овесени ядки. Млякото беше от Финландия, тъй като неговата майка нямаше вяра на местните бакалници, а и магазинът за чужденци в дипломатическия квартал беше много удобен. Ед и Мери Пат не разговаряха много по време на закуска в знак на уважение към бръмбарите в стените. Вкъщи никога не обсъждаха важни въпроси освен чрез писане на бележки, но никога не го правеха в присъствието на своя син, тъй като малките деца не можеха да пазят тайна. Без съмнение хората от КГБ, които ги следяха, се бяха отегчили от семейство Фоли, за което двамата полагаха големи усилия, като често вмъкваха в поведението си безцелни действия, за да изглеждат като обикновени американци. Но го правеха премерено, без да прекаляват. Бяха планирали всичко с най-големи подробности в Ленгли с помощта на беглец от Второ главно управление на КГБ.
    Мери Пат беше приготвила дрехите на съпруга си върху леглото, включително зелената вратовръзка, която много отиваше на кафявия му костюм. Подобно на президента, Ед изглеждаше много добре в кафяво, смяташе жена му. Той отново щеше да облече шлифера си, без да го закопчава, за да пада свободно около тялото му, в случай че оня направеше опит да му пусне ново съобщение, а през целия ден сетивата му щяха да бъдат изострени.
    — Какви са плановете ти за днес? — попита той Мери Пат във всекидневната.
    — Обичайните. Може да се видим с Пени следобеда.
    — Така ли? Поздрави я от мен. Дали да не ги поканим на вечеря към края на седмицата?
    — Добра идея — каза жена му. — Може да ми обяснят що за игра е ръгбито.
    — Като футбола, скъпа, само правилата са по-тъпи — отвърна главният агент. — Е, аз да потеглям, че репортерите може да се нацупят.
    — Бягай — засмя се Мери Пат, оглеждайки с очи стените. — Онзи тип от „Бостън Глоуб“ е голям задник.
    Навън сутрешната прохлада беше много приятна и вещаеше приближаването на есента. Фоли се отправи към спирката на метрото и махна на охраната до вратата. Той явно отдавна работеше сред чужденци или просто беше обучен от КГБ. Носеше униформа като на останалите московски милиционери, но изглеждаше доста по-интелигентен от тях. Московчани смятаха милиционерите за по-нисша форма на живот, поради което в милицията рядко постъпваха умници.
    Измина бързо двете преки към метрото. Пресичането на улиците тук бе по обясними причини по-безопасно, отколкото в Ню Йорк — просто се движеха малко частни автомобили. И слава Богу. Пред руските шофьори италианците изглеждаха супервнимателни и дисциплинирани. Момчетата, които караха проклетите тежкотоварни камиони, трябва да бяха бивши танкисти, съдейки по поведението им на пътя. Купи си вестник „Правда“ от будката и слезе с ескалатора до перона. Човек с железни навици, той отиваше на спирката по едно и също време всяка сутрин и поглеждаше часовника, който висеше от тавана, за да се увери, че не е закъснял. Влаковете в метрото се движеха по нечовешки строг график и той се качваше във вагона точно в 7:43 ч. Не поглеждаше назад. Щеше да е прекалено да се прави на турист и да се оглежда любопитно, а така сянката му от КГБ щеше да сметне, че американският субект е интересен колкото кашата, която руснаците обичаха за закуска заедно с отвратителното им кафе. Качественият контрол бе нещо, което Съветите пазеха само за своите ядрени оръжия и космически програми, макар че Фоли изпитваше известни съмнения, наблюдавайки нещата в този град, където само метрото работеше като хората. Каква странна комбинация от нехайство и германска точност бяха те. Човек можеше да разбере колко добре функционират тук нещата от навиците им, а шпионажът имаше най-висш приоритет, да не би съветските врагове да разберат какво не притежават, а не какво притежават. Фоли разчиташе на своя агент КАРДИНАЛА да информира него и Америка с какво разполагат Съветите във военната област. Като правило това беше важна информация, тъй като колкото повече знаеш, толкова по-малко се притесняваш. Тук обаче от най-голямо значение бяха политическите сведения, защото колкото и да бяха изостанали, страната им бе достатъчно голяма, за да причини неприятности, ако не я парираш навреме. В момента в Ленгли се безпокояха за папата. Явно той бе направил нещо неприятно за руснаците. А Иван не обичаше да го поставят в неудобно положение в политическата област не по-малко от американските политици — само дето Иван не прибягваше до „Вашингтон Поуст“, за да си разчиства сметките. Ритър и Мур много се вълнуваха какво ще направи Иван и най-вече Юрий Андропов. Ед Фоли нямаше никаква представа за този човек. Като повечето си колеги в ЦРУ той го познаваше само по физиономия и име и знаеше, че има проблеми с черния дроб — тази информация беше изтекла по канали, за които главният агент не беше осведомен. Може би от британците… ако въобще на британците можеше да се вярва, напомни си Ед. Налагаше се да им вярва, но нещо под лъжичката го стягаше и го караше да се чувства неспокоен с тях. Е, вероятно те също изпитваха съмнения към ЦРУ. Това си беше една щура игра. Прегледа първата страница. Нищо интересно с изключение на статията за Варшавския договор. Те продължаваха да се страхуват от НАТО. А може би още си мислеха, че германската армия отново ще нахлуе на и изток? Параноята ги друсаше яко… Нищо чудно Фройд да я беше открил при някое пътуване в Русия — замисли се Ед и хвърли едно око, за да провери дали го следят… не, като че ли не. Възможно ли беше КГБ да не му е пуснал опашка? Вероятността беше много слаба. Ако имаше сянка, момчето или момчетата бяха много печени. Но защо щяха да използват най-добрите си хора за един аташе по печата? Фоли въздъхна. Не беше ли и неговото параноя? Да не би да беше паднал в капана, като си сложи зелената вратовръзка? Как, мамка му, можеше да разбере?
    Ако се беше издънил, значи е издънил и жена си, а това би означавало да сложи край на две обещаващи кариери в ЦРУ. Двамата с Мери Пат бяха любимата двойка на Ритър, многообещаващият екип на Ленгли, а тази репутация трябваше не само да се пази внимателно, но и да се изгражда. Лично президентът на Съединените щати щеше да чете техния „улов“ и да основава решенията си върху информацията, която те щяха да доставят. Важни решения, свързани с политиката на страната им. Отговорността беше нещо, което не биваше да се забравя. Тя можеше да ти извади душата, а, от друга страна, да те направи толкова предпазлив, че да не можеш да свършиш нищо. Не, най-големият проблем в разузнаването е да се намери балансът между благоразумието и ефективността, ако човек прекали с едно от двете, няма да стигне доникъде, най-много да изгори себе си, агентите си, а тук това означаваше сигурна смърт за хора, чийито живот беше в твоите ръце. Това беше дилема, която можеше да докара човек до пиянство.
    Влакът спря на спирката, той слезе от вагона и се качи на ескалатора. Беше почти сигурен, че никой не е ровил в джоба му. На улицата провери. Нищо. В такъв случай, който и да беше този човек, или се возеше само на следобедния влак, или главният агент е изигран от „опозицията“. Сега цял ден щеше да се притеснява.


    — Това е за вас — каза Добрик и му подаде съобщението. — От София.
    — Виж ти? — отвърна Зайцев.
    — От строго секретните е, Олег Иванович — уведоми го нощният дежурен. — Поне е кратко.
    — Така ли? — измънка Зайцев, поемайки телеграмата, след което забеляза идентификационния номер 15-8-82-666.
    Явно те смятаха, че като е с цифри вместо с думи, заглавката не може да се разшифрова. Не каза нито дума повече. Просто не беше направено и толкова. Без съмнение Коля умираше от любопитство — това беше любимото им хоби тук, в центъра за комуникации, да проявяват любопитство към нещата, които нямаха право да четат. Това съобщение беше дошло само четирийсет минути след като си бе тръгнал.
    — Ето нещо за начало на деня. Нещо друго, Николай Константинович?
    — Не, с изключение на това, бюрото е разчистено — Добрик беше съвестен служител, каквито и грешки да бе допускал. — Дежурството ми свърши. Вкъщи ме чака неотворена бутилка водка.
    — Трябва първо да закусиш, Коля — предупреди го Зайцев.
    — И майка ми говори така, Олег. Сигурно ще хапна един сандвич със закуската — пошегува се той.
    — Наспи се добре, другарю майор — каза Зайцев, настанявайки се на бюрото си.
    Десет минути по-късно беше разшифровал краткото съобщение. Резидентът от София потвърждаваше, че полковник Рождественски ще е неговата свръзка за операция 15-8-82-666. С това се поставяше началото на мисията. Пъхна разшифрованото съобщение в плик, подпечата го, като преди това изля горещ восък.
    „Наистина ще го направят — каза си Олег Иванович и се намръщи. — Как да постъпя?“
    Да си гледа, както обикновено, работата до края на деня, а след това да потърси зелена вратовръзка в метрото на път към къщи? И да се моли да я забележи? Или да ме я забележи?
    Зайцев се опита да не мисли повече за това и извика куриер да отнесе телеграмата на последния етаж. Само миг по-късно върху бюрото му изсипаха цял кош със съобщения, които чакаха да бъдат обработени.


    — Мамка му — изпсува на висок глас Ед Фоли на бюрото си.
    Съобщението — много дълго — идваше от Ритър и Мур, които говореха от името на президента. Трябваше да се навре в доста гъсти дебри, за да изпълни задачата.
    Главният агент в Москва не държеше писмен списък на агентите си, нямаше черно на бяло дори псевдонимите им в сейфа на кабинета си, който освен с комбинацията разполагаше с две алармени системи, външен код и вътрешен шифър, измислен от него. Пехотинците в посолството бяха инструктирани да отвръщат на алармата с оръжие, тъй като в сейфа се съхраняваха едни от най-деликатните документи в цялата сграда.
    Но Фоли беше запечатал в паметта си имената на всички руски граждани, които работеха за ЦРУ, както и областите, в които можеха да се използват. В момента действаха дванайсет такива агенти. Изгубиха една седмица преди Фоли да пристигне в Москва. Дари беше разкрит? Никой не знаеше как би могло, макар Фоли да се притесняваше, че руснаците може да имат „молец“ в Ленгли. Беше еретично да мисли така, но както ЦРУ се опитваше да проникне в КГБ, така и КГБ се опитваше да проникне в ЦРУ, а на полето липсваше рефер, който да уведоми играчите какъв е резултатът. Изгорелият агент с кодово име СУЗА беше подполковник от ГРУ и беше помогнал да се запушат някои важни дупки в германското Министерство на отбраната и в други източници от НАТО, през които КГБ измъкваше свръхсекретна политическа и военна информация. Но човекът беше мъртъв — може и да дишаше още, но така или иначе го чакаше смърт. Фоли се надяваше да не го пъхнат жив в пещта, както бяха направили през 50-те години с друг служител на ГРУ. Твърде жесток начин за екзекуция, та дори и за епохата на Хрушчов, но това беше държало неговия агент нащрек дълго време.
    Щяха да са нужни двама, може би трима от агентите им, за да се справи с мисията. Имаха много добър човек в КГБ и един в Централния комитет на партията. Може някой от тях да е чул нещо за евентуална операция срещу папата.
    „По дяволите — помисли Фоли — те наистина ли бяха толкова луди?“ Мозъкът му не можеше да го побере. Ирландец по произход и римокатолик по образование и вероизповедание, Ед Фоли трябваше да направи усилие да се абстрахира от личните си емоции. Подобен заговор излизаше извън границите на приличието, но той си имаше работа с хора, за които не съществуваха граници. За тях Бог беше политика и заплаха за тяхната политическа система, както Луцифер за небесния ред. Нещо повече. Беше като Архангел Михаил, който заплашва реда в ада. Мери Пат му викаше туловището на звяра, а това бе наистина гнусен, шибан звяр.


