Скачать fb2
Смъртта е моят занаят

Смъртта е моят занаят

Аннотация

    Джак Макавой е криминален репортер в Роки Маунтън Нюз. Романът започва със самоубийството на брата-близнак на Джак, детектив по разследване на убийствата в денвърското полицейско управление. Или поне така изглежда на пръв поглед. И когато Джак започва да разследва самоубийствата сред полицаите, открива една много тревожна схема. Оформя се подозрението, че това е работа на сериен убиец, един дяволски изтребител на ченгета, разхвърлил следите си от единия до другия океан посредством „предсмъртните бележки“ — цитати от поемите на Едгар Алан По.
    Това разследване на репортера е на път да се превърне в неговия най-голям успех, но има една малка подробност: убиецът с псевдоним „Поета“ изглежда вече знае, че Джак е по петите му…

    Бивш полицейски репортер в Лос Анжелес Таймс, Майкъл Конъли е автор на четири романа, завоювали наградата „Едгар“:
    „Черното ехо“, „Черният лед“, „Блондинка в бетона“ и „Последният койот“.


Майкъл КонълиСмъртта е моят занаят

    Посвещавам тази книга на ФИЛИП СПИТЦЕР И ДЖОЕЛ ГОТЛЪР двама изключителни съветници и агенти, но най-вече истински приятели.

1.

    Смъртта е моят занаят. С нея си вадя хляба. Тя е наковалнята за професионалната ми репутация. Отнасям се към нея със страстта и точността на погребален агент: мрачен и съчувстващ, когато съм с опечалените, и сръчен занаятчия, когато съм сам. Винаги съм смятал, че тайната на взаимоотношенията със смъртта е да я държиш на разстояние от себе си. Това е правилото. Не й позволявайте да ви облъхва с ледения си дъх.
    Правилото ми обаче не успя да ме защити. Превърнах се в каменна статуя в момента, в който двамата детективи ми съобщиха за Шон. Сякаш се намирах в аквариум. Движех се като под вода — напред-назад, напред-назад — и гледах света през стъклото. Докато седях на задната седалка на колата им, виждах очите си в огледалото да проблясват всеки път, когато колата минаваше под някоя улична лампа, Познавах този втренчен поглед, който бях виждал хиляди пъти през годините в очите на току-що научилите новината за смъртта на съпруга си жени. Познавах само единия от детективите — Харолд Уекслър. Бях се запознал с него преди няколко месеца, когато с Шон се отбихме в „Булет“. Те работеха заедно в отдела за престъпления срещу личността в денвърската полиция. Спомням си, че Шон му казваше Уекс. Ченгетата винаги се обръщат на прякор едни към други. Уекслър беше Уекс. Шон — Мак. Това е нещо като племенна съпричастност. Някои от прякорите не са съвсем прилични, но ченгетата не се оплакват. Познавам един от Колорадо Спрингс на име Ското, на когото повечето ченгета му викаха Скрото. Някои даже минаваха всякакви граници и му викаха направо Скротума, но аз предполагам, че трябва да си много близък приятел с човека, за да си го позволиш.
    Уекслър беше като дребен бик, мощен, но квадратен. Имаше грубо лице, зачервено до пръсване. Спомням си, че пиеше „Джим Бийм“ с лед. Винаги ме интересува какво пият ченгетата. И всеки път, когато видя, че някое от тях си го пие чисто, винаги си мисля, че сигурно твърде често им се налага да видят прекалено много неща, които обикновените хора няма да зърнат дори и веднъж. Онази нощ Шон пиеше бира „Лайт“, но той беше млад. Макар и шеф на екипа за ПСЛ (Престъпления срещу личността), той беше поне с десет години по-млад от Уекслър. Може би след десет години и той щеше да го пие ледено и чисто като Уекслър. Споменът за онази вечер в „Булет“ не ме напусна през цялото пътуване. Не знам защо. Не че се беше случило кой знае какво. Просто пих с брат си в бара на ченгетата. Беше последният ми хубав спомен с него, преди да се появи случаят с Тереза Лосртън. Споменът за нея ме върна обратно в аквариума.
    Но през онези моменти, когато действителността успяваше да проникне през стъклото и да прониже сърцето ми, чувствах мъка и пустота. За пръв път през тридесет и четири годишния си живот усетих сърцето си разбито от мъка, въпреки че бях преживял и смъртта на сестра си. Тогава бях прекалено малък, за да скърбя за Сара, или дори да проумея трагедията на един неизпълнил се живот. Скърбях сега, защото дори не бях подозирал, че Шон е бил толкова близо до ръба. Та той пиеше бира „Лайт“, докато всички ченгета, които познавах, жулеха уиски с лед.
    Разбира се, също така проумях до каква степен беше пропита със самосъжаление тази мъка. Истината беше, че ние от доста време не се бяхме чували. Пътищата на двама ни се бяха разделили. И всеки път, когато си помислех за това, мъката ме сграбчваше с костеливите си пръсти.
    Брат ми веднъж ми разказа теорията за лимита. Той ми обясни, че всяко ченге от отдел „Убийства“ си има лимит, но разбира колко е едва когато го изчерпи. Имаше предвид разследването на убийствата. Шон смяташе, че всяко ченге има различен запас от издръжливост, обуславящ броя на мъртвите тела, които може да види, без да се повреди психически. Всеки човек си има определен брой. При някои обаче той е твърде малък. Някое ченге може да изкара и двайсет години в отдела и дори да не го наближи. Когато обаче някой извади късмета да достигне граничната стойност, тогава всичко се променя. Отива в отдела с архивите, хвърля си значката, все прави нещо. Защото знае, че вече не може да погледне следващия труп. А ако поради някаква причина го направи, ако превиши лимита си, тогава го загазва. Може даже и да захапе дулото. Така ми каза тогава Шон.
    В един момент се сепнах, защото разбрах, че другото ченге, Рей Сейнт Луис, нещо ми говори.
    Той се извърна и ме изгледа. Беше далеч по-едър от Уекслър. Дори и в едва осветената кола виждах надупченото му от дребна шарка лице. Не го познавах, но бях чувал другите ченгета да го наричат Едрия пес. Когато ги видях да ме чакат във фоайето, си помислих, че двамата с Уекслър са направо като двойката кучета Мът и Джеф. Сякаш бяха слезли от екрана на някой филм от късните часове. Дълги, тъмни палта, шапки. Цялата сцена трябваше да е в черно и бяло.
    — Ти ме чу, Джак. Ние ще й съобщим. Това е наша работа, но искаме и ти да бъдеш там, ако се наложи да й помогнеш. Ако й прилошее, нали разбираш. Съгласен ли си?
    — Да.
    — Добре, Джак.
    Пътувахме към дома на Шон в Боулдър. Знаех обаче, че никой нямаше да изненада съпругата му Рай ли. Тя щеше да го разбере още щом отвори вратата и ни види и тримата застанали пред нея без Шон. Всяка съпруга на полицай би го разбрала. Животът им преминава в очакване на този ден. Всеки път, когато на вратата им се почука, те очакват да видят вестителите на смъртта. Този път това щеше да се случи.
    — Тя ще се досети още щом ни види — казах.
    — Сигурно — кимна Уекслър. — Всички разбират.
    И тогава проумях, че именно на това и разчитаха. Щеше да им улесни задачата.
    Отпуснах глава, пъхнах пръсти под очилата си и стиснах основата на носа си. Сякаш се бях превърнал в герой от репортажите си, зашеметен от мъката и загубата, които подробно описвах така, че да мога да изкарам една сграбчваща осемдесетсантиметрова статия във вестника, А сега аз бях един от участниците в тази история.
    Обзе ме срам, като се сетих как съм безпокоял по телефона вдовиците или родителите на загинало дете, или брат на някой самоубиец. Да, имах дори и такива в архива си. Нямаше смърт, за която да не съм писал и която да не ме е превръщала в натрапник на нечия скръб.
    Как се чувствате? Обикновено това е първият въпрос на един репортер. А ако не беше толкова директен, тогава го прикривах в думи, предназначени да изразяват съчувствие и разбиране — чувства, които всъщност не изпитвах. Имам си и спомен от безсърдечието си — белег точно на брадичката ми. Получих го от един годежен пръстен с диамант на жена, чийто годеник бе загинал в лавина близо до Брекънридж. Зададох й дежурния въпрос и тя ме удари по лицето. По онова време още бях зелен в занаята и си помислих, че не са ме разбрали правилно. Сега си нося белега като значка.
    — Спрете, ако обичате — помолих ги аз. — Ще повърна.
    Уекслър рязко завъртя кормилото към отбивката на пътя и натисна спирачките. Колата поднесе малко, но той успя да я овладее. Трескаво се опитах да отворя вратата още преди колата да е спряла напълно, но дръжката не искаше да се раздвижи. Изведнъж проумях, че това е полицейска кола, пътниците на задната седалка често пъти биваха заподозрени или затворници. Задните врати имаха блокиращи устройства, които се управляваха от предното табло.
    — Вратата — успях да изхъркам.
    Колата накрая спря и Уекслър освободи блокировката. Блъснах рязко вратата, приведох се навън и повърнах. Три пъти. Половин минута бях като труп в очакване на следващия пристъп, но това беше всичко. Стомахът ми се беше изпразнил. Помислих си за задната седалка, за заподозрените и затворниците. Това, което представлявах в момента. Заподозрян като брат. Затворник на своята гордост. Присъдата, разбира се, щеше да бъде доживотна.
    Излязох от колата и пристъпих на ръба на платното, където светлините на преминаващите коли се пресичаха в подвижните дъги на изгорелите газове над февруарския сняг. Бяхме спрели край някаква ливада, но не знаех точно къде. Не бях обърнал внимание колко се бяхме отдалечили от Боулдър. Свалих ръкавиците и очилата и ги напъхах в джобовете на палтото си. После се приведох и разрових мръсния сняг, докато отдолу се показа чиста бяла повърхност. Загребах с шепите си от тази ледена и чиста маса и затърках лицето си, докато накрая престанах да го усещам.
    — Добре ли си? — запита ме Сейнт Луис.
    Беше застанал зад мен и ми отправи тъпия си въпрос, Все едно, че ме беше запитал: „Как се чувстваш?“ Престорих се, че не съм го чул.
    — Да тръгваме — казах.
    Върнахме се в колата и Уекслър безмълвно я върна на шосето. Видях един знак за излизане от Брумфийлд и вече знаех, че сме на средата на пътя. Израснал съм в Боулдър и бях изминавал поне хиляда пъти петте километра и половина, които го делят от Денвър, но сега пътят ми се стори съвсем непознат.
    За пръв път си помислих за родителите си и как щяха да го понесат. Стоически, бях уверен. Те с всичко се справяха по този начин. Никога не го обсъждаха. Само продължаваха. Така постъпиха и тогава със Сара. Сега щяха да го повторят и с Шон.
    — Защо го е направил? — запитах аз след няколко минути.
    Детективите не казаха нищо.
    — Аз съм неговият брат, имам право да знам. Ние сме близнаци, по дяволите!
    — Ти си също така и репортер — отвърна Луис. — Взехме те с нас, защото искаме Райли да има до себе си човек от семейството, ако се наложи. Ти си единственият…
    — Брат ми си е пръснал черепа!
    Изрекох го-прекалено високо. Гласът ми прозвуча истерично — реакция, която не минава при ченгетата. Започнеш ли да крещиш, те веднага се затварят в себе си. Продължих по-тихо:
    — Мисля, че имам право да знам какво се е случило и защо. Не пиша някаква шибана история. Господи, момчета, та вие сте…
    Поклатих глава и изречението остана недовършено. Опитах ли отново, пак щях да загубя самообладание. Втренчих се през стъклото и видях приближаващите светлини на Воулдър. Бяха станали толкова много от времето, когато ги помнех като дете.
    — Не знаем защо — проговори Уекслър след малко. — Ясно ли е? Всичко, което мога да ти кажа, е, че такива неща се случват. Понякога ченгета не могат да понесат мръсотията, която им я сервира отточната тръба. Мак трябва сигурно да е бил на ръба, това е всичко. Кой може да знае? Но вече се работи върху случая. И когато всичко се изясни, аз ще го науча. Й ще ти го кажа. Обещавам ти.
    — Кой работи по случая?
    — Предадоха го на нашия участък. Отделът за специални разследвания се занимава с него.
    — Какво искаш да кажеш, че с него се занимават Специалните разследвания? Те нямат работа със самоубийства на полицаи.
    — Обикновено нямат. Ние се занимаваме с тях. Този път обаче не ни позволяват да го разследваме. Сблъсък на интереси, нали знаеш.
    ПСЛ — помислих си. Престъпления срещу личността. Убийства, нападения, изнасилвания. Самоубийства. Зачудих се кой ли ще заеме в доклада мястото на личността, срещу която е било извършено престъплението. Райли? Аз? Родителите ми? Брат ми?
    — Това е заради Тереза Лофтън, нали? — запитах, макар и в действителност да не беше въпрос. Нямах нужда от тяхното потвърждение или отрицание. Просто изказах на глас онова, което смятах за очевидно.
    Нека засега да оставим тази тема.
    — Не знаем, Джак — обади се Луис.
    Смъртта на Тереза Лофтън беше от онези убийства, които ужасяват всеки човек не само в Денвър, но и навсякъде другаде. Всеки, чул или чел за нея, дълго не можеше да се освободи от кошмарните видения.
    Повечето от случаите на отдела са „малки убийства“. Така им казваме ние във вестникарския бизнес. Те успяват да ангажират съзнанието на читателите за кратко. Вестниците им отделят само по няколко снимки на вътрешните страници: погребани сред хартията така, както телата на жертвите в земята.
    Но когато една красива студентка от колеж е намерена разрязана на две части в такова мирно до този момент място като парка на Вашингтон, във вестниците обикновено не остава и сантиметър свободно място. Убийството на Тереза Лофтън не беше от „малките“. Това беше магнит, който привлече репортери от цялата страна. Тереза Лосртън беше момичето от две части. Това беше специфичното при този случай. И върху Денвър наваляха като лешояди отвсякъде, от Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелис, от телевизиите, таблоидите и вестникари от всякакъв род и калибър. Прекараха цяла седмица в Денвър, отседнали в хотели с отлично обслужване по стаите, пребродиха града и студентското градче на университета, задаваха безсмислени въпроси и получаваха също толкова смислени отговори. Някои утъпкаха детската градина, където жертвата бе работила, или ходиха до Бат, откъдето бе дошла. Но където и да отидеха, чуваха едно и също нещо, че Тереза Лофтън напълно отговаря на идеалния образ на най-американското момиче.
    Неизбежно се натрапваше сравнението със случая с чернокожата Далия в Лос Анжелис отпреди петдесет години. Тогава едно не толкова най-американско момиче било намерено прерязано на две на един пуст паркинг. Едно телевизионно шоу нарече Тереза Лофтън „Бялата Далия“, наблягайки на факта, че е била открита върху покритото със сняг поле близо до денвърското езеро Грасмиър.
    И така историята сама се подхранваше. Пареше като горял две седмици казан за смет. Никой обаче не беше арестуван и последваха други престъпления, разпалили поредните огньове, на които си грееха ръцете националните медии. Поредните новости, или по-скоро съобщенията за липсата на каквито и да било новости по разследването на случая с Лофтън, отстъпиха във вътрешните страници на колорадските вестници. Просто се превърнаха в кратки вести по дайджест страниците. А Тереза Лофтън накрая зае мястото си сред малките убийства. Беше окончателно погребана.
    И през цялото това време полицията и брат ми в частност останаха буквално неми, отказвайки дори да потвърдят факта, че жертвата е била открита на две части. Това се изплъзнало само благодарение на случайността. Фотографът Иги Гомес от „Роки“ се разхождал из парка, за да снима красиви пейзажи, от онези, които пълнят страниците на вестниците в дните без сензации, когато се натъкнал на мястото на престъплението преди всички останали репортери или фотографи. Ченгетата бяха повикали по телефона съдебния следовател и останалите служители по изследване на местопрестъплението, защото знаеха, че „Роки“ и „Поуст“ следят радиочестотите им. Гомес направил снимки на две носилки, използвани за пренасянето на две торби за трупове. Обадил се в редакцията в града и им предал, че ченгетата използват две торби, а съдейки по размера им, жертвите по всяка вероятност са деца.
    По-късно един полицейски репортер от „Роки“ на име Ван Джаксън успял да се добере до източник на информация от кабинета на съдебния следовател, който потвърдил зловещата подробност, че всъщност в моргата е постъпила само една жертва, само че на две части. На следващата сутрин материалът в „Роки“ послужи като вой на сирена за медиите из цялата страна.
    Брат ми и екипът му от ПСЛ работеха така, сякаш нямаха никакви задължения да осведомяват обществеността. Всеки ден канцеларията за връзки с медиите към полицейското управление в Денвър публикуваше няколко съвсем пестеливи реда в пресата, обявявайки, че разследването продължава и че още няма извършени арести. След като бяха притиснати в ъгъла, висшите полицейски служители нададоха вой, че разследването не може да се върши от медиите, макар и само По себе си това да беше смехотворно твърдение. Оставени без всякаква информация от страна на полицията, медиите постъпиха така, както винаги се Постъпва в такива случаи. Те започнаха собствено разследване на случая, зашеметявайки читателите и телевизионните зрители с подбрани подробности от живота на жертвата, които в действителност нямаха нищо общо с трагедията.
    Въпреки това в полицейското управление бяха като сфинксове и на практика извън него не се знаеше нищо сигурно. След две седмици атаката на медиите замря, лишена от хранителния си разтвор — информацията.
    Аз не писах нищо за Тереза Лофтън, макар и да имах огромно желание. Този случай не принадлежеше към баналното ежедневие по тия места и всеки репортер би продал частица от душата си, за да го има. В началото обаче Ван Джаксън работеше по него с Лора Фитцгибънс, университетския криминален репортер. Трябваше да чакам благоприятния момент. Знаех, че докато ченгетата не приключат със случая, няма да мога да направя нищо. Ето защо, когато Джаксън още в началото на разследването ме помоли да разбера нещо от брат си, дори и по Неофициален път, аз му казах, че ще опитам, но не го направих. Този случай беше мой и нямах никакво намерение да му помагам да извлече всичко, използвайки източника ми на информация.
    И в края на януари, когато случаят вече започваше да се забравя, направих своя ход. И сгреших.
    Една сутрин отидох да се видя с Грег Глен, градския редактор, и му казах, че искам да напиша голяма и изчерпателна статия по делото Лофтън. Това беше специалитетът ми, моята бомба. Дълги статии върху прочутите убийства в империята на вестника „Роки Маунтън“. Така че отидох при Глен и му казах, че имам информация. Казах му, че делото се води от брат ми и че той ще разговаря единствено с мен по него, Редакторът не си губи времето да Преценява колко време и усилия вече беше вложил Джаксън но случая. Вълнуваше го единствено мисълта на всяка цена да изпревари „Поуст“. Излязох от кабинета вече с поръчението му.
    Грешката ми беше, че казах на Глен за информацията, преди да разговарям с брат си. На следващия ден минах двете пресечки, отделящи редакцията на „Роки“ от полицейското управление, за да се срещна с Шон. Съобщих му за поръчението. Той ми каза да го откажа.
    — Няма да стане, Джак. Не мога да ти помогна.
    — За какво говориш, по дяволите? Та това е твой случай!
    — Това е мой случай, но аз няма да сътруднича нито на теб, нито на когото и да било другиго, който иска да пише по него. Дал съм основните неща, с което съм си изпълнил служебното задължение, и толкова.
    Той се загледа в помещението. Притежаваше този неприятен навик да не гледа събеседника си, щом не е съгласен с него. Когато бяхме малки, скачах върху него и го удрях по гърба всеки път, когато постъпеше така. Сега не можех да го направя, макар и оттогава насам много пъти да бях изпитвал такова желание.
    — Шон, от този случай ще излезе чудесна статия. Ти си длъжен…
    — Не съм длъжен да правя каквото и да било и не давам пет пари каква статия може да излезе от случая. Този специално е много лош, Джак. Разбираш ли ме? Не ми излиза от ума. А аз нямам никакво намерение да ти помагам да качваш тиражите на вестниците.
    — О, хайде, човече, аз съм писател. Погледни ме. Пет пари не давам дали вестниците ще си качат тиражите или не. Цялата работа е в случая. Да им пикая на вестниците. Знаеш много добре какво е отношението ми към тях.
    Накрая се обърна към мен и каза:
    — Не знаеш как се чувствам след този случай.
    За момент замълчах и извадих цигара. Бях ги намалил на половин пакет дневно и можех да мина и без цигара, но знаех, че това го тревожи. Така че я запалих с надеждата, че ще го разчувствам.
    — Тук не се пуши, Джак.
    — Тогава ме вкарай в пандиза за нарушение на обществения ред. Така поне ще арестуваш някого.
    — Защо ставаш толкова неприятен всеки път, когато не става на твоето?
    — А ти защо си такъв? Няма да кажеш и думичка по случая, нали така? Точно там е цялата работа. Не искаш да ровя наоколо и да пиша за неуспеха, ти. Защото си вдигнал ръце.
    — Джак, не опитвай с удари под кръста. Знаеш, че тоя номер няма да мине.
    Той беше прав. При него това не минаваше.
    — Тогава какво? Искаш да запазиш само за себе си тази ужасяваща история? Такава ли била работата?
    — Да, нещо такова. Може и така да се каже.
    Седях в колата със скръстени ръце. Това ме успокояваше. Сякаш се държах в ръце. Колкото повече мислех за брат си, толкова по-объркан и неясен ставаше целият случай. Знаех, че делото Лофтън му тежеше, но не чак дотам, че да посегне на живота си. Не и Шон.
    — Своя пистолет ли е използвал?
    Уекслър ме изгледа в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Зачудих се дали знаеше какво се бе случило между брат ми и мен.
    — Да.
    Това ме зашемети. Просто не можех да го видя да постъпва по този начин. Не бях забелязал такова нещо при последните разговори. Пет пари не давах за делото Лофтън. Това, което те твърдяха, просто не можеше да е вярно.
    — Не и Шон.
    Сейнт Луис се извърна и ме погледна.
    — Какво има?
    — Не може да го е направил, просто това е.
    — Виж, Джак, той…
    — На него не му беше дошло до гуша от мръсотията, дето изтича от отходната тръба на живота. Той я обичаше. Питайте Райли. Питай когото искаш за това Уекс, ти го познаваше най-добре и знаеш отлично, че това са глупости. Той обичаше лова и преследването. Така казваше на занаята си. Не би го заменил за нищо друго на света. Вероятно вече можеше да е седнал и на стола на заместник-началника на полицейското управление, стига само да бе пожелал. Но това не го интересуваше. Искаше да работи в отдел „Убийства“. Затова и остана в ПСЛ. Уекслър не каза нищо. Вече бяхме стигнали в Боулдър и карахме по Бейзлайн към Каскейд. Сякаш пропадах в мълчанието на колата. Шокът от удара, който ми бяха нанесли с вестта какво е направил Шон, бавно отшумяваше и ме оставяше студен и мръсен като снега върху банкета на пътя.
    — Оставил ли е някаква бележка? — запитах. — Какво…
    — Имаше бележка. Поне мислим, че е било бележка.
    Забелязах, че Сейнт Луис хвърли предупредителен поглед към Уекслър, с който му казваше: „Говориш прекалено много.“
    — Какво? Какво пишеше в нея?
    Последва дълго мълчание, накрая Уекслър пренебрегна предупреждението на колегата си.
    — „Вън от пространство. Вън от време,“
    — „Вън от пространство. Вън от време,“ Просто това?
    — Да. Това пишеше.
    Усмивката, с която ни посрещна Райли, моментално отстъпи на ужаса, както на онази картина на Мюнх. Мозъкът е забележителен компютър. Стигат му и три секунди да гледа три лица на вратата и вече знаеш, че съпругът ти никога повече няма да се прибере у дома. 1ВМ и да си съдерат задниците, никога няма да постигнат нещо такова, От устата й се изтръгна неразбираем звук, последван от неизбежната безсмислена дума:
    — Не!
    — Райли — започна Уекслър, — нека седнем за минутка.
    — Не, Господи, не! Не!
    — Райли…
    Тя се дръпна от вратата, движейки се като попаднало в капан животно, стрелкайки се първо наляво, после надясно, сякаш си мислеше, че ако успее да избяга от нас, с това ще промени нещата. Тя заобиколи ъгъла и влезе във всекидневната. Последвахме я и я открихме върху дивана в едно почти кататонично състояние, не по-различно от моето. Едва сега сълзите й потекоха, Уекслър седна до нея. С Едрия Пес стояхме прави до тях и мълчахме като страхливци.
    — Мъртъв ли е? — запита тя, въпреки че знаеше отговора. Уекслър кимна. — Как?
    Той заби поглед в пода и се поколеба. Хвърли поглед първо към мен, после към Райли.
    — Сам го е направил, Райли. Съжалявам.
    Тя не повярва, точно както и аз. Уекслър обаче умееше да говори и след малко протестите й секнаха. Едва тогава за пръв път погледна към мен. Сълзите се стичаха по лицето й. Гледаше ме с умолителен поглед, сякаш ме питаше дали не сънуваме един и същ кошмар и дали не мога да направя нещо, за да се събудим. Бих ли могъл да я събудя? Бих ли могъл да обясня на тези два персонажа от черно-бялото кино колко дълбоко грешаха? Приближих се до дивана, седнах до нея и я прегърнах. Затова бях тук. Бях виждал достатъчно често тази сцена, за да знам какво се очакваше от мен.
    — Ще остана — прошепнах аз. — Колкото искаш.
    Тя не отговори. Освободи се от прегръдката ми и се обърна към Уекслър.
    — Къде се случи?
    — В парка Естес. До езерото.
    — Не, той не би отишъл… какво е правил там?
    — Получи телефонно обаждане. Някой му каза, че разполага с информация за един от тези случаи. Щеше да се срещне с тях в кафето при Стаили. После… после потегли за езерото. Не знаем защо е отишъл там. Бил е открит в колата от един пазач, който е чул изстрела.
    — Кой случай? — запитах.
    — Виж, Джак, не искам да навлизам…
    — Кой случай? — изревах аз, този път без да давам пет пари за истерията в гласа ми. — Лофтън, нали?
    Уекслър кимна кратко и Сейнт Луис се отдалечи, клатейки глава.
    — С кого щеше да се среща?
    — Точно там е работата, Джак. Нямаме намерение да разискваме темата с теб.
    — Аз съм неговият брат. А това тук е съпругата му.
    — В момента всичко се разследва, но ако все още изпитваш някакви съмнения, забрави ги. Бяхме там. Той се е самоубил. Използвал е пистолета си, оставил е пред смъртна бележка и открихме следи от барутните газове върху ръцете му. Иска ми се да не го беше правил. Но го е направил.

2.

    През зимата в Колорадо, когато копаят гроб, земята излиза на едри буци. Брат ми беше погребан в мемориалния парк Грийн Маунтън в Боулдър, място отдалечено на не повече от два километра от къщата, където бяхме отраснали. Като деца пътят ни всеки ден към летния лагер в парка Шътокуа минаваше покрай гробището. Не мисля, че изобщо някога сме поглеждали надгробните камъни и ни е идвало наум за пространството на гробището като нашето последно убежище, каквото представляваше вече за Шон.
    Планината Боулдър се издигаше над гробището като гигантски каменен олтар, карайки малцината хора в подножието да се чувстват още по-нищожни. Райли, разбира се, беше там, заедно с родителите си и моите, Уекслър и Сейнт Луис, още две-три ченгета, няколко приятели на Луис от колежа, с които нито Райли, нито Шон или пък аз бяхме поддържали връзка, и аз. Това не беше официално полицейско погребение с всичките му фанфари и знамена. Ритуалът беше предназначен само за падналите при изпълнение на служебния си дълг. Макар и да можеше да се спори дали и това не беше смърт при изпълнение на служебния дълг, според полицейското управление не беше. Така че Шон не получи задължителните за случая почести и повечето полицаи от денвърското управление не присъстваха на погребението. Много от хората със сини униформи смятат, че самоубийството е заразно.
    Бях един от тези, които носеха ковчега. Бяхме отпред заедно с татко. Две ченгета, с които до този ден не се познавах, но работеха с Шон в екипа по ПСЛ, заемаха средата, а Уекслър и Сейнт Луис бяха отзад. Сейнт Луис беше прекалено висок, а Уекслър — прекалено нисък. Същински Мът и Джеф. Двамата придаваха на ковчега едно неестествено олюляване. Според мен това изглеждаше странно. Спохождаха ме най-различни мисли, докато се борехме с тежестта, и си представих как тялото на Шон се люшка вътре в ковчега.
    Този ден не говорих много с родителите си, макар че пътувах с тях в лимузината заедно с Райли и родителите й. От много години не бяхме разговаряли за нещо важно и дори смъртта на Шон не беше в състояние да премахне бариерата. След смъртта на сестра ми преди двадесет години в държанието им към мен нещо се промени. Сякаш аз, оцелелият от нещастния случай, бях виновен, че съм останал жив. Оцелял. Сигурен съм също така, че от този момент нататък продължих да ги разочаровам с поредицата си от избори, които бях направил. Представям си ги като дребни разочарования, които се трупат подобно на лихвите в банкова сметка. Накрая вече сме непознати. Виждам се с тях само на задължителните празници. Нямах какво да им кажа, а и те нямаха какво да ми кажат. Вътре в лимузината беше абсолютен покой, също като във вътрешността на ковчега на Шон, ако не се брояха случайните изхълцвания на Райли.
    След погребението си взех две седмици отпуск и още една, която се полагаше за такива трагични случаи, и потеглих сам нагоре в Скалистите планини. За мен планините никога не губеха очарованието си. Това е единственото място, където раните ми зарастват най-бързо.
    Карах на запад по шосе 70; подминах прохода Лъвланд и върховете на Гранд Джънкшън. Направих прехода много бавно, за три дни. Спирах да карам ски, понякога просто отбивах на банкета и размишлявах. След Гранд Джънкшън отбих на юг и на следващия ден се добрах до Телурайд. През целия път карах много бавно. Отседнах в Силвъртън, защото стаите бяха евтини, и цяла седмица карах ски. Вечерите си прекарвах в стаята с бира „Джагер-майстер“ или до камината на всеки заслон или хижа, които ми се случеха по ски маршрута. Опитвах се да доведа тялото си до крайно изтощение с надеждата, че същото ще сполети и разума ми. Но не успях. През цялото време съзнанието ми беше обсебено от Шон. „Вън от пространство, вън от време.“ Последното му съобщение беше загадка, за която непрекъснато мислех.
    Поради някаква причина доблестното име на брат ми го бе предало. Беше го убило. Мъката, която ми бе донесло това просто заключение, упорито не ме напускаше дори и в моментите, когато се спусках по склоновете и вятърът свиреше покрай защитните ми очила, изтръгвайки сълзи от очите ми.
    Вече не подлагах на съмнение официалното становище, но не Уекслър и Сейнт Луис бяха тези, успели да ме убедят. Аз самият стигнах до това заключение. Времето и фактите бяха подронили абсолютната ми убеденост. След като всеки ден си отиваше с безспирния ужас пред стореното от него, някак си беше по-лесно да повярвам и дори да го приема. А освен това и Райли бе спомогнала. На другия ден след онази първа нощ на ужасна мъка тя ми беше казала нещо, което дори и детективите не знаеха още. Шон всяка седмица ходел на психолог. Разбира се, като лице на държавна служба той имаше достъп до такива услуги по служебна линия, но избрал този начин, защото не желаел положението му да бъде подкопано от идиотски слухове.
    Внезапно проумях, че той е тръгнал на психотерапевт по същото време, когато бях ходил при него да го врънкам за информация по делото Лофтън. Помислих си, че може би се е опитвал да ми спести онази мъка, която му беше причинил случая. Прегърнах мисълта, че това е имал наум, и-се опитах да черпя от нея вяра през онези дни в планините.
    Една нощ след прекалено много пиене застанах пред огледалото в хотелската стая и се запитах дали да не си обръсна брадата и да не си подстрижа косата късо, както ходеше Шон. Ние бяхме еднолични близнаци, притежавахме очи с лешников цвят, светлокестенява коса, върлинесто телосложение, но малко бяха хората, които го виждаха. Всеки се беше старал да оформи своя самоличност, различаваща се от тази на другия. Шон носеше контактни лещи и тренираше културизъм, за да трупа мускули. Аз носех очила, бях си пуснал брада още след завършването на колежа и не се бях докосвал до щанги от баскетболните си тренировки в колежа. Също така си имах и белег от пръстена на онази жена в Брекънридж. Моят боен белег.
    След колежа Шон постъпи в армията и после отиде на работа в полицията, като през цялото време беше много късо подстриган. По-късно изкара и юридическия факултет задочно. Трябваше му, за да напредне в служебната йерархия. Аз се шляех две години, живях в Ню Йорк и Париж и после изкарах пълен университетски курс. Исках да стана писател, а се забих във вестникарския бизнес. Обаче живеех с мисълта, че това е само временно. Повтарях си го вече десет години, ако не и повече.
    Онази нощ в хотелската стая дълго време се гледах в огледалото, но не си обръснах брадата и не се подстригах. Непрекъснато си представях Шон под замръзналата пръст и стомахът ми се свиваше. Реших, че щом ми дойде времето да умирам, ще поискам да ме кремират. Не исках да лежа там долу под леда.
    Това обаче, което се беше впило като кърлеж в съзнанието ми и не ми даваше мира, беше прощалната му бележка. Официалната полицейска версия беше следната: след като брат ми напуска хотел „Стаили“ и потегля през парка Естес към езерото Беър, той паркира служебната си кола и известно време оставя двигателя да работи с включено отопление. Когато прозорците на колата се запотяват, изписва посланието си както е с ръкавица. Пише го отзад напред, така че да може да се прочете отвън. Последните му думи към света, включващ двама родители, съпруга и брат-близнак.
    „Вън от пространство — вън от време.“
    Не можех да разбера. Какво време? Какво пространство? Той бе стигнал до някакво отчаяно решение и въпреки това никога не го бе споделил с нас. Не се бе опитал да поговори нито с мен, нито с Райли, нито с родителите ни. Дали не е трябвало ние да го потърсим? Но нали дори не подозирахме за тайните му рани? Аз реших, че не бихме могли, а и не е имало как. Той е трябвало да ни потърси. Бил е длъжен да се опита. И след като не го беше направил, той ни бе отнел възможността да го спасим. По този начин ни бе оставил неспособни да се справим с чувството си за мъка и вина. И когато го проумях, усетих как голяма част от мъката ми се превърна в гняв. Бях направо бесен заради онова, което ми бе причинил.
    Трудно е обаче да се гневиш на мъртъв човек. Не можех да остана изпълнен с гняв към Шон. А единственият начин да облекча гнева си, беше да подложа историята на съмнение. И цикълът отново щеше да се завърти. Отричането, приемането на историята, гневът.
    Последния ден в Телурайд се обадих на Уекслър. Не беше трудно да усетя, че не ми се зарадва особено.
    — Открихте ли информатора, онзи от „Стаили“?
    — Не, Джак, нямаме късмет. Казах ти, че ще ти се обадя, щом разберем.
    — Знам. Но просто не мога да се сдържа. А ти?
    — Недей, Джак. Всички ще се почувстваме по-добре успеем ли да го оставим зад себе си.
    — А какво ще кажеш за Специалните разследвания? Те вече оставиха ли го зад себе си? Приключиха ли делото?
    — Почти. Тази седмица не съм се чувал с тях.
    — Тогава защо още се мъчиш да откриеш информатора?
    — Просто имам въпроси, също като теб. Просто някои неясни неща.
    — Да не си променил мнението си за Шон?
    — Не. Искам само да си изясня всичко. Много искам да знам за какво са разговаряли с информатора. Знаеш, че делото Лофтън още не е приключено. Ще бъда щастлив, ако успея да пипна това чудовище заради Шон.
    Забелязах, че той вече нето наричаше Мак. Шон бе напуснал отряда.
    Следващия понеделник се върнах на работа в „Роки Маунтън Нюз“. Усетих погледите на всички втренчени в мен още щом прекрачих прага на залата. Това не беше необичайно. Често си мислех, че ме гледат, когато влизам. Имах привилегията, за която мечтаеше всеки репортер от вестника. Нямаше я ежедневната рутина, нито срокове за предаване на готовите материали. Бях свободен да скитам из целия регион на Роки Маунтън и да пиша само за едно нещо. За убийствата. Всички обичат добре разказаната история за убийство. Някоя седмица разнищвах стрелба в новостроящите се квартали от позицията и на стрелеца, и на жертвата, завършвайки с фаталния им сблъсък. Други седмици пишех за социално убийство в Чери Хил или престрелка в някой бар в Лийдвил. Малки убийства, големи убийства. Брат ми беше прав, историите от този род винаги качваха тиража на вестниците, успееш ли само да ги разкажеш както трябва. А аз бях длъжен да я разкажа. Трябваше да посветя цялото си време на нея и да я разкажа както трябва.
    На бюрото ми до компютъра бяха натрупани вестници. Те бяха главният източник за историите. Абонирах се за всеки ежедневник, седмичник и месечник, издаван от Пуебло на север до Босеман на юг. Ровех се из тях за кратките съобщения за убийство, които можех да превърна в дълги статии. Винаги имаше достатъчно материал, от който да избера. Империята „Роки Маунтън“ открай време беше благодатна почва за проявите на насилие, още от времената на златната треска. Не в мащабите на Лос Анжелис или Маями, или Ню Йорк, разбира се, дори не и приблизително. Но-никога не оставах без пресен източник на материал. Винаги търсех нещо ново или различно от останалите случаи или разследвания, елемента, от който секваше дъхът, или сграбчващата мъка. Моята работа се състоеше в това да експлоатирам безжалостно тези теми.
    Тази сутрин обаче не търсех идея за разказ. Зарових се в купчината стари издания на „Роки“ и на конкуренцията ни „Поуст“. Самоубийствата обикновено не са много на почит във вестниците, освен в случаите, когато са съпроводени с необичайни обстоятелства. А случаят с брат ми беше именно такъв. Помислих, че има възможност да открия нещо написано за него от някой колега.
    Имах право. Макар и в „Роки“ да не бяха публикували Материал за случая, „Поуст“ бяха отделили петнайсет сантиметра в дъното на една от страниците с местни новини на следващия ден след смъртта на Шон.
    ДЕТЕКТИВ ОТ ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ В ДЕНВЪР СЕ САМОУБИВА В НАЦИОНАЛНИЯ ПАРК. Според официалното съобщение ветеранът детектив от денвърското полицейско управление, който ръководеше разследването на убийството на студентката от денвърския университет Тереза Лофтън, е открит в четвъртък мъртъв с огнестрелна рана, очевидно нанесена от собствената му ръка, в националния парк Роки Маунтън.
    Шон Макавой, на 34 години, е открит в полицейската си кола без опознавателни знаци на един паркинг на брега на езерото Беър близо до входа на парка Естес.
    Тялото на детектива било намерено от един пазач на парка, които в пет часа вечерта чул изстрел ч отишъл на паркинга да провери.
    Шефовете на службата по охраната на парка помолиха полицейското управление на Денвър да разследва смъртния случай и отделът за специални разследвания към управлението работи по случая. Детективът Робърт Скалари, който ръководи разследването, твърди, че според предварителните признаци смъртта е настъпила в резултат на самоубийство.
    Скалари съобщи, че била открита и предсмъртна бележка, но отказа да разкрие съдържанието й. Той каза, че според колегите ч близките на Макавой детективът е бил силно затормозен поради трудности в работата си, но също така отказа да съобщи характера на проблемите, пред които е бил изправен детективът.
    Макавой, отраснал и до момента на смъртта си живял в Боулдър, е женен, но без деца. Бил е полицай с дванайсетгодишен стаж в полицейското управление; издигнал се е бързо по йерархията до отдела за престъпленията срещу личността, който се занимава с разследванията на всички случаи на насилие в града.
    В момента на смъртта си е бил шеф на отдела, като основната му работа до този момент е била свързана с разследването на смъртта на Тереза Лофтън, деветнадесетгодишна, разчлененото тяло на която беше открито преди три месеца в парка Уошингтън.
    Скалари отказа да коментира дали делото Лофтън, което остава нерешено, е било споменато в предсмъртната бележка на Макавой, или е било един от тежките проблеми в работата му, които са го карали да страда.
    Според детектива не е известно защо Макавой, е отишъл в парка Естес, Той каза, че разследването на смъртта продължава.
    Два пъти прочетох материала. Не съдържаше нищо, което да не знам, но въпреки това по някакъв странен начин беше приковал вниманието ми. Може би защото вярвах, че знам или имах някаква представа защо Шон е отишъл в парка Естес, изминавайки целия път до езерото Беър. Това обаче беше нещо, за-което не исках дори и да си помисля. Сгънах изрезката на статията, пъхнах я в кафяв плик и я сложих в едно чекмедже на бюрото си.
    Компютърът ми издаде звуков сигнал и в горната част на екрана ми се изписа съобщение. Викаше ме градският редактор. Работният ми ден започваше.
    Кабинетът на Грег Глен се намираше в дъното на редакционната зала. Едната му стена беше стъклена, като му позволяваше да държи под око работещите репортери, а прозорците на западната стена му осигуряваха гледка към планината, когато не беше забулена в смог.
    Глен беше добър редактор, който поставяше на първо място четивността на материала. Заради това го харесвах много. В нашия бизнес редакторите се делят на две. Едните държат на фактите и ги цитират в статиите до такава степен, че дори и най-търпеливите читатели захвърлят вестника, без да са дочели материала. Другите обичат думите и никога не позволяват фактите да заемат челно място. Глен ме обичаше, защото можех да пиша, и ме оставяше свободно да си избирам темите. Никога не настояваше непременно да прочете предварително статията, нито пък ми държеше сметка за какво точно пиша. Отдавна бях разбрал, че ако поради някаква причина напусне вестника или пък го повишат или понижат, обликът на вестника веднага ще се промени. Градските редактори си създаваха удобни леговища. И ако той си отидеше, аз по всяка вероятност щях да се върна към старото си ежедневие на полицейски репортер, който отразява накратко полицейската работа и описва малки убийства.
    Седнах в креслото пред бюрото му, докато приключи с телефонния си разговор. Глен беше пет години по-възрастен от мен. Когато преди десет години започнах за пръв път работа в „Роки Маунтън“, той беше един от авторите на горещи материали, какъвто бях сега аз. Но с течение на времето се издигна в управлението на вестника. Сега вече всеки ден ходеше с костюм, беше поставил на бюрото си една от онези малки статуетки на футболиста Бронко с устремена напред глава и отделяше на телефона повече време в живота си отколкото на всичко останало, като винаги внимаваше какви ветрове духат в главния офис на корпорацията в Синсинати. Беше четиридесетгодишен мъж с шкембенце, съпруга, две деца и полица, която искаше да рефинансира, но която никоя банка не искаше и да погледне поради западането на бизнеса с недвижими имоти. Каза ми всичко това една вечер на чаша бира в Уинкооп, единствената вечер, когато се бяхме виждали с него извън сградата на вестника.
    Една от стените на стаята му беше покрита с първите страници на вестника от последните седем дни. Всеки ден първата му работа беше да смъкне страниците от броя преди седем дни и да закачи първите страници на новия брой. Предполагам, че го правеше, за да следи потока от новините и как ги отразява вестникът. Или може би защото вестникът повече не поместваше негови материали и по този начин си напомняше, че причината за това е, че е шеф.
    Глен приключи с разговора си и вдигна глава.
    — Благодаря ти, че се върна на работа. Исках само пак да ти кажа, че ми е мъчно за брат ти. А ако някой ден усетиш, че ти трябва още отпуска, няма проблем. Все ще измислим нещо.
    — Благодаря ти, но няма нужда. Вече съм тук.
    Той кимна, но не направи жест да си вървя. Знаех, че има и още нещо.
    — Добре, да се върнем тогава на работата. Работиш ли върху нещо в момента? Доколкото си спомням, ти търсеше следващата тема, когато… когато това се случи. Смятам, че след като се върна, тогава може би ще е по-добре да се захванеш с нещо. Нали знаеш, да се заровиш отново в работата си.
    В този момент разбрах с какво ще се занимавам оттук нататък. О, това не беше внезапно хрумване. Просто не беше изплувало на повърхността и едва въпросът на Глен го измъкна. Сега вече всичко беше съвсем ясно.
    — Ще пиша за брат си — заявих аз.
    Не знам дали Глен очакваше да чуе точно тези думи, но съм сигурен, че мислеше само за това. Предполагам, че беше замислил материала още когато се срещнах с ченгетата и ми казаха какво е направил брат ми. И беше достатъчно умен да ми го предлага веднага, защото знаеше, че идеята за това непременно ще ме споходи след време. Просто беше длъжен да зададе обичайния въпрос.
    Така или иначе, приех предизвикателството. И от този момент нататък животът ми коренно се промени. Изречението, с което казах на Глен какво ще направя, беше повратната точка в живота ми. В онзи момент си мислех, че знам нещо за смъртта му. Мислех си, че знам всичко за злото. Оказа се обаче, че съм си нямал никаква представа.

3.

    Очите на Уилям Гладън оглеждаха щастливите лица, които се въртяха пред него. Всичко напомняше на гигантски автомат за продажби. Избираш си стоката. Не ти харесва? Ето следващата. Ще ти свърши ли работа?
    Този път обаче нищо не ставаше. А и освен това родителите бяха прекалено близо. Трябваше да изчака до момента, в който някой от тях допуснеше грешка и се отдалечеше по вълнолома или пък отскочеше до прозорчето на будката за сандвичи да купи сладолед на клечка, оставяйки скъпоценното си чедо самичко.
    Гладън обичаше да се навърта около въртележката на вълнолома на Санта Моника. Не защото беше оригинална и според историята на таблото ръчното боядисване на галопиращите коне и възстановяването им до първоначалното им състояние беше отнело шест години. Не защото беше увековечена в множество филми, които беше гледал през годините, особено при престоя си в Райфорд. Не и защото му навяваше спомени от времето, когато се бе возил със своя Вест Пал на въртележката в областния панаир в Сарасота. Обичаше я заради децата, които се возеха на нея, заради невинността и пълната забрава върху всяко детско личице при всяко завъртане, придружено от звуците на латерната. Още след пристигането си от Финикс не пропускаше и ден без да спре край въртележката. Всеки ден. Знаеше добре, че процесът изисква доста време, но един ден всичко ще се отплати и той отново ще бъде в състояние да попълни заявката си.
    Докато гледаше колажа от преливащи се цветове, се пренесе назад в миналото, както правеше често, откакто бе напуснал Райфорд. Спомни си своя Вест Пал. Спомняше си тъмния килер с единствената ивица светлина, процеждаща се под вратата. Беше се сгушвал на пода близо до светлината, близо до въздуха. Виждаше краката му да приближават. Искаше му се да е по-възрастен, по-висок, така че да може да стигне до най-горния рафт. Успееше ли само да го стигне, и щеше да спретне хубава изненада на своя Вест Пал.
    Гладън се опомни. Огледа се. Въртележката бе спряла и последните деца се изнизваха по пътеката към родителите си от другата страна на входа. Вече имаше нова група деца, нетърпеливи да се втурнат към въртележката и да яхнат любимото си конче. Отново потърси тъмнокосото момиче с гладка кафява кожа, но не го откри. После забеляза жената, която събираше билетите от децата, да го гледа втренчено. Очите им се срещнаха и той отмести поглед. Нагласи ремъка на чантата си. Камерата и книгите вътре я бяха изместили по рамото му. Отбеляза си следващия път да остави книгите в колата. Хвърли последен поглед към въртележката и тръгна към една от вратите, които извеждаха на кея.
    Когато стигна до вратата, се извърна и изгледа внимателно жената. Децата пищяха и бягаха към дървените кончета. Някои бяха придружавани от родителите си, но повечето бяха сами. Жената, която събираше билетите, вече го бе забравила. Той беше в безопасност.

4.

    Лори Прайн вдигна поглед от екрана, когато вдязох, и се усмихна. Зарадвах се, че беше тук. Заобиколих ъгъла, издърпах си стол от едно празно бюро и седнах до нея. В момента напливът в библиотеката на „Роки“ не беше особено голям.
    — О, не! — възкликна закачливо тя. — Седнеш ли при мен, значи скоро няма да си тръгнеш.
    Напомняше ми за продължителните проучвания, които обикновено правех при подготовката си на статиите. Голяма част от криминалните случаи, за които пишех, обхващаха широк кръг от теми за прилагането на закона. Всеки път имах нужда да знам какво още е било писано по случая и къде.
    — Съжалявам — отвърнах аз с престорено лицемерие, — този път като нищо може да останеш цял ден в компанията на Леке и Некс.
    — Искаш да кажеш, ако успея да вляза в тях. Какво ти трябва?
    Беше красива с една ненатрапваща се красота. Имаше тъмна коса, която нито веднъж не успях да видя разплетена, кафяви очи зад очила със стоманени рамки, и пълнички устни, на които никога не слагаше червило. Издърпа един жълт бележник пред себе си, намести очилата си и взе молив, готова да направи списъка с нужните ми неща. Лексис и Нексис представляваха компютърните ни бази-данни, съдържащи най-големите и не толкова големи вестници в страната, също както и съдебните решения и всички останали спирки по информационната магистрала. Ако се опитвате да разберете какъв е изписаният обем върху дадена материя или специфична история, мрежата Лексис/Нексис е мястото, откъдето трябва да започнете.
    — Самоубийства на полицейски служители — казах аз. — Искам всичко писано по темата, ама абсолютно всичко.
    Лицето й се изопна. Предполагам, защото си мислеше, че търсенето ми има лични мотиви. Компютърното време е скъпо и компанията строго забраняваше използването му за лични цели.
    — Не се тревожи, пиша статия. Глен току-що ми даде зелена улица.
    Тя кимна, но не изглеждаше убедена. Сигурно после щеше да го попита. Очите й се върнаха върху бележника.
    — Това, което търся, са всевъзможни статистики от национален мащаб за подобни случаи, всякакви проучвания върху процента на самоубийствата при полицейските служители, сравнени с други професии и населението като цяло, и всички споменавания за специални групи или правителствени агенции, които са се занимавали някога с проблеми. И още, чакай да видим какво още може да има… аха, да, и всички анекдоти по тия случаи.
    — Анекдоти?
    — Искам да кажа, всякакви материали върху самоубийства на ченгета, които може да са публикувани. Върни се пет години назад. Търся примери.
    — Като твоя…
    Тя изведнъж млъкна и се изчерви.
    — Да, като брат ми.
    — Но това е срамно! — възмутено изрече тя.
    След малко я попитах колко време ще отнеме според нея търсенето с компютъра. Заявките ми обикновено не ги бързаха много, защото не бях от репортерите с надвисналата над врата им брадва на крайния срок.
    — Е, това определено е обзорно търсене, без определена тема. Ще ми се наложи да търся доста, а ти знаеш, че трябва да прекъсна, когато тръгнат новините от деня. Но ще се опитам. Какво ще кажеш за следобед, става ли?
    — Чудесно.
    На връщане в редакционната погледнах големия часовник над главата си. Беше единайсет и половина. Часът беше подходящ. Набрах от телефона на бюрото си един от източниците си на информация в полицейското управление.
    — Хей, Скипър, там ли си?
    — Кога?
    — През обедната почивка. Може да ми потрябва нещо. Сигурно ще се отбия.
    — По дяволите! Е, какво пък, добре. Тук ще съм. Хей, кога се върна?
    — Днес. Ще си поговорим.
    Затворих телефона, после си облякох палтото и излязох от редакцията. Минах двете пресечки, които отделяха редакцията от главното полицейско управление, размахах журналистическия си пропуск на входа, където дежурният полицай дори не благоволи да вдигне очи от 4 разгърнатия пред себе си „Поуст“ и се качих на четвъртия етаж в отдела за специални разследвания.
    — Имам само един въпрос — произнесе детективът Робърт Скалари, след като му казах какво искам. — Ти си тук като брат или като репортер?
    — И двете.
    — Седни.
    Той се приведе над бюрото си, може би за да оценя филигранната прическа, прикриваща плешивината му, и заяви:
    — Виж, Джак, имам проблем с тази работа.
    — Какъв проблем?
    — Виж, ако ти идваше при мен като брат, който иска да научи причината, това е едно нещо и аз вероятно бих ти казал каквото знам по случая. Но ако това, което споделя с теб, се появи в „Роки Маунтън Нюз“, нямам никакъв интерес. Уважавам прекалено много брат ти, за да позволя случилото се с него да качва тиража на вестниците. Дори ти и да не го уважаваш.
    Бяхме сами в малкия му кабинет с четири бюра. Речта на Скалари ме ядоса, но се сдържах. Приведох се на свой ред към него, за да види колко здрава и гъста коса имам.
    — Нека да те питам нещо, детектив Скалари. Беше ли убит брат ми?
    — Не, не беше.
    — Сигурен си, че е било самоубийство, нали така?
    — Точно така.
    — И случаят е приключен?
    — Точно така.
    Отдръпнах се назад.
    — В такъв случай нещо много ме тревожи.
    — И защо така?
    — Защото ти се опитваш да се извърташ. Казваш ми, че случаят е приключен, и въпреки това не ми позволяваш да видя папките. Щом като делото е завършено, тогава трябва да имам правото да разгледам материалите по случая, защото той е мой брат. А ако случаят е приключен, това означава, че аз като репортер не мога да компрометирам каквото и да било текущо разследване, като отворя папките.
    Оставих го няколко секунди да прецени казаното от мен.
    — Така че — завърших аз, — ако следвам пътя на твоята логика, няма никакви причини, които да ми забраняват да разгледам събраните материали.
    Скалари ме стрелна с поглед. Усещах как набира сила гневът му.
    — Чуй ме, Джак, по този случай има неща, които е по-добре да останат неизвестни на широката публика.
    — Мисля, че аз мога по-добре от теб да преценя това, детектив Скалари. Той беше мой брат. Мой брат близнак. Няма да му причиня болка. Само се опитвам да си изясня нещо. А ако сетне напиша нещо, то ще бъде само за да приключа случая веднъж и завинаги. Ясно?
    Седяхме така и се гледахме поне половин минута. Сега беше негов ред и аз чаках да направи хода си.
    — Не мога да ти помогна — изрече накрая. — Даже и да исках. Всичко е приключено. Случаят е решен. Папката отиде в архива за обработка. След като ти трябва, иди и виж.
    Изправих се.
    — Благодаря ти, че ми го каза още в началото на разговора ни.
    Излязох без да кажа повече дума. Знаех, че Скалари щеше да избухне всеки миг. Отидох при него, защото бях длъжен да мина по каналния ред и защото исках да разбера дали мога да науча къде се намираше папката.
    Слязох по стълбите, които обикновено се използваха само от полицаите, и влязох в кабинета на административния капитан на управлението. Беше дванайсет и петнайсет, така че бюрото на дежурния в приемната беше празно. Минах покрай него, почуках на вратата и чух гласа му.
    Капитан Форест Гролън седеше зад бюрото си. Беше толкова едър, че стандартното служебно бюро изглеждаше като детска мебел пред него. Беше чернокож мъж с бръсната глава. Изправи се да ми стисне ръката и ми напомни, че се извисява на метър и деветдесет и пет. Сигурно теглилката трябваше да има допълнителни деления, за да успее да го претегли. Раздрусах ръката му и се усмихнах. Беше един от източниците ми на информация в полицията отпреди шест години, когато бях още полицейски репортер, а той — още сержант. И двамата бяхме направили кариера оттогава.
    — Джак, как върви? Казваш, че току-що си се върнал?
    — Да, бях взел отпуска. Наред съм. Той не спомена за брат ми. Беше един от малцината на погребението и знаех как се чувства. Седна на мястото си, а аз дръпнах един стол пред бюрото му.
    Служебните задължения на Гролън нямаха много общо с ежедневната работа на полицията в града. Той се занимаваше с бизнеса вътре в полицейското управление. Отговаряше за годишния бюджет, наемането и обучението на новия персонал. И за огневата подготовка също. Нямаше много общо с оперативната полицейска работа, но беше част от плана му. Гролън си беше поставил за цел да стане шеф на полицията и трупаше опит, който да му бъде от полза, когато дойдеше моментът на избора. Част от плана му също така включваше поддържането на добри връзки в местните медии. Дойдеше ли денят, можеше да разчита на мен за една положителна характеристика в „Роки“. И аз щях да го направя. А междувременно и аз можех да разчитам на услугите му.
    — Я да видим защо ми се налага да пропусна обяда си — изрече грубо той, което беше част от установените между нас правила. Знаех, че предпочита да се срещаме в обедните почивки, когато помощникът му беше на обяд и вероятността да го зърнат с мен е минимална.
    — Не пропускаш никакъв обяд. Просто само ще закъснееш малко. Искам да видя папката по делото на брат ми. Скалари каза, че вече я бил изпратил при теб да я микрофилмират, Помислих си, че можеш да я дръпнеш и да ми дадеш да погледна вътре.
    — За какво ти е, Джак? Защо не оставиш мъртвите в покой?
    — Трябва да го видя, капитане. Няма да се позовавам никъде на него. Искам само да го разгледам. Дадеш ли ми го сега, ще бъда готов далеч преди още техниците по микрофилмирането да се върнат от обяд. Никой няма да разбере, освен теб и мен. А аз няма да го забравя.
    Десет минути по-късно Гролън ми подаде папката, Беше тънка като годишния телефонен справочник на Аспен. Не знам защо, но очаквах нещо значително по-дебело, по-тежко, сякаш размерът на папката с материалите от разследването имаше нещо общо смъртта.
    Вътре в нея най-отгоре имаше един плик с надпис „СНИМКИ“, който оставих настрани върху бюрото, без да го отварям. Следваха докладът от аутопсията и няколко стандартни доклада, хванати заедно с кламер.
    Бях изучавал достатъчно документи от аутопсии, за да знам къде да търся, и прескочих страниците с безкрайните описания на телесните жлези, органи и общо състояние, като отидох направо на края, където бяха написани заключенията. Там също нямаше изненади. Причината за смъртта беше огнестрелна рана в главата. Думата „самоубийство“ по-долу беше оградена с молив. Кръвни проби за често използвани лекарства показваше следи от декстрометорфан хидробромид. Някакъв лаборант беше добавил след тях забележката „сироп против кашлица — в жабката“. Това означаваше, че с изключение на глътка или две от сиропа против кашлица брат ми е бил абсолютно трезвен, когато е пъхнал дулото в устата си.
    Съдебномедицинският доклад съдържаше един поддоклад, озаглавен СИБГ, което означаваше „Следи от изгорели барутни газове“. В него се твърдеше, че с помощта на неутронноактивационния анализ на кожените ръкавици, носени от жертвата, са открити частички изгорял барут върху дясната ръкавица, доказателство, че при стрелбата е държал оръжието с тази ръка. По шията на жертвата също така били открити следи от СИБГ и обгорени участъци от барутните газове.
    Следваше описанието на доказателствата. И там не видях нищо необичайно. След това се натъкнах на свидетелските показания. Свидетелят беше пазачът на парка Стивън Пена, който беше прикрепен към една самостоятелна кабина и информационен павилион до езерото Беър.
    Свидетелят твърди, че докато е работел в павилиона, не е виждал района на паркинга. Приблизително в 4 часа и 58 минути някакъв приглушен трясък бил определен от свидетеля като изстрел. Определил произхода му на паркинга и веднага излязъл да огледа вероятността за бракониерство. В този момент на паркинга имало само една кола и през частично замъглените стъкла на прозорците той успял да види жертвата отпусната върху седалката на шофьора. Свидетелят побягнал към автомобила, но не успял да отвори вратата, защото била заключена, Вглеждайки се отблизо през замъгленото стъкло, преценил, че жертвата очевидно била мъртва поради масивната рана на тила. Свидетелят се върнал в павилиона си, откъдето веднага телефонирал на властите и шефовете си. После се върнал до колата на жертвата в очакване да дойдат представителите на полицията.
    Свидетелят твърди, че е видял колата на жертвата не по-късно от пет секунди след като чул изстрела. Тя била паркирана приблизително на 50 метра от най-близките дървета или сграда. Според свидетеля е невъзможно за когото и да било да напусне колата след изстрела и да се добере до някакво прикритие, без свидетелят да го забележи.
    Върнах документа обратно на мястото му в папката и прехвърлих набързо и останалите доклади. Имаше един лист, озаглавен „Доклад за случая“, който описваше с подробности последния ден на брат ми. Започнал работа в 7 и 30 сутринта, обядвал с Уекслър в 12 и към два следобед тръгнал към „Станли“. Не е казал нито на Уекслър, нито на някой друг с кого има среща.
    Опитите на следователите да разберат дали наистина е ходил в „Станли“ били неуспешни. Били разпитани всички сервитьорки и момчета от хотела, но никой не си спомнял да е виждал брат ми.
    В папката имаше и един доклад, заемащ само една страница, който обобщаваше разговора на Скалари с психолога на Шон. По някакъв начин, може би чрез Райли, бе разбрал, че той ходи на терапия при денвърския психолог. Според доклада на Скалари доктор Колин Доршнър твърдял, че Шон страда от остра депресия, предизвикана от напреженията на работата му, особено от неуспеха му да разкрие убиеца по случая Лофтън, Това обаче, което докладът не съдържаше, беше дали Скалари въобще е питал Доршнър дали брат ми е бил обзет от мисли за самоубийство. Чудех се дали изобщо Скалари е задал този въпрос.
    Последната страница от документите в папката беше окончателният доклад на разследващия офицер. Последният параграф бяха обобщението на Скалари и окончателното заключение.
    На базата на физическите доказателства и свидетелството на очевидеца за смъртта на детектива Шон Макавой разследващият офицер заключава, че жертвата е загинала от самонанесена огнестрелна рана след написване на предсмъртното послание от вътрешната страна на замъгленото предно стъкло на колата. Колегите на жертвата, разследващият служител, съпругата му и доктор Колин Доршнър твърдят, че детективът Шон Макавой е бил емоционално обременен от неуспешните опити да открие убиеца на Тереза Лофтън (Дело номер 832). Смята се, че това дълбоко емоционално сътресение може да го е довело до фаталната стъпка. Консултантът специалист по психология към денвърското полицейско управление доктор Арманд Григс твърди в интервю (2/22), че думите „Вън от пространство, вън от време“, изписани върху предното стъкло, може да се смятат за предсмъртна бележка, съответстваща на психическото състояние на жертвата.
    До този момент няма доказателство, влизащо в противоречие със заключението за самоубийство.
    Докато захващах отново листовете с докладите с кламера, се сетих, че има само още едно нещо, което не бях погледнал.
    Гролън беше решил да отскочи до кафето, за да си вземе сандвич. Останах сам. Минаха почти пет минути, докато се реша да отворя плика. Знаех добре, че отворя ли, фотографиите ще останат последния спомен от брат ми. Не исках това. Но също така съзнавах, че имам нужда да ги видя, за да се уверя окончателно, че е мъртъв.
    Бързо отворих плика от страх да не променя в последния миг решението си. Докато го изтърсвах върху бюрото, първата снимка беше на колата му. Служебната му кола, един бял шевролет Капри, самотен в дъното на паркинга. На един близък хълм зад нея се виждаше будката на пазача. Паркингът изглеждаше прясно почистен и посипан със сол, с оформен над метър снежен банкет.
    Следващата фотография представяше в близък план предното стъкло отвън. Написаните думи едва личаха, тъй като стъклото вече не беше така запотено. Но въпреки това надписът се четеше, а през стъклото се виждаше и Шон. Главата му беше отметната назад. Посегнах към следваща фотография и се озовах вътре в колата заедно с него. Тази беше направена от седалката до шофьорското място. Сега вече се виждаше цялото му тяло. Кръвта си бе проправила път около шията и врата му, оформяйки гъста алена огърлица, след което се бе просмукала й в пуловера му. По покрива и задното странично стъкло имаше пръски кръв. Револверът лежеше на седалката до дясното му бедро.
    Останалите фотографии представляваха кадри в едър план от различни ъгли. Те обаче нямаха онова въздействие, от което се боях. Безличната светлина бе лишила брат ми от всякаква човешка принадлежност. Той изглеждаше като манекен. Аз обаче не открих нищо от онова, от което най-много се страхувах.
    Гролън вдигна поглед и ме изгледа любопитно, докато се изправях и оставях папката върху бюрото му. Пред него имаше кърпа с остатъците от сандвича му.
    — Наред ли си?
    — Да.
    — Е, как се чувстваш?
    Усмихнах се на въпроса му, защото го бях задавал толкова пъти. Това сигурно го изведе от равновесие. Той се намръщи.
    — Виждаш ли го? — запитах го аз, сочейки белега върху лицето си. — Остана ми за спомен от един човек, на когото зададох същия въпрос.
    — Извинявай.
    — Недей. Аз тогава не се извиних.

