Скачать fb2
Изменящата се земя

Изменящата се земя

Аннотация

    Изменящата се земя е магически водовъртеж от изкривена реалност и жив кошмар, създаден от ужасяващата магия на обезумелия бог Туалуа. Но тя е единственият път към Вечния замък — криещ в недрата си древни и необуздани сили. Една малка група чародеи и заклинатели се опитват да ги овладеят в напрегната борба с демони и магии сред капаните на времето и пространството. Там попада и магьосникът-войн Дилвиш, който следва пътя на отмъщението, но може би върви към своята отдавна загубена любов.


Роджър ЗелазниИзменящата се земя

    На Стивън Грег, Стюарт Дейвид Скиф и Лин Картър, които, в този ред, призоваха Дилвиш от мъгливите земи; и на сянката на Уилям Хоуп Ходжсън, който се присъедини към приключението и доведе приятели

Глава 1

    Ръцете на седмината мъже бяха оковани към тежки вериги. Всяка от тях водеше до отделна скоба, вдълбана в сълзящите стени на каменното подземие. Един-единствен светилник мъждукаше в малка ниша отдясно на вратата в дъното на помещението. Празни окови висяха тук-там покрай високите стени. Подът бе засипан със слама и покрит с нечистотии; вонеше силно. Мъжете бяха брадясали и дрипави. Бледите им лица бяха набраздени с бръчки, а очите им — вторачени във вратата.
    Ярки образи танцуваха или се стрелкаха из въздуха около тях, преминавайки през дебелите стени, изчезваха и се появяваха на различни места. Някои бяха абстрактни, други наподобяваха естествени предмети — цветя, змии, птици, листа — обикновено на границата на пародията. Бледозелена вихрушка се надигна и утихна в далечния ляв ъгъл като раздуха гмеж от насекоми по пода. Из сламата се понесе дращене и дребни твари се втурнаха да ги ядат. Някъде иззад вратата се разнесе нисък смях, последван от неравномерния тропот на приближаващи стъпки.
    Младият мъж, наречен Ходжсън, който би изглеждал привлекателен, ако беше по-чист и по-малко изнурен, отърси дългата кестенява коса от очите си, облиза устни и хвърли свиреп поглед към синеокия си съсед отдясно.
    — Толкова скоро… — измърмори сипкаво.
    — По-дълго е, отколкото ти се струва — отвърна мургавият. — Опасявам се, че май е ударил часът за някой.
    Един светлокос младеж вдясно започна тихо да стене. Двамина от другите разговаряха шепнешком.
    Огромна, сиво-лилава ноктеста като на хищна птица ръка се появи в рамката на вратата, вкопчвайки се откъм дясната й страна. Стъпките замряха, последва тежко дишане, след него — еклив кикот. Плешивият, все още закръглен мъж отляво на Ходжсън не можа да сдържи пронизителния си писък.
    Едър, сенчест силует се плъзна в подземието. Очите му — лявото — жълто, дясното — червено — отразиха светлината на мъждукащата лампа. И без това хладният въздух изстина още повече, когато съществото се приведе напред. Левият му крак, чиято колянна става бе съединена под неестествен ъгъл назад, завършваше с копито, което чаткаше по камъните. Широкият плавник на тежкия, люспест десен крак се полюшваше. Цялото се гърчеше, за да се провре напред — дългите му, здрави мускулести ръце докосваха пода, а птичите нокти гребяха наоколо. Процепът в почти триъгълното му лице се разшири до нещо, което твърде наподобяваше усмивка и докато оглеждаше затворниците, разкри озъбена редица остри като колове жълти зъби.
    Съществото се придвижи до средата на подземието и спря. Дъжд от цветя се посипа около него и то замахна да ги отърси раздразнено. Беше плешиво, кожата му бе гладка, люспеста на отделни места. Изглеждаше безполово. Езикът му, който бързо се стрелкаше навън, бе мораво-кафяв и раздвоен на върха.
    Окованите мъже стояха притихнали и неестествено вдървени, докато разноцветните му очи ги оглеждаха — веднъж, и отново…
    После то се изви неестествено бързо. Подскочи напред и дясната му ръка се стрелна да сграбчи дебелия мъж, който бе изпищял.
    Едно-единствено дръпване изтръгна човека от веригите му и го накара да закрещи неистово. После захапката на тварта се сключи около врата му и вопълът замря в гъргорене. Мъжът се сгърчи за миг и се отпусна.
    Чудовището се оригна, надигна глава и облиза устни. Погледът му се спря на мястото, откъдето бе отмъкнало жертвата си. Бавно измести тежестта си под лявата си ръка и се пресегна с дясната, докопвайки човешката ръка, която още висеше в люлеещите се окови до стената. Изобщо не удостои с внимание по-дребните останки на пода.
    Като се извърна, създанието се потътри обратно към вратата, глозгайки ръката по пътя. Пренебрегна яркоцветната риба, която сякаш плаваше из въздуха, както и виденията, които се мяркаха и изчезваха като на екран навсякъде около него — стени от пламък, заграждения от настръхнали дървета с остри игли, потоци кална вода, поля, подгизнали от топящи се снегове.
    Останалите затворници се вслушваха в тромавите, пляскащи звуци на оттеглянето му. Най-сетне Ходжсън прочисти гърло:
    — Сега, вижте какъв план имам… — започна той.