    — Татко! — възкликна Сали, събуждайки се с обичайната си усмивчица.
    Заведе я до банята, а после на долния етаж, където я чакаше овесената й каша. Сали все още ходеше с терличките зайчета със стъпала и дълъг цип. Този беше жълт. Терличките бяха възможно най-големият размер и й стърчаха. Трябваше да ги сменят вече с друг модел, но това бе работа на Кети.
    Денят започна както обикновено. Кети нахрани малкия Джак, а през това време съпругът й прегледа вестника и се качи горе да се избръсне. Той тъкмо се облече, когато Кети привърши задълженията си и отиде да се приготви, а Джак гушна малкото момченце и му обу чорапките, за да му е топло на крачетата, а и да има какво да дърпа, преди да опита дали пръстчетата му бяха същите на вкус като предния ден, което беше наскоро придобит навик.
    Не след дълго се звънна на вратата. Беше Маргарет ван дер Беек, а почти веднага се появи и Ед Бийвъртън, което позволи на родителите да се спасят за работа. На гара „Виктория“ Кети целуна мъжа си за довиждане и се отправи към спирката на метрото за Мурсфийлд, а Джак взе друг влак към Сенчъри Хаус.
    — Добро утро, сър Джон.
    — Здрасти, Бърт — Райън се спря. Върху дрехите на Бърт Кандъртън пишеше на сто места „армия“, така че беше време да го попита къде служи. — В коя част служиш?
    — Старши сержант от кралските „зелени куртки“, сър.
    — Пехотата?
    — Тъй вярно, сър.
    — Мислех, че там носите червени куртки — отбеляза Райън.
    — Вината е ваша, сър — на вашите янки. По време на революцията ви моята армия претърпяла толкова много човешки загуби от вашите войници, че командирът решил, че зелените куртки ще се забелязват по-малко. Още оттогава е така.
    — Как се озова тук?
    — Чакам да се отвори място за гвардейския полк на Тауър, сър. До месец очаквам да нося червена униформа, така ми обещаха.
    Върху ризата на Кандъртън, която изглеждаше като взета назаем от някое ченге, имаше нашивки, чието предназначение едва ли беше да си лъска зъбите с тях, тъй като един старши сержант от британската пехота си тежеше на мястото, както опитен артилерист в морската пехота.
    — Ходил съм там, в нощния клуб — каза Райън. — Готина дружина войничета.
    — Наистина. Там служи един мой приятел, Мик Трулъв. Преди това беше в пехотата.
    — Е, старши сержант, не пускай вътре лошите — каза Райън, докато пъхаше картата в електронната ключалка, контролираща входната врата.
    — Ще се старая, сър — обеща Кандъртън.
    Хардинг беше на бюрото си, когато Райън влезе. Джак закачи сакото си на стойката в ъгъла.
    — Подранил си, Саймън.
    — Вашият съдия Мур изпрати факс до Базил миналата нощ — малко след полунощ, ако трябва да бъда по-точен — каза той вместо отговор и му го подаде. Райън го погледна.
    — Папата, а?
    — Вашият президент се интересува, а както разбрах и нашата министър-председателка — каза Хардинг, припалвайки лулата си. — Базил ни извика по-рано, за да прегледаме данните, с които разполагаме.
    — Ясно, а с какво разполагаме?
    — Не много — призна Хардинг. — Не мога да обсъждам с теб нашите източници.
    — Саймън, не съм тъпак. Ясно ми е, че имате човек, близък до някой от членовете на Политбюро или в партийния Секретариат. Той не ви ли осведомява? — Райън беше виждал много интересни „находки“ тук, а те трябва да бяха изнесени от човек в голямата палатка.
    — Не мога да потвърдя предположенията ти — предупреди Хардинг, — но никой от източниците ни не е съобщавал каквото и да било, нито дори, че Варшавското писмо е пристигнало в Москва, макар да знаем, че е там.
    — С две думи, не знаем нищо?
    Хардинг поклати глава мрачно.
    — Точно така.
    — Забавно е колко често се случва.
    — Това е част от играта, Джак.
    — Значи, гащите на вашата премиерка са пристегнати?
    Хардинг не беше чувал досега този американизъм и примигна два пъти.
    — Така изглежда.
    — Е, и какво ще й съобщим? Едва ли би искала да чуе, че не знаем нищо.
    — Не, нашите политически лидери не обичат да чуват подобни неща.
    „Нито пък нашите“ — призна Райън на себе си.
    — Базил как ще се измъкне, бива ли го да шикалкави?
    — Много е печен. В конкретния случай ще каже, че нашите момчета също не знаят много.
    — Да питаме други служби от НАТО?
    Хардинг поклати глава.
    — Не. Може да изтече до опозицията — първо, че се интересуваме и, второ, че не знаем почти нищо.
    — Доколко ги бива нашите приятели?
    — Зависи. Френското разузнаване понякога предоставя полезна информация, но мразят да я споделят. Същото важи за израелските ни приятели. Германците са изцяло компрометирани. Оня Маркус Волф от Източна Германия е истински зъл гений в бизнеса — може би най-добрият в света и под съветски контрол. Италианците разполагат с талантливи хора, но също имат проблеми с внедряването. Може да се окаже, че най-добрата служба на континента е на Ватикана. Но дори Иван да готви нещо в момента, се прикрива добре. Иван е цар в тия работи, както знаеш.
    — Чувал съм — съгласи се Райън. — Кога Базил трябва да се яви на „Даунинг Стрийт“?
    — Следобед в три, доколкото разбрах.
    — И какво ще можем да му дадем?
    — Страхувам се, че не много. Има и по-лошо. Базил може да ме вземе със себе си.
    Райън измърмори:
    — Ще е голям смях. Друг път срещал ли си я?
    — Не, но тя е чела някои от анализите ми. Баз казва, че искала да се запознае с мен. — Вдигна рамене. — Щеше да е по-добре, ако можех да й кажа нещо по-съществено.
    — Добре, дай да видим дали не можем да подготвим анализ за заплахата — Джак седна. — Какво точно знаем? Получили сте писмото от източник в Полша, нали така?
    Хардинг се поколеба, но беше ясно, че се налагаше да отговори:
    — Вярно е.
    — Значи, от Москва няма нищо? — попита Джак.
    Той поклати глава.
    — Не. Знаем само, че писмото е предадено в Москва.
    — В такъв случай наистина сме на тъмно. Не искаш ли една бира, преди да идеш оттатък реката?
    — Няма нужда, Джак, благодаря ти. Наистина имах нужда да ме окуражиш.
    Замълчаха за миг.
    — Работя по-лесно на компютър — каза Райън. — Трудно ли е да се снабдя?
    — Не е лесно. Трябва първо да го проверят, за да са сигурни, че някой извън сградата не може да чете ударите върху клавиатурата по електронен път. Можеш да се обадиш на администрацията по този въпрос.
    „Не и днес.“ Райън предпочете да не казва това на глас. Стана му ясно, че бюрокрацията в Сенчъри Хаус бе поне толкова досадна, колкото в Ленгли, а след като бе работил няколко години в частния сектор, това го докарваше до лудост. Добре. Ще се опита да нахвърли някои идеи, за да спаси задника на Саймън. Министър-председателят беше жена, но отец Тим в Джорджтаун не беше казал нищо лошо по този въпрос.


    Олег Иванович се върна от обяда в столовата на КГБ и се изправи лице в лице с фактите. Много скоро трябваше да реши какво да съобщи на американеца и по какъв начин.
    Ако беше обикновен служител в посолството, той щеше да предаде бележката на главния агент на ЦРУ — не можеше да няма такъв. Знаеше със сигурност, че имат американски резидент, чиято работа бе да шпионира Съветския съюз, както руснаците шпионираха всяка страна по света. Големият въпрос бе дали шпионираха и него. Ами ако беше „двоен агент“ и работеше за Второ главно управление, чиято слава можеше да смрази кръвта и на самия дявол в ада? А дали не беше мним американец, т.е. преоблечен руснак?
    Значи, първо Олег трябваше да се увери, че човекът е автентичен. Но как…?
    Тогава се сети. Да, каза си той. Това беше нещо, което КГБ нямаше никога да разбере. Щеше да му гарантира, че си има работа с човек, способен да направи необходимото. Никой не можеше да фалшифицира подобно нещо. Доволен от себе си, Зайцев запали нова цигара и се върна към сутрешните съобщения от резидентурата във Вашингтон.