5.

    След като разгледах папката с документите от разследването по смъртта на брат ми, сега трябваше да се запозная и с подробностите по делото Тереза Лофтън. Щом бях решил да пиша за работата, която бе вършил брат ми, трябваше да знам и онова, което му е било известно. Бях длъжен да разбера онова, което и той е разбрал. Досиетата по случаите, които се разследваха, бяха строго секретни и Гролън можеше сериозно да пострада при опита си да ми измъкне папката за Тереза Лофтън.
    Проверих залата на екипа по ПСЛ — беше празна. Тъй като беше обедна почивка, закусвалнята на Пакърд беше първото място, където потърсих Уекслър. Това беше едно от любимите заведения на ченгетата, където можеха да хапнат в обедната почивка и да му ударят по едно. Видях го в едно от вътрешните сепарета. За съжаление с него беше Сейнт Луис. Те не ме виждаха и аз се замислих дали нямаше да е по-добре да изчакам и после да хвана някъде Уекслър насаме. В този момент обаче той ме видя. Тръгнах към тях. Празните им чинии показваха, че бяха приключили с обяда си. По чашата и съдържанието й пред него заключих, че пиеше „Джим Бийм“ с лед.
    — Я виж кой е дошъл? — възкликна добродушно Уекслър.
    Седнах в съседното сепаре до Сейнт Луис, за да мога да виждам Уекслър.
    — Хей, какво има? — запротестира престорено Сейнт Луис.
    — Нищо, просто визита на пресата — отвърнах. — Как върви?
    — Не му отговаряй — обърна се бързо той към колегата си. — Иска нещо, дето не му е работа.
    — Разбира се, че ми е работа — отвърнах аз. — Нещо ново?
    — Няма нищо ново, Джак — каза Уекслър. — Вярно ли е това, дето го казва Едрия пес? Че искаш нещо, дето не ти е работа?
    Това напомняше на танц. Приятелска формулировка предназначена да измъкне основната информация, без да насочва интереса си направо към нея. Много пъти бях танцувал по този начин и бях станал наистина добър танцьор. Това беше танц, който изискваше много гъвкави движения. Също като финта с трите съперника, който тренирахме в баскетболния отбор в колежа. Не изпускай топката от очи, като едновременно с това следиш и другите двама. Аз винаги бях техничният състезател, а Шон — силовият. Той беше футболът. А аз — баскетболът.
    — Не съвсем — отвърнах уклончиво. — Просто се върнах на работа, момчета.
    — Аха, ето какво било! — възкликна Сейнт Луис. — Внимание, момчета.
    — И така, как се движат нещата по делото Лофтън? — запитах аз Уекслър, без да обръщам повече внимание на колегата му.
    — Тпруу, Джак, сега като репортер ли се обръщаш към нас?
    — Разговарям само с теб. А тук си прав, при теб съм в качеството си на репортер.
    — Тогава забрави, че има дело Лофтън.
    — Значи отговорът е, че всичко е замряло.
    — Казах само да забравиш, че има дело Лофтън.
    — Виж, искам да разбера докъде сте стигнали. Делото вече възлиза на три месеца. И скоро ще го прехвърлят в архива, ако вече не е там, и ти го знаеш много добре. Искам просто да видя папката. Искам да знам какво е било това нещо, разтърсило до такава степен Шон.
    — Ти забравяш нещо, Случаят с брат ти беше класифициран като самоубийство. Делото е приключено. Няма никакво значение с какво го е разтърсил до такава степен случаят Лофтън. А и освен това няма нищо, което да сочи, че самоубийството му има нещо общо с това, което е вършил. В най-добрия случай има някакво косвено отношение. Никога няма да разберем.
    — Стига дрънка глупости. Току-що видях папката по делото за Шон. — Уекслър повдигна силно вежди. — Всичко е вътре. Шон е бил съсипан до смърт със случая. Посещавал е психиатър; цялото му време е отивало за разкриването на случая. Така че не ми казвай, че никога няма да узнаем.
    — Виж, момчето ми, ние…
    — Обръщал ли си се някога така към Шон? — прекъснах го аз.
    — Какво?
    — Момче. Наричал ли си го някога момчето ми?
    Уекслър се смути.
    — Не.
    — Тогава не се обръщай така и към мен.
    Той вдигна примирително ръце.
    — Защо не мога да видя папката? Няма да стигнете доникъде по случая.
    — Кой казва?
    — Аз го казвам. Ти се страхуваш от това дело, човече. Видя добре какво стори то с Шон и не искаш и теб да те сполети същото. Така че сте го напъхали в някое чекмедже да събира прах. Сигурен съм в това.
    — Знаеш ли, Джак, ти наистина не си добре. И ако не беше брат на Шон, щях да ти тегля един хубав шут по задника. Направо ме оскърбяваш. А това не ми е приятно.
    — Така ли? Тогава представи си как се чувствам аз. Работата е там, че съм му брат и това ме засяга най-пряко.
    Сейнт Луис се засмя презрително.
    — Хей, песоглавец, не е ли време да отидеш да се изпикаеш?
    Уекслър бурно се разсмя, но смехът му бързо секна. Лицето на колегата му се обагри в пурпурно.
    — Слушай, педалче — започна той. — Аз ще те …
    — Спокойно, момчета — намеси се Уекслър. — Само спокойно. Слушай, Рей, защо не излезеш да запалиш цигара? Остави ме да си поговоря малко с Джаки, ще му обясня къде греши и идвам.
    Излязох от сепарето, за да направя път на Сейнт Луис. Той ме изгледа заплашително, докато се плъзгаше покрай мен. Вмъкнах се обратно в сепарето.
    — Пий си питието, Уекс. Няма смисъл да се правиш на член на Дружеството на младите трезвеници.
    Той се изхили и му дръпна една глътка.
    — Знаеш ли, не се различаваш много от брат си. Не се отказваш лесно от нищо. И си тарикат, когато се наложи. Само да махнеш тая брада и хипарската си коса и ще те вземат за него. Само дето трябва да се погрижиш за белега си.
    — Виж, ставаше дума за папката.
    — Какво по-точно?
    — Длъжен си на Шон да видя папката му.
    — Не те разбирам, Джак.
    — Напротив, много добре ме разбираш. Не мога да го заровя, докато не съм огледал всичко. Просто се опитвам да го разбера.
    — Ти се опитваш също така и да пишеш за него.
    — Писането при мен изпълнява същата функция, каквато върши и чашата при теб. Успея ли да го опиша, ще го разбера. И ще го заровя. Това е всичко, което искам да направя.
    Уекслър извърна погледа си от мен и вдигна сметката, която сервитьорката беше оставила. После си допи чашата и се измъкна от сепарето. Изправи се и ме огледа, като въздъхна дълбоко, обливайки ме с тежък дъх на бърбън.
    — Ела в офиса — каза. — Давам ти един час.
    Вдигна пръст и повтори, за да няма недоразумения.
    — Един час.
    В залата на отдела по ПСЛ седнах на бюрото, което беше използвал брат ми. Никой още не го беше заел. Може би носеше лош късмет. Уекслър стоеше изправен до една стена с шкафове и зяпаше някакво отворено чекмедже. Сейнт Луис не се виждаше никъде; очевидно беше решил Да няма нищо общо с това. Уекслър се дръпна от чекмеджето с две дебели папки. Постави ги пред мен.
    — Това ли е всичко?
    — Всичко. Имаш един час на разположение.
    — О, стига, та това са две папки — направих опит аз.
    — Нека да ги взема у дома и ще ги върна…
    — Виждаш ли, същият си като брат си. Един час, Макавой. Настрой си часовника, защото само след час всички документи се връщат обратно в шкафа. Ето, вече останаха петдесет и девет минути. Пилееш си времето.
    Отказах се от по-нататъшни спорове и отворих горната папка.
    Тереза Лофтън е била красива млада жена, постъпила в университета да получи образование с диплома. Искала да бъде първокласна учителка.
    Била в първи курс и живеела в студентското градче. Карала пълния курс на обучение, като едновременно с това работела на час към дневния детски дом в университетското общежитие за семейни студенти.
    Предполага се, че Лофтън е била отвлечена на територията на студентското градче или близо до него в сряда, денят след като всички занятия приключват заради коледната ваканция. Повечето студенти вече били заминали за родните си места. Тереза останала в Денвър поради две причини. Имала работа; дневният детски дом щял да затвори за празниците едва в края на седмицата. Имала също така и технически проблем с колата си. Чакала да й монтират нов съединител, за да може да се прибере у дома.
    Нямало кой да съобщи за отсъствието й, защото момичето, с което деляла стаята, и всичките й приятелки вече си били заминали за празниците. Никой не знаел, че е изчезнала. Когато не се явила на работа в детския дом в четвъртък сутринта, управителят просто си помислил, че тя си е заминала за Монтана, без да завърши седмицата, защото това бил краят на трудовия й ангажимент. След коледните празници повече нямало да работи в центъра. При студентите това си било напълно в реда на нещата да си тръгват ден или два преди края на работната седмица, особено когато започвала ваканцията. Управителят не разпитал персонала, нито се обадил в полицията.
    Тялото й било открито в петък сутринта в парка Вашингтон. Следователите възстановили подробностите от последния й ден, сряда, до обед, когато се обадила на автомонтьора от детския дом; той си спомнил, че в слушалката се чувала детска врява, и й казал, че колата, й била готова. Уведомила го, че ще мине да си я вземе след работа, като преди това се отбие до банката. Не направила нито едното, нито другото. По обяд си взела довиждане с управителя на детския дом и излязла. От този момент нататък никой не я видял повече жива. Освен убиеца й, разбира се.
    Трябваше само да погледна фотографиите, за да разбера защо случаят бе разтърсил така жестоко Шон и го бе сграбчил за сърцето. Фотографиите се деляха на две групи — до и след смъртта й. Имаше официална снимка, вероятно за годишника от колежа й. Младо момиче с ведро лице, с цял живот пред себе си. Имаше тъмна къдрава коса и кристалносини очи, И двете отразяваха по една миниатюрна звезда — светкавицата на фотоапарата. Имаше и снимка по бански костюм. Усмихваше се, носейки кашон до колата си. Мускулите на здравите й загорели ръце бяха напрегнати. Сякаш не й беше лесно да стои в тази поза. Обърнах снимката и на гърба прочетох посвещение, написано по всяка вероятност от ръката на един от родителите й: „Първият ден на Тери в студентското градче! Денвър, Колорадо.“
    Другите фотографии вече бяха правени след това. Бяха страшно много, което ме удиви. Защо ли им бяха притрябвали на ченгетата толкова снимки? Всяка една от тях напомняше на някакво ужасно посегателство в най-интимното, макар и момичето вече да беше мъртво. Очите му вече бяха загубили кристалния си блясък. Бяха отворени, но мътни, забулени с някаква белезникава ципа.
    На снимките жертвата лежеше сред храсталак и сняг. Посоченото във вестниците се оказа вярно. Тя беше разрязана на две. Около шията си имаше плътно завързан шал и очите й бяха изскочили от орбитите; не оставаше и съмнение за начина, по който е била умъртвена. Убиецът обаче си беше дал още доста труд след това. Тялото беше разрязано през средата, след което долната част беше сложена върху горната по един ужасен начин, сякаш тя изпълняваше полов акт със самата себе си.
    Усетих погледа на Уекслър впит в мен. Опитах се да не издам чувствата си. Сега вече знаех от какво се беше опитал да ме предпази брат ми. Никога до този момент не бях виждал нещо по-отвратително. Вдигнах поглед към Детектива.
    — Господи!
    — Да.
    — Вестниците твърдяха, че било подобно на онова с Черната Далия в Лос Анжелис преди петдесет години, така ли?
    — Да. Мак дори купи и една книга, в която се описва случаят. Изрови и някакво престаряло ченге в полицейското управление на Лос Анжелис Има доста сходства. Например начина на разрязването. Но онова е било преди петдесет години.
    — Може някой да се е вдъхновил от книгата.
    — Може. На него му хрумна същата мисъл.
    Върнах фотографиите в плика и отново изгледах Уебстър.
    — Била ли е лесбийка?
    — Доколкото ни е известно, не. Имала си е приятел в Бат. Добро момче. Проверихме го. Чист е. Брат ти също известно време работи по тази евентуална следа. Нали разбираш, заради начина, по който убиецът е постъпил с парчетата от тялото й. Мислеше дали някой не й е отмъщавал, че е била лесбийка. За да каже на всички хора по този садистичен начин каква е била всъщност тя. Тази следа се оказа погрешна.
    Кимнах.
    — Имаш още четиридесет и пет минути.
    — Знаеш ли, това е първият път от доста време насам, когато те чувам да му казваш Мак.
    — Не се тревожи за това. Останаха ти още четиридесет и четири минути.
    След фотографиите докладът от аутопсията ми се стори съвсем успокояващ. Забелязах, че според специалистите смъртта е настъпила през първия ден от изчезването й. Тя била мъртва повече от четиридесет часа, когато са открили тялото й.
    По-голямата част от следствените доклади завършваха със задънени улици. Рутинните разследвания на семейството на жертвата, приятеля й, приятелките й от студентското градче, колежките й от детския дом, дори и на родителите на децата, за които се бе грижила, не бяха открили нищо. Почти всички имаха алибита.
    Заключенията на докладите се свеждаха до извода, че Лофтън не е познавала убиеца си, че пътят и по някакъв начин се е пресякъл с неговия, и че просто това е било злощастна съдба. За неизвестния убиец говореха винаги в мъжки род, макар и да нямаше абсолютни доказателства за пола му. Жертвата не беше подлагана на сексуално насилие. Но най-жестоките убийци и осквернители на женски тела бяха мъже, а за да разрежеш на две човешко тяло, се искаше значителна сила. Не беше открит никакъв инструмент за рязане.
    Макар че кръвта почти бе изтекла, по тялото имаше следи от следсмъртни синини, което означаваше, че между смъртта на жертвата и разчленяването й е минало време — около два-три часа според доклада.
    Друга особеност беше часът, в който тялото е било захвърлено в парка. То беше открито приблизително четиридесет часа след смъртта на момичето според заключенията на съдебномедицинските специалисти. Паркът обаче беше много оживено място. Беше направо невероятно тялото да е престояло на открито толкова дълго време, без да го забележат, дори и да се има предвид фактът, че падналият сняг беше намалил значително броя на хората, разхождащи се по алеите му. В действителност според доклада тялото бе прекарало не повече от три часа на мястото, където е било открито след разсъмване от един любител на ранния джогинг.
    Така че къде е било през цялото останало време? Следователите не можеха да дадат отговор на този въпрос. Но те разполагаха с известни улики.
    Докладът с анализа на влакната отбелязваше голям брой чужди косми и памучни влакна, открити по тялото на жертвата и заплетени в косата й. Щом откриеха заподозрян, щяха да ги използват за сравнение. Една част от Доклада беше оградена с молив. В нея се посочваше, че е открито едно специфично влакно — капок — върху тялото в голямо количество, което предполагаше директен контакт на тялото с техния източник. Докладът твърдеше, че макар и близки до памучните, влакната от капок не се срещат често и основно се откриват в материали, изискващи плаваемост във вода, такива като надувни лодки, спасителни жилетки и някои спални чували. Зачудих се защо този раздел от доклада беше обграден с молив.
    — Според Шон влакната от капок са ключът към мястото, където тялото е било държано през онези часове. Нали разбиращ, ако ние успеехме да открием място, където има такива влакна, които не са чак толкова често срещани, това би означавало, че сме открили мястото на престъплението. Обаче не успяхме.
    Тъй като докладите бяха подредени хронологично, установявах редица предположения, които по-късно биваха отхвърляни. Буквално усещах как бе нараствало отчаянието на разследващите, Не бяха успели да стигнат доникъде. Беше ясно, че според брат ми Тереза Лофтън е попаднала на сериен убиец, най-трудният за откриване престъпник. Имаше приложен доклад, изпратен от Националния център по особено насилствени престъпления към ФБР с психологически профил на убиеца. Брат ми също бе запазил в папката едно копие на обзорен доклад от седемнадесет страници с аспекти от престъплението, които бе изпратил до групата, ангажирана с Програмата за изследване на особено насилствените престъпления (ПИОНП) към бюрото. Отговорът обаче на компютъра в ПИОНП беше отрицателен. Убийството на Лофтън не приличаше на нито едно от другите убийства в страната, за да ангажира вниманието на ФБР.
    Психологическата характеристика, изпратена от бюрото, беше направена от агент Рейчъл Уолинг. Тя съдържаше голям брой обобщавания, обикновено безполезни за следствието, защото макар характеризациите да притежаваха необходимата дълбочина и дори по всяка вероятност да бяха близо до образа на убиеца, те не бяха в състояние да помогнат на детективите в пресяването на милионите мъже потенциални извършители. Профилът обобщаваше образа на възможния извършител като бял мъж, на възраст от двадесет до тридесет години, обзет от гняв спрямо жените, откъдето и следваше проявената жестокост към тялото на жертвата. Вероятно е бил отглеждан и възпитаван от властна майка без баща или е бил доведен в семейството да си изкарва хляба. Характеристиката класифицираше убиеца като „организиран“ в методите си и предупреждаваше, че очевидно успешните му престъпления и бягства от закона могат да го доведат и до други подобни престъпления.
    Последните доклади в първата папка съдържаха резюметата от интервютата, взети при процеса на разследване, следи, за които е било проверено, и други детайли по делото, които може и да не са означавали нищо по времето на регистрирането им, но биха могли да обърнат хода на делото по-късно. Виждах как Шон все повече и повече се е привързвал към Тереза Лофтън. В началните страници тя винаги биваше наричана „жертвата“, понякога Лофтън. По-късно започва да я нарича Тереза. А в последните доклади, онези от февруари преди смъртта му, той я нарича Тери, вероятно научил умалителното й име от семейството и приятелите й, или може би от надписа върху гърба на фотографията от първия й ден в студентското градче. Щастливият ден.
    От предоставения ми час оставаха десет минути, когато затворих първата и посегнах към втората папка. Тази вече беше доста по-тънка и в нея се съдържаха различни следи по разследването, оказали се фалшиви. Имаше няколко писма от граждани, предлагащи теории за убийството. Едното беше от медиум, който твърдеше, че живият дух на Тереза Лофтън кръжи някъде над нас в озоновия слой в един високочестотен диапазон. Тя говорела толкова бързо, че звучала като чуруликане на птица за нетренираното ухо, но медиумът успял да го дешифрира и бил готов да й зададе въпроси, стига само Шон да пожелаел. В папката нямаше указание как е постъпил в този случай.
    Един допълнителен доклад отбелязваше, че банката и авторемонтната работилница са отделени от студентското градче на разстояние, което спокойно може да се измине пеша. Детективите три пъти проверяват маршрутите между стаята й в спалното, дневния детски дом, банката и авторемонтната работилница, но не успяват да открият Дори и един свидетел, който да си спомня, че е видял Тереза Лофтън в сряда след приключване на учебните занятия. Въпреки това обаче теорията на брат ми — изложена в друг доклад — твърди, че Лофтън е била отвлечена, след като се е обадила на автомонтьора от детския Дом и е тръгнала към банката, за да изтегли парите, необходими да заплати за ремонта.
    Папката също така съдържаше хронологически регистър на дейността на следователите, прикрепени към делото. В началото върху случая на пълен работен ден работят четирима члена на ГЮЛ. Но тъй като напредъкът по делото е символичен и изскачат все нови и нови случаи, тежестта на делото пада върху плещите на Шон и Уекслър. И накрая само на брат ми. Той не се е отказал до края.
    Последната информация в хронологическото изброяване беше от деня, в който той умира. Имаше записан само един ред: „13 март — РЪШЪР в «Стаили». С-Ч информация за Тери.“
    — Край.
    Вдигнах очи от документите. Уекслър ми сочеше часовника си. Затворих папката без да протестирам.
    — Какво означава това С-Ч?
    — Съобщение от човек. Означава, че е получил телефонно обаждане.
    — Кой е този Ръшър?
    — Не знаем. В телефонния справочник има двама души с това име. Обадихме им се, но те изобщо нямаха представа за какво ги търсим. Направих проверка по мрежата за идентифициране, но не открих нищо. В крайна сметка не знаем кой е бил, или е. Не знаем даже дали Р мъж или жена. Не знаем дали Шон наистина се е срещнал с някого или не. В „Стаили“ не успяхме да открием никого, който да го е виждал.
    — Но защо е отишъл да се срещне с тази личност, без да ви предупреди или да остави някаква бележка кой е бил той? Защо е отишъл сам?
    — Кой може да знае? Получавали сме толкова много обаждания по случая, че човек може цял ден да записва постъпващите съобщения. А може би и той не е знаел. Може би е знаел само, Че някой иска да говори с него. Брат ти беше взел толкова присърце случая, че щеше да се срещне с всеки, който му кажеше, че има някаква информация за убийството. Ще ти издам една малка тайна. Това е нещо, което няма да го откриеш сред документите, защото не искаше хората да си мислят, че е изкукуригал. Но той се срещна с онзи психо, медиума, който е споменат там.
    — И какво научи?
    — Нищо. Само някакви дивотии, че убиецът отново бил излязъл и дебнел поредната си жертва. Да, беше като… няма майтап, голяма помощ ми оказа. Така или иначе, това не влезе в досието, историята с медиума де. Не искам хората да си мислят, че Мак е бил превъртял.
    Не му казах, че смятах постъпката му за безсмислена. Брат ми се беше самоубил, а Уекслър се стараеше да ограничи вредата върху образа на Мак, която би причинила вестта, че е прибягнал до помощта на откачалка.
    — Няма да излезе от тази стая — Произнесох аз. След известно мълчание добавих; — Така че каква ти е теорията за случилото се този, ден, Уекс? Лично твоето мнение, а не официалното заключение.
    — Моята теория ли? Теорията ми е, че той е отишъл там и онзи, който и да е бил, не се е показал. Оказало се е поредната сляпа улица и това вече е преляло чашата. Отишъл е до онова езеро и го е направил… Ще пишеш ли за случая?
    — Не знам още. Може би.
    — Виж, не знам как да го изразя, но нещата стоят така. Той беше твой брат, но беше мой приятел. Аз дори може би го познавах по-добре от теб. Остави го на мира. Нека мъртвите спят.
    Казах му, че ще си помисля, но това беше само за да го успокоя. Вече бях решил. Тръгнах си, като преди това погледнах часовника, за да се уверя, че разполагам с достатъчно време, за да стигна преди свечеряване до парка Естес.

6.

    Минаваше пет, когато се добрах до паркинга на езерото Беър. Беше точно така, както е било и при брат ми, безлюдно. Лед покриваше езерото и температурата падаше бързо, Небето вече се обагряше в пурпур и потъмняваше бързо. Съвсем не беше подходящо място за разходка за местни жители или туристи по това време на деня.
    Докато карах през паркинга, размишлявах над причината, накарала го да избере това място. Доколкото знаех, то нямаше нищо общо със случая Лосртън. Но бях сигурен, че знам защо. Паркирах точно на мястото, където е бил паркирал и той, и останах замислен в колата.
    Под издадената козирка на будката на пазача висеше лампа. Реших да отида и да проверя дали Пена, свидетелят, беше там. В този момент обаче ми дойде друга мисъл. Преместих се на дясната седалка, поех си два пъти дълбоко въздух, после отворих вратата и се втурнах с всичка сила към най-близките до колата дървета. Броях на глас с хиляди, докато бягах. Бях стигнал до единадесет хиляди, когато подминах снежния банкет и се добрах до укритието, което предлагаха дърветата.
    Застанал така в гората, затънал дълбоко в снега, аз се приведох и положих ръце на коленете, докато се мъчех да успокоя дишането си. Не беше възможно някой стрелец да е успял да се добере до гората, ако Пена е изскочил от будката за посоченото от него време. Накрая дишането ми се нормализира и се запътих към будката на пазача, като се питах как да подходя към него. Като репортер или като брат?
    Пена беше. Видях го зад стъклото. Прочетох табелката х с името върху униформата му. Тъкмо заключваше бюрото, когато погледнах през прозореца. Работният му ден вече приключваше.
    — Мога ли да ви помогна с нещо, сър? Тъкмо затварям.
    — Да, тъкмо се чудех дали мога да ви задам няколко въпроса.
    Той излезе, оглеждайки ме подозрително, защото съвсем не бях в подходящото облекло за разходка из снега. Дънки, маратонки и кадифена риза под дебел вълнен пуловер. Бях си оставил палтото в колата и умирах от студ.
    — Казвам се Джак Макавой.
    Изчаках да видя дали ще се досети. Нямаше никаква реакция.
    — Брат ми… е мъжът, когото сте открили тук преди две седмици.
    Посочих към паркинга.
    — О! — възкликна той. — В колата. Полицейският служител.
    — Прекарах цял ден в полицията, като се ровех из докладите и останалите материали. Исках само да дойда и да погледна. Трудно е, знаете… да се примиря.
    Той кимна и неумело се опита да скрие един бърз поглед към часовника си.
    — Искам да ви задам само няколко въпроса. Вътре ли бяхте, когато го чухте? Искам да кажа изстрела.
    Говорех бързо, като се стараех да не му давам възможност да ме прекъсне.
    — Да — отвърна той. Имаше вид на човек, който се кани да вземе всеки миг решение за нещо и накрая го взе. Продължи да говори: — Тъкмо затварях, също както тази вечер, и се канех да се прибирам у дома. И тогава го чух. Не ми беше за пръв път, така че веднага разбрах какво става. Не знам защо. Всъщност в първия момент реших, че са бракониери, които гонят сърна. Веднага изскочих и най-напред погледнах към паркинга. Видях колата. И него вътре. Всички прозорци бяха силно замъглени, но аз го видях. Беше зад кормилото. Нещо по начина, по който се бе отпуснал върху седалката, ми подсказа какво се е случило… Съжалявам, че е бил брат ви. Кимнах и огледах къщичката му. Имаше само една стаичка и складово помещение. Пет секунди са изминали от момента на изстрела, докато види паркинга.
    — Не е изпитал болка — произнесе Пена.
    — Какво?
    — Искам просто да го знаете от мен. Не мисля, че е изпитал физическа болка. Изтичах до колата. Беше мъртъв. Смъртта е настъпила мигновено.
    — В докладите на полицията пише, че не сте успели да го видите съвсем отблизо. Вратите са били заключени.
    — Да, опитах се да отворя вратата. Но със сигурност мога да кажа, че беше мъртъв. И тогава се върнах обратно, за да телефонирам.
    — От колко време предполагате, че е бил паркирал преди да го извърши?
    — Не знам. Както вече казах на полицията, нямам пряка гледка към паркинга. В склада има нагревател и стоях там около час, преди да чуя изстрела. Може и през цялото това време да е бил на паркинга. Като си помисля сега за това, сигурно е било така.
    Кимнах.
    — Не сте го виждали край езерото, нали? Искам да кажа, преди да падне снегът?
    — Около езерото? Не. Не съм виждал никого около езерото.
    Мъчех се да измисля още някой въпрос, но нищо не ми идваше наум.
    — Откриха ли защо го е направил? — запита Пена. — Казах ви, знам, че е бил полицейски служител.
    Поклатих глава. Нямах желание да го обсъждам с този непознат човек. Благодарих му и тръгнах обратно към паркинга, докато той заключваше вратата на къщичката. Моето темпо беше единствената кола в почистения паркинг. Хрумна ми нещо и се обърнах.
    — Колко често почистват тук?
    Пена се дръпна от вратата.
    — След всеки сняг.
    Кимнах. Дойде ми още една мисъл.
    — Къде паркирате?
    — Имаме една база на около километър надолу по пътя.
    Оставям колата там и хващам една пътека насам. Вечер изминавам обратния път.
    — Искате ли да ви закарам?
    — Не. Но ви благодаря все пак. По пътеката ще стигна по-бързо.
    По целия път на връщане в Боулдър си мислех за последния път, когато се бях отбивал до езерото Беър. Беше пак през зимата. Но езерото не беше замръзнало, поне не цялото. И когато си тръгвах и онзи път, се чувствах все така измръзнал и сам. И виновен.
    Райли изглеждаше състарена с десет години, когато я видях отново след погребението. Но дори и така, пак изпитах шок, когато отвори вратата. Едва сега разбрах, че Тереза Лофтън беше почти същата като Райли Макавой на 19 години. Замислих се дали Скалари или някой друг беше питал психиатрите за това.
    Въведе ме вътре. Съзнаваше, че не изглежда добре. След като бе отворила вратата, небрежно повдигна ръката си до лицето, за да закрие страната си. Усмихна се вяло, влязохме в кухнята и ме запита дали искам кафе. Аз отказах. Седнах на кухненската маса. Изглеждаше така, сякаш всеки път, когато се отбивах тук, се събирахме около кухненската маса. Дори и след като Шон вече го нямаше, това не се беше променило.
    — Исках да ти кажа, че възнамерявам да пиша за Шон. Тя нищо не отговори и не ме погледна. Изправи се и започна да изпразва миячната машина за съдове, Зачаках.
    — Трябва ли? — запита накрая.
    — Да… така мисля.
    Тя не каза нищо.
    — Ще се обадя на психолога, Доршнър. Не знам дали ще пожелае да разговаряме, но след като Шон го няма, не виждам защо да ми отказва. Но той може да поиска разрешението ти…
    — Не се тревожи, Джак, няма да правя опити да те спирам.
    Кимнах с благодарност, въпреки острия тон, с който ми отговори.
    — Днес бях при ченгетата и ходих до езерото.
    Не искам да слушам нищо за това, Джак. Ако ти се чувстваш длъжен да пишеш, това си е твой избор. Прави, каквото си решил. Но аз не искам да чувам нищо за това. А ако ти напишеш за Шон, и това няма да прочета. Ще направя това, което трябва да направя.
    Кимнах.
    — Разбирам — казах. — Има само още едно нещо, за което искам да те попитам. И тогава ще те оставя на мира.
    — Какво искаш да кажеш с това „ще те оставя на мира“? — запита ядосано тя. — Иска ми се да можеха да ме оставят на мира. Но нямам покой. И до края на живота си няма да го намеря. Искаш да пишеш за това? Мислиш си, че по този начин ще се спасиш? А аз как да се спася, Джак?
    Забих поглед в пода. Исках да си тръгна, но не знаех Как да се сбогувам. Болката и гневът й лъхаха от нея от отворена фурна.
    — Ти искаш да знаеш за онова момиче — изрече тя с нисък, спокоен глас. — Всички детективи питат само за нея.
    — Да. Защо…
    Не знаех как да формулирам въпроса си.
    — Защо този случай го накара да забрави всичко хубаво в живота си? Не знам. Не знам, по дяволите.
    Виждах как гневът и сълзите отново се появиха в очите й. Сякаш съпругът й я беше изоставил заради друга жена. А на всичкото отгоре и аз бях тук, най-близкото въплъщение на Шон от плът и кръв. Не беше чудно, че служех за отдушник на гнева й.
    — Говореше ли за делото вкъщи?
    — Не съвсем. Разказваше ми от време на време за някои случаи. Този също не изглеждаше кой знае колко по-различен от другите, ако се изключеше това, което се беше случило с момичето. Той ми каза какво е сторил убиецът с момичето. Разказа ми и как му се е наложило да я гледа. След това, имам предвид. Знам, че това го тормозеше много, но него много неща го тормозеха. Много случаи. Не искаше никой убиец да се измъкне. Винаги повтаряше само това.
    — Този път обаче е отишъл да се срещне с онзи лекар.
    — Имаше кошмари и му казах, че трябва да отиде. Аз го накарах.
    — Какви бяха тия кошмари?
    — Че е бил там. Нали знаеш, когато се е случило онова с нея. Той сънуваше, че е там, но не може да направи нищо, за да попречи.
    Думите й ме накараха да се замисля за една друга смърт преди много години. Сара. Как пропада в леда. Спомнях си чувството на пълна безпомощност, докато гледах и не можех да направя нищо, за да й помогна. Погледнах я.
    — Знаеш ли защо е отишъл там Шон?
    — Не.
    — Било е заради Сара.
    — Казах, че не знам.
    — Това беше далеч преди още да се познаваме с теб. Тя загина там. Нещастен случай…
    — Знам, Джак. Не знам само какво общо може да е имало това с другото. Не и сега.
    Аз също не разбирах. Това беше една от многото мисли които ме объркваха, но не можех да си позволя да я изкажа на глас.
    Преди да потегля обратно за Денвър, се отбих до гробището. Не знаех какво правя. Беше тъмно и от погребението насам там вече два пъти беше падал сняг. Петнайсет минути се лутах, докато открия мястото, където бяхме положили Шон в земята. Още нямаше надгробен камък. Открих мястото по съседния гроб. На сестра ми.
    На гроба на Шон имаше две вази със замръзнали цветя и един пластмасов знак, стърчащ от снега с името му. Върху гроба на Сара нямаше цветя. Стоях втренчен в гроба на Шон. Нощта беше ясна и луната светеше особено ярко. Дъхът ми излизаше на облачета пара.
    — Защо, Шон? — запитах аз на глас. — Защо?
    Внезапно проумях какво правя и се озърнах наоколо. Бях единственият в гробището. Единственият жив. Замислих се над думите на Рай ли, че Шон не искал да изтърве нито един убиец. Замислих се как не давах и пет пари за тези неща, стига само статията да се получеше. Как бяхме успели да се отдалечим толкова един от друг? Брат ми и аз. Моят близнак. Не знаех. И това ме караше да изпитвам неподозирана мъка. Накара ме да се чувствам така, сякаш в земята почиваше не онзи, който трябва.
    Спомних си думите на Уекслър онази първа нощ, когато бяха дошли да ми кажат за смъртта на брат ми и да ме вземат с тях. За помията, която изтичала от отходната тръба на живота, как надхвърлила всички граници на издръжливост у Шон. Не му повярвах тогава, не го вярвах и сега. Бях длъжен обаче да вярвам в нещо. Помислих си за Райли и снимките на Тереза Лофтън. Спомних си за сестра ми пропадаща през леда. И тогава реших, че Убийството на момичето беше заразило брат ми с най-неспасяемата безнадеждност. Реших, че той е бил омагьосан от тази безнадеждност и кристалносините очи на момичето, разрязано на две. И след като не е имал до себе си брат си, към когото да се обърне за помощ, той е отишъл при сестра си. Отправил се е към езерото, което я ще погълнало, за да отиде при нея.
    Излязох от гробището, без да се обръщам назад.

7.

    Гладън зае позиция на едно място покрай парапета от другата страна, срещу мястото, където жената събираше билетите от децата. Тя не можеше да го види. Но след като голямата въртележка се завъртя, той вече можеше да оглежда всяко дете. Гладън прекара пръсти през боядисаната си руса коса и се огледа. Беше сигурен, че за останалите представляваше просто още един родител.
    Латерната изстъргваше звуците на песен, която той не можеше да си спомни, и кончетата започнаха поредния си щурм обратно на часовниковата стрелка. Гладън всъщност никога не се бе возил на въртележката, макар и да беше гледал как много родители се качваха при децата си. Според него рискът беше прекалено голям.
    Забеляза момиченце на около пет години, вкопчено отчаяно в едно черно жребче. Детето се бе привело напред със слабичките ръчички, обвити около нашарения стълб, издигащ се от врата на коня. Носеше къси розови панталонки. Кожата му беше с цвят на шоколад. Гладън измъкна фотокамерата от сакото си. Нагласи скоростта на блендата и насочи обектива към въртележката. Фокусира и зачака момиченцето да се покаже при следващото завъртане.
    Наложи му се да изчака още две завъртания, но когато върна камерата в сака, беше уверен, че е успял да направи снимките. Огледи се, за да се увери, че всичко е наред, и забеляза един мъж, облегнат на парапета на пет-шест метра от дясната му страна. Преди няколко минути не беше там. А най-тревожното беше, че той носеше спортно сако и вратовръзка. Мъжът беше или някакъв извратен, или ченге. Гладън реши, че е най-добре да си тръгва.
    На кея слънцето беше ослепително. Гладън напъха фотокамерата в сака и извади очилата си с огледалните стъкла. Реши да се поразходи по кея, като се смеси с тълпата. Наложеше ли му се, можеше да се изплъзне от тоя юнак. Ако наистина го следеше. Стигна някъде към средата, спокоен и отпуснат. Владееше се добре. После спря, облегна се на парапета и подложи лице на слънцето, сякаш искаше да хване тен. Лицето му гледаше към слънцето, но очите му зад огледалните стъкла оглеждаха мястото на кея, откъдето току-що се бе отдалечил.
    Известно време всичко беше спокойно. Мъжът в спортното сако и вратовръзка не се виждаше никъде. И в един момент го зърна, преметнал сакото си върху рамото, със слънчеви очила, да се движи бавно към Гладън.
    — Майната ти! — изруга Гладън високо на глас.
    Една жена, седнала на близката пейка с малко момченце, го изгледа укорително.
    — Извинете — изрече той.
    Обърна се и огледа останалата част от кея. Трябваше да мисли, и то бързо. Знаеше добре, че ченгетата обикновено работят по двойки. Къде ли беше другият проклетник? Отне му половин минута, но успя да я зърне в тълпата. Жена на около тридесет години зад мъжа с вратовръзката. Носеше дълги панталони и поло. Не беше толкова официална, колкото мъжа. Нямаше да познае, че е ченге, ако не носеше портативна радиостанция. Опитваше се да я скрие. Докато я гледаше, жената се обърна с гръб към него и заговори в радиото.
    Току-що бе повикала подкрепления. Нямаше друго обяснение. Трябваше да запази спокойствие и да измисли план как да се измъкне. Мъжът с вратовръзката беше може би на двайсетина метра от него. Гладън се дръпна от парапета и бързо тръгна към края на кея. Постъпи по същия начин, както и жената. Използва тялото си като прикритие и извъртя сака си така, че да се озове на гърдите му. Бръкна в него и сграбчи фотокамерата. Преобърна я, без Да я изважда, докато напипа бутона за изтриване и изтри съдържанието върху чипа. Нямаше кой знае колко заснето. Момичето от въртележката, няколко деца от обществените къпални. Не беше голяма загуба.
    След това се придвижи по кея. Извади пакет цигари от сака, извърна се с гръб срещу вятъра и запали. След като Дръпна от цигарата, вдигна поглед и видя ченгетата да се приближават към него. Знаеше какво си мислят. Че са го сгащили. Той вървеше към задънения край на кея. Жената се бе изравнила с мъжа и нещо си говореха, докато го приближаваха. Вероятно обсъждаха дали да изчакат подкреплението.
    Гладън изведнъж смени рязко посоката и се насочи към магазинчето с лакомствата и служебните канцеларии. Познаваше добре тази част от кея. През седмицата два пъти му се бе случвало да върви подир деца с родителите си от въртележката до края на кея. Знаеше, че от другата страна на магазинчето има стълби, които водят към обсерваторията върху покрива.
    Още щом зави покрай ъгъла на магазинчето и се скри от погледа на ченгетата, той затича покрай стената към гърба на сградата и после нагоре по стъпалата. Сега вече можеше да погледне надолу към кея пред магазинчето. Двете ченгета бяха точно под него и бързо говореха нещо. После се разделиха. Мъжът тръгна по стъпките на Гладън, а жената остана на мястото си. Нямаше да му дадат никаква възможност да се изплъзне. Внезапно му хрумна нещо. Откъде бяха разбрали? Ченге в костюм не се появява току-тъй на увеселително място. Ченгетата бяха дошли тук съвсем преднамерено. Търсеха някого. Него. Но как бяха научили?
    Бързо прогони разсейващите го мисли и се замисли как да се отърве от ченгетата. Трябваше по някакъв начин да им отвлече вниманието. Ченгето скоро щеше да разбере, че Гладън не беше около рибаря в края на кея и щеше да се качи на покрива на обсерваторията да го търси. Видя варела за смет в ъгъла до дървените перила. Изтича до него и погледна вътре. Беше почти празен. Пусна сака си върху бетона, вдигна варела над главата си и затича към перилата. Захвърли го колкото му стигнаха силите, после проследи как прелетя над главите на двама рибари под него и пльосна във водата.
    — Хей! — изрева някакво младо момче.
    — Човек във водата! — закрещя с всичка сила Гладън. — Човек във водата!
    После сграбчи сака си и бързо се дръпна до задните перила на покрива. Огледа се за жената ченге. Тя все още беше долу, но ясно бе чула плясъка и последвалия го крясък. Две деца се втурнаха към магазинчето да видят за какво бяха виковете и паниката. Полицайката се подвоуми няколко секунди и после хукна подир децата покрай ъгъла на сградата. Гладън преметна сака върху рамото си и бързо прекрачи през перилата, приклекна на ръба на сградата и скочи от метър и половина височина. Затича се към брега.
    Някъде на средата вече зърна две ченгета от плажната охрана с велосипеди. Бяха по къси гащета и сини ризи с къси ръкави. Смешно. Беше ги наблюдавал предния ден. Какъв смях. Ченгета по къси гащи! Сега обаче затича към тях, размахвайки ръце, за да ги спре.
    — Вие ли сте подкреплението? — изкрещя им той. — Те са на носа. Мъжът скочи във водата. Имат нужда от вас и им трябва лодка. Пратиха ме да ви насоча.
    — Давай! — изкрещя единият полицай на колегата си.
    Докато единият натискаше педалите с всичка сила, другият дръпна портативната радиостанция от колана си и започна да вика за спасителна лодка.
    Гладън махна благодарно за екстрената помощ и започна спокойно да се отдалечава. След няколко секунди се озърна и видя и вторият полицай да върти педалите към носа. Тогава отново се затича.
    Вече от моста, свързващ брега с Оушън Авеню, Гладън погледна назад и видя суматохата на кея. Запали нова цигара и свали очилата. Тъпи ченгета, така им се пада. Забърза по улицата, пресече булеварда и пое към Трета улица, където беше сигурен, че може да се скрие сред тълпата в тази пазарна част на улицата. Ама че ченгета, помисли си той. Имаха възможност да го пипнат, а го изпуснаха.
    Свърна в една пресечка, която извеждаше до няколко ресторантчета за бързо хранене. Възбудата бе изострила апетита му и той хлътна в едно заведение да хапне пица. Докато чакаше, девойката да му я затопли във фурната, се сети за момиченцето от въртележката и му се прииска Да не беше изтривал изображението му. Но откъде можеше да знае, че ще се измъкне толкова лесно?
    — Трябваше да се сетя — изрече ядосано на глас. После сепнато се огледа, за да се увери, че жената зад щанда Не е чула. Той я гледа известно време, но я намери за Непривлекателна. Беше прекалено стара. Спокойно може самата тя да има деца.
    Докато я гледаше, тя сръчно издърпа пицата от фурната и я хвърли върху хартиена подложка. Бързо облиза изгорените си пръсти след това и постави пицата за Гладън върху щанда. Той я отнесе върху масата си, но не се докосна до нея. Не обичаше други хора да пипат храната му.
    Чудеше се колко ли ще трябва да изчака, докато се върне на брега и си вземе колата. Добре че я беше оставил в нощния паркинг. Тъкмо за случая. Каквото и да станеше, не биваше да се добират до колата му. Защото ако го направеха, щяха да отворят багажника и да му вземат компютъра. А попаднеше ли лаптопът в ръцете им, сбогом, свобода.
    Колкото повече се връщаше към епизода с ченгетата, толкова повече гневът се надигаше в него. Въртележката вече беше забранена зона за него. Повече не можеше да се върне там. Поне в скоро време. Трябваше по някакъв начин да предупреди и останалите по мрежата.
    Все още се чудеше как са успели да се доберат до него, Прехвърляше една след друга различните възможности, като дори си мислеше дали някой от мрежата не го е издал, но накрая се спря на жената, която събираше билетите. Сигурно тя се беше обадила в полицията. Беше единствената, която го беше виждала всеки ден на кея. Нямаше кой друг да бъде.
    Затвори очи и облегна глава на стената. Мислено беше пак до въртележката, приближавайки жената с билетите. В ръката си държеше нож. Щеше да й предаде няколко урока защо не е хубаво да се бърка в работата на другите. Тая тъпачка си въобразяваше, че може просто така…
    Той усети нечие присъствие до масата. Някой го гледаше втренчено.
    Гладън отвори очи. Двете ченгета от кея стояха надвесени над него. Обленият в пот мъж вдигна ръка и му махна да става.
    — Хайде, вдигай си задника.
    Ченгетата мълчаха през целия път до участъка. Взеха му сака, претърсиха го, сложиха му белезниците и му съобщиха, че е арестуван, но отказаха да му съобщят за какво. Отнеха му цигарите, портфейла и сака. Фотокамерата беше единственото нещо, за което се тревожеше. За щастие този път не беше взел книгите със себе си.
    Гладън се замисли какво ли имаше в портфейла му. Накрая реши, че нищо важно. Шофьорската му книжка, издадена в Алабама, го идентифицираше като Харолд Бризбейн. Беше се сдобил с нея чрез мрежата, заменяйки снимките върху документите за самоличност. Имаше още един такъв документ в колата и щеше да каже сбогом на Харолд Бризбейн веднага щом се измъкнеше от ареста.
    Не намериха ключовете за колата у него. Беше ги скрил добре. Гладън бе предвидил възможността, че може да изгърми. Знаеше как да задържи ченгетата далеч от колата си. Опитът го беше научи. Да взема такива предпазни мерки, винаги да планира възможно най-лошото развитие на нещата. На това го беше научил Хорас в Райфорд през всичките онези нощи, прекарани заедно.
    В детективското бюро на Полицейското управление на Санта Моника грубо, но мълчаливо го напъхаха в стаята за разпит с размери два на два метра. Сложиха го да седне върху един от сивите стоманени столове и свалиха едната белезница, за да я заключат към стоманената халка, закачена към завинтена скоба в центъра на масата.
    Върху стената, срещу която беше обърнат, имаше Прозорец с огледално стъкло и Гладън разпра, че това е стаята за разпити. Не знаеше само със сигурност кого ли може да са довели от другата страна на стъклото, След излизането си се беше покрил в Лос Анжелис А не виждаше никакъв начин да е бил проследен от Финикс или Денвър или откъдето и да било другаде.
    В един момент му се стори, че долавя гласове от другата страна на стъклото. Те бяха там, гледаха го, шепнеха си, Притвори очи и отпусна глава към гърдите си така, че да не могат да наблюдават лицето му. После изведнъж Мигна глава с цинично и маниакално изражение и изрева:
    — Ще ви го начукам, педерасти!
    Това би трябвало да постресне здравата когото и да бяха сложили ченгетата там, Тая шибана тъпачка, билетосъбирачката, помисли той, Гладън пак се върна обратно към мечтите си как щеше да й предаде няколко урока.
    На деветнадесетата минута от престоя му в стаята вратата най-после се отвори и вътре влязоха същите две ченгета. Взеха столове и седнаха, жената точно срещу него, а мъжът от лявата му страна. Жената постави един магнетофон върху масата заедно със сака. Нямат нищо, повтаряше си той неспирно като мантра. Щеше да се измъкне още преди слънцето да залезе.
    — Съжаляваме, че ви накарахме да чакате — произнесе сърдечно жената.
    — Няма проблеми — отвърна той. — Мога ли да си взема цигарите?
    Той кимна към сака. Не му се пушеше толкова, колкото искаше да види дали фотокамерата беше все още вътре. Човек никога не бива да има вяра на шибаните ченгета. В това дори и Хорас не би имало нужда да го поучава. Детективката игнорира въпроса му и включи магнетофона. После се представи като детектив Констанс Делпи, а партньора си — като детектив Рон Суитцър. И двамата бяха от Отдела по злоупотреби с деца.
    Гладън с изненада установи, че тя очевидно беше шефът тук. Беше от пет до осем години по-млада от Суитцър. Имаше руса късо подстригана коса. Не беше зле да свали няколко килограма, които всъщност бяха натрупани по бедрата и ръцете й. Гладън предположи, че тя сигурно вдигаше тежести. Реши също, че беше лесбийка. Разбираше от тези неща. Имаше усет.
    Суитцър имаше изпито лице, беше плешив и сдържан. Гладън реши да се съсредоточи върху Делпи.
    Жената измъкна картонче от джоба си и прочете конституционните права на Гладън.
    — За какво ми е това? — запита той, след като тя свърши. — Не съм направил нищо незаконно.
    — Знаете ли правата си?
    — Това, което не знам, е защо съм тук.
    — Господин Бризбейн, знаете ли…
    — Да.
    — Добре. Между другото, шофьорската ви книжка е от Алабама. Какво правите чак тук?
    — Това си е моя работа. Сега искам да се свържа с адвокат. Няма да отговарям на никакви въпроси, както вече ви казах. Знам правата си, които току-що ми прочетохте.
    Трябваше да научат домашния му адрес и местонахождението на колата му. Засега не разполагаха с нищо. За съжаление щяха да използват факта с бягството му като възможен претекст и някой местен съдия щеше да им издаде заповед за обиск да претърсят квартирата му и колата, стига само да знаеха къде са. Не можеше да го допусне на никаква цена.
    — Ще поговорим за адвоката ви след малко — каза Делпи. — Искам обаче да ви дам шанс да изясните случая и може би дори да излезете оттук, без да се харчите за адвокат.
    Тя отвори сака му и измъкна камерата и торбичката с шоколадите „Старбърст“, които хлапетата обичаха толкова много.
    — Какво е това? — запита тя.
    — На мен ми изглежда достатъчно очевидно.
    Тя вдигна камерата и я изгледа така, сякаш никога досега не беше виждала такава.
    — За какво се използва?
    — За правене на снимки.
    — На деца?
    — Искам адвокат.
    — А шоколадите? За какво ви са толкова много? На децата ли ги давате?
    — Бих искал да говоря с адвокат.
    — Зарежи адвоката — изръмжа ядосано Суитцър. — Пипнахме те, Бризбейн. Ти правеше снимки на децата при душовете. Малки голи деца с майките им. Повдига ми се от теб, педал.
    Гладън се прокашля и изгледа Делпи с празен поглед.
    — Не знам нищо такова. Аз обаче имам въпрос. Длъжен съм да ви запитам: „Къде е престъплението“. Разбирате ли? Не казвам, че съм го направил, но ако приемем, че съм го направил, не знаех, че снимането на деца по плажа е вече незаконно.
    Гладън поклати глава сякаш в изумление. Делпи поклати глава сякаш в отвращение.
    — Детектив Делпи, мога да ви уверя, че съществуват множество легални прецеденти, поддържащи, че наблюдаването на допустимата голота на обществено място — в този случай, майка почистваща детето си на брега — не може да бъде тълкувано като извратен интерес. Нали разбирате, ако фотографът, който е направил такава снимка, е извършил престъпление, тогава вие също така би трябвало да обвините и майката, че е допуснала тази възможност. Но на вас вероятно всичко това ви е известно. Сигурен съм, че последният час и половина сте го прекарали в консултации с градския адвокат.
    Суитцър се приведе към него през масата. Гладън усети неприятния му дъх на цигари и пържени картофи. По всяка вероятност бе ял картофите нарочно, само за да му въздейства с непоносимия си дъх по време на разпита.
    — Слушай ме добре, ти, дребен задник, знаем отлично кой си и с какво се занимаваш. Сблъсквал съм се с какви ли не, и изнасилвачи, и убийци… но такива като теб, педал, представлявате най-низшата форма на живот на планетата. Не искаш да разговаряш с нас? Чудесно, не се напрягай. Ние просто ще те пъхнем за през нощта в Бискайлус в общото отделение. Познавам няколко човека там, Бризбейн. И ще им пошушна няколко думички. Нали знаеш какво се случва с педофили като теб в такива места?
    Гладън бавно вдигна глава, докато не се намери очи в очи със Суитцър за пръв път от началото на разпита.
    — Детектив, не съм много сигурен, но мисля, че дъхът ви е достатъчен, за да предизвика углавно разследване. Ако аз съм обвинен, че съм правил снимки на плажа, в правото съм си да подам жалба.
    Суитцър рязко замахна.
    — Рон!
    Детективът замръзна, погледна Делпи и ръката му бавно се отпусна. Гладън дори и не трепна при заплахата. Ударът щеше да е добре дошъл. Знаеше, че ще му е от голяма помощ в съда.
    — Умно — просъска Суитцър. — Значи си имаме тук адвокатче с килийно образование, което си мисли, че познава всички номера. Това е вълшебно, Е, тази нощ ще ти се наложи да отговориш на няколко анкетки, ако ме разбираш какво искам да кажа.
    — Искам да се обадя на адвокат — изрече отегчено задържаният.
    Беше му пределно ясно какво се мъчеха да направят тия задници. Не разполагаха с нищо и се опитваха да го сплашат, за да допусне грешка. Той обаче нямаше намерение да им приглася, защото беше прекалено умен. И подозираше, че дълбоко в себе си го знаеха и те.
    — Вижте, на всички ни тук е пределно ясно, че аз няма да отида в Бискайлус. С какво разполагате? Имате камерата ми, която, не знам дали сте проверили, няма никакви снимки. Разполагате само с някаква билетосъбирачка или някой спасител, който твърди, че съм правил снимки. Но доказателства за това няма, освен техните думи. А ако сте ги сложили зад стъклото да ме гледат, тогава и тази идентификация не ви върши работа. И задника да си разпорите, пак не можете да докажете, че съм проявил извратен интерес.
    Той зачака, но те не казаха нищо. Сега вече той имаше думата.
    — Но в крайна сметка цялата работа е, че този, когото вие сте сложили зад стъклото, без значение дали мъж или жена, е бил свидетел на нещо, което по никакъв начин не би могло да бъде класифицирано като престъпление. Как ще доведе това до прекарването на нощ в областния затвор, не знам, Възможно е обаче да ми го обясните вие, детектив Суитцър, стига, разбира се, да не се окаже непосилно за интелигентността ви.
    Суитцър скочи, изблъсквайки стола в стената. Делпи мигом протегна ръка, като този път физически го спря.
    — Спокойно, Рон — заповяда тя. — Сядай. Просто седни.
    Той се подчини. Делпи загледа Гладън.
    — Ако се каните да продължавате с театъра, тогава трябва да се обадя на адвокат — каза той, — Къде е телефонът?
    — Ще се обадите. Веднага след като ви регистрираме. Цигарите обаче можете да ги забравите. Областният затвор е място, където пушенето е забранено. Ние се грижим за вашето здраве.
    — Регистриран с какво обвинение? Вие не можете да ме задържате просто така.
    — Замърсяване на обществени водоизточници, вандалщина с градско имущество. Бягство от полицейски служител.
    Веждите на Гладън се повдигнаха въпросително. Делпи победоносно му се ухили и каза:
    — Забравихте нещо. Варелът за смет, който хвърлихте в залива на Санта Моника.
    Тя кимна гордо и изключи магнетофона.
    Гладън получи разрешение да телефонира от килията за задържане на заподозрените. Усети миризмата на промишления сапун, докато вдигаше слушалката към ухото си. Бяха му го дали, за да измие мастилото от пръстите си. Това му напомни, че трябваше да се измъкне, преди отпечатъците му да минат през компютъра за национално издирване. Набра един номер, който беше запомнил наизуст още първата нощ, когато се бе добрал до Крайбрежието. Краснър беше в списъка на мрежата.
    Отначало секретарката на адвоката се канеше да му затвори, но в този момент той й каза да предаде на господин Краснър, че е насочен от господин Педерсън — името, предложено от мрежовия бюлетин с обяви. Само след няколко секунди Краснър се обади.
    — Тук Артър Краснър, какво мога да направя за вас?
    — Господин Краснър, казвам се Харолд Бризбейн и имам проблем.
    Гладън му разказа с подробности случилото се с него. Говореше приглушено, защото не беше сам. В помещението имаше още двама души, които предстоеше да изпратят в областния затвор в центъра Бискайлус. Единият спеше на пода, някакъв надрусан наркоман. Другият седеше в противоположния ъгъл на стаята, но наблюдаваше Гладън и се вслушваше в думите му, защото нямаше какво друго да прави. Гладън си помисли, че може да е подставено лице, ченге, представящо се за затворник, за да подслушва обаждането му до адвоката.
    Не скри нищо с изключение на истинското си име. След като свърши, Краснър дълго време мълча. Накрая попита:
    — Какъв е този шум?
    — Някакъв юнак спи на пода. Хърка.
    — Харолд, това не е място за хора като вас — заяви Краснър с онзи бащински тон, който той не можеше да понася. — Трябва да направим нещо.
    — Затова се и обаждам.
    — Тарифата ми за труда върху вашия случай днес и утре ще бъде хиляда долара. Имайте предвид, че ви правя огромна отстъпка. Предлагам я само на хора, чиито препоръки получавам от… господин Педерсън. Ако ми се наложи да удължа ангажимента и вдругиден, тогава отново ще обсъдим въпроса за хонорара. Ще можете ли да изтеглите парите?
    — Няма проблеми.
    — Какво ще кажете за пускане под гаранция? Колко можете да платите? Изглежда така, сякаш залагането на имущество е изключено. Поръчителите под залог вземат десет процента от сумата на гаранцията, определена от съдията. Тази сума представлява тарифата им и след това не можете да си я възстановите.
    — Да, зарязваме имуществото. След като се погрижа за безбожната ви тарифа, вероятно ще мога да изтегля още пет бона. Мога да го направя веднага. Бих могъл да намеря още, но ще е по-трудно. Пет бона максимум. Искам да се измъкна колкото може по-бързо.
    Краснър отмина забележката за тарифата си и запита:
    — Значи пет бона?
    — Да, разбира се. Пет хиляди. Какво можете да направите с тях?
    Гладън проумя, че адвокатът по всяка вероятност съжалява, че е намалил толкова тарифата си.
    — Добре. Това означава, че можете да си издействате гаранция от петдесет хиляди. Мисля, че сме в добра позиция. Засега това е незаконен арест. Бягството ви обаче и замърсяването на водите усложняват нещата, което, означава, че могат да бъдат квалифицирани или като нарушение на закона, или като дребни административни правонарушения. Това е изкуствено раздут случай, разтръбен от полицията. Трябва само да ви заведем до съда и оттам ще ви измъкнем под гаранция.
    — Да.
    — Мисля, че петдесет хиляди долара са доста за този случай, но те се явяват част от пазарлъка, който ще имам с чиновника, регистрирал случая. Ще видим как ще се развият нещата. Доколкото разбирам, не искате да им съобщите домашния си адрес.
    — Точно така. Трябва ми нов.
    — Тогава може да се наложи да използваме пълната гаранция от петдесет хиляди. Междувременно обаче ще имам грижата за нов адрес. Може да изскочат и допълнителни разходи, свързани с това. Няма да са много. Обещавам…
    — Чудесно. Само го направете.
    Гладън погледна мъжа в дъното на стаята.
    — А за тази нощ? — запита той. — Казах ви вече, че тия ченгета ще се опитат да ме пъхнат при откачените.
    — Мисля, че блъфират, но…
    — Лесно ви е на вас…
    — Но аз няма да оставя никакво място за риск. Изслушайте ме, господин Бризбейн. Не мога да ви измъкна тази вечер, но ще позвъня тук-там. Всичко ще е наред.
    Ще ги принудя да ви закарат там брониран с К-9.
    — Какво е това?
    — Това е изолационен статус за затвора. Обикновено е запазен за информатори или високопоставени клечки, които са я загазили. Ще се обадя в затвора и ще им предам, че сте информатор в едно федерално разследване, провеждано от Вашингтон.
    — Но те няма ли да проверят?
    — Да, но днес вече е късно. Ще ви облекат с бронята К-9 и докато утре открият, че са били прекарани, вече ще сте в съда и да се надяваме, че след това ще сте на свобода.
    — Това е чудесна измама, Краснър.
    — Да, но втори път номерът няма да мине. Мисля, че ще ми се наложи да повиша малко тарифата, която току-що обсъдихме, за да си покрия загубите.
    — Зарежете ги тия. Сделката е вече сключена. Имам достъп максимум до шест хиляди. Измъкнете ли ме, което остане след поръчителите, ваше е. Това е сделка с постоянно покачваща се цена.
    — Става. Сега, още нещо. Споменахте, че се налага да изпреварим проверката на отпечатъците. Трябва да измисля нещо и по този въпрос. Така че с чиста съвест няма да правя никакви твърдения пред съда, които да…
    — Имам си легенда, ако е това, за което питате. Не мисля, че се налага да се задълбочаваме-на тази тема.
    — Разбирам.
    — Кога ще ми бъде предявено обвинението?
    — Късно сутринта. След като се обадя до затвора, ще уредя да ви включат в списъка за ранния автобус за Санта Моника. По-добре е да изчакате в съда, отколкото в Вискайлус.
    — Разбира се.
    — И така, господин Бризбейн, страхувам се, че ще трябва пак да поговорим за тарифата ми и парите за гаранцията. Боя се, че ще трябва да ги имам, преди да вляза в съда утре сутринта.
    — Имате ли сметка с електронен код?
    — Да.
    — Дайте ми номера. Утре сутринта ще я задействам. Мога ли да имам междуградска връзка с К-9?
    — Не. Ще трябва да се свържете с кантората ми, Ще кажа на Джуди да чака обаждането ви. После тя ще набере номера, който й дадете, по другата линия и ще ви свърже. Това не е проблем. И преди съм го правил.
    Краснър му даде номера на електронната си сметка и Гладън използва мнемоническата техника, на която го беше обучил Хорас, за да го запамети.
    — Господин Краснър, ще си направите голяма услуга, ако унищожите всички регистри за тази сделка и просто опишете възнаграждението в счетоводството си като платено в брой.
    — Разбрано. Да имате още нещо да ми казвате?
    — Да. Пуснете някакво съобщение по мрежата РТL, кажете на останалите какво се е случило и да стоят настрани от въртележката.
    — Непременно.
    След като затвори, Гладън опря гръб на стената и бавно се свлече на пода. Избягваше да гледа към мъжа в Другия край на стаята. Забеляза, че спящият вече не хъркаше, и се зачуди дали не беше мъртъв. В този момент обаче мъжът леко се размърда. Гладън се замисли за момент дали да Не свали пластмасовата гривна от китката на наркомана и да я смени със своята. По всяка вероятност сутринта щяха да го освободят, без да плаща на адвокат и без гаранция в размер на 50 000 долара.
    Реши, че беше прекалено рисковано. Мъжът в дъното на стаята можеше да се окаже ченге, а пък отрепката на пода нищо чудно да беше някакъв рецидивист. Човек никога не е сигурен как е станал сутринта съдията. Гладън реши да се придържа към варианта с Краснър. В края на краищата той беше взел името му от мрежовия бюлетин. Адвокатът си знаеше работата. Но въпреки това сумата от шест хиляди долара здравата го тревожеше. Съдебната система буквално го беше разорила. Шест хиляди долара за какво? Какво толкова лошо бе сторил?
    Пъхна ръка в джоба за цигара, но в този момент се сети, че му ги бяха отнели. Гневът му избухна с нова сила. Също и самосъжалението. Обществото го преследваше като див звяр и за какво? Инстинктите и желанията му не бяха рожба на волеви акт. Толкова ли не можеха да го проумеят тъпите им глави?
    Страшно му се прииска лаптопът да беше у него. Искаше да се включи и да разговаря с другите по мрежата. Хората като него. Почувства се самотен в килията. Доплака му се, но сдържа сълзите си. Мъжът от дъното на стаята го наблюдаваше. Той нямаше да заплаче пред него.

