Скачать fb2
Флотът на прокълнатите

Флотът на прокълнатите

Аннотация

    Късметът на Стен сякаш го е изоставил. Възложено му е да командва тактическа ескадрила в Пограничните светове, но той скоро открива, че имперските офицери предпочитат да се забавляват, вместо да усъвършенстват бойните си умения. А техните врагове таанци са избрали най-удобния момент и място да започнат своята отдавна подготвена атака срещу Империята. Стен и неговите екипажи се изправят срещу противник с несравнимо повече оръжия и войници…
    Но Стен няма да се предаде без бой.


Алън Кол, Крис БънчФлотът на прокълнатите

    На
    Оуен Лок,
    Шели Шапиро
    и Ръс Галън —
    виновните съучастници
Бележка
    Заглавията на Книги 1, 2 и 3 са от XVII век на Земята и са поредица от команди за влизане в сражение на бойните кораби от британския флот. Заглавието на Книга 4 е полуофициална заповед към канонирите на кораба.
    АК и КрБ

Първа книга
В боен строй

1.

    Таанският кръстосвач прелиташе в дъга край умиращото слънце. Курсът бе определен окончателно и след броени часове корабът щеше да се спусне върху сиво-бялата повърхност на Фънди — най-голямата планета в системата Еребус.
    Еребус изглеждаше като място, където никое същество не би желало да попадне. Светилото му беше толкова близо до издъхването, че хвърляше само бледа жълта светлина върху малкото си спътници, осеяни с кратери. Останалите по тези безплодни космически тела минерали едва биха стигнали за прехраната на един-единствен миньор. На място като Еребус човек може да закопнее за смъртта.
    Лейди Атаго слушаше нетърпеливо дърдоренето по радиото между нейния екипаж и комуникационния център в главния космодрум на Фънди. Гласовете в другия край на връзката й звучаха мързеливо, нехайно, недисциплинирано… и се различаваха рязко от отсечените поредици думи, които изричаше нейният екипаж. Това дразнеше таанския й нрав.
    Положението на Фънди бе оставено без надзор твърде дълго.
    Лейди Атаго беше висока жена, стърчеше над мнозина от офицерите си. Ако някой плъзнеше небрежно поглед по нея, можеше и да й припише екзотична красота — дълга вълниста тъмна коса, големи черни очи и чувствени устни. В стройното й тяло имаше и намек за пищност. В момента то изглеждаше още по-добре в парадната униформа — тъмнозелена мантия, червена туника и зелен впит панталон.
    При втори поглед всякакви мисли за хубост биха се изпарили заради тръпката, плъзнала по гърба. Тя беше таанска благородничка. С едно кимване можеше да отреди каква ли не участ, но непременно неприятна.
    Щом корабът се намести в орбита за кацане, тя погледна към капитана, който наблюдаваше действията на екипажа.
    — Скоро, милейди — увери я той.
    — Ще имам нужда от едно отделение — каза тя.
    И обърна глава — и гръб на капитана. Мислеше си за недисциплинираните глупаци на Фънди.


    Корабът кацна върху леда на половин километър от центъра на космодрума. Двигателите спряха и виелицата, носена от бръснещия вятър, тутакси обгърна кораба в сивота.
    Почти цялата повърхност на Фънди представляваше лед и черни камънаци. Не изглеждаше най-подходящото място за каквото и да било начинание, камо ли за онова, с което се бяха захванали сегашните й обитатели.
    Таанците се подготвяха за война срещу Императора, а Еребус беше крайъгълният камък в техния план. В строга секретност превръщаха цялата система в завод за бойни кораби.
    Еребус беше толкова отдалечена и нежелана от никого, че едва ли Вечният император би разкрил всеотдайните усилия на таанците да се въоръжат, преди да е станало твърде късно за него. Тук строяха, преобразуваха и оборудваха наново хиляди кораби.
    Когато кръстосвачът навлезе в системата, лейди Атаго можеше да види част от тези усилия. Малки мощни влекачи теглеха стотици нанизи, дълги цели километри, от корпуси, които щяха да се превърнат в бойни кораби, а след това щяха да бъдат спуснати на повърхността за окончателно оборудване. На всяка планета припряно бяха изградени огромни заводи и нощните небеса се озаряваха чудато от пещите.
    Таанците бяха събрали принудително всеки работник, който им беше подръка, дори онези със зачатъчни умения. Тази некачествена работна сила бе сред причините да предпочетат разполагането на толкова голяма част от производството на планетите вместо в празното пространство. За открития космос бяха необходими много добре обучени работници, а при този размах на въоръжаване изискването беше почти непосилно. Освен това за космически заводи се нуждаеха от огромни средства, а таанците вече чуваха как парите изтичат със звън от хазната им.
    Искаха да имат колкото се може повече кораби на колкото се може по-ниска цена. Всяка повреда, ако ще и опасна за живота, си оставаше проблем на отделните екипажи.
    Таанците бяха войнствена раса с щамповани на конвейер копия.


    Лейди Атаго поспря в подножието на рампата. Заобикаляше я тежковъоръжено отделение от най-добрите й войници. Те бяха личната й охрана, подбрани не само заради воинските си умения и непоклатимата си преданост, но и по ръст — тя изглеждаше дребна пред всеки от охраната. Бойците пристъпваха от крак на крак във внезапния остър студ, но Атаго стоеше неподвижно — не си направи труда дори да се загърне по-плътно с термомантията.
    Взря се с погнуса в далечния център на космодрума. Защо я бяха приземили на такова разстояние? Некадърни глупаци! Но това не я изненадваше.
    Закрачи решително по снега. Отделението я последва — снаряжението скърцаше, ботушите хрускаха по заледената коричка. Големи грависледове стенеха край тях, натоварени с части и материали. В някои от тях се вкопчваха мъже и жени, за да си спестят с риск ходенето преди или след смяната в заводите, обкръжили космодрума с пръстен от пушеци и извисяващи се пламъци.
    Лейди Атаго изобщо не се оглеждаше, за да обхване с поглед странната сцена. Просто продължаваше напред, докато не стигнаха до центъра.
    Един часови им излая от будката си до главната порта. Тя го пренебрегна и го подмина, а войниците й отсечено вдигнаха оръжия, за да сложат край на въпросите. Подметките на ботушите им затракаха гръмко по дългия коридор към администрацията.
    Свърнаха зад един ъгъл и някакъв набит мъж притича към тях — като оправяше туниката си в движение. Лейди Атаго спря, понеже видя, че е с униформа на адмирал. Мъжът беше запотен и зачервен.
    — Лейди Атаго — избълва той, — толкова съжалявам. Не предполагах, че ще пристигнете толкова скоро, и…
    — Адмирал Диен? — прекъсна тя бърборенето му.
    — Да, милейди?
    — Ще заема вашия кабинет — осведоми го Атаго и продължи по пътя си. Диен се запрепъва подире й.


    Лейди Атаго седеше безмълвно и преглеждаше компютърния архив. Двама от отделението стояха пред вратата с готови за стрелба оръжия. Останалите бяха заели стратегически позиции в излишно разкошния кабинет на адмирала.
    Щом влезе в него, тя хвърли бърз поглед на обстановката. Леко изкривената й устна подсказа какво си мислеше — твърде неподобаващо за таанец.
    Докато Атаго плъзгаше съдържанието на архива по екрана, Диен мънкаше неспирен поток от недовършени обяснения.
    — Ето… ето… сама виждате. Бурята. Загубихме цял ден за производство! И това нещо! Наложи се да прогорим нови площадки за кацане, за да приемаме товарните кораби. Напрежението беше огромно, милейди. Небето направо чернееше от тях. А не ни достигаха съоръже…
    Млъкна внезапно, защото тя натисна един клавиш и компютърният екран се опразни. Атаго дълго остана взряна в монитора. Накрая се изправи и се обърна към мъжа.
    — Адмирал Диен — подхвана с равен глас, — от името на лорд Феерле и Таанския висш съвет ви освобождавам от командния пост.
    Дори някой художник или физик би се стъписал от белия цвят, който придоби лицето му. Тя тръгна към изхода, а един от войниците й пристъпи напред.
    — Почакайте, милейди — примоли се Диен.
    Тя се обърна през рамо, едната съвършена вежда леко се изви.
    — Да?
    — Поне ще ми позволите ли… Ъъ, мога ли да задържа личното си оръжие?
    Тя се позамисли.
    — Заради честта ви ли?
    — Да, милейди. Заради честта ми.
    Отново проточило се очакване. Накрая тя отвърна:
    — Не. Според мен не може.
    После излезе и вратата тихо се затвори зад нея.

2.

    Стен и Лайза Хайнис се провираха през ужасната навалица на космодрума. Като главен транспортен възел на Първичен свят, град Соуард винаги бе страдал от пренаселеност. Но това си беше тъпа нелепост — да трябва да отъркваш ръце и рамене в пипала и антени.
    Докато си пробиваха път към наетата гравикола, двамата все повече се озадачаваха и наежваха.
    — Какво става, по дяволите? — попита Стен, без всъщност да очаква отговор.
    — Де да знам — отвърна Лайза. — Но май вече ми избледнява загарът, а ако не се измъкнем оттук, ще се издрайфам.
    — Я не ме занасяй — възрази той. — Детективите, разследващи убийства, не драйфат. Това си влиза в служебната им характеристика.
    — Ти само гледай — изсумтя Хайнис.
    Стен я сграбчи за ръката, извъртя я около тътрещото се туловище на някакъв младок и изръмжа:
    — Не съм виждал толкова униформи от новобранското обучение.
    Вмъкнаха се в гравиколата и Стен поиска разрешение за излитане от местните контрольори на трафика. Съобщиха им, че чакането ще продължи поне четиридесет минути. След час и половина (и след непрекъснати отлагания, оправдани с военния трафик) най-сетне успяха да се издигнат над земята.
    По пътя към дома на Лайза положението не беше много по-добро. Фоулър бе затънал в почти триизмерно задръстване. Двамата едва разменяха по някоя дума, докато накрая не се измъкнаха от предградията, за да се насочат към огромната гора, над която бе закотвена къщата-лодка на Лайза.
    — Винаги ли е било така? — зачуди се тя. — Или преди бях свикнала?
    Капитан трети ранг Стен, доскоро зачислен към Дворцовата стража на Вечния император, не си направи труда да отговори. Беше си съвсем ясно какво означават униформите заедно с бойните коли и конвоите, които виждаха.
    Направо си изглеждаше, че Първичен свят се готви да отблъсне нашествие. На Стен не му се вярваше това да е възможно. Но беше адски сигурно, че Императорът мобилизира сили за мащабна военна кампания. А Стен знаеше, че почне ли да се стреля, непременно ще се наложи и той пак да рискува задника си.
    — Дори не ми се ще да знам… засега — подхвърли той. — Пък и имаме още малко отпуск. Хайде да му се насладим.
    Лайза се гушна до него и започна да го гали по вътрешната страна на бедрото.
    Отново ги обзе почти замайващият покой, който бяха открили в дългия си отпуск.
    „Лодката“ се полюшваше на крепежните въжета високо над просторите на девствената гора — една от защитените диви територии, които бе определил Императорът. Но понеже средищната планета на неговата гигантска империя беше претъпкана, а наемите и цените на земята — астрономически, хората по принуда ставаха дяволски находчиви в намирането на жизнено пространство.
    Като ченге Лайза не получаваше много внушителна заплата. Затова заедно с още мнозина се бе възползвала от една вратичка в имперския Закон за дивите земи. Никой не можеше да строи в гората, но в закона не се споменаваше нищо за въздуха над гората.
    Ето как нейният хазяин бе взел под аренда забранената за обитаване земя, за да предлага захранваните с генератори на Маклийн големи къщи-лодки на всеки, който можеше да плати заселването си на борда им. Излизаше скъпичко, но Лайза си бе направила сметката, че може да си го позволи.
    Опряха гравиколата в лодката и слязоха на палубата пред вратата. Лайза притисна палец към ключалката, разчитаща отпечатъка й, и вратата се прибра встрани. Преди да влязат, тя внимателно огледа помещението — навик на ченге, от който не можеше да се отърве. Едно от многото общи неща между нея и Стен. След годините, прекарани на служба в „Богомолка“, той за нищо на света не би влязъл в стая, без да се увери, че вътре всичко е поне горе-долу каквото трябва да бъде.
    След няколко минути се бяха проснали на дивана — само отвориха широко прозорците, за да се махне застоялият въздух.
    Стен посръбваше от бирата със смътната надежда, че тя ще прогони леката печал, от която нещо го стягаше в корема. И преди се бе влюбвал, имал бе връзки с много жени. За пръв път обаче оставаше насаме с жена толкова дълго, без и двамата да искат нещо, освен да се радват взаимно.
    Тя стисна ръката му и каза:
    — Колко жалко, че почти свърши.
    Стен се обърна към нея.
    — Е, още не е свършило.
    Притегли я в прегръдката си.


    Всички признаваха, че двамата се бяха проявили великолепно в осуетяването на заговора по високите етажи на властта, насочен срещу Империята. Разбира се, накрая нищо не завърши безупречно, но човек не може да иска всичко наведнъж.
    Както и да е, двамата получиха повишение и неколкомесечен отпуск. А благодарение на Айда, старата дружка на Стен от „Богомолка“, имаха предостатъчно пари да се насладят на почивката, както те си знаят.
    И тъй, купиха си билети до далечен свят, състоящ се най-вече от безбрежен океан и хиляди идилични острови. Наеха амфибия и седмица след седмица блаженстваха, местеха се от островче на островче или просто пускаха котва в кроткото море, припичаха се на слънце и се любеха.
    Нарочно се стараеха да не научават новини и да избягват всякакъв досег с външния свят. Имаха да уталожват прегрети нерви и да умуват лениво над бъдещето си.
    Стен изобщо не беше сигурен, че очаква с нетърпение близкото бъдеще. Императорът не само го бе повишил, но и го беше посъветвал доста многозначително да се прехвърли на служба от армията в Имперския флот. А съветът от Командващия всичко, що съзре погледът му, както си знаеше Стен, беше равен на заповед.
    Затова в очакването му какво ще го сполети се смесваха уплаха и мъничко вълнение. Да постъпи във флота, ако ще и с чин капитан трети ранг, означаваше да започне всичко отначало. Първо пилотското училище. Питаше се дали ще може да се върне на старата си работа, ако го изритат. Да му се не знае, охотно би станал отново дори добър тъп редник, на когото от нищичко не му пука.
    „Да бе. Ако си вярваш, моето момче, значи можеш и да си купиш страшно изгодно чуден недвижим имот в блатата на някоя таанска затворническа планета“.


    Стен бавно се събуди. Опипа до себе си и откри, че Лайза я няма. Тя беше в другия край на голямата стая в лодката и ровичкаше файловете на компютъра си за поща и телефонни обаждания.
    — Сметка — мърмореше си под носа, — сметка, сметка, сметка, писмо, сметка, членски внос за полицейския синдикат, писмо… Ама че тъпотия! Стига бе, хора, нали съм в отпуск.
    — Има ли нещо за мен? — мързеливо попита той.
    Нямаше домашен адрес (още от седемнадесетгодишен), затова остави съобщение да му пращат всичко до къщата на Лайза.
    — Ъхъ. Към петдесетина скапани обаждания. Все от един тип.
    Той седна; гадно усещане полека плъзна от корема към гърлото му.
    — Кой?
    — Някой си капитан Ханкс.
    Стен отиде при нея, наведе се над рамото й и чукна клавишите, за да прегледа файла. Ами да, ето ги — обаждане след обаждане от някой си капитан Ханкс. Общо взето Лайза не преувеличаваше — наистина бяха петдесетина.
    Стен натисна клавиша, за да прослуша записаното съобщение на Ханкс. Пискливият гъгнещ глас се извисяваше от обикновена настойчивост чак до тревога десета степен. А същината се състоеше в искането Стен да се яви незабавно, ако не и още по-скоро. Отпускът му бил отменен и трябвало да се представи в Имперската летателна школа.
    — Дракх — изсумтя Стен.
    Дръпна се от компютъра и се зазяпа през отворения прозорец към зелената полюшваща се гора; мозъкът му кипеше. Лайза се примъкна кротко зад него и ръцете й нежно обгърнаха кръста му.
    — Плаче ми се — призна си тя. — Ама че смехория. Не помня да съм плакала някога.
    — Лесно е — увери я той. — Просто стискаш клепачи и си мислиш за каквото ти щукне.
    Стен не се яви незабавно, както му бе заповядано. Първо имаше дълго сбогуване с Лайза.

3.

    Вечният император си имаше точна представа какъв да бъде един пикник.
    Кротък дъждец за пет-десет минути, спрял малко преди пристигането на гостите, освежава въздуха.
    Заповедта за такъв дъждец бе дадена и изпълнена.
    Смяташе, че ветрец с намек за ободряващ хлад изостря апетита. По-късно през деня ветрецът трябва да се затопли, за да се протягат участниците в пикника под дърветата и да се крият от слънцето.
    Заповедта за такива леки, постепенно променящи се ветрове също бе дадена.
    Освен това Вечният император беше убеден, че барбекюто е най-добрият вид пикник, като всяка порция е лично приготвена от домакина.
    Докато слагаше последна щипка от това или още една струйка от онова в своя знаменит сос за барбекю, вечният император огледа просторните поляни за пикник на Аръндел с все по-силно разочарование. Навсякъде из поляните петдесет готвачи-роботи, грижещи се за същия брой кухни на открито, повтаряха точно всяка щипка и струйка.
    Преди столетия организираното всяко полугодие барбекю на Императора бе започнало като неофициално събитие. Захвана се с това, защото обичаше да готви, което пък означава да гледаш как другите се наслаждават на ястията, приготвени от теб с удоволствие. Отначало канеше само близки приятели — около двеста — и лесно гощаваше толкова хора с подкрепата на неколцина помощници. Дори вярваше, че много гозби се доближават до съвършенството тъкмо когато ги направиш в подобни количества — да речем, неговият сос за барбекю.
    Простичко събиране, което уютно се провеждаше в малък сенчест кът от дворцовите паркове, заемащи кръг с радиус петдесет и пет километра.
    После започна да долавя изострящата се ревност сред придворните. Разни същества се дразнеха, защото си мислеха, че не са включени в несъществуващия кръг приближени. Той намери решение, като разшири списъка на гостите… и кръговете на ревността се разпростираха все по-надалеч, дори до най-далечните звездни системи в неговата империя. И списъкът набъбна неимоверно.
    Сега можеше да очаква най-малко осем хиляди гости. Нямаше начин Императорът лично да приготви храна в такива количества. Тази гадост се изплъзваше изпод контрола му. Имаше опасност пикникът да се превърне в поредното официално събитие като Деня на Империята.
    Изкушаваше се да сложи край на цялата история. Но барбекюто беше сред малкото сбирки, които наистина харесваше. Вечният император не се смяташе за светска личност.
    Намери просто решение на проблема с готвенето — множество преносими кухни на открито и роботи-готвачи, които да се грижат за тях. Повтаряха всяко негово движение и бяха точни до последната молекула подправки, поръсена от ръката му. Оказа се обаче невъзможно да намери изход от официалността, която придоби събитието. Затова Вечният император реши да извлече облага от него.
    Канеше на Първичен свят само хората с ключова роля в Империята и превръщаше в свое предимство вероятните изблици на ревност у другите. Веднъж подхвърли на Махони:
    — Адски страхотен начин да ги изкарам на светло.
    Императорът подуши своя къкрещ сос: ммм… безупречно. В началото това вариво имаше толкова гнусен вид и воня, че Марр и Сенн — неговите имперски интенданти, отказваха да присъстват. Отиваха на почивка на някое далечно място всеки път, когато той уреждаше барбекю.
    Оригиналното месиво се раждаше в казан с вместимост петдесетина литра. Винаги го приготвяше много дни по-рано. Казваше, че му трябвало време да подиша. Според Марр и Сенн правилният глагол бил „да се въвонее“, но Императорът не им обръщаше внимание. Петдесетте литра основа за соса бяха като набухващо тесто — за него оставаше само да добавя толкова от съставките, че да стигне за всички същества на гощавката.
    Топна коричка корав хляб в соса и отхапа. Ставаше все по-хубав. Отново огледа поляните за пикник. Месото бе подредено в охладители, готово за слагане на скарите. Гарнитурите вряха или се замразяваха, буретата с бира бяха готови за източване.
    Къде ли бяха гостите? Започваше да осъзнава, че част от поканените същества или закъсняват ужасно, или нямат никакво намерение да дойдат. Прислужници вече слагаха покривала върху масите, които очевидно нямаше да бъдат заети.
    Майната им! Какъв пикник ще е, ако няма и малко мравки? Не искаше да се вкисва заради тях. „Сосът — напомни си той. — Съсредоточи се върху соса“.
    Тайната на соса беше в боклучавото месо. На Императора му се наложи години наред да втълпява на касапите какъв смисъл влага в „отпадъци“. Не желаеше резенчета от най-чудесното филе. Имаше нужда от лошо телешко, толкова близо до гниенето, че мазнината да е пожълтяла и гранясала. А от разтъркването с чесън, розмарин, сол и пипер миризмата никак не отслабваше.
    — Ако те е гнус — повтаряше той на Махони, — просто помириши чесъна по дланите си.
    Още няколко гравиколи се спуснаха наблизо. Гостите излязоха от тях припряно и запримигваха от дима на огньовете. Императорът забеляза, че се събират на групички и си приказват тихо и забързано. Начесто се озъртаха към него. Дори и сосът не му пречеше да долови смрадта на клюки.
    Месото за соса бе сложено на гадни купчинки върху скари над пушещи огньове — в този момент рецептата изискваше не силна топлина, а изобилие от пушек, какъвто изпускат трески от твърда дървесина. Той неуморно обръщаше купчинките, за да попие месото отвсякъде аромата на дима. Този път химията в почти развалените парчета му помагаше — сухи и порести, те направо поглъщаха въздуха.
    После Императорът (а с него и подражаващите му роботи) изсипа месото в казана, напълни го с вода и го остави да къкри със скилидки чесън и подправки: поне три дафинови листа, шепа и половина сушен риган и шепа лют пипер да прикрие горчилката от ригана.
    Сега сосът трябваше да се вари на слаб огън най-малко два часа, понякога и три — колкото повече мазнина в месото, толкова по-дълго. Поляните за пикник миришеха като планета, в чиято атмосфера преобладава сярата.
    Императорът видя пристигането на Танз Суламора с огромна свита, която без проблем щеше да заеме две-три маси. Присъствието на Суламора щеше да оживи сбирката. Търговският магнат не беше човек, на чиято компания Императорът се радваше кой знае колко. Не харесваше този угодничещ скапаняк, но пък се нуждаеше от него. Влиянието му в промишлеността беше огромно, а и преди неотдавна да започнат неприятностите, поддържаше връзки с таанците. Императорът се надяваше, че когато се справи със сегашните си затруднения, тези връзки ще бъдат възобновени.
    През живота си (особено пък през царуването си), Вечният император се бе натъквал на всевъзможни спънки, но таанците несъмнено бяха на челно място в списъка от причини, заради които сън не го ловеше.
    Непоносим народ с войнствена култура, който неуморно се опитваше да гризе неговата империя. Преди хилядолетие-две лесно би премахнал проблема, като прати флотовете си в един-единствен унищожителен набег. Но с времето политическите промени в неговата търговска империя му отнеха тази възможност, освен ако не бъдеше предизвикан… а една провокация щеше да му излезе солено. Вечният император просто не можеше да нанесе първия удар.
    Преди няколко месеца бе получил шанс да започне изграждането на дипломатическо решение, който му бе отнет с предателство и удавен в кръв.
    Кой млад задръстеняк спаси тогава царствения задник на Императора? Стрегг? Не, Стен. Ъхъ. Да де. Стен. Вечният император се гордееше, че има памет за имена и лица. Подреждаше ги в ума си със стотици хиляди. А стрегг, сети се той, беше коварното питие, с което го запозна Стен. Чудничък повод да си припомня младежа.
    Докато чакаше месото да уври, можеше да си пийва множество глътки стрегг и да приготвя на спокойствие следващата част от соса.
    Имаше богат избор, но той си предпочиташе поне десетина едри глави лук, десетки скилидки чесън (винаги прекалявай с чесъна!), люти чушки, зелени чушки, още риган и лют червен пипер, също и устърширски сос — някои му казваха и „Уорчестър“. Веднъж се помъчи да втълпи на Махони как се приготвя устърширски сос, но на едрия ирландец взе да му се гади, щом чу, че процесът започвал с хубавичко вмирисана аншоа.
    Позапържи всичко това в разтопено масло. После изсипа сместа в друга тенджера и я сложи да ври с десетина нарязани на четвъртинки домати, чаша доматено пюре, четири зелени чушки и щипка сушен синап.
    Плисна щедро от най-сухото червено вино в казана. И накрая добави последната съставка. Разбърка опушения основен сос, който си бе подготвил предварително, засили огъня и го остави да къкри десетина минути. Готово.
    Пийна си още малко стрегг.
    Двама от готвачите му нанизаха на шиш грамаден телешки бут и го сложиха да се върти над огъня. В същото време насякоха и одрана свиня и също я сложиха да се пече. Време беше да започнат барбекюто.
    Императорът вече бе разбрал, че присъстват всички гости, които са възнамерявали да дойдат. Бързият оглед на масите показа, че поне две трети от поканените са заети другаде.
    Реши да ги провери по списъка по-късно. Щеше да запомни имената им.
    Извади четката си и започна да маже със сос печащото се месо. Огънят припламваше от мазните капки. Димен аромат насити въздуха навсякъде над поляните за пикник, щом роботите-готвачи повториха движенията му. Обикновено в този момент Императорът се настройваше за лениво мазане на месото, съпроводено с посръбване на бира.
    В тези мигове се преструваше на равнодушен към възхищението, изписано по лицата на гостите. Настроението му се вгорчи, щом видя колко изопнати и угрижени са този път те.
    Впрочем какви ли ги вършеха таанците? Разузнавателните данни бяха пълна нула. На корпус „Меркурий“ изобщо не можеше да се разчита, откакто повиши Махони.
    — Тоя скапаняк Махони — каза на глас. — Къде се е дянал, по дяволите, точно когато имам нужда от него?
    Гласът прозвуча точно зад гърба му.
    — Носи ви бира, ваше величество.
    Беше самият генерал-майор Йън Махони, командир на Първа гвардейска дивизия. Държеше две халби, от които преливаше пяна.
    — Що за тъпотия пък е да се изтресеш тук? Не си поканен.
    — Уредих си малко отпуск, сър. Това е една от привилегиите на командира. Реших, че няма да се сърдите.
    — Няма, по дяволите. Открай време казвам, че като ще издебваш някого в гръб, най-добре му носи бира.

4.

    Махони отопи остатъците от соса по чинията си с дебел залък чеснов хляб, отхапа и въздъхна. Удари една яка глътка бира, после заскърца със залъка по чинията, лапна го и се облегна.
    Вечният император, който почти не бе докоснал яденето в своята чиния, го наблюдаваше с изострен интерес.
    — Е? — подкани го.
    — Божествено — отвърна Махони и пак отпи от бирата. — Извинете. Божествено, сър.
    Императорът взе хапка от чинията си и се намръщи.
    — Може мъничко да съм прекалил с кимиона този път.
    Махони се оригна мощно и погледна питащо Императора. Той му подаде едва докоснатата си чиния и Махони доволно започна да лапа.
    — Не — отсъди Императорът. — Кимионът не е в повече.
    Отпусна назад облегалката на стола, за да усети последните топли лъчи на слънцето. Изглеждаше много по-млад от Махони — може би на тридесет и няколко години. И имаше яки мускули като някой древен шампион по десетобой. Остави кожата си да попива слънчевата топлина в очакване да чуе каква е истинската причина за идването на Махони.
    Най-сетне ирландецът надигна халбата още веднъж, избърса си устата, оправи си туниката и се изпружи на стола в подобие на стойка мирно.
    — Ваше величество — подхвана той, — почтително моля за разрешение да дислоцирам Първа гвардейска на Пограничните светове.
    — Виж ти — промърмори Вечният император. — Пограничните светове, а? Сигурно се безпокоиш заради таанците.
    Махони само се взираше в шефа си. Вече се бе научил да долавя понякога, ако той го бъзика.
    — Да, сър. Таанците.
    Вечният император неволно плъзна поглед по поляните за пикник. Малцината гости, направили си труда да уважат поканата, си бяха тръгнали рано и роботите-сервитьори вече разтребваха. След половин час теренът щеше да бъде разчистен напълно — само просторни морави и тук-там по някоя азалия.
    Вечният император посочи един цъфнал храст.
    — Махони, знаеш ли колко години трябваше да се занимавам с тия неща?
    — Не, сър.
    — Твърде много. Тия чудесии обичат сух климат. Нещо като австралийските пустини, такъв ми ти дракх.
    — Австралийски ли, ваше величество?
    — Все тая. Там е работата, че мразя скапаните цветенца. Не стават за ядене. И каква проклета полза има от тях, питам?
    — Именно, сър. Какво полза от тях?
    Вечният император откъсна едно цвете от близкия храст и почна да му скубе листенцата едно по едно.
    — Как мислиш, с какво са се захванали? Таанците.
    — При цялото ми уважение, ваше величество, мисля, че се подготвят да ни сритат по розовите задничета.
    — Дракх, така си е. А ти какво си мислиш, че правя аз?
    Императорът врътна кранчето на бъчонката и пак напълни халбата си с пенлива бира. Понечи да отпие, но я остави. Поумува, потропвайки с нея — безкрайните концентрични кръгове в бирата се гонеха и сливаха.
    — Лошото е, Махони — каза накрая, — че имам адски повече сили за размърдване от таанците. Само за да задържа каквото имам, съм принуден да удвоя флота си. За контраатака ще ми потрябва още една трета в повече. За тотална атака — още два пъти по толкова. Преди около хилядолетие се бях зарекъл никога да не стигам до това положение. Твърде обширно е. Твърде много за отбраняване. За Бога, ти имаш ли си понятие колко време се губи напоследък, докато проведеш търг за поръчката на един-единствен кораб?
    Махони благоразумно си замълча.
    — Опитах се да компенсирам — продължи Императорът, — като създам най-добрата разузнавателна служба, която някога… ами, която някога е съществувала. И какво получавам, по дяволите? Получавам дракх.
    — Да, сър — вметна Махони.
    — О, да не долавям намек за укор, генерале? Критикуваш ме, че те повиших?
    — И ме преместихте, сър.
    — И те преместих — потвърди Императорът. — В нормални обстоятелства щях да кажа, че малко неодобрение не ми е излишно. Когато си е на мястото, неодобрението държи нащрек и един Вечен император. Така поне е на теория. Де да знам. Няма други шефове от моя калибър, та да разчитам на техния опит.
    Махони налучка подходящия момент.
    — А на кого можете да разчитате, сър?
    Последва мълчание. Императорът погледа как бършат чиниите, лъскат вилиците и прибират масите. Освен работниците бяха останали само двамата с Махони. На генерала накрая му дотегна да изчаква следващия ход на Императора.
    — Моята молба, сър — за Първа гвардейска на Пограничните светове?…
    — Трябва да знам повече — отсече Императорът. — Трябва да знам достатъчно, за да спечеля време.
    — Значи с Първа гвардейска, сър?
    Императорът избута чашата си настрана.
    — Не. Молбата ти е отхвърлена, генерале.
    Махони едва не си прехапа езика от усилието да сдържи натрапващия се отговор. Отново беше най-благоразумно да си трае.
    — Събери ми сведения, преди да разправяш, че съм си изтървал шанса — промълви Вечният император.
    Махони не попита как да стане това.
    Императорът се надигна и взе почти пълната си чаша.
    — Май барбекюто приключи.
    — Така излиза, сър.
    — Чудна работа. Толкова хора изобщо да не се вясват. Предполагам, че повечето от моите така наречени съюзници са в дълбок размисъл как да се спазарят с таанците. В случай че бъда победен.
    Вечният император се заблуждаваше. Времето за мислене бе минало отдавна.