    Беше трудно да харесваш Тони Принс. Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“ в Москва бе уважаван от руснаците, а това според Фоли говореше за слаб характер.
    — Харесва ли ти новата работа, Ед? — попита Принс.
    — Свиквам още. Работата с руските журналисти е много интересна. Те са предвидими, но по непредвидим начин.
    — Как така хората могат да са непредвидимо предвидими? — попита кореспондентът на „Таймс“ с иронична усмивка.
    — Ами, Тони, известно ти е какво ще попитат, но не знаеш по какъв начин. А половината от тях са шпиони или поне сътрудници, ако случайно не си забелязал.
    Принс се захили. Той смяташе, че има интелектуално превъзходство. Фоли се беше провалил като репортер в Ню Йорк, докато Принс разтръбяваше понякога познанията си за политиката от една от най-престижните позиции в американската журналистика. Тони имаше тесни контакти със съветското правителство и старателно ги поддържаше, като често споделяше мнението им за дебелашкото некултурно поведение на сегашния режим във Вашингтон и периодично обясняваше на руските си приятели, че той не е гласувал за проклетия актьор, нито пък колегите му от редакцията в Ню Йорк.
    — Срещна ли се вече с новия им човек Александров?
    — Не, но някои от моите източници го познават и казват, че е разумен и че е в полза на мирното съвместно съществуване. По-либерален от Суслов. Разбрах, че той е сериозно болен.
    — И аз разбрах, но не знам какво му е.
    — Страда от диабет, не си ли чувал? Затова оня докторски екип от Балтимор беше тук да му оперира очите. Диабетна ретинопатия — обясни Принс, говорейки бавно, за да го разбере Фоли.
    — Трябва да попитам лекаря в посолството какво значи това — отбеляза Фоли, записвайки си в бележника. — Значи, този приятел Александров е по-либерален според теб?
    Под „либерал“ Принс разбираше „готин тип“.
    — Е, не съм се срещал с него лично, но така твърдят моите източници. Те казват също, че след смъртта на Суслов мястото му ще заеме Михаил Евгениевич.
    — Наистина ли? Трябва да осведомя за това посланика.
    — А може би и главния агент на ЦРУ?
    — Знаеш ли кой е той? Аз не — каза Фоли.
    Тони намигна.
    — Рон Фийлдинг. Мама му стара, всеки знае.
    — Не, не е той — възрази Ед енергично, доколкото му позволяваше актьорският талант. — Той е старши съветник, не е шпионин.
    Принс се ухили някак замислено. Човек никога не може да е сигурен. Руските му източници му бяха посочили Фийлдинг, а те нямаше да го лъжат.
    — Е, това естествено е предположение — продължи репортерът.
    „Ако смяташ, че съм аз, си дяволски прав — помисли си Фоли. — Досаден задник.“
    — Е, доверяват ми някои неща, както знаеш, но не и това.
    — Знам кой може да каже — предложи Принс.
    — Да, но не бих си позволил да задавам подобни въпроси на посланика, Тони. Ще ми скъса задника.
    — Той е политическо лице, Ед — нищо специално. Този пост трябва да се даде на човек, който разбира от дипломация, но президентът не се допитва до мен.
    „И слава Богу“ — каза си главният агент.
    — Фийлдинг често се среща с него, нали? — продължи Принс.
    — Един съветник работи пряко с посланика, Тони. Много добре ти е известно.
    — Да. Удобно, нали така? А ти колко често контактуваш с него?
    — С шефа ли имаш предвид? Веднъж дневно — отвърна Фоли.
    — А с Фийлдинг?
    — По-често. Може би два-три пъти.
    — Ето, виждаш ли как можеш да разбереш — заключи Принс надменно.
    — Май четеш много романи с Джеймс Бонд? — каза Фоли, отхвърляйки намека. — А може би Мат Хелм.
    — Слез на земята, Ед — озъби му се Принс.
    — Ако Фийлдинг е главният шпионин, кои са помощниците му? Да пукна, ако знам.
    — Е, те винаги са добре прикрити — призна Принс. — Не, по този въпрос нямам информация.
    — Жалко. Това е една от игрите, които се играят в посолството — познай шпионите.
    — Е, не мога да помогна.
    — Едва ли ми трябва да знам — призна Фоли.
    „Никога не си проявявал достатъчно любопитство. Затова не можа да станеш добър репортер“, помисли си Принс, усмихвайки се престорено любезно.
    — Е, ще се опиташ ли да надушиш нещо?
    — Не е болка за умирачка. Както и да е, ще сключим ли сделка?
    — Разбира се — отвърна Принс. — Каква?
    — Ако чуеш нещо любопитно, ще ни осведомиш.
    — Може да го прочетете в „Таймс“, обикновено на първа страница над заглавката — добави той, за да се увери, че Фоли е наясно колко е важен и колко много се ценят задълбочените му анализи.
    — Да, но някои неща, доколкото ми е известно, посланикът би предпочел да знае предварително. Помоли ме да те попитам така, между другото.
    — Това е въпрос на професионална етика, Ед.
    — Ако кажа това на Ърни, няма да е доволен.
    — Ами, ти работиш с него. Не аз.
    — Ти си американски гражданин.
    — Само не ми размахвай националния флаг пред лицето, ако обичаш — отвърна Принс с досада. — Добре, ако чуя, че се готвят да пуснат атомна бомба, ще те уведомя. Но според мен е по-вероятно ние да извършим подобна глупост, а не те.
    — Тони, задръж топката.
    — А простотиите за „империята на злото в света“ да не би да ги е казал Ейб Линкълн?
    — Искаш да кажеш, че президентът не е прав? — попита главният агент, чудейки се колко ниско още ще падне мнението му за този задник.
    — Чувал съм за Гулаг. Но това е минало. Руснаците омекнаха след смъртта на Сталин, но новата администрация още не може да го проумее.
    — Виж Тони, аз съм само работна пчеличка тук. Посланикът ме помоли да ти задам простичък въпрос. Приемам, че отговорът ти е „не“, нали така?
    — Правилно.
    — Е, не очаквай коледни картички от Ърни Фулър.
    — Ед, имам задължения към „Ню Йорк Таймс“ и към моите читатели, точка по въпроса.
    — Добре, добре. Трябваше да попитам — каза Ед в своя защита.
    Не беше очаквал друга реакция от тия тип, но предложи на посланик Фулър да изпита Принс и посланикът се съгласи.
    — Разбирам — Принс си погледна часовника. — Хей, аз имам среща в сградата на ЦК.
    — Нещо, което трябва да знам за нея?
    — Както ти казах, ще го прочетеш във вестника. Пращат ви сутрешната сводка от Вашингтон, нали така?
    — Да, мотае се тука.
    — Значи, вдругиден можеш да го прочетеш — посъветва го Принс и се приготви да тръгва. — Поздрави Ърни.
    — Ще го направя — обеща Ед и му подаде ръка.
    След това реши да изпрати Принс до асансьора. На връщане се отби в тоалетната да си измие ръцете, след което отиде при посланика.
    — Здрасти, Ед. Срещна ли се с онова момче Принс?
    Фоли кимна.
    — Тъкмо успях да се отърва от него.
    — Хвана ли се на въдицата ти?
    — Ни най-малко. Изплю ми се в лицето.
    Фулър се захили.
    — Нали те предупредих. Навремето, когато бях на твоята възраст, репортерите бяха патриоти, но вече от години не е така.
    — Не се учудвам. Когато Тони беше новак в Ню Йорк, не харесваше ченгетата, но нямаше нищо против да измъква това-онова от тях. Гадно копеле.
    — Опита ли се да те обработи?
    — Не, сър. За него аз не съм важен.
    — Какво мислиш за запитването от Вашингтон относно папата? — попита Фулър, сменяйки темата.
    — Ще възложа на някои хора да проверят.
    — Знам, Ед. Аз не искам да знам какво точно правиш. Ако откриеш нещо, ще можеш ли да ме информираш?
    — Зависи, сър — отвърна Фоли, което означаваше вероятно не.
    Фулър очакваше този отговор.
    — Добре. Нещо друго разтърсващо?
    — Принс е по дирите на нещо, което щяло да излезе във вестниците вдругиден. Тръгна към Централния комитет или поне така ми каза. Потвърди, че Александров ще заеме мястото на Михаил Суслов, когато Червения Майк пукне. Тони поддържа тесни контакти с техните политици и това, което казва, съвпада със сведенията от маши приятели.
    — Никога не съм се срещал с тоя тип. Какво знаем за него?
    — Един от последните правоверни. Александров смята, че Маркс е истинският Бог, а Ленин — неговият пророк, и че тяхната политическа и икономическа система работи добре.
    — Вярно? Някои хора никога не се променят.
    — Да, видно е от пръв поглед, сър. Останали са неколцина, но Леонид Илич не е от тях, нито пък бъдещият му наследник Юрий Владимирович. Но Александров е съюзник на Андропов. По-късно днес има заседание на Политбюро.
    — Кога ще знаем какво са обсъждали?
    — До два дни вероятно.
    „Но как ще разберем, вие не трябва да знаете, сър.“
    Нямаше нужда Фоли да изрича на глас мисълта си. Ърни Фулър беше наясно с правилата на играта. Посланиците на САЩ получаваха подробни инструкции, преди да поемат постовете си. Онези, които щяха да работят в Москва, преминаваха доброволно курс за промиване на мозъка във Фоги Ботъм и в Ленгли. Всъщност американският посланик в Москва беше главният разузнавач на страната му в Съветския съюз, а чичо Ърни много го биваше, смяташе Фоли.
    — Добре, дръж ме в течение, ако може.
    — Разбира се, сър — обеща главният агент.

