Скачать fb2
Оперативен център

Оперативен център

Аннотация

    Светът не е спрял да воюва. На ръба между войната и политиката балансира и новосъздаденият Оперативен център. Екипът е страхотен — бивши асове от армията и тайните служби. Но и предизвикателството е жестоко. Кризисни ситуации с терористи и заложници, наркомафиоти и шантави диктатори, търговци и крадци на оръжие… Бойното кръщение на центъра е ужасяващ терористичен акт. Някой се опитва да сблъска Северна и Южна Корея. И докато експертите от центъра трескаво търсят подбудителя, специалната бойна група вече лети към инцидента. Ако Оперативният център не овладее кризата, ще заговорят оръдията…


Том КлансиОперативен център

1.
ЧЕТВЪРТЪК, 16:10 Ч., СЕУЛ

    Грегъри Доналд отпи от уискито си и огледа гъмжилото от хора в бара.
    — Сещаш ли се понякога за миналото, Ким? Не за тази сутрин или предишната седмица, а за доста по-отдавна?
    Ким Хван, заместник-директор на Корейското централно разузнавателно управление, побутна с червената сламка парченцето лимон, което плаваше в чашата му с диетична кока-кола.
    — За мен, Грег, и днес сутринта е минало. Особено в ден като днешния. Ей богу, какво не бих дал да съм на лодката с чичо Пак в Янян.
    — Той все същият стар мърморко ли е? — засмя се Доналд.
    — Още по-голям. Нали помниш, че имаше две рибарски лодки. Взе че продаде едната. Не можел да понася ортаци. Само дето понякога бих предпочел да меря сили с рибите и бурите, отколкото с разни бюрократи. Ти поне знаеш какво е.
    — Да — кимна Доналд. — Много добре знам. И затова се махнах.
    Хван се наведе над масата, огледа се и заговорнически присви очи.
    — Не исках да говоря, докато ония от „Сеул Прес“ бяха тук. Знаеш ли, че принудиха хеликоптерите ми днес да не излетят?
    — Да не са откачили? — намръщи се озадачено Доналд.
    — По-лошо. Пълна безотговорност. Според господа журналистите, ако им се мотаели хеликоптери над главите, щели да вдигат много шум и да им развалят записа. Не дай боже нещо да стане — нямаме въздушно разузнаване.
    Доналд си допи уискито и бръкна в джоба на вълненото си сако.
    — Неприятна работа, но навсякъде е така, Ким. Сметкаджиите изместиха истински талантливите хора. Не само в разузнаването. В правителството, даже в Дружеството за американо-корейско приятелство. Вече никой не се хвърля с главата напред. Всичко първо се проучва, претегля, преценява, докато не ти се изпари всякаква инициатива.
    Хван бавно поклати глава.
    — Бях малко разочарован, когато напусна и отиде в дипломатическите служби. Но всъщност ти постъпи умно. Да не мислиш, че нещата в управлението ще се оправят. Със зъби и нокти се боря да задържа сегашното положение.
    — Но го правиш доста добре.
    — Само от любов към управлението — усмихна се Хван.
    Доналд кимна и извади лулата си от морска пяна и пакет тютюн „Балканско събрание“.
    — Я ми кажи, ти наистина ли смяташ, че днес ще стане нещо?
    — Получихме предупреждения от обичайния контингент радикали, революционери и откачени. Тях обаче си ги знаем и ги наблюдаваме. Те са като ония смахнатите, дето се обаждат на Хауърд Стърн по време на всяко предаване. Едни и същи идиотщини макар и в различен ден. Тия обаче само си приказват.
    Доналд натъпка тютюн в лулата си и вдигна въпросително вежди.
    — Че вие хващате ли Хауърд Стърн?
    Хван допи содата си.
    — Не. Миналата седмица разбихме една пиратска мрежа. Прослушах техните записи. Грег, нали познаваш тая страна. На нашето правителство даже Опра често им се вижда прекалено отворена.
    Доналд се изсмя. Хван се извърна и каза нещо на бармана. Сините очи на американеца отново обходиха помещението.
    Част от посетителите бяха южнокорейци, но както често става в баровете близо до правителствени учреждения, преобладаваха представителите на международната преса: Хедър Джаксън от Си Би Ес, Бари Бърк от „Ню Йорк Таймс“, Джил Вандъруълд от „Пасифик Спектейтър“ и други, с които не му се разговаряше. Точно затова пристигна по-рано и се заби в едно тъмно, далечно ъгълче на бара. А съпругата му, Сунджи, въобще не дойде. И тя като Доналд смяташе, че пресата не се бе отнесла почтено с него — нито преди двадесет години, когато беше посланик в Корея, нито сега, когато само преди три месеца стана съветник по корейските въпроси в Оперативния център. За разлика от съпруга си обаче Сунджи се ядосваше на нападките в печата. Грегъри много отдавна се беше научил да се обвива в дима на вярната си лула — успокоително занимание, което му напомняше, че като облачето пушек заглавията във вестниците съществуват само за момента.
    Барманът се завъртя край тях и си отиде. Хван се обърна с гръб към плота. Тъмните му очи бяха приковани в Доналд, а дясната му ръка бе опряна неподвижно на бара.
    — Какво всъщност означаваше въпросът ти? — попита той. — За миналото.
    Доналд свърши с пълненето на лулата си.
    — Помниш ли един човек на име Юнгил О?
    — Слабо. Едно време преподаваше в управлението.
    — Той беше сред основателите на психологическия отдел. Много интересно старче от Тегу. Когато за пръв път пристигнах тук, той тъкмо щеше да напуска. Всъщност го изритаха. КЦРУ много държеше да бъде по последната мода и да прилича на американските разузнавателни агенции, а пък в свободното си време, когато не изнасяше лекции за войната с психологически средства, Юнгил О преподаваше чондокио.
    — Религия и КЦРУ? Вяра и шпионаж?
    — Не съвсем. Беше си развил някакъв по-особен, духовен подход към дедукцията и разследването. Учеше, че сенките на бъдещето и миналото са навсякъде около нас. Смяташе, че чрез медитация, чрез размишления за хората и събитията, които са били и ще бъдат, можем да се докоснем до тях.
    — И?
    — Те ще ни помогнат да видим настоящето по-ясно.
    — Сега разбирам защо са го уволнили — подсмихна се Хван.
    — Не ставаше за нас — съгласи се Доналд, — пък и, честно казано, не мисля, че беше съвсем в ред. Само че странна работа — все по-често започва да ми се струва, че теорията му беше много близо до десетката, ако не и в самата десетка.
    Доналд си потърси кибрита. Хван гледаше внимателно някогашния си наставник.
    — Нещо конкретно ли имаш предвид?
    — Не — призна си Доналд. — Просто изпитвам такова усещане.
    Хван бавно потърка дясната си ръка.
    — Винаги си се интересувал от необикновените хора.
    — Естествено. От тях има какво да се научи.
    — Като оня възрастен учител по таекуондо. Дето го доведе да ни научи на нагината.
    Доналд запали една клечка, хвана лулата в лявата си длан и поднесе пламъчето към тютюна.
    — Тази програма беше добра и трябваше да я разширят. Човек никога не знае дали няма да го нападнат, когато е невъоръжен, и да се налага да се отбранява със стегнато навит вестник или…
    Ножът изхвърча изпод дясната ръка на Хван и кореецът се плъзна от столчето на земята.
    В същия момент Доналд се дръпна рязко назад, без да изпуска лулата от ръка, изви китка и замахна с дръжката на лулата към Хван. Отби светкавичния удар с нож и избута ръката на Хван наляво.
    Кореецът дръпна ножа назад и отново нападна, но Доналд отново посрещна удара и го отби наляво. Младият мъж замахна отдолу, Доналд присви лакът към тялото си и пресече пътя на ножа с дръжката на лулата си.
    Приглушеният шум от дуела привлече вниманието на седящите край тях хора. Те извърнаха глави и се загледаха в двамата мъже, чиито ръце се стрелкаха напред-назад прецизно и точно като бутала.
    — Ама вие наистина ли… — попита един техник с фланелка на Си Ен Ен.
    Никой от съперниците не отговори. Бяха така погълнати от двубоя, че не забелязваха нищо около себе си. Следяха се очи в очи, с каменни лица. Телата им не помръдваха. Само левите им ръце се движеха. Дишаха запъхтяно през нос, здраво стиснали устни.
    Около тях в плътен полукръг се насъбра тълпа. Ножът присвяткваше във въздуха, но Доналд посрещаше и парираше ударите с изяществото на фехтовач. Най-накрая острието издрънча на пода.
    Очите на Доналд не се отделяха от тези на Хван. С леко разтърсване на дясната си китка той загаси клечката, която продължаваше да гори в ръката му.
    Разнесоха се ръкопляскания и подвиквания, няколко души се приближиха и потупаха Доналд по гърба. Хван се усмихна широко и му протегна ръка. Доналд също се усмихна и я пое с двете си ръце.
    — Страхотен си, не си мръднал — обади се кореецът.
    — Ти ме щадеше…
    — Само при първия удар, да не би да си станал по-бавен. Но не си. Като сянка си.
    — Като сянка значи — обади се един мек глас зад Доналд.
    Доналд се извърна. Съпругата му си проправяше път сред разотиващите се зяпачи. Младостта и красотата й привлякоха погледите на мъжете.
    — Това си беше чиста фукня — обърна се тя към съпруга си. — Все едно гледаш инспектор Клозо и слугата му.
    Хван се поклони дълбоко, а Доналд прегърна жена си през кръста, придърпа я към себе си и я целуна.
    — Не знаех, че ще ни свариш. — Той драсна нова клечка и най-после запали лулата си. Погледна неоновия часовник над бара. — Нали щяхме да се срещнем при трибуните след петнадесет минути.
    — Да, но преди.
    Доналд я изгледа въпросително.
    — Преди петнадесет минути.
    Той сведе очи и прокара пръсти през прошарената си коса.
    — Извинявай. С Ким се увлякохме да си разправяме разни ужасии и да си изясняваме дълбоко лични философии.
    — Голяма част от които се оказаха едно и също нещо — подметна Хван.
    Сунджи се усмихна.
    — И аз реших, че като не сте се виждали цели две години, ще има за какво да си поприказвате. — Тя се обърна към съпруга си. — Скъпи, ако искаш да продължите да си говорите или да се дуелирате с други прибори след церемонията, мога да отложа вечерята с родителите ми…
    — Недей — намеси се бързо Хван. — Ще бъда зает до късно — ще правим разбор как е минало мероприятието. Пък и нали се запознах с баща ти на сватбата ви — доста едър мъжага е. Ще гледам скоро да дойда във Вашингтон, та да се видим. Може даже да си взема някоя американка за жена — нали Грег отмъкна най-хубавата корейка.
    — Все някой трябваше да го научи как да се радва на живота — подсмихна се Сунджи.
    Хван поръча на бармана да впише питиетата им на сметката на КЦРУ, вдигна ножа и го остави на бара.
    — Преди да си тръгна, искам да ти кажа, че много ми липсваше, Грег.
    Доналд махна с ръка към ножа.
    — И на мен ми беше приятно.
    Сунджи го целуна по рамото. Той се пресегна и я погали по бузата с опакото на ръката си.
    — Наистина — настоя Хван. — Често си мисля за годините след войната, когато ти се грижеше за мен. Даже родителите ми да бяха живи, надали щях да бъда обграден с повече обич.
    Хван им кимна за довиждане и бързо си тръгна. Сунджи го проследи с поглед и постави тънката си ръка на рамото на съпруга си.
    — Беше се просълзил.
    — Забелязах.
    — Побърза да си тръгне, за да не те разстрои.
    Доналд кимна и вдигна очи към съпругата си — жената, която му беше доказала, че младостта и мъдростта не са взаимно изключващи се понятия… и че като изключим болките при сутрешното ставане, възрастта е въпрос на нагласа.
    — Затова толкова го обичам — поясни той, докато Хван излизаше на ярката дневна светлина. — Ким е мек отвътре, но твърд отвън. Юнгил О казваше, че това е най-добрата броня във всяка непредвидена ситуация.
    — Юнгил О ли?
    Доналд я хвана за ръка и я поведе към вратата.
    — Един човек, който работеше в КЦРУ Все повече съжалявам, че не го опознах малко по-добре.
    Следван от тънка струйка дим, Доналд изведе жена си на широкия, изпълнен с хора „Чонгиечоно“. Свиха на север и хванати за ръка бавно се насочиха към внушителния дворец „Кионбок“, построен през 1392 г. и отново издигнат през 1867, който се намираше на гърба на стария Капитолий. С приближаването си видяха дългата синя трибуна за почетните лица. Събитието обещаваше да бъде странна смесица от скука и зрелище — Южна Корея празнуваше годишнината от избирането на първия си президент.

2.
ВТОРНИК, 17:30 Ч., СЕУЛ

    В мазето на порутения хотел витаеше миризмата на хората, които прекарваха нощите си там: спарената алкохолна миризма на бедните и унижените, за които този ден и тази годишнина означаваха само възможността да изкарат още някоя пара от насъбралата се за празненството тълпа. Ала въпреки че постоянните му обитатели се бяха измъкнали навън да си припечелват хляба с просия, малкото тухлено помещение не беше празно.
    Един мъж повдигна капандурата до тротоара и се мушна вътре през нея, следван от още двама. Преди десет минути и тримата се намираха в апартамента си в хотел „Савоя“ — базата им за операции, където всеки от тях се преоблече в обикновени, ежедневни дрехи. Носеха черни раници без никакви надписи по тях. Двамата от мъжете ги крепяха много внимателно, ала третият — с превръзка на окото — отиде до купчината, където бездомните бяха натрупали счупени столове и скъсани дрехи, стовари раницата си на едно старо писалище и дръпна ципа й.
    Едноокия извади три чифта ботуши и раздаде на всеки по един. Мъжете бързо се събуха, бутнаха старите си ботуши в една камара износени обувки и нахлузиха новите. Едноокия отново бръкна в раницата и извади пластмасова бутилка минерална вода, а после смота сака си в едно тъмно кътче. Раницата не беше празна, но в момента останалият багаж не им бе необходим.
    Скоро, помисли си Едноокия. Ако всичко мине добре, часът много скоро ще настъпи.
    Той взе бутилката, отиде при прозорчето, повдигна го и се огледа. Уличката беше чиста.
    Едноокия кимна на спътниците си, издърпа се навън, обърна се и им помогна да измъкнат раниците си. Когато отново се събраха на уличката, той отвори бутилката. Изпиха почти три четвърти от водата. Едноокия пусна бутилката на земята, настъпи я и наоколо плисна вода.
    После мъжете прекосиха мръсната уличка, като внимаваха да стъпват по мокрото, и с раници в ръце се отправиха към „Чонгиечоно“.
    Петнадесет минути преди определения час за церемонията Куан Хо и Куан Ли — Номер първи и Номер втори, както ги наричаха приятелите им от правителствения пресцентър — започнаха последната проверка на озвучаването.
    Висок и слаб, облечен в червено сако, Номер първи се открояваше рязко на подиума на фона на величествената сграда зад гърба му.
    На стотина метра от него, зад централната трибуна, високият и едър Номер втори седеше в камиона с усилвателната уредба, надвесен над пулта. Слушалките на главата му долавяха всяка дума на партньора му.
    Номер първи пристъпи пред най-левия от трите микрофона.
    — Една възпълна дамичка седи на централната трибуна — каза той. — Струва ми се, че може да я събори.
    Номер втори се усмихна. Идеше му да го включи в уредбата, но се въздържа. Вместо това натисна един бутон на пулта пред себе си. Светна червена лампичка, сигнализираща, че микрофонът е включен.
    Номер първи го покри с лявата си ръка и се премести на централния.
    — А представяш ли си да се любиш с нея, а? Сигурно ще се удавиш в потта й.
    Съблазънта ставаше все по-силна. Но Номер втори само натисна следващия бутон на пулта. Светна още една червена лампичка.
    Номер първи покри средния микрофон с дясната си ръка и се премести на крайния.
    — Ау — престорено изохка той. — Ужасно съжалявам. Та това била братовчедка ти Чун. Не знаех, Куан. Честна дума.
    Номер втори натисна последния бутон и се загледа в колегата си, който се запъти към камиона на Си Ен Ен, за да провери връзката.
    Номер втори поклати глава. Тоя умник ще прекали един ден с шегичките си и ще си изпати. Някой път само ще изчака уважаемия господин инженер да изтърси нещо наистина глупаво и…
    Пред очите му се спусна мрак и Номер втори безпомощно се стовари върху пулта.
    Едноокия избута тялото му на пода на камиона и пъхна късата палка в джоба си. Докато развинтваше капака на пулта, единият от спътниците му отвори много предпазливо раниците, а третият застана на пост до вратата с палка в ръка, в случай че се появи другият техник.
    Едноокия сръчно повдигна металния капак, подпря го на стената и разгледа жиците. Намери тази, която търсеше, и погледна часовника си. Разполагаха със седем минути.
    Другият му кимна и Едноокия внимателно извади блокчетата пластичен експлозив от раниците. Натисна ги и ги залепи към долната част на пулта, за да не се виждат. Когато свърши, извади две жици и ги подаде на спътника си, който вкара крайчетата им в блокчетата експлозив и подаде свободните краища на Едноокия.
    Едноокия се огледа през малкото прозорче. Стъклата на камиона бяха специални и през тях се виждаше само отвътре. Политиците бяха започнали да се събират. Предатели и патриоти си бъбреха приятелски — никой нямаше да забележи, че нещо не е в ред.
    Едноокия изключи трите превключвателя за микрофоните и сръчно уви свободните краища на жиците с кабелите на усилвателната уредба. После върна капака на мястото му.
    Другите двама грабнаха празните раници и всички заедно се изнесоха така безшумно, както се появиха.

3.
ВТОРНИК, 3:50 Ч. СУТРИНТА, ЧЕВИ ЧЕЙС, МЕРИЛЕНД

    Пол Худ се претърколи настрана и погледна часовника. После легна по гръб и прокара ръка през черната си коса.
    Няма и четири часа. По дяволите.
    Непонятна работа. Не беше надвиснала някаква катастрофа или критична ситуация. А откак се преместиха, почти всяка нощ будното му, неспокойно съзнание се обаждаше в съня му: „Четири часа сън стигат, господин директор! Време е да ставате и да започвате да се тревожите за нещо.“
    Оня вътрешен глас да си гледа работата. Оперативният център го ангажираше средно по дванадесет часа всеки ден, а понякога — ако се провежда операция по освобождаване на заложници или проследяване — двойно повече. Не е честно да му досажда и посред малките часове на нощта.
    Като че ли имаше избор. Още отначало, когато първо стана банкер, после помощник на заместник-министъра на финансите, а накрая кмет на един от най-необикновените и вълнуващи градове в Америка, винаги беше пленник на мислите си. Дали има по-добър начин да се извърши нещо или подробност, която е изпуснал, дали е забравил да похвали или да порицае… или пък да целуне някого.
    Потърка разсеяно решителната си, добре очертана брадичка. После погледна към съпругата си, легнала на една страна.
    Господ да поживи Шарън. Винаги успяваше да се отпусне в праведен сън. Но пък тя беше женена за него и това би изтощило всяка жена. Или би я накарало да си потърси адвокат. А най-вероятно и двете.
    Дощя му се поне да погали русата й коса. Кръглата юнска луна хвърляше ярка бяла светлина по нежното й тяло и го очертаваше като гръцка статуя. Четиридесет и една годишна, стегната като спортистка, тя изглеждаше поне десет години по-млада, а и беше енергична като младо момиче.
    Шарън наистина е невероятна. Когато Худ беше кмет на Лос Анджелис, се случваше да се прибере късно вечерта и да седне да се храни, обикновено с телефона в ръка, докато тя слага децата да си лягат. После сядаше при него или се сгушваше на дивана и го лъжеше съвсем убедително — че Нищо особено не се е случило, че работата й на доброволни начала в педиатричното отделение върви без проблеми. Заблуждаваше го, за да може той да се отпусне и да излее неприятностите си пред нея.
    Не, разбира се. На нея нищо особено не й се случваше. Само ужасяващите астматични пристъпи на Александър или проблемите на Харли с децата в училище, злобните обаждания по телефона, пратките от десните радикали, левите екстремисти и веднъж даже експресен пакет от обединен съюз на двете фракции.
    Нищо особено.
    Една от причините да не се кандидатира втори път беше именно усещането, че децата му растат без него. Или че той остарява без тях… Не знаеше кое го притеснява повече. Дори Шарън, неговата непоклатима опора, започна да го подтиква в името на всички тях да си намери нещо малко по-неангажиращо.
    Преди шест месеца президентът му предложи да стане директор на Оперативния център — нова агенция с доста голяма автономия, която пресата още не беше надушила. Худ точно се канеше да се върне към банкерството. Но когато спомена предложението пред семейството си, децата му — десетгодишният син и дванадесетгодишната му дъщеря — се въодушевиха от възможността да се преместят във Вашингтон. Семейството на Шарън живееше във Вирджиния, пък и както и двамата съзнаваха, оперативната работа сигурно щеше да е по-интересна от броенето на пари.
    Пол се извърна и протегна ръка само на сантиметър от голото, бяло като алабастър рамо на Шарън. Журналистите в Лос Анджелис така и не проумяха истинската й роля. Забелязваха чара и остроумието й, наблюдаваха как мило успява да убеди хората да се откажат от бекона и поничките от екрана на половинчасовото предаване „Здравословното хранене на Макдонъл“ всяка седмица по кабелната телевизия, но така и не разбраха до каква степен нейната сила и стабилност му помагаха да успее.
    Прокара ръка във въздуха, следвайки линията на бялото й рамо. Трябва да отидат само двамата на някой плаж и да се любят. Някъде, където няма да се притеснява, че децата ще ги чуят, телефонът ще иззвъни или ще пристигне пощальонът. Май мина доста време, откак въобще го бяха правили. Всъщност откакто се преместиха във Вашингтон.
    Само да можеше да се отпусне, да не се тревожи какво става в Оперативния център. Майк Роджърс е страхотно способен. Но съдбата ще вземе да извърти някой номер на Худ и докато той се излежава на остров Питкеърн с Шарън, центърът може да се прояви в първата си голяма критична ситуация, а после ще му трябват седмици отново да се утвърди. Направо е загубен, ако Роджърс му сервира някой успех в негово отсъствие.
    Хайде пак се започна.
    Пол поклати глава. Лежи до една от най-сексапилните, най-съблазнителни жени в цял Вашингтон, а мислите му пак се отнесоха към работата. Каква ти почивка на остров — лоботомия му трябва.
    Изпълни го смесица от любов и желание, докато гледаше как Шарън диша бавно, а гърдите й се повдигат и спускат, сякаш го приканват. Той прехвърли ръката си по-нататък и пръстите му почти докоснаха тънката материя на нощницата й. И какво ако се събудят децата? Какво ще чуят? Че баща им и майка им се обичат?
    Пръстите му точно докоснаха копринената нощница, когато дочу вика от другата стая.

4.
ВТОРНИК, 17:55 Ч., СЕУЛ

    — Наистина трябва да се виждаш по-често с него, Грегъри. Знаеш ли, целият сияеш.
    Доналд почука с лулата си по седалката на трибуната. Загледа се в пепелта, която се разлетя към улицата под тях, и прибра лулата в калъфа й.
    — Защо да не идваш тук за по седмица-две от време на време? Мога и сама да се оправям с дружеството.
    Доналд се взря в очите й.
    — Защото имам нужда от теб.
    — Това не пречи. Какво пееше Том Джонс в оная песен, дето все я пускаше майка ми? „В сърцето ми има обич за двама…“
    Доналд се засмя.
    — Сунджи, Ким даже не знае колко много направи за мен. Ако не го бях вземал у дома всеки ден от приюта, сигурно щях да полудея. Имаше някакъв кармичен баланс в неговата невинност и безумията, които подготвяхме в КЦРУ или когато работех в посолството.
    — Какво общо има това с евентуалните ви по-чести срещи? — събра вежди Сунджи.
    — Когато сме заедно — предполагам, причината е отчасти в разликите в цивилизациите ни, а отчасти в самия Ким, — но така и не успях да му внуша нагласата, която американските младежи възприемат толкова лесно: остави ги старите и се забавлявай.
    — Как можеш да очакваш да те изостави?
    — Не искам от него да ме забрави, но той сякаш има чувството, че никога няма да може да ми се отблагодари, и го приема много, много навътре. КЦРУ няма сметка в оня бар. Той плати. Знаеше, че няма да спечели боя, но беше напълно съгласен публично да го отупам. Когато сме заедно, Ким влачи чувството си за дълг като воденичен камък, увесен на шията му, а аз не искам той вечно да му тежи.
    Сунджи промуши едната си ръка през неговата и отметна косите си.
    — Грешиш. Трябва да го оставиш да те обича така, както чувства… — Тя замръзна на място за секунда, а после изведнъж се изпъна.
    — Сун? Какво има?
    Сунджи внезапно се озърна към бара.
    — Обиците, дето ми ги подари за годишнината от сватбата ни. Едната я няма.
    — Да не си я оставила у дома?
    — Не, в бара бях с двете.
    — Вярно. Усетих я, когато те погалих по бузата.
    — Сигурно тогава е паднала — изгледа го Сунджи. Тя се изправи и забърза към края на трибуната. — Ей сега се връщам.
    — Защо не им се обадим? — извика подире й Доналд. — Някой тук може да има клетъчен телефон…
    Само че тя вече слизаше по стълбите и миг по-късно забърза по улицата към бара.
    Доналд се облегна с лакти на коленете си.
    Горкото момиче няма да преживее, ако я загуби. Обиците й бяха нови, беше поръчал да й ги направят за втората годишнина от сватбата им, с два малки смарагда — любимите й скъпоценни камъни. Може да й поръча друга, но няма да е същото. А Сунджи ще се измъчва от чувството за вина.
    Доналд поклати бавно глава. Защо винаги така му се случва, че когато прояви любов към някого, тя се превръща в болка? Ким, Сунджи…
    Сигурно причината е в него. Лоша карма или грехове в предишния живот. Носеше нещастие на хората като черна котка.
    Грегъри се облегна назад и насочи поглед към подиума, където председателят на парламента пристъпи към микрофона.

5.
ВТОРНИК, 18:01 Ч., СЕУЛ

    Лицето на Парк Дък беше кръгло и спокойно, с умни и будни очи като на котка.
    Когато той стана от мястото си и тръгна към подиума, хората на трибуната и тълпата пред нея избухнаха в овации. Той вдигна ръце да приеме поздравленията, а зад него величествено се издигаше внушителният дворец с градини и старинни пагоди в стилове, характерни за различни части от страната.
    Грегъри Доналд стисна зъби, после се усети и отново си придаде нормален вид. Като президент на Дружеството за американо-корейска дружба във Вашингтон, беше длъжен да заема неутрална позиция спрямо положението в Южна Корея. Ако народът иска обединение със Севера, той щеше да обяви, че го приема. Ако не го искат, пак трябваше да декларира същото.
    Вътрешно Доналд силно желаеше обединението. Северът и Югът можеха да обогатят и себе си, и света в културно, религиозно и икономическо отношение. Цялото щеше да представлява нещо по-голямо, отколкото сбора от частите му.
    Дък, ветеран от войната и яростен антикомунист, не даваше и дума да стане за подобно развитие. Доналд би могъл да уважава политиката му, ако се опита, но никога не би могъл да уважава човек, за когото една тема даже не подлежи на обсъждане. Подобни хора са готови тирани.
    След твърде дълго проточилите се ръкопляскания Дък свали ръце, наведе се над катедрата и заговори. Устните му се раздвижиха, но не се чу нито звук.
    Президентът се отдръпна и широко усмихнат, почука по микрофона.
    — Тия обединители! — изкоментира той към политиците, седнали зад него, и част от тях леко изръкопляскаха. Някои от хората в тълпата наблизо, които го дочуха, се развикаха.
    Доналд се понамръщи. Дък наистина започваше да го дразни не само със зализаните си маниери, но и с растящия брой на последователите си.
    Нещо червено се мярна в полезрението на Доналд — някъде зад внушителното сборище една фигура в червено сако се затича към камиона с озвучителната уредба.
    Ще оправят нещата за нула време. На олимпийските игри през 1988 година Доналд беше разбрал колко добре се справят съсредоточените, сръчни южнокорейци с възникналите проблеми.
    Навъсеното му изражение се стопи, когато се извърна към бара и видя Сунджи да тича обратно към него. Ръката й бе вдигната тържествуващо и той поблагодари на Господ, че поне едно нещо днес е наред.


    Ким Хван седеше в колата без обозначения на „Саджинго“, южно от двореца — на двеста метра от мястото, където бе издигната трибуната. Откриваше му се безпрепятствена гледка към площада и агентите, разположени по покривите и прозорците. Той видя как Дък се приближи, а после отстъпи от микрофоните.
    Бюрократ, който не издава и звук — това определение би дал Ким на идеалния свят.
    Взе бинокъла, оставен до него, и го вдигна към очите си. Дък стоеше прав и кимаше на привържениците си в тълпата. Какво пък, щеш не щеш — демокрация. По-добре това, отколкото осемте години, когато генерал Чун Ту Хван ръководеше държавата по време на военната диктатура. Не че следващият — Ро Де У — му хареса повече, когато го избраха за президент през 1987 година, но той все пак дойде на власт в резултат на избори.
    Завъртя бинокъла към Грегъри и се почуди къде се е дянала Сунджи.
    Ако друг мъж беше покорил бившата му помощничка, Хван щеше да го намрази до смърт. Винаги я бе обичал, но правилата в КЦРУ забраняваха личните отношения между служителите — твърде лесно би било да се измъкне информация, като се внедри някоя секретарка или сътрудничка в управлението и й се постави задача да ухажва някой вишестоящ.
    Заради Сунджи си струваше и да напусне, но пък щеше да съкруши сърцето на Доналд. Наставникът му винаги бе смятал, че Хван притежава мисленето, светоусещането и тънките политически инстинкти на роден разузнавачи, бе похарчил цяло състояние, за да го образова и подготви за подобен живот. Колкото и да му дотежаваше понякога бюрокрацията, Хван знаеше, че Грегъри е бил прав — това наистина бе неговият живот.
    Отляво се разнесе пиукане и Ким свали бинокъла. На таблото в колата пред него имаше широкочестотна радиостанция — ако някой искаше да говори с него, се разнасяше сигнал, а над копчето, съответстващо на честотата на повикването, светваше червена лампичка.
    Обаждаше се агентът, разположен на покрива на универсалния магазин „И“.
    Хван натисна бутона.
    — Тук е Хван. Край.
    — Някакво лице в червено сако се затича към камиона с озвучаването. Край.
    — Отивам да проверя. Край.
    Ким взе портативния телефон и се обади на координатора на мероприятието в двореца.
    — Да… — отговори един обезпокоен глас. — Какво става?
    — Обажда се Ким Хван. Вашият човек ли тръгна към камиона с усилвателната уредба?
    — Естествено. Не знам дали сте забелязали, но звукът никакъв го няма. Сигурно го е направил някой от вашите хора, когато проверяваха сцената за взривни вещества.
    — Ако вината е в тях, ще им отидат кокалите.
    Настъпи продължително мълчание.
    — Кокалите за вечеря. Докарахме кучетата.
    — Страхотно! — възмути се координаторът. — Може някое от тях да е препикало жиците.
    — Значи по този начин е изразило позицията си — отвърна Хван. — Ще ви помоля да държите връзка, докато нещата се изяснят.
    Отново настъпи мълчание. Изведнъж някакъв далечен глас изпращя в слушалката.
    — Божичко! Номер втори…
    Хван веднага застана нащрек.
    — Усилете звука. Искам да го чувам.
    Звукът се засили.
    — Номер първи, какво има? — попита координаторът.
    — Шефе… Номер втори лежи на пода! От главата му тече кръв! Изглежда, е паднал!
    — Виж пулта.
    Напрегнато зачакаха.
    — Микрофоните са изключени! Защо ги е изключил?
    — Включи ги пак…
    — Добре.
    Хван присви очи. Стисна здраво телефона и бързо тръгна да излиза.
    — Кажете му да не пипа нищо! — извика той. — Някой може да се е вмъкнал и…
    Нещо проблесна и краят на изречението му бе заглушен от мощен взрив.

6.
ВТОРНИК, 4:04 Ч. СУТРИНТА, БЕЛИЯТ ДОМ

    Сателитният телефон STU-3 на нощното шкафче иззвъня. На конзолата имаше правоъгълен осветен дисплей с течни кристали, на който се изписваше номерът на обаждащия се и се появяваше информация дали линията е засекретена.
    Полуразбуден, президентът Майкъл Лорънс не погледна към него, когато посегна към слушалката.
    — Да?
    — Господин президент, има извънредна ситуация.
    Президентът се повдигна на лакът. Сега вече погледна екрана — обаждаше се Стивън Бъркоф, шефът на националната сигурност. Под телефонния му номер пишеше „поверително“, а не „секретно“ или „свръхсекретно“.
    Президентът разтърка със свободната длан лявото си око.
    — Какво има? — попита, докато разтриваше и другото око. Погледна часовника до телефона.
    — Господин президент, преди седем минути е избухнал взрив пред двореца в Сеул.
    — Тържеството… — досети се той. — Какви са пораженията?
    — Прегледах набързо видеоматериала. Изглежда, има стотици пострадали, може би неколкостотин умрели.
    — А от нашите?
    — Не знам.
    — Терористичен акт ли е?
    — Така изглежда. Един камион за озвучаване е напълно унищожен.
    — Някой обадил ли се е, за да поеме отговорността?
    — Колт в момента говори по телефона с КЦРУ Досега — никой.
    Президентът вече се беше изправил на крака.
    — Позвъни на Ав, Мел, Грег, Ърни и Пол и им кажи, че ще се съберем в Кабинета за извънредни ситуации в пет и петнадесет. Либи там ли е била?
    — Не. Тъкмо тръгнала от посолството — искала да закъснее и да изпусне речта на Дък.
    — Браво. Свържи се с нея. Аз ще бъда долу. И се обади на вицепрезидента на Пакистан. Помоли го да дойде следобед.
    Президентът затвори, натисна копчето на вътрешната уредба до телефона и помоли прислужника си да му извади черния костюм и червената вратовръзка. Така ще има по-представителен вид, ако се наложи да говори пред журналисти, а не му остане време да се преоблече.
    Тръгна забързано по мекия килим към банята. Меган Лорънс се размърда и тихичко го повика, но той не се спря и затвори вратата зад себе си.

7.
ВТОРНИК, 18:05 Ч., СЕУЛ

    Тримата мъже минаха хладнокръвно по уличката. Когато стигнаха прозорчето на стария хотел, двамата се вмъкнаха вътре, а Едноокия остана да пази на улицата. После и той бързо се промуши.
    Отиде припряно до раницата, която оставиха в мазето, и измъкна три вързопа от нея. Взе за себе си униформата на капитан от южнокорейската армия и подхвърли войнишките на другите двама. Събуха си ботушите, натъпкаха ги заедно с дрехите в торбата и бързо се преоблякоха в униформите.
    Щом свършиха, Едноокия се върна при прозореца, изкатери се през него и направи знак на двамата да го последват. С раници в ръце бързо прекосиха уличката и тръгнаха в посока, обратна на двореца, към страничната уличка, където ги чакаше четвъртият от групата в джип със запален мотор. Веднага щом седнаха, джипът потегли по „Чонгиечоно“ и се заотдалечава от мястото на взрива в северна посока.

8.
ВТОРНИК, 4:08 Ч. СУТРИНТА, ЧЕВИ ЧЕЙС, МЕРИЛЕНД

    Пол Худ внимателно затвори вратата на спалнята, отиде до леглото на сина си, прикри очите му с ръка и включи нощната лампа.
    — Тате… — изхърхори момчето.
    — Знам — тихо се обади Худ. Бавно пропусна светлината през пръстите си, а после извади изпод нощното шкафче дихателния апарат. Отметна капака на неголямата кутия, разви тръбичката и я подаде на Александър. Момчето пъхна края й в устата си, а баща му започна да накапва разтвора през процепа.
    — Сигурно няма да откажеш да ме понатупаш, докато се занимавам с това.
    Момчето кимна сериозно.
    — Трябва да те науча да играеш шах.
    Александър сви рамене.
    — В тази игра можеш да отупаш когото си искаш, но с ума си. Доста по-приятно е.
    Александър направи гримаса.
    Худ включи уреда, отиде при малкия телевизор „Тринитрон“ в ъгъла, пусна „Дженезис“, върна се с два джойстика, а на екрана проблесна надписът на „Смъртоносна схватка“.
    — И да не вземеш да вкараш кода за кървавата версия — подметна Худ, преди да предаде единия джойстик на момчето. — Нямам никакво желание да ми изтръгват сърцето тази вечер.
    Очите на сина му се ококориха.
    — Точно така. Много добре знам за поредицата от А, В, А, С, А, В, В на екрана „Код на честта“. Видях те последния път и накарах Мат Стол да ми разясни всичко.
    Очите на момчето още приличаха на понички, когато баща му приседна на крайчеца на леглото.
    — Тъй я… с най-печения компютърджия на Оперативния център шега няма, мойто момче. Нито пък с шефа му.
    Хванал здраво маската пред устата си, Александър демонстративно натисна само копчето за начало. Скоро из стаята се разнесе пъшкане и отчетливи плесници — Лю Кан и Джони Кейдж се бореха за надмощие на екрана.
    По-големият Худ тъкмо за пръв път бе взел да надвива, когато телефонът иззвъня. Обаждане по това време можеше да означава само грешен номер или извънредна ситуация.
    Дъските на пода изскърцаха и след секунда Шарън провря глава през вратата.
    — Стив Бъркоф се обажда.
    Худ усети внезапен прилив на енергия. Щом звъни през нощта, значи става въпрос за нещо голямо.
    Александър използва момента и нанесе на героя на баща си два светкавични удара с крак. Със ставането на Худ Джони Кейдж се просна мъртъв по гръб.
    — Е, поне не ми изтръгна сърцето — каза Худ, остави джойстика и тръгна към вратата.
    Сега пък очите на жена му се ококориха.
    — Мъжки работи — поясни той, докато минаваше край нея, и я потупа с обич по гърба на излизане.
    Телефонът в спалнята не беше преносим и линията бе засекретена. Разговорът бе кратък — съветникът по националната сигурност само му съобщи за експлозията и за съвещанието в Кабинета за извънредни ситуации.
    Шарън влезе. В спалнята долитаха шумове от битката между Александър и компютъра.
    — Извинявай, не го чух — обади се жена му.
    Худ събу долнището на пижамата си и си нахлузи панталоните.
    — Няма нищо. Бях буден.
    Тя посочи с глава телефона.
    — Нещо сериозно ли е?
    — Терористичен акт в Сеул, бомбена експлозия. Нищо повече не знам.
    Шарън разтърка голите си ръце.
    — Между другото, случайно да си ме докосвал, докато спях?
    Худ свали бялата риза от дръжката на гардероба и се подсмихна.
    — Имах нещо такова наум.
    — Хмм… сигурно съм го усетила в съня си. Беше съвсем като истинско.
    Седнал на леглото, Худ си обу обувките.
    Шарън приседна до него и го погали по гърба, докато той си завързваше връзките.
    — Пол, знаеш ли какво ни трябва?
    — Почивка — отвърна той.
    — Не само. Да сме някъде насаме.
    Той се изправи и събра часовника, портфейла, ключовете и пропуска си от нощното шкафче.
    — И аз, докато лежах, си мислех същото.
    Шарън замълча — изражението й бе достатъчно красноречиво.
    — Обещавам ти, че ще го направим. — Худ я целуна нежно по главата. — Обичам те и веднага щом спася света, ще заминем и ще поскитаме някъде из него.
    — Да се обадиш — поръча Шарън и тръгна след него към вратата.
    — Непременно — отвърна Худ, затича се по коридора, взе стъпалата през две и изскочи през входната врата.


    Докато изкарваше волвото на заден ход, Худ набра номера на Майк Роджърс и пусна гласа му по говорителя.
    — Майк?
    — Да, Пол, разбрах вече.
    Разбрал ли? Худ се намръщи. Харесваше Роджърс и много го уважаваше, а още повече разчиташе на него. Но си бе обещал, че в деня, когато хване генерала по бели гащи, ще се пенсионира. Просто защото нямаше да има какво повече да постигне в професията си.
    — Кой ти каза? — поинтересува се Худ. — Някой от базата в Сеул ли?
    — Не. Гледах Си Ен Ен — поясни Роджърс.
    Бръчката между веждите на Худ се задълбочи. Той самият че не може да спи — не може, но започваше да му се струва, че Роджърс въобще не се нуждае от сън. Навярно ергените са по-енергични или пък си е продал душата на дявола. Щеше да научи отговора само ако някоя от двадесетгодишните приятелки на Роджърс го свали или когато изминат още шест години и половина — както се случи.
    Тъй като линията в колата не беше засекретена, се налагаше да внимава как дава нарежданията си.
    — Майк, тръгнал съм да се видя с шефа. Не знам за какво става въпрос, но искам да подготвиш един ударен отряд.
    — Няма да е зле. Дали най-после ще ни остави да се поразшетаме зад граница?
    — Не — отряза Худ. — Но ако реши да показва мускули на някого, поне ще сме подготвени.
    — Харесва ми. Както е казал лорд Нелсън преди битката при Копенхаген: „И забележете! Пари да ми дават, не бих се съгласил да се намирам някъде другаде.“
    Худ затвори, странно притеснен от репликата на Роджърс. Но я изтика от мислите си и се обади на нощния дежурен помощник-директор Кърт Хардауей и му нареди да събере основния екип в кабинета му в пет и тридесет. Помоли го и да издири поканения на церемонията Грегъри Доналд. Надяваше се, че не е пострадал.

9.
ВТОРНИК, 18:10 Ч., СЕУЛ

    Грегъри Доналд изхвърча през три редици от мястото си, но падна върху някого и това смекчи удара. Спасителката му — някаква едра жена, се мъчеше да се изправи и Доналд се претърколи от нея, като внимаваше да не се стовари върху младия мъж до себе си.
    — Извинете — каза той и се наведе към жената. — Ударих ли ви?
    Жената даже не го погледна и едва когато повтори въпроса си, Доналд най-после дочу силното пищене в ушите си. Докосна ги с пръсти. Нямаше кръв, само че сигурно щеше да мине доста време, преди отново да започне да чува ясно.
    Остана седнал за момент и си събра мислите. Отначало му мина през ум, че трибуната е рухнала, но случаят определено не беше такъв. После си спомни смазващия грохот, последван секунда по-късно от ударната вълна, която го блъсна в гърдите, събори го и го изхвърли от трибуната.
    Мислите му бързо се проясниха.
    Бомба. Избухнала е бомба.
    Рязко извърна глава към булеварда.
    Сунджи!
    Доналд се изправи неуверено на крака, изчака за момент да се увери, че няма да припадне, и забързано си запроправя път през трибуната към улицата.
    Във въздуха като гъста мъгла висеше прах от експлозията и не се виждаше на повече от две крачки в нито една посока. Някои от хората, край които мина, първо на трибуната, а после на улицата, седяха ошашавени, други кашляха, стенеха или размахваха ръце пред лицата си да разсеят пушилката. Много от тях се опитваха да се изправят или да се измъкнат изпод отломките. Навсякъде бяха разхвърляни окървавени трупове, направени на решето от парчетиите, разхвърчали се след взрива.
    Сърцето му се късаше от болка за тях, но Доналд не можеше да спре, докато не се увери, че Сунджи е жива и здрава.
    Дочу някак глухо през пищенето в ушите си воя на сирени и спря, за да потърси примигващите червени светлини — там би трябвало да се намира булевардът. Забеляза ги и се запрепъва през прахоляка, заобикаляйки сепнато жертвите или едри късове огънат метал. Щом приближи, дочу неясни викове и видя смътни фигури в бели лекарски престилки и сини полицейски униформи, които се суетяха напред-назад.
    Внезапно се закова на място — почти бе налетял на колелото на един камион. Огромният метален диск се въртеше бавно, а от него като водорасли по останките на потънал галеон висеше накъсана гума. Доналд погледна надолу и осъзна, че всъщност вече се намира на булеварда.
    Отстъпи, огледа се надясно…
    Не. В другата посока. Тя идваше откъм магазина.
    Някой го хвана за ръката и Доналд се сепна. Млада жена в бяло.
    — Господине, добре ли сте?
    Той присви очи и посочи ухото си.
    — Питах ви дали ви има нещо?
    Той поклати отрицателно с глава и извика:
    — Погрижете се за другите. Аз се опитвам да отида при универсалния магазин.
    Жената го изгледа някак странно.
    — Сигурен ли сте, че нищо ви няма?
    Той кимна и внимателно отлепи пръстите й от ръката си.
    — На мен — не. Жена ми беше там. Трябва да я намеря.
    Жената отново го погледна странно и каза:
    — Това тук е магазинът, господине.
    Тя се обърна да помогне на някакъв човек, подпрян на кутия за събиране на писма, а Доналд отстъпи назад и вдигна глава. Думите й го удариха като втора взривна вълна, гърдите му се стегнаха, не му достигаше въздух. Сега забеляза, че камионът не само се е преобърнал, а се е забил във фасадата на универсалния магазин. Стисна очи, хвана главата си с две ръце и се замята. Опитваше се да не си представя гледката от другата й страна.
    На нея нищо й няма. Тя е щастливка, родена бе с късмет. Момичето, което винаги печели от лотарията и улучва печелившите коне. Което се ожени за него. Нищо й няма. Не може да й има.
    Усети отново докосване по ръката и рязко се извърна. Дългата й черна коса бе посипана с бял прах, сивобежовата й рокля бе изпоцапана, но Сунджи стоеше до него и се усмихваше.
    — Слава Богу! — извика той и я прегърна здраво. — Толкова се разтревожих, Сун! Слава Богу, че не си пострадала.
    Гласът му изведнъж изтъня — тялото й се отпусна в ръцете му. Премести ръката си, за да я подхване през кръста, и ръкавът на сакото му залепна за гърба й.
    Обхванат от засилващо се чувство на ужас, Доналд коленичи, без да я изпуска. Внимателно я обърна настрана, погледна гърба й и се задави, когато видя разкъсаната й плът и подгизналите от кръв парцали от роклята й, през които се виждаха бели кости. Притиснал здраво тялото й към себе си, Грегъри Доналд дочу собствените си писъци — риданието, изтръгнало се от дъното на душата му.
    Присветна сигнална лампа и познатото лице на жената с престилката се надвеси над него. Тя даде знак на някого зад себе си и скоро няколко ръце го задърпаха, опитвайки се да изтръгнат Сунджи от прегръдката му. Доналд им се опря, а после ги остави да я вземат, тъй като осъзна, че само любовта му няма да спаси неговото скъпоценно момиче точно сега.

10.
ВТОРНИК, 18:13 Ч., НАГАТО, ЯПОНИЯ

    Игралният салон беше умален вариант на известните увеселителни заведения в Гинза, Токио. Дълга и тясна, сградата беше колкото десет вагона, наредени един до друг. Във въздуха се носеше звън от автоматите край стените и гъст цигарен дим.
    Всеки от тях представляваше кръгло вертикално игрално съоръжение, високо около метър, широко почти шейсет сантиметра и около петнадесетина сантиметра в дълбочина. Под стъкления похлупак върху цветната основа имаше хълмчета и метални перки. Когато играчът пуснеше монетата, малки метални топчета се изсипваха отгоре, отскачаха по препятствията и се отклоняваха насам-натам. Мъжете въртяха ръчките под автоматите и се мъчеха да закарат топчетата до долния край — колкото повече топчета съберяха, толкова повече билети печелеха. Когато стигнеха определена бройка, отнасяха фишовете си на входа на салона и си избираха плюшена играчка.
    Въпреки че хазартът е незаконен в Япония, не бе незаконно да се продава спечелената играчка. Това ставаше в една малка задна стаичка. Мечетата носеха двадесет хиляди йени, големите зайци — два пъти повече, а плюшените тигри — шейсет хиляди йени.
    Играчите харчеха средно по пет хиляди йени на вечер, а през шейсетте автомата на салона обикновено минаваха по двеста човека. Те се радваха, когато печелеха, но много малко от тях идваха заради печалбата. Имаше нещо омагьосващо в търкалянето на топчетата през сложния лабиринт, в напрегнатото очакване дали ще ти провърви, или късметът ще ти изневери. Всъщност играчът се изправяше срещу съдбата, за да определи какво е отношението на боговете към него. По всеобщо убеждение, ако успееш да обърнеш късмета си тук, ще настъпи промяна и в живота ти. Това действително се случваше много често, макар че никой не можеше да даде рационално обяснение на този факт.
    Салоните бяха разпръснати из японските острови. Някои се ръководеха от семейства, които ги притежаваха от векове. Други принадлежаха на криминални организации, предимно якудза и санзоку — едните гангстери, а другите древен бандитски клан.
    Салонът в Нагато на западния бряг на Хонсю беше притежание на независимата фамилия Цубурая, която се занимаваше с този бизнес повече от два века. Криминалните групировки редовно им отправяха почтителни предложения да го купят, но семейството не искаше да продава. Печалбите се инвестираха във фирми в Северна Корея — потенциално печеливши вложения, които Цубурая се надяваха да разширят, когато стане обединението.
    Два пъти седмично, във вторник и петък, Ейджи Цубурая изпращаше милиони йени в Северна Корея по двама доверени куриери от Юга. Мъжете пристигаха късно следобед с ферибота, носейки два празни, съвсем обикновени куфара, отиваха право в задната стаичка на салона, напълваха ги и се връщаха на ферибота, преди да е обърнал и да е потеглил по обратния път към Пусан. Оттам парите се прекарваха контрабандно на север от членове на ПОК — Патриоти за обединена Корея, група, в която участваха както северни корейци, така и южнокорейци с най-различни професии — от бизнесмени до митнически служители или улични чистачи. Те смятаха, че възможността за високи печалби за частните предприемачи и по-голямо благоденствие за народа в Северна Корея ще принудят комунистическата върхушка да приеме свободните пазарни отношения и в крайна сметка обединението.
    Мъжете излязоха както винаги от салона, качиха се на чакащото ги такси и мълчаливо пропътуваха десетминутното разстояние до ферибота. За разлика от друг ден обаче този път ги следяха.