8.

    Не можах да спя добре, след като прекарах деня да разглеждам досиетата. Снимките не ми излизаха от ума, Първо на Тереза, после на брат ми. И двамата заснети в ужасни пози, съхранени завинаги в пликове. Искаше ми се да се върна и да ги открадна, за да ги изгоря. Не исках никой друг да ги вижда след мен.
    Сутринта след кафето пуснах компютъра и се включих в системата на „Роки“, за да проверя за постъпили съобщения. Гълтах с пълни шепи пуканки от пакета, докато чаках да стане връзката и паролата ми бъде проверена.
    Държа лаптопа и принтера винаги готови върху масата в трапезарията, защото най-често ям, докато ги използвам. По-добре е, отколкото да дремя край масата и да си мисия от колко години се храня сам.
    Домът ми е малък. От девет години обитавам един едностаен апартамент, без да съм сменял мебелите. Не е лошо. Освен Шон не мога да си спомня през последните години някой да ми е идвал на гости. Когато съм с жени, не ги водя у дома. Впрочем и те не се тълпят кой знае колко много.
    Спомних си, че когато се нанесох, си мислех, че ще прекарам тук най-много година-две, не повече, че сигурно ще си купя къща и ще се оженя или пък ще си имам куче. Това обаче не стана и не знам със сигурност защо. Най-вече заради работата ми, предполагам. Така поне се опитвам да убедя себе си. Насочил съм цялата си енергия върху работата. Всяко помещение от апартамента ми гъмжи от купища вестници с мои статии. Обичам да си ги препрочитам и да ги съхранявам. Ако случайно умра вкъщи, знам, че ще дойдат тук и ще ме намерят, като си помислят, че съм бил един от онези скъперници, които умират с вестници, натрупани до тавана, и спестявания, натъпкани в дюшеците. Едва ли ще си направят труда да отворят някой от вестниците и да прочетат статията ми.
    Имах само две съобщения. Едното беше от Грег Глен, който питаше как върви. Беше го изпратил в шест и половина предната вечер. Часът на изпращането ме ядоса. Този човек в понеделник сутринта беше одобрил задачата ми, а вечерта на същия ден искаше да знае докъде съм стигнал с нея. „Как върви“ представляваше редакторският евфемизъм за „Къде е статията?“
    Да върви по дяволите. Изпратих му кратък отговор, че съм прекарал понеделник с ченгетата и съм убеден в самоубийството на брат си. Че макар и малко да се отклонявам от възложената ми задача, се каня да започна едно изследване върху причините и честотата на самоубийствата сред полицаите.
    Другото съобщение беше от Лори Прайн от библиотеката. Беше ми го изпратила в четири и половина следобед, пак в понеделник. Беше съвсем кратко. „Интересен Материал в Нексис. Разпечатката ти е готова.“
    Изпратих й в отговор съобщение, с което й благодарях за експедитивното търсене, като й обясних, че неочаквано съм се забавил в Боулдър, но че веднага ще отскоча да взема разпечатаните материали. Мисля, че ме харесваше, макар никога да не бях прекрачвал границата на служебните ни взаимоотношения. Човек трябва да е внимателен и сигурен с тия неща. Правиш стъпка, която очакват от теб, и получаваш един по мутрата. Правиш стъпка, която не очакват от теб, и в резултат има служебно оплакване. Според мен най-добре е цялата тая работа въобще да се избягва.
    След това прелистих бюлетините на „Асошиейтед Прес“ и „Юнайтед Прес Интернешънъл“ да видя дали няма нещо интересно. Имаше съобщение за някакъв лекар, прострелян пред гинекологична клиника в Колорадо Спрингс. Един активист, противник на абортите, вече бил арестуван. Лекарят още не бил починал. Направих си копие на статията и го прехвърлих в персоналния дял от диска, но без да мисля обаче, че някога ще посегна към него, освен ако лекарят не почине.
    На вратата ми се почука и първо погледнах през шпионката, преди да отворя. Беше Джейн, която живееше срещу моя апартамент. Беше тук повече от година. Запознах се с нея, когато ме помоли да й помогна при пренасянето на някакви мебели. Беше особено впечатлена, когато й казах, че съм журналист във вестник, без да има и най-малката представа какво означава това. Ходихме два пъти на кино и веднъж вечеряхме заедно: един ден карахме ски в Кййстоун, но нищо не излезе от това. Мисля си, че причината за това бяха моите колебания, не нейните. Тя беше привлекателна и може би в това беше причината. Аз самият бях привлекателен — поне така си мислех — и ми се искаше нещо по-различно от това.
    — Здравей, Джак. Видях колата ти в гаража миналата нощ и разбрах, че си се върнал. Как мина пътешествието?
    — Не беше лошо. Хубаво е човек да се измъкне за малко от лудницата.
    — Кара ли ски?
    — Малко. Ходих до Телурайд.
    — Чудесно. Знаеш ли, канех се да ти кажа, но ти вече беше тръгнал, че ако някога ти се наложи да пътуваш за по-продължително време, бих могла да се грижа за саксиите ти или да ти събирам пощата, каквото и да е. Само кажи.
    — О, благодаря ти. Аз всъщност нямам никакви саксии, тъй като много често ми се налага да отсъствам за по няколко дни.
    Обърнах се да погледна навътре в жилището си. Сигурно можех да я поканя на кафе, но не го направих. Вместо това попитах:
    — На работа ли отиваш?
    — Да.
    — И аз. Трябва да се приготвям. Но като си оправя нещата, искаш ли да отидем на кино.
    И двамата обичахме филмите с Де Ниро. Това ни беше единственото, което ни свързваше.
    — Добре, обади ми се.
    — Непременно.
    Затворих вратата и съжалих, че не я бях поканил вътре. Изключих компютъра в трапезарията и погледът ми се спря на натрупаната хартия до принтера. Незавършеният ми роман. Бях го започнал преди повече от година, но блокирах на едно място и край. Ставаше дума за писател, който осакатява и с четирите си крайника в резултат на мотоциклетна катастрофа. С парите от застраховката наема красиво младо момиче от местния университет, на което да диктува текста. Скоро обаче разбира, че тя редактира и обработва текста още преди да го запише. Това обаче, което окончателно го смазва, е, че тя е по-добра писателка от него. Скоро той буквално лежи ням в стаята, докато тя пише. Той само наблюдава. Иска му се да я убие, да я удуши. Но е парализиран! Изгаря в пламъците на ада.
    Купчината хартия върху масата сякаш ме предизвикваше да се захвана отново. Не знам защо не го бях напъхал в чекмеджето при другия, който бях започнал и все така недовършил преди няколко години. Но не го направих. Сигурно исках да е там, за да ми напомня за себе си.
    Заварих пуста новинарската зала на „Роки“. Сутрешният редактор и дежурният репортер вече бяха на бюрото по градските дела, но други хора не се виждаха наоколо. Повечето от редакционния екип обикновено идваха към девет или по-късно. Първата ми спирка беше кафетерията да изпия още едно кафе и сетне отскочих до библиотеката, където си прибрах дебелия топ разпечатка от принтера с моето име, написано най-отгоре. Отбих се до кабинката на Лори Прайн да й благодаря лично, но и нея я нямаше още.
    От мястото си на бюрото виждах в кабинета на Грег Глен. Той беше там, разбира се, както винаги залепен за телефонната слушалка. Започнах обичайната си програма с четенето едновременно на „Роки“ и „Поуст“, Изпитвам истинско наслаждение от ежедневната война между двата денвърски вестника. Ако имате любими рубрики, вълнуващите истории винаги печелят. По принцип обаче и двата вестника изчерпват всички теми и това представляваше окопна война; там се водеше истинската битка. Първо четях нашия репортаж и после техния, като сравнявах написаното от двамата автори, преценявайки кой е по-добрият от двамата, кой е разполагал с по-подробна информация. Не съм пристрастен и не винаги съм бил за „Роки“. В действителност повечето пъти симпатиите ми бяха на страната на „Поуст“. Работех с няколко истински задника и нямах нищо против да гледам как „Поуст“ ги прави за смях пред читателите си. Макар че едва ли щях да го призная на някого. Такава е природата на бизнеса и конкуренцията. Конкурирахме се с другия вестник, конкурирахме се и помежду си. Това беше причината, поради която бях сигурен, че някои от тях не откъсват поглед от мен всеки път, когато минех през новинарската зала. За някои от по-младите репортери аз бях почти герой, пълен със сюжети и истории, талант винаги да попадам в целта. За някои от другите бях патетичен некадърник с незаслужено висока слава и заплата. Динозавър. Винаги ме дебнеха и за най-малките пропуски. Нямах нищо против. Разбирах ги. И аз щях да бъда същият, ако бях на тяхно място.
    Денвърските вестници захранваха по-големите ежедневници в Ню Йорк, Лос Анжелис, Чикаго и Вашингтон. Може би трябваше отдавна да съм се прехвърлил в някой от тях, а преди няколко години отхвърлих предложението на „Лос Анжелис Таймс“. Но не и преди да го използвам, за да си издействам само репортажите за убийствата. Грег си мислеше, че предложението се отнасяше за най-горещите събития от работата на полицията. Не му казах, че всъщност ставаше дума за един филиал от предградията, наречен Вали Едишън. Предложи ми да открие рубрика „Убийства“ специално заради мен, ако остана. Понякога си мисля, че допуснах грешка, като приех предложението му. Може би щеше да е по-добре, ако започнех някъде наново и на чисто.
    Днешното състезание беше безспорен успех за нас. Бутнах вестниците настрани и вдигнах разпечатката от библиотеката. Лори Прайн бе открила няколко истории във вестниците от Източното крайбрежие, анализиращи патологията на самоубийствата сред полицейските служители, и няколко кратки репортажа за специфични самоубийства по цялата страна. Беше проявила деликатността да не разпечатва репортажа на „Денвър Поуст“ за брат ми.
    Повечето от по-дългите статии разглеждаха самоубийството като професионален риск, свързан със спецификата на полицейската работа. Всяка започваше с отделно самоубийство на полицай, като след това преминаваше в дискусия между психиатри и полицейски експерти върху причините, накарали ченгетата да захапят дулата на служебните си пистолети. Всички истории заключаваха, че съществува причинна връзка между самоубийството на всеки отделен полицай и стреса на работата, усилен докрай от някое травмиращо събитие от живота на жертвата.
    Статиите бяха ценни с това, че в тях фигурираха имената на експертите, от които бих имал нужда за работата си. Няколко от тях споменаваха едно спонсорирано от ФБР разследване върху полицейските самоубийства във фондацията по прилагането на законите във Вашингтон, окръг Колумбия. Спрях се на него, като съобразих, че Мога да използвам обновените статистики от бюрото или фондацията, за да придам на историята си актуалност и Достоверност.
    Телефонът иззвъня. Беше майка ми. Не бяхме говорили от погребението. След няколко въпроса за пътешествието тя мина направо на въпроса.
    — Райли ми каза, че се каниш да пишеш за Шон.
    Това не беше въпрос, но аз отговорих:
    — Да.
    — Защо, Джон?
    Единствено тя ме наричаше Джон.
    — Защото трябва. Аз… просто не мога да продължавам, сякаш не се е случило. Трябва да опитам поне да разбера.
    — Ти винаги разглобяваше играчките си, когато беше малък. Спомняш ли си? Унищожи всичките си играчки.
    — За какво говориш, мамо? Това е…
    — Това, което искам да кажа, е, че когато ги разглобеше, после никога не успяваше да ги сглобиш. И тогава какво ти оставаше? Нищо. Джони, ти нямаш нищо.
    — Мамо, това е безсмислено. Виж, не мога да не го направя.
    Не можех да разбера защо толкова бързо изпадах в гняв при всеки разговор с нея.
    — Мислиш ли въобще за някой друг, освен за себе си? Осъзнаваш ли каква болка можеш да причиниш на някои хора, ако публикуваш тези неща във вестника?
    — Имаш предвид татко ли? Та това по-скоро би му помогнало.
    Последва дълга тишина; представих си я в кухнята й на масата, с притворени очи и слушалка в ръка. Баща ми сигурно седеше до нея и не смееше да разговаря с мен.
    — Имаше ли някаква представа? — запитах спокойно аз. — Някой от вас изобщо имаше ли представа?
    — Разбира се, че не — отвърна тя. — Никой не знаеше.
    Последва ново мълчание, след което майка ми каза:
    — Помисли си, Джон. По-добре е раните да зарастват в тишина.
    — Също както със Сара ли?
    — Какво искаш да кажеш?
    — Ти никога не говореше… никога не разговаряше с мен за тогава.
    — Не мога да говоря за това сега.
    — Ти никога няма да можеш. Онова беше само преди двайсет и две години.
    — Не бъди толкова саркастичен за такива неща.
    — Съжалявам. Виж, мъча се да не бъда такъв.
    — Помисли си само за какво те помолих.
    — Ще помисля. И ще ти се обадя.
    Тя ми затвори ядосана не по-малко от мен. Тревожеше ме, че не иска да пиша за Шон. Сякаш още пазеше любимото си дете. Него вече го нямаше. А аз бях тук.
    Надигнах се от стола си, за да надзърна над преградата на кабинката си. Новинарската зала вече се изпълваше с народ. Глен бе излязъл от кабинета си; застанал до бюрото по градските дела, разговаряше с дежурния редактор за планираните статии относно простреляния специалист по абортите. Седнах на стола си, за да не ме видят и да не им хрумне идеята да редактирам. Мразя да редактирам. Обикновено изпращат тълпа репортери на мястото на престъплението или бедствието, които ми изтърсват събраната информация. После трябва да напиша статията с определен срок, като реша чии имена да се поставят под заглавието й. Това беше типично за вестникарския бизнес, но на мен вече ми беше дошло до гуша от него, Исках само да си пиша статиите за убийствата и да ме оставят на мира.
    Замислих се дали не беше по-добре да си взема разпечатаните материали и да се скрия в кафето, но реших да рискувам. Продължих да чета, Най-впечатляващият материал беше поместен преди пет месеца в „Ню Йорк Таймс“. Не беше изненадващо. Този вестник беше Свещеният Граал за журналистиката. Най-добрият. Зачетох се в статията, но после реших да я оставя за най-накрая. След като прехвърлих и изчетох останалите материали, отидох ля поредната чаша кафе, после отново започнах със статията от „Таймс“, този път вече без да бързам.
    Новинарският гвоздей бяха очевидно несвързаните едно с: друго три самоубийства па трима нюйоркски полицаи в рамките само на шест седмици. Жертвите не се познавали помежду си, но това не намаляваше покрусата на полицията, както се казваше в статията, Двама се самоубили с револверите си у дома, третият се обесил в един вертеп за пласиране на наркотици, докато шестима дрогирани наркомани го наблюдавали с ужас. Статията предаваше с подробности текущото изследване на случаите със самоубийства на полицаи, провеждано съвместно от Секцията по бихейвиористични науки1 към ФБР в Куантико, Вирджиния, и Фондацията по прилагането на законите. Статията цитираше директора на фондацията, Натан Форд, и аз си записах името му в бележника си, преди да продължа нататък. Той твърдеше, че проектът изследва всяко докладвано полицейско самоубийство, извършено през последните пет години, търсейки сходства в причините. Според него се налагал изводът, че е невъзможно да се определи кой може да е най-податлив на полицейската депресия. Веднъж обаче диагностирана, тя би могла да бъде лекувана, при условие, разбира се, че полицаят потърсеше помощ. Според думите на Форд целта на проекта била да се изгради база данни, която после да бъде транслирана в протокол, с помощта на който полицейските началници биха могли да набелязват полицейските служители, обхванати от полицейска депресия, преди да е станало твърде късно.
    Статията на „Таймс“ включваше и един допълнителен материал за някакъв случай от преди година в Чикаго, където служителят потърсил помощ, но въпреки това пак не успели да го спасят. Докато четях, усещах как стомахът ми се свива. Според материала чикагският полицай детективът Дан Брукс започнал терапевтични сеанси с един психиатър, след като един много тежък случай започнал да го тормози. Ставало дума за отвлечено и убито дванадесетгодишно дете на име Боби Сматърс. Момчето било изчезнало и след два дни открили останките му в една снежна пряспа близо до зоологическата градина на парка Линкълн. То било удушено. Осем от пръстите му били отрязани.
    Аутопсията определила, че пръстите били отрязани преди смъртта му. Този факт и невъзможността да идентифицира и залови убиеца, очевидно са надхвърлили издръжливостта на Брукс.
    Господин Брукс, един високоуважаван следовател, не успял да понесе смъртта на преждевременно развитото синеоко момче.
    След като шефовете и колегите му разбрали, че този факт пречи на работата му, той си взел четириседмичен отпуск и започнал интензивни терапевтични сеанси с доктор Роналд Кантор, на когото е представен от един психолог към чикагското полицейско управление.
    Според доктор Кантор в началото на сеансите открито споделял спохождащите го мисли за самоубийство и твърдял, че бил в плен на кошмарите за момчето, пищящо в агония.
    След двадесетте терапевтични сеанса, проведени за този четириседмичен период, доктор Кантор му разрешава да се завърне на работното място в Отдела по убийства. Господин Брукс вече се чувствал добре и продължил да се занимава с дела, свързани с убийства, като разкрил няколко нови случая. Казвал на приятелите си, че кошмарите му изчезнали. Известен със своята енергичност, Брукс дори продължил своето до този момент безуспешно преследване на убиеца на Боби Сматърс.
    Но в някакъв момент през студената чикагска зима нещо очевидно се променя. На 13 март — деня, в който момчето Сматърс е щяло да навърши тринадесет години — Брукс седял в любимия си стол в работната стая, където обичал да пише поеми; занимание, което го разсейвало от работата му като детектив по убийствата. Бил взел най-малко две таблетки перкосет, който му бил останал от лечението на гръбначна травма преди година. Написал един ред в бележника си за стихове. После пъхнал дулото на своя 38-калибров полицейски специален в устата си и натиснал спусъка. Съпругата му го открила, когато се върнала от работа.
    Смъртта на Брукс оставила семейството и приятелите му опечалени и изпълнени с въпроси. Какво биха могли да направят, за да го предотвратят? Какви са били признаците, незабелязани от тях? Кантор поклаща замислено глава на въпроса, дали може да има отговори на тези тревожни въпроси.
    — Разумът е странно, непредсказуемо и понякога ужасно нещо — произнася с мекия си глас психологът в кабинета си. — Мислех, че Дан е напреднал много с мен. Очевидно е обаче, че ние не сме напреднали достатъчно.
    Брукс и онова, което го е преследвало до смъртта му, остават загадка. Дори и последното му съобщение е загадка. Стихът, който е написал в бележника си, не ни предлага голяма възможност да вникнем в причината, накарала го да захапе дулото.
    „Навън през бледата врата“ са неговите последни думи. Стихът е от поемата „Омагьосаният дворец“ на Едгар Алан По, която първоначално се появява в един от най-известните му разкази „Падането на замъка на Ъшър“.
И като страшен бърз порои
навън през бледата врата
политат призраци безброй
и с кикот губят се в нощта.2

    Значението, което са имали тези думи за Брукс, е неясно, но те определено внасят меланхоличната нотка в неговия последен акт.
    Междувременно убийството на Боби Сматърс си остава неразрешено. В отдел „Убийства“, където е работел Брукс и където колегите му продължават опитите си да разплетат случая, детективите сега твърдят, че търсят правосъдие за двете жертви.
    — Ако питате мен, това е двойно убийство — заявява Лорънс Уошингтън, детектив, израснал заедно с Брукс и негов партньор в отдела, — Този, който е убил момчето, е премахнал и Дан. Никой не може да ме убеди в противното.
    Изправих се и отправих поглед към залата. Никой не ме гледаше. Върнах се пак на разпечатката и отново прочетох края на статията. Бях зашеметен почти както през нощта, когато Уекслър и Сейнт Луис бяха дошли да ми съобщят за брат ми. Чувах ясно как бие сърцето ми; нечия ледена ръка сякаш бе сграбчила в безмилостната си хватка всичките ми вътрешности. Отворих бележника си и погледнах това, което бях нахвърлил след срещата ми с Уекслър. Името беше там. Шон го бе написал в журнала. Това беше последната му бележка.
    РЪШЪР
    Обадих се в библиотеката и помолих за Лори Прайн.
    — Лори, обажда се…
    — Джак. Да, знам.
    — Виж, имам нужда от извънредно търсене. Искам да кажа, поне си мисля, че е търсене. Не съм сигурен как да…
    — Какво има, Джак?
    — Едгар Алан По. Имаме ли нещо от него?
    — Разбира се. Сигурна съм, че имаме доста биографични справки. Бих могла…
    — Имам предвид дали имаме някакви негови разкази или други творби? Търся „Падането на замъка на Ъшър.“ Съжалявам, че те обезпокоих.
    — Всичко е наред. Не знам с какво разполагаме. Но съм сигурна, че всички книжарници в областта предлагат негови произведения.
    — Добре, благодаря ти. Ще отскоча да потърся.
    Канех се да затварям, когато произнесе името ми.
    — Да?
    — Хрумна ми нещо. Ако искаш да цитираш стих или нещо подобно, имаме колекцията на Бартлет върху компактдиск. Мога да го включа директно, става страшно бързо.
    — Добре. Давай.
    Тя остави слушалката и времето сякаш спря. Препрочетох края на статията в „Таймс“. Замисленото от мен ми изглеждаше малко като да стрелям в тъмното, но съвпаденията около смъртта на брат ми и Брукс и в имената Родерик Ъшър и РЪШЪР не можеха да се пренебрегнат.
    — Джак — произнесе по едно време Лори, — току-що проверих индексите. Нямаме книги, съдържащи всички произведения на По. Разполагаме само с диска на Бартлет. Имам го на сидиром. Какво точно търсиш?
    — Поемата „Омагьосаният дворец“, която е в разказа „Падането на замъка на Ъшър“. Можеш ли да го откриеш?
    Не ми отговори. Дочувах я как набира бързо заглавието.
    — Такаа, да, има избрани откъси от разказа и поемата. Три екрана.
    — Добре, има ли там такъв стих „Вън от пространство — вън от време“? — Тя продължи да трака. — Не. Тук няма такова…
    — Проклятие!
    Не знам защо избухнах така. Това ме разтревожи, и то мигновено.
    — Джак, това е цитат, но от друга поема.
    — Какво? Пак ли е на По?
    — Да. От поемата му „Страната на сънищата“. Искаш ли да ти я прочета?
    — Давай.
    — Добре, не ме бива много да рецитирам, това е без значение, нали? Тя започна:
По стръмен и самотен път.
де злите ангели летят
и в здрачини кумирът нощ
издига трон на черна мощ
дойдох аз в родните места
от Туле — края на света
от онзи край, де сън витай и сред мъгли забулен дреме
вън от пространство — вън от време.3

    — Това е.
    Застинах.
    — Джак?
    — Прочети го пак. Този път по-бавно.
    Записах стиха в бележника си. Можех да я помоля да ми го пусне на принтера и после да отида да си го взема, но не исках се помръдна от мястото си. Поне за малко трябваше да остана съвсем сам.
    — Джак, какво откри? — запита тя, след като приключи с четенето. — Много си развълнуван.
    — Не знам още. Трябва да тръгвам.
    Затворих телефона.
    Само след миг изпитах ужасното чувство, че стените на просторната новинарска зала започват да се сближават, Сърцето ми лудо затуптя. За миг отново си представих брат ми в колата.
    Глен както винаги говореше по телефона, когато влязох в стаята му и седнах пред него. Той ми кимна и посочи вратата, за да изчакам отвън, докато свърши. Не помръднах. Той пак ми посочи, но аз поклатих глава.
    — Слушай, имам неотложна работа — приключи той телефонния разговор. — Мога ли да ти се обадя след малко? Добре. Да.
    Той затвори.
    — Какво…
    — Трябва да тръгвам за Чикаго — казах. — Още днес. После вероятно ще отскоча до Вашингтон и след това до Куантико, Вирджиния. До ФБР.
    Глен не повярва и на думичка от разказа ми.
    — Вън от пространство, вън от време? О, хайде, Джак, това е мисъл, която минава през ума на много хора, решили да сложат край на живота си. Фактът, че това е стих от поема, написана от някакъв откачен писател преди сто и петдесет години, който също така е написал и друга поема, цитирана от другия мъртъв полицай, не спада към материала, от който се замесват конспирациите.
    — А какво ще кажеш за Ръшър и Родерик Ъшър? И това ли мислиш, че е съвпадение? Значи имаме тройно съвпадение и ти твърдиш, че изобщо не си струвало да се проверява.
    — Не съм казал, че не си струва да се провери. — Гласът му се извиси, изпълнен с негодувание. — Разбира се, ти си в правото си да провериш. Хващай телефона и проверявай. Но аз нямам намерение да те пращам на обиколка из страната само въз основа на това съвпадение.
    Той се размърда на стола, за да провери компютъра за постъпили съобщения. Нямаше никакви. Пак се обърна Към мен.
    — Какъв е мотивът?
    — Какво?
    — Кой би желал да премахне брат ти и онзи човек в Чикаго? Просто няма никакъв смисъл. А и нима е възможно ченгетата да пропуснат всичко това?
    — Не знам.
    — Е, нали прекара деня с тях и с досиетата по делото, къде е тогава пропускът? Как би могъл някой да нагласи цялата работа и после да се измъкне, без да го забележат? Защо ти се върна вчера убеден, че е било самоубийство? Получих съобщението ти, в което твърдеше, че си убеден. Защо тогава ченгетата продължават да са убедени?
    — За момента нямам никакви отговори на въпросите ти. Точно затова искам да отида до Чикаго и после до ФБР.
    — Виж, Джак, имаш чудесна работа във вестника. Не мога да ти кажа колко много репортери са идвали при мен с молбата те да я поемат. Ти…
    — Кой?
    — Какво?
    — Кой иска работата ми?
    — Няма значение. Не за това е думата. Но аз съм длъжен да съгласувам това пътуване с Неф и Нейбърс. Новинарската ни зала гъмжи от репортери, които биха искали да пътешестват всеки път, когато им изскочи шансът по някой материал. Много искат да пътуват. Това подпомага мотивацията им. В момента обаче във вестника имаме икономически спад и не мога да разписвам всяко командировъчно, което ми се поднася.
    Гадеше ми се от увъртанията му и се чудех дали Неф и Нейбърс, директорът и редакторът на вестника, някога са се интересували кого и къде изпраща, стига само да даваха добри материали. А това определено беше добра история. Глен просто се заяждаше и го знаеше не по-зле от мен.
    — Добре тогава, ще си взема отпуск и ще го направя на собствени разноски.
    — Ти използва всичко, с което разполагаше, след погребението. Освен това не можеш да препускаш из страната и да тръбиш, че си репортер на „Роки Маунтън Нюз“, ако не си изпратен от вестника.
    — Какво ще кажеш тогава за неплатен отпуск? Вчера ми спомена, че ако ми се наложи, можеш да измислиш нещо.
    — Имах предвид време за скръб, не да обикаляш из страната. А и освен това знаеш условията на неплатения отпуск. Не мога да пазя мястото ти. Вземеш ли неплатен отпуск, можеш да завариш някой седнал на стола ти.
    Прииска ми се веднага да му тегля майната, но нямах достатъчно кураж, а и освен това добре знаех, че се нуждая от вестника като пропуск до ченгетата, изследователите и всички замесени по разследванията. Без журналистическата си карта щях да бъда само нечий брат на самоубиец, който всеки може да подритва както си иска.
    — Трябва ми далеч повече от онова, с което дойде при мен, за да оправдая командировката ти, Джак — каза Глен. — Не можем да си позволим скъпо проучване на нещо толкова неясно, трябват ни факти. Ако имаше още материал, може би щях да те изпратя до Чикаго. Но с тази фондация и ФБР ти определено можеш да се оправиш и по телефона. Ако не успееш, тогава бих могъл да ангажирам някой от вашингтонското пресбюро да отскочи до двете места.
    — Става въпрос за брат ми, за моя материал. Не можеш да го поръчаш на друг.
    Той вдигна ръце в примирителен жест. Знаеше, че предложението му е неосъществимо.
    — Тогава хващай телефоните и се върни после с нещо вече определено.
    — Виж, не разбираш ли, че си противоречиш? Казваш ми да не отивам без доказателства. Но аз трябва да отида там, за да донеса доказателствата.
    Върнах се на бюрото си, създадох един нов файл и започнах да набирам в него всичко, което ми беше известно за смъртта на Тереза Лофтън и брат ми. Записах всяка подробност, която си спомнях от досиетата. Телефонът звънеше, но аз не вдигах. Само въвеждах. Знаех добре, че трябва да започна с определена база информация. Тогава вече можех да разнищя случая с брат ми. С Глен накрая се спогодихме. Успеех ли да убедя ченгетата да открият отново делото по случая с брат ми, заминавах за Чикаго. Каза, че ще говорим допълнително за окръг Колумбия, но аз си знаех, че ако замина за Чикаго, щях да стигна и до Вашингтон.
    Докато набирах, пред очите ми непрекъснато бе лицето на брат ми. Сега онази стерилна и безжизнена фотография ме тревожеше. Защото бях повярвал на невъзможното. Бях го изоставил и сега усещах едно още по-остро чувство на вина. В онази кола се бе намирал брат ми, моят близнак. Това бях аз.

9.

    Приключих с четири страници бележки, а след това ги обобщих до шест реда кратки въпроси, на които трябваше да намеря отговорите. Бях открил, че като погледнех факта от обратната страна, приемайки, че Шон е бил убит, а не е посегнал сам на живота си, виждах нещо, което ченгетата вероятно не бяха догледали. Грешката им беше там, че те вече имаха предварителна нагласа да смятат и след това да приемат, че Шон се е самоубил. Познаваха брат ми и знаеха, че беше страшно потиснат по случая с Тереза Лофтън. Или може би е било нещо, което всяко ченге може да приеме за всеки свой колега. Когато обаче се зарових във фактите без предубеденост, видях онова, което те бяха пропуснали.
    Разгледах списъка, който бях написал върху страничка от бележника си.
Пена: Уекслър/Скалари:
Райли:
ръцете му?
после — колко време?
колата?
нагревателят?
ключалката?
ръкавиците?