Глава 13
КОЛЕКТИВИЗЪМ

    Андропов пристигна в Кремъл в 12:45 ч. за заседанието в 13:00. Шофьорът му мина със зила, ръчна изработка, през високата тухлена конструкция, която представляваше Спаската врата, покрай контролно-пропускателните пунктове и покрай гвардейците от Таманската дивизия, разквартирувана край Москва и използвана изключително с парадна цел. Войниците му отдадоха чест тържествено, но жестът им остана незабелязан от пътуващите в колата. От там имаше стотина метра до мястото, където друг войник отвори входната врата. Андропов забеляза неговия поздрав и му кимна разсеяно само колкото да даде знак на старши сержанта, че го е видял, след което изчезна в боядисаната в млечножълто сграда. Вместо да се качи по каменното стълбище, Андропов предпочете да вземе асансьора до втория етаж, следван от своя съветник, полковник Рождественски, за когото това щеше да е най-вълнуващото и най-притеснителното преживяване, откакто работеше в КГБ.
    На втория етаж охраната беше дори още по-строга. Униформени офицери от Червената армия държаха ръцете си върху кобурите на пистолетите за всеки случай, ако възникнеше някаква неприятност. Но никакви неприятности не можеше да има при издигането му до поста генерален секретар, мислеше Андропов. Това нямаше да е дворцов преврат. Щяха да го изберат партийните велможи по обичайния ред, по който се предаваше властта в Съветския съюз — мъчително и неискрено, но предвидимо. Човекът, който щеше да получи политическото им доверие, за да председателства този съвет от велможи, трябваше да засвидетелства пред тях намерението си да ръководи не със силата на волята си, а зачитайки колективното начало. Никой от тях не желаеше нов Сталин, нито дори друг Хрушчов, който би могъл да води авантюристична политика. Тези мъже мразеха авантюрите. Те бяха научили от историята, че залагането винаги носи със себе си и възможността от загуба, а никой от тях не се бе изкачил толкова високо, че да рискува да загуби нещо. Те бяха вождовете на една нация от шахматисти, които знаеха, че победата се постига с изкусни ходове, много търпение и бавно разиграване в продължение на часове и че беше предопределена, както изгрева на слънцето.
    Това бе един от днешните проблеми, мислеше си Андропов, настанявайки се до министъра на отбраната Дмитрий Устинов. И двамата седяха близо до председателстващия на местата, определени за членовете на Съвета за отбрана, които бяха петимата най-старши представители на съветското ръководство, включително секретарят по идеологията Суслов. Устинов вдигна очи от работните документи и го погледна.
    — Юрий — каза министърът вместо поздрав.
    — Добър ден, Дмитрий.
    Андропов беше в добри отношения с маршала на Съветския съюз. Той никога не бе оспорвал неговите искания за финансиране на прехвалените и зле командвани съветски въоръжени сили, които се бяха нахендрили в Афганистан като китове на плажа. Всички си мислеха, че накрая ще победят. В края на краищата съветската армия никога не беше губила… е, ако не се брои първото нахлуване в Полша при Ленин през 1919 г., завършило с позорен провал. Но те предпочитаха да помнят само за разгрома на Хитлер, след като германците бяха стигнали почти до стените на Кремъл. Само дето бяха спрени една когато бяха атакувани от исторически най-надеждния съюзник на Русия — Генерал Зима. Андропов не беше почитател на съветските военни, но за колегите му в Политбюро те си оставаха гарантът за собствената им сигурност и за това, че страната ще им върви по гайдата. Разбира се, не от любов, а защото Червената армия разполагаше с огромно количество пушки. На свой ред КГБ и Министерството на вътрешните работи контролираха Червената армия. Трето главно управление на КГБ имаше за задача да държи под око всяка пушка в Червената армия. В нормалните страни това се наричаше система на контрол и баланси. Тук обаче беше баланс на терора.
    Леонид Илич Брежнев пристигна последен, вървейки едвам като старец, какъвто беше, с провиснала кожа върху някога мъжественото си лице. Наближаваше осемдесетте — вероятно щеше да ги навърши, но нямаше да ги прехвърли, ако се съдеше по външния му вид. Това бе и добра, и лоша новина. Никой не знаеше какви мисли блуждаят в изкуфелия му мозък. Някога той притежаваше огромна лична власт. Андропов си го спомняше много ясно. Беше енергичен и обичаше да броди из гората и да убива сърни и дори мечки като безстрашен ловец на диви животни. Вече не. От години не беше стрелял по нищо — с изключение може би по някой и друг човек, но чрез втора или трета ръка. Но възрастта не бе размекнала Леонид Илич. Ни най-малко. Кафявите му очи продължаваха да гледат лукаво и да търсят предатели, понякога ги откриваха, макар и не където трябва. При Сталин подобно нещо означаваше сигурна смърт. Сега не. Но тежко на предателя, съсипваха го, лишаваха го от власт или го пращаха на някое забутано място в провинцията, където можеше да пукне от скука.
    — Добър ден, другари — поздрави генералният секретар любезно, доколкото позволяваше неговият мърморещ глас.
    Добре поне, че вече го нямаше показното подлизурство и комунистическите царедворци не се надпреварваха да спечелят благоволението на марксисткия император. Празните приказки можеха да изядат половината време на заседанието, а на Андропов му предстоеше да обсъди важни дела.
    Леонид Илич бе информиран предварително и след като си изсърба следобедния чай, обърна очи към председателя на КГБ.
    — Юрий Владимирович, искаш да обсъдиш нещо с нас, нали така?
    — Благодаря, другарю генерален секретар. Другари — започна той, — появи се нещо, което изисква нашето внимание. — Той махна на полковник Рождественски, който бързо обиколи масата и връчи копия от Варшавското писмо. — Това, което виждате пред себе си, е писмо, изпратено миналата седмица във Варшава от папата в Рим. — На всеки от присъстващите бе дадено фотокопие на писмото плюс превод на руски, изпълнен с бележки под линия. — Смятам, че това е потенциална политическа заплаха за нас.
    — Виждал съм вече това писмо — заяви Александров от „кандидатското“ място. В знак на уважение към Михаил Суслов, който беше на смъртно легло, мястото на идеолога отляво на Брежнев стоеше празно, макар че на масата пред стола имаше същата папка с документи като пред останалите, сякаш Суслов щеше да се обади за последен път от очакващата го ниша в кремълската стена.
    — Това е възмутително — заяви мигновено маршал Устинов. Той бе навлезнал в седемдесетте. — За какъв се мисли този свещеник?
    — Е, той е поляк — напомни на колегите си Андропов и смята, че е негов дълг да осигури на бившите си сънародници политическа защита.
    — Защита срещу какво? — попита министърът на вътрешните работи. — Заплахата за Полша идва от собствените й контрареволюционери.
    — А на полското ръководство не му стиска да се справи с тях. Още миналата година ви предупредих, че трябва да нахлуем там — напомни на останалите първият секретар на Московския партиен комитет.
    — Ами, ако те ни се противопоставят? — попита министърът на селското стопанство от далечния край на масата.
    — Може да си сигурен, че ще го направят — изказа мислите си на глас вътрешният министър. — Най-малкото ще възразят политически.
    — Дмитрий Фьодорович? — Александров отправи въпроса си към маршал Устинов, който беше във военна униформа, окичена с ордени и медали, между които двете златни звезди — два пъти „Герой на Съветския съюз“. Удостоиха го с тях заради политическата му смелост, а не на бойното поле, но все пак беше един от най-умните хора в стаята. Ордените му бяха присъдени за работата му на политкомисар по време на Великата отечествена война и заради заслугите му за навлизането на СССР в космическата епоха. Мнението му бе предвидимо, но го уважаваха заради прозорливостта му.
    — Въпросът, другари, е дали поляците ще окажат съпротива с въоръжените си сили. Едва ли ще е военна заплаха за нас, но ще ни постави в неудобно политическо положение вътре и извън страната. С други думи, те не могат да спрат Червената армия на бойното поле, но ако направят опит, политическите последици ще са огромни. Затова подкрепих миналата година решението ни да окажем политически натиск върху Варшава, което се увенча с успех, ако си спомняте.
    Вече седемдесет и четири годишен, Дмитрий Фьодорович се беше научил на предпазливост, особено що се отнася до международната политика. Подтекстът беше, че такава съпротива ще предизвика реакция от Съединените щати, които обичаха да си пъхат носа където не им е работа.
    — В самата Полша може да доведе до още по-големи политически вълнения, така поне смятат моите аналитици — уведоми Андропов колегите си, а в стаята настъпи ледена тишина.
    — Доколко сериозно може да се окаже това, Юрий Владимирович? Колко напечено може да стане? — обади се за първи път от началото на заседанието Брежнев изпод рунтавите си вежди.
    — Полша продължава да е нестабилна заради контрареволюционните елементи в обществото й. Особено неспокойно е сред работниците. Имаме източници сред съзаклятниците от „Солидарност“ и те съобщават, че гърнето продължава да ври. Проблемът с папата се състои в това, че ако изпълни заканата си и се върне в Полша, ще се превърне в обединителен център за поляците и ако достатъчен брой от тях бъдат въвлечени, може да се опитат да променят строя — предупреди председателят на КГБ.
    — Това е неприемливо — отбеляза със спокоен глас Леонид Илич. На тази маса повишаваха тон само хората, които търсеха отдушник за стреса. Спокойният тон беше далеч по-опасният. — Ако падне Полша, ще я последва Германия…
    А след това и целият Варшавски договор, което ще остави Съветския съюз без буферна зона срещу Запада. НАТО беше силен и щеше да става още по-силен благодарение на започнатия от американците нов етап на въоръжаване. Те бяха вече запознати с този тревожен проблем. Всеки момент в Западна Германия щяха да пристигнат новите американски танкове и самолети. Най-обезпокоителната новина бе започналото обучение на американските войници. Все едно че ги готвеха да ударят на Изток.
    Падането на Полша и на Германия щеше да означава, че пътят до съветската територия ще се съкрати с повече от хиляда километра, а на тази маса нямаше човек, който да не помни последния път, когато германците нахлуха в Съветския съюз. Въпреки твърденията, че НАТО е отбранителен съюз, чиято едничка цел била да не допусне Червената армия да марширува по Шан-з-Елизе, според Москва НАТО и всички останали американски съюзници бяха като гигантска примка, предназначена за колективните им вратове. Те нееднократно бяха обсъждали това надълго и нашироко. И съвсем не се нуждаеха от допълнителна политическа нестабилност. Като комунисти, макар не толкова ревностни като Суслов и Александров, те се опасяваха преди всичко да не би народът им да се отвърне от Правата вяра, която беше източникът на собствената им лична власт, на нея те дължаха удобния си живот. Тази власт беше вторичен продукт на народно селско въстание, с което бе свалена династията на Романови — или поне те така си мислеха, независимо какво казваше историята, и не си правеха никакви илюзии какво би донесло за тях едно въстание.
    Брежнев се размърда на стола си.
    — Излиза, че този полски свещеник е заплаха.
    — Да, другари, точно така — каза Андропов. — Неговото писмо е откровена заплаха за политическата стабилност на Полша, а оттук и на целия Варшавски договор. Католическата църква има политическо влияние в цяла Европа, включително в нашите братски социалистически съюзници. Ако се откаже от поста си и се върне в родината си, това само по себе си ще е равнозначно на политически акт.
    — Йосиф Висарионович Сталин веднъж зададе въпроса с колко дивизии разполага папата. Отговорът е нито една, разбира се, но ние не бива да пренебрегваме неговото влияние. Предлагам да се опитаме да го разубедим да не предприема подобна стъпка чрез дипломатически контакти…
    — Това ще е пълна загуба на време — възрази веднага външният министър. — Поддържаме от време на време дипломатически контакти с Ватикана. Те ни изслушват учтиво, разтоварят с нас благоразумно, а после си правят каквото си знаят. Не, не можем да им повлияем, дори с открити заплахи. Те възприемат заплахите като предизвикателства.
    С това въпросът беше поставен ребром на масата. Андропов изпитваше благодарност към министъра на външните работи, който също бе на негова страна по проблема за унаследяването. Понякога се питаше дали Брежнев си дава сметка и дали въобще се интересува какво ще стане след смъртта му — е, сигурно го беше грижа за съдбата на децата му, но това бе лесноразрешимо. За всеки от тях щяха да се намерят синекурни партийни постове, а и нямаше да има повече сватби, за да се налага използването на сервиза от китайски порцелан и на сребърните прибори от „Ермитажа“.
    — Юрий Владимирович, как КГБ може да се справи с тази заплаха — бе следващият въпрос на Брежнев.
    „Толкова е лесен за манипулиране“ — помисли си Андропов с благодарност.
    — Възможно е да елиминираме заплахата, като елиминираме човека, който стои зад нея — отговори председателят със спокоен и равен глас.
    — Да го убием? — попита Устинов.
    — Да, Дмитрий.
    — Какви са рисковете? — попита външният министър неочаквано.
    Дипломатите обикновено се тревожеха за подобни неща.
    — Не може да ги избегнем изцяло, но може да ги контролираме. Хората ми подготвиха оперативен план, който предвижда папата да бъде застрелян по време на публична проява. Доведох помощника си полковник Рождественски да ви запознае с подробностите. С ваше позволение, другари? — Последва колективно кимане с глави. Андропов се обърна към помощника си: — Алексей Николаич?
    — Другари — полковникът се изправи и тръгна към катедрата, мъчейки се да овладее треперенето на коленете си. — Операцията е без кодово име и ще остане така от съображения за сигурност. Папата се появява публично всяка сряда следобед. Обикновено обикаля площада „Свети Петър“ в открит автомобил, което го излага на опасност от нападение, и се доближава на три-четири метра от събралото се множество.
    Рождественски беше подбрал много внимателно думите. Присъстващите бяха наясно с библейските теми и терминология. Дори тук човек не можеше да отрасне, без да придобие познания за християнството, та ако ще да го презираше.
    — Въпросът е как стрелецът да се добере до предната редица посетители, така че да стреля от максимално късо разстояние и съответно да улучи.
    — Успехът не е сигурен, така ли? — попита строго министърът на вътрешните работи.
    Рождественски положи усилия да не се притесни.
    — Другарю министър, рядко работим с понятия като абсолютна сигурност. Дори умел изстрел с пистолет не може да гарантира перфектен удар по движеща се мишена, още повече че обстоятелствата няма да позволят внимателно прицелване. Убиецът трябва да извади бързо оръжието от мястото, където го е укрил, и веднага да натисне спусъка. Ще може да произведе два, вероятно три изстрела, преди тълпата да се нахвърли върху него. В този момент втори човек ще го застреля откъм гърба с пистолет със заглушител и след това ще избяга. Така италианската полиция няма да има кого да разпитва. Ще използваме нашите български социалистически съюзници да изберат стрелеца, да го придружат до мястото и след това да го елиминират.
    — А как нашият български приятел ще се измъкне при тези обстоятелства? — попита Брежнев.
    Личните му познания за огнестрелните оръжия му позволиха да изпусне техническите подробности, забеляза Андропов.
    — Най-вероятно тълпата ще насочи вниманието си към извършителя на покушението и няма да забележи изстрела на човека от разузнаването. На практика той ще е безшумен, а шумът от площада ще е невъобразимо голям. Нашият човек просто ще се отдръпне и ще изчезне сред множеството — обясни Рождественски. — Офицерът, комуто смятаме да възложим задачата, е с голям опит в подобни операции.
    — Има ли си име? — попита Александров.
    — Да, другарю, бих могъл да ви го съобщя, ако настоявате, но от съображения за сигурност…
    — Правилно, полковник — намеси се Устинов. — Не ни трябва да знаем името му, нали така, другари?
    Всички глави около масата кимнаха в съгласие. За тези мъже секретността бе естествена както пикаенето.
    — Няма да се използва пушка? — попита вътрешният министър.
    — Това носи рискове. Сградите около площада се наблюдават от силите за сигурност на Ватикана, швейцарските наемници и…
    — Бива ли ги тия швейцарци? — попита друг глас.
    — Колко добри трябва да са, за да забележат човек с пушка и да вдигнат тревога? — попита Рождественски съвсем основателно. — Другари, когато планираме подобна операция, се опитваме да предвидим всички варианти. Усложненията са враг номер едно при такова начинание. По план всичко, което трябва да се направи, е двама души да се смесят с многохилядната тълпа и да се доближат до субекта. После е само въпрос на стрелба. Пистолетът може лесно да се скрие в дрехите. Никой не претърсва и не проверява богомолците. Ние смятаме, другари, че това е възможно най-добрият план, освен ако не наредите да изпратим войници от Спецназ в покоите му във Ватикана. Това също е вариант, но тогава ще е невъзможно да се скрие произходът на операцията. Ако бъде одобрена, мисията ще се ограничи до двама души, от които само единият ще остане жив, но почти сигурно ще се измъкне.
    — Колко благонадеждни ще са извършителите? — попита председателят на Комитета за партиен контрол.
    — Българският разузнавач е ликвидирал лично осем души и има контакти с турския престъпен контингент, откъдето ще подбере атентатора.
    — Турчин? — продължи да разпитва партийният другар.
    — Да, мюсюлманин — потвърди Андропов. — Ако за операцията бъде обвинен турски последовател на Мохамед, още по-добре за нас, другари. Не мислите ли?
    — Няма да навреди на целите ни — съгласи се външният министър. — Така дори в очите на Запада ислямът ще се покаже още по-варварски. Америка ще увеличи подкрепата си за Израел, а това ще предизвика раздразнението на мюсюлманските страни, от които купува своя петрол. В цялата тая работа има изтънченост, която много ми допада, Юрий.
    — Значи, сложността на операцията се ограничава изцяло до последиците, а не до самото изпълнение? — отбеляза Устинов.
    — Точно така, Дмитрий — потвърди Андропов.
    — Какви са възможностите операцията да бъде свързана с нас? — попита секретарят на Украинската компартия.
    — Ако остане само един мъртъв турчин, ще е изключително трудно да се направи връзка с нас — обясни председателят на КГБ. — Операцията няма кодово име. Броят на хората, които ще знаят за нея, не надхвърля двайсет и повечето от тях са в тази стая. Няма да има писмени документи. Другари, мерките за сигурност ще са абсолютни. Искам да ви помоля да не споделяте с никого за това, което обсъдихме. Нито със съпругите си, нито с личните ви секретари и политически съветници. Само така може да се гарантира, че няма да изтече информация. Не бива да забравяме, че западните разузнавателни служби непрестанно се мъчат да открият тайните ни. В този случай не трябва да го допуснем.
    — Трябваше да ограничите обсъждането до Съвета за отбрана — изрече мислите си на висок глас Брежнев.
    — Леонид Илич, мислих за това — отвърна Андропов. Но политическите последици изискват вниманието на цялото Политбюро.
    — Да, разбирам — съгласи се генералният секретар, кимайки. — Той обаче не успя да схване, че Андропов беше премислил внимателно линията си на поведение. Той не желаеше да бъде сметнат за авантюрист от присъстващите, на които не след дълго щеше да разчита да го изберат за генерален секретар. — Добре, Юрий, нямам възражения — каза Брежнев замислено.
    — И все пак този план е опасен — заяви секретарят на Компартията на РСФСР. — Длъжен съм да ви обърна внимание, че ме притеснява.
    — Григорий Василиевич — отвърна шефът на Украинската компартия, — относно Полша искам да ви предупредя, че ако тамошното правителство падне, последиците за мен няма да са приятни. Нито за теб — предупреди той. — Ако този поляк се върне в родината си, резултатът ще е пагубен за всички ни.
    — Разбирам това, но не може с лека ръка да се предприеме убийство на един държавен глава. Смятам, че първо трябва да го сплашим. Има начини да му въздействаме.
    Министърът на външните работи поклати глава.
    — Вече ви казах, че ще е загуба на време. Хората като него не се страхуват от смъртта. Бихме могли да заплашим привържениците на църквата му във Варшавския договор, но е твърде възможно да се получи точно обратният на желания от нас ефект. Ще изпаднем във възможно най-неблагоприятната ситуация — последиците от нападките срещу римокатолическата църква без възможност да елиминираме този църковник, който ни създава неприятности. Не — той отново поклати глава. — Ако ще предприемаме нещо, трябва да действаме обмислено, решително и бързо. Юрий Владимирович, колко време ще е нужно за изпълнението на мисията?
    — Полковник Рождественски? — попита председателят на КГБ.
    Всички глави се обърнаха към полковника и той положи усилия да запази гласа си спокоен. Това бяха твърде дълбоки води за един полковник. Цялата операция сега щеше да легне на раменете му — възможност, за която не се бе сетил. Но ако искаше генералски звезди, трябваше да се нагърби с тази отговорност, нали така?
    — Другарю министър, по моя преценка между четири и шест седмици, ако още днес вие дадете разрешение за операцията и уведомите българското Политбюро. Ще използваме техни хора, за което е нужно неговото съгласие.
    — Андрей Андреевич, доколко според теб София ще сътрудничи? — попита Брежнев.
    Министърът на външните работи се замисли за миг.
    — Зависи какво ще поискаме от тях и как ще го поискаме. Ако узнаят целта на операцията, може да се опитат да протакат.
    — Можем ли да им поискаме съдействие, без да ги уведомим за целта? — попита Устинов.
    — Да, така мисля. Можем да им предложим стотина нови танка или някой и друг боен самолет като знак за социалистическа солидарност — предложи министърът на външните работи.
    — Да проявим щедрост — съгласи се Брежнев. — Доколкото съм информиран, те са изпратили искане в този смисъл до Министерството на отбраната, така ли е, Дмитрий?
    — Разбира се, че ще проявим щедрост — потвърди маршал Устинов. — Те наистина поискаха от нас танкове и МИГ-ове.
    — В такъв случай да товарим танковете на влака и да ги пращаме към София. Другари, предстои ни гласуване уведоми Политбюро генералният секретар. На единадесетте членове процедурата им се стори малко прибързана, докато седмината кандидат-членове, които нямаха право на глас, само наблюдаваха и кимаха. Както обикновено, гласуваха единодушно. Никой не се обяви против, въпреки че неколцина изпитваха известни съмнения, които прикриха чрез мълчанието си. В тази зала никой не можеше да си позволи да се отклони от колективния дух. Тук властта беше ограничена, както навсякъде по света — факт, върху който те рядко се замисляха и никога не оспорваха.
    — Много добре — обърна се Брежнев към Андропов. — На КГБ се възлага да извърши тази операция и дано Бог се смили над душата на полския свещеник — добави той по селски простодушно. — Нещо друго?
    — Другарю, ще позволите ли… — запита Андропов и получи кимване в съгласие. — Нашият брат и приятел Михаил Андреевич Суслов ще си отиде скоро от този сняг след дългогодишна предана служба в името на партията, която е толкова скъпа на всички ни. Неговият стол вече е празен поради заболяването му, а аз мисля, че е време да бъде запълнен. Предлагам Михаил Евгениевич Александров да бъде следващият секретар на ЦК по идеологията и да бъде издигнат за член на Политбюро.
    Александров дори се изчерви. Той вдигна ръка и заговори почти искрено:
    — Другари, моят — нашият — приятел не си е отишъл още. Не мога да заема местото му приживе.
    — Реакцията ти е напълно разбираема, Миша — отбеляза генералният секретар, използвайки умалителното му име. — Но Михаил Андреевич е тежко болен и няма да го бъде. Едно такова назначение, разбира се, трябва да се одобри от Централния комитет като цяло.
    Всеки знаеше, че това беше чиста формалност. Брежнев фактически даде благословията си за издигането на Александров, а той тъкмо от това се нуждаеше.
    — Благодаря, другарю генерален секретар.
    Сега вече Александров щеше да гледа празния стол вляво от Брежнев спокойно, тъй като знаеше, че след няколко седмици ще седне на него официално. Когато Суслов умреше, той щеше да рони сълзи заедно с останалите. А и едва ли Михаил Андреевич щеше да разбере. Неговият най-сериозен проблем в момента беше как ще се изправи пред смъртта — една от най-големите мистерии на живота, и какво го очаква в отвъдното. Това бе проблем, пред който всеки от присъстващите щеше да се изправи рано или късно, но за повечето бе достатъчно далечен, така че можеха да си позволят да го пропуснат… засега.
    Юрий Андропов си мислеше, че в това се състои една от разликите между тях и папата, който скоро щеше да умре от ръцете им.
    Заседанието приключи точно в четири следобед. Присъстващите се разделиха, както обикновено с приятелски думи и ръкостискания, преди всеки да поеме по пътя си. Андропов се отправи с полковник Рождественски към изхода. Много скоро той щеше да си тръгва последен, както се полагаше на един генерален секретар.
    — Другарю председател, може ли да ме изчакате минутка — попита Рождественски и тръгна към тоалетната. Минута и половина по-късно излезе с по-спокойна походка.
    — Справи се отлично, Алексей — каза му Андропов и двамата заслизаха по стълбите вместо с асансьора. — Какво е впечатлението ти?
    — Другарят Брежнев изглежда по-зле, отколкото очаквах.
    — Да, така е. Не му помогна много това, че остави цигарите — Андропов бръкна в джоба на сакото си за пакета „Марлборо“. На заседанията на Политбюро вече избягваха да пушат от уважение към Леонид Илич, а на председателя на КГБ му се бе допушило много. — Какво друго?
    — Мина в забележително колективен дух. Очаквах повече разногласия и спорове.
    На „Дзержински“ 2 разузнавачите обсъждаха много по-разпалено, особено когато ставаше дума за оперативни планове.
    Те всички са предпазливи играчи, Алексей. Хората с много власт обикновено са такива и така трябва да бъде. Но често не предприемат никакви действия, тъй като се страхуват от всичко ново и различно.
    Андропов съзнаваше, че страната му се нуждае от нещо ново и различно и се питаше какви ли трудности ще трябва да преодолее, за да го постигне.
    — Но, другарю председател, нашата операция…
    — Това е друго нещо, полковник. Когато усетят, че са застрашени, действат. Те се страхуват от папата. И вероятно са прави. Не мислиш ли?
    — Другарю председател, аз съм само един полковник. Аз служа. Не управлявам.
    — Продължавай в същия дух, Алексей. Така е по-безопасно.
    Андропов се настани в колата и веднага потъна в мислите си.


