Скачать fb2
Призрачните бригади

Призрачните бригади

Аннотация

    „Призрачните бригади“ са специалните части на Колониалните отбранителен съюз, елитни подразделения, създадени от ДНК на мъртъвци, перфектни войници за най-трудните операции на Съюза. Те са млади, те са бързи и силни — и не страдат от обичайните човешки крупули и предразсъдъци.


Джон СкалзиПризрачните бригади

    На Шара Зол — за дружбата и всичко останало. На Кристин и Атена — за тяхното търпение и обич

Първа част

1.

    Никой не забеляза скалата.
    Всъщност това бе съвсем обяснимо. Скалата беше безлична, един от милионите отломъци от камък и лед, реещи се в параболичната орбита на отдавна издъхнала недълготрайна комета, и приличаше на всички останали парчета от тази комета-покойница. Скалата бе по-малка от едни, по-голяма от други, но положена на разпределителната скала, нямаше нищо, по което да бъде отличена. При почти несъществуващата възможност да бъде засечена от отбранителната система на планетата, предварителният анализ щеше да покаже, че скалата се състои от силикати и някои други минерали. Което означаваше, че е най-обикновена скала, при това не достатъчно голяма, за да предизвика сериозни разрушения.
    Въпросът обаче не беше актуален за планетата, която в този момент пресичаше траекторията на скалата, и на още няколко хиляди отломъка като нея, тъй като тя не разполагаше с планетарна отбранителна система. Затова пък имаше гравитационно поле, с което бе впримчила скалата заедно с нейните посестрими. Събрани заедно, те образуваха истински метеорен дъжд, но голяма част от скалните и ледени късове щяха да изгорят при навлизането си в атмосферата. На студената и неприветлива повърхност на планетата нямаше нито едно разумно същество, но ако имаше такова и то гледаше нагоре, щеше да забележи красивите огнени дири, които оставяха върху небосвода тези мъртви парчета, свръхнагрети от триенето си с атмосферата.
    Преобладаващата част от тези наскоро образувани метеори щяха буквално да се изпарят, преобразявайки се със забележителна скорост от твърда материя в разпадаща се лава и накрая в облаци от микроскопични частици. Последните щяха да останат в атмосферата за неопределен период, докато не се превърнат в ядра на водни капчици и водната маса не ги повлече надолу под формата на дъжд (или най-вероятно, като се имаха предвид атмосферните условия на планетата — на сняг).
    Скалата, за която говорим обаче, притежаваше изразена маса. От стените й се откъсваха отломъци, докато сгъстяващото се атмосферно налягане пораждаше бързоразрастващи се пукнатини из жилестата й структура, а напрежението от шеметното падане в постоянно уплътняващата се смес от газове изкарваше на показ структурни дефекти и слабости и ги подлагаше на свирепи изпитания. Скоро започнаха да се отделят по-едри късове, те се озаряваха за кратко в ярка светлина, сетне бяха поглъщани от небето. И въпреки това в края на своя полет през атмосферата скалата все още разполагаше с достатъчна маса, за да се стовари с невероятна сила върху заледената повърхност, след което да изригне гигантска огнена гъба, мигом разсеяна от ветровете и погълната от снега.
    Сблъсъкът изпепели скалата и значителна част от равнината и изкопа доста голям кратер. Скалната плоча, която се простираше на значително разстояние под планетната повърхност, изкънтя от удара като камбана, ала звуците, които издаде, бяха с няколко октави по-ниски от обичайния слухов обхват на повечето разумни същества.
    Земята потрепери.
    И в далечината, под планетната повърхност, някой най-сетне забеляза скалата.
    — Трус — рече Шеран. Беше се втренчила в монитора.
    След няколко минути последва ново сътресение.
    — Трус — повтори Шеран.
    Кайнен извъртя очи към помощничката си и изсумтя:
    — Докога ще го повтаряш?
    — Просто те държа в течение на събитията — отвърна тя.
    — Благодаря за загрижеността — рече Кайнен, — но наистина не се налага да ми го повтаряш. Аз съм учен и осъзнавам, че когато земята се мести, е редно да очакваме трусове. Първото ти съобщение беше полезно. Но петото, да не говорим за шестото, са само досадни.
    Нов тътен.
    — Трус — рече Шеран. — Седмият. Пък и ти не си сеизмолог. Това е извън иначе широките ти научни познания. — Въпреки на пръв поглед безразличния тон на Шеран бе трудно да не се забележи сарказмът й.
    Кайнен вероятно щеше да се подразни, ако не спеше с нея. В този случай обаче единственото, което изпитваше, бе леко учудване.
    — Не помня ти да си дипломиран сеизмолог — отвърна той.
    — Смятай го за нещо като хоби — промърмори Шеран.
    Кайнен отвори уста да отговори, но в този миг подът неочаквано подскочи към него. Беше му необходима не повече от секунда, за да осъзнае, че не подът се надига срещу лицето му, а той самият се носи към него. Просна се безпомощно на плочките заедно с поне половината предмети, допреди миг грижливо подредени върху лабораторната маса. Столът отхвърча настрани и се претърколи, колелцата му продължаваха бясно да се въртят.
    Той погледна към Шеран, която вече не беше втренчена в монитора най-вече защото мониторът бе разбит на парчета на пода близо до мястото, където бе паднала.
    — Какво беше това? — попита Кайнен.
    — Трус? — предложи един от възможните отговори Шеран и после закрещя, тъй като цялата лаборатория започна да се тресе неудържимо. От тавана се посипаха осветителни панели и двамата се мушнаха на четири крака под масите и се свиха. Светът около тях заподскача.
    Постепенно трусовете утихнаха. Кайнен огледа лабораторията под трепкащите светлини на оцелелите осветителни панели и установи, че по-голямата част от оборудването е на земята, затрупано с отломки от стените и тавана. Обикновено лабораторията бе пълна с техници и други учени, но тази вечер бяха останали само двамата с Шеран, да довършат някои неща. Повечето служители бяха в казармените помещения и вероятно вече спяха. Е, вече сигурно се бяха събудили.
    Висок пронизителен звук отекна откъм коридора, който водеше към лабораторията.
    — Чу ли? — попита Шеран.
    Кайнен кимна.
    — Сирената за бойна тревога.
    — Атакуват ли ни? — попита Шеран. — Базата няма ли щит?
    — Има, разбира се. Или е имала. Би трябвало да има.
    — Чудесно свършена работа, няма що.
    Кайнен се ядоса.
    — Шеран, няма нищо идеално на този свят.
    — Извинявай. — Тя, изглежда, долови промяната в настроението му. Кайнен изсумтя, измъкна се изпод масата и отиде до едно съборено шкафче.
    — Ела ми помогни — каза й. Двамата успяха да обърнат шкафчето и Кайнен отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше малък огнестрелен пистолет и пълнител.
    — Откъде взе пък това? — попита Шеран.
    — Шеран, ние сме във военна база. Тук има всякакви оръжия. Имам два такива. Единият е този, другия държа в казармите. Просто за всеки случай.
    — Но ние не сме военни.
    — Кажи го на онези, които атакуват базата — рече Кайнен и й подаде пистолета. — Дръж.
    — Не ми тикай това нещо! Изобщо не знам как се стреля.
    — Сигурна ли си?
    — Напълно. Най-много да се прострелям в крака.
    — Щом казваш. — Кайнен щракна пълнителя и прибра пистолета в джоба на престилката си. — Дай да отидем в казармите. Всички са там. Трябва да сме при тях.
    Шеран кимна. Беше изгубила типичната си насмешливост и изглеждаше само уморена и изплашена. Кайнен я стисна за ръката.
    — Успокой се. Няма страшно. Хайде, да вървим.
    Докато минаваха през предната зала, чуха да се отваря вратата към подземното ниво. Кайнен надзърна през изпълнения с прах коридор и забеляза очертанията на две приближаващи се фигури. Заотстъпва към лабораторията. Шеран, която вече бе преценила, че нещо не е наред, го бе изпреварила в същата посока. Единственият друг изход от лабораторията бе асансьорът, който се намираше от другата страна на стълбището. Бяха в капан. Кайнен се потупа по джоба. Нямаше почти никакъв опит с оръжията и не беше сигурен дали може да улучи от подобно разстояние, още по-малко да се справи с двама противници, вероятно добре обучени войници.
    — Управител Кайнен — извика единият от приближаващите се.
    — Какво? — отвърна Кайнен и съжали, че се е издал.
    — Управител Кайнен — повтори гласът. — Дойдохме да ви приберем. Тук не сте в безопасност. — Съществото пристъпи напред към осветения кръг и Кайнен видя, че е Атен Рандт, един от комендантите на базата. Разпозна го по клановия строеж на черупката му и по отличителните знаци. Атен Рандт беше енешанец и Кайнен засрамено си помисли, че след толкова време в базата те всички все още му се струват еднакви.
    — Кой ни напада? — попита Кайнен. — Как са открили базата?
    — Все още не сме сигурни нито „кой“, нито „как“ — отвърна Атен Рандт.
    Тракането на устата му се преобразуваше в разбираема реч благодарение на малкото устройство, окачено на шията. Атен Рандт разбираше Кайнен без помощта на устройството, но то му бе нужно, за да отговаря.
    — Бомбардировката започна от орбита и едва сега успяхме да засечем къде се е приземил техният кораб. — Атен Рандт пристъпи към Кайнен и той едва се сдържа да не подскочи. Въпреки че бе тук от доста време и се разбираше сравнително добре с енешанците, все още изпитваше известна нервност в близост до представителите на тази насекомоподобна раса. — Управител Кайнен, не бива да оставате тук. Трябва да ви евакуираме, преди да нападнат базата.
    — Добре. — Той кимна на Шеран да го последва.
    — Без нея — заяви Атен Рандт. — Само вас.
    Кайнен спря.
    — Тя е моя помощничка. Трябва ми.
    Базата се разтърси от пореден удар. Кайнен залитна към стената, удари се в нея и се свлече на пода. Докато падаше, забеляза, че нито Атен Рандт, нито другият енешански войник са помръднали дори на сантиметър.
    — Управител, сега не е подходящото време за спорове — рече Атен Рандт. Безизразният глас на механичния преводач, кой знае защо, придаде на забележката известна насмешка.
    Кайнен понечи отново да възрази, но Шеран го улови за ръката и каза:
    — Кайнен. Той е прав. Трябва да те изведат оттук. Всички сме в опасност, но ти си най-важният.
    — Няма да те изоставя на произвола…
    — Кайнен. — Шеран посочи стоящия срещу тях Атен Рандт. — Той е един от най-старшите офицери в базата. В момента сме подложени на атака. Ако не беше важно, нямаше да пратят офицер с подобен ранг. Моментът наистина не е подходящ за спорове. Върви. Аз ще се прибера в казармите. Не съм вчерашна. Зная пътя.
    Кайнен я изгледа втренчено, после вдигна ръка, посочи втория военен и каза.
    — Придружи я до казармите.
    — Управител, той ми трябва — възрази Атен Рандт.
    — Можеш да ме опазиш и сам — рече Кайнен. — Ако той не тръгне с нея, ще отида аз.
    Атен Рандт прикри механичния преводач и даде знак на войника да се приближи. Двамата наведоха глави един към друг и заговориха на енешански — език, който Кайнен не разбираше. След малко войникът застана до Шеран.
    — Той ще я отведе в казармите — каза Атен Рандт. — Но нека това да бъде краят на споровете. Твърде много време изгубихме. Управител, последвай ме незабавно. — Сграбчи Кайнен за ръката и го повлече към стълбището. Кайнен погледна назад и видя Шеран, втренчила изплашен поглед в огромния енешански войник. Миг след това Атен Рандт го бутна през вратата.
    — Ей, боли! — извика Кайнен.
    — Тихо — отвърна Атен Рандт и го забута по стълбището. За изненада на Кайнен късите долни израстъци на енешанеца му помагаха да поддържа същото темпо, с което се изкачваше той. — Изгубих твърде много време да те намеря и твърде много, за да тръгнем. Защо не си в казармите?
    — Имахме работа — отвърна Кайнен. — А и не ми се висеше в казармите. Къде отиваме?
    — Нагоре — обясни Атен Рандт. — Трябва да стигнем до входа на подземната сервизна железница.
    Кайнен за миг спря и погледна Атен Рендт, който, макар че бе на няколко стъпала под него, се извисяваше на същата височина.
    — Железницата отива в хидропонната лаборатория — обясни му той. Кайнен, Шарен и другите членове на неговата работна група обичаха да ходят в лабораторията заради изобилната зеленина, каквато повърхността на планетата не предлагаше. Разходката из парниците заместваше липсата на свеж въздух и открити пространства. — Хидропонната лаборатория е в естествена кухина — продължи Атен Рандт и побутна Кайнен да тръгва. — Под нея тече подземна река, напълно изолирана. Реката се влива в пещерно езеро. Долу има малка жилищна капсула, в която можеш да се скриеш.
    — Досега не си ми го казвал.
    — Не смятахме, че е необходимо да ти го казваме — отвърна Атен Рандт.
    — Ще се наложи ли да плувам?
    — Има миниатюрна подводница. Ще е тясно, дори за теб. Но е програмирана да те откара право при капсулата.
    — И колко време ще се наложи да остана там?
    — Да се надяваме, че няма да е много — рече Атен Рандт. — Защото ако се наложи да чакаш, ще е за много дълго. Още два етажа, управител.
    Два етажа по-нагоре се озоваха пред врата и Кайнен спря да си поеме дъх. Шумът от битката на няколко етажа над тях си пробиваше път през дебелите стени.
    — Достигнаха базата, но засега успяваме да ги задържим на повърхността — обясни Атен Рандт. — Не са се добрали до това ниво. Може би ще успеем да се измъкнем на безопасно място. Управител, следвай ме и не изоставай. Разбра ли ме?
    — Разбрах — отвърна Кайнен.
    — Да вървим тогава — рече Атен Рандт, вдигна внушителното си оръжие, отвори вратата и закрачи по коридора. Кайнен го последва и в същия миг забеляза как долните израстъци на съществото се разтварят и от черупката се подава допълнителен крак. Това беше спринтиращ механизъм, придаващ на енешанците невероятна бързина и подвижност при бойни ситуации, ала му напомняше за кошмарни видения от детството. Кайнен потисна завладялото го отвращение и ускори крачка — препъваше се в отломките по пода — към разположената в другия край на нивото транспортна станция.
    Когато настигна Атен Рандт, той вече оглеждаше контролното табло на малкото влакче — то не бе херметически изолирано от околната атмосфера. Вече бе откачил пътническите вагони.
    — Казах ти да побързаш — подхвърли енешанецът.
    — Някои от нас са стари и нямат допълнителни крайници — озъби се Кайнен и посочи машината. — Трябва да се кача, така ли?
    — Би трябвало да вървим, но не мисля, че ще успееш да поддържаш нужното темпо, а и нямаме време. Налага се да използваме това, въпреки всички рискове. Качвай се. — Кайнен се покатери в машината, която бе достатъчно просторна, тъй като бе пригодена за двама енешанци. Атен Рандт засили до максималната скорост — около два пъти по-бързо от енешанския бяг, но и така усещането в тесния тунел бе неприятно — после се обърна и огледа тунела зад тях за противници.
    — Какво ще стане с мен, ако превземат базата? — попита Кайнен.
    — В жилищната капсула ще си в безопасност — отвърна Атен Рандт.
    — Така е, но ако базата падне в ръцете им, кой ще дойде да ме прибере? Не мога да остана вечно в капсулата, а и не знам как да се измъкна. Колкото и добре да е направена тази ваша капсула, все някога ще ми свършат припасите. Да не говорим за въздуха.
    — В капсулата има устройство за извличане на кислород от водата — обясни Атен Рандт. — Няма да се задушиш.
    — Чудесно. Но все пак остава проблемът с глада.
    — Езерото има изпускателен отвор… — почна Атен Рандт, но така и не можа да продължи, тъй като влакчето внезапно се разтресе й изхвърча от релсите. Грохотът на срутващия се тунел погълна всички останали звуци. Атен Рандт и Кайнен изхвърчаха в непрогледния, изпълнен с прах мрак…
    Кайнен се свести от равномерно побутване в ребрата.
    — Управител, събуди се — повтаряше монотонно Атен Рандт.
    — Нищо не виждам — оплака се Кайнен и Атен Рандт запали монтираното на оръжието му фенерче. — Благодаря.
    — Наред ли си? — попита Атен Рандт.
    — Идеално съм — изръмжа Кайнен. — Ще ми се обаче вече да спрем да се блъскаме в разни неща, поне днес.
    Вместо отговор Атен Рандт само изщрака с уста и насочи светлината към срутения тунел зад тях. Кайнен се надигна и се изтупа от прахоляка.
    Атен Рандт извъртя светлината към него и нареди:
    — Остани на място, управител. — Тук си в безопасност. — Лъчът светлина се плъзна по релсите. — По тях може още да тече ток. — Лъчът заподскача по стените. По някаква прищявка на съдбата или поради особеностите на конструкцията на подпорите в този участък при бомбардировката тунелът бе рухнал от двете им страни. Кайнен мислено отбеляза, че въпросът със задушаването скоро отново може да излезе на дневен ред. Атен Рандт продължи да оглежда новото им скривалище и от време на време правеше опити да се свърже по радиостанцията, но тя, изглежда, не работеше. Кайнен се облегна на стената, стараеше се да не диша дълбоко.
    След известно време Атен Рандт, който се бе отказал от огледа и бе изгасил фенерчето, обгръщайки ги в непрогледна тъмнина, го включи отново и насочи светлината към срутените стени, които ги деляха от базата.
    — Какво има? — попита Кайнен.
    — Тихо! — скастри го Атен Рандт и се приближи до стената, сякаш се опитваше да чуе нещо. След малко Кайнен също го чу: звуци, които приличаха на гласове, но не бяха нито тукашни, нито приятелски. Малко по-късно се чу грохот от приглушени взривове. Който и да се намираше от другата страна на срутения тунел, бе твърдо решен да си пробие път.
    Атен Рандт отстъпи назад и се наведе над Кайнен, заслепи го с фенерчето.
    — Съжалявам, управител — каза и Кайнен едва сега осъзна, че заповедта да го отведе на безопасно място се простира дотук, и се дръпна встрани от светлинния лъч. Куршумът, предназначен да попадне в средата на тялото му, го рани в ръката, завъртя го и го повали на земята. Кайнен се подпря на колене и лакти и видя издължената си сянка, когато лъчът попадна върху незащитения му гръб.
    — Чакай! — извика Кайнен, сякаш говореше на сянката си. — Не стреляй в гърба ми! Зная, че трябва да го направиш. Само недей в гърба. Моля те.
    Последва кратко мълчание, нарушавано само от глухите взривове.
    — Обърни се, управител — избоботи Атен Рандт.
    Кайнен се обърна и бавно се надигна, после пъхна ръце в джобовете на престилката си, сякаш бяха окови. Атен Рандт се прицели, този път без да бърза, право в главата на своята жертва.
    — Готов ли си, управител?
    — Готов съм — отвърна Кайнен и простреля Атен Рандт с пистолета в джоба, целеше се в светлината на фенерчето.
    Изстрелът на Кайнен съвпадна с последния взрив на рухналата стена. Атен Рандт дори не забеляза, че е прострелян, докато от отвърстието в черупката му не рукна кръв — Кайнен едва различаваше раната срещу ярката светлина. Видя, че Атен Рандт поглежда надолу към нея, после объркано вдигна очи към Кайнен. Кайнен вече бе извадил пистолета от джоба си. Стреля още три пъти, изпразни целия пълнител в енешанеца. Атен Рандт се наведе напред, опря се на предния си чифт крака, после падна и се обърна по гръб, двигателните му израстъци щръкнаха във всички посоки.
    — Извинявай — каза Кайнен на трупа му.
    Тунелът се изпълни с прахоляк, после и със светлини, когато стената рухна и през отвора нахлуха сенки с фенерчета и оръжия. Някой видя Кайнен и кресна нещо и веднага към него се насочиха няколко лъча. Кайнен пусна пистолета и вдигна здравата си ръка, за да покаже, че се предава, като същевременно отстъпи от трупа на Атен Рандт. Убийството на Атен Рандт едва ли щеше да е достатъчно, за да умилостиви тези непознати нашественици. Докато го приближаваха предпазливо — говореха на непознат език, — Кайнен успя да ги огледа.
    Преценяваше ги с опитното око на добре обучен ксенобиолог: двустранно симетрични и двукраки, с функционално различие на горните и долни крайници и сгънати в неправилна посока колена. Приблизително същата височина и маса на телата, в което нямаше нищо необичайно, тъй като немалка част от така наречените разумни същества бяха двукраки, симетрични и със сходна височина и телесна маса. Всъщност тъкмо това бе една от причините отношенията между различните раси в тази част на вселената да са обтегнати. Твърде много разумни същества и твърде малко планетна площ за нуждите им.
    „А ето и разликите“ — помисли си Кайнен, когато едно от съществата му кресна отново и го доближи съвсем: по-широка гръдна клетка и коремна област, причудлив скелетен строеж и мускулатура. Плоски като дънери стъпала, наподобяващи клони ръце. Външни полови различия (екземплярът пред него трябваше да е женски, ако си спомняше правилно). Ограничен визуален апарат, състоящ се от два малки оптични и също два звукови рецептора, за разлика от оптичните и звукови обръчи на главата на Кайнен. Дребни кератинови повлекла на темето вместо излъчващи топлина гънки. Не за първи път Кайнен си помисли, че еволюцията не е била особено милостива към тези създания, поне във физически аспект.
    Което само ги бе направило по-агресивни, опасни и ужасно трудни за изчегъртване от повърхността на която и да било планета. Което пък бе наистина сериозен проблем.
    Съществото пред Кайнен отново извряка нещо и го сръчка с къс, зловещ на вид предмет. Кайнен втренчи поглед право в оптичните му сензори и произнесе отчетливо на техния език:
    — Гадни човеци.
    Съществото замахна с предмета, Кайнен усети удар и зърна разноцветни светлини, преди да се строполи на земята — за пореден път през този ден.