    Семирама бе приклекнала пред каменната издатина на кратера, приведена напред, с ръце, опрени на ръба. Дузината златни гривни на бледите й ръце проблясваха в мътната светлина. Дългата й черна коса бе подредена съвършено. Жълтата й одеждата бе доста оскъдна. В помещението бе топло и влажно. Последователни чуруликащи звуци се носеха от присвитите й устни. На различни места около кратера робите се бяха опрели на лопатите си, затаили дъх. На няколко стъпки вдясно зад нея се бе изправил Баран с Третата Ръка — висок, приличащ на бъчва мъж, затъкнал палци зад колан с остри шипове, склонил брадато лице встрани, сякаш заслушан в звуците, които тя произнасяше. Погледът му обаче се бе взрял в полуразголеното й дупе, където, впрочем, се бяха съсредоточили и мислите му.
    Жалко, че е толкова важна за делото, а пък и пет пари не дава за мен — разсъждаваше той. Ех, жалко, че трябва да се отнасям с нея любезно и с уважение, вместо, да речем, грубо и със сила. Толкова по-лесно щеше да се работи с нея, ако, да кажем, беше грозна. И все пак, изгледите не са лоши и може би някой ден…
    Тя се залюля, стъпила на пети, и престана да напява звуците, изпълнили зловонната стая. Баран смръщи нос, когато въздушните течения донесоха някои миризми до него. Всички изчакваха.
    Дълбоко в кратера започнаха да се долавят плискащи звуци. От време на време глухо туптене караше пода да вибрира. Робите отстъпиха назад и се прилепиха до стените. Огнени искри заизлитаха и взеха да се спускат отнякъде изпод тавана. Леко поглаждайки одеждата си, Семирама извиси глас във високи трели. Отведнъж огненият дъжд престана и нещо вътре в кратера изчурулика в отговор. В помещението забележимо захладня. Баран въздъхна.
    — Най-сетне… — гласът му бе само дъх.
    Звуците продължиха да се разнасят откъм кратера още доста дълго. Семирама се изпъна, за да даде отговор или да се опита да ги прекъсне. Но изглежда не й обърнаха внимание, тъй като другите звуци продължиха заглушавайки нейните. Тътнежите започнаха отново, език от пламък лизна кратера, присветна и изчезна — всичко това само за броени секунди. Един образ — удължен, изкривен, болезнен — се появи за миг в оранжево сияние. Тя се отдръпна от кратера. Звук, наподобяващ кънтежа на огромна камбана, изпълни помещението. Внезапно хиляди живи жаби се изсипаха около тях и заподскачаха, претъркулваха се в кратера, запрехвърляха се нагоре-надолу по огромните купове изпражнения, около които се трудеха робите, и изчезваха през далечната аркада. Леден къс, по-огромен от двамина мъже, се разби на пода в непосредствена близост до тях.
    Семирама бавно се надигна, отстъпи крачка назад и се извърна към робите.
    — Продължавайте да работите! — нареди тя.
    Хората се поколебаха. Баран се втурна напред и сграбчи най-близкия за рамото и бедрото. Издигна го във въздуха и го метна напред, далеч над ръба, в кратера. Писъкът, който последва, бързо замря.
    — Разкарайте тия лайна! — изрева Баран.
    Останалите побързаха да се заловят за работа и започнаха бързо да рият вонещите купчини, прехвърляйки ги през ръба на черната яма.
    Баран рязко се извърна, когато ръката на Семирама докосна неговата.
    — За в бъдеще се сдържай — рече тя. — Работната ръка е скъпа.
    Той отвори уста, затвори я, кимна рязко. Още щом тя заговори, мощните плясъци утихнаха, трелите заглъхнаха.
    — От друга страна, това забавление трябва да му е допаднало — усмивка прекоси пълните й устни. Мускулите й се отпуснаха. Приглади роклята си.
    — Какво… какво имаше да казва… този път?
    — Ела — рече тя.
    Те минаха покрай кратера, заобиколиха топящия се къс лед и преминаха през аркадата до една дълга галерия с нисък таван. Жената я прекоси, приближи се до един широк прозорец и зачака, вглеждайки се през леката мъгла в искрящия утринен пейзаж. Той я последва и застана зад нея със сключени зад гърба ръце.
    — Е? — запита накрая. — Какво имаше да каже Туалуа?
    Тя продължи да се взира в искрящите багри и в скалите, които постоянно променяха формата си отвъд стълбовете пара. И тогава изрече:
    — Той съвсем се е побъркал.
    — И не е ядосан?
    — И това се случва. Но както му дойде, така си и минава. Ала не е това. То е част от общото му състояние. Такива като него винаги имат нещо шантаво в себе си.
    — Значи, през всичките тези месеци той всъщност не е искал да ни наказва?
    Тя се усмихна.
    — Не повече от обичайното. Но Пазителите винаги имат грижата да е враждебен към човечеството в рамките на нормалното.
    — Как успява да премине през тях?
    — Лудостта крие сила, както и напълно необичаен подход към проблемите.
    Баран затупа с крак.
    — Ти си нашият специалист по Старите богове и родствениците им — изрече накрая. — Докога ще продължава това?
    Тя поклати глава.
    — Няма начин да се разбере. Може да е завинаги. Може да приключи ей сега или в който и да било миг.
    — И ние не можем да направим нищо и да… му помогнем да се излекува?
    — Той би могъл да осъзнае собственото си състояние и да предложи лек. Понякога се случва.
    — Имала ли си такива проблеми с тях в старите времена?
    — Да, и процедурата беше същата. Трябва редовно да разговарям с него, да се опитам да достигна другото му „аз“.
    — Междувременно — каза Баран, — той може да ни изтреби по всяко време — щом Пазителите ги няма, а цялата му магическа сила се е извратила така.
    — Възможно е. Трябва да сме нащрек.
    Баран изпръхтя.
    — Нащрек? Ако той рече да се изправи срещу нас, не можем да направим нищо — дори да избягаме!
    Той направи помитащ жест към пейзажа зад прозореца.
    — Кой би могъл да прекоси тази пустош?
    — Затворниците го направиха.
    — Това беше преди, когато ефектът не бе толкова силен. Ти би ли искала да преминеш през това?
    — Само ако нямам друг избор — отвърна тя.
    — А пък и огледалото — както и повечето други магически предмети — не работи както трябва сега — продължи той. — Даже Джелерак не може да достигне до нас.
    — Може да си има други проблеми в момента. Кой знае?
    Баран сви рамене.
    — Както и да е — каза той. — Ефектът е същият. Нищо не може нито да се вмъкне, нито да се измъкне оттук.
    — Обзалагам се, че мнозина се опитват да се вмъкнат. Това място трябва да е същинско изкушение за всеки чародей отвън.
    — Може и да е — ако успее да го овладее. Разбира се, никой от тях там навън няма и понятие какво се е променило. Може да го приеме като предизвикателство.
    — Но съвсем не е предизвикателство за тези, които сме вътре, а?
    Той облиза устни и се извърна, поглеждайки я втренчено.
    — Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.
    Точно в този момент откъм конюшните се зададе един роб с ръчна количка, натоварена с конска тор. Семирама изчака той да отмине.
    — Отдавна те наблюдавам — каза тя. — Ясен си ми, Баран. Наистина ли си мислиш, че можеш да задържиш това място против волята на господаря си?
    — Той си отива, Семирама. Вече е загубил част от мощта си, а Туалуа е друга част от нея. Вярвам, че може да бъде направено, макар че не мога да го извърша сам. Сега е най-слаб от векове насам.
    Тя се изсмя.
    — Говориш за векове? Говориш за неговата мощ? Била съм на този свят, когато той бе далеч, далеч по-млад. Царувах във Височайшия двор на Запада в Джандар. Познавах Джелерак, когато се опълчи срещу един бог. Какво са твоите няколко столетия, че ми говориш за векове?
    — Богът го прокле и го лиши от разум…
    — И все пак той оцеля. Не, няма да ти е лесно да осъществиш мечтата си.
    — Ще се заема — каза той, — след като не те интересува. Добре де. Просто запомни, че има голяма разлика между мечта и действие. Аз не съм правил нищо, насочено срещу него.
    — Не съм длъжна да му докладвам за всяка случайна дума, разменена между нас — каза тя.
    Той въздъхна.
    — Благодарен съм ти за това — отвърна той. — Но ти си била кралица. Нима нямаш желание пак да притежаваш такава власт?
    — Изморена съм от властване. Благодарна съм просто да живея още веднъж. Поне това му дължа.
    — Той те призова, защото се нуждаеше от някой, който би могъл да говори с Туалуа.
    — Каквато и да е причината…
    За миг спряха, взирайки се през прозореца. Мъглите се раздвижиха и те зърнаха мрачни форми, които си пробиваха път през проблясващи пясъчни могили. Баран очерта знак близо до десния ъгъл на прозореца и образът скоростно се приближи към тях — вече изглеждаше отдалечен едва на няколко стъпки: двама мъже и един товарен кон затъваха в земята.
    — Напредват — отбеляза Баран. — Предизвикателството, за което спомена… Обзалагам се, че това са магьосник и неговият чирак.
    Докато ги наблюдаваха, пълчище червени скорпиони, всеки от които голям колкото мъжки палец, припнаха през пясъците към борещите се фигури. Като ги видя, затъващият човек отпред очерта дълъг, бавен знак. Кръг от пламъци изригна около фигурите. Насекомите забавиха ход, отдръпнаха се, започнаха да обикалят по периметъра му.
    — Да. Виж, заклинанието подейства… — кимна той.
    — Понякога действат — рече тя. — Енергията на Туалуа се е насочвала в доста блуждаещи посоки.
    След известно време насекомите се хвърлиха напред в пламъците, като телата на загиналите образуваха мост за останалите. Потъващият магьосник отново очерта знак и втори кръг от пламъци се появи зад първия. Скорпионите отново бяха зашеметени, но този път за много по-кратко време. Те повториха набега си към пламъците и започнаха да преодоляват и това препятствие. Сега повечето от тях се промъкваха през пясъците, за да се присъединят към първата вълна. Още веднъж магьосникът вдигна ръка и започна друг знак. Началото на трети кръг разцъфна в пламъци. Но в този миг влачещите се мъгли отново закриха цялата панорама.
    — По дяволите! — изруга Баран. — Тъкмо взе да става интересно. Как мислиш, колко още кръга ще може да построи?
    — Пет — отвърна тя. — Горе-долу за толкова ще му стигне мястото.
    — Аз бих му дал четири, но може и да си права. Имаше леко изкривяване.
    Някакъв лек, пулсиращ, пърхащ звук се надигна отнякъде в далечината.
    — Как беше? — запита той малко по-късно.
    — Кое?
    — Да си мъртъв. Да те призоват обратно след цялото това време. Никога не говориш за смъртта.
    Тя извърна очи.
    — Може би си мислиш, че времето ми е преминало в някакъв кошмарен ад? Или може би в някакво място за удоволствия? Или че всичко сега ми е смътно и като насън? Или пък че нищо не се е случвало? Мрачна пустош?
    — Всичко това ми е идвало наум понякога. И кое от всичките беше?
    — Всъщност, нито едно от тях — отвърна тя. — Преминах през поредица от превъплъщения — някои много интересни, други повече от досадни.
    — Наистина ли?
    — Да. В миналото бях прислужваща наложница в едно кралство далеч на изток и скоро се получи така, че станах тайна любимка на краля. Когато Джелерак съживи моя прах и вдъхна душата ми обратно в тялото, бедното девойче остана мънкащ идиот. При това, бих добавила, в много неудобен момент — докато се наслаждаваше на кралските обятия. — Замълча за момент, после довърши: — Той изобщо не забеляза.
    Баран пристъпи така, че да може да вижда лицето й. Тя се смееше.
    — Кучка! — рече той. — Винаги се подиграваш. Никога не отговаряш направо.
    — Забелязал си. Да. Доставя ми удоволствие да бъда навярно единствената наоколо с известни познания в тази тънка материя — и да не ги споделям.
    Неравномерният шум от нечие приближаване се усили.
    — Ей, погледни! Изясни се! Сега той прави шестия кръг!
    Баран се изкиска.
    — Точно така. Ама едва може да си мръдне ръката. Не знам дали ще успее да впише още един. Твърде е възможно да изчезне преди скорпионите да го достигнат. Сега май потъва по-бързо.
    — Отново се замъгли! Никога няма да разберем…
    Темпото на звуците се ускори и те се извърнаха навреме да съзрат някаква лилава твар с различни очи и крака да се шмугва покрай тях в посока на помещението, което бяха напуснали.
    — Не влизай там! — изкрещя тя на мабрахорски и сетне — Баран! Спри го! Не отговарям за последствията, ако Туалуа бъде обезпокоен от демон! Ако това място остане незащитено…
    — Спри! — изрева Баран, обръщайки се.
    Но демонът, понесъл нещо съмнително в отвора, който бе източникът на неговия кикот, се шмугна през една купчина тор и се втурна към ръба на кратера.
    Само миг по-късно празното пространство непосредствено пред него като че ли се разтвори със звук, наподобяващ раздиращо се платно, и откри тесен процеп от абсолютен мрак. Робите хукнаха да бягат. Демонът спря, настръхнал.
    В мрачния процеп се зароди движение. Огромна бледа ръка изникна оттам. Демонът бързо се размърда, искаше да отстъпи встрани и да избяга, но ръката беше по-бърза. Тя се стрелна напред и го стисна за гушата, издигайки го над пода. После се раздвижи, съпровождана от ивицата мрак, понесла гърчещата се, хъхреща плячка над купчините, през помещението, после през вратата и по дължината на галерията.
    Тя стигна до Баран и Семирама и пусна създанието в краката й. После Ръката се оттегли в мрака, следвана от раздиращия звук и въздухът замря отново.
    Семирама застина без дъх. Предметът, все още сграбчен от гърчещия се демон, се оказа човешки крак, който той бе глозгал.
    — Пак е ходил при затворниците! — извика тя. — Познавам тази татуировка! Това е Джоаб, дебелия чародей от изтока.
    Баран ритна хъркащата твар по задника.
    — Не се доближавай до това подземие! Не се доближавай до този кратер! — извика той на мабрахорски, жестикулирайки назад към залата. — Ако отново доближиш това място, свирепият гняв на Ръката ще се стовари върху тебе!
    Срита го отново и демонът се затъркаля нататък, като стенеше още по-силно, вкопчвайки се в крака.
    — Разбра ли ме?
    — Да — измънка той на същия език.
    — Тогава помни думите ми и изчезвай от погледа ми!
    Демонът хукна обратно в посоката, от която бе дошъл.
    — Затворниците… — започна отново Семирама.
    — Какво затворниците? — попита Баран.
    — Не трябва да му се позволява да ги смята за собствения си килер.
    — Защо не?
    — Джелерак ще ги иска невредими, за да приемат личната му присъда.
    — Съмнявам се. Те не са чак толкова важни. А що се отнася до сегашното положение, ще му е трудно да им определи по-жестока участ.
    — И все пак… фактически те са негови затворници, не наши.
    Баран сви рамене.
    — Съмнявам се, че изобщо някога ще ни питат за това. Ако все пак стане, поемам цялата отговорност — той замълча. После добави: — Изобщо не съм сигурен, че някога ще се върне — отново замълча. — А ти?
    Тя се обърна да погледне отново мрачния изглед зад прозореца.
    — Всъщност не мога да кажа. Не съм сигурна, че този въпрос ме засяга — поне засега.
    — Защо този момент е по-различен от който и да било друг?
    — Прекалено скоро е. В други случаи е отсъствал и по-дълго.
    — И двамата знаем, че нещо му се е случило там, в Арктика.
    — Било е и по-зле. Сигурна съм. Била съм там в старите времена, не помниш ли?
    — Да предположим, че никога няма да се върне?
    — Това е чисто академичен въпрос, докато Туалуа не се отбие насам.
    Очите на Баран светнаха, в тях примигна огънче.
    — Да речем, че от утре вече си свободна?
    — Питай ме тогава.
    Баран изпръхтя, обърна се кръгом и се измъкна в същата посока, накъдето се бе отправил демонът. Докато се отдалечаваше, Семирама бавно сви пръсти, броейки, докато стигна до шест. После спря. Очите й бяха пълни със сълзи.
    Местността бе осеяна с умерено високи хълмове, богати на тучна пролетна растителност. Мелиаш седеше опрял гръб на ниско възвишение, абаносовият му жезъл, дълъг колкото ръката на мъж, стоеше изправен пред него, на педя забит в земята. Погледът му минаваше покрай него към мъглите, които, порозовели от утринното слънце, се носеха над омагьосаната земя и откриваха постоянно променящия се пейзаж. Той бе широкоплещест мъж с рижаво-кафява коса. Одеждите му, издържани предимно в оранжево, бяха изненадващо пищни за мястото и положението, което му бе отредено. Златна верига висеше на шията му. На нея имаше ясносин, с цвета на очите му, камък. Зад него двамата слуги се суетяха из стана, приготвяйки сутрешните ястия. Той бавно се приведе напред и положи върховете на пръстите си върху жезъла. Продължи да се вглежда покрай него. С появата на вихрушки в мъглата, щом вълни от сенки се разлюляха, той отклони поглед към тях. Накрая застина и се вслуша напрегнато. Заговори тихо и зачака. Повтори действията си няколко пъти, преди да се надигне и да се върне в лагера.
    — Поставете още един прибор за закуска — нареди той на слугите, — а също добавете храна за още няколко души и я притопляйте. Очертава се интересен ден.
    Хората промърмориха нещо недоволно, но единият от тях заизважда зеленчуци от един чувал и започна да ги чисти. Подаде ги на другия, който ги наряза на ситно в котлето.
    — Пуснете и някоя мръвка вътре.
    — Но, Мелиаш, месото ни е на свършване — рече по-възрастният, нисичък човечец с оредяла брада.
    — Тогава един от вас ще трябва да половува днес следобед.
    — Тия гори не ми се нравят — каза другият, слаб мъж с остри черти и много тъмни очи. — Може да броди някой върколак или друга някоя зловеща твар.
    — Горите са безопасни — отвърна Мелиаш.
    По-ниският започна да кълца парче месо.
    — Кога очакваш гостите си? — попита той.
    Мелиаш сви рамене и се отдалечи, взирайки се в хълма зад лагера.
    — Няма как да преценя колко бързо би пътувал някой друг. Аз…
    Нещо се раздвижи и той осъзна, че е зелен ботуш до възлестото дърво пред него. Всъщност чифт ботуши…
    Той се спря и вдигна глава, фигурата бе висока, но слънцето светеше зад гърба й…
    — Добро утро — поздрави той, като примижа и прикри очи с ръка. — Аз съм Мелиаш, пазител от Организацията за този сектор.
    — Знам — дойде отговорът. — Добро да е утрото и за теб, Мелиаш.
    Фигурата се приближи безшумно. Стройна жена, със светла коса и бледо лице, зелени очи, деликатни черти. Тя имаше наметало, колан и лента за глава в тон със зелените й ботуши, панталоните и блузата й бяха черни, а жилетката — от кафява кожа. Тежки черни ръкавици висяха от колана й редом с къс меч и дълга кама. В лявата си ръка държеше лек лък без тетива, направен от червеникаво дърво, което Мелиаш не можа да разпознае. Разпозна обаче тежкия черен пръстен със зеления орнамент на показалеца на тази ръка. Без да размени разпознаващия знак на Организацията, той подви коляно в поклон.
    — Господарке на Маринта… — започна той.
    — Стани, Мелиаш — отвърна тя. — Тук съм за това, което ти следиш като свидетел. Наричай ме Арлата.
    — Бих искал да те разубедя… Арлата — изрече той, надигайки се. — Рискът е огромен.
    — Както и наградата.
    — Заповядай да закусим заедно — покани я той — и ще ти разкажа нещичко за това.
    — Вече се нахраних — отвърна тя, вървейки с него към лагера, — но ще дойда да поговорим.
    Жената го придружи до закрепената на магарета маса южно от огъня и се разположи на една пейка отстрани.
    — Сега ли да сервирам? — попита по-младият прислужник.
    — Ще пийнеш ли малко чай? — запита я Мелиаш.
    — Да, това мога да взема.
    Той кимна на слугата.
    — Два чая.
    Седяха мълчаливо, докато напитката бе приготвена, налята и поднесена пред тях, и се взираха на запад към Изменящата се земя и нейните мъгли. Когато тя опита чая си, той също вдигна своята чаша и отпи.
    — Хубав е в това студено утро.
    — Винаги е хубав. Добре е приготвен.
    — Благодаря. Защо искаш да стигнеш онова място, лейди?
    — Защо искат другите? Там се крие сила.
    — Освен ако съм разбрал погрешно, ти вече владееш значителна сила, да не говорим за богатства от по-земно естество.
    Тя се усмихна.
    — Може и да е така. Но силата, заключена в това странно място, е огромна. Да овладееш Древната сила… Можеш да ме пишеш идеалистка, но има толкова много добро, което би могла да сътвори. Би могла да облекчи голяма част от теглото по света.
    Мелиаш въздъхна.
    — Защо не си изпълнена с корист като другите? — въздъхна той. — Знаеш, че част от задълженията ми тук е да се опитам да обезкуража тези начинания. Но твоите мотиви го правят много по-трудно.
    — Известно ми е становището на Организацията. Джелерак може да се завърне всеки момент, казвате вие, и присъствието на натрапници би могло да предизвика инцидент, в който да бъде въвлечена цялата организация. Ти си безупречен свидетел, както и четиримата останали на това място. За да удовлетворя изискванията на Организацията, давам клетва, че действам единствено от свое име в това начинание. Това достатъчно ли е?
    — Практически, да. Но не това бе моята цел. Даже и да успееш да се добереш, замъкът все още е под защита, а агентите на господаря му вероятно все още властват там. Но дори да оставим всичко това настрана за момент, силно се съмнявам, че някой от Древните може дълго да бъде принуждаван да върши добро, въпреки наложения му контрол. Те са ужасна пасмина и по-добре е да бъдат оставени на мира. Върни се в кралството на елфите, лейди. Върши добрините си по по-обикновен начин. Дори и да успееш, казвам ти, ще се провалиш.
    — Всичко това съм го чувала и преди — рече тя — и съм го обмислила добре. Благодаря ти за предупреждението, но съм твърдо решена.
    Мелиаш отпи от чая си.
    — Поне опитах — каза той накрая. — Ако нещо ти се случи, докато си в моя обсег, ще направя опит да те спася. Но нищо не мога да ти обещая.
    — За нищо не съм и молила.
    Тя допи чая си и се изправи.
    — Вече ще тръгвам.
    Мелиаш също стана.
    — Защо е това бързане? Денят е млад. По-късно ще просветлее и ще се затопли, а може да се случи още някой да се завърти насам. Двамина бихте имали по-голям шанс…
    — Не! Няма да деля, каквото и да има да се печели.
    — Твоя воля. Ела, ще те изпратя до границата.
    Те прекосиха лагера до мястото, където тревите започваха да вехнат. Няколко стъпки по-нататък короните на дърветата бяха изсветлели до мъртвешко бяло.
    — Ето това е — каза той, жестикулирайки. — Приблизително две лиги в диаметър, почти кръг. Замъкът е най-високото място, някъде близо до центъра. Петима представители на Организацията са разпределени по периферията на почти еднакво разстояние един от друг — да следят ефекта, да съветват и да свидетелстват. Ако ти се наложи да използваш магия, може да установиш, че заклинанията ти действат безотказно, после, техният ефект може да се окаже подсилен, отслабен, намален, изобщо да не действат или някак да се изкривят. Може да срещнеш безобидни или опасни създания, или да се сблъскаш със самата земя. Няма начин предварително да се каже как ще протече пътуването ти. Пък и не вярвам мнозина да са успели да се доберат. И да са, това изглежда нищо не е променило.
    — Което вие обяснявате със защитниците отвътре?
    — Много вероятно. Самият замък изглежда непокътнат.
    — Със сигурност — каза тя, улавяйки погледа му — човек не би могъл да прави заключения върху състоянието на този замък. Той не е като другите структури.
    — Никога не съм знаел със сигурност, макар че в това може да има някаква истина. Братството, искам да кажа — Организацията — го проверява сега.
    — Е, добре, аз пък зная. Можех да ви спестя усилията. Имаш ли представа кой отговаряше за него, когато онова нещо се случи?
    — Да. Човекът, наричан Баран с Третата ръка. Той беше високопоставен член на Организацията до преди няколко години, когато премина към Джелерак.
    — Чувала съм за него. Той може да се окаже от онези, които сами биха завладели силата, ако имаха възможност.
    — Може да е опитал и това да е резултатът. Не знам.
    — Мисля, че скоро ще разбера. Ще ме посъветваш ли нещо?
    — Не бих могъл кой знае колко. Първо, укрий се с общо защитно заклинание…
    — Вече е направено.
    — … и се съобразявай с колебанията на вълните, докато вървиш. Те като че ли помитат всичко под ъгъл из цялото място и в посока навън, като трупат сила в движение. В зависимост от интензивността им, могат да пресекат всяка една точка от един до три пъти. Ходът им обикновено е като този на голям кораб в хубаво време. При зараждането им нещата започват да се променят и ефектът от твоите заклинания ще бъде най-мощен на гребена им.
    — Следват ли някаква периодичност?
    — Нищо, което да можем да отчетем. Може да има продължителни затишия, може да дойдат няколко в бърза последователност. Започват без предупреждение.
    Той замълча и тя го погледна. Мелиаш извърна глава.
    — Е? — запита тя.
    — Ако се случи да те надделеят — каза той — и не си в състояние да отстъпиш или да продължиш напред, с две думи, ако не успееш да преминеш, ще ти бъдем много благодарни, ако се опиташ да използваш едно от средствата на Организацията да ми съобщиш всички подробности.
    Пазителят хвърли поглед към изправения редом жезъл.
    — Ако умирам и все пак владея силата, ще имаш сведенията за архивите — отвърна тя — или за каквото биха могли да потрябват — ако вестта успее да стигне до теб.
    — Благодаря ти — той срещна погледа й. — Единственото, което мога да ти пожелая, е успех.
    Арлата загърби Изменящата се земя и тихичко свирна три пъти.
    Мелиаш се извърна и видя един бял кон със златна грива да излиза от гората отвъд лагера и да се приближава към тях с гордо изправена глава. Той затаи дъх пред красотата на идващото животно.
    Когато стигна до нея, тя задържа главата му и му проговори на езика на елфите. Сетне го яхна бързо с лекота и пак се обърна към Изменящата се земя.
    — Последната вълна бе точно преди изгрев-слънце — каза той — и от известно време нещата изглеждат най-ясни покрай онези два оранжеви върха далеч вдясно — мисля, че ще ги видиш след малко.
    Те почакаха ветрецът да разбърка мъглите и еднаквите каменни канари станаха видими за момент.
    — Ще опитам — каза тя.
    — По-добре ти, отколкото много други.
    Арлата се приведе напред и тихо заговори. Конят отплува в избледняващата земя. Очертанията им се замъглиха и те изчезнаха безшумно за броени секунди.
    Мелиаш се отправи обратно към стана си, като докосна тъмния жезъл на минаване. Внезапно спря, смръщи вежди, прекара пръсти по дължината му и приклекна до него. После отвори кесия от мека кожа, която висеше на колана му, извади малък жълт кристал, издигна го и изрече няколко думи. В дълбините се появи лицето на по-възрастен, брадат мъж.
    — Кажи, Мелиаш? — гласът отекна в главата му.
    — Долавям необичайни вибрации — каза той. — При тебе ли е? Там да не започва друга вълна?
    По-възрастният мъж поклати глава.
    — Тук все още няма нищо.
    — Благодаря. Ще опитам при Тарба…
    Лицето избледня, още преди да довърши и бе изместено от това на мургав мъж с тюрбан.
    — Как е положението в твоя сектор? — попита го Мелиаш.
    — Спокойно — отвърна Тарба.
    — Проверявал ли си жезъла наскоро?
    — До него съм. Няма нищо.
    Свърза се и с останалите Пазители — един по-възрастен мъж с тежка челюст и ясни сини очи, и напрегнат младеж с дълбоко набраздено лице. Отговорите им бяха същите като на другите.
    След като върна кристала в торбата, Пазителят остана известно време загледан в Изменящата се земя, но нова вълна така и не се надигна. Докосна жезъла още веднъж, но откри, че вибрациите, които го бяха обезпокоили, сега ги нямаше. Върна се в лагера и се разположи до масата, подпря брадичка на юмрука си, присви очи.
    — Сега ли ще искате закуската? — провикна се по-младият прислужник.
    — Остави я да си ври. Ще има още да идват — отвърна Мелиаш. — Но можеш да ми донесеш още чай.
    После, докато седеше и отпиваше, разля малко на масата и започна да следи с пръст очертанията. Замъкът, ето… Пентаграм от наблюдатели около него, така… Вълните се надигат спираловидно в посока навън… обикновено от запад…
    Някаква сянка падна върху чертежа и той вдигна очи. Тъмнокос млад мъж, среден на ръст, с тъмни очи и насмешлива извивка на устните бе застанал до него. Бе облечен в жълта туника и носеше черни кожени гамаши. Катарамата на колана и закопчалката на кафявото му наметало бяха от бронз. Имаше къса и грижливо подстригана брада. Той кимна и се усмихна, щом Мелиаш погледна нагоре.
    — Извинявай. Не те чух да идваш — каза Мелиаш.
    Погледна към слугите, но вниманието им бе насочено другаде.
    — И все пак знаеше, че ще дойда?
    — Най-общо казано, да. Казвам се Мелиаш. Пазител съм от Организацията за това място.
    — Знам. Аз съм Уилиънд от Муркейв. Дошъл съм да прекося Изменящата се земя и да завладея Вечния Замък, който е в средата й.
    — Вечния…?
    — Неколцина от нас го знаят под това име.
    Те размениха знака на Организацията.
    — Седни — покани го Мелиаш, — да закусим заедно. Няма да е зле да почнеш с нещо топло в стомаха.
    — Не, благодаря. Вече съм хапнал.
    — Чаша чай?
    — По-добре да не се бавя. Пътят, който съм избрал, е дълъг.
    — Боя се, че не мога да ти кажа много за него.
    — Знам всичко, от което имам нужда — отвърна Уилиънд. — Но бих искал да науча как е движението наоколо.
    — Ти си вторият за днес и дванадесетият, минал оттук. На пост съм от две седмици и знам за тридесет и двама потеглили към Изменящата се земя.
    — Знаеш ли някой от тях да е преминал?
    — Не.
    — Добре.
    — Май няма голяма вероятност да те убедя да не опитваш?
    — Сигурно си длъжен да разубеждаваш всеки един. Някой послуша ли те?
    — Не.
    — Ето ти отговора.
    — Очевидно си решил, че силата, която може да се придобие, си струва риска. И все пак, какво би правил с нея, ако я получиш?
    Уилиънд сведе глава.
    — Да правя? — рече той. — Ще лекувам злините. Ще пребродя света на длъж и шир, ще поправям несправедливостите и ще насърчавам добродетелите. Ще я използвам да направя този свят по-добро място за живеене.
    — Но ти какво ще получиш от това?
    — Удовлетворение.
    — Аха. Е, това е то, предполагам. Да, разбира се. Сигурен ли си, че не искаш чай?
    — Да. Най-добре ще е да тръгвам. Иска ми се да съм прекосил, преди да падне нощта.
    — На добър час тогава.
    — Благодаря. А, между другото — сред онези тридесет и един, които спомена, имаше ли един едър, със зелени ботуши, на метален кон?
    Мелиаш поклати глава.
    — Не, такъв не е минавал оттук. Единствените елфски ботуши, които съм виждал, бяха на жена, и не чак толкова отдавна.
    — И кой ще да е бил това?
    — Арлата от Маринта.
    — Така ли? Колко интересно.
    — Ти откъде каза, че си?
    — Муркейв.
    — Боя се, че не знам къде е.
    — Малко графство, далече на изток. Дадох скромния си принос да стане едно щастливо кътче.
    — Тъй и да си остане — каза Мелиаш. — Метален кон, казваш?
    — Да.
    — Никога не съм виждал такъв. Мислиш, че може да мине насам?
    — Всичко е възможно.
    — Какво още му е необикновеното?
    — Мисля, че е един от нашите братя, които владеят по-тъмните страни на Умението. Ако успее, не се знае какви бели може да направи.
    — Организацията няма да вземе страна по никакъв начин кой може да предприема това начинание.
    — Знам. И все пак, човек не би нарушил принципите си, ако помогне на някой със съвет или указание, ако разбираш какво искам да кажа.
    — Мисля, че разбирам, Уилиънд.
    — … а името му е Дилвиш.
    — Ще го запомня.
    Уилиънд се усмихна и се пресегна да вземе една изкусно резбована тояжка, подпряна на близкото дърво. До този миг Мелиаш не беше я забелязал.
    — Е, вече тръгвам. Да е добър денят ти, Пазителю.
    — Нямаш ли си жребец или товарно добиче?
    Другият поклати глава.
    — Нуждите ми са скромни.
    — Тогава на добър път, Уилиънд.
    Той се обърна и се отдалечи към Изменящата се земя. Не погледна назад. Малко по-късно Мелиаш се надигна и го проследи с поглед, докато мъглите го обгърнаха.