    Сетих се, че мога да позвъня по телефона на Райли. Набрах номера и вече бях готов да затворя след шестото позвъняване, когато тя вдигна слушалката.
    — Райли? Обажда се Джак. Добре ли си? В лош момент ли се обаждам?
    — Имало ли е изобщо някога добър момент?
    Гласът й звучеше така, сякаш беше пила.
    — Искаш ли да дойда, Райли? Тръгвам веднага.
    — Не, недей, Джак. Добре съм. Просто днес е един от онези гадни дни, нали знаеш? Все си мисля за него.
    — Да. И аз непрекъснато мисля за него.
    — Тогава защо не се мярна наоколо тогава, преди той да отиде… съжалявам, не бива да ти говоря така…
    Замълчах за момент.
    — Не знам, Райлс. Просто се скарахме за нещо. Изтърсих няколко глупости, които не биваше да казвам. Той… сигурно и той. Беше в някакъв период на охлаждане на отношенията ни… Направи го, преди да успеем да се сближим отново.
    Осъзнах, че много отдавна не я бях наричал Райлс. Зачудих се дали го беше забелязала.
    — За какво се карахте тогава, заради разрязаното на две момиче ли?
    — Защо питаш? Той разказвал ли ти е за случая?
    — Не. Само предполагам. Тя му беше взела акъла, защо да не го направи и с теб? Само за това си мисля.
    — Райли, ти съвсем… Виж, не трябва да се измъчваш с това. Опитай се да мислиш за нещо хубаво.
    Малко остана да й кажа, че нещата не са чак толкова мръсни, колкото изглеждат. Но беше прекалено рано.
    — Много е трудно да го направя.
    — Знам, Райли. Съжалявам. Не знам какво да ти кажа.
    Последва дълго мълчание. Не се чуваше нищо в слушалката. Никаква музика. Нито телевизор. Чудех се какво ли правеше сама в къщата.
    — Мама ми се обади днес. Ти си й казала какво правя.
    — Да. Помислих, че трябва да знае.
    Нищо не отговорих.
    — Какво искаш, Джак? — запита накрая тя.
    — Само един въпрос. Може да ти се стори малко странен, но нищо. Ченгетата показаха ли ти или върнаха ли ти ръкавиците на Шон?
    — Ръкавиците му?
    — Онези, които е носел тогава.
    — Не, Не съм ги получила. Никой не ме е питал за тях.
    — Добре, какви бяха те?
    — Кожени. Защо?
    — Просто нещо ми хрумна. Ще ти кажа по-късно, ако излезе нещо. А цветът им черен ли беше?
    — Да, черен бокс. Мисля, че бяха подплатени с вълна.
    Описанието й съответстваше на ръкавиците, които бях видял върху фотографиите. Това не означаваше нищо. Просто само една отправна точка за проверка, една мишена от редицата.
    Говорихме още няколко минути и я поканих да вечеряме заедно тази вечер, защото отивах в Боулдър, но тя отказа. След това затворихме. Тревожех се за нея и се надявах, че разговорът ни, един прост човешки контакт, ще й даде поне малко кураж. Замислих се дали все пак да не се отбия до апартамента й, след като приключа с работите си.
    Докато карах през Боулдър, гледах как се образуват облаци, които носеха сняг по върховете на Флат Айрънс. Бях отраснал там и знаех колко бързо могат да дойдат насам. Надявах се компанията „Темпо“, чиято кола карах, да се е погрижила за вериги в багажника, макар че ми се струваше малко вероятно.
    На езерото заварих Пена, застанал пред къщичката си да говори с група скиори. Реших да изчакам и отидох на брега. Зърнах няколко петна, където хората бяха отстранили снега и отдолу ледът блестеше. Съзнателно пристъпих навътре в замръзналото езеро и погледнах в една от синьо-черните дупки, представяйки си какви дълбини се криеха под него. Усетих лек трепет под краката си. Преди двайсет и две години сестра ми бе пропаднала в леда и бе загинала в това езеро. Сега брат ми бе загинал в колата на не повече от петдесет метра от мястото, където стоях. Докато гледах черния лед, си спомних как веднъж разказваха, че някои от рибите в езерото замръзвали през зимата, но с настъпването на пролетното топене се пробуждали и продължавали да плуват. Зачудих се дали беше вярно; да можеха и хората да бъдат като рибите.
    — Пак сте вие.
    Извърнах се и видях Пена.
    — Да, пак съм аз. Съжалявам, че ви безпокоя отново. Имам само още няколко въпроса към вас.
    — Не се тревожете. Иска ми се да бях направил нещо за него тогава, нали разбирате? Може би ако го бях видял по-рано, когато е паркирал, щях да отида при него И да го питам дали има нужда от помощ. Не знам.
    Закрачихме обратно към къщичката.
    — Не знам какво би могъл да направи който и да е — казах аз, колкото да поддържам разговора.
    — Какво искате да ме питате?
    Извадих бележника си.
    — Първо, когато изтичахте до колата, видяхте ли ръцете му? Имам предвид къде са били?
    Той се замисли и продължи да върви. Сигурно се опитваше да си спомни.
    — Струва ми се, че погледнах ръцете му — проговори той. — Защото когато изтичах и видях, че е сам, веднага разбрах, че се е самоубил. Така че съм абсолютно сигурен, че погледнах ръцете му, за да видя дали държи пистолета.
    — Държеше ли го?
    — Не. Видях го на съседната седалка до него. Беше паднал върху нея.
    — Спомняте ли си дали носеше ръкавици, когато погледнахте вътре?
    — Ръкавици… ръкавици — повтори замислено той. След дълга пауза продължи: — Не знам. Не мога да си спомня. Какво казва полицията?
    — Ами просто искам да разбера дали си спомняте.
    — Съжалявам, нищо не ми идва.
    — Ако полицията поиска, ще се съгласите ли да ви хипнотизират? Да видят дали могат да го извлекат от паметта ви?
    — Да ме хипнотизират? Правят ли такива неща?
    — Понякога, Ако е за нещо важно.
    — Е, ако е за нещо важно, ще се съглася.
    Вече бяхме стигнали пред къщичката му. Гледах към темпото, паркирано на същото място, където е била колата на брат ми.
    — Искам да ви задам още един въпрос. Полицейските доклади твърдят, че сте видели колата пет секунди след изстрела. А за пет секунди никой не може да изскочи от колата и да се скрие в гората, без да го видите.
    — Правилно. Няма начин. Щях да го видя.
    — Добре, а след това?
    — Какво след това?
    — След като сте изтичали до колата и сте видели, че човекът е прострелян. Онзи ден ми казахте, че сте се върнали обратно в къщичката и сте се обади по телефона. Така ли е?
    — Да, обадих се на полицията и на шефовете си.
    — Значи сте били вътре в къщичката и не сте виждали колата, нали така?
    — Да.
    — За колко време?
    Пена кимна, разбирайки какво имам предвид.
    — Но това няма значение, защото той беше сам в колата.
    — Знам, но въпреки това. Можете да ми се присмеете, ако искате. Няма да ви се разсърдя. Колко време ви отне?
    Той повдигна рамене, сякаш искаше да каже „Какво пък, по дяволите“, и отново замълча. Влезе вътре и направи движение с ръката си, сякаш повдигаше телефонна слушалка.
    — Веднага се свързах с полицията. Беше много бързо. Взеха ми името и длъжността, а това отне малко време. После се обадих на началството и поисках да говоря с Дъг Бос, шефа ми. Казах им, че случаят е извънреден, и те веднага ме свързаха с него. Обадих се и му казах какво се е случило, а той ми каза да изляза навън и да наблюдавам автомобила, докато дойде полицията. Това беше всичко. Върнах се до колата.
    Обмислих думите му и прецених, че колата вероятно е била скрита от погледа му най-малко тридесет секунди.
    — Първият път когато побягнахте към колата, опитахте ли всички врати, за да видите дали някоя не е отключена?
    — Само от страната на шофьора. Но те всички бяха заключени.
    — Откъде знаете?
    — Когато пристигнаха ченгетата, пробваха всички и те се оказаха заключени. Наложи им се да използват едно От ония неща, шперцовете де, за да отворят ключалката.
    Кимнах.
    — А задната седалка? Вчера ми казахте, че прозорците са били запотени. Приближихте ли лицето си до стъклото да видите задната седалка и пода?
    Пена беше наясно защо му задавам тези въпроси. Замисли се за момент и после поклати отрицателно глава.
    — Не, не съм гледал специално отзад. Просто си помислих, че мъжът е сам.
    — Ченгетата зададоха ли ви същите въпроси?
    — Не, не съвсем. Макар че разбирам накъде клоните.
    Кимнах.
    — Последен въпрос. Когато телефонирахте, казахте ли, че това е самоубийство, или че е просто прострелване?
    — Аз… — Очите му зашариха по снега в усилие да си припомни точните думи. — Да, казах, че тук е дошъл някакъв човек, който се е застрелял. Само това. Предполагам, че записват всичките си разговори.
    — Вероятно. Много ви благодаря.
    Тръгнах към колата с първите снежинки затанцували във въздуха.
    — Какво ще стане с хипнотизирането? — извика Пена.
    — Ще ви се обадят, ако се наложи.
    Проверих багажника, преди да седна зад волана. Нямаше вериги.
    На връщане през Боулдър се отбих в една книжарница, наречена съвсем подходящо за случая „Улица Морг“, и си купих пълното издание на По с всичките му разкази и стихотворения. Възнамерявах да започна да я чета още тази нощ. Докато карах обратно към Денвър, се опитвах Да наместя отговорите на Пена в теорията, която си изграждах. И както и да ги въртях, нищо не можеше да ме разколебае в новата ми вяра.
    В полицейското управление ми казаха, че Скалари вече бил излязъл от сградата, така че отидох в отдел „Убийства“, където заварих Уекслър зад бюрото му. Сейнт Луис Не се виждаше наоколо.
    — По дяволите — изпъшка детективът. — Пак ли ще ми ходиш по нервите?
    — Не — отвърнах. — А ти?
    — Зависи от въпросите ти.
    — Къде е колата на брат ми? Върнаха ли я вече на отдела ви?
    — Какво има, Джак? Не можеш ли поне теоретично да приемеш, че знаем как да водим следствие?
    Той запокити гневно молива, с който си играеше, в кошчето за отпадъци в ъгъла на стаята. След миг проумя какво беше направил, отиде и го измъкна оттам.
    — Виж, не искам да ви правя за смях или да ви създавам някакви проблеми — изрекох с равен глас. — Само се опитвам да си отговоря на всички въпроси, и колкото повече се опитвам, толкова повече въпроси възникват.
    — Като какви например?
    Разказах му за посещението си до езерото и забелязах как гневът му отново започна да се надига. Този път обаче устата му отляво леко затрепери.
    — Виж, вие обявихте случая за приключен — казах аз. — Не съм направил нищо лошо, че съм се срещнал с Пена. Освен това ти или Скалари или някой друг е пропуснал нещо. Колата е била скрита от погледа му повече от половин минута, докато е телефонирал.
    — Е, и?
    — Докато разследвахте, мислехте единствено за времето, преди Пена да види колата. Пет секунди, така че никой не би успял да се измъкне. Случаят е приключен, самоубийство. Но той ми каза, че прозорците са били запотени. Иначе онзи, който и да е бил той, не би могъл да напише бележката си върху тях. Пена не е гледал отзад, на пода. После се е махнал за най-малко тридесет секунди. Някой може да е лежал скрит отзад и докато той е телефонирал, да е избягал и да се е скрил в гората. Едва ли е представлявало някакъв проблем.
    — Да не са ти изгорели намотките? А какво ще кажеш за бележката? А следите от барутните газове върху ръкавицата?
    — Всеки би могъл да го напише върху прозореца. А ръкавицата със следите от барутните газове може да е била върху ръката на убиеца. После я сваля и я слага на ръката на Шон. Тридесет секунди не са малко време. Може да е било и повече. И сигурно е било. Пена е провел два телефонни разговора, Уекс.
    — Прекалено нагласено е. Убиецът би заложил твърде много върху предположението, че Пена ще се забави повече от половин минута.
    — А може и да не е. Може би е преценил, че има достатъчно време, за да го направи, защото в противен случай би премахнал и Пена, Начинът ви на мислене, момчета, щеше да го припише на Шон, който след това е убил и себе си.
    — Това са безсмислици, Джак. Обичах Шон като собствен брат. Мислиш ли, че съм особено щастлив да вярвам, че сам е захапал дулото?
    — Нека да те питам нещо. Къде беше, когато ти предадоха за Шон?
    — Точно тук на бюрото. Защо?
    — Кой ти каза? По телефона ли ти се обадиха?
    — Да, по телефона. Беше капитанът. Управлението на парковете се обадило на дежурния капитан, а той — на нашия.
    — Какво ти каза? Помниш ли точните му думи?
    Уекслър се поколеба: мъчеше се да си припомни.
    — Не мога. Каза само, че Мак бил мъртъв.
    — Така ли го произнесе или каза, че Мак се е самоубил?
    — Не знам точно какво каза. Може и да е било така. Каква е разликата?
    — Пазачът от езерото казал, че Шоп се е застрелял. И оттам тръгва цялата работа. Вие всички сте се юрнали натам с мисълта за самоубийство и това сте видели. Късчетата от главоблъсканицата са паснали на представата, с която сте отишли там. Всички около него са виждали добре до какво състояние го е довело разследването на случая Лофтън. Нали разбираш какво имам предвид? Всички вие сте били подготвени да повярвате. Дори през онази нощ, когато ме закарахте в Боулдър, успяхте да накарате и мен да повярвам тогава.
    — Всичко това са бълнувания, Джак. А и не разполагам с никакво време. Нямаш никакво доказателство в подкрепа на думите си, а аз нямам никакво време за теориите на хора, които отхвърлят фактите.
    Замълчах известно време, давайки му възможност да °е поохлади малко.
    — Къде е тогава колата, Уекс? Щом си толкова сигурен, покажи ми я. Знам как да докажа думите си.
    Уекслър на свой ред направи пауза, Сигурно обмисляше дали си струва да се намесва. Ако ми покажеше колата, щеше да признае, че съм успял да посея семенце на съмнение у него.
    — Още е на двора — произнесе накрая той. — Виждам я всеки шибан ден, когато идвам на работа.
    — Още ли е в същото състояние, както тогава я открихте?
    — Да, да, още е в същото състояние. Запечатана е. Всеки ден виждам кръвта му плиснала върху задното стъкло.
    — Нека отидем и да я погледнем, Уекс. Мисля, че има начин да те убедя.
    Снежните облаци бяха изминали пътя от Боулдър до нас. Уекс взе ключа от дежурния диспечер в двора на полицията. Провери също така и описа, за да види дали някой не е вземал ключовете, или е бил в колата освен следователите. Нямаше такъв. Колата си беше в същото състояние.
    — Чакат разрешение от шефовете да я почистят. Защото трябва да се изпрати до фирмата. Нали знаеш, че има компании, специализирани в почистването на къщи, коли и принадлежности, след като някой е бил убит в тях? Каква шибана работа!
    Предполагам, че Уекс говореше толкова много, защото беше много напрегнат. Стигнахме до колата и застанахме до нея. Снегът се вихреше около нас. Изпръсканото с кръв задно стъкло бе придобило кафеникав цвят.
    — Ще вони здравата, когато я отворим — каза Уекслър. — Господи, направо не мога да повярвам какви ги върша! Не ми ли кажеш какво си намислил, изобщо няма да я отключа.
    Кимнах.
    — Добре. Има две неща, които искам да погледна. Искам да видя дали реостатът на нагревателя е на максимално положение и дали блокировката на задните врати е включена или изключена.
    — Защо?
    — Прозорците са били запотени и е било студено, но не чак толкова. На снимките се виждаше, че Шон е бил облечен топло. Беше по сако. Едва ли е имал нужда нагревателят да работи на максимално. Как иначе прозорците ще се замъглят, когато си паркирал с неизключен двигател?
    — Не разбирам…
    — Помисли си за наблюденията, Уекс. Какво може да причини замъгляването на стъклата? Шон ми разказа веднъж как сте я осрали двамата, защото прозорците били запотени и сте изтървали престъпника, когато излизал от къщата си.
    — Тогава си приказвахме. Беше седмицата след Суперкупата и говорехме за шибаните „Бронко“, които пак загубиха, и топлият въздух замъгли всичките ни прозорци.
    — Да. А доколкото знам, брат ми още не е бил започнал да си говори сам. Така че, ако нагревателят е на минимално положение и прозорците са били замъглени до положение да се пише върху тях, според мен това означава, че някой е бил с него. Двамата са разговаряли.
    — Това е доста спорно твърдение, което не доказва нищо. Ами ключалката?
    Предадох му накратко хипотезата си.
    — Някой е с Шон. Този някой му отнема револвера. Може би е дошъл със собствен револвер и обезоръжава Шон. Също така му казва да си свали ръкавиците. Той го прави. Този човек слага ръкавиците и убива брат ми със собственото му оръжие. После скача отзад и ляга на пода, където не може да се види. Изчаква Пена да дотича и после пак да се върне бегом, после се протяга над седалката, написва бележката върху предното стъкло и слага ръкавиците върху ръцете на Шон; сега вече имаш и следи от барутните газове и върху дрехите на Шон. Измъква се от задната врата, заключва я и хуква към гората за прикритие. Не оставя никакви отпечатъци от обувки, защото паркингът е почистен. Докато Пена се върне обратно да наблюдава колата, както му е заповядал неговият началник, убиецът вече е в гората.
    Уекслър мълча дълго време, преди да отговори.
    — Добре, това все пак е хипотеза — произнесе накрая той. — А сега я докажи.
    — Познаваш брат ми. Работил си с него. Какво е обичайното положение на блокировката? Винаги включена. Така се изключват всякакви рискове със затворниците. Няма бягства. Ако пък возиш обикновен гражданин, винаги можеш да я разблокираш. Както направихте тогава онази нощ заради мен. Когато ми прилоша, вратата беше блокирана. Спомняш ли си? Трябваше да я изключиш, за да отворя вратата, без да ви изповръщам всичко в колата.
    Уекслър не каза нищо, но по лицето му разбрах, че думите ми бяха попаднали в целта. Ако блокировката на задните врати в автомобила на брат ми беше изключена, това не би представлявало солидно доказателство за каквото и да било. Но за него ставаше ясно, че Шон не е бил сам в колата.
    — Не можем да го разберем само с гледане — изрече накрая той. — Това е само един бутон. Някой трябва да влезе отзад и да види как са нещата.
    — Отвори я. Аз ще вляза.
    Уекслър отвори вратата, включи електрическата инсталация и аз отворих задната странична врата за пътници. Сладникавият мирис на отдавна засъхнала кръв ме блъсна в ноздрите. Влязох в колата и затворих вратата.
    Един продължителен момент бях като застинал. Бях разглеждал фотографиите, но те не бяха успели да ме подготвят за вътрешността на колата. Сладникавият дъх, засъхналата по задното стъкло, покрива и облегалката за главата на шофьора кръв… Кръвта на брат ми. Усетих как съдържанието на стомаха ми се надига. Бързо погледнах над облегалката към арматурното табло и панела с управлението на отоплението. После погледнах към Уекслър през десния прозорец. За момент очите ни се срещнаха и аз се запитах дали наистина исках толкова блокировката да е изключена. Хрумна ми мисълта, че би било сигурно по-лесно, ако оставех нещата така, както са, но бързо я прогоних от съзнанието си. Съзнавах добре, че ако не разнищех нещата докрай, нямаше да имам покой до края на живота си.
    Протегнах ръка и освободих заключващото устройство за вратата от моята страна. Дръпнах дръжката на вратата и тя рязко се отвори. Пристъпих навън и погледнах Уекслър. Снегът бе започнал да покрива косата и раменете му.
    — И нагревателят е изключен. Значи не би могъл да бъде причина за замъгляването на прозорците. Мисля, че при Шон е имало човек в колата. Разговаряли са. После мръсното копеле, което и да е било то, го е убило.
    Уекслър изглеждаше така, сякаш беше видял призрак. Съзнанието му беше обсебено от тази мисъл. Хипотезата вече се бе превърнала в теория и той добре го знаеше. Имаше вид на човек, готов да заплаче всеки момент.
    — Проклятие!
    — Виж, всички го пропуснахме.
    — Не, при мен е по-различно. Едно ченге никога не изоставя партньора си по този начин. Колко струваме, след като не можем да се защитим един друг? И един шибан репортер…
    Той не довърши, но мисля, че знаех какво чувства. Чувстваше се така, сякаш беше предал по някакъв начин Шон. Знаех добре как се чувства, защото и с мен беше същото.
    — Това не е окончателно — казах аз. — Все още можем да променим нещата.
    Видът му не се промени. Не можех да го даря с успокоение. То идваше отвътре.
    — Само сме загубили малко време, Уекс — произнесох накрая аз. — Хайде да се приберем на топло. Тук е доста студено.
    Заварих къщата на брат ми тъмна, когато отидох да кажа на Райли. Постоях нерешително, преди да почукам, удивлявайки се на абсурдността на ситуацията: да вярвам, че новините, които нося, могат по някакъв начин да й повдигнат настроението. Чудесни новини, Райли, Шон не се е самоубил, както всички си помислихме, ами напротив, някакъв откачен го е застрелял, който и преди ги е вършил тия работи и сигурно пак ще ги върши.
    Въпреки всичко почуках. Не беше късно. Представях си я как седи там, в тъмното, или може би беше в някоя от задните спални, откъдето не се процеждаше никаква светлина. Светлината на фенера падаше върху главата ми и тя отвори, преди още да успея да почукам втори път.
    — Джак.
    — Рай ли. Мога ли да вляза и да поговоря с теб?
    Разбрах, че тя още не знаеше. Бях се споразумял с Уекслър. Щях да й го кажа лично. Той нямаше време. Беше прекалено зает с повторното завеждане на делото, съставянето на списъци с вероятните заподозрени, с уреждането на експертиза за отпечатъци и други доказателства по колата на Шон. Не му бях казал нищо за Чикаго. Исках да го запазя единствено за себе си, без да съм сигурен защо постъпвам така. Дали беше заради статията? Дали исках да напиша тази статия само заради себе си? Това беше най-лесният отговор и аз го използвах, за да намаля неудобството си, че не му бях казал всичко. Но знаех, че дълбоко в себе си таях нещо. Нещо, което може би не желаех да изваждам на показ.
    — Влизай — каза тя. — Нещо не е ли наред?
    — Не съвсем.
    Влязох след нея и тя пое към кухнята, където включи настолната лампа. Носеше сини джинси, дебели вълнени чорапи и пуловер с емблемата на колорадските „Бъфало“.
    — Появиха се някои нови неща във връзка с Шон и исках да ти ги съобщя. Нали разбираш, не по телефона.
    И двамата седнахме на масата. Под очите й все още имаше кръгове и тя не бе направила нищо, за да ги скрие. Усетих как отчаянието й ме връхлита и отместих поглед от очите й. Помислих, че съм го избягнал, но в тази къща беше невъзможно. Болката й проникваше във всяко ъгълче на къщата.
    — Да не те събудих?
    — Не, четях. Какво има, Джак?
    Разказах й. За разлика обаче с Уекслър споделих всичко с нея. За Чикаго, за поемите, за това, което възнамерявах да направя. Тя кимаше от време на време, но това беше единствената й реакция. Нито сълзи, нито въпроси. Всичко това щеше да дойде, след като си тръгнех.
    — Та това е историята — казах. — Дойдох да ти кажа. Тръгвам за Чикаго по най-бързия начин.
    — Може да ти е смешно, но се чувствам толкова виновна — проговори тя след дълго мълчание.
    Видях в очите й сълзи.
    — Виновна? За какво?
    — През цялото това време. Много му бях ядосана. Нали знаеш, за това, което направи. Сякаш го беше направил на мен, не на себе си. И започнах да го ненавиждам, да ненавиждам спомена за него. А сега, ти… и това.
    — Всички се чувстваме така. Само така можехме да го преживеем.
    — Каза ли на Мили и Том?
    Това бяха моите родители. Тя никога не ги почувства достатъчно близки, за да се обръща към тях по друг начин.
    — Все още не. Но ще го направя.
    — Защо не спомена на Уекслър за Чикаго?
    — Не знам. Исках да имам преднина, предполагам. Но още утре ще го разберат.
    — Джак, ако това, което твърдиш, е вярно, те трябва да знаят всичко. Не искам още някой да свърши по този начин само за да можеш да си напишеш статията.
    — Виж, Райли — казах аз, опитвайки се да остана спокоен, — който и да го е извършил, отдавна се е измъкнал. Просто искам да стигна при ченгетата в Чикаго преди него. Само един ден.
    Замълчахме и двамата.
    — И не ме разбирай погрешно. Искам да напиша статията, това е така. Но тук има и нещо далеч по-голямо от една журналистическа амбиция. Става дума за мен и за Шон.
    Тя кимна и тишината отново се настани между двама ни. Не знаех как да й обясня мотивите си. Умението ми в Живота се състоеше в това да подреждам думите заедно в някакъв последователен и интересен текст, но вътре в °ебе си не откривах думите, с които да й го обясня. Още не можех. Знаех, че иска да чуе още от мен, и се опитах Да й дам това, от което се нуждаеше, едно обяснение, Което аз самият още не си бях изяснил докрай.
    — Спомням си, че когато завършихме гимназията и двамата знаехме добре какво искаме да направим. Аз щях да пиша книги и да бъда известен или богат, или и двете. Шон щеше да стане началник на детективите в денвърското полицейско управление и да разгадае всички мистерии на града… Нито единият, нито другият успя да го постигне, дори частично.
    Тя безуспешно се опита да се усмихне на спомена ми.
    — Така или иначе, в края на онова лято аз заминавах за Париж да напиша великия американски роман. А той чакаше да го призоват в армията. На раздяла двамата сключихме сделка. Беше доста особена. Уговорихме се, че когато стана достатъчно богат, ще му купя порше, също като онова на Редфорд в Даунхил Ресър. Това беше. Това беше всичко, което искаше. Сам щеше да си избере модела. А аз щях да платя. Казах му, че за мен това е неизгодна сделка, защото той няма да има какво да ми даде в замяна. Тогава обаче му хрумна нещо. Каза ми, че ако ми се случи нещо, каквото и да е, нали знаеш, ако ме убият или осакатят, или пък ограбят, или каквото и да е, той ще намери човека, който го е извършил. Той ще има грижата никой да не се измъкне, без да си плати. И да ти кажа ли, дори още тогава му повярвах. Повярвах му, че е способен да го направи. Имаше нещо успокоително в тази мисъл.
    Историята не ми прозвуча много на място по начина, по който я бях разказал. Не бях сигурен какво исках да кажа с нея.
    — Но онова обещание е било негово, не твое — каза Райли.
    — Да, така е. — Замълчах за малко, докато тя ме следеше с поглед. — Просто… не знам, просто не мога да си седя, да гледам и да чакам. Трябва да съм там. Трябва да…
    Не намирах думи, с които да й обясня.
    — Да направиш нещо?
    — Така мисля. Не знам. Сега не мога да говоря за това, Райли. Просто трябва да го направя. Заминавам за Чикаго.

10.

    Гладън и петимата други мъже бяха натикани в един покрит от всички страни със стъкло ъгъл на голямата съдебна зала. На височината на лицето в стъклената стена имаше процеп широк трийсет сантиметра, през който можеха да се чуват съдебните процедури, а ответниците можеха да отговарят на въпросите на адвокатите си или съдията.
    Гладън изглеждаше ужасно в резултат на прекараната безсънна нощ. Той действително бе преместен в отделна килия, но шумът от затвора не му бе дал да мигне, напомняйки му прекалено много за Райфорд. Огледа съдебната зала, но не можа да види нито едно познато лице. Това включваше и ченгетата, Делпи и Суитцър. Не виждаше също така и телевизионни или обикновени камери. Явно, че още не го бяха разкрили. Това му вдъхна смелост. Някакъв мъж с рижа коса и очила с дебели стъкла заобиколи адвокатските маси и се насочи към стъклената будка. Беше нисък и трябваше да повдига брадичката си сякаш застанал в дълбока вода, за да достига процепа в стъклото.
    — Господин Бризбейн? — запита той, оглеждайки мъжете зад прозрачната стена.
    Гладън пристъпи напред и погледна през отвора.
    — Краснър?
    — Да, как сте?
    Той протегна с усилие ръка през отвора. Гладън неохотно я пое. Не обичаше да го докосват чужди ръце с изключение на детските. Не отговори на въпроса му. Според него беше глупаво да се пита човек как е прекарал нощта в областния затвор.
    — Говорихте ли с прокурора? — запита той вместо това.
    — Да, говорих. Имахме доста дълъг разговор. Лошият ви късмет не ви напуска. Помощник-областният прокурор, на когото е поверен случаят, е жена, с която съм се сблъсквал и преди. Абсолютна мръсница е и служителите, извършили ареста, са й представили, аа, ситуацията на кея такава, каквато е била според тяхното мнение.
    — Значи тя ще направи всичко възможно, за да сервира най-голямата мръсотия.
    — Точно така. За наш късмет обаче съдията е наред. Тук няма за какво да се безпокоим. Той е единственият в съда, за когото знам със сигурност, че не е бил обвинител, преди да го изберат.
    — Е, тогава браво на мен. Донесохте ли парите?
    — Да, всичко се разви точно както ми казахте. Така че сме наред. Имам един въпрос. Искате ли да подам днес възражение или да продължим?
    — Какво значение има?
    — Няма кой знае каква разлика. Ако възникне разправия за пускането под гаранция, този ход би могъл да натежи на везните ни пред съдията, ако, разбира се, психологически е подготвен, че вече сте отхвърлили обвиненията и се готвите за битка.
    — Добре, излезте с отхвърляне на обвинението. Само ме измъкнете оттук.
    Областният съдия на Санта Моника Харолд Найберг извика името Харолд Бризбейн и Гладън пристъпи пак към процепа. Краснър заобиколи обратно масите и застана пак до прореза, за да се консултира при нужда с клиента си. Краснър се представи, също както и помощник-областният прокурор Тамара Фейнсток. След като адвокатът се отказа от продължителното четене на обвиненията, той заяви на съдията, че клиентът му не се признава за виновен. Съдията Найберг се поколеба за момент. Беше очевидно, че подаването на възражение още в началото на делото беше необичайно.
    — Сигурен ли сте, че господин Бризбейн иска да подаде възражение днес?
    — Да, ваша светлост. Той иска делото да се придвижи бързо, защото е абсолютно невинен по тези обвинения.
    — Разбирам… — Съдията се поколеба, докато прочете нещо пред себе си. До този момент дори и не беше погледнал към Гладън. — Е, тогава да ви разбирам, че вие не желаете да се откажете от десетдневния срок.
    — Един момент, ваша светлост — обади се Краснър, после се обърна към клиента си и прошепна: — Имате правото на предварително изслушване на обвиненията в рамките на десет съдебни дни. Можете да се откажете и той ще определи срок за изслушване, след който ще назначи предварителното прослушване. Ако не се откажете, ще назначи датата на предварителното изслушване сега. Десет дни от днешната дата. Не се ли откажете, това е Още един признак, че възнамерявате да се борите, че не търсите милост от областния прокурор. Това може да помогне при гаранцията.
    — Тогава да не се отказваме.
    Краснър отново се обърна към съдията.
    — Благодаря ви, ваша светлост. Не се отказваме. Клиентът ми не вярва, че тези обвинения ще издържат предварителното изслушване, и настоява съдът да го назначи колкото е възможно по-бързо, за да може…
    — Господин Краснър, госпожа Фейнсток може да не възразява срещу добавените ви коментари, но аз възразявам. Това е съд по предявяване на обвинения. Вие не сте тук, за да пледирате по вашия случай.
    — Да, ваша светлост.
    Съдията се обърна и погледна календара, който висеше на стената в дъното, над едно от бюрата на служителите. Избра датата — десет съдебни дни след настоящия, и нареди предварително изслушване в зала 110. Адвокатът отвори бележника си за ангажиментите и си го записа. Гладън видя обвинителя да прави същото. Беше млада жена, но непривлекателна. По време на трите минути изслушване не беше казала нищо.
    — Добре — произнесе накрая съдията. — Има ли нещо по пускането под гаранция?
    — Да, ваша светлост — заяви Фейнсток и се изправи. — Хората настояват съдът да отстъпи от назначената гаранция и да промени сумата на двеста и петдесет хиляди долара.
    Съдията Найберг вдигна поглед от книжата си, като погледна Фейнсток, а после за пръв път и към Гладън. Сякаш се опитваше да определи по външния вид на обвиняемия какво толкова бе качило сумата на гаранцията за такива дребни провинения.
    — Защо е това, госпожо Фейнсток? — запита той. — В документите ми няма нищо, което да предопределя тази промяна.
    — Според нас обвиняемият представлява голяма обществена опасност, ваша светлост. Той е отказал да съобщи на арестувалите го полицейски служители адреса си или дори номер на кола. Шофьорската му книжка е издадена в Алабама, а ние не сме я удостоверили като законно издадена. Така по всички изтъкнати дотук причини нямаме дори основания да смятаме, че Харолд Бризбейн е истинското му име. Не знаем кой е и къде живее, дали има работа или семейство, и до този момент за нас той представлява голяма опасност за обществото.
    — Ваша светлост скочи Краснър, — госпожа Фейнсток предава съвсем неправилно фактите. Името на клиента ми е известно на полицията. Той е представил валидна шофьорска книжка, издадена в Алабама, за която нямаме никаква информация, че не е наред. Господин Бризбейн току-що е пристигнал в областта с.Мобайл в търсене на работа и още няма установен постоянен адрес. Когато се установи, с удоволствие ще го съобщи на властите. А междувременно при необходимост с него може да се поддържа връзка посредством кантората ми, като се е съгласил да се свързва два пъти дневно с мен или с който и да е представител на съда, избран от съдията. Както е известно на ваша светлост, всяка промяна в гаранцията трябва да се основава на предположението, че обвиняемият се опитва да се укрие от правосъдието. Липсата на постоянен адрес не е достатъчно основание да смятаме, че обвиняемият се кани да бяга. Напротив, господин Бризбейн е подал възражение и е отхвърлил всякакви забавяния или отлагания при решаването на неговия случай. Той съвсем определено ще се бори срещу тези обвинения и желае да изчисти името си колкото е възможно по-бързо.
    — Връзката му с кантората ви е хубаво нещо, но какво да кажем за адреса му? — запита съдията. — Къде ще отседне? Вие, изглежда, сте пропуснали в изложението си всякакво споменаване на явния факт, че този човек веднъж вече-е избягал от полицията, преди да бъде арестуван.
    — Ваша светлост, възразявам срещу това обвинение. Тези полицейски служители са били в цивилни дрехи и не са се легитимирали. Клиентът ми е носел много скъпа фотокамера — с която между другото си изкарва хляба — и се е страхувал да не стане жертва на грабеж. Това е причината, поради която е избягал от тези хора.
    — Започва да става все по-интересно — каза съдията. — Не разбрах само какво стана с адреса.
    — Господин Бризбейн държи стая в хотел „Холидей“ на булевард „Пико“. Оттам се кани да започне да си търси работа. Той е фотограф на свободна практика и дизайнер на художествена графика и е уверен в успеха си. Няма намерение да ходи където и да било другаде. Както вече Ви казах, той е решен да се бори срещу тези обвинения…
    — Да, господин Краснър, това вече го казахте. Каква гаранция търсите за този случай?
    — Сър, четвърт милион долара по обвинение в захвърляне на варел за смет в океана е абсолютно нелепо. Мисля, че една разумна гаранция от пет до десет хиляди долара е съвсем достатъчна при тези обвинения. Клиентът ми не разполага с много средства. Ако вложи всичките в гаранцията, то тогава няма да разполага със средства за ежедневните си нужди или да плаща на адвоката си.
    — Вие забравихте бягството от служителите на закона и вандализма.
    — Ваша светлост, както вече казах, той е побягнал от тях, но не е допускал, че са полицейски служители. Той е помислил, че…
    — Моля ви, господин Краснър, спестете си аргументите за по-подходящо място.
    — Съжалявам, ваша светлост, но погледнете обвиненията. Очевидно е, че това ще се окаже случай с незначителни провинения и гаранцията трябва да съответства на него.
    — Да имате нещо да добавите?
    — Свърших.
    — Госпожа Фейнсток.
    — Да, ваша светлост. Искам отново да ви напомня, че Хората настояват съдът да разгледа промяна в първоначалните условия на гаранцията. Двете главни обвинения срещу господин Бризбейн представляват сериозни нарушения на закона и ще останат като такива. Въпреки уверенията на господин Краснър хората все още не са убедени, че обвиняемият не замисля бягство или дори че името му е Харолд Бризбейн. Детективите ми откриха, че т°й е боядисал косите си и че те са били боядисани в момента, когато е била правена фотографията при издаването на тази шофьорска книжка. Това е равносилно на опит за прикриване на истинската самоличност. Надяваме се днес да получим от полицейското управление в Лос Анжелис компютърна идентификация на отпечатъците от пръстите му, за да можем да видим дали…
    — Ваша светлост — намеси се Краснър, — тук съм длъжен да възразя на основание…
    — Господин Краснър — произнесе съдията, — вие вече имахте възможността да се изкажете.
    — Освен това — продължи Фейнсток — арестът на господин Бризбейн е дошъл в резултат на други подозрителни дейности, в които той е бил замесен. А именно…
    — Възражение!
    — …фотографирането на малки деца — някои от тях без дрехи — без тяхно знание или знанието или съгласието на родителите им. Инцидентът, поради който…
    — Ваша светлост!
    — …са били отправени обвиненията, които имате пред себе си, се е случил, когато господин Бризбейн е направил опит да избяга от служителите на закона, разследващи обвинение срещу него.
    — Ваша светлост — изрече гръмко Краснър, — срещу клиента ми няма други обвинения освен тези, които съдът вече чу. Всичко, което се опитва да постигне госпожа областният прокурор, е да създаде предубеждение срещу клиента ми в почитаемия съд. Това е във висша степен неправилно и неетично. Ако господин Бризбейн действително е извършил тези неща, тогава къде са обвиненията срещу него?
    В просторната съдебна зала настъпи тишина. Избухването на Краснър дори накара останалите адвокати да посъветват шепнешком клиентите си да си държат езика зад зъбите. Втренченият поглед на съдията бавно се местеше от Фейнсток към Краснър, а оттам върху Гладън, като накрая отново се върна към обвинителя и продължи:
    — Госпожо Фейнсток, в момента има ли отправени други обвинения от кабинета ви срещу този човек? Имам предвид точно в този момент?
    Фейнсток се поколеба. Накрая заговори с треперещ от гняв глас:
    — До този момент не е постъпвала друга информация, но полицията, както вече казах, продължава разследването си относно действителната самоличност и дейност на обвиняемия.
    Съдията погледна в документите пред себе си и започна да пише. Краснър отвори уста да добави нещо, но после размисли. Поведението на съдията даваше ясно да се разбере, че той вече е взел решението си.
    — Съдът е разпоредил размерът на гаранцията по този случай да бъде десет хиляди долара — заяви съдията Найберг. — Аз обаче ще направя лека промяна и ще назнача размера на петдесет хиляди долара. Господин Краснър, ще се радвам да променя това по-късно, ако клиентът ви задоволи претенциите на областния прокурор относно самоличността, адреса и т.н.
    — Да, ваша светлост. Благодаря ви.
    Съдията обяви следващия случай. Фейнсток затвори папката пред себе си и я постави върху купчината от дясната си страна. После взе друга от купчината от лявата си страна и я отвори. Краснър се обърна към Гладън с лека усмивка.
    — Съжалявам, мислех, че съдията ще се задоволи с двайсет и пет хиляди. Тя поиска четвърт милион, като вероятно се надяваше на петдесет или двайсет и пет хиляди. Е, сега вече е доволна.
    — Махнете ги тия. Кога ще ме измъкнете оттук.
    — Спокойно. След час сте на свобода.

11.

    Езерото Мичиган бе замръзнало покрай брега, ледът бе опасно назъбен и напукан след поредната буря. Горните етажи на Сиърс Тауър просто ги нямаше, погълнати напълно от Мръснобялата пелена, захлупила града. Зърнах всичко това през прозореца на експреса. Наближаваше обяд и Предположих, че до края на деня пак ще завали. Помислих си за студа в Денвър, докато слизах на гарата Миду — бяха изминали три години от последното ми идване в Чикаго. И въпреки студа не пропуснах мястото. В началото на осемдесетте посещавах журналистическото училище в Медил и се влюбих в града. Надявах се да остана на работа в някой от местните вестници; издържах изпитите и в „Трибюн“ и „Сън Таймс“, но изпитващите и к двата вестника ме посъветваха да поработя другаде и посъбера малко опит, след което да се върна с публикациите си. Изпитах горчиво разочарование. Не толкова: че ме бяха отхвърлили, колкото, че трябваше да напусна, града. Разбира се, можех да остана и в „Сити Нюз Сървис“, където работех, докато учех, но това не беше онзи опит, който редакторите търсят, а и на мен самия не ми се нравеше особено работата в телеграфна агенция, която ви плаща по-скоро като на студент, който се нуждае повече от публикации, отколкото от пари. Така че се прибрах у дома и започнах работа в „Роки“. Изтекоха доста години. В началото идвах по два пъти в годината в Чикаго да се срещам с приятели и да се отбивам в любимите си барове, но постепенно и това отмина. Последният път беше преди три години. Приятелят ми Лари Бернард току-що бе започнал работа в „Трибюн“ след една продължителна обиколка за събиране на опит като тази, която ми препоръчваше редакцията. Отидох да го видя и оттогава не се бях връщал в града. Предполагам, че вече бях събрал необходимите публикации за вестник като „Трибюн“, но до този момент не бях събрал сили да ги изпратя в Чикаго.
    Таксито ме стовари пред „Хайът“ от другата страна на реката. Можех да се нанеса в стаята си едва след три, така че оставих багажа си на пиколото и отидох до телефоните. Открих номера на денвърското полицейско управление и поисках да ме свържат с детектива Лорънс Уошингтън. Затворих след като чух гласа му. Исках просто да се уверя, че е на работа. Опитът ми с ченгетата като репортер ме беше научил никога да не си уговарям срещи с тях. Така не им давах възможност да избягат. Повечето от тях изобщо не разговаряха с репортери, а мнозинството изобщо не искаше дори да ги виждат с представители на пресата. А пък с малцината, които го правеха с охота, човек трябваше да бъде особено нащрек. Така че се налагаше човек да ги дебне. Това беше игра с определени правила.
    Погледнах часовника си. Беше почти обед. Имах още двайсет часа на разположение. Полетът ми до летище „Дълес“ беше в осем следващата сутрин.
    Хванах едно такси пред хотела и казах на шофьора да включи отоплението, след което да ме откара до Белмонт и Уестърн покрай парка Линкълн. По пътя щях да се отбия до мястото, където е било намерено тялото на Сматъро. Беше изтекла една година от деня, в който е било открито тялото му. Идеята ми беше, че ако успеех да го открия, щеше да изглежда почти по същия начин както тогава.
    Отворих сака, включих компютъра и отворих файла с; публикациите на „Трибюн“, които бях качил предната вечер в библиотеката на „Роки“. Запознавах се с материалите по делото па Сматърс, когато се натъкнах на параграфа, описващ откриването на тялото от един доцент по зоология, който се прибирал за по-напряко през парка от квартирата на приятелката си. Момчето било намерено на една покрита със сняг площадка, където през лятото се провеждали турнирите на италианско-американската лига по италиански кегли. Според репортажите площадката на Кларк до Уисконсин се виждала от червения хамбар, който всъщност бил детската зоологическа градина в града.
    Движението беше слабо и след десет минути стигнахме парка. Казах на шофьора да пресече Кларк и да отбие встрани, когато стигнем до Уисконсин.
    Пресен сняг беше покрил полето: забелязваха се само няколко следи от автомобили. Снегът върху пейките по алеята беше дебел около седем-осем сантиметра. Тази част от парка изглеждаше съвсем безлюдна. Излязох от таксито и се запътих към площадката, без да се надявам на Нещо специално, но въпреки това в очакване на нещо, Каквото и да е то. Не знаех точно какво. Може би просто беше обзелото ме настроение. По средата на пътя се натъкнах на няколко успоредни следи от гуми в снега, които пресичаха маршрута ми отляво надясно. Пресякох и попаднах на още едни, които този път водеха отдясно наляво, очевидно автомобилите се бяха върнали по същия път. Сигурно бяха някакви момчета. Може би са ходили до зоологическата градина. Ако беше отворено, Погледнах към червения хамбар и в този момент забелязах цветята, оставени в корените на един могъщ дъб на двадесетина метра.
    Тръгнах към дървото. Цветята бяха оставени във връзка с годишнината от смъртта на момчето. Когато стигнах до дървото, видях, че цветята — яркочервени рози, разпръснати като кръв по снега — всъщност бяха изкуствени, направени от дървени стърготини. Там, където се разклоняваше най-долният клон, видях малка студийна снимка на усмихнато момче, с лакти върху масата и подпряло лицето си с ръце. Носеше червено сако и бяла риза с много малка синя вратовръзка. Сигурно близките му са били тук. Замислих се защо ли не бяха оставили цветята и снимката на гроба на момчето.
    Огледах се. Лагуните около хамбара бяха заледени и по тях се пързаляха няколко двойки. Нямаше други хора. Хвърлих поглед през рамото към Кларк Стрийт и видях таксито, което ме чакаше. От другата страна на улицата зад колата се издигаше тухлена кула. Видях надписа върху навеса отпред: „Хемингуей Хаус“. Това беше сградата, от която беше излязъл доцентът, открил дребното тяло на момченцето.
    Отново погледнах снимката и без никакво колебание протегнах ръка. Пъхнах я в джоба. Беше в пластмасов калъф подобно на шофьорска книжка. На гърба беше написано името на момчето и нищо друго. Съзнавах, че един ден, когато пиша статията, може да ми потрябва.
    Щом отново седнах в таксито, то ми се стори като гостоприемна всекидневна с камина. Започнах да прелиствам статиите в „Трибюн“, докато пътувах към управлението.
    Обстоятелствата бяха не по-малко ужасяващи от тези при убийството на Тереза Лофтън. Момчето е било примамено — от един ограден център за възстановяване към едно основно училище на Дивижън Стрийт. Малкият Боби Сматърс заедно с двама свои приятели отскочили в парка да правят снежни човеци. Когато учителката забелязала, че ги няма в класната стая, излязла да ги потърси. В този момент обаче станало ясно, че Боби Сматърс е изчезнал. Двете дванайсетгодишни момчета не успели да обяснят на полицейските следователи какво се е случило. Според тях той просто изчезнал. Както си играели в снега, по едно време се огледали и видели, че го няма. Помислили, че се е скрил и ги чака някъде в засада, за да ги обсипе със снежни топки, и затова не тръгнали да го търсят.
    Един ден по-късно Боби бил открит на заснежената площадка в парка Линкълн. Седмиците интензивно разследване, подето от детектива Джон Брукс, който ръководел случая като главен следовател, не открили нищо ново, което да допълни думите на двамата съученика на Боби: момчето просто изчезнало в онзи ден.
    Търсех сходствата с Лофтън, докато прехвърлях статиите. Не бяха много. Тя беше бяла жена, а момчето — чернокожо дванайсетгодишно дете. Но и двамата са открити двайсет и четири часа след изчезването им; осакатените им тела са намерени в градските паркове, Последното сходство беше, че и двамата са прекарали последния си земен ден в детски целодневни домове: момчето в занималнята на училището си, жената в дневния детски дом, където е работела. Не виждах значението на тези връзки, но те бяха всичко, с което разполагах.
    Полицейското управление представляваше крепост от оранжеви тухли. Беше двуетажно обширно здание, подслонило също така и първия областен съд на областта Кук. През опушените стъклени врати непрестанно влизаха и излизаха хора. Блъснах вратите и се озовах в кално и мокро от снега фоайе. Предният плот беше изработен от подобни тухли. Някой можеше да мине и с кола през стъклените врати и пак нямаше да може да се добере до ченгетата зад плота. Гражданите, застанали пред него, бяха друга история.
    Погледнах към стълбите от дясната ми страна. Знаех, че водят към бюрата на детективите, и бях изкушен да пренебрегна процедурата и да поема нагоре. Обаче размислих и се отказах. Наруши ли човек дори и смехотворните изисквания на ченгетата, жална му майка. Пристъпих към един от полицаите зад плота. Той изгледа калъфа на компютъра ми.
    — Да не постъпвате на работа при нас?
    — Не, това е просто компютър. Бих искал да говоря с детектив Лорънс Уошингтън.
    — А вие сте?
    — Казвам се Джак Макавой. Той не ме познава.
    — Имате ли уговорена среща?
    — Не. Става въпрос за делото Сматърс, Предайте му това.
    Ченгето повдигна вежди.
    — Знаете ли какво, я дайте да видим какво има в чантата ви и нека да огледам компютъра ви, докато телефонирам.
    Изпълних нареждането му и отворих компютъра, както ме караха да го правя по летищата. Включих го, изключих го и го оставих настрани. Ченгето не отделяше погледа си от мен, докато разговаряше с някого с притисната към ухото си слушалка. Предположих, че беше секретарката. Разсъдих, че споменаването на случая със Сматърс щеше поне да ми осигури пропуск за първата линия.
    — Тук при мен има един гражданин, който иска да се види с Лари Дългокракия относно хлапето.
    Той слуша няколко секунди и после затвори.
    — Вторият етаж. Нагоре по стълбите, наляво, по коридора, последната врата — отдел „Убийства“. Чернокож е.
    — Благодаря ви.
    Докато се качвах по стълбите, от ума ми не излизаше колко естествено ченгето бе нарекло Сматърс „хлапето“ и как колегата му бе разбрал за кого става дума. Това ми каза много за случая, повече, отколкото написаното във вестника. Ченгетата правят всичко възможно, за да де-персонифицират случаите си. В това отношение-наподобяват серийните убийци. Ако жертвата не е лице, което е живяло, дишало и изпитало предсмъртна болка, то не може да ви стори нищо лошо. Да наречеш обаче жертвата „хлапето“ беше точно противоположният подход. Това ми съобщаваше, че и след година случаят все още не е приключен в участъка на Трети район.
    Залата на отдел „Убийства“ беше с размерите на половин тенискорт и постлана с тъмнозелен мокет. Беше разделена на три части с по пет работни бюра във всяка. Две двойки бяха обърнати една към друга, докато петото бюро, да сержанта, беше в дъното. Покрай стената от лявата дои страна се редяха високи шкафове с отделения за документи, заключени със стоманени пръти по дължината на дръжките им. В дъното, зад работните секции, имаше два офиса със стъклени прозорци, обърнати към залата. Единият беше на лейтенанта. Другият изглеждаше като помещение за разпити. Вътре имаше маса и двама души, мъж и жена, които ядяха сандвичи. Освен тях в залата имаше още трима мъже на бюрата си и секретарка зад едно бюро до вратата.
    — Искате да се срещнете с Лари ли? — запита ме тя.
    Кимнах и жената посочи към мъжа седнал на едно бюро в дъното на стаята. Беше сам в работната секция. Запътих се натам. Той не вдигна поглед дори когато застанах до него.
    — Още ли вали? — запита той.
    — Вече не. Но скоро ще започне пак.
    — Винаги е така. Аз съм Уошингтън, какво искате?
    Погледнах другите двама детективи в другите секции. Никой не гледаше към мен.
    — Дойдох да си поговорим на четири очи, ако е възможно. Става въпрос за хлапето Сматърс. Имам известна информация по случая.
    Без да се оглеждам наоколо, можех да се закълна, че това ги накара да впият погледи в мен. Уошингтън най-после остави молива си и ме погледна. Стори ми се, че е над тридесетте. Косата му бе късо подстригана. Изглеждаше в добра форма. Забелязах го още преди да се изправи. Беше бърз и схватлив. Носеше тъмнокафяв костюм с бяла риза и вратовръзка на райета. Сакото едва побираше могъщия му гръден кош.
    — Искате да говорим значи на четири очи, а? Какво носите?
    — Е, тъкмо за това ще стане дума при разговора ни на четири очи.
    — Да не сте случайно от онези, които искат да си признаят?
    Ухилих се.
    — Ами ако съм? Може и да съм решението ви на случая.
    — Това наистина ще бъде събитието на годината. Добре, нека влезем в стаята. Надявам се, че няма да ми пропилеете времето… как ви беше името?
    — Джак Макавой.
    — Добре, Джак, ако изритам тия хора оттук и си загубя времето, лошо ви се пише.
    — Не мисля, че ще имате такъв проблем.
    Той се изправи и видях, че беше твърде нисък. Сякаш му бяха прикачили долната половина на друг човек. Къси, тромави крака под широк и силен торс. Дежурното ченге долу така и го беше нарекло, Лари Дългокракия. Колкото и добре да се обличаше, тази особеност на физиката му винаги щеше да го издава.
    Тръгнах подире му към вратата на помещението, където мъжът и жената ядяха сандвичите си. Той хвърли един поглед през рамо към калъфа, който носех.
    — Какво имате там?
    — Компютър. Ще ви покажа някои неща, ако ви интересува.
    Той отвори вратата и двамата вътре вдигнаха поглед.
    — Съжалявам, пикникът ви приключи — каза Уошингтън.
    — Може ли още само десет минутки, Дългокракия? — запита мъжът, преди да се изправи.
    — Няма начин. Имам клиент.
    Те завиха покорно останките от сандвичите си и излязоха, без да кажат повече дума. Мъжът ми отправи поглед от онези, с които се поздравяват досадниците. Не давах и пет пари. Уошингтън ми махна да влизам и аз поставих компютъра върху масата до сгънатия картонен знак със символа „Пушенето забранено“. Седнахме на масата един срещу друг. Помещението миришеше на застоял цигарен дим и витрина с италианска салата.
    — А сега кажете какво мога да направя за вас? — запита той.
    Събрах мислите си и се опитах да изглеждам спокоен. Общуването с ченгетата никога не ми се удаваше, макар професията им да ме привличаше като магнит. Винаги се боях да не ме заподозрат в нещо. Нещо лошо.
    — Не знам как да започна. От Денвър съм. Току-що пристигнах сутринта. Репортер съм и идвам от…
    — Я почакай, я почакай? Ти си репортер? Какъв по-точно? — започна да ми говори на ти.
    Забелязах, че се ядоса. Аз обаче бях подготвен за това.
    — Репортер съм от вестник. Работя за „Роки Маунтън“. Само ме изслушай и после, ако искаш, можеш да отпратиш. Няма да протестирам. Не мисля обаче, че ще го направиш.
    — Виж, човече, вече знам всичко за заобикалящия ме свят, чувал съм го от такива като теб. Просто нямам време, разбираш ли? Нямам и една шибана минута свободно време…
    — Какво ще кажеш, ако Дан Брукс е бил убит?
    Наблюдавах много внимателно лицето му, за да разбера как са му въздействали думите ми. Лицето му остана съвсем безизразно.
    — Твоят партньор — казах. — Мисля, че са го убили.
    Уошингтън поклати глава.
    — Чух всичко дотук. Само че кой? Кой би могъл да го убие?
    — Същият, който е убил и брат ми. — Замълчах за момент, без да откъсвам очи от него, за да привлека вниманието му. — Той беше ченге от отдел „Убийства“. Работеше в Денвър. Убиха го преди месец. Отначало колегите му също мислеха, че е било самоубийство. Започнах да разследвам случая и завърших при теб. Репортер съм, но работата не е в професията ми. Става въпрос за брат ми. И за партньора ти.
    Уошингтън сви вежди и дълго време ме съзерцава. Чаках го. Той беше застанал на кръстопът. Или щеше да мине хребета с мен, или щеше да ме изрита. Отмести поглед и се отпусна на стола си. Извади от вътрешния си джоб пакет цигари и запали. Издърпа един стоманен пепелник от ъгъла на масата. Зачудих се колко ли пъти е слушал да му казват, че пушенето вреди на здравето му. Наклони глава, когато изпусна дима, който се устреми нагоре, утаявайки се под тавана. Уошингтън се приведе над масата.
    — Не съм сигурен дали не си някой луд, който си въобразява разни неща. Дай да видя някакъв документ за самоличност.
    Бяхме прекрачили хребета. Извадих портфейла си и му подадох шофьорската си книжка, журналистическата си карта и полицейския пропуск за денвърското полицейско управление. Той ги огледа внимателно отблизо, но аз вече знаех, че е решил да ме изслуша. Имаше нещо около смъртта на Брукс, което го караше да слуша история от репортер, когото за пръв път виждаше.
    — Добре — произнесе той, докато ми подаваше обратно документите. — Значи всичко е наред. Това, разбира се, не означава, че съм длъжен да ти вярвам.
    — Разбира се, че не си длъжен. Макар че според мен вече вярваш.
    — Виж, имаш ли намерение да ми разкажеш историята си или не? Не мислиш ли, че ако имаше само една сламчица, за която да се хвана, нямаше да връхлетя като…като… Какво впрочем знаеш ти за случая?
    — Не много. Само писаното във вестниците.
    Уошингтън угаси цигарата си на ръба на пепелника и после пусна угарката вътре.
    — Хей, Джак, разкажи си историята. Иначе можеш дами направиш голяма услуга, като си вдигнеш чуковете оттук.
    Не се нуждаех от записките си. Разказах му я с всяка подробност, защото ги знаех всичките наизуст. Отне ми половин час, през който той изпуши още две цигари, но не зададе никакъв въпрос. Нито веднъж не извади цигарата от устата си, макар димът да се виеше нагоре и да скриваше очите му. Но аз знаех. Беше точно както с Уекслър. Просто потвърждавах нещо, което бе чувствал през цялото време.
    — Искаш ли номера на Уекслър? — запитах го накрая. — Той ще потвърди, че всичко казано от мен е самата истина.
    — Не, ще го взема по-късно, ако се наложи.
    — Имаш ли някакви въпроси?
    — Не, за момента нямам.
    Той само ме изгледа.
    — Тогава каква е следващата стъпка?
    — Ще проверя всичко. Къде си отседнал?
    — В „Хайът“, долу край реката.
    — Добре, ще ти позвъня.
    — Детектив Уошингтън, това не е достатъчно.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Искам да кажа, че дойдох тук да събера информация, не да я раздавам и сетне просто да се прибера в стаята си. Искам да ми разкажеш за Брукс.
    — Виж, момчето ми, двамата с теб нямахме никаква такава сделка. Ти дойде при мен, разказа ми историята си. Нямаше никаква…
    — Слушай, не се отнасяй толкова покровителствено с мен, аз не съм ти някакво току-що проходило пласьорче. Дадох ти нещо и искам нещо в замяна. Затова и дойдох.
    — Засега нямам нищо за теб, Джак.
    — Това са глупости. Седиш си спокойно и лъжеш като дърт циганин, Лари Дългокрачко, но знам, че криеш нещо. А точно то ми трябва.
    — Добре, значи да ти кажа всичко, а? И да публикуваш една хубава и голяма статия, за да домъкнеш тук лешоядите от цялата страна ли?
    Приведох се над масата.
    — Казах ти, че не го правя заради статията.
    Облегнах се обратно и двамата се загледахме един друг. Допуши ми се, но нямах цигари, а не желаех да прося от него. Тишината беше нарушена, когато един от детективите, които бях видял в залата, отвори вратата и надникна.
    — Всичко наред ли е?
    — Разкарай се оттук, Рецо — изръмжа Уошингтън. Той изчака вратата да се затвори и каза: — Нахалник! Навсякъде си пъха носа. Знаеш какво им е на ума, нали? Мислят си, че може би си дошъл да си признаеш, че си убил момчето. Днес нали е годишнината от смъртта му, знаеш. Случват се и налудничави неща. Почакай само да видиш, като чуят историята.
    Спомних си фотографията на момчето в джоба ми.
    — Отбих се до мястото, докато идвах насам. Има цветя.
    — Никога не остава без цветя — каза Уошингтън. — Семейството всеки ден е там.
    Кимнах и за пръв път усетих вина, че бях взел снимката. Не казах нищо. Чаках Уошингтън. Той сякаш се Поотпусна малко. Лицето му се смекчи.
    — Виж, Джак, трябва да направя някои проверки. И да обмисля някои неща. Реша ли да ти разкажа, ще ти се обадя, непременно ще ти позвъня. Върни се в хотела, направи си масаж ли, нещо друго ли. Така или иначе ще ти се обадя след два часа.
    Кимнах неохотно и той се изправи. Протегна ми ръка през масата, дясната си ръка. Разтърсих я.
    — Много добра работа. За репортер, искам да кажа.
    Вдигнах компютъра и излязох. Залата на отдела вече започваше да се пълни с народ и повечето ме изпроводиха с поглед. Предполагах, че съм прекарал достатъчно време вътре, за да не ме смятат за луд. Навън бе станало още по-студено и снегът падаше на едри и гъсти парцали. Отне ми четвърт час, докато успея да хвана такси.
    На връщане помолих шофьора да спре до Уисконсин и Кларк и изскочих от колата, като се затичах през снега към дървото. Оставих снимката на Боби Сматърс на мястото, откъдето я бях взел.

12.

    Лари Дългокракия ме върза да го чакам целия следобед. В пет се опитах да му позвъня, но не можах да го открия в Трети район, или Единайсет-Двайсет-Един, както беше известно полицейското управление. Секретарката в отдел „Убийства“ отказа да ми съобщи къде е или да го повика с пейджъра. Към шест вече се бях примирил, че са ме прецакали за пореден път, когато се почука на вратата. Беше той.
    — Хей, Джак — изрече той, без да влиза вътре, — хайде да се поразходим.
    Уошингтън беше паркирал колата си на входа за паркинга на хотела. Над арматурното табло бе поставил карта „Полицейска работа“, така че нямаше проблеми. Качихме се и потеглихме. Той прекоси реката и пое на север по Мичиган Авеню. Доколкото можех да забележа, снегът продължаваше да вали и от двете страни на улицата имаше навети преспи. Много от колите по пътя имаха дебел слой замръзнал сняг върху хоризонталните си плоскости. Дъхът ми излизаше на пара, а парното в колата му беше пуснато на максимална степен.
    — Там, откъдето идваш, сигурно има доста сняг, а, Джак?
    — Да.
    Той просто поддържаше разговора. Нямах търпение да изслушам разказа му, но реших, че е по-добре да изчакам; нека го направи, когато сметне за необходимо. Винаги можех да започна да действам пак като репортер и да му задам още въпроси.
    Той зави на запад по Дивижън Стрийт( избягвайки езерото. Ярките светлини на Миракъл Майл и Гоулд Коуст скоро изчезнаха и сградите започнаха да изглеждат все по-занемарени. Помислих, че отиваме към училището, където беше изчезнал Боби Сматърс. Уошингтън мълчеше.
    Мракът вече бе погълнал всичко. Минахме под Ели и скоро подминахме едно училище. Той посочи към него.
    — Хлапето ходеше в онова училище. Ето го и двора. Същото, както и когато изчезна тогава. — Той щракна пръсти. — Вчера цял ден се въртях наоколо. Нали знаеш, беше една година от изчезването му. Просто така, нещо можеше да се случи, или пък извършителят можеше да се върне.
    — Стана ли нещо?
    Уошингтън поклати глава и отново настъпи мълчание.
    Обаче не спряхме. Ако беше имал намерение да ми даде възможност да разгледам училището, то беше за много кратко. Продължихме на запад и в един момент се озовахме край редица тухлени кули, които изглеждаха изоставени. Знаех какво представляват. Гетата. Мрачни монолити на фона на синьо-черното небе. Изглеждаха примирени и тъжни също като своите обитатели. Въздействаха потискащо в сравнение с градските небостъргачи.
    — Какво ще правим? — запитах.
    — Познаваш ли този район?
    — Да. Учих тук… искам да кажа в Чикаго. Всички познават Габрини Грийн. За какво става дума?
    — Отраснах тук. Също и Джон Брукс Пружината.
    Веднага ми хрумна за шансовете. Първият, просто да оцелееш в такъв квартал, после само да оцелееш и да станеш ченге.
    — Това са вертикални гета. Двамата с Джон си при казвахме, че това е единственият път да отидеш директно в ада, трябва само да вземеш асансьора нагоре.
    Кимнах. Това беше друга планета.
    — И то при условие, че асансьорите работят — добави той.
    До този момент дори не ми беше хрумвало, че Брукс е бил чернокож. Разпечатките не съдържаха фотографии на жертвите, а в репортажите нямаше причина да се споменават расите. Просто си мислех, че е бял, и тази мисъл трябваше да я анализирам по-късно. В момента се опитвах да вникна какво иска да ми каже Уошингтън с разходката дотук.
    Той спря колата на паркинга до една от сградите. Пред нея имаше две будки, покрити с лозунги отпреди десет години, и ръждясало баскетболно табло с отдавна изгни-ла метална периферия. Уошингтън паркира колата, но не угаси двигателя. Не знаех дали го прави, за да не спира парното, или да изчезнем мигновено при първия признак за опасност. Група тийнейджъри с дълги палта и тъмни като небето лица, прибягаха от най-близкото до нас здание, прекосиха двора и се шмугнаха в една от съседните сгради.
    — Сега се чудиш за какъв ли дявол съм те домъкнал тук — проговори той. — Съвсем естествено е за бяло момче като теб.
    Отново не казах нищо. Оставях го да се изприказва.
    — Виждаш ли оная сграда, третата отдясно? Това беше нашият блок. Живеех на четиринадесетия етаж с леля, а Джон с майка си бяха на дванадесетия. Тринадесети нямаше, макар че фаталното число едва ли би могло да донесе повече нещастие на несретниците. И двамата нямахме бащи. Поне такива, дето да се мярнат поне веднъж.
    Помислих, че чака да кажа нещо, но не знаех какво. Нямах и представа през какво бяха минали двамата приятели, за да се измъкнат от надгробната кула, която ми сочеше той. Не казах нищо.
    — Бяхме приятели до смърт. По дяволите, той дори се ожени за първата ми приятелка, Една. И тогава отидохме в полицейското управление на града и поискахме да станем партньори; вече бяхме приети в отдел „Убийства“ и бяхме изкарали стажа си със старшите детективи. Сякаш ни бяха чакали от години. Публикуваха даже и статия за нас в „Сън Таймс“. Изпратиха ни в участъка на Трети район, защото той обхващаше и това място, което познавахме. Тук има толкова насилие. Въртяхме се на принципа на ротацията. Така че извадихме късмета да поемем случая с момчето, дето го намериха с отрязани пръсти. По дяволите, обаждането се получи точно в осем. Само десет минути по-рано и късметлиите щяха да са от нощната смяна.
    Той замълча, вероятно размишлявайки над факта, каква ли би била разликата, ако случаят се беше паднал на други.
    — Понякога нощем, когато работехме по някой случай или пък дебнехме някого, двамата с Джон идвахме тук след смяна, паркирахме точно на мястото, където сме сега, и гледахме блока.
    Едва в този момент проумях какво искаше да ми каже. Лари Дългокракия знаеше, че Джон Пружината не беше се самоубил, защото самият той бе минал с него рамо до рамо през ада на квартала до детективското бюро в отдел „Убийства“ на Трети район. Брукс бе преминал през всички кръгове на ада и не би си теглил куршума сам. Това беше посланието му.
    — Затова и не повярва на официалната версия, нали?
    Уошингтън се извърна към мен и кимна.
    — Беше едно от малките неща, в които си абсолютно сигурен. Той не го е направил. Това им казах на онези в отдела по разследване, но те бързаха да се отърват час по-скоро от случая.
    — Значи ти беше убеден, че нямаше никакви доказателства?
    — Имаше нещо, но за тях не беше достатъчно. Имам предвид, че имаха експертизата на почерка му от предсмъртната бележка и историята му с психиатъра, които не оставяха и място за съмнение. За тях всичко беше ясно. Обявиха го за самоубиец още преди да дръпнат ципа на торбата и да го отнесат в моргата. Пито — платено.
    — Какво беше това нещо?
    — Двата изстрела.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Да се махаме оттук. Гладен съм.
    Той включи на скорост и описа широк кръг на площадката, след което се измъкнахме от паркинга. Поехме на север по улици, които дори не бях виждал до този момент. Имах обаче ясна представа къде отиваме. След пет минути започнах да се изнервям, докато чаках поредната част от историята.
    — Та какво каза за двата изстрела?
    — Той е стрелял два пъти, нали така?
    — Така ли? Във вестниците не се споменаваше подобно нещо.
    — Никога не огласиха подробности по каквото и да е. Но аз се озовах в къщата преди екипа. Една ме извика. Беше стрелял два пъти: един път в пода и един път в устата си. Официалното заключение беше, че първият изстрел е бил предназначен да се увери, че е способен да го направи, нещо като упражнение. Сякаш събира кураж. А втория път вече бил събрал смелост и го направил. За мен това тълкуване е абсолютна глупост.
    — Защо не? За какво мислиш са били двата изстрела?
    — Мисля, че първият е бил в устата му. Вторият е бил, за да останат следи от барутните газове, Мръсникът е обвил ръката на Джон около дръжката пистолета и е насочил дулото към пода, след което е натиснал спусъка. По ръката му вече е имало и следи от барутните газове. Така ще класифицират случая като самоубийство. Делото е приключено, забравете.
    — Но никой не се съгласи с теб.
    — До днес. Когато ти се появи с тая история с Едгар Алан По. Отидох при главния следовател да му кажа какво си открил. Напомних му съмненията около самоубийството. Моите съмнения. Те ще заведат ново дело и ще направят нов оглед. Утре сутрин имаме съвещание в Единайсет-Двайсет-Едно. Шефът ще ме прехвърли от отдела в екипа по разследването.
    — Това е чудесно.
    Гледах мълчаливо през прозореца. Изпитвах силна възбуда. Нещата вече започваха да си идват по местата. Бях успял да предизвикам ново разследване на приетите за самоубийства смъртни случаи на двама детективи в различни градове като възможни убийства с връзка помежду им. Това беше изумителна история. Страхотна. Вече беше нещо, което можех да използвам като лост във Вашингтон, за да се вмъкна в архивите на Фондацията и дори във ФБР. Тоест, ако успеех да се добера там пръв. Изпревареха ли ме Чикаго или Денвър, щяха да ме изритат като мръсно куче, защото повече нямаше да се нуждаят от мен.
    — Защо? — запитах на глас.
    — Какво защо?
    — Защо въобще някой ще прави такова нещо? Какво целят всъщност?
    Уошингтън не ми отговори. Само шофираше в студената нощ.
    Вечеряхме в едно сепаре в дъното на „Сламър“, любимия бар на полицаите близо до Трети район. И двамата си поръчахме специалитета на заведението, печена пуйка със сос, най-добрата храна за студено време като това. Докато вечеряхме, Уошингтън ми нахвърли плана. Каза ми, че всичко това е неофициално, а ако искам да пиша за нещо, каквото и да е то, трябва да го измъкна от лейтенанта, който евентуално ще оглави групата. Нямах никакви проблеми. Екипът беше сформиран благодарение на мен. Лейтенантът беше длъжен да ме информира за всичко.
    Докато се хранеше, Уошингтън се беше опрял с лакти на масата. Изглеждаше така, сякаш бранеше храната си. През цялото време говореше с пълна уста, но това беше, защото беше силно възбуден. Също и аз. Аз имах и друга грижа. Как да запазя мястото си при разследването, при описването на историята.
    — Ще започнем с Денвър — каза той. — Ще работим заедно, ще гоним целите си съвместно и ще видим какво ще се случи. Хей, ти говори ли с Уекслър? Той направо ти е бесен.
    — Защо?
    — Ти какво предполагаш? Не си му казал за По, Брукс, Чикаго. Мисля, че си казал сбогом на един от източниците там, Джак.
    — Възможно е. Как е там? Има ли нещо ново?
    — Да, с пазача.
    — Какво по-точно?
    — Направили са оня номер с хипнозата. Върнали са го в спомените му от онзи ден. Казва, че брат ти е носел само едната ръкавица, когато е погледнал през прозореца на колата за револвера. Впоследствие другата ръкавица със следите от барутните газове по някакъв мистериозен начин се озовава върху ръката му. Уекслър каза, че било абсолютно сигурно.
    Кимнах повече на собствените си мисли, отколкото на думите му.
    — Вие и екипът от Денвър трябва да отидете във ФБР, нали така? Защото става дума за престъпления, извършени в различни щати и свързани помежду си.
    — Ще видим. Не забравяй, че местната полиция не гори от желание да работи заедно с ФБР. Отидем ли при тях, вземат ни информацията и после ни изритват. Това се случва всеки път. Но ти си прав, това е вероятно единственият начин. Ако е това, което си мисля и което си мислиш и ти, на бюрото може да му се наложи да хване юздите в собствените си ръце.
    Не споменах на Уошингтън, че аз самият се канех да ходя до ФБР. Знаех, че трябва да се добера дотам пръв, Бутнах чинията си настрана, изгледах го и поклатих глава. Историята се заплиташе все повече и повече.
    — Какво мислиш за случая? За какво всъщност става дума?
    — Съществуват няколко възможности — каза Уошингтън. — При първата става дума само за един човек, някой, който убива човек, после ликвидира и ченгето, ръководещо разследването.
    Кимнах. Дотук всичко беше в съзвучие с мислите ми.
    — Втората е, че първите убийства не са свързани по между си и нашият извършител просто идва в града, изчаква за някой случай, който му допада или види по телевизията, й тръгва подир детектива, разследващ случая.
    — Да.
    — А третата е, че имаме двама убийци. И в двата града единият извършва първото убийство, после идва вторият и отстранява й ченгето. От трите тази ми е най-неприятна. Предизвиква прекалено много въпроси. Познават ли се един друг? Заедно ли работят? Нещата вече се усложняват страшно много.
    — Трябва да се познават един друг. Как иначе вторият би могъл да знае къде е бил първият?
    — Точно така. Така че ще се съсредоточим върху първите две възможности. Още не сме решили дали тук да дойдат хора от Денвър, а ние да пратим хора там, но трябва да разгледаме най-подробно случаите с момчето и с онова момиче от колежа. Да потърсим всяка възможна връзка и открием ли такава, да ни послужи като отправна точка.
    Кимнах. Мислех си за първата възможност. Един човек, една личност да е автор на всичко това.
    — Ако извършителят е само един, кой тогава е бил истинската цел? — запитах аз повече себе си, отколкото Уошингтън. — Дали е била първата жертва или полицаят?
    Уошингтън свъси вежди.
    — Може би имаме човек, който убива ченгета. Това е истинската му цел, нали така? Така че използва първото убийство — Сматърс, Лофтън — за да примами действителната си цел. Ченгето.
    Огледах се. Думите му предизвикаха ледени тръпки по гърба ми, макар че тази възможност бе минала през ума ми още докато бях в самолета.
    — Умно, нали? — произнесе Уошингтън.
    — Да. Наистина.
    — И знаеш ли защо? Защото ако това е случаят, тогава трябва да има и други. Всеки път, когато наглед някой полицай се самоубие, разследването е много бързо и гледа да приключи делото колкото е възможно по-бързо и без сензации. Никое управление не желае такава слава. Така че потулват набързо случая и това е. Значи такива случаи трябва да има още. Ако е вярна първата възможност, тогава убиецът не е започнал с Брукс и приключил с брат ти. Има още. Залагам всичко на това.
    Той отмести чинията си. Беше приключил.
    Половин час по-късно ме остави пред входа на „Хайът“. Вятърът откъм езерото беше пронизващ. Не исках стоим отпред, но Уошингтън ми каза, че няма да се а до стаята ми. Даде ми една служебна картичка.
    — Написал съм си домашния номер и номера на повикващото ми устройство. Обади ми се.
    — Непременно.
    — Тогава довиждане, Джак. — Той ми протегна ръка и аз я поех. — И благодаря ти, човече.
    — За какво?
    — Че ги накара да повярват. Длъжник съм ти. И Джон Пружината също.