    Един час по-късно Зайцев беше към края на работния ден и очакваше да си тръгне, когато полковник Рождественски се появи до него без предупреждение.
    — Капитане, изпрати това съобщение незабавно до София — замълча за миг. — Някой друг чете ли телеграмите?
    — Не, другарю полковник. Идентификационният номер означава, че трябва да минава само през мен. Заповедта за това е в другата папка.
    — Добре. Ще продължиш по същия начин и занапред — каза полковникът и му подаде бланката.
    — На вашите заповеди, другарю полковник.
    Зайцев не го изчака да излезе и се захвана с шифроването, тъй като времето до края на работния ден едвам щеше да му стигне.
    СВРЪХСЕКРЕТНО
    НЕЗАБАВНО И СПЕШНО
    ОТ: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА, МОСКВА
    ДО: РЕЗИДЕНТА, СОФИЯ
    ОТНОСНО: ОПЕРАЦИЯ 15-8-82-666
    ОПЕРАЦИЯТА ОДОБРЕНА. СЛЕДВАЩАТА СТЪПКА ОЧАКВАНО ОДОБРЕНИЕ ОТ БЪЛГАРСКОТО ПОЛИТБЮРО. ПРОДЪЛЖАВАЙ ПОДГОТОВКАТА НА ОПЕРАЦИЯТА.
    Зайцев изчака да изтече по телекса, след това изпрати по куриер копието до най-горния етаж. После си тръгна, вървейки по-бързо от обикновено. На улицата извади пакета с цигари, за да запали една, преди да се качи на ескалатора в метрото. Погледна висящия от тавана часовник. Явно беше бързал повече от необходимото. Пропусна влака, отваряйки пакета с цигари като извинение, в случай че някой го наблюдаваше, макар че ако беше така, вече можеше да смята себе си за мъртъв. От тази мисъл ръцете му се разтрепериха, но беше късно. Следващият влак пристигна точно навреме и той се качи във вагона, смесвайки се с петнайсетина други трудещи се…
    Ето го и него. С разкопчан шлифер четеше вестник и се държеше с другата ръка за хромираната дръжка.
    Зайцев се отправи натам. В дясната си ръка държеше втората бележка, която извади от пакета с цигари. Да, съвсем ясно се виждаше, че мъжът е със зелена вратовръзка, защипана с игла от жълт метал. Кафяв костюм, чиста бяла риза, която от пръв поглед си личеше, че е скъпа, със съсредоточено във вестника лице. Човекът не се оглеждаше. Зайцев си приближи още малко.