5.

    Първият етап от обучението в Имперската летателна школа се провеждаше на ваканционния свят Салишан. Стен и останалите кандидат-пилоти се струпаха в шарена тълпа в центъра за регистрация, където ги разделиха на роти от по тридесет и им наредиха да чакат за прехвърляне в самата база.
    Кадетите бяха смесица от току-що завършили новобранското обучение мъже и жени, дипломанти от някоя гражданска подготвителна школа и отдавна постъпили на служба офицери и сержанти. Повечето май бяха девствени във военно отношение, забеляза Стен по липсата на ордени и медали, новичките полупарадни униформи не по мярка и твърде скованото държане, което новобранската дресура им бе набила в главите.
    Но и сляп да беше, Стен пак щеше да познае, че неговите съкурсници са същински зайци.
    Докато чакаха грависледа, те тънеха в развълнувани догадки — щом са на свят за почивки, значи службата ще е лека. Сигурно редовно ще излизат в отпуск да се топнат в рая. Дори и базата сигурно е като дворец.
    Той запазваше безучастното си изражение и гледаше право напред.
    Зърна развеселения поглед на друг кадет в отсрещния край на навалицата. И този мъж беше по-наясно с положението.
    Вторачи се в него. Въплъщаваше идеала за войник на всеки офицер в щурмовите части — висок, дългокрак, белязан от битки. Носеше петнисто кафява униформа на гвардейска част, имаше три реда орденски лентички и Значка за планетарен десант. Корав мъж, който знае що е война. Но адски се различаваше от представата на повечето хора за пилотите. Стен се зачуди какви ли връзки е използвал, за да се вреди за обучението.
    Кацна гравислед и от него излезе главен старшина с достолепен вид и подложка за листове в ръка.
    — Така — подхвана той, — ако се подредите в колона, ще ви отметнем и ще ви откараме при останалите от курса.
    След пет минути следът вече бе във въздуха и се отдалечаваше от красивия град, а следващата заповед на главния старшина бе изречена със съвсем други думи:
    — Ей, курсантите, стига сте дърдорили! Това да не ви е шивашки кръжок!
    Основно правило на военщината — учтивостта на старшия по чин е право пропорционална на броя и разстоянието до цивилни, които могат да се възмутят.
    Стен бе минал, както си мислеше понякога, през почти всички имперски военни училища — основно обучение, „Богомолка“, екологично училище, медицинско, оръжейно и така нататък до побъркване, затова не се изненада, когато местността под тях премина в обрасла с бор пустош.
    И в рая военните биха разположили базата си до сметището.
    Малко обаче се учуди, че поне от въздуха базата не изглеждаше зле. По-голямата й част не се различаваше особено от стандартна флотска база с хангари, ремонтни цехове, различни площадки за кацане и опорни конструкции.
    От едната страна бяха подредени триетажни сгради от червени тухли насред парк — щабът на базата.
    За втори път се учуди, когато грависледът кацна пред тези здания.
    В този миг си припомни друго основно правило на военната дресура и се наруга. Всяко военно обучение започва с размазването на новобранеца в калта, за да бъде натикан след това в калъпа.
    Инструкторите щяха да дадат пример за това, като тутакси разпердушинят някой нещастен мърльо, който се набива на очи.
    А Стен можеше и да им се набие в очите.
    Припряно разкопча туниката си и свали плочката с орденските лентички. Всички награди си бяха съвсем истински, макар и доста сериозен процент от тях да бе заслужил в строго секретни операции на „Богомолка“, затова по съдържание заповедите за награждаване ставаха само да се изсекнеш в тях. Само че бяха прекалено много за един млад капитан трети ранг.
    Натика орденските лентички в един джоб тъкмо когато покривалото на грависледа се отвори с трясък и един старшина с разкривено от ярост лице нададе вой:
    — Излизай, излизай, излизай! А бе, боклуци, какво сте се разпльокали по седалките?! Искам да виждам само лакти и задници!
    Зайците грабнаха брезентовите си торби и наизскачаха над бордовете на грависледа; старшината пък не спираше да крещи:
    — Ти! Да, ти! И ти също! Легни! Лицеви опори! Ама много, много лицеви опори!
    „О, Господи — мислеше си Стен, докато изхвърчаше от возилото. — Пак съм новобранец. И гадните им приказки са същите. А тоя старшина, само да не беше полът му, е същинско копие на… как й беше името? Да бе. Карудърс“.
    — Хайде, що още не сте се строили в три редици? Дългучите вляво от мен, джуджетата ей там.
    Не за пръв път на Стен му олекна, че е кльощав, но не и толкова дребен, че да го сложат в категория „перо“.
    Накрая на старшината му писна от крясъци и физическа подготовка. Стен си каза, че засега му се разминава — в хаоса му се наложи да направи само петдесетина клякания. Имаше прекалено много потенциални жертви за старшината.
    — Курс… мир-рно! Надясно! Ходом марш!
    Стен се радваше, че поне на всички са им втълпили как да набиват крак. Хич не му се искаше да види какво ще стане, ако някой кадет обърка крачката.
    Изведоха ги с маршова стъпка на централния плац, разгърнаха ги пред подиум за строеви прегледи и ги обърнаха с лице към него.
    Като по сигнал висок слабоват мъж излезе от една сграда и тръгна енергично към подиума. Изглеждаше създаден за положението си — контраадмирал и комендант на школата. Нямаше съмнение, че е стар пилот, летял с всеки тип кораби, каквито имаше в Империята, и то във всевъзможни обстоятелства. За жалост гласът му не подхождаше за ролята. Щеше да пасва повече на оперен тенор.
    Стен почака комендантът да се представи като адмирал Наваре, после остави ума си да се заеме с други мисли.
    Това беше Словото, изричано пред всеки кадет във всяко военно училище от всеки комендант, и винаги беше едно и също:
    „Добре дошли. Предстои ви период на усилено обучение. Може да не ви харесва как си вършим работата, но ние сме се убедили, че така има полза. Които от вас се приспособят към системата, не ги чакат неприятности. Останалите… Тук поддържаме строга дисциплина, но ако някой от вас смята, че с него са се отнесли несправедливо, вратата на кабинета ми е винаги отворена.
    Дрън-дрън, дрън-дрън“.
    Първият етап от обучението на пилотите беше Подборът. Целта на тази фаза бе да е абсолютно сигурно, че всеки от кандидатите наистина има качествата за пилот.
    Този подбор вече се бе прочул сред военните като масово изритване.
    Адмирал Наваре ги осведоми, че поради неблагоприятната политическа ситуация Първи етап ще бъде ускорен. Прелестна гадост, рече си Стен.
    На всеки курсант бе казано да свали знаците за ранга си. От този момент към тях щяха да се обръщат само с „кадет“.
    Хо-хо. Стен лесно си представи някои от останалите обръщения — мърляч, дракх, марда и още много, много епитети, изрично забранени съгласно имперските устави.
    Това беше горе-долу всичко, което си струваше да чуе.
    Умът му беше зает най-вече да му напомня, че сега е кадет. Не новоизлюпен капитан трети ранг, не бивш командир на гурките-телохранители на Императора, нито пък специалист по тайни операции в „Богомолка“.
    И никакъв офицер.
    „Смятай се за новобранец. Може пък така да избуташ до края“.
    Отнасяше се с известно безразличие към идеята да стане пилот. Бе попаднал тук само заради личния съвет на самия Император, даден насаме. Императорът бе казал, че следващият етап в кариерата на Стен трябва да е прехвърлянето във флота (вече го бе направил) и пилотската школа.
    Изритаха ли го обаче от школата, нищо чудно да получи заповед за назначение в транспортно-снабдителното управление на флота.
    За стотен път се питаше колко ли ще е трудно, ако все пак се издъни, да се върне в армията и секция „Богомолка“.
    По някое време насред умуването му Наваре приключи, отдалечи се и старшината накара кадетите да обикалят в тръс сградите, след като струпаха брезентовите си торби пред подиума за строеви преглед.
    „Сега ще се запознаем с кръволоците — мислеше си Стен, — или както ще да наричат тук сержантите, обучаващи новобранци, те пък ще ни покажат, че за нищо не ни бива и че ще ни изтрият от лицето на земята, ако дори си позволим да се задъхаме“.
    Общо взето, всичко протече по този сценарий… но имаше и големи изненади.
    Курсът бе спрян по средата на огромен квадрат с пясък, в който краката потъваха до глезените. Старшината пак ги накара да заемат положение за лицеви опори, после изчезна. Минутите се изнизваха. Двама-трима кадети тупнаха на пясъка. Щяха да си платят за това.
    За Стен да се подпира на ръце беше само досадно.
    Доближи ги полека някакъв мъж — и изобщо не приличаше на садиста, когото Стен очакваше. Инструкторите винаги имаха вид на много по-добри войници, отколкото дадените им за обучение свинчета можеха да се надяват да станат. Този обаче беше доста затлъстял и носеше позацапан пилотски гащеризон без никакъв знак за ранг. Един от джобовете му беше разпран. Мина покрай наредените кадети. Цъкна с език, когато поредният от тях тупна задъхан по корем.
    — Добър ви ден — заговори мъжът дрезгаво и провлечено. — Казвам се Ферари. Ще се обръщате към мен с „господин Ферари“ или „сър“, иначе ще ви затрия, не се съмнявайте. Аз съм вашият главен пилот-инструктор. През този период ще направя всичко по силите си да ви убедя, че призванието на пилот е най-нежеланото, най-окаяното занимание, с което едно същество може да запълни живота си. И моята врата е винаги отворена, както на нашия почитаем комендант. Но само за едно. За да подадете молба за напускане. През безкрайните дни и нощи, които ще последват, искрено искам всеки от вас да се замисли колко ще е лесно да сложи край на мъките си. Едно отбиване в моя кабинет, дори една думичка пред някой от останалите пилот-инструктори — и вече сте на път, убеден съм в това, към далеч по-приятно за вас назначение. Впрочем… ние, инструкторите от Първи етап, сме убедени, че и геената огнена е за предпочитане. Онези сред вас, които принадлежат към други култури и не знаят що е геена огнена, да попитат съкурсниците си. Аз обаче съм убеден, че ще ви стане кристално ясно и от нашата програма. Тези, които още са подпрени на ръце, могат да се изправят. Падналите би трябвало вече да пълзят. Ще ми се, както сте по корем, да изпълзите в колона до края на тази учебна площадка. И я обиколете два пъти с пълзене, моля. Между другото това не е проява на садизъм. По някое време днес май съм изтървал някъде наблизо четвърт кредит и ще съм безкрайно благодарен, ако някой от вас успее да го намери.
    Стен гледаше как слаборъките се отъркват в пясъка покрай него и се надяваше, че никой няма да се прави на хитрец, като извади монета от джоба си и я връчи на Ферари с илюзията, че така ще се отърве от дългото пълзене. Инструкторът непременно би огледал монетата, за да заяви печално, че има някаква грешка, защото годината не е същата, а след това направо би изтръгнал ноктите на този кадет.
    Ферари се дръпна настрана.
    „Ето го и главореза, дето не си поплюва“.
    И този мъж носеше пилотски гащеризон без знаци за ранг, само че му беше по мярка и с остри като бръснач ръбове. Дълъг белег набраздяваше лицето му, забелязваше се и леко куцукане. Гласът му имаше цялата привлекателност на дърводелска пила, стържеща по метал.
    — Казвам се Мейсън. Не мога да боравя с думите като господин Ферари, затова ще бъда кратък. Прегледах досиетата ви. Дракх. Това сте всички. Никой от вас не е достоен да лети и с бойна кола. Ако се оплескаме и позволим на когото ще да е от вас да се качи в пилотска кабина, ще вземете да затриете някого. — Той тупна с пръсти по белега си. — Ей така се сдобих с това. Допуснаха един като вас, мърлячи, да се добере до моя тактически кораб. Сблъскване насред полет. Осемнадесет загинали. Сега ми се е паднала лесна работа. Достатъчно е да не позволя на нито един от вас да убие друг освен себе си. Сигурно сте чували подобни приказки от други инструктори и сега си мислите, че само си плещя. Бъркате, скапаняци. Лично мразя всекиго от вас и всички ви накуп.
    Мъжът огледа строя. Стен полека се смръзваше. Наистина бе чувал в разни варианти тази реч от инструкторите си.
    Почувства обаче, че Мейсън говори сериозно.
    — Имам си една чудатост — продължи инструкторът. — Вече казах, че ще се погрижа всеки от вас да бъде изритан. Но във всяка група за подбор има по един тип, когото незнайно защо мразя повече от останалите боклуци. И си го набелязвам отрано. И той никога не завършва.
    Мейсън отново огледа курса.
    Мигове преди змийското движение на главата му да свърши, Стен знаеше в кого ще се вторачи.
    „Гадост, гадост, гадост!“ — мислеше си, вкаменен точно като пиле, в което е впила поглед змия.

6.

    Когато Ферари и Мейсън приключиха с изтезанието, наречено от тях „укрепване на мускулатурата“, следобедът вече преваляше. Старшината — чието име Стен нямаше да научи до края — пое строя, подгони курсантите на бегом обратно към казармата, отделена за тях, и ги освободи.
    Изтощените кадети влязоха умърлушено в зданието през двойната остъклена врата с убеждението, че вътре ги чака поредният върколак, предрешен като пилот-инструктор.
    Освен това очакваха, че в казармата, ако ще да е свястна отвън, ще заварят лъснати подове с настилка от плас, отекващи стаи за по цяло отделение и тракащи вехти шкафове също като в новобранската рота.
    Допускаха голяма грешка.
    В преддверието, което приличаше на фоайе в особено скъп малък хотел, стояха наредени петдесетина същества на средна възраст. И по външност, и по облекло приличаха на лакеите, които Стен бе виждал в двореца на Императора.
    Един от тях пристъпи напред.
    — Смея да предположа, че вие, младежи, бихте искали да си отдъхнете малко в залата за развлечения, преди да ви покажем къде ще бъдете настанени. Надявам се, че ще останете доволни от условията.
    Покани ги с жест да влязат през плъзгаща се врата в голяма зала, облицована с дърво — стените бяха дълги по двадесет и пет метра. В единия край имаше голяма каменна камина. Покрай стените се редяха автомати за храни и напитки, а между тях — компютърни терминали и игрални машини. Отгоре висяха абстрактни картини.
    Самата зала беше пълна с маси за различни игри, разкошни кресла и дивани.
    Бдителността на Стен обяви бойна тревога! Видя един кадет да се облещва — изражението му се подсилваше от двойните кръгове бяла козина около очите — и да се почесва развълнувано с малката си черна ръка по обраслите със сива козина гърди.
    — Бира! Имат автомат за бира!
    Вече крачеше натам.
    — Може би е по-добре да не го правиш.
    Стен, който също се накани да каже нещо, чу предупреждението от устата на пехотния сержант с белезите.
    — Защо пък не?
    — О, да речем, защото ни казаха, че утре ще ни проверяват за ловкост и пъргавина и така нататък, а махмурлукът изобщо не ускорява реакциите. Или пък наблюдават този автомат и който го използва, му намаляват точките, защото е мекушав.
    — Но това е нелепо — оплака се една нисичка красавица. — Всеки пилот, когото аз познавам, смуче алк, все едно е майчиното му мляко.
    — Дракх, тъй си е — потвърди сержантът. — Ама след като си получи пилотската значка. И нищо чудно да къркат така, защото вече са минали през Подбора.
    Може би сержантът имаше право, а може би го мъчеше мания за преследване. Все едно — никой не припари до автомата за бира.


    И жилището на Стен се оказа твърде интересно. Състоеше се от две стаи — комбинирана спалня-кабинет в успокояващи окото цветове и хигиенна кабина не само с всичко необходимо, но и с джакузи.
    Досети се, че укрепването на мускулатурата, провеждано от Ферари, ще продължи през целия Подбор.
    Подреди си вещите за нула време — като професионалист се бе научил да пътува без много багаж. Единственото по-странно нещо в брезентовата му торба бяха фишовете, вече в миниатюрно-микроскопичен формат, и минихолопроекторът, с който в свободното си време пресъздаваше действащи моделчета на промишлени предприятия.
    Остана с впечатлението, че ще има малко време да си играе с холопроцесора, но въпреки всичко реши да го включи.
    Съвсем скоро реши, че производителите са лъжци. Техният универсален енергиен контакт изобщо не се оказа универсален, поне не колкото да са предвидени и захранващи плочи, каквито имаше в стаята му.
    Излезе в коридора с намерението да провери дали при съседа му отсреща има диплоиден контакт, който ще му свърши работа, а и да проучи обстановката.
    Потропа на вратата внимателно, за да покаже на съществото вътре, че не е дошъл пилот-инструктор, и то (той/тя) да не прикрива бързешком каквото върши.
    От комуникатора се разнесе разкошен глас, галещ като гласа на медицинска сестра в спешно отделение.
    Стен обясни на кутията какво иска.
    — Постой в орбита още мъничко, братко, ей сега ще ти отделя време.
    После вратата се отвори и Стен пропадна в бездната на ужаса.
    Изобщо не беше настроен етноцентрично. На адската планета-завод, където бе израснал, нямаше култура, която да остави отпечатък в душата му.
    Не беше и ксенофоб. Обучението и бойните мисии в „Богомолка“ на хиляда светове с хиляда различни форми на живот не му бяха позволили да стане такъв.
    Не беше и формоцентрист, както се изразяваха съвременниците му. Изобщо не му пукаше кой как изглежда или мирише.
    Така си мислеше.
    Само че когато вратата се отваря и човек се изпречва пред двуметров космат паяк, всичко му излита от главата.
    По-късно Стен се гордееше мъничко, че само ченето му се спусна като с асансьор под линията на колана.
    — Олеле… — забеляза паякът. — Ужасно съжалявам, че те стреснах.
    Стен искрено си каза, че е абсолютен дракх.
    В такова положение трябваше да се извини някак. Но дори в неговия век още не бяха измислили задоволително в учтивостта си измъкване от срамен гаф, заради който ти се иска да пукнеш. Той много се зарадва, че паякът прояви разбиране.
    — Мога ли да ти услужа с нещо?
    — Ами… да — импровизира Стен. — Исках да питам знаеш ли по кое време ще се храним.
    — След около час — отвърна паякът, след като сви нагоре един крак, на който странно се мъдреше скъп ръчен таймер.
    — Ох, по дяволите. Извинявай. Аз съм Стен.
    И протегна ръка.
    Паякът огледа ръката, после и лицето му, после подаде друг крак, завършващ с лапа, и допря в дланта му малките си нокти.
    Лапата беше топла, а козината — като коприна. Стен почувства как ужасът се изцежда от него.
    — Аз съм Ш’аарл’т. Ще влезеш ли?
    Стен влезе — не само от любезност, но и да задоволи любопитството си какви жилища предоставя Империята на арахнидите.
    Имаше не легло, а рафт с прегради под високия таван. Бюрото заемаше освободеното място, защото вместо стол имаше голяма кръгла кушетка.
    — Какви са ти впечатленията дотук?
    — Мисля — изрече прелестният глас, — че май трябва да ми проверят черупката за пукнатини, щом искам да ставам пилот.
    — Ако се сетиш защо го искаш, сподели и с мен.
    Любезността започваше да действа, макар че на Стен му се наложи да потисне тръпката си, когато Ш’аарл’т махна с крак към кушетката. Той седна.
    — Въвлякох се в тази лудост, защото моят род от прастари времена плете най-високо разположените паяжини на нашия свят. Ако не си против да ти задам личен въпрос — ти защо си тук?
    Стен си знаеше, че ако каже на Ш’аарл’т как лично Вечният император го е натопил в тази каша, ще бъде обявен или за безнадежден лъжец, или за прекален връзкар, с когото не си струва да се сприятеляваш.
    — Ами… стори ми се перспективно.
    — Дали може да попитам какъв чин имаш всъщност?
    — Капитан трети ранг.
    Ш’аарл’т изпусна въздуха от дробовете си. Естествено беше самка — дори огромните паякоподобни като че ли спазваха биологичните традиции.
    — Трябва ли да застана мирно? Аз съм най-обикновен косморедник втори клас.
    Стен откри, че е способен да се засмее.
    — Наистина ми се иска да видя това. Как застава мирно някой с осем крака?
    Ш’аарл’т отскочи странично към средата на стаята и Стен се помъчи да не рипне от кушетката. За паяк стойката мирно означаваше долните крака да са във вертикална позиция, а горните — под ъгъл точно 45 градуса спрямо тялото.
    — В парадна стойка — продължи Ш’аарл’т — показвам и зъбите си за най-войнствена поза. Искаш ли да ги видиш?
    — Ъъ… в момента не.
    Тя се отпусна и плесна с лапа по черупката си. Стен предположи (и позна), че така проявява веселие.
    — Сигурно лицевите опори днес изобщо не те затрудниха.
    Ново пляскане по черупката.
    — Според теб колко сериозно са настроени тези същества? — смени темата Ш’аарл’т.
    — Ферари — де да знам — отвърна той. — Но Мейсън адски ме плаши.
    — И мен. Но ако някои от нас устискат и оцелеят, докато другите отпадат… Нали не могат да изритат всекиго, щом таанците се подготвят? Не съм ли права?
    Стен разбра, че тя отчаяно се нуждае от насърчение, преглътна отговора „Мисля, че тези хора могат да вършат каквото им скимне“ и каза:
    — Няма да стане. Все трябва да оцелеят двама-трима. И като се заприказвахме за това… защо не слезем долу? Да видим дали в тази… — едва не изтърва „паяжина“ — примамлива клопка, в която ни напъхаха, поднасят и угощения.
    — Прекрасна идея, капитане.
    — Сбърка. „Кадет“. Или „Стен“. Или „скапаняко“.
    Пак пляскане с лапа.
    — Тогава, Стен, да удостоим ли с внимание трапезата? Ще вървим ръка за ръка за ръка за ръка…
    Излязоха със смях от стаята да потърсят храна.


    По-късно вечерта някой почука на вратата на Стен.
    В коридора стоеше един от служителите в казармата. Според Стен, ако всички тук приличаха на дворцови лакеи, този пък имаше външността на съвършения иконом.
    След като се извини, че го безпокои, мъжът се представи с името Пелам. Щял да бъде негов прислужник до завършването на Първи етап.
    — Искате да кажете до завършването или изхвърлянето ми.
    — О, не, сър! — Пелам явно се втресе. — Позволих си, сър, да се запозная с досието ви. И трябва да кажа… може би прекалявам… че с колегите ми правим залози кой курсант има най-големи шансове да завърши. Уверявам ви, сър, че не се подмазвам — заложих своите кредити на вас с непоклатима увереност.
    Стен се дръпна от вратата, за да влезе мъжът.
    — Не се подмазвате значи?
    Върна се при бюрото, седна, метна краката си върху плота и се загледа как Пелам опипва окачените униформи.
    — Господин Стен, както забелязвам, не сте сложили наградите си на униформата.
    — Да. В джоба са.
    — Така ли… Предполагам, ще искате да…
    — Пелам, ще ги искам забутани в най-долното чекмедже и забравени.
    Човекът го изгледа с нескрито любопитство.
    — Както желаете. Но тези униформи имат голяма нужда от освежаване.
    — Да. Бяха на дъното на брезентова торба два-три месеца.
    Пелам награби цял наръч униформи и тръгна към вратата.
    — Ще желаете ли още нещо? На ваше разположение съм по всяко време на денонощието.
    — В момента не, Пелам. Я почакайте. Имам един въпрос към вас.
    — С какво мога да ви помогна?
    — Ако ви попитам коя е Рюкор, как ще реагирате?
    Пелам беше от най-печените — щом Стен спомена името на съществото, напомнящо за морж, което впрочем беше и най-талантливият психолог в Империята, прислужникът почти веднага прикри трепването на очите си.
    — Никак, сър. Бихте ли обяснили?
    — Ще опитам по друг начин. Какво ще кажете, ако предположа, че вие и всички останали в казармата, които сте толкова услужливи и такива прекрасни прислужници, всъщност участвате в Подбора?
    — Разбира се, сър. Наясно сме, че на кадетите все не им достига време за учене и за отдих, затова се опитваме да бъдем полезни, като поемаме дребните…
    — Не за това говоря, Пелам. Да пробваме още веднъж. Как ще реагирате, ако ви кажа, че според мен всички вие сте опитни психодоктори, а цялата тази казарма с благата обстановка е чудесен начин да ни накарате да се отпуснем и да се покажем що за типове сме?
    — Шегувате се, сър.
    — Нима?
    — Ако не се шегувате, сър, съм длъжен да изтъкна колко поласкан се чувствам. Аз — със способностите на доктор? — Пелам се изкикоти. — Не, сър. Аз съм такъв, какъвто изглеждам.
    — Все пак отговорихте на въпроса ми. Благодаря ви, Пелам. Лека нощ.
    — Лека нощ, сър.
    Доктор У. Гренвил Пелам, заслужил седем научни степени в различни дялове на психологията, приложната психология, анализа на стреса при хората и военната психология, затвори вратата и тръгна безшумно по коридора. Щом се отдалечи на няколко метра от стаята на Стен, си позволи лукса да се изсмее тихо.

7.

    Първите седмици от Подбора протичаха простичко — инструкторите вадеха душата на кадетите сутрин, по обяд и вечер. Имаше и неочаквани тревоги посред нощ, макар че повикванията се раздаваха от прислужниците. Инструкторите никога не влизаха в казармата.
    А покрай физическия и психическия тормоз продължаваха и тестовете. Общо взето, бяха повторение на основните изпити — проверки на рефлексите, тестове за интелигентност и така нататък. Само че изискванията бяха много по-високи, отколкото при постъпването във въоръжените сили. Освен това ги повтаряха неколкократно и изненадващо.
    Стен не се впечатляваше особено.
    Споходи го догадката, че преди началото на извънредното положение няма да има повторение. Сигурно разполагаха с по-добри, макар и по-бавни начини да проверяват тези способности.
    У него се зараждаше силна омраза към таанците.
    Подозрението му, че тестовете се провеждат както падне, се превърна в непоклатимо убеждение в деня, когато го набутаха в стаичка само с голямо кресло и симулаторен шлем. Наредиха му да седне, да си сложи шлема и да чака.
    Стен отдавна бе минал през това изпитание — още като новобранец.
    Същината беше в преживяването на определени случки чрез сим-шлема. Психолози щяха да наблюдават реакциите му и по тях да установят психопрофила на личността му.
    Предишния път лентата на сим-шлема беше за някакъв не особено схватлив, но извънредно героичен гвардеец, който си докара белята, докато се опитваше да унищожи танк. Тогава Стен едва не се издрайфа и тази реакция показа, че не е подходящ за обикновената пехота, затова пък се оказа идеален кандидат за секция „Богомолка“, където обикновено трябваше да си върши работата сам.
    Преди да седне, мина зад креслото и провери каква лента е заредена. Появиха се различни кодове, после и заглавието: ШАВАЛА, ГВАРДЕЕЦ ХАЙМЕ, БИТКА/СМЪРТ, ЩУРМЪТ НА ДЕМЕТЪР.
    Може би имаше някакъв смисъл в избора им… ако търсеха пехотинци. Но при пилотите?
    Той огледа шлема и откри линията за входящия сигнал. Налагаше се да извърши малка диверсия.
    Сви пръстите на дясната си ръка и ножът, имплантиран хирургично в мускулите на предмишницата, изскочи. Двуострата кама беше сред най-грижливо пазените тайни на Стен. Направи си я сам от един неимоверно рядък кристал. Имаше съвсем олекотена дръжка, острието беше дебело само 2,5 милиметра и към ръбовете се стесняваше до петнадесет молекули. Иначе казано, на практика можеше да среже всичко. Само че този път Стен не се интересуваше от режещите му свойства.
    Използва острия като игла връх на ножа, за да пренареди няколко миниатюрни жички в обвивката на входящия кабел. Прибра ножа и изпълни указанията — седна и си сложи шлема.
    „Сега да видим… Лентата започна току-що. Трябва да изразявам объркване. Страх. Вълнение. Съмнения в способностите си. Сътресение при кацането. Решимост да изпълня задачата“.
    Обучението в „Богомолка“ включваше и различни начини за заблуждаване на каквато и да било машина, проверяваща психиката му — от абсолютно ненадеждния детектор на лъжата до най-усъвършенстваните мозъчни скенери на Имперското разузнаване. Разбира се, разковничето беше да вярваш, че помисленото или казаното от теб е самата истина.
    Обучението вършеше работа. Съчетано с тренираната, почти ейдетична памет, то правеше Стен почти неуязвим за психотестове.
    „Да видим сега… Шавала вече трябва да е видял как се показва гнусният танк… ужас… гледа как изтребва бойните му другари… Гняв… вижда танка да продължава с грохот… Повече решителност… шматка се около танка и му дупчат разни части от тялото… Болка и още повече решителност… по дяволите, скапанякът трябва вече да е мъртъв. Шок и така нататък“.
    Отдалечи ръба на шлема от ухото си и чу щракането на свършилата лента.
    „По-силен шок. Гордост, че съм част от цялата имперска тъпотия“.
    Реши, че се е раздал достатъчно, свали шлема и се изправи. Нагласи лицето си в изражение на гадене и коравост и излезе от стаята, като се спъна артистично точно зад вратата.