13.

    Гладън остана втренчен няколко секунди в яркия син екран, преди да започне. Това беше упражнение, с помощта на което обикновено се освобождаваше от напрежението и гнева. Този път обаче не му се удаде. Гневът направо го бе завладял.
    Тръсна глава и положи компютъра в скута си. Изчисти екрана и започна да мести курсора от прозорец в прозорец, докато накрая го спря върху „Терминал“. Натисна ЕМТЕК и избра нужната му програма. Натисна бутона А и зачака да чуе острите звуци на компютъра, които издаваше, докато осъществяваше връзката. Всеки път беше като раждане. Ужасяващият писък на новороденото. След като връзката вече беше установена, на екрана се появи познатият поздрав.
    ДОБРЕ ДОШЛИ В КЛУБА РТL
    След няколко секунди се появи и кодиран команден ред, очакващ първата парола на Гладън. Той въведе символите, изчака да ги приемат, после въведе и втората парола, когато получи достъп до командния ред. След малко паролата му беше одобрена и на екрана се появи предупредителното съобщение.
    ХВАЛИТЕ ИМЯ ГОСПОДНЕ!
    #############################################
    ПРАВИЛА ЗА ДВИЖЕНИЕ ПО ПЪТЯ
    1. ПРИ НИКАКВИ ОБСТОЯТЕЛСТВА НЕ ИЗПОЛЗВАЙТЕ ИСТИНСКИ ИМЕНА.
    2. НИКОГА НЕ ДАВАЙТЕ СИСТЕМНИТЕ НОМЕРА НА
    ПОЗНАТИ.
    3. НИКОГА НЕ СЕ СЪГЛАСЯВАЙТЕ ДА СЕ СРЕЩАТЕ
    С ДРУГ ПОТРЕБИТЕЛ.
    4. НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ ДРУГИТЕ ПОТРЕБИТЕЛИ МО
    ГАТ ДА БЪДАТ ЧУЖДИ ТЕЛА.
    5. СИСТЕМНИЯТ ОПЕРАТОР СИ ЗАПАЗВА ПРАВОТО
    ДА ИЗТРИЕ ОТ МРЕЖАТА ВСЕКИ ПОТРЕБИТЕЛ.
    6. ТАБЛАТА ЗА СЪОБЩЕНИЯ НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗ
    ПОЛЗВАТ ЗА ОБСЪЖДАНЕ НА КАКВИТО И ДА
    БИЛИ НЕЗАКОННИ ДЕЙСТВИЯ — ТОВА Е ЗАБРА
    НЕНО!
    7. МРЕЖАТА НА РТЬ НЕ НОСИ НИКАКВА ОТГОВОР
    НОСТ ЗА СЪДЪРЖАНИЕТО НА КОИТО И ДА БИЛО
    СЪОБЩЕНИЯ.
    8. НАТИСНЕТЕ КОЙТО И ДА Е БУТОН, ЗА ДА ПРО
    ДЪЛЖИТЕ.
    Гладън натисна бутона ЕМТЕК и компютърът го извести че има лично съобщение, което чака да го прочете, натисна нужните клавиши и съобщението от систем-оператор изпълни горната половина на екрана на лаптопа.
    #############################################
    БЛАГОДАРЯ ЗА ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕТО. НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ ВСИЧКО Е НАРЕД И СЪЖАЛЯВАМ МНОГО, ЧЕ СТЕ ПОСТРАДАЛИ. ПРИ НАС ВСИЧКО Е НАРЕД. АКО ЧЕТЕТЕ ТОВА СЪОБЩЕНИЕ, ЗНАЧИ ВЕЧЕ СТЕ НА СВОБОДА И ГОТОВ. БРАВО! КЪСМЕТ И ПОДДЪРЖАЙТЕ ВРЪЗКА СЪС СЕБЕ СИ И ОСТАНАЛИТЕ. (ХЕ, ХЕ) РТЬ
    Гладън набра едно К и натисна ENTER, след което на екрана се появи маската за отговори. Той изпрати съобщение към подателя на първото съобщение.
    НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ ЗА МЕН. ВСИЧКО Е НАРЕД. ИСКРЕНО ВАШИЯТ Е НА СВОБОДА И ГОТОВ РТL
    След това се придвижи в главната директория на бюлетина за съобщенията. Накрая екранът се изпълни с директорията на таблата за съобщенията. Всяко табло съдържаше списъка на активните съобщения, които трябваше да се прочетат.
    51 76
    24 56 91
    1. Главен форум 89
    2. В + 9        46
    3. В — 9        23
    4. О + 9        12
    5. 6 — 9        6
    6. Всичко е наред
    7. Размишления & стонове
    8. Кучета на закона
    9. Услуги в града
    10. Табло с бартерни обяви
    #############################################
    Той бързо набра необходимите команди, за да се придвижи в таблото с „Размишления & стонове“. Това беше едно от най-популярните табла. Той вече бе прочел по-голямата част от файловете, като бе предоставил и няколко свои. Всички те бяха оплаквания колко жесток й несправедлив е животът към тях. Как в някое друго време вкусовете и инстинктите им биха били приети за нормални. Според Гладън рубриката открай време бе съдържала повече стонове, отколкото размишления. Той отвори файла КУМИР НОЩ и отново се зачете в него.
    #############################################
    Мисля, че скоро ще се разчуе за мен. Наближава моментът, в който ще се окъпя в светлината на общественото признание и страх. Готов съм. Всеки един от моя вид рано или късно облича мантията. Край на анонимността. Ще получа име, предназначение, отнасящо се не до личността ми или множеството ми дарби, а просто предопределено от способността си да се вписва добре в заглавията на таблоидните вестници и да стимулира у хората размисъл за страховете. Ние разучаваме онова, от което се боим. Страхът продава вестниците и телевизионните шоупрограми. Скоро и аз ще стъпя на пазара.
    Скоро ще хукнат по дирите мм и ще придобия страшна слава. Но те не ще успеят да ме открият. Никога. Това, че аз винаги съм готов за всичките им номера, никога не ще го проумеят. Реших, че е дошло времето да ви представя историята си. Искам да я разкажа. Ще изложа всичко, с което разполагам, ще разкрия всичко онова, което съм. Прозорците пред вас ще ви дадат възможност да станете свидетели на живота и смъртта ми. Лаптопът ми Босуел не раздава никакви присъди, не се свива при никоя от думите ми. Кой може по-добре от лаптопа ми Босуел да изслуша признанията ми? Кой може да бъде по-прецизен биограф от лаптопа ми Босуел? Включете прожекторите си. Аз ще живея и ще умра тук в мрака.
    Човек понякога е лудо влюбен в страданието.
    Не съм първият, написал тези думи, но ми се иска да бях аз. Но това няма особено значение, защото вярвам в тях. Страданието е моята страст, моята религия. То никога не ме изоставя. Страданието — това съм аз. Сега вече съм наясно с това. Мисля, че думите ми означават, че болката ни в пътят, по които изминаваме пътешествията и правим изборите в живота си. Страданието е настилката, така да се каже, за всичко, което вършим и в което се превръщаме. И ние го стискаме в прегръдките си. Изучаваме го и въпреки цялата му жестокост ние го обичаме. Нямаме избор. Сега вече пред мен пътят е кристално ясен. Обърна ли се назад, виждам изминатия път, по които страданието е предопределило направения от мен избор. Гледам с упование напред и виждам къде ще ме отведе. В действителност аз отдавна не крача по пътя си. Той се движи под мен, носи ме върху себе си, подобно на гигантска вълна напред през времето. Той ме донесе тук.
    Болката ми е скалата, върху която издигам си аз твърдината. Аз съм извършителят. Кумирът нощ. Истинската самоличност е болката. Моята болка. Докато смъртта ни раздели.
    Безопасен лов, приятели мои.
    Той го прочете още веднъж и усети до какви дълбини на съзнанието му бяха проникнали тези думи.
    Върна се на главното меню и се прехвърли в бартерното табло да провери за някакви нови клиенти. Нямаше. Написа командата С, с която си вземаше довиждане. После изключи компютъра и го затвори.
    Страшно му се искаше ченгетата да не бяха прибирали камерата му. Не можеше да рискува и да си я поиска обратно, а не можеше да си позволи покупката на нова с парите, които му бяха останали. Знаеше обаче много добре, че без камерата не би могъл да изпълни заявката, а това означаваше никакви пари. Надигащият се в него гняв плъзна като бръсначи през кръвта му, разрязвайки вътрешностите му. Реши да си изпише още пари чрез електронната сметка от Флорида и да си купи нова камера.
    Приближи се до прозореца и загледа колите, които бавно пъплеха по Булеварда на залеза. Приличаше на безкраен подвижен паркинг. Толкова много дим и стомана. Толкова много плът. Закъде ли се бяха запътили? Зачуди се колко ли от онези в колите бяха като него. Колко от тях не намираха покой под непрестанните желания на кръвта и колко ли от тях усещаха препускащите по вените им бръсначи? Колко ли от тях бяха имали куража да се впуснат подир желанията си? Гневът запулсира с нова сила в слепоочията му. Беше израснал в нещо осезаемо, изпълнило вътрешностите му, черно цвете, разпростряло кълновете си в гърлото му, изтръгващо дъха му.
    Той отиде до телефона и набра номера, който му бе дал Краснър. Суитцър вдигна след четвъртото позвъняване.
    — Зает ли си, Суитцър?
    — Кой се обажда?
    — Аз съм. Как са хлапетата?
    Всички инстинкти на Гладън му крещяха да затвори веднага. Недей да си имаш работа с ония от другия вид. Но той бе изпълнен с такова любопитство.
    — Камерата ми е у теб.
    Последва кратко мълчание.
    — Господин Бризбейн, как сте?
    — Чудесно, детективе, благодаря ти.
    — Да, камерата ти е при нас и ти си в правото си да си я прибереш, щом си вадиш хляба с нея. Искаш ли да си определим една срещичка, на която да ти я дам?
    Гладън притвори очи и стисна слушалката така, че Малко остана да я строши. Те знаеха. Ако не знаеха, щяха да го пратят на майната му с камерата. Но те знаеха Нещо. И искаха да го приберат. Отново. Въпросът беше Какво знаеха. Гладън беше на косъм да изкрещи в слушалката, но при Суитцър трябваше да се пипа умно. Никакви фалшиви движения.
    — Ще си помисля.
    — Хей, на мен ми се струва чудесна машинка. Не знам точно как работи, но нямам нищо против и аз да се сдобия с такава. Тук е, така че, ако искаш…
    — Да ти го начукам, Суитцър.
    Гневът му избухна и Гладън просъска думите си през стиснатите до счупване зъби.
    — Виж, Бризбейн, просто си върша работата. Ако имап някакъв проблем, ела да се видим и ще ти помогна да го уредим. А ако ти трябва и шибаната камера, можеш да си я прибереш. Нямам обаче никакво намерение да стоя на телефона и да ти слушам…
    — Имаш ли деца, Суитцър?
    След известно мълчание детективът запита:
    — Какво каза?
    — Чу ме много добре.
    — Да не заплашваш семейството ми, мръсен кучи син?!
    Сега Гладън направи пауза. Някакъв звук се зароди дълбоко в гърлото му и прерасна в маниакален смях, Смя се до забрава, до сълзи, докато накрая вече нито чуваше, нито мислеше за нещо друго. И в един момент тресна слушалката върху апарата; смехът в гърлото му секна като прерязан с нож. Лицето му се бе изкривило до неузнаваемост и през стиснати зъби изкрещя на празната стая:
    — Да ви го начукам!
    Гладън отвори пак лаптопа си и влезе в директорията с фотоизображенията. Екранът на компютъра му представляваше последната дума на техниката, но графичната карта все още отстъпваше доста по качество на тези за настолните персонални компютри. Изображенията все пак бяха достатъчно ясни и го задоволяваха. Прегледа ги едно по едно. Представляваха зловеща колекция на живи и мъртви тела. По някакъв начин фотоизображенията го даряваха с утеха, с чувството, че държи под контрол нещата в живота си.
    И въпреки това беше натъжен от видяното и от стореното от собствените му ръце. Тези малки пожертвувания. Принесени в жертва, за да може да излекува раните си. Знаеше колко себично беше всичко това, гротескния фундамент, който представляваха. А фактът, че той превръщаше тези пожертвувания в пари, рушеше покоя му, превръщайки го в самоомраза и отвращение от себе си. Суитцър и останалите имаха право. Той заслужаваше съдбата си на преследвано животно.
    Претърколи се по гръб и се загледа в покрития с мухлясали петна от вода таван. Сълзи напираха в очите му, той ги затвори и се опита да заспи, да потъне в забрава.
    Но неговият Вест Пал беше там, в мрака зад клепачите долу. Както винаги. Със застиналото лице и прореза на устата си.
    Гладън отвори очи и погледна към вратата. Някой беше почукал. Бързо седна на леглото, дочувайки стърженето На ключ във външната ключалка. Проумя грешката, която бе допуснал. Суитцър бе проследил обаждането. Те знаеха, че ще се обади!
    Вратата на стаята се отвори. На прага застана дребна чернокожа жена с бяла униформа и две хавлии, преметнати върху ръката й.
    — Почистване на стаите — каза тя. — Съжалявам, че закъснях днес, но бях много заета. Утре ще оправя първо вашата стая.
    Гладън бавно издиша и забеляза, че беше пропуснал да постави табелката НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ върху външната дръжка.
    — Всичко е наред — произнесе той, като се надигна бързо, за да й попречи да влезе в стаята. — Сменете само хавлиите.
    Докато ги поемаше, забеляза избродираното върху униформата й име. Еванджелин. Имаше хубавичко личице и той моментално изпита съжаление към нея заради работата й, да почиства мръсотиите на другите.
    — Благодаря ти, Еванджелин.
    Тя отмести погледа си от него и огледа стаята. Очите й се спряха върху леглото му. Още беше оправено. Не беше разгъвал завивките през нощта. После върна погледа си върху него и кимна с нещо като усмивка.
    — Това ли желаете само?
    — Да, Еванджелин.
    — Приятен ден.
    Той затвори вратата след нея и се обърна. Върху леглото лежеше отворен лаптопът му с едно от фотоизображенията върху екрана. Той се приближи до леглото и загле-Аа картината, без да пипа компютъра. После се върна до вратата, отвори я и застана на прага, където бе стояло Момичето. Погледна към компютъра. Виждаше се. Мом-Цето върху снега и онова, което на фона на блестящия ял сняг не можеше да бъде нищо друго, освен кръв. Той моментално се озова до леглото и натисна аварийния клавиш, който беше програмирал специално за такива случаи. Вратата още беше отворена. Гладън се замисли какво да прави. „Господи, каква грешка!“ — казаси.
    Отиде до вратата и надникна в коридора. Еванджелин беше в дъното му, застанала до количката със спалното бельо. Извърна се към него с безизразно лице. Но той беше длъжен да се увери. Не можеше да подлага на риск нищо, доверявайки се само на лицето на това момиче.
    — Еванджелин — каза, — размислих. Стаята ми има нужда от почистване. Искам тоалетна хартия и сапун.
    Тя остави бележника, в който пишеше нещо, и се наведе да извади тоалетна хартия и сапун от долната секция на количката. Гладън я наблюдаваше пъхнал ръце в джобовете. Тя дъвчеше дъвка и правеше балони. Сякаш беше невидим или някакво нищожество. Поведението й бе крайно оскърбително.
    Когато тя се приближи с хартията и сапуна, той не извади ръце от джобовете си. Само отстъпи крачка назад, за да я пусне в стаята. Щом момичето влезе, той отиде до количката и погледна бележника, който беше най-отгоре. Срещу номера на стаята му имаше забележка: „Само хавлии.“
    Гладън се огледа. Мотелът представляваше двуетажна постройка с по двайсет и четири стаи на етаж и с двор. На горния етаж в отсрещното крило видя още една количка. Беше оставена пред една отворена врата, но камериерката не се мяркаше никъде. Басейнът по средата на двора беше празен. Прекалено студено беше. Не се виждаше никакъв човек.
    Върна се в стаята си и затвори вратата в момента, в който Еванджелин се показа от баннтн с найлоновата торба от кошчето за отпадъци.
    — Трябва да държим вратите на стаите отворени, когато почистваме, сър. Такива са правилата.
    Той застана пред вратата.
    — Видя ли снимката?
    — Какво? Сър, трябва да отворя…
    — Видя ли снимката върху екрана на компютъра? На леглото?
    Той посочи към лаптопа, без да откъсва поглед от очите й. Тя изглеждаше объркана, но не се обърна.
    — Каква снимка?
    Погледна към леглото и после пак към него с объркан вйд и нарастващо раздразнение върху лицето си.
    — Не съм вземала нищо. Можете да се обадите на госродин Барс, ако мислите, че съм взела нещо. Аз съм честно момиче. Нека някое от другите момичета да ме претърси. Не съм вземала фотографията ви. Аз дори не знам за каква снимка ми говорите.
    Гладън я гледа известно време и после се усмихна.
    — Знаеш ли, Еванджелин, мисля, че може би си честно момиче. Но съм длъжен да проверя, нали знаеш.

14.

    Фондацията по прилагането на законите се намираше на Девето Авеню във Вашингтон, на няколко преки от Министерството на правосъдието и главната квартира на ФБР. Беше голяма сграда и предположих, че другите агенции и фондации, финансирани от парите на данъкоплатците, също бяха намерили подслон тук. Прегледах указателя и взех асансьора до третия етаж.
    По всичко личеше, че фондацията заемаше целия трети етаж. Още от асансьора забелязах едрата жена зад голямото бюро на рецепцията. В новинарския бизнес им казвахме „рецепционни бюра“, защото жените, които наемаха да седят зад тях, рядко ви пускаха където желаете да отидете или да видите човека, заради когото идвате. Казах й, че искам да разговарям с доктор Форд, директора на фондацията, цитиран в статията на „Ню Йорк Таймс“ за полицейските самоубийства. Той държеше базата данни, до която трябваше да се добера.
    — На обяд е. Имате ли уговорена среща?
    Казах й, че нямам, и оставих една визитна картичка Вгърху бюрото пред нея. Погледнах часовника си. Беше един без четвърт.
    — О, репортер — изрече тя, сякаш професията ми беше синоним на углавно престъпление. — Това променя изцяло работата. Трябва да минете през отдела по обществените работи, преди още да се реши дали изобщо можете да говорите с доктор Форд.
    — Разбирам. Как мислите, дали ще има някой в отдела по обществени дела или и те са на обяд?
    Тя вдигна телефона и набра някакъв номер.
    — Майкъл? Там ли сте или сте на обяд? Тук при мен има човек, който твърди, че е от „Роки Маунтън Нюз“ в… не, той първо поиска да говори с господин Форд.
    Тя слуша известно време, после затвори и се обърна към мен.
    — Майкъл Уорън ще ви посрещне. Казва, че в един и половина има уговорена среща, така че по-добре е да побързате.
    — Да побързам къде?
    — Стая триста и три. Слезте долу в залата зад мен, завийте в първия коридор вдясно, първата врата вдясно.
    Докато следвах указания маршрут, от ума ми не излизаше името Майкъл Уорън. Познавах го отнякъде, но не можех да се сетя откъде. Вратата на стая 303 беше отворена. Мъж на около четиридесет тъкмо се канеше да излезе, когато ме видя и спря.
    — Вие ли сте човекът от „Роки“?
    — Да.
    — Влезте. Разполагам само с няколко минути. Тъкмо бях започнал да се притеснявам дали не сте се загубили. Аз съм Майкъл Уорън. Майкъл, ако ще пишете за мен, макар че бих предпочел да поговорите с екипа ми. Надявам се да ви помогна.
    Изчаках го да се настани зад отрупаното с хартии бюро и се представих. Стиснахме си ръце и той ме покани да седна. В единия край бюрото му беше затрупано с вестници. В другия край имаше фотографии на жена и две деца, поместени така, че Уорън да ги вижда. От лявата му страна имаше компютър, разположен върху малка масичка, й снимка на Уорън как се ръкува с президента от портрета над главата му. Уорън беше гладко избръснат, с бяла риза и червена вратовръзка. Яката му беше протрита от бакенбардите му. Имаше много бледа кожа, тъмни проницателни очи и права черна коса.
    — За какво става дума? Да не сте от бюрото на Скрипс, Окръг Колумбия?
    Говореше за основната компания. Тя имаше репортерско бюро, което подаваше материали от живота във Вашингтон на всички вестници от веригата. Това беше офисът, с който Грег Глен ми бе предложил да се свържа преди няколко дни.
    — Не, от Денвър съм.
    — С какво мога да ви помогна?
    — Трябва да говоря с Натан Форд или може би с човека, който се занимава пряко с изучаването на полицейските самоубийства.
    — Полицейските самоубийства ли? Това е проект на ФБР — Олайн Фредрик е изследователят, който се занимава с тях.
    — Да, знам, че и ФБР взема участие в проекта.
    — Чакайте да проверя. — Вдигна слушалката на телефона, но после я пусна. — Знаете ли, нещо не мога да си спомня, дали сте се обаждали по-рано? Не мога да си спомня името ви.
    — Не, току-що пристигам в града. Това е една смайваща история по мое мнение.
    — Смайваща история? Полицейските самоубийства? Не ми звучи много като заглавия за първите страници. Защо е това бързане?
    И в този момент ме осени кой беше той.
    — Случайно да сте работили за „Лос Анжелес Таймс“? Вашингтонското бюро? Да не сте вие онзи Майкъл Уорън?
    Той се усмихна. Най-после някой, който да си спомни Името му.
    — Да, как разбрахте?
    — Телеграфното бюро на „Поуст-Таймс“. Няколко години търках столовете там. Спомних си името ви. Вие се внимавахте с дейността на Министерството на правосъдието, нали? Пишехте добре.
    — Допреди година. После дойдох тук.
    Кимнах. При всяка среща с бивш колега, преминал от Другата страна на бюрото, възникваше неловка тишина. Обикновено бяха от прегорелите репортери, на които им е Дошло до гуша от вечното бързане и непрестанното слухтене и препускане за сензационни новини. Веднъж прочетох една книга за репортер, писана от репортер, който оприличаваше живота като непрекъснат бяг пред някод вършачка. За мен това е най-точното определение за нашата професия. Понякога на хората им писваше да тичат пред машината, понякога машината ги застигаше. Понякога пък съумяваха да се дръпнат настрани. Използваха опита си в бизнеса да потърсят спокойствието на работа като човек, който управлява медиите, отколкото да бъде част от тях. Това беше направил и Уорън и аз изпитах известно съжаление към него. Навремето пишеше страхотни статии. Надявах се да не споделя чувствата ми.
    — Липсва ли ви?
    Бях длъжен да го запитам.
    — Все още не. Понякога има по някой действително добър случай и ми се иска и аз дачсъм там, при останалите, в търсене на най-подходящия ракурс. Но самото очакване може да те съсипе.
    Лъжеше, но знаеше, че не може да ме заблуди. Страшно му се искаше да се върне.
    — Да, понякога се улавям, че и аз мисля като вас.
    Отговорих му също неискрено аз само за да го накарам да се почувства по-добре, ако въобще беше възможно.
    — Така че какво по-точно ви интересува за полицейските самоубийства? Какъв е ракурсът ви?
    Той отново погледна часовника си.
    — Как да ви кажа, допреди няколко дни историята действително нямаше никакъв шанс да попадне на първите страници. Сега обаче има. Знам, че имате още само няколко минути, но мога да ви обясня всичко много бързо… Не бих искал да ви оскърбявам, но ви моля да ми обещаете, че всичко казано тук ще си остане между нас. Това е моя история и когато приключи, статията ще напиша аз.
    Той кимна.
    — Не се тревожете, разбирам ви напълно. Няма да споделям нищо от това, което се каните да ми разкажете, с друг журналист, освен ако някой специално не ме запита за същото нещо. Може обаче да ми се наложи да обсъждам темата с други хора от фондацията или с представители от органите на закона. В това отношение не мога да се обвържа с никакво обещание, докато не разбера за какво точно става дума.
    — Така е честно.
    Почувствах, че мога да му се доверя. Може би защото винаги е лесно да повярваш на някого, който е вършил същата работа като твоята. Мисля си също така, че е хубаво човек да сподели наученото с друг, който може да оцени стойността на историята. Това си беше чисто самохвалство. Започнах.
    — В началото на тази седмица започнах работа над един материал за полицейските самоубийства. Знаете, и преди са го правили. Аз обаче погледнах на нещата от съвсем друг ъгъл. Брат ми беше ченге и преди месец, според компетентните власти, извърши самоубийство. Аз…
    — О, Господи, така съжалявам.
    — Благодаря ви, но не съм дошъл тук заради това. Реших да пиша за тези случаи, защото исках да разбера какво е направил, какво твърди полицията в Денвър, че е направил. Минах по каналния ред, извадих определени материали от Нексис, и естествено, попаднах на два материала, споменаващи изследването, провеждано от фондацията.
    Той се опита крадешком да хвърли поглед към часовника си и реших, че е крайно време да го заинтригувам.
    — Накратко казано, при опита си да открия причините, подбудили го да направи тази крачка, открих, че той не я е направил.
    Погледнах го. Бях успял да прикова вниманието му.
    — Какво искате да кажете с това, че не я е направил?
    — Разследването ми до този момент разкри, че самоубийството на брат ми всъщност представлява добре прикрито убийство. Някой го е убил. Делото беше възобновено. Успях да открия един сходен случай от миналата година в Чикаго. Там делото също бе възобновено. Тази сутрин пристигам направо оттам. Полицаите в Чикаго и Денвър и аз мислим, че някой може би се придвижва из страната и извършва убийства на ченгета, правейки ги да изглеждат като самоубийства. Ключът към откриването на подобни случаи може да се намира сред информацията, събрана от изследването на фондацията. Нали при вас са всички случаи на самоубийства на полицаи от цялата страна за последните пет години? — попитах аз. Уорън не откъсваше поглед от мен.
    — Мисля, че е по-добре, ако ми разкажете историята си подробно — произнесе накрая той. — Не, почакайте.
    Той вдигна ръка, също както някой часови би направил, вдигна телефона с другата и бързо изрече:
    — Дрекс? Майк се обажда. Слушай, знам, че вече е късно, но няма да успея. Тук изскочи нещо… Не, не… Ще трябва да уговорим нова среща. Ще ти се обадя утре. Благодаря ти, довиждане.
    Затвори телефона и вдигна поглед.
    — Беше само уговорка за обяд. А сега ми разкажете подробно.
    Половин час по-късно, след като бе уредил среща, Уорън ме поведе през лабиринта на коридорите на фондацията до стаята с номер 383. Представляваше зала за конференции. Доктор Форд и изследователката по проекта за проучване на самоубийствата Олайн Фредрик вече бяха там. Запознахме се и двамата с Уорън заехме местата си.
    Фредрик беше на около двайсет и пет години с къдрава, руса коса и малко скучна на вид. Веднага насочих вниманието си към Форд. Уорън беше ме подготвил за него. Беше ми казал, че каквито и решения има да се вземат по случая, той е човекът, който ще ги задвижи. Директорът на фондацията представляваше дребен мъж в тъмен \ костюм; видът му обаче не оставяше съмнение кой командва в залата. Носеше очила с дебели черни рамки й розово оцветени лещи. Имаше гъста прошарена брада също като косата му. Почти не движеше главата си, а само очите си, които неотлъчно следваха движенията ни от влизането ни в залата. Беше опрял лакти върху масата й, преплел пръстите на ръцете си.
    — Предлагам направо да започваме — заяви той веднага след като свършихме с представянията.
    — Ще помоля Джак да ви повтори онова, което ми разказа преди малко — каза Уорън, — и после ще продължим оттам, докъдето бяхме стигнали. Джак, ще имайш ли нещо против?
    — Ни най-малко.
    — Този път ще си водя бележки.
    Разказах им историята с почти същите подробности, както я бях представил и на Уорън. От време на време, рогато се сетех за някоя нова подробност, макар и не толкова значителна, не се колебаех да я спомена. Знаех, че беше от особена важност да впечатля Форд, защото той беше човекът, от чието благоволение зависеше дали щях да получа съдействието на Олайн Фредрик.
    Когато споменах за смъртта на брат ми, Фредрик се рамеси със забележката, че протоколът по случая от ден-върското полицейско управление бил пристигнал предишната седмица. Казах й, че може с чиста съвест да го захвърли в кошчето за отпадъци. След като приключих, погледнах към Уорън и вдигнах ръце.
    — Нещо да съм пропуснал?
    — Не мисля.
    Двамата се втренчихме във Форд и зачакахме. Той почти не беше мръднал по време на разказа ми. Сега повдигна оплетените си ръце и потърка брадата си, докато мислеше. Чудех се каква ли беше докторската му титла. Какъв трябва да бъде човекът, който ръководи фондация? Според мен повече политик, отколкото доктор.
    — Това е действително един много интересен случай — изрече накрая той. — Разбирам причината за възбудата ви. Разбирам защо е възбуден и господин Уорън. Той е бил репортер през по-голямата част от съзнателния си живот и както виждам, възбудата от сензационните случаи е останала в кръвта му, като понякога дори е в ущърб на служебните му задължения.
    Не гледаше към Уорън, докато нанасяше удара си. Очите му останаха приковани в мен.
    — Това обаче, което не разбирам, и следователно нямам причина да споделям възбудата и на двама ви, е какво общо има тази история с фондацията? Не съм много наясно по този въпрос, господин Макавой.
    — Доктор Форд — намеси се Уорън, — Джак трябва да…
    — Не — прекъсна го той. — Нека го чуя лично от госгюдин Макавой.
    Опитах се да изразя точно мислите си. Форд не беше от хората, на които мога да хвърлям прах в очите. Той просто Искаше да разбере каква ще му е ползата от цялата работа.
    — Доколкото знам, целият проект е вкаран в комптютър.
    — Точно така — каза Форд. — Повечето от изследванията ни са в компютри. При нашата работа поддържаме връзка с голям брой полицейски управления. Непрекъснато постъпват доклади… като протокола, който госпожа Фредрик спомена преди малко. Всичко се въвежда в компютъра. Но това не означава нищо. Нужен е опитен изследовател, който да преработи всички факти и да ни каже какво означават. В работата си изследователят се подпомага от експерти на ФБР при обработката на суровите данни.
    — Разбирам всичко казано дотук — произнесох аз. — Мисълта ми беше, че вие имате огромна база данни за случаите на самоубийства на полицаи.
    — Да, за последните пет или шест години. Работата е започнала още преди Олайн да постъпи на работа при нас.
    — Трябва ми достъп до компютъра ви.
    — Защо?
    — Това е при условие, че сме прави; не говоря само за себе си. Детективите в Чикаго и Денвър мислят по същия начин. Имаме два случая, които са свързани…
    — Които изглеждат свързани.
    — Правилно, изглеждат свързани. Но ако наистина се окажат такива, тогава има вероятност да се появят и други подобни случаи. Тук говорим за сериен убиец. Може би са много, може би са няколко, а може би няма други. Но аз искам да проверя, а вие имате събрани всички данни на едно място. Всички докладвани случаи на самоубийства за последните шест години. Искам да вляза в компютъра ви и да потърся онези, които могат да се окажат нагласени самоубийства; това би означавало да затворим кръга около нашия човек.
    — И как предлагате да го направим? — запита Фредрик. — Та ние имаме неколкостотин случая на файлове.
    — Протоколите, които попълват и изпращат полицейските управления, включват ли чина и служебното положение на жертвата в участъка?
    — Тогава първо ще потърсим детективите от отделите „Убийства“, посегнали на себе си. Моята теория е, че това лице убива ченгета от отделите по разследване на убийствата. Може би преследваният и преследвачът сменят ролите си. Не мога да знам психологията на убиеца, но ще почнем оттам. С ченгетата от отделите по убийства, всеки път, когато откриваме такъв случай, ще го разследваме. Нуждаем се от бележките. Предсмъртните бележки. От…
    — Това го няма в компютъра — прекъсна ме Фредрик.
    — При всеки отделен случай, ако въобще имаме копие от предсмъртната бележка, тя е в разпечатките от протоколите в хранилището. Самите бележки не са част от изследването, освен в случаите когато имат някаква връзка с патологията на жертвата.
    — Но вие съхранявате разпечатките от протоколите?
    — Да, всички. В хранилището.
    — Тогава отиваме да ги вземем — произнесе възбудено Уорън.
    Намесата му накара всички ни да замлъкнем. Очите ни постепенно се прехвърлиха върху Форд.
    — Имам още един въпрос — произнесе накрая директорът. — ФБР осведомено ли е за това?
    — Не съм сигурен — казах аз. — Знам, че полицията в Денвър и Чикаго възнамеряват да минат по стъпките ми и след това, щом се уверят, че съм прав, ще докладват в бюрото. Аз ще тръгна оттам.
    Форд кимна.
    — Бихте ли ме изчакали в рецепцията? — запита той.
    — Искам да поговоря с госпожа Фредрик и господин Уорън, преди да взема решение по случая.
    — Няма проблеми. — Изправих се и се запътих към вратата, където се поколебах за миг и го изгледах. — Надявам се… Искам да кажа… Надявам се да го направим. Така или иначе, благодаря ви за усилията.
    Лицето на Майкъл Уорън ми разказа всичко още преди да каже и дума. Седях върху издутия диван в рецепцията, когато той се появи увесил нос. Щом ме видя и Поклати глава.
    — Да се върнем в кабинета ми — каза.
    Мълчаливо го последвах и седнах на същото кресло.
    — Защо? — запитах.
    — Защото е тъп задник — прошепна той. — Защото Министерството на правосъдието дава мангизите, а ФВР е министерството. Това е тяхно изследване: те са го започнали. Той няма да допусне да го извършим, преди да им се обади първо. Той никога няма да предприеме каквото и да било, за което не е абсолютно сигурен, че ще го одобрят. Ти допусна грешка, Джак. Трябваше да кажеш, че ФБР е в течение на случая, и щеше да получиш пропуск до компютъра.
    — Той нямаше да ми повярва.
    — Обаче би могъл да се престори, че ти о повярвал. И ако някога се разчуеше, че е подпомогнал някакво си репортерче с информация преди бюрото, щеше да се оправдае, че си го заблудил.
    — Е, какво ще правим сега? Не мога просто така да се откажа.
    Не питах него, по-скоро себе си.
    — Имаш ли някакви източници в бюрото? Защото ти гарантирам, че в този момент телефонира там. Вероятно ще говори направо с Боб Бакъс.
    — Кой е той?
    — Важна клечка. Проектът по изследване на самоубийствата принадлежи на екипа му.
    — Мисля, че се сещам кой стои зад името.
    — По всяка вероятност се сещаш за Боб Бакъс старши, баща му. Беше едно страхотно ченге, което бюрото повика на помощ за Секцията по бихейвиористични науки и Програмата за изследване на престъпленията, свързани с насилие. Предполагам, че Боби Младши се опитва да стане по-велик от баща си. Веднага щом Форд му телефонира, той ще пусне завесата. Единственият ти начин ще бъде чрез бюрото.
    Загубих всякаква възможност за размисъл. Бях отхвърлен направо в ъгъла. Изправих се и закрачих като животно в клетка.
    — Господи, направо не мога да го повярвам. Това е моя история… и някакъв брадат глупак, който се мисли за Джон Едгар Хувър, ме изритва като мръсно коте.
    — Ха, Нат Форд не носи рокли.
    — Не е никак смешно.
    — Знам. Извинявай.
    Седнах си на мястото. Той не ме отпрати. Най-накрая осъзнах какво очаква от мен. Не бях много сигурен само как да го помоля, защото не знаех как се постъпва в такива случаи във Вашингтон. Реших да го направя, все едно съм в Денвър. Направо.
    — Можеш да се вмъкнеш в компютъра, нали?
    Кимнах към терминала от лявата му страна. Той ме изгледа, преди да отговори.
    — Няма да стане, Джак. Това си е чиста проба криминален случай. Ти искаш да се добереш преди ФБР.
    — Ти си репортер.
    — Бивш. Сега работя тук и нямам намерение да се излагам на опасност.
    — Съзнаваш добре, че това е история, която обществеността е длъжна да научи. Ако Форд разговаря в момента с ФБР, те ще бъдат тук още утре и тогава всичко ще бъде загубено. Знаеш колко е трудно човек да измъкне нещо от тях. Бил си там. Работата приключва тук: най-много след година да излезе някаква келява история, изпълнена повече с догадки, отколкото с факти. Това е в случай, че не ми осигуриш достъп до компютъра.
    — Казах, не.
    — Виж, ти си прав. Искам единствено да напиша материала. Големият удар. Но аз го заслужавам. ФБР изобщо нямаше да загреят нищо с тъпите си мозъци, ако не бях аз. А ме изхвърлят като… Помисли си за това. Помисли си, как би постъпил ти, ако беше на мое място. Помисли си, ако това се беше случило с твоя брат.
    — Току-що ти казах не.
    Изправих се.
    — Е, ако промениш решението си…
    — Няма.
    — Виж, сега ще изляза оттук и ще се нанеса в „Хилтън“, където простреляха Рейгън.
    Само това му казах, преди да изляза. Той не проговори.

15.

    Докато бях в стаята си в „Хилтън“, допълних информацията си с малкото, което бях успял да науча във фондацията и след това се обадих на Грег Глен, за да го известя за всичко, което бях узнал в Чикаго и Вашингтон. След като свърших, той шумно подсвирна и аз си го представих как седи на стола си и обмисля възможните варианти.
    Беше факт, че вече имах една наистина добра история, но не бях щастлив. Исках да присъствам на разследване то й. Не желаех ФБР и другите следователи да ми раз казват само онова, което смятат за необходимо. Исках да разследвам. Бях изписал безброй статии за разследване то на убийства, но всеки път бивах само един натрапник, надзъртащ през ключалката. Този път обаче бях вътре в нещата и исках да си остана там. Бях яхнал гребена на вълната. Осъзнах, че вероятно обзелата ме възбуда е съ щото, което е чувствал и Шон всеки път, надушил следа по някой случай.
    — Чуваш ли ме, Джак?
    — Какво? Извинявай, бях се замислил.
    — Какво можем да направим с материала?
    — Зависи. Утре е петък. Дай ми време до понеделник. Компасчето ми нашепва нещо доста интересно за оня тип от фондацията. Но ако утре до обяд не чуя нищо, ще пробвам във ФБР. Имам името на един там. Ако и там ударя на камък, връщам се веднага и в събота ще напиша статията, за да я пуснем в неделя.
    Неделя беше денят с най-голям тираж. Знаех, че Глен ще настоява да взривим бомбата именно тогава.
    — Добре — каза той, — дори и да се наложи да даваме обяснения, това, с което разполагаш, е напълно достатъчно. Възбудил си национално разследване за сериен убиец на ченгета, който е работил безупречно един Бог знае откога. Това ще…
    — Не се заблуждавай, не разполагаме кой знае с колко материал. Нищо не е доказано. Сега в момента се разследва в два щата за възможен убиец на ченгета.
    — И въпреки това си го бива. А включи ли се и ФБР стаава национално. Ще ги накараме от „Ню Йорк Таймс“, и „Доуст“ и всички останали да ни завиждат заради нашия удар.
    Моя удар, прииска ми се да му кажа, но не го направих. Думите на Глен разкриха истинската същност на повечето журналистически разследвания. В новинарския свят едва ли имаше и частица алтруизъм. Тук не ставаше дума за служба на обществото и за правото на хората да бъдат информирани. Тук ставаше дума за жестока конкуренция, за прегазване на всичко и всички в надпреварата кой вестник пръв да публикува сензацията. И кой да получи наградата „Пулицър“ в края на годината. Това беше вече съвсем в сферата на мечтите, но след толкова много години, прекарани в бизнеса, бях започнал да ставам циничен.
    И въпреки това ще излъжа, ако кажа, че не ме блазни мисълта да се появя на първите страници на всички големи вестници в страната. Само че не обичах да говоря за това на толкова висок глас като Глен. Освен това съществуваше и Шон. Не го забравях. Трябваше ми убиеца му. Исках да го открия на всяка цена.
    Обещах на Глен да се обадя, ако има нещо ново, и затворих. Закрачих из стаята и съм длъжен да призная, че и аз мислех за перспективите. Мислех си за това какво би ми осигурила тази история. Определено щеше да ме измъкне от Денвър, стига само да пожелаех. Може би дори щеше да ми осигури работно място и в един от трите големи — Лос Анжелес, Ню Йорк, Вашингтон, или най-малкото в Чикаго или Маями. Изглежда, и това не ми стигаше, защото взех да мечтая да напиша книга. Истинското престъпление предлага огромен пазар.
    Смутено тръснах глава. Колко е хубаво, че никой не Може да прочете най-съкровените ни мисли. Защото тогава щяха да лъснат тъпите ни самовлюбени душички.
    Исках да изляза, но не можех да го направя заради телефона. Включих телевизора и се погнусих за пореден Път. Деца на стриптизьорки по един канал, порнозвезди, чиито съпруги ги ревнуват от партньорките им, и мъже, които смятат, че жените трябва да се държат в подчинение, като от време на време някоя от тях бива пребивана за назидание на другите. Изключих го и ми хрумна една идея. Необходимо беше само да изляза. Това гарантира, ше, че Уорън щеше да се обади, защото нямаше да съм в стаята. Номерът сполучваше всеки път. Молех се само да остави бележка.
    Хотелът се намираше на Кънектикът Авеню близо до Дюпонт Съркъл. Тръгнах натам и се отбих в една кни жарница за криминална литература, като си купих „Мш жество рани“ на Алън Ръсел. Някъде бях чел добри отзь ви за нея и реших, че книгата ще успее да ме разсее.
    Преди да се върна в „Хилтън“, реших да се поразтъпч няколко минути пред сградата в търсене на мястото, кт дето Хинкли бе чакал Рейгън с пистолет в ръка. Добре с, спомнях суматохата, но не можех да открия мястото. Това ме накара да се замисля. Явно управата бе направила някои промени, за да не се превърне той в туристическа атракция.
    Като полицейски репортер аз бях турист на зловещото. Прескачах от убийство на убийство, от ужас на ужас, без дори да ми мигне окото. Поне така си мислят хората. Докато пресичах фоайето към асансьорите, си мислех как ли ме характеризираше това. Може би нещо не беше наред с мен. Защо смятах за толкова важно мястото, където беше чакал Хинкли?
    — Джак?
    Обърнах се към асансьорите. Беше Майкъл Уорън.
    — Здравей.
    — Звънях в стаята ти… Предполагах, че си някъде наоколо.
    — Просто се разхождах. Вече си мислех, че няма да се обадиш.
    Изрекох го с усмивка и обнадежден. Много от проблемите ми вече щяха да се решат. Той вече не беше в костюма, с който ме беше посрещнал в офиса си. Беше го сменил с джинси и пуловер. Беше преметнал дълго палто от туй д през ръката си. Следваше поведението на информатор, който предпочита да доставя сведенията лично вместо по телефона.
    — Искаш ли да се качим в стаята ми или да си поговорим тук?
    — По-добре в стаята ти — отвърна той и се запъти към асансьорите.
    Васансьора почти не говорихме. Само огледах дрехите му явно си се отбивал у дома.
    — Живея съвсем наблизо, в Кънектикът, от другата гтрана на обиколното шосе.
    Знаех, че не беше звънил, защото разговорът ставаше междуградски. Също така прецених, че хотелът беше по пътя от дома му до фондацията. Започна да ме обзема възбуда. Уорън беше на път да промени решението си.
    В коридора лъхаше на влага и прах, също като във всеки друг хотел. Отключих вратата на стаята си. Компютърът ми още беше отворен върху малкото бюро, а дългото ми сако и единствената ми вратовръзка лежаха захвърлени върху леглото ми. Иначе стаята ми беше подредена. Той също захвърли палтото си върху леглото и двамата седнахме на единствените два стола.
    — И така, как вървят нещата? — запитах. Направих едно проучване. Измъкна сгънат лист от задния си джоб.
    — Преди края на работния ден влязох във файловете на главния компютър. Търсих служебните доклади за жертвите с професия ченгета по разследване на убийства. Бяха само тринадесет. Имам разпечатка на имената им, полицейските управления и датите.
    Той ми подаде страницата, вече разгърната, и аз я поех от него сякаш беше изработена от най-фин кристал.
    Благодаря ти. Търсенето ти ще бъде ли регистрирано от компютъра?
    — Не знам. Всъщност не мисля. Това е система с широк достъп. Не знам дали изобщо има задействана някаква защитна система.
    — Благодаря ти — повторих аз. Не знаех какво друго да му кажа.
    — Това е най-лесният етап, така да се каже. Ровенето в хранилището ще ни отнеме доста време… Исках да знам Дали ще ми помогнеш. Вероятно знаеш по-добре от мен кои са по-важните.
    — Кога?
    — Тази вечер. Сега е единствената възможност. Отделът ще е затворен, но аз имам ключ за хранилището, Защото понякога ми се налага да ровя за разни неща при запитвания от медиите. Не го ли направим тази нощ утре разпечатките вече може да ги няма. Имам чувство то, че на ФБР няма да им хареса документите да седят там, особено след като ги търсиш толкова упорито. Утро сутринта първата им работа ще е да дойдат и да ги прибе рат.
    — Това ли каза Форд?
    — Не съвсем. Чух го от Олайн. Тя говори с Рейчъл Уолинг, не с Бакъс. Той каза, че тя е…
    — Я чакай, я чакай. Рейчъл Уолинг?
    Това име ми беше познато. Помислих и се сетих. Тя беше специалистът по съставяне на профили от Секцията по бихейвиористични науки, подписала изследването, което Шон бе представил по делото Тереза Лофтън.
    — Да, Рейчъл Уолинг. Тя е специалистът по профилите там. Защо?
    — Нищо. Името ми е познато.
    — Работи при Бакъс. Нещо като връзка между центъра и фондацията по проекта за изследване на самоубийствата. Така или иначе, Олайн твърди, че е споменала на Форд за намерението си да хвърли поглед на всичко това. Нищо чудно да поиска да си поговори и с теб.
    — Ако аз не си поговоря първо с нея. — Изправих се.
    — Да вървим.
    — Виж, има още едно нещо. — Той също стана. — Аз нямам нищо общо с това, ясно ли е? Ти използваш тези файлове само като инструмент при разследването. Никога и никъде няма да споменаваш, че си имал достъп до архивите на фондацията. Никога няма да признаваш, че си виждал някой от тези документи. Не искам да загубя работата си. Разбираш ли?
    — Абсолютно.
    — Тогава произнеси го.
    — Съгласен съм с всичко.
    Тръгнахме към вратата.
    — Смешно — изрече той. — През всичките тези години, когато използвах източниците си, никога дори и през ум не ми е минавало какво рискуват заради мен. Сега вече разбирам. Направо си е страшничко.
    Само го изгледах и кимнах. Боях се, че произнеса ли дори и думичка, той ще размисли и ще се прибере у дома си.
    По пътя към фондацията, вече в колата му, той добави ще няколко основни правила.
    — Никъде в статията си няма да споменаваш името.
    — Добре.
    — Нито една информация, получена от мен, не бива да се приписва на „източник от фондацията“. Само „източник, запознат с разследването“, ясно ли е? Така ще имам известно прикритие.
    — Да, това вече го уточнихме. Можеш да разчиташ на мен, Майк. Аз не издавам източниците си. Никога. Всичко, което ще направя с информацията, получена при теб, е да се добера до потвърждение от трети лица. Става въпрос само за разпечатката. Няма проблеми.
    Няколко минути беше спокоен, но после пак го обзеха съмненията.
    — Той ще разбере във всички случаи.
    — Тогава защо не прекратим? Не искам да излагам на опасност работата ти. Просто ще отида в бюрото и ще си опитам късмета.
    Не исках да постъпвам така, но бях длъжен да му осигуря вратичка. Не бях прекрачил още онази граница, отвъд която вече не те интересува дали човекът, осигурил ти информацията, ще загуби работата си. Не исках да ми тежи на съвестта. И без това си имах достатъчно грижи.
    — Спокойно можеш да отпишеш и ФБР. Поне докато Уолинг се занимава със случая.
    — Познаваш ли я? Да не е някакво бездушно същество?
    — Да, от стоманените същества с лакирани нокти. Веднъж се опитах да я преметна. Тя обаче само ми показа вратата. Доколкото знам от Олайн, преди време май се е развела. Сигурно е още в онова ужасно мъжемразко настроение, а на мен ми изглежда, че е неспасяема.
    Въздържах се от коментари. Уорън трябваше да вземе решението сам; не можех да му помогна.
    — Не се тревожи за Форд — произнесе накрая той. — Може да ме заподозре, но няма да успее да го докаже. Ще отричам, и край. Така че, ако ти не ми го зачукаш, той ще остане с пръст в устата.
    — Не се съмнявай в мен.
    Той намери едно свободно място на „Конститюшън Ав“, ню на половин пресечка от фондацията и паркира. Дъхът ни излизаше на гъсти кълба пара, докато се доберем до входа. Бях доста нервен, без значение дали той се боеще за работното си място или не. Мисля, че и двамата бяхме в опасност.
    Нямаше охрана, която да се налага да залъгваме или преодоляваме. Нямаше и хора от фондацията, работещи извънредно. Влязохме през главния вход с ключа на Уорън: той знаеше точно къде отиваме.
    Залата с хранилището за папки беше горе-долу с размерите на гараж с двойна ширина, изпълнена с високи стоманени стелажи, натъпкани с кафяви папки с разноцветни етикети.
    — Как ще се оправим тук? — прошепнах аз.
    Той измъкна сгънатия лист от джоба си.
    Това е секция с документи по изследвания на самоубийства. Търсим тези имена, отнасяме протоколите в кабинета ми и копираме нужните ни страници. Оставих копирната машина включена, когато излизах. Няма да стане нужда дори да я чакаме. А и няма нужда да шепнеш. Тук сме сами.
    Отбелязах си непрекъснатото използване на „ние“, но не казах нищо. Той ме поведе по проходите, като отмяташе названията на програмите, отбелязани върху стелажите. Накрая откри раздела за изследванията върху самоубийствата. Папките бяха с червени етикети.
    — Тези са — произнесе Уорън, вдигайки ръка.
    Папките бяха тънки и въпреки това изпълваха изцяло три стелажа, Олайн Фредрик действително имаше право: папките бяха неколкостотин на брой. Всяко червено кар-тонче, стърчащо от дадена папка, означаваше смърт. Върху стелажите си бяха дали среща множество трагедии. Сега вече бях изпълнен с надеждата, че на някои от тях мястото им не е тук. Уорън ми подаде разпечатката и аз прехвърлих набързо тринадесетте имена.
    — От всички тия папки само тринадесет са на ченгета от отделите по убийствата?
    — Да. Проектът е събрал данни за над хиляда и седемстотин самоубийства. Средно по триста на година. Предимно са сред патрулните полицаи. Специалистите по самоубийствата виждат телата, но предполагам, че докато стигнат на мястото, те вече свикват с тази мисъл. Те обикновено са най-добрите и най-коравите. Изглежда, сякап! захапалите дулото сред тях са далеч по-малко от тия сред патрулните. Така че открих само тринадесет случая. Брат тй и онзи мъж Брукс от Чикаго също бяха вътре, но аз сметнах, че ти вече имаш материалите.
    Само кимнах.
    — Трябва да са подредени по азбучен ред — каза той. — Чети ми имената от списъка и аз ще изваждам папките. Дай ми и бележника си.
    Отне ни по-малко от пет минути да съберем папките. Уорън късаше празни листчета от бележника ми и маркираше местата, откъдето беше взел папките, за да можем да ги върнем бързо по местата им, щом свършим. Работата не беше никак лесна. Не се срещах на някой паркинг с някоя важна клечка, която ми помага да хвана президента за интервю, но въпреки това ме обзе силна възбуда.
    Правилата обаче си оставаха същите. Източникът, без значение каква беше информацията му, си имаше мотив да се излага на опасност заради мен. Гледах Уорън, но не можех да проумея неговия мотив. Историята действително беше много интересна, но за съжаление не той щеше Да бъде авторът й. Не извличаше никаква полза от помощта, която ми оказваше, освен моралното удовлетворение. Но дали това му беше достатъчно? Не знаех, но в Този момент реших, че докато се ровим в тази светая светих за репортера, не е необходимо да му разкривам всичко, докато не разбера какво се крие зад жертвоготовността му.
    С папки в ръцете бързо преминахме по двата коридора които ни деляха от кабинета му. Уорън спря така Внезапно, че малко остана да го съборя на пода. Вратата на стаята му беше открехната няколко пръста. Той посочи към цепнатината и поклати глава, давайки ми знак, Че Не я е оставял така. Повдигнах рамене, с което исках да кажа, че сме на негов терен. Той се приведе и се заслуга. Аз също долових някакъв шум. Сякаш шумолеше хартия, а после нещо се плъзна. Нечия студена длан по гали тила ми. Уорън се извърна към мен и в този момецт вратата рязко се отвори.
    Уорън се стресна и отстъпи назад. В следващия момент на прага застана дребен азиатец с бърсалка в едца ръка и кошче за отпадъци в другата. Минаха няколко секунди, преди всички да се съвземем от изненадата.
    — Съжалява, господине — произнесе дребният мъж.
    — Аз почиства ваш офис.
    — О, да — произнесе с усмивка Уорън. — Чудесно. Много добре.
    — Вие оставили копирна машина включен.
    Той понесе инструментите си по коридора, измъкна ключ от връзката, закачена за колана му, и отвори следващия кабинет. Изгледах Уорън и се ухилих.
    — Прав си, не си с железни нерви.
    — Нито пък ти си Робърт Редфорд. Да почваме.
    Каза ми да затворя вратата, после отново включи фотокопирната машина и се придвижи зад бюрото си с папките в ръка. Настаних се на същия стол, на който вече бях сядал няколко пъти през деня.
    — Добре — произнесе той. — Хайде да се захващаме за работа. Почваме да ги преглеждаме. Във всеки протокол трябва да има раздел за резюмета. Там ще са всички по-важни забележки. Ако мислиш, че са важни, копирай и тях.
    Започнахме да прелистваме папките. Колкото и да ми допадаше Уорън, не можех да му позволя да решава кое е важно и кое не за работата ми. Исках да прегледам всички случаи.
    — Не забравяй — напомних му аз, — че търсим някакъв текст, който би могъл да звучи като стихове.
    Той затвори папката, която прелистваше, и я захвърли върху бюрото.
    — Какво има?
    — Ти ми нямаш доверие с тази работа.
    — Не. Аз просто… Просто искам да се уверя, че и двамата сме настроени на една и съща вълна, това е всичко.
    — Виж, това е смешно — заяви той. — Нека да копираме всичко и да си обираме крушите. Ще ги вземеш в хотела и там ще ги разгледаш на спокойствие. Безопасно и е по-бързо. Нямаш нужда от мен.
    Кимнах. Уорън беше прав. Следващите петнайсет минути той се оправяше с копирната машина, докато аз изваждах протоколите от папките и ги пъхах обратно по местата им, след като ги снимаше. Машината му беше с много бавна производителност.
    След като приключихме, той я изключи и ми каза да го изчакам в кабинета му.
    — Бях забравил за чистачите. По-добре е да върна папките обратно и после да те взема.
    — Добре.
    Докато чаках, започнах да преглеждам копираните протоколи, но бях прекаленр изнервен, за да се съсредоточа. Изпитвах огромно желание да духна с копията, преди да се е случило нещо. Огледах се из кабинета за нещо, с което да се разсея. Вдигнах портретчето на семейството му. Дребна, хубава жена и две хлапета, момче и момиче. И двете в предучилищна възраст. Вратата се отвори още преди да успея да върна снимката на мястото й. Беше Уорън. Смутено я оставих на мястото й. Той не обърна внимание.
    — Хайде, да тръгваме.
    Изчезнахме в мрака подобно на двама шпиони.
    Уорън мълча почти през целия път до хотела. Предполагам, защото ангажиментът му към мен беше приключил и той го съзнаваше. Аз бях репортерът, той — източникът. Това беше моя история. Усетих ревността му. Заради историята. Заради занаята. Заради онова, което навремето е бил.
    — Защо се отказа, бе, човек? — запитах аз.
    Този път беше искрен.
    — Жена ми, семейството ми. Почти не се прибирах у дома. Нали знаеш как е, скандал след скандал. Все гледах да потулвам, нещата. Накрая се видях принуден да направя избор. Някои дни си мисля, че не съм сбъркал, други — точно обратното. Днешният е от вторите. Тази история е страхотна, Джак.
    Уорън зави в главния вход на хотела и пое по кръга вратите. Посочи ми през стъклото към дясната страна хотела.
    — Виждаш ли там онова място? Там простреляха Реъгън. Бях там. Само на някакви си пет фута от Хинкли докато чакахме. Той дори ме попита колко е часът. Нямаше почти никакви репортери наоколо, по онова време повечето от тях смятаха под достойнството си да се мотаят около изходите. След това обаче всички се запалиха.
    — Уха.
    — Да, това беше като озарение.
    Изгледах го и кимнах сериозно. И двамата се разсмях ме едновременно, защото и двамата знаехме тайната. Та кова озарение беше възможно единствено само в репотерския свят. И на двама ни беше ясно, че единствени, по-добър случай за един репортер от този да стане свидетел на опит за покушение върху президента, е да види на живо успешен опит за покушение. Стига, разбира се, да не закачи някой случаен куршум в суматохата.
    Той спря пред входа и аз излязох, но веднага след това пъхнах обратно глава в колата.
    — Там показа, истинската си същност, приятел.
    Той се ухили.
    — Сигурно.