11.
ВТОРНИК, 18:15 Ч., СЕУЛ

    Ким Хван съзря Доналд — седнал на тротоара, стиснал глава между ръцете си, разкъсаните му дрехи, оцапани с кръв.
    — Грегъри! — извика той и се затича.
    Доналд вдигна глава. Сълзите бяха прокарали ручейчета по омазаните му с кръв бузи. В разрошената му посребряла коса също имаше ръждиви петна. Опита се да стане, но краката не го държаха и той залитна назад. Хван го подхвана, прегърна го здраво и го пусна внимателно да седне. Дръпна се малко назад да се увери, че кръвта не тече от Доналд, и отново го прегърна.
    Думите на американеца едва се разбираха от риданията му. Дишаше неравномерно и тежко.
    — Не говори — възпря го Хван. — Моят помощник ми каза всичко.
    Доналд сякаш не го чу.
    — Тя беше… една… невинна… душа.
    — Да. Господ ще се погрижи за нея.
    — Ким… Защо му е тя на него… На мен… тя ми трябва повече на мен.
    Хван преглътна сълзите си и опря буза в главата на Доналд.
    — Знам.
    — На кого… пречеше? Та в нея нямаше и капка злоба. Защо? — Той заби лице в гърдите на Хван. — Искам да се върне, Ким… искам си я.
    Един човек в бяла престилка се обърна към тях, Ким го повика с ръка и без да изпуска Доналд, бавно се изправи.
    — Грег, искам да направиш нещо за мен. Да отидеш на едно място с този човек. Нека да те прегледат.
    Мъжът с престилката хвана внимателно Доналд за ръката, но американецът си я издърпа.
    — Искам да видя Сунджи. Къде са отнесли… съпругата ми?
    Хван погледна въпросително мъжа и той посочи към киното. На пода имаше пластмасови чували с трупове и продължаваха да носят нови.
    — За нея са се погрижили, Грегъри, а пък самият ти имаш нужда от помощ. Може да си ранен.
    — Нищо ми няма.
    — Господине — обърна се човекът към Хван, — има други…
    — Разбира се, извинете. Благодаря ви.
    Мъжът забърза нанякъде. Хван хвана Доналд за раменете и се вгледа в очите му, така преливащи от любов някога, а сега — зачервени и изпълнени с болка. Нямаше да го насилва да отиде в болницата, но и не можеше да го остави тук сам.
    — Грегъри, искам да те помоля за нещо.
    Доналд го гледаше, без да го вижда, и от очите му се стичаха сълзи.
    — Трябва ми помощ за разследването. Ще дойдеш ли с мен?
    — Искам да остана със Сунджи.
    — Грегъри…
    — Обичам я. Тя… има нужда от мен.
    — Не — предпазливо възрази Хван. — Нищо не можеш да направиш за нея. — Той завъртя Доналд и посочи към киното. — Твоето място не е там, а тук, при тези, на които можеш да помогнеш. Ела с мен. Помогни ми да намеря онези, които причиниха тази трагедия.
    Доналд примигна няколко пъти, а после разсеяно се потупа по джобовете. Хван бръкна в джоба му.
    — Това ли търсиш? — попита и му подаде лулата.
    Доналд я взе с бавно, неуверено движение и Хван я постави в устата му. Когато американецът не си потърси тютюна, той го хвана за лакътя и го поведе през уталожващия се прах и увеличаващата се суетня на площада.

12.
ВТОРНИК, 5:15 Ч. СУТРИНТА, БЕЛИЯТ ДОМ

    Кабинетът за извънредни ситуации е разположен на първото подземно ниво, точно под Овалния кабинет. В центъра на ярко осветеното помещение има дълга, правоъгълна махагонова маса, STU-3 и компютър пред всяко място, а клавиатурата се издърпва и прибира под него. Подобно на всички правителствени компютърни системи софтуерът от външни източници, дори от Министерството на отбраната или Държавния департамент, се проверява за вируси, преди програмата да бъде пусната в системата.
    Подробни карти на стените показваха разположението на американските и чужди войски по света, а в районите на напрежение бяха забодени флагчета — червени за започналите конфликти и зелени — за потенциалните. На мястото на Сеул вече се бе появило червено флагче.
    Пол Худ пристигна на западния вход на Белия дом и след като мина през металния детектор, слезе с асансьора на долния етаж. Когато вратата се отвори, един морски пехотинец провери пропуска му и го заведе до масичка, разположена край врата без дръжка. Худ леко притисна палеца си на малкия екран на масичката. След секунда се разнесе бръмчене и вратата се отвори. Худ влезе и мина край пазача, който бе сравнил отпечатъка от палеца му с този, вкаран в компютъра — ако не съвпадаха, вратата нямаше да се отвори. Само президентът, вицепрезидентът и държавният секретар не се подлагаха на подобна проверка.
    Вратата на Кабинета за извънредни ситуации бе отворена и Худ влезе. Вътре вече се бяха събрали още четирима висши държавни служители — държавният секретар Ав Линкълн, министърът на отбраната Ернесто Колон, председателят на Комитета на началник-щабовете Мелвин Паркър и директорът на ЦРУ Грег Кид си говореха на групичка в ъгъла, а две секретарки седяха край една масичка. Едната щеше да води зашифровани бележки на миникомпютъра си, а другата щеше да извиква при нужда всички искани данни от компютъра. Един морски пехотинец подреждаше кани с кафе, гарафи с вода и чаши.
    Мъжете поздравиха Худ с кимване. Само Линкълн веднага дойде при него. Почти метър и осемдесет, с кръгло лице и оредяваща на темето коса, той беше силен и набит — известен навремето бивш питчър от основната лига, Линкълн бе профучал от бейзболното игрище през щатското законодателство на Минесота и се бе озовал в Конгреса по-светкавично от хвърляните от него топки. Беше първият политик, подкрепил кандидатурата на губернатора Майкъл Лорънс, и получи за награда Държавния департамент. Почти всички смятаха, че му липсват дипломатическите умения за този пост и че прекалено често възприема очевидното едва ли не за откровение. Но лоялността му бе извън всякакво съмнение.
    — Как си? — протегна му ръка Линкълн.
    — Горе-долу, Ав.
    — Твоите хора свършиха добра работа на Четвърти юли в Залата на независимостта. Бяха страхотни.
    — Благодаря, но не се справихме чак толкова добре — някои от заложниците бяха ранени.
    Линкълн възмутено махна с ръка.
    — Нали нямаше убити — това е важното. Божичко, да координираш усилията на местната полиция, ФБР и собствената си ударна група, а медиите през цялото време да ти надничат през рамото — то си е истинско чудо. — Той си наля чаша кафе. — Също като тази ситуация, Пол. Вече върви по телевизията, експертите разтягат локуми в средствата за масово осведомяване и сигурно още преди сутрешната закуска ще ни снесат проучвания на общественото мнение защо седемдесет и седем процента от американците са против присъствието ни в Корея или където и да било другаде.
    Худ си погледна часовника.
    — Бъркоф се обади, щели да закъснеят — уведоми го Линкълн. — Президентът говори по телефона с посланик Хол. Настоява без негово разрешение да не се евакуират американски граждани в посолството, да не се предприемат никакви мерки или да се правят изявления, които да бъдат изтълкувани като проява на паника.
    — Естествено.
    — Знаеш колко лесно се обърква всичко в подобна ситуация.
    Худ кимна.
    — Има ли някаква информация кой е виновникът за експлозията?
    — Не. Всички, включително и севернокорейците, я заклеймиха. Но правителството не говори от името на хардлайнерите, така че знае ли човек?
    — Севернокорейците винаги порицават тероризма, даже когато те са извършителите — обади се от другата страна на стаята министърът на отбраната. — Когато свалиха оня отклонил се от курса си самолет на южнокорейските авиолинии, се дистанцираха от скандалния си акт още докато ровеха из останките за шпионски камери.
    — Но ги намериха — измърмори под нос Линкълн и се запъти към останалите.
    Докато си наливаше кафе, Худ се замисли над политиката на севернокорейците първо да стрелят, а после да задават въпроси. За последен път беше тук, когато руснаците свалиха един латвийски шпионски самолет и президентът реши да не повдига въпроса. Никога нямаше да забрави как Линкълн буквално скочи на крака и каза: „А как според вас биха реагирали световните лидери, ако ние някога свалим чужд самолет? Ще ни разпнат на кръст!“
    Беше напълно прав. Неизвестно защо за САЩ важаха други правила.
    Худ седна на северозападния край на масата, колкото може по-далеч от президента. Обичаше да наблюдава как другите се боричкат за власт, а оттук шоуто се виждаше най-добре. Психоложката на Оперативния център Лиз Гордън го беше научила да разпознава езика на тялото — скръстените на масата ръце означават подчинение, изпънатият гръб говори за увереност, а наведеният над масата торс — за несигурност — „Аз съм тук! Забележете ме!“ Наклонената глава издава снизхождение. „То е като при боксьорите, когато ти откриват брадичката си — беше пояснила тя — и те предизвикват да ги удариш, понеже смятат, че не можеш.“
    Вратата се отвори и Худ чу плътния глас на президента на Съединените щати. По време на предизборната кампания преди две години един журналист беше писал, че именно този глас му е осигурил решаващия вот на хората с неопределени симпатии. Той сякаш се изтръгваше някъде от дълбоко и докато стигне до устата му, се изпълваше с олимпийско величие и мощ. Гласът плюс ръста му — над метър и деветдесет — му придаваха внушителен и представителен вид, въпреки че на два пъти беше пропилял голяма част от този свой капитал да обяснява причините за фиаското си в две външнополитически събития. Първото — изпращането на храна и оръжия за въстаниците срещу репресивния режим в Бхуто, бунт, приключил с хиляди арести и екзекуции и довел в крайна сметка до стабилизирането на режима. Второто — прекалено нерешителната намеса в граничен спор между Русия и Литва, в резултат на който Москва не само завзе територия от малката република, но и разположи своя войска там. Това предизвика масово преселение към Каунас, бунтове за храна и стотици жертви.
    Престижът му в Европа бе силно накърнен, доверието към него на Капитолия — разклатено, и той не можеше да си позволи нова погрешна стъпка — особено към един толкова отдавнашен съюзник.
    Стив Бъркоф пърхаше като пчеличка около президента, когато влязоха — само дето не му дръпна стола да седне, а после наля кафе за двамата, когато се настаниха. Президентът заговори, без да изчака останалите да седнат.
    — Господа — подхвана той, — преди петнадесет минути пред двореца Кионбок в Сеул е избухнал камион с озвучителна техника. Няколко десетки зрители и политици са били убити, но за момента КЦРУ не разполага с никакви улики какво е станало, нито кой и защо го е извършил. Не са получавали предупреждения и никой не се е обадил, за да поеме отговорността. Посланик Хол поиска единствено да изразим отново подкрепата си към правителството и народа на Южна Корея. Упълномощих правителствения говорител Трейси да направи съответното съобщение. Посланик Хол незабавно ще разпространи изявление, което в най-общи линии заклеймява този терористичен акт. — Той се облегна назад. — Ърни, в случай че Северна Корея се окаже в дъното му, каква ще бъде стандартната ни политика на действие?
    Министърът на отбраната се обърна към една от секретарките и каза:
    — Файл СК-СГ.
    Докато се извърне отново към масата, на екраните се бе появил надписът „Северна Корея — ситуация на готовност“. Той скръсти ръце.
    — Накратко, господин президент, ще преминем към отбранителен план 5. Обявяваме тревога в базите си в Южна Корея и Япония и започваме да прехвърляме войски по въздуха от Форт Пендълтън и Форт Орд. Ако разузнаването долови и най-малкия признак за мобилизиране на севернокорейската армия, минаваме незабавно на план 4 и започваме да прехвърляме корабите си от Индийския океан и да разполагаме силите за бързо реагиране. Ако севернокорейците отвърнат с подобни мерки, събитията тръгват с пълна сила и преминаваме бързо през ускорено прилагане на планове 3,2 и 1. — Той хвърли поглед на монитора и посочи с пръст раздела, озаглавен „Военни игри“. — Ако ситуацията стане необратима, разполагаме с три възможни варианта.
    Худ разгледа лицата на присъстващите. Всички бяха спокойни с изключение на Линкълн, който се бе навел напред и развълнувано потропваше леко с крак. Обичаше да действа със замах и драматичната ситуация му допадаше. Коренно противоположна бе реакцията на Мелвин Паркър. Лицето и позата му излъчваха въздържаност, също като тези на Ърни Колон. В подобни ситуации военните никога първи не препоръчваха употребата на сила. Те знаеха добре цената на подобни „успешни“ операции. Винаги политиците и държавните служители, нетърпеливи или неудовлетворени, се стремяха да си осигурят някоя победа, колкото и бърза и нечиста да е тя.
    Министърът на отбраната си сложи очилата за четене и се загледа в монитора. Проследи с пръст менюто и освети заглавието „Допълнение към бялата папка по отбраната“.
    — Ако започне война и САЩ възприеме само подкрепяща роля, Южна Корея ще бъде победена от Северна в рамките на две до три седмици. Сами виждате какво е съотношението между Севера и АРК.
    Худ разгледа цифрите. Те потвърждаваха думите на Колон за по-неизгодното положение на армията на Република Корея.
Военен баланс на силите на Севера и Юга, както следва:
ЧисленостЮгСеверАрмия540 000900 000Флота60 00046 000Въздушни сили55 00084 000Общо655 0001 030 000Сухопътна бойна техникаТанкове1 8003 800Бронетранспортьори1 9002 500Артилерия4 50010 300Авиация и флотаБойни поделения190434Кораби60310Подводници126Тактически самолети520850Поддържащи самолети190480Хеликоптери600290
    След няколко секунди Колон отново извика менюто и освети „Последни данни за Осма американска армия“.
    — При втория вариант се намесват нашите сили на юг. Дори тогава нямаме преимущество.
    Худ се зачете в новите данни.
Американски сили в Южна Корея, численост на персонала:
Армия25 000Флота400Въздушни сили9 500Танкове200Бронетранспортьори500Тактически самолети100
    — Единственият смисъл да се присъединим към южнокорейците на полесражението е в ролята на „спирачка“: дали Северна Корея наистина е готова да поведе война със САЩ?
    — А ако само ги подкрепим, няма ли да постигнем същия ефект? — попита директорът на ЦРУ Кид.
    — За съжаление — не. Ако Пхенян реши, че не ни стиска да се намесим, ще атакува Сеул, както Багдад нападна Кувейт, когато сметнаха, че само ще седим и ще гледаме.
    — Обаче ние хубавичко ги изненадахме — измърмори Линкълн.
    — А третият вариант е да нанесем изпреварващ удар, така ли? — намеси се президентът нетърпеливо.
    — Именно — отвърна Колон. — Заедно със южнокорейците унищожаваме с конвенционални оръжия комуникационните центрове, снабдителните бази и заводите за преработка на уран. Ако предвижданията ни са верни, севернокорейците ще седнат на масата за преговори.
    — А защо да не се обърнат към Китай и да не ни дадат отпор? — попита директорът на ЦРУ Кид.
    — Понеже знаят — отвърна председателят на КНЩ Паркър, — че след съкращаването на помощите през 1968 в 1970 година се оказа, че дванадесет корейски и две американски дивизии не са в състояние да отбият евентуално севернокорейско нападение. Затова плановете ни за отбрана почти изцяло се основават на употреба на атомно оръжие на ранен етап.
    — Информацията от нас ли е изтекла? — поинтересува се президентът.
    — Не, господин президент. Прочели са го във военните ни списания. През 1974 година излезе статия за плановете ни за употреба на атомно оръжие срещу Северна Корея. Май че беше в „Тайм“ или „Ролинг Стоун“. Навярно го е направил някой противник на Никсън.
    Кид се облегна назад.
    — Това все още не означава, че няма да се обърнат към Китай и че Пекин няма да ги подкрепи с атомни оръжия.
    — Убедени сме, че това няма да стане. — Колон се върна на менюто и освети „Възможност Китай“. — Мел, ТРЕНКОН е от твоя ресор…
    — Да. — Независимо от добрата климатична инсталация в стаята, дребничкият председател на КНЩ се бе изпотил. — Разработихме тренировъчен вариант на евентуален подобен конфликт преди години, след посещението на Джими Картър в Северна Корея при Ким Ир Сен. Като взехме предвид военната обстановка в Китай и психологическите характеристики на държавните му ръководители — предоставени ни от твоите хора, Пол, — открихме, че ако намалим ограниченията за търговски инвестиции в Китай и същевременно разрешим доставката на оръжия за антикитайските групировки в Непал през Индия, съществува много малка вероятност китайците да се намесят.
    — Колко малка? — попита президентът.
    — Осемдесет и седем процента възможност само да седят и да гледат.
    — Ние получихме по-различен резултат в нашите предвиждания — намеси се Колон. — Агенцията за проучвания, анализ и моделиране дава около седемдесет процента. Но АПАМ не разполагаше с последните психологически характеристики, така че съм склонен да се съглася с Мел.
    Въпреки че слушаше внимателно, с непроницаемо изражение, Худ малко се притесняваше от заключенията на Лиз. Уважаваше психоложката на центъра не по-малко от Мат Стол, шефа на компютърното подсигуряване. И все пак поставяше компютърните анализи и психологията на заден план, много по-ниско от вярната интуиция. Ан Ферис, говорителката на центъра, се шегуваше, че любимото му чувство е шестото, и беше права.
    Президентът хвърли поглед към часовника в долния край на монитора и събра връхчетата на пръстите си. Колон даде знак на секретарката да изчисти екрана и Худ се загледа в ракетите от защитната програма на монитора, които запрехвърчаха напред-назад.
    — Господа — обяви президентът след продължително мълчание, — всички ставате членове на Корейската група със специално предназначение, а ти, Пол — той погледна Худ в очите, — ще я оглавиш.
    Думите на президента изненадаха не само директора на Оперативния център, но и всички останали.
    — След четири часа очаквам да ми предадеш доклад за възможните варианти. Ако няма по-нататъшни терористични или агресивни действия, ще изхождаш от позицията, че ще предприемем известна постепенна дислокация, но не и военни действия през първите двадесет и четири часа. Това ще даде на твоите хора и на специалната група време да прецените разузнавателните данни и да ми представите нов доклад. — Президентът се изправи. — Благодаря на всички. Ав, чакай ме в Овалния кабинет в шест, за да обсъдим ситуацията със съюзниците ни. Ърни, Мел, с вас ще въведем в обстановката кабинета и членовете на комисията по въоръжените сили в седем часа. Пол, с теб ще се видим в девет и половина.
    Президентът излезе, следван от министъра на отбраната и Паркър. Ав Линкълн се приближи към Худ.
    — Моите поздравления, Пол. Усещам, че на някой му натриват носа. — Той се наведе към него. — Гледай само да не е твоят.
    Прав беше. Президентът никога досега не бе възлагал на Оперативния център международна ситуация и фактът, че го правеше сега, означаваше, че смята да нанесе силен, решителен удар, стига да му се отдаде възможност. Ако нещо се объркаше, можеше да натопи новичките и да закрие центъра с минимален ущърб за политическата си репутация. А Худ щеше да получи някоя ниско платена длъжност в центъра „Картър“ или Института за мир на САЩ, да стане реформиран пацифист, покаял се грешник, когото изправят за публично порицание на официалните вечери и симпозиуми.
    Ав му направи знак с вдигнат палец на излизане и след като си събра мислите, Худ го последва към асансьора. Освен че щеше да отнесе вината при евентуален провал, никак не му допадаше, че през следващите четири часа ще трябва да играе ролята на звероукротител в бюрократичната война за надмощие и да държи непрекъсната връзка с всички присъстващи, за да състави издържана стратегия от мненията на шестима различни души с шест много различни цели. Това беше част от работата му и той се справяше добре с нея, но начинът, по който всеки се съобразяваше първо с интересите на учреждението и партията си, а едва тогава с тези на страната, го дразнеше.
    И все пак положението си имаше и добра страна — може пък и да се справи. При тази мисъл усети прилив на енергия. След като президентът е готов да поеме риск и да възложи задачата на Оперативния център, то Худ би трябвало да е готов на още по-големи рискове заради възможността центърът веднъж завинаги да утвърди международната си репутация. Както правеше един от неговите кумири — Бейб Рут. Когато ти дойде редът да удряш, гледаш да постигнеш максималното и даже не помисляш да се откажеш. Дори и не винаги да улучваш.

13.
ВТОРНИК, 5:25 СУТРИНТА, КУОНТИКО, ВЪЗДУШНА БАЗА НА ВОЕННОМОРСКИТЕ СИЛИ, ВИРДЖИНИЯ

    Битката беше дълга и изтощителна. Непрекъснато падаха тела, мяркаха се страдалчески изкривени лица, команди и викове цепеха ранната утринна тишина.
    — Такива нехранимайковци са — каза Мелиса Скуайърс на останалите съпруги край масата за пикник. Тя почука с пръст по пейджъра на мъжа си. — Намерили си забавление!
    — На децата им е интересно — отвърна една от жените и потрепна, когато дъщеря й падна от раменете на баща си в средата на басейна. — Ох… Дейвид ще бъде цял ден в лошо настроение. Двамата с Вероника дойдоха в пет без петнайсет да тренират.
    Осемте жени се загледаха отново в сражението. Беконът, яйцата и кифличките бързо изстиваха. Ежедневната битка в басейна се беше проточила, ала те не биха се и опитали да повикат съпрузите си на масата, преди да е приключила. Мъжете само щяха да се ядосат и все едно, нямаше да дойдат — въпрос на чест.
    Останали бяха само две двойки — слабият подполковник Чарли Скуайърс и върлинестия му син Били срещу набития редник Дейвид Джордж със сина си Кларк. Децата отмятаха мокрите кичури от очите си, докато бащите им бавно Се обикаляха и дебнеха сгоден случай — някое от децата да загуби равновесие, да направи недобре премерено движение, да потрепери или да се разконцентрира.
    — Миналата седмица, когато ходихме при нашите в Аляска, с Чик заседнахме в една пряспа и той не поиска да извика пътна помощ — обади се Лидия, съпругата на сержант Грей. — Нареди ми да освободя от скорост, отиде отзад и буквално измъкна на ръце колата. После два дена ходи сгънат на две, но не си призна, че го боли. Може ли — Херкулес да се превива!
    Откъм басейна се разнесе вик — Кларк атакува Били. Вместо да бяга назад както обикновено, подполковник Скуайърс настъпи, Били сграбчи протегнатата ръка на надвесения напред Кларк, дръпна я и момчето пльосна по гръб във водата. Редник Джордж даже не успя да реагира — само ошашавено гледаше ту Скуайърс, ту сина си. Край басейна, където отпадналите участници се бяха насъбрали, за да наблюдават развръзката, се разнесоха бурни ръкопляскания.
    — И каква стана тя, сър? — каза Джордж на Скуайърс. — Боже мили, първата среща между Клей и Листън не свърши толкова светкавично.
    — Съжалявам, Съни — намигна му Скуайърс. Той вдигна ръка и със сина му си удариха дланите.
    — И кога я измъдрихте тая, сър?
    — Докато си обувахме банските. Съвсем логично е, не мислиш ли? Очакваш отстъпление, а вместо това те атакуват — няма начин да не се изненадаш.
    — И още как, сър — измърмори Джордж и се отправи към плиткия край на басейна, следван от сина си.
    — Добре беше — каза Кларк на Били, който плуваше кучешката след баща си.
    — Не говори така — мрачно му каза Джордж, докато се качваше тромаво по стълбичките, навъсен като черен облак. — Утре няма да имаш хъс.
    Скуайърс излезе след него, загледан във фаровете, които присветнаха през прозорците на хола в дома му и бързо взе една кърпа от шезлонга. Фаровете угаснаха, а после една самотна фигура, чийто тъмен силует се очертаваше на фона на изсветляващия хоризонт, заобиколи едноетажната къщичка. Никой не можеше да стигне дотук, без да мине през портала, разделящ Академията на ЦРУ и неговата група, а пък преди да пуснат някого, от портала винаги му се обаждаха лично.
    Освен ако не беше от Оперативния център.
    Подполковникът се наметна с кърпата, нахлузи сандалите си и бързо тръгна към къщата.
    — Чарли, яйцата ти ще изстинат!
    — Ей сега се връщам, Миси. Дръж ги по-близо до Джордж, той вдига достатъчно пара.
    Ударната група на Скуайърс — дванадесет мъже от основния състав плюс помощните екипи — бе създадена преди шест месеца едновременно с Оперативния център. Тя представляваше така наречената „тъмна страна“ на центъра и съществуването й се пазеше в тайна от външни лица извън кръга на осведомените — ръководителите на другите военни и шпионски организации, президента и вицепрезидента. Задачата им бе проста — изпращаха ги навсякъде, където имаше нужда от нападение. На елитната група можеше да се разчита, че ще нанесе светкавичен и силен удар. Въпреки че всичките й членове бяха военни и се водеха на заплата в съответните подразделения, те носеха обикновени маскировъчни панталони и ризи без никакви обозначения. Ако се издънеха, нито можеше да бъде определена принадлежността им… нито имаше на кого да бъде приписана отговорността.
    Скуайърс се усмихна от сърце на Майк Роджърс, който се зададе откъм ъгъла на къщата. Едър на ръст, с гърбав нос, чупен четири пъти в колежа, където играел в баскетболния отбор, той имаше високо, умно чело и светлокафяви, почти златисти очи.
    — Дано да идваш за добро — каза Скуайърс, отдавайки чест на генерала. Роджърс също козирува и двамата се ръкуваха.
    — Зависи от това, дали сте започнали да скучаете.
    — Най-после вълшебните думички. Да, сър, готови сме за действие.
    — Добре. Понеже вече се свързах по радиостанцията с хеликоптера. Подгответе хората от първи до единадесети номер и накарайте Кребс да донесе още един комплект. Тръгваме след пет минути.
    Скуайърс никога не би попитал закъде или защо заминават само единадесет души от „Мръсната дузина“ — не и докато са на открито, където могат да ги чуят съпругите или децата им. Понякога съвсем невинни разговори с приятели или роднини по незасекретени линии можеха до доведат до катастрофални последици. Нямаше да попита Роджърс и каква е тая черна чантичка, която носи, и защо на нея има пришита емблема с нещо като плевел, прорасъл през бетона. Генералът сам ще му каже, ако реши.
    Вместо това Скуайърс каза: „Да, сър“, изкозирува и на бегом се върна при масата край басейна. Останалите мъже вече бяха скочили на крака, готови за тръгване, забравили на секундата съперничеството и разочарованията си от сутрешното състезание.
    След като получиха нареждания от Скуайърс, единадесет от дванадесетимата изтичаха към домовете си, за да си вземат нещата. Никой не спря да се сбогува със съпругата или детето си — едно тъжно лице или насълзен поглед можеше да изникнат пред очите им в момент, когато трябва да рискуват живота си, и да ги разколебае. По-добре е да обърнеш гръб и да им се реваншираш по-късно. Край масата, провесил нос над хартиената си чинийка, остана само единственият неповикан от групата — тази сутрин на редник Джордж никак не му вървеше.
    Всички, включително и Скуайърс, държаха вещите си подръка и след четири минути вече тичаха през полето зад оградата към хеликоптера „Бел Джетрейнджър“, чиито двигатели вече загряваха за половинчасовия полет до въздушната база „Андрюс“.

14.
ВТОРНИК, 19:30 Ч., СЕУЛ

    Камионът със звуковата уредба приличаше на издълбано авокадо — стените му бяха цъфнали от експлозията, а вътре се търкаляха опожарени до неузнаваемост парчетии и късове метал.
    Групата на Хван рови из тях повече от час — търсеха улики. Намериха следи от пластичен експлозив по долната част на останките от пулта и ги изпратиха в лабораторията за анализ. И това бе всичко, ако се изключи нарастващия брой на жертвите, които преминаваха от списъка на ранените в поменика на умрелите. Агентите по покривите не бяха забелязали нищо необичайно. Една от двете видеокамери за наблюдение на покривите бе улучена от шрапнел, а другата бе снимала трибуната, а не тълпата. Бяха започнали да събират камерите на телевизионните екипи и да преглеждат техните записи, да не би пък те да са уловили нещо необичайно. Хван се съмняваше дали си струва, тъй като всичките, изглежда, са били обърнати в една посока — обратна на камиона. А компютърният му експерт не беше убеден, че някъде из записите ще мернат отражението на камиона в някой прозорец — достатъчно едро и цялостно, та да бъде увеличено и проучено.
    Докато Хван работеше, Доналд стоеше наблизо, подпрян на една овъглена улична лампа, все така захапал незапалената си лула. Не продумваше нито дума, не вдигаше поглед от земята, вече не плачеше и като че ли не беше в шок, въпреки че на Хван не му се мислеше какво ли става в главата му.
    — Шефе?
    Помощникът на Хван — Чой У Гил — тичаше към него.
    — Ри се е натъкнал на нещо.
    — Къде?
    — В уличката край хотел „Сакон“. Да се обадя ли по радиостанцията на директора? Той нареди да го държим в течение.
    Хван скочи от шасито на разрушения камион.
    — Нека първо да видим какво е. Той сигурно в момента е доста зает.
    Да дава обяснения на президента без съмнение.
    Хван и Чи се запътиха към Националния музей, разположен от южната страна на двореца, и за тяхна изненада Доналд бавно закрачи след тях. Хван не спря да го изчака. Зарадва се, че нещо все пак стига до приятеля му, и не искаше да му оказва натиск. Самият той, ако не беше зает, сигурно щеше да рухне при мисълта за огромните загуби, които бяха понесли.


    Нямаше съмнение, че зигзагообразният отпечатък в праха беше оставен от севернокорейски военен ботуш. Подозренията на „професор“ Ри бяха потвърдени от Хван.
    — Стъпките излизат от изоставения хотел — каза дребничкият, белокос химик.
    — Изпратих там група — обясни Чой на Хван.
    — Извършителите, изглежда, са пили от това — Професора посочи празната смачкана бутилка на земята, — а после са отишли при камиона.
    Улицата беше прашна и суха, но горещият въздух не помръдваше и отпечатъците — четири цели и два частични — бяха непокътнати. Хван клекна и ги разгледа.
    — Фотографирахте ли ги? — попита той.
    Чой кимна.
    — Бутилката също. В момента снимаме мазето на хотела. И там, изглежда, е ставало нещо.
    — Добре. Изпратете бутилката за снемане на отпечатъци. Да проверят и гърлото й за следи — от слюнка, храна и така нататък.
    Младият му помощник изтича до колата, извади от едно куфарче голяма полиетиленова торба и метални щипци и ги донесе. Повдигна внимателно бутилката, пусна я в торбата и отбеляза часа, датата и мястото на бялото картонче, прикрепено към нея. После извади формуляра за лабораторията от куфарчето, попълни го и сложи всичко вътре.
    Хван пак се загледа в отпечатъците. Не бяха по-отчетливи в предната си част, значи терористите не са тичали. Опита се да определи износени ли са били подметките и дали следите са от един чифт ботуши или няколко. Имаше поне два десни отпечатъка. Изненада се обаче, че шарката им въобще не е изтрита. Севернокорейците обикновено изписваха нови ботуши, след като зимата свърши, понеже тогава са най-износени, а не през лятото.
    — Ако терористите са пили от бутилката, по нея няма да има отпечатъци от пръсти.
    Хван вдигна глава към Доналд. Гласът му бе монотонен и едва се чуваше, лулата стърчеше накриво от джобчето на жилетката на костюма му, а лицето му бе пребеляло като тебешир. И все пак бе проявил някакъв интерес и Хван се зарадва.
    — Така е. Надали ще има — потвърди той.
    — Затова ли не са си я прибрали? Понеже са знаели, че не може да послужи за улика.
    — Очевидно, да — обади се Професора.
    Доналд пристъпи към сенчестата част на уличката. Ръцете му висяха като отсечени край тялото, а рамената му бяха превити под тежестта на страшния товар. Движеше се с такова усилие, че Хван се почувства отчайващо безпомощен.
    — Тази уличка е съвсем близо до хотела — продължи Доналд. — Предполагам, че бедняците едно парцалче не оставят да се търкаля тук. Нямало е начин да не забележите една чиста бутилка при огледа й, а след това и отпечатъците от ботуши.
    — И на мен ми мина същата мисъл — каза Хван. — После разпознаваме шарката и веднага си вадим заключение кой стои зад всичко.
    — Възможно е — сви рамене Професора. — Но не е изключено и да е захвърлена от някой, дето е тичал за здраве, а извършителите даже не са я забелязали.
    — В такъв случай ще намерим отпечатъци по нея — отбеляза Хван.
    — Правилно — продължи Професора. — Май е най-добре да запрятам ръкави. Ще се огледам в хотела и се връщам в лабораторията.
    Когато дребничкият Професор си тръгна, Хван отиде при Доналд.
    — Благодаря ти за това, което направи, докато бяхме там. — Гласът на Доналд трепереше, а погледът му бе забит в земята. — Чувах думите ти, но… не можех да се овладея.
    — Нищо чудно.
    — Не съм сигурен, че дори сега се владея. — От очите му рукнаха сълзи и той извърна глава. Вдъхна няколко пъти дълбоко и ги изтри. — Тая работа, Ким… не е в техния стил. Те винаги са прибягвали до инциденти в демаркационната зона или политически убийства.
    — Знам. Има и още нещо.
    Преди Хван да продължи мисълта си, се разнесе писък на гуми и един черен мерцедес с дипломатически номер спря в началото на уличката. Стегнат млад мъж изскочи от него.
    — Господин Доналд!
    Доналд излезе от сянката.
    — Аз съм Грегъри Доналд.
    Хван веднага застана до него. Не знаеше кой още може да е набелязан за днес и не искаше да рискува.
    — Господине, в посолството ви чака съобщение.
    — От?
    — Един враг на Бисмарк. Така ми поръчаха да ви предам.
    — Худ — каза Доналд на Хван. — Очаквах да ме потърси. Може да разполага с някаква информация.
    Двамата отидоха при колата, а младият служител от посолството натисна копчето за отваряне на вратите с електрическа ключалка.
    — Господин Доналд, поръчаха ми и да се погрижа за госпожа Доналд. Тя нуждае ли се от нещо? Може би ще иска да дойде с нас?
    Доналд стисна устни и поклати глава, после коленете му се подгънаха и той се строполи върху покрива на колата с ръце под себе си.
    — Господине?
    — Ще се оправи — намеси се Хван и махна с ръка на младия човек да не става. Хвана приятеля си през кръста и му помогна да се изправи. — Ще се оправиш, Грегъри.
    Доналд кимна и стъпи на крака.
    — Ще те уведомя, ако се натъкна на нещо.
    Разстроеният Хван му отвори вратата и Доналд седна вътре.
    — Ще направиш ли нещо за мен, Ким?
    — Каквото поискаш.
    — Сунджи много харесваше посолството и се възхищаваше от посланика. Не… не позволявай да я изпратят там. Не и в този вид. Ще се обадя на генерал Савран. Ще се погрижиш ли — той си пое дълбоко въздух — да отиде в базата?
    — Добре.
    Хван затвори вратата, колата потегли и веднага потъна в суматохата от клаксони, автомобили, автобуси и камиони — обичайното вечерно движение, още по-натоварено заради колите, отклонени край двореца.
    — Господ да те пази, Грегъри — каза той и погледна към червеното слънце. — Не мога да бъда край него, Сунджи, затова моля те — грижи се за Доналд.
    Хван тръгна обратно по уличката и пак се загледа в следите. Сенките вече се задълбочаваха под косо падащите лъчи на залязващото слънце.
    Само че наистина имаше още нещо и то го притесняваше много повече от подозрително лесното намиране на бутилката и стъпките.
    След като поръча на човека, оставен да охранява прозорчето на мазето, да предаде на Чой, че се връща в кабинета си, Хван се върна при колата си. Питаше се до каква ли степен директорът Юн Хун е готов да рискува, за да разгадае този случай…

15.
ВТОРНИК, 5:55 Ч. СУТРИНТА, ВАШИНГТОН

    От колата Худ се обади в Оперативния център и нареди на помощника си Стивън Бенет с прякор Бъгс — Мушицата, да нагласи часовника на двадесет и четири часов срок. Това също беше предложение на Лиз Гордън — според проучванията повечето хора работят по-добре, когато им е определен краен срок, нещо към което да се стремят. Часовникът непрекъснато им напомняше, че макар да участват в нескончаем маратон, има и по-близки цели.
    Това беше един от малкото въпроси, по които Худ и Лиз бяха на едно мнение.
    Докато Бъгс съобщаваше на Худ, че са издирили Доналд и в момента той е на път за посолството — само на две преки от двореца, — личният клетъчен телефон на директора иззвъня. Той каза на Бенет, че ще пристигне след петнадесет минути, затвори и се обади.
    — Пол, аз съм.
    Шарън. Чуваше се някакъв звън и неясни гласове. Не беше вкъщи.
    — Какво има, мила?
    — Александър…
    — Всичко наред ли е?
    — След като ти тръгна, Александър взе страшно да се задъхва — никога досега не е бил толкова зле. Апаратът вече не му помагаше, затова го доведох в болницата.
    Сърцето му се сви.
    — Лекарите му инжектираха епинефрин и го държат под наблюдение — продължи Шарън. — Няма нужда да идваш. Ще се обадя веднага, щом нещо се изясни.
    — Не е редно да си сама в такъв тежък момент, Шарън.
    — Знам, че не съм сама. Пък и какво ще правиш тук?
    — Ще ти държа ръката.
    — Дръж президента за ръката — аз ще се оправя. Виж, искам да се обадя на Харли и да проверя тя как е. Струва ми се, че й изкарах акъла, когато хукнах навън с Александър на ръце. Може да си остане дребничка заради тази случка.
    — Обещай да се обадиш, ако нещо се случи.
    — Обещавам.
    — И предай на децата, че ги обичам.
    — Непрекъснато им го казвам.
    Худ се почувства отвратително, докато караше през ранното утринно движение към въздушната база „Андрюс“, където се намираше Оперативният център. На Шарън й бе минало какво ли не през главата за седемнадесет години брак, но това беше върхът. Долови страха в гласа й, горчивината в забележката й за президента и му се прииска да бъде до нея. Но знаеше, че ако отиде, тя само ще се почувства виновна, задето му е попречила. В подобно състояние Шарън започваше да се ядосва на себе си, а точно сега не биваше да се натоварва излишно.
    Така че независимо от настроението си нямаше друг избор, освен да отиде в Оперативния център. Каква ирония на съдбата — той, човекът, който оглавява една от най-съвременните организации в света и може да подслуша разговорите между заложници от разстояние или да прочете техерански вестник от орбитата на земята, е напълно безсилен да помогне на сина… или съпругата си.
    Когато сви от магистралата и се отправи на висока скорост към базата, дланите му бяха влажни, а устата — пресъхнала. Не можеше да помогне на семейството си заради виновниците за експлозията и беше твърдо решен те да си платят за това.

16.
ВТОРНИК, 20:00 Ч., ЯПОНСКО МОРЕ

    Корабчето беше отпреди Втората световна война — ферибот, който бил превърнат във военен транспортен кораб, а после отново станал ферибот.
    Над морето започваше да се разстила мрак. Седнали на пейките на предната палуба, двамата севернокорейци играеха дама върху магнитна дъска с метални пешки. Бяха сложили куфарите с парите на коленете си и ги използваха вместо масичка.
    Откъм морето излезе силен вятър и посипа пръски солена вода по палубата. Повечето от пътниците се прибраха вътре на топло, сухо и светло. Единият от двамата мъже се огледа.
    — Май трябва да се прибираме, Им — каза той. Не беше желателно да остават сами. Сред други хора по-трудно щяха да ги окрадат.
    Без да довършват играта, единият започна да я прибира, а другият чакаше с куфарите в ръце.
    — Добре да запомниш как бяха, Юн, че иначе…
    По куфарите плисна нещо червено. Юн вдигна глава и видя някакъв тъмен силует, застанал зад партньора му. От гърлото на Им стърчеше лъскаво острие.
    Юн отвори уста да изкрещи, но викът заседна в гърдите му и от неговото гърло също изскочи върхът на нож. Той се хвана за шията, през драскащите му пръсти потече кръв и се смеси с тази на спътника му. Пръските от морето затупкаха в локвичките кръв, накъдрени от вятъра.


    Двамата убийци извадиха ножовете си. Единият се надвеси над умиращите куриери, а другият отиде към кърмата. Започна да святка с фенерчето си на десет секунди, а вторият мъж отряза малките пръстчета на жертвите. Само Юн издаде някакъв гъргорещ стон, когато острието преряза плътта му.
    Убиецът застана до перилата с развяващо се палто и изхвърли пръстите в морето — куриерите бяха белязани със знака на якудза и властите с месеци имаше да търсят извършителите. Докато се усетят, че гонят вятъра, щеше да е късно.
    Мъжът с палтото отиде да вземе куфарите и пътем погледна към каюткомпанията. По кръглите илюминатори нямаше накацали лица, пък и в тъмнината и пръските едва ли някой щеше да ги разпознае. Мостикът беше доста далеч — над каюткомпанията — и екипажът не виждаше добре палубата. С малко късмет никой нямаше да излезе навън и нямаше да има повече убийства.
    Другият продължаваше да святка с фенерчето. Когато мъжът с палтото се върна при него, в далечината вече се чуваше шум на мотори и се виждаха смътните очертания на самолета амфибия. Само сигналните му светлини бяха запалени. „Бюканиър ЛА-4-200“ се изравни със задната рампа, задържа се край ферибота, а перките му разбиха водните пръски на малки стрелички. Убиецът светна с фенерчето си към пилотската кабина. Пилотът вдигна нагоре и отвори вратата на самолета, изхвърли една надуваема лодка, вързана през халка за носа със стоманено въже. Тя пльосна тежко във водата, подскачайки срещу вятъра.
    На мостика настъпи оживление — екипажът забеляза самолета.
    — Бързо — каза мъжът с фенерчето на другия.
    Той остави куфарчетата и скочи. Падна във водата до надуваемата лодка, хвана се за въжето и се издърпа, после се обърна с лице към ферибота. Мъжът на ферибота взе едното от куфарчетата и го метна надолу. Този в лодката го хвана и отново протегна ръце да поеме второто. После издърпа колегата си в нея след скока му от ферибота.
    Докато членовете на екипажа слязат на палубата и открият телата, пилотът вече прибираше лодката в самолета. След секунди мъжете се озоваха на борда му, светлините на амфибията се запалиха и самолетът с парите полетя на север. Щеше да завие на запад чак когато се отдалечи от корабчето — не към Япония и якудза, а към Северна Корея.

