Скачать fb2
Разказът на кордата

Разказът на кордата


Роджър ЗелазниРазказът на кордата

    Да висиш вързан за подпората на леглото не доставя особено удоволствие, когато и без друго ти е криво на душата. Преминавах от видимо в невидимо състояние, без да мога да се овладея. От друга страна, способността ми за общуване полека-лека се възстановяваше. Пробуденото съзнание не ме бе напуснало по време на странното ни пътешествие с Мерлин до мястото между Сенките. Но обратното преместване в тази реалност ме бе хвърлило в шок. Сега постепенно се опомнях, макар че някои от симптомите преминаваха по-бавно от други. Тъй че в крайна сметка да се отвържа ми отне повече време, отколкото би ми трябвало при обичайни обстоятелства.
    Аз съм Фракир — кордата-примка на Мерлин, от кръвта на Амбър и принц на Хаос. Трябва да подчертая, че при обичайните обстоятелства той не би ме изоставил така, в разхвърляните покои на Бранд, покойният принц на Амбър и несъстоял се повелител на Вселената. Само че връзката на Мерлин с Риналдо — известен също като Люк — благодарение на продължителната им дружба е толкова силна, че заклинанието му въздейства. Сега, вероятно, вече се е отърсил от влиянието му. Само дето аз останах в това неловко положение, а той най-вероятно вече се е пренесъл в Царството на Хаос…
    Изобщо не ми се нравеше да го чакам тук, докато текат всевъзможните преустройства и ремонти. Ами ако на някого му хрумне да изхвърли леглото, към което съм вързана, и да го смени с друго?
    Най-сетне успях да се размотая. Хубаво, че Мерлин не ме бе вързал с магически възел. Впрочем, беше го затегнал здравата и дълго се гърчих, докато успея да се размотая. Най-сетне чудото се разхлаби и се освободих. Щом разплетох фината геометрия на възела, аз се плъзнах по подпората на леглото и на пода. Сега вече можех да се измъкна, ако внезапно изникне група хамали и да се заеме с изнасянето на мебелите.
    Изпълзях встрани от леглото, излязох от покоите на Бранд и влязох в тези на Мерлин, като се чудех що за тайна крие пръстенът, който той намери и надяна на пръста си — Колелцето.
    За същество като мен беше очевидно, че пръстенът притежава огромна мощ и черпи енергията си от множество източници. Ясно ми беше и друго — този предмет е от същия вид като меча Уеруиндъл, все едно колко различни изглеждат в човешките очи. И внезапно ми хрумна, че Мерлин би могъл да не го забележи, а ми се струваше, че за него ще е важно да го научи.
    Пресякох стаята му. Когато се налага, мога да пълзя като змийче. Не умея да се пренасям с магия, както почти всичките ми познати, ето защо реших да потърся някой, който го може. Съществуваше обаче едно затруднение — в семейство, където всичко — от заклинанията до рецептата за суфле — е прието да се смята за лична тайна, най-вероятно мнозина дори не подозират за съществуването ми.
    …А аз, между другото, не знаех как са разположени покоите на останалите членове на кралския род, с изключение на Мерлин, Бранд, Рандъм и Вайъли. И Мартин, при когото господарят ми ходеше от време на време. При тази разруха надали щях да стигна до Рандъм и Вайъли. Ето защо допълзях до стаите на Мартин и се промъкнах под вратата. По стените висяха постери на рок-звезди и тонколонките на захранвания с магия CD-плейър. Уви, самият Мартин не беше тук, а как да узнаеш кога ще се появи?
    Върнах се в коридора и запълзях по пода, като надничах под вратите и се опитвах да различа познати гласове. Това продължи доста време, преди да чуя гласа на Флора:
    — Мътните го взели!
    Забързах нататък. Флора е една от малкото, които са чували за мен.
    Вратата й беше затворена, но съумях да се пъхна в процепа отдолу и се оказах в бляскаво обзаведена гостна. Господарката на тези покои поправяше счупения си нокът с някакво лепило.
    Все още невидима, аз пресякох стаята и се увих около десния й глезен.
    — Здравей! — казах й. — Аз съм Фракир, приятелка на Мерлин и негова корда-удушвачка. Ще ми помогнеш ли?
