Скачать fb2
Вълчи светове

Вълчи светове

Аннотация

    Вечният император властваше над безброй светове, пръснати из галактиката. Огромни армади и космически флотилии чакаха неговата команда. Но когато се наложеше да се свърши някоя „дребна работа“, той се обръщаше към екип „Богомолка“ — малката банда космически командоси за решаване на деликатни проблеми.
    Точно сега Императорът трябваше да усмири Вълчите Светове, планетите от дребен звезден куп, превърнали космическото пиратство в обикновен занаят.


Алън Кол, Крис БънчВълчи светове

    Посветено
    на Катрин и Карън…
    по обичайните годзилски причини
    и
    на истинския Алекс Килгър…
    „На кой му пука кой печели…“

ПЪРВА КНИГА
БЕЗ ОРЪЖИЕ

Глава 1

    Щабните сирени в кръстосвача на яничарите запищяха. Тропотът на ботуши заглъхна. Оперативният дежурен кимна доволно, щом екранът светна в зелено и изписа „Станции в готовност“. Отбеляза си наум да наложи допълнително наказание на една пипкава ЕКМ станция и се завъртя в стола си към капитана.
    — Всички станции в готовност, Зигфер.
    Капитанът опипа висящата под черната му куртка реликва и включи микрофона на интеркома.
    — Поклон, о, воини яни, и да се помолим на Таламеин.
    — Аллах, ти, който знаеш всичко, благослови ни сега, когато ще се сразим с неверника. Молим те, според нашето свещено право, поведи десницата ни към победа.
    — Да бъде.
    Хоровото „Да бъде!“ отекна из кораба. Капитанът превключи на двоен канал.
    — Връзки, поемаш наблюдение. Оръжия, готов за стрелба, ЛРМ тръби втора, четвърта, шеста. Цел на екрана. Търговски кораб. Свръзка, установи контакт със засечения кораб. Оръжия, стреляте по моя команда, след като вражеският кораб се предаде. Тук мостик, край.
    Плячката на кръстосвача изглеждаше като поредната порутена регистър-клас миньорска изследователска сонда, блуждаеща из външните граници на галактиката.
    Овалният корпус беше изподраскан, корозирал и даже ръждив от безразборните кацания през киселинни атмосфери. Дългите му вретеновидни крака за кацане бяха прибрани под корема на кораба, а миньорските щипци — загърнати под мостовия пулт.
    Общо взето напомняше на престарял рак, бягащ от прегладняла акула.
    Всъщност корабът беше на ИП „Сиенфуегос“, имперски шпионски кораб с изпълнена мисия — и вече бързаше за дома.


    Извлечение, сутрешен доклад, II Кавалерийски ескадрон, секция „Богомолка“:
    Изпратен към настоящата дата, с временно назначение, Имперски помощен кораб „Сиенфуегос“ (досие-х оп. КАМФАР):
    СТЕН (МР), л-т ОС Секция „Богомолка“ 13, оръжия;
    КИЛГЪР, АЛЕКС, серж. NCOIC, експлозиви;
    КАЛДЕРАШ, АЙДА, ефр., пилот и електроника;
    МОРРЕЛ, БЕТ, старши редник, звероукротител;
    *БЛРЧИНАУС*, без ранг, антрополог, медик.
    Екипът изпратен с индив. Оборудв., един. 45 и 46.
    БЕЛЕЖКА: ОП КАМФАР под дир О/С корп. Меркурий сл. зап. т/б съгл. с полк. Ян Махони, командир корп. Меркурий.


    Стен огледа одобрително осветената в мътнозелено от хидропонните лампи гола жена, пристъпи до края на сектора и леко се промуши край двата огромни черно-бели сибирски тигъра.
    Единият отвори сънено око, позна го и му изръмжа свойски. Стен не му обърна внимание и звярът се обърна и облиза гърлото на самката си.
    Бет се обърна и се намръщи, като го видя. Сърцето на Стен все още имаше навика да залудува, щом я видеше. Беше мъничка, руса и мускулите й играеха под гладката й кожа.
    Бет се поколеба, а после закрачи през виещата се зеленина на биосектора и седна до него. Стен беше съвсем малко по-висок от нея, с черна коса и умислени черни очи. Беше слаб, но с тяло на добре трениран атлет.
    — Мислех, че спиш — каза тя.
    — Не можах.
    Бет и Стен поседяха известно време мълчаливо, ако се изключеше мъркането на Мънин и Хъгин, нейните две големи котки. Нито Бет, нито Стен ги биваше много в говоренето. Особено за…
    — Рекох си, че може би — подхвана на пресекулки Стен. — Ами май трябва, такова… да пробваме да разберем кво става.
    — Какво не става, искаш да кажеш — каза Бет.
    — Май е точно така, да му се не види — каза Стен.
    Бет помисли.
    — Не знам. Заедно сме от доста време. Сигурно е от това. Може да е заради тая тъпа операция. От колко време вече седим в тоя шибан кораб и си играем на техи.
    — И си ръмжим — добави Стен.
    — Да, и това.
    — Виж — каза Стен, — що не отидем в каютата ми? И да… — Гласът му заглъхна. „Страшно романтичен подход, няма що“, сопна се вътрешният му глас.
    Бет се поколеба. Замисли се. После поклати глава.
    — Не. Мисля, че ми се ще да оставим нещата каквито са, докато се върнем. Може би може би като кацнем на Ар и Ар… може да се върнем към онова, което бяхме.
    Стен въздъхна. И кимна. Бет май беше права. Май щеше да е най-добре да…
    Интеркомът запращя.
    — В случай, че не досаждаме на младите любовници, изглежда, имаме малък проблем в командната зала.
    — Като например, Айда? — попита Стен.
    Тигрите вече се бяха изправили, с присвити уши, и поклащаха опашки.
    — Като например един скапан грамаден кръстосвач, който ни влиза отзад.
    Бет и Стен бяха скочили на крака по средата на изречението и вече тичаха към командната зала.


    Един сравнително нисък мъж, почти толкова широк, колкото висок, огледа на дисплея фиша на янския кораб и изпръхтя. Алекс беше жител на един от тежките светове, с кости като стоманени пръти и свръхкорави мускули. И акцентът му — шотландски, заради първите заселници на родната му планета — беше задръстен като тялото му.
    — Богове мили, какво съгреших — възкликна той, докато изчиташе описанието на кораба, който ги преследваше.
    Стен се наведе през рамото му и зачете на глас.
    — 619.532. ЩУРМОВИ/ПАТРУЛЕН. Бивш имперски кръстосвач „Турнмаа“, клас „Карджала“. Габарити: 190 м на 34… скапано трътлесто корабче… Екипаж под имперска служба: 26 офицери, 125 матроси…
    — Четирима плюс два тигъра срещу 151 професионални войници — избухна Айда. Ромката се замисли над шансовете. Алчна, колкото беше дебела, Айда бе сложила пръст във всяка стокова и фондова борса в Империята. — Ако някой ще залага, аз бих заложила… срещу нас.
    Стен я пренебрегна и продължи да чете:
    — Въоръжение: четири противокорабни установки „Таласъм“, на склад трийсет и шест резерва… Три установки за прихващащи ракети „Въдъл“, на склад петдесет и пет резерва… четири лазерни системи „Линкс-аутпут“… едно верижно оръдие, един щурмови лазер клас „Бел“, вградени оръдейни батареи над палуба А. Добре снаряжени малки базу… Окей, сега газ…
    — Пръстите не ме слушат — измърмори Алекс.
    — Циреи скапани! — изруга Стен. — Могат и да ни догонят!
    Този път изпъшка Айда.
    — Скапаният компютър ни казва само, че лека-полека вятърът ни издухва. Някакви данни кои са тия миризливи гадняри?
    Стен не си направи труд да й отговаря, а изръмжа:
    — Време за прихващане?
    Айда изключи данните за яните и екранът светна отново:
    ПРИ СЕГАШНА СКОРОСТ ТУРНМАА ЩЕ Е В ОГНЕВИ ОБХВАТ СЛЕД 2 КОРАБНИ СЕКУНДИ ЗА УСТАНОВКИ ТАЛАСЪМ. КОНТАКТ СЛЕД…
    Бет изключи дисплея.
    — На кой му пука? Не мисля, че тия смешници ще искат да си поприказваме. — Обърна се към Стен. — Някакви идеи, лейтенант?
    Пултът пред Айда забръмча.
    — О, не! Наистина искат да си поприказваме. — Ръката й посегна към ключа на кома.
    Стен я спря.
    — Задръж.
    За тази предпазливост на Стен имаше причини. Проблемът не беше в командната зала — „Сиенфуегос“ наистина беше имперски шпионски кораб, — но освен скрития му суперкомпютър, доста сложното електронно оборудване и свръхмощните двигатели, отвътре той си беше точно такава ръждясала камара желязо, колкото външната му черупка.
    Проблемът беше неговият екипаж: секция „Богомолка“, свръхсекретните специалисти по тайни операции на Империята. Бойците от „Богомолка“ получаваха най-напред стандартна едногодишна основна подготовка като имперски гвардейци, след това, стига да имаха подходящия не-войнишки, не-редовен и колкото може по-нагъл възглед за живота, минаваха на преобучение най-напред в корпус „Меркурий“ (Имперското военно разузнаване) и после двегодишна специална тренировка в „Богомолка“.
    „Майната й на тренировката“ — помисли Стен, докато се мъчеше да излезе с план за бой, който да им предложи шанс да оцелеят поне едно към десет. Всъщност проблемът беше във външния вид на екипа: Мънин и Хъгин, двата дълги по четири метра мутирали черно-бели сибирски тигъра. Един трътлест шотландец. Една дебела жена, облечена в цигански дрехи. Една хубава жена. „И аз“ — помисли Стен. Стен, лейтенант, командир на екип „Богомолка“ 13, отряда самоубийци.
    „Опааа — помисли той. — Ох, добре.“ Кимна на Док, докато пръстите на Айда шареха по ключовете на кома и връщаха объркани отговори към кръстосвача.
    Док се заклатушка напред. Истинското име на коалата с тънките пипалца всъщност беше *БЛРЧИНАУС*, но тъй като никой не можеше да произнесе свястно алтарианското му име, го наричаха Док. Дребният антроексперт (и медик) изпитваше абсолютно презрение към всички представители на човешката раса. Въпреки че общо взето го смятаха за непоносим досадник, имаше някои незаменими таланти: можеше да анализира една култура от най-малките трохи доказателства и (като представител на най-забележителната раса месоядни в Империята) притежаваше невероятната способност да излъчва чувства на състрадание и любов към собствената си височайша особа и всеки свой сподвижник.
    — Някаква идея кои са те? — попита Стен.
    — Трябва да ги видя — изсумтя Док.
    Стен даде знак на Айда и тя набра груба рамка за камерата на кома, за да бъде единственото видимо на кораба същество.
    — Пак аз на пангара — каза тя и включи на ОТГОВОР.
    От екрана в нея се взряха три строги лица.
    — Давай — прозя се Айда. — Тук е „Ходъл“, проучвателен кораб П21. Ца’ Церви он.
    — Спрете незабавно двигателя. Това е заповед в името на Таламеин и яничарите.
    Док огледа съсредоточено янския капитан. Отчете униформата му, Анализира речевите шаблони. Айда погледна капитана озадачено.
    — Таламеин? Познавам ли го?
    При това богохулство очите на двамата мъже до капитана се разшириха от ужас. Старшият офицер изгледа Айда с гняв.
    — Ще спрете кораба си незабавно и ще се подготвите за качване на борда и арест.
    — По волята на Пророка и на Ингилд, сегашния му наместник. Навлезли сте в забранено пространство. Вашият кораб ще бъде конфискуван, а екипажът ви ще бъде отведен на Косаурус за съд и изпълнение на присъдата.
    — Имате страхотна правосъдна система, капитане, сигурна съм. — Айда стана, обърна се и намести пищния си задник точно срещу камерата. После скромно смъкна полата си и отново се обърна към екрана. Със задоволство забеляза реакцията и на тримата в черни униформи.
    — А ако невербалната комуникация е недостатъчна — продължи тя, — бих ви предложила да вземете вашия пророк в едната си ръка и вашите дракх в другата и да видите коя ще се напълни първа…
    И без да дочака отговор, прекъсна връзката.
    — Не си ли малко директна, моме? — попита Алекс.
    Айда сви рамене. Стен търпеливо зачака анализа на Док.
    Антенката на мечето леко завибрира.
    — Не са пирати, нито корсари — поне не се смятат за такива. Във всеки случай изглеждат авторитарни, което е очевидно дори за одиозните зверове на Бет.
    Хъгин разбираше достатъчно езика, за да съобрази, че го обиждат и изръмжа предупредително. Антенката на Док отново се размърда и ръмженето премина в мъркане. Тигърът понечи да близне Док по лицето и мечокът го избута настрана.
    — Заключението за абсолютна авторитарност ми се струва интересно, което предполага или траен фюрерски режим, или, по-вероятно, режим с метафизичен облик.
    — Религиозен, искаш да кажеш?
    — Вяра в нещо, което не става за ядене или ползване. Метафизика, религия — както го наречеш, Стен. Моята лична теория е, че имаме работа с онова, което наричате „религия“. Обърнете внимание на фразата „В името на Таламеин“ като възможен индикатор.
    — Смятам, че става дума за военен орден, основаващ се на поддръжката на диктаторска пуританска религия. На това основание орденът може да се нарече „Яничари“.
    — Забележете също така, че старшият грижливо бе поставил двама помощници от двете си страни. Никой от двамата не приличаше на нещо повече от лична охрана. Следователно мога да предположа, че нашите „яничари“ не са мнозинство в тази… тази Таламеинска империя, а едно елитно малцинство, което има нужда от защита. И отбележете също така униформите. Черни. Забелязал съм, че в човешкия ум това означава желание наблюдателят да свързва лицето, носещо такава униформа, с негативизъм — страх, ужас, дори смърт.
    — Освен това забеляза ли някой от вас отсъствието на каквито и да било отличителни знаци по трите униформи? — продължи той. — Твърде нехарактерно за човешките норми, но е индикатор, че рангът се свързва с нематериалното… с други думи, отново индикатор, че си имаме работа с метафизични фанатици.
    Док се огледа — явно очакваше ръкопляскания. Доста неуместно.
    — Бе видях аз, че са същата сган като Кембълови — зафъфли Алекс. — Нали им видяхте ножовете. Не са ножове като на свестни хора, ами кортици. Такъв нож за нищо не можеш го използва, освен да ръгнеш някой в гъза.
    — Нещо друго, Док? — попита Стен.
    — Бурето, дето крачи като живо същество, каза всичко, което пропуснах — отвърна Док.
    Стен потърка брадичка и за стотен път съжали, че „Богомолка“ не им бе зачислила боен компютър. После вдигна глава, изгледа всички един по един и каза:
    — Мисля, че трябва да ги оставим първи да си изиграят картата.

Глава 2

    — По моя команда — каза яничарският капитан. — Тръби две, четири, шест, готови за стрелба. Огън.
    Чу се метален грохот и трите дългообхватни ракетни тръби се надигнаха над външния корпус на кръстосвача. От тръбите блъвна кислород и твърдо гориво и „таласъмите“ излетяха.
    — Имаме огън на ракета шест и ракета две… огън на ракета четири… ракета четири не запали.
    — Опитай презапалване — нареди капитанът.
    — Опит за презапалване — докладва старшият оръжейник. — Опит неуспешен. Ракетата не успя да се запали. Първична запалваща верига нефункц… вторична запалваща верига нефункционална, ракетата не успя да се самозареди.
    Един яничар никога не изразяваше емоции. Капитанът изключи връзката с оръжейната, после погледна първия си помощник. Неговото лице също беше безизразно. Повредите в края на краищата не бяха толкова неочаквани. Обикновено преди да купят някой имперски кораб, той беше преживял доста битки. Но все пак, с подходящо оръжие и в името на Таламеин яничарите можеха да направят много!
    След което отново насочи вниманието си към следящия ракетите екран, докато петкилотонните ракети гонеха бягащия „Сиенфуегос“.


    — Виж кво ми показва! — извика Айда. — Изстреляли са ракети.
    — Колко остава? — попита Стен.
    — Сблъсък след… осемдесет и три секунди. Имаме цяла вечност.
    — Не е смешно — скастри я Стен, докато затягаше шлема в оръжейното кресло.
    В сивия полусвят. Част от него „виждаше“ призрачните фигури на другите бойци в командната зала, но самият той изведнъж се сля с торпедото.
    Оръжейната контролна система, разбира се, по нищо не се отличаваше от „сензитата“. Шлемовият контакт се опираше в основата на черепа и предизвикваше преки усещания в мозъка. Операторът, с помощта на стандартен джойстик и дистанционно, насочваше като камикадзе торпедото точно към целта.
    Стен „видя“ отварящия се в корпуса процеп… блъвналия в празнотата въздух… после яркобялата резка в непрогледния мрак, когато неговото СМ-торпедо излетя. Натисна нов бутон на контролния пулт и се „изстреля“ отново. Второто антиракетно торпедо задържа на подчинен курс, в успоредна траектория по фланга.
    Чу смътно как Бет от другия контролен пулт отсече:
    — Гном девет в полет… всички ЕСМ А-А-А в действие… чакам контакт… чакам контакт.
    „Гномите“ бяха малки противоракети, осигуряващи лъжливи целеви означения, идентични на „Сиенфуегос“. Мъртва тишина в очакване или гномите да отклонят и взривят таласъмите, или Стен да влезе с торпедата си в огневи обхват.
    Алекс забеляза капките пот, избили на горната устна на Айда. После примига и от челото му в очите покапаха солени капки. Погледна умислено Док, Хъгин и Мънин.
    Тигрите крачеха напред-назад и махаха възбудено с опашки. Док седеше вцепенен на масата.
    — Имам отклонение на първа ракета — внезапно каза Бет. — Копелето обръща… ей, ти! Давай… направо и… — Изключи камерата, когато един от таласъмите, идиотски уверен, че мисията му е завършила, се натресе в еднометровото камуфлажно торпедо и се сля с празнотата.
    — Тъпак — каза триумфално Бет и смъкна шлема си. Стен изведнъж забълва ругатни и задърпа назад стика и клавишите.
    — Тъпата ракета е с незапален двигател… няма начин да я проследя.
    В секундата, докато таласъмът фучеше като стрела право в телеобхвата на Стен… той посегна отчаяно към ръчния детонаторен ключ.
    Малката ядрена глава на торпедото му се пръсна на огнена топка… но Стен вече се „превключваше“ на втората противоракета, превъртя се около оста си и тласна стика на пълна скорост.
    — Тоя го изтърва — каза Айда, като се мъчеше да бъде спокойна.
    Стен не отговори. Настигаше бавно ракетата на яните. Приближи още… и шлемът му автоматично превключи от радар на видимост в реално време.
    „Спипах те… спипах те… спипах те…“ — помисли той, докато почернелите горивни тръби на таласъма изникваха пред очите му.
    — Седем секунди до сблъсъка — обяви Айда и сама се учуди как гласът й остана толкова спокоен.
    И Стен изстреля торпедото си.
    Ново ядрено кълбо.
    — Имам още една… ъъ, не, нямам. Радарно ехо. Чукнахме ги всичките, лейтенант.
    Стен свали шлема, примига и огледа командната зала. Беше останал с торпедото чак до мига на детонацията… и мозъкът му настояваше упорито, че огънят на експлозията временно е заслепил очите му. Залата бавно преля от негатив, през свръхекспонация до позитив.
    Ръкопляскане не последва. Всички, в края на краищата, бяха професионалисти. Последва само коментарът на Алекс.
    — Сега вече знам що ние шотландците носим полички. Щото като стане нещо такова, да не сменяме гащите.
    — Окей — каза Стен. — Първият проблем ни се махна. При две дългообхватни установки това сигурно е всичко, което имат. Което значи, че ще ни доближат след…
    — Четири часа — каза Айда.
    — Четири часа. Великолепно. Намери къде да се скрием. За предпочитане някой хубавичък свят с големина около 6АУ и най-добре — със сто процента облачна обвивка.
    Айда съсредоточено заоглежда пространствения глобус около тях.
    — Планът е следният. Айда ни намира свят, където да кацнем — заяви Стен с възможно най-командирския си тон. — Може би ще успеем да стигнем до него преди да ни спипат. Влизаме в атмосферата, мушкаме се под нея…
    — Мушкаме тоя строшеняк под нея? — обади се Айда.
    — … след което кацаме на някой — дано да е тропически — остров, докато на тях им писне да душат, и после си тръгваме за вкъщи.
    — И на това му викаш „план“?
    — Док, имаш ли друго предложение, освен да си седим тук и да мрем дълго? — попита Стен.
    Екипът се залови за работа.


    — Вражеският кораб променя курса, Зигфер — докладва оперативният на яните. — Вероятно замислят кацане на Бананг IV.
    Капитанът неволно зяпна, но веднага се овладя.
    — Очевидно не е, сър.
    — Интересно. Външен кораб с достатъчно противоракетни средства, за да спрат дори нас. Очевидно кораб, за който може да се смята, че е с ценен товар. Каква е скоростта на приближаване?
    — Ще бъдем в обсега на ракетния обхват до три часа, сър.
    — А Бананг IV?…
    — Могат, да навлязат в атмосферата приблизително за същото време.
    Капитанът се усмихна.
    — Ако не ме интересуваше товарът им, щях да се изкуша да ги оставя да кацнат на Бананг. Истина е… Таламеин може сам да отмъсти.
    — Вашите заповеди, сър?
    — Без промяна. Продължете преследването. И ги унищожете.


    — Не е кой знае какъв свят — каза Айда, — но е най-доброто, което мога да направя.
    Стен хвърли поглед към екрана и зачете разсеяно на глас:
    — Единична слънчева система. Слънцето е хубавичко G–1, жълто джудже… пет планети… Тази е прекалено близо до слънцето. Пустинен свят… два метанови гиганта.
    — Неизвестен IV изглежда подходящ — вметна Айда.
    — Неизвестен IV, да. Да видим… около дванайсет хиляди километра на полярната ос. Спектрограф… къде по дяволите… окей: приемлив минимум атмосфера. Гравитация малко по-малка от нормалното. Повечето суша… приемливи водни басейни… източник на електронно излъчване.
    — Значи е населен — намеси се Бет от кухненския отсек.
    — Точно там не искаме да кацнем. Може да са братовчеди на ония скапаняци, дето ни висят на опашката. Права си, Айда. Това е новият ни дом.
    — Може би е новият ни дом — каза Док. — И двата екрана, забележете, показват едни и същи числа. Ще стигнем вашия Неизвестен Четири приблизително по същото време с „Турнмаа“. Съспенсът сигурно ще е страшно интересен. — Взе си една сурова соена мръвка от чинията на Мънин и я лапна.


    Стен изреди: Индивидуални пакети, оръжия, наземни екипи, средства за оцеляване, комплекти за първи контакт… възможно пълна готовност.
    Компютърът щракна и изплю седем фиша. На всеки се повтаряха данните, съхранени в компютъра на „Сиенфуегос“ — данните, заради които корабът беше изпратен да събере анализ на минерала, намерен в далечния вече звезден куп Ерикс.
    Стен се зачуди дали някога ще разбере защо Императорът толкова се интересуваше от сивкавия камък, чучнат сред камарата вещи на масата пред него. Реши да си свърши работата, да се постарае да не умре и да не задава свръхсекретни въпроси.
    Разпредели картичките между членовете на екипа и пъхна по една в кесийките на вратовете на Хъгин и Мънин.
    — Организиран човек си, свалям ти шапка — каза Алекс. — Притеснява ме само мострата. Цял час се мотах с нея.
    — Е, и? — попита Стен.
    — Две иридиеви бургии, два кристала корабна стомана, одраска и маминия ми диамант. Корава е.
    Стен протегна ръка и сви пръсти. От ножницата в плътта под лакътя му в дланта му изскочи кристален нож. Беше си го имплантирал на Вулкан, докато излежаваше присъдата си в гибелната колония на Адския свят заради трудов саботаж.
    Двуостър и с тънка дръжка, ножът имаше само едно предназначение: да убива. Нямаше предпазител, само един жлеб в края на дръжката. Беше дълъг педя и широк по-малко от два пръста.
    Острието му обаче беше с дебелина не повече от 15 молекули. Беше много по-остър и от бръснач. Можеше да реже диамант гладко като масло.
    Стен внимателно взе рудната мостра в едната си ръка и заряза. Малко се изненада — острието наистина срещаше съпротива.
    — Тъй я — каза Алекс. — Не знам кво ще го правиш това. Такова вещество… цена няма.


    — Най-лошото недоносче във вселената — гордо каза Айда.
    — Още по-лошо — добави Док. — Грозно. Нещастно. Невероятно. Би трябвало да подейства идеално.
    Докато другите от екипа се подготвяха за кацане, Док и Айда приготвяха примамката, три антиракетни торпеда „Гном“. Първото беше пригодено да излъчва радарно ехо, подобно на това на „Сиенфуегос“. Второто беше настроено да осигури изключително ексцентрична измъкваща траектория, а третото — да осигури отвличащи изстрели, точно както щеше да направи „Сиенфуегос“ при пряка атака.
    Накрая целият екип се събра около трите споени едно с друго торпеда.
    — Красиво е — призна Стен. — Дали ще подейства?
    — Кой изобщо ще разбере, по дяволите? — каза Бет. — Ако подейства, сме живи и здрави, ако не…
    Обърна се и закрачи към мостика. Хъгин и Мънин поеха след нея; опашките им се полюшваха.


    — Приближаваме — докладва янският оперативен дежурен.
    Капитанът не му обърна внимание. Прехвърляше през мозъка си тактически ходове — вражеският кораб ще: (а) влезе в битка… и ще бъде унищожен; (б) ще се предаде… невъзможно; (в) ще изстреля отклоняваща мишена и ще навлезе в атмосферата.
    Единствената възможност…
    — ЕКМ — каза той по интеркома. — Докладвай готовност.
    Паузата се проточи.
    — Повечето единици в готовност, Зигфер. Възпираща система в готовност, система за отличаване на цел плюс-минус четирийсет процента, блокираща — на пълна готовност.
    Екранът прекъсна: 32 МИНУТИ ДО ПРИХВАЩАНЕ… 33 МИНУТИ ДО ВЛИЗАНЕ НА ЦЕЛТА В АТМОСФЕРАТА.


