Скачать fb2
Андрей

Андрей


Юлиана ЗлатковаАндрей

    Не издържах да гледам как колегите ми се тъпчат от сутринта с бял хляб, масло, колбаси, яйца и, о, ужас, със сладко и с кифли с шоколад. Измъкнах се от ресторанта и тръгнах да търся плодове, макар да се съмнявах, че ще намеря здравословна храна в това мизерно постсоциалистическо градче. Минах на плодове веднага след като на откриването на семинара ядох пушена сьомга. Напоследък тялото ми си играеше с мен като котка с мишка. Задръстваше се, пълнееше, подпухваше, раздуваше се, болеше ме и твърде саркастично ми напомняше, че скоро ще чукна трийсетте. Караше се с ума ми и му правеше напук. Сякаш тялото ми и аз бяхме двама души, които не се разбираха. Да запазя поне крехко временно примирие ми помагаха единствено различните системи за здравословно хранене, които изпробвах една след друга. Каех се жестоко, но така или иначе, мазната риба отдавна вече беше в мен. От вчера сутринта бях хапнала само няколко сушени кайсии, предварително накиснати в преварена вода. За целта си носех бързоварче. И кайсиите си ги носех от София, но за съжаление не си бях взела повече. Имах намерение да карам така, на разтоварителен режим, най-малко три дена.
    Асфалтовата алея изви край брега и внезапно преля в неугледна и безформена улица. Нахвърляни една върху друга, къщите ме затрупаха. Разминах се с група колеги, които идваха откъм каменистия плаж. Смееха се високо, явно не си бяха лягали. Бяха пияни и уморени, но изглеждаха щастливи. Ускорих крачка. Зад бедните градинки пред очите ми се изпречи морето. Сиво и непристъпно от прозореца на хотела, оттук то изглеждаше съвсем различно — синьо и лазурно и изобщо не беше намръщено. Стомахът ми се сви на топка. Спрях и изчаках пристъпът на глад да премине. Вълните плавно преливаха една в друга, мамещи и жестоки. Представих си подводния свят, където прелестни русалки се гонеха край канари от сметана, бисквити и кифли, а в полуразтворените черупки на палачинкови миди проблясваха бисери — същински яйца на очи, димящи и цвърчащи, обилно полети с кетчуп. Не усещах само острия аромат на сол, йод и гниене. Обожавам го. С усилие пропъдих коварното видение.
    Около мен се носеха съвсем други аромати — на оборски тор и урина, противни и упойващи като в българско село. Градчето ми харесваше. Липсваше ми едно единствено нещо, за да бъде наистина хубаво. Нямаше на кого да покажа, че подрязаните лозя всеки миг ще напъпят и че слънцето е прекалено ласкаво за края на януари, че алкохоликът пред отсрещната врата е очарователен, че на лъскавия „Мерцедес“, профучал на сантиметри от мен, не му е тука мястото, а на охранения котарак, който пресича платното, не е имало защо да му режат опашката. Можех да кажа за това на Мони. На мъжа ми. Но той си беше у дома, оттатък морето и едва ли щеше да му пука за безопашатия котарак. Както не му пукаше и за това, че с мене става нещо, което не разбирах и което ме плашеше.
    Хърбав хлапак ме блъсна, но не се спря и тичешком изчезна в близката пресечка. Изпусна в краката ми дамско портмоне, в което познах своето собствено. Огледах се слисана. Към мен с енергична крачка приближи строен мъж на около 35, а единствената чанта от естествена кожа, която притежавах, висеше безпомощно на рамото ми, разрязана по диагонал.
    — Получихте си заслуженото — заядливо каза моят спасител, вдигна портмонето и ми го подаде. — Какво правите тук?
    Трескаво отворих портмонето и с облекчение установих, че паспортът и няколкото долара са си на мястото.