    Флора не ми отговори веднага.
    — Фракир! Какво се е случило? Какво искаш?
    — Захвърлиха ме несправедливо — обясних аз. — А Мерлин се намира под въздействието на странно заклинание. Налага се да се свържа с него. Научих едно-друго, което вероятно му е от полза да знае. Освен това, искам да се върна на ръката му.
    — Ще опитам чрез картата му — предложи Флора. — Макар че, ако се е прехвърлил в Царството, най-вероятно няма да успея да го открия.
    Чух я да отваря чекмеджето на бюрото, след това няколко секунди шумоляха карти. Опитах се да се настроя към мислите на Флора, докато опитваше картата, но не успях.
    — Извинявай — промърмори тя след известно време. — Нищо не излиза.
    — Въпреки това благодаря! — отвърнах аз.
    — Кога се раздели с Мерлин? — полюбопитства домакинята ми.
    — В онзи ден, когато Силите се сблъскаха в коридора отзад.
    — А що за заклинание му е наложено?
    — Висеше свободно в покоите на Бранд. Нали разбираш, стаите на Мерлин и Бранд са съседни; когато разделящата ги стена рухна, той влезе там от любопитство…
    — Фракир, не вярвам да е било случайност! — заяви Флора. — Вероятно го е замислила или едната, или другата Сила.
    — Като се замисля… Вероятно е така, принцесо…
    — И какво смяташ да правиш оттук нататък? Бих искала да ти помогна.
    — Трябва някак си да намеря Мерлин — отвърнах аз. — От известно време го обкръжава ореол на опасност — излъчване, към което съм особено чувствителна.
    — Разбирам — кимна Флора. — Ще се постарая да измисля нещо. Може би ще ми потрябват няколко дни, но ще се справя.
    — Ами добре, ще почакам — съгласих се аз. — И без друго нямам какво да правя.
    — Дотогава можеш да останеш при мен.
    — Много добре — въздъхнах. — Благодаря!
    Намерих си удобна масичка, увих се около крачето й и потънах в състояние на… стаза, ако изобщо трябва да му се търси име. Не е точно сън, не е и загуба на съзнание, но не се пораждат и мисли в обичайния смисъл. Един вид разпрострях сетивата си и своето „аз“, докато отново потрябвам някому.
    Не мога да определя колко време прекарах в това състояние. Бях сама в гостната, макар да чувах дишането на Флора зад съседната врата.
    Внезапно тя изписка. Откъснах се от крачето на масичката и се пуснах на пода.
    Докато бързешком пълзях към вратата, се чу и друг глас:
    — Извинете, но ме преследват! Нямах друг избор, освен да намина неканен!
    — Кой сте вие? — попита Флора.
    — Ами, магьосник съм — отвърна непознатият. — Криех се във вашето огледало, както и всяка нощ от доста време насам. Падам си по вас и с удоволствие наблюдавах с какво се занимавате тук…
    — Шпионирали сте ме? Извратен тип! — възкликна Флора.
    — Нищо подобно! Смятам, че вие сте жена с извънредно приятна външност и ми харесва да ви гледам. Това е всичко.
    — Има предостатъчно нормални начини, по които бихте могли да ми се представите!
    — Да, но официалното представяне вероятно щеше да доведе до ужасни усложнения в живота ми.
    — А, значи сте женен?
    — По-лошо! — отвърна той.
    — Че какво може да е по-лошо?
    — Сега нямаме време. Чувствам, че се приближава!
    — Кое?
    — Гизелата. Изпратих една да убие друг магьосник, но той се разправи с нея и изпрати срещу ми своя собствена. Нямах представа, че е толкова добър! А аз не знам как да се отърва от тази твар, която всеки момент ще изпълзи от огледалото с единствената цел да ни унищожи по особено неприятен начин. Но, все пак, нали сме в Амбър и тъй нататък — няма ли наблизо герой, мечтаещ да заслужи поредния медал за храброст?
    — Съмнявам се — отвърна Флора. — За съжаление! Точно тогава огледалото започна да потъмнява.
    — О, ето я! — извика гостът.
    Аз вече от известно време усещах лъхащата оттам опасност. Впрочем, нали такава ми е работата!