    Старият рак „Сиенфуегос“ продължаваше успешното засега припкане.
    В командния отсек бойците на „Богомолка“ се бяха стегнали здраво — включително тигрите, изолирани в своите капсули — кой знае защо, те не изглеждаха особено доволни от състоянието на нещата. Оттук нататък битката беше в ръцете на каквито там богове бяха останали в четиридесети век.
    Като се изключеха тигрите, всички останали бяха облечени във фототропните бойни костюми на „Богомолка“. Не носеха никакви отличителни знаци, само черния петлик на лявата яка и плоската черна емблема на богомолка на дясната.
    Три екрана светеха смътно; детекторът за близост, прикован в яничарския кръстосвач, главният монитор — в приближаващата се планета, чиято атмосфера вече бе започнала да се показва като мъгляв блясък, и централната навигационна система на Айда.
    Док им предложи ненужния си и някак садистичен коментар:
    — Шестнайсет минути до атмосфера… 15 минути до огневия обхват на „Турнмаа“… 15 минути… 14.90 минути… 14.30 минути, поздравления, Айда, поведе.
    Алекс го прекъсна. Тумбестият шотландец от света с тройна гравитация лежеше в ускорителната си койка. Беше настоял, че ако ще мре, поне да умре в униформа. И всички се съгласиха.
    — Било е на Айрт… ан, още преди Императора. По онова време, моите предци се наричали планинци.
    — Дванайсет минути, изравнихме и се приближаваме — невъзмутимо каза Айда.
    — Та по онуй време бритите не били врагове. Само че империята им я управлявали скотите, без те да го знаят.
    Въпреки напрежението на Стен му стана интересно.
    — Алекс, как по дяволите можеш да управляваш империя, без никой да знае?
    — Десет минути до атмосфера — каза Док.
    — Ще ти обясня някой друг път, момко. Та един хубав ден минава полк бритски гвардейци, хубави и горди с червените си униформи и мушкети. И значи вървят си те през долчинката, музиката свири, барабаните бият, песента ехти — и изведнъж чуват от скалите над тях: „Ехей, аз съм Рижия Рори от Долината!“, а британският генерал поглежда нагоре и го вижда оня ми ти огромен планинец, косата му се вее, през рамото му — меча кожа, и с грамаден меч в ръката. И му се вее и червената брада. И тоя ми ти великан взел, че пак им викнал: „Ехей, аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми тук горе най-добрия си мъж!“ И тогаз бритския генерал се обръща към адютанта си и му вика: „Адютант! Прати горе най-добрия ни мъж. Искам му на оня главата!“
    — Изчакай замалко — прекъсна го хладно Айда. — Изстрелваме.
    В командния отсек — мъртва тишина… ако се изключи учестеното дишане на стегнатите в капсулите тигри.


    Представи си три обекта, мишената/цел, преследвача и преследвания. Секунди… вече милисекунди в гонитбата на разстояние една светлинна година… докато „Сиенфуегос“ се опитва да се скрие в атмосферата. Три фактора в уравнението. След което най-неочаквано се появява и четвърти, точно когато примамката излита.


    — Капитане! Имам двойна цел!
    — Дръж курса. Повтарям, дръж курса. ЕКМ, имаш ли избор?
    — Съвсем не, капитане. Нямаме… Таламеин да ни е на помощ… Всички системи изгубени при сблъсъка.
    Капитанът изключи кома и преглътна ругатните, които нахлуха неканени в дисциплинираната му памет. Замени ги с молитва и после каза:
    — Духът на Таламеин — видян в единствения му истинен пророк Ингилд — да е с нас. Всички станции! Готови за битка!
    Когато ракетните станции за близък обхват кораб-кораб „Въдъл“ откриха огън, яничарският кръстосвач заприлича на ято делфини. Огън, прекъсване на енергията, оглеждане за цел.
    ВЪДЪЛ ОПЕРАТОР ДАННИ: ЦЕЛ… ЦЕЛ НЯМА… СБЛЪСЪК… ЕХО… ИМА ЦЕЛ… ЦЕЛ… ДВОЙНА ЦЕЛ… ДВОЕН ОГЪН… ПЪРВА ЦЕЛ НЕАКТИВНА… ПЪРВА ЦЕЛ ВЪЗМОЖНО АКТИВИРАНЕ… ЦЕЛ… ИМАМ ЦЕЛ… ПРИЦЕЛВАНЕ… ВСИЧКИ СИСТЕМИ НА ЦЕЛ… ВСИЧКИ ДРУГИ ЕДИНИЦИ ПОДЧИНЕНИ НА ЦЕЛ… ПРИЦЕЛВАНЕ…
    Ракетната система „Въдъл“ беше нова и не можеше да се нарече най-интелигентната ракетна система, създавана в Империята. След двайсет години тежка служба, няколко от които при доста мърлява поддръжка от страна на яните, „Въдъл“ бяха запънели още повече.
    Повечето ракети послушно подгониха апетитната примамка, когато тя се изстреля в дълбокия космос. Но една от тях, по-упорита, по-умна или по-иконокластична от събратята си, изригна огън от дюзите си и се насочи право към „Сиенфуегос“.
    В янския кръстосвач операторът й изруга и се опита безуспешно да отклони опърничавия „Въдъл“ към „истинската“ цел. Но самотната ракета се взриви на хиляда метра от „Сиенфуегос“, докато корабът започваше първото си, нажежено до бяло приплъзване в атмосферата на непознатия свят.


    Айда тъкмо се мъчеше да вкара „Сиенфуегос“ — съд с груби очертания на заоблен брикет — в подходящо за кацане положение, когато килотонният взрив на „Въдъл“ обърка плановете й. „Сиенфуегос“ отхвърча, обърна се и се завъртя. Никакъв проблем в дълбокия космос — там „долу“ беше само онова, което определяха генераторите „Маклийн“ — но когато навлизаш в една планета, нещата бяха различни.
    Взривът смаза трюмовете на „Сиенфуегос“ и превъртя ракоподобния съд на 180 градуса. С главата надолу, разбира се, защото злото не идва само, тъкмо когато „Сиенфуегос“ най-сетне се вряза в твърдата атмосфера.
    Док беше единственото същество, на което ситуацията можеше да му се стори забавна, докато съдът се въртеше дивашки, излязъл от всякакъв контрол и от замислената от Айда асиметрична траектория извън всякакъв здрав разум.
    Но Док не се кикотеше. Той, в края на краищата, беше само на няколко мига от смъртта.
    Както и Стен, и останалите членове на „Богомолка“.


    Корабът изпука от небесата и се плъзна в горните слоеве на атмосферата. Сензорите бясно задушиха за повърхност… за каквато и да е повърхност.
    По екрана на корабния компютър танцуваше безумна върволица данни и Стен крещеше на Айда безкрайни низове променливи. Пръстите й шареха по клавишите, забиваха стопорите на минния кораб, измъкваха навън двете къси, тромави крила. Тя се напрегна, щом усети първия допир с атмосферата. Насочи носа надолу, леко… леко… Корабът удари първия слой и се завъртя дивашки.
    Айда блъсна десния лост — къс яростен пламък, — после го дръпна назад. Удари левия. И бавно овладя кораба. Отново — с носа напред. Точно така. Започна да се плъзга във въздуха, градус след градус. Корабът се успокои и започна отново да се държи като кораб.
    Стен се огледа. Бет беше пребледняла, но се държеше стабилно. Алекс отпускаше мускулите си след рязкото натоварване. Колкото до Док, той беше придобил онова изражение, характерно за него, когато се канеше да си отмъсти някому. Айда се ухили през рамо.
    — Дай сега да си намерим някое скришно място — каза Стен.
    Тя само кимна и отново се наведе над клавишите.
    Изведнъж реактивната тяга ги блъсна със скорост два пъти по-силна от звуковата. „Сиенфуегос“ застена. Заплющяха кабели, засвяткаха и засъскаха като електрически змии.
    Огромното въздушно налягане отново отхвърли „Сиенфуегос“, изкара го извън контрол и го отпрати безпомощен надолу към повърхността на неизвестната планета.
    Айда изруга и се забори с контролното табло. На единия екран просветна място за възможно главоломно кацане и се скри.
    Айда занатиска контролите на всичко, което можеше да наподобява спирачки — от тромавия авариен приземителен щит до стопорите за кацане и греблата за атмосферни проби.
    Корабът затрепера и се замята, щом късите крилца се врязаха в атмосферата. Айда шибна носовите тласкачи и за миг преметна „Сиенфуегос“ като палачинка до нещо, което много смътно можеше да се нарече контрол.
    Миг по-късно „Сиенфуегос“ профуча над високите скали на огромния вулканичен кратер, в който се беше устремила, и след това с грохот се понесе към огромното езеро в дъното и звуковият удар надигна вълни.
    Всичко в командната кабина, което не беше привързано, шеметно се понесе напред, щом Айда изключи главните двигателни дюзи „Юкава“ и премина на аварийна тяга.
    Екранът на детектора за близост я уведоми, че текущата траектория за кацане ще блъсне „Сиенфуегос“ в ниския скалист рид, обрамчил брега на езерото — факт, с който Айда беше съвсем наясно от единствения останал активен видеоекран.
    Айда направи единственото, което можеше, и засили „Сиенфуегос“ с носа надолу под ъгъл десет градуса.
    Корабът заора в езерото и отвори огромен воден каньон.
    А Стен се беше върнал на Вулкан и тичаше през безкрайните лабиринти след Бет и Орон. Социопатрулите го догонваха и той крещеше на бандата си да се обърнат и да се бият. Да му помогнат.
    Нещо го жилна много по-силно от болката насън и Стен запълзя назад през лудницата. Всички корабни аларми виеха и мигаха.
    Док седеше на гърдите му и методично го налагаше с лапи през лицето. Стен примигна и седна.
    Останалите бойци на „Богомолка“ пълзяха из помещението в усърден бяс, обичаен за „Богомолка“ в аварийна ситуация.
    Алекс тикаше пакети оборудване към отворения люк — грешка, забеляза Стен, не люк, а зейнал в корпуса отвор — и ги хвърляше в яркия слънчев светлик навън. Бет беше изкарала тигрите си от капсулите им и подкарваше двата умерено ужасени звяра навън. Айда събираше трескаво всяка що-годе преносима и снабдена със самозахранване електроника.
    Алекс се изтътри до Стен, надигна го и го метна през рамо. С другата си ръка взе бойното му снаряжение и го хвърли през процепа в стената на кораба. После пусна Стен върху камарата пакети и се върна за нов товар. Корабът беше пречупен през средата и най-различни важни елементи като крилата и приземителните стопори бяха затънали в езерната тиня. „Сиенфуегос“ никога вече нямаше да полети.
    Стен се надигна и тръсна глава да изчисти мъглата от мозъка си. Трябваше да направи списък на най-необходимите вещи, които щяха да са им необходими. Олюля се.
    — Трябва да…
    Алекс изскочи с още товар, завъртя го и го забута пред себе си.
    — Трябва да бягаме, момко. Тоя шибалник ей сега ще гръмне.
    След няколко секунди екипът се беше събрал в пълен състав. Раниците бяха на гърбовете им и всички се катереха по склона.
    И тъкмо когато прехвърлиха билото, с грохот, който отекна от стените на огромния кратер, „Сиенфуегос“ престана да съществува — останаха само няколко метални отломки.

Глава 3

    Яйцевидният кратер, в който се натресоха при кацането, беше огромен, близо седемдесет и пет километра на дължина. Самото езеро изпълваше почти половината му площ, макар че явно засъхваше бързо, от „дупето“ на яйцето до „върха“, където Айда бе зърнала пролука в стените на кратера.
    Корабът беше паднал на десетина километра от нея, като бе оставил на екипа една здравословна разходка, за да си прояснят размътените мозъци. Вече бяха направили оценка на положението и тя им донесе нещо много подобно на отчаяние. При крушението бяха загубили почти цялото си оборудване, в това число аварийните защитни костюми и дихатели. Наистина, бяха им останали стандартните пакети с порцион, лично оборудване и водни филтри, с които, според клюката, никой боец на „Богомолка“ не се разделяше.
    Положението с оръжието беше също толкова окаяно. Единствените оръжия, които успяха да извлекат, бяха малките пушки „уилигън“, запас тръбни пълнители с експлозив АМ2 за същите пушки и бойните си ножове.
    Никакви пластични взривове. Никакви ръчни ракети.
    — Мърлява работа — мърмореше тъжно Алекс.
    — Някой да има планове? — кротко попита Бет, докато се провираше през гъстите тръстики. — Как ще се измъкнем от тоя скапан свят?
    — Плановете щяха да са малко по-лесни, ако Айда беше така добра да ни обясни къде изпълни това свое „кацане“.
    — Стига де! — изръмжа дебеланата. — Ако помниш, нямах много време за разни дреболии като навигация.
    — Все едно — намеси се Бет. — Ти си виновна.
    — Защо?
    — Винаги трябва да има някой виновен — обясни Бет. — Такъв е имперският правилник.
    — А кой е по-подходящ от пилотката? — обади се Алекс.
    Поне този път би трябвало да си замълчи. Този ден беше много тежък за Айда и шегичките вече не й бяха смешни. Тя се обърна към Алекс и каза:
    — Бих ти извадила очите, само че ще ми трябва само един пръст, фъфлеща бъчва с…
    Стен се намеси преди страстите наистина да са се разгорещили.
    — Думи. Стига думи. С думи кликове не се прехвърлят.
    — Остави ги — предложи Док. — В момента малко пролята кръв страхотно ще ме въодушеви.
    Алекс изведнъж подсвирна.
    — Ей, я го вижте това!
    Току-що бяха излезли от тръстиките. Повърхността, някога покрита с фина вулканична пепел, преди безброй години се бе вкоравила и се бе превърнала в скала.
    Алекс сочеше върволица отпечатъци от грамадни човешки ходила, всечени дълбоко в скалната повърхност. Стен ги проследи с очи: идваха, изглежда, от някогашния езерен бряг, минаваха двайсетина метра покрай него, след това съществото, което ги бе оставило, се беше спряло за миг — там отпечатъците бяха по-дълбоки. После обръщаха колебливо, сякаш съществото се беше загледало в нещо, продължаваха и постепенно изчезваха.
    Стен стъпи в една от стъпките и вдигна вежда — беше поне два пъти по-голяма от собственото му ходило.
    — Надявам се, че няма да срещнем братовчед му — каза той притеснено.
    Айда включи малкия си компютър и измери скалата. После се засмя и го изключи.
    — Няма такава опасност, Тия отпечатъци са отпреди милион години.
    Чуха се облекчени въздишки.
    — Чудно, кои ли са били? — каза Бет.
    — Езерните хора, очевидно — отвърна Док.
    Алекс го изгледа подозрително.
    — Ти пък откъде знаеш, ужасно зверче такова?
    Док сви косматите си раменца.
    — Как другояче ще се нарече едно същество, щом живее на бреговете на езеро?
    — Док — каза Айда, — ако бях комарджийка, каквато съм — щях да кажа, че този път изигра себе си. Не е възможно да знаеш такова нещо.
    Всички се изкикотиха — бяха съгласни.
    Док се затътри напред без коментар.


    Гледката от върха на ниското възвишение беше твърде интересна, трябваше да признае Стен, докато смъкваше в паника „уилигъна“ от рамото си.
    Най-напред бяха спускащите се полегато към обрасла с храсталаци низина кратерни стени.
    След това бяха сламените колиби — около двеста, струпани на групички под короните на дърветата.
    Но най-значителният елемент в целия този пейзаж беше плътната стена от бойци. Стотици същества, строени в права редица, почти рамо до рамо, и всяко от тях — високо почти три метра. Очевидно Айда не беше права и съществата, оставили вкаменените отпечатъци, си бяха живи и в добро здраве.
    И освен това — враждебни.
    Бяха огромни, стройни същества, с кожа със сламен цвят, също като саваната около тях. Носеха яркоцветни халати, прихванати на едното рамо с изящно изработени игли.
    И всички бяха въоръжени с копия, които се извисяваха още над тях.
    — Какво каза преди малко, че сме в безопасност ли, Айда?
    — Е, още не ги бях видяла, нали?
    — Какво ще правим? — попита Бет.
    — Мисля, че някой идва да ни каже. — Стен посочи един от воините, който се изкачваше по склона.
    Всички вдигнаха оръжията си.
    — Приберете ги — изсъска Стен. — Не бива да изглеждаме заплашителни.
    — Заплашителни? Не знам кой кого плаши.
    Съществото спря на десетина метра от тях. От толкова близо изглеждаше още по-внушително. Ръстът му се подчертаваше от невъзможно издълженото му тясно лице с дълги мъхести вежди и мазна, прибрана нагоре като шлем коса. Носеше вързоп с нещо, което приличаше на оръжия.
    Групата неволно подскочи, когато то хвърли вързопа към тях. Той падна точно пред Стен.
    — /Ари!шаа! /Ари!шаа! — извика съществото и посочи ниската горичка в подножието на хълма.
    — Какво иска той, Док? — попита Стен.
    Док поклати глава.
    — Освен факта, че говори на тежко глотален стоп-език, изобщо нямам представа.
    — /Ари!шаа! — извика отново съществото.
    След което се обърна, закрачи надолу по склона и изчезна сред дърветата.
    — Предвид примитивната култура… — разсъди на глас Док — воини-пастири. Вече не са номади и войните им най-вероятно са заменени с малки набези и двубои между вождовете.
    — Аха. — Стен схвана намека, клекна и извади оръжията от кожата, с която бяха увити, Изборът беше впечатляващ: късо копие, копиехвъргачка, къса дебела тояга, дълго бойно копие и едно излъскано извито парче кораво дърво, „За мятане“ — прецени Стен, докато учудено оглеждаше широко отвореното V от едната страна.
    — Предизвикани сме — продължи Док. — Очакват един от нас да се изправи срещу него в онази горичка. Ако нашият представител загуби, ще избият всички ни.
    — Ако победим ние, ще ни нарекат „братя“ и ще се постараят да ни натъпчат с разни гадости. — Док се изпъчи, горд от внезапния прилив на дедуктивно вдъхновение. — Въпросът е кой от нашите герои ще влезе в горичката. Аз бих предложил…
    Гвардията — офицерите на „Богомолка“ — бяха тренирани да водят. Докато Док си каже предложението, Стен вече се беше стегнал в бойното си снаряжение, беше грабнал оръжията и тичаше надолу по склона.
    След секунди влетя в горичката.
    Шибнаха го бодливи клони. Стен прелетя над един храст и се претърколи през рамо. После светкавично се плъзна по корем надясно.
    Въздухът изсъска и едно късо копие изигра мъртвешкия си танц на височината на корема му и се заби в дървото точно където се намираше Стен преди секунда.
    Стен се беше снишил. Дишане с диафрагмата. Ръцете му зашариха по оръжията. Да се докопа до нещо познато. Спомни си какво им повтаряше дълбоко омразният инструктор по примитивни оръжия в секция „Богомолка“ — „ако изобщо се наложи да мислиш, боец, смятай се за мъртъв“.
    „Не мисли! Автоматично. Слушай. Гледай.“ Тих полъх, носещ аромат на непознати цветя и тихо шумолене. „Точно пред мен“ — помисли Стен и завъртя глава наляво и надясно, проследявайки звука на отдалечаващия се от него в горичката воин.
    Стен се надигна със зареденото в копиехвъргачката късо копие.
    Крачка напред. Дълбоките сенки се превърнаха в гъсто сплетени диви лози и стари коренища. Тишината се превърна в шумолене на дребни животинчета и бръмчене на насекоми.
    Превит на две, Стен закрачи сред дърветата. Аха. Скършена клонка. Воинът беше изчаквал тук.
    Нищо друго… и после неистовото избръмчаване на някакво насекомо, мъгляво петно между сенките, и Стен замахна, хвърли копието и залегна с едно-единствено движение.
    Усети как вражеското копие се заби в пръстта на сантиметри от него. Чу приглушено пъшкане от болка — попадение! — скочи и хукна напред с вдигната за удар тояга.
    Стовари я върху един гъсто сплетен храст. Нищо.
    Грешка! Стен се превъртя и се скри зад близкото дърво.
    И зачака.
    „Щом ти няма да дойдеш при мен…“ Запълзя по корем към храста, по който бе ударил с тоягата. Не беше чак такава грешка — имаше отпечатъци от грамадни ходила в меката пръст и миризма, най-вероятно от кръв.
    Но Стен беше сигурен, че не е нанесъл сериозни щети. Огледа се за още следи. Макар с неохота, трябваше да признае възхищението си към противника. Как можеше същество с такива размери да изчезне без следа?
    Изправи се и бавно запристъпва сред дърветата.
    — /Ари!шаа!
    Викът дойде приглушен.
    — /Ари!шаа! — чу се отново. И пак. И пак.
    Стен бавно запълзя натам. Чудеше се какво да направи.
    Разтвори полека храстите и надникна. Воинът стоеше в средата на голяма поляна. Голяма, добре поддържана поляна, на която, Стен беше сигурен, много същества се бяха срещали, сражавали и загивали. Беше оставил на земята всички оръжия освен грамадното дървено подобие на боен бумеранг. Размахваше го и ревеше: „/Ари!шаа!“, за да подкани Стен да излезе и да се бие.
    Стен се замисли. Явно това изпитание в двубой, или каквото и да беше, включваше формализирани правила: прибежки и припълзявания през горичката и после, ако и двамата оцелеят, ново изпитание на поляната. Един срещу друг, с по едно оръжие и поред. В момента, изглежда, това означаваше да излязат на открито и да се замерват с бумерангите.
    Стен имаше няколко проблема с противника си. Преди всичко, макар това очевидно да беше бой на живот и смърт, той бе сигурен, че многото приятели, роднини и другари по чашка на съществото няма да останат особено доволни, ако отреже главата на воина. Разбира се, това най-вероятно осигуряваше страхотен начин да те поканят на голямата пиячка, но оживяването след това щеше да е проблем. Второ, оставаше проблемът с бумеранга. Стен го опипа за стотен път. Беше мятал такива неща при тренировките с примитивни оръжия, но всички те бяха направени за същества приблизително с неговия ръст, плюс-минус педя. А това оръжие бе предназначено за триметрови същества. Стен едва можеше да го вдигне, камо ли да го хвърли по противника си.
    Стен премисли тревогите си още няколко пъти. И все стигаше до един и същ отговор. Изпъшка отчаяно и излезе на поляната.
    Воинът го забеляза моментално и крясъците се прекратиха. На лицето му се изписа подобие на огромна усмивка. Приличаше най-вече на усмивка на облекчение, сякаш воинът се бе разтревожил, че Стен няма да се окаже сериозен съперник.
    Воинът се присви, изпънал пред себе си бумеранга. Стен — чувстваше се като пълен глупак — се опита да изкопира стойката.
    Атаката последва без предупреждение. Беше взрив от движение, сякаш с плющене се разгъна огромно кълбо от навита стомана. Дървото се плъзна напред, на височина до коляно над тревата, и Стен подскочи и задраска нагоре във въздуха. А след това с ужас видя как бумерангът като в забавен каданс плавно се плъзна нагоре. Стен вече се превърташе на кълбо във въздуха… тъп удар и нещо го удари по ръката.
    Стен падна, превъртя Се и изплю пръст и трева. Опипа се да види лошо ли е ударен и чу гъгнивия смях на противника си. В краката на Стен лежеше собствения му прекършен на две бумеранг.
    Жегна го гняв, щом осъзна, че врагът му се смее, защото на него не му е останало нищо за хвърляне, сякаш това щеше да му донесе кой знае какво шибано добро, и шантавият дуел беше отново изравнен.
    Воинът стисна грамадното си копие и се затича право срещу него като огромна котка. Стен не посегна за своето, а сви пръстите си и усети гъделичкането, а след това хладината на ножа, шмугнал се в ръката му между чакащите го пръсти.
    Стегна се за предстоящия скок и замах, докато воинът търчеше към него. Малко преди сблъсъка воинът превъртя копието си, след което изведнъж… изчезна.
    Стен инстинктивно залегна и се превъртя. И точно докато се претъркаляше, видя най-невероятното нещо — воинът го беше прескочил в овчарски скок. Рееше се като гигантска чапла над него… кацна… претърколи се и се изсмя — всичко заедно.
    Стен направи задно салто. И още веднъж, и още веднъж, като побъркан цирков акробат, отскачайки всеки път на над два метра височина.
    Стоп!
    Предно двойно салто, мушкане под копието, замах с ножа напред и надолу.
    И ето че воинът спря като закован, безпомощен, зяпнал половината от копието в ръцете си. Стен го изрита, стараейки се да вложи цялата си тежест, чу как дъхът на воина излезе от гърдите му — и след това вече го беше яхнал. С притиснали раменете му колене. И ножа — на гърлото му. Поколеба се, после каза:
    — /Ари!шаа!
    И допря ножа до кожата.
    Воинът го изгледа. Последва дълга, бавна усмивка.
    — По дяволите! Печелиш!
    Ако се беше възползвал от потреса на Стен, щеше да го убие на място.

Глава 4

    — Готин, я дай насам кратуната!
    — Ще му удариш ли още едно?
    — Да ме съсирят дано! Не съм ли обрязан? Трябва ли да чакам като жена, кога мине старейшината?
    — Загрях. Ще му удариш ли още едно?
    Айда отпи яка глътка от кратуната, оригна се и я подаде на Акау/лей. Жестът не беше от най-лесните, защото седяха един срещу друг от двете страни на огъня, на метър и половина разстояние. Но Акау/лей, доскорошният противник на Стен, само се пресегна, хлъцна, отпи и изпръхтя.
    Стен изпита възхищение към него. Когато си висок три метра, наред с другите предимства имаш и адски дълъг обхват в пиячката. Като стана дума за обхват, Стен дръпна кратуната от новия си стар авер Акау/лей, удари яка глътка, подаде кратуната на съседа и загледа с насълзени очи сцената.
    Преди да се напие Стен беше научил няколко неща. Най-напред, спечелените му с толкова мъка нови приятели се оказаха едно от многото племена на тази планета. Наричаха се стра!бо. Което в превод означаваше „Езерните хора“. Стен си спомни подигравателния смях над откритието на Док и потръпна.
    Празненството след двубоя се вихреше в племенната зала на Стра!бо — помещение с размерите на склад. Кръглата „сграда“ беше направена от един огромен храст. Доколкото Айда можа да прецени, храстът си беше едно-единствено хилядогодишно растение. С поколенията външната му обиколка се беше разраснала до сегашните си гигантски размери, докато вътрешната част бе умирала и оставяла голо пространство — грамадно плешиво петно. Стра!бо трябваше само да поддържат покрива от чимове и по този начин да си осигурят племенната зала за пирове.
    Мястото беше тъпкано с пируващи стра!бо. Мъжкари и самки се напиваха здраво с резлива (но силно алкохолна) ечемичена бира и се надлъгваха колко велики воини са.
    Акау/лей сръга Стен в ребрата и му подаде грамадна делва, от която се вдигаше гнусна миризма. Стен я взе, надигна я към устата си и за малко да се задави. Делвата беше пълна с някакво сивкаворозово вещество, в което плуваха и бълбукаха големи пипереночервени бучки.
    — Питието на живота — каза му окуражително Акау/лей.
    Стен съжали живота си и черния си дроб и отпи. Мирисът и вкусът го шибнаха като ядрена ракета.
    — Благодаря — изпъшка Стен и подаде делвата на Док, който го гледаше с умолителни очи.
    За миг Стен почти изпита съчувствие. Но си спомни подигравателния смях и се ухили на Док.
    — Божествено е!
    Док сви рамене и отпи. И се случи нещо забележително: за пръв път, откакто се бяха срещнали, Стен видя как Док засия. Сияние, незасенчено от мъка и горест. И Док отпи отново. Нем!ли, главатарят на стра!бо, трябваше почти да издърпа делвата от ръцете му, за да се наслади и той на „питието на живота“.
    — Ква е тая гадост? — прошепна Стен.
    — Кръв и мляко — отвърна Док с невиждано задоволство. И млясна.
    — Ти си… смапсолютно… тоест… абсолютично… Да ме съсирят дано! Ти си прав. Божествено е.
    Док се оригна, дръпна отново делвата от домакина си Нем!ли и изгълта гнусната смес.
    Стен онемя от благоговение. Док се напи. От кръвта. Но после загря. Като едно от най-съвършените месоядни в еволюцията, Док се намираше в касапския си рай. Кръвта го удряше като чист алкохол.
    — Ти… кво се шмееш бе, мръссен чо… чо… човеко?
    Док изгледа Стен заканително, после се обърна към Нем!ли, потупа го по коляното с лапичката си и изфъфли:
    — З-знаеш ли. К-като ф-форма на ж-живот не сте чак толкоз лоши. Я ми подай пак тая делва.