    — Помните ли ме? — попита човешкото същество от другата страна на масата, когато въведоха Кайнен в стаята. Бяха се погрижили за стол, който да е пригоден за неговите сгънати наопаки (от тяхна гледна точка) колена. Думите на съществото се превеждаха от устройството на масата. До уреда за превод имаше още един предмет: спринцовка, пълна с прозрачна течност.
    — Вие сте войникът, който ме просна в несвяст — отвърна Кайнен. Преводаческото устройство мълчеше, което подсказваше, че войникът разполага с друг уред.
    — Точно така — каза човешкото същество. — Аз съм лейтенант Джейн Сейгън. — Тя посочи стола. — Можете да седнете.
    Кайнен седна и каза:
    — Не беше необходимо да ме удряте. Щях да дойда с вас доброволно.
    — Имахме други причини да не сте в съзнание — каза Сейгън и погледна простреляната му от Атен Рандт ръка. — Как е раната?
    — Нищо страшно.
    — Не можахме да се справим както трябва. — Сейгън като че ли се оправдаваше. — Медицината ни е в състояние да възстановява с голяма бързина всякакви видове наранявания, но вие сте ррей, а не човек. Изглежда, има съществена разлика в техническите средства, които използваме. Все пак направихме каквото ни бе по силите.
    — Благодаря — отвърна Кайнен.
    — Предполагам, че ви е ранил енешанецът, с когото ви открихме. Този, когото сте убили — уточни Сейгън.
    — Така е — потвърди Кайнен.
    — И защо се стреляхте?
    — Той смяташе да ме убие, а аз не исках да умра — обясни Кайнен.
    — Това води до въпроса защо енешанецът е искал да сте мъртъв?
    — Аз бях негов пленник. Предполагам, че заповедите му са били да ме убие, ако възникне опасност да бъда заловен жив.
    — Значи сте били негов пленник — повтори Сейгън.
    — И въпреки това сте имали оръжие.
    — Намерих го.
    — Брей, така ли? — рече Сейгън. — Груба грешка от страна на енешанците. Доста нетипично за тях.
    — Всички допускаме грешки — отвърна Кайнен.
    — Ами останалите рреи, които открихме в базата? — попита Сейгън. — И те ли са пленници?
    — И те — потвърди Кайнен и изведнъж го изпълни безпокойство за Шеран и другите от неговата група.
    — И как вие всички станахте затворници на енешанците?
    — Бяхме на кораб, който трябваше да ни откара на наша колония, за да сменим медицинския екип там — каза Кайнен. — Енешанците атакуваха кораба. Плениха ни и ни докараха тук.
    — Кога се случи това? — попита Сейгън.
    — Не съм съвсем сигурен. Тук бяхме на енешанско военно времеотчитане, а аз не съм добре запознат с него. Още по-объркващо е, че планетата има кратък денонощен цикъл. Освен това не познавам добре и човешката система за измерване на времето.
    — Разузнаването ни няма никакви сведения за енешанска атака на ррейски кораб през изминалата година — което по ваши мерки ще е две трети от един хкед — каза Сейгън, използваше ррейския термин за пълна обиколка на неговия роден свят около слънцето.
    — Може би разузнаването ви не е толкова добро, колкото смятате — отвърна Кайнен.
    — Възможно е — съгласи се Сейгън. — Но като се има предвид, че енешанците и рреите официално все още са в състояние на война, подобно нападение не може да остане незабелязано. Вашите две раси са се хващали за гърлата за много по-дребни неща.
    — Не мога да ви кажа нищо повече от това, което знам — отвърна Кайнен. — Прехвърлиха ни на техния кораб и ни докараха в тази база. Нямам никаква представа какво се е случвало, или не се е случвало извън пределите на базата.
    — Защото са ви държали в плен.
    — Да.
    — Огледахме цялата база и открихме само едно малко помещение за принудително затваряне. Нищо друго, което да подсказва, че всички вие сте били затворници.
    Кайнен издаде звук, който при хората би съответствал на обезсърчен смях.
    — Щом сте огледали базата, значи сте видели и повърхността на планетата. Ако някой от нас се беше опитал да избяга, щеше да замръзне до смърт. Да не говорим, че въобще няма къде да се отиде.
    — Откъде сте сигурен?
    — Енешанците ни го казаха. Никой от групата ми не изпитваше желание да провери дали твърденията им са верни.
    — Значи не знаете нищо за тази планета?
    — Понякога е студено, друг път — още по-студено — рече Кайнен. — И това е всичко, което ми е известно.
    — Вие сте доктор, нали?
    — Терминът не ми е познат — рече Кайнен и посочи уредбата. — Машинката ви не е достатъчно умна, за да открие еквивалент на моя език.
    — В смисъл лекар. Занимавате се с медицина — уточни Сейгън. — Такава е професията ви.
    — Да — потвърди Кайнен. — Специалността ми е генетика. Затова с групата ми бяхме на онзи кораб. На една от колонните ни имаше чумна епидемия, която предизвикваше наследствени изменения и нарушения в клетъчното делене. Пратиха ни да проучим проблема и ако можем, да открием лекарство. Вероятно вече сте видели оборудването, с което разполага тази база. Енешанците бяха така любезни да ни предоставят помещения за лаборатории.
    — И защо според вас? — попита Сейгън.
    — Може би са сметнали, че ако се занимаваме с това, от което разбираме, ще сме по-лесно контролируеми — отвърна Кайнен. — Така и стана, защото предпочитахме да се държим един за друг и да не създаваме проблеми.
    — Освен когато крадете оръжия. — Сейгън се подсмихна.
    — Набавих ги преди известно време и изглежда, не съм събудил ничие подозрение.
    — Оръжието, което сте използвали, е предназначено за рреи — посочи Сейгън. — Странен предмет за една енешанска база.
    — Вероятно са ги взели от нашия кораб, когато го нападнаха — обясни Кайнен. — Сигурен съм, че ако претърсите базата, ще откриете и други ррейски инструменти.
    — И така, да сумираме: вие и вашата група медицински специалисти попадате в плен на енешанците преди неопределен период и те ви докарват тук и ви държат принудително и в изолация от вашите сънародници. Не знаете къде се намирате, нито какви са плановете на енешанците по отношение на вас.
    — Точно така — потвърди Кайнен. — Освен че вероятно не са искали никой да разбере, че ме държат в плен тук, защото един от тях накрая се опита да ме убие.
    — Вярно — рече Сейгън. — Боя се, че сте извадили по-голям късмет от колегите си.
    — Не разбирам за какво говорите.
    — Вие сте единственият оцелял ррей — рече Сейгън. — Останалите са застреляни от енешанците. Повечето от тях са били в помещенията, които нарекохте казарми. Намерихме един близо до лабораториите.
    На Кайнен му призля.
    — Лъжете!
    — За жалост не.
    — Вие сте ги избили — възкликна гневно Кайнен.
    — Енешанците се опитаха да ви убият — спокойно каза Сейгън. — Защо да не избият и вашите колеги?
    — Не ви вярвам.
    — Разбирам ви. Но това е самата истина.
    Кайнен потъна в мрачно мълчание. Сейгън му даде малко време.
    — Добре — въздъхна Кайнен накрая. — Да чуя какво искате от мен.
    — Първо на първо, управител Кайнен — рече Сейгън, — искаме да чуем истината.
    Трябваше да изминат няколко секунди, преди Кайнен да си даде сметка, че се обръщат към него с името и титлата му.
    — Но аз ви казах истината — възрази той.
    — Глупости — сряза го Сейгън.
    Кайнен посочи уредбата.
    — Отново не получих точен превод на това.
    — Вие сте управител Кайнен Суен Су — почна Сейгън. — И макар да е вярно, че имате известна медицинска подготовка, основните две направления на вашите научни изследвания включват ксенобиология и полуорганични невронни мрежови отбранителни системи — две направления, които според моето скромно мнение си пасват чудесно.
    Кайнен не отговори. Сейгън продължи:
    — И тъй, управител Кайнен, позволете да ви кажа какво знаем ние. Преди петнадесет месеца рреите и енешанците все още бяха вкопчени във войната, която водите близо трийсет години, не без наша помощ, разбира се, тъй като така поне нямаше нужда да се занимаваме с вас.
    — Не съвсем — възрази Кайнен. — Да не забравяме Битката за Корал.
    — Да, участвах в нея — рече Сейгън. — Едва не изгубих живота си там.
    — Аз изгубих брат си там — рече мрачно Кайнен. — Най-малкия. Може да сте се срещнали.
    — Може и да сме — съгласи се Сейгън. — Та преди петнадесет месеца рреите и енешанците все още бяха смъртни врагове. А после изведнъж престанаха да са такива и разузнаването не можеше да открие никакво разумно обяснение за това.
    — Вече обсъдихме недостатъците на вашето разузнаване. Космическите раси не воюват непрестанно. Както и ние с вас престанахме — след Корал.
    — Престанахме, защото там ви победихме. Вие отстъпихте, а ние се заехме с възстановяването на Корал. И това беше причината за примирието. Въпросът е каква е била причината между вас и енешанците? Ето кое ни безпокои. Преди три месеца шпионският спътник, който изведохме в орбита около тази планета, установи, че за един на пръв поглед необитаем свят тя изведнъж е започнала да приема доста оживен трафик — както енешански, така и ррейски. Това, което ни заинтригува най-силно, бе, че към планетата не проявяват претенции нито енешанците, нито рреите, а обините. Сигурно ви е известно, управител, че обините не обичат да се смесват с други същества и че са достатъчно силни, за да не позволят на енешанци или рреи да действат на тяхна територия. Това ни накара да пратим друг, по-мощен шпионски спътник, който да потърси следи от обитаване. Не открихме нищо. Като специалист по отбранителните инсталации, бихте ли изказали предположение защо?
    — Предполагам, че базата е била добре замаскирана.
    — Именно — каза Сейгън. — При това, по някаква странна случайност, тъкмо със системите, в които сте специалист вие. По това време естествено още не го знаехме, но сега го знаем.
    — И как намерихте базата, след като е била замаскирана? — попита Кайнен. — Интересувам се от чисто професионално любопитство.
    — Пуснахме камъни — отвърна Сейгън.
    — Моля?
    — Камъни — повтори Сейгън. — Преди месец спуснахме на повърхността няколко десетки сеизмични датчика, програмирани да търсят признаци за наличието на подземни изкуствени структури. На базата на собствения си опит знаем, че е по-лесно да скриеш секретна база под земята. Разчитахме, че естествената сеизмична активност на планетата ще стесни възможните райони на търсене. След това започнахме да хвърляме върху тези райони камъни. Днес пуснахме няколко камъка малко преди началото на атаката, за да получим точно сонарно изображение на базата. Скалните отломъци са особено подходящи, тъй като са неотличими от случайно попадащите в атмосферата метеори. Те не плашат никого. И никой не поставя екранировка срещу сеизмично сканиране. Повечето раси полагат прекалено много усилия да се защитят от електромагнитни или оптични импулси и не смятат звуковите вълни за опасни. Недостатък на високите технологии, които по правило игнорират примитивните средства. Като хвърлянето на камъни.
    — Оставихме на хората да чукат с камъни — подметна презрително Кайнен.
    Сейгън повдигна рамене.
    — Нямаме нищо против, когато опонентът ни се явява с пушка на бой с ножове. Тъкмо ще ни е по-лесно да му изтръгнем сърцето. Или каквото е там, за да изпомпва кръвта. В случая прекомерната ви самоувереност бе в наша полза. В което можете да се убедите с присъствието си тук. Но това, което бихме искали да узнаем, управител, е защо сте тук. Фактът, че енешанци и рреи работят заедно, е сам по себе си странен — но в комплект с обините? Това вече не е странно, по-скоро е интересно.
    — Нямам представа чия е тази планета — заяви хладно Кайнен.
    — И което е още по-интересно, управител Кайнен — това сте самият вие. Докато бяхте в безсъзнание, си позволихме да направим генетично сканиране, за да научим повечко за вас, и после се свързахме с корабния архив. Знаем например, че една от основните насоки на вашите ксенобиологични изследвания са хората. Вие навярно сте водещият ррейски специалист по човешка генетика. И най-вече по това как функционира човешкият мозък.
    — Това е само част от общия ми интерес към невронните мрежи — оправда се Кайнен. — Нямам специални интереси към човешките мозъци, каквото и да твърдите. Всички мозъци са ми еднакво интересни.
    — Щом казвате. Но с каквото и да сте се занимавали в базата, трябва да е било достатъчно важно, та енешанците да са готови да избият вас и колегите ви, вместо да позволят да попаднете във вражески ръце.
    — Казах ви вече — заяви Кайнен. — Ние бяхме пленници.
    Сейгън завъртя очи към тавана.
    — Управител Кайнен, хайде поне за минута да се държим така, сякаш никой от нас не е кръгъл глупак.
    Кайнен се наведе напред и втренчи поглед в лицето й.
    — Що за човек сте вие? — попита той.
    — Какво имате предвид?
    — Знаем, че съществуват три вида човеци — отвърна Кайнен и почна да изброява на пръсти — пръстите му бяха по-дълги и с повече стави от човешките. — Първата група са немодифицирани човеци, които използвате за колонизиране на планетите. Срещат се в различни форми и цветове — тоест имат богато генетично многообразие. Втората група обхваща преобладаващата част на вашата военна каста. Те също варират по форма и цвят, но в определени рамки, и цветът им е един и същ: зелен. Знаем, че тези войници не пребивават в оригиналните си тела — съзнанието им е било прехвърлено от застаряващи тела в силни и подобрени. Телата на тези войници са подложени на значителни генетични модификации до такава степен, че те не могат да се кръстосват, дори помежду си. Но те все още могат да бъдат разпознати като човеци, най-вече що се отнася до мозъчното вещество.
    Сейгън го наблюдаваше мълчаливо.
    — Но третата група… За тях сме чували само непотвърдени слухове, лейтенант Сейгън.
    — По-точно?
    — Че са направени от мъртъвци. Че човешка зародишна плазма на умрели се смесва и комбинира с генетичен материал от други видове в търсене на необичаен резултат. Че някои от тях дори не приличат на хората във вида, в който се разпознават помежду си. Че се раждат възрастни, с умения и способности, но без памет. И не само без памет. Без личност. Без морал. Без задръжки. Без… — Той млъкна, търсеше подходящата дума. — Без човечност — каза накрая. — Както бихте го казали вие. Деца-войници в тела на възрастни. Изчадия. Чудовища. Инструменти на вашия Колониален съюз, използвани за изпълнение на задачи, за които не биха могли да прибягват до обикновени войници с чувство за справедливост и морал. Такива, които биха се страхували за „спасяването на душите си“ в този ваш „отвъден“ свят.
    — Учен да говори за души и отвъдно. — Сейгън поклати глава. — Не ми звучи особено прагматично.
    — Аз съм учен, но също така съм и ррей — рече Кайнен. — Зная, че имам душа, и се грижа за нея. Вие имате ли душа, лейтенант Сейгън?
    — Не ми е известно, управител Кайнен — отвърна Сейгън. — Такива неща трудно се определят.
    — Значи сте от третия вид хора.
    — Така е — потвърди Сейгън.
    — Създадена от плътта на мъртвец.
    — От нейните гени — уточни Сейгън. — Не от плътта й.
    — Плътта се създава от гени, лейтенант. Гените изграждат плътта, в която се загнездва душата.
    — Сега пък сте поет.
    — Просто цитирам — отвърна Кайнен. — Един от вашите философи. Който е бил и учен. Жена. Не сте чували за нея. Мога ли да попитам на колко сте години?
    — На седем, скоро ще започна осмата. Около четири и половина ваши хкеда.
    — Толкова млада. Рреите на вашата възраст току-що са започнали да се учат. Аз съм почти десет пъти по-възрастен от вас, лейтенант.
    — Но ето ни и двамата тук.
    — Ето ни и двамата тук — потвърди Кайнен. — Жалко, че не можахме да се срещнем при други обстоятелства, лейтенант. Много бих искал да се заема с изучаването ви.
    — Не зная какво да мисля за предложението ви. Особено като се има предвид какво бихте могли да разбирате под „изучаване“.
    — Не се безпокойте, животът ви ще бъде запазен.
    — О, колко мило! — засмя се Сейгън. — Не е изключено желанието ви да бъде удовлетворено — при определени обстоятелства. Сигурно си давате сметка, че този път вече наистина сте пленник — при това до края на живота си.
    — Предположих го от момента, когато започнахте да ми разкривате разни неща, които биха били от интерес за моето правителство. Като например този номер с камъните. Но отначало помислих, че смятате да ме убиете.
    — Ние, хората, сме прагматични същества, управител Кайнен — рече Сейгън. — Вие имате знания, които можем да използваме, и ако се съгласите да ни сътрудничите, не виждам защо да не продължите изследванията си върху човешките мозъци и генетика. Само че не за рреите, а за нас.
    — И всичко, което се иска от мен, е да предам сънародниците си.
    — Нищо повече — потвърди Сейгън.
    — Бих предпочел да умра.
    — С цялото ми уважение, управител, ако наистина го мислехте, нямаше да застреляте онзи нещастен енешанец. Мисля, че искате да живеете.
    — Може и да сте права. Но дори да е така, дете, разговорът ми с вас приключи. Казах ви всичко, което можете да измъкнете от мен доброволно.
    Сейгън се усмихна студено.
    — Управител, известно ли ви е кое е общото между хората и рреите?
    — Имаме доста общи черти — рече Кайнен. — Изберете една.
    — Генетиката — рече Сейгън. — Едва ли е необходимо да ви припомням, че човешката генетична последователност и тази на рреите се различават в детайлите. Но на макрониво ние споделяме някои общи черти, между които и факта, че получаваме по един комплект гени от всеки от родителите си. Двуиндивидово полово кръстосване.
    — Стандартно за повечето видове с полово възпроизводство — отвърна небрежно Кайнен. — Някои видове се нуждаят от три, дори повече родители, но това е рядкост. Твърде неефикасно.
    — Без съмнение — потвърди Сейгън. — Управител, говори ли ви нещо терминът Синдром на Фрьониг?
    — Рядко генетично заболяване при рреите — отвърна Сейгън. — Много рядко.
    — Доколкото ми е известно, тази болест се причинява при засягане на два несвързани на пръв поглед помежду си гена. Единият регулира развитието на нервните клетки и по-специално на електроизолиращата им обвивка. Вторият командва органа, който произвежда ррейския аналог на човешка лимфа. При вас лимфата има както сходно, така и различно значение. Човешката лимфа е електропроводима, но при рреите тя е по-скоро изолатор. Доколкото ни е известно от познанията ни за ррейската физиология, изолиращите качества на вашата лимфа нямат някакво конкретно предназначение или приложение, също както няма електропроводимостта на човешката лимфа. Това не е нито предимство, нито недостатък — просто факт на вашата природа.
    — Така е — потвърди Кайнен.
    — Но за онези нещастни рреи, чийто споменати гени са увредени, изолиращото действие на вашата лимфа има съществено значение — продължи Сейгън. — По правило тази течност се явява интерстициална среда за всички ррейски клетки, включително нервните. Тя пречи на всеки нервен импулс да поеме в хаотична посока. Друг интересен факт за ррейската лимфа е, че съставът й се контролира хормонално и че съвсем леко отклонение в хормоналния сигнал може да я промени от електроизолираща в електропроводима. И отново, за повечето рреи това може да няма съществено значение. Но за онези, чиито нервни клетки са лишени от обвивка…
    — … ще предизвика гърчове и конвулсии, после смърт, когато нервните сигнали напуснат тялото — довърши Кайнен. — Заболяване с летален изход, затова е и толкова рядко. Индивиди с подобен генетичен дефицит умират още в зародишния период, малко след първото делене на клетките, когато започват да се проявяват симптомите.
    — Но синдромът се среща и при възрастни екземпляри — посочи Сейгън. — В ранната зрелост, при промяна в хормоналния код. Достатъчно късно, за да може да се осъществи размножаване и генът да бъде предаден на потомството. Без да се прояви, тъй като е необходимо да бъде засегнат още един ген.
    — Да, разбира се — потвърди Кайнен. — Още една причина синдромът да бъде толкова рядко срещан — малка е вероятността един и същи индивид да получи два увредени гена, които да предизвикат промени в хормоналните нива на по-късен етап от живота. Но защо говорите за всичко това?
    — Защото когато взехме образци от тялото ви за генетично сканиране, открихме наличието на увредени нервни обвивки.
    — И да е тъй, нямам проблеми с хормоналната секреция — отвърна Кайнен. — В противен случай вече щях да съм мъртъв. Фрьониг се проявява в ранната зрелост.
    — Така е. Но хормоналните промени могат да бъдат предизвикани и чрез унищожаването на определени клетъчни обвивки вътре в лимфния орган. Разрушаването на достатъчен брой обвивки може да предизвика отделянето на нужния хормон и същевременно да не преустанови продукцията на лимфа. Просто свойствата й ще бъдат леко променени. Фатални, във вашия случай. Нещо, което лесно се постига с химични средства.
    Вниманието на Кайнен отново бе привлечено от положената на масата спринцовка, която бе забелязал още в началото на разговора.
    — Предполагам, че вътре е споменатото химично средство? — попита той.
    — Това е антидотът — рече Сейгън.


    Джейн Сейгън не можеше да не отдаде дължимото на управител Кайнен Суен Су — той се оказа костелив орех. Успя да изтърпи няколко ужасни часа, през които лимфопродуциращият орган в тялото му заместваше постепенно наличната лимфа с друга течност, което предизвикваше постоянни пристъпи от гърчове и конвулсии, тъй като концентрираната електропроводима лимфа разпространяваше нервните импулси във всички посоки, а общата проводимост на системата нарастваше с всяка минута. Ако не се беше пречупил в последния възможен момент, малко по-късно Кайнен въобще нямаше да е в състояние да говори.
    Но в края на краищата той се предаде и помоли за антидот. Сейгън знаеше, че ще стане така, още когато бе научила, че управител Кайнен иска да живее. Тя лично въведе антидота (не съвсем точно понятие, тъй като мъртвите нервни обвивки никога нямаше да бъдат възстановени и той трябваше да получава лекарството до края на живота си). Малко след това, когато Кайнен се повъзстанови, Сейгън научи за подготвяната срещу човечеството война и за плановете за подчиняването и изтребването на цялата човешка раса. Геноцид, обмислян до най-малки подробности и основаващ се на нечуван досега съюз между три различни раси.

2.