    Мъжът до мен ме стрелна с издължените си светли очи. Нямаха цвят. Никога не бях виждала такива очи. Остри като копия. Косата му уж беше кестенява, а проблясваше като патинирана мед. Някак си двойнствена. Имаше леко вирнат нос, малко по-дълъг отколкото трябва. Носеше елегантен сив шлифер. Познавах го. Той говори на откриването, а после чете встъпителната лекция.
    — А вие?
    — Не се правете на остроумна. Занимавам се с такива като вас, които вместо да си гледат семинара, си търсят белята.
    Не преливах от сила за живот, каквато обещаваха книжките по здравословно хранене. Сигурно не бях гладувала достатъчно.
    — Да вървим — въздъхна мъжът. — В града ли отивате?
    Сега най-важното беше да не отстъпя пред глада.
    — Никъде не отивам — казах твърдо. — Прибирам се в хотела.
    Очите му станаха сиви като шлифера.
    — Няма да стане. Не си зарязах закуската, за да се върна от средата на пътя.
    Закуската?! О, Господи!
    — Моля? — преглътнах — Искате да кажете, че не сте закусили заради мене?
    — Заради себе си. Видях ви да излизате и веднага разбрах, че ще ми създадете неприятности. Какво щях да ви правя без паспорт и без пари? … а сега какво да ви правя?
    — Ами… аз отивам на пазара.
    — На пазара?! Какво, мамка му, ще правиш… Добре, отиваме на пазара.
    Той тръгна напред, а аз се повлякох след него. Обърнахме гръб на морето, слязохме по тесни стръмни стълби и се озовахме в пещерата на Аладин. Златни и сребърни украшения мирно съжителстваха с баки гъста сметана, до прясно отрязан свински бут търпеливо чакаше своя ценител древна книга на арабски. Стомахът ми си искаше яйцата. На очи и с кетчуп. Не би отказал към тях и бекон, по възможност по-тлъстичък и с повечко горчица. Моят спасител спря изведнъж, огледа се и подхвърли през рамо:
    — Купувайте каквото ще купувате.
    Плодове имаше всякакви: круши, ябълки, праскови, маракуйя… Многото нули по табелките с цените упорито отказваха да застанат по местата си, но предпочитах да умра от глад, отколкото да си призная, че ми се вие свят и да предизвикам още някоя язвителна забележка. Якичък русоляв младеж с кожено яке взе да ми предлага по няколко хиляди повече за долар от чейнча в хотела. Тука вече се прежалих да потърся помощ, но докато си спомня как се казваше, спътникът ми се изгуби в тълпата. Не си бях направила труда да хвърля поглед на визитната му картичка, макар да бе сред документите, които ни раздадоха при пристигането. С чейнчаджията вместо опашка се насочих към напращяла тьотка, вероятно значително по-млада от мен. Опитах се да изчисля на ум какво означават в долари 25-те хиляди, които трябваше да дам за килограм грозде, но така и не успях. Раздаде се рязък тъп звук и злополучният сарафин се свлече на земята, притискайки с ръка кървящия се крак. Осъзнах с изумление, че току-що съм чула изстрел, и то — истински. Краката ми омекнаха като топъл кашкавал. Сергиите се завъртяха и упорито отказаха да се върнат на местата си. Залитнах и се озовах в ръцете на Андрей. Точно така, той се казваше Андрей. Спомних си как изобщо бях могла да забравя? Не загубих напълно съзнание. Чувах ясно писъците и олелията, но сякаш плувах в безтегловност между небето и земята. Почувствах се в безопасност, защитена от целия свят и най-важното — от самата себе си. Господи, какви силни рамене имаше… Светът си дойде на мястото. Уж си беше същият, но нещо в него се беше променило. Беше друг, различен. Негов и мой. Мой и негов. Наш. Вече нямах нужда да го споделям с никого другиго.
    — Не си нося презервативи — чух се да казвам.
    Андрей ме напъха в някаква кола, седна до мен и затръшна вратата.
    — Европейка! — присмя ми се той и погледна назад към пазара — няма що, предвидлива европейка!
    Потеглихме, но почти веднага спряхме, за да не се забием в полицейска кола с виеща сирена.