    — Тъй-тъй, сигур много самотно я карате тъдява, моме. По цял ден да пасеш тия проклети грамадни крави и само вятърът да ти свири в ушенцето за другар.
    Алекс сложи съчувствено ръка на мургавото коляно на Ди!н, една от жените на стра!бо. В отговор тя го потупа по ръката, дори леко я стисна. Благодареше му, един вид, за разбирането.
    — Че какво й остава на една жена? — попита го. — По цял ден да гледаш кравешки задници. Веднъж на двойна луна мога да потренирам хвърляне с копие по някоя царска котка… — Ди!н отпи дълбоко, изтри една сълза и сниши глас до шепот. — Но си имам мечти.
    Алекс се усмихна и се попремести към нея.
    — Ама обещаваш ли, че няма да се смееш, като ти кажа?
    Алекс кимна тържествено. Пръстите му се закатериха малко нагоре по коляното й.
    — Мечтая си, че някъде, на някое място, има един силен и красив враг. Някой точно за мен. Който ще ме обикне и аз ще го обичам, докато го млатя.
    И изгледа Алекс с дълбок копнеж. Алекс полекичка си дръпна ръката.
    — Мислиш ли — почна тя, замълча и продължи: — Не. Не бих могла да го поискам. Все още не съм проляла кръв като воин. Как може мъж като теб да…
    Алекс се постара да прояви учтивост.
    — Нее, моме, няма как. Съжалявам, но трябва да си останем само приятели. Нищо повече.
    Ди!н въздъхна като разочарована девица, оригна се и му върна кратуната с бира.


    — Възхитително — каза Бет. — Очарователно.
    И благовъзпитано прикри прозявката си. Не беше само от бирата, макар че на Бет винаги й се доспиваше от бира. Беше от бирата плюс компаньона й, Акау/лей.
    Воинът, когото Стен беше надвил, се оказа най-добрият боец на стра!бо. И както се полага на най-добър боец, другото негово задължение беше да е хронистът на стра!бо. Точно в този момент той описваше на Бет началата и произхода на племето.
    Историята на стра!бо се състоеше в техните войни. Поначало Бет много си падаше по военни истории. Но преди доста време стра!бо и другите племена бяха осъзнали, че трябва да сложат край на хилядолетията непрестанни кланета. Все пак оставаше проблемът как ще могат да си пуснат кръв младите воини, за да станат истински мъже и жени. Така бил изобретен силно формализираният двубой.
    Ритуалът, както предположи Бет, беше възникнал някъде преди около двеста хиляди години. И Акау/лей знаеше до най-дребни подробности всеки двубой. Все едно да слушаш историите на Яков.
    — А сетне, в годината на горящата трева — редеше монотонно Акау/лей, — Мейн!арс посече Кал/икат и имаше велик пир… На следното лято Ч!инту закла боеца на стра!бо Шшун!те и имаше велик пир…
    Бет се озърна към Стен за възможна помощ и изруга наум. Той старателно гледаше да не се забърква и дърдореше пиянски с племенния главатар.
    — … А пък в годините на дъждовете боецът на Търговците…
    Бет се ококори.
    — Търговци ли? Какви търговци? Кога?
    Внезапната проява на интерес зарадва Акау/лей. В един момент беше започнал да подозира, че гостенката е отегчена, но сега като размисли, отхвърли допускането като много глупаво.
    — Ами, просто търговци — каза той. — Същества като вас Беше преди… преди около петстотин двубоя. Нашият боец победи техния. Менкахме си много дарове и те си отидоха. Нашият боец се казваше…
    — Все едно — прекъсна го Бет. — Тези търговци още ли идват?
    — Разбира се — отвърна Акау/лей с изненада. — Идват си най-редовно. Нали сме приятели. Приятелите не искат ли да си гостуват често и да си разменят дарове?
    — Колко често ви гостуват?
    — На всеки трийсетина дни. Всъщност скоро бяха тук.
    Акау/лей гаврътна от кратуната.
    — Помислихме, че сте им съперници.
    Бет сръга Стен.


    — Тези… търговци — подпита предпазливо Стен. — Различни са от вас, викаш. — И хлъцна. — Сигурен ли си, че не са просто от друга част на вашия свят?
    — Бих ли могъл аз, Нем!и, вождът на стра!бо — той се оригна — да съм се объркал толкова?
    — Ако пиеш от тая пикня на як, не е трудно — рече Бет. Акау/лей до нея вече беше заспал.
    — Пастирите имат ли сиви салове и плуват ли с тях из въздуха вместо по водата? На пастирите колибите с рибешка форма ли са и могат ли да хвърчат във въздуха?
    — Другопланетни — каза доволно Стен.
    — И вие ще ни отведете при тези търговци, нали? — попита Бет. Почти беше изтрезняла.
    — За новите ми приятели, които се окървавиха в ритуалите на стра!бо… утре или на следващия ден от пиршеството ще ви изпратя, придружени от най-добрите ми воини.
    — Благодарим ти, вожде — каза Стен. Усещаше, че вече е пиян почти колкото Нем!и.
    — Трябва да ви предупредя — изхъхри старият вожд, — че пътят ще е дълъг и труден. Около трийсет слънчеви изгрева и залеза.
    — Нем!и, а какви са шансовете да… — почна Бет и млъкна, защото Нем!и леко се килна към Стен и захърка.
    Стен и Бет се спогледаха. Бет сви рамене и надигна друга кратуна.
    — Е — каза тя, — предполагам, че все пак ще можем да се измъкнем от този… очарователен… свят и че няма да ни се наложи да прекараме остатъка от живота си в пиене на кръв и подаване на скоросмъртница от ръка на ръка. Така че ще последваме ли примера на благородния Нем!и?
    — Що не — отвърна Стен и взе кратуната. Идеята му се стори не по-лоша от всяка друга.

Глава 5

    Стен се събуди под сърдития блясък на жълтото слънце, което мяташе нажежени копия през цепнатините на колибата. Простена тихо и стисна очи.
    Сякаш хиляда — не, две хиляди — копитни бяха препускали през мозъка му, после се бяха спрели да попасат и да се издрискат върху езика му.
    Някой до него се размърда.
    — Ще умра — изпъшка той.
    — Вече умираш — отговори му Айда.
    — Млъкни, Айда. Не се шегувам.
    — Аз също. Всички ще умрем.
    Стен съвсем се събуди. Надигна се и огледа с кръвясали очи другите от групата — те вече бяха станали и се мотаеха замаяни из колибата.
    — Този път поне — каза Бет — Айда не преувеличава. Хванали сме някаква гад. Ще ни убие след около…
    — Двайсет дни — уточни Айда.
    — Майната му — изпъшка Алекс. — Сега на мене ми трябва нещо за изтрезняване, ако искам да видя края на тоя ден.
    Стен не му обърна внимание, а попита Айда:
    — Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво става?
    Тя включи ръчния си скенер на медицинска сонда, и му го подаде. Той погледна екранчето. И видя как в него се е втренчило друго същество с дезоксинуклеокиселинна омраза в единственото си блеснало протеиново оченце.
    Гадта, както я нарече Бет, бе вълниста лентичка с тънички зелени ивици по края. Виждаха се и пръснати яркочервени точици — като оръжейни гнезда.
    — Що за съсирек е това, по дяволите?
    — Някакъв вид микоплазма — поясни Айда. — Забележи, едноклетъчно е, но няма клетъчни стени. Вероятно е най-старата форма на живот в галактиката. Лоша, подла и гладна твар. И откакто кацнахме, сме вдишали милиони от него. Интересното е, че микоплазмите наистина виреят в области с вулканична активност.
    — Не ме интересува начинът му на живот, Айда. Какво ще ми кажеш за нашия живот?
    — Вече ти казах, Стен. Двайсет дни.
    — Никаква профилактика?
    — Никаква… освен да се измъкнем от планетата.
    — Двайсет дни — разсъди Бет. — Което значи, че не ни стигат десет дни до търговския лагер.
    Стен потърка слепоочията си, което премести музикалната програма от солото с гонгове към частта с тимпаните, след което отново погледна еднакво унилите си сподвижници.
    — Страхотна новина. Е, какво още се е скапало?
    Въздухът над тях с разцепи от оглушителен писък. Колибата се разтресе.
    Изтичаха навън и видяха порещия небето яничарски кораб.
    Алекс се обърна към Стен и се усмихна странно.
    — Ти си най-щастливият момък, който познавам — рече той и посочи „Турнмаа“, който включваше спирачните си дюзи и започваше да каца. После добави: — Ако трябва да мрем, оная гадинка ще почака.

Глава 6

    — В ИМЕТО НА ТАЛАМЕИН, НАСТОЯВАМЕ ДА НИ ПРЕДАДЕТЕ ЧУЖДОПЛАНЕТЯНИТЕ.
    Гласът на яничарския капитан прогърмя над саваната и заглуши дори бойните припеви на хилядата струпали се пред кораба воини.
    Отвърна му гора от гневно разтърсени копия.
    — Адска тъпотия — отбеляза Алекс.
    Стен, Алекс и останалите се бяха скрили в близката горичка и наблюдаваха спора.
    Стен изпитваше искрено възхищение от ефективността на яничарите. Личеше си, че са добре обучени бойци. Още преди прахът от приземяването да се е слегнал, яничарите се бяха изсипали навън, бяха се окопали, прикрили с пясъчни чували и бяха разположили автоматичните си взводни метателни оръжия.
    На самия кораб картечната кула се въртеше и обхождаше фронта на воините.
    Това напомни на Стен за вулканичната микоплазма във вените им. Микоплазмата с омразната й ДНК също помръдваше напред-назад и се готвеше за атака.
    — В ИМЕТО НА ТАЛАМЕИН…
    — Не можем да позволим това — заяви Бет и се надигна. Другите — дори Док — също станаха. Пръв от горичката излезе Стен.
    И тогава чуха бойния вик на Акау/лей.
    — /АРИ!ШАА!
    — /АРИ!ШАА!
    Акау/лей пристъпи пред воинската гмеж и закрачи към кораба. Носеше вързоп с оръжия — дар за врага, когото щеше да заколи с любов в горичката.
    — /АРИ!ШАА! — отново изрева той. И спря точно пред поклащащото се дуло на картечницата.
    — ДА БЪДЕ — прогърмя в отговор гласът на яничарския капитан.
    Акау/лей хвърли вързопа с оръжия на земята, отдръпна се, посочи към дърветата и прикани врага за ритуалния двубой.
    — /АРИ!ШАА!
    — /АРИ!…
    И картечницата затрещя и прекъсна бойния му вик. Куршумите профучаха през него и буквално го разполовиха.
    Като един, воините се понесоха напред и тогава всички яничарски оръжия забълваха огън. Докато екипът на „Богомолка“ реагира, стотина стра!бо вече издъхваха на земята, а останалите се пръснаха в бяг.
    В един безумен миг Бет си спомни думите на Акау/лей за гордостта на стра!бо. В двумилионогодишната си история те никога не се бяха пръскали в бяг.


    Вадичките от сълзи бяха пресъхнали, но още личаха по хлътналите скули на Нем!и. Двамата с Алекс бяха залегнали под билото на ниския хълм срещу янския кръстосвач.
    — Щом тези мъже не зачитат обичая, значи са извън закона — прошепна чуждоземният.
    — Прав си — каза Алекс. — И както рекох вече, не са по-добри от едно кембълско говно.
    Стен лежеше на самото било, заслонил грижливо лещите на бинокъла, за да не отразяват, и оглеждаше кръстосвача.
    — Щом не спазват закона, значи не можем да им предадем приятелите си — продължи Нем!и. Все още беше дълбоки смаян от убийството на Акау/лей. — Следователно това значи…
    Стен изключи бинокъла и се изпързаля по склона до тях. Успя да чуе края на шепота на Нем!и.
    — Това значи — прекъсна го той грубо, — че щом се стъмни, ги избиваме. Избиваме ги до крак.


    Когато слънцето допря ръба на кратера, външният говорител запращя:
    — Вечерна молитва. Всички на колене. Таламеин, благодарим ти за признанието на нашата мощ. Благодарим ти за своята сила като яничари и че ни възвести нашия дълг в този свят на неверници.
    Нямаше други движения около кръстосвача докато бойците в черни униформи слушаха молитвата, освен непрестанното, автоматично полюшване на картечната кула на върха на кораба.
    — Благодарим ти предварително — продължи да пращи капитанският глас — за даровете, с които ще ни удостоиш утре заран и които ще си спечелим, преследвайки неизвестните нашественици. Да бъде.
    Войниците тихо се раздвижиха на нощните си позиции.


    — Защо Стен не избра някой от нас, от стра!бо да започне атаката? — попита разгневена Ди!н.
    Бет усърдно потупваше Хъгин, въпреки че бяха дали на двата тигъра изрични инструкции да не се месят. Айда също не смееше да отвърне.
    — Защото Стен уважава обичаите ви — подхвърли най-сетне тя напосоки. Надигна се и изгледа строените воини на стра!бо, скрити дълбоко в гората за двубои. — Тъй като не познаваме много добре законите ви, той реши, че може би неговите методи — методите на групата ни — ще нарушат вашите порядки.
    Ди!н изръмжа доволно и отново започна да лъска върха на копието си с увитата около пръстите й кожа. Бет погледна тигрите и каза:
    — Мънин. Хъгин. Добитъка. Сега.
    Тигрите се обърнаха и се понесоха на дълги скокове в сгъстяващия се мрак към саваната.


    „Аха. Ей ги наште хубавци“ — помисли Алекс, загледан в петчленния яничарски патрул, приближаващ се към храсталаците, в които се беше сврял.
    „Тъй значи, не сте само пост, момци, ами и нощен патрул.
    Хайде, момци. Алекс ви чака.“
    Патрулът крачеше в непрогледния мрак точно към неговия храсталак. Килгър зачака.
    „Недей ги гледа — припомни си той съвсем ненужно. — Недей ги зяпа… аха, подминават. Подминете ме, подминете ме.“
    Патрулът се движеше в добре тренирана бавна крачка и подмина храста мълчаливо.
    А Алекс излезе и влезе в крачка след тях.
    „Леви… Десни… и сме в крак… и сега съм зад тебе, момко…“
    Грамадният му юмрук, подсилен от свитите зад него мускули от планетата с тройна гравитация, се стовари в тила на последния. Яничарят рухна, без да издаде звук. Алекс го задържа и леко го пусна на земята.
    Не се чу нищо. Патрулът продължи напред, Алекс продължи след него.
    „Мда, тез двамата ще фраснем в кръста. Дай да видим можем ли да го направим.“ Замахна и стовари юмрука си в основата на гръбнака на четвъртия.
    Той се срина. Алекс скочи покрай падащия труп и удари с огромната си лапа третия мъж по врата. И изруга наум, когато той изпусна оръжието си и то издрънча на земята.
    Предпоследният успя да се обърне и да вдигне оръжието си — пръстът му вече беше на спусъка. Алекс изтръгна оръжието с една ръка — цевта изпука — и ръбът на дланта му се стовари в гърлото на мъжа.
    „Малко си се отпуснал, момче.“
    Гръклянът изпука и изкъркори. Алекс се хвърли напред и се пльосна по корем на земята, когато водачът чу предсмъртното къркорене и се обърна. Алекс го изрита, мъжът се срина и оръжието му отхвърча встрани.
    Водачът на патрула задрапа с пръсти за ножа си и Алекс, който вече се движеше почти мудно, вдигна коляно и гръдният кош на мъжа изпращя. Чу се пукот на скършени ребра и яничарят се сгърчи и издъхна.
    Алекс го натисна и изчака. Нищо. Надигна се на ръце и колене и се озърна.
    „Мама ще се гордее с теб, момко. Пет на нула. Е, добре. Отбой.“
    И се върна по пътеката да изчака началото на атаката.


    Нем!и никога не беше виждал толкова дребно същество да се движи толкова бързо. Двамата с Док бяха заели позиция на километър от кратера, навътре в саваната. Добитъкът лениво се тътреше между тях и кратера.
    Док пореше през онова, което за него представляваше джунгла от висока трева, и мъкнеше внимателно на едното си рамо тежка — цак за него — торба с някакъв прах.
    От пробитото дъно на торбата по земята се сипеше тънка нишка прах. Док вдигна очи нагоре, установи, че се е озовал успоредно на отсрещната стена на кратера, обърна се и — отново много бързо — се втурна назад към вожда.
    И удари спирачка. Дребното мече и високият племенен главатар се спогледаха.
    — Същество като теб заслужава голямо уважение — каза Нем!и. — В моите очи ти беше старши съветник на вашите младоци. Сега обаче разбирам, че си и воин, въпреки напредналите си години. И че тялото ти още те слуша, въпреки че обичаш пировете не по-малко от мен… удивителна гледка.
    Док стисна острите си зъбки и съжали, че Империята му е забранила да убива същества, защото мислят хубави неща за него.
    — Благодаря ти, Нем!и — успя да отвърне. — Моето задоволство е още по-голямо, като виждам, че лично поведе щурма срещу кораба.
    Нем!и тъжно поклати глава.
    — Боя се, че не съм, друже. Хората на моите години стават само да бършат с парцала и да поздравяват младите воини за успехите им. Тази нощ няма да мога да потърся битка.
    Док избълва шестсловната ругатня, на която го беше научил Алекс, и щракна.
    Прахът прихвана и лумна в нощта. Сухата трева закипя от живот и почти мигновено двукилометровата дъга се превърна в адски полумесец и пожарът удари право към отвора на кратера.


    Говедата надушиха пожара и нервно наведоха глави. Ленивата им походка премина в подтичване. Огънят на дивия прериен пожар закипя зад тях.
    Високо в нощта се замятаха искри и огньовете бързо започнаха да се приближават.
    Пламтяща туфа храсти кацна на гърба на един от биволите. Животното измуча отчаяно и побягна.
    Паниката се усили и земята закънтя — подивелите стада се втурнаха право към устието на кратера.


    Хъгин нададе изнервен вой. Колкото и да беше образован и мутирал, част от тигровите му гени помнеха добре какво става, когато големите котки се окажат на пътя на подивяло стадо говеда.
    Мънин изръмжа окуражително, после клекна и се изпика. Хъгин направи същото — такива бяха заповедите.
    Стадото тъкмо обръщаше, защото не можеше да се влее в тесния проход на кратера, когато животните водачи надушиха миризмата на урина. Каквото и да им беше хрумнало, стопи се от миризмата на пушека и вонята на хищен звяр.
    Хъгин и Мънин не само ги бяха подкарали към кратера, но почти удвоиха паническия устрем на добитъка.
    Напред.
    Право към яничарския кораб.


    В янския команден център настъпи пълно объркване.
    — Началото на пожара неустановено!
    — Патрул Алфа, тук база. Патрул Алфа, приемате ли станцията?…
    — В името на Таламеин, спрете ги!…
    — Всички станции… всички станции до Главния щаб…
    След което — протяжен, смразяващ кръвта писък от един от микрофоните.


    Писъкът дойде от самотния янски войник на наблюдателния пункт, когато обезумелият добитък, втурнал се през саваната, достигна позицията му. Той задържа пръста си на спусъка на автоматична стрелба, три от животните се сринаха и бяха стъпкани от останалите, които се изляха като порой върху нещастния яничар.
    Добитъкът продължи гръмовно напред. Въпреки че чуха тътена на щурма, мъжете в оръжейните гнезда извън окъпания в светлина кръг нямаха време да избягат и бяха смазани от тежките остри копита.
    Янският кръстосвач беше само на двайсетина метра пред стадото.


    На Стен, качил се на върха на едно дърво в горичката до кръстосвача, дори не му остана време да направи мълниеносните си изчисления:
    Когато изчисляваш промените в ускорението на едно тяло (в случая „Турнмаа“), щом спрямо него бъде приложена определена сила (обезумялото от паника стадо), формулата е… шибан ад!
    Черната вълна говеда се сгромоляса върху не по-малко якия янски кръстосвач… и стадото продължаваше да приижда.
    И също като вълна се заиздига все по-високо — животните се катереха и рухваха върху мъртвите вече животни и се заблъскаха в кръстосвача.
    Грамадният кораб се разтресе… люшна се… напираха още животни… опорите му се огънаха, изпращяха и корабът се срина на земята.
    Стен усети тътена въпреки грохота от обезумелия устрем на животните.
    Които бяха… точно под него.
    И, разбира се, животните заобикаляха дърветата, след което продължаваха паническия си бяг в тъмнината.
    Стен се смъкна от дървото, затича се към кръстосвача и се изкатери по мъртвите и издъхващи животни точно когато „Турнмаа“ подскочи, след като се бе ударил в земята.
    Смъкна уилигъна от рамото си и се изкатери по корпуса до кулата с картечниците. Тя заръмжа събудена тъкмо когато Стен успя да тикне дулото в процепа около барабаните на картечницата.
    Дръпна спусъка чак додолу и задържа.
    Уилигънът имаше 1400 заряда, Всеки „куршум“, макар едва с един милиметър диаметър, съдържаше „Антиматерия две“, същото вещество, което се използваше като гориво за междузвездните кораби.
    При сблъсък един заряд имаше същата взривна сила колкото ръчна граната от двайсети век.
    Потрябваха му двайсет заряда, за да пробие корпуса и да проникне в кулата. След което:
    Представете си експлозия на течен динамит. Представете си ядрото на ядрен реактор без смъртоносната радиация.
    Картинката е адска.
    Стен пусна 500 заряда да изшепнат и да изтрещят в кулата, след което моментално залегна, докато взривът кипваше, пръскайки стоманата.
    После скочи, превъртя се във въздуха и тупна върху едно сравнително здраво кормило. Извърна се от тътена на стъпки нагоре и:
    — Казах ти, че няма нищо по-полезно от една крава — каза Алекс и му помогна да се изправи.
    След което светът се превърна в хаос, щом:
    Ди!н, Бет и воините на стра!бо изскочиха от мрака; Хъгин и Мънин, видимо изпаднали в луд възторг, се включиха в щурма на Езерните хора; Док се изкатери задъхан, мърморейки невъзпитано и…
    До тях стоеше Айда и нейният уилигън пращаше отмерени откоси срещу яничарските бойци, които се мъчеха да си върнат кораба, и:
    — Аз съм Рижия Рори от Долината! — ревна Алекс, отпра една плоча от корпуса и се напъха в отвора на мястото на доскорошната кула.
    Стен неизвестно как се озова до него и двамата нахлуха вътре.


    Светкавични, нажежени до червено мигове:
    Ди!н, със закована на лицето й усмивка, бавно пръска черепа на един яничар в някаква стена.
    Свисъкът на копия по дългия коридор в тълпата изпаднали в паника яничарски бойци.
    Алекс, който изтръгва от пантите капака към един от отсеците и го хвърля към оръжейното отделение; един стрелец безпомощно се спъва в търкаляща се тринога;
    Айда спокойно пуска откоси, докато яничарският взвод, струпан в трюма, пристъпва напред;
    Бет, на гърба на не особено доволния Хъгин; Мънин се втурва пред нея и събаря трима яничари.
    После — тишина.
    Червената мъгла заглъхна и Стен се огледа.
    Намираха се в командната зала на кораба. Из помещението се въргаляха тела, а кръвта като че ли се лееше отвсякъде.
    От едната страна шепа воини на стра!бо, с вдигнати за бой копия. Грамадните котки. Бойците на „Богомолка“. Стен.
    И — с гръб към главния команден пулт — яничарският капитан.
    В пълна униформа.
    — Таламеин се произнесе против нас — каза капитанът. — Не намерихме благоволение в очите му.
    Стен не отговори, само пристъпи към него.
    — Вие ли сте водачът на тая сган? — попита капитанът.
    Прие мълчанието на Стен за съгласие.
    — Тогава е напълно справедливо — каза капитанът и бавно извади сабята си. — Ще се бия с воин, достоен за моя сан.
    Стен мълчеше. Изведнъж Ди!н се озова до него и натика в ръката му копие. Тя кимна… Да. Ти.
    Стен вдигна копието, после го пусна и с едно движение вдигна уилигъна си и стреля два пъти.
    Зарядите улучиха капитана в главата и залепиха черепа му в двата зрителни екрана.
    Стен се обърна. Нем!и го гледаше слисано, после лицето му се проясни и той се усмихна.
    — Аха — промълви той. — Заради Акау/ей. Вие не разбирате нашите обичаи.


    — Ще се вдигне ли, Айда? — попита Бет малко притеснено.
    — Разбира се — изсумтя ромката. — Имаме си кораб, наполовина закърпен срещу изтичания, вдигаме се без система за кацане, горивото изтича кофти, а аз не съм се къпала от цяла седмица.
    — Не е проблем за моме като тебе — обади се Алекс.
    С едва сдържан гняв Айда изсумтя и заблъска по клавишите. Маневрената система се оригна, хлъцна, изстърга и носът на „Турнмаа“ се надигна.
    — Само да не разбере скапаният компютър какво се опитвам да направя…
    След което тласна двата двигателни лоста до края.
    Странно, но двата двигателя „Юкава“ запалиха едновременно и „Турнмаа“ макар и с мъка се надигна и се понесе към космоса.
    Долу шепа воини на стра!бо се взираха към небесата. Бяха заровили мъртвите си, бяха ги почели с пиршества, животът продължаваше.