    Полковник Джеймс Робинс плъзна безразличен поглед по разядения ексхумиран труп върху дисекционната маса — беше престоял повече от година под земята. Огледа обезобразения от едрокалибрен куршум череп — куршумът бе отнесъл почти една трета от горната част заедно с живота на мъжа, който може би бе предал човечеството на три чужди раси. Накрая извърна глава към капитан Уинтърс, съдебния лекар на станция Феникс, и каза:
    — Кажи ми, че това е трупът на доктор Ботин.
    — Това е — потвърди Уинтърс. — И същевременно не е.
    — Знаеш ли, Тед, с подобни мъгляви твърдения само ще си навлека гнева на генерал Матсън, когато се явя на доклад при него. — Полковник Робинс се намръщи. — Не може ли да си поне малко по-изчерпателен?
    — Съжалявам, Джим — отвърна капитан Уинтърс и посочи трупа на масата. — Но това е твоят човек — поне от генетична гледна точка. Доктор Ботин е бил колонист, което означава, че никога не са го прехвърляли в армейско тяло. С други думи, в тялото му има само негова собствена ДНК. Направих стандартен генетичен тест. Този труп има ДНК на Ботин — за да се подсигуря, поисках и анализ на митохондриална РНК. Тя също съвпадна.
    — Тогава какъв е проблемът? — попита Робинс.
    — Проблемът е в костния растеж — отвърна Уинтърс. — В реалната вселена човешкият костен растеж се променя под въздействие на фактори от околната среда, като хранене и упражнения. Ако прекараш известно време на планета със силна гравитация, а после се прехвърлиш на някоя със слаба, това ще окаже въздействие върху костния ти растеж. Същото е и ако си строшиш някоя кост. Цялата ти житейска история всъщност е записана в структурата на костите ти.
    Уинтърс протегна ръка и повдигна част от левия крак на трупа, където плътта бе отпрепарирана и отдолу се подаваше бедрената кост.
    — Костното развитие на този скелет е било необичайно равномерно. По него не можем да правим каквито и да било изводи за околната среда, в която е пребивавал. Единственото, което е сигурно, е, че се е хранил и се е упражнявал редовно.
    — Ботин е от Феникс — каза Робинс. — Колонизацията там е започнала още преди двеста години. Не е израснал на някоя забравена от Бога колония, където хората се борят за залъка и треперят за кожата си.
    — Може и да е така, но все пак нещо не се връзва — рече Уинтърс. — Дори да обитаваш най-цивилизованото място на света, все някога ще ти се случи да паднеш по някоя стълба и да си строшиш една-две костици. Ако не е стълба, ще е при спортуване. По принцип е възможно да си изживееш живота, без нито веднъж да пострадаш, но познаваш ли някой, с когото се е случило? Ако не — той лежи пред теб. Всъщност и този не е изключение, защото според медицинския архив си е чупил крак — този крак. — Уинтърс посочи оголеното от плът бедро. — Когато е бил на шестнайсет. Паднал на ски. Ударил се лошо и си строшил бедрената и пищялната кости. Само дето от тези фрактури няма и следа.
    — Чувал съм, че медицинската наука е доста напреднала в наши дни — подхвърли Робинс.
    — Направо невероятно, много благодаря — отвърна Уинтърс. — Но е далеч от вълшебство. Не можеш да си строшиш бедрената кост и да не остане никакъв белег. А дори и да изживееш живота си без подобни инциденти, пак няма как да обясниш равномерния костен растеж. Това може да се случи само ако си отделен напълно от влиянието на всички фактори на околната среда, включително стреса. Което означава, че Ботин е трябвало да прекара живота си под стъклен похлупак.
    — Или в кувьоз за клонинги — рече Робинс.
    — Или в кувьоз за клонинги — повтори Уинтърс. — Другото възможно обяснение е, че на твоето приятелче са му ампутирали крака и са го заменили с нов, но аз проверих в архивите и няма данни за подобна манипулация. За да се подсигуря обаче, взех образци от ребрата, таза, ръцете и черепа — от незасегнатата част естествено. И всички образци говорят за неестествено равномерен, последователен растеж. Джим, това тяло е клонирано.
    — Значи Чарлз Ботин е жив? — попита Робинс.
    — Виж, това не зная — отвърна Уинтърс. — Но този тук не е той. Единствената добра новина е, че според анализите тялото е било държано в кувьоз до последния момент, преди да умре. Изключително малък е шансът да е идвало в съзнание или да е разбирало какво става наоколо. Представи си какво би било да отвориш очи и да откриеш, че първата и последната гледка от обкръжаващия те свят ще е дулото на пушка. Страхотен живот, няма що!
    — Значи Ботин не само е жив, но е и убиец — рече замислено Робинс.
    Уинтърс сви рамене и пусна крака върху масата.
    — Това е по твоята част, Джим. Колониалните отбранителни сили произвеждат тела непрестанно — правим модифицирани супертела за новобранците, а после, когато си отслужат отредения срок, им даваме нормални тела, клонирани от тяхна ДНК. Въпросът е: имат ли тези тела някакви права, преди да прехвърлим съзнанието в тях? Всеки път, когато прехвърляме нечие съзнание, ние оставяме едно тяло след него — тяло, което допреди миг е притежавало ум. А тези тела имат ли права? Ако е така, значи сме загазили, защото се отърваваме от тях с лека ръка. Знаеш ли как постъпваме с употребяваните тела, Джим?
    — Не — призна Робинс.
    — Използваме ги за наторяване. Те са твърде много, за да ги погребваме. Ето защо ги пресоваме, стерилизираме останките и ги превръщаме в растителни торове. После пращаме полученото вещество на колонизираните планети. Това спомага за аклиматизиране на почвата към човешките посеви. Спокойно можеш да кажеш, че новите ни колонии се хранят с телата на мъртвите. Само че това не са точно тела на мъртъвци. По-скоро захвърлени обвивки на живи хора. Единственият път, когато наистина погребваме някого, е, ако умът вътре също издъхне.
    — Тед, струва ми се, че имаш крещяща нужда от почивка. — Професията ти ти действа потискащо.
    — Не е виновна професията — възрази Уинтърс и посочи останките на фалшивия Чарлз Ботин. — Какво искаш да направя с това?
    — Ами сигурно пак трябва да го погребат.
    — Но това не е Чарлз Ботин.
    — Така е. Ако обаче истинският Ботин е все още жив, не ми се ще да узнае, че това ни е известно. — Погледна трупа върху масата. — И независимо дали това тяло е разбрало какво се случва с него, или не, то заслужава по-добра участ от тази тук. Най-малкото заслужава едно свястно погребение.


    — Проклетият Чарлз Ботин — изръмжа генерал Грег Матсън и тръшна крака върху бюрото.
    Полковник Робинс стоеше от другата страна на бюрото и го гледаше мълчаливо. Генералът, както винаги, го объркваше. Вече трийсет години Матсън бе командващ Отдела за научни разработки към КОС и подобно на останалите служители в Колониалните сили притежаваше армейско тяло, което не проявяваше никакви белези на стареене, така че изглеждаше най-много на двайсет и пет. Полковник Робинс бе на мнение, че напредването в службата неизменно е свързано със закономерно остаряване, а ето, че генералът си оставаше напет момък и това като че ли го лишаваше от необходимата за поста му осанка.
    Робинс се опита да си представи как би изглеждал Матсън на действителната си възраст, която бе към 125 години, и пред мисления му взор изникна нещо, наподобяващо старчески тестиси в генералска униформа. Щеше да е доста забавно, ако се изключеше фактът, че тъй като той самият наближаваше деветдесетте, видът му нямаше да е кой знае колко по-свеж.
    Не биваше да забравя естествено и присъстващия в стаята втори генерал, който — ако тялото съответстваше на действителната му възраст — пък щеше да е почти младенец. Специалните части объркваха Робинс дори повече от редовните подразделения на КОС. Имаше нещо ужасно неестествено в зрели тригодишни и смъртоносно опасни войници.
    Всъщност този генерал не беше на три. Вероятно вече беше юноша.
    — Значи нашият ррейски приятел е казал истината — обади се генерал Сцилард от мястото си в другия край на бюрото. — Вашият бивш шеф на Отдела за изследване на съзнанието все още е жив.
    — Страхотен номер: да пръсне черепа на собствения си клонинг — съгласи се генерал Матсън. — Две седмици след това онези нещастници трябваше да събират късчета мозък от стените и тавана. — Погледна Робинс.
    — Знаем ли как го е направил? Как е отгледал клонинга имам предвид? Такива неща не стават незабелязано. Съмнявам се да го е държал скрит в гардероба си.
    — Доколкото ни е известно, е променил кода в системата за наблюдение на кувьозите — обясни Робинс.
    — Направил е така, че един от кувьозите да бъде изключен от контрол, заради несъществуваща техническа неизправност. Откарали го на ремонт, после Ботин го бракувал, преместил го в собствената си лаборатория и го свързал със своя компютър. Компютърът му не е свързан с общата система, кувьозът се е водел бракуван, а само Ботин имал достъп до лабораторията си.
    — Значи все пак го е скрил в гардероба си. — Матсън поклати глава. — Мръсен дребен негодник.
    — Но нали сте проникнали в лабораторията след инцидента? — попита Сцилард. — Да не искате да кажете, че на никой не му се е сторило странно наличието на кувьоз за клонинги?
    Робинс отвори уста да отговори, но Матсън го изпревари.
    — Всяка лаборатория непрестанно разполага с различна апаратура, която е или в ремонт, или е бракувана, но чака да бъде решена по-нататъшната й съдба. Подобни въпроси естествено се решават от ръководителя. Предполагам, че кувьозът е бил щателно почистен, стерилизиран и изключен от мрежата.
    — Така беше — потвърди Робинс. — Едва след като получихме доклада на генерал Сцилард, схванахме цялостната картинка.
    — Радвам се, че информацията ми се е оказала полезна — рече Сцилард. — Ще ми се обаче да бяхте схванали картинката по-раничко. Лично аз намирам за ужасна идеята, че в Отдела за научни разработки към КОС е имало предател — при това на толкова висок пост. Трябваше да го разкриете по-рано.
    — Робинс не отговори, донякъде и защото Специалните части бяха прословути с липсата си на такт и търпимост. Една тригодишна машина за убиване няма много време за социални контакти.
    — И как по-точно да го разкрием? — попита Матсън.
    — Ботин не проявяваше никакви признаци, че е станал предател. Работеше си кротко, до деня, когато не открихме трупа му в лабораторията при обстоятелства, които би трябвало да говорят за самоубийство. Без прощална бележка. Без никакви улики, че някога се е интересувал от друго освен от работата си.
    — Споменахте, че Ботин ви е ненавиждал — обърна се Сцилард към Матсън.
    — Мразеше ме и имаше защо — потвърди Матсън. — Ще призная, че чувствата ни бяха взаимни. Но само защото някой смята своя началник за задник и кучи син, това не означава, че същият е предател на собствения си род. — Матсън посочи Робинс. — Полковникът също не ме харесва, а е мой помощник. От това обаче не следва, че ще изприпка при рреите или енешанците със свръхсекретна информация в джоба.
    Сцилард се обърна към Робинс и попита:
    — Така ли е?
    — Коя част, сър?
    — Че не харесвате генерал Матсън.
    — И да е така, привикнал съм — рече Робинс.
    — Което е друг начин да каже, че съм тъпанар — захили се Матсън. — Но в това няма нищо лошо. Не съм дошъл тук да печеля конкурси за симпатия. От мен се иска да правя разработки за нови оръжия и технологии. Каквото и да е ставало в главата на Ботин, не смятам, че е имало нещо общо с мен.
    — Каква тогава е причината? — попита Сцилард.
    — Би трябвало да знаеш по-добре от нас, Сци. Ти държиш онзи ррейски учен, когото очакваме да накараш да запее.
    — Управител Кайнен никога не се е срещал лично с Ботин — или поне така твърди — отвърна Сцилард. — Не знае нищо за мотивите му, само, че Ботин е предал на рреите информация за последните ни разработки върху МозКом. Това беше един от проблемите, върху които е работила групата на Кайнен — опитвали са се да интегрират технологията на МозКом с ррейските мозъци.
    — Само това ни липсваше — въздъхна Матсън. — Рреи със суперкомпютри в главите.
    — Изглежда, не са имали кой знае какъв успех с интегрирането — рече Робинс и погледна Сцилард. — Доколкото може да се съди по данните, събрани от вашите хора в лабораторията, ррейският мозък има твърде различен строеж.
    — Веднъж и на нас да ни провърви — подсмихна се Матсън. — Сци, успяхте ли да измъкнете нещо повече от онзи тип?
    — Извън конкретните си задачи и интереси управител Кайнен не поднесе никаква любопитна информация — докладва Сцилард. — Неколцината енешанци, които пленихме, не проявиха никаква охота за разговор, ако ми позволите да се изразя по този начин. Знаем, че рреите, енешанците и обините са се съюзили за война срещу нас. Но не знаем защо, как и кога, нито какво е накарало Ботин да се присъедини към тях. За последното ще ми е нужна помощта на вашите хора, Матсън.
    Матсън се обърна към Робъртс.
    — Докъде сме с тази част?
    — Ботин е отговарял за доста важна информация — отвърна Робинс, говореше на Сцилард. — Неговата научна група се е занимавала с прехвърлянето на съзнания, усъвършенстването на МозКом и технология за развитие на тялото. Всяко от тези направления може да е от полза за противника, или за разработване на тяхна собствена технология, или за откриване на слаби места и пропуски в нашата. Но съществува ограничение на информацията, която би могъл да пренася. Ботин беше цивилен служител. Той не разполагаше с МозКом. Неговият клонинг притежаваше всички официално регистрирани приставки, а очевидно Ботин не е имал резервен клонинг. Приставките подлежат на строг контрол и са необходими поне няколко седмици обучение, за да може да се работи с тях. Не открихме каквито и да било официални сведения, че Ботин е използвал друго освен регистрираните приставки.
    — Говорим за човек, който е държал тайно в лабораторията си кувьоз за клониране — припомни Сцилард.
    — Не казвам, че е невъзможно да е напуснал лабораторията с куфарче информация — отвърна Робинс. — Твърдя само, че това е малко вероятно. По-вероятното е да си е тръгнал само с онова, което му е в главата.
    — И с мотивите си — посочи Сцилард. — За които, между впрочем, не ни е известно нищо. А това е много опасно за нас.
    — По-скоро ме безпокои онова, което знае — заяви Матсън. — Дори да е само в главата му, пак е твърде много. Наложи се да прехвърля специалисти от други направления, за да ускорят работата по усъвършенстване системите за сигурност на МозКом. Каквото и да е било известно на Ботин, трябва да минем поне няколко стъпки напред. Робинс отговаря за пресяване на информацията, която Ботин е оставил. Ако там има нещо полезно, рано или късно ще го узнаем.
    — Имам среща с бившия технически съветник на Ботин веднага щом приключим тук — каза Робинс. — Лейтенант Хари Уилсън. Каза, че знаел нещо, което можело да ми се стори интересно.
    — Ами да не те задържаме в такъв случай — рече Матсън. — Свободен си.
    — Благодаря, сър. Преди да си тръгна, бих искал да узная с какво време разполагаме. Научихме за Ботин, когато атакувахме базата им. Без съмнение енешанците са в течение, че плановете им са разкрити. Колко време имаме, преди да отвърнат на удара?
    — Мисля, че имате достатъчно време, полковник — успокои го Сцилард. — Никой не знае, че сме нападнали базата.
    — Но как е възможно? — учуди се Робинс. — С цялото ми уважение към Специалните части, генерале, подобно нападение не може да бъде скрито.
    — Енешанците знаят, че са изгубили контакт с базата — обясни Сцилард. — Когато отидат там да разследват, ще открият само, че на повърхността — на десет километра от базата — е паднало парче от комета с размери на футболно игрище, което я е унищожило заедно с всичко останало в района. Могат да правят каквито си искат проучвания, но няма да открият нищо друго освен следи от природен катаклизъм. Защото точно това се е случило. Дано ни бъде от полза.


    — Много е красиво наистина — призна полковник Робинс, загледан в нещо, което наподобяваше светлинно шоу върху холографския дисплей на лейтенант Хари Уилсън. — Само че не разбирам какво ми показваш.
    — Душата на Чарли Ботин — рече Уилсън.
    Робинс се отдръпна от дисплея и го погледна.
    — Моля?
    Уилсън кимна към дисплея.
    — Душата на Чарли — повтори той. — Или с други думи, динамична електрическа система, която въплъщава съзнанието на Чарлз Ботин. По-точно, неговото копие. Предполагам, че ако си философски настроен, ще започнеш да спориш дали това е умът на Чарли, или е душата му. Но ако е вярно това, дето се говори за него, бих казал, че Чарли отдавна е изгубил душата си. Останал му е само умът. Ето го къде е.
    — Чувал съм да казват, че подобни неща са невъзможни — рече Робинс. — Без мозък съзнанието изчезва. Тъкмо затова го прехвърляме по този начин — от едно живо тяло в друго.
    — Не зная дали наистина това е причината да прехвърляме по този начин съзнанието — заговори Уилсън, — или се смята, че ако обясним на нещастниците как умът им ще премине през компютър, преди да се озове на новото място, може да ни създадат сериозни проблеми. Ти например как би го възприел?
    — Божичко, ще ми изхвръкне чивията, разбира се — рече Робинс. — Едва не се подмокрих, когато ме прехвърляха.
    — Точно това имах предвид. Напълно си прав. Допреди това тук — той кимна към холограмата — не можехме да го правим, въпреки цялото ни желание.
    — И как е успял Ботин? — попита Робинс.
    — С измама, разбира се — отвърна Уилсън. — Преди година и половина Чарли и всички останали специалисти по проблема трябваше да използват човешка технология или технология, предоставена ни от някои други раси. А повечето раси, с които сме в контакт, са горе-долу на нашето техническо равнище, защото по-слабите биват изритани от земите си и умират, или ги убиват. Има обаче една раса, която е на светлинни години пред всички останали в тази част на галактиката.
    — Консу — каза Робинс и в главата му изникна образ на огромен ракоподобен екземпляр, представител на расата, която далеч бе изпреварила човечеството.
    — Именно — потвърди Уилсън. — Преди няколко години консу предоставиха на рреите технология, която им помогна да нападнат нашата колония на Корал, а ние я откраднахме от тях при контраатаката. Аз бях член на научния екип, който трябваше да извърши реверсивен инженерен анализ на консуанския локатор, и мога да те уверя, че има доста неща, които и до ден-днешен не са ясни. Но едно от малкото късчета познание, до които успяхме да се доберем, бе предоставено на Чарли и той го приложи за подобряване на програмата за трансфер на съзнание. Всъщност така се запознахме — аз бях този, който пристигна, за да му покаже докъде сме стигнали. И както можеш да се досетиш, той се оказа прилежен ученик. Разбира се, доста лесно е да потръгне работата, когато разполагаш с по-добри инструменти. Все едно вместо да чукаш с камъни надуваш свирка.
    — Значи не си знаел нищо за това — досети се Робинс.
    — Абсолютно нищо. Виждал съм нещо подобно — Чарли използваше консуанска технология, за да усъвършенства процеса по прехвърляне на съзнание. Сега вече сме в състояние да създадем буфер — нещо доскоро немислимо, — при който опасността от провал е много по-малка. Но той пазеше тези фокуси за себе си. Научих го едва когато ти ми каза да прегледам личния му архив. Истински късмет, тъй като машината, в която го открих, предстоеше да бъде преместена в някаква обсерватория на Колониалните сили. Искали да разберат как би моделирала вътрешността на една звезда.
    Робинс посочи холограмата.
    — Струва ми се, че това тук е много по-важно.
    Уилсън повдигна рамене.
    — И да е така, все още няма широко приложение.
    — Шегуваш се. — Робинс го погледна. — Бихме могли да съхраняваме съзнания.
    — Да, може да се окаже полезно. Но въпросът е какво да правим с тях? Доколко си запознат с детайлите по трансфера на съзнание?
    — Имам известна представа. Но не съм експерт. Издигнах се до адютант на генерала благодарение на организационните си умения, не на научните познания.
    — Добре, слушай тогава. Ти сам го каза — без мозък матрицата на съзнанието обикновено се разпада. Това е, защото съзнанието е изцяло зависимо от физическата структура на мозъка. И не на който и да било мозък, а на този, в който е възникнало. Всяка подобна матрица е като пръстов отпечатък. Тя е специфична за конкретната личност, чак до нейните гени. — Уилсън посочи гърдите на Робинс. — Да вземем за пример тялото ти. То е претърпяло доста сериозно преустройство на генетично ниво — имаш зелена кожа, подобрена мускулатура, изкуствена кръв, която пренася няколко пъти повече кислород, отколкото артериалната. Ти си хибрид между твоите собствени гени и реконструирани гени, чиято цел е да повишат твоите способности. Така че на генетично ниво ти вече не си същият, какъвто си бил. Единственото непроменено нещо е твоят мозък. Мозъкът ти е напълно човешки, изграден изцяло върху твоите гени. Защото ако не беше така, съзнанието ти нямаше да може да бъде прехвърлено.
    — Защо? — попита Робинс.
    Уилсън се ухили.
    — Ще ми се да знаех отговора. Предавам ти това, което съм чул от Чарли и помощниците му. Аз само търкалям електрончета. Едно обаче зная със сигурност и то е, че това нещо тук — Уилсън посочи холограмата — не ни върши никаква работа, тъй като се нуждае от мозък, и то от мозъка на Чарли, за да може да ти каже всичко, което знае. А мозъкът на Чарли изчезна заедно с него.
    — Щом това нещо не ни е от полза — подхвърли Робинс, — бих искал да зная защо ме накара да сляза тук долу?
    — Казах, че няма кой знае какво общо приложение — посочи Уилсън. — Но в един конкретен смисъл може да е доста полезно.
    — Лейтенант Уилсън. — Робинс го изгледа строго. — Ако обичате, говорете конкретно.
    — Съзнанието не е само усещане за идентичност. То е също така познание, чувства и състояние на ума. — Уилсън отново посочи холограмата. — Това нещо притежава способността да знае и чувства всичко, което е знаел и чувствал Чарли до последния момент, преди да направи копието. Предполагам, че ако искаме да разберете какво е намислил Чарли, трябва да започнем оттук.
    — Нали току-що ми каза, че ще ни е нужен мозъкът на Ботин, за да се доберем до съзнанието — ядоса се Робинс. — А ние не разполагаме с него.
    — Затова пък разполагаме с неговите гени — отвърна Уилсън. — Полковник, Чарли е създал клонинга, за да послужи за определени цели. Предлагам и ние да създадем клонинг — за нашите цели.