    Едно от нещата, на които Ед Фоли бе обучаван във Фермата, беше как да усъвършенства периферното си зрение. С подходящи упражнения човешките очи можеха да разширят полезрението си, за което непосветените дори не подозираха. В школата на ЦРУ той се беше научил да забелязва номерата на сградите, без да обръща глава. Беше като при карането на велосипед. Веднъж като се научиш, го можеш, стига да се концентрираш, когато се наложи. И така забеляза, че някой се приближава бавно към него — бял мъж, среден на ръст, кафяви очи и кестенява коса, която се нуждаеше от подстригване, неугледни дрехи. Не можеше да види лицето му достатъчно ясно, за да го запомни и за да може да го разпознае. Славянски черти, това беше всичко. Безизразно, но очите определено гледаха към него. Фоли не позволи дишането му да промени ритъма си, макар че сърцето му заби с един-два удара по-бързо.
    „Хайде, Иван. Сложил съм шибаната вратовръзка, точно както искаше.“ Беше се качил от спирката близо до сградата на КГБ. Така че този тип трябва да беше шпионин. Изглежда, не беше капан. Ако е човек на Второ главно, щяха да организират нещата по друг начин. Така се набиваше прекалено на очи, беше твърде аматьорско, не по начина, по който би действал КГБ. Щяха най-малкото да го направят на друга спирка на метрото.
    „Тоя тип е искрен, мамицата му“ — помисли си Фоли. Наложи си да изчака търпеливо, което не беше лесно дори за опитен разузнавач, но пое дълбоко дъх и запази спокойствие, като напрегна сетивата си, за да уловят и най-слабия натиск върху джоба на шлифера му.


    Зайцев огледа вагона възможно най-разсеяно. Никой не го наблюдаваше, дори не забеляза нечии очи да гледат в същата посока. Дясната му ръка се плъзна в отворения джоб бързо, но не прекалено бързо. След това се отдръпна.


    Бинго помисли си Фоли, а сърцето му пропусна два-три удара. „Добре, Иван, какво е съобщението този път?“
    Налагаше се отново да прояви търпение. Нямаше смисъл да рискува живота на тоя приятел. Ако той наистина работеше в руския МЕРКУРИЙ, не се знаеше колко важно може да се окаже. Като при първото подръпване на въдицата в рибарската лодка. Не знаеш дали е риба или стара обувка. Това щеше да се разбере по-късно, ако въобще се стигнеше до там. Вербуването — превръщането на някой невинен съветски гражданин в доставчик на информация за ЦРУ, т.е. шпионин, беше доста по-трудно, отколкото да свалиш някое маце на танцова забава. Номерът беше момичето да не забременее, а агентът да не бъде убит. Не, при тази игра първо се започваше с един бърз танц, след това бавен, после първата целувка, първото опипване и ако човек имаше късмет, следваше разкопчаване на блузката… а после…
    Влакът спря. Фоли свали ръката си от металната дръжка и се огледа…
    Ето го и него, гледаше право към Фоли, който веднага запечата физиономията му в мисления си фотоалбум.
    „Неправилно поведение, приятел. Така ще си прецакаш задника. Никога не гледай директно към своя вербовчик на публично място.“ Очите на Фоли се плъзнаха по него, но лицето му остана безизразно, докато минаваше покрай човека, след като умишлено избра да слезе от по-далечната врата.


    Зайцев беше впечатлен от американеца. Той го беше изгледал, но очите му не издадоха нищо, дори не се разбра, че го е погледнал. Мина бързо край него и също толкова бързо слезе от влака. „Дано да си този, който се надявам да си“ — молеше се Зайцев наум.


    Петдесет метра по-нататък на улицата Фоли не си позволи дори да бръкне в джоба си. Съвсем ясно усети пъхването на ръката. А Иван едва ли го беше направил за разнообразие.
    Фоли мина покрай оградата, влезе в сградата и се качи на асансьора. Отключи и се мушна през вратата. Чак след като я затвори, бръкна в джоба си.
    Мери Пат беше там и го наблюдаваше. Тя веднага забеляза в очите му неприкрития блясък на успешната развръзка.
    Ед извади бележката. Беше същата бланка като предишната. Фоли я прочете на един дъх, след това още веднъж и после трети път, преди да я подаде на жена си.
    Очите на Мери Пат също блеснаха.
    Истинска риба, каза си Фоли. Вероятно голяма риба. Иван искаше нещо много съществено. Който и да е той, не беше глупак. Нямаше да е лесно да изпълни искането му, но ще опита. Това означаваше просто да накара сержанта артилерист да се ядоса, при това видимо да прояви гнева си, тъй като посолството постоянно се наблюдаваше. Едно подобно нещо не трябваше да изглежда обичайно или преднамерено, но и не изискваше актьорско майсторство, достойно за Оскар. Беше сигурен, че морските пехотинци ще се справят. След това усети ръката на Мери Пат в неговата.
    — Здравей, скъпа — каза той за микрофоните.
    — Здрасти, Ед — ръката й се пъхна в неговата.
    „Този приятел е ис[тински]“ — каза му с жестове.
    Той отвърна с кимване.
    „У[тре] сут[ринта]“ — попита тя и получи в отговор ново кимване.
    — Скъпа, трябва да се върна в посолството, забравих нещо на бюрото си, мамка му.
    — Добре, но не закъснявай. Вечерята е почти готова, пържоли, картофи и царевица.
    — Звучи вкусно — съгласи се той. — Не повече от половин час.
    — Добре, бягай.
    — Къде са ключовете на колата?
    — В кухнята.
    И двамата се отправиха натам.
    — Без целувка ли ще ме пуснеш? — попита той с възможно най-умилкващия се глас.
    — В никакъв случай — отговори тя закачливо.
    — Нещо интересно днес?
    — Не, само онова момче Принс от „Таймс“.
    — Той е шушумига.
    — И още как. Доскоро, скъпа.
    Фоли излезе. Махна на постовия, като направи гримаса на досада за театрален ефект. Той сигурно щеше да отбележи излизането му, можеше дори да се обади някъде, а при късмет отиването му до посолството щеше да бъде регистрарано от момчетата в апартамента на Второ главно управление, които ще решат, че Ед Фоли се е прецакал и е забравил нещо на бюрото си. Напомни си на връщане да сложи върху предната седалка на мерцедеса някакъв плик. Шпионите печелеха парите си най-вече като запомняха всичко и не забравяха нищо.
    В този час на деня до посолството се стигаше по-бързо с кола, отколкото с метрото, а това се вместваше изцяло в работния му график. След няколко минути той мина през външната врата на посолството покрай охраната от морски пехотинци и се качи до кабинета си. Там вдигна телефонната слушалка и докато набираше номера, взе голям хартиен плик и пъхна в него вестник „Интернешънъл Хералд Трибюн“.
    — Да, Ед?
    Гласът беше на Доминик Корсо, един от агентите на Фоли. По-възрастен от своя шеф, Корсо имаше прикритие като търговски аташе. Работеше в Москва от три години и се разбираше добре с главния агент. Беше нюйоркчанин, родом от околностите на Ричмънд, Стейтън Айлънд, син на детектив от полицията на Ню Йорк. Приличаше на истински италианец, какъвто си беше, но доста по-умен, отколкото представителите на неговата етническа общност биха признали. Корсо имаше лукавите кафяви очи на стара лисица, но прикриваше своята интелигентност.
    — Имам нужда от теб.
    — За какво става дума?
    Фоли го осведоми.
    — Сериозно ли говориш? — попита той не по най-обичайния начин.
    — Да.
    — Добре, ще предам на сержанта. Сигурно ще поиска да знае защо.
    Сержант Том Дрейк, началник на охраната от морски пехотинци в посолството, знаеше за кого работи Корсо.
    — Кажи му, че е шега, но важна.
    — Добре — отговори Корсо. — Нещо, което трябва да знам?
    — Засега нищо.
    Корсо примигна. „Добре, щом шефът не иска да сподели с него някаква информация, значи е деликатна, което не беше необичайно все пак“ — помисли си Корсо. В ЦРУ често човек не знаеше с какво се занимават другите от екипа му. Той не познаваше добре Фоли, но знаеше достатъчно, за да изпитва към него уважение.
    — Добре, ще го потърся веднага.
    — Благодаря, Дом.
    — Как се чувства хлапето в Москва? — попита агентът своя шеф на излизане от вратата.
    — Свиква. Ще се почувства по-добре, като се научи да се пързаля. Наистина си пада по хокея.
    — Е, попаднал е на подходящото място.
    — Вярно е — Фоли си събра нещата и се изправи. — Хайде да свършим тази работа, Дом.
    — Веднага, Ед. До утре.