    Изтътри се задъхан върху хълма и погледна компаса и часовника си. Прецени, че може да си позволи четири минути за опомняне.
    Упражнението беше разновидност на любимия номер на военните — марш-наскок. Но както беше присъщо за Подбора, имаше си и противните тънкости.
    Връчиха им карти и компаси и им посочиха сборни пунктове, където трябваше да се появят в определено време. Нямаше обаче гаранция, че стигнат ли дотам, упражнението е приключило. Обикновено някой инструктор просто им посочваше друг сборен пункт и ги отпращаше нататък.
    Това упражнение нямаше почти нищо общо с обучението на пилотите, затова пък изискваше безкраен инат и желязна воля. А Стен признаваше неохотно, че вероятно показва и кои същества са проумели колко глупави са мозъците им, щом казват на тялото да се предаде тъкмо когато тепърва е започнало да черпи от запасите си.
    За него пак нямаше проблеми — екипите от „Богомолка“ провеждаха такива упражнения, за да се забавляват.
    Затова пък кадетите понамаляха. Досега десет от малко над тридесетте курсанти в групата на Стен се бяха спихнали и се бяха омели.
    Проснат по гръб с вдигнати крака и прочистил ума си от мисли, той чу стъпки.
    Върна се в действителността и зърна дребничката жена, която в първия ден бе напомнила един неоспорим факт за пилотите — подтичваше без усилие към него.
    Вместо да се просне и направо да се изключи, жената пусна раницата си на земята, просна се и започна да прави упражнения.
    Обзе го любопитство — доста интересен начин да подлъжеш съзнанието си да направи още една крачка напред. Изчака я да привърши, което добави още една минута към почивката му.
    После се спускаха по каменист склон — курсантката се казваше Виктория — и можаха да си поприказват.
    От взаимно споделеното Стен научи, че Виктория е лейтенант във флота. Занимавала се с танци и гимнастика. И то успешно, прецени той, щом бе участвала в представления на Първичен свят. Дори му се стори, че си спомня имената на две-три от трупите, в които бе играла.
    Тогава защо е на служба?
    Произхождала от род на военни. А и танците били тежка работа. После подхвърли, че професионалната танцьорка била като риба на сухо.
    Стен дишаше достатъчно добре, за да си позволи смях.
    Освен това, продължи Виктория, открай време се интересувала от математика.
    Той потрепери. Макар че се справяше вещо с математиката (задължително умение за всеки офицер), изобщо не би му хрумнало да се гмурне с радост в уравненията, за да си запълни свободното време.
    Вътрешният му усет за време се задейства — време беше за почивка. Виктория продължи с неумолимото си темпо.
    Стен я изпрати с поглед и се почувства много добре.
    Ако някой имаше стопроцентов шанс да преджапа през говната, наречени Подбор, и да стане пилот, това беше Виктория.


    Стен сгуши глава в раменете си, когато водната стена се стовари в зелен вал върху носа на катера и се разби в илюминаторите на рубката.
    Катерът се разлюля и стомахът на Стен сякаш направи стойка на ръце. Млъквай, тяло. Това е илюзия. Ти млъквай, главо, последва отговор. Сега ще драйфам. А ти върви по дяволите.
    Извърнал глава да повърне настрани, Стен с голямо усилие следеше прошепнатите му указания.
    — Това е двадесетметров кораб. Използва се за търговски риболов. Ти си капитанът. Връщаше се към пристанището и се мъчеше да изпревариш бурята, но тя те застигна. Някъде пред теб е пристанището. Трябва да влезеш невредим в него, за да завършиш упражнението. Радарът ще ти покаже прохода към пристанището, обаче е уязвим за повреди. Освен това знаеш, че през входа минава плитчина. По време на буря тя може да попречи на всеки кораб да влезе в пристанището. Късмет.
    Стен бе събрал достатъчно опит в тестовете, за да се вторачи тутакси в екрана на радара. Аха. Там… малко вдясно… значи трябва да управлявам този съд… и точно както се подразбираше, радарният екран се покри със зеленикава мътилка.
    Той обмисли положението, тоест илюзията, която преживяваше чрез шлема. За разлика от лентата с Шавала, в тези тестове каквото и да направеше, действието му щеше да е „истинско“. Например ако насочеше кораба към скалите, щеше да преживее корабокрушение и вероятно (тъй като хората в Подбора бяха садисти) бавно удавяне.
    Решението беше просто. „Лесна работа — каза си Стен. — Стига само да включа антиграва и катерът ще…“
    Бъркаше. Пред него имаше само три уреда за управление: голямо рулево колело със спици и две ръчки.
    Този морски съд се движеше само в две измерения.
    Имаше и датчици. Стен не им обърна внимание. Вероятно показваха как работи двигателят, а той помен от представа си нямаше с какъв вид енергия се движи, затова реши, че поне в момента не го засягат.
    Налетя поредната вълна и корабът се наклони. Стен прецени възможностите за избор, бутна дясната ръчка напред до крайно положение, лявата назад докрай и рязко завъртя колелото надясно.
    Кренът намаля.
    Той изравни двете ръчки (май имаше на разположение два двигателя) и задържа колелото в средно положение.
    Пред него бурята се разнасяше и можеше да види високи скали, в които тътнеше прибоят. Имаше малка пролука по-наляво — входът на пристанището.
    Стен насочи кораба натам.
    Доближаваше скалите. Страничните течения се опитваха да завъртят катера.
    Стен мърдаше с отсечени движения колелото и ръчките.
    Чудесно. Насочи се право към целта.
    Дъждът спря и той видя на броени метри пред себе си мократа лъскавина на земя, щом вълната се отдръпна. Скапани копелета — ето каква била тази плитчина!
    Включи двигателите на заден ход.
    Вълни заляха кърмата. Стен ги пренебрегна.
    Хрумна му една идея.
    „Когато вълна покрие плитчината, над нея има слой вода. Достатъчно е да изчакам по-голяма вълна, като надничам през задните илюминатори на рубката, и тогава да включа на пълна мощност. Ще се възползвам от напора на вълната, за да вляза в пристанището“.
    Всичко потръгна отлично. Огромната вълна, която си избра, пренесе корабчето право през входа на пристанището.
    От радост забрави да се съобразява със страничните течения и катерът се нацепи в камъните на крайбрежната алея.
    И точно както очакваше, не само катерът потъна, но и той преживя най-пряко удавянето.
    Бавно.
    ОЦЕНКА: УДОВЛЕТВОРИТЕЛНО.


    Вече бе научил имената на съкурсниците си.
    Коравият сержант, когото според Стен би трябвало да изритат почти в началото, успя да оцелее. Ха, само да оцелее ли? Досега той и Виктория си разменяха първото и второто място в списъка по успех на курса. Специалист по древна история не би се учудил, щом научеше името на този мъж — Уилям Бишоп Четиридесет и трети.
    Стен обаче не знаеше какво означава това. Другите кадети — също, затова лепнаха на сержанта прякора Кашика, който той понасяше весело.
    Покритият с козина разочарован любител на бирата, казваше се Лотор, беше истинска скъпоценност. Той се оказа клоунът на групата.
    Понеже не можеха да си позволят обичайните военни отдушници като напиване, отпуски и други подобни, курсантите направо пощуряваха. И Лотор подхвана войната на водните кесии.
    Стен стана първата й жертва.
    Някой потропа най-невинно на вратата му в полунощ. Той отвори и му лиснаха в лицето цяла кофа.
    Когато узна кой е виновникът, Стен му го върна, като го заключи под душа и предварително запуши отточния канал. Смили се, преди водата да е стигнала до тавана.
    Щом изсуши козината си, Лотор се развилия. Реши, че Стен има съюзници и че Ш’аарл’т е сред тях. Затова пъхна края на противопожарния маркуч под вратата й и завъртя крана.
    Ш’аарл’т се събуди, когато стаята й се напълни до половината, разумно отвори вратата и пак заспа.
    Лотор обаче не предвиди колко лошо е да имаш за противник един паяк.
    През следващата нощ Ш’аарл’т изплете паяжина от прозореца си нагоре към етажа, на който беше стаята на Лотор, и лекичко пъхна вместо възглавницата му кесия, пълна с вода.
    Лотор си потърси нова мишена и погна Кашика. Върза експлозивен пакет към огромен чувал с вода, изтъркаля чувала по коридора, почука на вратата на Бишоп и си плю на петите.
    Кашика отвори вратата в мига, когато чувалът се взриви.
    Неговото отмъщение се състоеше в напъхването на гигантски метеорологичен балон в стаята на Лотор и напълването му с вода. И тъй като беше стар боец, изобщо не си направи труда да провери дали Лотор е в стаята, когато капанът се задейства.
    Лотор беше освободен само с усилията на почти всички в казармата.
    В този момент, понеже на всички им писна и никой не можеше да измисли нищо по-хитроумно, войната свърши.
    Единствената полза от нея бе обединяването на Лотор, Бишоп, Стен и Ш’аарл’т в хлабава група.


    Групата избра за свой талисман Виктория. Тя не знаеше причината, но се радваше да й правят компания. Четиримата тъй и не обясниха, но чувстваха същото, което Стен долови по време на похода по карта — все някой трябваше да се справи. И Виктория беше най-вероятната кандидатка.
    Петимата обсъдиха шансовете си — единодушно установиха, че са нищожни — и какви биха се оказали пилот-инструкторите, ако им бъде заповядано да носят униформи вместо безличните гащеризони.
    Виктория измисли най-хубавата клевета срещу Ферари. Заяви, че този мърляч сигурно е бил старши подофицер, може да е изнудвал командира си и в същото време е открадвал всяка имперска собственост, която не е била завинтена на мястото си.
    Разсмяха се, пийнаха по чаша билков чай, от който гарантирано нямаше никакви странични ефекти, и се пръснаха по стаите си за неспирното учене.
    Поне повечето от тях.
    Може би никой още не бе установил страничните ефекти от чая.
    Стен и Виктория пожелаха лека нощ на Ш’аарл’т пред вратата на стаята й. Стен имаше намерение само да изпрати Виктория до нейната стая, но изведнъж се чу да я кани в своята.
    Виктория прие.
    Когато влязоха, той хем ликуваше, хем се притесняваше. Виктория напомпа леглото и оправи възглавниците. Докосна с пръст ципа на летателния си костюм и гащеризонът се смъкна от дребничкото й, абсолютно безупречно тяло.
    Стен си бе фантазирал как се люби с балерина… особено с Виктория. Не я бе свалял досега, защото из главата му се въртеше смътната представа, че ако тя склони, ще се окаже точно толкова безпомощен, колкото им внушаваше Мейсън всекидневно.
    От преумора и така нататък.
    Може и да бе преценил точно на какво е способен в момента. Изобщо не подозираше обаче колко изобретателна може да се окаже една бивша професионална танцьорка.
    На следващия ден Виктория и Стен получиха твърде ниски оценки в различните изпитания, на които ги подлагаха.
    Бяха спали по-малко от час.

8.

    Подборът премина от писмени или симулационни тестове към истински задачи и Ферари и Мейсън получиха своята възможност за съвсем сериозен тормоз.
    Стен се досещаше, че този път го очакват големи главоболия — Ферари сияеше, дори Мейсън позволи на цепката, която имаше вместо уста, да се понадигне в едното ъгълче.
    — Това при нас се нарича „групово препятствие“ — благо обясни Ферари.
    Групово. Препятствие.
    Групата се състоеше от Бишоп, Виктория, Лотор, Стен и още шестима.
    Ето какво беше препятствието.
    — Сега стоим в командната зала на разрушител — продължи Ферари. — От клас „Цвете“, ако сте толкова любознателни. Изглежда ужасно, нали?
    Изчака хоровото потвърждение от страна на кадетите.
    — Причината да е в толкова окаян вид е аварийното кацане върху един планетоид, на който въздухът и водата са горе-долу поносими. Няма обаче нищо за ядене и почти нищо, годно за направата на подслон. — Ферари се усмихна. — Онези от вас, които са преминали екологична подготовка, да не ми досаждат с обяснения колко е нелогично да има такъв планетоид. Аз не съставям задачите, а само ръководя занятията. Както и да е, нали виждате тази зала за управление? Ами да. Направо съсипана от катастрофата. Виждате и този отворен люк — през него се излиза на планетоида, който е представен доста пищно. Лично аз си признавам, че не вярвам да има лилави дървета. Отплесвам се. Господин Мейсън, имате ли нещо против да продължите?
    — Благодаря, сър. Вие, нещастници, сте катастрофирали. Единственият начин да оживеете е да си изнесете аварийните комплекти навън. До тях се стига по този коридор. Имате два проблема — коридорът е запречен.
    Няма майтап, рече си Стен, щом надникна в коридора. Възхити се колко старателно са им подготвили задачата. Когато влязоха в огромното помещение, им се стори, че корабът се е халосал в джунглата и половината му се е намачкала.
    Вътрешността на кораба с някои изключения (които Стен си отбелязваше внимателно) имитираше точно командната зала и околните коридори на разрушител.
    Стен се питаше защо ли преди инструкторите да вкарат групата тук, Мейсън дръпна Бишоп настрана и му каза нещо… и то важно, ако се съдеше по реакцията на Кашика.
    Мейсън продължи:
    — Вторият ви проблем е, че силовият агрегат е в режим на самоунищожение. Имате двадесет минути, преди този кораб да се разхвърчи по-високо и от рая. Ако не се доберете до припасите си, се проваляте в задачата. Всички. Ако още мъдрувате над проблема, след като изтекат двадесет минути, се проваляте, Всички.
    — Благодаря, господин Мейсън, достатъчно.
    — Слушам, сър!
    — Изпълнението на задачата започва… сега!
    Почнаха да бълват идеи.
    Виктория се намеси — всичко да върви на майната си. Какво трябва да изнесат?
    Кашика възрази, че е глупаво да се държат така — първо имали нужда от план.
    Лотор отсече, че като не знаели в колко дълбок дракх са нагазили, как можели да кроят планове?
    Положението беше ясно. В коридора към аварийните комплекти имаше купчини разнообразни отломки от кораба, които бяха лесни за разчистване. Само че две грамадни стоманени греди се кръстосваха насред коридора и нямаше начин да ги помръднат без допълнително оборудване.
    Двама кадети доказаха това, когато си напънаха гърбовете да освободят заклинените греди.
    Лотор стоеше до доста по-малка греда пред купчината парчетии.
    — Ето от това става лост — реши той. — Само да имахме опорна точка.
    — Стига де, Лотор — охлади го Кашика. — Нямаме никаква скапана опорна точка.
    — Имаме си, и то адски добра — скастри го Виктория. — Ей, момченца, двама от вас да домъкнат картографския шкаф от командната кабина.
    — Няма да стане — заинати се Бишоп.
    Стен се вторачи в него. Какво го прихващаше Кашика? Обикновено пръв се вкопчваше в новите идеи. Двама от мъжете отидоха за шкафа, а Стен проведе собствен оглед из „кораба“.
    Когато се върна в коридора, картографският шкаф беше близо до пречещите греди. Подпъхнаха малката греда под едната голяма и цялата група я натисна. Първата преграда се надигна, извъртя се и рухна с грохот отстрани. Групата отдели миг да кресне ликуващо и премести лоста напред.
    — От това нямаме полза — настояваше Бишоп.
    И друг кадет се отдръпна и каза:
    — Май си прав.
    После посочи един червен капак с надпис „ПРОХОД ЗА ПРОВЕРКА НА ЕКОЛОГИЧНИТЕ СИСТЕМИ. Не влизай без разрешение за достъп втора степен. Не влизай, ако системите на кораба не са изключени“.
    Курсантът отмести капака. Покрай коридора минаваше успореден тунел.
    — Готово, това е — обяви той.
    — Ти не прочете ли надписа на капака? — спря го Стен.
    — И какво? Корабът няма как да стане по-изключен.
    — Прав си — съгласи се Бишоп.
    И Стен отново се зачуди.
    Кадетът се напъха в тесния тунел. Капакът щракна зад него. След пет секунди чуха вой от болка.
    Изчадията, подготвили тестовете в Подбора, се бяха погрижили и за този вариант. В тунела би трябвало да има свръхнагрята пара. Все пак това беше макет, затова кадетът се отърва само с малка вълна от гореща вода, колкото да получи изгаряния първа степен, после тунелът се отвори и го изхвърли от другата страна на декора, а там Ферари му съобщи, че е мъртъв и отпада от задачата.
    След „смъртта“ на курсанта групата удвои усилията си да отмести гредата с лоста.
    Стен направи малко сметки от елементарната физика, обяви „не става“ и потърси друг начин. Мина през кораба и излезе отвън в търсене на нещо, което да може да се превърне в инструмент.
    Намери го.
    Когато довлече в коридора четиридесет метра контролен кабел, сигурно изтръгнат от обшивката на кораба и паднал в джунглата, другите вече бяха задъхани и отчаяни.
    Оставаха им седем минути.
    Стен изобщо не прахоса време в обяснения. Издърпа дебелия два сантиметра кабел към гредата и го уви на няколко примки около нея. След това го опъна към една здрава скоба в стената на кораба и пак го върна към гредата.
    Бишоп го спря.
    — Що за тъпотии правиш?
    — Пращам въздушни целувки на скапания Император — сопна се Стен. — Я ми помогни.
    — Стига де, Стен! Губиш си времето.
    — За последен път — чуй ме, Кашик. Ще използваме този кабел като скрипец и ще издърпаме гредата.
    — Стен, не знам дали ще има полза от това. Защо не го обсъдим?
    — Защото имаме само пет минути.
    — Именно! Значи не бива да сбъркаме, нали?
    И тогава Стен вече беше сигурен.
    — Прав си, не бива.
    И замахна. Ръцете му можеха да убият, осакатят или проснат в несвяст всяко същество, предвидено в бойните изкуства на Империята.
    Сабленият удар улучи шията на Бишоп точно под ухото. Кашика се свлече като чувал.
    — Тихо! — заповяда Стен, щом другите креснаха от изненада. — Увийте проклетия кабел още веднъж и после дърпаме, колкото сили имаме. Бишоп беше саботьор. Видях как Мейсън му заповяда. Хайде. Трябва да се разкараме оттук!
    С импровизирания скрипец освободиха гредата, групата изнесе припасите си от склада и се отдалечи от „кораба“ цяла минута преди крайния срок.
    Щом се опомни, Бишоп потвърди правотата на Стен — Мейсън му наредил да играе ролята на саботьор.
    Ферари неохотно призна, че са сред малкото групи, успешно изпълнили задачата през последните пет години.
    ОЦЕНКА: ОТЛИЧНО.

9.

    Стен си имаше затруднения.
    Изобщо не беше идиот в математиката — такъв не можеше да бъде никой в имперските въоръжени сили с чин над копиеносец втори клас, — но не вникваше по инстинкт в числата, както например в предметите. А в основния курс по навигация, с който бе претъпкан Първи етап, не успяваше да превърне числата в реалността на корабите или планетите.
    Затова с него се занимаваха допълнително.
    С Виктория нямаше проблеми, защото всеки знаеше, че единствена тя ще завърши непременно. Но Бишоп?
    Нали уж математическите гении са ниски, хилави, говорят пискливо и дефектите в зрението им са коригирани хирургически.
    Ето колко струват вкоренените заблуди, унило си мислеше Стен, докато дебелите пръсти на Бишоп тракаха по компютърната клавиатура и докосваха числа на екрана. С прилежността и търпението на педант Кашика се опитваше да помогне на Стен да проумее, че абстрактните числа описват вселената по-точно дори от картина или думи, независимо колко поетични или изискано подбрани са те.
    Стен отново се взря в екрана и не откри връзката.
    — Адски скапана работа — изсумтя Бишоп на Виктория. — Донеси ми брадвата от противопожарното табло. Все с нещо трябва да му вкараме това в главата.
    Виктория намери решението.
    За по-малко от една вечер свързаха минихолопроектора на Стен с компютъра. И когато въвеждаше числа, холопроцесорът показваше мъничка триизмерна звездна карта.
    Накрая, след безчет задачи, у Стен започна да мъждука прозрението.
    Оценка: МАТЕМАТИЧЕСКИ УСЕТ — НУЖДАЕ СЕ ОТ УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ.


    Незнайно защо почти във всяко училище, където го натикваха, имаше тестове за поносимост към гравитацията.
    Стен смяташе, че разбира защо е необходимо да се знае колко G ще издържи някой или колко пъти могат да му сменят направлението на полето, преди да се издрайфа… но щом вече е установено, за чий са повторните тестове?
    Знаеше, че самият той може да действа като войник без помощта на гравискафандър до 3,6 имперски грави. Можеше да работи седнал в постоянно притегляне до 11,6 И-грави. Би загубил съзнание при кратко въздействие на 76,1 И-грави или почти мигновен шок от 103 И-грави.
    Всичко това го имаше в медицинския му файл.
    Защо пак го проверяваха?
    Реши, че това просто си е част от приложния садизъм, който преживяваше във всяко училище още от промишления свят Вулкан чак дотук.
    Но от всички идиотщини за проверка, които мразеше, центрофугата беше най-лоша. Мозъкът му съзнаваше, че няма начин тялото да познае дали ускорението се дължи на въртене в кръг. Тялото обаче отвръщаше „хайде на бас“ и започваха напъните.
    Естествено в Първи етап използваха центрофуга.
    Сви устни, взрян в машинариите от неръждаема стомана, надвиснали в огромната зала.
    — Изглеждате разтревожен, кадет Стен — обади се Мейсън.
    Стен зае изпъчената стойка, която инструкторите наричаха „мирно“.
    — Съвсем не, сър. Не съм разтревожен, сър.
    — Уплашен ли сте, кадет?
    Великите шаблони. Как му се искаше Алекс да е тук. Знаеше, че тантурестият жител на тежък свят би намерил отговор… вероятно като фрасне Мейсън.
    Спомни си обаче, че Килгър вече е минал през летателната школа. И понеже Стен не бе дочул никаква мълва, явно Алекс бе завършил, и то без да убие Мейсън.
    Предположи, че са изпратили Килгър да мине през Първи етап другаде, отговори уклончиво на Мейсън и се покатери по стълбичката към една от капсулите на центрофугата.


    По-късно вечерта стомахът на Стен се намести достатъчно, за да усети лек глад.
    Той излезе от стаята си и тръгна към залата за отдих. В някой от автоматите за храна все щеше да се намери някаква рядка кашица.
    Ш’аарл’т, Бишоп и Лотор седяха около една игрална маса и не продумваха. Стен си взе пълната чаша от нишата и седна при тях. Лотор му съобщи новината:
    — Изритаха Виктория.
    Стен подскочи и супата плисна в скута му. Той изобщо не забеляза.
    Бишоп отговори на незададения въпрос:
    — Провалила се на гравитационния тест.
    — Не може да бъде — възрази Стен. — Та тя беше проклета гимнастичка! И танцьорка.
    — Явно — вметна Ш’аарл’т — замайването не е непознато дори за атлетите.
    — При колко G?
    — Дванадесет и малко — обясни Бишоп.
    — Гадост! — изтърси Стен.
    Дори умерените бойни маневри при изключени генератори на Маклийн понякога пораждаха по-голямо ускорение.
    Осъзна, че всички говорят за Виктория в минало време. В някои неща Първи етап си беше чист садизъм, но отпаднеше ли някой курсант, незабавно го разкарваха. Стен дори малко се изненада, че тримата изобщо са научили в какво се е провалила.
    Освен това му беше ясно, че щом вече я няма Виктория, техния талисман за достигането до следващия етап, никой от тях не се надява да успее.

10.

    Кадетите уместно наричаха екрана за съобщения във фоайето на казармата „Таблото на прокобата“. Стен прочете последното нареждане, щом то замига, за да привлече вниманието му — в 16.00 всички кадети да се явят на централния плац. Питаше се каква ли форма на масово изтезание са измислили този път инструкторите. В края на краищата оставаха броени дни до края на Първи етап, а още имаше оцелели, сред тях Ш’аарл’т, Бишоп и Лотор.
    Чак тогава съзря уловката.
    „ПАРАДНА УНИФОРМА.“
    Тревогата го погълна. Много добре бе постъпил, като скри орденските си лентички още с постъпването в школата. Забеляза, че онези, които според инструкторите имаха повече награди или по-висок чин, отколкото им се полагаха, май получаваха далеч повече внимание и тормоз. Досега въпреки явната лична ненавист на Мейсън, Стен горе-долу успяваше да се промъква между капките.
    Е, какво да се прави. На всички добри неща все някога им задират лагерите.


    — Леле, кадет, колко сме хубавички — изгука Мейсън. — И колко лентички и фльонгички си имаме.
    Стен бе обмислил дали да слага медалите. Но знаеше, че при тези обстоятелства е нарушение на основни изисквания в устава, ако някой не носи наградите, които си е заслужил. Инструкторите като нищо щяха да погледнат в досието на всекиго какво му се полага, после щяха да проверят съвпада ли с окаченото на гърдите или пояса и при най-малката разлика щяха да го изритат.
    Стен изрева едно „тъй вярно, сър“ на Мейсън, докато се дивеше на Главен пилот-инструктор Ферари. Край и на теорията, че дебелите мърльовци стигали само до чин старши подофицер. Дори в момента длъжността му да беше точно тази, сега Ферари носеше звездите на флотски адмирал, а наградите заемаха почти цялото място чак до еполетите му.
    Въпреки страхопочитанието си Стен забеляза, че точно под колана на Ферари има нещо като петно от супа.
    — Кадет, ако знаех, че носите толкова геройски финтифлюшки — продължи Мейсън, — щях да ви отделя повечко внимание. Но още имаме време за това.
    Страхотно. Стен беше обречен. Питаше се как ли ще го изгърми Мейсън.
    Научи го само след минути.
    Ферари даде команда на курса да застане мирно и ги поздрави. Официалните тестове били приключили. Който още стоял тук, се бил представил успешно. Оставала единствено последната проверка.
    — Не се мъчете — посъветва ги Ферари — да ровите в паметта и записките си, за да се подготвите. Ние много се гордеем с този решаващ тест, не на последно място защото хем е свързан с всичко, през което минахте досега, хем няма нищо общо. Имате едно денонощие да умувате какво би могъл да представлява подобен изпит. Установили сме, че напрежението ободрява душата. Впрочем тестът ще бъде проведен поединично. Всеки пилот-инструктор ще си подбере кадети и от този момент изпитът е негово задължение.
    Стен вече знаеше как Мейсън ще му види сметката.

11.