    — Да клонираме Чарли Ботин? — повтори генерал Матсън и изсумтя презрително. — Сякаш един негодник не ни стигаше.
    Матсън, Робинс и Сцилард седяха в генералската столова на станция Феникс. Матсън и Сцилард се хранеха, на масата пред Робинс нямаше нищо. Технически погледнато генералската столова бе отворена за всички офицери, но на практика никой с чин под генерал не ядеше тук, а нисшите офицери влизаха само след изричната покана на някой генерал и не смееха да си поискат дори чаша вода. Робинс се зачуди как ли е възникнал този напълно нелеп обичай. Беше гладен.
    Генералската столова бе разположена в самия край на ротационната ос на станция Феникс и бе облицована с прозрачна кристална стена, която заместваше тавана и стените. Отвъд стената се виждаше великолепна гледка на планетата Феникс, която се въртеше лениво отгоре и заемаше почти цялото небе — смайващ синьо-бял диамант, чиято прилика със Земята пробуди в душата на Робинс остра носталгия. Не е трудно да напуснеш Земята, когато си на седемдесет и пет и смъртта тропа на вратата. Но след като заминеш, с мисълта, че никога няма да се върнеш, когато се озовеш в една враждебна вселена и започнеш живот, който няма нищо общо с предишния, започваш да цениш всеки спомен от щастливото и безгрижно минало. Невежеството е забрава или в най-добрия случай — почивка за ума.
    „Късно е да се ядосвам за подобни неща“ — помисли си Робинс и насочи вниманието си към Матсън и Сцилард.
    — Лейтенант Уилсън, изглежда, смята, че това е единственият ни шанс да разберем какво е ставало в главата на Ботин. Във всеки случай е по-добре от това, с което разполагаме сега — което е нищо.
    — Откъде лейтенант Уилсън е сигурен, че тъкмо съзнанието на Ботин се намира в тази негова машина? Ето това искам да знам — рече Матсън. — Ботин може да е вкарал там нечие друго съзнание. По дяволите, може дори да е напъхал там котката си.
    — Моделът съвпада с характеристиките на човешкото съзнание — обясни Робинс. — Поне това знаем със сигурност, след като прехвърляме стотици съзнания всеки ден.
    — Робинс, това беше шега — изсумтя Матсън. — И въпреки това може да не е Ботин.
    — Не е изключено да е съзнание на друг човек, но е малко вероятно — упорстваше Робинс. — Никой друг в лабораторията на Ботин не е знаел, че работи над подобно нещо. Той не е имал възможност да копира чуждо съзнание. Тези неща не стават, без да забележиш.
    — Знаем ли как да го прехвърлим? — попита генерал Сцилард. — Вашият лейтенант Уилсън каза, че било в машина, пригодена за консуанска употреба. Дори да решим да я използваме, как ще се справим?
    — Все още не знаем — призна Робинс. — Уилсън изглежда доста уверен, че ще успее да открие начина, но той не е специалист по прехвърляне на съзнания.
    — Затова пък аз съм — заяви Матсън. — Или, по-точно, ръководил съм хора, които от доста време се занимаваха с подобни неща. Процесът включва както съзнанието, така и материалния му носител — мозъка. В конкретния случай ни липсва тъкмо последният фактор. Да не говорим за моралната страна.
    — Моралната страна? — Робинс повдигна вежди. Не успя да скрие изненадата в гласа си.
    — Да, полковник, моралната страна — повтори натъртено Матсън. — Колкото и да не ти се вярва.
    — Генерале, не съм искал да подлагам морала ви на съмнение — побърза да обясни Робинс.
    Матсън махна небрежно с ръка.
    — Няма нищо. Но въпросът остава. Колониалният съюз има стриктни закони, забраняващи под какъвто и да било претекст клонирането на персонал за невоенни цели, независимо дали жив, или мъртъв — но най-вече жив. Единственият случай, в който се разрешава подобно клониране, е когато връщаме отслужилите времето си войници в немодифицирани тела. Ботин е цивилен и е колонист. Дори и да искаме, нямаме законното право да го клонираме.
    — Ботин е направил свой клонинг — посочи Робинс.
    — Ботин е предател, полковник, не можем да взимаме пример от него.
    — Ще го обявим за научно изследване — каза Робинс. — Правено е и преди. Вие сте го правили и преди.
    — Не и за случай като този. Разрешено е, когато става въпрос за изпитание на нови оръжейни системи или за изследване на необитаеми планети. Започнеш ли да бърникаш из гените, не знаеш каква ще е реакцията в ума. Някои превъртат до неузнаваемост. Комитетът никога няма да позволи.
    — Но Ботин е ключ към онова, което подготвят рреите и техните съюзници — упорстваше Робинс. — Какво са казвали американските морски пехотинци — по-добре да молиш за прошка, отколкото да чакаш разрешение.
    — Полковник, възхищавам се на желанието ти да развееш Веселия Роджър — засмя се Матсън. — Но ти не си единственият, по когото ще стрелят. Дори няма да се целят в теб.
    Сцилард, който ядеше пържола, спря, остави приборите и заяви:
    — Да го направим.
    — Моля? — възкликна Матсън.
    — Генерале, дайте матрицата на Специалните части — предложи Сцилард. — И гените на Ботин. Ние ще ги използваме за създаването на войник от Специалните части. Тъй като обичайно прибягваме до повече от един комплект гени, технически погледнато това няма да е клонинг. И ако не успеем да прехвърлим съзнанието, няма да изгубим нищо. Просто ще си осигурим още един войник.
    — Само дето, ако прехвърлите успешно съзнанието, ще имате войник от Специалните части, готов да извърши предателство — рече Матсън. — Ако това ви харесва.
    — Поне ще бъдем подготвени за подобен развой на събитията — отвърна Сцилард и отново взе приборите си.
    — Ще използвате гени от жив човек, при това колонист — посочи Робинс. — Доколкото ми е известно, Специалните части прибягват само до гени на доброволци за Колониалните сили, издъхнали преди да постъпят на действителна служба. Нали затова ги наричат Призрачните бригади?
    Сцилард го изгледа намръщено.
    — Никога не съм харесвал това название. Гените на мъртвите доброволци са само един от компонентите. Обикновено ги използваме като шаблон. За създаването на нашите войници е необходим много по-разнообразен генетичен материал. Както и да е, от юридическа гледна точка Ботин е мъртъв, тоест разполагаме с неговия труп и гените му. Няма никакъв начин да бъде доказано, че той е още жив. Има ли наследници?
    — Не — отвърна Матсън. — Имал е жена и дете, но са умрели преди него. Никакви други роднини.
    — В такъв случай нямаме проблем — заключи Сцилард. — След като е мъртъв, гените вече не му принадлежат. И преди сме използвали гени на мъртви колонисти. Не виждам защо да не го направим отново.
    — Сци, не помня да си ми разказвал как си правите вашите хора — подхвърли Матсън.
    — Не обичаме да говорим за тези неща — отвърна Сцилард. — Добре го знаеш. — Отряза късче от пържолата и го лапна. Робинс почувства, че стомахът му се свива. Матсън изсумтя, облегна се назад и погледна към Феникс. Планетата продължаваше да се върти бавно в небето. Робинс проследи погледа му и бе споходен от нов пристъп на носталгия. Матсън отново погледна към Сцилард.
    — Ботин беше мой подчинен. Не мога да ти прехвърля отговорността, Сци.
    — Ами хубаво — отвърна Сцилард и кимна към Робинс. — Тогава ми позволи да ти заема Робинс. Ще е нещо като офицер за свръзка и така Отделът за научни разработки пак ще има пръст в работата. Ще споделим информацията. Може да наемем и вашия лаборант, Уилсън. Ще работи с нашите техници по усвояване на консуанската технология. Ако се получи, ще разполагаме със спомените и мотивите на Чарлз Ботин и ще можем да се подготвим за назряващата война. Ако не успеем, ще получа още един боец от Специалните части. Нищо няма да бъде загубено.
    Матсън го гледаше замислено.
    — Чудя се откъде този ентусиазъм у теб, Сци?
    — Човечеството е на прага на война с три раси, които са се съюзили — отвърна Сцилард. — Подобно нещо не се е случвало никога. Бихме могли да се справим с всяка от тях, но не и с трите наведнъж. Специалните части получиха заповед да спрат тази война, преди да е започнала. Ако това нещо може да ни помогне, трябва да го използваме. Или поне да се опитаме.
    — Робинс — рече Матсън. — Ти какво мислиш?
    — Ако генерал Сцилард е прав, значи има начин да заобиколим правните и етически пречки. Мисля, че опитът си заслужава. И всичко ще е под наш контрол. — Робинс имаше свои притеснения относно това да работи с персонал на Специалните части, но сега не бе моментът да ги споменава.
    Матсън, за разлика от него, нямаше подобни задръжки.
    — Сци, известно ми е, че хората ти не се понасят с нашите. Което е една от причините нашият научен отдел да не си сътрудничи с вашия.
    — Специалните части са първо и преди всичко войници — отвърна Сцилард. — Те изпълняват заповеди. Моите хора ще се справят. Не им е за първи път. Между другото, веднъж вече сме взимали войник от Колониалните сили за съвместна операция — беше при Битката за Корал. Щом тогава се получи взаимодействие, мисля, че техниците ни ще се спогодят, без да има кръвопролитие.
    Матсън потропа замислено по масата и попита:
    — Колко време ще отнеме това?
    — Ще трябва да конструираме нов шаблон за тялото, не просто да използваме предишната генетична формула — обясни Сцилард. — Ще се консултирам с нашите специалисти, но обикновено е нужен около месец, когато започват от нулата. Още месец и половина след това за отглеждането на тялото. И после, колкото е необходимо за трансфера на съзнанието. Не можем да го направим, докато тялото расте.
    — Няма ли начин процесът да се ускори? — попита Матсън.
    — Бихме могли, разбира се — отвърна Сцилард. — Но тогава най-вероятно ще се сдобием с труп. Или с нещо по-лошо. Сигурно си наясно, че растежът на организма не бива да се пришпорва. Телата на вашите войници растат по същата схема и навярно знаеш какво става с тях, ако процесът се ускори.
    Матсън се намръщи и Робинс, който беше негов помощник от година и половина, си спомни, че генералът е на тази служба от доста време. Един Господ знаеше какво може да му е минало през главата.
    — Хубаво — въздъхна Матсън. — Ще ви предоставим всичко. Дано излезе нещо от тази работа. Само че искам да внимавате. Може да съм имал недоразумения с Ботин, но никога не съм подозирал, че ще стане предател. Той ме измами. Измами всички ни. А сега искате да сложите ума му в тяло на войник от Специалните части. Треперя при мисълта какво може да излезе от това.
    — Съгласен — рече Сцилард. — Ако трансферът се окаже успешен, ще научим истината — рано или късно. По-скоро рано. Ако ли пък не, знам къде ще го пратя. За да съм сигурен.
    — Ясно. — Матсън отново вдигна глава към носещата се в небето планета. — Феникс — промърмори, без да откъсва очи от прозореца. — Като птицата. Възкръснал от пепелта. Хъм, има нещо знаменателно в това. Дано само някой ден да не съжаляваме.
    Останалите също бяха вдигнали очи към планетата.

3.

    — Това е — каза полковник Робинс на лейтенант Уилсън, докато откарваха положеното в кувьоз тяло в трансферната лаборатория.
    — Аха — кимна Уилсън и се наведе над монитора, на който бяха изведени жизнените показатели на тялото. — Полковник, някога били ли сте баща?
    — Не — призна Робинс. — Не ме влечеше такъв живот.
    — В такъв случай… — Уилсън въздъхна. — Предстои ви да почувствате какво е.
    Обикновено трансферната лаборатория побираше по шестнайсет войници от Специалните части, подготвени за едновременен трансфер — войници, които щяха да бъдат активирани и обучавани заедно, за да изградят здрава връзка помежду си по време на подготовката и да привикнат с мисълта, че са се пробудили внезапно, без никакви спомени. Но този път тялото бе само едно. Това, което трябваше да приеме съзнанието на Чарлз Ботин.
    Бяха изминали повече от две столетия, откакто току-що образуваният Колониален съюз, преживял драматичен провал в опита да защитава своите най-ранни колонии (не случайно планетата Феникс бе получила това название), започна да осъзнава, че немодифицираните човешки тела не са в състояние да свършат тази работа. Духът го искаше — в онези времена човешката история записа някои от най-великите си битки и загуби, между които Битката за Армстронг, която щеше да остане христоматиен пример за това как може да се обърне един неминуем погром от извънземни сили в неочаквана, но силно болезнена пирова победа — но плътта бе твърде слаба. Врагът, всички врагове, бяха твърде бързи, твърде зли, прекалено безпощадни и неизброимо много. Човечеството не бе изостанало в научно развитие и оръжията, с които разполагаше, бяха напълно съизмерими с тези на противника, поне в голямата си част. Но най-важното оръжие винаги е било това, което дърпа спусъка.
    Най-ранните модификации бяха относително прости: увеличена бързина, мускулна маса и сила, издръжливост. Ранните генетични инженери обаче срещаха затруднения заради практически и морални проблеми при реконструкцията на човешки ембриони ин витро: те трябваше да бъдат чакани да порастат достатъчно и да съзреят до необходимата степен, за да могат да се бият — процес, който отнемаше осемнайсет години. Колониалните отбранителни сили с раздразнение откриха, че голяма част от тези (относително) леко изменени човешки екземпляри не посрещат с одобрение или възторг идеята, че са били отгледани като бройлери в птицекомбинат, и отказват да се бият въпреки опитите да бъдат възпитани и програмирани правилно. Немодифицираните хора също бяха възмутени от поредния опит в областта на евгениката — наука, която никога не се е посрещала с добро око от обществеността.
    Колониалният съюз преживя първоначалната вълна от политически кризи, последвали първите опити за създаване на генетично реконструирани войници, но беше на косъм от провал. Ако го нямаше примера с Битката за Армстронг, за да напомня на колониите какви опасности дебнат във вселената. Съюзът най-вероятно щеше да се разпадне и човешките колонии щяха да бъдат изправени пред необходимостта да си съперничат помежду си и същевременно да водят обречена на провал борба за оцеляване с другите раси, с които вече бе осъществен контакт.
    Съюзът бе спасен най-вече от почти едновременната поява на две жизненоважни открития — възможността за ускоряване растежа на човешкото тяло до зряла възраст в рамките само на месеци и изобретяването на технология за прехвърляне на човешката личност и спомените от един индивид в мозъка на друг, стига, разбира се, вторият мозък да е изграден от същия генетичен материал и да е подготвен със серия от претрансферни процедури, необходими за създаването на биоелектрични връзки в новия мозък. Тъкмо тези две открития позволиха на Колониалния съюз да си осигури значителен и доста голям резерв от потенциални кандидати: възрастните хора, мнозина от които бяха готови да приемат живота в армията, вместо да умрат от старост, и чиято смърт на бойното поле нямаше да създаде демографска криза, нито да доведе до загубата на здраво, младо и трудоспособно население, ако бъде пратено срещу оръжията на враждебно настроените чуждоземци.
    След като осъзна преимуществата на тази нова възможност, Колониалният съюз откри, че дори може да си позволи лукса да си подбира избраниците. Вече не се налагаше да се приканват колонисти да постъпват в КОС, което позволяваше на КС да се съсредоточи върху облагородяването и развитието на световете и създаването на колонисти от второ поколение — толкова, колкото е в състояние да изхранва колонията. С което пък бе елиминиран един от главните източници на политическо напрежение между колонистите и техните правителства. Сега вече младежите не бяха принуждавани да напускат семействата и домовете си, за да измират на бойното поле на трилиони мили от родната планета, нито колонистите изпитваха каквато и да било загриженост относно моралните проблеми, свързани с генетично модифицираните войници, особено след като последните бяха постъпили в редовете на армията доброволно.
    Защото вместо от колонисти КОС набираше доброволци сред обитателите на люлката на човечеството — Земята. Родната планета все още бе обитавана от многомилиардно население — много повече, отколкото на всички колонии, взети заедно. Запасът от потенциални кандидати бе огромен — толкова, че КОС можеше да затегне изискванията си още повече, да набира новобранци от индустриалните и добре развити райони, където преобладаващата част от населението по правило доживяваше напреднала възраст и същевременно, поради социалните условия на средата, изпитваше дълбоко вкоренен страх и неприязън към процеса на стареене. Така неусетно възрастните индивиди на обществото бяха подготвяни да приемат с открито сърце предложението на Колониалните сили дори когато не разполагаха с никаква подробна информация относно характера на бъдещата си служба — нещо повече, колкото по-оскъдни бяха сведенията, заменени от слухове, толкова по-голямо бе желанието на кандидатите да постъпят на служба доброволно. Наборниците предполагаха, че службата в КОС ще е като армейската служба на Земята. Колониалните сили нямаха никакво намерение да разсейват подобни предположения.
    Набирането на кандидати от индустриализираните региони се оказа толкова успешно, че Колониалните сили се заеха съзнателно да запазват и отглеждат наборния резерв, като не разрешаваха приемането на колонисти от същите райони, а вместо това вземаха само такива от изостанали държави, където комбинацията от икономически и социални проблеми подтикваше най-амбициозните млади хора да напуснат родната планета в най-ранния възможен момент. Разделението на военното от цивилно набиране се оказа изключително сполучлив ход за Колониалния съюз.
    Ала възрастните наборници за армейска служба създадоха на Колониалните сили един неочакван проблем: немалка част от тях умираха, преди да постъпят на служба, покосени от сърдечен удар, инсулт, затлъстяване и прекалено много мазна храна, като хамбургери и пържени картофки. Колониалните сили, които вземаха наследствен материал от всеки кандидат, постепенно се оказаха затрупани с огромно количество човешки геноми, с които не знаеха какво да правят. Същевременно научните среди на КОС бяха готови и нямаха търпение да продължават с експериментирането в реконструкцията на човешкото тяло, за да го подобрят, без да намаляват ефективността му на бойното поле.
    И тогава дойде поредният пробив: невероятно мощен компактен полуорганичен компютър, напълно интегриран с човешкия мозък, който, в миг на заслепение и невежество, кой знае защо, лекомислено бе наречен МозКом. За мозък, притежаващ цял един живот от опит и познания, МозКом представляваше незаменим помощник за подобряване на умствената функция, съхраняване на огромно количество информация и постоянно средство за комуникация.
    Но за един мозък, който на практика бе tabula rasa, МозКом предлагаше много повече.


    Робинс надзърна в кувьоза, където тялото бе положено в специален разтвор, и каза на Уилсън:
    — Не ми прилича на Чарлз Ботин.
    Уилсън, който правеше последни настройки на машината, съдържаща съхраненото съзнание на Ботин, дори не вдигна глава.
    — Ботин беше немодифициран човек. Познаваме го от времето, когато беше на средна възраст. Но на двайсет вероятно е приличал на този тук. Като се изключи зелената кожа, котешките очи и останалите подобрения. И разбира се, отличната форма. Аз лично на двайсет, едва ли съм изглеждал така. Затова пък сега изглеждам и дори не ми се налага да тренирам.
    — Защото тялото ти е конструирано така, че да се грижи само за себе си — припомни му Робинс.
    — И слава на Бога. Защото обожавам поничките.
    — Само дето за да се сдобиеш с това тяло, трябва доброволно да се изложиш на риска да бъдеш гръмнат от което и да било друго разумно създание във вселената.
    — Е, това беше примамката.
    Робинс отново погледна тялото в кувьоза.
    — Всички тези промени няма ли да възпрепятстват процеса на прехвърляне?
    — Не би трябвало — отвърна Уилсън. — Гените, отговарящи за мозъчния строеж, остават непроменени. В тази глава е мозъкът на Ботин. Поне що се отнася до генетичен строеж.
    — И как изглежда този мозък?
    — Ами добре изглежда. — Уилсън сви рамене. — Здрав. Подготвен.
    — Мислиш ли, че ще се получи? — попита Робинс.
    — Казва ли ти някой?
    — Радвам се, че си толкова сигурен — подигра му се Робинс.
    Уилсън понечи да отговори, но в същия миг вратата се отвори и влязоха Матсън и Сцилард, придружени от трима трансферни лаборанти на Специалните части. Лаборантите тръгнаха право към кувьоза, а Робинс и Уилсън козируваха на Матсън.
    — Е, как върви работата? — попита Матсън, след като отвърна на поздрава.
    — С лейтенант Уилсън тъкмо го обсъждахме — отвърна Робинс.
    Матсън се обърна към Уилсън.
    — Е, лейтенант?
    Уилсън посочи тялото в кувьоза, вече заобиколено от лаборантите.
    — Имаме здраво тяло и здрав мозък. МозКомът функционира отлично, което не би трябвало да ни учудва. Колкото и да е изненадващо, почти без проблеми успяхме да интегрираме матрицата на съзнанието на Ботин с трансфериращата машина и според предварителния тест не би трябвало да срещнем затруднения при прехвърлянето. На теория всичко трябва да стане, както сме го правили много пъти.
    — В думите ти звучи увереност, лейтенант — рече Матсън, — но не и в гласа ти.
    — Човек никога не може да е сигурен, генерале — отвърна Уилсън. — Обикновено по време на трансфера обектът е в съзнание. Това помага за гладкото протичане на процеса. Но тук това не ни е нужно. Не знаем дали прехвърлянето ще е успешно, докато не събудим тялото. За първи път опитваме трансфер, без да използваме два мозъка. Ако в машината не е съхранено съзнанието на Ботин, матрицата няма да залегне в новия мозък. А дори и това да е неговото съзнание, пак нямаме пълна гаранция за успех. Направихме всичко, което е необходимо, за да облекчим процеса. Чели сте докладите. Но все още има много неща, които не знаем. Имаме представа как да го извършим правилно, но не ни е ясно какви са възможните грешки.
    — Питам те какво мислиш — ще стане, или не? — повтори Матсън.
    — Мисля, че ще стане — отвърна Уилсън. — Но не бива да подценяваме всички неизвестни, срещу които може да се изправим след малко. Има просторно поле за… провал, сър.
    — Робинс? — Матсън повдигна вежди.
    — Напълно съм съгласен с думите на лейтенант Уилсън, генерале — отвърна Робинс.
    Лаборантите бяха приключили с огледа и докладваха на генерал Сцилард, който на свой ред кимна на Матсън.
    — Моите хора са готови.
    Матсън изгледа Робинс, после Уилсън.
    — Ами хубаво. Да почваме тогава.


    Специалните части на Колониалните отбранителни сили използват съвсем проста рецепта за конструирането на войниците си. Първо, започват с човешки геном. Второ: извличат.
    Човешкият геном се състои приблизително от двайсет хиляди гена, създадени от три милиарда основни двойки и разпределени в двайсет и три хромозоми. По-голямата част от генома е „боклукчийско кошче“ — участъци от генетичната последователност, които не се кодират в нищо при окончателния продукт на ДНК — човешкото същество. Ала реши ли природата да създаде определена последователност в ДНК, тя, изглежда, не бърза да я изтрие, дори ако не върши нищо полезно.
    Учените от отдела на Специалните части не са така превзети. Първата им крачка при конструирането на всеки нов телесен модел е да отделят и изключат ненужния генетичен материал. Това, което остава, е стройна, лишена от излишни завъртулки ДНК, която все още е напълно безполезна — редактирането на човешкия геном разрушава хромозомния й строеж и я лишава от способността за възпроизводство. Но това е само първата крачка. Сглобяването и прекодирането на новия геном е много по-късен етап.
    Новата, по-къса ДНК се състои само от онези гени, които правят мъжа или жената такива, каквито са, но това все още не е достатъчно. Човешкият генотип не позволява на своя фенотип онази пластичност, от която се нуждаят учените от Специалните части, или с други думи, нашите гени не са в състояние да създадат свръхчовеците, които са нужни за Специалните части. Това, което остава от човешкия геном, се разглобява на съставните части, преработва се и се сглобява наново, за да създаде гени, кодиращи значително подобрени способности. Естествено този процес включва и въвеждането на допълнителни гени, или генетичен материал. Гените, които идват от други човешки същества, обикновено не създават затруднения в съчетаването, тъй като човешкият геном по принцип е построен така, че да приема генетична информация от други човешки геноми (естественият процес, при който това обикновено става, се нарича оплождане). Няма затруднения при използването на генетичен материал и от други земни видове, след като всички живи същества на Земята са изградени върху общи генетични основи.
    Много по-трудно е въвеждането на генетичен материал от неземни раси. Някои планети притежават сходни със земните генетични структури и са възприемчиви за известна част от нуклеотидите, участващи в земния генетичен материал (може би не случайно, тъй като разумните същества от тези планети понякога ядат хора, както рреите например, които смятат човешкото месо за голям деликатес). Но повечето космически раси притежават генетични структури и компоненти, коренно различни от тези на земните обитатели. Използването на техните гени не е само „кройка, шев и кърпеж“.
    Учените от Специалните части са решили този проблем чрез създаването на „сравняващо устройство“, което разчита чуждоземната ДНК и след това подава „превода“ й в земен вариант — ако успее да се развие, получената ДНК ще създаде живо същество, което максимално да наподобява по външен вид и функции своя първоизточник. Гените от тези „транслитерирани“ същества се използват при синтеза на ДНК за войници от Специалните части.
    Окончателният резултат от това генетично планиране е ДНК, която се кодира в същество, използващо за модел човека, но съвсем различно от него — до такава степен, че в крайната фаза на своето развитие, ако му бъде позволено да я достигне, разбира се, би накарало създателката на Франкенщайн Мери Шели да се обърне в гроба. Стигнали тази максимална точка на отдалеченост от човешкия ДНК строеж, учените от Специалните части използват натрупания материал за съставянето на формула, от която да произлезе същество с познати човешки форми и пропорции. Немалко учени смятат този етап за един от най-трудните в целия процес, а някои от тях го определят дори като излишен и ненужен. Получената ДНК осигурява на своя притежател свръхчовешки възможности в човешки облик. Дори с добавката на извънземни гени тя все още е много по-къса от оригиналната човешка ДНК, като при това е организирана само в пет хромозомни двойки вместо първоначалните двайсет и три, тоест само с една повече от тази на дрозофилата например. И въпреки че войниците от Специалните части наследяват пола на своя донор и гените, свързани с възпроизводството, се запазват в крайния продукт, те са лишени от Y-хромозома, факт, тревожил непрестанно ранните създатели на тези усъвършенствани тела.
    Синтезираната след този дълъг процес ДНК се въвежда в празна зигота, която на свой ред се премества в специален инкубатор и бива внимателно подтикната да премине към митотично делене. Трансформацията от зигота до напълно развит ембрион протича в ускорен режим, с топлинно отделяне до нива, които дори заплашват с денатурация на ДНК. Ето защо инкубаторите се насищат с топлообменящи наноботи, които захранват развиващите се клетки и същевременно поддържат постоянно ниво на температурата вътре.
    Но дори сега учените не са приключили с „обезчовечаването“ на бъдещите войници. След биологичните изменения идва ред и на технологичните подобрения. В главите на неродените бойци се инжектират разтвори със специални наноботи, които имат две основни предназначения. Една част от тях се насочва към костно-мозъчното вещество и те го поглъщат, използват го като материал при създаването на УмнаКръв с много по-добър кислородопренасящ капацитет от този на истинската, по-добра кръвосъсирваща функция и изключително висок имунитет срещу всякакви познати причинители на болести. Останалите се преместват в бързоразвиващия се мозък и полагат основите за изграждането на МозКом: интегриран с мозъка компютър, който, когато бъде окончателно завършен, не надхвърля големината на стъклено топче. Разположен дълбоко във вътрешността на мозъка, този компютър е заобиколен от гъста невронна мрежа, изпълняваща ролята на антена, която приема и интерпретира мислите и желанията на субекта, а също разполага със слухови и зрителни рецептори.
    Съществуват и други модификации, много от тях експериментални, тествани при ограничени групи екземпляри, за да се провери тяхната ефикасност. Ако ефикасността бъде потвърдена, модификациите се въвеждат и при останалите войници от Специалните части и залягат в списъка за потенциални подобрения в следващото поколение пехотни единици на Колониалните отбранителни сили. Ако модификациите са неудачни, изчезват заедно със смъртта на опитния екземпляр.
    Войниците от Специалните части съзряват до размерите на новородено само за двайсет и девет дни и след шестнайсет седмици в пригодените към ускорен метаболизъм инкубатори достигат зрелост. За разлика от тях, опитите на учените от Колониалните сили да постигнат подобно бързо развитие приключват с „изгаряне“ на телата в собствената им метаболитна топлина. Малкото ембриони, които не умират и не биват изхвърляни навън, страдат от тежки ДНК-транскрипционни грешки, водещи до появата на несъвместими с живота мутации и ракови заболявания. Изглежда, поне на този етап периодът от шестнайсет седмици до пълно развитие на индивида е границата за химична стабилност дори на модифицираната ДНК. В края на шестнайсетата седмица програмата за растеж въвежда синтетичен хормон, който преустановява ускореното развитие на тялото и го връща към нормални темпове.
    В периода на този растеж инкубаторът непрестанно „тренира“ тялото, за да го заздрави и да позволи на притежателя му да го използва от момента на неговото пробуждане. В мозъка МозКом създава общи невронни „магистрали“, стимулиращи центровете за развитие на органите, и се подготвя за момента, когато войникът ще дойде в съзнание и ще трябва да прекрачи от „нищото“ в „нещото“.
    За повечето войници на този етап остава единствено да бъдат подложени на трансфер — тоест на „раждане“ и започване на военния живот, за който са предназначени. За някои от тях обаче все още има една допълнителна стъпка.