Глава 14
СИГНАЛ ЗА ОПАСНОСТ

    Ако има нещо постоянно в света на шпионажа, това е липсата на сън за играчите. Дължи се на стреса, който е техен неизменен спътник. Когато Ед и Мери Пат не ги хващаше сън, поне можеха да си говорят с жестове в леглото.
    „Той е ист[ински], ма[це]“ — каза Фоли на жена си под завивките.
    „Д[а] — съгласи се тя. — До [сега] май не с[ме] имали чо[век] от вът[решността]?“
    „Вяр[но]“ — отвърна той.
    „В Ле[нгли] ще паднат.“
    „Жес[ток] удар“ — каза мъжът й. В дъното на Девета база, два пъти аут, пълно поражение, а питчърът мята фалцово право над „Мейн Стрийт“ и той за малко пропуска удара. — „Ако не прецакаме работата“ — напомни си Фоли.
    „Искаш ли да се вкл[юча]?“ — попита тя.
    „Да изчакаме.“
    Наместо отговор получи въздишка, която означаваше: „Да, знам.“ Дори за тях търпението беше труднопоносимо. Фоли виждаше много ясно фалцираната топка, която прелиташе над центъра на полето на височината на стадиона, а играчът от „Луисвил Слагърс“ стискаше здраво бейзболната бухалка с очи, вкопчени в топката така, че можеше да различи шевовете, които се въртяха, докато тя приближаваше. И изведнъж топката се отклони от полето и се заби на майната си. Щеше да покаже на Реджи Джаксън кой удря най-добре на игрището.
    Ако не прецака работата, помисли си отново. Но Ед Фоли вече имаше опит. В Техеран той беше успял да вербува агент сред привържениците на ислямската революция и бе единственият оперативен служител в района, който беше наясно колко зле му се пише на шаха. Информацията, която предаваше в Ленгли, стана причина да изгрее звездата му и да се превърне в любимеца на Ритър.
    Сега отново му се отваряше възможност да проникне надълбоко.
    В Ленгли МЕРКУРИЙ беше мястото, за което всички трепереха — всички знаеха, че и един служител да попадне под контрола на чуждо разузнаване, можеше да рухне цялата постройка. Затова минаваха през детектора на лъжата два пъти годишно. Проверяваха ги най-добрите експерти на ЦРУ. Ако оперативен агент или аналитик се издънеше, това можеше да изгори агентурна мрежа или операция, но информатор в МЕРКУРИЙ беше като да оставиш агентка на КГБ на Пето авеню да се разпорежда без ограничения с кредитна карта „Американ Експрес“. Тя можеше да си купи каквото душата й пожелае. И мамка му, КГБ би платил милиони в зелено да притежава такъв източник. Това щеше да издои руската хазна, но пък щяха да си купят едно от изящните яйца на Фаберже, притежание на Николай Втори. Всеки знаеше, че в КГБ имат отдел, съответстващ на МЕРКУРИЙ, но никоя разузнавателна служба не бе успявала досега да хване руснак от там.
    Фоли се чудеше как ли изглежда. В Ленгли беше огромно помещение с размерите на паркинг, без преградни стени, за да може всеки да наблюдава всеки. Разполагаха със седем хранилища с касети с формата на барабан, които носеха имената на седемте джуджета. Разполагаха също с телевизионни камери, да не би някой откачен да се опита да се промъкне, макар че със сигурност щеше да загине на място от самострелящите устройства, които се задействаха безотказно и без предупреждение. Само главните компютри, включително най-бързият и най-мощният, създаден от „Крей Рисърч“, знаеха в кое хранилище какви данни има. Мерките за сигурност бяха невероятни, многостепенни и проверявани всеки ден, а нищо чудно и на всеки час. Работещите там понякога ги проследяваха до дома им след работа. Това се правеше от агенти на ФБР, които бяха много печени в тая работа. Сигурно хората, които работеха в МЕРКУРИЙ, се чувстваха потиснати, но дори някой от тях да се бе оплакал, тази информация не бе стигнала до Ед Фоли. Морските пехотинци тичаха всеки ден по три километра, след което ги преглеждаха, а служителите на ЦРУ трябваше да понасят параноята на институцията — просто такива бяха правилата. Детекторът беше особено гадно нещо и в Управлението дори работеха психиатри, за да обучават хората как да пазят самообладание. Той беше минал такова обучение, жена му също. И въпреки това ЦРУ ги проверяваше веднъж годишно, дали за да изпита тяхната лоялност, или да се увери, че не са забравили нищо от наученото, дявол знаеше.
    Дали и в КГБ имаха същата практика? Трябваше да са луди, ако не го правеха. Той обаче не знаеше дали въобще имат детектор. Толкова много неща за КГБ не знаеха. В Ленгли често разчитаха на тъпи предположения. Някои хора настояваха, че след като ние правим това, значи и те го правят, което беше пълна глупост. Ед Фоли знаеше, че е пълен абсурд двама души или две държани да правят нещо по един и същи начин, поради което беше един от най-добрите в този откачен бизнес. Никога не спираше да се оглежда. Никога не вършеше нещо два пъти, освен ако не искаше да създаде грешно впечатление, особено пред руснаците, които вероятно (всъщност съвсем сигурно) страдаха от същата бюрократична болест, от която страдаха в ЦРУ.
    „А[ми] ако този п[риятел] поиска да го из[мъкнем] навън?“ — попита Мери Пат.
    „Ще му осигурим б[илет] за първа класа на Пан Ам — отвърна съпругът й бързо, доколкото можеше да движи бързо пръстите си — и след това се изпарява.“
    „Ти си лош“ — отговори Мери Патриша с гърления звук на сподавен кикот. Тя обаче знаеше, че той е прав. Ако тоя тип искаше да си играе на шпионин, щеше да е по-мъдро да си чупи задника от СССР и да го паркира доживот в света на Дисни, след като му измъкнат информацията. Един руснак можеше да получи световъртеж в това вълшебно царство, да не говорим за новооткрития увеселителен център в ЕПКОТ. Веднъж, след като излезе от Космическата планина, Ед се пошегува, че ЦРУ трябва да наеме парка за един ден и да доведе в него цялото съветско Политбюро, да ги остави да опитат всички атракции, а на излизане да им каже: „Ето така се забавляват американците. За съжаление не можем да ви покажем нещата, които правим, когато сме сериозни.“ Ако и това не им изкараше акъла, нищо друго не би могло. Но семейство Фоли бяха сигурни, че щяха да пукнат от страх. Дори онези от тях, които имаха достъп до всичко, което КГБ крадеше от Главния враг, дори те бяха тесногръди и селяндури. До голяма степен те вярваха на пропагандата, защото нямаше с какво да я съпоставят, защото самите те бяха жертви на собствената си система, подобно на бедните мужици, които караха раздрънканите камиони.
    Но семейство Фоли не живееха в света на фантазиите.
    „Значи щ[е] нап[равим] каквото иска, а после?“ — попита тя.
    „Стъпка по стъпка“ — отговори той, а тя му кимна в тъмнината. Беше същото като да родиш бебе. Не биваше да прибързваш, освен ако не желаеш да родиш недоносче. Това подсказа на Мери Пат, че мъжът й не беше тъпак, което бе възнаградено с целувка.


    Зайцев не сподели нищо с жена си. За него в този момент дори половин литър водка не беше достатъчен, за да заспи. Беше отправил искането. Още утре щеше да разбере дали си има работа с човек, който може да му помогне. Това, което поиска, не беше много разумно, но не разполагаше нито с време, нито с гаранции за сигурността си, за да проявява разум. Единственото сигурно нещо беше, че дори КГБ не е в състояние да инсценира това, което бе поискал. Без съмнение те можеха да накарат румънците, поляците или някоя друга социалистическа страна да го направи, но не и американците. Дори за КГБ имаше невъзможни неща.
    Оставаше му да чака, а сънят така и не идваше. Утре нямаше да е особено приветлив. Усещаше махмурлука, който го налягаше като земетресение, изригващо от черепа му.


    — Как мина, Саймън? — попита Райън.
    — Можеше да е и по-зле. Премиерката не ми отряза главата. Казах и какво знаем, а Базил ме подкрепи. Иска още информация. Каза го в мое присъствие.
    — Не се учудвам. Да си чувал за президент, който да не иска повече информация, приятел?
    — Напоследък — не — призна Хардинг.
    Райън усети стреса, който още не бе напуснал неговия колега. Бе дяволски сигурен, че няма да мине без опра в кръчмата, преди да се прибере вкъщи. Британският аналитик напълни лулата си, запали я и дръпна силно.
    — Ако това може да те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че и в Ленгли не знаят повече.
    — Разбрах. Тя попита и Базил я осведоми за това. Явно беше говорил с твоя шеф съдия Мур, преди да се срещнем с нея.
    — Значи ние всички сме невежи.
    — Много успокоително, няма що — изсумтя Саймън.
    Отдавна бе станало време да си тръгват. Райън изчака, за да чуе какво ще каже Саймън за разговора на „Даунинг Стрийт“ 10, тъй като една от целите на пребиваването му в Лондон беше да събира информация за британците. Те го знаеха, тъй като това бе игра, която всички играеха. Погледна часовника си.
    — Време е да тръгвам към къщи. До утре.
    — Наспи се добре — каза Хардинг, докато Райън отиваше към вратата. Джак основателно подозираше, че Хардинг няма да може да спи добре. Тъй като британският му колега беше чиновник средна ръка, днешният стрес му дойде в повече. „Но — помисли си той, след като излезе на улицата — такъв е животът в големия град.“


    — Какво каза на твоите хора, Боб? — попита съдия Мур.
    — Това, което ми предаде, Артър. Че президентът иска да знае. Засега нямам обратна връзка. Кажи на шефа да бъде търпелив.
    — Казах му го, но не остана особено доволен — отвърна шефът на ЦРУ.
    — Е, съдия, не мога да накарам дъжда да не вали. Нямаме власт върху много от нещата и едно от тях е времето. Той е голямо момче и трябва да е наясно с това, не мислиш ли?
    — Да, Робърт, но той обича да получава онова, което иска. Притеснява се за Негово светейшество, след като той вече разрови мравуняка.
    — Сигурно е така. Руснаците може пък да проявят мъдрост и да се свържат по дипломатически канали, да го предупредят да успокои топката и да оставят нещата да се уредят и …
    — Боб, това няма да стане — намеси се адмирал Гриър. — Той не е човек, когото можеш да залъжеш с адвокатски приказки, не мислиш ли?
    — Не — призна Ритър.
    Този папа не беше от хората, които правят компромиси с големите неща. Беше преживял какви ли не неприятности, от нацистите на Хитлер до НКВД на Сталин, но бе опазил църквата си, както заселниците отбиваха индианските нападения в старите уестърни. Не бе съхранил своята църква в Полша жива, за да я предава сега, нали така? А защитавайки територията си, той се бе заредил с достатъчно морална и политическа сила, за да си позволи да отправи закана към другата свръхсила. Не, този тип не би се поддал на натиск.
    Повечето хора се плашеха от смърт и унищожение. Не и такива като него. Руснаците никога нямаше да узнаят защо, но бяха разбрали, че с това той печели уважение. За Боб Ритър и останалите висши служители в тази стая ставаше все по-ясно, че единственият правилен отговор за Политбюро щеше да е нападение срещу папата. А днес Политбюро беше заседавало и те не знаеха какво е обсъждано.
    — Боб, имаме ли източници, от които да разберем за какво са си говорили днес в Кремъл?
    — Имаме няколко и ще се свържем с тях в близките дни. Но ако са се добрали до нещо важно, сами ще ни потърсят — каза Ритър на шефа на ЦРУ. — Хей, Артър и аз като теб не обичам да седя със скръстени ръце и да чакам, но всяко нещо с времето си. Знаеш колко е опасно да вдигаме пушилка сред агентите си.
    И тримата знаеха. Нещо подобно бе станало причина за убийството на Пенковски. Информацията, която той им доставяше, беше предотвратила ядрена война и беше помогнала да вербуват най-високопоставения и най-дългогодишния агент на ЦРУ, КАРДИНАЛА, но Пенковски пострада. След като го разкриха, самият Хрушчов поиска смъртта му и я получи.
    — Да — съгласи се Гриър, — а това не е толкова важно в цялостната схема на нещата, нали така?
    — Не — бе принуден да признае съдия Мур, макар че хич не бе склонен да представи подобно обяснение пред президента.
    Новият шеф обаче проявяваше разбиране, когато му изложеха ясно фактите. Най-опасното бе как ще реагира президентът, ако папата умре неочаквано. Шефът беше човек с принципи наистина, но също и човек на емоциите. Щеше да се разяри, както би се разярил бик по време на корида, ако развееха съветския флаг пред муцуната му. Не биваше емоциите да влияят на държавните дела — те само предизвикваха още емоции, а често и оплакване на поредните мъртъвци. А чудото на модерната технология само можеше да гарантира, че техният брой ще расте. Директорът на ЦРУ се укори за тази мисъл. Новият президент беше разумен човек — неговите емоции обслужваха интелекта му, а той бе доста по-голям, отколкото се смяташе, особено от медиите, които забелязваха само усмивката и театралната му същност. Но медиите, подобно на мнозина политици, се чувстваха по-удобно да обръщат внимание на външната страна на нещата, а не на съдържанието им. Което не изискваше кой знае каква интелигентност. Съдия Мур изгледа главните си помощници.
    — Добре, но да не забравяме, че не е много приятно да се изправиш пред него в Овалния кабинет и да не можеш да му предоставиш информацията, която иска.
    — Сигурен съм, че е така, Артър — отвърна съчувствено Ритър.