    Въздушната машина (поне за такава я сметна Стен) беше най-гнусно невъзможното струпване на метални вехтории, което бе виждал. Състоеше се от плоска метална платформа с диаметър около два метра, две кресла на нея, два комплекта неща, които май бяха уреди за управление, и ветрозащитно стъкло. Платформата се опираше на два метални плъзгача. Отзад имаше някакъв двигател, а по-нататък — източена метална решетка, завършваща с вертикално витло. На платформата имаше още едно витло, водоравно, с две перки, дълги по шест метра. Устройството се мъдреше насред широка, абсолютно равна площадка за кацане. Двеста метра пред машината стърчаха наредени пилони.
    Двамата с Мейсън бяха единствените на площадката. Стен се обърна към инструктора недоумяващо, но (както се надяваше) и въодушевено.
    — Тук, в летателната школа, се придържаме към една теория — подхвана Мейсън. — Знаем, че има родени пилоти — разбира се, никой от вас, мърлячи, не попада в тази категория, а има и цял куп хора, които се летели на цял куп неща. Безсмислено е да проверяваме някого за присъщи дарби, ако го пъхнем в любимата му играчка, нали? И ето какво измислихме — доколкото знаем, никой не е летял с това поне от хиляда години. Тази купчина дракх се нарича хеликоптер. И понеже навремето е затрил твърде много пилоти, направо се скъсали от бързане да го изхвърлят на бунището, щом бил въведен антигравът. И вие ще полетите с него, кадет. Иначе ще си търсите ново призвание. Както чувам, набират метеоролози в управлението за проучване на нови светове.
    — Тъй вярно, сър.
    — Но пък не сме несправедливи. Ще ви окажем малко помощ. Първо получавате два факта. Факт номер едно — този хеликоптер, за разлика от всеки друг познат на мен апарат, изобщо не желае да лети. Няма да се издигне, без да се заинати, планира като камък и каца горе-долу по същия начин, ако човек не знае какво прави. Факт номер две — лесно се лети с него, ако сте от хората, които са способни едновременно да се потупат по главата и да се почешат по корема. С една и съща ръка.
    Стен се питаше дали Мейсън пуска шегичка, както той си я представя. Немислимо — този човек нямаше чувство за хумор.
    — Сега ние двамата ще се пристегнем с ремъците и аз ще ви покажа как да работите с уредите за управление. После вие поемате управлението и изпълнявате указанията ми. Ще започнем с нещо простичко.
    Да бе, простичко. С малкото уреди се боравеше измамно лесно. Ръчката отпред контролираше наклона на витлото — тоест профила на обтекаемост — по време на въртене. Тя можеше да се мести във всички посоки и Мейсън обясни, че така хеликоптерът маневрира. Втора ръчка отстрани се местеше напред-назад и със завъртане увеличаваше оборотите на двигателя, следователно и на витлото. Двата рулеви педала контролираха малкото витло отзад, което не позволяваше на хеликоптера да се върти заедно с големите перки.
    Първият тест беше задържане на хеликоптера във въздуха.
    Мейсън го издигна, спусна го, пак го издигна. Изглеждаше лесно.
    — От вас се иска само да го задържите на метър над земята.
    И нареди на Стен да поеме управлението.
    Тогава в хеликоптера се пробуди друг нрав и въпреки резките движения на Стен той наклони нос, предните краища на плъзгачите се блъснаха в площадката и заради прекомерното компенсиране на Стен машината се килна назад… после напред… и се наложи Мейсън бързо да се вкопчи в ръчките.
    — Искате ли да опитате отново?
    Стен кимна.
    Справи се по-добре… донякъде. Мощност… задръж с педалите… и съвсем кротко с ръчката.
    Този път не халоса хеликоптера в площадката, но задължителният метър нарастваше до три.
    Летателният му костюм подгизваше от пот.
    Още един опит.
    Кандилкането във въздуха намаля до плюс-минус метър.
    Мейсън се взираше в Стен.
    — Добре. Сега преминаваме към движение напред.
    Инструкторът прелетя с машината петдесетина метра, зави и се върна, после повтори цялата маневра.
    — Искам да поддържате два метра височина и просто да отлетите дотам по права линия. Ще ви кажа кога да спрете.
    Хеликоптерът подскочи като игрив делфин. Стен на два пъти зачегърта с плъзгачите, а полетът му към далечните пилони напомняше за извивките на гърмяща змия. Мейсън пое управлението и накара кадета да изпълни упражнението още три пъти. Стен нямаше представа дали занапред ще се подготвя за пилот, или за синоптик.
    Следващото условие беше да откара хеликоптера чак до пилоните и да мине между тях на зигзаг. При първия опит Стен установи, че някак е овладял равномерния полет право напред — хеликоптерът събори всеки пилон. На четвъртия път се изхитри да повали не повече от четири-пет пилона.
    Мейсън продължаваше да го гледа. Накрая даде знак, че са приключили.
    Стен се облегна и по заповед събра ръце в скута си.
    Инструкторът приземи машината на мястото, от което бяха излетели, изключи двигателя и разкопча ремъците си. Стен последва примера му, смъкна се от платформата и се присви, за да мине под забавящите въртенето си перки.
    Мейсън стоеше с безизразно лице на трийсетина метра от хеликоптера.
    — Това беше, кадет. Върнете се в стаята си. Ще бъдете уведомен какво решение е взето за вас.
    Стен отдаде чест. Гадост. Дотук с приумиците на Императора какво трябвало да върши Стен.
    — Кадет!
    Той спря и се обърна.
    — Летели ли сте и преди с такава измишльотина?
    Стен отрече искрено и почувства мъждукането на надеждата.

12.

    На другия ден името на Стен наред с Бишоп, Ш’аарл’т и Лотор се мъдреше в списъка „Първи етап. Преминат успешно. Изпратени в Имперска летателна школа, Втори етап“.
    Във Втори етап щяха да се учат да летят.
    Би трябвало да има някакъв купон накрая. Но всички бяха налегнати от прекалена умора, за да се накъркат.
    Според изтърканите шаблони завършването трябваше да бъде обявено от пилоти-инструктори, носещи кашони с алк и приветстващи кадетите в братството, каквото и да беше то. Ш’аарл’т, Стен и Бишоп пийнаха шише билков чай, докато си събираха багажа. Искаха само да се махнат.
    До следовете, които щяха да отнесат кадетите до корабите, стояха Ферари и Мейсън.
    Съгласно шаблоните едните трябваше да проявят разбиране, а другите да покажат, че ги приемат като равни. Но изражението на Мейсън беше същото като първия ден — май съжаляваше, че те изобщо са успели. Впи още по-неприязнен поглед в Стен.
    Който му отвърна със същото.
    По дяволите разбирането и прошката — искаше му се да срещне Мейсън в тесния проход зад някой хангар и да му направи още един белег като първия. Желателно на гърлото…

13.

    Наименованието „Погранични светове“ подсказва някаква географска или политическа връзка в пръснатия звезден куп, който заемаше пространството между Империята и Таанската система. Общо взето, такава липсваше.
    Първопроходци от Империята бавно заселваха този куп. Не бяха нито радикали, нито авантюристи, каквито например тършуваха из Вълчия куп. Тези хора искаха животът им да е малко по-прост и мирен. Мнозина от тях бяха пенсионирани военни или държавни служители, подхванали втора, дори трета кариера. Други се стремяха към шанса да се утвърдят на спокойствие като дребни производители или делови хора.
    Както нямаше герои, утъпкващи пътища, така липсваха и злодеите, каквито се появяват в новозавладени територии. Поне не до времето, когато от напиращата да се разшири Таанска империя не започнаха да идват нови имигранти от малко по-друг вид.
    Властите, доколкото изобщо ги имаше в Пограничните светове, бяха огледален образ на самите заселници. Независимо дали управляваха един-единствен свят, или се занимаваха с по пет-шест системи, те обикновено представляваха някакъв вариант на парламентаризма — от умерено либерален до умерено авторитарен. И понеже потенциалните тирани отиваха другаде, наличните въоръжени сили бяха нещо средно между митническа полиция и брегова охрана. Единствената обединяваща политическа сила в този куп беше срещата на върха, която се свикваше да изглади текущите икономически проблеми горе-долу веднъж на пет години. Купът си беше затънтено място и обитателите му с удоволствие биха го запазили такова.
    Докато не дойдоха таанците.
    Онези от тях, които се заселваха в Пограничните светове, имаха финансовата подкрепа на своите водачи, защото раждаемостта и политическите амбиции на таанците просто крещяха за ново жизнено пространство. Тези хора вече бяха същински пионери, искащи нещо повече от живота. И тъй като тяхната култура поощряваше стопанските комуни, те имаха естествено предимство в сравнение с бившите жители на Империята. Положението стана напечено и се стигна до безредици и погроми.
    Заселниците от Империята бяха дошли първи в тези светове, затова имаха възможността да променят управлението на обществата си. На таанците не се разрешаваше да придобиват големи недвижими имоти. Не им се даваше право на глас. Натикваха ги в гета, където живееха само сред сънародници — и в селските райони, и в градовете.
    Таанската империя подклаждаше враждебността на своите заселници, защото искаше да прибави купа към своите владения.
    Революционното движение не само беше популярно, но и имаше солидната подкрепа на таанците. А Империята не правеше кой знае какво, за да реши проблема. В края на краищата затънтените места с нищожни проблеми (безредиците, колкото ще да са кървави, не са злина като активния геноцид) получаваха и нищожно внимание.
    Имперските гарнизони, разположени на тези светове, обитавани и от таанци, се разгащваха и тънеха в мързел. Вместо да поддържат мира, офицерите и подчинените им бяха склонни да застанат на страната на заселниците. Таанците се различаваха от тях… значи бяха по-долнопробни.
    Неотдавна за малко се появи възможност да бъде избягнат сблъсъкът между Империята и таанците. Някои от по-прозорливите революционери разбираха добре, че ако има такъв сблъсък, те ще бъдат смазани между двете сили. В пълна секретност изпратиха на Първичен свят предводителя на организацията. Годфри Алейн бе убит заради заговор, насочен срещу самия Император. А последните преговори между Империята и стремящата се към мир фракция в Таанския съвет също завършиха с кървава баня.
    Грохотът на бойните барабани изобщо не стихваше, особено на Пограничните светове.
    Но никой в звездния куп май не съзнаваше колко малко остава до войната, която ще обхване цялата Империя.

14.

    Прашната гравикола пърпореше немощно над селския път. Беше от старичък модел — дълга, ъгловата, с уголемена товарна каросерия. А ако се съдеше по запъването й в полет, не бяха преставали да я използват до дупка от деня, когато бе излязла от завода.
    Търговецът, приведен над пулта за управление, изглеждаше очукан и стар като возилото си, Беше едър мъж с широко дружелюбно лице и грамадни рамене, които опъваха отдавна излезлия му от мода гащеризон. Мъжът си тананикаше кротко и фалшиво в ритъм с давещия се генератор на Маклийн. Караше привидно отпуснат и спокоен, но очите му шареха хищно и попиваха всяка дреболия от местността.
    Това беше лоша земя, осеяна с камънаци и превити от вятъра скупчени тук-там дървета.
    През деня търговецът бе минал набързо покрай пет-шест стопанства с различни посеви, за които се грижеха по неколцина таански имигранти с изпити лица. Двоумеше се пред всяко, забелязваше крайната бедност и отминаваше. В никое от тях едно нормално същество не би помолило и за приветливо поднесена чаша вода. Не заради враждебността (имаше си я, и то съвсем явна), а защото дори да му бъдеше дадена, вероятно щеше да съдържа последните милилитри вода, останала в стопанството.
    Неочаквано зърна в далечината зелено петно. Свърна натам и скоро стигна до голямо стопанство. Земята му се стори сравнително плодородна — нито чернозем, нито камънак — и бе нагъсто набраздена с напоителни канали. По средата на имота около езерце с артезиански кладенец се издигаха големи неугледни сгради. Значи това беше причината тукашните хора да се замогнат. Неколцина работеха на полето с ръждясали скрибуцащи машини.
    Все тъй с песен на уста мъжът забави грависледа и спря до ограда за добитък. Престори се, че не вижда как хората на полето тутакси се смръзнаха. Нехайно слезе от колата под пронизващите им погледи, притули се зад един храст и се облекчи. После запали цигара, огледа се лениво и доближи оградата. Зазяпа се без особен интерес в мъжете и жените на полето — както един вещ в занаята си човек преценява други. Изпръхтя силно. Ако имаше мустаци, щяха да подскочат от избълвания въздух чак до рошавите му вежди. Пръхтенето като че беше хем нервен тик, хем коментар за гледката.
    — Хубаво местенце — подхвърли накрая.
    Гласът му набра точно силата, с която един земеделец говори на друг през много лехи.
    Групата се отдръпна малко, а един таанец на средна възраст, мерещ се по ръст и килограми с търговеца, закрачи напред. Търговецът му се усмихна до ушите, като подчертано пренебрегваше останалите, които вземаха оръжия и бавно се разпръскваха от двете му страни.
    — Ха, изобщо не мислех, че можете да отглеждате къдраво зеле по тия краища — подхвана търговецът, щом таанецът го доближи. — Взря се по-внимателно в полето. — Е, вижда ми се малко жълтичко и залиняло.
    Мъжът спря точно пред него, делеше ги само оградата. А синовете и дъщерите му застанаха срещу търговеца в полукръг. Чу се щракането на свалени предпазители.
    — Най-близкият град е на четирийсетина километра по пътя — каза фермерът.
    Прозвуча като подкана да се връща в гравиколата си и да се омита. Възрастният търговец пак изпръхтя.
    — Ъхъ, видях го на картата в компютъра. Май не е нищо особено.
    — Не е — потвърди таанецът. — До следващото имперско свърталище има два, два и половина дни път.
    Търговецът се засмя.
    — Веднага познахте от кои съм, а? Че к’во толкова, не ме е срам. Пък и аз съм си селски стопанин, това ми е единственото гражданство.
    Мъжът се вторачи в него.
    — Като сте селянин, защо не сте си на имота?
    — Зарязах го след осемдесет години бъхтане — сподели търговецът. — Ако щете, смятайте ме за пенсионер. Само че не е точно тъй. Подхванах втора кариера.
    Фермерът изви очи да провери позициите, заети от потомците му. Огледа и хоризонта, дали не идват имперски подкрепления.
    — Тъй ли?
    Смъртта сякаш шепнеше в ухото на търговеца.
    — Ъхъ — потвърди той безгрижно. — Тъй си е. Вече продавам джунджурийки за производство на тор. Аз си ги правя. Може пък да ви стане интересно.
    Извади доста захабена носна кърпа и се изсекна шумно. После отново огледа полята с къдраво зеле. По-нататък личаха овъглени петна. Сети се, че това е поредното таанско стопанство, нападано от бродещи банди имперски заселници.
    — Няма да помогнат за увяхването, ама е адски сигурно, че някоя от моите чудесийки ще махне тая жълтина.
    — Господине — започна фермерът, — вие или сте проклет глупак, или…
    Търговецът прихна.
    — На моите години съм свикнал да ме наричат и с по-лоши думи от глупак.
    — Слушай, старче — прекъсна го фермерът. — Ти си от Империята. Не ти ли стига умът да не припарваш до таански имот?
    Сега пък търговецът изпръхтя.
    — Стига бе, човек. Приказваш ми за политика. Нивгаш не ми е пукало за политиката. Единственото общо, дето го имам с политиците, е нещото, което продавам. Ама трябва да ти река, че торът е доста по-полезен. Пък и не лепне по подметките.
    Обърна се към каросерията на грависледа. В същия миг оръжията се насочиха към него. Търговецът просто извади няколко шишенца от един кашон и подаде едно на фермера. Лицето му беше самата невинност.
    — Туй пък ми е визитната картичка.
    Таанецът предпазливо протегна ръка над оградата и взе шишенцето. Погледна напечатания етикет. Търговецът прецени, че е настъпил подходящият момент за запознанство.
    — Аз съм Йън Махони. Производител на чудесна ябълкова ракия и торове… Хайде, опитай. Сам съм я варил. Още трябваше да отлежи, ама си я бива.
    Фермерът отвори шишенцето и помириса. Разнесе се сладкото ухание на ябълки. А в него се долавяше и острият дъх на алкохол.
    — Не е чак толкова силна — успокои го Махони. — Я има четирийсетина градуса, я няма. Пийни си.
    Фермерът сръбна и вдиша рязко. Хубаво пиене, спор няма. Без да се поколебае, той изля в гърлото си остатъка от течността.
    — Дяволски добра ти е ракията — призна мъжът.
    Махони изпръхтя.
    — А да видиш колко ми са свестни и торовете! Без никакви органични гадости. Само чисти, ароматни химикали. Страхотно помагат на растенията, пък и няма да те е страх, че хлапетата ще прихванат някоя тения от тях… стига да не им даваш да припарват до добитъка.
    Фермерът се засмя. Махони забеляза как оръжията се отпуснаха към земята. И си позволи да му олекне, когато таанецът махна на грамаданските си чеда да се доближат.
    — Ей, господине — подхвърли той, — имаш ли още от тая ракия?
    — То се знае.
    И след тръбно изсекване, хилене и почесване по задника генерал-майор Йън Махони, командир на имперската Първа гвардейска дивизия, бръкна в каросерията на гравиколата, за да почерпи момчетата.

15.

    Беше провинциална кръчма — просторна, блестящо бяла, с байцвани греди от скъпо дърво. Наредените отпред гравиколи до една бяха прилично нови и струваха наистина много кредити. На километри околовръст обработваемата земя беше равна и се кипреше с изобилие от вода. А заведението се наричаше странноприемница „Имперски герб“.
    „Скапани хвалипръцковци“ — рече си Махони, докато протягаше ръка към вратата.
    Чуваше гласовете вътре, надигнали се в разгорещен спор.
    — Тия гнусни долнопробни таанци! Мен ако питаш, полицията трябва да ги разчисти до последния.
    — Майната й на полицията. Трябва сами да си оправяме живота. Всяко същество да си трепе змиите, тъй казвам аз. Да се съберем всички някоя нощ и…
    Щом Махони влезе, незабавно впиха погледи в него. Залата притихна като църква. Той по навик се изсекна шумно в кърпата си (и мислено се прокле, че е измислил тази артистична дреболия), после лениво доближи бара.
    Намести туловището си върху едно столче и каза на кръчмаря:
    — Приятелю, искам чашка твърдо гориво и една бира.
    Наоколо всички слушаха напрегнато всяка изречена от непознатия дума. Кръчмарят напълни една халба и я сложи пред него. Секунда по-късно до нея тракна и чашката с концентрат.
    — Пътувате нанякъде ли? — с пресилена небрежност попита кръчмарят.
    — Тъй си е — потвърди Махони. — Ама днес направо пълзя. Страшен махмурлук ме мъчи.
    Отпи глътка бира и изгълта наведнъж питието от чашката. Кръчмарят пак я напълни.
    — Прекалихте с веселбата, а?
    Махони изпъшка.
    — И представа си нямате. Случайно се отбих при семейство Макгрегър вчера. Нали го знаете имота, на трийсетина километра е оттук?
    Кръчмарят кимна, останалите в залата също кимнаха. Всички познаваха семейство Макгрегър.
    — Тъкмо женеха най-малкия си син — продължи Махони. Това не беше новина за никого в кръчмата. — Пристигнах точно за празненството. Много си допаднахме с тия мили хора. Накараха ме да остана, насърчаваха ме да ям и да пия на корем. — Изсумтя през зачервения си вече нос. — Ясно си е, че нямаше нужда да ме уговарят.
    Долови как напрежението в залата спадна. След малко отново се надигна гълчава. Кръчмарят дори му сипа една чашка за сметка на заведението. Махони посръбваше и се оглеждаше — просто дружелюбен човек, зяпащ себеподобните си.
    Един добре облечен и излишно пълен мъж доближи с чаша в ръка и седна до него.
    — Като ви гледам, май се занимавате с търговия.
    Махони се засмя.
    — Брей, толкова бързо ли ме е променила? Щото през две трети от живота си бях фермер. Сега съм се захванал с продажби, тъй да се каже.
    — Защо „тъй да се каже“?
    Махони незабавно се разгорещи. Зае се да разгръща пред човека брошури и дипляни.
    — Аз съм спец по инсталациите за торове. Вижте ги само тия красавци. Малки, евтини, а производителността покрива нуждите и на домашна градинка, и на възголямо стопанство.
    Мъжът като че ли прояви искрен интерес.
    — Хм, може пък да имаме полза от нещо подобно.
    Махони се взря в него изпод бухналите си вежди.
    — Не ми се обиждайте, ама вие не приличате на фермер.
    — Не се обиждам — увери го мъжът. — Аз продавам техника. Вече имам тридесет и два магазина, ще откриваме и още.
    — Ама вие сте ми голям късмет! Чакайте сега да ви разкажа за тези хубави мъничета.
    Махони се впусна в „представлението на дресираната мечка“, както си го наричаше, което се проточи през много опразнени чаши и почти цял час. И други мъже се включиха в разговора. Скоро Махони раздаваше своите бутилирани „визитни картички“.
    Досега при изпълнението на задачата си бе обиколил единадесет планети в Пограничните светове. Бе изпипал до съвършенство прикритието си. Накрая се бе насочил към имперското средище в този звезден куп — Кавит.
    Представяше се за застаряващ земеделец, през по-голямата част от живота си обработвал голям и богат имот в една от основните селскостопански системи на Империята. Имал навика и да човърка неуморно, непрекъснато измислял дребни приспособления, за да премахва дразнещи го проблеми.
    А коронният му номер с торовете беше страховит. Махони можеше да витийства часове наред за скапаното качество и цените на обикновените торове… и често го правеше за ужас на сътрапезниците си. Фермерът Махони изобретил и чудничка спретната инсталацийка за торове, после със собствени пари основал малка фирма.
    В момента играеше ролята на рекламен агент на самия себе си — обикаляше селскостопанските райони, за да хвали стоката си. Понеже изобщо не крънкаше пари предварително, а само питаше хората може ли някой от търговските му агенти да ги посети след около месец, успяваше да уталожи подозрителността дори у прекалено враждебните заселници в Пограничните светове.
    Махони беше убеден и че домашната му ябълкова ракия е сполучливо хрумване, както и старческата му приказливост, понеже познаваше дреболиите в селския живот и можеше да дотегне до сълзи на всекиго. Съжаляваше единствено за пръхтенето, което добави за по-голямо правдоподобие. Вече не можеше да престане и се питаше дали някога ще успее да се избави от този навик, който сам си бе натрапил. Опечаляваше го и фактът, че от непрекъснатото пръхтене носът му придобиваше яркочервен оттенък.
    — Като ви слушам, чудесни са — съгласи се търговецът на техника. — Властите създават ли ви главоболия в лицензирането?
    Махони изпръхтя особено нагло.
    — Лицензиране ли? Власти ли? Че вие за глупак ли ме смятате? Да му се не види, разправял съм се с проклетите власти цял живот. Позволиш ли им, всичко по силите си ще сторят да ти съсипят стопанството.
    Струпаните наоколо фермери замърмориха в гневно съгласие.
    — Пък и не вярвам да ми остават повече от трийсетина годинки. Преди да си извадя от задника тоя трън на лицензирането, отдавна ще съм пукясал.
    Логиката в думите му беше древна и неоспорима.
    — Ами доставките? Имате ли някакви пречки в това?
    — Е, още не доставям. Засега обикалям да опозная хората, да си хваля инсталациите. Защо? Как мислите, ще си имам ли затруднения във вашия край?
    Търговецът на техника избухна.
    — И то какви! Затънал съм в поръчки. Платени в налични. Но покрай всички тези разправии с таанците май съм се запътил право към фалита.
    Впусна се в дълги оплаквания, допълнени и обогатени от вмятанията на бавно растящата тълпа, насред която седеше Махони.
    Разказваха му за подлите мързеливи таанци, за нападенията срещу имотите и собствените си ответни удари. Разказваха му за икономика, изпаднала в почти пълно вцепенение, за некадърни ченгета и още по-безполезни войски в имперските гарнизони.
    Споделиха и подозренията си: загадъчни светлини над общините на таанците, вероятно трупане на оръжия и промъкващи се професионални таански войници, за да подпомогнат своите долни събратя.
    Естествено заселниците от Империята нямаше в какво да бъдат упрекнати. Толкова упорито се стараели да не се огънат под товара на несгодите. Всеки в кръчмата бил правил жертви, нали така? Ами че те дори опоскали солидно банковите си сметки, за да си купят оръжия, с които да бранят своите стопанства и собствеността на Империята.
    През цялото време Махони оставяше лицето си да помрачнява, за да покаже, че е съгласен с тях. Рядко ги прекъсваше освен с по някое пръхтене и поръчка на още едно питие за всекиго.
    До края на вечерта можеше да попълни цял микрофиш с разузнавателна информация.
    Започваше и да осъзнава, че положението в корпуса „Меркурий“ е още по-лошо, отколкото го бе обяснил на Императора. Сведенията, които трупаше, напълно се разминаваха с всичко, съобщавано на Императора. В Пограничните светове корпусът беше просмукан с провокатори, покварен и разнебитен.
    От такива тъпотии дори на един честен ирландец можеше да му се отще да пие.

16.

    — … и значи тогава рекохме на тая имперска купчина дракх да си завре изостаналите данъци, където светилото не огрява, и да се разкара на майната си от нашия окръг.
    Едрата таанка избухна в гръмогласен смях от историйката на Махони и го плесна здравата по гърба.
    — Само тъй трябва да се постъпва с тях — насърчи го тя. Оригна се мощно на бира и надникна в нощта. — Завий тук.
    Махони я послуша и скоро изкара колата върху билото на някакво възвишение. Точно пред тях засия таанската комунална ферма, ръководена от неговата спътничка. Беше се запознал с нея в местното леговище за наквасване на гърлото. Фреда беше висока и тежка жена на средна възраст и от много години се грижеше за благосъстоянието на голяма таанска общност. След огромно количество бира, прокарвана в стомасите с помощта на десетина шишенца от неговата ракия, станаха първи дружки.
    Махони охотно прие поканата й да прекара няколко дни в нейната общност, та да види „как се върши работа по тия краища“. Тя го увери, че ще има от какво да си извлече поука. Той смяташе, че ще стане точно така, само че заради откъслечните слухове и пиянските приказки, които го бяха накарали да дойде насам.
    Дори нощем общината изглеждаше внушително. Когато доближиха, Махони различи множество големи казарми от стомана, заобиколени с наглед доста добра охранителна система и гадна ограда от режеща тел. Щом стигнаха портата на главния вход, пред тях се изпречиха двама тежковъоръжени таански фермери.
    Вместо поздрав Фреда им подвикна няколко дружески мръсотийки.
    — Кой е тоя тип, шефке? — пожела да научи единият.
    — Приятелчето е търговец — осведоми го Фреда. — Свестен човек. Тъй порка, че всички освен мене изпопадаха под масата.
    Двамата се подсмихнаха. Махони се досети, че държеливостта на алкохол е само едно от многото неща, с които е прочута Фреда. Бе му се наложило да погълне тайно едва ли не половината си запаси от хапчета за изтрезняване тази вечер, за да опази главата си сравнително ясна.
    — Ще го настаня в мойта къща — продължи тя. — Що някой от вас не го поразведе да огледа, като се зазори?
    — А какво искате да видите, господине? — попита другият таанец.
    Махони долови намек за подозрение.
    Фреда може да им беше началник, но едва ли приемаха на доверие преценката й за непознат, когато е толкова пияна.
    — Имате ли свине? — попита ирландецът.
    — То се знае, че имаме свине. Да не мислите, че само ровичкаме земята?
    Махони изпръхтя.
    — Не, ама много си падам по свинете. Цял живот ги изучавам. Томове мога аз да напиша за тия ми ти свине.
    — Бива го и да приказва за тях — допълни Фреда. — Проглуши ми ушите, докато не го напих както трябва, та да приказва за друго.
    Двамата таанци, пазещи портата, се поотпуснаха. Спогледаха се ухилени и им махнаха да минат с колата.


    Махони се събуди от ослепителни слънчеви лъчи, проникнали през зарешетения прозорец на неговата стая, и от гръмки отсечени заповеди. Главата му туптеше от прекаляването снощи — часове наред все вдигаха наздравици с Фреда.
    Разнесоха се още викове. Звучаха особено. Може би като команди? По навик изпръхтя, от което раздразнената лигавица в носа го засмъдя, надигна се от койката и започна да се облича. „А сега, Йън, да видим какво има за гледане“.
    Замига, щом излезе навън. И първото нещо, което му попадна пред очите, изненада дори него.
    Неколцина мъже прекарваха над двадесет таански юноши през полоса с препятствия с твърде военен вид. „Хо-хо, Махони, мойто момче. Хо-хо ли? Гадост“. Примъкна се до един от мъжете и позяпа как се справят хлапетата. Ако някое забавеше темпото или се оплетеше в препятствие, незабавно предизвикваше присмехулни викове от възрастните.
    — Приятел, какво е туй тук?
    Мъжът го изгледа.
    — А, ти ще да си търговецът, дето отседна при Фреда?
    Вместо потвърждение Махони изпръхтя.
    — Ами да ти отговоря, господине — малко физически упражнения за момчурляците. Да не са пухкави като бебета.
    „Да бе“.
    — Добре сте се сетили — каза на глас. — Напоследък младите са доста мързеливички. Трябва да им се стягат юздите.
    Взря се в преградата от намотана бодлива тел, над която скачаше едър таански младеж.
    — Тая пък джунджурия каква е?
    — О, това е таралежът. Направихме го да е висок колкото оградите наоколо.
    Махони се почеса по шията, за да не издаде реакцията си. Значи го наричаш „таралеж“, мой човек? Вече знаеше, че мъжът до него не е беден таански селяндур, а професионален войник, изпратен от таанското командване да подготви младо пушечно месо за предстоящата касапница.
    — Голяма беля ще да е за гащите — пошегува се Махони и разтърка въображаема драскотина на задника си.
    Мъжът сметна репликата му за много смешна и подхвърли:
    — Е, гащите поне можеш да ги зашиеш.


    Следващите два дни Махони се мотаеше лениво из стопанството — а то благоденстваше дори според мерките на имперските заселници, — подхващаше нехайни разговори, завързваше нехайни приятелства и се тъпчеше с изобилните порции, които поднасяха от кухнята на комуналната ферма.
    Освен първия набиващ се на очи войник и може би още един-двама останалите като че ли бяха такива, за каквито се представяха. Значи си имаше работа с неколкостотин усърдни таански селяни, на които им бе писнало от бедността, наложена им с принуда от имперското мнозинство, и които бяха обединили способностите и парите си, за да си изкарват прехраната.
    От историите, които чуваше на трапезата, отсъди, че техните успехи не са били лесна хапка за преглъщане от местните величия или богатите имперски фермери. Имало много нападения — някои от тях доста опустошителни.
    Махони разбираше защо тези селяни толкова охотно са приели промъкналите се при тях войничета. Вече можеха да се защитят. А и от изтърваните приказки личеше, че смятат дори това за временно решение. Рано или късно, ако не се случеше нещо друго, комуната щеше да загине. Махони се досети, че таанските войници обещават фермерите да бъдат спасени навреме от своята империя. Някой ден таански кораби щяха да изскочат с вой иззад хоризонта и всички заселници щяха да се вдигнат като един рамо до рамо със събратята си.
    Знаеше от опит, че всъщност всички тези хлапета заедно с бащите и майките си ще послужат за кървав щит пред професионалистите.
    Не правеше ли същото и той, когато беше в секция „Богомолка“?
    Фермерите не му забраняваха нищо. Оставяха го да ходи където си поиска… освен на едно място. Щом го доближеше, полека го избутваха оттам. На половин километър от свинарниците имаше голям, съвсем съвременен (поне за Пограничните светове) зърнен силоз. Макар да беше заводска изработка, пак излизаше скъпичко да си го внесат и издигнат тук.
    Отначало прояви интерес към него, колкото да си играе ролята. Всъщност изобщо не му пукаше.
    — А, туй ли — отвърна човекът, който го развеждаше. — Обикновен силоз. Няма к’во толкова да му гледаш. Я ела да ти покажа инкубаторите. Хайде на бас, че не си виждал през живота си толкоз пиленца да се излюпват наведнъж.
    Това не беше птицеферма. Отглеждаха птиците за собствената си трапеза. Следователно и инкубаторът не беше чак такава машина, че да зарадва окото на стар фермер.
    Е, какво ли имаше в силоза? Махони уж случайно подмяташе въпроси. И всеки път сменяха темата. „Йън — рече той, — време е да рискуваш тоя твой хубав ирландски гъз“.