    Сега различих и самата гизела. Огромна, прилична на червей, безока, но с акулска паст, с множество къси крачета и рудиментарни крилца. Беше дълга колкото два човешки боя, черна и нашарена с червени и жълти ивици. Тя пълзеше през отражението на стаята и постепенно се извиваше с приближаването си.
    — Когато питахте за герой — полюбопитства Флора, — дали имахте предвид, че гизелата ще премине стъклото и ще ни нападне?
    — Накратко казано — да — отвърна странният дребосък.
    — Когато се хвърли към нас — наредих аз на Флора, — запрати ме към нея. Където и да попадна, ще се хвана за тялото й и ще запълзя към гърлото й.
    — Добре — бързо се съгласи тя. — Има и още нещо, което може да се направи…
    — Като например? — попитах заинтригувано. В отговор Флора се разпищя:
    — Помощ! Помощ!
    Гизелата започна да изпълзява от сребристото огледало в пъстра рамка. Както бях помолила, принцесата ме свали от глезена си и ме хвърли. Тази твар нямаше шия, но аз обвих туловището й точно под устата и незабавно започнах да се затягам.
    Флора продължаваше да пищи и някъде откъм коридора чух да се разнася тропот на тежки ботуши.
    Аз продължавах да стягам хватката все повече и повече, но гърлото на чудовището беше като гумено.
    Магьосникът тъкмо се насочваше към вратата, когато тя се разтвори с трясък и в стаята влетя високият, мускулест и риж Люк.
    — Флора! — възкликна той, след това видя гизелата и извади меча си.
    По време на неотдавнашното пътуване с Мерлин през пространството между Сенките придобих способност да общувам на сложни нива. Възприятието ми — което съвършено се промени — придоби нова острота. То не ми показваше нищо необичайно в Люк, магьосника или гизелата, но виж, Уеруиндъл сега сияеше с изцяло различна светлина. Осъзнах, че това не е просто меч.
    Докато Люк заставаше между Флора и гизелата, чух магьосникът да пита:
    — Що за оръжие е това?
    — Наричат го Уеруиндъл — отвърна Люк.
    — А вие сте…?
    — Риналдо, крал на Кашфа.
    — И кой е бил вашият баща?
    — Бранд, принц на Амбър.
    — Разбира се! — изсумтя магьосникът и отново тръгна към вратата, — С този меч ще успеете да унищожите звяра. Наредете му да всмуква енергия, докато го използвате. Той може да я получава в практически неограничено количество.
    — Защо? — изуми се Люк.
    — Зашото това всъщност не е меч.
    — А какво е тогава?
    — Извинете ме — магъостакът гледаше най-вече гизелата, която почти бе допълзяла до нас. — Много бързам. Трябва да си намеря друго огледало!
    Виждах, че той, без да знае за присъствието ми, съзнателно дразни Люк. Бях разгадала ребуса и разбирах — обяснението не би му отнело много време.
    В следващата секунда се откачих и много бързо припълзях на пода, тъй като Люк замахна с меча, а не ми се искаше да ме насекат на парченца. Не знаех какво би станало с мен: дали ще се разцепя на две мъдри, остроумни, съзнателни части или пък ще загина. А тъй като нямах и желание да проверявам теорията на собствен гръб, най-разумно ми се струваше да се махна оттам.
    Цопнах на пода в същата секунда, когато ударът се стовари върху гизелата. Сегментът, който й служеше за глава, падна до мен и продължи да се гърчи. Хвърлих се към по-близкия глезен на Люк. Флора грабна едно тежко кресло и, при все счупения си нокът, с все сила го стовари върху опашката на тварта. Повтори същото още няколко пъти и постигна определен ефект. Люк продължаваше да громи своята половина.
    Допълзях до целта си, покатерих се по крака му и се хванах по-здраво.
    — Чуваш ли ме, Люк? — повиках го.
    — Да — отвърна той. — Кой си ти?
    — Кордата-удушвачка на Мерлин, Фракир.
    Люк с мощен замах разсече опашната част, която пълзеше към него, разперила ноктестите си лапи. След това се завъртя да посрещне нападащата предна половина. Флора отново цапардоса задната със стола.
    — Известно ми е какво знае магьосникът — заявих аз.
    — Така ли? — обади се Люк, докато отсичаше поредния сегмент. От него бликна лепкава слуз и той се подхлъзна.