    — На косъм — обади се шофьорът.
    — Хиляда деветстотин деветдесет и четвърта — каза Андрей. — Добре дошла в реалния свят.
    — Казвам се Милена — изтърсих глупаво.
    — Знам — прегърна ме Андрей. — Нещо средно между Мария и Магдалина.
    — Нищо подобно — засегнах се. — това е най-българското име.
    Андрей не каза нищо, може би изобщо не ме чу. Шофьорът натисна газта, а тялото ми извърши самостоятелна постъпка. Притисна се към Андрей. Изобщо не ме попита искам или не искам. Какви ги вършех!? Презервативи, секс… С почти непознат мъж. И то не къде да е, а в тази опасна държава, която хем я има, хем я няма, в епохата на СПИН и на възстановяване на семейните ценности… Аз съм омъжена жена, в командировка съм, дошла съм да установявам делови контакти. Да, точно така. Контакти. Делови контакти. Андрей беше най-деловия мъж, когото познавах. И точно с него ли… Тялото ми толкова демонстративно обърна гръб на всички аргументи и терзания, че чак ми стана обидно. Искаше да го направим тук и сега. В колата, на задната седалка. Само че умът толкова изоставаше от императивите на тялото ми, че въобще не усетих, че бяхме стигнали до хотела и се бяхме качили в стаята на Андрей. Това аз ли го правех?
    Безцветните очи на Андрей ме наблюдаваха внимателно.
    — Какво има? — попита той.
    — Гладна съм — признах си. — Ужасно съм гладна.
    Той извади от нощното шкафче пушено пиле, завито в бакалска хартия и бутилка вино.
    — Заповядай! Да ти е сладко.
    Пушено? Пиле? Отвратително!
    Той постла хартията на масичката, отчупи едната кълка, подаде ми я и аз я заръфах. После разряза с джобно ножче пластмасовата запушалка и наля в две чаши. „Огни Молдавии“. Никога не бях пила такова нещо. С вяска хапка терзанията намаляваха, а когато посегнах към крилцето, светът беше станал значително по-приветлив. Подадох му другото крилце, а той на мене — чашата. Пихме на брудершрафт. Честно казано, имаше тяло на античен бог. Виното пък беше с цвят на старо злато. Съдържаше най-малко 15 на сто захар. Не би трябвало да го пи, мина ми през ума, никога, при никакви обстоятелства и заради никога. Андрей остави чашата. Зениците му отново станаха сиви и в тях проблесна метал. Устните ни се докоснаха и телата ни плавно и от само себе си се сляха. Потънах в оловото на очите му, изгубих се в тях и се озовах някъде вътре в себе си. Не че изживях нещо кой знае колко разтърсващо, просто тялото ми ме прие и сключих примирие с него.
    — Ти си tera incognita за себе си — каза след това Андрей. — Даже и в секса.
    — Нямам кой знае какъв опит — нещо в него ме провокираше и говорех само истината. — Всъщност аз… Само с Мони… мъжът ми е…
    — Личи си — прекъсна ме Андрей и се усмихна, с което ме притесни.
    Той сякаш знаеше за мен неща, които аз самото не знаех.
    — Какво ще стане когато се прибереш вкъщи?
    — Нищо.
    — Защо?
    — Какво „защо“?
    — Защо няма да се промени нищо?
    — Какво трябва да се промени?
    Ако Мони се беше опитал да ме изпитва и да ме поучава по такъв начин, щях да се обидя до смърт. Но с него не си говорехме така. Там май вече се беше случило всичко, което можеше да се случи. Просто продължавахме един до друг, но вече не заедно. Накъде, не е ясно.
    — Не си се намерила — заключи Андрей и стана да се облича. — Изобщо не знаеш какво да правиш с живота си. Ако продължиш така ще се разпаднеш.