    Измъкна се навън в последната нощ от гостуването си, промъкна се като призрак през стопанството до полосата с препятствията, после и покрай грухтящите свине. Лесна работа. По пътя към силоза зърна един от войниците да хърка на пост. Ама че дисциплина…
    Скоро се озова в силоза. Единственото охранително устройство беше първобитен душач и той бързо го неутрализира.
    Силозът се оказа подозрително празен. Имаше само няколко тона зърно. А хамбарите из фермата пращяха по шевовете, значи в стопанството имаха нужда и от това пространство.
    Дори новак в „Богомолка“ би открил тайния склад с оръжие за броени минути. Махони го намери почти с първото плъзгане на лъча от фенерчето из вътрешността на съоръжението.
    До едната стена бе забутана голяма потрошена сламопреса. Нямаше какво да се прави с нея в силоз, а и тук не беше подходящо място за ремонтна работилница. Беше цялата ръждясала, ако не се броеше шарнирът на един лост, който лъщеше от смазка. Махони го дръпна и му се наложи да отскочи, защото парче от пода се отмести със съскане.
    Под сламопресата имаше подземие с почти същата площ като силоза. В него бяха старателно подредени в запечатани сандъци всевъзможни оръжия. И може би половината от тях бяха неизползваеми от селяни с подготовка, за която Махони вече имаше представа. Тези неща бяха за професионалисти.
    Дочу шумолене на дребен гризач малко вляво зад гърба си. Гризач? В съвременен силоз?
    Преметна се надясно и сякаш механичен чук се плъзна по слепоочието му. Претърколи се наляво, после пак надясно и чу глухия тропот, с който нещо ужасно тежко и остро се заби в земята.
    Изправи се със скок и долови едро петно мрак да налита към него. Измъкна мъничка зашеметяваща граната, метна я и се просна на пода, покрил главата си с ръце. Раменете му се напрегнаха в очакване на удара, а после едва ли не му се стори, че избухване на рентгенови лъчи прониза дланите му.
    Минаха много секунди в замайване, преди Махони да се надигне. Мъчеше замътената си глава да проумее какво се е случило.
    Зашеметяващата граната създаваше времеви изблик, който заличаваше от паметта най-скорошните спомени, както и следващите няколко часа. Доколкото Махони успя да прецени, губеха му се само няколко секунди.
    Насочи лъча на фенерчето към свляклата се наблизо тъмна фигура. Ами да. Войникът, който бе спал на пост. Сигурно имаше и друга охранителна система освен онази, която бе обезвредил.
    Махони я намери и я изключи. Извлече своя мирно хъркащ противник навън и го настани удобно в храстите, където си му беше мястото. После отново включи двете системи и се промъкна в стаята си.
    На следващия ден се сбогува гръмогласно и весело с новите си приятели сред таанците — раздаваше подаръчета, шегички и целувки, където бяха уместни.
    Пробута на задрямалия снощи часови няколко шишенца ракия, онзи грейна, тупна го по гърба и му заръча непременно да се отбие при тях, ако пак намине наблизо.
    Поканата беше искрена.

17.

    — Аз мога да ви кажа как да си решим проблемите с таанците — отсече фермерът. — И за тази работа хич не ни трябва проклетото правителство!
    Беше тантурест мъж с меки длани. Имотът му заемаше много пъти по-голяма площ от таанската комунална ферма, която Махони бе посетил неотдавна. Доколкото Йън схващаше, този преселник от Империята прекарваше времето си в тракане по клавиатурата на компютъра или в шушу-мушу с банкерите си.
    Сви вежди, за да покаже сериозен интерес. Седяха около масата на вечеря с човека, неговата дундеста жена с розови бузи и многобройното котило противни дечица. Едно от наглите непрокопсаничета се опитваше да привлече вниманието му, като го тупаше по ръкава с лъжица, от която капеше сос.
    — Един момент, синко — укроти го Махони, — първо да чуя какво иска да каже баща ти.
    „Ах, ти, гадинке, ще ти извия вратлето, само да ме тупнеш още веднъж с лъжицата!“
    — Продължавайте — подкани той фермера. — Тази тема засяга всички ни.
    — Адски вярно — потвърди мъжът. — Тези таанци са по-гнусни от дракх и ни смучат кръвчицата.
    — Моля те, скъпи — намеси се съпругата. — Не пред децата. — Тя изви глава да погледне Махони. — Надявам се, че ще простите на съпруга ми за тези изрази.
    Ирландецът се усмихна с разбиране.
    — И по-лоши съм чувал.
    Жената се изкиска.
    — И аз. Все пак… Ако ви се наложи да живеете до тези таанци, ще ви стане ясно защо съпругът ми се разгорещява толкова. Те наистина са… — тя се приведе към Махони, за да подчертае думите си — … различни от нас, сещате се.
    — Представям си — увери я той.
    Облегна се удобно с чаша портвайн след вечерята, за да изслуша словоизлиянията на фермера по въпроса. От тях би потръпнал и някой тиран.
    Махони беше абсолютно сигурен какво ще включи в доклада си до Вечния император. Само че го мъчеха силни съмнения. Например кои в случая са героите и кои — злодеите?
    — Да, моля ви — съгласи се той. — Още мъничко портвайн ще ми се отрази добре.

18.

    Заниманията в Имперската летателна школа, Втори етап или фаза отначало се провеждаха в открития космос. Стен и останалите в курса, вече наричани само „мистър“ независимо от пола или дори принадлежността към човешкия род, започнаха с херметизирани „пърпоретки“ — космическите таксита.
    Учи се… научи се и с червата… в коя посока да прилагаш силата. Разбери кога да спираш. Научи се да изчисляваш проста орбита от точка А до (видяната на радара) точка Б. После го направи отново.
    Щом овладяха уменията, ги напъхаха в истински кораби. Мина още време, докато се научат, все още в космоса, как да работят с помощните двигатели Юкава.
    Колкото по-изкусно действаха, толкова по-напрегнато им набиваха навигацията в главите. Разбира се, кораб с включен АМ2-двигател трудничко би се насочил по своя „курс“ иначе освен с математически изчисления.
    Въпреки тревогите си, че не го бива в сметките, Стен все някак се справяше. Все още имаше нужда в някоя от почивките да му помага Бишоп, но започваше да му олеква.
    Според него му помагаше и обстоятелството, че не беше зелен новобранец. През времето в „Богомолка“ бе преживял какви ли не истински схватки — от масиран планетарен десант през индивидуално проникване до сражения кораб срещу кораб. В паметта си бе струпал огромна база данни от личния си опит, затова му беше по-лесно да си представи голите числа като скапан грамадански астероид, чиято орбита е най-добре да не пресичаш.
    От друга страна обаче тъкмо заради този опит понякога му беше трудно да си държи устата затворена.
    Втори етап от обучението не приличаше на Първи по това, че наглед инструкторите се стремяха всички курсанти да го завършат. Но положението отново беше далеч от идеалното.
    Твърде голяма част от тактическите занимания беше чиста теория, преподавана от инструктори без нито един боен полет в живота си или от запасняци, призовани на служба заради мобилизацията.
    А опитът подсказваше на Стен, че много от наученото е страхотен начин да се самоубиеш. Съмняваше се и в знанията, които не можеше да прецени — дали и те са същата заблуда?
    Великолепна тема за чесане на езиците. Но само той и Бишоп можеха да кажат нещо съществено, за другите тя скоро се превърна в удобен повод да оплюят поредния инструктор, оглавил през седмицата списъка „Най-мразените типове“.
    Обучението продължаваше. Всички курсанти получиха оценка, че поне са годни за открития космос.
    И започна тежкият период: кацания, излитания, маневри на светове с разнообразна атмосфера, климат и гравитация. Досега бяха отпаднали само десетина кадети, загинаха само трима.
    А после стана опасно.


    Лотор имаше един лош навик… който го погуби.
    Доста надарен пилот, той беше над средата в класирането на курса. По-късно Стен научи, че недостатъкът му се срещал често.
    Лотор си въобразяваше, че полетът е приключил успешно, щом корабът му стигнеше до момента за кацане. Ш’аарл’т неуморно му повтаряше баналната истина, че никой полет не е стигнал до завършека си, преди пилотът да се е настанил в бара и да допива втората чаша.
    Тази самонадеяност не се смяташе за прекалено опасна в епоха, когато бе овладяна антигравитацията. Лотор вероятно би могъл да изкара няколко живота поред с лични или търговски кораби, без да се натъкне на проблеми.
    Само че имперското обучение предвиждаше и необичайни положения.
    Ситуацията: Боен екип трябваше да бъде стоварен на свят, около който има почти чист вакуум. Повърхността се състоеше от силикатен прах, натрупал се в двадесетметров слой. От пълните с прах падини стърчаха остри като ножове зъбери.
    Изискванията: Бойният екип трябваше да проникне незабелязано. Кацане с двигателите Юкава би вдигнало толкова прах, че да се образува и увисне за часове огромен облак, което непременно би издало екипа. Освен това при кацането си корабът не биваше да остави следа.
    Решението: Задържаш кораба във вертикално положение петдесет метра над земята. Изключваш двигателите Юкава и се спускаш с генераторите на Маклийн. Задържаш се сантиметри над повърхността толкова време, че въображаемият боен екип да се стовари, после отлиташ.
    Пилот-инструкторът даде задачата на Лотор, който я анализира и откри правилното решение.
    Двамата се намираха в лек щурмови кораб от клас „Конърс“ с делтовидни криле. В обучението на пилотите не само се предвиждаха извънредни ситуации, но понякога (съвсем правилно) се използваха неподходящи кораби. Стен признаваше ползата от това — бе прекарал достатъчно време в сражения, за да знае, че когато човек има отчаяна нужда от гаечен ключ, понякога по неволя ще се примири и с клещи.
    Но широките криле се оказаха последният пирон в ковчега.
    Лотор вдигна носа на кораба и намали тягата в двигателите Юкава. Корабът пропадна около метър и той го задържа с генераторите на Маклийн. Полека намаляваше мощността и корабът плавно доближи праха долу.
    Капанът на антигравитационното екраниране, разбира се, е скрит във факта, че „надолу“ е посока само спрямо генератора и няма никаква връзка с това къде трябва да е „истинската“ отвесна линия.
    Корабът се намираше на три метра височина и според сетивата на Лотор се спускаше почти вертикално. Той явно реши, че това е достатъчно, затова занули генератора.
    Корабът пропадна още един метър и едното крило се удари в щръкнала скала. Корабът се катурна.
    Според дистанционния запис на полета пилот-инструкторът бе натиснал бутона за генераторите на Маклийн в същия миг, когато Лотор се бе досетил, че нещо е потръгнало твърде зле.
    Лотор наду тягата в двигателите Юкава. Докато получи мощност, корабът полегна почти хоризонтално. Рязкото ускорение, съчетано с тласъка от генераторите на Маклийн, го завъртя като пумпал.
    Завихреният прахоляк почти не позволяваше да се види краят. Камерите бяха записали само вероятен червеникав взрив от разпукването на кабината като консервена кутия и експлозията на въздуха в кораба.
    Планетарният ден почти отмина, преди прахът да се слегне. Спасителните групи навлязоха опипом в търсене на тела. Така и не намериха труповете на Лотор и пилот-инструктора.
    Стен, Ш’аарл’т и Бишоп си направиха свой помен и се опитаха да вкусят от всеки вид бира, до който Лотор не се бе докопал преди смъртта си.

19.

    И други от курса загиваха — някои тъпо, други неизбежно. Оцелелите научаваха онова, което беше известно на Стен: колкото и да скърбиш, няма да ги възкресиш. Животът — а и летателната школа — продължава.
    Казармите на школата не бяха толкова разкошни като онези през Първи етап, в които имаше толкова психокапани. Затова пък даваха отпуск, а и облекчаваха натиска върху кадетите, колкото да имат време за размътване на главите… и за приказки.
    Любимата тема беше „Какво ще стане после?“. Съкурсниците на Стен много се палеха по нея. Разбира се, за всекиго се подразбираше, че лично той ще успее да получи пилотската си значка.
    Особено интересен им беше въпросът „Какво ще стане после?“, отнасящ се за Стен. Повечето кадети бяха или новопостъпили, или от сержантския състав — при завършване щяха да ги произведат в подофицери или в лейтенанти. Имаше малцина като него — не само офицери, но и със средно висок чин. Захващаха се да нищят въпроса как би постъпил флотът с бивш армеец, който се е поиздигнал в таблицата за ранговете.
    — Нашичкият Стен е загазил — заяви Ш’аарл’т. — На капитан трети ранг се полага най-малко разрушител. Само че за да командваш разрушител, трябва да си много печен пилот. Значи нашичкият Стен няма шанс.
    Вместо да отговори, той използва един от зъбите й, за да си отвори следващата бира.
    — Всичко е заради амбициите му — добави Бишоп. — Капитан Стен е чул от някого, че след пенсионирането адмиралите си намират по-сладка работа от изхвърлените кашици, а той виждал само такова бъдеще пред себе си. Затова се е преместил. Жалко, капитане. Вече си представям какво те чака. Ти ще си единственият в цялата Империя завеждащ детската градина на базата с пилотска квалификация.
    Стен издуха пяната от чашата си.
    — Чешете си езиците колкото искате. Открай време съм убеден, че младшите офицери трябва да имат свобода на мнението. Но помнете… в деня на дипломирането искам да видя как се отдава чест по устав! И стойка мирно с изпружени осем крака!


    Стен откри, че има неподозирана способност, и проумя, че Айда, пилот в „Богомолка“, сигурно е била щедро надарена с нея. Тази способност можеше да бъде описана като механичен усет за пространството. Прилагаше същите неосъзнати възприятия, пазещи го от блъскане в масите при ходене, и към корабите, с които се учеше да лети. Някак „усещаше“ къде е носът на кораба и докъде се простират обтекаемите повърхности (ако изобщо ги имаше).
    Нито веднъж не задра в ръба на входен люк при излитане или кацане. Но един ден се наложи да узнае, че и неговите способности несъмнено си имат предел.
    Курсът тъкмо бе започнал да се упражнява с тежки щурмови лихтери — огромните туловища, които носеха капсулите с конусовидни върхове, изстрелвани при планетарни десанти. От естетична гледна точка лихтерите приличаха на търговски товарач, заболял от смъртоносен оток. Стен намрази тези чудовища. И положението никак не се подобряваше от факта, че командната зала на кораба бе заровена някъде по средата. Той обаче прикри неприязънта си и послушно разкарваше насам-натам този космически шлеп.
    В края на деня курсантите получаваха заповед да приберат корабите си в доковете. Маневрата беше простичка — издигаш кораба с антигравитация, обръщаш тягата в двигателя Юкава и преместваш лихтера в неговия не по-малко чудовищен хангар. Имаше предостатъчно екрани за заден обзор, а и робот от типа „следвай ме“ сочеше центъра на хангара.
    Но Стен някак загуби ориентация… а Империята загуби един хангар.
    Съвсем бавно и величествено лихтерът се заби в едната стена. Също толкова величествено покривът на хангара се срути върху кораба.
    Здраво бронираният лихтер не пострада. Но Стен по принуда преседя вътре шест часа, за да махнат отломките, и слушаше нескончаемия трактат за неговите качества на пилот, произнесен от инструктора. А съкурсниците му дълго не го оставиха да забрави случката.

20.

    Стен обожаваше тактическите кораби, тези дребни грубиянчета. Такива като него бяха нищожно малцинство.
    Тактическите кораби с екипаж от един до двадесет души бяха многоцелеви съдове и ги използваха за близко разузнаване, светкавични удари по единични цели, атаки срещу наземни цели, а в случай на мащабна операция те бяха първата вълна, връхлитаща врага — тъкмо мисии, в които войникът Стен се чувстваше съвсем на място.
    Това не му даваше логически обосновани причини да ги харесва. Те представляваха свръхмощни, извънредно маневрени (дотам, че ставаха излишно игриви) оръжейни платформи.
    Нищо не пречи да проектираш кораб, предназначен за какво ли не, но накрая, щеш не щеш, ще правиш компромиси. И понеже нямаше никакви компромиси в съчетанието скорост — маневреност — ударна мощ, в един тактически кораб просто не оставаше място за броня и удобства.
    Стен обичаше да снижава кораба в атмосфера — ръцете и краката му танцуваха по уредите за управление, докато превключваше от АМ2 към двигателите Юкава, излизаше от устремното пикиране толкова близо до повърхността, че да усети как земята профучава назад под него, прилепяше се към контурите на местността, за да се крие под хоризонта на електронното наблюдение. Обичаше и възможността да си виси в пространството и бавно да маневрира към туловището на линеен кораб, без да го открият, да докосва бутона „ИЗСТРЕЛВАНЕ“ и да вижда как тромавото бойно чудовище „избухва“ на екрана му, когато симулаторът записваше и преобразуваше учебната атака в „преживяване“. За него беше истинско удоволствие, че може да пъхне тактическия кораб в едва ли не всяко убежище, за да се скрие от цяла ескадрила търсещи го разрушители.
    Според съкурсниците му това беше забавно, но така човек си гарантирал твърде кратка, ако ще и да е славна, военна кариера.
    — Ти как мислиш, по дяволите, защо поначало се намърдах в летателната школа? — каза му Бишоп. — Някъде към третото кацане с Гвардията ми просветна в главата, че ония копелета пилотите се мъчат да ме загробят. Говоря ти за нашите. Бавно загряваш, капитане. Нищо чудно, че са те произвели в скапан офицер.
    Но май взе да се прояснява, че Стен е прекалил с влюбването си в тактическите кораби. Няколко седмици преди завършването го извикаха на събеседване с коменданта на школата и половин дузина пилот-инструктори. И насред разговора той взе да проумява, че им е щукнало да го направят инструктор.
    Той позеленя. Работата в тила го привличаше колкото и идеята да си присади нов грездей. Освен това беше твърде опасно да си пилот-инструктор заради всичките запасняци и новаци сред кадетите. Не изглеждаше обаче някой да се интересува от мнението му.
    Този път Ш’аарл’т и Бишоп му съчувстваха от душа, вместо да се заяждат с него. Да си пилот-инструктор бе тежка участ — не по-лоша от смъртта, но нямаше голяма разлика.


    Страховете му се оправдаха. Научи, че е избран да остане в летателната школа като инструктор. Дори била подготвена заповедта в отдела по личния състав на флота.
    Но тази заповед бе отменена някак, преди да е стигнала до Стен. И бяха дадени други, изрични нареждания… от „най-високо равнище“, както гласеше съпровождащият факс до коменданта на школата.
    Комендантът възрази, но някой го просвети, че това „най-високо равнище“ е на самия Първичен свят!


    Стен стигна до извода, че най-голямата разлика между армията и флота е много по-голямата флотска учтивост.
    Армейските заповеди грубо хващаха кашика за яката и му казваха къде да отиде, какво и кога да направи. Иначе лошо му се пише.
    А флотските заповеди…
    „На вас, капитан трети ранг Стен, е разпоредено и заповядано по волята на Вечния император да поемете командването на Тактически дивизион Y47L, който ще бъде предаден за експлоатация в имперския космодрум «Соуард».
    Освен това ви е разпоредено и заповядано да заминете с Такдив Y47L, за да изпълнявате задачите, които ще ви бъдат възложени в района на системата Калтор.
    Ще се представите на флотски адмирал Кс. Р. ван Дорман, 23-ти флот, и ще служите под негово командване.
    По-подробни разпореждания ще получите на по-късна дата“.
    Спасен! Спасен от Бога с многото имена.
    Стен отдели време само да научи, че системата Калтор принадлежи към Пограничните светове — значи щеше да е съвсем близо до таанците, щом положението се сгорещи — после нададе весел вопъл и хукна да потърси приятелите си.
    Имаше намерение да разцелува Ш’аарл’т.
    По дяволите, толкова му беше хубаво, че можеше да разцелува и Бишоп.


    Завършването на Втори етап изобщо не приличаше на последния ден в Подбора.
    Дипломираните кадети хвърлиха главния пилот-инструктор във фонтана на школата. Когато комендантът на школата възрази сдържано, хвърлиха и него там.
    Двамата възрастни офицери седяха до подмишниците в оцветената с виолетова боя вода и гледаха лудориите наоколо. Накрая комендантът се обърна към главния инструктор.
    — Човек би очаквал, че за толкова години все ще им дойде наум нещо по-оригинално от обикновеното ни мятане в този фонтан.
    Инструкторът беше зает да изстисква водата от шапката си и не отговори.


    Ш’аарл’т, Бишоп и Стен се сбогуваха сълзливо, зарекоха се да си пишат, да се срещат всяка година, изредиха и всички останали празни обещания, които хората на служба никога не изпълняват.
    Ш’аарл’т още чакаше своите заповеди, а Бишоп получи точно такива, каквито искаше — да си хвърка с голям невъоръжен лихтер из небето от една неизследвана (значи и мирна) звездна система към друга.
    Стен се чудеше дали изобщо ще види отново някого от тях.

21.

    Нямаше никакво великолепие, всъщност внимаваха изобщо да минат без церемонии, когато лейди Атаго прехвърли командния си пункт от линейния кораб „Форез“ в безкрайно по-малкия „Женя“.
    Адмирал Деска бе отделил немалко време през военната си кариера да проучва своята началничка. Тя презираше разните превземки и пресилвания на военните ритуали. Изискваше единствено човек да върши точно каквото му е казала, и то без да се двоуми нито секунда. Всякаква ненужна пищност я настройваше крайно подозрително.
    Въпреки скромните си размери „Женя“ и другите кораби от неговия клас бяха същинско техническо чудо за таанците. Проектирането и конструирането им биха стрували дори на съответното управление в Имперския флот твърде солидна част от бюджета му.
    „Женя“ бе предназначен за разполагане на мини от най-усъвършенствания вид — бойни действия, на които Имперският флот не обръщаше кой знае какво внимание.
    Много отдавна Империята не бе воювала срещу равностоен противник. При цялата си жестокост Мюлеровите войни в края на краищата бяха въстание с ограничен мащаб. Използваха мини в позиционната война, за да попречат на врага да напредва или за да осигурят защита на собствените си позиции. Можеха да бъдат поставяни и за препречване на собствените космически маршрути на противника. Според флотските стратези мините просто нямаха значение.
    Другата причина флотът да е безразличен към минирането беше липсата на романтика в него. Мината е тежка буца метал, оставена неподвижно, докато нещо не я накара да направи „бум“, обикновено дълго след като миноносецът е отпратил нанякъде. Специалистите по миниране не получаваха медали за героизъм, макар че мините — в космоса, на сушата или във водата — си оставаха един от най-смъртоносните и евтини начини да унищожиш врага.
    Таанците не си падаха по блясъка на славата, а по всевъзможните начини да спечелят войната. И „Женя“ беше сред ключовите фактори за бъдещето им.
    Този кораб беше в състояние да разполага усъвършенствани космически мини от невиждан досега модел, и то с немислима скорост. Всяка мина по същество представляваше атомно торпедо, което незабавно засичаше всеки кораб в околността. „Приятелският“ кораб предаваше опознавателния си код, мината го разпознаваше и го оставяше на мира. Вражески кораб или такъв, който не предава валидния в момента код, щеше да се натъкне на коренно различна реакция. Мината (заедно с много други в съответния сектор) щеше да се задейства и да се устреми към вражеския кораб. И понеже във всяко поле щеше да има хиляди мини, дори най-тежко въоръженият имперски линеен кораб щеше да е обречен.
    Таанците се бяха справили и с друг проблем. Космическите бойни действия, дори ако фронтовите линии са очертани ясно, се отличават с голяма мобилност и обстановката се променя бързо. Оттеглянето и нападението през собствените минни полета можеше да се окаже гибелно, дори мините да разпознаеха кораба като свой. Те си оставаха внушителни тежки тела, на които не бива да налетиш с голяма скорост. А при промяна в бойната обстановка можеше и да се наложи минното поле да бъде изоставено — необходими са много време и предпазливост, за да си прибереш мините и да ги разположиш другаде.
    „Женя“ можеше да прибира и да поставя наново мините почти със същата бързина, с която ги разпръскваше. Интересен начин да създаваш, ограничаваш или променяш полето, в което врагът ще бъде принуден да се сражава… поне на теория.
    Корабите от типа на „Женя“ още не бяха доказали предимствата си. Таанците толкова припряно увеличаваха флота си, че имаше множество провали — и всички до един завършваха с гибелта на цели екипажи.
    Деска беше убеден, че всички проблеми с „Женя“ и останалите съдове от този клас са премахнати, но не достатъчно, за да рискува живота на лейди Атаго. Обясни й това, а тя го изслуша с привиден интерес и се позамисли.
    — Свикайте екипажа — нареди накрая.
    Макар да беше малоброен, екипажът запълни столовата на „Женя“. Лейди Атаго изчака кротко всички да се съберат и заговори:
    — Задачата ни днес е да докажем качествата на „Женя“. От нашия успех зависят много неща. Разбирате това, нали?
    Никой не продума. Слушателите й едва смееха да дишат. Усети се обаче изострянето на вниманието им.
    — Досегашните изпитания завършваха разочароващо — продължи тя. — Затова съм с вас днес. Ако вие умрете, ще умра и аз. Следователно от всекиго се изисква да изпълнява своите конкретни задължения, като дава всичко от себе си.
    Тя огледа помещението с неизменния си поглед, от който лъхаше космически студ.
    — Не е нужно да подчертавам — дозасили ефекта от думите си, — че провалим ли се и днес, за никого от вас няма да е добре, ако се окаже сред малцината оцелели.
    Тя сведе поглед и бръсна с нокът прашинка от безупречно чистата маса.
    На екипажа бе заповядано да се разотиде.


    Автоматичният тактически кораб се носеше с пълна мощност към „Женя“. Между робота и миноносеца висеше рехав облак от новия вид мини. Лейди Атаго се взираше съсредоточено в контролния екран.
    — Докладвайте.
    — Всички мини отчитат доближаващия кораб като приятелски.
    — Променете опознавателния код.
    По челото на техника избиха капки пот. Точно в този момент бе имало злополуки. Твърде често след промяната на кода мините или отказваха да нападнат кораба, който вече не се представяше като приятелски, или се устремяваха към всички кораби наоколо, включително миноносеца.
    Този път контролният пулт едва имаше време да съобщи за промяната и да приеме съобщението от мините за вражески кораб, преди шест от тях да се изстрелят.
    Роботът отвърна с противокорабни ракети. Две от мините избухнаха на разстояние.
    Третата се заби в робота и разкъса корпуса му. След по-малко от секунда още двайсетина подгониха отломките. Останалите отбелязаха унищожаването на целта и се върнаха към наблюдението.
    — Мините реагираха ли по някакъв начин на електронното противодействие от страна на робота? — попита лейди Атаго.
    Техникът погледна друг екран.
    — Никаква реакция. Всички сигнали, излъчени от врага, са били пренебрегнати след разпознаването му.
    Лейди Атаго отмести поглед от екрана към адмирал Деска и позволи на едната си съвършена вежда да се повдигне с милиметър.
    — Адмирале, можете да уведомите съвета, че започваме серийно производство.
    Половин час по-късно „Форез“ отново беше флагмански кораб.
    Лейди Атаго спокойно се върна към своите карти и бойни планове.

22.

    Стен се приземи на Кавит, централния свят в системата Калтор, като капитан без флот. Освен другите си недостатъци, тактическите кораби имаха миниатюрни трюмове за припаси, които ограничаваха обсега им. А и твърде фините им двигатели се нуждаеха от много по-честа поддръжка в сравнение с останалите космически апарати на Империята. Затова четирите кораба, които Стен щеше да командва, бяха натоварени в лихтер и сега се намираха някъде между Соуард и Кавит.
    А той прекоси огромното разстояние от Първичен свят до Кавит като обикновен пътник. Запълни пътуването с разглеждане на снимки, схеми, резюмета и обемни проекции, захласнат като по първата си любов.
    Отдели част от времето за бързо, но подробно запознаване с планетата, която щеше да бъде негова база. По размери Кавит беше около две трети от Първичен свят и нямаше голямо население. Липсваше и развита промишленост — планета предимно на селски стопани с малко риболов и дърводобив. И по климата си приличаше на Първичен свят — доста умерен, макар и с повечко снеговалежи.
    Иначе Стен поглъщаше всяка подробност, свързана с неговите кораби. Нямаше значение, че засега командваше само четири нови-новенички съда от клас „Бълкли“ и себе си. Щом пристигнеше на Кавит, щеше да лети със свой кораб.
    Пристигна в Соуард малко преди четирите му кораба да бъдат „предадени за експлоатация“. Нямаше особена тържественост — производителят на корпусите ги прехвърли в корабостроителница-подизпълнител, транспортен кран ги пое в завършен вид без въоръжението, електрониката, уредите за управление и обзавеждането за екипажа и ги премести през огромния завод.
    Макар да бяха недовършени, Стен се влюби в тях, щом ги зърна — източени като игли. Информацията в новия микрофиш на „Джейн“ беше същинска поезия:
    „6406.795 ТАКТИЧЕСКИ ЩУРМОВИ КОРАБ
    Имаше слухове, че Империята създава нов клас тактически кораби, но тъй като до момента те не могат да бъдат потвърдени, сведенията трябва да се смятат за непроверени. Наученото досега подсказва, че тези кораби са предназначени да заместят и заменят с по-добри съдове няколко намиращи се на въоръжение класове, които се смятат за крайно остарели.
    Смята се, че класът ще носи наименованието БЪЛКЛИ. Предполага се, че производството е започнало, но няма информация за колко кораба са сключени договори, нито за датите, на които ще бъдат въведени на въоръжение. Повтаряме — всички сведения са напълно непотвърдени“.
    Стен се досети, че редакторът на „Джейн“ се е упражнявал в прастарата игричка „правя се на ударен“, защото останалите данни бяха адски близо до истината и това не му харесваше.
    „ХАРАКТЕРИСТИКИ:
    ТИП: Флотски патрулен кораб.
    ДЪЛЖИНА: Ок. 90 метра (всъщност беше 97 метра).
    ИНЕРТНА МАСА: 1400 тона.
    ЧИСЛЕНОСТ НА ЕКИПАЖА: Неизвестна.
    ВЪОРЪЖЕНИЕ: Неизвестно, но може да се допусне, че ще е много по-мощно от досегашните кораби в тази категория“.
    Останалото беше дълга колонка от „неизвестно“. Стен можеше да я попълни.
    Всеки кораб трябваше да има екипаж от дванадесет души — трима офицери (командир, заместник/оръжейник, инженер) и деветима от нисшия състав.
    „Бълкли“ наистина имаха мощно въоръжение.
    За близък бой разполагаха с две многоцевни скорострелни оръдия. В сражения на средна дистанция използваха осем пускови установки за ракети „Гоблин VI“ с подобрени „мозъци“ и бойна глава с мощност 10 килотона. Имаше три ракети за всяка установка.
    За отбрана имаха ограничени противоракетни средства — пет ракети клас „Лисица“, но и извънредно сложна система за електронно противодействие.
    Корабите „Бълкли“ или се промъкваха незабелязано, или се откъсваха и бягаха при сблъсък. Но бяха замислени преди всичко като изтребители на кораби.
    Главното им оръжие беше „Кали“ — тежка двайсетметрова ракета с бойна глава от 60 мегатона. В издутото тяло на ракетата бе напъхан компютър, почти равен по възможности на корабния, както и съвсем необикновена апаратура за електронно противодействие. Ракетата се изстрелваше от тръба, заемаща цялата надлъжна ос на кораба, а около тръбата бяха подредени още три ракети.
    При такава огнева мощ и чудовищни двигатели помещенията за екипажа бяха жалки. Обемът на капитанската каюта беше колкото килер, койката и бюрото се прибираха в стените. Тя предлагаше най-голямо уединение, дори си имаше завеса, която отделяше командира от останалите. Другите двама офицери се настаняваха заедно в каюта колкото неговата. Койките за екипажа бяха подредени от двете страни на най-просторното помещение, съвместяващо зала за отдих, столова и кухня.
    В такъв кораб можеха да си внесат само котка без опашка… по-точно котенце.
    Голяма работа. Ако Стен беше любител на разкоша, щеше да направи избора на Бишоп и да лети с грамадните транспортни грозници.