16.

    И тринайсетте папки бяха тънки. Съдържаха протоколния въпросник от пет страници, предоставян от ФБР и фондацията, и обикновено още няколко страници допълнител бележки или свидетелства от колегите на жертвата за напреженията от работата.
    Почти всички истории си приличаха. Стрес от работата, алкохол, семейни проблеми, депресия. Основната формула на полицейската меланхолия. Депресията обаче беше ключовата съставка. В почти всички случаи депресията-една или друга, е атакувала жертвата от работната му среда. Все пак само неколцина споменаваха, че са били притеснявани от точно определен случай, който са разследвали.
    Прехвърлих бързо разделите със заключенията от всеки протокол и бързо отстраних няколко от описаните случаи на самоубийство, тъй като на тях е имало свидетели са станали при условия, изключващи всякакви съмнения.
    Оставащите осем случая щяха да се окажат костелив орех, защото всеки един от тях, поне според бележките в резюметата, изглежда, се вписваше в схемата. При всеки един от тези случаи се споменаваше специфично разследване, затормозило жертвата. Бремето на неразкритите дела и цитатите от По бяха всъщност единствени улики, с които разполагах. По тях се опитвах да открия други случаи на инсценирани самоубийства.
    Така отхвърлих още два случая, в които бях открил споменавания за предсмъртни бележки. При всеки един от двата случая жертвата беше оставила писмо до близък човек, майката в единия случай и съпругата в другия, и беше помолила за притка и разбиране. Бележките не съдържаха нищо напомнящо цитат от разказ или стихотворение. Зачеркнах ги: оставаха още шест.
    Докато преглеждах една от оставащите папки, се натъкнах на предсмъртната бележка на жертвата — само един ред, също както при брат ми и Брукс в едно допълнение, съдържащо доклада от следствието. Щом я прочетох, сякаш електрически заряд прониза тялото ми. Знаех този стих:
Де злите ангели летят.

    Бързо отворих бележника си на страницата, където си х записал откъса от „Страната на сънищата“, който Прайн ми беше цитирала от компактдигка на Барлет.
По стръмен ч самотен път.
де злите ангели летят
в Мрачини кумирът нощ
издига трон на черна мощ
дойдох аз в родните места
от Туле — края на света.
от онзи край, де сън витай и сред мъгла забулен дреме
вън от пространство — вън от време.

    Застинах. Брат ми и Морис Котайт, детективът от Албукерк, който според първоначалното следствие се беще самоубил с един първи неуспешен изстрел в гърдите и следващ в слепоочието, бяха оставили предсмъртни бележки с цитати от едно и също стихотворение. Нямаше вече и капка съмнение.
    Чувствата ми обаче на униние и възбуда бързо отстъпиха място на нарастващ гняв. Обземаше ме жестока ярост при мисълта какво бе сполетяло брат ми и другите мъже. Изпитвах истински бяс към живите ченгета заради тяхната слепота и в съзнанието ми светкавично изскочиха думите на Уекслър, когато бях успял да го убедя в правотата си: „Един шибан репортер.“ Сега вече имах представа за гнева му. Но най-вече гневът ми беше насочен към онзи, който бе извършил всичко това, и заради това, колко малко знаех за него. Убиецът се представяше като „кумир“. Аз преследвах фантом.
    Останалите пет случая ми отнеха повече от час, докато ги прегледам. В още три досиета открих предсмъртни писма. Другите два случая не бяха свързани със серийния убиец. Единия отхвърлих още като видях датата; беше станал на същия ден, в който Джон Брукс е бил убит в Чикаго. Имайки предвид прецизното планиране на всяко убийство, изглеждаше дори и теоретически невероятно и двете да са извършени в един и същ ден.
    Другият случай пък го отхвърлих, защото самоубийството на жертвата беше приписано, наред с другите неща, на отчаянието му от зловещото отвличане и впоследствие убийство на младо момиче от Лонг Айлънд, Ню Йорк. Въпреки че жертвата не бе оставила предсмъртна бележка, първоначално ми се струваше, че самоубийството ще се впише в схемата ми и ще се наложат по-нататъшнй проучвания, но към края на доклада се натъкнах на факта, че детективът в действителност е открил извършителя на престъплението и го е арестувал. Това вече излизаше извън схемата, и разбира се, не пасваше на теорията на Лари Уошингтън, която аз също приемах, че един й същи човек убива първо жертвите и после ченгетата, разследващи случаите.
    Последните трима, които привлякоха вниманието ми освен случая с Котайт — включваха Гарланд Петри, детектив от Далас, който първо се прострелял в гърдите и после в лицето. Оставил бележка със следния текст: „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ти залинее.“ разбира се, не познавах Петри. Но до този момент не бях чувал ченге да използва думата „залинее“. Цитатът определено притежаваше художествени качества. Просто не можех да си представя, че ръката и разумът на едно доведено до самоубийство ченге могат да породят такива думи.
    При втория случай предсмъртната бележка също беше само от един ред. Клифърд Белтран, детектив от управлението на областния шериф в Сарасота, Флорида, преди три години според всички данни също бе извършил самоубийство — това беше най-старият случай — оставяйки предсмъртна бележка със следното съдържание „Господи, помогни на мен, бедната душа.“ Тук отново беше смущаващ фактът, че такива сърцераздирателни думи бяха вложени в устата на ченге. Включих и Белтран в списъка си, макар и само по интуиция.
    Накрая прибавих и третия случай в списъка си, въпреки че нямаше предсмъртна бележка. Джон П. Маккафърти е бил от отдел „Убийства“ на балтиморската полиция. Сложих го, защото смъртта му по един твърде зловещ начин приличаше на случая с Джон Брукс. Според следствието Маккафърти бе изстрелял един изстрел в пода на апартамента си преди втория, фатален куршум в устата си. Спомних си думите на Лорънс Уошингтън, че по този начин по ръцете на жертвата остават следи от изгорелите барутни газове.
    Четири имена. Разгледах ги заедно с бележките, които си бях водил междувременно, и после извадих и книгата на По, която си бях купил в Боулдър.
    Беше дебел том, съдържащ всички произведения от По. Проверих съдържанието: поезията беше събрана в седемдесет и шест страници. Проумях, че дългата ми нощ се очертаваше да стане още по-дълга. Позвъних на „Обслужване по стаите“ и поисках кафе, помолих ги да ми Донесат и аспирин; прекаляването с кафето със сигурност щеше да доведе до жестоко главоболие. Започнах да чета.
    Не съм от онези, които се страхуват от самотата или от тъмното. Живеех сам от десет години, преспивал съм сам в националния парк и съм скитал из изоставени и порутени сгради, само и само да мога да напиша хубава статия, Седял съм в тъмни автомобили в очакване на канди дати и гангстери или страхливи източници. Макар и ган гстерите да изпълваха със страх душата ми, и през ум но ми бе минавало, че съм сам в мрака. Тази нощ обаче стиховете на По ме накараха да изтръпна от страх. Може би защото бях сам в хотелска стая в непознат град. Моно-би защото притежавах документи, в които се описваше насилствена смърт, или защото усещах присъствието на мъртвия си брат. А може би защото вече знаех какво се крие зад думите, цитирани от неизвестния убиец. Но как вото и да беше, обзе ме страх, от който не можах да се освободя дори след като пуснах телевизора.
    Четях подпрян върху възглавниците на леглото със запалени и от двете ми страни лампи. Но въпреки това подскочих, когато пред вратата на стаята ми се разпеем бурен смях. Тъкмо се бях настанил удобно върху възглавниците и четях поемата „Енигма“, когато телефонът иззвъня и аз отново подскочих: острият му звън се раз личаваще толкова много от мекия напевен сигнал на домашния ми телефон. Беше дванайсет и половина и пред положих, че е Грег Глен от Денвър.
    Докато протягах ръка към слушалката, се сетих, че Глен не знаеше къде съм отседнал.
    Беше Майкъл Уорън.
    — Исках само да разбера… дали си буден… дали си открил нещо.
    Отново изпитах онова странно чувство, съпровождащо съдействието му и многото въпроси. Беше толкова различен от всичките ми досегашни източници на информация, И въпреки това не можех просто така да го разкарам. Беше рискувал твърде много паради мен.
    — Все още се ровя — отвърнах, — Седя си и си чета поезията на Едгар Алан По, Направо тръпки ме побиват от страх.
    Той се изсмя учтиво.
    — Но имаш ли някаква полза от нея… имам предвид самоубийствата?
    В този момент нещо ме накара да застана нащрек.
    — Хей, откъде се обаждаш?
    — От къщи. Защо?
    — Не каза ли, че живееш в Мериленд? Значи това е междуградски разговор, нали така? На сметката ти ще бъде записано, че си разговарял с мен, човече. Не помисли ли за това?
    Не можех да повярвам на безгрижието му, особено след ме бе предупредил за ФБР и агентката Уолинг.
    — О, по дяволите… Наистина съвсем съм изкукуригал. Виж, едва ли някой ще се заинтересува от сметките ми за телефонните разговори. Нямам достъп до никаква секретна информация за националната ни сигурност, така че няма страшно.
    — Не знам. Ти ги познаваш по-добре от мен.
    — Да зарежем това, Какво откри?
    — Казах ти, че още търся. Натъкнах се на две имена, които могат да ми свършат работа. Съвсем малко.
    — Е, това е добре. Радвам се, че рискът си заслужаваше.
    Кимнах; беше малко смешно, защото той не ме виждаше.
    — Да, още веднъж ти благодаря. Трябва да продължавам. Уморен съм и искам да приключвам.
    — Тогава те оставям. Утре, ако имащ възможност, ми се обади по телефона, за да съм в течение.
    — Опасно е за теб, Майкъл. Мисля, че ще е по-добре да не знаят, че имаме нещо общо.
    — Е, както кажеш. Надявам се да прочета всичко един ден. Имаш ли краен срок?
    — Не. Дори и не съм разговарял на тази тема.
    — Имащ чудесен редактор. Хайде, да не те разсейвам повече. Наслука.
    Скоро думите на поета отново ме грабнаха. Мъртъв от сто и петдесет години, но това не му пречеше да ме сграбчи с протегнатата си от гроба костелива ръка, По беше Майстор на настроението и ритъма, Настроението беше зловещо, а ритъмът — често задъхан, Скоро открих, че отъждествявам написаното със собствения си живот. „Живях аз сам във свят от стон“ пише По, „С душа — умираща вълна.“ — Думи, които поне за момента, отгова ряха на настроението ми.
    Зачетох се и скоро усетих как ме сграбчва меланхолията на поета при откъса от „Езерото на…“
Но щом покровът на нощта
захлупи всичките места.
и вятърът с потаен шепот
облъхне ги с напев неземен.
тогава — ах, ще ме разбуди
на злото езеро гласът.
4

    По завладя ужасената ми и благодатна памет. Стана моят кошмар. Бе протегнал ръка и през века и половина, които ни деляха, бе забил леден пръст в гърдите ми.
Смъртта надзърташе от таз вълна.
стаила гроб под нея тя.5

    В три часа сутринта приключих с последната поема, Бях успял да открия още един цитат от негово произведе ние в една предсмъртна бележка. Стихът „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ми залинее“, приписван според полицейските доклади на далаския полицай Гарланд Петри, беше взет от поемата „На Ани“.
    Не открих обаче никаква връзка на последните думи на Белтран, детектива от Сарагоса, с която и да е поема на Едгар Алан По. Започнах да се питам дали в преумората си просто не я бях пропуснал, макар и да съзнавах, че въпреки късните часове бях чел съвсем внимателно книгата. Просто никъде нямаше нещо подобно. „Господи, помогни на бедната ми душа!“ Сега вече си мислех, че това е била последната искрена молитва на един обзет от мисълта за самоубийство човек. Зачеркнах Белтран от списъка: този вопъл очевидно е бил негов.
    Разгледах бележките си, докато се унасях в сън, и реших, че случаите с Маккафърти в Балтимор и Брукс в Чикаго бяха прекалено сходни, за да ги отмина. Знаех какво ще предприема сутринта. Щях да тръгна към Балтимор Да открия още.
    През нощта сънят се върна. Единственият повтарящ се кошмар през целия ми живот. Както винаги сънувах, че крача по едно огромно замръзнало езеро със синьо-черен лед. Бях сам в безбрежната ледена пустиня, хоризонтът се бе превърнал в ослепителна изгаряща белота. Приведох глава и продължих да крача. Поколебах се, когато дочух глас на момиче, молещо за помощ. Огледах се, но не го видях никъде. Обърнах се и продължих. Направих крачка, две… И тогава една ръка проби леда и ме сграбчи. Задърпа ме към разширяващата се дупка. Никога не разбрах дали ме дърпаше при себе си, или се мъчеше да се изтръгне от прегръдката на леда, независимо че този кошмар твърде често ме спохождаше.
    Виждах само ръката, слаба и костелива, да се подава от черната дупка. Разбрах, че ръката — това беше смъртта. Събудих се.
    Лампите още светеха, телевизорът продължаваше да работи. Седнах в леглото и се огледах; едва след известно време осъзнах кой съм и къде се намирам. Изчаках да преминат ледените тръпки и се изправих. Изключих телевизора и отидох до малкия бар, скъсах лепенката и отворих вратичката. Избрах си една малка бутилка „Амарето“ и отпих без чаша. Отбелязах в малкия списък, който дават на всеки клиент. Шест долара. Разгледах списъка и безбожните цени само за да се занимавам с нещо.
    След малко усетих как алкохолът започва да ме сгря-ва. Седнах на леглото и погледнах часовника. Беше пет без петнайсет. Трябваше да поспя поне още няколко часа. Пъхнах се под завивките и взех книгата от нощното шкафче. Отворих я на поемата и отново се зачетох. Очите ми се спряха на двата реда.
Смъртта надзърташе от таз вълна.
стаила гроб под себе тя.

    След малко изтощеният ми мозък се предаде. Оставих книгата обратно на мястото й и се строполих върху леглото. Пропаднах в бездната на мрака и забравата.

17.

    Всички инстинкти на Гладън крещяха в един глас, че е опасно да се остава в града, но той не можеше да си тръгне току така. Имаше да върши още доста неща. Уреденият по електронен път трансфер на сумата щеше да стигне до филиала на Фарго само след няколко часа и той трябваше да си прибере новата камера. Това беше от изключителна важност; а той не можеше да го свърши в движение, бягайки към Фресно или някъде другаде. Така че му се налагаше да изчака в Лос Анжелес.
    Вдигна поглед към огледалото над леглото и се огледа. Не беше се бръснал от последната сряда и бакенбардите Му вече започваха да се оформят. Протегна ръка към нощ-ното шкафче за очилата и ги сложи. Оцветените контактни лещи бе изхвърлил в кофа за отпадъци на ресторанта, където бе вечерял предната нощ. Вдигна отново поглед към огледалото и се ухили на собственото си отражение. Вече беше нов човек.
    Хвърли поглед към телевизора. Някаква жена духаше на един мъж, докато един друг й го бе изтеглил в поза инстинктивно предпочитана от кучетата. Звукът беше изключен, но той знаеше какво би могъл да чуе. Телевизорът работеше цяла нощ. Порнофилмите, включени в цената на стаята му, не подпомагаха особено възбудата му, защото изпълнителите бяха прекалено стари и буквално отегчени от работата си. Направо бяха отвратителни. Въпреки това обаче той не го изключваше. Това му помагаше да не забравя, че всеки е подвластен на нечестивите си желания.
    Отново взе книгата си и зачете поемата на По. Знаеше я наизуст след толкова много години четене, но въпреки това обичаше да гледа думите върху страницата и да държи книгата в ръцете си. По някакъв начин това го даряваше с утеха и покой.
Насън видях в среднощен мрак
от радост мъртва призрак драг.
но той изтля пред дневнии зрак.
като рани сърцето пак.
6

    Гладън се изправи на леглото и остави книгата, дочувайки някаква кола да спира пред прозореца на стаята му, Приближи до завесите и се надзърна през тях към паркинга. Слънцето го заслепи. Бяха двама новопристигнали, които сега се нанасяха. Мъж и жена, и двамата порядъчно пийнали, а още нямаше и обяд.
    Той знаеше, че беше време да се поразтъпчи. Първо трябваше да си купи вестник, за да види дали няма нещо публикувано за смъртта на Еванджелин. За него. После щеше да отиде в банката, а след това да си вземе камерата. А ако останеше време, може би щеше Да се поразтърси малко.
    Добре знаеше, че колкото повече си стои в стаята, толкова повече намаляваше рискът някой да го разпознае. Но също така беше уверен, Че е покрил добре следите си. След „Холивуд Стар“ два пъти бе сменял мотелите. Първата стая в Кълвър Сити я използва само за да боядиса косата си. Накрая внимателно почисти и изми банята и си тръгна. След това се добра до Вали и се нанесе в бор-Дея, в крито киснеше в момента, мотела „Бон Соар“ на булевард „Вентура“ и Студио Сити. Четиридесет долара На вечер, три канала с порнофилми.
    Регистрира се под името Ричард Кидуел. Това беше самоличността от последния му документ. Трябваше да се включи в мрежата и да си осигури още няколко. В следващия момент съобрази, че ще му се наложи да наеме и пощенска кутия, за да получи документите; още една причина да не бърза с напускането на Лос Анжелес. Поне за известно време. Добави наемането на пощенската кутия към списъка на нещата, които имаше да върши. Хвърли поглед към екрана, докато изхлузваше панталоните си. Жена с гумен пенис, привързан към слабините й, чукаше друга жена. Той завърза обувките си, изк лючи телевизора и излезе от стаята.
    Присви очи от силното слънце. Закрачи през паркинга към рецепцията на мотела. Носеше бяла тениска с картина на Плутон. Кучето беше любимото му животно от рисуваните филми. В миналото фланелката му бе успокоявала страховете на децата. Всеки път.
    Зад стъклото на рецепцията седеше една сбръчкана женска с татуировка върху мястото, където навремето п започвала гърдата й. Кожата й беше отпусната и провис нала и татуировката беше толкова стара и обезформена, че човек с чиста съвест можеше да я взема за синина от ударено. Носеше голяма руса перука, яркорозово черви ло и грим, достатъчен да мине за телевизионна еванге листна. Същата, която го бе настанила предния ден. Той пъхна еднодоларова банкнота през процепа в стъклото и помоли да му ги развали на три по двадесет и пет, дк десетачета и едно петаче. Не знаеше колко струват вестниците в Лос Анжелес. В другите градове варираха с двадесет и пет до петдесет цента.
    — Съжалявам, миличко, нямам дребни — изрече тя с глас, жадуващ за поредната цигара.
    — О, по дяволите! — възкликна гневно Гладън. Разтърси глава. На този свят вече нямаше прилично обслужване. — Ами портмонето ви? Хич не ми се бие път по половината улица, за да си купя вестник.
    — Чакайте да проверя. И внимавайте какво приказвате. Нямам желание да слушам ругатните ви.
    Той я проследи как се изправя. Носеше къса и тясна черна пола, която по един отчайващ начин караше мрежата от варикозни вени по задната част на бедрата й да изпъква още повече. Не можеше точно да определи възрастта й, износена тридесетгодишна или прехвърлила вече четиридесет и петте развалина. Когато обаче се приведе да измъкне чантата си от едно долно чекмедже, съвсем преднамерено му показа целия си отпуснат задник. Изправи се и зарови за дребни. Докато голямата черна чанта бе погълнала ръката й подобно на някакво животно, тя го огледа през стъклото с преценяващ поглед.
    — Хареса ли си нещо? — запита го тя.
    — Не, не съвсем — отвърна той. — Намерихте ли дребни? Тя измъкна ръка от пастта на чантата си и огледа монетите.
    — Не е необходимо да бъдете толкова груб. А и освен това имам само седемдесет и един цента.
    — Ще ги взема.
    Той пъхна долара в процепа.
    — Сигурен ли сте?
    — Да. Ето ви парите.
    Тя пъхна монетите в процепа и той с мъка успя да ги измъкне оттам; ноктите му бяха изгризани до месо.
    — Ти си в шеста стая, нали? — запита тя, взирайки се в списъка на наемателите. — Взел си единична стая. Още ли си сам?
    — Хей, сега пък какъв е тоя разпит?
    — Само проверявам. Какво правиш там сам, а? Надявам се само като си бичиш чекиите, да не се празниш върху чаршафите.
    И се изхили. Беше му го върнала. Той кипна и си изтърва нервите. Знаеше, че в никакъв случай не биваше да го прави, че е опасно да се набива в очи, но не се сдържа.
    — Ха, аз съм бил груб, а? А ти, знаеш ли какво си ти? Една скапана курва. Прекрасните вени по краката ти, дето се навират чак в задника ти, са направо като пътеводител за ада, госпожо.
    — Хей, я си дръж езика…
    — Или какво? Да не ме изриташ оттук?
    — Само внимавай какви ги дрънкаш.
    Гладън успя да измъкне и последната монета, едно де-, извърна се и тръгна, без да каже и дума повече. Па улицата отиде до един автомат за продажба на вестници и си купи утринното издание.
    Вече в безопасността на стаята си той се зарови във вестника, докато открие рубриката „МЕТРО“. Знаеше, че репортажът ще е там. Бързо прегледа и осемте страници ра Рубриката, но не откри нищо за убийство в мотел. Разочарован, захвърли вестника върху леглото; в този очевидно вестта за убийството на чернокожа камеерка не спадаше към новините.
    В този момент забеляза една снимка на първата страница. Беше малко момче, което се спускаше с Шейна, Вдигна страницата и зачете текста под снимката. В него се разказвате, че пързалките и другите детски забавления в парка Макартър били най-после върнати на места-та им след един продължителен строеж на спирка на метрото — причина за затварянето на по-голямата част от парка.
    Отново огледа снимката. Момчето на нея беше седемгодишно на име Мигел Аракс. Гладън не познаваше райо-на, където се намираше новият парк, но беше факт, че спирка на метро се строеше само в бедни квартали. Това означаваше, че повечето от децата в този район произхождаха от бедни семейства, с тъмнокафява кожа подобно на момчето на фотографията. Реши, че паркът може да почака, докато си реши най-належащите проблеми и се ориентира в обстановката. С бедните деца винаги е по-лесно. Имаха нужда от толкова много неща.
    Ориентировката. Той знаеше, че ориентировката беше неговата най-първа задача. Не можеше да остане в този мотел или който и да е друг, без значение колко добре беше прикрил следите си. Тук Не беше в безопасност. Рискът нарастваше застрашително и те сигурно вече го търсеха. Чувстваше го с цялото си същество. Скоро щяха да тръгнат по следите му: нуждаеше се от безопасно убежище.
    Остави вестника и отиде до телефона. Не можеше да сбърка този просмукан от десетки хиляди цигари глас.
    — Обажда се, аа, Ричард… от шеста стая. Исках само да ви кажа, че съжалявам за случилото се сутринта. Бях груб и се извинявам, — Тя не каза нищо и той продължи: — Така или иначе, имахте право, самотата започва да ме гнети и тъкмо си мислех дали онова предложение, което ми направихте одеве, е още в сила.
    — Какво предложение?
    Тя явно искаше да се погаври малко, преди да клекне.
    — Как да ви кажа, когато ме запитахте дали съм си харесал нещо. Всъщност още тогава си харесах.
    — Не знам. Бяхте доста груб. А аз не обичам да са груби към мен. Какво ви хрумна?
    — Не знам. Но съм си приготвил един стотак, за да съм сигурен, че ще си прекарам приятно времето.
    Тя замълча за момент.
    — Добре, свършвам работа в четири. И съм свободна целия уикенд. Мога да дойда.
    Гладън се ухили и отвърна:
    — Нямам търпение.
    — Тогава и аз съжалявам, че бях груба и за ония неща, дето ти ги казах.
    — Това е чудесно. Значи идваш… Хей, още ли си там?
    — Разбира се, миличко.
    — Как се казваш?
    — Дарлийн.
    — Е, Дарлийн, не знам дали ще издържа до четири.
    Тя се изсмя и затвори. На Гладън не му беше до смях.

18.

    Сутринта трябваше да изчакам до десет, докато Лори Прайн заеме работното си място в Денвър. Нямах търпение да започна работния си ден, но нейният едва започваше и трябваше да изтърпя поздравленията и въпросите й къде съм и какво правя, докато най-сетне си дойдем на думата.
    — Когато те помолих тогава да направиш онова проучване за полицейските самоубийства, беше ли включен в него и „Балтимор Сън“?
    — Аха.
    Знаех, че трябва да е така, но бях длъжен да проверя. Знаех също така, че търсенията с компютър понякога бяха непълни.
    — Добре, тогава можеш да направиш едно проучване на „Сън“, като използваш само името Джон Маккафърти.
    Произнесох й го буква по буква.
    — Добре. Колко назад?
    — Не знам. Мисля, че поне пет години.
    — За кога ти трябва?
    — За вчера.
    — Предполагам, това означава, че ще изчакаш.
    — Точно така.
    Слушах бързото тракане на клавишите, докато претърсваше директориите. Взех книгата на По в скута си и сц препрочетох няколко от поемите му, докато чаках. С из, грева на слънцето зловещата хватка на думите му вече бе отслабнала значително в сравнение с предната нощ.
    — Така… стоп… изскочиха доста материали, Джак. Двайсет и осем. Търсиш нещо специално ли?
    — О, не. Кое е най-новото?
    Знаех, че може да сканира материалите, като вади само заглавията на материалите върху екрана.
    — Добре, последният. „Детектив, изхвърлен заради участие в смъртта на бивш партньор.“
    — Много странно — произнесох аз. — Това трябваше да изскочи още при първото проучване. Можеш ли да ми прочетеш няколко изречения?
    Чух бързото щракане на клавиши и после зачаках материалът да излезе на екрана й.
    — Аха, ето го. „Детектив от балтиморската полиция беше изхвърлен в понеделник заради промяна на сцената от мястото на престъплението и опита си да представи нещата така, сякаш миналата пролет неговият дългогодишен партньор не е посегнал сам на живота си. Решението срещу детектива Даниел Бледсоу е било взето от арбитражния съвет по правата към полицейското управление след двудневно закрито изслушване. Не успяхме да открием Бледсоу за коментар, но един негов колега полицейски служител, който го представляваше по време на изслушването, заяви, че към детектива, който е носител на толкова много награди и отличия, са се отнесли по крайно груб и несправедлив начин от ръководството на полицейското управление, в което е служил в продължение на двайсет и две години. Според полицейските официални лица партньорът на Бледсоу, детективът Джон Маккафърти, е умрял на 8 май вследствие огнестрелна рана, която си е нанесъл сам. Тялото било открито отсъпругата му, Сюзън, която първо се обадила на Бледсоу. Според официалните източници в полицията той отишъл в жилището на партньора си, унищожил бележката, която открил в джоба на мъртвия детектив, и промени разположението на някои вещи и предмети по сцената на престъплението, за да накара разследването да повярва, че Маккафърти е бил убит от някой проникнал с взлом, добрал се до оръжието на детектива преди него. Полицията твърди…“ Да продължавам ли, Джак?
    — Да, моля те.
    — „Полицията твърди, че Бледсоу дори отишъл толко-ва далеч, че изстрелял един допълнителен изстрел в тялото на Маккафърти, пронизвайки го в бедрото. След това наредил на Сюзън да позвъни на 911 и напуснал апартамента, имитирайки изненада, когато по-късно му било съобщено за смъртта на партньора му. При извършването на деянието очевидно Маккафърти е стрелял веднъж в дода на дома си, преди да захапе дулото и да натисне спусъка. Следователите твърдят, че Бледсоу е направил опит да представи трагедията на партньора си като насилствена смърт, защото Сюзън Маккафърти е щяла да получи по-големи застраховки за смърт, здраве и пенсия, ако бъдело доказано, че съпругът й не е посегнал сам на живота си. Все пак замисленото било разкрито, след като подозрителните следователи разпитвали продължително Сюзън Маккафърти в деня, когато починал съпругът й. Накрая тя признала дори и факта, че през цялото време наблюдавала какво прави Бледсоу.“ Не чета ли прекалено бързо? Водиш ли си бележки?
    — Не, всичко е наред. Давай.
    — Добре. „Бледсоу отхвърлил всички отправени му обвинения за каквито и да било промени в сцената на престъплението и отказал да даде показания от своя страна по време на изслушването пред съвета на правата. Детективът Джери Либлинг, приятел на Бледсоу и представител на защитата по време на изслушването, твърди, че той е извършил онова, което всеки лоялен партньор би направил за мъртвия си другар: «Всичко, което е сторил, се е свеждало до това да помогне на вдовицата на другаря си.» Управлението обаче отиде твърде далеч. Бледсоу се е опитал да стори добро и сега си загуби работата, кариерата, средството си за препитаване, До какви изводи стигат сега колегите и шефовете му? Негови колеги детективи, с които се свързахме в понеделник, изразиха подобни чувства. Шефовете обаче твърдят, че към Бледсоу са се отнесли снизходително. Цитира се решението на управлението да не повдига срещу него или Сюзън Маккафърти обвинения за криминални деяния. Маккафърти и Бледсоу са били партньори в продължение на седем години ц са разкрили някои от най-заплетените убийства в града за това време. Едно от тези убийства според някои изтоц, ници има връзка със смъртта на Маккафърти. Полицията твърди, че депресията му, в която изпаднал порадц неразкритото убийство на Поли Амхърст, преподавателка първа степен, която била отвлечена от студентското градче в частното училище Хопкинс, подложена на сексуално насилие и осакатяване и накрая удушена, го довела до мисълта да посегне на живота си. Маккафърти имал също проблеми и с алкохола. «Така че сега полицейското управление загуби не един, а двама чудесни следователи — заяви Либлинг след изслушването в понеделник. — Те никога няма да открият двама души, толкова добри в екип като Бледсоу и Маккафърти. Ръководството на полицейското управление направи днес най-голямата си грешка досега.»“ Това е, Джак.
    — Добре. Аз, хм, ще те помоля да ми го изпратиш в пощенската кутия на компютъра ми. Взел съм си лаптопа.
    — Добре. А за другите репортажи?
    — Можеш ли да се върнеш на заглавията? Има ли сред тях още някои за смъртта на Маккафърти или се отнасят за други случаи?
    Отне й половин минута да прехвърли заглавията.
    — По всичко изглежда, че всички се отнасят за други случаи. Има още няколко за преподавателката, Няма нищо друго за самоубийството. Да ти кажа ли, причината материалът да не изскочи при проучването ми в понеделник е, че думата „самоубийство“ не фигурира никъде в текста. Това беше ключовата дума, по която направих проучването.
    Вече го бях разбрал. Помолих я да изпрати в пощенската кутия на компютъра ми репортажите за учителката, благодарих й и затворих.
    Обадих се до главното детективско бюро в балтиморс кото полицейско управление и помолих да ме свържатс Джери Либлинг.
    — Либлинг на телефона.
    — Детектив Либлинг, казвам се Джак Макавой и ще ви бъда особено благодарен, ако ми помогнете. Опитвам се да се свържа с Дан Бледсоу, В каква връзка го търсите?
    — На тази тема ще разговарям само с него.
    — Съжалявам, не мога да ви помогна, а и другият ми телефон звъни.
    — Вижте, знам какво се е опитал да направи за Макафърти. Искам да му кажа нещо, което мисля, че ще му е от помощ, Само това мога да ви съобщя. Но ако не ми помогнете, тогава пропускате шанса да помогнете и на него. Ще ви оставя номера си. Защо не му се обадите и не му го дадете? Нека той да реши.
    Последва продължителна тишина; в един момент се запитах дали не е затворил.
    — Ало?
    — Да, слушам ви. Вижте, ако Дан пожелае да разговаря с вас, той ще го направи. Обадете му се. Има го в телефонния указател.
    — Как, в телефонния указател?
    — Точно така. А сега ме извинете, имам работа.
    И той затвори. Почувствах се ужасно глупаво. Никога не бих се сетил за указателя, защото не познавах ченге, Което би си оставило името там, Отново набрах номера на телефонните услуги в Балтимор и дадох името на бившия Детектив.
    — В списъка ми не фигурира Даниел Бледсоу — каза операторката — Имам застрахователна компания „Бледсоу“ и частна детективска агенция „Бледсоу“.
    — Добре, дайте ми и двата и адресите им, моля.
    — Всъщност те фигурират отделно и с отделни номера, но са на един и същ адрес във Фелс Пойнт.
    Тя ми даде информацията и аз най-напред се обадих на частния детектив.
    — Частна детективска агенция „Бледсоу“ — обади се глас.
    — Добър ден, мога ли да говоря с Дан?
    — Съжалявам, но не е възможно.
    — Отсъства ли?
    — Не. Той е тук в момента, Провери за съобщенияпреди десетина минути. Не знам обаче за колко дълго Не знам програмата му.
    Фелс Пойнт представлява късче земя на изток от вътрешния залив на Балтимор. Туристическите магазини ц хотели отстъпват място на далеч по-забавни кръчми и магазини, а след това идват и старите тухлени фабрики ц Малката Италия. На някои улици асфалтът е износен до такава степен, че отдолу се подава старият паваж и кога то вятърът духа право в градчето, довява със себе си влажния мирис на морето или ароматите на захарната фабрика, кацнала точно срещу входа на залива. И двете фирми на Бледсоу се намираха в едноетажно тухлено здание, разположено на Карълайн и Флийт.
    Минаваше един. На вратата на малкия му офис имаше пластмасов часовник с подвижни стрелки и думите „ЩЕ СЕ ВЪРНА В“. Часовникът сочеше един. Огледах се нао коло, но не видях някой да спринтира към офиса и реших да го изчакам, след като така и така съм дошъл.
    Отскочих до пазара на Флийт, купих си кутия кола и се върнах до колата. Входът на офиса се виждаше добре от шофьорската седалка. Минаха около двайсетина минути, когато зърнах мъж с гарвановочерна коса, шкем бенце, присъщо на средната възраст, приведен и ле; накуцващ да се приближава. Той отключи вратата и влезе. Извадих калъфа с компютъра си и се запътих към него.
    Мястото, където се помещаваше агенцията на Бледсоу, ми напомняше доста на лекарски кабинет, макар и да не можех да проумея какво би правил в този работнически квартал. Имаше малко антре с плъзгаща се стъклена врта и плот, зад който навремето сигурно е седяла дежурна сестра. Прозорецът, стъкло с покритие като врата на баня беше затворен. Когато отваряше само преди секунди вратата, дочух зумер, но никой не отговори. Стоях така вестно време, оглеждайки се наоколо. В помещението имаше стар диван и малка масичка. Нямаше място нищо друго. На масичката бяха разхвърлени списания, като най-новите бяха отпреди шест месеца. Тъкмо се канех да извикам „Здравейте“ или да почукам на вратата към светая светих, когато чух казанчето на тоалетна от плъзгащата се врата. Зад стъклото се мярна нечий силует и вратата от лявата ми страна се отвори, прага й застана чернокосият мъж. Имаше тънки, почти незабележими мустачки.
    — Здравейте, с какво мога да ви бъда полезен?
    — Вие ли сте Даниел Бледсоу?
    — Точно така.
    — Казвам се Джак Макавой. Бих искал да ви задам няколко въпроса за Джон Маккафърти. Мисля, че и двамата можем да си помогнем един на друг.
    — Джон Маккафърти е мъртъв от доста време.
    Погледът му не се откъсваше от калъфа с компютъра.
    — Просто компютър — отвърнах на неизречения му въпрос. — Може ли да поседнем някъде?
    — Да, разбира се. Защо не?
    Последвах го през вратата и после по един къс коридор с още три врати от дясната страна. Той отвори първата и пристъпихме в стая с евтина панелна облицовка. Щатският му лиценз за работа висеше в рамка на стената заедно с още няколко фотографии от годините му на работа в полицията. Цялата обстановка беше малко смехотворна, също като мустачките му, но аз бях твърдо решен да доведа работата до край. Едно нещо, което знаех със сигурност за ченгетата, а предполагах, че се отнася и за бившите, беше, че външността лъже. Познавах няколко негови колеги в Колорадо, които сигурно още щяха да носят бледосини полиестерни костюми, стига само да бяха в производство. Но въпреки това бяха най-добрите и най-Коравите в отделите си. Подозирах, че и Бледсоу е същият. Той се настани зад бюрото с плот от черна пластмаса. Не беше направил най-добрия избор при покупката си на Мебели от оказиона. Ясно виждах насъбралия се слой прах върху лъскавата повърхност. Седнах срещу него на един-ствения стол. Той ми обясни:
    — Навремето тук е било клиника за аборти. Докторът си отишъл заради няколко нелегални забежки. Взех го под наем и пет пари не давам за праха и вида му. По-голямата част от работния ми ден минава по телефона в продажби на застрахователни полици на ченгета. Обикновено ходя лично при клиентите си, които се нуждаят от частно разследване. Те не идват при мен. Хората, които обикновено ме посещават, само оставят цветя до вратата ми. Предполагам, че го правят в памет на някои починали, Сигурно вземат данните от някои стари телефонни указатели. Защо не ми кажете какво ви води прц мен?
    Разказах му за брат ми и после за Джон Брукс в Чикаго. Следях лицето му, докато говорех, и разбрах, че щ, ми вярва. Това ми показа, че съм на косъм да ме изрити през вратата.
    — Каква е тая работа? — запита той. — Кой ви изпра, ти при мен?
    — Никой. Предполагам, че имам само ден-два преднина пред ФБР. А те ще дойдат. Помислих, че може би е по-добре да поговорите първо с мен. Знам как се чуветнато. С брат ми бяхме близнаци. Знам, че дългогодишните партньори, особено в отделите по разследване на убийства, винаги стават като братя. Като близнаци.
    Това имате ефект, макар и неголям. Бях сложил върху масата всичко, с изключение на най-важния си коз, но трябвате да изчакам за нужния момент. Пледсоу сякаш се поотпусна. Гневът, изглежда, отстъпвате място на объркване.
    — И какво искате от мен?
    — Бележката, Искам да знам какво е написал Маккя фърти в предсмъртната си бележка. Нямате никаква бележка. Никога не съм казвал, че е имало такава.
    — Но жена му твърди, че има. Тогава защо не отидете да поговорите е нея? Не, мисля, че е по-добре да разговарям с нас. Нека да ви кажа нещо. Убиецът принуждава жертвите си да напишат едно или две изречения като Предсмъртна бележка. Не знам как го постига или защо му се подчиня ват, но го правят. И всеки път е цитат от някаква поема. Поема от един и същи автор. Едгар Ала н По.
    Посегнах към калъфа с компютъра и го разкопчах Измъкнах дебелата книга на По и я поставих върху бюрото му, за да я вижда.
    — Мисля, че партньорът ви е бил убит. Вие сте пристигнали на местопроизшествието и всичко е изглеждало като самоубийство, защото такъв е бил замисълът на убиеца. Бележката, която сте унищожили, е била част от стихотворение в тази книга, залагам пенсията на партньора ви върху това.
    Той изгледа книгата и после мен.
    — Очевидно сте смятали, че сте му достатъчно задължен, за да рискувате работата си, като направите живота на вдовицата му малко по-лек.
    — Да, и вижте какво спечелих от тая работа. Един въшлив офис и едно въшливо удостоверение на стената. Седя си в стаята, където навремето са изрязвали бебета от коремите на майките им. Не е много доблестно.
    — Вижте, всеки в отдела ви мисли, че постъпката ви е била доблестна, в противен случай едва ли щяхте да продадете и една застраховка. Направилите сте това за партньора си, което сте смятали за необходимо. В такъв случай би трябвало да не спирате дотам.
    Бледсоу извърна глава и погледна една от снимките на стената. На нея беше с още един мъж, прегърнати през раменете и блажено ухилени. Изглежда, бяха снимани в някакъв бар в доброто старо време.
    — „И треската с име живот е сразена най-сетне“ — изрече той, без да отмества поглед от снимката.
    Стоварих юмрука си върху книгата. Резкият звук стресна и двама ни.
    — Точно — възкликнах аз и вдигнах тома. Бях прегъвал страниците на поемите, от които беше вземал цитатите убиецът. Намерих страницата с поемата „На Ани“, прехвърлих я, докато открия цитата и се уверя, че не съм сгрешил, после поставих книгата пред него, като я завъртях така, че да я прочете. — Първия стих.
    Вледсоу се приведе над разтворените страници.

19.