    Не казах нищо. То и въпрос нямаше. Не ми го беше задал. Просто ме уведоми за оценката си. Тя съвсем не беше положително. Заболя ме, но не му се разсърдих. Изведнъж разбрах защо не можех да се примиря с тялото истински и за дълго. Какво ми липсваше. Беше ми липсвал той. Андрей. Не че вече знаех как, но той щеше да ме отведе до мене самата.
    После… после се случи нещо странно. Отидохме на следобедната дискусия, където неочаквано за себе си се изказах. Всъщност Андрей ми даде думата, без да ме предупреди. Само преди няколко часа смятах, че само ще слушам какво правят хората в другите страни и ще си мълча. Убедена бях, че много има да уча, а сега, слушайки себе си, с удивление разбирах, че имам какво да кажа. Семинарът вече нямаше значение за мен. Мислех само за Андрей. Всеки миг с него ми носеше освобождение. Една по една преодолявах забраните, които сама си бях наложила. Благодарна му бях, защото без него щях да продължа безцелно да се лутам из себе си и да се загубя в объркания свят, обсебен от неистов хъс за промяна.
    Танцувахме до зори сред тютюневия дим в бара, пихме сладко шампанско, ядох каквото ми падне, включително и печени ядки, отгоре на всичкото — захаросани. Всичко, от което се страхувах, се случваше, но не бях в беда. На разсъмване се разходихме сред екзотичните дървета в парка и правихме любов на каменистия плаж. Вече не знаех кое е добро и кое-зло, но това нямаше значение.
    Събудих се към обяд със страх, че токсините няма да ми позволят да стана от леглото, но скочих леко. Чувствах прилив на сили, същият онзи, който трябваше да дойде от лечебния глад. Малко ме гризеше съвестта, но с Мони не се бях чувствала така. Никога.
    Андрей го нямаше в залата. Темата не беше за изхвърляне, но без него думите губеха смисъл. Не ме свърташе на едно място. За краткото време, което съдбата кой знае защо ни даваше, той беше станал за мен необходим точно толкова, колкото вчера сутринта нещо за хапване. Той така и не ми беше разказал кой знае колко за себе си. Само между другото спомена, че в хотели като този понякога се решават съдбите на много хора, че те всъщност са свърталища на престъпния свят със своя строга йерархия, която той познава добре, защото е изкачил едно по едно стъпалата й. Знаех, че има рекламна агенция, а с организацията на международни форуми се занимава между другото, от любов към науката. Не ме интересуваше дали в живота му има друга жена. Дори да имаше, тя беше някъде далече и не представляваше опасност. Сега Андрей беше с мен и това ми стигаше. Смътно усещах обаче, че в живота му има и нещо друго, плашещо и стъписващо, по-силно от която и да било жена, което можеше да ми го отнеме когато пожелае.
    Качих се в стаята му със свито сърце и влязох без да чукам. Някой беше повръщал върху мокета пред банята. Пепелниците на масичката преливаха от фасове, а редом с тях в отворен трилитров буркан тъжно съхнеха няколко кисели краставички. Бяха им изпили саламурата. От вчерашната любовна магия нямаше и следа. Вратата към терасата зееше и оттам лъхаше студ.
    — Ще кихаш, брато — пелтечеше мъжки глас. — Тия пари не са ти от баща ти. Е, не са и от мене, но поне помня, а на тебе… Нещо много ти е къса паметта, миличък.
    Настъпих оглозган пилешки гръден кош.
    — Лошо ще стане, гълъбче…
    Костите изхрущяха под токчето ми и накараха гласа да млъкне по средата на фразата.
    Откъм морето духаше леден вятър. Шестнайсет етажа надолу вълните яростно удряха основите на хотела, отдръпваха се, побеснели, че не са го срутили и опитваха пак. Андрей се беше облегнал на стената с чаша в ръка, а пухкав нисичък мъж с ангелска физиономия, май го бях мяркала из фоайетата, едва се крепеше на краката си до парапета.
    — О, мадам! — потръпнаха в широка усмивка розовите му бузи — Как е световната наука?
    Той пиянски се опули насреща ми, а вятърът отметна руса къдрица от челото му.