23.

    Стандартна задължителна гнусотия: след явяването си на нова служба офицерът трябва да се представи на новия си командир.
    В Гвардията това означаваше, че човек трябваше да надене полупарадна униформа и да се яви в канцеларията на частта. Офицерът и новият му безстрашен предводител взаимно си взимаха мярката. На новодошлия се възлагаха задължения, изслушваше и каквито хитрини „старецът“ реши да сподели с него или да му пробута.
    На Стен му се наложи да научи, че във флота се държат малко по-официално.
    Връчиха му на ръка „поканата“ да се срещне с адмирал ван Дорман. Беше напечатана. На истинска хартия. А това, досети се Стен, означаваше пълна парадна униформа. Целият в бяло. С ръкавици. Гадост, дори прическа.
    С припряно шетане и рушвети Стен накара ординареца, зачислен към временното му жилище в казармата за офицери-ергени, да изглади униформата с електростатична ютия и да вземе назаем или да открадне от някого бели ръкавици. С прическата беше лесно, защото Стен не пускаше косата си по-дълга от два сантиметра.
    В картичката имаше молба да благоволи да се яви в 14.00. Той реши да тръгне час по-рано с цивилна гравикола из претъпканите улици на град Кавит. Въпреки това стигна пред главния портал на флотската база със запас от цели двадесет минути.
    Ченето му увисна, когато часовият на портала провери единствено документите му за самоличност и със скучаещ вид даде знак колата да влезе.
    „Прелестно — рече си Стен. — Вече сме на ръба на какво ли не, а шофьорите на такси могат да си влизат където пожелаят. Страхотна охрана, няма що“.
    Плати за таксито, излезе и се опули.
    Флагмански кораб на 23-ти флот беше имперският кръстосвач „Блатен паток“. Стен бе потърсил данните за кораба и узна, че е построен преди почти седемдесет и пет години и че вместо да го пратят за вторични суровини, го обновявали периодично. Описанието обаче изобщо не даваше представа колко страшно изглежда „Блатен паток“ — „страшно“ в смисъл отвратително.
    Очевидно по времето на създаването си кръстосвачът е бил върхово постижение като корпус, мощност и въоръжение. Обновяването бе започнало с разрязването на кораба и добавянето на още 500 метра по средата. Следващото го бе украсило с издутини по корпуса.
    По-късно хората, променящи конструкцията, изпаднали в отчаяна безизходица как да се справят с допълненията — „Блатен паток“ вече можеше да бъде описан като тантурест кръстосвач, халосал се много яко в твърдо препятствие, без да се разпадне.
    А като великолепен завършек на всичко върху корпуса стърчаха две добавки — кули, които веднага би припознал като свои всеки китайски император от династията Тан на древната Земя.
    И понеже „Блатен паток“ никога не бе участвал в бойни действия, тези израстъци не пречеха. Корабът, излъскан до блясък, се използваше за церемониални посещения в ролята на флагман. Спускаше се в атмосферата достолепно като кралица-майка, която слиза по стъпала, пременена в бална рокля. Ако му се наложеше да проведе планетарна атака, „Блатен паток“ или щеше да загуби управление, или да се запремята неудържимо. В аеродинамичен тунел модел на кораба би получил оценка за обтекаемост, колкото на свещник.
    Стен се опомни, погледна си часовника и побърза да влезе в асансьора.
    Когато излезе от него, завари не един, а четирима часови в пълна парадна униформа и един много отегчен, но много гиздав дежурен палубен офицер.
    Отдаде чест на несъществуващото и недостъпно за погледа „бойно знаме“ — някъде в посока към кърмата, — после и на дежурния, след това му връчи копие от поканата и служебната си карта.
    — О, Господи! — възкликна лейтенантът. — Капитане, допуснали сте голяма грешка.
    — Нима?
    — Тъй вярно, сър. Щабът на адмирал Дорман е в центъра.
    „В центъра“ ли? Да не говореха на свой жаргон в този флот?
    — Това не е ли флагманският кораб?
    — Тъй вярно, сър. Но адмирал Дорман предпочита хотел „Карлтън“. Казва, че там имал повече простор за мисълта.
    Стен го изгледа безмълвно.
    — Сър, ще закъснеете прекалено. Нека изкарам един гравислед. Адмирал Дорман много държи на точността.
    Чудничко начало на новата служба.


    Дори адмирал Дорман да държеше на точността, изискването се отнасяше само за подчинените му.
    Стен се добра до хотела препотен от паника — закъсняваше с двайсетина минути. Отведоха го до най-долния от трите апартамента, които заемаше Дорман, той се представи на надутия флагмански секретар и му бе казано да седне и да чака.
    И той зачака.
    Но не скучаеше. „Преливащо от ужас изумление“ би бил по-точният израз за състоянието му, докато надаваше ухо на разговорите между влизащите и излизащи офицери.
    — Разбира се, ще се постарая да обясня на адмирала колко е трудно да бъде премахнат слоят от анодното оксидиране, но и ти знаеш колко обича той сиянието на лъскавия бронз — казваше един дебел щабен офицер на един угрижен капитан на кораб.
    — Чудесно. Договорихме се. Ти ми даваш Дж’рак за турнира по бокс, а аз ще ти отстъпя моите барабанисти и тръбачи — се чу от разговора между двама капитани на кораби.
    — Лейтенант, изобщо няма да ви разреша такива учения. Вече изчерпахте квотата си от учебни ракети за това тримесечие.
    — Но, сър, половината от екипажа ми са новобранци и аз…
    — Лейтенант, аз съм се научил да изпълнявам заповеди. Не е ли време и вие да се научите на същото?
    Но истинското стъписване нахлу у него, когато от един асансьор се изтърсиха двама души. Бяха просто прекрасни.
    Капитан на кораб — млад, дързък, висок, хубав и рус. Съвсем неофициалните му бели дрехи прилягаха на стройното му тяло и подчертаваха мускулите му.
    Спътничката му, също руса, носеше спортни шорти.
    Смееха се, наслаждаваха се на лекия живот.
    Стен ги намрази и в червата от пръв поглед.
    Увлечени в бърборене, двамата го подминаха и тръгнаха по коридора. Жената изведнъж се извини, спря, стъпи върху облегалката на едно кресло и нагласи спортната си обувка. Очите й най-спокойно прецениха Стен. После тя се засмя, хвана спътника си под ръка и двамата се скриха от погледа му. Във фигура като нейната беше почти невъзможно да не се зазяпаш. И Стен си зяпаше.
    — Абсолютно забранена територия, капитане — обади се флагманският секретар.
    Не че на Стен му пукаше — но все пак изви вежда питащо.
    — Дамата е дъщерята на адмирала.
    Стен се канеше да подхвърли нещо ехидно, но го спаси бръмченето на комуникатора. Въведоха го в кабинета на адмирала.


    Думата „кабинет“ изобщо не отдаваше дължимото на това помещение. Според Стен по-царствено изглеждаха само някои церемониални зали в двореца на Императора. Винаги склонен към цинизъм, той се зачуди дали обзавеждането е купено с лични пари на Дорман, или адмиралът е измъдрил някоя хитринка.
    Флотски адмирал Ксавие Рийн ван Дорман беше не по-малко интересна гледка. Мъж с вчесана беловласа грива, нетрепващ поглед, остра брадичка и внушителен гръден кош — всичко у него натякваше: „Водач“. Предводител, когото подчинените му ще следват и през портите на ада. След първите десетина минути от разговора Стен почти не се съмняваше, че именно там са обречени да попаднат повечето от тях.
    За ван Дорман можеше да се каже, както се бе твърдяло и за друг офицер столетия по-рано, че никога не позволява някоя оригинална мисъл да му развали настроението.
    Въпреки това наглед беше самото въплъщение на водач — достоен да говори пред всеки парламент, да уталожи тревогите на всеки политик, да произнесе реч на всеки банкет, да развее всеки флаг… и напълно негоден да командва флот, който според Стен можеше всеки момент да се окаже на първа линия в отбраната по време на война.
    Ван Дорман беше извънредно учтив и умело стъпваше по минните полета на светските отношения. Несъмнено бе прегледал микрофиша с досието на Стен, преди капитанът да влезе при него. И явно най-силно любопитство го мъчеше за предишната служба на неговия нов подчинен — в самия дворец, командир на охраната на Императора, съставена от гурки.
    Адмиралът се гордееше, че е успял няколко пъти да присъства на празненствата по случай Деня на Империята, а веднъж бе представен на Императора при масова церемония за връчване на награди.
    — Убеден съм, капитане — подхвана Дорман, — че ще бъдете в състояние да ни запознаете със светските новости. Тук на Пограничните светове сме малко изостанали.
    — Сър, ще се опитам… но съвсем малко съм участвал в приеми.
    — О, не е страшно. Несъмнено съпругата ми и дъщеря ми ще ви помогнат да разберете, че знаете много повече, отколкото самият вие подозирате.
    „Чудничка гнус. Ще трябва да си разменям любезности с цялото семейство“.
    — Капитане, ще откриете, че службата ни тук е изключително интересна. Заради климата и факта, че сме толкова безнадеждно далеч от родните си светове, ние облекчаваме служебните задължения.
    — Сър?
    — Ще се убедите, че повечето си работа можете да свършите по време на първите дежурства. И тъй като не желая моите офицери да скучаят в гарнизона — скуката води към нездрави приумици, — се старая подходящите офицери да са на разположение за неизбежните дипломатически церемонии.
    — Не съм сигурен дали ви разбирам.
    — О, организираме балове… посещаваме някои от по-незначителните светове… имаме и свои спортни отбори, които се състезават много успешно с най-добрите сред заселниците. Освен това смятам, че пълното посвещаване на работата лишава офицера от блясък. Одобрявам, когато моите офицери решат да излязат в дълъг отпуск — някои създания на тази планета са великолепен дивеч. Осигуряваме местни водачи за всеки, които обича да се занимава с това.
    — Ъъъ… сър, след като получих съвсем нови кораби, как ще отделя време за такива забавления?
    — Получих нареждане да ви окажа възможно най-пълно съдействие. Това се подразбираше поначало. Ще се погрижа при вас да бъдат назначени неколцина опитни старшини, които ще поддържат всичко в идеално състояние.
    В този момент Стен би трябвало да благодари и да се съгласи. Но както винаги устата му си имаше свои представи за дисциплината.
    — Благодаря ви, сър. Но аз тепърва трябва да се доказвам. Опасявам се, че ще съм прекалено зает с корабите.
    Забеляза как се вледени изражението на ван Дорман и се прокле безмълвно.
    Адмиралът взе един фиш и го пъхна в проектора.
    — Да, корабите… Ще бъда напълно откровен, капитане. Открай време съм противник на теорията за ползата от тактическите кораби.
    — Сър?
    — И то по няколко причини. Първо, поддръжката им е твърде скъпа. Второ, за полети с тях са необходими много умели офицери и екипаж. Тези две условия означават, че хората, които би трябвало да служат на по-големи кораби, кандидатстват за тези скоростни машинки. А това е несправедливо спрямо командири на може би не толкова романтични съдове, защото хора, заслужаващи да бъдат повишени в старшини и главни старшини, си остават в редовия състав. Несправедливо е и спрямо самите доброволци, защото не получават нито вниманието, нито повишенията, които заслужават. Не бива да забравяме и проблема с безопасността. Никой не може да ме убеди, че службата на някой от вашите… хъм, бързи комари е безопасна като назначение в „Блатен паток“.
    — Сър, не знаех, че сме постъпили на служба заради безопасността и уюта — кипна Стен.
    Същото чувство обземаше и ван Дорман, ако се съдеше по лекото зачервяване на достолепните му слепоочия.
    — Мненията ни се различават, капитане. — Той се изправи. — Капитан трети ранг Стен, благодаря ви, че отделихте време да ме посетите. За мен този разговор беше особено интересен.
    „Интересен“? „Разговор“? Стен се надигна и застана мирно.
    — Разрешете да задам въпрос, сър.
    — Разбира се, младежо — отвърна Дорман с глас като буца лед.
    — Как да се заема с попълването на екипажите си, сър? Предполагам, че имате стандартна процедура, към която трябва да се придържам.
    — Благодаря ви. Твърде голяма част от младежта няма усет за правилния подход. Ще ви бъде разрешено да обявите в бюлетина на флота какви хора са ви нужни. Всеки от офицерския или нисшия състав, който кандидатства, ще бъде одобрен… разбира се, след като дадат съгласието си командирът на неговото подразделение и прекият му началник.
    Гнус, гнус, гнус!
    Стен отдаде чест, безупречно се обърна кръгом и излезе.
    Преведени на човешки език, последните думи на ван Дорман му отреждаха участта да си набира хора, докато се побърка. Кой офицер с капка мозък в главата би позволил на свестен подчинен да се запише доброволец за тактическите кораби?
    Стен знаеше, че ще получи непрокопсаниците, размирниците и вечно недоволните. Отчаяно се надяваше, че поне такива изобщо не липсват в 23-ти флот.

24.

    Космосът не е черен. Корабите пък не могат да се промъкват незабелязано. Въпреки това капитан трети ранг Лавон именно така си представяше какво прави неговият имперски разрушител „Сан Хасинто“, докато навлиза в системата Еребус.
    Той беше шпионин, който се прокрадваше в нощта.
    Тази задача бе възложена на „Сан Хасинто“ от командира на оперативното звено. Флотът се гордееше, че никога не пожелава доброволно, но и никога не отказва задача, колкото и да е нелепа или самоубийствена.
    От официална гледна точка нямаше нищо необичайно. Имперските разрушители бяха проектирани и за разузнавателни мисии.
    Но само в бойни условия. А не когато — според всяка мълва, която Лавон чуваше в офицерския клуб — всеки специално конструиран шпионски кораб, навлязъл в секторите на таанците, изчезваше безследно.
    Заповедите обаче са си заповеди.
    Лавон отдели време да обмисли тактиката си, преди да начертае курса. Тя включваше спирането на всяка машина, която е възможно да бъде засечена от вражески сензор — от климатиците до кафавтоматите в столовата. Стигна до догадката, че шпионските кораби са били открити, защото са се насочвали към целта откъм Империята или Пограничните светове. Затова си избра курс, по който „Сан Хасинто“ първо отлетя към едно разклонение на Таанската империя. След това от втората отправна точка проникна още по-надълбоко в напълно контролирани от таанците звездни купове, И чак третият отрязък от курса „върна“ кораба към сближаване със системата Еребус, в която му бе заповядано да разузнава.
    В галактически мащаб и по неутрална времева скала курсът на „Сан Хасинто“ можеше да бъде показан като тътрене напред.
    Корабът включваше своя АМ2-двигател за кратко, след това излизаше от хиперпространството и оставаше на място. По време на този престой всеки нормален сензор заедно със специално инсталираните системи, които им бяха осигурили, проверяваха дали „Сан Хасинто“ е засечен.
    Лавон знаеше, че имперските сензори са по-добри от всичко, което имат таанците. И понеже на неговите екрани не се показваше нито един таански кораб, смяташе, че още се крие в сенките.
    „Сан Хасинто“ се тътреше към умиращото слънце на Еребус.
    И намери каквото търсеше.
    Данните постъпваха като пълноводен поток. Тази звездна система беше огромна корабостроителница и космодрум. В един-единствен сектор имаше повече таански кораби, отколкото според оценките на разузнаването притежаваше цялата Таанска империя.
    В този момент Лавон би трябвало да изключи сензорите и да офейка. Разполагаше с несравнимо повече сведения, отколкото бе събрал който и да било имперски кораб за проникване. И ако бе побягнал, корабът му може би щеше да оцелее.
    Но Лавон, хипнотизиран от видяното, продължаваше да пълзи напред. В края на краищата имперските въоръжени сили имаха една тайна — в АМ2, единствения вид двигател за междузвездни полети, доставян само от Империята, се внасяха промени, преди да бъде продаден на други системи. Лавон знаеше, че на екраните в „Сан Хасинто“ двигателят на всеки таански кораб ще светне във виолетово.
    Не знаеше обаче, че двигателите на определени таански кораби са маскирани. Загубата на мощност се компенсираше напълно от тяхната незабележимост.
    И когато екраните блеснаха в червено и всички аларми писнаха, „Сан Хасинто“ се бе промъкнал прекалено наблизо.
    Лавон нахълта в командната зала сред воя на сирената за обща тревога и незабавно се ориентира в положението: „отдясно“ бе засечено минно поле, пред тях се намираха централните светове на Еребус, а „отляво“ устремно напираше таански линеен кораб с рояк от кръстосвачи и разрушители.
    Лавон запрати с пълна мощност „Сан Хасинто“ по нова орбита. Единственият им шанс беше в бягството… и в лукавството на командира. Аварийният маршрут за измъкване не водеше от системата Еребус към Пограничните светове, а напротив — направо към сърцето на Таанската империя. Отървеше ли се от преследвачите, можеше да промени курса в посока към дома.
    Няколко минути Лавон си позволяваше надежда — нов имперски разрушител като „Сан Хасинто“ би трябвало да остави зад себе си всеки линеен кораб или кръстосвач. В най-лошия случай би трябвало да се разправя с таанските разрушители.
    Тези броени минути завършиха, когато един аналитик с подобаващо безстрастен глас съобщи, че линейният кораб се откъсва от собствените си придружители и скъсява разстоянието до „Сан Хасинто“. След малко повече от пет часа, продължи той, линейният кораб от непознат досега вид щял да бъде на стрелкова дистанция.
    Линейният кораб беше „Форез“. Адмирал Деска крачеше напред-назад в командната си зала, а гигантският му кораб догонваше разрушителя. И той пресмяташе отрязъци от време.
    Можеше ли „Форез“ да влезе в обсег за бойни действия срещу имперския разрушител, преди той да се е изплъзнал по някакъв начин?
    Ако имперският шпионски кораб оцелееше, всички сложни кроежи на таанците — от подобрените конструкции на корабите до очевидната им стратегия — щяха да се провалят.
    Той преценяваше изтичащото време. Не виждаше никакви проблеми. С имперския кораб беше свършено.
    След като изминаха четири часа и четиридесет минути, капитан трети ранг Лавон осъзна неизбежното.
    Оставаше му още една възможност.
    Той заповяда да излязат от АМ2-фазата с надеждата, че таанският линеен кораб ще профучи край тях. Но противникът реагира мигновено.
    Е, какво да се прави. Лавон насочи кораба си право към „Форез“.
    Понякога и болонките нападат догове.
    Заповяда непрекъсната стрелба с отвличащи заряди и вторичните оръжейни системи. Разчиташе тези взривове, както и смущенията от електронното противодействие, да му осигурят нещо като „димна завеса“.
    Знаеше, че „Сан Хасинто“ е обречен. Можеше само да се надява, че неговият кораб ще успее да нанесе някакви щети на великанската бойна машина на таанците, която вече растеше на екраните на ракетните системи.
    Беше на броени светлинни секунди от собствения си боен обсег, когато „Форез“ изстреля залп от главната си батарея.
    Шест таански ракети пресрещнаха „Сан Хасинто“ тъкмо когато показалецът на Лавон доближаваше червения бутон за стрелба.
    И от „Сан Хасинто“ не остана нищо освен раздуващ се шесторен мехур от газ и радиация.

Втора книга
Всички да заредят

25.

    През цялата си история таанците бяха гадна злополука, очакваща да сполети всекиго, чийто лош късмет го е изпречил на пътя им. Тази цивилизация бе родена в беда и откърмена от безчет битки.
    Дори Вечният император съвсем смътно си спомняше междуособиците, с които започна всичко. Произходът на таанците се коренеше в неимоверната гражданска война, пламнала в един звезден куп много далеч от сегашните им опорни светове. Две могъщи сили се впуснаха във взаимна враждебност и се вкопчиха една в друга за век и половина. Този звезден куп беше толкова незначителен за Императора, че за него се оказа твърде удобно да пренебрегне цялата история и да ги остави да си уреждат сметките сами.
    Накрая хората, които щяха да се превърнат в таанци, претърпяха окончателно и съкрушително поражение. Победителите дадоха на оцелелите две възможности — геноцид или масово изселване. Таанците предпочетоха бягството — епизод от тяхната история, който така и не забравиха. Страхливостта стана първороден грях за тяхната раса. За пръв и последен път таанците предпочетоха живота дори пред сигурната смърт.
    Първата вълна на голямото преселение се състоеше почти изцяло от воини и техните семейства. Това превръщаше таанците в нежелана група за всяко добре уредено общество, до което припареха. Никой не беше толкова глупав, че да ги подслони под покрива си. Това също стана важна част от историческата памет на таанците. В собствените си очи те бяха вечни изгнаници и от този момент отвръщаха със същото на всеки чужденец.
    Районът, в който се заселиха накрая, беше един от най-нежеланите сектори на Империята. Таанците пуснаха корени в затънтена пустош, заобиколена от мъничко по-заможни съседи, и се заеха да изграждат своето общество, посветило се на една-единствена цел. И понеже това общество се крепеше на военни принципи, разделението в него беше отчетливо — от класата на селяците до властващия военен съвет разстоянието беше колкото до най-далечното светило.
    Най-голямата слабост на таанците обаче стана и тяхното най-голямо предимство. Те процъфтяваха и се множаха. Съседите им се наежваха, когато таанците доближаваха съответните граници. Повечето се опитаха да преговарят. И всеки път таанците използваха преговорите само като средство да печелят време. След това нападаха ненадейно. Влагаха всичките си усилия в сблъсъка, без да обръщат внимание на загубите, които биха разколебали всяко друго същество.
    Сражаваха се непрекъснато над три столетия. В крайна сметка премахнаха съседите си и създадоха своя империя. Беше им все едно, че за постигането на целта пожертваха осемдесет процента от населението си. И преди се бяха въздигнали от пепелта, щяха да го сторят отново.
    Вечният император вече бе изправен пред една съвзела се Таанска империя, разширила се несравнимо извън първоначалната си територия. Този взривен растеж породи какви ли не проблеми за таанците — имаше повече несъгласни от когато и да било, честите кървави чистки във Висшия съвет ставаха привично събитие.
    Без да иска, Императорът бе премахнал това затруднение вместо тях. Таанците отново бяха единни в стремежите си и в ненавистта си към околния свят.

26.

    След няколко седмици Стен вече не беше командир без флот. Неговите четири имперски тактически кораба — „Клагет“, „Гембъл“, „Кели“ и „Ричардс“ бяха разтоварени и поставени върху временни опори за окончателно оборудване във великанските флотски докове на Кавит.
    Той обаче си оставаше командир без екипаж. През времето след беседата с адмирал ван Дорман се сбъднаха всичките му опасения — нулев брой подходящи доброволци.
    Но в 23-ти флот наистина не липсваха недоволни и подобни на тях типове. След двадесет събеседвания Стен си спомни убийствената фраза от един отдавна забравен виц на Алекс: „Страхотна си ни е Империята, не е чак толкова задръстена“.
    Ако бяха назначили Стен за командир на разрушител, може би щеше да намери места за тези загубеняци в различните отделения на кораба без особени проблеми. Но не и в четири кораба с по дванадесет души екипаж и поне минимална наземна група за поддръжка.
    Времето му свършваше. Три пъти го навести „по приятелски“ един от помощниците на ван Дорман.
    Човекът проявяваше съчувствие към затрудненията на Стен и обещаваше да направи всичко по силите си да не научи адмиралът за тях — просто като услуга от един офицер на друг. Стен предположи, че после онзи надува гравиколата си до дупка от бързане да докладва на ван Дорман колко дълбоко е затънал в дракх вироглавецът.
    А може би Стен започваше да страда от мания за преследване. Нищо чудно — цялото си време посвещаваше на тактическите кораби. Ако си спомнеше, че трябва да яде, отваряше нещо пакетирано, загряваше го и дъвчеше разсеяно, докато умът и пръстите му проследяваха схеми, хидравлика и тръбопроводи на фишовете с чертежите на корабите.
    Точно този ден той смъкна омазнения работен комбинезон, който носеше денем и нощем, навлече полупарадна униформа и тръгна на война срещу транспортно-снабдителното управление на 23-ти флот.
    Всяка военна организация си има таблици за организацията и оборудването, в които е посочено точно колко хора от какъв ранг са упълномощени във всяка бойна единица и какви видове снаряжение — от линейни кораби до вилици, им се полагат. Организацията с прекалено много началници или запаси може да затъне не по-зле от онази, на която всичко не достига.
    Стен установи, че в 23-ти флот това управление разрешава да се поддържа еднодневен запас от основни муниции и ракети при максимално изразходване на бойната мощ в сражение. За попълване на запасите по време на война корабите на Стен би трябвало да прекъсват патрулните си обиколки и да се връщат в гигантските снабдителни складове на Кавит.
    Той се опита да вразуми офицера — започна с логичния довод, че от прекъснатото патрулиране, когато оръжията няма с какво да стрелят, едва ли има голяма полза, и завърши с може би нелогичното напомняне, че не е изключено при бойни действия складовете да бъдат разпердушинени с масирана бомбардировка.
    Офицерът не щеше и да чуе за проблемите с патрулирането, завъртя глава с досада от самото споменаване за вероятни военни конфликти и се разсмя от сърце на идеята, че Кавит не е в състояние да унищожи всеки нападател дълго преди той да изстреля нещо срещу планетата.
    Беше просто един от онези дни, които не искаш да си спомняш.
    Стен спря грависледа си пред оградената територия на хангарите за дооборудване и разсеяно отвърна на приветствието на часовия, който стоеше пред портала.
    — Добър ден, господин капитан.
    Часовият се отнасяше със симпатия към Стен. С останалите от охранителната рота се бяха хванали на бас кога ван Дорман ще освободи от длъжност капитана и ще го върне на Първичен свят за преназначаване. Жалко, но от друга страна, посоченият от този часови момент настъпваше само след два дни, а да припечели малко парици за пиене беше много по-важно от съдбата на някакъв си офицер.
    — Добър ден.
    — Сър, вашият офицер-оръжейник вече е в кораба.
    Стен реагира светкавично.
    — Боец, изведи караула. Веднага!
    — Но…
    — Мърдай, момче! Нямам офицер-оръжейник.
    Часовият натисна бутона за тревога, който не вдигаше шум, и след броени мигове Стен разполагаше с още петима караулни, които нервно опипваха заредените си уилигъни.
    Самият той извади миниуилигъна, който винаги носеше затъкнат на кръста, и се насочи към „Клагет“, единствения кораб със зейнал входен люк.
    Саботьор? Шпионин? Или просто досаден любопитко? Все едно. Разположи шестимата войници от двете страни на люка и безшумно се качи по стълбичката.
    Спря и се заслуша точно пред миниатюрния въздушен шлюз на кораба. Дочуваше вътре тракане, тропот и мърморене. Вече се канеше да даде знак на караулните да го последват, но започна да различава думите:
    — Стига де, дребна гадинке. К’во ще ми втълпяваш, че не мога да изстрелям по две наведнъж.
    Стен подаде глава навън.
    — Извинете, господа. Оплесках се. Като гледам, все пак имам офицер-оръжейник. Ще съобщя на дежурния офицер, че съм се объркал.
    Озадачените караулни отдадоха чест, свиха рамене и се отдалечиха.
    А Стен се промъкна навътре и ревна:
    — Господин Килгър! — И си достави удоволствието да види как една глава се тресна от изненада в компютърния екран. — Вие не знаете ли, че трябва да се представите?
    Подофицер Алекс Килгър го изгледа наскърбен, докато си разтриваше челото.
    — Момко, рекох си, че си отпрашил да поиграеш поло с оня твой адмирал.
    Алекс Килгър имаше набито и много яко тяло, защото произхождаше от планетата Единбург, свят с твърде силно притегляне. В секция „Богомолка“ беше взводен сержант при Стен, който после настоя да го назначат в двореца, докато той командваше охраната. Килгър допусна грешката да се влюби и подаде молба да му разрешат да се ожени, а Императорът го прати право в летателната школа месеци преди Стен, освен това го повиши в подофицер.
    Стен изобщо нямаше представа как или защо Килгър се е озовал на Кавит… но адски се радваше да го види.