17.
ВТОРНИК, 6:02 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Вечерната и дневната смяна на Оперативния център се разменяха в шест сутринта. Пол Худ и Майк Роджърс поеха ръководството от Кърт Хардауей и Бил Ейбръм. Правилникът забраняваше Хардауей и Ейбръм да продължат да командват след края на смяната им. Важните решения се взимат най-добре на свежа глава, а в редките случаи, когато нито Худ, нито Роджърс бяха налице, задълженията се поемаха по предварително разписание от различни членове на основния дневен екип.
    Главният политолог Марта Макол беше пристигнала преди няколко минути и след като мина през електронните системи за проверка и поздрави сериозните пазачи зад бронираното стъкло, тя смени съответния служител от вечерния екип — Боб Содаро. Содаро накратко я уведоми за събитията от 4:11 ч. сутринта насам, когато Оперативният център за пръв път бе въвлечен в корейската криза.
    Крачейки уверено, с изпънат гръб, красивата четиридесет и девет годишна дъщеря на легендарния соул-певец Мак Макол мина през сърцето на Оперативния център — „кошарата“, — лабиринта от преградки и сновящи напред-назад сътрудници. Докато беше на горния етаж, провери и видя, че кодът на Худ не е вкаран в компютърната присъствена книга, и когато слезе на първия етаж, беше сигурна, че ще го чака при пристигането му. Насочи се към кабинетите за оперативно ръководство, но пътем чу, че я викат по вътрешната уредба — търсеха Худ от Корея. Марта спря, вдигна слушалката на един стенен телефон и каза на телефонистката, че тя ще приеме обаждането от стаята на директора.
    Кабинетът на Худ се намираше на няколко крачки в югозападния ъгъл. Разположен до Бункера, той беше най-големият в сградата, но Худ не го бе взел за себе си по тази причина или заради гледката, тъй като никъде в стаята нямаше прозорци. Просто никой друг не го искаше. Кабинетът бе ограден от електронни вълни, които създаваха шум, за да не може да се подслушва с микрофони или външни антени. Сред по-младите членове на екипа съществуваха известни опасения, че вълните може да повлияят на възпроизводителните им способности, а Худ каза, че няма тепърва да става бик за разплод и предпочита да има повече простор.
    Той не знаеше, че Лиз Гордън е записала репликата му в психологическата му характеристика. Евентуалните сексуални проблеми можеха да попречат на работата му.
    Марта вкара кода си на таблото до вратата на кабинета.
    „Горкият Монах“, сети се тя за последния прякор, който му бе окачила Ан Ферис. Почуди се дали директорът е наясно, че само да повика с пръст сексапилната говорителка на центъра, тя ще му падне в краката. И тогава ще трябва да си сменя кабинета.
    Вратата щракна и се отвори и Марта влезе в облицованата с дърво стая. Кацна на крайчеца на бюрото и вдигна единия от двата телефона — засекретения. На екрана под него бе изписано 07-029-77, което означаваше, че се обаждат от американското посолство в Сеул. Ако номерът започваше с единица, а не с нула, би сигнализирал, че се обажда лично посланикът. В компютърната система имаше и трета линия, също засекретена, за телекомуникации.
    Преди да заговори, Марта включи дигиталното записващо устройство, което с удивителна точност и бързина възпроизвеждаше думите в писмен вид. Почти веднага на монитора върху бюрото до телефона започваше да тече текстът на разговора.
    — Директорът Худ го няма. Обажда се Марта Макол.
    — Здравей, Марта. Грегъри Доналд е.
    Отначало тя не позна бавния, мек глас.
    — А, да. Директорът още не е пристигнал, но много искаше да се чуе с вас.
    За секунда настъпи мълчание.
    — Аз бях… там. После с Ким огледахме мястото на експлозията.
    — Ким?
    — Хван. Заместник-директорът на КЦРУ.
    — Открихте ли нещо?
    — Бутилка от минерална вода. Няколко отпечатъка от армейски ботуши — севернокорейско производство. — Гласът му потрепера. — Извинете.
    Мълчанието този път беше по-дълго.
    — Добре ли сте? Да не би да сте ранен?
    — Паднах, но няма счупено. Съпругата ми… тя пострада.
    — Надявам се — не сериозно.
    Гласът му отново потрепера.
    — Те я убиха, Марта.
    Марта инстинктивно притисна с ръка устата си. Беше се срещала със Сунджи само веднъж, на първото събиране за Коледа в Оперативния център, но помнеше добре чара и остроумието й.
    — Толкова ми е мъчно, Доналд. Защо не поговорим по-късно…
    — Не. Ще я отнесат във военната база и щом свърша тук, ще отида при нея. Най-добре е да говорим сега.
    — Ясно.
    Той помълча малко, за да се успокои, и продължи с по-нормален глас:
    — В една… уличка намериха отпечатъци от севернокорейски военни ботуши — може би няколко чифта. Само че нито Ким, нито аз смятаме, че са ги носили севернокорейци. А дори и да са били севернокорейците — не вярвам да са действали със знанието на правителството си.
    — Защо?
    — Следите бяха на много явно място. Въобще не са си правили труда да ги заличат. Професионалистите не постъпват така. Пък и севернокорейците никога досега не са нападали толкова напосоки.
    Докато Доналд говореше, Худ влезе в кабинета, Марта натисна един бутон, върна няколко реда назад и посочи с пръст на Худ да погледне. Той прочете за Сунджи, кимна сериозно с глава, после седна тихичко зад бюрото си и потърка челото си.
    — Значи подозираш, че някой се опитва да представи експлозията като нападение на севернокорейците — обобщи Марта. — Те отрекоха да са замесени.
    — Казвам само, че трябва да вземем предвид подобна възможност, преди да тръгнем да размахваме саби срещу Пхенян. Възможно е този път да казват истината.
    — Благодаря ти. Можем ли с нещо… да ти помогнем?
    — Познавам генерал Норбом, а посланик Хол обеща да направи… необходимото. Това е достатъчно.
    — Добре, но ако имаш нужда от помощ…
    — Ще се обадя. — Гласът му укрепна, когато добави: — Предай поздрави на Пол и му кажи… Кажи му, че независимо какво ще е участието на Оперативния център в събитията, аз също искам да се включа. Искам да намеря животните, които извършиха това чудовищно престъпление.
    — Ще му предам.
    Доналд затвори. Щом се разнесе сигналът за свободно, компютърът вкара разговора в паметта, отбеляза часа и се изчисти за следващото позвъняване. Марта остави слушалката на място и стана от бюрото.
    — Да се обадя ли на посланик Хол и да ги помоля да помогнат с каквото могат на Доналд?
    Худ кимна.
    — Имаш торбички под очите. Не си ли спал?
    — Алекс получи астматичен пристъп. В болницата е.
    — Ох… горкичкият. — Тя пристъпи напред. — Искаш ли да отидеш при него? Аз ще се оправя тук.
    — Не. Президентът поръча да му подготвим доклад за възможните варианти. Трябва да ми издириш последните данни за финансовите връзки на Северна Корея с Япония, Китай и Русия — и законните, и черноборсаджийските. Ако ситуацията се влоши, имам чувството, че президентът ще потърси военно разрешение на конфликта, но нека все пак да видим какво може да се постигне със санкции.
    — Добре. И не се тревожи за Алекс. Ще се оправи. Децата са издръжливо племе.
    — Как иначе ще ни надживеят — отвърна Худ и посегна към вътрешната уредба. Нареди на помощника си Бенет да предаде на Лиз Гордън да отиде в Бункера.
    Марта си тръгна. Надяваше се, че не е предложила прекалено явно да замести Худ. Чувстваше се неудобно, че се опитва всеки път да се възползва от нещастието на Александър, за да напредне в кариерата, и мислено си отбеляза да накара секретарката си да му изпрати балони. Но докато Ан Ферис беше хвърлила око на директора, Марта бе хвърлило око на поста му. Харесваше и уважаваше Худ, но не искаше завинаги да си остане политическия офицер на Оперативния център. Беше много по-ценен кадър — владееше десет езика и познаваше добре световната икономика. Участието й на най-високо ниво в развитието на подобна международна криза щеше да бъде червена точка в досието й, да послужи за повишението й в центъра или ако й провърви — да я преместят в Държавния департамент.
    Нищо, и утре е ден, реши тя, докато вървеше по тесния коридор между „кошарата“ и кабинетите на началниците. Подмина Лиз Гордън, която изглеждаше доста напушена, сякаш търси на кого да си го изкара…

18.
ВТОРНИК, 6:03 Ч. СУТРИНТА, ВОЕННОВЪЗДУШНА БАЗА „АНДРЮС“

    — На вас май хич не ви пука, ако на шефа му изгърми бушонът, а, сър?
    Подполковник Скуайърс и Майк Роджърс тичаха през полето. Джетрейнджърът се бе приземил само преди минута, но вече отново се бе вдигнал във въздуха и летеше обратно към Куантико. Двамата офицери водеха колоната на ударния отряд към С-141В, който чакаше със запалени мотори на пистата пред тях. Освен екипировката си Скуайърс носеше и портативния компютър „Тошиба Сателит“, със специално монтиран отстрани лазерен принтер, който съдържаше полетните планове за 237 точки от планетата, както и подробни карти и характеристики на предварително разработени мисии.
    — И защо ще му гърмят бушоните на Худ? — попита Роджърс. — Аз съм кротък човек — слушам внимателно, изразявам мнението си учтиво и почтително.
    — Извинете ме, сър, но Кребс носи вашия номер, а вие го накарахте да вземе още един комплект дрехи. Всички планове са разработени за група от дванадесет човека. Идвате на мястото на Джордж, нали?
    — Да.
    — Обзалагам се на една месечна заплата, че господин Худ не е дал разрешението си.
    — Защо да го занимаваме с подробности? И без това му се е подпалила главата.
    — Ами вижте, сър. Има две причини, поради които на човек му гръмват бушоните. От напрежение или когато нещо не си е на мястото. В случая това нещо сте вие… тук.
    Роджърс сви рамене.
    — Разбира се, че ще се вбеси. Но няма да му държи дълго. Разполага с много способен екип в Оперативния център, пък и, дявол да го вземе, и без това трудно постигаме съгласие. Надали особено ще му липсвам.
    — Което ни навежда на друга тема. Мога ли да бъда откровен?
    — Давай.
    — Аз също разполагам с много способен екип. Вие ли ще бъдете шефът, или ще заемете мястото на редник Джордж?
    — Забрави за пагоните ми, Чарли. Ти командваш, а аз ще правя каквото е необходимо. Ти и твоят минилаптоп разполагате с дванадесет часа да ми разясните картинката.
    — Значи днешният малък излет е за разнообразие? Възможност да се измъкнете от кабинета.
    — Нещо такова — отвърна Роджърс, докато се приближаваха към огромния, черен транспортен самолет. — Нали знаеш, Чарли, ако не си използваш чарковете, почват да ръждясват.
    — Вие ли, сър? — изсмя се Скуайърс. — Да започнете да ръждясвате? Едва ли. Бойните действия са в кръвта на рода ви още откога беше — Испано-американската война ли?
    — Точно така — потвърди Роджърс. — Прапрадядо ми е капитан Малъкай Т.Роджърс.
    Офицерите спряха от двете страни на люка, Скуайърс се развика: „Давай! Давай! Давай!“ и мъжете се качиха, без да нарушават крачка.
    На Роджърс му се разтупка сърцето, докато те влизаха — винаги се вълнуваше, когато видеше американски войници, завтекли се да изпълнят дълга си. Млади, уплашени, кой по-зелен, кой — не, те все пак тръгваха на бой — гледка, която всеки път го развълнуваше. Той беше един от тях през първата си кампания във Виетнам, а след като взе докторат по история от университета „Темпъл“, докато служеше във Форт Дикс, Роджърс се върна и поведе батальони войници във войната в Персийския залив.
    Тенисън бе писал някога, че щом зърнел лейди Годива, и старият ставал млад. На него жените му въздействаха точно по този начин. Но и това също. Двадесет и шест години се изпариха за по-малко от минута и когато влезе предпоследен в самолета и остави Скуайърс да се качи накрая, Роджърс отново се почувства на деветнадесет.
    Въпреки че така леко бе махнал с ръка, Роджърс знаеше, че подполковникът е прав. Худ определено нямаше да се зарадва, че заместникът му отива с ударния отряд. Независимо от ума и от удивителните си понякога умения на умиротворител Худ никак не обичаше да изпуска нещо от контрол. А като се включеше в акцията и заминеше на другия край на света, Роджърс просто щеше да се измъкне от контрола му. Преди всичко обаче Худ имаше усет за работа в екип — ако се наложеше ударният отряд да се намеси и да извърши някакви подривни действия, директорът нямаше да позволи самолюбието му да попречи на групата и на Роджърс да си свършат работата и да се покрият със слава… или позор.
    Веднага щом се качиха, мъжете насядаха край стените на празната кабина, докато наземният екипаж приключваше с подготовката на огромния самолет. Въведен за пръв път през 1982 година, „Локхийд С-141В Старлифтър“ с четиридесет и осем метрови крила над фюзелажа наследи лаврите на по-ранния С-141А, въведен през 1964 година. Този самолет се бе отличил с неколкогодишните си ежедневни полети до Виетнам — успешното му представяне беше една от неразгласените придобивки от войната. Никоя друга армия не разполагаше с толкова надежден превоз за войската си и това даваше на Америка предимство.
    С дължина петдесет и един метра и тридесет сантиметра, по-дълъг от предшественика си със седем метра, С-141В можеше да поеме 154 войника, 123 парашутисти, 80 носилки и 16 седящи ранени или товар. Оборудването за презареждане по време на полет в задната част на самолета увеличаваше с 50 процента нормалния му обхват от шест хиляди и петстотин километра и дори с повече, ако както сега превозваше по-малък от максималния си товар от тридесет и два тона. Можеше да стигне без проблеми до Хавай, където щеше да го посрещне и зареди в полет един танкер КС-135. Оттам беше съвсем лесна работа да стигнат до Япония, а после на бърза ръка за половин час щяха да прелетят с хеликоптер до Северна Корея.
    Докато наземният екипаж приключваше с проверките, мъжете от ударната група провериха собствения си багаж. Освен за екипировката си — маскировъчно облекло без никакви маркировки, двадесетсантиметрови ножове и деветмилиметрови автоматични пистолети „Берета 92F“ също без серийни номера — всеки отговаряше за нещо, което можеше да потрябва на групата, от картонените кутии със сандвичи с шунка и блокчета шоколад до полевите телефони и най-важното — сателитната радиостанция ТАС SAT с параболична антена, която се разгъваше и даваше връзка със сателита.
    Скуайърс и Роджърс оставиха хората си и отидоха в пилотската кабина. Сержант Чик Грей ги придружи. Групата нямаше никакви специални изисквания по време на полета, но сержантът беше длъжен да провери дали екипажът на самолета няма такива към тях, от начин на разпределение на тежестта, което в случая не бе проблем — ако искаха, можеха да се търкалят на воля из цялата кабина — до използването на електронно оборудване.
    — Искате ли вие да говорите с него? — попита Скуайърс малко насилено, както му се стори на Роджърс. Или пък така излезе заради необходимостта да се крещи, за да надвикат шумните, тежащи десет тона, турбовитлови двигатели „Прат и Уитни“.
    — Казах ти, Чарли — ти си главният тук. Мене днеска ме има — утре ме няма.
    Скуайърс се подсмихна, докато отиваха към отворената врата на пилотската кабина и се представяха на двамата пилоти, навигатора и радиста.
    — Капитан Харихозен? — повтори удивено сержант Грей, докато подполковникът включваше компютъра, а навигаторът надничаше през рамото му. — Сър, случайно вие да сте онзи капитан Харихозен, който летя с ДС-10 на „Юнайтед“ до Аляска миналата седмица?
    — Съвсем същият. Капитан Харихозен, от запаса на американските военновъздушни сили.
    По месестото лице на сержанта се разля усмивка.
    — Иди после, че не вярвай в Снежанка и седемте джуджета. Със семейството ми бяхме на борда на вашия самолет. Господи, какво невероятно съвпадение!
    — Всъщност не е чак толкова невероятно. От седем месеца летя по маршрута Сиатъл — Ном. Приех тази задача, та най-после да полетя на по-топло и слънчево и да виждам лед само в чашата си.
    Докато капитанът обясняваше на сержант Грей неща, които той така или иначе знаеше — по възможност да не играят електронни игри, освен ако той не разреши, — Скуайърс извади един кабел от лаптопа, включи го в пулта на навигатора, натисна някакво копче от клавиатурата и вкара данните в навигационния компютър на самолета. Всичко това отне шест секунди. Още преди Скуайърс да е затворил компютъра си, бордовият компютър започна да сравнява полетния план и сводките за времето, които постъпваха на всеки петнадесет минути от американските бази по маршрута.
    Скуайърс се обърна към капитана и потупа компютъра си.
    Пет минути по-късно вече се движеха по пистата, а след още две завиваха на югозапад, обратно на изгряващото слънце.
    Докато седеше под люлеещите се лампи в широкото, почти празно общо помещение, Роджърс неохотно се замисли над постъпката си. Оперативният център беше основан само преди половин година, а скромният му бюджет от двадесет милиона долара годишно бе отрязан от средствата за ЦРУ и Министерството на отбраната. На книга той дори не съществуваше и за президента щеше да е съвсем просто да го закрие, ако стане някой голям гаф. Лорънс бе доволен, даже впечатлен от изпълнението на първата им задача — откриването и обезвредяването на бомба на борда на космическата совалка „Атлантис“. Техният компютърджия Мат Стол се бе отличил — за голяма гордост и неудоволствие на директора Худ, който изпитваше дълбоко и трайно недоверие към техниката. Навярно понеже синът му все го биеше на „Нинтендо“.
    Само че президентът страшно се ядоса, когато застреляха двама заложници във Филаделфия, въпреки че вината бе на местната полиция, която ги бе взела за терористи. Лорънс отдаваше неуспеха на липсата на пълен контрол върху ситуацията от страна на Оперативния център и беше прав.
    Сега им беше възложена нова мисия, въпреки че каква част от нея ще бъде за тях, все още не беше сигурно. Ще трябва да изчака Худ да му каже. Но имаше едно напълно сигурно нещо. Само ударната група да се отклони на крачка от заповедите си, а вторият по важност човек в Оперативния център да е там, на центъра така светкавично ще му драснат чертата, че Худ няма да има време даже да изругае.
    Роджърс запука с кокалчетата на пръстите си и си спомни безсмъртните думи на космонавта Алън Б. Шепард, произнесени, докато чакал да го изпратят в космоса: „Мили Боже, моля те, нека да не се издъня.“

19.
ВТОРНИК, 20:19 Ч., СЕУЛ

    Американската военна база в Сеул беше трън в очите на много от местните хора.
    Заела двадесет акра от най-скъпата земя в самото сърце на града, тя приютяваше две хиляди служещи на четири от акрите и артилерийското и техническо оборудване на още два. Останалите четиринадесет акра бяха заделени изцяло за забавленията на хората от базата — поща, две кина за предпремиерни прожекции и повече зали за боулинг, отколкото в някои от големите градове в Америка. При положение че истинските военни подразделения бяха разположени в демилитаризираната зона двадесет километра на север, където общо един милион души служеха едва ли не рамо до рамо, базата представляваше съвсем скромно обслужващо звено. Ролята й бе отчасти политическа, отчасти представителна — тя олицетворяваше дружбата на САЩ с Република Корея и даваше възможност да се държи под око Япония. Едно дългосрочно проучване сочеше, че ремилитаризацията на Япония ще стане неизбежна към 2010 година, а ако Америка изгубеше базите си там, тази в Сеул щеше да се превърне в най-важната в азиатско-тихоокеанския район.
    Ала южнокорейците държаха на търговските си връзки с Япония и много от тях смятаха, че няколко хотела и модерни магазина, построени на това място, ще им бъдат от по-голяма полза, отколкото американската база, разпростряла се на толкова земя.
    Майор Ким Ли не беше сред онези, които настояваха тя да бъде върната на Южна Корея. Баща му бе висш генерал от войната, а майка му — екзекутирана като шпионка. Ето защо Ким щеше да бъде по-доволен, ако имаше повече американски войници в Корея, повече бази и летища между столицата и демилитаризираната зона. Той се отнасяше с недоверие към предприетите от севернокорейците постъпки за преговори през последните четири месеца и особено към внезапното им съгласие да позволят на Международната агенция за атомна енергия да извърши проверки в страната и желанието им да се придържат към Пакта за неразпространение на ядрени оръжия. През 1992 година бяха позволили шест проверки на ядрените им съоръжения, а после бяха заплашили да се оттеглят от задълженията си по договора за неразпространение на ядрено оръжие, когато от агенцията поискаха да посетят депата им за ядрени отпадъци. Инспекторите от агенцията смятаха, че КНДР е получила от отработено ядрено гориво поне деветдесет грама плутоний за производство на оръжие. Използвали бяха двадесет и пет мегаватов термичен графитен реактор.
    КНДР отричаше тези твърдения с довода, че САЩ нямат нужда агенцията да им казва дали Северът провежда изпитания на ядрено оръжие. Американците от своя страна отговориха, че провеждането на подобни тестове, за да се определи дали отработеното гориво е в стабилно състояние, не е необходимо. Разменяха се обвинения и оправдания и накрая КНДР отново се присъедини към Пакта, но лавирането продължи с години.
    Ала сега това бе минало. Северна Корея изненада всички, като се съгласи да отвори завода си за преработка на ядрени продукти в Йонгбьон за отдавна исканата „специална проверка“. Но докато Русия, Китай и Европа обявиха решението за реален прогрес, доста хора във Вашингтон и Сеул застанаха на различна позиция — че Северът просто е построил малка, облицована с олово инсталация някъде другаде и е прекратил изпитанията в Йонгбьон. Подобно на Саддам Хюсеин и неговата млекоцентрала, която американците бомбардираха по време на Войната в залива, севернокорейците вероятно я бяха построили под училище или църква. Представителите на МАГАТЕ щяха да останат в блажено неведение и надали щяха повече да настояват. Би било непочтено да изискват допълнителни „специални проверки“, след като Северна Корея изцяло бе изпълнила първоначалното им искане.
    Майор Ли пет пари не даваше за наранените чувства на севернокорейците или за обилните похвали и ръкопляскания от страна на Москва, Пекин и Париж само минути след като Пхенян направи своя така наречен „голям компромис в името на мира и стабилитета“. На севернокорейците не можеше да се вярва, ето защо експлозията пред двореца го изпълваше с някакво перверзно удовлетворение — ако светът не беше осъзнал този факт до днес, то сега вече нямаше как да не го приеме.
    Въпросът, който притесняваше майор Ли и някои други офицери в Сеул, беше как ще реагира правителството в Сеул. Ще размахат пръст и ще порицаят терористите, а САЩ ще бъдат готови да преместят още войски в района, но нещата вероятно щяха да спрат дотук.
    Ли искаше много повече.
    След като в южнокорейския команден център в северния сектор на базата им издадоха заповедта за доставка, майорът и двама младши офицери отидоха в хранилището на американската база, а третият тръгна да докара камион. Минаха през две бариери, където им провериха пропуските и ги попитаха за паролата за деня, и стигнаха до СОВ — склада за опасни вещества. Стените на облицованото с гумено покритие помещение бяха с дебелина четиридесет и пет сантиметра, а вратата имаше двойно заключваща система. Повечето от служещите в базата не знаеха, че тук се съхраняват компонентите за химическо оръжие — и без това жителите на Сеул се дразнеха от залите за боулинг и кината, а ако научеха за химическото оръжие, сигурно щяха да пощръклеят. Само че според сведенията Северна Корея също разполагаше с химическо оръжие и в случай на сблъсък американците и южнокорейците не искаха да бъдат глупаците, които са загубили, защото са се сражавали честно.
    Заповедта на майора бе с гриф „Секретно“ и трябваше да се покаже само на офицера, отговарящ за СОВ. Седнал зад бюрото си в коридора, водещ към склада, майор Чарлтън Картър потърка брадичката си и прочете заповедта за доставка на четири варелчета табун. Майор Ли го гледаше със скръстени зад гърба ръце, обграден от помощниците си, застанали от двете му страни на една крачка зад него.
    — Майор Ли, признавам си, че съм изненадан.
    Ли се стегна.
    — От какво?
    — От пет години седя тук, но за пръв път получавам подобна заповед.
    — Нали е редовна?
    — Абсолютно. И предполагам, че не би трябвало да се изненадвам. След днешните събития, никой няма да иска да го хванат по бели гащи.
    — Вярно е.
    Майор Картър започна да чете на глас:
    — „Югозападната част на демилитаризираната зона е вдигната под тревога.“ — Той поклати глава. — А пък аз си мислех, че отношенията се подобряват.
    — Очевидно това е била целта на Севера. Но разполагаме с доказателства, че са започнали да изравят от земята техните варели с химикали.
    — Така ли? По дяволите. И какво — нашите ще свършат ли работа?
    — Ако се използват ефикасно. Не е необходимо много.
    — Прав сте. — Майор Картър се изправи и разтърка врата си. — Предполагам, че сте обучени как да работите с табун. Когато се държи затворен, не е особено летлив…
    — Но лесно се разпръсква под формата на мъгла или изпарения, почти няма мирис, силно токсичен е и действието му е много бързо, когато проникне през кожата, а още по-бързо — при вдишване. Да, майор Картър. Имам диплома първа степен от класа на капитан Орландо, 1993 година.
    — А такова нещо имате ли? — Той се потупа по гърдите.
    Ли разкопча едно копче под вратовръзката си, бръкна под ризата си и извади ключа.
    Картър кимна. Двамата свалиха верижките си и отидоха при вратата на склада. Ключалките се намираха на две противоположни страни, така че сам човек да не може да ги стигне. Когато ключовете се завъртяха, вратата потъваше в пода. Оставаха да стърчат само тридесет сантиметра — преградата представляваше нещо като „спящ полицай“ и бе предназначена да попречи на войниците да се затичат с химикалите и да се случи беда.
    Майор Картър си окачи отново ключа на врата и се върна при бюрото, за да вземе формуляр за изпълнение на заповедта, а майор Ли остана да надзирава товаренето на шейсетсантиметровия оранжев варел на количката. Тези колички, специално изработени да превозват контейнери с различни размери, висяха на поставка на задната стена — ако врагът някога измамеше охраната и проникнеше чак дотук, сигурно нямаше да знае, че в тях има вградени чипове, които вдигат тревога, ако количките се отдалечат на повече от двеста метра от склада.
    Закрепиха варелите и ги изнесоха един по един навън в камиона. Докато ги товареха в каросерията, един въоръжен часовой от СОВ застана на пост и чакаше при шофьора кореец, докато Ли и хората му се върнат с количката.
    Когато приключиха, Ли се върна и подписа формуляра.
    Картър му подаде неговия екземпляр.
    — Знаете, че трябва да го занесете в кабинета на генерал Норбом за печат. Иначе на портала няма да ви пуснат да излезете.
    — Да. Благодаря ви.
    — Желая ви успех. — Картър протегна ръка на Ли. — Имаме нужда от хора като вас.
    — И като вас — отвърна кратко Ли.

20.
ВТОРНИК, 6:25 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Пол Худ и Лиз Гордън пристигнаха едновременно в Бункера. Пол я пусна пред себе си и натисна бутона, монтиран отстрани на голямата овална маса за съвещания, който задвижваше вратата.
    Стаичката се осветяваше от флуоресцентни лампи, монтирани над масата, а часовникът с крайния срок на стената срещу мястото на Худ непрекъснато мигаше и сменяше дигиталните си цифри.
    Стените, подът и таванът на Бункера бяха изцяло покрити със звукоизолиращ материал. Зад него имаше няколко слоя корк, тридесет сантиметра бетон и пак шумоизолиращ материал. Навсякъде в шестте стени на помещението бе вградена двойна метална решетка, която създаваше колебливи трептения и променяше изцяло характеристиките на всеки звук. Ако все пак някое подслушвателно устройство успееше да запише разговор, проведен в Бункера, промяната на честотния обхват на модулацията правеше възпроизвеждането му невъзможно.
    Худ седна начело на масата, а Лиз — от лявата му страна. Той потъмни монитора на компютъра пред себе си. Върху него бе прикрепена малка камера с оптична нишка. Подобно оборудване имаше пред мястото на Майк Роджърс, на другия край на масата.
    Лиз тръшна жълтия бележник пред себе си.
    — Виж, Пол. Знам какво се каниш да ми кажеш, но не съм сбъркала. Това не е негово дело.
    Худ изгледа психоложката на центъра — Лиз имаше светлокафяви очи и кестенява коса, дълга до раменете, хваната с черен ластик на опашка. Реверът на елегантния й червен костюм с панталон беше посипан с нещо бяло — навярно следа от небрежно изтръсканата пепел от някоя от безбройните цигари „Марлборо“, които пушеше една след друга в кабинета си.
    — Не смятах да те обвинявам, че си сгрешила — спокойно отговори Худ. — Но държа да знам до каква степен си сигурна. Президентът ми възложи ръководството на Корейската група и не искам да му кажа, че севернокорейският министър-председател ратува за мир, а пък в същото време той да се опитва да ни накара да прекосим демилитаризираната зона.
    — Осемдесет и девет процента — обяви Лиз с дрезгавия си глас. — Това е. Ако разузнавателните данни на Боб Хърбърт са достоверни и ги вземем предвид, нивото на сигурност става деветдесет и два процента. — Тя извади пакетче с дъвки „Ригли“ от джоба си и го скъса. — Севернокорейският президент не иска война. Накратко казано, много му допада замогването на долните класи, а той знае, че ще се задържи на власт единствено, ако те са доволни. Най-добрият начин да постигне това е, като прекрати самоналожената им изолация. Нали ти е известно мнението на Хърбърт?
    Знаеше го. Началникът на разузнаването в центъра смяташе, че ако севернокорейските генерали наистина се противопоставяха на политиката на президента, отдавна щяха да са го свалили. Внезапната смърт на дългогодишният вожд Ким Ир Сен през 1994 година остави празнина във властта, която те лесно можеха да запълнят, ако не им се нравеше развитието на събитията.
    Лиз пъхна дъвката в устата си.
    — Ти не вярваш много-много в научността на работата в нашия отдел и сигурно ще си умреш от удоволствие, ако ни закрият. Хубаво. Не предвидихме пресилената реакция на полицията във Филаделфия. Но по севернокорейския въпрос работим от години и съм сигурна, че сме прави!
    От компютърния монитор вляво до него се разнесе пиукане. Худ набързо прочете съобщението от електронната поща, изпратено от Бенет — останалите членове на Корейската група били готови за телеконференция. Худ натисна „Alt“ на компютъра, за да потвърди, че е приел съобщението, и отново се обърна към Лиз.
    — Аз вярвам на първите впечатления, а не на психологията. Но понеже никога не съм се срещал със севернокорейските лидери, ще трябва да се доверя на теб. Ето какво ми е необходимо.
    Лиз махна капачката на химикалката си и започна да си записва.
    — Искам да се поровиш из данните и да ми съставиш нова характеристика на висшите севернокорейски ръководители, като вземеш предвид следното: дори и наистина да не са поръчали нападението, как ще реагират на нашия мобилизационен план 5, както и на евентуален ответен удар на южнокорейците срещу Пхенян, и дали не е възможно някой от генералите да е издал заповед на своя глава, без съгласието на президента. Искам също отново да прочетеш изследването за Китай, което сте дали на хората от КОНЕКС. Твърдите, че китайците не желаят да водят война на полуострова, но определени среди в правителството може и да я предизвикат. Опишете кой и защо и изпратете един екземпляр на посланика в Пекин, за да погали с перце когото е необходимо.
    Когато свършиха, сигнал за което както винаги бе облекчената въздишка на директора — навярно съвсем неволна, — Лиз стана и Худ натисна копчето, за да я пусне да излезе. Вратата вече се затваряше, когато Даръл Маккаски, офицерът за връзка на центъра с ФБР и Интерпол, се вмъкна вътре. Худ кимна на ниския, жилест, преждевременно посивял бивш агент от ФБР, изчака го да седне и натисна копчето „контрол“ на компютъра си. Екранът на монитора се раздели на шест равни части — в пет от квадратите се появиха лицата на участниците в сутрешната среща. Шестото беше на Бенет, който щеше да следи записа на заседанието. В долния край на екрана имаше черна лента за съобщения — при нужда Худ веднага щеше да бъде осведомяван за последните събития в Корея. Отделът за кризисни ситуации на Оперативния център щеше да му изпраща сбити съобщения по компютъра.
    Худ не разбираше защо е необходимо да вижда хората, с които разговаря — увлечението по последните постижения на техниката понякога му се струваше доста излишно. Цялата ситуация му напомняше на сценка от филм.
    Образите и звукът се контролираха с функционалните клавиши на клавиатурата и преди да включи останалите, той натисна F6, за да се свърже с Бенет.
    — Майк Роджърс пристигна ли най-после?
    — Не. Но ударният отряд е излетял и той сигурно скоро ще дойде.
    — Веднага да ми се обади. Хърбърт нещо да е изпратил?
    — Също не. Разузнавачите ни в КНДР са изненадани почти колкото нас. Хърбърт поддържа връзка с КЦРУ Ще те уведомя, ако пристигне нещо.
    Худ му благодари и огледа лицата на колегите си, докато натискаше бутоните от едно до пет.
    — Всички ли ме чуват?
    Пет глави кимнаха.
    — Добре. Господа, имам впечатлението — моля да ме поправите, ако греша, — че президентът иска да прояви решителност в овладяването на настоящата криза.
    — И да излезе от нея като победител — добави умаленият образ на Ав Линкълн.
    — Именно. Което означава, че не се зае кой ще вади кестените от огъня. Стив, файловете с политиката ни са при теб.
    Съветникът по въпросите на националната сигурност леко се извърна към монитора в кабинета си.
    — Политиката ни на полуострова естествено е съобразена с договора с Юга. В този смисъл сме поели следните задължения: за стабилизирането на двете страни с политически средства, ядрено разоръжаване на Севера и спазване на договора за неразпространение на ядрено оръжие, поддържане на диалога Север-Юг, продължаване на историческата консултационна процедура с Япония и Китай, незабавно и пряко участие във всички инициативи, предприети от която и да е от двете страни с цел предотвратяване активната намеса на някоя трета страна — САЩ трябва да имат превес в събитията.
    — С две думи — обобщи държавният секретар, — да сме навсякъде и във всичко.
    Худ огледа лицата им едно по едно. Нямаше нужда да ги подканя да говорят — ако някой имаше какво да каже, щеше да го направи.
    — Тогава стратегиите — предложи той. — Мел, какво трябва да бъде поведението ни според Комитета на началник-щабовете?
    — Нямахме много време да се съвещаваме — поясни той и приглади с два пръста мустаците си. — Но с Ърни, Мел и Грег си поговорихме, преди да дойдеш в Белия дом, и всички сме на едно мнение. Независимо дали експлозията е официално одобрен акт или не, ще търсим решение по дипломатически път. КНДР ще получи уверенията ни за продължаване на двустранните разговори, увеличаване на търговския обмен и подкрепа на сегашния режим.
    — Единственият проблем — намеси се русият, младолик директор на ЦРУ Грег Кид — е дали икономическите и политически придобивки ще бъдат достатъчни, за да ги възпрат от завладяване на чужда територия. Южна Корея за тях е като Светия Граал, особено за някои от генералите — може да не се задоволят с толкова малко. Пък и превземането на Юга ще им спести доста средства — програмата за ядрено въоръжаване сериозно подкопава тяхната икономика, а разходите им чувствително ще намалеят, ако не се притесняват от нашето присъствие в Южна Корея.
    — Значи можем да се озовем в ситуация, в която за тях да се окаже по-удобно да водят конвенционална война, отколкото да участват в ядрената надпревара?
    — Именно, Пол. Особено ако ще трябва да се състезават със САЩ.
    — След като парите са толкова важен фактор — продължи Худ, — по кой начин можем да ги притиснем финансово?
    — Заместник-държавният секретар разговаря в момента по телефона с японците, но ситуацията е деликатна. И двете Кореи хранят доста неприязнени чувства към тях заради зверствата по време на Втората световна война, но и Северът, и Югът поддържат търговски връзки с Япония. Ако не могат да останат настрани от конфликта, японците ще се постараят да поддържат нормални отношения и с двете страни.
    — Типично за тях — измърмори Мел.
    — И разбираемо — парира Ав. — Японците изпитват ужас при мисълта за война на полуострова и възможността тя да се разпространи.
    — Има и още едно съображение — каза Грег Кид. — Ако не успее да запази неутралитет, Япония най-вероятно ще се присъедини към Севера.
    — Срещу нас? — попита Худ.
    — Да. Срещу нас.
    — Типично — повтори Мел.
    — Финансовите връзки между Япония и КНДР са много по-силни, отколкото изглежда. Японският престъпен свят инвестира в Северна Корея голяма част от печалбите си от продажба на наркотици и хазарт… Според нас с негласната благословия на Токио.
    — И какво цели с това японското правителство? — попита Худ.
    — Страхуват се, че севернокорейците разполагат с ракети „Скъд“, които могат да прелетят морето. Ако има война и в Пхенян решат да изиграят основния си коз, японците могат доста да пострадат. Независимо от шумотевицата по вестниците нашите ракети „Пейтриът“ унищожиха много малък брой „Скъд“ по време на Войната в Залива. Японците ще ни поддържат само ако няма опасност да им подпалят чергата.
    Худ помълча. Негова работа бе да съчетае мненията и да види накъде водят, независимо до какви странни на пръв поглед заключения може да се стигне.
    — Даръл — попита той Маккаски, — как се казваха онези супернадъхани националисти в Япония, дето взривиха борсата в Мексико Сити, когато Буш започна да прокарва търговското споразумение между САЩ и Мексико за свободна търговия?
    — „Червено небе“.
    — Точно така. Доколкото си спомням, те се противопоставят на по-тесните връзки между Япония и САЩ?
    — Да, въпреки че винаги незабавно са поемали отговорността за деянията си. Но в едно имаш право, това може да е дело на трета страна, примерно търговците на оръжие в Средния изток, които искат да направят удар и да си продадат оръжието на Севера. Ще възложа задача на моите хора.
    Бившият агент от ФБР отиде на отсрещния компютър и започна да разпраща съобщения по електронната поща на осведомителите си в Азия и Европа.
    — Интересна идея — каза Грег Кид. — И на мен ми мина през ум. Нашите хора проучват въпроса дали някой не се опитва да ни въвлече във война и да се облажи — иракчаните или хаитянците например. Те знаят, че американската общественост никога няма да ни позволи да водим война едновременно на два фронта. Ако затънем до ушите в Корея, ще могат свободно да се борят за собствената си кауза.
    — Включи всичко това под линия в доклада с вариантите в раздел „Проблеми“ — нареди Худ на Бенет. — Веднъж да се появи Роджърс, с Марта могат да натракат едно приложение. Ав, каква е ролята на китайците в цялата тази работа?
    — Говорих с външния им министър преди малко. Твърдят, че не искат война по манджурската си граница, но ние знаем, че не искат и обединена Корея. След време тя би могла да стане силна капиталистическа държава, което ще събуди завист и неспокойствие сред китайците. В първия случай ще се получи поток от бежанци към Китай, а във втория — китайците ще се опитат да се настанят в Корея, за да бръкнат в кацата с меда.
    — Но Пекин продължава да осигурява военни и парични помощи за Севера.
    — Относително скромни.
    — Ако има война, ще увеличат ли помощите или не?
    Ав се престори, че хвърля във въздуха монета.
    — Не се знае.
    — За съжаление на президента му трябва общото ни мнение. Някой наема ли се?
    — А ти какво ще кажеш? — попита Бъркоф.
    Худ прехвърли наум изводите на Лиз от психологическата характеристика и се престраши.
    — Приемаме, че ако избухне война, няма да спрат, но няма и да увеличат помощите за Северна Корея. Това ще им позволи да подкрепят старите си съюзници, без излишно да дразнят Америка.
    — Изводите ти звучат разумно — съгласи се съветникът по въпросите на националната сигурност Бъркоф, — но според мен пропускаме нещо важно. Ако китайците вземат и увеличат помощите, а президентът се е съобразил с нашия доклад, ще я оплескаме. Ако обаче го накараме да прехвърли значителни сили в Жълто море, за да сме готови за удар срещу Северна Корея, но и с явното намерение да държим Китай под око, той ще изпита огромно облекчение, когато Пекин не предприеме нищо.
    — Стига да не решат, че силите ни по море ги застрашават — вметна министърът на отбраната Колон. — Тогава може да се почувстват принудени да се намесят.
    Худ помисли малко.
    — Предлагам да не наблягаме на ролята на Китай.
    — Съгласен съм — каза Колон. — Не мога да си представя да атакуваме тиловите комуникации в Китай под какъвто и да е предлог, така че няма причина да прехвърляме пушките при тях.
    Худ не се изненада, че Колон се съгласи с него, но се зарадва. Директорът на центъра никога не бе служил в армията — беше извадил късмет през 1969, — но едно от първите неща, които научи за военните, беше, че обикновено те никога не предлагат първи употребата на сила. Или ако вее пак го направят, държат много добре да знаят каква е стратегията за оттегляне на войниците им.
    — Съгласен съм с теб, Ърни — намеси се и Ав. — Китайците почти половин век търпят военното ни присъствие в Корея — ако избухне война и ние се намесим, сигурно ще се направят, че не забелязват. Няма да искат да загубят положението си на привилегирована в търговско отношение страна особено сега, когато икономиката им едва започва да набира сили. Пък и навярно ще им се хареса да се правят на големи миротворци и да ни посредничат в уреждането на конфликта.
    Худ натисна F6, а после „Контрол“ и F1, за да извика съставящия се в момента документ. Бенет бе включил всички важни моменти от разговора във файла с доклада за възможните варианти. След края на съвещанието Худ щеше да прегледа черновата, да добави или ако трябва да изтрие нещо и веднага да го изпрати на президента.
    Бързият преглед на документа му показа, че са обсъдили почти всичко — с изключение на военните варианти и мнението на Корейската група дали ще се наложи да прибягнат до тях.
    — Добре — каза той. — Свършихме добра работа. Хайде сега набързо да нахвърлим и останалото.
    Опирайки се предимно на мнението на министъра на отбраната Колон и на председателя на КНЩ Паркър, както и на разработените предварително доклади, групата предложи умерено преминаване към пълна бойна готовност, постепенното прехвърляне на войници, танкове, артилерия и ракети „Пейтриът“ в района, както и да се обяви бойна готовност в ядрените, химически и биологически депа.
    Тъй като не разполагаха с нова информация от КЦРУ, а Маккаски не бе приключил с проверката на международните терористи, групата препоръча президентът да потърси дипломатически пътища за ограничаването на кризата и нейното решаване.
    Худ съобщи на членовете на групата, че им оставя половин час да прегледат черновата и да вмъкнат допълнения, след което той ще се заеме с окончателната редакция.
    — Сър — изкашля се предупредително Бенет, — заместник-директорът Роджърс иска да говори с вас.
    Худ погледна часовника с крайния срок — Роджърс не му се беше обаждал от три часа. Дано да има сериозна причина.
    — Веднага го изпрати, Бенет.
    Бъгс изглеждаше така, сякаш го стяга яката, а кръглото му лице се зачерви.
    — Не мога, сър.
    — Защо? Къде е?
    — Чака на телефона.
    Худ изведнъж се сети за странното чувство, което го обзе, когато Роджърс му цитира думите на лорд Нелсън.
    — Къде е? — свъси се той.
    — Някъде над границата между Вирджиния и Кентъки.

21.
ВТОРНИК, 21:00 Ч., СЕУЛ

    След като излезе от посолството, Грегъри Доналд походи малко пеша. Бързаше да стигне в базата, да се погрижи за тялото на жена си и да съобщи на близките й страшната вест, но имаше нужда от малко време да събере сили. Да поразмишлява. Горкият й баща и по-малкият й брат щяха да бъдат съкрушени.
    Минаваше му и една идея, която искаше да обмисли.
    Тръгна бавно по стария път Чонгджин, край оживените пазари с шарени фенери и навеси. По улицата имаше повече хора от обикновено — зяпачи, дошли да огледат мястото на експлозията, да поснимат с фотоапарати и видеокамери и да си съберат парченца метал или тухла за спомен.
    Купи си корейски тютюн от една сергия — искаше да свърже този момент с някаква миризма или вкус, които винаги да съживяват спомена за любовта и мъката му по Сунджи.
    Горката Сунджи. Отказа се от преподавателско място по политически науки в колеж, за да се ожени за него и да му помага да урежда емигрирането на корейци в САЩ. Никога не се бе съмнявал в привързаността й, но винаги се бе питал доколко бракът й с него се дължи на чувства, а не на факта, че така по-лесно можеше да замине за Америка. Дори сега не се чувстваше виновен, че изпитва подобни съмнения. Най-малкото готовността й да пожертва кариерата си, на която държеше, и да се омъжи за човек, когото едва познава, само за да помага на другите, я правеше още по-скъпа за него. През шейсет и две годишния си живот бе разбрал едно — че отношенията между хората не бива да се определят от нормите на обществото, а от самите тях. Точно така бяха постъпили със Сунджи.
    Запали си лулата, без да спира. Пламъчето освети сълзите в очите му. Имаше чувството, че може да вдигне телефона, да й се обади от посолството и да я попита какво чете или какво е яла, както правеше всяка вечер, когато не бяха заедно. Трудно му беше да приеме, че това е невъзможно, физически неизпълнимо. Докато чакаше да прекоси улицата, се разплака.
    Ще придобие ли някога отново животът му смисъл?
    В момента не виждаше как. Между тях имаше не само любов, но и взаимно уважение и възхищение. Двамата със Сунджи знаеха, че даже никой друг да не оценява това, което правят или се опитват да постигнат, то има стойност за самите тях. Смееха се и плачеха заедно, спореха, караха се, целуваха се и се сдобряваха, заедно страдаха за трудолюбивите и упорити корейци, подложени на тормоз в американските градове. Можеше да продължи и сам работата, въпреки че желанието му като че ли се бе изпарило. Отсега нататък мозъкът, а не сърцето му ще го подтиква да живее — сърцето му сякаш замря няколко минути след шест часа тази вечер.
    И все пак някъде в него се разгаряше огън, когато се замислеше за експлозията. Срещал бе не една драма или погубен живот през годините, простил се бе с толкова приятели и колеги, загинали при катастрофи с коли, самолети, а даже и от ръката на убиец. Но всичко това ставаше по най-различни причини — случайно, по волята на съдбата, с някаква цел или бе насочено срещу конкретен човек заради определени негови постъпки или убеждения. Просто не можеше да проумее ужасяващото хладнокръвие, с което някой бе отнел така безсмислено живота на Сунджи и на още толкова невинни жертви. Нима имаше кауза, заради която си струва да убиеш толкова хора само за да привлечеш вниманието на света? Чие самолюбие, амбиция или идеи бяха толкова маниакални, че да бъдат удовлетворявани по този начин?
    Доналд не знаеше отговора, но държеше да го научи. Искаше извършителите да бъдат хванати и екзекутирани. В древността корейците обезглавявали убийците и оставяли главите им набучени на прътове, за да ги кълват птиците, та душите им да бродят из вечността слепи, глухи и безсловесни. Такава присъда заслужаваха и тези престъпници. И никога да не се срещнат със Сунджи на оня свят, защото в своето безгранично милосърдие тя навярно щеше да ги хване за ръка и да им намери подслон и утеха.
    Спря пред едно кино и постоя на място, размишлявайки отново за бутилката и отпечатъците от стъпки. Искаше му се да се включи в екипа на Ким не само защото убийците трябваше да бъдат издирени и да си получат заслуженото възмездие, но и за да си намери занимание, което да отвлече мислите му от мъката.
    Но може би имаше по-подходяща работа, която ще го отведе по-бързо до целта, отколкото КЦРУ За да успее, щяха да са му нужни помощта и доверието на генерал Норбом и някакъв знак, че тя, неговата Сунджи, одобрява намеренията му.
    При мисълта за нея по лицето му отново се застичаха сълзи. Доналд застана на края на тротоара, спря едно такси и се отправи към американската военна база.

22.
ВТОРНИК, 7:08 Ч. СУТРИНТА, НА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ ВИРДЖИНИЯ И КЕНТЪКИ

    Роджърс притисна слушалката на радиостанцията към ухото си, но въпреки че звукът бе усилен докрай, гласът на Пол Худ едва достигаше до него.
    И по-добре — когато си махна жълтите тапи за уши, за да говори с него, знаеше, че няма да го погалят с перце по главата. Така и стана.
    Ако Худ викаше, поне щеше да го чува. Но директорът рядко повишаваше глас. Когато беше разгневен, говореше бавно, премервайки внимателно думите си, сякаш се страхува да не изтърве нещо в повече в яда си. Неизвестно защо в такива моменти Роджърс си го представяше с престилка на кръста и табла в ръка да пъха методично една по една пици във фурната.
    — … ме остави в много неизгодно положение — довърши Худ. — Ти си ми дясната ръка, а сега мога да разчитам само на Марта.
    — Нея наистина я бива, Пол — извика Роджърс в микрофона. — Реших, че мястото ми е при групата. За пръв път отиват на акция в чужбина.
    — Не можеш сам да вземаш подобни решения! Длъжен беше да съгласуваш плановете си с мен!
    — Знаех, че си много зает. Не исках да те притеснявам.
    — Не си искал да ти откажа, Майк. Поне си признай и не ми вдигай кръвното.
    — Добре де, така беше.
    Роджърс погледна подполковник Скуайърс, който се преструваше, че не ги слуша. Надяваше се, че Пол няма да прекали — генералът беше не по-малък професионалист от Худ и нямаше да позволи да му дърпат ушите като на хлапак. Особено на човек, който по време на Войната в Залива се е занимавал с набиране на средства в компанията на разни знаменитости от типа на Джулия Робъртс и Том Круз, докато Роджърс е командвал мотопехотен батальон.
    — Добре, Майк — каза Худ, — все едно, вече си там. Как най-ефективно да те използваме?
    Значи знае докъде да спре.
    — За момента само ме дръж в течение и ако се наложи да влезем в действие, нареди на моите хора да проработят ситуацията на компютъра.
    — Разбрах, а колкото до събитията — президентът ни възложи да оглавим Корейската група. Смята да играе твърдо.
    — Добре.
    — Когато всичко приключи, ще си поговорим на пица и бира. В момента имаш заповед да продължиш към целта. Ще ви съобщим, ако настъпят някакви промени.
    — Ясно.
    — Освен това, Майк…
    — Да?
    — Вече не сме в първа младост — дай възможност на младежта да се изяви.
    Прекъснаха връзката и Роджърс се облегна с усмивка назад. Само че споменаването на пицата малко го беше боднало. Може би беше просто съвпадение, но Худ притежаваше някакъв необясним усет да долавя мислите на хората. Роджърс често се питаше дали го е развил, след като се е намесил в политиката, или точно този своеобразен талант го е привлякъл към нея. Винаги когато му идваше да му тегли една, си напомняше, че Худ не случайно е бил назначен на директорското място… колкото и да му се искаше той самият да го заема.
    Нямаше да е лошо и понякога да ходи с него на конните състезания, вместо да се прави на примерен семеен мъж. Сигурно с неговата интуиция щяха да спечелят цяло състояние, а и някои от познатите му дамички можеха да накарат Худ да се поотпусне… и да гони по-малко хората в центъра.
    Роджърс свали слушалките, опря гръб на студеното алуминиево ребро на транспортния самолет и прокара ръка през посивяващата си коса, подстригана с машинка само преди един ден.
    Знаеше, че Худ не може да избяга от характера си, нито пък той самият би могъл да се промени — и в това навярно нямаше нищо лошо. Какво беше казал Лаодам1 на Одисей? „Влез в игрите ни тогава и нека ти олекне на сърцето.“ Какво представлява човек без съперничеството и конкуренцията, които го пришпорват? Ако Одисей не беше спечелил състезанието по хвърляне на диск, нямаше да го поканят в двореца на Алкиной и да получи даровете, които изиграли такава важна роля по пътя му към дома.
    — Сър — обади се Скуайърс, — искате ли да се заемем с плановете за операцията? Ще ни отнеме няколко часа.
    — С най-голямо удоволствие — отвърна Роджърс. — Ще ми олекне на сърцето.
    Скуайърс му хвърли озадачен поглед. Генералът се премести по-близо по пейката и посегна към голямата папка.

23.
ВТОРНИК, 7:10 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Лиз Гордън седеше в тесния си кабинет, чиято единствена украса бе снимката на президента с автограф, една визитна картичка на Фройд и мишена за стрелички с образа на Карл Юнг, подарък от бившия й втори съпруг.
    От другата страна на голото метално бюро помощниците й Шерил Шейд и Джеймс Соломон работеха на преносимите си компютри, включени към компютъра „Пиър-2030“ на Лиз.
    Лиз запали ново „Марлборо“ от фаса на предишното, без да сваля очи от екрана, и се обви в дим.
    — Очевидно всички данни сочат, че президентът на Северна Корея е доста стабилна личност. Вие какво мислите?
    — Показателите клонят към средата на графиката и дори към още по-голяма уравновесеност. Силна връзка с майката… постоянна приятелка… не забравя рождени дни и годишнини… няма сексуални отклонения… нормална диета… пие съвсем умерено. Дори разполагаме с онова изказване на доктор Хуон, че когато говори, изразява идеи, а не се опитва да впечатли хората с речника си, който е доста богат.
    — А и ако се съди по данните за приближените му, никой от тях няма да се опълчи срещу него — добави Шерил. — Ако експлозията е дело на терористи, те не са от кръга около президента.
    — Точно така — потвърди Лиз. — Джими, а при теб как е?
    — Графиката на агресивността представлява абсолютно права линия. В лични разговори, записани тук и от ЦРУ след последния ни доклад от седем часа вчера сутринта, президентът, който е и премиер-министър, и генерален секретар на комунистическата партия, и други водещи фигури в КНДР са изразили общото си нежелание да се включат в какъвто и да било вид конфронтация на полуострова.
    — В крайна сметка излиза, че сме били прави от самото начало — обобщи Лиз през облак дим. — Методологията е вярна, изводите — също. Може да се каже, че изследването е готово. — Тя дръпна отново от цигарата и нареди на Соломон да изпрати по факса на посланика в Пекин имената на най-войнствено настроените китайски лидери. — Мисля, че няма защо да се притесняваме от тях, но Худ иска да предвиди всички възможности.
    Соломон откачи компютъра си от нейния и тръгна към стаята си.
    — Смятам, че горе-долу изпълнихме всички желания на Худ — каза Лиз и запафка усърдно цигарата си, докато Шерил затваряше компютъра си и разкачаше кабела. Лиз я наблюдаваше внимателно. — Колко хора сме тук, Шерил — седемдесет и осем?
    — В Оперативния център ли?
    — Да. Седемдесет и осем плюс още четиридесет и двама, които използваме съвместно с Министерството на отбраната и ЦРУ, дванадесет души от ударната група и онези, които понякога заемаме от базата „Андрюс“. Общо около сто и четиридесет души. Защо тогава, при всичките тези хора — голяма част от които са дружелюбни, толерантни и много, много добри в работата си, — защо на мен ми пука от мнението на Пол Худ за нас? Защо просто не му изпълнявам поръчките и не отивам да си пия кафето?
    — Понеже ние търсим истината заради самата нея, а той търси начини да я насочва и да я използва.
    — Така ли мислиш?
    — Това е само част от отговора. Ядосва те и тая негова типично мъжка нагласа. Нали си спомняш психологическата му характеристика? Атеист, мрази операта, никога не е вземал халюциногени през шейсетте. Ако нещо не може да се пипне с пръст или да се използва в ежедневната му работа, то просто не си струва. Въпреки че това е дар божи в едно отношение.
    — И то е? — попита уморено Лиз. Компютърът й изпиука.
    — Майк Роджърс е същият. Ако не беше така, щяха живота да си отровят един на друг с криви погледи и подмятания — много повече, отколкото отсега.
    — Нещо като кучето и котката на Оперативния център.
    — Сравнението ми харесва — вдигна пръст слабата като клечка блондинка.
    — Знаете ли, доктор Шейд, мисля, че има и друго обяснение…
    — Да? И какво е то? — заинтригувано попита Шейд.
    — Извинявай, Шерил — усмихна се Лиз. — Благодарение на магическата електронна поща виждам, че отново съм нужна на Ан Ферис и Лоуел Кофи Втори. Може би ще довършим разговора си по-късно.
    С тези думи психоложката на Центъра завъртя ключа на компютъра си, пусна го в джоба си и излезе през вратата, а помощничката й остана в кабинета, напълно объркана.