    — През Уеруиндъл може да извлечеш толкова енергия, че да разрушиш целия свят.
    — Сериозно ли говориш? — изуми се той, докато се опитваше да се изправи отново на крака. Едно парче от гизелата му се нахвърли със скок. — Ами чудесно!
    Той докосна парчето с върха на меча и плътта се дръпна като опарена. После Люк стъпи на крака.
    — Права си, тук се крие нещо… — той отново бодна нападащия сегмент, който припламна със синкав огън и изчезна. — Флора, Флора, назад! — развика се Люк.
    Тя отстъпи и той превърна в пепел настъпващата към нея опашна част. След това и още една.
    — Е, май му хванах цаката… — отбеляза, докато се обръщаше към поредния сегмент. — Само че не разбирам как действа!
    — Това не е просто меч — просветих го аз.
    — Че какво е тогава?!
    — Преди да се превърне в Уеруиндъл, той е бил магическият пръстен Раук.
    — Магически ли? Като онзи странен пръстен, който намери Мерлин?
    — Именно.
    С няколко бързи движения Люк се разправи с останките на гизелата.
    — Благодаря тя, Фракир, че ми обясни как действа това нешо. Ще ида да потърся онзи магьосник, макар да имам силното подозрение, че се е скрил в най-близкото огледало.
    — И аз така мисля!
    — Как се казва той?
    — Не се представи.
    — Е, ще разберем… Флора — продължи Люк, — тръгвам да търся магьосника. Скоро ше се върна. Добре се справи!
    Тя го дари с ослепителна усмивка при излизането му. Няма нужда да споменавам, че не намерихме магьосника.
    — Интересно, как е попаднал в огледалото? — замислено промълви Люк.
    — Нямам си понятие — отвърнах. — Но лично аз по-скоро бих се заинтересувала кой му е пратил онази твар…
    Новоизпеченият крал на Кашфа кимна.
    — А сега какво?
    — Според мен, трябва да кажем на Флора, че нейният извратен посетител си е плюл на петите. Ти си магьосник. Може ли да се направи нещо с огледалата, та той да не се върне в нейното?
    — Според мен е възможно — отвърна Люк, приближи се до най-близкия прозорец и надникна навън. — Ще се заема с това след малко. А ти?
    — Аз искам да се върна при Мерлин.
    — Не мога да те пратя през Картите, ако той е в Царството на Хаос. А подозирам, че е точно там.
    — Няма ли да успееш чрез Уеруиндъл?
    — Все още не съм разбрал как точно действа. Трябва да се поупражнявам малко.
    — Слушай, а ти как се озова тук?
    — Исках да си поговоря с Вайъли за някои неща — призна Люк. — Тя ми спомена, че Коруин скоро ще се върне, а след това ми предложи храна в подслон, ако искам да го почакам няколко дни.
    — Е, ако може да ме поносиш, докато той се появи, вероятно ще успея да го убедя да ме вземе със себе си. Имам предчувствие, че двамата с Мерлин скоро ще се срещнат.
    — Може и аз да се видя с него, трудно е да се каже отсега.
    — Добре. По-нататък ще решим какво да правим.
    — А според теб какво въобще се мъти?
    — Бих казала, че надушвам нещо ужасно във вагнеровски стил — отвърнах аз. — С море от кръв, гръмотевици и гибел за всички ни.
    — А, както винаги значи! — кимна Люк.
    — Точно така — съгласих се аз.

info

Информация за текста

    © 1995 Роджър Зелазни
    © 2003 Елена Павлова, превод от английски

    Roger Zelazny
    Coming to a Cord, 1995

    Сканиране, разпознаване и редакция: nlr, 2006
    Забележка: Половината част от книгата (Илюстрован пътеводител в замъка Амбър) не е сканирана, тъй като самите илюстрации не са като в оригиналната версия, а качеството им е под всякаква критика (меко казано). Що се отнася до текстовата част — на всеки, прочел Хрониките, ще му бъде скучно и безинтересно, тъй като не се дава никаква нова информация, а просто се дообясняват (повтарят) неща, свързани със света на Амбър.
    Издание: Роджър Зелазни, Амбър завинаги, ИК „Квазар“, 2003, ISBN 954-8826-71-2

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2312]
    Последна редакция: 2006-12-27 13:54:38
Top.Mail.Ru