    — Хич не беше мъчно да си уредя прехвърлянето в твойта ескадрила, млади ми Стен — обясни Килгър, щом седнаха да пийнат по една голяма чаша кафе в килерчето, което минаваше за канцелария в „Клагет“. — Първо, погрижих се да не те изпускам от поглед, щото знаех, че ще си имаш главоболия, дето не знаеш как да избегнеш. После думичка тук, чаровна усмивчица там и — пуф! — Килгър вече е на път. Ама стига сме дърдорили. Я ме светни набързо за положението, капитане. Къде са ни хубавите екипажчета?
    Стен му изреди накратко проблемите си. Алекс го изслуша, после състрадателно го потупа по рамото, от което палубната плоча се изви за миг няколко сантиметра.
    — Време ти е веч’ да си отдъхнеш, щото Килгър е тук. Лошото при теб е, синко, че не ти е щукнало да си търсиш доброволци там, дето ще ги намериш.
    — Как пък не! Опитвах се да ги събера навсякъде освен в гробищата.
    — Не сме закъсали чак дотам, че да дирим недоумрели, капитане. Ти си гледай кефа. Просто ми се довери.

27.

    — Чудничка групичка, а? — гордо подхвърли Килгър.
    Стен изгледа неприветливо тълпата от над тридесет същества, които се взираха начумерено в него, после се озърна към здраво залостения портал на затвора.
    — Колко убийци има между тях?
    — А, ни един няма. Само двама, причинили смърт по небрежност. Другите пък са…
    Стен му махна с ръка да млъкне. По-късно щеше да има време за мъчително умуване над микрофишовете с досиетата им. Внезапно затворниците пред него му се сториха (поне потенциално) блестящи въплъщения на флотски добродетели. Имаше обаче едно затруднение — не го биваше по вдъхновяващите речи и се чудеше какво да каже на тези същества, за да ги убеди, че не искат да останат в безопасния, разумно уреден пандиз на 23-ти флот.
    Алекс се примъкна към него и прошепна:
    — Мога да ги поразгрея с някой майтап, момко, ако искаш. Ще им пусна два-три вица.
    — Никакви вицове — решително отсече Стен.
    Алекс тутакси изпадна в униние.
    — Дори оня за петнистите змии ли? Идеален е за корава пасмина като тая.
    — Изобщо да не си споменал тъкмо онзи за петнистите змии. Килгър, има си закони срещу жестоките и неразрешените наказания. Дори ако сънуваш петнисти змии, ще те прокарам под кила на кораба.
    Все така сърдито Стен се зае отново с непосредствената си задача. Погледът му сигурно беше изпепеляващ, защото хората пред него престанаха на мига да пристъпят от крак на крак.
    Както и да е. Поне бяха готови да го изслушат. Сега оставаше само да се изхитри някак и да ги убеди. Основно правило при речите — винаги се обръщай към тълпата, сякаш пред теб стои един човек, и си набележи същество, на което да говориш.
    Избра си мъж, който не изглеждаше чак толкова мръсен, смачкан и лукав като останалите, и каза все едно на него:
    — Аз съм Стен. Командвам четири тактически кораба. И имам нужда от екипажи.
    — Кат’ сте стигнали чак дотук, значи направо остъргвате дънцето — вметна друг затворник.
    — „Сър“ — натърти Стен.
    Затворникът се изплю на земята. Стен се вторачи в него и мъжът се извърна и неохотно изръмжа:
    — Сър.
    — Не се засягайте, сър — подхвана затворникът, когото Стен си бе набелязал, — но ние каква изгода ще имаме?
    — Излизате оттук. Досиетата ви се изчистват. Мога да отменя обвиненията срещу вас, ако поискам. Стига да покажете, че пасвате.
    — Ами какви чинове ще имаме? — попита трети.
    — Заслужите ли си нашивката, получавате я.
    — И какво ще вършим?
    — Патрулиране. По далечни маршрути.
    — Към таанците ли?
    — Толкова близо до тях, колкото успеем.
    — Като ви слушам, това е адски сполучлив начин човек да пукне.
    — Така си е — потвърди Стен. — Отгоре на всичко видите ли онези каюти, килиите ще ви се сторят истински дворци, от храната може да повърне дори червей в някое бунище, а офицерите ми ще ви държат под око всеки миг. А, да. Голям късмет ще имате, ако излезете в отпуск веднъж на цял цикъл. И вероятно ще го изкарате на някое планетоидче, където най-свястната гледка е как се окислява металът.
    — Не звучи много примамливо.
    — Изобщо не звучи добре, сър — намеси се четвърти затворник. — Разрешавате ли да задам въпрос? Личен?
    — Казвай.
    — Вие защо се захванахте с това? Всички в тактическите кораби са доброволци. Да не искате още някой медал?
    — Майната им на медалите — искрено отговори Стен и поумува над следващите си думи. — Сигурно можете да ми навлечете голяма беля, ако споменете това пред някого… но си мисля, че сме твърде близо до гадна война.
    — С таанците — кимна човекът, когото Стен си бе избрал.
    — Ъхъ. И предпочитам да съм някъде в движение из пространството, когато се почне, вместо да си набивам мазоли по задника тук, на Кавит. Или пък да съм натикан в тази кошара.
    — Въпреки това мисля, че ще се окажем скапани глупаци, ако се запишем.
    — Тъкмо такива доброволци искам — скапани глупаци. Ще съм в канцеларията на главния шибаняк… извинете, на директора, до четири следобед, ако някой от вас сметне, че е достатъчно глупав.
    Стен се смая, че имаше седемнадесет доброволци. Изобщо не помисли, че окончателно ги убеди една изтървана думичка — само бивш пандизчия или свикнал да гази законите човек би нарекъл директора на затвора „шибаняк“.

28.

    — Лейтенант Сека, от колко поколения според вас прадедите ви са били воини? — с намек за недоверие уточни Стен.
    — Поне двеста — заяви мъжът срещу него. — И то след като кланът Сонко емигрирал от Земята. Преди това, ако се вярва на легендите, ние от племената мандинго сме били бойци поне още стотина поколения. Не искам да кажа, че винаги всички сме били воини. Сред нас е имало военни теоретици, дипломати, политици… дори един актьор. Стараем се да не го споменаваме, макар за него да се твърди, че бил блестящ в призванието си.
    Сека прихна. Баритоновият му смях беше приятен за ухото.
    Стен отново плъзна поглед по фиша с досието на лейтенанта. Изглеждаше много добре — точно колкото трябва порицания и забележки от старши офицери, за да пасват на грамотите и медалите.
    — Значи обичате да рискувате?
    — Изобщо не е така — отрече Сека. — Всяко действие трябва да е обмислено и ако вероятността за беда е по-малка от шансовете за успех, изборът е очевиден.
    Стен върна фиша в плика му и протегна ръка над мъничкото сгъваемо бюро.
    — По дяволите, лейтенант, добре дошъл на борда. Вече си капитан на „Кели“. Вторият кораб отляво.
    Сека се изпъна в стойка мирно, като едва не си строши черепа в тавана.
    — Благодаря, сър. Имам два въпроса. Кои са останалите ми офицери?
    — Засега нямаш. Ти си първият, когото назначавам.
    — Хъм… А екипаж?
    — Разполагаш с четирима пандизчии и един наивен ентусиаст. Разпредели им задълженията, както намериш за добре.
    — Слушам, сър.
    — Лейтенант Сека… и аз имам въпрос. Ти как научи за тези свободни длъжности?
    Сека поизви едната си вежда.
    — Ами че от съобщението на адмирала в текущите новини за флота, сър.
    Стен замаза положението.
    — Аха. Разсеях се. Благодаря, лейтенант. Това е всичко засега. На излизане би ли предал на господин Килгър да се яви при мен, когато му е удобно?


    — Килгър, не си го направил!
    — А, направих го.
    — Как?
    — В наборния отдел на ония дрисльовци, дет’ издават пълното с лъжи парцалче, хич не мислят за сигурността.
    — Значи си се включил незаконно и си подправил собствената рубрика на адмирала?
    — Е, много тежки слова изричаш.
    След скорошния успех със затворниците Килгър се смяташе за много вещ в набирането на персонал. Стен смени темата.
    — Има ли начин да проследят кой го е направил?
    — Мен ли да проследят, момко? Човека, дет’ разнищи заговор срещу самия ни Император?
    Стен се хвана за главата.
    — Господин Килгър… Знам, че на служба във флота важи сухият закон. Но дали по някаква случайност…
    — Има, има. По някаква случайност. Сега ще доприпкам с манерката.

29.

    Алекс харесваше дъжда, стига да е като почти неспирното сивкаво ръмене на родния му свят. Но тропическите порои, изсипващи се върху Кавит, ужасно му опъваха нервите. Той преброи неотбелязаните с нищо ниши по тясната задна уличка, намери нужната и затропа на зарешетената врата. В сградата почукването му сигурно звучеше като загряващ цикъл на ковашка преса.
    — Кажи паролата — прошепна синтоглас.
    — Тука отпред е подгизнало, пък на мене ми се свърши търпението — оплака се Алекс.
    И без да се ядосва излишно, отстъпи назад и заби във вратата подкована с метал подметка.
    Вратата се сцепи, Алекс махна половинките и влезе.
    Имаше време да забележи, че отвътре бардакът е доста приятен, стига човек да си пада по червен плюш и мрачновати картини, преди първият пазач да му налети по коридора. Алекс го запрати в стената, като замахна с едното парче от вратата. Другарчето на пазача също се хвърли, беше вдигнато и се върна по коридора малко по-бързо, отколкото притича.
    — Дошъл съм тука да търся някой си гус’ин Уили Сътън.
    — Имате ли заповед за задържане под стража? — попита синтогласът.
    — Не.
    — Въоръжен ли сте?
    — Бе ти за какъв скапаняк ме вземаш? Въоръжен съм, то се знае.
    — Моля ви, погрижете се ръцете ви да се виждат във всеки момент. Към вас са насочени сензори. На всяка засечена електронна емисия ще последва реакция. Ще се намирате постоянно в сектора за обстрел на автоматични оръжия. На всяко враждебно действие ще последва отговор, преди то да бъде завършено.
    Алекс малко се изкушаваше да провери дали рефлексите му са по-бързи от роботизираните пушкала, но си наложи кротост.
    — Ще продължите по коридора и ще подминете входа на самото заведение. В края на коридора ще стигнете до стълба. Качете се по нея и вървете по коридора до втората врата. Влезте в тази стая и изчакайте, докато установим дали някой в този имот познава Уили Сътън.
    Алекс изпълни указанията. На минаване надникна в приемната на курвенското свърталище, влюби се два пъти, усмихна се любезно и на двете жени, но продължи нататък.
    Все пак идваше по служба.
    В стаята завари още повече червен плюш и по-овехтели картини, мъждиво осветени от лампи със стъклени абажури. Мебелите бяха необичайни — състояха се от три-четири широки възглавници на пода. Той опря гръб на една стена и зачака.
    Вратата в отсрещния край на стаята се отвори.
    — Дали е правилна догадката ми, че сте дошли да се наемете като мой телохранител?
    „Уили Сътън“ се вмъкна в стаята с тромаво клатушкане. Съществото беше спиндар, и то от едрите — два метра във всяка посока, приличаше на покрит с люспи мравояд, на който са прикачили ръце. Собствените имена на спиндарите бяха непроизносими за езика на Хомо сапиенс, затова те обикновено приемаха човешкото име на особа, изтъкната в областта, която избираха за своето преуспяване.
    Килгър не знаеше кой е бил Уили Сътън, но изобщо не се съмняваше, че не се е занимавал с благотворителност.
    — Подофицер Алекс Килгър — представи се той, без да отговори на въпроса.
    — Значи сте дезертьор като мен?
    — Не е тъй, старшина Сътън. Ама съм мислил по въпроса.
    — Не сте от военната полиция. Да, гримасата ви твърди това. Как моето заведение и аз можем да ви бъдем полезни? Засега съм склонен да допусна, че нямате намерение да ми навредите.
    — Искаме да се върнеш.
    Спиндарът изпухтя и седна върху опашката си.
    — Във флота? Не ми се вярва. През годините на служба толкова пъти ме изправяха пред военния съд, че тези случки взеха да стават досадни с повторението си.
    Сътън казваше самата истина. Вероятно нямаше друг спец по снабдяването в Имперския флот, който да е бил съден толкова пъти, и то почти винаги по същото обвинение: злоупотреба с имперско снаряжение и припаси.
    Но вероятно също нямаше и друг спец по снабдяване, който да е бил отново повишаван, и то почти винаги за същото постижение: благодарение на изключителното изпълнение на дълга и подкрепата, оказана от (попълваш чина му в този момент) Сътън, (попълваш тогавашната му бойна част) е изпълнила задачата си за определеното време по блестящ начин.
    — Имаме нужда от крадец — сподели Килгър.
    Спиндарът изпухтя още два пъти и Алекс му обясни на какви проблеми са се натъкнали със Стен.
    Докато размишляваше, съществото подаде ноктите си от едната лапа и разпори на парчета близка част от килима. Алекс забеляза, че килимът е разпран и другаде.
    — А какво ще кажете за сегашните обвинения, заради които… да речем, беше твърде желателно да напусна последната си служба?
    Килгър извади изпод ризата си два фиша и ги връчи на Сътън.
    — Първият е истинското ти служебно досие. Оригиналът де. Смятай го за подарък.
    Спиндарът се почеса.
    — Вторият е новичко досие, дето, не че се хваля, ама помогнах да го скалъпим. По-чистичко не може и да бъде. Явиш ли се на служба, ще се погрижа да го вкарам в архива.
    — Значи ще започна съвсем на чисто — промълви учуденият спиндар.
    — Ама шефът ми казва, че има дребно условийце. Почнеш ли да си мислиш как да ни погодиш същия номер, може да се случи нещо лошо. Няма да ти обяснявам какво.
    — Случките в сводничеството и проституцията — сякаш на себе си промърмори съществото — вече са прекалено предсказуеми. Вие, хората, имате толкова ограничено сексуално въображение! Да се върна на служба… — Сътън изпухтя. — Що за чудато предложение. — Пухтене. — Предайте на командира си, че до утре по това време ще научи отговора ми.

30.

    Стен се бе изтегнал на стола си, изпружил крака на бюрото — скръстени в глезените. Вътрешно беше напрегнат като свита пружина в очакване да се стовари мълнията. Правеше всичко по силите си да изглежда въплъщение на хладнокръвния, безстрастен флотски командир.
    Тайничко си мислеше, че вероятно има доста глупашки вид. В момента едно тропане по вратата стигаше да му развали цялото представление.
    И наистина някой потропа на вратата. И то настойчиво, а после я отвори с трясък. Стен едва не си навехна коленете от бързане да смъкне краката си на пода. Стреснат се почуди за миг кое командирско изражение да избере — скучаещото безразличие или спокойната загриженост. Нямаше нито камера за ускорен запис, нито време, за да проличат всички гърчове по лицето му, преди да нахлуят Алекс и спиндарът Сътън.
    — Какво ви… — подхвана Стен.
    — Сър! — избълва Сътън. — Претаковаха ни!
    Стен неволно се огледа. Някой да не щурмуваше „Гембъл“? Или започваше нападението срещу Кавит? Или пък бяха изнасилили дъщерята на адмирала? Претаковали ги? Кой? Реши да не се занимава със „защо“ и „къде“, а обърна внимание само на настоящия момент.
    Всъщност истинската голяма тревога на Стен беше как да си разплете краката и да подскочи в поза, показваща, че е нащрек. Алекс му спаси задника от натъртване, като се захвана да обяснява.
    — Общо взето, гус’ин Сътън иска да ти рече, капитане, че ни сгащиха. Хич не ми се и мисли точно за к’во, ама напоследък малко се попрестарахме.
    Стен сподави смеха си. Доста добре знаеше какво става. Но Алекс прекалено много разчиташе на късмета си тези дни. Време беше да му натрие носа. Придаде си извънредно угрижен вид. И едва не прихна. С цялото достойнство, което му позволяваше стайчето два на три метра, той се изправи.
    — И в какво, господа, се състои нашият проблем? — попита с подчертано нехаен и невъзмутим глас.
    — Опитваме се да ви кажем, сър — забърбори Сътън, — че ни връхлетяха ченгета!
    Стен позволи да го издърпат през вратата.
    Пред дока до „Гембъл“ имаше цял конвой коли с „буркани“ — по пет полицейски грависледа от всяка страна, във всеки по две ченгета.
    — Казах ви, сър — натърти Сътън, — претаковани сме. — Извъртя се към Килгър с укор в очите и гласът му гневно потрепна. — Ти си ме натопил.
    — Тебе ли бе? Че кой си ти, дяволите те взели? Я не се захласвай в манията си за величие, момко. Дошли са да приберат всинца ни! — Алекс се вторачи в Стен. — Не ми се вярва да имаме връзчици при тях, ама ако имаме, на твойто място щях тутакси да ги използвам!
    Стен запази предимството си, като премълча. Странно, но това като че ли усмири двамата до него. След мъчителна пауза откъм предната кола в конвоя се разнесе съскане. Вратата от страната на водача се отвори и отвътре се разгъна огромен служител на полицейските сили в Кавит. Още една пауза — за изтупване на туниката и почистване на косъмчета от нея. След това с отмерен тропот на ботуши той доближи Стен. В изопнатата ръка на ченгето имаше лист с много официален вид.
    — Заповед за арест, тъй си мисля — прошепна Алекс.
    Ченгето стигна до Стен с маршова стъпка, напето отдаде чест и му връчи документа. Алекс надникна да го прочете и лицето му се разкриви от изумление.
    — Ама ти сериозно ли?!
    — Сериозно — потвърди Стен. — Благодаря ви, полицай Фос — каза той официално.
    — За мен е удоволствие, сър — отвърна Фос. — А сега ви моля за извинение, сър, но всички тук сме на дежурство. Можете ли да вземете решение за двадесет доброволци в рамките на един час? Или някои от нас трябва да дойдат отново?
    Алекс най-сетне успя да се намеси:
    — Двайсет сте, а? Я ми елате, както рекъл паякът на мухите.
    Съвсем скоро двамата със Сътън подреждаха ченгетата на опашка.
    — Та значи дотам се докарахме? — прошепна Килгър на Стен. — Да набираме скапани куки?
    Стен му отвърна с отработения си поглед на печен командир.
    — Войната е страхотно забавление, нали?


    Старши лейтенант Нед Естил беше като чуден музеен експонат. Изглеждаше спретнато! Говореше спретнато! И се държеше спретнато! А професионалната му биография беше чистичка и изгладена като парадната му бяла униформа. Отдаде чест с движение, точно до милиметър, а тракането на токовете му имаше силата на изстрел.
    — Ако това е всичко, сър?…
    Стен рядко се бе сблъсквал с подобно съвършенство. Пред офицер като Естил и един капитан трети ранг започва да усеща колко мръсна му е якичката. А сравнението беше особено уместно, защото в момента Стен и Алекс носеха зацапани гащеризони на инженери. Събеседването с Естил мина съвсем импровизирано — прекъсна ги насред обиколка из кораба с масльонки в ръцете. Стен се затрудняваше да измисли как да освободи човека, след като двамата с Килгър се чудеха и как да говорят с него. Как да се държиш с рекламен плакат на флота от плът и кръв?
    — Лейтенант, ще се свържем с вас — измисли Алекс и го отърва за момента.
    На Стен едва не му се наложи да си задържи с ръка ченето, когато Естил безупречно се завъртя кръгом и измарширува (а не слезе) по рампата.
    С облекчение опря гръб на корпуса и каза със съмнение:
    — Кой го е изпратил? Непременно е съгледвач или нещо от сорта. Никой, ама наистина никой с такива качества за нищо на света няма да кандидатства за нашите смотани корабчета.
    — А, ничий шпионин не е той — възрази Килгър, — макар да е вярно, че е бил послушното момченце на Дорман. Спиндарчето вече поразпита за него.
    — Добре де — отстъпи Стен, — но ти само му погледни досието! Грамоти, награди, медали, възлагали са му най-трудните проучвателни мисии. Има лични похвали от всеки свой началник.
    — Да, ама всичко туй е в мирно време, момко — напомни Алекс. — И нито една добра думичка от най-старшия началник — самия Дорман.
    — Естил е прекалено свестен — отсече Стен. — Нямам му доверие.
    — Намерихме си екипажи и за четирите кораба — вметна Алекс, — ама още ни липсват двама капитани.
    Стен поумува над това — питаше се дали лейтенант Естил му е пратен в отговор на молитвите, или ще е повод за бъдещи кошмари. Пък и дали притежаваше…
    — Късмет — промърмори Алекс, довършвайки мисълта му. — Чудя се как ли е туй момче с късмета? И колко сме закъсали ние?
    — Ако можех да му пробутам по-корав помощник-капитан… — проточи Стен.
    Над главите им забоботиха двигатели, през усилватели изгърмя глас по целия док:
    — Ей, вие, мърльовците долу, размърдайте си задниците и помогнете на една дама!
    Двамата погледнаха нагоре — над тях бе увиснал ръждясал влекач. Пилотът вече бе окачил под кърмата му един кораб и сега се наместваше към „Гембъл“. Дълги тънки роботизирани манипулатори се протегнаха и започнаха да откачат техния кораб от дока.
    — Какви тъпотии вършиш бе? — ревна Стен нагоре.
    Женският глас изгърмя отново:
    — А ти как мислиш? Местя кораба към изпитателните стендове за двигатели. Записани сте в графика, нали така? Или вашият капитан не съобщава на подчинените си какво има да се прави?
    — Не можеш да прехвърлиш два кораба наведнъж! — изкрещя й Стен.
    — Брей, да се хванем ли на бас? По дяволите, ако ми е добър денят, мога и три да пренеса. Хайде, господинчо, разшавай се да хванеш въжето!
    Леко озадачени, двамата изпълниха искането й. После зяпаха със страхопочитание как тя придърпа „Гембъл“ в примката под първия кораб за броени секунди. Двигателите на влекача изреваха с пълната си мощност и тя го подкара.
    — Млади ми Стен — промълви Алекс, — туй девойче си е пилот от класа. Рядко съм виждал някой, дет’ може да се мери с нея.
    Стен обаче не се заслуша — тичаше по доковете след влекача, който се провираше към изпитателните стендове. Докато се добере до този хангар, пилотът вече спускаше „Гембъл“ върху работната платформа.
    — Ей, качвам се! — подвикна той и без да чака съгласието й, се покатери по сплетените въжета.
    Малко по-късно се вмъкна в миниатюрната пилотска кабина. Самата жена се оказа още по-шеметна от очевидната си дарба — стройна и висока, с огромни тъмни очи и дълга черна коса, прибрана под пилотското кепе. Огледа го преценяващо и малко развеселено.
    — Ако така си свикнал да каниш една дама на бира — каза му, — възхищавам се на проклетото ти нахалство. Смяната ми свършва след два часа.
    — За друго си мислех — увери я Стен.
    — Тъй ли било? Ти впрочем от кои си във флота?
    — Ами аз съм от капитаните трети ранг — суховато я осведоми той.
    Тя се опули стреснато и изпъшка.
    — О, не! Тази моя голяма мичманска устица! Е, значи си загубих службицата. Ами майната му! Бездруго си търсех свястна работа, преди да попадна на това бачкане.
    — В такъв случай — нареди Стен, — явете се при мен утре сутринта точно в осем часа. Имам свободно място за помощник-капитан.
    — Вие май ме взехте на подбив — слиса се жената.
    — Не е вярно. Проявявате ли интерес?
    — Просто така, а? Помощник-капитан?
    — Да. Просто така. Само че отсега нататък ще се обръщате към мен със „сър“!
    Тя преглътна и това, после кимна.
    — Май ще свикна.
    — Сър — напомни Стен.
    — Сър — повтори тя.
    — Между другото, как се казвате?
    — Луз. Луз Тапиа. Ох, гадост… Исках да кажа Луз Тапиа, сър!
    Стен наведнъж се избави от проблема с „Ричардс“ и от съмненията си спрямо Естил.


    Остана само затруднението с липсващия капитан на „Клагет“. Но последното препятствие изглеждаше непреодолимо. Алекс и Стен мрачно се взираха в малкото незачеркнати имена в списъка.
    — Ама че жалка сган — отбеляза Алекс. — На никого от тия мухльовци не бих поверил да командва и гравислед.
    Стен по неволя се съгласи с мнението му. Още по-лошо беше, че времето му изтичаше. А Дорман с нищо не го улесняваше. Помощниците му неспирно тормозеха Стен с обажданията си — питаха какво е положението и пускаха едва прикрити заплахи.
    Това беше един от редките моменти в живота му, когато се чувстваше прецакан.
    Някой изчегърта силно по вратата.
    — Влез! — кресна той.
    Тишина, последвана от още по-силно чегъртане.
    Стен се изправи със скок.
    — Кой, всичките адове да го…
    Стовари длан върху бутона и вратата изсъска. И той се озова пред самия ужас — и нададе радостен вопъл.
    — Какво, да му се не види, правиш тук?
    — Чух, че си търсиш капитан — отвърна ужасът.
    И Стен потъна в многокраката прегръдка на Ш’аарл’т.

31.

    Още докато влизаше през бароковия портал в територията на офицерския клуб, Стен започна да обяснява сам на себе си що за тъпанар е. Зад огромния, грижливо поддържан парк (не се съмняваше, че тази работа вършат под натиска на началниците си редови флотски нещастници) виждаше разкошното, ширнало се здание на клуба.
    Имаше богаташки вид дори по мерките на Първичен свят с многото си колони и девствената си белота. Осветяваха го шарещи по фасадата лъчи на прожектори. Над централната част се издигаше купол с медножълтеникав цвят, който подозрително напомняше за позлата. Стен заскърца със зъби, щом пресметна колко кораби са можели да бъдат оборудвани на цената на това крещящо разточителство.
    Долавяше шума от забавленията на своите братя и сестри по офицерска съдба. Незнайно защо чуваше смеха прекалено силен, а веселите подвиквания — твърде пискливи.
    Едва не се врътна да си тръгне. После си рече: „Майната му“. Беше дошъл да отпразнува с много вкусни гозби и повечко пиене. Продължи към целта, решен да се отпусне. Пък и нали не беше възможно всички в щаба на Дорман да са гадняри? Непременно трябваше да са останали поне няколко интересни същества, нали?
    Близо до него отляво имаше голямо дърво, обвито в мрак. Тъкмо го подминаваше и от сенките се показа някаква фигура. Стен се извъртя, ножът изскочи в дланта му. Фигурата като че се хвърли към него и той тъкмо се канеше да замахне, но надуши странна смесица от силен алкохол и замайващ парфюм. Вместо да удари, Стен подхвана… и в ръцете му изведнъж попадна изобилие от изненадваща мекота.
    Младата жена вдигна унесен поглед към лицето му и с леко изкривена усмивчица му показа, че май го разпознава смътно.
    — О, ти ли си бил? — изкикоти се тя. — Дошъл си да ме гушнеш, а?
    В ръцете му беше Бриджит ван Дорман. И то здравата накъркана.
    Той отчаяно се мъчеше да я изправи по-далеч от себе си. Много се стараеше, но безуспешно, да не пипа където не бива. В ума му се премятаха картинки с наказателни взводове.
    — Ама к’во ти ста’а? — възрази Бриджит. — Ти не си ли виждал момиче да си мръдне… да бе, да си сръбне повечко?
    — Моля ви, госпожице ван Дорман… — замънка Стен.
    Бриджит залитна към него, той се опита да я хване, а тя му се изплъзна като намазана с грес и се пльосна на моравата. Изведнъж я напуши смях, прекъсван от хълцане.
    — Направихме си съ… хлъц!… със… състезание. Над… хлъц!… надпивахме се. Аз победих.
    — Личи си — увери я Стен.
    — На него не му хареса.
    — На кого?
    Бриджит внезапно заговори много официално.
    — На моя годеник. Онзи де, как беше… Рей. Вярно, Рей Хал… ъъ, Халдор. Моят много, много, много скъп любим.
    Наказателните взводове изчезнаха от въображението му, замести ги видение как прокарват една фигурка под кила на кораб. И фигурката доста приличаше на самия Стен.
    — Защо не отида да повикам Рей? — предложи той.
    — Не, не, не. Той е с татко. А татко също не одобрява, че пия.
    В по-прелестна тъпотия от тази едва ли би могъл да се забърка, реши Стен, но само до мига, когато Бриджит ревна. Не с приятно и тихо хлипане, подобаващо на дама, а с гръмогласен вой. Няколко души любопитно занадничаха през прозорците.
    — Хайде да ви заведа в дома ви — измисли друго Стен.
    Тя незабавно млъкна и го изгледа съучастнически.
    — Вярно бе. У дома. И никой няма да научи.
    — Съвсем вярно — потвърди той. — Никой няма да научи. Добре, сега ставаме и тръгваме.
    Похаби поне пет минути да я изправя, от което нямаше никаква полза, защото тя всеки път се свличаше. Накрая я грабна и я понесе обратно през портала към гравиколата си.
    Едва се отлепиха от земята и момичето изпадна в напълно безчувствено състояние. На Стен му идеше да се пръсне от яд. Ама че скапана малка… Все едно, по дяволите. Щеше да намери пътя. Набра името й в справочника на гравиколата, откри адреса и го пусна в автопилота.
    Докато фучаха през града, имаше време да я огледа подробно. Освен лекото зачервяване на лицето и подпухналите устни нищо не подсказваше, че се е натряскала.
    Че какво пък толкова, като се е натряскала? Стен предполагаше, че не е особено приятно да си близък роднина на ван Дорман. Значи просто бе решила да се напорка. Има право, нали?
    В съня си Бриджит имаше много кротък вид, направо невинна като момиченце и… и… „Я се стегни, Стен. Мацето е трепач. Но освен това е и дъщеря на адмирала, забрави ли? Без такива мисли. Ама изобщо!“
    Бриджит тъй и не се събуди, когато пристигнаха пред дома й, наложи се той да я отнесе горе и да я сложи на леглото. Докосна превключвателя, за да угаси светлините, въздъхна и се измъкна навън.
    До гравиколата завари вбесен русокос мъж с униформа. Беше капитан трети ранг. Стен го бе видял пред кабинета на ван Дорман — тогава съпровождаше Бриджит. Не се наложи да напряга способностите си за дедукция, за да познае кой е пред него.
    — А, ето те, гадняр такъв! Ще те науча аз как се…
    Мъжът замахна нагоре, като се оттласна с цяло тяло. Стен полека се отдръпна и другият едва не се просна от силата на движението си.
    — Ти сигурно си Рей Халдор — подхвана Стен. — Годеникът на Бриджит.
    — Адски си прав — потвърди Рей и пак понечи да го удари.
    Стен се наведе и протегна двете си ръце в жест на помирение.
    — Слушай, Халдор, нямам нищо общо с тази история. Тя се е напила. Намерих я. И я докарах дотук. Точка по въпроса. Друго няма.
    Халдор го нападна с диво размахани ръце. Стен се помъчи да отскочи встрани, но единият удар го закачи по ухото. Болката беше пронизваща.
    — Добре бе, гнусник — промърмори Стен.
    Едната му ръка се напрегна, дланта се стрелна и другият мъж се озова по гръб, зяпнал тъпо.
    — Ти… ти ме удари — установи изуменият Халдор.
    — Адски си прав, че те фраснах, капитане. Станеш ли отново, още много неща ще ти направя.
    — Искам да знам името ти. Веднага, скапаняко!
    — Скапанякът, на когото говориш, е капитан трети ранг Стен, на твоите услуги.
    — Тепърва ще се разправяме — увери го Халдор.
    — Бива.
    Стен се намърда със скок в гравиколата. Едва не потроши пулта за управление, докато набираше кода, за да се прибере.
    „Върхът си в запознаването с нови хора, Стен. Страхотно са ти оправили възпитанието, докато беше на Първичен свят“.