    Сцилард даде знак на лаборантите и те се заеха с работата си. Уилсън бе съсредоточен върху апаратурата и чакаше знак, че прехвърлянето е започнало. Лаборантите потвърдиха, че са готови, и той натисна пусковия бутон. Машината започна едва доловимо да бръмчи. Тялото в кувьоза оставаше неподвижно. След няколко минути Уилсън и лаборантите се спогледаха, после кимнаха на Робинс и той се обърна към Матсън и докладва:
    — Приключихме.
    — Само толкова? — Матсън погледна тялото в кувьоза. — Не ми изглежда различен. По-скоро като някой в дълбока кома.
    — Още не са го събудили — обясни Робинс. — Искат да знаят как предпочитате да го направят. Процедурата при войниците от Специалните части изисква МозКомът да бъде включен в режим на пълно интегриране. Това създава у войника временно усещане за собственото аз, докато той сам не изгради такова. Но тъй като тук вече може да има съзнание, те се опасяват, че ако следват същия процес, може да предизвикат сериозни смущения в личността.
    Матсън изсумтя, озадачен от неочаквания проблем.
    — Събудете го, без да включвате МозКома. Ако този човек е Ботин, искам го в ясно съзнание. Очаквам да науча от него важни неща.
    — Слушам, сър — отвърна Робинс.
    — Ако всичко е наред, той ще знае кой е в мига, когато се събуди, нали? — попита Матсън.
    Робинс погледна Уилсън, който ги слушаше. Уилсън вдигна рамене и кимна неуверено.
    — Предполагаме — рече Робинс.
    — Хубаво. Щом е тъй, искам аз да съм първото нещо, което ще види. — Матсън отиде до кувьоза и се наведе над неподвижното тяло. — Хайде събудете го този кучи син.
    Робинс кимна на двамата лаборанти и единият от тях постави пръст върху малкото контролно табло.
    Тялото подскочи, точно както го правят хората, когато се пробуждат по време на сън, при който пропадат в бездна. Клепачите трепнаха, после се повдигнаха. Очите се завъртяха в орбитите и се спряха върху лицето на Матсън, който се беше ухилил широко.
    — Здрасти, Ботин — подхвърли Матсън. — Сигурно си страшно изненадан, че ме виждаш.
    Тялото се изпъна и повдигна глава, сякаш искаше да каже нещо. Матсън се наведе услужливо.
    И изведнъж се раздаде оглушителен писък.


    Генерал Сцилард откри Матсън в тоалетната на трансферната лаборатория и попита любезно:
    — Как е ухото?
    — Що за тъп въпрос, Сци? — ядоса се Матсън, докато пикаеше в писоара. — Нека на теб някакъв безмозъчен идиот ти изкрещи от толкова близко и тогава ще разбереш как се чувствам.
    — Той не е безмозъчен идиот — обясни спокойно Сцилард. — Вие събудихте новороден войник от Специалните части с изключен МозКом. Същество, което няма собствено аз. И то направи каквото би направило всяко новородено. А ти какво очакваше?
    — Очаквах шибания Чарлз Ботин — отвърна Матсън и неволно потрепери. — Нали затова го натикахме тоя негодник в кувьоза!
    — Но знаеше, че може и да не се получи. Твоите хора ти го казаха.
    — Благодаря, че ми го напомни, Сци. — Матсън си вдигна ципа и отиде до умивалника. — Цялото това тъпо начинание се оказа безсмислена загуба на време.
    — Той все още може да ни бъде полезен. Съзнанието се нуждае от известно време за ориентиране.
    — Робинс и Уилсън казаха, че съзнанието му ще си е наред веднага щом се събуди. — Матсън пъхна ръце под сушилнята. — Проклета машинка — изруга, след като тя не се задейства.
    — Никой досега не е опитвал подобно нещо — припомни му Сцилард. — Може би Робинс и Уилсън грешат.
    Матсън се изсмя.
    — Че грешат, е вярно, без „може би“. Но не за това, за което си мислиш. Въпросът е дали твоите лаборанти ще станат кърмачки на едно напълно съзряло тяло, докато чакаме съзнанието му да се „ориентира“. Лично аз се съмнявам, защото вече знам, че от тази работа няма да излезе нищо. Само си изгубихме времето.
    Заряза сушилнята и посегна към кутията с кърпи.
    — Свършили са — осведоми го усмихнато Сцилард.
    — Естествено, че са свършили! — повтори ядно Матсън. — Можем да произвеждаме войници по поръчка, но не можем да заредим една шибана кутия за кърпи! — Изтръска ръце, после ги обърса гнусливо в панталоните си.
    — Ако оставим настрана темата с кърпите — рече Сцилард, — да разбирам ли, че ми предоставяш грижите за нашия моделиран войник? Защото ако е така, ще наредя да му включат МозКома и ще го пратя час по-скоро в учебния взвод.
    — Бързаш ли?
    — Той е напълно завършен войник от Специалните части — отвърна Сцилард. — Макар да не бързаме за никъде в момента, изпитваме постоянен недостиг от специализирани кадри. Винаги са ни нужни повече, отколкото притежаваме. Така че, поне за мен, нашето малко отроче ще е от полза.
    — Какъв оптимизъм! — Матсън смръщи вежди.
    Сцилард отново се усмихна.
    — Нали знаеш как кръщаваме нашите войници?
    — На разни учени и художници.
    — На учени и философи — поправи го Сцилард. — Става въпрос за фамилията. Малките имена са си съвсем обикновени. Аз например съм кръстен на Лео Сцилард. Един от учените, създали първата атомна бомба — факт, заради който по-късно той изпитвал непреодолими угризения.
    — Сци, знам кой е Лео Сцилард — тросна се Матсън.
    — Не исках да те обидя — рече Сцилард. — Макар че човек никога не може да е сигурен, когато става дума за вас, живородените. Имате странни празнини в познанията си.
    — Защото в ученическите години зяпахме съученичките — тросна се Матсън. — И затова сме пропуснали да натрупаме безценни сведения за отдавна измрели учени.
    — Ами нека тогава те просветля — продължи спокойно Сцилард. — Освен таланта си в науката Сцилард е притежавал и известни ясновидски способности. Предсказал е двете световни войни и някои други исторически събития на Земята. Между другото, бил е страхотен параноик. Живеел в хотел, с винаги стегнат багаж за евакуация. За всеки случай.
    — Невероятно. Не разбирам обаче накъде биеш?
    — Не претендирам, че съм свързан по какъвто и да било начин с Лео Сцилард — заяви генералът. — Общото ни единствено е фамилията. Но ми се струва, че споделям неговия талант да предсказвам разни неща, особено когато става въпрос за войни. Та според мен войната, в която предстои да участваме, ще е доста гадна. Не си въобразявам, говоря въз основа на данните от разузнаването. Не е необходимо да си гений, за да си дадеш сметка какво ще означава за човечеството да се изправи срещу три различни раси. — Сцилард кимна към лабораторията. — Този войник може да не притежава спомените на Ботин, но въпреки това го носи в себе си — поне що се отнася до гените. Смятам, че това може да се окаже важно особено сега, когато се нуждаем от всичко, на което бихме могли да разчитаме. Наречи го, ако щеш, моя „стегнат багаж“.
    — Искаш го само защото вярваш на интуицията си.
    — И на някои други неща.
    — Сци, понякога ужасно ти личи, че си още юноша — захили се Матсън.
    — Преотстъпвате ли ми този войник, генерале? — попита официално Сцилард.
    Матсън махна небрежно с ръка.
    — Ваш е, генерале. Радвайте му се. Ако не друго, поне няма да се тревожа за момента, когато отново стане предател.
    — Благодаря.
    — И какво ще правиш с новата си играчка? — попита Матсън.
    — Като за начало — отвърна Сцилард — ще трябва да му измислим име.

4.

    Той се появи на белия свят като повечето новородени: с писък.
    Светът около него беше безформен хаос. Сред хаоса имаше някакъв неясен силует, надвесен над него — издаваше странни звуци, — и тъкмо той го плашеше най-много. Но скоро силуетът изчезна и отнесе звуците със себе си.
    Той проплака. Опита се да размърда тяло, но не успя. Проплака отново.
    Появи се друг силует и вече натрупал опит от предишния случай, той отново даде пълна воля на страха си. Силуетът издаде някакви звуци и се наведе…
    Фокус.
    Сякаш някой бе настроил лещите в съзнанието му. Светът изведнъж си застана на мястото. Все още всичко бе непознато, но вече поне имаше смисъл. Той знаеше, че макар да не може да назове нещата, които вижда, те притежават имена, и някаква част от ума му се опитваше да ги произнесе, но все още не успяваше.
    Цялата вселена бе на върха на езика му.
    ::Разбираш ли какво ти казвам?:: — попита силуетът човек. Разбираше. Чуваше въпроса, макар да осъзнаваше, че не е свързан с никакви звуци, тъй като бе изникнал направо в съзнанието му. Засега не разбираше как става това, нито имаше представа как да отговори. Въпреки това отвори уста.
    ::Недей:: — предупреди го силуетът над него. — ::Опитай се да ми изпращаш отговорите си. По-бързо е, отколкото ако говориш. Така постъпваме ние. Ето как става…::
    В главата му изникнаха инструкции и нещо повече — той осъзна, че всичко, което не разбира, може да бъде обяснено и поставено на мястото му, и още докато си го мислеше, почувства, че инструкциите, които са му пратили, се разгръщат, обхващат нови и нови понятия, превръщат се от индивидуални концепции и идеи във всеобхватно понятие за света, придобиват ново значение, създават схема, върху която да се опре. Постепенно всичко това се събра в една обща голяма идея, възглед, който му помагаше да отговори. В него се породи бързо нарастващо желание да общува с другия и умът му веднага предложи серия от възможни реакции. Всяка се разопаковаше подобно на получените инструкции, предоставяше му не само разбиране и смисъл, но и подходящ отговор.
    И всичко това отне по-малко от пет секунди.
    ::Разбирам:: — отвърна най-сетне той.
    ::Чудесно:: — бе отговорът на силуетът над него. — ::Аз съм Джуди Кюри.::
    ::Здравей, Джуди:: — рече той и умът му разопакова концепцията за лични имена, а също и общоприетия начин да се отговаря на тези, които му съобщават името си. Опита се да съобщи своето име, но опря в стена. Изведнъж почувства объркване.
    Кюри му се усмихна и попита:
    ::Не можеш да си спомниш името ли?::
    ::Да.::
    ::Това е, защото още не го знаеш:: — отвърна Кюри. — ::Искаш ли да го научиш?::
    ::Да.::
    ::Ти си Иаред Дирак.::
    Името мигновено предизвика асоциации и подаде необходимите сведения: Иаред, библейско название (разархивира се обяснение на понятието „библейски“, което го отведе при дефиницията на „книга“ и на „Библия“, заедно с осъзнаването, че „прочитането“ на последната ще отнеме известно време), син на Малалеил и баща на Енох. Също водач на иаредитите в Книгата на мормоните (която засега остави неразопакована). Значение: потомък. „Дирак“ имаше няколко възможни обяснения, повечето свързани с името Пол Дирак, учен. След като приключи с процеса на запознаване с имената, той се върна към общуването с Кюри.
    ::Аз съм потомък на Пол Дирак?::
    ::Не. Името ти бе избрано на случаен принцип, от голям списък с имена.::
    ::Но малкото ми име означава „потомък“. А фамилното име по правило е наследствено…::
    ::Дори при живородените първото име обикновено не означава нищо:: — обясни Кюри. — :: А между нас това важи и за фамилията. Не търси кой знае какъв дълбок смисъл в имената, Иаред.::
    Иаред обмисли накратко чутото, като остави на новите понятия да се разопаковат автоматично. Едно от тях обаче — „живороден“, отказваше да се разархивира и Иаред го отбеляза за по-нататъшно изучаване.
    ::Много съм объркан:: — призна той накрая.
    Кюри се усмихна.
    ::Когато се захванем сериозно за работа, ще си объркан още повече.::
    ::Помогни ми да не съм толкова объркан.::
    ::Обещавам. Но само в началото. Иаред, задържаха те след раждането ти и твоите другари имат преднина от два дена. Трябва да ги настигнеш, колкото се може по-скоро, в противен случай ще се получи забавяне, което никога няма да наваксаш. Ще ти разкажа всичко, каквото мога, докато те водя при тях. Останалото ще попълнят те. Но първо да те извадим от кувьоза. Трябва да проверим дали можеш да ходиш.::
    Разопакова се идеята за „ходене“ и същевременно скобите, които го придържаха, изчезнаха. Иаред напрегна мускули и се изправи. Краката му опряха в пода.