    Докато бързах през фоайето на „Хилтън“ в четири часа, си представях как Грег Глен бавно се изправя зад бюрото си и поема за съвещанието по новините от деня в залата за конференции. Трябваше да говорим и знаех, че не успея ли да се свържа с него преди това, през следващите часа няма да има и секунда свободно време.
    Докато приближавах асансьорите, зърнах една жена да се вмъква в един от тях и побързах да я настигна Вече бе успяла да натисне бутона за дванайсетия етаж. Застанах в задната част на кабината и погледнах още веднъж часовника си. Имах още време. Срещите при редакторите никога не започваха точно на часа.
    Жената се бе изместила в дясната част на кабината ц двамата мълчахме с онова неудобство, присъщо на непознати хора, събрани на толкова тясно място като асансьор. Лъскавата бронзова шина на вратата ясно отразяваше лицето й, Очите й гледаха към редицата лампички над вратата, бележещи етажите по пътя ни, Беше много привлекателна и ми беше много трудно да отместя поглед от отражението й, макар и обзет от страх да не се извърне и да срещне погледа ми. Въобразявах си, че знае, че я наблюдавам. Винаги съм си мислел, че красивите жени знаят и разбират винаги когато ги наблюдават.
    Асансьорът спря на дванайсетия етаж и аз я изчаках да излезе. Тя тръгна наляво и се запъти по коридора, Завих надясно и тръгнах към стаята си, като с големи усилия се въздържах да не се обърна след нея. Докато наближавах вратата на стаята си, измъкнах ключа с номера от джоба на ризата си и дочух леки стъпки по коридора зад себе си. Обърнах се. Беше жената от асансьора. Тя се усмихна.
    — Объркала съм пътя.
    — Случва се — усмихна се. — След време всичко се обърква.
    Не можах ли да измисля нещо по-умно, проклех се аз, докато отключвах вратата и тя ме подмина. Пристъпих прага и внезапно усетих нечия ръка рязко да ме сграбчва за яката на сакото ми и да ме изблъсква в стаята. В следващия миг нечия друга ръка се плъзна под сакото ми и ме сграбчи за колана. Бях грубо изблъскан и забит с лице в леглото. Съумях да задържа чантата с компютъра, не исках да изтърва на пода оборудване на стойност две хиляди долара; в следващия момент някой грубо го издърпа от ръката ми.
    — ФБР! Вие сте арестуван! Не мърдайте!
    Непознатият с една ръка ме притискаше за врата към леглото, докато с другата бързо ме опипа.
    — Какво, по дяволите, е това? — изхърках аз, задушавайки се от матрака.
    Само след миг желязната хватка ме отпусна.
    — Добре, ставай. Да тръгваме.
    Обърнах се и се надигнах от леглото. Вдигнах очи. Беше ясената от асансьора. Зяпнах от изненада. Фактът, че така лесно се бе справила с мен, и при това сама, предизвика гняв у мен, страните ми пламнаха.
    — Не се срамувайте. Справяла съм се и с далеч по-корави и лоши мъжаги от вас.
    — По-добре се легитимирайте или ще се наложи да викате адвоката си.
    Тя измъкна портфейл от джоба на палтото си и го разтвори под носа ми.
    — Вие сте този, който има нужда от адвокат. А сега ще вземете стола от бюрото си, ще го поставите в ъгъла на стаята и ще седите там, докато обискирам стаята. Няма да отнеме много време.
    Представи ми нещо, което ми изглеждаше истинско удостоверение на служител от ФБР и значка. Там беше изписано името й — специален агент Рейчъл Уолинг. Още щом го прочетох, веднага загрях какво става.
    — Хайде, няма да повтарям. В ъгъла.
    — Първо да видя разрешението ви за обиск.
    — Имате избор — заяви вироглаво тя. — Да отидете сам в ъгъла или да ви закарам в банята и да ви прикова с белезници към отточната тръба под мивката. Избирайте.
    Изправих се, придърпах стола в ъгъла и седнах.
    — Искам да видя шибаното ви разрешение за обиск.
    — Не мислите ли, че да ругаете е един доста безсилен опит да компенсирате жалкото си самочувствие за мъжко превъзходство?
    — Господи, нима не осъзнавате колко гафове направихте до този момент? Къде ви е разрешителното?
    — Нямам нужда от разрешително. Вие ме поканихте в стаята си и ми позволихте да направя обиск, след който Ви арестувах за притежание на крадено имущество.
    Тя пристъпи гърбом към вратата, без да откъсва очц от мен, и я затвори.
    — Никъде не съм ви канил. Само да опитате някъде с тия лъжи и съвсем ще затънете. Да не вярвате, че някой съдия със здрав разум ще се хване на измишльотините ви, че съм бил толкова глупав, че да ви пусна в стаята си, ако съхранявам в нея крадено имущество?
    Тя само ме изгледа и ми се усмихна мило.
    — Господин Макавой, висока съм метър и петдесет и два и тежа четиридесет килограма, и то когато съм с револвера си. Да не би да си въобразявате, че съдията ще приеме фантазиите ви? Нима бихте имали куража да разкажете пред целия съд случилото се преди малко?
    Извърнах погледа си от нея и се втренчих през прозореца. Камериерката го беше оставила отворен. Небето бавно започваше да потъмнява.
    — Да, така и очаквах. Вие сте по-благоразумен, отколкото изглеждате. А сега, да не си губим времето. Къде са копията на протоколите?
    — В калъфа на компютъра. Не съм извършил никакви престъпление с придобиването им, както и не нарушавал никакъв закон с притежаването им.
    Трябваше да си меря много внимателно приказките, Не знаех дали Майкъл Уорън вече не беше открит. Тя ровеше из калъфа. Измъкна томчето на По, огледа го скептично и после го захвърли върху леглото. После из мъкна бележника ми и копията от протоколите. Уорън бе имал право. Тя беше рядко красива жена. Обноските й не бяха твърде изискани, но въпреки това бе много прив лекателна. Горе-долу на моята възраст, може би година или две по-възрастна, с кестенява коса, стигаща точно до раменете й, остри зелени очи. Излъчваше самоувереност, Това й беше най-привлекателната черта. Макар и в момента да я ненавиждах, не можех да не отбележа привле кателността й.
    — Влизането без разрешение е престъпление — заяви тя. — С което автоматично минава под моята юрисдикция, когато се взе решение, че откраднатите документи принадлежат на ведомството ми.
    — Не съм влизал никъде без разрешение и не съм открадвал нищо. Това, което вие вършите, е най-грубо наруние на законите. Всички говорят за вас като за хора, падащи в ярост, когато някой друг ви върши работата. Тя се беше привела над леглото и ровеше из разпилеете документи. Изправи се, пъхна ръка в джоба си и измъкна една чиста найлонова торбичка за събиране на доказателства с един-единствен лист хартия вътре. Навря ми го едва ли не в лицето. Познах го в същия миг. Беше лист, откъснат от репортерски бележник с шест написани реда с моя почерк.
    Пена: ръцете му?
    след колко време? Уекслър, Скалари: колата?
    нагревателят?
    олокировката;
    Райли:
    ръкавиците?
    Само след миг всичко си дойде на мястото. Уорън бе късал страници от бележника ми, за да отбелязва местата, откъдето е измъквал папките. Откъснал е страница със старите ми бележки и по някакъв начин е забравил да я извади, след като е върнал папките по местата им. Уолинг видя съвсем ясно признанието, изписано по лицето ми.
    — Фасулска работа. След като дадохме за анализ почерка и направихме сравнение, работата се оказа съвсем лесна. Как мислите?
    Този път не можах дори да изтръгна едно „да ти го начукам“.
    — Вземам компютъра ви, тази книга и вашия бележник като възможни доказателства. Окаже ли се, че не са ни необходими, ще ви ги върнем. Хайде, да тръгваме. Колата ми е отвън пред входа. Единственото нещо, което мога да направя за вас, за да ви покажа, че не съм злобна е да ви отведа дотам без белезници. Очаква ни дълъг път, до Вирджиния, макар че може да изпреварим задръстването, ако потеглим веднага. Ще се държите ли прилично? Едно движение, както казват във филмите, и ще ви напъхам отзад с белезници по-стегнати и от венчална халка.
    Кимнах и се изправих. Бях като замаян. Не можех да срещна погледа й. Тръгнах към вратата с привена глава.
    — Хей, какво се казва в такива случаи? — запита тя.
    Избъбрах благодарността си и дочух смях зад гърба си.
    Тя не позна. Не успяхме да изпреварим натоварения график по пътищата. Беше петък вечерта. Много народ искаше да се измъкне от града и ние пълзяхме с тях докато прекосим града, за да се доберем до свободна магистрала. Половин час никой от двама ни не проговори освен в няколко случая, когато тя ругаеше бавното движение или някой червен светофар. Бях на предната седалка; умът ми трескаво работеше през цялото време, Трябваше да се свържа с Глен по възможно най-бързия начин. Трябваше да ми намерят адвокат. При това добър, Според мен в противен случай единственият изход беше да разкрия източник, на когото бях обещал да не го изда вам в никакъв случай. Размислих над възможността да се обадя на Уорън и да го помоля да потвърди, че не сън се вмъквал с взлом във фондацията. Отказах се. Бях се договорил с него. Не биваше да го замесвам на никаква цена.
    След като накрая се измъкнахме на юг от Джорджта-ун, движението малко се оживи и тя сякаш се отпусн или най-малкото си спомни, че бях в колата до нея. Ви дях я да посяга към жабката и да измъква една бял картичка, Включи осветлението и постави картичката вър ху кормилото, за да може да чете, докато управлява.
    — Имате ли химикалка?
    — Какво?
    — Писалка. Мислех, че всички репортери носят писалки.
    — Да. Имам.
    — Добре. Сега ще ви прочета правата съгласно конституцията.
    — Какви права? Та вие ги нарушихте почти всички.
    Тя продължи да чете и накрая ме запита дали съм ги разбрал. Отвърнах й, че са ми ясни, и тя ми протегна картичката.
    — Добре. А сега искам да хванете писалката си и да се подпишете, като добавите и датата на гърба.
    Направих както ми заповяда и й върнах обратно картончето. Тя го прибра в джоба си.
    — Така — произнесе. — Сега вече можем да си поговорим. Освен ако желаете да се обадите на адвоката си. Как се вмъкнахте във фондацията?
    — Не съм се вмъквал никъде. Само това мога да кажа, преди да разговарям с адвоката си.
    — Вие видяхте доказателството. Да не се каните да кажете, че не е ваше?
    — Това може да се обясни… Вижте, всичко, което твърдя, е, че не съм направил нищо незаконно, за да се сдобия с тези копия. Не мога да кажа нищо повече, без да разкрия…
    Проклех се, загдето не бях в състояние да си държа езика зад зъбите.
    — Старите лисици никога не си издават триковете. Къде бяхте цял ден днес, господин Макавой? Чакам ви от обяд.
    — Бях в Балтимор.
    — Какво правехте там?
    — Това си е моя работа. Имате оригиналите на онези протоколи, можете да прецените сама.
    — Случаят Маккафърти. Трябва да знаете, че препятстването на федерално разследване може да ви осигури допълнителни обвинения.
    Изсмях се с най-добрия си фалшив смях.
    — Да, сигурно — проговорих саркастично. — Какво федерално разследване? Вие щяхте да продължавате да си търкате полата в кабинета си, броейки самоубийства, ако вчера не бях разговарял с Форд. Но това е модусът Перанди на бюрото, нали? Щом е добра идея, значи е само наша. Ако делото е приключено благоприятно, да, тогава ние сме го приключили. А иначе не знам, не чух, не видях, а ченгетата да си мрат като мухи.
    — Господи, кой е умрял, че сте станали такъв експерт?
    — Че кой ли може да е? Брат ми.
    Ударът я свари съвсем неподготвена и тя в продължете на няколко минути загуби дар слово. Допълнителният ефект беше, че проби част от защитата, която беше издигнала около себе си.
    — Съжалявам за това — проговори накрая тя:
    — Колко трогателно. По едно съвпадение и аз.
    Всичкият гняв, който бях насъбрал заради Шон, беше готов да избухне. Но още не я познавах и не можех да, споделя нещо толкова лично с нея, след като потиснах гнева си, опитах се да измисля нещо.
    — Предполагам, че сигурно сте запозната със случая. Вие подписахте обзора и профила, които той е получил от бюрото по делото, което разследваше.
    Да, знам. Но никога не сме разговаряли. Какво ще кажете, ако ми отговорите на един въц рос?
    — Не мога да обещая, преди да съм го чула.
    — Как ме открихте?
    Чудех се дали Уорън не беше я насочил по някакъв начин към мен. Успеех ли да се уверя в това, всичките ми ангажименти към него мигом отпадаха. Нямах намерение повече да прикривам този човек с риска да се озова в затвора, след като ме беше поставил на топа на устата.
    — О, това беше най-лесната част — каза тя. Имах името ви и информация за вас от доктор Форд. Той ми се обади веднага след малкото ви съвещание вчера и аз пристигнах още днес сутринта. Помислих, че няма да е зле, ако покрия онези папки, и се оказах права. Само че малко закъснях. Бързо пипате. Веднага щом открих листа от репортерския бележник, не беше трудно да проумея, че сте били вътре.
    — Не съм се вмъквал с взлом.
    Как да ви кажа, всички, ангажирани по един или друг начин с проекта, отричат да са разговаряли с вас извън съвещанието. И в действителност доктор Форд специално си спомня как ви е казал, че не можете да имате достъп до тези папки, докато не получите разрешение от бюрото. И ето, изведнъж се появявате с копия от папките.
    — А как разбрахте, че съм наел стая в „Хилтън“? И това ли го пишеше върху листа от репортерския ми бележник?
    — Влъфирах градския ви редактор, сякаш беше момче за поръчки. Казах му, че имам важна информация за вас, и той ми съобщи къде сте отседнали.
    Усмихнах се, но извърнах глава към прозореца, за да не се издам. Тя току-що бе допуснала грешка: все едно че беше казала направо, че Уорън й е съобщил всичко.
    — Вече не им казват момчета за поръчки — казах. — Политически е неправилно.
    — А как? Разнасящи служители?
    — Доста близко.
    Огледах я с безизразно лице за пръв път, откакто бях с йея в колата. Почувствах извор на вдъхновение. Самоувереността ми, която тя така майсторски бе смачкала в матрака на хотелската стая, започваше да се възвръща. Сега аз си играех с нея.
    — Мислех, че хората от бранша ви работят винаги по двойки — подхвърлих.
    Бяхме спрели на поредния светофар. Виждаше се входът към магистралата. Беше време да направя хода си.
    — Обикновено е така — отвърна тя. — Но днес всички бяха много заети, имахме много хора навън и всъщност когато излязох от Куантико, си помислих, че ще отида само до фондацията да разговарям с Олайн и доктор Форд и да измъкна папките. Не съм предполагала, че ще ми се наложи да арестувам някого.
    Историята й бе съшита с бели конци. Вече всичко ми ставаше ясно. Липсата на белезници. Отсъствието на партньор. Поставянето ми на предната седалка. Плюс факта, че Грег Глен не знаеше къде съм отседнал. Не бях му казал и не бях правил резервацията си посредством туристическата агенция на „Роки“, защото не бях разполагал с никакво време.
    Калъфът с компютъра ми беше на седалката помежду ни. Беше го затрупала с копията от протоколите, сборника на По и бележника ми. Протегнах се и дръпнах всичко в скута си.
    — Хей, какво правите? — възкликна тя.
    — Стигнахме спирката ми. — Захвърлих протоколите в скута й. — Задръжте си ги. Вече имам всичката информация, от която се нуждая.
    Дръпнах дръжката и отворих вратата.
    — Да не сте помръднали!
    Изгледах я ухилен.
    — Не сте ли наясно, че използването на груб език е един напразен опит да възстановите женското си превъзходство? Вижте, това беше една мила пиеска и всичко останало, но правилните ви отговори май свършиха Мисля да си хвана такси до хотела. Имам да пиша срочен репортаж.
    Излязох от колата с нещата си и стъпих върху тротоара. Огледах се и видях един обикновен магазин с телефонна кабина отпред и се запътих натам. В следващия момент колата й се вряза в площадката на паркинга ц закова пред мен, след Което Уолинг изскочи от колата.
    — Правиш грешка — заяви тя, приближавайки се бързо към мен.
    — Така ли? Каква грешка? Ти направи грешка. Какви бяха всички тия циркове?
    Тя само ме изгледа. Не знаеше какво да ми отговори.
    — Добре, аз ще ти кажа какво беше — казах. — Това беше номер.
    — Номер ли? Че защо ми е да ти играя номера?
    — Заради информацията. Искаше да измъкнеш от мен всичко, което знам по въпроса. Нека се опитам да пред положа какво щеше да стане, след като си получеше търсеното. Ти щеше да дойдеш при мен и щеше да кажеш: „О, ужасно съжалявам, източникът ти току-що си призна всичко. Карай, можеш да си тръгваш и страшно съжалявам за незначителното недоразумение.“ Е, време ти е да се връщаш в Куантико да си репетираш сцената.
    Заобиколих я и се запътих към телефона. Вдигнах слушалката, но телефонът мълчеше. Не се издадох. Тя не откъсваше поглед от мен. Набрах номера на телефонните услуги.
    — Дайте ми номер на фирма за таксита — казах аз на несъществуващата операторка.
    Пуснах монетата в процепа и набрах един номер. После прочетох адреса на телефона и поисках такси. След като затворих и се обърнах, заварих агент Уолинг застанала съвсем близо. Тя се протегна покрай мен и вдигна слушалката. Държа я няколко секунди до ухото си, Усмихна се леко и я остави на мястото й. Посочи ми към страната на кабината, където беше закрепен кабелът. Беше прерязан.
    — И твоите изпълнения се нуждаят от доста изглаждане.
    — Чудесен съвет. Знаеш ли, имам една молба към теб не ме оставиш на мира?
    Обърнах се и се втренчих през витрината на магазина да зърна дали вътре няма друг телефон. Нямаше.
    — Слушай, какво искаш да направя? — запита ме тя в отговор. — Страшно ми трябва информацията ти.
    Извърнах се рязко към нея.
    — Тогава защо просто не ме попита? Защо ти беше нужно да ме… да ме унижаваш?
    — Ти си репортер, Джак. Да не би да ми кажеш, че щеше просто ей така да ми отвориш папките си и да споделиш съдържанието им с мен?
    — Може би.
    — Да, наистина. Това ще бъде страхотен ден, когато някой от колегите ти го направи. Виж само Уорън. Той вече не е репортер, а пък се държи така, сякаш никога не е преставал да бъде. Това е в кръвта.
    — Хей, знаеш ли, като заговорихме за кръв, че тук залогът е далеч по-голям от всякакъв сензационен репортаж? Ти просто не можеш да си представиш как бих постъпил, ако беше подходила като нормален човек.
    — Добре — проговори тя с нисък глас. — Сигурно си прав. Признавам ти го.
    Отдалечихме се малко един от друг, докато си разменяхме репликите.
    — Тогава какво да правим? Ето, ти ме разкри и сега можеш да направиш избора си. Нуждая се от информацията ти. Ще я споделиш ли с мен или просто ще ми теглиш майната и ще си тръгнеш? Направиш ли го, и двамата губим. Също и брат ти.
    Беше ме притиснала умело отново в ъгъла и аз го знаех. По принцип трябваше да си вдигна чуковете. Но не можех. Въпреки всичко тя ми харесваше.
    Мълчаливо се върнах до колата, влязох вътре и я загледах през прозореца. Тя кимна и заобиколи откъм се-Далката на шофьора. След като се настани зад кормилото, ми протегна ръката си.
    — Рейчъл Уолинг.
    Взех я и я разтърсих.
    — Джак Макавой.
    — Знам. Радвам се да се запознаем.
    — Аз също.

20.

    Като демонстрация на добра воля и доверие в мен Рейчъл Уолинг почна първа след като изтръгна от мен обещание, че разговорът ни е строго поверителен и неофициален до момента, в който шефът на екипа им не реши до каква степен бюрото ще се ангажира със сътрудничеството ми, ако изобщо решаха да го направят. Нямах нищо против да обещая, защото добре съзнавах, че държа козовете. Вече имах на практика готов репортаж, а бюрото едва ли би се възхитило, ако се вдигне шум. Разсъдих, че този жест ми предоставя голяма възможност за въздействие, без значение дали агент Уолинг го осъзнаваше или не.
    В продължение на половин час, докато се придвижвахме бавно на юг по магистралата към Куантико, тя ми разказа какво е предприело бюрото за последните двайсет и осем часа. Натан Форд от Фондацията по прилагането на законите й се обадил в четвъртък в три часа, за да я информира за посещението ми във фондацията, за резултатите от моето разследване до този момент и молбата ми да разгледам папките със случаите на самоубийства сред полицаите. Уолинг го похвалила за решението да ми бие шута и после се посъветвала с Боб Бакъс, нейния пряк шеф. Той й разрешил да прекъсне работата по профилирането, която й била зададена, и да продължи с неотложното разследване на молбата, която бях отправил към Форд при срещата ни. До този момент в бюрото не се бил обаждал още никой от Денвър или Чикаго. Уолинг започнала с компютъра от службите към Секцията за изучаване на бихейвиористичните науки, който имал директна връзка с компютъра на фондацията.
    — На практика направих същото проучване, което Май-къл Уорън е направил за теб — каза тя. — В действителност бях на терминала в Куантико, когато той се вмъкна в мрежата и си направи проучването. Аз само идентифицирах потребителя и буквално го проследих как си свърши работата върху екрана на лаптопа ми. Още тогава предположих, че ти си успял да го уговориш да ти стане източник и сега си изпълнява поетото задължение. Тук вече възникна проолемът да му свием малко сармите, както вече можеш да се досетиш, Днес не се налагаше да ходя чак в града, защото при нас в Куантико имаме копия на всички протоколи. Но аз бях длъжна да проверя какво правиш. Получих второ потвърждение, че Уорън тц снася информация и че си получил копия от протоколите, когато открих страницата ти от бележника сред папките. Поклатих глина.
    — Какво що стане с Уорън?
    — След като казах на Форд, двамата го опипахме тази сутрин. Той ми призна какво е направил, дори ми каза и в кой хотел си отседнал. Форд поиска оставката му и той я подаде.
    — По дяволите!
    Изпитах угризения, макар и да не бях разгневен от случилото се. Защото не бях сигурен дали Уорън по някакъв начин не е режисира.! собствената си оставка. Може би е решил сам да се махне. Поне така се мъчех да убедя себе си. Беше по-лесно по този начин.
    — Между другото, къде ми беше издънката в изпълнението? — запити тя.
    — Редакторът ми не знае къде съм отседнал. Това беше Известно само на Уорън.
    Тя замълча за известно време, докато накрая я подсетих, че трябва да продължава с хронологията на разследването. Каза ми, че в четвъртък следобед, когато провож Дала търсенето, се натъкнала на същите тринадесет мъртви детективи от отделите по убийства, Които Уорън бил открил за мен, плюс орат ми и Джон Нрукс от Чикаго. После извадила копията на протоколите и ги разгледала за евентуални връзки помежду им, основавайки се на Предсмъртните бележки, както бях обяснил на Форд, че искам да направя. Обърнала се за помощ към криптолога на бюрото и компютъра за шифроване на ФБР, съдържащ база данни, в сравнение, с която тази на „Роки“ изглежда като комикс.
    — Открихме общо пет преки връзки, базирайки се върху предсмъртните бележки, в това число брат ти и Брукс.
    — Значи горе долу за три часа ти си свършила това, за което съм се блъскал цяла седмица, Как откри Маккафърти без текста на предсмъртната бележка?
    Тя отне крака от педала за газта и ме изгледа. Това продължи само няколко секунди; после колата отново се стрелна напред.
    — Не сме броели Маккафърти. В момента служители от балтиморското управление на полицията се занимават с него.
    Това беше наистина озадачаващо, защото аз бях о рил пет случая, включително Маккафърти.
    — Тогава кои са тези пет случая?
    — А, чакай да помисля…
    — Добре, брат ми и Брукс, дотук двама…
    Отворих бележника си, докато произнасях думите.
    — Точно така.
    — Открихте Котайт от Албукерк, нали? „Де злите ангели летят?“ — запитах аз, докато четях бележките си.
    — Точно така. В списъка ни е. Имаше един от…
    — Далас. Гарланд Петри. „Тъжно, вече знам какво е, когато силата ти залинее“. От „На Ани“.
    — Да, точно така.
    — И после идва Маккафърти. А при вас как е?
    — А, още някакъв от Флорида. Доста стар случай. Бил е заместник-шериф. Трябва да погледна бележките си.
    — Почакай минутка. — Прелистих бързо няколко страници от бележника си и го открих. — Клифърд Белтран, полицейско управление, областен шериф, Сарасота.
    — Точно така.
    — Я чакай. При мен предсмъртните му дума са „Господи, помогни на бедната ми душа!“ Аз изчетох всичките поеми на По. Не срещнах никъде този цитат.
    — Прав си. Намерихме го на друго място.
    — Къде? В някой от разказите му ли?
    — Не. Това са били последните му думи. Последните думи на По. „Господи, помогни на бедната ми душа!“
    Кимнах. Не беше поема, но пасваше. Значи сега имахме шест случая. За момент останах спокоен, почти изпълнен с почит към човека, допълнил списъка. Погледнах бележките си. Белтран бе загинал преди три години, доста дълго време за едно убийство да остане незабелязано.
    — По самоубиец ли е бил?
    — Не, макар че според мен начинът му на живот би трябвало да се разглежда като бавно самоубийство. Бил е женкар и алкохолик, Умрял е на четиридесет години, очевидно след тежък и продължителен запой в Балтимор.
    Кимнах, като си мислех за убиеца, фантома, и се чудех дали не правеше паралел с живота на По.
    — Джак, какво ще правим с Маккафърти? При нас фигурира като възможна жертва, но без предсмъртна бележка към протокола му. Какво откри?
    Сега пък възникваше поредният проблем. Бледсоу. Беше ми споделил нещо, което не беше признал на никой друг. Не бях в правото си просто така да го хвърля на вълците от ФБР.
    — Първо трябва да поговоря по телефона, преди да ти кажа.
    — О, Господи, Джак! Пак ли ще си разиграваме оня шибан театър след всичко, което ти съобщих? А си мислех, че сме се разбрали.
    — Разбрали сме се. Трябва само да се обадя на източника си и да уточня нещо с него. Закарай ме до някакъв телефон и ще го уредя още на място. Не мисля, че е проблем. Така или иначе, важното е, че Маккафърти фигурира в списъка. Имало е бележка.
    Прехвърлих бележките си и после й я прочетох.
    — „И треската с име живот е сразена най-сетне.“ Това е била бележката му. От поемата „На Ани“. Също както Петри в Далас.
    Погледнах я още не й беше минало.
    — Виж, Рейчъл… Нали мога да ти казвам така? Нямам никакво намерение да си връщам или глупости от този род. Просто само ще се обадя по телефона. Твоите агенти от местното управление вероятно така или иначе вече са го открили.
    — Вероятно — изрече тя с тон, който сякаш казваше: „Каквото и да направиш, ние ще го направим много по-добре от теб.“
    — Добре, тогава продължаваме. Какво се случи, след като състави списъка с петимата?
    Тя ми разказа. В четвъртък в шест часа вечерта тя и провели съвещание с агенти от Секцията по бихейвиористични науки и Отдела по критични случаи за да обсъдят откритите до този момент факти. След изнесла петте имена и обяснила връзките, шефът й се развълнувал и заповядал пълно разследване с абсолютен приоритет. Уолинг била определена за главен агент, който да му докладва за развоя на следствието. Другите агенти от СБН и ОКС получили задачи, свързани със събираце на данните за жертвите и съставянето на портрет на убиеца, а агентите за връзка с ПСЛ от местните управления в петте града започнали да събират и изпращат информация за въпросните смъртни случаи. Екипът буквално работил цяла нощ, без да мигне.
    — Поета.
    — Какво?
    — Казваме му „Поета“. Всяко разследване, провеждано от бюрото, получава кодово наименование.
    — Господи! — възкликнах, — Таблоидите ще бъдат във възторг. Вече виждам заглавията им. „Поет убива, без да му пука за рими.“ Вие наистина си го търсите.
    — На таблоидите ще им мине котка път. Бакъс е решен да го пипне, преди още пресата да е надушила каквото и да било.
    Настъпи мълчание. Обмислях как да реагирам на този директен удар.
    — Да не си забравила нещо? — запитах я най-накрая.
    — Джак, знам, че си репортер и че именно ти си започнал това разследване. Но трябва да разбереш, че вдигнешли шум в медиите, никога няма да пипнем този мръсник. Той ще се изплаши и ще се покрие. Ще изтървем шанса.
    — Е, аз не съм на държавна служба. Макар че ми плащат да пиша репортажи и статии… ФБР не може да ми казва какво и кога да пиша.
    — Не можеш да използваш нищо от това, което току-що ти разказах.
    — Знам. Дал съм ти дума и ще я сдържа. Нямам нужда ат материала ти. Защото съм си го открил сам. Не голямата част от него. Всичко, с изключение на Белтран и всичко, което ми остава, е да прочета биографичния раздел на тази книга и да открия там последните думи на автора й… Нямам нужда от информацията на ФБР разрешението им, за да си публикувам материала.
    Мълчанието отново се възцари. Усещах, че тя се задъхваше от бяс, но бях длъжен да си отстоявам позиция-та. Бях длъжен да разиграя картите си по най-хитрия лачин. В тази игра не раздават втори път. След няколко линути започнаха да се мяркат крайпътните табели, сочещи пътя към Куантико. Наближавахме.
    — Виж — започнах аз. — По-късно ще си поговорим за статията ми. Нямам намерение да се втурвам презглава още тази нощ и да си чупя краката, за да я напиша. Двамата с редактора ми ще си поговорим като двама спокойни и улегнали мъже и аз ще те информирам какво мислим да предприемем. Става ли така?
    — Чудесно, Джак. Надявам се, че няма да забравиш брат си, когато започнеш да обсъждаш нещата с редактора си. Защото съм сигурна, че той няма да забрави.
    — Виж, хайде да ми направиш една услуга. Не споменавай повече брат ми и мотивите ми. Защото си нямаш никаква представа за мен или него или какво мисля за цялата работа.
    — Чудесно.
    Няколко километра изминахме в пълно мълчание. Гневът ми понамаля и се запитах дали не съм прехвърлил мярката. Целта й беше да заловят този изрод, когото бяха кръстили „Поета“, Което беше и моя цел.
    — Виж, извинявам се, че бях груб — произнесох. — Все още си мисля, че можем да си окажем взаимна помощ. Можем да си сътрудничим и може би ще пипнем това чудовище.
    — Не знам — отвърна тя. — Не виждам никакъв смисъл в сътрудничеството ни, след като това, което съм споделила с теб, ще се появи на първите страници на вестниците, откъдето ще го грабне телевизията и после таблоидите. Ти си прав, не знам какво мислиш. Не те познавам и не мисля, че мога да ти се доверя.
    Не каза и дума повече, докато стигнем до Куантико.

21.

    Беше тъмно и не можах да видя околността, докато навлизахме в комплекса, Академията на ФБР и изследователският център се намираха в центъра на военноморска база. Състоеше се от три разпрострели се тухлени сгради, свързани със стъклени тунели и атриуми. Агент Уолинг вкара колата в един паркинг с надпис „Само за агенти на ФБР“ и паркира.
    Тя не наруши мълчанието си и докато паркирахме и излязохме от колата. Душата ми започна да се стяга. Не исках да й причинявам неприятности или пък да я карам да си мисли, че съм коравосърдечно копеле.
    — Виж, главната ми цел е да пипнем този мръсник — направих пореден опит аз. — Позволи ми само да телефонирам. Ще се обадя на източника си и на редактора ми и все ще измислим нещо. Става ли?
    — Става — изсумтя тя.
    Беше само една дума, но бях щастлив, че успях да измъкна нещо от нея. Влязохме в главната сграда, преминахме през множество коридори, докато накрая стигнахме до стълбище, което ни отведе до Националния център по анализ на насилствените престъпления. Това беше в приземието. Тя ме преведе покрай рецепцията в едно голямо помещение, което не се различаваше особено от новинарска зала. Имаше две редици бюра и работни секции със звукова изолация между тях и една редица от отделни кабинети покрай дясната стена. Посочи ми към един от кабинетите. Предположих, че беше нейният, макар и да беше доста безличен. Единствената фотография, която се виждадпе, беше портретът на президента на задната стена.
    — Можеш да седнеш там и да използваш телефона — каза тя. — Ще отида да проверя къде е Боб и как вървят нещата. Не се тревожи, телефонът не се подслушва.
    Сарказмът й беше очевиден, което все пак не й попре чи да огледа внимателно бюрото си, за да се увери, че не е забравила някой важен документ, след което излезе от стаята. Седнах на бюрото и отворих бележника си на номерата, които ми бе дал Дан Бледсоу. Открих го у дома му.
    — Обажда се Джак Макавой. Днес се запознахме.
    — Да, давай.
    — Виж, ФБР ме пипна, след като се прибрах. Задействали са голямата машина подир този мръсник и са направили връзката между петте случая. Този обаче с Макдафърти го нямат, защото не са открили предсмъртната бележка. Мога да им я дам и те вече ще поемат случая. Исках обаче първо да се посъветвам с теб. Сто на сто ще те посетят, след като им кажа. А може да дойдат дори и без да съм им казал.
    Докато той обмисляше ситуацията, огледах бюрото на Уолинг, също както бе направила собственичката му. Беше много чисто, заето най-вече от един месечен календар, който й служеше и като бележник за записване на ангажиментите. Забелязах, че току-що се беше върнала от отпуск. Квадратчетата с датите от предходната седмица бяха изпълнени със съкращението „отп.“. В другите квадратчета с датите от месеца имаше съкратени бележки, но не можах да ги разчета.
    — Дай им я — каза Бледсоу.
    — Сигурен ли си?
    — Разбира се. Ако бюрото се намеси и обяви, че Джони Мак е бил убит, жена му ще получи пенсията му. Тогава най-вече това ми беше на ума, така че дай им я. Не могат да ми направят нищо. Просто не могат. Платил съм си сметката. Един приятел ми пошушна, че днес са ровичкали из архивите.
    — Добре, приятел, благодаря ти.
    — Ще си получиш ли своя дял от цялата работа?
    — Не знам. Работя по въпроса.
    — Това е твой случай. Дръж здраво. Но не им хващай вяра, Джак. Ще те използват и ще те изцедят докрай, и после ще те захвърлят на тротоара като кучешко лайно.
    Благодарих му за съвета и докато затварях телефона, един мъж в стандартния сив костюм на агент от ФБР мина покрай отворената врата на офиса, забеляза ме и спря. Прекрачи вътре с любопитно изражение на лицето си.
    — Извинете, какво правите тук?
    — Чакам агент Уолинг.
    Беше едър мъж с грубо лице и резки черти; косата му беше черна и къса.
    — А вие кой сте?
    — Казвам се Джак, Макавой. Тя…
    — Махнете се от бюрото.
    Той придружи думите си с рязък жест, сочейки ми един от столовете пред бюрото. Не ми се спореше и се подчиних. Той ми благодари и излезе от офиса. Епизодът ми напомни защо никога не обичах да си имам работа с агенти на ФБР. Общо взето, всички от тях страдаха от наследствен запек.
    След като се уверих, че се е отдалечил, отново се пресегнах към телефона върху бюрото и набрах прекия номер на Грег Глен. В Денвър беше малко след пет и знаех, че е зает с последните срокове за предаване на материалите, но нямах друг избор.
    — Джак, можеш ли да се обадиш след малко?
    — Не. Наложително е.
    — Добре, давай тогава, само че бързо. Тук имаме още един прострелян майстор на абортите и вече просрочваме предаването на материала.
    Предадох му бързо и накратко какво бях свършил и случката с ФБР, Случаят в клиниката и крайният срок за предаването на материала по него сякаш излетяха от главата му; не спираше да повтаря, че съм свършил фантастична работа и от нея щяло да стане фантастичен материал. Пропуснах подробностите по уволнението на Уорън и опита на Уолинг да ме прецака. Казах му къде се намирам и какво се каня да направя. Той го одобри.
    — Вероятно така или иначе ще се наложи да използваме цялото свободно пространство от блока с новините за случая с клиниката — каза той. — Поне най-малко още два дни. Тук е направо някаква лудница. Всички са пощръклели. Ако беше тук, щях да те използвам да редактираш.
    — Съжалявам, че не мога да ти помогна.
    — Няма нищо. Давай, пък когато окончателно си изясниш нещата, обади ми се. От това ще стане нещо велико, Джак.
    — Надявам се.
    Глен се отнесе отново на темата, за възможността за журналистическите награди и как да прецакаме конкуренцията, като публикуваме такава сензация. Докато внушах, Уолинг влезе в офиса с един мъж, който предположих, че е Боб Бакъс. Той също беше облечен в сив костюм, но имаше вид на началник. Наближаваше четиридесетте и все още беше в добра форма. Имаше приятно изражение, късо подстригана кестенява коса и пронизващи сини очи. Дадох знак, че всеки момент свършвам.
    — Грег, трябва да приключваме.
    — Добре, обади ми се, когато станеш готов. И още едно нещо, Джак.
    — Какво?
    — Направи някоя снимка.
    — Добре.
    Докато затварях, си помислих, че малко прекалява. Намесването и на фотограф в тази история щеше да бъде ход с непредвидими последици. Аз самият не знаех дали ще ме огрее, а какво оставаше за фотографа…
    — Джак, да ти представя Боб Бакъс, заместник-главният специален агент. Той ръководи екипа. Боб, това е Джак Макавой от „Роки Маунтън Нюз“.
    Стиснахме си ръце, хватката на Бакъс беше желязна. Стандартният мачо от ФБР. Докато разговаряхме, той несъзнателно протегна ръка към бюрото и оправи календара.
    — Винаги се радвам да се видя с нашите приятели от четвъртата власт. Особено с онези, които не са от околовръстното шосе.
    Само кимнах. Това беше част от общоприетите празни приказки и всички го знаехме.
    — Джак, защо не отскочим до бюфета да си вземем кафе? — запита Бакъс. — Денят беше достатъчно напрегнат. Тъкмо ще ти покажа туй-онуй по пътя.
    Докато се качвахме по стълбите, той не произнесе нищо съществено, освен съболезнованията за смъртта на брат ми. След като и тримата седнахме с кафетата си на една от масите, той вече премина на служебна тема.
    — Джак, в момента не сме на служба — каза Бакъс. — всичко, което видиш или чуеш, докато си в Куантико, си остава само за теб. Ясен ли съм?
    — Да. На първо време.
    — Добре. Ако искаш да промениш уговорката, трябва да разговаряш с мен или Рейчъл и мисля, че можем да го уредим. Съгласен ли си да подпишеш документ на тая тема?
    — Разбира се. Но при едно условие — аз да съставя текста.
    Бакъс кимна, сякаш бях спечелил точка във финалните дебати.
    — Добре. Смятам, че е честно. — Отмести чашата с кафето си настрани, избърса няколко несъществуващи трохички от дланите си и се приведе над масата към мен.
    — Джак, след петнайсет минути започва служебно съвещание. Както съм сигурен, Рейчъл вече те е осведомила, че сме задвижили машината на пълен ход. Според мен ще проявим престъпна небрежност, ако не процедираме по възможно най-бързия начин с това разследване. Включил съм целия си екип, осем взети на заем агенти от Секцията по бихейвиористични науки, двама техници на пълен работен ден и шест оперативни работници. Не мога да си спомня до този ден друго подобно разследване с такова ангажиране.
    — Радвам се да го чуя… Боб.
    Дори и не мигна, когато се обърнах към него с малкото му име. Бях провел малък тест. Очевидно ме третираше като равен; достатъчно често се бе обръщал до този момент на малкото ми име. Реших да видя какво ще стане, ако и аз направя същото. Дотук, добре.
    — Свършил си чудесна работа — продължи Бакъс. — С нея си ни създал една здрава основа, от която да тръгнем. Искам да ти кажа, че и ние вече повече от денонощие сме на пълни обороти по случая.
    Зад него видях агента, който бе разговарял с мен в офиса на Уолинг, да сяда на една маса с чаша кафе и сандвич. Започна да дъвче, наблюдавайки ни.
    — Вече стана дума за многобройния екип, включен в това разследване — каза Бакъс. — В момента обаче най-основната ни грижа е как да го опазим в тайна.
    Нещата се развиваха точно така, както бях предполагал и аз трябваше да положа усилия, за да не се издам че осъзнавам тежестта си при разследването на ФБР. Имах здрави позиции. Вече бях вътрешно лице.
    — Искате да кажете, че не е желателно да пиша за случая — изрекох спокойно.
    — Точно така. Поне засега. Имаме предвид, че ти знаеш достатъчно, дори и без това, което си научил от нас, и доожеш да гръмнеш цялата преса и медиите. Това би била йстинска експлозия, Джак. Само да публикуваш нещо в Денвър, и всички ще наострят уши. През нощта ще плъзне цо цялата мрежа и във всеки вестник. После щафетата де я поемат „Хард Копи“ и останалите таблоиди. Всеки, който не си е заровил главата в пясъка, ще го узнае. А това, държа да го разбереш, Джак, не можем да допуснем. На никаква цена. Веднага щом извършителят разбере, че знаем за него, ще се покрие. И никога не ще успеем да го заловим. А ти не би искал това да се случи, нали? Става въпрос за човека, убил брат ти. Ти не искаш това да се случи, нали?
    Кимнах в знак, че разбирам дилемата, и замълчах за момент, докато подредя отговора си. Изгледах подред Бакъс и Уолинг, а после отново Бакъс.
    — Вестникът ми вече е вложил достатъчно пари и време в случая — започнах аз. — Репортажът ми буквално е готов чак до запетаите. За да ви стане по-ясно, ще ви кажа, че още тази нощ мога да напиша статия, в която се казва, че властите провеждат национално разследване на възможността, че сериен убиец в продължение на три години действа необезпокоявано.
    — Както вече казах, ти си свършил чудесна работа и Никой не ти оспорва авторството върху историята.
    — Тогава какво предлагаш? Просто да го забравя и да си тръгна, да те изчакам да си направиш пресконференцията някой ден, когато и ако пипнеш това изчадие?
    Бакъс се прокашля и се отпусна назад. Хвърлих поглед към Уолинг, но по лицето й не се четеше нищо.
    — Нямам намерение да се кича със заслугите ти — произнесе той. — Просто те моля да поизчакаш със статията си още малко.
    — До кога? Колко малко?
    Вакъс се огледа из кафето така, сякаш никога не беше идвал тук. Отговори ми, без да ме гледа.
    — Докато пипнем тази личност.
    Тихичко подсвирнах.
    — И какво ще получа в замяна на това? Какво ще получи „Роки Маунтън Нюз“?
    Първо тази и най-важна помощ, която ще ни окажеш, е да пипнем убиеца на брат ти. Ако тази причица не ти е достатъчна, сигурен съм, че можем да сключим някаква договореност ти да бъдеш първият, който да о добере до арестувания.
    Известно време никой не проговори. Беше ясно, че тогь ката беше върната в моето поле. Внимателно претеглих думите си, преди накрая да се приведа над масата и да проговоря.
    — Боб, предполагам, че не греша, ако кажа, че това е един от онези редки случаи, когато вие не държите всички карти и не дърпате всички конци. Това е мое разследване, разбирате, нали? Аз го започнах и нямам никакво намерение да се отказвам от него. Ако си мислите, че ще си подвия опашката и да се върна тихомълком в Денвър, ще си седна на бюрото и ще чакам на телефона да ми позвъните, правите огромна грешка. Аз съм в разследването и ако се опитате да ме изритате, тогава се връщам наистина в Денвър, но статията ще се появи още в неделния брой. Тогава тиражът ни е най-голям.
    — И ти ще оставиш убиецът на брат ти да се измъкне? — просъска Уолинг.
    — Рейчъл, моля те — намеси се Бакъс. — Ти схващаш добре, нещата. Това, което ние…
    — Разбира се, че ме е грижа за него — казах аз. — Затова и бях единственият, който разкри цялата история. Така че не се опитвай да предизвикваш някакви угризения у мен. Брат ми ще си остане в земята, без значение дали ще откриете изрода или не и дали аз ще напиша статията или не.
    — Добре, Джак, не поставяме под въпрос мотивите ти — изрече Бакъс с вдигнати в успокояващ жест ръце, — Струва ми се, че сме се озовали в задънена улица, а това никак не ми харесва. Защо не ни кажеш ясно и точно какво искаш. Сигурен съм, че ще се споразумеем още сега. Преди дори кафето да е изстинало съвсем.
    — Съвсем просто е — произнесох бързо аз. — Включете ме в разследването. Осигурете ми пълен достъп като наблюдател. Няма да напиша и думичка, докато не заловим кучия син или не се откажем.
    — Това е изнудване — възмути се Уолинг.
    — Не, това е уговорка, която ви предлагам — отвърнах аз. — В действителност това представлява концесия, защото на практика статията ми вече е готова. А да я отлагам под каквито и да било поводи е против всичките мои инстинкти и това, което върша.
    Изгледах Бакъс. Уолинг кипеше от гняв, но добре знаех, че това нямаше никакво значение. Той беше човекът, цойто вземаше решенията.
    — Не мисля, че можем да направим такова нещо, Джак — изрече накрая той. — Всички правилници на работата ни в бюрото го забраняват. То би могло да бъде много опасно за теб.
    — Пет пари не давам дали ще бъде опасно или не. Ама изобщо. Това е последната ми дума. Или я приемате, или я отхвърляте. Обади се на когото мислиш, че е необходимо. Това е сделка.
    Бакъс придърпа чашата с кафето пред себе си и се втренчи в застиналата течност. Дори не беше отпил още.
    — Това предложение надхвърля моите правомощия — каза. — Ще трябва да ти се обадя.
    — Кога?
    — Веднага след като телефонирам, още сега.
    — А какво ще стане със служебното съвещание?
    — Не могат да започнат без мен. Защо не ме изчакате двамата тук? Няма да отнеме много време.
    Бакъс се изправи и внимателно върна стола си до масата.
    — Искам да изясня още веднъж нещата — обадих се аз преди той да тръгне. — Ако бъда допуснат в това Разследване като наблюдател, няма да напиша и ред за случая, докато не направим арест или докато вие не решите, че усилията са безсмислени и превключите на други случаи; само с две изключения.
    — Какви са тези изключения? — запита той.
    — Едното е, ако ме помолиш изрично да пиша за случая. Може да дойде момент, когато ще решиш, че е по-добре да подплашим мръсника с шум във вестниците и медиите. Тогава ще напиша статията. Другото изключение е, ако някъде изтече информация. Ако този случай се появи в който и да било вестник или телевизионен канал, всичките ни уговорки отпадат. Моментално. Ако дори доловя само, че още някой се кани да пише, аз ще съм първият, който ще публикува материал по случая. В края на краищата авторът съм аз. Бакъс само ме изгледа и кимна.
    — Няма да се бавя.
    След като се отдалечи, Уолинг ме изгледа и произнесе спокойно:
    — Ако аз бях на негово място, щях да те накарам да си свалиш картите.
    — Нямаше никакъв блъф — отвърнах аз. — Бях абсолютно искрен.
    — Ако това е вярно, че ти би изтъргувал залавянето на персоната, убила брат ти, за една статия, тогава те съжалявам. Ще отида да си взема още кафе.
    Тя се изправи и тръгна. Докато я следях как отива до барчето на бюфета, разумът ми се занимаваше с изречените от нея думи и после се прехвърли върху стиха на По, който бях чел предната нощ и който не искаше да ме напусне.
    Живях аз сам сред свят от стон, с душа — умираща вълна.
    В залата за конференции почти нямаше столове, незаети от агенти. Бяха подредени в два кръга: един около дългата маса и втори около тях. Бакъс ми посочи един стол от външния кръг. Уолинг седна на единия от двата свободни стола в центъра на масата, които очевидно се пазеха изключително за тях. Усетих множество погледи, вперени в мен, докато си заемах мястото, но аз вдигнах калъфа с компютъра си от пода, сякаш търсех нещо, само й само да не ми се налага да срещам очите им.
    Бакъс бе приел условията ми. Или по-скоро този, който му бе дал зелена улица по телефона. Вече бях прикрепен към оперативната група с агент Уолинг в качеството на персонална бавачка — както тя се изрази. Написах и подписах договореност, с която се задължавах да не пуб-дикувам нищо за разследването до приключването му или прекратяването, или в случаите на двете изключения, които вече бях споменал. Запитах Бакъс за някакъв фотограф, който да ме придружава, но той отвърна, че не сме се разбирали така. Съгласи се обаче да разгледа допълнителните изисквания за снимки. Това беше най-доброто, което можех да направя за Глен.
    След като Бакъс и Уолинг се настаниха по местата си и интересът към мен постепенно затихна, аз се огледах. В стаята имаше още дузина мъже и три жени, включително и Уолинг. Повечето от мъжете бяха по ризи със запретнати ръкави и, изглежда, ги бяха вдигнали от бюрата, преди да дойдат на съвещанието. Пластмасови чашки за кафе, купища документи и папки имаше по коленете им и върху масата. Една жена си пробиваше път през столовете, раздавайки по снопче листове на всеки агент. Забелязах, че един от агентите беше мъжът с грубите черти, с когото се бях сблъскал в офиса на Уолинг и когото после бях видял в кафето. Когато тя бе отишла да си вземе нова чаша кафе, той бе станал от масата и я бе приближил до щанда, където разговаря с нея. Не можех Да чуя какво си бяха казали, но ставаше ясно, че го бе срязала, и на него не му беше много весело.
    — Хайде, момчета и момичета — започна Бакъс, — Нека да свършим и това, стига да можем. Денят и без това беше достатъчно дълъг, а оттук нататък вероятно ще стават още по-дълги.
    Всички разговори внезапно секнаха. Полекичка пъхнах ръка в калъфа на компютъра и измъкнах бележника си. Отворих го на чиста страница и се приготвих да си водя бележки.
    — Първо, едно малко съобщение — каза Бакъс. — новият човек, когото виждате седнал до стената, се казва Джак Макавой. Той е репортер от „Роки Маунтън Нюз“. Ще бъде с нас, докато приключим. Благодарение на неговия труд беше сформиран този екип. Той откри нашия Поет. Съгласи се да не пише нищо за разследването ни, докато не вкараме престъпника зад решетките. Искам всички да му оказвате съдействие. Той има разрешението на главния специален агент, за да бъде сред нас. Усетих, че всички погледи отново се насочиха към мен и застинах с бележник и молив в ръка, сякаш заловен на местопрестъплението с прясна кръв по ръцете си.
    — След като няма да пише, защо тогава е извадил бележника си?
    Дочух познатия глас и видях, че това беше мъжът с грубото лице от офиса на Уолинг.
    — Трябва да си води бележки, за да може после, когато пише, да цитира фактите — обади се тя, оказвайки ми неочаквана подкрепа.
    — Ще бъде наистина събитие денят, в който някой журналист напише истината — отвърна й агентът.
    — Гордън, нека не притесняваме господин Макавой — изрече усмихнат Бакъс. — Вярвам, че ще си свърши както трябва работата. Главният специален агент му има доверие. И наистина, след като е свършил такава чудесна работа до този момент, нямаме право да подлагаме на съмнение неговите качества.
    Видях как мъжът на име Гордън поклати обезсърчен глава; лицето му бе започнало да потъмнява. Поне вече добивах ясна представа от кого да се пазя. Следващото предупреждение дойде, когато жената с разпечатаните документи ме подмина, без да ми даде нищо.
    — Това ще е последното ни групово съвещание — заяви Бакъс. — Утре повечето от нас и останалите хора по това разследване ще се прехвърлят в Денвър, мястото на последния случай. Рейчъл ще остане агент по делото и координатор. Брас и Брад остават тук да се занимават със събирането и съпоставянето на постъпващите материали. Искам всяка вечер до шест часа всички доклади, които изпращат агентите ни в Денвър и Куантико, да са напечатани. На първо време използвайте факса на оперативния отдел в Денвър. Номерът трябва да се намира върху разпечатките, които току-що получихте. Ще изведем наши собствени телефонни връзки и ще ви д номерата им по най-възможния бърз начин. А сега обобщим с какво разполагаме. Много е важно всички сме на една и съща вълна. Не искам никакви главоболия имаме си ги достатъчно до този момент.
    — Няма да е хигиенично да се осером — обади се саркастично Гордън. — Щото и пресата ще ни следи съвсем отблизо.
    Няколко души ге разсмяха, но Бакъс ги укроти.
    — Добре, Гордън, ти изрази достатъчно ясно несъгласието си. Ще дам думата на Брас за няколко минути и тя ще ви нахвърли докъде сме стигнали в момента.
    Една жена, седнала срещу Бакъс, се прокашля и подреди пред себе си трите листа компютърна разпечатка, след което се изпрани.
    — И така започна тя, — имаме тест мъртви детектива в шест щита. Също така имаме шест неразкрити случая на убийства, по които детективите са работили индивидуално, когато ги е заварила смъртта. Основният извод от цялата работа е, че засега нямаме данни, дали престъпникът е един, двама или повече. Нашето предположение е, че си имаме работа с един, но в момента нямам доказателства, с които да го подкрепя. Това, в което сме сигурни, е, че убийствата и на шестимата детективи са свързани помежду си и следователно най-вероятно са дело на един и същи човек. За момента сме се съсредоточили върху този престъпник, когото наричаме Поета. Л освен това разполагаме само с хипотезата за връзка с останалите случаи. По-късно ще поговорим за тях. Първо нека започнем с детективите. Хвърлете поглед на първата страница от разпечатаните документи пред вас и после Що ви посоча няколко особености.
    Всички забиха погледи в листовете и изпитах неприятното чувство на пренебрегнат. Реших, че след съвещанието ще си поговоря с Бакъс на тази тема. Хвърлих поглед към Гордън и видях, че и той ме гледа. Намигна ми и После се върна към докладите пред себе си. Уолинг се Изправи, заобиколи масата и ми подаде един комплект от Разпечатката. Кимнах благодарно, но тя вече се бе запътила обратно към мястото си. Набелязах, че докато се връщаше на стола си, изгледа Гордън.
    Загледах се в листовете в ръцете ми. Първият представляваше организационна структура с имената на ангажираните агенти и задачите им, бяха изброени също така телефонните и факсовите померя на оперативните отдели в Денвър, Балтимор, Тампа, Чикаго, Далас и Албукерк. Прегледах списъка на агентите и открих само един Гордън. Гордън Торсън. Видях задачата му, написана съвсем просто „Куантико — Горд.“
    После потърсих и Брас и лесно отгатнах, че това е Бразилия Доран, според списъка „координатор/специалист по събиране на данните за жертвите“. Бяха изброени и други задачи на агенти. Имаше и такива, свързани с почерците и криптологията, но повечето бяха просто отбелязани като градовете, в които им предстоеше да си свършат работата, последвани от името на жертвата. Към всеки град, където бе минал Поета, бяха разпределени по двама агенти от Секцията по бихейвиористични науки със задачата да координират разследванията на тези случаи с агенти от градските оперативни отдели и местната полиция.
    Прехвърлих се на следващия лист със схемата, която всички четяха.
    Обобщени данни за жертвите — Поета, СБН 95–17
    1. Клисрърд Белтран, отдел на областния шериф, Сарасота, специалист по разследване на убийства.
    Бял, мъж, дата на раждане 14-3-34, дата на смъртта
    1-4-92.
    Оръжие: „Смит & Уесън“ 12.
    един изстрел — в главата.
    Място на смъртта: жилището. Без свидетели.
    2. Джон Брукс, Чикагско полицейско управление, отдел по разследване на убийства, VI район.
    Чернокож, мъж, дата на раждане 21-7-54, дата на
    смъртта 30-10-93.
    Оръжие: служебен, „Глок“ 19.
    два изстрела, едно попадение — в главата.
    Място на смъртта: жилището. Без свидетели.
    3. Гарланд Петри, полицейско управление Далас; отдел „Убийства“.
    Бял, мъж, дата на раждане 11-11-51, дата на смърт?
    28-3-94.
    Оръжие: служебен, „Берета“ 38.
    два изстрела, две попадения — гърдите и главата.
    Място на смъртта: жилището. Без свидетели.
    4. Морис Котайт, полицейско управление Албукерк, отдел „Убийства“.
    Латиноамерикански произход, дата на раждане
    14-9-56, дата на смъртта 24-9-94.
    Оръжие: служебен „Смит & Уесън“ 38 калибър.
    два изстрела, едно попадение — в главата.
    Място на смъртта: кола. Без свидетели.
    5. Щон Макавой, полицейско управление Денвър, отдел „Убийства“.
    Бял, мъж, дата на раждане 21-5-60, дата на смъртта
    10-2-95.
    Оръжие: „Смит & Уесън“ 38 калибър.
    един изстрел — в главата.
    Място на смъртта: кола. Без свидетели.
    Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че още не са включили Маккафърти. Той щеше да е втори във списъка. После проумях, че очите на много от тези в стаята отново бяха приковани в мен, след като бяха прочели списъка до края и вероятно бяха разбрали кой съм. Седях, впил очи в бележките под името на брат ми. Животът му беше сведен до кратко описание и дати. Бразилия Доран накрая ме измъкна от това положение.
    — Тези бяха напечатани преди шестия случай да бъде потвърден — каза тя. — Ако искате да си го включите сега в списъка, поставете го между Белтран и Брукс. Казва се Джон Маккафърти, детектив от отдел „Убийства“ на полицейското управление в Балтимор. По-късно ще получим повече подробности. Така или иначе, както виждате, нещата непрекъснато се променят. Използваните оръжия се различават, местата на убийствата — също, имаме трима бели, един чернокож и един от латиноамерикански произход… Маккафърти е бял, мъж, четиридесет и седем годишен. Сцената на убийството и доказателствата обаче са твърде малко. Всяка жертва е детектив от отдел „Убийства“, пол мъжки, убит с изстрел в главата и без свидетели на убийството. Има две общи обстоятелства които се налага да изследваме. Във всеки случай има предсмъртно писмо с цитат от произведение на Едгар Алан По. Това е първото. Второто е, че всички жертви според са били обсебени до такава степен от случаите, които са разследвали, че двама от тях са потърсили помощта на психиатър.
    — Ако обичате, отгърнете на следващата страница.
    Листовете зашумоляха. Усещах почти физически мрачното настроение, обземащо всеки присъстващ. За мен това беше един нереален момент. Чувствах се така, както навярно се чувства авторът на сценария, когато накрая вижда произведението си върху екрана. До този момент всичко това беше скрито по бележниците ми, компютъра и главата ми като част от някаква все още хипотетична възможност. Но сега се намирах в стая, пълна със следователи, които открито говореха за случая, разглеждаха разпечатаните материали, живи доказателства за съществуването на ужаса.
    Следващата страница съдържаше предсмъртните бележки, всички цитати от поемите на По, които бях открил и записал предната нощ.
    — Това е, което недвусмислено обединява случаите — заяви Доран. — Нашият Поет боготвори Едгар Алан По. Не знаем още защо, но това е нещо, над което ще работим тук в Куантико, докато вие обикаляте из страната. Ще дам за известно време думата на Брад, за да ви разкаже малко за тази подробност.
    Агентът, седнал до Доран, се изправи и взе думата. Върнах се на първата страница на комплекта и открих в списъка и агент Брадли Хейзълтън. Брас и Брад. Какъв тим. Хейзълтън, едър мъж с надупчени от акне бузи, си нагласи очилата на носа, преди да започне.
    — Така, това, с което разполагаме в момента, са шест цитата при всеки от шестте случая — включително и този в Балтимор — от три поеми на По, както и последните думи на поета. Разглеждаме ги, за да решим дали можем да направим някакъв обобщаващ извод за какво служат тук тези поеми и какво значение имат за неизвестния извършител. Тук търсим всички възможни връзки, каквито и да са. Изглежда съвсем ясно, че извършителят по този начин си играе с нас, като в същото време поема много голям риск. Не мисля, че днес бихме били събрани тук или господин Макавой щеше да открие връзка между тези случаи, ако нашият човек не бе решил да цитира Едгар Алан По. Така тези поеми са равносилни на негов подпис. Ще се опитаме да открием защо е предпочел Едгар По, пред, да кажем, Уолт Уитман, но аз…
    — Ще ви кажа защо — прекъсна го един агент, седнал в далечния край на масата. — По е бил изкукуригал задник и нашият човек едва ли се различава от него.
    Няколко души се изсмяха.
    — По всяка вероятност колегата има право в най-общ смисъл — каза Хейзълтън, наясно, че коментарът беше направен, за да се разведри малко атмосферата. — Но въпреки това с Брас ще работим върху този аспект и ако на някого от вас му е хрумнало нещо, може да го сподели. Колкото до момента, мога да ви кажа две неща. Според специалистите По е създателят на модерния криминален разказ с издаването на „Убийствата на улица «Морг»“, който, общо взето, е детективска история. Така че може да сме се сблъскали с престъпник, който гледа на всичко извършено от него като на някаква криминална загадка. Той просто иска да ни се подиграе със своята загадка, използвайки думите на По като насочващи следи. Аз започнах също така да чета някои от най-авторитетните критици и тълкуватели на творбите на По и се натъкнах на нещо интересно. Една от поемите, от които нашето приятелче цитира, се нарича „Омагьосаният дворец“. Поемата се съдържа в един разказ на име „Падането на замъка Ъшър“. Сигурен съм, че всички сте го чували или чели за него. Така или иначе в литературните анализи най-често се твърди, че докато на пръв поглед с тази поема се описва къщата на Ъшър, всъщност тя представлява маскирано или подсъзнателно описание на главния герой на разказа Родерик Ъшър. А това име, както знаете, ако сте били на снощното съвещание, изникна при смъртта на жертва номер шест. Съжалявам, това е Шон Макавой. Той не е просто пореден номер.
    Погледна към мен и кимна; кимнах му в отговор.
    — Описанието в поемата… я почакайте. — Хейзълтън се загледа в записките си и после откри това, което търсеше, нагласи очилата на носа си и продължи: — Така, ето го: „Безброй златни знамена висяха от стените бели“. А по-късно идва „И цяла в бисер и рубин блестеше входната врата“. И още: „през два прозореца съзира“. Така, това може да се изтълкува като описанието на саможив бял мъж с руса коса, вероятно дълга или къдрава, и очила. Ето ви началото на физическия профил.
    В стаята се разнесе бурен смях и Хейзълтън запротестира:
    — Това е в книгата. Абсолютно съм сериозен и смятам, че трябва да почнем оттук.
    — Чакай, чакай малко — обади се някой от външния кръг. Мъжът се изправи, така че да може да привлече вниманието на цялата стая. Беше по-възрастен от повечето други агенти и лицето му излъчваше упоритостта на старо куче, което никой не е в състояние да отклони от следата. — Какви си ги дрънкаме тук? „Безброй златни знамена…“ какви са тия глупости? Номерът с По действително е голяма работа, и сигурно ще помогне на момчето тук да продаде купища вестници, но за последните двайсет часа, откакто съм тук, нищо не е успяло да ме убеди, че по улиците броди някакъв откачен, който знае как да пречука петима, не, шестима стари кучета детективи и при това да ги накара сами да захапят дулото. Аз поне не мога да си го представя, а вие?
    Много от присъстващите посрещнаха думите му с одобрителни коментари и кимания. Чух някой да се обръща към него със „Смити“ и на първата страница видях името Чък Смит. Той поемаше за Далас.
    Брас Доран се изправи, за да коментира проблема.
    — Точно там е цялата работа — произнесе тя. — Методологията е именно темата, която сме най-слабо подготвени да разискваме в момента. Но за връзката с По съм абсолютно сигурна и Боб е съгласен с мен. Така че с каква алтернатива разполагаме? Да кажем, че е невъзможно и да го зарежем? Не, ние ще действаме така, сякаш животът и на други хора е заложен на карта, защото най-вероятно така ще се окаже. Надявам се, че на въпросите, които ще зададете, ще бъде отговорено в хода на следствието. Аз обаче съм съгласна, че това е нещо, върху което трябва да се замислим, а скептицизмът никога не е излишен. Това е въпрос на влияние. Как успява този Поет да въздейства върху тези мъже?
    Тя обходи с поглед помещението. Смити мълчеше.
    — Брас — обади се Бакъс, — нека да продължим с първите жертви.
    — Хайде, момчета, да продължим нататък.
    Страницата, на която отгърнахме, съдържаше информация за убийствата, обсебили болезнено съзнанието на убитите от Поета детективи. В доклада те бяха наречени рторичните жертви, макар че в действителност бяха загинали първи. Още веднъж забелязах, че страницата не съдържаше най-новата информация. Поли Амхърст, цената, чието убийство до такава степен беше обсебило съзнанието на Джон Маккафърти в Балтимор, все още не беше добавена в списъка.
    Обобщени данни за жертвите, свързани със смъртта на детективите — предварителен подбор.
    1. Гейбриъл Ортис, Сарасота, Флорида.
    ученик.
    латиноамерикански произход, момче, дата на раждане 1-6-82, дата на смъртта 14-2-92. Удушаване с връв, оскверняване на трупа (влакно тип „капок“).
    2. Робърт Сматърс, Чикаго.
    ученик.
    чернокож, момче, дата на раждане 11-8-81, дата на смъртта 15-8-93.
    удушаване с ръце, осакатяване на трупа след настъпването на смъртта.
    3. Алтея Гранадайн, Далас.
    ученичка.
    чернокожа, жена, дата на раждане 10-10-84, дата на смъртта 4-1-94.
    многократно наръгване с нож в гърдите, осакатяване на трупа.
    4. Мануела Кортес, Албукерк, Н.М.
    домакиня.
    латиноамерикански произход, дата на раждане 11-4-46, дата на смъртта 16-8-94, многократна брутална сила, осакатяване на трупа (влакно тип „капок“).
    5. Тереза Лофтън, Денвър, Колорадо.
    студентка, работила в целодневен детски дом.
    бяла, жена, дата на раждане 4-7-75, дата на смъртта 16-12-94.
    удушаване с връв, осакатяване на трупа (влакно тип „капок“).
    — Така, още един пропуск — каза Доран. — Балтимор. Доколкото разбирам, тук жертвата в случая не е дете, а учителка. Поли Амхърст. Удушаване с връв и последващо осакатяване на трупа.
    Тя изчака за момент, за да могат хората да си запишат данните.
    — Още сме в процес на получаване на папките и данните по факса за тези случаи — продължи тя. — Това беше събрано сцециално само за съвещанието. Тук обаче по всички предварителни данни личи, че си имаме работа с убиец на деца. Три от жертвите са деца, две са работили с деца, а последната, Мануела Кортес, е била икономка, отвлечена и удушена на някакво място, докато отивала към училището, посещавано от децата на работодателя й, за да ги придружи до дома им. Ако обобщим данните, получени дотук, тогава излиза, че набелязаните цели в тази верига са били деца, но в половината случаи може би нещо е объркало плана, схемата на дебнене по някакъв начин е била нарушена от възрастните жертви и те са били премахнати.
    — До какъв извод можем да стигнем с осакатяването? — запита един агент от външния кръг. — В някои от случаите е извършено след убийството, а при децата… липсва.
    — Не сме сигурни, но в този момент предполагаме, че това може да е част от тактиката му за заблуждаване на преследвачите. Чрез прилагането на различна методология и патология той успешно се маскира. По оскъдните данни, приведени на тази страница, случаите може и да си приличат, но при един по-пълен анализ започват да се различават силно. Работата е там, сякаш шестима различни мъже с различна патология са убили жертвите. В действителност всичките случаи бяха предоставени чрез въпросниците на отделите по ПСЛ от местните агенции, но никоя от тях не откри сходства с останалите. Не забравяйте, че въпросникът вече е нараснал до осемнадесет страници. В крайна сметка стигам до извода, че този престъпник познава начина ни на действие. Мисля, че той умишлено е действал при всяка жертва по различен начин, така че компютърът ни никога да не открие сходството. Единствената грешка, допусната от него, са влакната капок. Така успяхме да разберем, че убиецът е един. Един агент от външния кръг вдигна ръка и Доран му
    — Ако е имало три жертви, при които е имало влакно капок, защо не сме засекли този факт с компютъра, след като и двата случая са били въведени, както казахте?
    — Допусната е грешка. При първия случай, момчето Ортис, влакната капок са били характерни за района и са били отхвърлени. Тази улика не е била включена във въпросника. При случая в Албукерк влакната бяха идентифицирани едва след като бе предоставено изследване на ПСЛ. Но макар и да са били идентифицирани като капок, изследването не е било актуализирано. Пропуск. Изтървали сме сходството. Едва днес го получихме от оперативната служба. Единствено при случая в Денвър влакното капок беше сметнато за достатъчно важно, за да бъде включено във въпросника за ПСЛ.
    Няколко от агентите простенаха и аз усетих как сърцето ми замира. Бил е пропуснат шансът за идентифицирането наличието на сериен убиец още при случая в Албукерк. Може би ако не беше този пропуск, сега Шон щеше да е жив.
    — И това ни довежда до големия въпрос — каза Доран. — Колко са убийците? Един, който извършва първата поредица, и после идва вторият, който убива детективите? Или само един? Един, който убива всички, За момента, базирайки се на факта, че логически е невъзможно убийците да са двама, следваме теорията за връзката. Според нас убийствата във всеки град са свързани.
    — Каква е патологията? — запита Смити.
    — Това са само наши предположения. Най-очевидната е, че с убийствата на детективите се опитва да прикрие следите си. Но ние имаме и още една теория. А тя е, че Първото убийство се извършва от убиеца с цел да се включи Детективът в схемата му. С други думи, първото убийство е примамка, представена по такъв ужасяващ начин, че да обсеби изцяло съзнанието на детектива. Ние предполагаме, че след това той дебне всеки един от тези служители и изучава навиците и рутинните им действия. Това му позволява да се доближи достатъчно и да извърши евентуалното убийство, без да го открият.
    След тези думи в стаята настъпи гробно мълчание. Имах чувството, че много от агентите, препатили ветерани с многобройни разследвания на серийни убийства, до този момент никога не се бяха сблъсквали с подобен хищник като този, когото бяха нарекли Поета.
    — Разбира се — произнесе Врас, — засега това е само теория.
    Бакъс се изправи.
    — Благодаря ти, Брас — каза той, сетне се обърна към залата, добавяйки: — А сега по-бързо, защото искам да направя опит за психологически портрет на убиеца и да приключваме за тази вечер; Гордън, ти имаше нещо за нас.
    — Да, ще бъда бърз — каза Торсън, като се изправи и се премести до една покрита с голям чертожен картон дъска. — Картата в комплекта ви от копия е остаряла поради балтиморската връзка. Така че ще ви помоля да се съсредоточите тук за момент.
    Той бързо нарисува контура на Съединените щати с дебел черен маркер. После с червен маркер започна да проследява пътя на Поета. Започна с Флорида, която бе нарисувал пропорционално доста по-малка в сравнение с останалата част от страната, след което линията стигна до Балтимор, оттам към Чикаго, после до Далас, оттам до Албукерк и накрая до Денвър. Отново взе черния маркер и написа датите на убийствата във всеки град.
    — Мисля, че е съвсем очевидно — каза той. — Нашият човек се движи на запад и очевидно е много надървен на ченгетата по разследване на убийствата поради някаква си причина. — Повдигна ръка и посочи към западната част от страната. — Ще търсим за следващите му удари тук, освен ако не успеем да го пипнем преди това.
    Гледах края на червената линия, начертана от Торсъя, и се запитах какво ли ни очаква. Къде ли се намираше убиецът? Коя щеше да е следващата жертва?
    — Защо не го оставим спокойно да се добере до Калифорния, където ще получи радушен прием сред себеподобните си? Край на проблема!
    Всички се изсмяха на шегата на един от агентите във външния кръг. Смехът им придаде кураж на Хейзълтън.
    — Хей, Гордо — обади се той, като протегна ръка и почука с молива върху дребното изображение на Флорида. Тая карта да не е някакво фройдистко отражение на проблемите ти?
    Думите му предизвикаха истински взрив от смях и Торсън поаленя целият, макар и да се ухили на шегата За негова сметка. Видях как лицето на Рейчъл Уолинг пламна от възторг.
    — Много смешно, Хейзъл — отвърна високо Торсън. — Защо не се опиташ да откриеш отговора на това в анализа на поемите? Ти си толкова добър там.
    Смехът този път угасна бързо и аз заподозрях, че подигравката му бе отправена лично към Хейзълтън.
    — Така, сега вече се надявам, че ще ми позволите да продължа — каза той, — Тази нощ ще вдигаме по тревога всички хора от оперативните служби, особено в западната част на страната. Ще ни бъде от помощ, ако успеем да разберем навреме за следващия удар и закараме лабораторията си веднага на мястото. Ще имаме един подготвен екип по всяко време на денонощието. В момента обаче разчитаме на местните хора за всичко. Боб, има ли още нещо?
    Бакъс се прокашля, преди да продължи обсъждането.
    — Ако сте приключили с, въпросите, да минаваме към характеристиката. Какво можем да кажем за този убиец? Бих искал да добавя още нещо към предупреждението, разпространено от Гордън из страната.
    Съобщени бяха редица наблюдения, много от тях съвсем не по темата, а други дори предизвикващи смях. Виждаше се, че сред агентите съществуваше силно другарство. Имаше, разбира се, и вражда, както показваха кръстосаните шпаги между Торсън и Уолинг и после между Торсън и Хейзълтън. Но въпреки това имах чувството, че тези хора бяха седели зад масата в тази стая много Пъти преди и много пъти го бяха правили. Какъв трагизъм съдържаше тази фраза „много пъти“.
    Опитът да се състави портрет на убиеца едва ли щеше Да свърши работа при залавянето на Поета. Обобщенията, които агентите подхвърляха, се свеждаха основно до Психологическия му портрет. Гняв. Изолация. Образовате и интелигентност над средните. Как ли биха идентифицирали този човек сред масите? Никак.
    От време, на време Бакъс се намесвате с въпрос, за да вкара дискусията отново в релсите.
    — Ако се доверим на теорията на Брас, защо убива само ченгета от отделите по убийства?
    — Отговориш ли на този въпрос, и ги имаш в клетката в съда. Точно там е работата. Тая работа с поезията е отвличаща маневра.
    — Богат или беден?
    — Има пари. Трябва да има. Където и да отиде, не остава за дълго. Няма работа, убийството е занаятът му.
    — Трябва да има банкова сметка или богати родители. Има кола и нужда от пари, за да пълни резервоара.
    Обсъждането продължи още двадесет минути, като Доран си водете бележки за предварителния портрет. Тогава Бакъс закри съвещанието и каза на всички да си отдъхнат до сутринта, преди да потеглят.
    След приключване на съвещанието няколко души се приближиха до мен и ми се представиха, изразявайки съболезнованията си за брат ми, придружавайки ги с похвали за разследването ми. Те обаче бяха малко. Сред тях бяха Хейзълтън и Доран. След няколко минути останах сам и се оглеждах за Уолинг, когато изведнъж до мен цъфна Гордън Торсън. Той ми протегна ръка и след кратко колебание я стиснах.
    — Не исках да те притеснявам — изрече той с топла усмивка.
    — Всичко е наред. Няма нищо.
    Имаше здрава хватка и след обичайното двукратно разтърсване на ръцете ни аз се опитах да се откопча, но той не ме пускаше. Дръпна ме за ръката към себе си и се приведе напред, така че само аз да мога да чуя какво ще ми каже.
    — Добре че брат ти не може да види всичко това — прошепна. — Ако аз направех това, което ти си направил по този случай, щях да пукна от срам. Направо нямаше да ми се живее.
    Изправи се, усмивката не слезе от лицето му. Изгледах го и кой знае защо кимнах. Той пусна ръката ми и се отдалечи. Почувствах се унижен от това, че не бях успял да се защитя. Само бях кимнал като глупак.
    — Какво беше това?
    Обърнах се. Рейчъл Уолинг стоеше пред мен.
    — А, нищо. Той просто… нищо.
    — Каквото и да ти е казал, забрави го. Понякога е абсолютен гадняр.
    Кимнах.
    — Да, вече започвам да разбирам.
    — Хайде, да отидем в кафето. Умирам от глад.
    В коридора тя ми разказа плана за пътуването.
    — Потегляме рано сутринта. По-добре е, ако останеш тук, вместо да биеш толкова път до „Хилтън“. В петък стаите за гости на практика опустяват. Можем да те настаним в някоя от тях и да се обадим в „Хилтън“ да почистят стаята ти, като ти изпратят багажа в Денвър. Имаш ли нещо против?
    — Ами, сигурно не. Предполагам…
    Торсън не излизаше от ума ми.
    — Педал.
    — Какво?
    — Този Торсън е абсолютен задник.
    — Остави го. Заминаваме, а той остава тук. Какво ще кажеш за „Хилтън“?
    — Добре, съгласен съм. Компютърът е при мен, а и всичко най-необходимо.
    — Ще се погрижа да имаш чиста риза утре сутринта.
    — О, колата ми! Имам една кола под наем в гаража на „Хилтън“.
    — Къде са ключовете?
    Измъкнах ги от джоба.
    — Дай ми ги. Ще се погрижим за колата ти.