ВТОРА КНИГА
ГВАРДИЯ

Глава 7

    Мъжът при реката изглеждаше около тридесет и пет годишен. Дългият му въдичарски прът се беше извил и почти невидимата корда звънеше тънко и пореше реката.
    Мъжът сипеше под нос непрекъснат низ от ругатни — ругатни и почти молитви.
    — Ела ми, скапан рибок, и може и да те пусна. Ела ми, сьомгичке. Ха така! Ела насам.
    Изведнъж сьомгата изхвърча над водата, блесна в сребърна дъга в утринната слънчева светлина и се понесе по течението.
    Ругатните се удвоиха, мъжът натисна аванса на макарата и палецът му се задържа да преодолее напора.
    Дългата цял метър риба се изстреля като торпедо право към въдичаря и той припряно се дръпна назад, люшна се щом ръбестата подметка на ботуша му се подхлъзна на скалата, и за малко не падна.
    Сьомгата прелетя покрай него и се устреми отново нагоре.
    Той отпусна аванса, остави кордата да се развие до края, после я спря с раздрания си вече палец.


    Махони рязко спря двигателя на бойната кола и тя леко се спусна върху покритата с мъх земя. Той слезе и огледа скептично горичката извисили се към небето секвои. „Съвсем безопасно“ — прецени логичната част на ума му. Другата част, онази, която го беше опазила жив на хиляда примитивни планети, настоя, че тук трябва да гъмжи от призрачета, таласъмчета и четирилапи, коварни и изключително жадни за прясна кръв гадинки.
    Както обикновено, той послуша точно тази част от ума си, затова измъкна бойното си снаряжение от задната седалка, щракна раменните скоби и закопча колана. На него висеше миниуилигън, торбичка с гранати и бойният му нож.
    — Тъй. Ако съм сбъркал, ще се чувствам като скапан тъпак — промърмори той под нос и вдигна пакета с дневния порцион от дъното на колата.
    Огледа се предпазливо и запристъпва целенасочено през дърветата.
    И — съвсем не изненадващо — точно на пътя му се озова дребен кривокрак мускулест мъж, облечен в петнисто кафявата униформа на гвардеец и с небрежно килнат шлем с каишка под брадичката. Уилигънът на войника висеше преметнат през рамото му.
    В дясната си ръка държеше дълъг нож, който по-скоро приличаше на мачете, но острието му при основата бе двойно по-широко, отколкото при върха.
    — Капитан-лейтенант Ян Махони, корпус „Меркурий“, на служба на Негово императорско величество — каза Махони, като се стараеше много грижливо да не помръдне и се мъчеше да си спомни кога точно се е оставил да го научат на гуркали под хипноза.
    Войникът остана съвършено неподвижен. Много предпазливо, Махони протегна дясната си ръка с длан надолу.
    Стражът включи личния си ретранслатор, пристъпи крачка напред и прокара компютърния датчик по дланта на Махони.
    Компютърът разчете импланта и го транслира до компютъра на гвардейската рота. Един удар на сърцето — и една от лампичките светна зелено.
    Войникът отстъпи и вдигна за почест дългия си нож — кукри. Махони отвърна на поздрава и навлезе сред дърветата.
    Много, ама много се зарадва, че мина без инцидент — веднъж го бяха допуснали да присъства на рождения ден на преторианската гвардия, на който някакъв войник, не по-висок от метър и половина боец, го бе предизвикал на двубой, след като бе отсякъл главата на бик с един удар на дългия си церемониален нож.
    Почти се ухили при спомена за жестокия запой, последвал религиозните церемонии и благословията на оръжията на частта. Традиции. Откога ли, зачуди се той, ниските планинци от земния Непал служеха като лична гвардия? Сигурно доста преди самия Вечен император.
    А после ревът на реката прокънтя в ушите му, той мина през бодливите храсти, спря и се загледа надолу към въдичаря.
    Гледката си я биваше. Мъжът държеше пръта вдигнат високо нагоре. Сьомгата се мяташе в кипналата вода около коленете на рибаря.
    — Ах, защо нямах още една ръка… ела тук, скапана рибо.
    Проблемът бе в това, че рибата не се побираше в мрежата, която рибарят държеше в другата си ръка. Ругатните на рибаря смразиха още повече хладния въздух; той пусна кепчето да увисне от каишката на кръста му, издърпа от задния си джоб нещо, което според Махони забележително приличаше на шанцова лопатка, и плесна рибата по главата.
    Сьомгата изпляска с опашка и се отпусна.
    — Така ти се пада — каза доволно въдичарят. — Един свещеник да чуе последната ти дума.
    Смъкна кошчето от гърба си, отвори го и почна да тика в него рибата. Не влизаше и там.
    — Колко е хубаво да видиш човек, щастлив от работата си — сухо каза Махони.
    Въдичарят замръзна, после се обърна и го изгледа много хладно.
    — Така ли се говори с мен?
    Махони оправи баретата си и коленичи.
    — Вие, разбира се, сте прав. Приемете най-покорните ми извинения и ми позволете същевременно да се извиня, че наруших почивката ви, както и да поздравя Негово императорско величество Вечния император, владетел на половината вселена и на целия си благоговеен народ, в това число полумъртвото водно създание, което ваше величество не може да натика в кошчето.
    Вечният император изсумтя и загази към брега.
    — Винаги ми е било приятно — продължи Махони — да служа на човек, който въпреки положението си се радва на простите удоволствия на живота.
    Императорът спря в дълбоката до глезените му вода.
    — Прости ли, идиот тъп? Знаеш ли какво ми струва тая скапана сьомга? Триста години, тъпак такъв. Първо трябваше да убедя земното правителство, че като ми задели едно малко местенце за отдих, по никакъв начин няма да наруши малоумната си хилядолетна политика.
    Излезе от реката и тръгна към лагера.
    — После купувам дял от провинция Орегон и цялата скапана река Умпква. После купувам градовете нагоре и надолу по реката и разселвам всеки скапан дивак където му хареса по широкия свят с прилична пенсия в добавка. После харча няколко милиона кредита да почистя замърсяването и да програмирам тия скапани риби да плуват нагоре по течението и да си хвърлят скапания хайвер.
    — О, не! Не ми казвай, че е толкова просто.
    Махони тръгна след Императора, като се подсмихваше. Беше очевидно, че Императорът си прекарва ваканцията чудесно. Можеше само да се надява, че ще е също толкова щастлив, след като чуе донесението на Стен.
    Лагера си го биваше. Малка палатка, скрита в храсталаците. Полуизгнил дънер, впит в една плоска скала. Струпани камъни, оформящи триъгълно огнище.
    Освен всичко това по нищо не личеше, че Императорът лагерува тук от повече от петдесет години.
    В огнището вече имаше наредени дърва — от съчки до клони и цепеници с доста приличен размер. Вечният император излезе от храстите, подсвирвайки си тихичко, и пъхна ловко една зелена клонка под скарата. После обиколи огнището, взе поставената наблизо запалка, щракна и я поднесе към дървата. Пламъците лумнаха буйно.
    — Виждаш ли, полковник? Това се казва огън. Древни познания, че дървата трябва да са сухи и да се подреждат добре, плюс половин галон нафта. Сега ще изчакаме да стане жаравата, а през това време аз ще изчистя това чудовище.
    Махони гледаше с любопитство как Императорът ловко изкорми рибата, хвърли вътрешностите в храстите и отиде до брега да я измие.
    — Защо не накарахте някой от вашите гурки да го направи, сър? — попита Махони.
    — От вас така и няма да стане въдичар, полковник, щом ми задавате такъв въпрос. — И само след миг: — Е?
    — Слуховете са верни — отвърна Махони, станал изведнъж сериозен.
    — Дракх! — изруга Императорът, докато ръцете му, които сякаш се движеха по своя воля, разцепваха по гръбнака сьомгата на две идеални половини.
    — Пробите, които екип „Богомолка“ осигури от звездния куп Ерикс, според предварителния анализ, отговарят почти точно на свойствата на Империум-Хикс.
    — Знаете ли, полковник, способен сте да съсипете първата почивка на човек от десет години.
    — Има и по-лошо. Този Хикс-минерал не само че може да замести Империум-Хикс за защита, но е очевидно, че възниква в състояние близо до свободното. От четирите планети, изследвани от моя екип, този Хикс-минерал се намира поне на три.
    — Чувам звука на златната треска — промърмори Императорът.
    — Моля, сър?
    — Все едно. Пак история, която не искаш да учиш.
    — Тъй вярно, сър. Искате ли заключението?
    — Давай… Между другото, донесе ли някоя бутилчица?
    Махони кимна, измъкна от пакета бутилка от двойно дестилирания от Императора скоч и я постави на обраслата с мъх скала между двамата.
    — Добре — каза Императорът. — Ще почнем с моето обаче.
    Отиде до палатката и се върна със стъклена кана, пълна с някаква кафеникава течност. Махони я изгледа подозрително. Един от проблемите в службата му на шеф на императорското тайно разузнаване — корпус „Меркурий“ — и негов личен довереник/съветник/наемен убиец — беше в това да се съобразява с императорския вкус към примитивното. Махони си спомни за гадната каша, наречена „чили“, и неволно потръпна.
    — Това го наричат „блясък“ — обясни Императорът. — Тройна дестилация, което не беше трудно. Минало е през радиатора на нещо, което тия планинци наричат „шевролет трийсет и три“, така и не разбрах какво е. След което е отлежало в карбонизирано буре поне ден-два. Опитай. Страхотно е.
    Махони надигна каната. Прецени, че колкото е по-безвкусно, толкова по-добре, и отпи.
    Осъзна, че не е забелязал, че реката е всъщност свръхнова звезда и че самият той е застанал в ядрото й. Странно как все пак не изтърва каната. С насълзени очи и разфокусирано зрение все пак успя да я подаде на Императора.
    — Виждам, че носиш пушкало — каза съчувствено Императорът. — Имаш ли нещо против да го задържиш, докато ударя един гълток? — Махони още си поемаше дъх. Императорът изгълта порядъчна доза.
    — Продължете с доклада си, полковник. Смятате да останете за вечеря, нали?
    Махони кимна. Императорът се усмихна — мразеше да се храни сам, а телохранителите му гурки предпочитаха ориз, дхал и пържола от соена мръвка.
    — Направих компютърен анализ, сър — почна Махони. — Можем да прикрием съществуването на този Хикс-минерал вероятно за две, максимум за три И-години. А след това всеки авантюрист и предприемач в Галактиката ще се отправи към региона на Ерикс, за да забогатее.
    — Както казах, златна треска — измърмори Императорът, докато усърдно приготвяше сьомгата за печене. Беше набрал шепа плодчета в края на полянката и по няколко листа от близките два храста.
    — Плодчета от хвойна… тук са малко диви; две подправки, босилек и мащерка, които засадих преди двайсетина години — обясни той. Разтърка сока от хвойната по двете парчета сьомга, след което смачка листата и направи същото.
    Махони продължи:
    — По ваша заповед, сър, наредих на екип „Богомолка“ да се върне по най-прекия път от района на Ерикс в Първичен свят.
    — Естествено… това е пътят, по който биха тръгнали най-нетърпеливите ми миньори, стига новината да стигне до ушите им.
    — Маршрутът водеше през купа Лупус — каза Махони.
    — Това пък какво е, по дяволите?
    — Няколко стотици слънца… планети… предимно населени… далече в края на Галактиката.
    — Населени от кого, ако мога да попитам?
    — Корабът на екипа ми се е натресъл на един от бившите кръстосвачи на ваше величество. „Турнмаа“.
    — Добре ли са? — запита с безпокойство Императорът, забравил цялото си привидно безгрижие.
    — Добре са. Кръстосвачът почнал да стреля, екипът ми кацнал на някаква първобитна планета. „Турнмаа“ дошъл след тях. Така че завзели кораба. Оставили мъртви двеста души екипаж в черни униформи и се върнаха на „Турнмаа“.
    — Гадна тайфа момченца и момиченца гледате в тази ваша „Богомолка“ — каза поуспокоен Императорът. — Да ми обясните защо тия гадняри са скочили на кораба ми? Нали уж трябваше да прилича на скитаща миньорска сонда?
    — Почнали да реват: „В името на Таламеин“ — отговори Махони. Предпочиташе както винаги да избегне прекия отговор.
    Императорът приседна на дънера.
    — Таламеин! Мислех, че съм им забил кол в сърцето още преди десет поколения!


    Никой психоисторик никога не е успявал да обясни защо, през цялата човешка история, са идвали и са си отивали вълни от месии. Никой и никога. Вижте например дузините „спасители“ от 20 в. преди Христа до 60 г. след Христа, прокарали пътя на римляните.
    Подобна вълна беше помела Галактиката преди около четиристотин години. Откакто Императорът бе разбрал, че на всяка култура трябва да се позволи религиозна свобода, не можеше да предприеме почти нищо, докато някой определен месия не решеше, че тъкмо той лично е крайната благодат на Всемогъществото и не обявеше джихад. Дотогава Императорът трябваше да стои кротко, да поддържа мира и да търпи.
    А за търпене — колкото искаш.
    Например — месията на Ендимион VI, който бе решил, че всички жени на планетата са негова лична собственост и че всички мъже са ненужни. Първият интересен резултат се изрази в това, че цялата мъжка част от населението, правоверни плюс-минус неколцина набързо изклани неверници, се самоубиха. А още по-интересното беше, че месията се оказа импотентен.
    Имаше цяла слънчева система, която вярваше, подобно на раннохристиянските манихеи, че цялата материя, включително те самите, е зло и трябва да се унищожи. Императорът така и не разбра как успяха контрабандно да си доставят планетовзривател, нито как успяха да го запокитят по слънцето си, с което предизвикаха едновременно слънчево изригване и внезапен край на движението си.
    Около дузина месии проповядваха геноцид спрямо непосредствените си съседи, но бяха лесно усмирени от Гвардията, щом ги спипаха извън планетите им.
    Месията на едно религиозно движение наложи съвсем приемлива монотеична система, добави към нея малко инженерен жаргон и успя да покръсти няколко планетни системи. По този повод Императорът се пообезпокои малко… докато месията не офейка на един от игралните светове на Империята с хазната на движението си.
    Един месия реши, че Нирваната е доста далече, поради което светът му купи няколко от старите чудовищни кормически лайнери, спои ги един към друг и всички негови поклонници вкупом се отправиха към Нирваната. След като траекторията им показа, че Нирваната се намира някъде в края на вселената, Императорът престана да се безпокои и от тях.
    Оставаше вярата на Таламеин. Основал я като реакция на една упадаща теология, някакъв млад воин на име Таламеин проповядваше святост, обричане на живота на целите на Всемогъществото и бой с меча по главата на всеки, който не е склонен да повярва в същото.
    Когато Императорът се намеси, старата и новата религия вече се бяха взели на мушка. Той предложи на таламеините и на техния пророк достатъчно транспорт, за да си намерят своя благословена звездна система, воинската вяра прие, натовариха се на корабите и се махнаха от съзнанието на простосмъртните.
    Императорът изпитваше искрена гордост от това свое „хуманитарно“ решение. Беше се намесил не защото чак толкова го интересуваше кой точно ще спечели локалната гражданска война, а защото знаеше, че: (а) старата изхабена теокрация щеше да рухне, (б) хората на Таламеин щяха да се сдобият с цял звезден куп, който да използват за военна база и (в) вярата неизбежно щеше да се пръсне из Галактиката.
    Последното, от което Вечният император имаше нужда, бе една млада и жизнена религия, която неизбежно щеше да реши, че Императорът и неговата меркантилна Империя вече са излишни. А това щеше да доведе до интрагалактическа война с неизбежните поражения за двете страни.
    Всичко това Императорът го знаеше много добре. Но като възпитан човек изслуша търпеливо краткия исторически очерк на Махони.


    — Още риба, полковник?
    Махони потуши лекия пристъп на хълцане с огнен откос от втората им кана и поклати глава.
    След като брезовият огън догоря до жар, Императорът бе поставил сьомгата върху скарата от сплетени клонки. Остави я така няколко минути, след което бързо плисна чаша царевичен ликьор откъм страната на кожата и ловко обърна парчетата. Огънят лумна и обжари кожичката, след което Императорът извади рибата. Махони не помнеше да е ял някога нещо по-вкусно.
    — Значи хората на Таламеин са се спрели накрая в този… този куп Лупус — рече Императорът.
    Усмихна се наум, щом си спомни, че когато бе избрал системата за младите фанатици, един дворцов шут преведе името като „Вълчи светове“. „Колко подходящо“ — реши той, докато мислеше за атаката на екип „Богомолка“.
    — А след тях, изглежда, всеки ренегат, дегенерат и разбойник в техния сектор на Галактиката се е отправил към купа Лупус и тяхното светилище, тъй като, разбира се, през цялото време са били верни привърженици на вярата на Таламеин.
    — Продължавай — каза Императорът. — Изпитвам патологично възхищение от това колко по-зле могат да се окажат нещата.


    А нещата наистина стояха много по-зле.
    Преди около сто и петдесет години самата вяра на Таламеин се беше разцепила, вследствие на което се бяха образували съответно народът А на Таламеин от едната страна на купа с груби очертания на двоен полумесец, и народът Б на Таламеин, в другия край на Лупус.
    Таламеин А разполагаха с Истинския пророк, човека, който твърдеше, че е най-прекият потомък на самия Таламеин. Но тази „изначална“ вяра се бе изродила до разточителна и схизматична политика и до поредица от все по-недалновидни Пророци. Това не само бе довело до разцепление сред правоверните, но властта накрая се оказала в ръцете на търговски съвет.
    Съветът включваше най-знатните търговски фамилии, които с преголяма охота предлагаха водачеството си в цялата тази мешавица. Всяка фамилия естествено тайно се надявала, че съветът е само временен, докато самата тя успее да заграби цялата власт.
    Поради което този „Истински пророк“ на Таламеин А всъщност беше марионетка, но също така и единствената фигура, задържала единия полумесец на купа Лупус от пълен разпад и анархия.
    От другата страна бяха „отстъпниците“ на Таламеин В, които се бяха заклели да се върнат към чистотата на първоначалната си войнска вяра. Пуристите винаги имат нужда от надзиратели, поради което „лъже“-пророкът на Таламеин Б беше създал управляваща класа от воини-жреци. Облечени в черни униформи, те публично отхвърляха светските неща, макар да се знаеше, че в мрачните им крепости са складирани доста богатства „в името на общото благо“. Това бяха „Яничарите“. На янците им бе трябвало само едно поколение, за да установят пълното си господство над народа на Таламеин Б.


    — Значи от една страна — каза Императорът, — имаме търговците. Шефът им е…
    — Един мошеник на име Паррал. В момента е начело на съвета.
    — А неговият Пророк е?
    — Теодомир. На младини изклал доста неверници, след което се съсредоточил над същинските си интереси, които, изглежда, включват рушвети, антикварни уникати и създаване на мъченици на вярата. Родният им свят и столица е Санктус — понякога го наричат Града на гробниците.
    — Кой е яничарският пророк?
    — Някакъв убиец Ингилд. Между другото агентите ми съобщават, че е пристрастен към наркотици.
    Императорът бавно разтри слепоочията си.
    — Нашият анализ…
    — Достатъчно, полковник Махони. — Изведнъж Вечният император стана хладно строг и гласът му премина в метално заповеден тон.
    — Ето ви го анализа — каза той. — Първо, няма начин да се копае този Хикс-минерал, без да се разчуе. Второ, когато наистина се разчуе, всички тези бъдещи кандидат-миньори ще се юрнат право към купа Лупус. Трето, или търговците ще се превърнат в пирати, или янците ще станат бандити. Четвърто, ще падне голямо клане на онези, които налитат към златните полета. Отворете скоча, полковник.
    Махони подаде бутилката на Императора.
    — Пето, кървавата баня ще ме принуди да изпратя Гвардията… за да пазя звездните пътища отворени и прочие дрън-дрън. Шесто, това ще се изтълкува в смисъл, че Вечният император нарушава святата си дума и потиска една религия. На, пий.
    — Шесто… не, това го казах. Седмо, преди да се е разчуло за откритието, звезден куп Лупус трябва да се окаже под пълния контрол на една особа. Между другото, на този ваш Теодомир Колебливия колко му остава?
    — Изглежда, е прехвърлил стотака, шефе — отвърна Махони. — Главният му наследник се казва Матиас. Около трийсетгодишен. Смята, че религията и политиката не бива да се смесват. Неженен. Живее аскетично. Смята, че вярата на Таламеин е свята.
    — Леле мале! — промърмори Императорът.
    — Смята, че вярата на Таламеин е за необятността — малко ми е трудно да произнеса тази дума, — затова си е събрал обкръжение от младежи. Прекарват си времето в разни мъжки спортове — лов, пост, уединение, такива неща.
    — Хм. — Императорът отново потъна в дълбок размисъл.
    — Какъв е проблемът, шефе?
    — Не мога да си спомня до седмото ли стигнах, или до осмото?
    — Осмото, мисля. Може ли бутилката?
    — Императорската особа е с предимство — отсече Императорът и удари още една глътка, преди да подаде шишето на Махони.
    — Осмо, държим купът да е под едноличния контрол на една особа, но да е човек, който е… склонен към разум. Което значи, че ще ме слуша, без да се налага да пращам Гвардията. Девето, тези яничари са невъзможни. Няма начин да държа под контрол сган от духовници-главорези.
    — Искате да кажете, че държите стария Тео да се качи на върха?
    — Ни най-малко. Искам да спечели някой от неговата страна.
    — Кой по-точно?
    Императорът сви рамене.
    — На кой му пука, по дяволите! Вие избирате победителя, полковник.
    Махони усети как изведнъж изтрезнява.
    — Явно тази операция трябва да е под прикритие, нали?
    — Гениален сте, полковник. Разбира се, че не искам да видят как ръката на Императора се вре в суверенната политика на един звезден куп.
    Махони преглътна сарказма.
    — Това означава „Богомолка“.
    — Между другото — каза Императорът, след като ловко измъкна скоча измежду краката на Махони — кой е екипът, който донесе мострите?
    — Тринайсети екип, сър. Командва го лейтенант Стен.
    — Стен ли?
    — Справял се е с няколко трудни задачи, които му възлагахме в миналото, сър.
    — Дай му пет-шест медала или нещо друго — каза Императорът.
    — Нещо друго? — повтори Махони.
    — Някакво решение, полковник? — попита Императорът. — Преди да сме се натряскали здраво… коя група на „Богомолка“ смятате да използвате?
    Махони взе бутилката и я довърши. Странно, но когато пиеше или се ядосаше, започваше да говори с някогашния си ирландски акцент.
    — Ще ви притесня ли, ако поискам малко от вашто сияние, Императоре? А в отговор на въпроса ви — току-що се сетих кой пич ни трябва.

Глава 8

    На Стен му отне доста време, докато издири останалите членове на екипа си и им съобщи, че ги пращат на акция. Бяха се пръснали безобразно из света за пиянство и съвкупления на Гвардията.
    Бет, вярна на споразумението им, беше хванала своя път — наела бе някакъв ловен водач и бе изчезнала в пущинаците с Хъгин и Мънин. Стен й предаде съобщението си кратко по кома на „Богомолка“ с кодиран глас, след което прекъсна връзката. Все още не беше сигурен, че ще може да извърта.
    С Айда се оказа по-лесно — беше се настанила удобно в едно казино и се опитваше да провери дали изобретената от нея система „разбий рулетката“ ще доведе казиното до банкрут преди управителите да се усетят и да я изгонят.
    Док се беше покрил в джунглата на единствения на планетата за отдих университет и Стен го локализира да ръмжи доволно над антроположките фишове в пресцентъра. Пред него имаше кана с напитката от кръв и мляко на стра!бо, — бе накарал един гвардейски техник да му я смеси въпреки погнусата си.
    Извънредните акции не бяха нещо необичайно за войниците от „Богомолка“. Но за пръв път пращаха на такава акция Тринайсети екип. Императорската заповед обаче си е императорска заповед и на човек не му остава нищо освен да се подчини.
    Стен вече изпитваше предварителна носталгия, съчетана с озадачението как може да изпълни онова, което му бе заповядал Махони. И обикаляше кръчмите. Беше сигурен, че ще намери Килгър в някоя от тях.
    Чу Алекс още преди да го види — гласът му гърмеше през открехнатата врата на пивницата.
    — И значи адютантът вика: „И пратих най-добрия си боец, и вдигна байонета си боецът смел…“
    — Кво е това байонет бе? — чу се друг глас.
    — Няма значение. Мълчи и слушай. И значи качва се оня ми ти храбър боец на хълма. И после нашият великан им вика още по-гръмко: „Аз съм Рижия Рори от Долината! Прати ми най-добрия си взвод!“ — И тогава бритския генерал почервенява и вика: „Адютант! Искам главата на тоя мъж! Прати горе най-добрия ни взвод!“ А адютантът вика: „Слушам, сър!“, и праща нагоре най-добрия взвод на полка.
    И Стен, зачуден дали някога ще чуе края на историята за Рижия Рори, влезе в бара.
    Алекс го видя, разчете изражението му и изръмжа на двамата тотално притиснати и приковани към стената гвардейци.
    — Ще ви поуча още малко някой друг път. Свободни сте, момци.
    Двамата гвардейци, видимо облекчени, се изсулиха. Стен се отпусна в празния стол.
    — Давай най-лошото, момко. Ще го понеса.
    И Стен му преповтори краткото съобщение на Махони.
    — Не мога да го понеса — простена Алекс. Беше толкова отчаян, че не можа да си поръча още едно. — Кво ще каже мама, като разбере, че са ме шкартирали от Гвардията?
    — Това е само прикритие, по дяволите! Майка ти изобщо няма да разбере.
    — Ти не познаваш мама — изпъшка Алекс. — И кво ще правя аз, момко, като ексгвардейски сержант?
    — Същото, каквото и аз. Приятно ми е да те запозная с екскапитан Стен, Трета гвардейска, награден с медали, ранен, упоменат в офицерските заповеди и уволнен за извършени неописуеми зверства.
    Алекс отново изпъшка, вдигна лапата си в жест на подигравателен салют, после награби халбата на Стен и въздъхна:
    — Знаеш ли, трябваше да си остана аз в чифлика.