    Докато вървеше енергично по коридора към пресцентъра и пъхаше нова дъвка „Ригли“ — „най-свежата дъвка на света“ — в устата си, Лиз се подсмихна. Не беше честно да постъпва така с Шерил, но си струваше да я поразмърда. Шерил беше новопостъпила, съвсем наскоро беше завършила нюйоркския университет и преливаше от книжни знания — с килобайтове повече, отколкото Лиз бе натрупала на нейната възраст преди десет години. И все пак не й достигаше житейски опит, затова разсъждаваше прекалено праволинейно. Шерил имаше нужда да се поразходи без карта из лабиринтите на човешката психика, да открие свои собствени пътища към тях. А загадка като тази, която й подхвърли Лиз — защо шефката ми толкова се интересува от мнението на шефа си, — щеше да й помогне в търсенето и щеше да я накара да си зададе купища въпроси: „Дали не си пада по него? Бракът й нещастен ли е? Да не би да се натиска за повишение и как ще се отрази това на моята кариера?“ Подобна примамка може да я отведе в много интересни посоки и да й бъде от полза.
    Всъщност Лиз обичаше кафето и въобще не се замисляше за Худ, когато си пиеше еспресото. Неспособността или нежеланието му да признае стойността и здравите научни основи на работата й никак не я притесняваха. Исус е бил разпнат, а Галилей — затворен, но това не е опровергало истинността на ученията им.
    Не. Ядосваше я друго — как шефът й се прави на идеалния политик, само че докато колата не се е преобърнала. Изслушва я учтиво и прилежно включва извадки от изследванията й в докладите макар и не по собствено желание, а само защото правилата в Оперативния център го изискват. Но тъй като не вярва в работата й, винаги първо на нея трие сол на главата, когато нещо стане. Това страшно дразнеше Лиз и тя все се канеше да пробута един ден тихомълком психологическата му характеристика на някой журналист.
    Не, няма да го направиш, каза си Лиз и почука на вратата на Ан Ферис. Но мечтите за отмъщение винаги я поуспокояваха, когато Худ й вдигнеше мерника.


    „Вашингтон Таймс“ веднъж беше определил Ан Ферис като една от двадесет и петте най-привлекателни млади разведени дами в града. Три години по-късно тя все още попадаше в тази категория.
    Висока почти метър и седемдесет, с тъмни очи и кафява коса, вързана с шалче на най-модерния в момента дизайнер, тя беше красива, но рядко разбирана жена. Заради дипломите й — бакалавърска по журналистика и магистърска по обществена администрация от Брин Мор — членовете на аристократичната фамилия Ферис от Гринуич, Кънектикът, очакваха Ан да започне работа при баща си, на „Уолстрийт“, после да стане вицепрезидент на някоя престижна фирма, а след това се отваряха какви ли не перспективи.
    А тя взе че постъпи като политически коментатор в „Час“ — градското вестниче на близкия Норуок, остана там две години, успя да стане говорител на доста нетрадиционния в схващанията си губернатор на щата и се ожени за един ултралиберален радиокоментатор от Ню Хейвън. Оттегли се от кариерата, за да отглежда сина им, а две години по-късно съпругът й бе съкратен поради финансови затруднения и от отчаяние потърси утеха в майчинските прегръдки на една богата възрастна жена от Уестпорт. Ан се премести във Вашингтон и си намери работа като говорител на новоизбрания младши сенатор от Кънектикът — умен, внимателен, но женен мъж. Почти веднага започна връзка с него — първата от поредицата романтични, приятни връзки с учтиви и внимателни женени мъже, един от които беше доста високопоставен.
    Тази част от нейната биография не присъстваше в секретната й психологическа характеристика, но Лиз знаеше за нея, понеже самата Ан й бе разказала. Беше си признала също, макар то да бе съвсем очевидно, че си пада по Пол Худ и понякога й минават доста неприлични мисли по отношение на него. Красавицата говореше със забележителна откровеност за връзките си поне пред Лиз. Ан й напомняше една съученичка от католическото училище — Мег Хюз. Мег беше образец на учтивост и възпитание в присъствието на сестрите, но щом момичетата останеха насаме, изваждаше на бял свят най-неприличните си тайни. Лиз често се питаше дали Ан споделя с нея, понеже тя е психолог, или просто защото не я възприема като съперничка.
    Леко дрезгавият глас на Ан я покани да влезе.
    Миризмата в кабинета й беше неповторима — смесица от парфюма й, ухаещ на борова гора, естествено неизпитван върху животни, и едва доловимият аромат на стара хартия от окачените в рамки близо четиридесет архивни страници на вестници от времето на Революцията до наши дни. Ан твърдеше, че е много интересно да ги чете и да размишлява по какъв начин тя би се справила с отразяването на подобни сложни ситуации.
    Лиз се усмихна леко на Ан и смигна на Лоуъл Кофи Втори. Младият адвокат се изправи при влизането й. Както винаги въртеше в ръцете си нещо скъпо — едно от диамантените си копчета за ръкавели.
    Мастурбация с пари, помисли си Лиз. За разлика от Ан богаташчето Кофи Пърси се бе поддало на холивудското великолепие и разточителния начин на живот на родителите си адвокати и се гордееше, че е възпитаник на елитен университет. Пръстите му непрекъснато докосваха нещо, струвало на неговото семейство повече от годишната му заплата — вратовръзка от Армани, златна писалка, часовник „Ролекс“. Лиз не беше сигурна дали го прави, защото му доставя удоволствие, или иска да привлече вниманието на околните към дебелината на портфейла си, а може би по малко и от двете, но навикът му беше доста прозрачен и досаден. Както и гладко сресаната и добре подстригана пепеляворуса коса, ноктите с грижливо оформен маникюр и идеално ушитите, сиви костюми от Ив Сен Лоран. Веднъж бе уговаряла Худ да му сложат миникамера в кабинета не за да се убедят най-после дали не хваща четката за дрехи още в момента, щом се затвори в кабинета си, а за да разберат колко време се разкрасява.
    — Добро утро — поздрави я Кофи.
    — Здрасти, Втори. Добро утро, Ан.
    Ан се усмихна и й махна. Седеше зад голямото си старинно бюро вместо както обикновено на него — жестовете й говореха на Лиз, че иска да постави бариера между себе си и Кофи. Възпитаникът на Йейл беше прекалено умен или твърде страхлив, за да я притеснява открито със задирянията си, но доста й досаждаше и хората от пресцентъра и психологическия отдел го обичаха точно толкова, колкото съобщенията, че няма да има повишение на заплатите.
    — Благодаря ти, че дойде, Лиз — обади се Ан. — Съжалявам, задето те ангажираме, но Лоуъл настоя. — Тя завъртя монитора на компютъра си към нея. — Пол иска да разпространим съобщението си до осем часа. Трябва да съгласуваме с теб оценката на севернокорейските лидери.
    — Това не е ли работа на Боб Хърбърт? — подпря ръце на бюрото Лиз.
    — По принцип да — отвърна Кофи с обичайния си мазно-кадифен тон. — Но Ан е употребила някои думи, които почти могат да бъдат квалифицирани като клевета. След като не мога да съдя доколко са основателни, бих искал да съм сигурен, че обектът няма да потърси възмездие.
    — Смяташ, че президентът на Северна Корея може да поиска да ни съди, така ли?
    — Ариел Шарон го направи.
    — Само че ставаше въпрос за „Тайм“, а не за американското правителство.
    — Да, но като даде правителството ни под съд, Северна Корея би си намерила чудесен повод да потърси съчувствие от света. — Кофи се отпусна назад, остави диамантеното копче на мира и се зае с възела на черната си вратовръзка. — Готови ли сте, мили дами, да се подложите на разследване, да трябва да разкриете източниците си, оперативните процедури и така нататък? Аз — не.
    — Прав си, Втори, въпреки че съд няма да има — човек не може да съди едно суверенно правителство. И все пак рискът съществува.
    Той направи физиономия, сякаш я пита какво чака тогава, и посочи с ръка към монитора. Въпреки че й беше страшно неприятно да му се подчинява, Лиз се зачете.
    — Благодаря ти — каза Ан и я потупа по ръката.
    Лиз дъвчеше усилено дъвката си и разглеждаше екрана. Осветеният пасаж беше кратък и сбит.
    „Не считаме, че Корейската народнодемократична република иска война, и отхвърляме слуховете, че президентът лично е заповядал терористичното нападение. Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“
    — Е и? — обърна се Лиз към Кофи.
    — Проверил съм. Тези слухове не са публикувани или огласени никъде.
    — Защото експлозията стана едва преди няколко часа.
    — Именно. Ние ще бъдем първите, които ще изложат черно на бяло нещо, за което само се е говорило — отчасти защото Боб Хърбърт е единственият, който изразява гласно подобни мнения.
    Лиз се почеса по главата.
    — Но нали ние ги отхвърляме.
    — Няма значение. След като повдигаме въпроса, макар и с неодобрителен тон, в правно отношение се излагаме на риск. Трябва да можем да докажем липсата на злонамереност.
    — Този абзац ми е нужен, Лиз. Или поне нещо в същия дух. Искаме да покажем на севернокорейците, че ако президентът и военните му съветници стоят зад атентата, ние сме наясно по въпроса. А ако не е така — съобщението ни за пресата просто ще си бъде това, което е — възмутени сме от слуховете.
    — А аз трябва да ти кажа как ще реагира той, когато го прочете.
    Ан кимна.
    Лиз задъвка по-бавно. Мразеше да отстъпва пред Кофи, но не можеше да позволи на чувствата си да се намесват в работата й. Препрочете абзаца.
    — Президентът не е толкова наивен и надали смята, че не ни се въртят подобни мисли. Но е и доста горд и ще се обиди, че обвиняваме само него.
    Ан изглеждаше разочарована. Кофи облекчено изпуфка.
    — Някакви предложения? — попита Ан.
    — Две. В този ред вместо „президентът лично е заповядал“, бих написала „правителството“. Така става по-неопределено.
    Ан я изгледа продължително.
    — Добре. Ще го преживея. Какво още?
    — Второто е малко по-сложно. Там, където казваш: „Не разполагаме с доказателства, че е бил подложен на натиск от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни“, аз бих сложила нещо от рода на: „Убедени сме, че президентът продължава да се бори с натиска от страна на хардлайнерите, които се противопоставят на обединението и компромиса между двете страни.“ Така пак намекваме на КНДР, че сме наясно със съществуването и позициите на хардлайнерите, но не обвиняваме лично президента.
    — А ако е виновен? — попита Ан. — Няма ли да изглеждаме смешни, ако се окаже, че той стои зад всичко?
    — Надали. По-скоро ще излезе, че е голям мошеник, а ние сме му имали доверие.
    Ан погледна очаквателно към Лиз и Кофи.
    — Аз съм съгласен — каза адвокатът. — Смисълът ще е същият, но няма да има клопки.
    Ан се позамисли, а после вкара промените и прехвърли мишката на Лиз.
    — Бива си те. Искаш ли да си сменим длъжностите?
    — Не, благодаря. Предпочитам си моите откачалки пред твоите. — Тя тайничко й посочи с очи Кофи.
    Лиз намери с мишката своя код, прехвърли го в полето на документа и той стана част от постоянния файл. Щеше да стои при променените изречения, въпреки че нямаше да се появи на официалната разпечатка.
    Точно се канеше да запази файла, когато синият екран угасна, а вентилаторът на компютъра замлъкна.
    Ан мушна глава под бюрото, за да провери дали не е избутала с крак контакта. Всичко си беше на място, а зелената лампичка на непрекъсваемото захранване светеше.
    Отвън се разнесоха подвиквания. Кофи отиде до вратата и я отвори.
    — Май не сме единствените.
    — Какво искаш да кажеш? — попита Ан.
    Кофи се обърна към нея със сериозен вид.
    — Изглежда, всички компютри в центъра са изключили.

24.
ВТОРНИК, 21:25 Ч., СЕУЛ

    Таксито го остави пред портала на американската военна база. Грегъри Доналд показа пропуска си от Оперативния център на часовоя, който се обади в кабинета на генерал Норбом и го пусна да мине.
    Хауърд Норбом служеше като майор в Корея по времето, когато Доналд беше посланик тук. Запознаха се на празненството по случай двадесетата годишнина от края на войната и веднага си допаднаха. Споделяха едни и същи либерални политически възгледи и двамата си търсеха подходящи съпруги и страстно обичаха класическата музика за пиано, предимно Фредерик Шопен, както Доналд откри, когато майорът даде петарка на пианиста в едно евтино кабаре и доста добре изсвири „Революционния етюд“.
    Две седмици по-късно Норбом намери жената на своя живот, когато се запозна с Даян Олбрайт от ЮПИ2 и след три месеца те се ожениха. Наскоро отпразнуваха двадесет и четвъртата годишнина от сватбата си. Имаха две чудесни деца — Мери-Ан, авторка на биографична книга, включена в списъка за наградите „Пулицър“, и Лон, който работеше за „Гринпийс“.
    Дежурният го въведе в кабинета на генерала, двамата мъже се прегърнаха и сълзите на Доналд отново се отприщиха.
    — Толкова ми е мъчно — каза генералът. — Какво нещастие! Даян е по работа в Совето иначе също щеше да дойде. Но ще пристигне.
    — Благодаря ви — задавено отвърна Доналд, — но реших да закарам тялото на Сунджи в Америка.
    — Защо? Баща й съгласен ли…
    — Не съм разговарял още с него — засмя се невесело Доналд. — Нали знаеш какво му беше мнението за брака ни. Но съм сигурен, че Сунджи обичаше Америка и затова искам да е там. Мисля, че и тя би го желала.
    Норбом кимна и отиде зад бюрото си.
    — Оформянето на документите е работа на посолството, но аз все пак ще се заема с въпроса. Мога ли да направя още нещо за теб?
    — Да, но първо ми кажи — тя тук ли е?
    Норбом стисна устни и кимна.
    — Искам да я видя.
    — Не… не сега — отвърна генералът и си погледна часовника. — Поръчал съм да ни донесат вечеря. Ще си поприказваме.
    Доналд се вгледа в решителното, издялано като от канара лице на петдесет и две годишния командир на базата. Металносивите му очи винаги внушаваха доверие на Доналд. След като Норбом не иска още да вижда тялото на Сунджи, той няма да настоява. Но все пак държеше скоро да я види, да се остави душата й да го води и да го успокои, че това, което се кани да стори, е правилно.
    — Добре — тихо се съгласи Доналд. — Ще поприказваме. Познаваш ли генерал Хон Ку?
    — Странен въпрос — сви вежди Норбом. — Срещали сме се само веднъж на съвещанието в демилитаризираната зона през 1988 година.
    — И какво ти беше впечатлението?
    — Надут, ограничен, емоционален и все пак по своему сигурен — ако каже, че ще те обстреля, ще го направи. Е, не го познавам толкова добре като генерал Шнайдер, но пък не ми се налага да се гледаме всеки ден с него и хората му през демилитаризираната зона, да слушам непрекъснато корейските народни песни, дето гърмят посред нощ от тяхната страна на границата, и да проверявам с колко сантиметра си е удължил пръта на знамето, за да е винаги по-високо от нашето.
    Доналд започна да си пълни лулата.
    — Ние не им ли дъним музика на главата и не вдигаме ли още по-високо нашето знаме?
    — Само ако той започне пръв. — Норбом се подсмихна лекичко. — И ти си ми един симпатизант на червените. Защо питаш?
    Доналд забеляза снимка на Даян, поставена в рамка на бюрото на генерала, и отведе поглед. Нужни му бяха няколко секунди да се успокои.
    — Искам да се срещна с него, Хауърд.
    — Абсолютно невъзможно. Генерал Шнайдер едва успява да си уговори…
    — Той е военен, а аз съм дипломат. Има разлика. Все едно, моя грижа е да се свържа с него. Нужна ми е помощта ти, за да стигна до демилитаризираната зона.
    — За бога, Грег. Да не са ти преливали кръв от Майк Роджърс? Какво се каниш да направиш, просто да минеш ей така през пропускателния пункт ли? Или ще сложиш камък в писмото си и ще им го хвърлиш?
    — Ще му се обадя по радиостанцията.
    — По радиостанцията! Шнайдер няма да те пусне да припариш до нея, защото неговата глава ще изхвърчи. А и даже да успееш да се срещнеш с него, Хон Ку е най-откаченият войнстващ генерал в тяхната армия. Пхенян го назначи, за да предупреди Сеул — елате на преговорите за обединение с пълни джобове и милостиви сърца, иначе ще се гледаме през дулата на пушките. Ако някой от тях е замислил тази мръсна работа, то това е Хон Ку.
    — А ако не е той, Хауърд? Ако Северна Корея не стои зад атентата? — Доналд хвана незапалената лула с дясната си ръка и се наведе напред. — Колкото и да е луд, има гордост и достойнство. Няма да приеме заслугата или по-точно вината за подобна операция, ако не е негова.
    — Мислиш ли, че ще ти каже?
    — Може би не с думи, но целият ми живот е минал в наблюдение на хората и търсене на истинския смисъл на думите им. Ако говоря с него, ще знам дали е замесен.
    — Добре, и като разбереш, че е — какво? Какво ще направиш? — Той посочи към лулата. — Ще го убиеш с това ли? Или Оперативният център ти е подсказал някакви други идеи?
    Доналд сложи лулата в устата си.
    — Ако е заповядал акцията, ще му кажа, че е убил съпругата ми, лишил ме е от бъдеще и никой никога повече не бива да страда така. Ще отида с много дълбоки джобове и с помощта на Пол Худ ще намеря начин да спра това безумие.
    Норбом се загледа в приятеля си.
    — Ти наистина се каниш да го направиш. Наистина смяташ, че можеш честно и почтено да отидеш при него и да го накараш да се вразуми.
    — С цялата си душа. Доколкото е останало нещо живо в нея.
    Дежурният почука, внесе вечерята им и сложи подноса между тях. Норбом още не беше откъснал поглед от Доналд, когато войникът махна металните капаци от блюдата и излезе.
    — Либи Хол и голяма част от членовете на правителството в Сеул ще се възпротивят.
    — Посланичката не трябва да научи.
    — Но ще разбере. Севернокорейската пропаганда ще разтръби из целия свят за посещението ти, както стана, когато Джими Картър отиде там.
    — Дотогава ще съм си свършил работата.
    — Господи, ти не се шегуваш! — Норбом прокара ръка през косата си. — Грег, много добре трябва да обмислиш плана си. Та това дори не е план, само някаква надежда. Подобна постъпка може да разстрои преговорите в настоящия им етап и да унищожи и теб, и Оперативния център.
    — Вече съм загубил най-ценното. Да ми вземат каквото си искат.
    — И ще го вземат, повярвай ми. Ако влезеш в контакт с врага без официално разрешение, Вашингтон и Сеул ще ни изядат с парцалите — и теб, и мен, и Пол Худ, и Майк Роджърс. Изобщо няма да се церемонят.
    — Знам, че ще ти навредя, Хауърд, и не ми е лесно. Но не бих те молил, ако не смятах, че имам шанс да постигна нещо. Помисли си колко хора можем да спасим.
    Кръвта се бе изцедила от лицето на възрастния генерал.
    — По дяволите, бих направил всичко за теб, но съм вложил целия си професионален живот в базата. Ако ще го хвърлям на вятъра и ще си пиша мемоарите в затворническа килия, искам поне да почакаш до утре. Много си разстроен и може би не разсъждаваш достатъчно трезво.
    Доналд запали лулата си.
    — Ще направя нещо още по-разумно, Хауърд. Ще вечеряме и после ще отида при Сунджи. Ще постоя при нея и ако си променя решението — ще ти кажа.
    Генералът бавно взе вилицата и ножа и разсеяно започна да реже пържолата си. Доналд остави лулата и също започна да яде. Мълчаливата им вечеря бе прекъсната от почукване на вратата и появата на един човек със сурово лице и лъскава черна превръзка през окото.

25.
ВТОРНИК, 7:35 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    — Това не е възможно, не е възможно, просто не е възможно!
    Обикновено спокойното, ангелско лице на Мат Стол беше пребледняло като неузряла праскова, въпреки че по бузите му бяха избили червени петна. Той стенеше полугласно и трескаво се опитваше да включи компютъра си в запасния акумулатор, който държеше на бюрото си. Не можеше да разбере защо цялата система е изключила, докато не я включеше отново и не се поразровеше из останките — онова, което хакерите мрачно наричаха „черната кутия“.
    По веждите му се стичаха капки пот и влизаха в очите му. Той примигваше, за да ги отстрани, и очилата му се зацапваха. Въпреки че бяха минали само няколко секунди от произшествието, Стол имаше чувството, че е остарял с цяла година, а като дочу гласа на Худ — с още една.
    — Мати!
    — Работя по въпроса! — рязко отвърна той и се пребори с желанието да добави: „Само че това просто е невъзможно.“ И не би трябвало да бъде възможно. Направо не го проумяваше. Токът, подаван от базата „Андрюс“, не беше спрял, само този към компютрите. Невъзможно беше да се направи отвън — само с команда от софтуера. Компютърната система на Оперативния център беше самостоятелна, така че изключването би трябвало да е последица от софтуерна команда, подадена тук. Всички външни програми бяха проверени за вируси, но повечето, които откриха, бяха съвсем безобидни — като например вирусът, който пускаше „неделя“ да святка на екрана, за да напомня на работохолиците да стават от компютъра, или „Щракалото“ — той пък караше компютрите да изписукват при всяко натискане на клавиш, и „Талос“, който ги замрази на двадесет и девети юни, докато не написаха фразата „Честит рожден, Талос“. Имаше и по-злонамерени, например „Микеланджело“, който изтри всички данни на шести март — рождения ден на художника. Но този беше нещо невероятно, съвсем ново, много сложно… и опасно.
    Стол беше разстроен, но същевременно и заинтригуван и удивен. Още повече че екранът примигна и светна секунда преди да включи запасната батерия.
    Компютърът започна да издава звуци и на екрана заизлизаха съобщения и надписи — зареждаше съставената от самия Стол контролна програма. Когато свърши, от говорителя се разнесе мелодраматичният електронен глас на Мики Маус.
    — В момента вървят ли други програми, Мати?
    — Не — унило отвърна той.
    — Колко време трая изключването?
    — Деветнадесет секунди и осемдесет и осем стотни.
    Компютърът зареди програмата и на монитора се появи познатият син екран. Стол натисна F5 и Enter, за да провери директорията.
    Худ се подпря на стола зад Мат и погледна екрана.
    — Пак работи…
    — Май е така. Изгуби ли ти се нещо?
    — Като че ли не. Бенет тъкмо запазваше документа. Хубаво е, че накара всичко пак да заработи…
    — Аз нищо не съм направил, шефе. Ако не броим това, че си седя тук и псувам.
    — Системата сама ли се включи?
    — Не. Подадена й е команда.
    — Но не от теб.
    — Не от мен. — Стол поклати глава. — Това просто е невъзможно.
    — И Амелия Ърхарт3 е имала карта — обади се от прага Лоуъл Кофи.
    Стол не му обърна внимание и продължи да проверява директорията — всички файлове бяха налице. Извика един от тях и когато не се появи надпис за грешка, се увери, че самите файлове са наред.
    — Всичко изглежда наред. Поне данните като че ли не са изчезнали. — Дебелите му показалци сръчно летяха по клавишите. Стол беше написал аварийната програма като на шега, без да очаква, че някога ще му се наложи да я използва. Сега набързо набута файла й в системата, за да провери всичко от начало до край. Щеше да извърши по-задълбочена диагностика по-късно със секретния софтуер, който държеше под ключ, но за момента тази програма също бе в състояние да посочи дали има някакви съществени проблеми.
    Худ захапа долната си устна.
    — Ти кога пристигна, Мати?
    — Записах се в пет часа и четиридесет и една минути. Слязох тук две минути по-късно.
    — Кен Оган да ти е докладвал за някакви необичайни случки?
    — Нищичко. Нощната смяна минала съвсем гладко, като по вода.
    — И морето е било съвсем гладко при потъването на „Титаник“ — отбеляза Кофи.
    Худ се направи, че не го е чул.
    — Но това не означава, че нищо не се е случило в сградата. А и всеки, който има компютър на работното си място, може да влезе в системата.
    — Да — потвърди Стол. — И то не само днес. Би могло да е бомба със закъснител, предварително заложена така, че да избухне сега.
    — Бомба — замисли се Худ. — Като в Сеул.
    — Дали не е случайна грешка? — попита Кофи. — Не може ли някой просто да е натиснал грешно копче?
    — Почти невъзможно е — отвърна Стол, докато наблюдаваше как програмата започва да върши чудесата си. По екрана светкавично пробягваха цифри и букви — търсеше отклонения във файловете, команди, които не съответстват на съществуващите програми или не са вкарани по нормалния начин.
    Худ забарабани с пръсти по облегалката на стола.
    — Ако се съди по думите ти, излиза, че може би си имаме внедрен човек.
    — Допустимо е.
    — Колко време ще е нужно да се напише програма, която да съсипе цялата система?
    — Понякога часове, понякога — дни. Зависи дали си добър. Но това не означава, че програмата е написана тук. Би могло да е съставена навсякъде, а после да е пробутана в софтуера.
    — Но нали проверяваме…
    — Проверяваме дали всички пръсти са ни на място. В момента точно това правя.
    — Дали пръстите са ни на място? В смисъл дали нещо не си съответства?
    Стол кимна.
    — Ние слагаме код на нашите данни, който се запазва на определени интервали — или на всеки двадесет секунди, или на всеки тридесет думи. Ако кодът не се появи, проучваме данните по-внимателно, за да проверим дали са си наши.
    — Давай нататък, Мати — сложи ръка на рамото му Худ.
    В ухото на Стол се стече пот.
    — Ще давам я. Никак не обичам да ме правят на глупак.
    — Междувременно, Лоуъл, ти накарай дежурния да започне да преглежда видеоматериалите от снощи — всяко ъгълче и кътче. Искам да знам кой е влизал и излизал. Да увеличат пропуските им на записа и да ги сверят със снимките в досиетата — дали са истински. Алискас да се заеме с тази работа. Той има остро око. Ако не открият нищо необичайно, да се върнат един ден назад, а после — още с един.
    Кофи запревърта пръстена с емблемата на университета си.
    — Ще отнеме доста време.
    — Така е. Само че някой ни е преметнал и трябва да разберем кой е той.
    Двамата точно излизаха, когато Боб Хърбърт влезе с количката си. Тридесет и осем годишният шеф на сигурността беше както винаги бесен. Една част от него се ядосваше на случилото се, а останалите деветдесет процента — на прищявката на съдбата, която го бе приковала в инвалидната количка.
    — Какво става бе, техничар? Да не би да раждаш? — В гласа му все още звучаха настойчивите нотки, придобити през десетте години служба в ЦРУ, и неугасващата горчивина от бомбения атентат срещу американското посолство в Бейрут през 1983 година, който го направи инвалид.
    — Проверявам степента и вида на намесата — отвърна Стол и стисна устни, преди да добави „оса такава“. Твърдоглавият майор не позволяваше на никой друг освен Худ и Роджърс да го наричат така — а още по-малко на човек, който никога не е обличал униформа, поддържа Либералната партия и въпреки това има същата тежест в Оперативния център колкото него.
    — Е, техничарче, може би ще ти е от полза да знаеш, че не само на нас ни дръпнаха шалтера.
    — На кого още?
    — Някои отдели в Министерството на отбраната…
    — За двадесет секунди ли?
    Хърбърт кимна.
    — И в някои отдели на ЦРУ.
    — Кои?
    — За овладяване на кризисни ситуации. Всички, които снабдяваме с данни.
    — Мамицата му…
    — Съвсем точно, моето момче. Прецакахме доста народ и някой здравата ще загази.
    — Мамицата му — повтори Мат и се обърна пак към екрана. Първата поредица от цифри свърши.
    — Първа директория е чиста — пропя Мики Маус. — Минавам на втора.
    — Не казвам, че вината е твоя — продължи Хърбърт. — Аз щях да ходя на два крака, ако от време на време не омотаваха някой свестен човек. Само че искам от теб да ми извадиш едни разузнавателни сведения от НРЦ.
    — Не мога, докато системата е в режим на диагностика, а пък няма как да изляза от него.
    — Знам, младши техничарят Кент ми обясни. Затова се дотъркалях тук, да ти правя компания, докато вкарате проклетата система в ред и си получа информацията.
    — За какво се отнася?
    — Искам да знам какво става в Северна Корея. Куп хора са мъртви и на труповете им само дето не пише „Произведено в КНДР“, цял самолет с момчета от ударния отряд пътува натам, президентът пита какво правят в базите, какво е състоянието на ракетите, нещо случило ли се е в ядрените електроцентрали — ей такива работи. А без разузнавателни сведения от сателитите и…
    — Да, да. Нищо не става без компютрите.
    — Втората директория е чиста — докладва Мики Маус. — Минавам на…
    — Остави — нареди Мат и програмата се изключи. Той затрака по клавиатурата, излезе от ДОС, вкара паролата за връзка с Националния разузнавателен център, а после скръсти ръце и зачака, като се молеше на Господ чудовището, дето е превзело компютрите, да не е проникнало и в телефонните връзки.

26.
ВТОРНИК, 7:45 Ч. СУТРИНТА, НАЦИОНАЛЕН РАЗУЗНАВАТЕЛЕН ЦЕНТЪР

    Националният разузнавателен център в Пентагона — една от най-тайните и надеждно охранявани части в една от най-потайните сгради на света — представлява малка стаичка без осветление на тавана. В цялото помещение светят само екраните на компютрите, грижливо наредени в десет редици с по десет места на всяка като в центъра за контрол на полетите в НАСА. Сто обектива в космоса наблюдават земята и предават на живо шестдесет и седем черно-бели кадъра в минута с различна степен на увеличение от мястото, към което е насочен сателитът. Всяка снимка закодира времето до секунда, така че скоростта на ракетите или силата на ядрения взрив да могат да се изчислят, като се сравнят последователни снимки или се включат и други данни, например сеизмографски сведения.
    Пред всяко място има телевизионен монитор, под него — клавиатура и телефон. Двама телефонисти отговарят за всяка редица, натискат разни бутони и изпращат на сателитите координати за наблюдение на нови райони или предават ксерокопия на Пентагона, Оперативния център, ЦРУ или някой от съюзниците на Америка. Мъжете и жените, които работят тук, получават специална подготовка и се проучват от психолози почти толкова задълбочено, колкото служителите в контролните центрове на американските бази за ядрени ракети — те не бива да изпадат в летаргия от непрекъснатия поток черно-бели образи, трябва за секунди да могат да определят дали някой танк, самолет или войнишка униформа са от Кипър, Швейцария или Украйна и да са в състояние да устоят на изкушението да проверят как са мама и тати във фермата в Колорадо или в къщата им в Балтимор. Очите на камерите в космоса могат да се насочат към всеки квадратен метър от планетата и са достатъчно силни да прочетат вестника през рамото на някой човек в парка. Ето защо понякога съблазънта да се позабавляваш е твърде силна, особено когато дни наред си се взирал в една и съща планинска верига, равнина или океан.
    Двама контрольори наблюдават тихата стая от остъклено помещение, което заема цяла стена. Те уведомяват операторите за всички поръчки от други учреждения и повторно проверяват промените в насочването на сателитите.
    Контрольорът Стивън Винс беше стар приятел от колежа на Мат Стол. И двамата завършиха като първенци на випуска си Масачузетския технически университет, имаха три съвместни патента за изкуствени неврони за силиконови мозъци и заеха първите две места в едно национално състезание с рекламна цел, постигайки най-високите резултати в играта на „Джагуар“ — „Тревър Макфър“. Ръководството на „Атари“ трябваше да се съгласи да доплатят, тъй като играта на Стол продължи часове след затварянето на търговския център, където се провеждаше. Единствената страст, която не споделяха, беше любовта на Винс към вдигането на тежести, което подсказа на съпругите им как да ги прекръстят: Хардуер и Софтуер.
    Съобщението на Стол пристигна по електронната поща малко преди осем часа — началото на смяната на Винс — точно когато той сядаше на чаша кафе и шоколадова кифличка.
    — Аз ще се заема с това — каза той на нощния контрольор Сам Калвин.
    Винс придърпа стола си на колелца пред монитора и спря да дъвче, щом прочете съобщението.
    „«Фейсхъгър» успя. Вече действа. Изпрати 39/126/400/ Софт. Провери ваше извънземно?“
    — Ха така… — измърмори Винс.
    — Que pasa4, Бързоръки? — попита Калвин. Нощният и дневният заместник-контрольор също се приближиха.
    — Фейсхъгър? — попита дневният помощник-контрольор Фред Ландуер. — Какво е това?
    — От филма „Извънземен“. Онова нещо, дето слагаше бебета от космоса в хората — като в инкубатори. Мат Стол твърди, че имат вирус, което означава, че и ние — също. Иска да види и Пхенян. — Винс вдигна телефона. — Моника, хвърли едно оченце на дължина 39, ширина 126, увеличение 400 и го изпрати на Мат Стол в Оперативния център. Без да го копираш. — Затвори. — Фред, направи диагностика на нашия софтуер. Виж дали всичко е наред.
    — Нещо определено ли търся?
    — Не знам. Просто прегледай всичко и виж кое ще изписка.
    Винс се обърна към компютъра си и написа:
    „Търся Честбъстър. Сритай по задника Рипли. 39/126/ 400. Пусни по компютъра.“
    Изпрати съобщението и се загледа в редиците монитори. Все още му беше трудно да повярва. Стол беше измислил възможно най-непроницаемата за вируси система. Ако е компрометирана — това бе нещо страхотно. Съчувстваше на приятеля си, но знаеше, че също като него Стол навярно тайничко е възхитен от факта, че някой е успял да го направи… И твърдо решен да разнищи цялата история докрай.

27.
ВТОРНИК, 21:55 Ч., СЕУЛ

    Майор Ли отдаде чест при влизането си в кабинета на Норбом и генералът също му козирува.
    — Грег Доналд — представи ги той един на друг, — мисля, че познаваш майор Ким Ли.
    — Да, срещали сме се — потвърди Доналд и изтри устата си със салфетка. Стана и протегна ръка на майора. — Преди няколко години на парада в Тегу, ако не греша.
    — Впечатлен и поласкан съм, че си спомняте — каза Ли. — По официална работа ли сте тук?
    — Не. Лично е. Съпругата ми… беше убита днес следобед при експлозията.
    — Моите съболезнования, сър.
    — Вие какво мислите за атентата, майоре? — попита Норбом.
    — Нареждането е дошло от Пхенян, навярно от самия президент.
    — Доста убеден ми се виждате — намеси се Доналд.
    — А вие не сте ли?
    — Не, не напълно. И Ким Хван от КЦРУ не е. Уликите са много слаби.
    — Но не и мотивът — възрази Ли. — Понесли сте тежка загуба, господин посланик, и аз ви съчувствам. Обаче все пак врагът е като вълк — сменил си е козината, но не и нрава. Те ще се опитат да ни нанесат удар, все едно как — като поведат война или като захапят икономиката ни. Ще гледат да ни унищожат.
    В очите на Доналд се появи тъга и той погледна встрани. И сега, както и през петдесетте години, най-голямата пречка за траен мир представляваха не алчността, териториалните спорове или съмненията как точно да бъдат обединени две отделни правителства. Тези проблеми бяха сериозни, но не и непреодолими. Най-голямото препятствие се криеше в подозрителността и дълбоко заложената омраза, която изпитваха толкова много хора от една и съща нация. Ставаше му мъчно, когато си помислеше, че истинското обединение няма да бъде постигнато, докато поколението, понесло ударите на войната, не се смени.
    — Това е работа на Ким Хван — намеси се генерал Норбом, — така че защо не я оставим на него, майоре?
    — Слушам, сър.
    — Всъщност вие за какво идвате при мен?
    — Заповедта за прехвърляне, сър. На нея трябва да има и вашия печат.
    — За какво се отнася?
    Ли му подаде документа.
    — Четири варелчета табун, сър. Наредено ми е да ги отнеса в демилитаризираната зона.
    Генералът си сложи очилата.
    — За какво, по дяволите, му е притрябвал на генерал Шнайдер боен газ?
    — Не е за генерала, сър. Военното разузнаване ни уведоми, че севернокорейците са започнали да изравят варелите с химическо оръжие по границата, а от Пхенян са изпратени допълнителни количества отровни вещества. Трябва да закараме табуна в Панминжон като предпазна мярка, в случай че се наложи да го използват.
    — Божичко — въздъхна Доналд. — Нали ти казах, Хауърд, нещата стават неконтролируеми.
    Нищо не трепна по лицето или във фигурата на Ли, докато стоеше до Доналд и наблюдаваше как генералът чете заповедта.
    — Газът е изискан от вас — обърна се Норбом към Ли. — На кого ще бъде доставен?
    — Аз ще съпроводя пратката, сър. По нареждане на генерал Сам. — Той извади документите от джоба на ризата си и му ги подаде.
    Норбом им хвърли един поглед и натисна някакво копче на вътрешната уредба.
    — Шутър?
    — Да, сър?
    — Потвърдете прехвърлянето на табуна и ме свържете с генерал Сам.
    — Слушам.
    Норбом върна документите на Ли.
    — Ще ви кажа само две неща, майоре. Първото — да карате внимателно. А второто — като стигнете в Панминжон, седем пъти мерете, преди да срежете.
    — Разбира се, сър. — Ли отдаде чест и се поклони на Доналд. Погледите им се срещнаха и по гърба на дипломата пробягна необяснима студена тръпка. После майорът се извърна стегнато и излезе.


    Лицето на Ли не изразяваше никакви чувства, но вътрешно той се усмихваше. Месеците увещания и парите, които беше пръснал, за да склони сержант Кил да се присъедини към тях, даваха резултат. Адютантът на генерал Сам беше подписвал началника си толкова пъти, че можеше да имитира подписа му до съвършенство. Той пръв щеше да отговори на обаждането на Норбом и щеше да намери начин да отлага разговора му с генерал Сам, докато възрастният американец забрави или стане прекалено късно. И в двата случая групата на Ли щеше да получи това, което искаха — възможността да задействат втората и още по-смъртоносна фаза на операцията си.
    Ли се срещна с хората си при камиона — един стар „Додж Т-214“ с платнище. Американските войници ги бяха кръстили „Бил“ — от „Биг Джип“, големият джип. Имаше товароподемност три четвърти тона, стабилни амортисьори и нисък център на тежестта — идеални за черните пътища, по които щеше да се наложи да пътуват.
    Мъжете отдадоха чест и Ли се качи в кабината. Двама от тях седнаха отзад в каросерията под платнището.
    — Щом излезем от базата — каза Ли на шофьора, — се връщаш към града по „Чонгиечоно“. — Той се поизвърна към каросерията. — Редник, заместник-директорът на КЦРУ не вярва, че врагът стои зад днешното нападение. Моля, погрижете се господин Ким Хван да не разпространява повече лъжите си. Утре да не се яви на работа.
    — Слушам, сър. Да бъде Божията воля.
    — Не, без нещастни случаи. Отидете в хотела, преоблечете се в цивилни дрехи, вземете един от пропуските и откраднете кола от гаража. Проверявате как изглежда, проследявате го и му виждате сметката. Жестоко, Ян, така както севернокорейците направиха на парчета американските войници, които работеха в градината. И както безмилостно убиха седемнадесет души при бомбения взрив в Рангун. Както убиха майка ми. Покажете им, Ян, какви животни са севернокорейците и че не са достойни да се присъединят към цивилизования свят.
    Ян кимна и Ли се облегна назад. Очакваше го телефонен разговор с капитан Бок от демилитаризираната зона. На портала показа подпечатаният документ на американеца часовой, който заобиколи камиона, преброи варелите, върна им заповедта и ги пропусна да минат. Когато стигнаха булеварда, Ян скочи от каросерията и забърза към „Савой“ — хотелът, където бе започнал дългият им и изпълнен със събития ден.

28.
ВТОРНИК, 7:57 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Телефонът на Пол Худ иззвъня. Това не се случваше често. Получаваше повечето от съобщенията си по електронната поща или по специалните телефонни линии на компютъра си.
    Още по-странното беше, че вътрешната уредба не бе сигнализирала за обаждането, следователно то не е минало през централата на Оперативния център. Което означаваше, че звъни някой доста високопоставен. Худ вдигна.
    — Ало?
    — Пол, Майкъл Лорънс се обажда.
    — Здравейте, сър.
    — Пол, разбрах, че синът ти е влязъл в болница тази сутрин.
    — Да, сър.
    — Какво е състоянието му?
    Пол се намръщи. Имаше си моменти, когато на президента се съобщават добрите новини, и други — когато му се казва истината. Случаят беше от вторите.
    — Не е много добро, сър. Лекарите не са наясно какво става и прилаганото лечение не дава резултати.
    — Жалко. Само че, Пол, трябва да знам, доколко това ще попречи на работата ти.
    — Сър?
    — Имам нужда от теб, Пол. Държа да овладееш корейската криза. Искам да бъдеш концентриран, да държиш под контрол положението. Или ще се наложи да назнача някой друг начело. Да предам ли нещата в ръцете на някой друг?
    Абсурдното беше, че Пол си мислеше за същото само преди пет минути, а сега, когато президентът му постави директно въпроса, нито за секунда не се поколеба.
    — Не, сър — отвърна той. — За всичко съм се погрижил.
    — Браво. И още нещо, Пол…
    — Да, сър?
    — Уведомявай ме как е момчето ти.
    — Добре, сър. Благодаря ви.
    Пол затвори, позамисли се и натисна F6, за да говори с Бенет.
    — Бъгс — каза му той, — когато ти се отвори възможност, обади се на някое от момчетата при компютрите. Трябва ми нова поредица от кодове за „Смъртна схватка“, нещо, с което здравата да разпердушиня Александър, като се прибере от болницата.
    — Дадено — отвърна Бенет.
    Пол се усмихна, извика следващия от очакващите го документи и отново се зае с работа.

29.
ВТОРНИК, 22:00 Ч., СЕУЛ

    Чисто новичката, модерна четириетажна сграда от стомана и бели тухли, построена встрани от Куангю, привличаше погледа в дъното на дългия, правоъгълен двор. Като се изключи високата желязна ограда, която заграждаше двора, и дръпнатите щори на прозорците, всеки минувач би могъл да си помисли, че това е седалището на някоя корпорация или университетска сграда. Едва ли някой би заподозрял, че тук се намира главната квартира на КЦРУ където се съхраняват част от най-сложните тайни на Изтока.
    Сградата на КЦРУ се охраняваше с външни видеокамери, свръхчувствителни детектори за движение на всяка врата и прозорец, а също и електронни вълни, които пречеха да я подслушват. Едва когато влезеше в ярко осветеното фоайе и се сблъскаше с двамата въоръжени часови зад бронираното стъкло, човек започваше да се досеща за естеството на работата, която се върши тук.
    Кабинетът на заместник-директора Ким Хван се намираше на втория етаж, в един и същ коридор със стаята на директора Юн Хун. В момента бившият началник на полицията даваше вечеря в кафенето на четвъртия етаж за приятелски настроени познати от пресата и се опитваше да измъкне от тях информация. Хван и Юн Хун имаха много различни, но взаимно допълващи се методи на работа. Философията на директора бе, че следователите могат да получат всички отговори, които са им нужни, стига да улучат какъв въпрос да зададат и на кого. Хван беше убеден, че всеки лъже — съзнателно или не — и до фактите се стига единствено по научен път. И Юн Хун, и Хван признаваха валидността и на двата подхода, въпреки че на Хван би му се повръщало от усмивките и празните приказки, които бяха неизбежни в работата на директора. Преди, когато пушеше, изтрайваше да слуша глупости в рамките на една цигара „Камел“ без филтър, а сега — още по-малко.
    Неголямото му бюро бе отрупано с папки и документи. Хван четеше доклад, току-що пристигнал от лабораторията. Прескочи анализите на Професора, „хибридизираните sp-орбити“ и „посоката на електронегативността“ — подробностите бяха нужни не на КЦРУ а на съда, ако се наложеше да се представят улики по някое дело, — и мина направо на заключенията:

    „Анализът на взривното вещество показва, че е използван типичният севернокорейски пластичен експлозив със състав, характерен за фабриката производител в Сончон.
    По бутилката с вода не бяха открити отпечатъци от пръсти. Нормално би било да останат поне частични отпечатъци на продавача в магазина. Следователно може да се заключи, че бутилката е била изтрита. Следите от слюнка, намерени в няколкото останали капки вода, са незначителни.
    Частичките от пръст също не разкриват нищо. Основните им компоненти — пясъчник и боксит — се срещат често из целия полуостров и не могат да бъдат използвани за определяне на произхода им.
    Токсикологичният анализ обаче показва значителни следи от разтвор на натриев хлорид. Тази сол често се намира в петролните продукти от Голямата верига Кинган във Вътрешна Монголия, включително дизеловото гориво, използвано от моторизираните части на КНДР. Концентрацията 1:100 на NaCl в почвата почти изключва възможността частиците да са пренесени с вятъра от Севера. Компютърната обработка сочи, че съотношението в подобен случай би било 1:5000.“

    Хван отпусна глава на облегалката и подложи лице на хладните струи въздух от вентилатора на тавана.
    Значи терористите идват от Севера. Нима е възможно да не са севернокорейци? Започваше да си мисли, че има само един начин да се увери, въпреки че никак не му се искаше да изиграе толкова важна карта.
    Докато препрочиташе заключенията, вътрешната уредба иззвъня.
    — Сър, обажда се сержант Ин от пропуска. Един господин иска да се срещне с офицера, който отговаря за разследването на взрива пред двореца.
    — Каза ли защо?
    — Твърди, че ги е видял, сър. Някакви мъже изтичали от камиона с озвучителната техника.
    — Нека изчака — нареди Хван, скочи на крака и си оправи вратовръзката. — Веднага идвам.

30.
ВТОРНИК, 8:05 СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Боб Хърбърт и Мат Стол гледаха онемели снимките от Националния разузнавателен център, които започнаха да се сменят на монитора на Стол.
    — Да пукна дано — каза накрая Хърбърт. — Тия съвсем са си изпили акъла.
    На снимките от Пхенян се виждаха танкове и бронетранспортьори, напускащи града, и противовъздушна артилерия, която се прехвърляше към околните извънградски райони.
    — Тия копелета се готвят за война! — възкликна Хърбърт. — Накарай НЦР да снима демилитаризираната зона. Дай да видим какво става пък там.
    Той грабна телефона от ръчката на количката си.
    — Бъгс, свържи ме с шефа.
    Худ се обади веднага.
    — Какво става, Боб?
    — Има работа за теб — ще преписваш доклада за възможните ситуации. Поне три механизирани бригади се прехвърлят на юг от Пхенян, и най-малко — чакай, една, две, три — четири зенитни батареи обграждат южния периметър.
    Худ замълча, а после нареди:
    — Направи ми копие и продължавай да следиш ситуацията. Мат нещо да е открил?
    — Не.
    Настъпи още по-дълго мълчание.
    — Обади се в „Андрюс“ и поискай на всеки два часа да ни изпращат разузнавателни данни от първа ръка за района от Източнокорейския залив до залива Чунсан.
    — За разузнавателни полети ли говорим?
    — Майк и ударният отряд пътуват натам. Ако компютрите отново откажат, не искам да тръгват на сляпо.
    — Разбрано. Кажи ми, шефе, все още ли смяташ, че тия мръсници не се стремят към война?
    — Белият дом или КНДР?
    Хърбърт изруга.
    — Ония с дръпнатите очи естествено. Не ние подхванахме цялата тази…
    — Така е. Но продължавам да мисля, че севернокорейците не искат война. Те разполагат силите си, защото очакват, че и ние ще направим същото. Проблемът е, че президентът не може да си позволи прояви на нерешителност и окото му няма да мигне. А те ще отстъпят ли?
    Хърбърт му каза, че ще го уведоми веднага, щом получат нова информация, и пусна полугласно една забележка относно светата невинност на Худ. Добре, той е участвал в политиката на местно ниво и като кмет се е съобразявал с препоръките на куп съветници и с всяко допитване до общественото мнение, но трябва ли и другите задължително да бъдат като него? Хърбърт не вярваше, че сегашният президент би изложил на риск младежта на Америка само за да си подобри репутацията на човек с твърда ръка. Ако не му мигне окото, то ще е по същата причина, заради която Роналд Рейгън изпрати в Триполи предупреждение, когато либийците взривиха бара в Берлин. Вие ни нападнахте и ние ще се разплатим с кръв. Предпочиташе това да е възприетата политика на действие вместо безсмисленото биене по гърдите в Обединените нации. Много му се искаше някой да плати на мюсюлманските терористи, заради които бе останал инвалид през 1983 година.
    Хърбърт се обади на помощника си да го свърже с генерал Макинтош в базата „Андрюс“.