Глава 2

    Ходжсън напрегна всичките си сили срещу веригите. Те се врязаха в китките и глезените му, но теглото, което бе загубил през месеца на затворничество, му предостави желаната хлабина. С големия пръст на десния си крак той продължи линията, която бе започнал да вписва в песъчливия под и най-сетне я съедини с тази, която най-близкият му съсед бе очертал. Отпусна се и увисна във веригите, дишайки тежко.
    Отсреща, близо до входа, Одил — който бе по-нисък от останалите — се бореше по същия начин да изрисува фигурата в неговата част от схемата.
    — Побързай! — извика черният маг Деркон, който висеше от дясната страна на Ходжсън. — Струва ми се, че един от тях е на път.
    Двамина по-низши магове, приковани към същата пейка до стената отляво кимнаха.
    — Май ще е по-добре да я скрием — предложи един от тях. — Одил знае къде минава неговата част.
    — Да — отвърна Ходжсън, като с усилие отново се надигна. — Скрийте проклетата фигура от проклетата твар!
    Като изпъна десния си крак, той довлачи топка слама до центъра на диаграмата.
    — Внимавайте! Да не я повредим!
    Другите се присъединиха към него да подритват стиски слама от пода, за да покрият своята част. Одил добави още една линия към фигурата си. Стаята се озари от свръхестествен син блясък и една бледоцветна птица, която преди не беше там, се заблъска от ъгъл в ъгъл, докато накрая намери вратата и изчезна.
    Блясъкът намаля, Деркон промърмори нещо, Одил се справи с още един знак.
    — Струва ми се, че чувам нещо — каза някой отляво, близо до вратата.
    Те замряха, вслушвайки се. Слаб прещракващ звук се понесе отвън.
    — Одил — каза меко Ходжсън — моля те…
    Дребният мъж се напрегна отново. Другите бързаха да прикрият докрай своите фигури. Хриптящ звук долетя до тях някъде отвън. Одил начерта две успоредни линии, втората от които по-дълга от първата, после внимателно добави перпендикуляр към нея. Веднага щом свърши, се отпусна тежко, лицето му бе мокро от пот.
    — Готово! — каза Деркон. — Освен, ако и това заклинание не е изменило характера си.
    — Ще можеш ли да го направиш? — запита го Ходжсън.
    — Това ще бъде първото ми удоволствие, откакто съм тук — отвърна събеседникът му и започна да напява полугласно определени встъпителни слова.
    Измина доста време преди нещо да се случи. Те постоянно поглеждаха към празните вериги, където бе висял Джоаб, към мрачните ръбести стени. Деркон бе завършил първия етап от работата си и сега погледът в бледите му, немигащи очи, взиращи се право напред, бе станал отнесен. Ходжсън се бе привел към него, като от време на време промърморваше нещо, сякаш се опитваше да му прехвърли остатъка от собствените си сили. Неколцина от останалите правеха същото.
    Създанието изскочи внезапно от вратата и незабавно се метна към Ходжсън, който бе прикован точно срещу него. Чудатото му, с щръкнали стави тяло бе червено и имаше тлъста опашка. Бе увенчано с еленови рога, а червените му очи пламтяха, докато изваждаше тъмните си нокти. Щом докосна средата на прикритата площадка, то изпищя неистово и се разплеска като хвърлено върху невидима стена, а матовобелите остриета на постоянно озъбената му муцуна се трошаха шумно.
    Деркон изрече една-единствена дума, твърдо, безпристрастно.
    Създанието изпищя и потъмня. Плътта му започна да се сбръчква, като че ли я изгаряха невидими пламъци. Започна да се мята, като ужасяващо кривеше лице. После внезапно проблесна ярка светкавица и то изчезна.
    Всички въздъхнаха едновременно. След няколко минути вече се усмихваха.
    — Действа… — прошепна някой.
    Деркон се извърна към Ходжсън и кимна, като някак си успя да внуши израз на церемониален поклон.
    — Не е зле за бял магьосник. Не мислех, че наистина ще може да се направи.
    — Аз самият не бях сигурен — отвърна Ходжсън.
    — Хубава гледка — каза единият от двамата отляво.
    — Ето че си направихме действащ капан за демони — добави другият.
    — Сега, като си осигурихме още малко живот — започна Ходжсън, — трябва да обмислим начин да се измъкнем оттук и да решим какво да правим, след като вече сме свободни.
    — Аз искам само да се измъкна, да обърна гръб на всичко и да си ида у дома — каза Вейн, по-близкият от двамата на пейката. — Непрекъснато опитвах и двете заклинания, които знам за падане на окови и за освобождаване от плен. Никое от тях не действа тук.
    Седящият до него Голт кимна.
    — Опитвам се да претрия най-слабата брънка от веригата ми — както и всички вие, предполагам — в продължение на седмици, защото нищо друго не действа — каза Голт. — Има някакъв напредък, но като че ли ще са нужни седмици, докато успея. Май никой не може да предложи по-добър начин!
    — Не и аз — отвърна Одил.
    — Изглежда, че може да използваме само физически средства — каза Деркон. — Всички трябва да продължим да трием, докато не се появи нещо по-добро. Но да речем, че стане — или се освободим по трудния начин. После какво? Ходжсън е прав. Дали просто да избягаме? Или ще пробваме да се справим тук?
    Чародеят Лорман — най-възрастният — от дълго време висеше мълчалив в мрачния си ъгъл. Сега заговори с грачещ глас.
    — Да. Трябва да се опитаме да се освободим с физически средства. Приливите на Туалуа правят магията несигурна. И все пак, нека продължим да опитваме със заклинанията, защото понякога той си почива и има кратки промеждутъци, когато нещата може да станат както трябва. Нашето разположение спрямо неговия кратер е неблагоприятно. Силата му се насочва в тази посока, преди да започне завихрянето. В този замък има места, където влиянието му не се простира — например в една дълга галерия близо до кратера.
    — Откъде знаеш това? — заинтересува се Деркон.
    — Силата, която блокира нашата магия, не може да попречи на способността ми да усещам нещата в други проекции — отвърна старецът. — Видях това… и други неща.
    — Тогава защо не ни каза по-рано?
    — Каква полза бихме имали? Не мога да предскажа кога ще има прекъсване в потока, нито колко ще продължи.
    — Ако ни кажеш кога възниква прекъсване, поне бихме могли да опитаме заклинанията си — каза Ходжсън.
    — И какво от това? Бях почувствал, че сме обречени.
    — Използваш минало време — отбеляза Деркон.
    — Да.
    — Значи си видял нещо, което дава надежда?
    — Може би.
    — Способността ти да виждаш е, много по-добра от нашите, Лорман — каза Ходжсън. — Ще трябва да ни обясниш.
    Старият чародей вдигна глава. Очите му бяха жълти и фокусирани върху нещо, което не беше там.
    — Съществува едно съвършено заклинание — с огромно въздействие, от много отдавна, което държи това място да не се разпадне…
    — На Туалуа? — запита Вейн.
    Лорман бавно поклати глава.
    — Не. Не е негово дело. Може Джелерак сам да го е измайсторил. Не мога да кажа. Не го разбирам. Просто усещам присъствието му. Много е старо и някак крепи това място.
    — Как би могло да ни помогне това, като даже не си сигурен в действието му?
    — Няма значение дали го разбираме. Какво бихте направили, ако оковите ви паднат в този миг?
    — Ще си ида вкъщи — отвърна Вейн.
    — Ще излезеш през портата? Ще се поразходиш? Колко стражи, роби, зомби и демони обитават това място? Но да речем, че успееш да минеш покрай тях. Как ще ти се хареса разходката през Изменящата се земя?
    — Веднъж вече минах — каза Вейн.
    — Сега си по-слаб.
    — Наистина. Извинявай. Продължавай. Как би могло съвършеното заклинание да ни помогне?
    — Не би могло. Но липсата му може.
    — Да обезсилим заклинание, в което не си сигурен — такова, дето свързва нещата? — запита Деркон.
    — Точно така.
    — Ако успеем да го направим, това би могло да ни унищожи всичките.
    — Но може и да не го направи. Докато, ако стоим така, почти със сигурност сме загубени.
    — Какво ще правим? — попита Ходжсън. — Обикновено, за да се обезсили едно заклинание, трябва да се знае точното му естество.
    — С просто, но мощно насочено заклинание. Ако се доберем до галерията и обединим усилията си…
    — Какво точно ще насочваме срещу него? — заинтересува се Ходжсън.
    — Как какво — единственото наоколо, което се носи с огромна сила — еманациите на самия Туалуа.
    — Да речем, че успеем — каза Деркон — и да предположим, че това ще разбие съвършеното заклинание — имаш ли поне някаква представа какъв може да бъде резултатът?
    — Това място е известно в древното учение като Вечния Замък — каза Лорман. — Никой не знае как и кога е създаден. Подозирам, че заклинанието е предпазващо. Ако бъде обезсилено, той може да се разпадне около нас, да се разсипе на прах и камъни.
    — И с какво ще ни помогне това? — попита Голт.
    — Повече няма да има замък, от който да бягаме — само купища камънак. Туалуа ще поеме действителния ответен удар на въздействието, защото неговата сила ще бъде насочена срещу съвършеното заклинание. Той ще бъде съществено обезсилен от него ще прекрати еманациите. Изменящата се земя ще се стабилизира и нашата магия отново ще действа. А ние ще си тръгнем, готови да се справим с всяко нормално предизвикателство.
    — Ами ако — попита Ходжсън — вместо да го омаломощи, то накара Туалуа да побеснее? Ами ако той реши да помете всичко?
    Лорман се усмихна едва-едва, после сви рамене.
    — Шестима магьосници по-малко на света — рече той. — Разбира се, че е рисковано. Но обмислете алтернативата.
    — Използваш единствено число — каза Деркон. — Може да има и повече от една алтернатива.
    — Ако имаш по-добър план, моля, сподели го.
    — Не мога да предложа нищо по-добро, но едно ме безпокои, — каза Деркон. — Ако успеем да се освободим, мога да си представя насоченото заклинание, за което говориш, да съкруши съвършеното заклинание. Но да предположим, че всичко се разпадне и ние оцелеем, и Туалуа е обезсилен — точно тук не си представям бягството ни. Тогава ще бъдем в завидно положение — шестима магьосници, обединени и напълно владеещи силите си, и един от Древните — безпомощен в нозете ни. Ще бъдем глупаци, ако не се заемем да го обвържем тогава, както всеки един от нас първоначално бе планирал. В действителност, шансовете ни за успех изглеждат добри.
    Лорман задъвка мустак.
    — Такъв начин на действие също ми беше хрумнал — изрече той накрая — и не бих могъл да предложа разумно възражение. Но все пак, имам чувството, и то много силно чувство, че най-доброто, което можем да направим, е да се махнем далеч оттук по възможно най-бързия начин. Не мога да предскажа същността на опасността, която ще възникне, ако останем наоколо, ала съм уверен, че ще бъде доста сериозна.
    — Но ти твърдиш, че това е само предчувствие, безпокойство.
    — И то много силно.
    Деркон изгледа останалите.
    — Вие какво ще кажете? — попита ги той. — Ако се стигне дотам, ще се преборим ли за наградата или ще бягаме?
    Одил облиза устни.
    — Ако се опитаме и се провалим — каза той, — всички сме мъртъвци… или по-лошо.
    — Вярно е — отвърна Деркон. — Но ние всичките сме били изправени пред почти същото решение няколко пъти — най-вече, когато сме обмисляли идването си тук, а всички дойдохме. В действителност ще бъдем в по-силна позиция по начина, който ви предложих — съюзени.
    — И все пак, до скоро не бях осъзнавал пълната величина на мощта на Туалуа — отвърна Одил.
    — Което прави наградата за успеха по-ценна.
    — Наистина…
    Той погледна Вейн.
    — Май си струва да се опита — каза същият.
    Голт кимна, докато говореше.
    — Ходжсън?
    Ходжсън огледа всички на свой ред, като че ли едва сега осъзнавайки колко важен ще се окаже изборът му. Деркон бе отявлен последовател на най-тъмните разновидности на Умението. Лорман също, но на стари години изглежда от време на време се колебаеше. Останалите все още не бяха определили своето призвание, както по-голямата част от практикуващите. Само Ходжсън се бе обявил за последовател на белия път.
    — Планът ти има достойнства — обърна се той към Деркон. — Но да речем, че успеем. Нашите цели ще се окажат различни. Всички ние ще имаме наум различни приложения, ще искаме да използваме силата по различен начин. Следващата борба ще е между нас.
    Деркон се усмихна.
    — Конфликти между които и да било от нас биха могли да възникнат и при нормален ход на нашите начинания — каза той. — Но в този случай поне имаме възможност да обсъдим нещата, преди да предприемем нещо прибързано.
    — И непременно рано или късно ще възникне някакъв спор.
    — Такъв е животът — каза Деркон, свивайки рамене. — Можем да изгладим различията си в момента на появата им.
    — Което ще рече, че ако овладеем положението тук, само един от нас ще е жив достатъчно дълго да му се порадва.
    — Не е задължително да е така…
    — Но ще стане. Ти знаеш, че ще стане така.
    — Е… какво трябва да се направи?
    — Съществуват няколко много силно обвързващи клетви, които могат да ни защитят един от друг — каза Ходжсън.
    Той забеляза, че лицето на Одил светна, докато го изричаше — също и тези на Вейн и Лорман. Деркон преглътна насмешката си, като забеляза тази реакция.
    — Май това ще се окаже единствения начин да си осигурим пълно сътрудничество — каза той след минута. — И ще направи живота ни малко по-безинтересен.
    Но, от друга страна, може пък да го удължи — изсмя се той. — Е, добре. Аз съм „за“, ако и другите са съгласни.
    Забеляза, че Голт кима.
    — Да започваме тогава — рече той.


    Семирама влезе в залата на Кратера. Кафявите купчини бяха значително намалели. Лопатите бяха подпрени на близката стена. Робите ги нямаше. Баран бе в кабинета на Джелерак и се опитваше да изтръгне забравени заклинания от плесенясали томове.
    Бавно, тя пристъпи към ръба на кратера. Долу воднистата повърхност бе спокойна. Огледа стаята още веднъж. После се наведе напред и изпя остър, чуруликащ зов.
    Колебливо пипало наруши блатистата повърхност. Миг по-късно на екзотичната й реч бе отвърнато по същия начин.
    Тя се позасмя и се настани на ръба на кратера като краката й висяха от вътрешната страна. Запя поредица чуруликащи звуци, като от време на време спираше да чуе също такива в отговор. След малко едно дълго пипало се протегна и леко полегна на крака й, гальовно, нарастващо.