Глава 9

    Според църковната догма Таламеин бе заповядал на емигрантската си флота да кацне на Санктус, защото някакво видение му казало, че този воден свят е особено благословен от космическия дух.
    Всъщност Таламеин беше свил към първия що-годе И-нормален свят, изплувал на екраните му, тъй като бил изправен почти пред бунт и хората му развили пристъпи на умерено затъпяване.
    Санктус имаше един главен град — Градът на гробниците, няколко по-малки рибарски селца, едно малко пристанище и стотици селяни. Населението му включваше теокрацията, която експлоатираше поклонниците, дошли в Света на Таламеин, и рибарите и селяците.
    И Стен.
    Той помръдна неловко на каменната скамейка и разтри схванатия си врат. Студеното дихание на въздуха боцкаше гръбнака му с иглички. Стражът на Пророка изгледа Стен също толкова хладно като вятъра. Стен се ухили и стражът му обърна гръб.
    Седеше на тази скамейка вече от три часа, но търпението е добродетел, която човек бързо научава на Санктус. Особено в Града на гробниците с неговите досадно бюрократизирани свещеници, масивните паметници на отдавна умрели мъченици и призрачно студените сгради.
    „Не е чак толкова дребна задачка, Махони“ — помисли Стен и огледа с досада древното преддверие. Като всичко останало в Града на гробниците, то бе изградено от пожълтяващ камък, навремето явно бял. Беше огромно, украсено тук-там с всечени в камъка ликове, позлатени статуи и изкусно изтъкани гоблени.
    И не можеше да се диша от вонята на тамян.
    Но като всичко останало в Санктус всичко в тази зала беше износено и изтъркано. Гоблените бяха кърпени, позлатените статуи — олющени.
    Дори стражът с церемониалната си алебарда и безцеремонното изражение изглеждаше изтъркан и мръсната му униформа беше кърпена многократно.
    Стон, от своя страна, бе облякъл кафеникавата ежедневна гвардейска, униформа и гърдите му бяха окичени с всички значки и медали, които двамата с Махони бяха решили, че ще са най-подходящи. Подозрително празно беше петното на ръкава му… но пък знакът за принадлежност към гвардейско подразделение можеше да е отпран след военния трибунал. Така той много добре се вписваше в бедността, характерна за Санктус.
    Парите бяха проблем номер едно в Света на Таламеин, проблем много по-съществен от душата на едно същество. Рушветът, беше разбрал Стен, бе много по-сигурен път към спасението, отколкото молитвата.
    За щастие Махони бе снабдил Стен с предостатъчно кредити. Той бе прекарал вече цяла седмица на Санктус в смирено усилие да получи аудиенция от Теодомир Пророка, но му бе отнело доста време, докато смаже пътечката през веригата от отговорни фактори.
    „Адски скапан начин да поддържаш една религия“ — помисли Стен.
    Последния голям подкуп беше платил в деня, когато купи един епископ. До този момент епископът спазваше обещанията си.
    Подкараха го по улиците на „благоговейния“ Град на гробниците с неговите огромни паметници и извисяващи се като комини факли. Няколко от тях изригваха огромни стълбове пламък. Бяха ги запалили най-богатите семейства — като жертвоприношения за наскоро отдалите се на вечен покой.
    За Стен градът приличаше на огромна долина с потънали в скръб заводи.
    Отмести се на половин метър по скамейката, за да се измъкне от студа. Освен минералната сухота на мястото студените места бяха едно от първите неща, които бе забелязал. Сякаш ги бяха пръснали из дългите коридори и зали, изникваха странно от всеки привидно здрав камък. „Внимавай — предупреди се Стен, — че много скоро ще започнат да ти се привиждат духовете на Таламеин.“
    Чу някакво тропане и вдигна очи. Стражът застана мирно. Трополенето спря, после грамадната врата се отвори с трясък и Стен стана, за да поздрави мъжа, чието внимание си бе купил.
    — Добре дошли. Добре дошли на Санктус.
    Матиас, синът на Пророка, пристъпи към него.
    Въпреки че Стен бе проучил досието му, външността на Матиас го изненада. В този свят на аскети с бледи като рибешки корем лица високият млад мъж имаше по-скоро грубоватия вид на живеещ сред природата човек. Носеше червена униформа без отличителни знаци, която пасваше повече на военен, отколкото на духовно лице.
    А още по-интересното беше, че му подаде ръка — като равен на равен.
    Стен се засуети, след което измърмори полагащите се поздравления. Мъчеше се да прецени младежа, но докато се усети, той го хвана под ръка и го поведе по някакъв дълъг тъмен коридор.
    — Баща ми гори от нетърпение да се срещнете — заговори Матиас. — Чували сме много неща за вас.
    „За мен, както и за парите ми“ — помисли цинично Стен.
    — Но защо не ни потърсихте направо? Вярата на Таламеин е готова с охота да приеме мъж с вашите… заложби.
    Стен изломоти някакво извинение, в смисъл че първо искал да разгледа забележителния им град.
    — И все пак. Трябваше да дойдете направо в двореца. При мен. От много време хранех надежди да се запозная с човек като вас.
    На Стен му хрумна, че Матиас може би говори искрено и вероятно не знае нищо за начина, по който си бе откупил стръмния и лъкатушещ път до Височайшото представяне.
    — Надявам се, че двамата с баща ми ще постигнете… съгласие — каза Матиас.
    — Аз също.
    — Може би… ако стане така… ще намерите време да се запознаете с някои от моите сподвижници. Приятелите ми.
    — Би било интересно — отвърна Стен. Молитвени срещи! Какво ли не му се налага да направи човек, за да даде газ на една диктатура.
    Изведнъж Матиас се усмихна — топло, човешки.
    — Подозирам какво си мислите: че приятелите ми седят с часове и мрънкат над Светата книга на Таламеин?
    Стен извърна поглед.
    — Познаваме добре словата на Пророка, Но ние смятаме, че нашата вяра… най-добре се осъществява… далече от градовете. Стараем се да усвоим уменията, които Таламеин е прилагал, за да извоюва свободата. Нищо професионално, разбира се. Но вие навярно ще ни дадете някои… насоки.
    Спряха в дъното на коридора и двукрилата врата пред тях се разтвори.
    И Стен осъзна, че стои в нещо, което можеше да се определи единствено като тронна зала. Изтъркана и похабена, разбира се, но все пак тронна зала. Тук гоблените бяха доста по-дебели и много по-запазени. И беше тъпкано със статуи. А в отсрещния край, върху куп дебели възглавнички, на огромен каменен трон седеше самият Теодомир. Зад него имаше огромна видеокарта на водния свят на Санктус. С единствения островен континент, Светая светих на Таламеин. Голямо рубинено сияние осветяваше местоположението на Града на гробниците. От двете й страни горяха две големи факли — пречистващият символ на религията.
    Изведнъж Стен забеляза, че Матиас вече не стои пред него, и погледна надолу. Младежът се беше смъкнал на колене и бе свел глава в молитвено преклонение.
    — Теодомир — викна той. — Вашият син ви поздравява в името на Таламеин.
    Стен се поколеба дали също да не коленичи, но се задоволи с учтив поклон.
    — Кой е този с теб, Матиас?
    Лицето на Пророка беше изпито и остъргано като с пила.
    Матиас моментално се изправи и подкара Стен напред.
    — Полковник Стен, татко. Човекът, за когото си говорихме.
    Стен примига при това неочаквано повишение и пристъпи към трона стегнато, като на парад. Тракна с токове и зае стойка „свободно“. После каза високо:
    — Поздравява ви един нищожен войник, Теодомир. И ви носи един нищожен войнишки дар.
    В залата се чуха ахкания, а Теодомир пребледня, когато ръката на Стен се пъхна под куртката и измъкна нож. С крайчеца на окото си Стен забеляза как един от стражите пристъпи напред и се засмя наум. После много предпазливо и много церемониално положи ножа в нозете на Пророка.
    Ножът беше изключително ценен и изключително безполезен. Беше изработен от скъпи метали и инкрустиран с бляскави скъпоценни камъни. Стен хвърли поглед към изтъркания халат на Теодомир и се зачуди колко ли бързо Пророкът ще пусне за продан ценния дар. Ако донесенията бяха верни и вкусовете на Теодомир бяха толкова светски, колкото се твърдеше, според Стен нямаше да изчака повече от час.
    Теодомир се съвзе и махна на един виночерпец да му подаде бокал с вино. Удари една неблагочестиво голяма глътка и избухна в смях.
    — О, страхотно! Прекарали сте го през сигурността, нали? През всичките скенери и кожни датчици.
    Смехът внезапно секна. Пророкът обърна жълтото си око към свития хрисимо до него съветник и каза тихо:
    — Поговорете със сигурността.
    Съветникът се поклони и се изниза безшумно.
    Пророкът отново отпи от бокала и пак започна да се кикоти. После извърна глава към една завеса до себе си и вдигна наздравица към засенчената ниша.
    — Е, Паррал. Какво мислиш? Може ли да ни бъде от полза нашият умен полковник Стен?
    Завесата се разтвори и оттам излезе дребен мургав мъж. Поклони се на Теодомир, след което се обърна с усмивка към Стен.
    — Да — каза Паррал. — Мисля, че трябва да си поговорим.


    Седяха в малка прашна библиотека. Столовете бяха стари и олющени, но доста удобни, а стените бяха отрупани с видеокниги. Стен си отбеляза наум, че най-прашасали са религиозните и справочни текстове. Няколко доста захабени от употреба еротични заглавия привлякоха окото му.
    Матиас отново напълни чашите с вино. Освен своята. Синът на Пророка предпочиташе вода.
    — Да, ние наистина сме много щастливи, че срещаме човек с дарби като вашите, полковник Стен — сподели добродушно Паррал и отпи от виното си. — Но не мога да се отърва от мисълта, че това щастие малко ни изненадва. Имам предвид, ако може така да се изразя, че вие сте твърде високо квалифициран за един толкова отдалечен звезден куп. Какво би могъл да търси човек с вашия талант в Лупус?
    — Нещата са прости — отвърна Стен. — Като всичко във войнишкия живот. След като… ъъ… ме освободиха от Гвардията…
    — Аха. Може би „изритаха“ е по-точната дума?
    — Не бъди груб, Паррал — сряза го Матиас. — Според това, което чухме за биографията на полковника, Империята не цени особено високо бойците си. Подробностите около неговото напускане на Имперската служба не представляват интерес за нас.
    — Моля за извинение, полковник — каза Паррал. — Продължете, ако обичате.
    — Извинения не са нужни. В края на краищата и двамата сме в бизнеса и тук няма нищо лично. — Стен вдигна чашата към устните си и улови слисаните им погледи. — Вие сте в търговския бизнес. Аз съм в бизнеса — имам предвид именно бизнеса — на войната.
    — Но какво ще кажете за лоялността? Нима войниците не се бият за каузи? — попита Теодомир.
    — Аз съм лоялен към тези, които ме наемат. И след като договорът се подпише, съм длъжен да спазя думата си.
    И погледна съзаклятнически Паррал, като търговец — търговеца.
    — Ако не беше така, кой би купил онова, което продавам?
    Паррал се изсмя. Късо и хладно. И се наведе над масата.
    — И какво точно имате за продажба, полковник?
    — На вас — една огромна по размери бизнес империя. Първия търговски монопол в купа Лупус. — После се обърна към Теодомир. — На вас — църква, която отново е цяла.
    Теодомир се усмихна и каза мечтателно:
    — Това би осъществило най-съкровените ми желания.
    Паррал не изглеждаше убеден.
    — А къде ви е войската, полковник?
    — На ръка разстояние.
    — За да се събори Ингилд — и да бъдат унищожени яните — ще ви е необходима огромна сила.
    — На Санктус имате красиви гори — отговори Стен. — С високи дървета. Дървета, които съхнат, но продължават да стърчат. Колко сила е нужна на един дървар, за да събори едно такова дърво?
    — Превъзходството на моята сила — продължи Стен — е в знанието. Точно както дърварят знае къде и как да приложи подходящата сила.
    — Да се унищожи Ингилд — прошепна Теодомир. — И всички тези светове отново ще бъдат мои. Добре е. — Той се обърна към Паррал. — Не мислиш ли, Паррал? Не мислиш ли, че наистина е добре?
    За радост на Теодомир, Паррал кимна, но все пак сухо попита:
    — След като изглеждате толкова добре подготвен, допускам, че имате и подготвен бюджет, описващ разходите за операцията?
    Стен начаса извади фиша от куртката си и го връчи на търговеца.
    — Благодаря, полковник. Сега, ако ни извините, двамата с Пророка ще обсъдим условията ви.
    Стен стана.
    — Въпреки че — бързо добави Паррал, — съм сигурен, че няма да ни е трудно да ги изпълним.
    — Ще ви заведа до покоите ви — предложи Матиас. — Предполагам ще желаете да се преместите в двореца?
    Стен се усмихна благодарно, поклони се на Теодомир и тръгна с Матиас.
    Вратата още не се беше затворила, когато Теодомир изгълта остатъка от виното си и закрачи нервно из стаята.
    — Какво мислиш все пак, Паррал? Какво мислиш наистина? Можем ли да му вярваме?
    Паррал сви рамене и напълни чашата на Пророка.
    — Всъщност няма значение. Стига да си пазим гърба.
    — О, какво щастие би било — въздъхна Теодомир. — Какво щастие би било да видя онзи идолопоклонник Ингилд разгромен… Мислиш ли, че наистина е способен да го направи? Струва ли си риска?
    — Единственото, което можем да загубим — каза Паррал и седна, — са няколко мои кредита и животът на неговите хора.
    — Но ако Стен спечели… ако наистина спечели, какво ще правим с него?
    Паррал се изсмя.
    — Това, което винаги правим с наемниците.
    Теодомир също избухна в смях и викна:
    — Ще му намеря някоя хубава гробничка. Точно до мястото, където смятам да натикам Ингилд.

Глава 10

    Яничарят стоеше разтреперан до дюзата. Очите му се бяха облещили от страх над дебелия стой стикипласт, лепнат на устата му. Ръцете му бяха вързани отзад. Коленете му се огънаха, но съществата от двете му страни го дръпнаха да се изправи.
    Бхорският капитан тежко се затътри напред и кожените му доспехи заскърцаха. Кръвясалите очи на петдесетината членове на екипажа го следваха. Той стигна при янеца и спря, изгледа жертвата си изпод двата космати храста, които бхорите наричаха „вежди“. После изръмжа подигравателно.
    — Да бъде.
    Обърна се към екипажа си, вдигна космат юмрук, стиснал огромния рог със стрегг, и изрева:
    — За брадите на нашите майки!
    — За брадите на нашите майки! — отговори екипажът.
    И отпиха от роговете. Капитан Одо изтри дебелите си устни, обърна се към бхорския техник, който чакаше до люка на ракетната установка, вдигна лапа за заповед и Стен чу как янецът заквича през стикипласта. Изпита почти жалост към нещастния скапаняк — досещаше се какво следва.
    — В името на Сарла и на Лараз — викна Одо. — В името на Джамчиид и на… на… ъъ…
    Погледна към съветничката си за помощ.
    — На Холерик — подсказа му тя шепнешком.
    Одо кимна благодарно и каза:
    — Лош късмет е да пропуснеш някой скапан бог.
    После се окашля, оригна се и продължи:
    — В името на Джамчиид и на Холерик, благославям този курс.
    Спусна ръка и бхорският техник плесна по клавиша „Шлюз отворен“. Вратите се плъзнаха със съскане и двамата бхорски стражи вдигнаха гърчещия се янец и го натикаха в дюзата. Одо се изсмя гъгниво и ревна:
    — Не бой се, яничарче! Аз, Одо, лично ще изпия езическата ти душица към ада.
    Екипажът ревна възторжено и вратите се затвориха. Докато Стен примига, техникът плесна по клавиша „ИЗСТРЕЛВАНЕ НА РАКЕТАТА“ и корабът се разтърси, щом въздухът издуха янеца във вакуума. Едва ли му остана време да изстене преди тялото му да се пръсне.
    Металният под на кораба закънтя от стъпките на изпадналия в луд възторг бхорски екипаж — всички тичаха към люковете, за да видят славната гледка.
    Стен се бореше да си поеме дъх. Усмихнатият Одо застана пред него, плесна го дружески по гърба с тежкия си като чук юмрук и съвсем му изкара дъха.
    — Кълна се в брадата на мама — заяви капитанът, — обичам благословията. Особено — посочи с палец към вратите на ракетния шлюз и отишлия си янец — когато е някой от ония скапаняци. — После изгледа с помътените си очи пребледнелия Стен и изръмжа: — Цирей скапан. Сигурно ме мислиш за циция. Трябва ти пиене.
    На това Стен не можеше да възрази.


    — Хубаво е, че старите нрави отмират — отсече Одо, напълни на Стен един рог със стрегг — лютата като пипер бира на бхорите — и наведе туловището си към него.
    — Няма да повярваш — сподели той, — но бхорите някога са били ужасно примитивни същества.
    Това хвана Стен по средата на глътката и той за малко да изплюе стрегга на масата.
    — Не — отвърна Стен. — Никога не бих го повярвал.
    — Единственото, което ни е останало — поясни Одо, — е това малко забавление с благословията.
    После поклати грамадната си глава и въздъхна.
    — Това е единственото, за което трябва да благодарим на янците. Преди да се появат и да почнат да ни избиват, е било… чак по времето на дядо ми е била последната благословия.
    — Искаш да кажеш, че използвате само яничари? — попита Стен.
    Одо се намръщи и масивното му чело се набръчка. После изръмжа сърдито:
    — Кълна се в ледения гъз на баща си! Че кой друг да използваме? Казах ти, ние сме много цивилизован народ. Почти сме били забравили благословията преди да се появят янците с тяхното скапано „Да бъде.“ Но когато избиха цяла търговска колония, си я спомнихме. И още как си я спомнихме!
    Изпи рога до дъно и го напълни отново.
    — Този скапаняк, когото току-що убихме, беше един от петнайсетимата пленници. Истинско съкровище. Разделихме си ги между корабите. И един по един ги използвахме за благословията. Сега трябва да ти призная малкия си повод за съжаление. Този беше последният.
    Стен го разбираше много добре. Затова каза:
    — Мисля, че мога да ви реша проблема.
    Капитанът се оригна и избута настрана каната със стрегг.
    — А сега, друже мой, да обсъдим нашата работа. Вече сме на три дни от Ястребов трън. Флотът ми е на твое разположение. Какви са ти заповедите след като кацнем на планетата?
    — Изчакваме — каза Стен.
    — Колко дълго?
    — Смятам, че кредитите, които вече ви дадох, ще ви задържат достатъчно.
    Бхорът вдигна ръка да възрази.
    — Не ме разбирай погрешно, полковник. Не ви искам повече… — Потърка палец в косматия си показалец във вселенския жест за искане на пари. — Просто съм нетърпелив да се захвана с работата.
    Стен сви рамене.
    — Най-много един цикъл.
    — След което почваме да трепем яничари? — попита Одо.
    — След което почваме да трепем яничари.
    Одо отново награби стрегга.
    — Кълна се в майчината си брада, харесваш ми.
    И напълни роговете до ръба.


    Изборът на бхорите за съюзници беше мъдър ход. Ако изобщо имаше същества, отличаващи се със свирепа вярност, още по-свирепа омраза и способност да преследват една-единствена скапана цел, която непрекъснато да е пред очите им, то това бяха те. Бяха единственият местен народ в звездния куп, аборигените на една покрита с глетчери планета, леден свят, пъпчасал с хиляда вулканични острова, покрити с гъста мъгла и зеленина.
    В легендарни времена бхорите живеели и умирали в своите оазиси. Отглеждали оскъдната си храна. Къпели се в димящите си езерца. И — когато набрали достатъчно кураж — да ловуват по ледовете.
    Отначало въпросът всъщност бил кой кого ловува. Никой не знае как е изглеждал в онези времена стрегганът. Но според преданията и епическите поеми на бхорите става дума за някакво огромно клатушкащо се същество, което ходело на два крака, имало интелигентност почти колкото тяхната и зейнала зурла с няколко реда непрекъснато сменящи се остри зъби.
    Гладът тласнал бхорите по ледовете. Някой суховат професор в зала пълна с дремещи студенти сигурно би казал, че е било просто необходимост от по-ефикасен източник на протеин.
    Кажи го това на първия бхор, надникнал над ледения ръб, видял скършените кости на ловния си другар и помислил с копнеж за празното — но безопасно — гърне за грудки вкъщи.
    Трябва да е било страхотна гледка, когато този първи бхор е взел историческото решение. Сравнен със стреггана, сигурно е изглеждал доста дребен. Сравнен с човек обаче, един бхор представляваше солидна маса. Нисък, с извит гръбнак, криви, но огромни крака, плоски стъпала и лице, което само „майчината ми брада“ може да заобича. Тялото му беше покрито с гъста козина. Тежко надвиснало чело, изпъкнало много над очите. Рунтави вежди и опръскани с червено кафяви очи.
    Макар и висок само 150 сантиметра, средният бхор бе един метър на ширина — отгоре додолу — и тежеше около 130 кила. Като еквивалент на маса, това бе равно на плътността на повечето обитатели на тежки светове, като Алекс.
    Тъй че онова, срещу което е трябвало да се изправи стрегганът, се оказало една огромна сила, съсредоточена в малък обем. Плюс способността на бхора да си прави закалени в студ и зной сечива. Единственото, което трябвало да измислят бхорите, било как точно да цапардосат стреггана.
    Имало много грешки, залегнали по-късно в сърцевината на бхорските легенди. Но все едно, накрая нещата потръгнали и стрегганът се превърнал в главния източник на липсващия протеин.
    Имало една ранна грешка, която бързо била коригирана. Първото, което един бхор правел, щом убие стрегган, било да изтръгне черния му дроб и да го изгълта суров. При стрегганския дроб това било все едно да погълне порядъчна доза цианид. Смъртоносното количество витамин А, съдържащо се в стрегганския дроб, било двойно повече от това на земната бяла мечка (също смъртоносно) или на някоя столетна риба треска. Яденето на вражеския черен дроб било един от първите „древни обичаи“, които се наложило да изоставят.
    Преди да успеят да проникнат в околния космос, на бхорите първо им се наложило да овладеят собствения си роден леден свят, След като се справили със стрегганите, бхорите се научили да търгуват. С това придобили способността да избиват същества от собствения си вид. В края на краищата, с какво друго да се перчи човек на пиянските пирове?
    За разлика от повечето същества из галактиката, бхорските войни през вековете били малки и бързо се прекратявали с някаква странна форма на единение чрез бой.
    Основен принцип на бхорската религиозна еманципация: „Аз си имам моите богове, ти — твоите. Ако стане някоя беля, ще ми заемеш един-двама от твоите, нали?“
    Когато бхорите започнали да разширяват своите „оазиси“, разтапяйки околните глетчери, се надал и бойният вик „Спасете стреггана“. Бхорите избивали стрегганите толкова успешно, че те били почти пред изчезване. Днес единствените екземпляри са останали по зоопарковете. Те са много по-дребни (смята се) отпреди, но все така свирепи. Достатъчно, та бхорските майки да ги използват все още като традиционни плашилища за непослушните деца.
    Днес стрегганът е толкова легенда, колкото и поговорката „кълна се в майчината си брада“. Всъщност всички бхори имат гъсто лицево окосмяване, криещо хлътналите им брадички. Просто женските имат повече от мъжките. В древни времена това е било дълга рунтава брада, за да могат децата да се държат, докато майката събира грудки… или докато й се наложи да отстреля някой стрегган.
    Докато стрегганът се превърне детска приказка, бхорите вече се били наложили като търговци из целия куп Лупус. Колкото и последователите на Таламеин — и едните, и другите — да страдали от умерена ксенофобия, все пак били достатъчно разумни, за да оставят бхорите на мира.
    Докато бхорите си стояли в границите на своите търговски анклави, хората са заселвали из купа без особени неприятности. Бхорите бездруго са доста безразлични към повечето хора, така че взаимното съществуване било възможно.
    Но после яничарите решили, че на всяка цена им е нужен „враг“. Което противопоставило еднобожите фанатици на небрежно пантеистичните, но добре въоръжени търговци-контрабандисти.
    Когато Стен ги срещна, по-малобройните бхори се бяха запътили към унищожението си толкова уверено, колкото старите им врагове — стрегганите. Но без никой да им изпива душите към ада.

Глава 11

    — Команден Ястребов трън, тук търговски „Балдър“. Моля разрешение за орбитално кацане. Край.
    Одо изключи микрофона и погледна над командния пулт към Стен.
    — Кълна се в майчината си брада, и това ако не е шантав свят. Последния път, когато идвахме тук, имаше три различни центъра за кацане. И всеки от тях изсипа люти клетви, че ако не спазим точно техния график, а нечий друг, ще ни издухат от атмосферата. Достатъчно, за да накараш един бхор да се натряска със стрегг, казвам ти. — И показа грамадните си жълти зъби на Стен. — За последното не се иска много, разбира се.
    Стен го беше забелязал.
    Говорителят запращя и се изчисти.
    — Кораб „Балдър“. Дай график.
    — Тук „Балдър“. Двайсет корабни дни от куп Лупус.
    — Прието. Цел на кацане?
    — Пътникът ми наема войници — отвърна Одо.
    — Кораб „Балдър“, тук Команден Ястребов трън. Прието. Добре дошли на Ястребов трън. Остани на приемане график за кацане. Маршрут за приближаване: Имперски пилотски план 34-Зулу. Внимание — да се поддържа стриктно маршрутът за кацане. Прихванати сте. График предаден.
    — И ако зиг-нем, когато пилотският план каже да заг-нем — избоботи Одо, — ще се нахакаме на прихващащите ракети.


    Дори наемниците трябва да си имат дом — или най-малкото зала за рекрутиране. Ястребов трън беше точно тази „зала за рекрутиране“ в този сектор на Галактиката. Тук наемниците постъпваха на служба и се снаряжаваха. Ястребов трън също така бе мястото, където се довличаха да ближат раните си или се връщаха гроги, за да празнуват победите си.
    Беше прилична планета с размерите на Земята, обикаляща около слънце-джудже. Климатът общо взето беше субтропичен.
    И освен това Ястребов трън беше анархистичен свят. Планетарното правителство се създаваше от най-силната в момента наемническа орда. След което ги наемаха, заминаваха по назначение и оставяха след себе си вакуум, в който се набутваха по-малките вълци. В други моменти ситуацията оставаше пълен „пас“ и тогава се възцаряваше тотална анархия.
    Наемниците се рекрутираха във всевъзможни групировки, от специалисти по солово внедряване, през тактически въздушни крила, бронирани батальони и пехотни дивизии до логистици с невероятни заплати и командни специалисти. Единствената системност на Ястребов трън бе в това, че такава не съществуваше.
    „Балдър“ преодоля последната стъпка за приближаване, двигателят „Юкава“ засвистя и плоският ветрилообразен звездолет се насочи към площадката за кацане.
    Оръжейните станции бяха в готовност — бхорите никога не рискуваха. Приземителните подпори се подадоха от ветрилообразния корпус и „Балдър“ плавно спря. От средната секция се спусна рампа и Стен слезе по нея с чантата с лични вещи в ръка.
    В края на километровото поле една точица започна да нараства и скоро се превърна в раздрънкан гравислед. Караше го сияещият Алекс.
    Алекс скочи от таратайката и вдигна лапа за поздрав. Стен веднага разбра, че тумбестият мъж от Единбург не е съвсем трезвен.
    — Полковник, да знаеш само колко съм щастлив, че те виждам, момко!
    — Натряскал си се предварително — каза Стен.
    — Ами да. Хайде, момко. Ще ти покажа хотелчето ни. Вълшебно местенце. Тук съм няма и от един цикъл, и станаха две убийства, гръмнаха няколко бомби, а бой с ножове — колкото щеш.
    Стен се ухили и се качи в грависледа.