    ::Първо основно правило:: — обясняваше Кюри, докато двамата се разхождаха из станция Феникс. — ::Смяташ, че мислиш, но грешиш.::
    Иаред бе готов да отвърне с „не разбирам“, но се сдържа; за пръв път осъзна, че често ще се изкушава да прибегне до тази фраза.
    ::Моля, обяснете:: — каза вместо това.
    ::Ти си новороден:: — отвърна Кюри. — ::Твоят мозък — истинският ти мозък — е почти празен откъм знания и опит. Функциите му временно са поети от МозКом, който ти осигурява необходимата информация. Всички твои мисли се обработват в твоя МозКом и се подават обратно в разбираем за теб вид. Оттам получаваш и инструкции за това как да отговаряш и реагираш. Внимавай, хора!:: — Кюри му посочи неколцина войници, които крачеха право срещу тях.
    Иаред отстъпи заедно с нея.
    ::Но защо имам чувството, че знам толкова много?:: — попита. — ::Сякаш съм го знаел някога и после съм го забравил.::
    ::Преди да се родиш, твоят МозКом подготвя мозъка ти:: — обясни Кюри. — ::Той участва в изграждането на невронни пътища, съществуващи при всички хора, с чиято помощ те по-бързо учат и трупат знания. Ето защо ти се струва, че вече знаеш всичко — мозъкът ти е бил подготвен да го научи. През първия месец от живота ти всичко ще ти се струва като deja vu. Но постепенно наученото ще заляга в истинския ти мозък и тогава МозКомът постепенно ще му преотстъпи функциите си. Защото ние сме създадени по такъв начин, че да събираме и натрупваме информация няколко пъти по-бързо от живородените.::
    Иаред спря, от една страна, за да обмисли и разархивира нещата, които Кюри току-що му бе съобщила, но и по друга причина.
    ::Какво има?:: — попита го тя.
    ::За втори път използваш тази дума — „живородени“. Не мога да открия значението й.::
    ::Защото не е въведено в твоя МозКом:: — обясни Кюри. Поведе го по коридора и махна към войниците около тях. — ::Това са „живородени“. Хора, които са се родили като бебета и са израствали за продължителен период — години. Шестнайсетгодишните сред тях не знаят толкова, колкото ти, когато си бил на шестнайсет минути. Доста неефикасен начин да се вършат нещата, но така ги е създала природата и те го смятат за нещо нормално.::
    ::А ти не мислиш ли така?::
    ::Не смятам, че е нормално, нито, че е ненормално — само, че не е ефикасно. И аз съм толкова жива, колкото са те. „Живороден“ е погрешно название. Ние също сме родени. Родили сме се, живеем, умираме. Не виждам разликата…::
    ::Значи сме съвсем като тях.::
    ::Не. Не сме съвсем като тях. Създадени сме да сме по-добри от тях — умствено и физически. Ние сме по-силни. Мислим по-бързо. Дори говорим по-бързо от тях. Първия път, когато общуваш с някой живороден, ще ти се струва, че животът тече с половината от нормалната си скорост. Ето, гледай.:: — Кюри си придаде объркан вид и докосна по рамото преминаващия наблизо войник.
    — Извинете — рече тя, като използва устата си, за да оформя думите. — Казаха ми, че закусвалнята е на това ниво, но не мога да я намеря. Бихте ли ми помогнали? — Гласът й бе досущ като този, който отекваше в главата на Иаред, но много по-бавен — толкова, че за миг той дори се обърка в смисъла на казаното.
    — Разбира се — отвърна войникът. — Мястото, което търсите, е ей натам. Продължавайте в същата посока и ще го видите. Между другото, там правят страхотни хамбургери.
    — О, благодаря — отвърна Кюри и отново закрачи. ::Видя ли какво имах предвид?:: — обърна се към Иаред. — ::Все едно, че са умствено изостанали.::
    Иаред кимна замислено. Умът му разопаковаше понятието „хамбургер“, което го отведе до „храна“ и му подсказа нещо съвсем друго.
    ::Мисля, че съм гладен:: — рече той.
    ::По-късно:: — отвърна Кюри. — ::Ще се храниш с твоите другари. Това е част от програмата за установяване на близки взаимоотношения. Ще вършиш доста неща заедно с тях.::
    ::Къде са твоите другари?:: — попита Иаред.
    ::Странен въпрос:: — отбеляза Кюри. — ::Не съм ги виждала от години. Губиш връзката с тях веднага щом приключи процесът на подготовка. След това те пращат там, където има нужда от теб, и ти се интегрираш с твоето бойно подразделение. В момента аз съм придадена към един взвод на Специалните части, който работи с новородените.::
    Иаред разопакова понятието „интегриране“, но откри, че има проблеми при разбирането му. Опита се да поработи върху него, но Кюри продължаваше да говори.
    ::Боя се, че ще си в тежест на своите другари. Те са се събудили интегрирани и вече привикнаха един към друг. Ще им трябват няколко дена, за да свикнат с теб. Трябваше да те интегрират преди събуждането — както е станало с тях.::
    ::Но защо не са го направили?::
    ::Стигнахме:: — каза Кюри и спря пред една врата.
    ::Какво има вътре?::
    ::Това е стаята за инструктаж на пилотите:: — обясни Кюри. — ::Време е да се повозиш. Хайде.:: — Отвори вратата и му кимна да я последва.
    В стаята имаше трима пилоти, играеха на покер.
    — Търся лейтенант Клауд — каза Кюри.
    — В момента му се пече яйце на задника — рече един от пилотите и хвърли чип на масата. — Вдигам с десет.
    — Пече и препича — добави вторият пилот и и той сложи чип. — Плащам.
    — Щеше да ме заболи от думите ви, ако играехме с истински пари — обяви третият, който, по метода на изключване, трябваше да е лейтенант Клауд, и метна три чипа. — Плащам десет и вдигам с двайсет.
    — Едно от неудобствата да се запишеш на обиколка из пъкъла, в която всичко ти е платено предварително — промърмори първият пилот. — Някой решава, че не са ти нужни пари. Плащам.
    — Никога нямаше да се запиша, ако знаех, че ще работя за социалисти — подсмихна се вторият. — Плащам.
    — Да бе, защото освен че сте тъпи, ще сте и мъртви, нали? — попита Клауд. — А после ми се оплаквате, че не си обичате работата. Вие сте от онези, които се оплакват от всичко. И ще продължите, защото като сваля картите, ще сте обеднели с още няколкостотин долара. — Подреди картите си върху масата. — Змийски очички и трима снежни човеци. Гледайте и плачете.
    — Уф, мамка му! — изруга първият пилот.
    — Слава на Бога и Карл Маркс — присъедини се към него вторият.
    — Бас държа, че такова нещо се чува за първи път в човешката история на маса за покер — каза Клауд. — Трябва да се гордееш със себе си.
    — О, гордея се — кимна пилотът. — Само не казвай на мама. Това ще разбие тексаското й сърце.
    — Тайната ти ще бъде погребана с мен — успокои го Клауд.
    — Лейтенант Клауд — намеси се Кюри. — Чакам вече цяла вечност.
    — Прощавайте, лейтенант. Трябваше да приключа с едно ритуално унижаване. Сигурен съм, че ще ме разберете.
    — Аз пък не съм — отвърна Кюри и кимна към Иаред. — Това е новобранецът, когото трябва да откарате в лагера Карсън. Предполагам, че вече сте получили заповедта и разрешителното.
    — И аз предполагам — отвърна Клауд и постоя за миг неподвижно, докато правеше сверка със своя МозКом. — Да, тук е. Изглежда, че совалката ми вече е заредена и готова. Само да попълня летателния план и сме готови да разперим криле. — Погледна Иаред. — Ще носиш ли нещо друго освен себе си?
    Иаред погледна Кюри и тя поклати глава.
    — Не — отвърна той. — Само себе си. — Беше леко изненадан от звука на собствения си глас, който чуваше за първи път, и от това колко бавно се оформят думите. Още по-странно бе усещането за движение на езика в устата.
    Клауд не пропусна да забележи кратката размяна на информация между Иаред и Кюри, но не каза нищо по въпроса. Вместо това посочи свободния стол.
    — Сядай тук, друже. След минутка ще ти обърна внимание.
    Иаред седна и отново погледна Кюри.
    ::Какво да правя сега?:: — попита.
    ::Лейтенант Клауд ще те откара със совалката на Феникс, в лагера Карсън, където ще се присъединиш към своите другари, които вече са започнали курса на подготовка. Напреднали са с няколко дена, но първите уроци са предназначени предимно за стабилизиране на психиката и интегриране в групата. Така че не си пропуснал нищо важно.::
    ::А ти къде ще бъдеш?::
    ::Аз ще остана тук. Къде според теб мога да отида?::
    ::Не зная:: — отвърна Иаред. — ::Страх ме е. Не познавам никой друг освен теб.::
    ::Успокой се:: — рече Кюри и Иаред изведнъж почувства емоциите, които извираха от нея. Неговият МозКом анализира усещането и подаде концепцията за „емпатия“. — ::След няколко часа ще бъдеш интегриран с твоите другари и тогава ще се почувстваш по-добре. Всичко ще започне да придобива смисъл.::
    ::Дано е така:: — отвърна Иаред, макар да се съмняваше.
    ::Сбогом, Иаред Дирак:: — добави Кюри с усмивка, обърна се и си тръгна. Иаред усещаше присъствието й в мозъка си още известно време, но после — сякаш Кюри изведнъж си бе спомнила за връзката и я бе изключила — то изчезна. Иаред установи, че преглежда отново периода на краткото им съвместно съществуване, и МозКомът разопакова концепцията за „памет“. Всичко това породи едно ново и непознато чувство, което МозКомът определи като „любопитство“.
    — Ей, може ли да попитам нещо? — обърна се Клауд към Иаред, докато се спускаха към Феникс.
    Иаред обмисли въпроса и най-вече неясния характер на неговия строеж, който позволяваше няколко интерпретации. В известен смисъл Клауд бе отговорил на своя въпрос, като го бе задал, което показваше, че е в състояние да отправя въпроси към Иаред. Но МозКомът на Иаред подсказа, че това не е най-вярната интерпретация на въпроса. Вероятно Клауд знаеше, че може да задава въпроси и че ако преди не е бил в състояние да го прави, вече е. Докато МозКомът на Иаред разархивираше и сортираше нови и нови интерпретации, той можеше само да се надява, че някой ден ще се научи бързо и правилно да открива смисъла на зададените му въпроси. Беше жив и в съзнание само от час, а животът вече му се струваше изморителен.
    Претегли всички подходящи отговори и след период, който му се стори необичайно дълъг, но вероятно бе съвсем нормален за човека отсреща, подаде единствения отговор, който сметна за съответстващ на смисъла.
    — Да.
    — Ти си от Специалните части, нали?
    — Да — отвърна Иаред.
    — На колко си?
    — Сега ли точно?
    — Ами да.
    МозКомът на Иаред го информира, че разполага с вътрешен хронометър, и той направи справка.
    — На седемдесет и една.
    Клауд се ококори.
    — На седемдесет и една години? А бе, ти трябва да си най-старият боец от Специалните части.
    — Не. Не на седемдесет и една години — поправи го Иаред. — На седемдесет и една минути.
    — Без майтап? — Клауд отново се облещи.
    Коментарът наложи ново разследване в информационната база на Иаред и той извлече най-подходящият отговор.
    — Без майтап.
    — Ама че странна работа!
    — Защо? — попита Иаред.
    Клауд отвори уста, затвори я и се втренчи в него.
    — Не знам дали ще ти е интересно да го научиш — каза накрая, — но всеки нормален човек би сметнал най-малкото за странно да разговаря с някой, който е на възраст малко повече от един час. По дяволите, ти дори не си бил жив, когато започнахме покера! На твоята възраст дечицата още се учат да дишат и да серат.
    Иаред направи справка със своя МозКом и призна:
    — И аз още се уча.
    Думите му накараха Клауд да издаде странен звук.
    — За първи път чувам някой от вас да се шегува — рече той.
    Иаред обмисли чутото и обясни:
    — Аз не се шегувам. Точно това правя в момента.
    — Надявам се, че говориш за дишането, не за другото.
    — За дишането — потвърди Клауд.
    — Слава Богу. Защото за миг си помислих, че съм открил боец от Специалните части с чувство за хумор.
    — Съжалявам — рече Иаред.
    — Няма за какво да съжаляваш, приятелче. Още не си станал и на два часа. Хората могат да изкарат и сто години, без да се научат да се шегуват. Една от бившите ми жени например не се засмя нито веднъж през целия ни съвместен период. Ти поне имаш извинение, че си новороден. Тя нямаше никакво.
    Иаред помисли за миг.
    — Може би не си бил смешен?
    — Виждаш ли? — отвърна Клауд. — Пак се шегуваш. Сигурно защото си навършил седемдесет и една минути.
    — Вече са седемдесет и три — поправи го Иаред.
    — И как е досега?
    — Кое как е досега?
    — Ами това. — Клауд размаха ръце. — Животът. Вселената. Всичко останало.
    — Самотно — избъбри Иаред.
    — Брей. Не ти трябваше много време, за да го установиш.
    — Защо смяташ, че войниците от Специалните части нямат чувство за хумор?
    — Е, не съм твърдял, че е невъзможно — отвърна Клауд. — Просто никога не съм ставал свидетел на подобно събитие. Да вземем за пример твоята приятелка на станция Феникс. Русокосата госпожица Кюри. От една година се опитвам да я разсмея. Срещаме се всеки път, когато ми води някое хлапе като теб за транспорт до лагера Карсън. Но досега все удрям на камък. Реших, че причината трябва да е в нея, и си пробвах късмета с някои от предишните ти събратя по съдба. Също неуспешно.
    — Може наистина да не си смешен — повтори тезата си Иаред.
    — Ето, пак с твоите шегички. — Клауд смръщи вежди. — Мислих по този въпрос. Истината е, че успявам да разсмея доста хора, при това без да се напъвам. Обикновените войници нямат почти никакви контакти със Специалните части, но малцината, които ги познават, са на същото мнение. Според нас обяснението е, че се раждате възрастни, а на чувството за хумор му трябва време, за да се развие. Време и практика.
    — Кажи ми някоя шега — подкани го Иаред.
    — Сериозно ли говориш?
    — Да. Моля те. Бих искал да чуя една шега.
    — Чакай тогава да измислим нещо подходящо. — Клауд потъна в кратко мълчание. — Добре, ето една. Само че дали имаш представа кой е Шерлок Холмс?
    — Вече имам — отвърна Иаред след кратка справка.
    — Ей, това, дето го направи току-що, си е малко страшничко. Но както и да е. Слушай. Шерлок Холмс и приятелчето му Уотсън решили да прекарат една нощ на открито. Ясно, нали? Та значи направили си лагер, опънали палатката, пийнали бутилка вино и си изпекли гъбки. Малките радости на живота. После си легнали. Късно през нощта Холмс се буди и събужда Уотсън. „Уотсън — казва му, — погледни към небето и ми кажи какво виждаш“. А Уотсън отвръща: „Виждам звезди“. „Хубаво де, какво ти подсказва това?“ — пита Холмс. Уотсън потъва в дълбоки разсъждения и започва да изрежда: че има милиони звезди, че ясното небе подсказва, че идният ден ще е хубав, че красотата на космоса е още едно доказателство за Божието всемогъщество… Когато приключва, се обръща към Холмс и го пита: „Холмс, на теб какво ти подсказва гледката на нощното небе?“ А Холмс отвръща: „Че някой мръсник ни е откраднал палатката!“
    Клауд втренчи очаквателен поглед в Иаред и се намръщи, когато откри, че го гледа неразбиращо.
    — Не я разбра, нали?
    — Разбрах я — отвърна Иаред. — Но не е смешна. Някой наистина им е откраднал палатката.
    Клауд продължи да го гледа и изведнъж се разсмя.
    — Аз може да не съм смешен, но ти със сигурност си.
    — Не се опитвам да бъда — призна Иаред.
    — Тъкмо в това ти е чарът. Добре, навлизаме в атмосферата. Да забравим за малко размяната на шеги, защото трябва да се постарая да стигнем повърхността цели-целенички.
    Клауд остави Иаред на тармаковата писта на лагерния космодрум и каза:
    — Те знаят, че си тук. Някой сигурно вече идва да те вземе. Чакай кротко, докато се появи.
    — Ще чакам — обеща Иаред. — Благодаря за транспорта и шегите.
    — Няма защо. Май се справих успешно само с първото. — Клауд му подаде ръка, МозКомът на Иаред разархивира съответния протокол и той пъхна десницата си в тази на пилота. Двамата се здрависаха.
    — Сега вече знаеш и да подаваш ръка — рече Клауд. — Ето, че научи нещо от мен. Желая ти успех, Дирак. Ако ми се случи да те карам обратно от лагера, ще ти кажа още няколко шеги.
    — Ще се радвам.
    — Щом е така, гледай и ти да научиш няколко дотогава. Защото няма само аз да върша цялата работа. Виж, някой идва. Предполагам, че е за теб. До скоро, Иаред. Пази се от рампата. — Клауд се шмугна през люка и се зае с предстартовата подготовка. Иаред отстъпи настрани.
    ::Иаред Дирак:: — рече приближаващият се.
    ::Да:: — отвърна Иаред.
    ::Аз съм Гейбриъл Брахе:: — продължи мъжът. — ::Инструкторът на вашата група. Последвай ме. Време е да се срещнеш с останалите, с които ще преминеш подготовката.:: — Брахе направи още няколко крачки към него, после, без да спира, се обърна и закрачи към лагера. Иаред го последва.
    ::Видях, че разговаряше пилота:: — рече Брахе, докато вървяха. — ::Какво обсъждахте?::
    ::Той се шегуваше с мен. Каза, че повечето войници от Специалните части нямали чувство за хумор.::
    ::Хората не знаят почти нищо за войниците от Специалните части:: — обясни Брахе. — ::Послушай ме, Дирак, вече не го прави. Само подхранваш предразсъдъците им. Разправят, че нямаме чувство за хумор, защото искат да ни обиждат. Намекват, че не сме истински хора като тях. Че сме като всички останали полуразумни създания, на които човечеството обича да се присмива. Лишени от чувства роботи, които будят усещането им за превъзходство. Друг път не им давай подобна възможност.::
    Всичко това накара Иаред да се върне към разговора с Клауд. Кой знае защо обаче не му се струваше, че пилотът се е опитвал да се държи надменно с него, нито да изтъква превъзходството си. Но Иаред трябваше да признае, че е едва на няколко часа. Имаше много неща, които все още не разбираше. И въпреки това му се струваше, че представите му не съвпадат напълно с тези на Брахе. Затова реши да рискува с един въпрос.
    ::Войниците от Специалните части притежават ли чувство за хумор?::
    ::Разбира се, че притежаваме, Дирак:: — отвърна Брахе и го погледна през рамо. — ::Всяко човешко същество има чувство за хумор. Просто нашето е различно от тяхното. Кажи ми някоя от шегите на този твой пилот.::
    ::Ами добре:: — отвърна Иаред и разказа анекдота с Шерлок Холмс.
    ::Виждаш ли колко е глупаво?:: — бе коментарът на Гейбриъл. — ::Все едно Уотсън не може да се досети, че палатката е изчезнала. Това е проблемът с хумора на живородените. Винаги се основава на предположението, че някой е идиот. Няма нищо срамно в това, че не притежаваме подобно чувство за хумор.:: — Брахе излъчваше силно усещане за раздразнение и Иаред реши да не продължава разговора в тази насока. Вместо това попита:
    ::Тук всички ли са от Специалните части?::
    ::Точно така:: — потвърди Дирак. — ::Карсън е един от двата подготвителни лагера на Специалните части и единственият по рода си на Феникс. Обърни внимание, че лагерът е заобиколен от гора.:: — Дирак посочи покрайнините на лагера, където земната флора се бореше с местните растения за превъзходство. — ::Намираме се на повече от шестстотин километра от най-близкото селище.::
    ::Защо?:: — попита Иаред и си спомни коментара на Брахе за живородените. — ::Те ли се опитват да ни държат настрана от себе си?::
    ::Опитват се да държат другите настрана от нас:: — отвърна Брахе. — ::Нашето обучение няма нищо общо с това на живородените. Те само ще ни се пречкат, а и не разбират нищо от това, което става тук. Най-добре е да ни оставят на мира, за да правим каквото си знаем.::
    ::Казаха ми, че съм изостанал с подготовката:: — рече Иаред.
    ::Не с подготовката:: — поправи го Дирак. — ::С интегрирането. Подготовката ти започва още днес. Но интегрирането е по-важно. Не можеш да се обучаваш, ако не си интегриран.::
    ::Как ще се интегрирам?::
    ::Първо, ще се запознаеш с твоите другари:: — отвърна Брахе и спря пред вратата на неголямото казармено помещение. — ::Ето, че стигнахме. Казах им, че си тук, и те те чакат.:: — Отвори вратата и го въведе.
    Помещението бе оскъдно мебелирано, както подобава на всяка казарма. Два реда от общо осем легла, подредени покрай двете стени. Между тях петнайсет мъже и жени, които седяха или стояха, вторачили погледи в Иаред. Той се стресна от внезапната проява на внимание и МозКомът разопакова концепцията за „срамежливост“. Искаше му се да ги поздрави, но изведнъж осъзна, че не знае как да разговаря с повече от един човек чрез своя МозКом. Сетне се досети, че би могъл да го направи с уста. Всички тези непроверени възможности го объркаха допълнително.
    — Здравейте — каза накрая. Някои от новите му колеги се засмяха заради тази примитивна форма на общуване. Никой не отвърна на поздрава.
    ::Май обърках нещо още в началото:: — обърна се Иаред към Брахе.
    ::Те чакат да ти се представят след като бъдеш интегриран:: — обясни Брахе.
    ::И кога ще стане това?::
    ::Сега:: — отвърна Брахе и интегрира Иаред с другарите му.
    Иаред бе завладян от изненада за не повече от една десета от секундата, след което МозКомът го информира, че като командващ офицер, Брахе разполага с ограничен достъп до него. После това съобщение бе изместено от факта, че внезапно в главата му се бяха появили петнайсет души и същевременно Иаред бе в главите на всички тях. Заля го неконтролируема вълна от информация, отнасяща се до всички подробности от живота на тези петнайсет непознати, и същевременно неговият оскъден опит бе споделен с всеки един от тях. Излишни се оказаха както поздравите, така и опитите за представяне, защото в миг Иаред вече знаеше и чувстваше всичко, което му бе необходимо за тези петнайсет, които вече бяха свързани с него неразривно — доколкото това е възможно между различни хора. Можеше само да се благодари, че всичките тези петнайсет са живели по съвсем мъничко.
    Иаред изгуби съзнание.


    ::Това беше много интересно:: — чу да казва някой. Почти веднага позна, че коментарът е на Брайън Майкълсън, въпреки че никога досега не бе общувал с него.
    ::Надявам се да не му става навик:: — рече друг глас. Стив Сиборг.
    ::Не го пришпорвайте:: — обади се трети. — ::Той се е родил, без да е интегриран. Не е лесно, когато ти се стовари на главата изведнъж. Я ми помогнете да го вдигнем от пода.::
    Сара Поулинг.
    Иаред отвори очи. Поулинг бе коленичила до него; останалите, заедно с Брахе, се бяха подредили в полукръг и го разглеждаха с любопитство.
    ::Нищо ми няма:: — увери ги той, изпрати отговора си по общия канал на отряда, като прибави в него и Брахе. Решението да го направи дойде някак естествено, вероятно бе част от процеса на интегриране. — ::Просто не знаех какво да очаквам. Нямах представа как да се справя с това. Но вече съм по-добре.::
    Долавяше от другарите си различни емоционални вълни, които наподобяваха аури: загриженост, объркване, раздразнение, безразличие, любопитство. Проследи любопитството до източника му. То не само озаряваше аурата на Поулинг, но и бе изписано на лицето й.
    Тя се надигна и му подаде ръка.
    ::Хайде, ставай, стига си се излежавал.::
    Иаред хвана ръката й и се изправи.
    ::Сара се сдоби с домашен любимец:: — подхвърли Сиборг и останалите бяха обхванати от весело настроение, придружено от звуци, които Иаред скоро определи като „смях“.
    ::Млъквай, Стиви:: — скастри го Сара. — ::Да не би да знаеш какво е домашен любимец?::
    ::Което не значи, че този тук не е такъв:: — отвърна Сиборг.
    ::Нито че ти не си кръгъл глупак:: — озъби се Сара.
    ::Не съм домашен любимец:: — рече Иаред и изведнъж всички очи се обърнаха към него. Сега вече не беше така сконфузен, както първия път, когато откри, че са в главата му. Съсредоточи вниманието си върху Сиборг. — ::Сара просто бе мила с мен. Това не значи, че съм й любимец, нито че тя ми е господар. Тя просто ми помогна да стана.::
    Сиборг изсумтя презрително и напусна полукръга: демонстрираше, че е изгубил интерес. Още неколцина последваха примера му. Сара се обърна към Брахе и попита:
    ::Това с всички обучаващи ли се случва?::
    Брахе се усмихна.
    ::Да не мислиш, че като можеш да надзърташ в главите на останалите, а те в твоята, ще се разбирате по-добре? Нищо, че не можете да се криете един от друг. Направо е странно, че още не сте се сбили. Случвало се е да разделяме вкопчили се един в друг новобранци с щанга.:: — Обърна се към Иаред. — ::Ще се справиш ли?::
    ::Мисля, че да. Но ще ми трябва още малко време, за да свикна. Толкова много неща се изсипаха в главата ми, че трябва да видя кое къде е отишло.::
    ::Смяташ ли, че можеш да му помогнеш да се ориентира?:: — обърна се Брахе към Поулинг.
    Тя се усмихна.
    ::Разбира се.::
    ::Прехвърлям ти го тогава. Започваме обучението утре сутринта. Погрижи се дотогава да е влязъл в ритъм.:: — Брахе си тръгна.
    ::Ето, че наистина ти станах домашен любимец:: — рече Иаред.
    От Поулинг бликна нова вълна на веселие.
    ::Голям си смешник!::
    ::Ти си вторият човек днес, който ми казва нещо подобно.::
    ::Така ли?:: — учуди се Поулинг. — ::Ще кажеш ли някоя смешка?::
    Иаред й разказа вица за Шерлок Холмс. Поулинг се смя до сълзи.

5.

    Обучението в Специалните части продължава само две седмици.
    Гейбриъл Брахе започна подготовката на отряда на Иаред — официално Осмо подготвително отделение, — като им зададе въпрос.
    ::Какво ви прави различни от другите човешки същества?::
    Подредени в полукръг, те мълчаха. Накрая Иаред вдигна ръка.
    ::Ние сме по-умни, по-силни и по-бързи от другите хора:: — каза, припомнил си думите на Джуди Кюри.
    ::Добър отговор:: — отбеляза Брахе. — ::Но погрешен. Ние сме конструирани да сме по-силни, по-бързи и по-умни от останалите хора. Но ние сме такива вследствие от това, което ни прави различни. А то е, че за разлика от тях, ние сме родени с конкретна цел. И тази цел е съвсем проста: да опазим живота на човечеството във вселената.::
    Членовете на отряда се спогледаха. Сара Поулинг вдигна ръка.
    ::Има и други хора, които изпълняват същата задача. Видяхме ги на станция Феникс, преди да ни докарат тук.::
    ::Но те не са били родени с тази цел:: — отвърна Брахе. — ::Хората, които сте видели — живородените, — са родени без предназначение. Раждат се, защото природата кара хората да създават други хора, но не знае как да постъпва с тях след това. Живородените прекарват години наред в търсене на някаква цел в живота. Доколкото знам, немалко от тях никога не я откриват. Просто се мотаят в мъглата на безсмисленото си съществуване, докато накрая не тупнат в прясно изкопаните си гробове и историята не приключи. Тъжно и крайно неефикасно. Ще вършите много неща в живота си, но никога няма да се размотавате безцелно. Вие се родени, за да защитавате хората. Конструирани сте да го правите. Всичко във вас, до последния ген, преследва тази цел. Ето защо вие сте по-силни, по-бързи и по-умни от хората.:: — Брахе кимна на Иаред. — ::Затова се раждате възрастни, готови скоро след това да се сражавате, свирепо и ефикасно. Живородените войници в Колониалните сили преминават тримесечен курс на обучение. Вие преминавате сходен курс, но само за две седмици.::
    ::Защо на живородените им отнема толкова много време за подготовка?:: — попита Стив Сиборг.
    ::Ще ви покажа:: — отвърна Брахе. — ::Днес е първият ден на вашето обучение. Знаете ли какво е да застанеш мирно, познавате ли всички останали команди на строевата подготовка?:: — Членовете на отряда го гледаха безизразно. — ::Така:: — добави той. — ::Ето ви инструкциите.::
    Иаред почувства, че умът му приема нова информация. Познанията попиваха бързо в съзнанието му, в началото хаотични, но веднага се намесваше МозКомът, сортираше ги, разпределяше ги на правилните места и ги свързваше с онова, което той бе научил за едничкия си ден живот. Само след броени секунди Иаред бе напълно запознат с военните разпоредби за строева подготовка. А заедно с това се появи ново и странно усещане, каквото не бе изпитвал досега — непринуденият им строй, в полукръг около Брахе, това, че едни стояха, други седяха, а някои се облягаха на стената, всичко това създаваше усещането за погрешност. За проява на неуважение. Пораждаше срам. След по-малко от трийсет секунди, без да произнесат и думичка, всички се бяха строили в четири редици и стояха мирно.
    Брахе се усмихна.
    ::Вижте как се получи от първия път:: — каза им. — ::Свободно!:: — Те се отпуснаха. — ::Отлично!:: — похвали ги той. — ::Сигурно няма да повярвате, ако ви кажа колко време е необходимо на живородените, за да научат тези команди. Те преминават специална строева подготовка, дни наред, докато възприемат всички тези неща, които вие вече знаете.::
    ::Защо живородените не се обучават по нашия начин?:: — попита Алън Миликан.
    ::Защото не могат:: — обясни Брахе. — ::Мозъците им са стари, настроени на определен ритъм. Губят страшно много време, докато привикнат със своите МозКоми. Ако се опитам да им пратя строевата инструкция така, както я пратих на вас, ще блокират. Освен това те не могат да се интегрират — не могат да споделят информацията помежду си, както го правим всички ние в Специалните части. Те не са конструирани по този начин. Не са родени, за да го правят.::
    ::Ние сме по-съвършени от тях, но те са живородени войници:: — обади се Стивън Сиборг.
    ::Да:: — отвърна Брахе. — ::Специалните части са по-малко от един процент от личния състав на Колониалните отбранителни сили.::
    ::Щом сме толкова добри, защо сме толкова малко?:: — попита Сиборг.
    ::Защото живородените се боят от нас:: — рече Брахе.
    ::Какво?:: — Сиборг почти подскочи.
    ::Нямат ни доверие:: — продължи Брахе. — ::Отгледали са ни с едничката цел да защитаваме човечеството, но не вярват, че сме част от него. Конструирали са ни да сме съвършените войници, но се боят, че може да дадем дефект. Ето защо не ни смятат за пълноценни хора и ни възлагат задачи, които смятат, че съответстват на принизеното ни положение. Не ни вярват, защото не вярват на себе си.::
    ::Това е глупаво:: — рече Сиборг.
    ::По-скоро тъжно:: — обади се Сара Поулинг.
    ::И двете:: — заключи Брахе. — ::Разумът не е сред силните страни на хората.::
    ::Трудно е да се разбере защо мислят по този начин:: — рече Иаред.
    ::Прав си:: — каза Брахе. — ::Без да искаш, уцели един от болезнените въпроси на Специалните части. Живородените не ни вярват, а ние не можем да ги разберем. И тези неща не се оправят с времето. Ето аз например съм единайсетгодишен.:: — Групата бе завладяна от неочаквана силна изненада, никой от тях не можеше да си представи какво е да си толкова стар. — ::И кълна ви се, все още ми е трудно да ги разбера. Тяхното чувство за хумор, което наскоро обсъждах с Дирак, е само един от примерите. Ето защо, в добавка към умствената и физическа подготовка, обучението тук включва и курс по история и култура на живородените войници, с които ви предстои да се срещате, така че да можете да ги разбирате и да имате представа как те гледат на нас.::
    ::Това ми изглежда чиста загуба на време:: — оплака се Сиборг. — ::Щом живородените не ни вярват, защо трябва да ги защитаваме?::
    ::Защото това е целта на нашето съществуване…:: — отвърна Брахе.
    ::Не съм искал да се раждам:: — прекъсна го Сиборг.
    ::Ето, че сега разсъждаваш като живороден:: — продължи невъзмутимо Брахе. — ::Ние също сме хора. Когато воюваме за човечеството, воюваме за нас. Никой не е искал да се ражда, но вече сме родени и сме хора. Сражаваме се не само за другите, но и за нас самите. Ако не защитаваме човечеството, ще изчезнем заедно с него. Вселената, в която живеем, е безмилостна.::
    Сиборг мълчеше, но продължаваше да излъчва раздразнение.
    ::Само това ли ще правим?:: — попита Иаред.
    ::Какво имаш предвид?:: — попита Брахе.
    ::Родени сме с тази цел:: — обясни Иаред. — ::Но можем да правим и други неща, нали?::
    ::И какво предлагаш?:: — попита Брахе.
    ::Ами не знам. Аз съм само на един ден. Има да уча още толкова много неща.:: — Това предизвика всеобщо забавление и усмивката на Брахе.
    ::Родени сме да правим това, но не сме роби:: — заговори той. — ::Имаме отреден период на служба. Десет години. След това, по желание, можем да се уволним. Да станем като останалите живородени и да отидем на някоя колония. Дори има една колония, която е предназначена за нас. Някои от нашите отиват там, други предпочитат да заживеят сред живородените. Но повечето остават в Специалните части. Като мен например.::
    ::Защо?:: — попита Иаред.
    ::Защото за това съм бил роден. Зная да правя само това. Всички вас ви бива за същото. Или поне ще ви бива, когато ви дойде времето. Така че да започваме.::