    Арлата от Маринта поведе коня си на бавен ход. Скоро след като бе преминала между двата оранжеви върха, вятърът се усили и периодично запращаше мощни пориви, които прехвърляха наметалото й около лицето и сковаваха движението на ръцете й. Накрая тя го затъкна частично зад колана си. Придърпа качулката ниско, да закрие очите си и го завърза здраво. Мъглите вихрено бяха отплавали, но видимостта по-скоро се влоши, отколкото да просветне, защото огромни облаци прах и пясък се носеха из въздуха. Кафеникава вълна се понесе над земята и тя се подслони откъм подветрената страна на невисок рид от оранжев камък.
    Изтръска пясъка от дрехите си. Конят пръхтеше и риеше земята. Дочуха се нежни, звънтящи звуци.
    Като погледна надолу, Арлата съзря бледо сияние в подножието на камъка. Озадачена слезе от коня и се пресегна към земята близо до копитото му. Вдигна едно счупено цвете от жълто стъкло и се взря в него.
    В този миг звук, напомнящ смях, долетя сред воя на вятъра. Като вдигна очи, Арлата съзря чудовищен лик сред вихър от пясък, който се бе издигнал пред убежището й. Огромната му, куха уста бе изкривена в нещо като усмивка. Зад очните му кухини цареше непрогледен мрак. Щом се изправи на крака, тя забеляза, че от онова, което би могло да се нарече брадичка, до мястото, където челото се сливаше с вихрещия се прахоляк, той бе по-висок от нея. Стъкленото цвете се изплъзна от пръстите и се разби в нозете й.
    — Кой си ти? — запита тя.
    В отговор воят на вятъра се усили, очите се присвиха и устата се закръгли. Сега тя пропускаше звуците като през фуния.
    Искаше й се да запуши уши, но се овладя. Лицето заплува към нея и тя погледна през него. Призова защитното си заклинание и започна заклинание за прогонване.
    Лицето отлетя. Остана само вятърът.
    Арлата яхна коня и отпи от сребърната манерка, която висеше отдясно на финото зелено седло. Не след дълго вече яздеше напред, като подмина гръдния кош, дясната ръка и главата на кристализирал човешки скелет, които бяха изложени на вихрушките.
    Премина покрай огнена река и отново спря до една желязна стена.


    — Сипвайте — каза Мелиаш — гладен съм!
    Той се разположи на масата и започна да нанася случилото се сутринта в регистъра, който водеше. Слънцето се бе вдигнало, беше се постоплило. Две малки кафяви птици си виеха гнездо в дървото над главата му. Когато храната дойде, той бутна регистъра встрани и започна да се храни.
    Беше започнал втората купичка, когато усети вибрациите. Това не бе необичайно за Изменящата се земя и той дори не се ослуша, докато топеше сухия хляб в соса. Чак когато птиците нервно излетяха и вибрациите се разсеяха в редуващи се звуци, вдигна глава, изтри мустаците си и потърси посоката им. От изток… Прекалено тежко за конски копита и все пак…
    Беше конски тропот. Той се надигна. Другите бяха стигали до лагера му безшумно, но този не се опитваше да се промъкне. Каквото или който и да беше, се движеше с трясък през храсталака като тежка колесница. Никаква изтънченост, никакъв финес…
    Забеляза тъмния силует сред дърветата. Забавяше ход едва след като почти беше стигнал лагера. Огромен. Прекалено голям за кон…
    Той докосна камъка на гърдите си и отстъпи крачка назад.
    Тъмният силует рязко се закова, все още частично закрит от дърветата. Забелязал един ездач да слиза от тъмен жребец, Мелиаш тръгна към него през внезапно възцарилата се тишина. Ездачът се бе насочил към лагера, без да издава никакъв шум…
    Мелиаш спря и го зачака да се приближи, щом излезе от гората. Бе по-висок от обичайното, строен, светлокос, ботушите и наметалото му бяха зелени. Докато се приближаваше, мъжът отвърна на разпознавателния знак по начин, който някога е бил в употреба, но от няколко века не се използваше. Мелиаш го разпозна само защото историята отдавна беше една от страстите му.
    — Аз съм Мелиаш — каза той.
    — А аз съм Дилвиш. Ти ли си Пазителят на Братството в този район?
    Мелиаш вдигна вежди и се усмихна.
    — Не знам откъде може да си дошъл — рече той, — но вече от петдесет-шестдесет години не сме известни под това име.
    — Така ли? — запита събеседникът му. — И как се наричаме сега?
    — Организацията.
    — Организацията?
    — Да. Кръгът на Чародейките, Заклинателките и Вълшебниците вдигна шум и накрая стигнахме до това. Не се смята за проява на добър вкус да се използва старият знак.
    — Ще го запомня.
    — Би ли искал да хапнеш мен?
    — С удоволствие — отвърна Дилвиш. — Пътуването бе дълго.
    — Откъде? — запита го Мелиаш, докато вървяха към лагера и масата.
    — От разни краища. Напоследък бях далеч на север.
    Те се разположиха и скоро им бе поднесена храна.
    Мелиаш лакомо се нахвърли, като че ли не бе излапал току-що две купи задушено. Дилвиш с охота се включи в угощението.
    — Думите ти, одеждите ти, външността ти — заговори Мелиаш, когато приключиха — всичко говори за произход от Елфите. Но на север няма от вашите хора, доколкото ми е известно.
    — Доста съм попътувал.
    — … и си решил да изминеш този път и да се опиташ да добиеш силата.
    — Каква сила?
    Мелиаш остави лъжицата си и загледа изпитателно лицето му.
    — Не се шегуваш — заключи той след малко.
    — Не.
    Мелиаш смръщи вежди и се почеса по слепоочието.
    — Боя се, че не те разбирам изцяло — рече той. — Нали си дошъл тук, с цел да стигнеш до замъка в средата на — той посочи — пустошта?
    — Точно така — отвърна Дилвиш и си отчупи още едно парче хляб.
    Мелиаш се облегна назад.
    — Знаеш ли защо съм тук?
    — За да помагаш да се владее заклинанието, което е създало феномена, предполагам — отговори Дилвиш. — Да не му позволиш да се разпространи.
    — Какво те кара да мислиш, че заклинание е създало всичко това?
    Сега другият изглеждаше озадачен. После сви рамене.
    — Какво друго би могло да бъде? — запита той. — Джелерак пострада по-рано — на север. Дошъл е тук да си ближе раните. Сътворил е това за самозащита, докато се възстановява. Може и да е самопродължаващо се заклинание. Братството, извинявай, Организацията, не иска да го остави да се променя, както си ще, ако той издъхне вътре. Затова си тук. Така мисля.
    — Има смисъл в това, което казваш — отвърна Мелиаш, — но грешиш. Това място наистина е било една от неговите крепости. Някъде навътре се намира един от Древните — старият мекотел роднина на Древните богове, наречен Туалуа. Джелерак дълго го е контролирал, като е насочвал мощта му за свои цели. Не ни е известно дали самият Джелерак е там сега. Това, което знаем е, че Туалуа очевидно се е побъркал — състояние, не толкова рядко срещано сред себеподобните му, ако преданията казват истината — и че всичко наоколо — той хвърли поглед към Изменящата се земя — е негово дело.
    — Как можеш да си толкова сигурен?
    — Организацията бе в състояние да определи чрез специални магически действия, че феноменът, който съзерцаваш, произтича от еманациите на същество, магическо по своята същност, а не от някое определено заклинание. Напоследък такива неща рядко се наблюдават и затова създадохме тези постове.
    — Значи не сте тук, за да го контролирате, ако се разрасне и започне да представлява опасност извън този район?
    — И затова също, разбира се.
    — Не сте тук, за да го използвате като някаква примамка за Джелерак?
    Мелиаш се изчерви.
    — Позицията на Организацията към Джелерак винаги е била неутрална — заяви той.
    — И все пак му попречихте да се завърне в Ледената Кула, за да запазите срещу него Ридли в резерв.
    Мелиаш се намръщи и се загледа в Дилвиш. Внезапно дясната му ръка се вмъкна в един процеп на дрехата му и метна шепа златен прах към госта. Като разпозна веществото, Дилвиш остана неподвижен и усмихнат.
    — Толкова ли си нервен? — отбеляза той. — Виждаш, че запазвам формата си. Аз съм това, което изглеждам — не предрешен Джелерак.
    — Тогава откъде знаеш какво е ставало в Ледената Кула?
    — Както ти казах, доскоро бях на север.
    — Действията, предприети на север — каза Мелиаш — не бяха одобрени от Организацията. Те бяха дело на група членове, действащи по собствена инициатива. По този въпрос също сме неутрални.
    Дилвиш се изсмя.
    — Запазвате си правото за нещо по-съществено? — полюбопитства той.
    — Безкрайно е трудно да се накара група темпераментни индивидуалисти да вземат позиция по каквото и да било. Говориш, като че ли ти самият не си член. Като става дума за това, ти ми подаде остарял отговор — прекалено остарял.
    — Дълго време бях далеч. Но някога бях високопоставен член на Братството, макар и от по-нисък ранг.
    — Продължаваш да ме озадачаваш. Искаш да прекосиш опасна земя към опасно място. Всеки друг, който е минал по този път, е вярвал, че ще има шанс да подчини Туалуа на собствените си цели — сега, когато той не се владее напълно и Джелерак или го няма, или е прекалено слаб да се защитава. Контролът върху това магическо същество наистина би дарил огромна сила. Не е ли това, което искаш?
    — Не — отвърна Дилвиш.
    — Във всеки случай това е една приятна промяна. Ще те засегна ли, ако те запитам за целта ти? Правя нещо като проучване…
    — Дошъл съм да убия Джелерак.
    Мелиаш го зяпна.
    — Ако не желаеш да отговориш, аз, разбира се, нямам никакво право да настоявам… — започна той.
    — Вече ти отговорих — каза Дилвиш, ставайки. — Ако той е там, вътре, ще се изправя срещу него. Ако го няма, ще потърся начин да разбера къде е и ще опитам отново.
    Той обърна гръб на гората.
    — Благодаря за угощението.
    Усети ръката на Мелиаш на рамото си.
    — Вярвам ти — дочу го да казва, — но не съм сигурен, че разбираш срещу какво се изправяш. Да предположим, че успееш да преминеш и той наистина е вътре или пък го докопаш другаде. Дори и отслабен, Джелерак е най-опасният магьосник на света. Той ще те прокълне, изпепели, ще те превърне в нещо друго, ще те изсели. Никой, изпитал гнева му, не е останал жив.
    — Изпитвал съм гнева му. Затова искам той да изпита моя.
    — Трудно ми е да го повярвам.
    Дилвиш отърси ръката на Мелиаш.
    — Вярвай, каквото искаш. Аз следвам целта си.
    — Мислиш, че само магията на Елфите ще се окаже достатъчна?
    — Може да разполагам с нещо по-силно.
    — Какво? — попита Мелиаш, като го последва.
    — Казах всичко, което исках — отвърна Дилвиш. — Още веднъж благодаря за гощавката. Сега ще тръгвам.
    Мелиаш спря, гледайки го как се връща към гората. Като че ли няколко думи бяха разменени там — първо с гласа на Дилвиш. Отговорът, който последва, бе на по-плътен глас. После тежки стъпки се разнесоха откъм лявата му страна и за миг той зърна силуета на огромен черен звяр, яхнат от Дилвиш. В този момент светлината падна върху него по такъв начин, сякаш беше от метал. Конският тропот се ускори, обхождайки лагера и се отправи на запад към Изменящата се земя.
    Мелиаш ровеше из кожената кесия, докато се връщаше към лагера. Там се настани, измъкна кристала и го постави пред себе си върху празната кесия. Заговори тихо и твърдо. Изчака, после повтори думите. След кратка пауза започна за трети път.
    Кристалът се проясни, преди да беше завършил, и разкри продълговато, слабо лице, с мрежа от бръчки, на което се открояваше мъртво, побеляло ляво око. Лицето се мръщеше. Устните мърдаха. Мелиаш почувства думата:
    — Да?
    — Да не те обезпокоих, Роук?
    — Всъщност, да — отвърна той, като хвърли поглед назад през рамо. — Какво искаш?
    — По работа на Организацията. Това, което правя…
    — Ти налага да се консултираш с архивите?
    — Опасявам се, че е така.
    Роук въздъхна.
    — Добре. Тя ще почака. Какво ти трябва да знаеш?
    Мелиаш вдигна ръце. Изобрази знак.
    — Това някога беше отговорът на разпознавателния сигнал — каза той.
    — Светът тогава беше много по-млад — отвърна другият. — Спомням си…
    — Ако можеш да си припомниш кога точно този беше в употреба, бих искал да преровиш архивите за регистрацията на членовете от този период. Провери дали сме имали брат на име Дилвиш. Елф. Един от по-низшите рангове, предполагам. Ако е имало, дали е изпадал в някакви крайности? Виж също дали се споменава нещо за метален кон или подобен звяр? Искам да знам всичко, което имаме за него.
    Роук извади перо, топна го в мастило и си записа.
    — Добре. Ще го направя и ще те потърся.
    — Още нещо.
    — Е?
    — Докато се занимаваш с това, виж какво имаме за един сегашен член — Уилиънд от Муркейв.
    Пак си записа.
    — Ще направя и това. Първият ми звучи някак познато. Не мога да кажа защо.
    — Е, добре, кажи ми, като разбереш.
    — Как е положението там?
    — Изглежда непроменено.
    — Добре. Може да се оправи от самосебе си.
    — Имам чувството, че няма.
    — Късмет, тогава.
    Кристалът потъмня.
    Мелиаш го прибра и отиде да огледа обгърнатата с мъгли област, която закриваше замъка. Самотен ездач върху нещо тежко и черно се отдалечаваше, избледнявайки.