    Алекс ловко зави покрай два пехотински БТР-а, които почти бяха блокирали мръсната пресечка.
    Главната улица на главния „град“ на Ястребов трън беше истинско чудо — задръстена от трафик, който включваше всичко, от примитивни бързоходи с двигател „Маклийн“ и с въздушни екипажи на борда, през щъкащи като мухи колесни БРДМ-и, до разузнавателен кораб, реещ се на четиридесет стъпки във въздуха.
    Магазините, естествено, предлагаха специални стоки: оръжия, изработени по поръчка на клиента, нови или втора употреба, всяко въобразимо изделие за сеене на смърт, което не бе поставено под имперска забрана (което, разбира се, включваше и предназначените само за Гвардията уилигъни, както и някои други екзотики). Магазини за униформи. Бижутерии, специализирани в осигуряването на добре платените наемници с бързо конвертируем и преносим начин да си отнесат плячката, и приемащи евтините залози на неудачниците.
    И през целия този хаос маршируваха, перчеха се, залитаха, пълзяха или просто лежаха пияни край кръчмите войници. Всякакви родове — от униформени пилоти през облечени в камуфлаж пустинни бойци, до натруфените взводни патрули, охраняващи двореца.
    А после Стен забеляза добре разчистено място от едната страна на улицата. Беше малък магазин с грижливо пометен тротоар пред вратата, с прясно измазана фасада. Табелата отвън гласеше:
    ВКЛЮЧИ СЕ В ГВАРДИЯТА!
    ИМПЕРИЯТА ИМА НУЖДА ОТ ТЕБ!
    Стен погледна през вратата към единствения обитател на пункта за рекрутиране, много отегчен, самотен и посърнал гвардейски сержант, извадил на показ всичките си еполети и медали и цялото си душевно страдание.
    — Не я разбирам нашта Гвардия — сподели Алекс, като видя слисания поглед на Стен. — Те не знаят ли, че половината бойци тука са на първо място дезертьори, и на второ, че никоя свястна армия няма да ги наеме на първо място?
    Стен кимна. Алекс беше съвсем прав — Ястребов трън си го биваше. „Махони — помисли Стен, — ти си съкровище. «Хайде, момче. Наеми двеста-триста психопати и извратени типове, за да събориш две империи.
    И виж дали това не може да стане до обяд…»“
    Но пък секция „Богомолка“ действаше точно така.

Глава 12

    КОМАНДОСИ!
    ТЪРСЯТ СЕ 200 ОТ НАЙ-ДОБРИТЕ!
    ЗАЩИТЕТЕ ВЕКОВНАТА ВЯРА!
    ЗАПЛАЩАНЕТО ГАРАНТИРАНО

    Полковник Стен, бивш служащ в Трета гвардейска на Негово величество Щурмова дивизия,
    търси двеста елитни бойци, за да помогне за защитата на един от най-уважаваните в Империята теократични ордени.
    НАЕМНИЦИ НЕХУМАНОИДИ НЕ СЕ ОБСЪЖДАТ ПО РЕЛИГИОЗНИ ПРИЧИНИ
    Кандидатстват само най-добрите!

    Купът Лупус и Вярата на Таламеин са под атаката на безбожна наемническа орда, която се стреми да унищожи един от най-красивите и желани светове в сектора. Необходима индивидуална екипировка: ръчно оръжие, облекло за студено време, броня за космически бой. Бойците трябва да очакват операции на труден терен.

    ПРЕДВИЖДА СЕ ШОКОВА ОПЕРАЦИЯ!

    Полковник Стен, високо ценен в Гвардията с големия си боен опит (18 главни планетарни щурма, безброй рейдове и полкови акции), е известен в Трета гвардейска с най-малко жертви при бойни операции.

    НА ПРИЕТИТЕ СЕ ОСИГУРЯВА ПОЛАГАЩАТА СЕ ОСИГУРОВКА ПРИ ОЦЕЛЯВАНЕ
    ИЗИСКВА СЕ ДОКАЗАН БОЕН ОПИТ

    Да включва: операции под прикритие, взривни, рейдове, унищожение, засада, набези и диверсонни. Предпочита се биография в следните единици: Имперска гвардия, Търговска десантна дивизия, Танх, някои специфични планетарни сили (моля проверете при рекрутиращия).

    УСЛОВИЯ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ НЕ СЕ ОБСЪЖДАТ

    Стандартен договор

    Индивидуални качества на опитни индивиди или единици няма да се записват в случай, че произходът не е от приятелски сили.
    Квалифицирани командоси, индивидуално или на подразделения, да кандидатстват при полковник Стен, Брейкър Хаус, ЯТ1…
    Стен изчете обявата на екрана и леко потръпна.
    — Ти ли написа това?
    — Ми да — каза Алекс и надигна кутията бира.
    — И си го пуснал по цялата планета?
    — Ми да.
    — И мислиш, че е адски забавно, нали?
    — Ми да — съгласи се Алекс и отвори следващата бира.

Глава 13

    Стен погледна мъжа срещу себе си и реши, че е потенциално опасен. Малко по-висок от него и доста по-тежък. Част от ястребовото му лице се движеше сковано — пластична реконструкция, предположи Стен.
    Мъжът вероятно имаше скрито оръжие, насочено в Стен под масата. „Дано само не помисли да го използва“ — каза си Стен и хвърли поглед към Алекс, който се беше отпуснал на близкия стол, привидно задрямал.
    — Всички са стари кранти — бодро заяви мъжът с ястребовото лице.
    — Кой не е? — сви рамене Стен.
    — Имам седемдесет и осем души…
    — Седемдесет и двама — намеси се Алекс, без да отваря очи. — Двама в болницата, един вчера го пречукали, и трима в зандана, а ти нямаш мангизи да ги освободиш.
    — Добри мъже — продължи мъжът с привидно равнодушие. — До един с боен опит. Половината са бивши гвардейци, останалите съм ги обучавал сам. По-добро не можете да намерите, полковник. — Много преднамерено сложи званието на Стен в кавички.
    — Впечатлен съм, майор Восберх — каза Стен.
    — Аз пък не съм, от договора, който предлагате — заяви мършавият офицер. — Прочетох обявата. Религиозна война. Двама скапани пророци. Търговски съвет, по дяволите! И тези… тези яничари.
    — Разбрали сте всичко много добре — съгласи се Стен.
    — И очаквате да натикам хората си в този въртоп за някакъв си скапан стандартен договор?
    — Да.
    — Няма начин.
    Стен се наведе над масата.
    — Вашата единица ми трябва, майоре.
    — Но няма да я получите на тази цена.
    — О, ще я получа. Случай първи: подписали сте за Алдебаран II; вашата страна е загубила. Следващ: бунтът на Кимкуи; въстаниците са победили и вие сте духнали от планетата, като сте изоставили повечето си снаряжение. Следващ: система Тарвиш. Подписали са примирие преди да пристигнете. Вие сте неудачник, майоре. Както каза моят старши сержант, дори не можете да си позволите да откупите бойците си от дранголника!
    Восберх бавно стана и едната му ръка много небрежно посегна към копчето на куртката му.
    — Не правете това, майоре — продължи Стен. — Седнете, моля. Вашите бойци ми трябват — и вие също ми трябвате жив, за да ги водите.
    Восберх се стъписа. Стен не беше помръднал.
    — Добре. Извинявам се, че изтървах нервите си.
    Стен кимна, а Алекс стана и тръгна към бара. Върна се с три чаши. Стен отпи от едната.
    — Да речем, че още съм на тезгяха — каза Восберх, след като отпи. — Работата е да разкараме тези яничари с техния шеф, нали така?
    Стен изръмжа.
    — Ами… — каза Восберх, изведнъж заинтересуван от нещо, което, изглежда, прочете в изражението на Стен. — Е, на това ще се върнем след малко. Как го правим? По-точно.
    — Все още не съм уточнил отделните цели. За начало правим базата си на една планета, казва се Небта. Това би трябвало да зарадва бойците ви.
    Алекс подаде на Восберх един фиш и продължи:
    — Никакви големи кампании. Никакви комюникета. Убийства. Малки набези. Никакви десанти и отбрана. Атака — и изтегляне. С малко жертви.
    — Всички казват, че жертвите ще са малко. — Восберх започна да се отпуска.
    — Тъй като аз ще бъда с десантните сили, имам интерес броенето на труповете да е кратко — каза Стен.
    — Окей. Да речем, че ще приема стандартен договор. Как се плаща?
    — Половината в аванс, на сметките на бойците.
    — С това ще се оправя аз.
    Стен не каза нищо.
    — Как ще се уреди плащането? — продължи Восберх.
    — Неутрална сметка на Първичен свят.
    — На Първичен свят? А Империята?
    — Проверих. Те дори не знаят къде се намира звезден куп Лупус. Частна война. Никакви имперски интереси. Повярвайте ми, проверих.
    Восберх ставаше все по-дружелюбен.
    — Кога се плаща остатъкът? Когато тоя Ингилд бъде разпънат на кръст?
    — Когато се свърши работата.
    — Пак се връщаме на това, нали? Може би… може би „полковник“ Стен крои някакви свои планове? Може би след като свършим с янците, ще се появи нова цел?
    Стен мълчеше.
    — Някакъв си забутан звезден куп — каза Восберх. — Древна военна сила и религия, които никой не приема сериозно. Това може да се окаже доста интересно, полковник.
    Допи чашата си, стана и протегна ръка.
    — Приемаме договора, полковник.
    Стен стисна ръката му и Восберх изведнъж се вкочани и застана мирно. И отдаде чест. Стен отвърна на поздрава.
    — Сержант Килгър ще ви осигури пари за необходимите разходи. Вие с единицата си трябва да се снабдите с всичкото необходимо въоръжение и екипировка и да бъдете в готовност за дебаркиране от планетата не по-късно от десет стандартни дни от настоящата дата.

Глава 14

    Стен свали бинокъла, обърна се към Алекс и озадачено попита:
    — Ако тази майор Филипс е хитрият като невестулка командир, каквато казваш, че е, как по дяволите се е оставила да я заклещят така?
    — Ми — каза Алекс и потърка замислено брадичка, — нашта малка майорка май нещо се е объркала. Решила е, че няма да плаща данъка и че лошите батковци ще дойдат, ще се повъртят малко и ще си тръгнат. Сбъркала е.
    Стен зяпна.
    — Ония танкове долу… са събирачи на данък, така ли?
    — Ми да — каза Алекс.
    Под билото на хълма, на който бяха залегнали, се простираше широка прашна долина, свършваща с тесен каньон с ширина не повече от двадесет метра.
    В долината се виждаха десетина-петнадесет окопани щурмови машини, въоръжени с лазери и ракети, Пред тях имаше пехотински окопи и, както показа бинокълът на Стен, доста сложна електронна кръгова защита.
    — Данъците на Ястребов трън — продължи Алекс — са малко сложни. Тези машини долу май са правителството… ако имат достатъчно огнева мощ да го докажат.
    — Значи когато това „правителство“ й е поискало пари, Филипс му е казала да си тикне данъчната разписка там, където лазерът не свети, след което са я подложили на обсада?
    — Ми да. Обаче нашта Филипс май е прекалила с пестеливостта си — съгласи се Алекс.
    — И ние с теб трябва само да се промъкнем през кръговата защита, да проникнем в каньона, да убедим Филипс, че можем да я отървем, и след това да ликвидираме обсадата?
    Алекс се прозя.
    — Тъй е, мътните ме взели.
    Стен напръска лицето си с камуфлажния спрей и отчаяно съжали, че не бе могъл да вземе два фототропни камуфлажни костюма на „Богомолка“.
    — Тва, дет Филипс не знае, че знаем — подхвърли Алекс, — е, че преди две седмици сапьорите проникнаха в периметъра й и кладенците гръмнаха.
    Стен изгледа тумбестия мъж от Единбург и може би за десетхиляден път съжали за навика му да премълчава всичките си разузнавателни данни чак до последния момент.


    Едно тъмно петно се понесе леко по терена и изведнъж придоби очертанията на Стен, с почернено лице, облечен в плътен черен комбинезон. Зад него се промъкваше Алекс.
    Пред тях бяха окопите на пехотата и електронната кръгова защита. Вкопаните гъсенични транспортьори бяха подминали лесно — по традиция бронираните бойци вярват в удобството на домашния уют. Което значи, че падне ли нощта, взимат минимални мерки за сигурност, електронна по възможност, заключват всички люкове, включват вътрешното осветление и минават от кодирана на пряка комуникация.
    Стен и Алекс подминаха БТР-ите открито — крачеха спокойно, все едно че се числяха към бирническата единица.
    Постът вляво от тях не беше проблем. Двамата мъже зад лазерната картечница гледаха право напред. Откъде накъде да си пазят гърба, наистина.
    Проблемът беше електрониката.
    Очите на Стен засякоха електронния предавателен датчик и той моментално се пльосна на земята. Протегна ръка напред, затвори очи и опипа устройството. „Да ме съсирят дано! — помисли смаяно. — Това нещо е толкова древно, че май още работи с транзистори!“
    Алекс му подаде антидетектора. Стен го опря леко в предавателя и кутийката изщрака два пъти. След което сензорната плака на антидетектора се затопли, сигнализирайки на дланта на Стен, че предавателят вече ще изпраща съобщение ВСИЧКО Е НАРЕД НАРУШИТЕЛ НЯМА, дори по него да мине танкова верига. Двамата с Алекс продължиха пълзешком напред.
    Бяха само на петнадесетина метра от предния окоп, когато в нощното небе изсвистя и се пръсна с блясък сигнална ракета.
    Замръзни… замръзни… сега леко извърни лице настрани… лицето в пръстта… изчакай… и се надявай, че войниците отзад в дупката не са нацелили кръстчето на оптическия мерник точно между плешките ти.
    Блясъкът се стопи, мрак… и отново пълзешком напред.
    Вторият ред електроника се оказа малко по-завързан. Ако на Стен и Алекс не им се налагаше да се измъкват с пълзене, щеше да е проста работа да включат в тази верига два „призрака“, така че екранът на електронната защита изведнъж да започне да показва, че са нападнати отвсякъде и от всичко, в това число и от ордите на Атила.
    Вместо това Стен извади от колана си малка автоотвертка и внимателно — оборот по оборот — разви една от сензорните чинии. Антидетекторът вече му беше показал, че системата не е снабдена с антиизключващи сензори.
    Захлупи чинийката в пясъка и протегна ръка назад. Алекс намъкна от раницата си един умрял пустинен плъх и му го подаде. Стен натика телцето с носа напред в сензора. Сензорът светна веднъж и изключи.
    Стен грижливо наклони чинията-камера така, че да изглежда все едно че гризачът се е напъхал някак и е причинил изключването. После отново инсталира камерата върху кутията на сензора и всичко изглеждаше нормално.
    След като изпълзяха през вече мъртвата електронна защита, Алекс изведнъж го дръпна за глезена. Стен замръзна и зачака.
    Алекс изпълзя покрай него и обезвреди втора, независима верижна аларма. След което помете с антидетектора сектора пред себе си. Накрая извади от кесията си малка пластмасова чашка и я постави с дъното нагоре върху датчика за детонатора на пехотната мина.
    После демонстративно се прозя и махна на Стен да продължат.


    — Съгласен съм, майоре — каза учтиво Стен. — Вие и частта ви може да се окажете ценно подкрепление. Досега не съм имал възможност да оперирам с тричленни екипи командоси и бих искал да ги видя в действие.
    Филипс се оказа ниска мускулеста жена с вдървена войнишка стойка. Беше на средна възраст, с посребряла коса, безупречна като униформата й. Имаше студени, преценяващи очи, които се стоплиха, щом започна да хвали бойците си.
    — Сама ги обучих — заяви гордо Филипс. — Взех най-доброто, което можах да намеря от планетарните армии. Внуших им гордост от себе си. Научих ги да се държат като бойци. И, ще ви кажа съвсем откровено, без излишна скромност, адски добри са. Да, мисля за тях като за свои деца. Аз съм им като майка.
    Хората на Филипс наистина изглеждаха добре, трябваше да признае Стен, въпреки че двамата с Алекс бяха проникнали в каньона и в лагера на Филипс, без да ги забележат. Умерената егоцентричност на Стен не допускаше някой друг войник в Галактиката да е в състояние да види един боец на „Богомолка“ преди ножът да опре между третия и четвъртия му прешлен. И Стен вероятно беше прав.
    Каньонът се отваряше към широка зелена долина с високи стени, Скалите бяха осеяни с многобройни пещери, а в долината имаше може би половин дузина естествени артезиански кладенци.
    Войниците на Филипс, разделени на отделения от по трима мъже (или жени), се бяха разположили стратегически — бяха заели позиции за защита от нападение както на земята, така и от въздуха.
    В долината беше съвсем тъмно — от бойните позиции до пещерата, която служеше за щаб на Филипс. Добра дисциплина.
    След като никакъв гъсеничен БТР или пехотинец не можеше да атакува в тесния каньон, наемниците на Филипс можеха да държат позициите си цял век, стига да не ги удареха с ядрено оръжие или масирана пехотна атака.
    Само дето кладенците им бяха унищожени.
    Филипс изчете договора с прибраната в шепата й светлинна писалка и поклати глава.
    — Няма да стане, полковник. Честно, не мога съзнателно да предложа на моите мъже и жени толкова скъпернически договор като този.
    Стен сви рамене и се огледа. Взе един камък с големината на юмрук и пристъпи до ръба на най-близкия кладенец.
    Пусна го и всички чуха трополенето, когато се удари в пресъхналото дъно. Стен се върна и седна срещу Филипс. Алекс гледаше много заинтересовано една от стените на каньона и се мъчеше да сдържи смеха си.
    Накрая среброкосата жена изпъшка и заяви с явна неохота:
    — Вдигнете ни обсадата. След това ни дайте три дни за екипировка.
    Стен се усмихна.


    Според първия анализ на Стен наемниците работеха или за пари, или заради своите обичани — или вдъхващи страх — или уважавани — командири, или дори заради някакъв идеализъм. Хо, Хо. Хо. Никое от последните две не беше приложимо за събирачите на данък.
    Вторият анализ — двамата с Алекс клечаха в храста зад щаба на „бирника“ гласеше, че колкото и да те повишат, не бива да ставаш прекалено мързелив, бездеен и склонен към луксове.
    Обстановката беше доста луксозна. Пет гъсенични машини, които би трябвало да са окопани в права линия, бяха разположени в полукръг около щаба. Самата щабна единица включваше три свързочни БТР-а, две небронирани компютърни станции, един полугъсеничен монитор на електронната защита и един плосък БТР, щабквартирата на самия командващ.
    Повечето транспортьори бяха със спуснати задни рампи и светлината струеше от тях в малкия лагер. Доколкото изобщо имаше кръгова отбрана, постовете се намираха вътре в светлинния кръг и Стен знаеше, че са заслепени за нощта.
    — Време е да взимаме двореца, сержант.
    Алекс се надигна и двамата крадешком запристъпваха към щаба.
    Стен беше на два метра от първия часови, когато той го забеляза. Оръжието на войника се изсули от рамото му — скапаното му рамо! — в нещо средно между „на ремък“ и „за почест“.
    — Стой. — Вяло.
    Стен не отговори.
    Едновременно: часовият схваща, че двама мъже се нахвърлят върху него / оръжието му се спуска за стрелба / ръката посяга към спусъка / Стен му влиза в гарда.
    Много плавно… стъпка напред… дясната ръка назад, лявата напред. Тласък с бедрото и стегнатата дясна длан на Стен се изстреля напред. Тресна се в брадичката на часовия и главата му отхвърча рязко назад. Сигурно вече беше мъртъв, но Стен продължи атаката: отстъпваш встрани и удряш с ръба на дланта право в ларинкса. Задържаш тялото и леко го пускаш на земята.
    След което и двамата — бегом.
    Алекс метна граната в командния пулт, залегна по корем, когато друг от постовете изстреля залп към собствения си лагер и куршумите заотскачаха от бронята, и се надигна на колене точно когато някакъв слисан техник от компютърните БТР-и надникна, видя го и панически дръпна вратата.
    Пръстите на Алекс сграбчиха вратата сантиметри преди да се затръшне и мускулите от света с тройна гравитация дръпнаха. Вратата се отпра от пантите и отхвърча настрани…
    Един от техниците вътре посягаше към пистолет. Алекс сграбчи най-близката конзола и я запокити по него. Тя се стовари в гърдите му, мъжът се лепна кръвясал в главния компютър и направи късо. Веригата засвистя, засвятка и БТР-ът потъна в тъмнина.
    — Каца? Каца? — Ужасеният шепот на другия техник.
    „Ей, момко млади — помисли Алекс. — Днес съм добронамерен, оставям те жив.“
    Излезе и тръгна към второто МПС. Надигна рампата и я натресе странично във вече затръшнатата врата на гъсеничния транспортьор. Вратата и рампата поддадоха едновременно. Отвътре избръмчаха като оси няколко куршума и Алекс залегна.
    „Точно сега можех да си използвам уилигъна“ — помисли си и зърна наблизо нещо подобно на крик. Претърколи се до него, хвана дългата един метър дръжка и напъна. Дръжката, само сантиметър и половина обикновена стомана, изпука и се скърши.
    Алекс я метна през вратата на транспортьора. Последва я термична граната. Отвътре се чу рев, след което захвърчаха искри и Алекс видя пращящите пламъци.
    Изправи се, изтупа колене и се огледа дали няма още нещо за съсипване. В щаба цареше пълен хаос — като че ли всички стреляха във всички посоки. Но не и Алекс.
    След като паниката се разпространи, бойните постове също откриха огън. Алекс се зачуди разсеяно по какво ли си мислят, че гърмят, след което обиколи да види дали Стен има нужда от помощ.
    Нямаше.
    Алекс понечи да влезе в командния пункт, но спря и се приведе в опрятност. После тихо каза:
    — Аз съм малкият Алекс от пацифистите.
    Стен се изкиска и се показа от скривалището си точно зад входа на БТР-а. Изтри до блясък ножа и го прибра в ръката си.
    Двамата се заслушаха с леко благоговение в канонадата от взривове, вихреща се из равнината.
    — Хайде, момко. Тия клоуни ще продължат така цяла нощ, а аз мисля да пийна една-две бири.
    И също толкова тихо, колкото бяха дошли, Стен и Алекс отново се скриха в нощта.


    — Не можех да му откажа на момчето — обясни Алекс.
    — ЗА ПОО… ЧЕСТ!
    И раздърпаните същества надигнаха оръжията си за почест. Поне тези, които имаха оръжия.
    — Оуу — каза Алекс очаровано, — глей как го направиха, на вълни на вълни, страхотно!
    — Ти — каза му Стен — имаш още по-шантаво чувство за хумор и от Махони.
    — ОРЪЖИЯ, ЗА… ПРЕГЛЕД!
    Защракаха затвори и строените кандидат-наемници отвориха пълнителите за инспекция. Младежът с капитанските знаци, в защитен клин и синя куртка, понечи да отдаде чест.
    — Ротата е готова за преглед, полковник!
    Стен въздъхна и тръгна по редицата. Спря се при първия — той леко трепереше. Стен протегна ръка да вземе карабината му. Кандидат-наемникът не я пусна.
    — Трябва да ми я дадете, щом ви я поискам — обясни Стен.
    Мъжът пусна оръжието. Стен прокара кутре по вътрешността на запалителната камера и изтри следите от нагара. Надникна в ръждясалата цев и върна оръжието. След което пристъпи към втория.
    Прегледът отне само минута.
    Стен се върна пред капитана.
    — Благодаря ви, капитане. Можете да освободите хората си.
    Капитанът го зяпна.
    — Но… полковник…
    „Е, добре. Щом искаш обяснение“ — помисли Стен.
    — Капитане. Хората ви не са обучени, нямат опит и не са готови за сражения. Оръжията им — на тези, които имат оръжия — са готови за претопяване, не за убиване на хора. Ако наема ротата ви, ще е…
    — Все едно да поведеш агънца на заколение — подхвърли Алекс. Нито Стен, нито капитанът разбраха за какво говори.
    — Съжалявам, капитане. — И Стен си тръгна. Младият офицер го догони, заговори нещо, после замълча и почна отново.
    — Полковник Стен… сър, ние… ротата ми… трябва да ни вземете. Всички сме от една планета, до един. Отраснали сме в един район. Използвахме всичките си спестявания само за да дойдем тук. И вече сме на Ястребов трън от пет цикъла, но досега… ами… — Изведнъж осъзна, че всъщност се моли, и млъкна.
    — Благодаря, че ни отделихте време, полковник — завърши младокът.
    — Почакайте малко, капитане. — На Стен му хрумна нещо. — Заседнали сте на плитко, нали? Зед-кредити? И никой не ви наема, нали?
    Капитанът кимна с неохота.
    — Капитане, аз не мога да ви използвам. Но в центъра на града има един, който може.
    На лицето на младока се изписа надежда.
    — Един стар сержант. Ще го намерите в Наемния офис на Имперската гвардия. Но той ще иска да види във вас следното…


    Стен пренебрегна хилавото момче, седнало на масата срещу него, и се обърна към Алекс.
    — Поредната шегичка ли, сержант?
    — Не, сър. Не знам откъде и за какво е дошъл този момък.
    Момчето беше около деветнадесетгодишно. Приблизително на височината на Стен и около петдесет кила на тегло, кривокрако. Дори на дневна светлина Стен забеляза блясъка на имплантираните му лещи.
    — Вие искате да се запишете?
    — Естествено — отвърна уверено хлапакът. — Между другото, казвам се Игън. И говоря от името на дванайсет колеги.
    — Колеги? — повтори слисано Стен.
    — Да. Искаме да се запишем. Прочетохме договора ви и приемаме условията за срока на службата.
    Стен простена наум. Този ден се очертаваше доста дълъг.
    — Ако сте прочели… ъъ… предложението ни, щяхте да разберете, че…
    — Разбрах, че търсите банда главорези. С ками в зъбите или където там ги носят хората ви.
    — Тогава защо…
    — Защото не можете да се биете без мозъци.
    — Смятах — каза Стен, че все ще мога да си ги осигуря.
    — Вие? Един прост войник? — Този път Игън го погледна слисано.
    — Оправям се.
    — Оправяте се? Но ще ви трябва боен анализ. Ще ви трябват прогнози. Ще ви трябва някой за логистиката. Някой, който на място да импровизира система за електронен мониторинг. Ще ви трябват… полковник, съжалявам, ако звучи нахално. Но вие наистина имате нужда от нас.
    — Абсурд: Вие и приятелите ви… предполагам, че са като вас? — Стен мина на друга, малко по-вежлива тактика. — Преди всичко, как мога наистина да съм сигурен, че сте мозъкът, за който се представяте?
    — Вероятно защото зная, че разплащателната ви сметка на Първичен свят е 000–14–765–666 СМЕТКА ПИТОН, депозитор едно Паррал, безименен свят, а текущият ви баланс към тази сутрин беше точно $72 654 080 кредита.
    Много тиха тишина. Стен реши, че започва да му писва да седи зяпнал.
    — Как по дяволите — изломоти той, — сте разбрали това? Та ние оперираме с посреднически сметки.
    — Сега разбирате ли защо ви трябваме, полковник?
    Стен не отговори веднага. „О, Махони! Защо ме прати тук, сам самичък? Откъде да знам що за скапаняци му трябват на човек за една частна война? Досега само симулирам. Защо не съм с Бет и тигрите и да върша нещо простичко, като да замразя някой диктатор например?“
    Съвзе се и попита:
    — Игън. Един въпрос. Кои сте вие и вашите приятели?
    — Ние… ами доскоро бяхме студенти в горния курс на един лицей.
    — Кой по-точно?
    Игън се поколеба, след което каза:
    — Първичен свят.
    Стен и Алекс се впечатлиха. Дори войниците знаеха, че Империята избира най-умните, за да следват в Лицея на Централния имперски свят.
    — И защо сте тук?
    Игън огледа бардака. Наблизо нямаше никой, който да чуе.
    — Една нощ експериментирахме. Направих „пикбокс“ — нещо, с което се влиза в компютър…
    — Знаем кво е — прекъсна Алекс.
    — Отначало беше много гот, но накрая взехме, че влязохме в компютъра на имперското разузнаване.
    Стен — мъчеше се да запази лицето си безизразно — вдигна ръка за тишина и Игън млъкна. Стен кимна на Алекс и двамата станаха и отидоха в другия край на бардака, като мимоходом се оглеждаха за микрофони.
    — Ти знаеш ли кво е направило това малко, но опасно момченце? Той и приятелчетата му са влезли във файловете на Махони. Не е чудно, че са тук на Ястребов трън. Шпионажът е по-добър от доживотен наказателен батальон. — Алекс се изкикоти.
    — Какво мислиш за полковник Махони сега?
    — Мисля, че ни натика в един свят, пълен с говна.
    — Значи трябва да наемем тези хлапета?
    — Нямаме друг избор, момко.