    „Дасол Мираж 2000“, построен по поръчка на френското правителство, бе създаден като самолет-прехващач, но много скоро се бе оказал един от най-многофункционалните самолети, забележително добър и при близък бой, и при нападение на ниски височини, както и за въздушно разузнаване. При полети от последния вид дългият петнадесет метра двуместен самолет можеше да лети при скорости близки до Mach 2.25 на седемнадесет хиляди метра и постигаше двата параметра само за пет минути след момента на потегляне. Американските въздушни сили бяха закупили шест миража, за да ги използват в Европа и Далечния изток — от една страна, за да заздравят военните връзки с Франция, а от друга, защото самолетът наистина бе последна дума на техниката.
    Миражът се издигна с рев от американската въздушна база в Осака. Самолетите, които потегляха на север от Южна Корея трябваше да летят на по-голяма височина и по-лесно се улавяха на радара, а тези, които идваха от Япония, можеха да летят ниско над морето и да преминат над Северна Корея преди военните да успеят да реагират.
    Миражът стигна източния бряг на Северна Корея петнадесет минути след излитането. Докато турбовитловият двигател М53-2 го издигаше в почти вертикално изкачване, офицерът от разузнаването Марджолин започна да снима с „Лайка“ с 500х телеобектив, пригоден за нощно виждане.
    Обяснено й беше какво търсят — признаци за прехвърляне на военни части и раздвижване около ядрените заводи и складовете за химически оръжия. Нещо подобно на картинката, която шпионският сателит на Националния разузнавателен център бе видял около столицата.
    Това, което забеляза, когато миражът мина над Пхенян и пое в югозападна посока над залива към Жълто море, я удиви. Марджолин каза на пилота да не си прави труд да се връща, за да се огледат отново. Самолетът се насочи към тридесет и осмия паралел и веднага щом го прекоси, тя наруши мълчанието в ефира и се свърза с командващия операцията.

31.
ВТОРНИК, 22:10 Ч., СЕУЛ

    Няколко минути Доналд стоя на прага на малкия параклис в базата, без да е в състояние да помръдне. Гледаше простичкия чамов ковчег и все още не можеше да си представи как ще повдигне капака му.
    Току-що бе разговарял с баща й, който му каза, че наистина се е разтревожил, когато Сунджи не се обадила. Знаел, че ще ходи на тържеството, а винаги му се обаждала, ако нещо станело. Днес обаче не позвънила. А когато не я намерил нито у дома й, нито по болниците, започнал да си мисли най-лошото.
    Ким Ян Нам понесе удара както всичко, което го разстройваше — затвори се в себе си. Веднага щом разбра за смъртта на Сунджи и плановете на Доналд да я погребе в Америка, прекъсна телефонната връзка без нито дума повече. Доналд никога не му се сърдеше, че постъпва така, и не бе очаквал друго — въпреки че може би щеше да му поолекне, ако бяха споделили мъката си. Ала всеки се справя по своему с болката си. Ким я затваряше в себе си и се изолираше от останалия свят.
    Доналд си пое дълбоко въздух и се застави да си припомни Сунджи такава, каквато я видя за последен път — не съпругата си, а разкъсаното тяло, отпуснато безжизнено в ръцете му. Подготви се мислено за изражението на покой и начервените бузи — сякаш изкуството на балсаматорите е в състояние да пресъздаде отлитналия живот. И все пак смъртта, каквато я бе видял, онази изтерзана и окървавена плът, която бе държал в ръцете си…
    Дишайки задавено, Доналд влезе с несигурна крачка в параклиса. От двете страни на ковчега, близо до главата, горяха големи свещи. Той застана срещу тях, без да поглежда в ковчега. С ъгълчето на окото си мярна роклята й — бяха изпратили един войник да я донесе, — семплата, бяла копринена рокля, с която се бе венчала. В ръцете й, скръстени пред гърдите, бяха поставили букет от бели и червени цветя — по молба на Доналд. Сунджи не беше убедена, че червените и бели рози те изпращат при Господ, но майка й, последователка на чондокио, я погребаха така. Може Сун да не открие Бога, в чието съществуване вярваше повече от него, но поне ще отиде при майка си.
    Доналд обърна лице към ковчега, бавно вдигна очи…
    И се усмихна. Добре се бяха погрижили за неговото момиче. Приживе тя си бе слагала съвсем малко руж — така беше и сега. Клепките й съвсем леко бяха почернени със спирала, а кожата й не бе напластена с пудра или боя и изглеждаше чиста и здрава както преди. Някой бе донесъл и парфюма й от апартамента — долавяше се ароматът му. Доналд едва се удържа да не я докосне. Изглеждаше му просто като заспала… и потънала в покой.
    Той даде воля на сълзите си и се премести отляво на ковчега не за да я види по-отблизо, а за да докосне с пръст венчалната й халка, на която бяха гравирани имената им и датата на тяхната сватба.
    После пипна крайчеца на ръкава й, припомни си колко млада, нежна и жизнена изглеждаше в деня на женитбата им и излезе от параклиса по-силен, отколкото преди да дойде. Беше намерил начин да овладее гнева, който избликна у него в кабинета на генерал Норбом. Но все така твърдо възнамеряваше да отиде на север, със или без помощта на приятеля си.

32.
ВТОРНИК, 22:15 Ч., СЕУЛ

    Ким Хван влезе в караулното и дежурният сержант му подаде пропуск със снимка. „Име: Ли Ки Су. Възраст: двадесетгодишен. Адрес: «Хай Уей» 116, Сеул“.
    — Проверихте ли? — попита той.
    — Да, сър. Апартаментът е даден под наем на Шин Йон У но не успяхме да го открием — човекът казва, че живее в една от стаите, а господин У непрекъснато е в командировка. Работел в завода на „Дженерал Мотърс“, но отдел „Кадри“ е затворен до утре.
    Хван кимна, сержантът се приготви да си води бележки, а заместник-директорът на КЦРУ се загледа в човека, дошъл да се срещне с него. Беше нисък, но мускулест — личеше си по врата и плещите му. Облечен бе със сиви дрехи като работник от завод, въртеше из ръцете си черен каскет, пристъпяше неловко от крак на крак и няколко пъти се поклони с глава на Хван, когато той влезе. Но погледът му не се отделяше от Хван и някак странно го смущаваше — втренчен, но безжизнен, като очите на акула.
    Странна комбинация, странен човек, помисли си Хван. Но днешният ден бе потресъл много хора, може би и този мъж. Ким застана до кръглата метална решетка в стъклената преграда.
    — Аз съм заместник-директорът Ким Хван. Искали сте да ме видите.
    — Вие ли ръководите разследването на това ужасно… ужасно събитие?
    — Да.
    — Аз ги видях. Както казах на онзи човек там, видях трима мъже. Отдалечаваха се от камиона към стария град и носеха раници.
    — Разгледахте ли лицата им?
    Мъжът поклати глава.
    — Не бях достатъчно близко. Стоях ей така — той застана до прага и посочи с пръст, — до пейките. Търсех… нали разбирате, понякога докарват тоалетни за обществено ползване. Но днес — не. И докато се оглеждах, ги видях.
    — Сигурен ли сте, че не можете да ги разпознаете? По цвета на косата им…
    — Черен — и на тримата.
    — Някакво окосмяване по лицето? Формата на носа или ушите — примерно щръкнали. Устните им тънки ли бяха или месести?
    — Съжалявам, не ги видях. Както казах, занимаваше ме друг проблем.
    — Помните ли как бяха облечени?
    — С дрехи, тоест най-обикновени ежедневни дрехи. И ботуши. Струва ми се, че носеха ботуши.
    Хван изгледа мъжа.
    — Нещо друго?
    Човекът пак поклати глава.
    — Ще се съгласите ли да подпишете показания? Ще отнеме само няколко минути.
    Мъжът енергично заклати глава и бързо скъси разстоянието между себе си и вратата.
    — Не, господине. Не мога да го направя. Когато отидох на празненството, трябваше да бъда на работа, но аз се измъкнах. Много ми се искаше да присъствам, нали разбирате. Ако шефовете ми научат, ще ме накажат…
    — Няма да им казваме.
    — Съжалявам. — Той хвана дръжката на вратата. — Исках само да получите тази информация, без да се намесва името ми. Моля ви, надявам се, че съм ви помогнал, но трябва да си вървя.
    С тези думи мъжът отвори вратата и потъна в мрака. Хван и дежурният сержант се спогледаха.
    — Този май е обърнал доста бирички, преди да се престраши да дойде.
    — Явно обаче не са били достатъчно. Ще напечатате ли показанията му, нищо че няма да бъдат подписани? Част от информацията беше полезна.
    Или поне потвърждаваше фактите, на които се натъкнаха в уличката. Поколеба се дали да не пусне опашка подир странния човечец, но реши, че е по-добре да остави хората си да разпитват другите очевидци, да преглеждат видеоматериалите и снимките, да претърсват района и изоставения хотел за следи.
    Качи се по стълбите — никога не използваше асансьора, когато имаше време и сили да се качи пеша, — върна се в кабинета си и започна да обмисля следващата си стъпка.
    Когато директорът се върне, никак няма да е доволен от хода на следствието и несигурните улики, които сочат към Северна Корея, но не водят към конкретните извършители.
    Свърза се по радиото с оперативните работници на местопроизшествието. Разбра, че се връщат с празни ръце, и реши, че за да се сдобие бързо с необходимите доказателства, ще трябва да предприеме крачката, която никак не му се искаше да прави и с която щяха да загубят почти толкова, колкото и да спечелят.
    Вдигна неохотно телефона…

33.
ВТОРНИК, 22:20 Ч., KOCOH, СЕВЕРНА КОРЕЯ

    Носейки се със средна скорост сто и двадесет мили в час, елегантният, модерен, четириместен „Лейк ЛА-4-200 Буканиър“, с двигател „Лайкоминг 0-360-А1А“, летеше ниско над морето по посока на севернокорейския бряг. Пилотът непрекъснато коригираше отклоненията, тъй като въздушните течения толкова близо до морската повърхност — летяха почти на триста метра и продължаваха да се снишават — бяха силни, а той не искаше да им се налага да катапултират. Не и с тия двамата на борда. Попи с кърпичка потното си чело. Не смееше да си помисли какво ще му се случи, ако се наложи да кацнат на стотина километра от брега.
    Петметровият самолет се разтърси, когато слязоха под сто и петдесет метра по-бързо, отколкото трябваше, като се има предвид течението надолу, но не толкова бързо, колкото би му се искало. Вече се виждаха тъмните очертания на брега и пилотът знаеше, че няма да има време за втори опит — пътниците му трябваше да слязат в осем и тридесет и той не биваше да ги бави. Нито със секунда.
    Но и никога повече нямаше да позволи на скъпия си приятел Хан Сун да му урежда нелегални полети. Синовете, които искат тайно да се срещнат с бащите си, или дори шпионите от Юга, бяха друго нещо. Комарджията му беше казал, че тези двамата са бизнесмени, но не беше уточнил, че бизнесът им е да убиват.
    Оформеното като лодка дъно на самолета докосна повърхността с леко разтърсване, от двете му страни се разплискаха вълнички и пилотът бързо натисна спирачките. Искаше да свали мъжете и да обърне машината преди някой любопитен рибар или полицай да е решил да провери какво става.
    Отвори люка и вдигна капака. Цялата кабина се откри. Взе лодката от мястото на втория пилот, спусна я, а двамата отзад се изправиха. Пилотът протегна ръка на първия да му помогне да скочи в лодката. Убиецът хвана китката му и погледна фосфоресциращия авиаторски часовник.
    — Стигнахме… навреме! — каза пилотът.
    — Добре се справи — отвърна убиецът. Спътникът му се измъкна край него и скочи в лодката. Мъжът бръкна в джоба на палтото си и подаде на пилота пачка пари. — Както се споразумяхме с агента ти.
    — Да, благодаря.
    После убиецът бръкна отново в джоба си, извади окървавен нож и го задържа в ръката си. Сърцето на пилота така биеше, та му се струваше, че тресе целия самолет. Мъжът се изсмя, изведнъж изви ръка и метна ножа в морето, а пилотът рухна на седалката.
    — Лека нощ — каза убиецът и се извърна да отиде при приятеля си в лодката.
    Няколко минути пилотът не можа да дойде на себе си и да потегли обратно. Когато се посъвзе, пътниците му бяха изчезнали в мрака.


    Ориентираха се за местоположението на брега по святкащото фенерче на един войник на плажа. Морето беше в отлив и пристигнаха за броени минути. Единият от тях спихна лодката, а другият взе куфарите и се запъти към два джипа, паркирани в сенките под една морска скала.
    — Полковник Око? — попита новопристигналият.
    — Полковник Сун — поклони се другият. — Подранили сте.
    — Пилотът едва изчака да се отърве от нас. — Сун хвърли поглед към въоръжения войник, застанал край джиповете. — Нали носите униформите, документите и пакета?
    — В джипа са. Искате ли да проверите?
    Сун се усмихна и остави куфарите на пясъка.
    — Майор Ли ви има доверие. — Усмивката му стана още по-широка. — Пък и имаме обща цел все пак — да си останем врагове.
    — За това не е нужна война.
    — Вие не сте политик, полковник. Наистина не е необходимо да ни напомнят нещо, което носим в кръвта си. Ще проверявате ли парите?
    Око поклати глава и махна с ръка на помощника си да вземе куфарите.
    — Честно казано, полковник, даже и да не си бяхме върнали парите, които пръснахме за подкупи, пак щеше да си струва — каза Око, поклони се отново на Сун, качи се в джипа и не се обърна повече, докато потегляха по стръмния черен път между хълмовете.
    Помощникът на Сун, ефрейтор Кон Сан Чул, се приближи и се загледа след тях.
    — А казват, че Северът и Югът не можели да се спогодят за нищо.


    Десет минути по-късно, преоблечени в униформите на севернокорейски полковник и неговия адютант, двамата провериха съдържанието на пакета и поеха по същия черен път към отбелязаното с червена точка място на картата, която намериха в папката с документи.

34.
ВТОРНИК, 8:40 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    — Това не може да бъде! Не може! Просто не може!
    — Както виждаш, момчето ми, то вече стана.
    Стол и Хърбърт седяха край заседателната маса в Бункера заедно с Худ и останалите от ръководството на центъра, с изключение на Роджърс, който щеше да бъде специално уведомен. Ан Ферис седеше отдясно на Худ, Стол и Хърбърт до нея, а Лоуъл Кофи Втори отляво на Хърбърт. На отсрещната страна бяха Марта Макол, Лиз Гордън и екологът Фил Катцен. Даръл Маккаски, седнал между Гордън и Катцен, току-що бе връчил на Худ изложение от една страница за дейността на „Червено небе“ и някои други терористични организации. По всичко личеше, че не са замесени в атентата в Сеул.
    На масата пред Худ лежаха докладът на Маккаски и получената от НРЦ снимка, на която се виждаше масирано прехвърляне на войски около Пхенян, а до нея — току-що изпратената от миража, направена от Джуди Марджолин. На нея не се забелязваха нито излизащи от града танкове, нито артилерия, обграждаща околността — никакви признаци, че КНДР се готви за война.
    — Как си обясняваш несъответствието, Мати? Като изключим умозаключението ти, че това не можело да бъде.
    Едрият шеф на компютърното осигуряване въздъхна огорчено.
    — Ключовите наземни ориентири са едни и същи и в двете снимки, така че сателитът не е бил просто дезориентиран да снима някое друго място. И двете са от Пхенян.
    — Помолихме НРЦ да ни изпрати нова — обади се Хърбърт, — и аз се обадих за по-сигурно по засекретена линия. На новата снимка разполагането на военни части продължава.
    — А то вероятно въобще не е започвало — вметна Маккаски.
    — Именно.
    — И така, Мати? — попита отново Худ. — След около половин час трябва да бъда в Белия дом. Какво да кажа на президента?
    — Че софтуерът ни е прецакан. Така както никога не съм предполагал.
    — Прецакан? — изрева Худ. — Компютърни глезотии за двадесет милиона долара, които ти лично събра!
    — Точно така! Понякога и най-умните пропускат нещо, и камиони, пълни с бомби, минават през бетонни прегради, и… — Стол съжали за думите си, още щом ги изрече. Стисна устни и се отпусна на стола си.
    — Браво, Мат — намеси се Кофи, за да наруши напрегнатото мълчание.
    — Извинявай, Боб — унило каза Стол. — Това беше излишно.
    Хърбърт го изгледа зверски.
    — Така е, техничарче. — Очите му се сведоха към кожената седалка на инвалидната количка.
    — Вижте — обади се Лиз, — всички грешим. Но ще поправим грешките си по-бързо, ако си сътрудничим, а не като си размахваме обвинително пръсти един на друг. Пък и, момчета, ако така ще реагираме в ранните етапи на кризата, май е по-добре да си сменяме работата.
    — Права си — каза Худ. — Хайде да продължим. Мати, предположенията ти, какво се е случило?
    Стол въздъхна още по-тежко. Не смееше да погледне към Хърбърт.
    — Първата ми мисъл, когато се изключихме, беше, че това е нещо като демонстрация на сила. Някой ни показва, че се е вмъкнал в системата и може пак да го направи. Почти очаквах да получим съобщение за откуп по електронната поща, когато отново се включихме.
    — Но това не стана — каза Кофи.
    — Не. И все пак реших, че или има вирус в първоначално заложената програма, или се е промъкнал със софтуера и се е прехвърлил от нас в Министерството на отбраната и ЦРУ, а може и обратното. После пристигна снимката от Осака и сега смятам, че сме били заразени именно в онзи момент.
    — Обясни по-подробно — нареди Худ.
    — Изключването или е трябвало да ни отвлече вниманието, или да послужи като параван, който прикрива истинската цел — както излиза, компрометирането на системата ни за сателитно разузнаване.
    — От космоса ли? — попита Кофи.
    — Не. От Земята. Някой контролира най-малкото спътниковата камера 12-А… а може би и други.
    — Президентът направо ще припадне от радост — отбеляза Кофи.
    Худ погледна към часовника с крайния срок, а после към образа на Бъгс на компютърния екран.
    — Разбра ли?
    — Да, сър.
    — Прибави го в края на доклада с възможните варианти и пиши, че… — той погледна към Стол — … нашият специалист работи по въпроса в момента и имам уверението му, че проблемът ще бъде открит и отстранен. Срокът ще бъде определен по-късно. Междувременно Оперативният център ще функционира без компютрите си, тъй като не можем да вярваме на данните. Ще се опираме на въздушни наблюдения, на агентите в ключовите райони и на разработените планове за кризисни ситуации. Подпис и така нататък. Принтирай го, Бъгс. Пристигам след минута. — Худ се надигна. — Каква беше онази любима твоя фраза, Мати? „Тъй да бъде“? Добре, нека тъй да бъде. Предполагаше се, че системата е абсолютно надеждна. С този аргумент президентът успя да прокара Оперативния център пред Конгреса преди почти една година и да им измъкне около четвърт милиард долара. Искам вирусът да бъде открит и унищожен, а дупката — закърпена. — Той се обърна към русолявия еколог. — Фил, не смятам, че ще имаме нужда от твоя отдел за момента. Ти нали си получил магистърска степен по компютърните науки. Би ли помогнал на Мат?
    Сините очи на Фил се спряха първо на директора, а после на часовника на стената.
    — С удоволствие.
    Стол видимо се стегна, но не каза нищо.
    — Боб, обади се на Грегъри Доналд в базата в Сеул. Съпругата му е загинала при бомбената експлозия, но виж дали той е в състояние да отиде до демилитаризираната зона и да поразузнае. Не можем да имаме вяра на сателитите. Искам някой от нашите да е там, пък и не се знае — може да му помогне.
    — Грег беше много зле — предупреди Марта, — така че карай полека.
    Хърбърт кимна.
    — После искам да уведомиш Роджърс — продължи Худ. — Кажи му да се осланя на собствената си преценка. Ако е съгласен — а подозирам, че ще бъде, — групата му да ни докладва за ракетите „Нодон“ в района на Диамантените планини.
    Хърбърт отново кимна и завъртя количката си от масата, явно все още уязвен от думите на Мат.
    Худ натисна копчето и излезе, последван от Хърбърт и останалите членове на екипа.


    Стол се носеше като градоносен облак по коридора към кабинета си, а Фил Катцен подтичваше, за да не изостава.
    — Много съжалявам, че шефът те натресе така, Мати. Знам, че няма особено да ти помогна.
    Стол изръмжа нещо неразбираемо, но Фил не беше сигурен, че държи да го чуе.
    — Хората рядко осъзнават, че напредъкът в много голяма степен се дължи на поуките от грешките.
    — Не е грешка — озъби се Стол. — Никога досега не е ставало такова нещо.
    — Разбирам. Ти ме подсети за по-големия ми брат. Когато му чукнаха четиридесет и петте годинки, заряза жена си и работата си в „Нинекс“, и реши да обиколи света. Обясни ми, че това било промяна в начина на живот, а не криза на средната възраст.
    Стол се закова на място.
    — Фил, днес аз си дойдох както винаги на работа и отгоре ми се стовари нещо като метеор от кредата. Аз съм един динозавър, който се бори за живот, а ти никак не ми помагаш. — Той отново закрачи. Фил тръгна след него.
    — Добре тогава, чуй това. Когато си пишех дисертацията за лова на китове в СССР, отидох на спасителна акция с „Гринпийс“ в Охотско море. Открихме, че руснаците са измислили начин да излъчват фалшиви сонарни сигнали със звукови предаватели, разположени в морето. Ние улавяме ехо и хукваме да спасяваме стадото, пък животинките даже не са там, а ловците си трепят китове някъде другаде.
    Двамата влязоха в кабинета на Стол.
    — Това не е сонарен сигнал, Фил.
    — Не, не е. Само че по-важното в тая история е друго. Започнахме да правим видеозаписи на сигналите и открихме, че когато предавателите се включат, се получава едва забележим енергиен взрив…
    — Прекъсване. Често се среща.
    — Именно. Въпросът е, че сигналът си имаше характерен отпечатък, нещо, което можем да проверим, преди да се претрепем да издирваме кит, дето го няма. Нашите компютри се изключиха за двадесет секунди. Ти го нарече параван и може би си прав. Но докато гледах часовника в Бункера, разбрах, че има едно поне око, което не е примигнало.
    — Компютърният часовник.
    — Именно.
    — И с какво ни помага това? Хубаво — знаем от кога до кога е траяло изключването.
    — Помисли малко. Сателитът е продължил да записва образите, въпреки че не е можел да ги предава на Земята. Ако сравним снимка от секундата преди изключването със снимка от секундата след това, можем да успеем да установим какво се е случило със системата.
    — На теория — да. Ще трябва да се наложат една върху друга и да се сравнят за дребни промени…
    — Така както астрономите търсят астероиди, които се движат към звездно поле.
    — Да, и ще отнеме страшно много време да се съпоставят десетките кадри, точица по точица. Даже не можем да оставим компютрите да го направят, понеже може да са програмирани да подминават определени факти.
    — Там е работата. Не са ни нужни компютри. Достатъчно е да сравним само един набор снимки отпреди и след изключването. Това имах предвид, като споменах компютърния часовник. Той няма да се е изключил, даже да е имало вирус. Но все пак някаква частица от секундата е изминала, докато фалшивият образ замести истинския…
    — Да! По дяволите, така е. И това ще си личи по кода за часа на снимките. Вместо да се получават на… — колко, всеки осемдесет и девет стотни от секундата, първият фалшификат ще се е забавил, макар и едва забележимо.
    — И това забавяне ще е отбелязано отдолу на самата снимка.
    — Фил, ти си гений. — Стол зашари по бюрото и грабна калкулатора си. — Добре. Снимките пристигат на 0,8955 секунди. Ако открием някоя, дето се е забавила с 0,001 секунди, тя ще е първата от фалшификатите.
    — Ето, това е. Сега остава да помолим НРЦ да ги преровят и да открият несъответствието във времето.
    Стол се хвърли на стола си, хвана Стив Винс на телефона и му обясни положението. Докато чакаха, отключи едно чекмедже, пълно с дискети за диагностика, и се захвана да проверява вътрешната система.

35.
ВТОРНИК, 8:55 Ч. СУТРИНТА, ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Боб Хърбърт вътрешно кипеше, докато търкаляше количката към кабинета си. Скърцаше със зъби, устните му бяха ядовито стиснати, челото — намръщено. Ядосваше го не само нетактичността на Мат, но и отчасти усещането, че Стол все пак е прав. Наистина нямаше разлика между засечката в компютърната система и провала на мерките за сигурност в американското посолство в Бейрут, организирани от самия Хърбърт. И двете бяха част от всемирните гадости в живота. Не можеш да ги избегнеш, колкото и да се опитваш.
    И Лиз Гордън беше права. Роджърс веднъж цитира Бенджамин Франклин — казано в най-общи линии, или се крепим един друг, или потъваме заедно. В Оперативния център нямаше друг начин и това беше най-трудното. За разлика от НАСА или някоя друга организация, където хората си приличат донякъде по произход или нагласа, Оперативният център представляваше калейдоскоп от хора с талант, образование, опит… и странности. Най-малкото бе погрешно, ако не и вредно за работата, да се очаква от Стол да се държи като някой друг, а не Матю Стол.
    Ще взема да си докарам някой инсулт, помисли си Хърбърт. Пъхна се зад бюрото си и сложи спирачката на колелата. Без да вдига слушалката, набра кода на военната база в Сеул. На правоъгълния екран се изписаха цифрите на основния номер и директните линии. Хърбърт ги прехвърли с бутона със звездичката и се спря на номера на кабинета на генерал Норбом, вдигна слушалката и натисна автоматичното набиране, за да го набере. Опита се да си представи какво ще каже на Грегъри Доналд. Самият Хърбърт бе загубил жена си Ивон, също агент от ЦРУ при бомбения атентат в Бейрут. Силата му обаче не бе в думите. А в разузнаването… и огорчението.
    Искаше му се да се отпусне поне за малко, но не можеше. От нещастието бяха изминали почти петнадесет години. Чувството за загуба го бе преследвало почти всеки ден, въпреки че бе свикнал с инвалидната количка и задължението сам да се грижи за шестнадесетгодишната си дъщеря. Това, което не изчезна с времето, бе толкова мъчително живо днес, както и през 1983 година — ужасът от невероятната случайност. Ако Ивон не се бе отбила да му разкаже някакъв виц, който бе чула от запис на любимото си телевизионно предаване, щеше и днес да е жива. Ако не й беше купил онази касета на Нийл Даймънд и не бяха пуснали негови песни през онази вечер, а тя не бе помолила сестра си да ги запише… Ако…
    Само като се сетеше, сърцето му се свиваше и му прилошаваше. Лиз Гордън естествено му беше казала, че не бива да се поддава на подобни размисли, но това не му помагаше. Непрекъснато се връщаше към онзи момент в музикалния магазин, когато попита дали имат нещо от тоя певец, дето пее за сърдечните трепети…
    Ординарецът на генерал Норбом се обади и му съобщи, че Доналд е отишъл да съпроводи тялото на съпругата си до американското посолство и да се погрижи за изпращането му в Америка. Хърбърт извика номера на Либи Хол и го вкара в компютъра.
    Господи, колко обичаше Ивон тази сладникава песничка. Той все се опитваше да я накара да слуша Ханк Уилямс, Роджър Милър, Джони Хортън, а тя все се връщаше на Нийл Даймънд, Бари Манилоу и Енгълбърт.
    Секретарката на Хол вдигна и го свърза с Доналд.
    — Боб, хубаво е, че се обаждаш.
    Гласът на Доналд звучеше по-сигурно, отколкото бе очаквал.
    — Как се чувстваш, Грег?
    — Като библейския Йов.
    — Познато ми е, приятелю. Знам какво изпитваш.
    — Благодаря. Известно ли ти е нещо ново за атентата? КЦРУ работи здраво по въпроса, но засега без резултат.
    — Ами ние самите сме малко затруднени, Грег. Изглежда, са проникнали в компютрите ни. Не сме сигурни в данните, които получаваме, включително снимките от сателитите.
    — Май някой добре се е подготвил за днешния ден.
    — Така е. Виж, знаем какво ти се е случило и в Библията мога да се закълна — ще те разбера, ако откажеш. Но шефът пита дали не би се съгласил да отидеш до демилитаризираната зона и да хвърлиш едно око на положението там. Президентът му възложи да оглави Корейската група и той се нуждае от хора там, на които може да разчита.
    — Боб — отвърна Доналд сред кратко мълчание, — ако уредиш въпроса с генерал Шнайдер, ще мога да замина на север след два часа. Става ли?
    — Напълно. Ще се погрижа за пропуските и хеликоптер. Късмет, Грег, и Господ да те пази.
    — Пожелавам ти същото, Боб — отвърна Доналд.

36.
ВТОРНИК, 23:07 Ч., ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА

    Демилитаризираната зона между Северна и Южна Корея се намира на петдесет километра от Сеул и сто и шестдесет километра южно от Пхенян. Беше създадена вследствие на примирието от 27 юли 1953 година и оттогава войниците от двете й страни се наблюдаваха през граничната бразда със страх и подозрение. Понастоящем край нея бяха разположени общо около един милион военнослужещи, разквартирувани в съвременни казарми с климатични инсталации, заемащи близо двеста акра от двете страни на границата.
    От североизток към югозапад по протежението на зоната минаваха триметрови огради от стоманена мрежа от всяка страна и още около един метър бодлива тел над тях. Помежду им оставаше пространство от около шест метра — самата демилитаризирана зона. Войници, въоръжени с мощни автомати, патрулираха с немски овчарки по външния й периметър. Зоната можеше да се прекоси само на едно място по тесен път, по който не можеха да се разминат две коли. Преди визитата на Джими Картър в Пхенян през 1994 година никой не бе пристъпвал оттук на път за столицата на Северна Корея. Единственият пряк контакт между двете страни се осъществяваше в едноетажна сграда, която приличаше на казарма. Тя имаше по един вход от двете страни, по двама часови край двете врати, отляво на които се издигаше прътът на знамето, а вътре — дълга маса за съвещания, която също като самата сграда беше стъпила на границата между Севера и Юга. В редките случаи, когато тук се провеждаха срещи, представителите на Севера и Юга сядаха всеки от своята страна.
    Източно от последната казарма от южнокорейската страна на зоната се простираше пущинак, осеян тук-таме с ниски възвишения и шубраци. Военните провеждаха учения зад възвишенията и въпреки че от северната част на границата почти нищо не се виждаше, грохотът на танковете и артилерийският огън звучаха доста обезпокоително.
    Един от храсталаците, дълъг почти двадесет метра, растеше в камениста долчинка почти на километър от зоната. Тук се намираше минираното поле, което капитан Он Бок лично навестяваше поне два пъти дневно. Преди седем седмици южнокорейците бяха прокарали тихомълком тунел под земята с диаметър метър и двадесет и тайно от противника следяха движението в мрежата от тунели, изкопани от севернокорейците под демилитаризираната зона. Тунелът на южнокорейците нямаше директен излаз към този на врага — по стените му бяха накачени всевъзможни звукоуловители и детектори за движение. Така научаваха за шпионите, които се промъкваха към Сеул през един отвор, скрит под скалите и шубраците на около половин километър южно от тунела. След това агентите се проследяваха и имената им се съобщаваха на военното разузнаване и в КЦРУ.
    По предварителна уговорка капитан Бок бе предвидил вечерният му обход на тунела да съвпадне с пристигането на приятеля му от детинство майор Ким Ли. Капитанът и един от помощниците му се появиха малко след Ли. Варелите с химическо оръжие бяха почти разтоварени. Бок отдаде чест на майора.
    — Обаждането ти ме зарадва — каза той. — Това е велик ден за теб.
    — Ала още не е приключил.
    — Съобщиха ми, че на ферибота са открити два трупа, а пилотът на хидроплана се е върнал навреме. Операцията на полковник Сун също очевидно се развива по план.
    Нито веднъж през последната година, докато операцията се разработваше, Бок не бе видял непоклатимия майор да прояви някакво вълнение. Сега — още по-малко. От някой друг би могло да се очаква да изпита облекчение от постигнатото до момента или напрежение от предстоящото — самият Бок вече започваше да не го свърта с приближаването на фаталния час, — ала Ли изглеждаше почти нечовешки спокоен. Звучният му глас си оставаше все така равномерен, в движенията му нямаше припряност, поведението му бе само малко по-резервирано от обикновено. А той щеше да слезе в тунела, не Бок.
    — Погрижил си се за охраната тази вечер, нали?
    — Да. На мониторите съм сложил мой човек — Ко. Той е компютърният ми гений. Ще направи така, че уредите за наблюдение да не запишат нищо необичайно до завръщането ви.
    — Чудесно. Планът си остава същият — начало 8,00.
    — Ще ви чакаме тук.
    Капитанът отдаде стегнато чест, завъртя се на пети, качи се в джипа и се върна на поста си, където задълженията му бяха да преглежда докладите за положението в зоната и да ги препраща в Сеул. Ако всичко минеше успешно тази нощ, вече нямаше да прехвърля бумаги, а щеше да се занимава с войници и с подготовката за отбиване на севернокорейското нападение.

37.
ВТОРНИК, 9:10 Ч., ВАШИНГТОН

    Прибрал и разпечатката, и дискетата с доклада за възможните варианти в куфарчето си, Пол Худ забързано крачеше през подземния гараж на Оперативния център към колата си. Още щом седна, закачи с белезници дръжката на куфарчето за колана си и заключи вратите. Когато носеше секретни документи, винаги си слагаше и кобура с тридесет и осмицата под мишницата. Натисна бутоните на таблото до изхода, за да се запише, че напуска Центъра, постовият провери значката му и отбеляза часа на излизането му в отделен компютър. Процедурата беше абсолютно същата като тази, през която минаваше всеки служител на горния етаж. Единствено кодът горе беше различен. Водеха се от принципа, че в охраната може да се получи издънка само на едно място, много рядко на две.
    Което едва ли е голямо успокоение, помисли си Худ, ако някой си шари из компютрите ни, без даже да припарва наоколо.
    Худ се отнасяше с недоверие към постиженията на техниката, пък и познанията му не бяха кой знае какви. Но любопитството му беше силно раздразнено от сутрешната случка — Стол беше един от най-добрите в областта си и ако някой го е надхитрил, той трябва да е гений.
    Докато излизаше от сградата и се насочваше към портала на базата „Андрюс“ — трети и последен пост за проверка само на пропуските, — вдигна слушалката на телефона. Обади се на „Справки“, взе номера на болницата и го набра. Свързаха го със стаята на сина му.
    — Ало?
    — Здравей, Шарън. Той как е?
    — Чаках да се обадиш — отвърна след кратко мълчание тя.
    — Извинявай. Положението е малко… напечено. — Телефонната линия не беше засекретена и не можеше да й обясни по-подробно. — Какво става с Алекс?
    — Сложиха го под кислородна палатка.
    — А инжекциите?
    — Не подействаха. В дробовете му се насъбрала твърде много течност. Ще трябва да му помагат да диша, докато… докато не се изчистят.
    — Състоянието му тревожи ли ги?
    — Аз се тревожа.
    — И аз. Но какво казват лекарите, мила?
    — Било характерно за болестта му. Но и лечението с инжекциите е най-често прилаганото, а пък не даде резултат.
    Худ погледна часовника си и изруга мислено Роджърс, че не остана тук. Що за отвратителна работа е тази неговата — да трябва да избира дали да бди край леглото на болния си син, или да докладва на президента, и в края на краищата все пак да отива при президента. Помисли си колко маловажно ще му се стори всичко, ако нещо се случи с Александър. Ала действията му днес щяха да повлияят на живота на хиляди, може би десетки хиляди хора. Нямаше друг избор, длъжен бе да изведе нещата докрай.
    — Ще се обадя на доктор Трайъс в „Уолтър Рийд“ и ще го помоля да дойде. Той ще се погрижи да направят всичко възможно.
    — А ще ме държи ли за ръката, Пол? — попита Шарън и затвори.
    — Не — отвърна Худ на сигнала в слушалката. — Няма да държи ръката ти.
    Остави телефона и стисна волана така силно, че мускулите го заболяха. Ядосваше се на себе си, че не може да отиде там, но и го болеше, понеже Шарън нарочно го жегна. Дълбоко в сърцето си тя знаеше, че колкото и да ги обича и да иска да е с тях в болницата, той няма кой знае колко да им помогне. Ще поседи, ще подържи ръката й, после ще се мотае наоколо без никаква полза… точно както когато се родиха децата му. В момента, когато се опита да й помогне с дишането при първата контракция, тя му изкрещя да се пръждосва и да докара сестрата и Худ получи важен урок: има разлика между това една жена да те иска и да има нужда от теб.
    Само да не се чувстваше толкова виновен. Изруга и като натисна копчето на говорителя, нареди на Бъгс да го свърже с доктор Орлито Трайъс в болницата „Уолтър Рийд“.
    Докато чакаше и се провираше след следобедното стълпотворение от коли, Худ отново се ядоса на Роджърс, въпреки че всъщност нямаше за какво. В края на краищата президентът защо го беше назначил? Не само защото Роджърс беше играч от втората линия, който може ненадейно да спечели играта. А понеже беше опитен воин, който ще внася разум и предпазливост в подобни ситуации, ветеран от войната и историк, питаещ дълбоко уважение към битките, бойците и военната стратегия. Поддържа формата си всеки следобед по един час на механичната пътечка и рецитира поемата „Сид“ на староиспански, когато не е зает с работа. А понякога и когато е. Нормално е подобен човек да иска да замине с хората си — воинът си е воин. Пък и самият Худ не насърчава ли подчинените си да разсъждават самостоятелно? Ако Роджърс не беше такъв авантюрист, той просто щеше да стане помощник-министър на отбраната — длъжност, която доста го привличаше, вместо да приеме утешителната награда — вторият в йерархията пост в Оперативния център.
    — Добро утро. Тук е кабинетът на доктор Трайъс.
    Худ увеличи звука.
    — Добро утро, Кат. Обажда се Пол Худ.
    — Аа, вие ли сте, господин Худ. Докторът ви търсеше вчера на сбирката на Националното космическо дружество.
    — Шарън беше взела „Четири сватби и едно погребение“ от видеотеката. Нямах избор. Той там ли е?
    — За съжаление отиде да изнесе лекция в Джорджтаун сутринта. Нещо да предам?
    — Да. Кажете му, че синът ми Александър получи астматичен пристъп и се намира в педиатричното отделение. Искам да го помоля да се отбие при него, ако разполага с време.
    — Непременно ще отиде. Прегърнете момченцето си от мен, когато го видите — голям сладур е.
    Худ благодари и затвори.
    Страхотно. Направо страхотно. Даже доктор не можа да осигури.
    Мина му през ум мисълта да изпрати Марта Макол в Белия дом вместо себе си, но веднага я отхвърли. Уважаваше способностите й, но не можеше да бъде сигурен дали ще застъпва неговите становища и тези на Оперативния център, или ще използва случая в името на кариерата и личните си интереси. Беше се измъкнала от Харлем с огромни усилия — научила бе испански, корейски, италиански и иврит като същевременно се бе издържала, рисувайки на ръка табели за куп магазини из Манхатън. После бе овладяла японски, немски и руски в колежа, където бе защитила магистърска степен по икономика на пълна стипендия. Както каза на Худ, когато разговаряха, преди да я назначи, на четиридесет и девет годишна възраст вече искала да се измъкне от кабинета на генералния секретар на ООН и да продължи да се занимава пряко с испанците, корейците, италианците и евреите, но този път като участва в политиката, а не само като нечий говорител. Ако я вземел да събира, поддържа и анализира база данни за икономиката и ключовите политически фигури в страните по света, трябвало да не й се пречка и да я остави да си върши работата. Беше я назначил, понеже имаше нужда от подобен самостоятелно мислещ човек до себе си в атаките, но не би й поверил битката, докато не се убеди, че собствената й програма не е по-важна за нея от Оперативния център.
    Худ зави по авеню „Пенсилвания“. Притесняваше го фактът, че е готов по-скоро да си затвори очите за недостатъците на Майк, отколкото за тези на Марта Макол… или Шарън дори. Марта би го отдала на неравноправното положение на жените, но за Худ това бе най-вече въпрос на самоотверженост. Ако сега даде зор на Майк и му каже да скочи от самолета над Литъл Рок, а после да хване първата срещната кола за Вашингтон, за да го замести, той щеше да го направи без излишни въпроси. Ако се свърже с Орли, докторът щеше да зареже лекцията си по средата. При жените винаги беше по-сложно.
    Худ наближи входа на Белия дом и една от двете порти, които препречваха тесния път, разделящ Овалния кабинет и Западното крило от старата административна сграда, с чувството, че не си усеща краката. Показа пропуска си, паркира сред другите коли и велосипеди и с куфарче в ръка забърза към срещата си с президента.

38.
ВТОРНИК, 23:17 Ч., ЯПОНСКО МОРЕ, НА ДВАДЕСЕТ КИЛОМЕТРА ОТ ХУНАМ, СЕВЕРНА КОРЕЯ

    По въпроса за териториалните води повечето комунистически страни се придържаха към политиката, че определените според международните договорености граници не се отнасят за тях. Щом разберяха, че наблизо патрулират вражески кораби, границата по вода веднага се разширяваше от пет на двадесет, а понякога и двадесет и пет километра навътре в морето.
    Северна Корея отдавна претендираше за част от Японско море — твърдение, оспорвано и от Япония, и от САЩ. Морски патрулни катери редовно преминаваха на седем-осем километра от севернокорейския бряг. Понякога се случваше да получат предупреждение и не се приближаваха повече, но и не се отдалечаваха. Най-известният подобен инцидент бе арестуването на американския кораб „Пуебло“ през януари 1968 година, когато моряците бяха обвинени в шпионаж и минаха единадесет месеца без един ден, преди осемдесетчленният екипаж да бъде освободен след дълги преговори. Най-кървавият сблъсък стана през юли 1977 година — един американски хеликоптер се отклони над тридесет и осмия паралел и бе свален, а трима от членовете на екипажа загинаха. Президентът Картър се извини на Северна Корея и призна, че пилотът е извършил нарушение. Трите тела и единственият оцелял бяха върнати в САЩ.
    След кратък престой в Сеул, където оставиха заснетия филм, офицерът от разузнаването Джули Марджолин и пилотът Хари Томас отново се вдигнаха във въздуха, за да прелетят за втори път над Севера. Този път обаче очевидно ги очакваха и още щом преминаха над Восан, ги засече радарът за ранно предупреждение и проследяване. Два прехващача МиГ-15П светкавично навлязоха в зоните си за нападение — единият, долитайки ниско откъм север, а другият високо откъм юг. Хари очакваше да ги притиснат към морето и беше сигурен, че може да изпревари старичките самолети без усилие, ако обърне в съответната посока.
    Той изправи носа на самолета и тръгна да завива, като същевременно започна да снишава и да ускорява. За малко изгуби от погледа си руските машини, но отново се натъкна на тях, когато една от двете 23-милиметрови картечници NS-23 на мига улучи корпуса от дясната страна. Силното пат-пат прозвуча като пукане на балони и го накара да подскочи от изненада.
    Вместо воя на двигателя, дочу стона на Джули в слушалките, а с ъгълчето на окото си я видя как увисна безжизнено на коланите. Хари завърши завоя, пое на юг и продължи да ускорява.
    — Марджолин, какво има?
    Офицер Марджолин не издаде нито звук. Това е безумие, помисли си той. Стреляха по тях без никакво предупреждение противно на четиристепенния метод за атака на севернокорейските въздушни сили, при който се влиза в контакт на първия етап, но първият откос се изстрелва под самолета, встрани от посоката, в която е нормално да избяга, след като го открият. Или стрелецът е много калпав, или е получил доста опасни заповеди.
    Томас наруши радиомълчанието и изпрати SOS в Сеул — съобщи, че пристига с ранен член на екипажа. Миговете го ескортираха на юг, без да стрелят, и започнаха да се стопяват в далечината.
    — Дръж се, Марджолин — промълви той в микрофона, докато самолетът се носеше в звездното нощно небе, без да знае дали офицер Марджолин е жива, или мъртва.

39.
ВТОРНИК, 8:20 Ч., С-141 НАД TEKCAC

    Роджърс съвсем чистосърдечно можеше да признае, че подполковника си го бива. Когато поиска да прехвърлят двадесет и пет годишния Скуайърс от въздушните сили, за да оглави ударния отряд, му беше казал да състави нападателната тактика, като прерови всички заслужаващи си военни учебници. И той го беше направил.
    В папката в скута си намери маневри и военни тактики, които приличаха на кампаниите на Цезар, Уелингтън, Ромел, апахите и други военни стратези, както и на съвременни американски бойни планове. Знаеше, че Скуайърс не ги е изучавал в никое училище, но този човек имаше око за разполагане на войски. Това вероятно се дължеше на футбола, който бе играл като дете в Ямайка.
    Скуайърс дремеше до него, иначе щеше да го сръчка в ребрата и да му каже мнението си за неговата разработка, предвиждаща разполагане в един ешелон срещу фронтална атака на противника. Когато се върнат, ще я представи на Пентагона — би трябвало да стане стандартна процедура на действие за всеки батальон или полк, понесъл тежки загуби. Вместо да предвиди създаването на отбранителна линия по протежението на лесно защитим район, Скуайърс организираше малък втори ешелон и изпращаше първия си ешелон по фланга, за да приклещи врага под кръстосан огън. Оригиналното — и смело решение — бе придвижването впоследствие на втория ешелон напред, така че противникът да бъде изтикан към по-тежката огнева зона.
    Скуайърс имаше и страхотен план за нападение над командно-контролна инсталация — атака в четири посоки от мястото на приземяване на парашутистите, едната фронтално, две отляво и дясно и една в гръб.
    Редник Пъкет заобиколи подполковника и отдаде чест. Роджърс извади тапите от ушите си.
    — Сър, има повикване по радиостанцията за вас.
    Роджърс кимна и Пъкет му подаде приемника. Дали вибрациите и бръмченето на четирите турбодвигателя бяха понамалели, или той бе оглушал, но шумът вече не му се струваше толкова непоносим.
    Пъхна едната тапа отново в ухото си и долепи приемника до другото.
    — Роджърс слуша.
    — Майк, аз съм, Боб Хърбърт. Ще ти кажа последните новини, но може да не те зарадват много.
    Е, поне малко се позабавлявах, помисли си Роджърс. Хайде обратно у дома.
    — Отиваш с тях — каза Хърбърт.
    — Я повтори! — Роджърс изведнъж се стегна.
    — Отиваш в КНДР. НРЦ има проблеми със сателитното разузнаване и шефът иска някой да поогледа нодоните.
    — В Диамантените планини? — попита Роджърс и бутна Скуайърс, който веднага се събуди.
    — Позна.
    — Дай картите на Северна Корея — поръча Роджърс на подполковника и попита Хърбърт: — Какво е станало със сателитите?
    — Не знаем. Цялата компютърна система отиде на кино. Компютърджийчето смята, че има вирус.
    — Нещо ново на дипломатическия фронт?
    — Не. Шефът в момента е в Белия дом. Ще ти съобщя подробности, като се върне.
    — Да не ни оставите на сухо. Ще бъдем в Осака привечер по вашингтонско време.
    — Няма да ви забравим — обеща Хърбърт и затвори.
    Роджърс върна радиостанцията на Пъкет и се обърна към Скуайърс. Подполковникът бе извикал картата на екрана на преносимия си компютър, а светлите му очи гледаха очаквателно.
    — Този път ни възложиха истинска задача — обясни Роджърс. — Трябва да нагледаме ракетите „Скъд“ на севернокорейците.
    — Само да ги нагледаме ли?
    — Такова е нареждането. Ако не влезем във война, докато пристигнем в Осака, няма да взривяваме нищо. В случай на необходимост предполагам, че ще ни използват за координиране на въздушно нападение.
    Скуайърс извърна компютъра, така че и Роджърс да го вижда, и помоли Пъкет да развие крушката, която се кандилкаше над главите им, за да не хвърля отблясъци по екрана.
    Докато разглеждаше картата, генералът размишляваше върху внезапната промяна в нагласата и настроението си. Спокойствието и академичното задоволство от разработките на Скуайърс внезапно бяха заменени от готовност за действие и съзнанието, че животът на хората от групата зависи от тези планове и цялата останала работа на подполковника. Сигурен беше, че подобни мисли, примесени с малко неувереност, минават и през главата на Скуайърс.
    На картата — само отпреди шест дни — се виждаха три ракети „Нодон“ върху платформи, разположени в падината между четири хълма в подножието на планинската верига. Периметърът бе ограден от подвижни зенитни части по възвишенията и прелитането на ниска височина представляваше опасност. Измести картата на запад, за да разгледа източната страна. Там бяха отбелязани радарните устройства във Восан.
    — Трудно ще се промъкнем — отбеляза Скуайърс.
    — Точно това си мислех. — Роджърс му очерта пътя с курсора. — Хеликоптерът ще навлезе на югоизток откъм Осака и ще завие към морето точно над демилитаризираната зона — южно от планината Кумган като че ли ще бъде най-добре. Ще кацнем на около шестнадесет километра от целта.
    — Шестнадесет километра надолу по хълмовете означава още шестнадесет обратно нагоре, за да ни приберат.
    — Така е. Не е много добра стратегия за оттегляне, особено ако частите, разположени там, ни търсят.
    Скуайърс посочи нодоните.
    — Нали нямат бомби на тия неща?
    — Независимо от всичкото ура в пресата, не са напреднали чак дотам в техниката — поясни Роджърс, без да откъсва очи от картата. — Въпреки че ако имаше по стотина килограма тротил на парче, хубавичко могат да разпердушинят Сеул. — Той прехапа устни. — Май се сетих, Чарли. Ще скочим чак като стигнем на около осем километра южно оттам — противникът никога не би го предположил.
    — Я пак да чуя? — Подполковникът присви очи. — Сами ли ще си усложняваме живота?
    — Не, ще го улесним. Ключът към измъкването ни е не да бягаме, а да се бием и после да се оттеглим на спокойствие. В началото на втори век от нашата ера по време на първата кампания на император Траян легионерската пехота на римляните била нападната от малка група даки в подножието на Карпатите. Даките се изправили с голи гърди и леки копия срещу броните и тежките пики на римляните и все пак победили. Нападнали ги сред нощ, изненадали ги и после ги увлекли към хълмовете, където легионерите били принудени да се разгърнат. Когато се разпръснали, даките, разпределени по двойки, започнали да ги унищожават един по един. Римляните били избити и даките се върнали необезпокоявани в лагера си.
    — Май ставаше дума за копия, сър.
    — Няма значение. Ако ни открият, ще ги отклоним, а после вадим ножовете. Противникът няма да посмее да стреля посред нощ из хълмовете, защото могат да улучат своите.
    Скуайърс погледна картата.
    — Карпатите май не са били особено родни на римляните. А даките са познавали терена така добре, както корейците — своя.
    — Прав си. Но пък ние разполагаме с нещо, което даките не са имали.
    — Конгресът, който иска да ни отреже скалповете ли?
    Роджърс се засмя и посочи черната си чантичка.
    — ЕТХ.
    — Моля?
    — Нещичко, което измъдрихме с Мат Стол. Ще ти разкажа, като приключим с обсъждането на плана.