22.

    В ранните часове на утрото, когато светлината едва започваше да се процежда през завесите, Гладън сновеше неуморно апартамента на Дарлийн, прекалено изнервен, за да [???] и прекалено възбуден, за да му се спи. Крачеше из стаи, обмисляше, планираше, чакаше. Хвърли към жената в спалнята, известно време не откъсна очи от леглото й и после се върна във всекидневната.
    Плакати от стари порнофилми красяха стените, жилището беше изпълнено с вехтории от един безсмислен живот. Никотинът се беше просмукал буквално във всичко Гладън беше пушач, но дори и за него беше непоносимо! Апартаментът беше истинско гробище.
    Спря пред един от плакатите от филм, озаглавен „Вътре в Дарлийн“. Беше му казала, че се е снимала в началото на осемдесетте, преди видеото да нахлуе и революционизира бизнеса, и внезапно сякаш се състари с още десет години. Беше му посочила с тъжна усмивка към плакатите, където ретушираните фотографии показваха тялото и лицето й млади и гладки. Беше известна като Дарлийн. Нямаше нужда от фамилия. Той се зачуди какво ли е човек да живее в място, където изображенията от славното ти минало се надсмиват над остарялото ти тяло.
    Извърна се и забеляза чантичката й върху масичката за карти в трапезарията и прегледа съдържанието й. Беше пълна с гримове и празни цигарени кутии и кибрити. Имаше малък спрей за защита срещу нападатели и портмоне. В него имаше само седем долара. Погледна шофьорската й книжка и научи пълното й име.
    — Дарлийн Кугел — изрече той на глас. — Приятно ми е да се запознаем.
    Взе парите, а всичко останало върна вътре. Седем долара не бяха кой знае какво, но кой ти ги дава? Човекът в магазина на Диджи Тейк го бе накарал да плати в аванс, за да поръча камерата си. Финансите му се бяха ограничили до някакви си неколкостотин долара и още седем не бяха излишни.
    Остави паричните си тревоги за по-късно и пак закрачи неуморно из стаите. Имаше един сериозен проблем. Времето. Трябваше да му доставят камерата от Ню Йорк. А това нямаше да стане по-рано от сряда. След цели пет дни. За да бъде в безопасност, се налагаше да изчака в апартамента на Дарлийн. Знаеше, че може да си го позволи.
    Реши да си направи списък на необходимите неща, които трябваше да купи. Хладилникът беше почти празен, ако не се брояха консервите с риба, а на него му се повдигаше от тази гадост. Трябваше да излезе, за да си купи храна, и после да се затвори чак до сряда. Не се нуждаеше чак от толкова много. Минерална вода, плодове и някакви сандвичи.
    Отвън се разнесе шумът от двигател на кола. Той се приближи до вратата и се ослуша; накрая дочу шума, който бе чакал. Вестник, който пада на пода, Дарлийн му беше казала, че наемателят в съседния апартамент получава вестник. Добре, че се бе сетил да я попита. Приближи се до прозореца и се загледа през процепа на щорите към улицата. Сутринта беше сива и мъглива. Навън не се виждаше никой.
    След като отключи двете брави, Гладън отвори вратата и пристъпи в острия утринен въздух. Огледа се наоколо и видя сгънатия вестник пред вратата на съседния апартамент. Не се виждаха запалени лампи. Притича, грабна вестника и бързо се прибра.
    Отпусна се на дивана и отвори на рубриката МЕТРО, като прелисти набързо осемте страници. Нямаше никакъв материал. Нищо за смъртта на камериерката. Обърна на първата страница на вестника.
    Изведнъж забеляза снимката си в долния десен ъгъл. Беше неясната фотография от ареста в Санта Моника. Отмести поглед от собствения си образ и зачете статията. Изпита истински възторг. Пак бе направил сензацията. След толкова много години. Лицето му заруменя, докато четеше.
Заподозрян за убийство в мотел избягва от ръцете на правосъдието във Флорида
    От Кийша Ръсел
    Човек от Флорида, за когото властите твърдят, че е избягал от правосъдието като извършител на блудства с деца, е бил идентифициран като заподозрян в бруталното убийство на една камериерка от мотел в Холивуд, Зйяви в петък полицията в Лос Анжелес.
    Уилям Гладън, двайсет и девет годишен, се търси като вчновен за смъртта на Еванджелин Кроудър, чието тяло е открито в стаята му в мотел „Холивуд Стар“. Тялото на деветнадесетгодишната жертва е било нарязано на парчета и напъхано в три чекмеджета на един шкаф е стаята.
    Тялото е било открито, след като Гладън се е изнесъл от мотела. Служител на мотела, който търсел изчезналата камериерка, влязъл в стаята и видял кръвта, процеждаща се от бюрото, твърди полицията. Кроудър била майка на невръстно момче.
    Гладън се бил регистрирал в мотела под името Брайс Кидър. Полицията обаче твърди, че според анализа нц отпечатъците от пръстите, открити в стаята, лицето се нарича Гладън.
    Гладън е бил осъден на седемдесет години затвор след получилия шумна известност процес за блудство с деца в Тампа, Флорида преди седем години.
    След като прекарва само две години в затвора, присъдата му била отменена след обжалване и той бил освободен. Най-съществените доказателства — снимки на голи деца — били обявени за незаконно придобити от властите. След този юридически провал обвинителите позволили на Гладън да обжалва присъдата и да се признае за виновен в по-дребните обвинения. Бил освободен с изпитателен срок.
    В полицията има сведения, че Гладън бил арестуван в Санта Моника три дни преди да бъде открито убийството в мотела. Той бил задържан заради няколко незначителни провинения след оплакване, че правел снимки на голи деца на обществените душове и на въртележката на кея. Все пак той бил обвинен и освободен под гаранция, преди да бъде разкрита истинската му самоличност.
    Продължава на стр. 14А
    Гладън отвори на посочената страница и продължи да чете историята. Там имаше друга негова фотография. Беше на слабо и червенокосо двайсет и една годишно момче, каквото бе преди началото на процеса във Флорида. Там имаше и друг материал, пак за него. Той бързо привърши с първата история.
    Продължение от 1А
    Според полицията те все още не знаят мотива за зверското убийство на Кроудър. Макар и мотелската стая, в която Гладън е престоял почти цяла седмица. Стаята била внимателно почистена от всякакви отпечатъци, детективът Ед Томас от лосанжелеското полицейско управление заяви, че Гладън е допуснал грешка, ровела до идентифицирането му. Това бил единственият негов отпечатък, открит от долната страна на ръкохватката на тоалетното казанче.
    — Това беше истински късмет — заяви Томас. — Този отпечатък беше единственото нещо, от което се нуждаехме.
    Отпечатъкът е бил въведен в Автоматичната система за идентификация на отпечатъци от пръсти, явяваща се част от национална компютърна мрежа с данни от отпечатъци от пръсти. Същият отпечатък беше открит във файл от компютъра на Отдела по прилагане на закона във Флорида.
    Според Томас Гладън бил търсен за нарушаване на срока на условната присъда вече от почти четири години. Нарушението било регистрирано, когато той преустановил редовните си посещения при съответния служител във Флорида и изчезнал.
    При случая в Санта Моника детективите арестували Гладън в неделя след едно преследване от въртележката на кея, където бил забелязан да прави снимки на малки деца на място за детски забавления.
    При опита си да избяга от полицията той захвърлил в залива един варел с отпадъци. Накрая бил заловен в един ресторант на Трета улица.
    Арестуван под името Харолд Бризбейн, Гладън бил обвинен в умишлено замърсяване на обществени водоизточници, вандализъм и бягство от полицейски служител. Въпреки това кабинетът на районния прокурор отказал да предяви срещу него каквито и да било обвинения във връзка с приписваните му фотографирании на деца, позовавайки се на недостатъчните доказателства за престъпление.
    Детективът Констанс Делии от полицейското управление в Санта Моника твърди, че тя и партньорът започнали наблюдението на въртележката, след като и оплакване от една служителка, че Гладън се мотал край децата и правел на плажа снимки на деца, къпани от майките си на душовете.
    Макар и след ареста да са му били взети отпечатъци от пръстите, полицейското управление в Санта Моника не е разполагало със собствена база данни в компютъра и разчитало на помощ от компютъра в Министерството на правосъдието и другите министерства, включително и управлението на полицията в Лос Анжелес, за да провери отпечатъците по мрежата за автоматично идентифициране. Данните обикновено се получавали след няколко дни, защото управленията винаги правят с предимства своите проверки, а не тези на другите управления.
    В този случай взетите в Санта Моника отпечатъци от човека, първоначално известен като Бризбейн, били проверени от полицейското управление на Лос Анжелес едва във вторник. В този момент обаче Гладън, който прекарал неделната нощ в областния затвор, вече бил на свобода, пуснат под гаранция от петдесет хиляди долара.
    Късно следобед във вторник полицейското управление в Лос Анжелес също успяло да идентифицира Гладън чрез отпечатъка, му, открит в мотелската стая.
    Детективите, разследващи двата случая, останали само да се дивят на поредицата от събития, взели такъв жесток обрат.
    — Човек винаги се замисля, когато каруцата вече се преобърне — заяви детективът Делии от Групата за разследване на случаи на блудства с деца към полицейското управление в Санта Моника. — Какво бихме могли да направим, при положение, че не знаехме истинската му самоличност? Не знам. Човек понякога има късмет, понякога не.
    Томас твърди, че истинското престъпление било извършено във Флорида, където на Гладън било позволено да се измъкне.
    — Ето, имате пред вас един доказан педофил и системата спокойно го пуска на свобода — казва Томас. — А когато системата се издъни, както винаги става в такива случаи, след това няма начин някой невинен да не плати цената.
    Гладън бързо се прехвърли на другата статия. Изпита чувство на възторг, докато четеше за себе си. Той се наслаждаваше от славата си.
Заподозрян извърта „страхотен номер на правосъдието“ във Флорида
    От Кийша Ръсел
    Способен адвокат с „килийно образование“, както твърдят съответните институции, Уилям Гладън използва придобитите в затворническите килии юридически тънкости, за да преметне съдебната система и после да се покрие — чак до тази седмица.
    Преди осем години той работи в Центъра за работа с деца „Малките патета“ в Тампа, когато е арестуван и обвинен за блудство с 11 деца в продължение на три години.
    Арестът довежда до получилия широка известност процес, завършил две години по-късно с осъждането му по двайсет и осем обвинения. Според разследването ключовото доказателство, довело до присъдата, била колекцията му от полароидни снимки на девет от младите жертви. На снимките децата били заснети разсъблечени в някакъв килер в Центъра за грижи за децата.
    Изобличаващото доказателство при тези снимки не било само фактът, че някои от децата били разсъблечени, а израженията върху лицата им, според Чарлз Хаунчел, бивш прокурор в областта Хилсбъроу, който бил назначен за този случай.
    — Всички деца бяха изплашени — заяви в петък Хаунчел в телефонно интервю от Тампа, където сега се занимава с частна практика. — Тези деца не харесваха това, което се върши с тях, и го показаха. Такава е изтината за случая. Това, което лицата им издаваха на снимките, потвърждаваше и нещата, които те казваха пред адвокатите.
    Пред съда обаче фотографиите бяха по-важни от адвокатите и това, което децата бяха споделили пред тях. Въпреки възраженията на Гладън, че снимките са открити по време на незаконен обиск на апартамента му от полицейски офицер, чийто син бил сред тези деца, станали жертва на блудство, съдията воли гпе да бъдат смятани за доказателство.
    Съдебните заседатели заявиха по-късно, че са разчитали изключително само на фотографиите, за да осъдят Гладък, тъй като двамата адвокати, които работили с децата, били дискредитирани от адвоката, упълномощен от подсъдимия да го представлява, заради според неговите думи „техните манипулативни“ методи, използвани за убеждаване на децата да повдигнат обвинения срещу клиента му.
    Гладън е осъден на седемдесет години затвор и бил изпратен в Института за корекция на поведението в Райфорд.
    В затвора Гладън, който вече имал диплома по английска литература, изучава поезия, психология и право. И по всичко изглежда, че именно в правото той е преуспял. Осъденият за блудство престъпник бързо изучава уменията на „килиен адвокат“, според думите на Хаунчел, и помага на съкилийниците си с изложения до апелативния съд, като в същото време пише своите изложения.
    Сред неговите най-известни „клиенти“ в затворническото отделение за сексуални престъпници са били Донъл Форкс, така нареченият „изнасилвач с възглавница“ от Орландо, бившата футболна звезда от отбора на маямските „Делфини“ Алан Джанин и сценичният хипнотизатор от Лае Вегас Хорас Гомбъл. И тримата излежават присъди за многократни изнасилвания ч Гладън претърпява неуспех с опитите си да им помогне да извоюват свободата си или нови съдебни процеси с ипелациите, които пише, докато излежава присъдата си заедно с тях.
    В рамките обаче на още първата си година в затвора, както твърди Хаунчел, той попълва една цялостна апелация по собствената си присъда, с която отново оспорва претърсването, довело до откриването на инкриминиращите фотографии.
    Хаунчел обяснява, че Реймънд Гомес, полицейския служител, открил фотографиите, отишъл до дома ни Гладън, изпаднал в страшна ярост, след като деветгодишният му син признал, че мъжът блудствал с него в занималнята.
    Полицейският служител, който в момента, не бил на служба, почукал на вратата и като не получил отговор, натиснал дръжката на вратата, която се оказала незаключена, и влязъл в апартамента. Гомес, който по-късно дал показания пред съда, заявил, че видял снимките разпръснати върху леглото. Той бързо излязъл от апартамента и докладвал за откритието си на детективите, които по-късно получили разрешение за обиск.
    Гладън бил арестуван, след като детективите се върнали по-късно същия ден със заповедта за обиск и намерили фотографиите, укрити в един килер. На процеса, той твърдял, че не бил оставял входната врата незак-лючена и че снимките не били на видно място. Твърдял, че независимо от това, дали вратата е била отключена, или фотографиите оставени на видно място, претърсването, извършено от Гомес, е нарушение на конституционните му права, които защитават срещу незаконно посегателство върху личната му собственост и свобода.
    Така или иначе, съдията, които разглеждал делото, постановил, че Гомес е действал като баща, а не като полицейски Служител, когато е влязъл в апартамента. Следователно случайното откритие на ключовото доказателство не е нарушение на Конституцията.
    Един апелативен съд по-късно взема страната на Гладън с твърдението, че като полицай Гомес би трябвало да знае отлично, че няма право да влиза в апартамента без съответното законно разрешение. Върховният съд на Флорида по-късно отказва да отмени съдебното решение по апелацията, разрешавайки нов съдебен процес, но вече без използването на фотографиите в качеството им на доказателство.
    Изправени пред трудната задача да спечелят делото без ключовите доказателства, за които първият съдебен състав твърди, че са от особена важност, властите позволяват на Гладън да се признае виновен по пункта за похотливо поведение с деца.
    Максималната присъда за такова престъпление е пет години тъмничен затвор и пет години условна присъда.
    Към този момент Гладън вече бил прекарал 33 месеца, в а и имал добро поведение. При осъждането си той получава максималното наказание, но въпреки това излиза от съда свободен човек с условни присъда.
    — Това беше истински шамар за правосъдието — спомня си обвинителят Хаунчел. — Знаехме, че го е извършил, но не можехме да използваме доказателствата, с които разполагахме. След произнасянето на присъдата не можех да гледам в очите родителите и децата им. Защото знаех, че онзи тип е вън на свобода и вероятно ще продължи да прави същото.
    Около година след освобождаването му Гладън изчезва, след което бива издадена заповед за задържането мц поради нарушаване на условната присъда. Тази седмици отново се появи в Южна Калифорния с постъпка, която съответните власти наричат „брутално престъпление“.
    Гладън прочете още веднъж статията. Беше очаровам от изчерпателността й и рекламата, която му правеше. Хареса му също така, че в написаното се прокрадваше известно съмнение във версията на онова ченге Гомег. Тоя лъжец, помисли си Гладън. Вмъкна се без разреше ние и провали делото. Така му се пада. Малко остана да се поддаде на изкушението да позвъни на журналистката, за да й благодари за материала, но размисли. Беше прекалено рисковано. Помисли си и за Хаунчел, младия прокурор.
    — Шамар за правосъдието — изрече той на висок глас. И после изрева с цяло гърло: — Шамар за правосъдието!
    Беше изпълнен с възторг. Имаше толкова много неща, които не знаеха, и въпреки това той беше на първа страница. Но те скоро щяха да ги узнаят. Звездният му час наближаваше.
    Изправи се и отиде в спалнята, за да се приготви за магазина. Реши, че е най-добре да го направи рано сутринта. Отново огледа Дарлийн. Приведен над леглото, докосна китката й и се опита да повдигне ръката й. Трупното вцепеняване бе пълно. Огледа лицето й. Мускулите на челюстите й вече се свиваха, издърпвайки устните И назад в гротескна усмивка. Очите й сякаш бяха втренчени в собственото си отражение в огледалото над леглото. Протегна ръка и издърпа перуката от главата й. Косата й беше кестенява и къса. Забеляза, че малко от кръвта беше попаднала върху долните къдри на перуката й и я отнесе в банята да я изпере. После се върна в спалнята и събра вещите от килера, които му трябваха за покупките. Хвърляйки един последен поглед към трупа, преди да излезе от стаята, Гладън се досети, че не я беше попитал какво означава татуировката й. А сега вече беше прекалено късно.
    Преди да излезе, включи климатичната инсталация на максимално. Докато сменяше дрехите си във всекидневната, си отбеляза да вземе още някакви ароматизатори. Реши да използва за целта седемте долара, които бе намерил в портмонето й. След като създаваше проблеми, трябваше да си плати за разрешаването им.

23.

    Събота сутринта се качихме на един хеликоптер в Куантико до Нашънъл, откъдето взехме малък самолет на бюрото, с който отлетяхме за Колорадо към мястото, където беше загинал брат ми. Там беше и най-прясната следа. Бяхме аз, Бакъс, Уолинг и един специалист по съдебна медицина на име Томпсън, който присъстваше на съвещанието от предната нощ.
    Под якето си носех светлосиня риза с инициалите „ФБР“ върху джобчето. Уолинг бе почукала на вратата ми сутринта и ми я бе подала с усмивка. Това беше прекрасен жест, но ми бе неприятно, че трябва да чакам да стигнем в Денвър, за да се облека в моите дрехи. Но въпреки това беше по-добре, отколкото да облека ризата, която бях носил два дни.
    Пътуването протичаше нормално и аз седях отзад, три реда зад Бакъс и Уолинг. Томпсън седеше зад тях. Из-Ползвах времето, като четях биографичните бележки за По в книгата, която бях купил, и вкарах бележките си в лаптопа.
    По средата на полета Рейчъл стана от мястото си и Дойде при мен. Беше в джинси, зелена кадифена риза и високи ботуши. Отметна косата си назад, докато се настаняваше на съседната до моята седалка, и лицето й се открои сякаш в рамка. Беше красива и аз внезапно проумях, че за по-малко от двайсет и четири часа бях прекрачил от единия на другия полюс: след като я бях ненавиждал, сега я желаех.
    — Какво си мислиш сега, след като се връщаш обратно в Денвър?
    — За брат ми. Ако пипнем престъпника, може би ще разбера как се е случило. Още не мога да повярвам.
    — Бяхте ли близки с него?
    — През повечето време. — Не исках да мисля за това, — Но през последните няколко месеца, не… Беше се случило преди това. Беше нещо доста цинично, като си помисли човек. Така добре се разбирахме и в следващия момент ни се повръщаше един от друг.
    — По-голям ли беше или по-млад?
    — По-голям.
    — С колко?
    — Три минути. Ние бяхме близнаци.
    — Не знаех.
    Кимнах и тя се навъси, сякаш това, че сме били близнаци, правеше загубата още по-болезнена. А може би наистина беше така.
    — В докладите това не бе отбелязано.
    — Вероятно са решили, че не е важно.
    — Е, може би това обяснява защо ти…, винаги съм се чудела на близнаците.
    — Искаш да кажеш дали съм получил от него телепатично съобщение през нощта, когато е бил убит? Не. Такива неща при нас не се случваха. А дори и да ги е имало, никога не съм успявал да ги забележа, а и той никога не ми е споменавал за такова нещо.
    Тя кимна и аз се обърнах за няколко секунди към илю-минатора. Беше ми хубаво с нея въпреки обстоятелствата, при които се запознахме. Но аз започвах да подозирам, че Рейчъл Уолинг е способна да предразположи и най-лошия си враг.
    Опитах се да науча нещо за личния й живот. Спомена брака, за който вече знаех от Уорън, но не сподели много за бившия си съпруг. Каза, че отишла в Джорджтаун Да учи психология и била наета на работа от бюрото последната си година от следването. Не скри, че бързо е напреднала в бюрото благодарение на това, че е жена с юридическо образование.
    — Родителите ти сигурно се гордеят много с теб — предположих аз.
    Тя поклати глава.
    —         Не?
    — Майка ми си отиде, когато бях още малка. Не съм я виждала много отдавна. Не знае нищо за мен.
    —         А баща ти?
    —         Баща ми умря, когато бях много млада. Знаех, че съм прекрачил границата на обикновения разговор. Но инстинктът ми на журналист ме тласкаше да задам следващия въпрос, винаги онзи, който най-малко очакваха. Усещах, че тя иска да каже още, но няма да го направи, ако не я запитам.
    — Какво се случи?
    — Беше полицай. Живеехме в Балтимор. Самоуби се.
    — О, Господи! Рейчъл, извинявай. Не трябваше да…
    — Не се притеснявай, всичко е наред. Исках да го знаеш. Мисля, че всичко е свързано с това, което представлявам и каквото правя. Може би е така и с брат ти и таяистория. Затова искам да знаеш, че съжалявам за грубото си отношение.
    — Не се притеснявай за това.
    — Благодаря ти.
    Замълчахме за момент, но усетих, че разговорът ни още не е приключил.
    — Изследването на самоубийствата съвместно с фондацията, това ли…
    — Да, затова се заех с тази задача.
    Отново замълчахме, но не се чувствахме неудобно. След известно време тя стана, отиде до складовото помещение отзад и донесе на всички газирана вода, а Бакъс се пошегува, че имаме отлична стюардеса. Тя отново седна до мен. Когато възобновихме разговора, опитах се да изместя темата от спомените за баща й.
    — Не ти ли липсва някога практиката на психиатъра? — запитах. — Не е ли била това основната причина, по която си тръгнала да следваш?
    — Ни най-малко. Тази работа ми доставя много по-голямо удовлетворение. Сигурно до този момент от взаимоотношенията си със социопатите съм натрупала пове-че опит, отколкото повечето психиатри събират за цял живот.
    — И при това работиш само с агенти.
    Тя се изсмя.
    — Само ако знаеше какво е.
    Може и да се дължеше на факта, че беше жена, но усетих, че беше по-различна от другите агенти, които познавах и с които ми се беше налагало да работя през годините. Не беше толкова заядлива като тях, повече слушаше, отколкото да говори, не беше просто изпълнител, а мислеше с главата си. Започнах да чувствам, че бих могъл да споделя с нея всяка своя мисъл по всяко време, без да се тревожа за последствията.
    — Да вземем например Торсън — казах. — Сякаш носът му е прекалено дълъг, та си го е навирил да не би случайно да го одраека някъде.
    — Съвсем точно — отвърна тя, като съпроводи думите си с пресилена усмивка и тръсна глава.
    — Какво му е всъщност?
    —         Ядосан е.
    —         На какво?
    — На много неща. Има си ги достатъчно. Включително и на мен. Беше ми съпруг.
    Това не ме изненада особено. Между двамата видимо съществуваше напрежение. Първото ми впечатление от Торсън беше, че може спокойно да позира за плакат на Обществото от мъже-свине. Не беше чудно, че Уолинг имаше такова мнение за другия пол.
    — Съжалявам, че засегнах тази тема — казах. — Явно тук ме бива само за това.
    Тя се усмихна.
    — Всичко е наред. Той оставя доста хора с такова впечатление за себе си.
    — Сигурно никак не е лесно да работиш с него. Как е станало така, че и двамата сте в един и същи екип?
    — Всъщност не сме. Аз съм в бихейвиористичните науки. А той — в критичните инциденти. Само в случаи като този ни се налага да работим заедно. Преди да се оженим, бяхме партньори. Прекарвахме заедно доста време по пътищата. И после просто се разделихме.
    Тя отпи от колата си. Аз мълчах. Не смеех да й задам цикой от онези въпроси, които при други случаи бих задал. Тя обаче сама продължи:
    — Когато се разведохме, той се прехвърли в „Критични реакции“. И всичко беше дотам. Още се виждаме в кафето и при случаи като този.
    — Тогава защо не се прехвърлиш някъде другаде?
    — Защото, както ти казах, назначението в центъра е съблазнително. Нито един от нас не иска да напуска. Боб Бакъс веднъж ни извика да си поговори с нас и каза, че според него е по-добре един от двама ни да се прехвърли в друг отдел, но ние категорично отказахме. Не могат да го преместят, защото е по-старши. Той е тук още от създаването на центъра. Ако пък преместят мен, отделът ще загуби една от всичко на всичко трите си жени, а и освен това знаят, че ще вдигна шум до бога.
    — Какво би направила?
    — Ами ще обявя на всеослушание, че ме махат само защото съм жена. Може и да пошушна нещо на „Поуст“. Центърът е едно най-хубавите места в бюрото. Когато ходим в някое градче да помогнем на местните ченгета, ние сме героите, Джак. Медиите го раздухват и бюрото не би желало да загуби тази слава. Така че двамата с Гордън продължаваме да си разменяме убийствени погледи през масите.
    Самолетът започна да се снижава за кацане и аз надзърнах през илюминатора. В далечината на запад се издигаха познатите Скалисти планини. Почти бяхме стигнали.
    — Взе ли участие в разпитите на Бънди и Мансън или на хора като тях?
    Бях чувал или чел някъде за проекта на СБН да разпитва всички известни серийни изнасилвачи и убийци в затворите по цялата страна. От тези интервюта се беше Обрала базата данни, която СБН използваше за създаването на психологически портрети на други убийци. Проектът с интервютата бе продължил с години и аз си спомнях, че бях чел нещо за въздействието му върху агентите които работеха по него.
    — Това наистина беше пътуване — каза тя. — Аз, Гордън, Боб, всички взехме участие. Още получавам понякога писма от Чарли. Обикновено около Коледа. Като криминално проявен тип той беше най-ефективен при манинулирането на жените преследвайки. Така че според мен той си мисли, че ако му се наложи да си спечели съчувствие от някого от бюрото, то този някой трябва да е жена Аз.
    Кимнах в знак, че съм схванал логиката му.
    — Също и изнасилвачите — продължи тя. — Патологията им е много сходна с тази на убийците. Бяха наистина много свестни момчета, поне на пръв поглед. Направо ме събличаха и измерваха с поглед, когато влизах при тях. Сигурна съм, че пресмятаха с колко време биха могли да разполагат, преди пазачът да успее да нахлуе. Нали разбираш, дали ще могат да ме изнасилят, преди да ми се притекат на помощ. Това направо разкриваше патологията им. Те си мислеха само как някой ще ми се притече на помощ, а не че аз бих могла да се защитя сама. Просто гледаха на всички жени като на жертви. Като на плячка.
    — Искаш да кажеш, че си разговаряла с тези хора сама? Без защитна преграда помежду ви?
    — Интервютата бяха неофициални, обикновено в някое адвокатско помещение. Защитна преграда нямаше, но имаше дупка на хралупа. Протоколът…
    — Дупка на хралупа?
    — Прозорец, през който някой от пазачите можеше да следи какво става вътре. Протоколът изискваше по двама агенти при всяко интервю, само че на практика тия момчета бяха прекалено много. Така че през по-голямата част от времето ние отивахме по затворите и се пръскахме. Така ставаше по-бързо. Стаите за интервютата винаги се наблюдаваха, но често пъти усещах онзи смразяващ поглед, с който ме даряваха тия момчета. Чувствах се така, сякаш бях сама. Но не можех да вдигна очи и да погледна дали пазачът ни наблюдава през дупката, защото тогава мъжът пред мен също щеше да вдигне глава и ако видеше, че там няма никой… нали разбираш.
    — По дяволите!
    — Е, при някои от най-опасните обикновено работехме по двойки. Гордън или Боб, или който беше с мен. Но работата винаги ставаше по-бързо, когато се пръскахме и вземахме интервютата сами.
    Помислих си, че ако човек прекара две години, занимава се само с такива интервюта, винаги ще получи психически деформации. Зачудих се дали това беше имала предвид, когато ми бе говорила за брака си с Торсън.
    — Едни и същи дрехи ли носехте? — запита ме тя изведнъж.
    — Какво?
    — Двамата с брат ти. Нали знаеш, както го правят повечето близнаци.
    — О, да ходят с едни и същи дрехи! Не, слава Богу! Родителите ми никога не ни принудиха да правим такива глупости.
    — Тогава кой беше черната овца на семейството? Ти или той?
    — Аз, разбира се. Шон беше светецът, а аз — грешникът.
    — И какви бяха греховете ти?
    Погледнах я.
    — Прекалено много са, за да ги изброявам.
    — Наистина ли? Тогава какво беше най-свещеното нещо, което той е направил?
    Усмивката ми угасна при спомена. В този момент самолетът рязко се наклони наляво, изправи се и започна бързо да се издига. Рейчъл моментално забрави въпроса си и се приведе, за да погледне напред. В този момент зърнах Бакъс да идва към нас по пътеката, хващайки се за седалките да не загуби равновесие. Даде знак на Томпсън да го последва и двамата се насочиха към нас.
    — Какво има? — запита Рейчъл.
    — Промяна в плановете — обясни Бакъс. — Току-що ми се обадиха от Куантико. Тази сутрин оперативният отдел във Финикс е отговорил на предупреждението ни. Преди седмица един детектив от отдел „Убийства“ е бил открит мъртъв у дома си. Предполага се, че е било самоубийство, но нещо не било наред. Според тях е било убийство. Изглежда така, сякаш Поета е допуснал грешка.
    — Финикс?
    — Да, най-прясната следа. — Той погледна часовника си. — Трябва да побързаме. Ще го погребват след четири а аз искам първо да огледаме тялото.
    На летището ни чакаха две служебни коли и четирима агенти от оперативния отдел. Денят беше топъл и ние си свалихме саката и ги понесохме с калъфите на компютрите и пътническите чанти за дрехи. Томпсън носеше и куфарче за инструменти, в което държеше оборудването си. Пътувах в колата заедно с Уолинг и двамата агенти на име Матушак и Майз, млади момчета, чийто съвместен опит едва ли надхвърляше десет години. Но почтителното им отношение към Уолинг личеше, че се отнасят към СБН с огромно уважение. Що се отнася до мен, или им бяха съобщили, че съм репортер, или по външния ми вид бяха заключили, че не съм агент, въпреки инициалите на ФБР върху ризата ми, затова не ми обръщаха почти никакво внимание.
    — Къде отиваме? — запита Уолинг, докато невзрачният ни сив форд следваше другия сив и невзрачен форд, в който се возеха Бакъс и Томпсън.
    — В погребалния дом „Скотсдейл“ — отвърна Майз. Той беше на предната седалка, а Матушак шофираше, Хвърли поглед на часовника си. — Погребението е в два. Вашият човек разполага най-много с половин час, преди да облекат тялото и да го поставят в ковчега за представлението.
    — Отворен ковчег ли беше?
    — Да, снощи — отвърна Матушак. — Вече са го балсамирали и приготвили. Не знам какво очаквате.
    — Не очакваме нищо. Искаме само да огледаме. Предполагам, че в момента информират агент Бакъс, така че вие двамата бихте ли ни запознали със случая?
    — Това да не е Робърт Бакъс? — възкликна Майз. — Изглежда толкова млад.
    — Робърт Бакъс Младши.
    — О! — Майз направи физиономия, която даде да се разбере защо такъв млад човек ръководи представлението. — Всичко е ясно.
    — Изобщо не знаете за какво говорите — заяви Рейчъл. — Може и да носи името на баща си, но той също така е най-трудолюбивият и умен агент, когото някога съм познавала. Спечелил си е поста с жесток труд. Сигурно щеше да му е далеч по-лесно, ако носеше името Доайз, например. А сега вече ще ме въведете ли в обстановката?
    Тя се държеше властно, но може би така трябваше. Видях Матушак да я наблюдава в огледалото за обратно виждане. После хвърли поглед и към мен: Рейчъл също го забеляза.
    — Всичко е наред — каза тя. — Има разрешение от горе да бъде тук. Знае всичко, което правим. Нещо не ви е ясно ли?
    — Стига на вас да ви е ясно — отвърна Матушак. — Джон, разкажи им.
    Колегата му се прокашля. Той още страдаше от нанесеното му оскърбление.
    — Няма много за разказване. Ние самите не знаем подробности, защото не бяхме поканени. Известно ни е само, че са намерили този човек, казва се Уилям Орсулак, в къщата му в понеделник. Ченге от отдел „Убийства“. По тяхната преценка бил мъртъв най-малко от три дни. Не бил на работа от петък, защото имал да ползва компенсации, и за последен път са се видели в четвъртък вечерта в един бар, в който ходели всичките му колеги.
    Кой го е открил?
    — Някой от полицията; отишъл да го потърси, когато не се явил на работа в понеделник. Бил разведен, живеел там. Така или иначе, цяла седмица си блъскали главите. Нали разбирате, дали е било самоубийство или убийство? Накрая решили, че е убийство. Това беше вчера. Очевидно при версията за самоубийството са възниквали прекалено много проблеми.
    — Нещо да знаете за мястото на престъплението?
    — Неприятно ми е да ви го казвам, агент Уолинг, но всеки местен вестник ще ви съобщи същото, ако не и повече от мен. Както вече ви казах, полицията във Финикс не ни покани да вземем участие в разследването, така че не знаем с какво разполагат. След като тази сутрин получихме известието от Куантико, Джейми Фокс, той е в първата кола с агент Бакъс, му хвърли един поглед, докато обработваше документите. Изглежда, че всичко съвпада с онова, върху което работят вашите хора, и ви телефонира. После ни извикаха двамата с Боб, но както вече ви казах, не знаем със сигурност как стоят нещата.
    — Великолепно. — Прозвуча почти отчаяно. Знаех, че й се искаше да бъде в първата кола. — Сигурна съм, че ще научим всичко в погребалния дом. А местните полицаи?
    — Ще ни посрещнат.
    Паркирахме зад погребалния дом „Скотсдейл“ на Камълбек Роуд. Паркингът вече бе препълнен, макар до погребението да имаше още два часа. Няколко мъже се шляеха наоколо или се бяха облегнали на колите си. Детективи. Веднага ги познах. Вероятно чакаха да чуят тежката дума на ФБР. Видях един телевизионен фургон с антена на покрива, паркирал в далечния край на паркинга.
    Двамата с Уолинг се измъкнахме от колата и се присъединихме към Бакъс и Томпсън, след което ни поведоха към една задна врата на дома на покойниците. Пристъпихме в голямо помещение, облицовано с бял фаянс чак до тавана. В средата се намираха две маси от неръждаема стомана за телата с надвиснали над тях маркучи и плотове, също от неръждаема стомана, и оборудване покрай три стени. В стаята ни чакаха петима мъже; те тръгнаха към нас да ни поздравят и тогава видях тялото върху масата в дъното. Предположих, че е Орсулак, макар и да нямаше видими поражения от изстрела в главата. Тялото беше голо и някой беше закрил слабините му с купчина тоалетна хартия. Костюмът, с който мъртвият щеше да пътува до гроба си, бе закачен на стената в дъното.
    Стиснахме си ръцете с всички живи ченгета в помещението. Томпсън беше отведен до тялото; той вдигна куфарчето си върху близкия плот и се захвана за работа.
    — Не мисля, че ще откриете нещо, което да сме пропуснали — заяви мъжът на име Грейсън, който ръководеше местното разследване. Беше нисичък и набит мъж с уверено и спокойно държане. Имаше силен тен, също както и останалите местни служители.
    — Ние също не очакваме — отвърна Уолинг, както винаги бърза с отговора си. — Вие вече сте го изследвали. Сега вече е изкъпан и подготвен за погребението.
    — Трябва да повторим пак всичките процедури — каза Бакъс.
    — Момчета, защо не ни кажете за какво става дума запита Грейсън. — Може пък да измислим нещо.
    — Добра идея — отвърна Бакъс.
    И докато им предаваше един съкратен доклад относно разследването на Поета, аз следях как работи Томпсън. Чувстваше се съвсем естествено с тялото, докосваше го, стискаше го, бодеше го с различни инструменти, без да се притеснява. Отдели доста време на сиво-бялата коса на агента, ровейки я с покритите си с найлонови ръкавици ръце, като накрая пак оправи прическата й, като използва собствения си гребен. После изследва с голямо внимание устата и гърлото му, като използваше увеличително стъкло. В един момент остави настрани лупата и измъкна фотокамера от куфарчето си с инструменти. Направи снимка на гърлото: блясъкът на светкавиците привлече вниманието на агентите, стълпени в залата.
    — Просто документални снимки, господа — заяви той, без дори да вдига глава от работата си.
    След това започна да изследва крайниците. При огледа на лявата длан и пръстите отново използва лупата. После направи две снимки на дланта и две на показалеца. Ченгетата в залата не обърнаха особено внимание на това, очевидно приемайки твърдението му за фотографиите като нещо обичайно. Но тъй като аз бях забелязал, че той не направи снимки на дясната ръка, разбрах, че е открил нещо важно върху лявата. Томпсън върна фотокамерата в куфарчето си, след като помести върху плота четирите полароидни снимки. После продължи да изследва тялото, но без да прави повече снимки. Прекъсна Бакъс с молба за помощ да обърнат тялото, след което отново Продължи огледа от главата до петите. Видях следа от Тъмен, восъчноподобен материал по тила, където вероятно беше изходната рана от куршума. Томпсън пропусна да направи снимки на тази част от тялото. Той приключи огледа почти в същия момент, в който Бакъс завърши краткото си изложение, и аз се замислих дали не го бяха планирали така.
    — Има ли нещо? — запита Бакъс.
    — Нищо особено, поне така мисля — отвърна Томпсън.
    — Бих искал да погледна протокола от аутопсията, акое възможно. Носите ли го?
    — Както поискахте — обади се Грейсън. — Ето ви копие от всички документи.
    Той му връчи една папка и Томпсън отстъпи назад до плота, където я отвори и започна да прелиства документите.
    — И така, господа, казах ви всичко, което ни е известно до този момент — заяви Вакъс. Сега бих искал да чуя какво беше особеното при този случай, което ви накара да се въздържите да го обявите за самоубийство.
    — Е, не мисля, че се съмнявах много в самоубийство, то, поне докато чух историята ви — каза Грейсън. Сега вече си мисля, че този педерастки Поет, ще ме извините, агент Уолинг, — е човекът, който ни трябва. Така или иначе, ние повдигнахме въпроса и после решихме да продължим, вече класифицирали го като убийство, по три причини. Първо, когато открихме Бил, косата му беше сресала не така, както я сресваше той. В продължение на двайсет години всеки ден идваше на работа сресан наляво. Намерихме го мъртъв и сресан надясно, Наистина, това беше малка подробност, но събрана с другите две, работата вече ставаше дебела. После дойде редът и на съдебната медицина. Накарахме съдебния лекар да вземе проби от устата му за остатъци от барутните газове, така че да бъдем сигурни, дали дулото е било в устата му, или е било държано няколко сантиметра пред нея. Открихме следите от барутните газове също така и от някаква оръжейна смазка и една трета субстанция която не успяхме да определим точно каква е.
    — Какво можете да ми кажете за субстанцията? — запита Томпсън.
    — Екстракт от някаква животинска мазнина. Съдържа и някакъв силикон. Има го в доклада на съдебномедицинското лице, в папката ви е.
    Стори ми се, че зърнах Томпсън и Бакъс да се споглеждат — те го знаеха.
    — Известно ли ви е? — запита Грейсън, очевидно делови л погледите им.
    Не мога да ви кажа точно какво е — отвърна Томпсън. — Ще получа специфичния му състав от доклада й ще накарам лабораторията в Куантико да го провери чрез компютъра. Ще ви съобщя веднага щом разбера.
    — А каква беше третата причина? — запита Бакъс. Третата причина се казва Джим Бийм, старият партньор на Орсулак. Вече е пенсионер.
    — Да, Бийм. Обади ми се от Тусон, след като разбрал за Бил, и ме попита дали сме открили куршума. Казах му, че сме го изчегъртали от стената зад главата му. После ме попита дали е златен.
    — Златен ли? — изненада се. Бакъс. — От истинско злато?
    — Да. Златен куршум. Казах му, че си е оловен, също като останалите в барабана му. И като другия, дето го изчегъртахме от пода. Решихме, че изстрелът в пода е бил първият, за кураж. Но той ми каза, че това не е самоубийство, а убийство.
    — А как го е разбрал?
    — Двамата с Орсулак се познават твърде отдавна и той сподели, че понякога Орсулак… по дяволите, едва ли има ченге, на което да не му е минавала тази мисъл някога през главата.
    — Да се самоубие — подсказа Уолинг.
    — Точно. Джим ми каза, че навремето Орсулак му по казал този златен куршум, с който се сдобил кой знае откъде, може би някаква поръчка по каталог или нещо от този род. И казал на Бийм: „Това ми е златният парашут. Когато съвсем ми причернее, той ще ме спаси.“ Така че според партньора му, щом не е използвал златния куршум, значи не е било самоубийство.
    — Намерихте ли го този златен куршум? — запита Уолинг.
    — Да, намерихме го. Веднага след разговора с Бийм. Беше в чекмеджето, точно до леглото му. Сякаш си го е държал под ръка, ако му се наложи.
    — И това ви убеди окончателно.
    — Взети заедно, трите неща ясно говореха за убийство. Но както ви казах, не бях убеден в нищо до момента, в който влязохте тук и ми разказахте историята си. Сега вече такъв съм го надървил на тоя Поет… ще ме прощавате за думите, агент Уолинг.
    — Няма нищо. Всички сме му надървени. Имаше ли предсмъртна бележка?
    — Да, и точно тя вече почти ни убеди, че става дума за убийство. Имаше, и проклет да съм, ако не е с почерка на Бил.
    Уолинг кимна с изражение, което подсказваше, че това не е изненада за нея.
    — Какво пишеше в нея?
    — Нямаше кой знае какъв смисъл. Беше нещо като стихове. Пишеше… я почакайте. Агент Томас, дайте ми за малко папката, ако обичате.
    — Томпсън — обади се Томпсън, докато му я подаваше.
    — Прощавайте.
    Грейсън прелисти няколко страници, докато намери това, което търсеше. Прочете го на глас:
    — „Там планини високо издигат мощен стан, готови пак да рухнат сред някой океан.“ Това е.
    Уолинг и Бакъс се обърнаха към мен. Отворих книгата и започнах да разлиствам поемите.
    — Спомням си стиха, но не знам точно от коя поема е.
    Стигнах до поемите, от които беше използвал цитати до този момент Поета, и бързо зачетох. Открих го в „Страната на сънищата“, поемата, използвана два пъти до този момент, включително и в бележката, оставена върху стъклото на колата на брат ми.
    — Намерих я.
    Придържах книгата така, че Рейчъл да може да прочете поемата. Останалите се стълпиха около нея.
    — Кучи син! — изръмжа Грейсън.
    — Можете ли да ни обясните как по ваше мнение се е случило? — запита го тя.
    — Разбира се. Теорията ни е, че извършителят, койтои да е той, е влязъл и е изненадал Бил, докато е спял. Със собствения му револвер. Накарал го е да стане и да се облече. Тогава Бил си е сресал косата по различен начин. Предполагам, че не е знаел какво ще се случи, или пък може би да е разбрал. Но така или иначе, той ни оставя малка следа, Оттам мръсникът го отвежда във всекидневната, нарежда му да седне на стола и го принуждава да напише това върху лист, откъснат от собствения му бележник, който държи в джоба на сакото си. После го застрелва. В устата. Слага револвера в ръката на Бил и изстрелва куршум в пода и ето ви остатъците от изгорелите барутни газове по ръката му. После се измъква и три дни хал хабер си нямаме какво се е случило на клетия Бил.
    Грейсън се извърна към тялото, видя, че още не бяха започнали да го приготвят, и погледна часовника си.
    — Хей, къде е човекът? — запита. — Някой да отиде и да му каже, че сме свършили. Нали приключихте?
    — Да — отвърна Томпсън.
    — Вече трябва да го приготвяме.
    — Детектив Грейсън — обади се Уолинг, — имаше ли някакъв по-особен случай, над който да е работил напоследък детектив Орсулак?
    — Да, имаше едно дело. Случаят с малкия Хоакин. Осемгодишно момче, което бяха отвлекли миналия месец. Всичко, което намериха от него, беше главата му.
    След споменаването на случая и неговата бруталност настъпи мълчание в залата, където приготвяха мъртвите за последния им път. До този момент изпитвах съмнение, че смъртта на Орсулак имаше връзка с останалите, но след като чух за жестокото убийство на момчето, изпитах непоколебима увереност и гняв, който вече бе станал толкова познат на гърчещите ми се вътрешности.
    — Предполагам, че всички ще ходите на погребението? — запита Бакъс.
    — Така е.
    — Можем ли тогава да се срещнем по-късно? Бихме искали да видим и докладите за момчето Хоакин.
    Разбраха се това да стане в девет часа сутринта в неделя в полицейското управление на Финикс. Грейсън очевидно чувстваше, че ако беше на своя почва, тогава би Могъл да претендира и той да вземе някакво участие. Аз обаче имах усещането, че хората от ФБР щяха просто да го прегазят и подминат като улична котка.
    — И още нещо — намеси се Уолинг. — Видях отвън един телевизионен фургон.
    — Да, те непрекъснато се навъртат наоколо, особено след като…