Глава 3

    Блек се спря. Дилвиш се вгледа над зеления шал, който закриваше половината му лице, дясната му ръка стисна ръкохватката на големия меч, завъртя глава.
    — Какво става? — запита той.
    — Не че става. По-неуловимо е — отвърна конят му.
    — Трябва ли да направя нещо?
    — Всъщност не. Усетих някаква реалност да приближава вълнообразно към нас. Всичко, което трябва да правим, е да чакаме. Ще мине наблизо, но няма да ни засегне.
    — Какво ще стане, ако не изчакаме?
    — Ще се превърнеш в пепел.
    — Тогава ще чакаме. Добре е, че имаш усет за тези неща.
    — Не е чак толкова добре на място като това. Тези заклинания не са обикновени, както знаеш.
    — Значи Мелиаш е бил прав?
    — Да. Това са еманации на магическо същество.
    — Вие май се надушвате, а?
    — Има нещо такова.
    Дилвиш усети внезапен повей на жега и гледката пред него потрепна и се разми. В този момент вятърът утихна и въздухът се избистри. Той зърна бляскави върхове, мрачни раздвижени форми, гигантски пясъчни дяволи, ивици синя почва или скала, фонтани от кръв — всичко това в далечината пред него, само за миг — и не успя да различи дали е мираж или материя. Вълната отмина. Ветрове, носещи кълба прах, замъглиха перспективата.
    — Сега се дръж здраво! — извика Блек и те се втурнаха напред с невероятна скорост.
    — Защо е това бързане? — изкрещя Дилвиш, когато се понесоха през все още парещата земя, но вятърът улови думите му и ги отнесе.
    Скоростта им нарастваше, докато Дилвиш се видя принуден да прилегне ниско и да стисне здраво очи. Сега вятърът се превърна в равномерна, ревяща стихия около него. След малко настъпи тишина и мислено той се върна далеч, далеч назад, преди приключенията след завръщането му отвъд адските пламъци, в тучната зелена страна, където сумракът срещаше дъгата. Дочу глас да припява, съпровождан от древен инструмент; древна песен, която той почти бе забравил. Певицата бе стройна, светлокоса жена със зелени очи. Разнесе се ухание на диви цветя…
    Писъкът на вятъра се втурна в бленуването му. Забавяха ход. Той вдигна глава. След миг отвори очи.
    Изкачваха се нагоре и Блек продължи да забавя ход. Скоро спряха на върха на един хълм под яркото небе. Вятърът бе утихнал. Навсякъде под тях мъглата се стелеше и кълбеше. Много й приличаше на остров сред пенещо се море. Далеч пред тях се издигаше Вечният Замък, като на длан миниатюра в розови, виолетови и сиви полусенки на прокрадващата се утринна светлина.
    — Защо е това бързане? — запита отново Дилвиш.
    — Вълната не е единична — отвърна Блек. — Трябваше да премина преди следващата да достигне мястото.
    — Ясно. Тогава може малко да си починем и да изберем най-добрия път.
    — Но не задълго. Този хълм скоро ще изригне и ще се превърне в кален вулкан. Но аз вече съм определил посоката ни поне на първо време. Явно ще е най-добре да се придържаме вдясно, докато слизаме.
    Дилвиш усети вибрациите под тях.
    — Може би ще трябва да тръгваме.
    — Погледни Вечния Замък — каза му Блек, като се взираше напред.
    Дилвиш хвърли един поглед нататък.
    — Място извън времето — продължи Блек. — Отдавна ми се искаше да го видя.
    Тътнежът под земята стана по-отчетлив.
    — Ей… Блек…
    — Построен е от самите Стари богове с някаква вълшебна цел. Говори се, че предназначението му е да обхване цялото време. Чувал съм, че се променя, но е неразрушим…
    — Блек!
    — Какво?
    — Мърдай!
    — Извинявай! — каза той. — Бях се унесъл. Естетика.
    Като наведе глава, Блек се гмурна в мъглата надолу по хълма. Очите му светеха като жарава. Сега земята постоянно се тресеше и от това, което можеше да се види, Дилвиш забеляза процепи, които се разширяваха. Кълба дим се виеха от тях и се смесваха с мъглата. Отново ги завяха ветрове, макар и не толкова силно като преди.
    Докато подскачаше сред огромни, кубични зелени скали по начин не много присъщ на кон, Блек твърдо се придържаше вдясно. Земята се изравни и мъглата се разкъса на парцали. До тях достигна звука на страхотна експлозия и пръски вряща кал се посипаха наоколо, но само няколко паднаха върху им.
    — За в бъдеще — отбеляза Дилвиш — бих предпочел да не минаваме толкова напряко.
    — Извинявай — отвърна Блек, — бях хванат в прелестен миг.
    Той прескочи стената от пламъци, изпречила се пред тях, и известно време препуска успоредно на коритото на черна кипяща река, минаваща през каньон, където писъци, прекалено пронизителни, за да са от човешко естество, изпълваха въздуха. По брега се полюшваха, съскаха и пращяха черни цветя. Малки блещукащи точици се носеха над тъмните води и гърмяха с мек пукащ шум, като изпускаха пагубна смрад сред дъжд от искри. Земята продължаваше да се тресе и на места тъмните води се плискаха извън бреговете си, като омазваха скалите и земята наоколо с лепкави катранени петна. Крилато създание с маймунско лице и с големината на едра птица полетя към тях, грачейки, с извадени нокти. Дилвиш замахна няколко пъти към него, но то избегна острието му. Накрая мина много близо до главата на Блек. Той дъхна пламък и то рухна на земята, за да бъде стъпкано.
    Реката изчезваше в димяща пещера, откъдето ехтяха писъци. Земята пред тях се разцепи и Блек прескочи бездната. Тя се затвори със стържещ звук и от едно възвишение отляво върху им се посипаха камъни и пясък.
    Далечният излаз от каньона бе забулен зад завеса от сини пламъци. Дилвиш се уви по-добре в наметалото си и Блек ускори ход. Докато препускаха, конникът потръпна от силен студ, а не от жега, както беше очаквал. Като погледна надолу, той откри, че и двамата бяха придобили наситен кобалтов цвят. Усещаше крайниците си схванати и крехки.
    — Ще премине! Ще премине бързо! — извика Блек.
    И то наистина премина, някъде при един обгърнат в жълти облаци бряг, но не беше толкова скоро. Стояха, треперейки в защитния кръг, който Блек беше направил, а цветът и сковаността бавно ги напускаха. Тук почти нямаше вятър. Дилвиш размърда пръсти и разтри ръце и мускули.
    — Дотук беше лесното — отбеляза Блек след малко.
    — Надявам се, че се шегуваш.
    Блек разрови земята с разцепено копито.
    — Не — отвърна той. — Опасявам се, че еманациите са по-силни близо до центъра на нещата.
    — Имаш ли някакъв план как да атакуваме това място?
    — Приложил съм всички защитни заклинания, които знам — каза той, — но това може да бъде само едната страна на защитата. Туалуа, който сънува и вътрешно страда, е много по-силен от мен и че при директен сблъсък ще надделее. Трябва да разчитам на възприятията си, на бързината си и на общата ни сила и находчивост.
    — Точно от това се опасявах.
    — Досега са ни служили добре.
    — Тогава защо се движим — обикаляме и какво ли не?
    — Не се движим.
    — Мисля, че го правим.
    Блек вдигна глава и се вторачи през мъглите. Сега земята под тях изглеждаше достатъчно твърда, но…
    — Май нещо става наистина — потвърди той накрая. — Като че ли най-далечната скала, която мога да видя, променя положението си. Ще рискувам с едно малко заклинание. Може да не постигне нищо, може да рикошира върху нас или ефектът му да бъде изкривен. Но бих искал да раздвижа вятъра и да проясня перспективата достатъчно дълго, за да преценя ситуацията по-добре.
    — Започвай.
    Дилвиш се закрепи здраво и зачака. Блек замърмори на мабрахорски език. Блуждаещият поток, който ги беше брулил, утихна, насочи се наляво и отплува. Няколко минути след това умерен вятър повя към тях отдясно. Блек бе замълчал и двамата стояха неподвижно, взирайки се напред.
    Постепенно мъгливият бряг започна да се премества наляво. Бледо, прилично на светкавица сияние просветна сред него. Започна да изтънява на парцали, но плаващите изпарения незабавно запълваха празнините.
    Сетне, докато гледаха, като че ли всичко започна да се разпада и се втурна встрани, като откри мрачна далечина под слънчеви небеса…
    Те се движеха. Сякаш всичко се местеше спрямо далечния замък, който се откри отново, седефенорозов и оранжев. Само че някои неща се движеха по-бързо от други…
    Те се насочваха към тях отдясно. Подробностите от пейзажа непосредствено пред тях сякаш също се носеха надясно, а по-отдалечените явно се движеха по-бързо. На още по-голямо разстояние, обаче, ярки скали и искрящи стъклени дървета се бяха втурнали наляво.
    — Не разбирам… — започна Блек.
    Земята се бе нагънала. Мястото, където бяха спрели, преди бе ниско, а сега се надигаше. Дилвиш, чийто поглед бе по-високо от този на Блек, пръв видя и разбра.
    — О, Богове! — възкликна той.
    Далеч пред тях, в една падина, се намираше огромен кръгъл отвор. Пейзажът се въртеше спираловидно навътре. Надарени със свръхестествена пластичност, скали и храсти, пънове и различен боклук бяха всмуквани към тази голяма тъмна дупка и се въртяха около нея, за да изчезнат зад ръба й заедно с целия повърхностен слой почва, на която се намираха.
    — Прилича на водовъртеж… — каза Дилвиш и извърна глава да погледне назад.
    И там също нещата се движеха в обратна посока. Само че…
    — Поне сме по-близо до външния край, отколкото до центъра — каза той. — Добре ще е по-бързо да се измъкваме.
    Блек отстъпи назад и остана изправен няколко дълги секунди. После се приведе тежко към земята и извърна лице на север. Раздвижи се и пресече кръга, който ги пазеше.
    — Това може да се окаже от полза — предположи той. — Носим се на запад, докато напредваме към въртящият се отвор. — Когато напуснем тази бъркотия, ще сме по-близо до нашата цел.
    Той ускори ход.
    — Звучи добре — каза Дилвиш — но се чудя…
    — Какво?
    — Когато стигнем до ръба — там това възвишение свършва и започва стабилна земя…
    — Да, разбирам какво имаш предвид.
    Блек препусна още по-бързо.
    — Напред като че ли цари безпорядък — отбеляза конят като се надигна отново.
    Те препуснаха към тъмната ивица в далечината. Блуждаещи кълба мъгла преминаваха покрай тях. Дочуха нисък ръмжащ звук.
    — Изглежда доста широко.
    — Да.
    Вибрациите ги застигнаха. Пред тях кипеше река от триещи се скали и кал като врящ котел. С наближаването им шумът се усили. Земята под копитата на Блек се затресе и започна да потъва. Той забави ход и накрая спря на около петнадесет стъпки от мястото, където неразборията бе започнала.
    Дилвиш слезе от коня и бавно тръгна напред. Внезапното пропадане и издигане на земята го хвърли настрани, но елфовите ботуши запазваха равновесието му. Някакъв пън прелетя през вихъра сякаш на гребена на хоризонтална лавина. Сблъска се с тъп удар в един по-бавен камък, преобърна се и пред очите му бе нацепен на трески. Като се приведе, Дилвиш сграбчи камък колкото човешка глава и го вдигна до раменете си. Метна го напред. Камъкът подскочи няколко пъти, преди да бъде отнесен от свлачището. Дилвиш изчака малко, като нагаждаше стъпките си според нагъването на земята, после хвана друг камък и повтори действията си. Резултатът бе същият. Пристъпи напред. Няколко канари прелетяха покрай него. Огледа се нагоре и наляво, където замъкът сякаш бавно се преместваше хоризонтално от ляво на дясно. Дилвиш направи още две крачки и отново спря.
    — Може и да успееш — извика Блек, — ако добре прецениш времето. Ще следя най-сигурните опори и ще ти ги казвам. Елфовите ботуши ще те носят.
    Мъжът поклати глава и се върна обратно.
    — Не — каза той, яхвайки го отново. — Трябва да отидем заедно.
    — Много е далеч, за да скоча дотам.
    — Тогава ще изчакаме нещо голямо да мине насам.
    — Рисковано е. Но като че ли ще се окаже единственият начин. Добре.
    Блек отстъпи отново и се взря нагоре.
    — Не виждам нищо подходящо.
    Той се завъртя на задните си крака, докато застана отново с лице към посоката, откъдето бяха дошли.
    — Виждам мястото, което напуснахме. Сега е много по-близо до дупката.
    — Аз пък виждам да идва една голяма скала.
    Блек се обърна и приклекна почти незабавно. Сега замъкът бе точно пред тях.
    — Хвани се много здраво — каза Блек. — Ако падна, опитай се да скочиш от гърба ми и продължавай да вървиш.
    Конят зае нова позиция срещу тъмната тътнеща река от отломъци. Земята под тях се снижаваше и се издигаше непрекъснато. Дилвиш се приведе напред и стисна здраво колене, докато не го заболяха. Обърна глава наляво. Дочу далечен екот, почти като смеха на някой великан. Видя стена от пламък да пада от небесата и да изчезва някъде отпред. Сега Вечният Замък блестеше като аметист. Земята леко се разклати и долетя звук, подобен на удари върху масивен гонг, последван от звънтеж, като че ли цяла стъклена стена внезапно се бе разпаднала. Тъмната река продължаваше пътя си сред грохот и бучене.
    — Ето я — обяви Блек.
    Дилвиш отново видя полупотъналия объл камък да взема завоя с известно затруднение, насочвайки се към тях…
    Той се опита да прецени скоростта му. Затвори очи и отново ги отвори. Една лента от мъгла лъкатушеше наблизо.
    — Сега! — извика Блек.
    И ето те пак се понесоха. Дилвиш помисли, че стана твърде бързо. Скалата се появи, сякаш бе заседнала за момент, и продължи да потъва. Повърхността й изглеждаше опасна дори за най-предпазливите нозе.
    Бяха във въздуха.
    Неволно Дилвиш отново затвори очи. Челюстите му се тресяха от силата на сблъсъка. Под него тялото на Блек се извиваше и той помисли, че се плъзгат и падат.
    Отвори очи и откри, че пак се издигат във въздуха. Стисна зъби.
    Удариха в твърда земя и продължиха да се движат. Дилвиш се изправи и издиша, осъзнавайки, че е затаил дъх. Бяха на югозапад от замъка и се носеха през скалиста равнина сред димящи кратери.
    Блек спря за момент, след като бяха изкачили едно каменисто възвишение и погледна назад.
    — Не е зле — рече той. — Не бях сигурен, че ще успеем.
    После заслизаха надолу по склона.
    — Чудя се къде отива всичко това — каза Дилвиш.
    — Кое?
    — Боклукът, който се всмуква от тази дупка.
    — Предполагам, че ще бъде изплют отново някъде другаде — отвърна Блек и ускори ход, като приближиха едно песъчливо поле.
    — Утешителна мисъл.
    Шумолящият звук се появи щом навлязоха в песъчливата ивица. Почти подсъзнателно Дилвиш забеляза дребни, тъмни, подвижни неща да изникват и да израстват бързо като плевели около тях. Пясъкът се размърда и по-големи, по-бързи модификации се появиха на повърхността, гърчейки се нагоре.
    — Пръсти! — възкликна Дилвиш почти на себе си, Блек не отговори, но се втурна напред, когато грамадни лилави ръце се протегнаха да ги сграбчат, като махаха и хващаха все по-високо. Конят ги тъпчеше с металните си крайници. Но отпред бяха израснали като гора — дълги, космати ръце като стълбове, препречили пътя им. Дилвиш усети нещо да докосва десния му крак и острието светна в ръката му. Развъртя го надолу, като кастреше вкопчващите се в него пръсти. Блек наведе глава и издиша пламък да обгори земята пред тях.
    В падините наоколо се надигна мъгла, но се задържа близо до повърхността, а самият въздух си остана ясен под яркосиньото небе с няколко пухкави облачета на запад. Замъкът, сега малко по-близо, блестеше, като че ли слънчевият огън се отразяваше в безбройните му прозорци.
    Дилвиш започна да се изпотява, докато сечеше ръцете, които продължаваха да изникват в изобилие от двете му страни. Наближаваха края на полето, където земята се спускаше рязко надолу извън полезрението му — отвъд нисък, приличен на дюна, хребет. Когато го наближиха, земята се надигна и най-масивната досега ръка започна да си пробива път изпод нея. Дилвиш усети, че разкрача на Блек се удължава и чу кости да се трошат и хрускат под тях, докато почти прелетяха последното разстояние. Главата на коня бе вдигната и пламъците му угасваха. Дланта на огромната ръка препречваше пътя им.
    Дилвиш знаеше какво ще последва още преди да се откъснат от земята, описвайки дъга във въздуха. Ръката се протегна, все още надигайки се, когато Блек скочи. Дилвиш удари встрани и надолу по най-близкия пръст и усети, че острието попада в целта и сече дълбоко. Ръката внезапно се сви в стегнат юмрук и им освободи пътя. Кървящ чукан тупна на земята и се претърколи назад към дюната.
    След малко вече слизаха. Склонът бе по-стръмен, отколкото бяха очаквали, но не това, а твърдата му, блестяща повърхност накара Дилвиш да застине за миг, преди копитата на Блек да я достигнат. Това беше едната страна на широка падина с формата на купа, на дъното, на която лежеше спокойно, димящо езеро. Тук въздухът бе изпълнен със серни изпарения и нещо подозрително като полуразложен човешки труп плуваше в жълтите води заедно с няколко по-малки, вероятно някога живи същества.
    Веднага щом докоснаха искрящата повърхност, копитата на Блек се плъзнаха и той се катурна наляво. Дилвиш скочи, за да не бъде премазан, като се хвърли назад и встрани, търкаляйки се, все още с меч в ръка.
    Елфовите ботуши докоснаха повърхността и го задържаха. Дилвиш изпъна напречно лявата си ръка, претърколи се надясно и хвана Блек, но конят продължаваше да се плъзга и Дилвиш усети, че сухожилията му ще се скъсат, защото елфовите ботуши го задържаха на място. Той потътри крака, прекъсвайки допира, прибра меча в ножницата, търкулна се по корем и се вкопчи в Блек с две ръце, като продължи да се влачи надолу, проснат зад коня си.
    Все още сграбчил Блек, отново размърда крака, за да може да тегли и се надигна до полуклекнало положение. През това време предните копита на Блек продължаваха да бият, отпечатвайки дълбоки вдлъбнатини, докато се плъзгаше с главата напред към езерото.
    Дилвиш започна да изменя хватката си — първо едната ръка, после другата, придвижвайки се напред откъм лявата страна на Блек, по гърба, докато успя да се вкопчи във врата му. Продължи напред и успя да излезе пред плъзгащия се кон, а елфовите ботуши блокираха всяка негова стъпка, когато започна да го бута нагоре. Раменете и бедрата му се напрегнаха, ставите му хрущяха, но падането на Блек се забави и движенията на предните му крайници станаха по-целенасочени.