    Все още не беше съвсем късно — каза си Зайцев, който не можеше да заспи. До него Ирина дишаше спокойно. Наричаха това съня на хората без угризения. Безсънието се полагаше на предателите.
    Просто трябваше да спре дотук. Беше предприел две малки стъпки и нищо повече. Американецът бе запомнил сигурно лицето му, но това щеше да се уреди лесно — друга спирка на метрото, различен вагон. Нямаше да се засича с него. Контактът щеше да се прекъсне като счупена чаша за вода, изпусната на пода, а животът му ще продължи нормално, а съвестта му…
    …нямаше ли пак да го загризе? Изпсува. Именно съвестта му го вкара в тая каша. Пак изпсува. Не, тя нямаше да го остави на мира.
    Но другата възможност бе непрекъснато безпокойство, безсъние и страх. Досега не бе изпитвал страх. Но бе сигурен, че и това ще последва. За измяната имаше само едно наказание. Смърт за предателя и унищожаване на роднините му. Ще ги изпратят в Сибир — да броят дърветата, както гласеше един анекдот. Там се намираше съветският ад, от който единственото спасение бе смъртта.
    Но съвестта също щеше да му причини това, ако не изпълнеше докрай започнатото, осъзна Зайцев, изгубвайки битката и потъвайки в обятията на съня.


    Секунда по-късно, както му се стори, будилникът звънна. Добре поне, че не го мъчиха сънища. Това бе единствената добра новина тази сутрин. Главата му тежеше, имаше чувството, че очите му ще излязат от орбитата си. Затътри се към банята и наплиска лицето си, изпи три аспирина, които се надяваше да облекчат махмурлука му до няколко часа.
    Не можеше да закуси наденичка, тъй като стомахът му се бе свил, и предпочете овесена каша с мляко и филия масло. Първоначално мислеше да изпие едно кафе, но после реши, че за стомаха му ще е по-добре чаша мляко.
    — Снощи прекали с пиенето — каза му Ирина.
    — Да, скъпа, знам — успя да каже, без да се ядоса.
    Тя нямаше вина за състоянието му, а и беше добра жена и добра майка за Светлана, неговия малък зайчик. Знаеше, че ще избута някак си деня. Нямаше да му е приятно. Най-трудната част бе това, че трябваше да стане толкова рано, но вече го бе направил. Обръсна се лошо, но придоби що-годе приличен вид с чистата риза и вратовръзката. Сложи още четири аспирина в джоба на сакото си, преди да излезе, а за да раздвижи кръвта си, слезе по стълбите, вместо с асансьора. Утринният въздух беше хладен, което му помогна да се съвземе по пътя към метрото. Купи си в. „Известия“ и изпуши един труд. Цигарата също му помогна да се разбуди.
    Дали някой щеше да го забележи — едва ли. Качи се на друг влак и в друг вагон. Закъсня умишлено с петнайсет минути. Беше просто още един анонимен пътник в метрото, пълно с анонимни хора.
    Никой нямаше да разбере, че слиза на друга спирка.
    Американското посолство се намираше на няколко преки по-надолу и той се отправи натам, като погледна часовника си.
    Знаеше точния час, тъй като бе идвал веднъж като курсант в Академията на КГБ. Докараха ги рано сутринта с автобус заедно с останалите четирийсет и пет курсанти от неговия випуск. Те дори бяха облекли официалните си униформи за пътуването, вероятно за да демонстрират своята професионална принадлежност. Дори тогава му се бе сторило глупава загуба на време, но началникът на академията беше хардлайнер, който сега би изпаднал в ярост, ако знаеше целта на идването му. Зайцев запали нова цигара, когато забеляза сградата.
    Погледна часовника си. Точно в 7:30 всеки ден издигаха флага. Преди десет години началникът на академията им обърна внимание на това с думите: „Вижте, другари, там е врагът! Това е мястото, където живее в нашият любим град Москва. В тази сграда се намират шпиони и онези от вас, които започнат работа във Второ главно управление, ще имат честта да ги разобличат и да ги изгонят от родината ни. Там живеят и работят хора, които шпионират страната ни и нашия народ. Ето го националния им флаг. Запомнете го за цял живот.“ И точно в този момент флагът се издигна на белия пилон с бронзов орел на върха, докато войниците от Морската пехота на Съединените щати отдаваха чест в красивите си униформи. Зайцев беше сверил часовника си в метрото. Трябваше да стане точно… сега.


    Засвири тръба. Видя белите кепета на пехотинците, които едвам се показваха над каменния парапет около плоския покрив на сградата. Беше на отсрещната страна на улицата, точно до старата църква, натъпкана от КГБ с електронни устройства.
    „Ето“, помисли си той, зяпайки натам с още неколцина минувачи върху разбития тротоар.
    Да, видя го. Флагът беше обърнат наопаки, тъй като първо се показаха червените и белите хоризонтални ивици, а не синият квадрат със своите петдесет бели звезди. Флагът бе издигнат наобратно! Не можеше да има никакво съмнение. В този вид той се плъзна чак до пърха на пилона.
    „Значи, изпълниха искането ми.“ Зайцев бързо се отдалечи до края на пресечката и сви надясно, след това още веднъж надясно и се върна до метрото, пъхна монетата от пет копейки в прореза и се качи на влака за площад „Дзержински“.
    Изведнъж махмурлукът му изчезна като с магическа пръчица. Усети го едва след като излезе с ескалатора до улицата.
    „Американецът иска да ми помогне — каза си служителят от комуникациите. — Те ще ми помогнат. Вероятно ще успея да спася живота на полския свещеник.“ Тази мисъл му вдъхна сили, докато влизаше в Центъра.


    — Сър, що за идиотщина беше това? — обърна се артилеристът, сержант Дрейк, към Доминик Корсо малко след като обърнаха знамето и го издигнаха както трябва.
    — Нямам право да ти кажа, сержант — бе единственото, което Корсо можа да изрече, макар че очите му издаваха повече.
    — Ами сега, сър, как да го обясня?
    — Не е нужно да обяснявате, сержант. Просто някой е допуснал тъпа грешка, а ти си я поправил.
    — Вие твърдите така, г-н Корсо.
    Сержантът трябваше да обясни на пехотинците какво се бе случило. Той щеше да им даде обяснението, което току-що бяха дали на него, но по много по-профански начин. Ако някой от морските пехотинци го попиташе какво става, той щеше да отговори, че така са му наредили от посолството и че полковник Д’Амичи трябва да се оправя с тях. По дяволите, щеше да натопи Корсо пред полковника. Двамата бяха италианци и щяха да се разберат, надяваше се сержантът от Хелъна, Монтана. Ако ли не, полковник Д’Амичи щеше да им съдере задниците.


    Зайцев седна на мястото си, след като освободи майор Добрик. Сутрешният поток от съобщения не беше толкова натоварен и той започна нормално работата си. След четирийсет минути нещата се промениха.
    — Другарю майор — стресна го познат глас.
    Зайцев се обърна, за да погледне полковник Рождественски.
    — Добро утро, другарю полковник. Имате нещо за мен?
    — Това — Рождественски му подаде бланката. — Моля, изпратете я незабавно с единичен код.
    — На вашите заповеди. С копие за вас?
    — Правилно — кимна Рождественски.
    — Предполагам, че е позволено да ви го изпратя чрез вътрешен куриер?
    — Да, разбира се.
    — Благодаря. Ще го имате след няколко минути.
    — Добре — каза Рождественски и излезе.
    Зайцев погледна съобщението — беше съвсем кратко. Шифроването и изпращането отне само петнайсет минути.
    СВРЪХСЕКРЕТНО
    НЕЗАБАВНО И СПЕШНО
    ОТ: КАБИНЕТА НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ, ЦЕНТЪРА, МОСКВА
    ДО: РЕЗИДЕНТА В СОФИЯ
    ОТНОСНО: ОПЕРАЦИЯ 15-8-82-666
    ОДОБРЕНИЕТО ЗА ОПЕРАЦИЯТА СЕ ОЧАКВА ДНЕС, ЧРЕЗ КАНАЛИТЕ, ЗА КОИТО ГОВОРИХМЕ НА СРЕЩАТА. ДОКЛАДВАЙ, КОГАТО УСТАНОВИШ ПОДХОДЯЩИТЕ КОНТАКТИ.
    А това означаваше, че се дава ход на операция 666. Предния ден тази новина щеше да смрази кръвта му, но не и днес. Днес той знаеше, че ще може да направи нещо, с което да им попречи. Ако се случеше нещо лошо, вината щеше да е на американците. Това променяше значително нещата. Сега трябваше да измисли как да установи с тях редовен контакт…


    На горния етаж Андропов разговаряше с министъра на външните работи.
    — Е, Андрей, как ще действаме?
    — Обикновено нашият посланик се среща с първия им секретар, но от съображения за сигурност може да измислим друг начин.
    — Първият им секретар разполага ли с достатъчно изпълнителна власт? — попита председателят.
    — Колкото Коба преди трийсет години. България се управлява с желязна ръка. Членовете на тяхното Политбюро представят различни слоеве от обществото, но само първият секретар на партията разполага с действителна власт да взима решения.
    — А-а-а — това беше добра новина за Юрий Владимирович. Той вдигна слушалката на телефона върху бюрото му. — Изпрати ми полковник Рождественски — нареди на секретаря си.
    Полковникът се появи през вратата на дрешника след две минути.
    — Слушам, другарю председател.
    — Андрей, това е полковник Рождественски, моят помощник. Полковник, нашият резидент в София контактува ли директно с лидера на тяхното ръководство?
    — Рядко, другарю, но се е случвало понякога.
    Рождественски се изненада, че председателят не знае, но той все още се учеше как се подготвят операции. Поне имаше разума да задава въпроси, без да се притеснява, че може да се изложи.
    — Много добре. От съображения за сигурност предпочитаме тяхното Политбюро да не узнава за мащабите на операция 666. Смяташ ли, че полковник Бубовой може да уведоми техния партиен лидер и да получи съгласие чрез по-директен канал?
    — За целта вероятно ще е необходимо писмо с подписа на другаря Брежнев — отговори Рождественски.
    — Да, така ще стане най-добре — съгласи се веднага министърът на външните работи. — Добра идея, полковник — добави той одобрително.
    — Много добре. Ще го взема още днес. Леонид Илич дали ще е в кабинета си, Андрей?
    — Да, Юрий. Ще му звънна предварително да го предупредя какво ще е нужно. Мога да подготвя писмото в моя кабинет, ако предпочиташ, или да го напишем тук?
    — С твое позволение, Андрей — отвърна Андропов с благодарност, — по-добре е да го подготвим сега. Ще го пратим по куриер в София утре или вдругиден.
    — Ще е добре да дадем няколко дни на българския другар, Юрий. Те са наши съюзници, но все пак са суверенна страна.
    — Добре, Андрей.
    Всяка държава в света разполагаше с бюрокрация, чиято едничка цел бе да бави важните неща.
    — А и не бихме желали светът да научи, че нашият резидент се обажда на човека по важен въпрос — добави външният министър, преподавайки урок по оперативна сигурност на председателя на КГБ, забеляза Рождественски.
    — Колко време ще е нужно след това, Алексей Николаич? — попита Андропов своя помощник.
    — Няколко седмици поне — забеляза раздразнение в погледа на своя шеф и реши да му обясни. — Другарю председател, подборът на подходящия стрелец не опира до набирането на телефонен номер. Строков ще трябва внимателно да прецени. Хората не са предвидими като машините все пак, а това е най-важният и най-деликатен аспект на операцията.
    — Да, предполагам, Алексей. Добре. Уведоми Бубовой, че му изпращаме послание по куриер.
    — Веднага ли, другарю председател, или след като бъде подписано и готово за изпращане? — попита Рождественски като вещ бюрократ, оставяйки на своя шеф да покаже, че знае най-добре какво трябва да се направи.
    „Този полковник ще стигне далече“ — помисли външният министър и за първи път обърна внимание на името му.
    — Добър въпрос, полковник. Ще те уве