    ::Ние правим много неща по-бързо от живородените:: — говореше Сара Поулинг, докато си ядеше супата. — ::Но предполагам, че храненето не е едно от тях. Ако ядеш твърде бързо, ще се задавиш. Може да е смешно, но и да създаде неприятности.::
    Иаред седеше срещу нея, на една от двете маси, отредени в столовата за Осмо тренировъчно отделение. Алън Миликан, който проявяваше интерес към разликите в обучението между живородените и Специалните части, бе научил, че първите се подготвят във взводове, а не в отделения, и че отделенията в Специалните части не са същите по големина като тези в Колониалните сили. Всичко, което бе узнал Миликан, мигновено се споделяше с останалите интегрирани. По такъв начин бе достатъчно само един от отделението да научи нещо и то мигновено ставаше достояние на всички други.
    ::Според мен дори ядем по-бързо от живородените:: — рече Иаред, докато си сърбаше супата.
    ::Защо смяташ така?:: — попита Поулинг.
    Иаред сръбна още една лъжица.
    — Защото ето какво ще се случи, ако се опитат да разговарят и да се хранят едновременно — каза, духна и от устата му се разхвърчаха пръски.
    ::Олеле!:: — възкликна Поулинг.
    ::Какво има?:: — попита Иаред.
    Тя погледна наляво и надясно. Иаред също се озърна и установи, че всички в столовата го гледат. Със закъснение осъзна, че всички са го чули, когато бе проговорил на глас. Никой друг в столовата не бе произнесъл и думичка от началото на храненето. Всъщност последният път, когато бе чул нечий глас, бе на сбогуване с лейтенант Клауд. Тук не беше прието да се общува така.
    ::Извинявайте:: — каза той по общия канал. Останалите се наведоха над чиниите.
    ::Пак се направи на глупак:: — укори го Стивън Сиборг от другия край на масата.
    ::Но това беше само шега:: — оправда се Иаред.
    ::Да бе, само шега:: — подигра го Сиборг. — ::Идиот.::
    ::Защо се държиш грубо?:: — попита Иаред.
    ::Защо се държиш грубо?:: — подигра го отново Сиборг.
    ::Иаред може да е идиот, но поне не повтаря като папагал:: — намеси се Поулинг.
    ::Млъквай, Поулинг!:: — сряза я Сиборг. — ::Никой не ти иска мнението.::
    Иаред понечи да отвърне, но изведнъж във въображението му изникна странна картина. Дребни клечащи в кръг човешки същества, които спореха за нещо с високи кресливи гласчета. Едно от тях започна да се подиграва на друго, като повтаряше думите му, както бе постъпил Сиборг.
    ::Кои са пък тези?:: — попита Сиборг. Поулинг също изглеждаше озадачена.
    В главите им отекна гласът на Гейбриъл Брахе:
    ::Това са деца. Незрели човеци. Карат се за нещо. Ако се вгледате, ще видите, че са досущ като вас.::
    ::Той почна пръв:: — рече Сиборг, извърнал глава към Брахе в другия край на столовата. Брахе седеше на масата за офицери. Дори не гледаше към тях.
    ::Една от причините живородените да не ни вярват е, защото смятат, че сме деца:: — продължи Брахе. — ::Емоционално увредени деца в тела на възрастни. И колкото и да ви е неприятно, ще ви кажа, че са съвсем прави. Трябва да се научим да се контролираме като възрастните, като всички останали хора. Но имаме по-малко време от тях за това.::
    ::Но…:: — понечи да отвърне Сиборг.
    ::Тихо!:: — сряза го Брахе. — ::Сиборг, когато приключат сутрешните ти занятия, ще имаш самостоятелна задача. Чрез твоя МозКом можеш да се свързваш с информационната система на Феникс. Искам да изучиш правилата на етикецията и безконфликтните взаимоотношения между хората. Намери всичко, което можеш, по въпроса и вечерта го сподели с останалите от Осмо отделение. Разбра ли ме?::
    ::Да:: — отвърна Сиборг, изгледа сърдито Иаред и се върна към храната.
    ::Дирак, за теб също има задача. Прочети „Франкенщайн“. Виж до какви изводи ще те отведе.::
    ::Слушам, сър:: — отвърна Иаред.
    ::И не плюй повече супа:: — продължи Брахе. — ::Отвратително е.::
    Брахе прекъсна връзката.
    Поулинг остави лъжицата в чинията си, преглътна и каза:
    ::Аз например се храня възпитано. И не се държа като дете.::
    След което се изплези на Иаред.


    Следобедните занятия бяха посветени на основното оръжие в Специалните части — „емци“, или МЦ–35А, многоцелева щурмова пушка. Оръжието бе свързано с притежателя си чрез оторизиращ код в МозКома, което означаваше, че само той или друг човек с МозКом могат да го използват за стрелба. Това намаляваше шансовете пушката да бъде употребявана от противника. Освен това МЦ–35А бе модифицирана за употреба в Специалните части с оглед способностите им за интегриране и покрай другите неща можеше да се управлява и дистанционно. Специалните части бяха използвали неведнъж тази възможност, за да изненадат прекалено любопитните чуждоземци.
    Всъщност МЦ–35А не беше само пушка. По желание на притежателя й освен куршуми тя можеше да изстрелва гранати, сачми и дори миниатюрни управляеми ракети. Освен това бе снабдена с огнепръскачка и лъчев резонатор. Всяка една от тези муниции се произвеждаше на момента в пушката от плътно метално блокче наноботи. Иаред за миг се зачуди как ли става този номер и неговият МозКом го засипа с информация относно техническите характеристики и устройството на МЦ–35А, което предизвика мащабно и ужасно объркващо разархивиране на статии, посветени на общи физични принципи, и всичко това тъкмо когато ги бяха отвели на стрелбището. Съвсем естествено цялата тази информация бе споделена и с останалите новобранци, повечето от които го погледнаха раздразнено.
    ::Извинявайте:: — рече смутено Иаред.
    В края на този дълъг следобед Иаред бе овладял до съвършенство употребата на оръжието във всички негови възможности. Заедно с един друг новобранец, Джошуа Ледерман, Иаред се съсредоточи върху способността на оръжието да произвежда различни проектили — експериментираха с различните видове куршуми, за да определят предимствата и недостатъците им. Накрая споделиха опита си с останалите.
    Не се наложи да изпробват другите функции на пушката, тъй като на свой ред приеха подробна информация за тях от другарите си. Иаред бе принуден да признае, че колкото и да не могат да се понасят със Стивън Сиборг, ако му потрябва някой, който да го подкрепи с огнепръскачка, ще повика тъкмо него. Призна му го, докато крачеха назад към казармата, но Сиборг го игнорира — бе потънал в частен разговор с Андреа Гелл-Манн.
    След вечеря Иаред седна на стълбището пред спалното, свърза се с планетната информационна система чрез своя МозКом и като внимаваше да не залива с приетата информация останалите, както бе направил сутринта на стрелбището, откри и изтегли копие на „Франкенщайн или Съвременният Прометей“ от Мери Улстънкрафт Шели, трето преработено издание от 1831.
    След осем минути приключи с книгата и осъзна, че е малко объркан, макар да се досещаше защо Брахе го е накарал да я прочете: цялото Осмо отделение, нещо повече, всички войници от Специалните части бяха нещо като духовни наследници на това нещастно създание, което Виктор Франкенщайн бе скроил от телата на мъртъвци и сетне бе вдъхнал в него живот. Иаред много добре разбираше защо Франкенщайн е изпитвал гордост от творението си, след като го е съживил, и защо после е започнал да се страхува от него. В края на краищата чудовището бе излязло извън неговия контрол, беше избило семейството и приятелите му и накрая бе загинало в пожара заедно със своя създател. Приликата с войниците от Специалните части бе очевидна.
    И въпреки това. Докато разсъждаваше дали съдбата на Специалните части е да останат неразбрани и низвергнати от живородените, както чудовището от своя създател, Иаред си припомни за кратката среща с лейтенант Клауд. Лейтенантът несъмнено не изглеждаше нито ужасен, нито отвратен от Иаред, беше му подал ръка — жест, който Виктор Франкенщайн преднамерено бе отказал на своето отроче. Иаред също така си помисли, че макар Виктор Франкенщайн да бе създателят на чудовището, всъщност неговият създател — Мери Шели — изразяваше недвусмислено съжаление и съчувствие към творението. Истинският човек в този роман бе личност много по-сложна от измисления, много по-състрадателна по отношение на чудовището, отколкото бе неговият „баща“.
    Посвети на тези разсъждения цяла минута.
    След това продължи да се рови по темата и скоро се натъкна на екранизацията от 1931 г., която погълна със скорост десет пъти по-висока от нормалната, но остана дълбоко разочарован — красноречието на чудовището на Шели бе заменено от тъжно провлечено ръмжене. Иаред потърси и други филмови версии, но те също не оправдаха очакванията му. Чудовището, с което вече бе започнал да се идентифицира, нямаше нищо общо с оригинала и представите му за него — всяка нова версия го представяше във все по-комична светлина. Когато стигна до версиите от началото на двайсет и първи век, Иаред се отказа.
    Опита да промени малко насоката на търсенето си и откри разкази за други подобни изкуствени същества, между които Фрайдей, Р. Данийл Оливо, Дейта, ХАЛ, Der Machinen-Mensch, Астробой, различните Терминатори, Чана Фортуна, Робокопелето Джо и всякакви други андроиди, роботи, компютри, хуманоиди, клонинги и генетично конструирани биомеханизми, които бяха също такива духовни наследници на чудовището на Франкенщайн, какъвто бе и той. Завладян от нарастващо любопитство, Иаред се премести назад във времето от Шели към Пигмалион, големите, хомункулите и снабдените с часовникови механизми автоматони.
    Стана ням свидетел на печалната и често безизходна съдба на всички тези нещастни създания и това как съзнателно са били превръщани в предмет за забавление и насмешка. Вече разбираше защо Брахе е така докачлив на темата „чувство за хумор“. От всичко това следваше едничкият извод — че спецвойниците остават неразбрани и недооценени от живородените, или поне така смяташе Иаред, преди да потърси литературни или филмови образци, в които негови колеги да бъдат представени като главни герои.
    Такива нямаше. Колониалната ера изобилстваше от книги и филми, посветени на Колониалните отбранителни сили, техните битки и победи — дори Битката за Армстронг бе представена в нова, нелишена от героизъм светлина — но в нито едно от тези произведения нямаше и намек за Специалните части, ако се изключеше една серия от евтини романчета, издадени на колонията Рама: в нея се разказваше за приключенията на таен отряд от еротични войници-свръхчовеци, които в повечето случаи надвиваха своите извънземни противници, като ги принуждаваха да правят енергичен секс, докато не ги доведат до пълно изтощение и покорство. Иаред, който поне засега разбираше секса в чисто възпроизводителния му смисъл, се зачуди защо някой би сметнал, че това е приложим начин за победа над противника. Накрая реши, че вероятно пропуска нещо важно по темата, и си отбеляза да попита Брахе.
    А междувременно оставаше въпросът защо — от гледна точка на развлекателната индустрия и културата — Специалните части не съществуваха.
    Но той реши да остави отговора за някоя друга нощ. И без това нямаше търпение да сподели досегашните си открития и разсъждения със своите другари. Премахна бариерата върху натрупаната информация и я насочи към другите. В същия миг осъзна, че не е единственият, който споделя откритията си — Брахе бе поръчал домашни на повечето негови другари и резултатите от тях заляха възприятията му. Изследвания върху етикецията и безконфликтните взаимоотношения от Сиборг (придружени с презрителното отношение на Стив към подобни въпроси), великите битки на Колониалните отбранителни сили от Брайън Майкълсън, анимирани филмчета от новобранеца Джери Йокава, човешка физиология от Сара Поулинг. Иаред реши да се пошегува с нея по-късно, задето го бе подиграла сутринта за възложената му задача. Междувременно неговият МозКом се зае да разопакова и сортира всичко, което му прехвърляха другарите му. Облегнат на стълбите, Иаред се любуваше на залеза, а мозъкът му се пълнеше със знания.
    Когато Иаред най-сетне приключи с разархивирането на новите познания, слънцето на Феникс бе залязло отдавна, но той продължаваше да седи на стълбите, загледан в полета на нощните насекоми около лампата. Едно от тях, по-смело и дръзко от останалите, кацна на ръката му и заби тъничкото си жило в кожата му, явно за да пробва телесните му сокове. Предупредени от МозКома, наноботите в неговата УмнаКръв се прехвърлиха в телцето на насекомото, използваха кислорода, който пренасяха, като горивен елемент. Нещастното същество бе изпепелено отвътре, а през процепите в телцето му бликнаха миниатюрни, незабележими струйки дим. Иаред се зачуди кой ли е програмирал подобна реакция в наноботите — сигурно беше някой, несъмнено ненавиждал всичко живо.
    „Може би живородените с право се страхуват от нас“ — рече си той.
    В спалното другарите му продължаваха да спорят за наученото през деня. Сиборг тъкмо обявяваше „Франкенщайн“ за досадна и скучна книга. Иаред скочи и се втурна вътре да защити честта на любимото си чудовище.


    През сутрините и следобедите на тази първа седмица бойците от Осмо отделение се учеха да нападат, да се отбраняват и да убиват. Вечер учеха всичко останало, включително и някои неща, които според Иаред нямаха почти никаква стойност.
    Рано вечерта на втория ден Андреа Гелл-Манн запозна Осмо отделение с ругатните — тема, която бе избрала на обяд и бе приключила преди вечеря. На самата вечеря бойците от Осмо подвикваха ентусиазирано да им подадат „шибаната салата“, „ей, ти, лайно такова“ и прочее, докато накрая Брахе не ги скастри да си затварят „лайняните усти“, „всички вие копелдаци мръсни“, защото „взело да му писва на оная работа“. Почти веднага всички се съгласиха, че Брахе е прав, след което Гелл-Манн ги научи да псуват на арабски.
    На третия ден някои новобранци от Осмо поискаха и получиха разрешение да влязат в кухнята на столовата и да използват печката, за да си приготвят нещо сами. На следващата сутрин останалите отделения в лагера Карсън бяха снабдени с огромно количество сладкиши.
    На четвъртия ден те започнаха да си разказват вицове, научени от информационната система на Феникс, но без особен успех в заключителната фаза, тъй като докато компютрите в главите им разархивират смисъла, те вече не бяха смешни. Единствено Сара Поулинг се смееше в повечето случаи, но останалите решиха, че веселието й е породено от общата неспособност да се разказват вицове. Никой друг не го намери за смешно, което придаде нова енергия на несекващия й кикот и накрая тя падна от койката.
    Виж, това вече развесели всички.
    Игрословиците се радваха на много по-топъл прием.
    На петия ден, чийто следобед бе посветен на лекция за разположението на човешките колонии и връзките им с други разумни същества (които в преобладаващата си част бяха враждебни), Осмо отреди вечерта на книгите и филмите от предколониалната епоха за междузвездни войни с чуждоземци. Оценките бяха противоречиви. „Война на световете“ бе посрещната с одобрение до финала, който всички определиха като евтин номер. Романът „Звездни рейнджъри“ имаше някои добри бойни сцени, но изискваше разархивирането на сложни философски концепции; филмът им хареса повече, макар несъмнено да бе по-тъп. „Вечната война“ необяснимо защо накара всички да се натъжат: мисълта, че една война може да продължи толкова дълго, изглежда, бе непоносима за група хора на възраст не повече от седмица. След като гледаха „Междузвездни войни“, почти всички поискаха светлинен меч и бяха разочаровани, че подобно оръжие все още не е разработено. Освен това всички бяха на единното мнение, че еуоките трябва да измрат.
    Две класически творби имаха особен успех. „Играта на Ендър“ достави всеобща наслада: ето войници, които бяха досущ като тях, макар и по-малки. Главният герой също бе отгледан с едничката цел да воюва с чуждоземци. На следващия ден всички новобранци от Осмо се поздравяваха със ::Здрасти, Ендър::, докато накрая Брахе не ги скастри.
    Втората книга беше „Чарли се завръща у дома“, произведение от навечерието на Колониалната епоха и следователно една от последните книги, в които вселената бе изобразена различно от тази, в която живееха — в онази вселена чуждоземците все още посрещаха хората добронамерено, а не с оръжие. Книгата беше екранизирана, но в по-късен период, когато на нея вече се бе гледало по-скоро като на приказка, отколкото като на научна фантастика. Новобранците бяха запленени от тази вселена, в която те не само не съществуваха, но и можеха да се окажат излишни и ненужни.
    На шестия ден Иаред и другарите му най-сетне научиха каква е целта на секса.
    На седмия, като пряко последствие от шестия, всички почиваха.
    ::Може някои от тези неща да са абсолютно ненужни:: — обясняваше Поулинг на Иаред, докато двамата се излежаваха в койката й и се наслаждаваха на физическата си близост, без да са правили любов. — ::Възможно е от всяко едно от тях да няма никаква полза, но събрани заедно, те ни помогнаха да се сближим.::
    ::Ние сме достатъчно близки:: — отвърна Иаред.
    ::Не по този начин.:: — Поулинг се притисна за миг в него. — ::Да се сближим като хората. Да бъдем едно цяло. Може всички тези неща да са ти се сторили глупави, но те ни учат какво е да си човек.::
    Сега беше ред на Иаред да се притисне към нея и да прокара ръка по гърдите й.
    ::На мен ми харесва да съм човек.::
    ::На мен също:: — призна Поулинг и се изкиска.
    ::За Бога, вие двамата!:: — намеси се Сиборг. — ::Опитвам се да поспя.::
    ::Мърморко:: — отвърна Поулинг, погледна Иаред в очакване и той да добави нещо и откри, че вече е заспал. Целуна го по челото и също заспа.


    ::През първата си седмица бяхте подложени на физическа подготовка, за да се научите да правите всичко, което умеят живородените войници:: — заговори Брахе. — ::А сега е време да ви научим на нещата, които можете само вие.::
    Осмо отделение бе построено на старта на дълга полоса с препятствия.
    ::Вече се научихме да преодоляваме тази полоса:: — рече Люк Гълстранд.
    ::Радвам се, че си го забелязал, Гълстранд:: — отбеляза Брахе. — ::Заради наблюдателността ти днес ще си първи на старта. Остани тук. Останалите ще помоля да се разпръснат из полосата. Гледайте да сте на равни разстояния.::
    Новобранците се разпръснаха по протежение на полосата и Брахе се обърна към Гълстранд.
    ::Виждаш ли тази полоса?::
    ::Да:: — отвърна Гълстранд.
    ::Смяташ ли, че ще можеш да я пробягаш със затворени очи?::
    ::Не:: — рече Гълстранд. — ::Не помня къде точно са всички препятствия. Може да се спъна лошо и дори да се убия.::
    ::Останалите съгласни ли сте с него?:: — попита Брахе. Вместо отговор те пратиха кратки потвърждаващи сигнали. — ::И въпреки това, преди да си тръгнем оттук, вие всички ще пробягате тази полоса със затворени очи. Защото притежавате една способност, която ще ви помогне да го направите: интеграцията ви с останалите членове на отделението.::
    От различни краища на полосата долетя обща вълна на съмнение.
    ::Използваме нашите интеграционни умения, за да разговаряме и споделяме информация:: — даде гласност на съмненията Брайън Майкълсън. — ::Но това е нещо съвсем различно.::
    ::Няма нищо различно:: — каза Брахе. — ::Нощните задачи през изминалата седмица не бяха нито наказание, нито прищявка. Вие вече знаете, че благодарение на вашия МозКом и на специално устроените ви мозъци можете да се обучавате самостоятелно и бързо. През изминалата седмица — без да си давате сметка за това — вие се научихте да споделяте помежду си и да възприемате огромно количество информация. Няма никаква разлика между всички тези задачи и предстоящата. Обърнете внимание.::
    Иаред едва не извика от изненада, другарите му също. Изведнъж редом с постоянното присъствие на Брахе в мислите му върху съзнанието му се насложи и подробна информация за физическото състояние на лейтенанта, за неговото местоположение, за всеки негов жест и действие.
    ::Погледнете през очите ми:: — нареди Брахе. Иаред се съсредоточи върху командата и усети, че му се завива свят, когато гледната точка рязко се смени и се смеси с тази на Брахе. Последният завъртя леко глава и Иаред видя самия себе си, втренчил поглед в лейтенанта. Брахе преустанови връзката.
    ::Постепенно ще свикнете да го правите:: — успокои ги Брахе. — ::Отсега нататък ще изпълнявате това упражнение при всяко бойно занятие. Благодарение на интегрирането вие притежавате уникално за вселената ситуационно усещане. Всички разумни същества обменят информация по време на сражение така, както могат дори живородените поддържат непрестанно отворен комуникационен канал. Но само Специалните части притежават подобна степен на съучастие, такова ниво на общо тактическо съзнание. Това е същината на нашия начин на действие при бойни условия. Както вече ви казах, миналата седмица се запознахте с основните тактически прийоми на живородените — и се научихте да влизате в бой индивидуално. Време е да се обучите да се сражавате като Специални части, да интегрирате собствените си бойни умения с цялото отделение. Ще свикнете да споделяте всичко, което ви е известно, и да се доверявате на онова, което споделят с вас. Това ще ви спасява живота и живота на вашите другари. Предстои ви най-трудната и най-важната задача. Така че искам да сте максимално внимателни.:: — Брахе се обърна към Гълстранд. — ::Затвори очи!::
    Гълстранд се поколеба.
    ::Не съм сигурен дали ще успея да ги държа затворени…::
    ::Ще трябва да се довериш на другарите си:: — рече Брахе.
    ::Но аз им вярвам:: — рече Гълстранд. — ::По-скоро не вярвам на себе си.:: — Последното предизвика съчувствени сигнали от останалите.
    ::Въпреки всичко това е неизбежна част от упражнението:: — рече Брахе. — ::Действай!::
    Гълстранд зажумя и неуверено пристъпи. От мястото, където се намираше, някъде към средата на полосата, Иаред забеляза, че Джери Йокава се навежда леко, сякаш се опитва да скъси разстоянието, което го делеше от Гълстранд. В началото Гълстранд се придвижваше съвсем бавно, но постепенно ускори крачка и малко преди да доближи Иаред — тъкмо след като бе преминал по дървената греда над канавката с кал — на лицето му се появи усмивка. Изглежда, беше повярвал.
    Иаред почувства, че Гълстранд търси неговата гледна точка. Опита се да му предостави пълен достъп до всички свои сетива и същевременно да го окуражи. Гълстранд прие и двете и на свой ред прати кратък импулс на благодарност, след което се съсредоточи върху въжето, което започваше след позицията на Иаред. Когато се изкатери по него, Гълстранд се прехвърли към следващия член на отделението по линията, но вече видимо се чувстваше далеч по-уверен. Към края на полосата се движеше с почти максимална скорост.
    ::Отлично:: — похвали го Брахе. — ::Гълстранд, заеми последния пост. Останалите да се преместят с по една позиция към старта. Йокава, твой ред е.::
    Две смени по-късно не само членовете на отделението споделяха своята гледна точка с онзи, който преодоляваше трасето, но и той им показваше всичко, което усещаше, за да могат тези след него да са максимално подготвени. Така всеки следващ участник се придвижваше все по-бързо и уверено. Когато дойде ред на Иаред, отделението бе интегрирало напълно гледната си точка и се бе научило да я сменя бързо, както и да осигурява цялата необходима информация за придвижването. Беше като да присъстваш едновременно на две места.
    Вече беше ред на Иаред. Той не спираше да се диви на тази странна нова възможност, но само докато се изкатери на гредата. Тук за миг чуждата гледна точка, на която разчиташе в момента, внезапно се измести встрани, той изгуби равновесие и се пльосна в калната канавка.
    ::Извинявай, разсеях се:: — обърна се към него Стивън Сиборг, докато Иаред бършеше калта от лицето си. — ::Влезе ми нещо в окото.::
    ::Глупости:: — намеси се Алън Миликан, но на закрита връзка. — ::Аз съм на следващия пост и го виждам идеално. Нищо не му е влизало в окото.::
    ::Сиборг, ако допуснеш нещо подобно по време на бой, най-вероятно ще ти се случи някоя неприятност, като да се озовеш от неправилната страна на шлюза при следващия старт. Постарай се да не го забравяш. Дирак, продължавай нататък.::