    По пода се валяха купища разпечатки. Стен прокара длан по вече порасналата си коса и се зачуди защо по дяволите хората искат да стават генерали. Досега не беше се замислял с колко бумащина трябва да се оправи човек преди да може да изкомандва: „Огън!“
    Алекс се беше проснал на дивана и кротко прелистваше дългия доклад, а пръстите на Игън ловко шареха по клавиатурата на компютъра. Хлапакът изтрака последния откос клавиши и се изправи.
    — Готово, полковник. Всички подразделения са в готовност.
    — Тъй — съгласи се Алекс, пусна доклада на пода и се пресегна за бутилката.
    — Тъпотиите на Стен — каза Стен, застана в подигравателна поза „мирно“ и отдаде чест във въздуха. — Готови за операция, сър! Имам двеста бойци, които…
    — Двеста и един — прогърмя глас от вратата.
    Алекс скочи с пистолет в ръка, а Стен зае поза за атака.
    Гласът се затътри напред и Стен реши, че това е най-грозният и най-нашареният с белези хуманоид, който е виждал.
    Непознатият вдигна двете си ръце с длани навън — универсалният жест „не нося оръжие“. Стен и Алекс леко се отпуснаха.
    — Кой сте вие, по дяволите?
    Мъжът сведе поглед. Представете си един великан, висок два метра и половина, попрегърбен и малко засрамен.
    — Казвам се Кършайн — каза той. — Искам да дойда с вас.
    Стен се отпусна и награби бутилката.
    — Прекратихме рекрутирането вчера. Защо не кандидатствахте тогава?
    — Не можах.
    — Защо?
    — Бях в дранголника.
    — Няма проблем с това — каза Алекс: стараеше се да говори дружелюбно. — Всички сме били там. Даже майка ми.
    — Обаче аз не бях с тайфа — каза Кършайн. — Нямаше кой да ми плати гаранцията.
    — Ако сте соло, какво правите на Ястребов трън? — попита Игън.
    — Търся си работа.
    — Някакъв опит? — попита Стен.
    — Така мисля — отвърна великанът. — Имам това.
    Порови в кесията на кръста си, извади един много опърпан и омазнен фиш и с неохота го подаде на Стен.
    Стен го взе и го пусна в слота на четеца. Започваше като стандартен сертификат, издаван от Гвардията при уволнение.
    НАСТОЯЩЕТО УДОСТОВЕРЯВА, ЧЕ ПРИНОСИТЕЛЯТ Е
    КЪРШАЙН, УИЛЯМ

    РЕДНИК
    СРОК НА СЛУЖБА: 20 ГОДИНИ
    ЗАЧИСЛЕН: ПЪРВИ ГВАРДЕЙСКИ ЩУРМОВИ
    ВОЕННИ УЧИЛИЩА: НЯМА
    ОРДЕНИ И ДРУГИ ОТЛИЧИЯ: НЯМА
    КАРИЕРА: 27 Планетарни щурма. Първа вълна. 12 спасителни експедиции, 300 поддържащи щурма (Табл. XI за подробности), предлаган за следните награди: Галактически кръст, четири пъти; Имперски медал, осем пъти; Звезден куп Титан, шестнадесет пъти; Споменаван в депеши, един път. Разжалван, 14 пъти (табл. Х2 за подробности).
    Фишът продължаваше да се върти. Стен вдигна очи към великана с нескрито уважение. Този Кършайн беше предлаган четири пъти за най-високия медал на Империята! И…
    — Що са те шкартирали четиринайсет пъти?
    — Не се оправям с хората.
    — Защо? — попита Игън.
    — Де да знам, Не мисля, че са лоши. Само дето… правят едни неща… дето не ми харесват. И аз… нали… трябва да взема мерки.
    „Сякаш другите неприятности са ми малко“ — помисли Стен, извади фиша от четеца и му го подаде.
    — Кършайн, ако не бяхме попълнили състава…
    — Моля за извинение, полковник — каза Алекс.
    Стен млъкна. Алекс закрачи бавно около великана.
    — Знам те аз тебе — заговори много, много тихо Алекс. — Ти си от ония, дето знаят кое е добро и кое не, само дет не знаеш, че има и по-добри от тебе, Кършайн. Знам го аз твоя сой.
    Кършайн изгледа ядосано кръглия като каца сержант.
    — Сега ти предлагам една игра — каза нежно Алекс. — Можеш ли да удряш?
    — Знам един удар, дребосък — каза великанът. — С мен ли искаш да си играеш?
    — Аха. С теб — каза Алекс.
    — Ти си пръв.
    — Не, момко — каза Алекс и по широкото му лице пробяга усмивка. — Ти си кандидатът. Да ти видим най-добрия удар.
    Без предупреждение, Кършайн се извъртя и свистящият му юмрук удари Алекс в ребрата. Алекс се превъртя назад към дивана, диванът се срути и Алекс се натресе в стената. Полежа малко зашеметен.
    След което се съвзе, вдигна се и се върна.
    — Е, това си го биваше, момко. Ама сега е мой ред. И играем честно. Не кат тоя тъпашки удар. Сега аз ще те ударя, момко. Но понеже те искам за боец, не ща да пострадаш много и затуй ш’ти кажа къде ш’те ударя. Ш’те ударя точно в гърдите. Обаче лекичко, щото не ща да пострадаш.
    Стен не беше чувал Алекс да говори толкова дълго. И съвсем логично реши, че е ядосан. Стен реши, че съжалява за случилото се. И съвсем нелогично тъпият гигант започна да му допада.
    Кършайн се стегна за удара.
    Вместо това Алекс посегна деликатно и вдигна… по дяволите, надигна Кършайн с една ръка, осъзна Стен… вдигна го над пода. След което, привидно небрежно, го захвърли.
    Двестата кила Кършайн — сякаш законите на гравитацията удариха спирачка — отхвърчаха във въздуха. Удариха пластичната стена — на два метра над пода — и я пробиха, и отломките се разхвърчаха навън из коридора.
    Самият Кършайн излетя след стената и се срина на плочките. А Алекс много, много бързо изтича при него, наведе се и зашепна:
    — Хайде, хайде, момко, свести се. Имаш службата. Но таз игра повече няма да я играем.
    Кършайн се олюля и се изправи.
    — Тъй вярно, сър.
    — Не съм ти сър. Аз съм само сержант. Ей тоя там, Стен, е сърът, ясно?
    Кършайн залитна, после се вкочани „мирно“.
    — Съжалявам, сержант.
    — Знам, че съжаляваш, момко — изгука Алекс. — Сега бегом и да се върнеш тук след десет часа, опрятен и готов за бой.
    — Слушам, сър!
    И Кършайн отдаде чест и излезе. Когато Алекс се обърна, Стен и Игън още бяха зяпнали.
    — Сега имаме 201 бойци, полковник Стен — каза сержантът. След което се дотътри до конзолата, награби бутилката на Стен и изпъшка:
    — По дяволите! Това момче само дето не ме уби! Какви неща само трябва да правя за Имп… за каузата!

Глава 15

    „А какво бъдеще само ме чакаше като кибролатен оператор“ — помисли тъжно Стен, докато оглеждаше строените си бойци. Стояха изпънати като на парад на площадката точно пред „Балдър“.
    „О, Махони, ще ти го върна някой ден!“ — изпъшка наум Стен. Тук бяха мъжете на Восберх. Небръснати, немити, но добре въоръжени — и смъртно опасни.
    До тях, мятайки коси враждебни погледи, бяха командосите на Филипс. Лъснати от глава до пети.
    Имаше и други, събирани по един — по двама, плюс тайфата на Игън, ученолюбиви на вид хлапета от Лицея.
    „Защо все аз? Защо все на мен?“ — зачуди се Стен.
    От двете страни на Стен стояха Восберх, облечен в проста кафява униформа, Филипс в лично ушитата от нея женска униформа (подозрително напомняща гвардейското облекло), Алекс и Кършайн.
    Кършайн явно беше решил, че трябва да е личният бодигард на Стен, и се беше въоръжил с идеалното според него за целта оръжие.
    Доколкото Стен можеше да прецени, тъй, като Кършайн не позволи на никого да го огледа, ставаше дума за огнестрелно оръжие изцяло на автоматичен режим, с дълга около метър и половина цев.
    Стен знаеше, че никое човешко същество не би могло да стреля с него, без откатът да го убие. Доколко Кършайн можеше, беше въпрос на несигурни хипотези.
    „Ох, Махони…“ — помисли си пак Стен.
    Работата обаче си е работа. Крачка напред.
    — БАТАЛЬОН…
    — РОТА… РОТА…
    Виковете закънтяха над бруления от вятъра плац.
    — Командирите на роти. Към корабите… води!
    Чуха се команди.
    И нищо повече — освен воя на вятъра и тропането на ботуши.
    И нищо повече, освен Стен и Алекс — и двамата знаеха защо са си избрали точно тази професия.
    И така, без знамена и без фанфари, тръгнаха на война…

ТРЕТА КНИГА
ПОЕМАНЕ НА НОЖА

Глава 16

    Янската цитадела беше вкопчена в плоския връх на покритата със сняг и лед планина. Трите планински склона се спускаха отвесно. Само по четвъртия се виждаше вкопан от машини път, който се виеше до билото като змия. Път, осеян с живи и електронни постове на всеки двайсетина метра.
    Цитаделата представляваше нещо повече от теологически център на войнската вяра/каста — тя също така беше терен за обучението на всички янски кадети.
    Беше разположена на една не особено гостоприемна планета, близо до края на северния й континент. И със самата си външност обещаваше монашеска всеотдайност, аскетизъм и смърт — всъщност най-краткото обобщение на яничарската вяра.
    Стен и наемниците му бяха успели да проникнат лесно дотук — с помощта на таланта му и на наземните лихтери на бхорите.
    Бяха залегнали в подножието на една от стените, най-стръмната, която Стен можа да избере от видеоснимките, направени от въздуха. Най-стръмната и по тази причина — вероятно най-малко охраняваната, особено сега.
    Високо над тях, на платото, се беше проснала самата Цитадела. Наподобяваше черен цефалопод, с изгърбения си център и изпънатите като пипала от него четири тръби на казармите, в които се помещаваха килиите на янските кадети.
    В казармите се мяркаха светлини, червени върху снежната пелена. И в ума си Стен виждаше върха на „гърбицата“ — масивната постройка, включваща самия храм, гимназион, арена и административни офиси, виждаше как климатичните му мембрани вибрират, за да регулират вътрешния климат. Бяха жълтеникавочервени от светлините вътре и леко се движеха — досущ все едно диша живо същество.
    Потисна мисълта, че цялата Цитадела е един жив, мислещ организъм — организъм, който един от наемниците още в първия миг кръсти „Октопода“.
    Снегът зад Стен изскърца и до него допълзя Алекс. Ново проскърцване и след него допълзя неотлъчният Кършайн.
    Стен потупа Алекс по рамото и му подаде очилата за нощно виждане, после се обърна да огледа наемниците по скалистия склон.
    Двестата мъже и жени бяха облекли бели термални комбинезони и бяха залегнали в преспите. Опитното око на Стен можеше да различи по някое движение тук-там, но само защото знаеше къде да гледа. Камуфлирани в бяло бяха не само бойците, но и оръжията, и лицата им.
    Поради което Стен леко се стресна, щом Алекс свали нощните очила и го погледна с големите си снежнобели очи. Трудно му беше да свикне с белите камуфлажни контактни лещи.
    Стен се усмихна на явната шега да не се стреля, докато не виждаш… Алекс вдигна въпросително вежда над чисто бялата си очна ябълка. Стен отново стана сериозен. Не мислеше, че Алекс ще приеме шегата при сегашните обстоятелства.
    Които бяха: Цитаделата. Смъртно опасен октопод, в профил. На върха на стръмна планина. С черни петна по меката шиста, където дори снегът не можеше да залепне. Покрита със сняг и лед. Стен не го притесняваше катеренето. С това щяха да се оправят. Но ги чакаха ледените откоси, дълги по десетина метра и гладки като стъкло.
    Стен потръпна.
    Алекс погледна още веднъж високата един километър стена и прошепна:
    — Тия висини не ми харесват. Момците отскачат като паднат. А Килгърите стават на кюфтета.
    Стен се ухили, а Алекс прошепна по ларингофона си на Восберх и Филипс да се приближат.
    Двамата запълзяха опитно през снега и се озоваха от двете им страни. Стен даде последните си указания. Беше доволен, че никой от двамата дори не повдигна вежди, като видяха невъзможната за катерене стръмнина. Филипс понечи да отвори уста за премиални, но Стен й изшътка.
    — Искам да ги ударите, където най боли — напомни той. — Катедралата. Запалете я, Филипс. Твоята група отговаря за катедралата. Восберх — ти отговаряш за казармите. Сега би трябвало да са празни. Издухайте ги в ада, за отвличане. Ако видите офицер или преподавател — убивате го.
    Замълча многозначително.
    — Но ако можете, не убивайте кадети.
    Восберх изръмжа нещо за бебенцата хлебарки, които щели да пораснат и…
    — Те са деца — напомни Стен. — И когато войната свърши, предпочитам да се срещна с някой продажен дипломат, отколкото с разгневени родители или братя и сестри, които мислят само за мъст.
    Восберх и Филипс — истински професионалисти — помнеха войните, които бяха спечелили, и превратите, в които бяха губили, затова приеха съображенията му.
    Кадетите — освен ако не им се изпречеха на пътя — не бяха военна цел.
    Някой потупа Стен по ботата. Той погледна назад и видя Кършайн. Беше донесъл алпинисткото му снаряжение. Стен въздъхна. И прие.
    — Добре, можеш да дойдеш с мен.

Глава 17

    Храмът беше осветен с мъждиви факли. Тъмни сенки и лъскаво злато. Хиляда млади янски гласове се извисяваха в ленивото монотонно бойно заклинание, старо цели поколения. Процесията на хилядата кадети се движеше с бавни, отмерени крачки през храма. Кадетите бяха облечени в абаносовочерни униформи с бели ширити.
    В челото на процесията се намираше цветната стража, понесла две златни статуи. Едната беше на Таламеин. Другата беше на Ингилд, мъжа, когото янците наричаха „Истинския пророк“. Матиас и неговият баща, Теодомир, го наричаха с много други имена. „Истински“ и „пророк“ не бяха между тях.
    Процесията беше в чест на янската Самера: Времето за убийство. В историята на Звезден куп Лупус това било отмъстителен рейд на малка група янци. Ударили една от малките луни около Санктус, която предпазвала планетата-столица от потенциално големи вълнения, и изклали всички. След това не могли да се измъкнат и зачакали неизбежното наказание от Санктус. Когато то дошло, не оцелял нито един янец. Кървава историческа отметка, с която янците страшно се гордееха.
    Процесията мина през храма, покрай огромните статуи на янски воини и флаговете на много планети, които янците бяха обърнали в „правата вяра“ или унищожили. Храмът беше светая светих на янците.
    Кадетите излязоха от храма и след като премина и последната редица, грамадните метални врати се хлъзнаха в жлебовете и се затвориха. След това кадетите тръгнаха в бавен марш по един коридор, толкова огромен, че през лятото влагата предизвикваше кондензиран „дъжд“ в не по-малко огромната трапезария.
    В трапезарията цветната стража продължи с маршова стъпка по главния проход към огромната сцена и подиума, където чакаха почетният гост в черна униформа и военният факултет на училището.
    Редиците започнаха да се пръскат и затъкаха черно-бели нишки по дългите проходи между масите, подредени за хилядата млади мъже, които скоро щяха да се включат в корпуса на яничарите.
    След като цветната стража пристъпи пред сцената, генерал Кърия — почетният гост — и стотината членове на факултета станаха. От стената зад тях се чу пронизително шумолене и двадесетметровото знаме се спусна. Беше черно, със златен факел.
    Генерал Кърия вдигна ръка и викна:
    — Да бъде!
    Цветната стража се поклони, обърна се кръгом и започна бавния си марш обратно към храма. Където щяха да поставят статуите на местата им и после тихо да се влеят в празненството.
    Генерал Суитан Кърия презираше самоизтъкването. Освен сребърните пагони и тънката сребърна нишка на левия му ръкав, никакви други знаци не показваха, че той е предводителят на яничарите. В молитвите си той често си припомняше редовете от една от сутрите на Таламеин: „О, човече, от сан и битие ти гордост не търси, а цялата я събери в Славата, която е Таламеин, че само там е праведната гордост, а не в жалката суета.“
    Кърия преди всичко представляваше нагледно доказателство, че дори в условията на сурова теократична диктатура е възможно един простак да се изкатери до върха. Стига само да има определени качества. В случая с Кърия тези качества включваха абсолютна преданост на Вярата на Таламеин, добра физика, липса на загриженост за собствената безопасност и тотална безскрупулност.
    За пръв път Кърия се беше отличил като подофицер, когато един янски кораб бе спрял някакъв малък космически съд. Вероятно изгубил се търговски кораб, по-вероятно — контрабандитски.
    Командирът на Кърия сигурно щеше да се задоволи само с избиването на целия му екипаж за назидание. Но докато издаде заповедите, абордажното отделение на Кърия изкла екипажа до крак и после, за да се предпазят от обвинения в мародерство, гръмнаха кораба.
    Чак толкова фанатизъм не можеше да не донесе на жадния за кариера Кърия заслужена награда — моментално преместване на един външен патрул, много близо до „границите“ на Ингилдовия участък от купа, преместване, направено вероятно с надеждата, че Кърия скоро ще се превърне в легенда в чуждата територия. Най-добре — в посмъртна легенда.
    Но късметът, изглежда, избира шантавите и въпреки голямото усърдие на янските врагове Кърия оцеляваше, макар да обитаваше тяло, приличащо на произведение на някоя недоучена шивачка, упражнявала се по него поне няколко месеца.
    В своето издигане Кърия успя да сплоти група млади янски офицери, всички точно толкова фанатични и амбициозни, като него самия.
    По едно време Кърия стигна до Първи адютант на покойния генерал на янците, който една вечер му призна, че се борел с известно… влечение… към един от ординарците си. Докато свърши признанието, нещастникът издъхна — парадният кортик на Кърия се заби в гърдите му.
    Кърия посрещна военния трибунал невъзмутимо. Съдещите го офицери се оказаха в капан. Или трябваше да го екзекутират, което щеше да го превърне в мъченик за следовниците му, или да го благословят и…
    … А липсваше и подходяща фигура, която да поеме поста предводител на яничарите.
    Отговорът беше неизбежен.
    Когато Кърия се върна в залата на трибунала, завари парадния си кортик не само насочен с дръжката към него (с върха напред щеше да означава, че е осъден), но освен това щръкнал между плешките на един янски генерал.
    Сега монотонно пееше гласът на янския жрец. Беше към края на традиционното четене от Книгата на смъртта, списъка на жертвите на Самера. Кадетите се бяха изпънали „мирно“. Освен жреческия глас, в залата цареше гробна тишина. Най-сетне жрецът завърши и затвори древната, подшита с черна кожа книга.
    Генерал Кърия пристъпи напред със златен бокал в ръка и го вдигна високо. Като един, хилядата кадети вдигнаха високо също такива бокали.
    — За урока на Самера — изрева генералът.
    — За Убийството — отзоваха се кадетите.
    Течността в бокалите лумна в пламъци като безброй малки факли. И Кърия и кадетите едновременно изляха горящия алкохол в гърлата си.


    Стен погледна извисяващата се над него ледена стръмнина. Изкачването беше почти невъзможно и поради това — подстъп, където янците щяха да са най-уязвими.
    Той погледна Алекс и сви рамене, сякаш да му каже „По-лесно няма да стане“.
    Алекс вдигна едната си ръка. Стен стъпи на дланта му и мъжът от тежката планета го вдигна нагоре. Стен зашари по стената, намери пукнатина в леда, удари с юмрук по нея, клинът се заби дълбоко в леда и катеренето започна.
    Най-важното нещо, напомни си Стен, е ритъмът. Бавно или по-бързо, катеренето трябва да е постоянно, ритмично движение нагоре и нагоре. След толкова столетия науката не беше направила много подобрения в изкуството на катеренето. Особено по лед. Очите на Стен шареха да намерят следващата издатина. Ако спреше на стената, без път надолу, на заранта, когато янските патрули го намереха, щеше да е само един отчаян труп.
    След това стигна първия гаден участък — зейнало пространство гладък като стъкло лед. Озърна се бързо, търсейки, места за хващане, и извади шпайкомета.
    Нацели цевта в леда и дръпна спусъка. Сгъстеният въздух изсъска и оръжието изстреля шпайка с халката дълбоко в ледената канара. Стен бързо щракна скобата, промуши през нея невероятно лекото катераческо въже и го размота надолу към Алекс.
    По-лесно щеше да се действа с катераческа корда, но пък тя не беше подходяща като главно въже, което щяха да използват двеста и трима души. Алекс прикачи скобите си на въжето и се закатери нагоре.
    Стен закрепи следващия шпайк, после още един, изкачвайки се на зигзаг по стръмнината. Започна да се уморява, но продължи да се катери, благодарен за калориите, които беше издъвкал преди кацането.
    Намери една дълга тясна пукнатина в леда, напъха се в нея и продължи нагоре. Възползва се от краткия отдих, за да вдиша с пълни гърди и да успокои разтрепераните си мускули. Все пак не си позволи да се разсее и се стараеше тежестта му да е добре балансирана. Усещаше зад себе си Алекс и Кършайн.
    И тогава се случи. Точно когато се пресягаше да забие следващия клин… изпъна се… изпъна… единият му крак се плъзна по леда и Стен зашари с ръце да се хване, и започна да пада… да пада… да пада. Опита се да се отпусне и зачака сблъсъка, но въжето го спря рязко до най-близкия клин.
    Последва тласък, после клинът се измъкна, Стен отново започна да пада и… и… пукот. Следващият клин удържа и Стен се залепи в леденото лице на стръмнината.
    Целият беше изтръпнал. Съвзе се, пренебрегвайки болката в натъртените си мускули, и набързо направи оглед на частите на тялото си. Нищо счупено. Видя извърнатото към него разтревожено лице на Алекс. На което моментално се изписа усмивка, щом Стен се ухили уморено и вдигна палец.
    Стен се превъртя около въжето и погледна надвисналата над него тъмна и студена скална маса. Вдиша дълбоко два пъти и отново започна катеренето.


    Накрая стигна ръба на канарата.
    Главното тяло на Октопода се виждаше пред него като огромна гърбица, черна и сияеща на фона на снега. Цитаделата беше само една постройка, изградена с определена цел. Но в същото време беше и живо същество. Беше животно, което трябваше да прави животински неща. Трябваше да яде гориво, трябваше да диша и огромното му туловище трябваше да задържа топлина и да излъчва студ.
    Последната функция изпълняваха непрестанно движещите се климатични мембрани. Входът за Стен.
    Стен огледа платото — хълмист терен, леко издигащ се към Цитаделата. Макар да изглеждаше невъзможно някой натрапник да атакува янците от тази страна на планината, те явно не вярваха много в невъзможното — стотината метра от издигащия се терен между ръба на стръмнината и първата постройка бяха грижливо покрити с актвивирани от сензори оръжия.
    Многоцевните лазери метяха района и търсеха движение. Стен запълзя в снега благодарен за пръв път, че е наел Игън и копелдаците от Лицея.
    Спря точно пред датчика на първия сензор. Опипа пакета на гърба си и измъкна енергийната отвертка и кутийката с оплетени жички и термични скоби. Зарови в снега и напипа чинията, предпазваща сензора от сняг и вода. Поколеба се малко с болтовете, задържащи чинията, и си напомни за възможните капанчета. Нагласи отвертката и натисна бутона на отвиване. Първият болт се отви и Стен остана жив.
    Бързо свали чинията, включи термичните скоби и се озърна към най-близките сензорни лазеромети, „душещи“ в нощта.
    Беше илюзия, разбира се. Лазерите не можеха да правят нищо друго, освен да стрелят. Но из снега бяха заровени много ефикасни сензори, програмирани да не обръщат внимание на някой дребен пробягал гризач, но които нареждаха на оръжията да кремират всичко, което е с приблизително човешки размери.
    Стен завъртя ръчката на кутийката, която съобщи на сензора, че той току-що се е превърнал в дребно космато същество, незаслужаващо убийствения залп на оръжията.
    И се изправи. А дулата продължиха да душат. Пренебрегвайки го заради по-голяма плячка. Хлапетата от Лицея бяха прави.
    — Качвай се, Алекс — каза той високо. И се присви в очакване на залпа. Нищо. И той отново се увери, че е жив и здрав.
    Алекс се изкачи без усилие през канарата и изсумтя:
    — Ти чай ли си седнал да пиеш тука? — После се озърна предпазливо към дулата. Не реагираха дори срещу внушителната му маса. — Аха — беше единственият му коментар.
    После включи ларингофона и изфъфли заповед към останалите наемници долу.
    Кършайн се появи пръв с цялата екипировка на Стен, след него отрядът на Игън от Лицея — момчетата се раздвижиха експедитивно и доизключиха останалите сензори. След тях — Восберх с момчетата си. Докато крачеше към гърбицата на Цитаделата, Стен съзнателно изключи всякакви тревоги, че няма да се справят. Трябваше да приеме, че са професионалисти. И че всичко, което е намислил, ще подейства.