    — Всичко за вашия възлюбен е тука — почука се с пръст по слепоочието. — Архивите са живи. Кой му даде, колко, от кои фондове… на кой му е по-добре да го чешат: на пръста, или на ушенцето, а? Ха-ха-ха…
    Скова ме страх. Онова неясно и плашещо нещо ми отнемаше Андрей пред очите ми, а аз нищо не можех да направя. Губех битката преди да съм я започнала.
    Непознатият се поклони дълбоко.
    — Оставям ви да си гукате — каза той и се покатери на перваза. — И да разсъждавате по темата… другарю!
    Той театрално разпери ръце и се заклатушка към съседния балкон. Господи, защо го правеше?! Не можеше ли просто да отиде до вратата, да я отвори и да мине през нея? От любов към риска ли постъпваше така, или не искаше никой да го вижда, че излиза от стаята на Андрей? Не можеш да гледам спокойно как човек, какъвто и да е той, лъкатуши по перваза на балкона на шестнадесетия етаж, как си играе с живота си… Хвърлих се към него, но Андрей ме стисна над лакътя и ме дръпна назад. Мъжът залитна. Единият му крак стъпи във въздуха, за част от секундата той се задържа на другия, а после полетя надолу. Изпищях и скрих лице в ризата на Андрей. Неясното нещо напомни за себе си по-категорично и по-безпощадно от всякога. Усетих присъствието му като никога досега. То беше тук и демонстрираше силата си, пред която аз бях напълно безпомощна. Нещото пропълзя в мен и в този момент разбрах, че то не съществува като нещо отделно. Всъщност… не е да го нямаше съвсем. Имаше го, но то не беше нещо мистично и непознаваемо, а беше Андрей. Самият той или част от него. Онази част, която го правеше такъв какъвто е и неудържимо ме привличаше. Той излъчваше сила и власт. Исках ги.
    — Алкохолът не прощава — спокойно каза той.
    Не избягах. Не си тръгнах, както би трябвало да постъпя. Така би трябвало да ми подскаже разумът, ни той не ми подсказваше нищо подобно. Нищо не ми подсказваше. Отново бях станала едно цяло и се разбирах със себе си. Исках да съм там, където бях. Бях там, където трябваше да бъда. С точния човек и на точното място.
    — Направи ми впечатление още когато те видях за пръв път — каза Андрей. — още първата вечер. Само за тебе мисля още тогава. Не знам за какво точно става въпрос, може би е химия… Като се замисля… ако някоя друга беше тръгнала да си търси белята вчера сутринта, едва ли щях да хукна да я спасявам. Имам нужда от теб.
    За онзи, който току-що загина не ми пукаше. Да, точно така, не ми пукаше. Радвах се, че стана така, защото ако никой никога не беше загивал пред мен, нямаше да знам, че не ми пука от това. А сега знаех.
    — Женен съм — продължи Андрей, — но там вече отдавна няма нищо… освен две деца. Ще работиш при мен, после ще видим… Ако ти хареса… Не знам…
    — Аз…
    „Не мога“, беше краят на фразата. Имам семейство. В София ме чака мъжът ми.
    Някой почука на вратата.
    Премълчах, защото вместо мен щеше да го каже някаква друга Милена, онази, която не се разбираше с тялото си. Нея обаче вече я нямаше, само от време на време се обаждаше като черна радиостанция.
    Андрей ме пусна и отиде да отвори. Чух го да се прави на изненадан от нещастието. Не се върна, а аз му изпих чашата, която остави на балкона, погледнах надолу и се загледах как лекарят от „Бърза помощ“ се суети около трупа. Хубаво ми беше. Хубаво ми беше как студеният вятър брули лицето ми, хубаво ми беше да усещам как от морето на талази ме залива любимия ми аромат на йод и гниене. Хубаво ми беше да се радвам на предложението на Андрей, макар и малко да ме смущаваше. Той се появи долу до лекаря, а аз почувствах как водката ме отпуска и ме оставя да се наслаждавам на гледката на красивото му тяло. И да осъзная, че не искам да го гледам само отдалече.