40.
ВТОРНИК, 23:25 Ч., СЕУЛ

    Ким Чон се питаше дали са разгадали шифъра.
    От седемнадесет месеца свиреше на пиано в бара на Бай Гун и предаваше чрез музиката съобщения на мъжете и жените, които се появяваха тук на неопределени интервали. През цялото време знаеше, че я следят агентите на КЦРУ — някои от тях елегантни, други красиви, трети мърляви… Всички те добре се преструваха и се вживяваха в ролята си на преуспяващи бизнесмени, фотомодели, работници или войници. Но Ким беше съвсем наясно. Човек, който може да запамети наизуст цели музикални пиеси, запомня и някои характерни черти, нечий особен смях или обувки. Защо тайните агенти толкова се стараят да изменят облеклото, грима или прическата си, а идват пак със същите обувки, държат цигарите си по определен начин или първо изяждат бадемите от купата с ядки? Даже господин Гун забеляза, че опърпаният бохем, който се отбиваше от време на време, има същия лош дъх като войника, който наминаваше веднъж седмично.
    Ако ще играеш роля, трябва да я играеш докрай.
    Тази вечер жената, която Ким беше кръстила за себе си Евичка, отново беше тук. Стройната дама винаги пълнеше чашата си с много лед — беше съвсем явно, че е привърженик на здравословния начин на живот, не е свикнала да пие и не дави мъката си в усамотение, а ближе уискито си едва-едва, за да надава око и ухо към пианистката.
    Ким реши да я подкокороса.
    Премина от „Най-лошото, което може да ти се случи“ на „Ти си най-добрият“ — винаги изпращаше съобщенията си под формата на песни от филми. Изсвири първата нота от втория такт — „ла“ с една октава по-ниско, задържа на „до“ и накрая изсвири целия двадесети такт без педал.
    Всеки, който добре знае мелодията, би усетил разликите. „Ла“ и „до“, които се обозначаваха със С и А в солфежа, не си бяха на мястото, а педалът съответстваше на буква от азбуката — в случая „Т“.
    Беше съставила думата „САТ“6 и се питаше дали тия от КЦРУ ще разберат, че се отнася за тях — в нейната система нямаше съотношение и повторяемост на буквите и всеки криптограф би се озорил, ако търси обичайното за шифрите заместване или характерно подреждане. Ким видя как нейният човек си тръгна. Евичка също го забеляза, но не тръгна след него — сигурно някой друг щеше да го проследи. Нам твърдеше, че досега не е водил опашка до дома си, само че той беше стар и полусляп и когато дойдеше, изпиваше почти всичките пари, които Ким му плащаше. Можеше да си представи в какви главоблъсканици изпадат ония от КЦРУ когато се опитват да открият как Нам и останалите й „пощенски кутии“ предават съобщенията си.
    Беше й почти неудобно да взима пари за това, което върши — и от Севера, и за работата си в бара. Ако си беше у дома, в Анджу, северно от Пхенян, щеше да си живее като принцеса.
    Ако си беше у дома…
    Кой знае кога отново ще се върне там. Късмет ще е, ако въобще оцелее. Но все пак един ден ще се върне — когато събере достатъчно пари или й дойде до гуша от самодоволния Юг, или пък вече е разбрала къде е Хан.
    Свърши с мелодията от филма за Джеймс Бонд и без пауза мина на жизнерадостна вариация от „Ява“. Песента на Ал Хърт й беше любимата, първата, която си спомняше от детството си, и Ким я свиреше всяка вечер. Често се чудеше дали в КЦРУ смятат, че тя е част от шифъра — примерно, че следващата песен съдържа съобщението или че леките импровизации с дясната ръка във втората част имат някакво скрито значение. Кой знае какво могат да измислят мозъците на „Чонгиечоно“. А пък в момента на нея не й пукаше.
    Ким затвори очи и си затананика. Където и да се намираше, „Ява“ винаги я връщаше в ранното детство, когато живееше с доста по-големия си брат Хан и майка си. Съпругът на майка й — бащата на Хан — бе загинал през войната, а майка й нямаше представа кой случаен войник бе заченал Ким и даже не беше сигурна дали е кореец или руснак, а може би китаец. Не че имаше значение — тя много обичаше дъщеря си, а гърлата вкъщи все някак трябваше да се хранят. Когато намериха кутията с плочи на 45 оборота, открадната от Юга, майка й често слагаше „Ява“ на грамофона с ръчка и те танцуваха из барачката така увлечено, че ламариненият й покрив се тресеше, а кокошките и козите се подплашваха. После се появи свещеникът, който имаше пиано, видя как пее и танцува Ким и реши, че би могла да се научи да свири…
    Нещо стана в клуба и тя отвори очи. Евичка се изправи — двама стегнати мъже с костюми и решителни лица влязоха през предната врата, а една друга двойка се появи откъм кухненската врата зад завесата от мъниста отляво. Без да помръдва, Ким незабелязано повдигна с пръстите на десния си крак лостчето, което задържаше пианото на място. Когато улови погледа на Евичка и разбра какво търсят тези мъже тук, скочи на крака и блъсна пианото по дължина към завесата, за да препречи пътеката. Евичката и останалите двама се провираха между масите, което осигури на Ким няколко секунди преднина.
    Тя грабна чантичката си и изтича в противоположната посока, към тоалетните. Нахълта в мъжката. Чувстваше се забележително спокойна и съсредоточена. Шестте месеца обучение в Северна Корея не бяха много, но се оказаха доста полезни. Беше се научила да организира внимателно маршрутите си за отстъпление и да държи парите и пистолетите си скрити.
    Прозорецът в мъжката тоалетна винаги стоеше отворен. Тя се качи на мивката и се промуши навън. Изправи се, извади сгъваемия нож от чантичката си и я захвърли.
    Намираше се в задното дворче на бара, осеяно със счупени столове, развалени уреди и оградено с висока дървена ограда. Ким се покатери на кофите с боклук, разгонвайки котките, захапа ножа в уста и се хвана за дъските. Тъкмо се канеше да се прехвърли, когато един куршум се заби в оградата на сантиметри от лявото й рамо. Тя спря на място.
    — Не бързай, Ким!
    Разпозна гласа и стомахът й се сви. Извърна се бавно и видя Бай Гун с още димящия „Смит и Уесън“ калибър .32 в ръка, с който охраняваше бара и касата си. Ким вдигна ръце.
    — Ножа… — подкани я той.
    — Мръсник — просъска момичето.
    Двама агенти пристигнаха тичешком с извадени пистолети. Докато единият й помагаше да слезе от кофите, другият издърпа ръцете й зад гърба и щракна белезниците.
    — Защо им помагаш, Бай! Какви лъжи ти наговориха за мен?
    — Не са лъжи, Ким. — На светлината от тоалетната тя видя, че съдържателят на бара се усмихва. — През цялото време знаех коя си, така както знаех за оня певец преди теб и за бармана преди него. Шефът ми — заместник-директорът на КЦРУ Ким Хван — редовно ме осведомява за шпионите на КНДР.
    Ким го изпепели с поглед. Искаше й се едновременно да го прокълне и да го поздрави, докато я водеха, препъвайки се, край него към улицата и чакащата кола.

41.
ВТОРНИК, 9:30 Ч., БЕЛИЯТ ДОМ

    Худ си спомни първото си посещение в Белия дом, когато предшественикът на президента Лорънс покани на среща кметовете на Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго и Филаделфия, за да обсъдят програма за предотвратяването на бунтове. Жестът трябваше да демонстрира загрижеността му за положението в големите градове, но ефектът беше напълно противоположен — обвиниха го, че е расист, защото изказа предположение, че негрите може да се разбунтуват.
    Предишният президент също бе висок и едър като Лорънс. И двамата изпълваха кабинета с присъствието си ако не в друго, то поне във физическо отношение.
    Помещението не беше особено просторно, а огромното бюро, столовете и групичките високопоставени помощници, които непрекъснато сновяха между кабинета и стаите за висшия персонал в дъното на коридора, още повече го смаляваха. Бюрото до прозореца бе направено от дъбови дъски, взети от историческия кораб „Резолют“, и заемаше цели двадесет и пет процента от Овалния кабинет. Коженият въртящ се стол също бе неестествено голям — не само за удобство, но и от съображения за сигурност. В гърба му бяха вложени четири слоя кевлар. Непробиваемата от куршуми материя пазеше държавния глава от попадение през широкия панорамен прозорец. Можеше да устои на „Магнум“ калибър .348, изстрелян от най-близко разстояние. Самото бюро не беше затрупано — попивателна, поставка за химикали, снимка на първата дама и сина им и телефонът STU-3 с цвят на слонова кост.
    От другата страна на бюрото имаше две меки кресла, поставени тук през мандата на Удроу Уилсън. На тях седяха Худ и шефът на националната сигурност Стив Бъркоф. Империята на Бъркоф — просторният комплекс от кабинети на Съвета за национална сигурност, в който се влизаше през двойна врата с арка — се намираше от другата страна на фоайето. Директорът на Оперативния център връчи на всички по един екземпляр от доклада за възможните варианти и те го прегледаха набързо. Тъй като Худ им бе съобщил за проблема в НРЦ и центъра, поведението на президента бе доста рязко.
    — Има ли нещо, което не си включил тук — попита Бъркоф, — нещо неофициално?
    Худ страшно се дразнеше от подобни въпроси. Естествено, че има. Винаги са се провеждали секретни операции, много преди Оли Норт да направи сделката оръжие срещу заложници. Те продължиха и след разкриването на дейността му. Щеше да ги има и в бъдеще. С тази разлика, че президентите вече не поемаха даже и в тесен кръг отговорността за успешните тайни операции. А хора като Худ публично биваха бичувани за неуспешните.
    Хилавият Бъркоф просто искаше да го чуе от устата му. Много му харесваше отговорните служители да си признаят, че извършват нещо незаконно, за да могат после с президента да твърдят, че виновните са действали на своя глава. Пък и така им напомняше кой е тук президентът и кой — дясната му ръка и най-доверен съветник.
    — Осъществяваме разузнавателни полети на всеки час, за да компенсираме загубата на сателита. Ударният отряд потегли минути след експлозията. Полетът трае дванадесет часа — исках да са на разположение, ако потрябват.
    — На разположение — повтори Бъркоф, — което ще рече…
    — В Северна Корея.
    — Без обозначения?
    — Без униформи и никаква маркировка по оръжията.
    Бъркоф погледна президента и попита:
    — Каква задача им е поставена?
    — Наредих на групата да се спусне близо до Диамантените планини и да докладва за състоянието на ракетите „Нодон“.
    — Всичките дванадесет души ли изпрати?
    Худ кимна. Не си даде труд да им обяснява, че и Майк Роджърс е с тях — Бъркоф щеше да получи удар. Ако заловяха отряда, героят от Войната в Залива Роджърс бе достатъчно известен и лесно можеше да бъде разпознат.
    — Този разговор не се е състоял — каза президентът, както се очакваше, и затвори доклада. — Значи Корейската група предлага да продължим с постепенното разполагане на военни части, докато не стане ясно дали Северна Корея стои зад атентата. А дори и да се окаже, че правителството или някой от членовете му носи отговорност за него, да осъществим само дипломатически натиск, но без да оттегляме войските си. Естествено, ако предположим, че няма да има по-нататъшни терористични актове.
    — Точно така, сър.
    Президентът забарабани с пръсти по доклада.
    — Колко време се мотахме с палестинците заради ония терористи от „Хизбула“, които нападнаха стадиона в Холивуд? Шест месеца?
    — Седем.
    — Седем месеца. Пол, откак встъпих в длъжност, нещо много честичко взеха да ни сритват по задника, а ние все си подлагаме другата буза. На това трябва да се сложи край.
    — Обади се посланик Гап — намеси се Бъркоф — и изрази съвсем проформа съжалението си. Не направи никакъв опит да ни увери, че не носят отговорност за атентата.
    — Марта твърди, че те са си такива — поясни Худ. — Макар и да съм съгласен, че са нужни решителни действия, трябва да сме сигурни, че насочваме правилно удара. Повтарям това, което пише в доклада — няма данни за необичайно военно раздвижване на север, никой не е поел отговорност за взрива, а дори и да са замесени определени групировки в КНДР, това не уличава самото правителство.
    — Но не го и оневинява — обади се президентът. — Ако генерал Шнайдер вземе да ръси снаряди над демилитаризираната зона, бъди сигурен, че Пхенян няма да ми се обади, за да ме пита може ли да отвърне на огъня. Пол, извинявай, но сега ми предстои среща с…
    Телефонът иззвъня и президентът го вдигна. Лицето му помръкна, докато слушаше мълчаливо. След няколко секунди благодари на обаждащия се и му обеща да му позвъни по-късно. Затвори и облегна чело на събраните си ръце.
    — Обади се генерал Маклийн от Пентагона. Пол, вече има необичайно раздвижване сред военните части на Севера. Един МиГ на КНДР е обстрелял наш разузнавателен самолет. Убит е член на екипажа.
    Бъркоф изруга.
    — Да не би да е неточен предупредителен изстрел? — предположи Худ.
    Президентът го изгледа зверски.
    — За бога, ти на чия страна си?
    — Господин президент, самолетът ни се е намирал в тяхното въздушно пространство…
    — И нямам никакво намерение да им се извиняваме! Ще наредя на правителствения говорител да съобщи на журналистите, че в светлината на събитията от днешния следобед трябва да увеличим мерките за сигурност в района. Пресилената реакция на севернокорейците само потвърждава загрижеността ни. Ще уведомя генерал Маклийн, че считано от десет часа сутринта всички американски военни сили в района минават на план 5. По този повод пришпори твоите приятели в Сеул и заедно с Министерството на отбраната до обед ми докладвайте за военната обстановка. Изпрати я по факса — времето ти е твърде ценно, за да се разкарваш напред-назад. — Той вдигна доклада и го пусна отново. — Стив, предай на ЦРУ че искам на всяка цена да открият извършителите на атентата. Не че има значение — Северът може да не е бил замесен досега, Пол, но вече безспорно е.

42.
ВТОРНИК, 23:40 Ч., СЕУЛ

    Катафалката пътуваше на юг към самолетната писта по шосета, задръстени от военни машини, излизащи от Сеул в северна посока.
    Седнал отзад в мерцедеса на посланика, следващ катафалката, Грегъри Доналд обърна внимание на увеличения поток от военни части, които напускаха столицата. Като се вземе предвид и обаждането на Боб Хърбърт, можеше да заключи, че отношенията между двете правителства определено се нажежават. Не се изненада. В такава близост с демилитаризираната зона в Сеул възприемаха обявяването на тревога за нещо съвсем обичайно — като гледането на пиратски видеокасети например. И все пак мащабът на операцията бе доста различен. Числеността на прехвърляните подразделения говореше, че генералите не искат да съсредоточават прекалено много войници на едно място, в случай че севернокорейците извършат нападение с ракети.
    За момента Доналд се чувстваше напълно дистанциран от всичко това. Беше се свил като в пашкул, хванат в капана на неизбежния факт, че в катафалката пред него лежи жена му, която никога повече няма да види. Не и на този свят. Фаровете на мерцедеса осветяваха колата отпред и докато гледаше черните пердета на задния прозорец, Доналд се запита дали на Сунджи щеше да й бъде приятно, че я возят с държавна кола… още повече тази. Сети се как тя стисна очи, когато й разказа за нея, и се отдаде на спомените, сякаш те някак си можеха да изличат действителността…
    Черният кадилак се използваше съвместно от американското, английското, канадското и френското посолство в Сеул. Когато не беше нужен, стоеше паркиран във френското посолство. Тази практика не беше нещо необичайно, въпреки че през 1982 година почти възникна международен инцидент, когато английският и френският посланик неочаквано загубиха свои близки и поръчаха катафалката за един и същ час. Французите твърдяха, че след като колата стои при тях, те трябва да са първи, а англичаните пък настояваха, че на френския посланик е умряла само баба му, а на английския — баща му, и по-пряката роднинска връзка му дава предимство. Французите естествено заявиха, че техният посланик е бил много по-близък с баба си, отколкото английският — с баща си. За да не задълбочават конфликта, двамата посланици наеха услугите на погребални бюра от града и официалната катафалка си остана в гаража.
    Грегъри Доналд се усмихна, като си спомни как Сунджи му каза със здраво стиснати очи: „Само в дипломатическия корпус може да се случи войната и резервацията за кола да бъдат равностойни.“ Което си беше вярно. И най-дребната, най-личната или зловеща подробност се превръщаха в международен въпрос. Затова се трогна, а смяташе, че и Сунджи би го оценила, когато английският посланик му се обади в посолството, за да изрази съболезнованията си, и му съобщи, че посолствата няма да използват катафалката за своите жертви от днешния атентат, докато той не свърши с нея.
    Очите му неотлъчно следяха черния кадилак, въпреки че умореният му мозък витаеше в някакво полусъзнателно състояние. Припомни си последната им вечеря заедно, последния път, когато се бяха любили, последния път, когато я гледаше как се облича. Усещаше като наяве вкуса на червилото й, аромата на парфюма й, докосването на дългите й нокти по врата си. После си припомни как за пръв път се почувства привлечен от Сунджи — не от красотата или спокойствието й, а от думите й. Тя разговаряше с една приятелка, която бе работила с готвещия се да отпътува посланик Дан Туник. Когато посланикът завърши прощалното си слово пред служителите, приятелката каза:
    — Той изглежда толкова щастлив.
    Сунджи го изгледа и отвърна:
    — Баща ми имаше същия вид, когато изкара камък от бъбрека си. Туник изглежда облекчен, Триш, а не щастлив.
    Със своята характерна откритост и независимост тя бе попаднала право в целта. Докато другите пиеха шампанско, Доналд отиде при нея, представи й се, разказа й историята с катафалката и се влюби в нея до уши още преди тя да отвори здраво стиснатите си очи. А сега седеше в колата, потокът от сълзи бе пресъхнал, но не и този на спомените и единственото му утешение беше, че когато я видя за последен път жива, докато тичаше към него с намерената обица, на лицето й бе изписан израз на пълно облекчение и щастие.
    Мерцедесът отби след катафалката от шосето по посока на летището. Доналд щеше да изпрати Сунджи до самолета на ТУА, който ще върне тялото й в Щатите, а после щеше да се качи на чакащия „Бел Ирокез“ за краткия полет до демилитаризираната зона.
    Хауърд Норбом ще реши, че е постигнал своето по други канали. Чувстваше се малко виновен към стария си приятел. Но поне генералът няма да бъде замесен, когато Грегъри се опита да влезе в контакт със севернокорейците. Благодарение на разговора с Хърбърт последствията ще се стоварят върху неговата глава… и върху Оперативния център.

43.
ВТОРНИК, 23:45 Ч., ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА КЦРУ

    Когато Бай Гун му се обади, че арестуването е минало без произшествия, Ким Хван се почувства раздвоен — постъпиха правилно, но беше жалко, че загубиха толкова интересна фигура в лицето на госпожица Чон. Неговите криптографи все още не бяха разгадали шифъра й, въпреки че разполагаха със съдържанието на част от информацията, изпращана от нея, тъй като й я бяха подхвърлили чрез Бай Гун. Съдържателят на бара каза на Ким, че синът му служел в армията и от време на време й предаваше истински, но маловажни данни за числеността на частите, топографски координати и промени в командния състав.
    КЦРУ от четири години следеше последния урожай от агенти на Северна Корея в Сеул, без да се намесва. Първият агент ги заведе при втори, после при трети и четвърти. Петимата бяха нещо като отделна групичка, в центъра на която стояха Ким и един майстор-пекар. Хван считаше, че са обхванали всички. Сега, след залавянето на момичето, щяха денонощно да следят останалите, за да проверят с кого ще се свържат или кой ще бъде новият агент, прехвърлен на нейно място.
    Тревожеше го обаче фактът, че в малкото разшифровани съобщения нямаше и намек за днешното нападение. Всъщност на пекаря, който изпичаше съобщенията си заедно със закуските, даже му бе наредено да отиде на окървавеното тържество и да прецени настроенията на тълпата по въпроса за обединението. Вярно е, че Северът може да е уведомил за атентата само тесен кръг участници в него и да не е съобщил на агентите си, но Хван все пак се съмняваше, че така безразсъдно биха ги изложили на опасност. Защо ще го пращат на честването, ако възнамеряват да пролеят кръв?
    Дежурният сержант се обади, че изпратените агенти са се върнали — заедно с госпожица Чон, — и Хван седна зад бюрото си, за да ги посрещне. Никога не я беше виждал на живо, само по снимки. Грегъри Доналд го беше научил как да се подготвя за срещата си с хора, които не познава лично. Опита се да запълни празнотите, за да провери доколко предположенията му ще съвпаднат с действителността. Високи ли са, какъв е гласът им, а ако подозира, че човекът е агент, как ще се държи — раздразнително, агресивно или ще е склонен да сътрудничи. Всъщност единствената полза от цялото занимание се състоеше в това, че Хван правеше преглед на цялата информация, с която разполагаше преди срещата.
    Знаеше, че госпожица Чон е висока метър и шестдесет и седем сантиметра, на двадесет и осем години, с хубава, дълга, катраненочерна коса и тъмни очи. Според Бай Гун била костелив орех. Хван подозираше, че притежава и чувствителността на музикант, острия характер на жена, принудена да търпи задевките на мъжете в бара и навика на всички агенти предимно да слушат и по-малко да приказват, да събират информация, а не да я раздават. Ще се държи предизвикателно — както постъпват повечето севернокорейци, когато се срещат с южнокорейци.
    Чу отварянето на асансьора и стъпки в коридора. Двамата агенти влязоха. Ким вървеше между тях.
    Външно изглеждаше точно така, както си я бе представял — горда, стегната, нащрек, облечена почти както бе очаквал, с тясна черна пола, черни чорапогащи и бяла блуза, две от горните копчета разкопчани — униформата на повечето жени, които свирят по барове. Кожата й обаче го изненада с бронзовия си загар. Естествено, нали денем е свободна и броди из града. Ръцете й също го изненадаха, когато мъжете й махнаха белезниците. За разлика от другите музиканти, които познаваше, пръстите й не бяха дебели и здрави, а изящни и тънки.
    Нареди на мъжете да изчакат отвън и й посочи едно кресло. Тя седна, без да кръстосва крака, със събрани колене, скръсти грациозните си ръце на скута и заби поглед в бюрото.
    — Госпожице Чон, аз съм Ким Хван, заместник-директор на КЦРУ. Мога ли да ви предложа… цигара?
    Хван взе една малка кутия от бюрото и отвори капака й. Тя си взе цигара, понечи да я почука по стъклото на часовника си и се спря — бяха й го отнели да не би да се опита да си пререже вените. Сложи я между устните си.
    Хван заобиколи бюрото и й поднесе огънче. Жената жадно си дръпна от цигарата и се облегна назад. Едната й ръка остана в скута, а другата подпря на облегалката. Продължаваше да отбягва погледа му, което беше доста характерно за жените по време на разпит — пречеше на установяването на някакъв емоционален контакт, придаваше официален характер на общуването и често обезсърчаваше разпитващия.
    Хван й предложи пепелник и тя го постави на облегалката на креслото. После той седна на бюрото и я гледа мълчаливо почти цяла минута. У тази жена зад фасадата се криеше нещо, което не можеше съвсем да улови. Нещо много странно.
    — Какво да ви предложа? Нещо за пиене?
    Тя поклати глава, без да вдига очи от бюрото.
    — Госпожице Чон, от доста време знаем за вас и вашата дейност. Задачата ви тук приключи и ще бъдете съдена за шпионаж, предполагам, не по-късно от един месец. Подозирам, че при създалото се след днешните събития настроение няма да се церемонят с вас. Присъдата ви никак няма да е лека. Аз обаче мога да ви обещая известни отстъпки, ако ни помогнете да открием извършителите на атентата.
    — Знам само това, което видях по телевизията.
    — Не ви ли предупредиха?
    — Не. И не смятам, че моята страна носи отговорност за взрива.
    — Защо мислите така?
    Тя го погледна за пръв път.
    — Защото не сме ненормални. Има и такива, но повечето от нас не искат война.
    Ето, това е. Това е странното. Придържа се към правилата за разпит и навярно ще му се измъква доколкото може. Но не го прави от преданост. Току-що бе прекарала граница между „ненормалните“ и „нас“. Кои нас? Агентите обикновено бяха от военните среди и никога не се изказваха срещу сънародниците си. Хван се запита дали госпожица Чон не е цивилно лице, от онези севернокорейци, принудени да шпионират против волята си, тъй като имат криминално досие, борят се за реабилитирането на семейството си или някой от близките им има нужда от пари. Ако е вярно, значи наистина биха могли да намерят общ език — и двамата отчаяно се стремят към мир и спокойствие.
    Директорът Юн Хун нямаше да одобри, че е разкрил поверителна информация на врага, но Хван беше готов да поеме риска.
    — Госпожице Чон, ако ви кажа, че ви вярвам…
    — Щях да ви предложа да опитате друг номер.
    — Но ако наистина е така? — Хван слезе от бюрото и клекна пред нея. Ким нямаше избор — или трябваше да се извърне настрана, или да го погледне. Тя го погледна. — Представих се много зле на курса по психология, пък и съм много лош покерджия. А ако също така ви кажа, че някой полага огромни усилия да представи атентата за дело на вашите военни и всички улики сочат натам, но въпреки това аз не им вярвам?
    Ким се замисли.
    — Ако ми кажехте нещо такова, щях да ви помоля да убедите и другите.
    — Но ако те не ми вярват? Бихте ли ми помогнали да докажа подозренията си?
    Изражението й беше предпазливо, но и заинтригувано.
    — Слушам ви, господин Хван.
    — Намерихме отпечатъци от стъпки в близост до мястото на експлозията — от севернокорейски военни ботуши. За да се уличат вашите военни, са били нужни ботуши, също и съответните експлозиви, а вероятно и оръжия от Севера. Не знаем в какви количества — неголеми, предполагам, тъй като подобна група ще държи да остане малка и сплотена. Вие можете да се опитате да разберете дали е имало кражба на такива вещи и материали.
    Ким загаси цигарата си.
    — Не.
    — Няма ли да ни помогнете?
    — Господин Хван, вашите началници ще ми повярват ли, ако се върна с подобна информация? Нашите народи не хранят особено доверие един към друг.
    — Аз ще ви повярвам. Разполагате ли с друг начин на свръзка с вашите освен бара?
    — Ако имам, какво ще направите?
    — Ще дойда с вас и ще чуя отговора им. Ще разбера дали е взето и друго оборудване и екипировка. Ако терористите са толкова безразсъдни, колкото смятам, може да замислят нови нападения, за да ни подтикнат към война.
    — Но самият вие казахте, че началниците ви не споделят вашите подозрения.
    — Ако намерим улики, нещичко, което поне малко да подкрепя твърденията ми, ще се свържа директно с оглавяващия Корейската група във Вашингтон. Той е разумен човек и ще се вслуша в думите ми.
    Ким продължи да го гледа. Заместник-директорът на КЦРУ въздъхна и притисна слепоочията си с два пръста.
    — Нямаме време, госпожице Чон. В резултат на днешните събития не само може да се стигне до война, но и преговорите за обединение да бъдат прекратени, поне докато ние сме живи. Ще ми помогнете ли?
    Ким се поколеба, но само за момент.
    — Сигурен ли сте, че ми имате доверие?
    Хван вяло се усмихна.
    — Не бих ви поверил ключовете от колата си, госпожице Чон, но по този въпрос — да, вярвам ви.
    — Добре. — Тя бавно се надигна. — Ще работим заедно. Но разберете ме, господин Хван, аз имам семейство на Север и не бих го пожертвала нито заради вас… нито дори в името на мира.
    — Разбирам.
    Хван отиде бързо до бюрото си и натисна копчето на вътрешната уредба. Нареди на дежурния сержант да повика неговата кола и шофьора, а после се извърна към арестуваната.
    — Къде ще ме водите?
    — Ще казвам на шофьора ви накъде да кара, господин Хван. Освен ако не желаете да ми поверите ключовете от колата…
    — А не, благодаря. Ще ви оставя да ни водите. Но съм длъжен да оставям програмата си, в случай че възникне някакъв проблем. Директорът първо за нея ще попита, когато се върне. Дайте ми общото направление.
    Ким за пръв път се усмихна и отвърна:
    — На север, господин Хван. Отиваме на север.

44.
ВТОРНИК, 10:00 Ч., ВАШИНГТОН

    Худ имаше усещането, че са му орязали всички пълномощия, но не се сърдеше на президента. Просто не можеше да му се сърди. Майкъл Лорънс може би не беше най-умният мъж, заемал президентския пост, но притежаваше усет и обаяние, които излъчваше от телевизионния екран и на срещите с избирателите. На хората им допадаше стилът му. Той определено не беше най-добрият управник. Не обичаше да си цапа ръцете с дребните детайли, свързани с ръководенето на едно правителство — не беше човек на подробностите като Джими Картър. На доверените му помощници като например Бъркоф или правителствения говорител Ейдриън Крау бе позволено да си създадат свои владения, силови бази. Те спечелваха или настройваха срещу себе си другите правителствени организации, като възнаграждаваха сътрудничеството и успеха с достъп до президента и увеличаване на пълномощията, а провалилите се наказваха, като ги товареха със задачи от пета глуха и досадни задължения.
    Дори когато беше начинаещ президент и правеше първите си грешки във външната политика, Лорънс не бе нападан така безмилостно от пресата, както предшествениците си. Крау щедро поеше и хранеше пресата, увеличи придобивките и подобри условията за журналистите, внимателно разпределяше интервютата и информацията и спечели почти всички с изключение на няколко свадливи автори на статии. Тя твърдеше, че никой не чете страниците с лични мнения във вестниците. Телевизионните репортажи и рекламите според нея имаха много по-голямо влияние върху гласоподавателите, отколкото Джордж Уил и Карл Роуън.
    Лорънс можеше да бъде безмилостен, заслепен и упорит. Но поне идеите му за бъдещето на страната бяха смели и интелигентни, а вече започваха и да се осъществяват. Година преди да обяви кандидатурата си, губернаторът на Калифорния Лорънс се срещна с представители на промишлеността и в замяна на обещанията за значителни намаления на данъците и други облекчения, поиска те да участват в приватизирането на НАСА, като поемат разходите по персонала и научноизследователската дейност, а правителството си запази управлението на полетите и базите. На практика Лорънс щеше да увеличи почти три пъти бюджета на космическата агенция, без да минава през Конгреса. Нещо повече, разходите на държавата за космически полети и изследвания щяха да намалеят с два милиарда долара — пари, които Лорънс смяташе да вложи в образованието и в борбата с престъпността. Той предложи и една трета от работниците, заети в НАСА, да бъдат набрани от безработните, с което спестяваше на бюджета още половин милиард долара годишно.
    Индустриалците се съгласиха с плана. Рекламната кампания на Лорънс внушаваше на американците носталгия по славата от дните на „Аполо“ и „Меркурий“, представата за хората на физическия и на умствения труд, които работят рамо до рамо в името на една обща цел, обещаваше висока степен на заетост и ниска инфлация. Всичко това бе обвързано в единна програма. Гласоподавателите бяха засипани с напомняния за съществуващите вече придобивки — персоналните компютри и калкулаторите, комуникационни сателити и клетъчни телефони, тефлон, преносими видеокамери и видеоигри — и с обещания за нови придобивки — лекарства срещу рак и СПИН, космически генератори за превръщане на слънчевата енергия в електричество, които да намалят разходите и зависимостта от вносния петрол, и дори контролиране на метеорологическите условия. По време на кампанията щом някой от противниците му възразеше, че парите щели да послужат повече на Земята, Лорънс парираше с аргумента, че Земята се е превърнала в бездънна яма, която поглъща работни места и постъпленията от данъците, а неговият план ще сложи край на това… както и на техническото надмощие на други нации, заради което американците губеха работните си места.
    Лорънс спечели с лекота и веднага след избирането си се срещна пак с представителите на деловите кръгове и новите ръководители на НАСА. Трябваше да постигнат бързо видими резултати по издигането в орбита на космическа станция още преди края на първия му мандат. Наеха изоставената руска станция „Невски“, пратиха в космоса учени-медици и инженери и само след осемнадесет месеца пресмашината на Ейдриън Крау вече тръбеше за постиженията: най-поразяваща беше картината на млад лекар, парализиран от кръста надолу по време на операцията „Пустинна буря“, който играе баскетбол при нулева гравитация с един от космонавтите. Президентът беше изцелил сакатите и това беше нещо, което хората нямаше да забравят лесно.
    Човек можеше да се ядосва на грешките му и честите прояви на неотстъпчивост, но нямаше как да не се възхищава на идеите му. Въпреки че външната му политика претърпя доста сериозни удари още в началото, той намери изход и създаде Оперативния център, който щеше да помага в овладяването на ситуациите. Бъркоф твърдеше, че бюрокрацията трябва да се намали, а не да се увеличава, за да постигнат успехи навън, но президентът този път не се съгласи с него — и създаде повод за непрекъснати търкания между Худ и Съвета за национална сигурност.
    Само че Худ не се притесняваше от това. В сравнение с някои от представителите на малцинствата и защитниците на човешките права, с които се бе сблъскал в Лос Анджелис, Бъркоф беше просто песен.
    Худ спря пред болницата, паркира пред „Бърза помощ“ и забърза към асансьора. Предварително се бе осведомил за номера на стаята по телефона. Качи се право при номер 834. Вратата беше отворена, Шарън се бе отпуснала на стола със затворени очи и се стресна при влизането му. Худ я целуна по челото.
    — Татко!
    Гласът на Александър излизаше приглушен изпод прозрачната палатка, но погледът и усмивката му сияеха. Дишаше хрипливо, а силният му малък гръден кош се бореше за всяка глътка въздух. Худ приклекна на едно коляно.
    — Купа Лорд май те настигна този път, Супер Марио.
    — Казва се Купа Кинг, татко.
    — Грешка. Нали знаеш колко ме бива във видеоигрите. Изненадан съм, че твоят „Гейм Бой“ не е тук.
    Момчето сви рамене.
    — Не ми разрешиха. Даже комикси не ми дават. Мама ми чете и ми показва картинките.
    — Трябва да си поговорим за някои от неговите комикси — обади се Шарън и се приближи към тях. — Това изтръгване на ръце и избиване на зъби…
    — Мамо, комиксите стимулират въображението ми.
    — Не се вълнувай — каза Худ. — Ще обсъдим въпроса, когато се оправиш.
    — Татко, аз си ги обичам…
    — Няма да ти ги вземем — обеща Худ. Докосна палатката с опакото на ръката си и погали през нея сина си по бузата. В момента всемогъществото на медицината му се виждаше най-важното нещо на света. Наведе се и намигна. — Ти гледай да се изправиш на крака, а пък аз после ще се постарая да убедя майка ти.
    Александър кимна немощно и баща му се изправи.
    — Благодаря ти, че дойде — каза Шарън. — Какво стана с кризата, свърши ли?
    — Не. — Не беше сигурен дали това не е злонамерен намек, но реши да приеме, че не е. — Виж, много се извинявам за преди, но наистина е напечено. Харли къде е?
    — При сестра ми.
    Худ кимна и я целуна.
    — Ще ти се обадя по-късно.
    — Пол…
    Той се обърна.
    — Аз наистина смятам, че тези комикси никак не са полезни за него. Има прекалено много насилие.
    — В тези от моето детство също имаше, а пък аз съм си съвсем нормален. Въпреки отсечените глави, зомбитата и Гадняра.
    Шарън изви вежди и тежко въздъхна. Худ я целуна отново, направи знак с вдигнат палец на Александър и закрачи към асансьора. Не посмя да погледне към часовника си, преди да се е скрил вътре.

45.
ВТОРНИК, 10:05 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    — Защо, по дяволите, се бави Винс? — изруга Мат Стол, загледан в екрана. — Програмираш времевата разлика, натискаш „Търсене“ и компютърът отива на първата от фалшивите снимки.
    Фил Катцен седеше на стола до него и също наблюдаваше екрана. Докато в НРЦ се ровеха из снимките от сутринта, двамата правеха пълна диагностика на системата.
    — Може да не е открил нищо, Мати.
    — Ами. Знаеш, че не е възможно.
    — Аз — да. Но може би компютърът не знае.
    — Май си прав — нацупи се Стол. Той поклати глава, когато последната диагностична програма завърши с диаграма, на която всичко изглеждаше наред. — А и това също не е вярно. — Едва се удържа да не удари по компютъра. Както му е тръгнало, цялата система ще вземе пак да се изключи.
    — Няма начин програмите за диагностика да са били повредени, нали? — попита Катцен.
    — Никакъв. Но така смятах и по отношение на останалия софтуер. Страшно ме е яд, Фил, и все пак бих дал лявата си ръка, за да се запозная с мръсника, който ме прекара така.
    — Приемаш го доста лично май.
    — Има си хас. Ако ми нападаш софтуера, все едно удряш мен. Най-много обаче ме вбесява не това, че ме е преметнал, а че не е оставил никакви следи. Абсолютно никакви.
    — Да изчакаме и да видим какво са открили в НРЦ.
    Телефонът иззвъня и кодът на обаждащия се се появи на правоъгълния екран.
    — Като говорим за вълка… — каза Стол и натисна копчето на говорителя.
    — Мати, обажда се Стив. Извинявай за закъснението, но компютърът не откри никакъв проблем, така че реших да проверя самите снимки.
    — Аз трябва да се извиня.
    — За какво?
    — Че надух главата на моя приятел тук Фил с оплаквания, задето се бавите. Какво откри?
    — Всичко е както ти каза. Една от снимките е пристигнала в 7,58,00,8965 ч. тази сутрин… точно с 0,001 секунди забавяне. И познай какво още? Снимана е гръмотевица, която не я е имало преди 0,8955 секунди.
    — Страхотно — удиви се Стол. — Пусни ми я на екрана, моля те. Благодаря ти много, Стив.
    — Няма нищо. Междувременно има ли начин да изчистим нашата система?
    — Не мога да ти отговоря, докато не разгледам снимките. Ще ти се обадя веднага, щом стана готов.
    Стол затвори. Снимките започнаха да изникват на екрана. На първата районът се виждаше такъв, какъвто е — без военни части, артилерия, танкове. На втората те се появяваха и всичко — от растера до сенките — изглеждаше невероятно истинско.
    — Ако е фалшификат, направо е безупречен — обади се Катцен.
    — Може да не е чак толкова идеален. Виж тук.
    Стол натисна F1/Shift и командата за увеличение. На монитора се появи курсор и Стол го премести върху предното стъкло на един джип. Натисна Enter и стъклото изпълни екрана. Катцен се загледа, присви очи и шумно въздъхна.
    — Не може да бъде!
    — Може, може. — Стол се усмихна за пръв път от часове. Хвана мишката и премести курсора по стъклото, очертавайки отражението на един дъб с жълта линия. — Наоколо няма нито едно дърво, Фил. Образът е прехвърлен от друга снимка или пък е заснет някъде другаде, и е вмъкнат по дигитален начин. — Той отвори нов екран и постави задача на компютъра да търси подобна снимка из файловете на НРЦ. След две минути и дванадесет секунди снимката се появи на екрана.
    — Невероятно — възкликна Катцен.
    Подробностите се появиха отстрани на екрана — беше заснета преди 275 дни в горите близо до Супхун на границата между Манджурия и Северна Корея.
    — Някой е ровичкал из файловете ни — поясни Стол, — подбрал си е снимки и е създал нова програма.
    — И я е заредил за 0,001 секунди — допълни Катцен.
    — Не. Зареждането е станало по време на изключването. Или поне това, което възприехме като изключване.
    — Не разбирам.
    — Докато ние мислехме, че компютрите са изключили, някой по някакъв начин е използвал двадесетте секунди, за да ни пусне тази и следващите снимки в системата. След 0,001 секунди те са тръгнали и сега подобно на запис тези предварително изготвени образи ни се подават на всеки 0,8955 секунди.
    — Звучи направо като приказка…
    — Само че фактът си остава — всички ние, НРЦ, Министерството на отбраната и ЦРУ, представляваме затворени системи. Никой не може да се промъкне в тях по телефонните линии. За да се зареди такова количество данни, някой трябва да седи в Оперативния център и да пъха дискетите.
    — Кой? Записите от видеокамерите не показват нищо необичайно.
    Стол се изсмя.
    — Защо смяташ, че можем да им имаме доверие? Че те сателитите ни прецакаха — какво остава за някакви си видеокамери!
    — Вярно, не се сетих.
    — Но за едно си прав. Не мисля все пак, че е станало тук, в сградата. Това би означавало, че някой ни е предал, а пък каквото и да е мнението ми за Боб Хърбърт, той е предпазлив като лисица.
    — Слава богу.
    — Благодаря за признанието. — Стол върна първия екран и се загледа в стъклото. — И така, какво е положението? Някъде в системата има внедрена програма и в нея са заложени снимки, които сателитите на НРЦ даже още не са направили. Подават ни ги на интервал от 0,8955 секунди. Това е неприятната част. Хубавото е, че ако се доберем до самата програма, можем да я изритаме от системата, да си върнем камерите в космоса и да докажем, че някой се опитва да забърка голяма каша в Корея.
    — Само че как да го направим, като не знаем нито къде е този файл, нито как се казва?
    Стол запази увеличението, излезе от файла и отиде в главната директория. Избра „Библиотека“ и зачака, докато компютърът зареждаше дългия списък.
    — Снимките са направени още преди създаването на Оперативния център, следователно всичко е отдавна замислено. Програмата вероятно се е промъкнала с някой друг файл, иначе щяхме да я забележим, когато стерилизираме входящия софтуер. Това означава, че файлът-приемник е доста големичък.
    — Значи поглеждаме файла за светофарите в Пхенян и ако е примерно 30 мегабайта — може да сме попаднали на търсената програма.
    — Да.
    — Само че откъде да започнем? Който е написал програмата, е имал достъп до разузнавателните снимки от Северна Корея — което означава, че е някой от Оперативния център, НРЦ, Пентагона или Южна Корея.
    — Никой в Оперативния център или НРЦ няма да спечели от мобилизация на полуострова. Нашата работа няма да се промени. Значи остават Министерството на отбраната и Южна Корея. — Стол започна да преброява дискетите от всеки източник. За да получи онези, които го интересуваха, трябваше да ги обозначи със звездичка и да ги изиска по електронната поща от архивите на центъра. Дискетите щяха да бъдат презаписани, донесени на ръка, той щеше да се подпише, а при връщането им те щяха да бъдат изтрити.
    — Мама му стара — изруга Катцен с нарастването на бройката. — Около двеста дискети от Министерството на отбраната и около четиридесет от Южна Корея. Сигурно дни наред има да ги преглеждаме.
    Стол се замисли, а после освети всичко от Южна Корея.
    — Защо тях — понеже са по-малко ли?
    — Не — отвърна Стол, — по-безопасно е. — Натисна звездичката, а после „Изпрати“. — Ако Боб Хърбърт разбере, че първо съм заподозрял нашите, ще ми откъсне главата.
    Катцен го потупа по рамото и стана.
    — Отивам да уведомя Пол. Мати, моля те, направи ми една услуга.
    — Каква?
    — Кажи на Пол, че аз съм забелязал дъба.
    — Добре, но защо?
    — Защото, ако директорът разбере, че неговият главен еколог не е видял дърво от половин метър разстояние, ще ми откъсне главата.
    — Дадено. — Стол се облегна, скръсти ръце и зачака дискетите да пристигнат.

