Скачать fb2
Димо Вестникаря

Димо Вестникаря


Иван СъбчевДимо Вестникаря

    Той не беше писател, нито важен политик, нито тежък търговец, нито виден индустриалец. И въпреки това беше известен в целия град, пък и в цялата бивша Казанлъшка околия. Защото той беше единствен. Единствен разпространител на местния и централен печат в Казанлъшкия край.
    Димо Колев Драганов — така е записан в гражданските регистри на Казанлъшката община. Но съгражданите му си го знаеха Димо Вестникарят.
    Роден през 1884 година в Казанлък в бедно семейство, още при завършване на основното му образование баща му го дава да учи медникарския занаят. Малкото чираче чука с мерак бакърените съдове, но едновременно с това проявява любов към просветата и знанието. През свободното си време чете, просвещава се и мечтае за по-добра работа, отколкото западащия бакърджилък.
    Една случайност го събира със студенти, с които в 1908 година отива в София.
    И какво е правил там! С кого се е срещал! Кой го е насочил, но идва си в Казанлък важен-важен. Зер от нея година той е представител за разпространението на няколко вестника.
    И то, какво му е представителството, като през тези години сам ходи до гара Тулово да ги получава (тогава още няма железница до Казанлък) и после само неговият глас кънти из улиците на града ни:
    — Вестници!… Вестникарят!… Пресни новини от всички страни!…
    В годината на празнуването на четвъртвековното му труженичество в разпространението на българския печат — 1932-ра, Димо взема дейно участие в образуването на дружество „Куриер“, а по-късно и на агенция „Стрела“.
    „Агенция «Стрела»“ — беше изписано на фирмата, закачена на дюкяна му на площада. На дъска пред агенцията бяха забити с габърчета новите за деня вестници.
    Справедлив и строг, Димо не обичаше, както казваше самият той, да го „минават“ за каквото и да било. Грамадното стъкло на прозореца си счупил, като чукал по него, и се заканвал на клиент, „пробутал му“ в калабалъка пробит лев и бързал да изчезне.
    През четиридесетилетието в Казанлък се разпространяваха около три хиляди броя вестници, между които ежедневниците „Утро“, „Зора“, „Заря“, „Свободна реч“, „Слово“, „Знаме“ и други; няколко седмичника — „Илюстрована седмица“, „Щурец“…
    Голямата част от тези вестници достигаха до читателите чрез разносна продажба. Нея Димо така беше я организирал, че в най-отдалечените кътчета на града, в кината, по сладкарниците, халите и къде ли не още, ще ти проглушат ушите с:
    — „Утро-о-о“!… „Зора-а-а“!… „Заря-я-я“!
    Пък ербап и гласовити разпространители имаше, между които най-известни и с дългогодишен стаж бяха: бат Рашо (Рашо Илиев), Калутката (Иван Папазов), Лечето (Иван Лечев), Шейтана и други.
    Вестниците разпределя между тях веднага след пристигането им, като едновременно с това им дава инструктаж какво да викат, за да възбудят интерес у читателите. А то беше, според негова преценка, най-интересното от заглавията им.
    През този репертоар на заглавия преминаха:
    — Английският крал не слуша майка си!
    — Кемал паша олду (умрял)!
    — Демократическият сговор бере душа!
    — Стават големи работи!
    Да, ама едно е да даваш инструктаж, друго е да го изпълняваш! Изпълнението винаги може да ти донесе някаква изненада.
    Така се случило и с Калутката.
    Него ден, в дните преди войната, инструктажът бил да викат:
    — Мирише на барут!…
    И Калутката, зафундарен от бързане, влиза в сладкарница „Бялата роза“ на площада, шари край масите и вика:
    — „Утро“… „Зора“… „Заря“… — а като излязъл пред сладкарницата, изпъчил се и ревнал с цяло гърло:
    — Мирише на барут!
    И догдето се усети, някой го сграбчил за врата и почнал да го налага с бастун по гърба и вика:
    — Мирише не на барут, бе, копеле, а на лобут (бой)!
    Това бил околийският управител Злати Гаргов, когото Калутката в залисията си не видял, че е седнал на външна маса.
    Е, всяка професия си носи рискове!
    Рискове носеха и всички останали разпространители. Те не само че изпълняваха инструкциите на шефа си, но и сами си съчиняваха заглавия.
    Така бат Рашо на площада един ден дере гърло:
    — Ще се ударят!… Ще се ударят!…
    И след като го запитали:
    — Кои бе, Рашо?
    Той само извърнал глава и отсякъл:
    — Де да знам!… Кои да е! — и продължил да вика.
    През летния сезон, нали денят е голям, вестниците, получени с влака в шест часа вечерта, Димо ги задържа и пуща в продажба след осем, по тъмно, за да си ги купели повече читатели. По видело се четяли гласно навън и то с много слушатели на един вестник.
    През 1957 година разпространението на вестниците се поема от градска търговия. Димо остава като продавач на павилион, но не се задържа за дълго и се пенсионира. След шест години, при слизане по стълбището на блока, в който живее, пада и почива на 79-годишна възраст.

info

Информация за текста

    © 1994 Иван Събчев

    Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

    Издание:
    Иван Събчев. Чешит-парад от стария град Казанлък
    Редакция на вестник „Искра“, Казанлък, 1994
    Редактор: Йордан Йорданов
    Художник: Теню Пиндарев

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14699]
    Последна редакция: 2009-11-27 19:00:00
Top.Mail.Ru