    Вонята от езерото стана по-тежка и Дилвиш изви глава покрай Блек. Успя да види, че са прекосили по-голямата част от склона. Не погледна зад гърба си, но удвои усилията да спре падането.
    Дясното предно копито на Блек удари и се закрепи, като дълбоко нарани лъскавата повърхност и изтръгна дъжд от стъклени частици. После успя да забие и лявото копито, а Дилвиш се напрегна с цялата си сила, за да го повдигне. Блек се изправи на два крака, но задницата още беше притисната, а краката се тътреха и риеха. Дилвиш го сграбчи около шията и вложи цялата си сила напред и нагоре, за да го спре.
    Блек провлачи задница и застана неподвижен. Дилвиш постепенно се отпускаше, пое дълбоко дъх и се закашля от пагубните изпарения, които напълниха дробовете му.
    — Не си и помисляй даже да направиш и крачка назад — каза Блек.
    Дилвиш се огледа.
    Водите, влачейки мръсна пяна, се плискаха леко на по-малко от стъпка. Мъжът потръпна. Като се вгледа по-внимателно, разбра, че в средата на езерото наистина се полюшват останки от човешко тяло. На места стърчаха кости. Около трупа водата бе по-тъмна. Почти можеше да види как протича разложението. Отвърна глава.
    — А сега какво? — запита Блек. — Не знам нито едно заклинание, което да е специално предназначено да се справя със ситуации като тази.
    Дилвиш леко се подсмихна и огледа пътя, по който се бяха смъкнали.
    — Веднага ще ти съобщя, че ще го направим по сложния начин — отбеляза той. — Чакай да разгледам върху какво сме стъпили.
    Той бавно отдръпна ръка от шията на Блек, изправи се и изтегли меча. Направи няколко стъпки вляво, вдигна оръжието и го стовари върху гладката наклонена повърхност. Острието премина, трошейки я, през няколко сантиметра от материята и във всички посоки се разбягаха пукнатини колкото педя.
    — Може да стане — обяви Дилвиш. — Ако изсека ред вдлъбнатини наоколо, ще можем да те обърнем и да се отправим нагоре.
    — Направи го — каза Блек — и аз ще мога да продължа по пътя нагоре. В момента съм в доста деликатно положение.
    — Да — отвърна Дилвиш, кашляйки, — не прави нищо, което изисква движение.
    Той се обърна и отново нападна склона. Разлетяха се парчета. След няколко минути бе изсякъл две успоредни пътеки, дълги повече от осем стъпки, които достигаха Блек откъм дясната му страна.
    — Добре ли е? — запита той.
    — Щом стъпя там, ще се почувствам извисен, както духом, така и телом — отвърна Блек. Допускам, че после ще трябва да продължа направо нагоре по този склон.
    — Така е — каза Дилвиш, прибра меча в ножницата, заобиколи Блек и застана до главата му. Ще те бутам, докато стигнеш до пътеката. Хайде, давай с десния крак!
    Той го хвана здраво и опря рамо в шията на Блек.
    — Когато си готов, почваме.
    Блек предпазливо вдигна десния си преден крак, протегна го и бавно завъртя тяло. Стъпи на по-далечната пътека, после премести бавно тежестта си в същата посока.
    — Истинското изпитание ще бъде следващата крачка.
    Повдигна предния си ляв крак и Дилвиш незабавно усети увеличения натиск. Той се напрегна, докато Блек пристъпваше бавно. Дъхът изгаряше ноздрите му. Копитото бавно се спусна на по-близката пътека. Но този път тежестта не се измести. Сега жребецът поставяше левия си заден крак в току-що освободената ниша. Когато го направи, пристъпи напред и с десния заден крак.
    — Още две стъпки — каза той меко и стъпи с десния заден крак в по-далечната пътека.
    — Сега…
    Дилвиш продължи натиска, когато Блек се хлъзна покрай него и придвижи единия си крак нагоре по пътеката. После направи няколко крачки напред и Дилвиш въздъхна, прокашля се и се протегна.
    — Добре — каза Блек. Добре.
    Мъжът уви носа и устата си с кърпата, отново отиде до Блек и застана между него и езерото. Блек стигна до края на пътеките.
    — Сега какво? — попита Дилвиш.
    — Няма проблеми. Гледай!
    Дясното копито на Блек проблесна напред и разби голяма дупка в лъскавата повърхност. Остана там и лявото му копито направи още една, по-високо. Изтегли се нагоре и дясното му копито отново се издигна. Скоро задните крака се движеха по освободените вдлъбнатини.
    — Между другото, благодаря — каза той, докато се движеше напред.
    Дилвиш положи ръка на гърба на Блек и тръгна, следвайки неговия ход.
    — Небето сякаш е потъмняло по време на нашия престой долу — отбеляза той.
    — Еманациите са много силни — каза Блек. — Но не чувствам променливи вълни да идват насам.
    — Какво значи това?
    — Почти нищо.
    Небето продължи да притъмнява почти до сумрак, докато вървяха нагоре. След няколко минути дочуха кратък, рязък вик над тях и един тъмен силует се плъзна през рида, високо от лявата им страна.
    — Човек! — извика Блек.
    Ръцете на Дилвиш се стрелнаха към кръста му, той мина наляво и извика:
    — Насам!
    Коланът увисна в ръцете му и той го хвърли напред, като тежестта на масивната тока го запрати точно на пътя на хлъзгащия се човек. Една дълга пръчка прелетя, отскачайки, покрай Дилвиш и почти го халоса по рамото.
    — Хвани се! — извика той.
    Човекът се изви и се вкопчи — лявата му ръка сграбчи колана точно над токата. Дилвиш си намери опора и се извърна, когато другият се плъзна покрай него.
    — Да не ме изпуснеш! — изкрещя човекът, дясната му ръка се вкопчи в колана над лявата, докато тялото му се люшна встрани.
    — Не бих се лишил от хубавия си колан само за удоволствието да видя някого в езеро от киселина — отвърна Дилвиш през стиснати зъби, защото сега усещаше цялата тежест на другия. — А пък и става прекалено тъмно да мога да се насладя на зрелището — продължи той, докато го теглеше нагоре и спря да го улови за ръката.
    В езерото долу се появи зеленикав отблясък и миг по-късно ослепителен фонтан от искри се издигна над него.
    — Жезълът ми! — извика човекът, като хвърли поглед през рамо. — Жезълът ми! Не можете да си представите какви усилия отидоха в измайсторяването му, какви сили бяха заключени в него!
    — Обзалагам се, че животът ти е по-скъп! — каза Дилвиш, като преметна колана около врата си и сграбчи човека за другата му ръка.
    Мощно бълбукане се надигна от езерото, което сега бе придобило зелен цвят. Изпаренията се кълбяха, по-отровни от преди.
    Непознатият успя да изтръгне усмивка.
    — Разбира се, прав си — каза той. В този момент ботушът му се изплъзна, докато се опитваше да се закрепи.
    Човекът незабавно започна да бълва неспирен поток ругатни и хули. Дилвиш се заслуша с възхищение, защото дори във войнишките си години рядко бе попадал на такъв майстор.
    — Успя да охулиш богове, на които дори поповете вече са забравили имената — каза той с ужас, докато другият се бе спрял да си поеме дъх и се закашля. — Благодарение на Умението успях да те измъкна. Не се опитвай да се изправиш. Просто ме остави да те извлека до мястото, където съм оставил коня си.
    Дилвиш задърпа мъжа нагоре по склона. Най-сетне успя да преметне една от ръцете му около раменете си. Помогна му да прехвърли другата през гърба на Блек. Зад тях, откъм мътното езеро, се разнесоха експлозии.
    — Не се опитвай да ходиш — каза Дилвиш. — Просто се отпусни и се остави да те нося. Пусни краката ти да се влачат.
    За миг мъжът се втренчи в Блек и чак тогава кимна. Дилвиш и Блек продължиха своя път нагоре. Разпокъсана, мъглата се разстла под нозете им след поредния трус в езерото. Блек замря, както се готвеше да пристъпи, и го изчака да премине.
    — Жезълът ти си го бива — бе коментарът на Дилвиш.
    Копитата на Блек разбиваха с трясък блестящата повърхност. Мъжът скръцна зъби и изръмжа:
    — През годините в него се бе натрупала сила, която да ми послужи при нужда. Сега ще ми е по-трудно да завладея замъка.
    — Жалко — каза Дилвиш. — Защо толкова отчаяно си се устремил към замъка?
    Човекът само го изгледа.
    Бяха приближили рида, като спираха на няколко пъти да изчакат преминаването на поредица трусове, идващи отдолу. Когато Дилвиш се озърна назад, единственото, което можа да види, бе водовъртеж от зеленикава пяна, която сега бе достигнала почти една трета от височината на склона над падината. Тук, където лек ветрец от северозапад бе стигнал до тях, въздухът вече бе по-свеж.
    Те прекосиха оставащото разстояние и се изкатериха по рида. Дилвиш смъкна кърпата на врата си и си сложи колана, докато стояха на равното. Блек изпръхтя и от ноздрите му заизлизаха кълба дим. Човекът, когото бяха спасили, докосна черните си кожени гамаши. Сега стояха точно срещу Замъка, чийто мастиленосин силует се открояваше под сумрачното небе. Слънцето наподобяваше бледа луна високо в небесата.
    — Ако манерките ми не са се счупили или загубили, ще ти предложа малко вода и вино — рече Дилвиш и заобиколи Блек от дясната му страна.
    — Добре.
    — Аз съм Дилвиш.
    — А аз съм Уилиънд от Муркейв и това място започва да ме озадачава.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Преди мислех, че Туалуа, който е там, е изпаднал в един от периодичните си пристъпи на лудост — той широко разпери ръце — и тогава е създал всичко това с необузданата си мощ и безумната си фантазия.
    — Така изглежда.
    — Но не е.
    — Тогава какво е?
    — Не всички мечти са смъртоносни — дори и такива като неговите. Нито пък толкова изтънчени. Целият пояс около замъка ми се вижда грижливо подготвен смъртоносен капан, а не сбъднати мокри сънища на обезумял полубог.
    Дилвиш подаде манерката на Уилиънд. Той я пое и дълго пи.
    — Защо? И какво трябва да означава това? — запита Дилвиш.
    Уилиънд остави манерката и се разсмя.
    — Това, приятелю, означава, че някой вече е овладял положението вътре. Той е разположил тези неща да ни държи отвън, докато укрепи силите си.
    Дилвиш се усмихна.
    — Или докато си ги възвърне — каза той. — Един уморен и болен Джелерак спокойно може да си е изградил такава защита, за да държи враговете си на разстояние.
    Уилиънд отново отпи и му върна манерката. Изтри устни с опакото на ръката си и поглади брада.
    — Може и да е както ти казваш, само че…
    — Какво?
    — Само че не е. Прекалено елементарно е. Щеше да е поел достатъчно от силата и да се е изцерил. Тогава нямаше да има нужда от подобни налудничави идеи.
    Дилвиш също отпи и бавно кимна.
    — И това може да е вярно, освен ако не е изключително омаломощен и нещата му се изплъзват от ръцете. Също така не е необичайно чиракът да се опълчи срещу господаря си.
    Уилиънд се обърна към замъка и се втренчи в него.
    — Знам най-малко един начин да науча със сигурност какво става там — изрече накрая.
    Той пъхна ръка дълбоко в джобовете на гамашите си и тръгна към замъка. Дилвиш яхна Блек и бавно го последва. Приведе се напред и прошепна само:
    — Е?
    — Този човек — отвърна тихо Блек — може да е изключително могъщ бял маг, който се представя за зъл. От друга страна, може да е по-черен и от мен, но не вярвам да е нещо по средата. Освен това съм сигурен, че е много силен.
    Докато приказваха, ветровете се надигнаха отново и мъглите се отделиха от земята. Бяха навлезли в гора от високи, обезцветени, разкривени канари. Стъпките им замряха върху прахта, която покриваше земята и се издигаше на вихрушки около тях. Вятърът започна да напява пронизително и треперливо сред каменните кули. Стъклени цветя звънтяха в сенките, хвърлени от монолитите. Уилиънд се тътреше напред, леко прегърбен. Ивици бледа мъгла се виеха около върховете. Малки точици бяла и оранжева светлина танцуваха и се стрелкаха из въздуха. Това напомни на Дилвиш за последния му поход в далечния север, но тук не бе толкова непоносимо студено. Той виждаше плющящото кафяво наметало на Уилиънд на около двадесет стъпки пред себе си. Внезапно Уилиънд спря, посочи надясно и се изсмя. Дилвиш се приближи до него и се вгледа внимателно. Високо напред, по каменната алея, почти засипана от натрошен бял камък, някаква влажна, наподобяваща мъж фигура бе коленичила опряна на дясната си ръка; лявата бе вдигната и на извърнатото му нагоре лице се четеше израз на нескрита изненада. Като се приближи, Дилвиш видя, че това, което бе взел за влага, в действителност бе вкаменена лъскава одежда с лек синкав оттенък. Забеляза също, че панталоните на фигурата са се свлекли под коленете.
    Дилвиш се наведе напред и докосна вдигнатата ръка.
    — Стъклена статуя на човек, който се облекчава? — запита той.
    Дочу кикота на Уилиънд.
    — Невинаги е бил стъклена статуя — отбеляза той. — Само му виж изражението! Ако имахме малка месингова табела, можехме да му сложим надпис: „Хванат без гащи от повея на злокобните ветрове“.
    — Явлението ти е познато? — запита Дилвиш.
    — Застиналостта или ветровете?
    — Не се шегувам! Какво е станало тук?
    — Туалуа — или господарят му — явно е овладял по-тънките аспекти на преобразуващите ветрове. За тях се говори, че са били нещо обичайно в началото на света — диханието на някой къркан бог, може би — и са ни оставили тези любопитни феномени, които от време на време изравят в пустините на юг. Понякога могат да бъдат много забавни — като например два от тях, открити близо до Каладеш, сега в колекцията на лорд Хиалмот от Кубадад. Написани са няколко книги, които трудно могат да бъдат намерени, където се описва…
    — Стига! — каза Дилвиш. — Можем ли да направим нещо за бедния човечец!
    — Нямам под ръка някой злокобен вятър да го съживя. А пък и едва ли ще му помогне. Така че си го вземи, ако обичаш сувенири. Много е крехък. Ела, ще ти покажа как се прави.
    Той се пресегна към ухото на фигурата. Дилвиш го хвана за китката.
    — Недей! Остави го, както си е!
    Уилиънд сви рамене и отпусна ръце.
    — Поне е утешително да знаем, че който и да стои зад всичко това, има чувство за хумор — отбеляза той. После се обърна, пъхна ръце в джобовете и продължи пътя си.
    Дилвиш и Блек отново го последваха. Доста време изтече, светлините отплуваха, вятърът продължи унилата си песен…
    — Блек! Наляво!
    — Защо?
    — Направи го!
    Блек незабавно се извърна, премина между два остри шипа и заобиколи трети. Спря.
    — Сега накъде?
    — Наляво! Върни се назад! Мернах го при онези малки светлинки. Мисля, че го мярнах… Сега направо, после вдясно. Върни се.
    Прекосяваха сенки. Уилиънд се беше изгубил от погледа им. Една от светлинките се сниши, прелетя покрай тях и превърна гротескното скалисто образувание, покрай което минаваха, в нещо сияйно и светло…
    — О, Боже! — извика Дилвиш, плъзна се на земята и се приближи до новосъздадената фигура. — Не може да бъде…
    Наведе се ниско, опитвайки се да различи фигурата сред забулващата ги сянка.
    — Това…
    Той се пресегна и внимателно, почти нежно, докосна лицето, като бавно проследи очертанията му. Друга светлинка трепна към тях, сниши се, върна се назад, залюля се. Блек, който почти винаги се вцепеняваше, докато почива, пристъпваше от крак на крак.
    Светлината замря, отново се издигна и сниши.
    — … е! — прошепна Дилвиш, когато сиянието се отрази върху лицето, което гледаше.
    Той коленичи и за момент сведе глава. После, смръщил вежди, присвил очи, отново погледна нагоре.
    — Но как може да се окаже тук, след всичките тези години?
    Блек изпръхтя недоловимо и се приближи.
    — Дилвиш — каза той, — какво е това? Какво се е случило?
    — В онзи, другия живот, преди проклятието да падне върху мен — отвърна Дилвиш, — много отдавна… аз… аз обичах една девойка от Елфите — Февера от Мирата. Сега тя стои пред нас. Но как може да е станало това? Толкова много време изтече, а тази изменяща се земя е последното място… Тя изобщо не се е променила. Аз… аз не мога да разбера. Каква безумна прищявка на съдбата е това — да я намеря, когато бях оставил всякаква надежда — тук, застинала във вечността? Бих дал всичко да мога да я съживя.
    Колебливата светлинка бе отплувала, докато той говореше. Бе избледняла като лунната светлина, която сега ги озаряваше. Затанцуваха и други светлини и някаква странна сянка се приближи към тях.
    — Всичко? Това ли каза? — долетя плътният, вече познат глас на Уилиънд.
    Самият той се приближи; сега, в полусянката, изглеждаше по-висок. Навлезе в триъгълника, образуван от Дилвиш, Блек и статуята.
    — Спомням си думите ти, че нищо не може да се направи за тях — отбеляза Дилвиш.
    — Това се отнася за обичайните обстоятелства — отвърна Уилиънд, пресегна се и докосна застиналото рамо на жената. Тя седеше, положила ръка върху юздата на бляскав кон, с вперен нагоре поглед.
    — И все пак с оглед на изключителното ти предложение…
    Лявата му ръка се стрелна напред и легна върху шията на Блек.
    Конят изпищя и отстъпи, в очните му кухини затанцуваха пламъци. Без да прекъсва допира, ръката на Уилиънд се плъзна по гърдите и стигна до потръпващия му крак.
    — Познах те! — изкрещя Блек, от устата му блесна мълния, отрази се от Уилиънд и овъгли земята до него.
    Блек замръзна на място, пламъците в очите му угаснаха. Кожата заблестя. Девойката въздъхна и рухна върху коня си, а той изстена и раздвижи крака.
    Уилиънд бързо си отдалечи от Блек, обърна се да огледа новосъздадената композиция, стисна краищата на наметалото си и се поклони.
    — Както пожела — каза той и се усмихна, — лорд Дилвиш, и в нашия случай е така, прехвърлих магията от коня на дамата върху Блек. Сега ти си на ред. Добър ход, както се казва…
    Дилвиш се втурна към него, но магът внезапно се понесе назад и нагоре като лист в пеещия вятър, възнесе се, направи завой сред каменните кули, наметалото му се разпери зад него като огромно тъмно крило, насочи се на североизток и изчезна.
    Дилвиш се извърна към Блек, който стоеше изправен на задните си крака като статуя от тъмен лед и протегна ръка. Конят се залюля и започна да се свлича.