32.

    — Хей, шефе, май надуших нещо — обади се Фос.
    Въпреки годините, прекарани в екипите на „Богомолка“, където не държаха много на чинопочитанието, подофицер Килгър се засегна.
    — Трябва да кажеш „капитане“ или „Стен“, синко. И не се докладва така.
    На Стен му стана забавно и не дочака Фос да превключи на установения език. Незабавно прекоси командната зала на „Гембъл“ — лесно начинание, когато помещението е широко четири метра — и се взря в екрана.
    — Е — започна той, докато чакаше корабният компютър да му покаже нещо по-добро от точица, тоест анализ, данни за сектора и разстоянието, — май имаме нещо. И като гледам, не са птички.
    Фос се изчерви.
    Мъничкият флот на Стен беше в третата си седмица на напасване и нагаждане. И в нито една минута нямаше радостни тръпки.
    Съчетай корави пандизчии, служили и преди във флота, с полицаи, които понятие си нямат от военна служба, добави въодушевени доброволци и офицери, които още имат жълто около устата, и напъхай всичко това в патрулни кораби, които са последната дума на техниката. А всеки инженер или техник, натрупал опит във всекидневната поддръжка, ще ти преведе правилно „последната дума на техниката“: „Обещава всичко и ти дава съвсем малко. При натоварване или когато ти е най-необходима, ще се спихне“.
    Тактическите кораби клас „Бълкли“ се вместваха съвсем точно в тези критерии.
    На Стен и Алекс се падаха по двайсетина часа сън, откакто „Гембъл“, „Клагет“, „Кели“ и „Ричардс“ бяха напуснали базата в Кавит. Излитането, което уж трябваше да е плавно излизане извън атмосферата, се превърна във влачене към открития космос. АМ2-двигателят в кораба на Ш’аарл’т — „Клагет“, отказа да се включи при дадената команда и всички изпълзяха до стационарна орбита с двигателите Юкава. Прахосаха много часове в преглед на схемите, преди да открият, че някой в корабостроителницата е оставил долнопробното си вестниче, изчетено в някоя обедна почивка (имаше заглавие „Ще се ожени ли най-сетне Императорът? Той съпровождаше на бала красавица от Нирвана“), между два екраниращи филтъра.
    А лафът на Стен за птичките изобщо не беше шега — веднъж на екраните на кораба една от луните на Кавит бе обозначена като ято морски пернати, за което се получи потвърждение и от каталога на „Джейн“ в базата данни. Още по-неприятно се оказа и предложението на бойния компютър — да открият огън с лъкове и стрели. Разбира се, обзетите от професионална параноя бивши полицаи веднага съзряха признаци за саботаж и симпатизанти на таанците сред корабостроителите. Стен беше по-наясно какво става — с годините проумя, че колкото по-усъвършенстван е компютърът, толкова по-вероятно е самостоятелно да развие у себе си онова, което хората наричат „черен хумор“. Фос успя да налучка отклонението и да промени схемите за по-малко от ден.
    Ерик Фос се оказа ценна находка. Ако именно той не бе подкокоросал колегите си от полицията да се запишат, Стен и Алекс сигурно биха го пренебрегнали. Този едър червендалест младеж едва бе навършил годините, за да служи във въоръжените сили, камо ли да бъде полицай. В кратките си месеци сред ченгетата на Кавит бе регулирал движението по улиците.
    Въпреки внушителното си телосложение беше толкова тих и невъзмутим, че изглеждаше едва ли не задрямал. Но страховитите му резултати от тестовете за работа с всевъзможни видове комуникации будеха недоверие. Стен лично го подложи отново на тези тестове… и резултатите дори се подобриха. Ако Стен бе суеверен, сигурно би му приписал свръхестествени дарби. Вместо да върши глупости, просто го назначи за свързочен офицер на цялата си флотилия.
    Нагаждането и напасването продължи и всяка случка беше мрачно интересна. Струйниците на противопожарната система се оказаха разместени и напълниха оръжейните сектори с пяна. Системите за подаване на гориво бяха разкривени. За да работи човек с печките в кухничките, трябваше да е защитил докторат, с машините за освежителни напитки беше още по-мъчно.
    От друга страна, мощността на всички кораби надхвърляше посочените от производителя параметри, засичането на целите се извършваше светкавично, а всички проби на ракетните системи минаха безпогрешно.
    И да изглеждаше неочаквано, мъжете и жените се превръщаха в екипажи почти безболезнено. Имаше само едно произшествие — бивш пандизчия извади нож на бивше ченге в спор за последното парче соева пържола. Но бившето ченге строши ръката на бившия пандизчия на шест места, счупи острието на ножа и каза на вахтения офицер, че горкичкият му колега май се е спънал някъде.
    Дори командирите влизаха във форма. Ш’аарл’т в „Клагет“ оправдаваше всички очаквания на Стен. Ламин Сека в „Кели“ беше просто великолепен и Стен вече си представяше добре как хората от неговия род са оцелели толкова дълго като воини. Лейтенант Естил в „Ричардс“, подкрепян от мичман Тапиа, свикваше полека. Още имаше навика да изпълнява сляпо и буквално всяка заповед, но Стен таеше надежди и за него.
    Поне засега никой не се бе напъхал в силовата инсталация и никой не бе забил кораба си в нещо. И Стен, и Алекс поддържаха нагласата „не е точно както трябва, моите хора, опитайте пак“, но бяха доволни.
    Само че сънят си оставаше в бъдеще време, и то все по-примамливо.
    „Още седем корабни денонощия — обещаваше си Стен. — После ще упражним кацане и прикриване на най-хубавичкия и безлюден свят, който си намерим, там пък ще се упражняваме в дълбоко дзенбудистко дишане“.
    В този момент се задейства алармата за сближаване. Устремно изскочили редове смениха мигащата точка на екрана:
    „ОБЕКТЪТ ИДЕНТИФИЦИРАН КАТО ИЗКУСТВЕН. ОБЕКТЪТ ИДЕНТИФИЦИРАН КАТО КОСМИЧЕСКИ АПАРАТ С АМ2-ДВИГАТЕЛИ. ИЗЧИСЛЕНА ОРБИТА НА ОБЕКТА (НЕ СЕ ПРЕДВИЖДА СТЪЛКНОВЕНИЕ)… ПАРАМЕТРИТЕ НА КОРАБА НЕ СЪВПАДАТ С НИТО ЕДИН ОТ ВПИСАНИТЕ В «ДЖЕЙН»… КОРАБЪТ НЕ ПРЕДАВА НА НИТО ЕДНА ОТ РАБОТНИТЕ ЧЕСТОТИ… ПРЕДПОЛАГАЕМО… НАПРАВЕН Е ОПИТ КОРАБЪТ ДА БЪДЕ НЕОТКРИВАЕМ…“
    След думите дойде ред на очертанията на наближаващия кораб. Стен и Алекс впиха погледи в екрана.
    — Гаден грозник, откъдето ще да е — заяви Килгър.
    — Почти колкото „Сиенфуегос“ — съгласи се Стен. Имаше предвид шпионския кораб, маскиран като търсач на минерали, с който за малко не загинаха на служба в „Богомолка“.
    Алекс схвана намека.
    — Фос, пиленце, я ги стресни малко с аварийното пискало.
    Преди свързочникът да превключи на тази честота, екранът се промени отново:
    „ЗАВЪРШЕН АНАЛИЗЪТ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО ОТ ДВИГАТЕЛЯ — КОДИРАНЕТО ОБОЗНАЧАВА КОСМИЧЕСКИ СЪД ОТ ТААНСКИТЕ СВЕТОВЕ“.
    Стен включи микрофона.
    — До непознатия кораб… до непознатия кораб… тук имперски тактически кораб „Гембъл“. Вие се движите в забранен сектор. Повтарям, движите се в забранен сектор. Подгответе се за проверка.
    И без да чака отговор, се пресегна над рамото на Фос и прехвърли връзката на закрита комуникация между корабите.
    — „Клагет“, „Кели“, „Ричардс“, тук „Гембъл“. Бойна тревога за всички кораби. Всички оръжейни системи в пълна готовност. Всички да изпълняват моите маневри. Всички командири готови за самостоятелни действия. Това може да не е учебна тревога. Ако стрелят по вас, отвърнете на огъня. Повтарям — това може да не е учебна тревога. Край.
    Запращя високоговорител:
    — Имперски кораб „Гембъл“, тук „Бака“. Не разбрахме последното ви изречение. Край.
    Пак смяна на честотите.
    — „Бака“, тук „Гембъл“. Повтарям последното изречение. Подгответе се за качване на борда и проверка.
    — Тук „Бака“. Изразяваме протест. Ние сме цивилен изследователски кораб със законно разрешително. Ако сме допуснали грешка в определянето на курса, съгласни сме да бъдем ескортирани до напускането на забранения сектор. Не желаем да приемаме група за проверка.
    — Тук „Гембъл“. Променяме курса си по орбита, успоредна с вашата. Групата ще се качи на борда ви след… осем И-минути. Срещу всеки опит да попречите на влизането й или да окажете съпротива ще бъдат взети подходящи контрамерки. Край. — Стен изви глава към Алекс. — Господин Килгър — ние с теб — лично оръжие. Четирима от екипажа с уилигъни. По-живо!


    Екипажите на Стен може и да не бяха подготвени напълно за флотски бойци, затова пък с проникването и нахлуването нямаха проблеми. Не се наложи да разбиват нищо — от „Бака“ бяха разгънали в готовност удължителя на въздушния си шлюз. Входният люк се плъзна встрани. Двама души застанаха при входа на тръбния коридор с почти насочени за стрелба уилигъни. Другите двама придружиха Стен и Алекс. Четиримата тръгнаха по тръбата и стомасите им подскочиха за миг при преминаването между двете полета с изкуствена гравитация.
    Вътрешният люк в шлюза на „Бака“ се отвори.
    Стен очакваше да бъде посрещнат с бесни крясъци. Натъкна се обаче на сдържано възмущение.
    Командирът на кораба се представи като капитан Деска. Личеше си, че има самообладание, но е и крайно разгневен.
    — Капитан… Стен, това е напълно неоправдано. Незабавно ще подам протест до нашето правителство.
    — На какво основание? — кротко попита Стен.
    — Отвличате ни само защото сме таанци. Това е отявлена дискриминация — моята фирма няма нищо общо с политиката.
    Моята фирма ли? Капитан на кораб, който работи за други хора, едва ли би казал „моята“. Стен прецени, че Деска не е особено изкусен в измамите.
    — Вие сте в забранен сектор — напомни той.
    — Не сте прав. Имаме съответните разрешителни за достъп. В моята каюта са.
    Стен се усмихна любезно и изрази силния си интерес към тези разрешителни.
    Деска го поведе към каютата си. За разлика от нормалните изследователски кораби, тук коридорите бяха безупречно чисти и наскоро метализирани. И хората от екипажа не бяха обичайните брадати саможивци и техници, които летяха по такива дълги маршрути. Приличаха си по гладко избръснатите лица, късите коси и еднаквите гащеризони.
    Стен не се забави с преглеждането на разрешителните. Изключи фиша и се отдръпна от малкия пулт в спартански обзаведената каюта на Деска, който му натякна:
    — Сам виждате, че са издадени по личната молба и заверени от вашия Танз Суламора. Ако не сте чували за този човек…
    — Знам кой е той. Един от тузовете в нашата Империя — отвърна Стен. — Впрочем дори го познавам лично.
    Дали пък Деска не трепна едва забележимо?
    — Чудесно — сърдечно одобри таанският капитан.
    — Много интересен кораб си имате — продължи Стен. — Извънредно чисто е.
    — За липсата на спретнатост няма оправдания.
    — И аз се придържам към този възглед. Разбира се, не съм цивилен… — Стен смени темата. — И екипажът ви е по-стегнат от моя. Държите юздите изкъсо, капитане.
    — Благодаря.
    — Според мен не бива да се увличате с благодарностите. Обявявам този кораб за задържан съгласно дадените ми пълномощия като офицер на Империята. Всеки опит за съпротива или неподчинение на моите заповеди ще бъде потушен, ако се наложи, с оръжие. Заповядано ви е да се насочите под мое командване към най-близката имперска база — в случая Кавит, като имате право на цялата закрила и помощ, които ви се полагат съгласно законите на Империята.
    — Но защо?
    Стен докосна бутоните на две закопчани чантички, окачени на колана му.
    — Наистина ли искате да знаете, капитан Деска?
    — Определено.
    — Чудесно. Между другото, току-що изключих своето записващо устройство и включих блокираща система. Предполагам, че държите и тази каюта под наблюдение. Каквото и да си кажем отсега, няма да бъде засечено, уверявам ви. Капитане, арестувам ви, защото според мен сте шпионски кораб. Не възразявайте, капитане. Попитахте ме и ще ви обясня. Всеки от вашите хора ми прилича на офицер… както и вие. На таански офицери. Ако обичах да си вра носа в чужди работи, щях да стигна до догадката, че сте командир от доста високо равнище. И сте дошли тук с доста добре изпипан фалшификат като прикритие, за да разузнаете околностите на Кавит. В случай че балонът гръмне. Е, греша ли, капитане?
    — Това е възмутително!
    — Несъмнено е така. И въпреки това сте арестувани. Впрочем дори да убедите Кавит, че сте много, ама напълно, ама абсолютно невинни, всички „горещи“ данни, записани от вашите скенери, ще бъдат изтрити, преди да ви пуснем.
    Адмирал Деска, заместник на лейди Атаго, главнокомандващата на обединения флот, само се вторачи в Стен.
    — Вие допускате голяма, огромна грешка, капитане. И аз ще я помня много дълго.

33.

    — Какво сте направили?! — викна Стен.
    Дори не забеляза, че забрави да добави „сър“. Не че ван Дорман имаше нужда от още поводи, за да се вбеси.
    — Капитане, не съм питал за мнението ви. Просто ви оказвам любезността да бъдете осведомен за моето решение. И тъй като сте малко глуховат, ще повторя. След старателно разследване, проведено от моя щаб и наблюдавано от мен, установихме, че спирането за проверка на таанския научен кораб „Бака“ е било грешка. Признавам, че те случайно са навлезли в неразрешена за тях област от космоса, но командирът им — капитан Деска — ми обясни, че картите не само са остарели, но съдържат и грешки.
    — Сър, вие лично ли проверихте тези карти?
    — Мълчете! Капитан Деска е джентълмен. Не открих причина да се усъмня в думата му.
    Стен, застанал със събрани пети, се взираше начумерено в бюрото на Дорман.
    — Освен това лично аз препоръчвам да изпратите извинение до неговите началници и до управата на фирмата, намираща се на Хийт — столичния свят в Таанската система.
    Стен за кой ли път не можа да си удържи устата затворена.
    — Сър, имам един въпрос. Поне накарахте ли техниците да изтрият записите в корабните им системи?
    — Не. Как биха определили курса си за връщане, ако бях постъпил така?
    — Благодаря, сър.
    — И още нещо. Смятайте се за късметлия.
    — Сър?
    — Тъй като би било срам за офицерите и нисшите чинове на 23-ти флот, ако в имперската щабквартира научат за тази позорна случка, естествено няма начин да запиша в личното ви досие подобаващото порицание.
    С други думи, ван Дорман не бе съобщил на Първичен свят за произшествието.
    — Имам да ви кажа и още нещо, младежо. Когато ви поставиха под мое командване, у мен се появиха съмнения. Флотската служба е горда и благородна. Носят я достойни хора. Вие, от друга страна, сте творение на армията. Несъмнено такива като вас са необходими. Но едва ли имате достойнства от гледна точка на флота. Надявах се да промените навиците си, като следвате примера на околните тук, на Кавит. Позволих си голяма заблуда. Вие не само се изолирахте от равните на вас, но и предпочетохте да се заобиколите с — без да преувеличавам — отрепки от най-долните слоеве на нашето общество. Така да бъде. Дойдохте от канавките… и избрахте да си плувате в тях. При първа възможност, щом допуснете и най-нищожната грешка, аз ще ви съсипя, капитан трети ранг Стен. Ще разпусна цялата ви бойна част, ще ви изправя пред военен съд и най-горещо се надявам, че ще успея да ви пратя на наказателна планета, окован в желязо. Това е всичко!
    Стен отдаде чест, обърна се кръгом, излезе с отсечени крачки от кабинета на ван Дорман, после от хотела и се отдалечи в парка — където се свря зад едно дърво и се запревива от смях, докато не се опомни. Адмирал ван Дорман сигурно си вярваше, че го е изкормил и е развял карантиите му на прът. А би трябвало да вземе малко уроци дори от най-учтивия инструктор в „Богомолка“.
    Отрепката Стен се запъти към корабите си. Не само искаше да си пийне, но и да научи (Алекс непременно знаеше) що за гадост е „оковаването в желязо“.

34.

    — Шефе, като ви гледам, имате нужда от едно питие.
    — От много питиета — уточни Императорът. — Махони, придърпай си столче и подай някоя бутилка.
    С пиенето нямаше проблеми — трябваше само да докопа бутилка „скоч“, както го наричаше Императорът, от старовремското бюро с подвижен капак и да напълни до половината две чаши.
    — Какво — попита Махони, след като изгълта своята порция и си сипа нова — е подпалило така задника на Суламора? Набива крак из приемната, все едно сте национализирали родната му майчица.
    — Гнус! — изтърси Императорът. — Вече шест пъти му обясних, че го смятам за невинен. Документите на „Бака“ са били подправени, разбира се. Втълпих му го с ясни и прости думи, направо му ги изкрещях в ухото.
    Махони само го изгледа недоумяващо. Императорът въздъхна.
    — Все едно. Май ти като си тръгнеш, ще се наложи пак да го погаля по тиквичката.
    — Сър, като се заприказвахме за това…
    — Ъхъ, знам.
    Горещата тема беше проверката, арестът и последвалото освобождаване на „Бака“. Макар че ван Дорман не бе изпратил доклад, един от агентите на Махони, вмъкнат още по времето, когато генералът ръководеше имперското разузнаване — корпус „Меркурий“, вече го бе направил.
    — Първата ни неотложна работа, сър, е да разжалваме онзи скапаняк Дорман до корабен плъх трета класа.
    — Тъй и не успях да установя дали съществата стават войници, защото поначало са простовати, или носенето на униформа ги прави такива — подхвърли Императорът, помълча и отпи. — Зад ван Дорман има шестима — броил съм ги, точно шестима са — от идиотите в моя парламент, които го смятат за най-блестящия флотски момък след Нелсън.
    — Значи ще го оставите да оплеска докрай всичко в 23-ти флот?
    — Естествено не. Ще събера, и то най-грижливо, голяма кофа камъни за неговата градинка. И в подходящия момент ще насъскам неколцина от питомните си политикани към Пограничните светове със задача да установят действителното положение. Те ще се върнат и ще ми съобщят колко ужасно е всичко там. След това ще бъда принуден с голяма неохота да добавя на Дорман още една звездичка и да го поставя начело на наблюдението на айсберги в някоя дупка.
    — Сър, според мен не разполагаме с толкова време. И моят агент, и Стен смятат, че и последният загубеняк на „Бака“ е бил таански офицер. Те се подготвят да ни ударят.
    — Недей да мислиш за онзи Дебилман поне за малко, напълни ми проклетата чаша и ми кажи какво искаш да направиш. И да знаеш отсега — няма да ти разреша превантивен удар срещу Хийт.
    — Това — вметна генерал Махони, след като изпълни нарежданията — щеше да е едно от предложенията ми.
    — Не забравяй, Йън — аз не започвам войни. Аз само ги довършвам.
    Махони вдигна ръка. Безчет пъти бе чувал убеждението на Императора, че в една война няма победител, а колкото повече войни се водят, толкова по-слаба става структурата на сражаващото се в тях общество.
    — Сър, а какво ще кажете за…
    — Генерале, вече опита с този номер. И аз още не разрешавам да прехвърлиш своята Първа гвардейска на Пограничните светове. В момента сме само на милиметър от война с таанците. Използвам всеки проклет похват, който знам, за да не допусна това да се случи. Стоваря ли твоите биячи там… и край.
    Махони много внимателно подбра думите си. Може Императорът да го приемаше като свой довереник, може би дори и като приятел… но си оставаше Вечният император и само една стъпка отвъд чертата щеше да прати Махони да наглежда айсберги заедно с Дорман.
    — Не се засягайте, сър. Но ако си представим, че не можете да спрете таанците? Не че проявявам неуважение към вас.
    Императорът изръмжа, понечи да го скастри, но вместо това реши да си допие чашата. После се надигна да погледне през прозореца към дворцовия парк.
    — И това го има — каза накрая. — Може би съм прекалено закостенял.
    — Значи мога да…
    — Отказвам, генерале. Никакви гвардейци. — Императорът поумува още малко. — Откога Първа гвардейска не е провеждала опреснителни учения за действия в джунглата?
    — От шест месеца, сър.
    — Това е прекалено. Срамувам се заради теб, Махони, щом позволяваш твоето подразделение да дебелее и да се разплува.
    Махони дори не отвори уста да възрази — лицето на Императора преливаше от лукавство.
    — Като се замисля, май притежавам някакви дълбочки блата в онази част на вселената. Някога беше опорна база в Мьолеровите войни.
    Махони отиде при един от компютърните терминали на Императора и пусна търсене.
    — Тъй вярно, сър. Исби XIII. Според информацията в този фиш сега е необитаема, ако не се броят някои твърде гадни първобитни твари и поддържащ екип в главната база. И сте прав. Много е близо до Пограничните светове. Прехвърлянето оттам би ми отнело… около седмица.
    — Няма ли да престанеш да се тревожиш за Пограничните светове? Решението на проблемите с милите благи таанци ще е дипломатическо. Единствената причина да те пратя там е желанието ми да проверя обичат ли комарите да пият ирландска кръвчица. — Императорът се настрои сериозно. — За Бога, Махони. Нищо по-добро не мога да измисля. В момента май си изчерпих императорските ходове.
    А генерал-майор Йън Махони се запита дали не е по-разумно да си поднови застраховката за живот.

35.

    Двадесет и седмината членове на Таанския съвет слушаха с разнообразни изражения на внимание подробния доклад на лейди Атаго за напредъка в системата Еребус. Нейната ледена деловитост стигаше до тях през светлинните години, отделящи я от родния й свят Хийт, дори от екрана. Доколкото в държането й изобщо се забелязваше почтителност към по-старшите, тя бе насочена единствено към нейния покровител лорд Феерле, най-могъщия сред хората в съвета.
    — … И така, лордове и лейди — каза тя, — да обобщя: изградихме шестдесет процента от планирания флот, разполагаме с четиридесет и три процента от горивото и останалите припаси и със седемдесет и един процента от оръжията и мунициите.
    Феерле изпъна пръст, за да привлече вниманието й.
    — Един въпрос, милейди. Някои от членовете на съвета изразиха загриженост за попълването на екипажите. Какво е положението по този въпрос?
    — Неприятно ми е да ви осведомя, ми лорд — отговори Атаго, — че засега разполагам само с приблизителна преценка. Откровено казано, подготовката им още не отговаря на високите таански критерии.
    — Ще се задоволим и с преценка — увери я Феерле.
    — В такъв случай бих казала, че личният състав в момента е достатъчен за минимално допустимите екипажи на всички готови за действие кораби. Разбира се, някои ключови длъжности няма да бъдат попълнени, но аз съм убедена, че тези затруднения могат да бъдат преодолени.
    — Милейди, моля ви да ми отговорите на един въпрос — намеси се полковник Пастур, най-новият член на съвета.
    Феерле не си позволи да изпъшка от досада и стрелна с поглед лорд Вихман, който само леко завъртя глава.
    — Слушам ви, милорд.
    — За колко време можем да постигнем цялата си бойна мощ?
    — След най-малко две години — без запъване отговори лейди Атаго.
    — Щом е така — продължи Пастур, — може би и за останалите членове на съвета ще е полезно да чуят какво мислите. Според вас трябва ли да започнем действията, които обсъждаме в момента?
    — Милорд, не подобава да се изказвам по това.
    — Хайде, хайде, несъмнено имате свое мнение.
    Погледът на Атаго сякаш прониза полковника. „Браво на нея — каза си Феерле. — Не се остави да бъде подлъгана от привидно невинния въпрос на Пастур“.
    — Съжалявам, милорд. Нямам мнение. Мой дълг е да изпълнявам заповеди, а не да се опитвам да мисля вместо съвета.
    Пастур обаче не се отказваше лесно.
    — Много похвално, милейди. И все пак като командир на флота би трябвало да сте преценявали шансовете ни за успех при незабавни действия.
    — Приемливи са, милорд.
    — Само приемливи ли?
    — Милорд, нима това не е достатъчно за всеки таанец?
    Пастур се изчерви, а седящите около масата замърмориха одобрително. Феерле реши да се намеси. Старият полковник го притесняваше с колебанията си, а не беше добре да излага на рискове единодушието в съвета.
    — Според мен това е всичко засега, милейди — каза той. — Моля да ни извините, ще се свържем отново след един час, за да ви уведомим за решението си.
    — Благодаря, милорд.
    Феерле натисна един бутон и изображението на лейди Атаго изчезна от екрана.
    — Длъжен съм да отбележа, милорд — обади се Вихман, — като според мен изразявам чувствата и на останалите присъстващи — доволен съм, че избрахте лейди Атаго за командваща на флота.
    Другите отново замърмориха в съгласие, само Пастур, който се бе овладял, си позволи да прихне.
    — Няма спор по това — вметна той. — Но на ваше място, лорд Феерле, бих следил много бдително какво върши тази жена. Тя е твърде способна, за да са спокойни хората около нея.
    Феерле се престори на глух. Пастур понякога пускаше чудати приказки. Феерле се запита правилно ли бе постъпил, като го издигна до членство в съвета. Е, вече беше безсмислено да се тревожи за това. Не можеше да загърби факта, че Пастур е сред най-влиятелните промишлени предприемачи в Таанската империя. И освен това имаше смайващата способност да сформира големи гвардейски части (като за всичко плащаше от собствения си джоб) дори ако наглед изобщо не достигаха хора.
    Освен това крайната дори за таанец войнственост на лорд Вихман му служеше като противовес на Пастур. С избора на Вихман лорд Феерле бе нанесъл майсторски удар. Този човек се бе издигнал във военната йерархия и можеше да се похвали с почти всяка награда за героизъм, с която Таанската империя удостояваше. Още по-съществено беше, че той умееше да общува с масите и в ролята си на министър на народонаселението успяваше да изтръгне от трудещите се класи всякакви необходими саможертви. Никой не се стремеше да узнае как ги подтиква към подобна всеотдайност.
    В една отминала епоха някой би открил в Таанския съвет твърде близка прилика с политбюро като система на управление. Всеки член беше представител на някоя от най-важните области в обществото. Различните гледни точки се подлагаха на обсъждане и, доколкото е възможно, бяха добавяни във врящото политическо гърне. Всички решения се вземаха единодушно и окончателно. Никога не се провеждаше гласуване, никога не се проявяваше публично несъгласие. Всеки проблем се разнищваше подробно в частни разговори, при нужда се постигаха компромиси за съгласуване на плановете. А самите заседания на съвета бяха обикновена формалност, записана в протокола.
    Затова у лорд Феерле нямаше никакви опасения, когато каза на останалите благородни дами и господа:
    — В такъв случай приемам, че всички сме единодушни. Значи провеждаме нападението срещу Императора, както го замислихме?
    Всички закимаха… освен един.
    — Не съм убеден — заяви Пастур. — Още се двоумя дали не е по-добре да изчакаме, докато сме напълно готови. След две години лесно ще смажем Империята.
    Залата се смълча на мига. Всички се вторачиха във Феерле и зачакаха реакцията му.
    Той се погрижи нетърпението да не прозвучи в гласа му.
    — Милорд, всичко това вече е обсъждано. Колкото по-дълго изчакваме, толкова п