    Прекратиха семинара още същия ден заради смъртта на колегата, а през нощта си заминах с чартърен полет. Андрей ми занесе куфара до автобуса. Мълчалив беше, блед и съсредоточен в нещо свое, не в мен. Всъщност, кой знае какво става в душите на мъжете…
    Залепих лице в прозореца и му пратих въздушна целувка. Той енергично ми махна. Не откъснах поглед от него, докато не го загубих от очите си. Исках да го запомня такъв какъвто беше в този миг — жилав, мъжествен и тъжен, а очите му ставаха все по-сиви и по-далечни, докато не се сляха с оловната повърхност на морето.
    В самолета с изненада установих, че не мога да си спомня ясно чертите на лицето му. Носех в сърцето си само тежкото олово на погледа му, толкова различно от маслинената топлина в очите на Мони. То се беше загнездило в мен и нямаше да си отиде никога, като куршум, който ранява само веднъж.
    Мина количката с цигарите и напитките. Купих си „Ротманс“ — плочка, макар да не бях пушила осем години. Запалих, закашлях се и оставих цигарата в пепелника. Трескаво извадих от чантата си несесерчето с гримовете и се огледах, очаквайки да видя как кожата ми повяхва, посивява и се съсухря, но изглеждах по-добре от всякога. Прибрах си огледалцето и чак тогава забелязах, че между гримовете ми е натикана стодоларова банкнота. Прощален подарък от Андрей. Прощален ли? Дръпнах още веднъж и отпих глътка вино. Беше тежко червено вино, тръпчиво и сухо. Имаше вкус на раздяла, но и на още нещо. Мони сигурно вече ме чакаше на летището в София. Той имаше глупавия навик да ми купува цветя обикновено големи букети рози, ако има пари, разбира се. Щях да сложа букета във ваната, а преди да се напълни, ще го направим под душа, бавно, но с настървение, зажъднели един за друг. Щяхме ли? Едва ли. Едва ли някога повече щях да правя каквото и да било с Мони. Съжалявах ужасно за Андрей, имах чувството, че съм изпуснала влака на живота си. С него за малко бях в друг свят, но това не беше моят свят и аз не знаех какво да правя там. Не му знаех правилата и не исках Андрей да ме води като сляпа из него. Не исках никой да ме води Затова съжалявах. Защото дори и да се срещнехме пак, нямаше да бъде същото. Като с Мони. И Мони, и Андрей бяха заместители, също като лечебния глад, бягство от мене си. Сега исках да опитам сама. Щях ли да мога?
* * *
    Андрей се обади по телефона на Милена и я покани на работа във огромната си рекламна агенция. Тя прие. Той беше толкова прекрасен работодател, че задължаваше служителите си всяка седмица по два пъти да ходят на плуване за сметка на фирмата в Олимпийския басейн в Москва, за да са в добра форма. После тя се разведе с Мони, омъжи се за Андрей, родиха им се дете и те живяха щастливо до края на дните си. А краят дойде през 2002 г., когато те отидоха на театър. По принцип не пропускаха нито една нова постановка. Този път щяха да гледат рок опера. Чеченските терористи, които ги взеха за заложници заедно с другите зрители, нямаше откъде да знаят, че слагат край на една щастлива приказка. Още по малко пък на баретите от ОМОН, които пуснаха газ, за да убият терористите, ги интересуваха такива глупости. Заслужаваше си да умра, помисли си Милена преди да припадне, този живот си заслужаваше цената. И Андрей също. А Мони толкова намрази Милена, че и досега е убеден, че тя живее щастливо и богато някъде в Америка с руснака-мафиот, който пере парите на КГБ. Не само мисли така, но го и разказва и хората му вярват.

info

Информация за текста

    © 2005 Юлиана Златкова

    Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/9045)
    Последна редакция: 2008-09-04 08:00:00
Top.Mail.Ru