Глава 4

    Баран от Блекуолд крачеше напред-назад из малката си стая. Няколко дебели древни книги лежаха разтворени на масата до стената. Всички необходими принадлежности за призоваване на духове бяха разпилени на пода, но той вървеше, без да се оглежда къде стъпва.
    Високо огледало със сивкава повърхност в изкусно изработена рамка, украсена с животински и човешки фигури, потънали в занимания от явно насилствен характер, бе окачено на стената. В дълбините му, като риба в засенчено езеро, плуваше продълговат златистооранжев силует. Той не бе отражение на нищо, намиращо се в стаята. Ритуалът вече беше започнал.
    — Призовавам те, говори — каза тихо Баран. — Имаше достатъчно време да разбереш как действа огледалото. Кажи ми го!
    Близо до огледалото пропя мелодичен, почти бодър глас:
    — Много е сложно.
    — Това вече ми е известно.
    — Искам да кажа, че разбирам как действа, но не ми е ясно как са били заложени ефектите му. Заклинанията, положени в него, са изключително изтънчени.
    Фигурата отплува към повърхността. Нарасна. Извърна се. Тялото й бе прикрито от блестяща, издължена глава, която се стрелна напред и зае цялата повърхност. Имаше очи с триъгълна форма, обсипани със златисти люспи, мъничка уста, и всичкото това разположено между тясна, заострена брадичка и широко чело, където три малки рогчета стърчаха сред мека, разрошена грива от пера или пламъци.
    — А сега ме пусни — примоли се тя. — Това е път към други места. Нищо повече не бих могла да ти кажа.
    Баран спря и вдигна глава, сключил ръце зад гърба си. Огледа я и се усмихна.
    — Опитай — каза той. — Опитай се да ми опишеш механизма на защитата му. Всеки страж, който бях поставил да не му позволи да действа, изчезна за броени дни. Защо става така?
    — Трудно ми е да предположа. Сега заклинанието бездейства и изчаква истинския ключ. И все пак като че ли нещо изключително студено се раздвижва в дълбините му, опитва се да си проправи път, ако му се попречи.
    — Ти можеш ли да го блокираш?
    — Да.
    — А какво би направила, ако студеното нещо се опита да удари?
    — Тази студенина не ми харесва.
    — И все пак, какво би могла да направиш?
    — Да се защитя от него със собствените си пламъци.
    — Такава защита ще се окаже ли успешна?
    — Не знам.
    — Не би ли могла да проучиш тази страна на заклинанието и да ми кажеш как да го неутрализирам?
    — Уви! Заложено е прекалено дълбоко.
    — Призовавам те в името на всички сили, които те доведоха тук, остани в дълбините на това огледало. Не му позволявай да разреши на никой или нещо да премине или излезе от тази стая. Защитавай се с всички сили, с цялата мощ, която притежаваш срещу студеното явление, ако се опита да те унищожи или прогони.
    — Значи няма да бъда освободена?
    — Не и сега.
    — Умолявам те — помисли пак. Тук е опасно. Не искам да ме сполети съдбата на останалите.
    — Опитваш се да ми кажеш, че огледалото не може да бъде блокирано дълго време?
    — Опасявам се, че може да се окаже точно така.
    — Тогава ми обясни, щом се имаш за мъдра: неотдавна в Ледената Кула, човек, на име Ридли, блокира огледало като това за неопределено време. Как успя да надделее?
    — Не знам. Може да е използвал страж със сила, много по-голяма от моята, и да я е наложил срещу магията.
    — Това е неосъществимо. Използваната сила би трябвало да е изключителна или пък той притежава невероятни умения.
    — Може да е било едното или другото, или и двете. Затова се разчу чак до моите владения.
    Баран поклати глава.
    — Не вярвам да е толкова умел или да обладава такава сила. Някога го познавах.
    — Аз пък не.
    Баран сви рамене.
    — Чу заповедта ми. Остани вътре и блокирай действието на ключа. Ако междувременно бъдеш унищожена, следващият ще продължи делото ти. Ако не ми стигнат силите или умението, разполагам с неизчерпаем избор от такива като теб.
    — Не можеш! — извика тя.
    После запищя, гласът й бе пронизителен, режещ ухото.
    — Млъкни! Върни се в дълбините и прави, каквото ти е наредено!
    Лицето се извърна, смали се, почти изчезна, превърна се в малка стрелкаща се светлинка в огледалото. Баран започна да прибира магическите си принадлежности и да ги подрежда в шкафове, чекмеджета и кошчета.
    Когато стаята бе подредена, той донесе една кошница и нощно гърне, които измъкна от рицарската броня до единствения прозорец. Постави ги пред огледалото и ритна малка пейка редом с тях. Прекоси стаята и махна резето от вратата.
    — Ей, ти — извика той, като я отвори. — Ела тук!
    Робът, млад мъж, облечен в туника с неопределен цвят, гети и сандали, се вмъкна странично в стаята, очите му се стрелкаха.
    Той се сви от страх, щом Баран протегна ръка към рамото му.
    — Няма да ти причиня зло — освен ако не направиш, каквото ти кажа. Всъщност, осигурил съм ти всичко, от което имаш нужда — той го повлече към пейката. — В тази кошница има храна и вода. Причината гърнето да е тук е, че не трябва да напускаш това място по никакъв повод.
    Младият мъж бързо кимна.
    — Погледни това огледало и ми кажи какво виждаш!
    — Стаята… господарю. И нас двамата…
    — Вгледай се по-внимателно! Там има нещо, което е извън тази стая.
    — Имате предвид ярката малка светлинка, която се движи в дъното?
    — Точно така. Точно така. Трябва да я наблюдаваш през цялото време. В случай че изчезне, незабавно ще дойдеш да ми кажеш! Не трябва да заспиваш в никакъв случай. По-късно ще изпратя друг роб, който ще те смени, преди да се изтощиш. Разбираш ли?
    — Да, господарю.
    — Имаш ли някакви въпроси?
    — Ами ако не сте в покоите си?
    — Тогава моят човек ще е там. Той ще знае къде да ме намери. Нещо друго?
    — Не, господарю.
    Баран се върна до бронята и измъкна метла и купчина парцали. На връщане ги хвърли на пода пред слугата.
    — А сега, млади човече, набий си в главата, ако мечтаеш да доживееш до почтена възраст и да умреш в леглото си — ако кралицата мине насам, в никакъв случай не трябва да й казваш защо си тук или че аз съм те накарал. Хвани тия парцали, тази метла, гледай виновно. Кажи й, че са ти наредили да почистиш това място. Ако продължи да разпитва, извини се, че си намерил тази храна тук и не си могъл да устоиш на глада си. Разбра ли?
    Човекът кимна отново.
    — Но вие няма да ме накажете за това, нали, господарю!
    — Може и да не го направя — отвърна Баран, — макар че наказанието в никакъв случай не би могло да се сравни с агонията, която ще последва, ако й кажеш. Но ако понесеш всичко с кураж, ще те възнаградя и ще те издигна.
    — Господарю!
    Баран го потупа по рамото.
    — Не се бой, съмнявам се, че ще мине оттук.
    Той отиде до масата, затвори книгите и ги пъхна под мишница, преди да излезе, като си подсвиркваше.


    Семирама се чудеше какъв ли може да е светът сега отвъд стените на Вечния Замък, отвъд Изменящата се земя. Тя се огледа, докато скиташе из зали и галерии и откри, че се е върнала до собствените си покои. Настани се върху купчина кожи и множество възглавници и бавно фокусира поглед върху изкусно резбовано абаносово пано в дъното на просторната стая. Нещо ароматно пушеше в мангала от лявата й страна. Гоблени, на които бяха изобразени дворцови и ловни сцени, покриваха по-голямата част от стените. Шестте прозореца на стаята бяха високи и тесни. Животински кожи застилаха пода. Леглото бе широко, с балдахин, от тъмно дърво, украсено с резба. Семирама докосна веригата, висяща около шията й, и прехапа сочната си долна устна. Дочу тътрене на сандали — някой идваше откъм стаята, прикрита зад паното.
    Снажна жена със силно побеляла коса, на средна възраст, надникна откъм дясната страна на паното.
    — Мадам? — попита тя. — Стори ми се, че ви чувам да влизате.
    — И наистина е така, Лиша.
    — Да ви донеса ли нещо? Нещо да ви трябва?
    Семирама остана безмълвна, докато обмисляше.
    — Може би малко от отлежалото вино от… Билдеш? Вече забравих откъде е. Знаеш какво обичам — каза тя.
    Лиша влезе в стаята и отиде до един шкаф в дъното. Дочу се звън на чаши. Не след дълго се върна със сребърен поднос и го постави върху малката масичка отдясно на Семирама.
    — Ще желаете ли още нещо, Мадам? — запита тя.
    — Не. Мисля, че не — тя вдигна чашата й отпи. — Влюбвала ли си се някога, Лиша?
    Жената се изчерви и отвърна поглед.
    — Като че ли веднъж да. Беше много отдавна.
    — И какво стана?
    — Взеха го войник, госпожо. Загина в първото сражение.
    — А ти какво направи?
    — Спомням си, че доста си поплаках. И остарях.
    — Знаеш ли, че някога бях кралица в един град, който вече не съществува? Този Джелерак ме призова от страната на мъртвите, защото родът ми знае езика на Древните Богове — нуждаеше се от преводач, когато онзи, който му служи, започна да се държи странно.
    — Чувала съм за това. Бях тук в деня, когато ви призова. За първи път ви видях онази вечер. Донесоха ви при мен, все още спяща, за да се погрижа за вас. Изминаха цели три дни, преди погледът ви да се изясни, преди да заговорите.
    — Толкова дълго? Никога не бих допуснала. Бе изминала само седмица, когато горкият стар Джелерак замина и ни предостави на самите себе си. Толкова много месеци оттогава…
    — Горкият Джелерак?
    Семирама се извърна и изгледа изпитателно прислужницата си, после се намръщи.
    — Намирам, че реакцията ти е странна. Не се случва за първи път. Винаги е бил толкова внимателен. Според теб като че ли не е така.
    Лиша прокара пръсти по перваза. Очите й блуждаеха.
    — Аз съм само една обикновена прислужница.
    — Но защо толкова много хора реагират така? Би могла да ми кажеш.
    — Бях… чувала, че много отдавна, той е бил такъв, какъвто вие казвате…
    — Но вече не е!
    Лиша кимна.
    — Странно… как времето си играе с нас — замисли се Семирама. — Бях чувала различни неща за него, дори и в моя край. Обаче не им вярвам. Но тогава бях прекалено заета да мисля за някой друг, за да обръщам внимание на такива неща. Съпругът ми се занимаваше с наложниците си, а моето сърце копнееше за друг…
    Лицето на Лиша светна, погледът й се върна върху господарката й.
    — Да… — каза Семирама, докато разглеждаше изображенията по абаносовото пано и вдигна чаша да отпие отново. — Обичах един мъж от Елфите, онзи, който замина за Шоредан и надви могъщия Владетел Хохорга, когото дори Джелерак напразно се опитваше да победи. Казваше се Селар. Той се самоуби веднага щом извърши подвига…
    — Аз… Аз съм чувала за него, госпожо.
    — Аз самата щях да се самоубия тогава, но не го направих. Живях още няколко години. Утешавах се с други мъже. Умрях в съня си. Сега, като се замисля, трябва да не е било случайно. Подозирам в мръсната игра съпруга ми, Рандел. Бях слаба — тя кратко се изсмя. — Да бях знаела, че ще ме възкресят, със сигурност щях да го направя.
    Кралицата се протегна и въздъхна.
    — Можеш да си вървиш, Лиша.
    Жената не помръдна.
    — Вие… вие сега няма да се нараните, нали, господарке?
    Семирама се усмихна.
    — Бог да те поживи, не. Прекалено много време измина, за да има този жест някаква стойност. Вече не съм онова момиче. Другите неща ме поизмориха, а и умът ми отиде в главата. Сега си върви и не се тревожи. Имах нужда от отзивчив слушател. Това е всичко.
    Лиша кимна и се извърна.
    — Ако имате нужда от още нещо, просто ме повикайте.
    — Добре.
    Тя гледаше жената, докато излизаше. След малко протегна ръка към веригата около шията си и вдигна нагоре малък, осмоъгълен медальон от синкав метал, обточен с потъмняло сребро. Отвори го и се взря в лицето, гравирано в него.
    Беше портрет на млад мъж с дълга светла коса, чертите му бяха малко остри, погледът — пронизващ, имаше къса брада, а изразът на лицето говореше за сила и решимост, съсредоточени в извивката на веждите, в очертанията на устните му.
    Тя се загледа за момент, докосна го с устни, затвори медальона и го пусна. Допи питието си.
    Надигна се, обиколи стаята, като вдигаше и разместваше разни дреболии. Накрая стигна до вратата, отново се озова в антрето, застана нерешително за момент и тръгна.
    Повече от час броди из зали, галерии, нагоре и надолу по стълбища, без да срещне никого; понякога случайно попадаше на нетрайни блянове, които й бяха подвластни, както например стаята, която се бе превърнала в подводна пещера, залата, в която бушуваше ураган, коридора, блокиран от ледове, мастилената дупка във въздуха, която не водеше никъде, макар че от нея се долавяше тиха, екзотична музика. Някъде пътят й бе застилан от цветя, другаде — задръстван от жаби. В главната зала вилнееше буря; нежен син водопад струеше в предходната стая.
    Неусетно краката й промениха посоката, поеха нагоре и я понесоха към залата на Кратера. Но сега не възнамеряваше да разговаря с Туалуа, дори и само за да се върнат към спомени от отдавна отминали времена. Нима съм последният — не за първи път се зачуди тя — последният човек на този свят, който умее да разговаря с него!
    Тръгна по галерията около залата. Спря се да погледне навън и надолу. От дясната й страна се простираше мрачна зона, сякаш нощта преждевременно бе спуснала своя купол върху далечните скалисти земи. Отляво земята отново бе в състояние на метаморфоза, гънеше се сякаш под натиска на нажежени вълни, надигаше се, изменяше цветовете си. Мъглите бяха отстъпили на изток, където образуваха висока, жълта стена.
    Семирама се приближи и седна на перваза, опряла гръб на възглавница. В гледката отдолу нямаше нито едно живо същество.
    Какви ли са градовете сега? — помисли си тя. — Колко ли трябва да са се променили?


    Мелиаш, седнал пред архивите си, по-скоро усети, отколкото чу някой да вика името му. Той премести встрани принадлежностите за писане и започна да рови за кристала.
    Кристалът се изясни почти незабавно и той се оказа лице в лице с влажния поглед на Роук, който леко му се усмихна.
    — Да не те безпокоя? — попита старецът.
    — Не.
    — Жалко. Е, имам нещо за теб. В Книгата на Знаците открих датата, когато е бил използван онзи знак. Било е преди около двеста години. Като проверих регистрите на членовете за онзи период, узнах, че сред Братята е имало поне един Дилвиш — наполовина Елф, от рода Селар, по-низш адепт, който явно е бил воин. Май съм го срещал веднъж. Един такъв висок.
    — Може да се окаже той. Какво още научи?
    — Изличен е от списъците няколко години по-късно. Причини не са посочени. Сега, като се връщам назад, мисля, че имаше още нещо във връзка с това. Но не мога да си спомня какво.
    — Опитай!
    — Опитах. Но явно е било много отдавна.
    — А другият?
    — В сегашните регистри има някакъв Уилиънд от далечен малък градец в Муркейв. Низш магьосник. От онези с добро положение.
    — С изключителни способности, предполагам?
    — Не, посредствен е.
    — А Дилвиш?
    — Не.
    — Има ли още нещо за който и да било от тях?
    — Нищо, освен дето разбуди любопитството ми. Би ли ми казал за какво е всичко това?
    Мелиаш се облегна назад и се опита да подреди чувствата, впечатленията и идеите си. После бавно заговори:
    — В задълженията ми влиза да проверявам всичко необичайно, което има отношение към… към бившия собственик на замъка, който е в центъра на всичко. Виж сега, този Дилвиш е единственият, минал оттук, който твърди, че не е тръгнал да завладява силата, заключена в мястото. Всъщност, той твърди, че единствената причина за идването му тук е да убие… бившия властелин на замъка. Той не би се преструвал.
    — Мнозина биха искали да си отмъстят на онзи.
    — Разбира се. Но Дилвиш е единственият, който мина оттук и се обади. Освен това знае какво е станало в Ледената Кула…
    — Това вече едва ли представлява някаква тайна за членовете на Организацията.
    — Така е. Но той спомена, че неотдавна е бил в далечния север.
    Роук задъвка брадата си.
    — Не разбирам за какво намекваш. Не мога да си припомня някаква трета страна да е участвала в тази работа.
    — Нито пък аз. Ридли нямаше ли сестра?
    — Да. Хубавица. Казва се Риина. Тя самата е член на Организацията.
    — Струва ми се чух, че е избягала, с известна помощ…
    — Вярно е.
    — Има ли начин това да бъде проверено?
    — Вероятно. Доста от членовете на Организацията наблюдаваха конфликта от безопасността на своите жилища, естествено. Някои от тях може да разполагат с допълнителна информация.
    — Ще се опиташ ли да научиш заради мен?
    Роук въздъхна.
    — Не виждам какво ще докаже това.
    — Нито пък аз, поне засега. И все пак чувствам, че тук се крие нещо.
    — Добре. Ще попитам неколцина и ще ти се обадя, ако науча нещо. Но какво общо има Уилиънд с всичко това?
    — Не ми е известно. Той мина оттук по-рано и ме предупреди за идването на Дилвиш, като намекна, че той следва по-скоро тъмната, отколкото неутралната страна и че не трябва да му се има доверие.
    — Най-вероятно е нещо лично. Ще те потърся, когато науча повече.
    Образът му избледня.
    Мелиаш лъсна кристала в ръкава си, преди да го положи на място. После се надигна и обходи периметъра на Изменящата се земя с поглед, вперен в тъмнеещото петно, което се бе появило на югозапад.