Глава 18

    Кърия кимна на коменданта на Цитаделата и пристъпи до ръба на подиума. Беше си подготвил реч. Но после усети дълбоко в мозъка си едно помръдване. Помръдване, за което той знаеше, че е духът на Таламеин.
    По-прозаично, то можеше да се определи като резултат от пиене на алкохол от пълен въздържател, адреналинна реакция и самовлюбеност, Но е съмнително доколко янските психолози щяха да намерят в себе си достатъчно дебелоочие, за да го направят.
    Кърия забрави подготвената си реч и започна:
    — Днес ние сме подложени на изпитание. Изпитание, на каквото ние, яните, никога не сме били подлагани.
    Огледа хилядата души пред себе си и си помисли за офицерите, в които щяха да се превърнат най-важните абсолвенти, произвеждани някога от Цитаделата. Имаше също така чувството, че повечето от тях ще са мъртви само след няколко месеца.
    — Уместно е — продължи той, — точно когато празнуваме Убийството и вашето приемане за яни, да ви кажа за изпитанията, които ни предстоят. Изпитания, които ние ще преодолеем само със сила. Нашата сила, силата на нашите армии, на умовете ни и на нашата Вяра в Таламеин.
    Кадетите се размърдаха. Речта звучеше доста различно от онова, което бяха очаквали и което бяха свикнали да слушат от началниците си.
    — За тези изпитания ще ви предупредя сега. Всички знаем празните дрънканици на побъркания Теодомир. И как на драго сърце би искал да унищожи пламъка на нашата истина, за да се срине в собствения си прах.
    Вече стана по-обичайно. Кадетите се поотпуснаха и някои от тях дори се заусмихваха. Свикнали бяха с беседите на тема Теодомир.
    — Но безумецът прекрачи границата на празните си въжделения. Решил е да ни предизвика със сила.
    Широки усмивки по лицата на някои от кадетите — в последния си цикъл на обучение повечето от тях бяха тренирали в рейдове срещу слабо обучените, неефективни части на Теодомир. Кърия разбираше усмивките им.
    — Тази нощ вие ще станете яни. И ще излезете, за да се възправите срещу армиите на Теодомир. Но ще ви предупредя — те няма да са сбирщината, която познавате.
    — Теодомир е предпочел наемници — продължи Кърия. — Мъже, които са се обучавали до съвършенство в лудостта на убийството, в пропитите със скверно злато редици на Императора на Вътрешните светове.
    Кърия се изплю.
    — Наемници! Но един наемник може да се сражава, въпреки че защитава зла кауза. Тези мъже са изпитанието, което ви предстои, о, бъдещи яни! В този момент лъжепророкът Теодомир събира армия срещу нашите мирни светове. Армия от неверници. Такава армия, ако ни завладее, ще се постарае Истината на Таламеин и ние, неговите слуги, да престанем да съществуваме. Ако те победят, ще бъде все едно, че никога не сме съществували.
    Генералът направи многозначителна пауза и после попита високо:
    — Кажете ми, о, бъдещи яни — Всевишният да не дава дано… не си ли струва всичко това Смъртта? Моята смърт, вашата смърт — смъртта на всеки мъж в тази зала?
    Тишина. И тогава един кадет стана. Кърия автоматично си го отбеляза на ум с гордост.
    — Смъртта! Да живее смъртта!
    И всички кадети завиха с дългия, див вой на хищни зверове.


    Стен завъртя два пъти термичната котва и я метна право нагоре. Кордата, навита в краката му, изчезна нагоре в скриващия всичко сняг, котвата се удари в стената на Цитаделата на двайсетина метра нагоре и моментално се саморазтопи и се залепи за нея.
    Стен дръпна. Стабилна връзка. Започна да се катери — тялото му беше почти на деветдесет градуса спрямо извитата повърхност на Октопода.
    Стигна до котвата, притисна се в нея и хвърли нагоре втора котва. Въпреки куките си тя за малко да се изплъзне и да падне преди зарядът да я нагорещи и да прихване.
    Стен започна втория етап от катеренето по покрива на янското светилище.
    Под него Алекс, Кършайн и командосите на Филипс лазеха по извивката на страховития Октопод като рояк ледени мухи. Котви, ръкавици и боти намираха всяка гънка по гладката повърхност.
    Стен пръв се добра до климатичната мембрана и надникна през червеникавото й сияние в катедралата. Беше празна. Алекс се издърпа зад него и го потупа по ботата.
    Стен се протегна назад за топящия заряд и задъханият от катеренето Алекс му го пъхна в ръкавиците. Стен огледа още веднъж заряда, още веднъж благодари на бързаците от Лицея, облиза го, от което езикът му едва не замръзна, и го лепна в „дишащата“ мембрана. След което моментално се спусна надолу по въжето.
    Зарядът се запали, засвети и цялата повърхност на мембраната бавно започна да се топи и да се цепи. Право към ядрото на янската Цитадела зейна дупка.
    Стен взе от Алекс кука, закрепи я на ръба и размота кордата надолу в катедралата.
    След което се спусна в лоното на Цитаделата. Алекс, Кършайн и хората на Филипс бързо го последваха. Стигаха до пода и веднага се пръскаха из катедралата да огледат за противници и да осигурят кръгова отбрана.
    Стен стоеше в центъра на помещението. Изглеждаше страховито. Почти усещаше по кожата си злото, струящо от стените. На мигащата светлина на факлите грамадните статуи се издигаха над него като зловещи грифони, готови сякаш да се нахвърлят от гората окачени по стените полкови знамена. Наистина си беше храм — храм на култа към жестоката смърт.
    Чу зад себе си свистящия дъх на Алекс.
    — Таквоз студено място не бях виждал — прошепна той. Стен кимна и после каза на Кършайн:
    — Гръмнете я.


    Янските кадети се хранеха мълчаливо. На огромната сцена офицерите също се трудеха над блюдата си. Генерал Кърия похапваше учтиво от всяко блюдо, след което го избутваше. Отказа, когато един сержант предложи да му напълни чашата с вино.
    Кърия огледа кадетите и се развълнува от гордост. Скоро тези млади мъже щяха да се включат във великата, предвождана от него янска кауза. Знаеше, че много от тях ще умрат. Зачуди се дали някой от тези младоци някой ден ще стане генерал като него.
    И в този момент дойде неописуемата, разбиваща душата експлозия. И от толкова години насам Кърия за пръв път изпита страх. Врагът беше ударил там, където яните не вярваха, че е възможно. Под атака беше Цитаделата.


    Восберх и хората му се носеха на бегом към казармите. Минути по-късно янските постове реагираха на отвличащата атака, започнаха да се изсипват от казармите и да измират, заливани с изпепеляващ огън.
    Восберх изрева команда и огневият му екип тежко тръгна напред. Бързо заредиха огнехвъргачката, натиснаха ръчките — и блъвнаха огнени езици.
    Първият казармен комплекс избухна в пламъци.


    Кършайн се добра до една от статуите и окачи един от термалните заряди на грамадната метална ръка. Стен, Алекс и хората на Филипс правеха същото из цялата катедралата.
    Стен залепи последния си термален заряд и хукна към огромната врата. Двамата с Кършайн излязоха последни, Стен изрева команда и Кършайн плесна детонаторния бутон. Зад тях термалните пакети започнаха да се взривяват.
    Пожарът започна като леко червено сияние, после постепенно се усили, докато не се превърна в ослепително бяла стена.
    Всеки термален заряд бе една миниатюрна свръхнова. Зноят нарастваше и белият блясък се сливаше с нови вълни от бяло, докато цялата катедрала не побеля ослепително.
    След това пламнаха завесите и полковите знамена, овъглени от моменталния огнен вихър. И златните статуи започнаха да се покриват с мехури и след това — да се топят. Река от течно злато потече по пода — статуите се топяха една след друга като безкрайни редици снежни човеци.
    Въздухът зави през отвора на покрива и на зейналата врата и нахлу, за да запълни предизвикания от огъня полувакуум.
    И тогава целият храм се взриви с ужасен рев.


    Този втори гръм разтърси Цитаделата до основи. Удари трапезарията като земетръс и разпиля янците по пода.
    В огромното помещение настъпи пълен хаос. Офицерите крещяха безсмислени заповеди, които бездруго нямаше кой да изпълни. Кърия се беше ужасил от истерията, бушуваща около него. Към него тичаше някакъв пощурял офицер и размахваше пистолет. Кърия го сграбчи, но офицерът се измъкна и продължи.
    Кърия посегна за микрофона и след миг гласът му загърмя през грамадните говорители и настоя за ред. Беше глас, обучен на над сто полесражения, и предизвика почти мигновена реакция. Мъжете замръзнаха по местата си, съвзеха се, обърнаха се и зяпнаха в него.
    Но докато успее да даде заповедите си, главните врати се разтвориха с трясък и хората на Стен нахлуха вътре, пръснаха редиците невъоръжени кадети, без да им обръщат внимание, развърнаха на групи по трима и откриха огън по офицерите на сцената.
    Един младок кадет се хвърли към Стен с парадния си кортик. Кършайн сграбчи хлапето с една ръка и го запокити през залата. Алекс надигна една грамадна маса, хвърли я по неколцината нападащи кадети и ги помете по пода далеч от боя.
    Стен метна малка граната по една от групите офицери и те изчезнаха във вихър от ръце, крака и швирнала кръв. Стената зад него избухна, той бързо се обърна и видя, че един от янските офицери се готви да стреля отново.
    Кършайн свали от рамото си чудовищната си карабина и натисна спусъка. Офицерът се пръсна сред оглушителния трясък на заряда.
    Филипс скочи на подиума точно когато Стен и неговият екип се качваше от другата страна.
    Стен моментално забеляза Кърия, позна го по описанието на Махони, и тръгна напред да се заеме с най-важната цел. Но между него и генерала имаше няколко десетки мъже. Умираха храбро, но така или иначе умираха, мъчейки се да си опазят генерала.
    А Кърия видя Стен и инстинктивно позна в него водача на атаката. И също тръгна напред. Отчаяно му се искаше да убие Стен.
    Групата ординарци на Кърия наскачаха, награбиха генерала и без да обръщат внимание на протестите му, оформиха клин към дъното на сцената. Стен успя за последен път да зърне побелялото му от бяс и пръскащо слюнка лице преди ординарците да го изнесат през задната врата.
    След което Стен се озова под цяла камара тела.
    Удряха и ритаха, и се пердашеха в сляпата си отмъстителна ярост. Стен сечеше и сечеше с ножа си. Но те продължаваха да прииждат и той скоро усети, че цялото му тяло изтръпва.
    Алекс и Кършайн отчаяно се мъчеха да се доберат до него. От страх, че могат да убият Стен изхвърляха хора встрани от пътя си, разбиваха черепи, буквално изтръгваха крайници.
    И изведнъж се появиха до него. Пред тях вече нямаше никой освен пребития и разкъсан Стен, кървящ от дузината повърхностни рани.
    Алекс го вдигна да стане. Огледаха се дали има още някой янец за убиване. Нямаше нищо освен купища и купища тела в черни униформи — и екипите на командосите на Филипс, навъсени, и те търсещи живи врагове.
    Стен зърна Филипс в другия край на сцената. Тя му отвърна с широка усмивка и вдигнати палци. Всичко беше свършило. Преди кадетите да успеят да се съвземат от загубата на командирите си, наемниците вече излизаха от сцената през страничната врата.


    По планинското било течаха огнени реки. Восберх беше свършил работата си добре. Всички казарми пращяха и избухваха.
    Стен, Филипс и хората им се присъединиха към отряда на Восберх и на Игън. Бяха готови за оттегляне.
    — Жертви? — отсечено попита Стен.
    — Трима убити. Двама на носилки. Десетима леко ранени, могат да се движат. Беше просто разходка — докладва Восберх.
    — Няма — отвърна с гордост Игън.
    Филипс изглеждаше тъжна.
    — Седем убити. Дванайсет ранени. Всички подвижни.
    Стен отдаде чест на помощник-командирите си, обърна се към Алекс и посочи лъкатушещия път надолу.
    — Този път ще вървим пеш.
    — Прав си, момко — заяви Алекс. — Кокалите ми са много дърти вече да си играя пак на боц-козленце.
    Наемниците тръгнаха.
    Зад тях Цитаделата с нейните мечти за смърт и слава се сриваше в огнени руини.

Глава 19

    Докторите се суетяха над гърчещите се, приличащи на пиявици твари, чакащи да изстрелят силния си наркотик във вените на Ингилд Пророка. Бяха съвършените паразити за един пристрастен — разменяха еуфория срещу няколко калории. Ингилд махна нетърпеливо и лекарите внимателно отскубваха от кожата му малките чудовища.
    Ингилд се надигна в леглото и махна на докторите да се разкарат. Те се пръснаха, без да си правят труд с обичайните поклони. Лъжепророкът (както го наричаше Теодомир) беше раздразнен. Огледа стражите си, докато се мъчеше да се съвземе преди да подейства успокояващата его-дрога.
    Повече от половината стражи в тронната зала бяха яни в черни униформи. Ингилд потисна инстинктивната си параноя, макар да знаеше, че точно в този момент психозата му е оправдана. Янските стражи — той го знаеше — бяха по-заинтересовани да го следят, отколкото да го пазят от възможни убийци. Останалите бяха от неговия род, което го успокояваше поне малко. Той прогони мисълта, че има чудесна възможност те да бъдат привлечени от яните.
    Симбиотичната наркоза започна да прониква в тялото му и той усети лека вълна на облекчение.
    Той все пак беше Ингилд и всички мъже му дължаха покорство.
    Ингилд, също като своя духовен враг Теодомир, беше на средна възраст, почти привършващ вече второто си столетие. Но за разлика от Теодомир, изглеждаше към края на дните си. Беше се набръчкал, кожата му бе станала гърчава, петниста и се лющеше. Главата му приличаше на плешив купол с редки косми, провиснали отстрани.
    Преди много години един странстващ медик му бе обяснил причините за скрофулозната му външност. Беше казал, че дълбоко всадените у Ингилд страхове възпират ефекта от съвременните, осигуряващи дълголетие наркотици. Ингилд бе заповядал да го екзекутират заради този съвет, но беше запазил компютърните диагнози и си ги разглеждаше по няколко пъти на ден за размисъл.
    Към него пристъпи един янски офицер, много учтив и много уставен, но Ингилд долови презрението му.
    — Да — каза Ингилд.
    — Генерал Кърия — докладва офицерът.
    Ингилд прикри вълната от страх и кимна. След малко Кърия влезе, отдаде чест и закрачи към тронния диван.
    За миг его-дрогата го удари и Ингилд се ухили наум. Кърия дори не беше си направил труд да се преоблече след бягството от Цитаделата. Униформата му беше разпрана и по оголената кожа се виждаха петна засъхнала кръв.
    Кърия се доближи до него и пак отдаде чест. Ингилд само кимна. След това Кърия стрелна с поглед стражите, даде знак и за ужас на Ингилд излязоха всички.
    Когато излезе и последният, Кърия седна на ръба на дивана. Ингилд едва сдържа възмутения си писък — вместо това се усмихна и бащински потупа Кърия по рамото.
    — Най-сетне се върнахте при мен, генерале. Молех се за вашето оцеляване.
    Кърия махна нетърпеливо с ръка.
    — Слушай ме внимателно. Приготвил съм ти обръщение. В него щетите в Цитаделата са сведени до минимум. Като цяло в него се казва, че сме отблъснали една страхлива и коварна атака, изтласкали сме врага и сме убили много от хората му.
    — Но — възрази Ингилд — твоят доклад…
    — Забрави моя доклад — сряза го Кърия. — Това беше за офицерите ми. — И добави уж съвсем между другото: — И за теб.
    Ингилд преглътна възмущението си.
    — Ще наблегнеш на жертвите сред кадетите. Те бяха почти деца, в края на краищата.
    Ингилд го погледна изненадано.
    — Но жертвите сред кадетите са само двама-трима.
    Кърия го изгледа изпепеляващо и Ингилд преглътна възраженията си.
    — Всичко за обръщението ти е готово — продължи Кърия. Кратка пауза за ефект. — Моите писачи на речи са добавили и подходяща молитва.
    — Какво ще правим по-нататък — изломоти Ингилд и моментално се намрази за това. Кърия се усмихна.
    — Ще се бием. Тотална война. Те са само наемници, в края на краищата. Ще се прекършат след няколко сражения. Особено след като този аматьор, Стен, който ги води, е просто късметлия и изобщо не е подготвен командващ.
    — Кой е той?
    Кърия отвърна с гримаса.
    — Бивш имперски гвардеец. Съден и изхвърлен. Едва ли е сериозен противник.
    Кърия стана.
    — Но Стен и неговите наемници са грижа на яните. Ти трябва да се погрижиш да ни подкрепя вярата на нашия народ.
    — И още нещо — добави генералът. — Не бих те съветвал да прекаляваш със стимулантите преди обръщението си.
    Ингилд потръпна, но кимна.
    Кърия отново се усмихна с хладната си усмивка, изпъчи се и отдаде чест. Последвана от поклон. Подигравателен поклон.
    — Яните чакат следващите ви повели, о, Пазителю на Пламъка.
    Обърна кръгом и излезе с маршова стъпка. Ингилд се загледа след него с омраза.
    Миг след това стражите влязоха пак.

Глава 20

    Дори новоусвоените звездни купове, заселени от дисиденти, фанатици и прочие измет и осакатени от две враждуващи религии, могат да имат своя малък рай.
    Такъв представляваше Небта, светският вариант на Санктус. Силовата база на Паррал.
    Небтаните контролираха главния търговски трафик, което означаваше: всичко, което бхорите не можеха да изкрънкат, да прекарат контрабанда или пред което да замижат.
    Небта беше много богат и много красив свят, свят, в който дори бедните бяха богати — поне в сравнение с останалите обитаеми планети в купа Лупус.
    Океаните на Небта бяха леко солени, а малката й луна осигуряваше нежни приливи. Планетата се къпеше в постоянен умерен климат и повечето от малките й континенти бяха разположени в умерено климатичната зона.
    Грозните, но неизбежни складове, площадки за кацане и брокерски къщи бяха благоразумно разположени на големия екваториален, приличащ на пустиня главен континент.
    Богаташите на Небта предпочитаха именията си, лукса и леността пред реалностите на търговията. Стен се зачуди колко ли време ще е нужно на Айда, за да стане собственик на цялата планета, ако беше тук.
    Държавното управление на Небта се основаваше на силата. Всеки богат търговец разполагаше с личната си армия и обикновено се ограничаваше в пределите на собствения си укрепен град и укрепено имение.
    Небта се „управляваше“ от съвет на тези търговци, съвет, който беше принуден с цената на подкупи, увещания или заплахи да се подчинява на Паррал още преди много години.
    В укрепените градове живееха чиновници, транспортни специалисти, банкери и други такива. Земеделците живееха извън градовете и стояха, по взаимно съгласие, извън постоянните политически сплетни на търговците.
    Собственото укрепено имение на Паррал всъщност включваше многобройни имения, покриващи над двеста и петдесет квадратни километра ръчно фризирана паркова земя. След много сумтене Паррал беше приютил Стен и неговите наемници в едно от тези имения — проснало се във всички посоки чудовищно здание, което наемниците с удоволствие превръщаха в нещо средно между казарма и бардак.
    След смайващия удар срещу янската Цитадела, поставил началото на войната, Паррал бе решил, че е редно да се устрои бал с маски.
    Бяха поканени най-добрите; най-красивите и най-умните мъже и жени от висшето общество на Небта.
    Плюс, с лека неохота, почетните гости. Това не означаваше всичките наемници, тази част от списъка на гостите се свеждаше само до полковник Стен, неговите преки подчинени Филипс и Восберх, и, по настояване на Стен — Алекс. И, по настояване на Кършайн — самия Кършайн.
    Стен и Алекс бяха решили, че бранителската стръв на чудовището отива твърде далеч. Не знаеха дали и как да обяснят на Кършайн, че не всяко празненство задължително трябва да свършва със сълзи или с побоища.
    Макар че, призна си Стен, докато петимата се качваха по витото стълбище на главната резиденция на Паррал, покрай твърде многото сурови и неумолими стражи, специално това празненство можеше да се окаже доста интересно.
    Поканата изискваше някаква военна униформа, затова Стен се беше напъхал в синята си парадна униформа на Трета гвардейска, отговаряща на избраната му за прикритие идентичност. Филипс също беше в гвардейска униформа, накичена с медали, с които, Стен адски добре го знаеше, изобщо не беше удостоявана.
    Зад тях вървеше Восберх, облечен в спретната кафява униформа без отличителни знаци, за чиято кройка Стен допускаше, че е негово собствено изобретение.
    Униформата на Кършайн, от друга страна, наистина беше парадна гвардейска. По ръкавите още личаха конци и светли петна, където знаците за звание бяха старателно зашивани и след това отпаряни многократно. Лентичките си на рода войски не носеше, защото, обясни им той притеснено, ги бил пробутал някъде за пиячка и въобще какво значение имало това?
    Най-обаятелната гледка от всички обаче представляваше сержант Алекс Килгър.
    Кой знае откъде — Стен не допускаше, че е било в личния му „куфар“, макар че човек не можеше да знае със сигурност какво точно е натикал Алекс в този стар, ожулен кожен контейнер — Алекс беше съставил следния ансамбъл: плоски, лъснати до блясък черни обувки с ниски токове, високи до коленете навити чорапи с ужасни за окото яркоцветни застъпващи се ромбчета; черна кама със сребърна дръжка, отрупана със скъпоценни камъчета, затъкната в десния, обшит с коприна чорап. Над всичко това носеше поличка на същите шарки като чорапите. Пред слабините му на сребърни вериги висеше кесия, направена от муцуната на неизвестно животно. Веригите бяха прикачени към широк, обкован със сребро кожен колан, с диагонален поддържащ ремък, минаващ през едното му рамо.
    От колана висеше не само кесията, но и половинметрова кама на десния хълбок, както и дълга широка сабя с предпазител като кошница.
    Стен се зачуди Алекс на празненство ли е тръгнал, или се чувства поканен на колективно клане.
    Но да продължим: под колана имаше черен жакет и елек, и двата със сребърни копчета. На гърлото на Алекс имаше копринено жабо, плюс още дантела по китките.
    Над всичко това имаше още няколко метра мъхест шарен плат, затъкнат отзад в колана и след това прикрепен на лявото рамо с голяма сребърна брошка.
    Цялата тази премяна се довършваше с нещо, което според Алекс трябваше да е „боне“ — по-скоро приличаше на строево гарнизонно кепе, но с повече сребро и с щръкнало от него леро от някаква птица.
    А в кесията — Стен го знаеше много добре — беше напъхано едно малко гадно пистолетче.
    Стен не можеше да реши какво точно става и не беше сигурен, че иска да попита.
    Естествено всички стражи извън имението отдадоха чест на Алекс, пренебрегвайки останалите. Само Филипс като че ли се ядоса на грешката. След това влязоха в широкия параден коридор.
    След като влязоха, Стен с облекчение свали баретата си и пристъпи в балната зала.
    Първото, което видя, беше една жена, облечена само с колчан стрели и лък — тъкмо взимаше три чаши с някаква напитка от сервибота.
    Слисан, той бавно огледа залата. След голата амазонка впечатленията му станаха малко хаотични.
    Принцовете на Небта, изглежда, имаха много бегла представа за униформи, но пък имаха много ясна представа как да направят тези униформи уникални.
    Това, което видя Стен, беше миш-маш от всички армии, сражавали се някога през хилядогодишната история на Империята, и в предисторията преди това.
    Реши, че може да познае не повече от една десета от униформите. Но само бегло. Имаше например един шишкав мъж с червендалесто лице, облечен в бойния плащ на Танх, но под него беше с пурпурна куртка с акселбанти. Имаше и някакъв образ, облечен с пола като Алекс, само че от обикновен плат, с широк меч с късо острие, кован метален шлем, железни ръкавици и метален нагръдник, а друг носеше цял метален костюм.
    Той се обърна озадачен към Филипс.
    — Нарича се броня, полковник — каза Филипс и му подаде чаша.
    — Но… тези дупки на лицевата маска? Няма ли да изтича в космоса? — Филипс, кой знае защо, се изсмя и Стен реши да не показва повече невежеството си.
    След това пред тях вече стоеше Паррал, в костюм не по-малко фантастичен от тези на гостите му: дълъг извезан халат, квадратна плъстена шапка, грамаден меч — тук мечовете явно бяха популярни — и чехли.
    — Добре дошли, господа — провлече Паррал. — След като това празненство е във ваша чест, ние сме поласкани.
    — Удоволствието е наше — отвърна вежливо Филипс. — Можем само да се надяваме, че кампанията ни ще бъде достатъчно успешна, за да ви предложим и други такива великолепни поводи.
    Паррал изгледа Филипс, после демонстративно насочи вниманието си към Стен.
    — Полковник, остават няколко минути до поднасянето на храната. Може би вие и вашите… подчинени ще пообиколите?
    Стен кимна вдървено.
    Идеалната представа на Стен за купон беше известно количество концентрат, бира, четирима-петима интелигентни приятели и някоя умна жена, с която все още не е лягал. Но определено не включваше такова оръжейно стълпотворение — из балната зала сновяха поне хиляда души.
    Но той благодари усмихнато на Паррал за поканата и бавно тръгна през множеството, придружен от Алекс и мълчаливия трезвеник Кършайн.
    — О, не от тежкия товар боли по конските копита — замърмори Алекс. — Боли от чука, чука, чука, от чука, който брани прохода.
    — Какво правим тук?
    — Правим се на герои — обясни му Алекс. — И им даваме на тези паразитчета шанс да се нагиздят.
    — Ясно. — Стен остави чашата си недокосната на минаващия край него поднос.
    — Ще се помотаем малко, докато ни нахранят, ще се извиним и ще се върнем в малката ни квартира да се напием като цивилизовани хора — заяви Алекс. — Не си ли съгласен?
    Стен се съгласи и почна да поглежда часовника си.


    За банкета търговците се придържаха към традиционно религиозно меню. Вечерята беше с много блюда — по-малко от двадесет блюда се смяташе за дребнобуржоазна простащина. Всяко блюдо съдържаше основното ястие — варения ечемик, изхранил някога първите поселници на Небта, придружено от двойно по-голямо екзотично допълнително блюдо.
    Търговците естествено пренебрегваха ечемика и наблягаха на вкусотиите.
    Стен бе решил, че единственият начин да из