46.
СРЯДА, 12:30 Ч., ИЗВЪН СЕУЛ

    Шосетата между Сеул и демилитаризираната зона все още бяха задръстени от военни части и Хван нареди на шофьора си Чо да кара по страничните пътища. Колата, следвайки указанията на Ким Чон, се насочи през ситния дъжд на север от града. Чо пусна отоплението и то безшумно заработи. Седнал на задната седалка до Ким, Хван се питаше дали идеята му е удачна, въпреки че за момента тя бе единствената. Сътрудничеството с Ким противоречеше на всичко, в което бе учен и възпитаван да вярва — щеше да се довери на севернокорейска шпионка по въпроси, засягащи сигурността на КНДР. Докато седеше до младата жена, която мълчаливо гледаше през прозореца, започна сериозно да се съмнява в поведението си. Не се страхуваше, че тя ще се опита да го вкара в капан или в някое змийско гнездо на севернокорейците. Хван нарочно държеше палтото си незакопчано, за да се вижда кобурът под мишницата му. Ако стане нещо, и тя няма да се измъкне невредима. Но Ким беше предпочела да се предаде на Бай Гун, вместо да получи куршум. Значи й се живее.
    Тревожеше се, че тя може да го заблуди — възможно бе, въпреки привидната й искреност — и южнокорейската армия да понесе загуби заради него. А дори и да не го подведе — ако информацията й е вярна и конфликтът бъде предотвратен навреме, — все пак можеха да го обвинят в съюзяване с врага. Цялата полза от действията му няма да изличи срама от обвинението в измяна.
    Много му се искаше да си поприказва с Ким, да научи нещо повече за нея, ала не смееше. Страхуваше се, че тя може да изтълкува поведението му като проява на слабост или неувереност и да се възползва от това. Шофьорът Чо обаче не страдаше от подобни опасения. Непрекъснато гледаше в страничното огледало и в очите му под периферията на кафявата шапка се четеше неспокойствие. С всяко ново указание на Ким те навлизаха сред все по-диви местности навътре сред хълмовете на североизток и с всеки завой Чо яростно му сочеше с поглед радиостанцията под таблото и безмълвно настояваше да му позволи да изпрати координатите им в главното управление.
    Хван скришом поклащаше глава или отвеждаше поглед.
    Горкият Чо. Преди три месеца получи куршум в ръката и го прехвърлиха от оперативната работа в автомобилния парк. Така жадуваше да се върне, да подгони отново шпионите и да счупи няколко глави.
    Не. Ще минат без проследяване, подкрепления, нищо, което да накара госпожица Чон да се усъмни в намеренията им. Заложили бяха всичко на една жена, която знаеше, че ако не избяга, я очаква затвор, а може би и бесилка. Хван само се надяваше, че чувството й за дълг е толкова силно, колкото неговото.
    — Мога ли да кажа нещо? — попита Ким, все така загледана през прозореца.
    Хван се обърна към нея с едва скрито учудване.
    — Моля.
    Тя се извърна с лице към него. Очите й гледаха по-меко, а устните й не бяха така здраво стиснати.
    — Мислех си за постъпката ви — много е смела.
    — Просто пресметнат риск.
    — Не. Можехте да не направите нищо — и това нямаше да е позорно. Вие дори не знаете къде ви водя.
    Хван усети как Чо отпусна газта. Изгледа го отново и колата пак ускори.
    — А къде всъщност ни водите? — попита Хван.
    — В моята къщичка.
    — Но вие живеете в града.
    — Защо смятате така? Понеже агентите ви са ме проследили — жената, която не обича да пие, и мъжът, който сменя дегизировката си, но не и лошия си дъх ли?
    — Те сега се обучават. Предполагаше се, че ще ги забележите.
    — Сега разбирам. За да не заподозра, че господин Гун ме следи. Само че той никога не ме е изпращал до дома ми. Сигурно сте разпитвали някой от кадетите.
    Хван премълча.
    — Няма значение. Имам мотор и идвах тук, за да предавам истинските съобщения. Надясно по черния път — поръча тя на Чо.
    Чо отново погледна към Хван в огледалото. Този път заместник-директорът не му обърна внимание.
    — Както виждате — продължи Ким, — не само вие сте си играли на котка и мишка. От години знаем, че държите бара под наблюдение. Изпратиха ме, за да объркам агентите ви. Шифърът беше почти истински, но хората, за които го свирех — тези, които идваха там и вие проследявахте, — нямаха представа какво вършат. Всичките бяха южнокорейци, наети от мен за по една вечер — да поседят в бара и да си тръгнат.
    — Разбирам — каза Хван. — Да предположим, че ви повярвам, което не съм съвсем готов да сторя. Защо тогава ми разказвате всичко това?
    — Защото искам да повярвате в нещо, което ще ви кажа, господин Хван. Аз не дойдох в Сеул по собствена воля. Брат ми Хан се опита да открадне морфин за майка ни от една военна болница. Когато полицията пристигна, аз му помогнах да избяга. Тогава арестуваха мен и майка ми. Предоставиха ми да избирам — да вляза в затвора или да замина на юг и да събирам разузнавателни сведения.
    — Как пристигнахте тук?
    Очите на Ким проблеснаха.
    — Не ме разбирайте погрешно, господин Хван. Аз не съм предателка. Ще ви кажа само каквото е необходимо, нищо повече. Да продължа ли?
    Хван кимна.
    — Съгласих се да ме прехвърлят тук, при условие че настанят майка ми в болница и опростят присъдата на брат ми. Те обещаха, макар че не успях да открия Хан след това. После научих, че е намерил начин да отиде в Япония.
    — А майка ви?
    — Тя имаше рак на стомаха, господин Хван. Почина, преди да дойда тук.
    — Но вие все пак дойдохте.
    — За майка ми се грижиха до смъртта й. Правителството спази уговорката, аз също трябваше да я спазя.
    Хван кимна. Продължаваше да не обръща внимание на очите на Чо, които се въртяха като топки за пинг-понг.
    — Казахте, че държите да повярвам на нещо, госпожице Чонг. Вашата история ли?
    — Да, но и на друго. Ако аз не ви помогна, вие ще умрете, когато стигнем в къщичката.
    Чо натисна яко спирачките. Колата леко поднесе по калния път и спря.
    Хван изгледа спътничката си, по-скоро ядосан на себе си, отколкото на нея. Вратите бяха заключени. Ако се наложеше, беше готов да прибегне и до оръжието си.
    — А вие ще умрете в затвора „Масан“, ако аз не ви помогна. Кой ни чака в къщата?
    — Никой. Има капан.
    — Какъв?
    — Радиостанцията е сложена в пианото. Ако не изсвириш определена мелодия, преди да вдигнеш капака, се взривява бомба.
    — Вие ще ни изсвирите тази мелодия. Нали не искате да умрете?
    — Грешите, господин Хван. Напълно съм готова да умра. Но съм готова и да живея.
    — При какво условие, госпожице Чон?
    В страничното огледало се появи светлина от фар. Чо свали прозореца и махна с ръка на мотора да не спира. Жената изчака да заглъхне трещенето на двигателя.
    — Нямам нищо на този свят освен брат си…
    — И страната си.
    — Аз съм патриотка, господин Хван, не ме обиждайте. Но не мога да се върна. Жена съм, на двадесет и осем години — ще ме изпратят отново, този път не на Юг, а в някоя друга страна. Може би следващия път ще се наложи да използвам не само уменията си на пианото.
    — Патриотизмът си има цена.
    — Моето семейство я е платило хиляди пъти. Единственото ми желание сега е да се събера с оцелелите от него. Ще направя каквото искате, но после ви моля да ме оставите при къщичката.
    — И да отидете в Япония? — Хван поклати глава. — Най-позорно ще ме уволнят, и то съвсем заслужено.
    — Бихте ли предпочели риска страната ви да бъде въвлечена във война?
    — Май никак не се тревожите, че хиляди младежи като брат ви могат да умрат?
    Ким извърна поглед.
    Хван провери часа по часовника на таблото. Даде знак на Чо да потегли и колата тръгна, изхвърляйки кал изпод гумите си.
    — Няма да оставя никой да умре — заяви Ким.
    — Надявах се, че е така. — Лицето й се осветяваше от време на време от лампите в къщите, край които минаваха, нашарено от сенките на дъждовните капки по стъклото. — Ще направя каквото мога за вас, разбира се. Имам приятели в Япония… Сигурно ще измислим нещо.
    — И там ли затвор?
    — Не, не затвор. Има едни такива лагери с много лек режим, нещо като центрове за превъзпитаване.
    — Трудно ще ми бъде да открия брат си — даже и килията ми да е удобна.
    — И с това мога да ви помогна. Той ще ви посещава. Ще видим какво ще измислим.
    Тъмните сенки по лицето на Ким от стичащите се по прозореца капки дъжд напомняха сълзи.
    — Благодаря ви. Все е нещо. Ако може да стане.
    За пръв път му се видя открита и уязвима и усети някакво привличане към нея. Беше силна и красива и той си помисли и едва не го каза на глас, че винаги може да се ожени за нея и здравата да обърка южнокорейската правна система. Ала колкото и съблазнителна да му изглеждаше идеята, щеше да е непочтено да си играе със свободата й… Или да й се натрапва.
    Но мисълта не го напусна, докато караха по все по-хлъзгавия път към дома на Ким сред хълмовете. Даже и да не мислеше за нея, едва ли щеше да забележи мотора, спрял отстрани на пътя с угасени фарове и неизключен двигател, който ги бе подминал преди известно време…

47.
СРЯДА, 10:50 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Фил Катцен се сблъска с Худ на вратата на кабинета му и влезе след него. Предаде на директора какво са открили и му съобщи, че Стол вече проверява първите от южнокорейските дискети.
    — Това съвпада с мнението, което Грегъри Доналд е изразил пред Марта — каза Худ. — Той и Ким Хван от КЦРУ също не смятат, че взривът е дело на Северна Корея. — Худ се беше успокоил, че успя да се отбие при сина си, и вече не се тревожеше толкова за състоянието му. Отпусна се малко и се поусмихна. — Как ти дойде откъсването от петролните петна и екваториалните гори?
    — Странно ми е — призна екологът, — но доста съживяващо. Поразмърдах някои мускули, които бяха почнали да атрофират.
    — Ако стоиш прекалено дълго тук, и други неща ще ти атрофират.
    — Пол… — Ан Ферис влезе в стаята.
    — Точно тебе исках да видя.
    — Може и да съжалиш, че ме виждаш. Разбра ли за файловете от Южна Корея?
    — Нали аз съм директорът. Плащат ми да знам.
    — Охо — намръщи се тя, — май сме в празнично настроение. Изглежда, срещата с президента е минала добре.
    — Не съвсем. Виж, със сина ми — да. Та какво за файловете? Мислех, че запитванията в архива са поверителна информация.
    — Естествено. А до обед ще научат и във „Вашингтон Пост“. Просто е умилително на какво са способни хората заради пари или няколко билета за мач от суперлигата. Но проблемът, който трябва да решим сега, не е този. Имаш ли представа какъв кошмар ще настъпи, ако изтече информация, че подозираме собствените си съюзници за атентата?
    — Не можеш ли да се измъкнеш някак?
    — Разбира се, Пол. Но недоверието е много пикантна новина и всички ще се възползват от това.
    — А къде останаха истината, справедливостта и американските идеали?
    — Умряха заедно със Супермен, приятелю — отвърна Фил. — Само че него го съживиха, а за тях забравиха.
    Ан почука с химикала по малкото бележниче в ръката си.
    — За какво си ме търсил?
    — Задръж малко, Ан. — Худ вече беше натиснал F6 и лицето на помощника му изпълни екрана. — Нещо ново от КЦРУ, Бъгс?
    — Докладът от лабораторията във файл ВН\1.
    — С две думи?
    — Севернокорейски експлозиви, отпечатъци от ботуши, следи от бензин. Как е Александър?
    — Благодаря, по-добре. Направи ми услуга — помоли Боб Хърбърт да дойде в единадесет. — Худ прекъсна връзката и прокара ръка през лицето си. — По дяволите. От КЦРУ твърдят, че е Северна Корея, Мати смята, че сме нападнати от южнокорейски вирус, а Грегъри Доналд счита, че някакви южнокорейци са се направили на севернокорейци. Пълен цирк.
    — Да, но теб те бива за звероукротител — подхвърли Ан. — Какво му е на Александър?
    — Астматичен пристъп.
    — Горкото дете — поклати глава Фил Катцен и се отправи към вратата. — Пък и тоя гаден смог по това време на годината. Ще бъда при Мати, ако ти потрябвам.
    Когато останаха сами, Худ забеляза, че Ан го гледа втренчено. Не за пръв път я бе виждал да го гледа така, но днес в тъмните, кехлибарени очи имаше някакъв мек, състрадателен блясък, който събуждаше безпокойство в него, тъй като рядко долавяше подобни чувства у съпругата си. Но пък Ан Ферис не беше принудена да живее с него.
    — Ан — подхвана той, — президентът…
    — Пол! — Лоуъл Кофи влетя в стаята и почти се сблъска с Ан, преди още да е пуснал дръжката.
    — Влез, влез — покани го тя. — Няма смисъл да затваряш вратата, след като и без това толкова информация изтича оттук.
    — Пол — каза Кофи, — ще ти отнема само секунда. Относно оная проверка на Мати за южнокорейските файлове — единствените думи, които ще излязат от това учреждение, трябва да бъдат: „Без коментар.“ Имаме спогодби за неизнасяне на поверителна информация със Сеул. Възможно е да ни съдят за клевета, ако обвиним пряко човек или някоя група. Пък и рискуваме някои от недотам чистите методи, чрез които е събрана информацията в тези дискети, да станат обществено достояние.
    — Поръчай на Марта да изкомандва хората. А някой от хората на Мат да програмира компютрите да записват всички телефонни разговори.
    — Не мога, Пол. Съвсем незаконно е.
    — Тогава действай незаконно и предай на Марта да уведоми всички, че разговорите се записват.
    — Пол!
    — Изпълнявай, Лоуъл. Ще се оправям с идиотската адвокатска асоциация после. Не искам хората ми вместо с работата си да са ангажирани да запушват дупките за изтичане на информация, а аз самият да се тревожа дали някой не си е отворил устата.
    Лоуъл се нацупи и излезе.
    Худ погледна Ан и се опита да събере мислите си. Сега забеляза кърпата, увита с небрежна елегантност около косата й. Мразеше се, че си мисли колко приятно би било да дръпне леко крайчеца на черно-червената материя и да зарови пръсти в дългата й кафява коса…
    Сепна се и веднага изпъди мисълта от главата си.
    — Ан, подготвил съм ти още нещо. Разбра ли за обстреляния „Мираж“?
    Тя кимна и изведнъж в очите й се появи тъга. Худ се запита дали е възможно да се е досетила за какво си мисли. Женската интуиция непрестанно го изумяваше.
    — Белият дом ще направи изявление, че в светлината на проявената от Северна Корея агресивност спрямо нашия самолет силите ни в района преминават на план 3. — Той погледна часовника за крайния срок на стената. — Решили са го преди петдесет и две минути. Пхенян ще отвърне със същите мерки, а може би и с още по-засилени и моето предположение, по-точно моята надежда, е, че президентът ще остави нещата така, както са, докато не получим повече информация за инцидента при двореца. На този етап от играта, ако Лорънс ги притисне, Господ знае как ще постъпят. Щом се появи Боб, трябва да говорим с Ърни Колон и да предадем на президента последните данни за положението в армията. От тебе искам, Ан, да смекчиш ефекта от изявлението.
    — Да си оставим вратичка за измъкване?
    — Именно. Лорънс няма намерение да се извинява за самолета-разузнавач, значи и ние не можем. Но ако се правим, че сме твърди на думи, в един момент ще трябва и да действаме твърдо. Нека вмъкнем малка доза съжаление в нашето изявление, така че ако в даден момент се наложи да отстъпим, да има накъде. Знаеш си работата — като всяка суверенна държава те имат право да защитават територията си и ние съжаляваме, че обстоятелствата са ни принудили да предприемем крайни мерки със същата цел.
    — Ще трябва да го съгласувам с Лоуъл…
    — Добре. Аз май малко му се сопнах.
    — Заслужава си го. Невероятен досадник е.
    — Нали е адвокат — оправда го Худ. — Плащаме му да ни дърпа от време на време юздите.
    Ан затвори бележника си и се поколеба.
    — Днес ял ли си?
    — Малко.
    — Изглеждаш ми малко отпаднал. Да ти намеря ли нещо за ядене?
    — Може би по-късно. — Худ чу гласа на Хърбърт в коридора. — Знаеш ли какво? Ако си свободна около дванадесет и половина, ще поръчаме да ни донесат няколко салати. Ще хапнем и ще обмислим стратегията си.
    — Смятай, че сме си уговорили среща. — Каза го така, че през тялото му премина тръпка.
    Престори се, че не я гледа, докато тя излизаше. Навлизаха в опасни води, но нищо нямаше да се случи — той нямаше да позволи. И все пак в момента грижите й му бяха приятни.
    Бързо превключи, когато Хърбърт се дотъркаля в кабинета, обади се на Бъгс и му нареди да го свърже с министъра на отбраната.

48.
СРЯДА, 1:10 Ч., ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ, СЕВЕРНА КОРЕЯ

    Ракетната база на нодоните се намираше само на сто и десет километра по права линия, но изровените пътища и растителността, която ги зашумяваше почти веднага, щом севернокорейците я разчистеха, забавяше пътуването. След близо три часа тръскане по дупките полковник Сун и помощникът му Кон най-после стигнаха до крайната си цел.
    Сун нареди на Кон да спре на върха на хълма над долината, където бяха разположени подвижните ракети. Изправи се бавно в джипа и се загледа в трите платформи, подредени в триъгълник. Дългите ракети лежаха в задната им част под навеси от клони, които ги прикриваха от въздушно наблюдение. Бялата им боя прозираше тук-таме през листата под бледата луна.
    — Каква вълнуваща гледка — отбеляза Сун.
    — Направо не ми се вярва, че успяхме.
    — Да, но пристигнахме. — Сун се загледа в пейзажа под тях. — А когато полетят, ще е още по-вълнуващо.
    Бяха постигнали непостижимото. След цяла година тайни контакти със Севера, с общите усилия на майор Ли, капитан Блок и неговият компютърен експерт редник Ко, та дори с помощта на самите врагове, втората корейска война щеше да стане действителност. Вътрешно Сун и Ли се надяваха, че тя не само ще сложи окончателно край на преговорите за обединение, но и ще обвърже напълно американците с тяхната кауза и Северът ще бъде унищожен като военна сила. Тогава обединението нямаше да бъде резултат от компромис, а налагане със сила.
    — Карай — нареди Сун и седна.
    Джипът се затръска по планинския път към най-близката артилерийска част. Две зенитни установки ZSU-23-4 пазеха базата. На всяка от големите, квадратни стоманени кули край четирите 23-милиметрови оръдия с водно охлаждане, повдигнати на максималните осемдесет и пет градуса, дежуреше по един войник. Обхватът им беше 45 километра. Сун знаеше, че още шест танка са разположени край нодоните и техните радарни антени, разположени отзад на кулите, могат да засекат самолетите по всяко време на денонощието.
    Един часовой спря джипа, освети с фенерчето си документите на полковника и внимателно ги разгледа. После вежливо ги помоли да угасят фаровете си, преди да продължат, и отдаде чест. Джипът се запровира надолу по хълма. Пътуваха в мрака заради собствената си сигурност — сред възвишенията можеше да се крият шпионите на врага, а подполковникът би изкушил всеки снайперист.
    Жалко би било да те убие сънародник. Защото подполковник Сун само след часове щеше да направи много повече за Южна Корея, отколкото който и да е друг войник в нейната история.

49.
СРЯДА, 1:15 Ч., ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА

    При товарния отсек на самолета на ТУА го чакаха представител на авиолинията и заместник-посланикът. Те се погрижиха за попълването на митническите документи и натоварването на ковчега. Едва когато самолетът излетя, Доналд притисна леко пръсти до устата си и изпрати въздушна целувка в небето, а после се обърна и се качи в хеликоптера.
    Полетът от летището в Сеул до демилитаризираната зона трая само петнадесет минути. На мястото на приземяването чакаше джип, който го заведе в главната квартира на генерал М. Дж. Шнайдер.
    Доналд очакваше срещата им с нетърпение. През динамичния си, изпълнен със събития живот се бе натъквал на доста хора, които изглеждаха малко откачени, но генералът държеше палмата на първенството. Роден по време на Голямата депресия, той бил изоставен като бебе на стълбите на един клуб в Манхатън. Шнайдер винаги си бе представял, че майка му ще се върне на местопрестъплението си, за да го потърси, а баща му е известен ловец и изследовател. Фигурата му наистина навеждаше на подобни представи — беше метър и деветдесет и седем висок, със здрава челюст, широки рамене и кръст на олимпийски шампион. Осиновен бе от семейство, което живееше и работеше в шивашкия квартал, и се бе записал в армията на осемнадесет години, точно преди Корейската война. Беше един от първите съветници, пристигнали във Виетнам, и един от последните американци, които си тръгнаха оттам. През 1976 година се върна в Корея, след като дъщеря му Синди загина на ски-пистата. На шестдесет и пет години все още изглеждаше така, както веднъж го описа Доналд: „последният мохикан от Аламо“7 — готов, решен и способен да се бие до последния си дъх.
    Със севернокорейския генерал Хон Ку, по прякор Неспокойния спусък, си бяха лика-прилика, а с южнокорейския генерал Сам, с когото съвместно командваха американо-корейските сили край границата, се спогаждаха удивително добре. Шнайдер беше човек, който се изразяваше цветисто, атакуваше напористо всеки проблем и не смяташе, че употребата на тактически ядрени оръжия е недопустима при евентуален конфликт. Петдесет и две годишният Сам беше спокоен, сдържан и отдаваше предпочитание на диалога и подривните действия пред директния военен сблъсък. Тъй като се намираха в Южна Корея, Сам даваше разрешението за всяка военна акция, но енергичният Шнайдер взимаше много повече страха на севернокорейците. Роля, която според Доналд, доста му допадаше… и която играеше до съвършенство.
    Каква ирония на съдбата, помисли си Доналд, докато влизаше в щаба на генерала — малка дървена постройка с три кабинета и една спалня в южната част на полигона. Двамата с Шнайдер бяха толкова различни, а винаги някак си се сдушваха. Може би защото бяха съвременници, минали през куп войни, а може Шнайдер да е бил прав, когато го нарече синдрома на Лаурел и Харди — дипломатите забъркват кашите, а армията после трябва да ги разчиства.
    Генералът говореше по телефона, когато Доналд пристигна и му махна да седне. Доналд се отупа от праха и се разположи на белия кожен диван край стената. Шнайдер беше голям чистофайник.
    — …и пет пари не давам какво казват в Пентагона — крещеше Шнайдер с неочаквано висок и пронизителен за такъв едър мъж глас. — Та те убиха един американски военнослужещ без ни най-малкото предупреждение! Какво? Да, знам, че сме летели над тяхна територия. Разбрах, че имали някаква компютърна шашма, с която подвеждали шпионските ни камери, така че какво друго ни остава? А тия мръсници не прекрачват ли също границите с техния технически саботаж? Аа, не и според международните споразумения, така ли? Ами майната им на споразуменията, сенаторе. Ще ви попитам друго — какво ще правим, когато още един американски войник умре?
    Генерал Шнайдер замълча. Зачервените му очи се стрелкаха напред-назад, а главата му бе наведена над провисналите рамена, сякаш е бик, очакващ матадора. Той взе ножа за отваряне на писма и започна да го забива в доста надупчената възглавничка, поставена там като че ли именно с тази цел.
    — Сенаторе — каза той с по-спокоен глас след почти едноминутно мълчание, — аз няма да предизвикам инцидент, и ако лично присъствахте тук, щях да ви сритам заради предположението ви, че мога да го направя. Безопасността на моите войници е по-важна за мен от собствения ми живот или чийто и да било друг. Само че, сенаторе, честта на моята страна ми е още по-скъпа от всичко това и аз няма да стоя и да гледам как плюят върху нея. А ако не сте съгласен с мен, трябва да знаете, че разполагам с телефонния номер на местния вестник във вашия щат. Струва ми се, че избирателите ви може да са на друго мнение. Не… не ви заплашвам. Просто ви уведомявам, че ще си копая моята градина, докато вие се намъдрувате. На чичо Сам вече му насиниха едното око. Ако посегнат и на другото ни, няма да е зле да направим нещо повече, а не само да се извиняваме. Дочуване, сенаторе.
    Генералът затръшна слушалката. Доналд извади лулата си и започна да я пълни с тютюн.
    — Хубаво се изразяваш… особено онова за градинката.
    — Благодаря. — Генералът шумно си пое дъх, остави ножчето за писма забучено във възглавничката и се изпъна. — Говорех с председателя на комисията за въоръжените сили.
    — Досетих се.
    — В гащите си има слънчогледи и си мисли, че като пръдне — святка и гърми — каза генералът, изправи се и заобиколи иззад бюрото.
    — Не съм много сигурен какво искаш да кажеш — призна си Доналд, — но е интересно.
    — Искам да кажа, че си играе с ония негови възвишени идеи и като всеки интелигент се чувства задължен да бъде ляв. — Той хвана ръката на Доналд с двете си ръце. — Майната му. А ти как се чувстваш?
    — Все още имам усещането, че мога да вдигна телефона и да й се обадя.
    — Знам. И с мене беше така месеци наред след смъртта на дъщеря ми. По дяволите, понякога все още набирам номера й, без да вдигам слушалката. Естествено е, Грег. Толкова е нелогично, че нея вече я няма.
    Очите на Доналд се насълзиха.
    — Ако имаш нужда да си поплачеш, давай. Работата ще почака. Знаеш, че във Вашингтон не обичат да си размърдват задника, преди да са огледали във всяка посока, накъдето могат да ритнат топката.
    Доналд се захвана отново с лулата.
    — Ще се оправя. Трябва да се заема с работа.
    — Сигурен ли си?
    — Да.
    — Гладен ли си?
    — Не. Ядох с Хауърд.
    — Сигурно е било много вълнуващо. — Шнайдер го хвана за рамото и го стисна. — Шегувам се. Норбом е свестен човек. Просто малко предпазлив. Не пожела да ми изпрати още войници и техника, докато не е напълно сигурен, че минаваме на план 3 — даже след като застреляха офицера от самолета.
    — Разбрах по пътя насам. Жертвата е жена, нали?
    — Да. А сега по севернокорейското военно радио ни обвиняват, че сме страхливци, защото се крием зад полите на жените си. За едно им завиждам — сигурно е много хубаво да не се съобразяваш с ония от пресата. Мамка му, вече не е като в старите времена, когато ти беше единственият дипломат тук. Сега всички трябва да пеем с медени гласчета.
    — Нищо не е както преди.
    — Уви, наистина не е. Казвам ти, Грег, понякога си седя тук и ми иде да зарежа всичко и пак да почна да пришивам етикети на ризите, както в детството ми. Едно време, ако нещо беше правилно или необходимо, просто го правехме. Нямаше нужда да се кланяме на ООН с шапка в ръка и да искаме разрешение от Украйна, за да проведем ядрени опити в собствената си пустиня. За бога, генерал Белини от НАТО гледал интервю по телевизията с някакви идиоти французи, които още ни били сърдити, че случайно сме улучили къщите им през настъплението на 6 юни 1944 година. Кой, по дяволите, ги е снимал тези кретени и им е позволил да се оплакват? Къде се дяна здравият разум?
    На Доналд му беше свършил кибритът и той запали лулата си със запалката от бюрото на генерала, която приличаше на ръчна граната. Едва след като дръпна щифта, се усети, че може да е истинска.
    — Сам каза, генерале. Телевизията. Всеки вече има място, където може да си изрази мнението, и никой политик не е толкова самоуверен, че да не обръща внимание на такива неща. Трябваше да кажеш на сенатора, че си приятел с водещия на „Шестдесет минути“. Сигурно щеше да се стресне.
    — Амин. Е, може колелото отново да се завърти. Като оня роб в „Десетте божии заповеди“, дето искаше да види Спасителя, преди да умре. И когато му забиха нож в корема, се появи Чарлтън Мозес Хестън и го държа в ръцете си, докато умираше. И аз така искам, само веднъж, преди да умра, да видя човека, който ще ни избави от всичката мръсотия и няма да отстъпи, въпреки че може да го намушкат в корема. Ако не ми пукаше за моите хора, по дяволите, щях да отида право в Пхенян и да им върна тъпкано заради офицер Марджолин.


    Обсъждането на стратегията беше кратко. Доналд щеше да придружи следващия патрул в отделен джип с шофьор, съпровождан от офицер от разузнаването. Щяха да вземат дигитална видеокамера за нощни снимки и да минат два пъти по протежението на четири километра от демилитаризираната зона. Щяха да изпратят по телефона заснетия материал в Оперативния център, а Доналд щеше да извърши още една обиколка след два часа — достатъчно време, за да забележат дали има някакви промени по границата.
    Тридесет и пет минутното пътуване в двете посоки мина без премеждия. Предадоха дигиталната видеокасета на техника, за да я изпрати на Боб Хърбърт.
    Докато чакаха следващата обиколка, Доналд отхвърли предложението на Шнайдер да си почине и отиде в радиоцентъра — барака с пет кабинки, натъпкани с радиостанции, телефони и компютри. Паметта им бе претъпкана с какви ли не данни за сигналните интервали, използвани за определяне на източника на предаването и точното местоположение в градуси и минути на всеки предавател в Азия и Тихоокеанския район, както и разписание на честотите в килохерцове, с помощта на което се засичаха с точност определени сигнали. Програмата „СИНПО“ изчистваше всякакви шумове, заглушавания и подобряваше общото качество на сигнала.
    Доналд се настани в стаичката, освободена от техника, на когото бе предал компактдиска. Интересуваше го само един от предавателите и знаеше, че няма да му е трудно да предаде съобщение само на някакви си осем километра разстояние.
    Провери с компютъра предавателите в демилитаризираната зона. Имаше два — на къси и дълги вълни. Избра този на дългите вълни, действащ на 3 350 килохерца, взе микрофона и произнесе сбитото си послание:
    „До генерал Хон Ку командващ силите на Корейската народнодемократична република в база едно, демилитаризираната зона. Посланик Грегъри Доналд ви изпраща поздрави и учтиво моли за среща в неутралната зона в удобно за вас време с цел прекратяване на враждебните действия и ескалацията на напрежение. Надяваме се на скорошен отговор.“
    Доналд повтори съобщението и се обади на генерала. Хората на Шнайдер вече му бяха предали какво са видели — към предната линия се придвижваха танкове, лека артилерия и обслужващ персонал.
    Шнайдер не беше изненадан или разтревожен от струпването. Искаше му се само и генерал Сам да беше направил същото. Но Сам нямаше намерение да действа, без да е получил разрешение от Сеул, а Сеул нямаше да го даде, докато президентът Лорънс не прецени, че ситуацията не налага преминаване към план 2, и не се посъветва с президента Он Мон Жун. Доналд разбираше, че първото няма да стане, преди да се е случил нов инцидент като този с миража, а двамата държавници ще отбягват официалните разговори, докато съветниците им не решат как трябва да се постъпи. По този начин президентите щяха да постигнат бързо съгласие и да покажат на света, че и двамата са на едно и също твърдо мнение.
    Междувременно Доналд седеше и чакаше да разбере дали севернокорейците ще приемат поканата му… и ако я приемат, дали Шнайдер ще го сметне за страхливец или за спасител.

50.
СРЯДА, 1:20 Ч., СЕЛО ЯНГЮ

    Каменната къщичка имаше сламен покрив и дървена площадка отпред. Вратата се затваряше с резе, а от двете й страни имаше по един прозорец, разделен на четири. Постройката изглеждаше сравнително нова — и покривът, и камъкът едва ли бяха изкарали повече от две дъждовни зими.
    Чо се озърна назад и Хван му кимна. Шофьорът угаси фаровете, взе фенерче от жабката и излезе на отново заръмилия ситен дъжд. После отвори вратата на Ким. Хван също излезе.
    — Обещавам, че няма да избягам — малко възмутено каза младата жена на Хван. — Та къде ще отида?
    — И все пак хората непрекъснато бягат, въпреки че няма къде да отидат, госпожице Чон. Пък и такива са правилата. Вече достатъчно ги наруших, като ви доведох тук без белезници.
    Тя се изправи навън и Чо застана до нея.
    — Заслужих си забележката, господин Хван. Извинявайте.
    С тези думи тя тръгна напред и потъна в мрака. Чо грабна ключовете от таблото и забърза след нея с фенерчето, следван отблизо от Хван.
    Ким дръпна резето и влезе. Извади дълга клечка кибрит от една стъклена купа на масичката до вратата и запали няколко стъклени фенера със свещи, сложени тук-таме из стаята. Докато тя беше заета, Хван даде знак на Чо да излезе и да пази. Шофьорът се измъкна безшумно.
    Стаята се изпълни с мека оранжева светлина и Хван видя пиано, грижливо застлано двойно легло, кръгла масичка с един стол и бюро, осеяно със снимки в рамки. Въпреки че денят й беше поднесъл доста събития, Ким се движеше из стаята леко и изящно, сякаш нищо не й тежи. Хван се запита защо е така — дали никога не е била изцяло отдадена на работата си или привидното й спокойствие се дължи на прагматичната й, конфуцианска природа.
    Или защото подготвя най-големия провал в целия му живот.
    Приближи се до нея. Не се изненада, че няма снимки на самата Ким. Севернокорейците не бяха толкова глупави, че сами да оставят на КЦРУ снимка на шпионката си в Сеул. Хван взе една от фотографиите.
    — Това брат ти и майка ти ли са?
    Ким потвърди.
    — Много са симпатични. А това е къщата ви, нали?
    — Беше.
    Хван остави снимката.
    — А тази къщичка? Специално ли я построиха?
    — Моля ви, господин Хван, не ми задавайте повече въпроси.
    Сега Хван се почувства виновен.
    — Моля?
    — Нали сключихме договор… временно примирие.
    — Какво примирие, госпожице Чон? — Хван се приближи към нея. — Може би не разбирате добре отношенията ни.
    — Разбирам ги. Аз съм ваша пленница. Но няма да предам страната си и да сътруднича на КЦРУ. И никак не ми е приятно, че се опитвате да ми спечелите доверието с въпроси за дома и семейството ми. Дори се боя, че вече достатъчно се компрометирах, като ви доведох тук.
    Хван се засегна. Не защото бе попитал и бе получил отказ. И двамата изпълняваха дълга си — той се опита да научи дали къщичката е построена от местни хора, или от прехвърлени през границата агенти, за които КЦРУ не е разбрало, а тя отказа да отговори. Такива бяха правилата на играта. Ядосваше се, че е абсолютно права. Ким Чон може да не беше разузнавач по сърце, но беше истинска патриотка. Втори път нямаше да направи грешката да я подцени.
    Ким седна на тапицираната със зелено кадифе пейка пред пианото, Хван застана над главата й и тя изсвири няколко такта от джазова мелодия, която той не разпозна. Когато свърши, младата жена повдигна капака и бръкна вътре с две ръце. Хван следеше всяко нейно движение. Дори да беше забелязала, Ким не даде вид. С две ръце разви гайката от една метална скоба, дръпна я и извади малка радиостанция. На отсрещната страна във вътрешността на пианото остана конзола с нещо, което приличаше на взривно устройство, свързано с жици към капака.
    Радиостанцията беше последна дума на техниката — „Кол-38“, израелско производство. КЦРУ също преговаряше за закупуването им — с тях можеха да се предават съобщения на 1 200 километра без сателит. Имаше и предавател и приемник, и агентите можеха да разговарят по време на операция с щаба си. Зареждаха се с леки кадмиеви батерии — подходящи за подобни отдалечени местности. Дори американските модели не бяха толкова надеждни.
    Ким отиде до прозореца, отвори го и сложи радиостанцията на перваза. Преди да я включи, уж без да иска, прикри дисплея с длан и Хван не можа да види на каква честота е настроена.
    — Ако кажете нещо, ще ви чуят. Не трябва да разберат, че съм разкрита.
    Ким натисна копчето и до кондензаторния микрофон, вграден в горната част на радиостанцията, светна червена лампичка.
    — Сеул О-майо вика базата, Сеул О-майо вика базата. Край.
    Оперативното й кодово име, помисли си Хван. Изглежда някак странно подходящо за вагнеровските събития, които се развиваха около тях.
    След малко чуха глас, толкова ясен и плътен, че Хван се стресна.
    — Базата вика Сеул О-майо. Готови. Край.
    — База, искам да знам дали е имало кражба на армейски ботуши, експлозиви и други вещи. КЦРУ е попаднало на следи от наш взрив и екипировка при двореца днес. Край.
    — Колко скорошна е кражбата? Край.
    Ким погледна въпросително Хван. Той й показа десет пръста и беззвучно произнесе думата „месеца“.
    — Десет месеца. Край.
    — Ще ви се обадим, когато получим информацията. Край на връзката.
    Ким изключи лостчето.
    На Хван му се искаше да я попита дали тези данни са компютризирани като при тях. Вместо това каза:
    — Колко време може да отнеме?
    — Час… евентуално повече.
    Той приближи часовника си до свещта, а после погледна тъмния силует на Чо до колата.
    — Ще вземем радиостанцията и ще се върнем.
    Тя не помръдна от мястото си.
    — Не мога да го направя.
    — Нямате избор, госпожице Чон. Опитах се да бъда любезен с вас…
    — И двамата бихме могли…
    — Не! Не се заблуждавайте, госпожице Чон — ние просто се държим като хора, а не животни. Но аз трябва да ръководя разследването, а оттук не мога. Обещавам ви, че никой няма да разглежда дисплея на радиостанцията ви. Сега ще ми помогнете ли?
    Ким се поколеба, после взе апарата под мишница и затвори прозореца.
    — Добре. За да не ставаме животни.
    Излязоха навън. Фенерчето се запали и им освети пътя, а тъмната фигура до колата отвори вратата на Ким.

51.
СРЯДА, 11:30 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Контрастът между двата образа на монитора беше очебиен. Оградено с червена линия, лицето на шестдесет и три годишния министър на отбраната беше изнурено, хлътналите му очи — оградени от сенки. Ернесто Колон беше оглавявал една от големите военнопромишлени фирми и беше служил като заместник-министър на флотата. Напомняше портрета на Дориан Грей — всяко решение, което се бе налагало да взема през изминалите две години от мандата му, всяка сполука и немалкото несполуки бяха оставили своя отпечатък.
    Бъгс беше четиридесет и четири годишен, с кръгло, ангелско лице и светли очи, в които не се четеше напрежението, свързано с организирането на програмата на Худ и обработката на документи. Служил бе като помощник на губернатора-републиканец на Калифорния, по времето, когато демократът Худ беше кмет, и още тогава двамата се бяха сработили доста добре. „Както двама конспиратори“ — често казваше губернаторът.
    На Худ винаги му се беше виждало странно, че когато трябва да седнеш и да вземеш решения, напрежението е много по-голямо, отколкото ако щъкаш напред-назад и ги изпълняваш. Чувството за отговорност е най-убийственият надзирател.
    И все пак Худ много уважаваше Бъгс, който съумяваше да се справи не само с мрачните настроения на шефа си, но и с капризите и изискванията на хора като Колон… и Боб Хърбърт, който беше почти равностоен партньор на Лоуъл Кофи по отношение на предпазливостта. С тази разлика, че адвокатът се пазеше от съдебни дела и критика, докато Хърбърт прекалено добре знаеше какво става, когато пропуснеш да предвидиш всяка възможност.
    Бенет и Хърбърт почти не продумаха, докато Худ и Колон преглеждаха компютърните симулации и формулираха военните варианти, които щяха да препоръчат на президента. Сроковете и подробностите по изпълнението им щяха да бъдат уточнени от началник-щабовете, които пък от своя страна щяха да се посъветват с командирите на части. И двамата считаха, че флотата и военноморските части, потеглили вече от Индийския океан, трябва да бъдат подсилени с три бойни кораба и два самолетоносача от Тихия океан, както и да се мобилизират резервите и да се предислоцират петдесет хиляди войници от частите в Саудитска Арабия, Германия и САЩ. Щяха да поискат и незабавното прехвърляне по въздуха на шест ракетни системи „Пейтриът“ в Южна Корея. Въпреки че ракетите се бяха представили зле през Войната в Залива, изглеждаха доста зрелищно в телевизионните новини, когато си вършеха работата, а беше много важно на хората да им се разтупват сърцата и да им забива кръвта във вените. Тактическите ядрени ракети щяха да бъдат прехвърлени без много шум по въздуха от Хавай в Южна Корея. КНДР може да не беше ядрена сила, но това нямаше да ги спре да си закупят бомба от някоя друга държава.
    Изчислиха предполагаемия брой на жертвите в една „кратка“ война от две-три седмици, преди ООН да е наредила сключване на примирие, и в „дълга“ война от шест или повече месеца. Очакваните загуби на САЩ бяха поне четиристотин убити и три хиляди ранени в кратката война и поне десет пъти повече в дългата.
    По време на обсъждането Бъгс не каза нищо, а Хърбърт направи само три предложения. Първото — да се отклонят от Средния изток само минимален брой части, докато не получат по-точна информация за терористите. Хърбърт продължаваше да смята, че е възможно да има заговор за ангажирането на САЩ на фалшив фронт, за да бъде подхваната истинската война някъде другаде. Второто — докато сателитите не заработят отново, да му се даде време, за да анализира последните разузнавателни данни, които успеят да съберат с директора на ЦРУ Кид, преди да бъдат изпратени войските. А третото — всички подразделения да бъдат подсилени с хора от групите за борба с тероризма. И трите предложения бяха включени в доклада с военните варианти. Худ знаеше, че Хърбърт понякога се държи доста рязко, но пък нали го беше назначил заради познанията му, а не заради чара му.
    Докато Бъгс сглобяваше грубия вариант на доклада, за да могат другите да го прегледат на екрана, настолният телефон на Хърбърт иззвъня. Боб натисна бутона на говорителя.
    — Какво има, Рейчъл?
    — Получихме съобщение от нашия агент във военната комуникационна база в Пхенян. Трудно му било да се обади, понеже властите там били също толкова изненадани от днешните събития като нас.
    — Това не означава, че ръцете им са чисти.
    — Така е. Според него обаче току-що били получили съобщение от тяхна агентка в Сеул. Поискала информация за евентуална кражба на военни ботуши и взрив от северно-корейска база.
    — И за това пита севернокорейска агентка?
    — Да.
    — Изглежда, е разбрала за подозренията на КЦРУ Уведомете директора Юн Хун, че май при тях има изтичане по канала. Засекли ли сме предаването някъде другаде?
    — Не. Попитах редник Ко от комуникационния център на демилитаризираната зона. Не е използвана сателитна връзка.
    — Благодаря, Рейчъл. Изпрати текста на съобщението на Бъгс. — Той затвори и погледна към Худ, който му кимна. — КНДР разследва евентуална кражба на материалите, използвани при атентата. Май са ни изиграли, шефе. Някой иска да ни вкара във война.
    Думите на президента изникнаха отново в главата на Худ. „Северът може да не е бил замесен досега, Пол, но вече е. До шията.“
    Докато прехвърляха програмата за разполагане на военни части от файла „Военни игри“ в доклада за военните варианти, Колон подписа с кода си своята част от документа. След като той се изключи, Худ каза:
    — Бъгс, искам да извадиш на челно място това съобщение и да добавиш бележката, която ще напечатам. Уведоми и Ан Ферис, моля те.
    Худ се замисли. Не притежаваше дарбата на говорителката на центъра да се изразява кратко и ясно, но държеше някъде в постоянния файл на Корейската група да присъства предупредителна бележка. Отвори прозорец, който тя щеше да прочете на монитора си, и започна да трака по клавиатурата.
    Хърбърт приближи количката си и се зачете над рамото му.
    „Господин президент, споделям възмущението ви от нападението над нашия самолет и смъртта на члена от екипажа. Но въпреки всичко настойчиво съветвам да проявим въздържаност от позицията на силата. Ще загубим много, а ще спечелим малко, ако се бием с противник, който може да не се окаже истинският ни враг.“
    — Браво, шефе — обади се Хърбърт. — Може да не изразява мнението на Корейската група, но аз съм напълно за.
    — И аз — добави Ан. — Не бих могла да го напиша по-добре.
    Худ запази добавката и извика лицето на Ан Ферис на екрана. Толкова умело пробутваше идеите си на журналистите по телефона, че той никога не беше сигурен какво всъщност мисли, ако не виждаше изражението й.
    В случая мнението й съвпадаше с думите. За пръв път от шестте месеца, откак я познаваше, не бе внесла поправки в нещо, написано от него.
    Хърбърт излезе от кабинета. Ан се върна към съвещанието си с говорителя на Белия дом. Худ дочете доклада и нареди на Бъгс да го изпрати по факса от засекретена линия. Останал сам и изненадващо спокоен за пръв път през този ден, той се обади в болницата. Новините там не бяха такива, каквито очакваше.

52.
СРЯДА, 1:45 Ч., ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА

    Войниците в радиоцентъра се задяваха с редник Ко, когато от щаба на генерал Хон Ку, главнокомандващ силите на КНДР, пристигна съобщение. Всички веднага се настроиха сериозно, престанаха да се шегуват с Ко, че се е минал и е поел второ дежурство, и отново провериха координатите, за да са сигурни, че съобщението наистина е излъчено от другата страна на демилитаризираната зона. След това прегледаха и компютърния справочник, за да се уверят, че обаждащият се наистина е бил адютантът на генерала Ким Хо. Компютърът прерови файловете си и за секунди извърши анализ на гласа му. Най-накрая, по-малко от тридесет секунди след получаването на сигнала, те изпратиха потвърждение и включиха двукасетъчното записващо устройство. Един от тях уведоми генерал Шнайдер, че е пристигнало послание от Севера. Наредено му бе да го донесе веднага, щом записът стане готов.
    Ко изглеждаше най-съсредоточен, докато петимата слушаха съобщението:
    „До бившия посланик Грегъри Доналд в база Чарли. Генерал Хон Ку, главнокомандващ силите на КНДР в база едно, ДМЗ, също приветства господин Доналд и приема поканата за среща в неутралната зона в 08:00 часа.“
    Докато един от войниците отговаряше по радиостанцията, че съобщението е прието, друг изтича да занесе копие на записа и касетофон в щаба на генерал Шнайдер.
    Ко каза на другарите си, че май наистина е уморен и ще отиде да пийне кафе и да изпуши една цигара. Щом излезе, той се скри в сянката на един камион и разкопча ризата си.
    Под мишницата му бе закачен с каишка клетъчен телефон М-2. Ко издърпа антената и набра номера на Ли.


    — Чакам кратко и ясно обяснение — каза Шнайдер още с влизането на Доналд, — понеже никак не ми се ще да го отнасям заради чужди грешки.
    Генералът беше наметнал халат над пижамата си и държеше в дясната си ръка касетофона и слушалките.
    Сърцето на Доналд се разтуптя, но не от суровия тон на Шнайдер — тревожеше се какъв ли е отговорът на Северна Корея. Взе касетофона, притисна едната слушалка до ухото си и го изслуша.
    — Обяснението е, че поисках срещата и я получих — каза той, когато записът свърши.
    — Значи наистина си извършил тази идиотщина. На всичкото отгоре незаконно и от радиоцентър, за който отговарям аз!
    — Да. Надявам се, че можем да проявим разум и да предотвратим войната.
    — Кои ние? Грегъри, нямам никакво намерение да седна на масата срещу Хон Ку. Може да си мислиш, че си постигнал някакъв успех, като си го накарал да се съгласи, но той само ще те използва. Защо мислиш, че изчаква? За да могат да подготвят всичко. Ще те снимат как се правиш на добричък, а после президентът ще изглежда, сякаш играе двойна игра…
    — А не е ли така?
    — Не и този път. От кабинета на Колон казват, че се държи като лъв още от самото начало, както и би трябвало да бъде. Ония мръсници вдигнаха във въздуха центъра на Сеул, убиха собствената ти съпруга, Грегъри…
    — Не сме сигурни, че са те — процеди Доналд.
    — Да, но сме сигурни, че обстреляха един от нашите самолети, Грег! Ако ти трябват доказателства — иди да видиш трупа!
    — Престарали са се, а ние точно това трябва да избегнем.
    — План 3 не е престараване, Грегъри, а добра военна стратегия и президентът се канеше да спре дотук, само да ги накара да се поизпотят. — Шнайдер се изправи и тикна едрите си ръце в джобовете. — Господи, кой знае какво ще направи, като научи за любовното ти посланийце.
    — Страшно преувеличаваш нещата.
    — Не, не е така. Нима не разбираш? Ти просто можеш да поставиш президента в безизходно положение.
    — Как?
    — Какво ще стане, ако ти им протегнеш маслиновата клонка и Северна Корея я приеме, но само по принцип и не изтегли частите си, докато президентът не направи първата крачка? Ако той откаже, ще изглежда, сякаш е пропилял шансовете за постигане на мир. А ако отстъпи, ще излезе, че се е уплашил.
    — Глупости!
    — Грегъри, замисли се! Какво ще стане с репутацията му, ако хората решат, че ти определяш външната му политика? А когато някой Саддам Хюсеин или Раул Седрас посегне отново към властта или някой луд изпрати ракети към Куба — какво ще правим? Ще викаме Грегъри Доналд ли?
    — Ще разговаряме с тях. Ще се опитаме да ги убедим. Въпреки че е организирал блокадата на Куба, Кенеди е преговарял усилено с Хрушчов за изтеглянето на част от нашите ракети в Турция. Всъщност именно това е сложило край на кризата, а не демонстрацията на сила по море. Цивилизованите хора преговарят.
    — Хон Ку не е цивилизован.
    — Но началниците му са, а от сутринта насам не е имало контакти на високо ниво със Севера. За бога, трудно е да се повярва, че възрастните си играят подобни игрички, но е така. Ако не можем да водим диалог, дори с Хон Ку…
    — Аз пък ти казвам, че нищо няма да постигнем с приказки. Той е по-агресивен от Чингиз хан. Господ ми е свидетел — ще те преметне.
    — Тогава ела с мен. Помогни ми.
    — Не мога. Казах ти — тези хора умеят да използват пропагандата. Ще ме снимат на някой лош черно-бял филм, на който ще приличам на военнопленник от лагерите. Ония във Вашингтон ще полудеят. — Той извади касетата и я сложи на обърнатата си длан. — Грег, стана ми много мъчно, когато разбрах за Сунджи, но това, което искаш да направиш, няма да спаси никого от смърт. Тук съвсем наблизо има повече от милиард комунисти, а по света — милиард други ултрарадикали, религиозни фанатици, моралисти, сектанти и господ знае какви още. Аз и хората като мен защитаваме останалите три милиарда, Грегъри. Дипломатите успяват единствено да спечелят време — понякога за другата страна, като Невил Чембърлейн8 например. Не можеш да убеждаваш ненормални, Грегъри.
    Грегъри сведе очи към лулата си.
    — Да… Разбирам.
    Шнайдер го изгледа някак странно, а после провери колко е часът.
    — Разполагаш с шест часа до срещата. Предлагам ти да си легнеш да спиш, да се събудиш с болки в стомаха и да я отложиш. Междувременно за базата твоето съобщение вече не съществува. Изтрихме го от архивите и извадихме координатите, които си използвал, от справочника. — Той посочи касетофона. — Оттук за пръв път сме научили за срещата — когато те са се свързали с теб. Ако севернокорейците твърдят, че ти пръв си се обадил, ще отречем. А ако се позоват на запис, ще настояваме, че е фалшив. Речеш ли да ни опровергаеш, ще кажем на пресата, че си се побъркал от мъка. Съжалявам, Грег, но няма друг начин.
    — А ако убедя Хон Ку да се оттегли?
    — Няма да успееш.
    — И все пак?
    — В такъв случай — отговори му Шнайдер — президентът ще обяви, че той те е изпратил, всички ще му ръкопляскат, ти ще се превърнеш в герой и аз лично ще ти закича медала.