    Дилвиш се метна встрани, успя да подложи рамо и да спре падането на Блек.
    — Какво има? Какво се е случило? — долетя тих, почти познат женски глас.
    — Помогни ми! — извика Дилвиш, напрягайки сили, без дори да погледне към мястото, където сега бе застанало момичето и отмяташе коси от лицето си. — Не трябва да го оставим да падне! Бързо!
    Само за миг тя се оказа до него, гърбът й подпря лявата страна на Блек.
    — Стормбърд, приближи се внимателно — каза тя на изискан елфски език.
    Белият кон се приближи.
    — Заобиколи — тя го насочи с глава и се плъзна към Дилвиш.
    Конят отстъпи назад и се обърна.
    — Подложи рамо там, където е моето! Опри се!
    Конят се придвижи и пое част от теглото на Блек върху себе си. Момичето се извърна към Дилвиш, като премина на обикновен език:
    — Сега какво?
    — Сега надолу, към земята, много внимателно, да не се разпадне — отвърна Дилвиш, като за първи път от много години насам заговори на елфски език.
    Тя се вгледа в лицето му за секунди, после кимна.
    Отне им няколко минути и един почти катастрофален миг, докато положат Блек странично на земята.
    — Не разбирам какво става — каза момичето. — Преди малко си стоях там, а сега е нощ и ти изникваш от никъде, крепейки статуята на… май не е точно кон, нали?
    — Не е — отвърна Дилвиш и се обърна към нея. — Не, февера, не е.
    Девойката изправи глава и присви очи.
    — Кой си ти? — запита тя.
    — Не можеш ли да ме познаеш?
    — Аз съм Арлата от Маринта. Февера е името на баба ми.
    — … от рода Мирата? — запита Дилвиш.
    — Същият. Кой си ти?
    — Все още ли е жива?
    — Вероятно. Преди няколко години замина за Сумрачните земи. Ти явно познаваш семейството, но…
    — Прости ми. Аз съм Дилвиш от Селар.
    — Ти? Онзи, за когото се говори, че някога е бил превърнат в камък?
    — Същият.
    — Това вярно ли е?
    — Че съм бил камък? Тялото ми наистина беше. Но духът ми бе другаде. А пък и ти самата бе статуя допреди малко. Не точно каменна, но от някаква стъкловидна материя — точно какъвто е конят ми сега.
    — Не разбирам.
    — И аз не го разбирам напълно. Един чародей на име Уилиънд някак си те съживи, като прехвърли магията върху Блек. Ти чувала ли си за такъв човек?
    — Уилиънд? Не, никога не съм чувала. Значи съм била статуя?
    — И ти и твоят кон. Стояхте ей там — той махна. — Изобщо ли не си спомняш какво се случи?
    — Не — тя бавно поклати глава. — Последното, което помня е, че слязох от коня да си почина малко, преди да продължа. Тъкмо бях слязла, когато звукът на вятъра стана особен. После ме удари нещо като вълна и ми стана необичайно студено. Тогава дочух гласа ти, който идваше до мен като в дълбока дрямка или припадък. Съжалявам, че конят ти се оказа цената за моето пробуждане.
    — Ти нямаше кой знае какъв избор в случая.
    — И все пак, ако има нещо, което мога да направя…
    — Дори не го споменавай! Точно такива думи от моя страна станаха причина за всичко, което последва. Продължи да говориш по този начин и ето ти го Уилиънд, готов да те преобрази отново.
    Той погледна към небето. Тя проследи погледа му.
    — Луната е странна — изрече тя накрая.
    — Това е слънцето.
    — Какво?
    — Всъщност не е нощ. Мракът е неестествен. А замъкът — посочи той — е нататък.
    Тя се обърна.
    — Не мога да го видя.
    — Повярвай ми!
    — И сега какво ще правим? — запита тя. — Изучавала съм Умението, но не знам начин да съживя… — тя кимна към Блек — онова там. Какво е той?
    — Тази история е прекалено дълга — отвърна Дилвиш — и каквото станало, станало. И все пак не знам какво да правя. Не мога да го оставя така, не мога и да те пусна сама.
    В този миг една-единствена дума проехтя от вцепененото гърло на Блек:
    — Върви!
    Дилвиш се извърна, коленичи и допря глава до тази на Блек.
    — Ти чуваш! Ти можеш да говориш! — извика той. — Има ли нещо, което мога да направя за теб?
    Последва тишина, колкото сърцето да отбие няколко удара, и гласът на Блек прозвъня отново:
    — Върви!
    Дилвиш се надигна и се обърна към Арлата.
    — Обикновено той знае какво говори — каза той, — но сега се чувствам по-зле, от когато и да било. По никакъв начин не бих могъл да кажа какви други беди ще се изсипят, за да му причинят още неприятности.
    — Но той трябва да притежава интелект, щом говори, и някакви сили, различни от нашите, щом може да го прави при такива обстоятелства.
    — И двете предположения са верни — отвърна Дилвиш. — Той е магическо създание. Знае неща, недостъпни за нас. Не знам. Всъщност, той може да усеща еманации на Туалуа преди още вълната да е ударила, и сега се чудя дали не ни предупреждава точно за това.
    — Тогава какво ще правим?
    — Мисля, че трябва да постъпим, както казва и да се махнем от тук.
    Дилвиш се обърна и посочи с ръка.
    — Яхни коня си и тръгвай към замъка! Аз ще те следвам пеша.
    — Стормбърд може да носи и двама ни.
    Тя тихичко заговори на коня, той се приближи и застана пред тях.
    — Яхни го!
    — Така само ще ви забавя — отвърна Дилвиш.
    Тя поклати глава.
    — Заедно ще имаме по-добър шанс. Сигурна съм. Качвай се!
    Дилвиш се подчини и тя го последва. Поведе Стормбърд на северозапад. Дилвиш се огледа назад, към мястото, където Блек лежеше неподвижно като леден блок.
    Докато яздеха, небето притъмня, бледото, клонящо на запад слънце се забулваше все повече и повече. Яздиха няколко минути, като набързо подминаха още две блестящи човешки статуи, в които Дилвиш се загледа, само колкото му бе необходимо да установи, че нито едната не е на Уилиънд. Разстоянията между призрачните каменни образувания започнаха да се увеличават. Слоят талк изтъня и шумът от копитата на Стормбърд вече се чуваше ясно.
    Неочаквано пеещите ветрове утихнаха. Далеч напред се появи обширна открита местност. Там земята бе по-тъмна и леко набраздена. Ходът на Стормбърд се ускори миг преди да усетят резките вибрации, последвани от ярка експлозия високо над главите им. За няколко секунди небето изсветля, като да беше ден, и после отново се смрачи.
    Малко пред тях пътят се освети още веднъж, този път от дребни огнени езици, които започнаха да се сипят като сняг.
    Отначало пламъците валяха само отпред и вдясно, но скоро се оказаха над тях и Дилвиш вдигна наметало да загърне Арлата и себе си. Стормбърд тихо изцвили, присви уши назад и се втурна към върховете, покрай които оставаше да преминат.
    — Онова сияние пред нас — изкрещя Дилвиш. — Вода ли е?
    Отговорът на Арлата, ако изобщо имаше такъв, се загуби сред множеството експлозии, които последваха някъде отзад и отгоре. Падащите пламъци станаха по-големи и по-мощни.
    — Това последното прозвуча почти като нечий смях — едва успя да му каже Арлата.
    Дилвиш изви тяло така, че да не бъдат изложени на пламъците, и погледна назад. Огнен, човекоподобен силует с грива от пламтяща коса, се извисяваше над безцветната, камениста земя, която току-що бяха напуснали; очертанията все още бяха видими през полуматериалната форма. Дясната ръка на фигурата бе издигната до необозрима височина и в нея държеше гигантска пламтяща купа, от която изтръскваше огнените листа, които се стелеха над земята.
    — Права си! — извика Дилвиш. — Това е елементалий, при това най-големият, който някога съм виждал!
    — Можем ли да направим нещо?
    — Никога не съм се справял особено добре с елементалиите, освен може би със земните. Но това отпред наистина прилича на вода.
    — Да, така е.
    Те извиха встрани. Наметалото на Дилвиш димеше на няколко места. Той долови също и мириса на горящ конски косъм, а освен това Стормбърд все по-често изцвилваше остро.
    — Само Господ знае какво може да има в тази вода — извика Арлата, когато стигнаха до нея — тъмна, с проблясъци от отразяващата се иззад тях светлина, — но не може да е по-зле от това, да бъдеш жив изгорен.
    Дилвиш не отговори, а се впусна да гаси пламъците, които валяха върху тях. Друг прилив на ревящи изблици смях отекна отгоре, този път много по-близо. Дилвиш се огледа отново и забеляза, че сега елементалият бе почти над главите им — и още докато го гледаше, съществото наклони купата и непрекъснат огнен поток се проточи върху им като ярък мед.
    — Напред! Готви се да излее всичкото! Точно върху нас! — изкрещя той.
    Арлата извика нещо на Стормбърд и конят напрегна последни сили, подскачайки напред като една от онези големи бели котки от снежните полета. Огньовете паднаха непосредствено зад копитата му и заромоляха. Дилвиш хвана тежките си ръкавици и започна да удря по опашката на Стормбърд — по двете места, които огънят бе обхванал.
    Сега около тях се носеше само плискането на вода, конят забави ход и Дилвиш усети краката си подгизнали до колене. Закачи ръкавиците на колана и прехвърли наметалото зад раменете си, защото огненият дъжд бе престанал.
    Заджапаха напред, но езерото не ставаше по-дълбоко. След малко стана дори още по-плитко, макар че дъното се заблати. Водата продължаваше да е тиха и много студена. Когато Дилвиш отново погледна назад, видя, че елементалият се бе оттеглил в застиналата, бледа каменна гора и само пламтящата му, вееща се грива и сияйни рамене се виждаха, докато се отдалечаваше.
    Дилвиш не можеше да си обясни усещането, че нещо не е наред, докато не осъзна, че макар пламъците да бяха угаснали, светът не изглеждаше по-тъмен от преди. Всъщност, като че ли просветляваше. Той огледа небето и установи, че луноподобното слънце бе станало по-ярко. После, като погледна напред, видя, че земята е още по-светла и близо до водата бе придобила перлен отблясък. Измъквайки се от сумрака, светът започна да изсветлява с почти всяка тяхна джвакаща крачка. Мъгливите очертания на Вечния Замък изведнъж изпъкнаха уголемени, точно отпред и отгоре; прозорците му напомняха тъмните очи на гигантско насекомо.
    — Сега мога да видя брега — обяви Арлата. — Не е чак толкова далеч. Стормбърд може да си почине…
    За първи път Дилвиш усети всички места, където телата им се докосваха.
    — Ти си бил воин, нали? — запита тя.
    — За известно време.
    — Не само преди. Имаше малко работа през последните няколко години.
    — Да. Ние победихме и аз приключих с всичко това. След последната битка започнах собствено разследване. Понякога спирам и се захващам с всичко, което ми попадне под ръка, попълвам си запасите и продължавам.
    — И какво е онова, което търсиш?
    — Човекът, който ме превърна в камък и ме изпрати в Ада.
    — Кой може да е това?
    Дилвиш се изсмя.
    — Защо иначе бих се озовал в този кошмар? Естествено, че е човекът, чийто замък лежи пред нас.
    — Джел… старият магьосник? Чух, че е умрял.
    — Не е — все още.
    — Така че ние с теб не сме съперници за властта над Туалуа?
    — Туалуа е твой. Просто ми остави господаря му.
    — Очевидно възнамеряваш да го убиеш.
    — Разбира се.
    — Може напразно да си губиш времето. Поразпитах, преди да тръгна насам. Според Уишлар от Блатата, той сега не е тук. Уишлар даже почувства, че може да е мъртъв.
    — Че Уишлар още ли е жив? Познавах го, когато бях момче. Все още ли е в Бан-Селар?
    — Да, макар че тази област бе анексирана от Орлет Варгеш и вече никой не използва старото име. Ох, тя май принадлежеше на твоя род, нали?
    — Да. Когато приключа с това тук, ще уредя и този въпрос. Ако видиш този… Орлет… преди мен, кажи му какво съм решил.
    — Дилвиш, ако наистина онзи, когото търсиш, се окаже сред тези стени, имам чувството, че може и да няма връщане вкъщи.
    — Много е вероятно да си права. Но ще ми е приятно да опитам, ако това ще го завлече заедно с мен.
    — Често съм чувала да се говори, че омразата е саморазрушителна. Сега вече вярвам в това.
    — Харесва ми да мисля, че ако успея, ще е добре за още много други, освен за мене.
    — Но и да не беше така, пак би опитал, нали?
    — Да.
    — Разбирам.
    Стормбърд забави ход, когато наближиха брега.
    — Блек трябваше да ми помогне в това отношение. Срещнах го в Ада. Но дори и без него знам, че сега Джелерак е по-слаб от когато и да било. Освен това притежавам оръжия, които смятам, че са напълно достатъчни за задачата ми.
    Стормбърд издаде продължителен цвилещ звук и спря, задъхвайки се.
    — Той е на края на силите си — каза Арлата, като слезе от коня. — Да го отведем до брега.
    — Добре — отвърна Дилвиш, като прехвърли крак и слезе долу. — Трябва да бъде изтрит, ето, вземи наметалото ми. Бихме могли да си починем за малко…
    Цвиленето продължи. Сега конят сякаш се съпротивляваше, от устата му излизаше пяна.
    — Аз…
    Дилвиш затъна в калта. Опита се да се изтръгне, но не успя.
    — Е, не! Да стигна чак дотук… — изхълца Арлата, поглеждайки напред, където яркото слънце грееше над чистия пясъчен бряг, където тревите се полюшваха, а ивици сини и червени цветя потрепваха в полето.
    Тя склони глава и Дилвиш дочу ридание.
    — Не е честно — промълви отчаяно.
    Дилвиш се напрегна, наведе се напред, обгърна я с ръце.
    — Какво правиш?
    Той се повлече, напрегна се да стане. Бавно започна да се надига. Водата около тях помътня. По повърхността й се пукаха мехури. Тя се издигна нагоре, докато Дилвиш потъваше.
    — Хвани се за Стормбърд — каза той, като изви тяло. — Качи се на него.
    Арлата протегна ръце, сграбчи гривата на коня с лявата си ръка и прехвърли дясната през гърба му. Все още затъвайки, Дилвиш я бутна, издигна я нагоре и напред. Девойката се прехвърли през гърба на коня, преметна калния си, мокър крак и се изправи.
    — Почини си. Събери малко сили — каза Дилвиш, — после плувай към брега.
    — Арлата заговори на Стормбърд и го погали. Треперенето му престана. Успокои се. Тя се наведе настрани и протегна ръка към Дилвиш. Разстоянието между тях бе прекалено голямо.
    — Няма смисъл — каза той. — Няма да ми помогнеш по този начин. Но щом стигнеш брега, ще видиш няколко дървета отляво… Използвай меча си, за да отрежеш дълъг клон. Донеси го.
    — Добре — каза тя и разкопча наметалото си. Спря се и го огледа. — Ако хванеш единия край, може да успея да те изтегля.
    — Или пък аз ще те дръпна обратно. Не, Опитай от брега. Като че ли ставам по-стабилен.
    — Почакай… Ами ако нарежа наметалото си и вържа ивиците? Би могъл да се хванеш за единия край и да го завържеш под мишниците си. Ще доплувам до брега с другия му край и ще се опитам да те издърпам веднага, щом намеря опора.
    Дилвиш бавно кимна.
    — Може и да стане.
    Тя извади меча си и започна да реже на ивици широкото наметало.
    — Сега се сетих, че съм чувала за теб — каза тя, докато работеше — като за някой, живял много отдавна. Странно е — сега те виждам тук и научавам, че си бил влюбен в баба ми.
    — Какво си чувала за мен?
    — Че си певец, поет, танцьор, ловец. Не си представях така човека, който е бил Полковникът на Армиите от Изтока. Защо изостави всичко и се впусна в такъв живот? Баба ми ли бе причината?
    Дилвиш леко се подсмихна.
    — Или страстта към скитането? Или и двете? — каза той. — Беше много отдавна. Спомените закърняват. За какво ти е силата, заложена в онази купчина шарени скали пред теб?
    — С нейна помощ бих могла да направя толкова добро! Светът е пълен със злини, които само чакат да бъдат поправени.
    Тя свърши с рязането и прибра меча си в ножницата. Започна да връзва краищата.
    — И на мен понякога ми е идвало на ум — каза Дилвиш. — Дори на няколко пъти се опитах да поправя някои. Но светът май си остана почти същият, какъвто си беше.
    — Дошъл си да опиташ отново.
    — Предполагам… Но не мога да се самозалъгвам. Чувствата ми не са еднозначни. При мен става въпрос много повече за отмъщение, отколкото за ликвидиране на злото в света.
    — Понякога си мисля, че е по-сладко, когато се комбинират.
    Дилвиш се изсмя дрезгаво.
    — Не. Моите помисли не са чак толкова чисти. По-добре е изобщо да не ги знаеш. Чуй ме, дори да придобиеш силата, която търсиш, и опиташ да направиш нещата, които си намислила, това ще те промени…
    — Очаквам го. Надявам се.
    — Но няма да е по начина, който си мислиш, уверен съм. Невинаги е лесно да различиш доброто от злото или да поставиш граница между двете. Непременно някъде ще сгрешиш.
    — Толкова си уверен в това, което вършиш.
    — По-различно е, а пък и не ми доставя чак такова удоволствие. Чувствам, че трябва да бъде направено, но не ми харесва начина, по който то се отразява върху мен. Вероятно един ден отново ще мога да пея и танцувам — но когато всичко това приключи. Когато ще мога да се обърна и да се върна у дома.
    — Би ли дошъл с мен?
    Дилвиш извърна поглед.
    — Не мога.
    Тя се усмихна, докато намотаваше изделието си.
    — Ето. Всичко е готово. Я се опитай да се хванеш за края му.
    Девойката го подхвърли към Дилвиш, който го улови и прокара под мишниците и зад гърба си. Завърза го пред себе си.
    — Добре — каза тя, като обви другия край около кръста и втъкна меча зад гърба си. — Когато и двамата стигнем до брега, един от нас може да преплува обратно и да хвърли въже към Стормбърд. Ще успеем двамата да го освободим.
    — Надявам се.
    Арлата отново се приведе напред и заговори на коня, като галеше шията му. Той изцвили и отхвърли глава, но не се съпротиви.
    — Всичко е наред — обяви девойката, прибра нозе и се повдигна в полуколеничило положение върху гърба на коня, с една ръка все още вкопчена в гривата му за равновесие.
    Отпусна хватката си и прибра ръце.
    — Сега! — извика тя.
    Ръцете й се стрелнаха напред, краката й се напрегнаха. Проряза водата със стремително гмуркане, което я отнесе почти до брега, без да е направила и едно движение.
    Едва тогава загреба няколко пъти. Изведнъж вдигна глава в опит да се изправи и изкрещя:
    — Потъвам!
    Дилвиш веднага започна да придърпва отпуснатото въже, което ги свързваше. Искаше да я върне обратно във водата. Сега бе коленичила в калта, която бе хванала пясъчна коричка, и все пак продължаваше бързо да затъва.
    — Не се съпротивлявай! — извика Дилвиш, като накрая успя да издърпа опънатото въже. — Хвани се с две ръце!
    Девойката сграбчи въжето и се наведе напред. Дилвиш започна да тегли, бавно, равномерно. Тя вече не потъваше, беше излязла малко по-напред.
    В същия миг с един-единствен остър звук въжето се скъса и тя падна с лице напред.
    — Арлата!
    Девойката отново се опита да се надигне. Лицето и косата й бяха оплескани с кал. Дилвиш едва успя да долови риданието й, когато отново започна да потъва. Той тихо изруга. Въжето още висеше в ръцете му.

Глава 5

    — Но моля ви, сър, как ще може едно момиче да си почине, когато непрекъснато скачате от леглото? — запита тъмнооката девойка през светлата пелена на косите, които падаха върху лицето й.
    — Извинявай — каза Роук, отметна косата й назад и я погали по бузата. — Причината е в проклетия проблем на Организацията, който сега възникна. Продължавам да мисля за регистрите, които имам да проверявам. Ставам да видя какво има, не намирам нищо, връщам се при теб.
    — И какъв е проблемът?
    — Ммм. Нищо, с което би могла да ми помогнеш, скъпа — ръката му като на хищен звяр падна на рамото й. — Опитвам се да открия повече информация за онзи момък, Дилвиш.
    — Дилвиш Освободителят, героят от Портарой? — запита тя. — Онзи, който вдигна закъсалите легиони на Шоредан да спаси града за втори път?
    — Какво? Какво говориш? Кога е било това?
    — Преди малко повече от година, мисля. Също е известен като Дилвиш Прокълнатия, както се пее в една популярна балада от същото това време — предполага се, че старият Джелерак го е превърнал в статуя за неколкостотин години.
    — Богове!
    Роук се изправи.
    — Сега си спомням онази история със статуята — потвърди той. — Ето какво непрекъснато ми се въртеше из главата! Разбира се…
    Той подръпна брада, прокара език между процепите на зъбите си.
    — Ох, да му се не види! — изрече накрая. — Тук има нещо повече, отколкото предполагах. Чудно ми е тогава какво би имал онзи Уилиънд против такъв като него. Ако има досие за свръзка, май ще трябва да го попитам. Може всичко да се изясни, преди да докладвам отново.