53.
СРЯДА, 2:00 Ч., СЕЛЦЕТО ЯНГЮ

    Притиснала радиостанцията до гърдите си, за да не я намокри дъждът, Ким се мушна в колата.
    Хван не я изпускаше от погледа си. Един задържан, чиито ръце бяха хванати с белезници зад гърба му, веднъж бе избягал, отключвайки ги с пружинката от механизма на предпазните колани. Но той не следеше Ким от страх, че може да избяга — ако искаше да бяга, щеше да се опита преди, когато бяха сами. Наблюдаваше я, понеже нещо в нея го очароваше. Рядко се постига пълна хармония между патриотизъм и хуманизъм, но при Ким имаше баланс между двете. Самият той се стремеше към подобно равновесие в своя живот и обикновено не успяваше да го постигне — човек не може да се рови в тъмната страна на човешката природа, без да се окаля…
    Внезапно движение отдясно прекъсна мислите му. Лъчът на фенерчето рязко се размести и той почувства остра болка в гръдния кош. Силният удар му изкара въздуха, а от следващия десният му крак се подгъна. Опита се да се хване за отворената врата на колата, но не я улучи, олюля се и се стовари върху седалката по гръб. Докато се мъчеше да извади пистолета от кобура под мишницата си, погледна към Чо.
    Само че това не беше Чо. Лампичката в колата хвърляше мека жълта светлина по грубо и жестоко лице, което не познаваше.
    „Мръсница!“ — помисли си той, замаян от болката. През цялото време е знаела, че този ги причаква тук.
    Дясната му ръка беше изтръпнала и пръстите му не можеха да хванат здраво оръжието. Докато се плъзгаше на земята, усети, че дрехите му залепват към тялото от нещо мокро.
    Видя как двайсетсантиметровото острие, окъпано в собствената му кръв, се връща и се насочва към стомаха му. Нямаше как да спре удара, който щеше да попадне под гръдната му кост и да му причини нетърпима болка, а после — смърт. Често си беше мислил как и кога ще умре, но никога не си бе представял, че смъртта ще го застигне така, проснат по гръб в калта.
    Такъв глупак излезе. Усети как Ким се наведе над него. Беше й се доверил и заслужаваше да напишат на надгробната му плоча, за назидание на другите, нещо от рода на: „Той беше наивен идиот…“
    Оръжието се изплъзна от кобура му, когато Хван падна на мократа земя и той инстинктивно посегна към него. Притискаше с ръка раните си и с всичка сила се опитваше да задържи очите си отворени, за да посрещне смъртта с малкото останали му сила и достойнство. Видя как убиецът, преоблечен в дрехите на Чо, се ухили, пред очите му проблесна светкавица, а после втора и трета. Изстрелите изсвистяха на сантиметри от него и той стисна очи. Гърмежите отекнаха за секунда, после звукът утихна и остана само лекото ръмене на дъжда по лицето му и пулсиращата болка в тялото му.
    Ким пропълзя и клекна до него. Пресегна се през Хван за ножа и за момент той объркано се почуди защо не е усетил куршумите… и защо тя се кани да го наръга, вместо да го застреля.
    Изглежда, се беше разшавал, тъй като тя му каза да не мърда. Хван се опита да се отпусне и усети, че диша с усилие.
    Ким издърпа ризата от панталона му, разряза я отстрани и взе фенерчето. Огледа раните му, изправи се и го прескочи. Той изпъна врат, за да види какво прави. Тя свали обувките и чорапите на убиеца, разкопча колана му и го измъкна от гайките. Главата на Хван се отпусна тежко на земята, дъхът му излизаше на пресекулки.
    — Ч-чо? — попита с усилие той.
    — Не знам къде е тялото му.
    Тялото…
    — Оня, изглежда, ни е проследил. Не ме питай — не знам кой е той.
    Не е… с Ким… от терористите…
    Ким уви колана около тялото на Хван, но не го закопча, а сложи по един от чорапите на всяка рана.
    — Може да те заболи — предупреди тя и здраво стегна.
    Хван изстена, болката го прониза и се стрелна от дясната му подмишница към коляното. Отново не му стигаше дъх. Ким се премести зад него, хвана го за раменете и го издърпа на задната седалка.
    Докато тя оставяше радиостанцията на пода, Хван се опита да се привдигне на лакът.
    — Ч-чакай… тялото.
    Тя му помогна да се отпусне назад и се опита да закопчае предпазния колан.
    — Разбери, не знам къде е Чо!
    — Не! Отпечатъците… пръсти…
    Ким разбра. Затвори вратата, мина отпред и довлече тялото на мъртвия мъж на предната седалка. После понечи да седне зад волана, но спря.
    — Трябва да намеря Чо! — каза тя и излезе.
    Грабна фенерчето, насочи го към земята и тръгна по стъпките на убиеца. Въпреки че движенията й бяха припрени, външно тя изглеждаше спокойна и съсредоточена. Следите я отведоха до една гъсто обрасла с дървета клисура на около четиридесет метра от къщичката. Там намери мотоциклета и Чо. Шофьорът лежеше проснат по гръб на склона, а по средата на гърдите му чернееше петно кръв.
    Ким се плъзна по калта към него, претърси набързо джобовете му, намери ключовете и тичешком се върна при колата.
    Хван лежеше неподвижно и се държеше за гърдите. Очите му бяха здраво стиснати и се задъхваше. Когато чу шума на двигателя, той ги отвори.
    — Радио… станцията… колата.
    Ким включи на скорост и рязко потегли.
    — Искаш да им съобщя какво е станало ли?
    — Да… — Коланът се врязваше в гърдите му и той се мъчеше да не мърда. — Трябва… идентифициране… бързо.
    — Да идентифицирате убиеца. По пръстовите отпечатъци.
    Хван нямаше сили да говори. Кимна, но не беше сигурен, че Ким го видя, а после я чу да говори по радиостанцията. Опита се да си спомни точно последните си мисли за нея, но всяко поемане на въздух, всяко тръсване на колата му причиняваше болка. Помъчи се да не мърда и да си намери опора, заби десния си лакът в процепа между седалката и облегалката, а с лявата ръка се хвана за предната седалка. Имаше чувството, че някакъв ремък вътре в него го стяга и придръпва надясно. В главата му се въртяха объркани образи и мисли, докато се бореше с болката и се опитваше да остане в съзнание.
    Не е севернокореец… тя нямаше да го застреля… но кой от Юга… защо…
    Огнената болка внезапно стигна до мозъка му и милостиво го потопи в мрак.

54.
ВТОРНИК, 12:30 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Когато Худ се обади в стаята на Александър, доктор Орлито Трайъс беше там. Той беше добър лекар и сериозен учен, въпреки че се държеше с болните и близките им като Франкенщайн.
    — Пол — каза Трайъс с подчертания си филипински акцент, — добре, че се обади. Синът ти има вирус.
    Худ изтръпна. Преди време, когато нямаше СПИН, думата означаваше само проблем, който лесно се лекува с антибиотици.
    — Какъв вирус? И ако обичаш обясни на човешки език, Орли.
    — Момчето е получило остра бронхиална инфекция преди две седмици. После тя привидно е отзвучала, но вирусът се е скрил в дробовете му. Пристъпът е бил предизвикан от алергените във въздуха, ето защо стероидите не са подействали. Това не е типичен астматичен пристъп, а форма на остро белодробно заболяване.
    — И как се лекува? — попита Худ.
    — С антивирусна терапия. Инфекцията е в относително ранен стадий и можем да разчитаме, че няма да се разпространи.
    — Да разчитаме…
    — Организмът му е отслабнал — поясни Орли, — а тези вируси са много упорити. Нищо не се знае.
    Господи, как така нищо не се знае!
    — Шарън там ли е?
    — Да. Казах й същото като на теб.
    — Дай ми да говоря с нея. Благодаря ти, Орли.
    — Няма нищо. Ще проверявам състоянието му на всеки час.
    Шарън се обади след секунда.
    — Пол…
    — Знам, знам. Орли няма да получи работа в ООН.
    — Не се шегувай. Винаги съм предпочитала да знам истината. Напрежението обаче ме съсипва — не понасям да седя и да чакам.
    — Алекс ще се оправи.
    — Не е сигурно. Работила съм в болница, Пол. Тия неща понякога се развиват страшно бързо.
    — Ако положението беше сериозно, Орли нямаше да ви остави.
    — Пол, той просто няма какво да направи — затова си тръгва.
    Ан влезе и спря на прага, когато видя изражението на Худ. Носеше обяда им.
    Бъгс му изпрати съобщение по компютъра — министърът на отбраната Колон искал да говори с него.
    — Виж какво — продължи Шарън, — не съм казала, че трябва да зарежеш работата си и да дотърчиш тук. Просто имам нужда от подкрепа, разбираш ли?
    Худ усети как гласът й потрепера. Жена му едва се сдържаше да не се разплаче.
    — Не се тревожи, Шарън. Обади се, ако нещо стане или пък аз ще ти позвъня, когато мога.
    Тя затвори и Худ се прехвърли от обикновения телефон на засекретената компютърна линия. Чувстваше се като най-лошия съпруг, баща и мъж на света.
    — Пол — обади се Колон със сърдит тон, — току-що научих, че твоят Доналд е изпратил без официално разрешение съобщение до Северна Корея, в което иска среща с генерал Хон Ку.
    — Какво?!
    — По-лошото е, че те са приели. Ако се разчуе, ще твърдим, че те първи са се свързали с него, а ти грабвай слушалката и гледай да го разубедиш. Генерал Шнайдер се опитал да го вразуми, но Доналд не отстъпил.
    — Благодаря ти — каза Худ и се обади на Бъгс. Нареди му да се свърже с демилитаризираната зона по засекретена линия и да повика Доналд. После позвъни на Лиз Гордън и й каза да дойде при него.
    — Може би е по-добре да оставя тия неща и да си ходя — каза Ан.
    — Не, искам да останеш.
    Ан засия.
    — Може да се забъркаме в голяма каша в медиите.
    Усмивката се изпари от лицето й.
    — Добре. — Тя седна срещу Худ и остави храната на бюрото помежду им, а после попита: — Какво става с Алекс?
    — Трайъс смята, че има белодробна инфекция. Засега положението било овладяно, но нали го знаеш Орли — не е най-големият специалист по човешките емоции.
    Очите на Ан помръкнаха още повече. Худ взе вилицата и набоде парченце домат.
    — Мат нещо да е споменал във връзка с неговия вирус?
    — Не, доколкото знам. Да проверя ли?
    — Няма нужда. Сам ще му се обадя, когато свърша с Доналд. Горкият човек, сигурно му е много тежко. Понякога така затъваме в събитията тук, че забравяме за хората.
    Компютърът изпиука точно когато Лиз и Лоуъл Кофи влязоха в кабинета. На долния край на екрана се изписаха кодът на Доналд и телефонният номер. Худ махна с ръка на Лиз да затвори вратата. Тя седна на един стол, а Кофи застана зад Ан, която се размърда притеснено на мястото си. Худ включи говорителя.
    — Как си, Грегъри?
    — Добре. Пол, линията засекретена ли е?
    — Да.
    — Включил ли си говорителя?
    — Да.
    — Кой е с теб — Лиз, Ан и Лоуъл ли?
    — Позна.
    — Естествено. Давай да караме направо тогава. Наистина се обадих на Хон Ку и той отвърна на съобщението ми. Ще се срещна с него след пет часа и половина. По-добре да обменим мнения, отколкото да се стреляме — това винаги е бил моят девиз.
    — Девизът ти е хубав, Грег, но не важи за севернокорейците.
    — И генерал Шнайдер така каза, когато ми четеше конското. Щял да ме остави сам да се пека на огъня. Във Вашингтон щели да постъпят по същия начин. — Той се поколеба за миг. — А ти, Пол?
    — Чакай малко.
    Худ временно изключи връзката и погледна към Лиз. С крайчеца на окото си забеляза, че Ан кимна бавно. Лоуъл стоеше неподвижно. Главната психоложка помисли малко, а после поклати отрицателно глава.
    — Защо не? — попита Худ.
    — Ако си негов съюзник, имаш шанс да го накараш да промени решението си. В ролята на противник той ще се изолира от теб.
    — А ако го уволним?
    — Нищо няма да се промени. Той е преживял тежка загуба днес и смята, че проявява въздържаност и човешко състрадание — често срещана реакция в подобна ситуация. Няма да се остави да го разубедим.
    — Лоуъл, може ли Шнайдер да му предяви някакво обвинение — примерно, че е злоупотребил с държавна техника, когато се е обадил по радиостанцията от базата, нещо такова — и да го арестува?
    — Съдебният процес ще бъде много труден и може да се наложи да разкрием факти за работата в центъра, които не искаме да стават обществено достояние.
    — А ако го затвори само за двадесет и четири часа? От съображения за сигурност или някаква подобна дивотия?
    — Може да ни съди. Резултатът ще е същият.
    — Няма да ни съди — намеси се Лиз. — Прегледах досието му, когато го назначи, Пол. Никога не е проявявал отмъстителност и всъщност това е бил един от проблемите в дипломатическата му кариера. Държал се е като истински християнин.
    — Ан, кои от журналистите са там?
    — Принципно не би трябвало да има никой — всички са изпратени в Сеул. Но всеки търси сензационни материали и сигурно вече са потеглили натам. Задържането на бивш висш дипломат веднага ще привлече вниманието им.
    — Знаете ли на какво ще ни направят в пресата, ако Доналд отиде на срещата като представител на Оперативния център? — попита Лоуъл. — Ще ни изкарат продажници или група откачени, които действат извън системата.
    — Не ми е приятно, но съм съгласна с Лоуъл — потвърди и Ан. — В думите му има логика.
    — Доналд няма да каже нищо, дори и да се ядоса — намеси се Лиз. — Светът ще научи единствено, че той действа от името на Дружеството за американо-корейско приятелство.
    — Но Шнайдер знае истината — възрази Лоуъл — и предполагам, че ситуацията никак не му допада.
    — Така е — каза Худ.
    — Ето! Значи може да подшушне новината на журналистите само и само да предотврати срещата.
    — Не смятам, че имаме повод да се тревожим — отвърна му Худ. — Той няма да постави президента в неудобно положение и да изложи на удар организация, създадена от самия Лорънс. — Худ отново включи говорителя. — Грег, би ли се съгласил да отложиш срещата, ако успея да убедя някой от посолството да те придружи?
    — Моля те, Пол. Посланик Хол никога не би се съгласила без одобрението на президента, а той няма да го даде.
    — Отложи срещата и ме остави да опитам. Майк Роджърс е на път за Япония. Ще кацне в Осака около шест часа. Нека да говоря с него и да му предложа да те придружи.
    — Браво, Пол, не се предаваш лесно, но сам знаеш, че ако отложа срещата даже с една минута, севернокорейците ще решат, че ги разигравам. Много са чувствителни в това отношение и ще ме отрежат. Аз отивам. Интересува ме само едно — ти с мен ли си или не?
    Худ остана абсолютно неподвижен за момент, а после огледа лицата на присъстващите.
    — С теб съм, Грег.
    Настъпи продължително мълчание.
    — Успя да ме изненадаш, Пол. Мислех, че ще ми откъснеш главата.
    — Честно казано, точно това смятах да направя отначало.
    — Благодаря ти, че не избърза.
    — Взех те в центъра заради опита ти, Грег. Нека да видим дали преценката ми е била правилна. Ако пак искаш да поговорим, аз съм насреща.
    Худ затвори. Забеляза, че продължава да държи вилицата с набодения домат, и го изяде. Лиз го поздрави с вдигнат палец. Ан и Лоуъл само го гледаха втренчено.
    — Бъгс, моля те, изпрати ми последните сведения от Мат — обади се по вътрешната уредба Худ.
    — Ей сега.
    — Пол, с Доналд е свършено… и с нас също — каза Лоуъл.
    — А какво искаш да направя? Той тъй или иначе ще отиде, а аз няма да оставя никого от нашите сам в такова трудно положение. — Худ бавно сдъвка хапката си. — Пък и може да постигне нещо. Доналд е свестен човек.
    — Така е — каза Ан. — И всички го знаят. Затова, когато довечера покажат записа на срещата му със севернокорейците в късните новини — Доналд, човекът, който е загубил съпругата си, но е готов да прости, — ще трябва да си търсим нова работа.
    — Че какво пък? — пошегува се Лоуъл — Винаги можем да отидем да работим при севернокорейците. Те ще са ни задължени.
    — Не бъдете черногледи — каза Худ и посочи с пръст към тях. — Вие двамата си помислете и разработете план за действие в случай на провал.
    Телефонът иззвъня и Худ го вдигна. Обаждаше се Стол.
    — Пол, тъкмо се канех да ти звънна. Най-добре ела и виж какво открих.
    Худ вече беше станал.
    — Кажи все пак накратко.
    — Накратко казано, прецакали са ни, и то страхотно.

55.
СРЯДА, 2:35 Ч. ПРЕЗ НОЩТА, ДИАМАНТЕНИТЕ ПЛАНИНИ

    Ракетите „Нодон“ бяха севернокорейският вариант на „Скъд“.
    Конструкцията им беше почти същата — корпус със заряд от двеста килограма, а обхватът им бе осемстотин километра. При заряд от тридесет и пет килограма високоексплозивни вещества, нодоните можеха да прелетят деветстотин километра. Улучваха с точност до километър от целта.
    Подобно на „Скъд“ севернокорейските ракети се изстрелваха от подвижни или неподвижни платформи. Силозните платформи даваха възможност да се нанасят многобройни удари в продължение на час, но бяха силно уязвими. На подвижните можеше да се разположи само една ракета, което налагаше презареждането им в специални прикрития.
    След програмирането на координатите в компютъра всички изстрелвания се управляваха от система с ключ. Със завъртането на ключа започваше да тече двуминутен срок, през който изстрелването се прекратяваше само ако едновременно се използваше ключът и кодът за отменяне на командата. Единствено дежурният офицер знаеше този код. В случай че кодът не може да бъде получен от него, следващият по ранг трябваше да го поиска от Пхенян.
    Нодоните не бяха от най-сложните ракети, но предназначението им бе да държат Сеул изкъсо под заплахата от въздушно нападение. И въпреки присъствието на американските „Пейтриът“ в Южна Корея, те я постигаха. Създадени да проследят и унищожат противниковата ракета, „Пейтриът“ често оставяха бойната глава незасегната и тя се взривяваше при падането си някъде в близост до целта.
    Полковник Ки Су беше офицерът с най-висок ранг в базата в Диамантените планини. Когато часовите му съобщиха по радиостанцията за пристигането на полковник Сун, той се изненада. Стана от леглото в палатката, където бе полегнал да си почине, и излезе да посрещне джипа. Сун връчи документите си на плешивия офицер, без да чака да му ги поискат, и Ки Су се върна в затъмнената си палатка, разположена в подножието на един стръмен хълм.
    След като се убеди, че добре е затворил платнището, той запали фенера, бръкна в кожената чантичка и извади един-единствен лист хартия:
    Пхенян, 15 юни, 16:30 ч.
    Главният щаб
    От: Полковник До Око
    До: Полковник Ким Ки Су
    Полковник Сун е изпратен от генерал Фил от разузнаването, за да провери сигурността на ракетите в командваната от вас база. Разрешено му е да се намеси единствено в случаите, засягащи директно безопасността на обекта.
    Заповедта беше заверена с печатите на главнокомандващия въоръжените сили и генерал Фил.
    Ки Су внимателно сгъна документа и го върна в чантичката. Изглеждаше съвсем достоверен, но нещо не беше в ред. Сун бе пристигнал с двама агенти — по един за всяка от ракетите, — което беше нормално. И все пак нещо не му харесваше.
    Ки Су погледна към полевия телефон и се поколеба дали да не се обади в главния щаб. По чакъла навън изскърцаха стъпки. Полковникът изгаси фенера и дръпна платнището — Сун стоеше неподвижно в мрака със скръстени зад гърба ръце.
    — Всичко наред ли е?
    — Като че ли да — отвърна Ки Су, — въпреки че нещо ме заинтригува.
    — И какво е то?
    — Обикновено в подобни заповеди се споменава бройката на изпратените лица, а във вашата — не.
    — Не е така. Написано е моето име.
    — А този? — посочи с пръст Ки Су войника при джипа.
    — Той не е агент — отвърна Сун. — В момента не ни достигат хора в отдела. Редникът само ме съпровожда през планините и ще ме охранява и на връщане. Това е единствената му задача.
    — Аха. — Ки Су върна чантичката на Сун. — Заповядайте в палатката ми. Ако желаете, ще ви донесат нещо за ядене.
    — Благодаря, няма нужда. Предпочитам да обходя обекта и да проверя уязвимите точки. Ще ви уведомя, ако се нуждаем от нещо.
    Ки Су кимна, Сун се върна при джипа и извади сгъваемо фенерче от кутията с инструменти. После се отправи с двамата войници през поляната към мястото, където бяха разположени ракетите.

56.
СРЯДА, 2:45 Ч. ПРЕЗ НОЩТА, ДЕМИЛИТАРИЗИРАНАТА ЗОНА

    Ли получи сигнала от Ко точно когато свърши с нареждането на варелчетата с табун в нишата на тунела. Качи се на земята, за да приеме съобщението, а после отново се спусна долу по въжето.
    Значи само след няколко часа Грегъри Доналд ще се срещне с генерал Хон Ку. Това не бива да става. Събитието ще привлече симпатиите на света към Северна Корея и може дори да убеди някои от политиците, че КНДР не е замесена в атентата. Вторият и третият етап на операцията трябва да бъдат осъществени, докато напрежението е във връхната си точка.
    Доналд трябва да умре. И то скоро.
    Ли даде нарежданията си на редник Йо. Другият войник се беше върнал в базата с камиона, за да не събуждат подозренията на генерал Норбом.
    Щяха да продължат с прехвърлянето на табуна на север, но след това Йо щеше да довърши акцията сам, а Ли щеше да се оправи с Доналд. Войникът разбра каква голяма отговорност поема и обеща, че всичко ще мине както трябва. Майорът беше сигурен в това — всеки от групата беше обучен да поеме функциите на останалите, ако се случи нещо с другарите му. Приклекнали в тъмнината, двамата се заеха с работата, която бяха обмисляли хиляди пъти с химикал и лист хартия в ръка.
    Прокопаните от севернокорейците тунели оформяха сложна мрежа, която се простираше на километър и половина в посока север-юг и на половин километър от изток на запад. Военното разузнаване на Южна Корея правеше понякога опити да ги затвори, но севернокорейците бяха като мравки — щом прекъснеха един от тунелите им, веднага прекопаваха друг. Южнокорейците ги наводняваха, пускаха сълзотворен газ в тях, веднъж дори бомбардираха целия район, но въпреки че големи участъци от тунелите се срутиха, севернокорейците просто изкопаха нови на по-голяма дълбочина.
    Групата на Ли наскоро беше прокопала този тунел, привидно за да шпионират врага. Дълбокият девет метра вход беше широк почти метър и двадесет сантиметра в диаметър, но самият тунел беше по-тесен, около деветдесет сантиметра, подобно на севернокорейските, и се свързваше с техния основен тунел, на десетина метра от границата.
    За да свалят варелчетата с табун, единият от войниците слезе на дъното на прохода, а другият ги спусна с въже. Ли пазеше горе. Подредиха ги в ниша, изкопана в стената на прохода, иначе нямаше да остане място за хората. Сега Йо щеше да тръгне заднишком по тунела и да насочва варелчетата, а Ли — да ги търкаля след него. Тунелът едва ги побираше и на места щеше да се наложи да ги обърнат по дължина и да ги избутват.
    Ли пресметна, че всяко отиване и връщане ще отнеме около седемдесет и пет минути. Нямаше да му остане много време за Доналд, но не смееше да рискува и да прекрати временно операцията, да не би да го хванат и всичко да се провали.
    Майорът извади малко фенерче от джоба на униформата си, включи го и го закачи на ремъка на рамото си. Йо навлезе в тунела, Ли внимателно измъкна първото варелче от нишата и го избутало прохода. Клекна на колене и затъркаля варелчето след Йо, който пътем проверяваше дали няма остри камъни, които не са забелязали при предишните си идвания.

57.
СРЯДА, 2:55 Ч. ПРЕЗ НОЩТА, СЕУЛ

    Колата на КЦРУ рязко закова на място пред входа на „Бърза помощ“ в Националната университетска болница на „Юлгьонгьо“. Ким Чон остави двигателя включен и се втурна през автоматично отварящата се врата. Тя извика, че води ранен човек, и двама лекари излязоха бързо на дъжда. Единият се насочи към Хван, а другият — към тялото на предната седалка.
    — Този е мъртъв — викна Ким на втория доктор. — Помогнете на другия!
    Лекарят въпреки всичко отвори вратата и провери пулса, а после влезе в колата, за да му направи изкуствено дишане. На задната седалка колегата му внимателно, но сръчно махна колана и чорапите от раните на Хван. Въпреки че при пристигането им Хван беше блед и почти в безсъзнание, когато двама санитари дотичаха с носилка и го прехвърлиха на нея, той вече почти напълно се бе свестил.
    — Ким! — Ръката му потърси нейната във въздуха.
    — Тук съм. — Тя бързо се приближи, хвана дланта му и не я изпусна, докато го караха към входа.
    — Погрижи се… за другия…
    — Добре. — Ким пусна ръката му и проследи с поглед носилката, а после се върна при колата. Вторият лекар се беше отказал от опитите си да съживи непознатия и разглеждаше раните по тялото му.
    — Какво е станало, госпожице? — попита той.
    — Беше ужасно — каза задъхано Ким. — С господин Хван отивахме в къщичката си в село Янгю. Спряхме да помогнем на този мъж — беше катастрофирал с мотоциклета си. Но той най-неочаквано наръга господин Хван с нож, а господин Хван го застреля.
    — Знаете ли защо го е нападнал?
    Ким поклати глава.
    — Моля, елате с мен, госпожице. Ще трябва да ни дадете информация за ранения, а и от полицията ще искат да говорят с вас.
    — Разбира се. Само да паркирам.
    Докараха втора носилка и санитарите свалиха тялото от колата, прехвърлиха го на нея и го покриха с чаршаф. Ким седна зад волана и подкара към паркинга. Спря на едно празно място, взе телефона, натисна червеното копче и се свърза с дежурния в КЦРУ.
    — Обаждам се от телефона на Ким Хван — каза Ким. — Той беше нападнат и ранен. В момента се намира в Националната университетска болница. Човекът, който го рани, е мъртъв. Тялото му също е в болницата. Господин Хван смята, че нападателят му е свързан с днешния атентат пред двореца. Иска да проверите отпечатъците му.
    Тя затвори и не вдигна повече слушалката, въпреки че телефонът отново иззвъня. Огледа се и забеляза една тойота „Търсел“. Познаваше тази марка. Свали радиостанцията от задната седалка на пода, включи я и насочи светлината от нея така, че да попада под таблото. Намери жиците за запалването точно там, където я бяха учили инструкторите й, уви ги, запали колата и я подкара на север.

58.
ВТОРНИК, 13:10 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Когато Худ влезе в кабинета на Мат Стол, той точно привършваше работата си. На кръглото му пълно лице беше изписана широка усмивка, а очите му сияеха тържествуващо.
    — Пол, тези хора са истински гении — каза той. — Заложих какви ли не предпазни мерки, диагностични програми, проверки и двойно подсигуряване, за да съм сигурен, че идващият отвън софтуер не е заразен, но въпреки всичко те са ме надхитрили.
    — Кой и как?
    — Южнокорейците. Или поне някой, който е имал достъп до софтуера им. Ето виж, на дискета ЮК-17.
    Худ се наведе към екрана, по който се нижеха редици от числа и букви.
    — Какво е това?
    — Целият материал, набутан в компютърната ни система от една-единствена дискета. В момента я изчиствам — подадох команда на компютъра да прочете оригиналната програма и изцяло да я извади.
    — А как е вкаран?
    — Скрили са го в най-обикновени данни за персонала. Подобен файл може да бъде голям или малък и никой не би се сетил да го провери. Не е примерно като файл за агентите на някой забутан остров — ако такъв файл пристигне раздут колкото този за дефицита, веднага ще направи впечатление.
    — Значи вирусът е бил скрит в този файл…
    — Именно. И е бил програмиран да вкара нова сателитна програма в точно определен момент — както и стана. Проникнал е в „библиотеката“, обработва пристигащите снимки и създава фалшиви образи — онези, които саботьорите са искали да видим.
    — Как се е прехвърлил в НРЦ?
    — По телефонната ни линия с тях. Тя е сигурна откъм външни връзки… но не и за вътрешни. Ще трябва да направим нещо по този въпрос.
    — И все пак не разбирам какво е събудило вируса.
    Усмивката на Стол стана още по-широка.
    — Именно това е гениалният момент. Виж. — Той извади един лаптоп, измъкна почти благоговейно дискетата от компютъра си и я зареди. На екрана се появиха въвеждащите надписи и Стол посочи с ръка към тях. Худ изчете целия екран.
    — Южнокорейска дискета номер седемнадесет, съставена от еди-кой си, проверена от еди-коя си, потвърдена от някакъв генерал и изпратена по военен куриер преди пет седмици. И какво означава всичко това?
    — Нищо. Виж отдолу на екрана.
    Худ се приближи, за да разчете дребните букви.
    — Авторско право от 1988 година, „Анджирас Софтуер“. Какво толкова необичайно има тук?
    — Всички правителствени организации си създават собствен софтуер. Само че те не са като „Уърд Пърфект“, където има авторско право. Нашите компютри понякога получават софтуер с бележки за авторско право и аз програмирах системата да не им обръща внимание.
    Худ започна да схваща.
    — Това ли е задействало вируса?
    — Не. Предизвикало е изключването, което е позволило на вируса да се промъкне незабелязано в системата. Забележи датата — 1988. Тя е едновременно и дата, и час. Или по-скоро минипрограма, заровена в данните, която се е закачила за часовника ни и го е изключила. Точно за 19,8 секунди.
    — Добра работа си свършил, Мати.
    — Ами, добра. Непрекъснато виждаме подобни бележки в програмите и даже не ги забелязваме. И с мен е станало така, а някой в Южна Корея се е възползвал от моя пропуск.
    — И все пак кой?
    — Датата може да ни подскаже. Проверих нашите файлове. Едно от основните събития през 1988 е бил сблъсъкът между радикални студенти, настояващи за обединение, с полицията. Правителството е потушило вълненията с доста твърди мерки. Някой, настроен за или против обединението може да е избрал годината, защото тя има символично значение за него. Нали знаеш — също както Ридлър непрекъснато оставяше улики за Батман от някаква перверзна суетност.
    — На твое място — усмихна се Худ — не бих споменавал Батман в официалния доклад. Но може би това е допълнителното доказателство, което ни е нужно, за да убедим президента, че южнокорейците наистина са замесени в атентата.
    — Точно така.
    — Страхотно се справи. Изпрати заглавната страница на моя компютър. Да видим какво ще каже Лорънс сега.


    — Откъде да знаем дали някой внедрен севернокорейски агент не работи на Юг? — попита Бъркоф.
    — Така е, господин президент, не знаем. — Худ чакаше на телефона, докато Лорънс и Стив Бъркоф разглеждаха документа. — Но защо им е на управляващите в Пхенян да си играят със сателитите ни и да се преструват, че се готвят за война, когато просто могат да прехвърлят частите, без да си правят целия този труд.
    — За да ни изкарат агресори — отговори му Бъркоф.
    — Не, Стив. Пол е напълно прав. Не ми мирише на намеса на правителството. В КНДР не са толкова деликатни. Това е някаква групичка и тя може да бъде както от Северна, така и от Южна Корея.
    — Благодаря ви — каза Худ с явно доловимо облекчение.
    Индикаторът за електронната поща изпиука. Бъгс никога не би прекъснал Худ, когато шефът му говори с президента, затова му изпрати съобщение, което се изписа на монитора. Тъй като то бе изпратено директно на телевизионния екран, а не през самия компютър, президентът нямаше да го види.
    Стомахът на Худ се стегна, когато прочете краткия текст.
    „От директора на КЦРУ Юн Хун: Ким Хван ранен с нож от нападател. В болницата е. Шпионин на КНДР избягал. Нападателят мъртъв. Проверяват самоличността му.“
    Худ зарови лице в дланите си. Ама и той е един шеф на Корейската група! Научава всичко със закъснение, знае, че някой или някаква група отчаяно се мъчат да подпалят война, а няма представа кой или кои са те. Изведнъж му стана ясно защо доктор Орли се държи така край леглата на пациентите си. Не защото не го е грижа за болния — просто е обезсърчен от битката с неуловим противник.
    Изпрати съобщение на Бъгс: да продължава да следи ситуацията, да препрати новината на Хърбърт и Маккаски, да благодари на Юн Хун и да помоли директора на КЦРУ веднага да ги уведоми, когато разполагат с нова информация относно нападателя или състоянието на Хван.
    — … но, както и преди ти казах, Пол — продължи президентът, — вече нещата са на друг етап. Няма значение кой е започнал конфронтацията, фактът е, че тя е налице.
    Худ се върна към разговора.
    — Така е — намеси се Бъркоф. — Честно казано, аз бих минал на плана за изпреварващ удар от доклада за военните варианти. Пол, ако смяташ, че би дал резултат…
    — О, да! Разбира се! Планът на военният министър ще ги помете! От информацията, която получаваме, може да се съди, че Северът очаква нещо като операцията „Пустинна буря“ с предварителен етап на разгръщане. Половин милион войници настъпват в Северна Корея, нанасяме въздушни удари по комуникационните им центрове, засипваме с ракети всяко летище и военна база… Естествено, че ще даде резултат, Стив. Най-много да загубим някакви си три хиляди войници. Защо да търсим разрешение по мирен път, когато можем да дадем жертви и да завладеем страна, която ще бъде финансово бреме за Юга през следващите петдесет-шейсет години?
    — Стига! — отряза президентът. — В светлината на новопостъпилата информация, ще дам инструкции на посланичката да провери възможността за уреждане на въпроса по дипломатически път.
    — Да провери възможността?! — Незасекретеният телефон на Худ иззвъня. На дисплея беше изписан номерът на болницата. — Господин президент, налага се да вдигна. Ще ме извините ли?
    — Да, Пол. Но искам кожицата на човека, който е допуснал този софтуер в системата.
    — Добре, господин президент. Само че ако смъкнете неговата, ще трябва да уволните и мен.
    Гадното му копеле, помисли си Худ, докато затваряше. Мре си да се изхвърля. Все се перчи — ти си назначен, оня е уволнен, ще воюваме, постигнах мир… Де да можеше да си намери някое хоби. Когато човек живее с работата си по двадесет и четири часа на ден, чувството му за мярка няма как да не се изкриви.
    — Шарън, как е Александър?
    — Много по-добре. Изведнъж сякаш се отприщи някакъв язовир, пое си дълбоко дъх и хриповете изчезнаха. Докторите казват, че сега дробовете му работят с двадесет процента по-добре. Алекс ще се оправи, Пол.
    За пръв път през този ден гласът на Шарън звучеше спокойно и ведро. Долови момичешките нотки в него и се зарадва, че лошите чувства между тях са се изпарили.
    Даръл Маккаски и Боб Хърбърт спряха на вратата. Худ им махна да влязат.
    — Шар, обичам и двама ви…
    — Знам, знам. Трябва да затваряш, нали?
    — Да. Извинявай.
    — Не се извинявай. Всъщност ти се държа много добре. Благодарих ли ти, че се отби при нас?
    — Мисля, че да.
    — Ако не съм — благодаря ти. Обичам те.
    — Целуни Алекс.
    Шарън затвори и Худ остави слушалката на телефона.
    — Синът ми се е оправил, а жена ми не ми е ядосана — каза той на двамата мъже. — Ако ми носите лоши вести, сега е моментът да ми ги съобщите.
    Маккаски пристъпи напред.
    — Джуди Марджолин, офицерът от разузнаването, дето я застреляха… Оказа се, че последната снимка, направена от нея, е на приближаващия се МиГ.
    — Да не би някой да я е пробутал на пресата?
    — Нещо по-лошо — отговори Маккаски. — Момчетата на компютрите в Пентагона успели да разчетат номера на самолета. Преровили всички скорошни разузнавателни снимки, за да открият къде му е летището.
    — О, не, за бога!
    — Уви, така е — обади се Хърбърт. — Президентът току-що нареди на военновъздушните сили да го унищожат.

59.
СРЯДА, 3:30 Ч. СУТРИНТА, САРИВОН

    Саривон се намира в Северна Корея, на двеста и четиридесет километра западно от Японско море, осемдесет източно от Жълто море и на осемдесет километра по права линия южно от Пхенян.
    Въздушната база в Саривон е първата защитна линия срещу южнокорейска атака по въздуха или с ракети. Една от най-старите бази, построена през 1952 година по време на войната, доскоро базата се модернизираше само когато Китай и СССР отпуснеха техника. Това ставаше не толкова често, колкото искаха от Пхенян. Съюзниците на Северна Корея се страхуваха, че при евентуално обединение с Южна Корея, Западът ще получи достъп до най-съвременните им военни разработки, ето защо КНДР винаги бе изоставала в техническо отношение на няколко крачки от Москва и Пекин.
    Радарът на Саривон действаше в радиус от осемдесет километра и прехващаше обекти с диаметър най-малко шест метра. На практика това му даваше възможност да улавя всеки самолет, насочил се към района. По време на ученията разиграваха ситуация, при която вражеската атака от запад не им оставяше време да вдигнат във въздуха бойните си самолети, въпреки че дори при нападение със свръхзвукови бомбардировачи щяха да могат да задействат зенитните си оръдия.
    Напречното сечение на самолетите — наричано за кратко НСС — се разчиташе на радара по-добре при странично, отколкото при фронтално приближаване на самолета.
    Бомбардировачи от рода на старите Б-52 имаха много високи стойности за НСС — до хиляда квадратни метра, — поради което лесно се улавяха и нацелваха. Дори Ф-4 „Фантом II“ и Ф-15 „Ийгъл“ лесно се забелязваха — „Фантом“ даваше показания за НСС сто, а „Ийгъл“ — двадесет и пет. На другата страна на скалата бяха съвременният бомбардировач Б-2 с данни за НСС една милионна от квадратния метър — почти колкото за едно колибри.
    Локхийд Ф-117А „Найтхоук“ имаше НСС една стотна, което се дължеше на уникалната му конструкция тип „обработен диамант“ — хиляди плоски повърхности, насочени така, че ъглите им на отразяване да не съвпадат. НСС намаляваше още повече и поради качествата на материала, използван при направата му. Само десет процента от конструкцията му бе метална, а останалите деветдесет — специална пластмаса, която абсорбираше и разпръскваше радарната енергия, както и инфрачервеното излъчване на F-117A. Използвана бе също и „Филабой“ — външна пластмасова обшивка, съдържаща мехурчета и стъклени нишки, които също намаляваха допълнително показанията за НСС.
    Черният самолет беше дълъг седемнадесет метра, висок пет метра и имаше дванадесет метра площ на крилата. Въведен в действие през октомври 1983 година, F-l17А беше в състава на 4450-а тактическа ескадрила във военната база Нелис в Невада. Първа група, наречена „Фъртим Виджилантс“, или „Тайните защитници“, беше разположена на постоянна база в „Пъпешовата ивица“, в северозападната част на изпитателния полигон в Нелис. От времето на операция „Пустинна буря“ обаче самолетите на групата непрекъснато бяха в движение. С прибрани крила Ф-117А можеше да се побере в трюма на транспортния самолет С-5А — единственият начин да бъде прехвърлен на далечни разстояния, без да го засекат, тъй като при дозареждане във въздуха щеше да бъде уловен от радарите.
    Носейки се с най-високата си скорост, „Найтхоук“ прелиташе осемдесет километра за четири минути. Задвижван от два 6 300-килограмови бездимни турбодвигатели GE F404-НВ, самолетът имаше боен обсег от 640 километра.
    В момента Ф-117А се намираше на борда на самолетоносача „Холси“, който плаваше северно от Филипините според план 4 и бе навлязъл в Източно Китайско море. Самолетът се издигна и полетя право на север с изгасени светлини, после прехвърча край западното крайбрежие на Корея, като непрекъснато набираше височина, и зави на северозапад към Жълто море. Носейки се само на три хиляди метра височина, „Найтхоук“ ускори от Mach 0,8 на Mach 1 и навлезе в севернокорейското въздушно пространство.
    Радарът улови точката веднага. Техникът спешно извика началника си, който потвърди, че е възможно да са засекли самолет, и се обади по радиостанцията в щаба. Всичко това отне седемдесет и пет секунди. Събудиха командира на базата и той нареди да бъде вдигната тревога. Бяха изминали точно две минути и пет секунди от засичането на самолета.
    Оръдия имаше по четирите страни на базата, но само противовъздушната артилерия на изток и запад беше поставена в състояние на готовност, за да прехванат нарушителя на идване или връщане. Двадесет и осем човека застанаха на местата си — по седем на всяко от общо четирите оръдия от двете страни. Те заеха позиция за една минута и двадесет секунди. По един човек от персонала на оръдията си сложи слушалки, което отне още пет секунди.
    — Югоизточно оръдие вика кулата — обади се един от тях. — Какви са данните за нарушителя?
    — Засякохме го на 277 градуса, снишава се бързо със скорост…
    В далечината се чу взрив — антирадарната ракета АВМ-136А на найтхоука прехвана и разруши радарната чиния.
    — Какво беше това? — попита зенитчикът.
    — Край! Отиде си! — отговориха от кулата.
    — Самолетът ли?
    — Радарът!
    Диспечерите при контролното табло вкараха последните координати на самолета отпреди атаката, огромните механизми се завъртяха безшумно и черните дула започнаха да заемат позиция. Те все още не бяха спрели на място, когато гръм предизвести пристигането на самолета с форма на стрела.
    Насочван от лазерния си радар, Ф-117А лесно намери машината, нападнала миража, на пистата между два други мига.
    Пилотът се пресегна вляво, точно до коляното си, и натисна червеното копче, поставено в жълт квадрат с черни диагонални ивици. На секундата въздухът отвън бе разкъсан от шумното свистене на ракетата с оптическо насочване АВМ-65, чието тънко тяло профуча през хиляда и петстотинте метра, разделящи самолета и целта, за по-малко от две секунди.
    Мигът подскочи във въздуха и се взриви на парчета. Огромното огнено кълбо превърна нощта в ден и озари мрака. Самолетите от двете му страни се преобърнаха, навсякъде се разлетяха парчетии от експлозията, а прозорците на кулата, хангарите и на повече от половината самолети на летището се пръснаха. Горящи късове пластмаса се сипеха навред и подпалваха малки огнища на пожар в сградите и сред храстите, ограждащи пистите.
    Двадесет и пет сантиметрово парче метал се заби в гърба на един зенитчик и го уби на място.
    Командирът успя да събере четири самолета, но Ф-117А вече бе завил обратно към морето и хвърчеше към „Холси“, преди те дори да успеят да излетят.

60.
СРЯДА, 3:45 Ч. СУТРИНТА, ГЛАВНА КВАРТИРА НА КЦРУ

    Директорът Юн Хун беше на ръба на изтощението. Още една чаша кафе щеше да го посъживи, ако имаше кой да му я донесе. Докладът от лабораторията също се бавеше. Свалиха отпечатъците на оня негодник преди петнадесетина минути и веднага ги вкараха в компютъра — тези дивотии нали работели едва ли не със скоростта на светлината?
    Юн Хун разтърка уморените си хлътнали очи, прибра дългия посивяващ перчем от челото си и се огледа из стаята. Ето, ръководи една от най-бързо развиващите се разузнавателни организации, разполагаща с четири етажа и три подземия, натъпкани с оборудване — последна дума на техниката, — а нищо не става както трябва.
    В базата с данни имаха какви ли не отпечатъци от пръсти — от полицейски досиета, формуляри за постъпване в колеж, даже от химикалки, чаши или телефони, пипани от севернокорейци. Неговите агенти дори отмъкваха дръжките на вратите от севернокорейските военни бази.
    Колко време може да се търси тоя отпечатък!
    Телефонът иззвъня. Той натисна копчето на говорителя.
    — Да?
    — Господин директор, обажда се Ри. Бих искал да изпратим отпечатъците в Оперативния център във Вашингтон. Юн Хун въздъхна шумно.
    — Нищо ли не открихте?
    — Засега не. Но може да не е престъпник с досие или севернокореец.
    Другият телефон, по който обикновено му се обаждаше помощникът му Рюй, също иззвъня.
    — Добре — отсече директорът, — изпратете ги във Вашингтон. — Затвори първия и вдигна втория телефон. — Да?
    — Шефе, от щаба на генерал Сам току-що ни съобщиха, че американски боен самолет преди малко е нападнал военната база в Саривон.
    — Само един самолет ли?
    — Да, сър. Предполагаме, че Ф-117А е нападнал мига, който обстреля техния „Мираж“.
    Най-после добри новини, помисли си Юн Хун.
    — Чудесно. А какви са последните данни за състоянието на Ким Хван?
    — Няма такива. Все още е в операционната.
    — Ясно. Кафето готово ли е най-сетне?
    — Вари се, шефе.
    — Защо всичко става толкова бавно тук, Рюй?
    — Не ни достига персонал.
    — Глупости. Саривон е бил атакуван само от един пилот. Ние сме се отпуснали. Всичко стана, защото сме прекалено самодоволни, мързеливи и ни липсва инициативност. Може би се нуждаем от някои промени в пер…
    — Ще ви налея колкото кафе има, шефе.
    — Браво, Рюй. Почваш да схващаш.
    Директорът прекрати връзката. Въпросът не беше само в кафето — това, което каза на Рюй, беше абсолютно вярно. Организацията беше загубила енергичността си, а най-добрият в нея лежеше в болница, господ знае в какво състояние. Юн Хун се ядоса, когато разбра, че Хван е заловил шпионка и я е помолил за съдействие. Така просто не се прави. Но може би именно затова е трябвало да бъде направено.
    „Проявявай съчувствие и доверие в случаи, в които обикновено даваш воля на яда и подозренията си. Разтърси хората, дръж ги в напрежение.“ Той беше възпитаник на старата школа, а Хван — на новата. Ако заместникът му оживее, може би е време за промени.
    Или пък просто е оглупял от умора. Ще види какво ще се получи, след като изпие кафето. Междувременно директорът вдигна дясната си ръка и отдаде почест на американците за добре свършената работа, която щеше да държи севернокорейците в напрежение.

61.
ВТОРНИК, 14:00 Ч., ОПЕРАТИВЕН ЦЕНТЪР

    Лабораторията на центъра беше сравнително малка, но доктор Синди Мерит и помощникът й Ралф нямаха нужда от кой знае колко повече пространство. Всички данни и досиета бяха компютъризирани, а различните оръдия на труда им се съхраняваха в шкафчета, под масите или се включваха към компютрите.
    Пръстовите отпечатъци пристигнаха от КЦРУ в компютъра на Мерит по засекретен модем. Секунда след пристигането им линиите по тях вече се анализираха и сравняваха с подобни отпечатъци в досиетата, получени от ЦРУ Мосад, МИ-5 и други разузнавателни организации, както и от Интерпол, Скотланд Ярд и останалите полицейски източници и военни разузнавателни служби.
    За разлика от програмите на КЦРУ които налагаха целия отпечатък върху тези от досиетата и обработваха по двадесет броя на секунда, програмата, разработена от Мат Стол и Синди, разделяше всеки отпечатък на двадесет и четири равни части и буквално ги разхвърляше напосоки. Ако някоя от частите съвпаднеше с подобна от досиетата, се сравняваха целите отпечатъци. Този метод даваше възможност да се преглеждат 480 отпечатъка в секунда на всеки от използваните компютри.
    Незабавно, след като постъпи запитването от КЦРУ Боб Хърбърт и Даръл Маккаски попитаха Синди дали не може да включи едновременно няколко компютъра. Неумолимата химичка им отдели три и им каза да се навъртат наоколо — нямало да отнеме много време.
    Оказа се права. Компютърът издири отпечатъка за три минути и шест секунди. Ралф извика досието.
    — Редник Ян Те Ун — прочете той. — Служещ от четири години под командването на майор Ли в групата по взривните…
    — Ето — тържествуващо обяви Хърбърт.
    — … вещества и специалист по ръкопашен бой.
    — Стига противникът му да не извади пищов — измърмори Хърбърт.
    Маккаски помоли Ралф да разпечата информацията, а после се обърна към Мерит:
    — Това е истинско чудо, Синди.
    — Кажи го на Пол — отвърна привлекателната брюнетка. — Никак няма да ни е излишен един математик на половин щат, да ни помага за съставянето на програми, подобряващи алгоритмите, които използваме за моделиране на биомолекулите.
    — Непременно ще му предам. — Маккаски й намигна и взе листа от Ралф. — Дума по дума.
    — Бъди така добър — парира Синди. — Синът му ще му обясни непознатите думи.


    Худ беше много по-разтревожен от информацията за майор Ли, отколкото от исканията на Синди. Заедно с Лиз Гордън и Боб Хърбърт, застанали от двете му страни, те прегледаха служебното досие на майора, изпратено им по електронен път от генерал Сам в Сеул.
    Худ не можеше да се съсредоточи. Повече откогато и да било от началото на кризата усещаше огромно чувство на дълг да открие кой стои зад атентата. Не само защото увеличаващото се напрежение започваше да излиза извън контрол, но и защото усещаше, че дипломатичният му подход е накарал президента да измести Оперативния център настрана от събитията. Стив Бъркоф му се обади и го уведоми за нападението над севернокорейското летище само две минути преди началото му. Ръководителят на Корейската група даже не беше включен в екипа, обмислящ плана за атаката — президентът искаше да се бие и правеше всичко възможно да предизвика схватка. Което щеше да е много добре, ако прилагането на сила беше оправдано.
    Но ако се окаже, че Худ греши по отношение невинността на Северна Корея, ще има много по-сериозни поводи да се тревожи, отколкото опасенията, че е загубил доверието на президента. Щеше да започне да се пита дали не е останал в политиката прекалено дълго и не е станал прекалено нерешителен.
    Опита се да се съсредоточи върху думите на монитора.
    Ли беше ветеран с двадесетгодишна служба и напълно оправдано мразеше Севера. Баща му — генерал Куон Ли — беше убит при Инчон по време на войната. Майка му — Мей — бе заловена и обесена по обвинение в шпиониране на пристигащите и заминаващи влакове на гарата в Пхенян. Отраснал в приют в Сеул, Ли постъпил в армията на осемнадесет години и служил под командването на Ли Сун. Сепаратист още от училищни години, Сун разпространявал позиви и дори веднъж бил арестуван. В момента Сун имаше чин полковник. Въпреки че Ли не принадлежеше към нито едно от нелегалните движения от рода на „Братство на разделението“ или „Деца на загиналите“ — синовете и дъщерите на войниците, убити по време на войната, — той ръководеше една елитна контраразузнавателна група. Не беше женен и често изпълняваше разузнавателни мисии на Север — измерваше наземни обекти, за да могат в НЦР да преценят мащабите и да калиброват американските шпионски сателити.
    — Как ти се вижда, Лиз? — попита Худ.
    — В моята работа никога нищо не е ясно и категорично, но по-сходна от тази характеристика едва ли ще…
    Прекъсна ги компютърът.
    — Какво има, Бъгс?
    — Спешно обаждане по засекретената линия от директора на КЦРУ Юн Хун.
    — Благодаря. — Худ натисна осветеното копче. — На телефона е Пол Худ.
    — Директор Худ, току-що получих много интересно радиосъобщение от севернокорейската шпионка, с която Ким Хван е бил тази вечер. Той я помолил да запита Севера дали в КНДР не е регистрирана кражба на военни ботуши и експлозиви.
    Хърбърт изщрака с пръсти, за да привлече вниманието на Худ.
    — Рейчъл ми се обади по този повод, когато бях в кабинета ти — прошепна той.
    Худ кимна и прихлупи с длан дясното си ухо, за да не чува тракането на Лиз по клавиатурата.
    — И какво са отвърнали севернокорейците, господин Юн Хун?
    — Че известно количество ботуши, експлозиви и пистолети изчезнали от един камион, пътуващ към склад в Коксан, преди четири седмици.
    — Те са се обадили на нея, а тя на вас — така ли?
    — Именно. Доста е странно, понеже след като закара Ким Хван в Националната университетска болница, откраднала една кола и избягала. В момента я издирваме.
    — Това ли е всичко, господин Юн Хун?
    — Не. Хван е още в операционната.
    — Благодаря ви. Ще държим връзка — може при нас да изникне нещо.
    Значи Ли е разузнавач, който действа в Северна Корея.
    — Бо