    ::Не мога да разбера какво има срещу мен Сиборг?:: — обърна се Иаред към Поулинг. Двамата тренираха бой с ножове. Бяха разделени на двойки, които се сменяха на всеки пет минути, с включено на максимална степен интегриране. Да се биеш с някой, който долавя и най-малкото ти движение и намерение, бе истинско предизвикателство.
    ::Наистина ли не знаеш?:: — попита Поулинг, докато описваше бавен кръг с острието на стиснатия в лявата си ръка нож. — ::Две неща. Първо, той си е гадинка. И второ — защото ме харесва.::
    Иаред замръзна неподвижно.
    ::Какво?:: — попита и в същия миг Поулинг се нахвърли върху него, направи лъжливо движение със свободната си ръка и рязко повдигна острието нагоре. Иаред отскочи, Поулинг мигновено прехвърли ножа в другата си ръка и нанесе нисък удар — пропусна крака му само с няколко сантиметра. Иаред се изправи и зае отбранителна позиция.
    ::Опита се да ми отвлечеш вниманието:: — укори я той.
    ::Ти сам си го отвлече:: — засмя се Поулинг. — ::Аз само се възползвах от това.::
    ::Няма да се успокоиш, докато не ми пуснеш кръвчица.::
    ::Няма да се успокоя, докато не млъкнеш и не се съсредоточиш върху обучението:: — възрази сериозно тя.
    ::Знаеш ли…:: — почна той, но внезапно се наведе назад, доловил намерението на Поулинг да го промуши в гърдите — миг преди да го осъществи. Възползва се от протегнатата й в опразненото пространство ръка, шмугна се покрай нея и опря острието на ножа в ребрата й. Преди да завърши движението си, Поулинг повдигна рязко глава и го удари с теме отдолу в брадичката. Зъбите му изтракаха и за миг зрението му се замъгли. Усетила това, Поулинг отскочи назад, приклекна и го подкоси с крака. Когато Иаред се съвзе, тя вече го стискаше в хватка, опряла нож в гърлото му.
    ::Знам:: — рече подигравателно, — ::че ако това бе истински двубой, вече щях да съм ти прерязала гърлото и да съм се заела със следващия.::
    Прибра ножа в калъфа и вдигна колене от гърдите му.
    ::Значи трябва да съм благодарен, че не беше истински бой:: — подхвърли Иаред, докато се надигаше. — ::Та за Сиборг…::
    Поулинг го удари с юмрук в носа и главата му отскочи назад. Секунда след това ножът й отново бе опрян в гърлото му.
    ::Какво има пък сега, за Бога?::
    ::Петте ни минути не са изтекли:: — отвърна Поулинг. — ::Никой не е прекратил боя.::
    ::Но ти…:: — почна Иаред. Поулинг притисна по-силно ножа и му пусна УмнаКръв. Иаред извика от изненада и болка.
    ::Никакво „но ти“:: — рече Поулинг. — ::Иаред, харесвам те, но забелязах, че не умееш да се съсредоточаваш. Ние сме приятели и според теб това означава, че можем да си бъбрим, докато вършиш разни неща. Но кълна ти се, следващия път, когато се разкриеш по този начин, ще ти прережа гърлото. Твоята УмнаКръв вероятно ще те спаси и няма да умреш. Но след това ще престанеш да смяташ, че не съм способна да ти направя нещо лошо само защото сме приятели. Разбираш ли, аз наистина те харесвам. Повярвай, Иаред, всичко това е за твое добро. Не искам да умреш по време на някоя битка само защото мислите ти са някъде другаде. Не можеш просто да спреш да се биеш, понеже ти е хрумнало да кажеш нещо.::
    ::Е, ти нали ще си до мен и ще ме пазиш?::
    ::Знаеш, че ще съм до теб.:: — Тя го погледна сериозно. — ::Но мисля, че не бива чак толкова да се уповаваш на интегрирането. Трябва да се пазиш сам.::
    Брахе им съобщи, че петте минути са изтекли, и Поулинг пусна Иаред да се изправи.
    ::Повярвай ми, Иаред, говоря ти съвсем сериозно. Бъди внимателен следващия път, инак ще ти хвръкне главата.::
    ::Разбрах.:: — Той си опипа носа. — ::Или пак ще ме праснеш.::
    ::Защо пък не?:: — захили се тя. — ::Може да ми хареса.::
    ::Значи твърдението, че Сиборг те харесвал, бе само за да ме разсееш, така ли?:: — попита той.
    ::О, не:: — отвърна тя. — ::Беше си съвсем вярно.::
    ::Ох:: — въздъхна Иаред.
    Поулинг избухна в смях.
    ::Ето, пак се почва. Отново си готов за ступване.::


    Сара Поулинг бе една от първите жертви на отделението — двете с Андреа Гелл-Манн попаднаха в засада, докато проучваха една долчинка. Поулинг падна първа, ударена в главата и шията, Гелл-Манн успя да засече мястото, откъдето ги обстрелваха, преди да получи три куршума в гърдите. И в двата случая интегрирането с останалите членове на отряда бе прекратено, усещането бе сякаш изтръгват някого от колективното съзнание на отделението. Скоро след това бяха поразени още неколцина; оцелелите побързаха да се разбягат.
    В края на краищата това се оказа едно от най-трагичните учения за Осмо отделение.
    Джери Йокава усложни нещата, като допусна да го ранят в крака. Тренировъчният костюм, който носеше, регистрира поражението и обездвижи крайника, Йокава се просна по очи и едва успя да допълзи до една купчина, зад която преди няколко секунди бе намерила укритие Катрин Бъркли.
    ::Ти трябваше да ни прикриваш:: — укори я Йокава.
    ::Прикривах ви:: — отвърна Бъркли. — ::И продължавам. Но съм сама, а те са пет. Пък и ти не се справи по-добре.::
    Петимата войници от Тринайсето отделение, които бяха устроили засадата в долчинката, продължиха да ги обстрелват на смени. Всеки от тях изпитваше симулираното ритане на пушката, докато техните МозКоми прибавяха съответстващия звук и картина към излитащите от оръжията куршуми. На свой ред Бъркли и Йокава получаваха симулирани сигнали за свирещи над главата им проектили и чуваха зловещия звук на рикошетите. Куршумите не бяха истински, но спокойно можеха да се определят като последната стъпка до тях.
    ::Май ще ни е нужна помощ:: — обърна се Йокава към Стивън Сиборг, който бе определен за командир по време на занятието.
    ::Чух те:: — потвърди Сиборг и погледна през рамо към Иаред, единствения оцелял войник, който стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Заедно с двамата приклещени зад камъка бяха общо четирима срещу седемте войници от Тринайсето, които се спотайваха в покрайнините на гората. Шансовете не бяха на тяхна страна.
    ::Престани да ме гледаш така:: — сряза го ядосано Сиборг. — ::Не съм виновен, че…::
    ::Нищо не съм казал:: — оправда се Иаред.
    ::Но си го помисли, нали?::
    ::Нищо не съм си мислил. Просто преглеждах информацията.::
    ::За какво?::
    ::За това как действат и мислят онези от Тринайсето. Каква е разликата между тях и нас. Опитвам се да открия нещо, което да използваме.::
    ::Ей, не можете ли да си размърдате мозъците?:: — намеси се Йокава. — ::Тука всяка секунда ще ни спукат задниците.::
    Иаред погледна Сиборг и той въздъхна:
    ::Добре де. Приемам всякакви предложения. Какво си намислил?::
    ::Сигурно ще си помислиш, че съм побъркан:: — рече Иаред. — ::Но забелязах нещо. Нещо, за което е нужно да вдигнеш глава. Нито те, нито ние сме го правили досега.::
    Сиборг погледна нагоре, към свода от клони на земни дървета, преплетени с плътни бамбукови стебла, с каквито изобилстваше местната флора. Двата типа не си пасваха генетично — което бе напълно обяснимо, след като бяха възникнали на различни светове, — ала това не им пречеше да си съперничат за светлина и да се протягат към небето, при което образуваха нещо като сложно строително скеле.
    ::Какво да гледаме, след като на дърветата няма нищо?:: — попита Сиборг.
    Иаред започна да отброява секундите наум. Стигна до седмата, когато Сиборг най-сетне възкликна:
    ::Аха!::
    ::Аха, я:: — съгласи се Иаред и извика картата. — ::Ние сме тук. Йокава и Бъркли — тук. Между нас и тях има гъста гора.::
    ::И смяташ, че можем да се доберем дотам по дърветата.::
    ::Не в това е въпросът, а дали ще успеем да го направим достатъчно бързо, за да ги заварим живи, и достатъчно тихо, за да не ни разкрият и убият.::


    Иаред бързо установи, че да се придвижват по дърветата е по-лесно на теория, отколкото на практика. Със Сиборг едва не тупнаха още при първия опит, а прескачането от клон на клон изискваше много по-голяма координация, отколкото очакваха. Феникският бамбук не можеше да носи голяма тежест, а повечето клони на земните дървета бяха изсъхнали и се чупеха. Двамата напредваха по-бавно и по-шумно, отколкото им се искаше.
    По някое време от изток се чу тревожен шум. Иаред и Сиборг застинаха, притиснати към стеблата. Двама войници от Тринайсето отделение се прокрадваха сред шубраците на трийсетина метра от тях. И двамата се озъртаха зорко и очевидно бяха нащрек. За щастие не им хрумваше да поглеждат нагоре.
    Иаред забеляза с крайчеца на окото, че Сиборг бавно посяга към оръжието си.
    ::Почакай:: — предупреди го. — ::Все още сме в периферното им полезрение. По-добре да се озовем зад тях.::
    Двамата войници продължаваха да се придвижват и когато най-сетне им видяха гърбовете, Сиборг кимна на Иаред. Двамата безшумно свалиха пушките от раменете си и се прицелиха в незащитените си противници. Сиборг даде команда и последваха два къси откоса. Противниковите войници тупнаха в тревата.
    ::Останалите са приковали с огън Йокава и Беркли:: — рече Сиборг. — ::Да отидем да ги измъкнем.:: — И продължи напред. Иаред дори се изненада от бързината, с която Сиборг си бе възвърнал самочувствието.
    След десет минути, когато мунициите на Йокава и Бъркли вече привършваха, Иаред и Сиборг най-сетне успяха да открият местоположението на останалите войници от Тринайсето отделение. Двама от тях бяха на осем метра вляво и под Иаред, прикрити зад едно паднало дърво, други двама лежаха зад купчина на десетина метра вдясно от Сиборг. Четиримата заедно поддържаха непрестанен огън срещу позициите на Йокава и Бъркли, докато пети се опитваше да ги заобиколи откъм фланга. И петимата бяха с гръб към Иаред и Сиборг.
    ::Аз поемам онези зад дървото, а ти поеми другите при купчината:: — нареди Сиборг. — ::Ще кажа на Бъркли за петия, но не бива да стреля по него, преди да сме започнали ние. Инак ще ни издаде.::
    Иаред кимна — сега, когато бе възвърнал увереността си, Сиборг се справяше много по-добре. Иаред остави този факт за по-късно мислене и се опита да заеме максимално стабилна позиция върху клона. Сиборг се смъкна с едно ниво надолу, за да избегне един клон, който му пречеше. Клонът, на който стъпи обаче беше изсъхнал, изпука и се счупи. Сиборг изпусна оръжието си и се вкопчи в следващия клон; четиримата на земята се извърнаха, вдигнаха глави, зърнаха го да виси безпомощно над тях и вдигнаха едновременно оръжията си.
    ::По дяволите!:: — изруга Сиборг и погледна към Иаред.
    Иаред откри автоматична стрелба по двамата зад купчината. Единият подскочи и падна, вторият успя да се прикрие. Иаред премести огъня върху войниците зад падналото дърво, не успя да ги уцели, но спечели необходимото време, за да превключи на управляеми ракети и пусна една в пространството между двамата. Симулираната ракета ги посипа с дъжд от виртуални шрапнели. Те паднаха. Иаред се обърна тъкмо навреме, за да забележи, че войникът зад купчината се надига и натиска спусъка. Иаред почувства, че гърдите му се стягат под въздействието на костюма, и изпусна пушката. Беше прострелян, но фактът, че не е паднал от дървото, му подсказваше, че още се води жив.
    Какво невероятно изживяване. Бойно учение! Бе толкова развълнуван, че насмалко да се напикае.
    ::Чакай да ти помогна:: — рече Сиборг и посегна с лявата си ръка към него тъкмо когато петият войник го простреля в дясното рамо. Ръката на Сиборг се парализира и той изпусна клона, на който висеше. Иаред го сграбчи за лявата ръка и успя да го задържи, преди да полети надолу. Почувства остра болка в левия си крак, който все още бе заклещен между клоните — сега трябваше да носи двойна тежест.
    Войникът долу се прицелваше бавно и Иаред осъзна, че до падането им остават броени секунди. Учение или не, сблъсъкът със земята щеше да доведе до сериозни последствия и за двамата. Той се пресегна с дясната ръка, измъкна бойния нож и го метна с всичка сила. Ножът се заби дълбоко в лявото бедро на противника — войникът изкрещя, падна и започна да се превива, а после се появи Бъркли и го застреля от упор.
    ::Осмо отделение печели учението:: — чу Иаред гласа на Брахе. — ::Дезактивирам тренировъчните костюми на всички поразени. Следващото бойно учение започва точно след трийсет минути.:: — Иаред почувства как напрежението в дясната му страна отслабва и въздъхна облекчено. Сиборг също вече се движеше свободно. Иаред го повдигна нагоре и после двамата се спуснаха по стъблото, за да си вземат оръжията от земята.
    Тук вече ги очакваха „размразените“ войници от Тринайсето, наобиколили ранения си другар, който продължаваше да стене.
    ::Ах, ти, мръсник!:: — извика един от тях на Иаред.
    — ::Ти хвърли ножа по Чарли. Казаха ви, че никой не бива да пострада. Затова го наричат бойно учение.::
    Сиборг се напъха между Иаред и войника и изръмжа:
    ::Кажи го на приятеля си, задник. Ако ни беше прострелял, щяхме да тупнем от осем метра без никаква възможност да забавим падането. Иаред ми спаси живота. А твоето другарче ще оцелее. Така че майната ти — и на теб, и на него.::
    Сиборг и другият се измерваха с погледи още няколко секунди, после войникът се обърна, плю презрително на тревата и се върна при ранения си другар.
    ::Благодаря:: — подхвърли Иаред на Сиборг.
    Той го погледна за миг, после извърна глава към Йокава и Бъркли и каза:
    ::Да се махаме оттук. Скоро започва следващото бойно учение.::
    И се отдалечи бавно. Другите го последваха.
    По обратния път Сиборг каза на Иаред:
    ::Добра идея да използваме дърветата. Благодаря ти, че ме улови, преди да падна.::
    ::Няма защо:: — смотолеви Иаред.
    ::Което не значи, че си ми станал по-симпатичен:: — отвърна Сиборг. — ::Просто, не смятам повече да ти създавам проблеми.::
    ::И това ми стига:: — засмя се Иаред. — ::Като за начало.::
    Сиборг кимна и ускори крачка. През останалия път не промълви нито думичка.


    — Я виж кой бил тук — засмя се лейтенант Клоуд, когато Иаред се качи на борда на совалката, придружен от останалите бивши членове на Осмо отделение. Щяха да ги откарат обратно на станция Феникс за първото им назначение. — Моят приятел Иаред.
    — Здравейте, лейтенант Клауд — ухили се и Иаред.
    — Радвам се да ви видя.
    — Викай ми Дейв — отвърна Клауд. — Виждам, че си приключил с обучението. Дявол го взел, ще ми се и аз да можех да се справя само за две седмици.
    — Все още имаме много да учим — посочи спокойно Иаред.
    — Изобщо не се съмнявам. Е, къде ви пращат сега, редник Дирак? Коя ще е първата спирка?
    — Назначиха ме на „Хвърчило“ — отвърна Иаред. — Заедно с двамата ми другари, Сара Поулинг и Стивън Сиборг. — Посочи Сара, която вече се бе настанила на седалката, и Сиборг, който тъкмо се качваше.
    — Виждал съм „Хвърчило“ — рече Клауд. — Един от новите кораби. Чудесна конструкция. Никога не съм се качвал на него, разбира се. Вие, от Специалните части, не пускате никого до себе си.
    — И на нас ни казаха същото — кимна Иаред. Зад него застана Андреа Гелл-Манн и леко го побутна.
    — Аха, още товар на борда — подсмихна се Клоуд. — Ако искаш, седни при мен в кабината — на мястото на втория пилот.
    — Благодаря — отвърна Иаред и погледна към Поулинг. — Но предпочитам да остана при другарите си.
    Клауд също гледаше към нея. После каза:
    — Не мога да кажа, че не те разбирам. Макар че имам спомен, че ми дължиш няколко шегички. Надявам се по време на обучението да си поработил над чувството си за хумор.
    Иаред помисли за миг, припомняше си първия разговор с Гейбриъл Брахе.
    — Лейтенант Клауд, чели ли сте „Франкенщайн“?
    — Не — призна Клауд. — Но историята ми е позната. Неотдавна гледах последната екранизация.
    — И какво мислите за филма?
    — Хареса ми. Може би малко прекаляваха с действието. Стана ми мъчно за чудовището. А този доктор Франкенщайн е истински задник. Защо питаш всъщност?
    — От любопитство — отвърна Иаред и кимна към насядалите в каютата войници. — Всички го четохме. Даде ни доста храна за размисъл.
    — Аха — възкликна Клауд. — Разбирам. Иаред, позволи ми да споделя с теб моята философия по отношение на човешките същества. Тя може да се сумира в четири думи: аз харесвам добрите хора. Вие всички ми изглеждате такива. Не мога да кажа дали има значение за другите, важното е, че има за мен.
    — Радвам се да го чуя — отвърна Иаред. — Струва ми се, че моята философия е доста сходна.
    — Е, тогава би трябвало да си паснем — засмя се Клауд. — И така — има ли нови вицове?
    — Може и да пусна няколко — отвърна Иаред.

6.

    — Предлагам да разговаряме на глас, ако не възразяваш — обърна се генерал Сцилард към Джейн Сейгън. — По-добре е, отколкото келнерите да ни видят как се зяпаме изцъклено, без да промълвим и думичка. Непрестанно ще идват да ни питат дали нямаме нужда от нещо.
    — Както желаете — отвърна Сейгън.
    Двамата седяха в генералската част на столовата, зад чийто илюминатор се виждаше огромното кълбо на Феникс. Сейгън му се любуваше. Сцилард проследи погледа й и каза:
    — Изумително е, нали?
    — Да — рече замислено Сейгън.
    — Можеш да разглеждаш планетата от всички портали на станцията, но никой не го прави — продължи Сцилард. — Но дойдеш ли тук, просто не откъсваш очи от нея. Говоря най-вече за себе си. — Той посочи кристалния купол, който ги обгръщаше. — Знаеш ли, че този купол е подарък? Предоставен от алаите, докато е строена станцията. Целият е изработен от диамант. Казват, че е естествен диамант, издълбан от сърцевината на един от техните газови гиганти. Чел съм, че алаите били ненадминати инженери. Нищо чудно тази история да е вярна.
    — Не съм чувала почти нищо за тези алаи — призна Сейгън.
    — Те са изчезнали — обясни Сцилард. — Преди сто и петдесет години започват война за една колония с обините. Имат голяма армия от клонинги и възможност да произвеждат бързо още такива и в началото победата клони на тяхна страна. После обините синтезират вирус, който има ключово значение за генетичния строеж на клонингите. В началото вирусът е съвсем безобиден и се пренася по въздушен път, подобно на грипния вирус. Според нашите учени му е трябвало около месец, за да зарази цялата алайска армия, и още един месец, докато съзрее достатъчно, за да атакува цикъла на клетъчно деление при всеки отделен клонинг. Жертвите буквално се разпадат.
    — Всичките едновременно ли? — попита Сейгън.
    — За около месец — отвърна Сцилард. — Ето защо нашите учени са на мнение, че е било необходимо горе-долу толкова време, за да бъде заразена цялата армия. След като се справят с военната сила, обините се заемат с цивилното население. Бърз и жесток геноцид. Обините не знаят що е милост. Сега, когато всички алайски планети са тяхно владение, Колониалният съюз научи две важни неща. Първото — клонираните армии са нож с две остриета. Второ — стой надалеч от обините. Което и правехме, досега.
    Сейгън кимна. От съвсем скоро корабът на Специалните части „Хвърчило“ бе започнал да извършва разузнавателни рейдове в териториите на обините с цел да се направи преценка за тяхната сила и готовност за отбрана. Опасна задача, тъй като обините бяха безжалостни по отношение на нашествениците, а Колониалният съюз и обините официално не бяха във война. Идеята за съюз между тях, рреите и енешанците бе една от най-строго пазените тайни, обществеността все още не беше наясно за грозящата опасност. Енешанците поддържаха дипломатическа мисия в колониалната столица Фениксград. Което означаваше, че дори са нещо като съюзници.
    — Искате ли да ви разкажа за рейдовете срещу обините? — попита Сейгън. Освен че беше отдельонен командир на „Хвърчило“, тя отговаряше и за разузнавателните операции. Повечето офицери в Специалните части имаха по няколко длъжности, което не им пречеше да командват бойни отделения.
    — Не сега — намръщи се Сцилард. — Не е нито времето, нито мястото. Исках да разговарям с теб за един от твоите войници. На „Хвърчило“ пристигнаха трима новобранци и двама от тях ще са под твое командване.
    Сейгън се наежи.
    — Тъкмо това е проблемът. Имах само едно свободно място в отделението, а ми пратиха двама заместници. Взехте ми един от ветераните, за да освободите място. — Сейгън си припомни безпомощния поглед на Уил Листър, когато получи заповедта за прехвърляне на „Скитник“.
    — „Скитник“ е нов кораб и се нуждае от опитни войници — обясни Сцилард. — Уверявам те, че не си единствената, която се е лишила от ветеран в отделението си. И други ми се сърдят. Междувременно получихме някои нови попълнения. За един от тях държах да бъде назначен при теб.
    Сейгън понечи да възрази отново, но се отказа. Сцилард наблюдаваше промяната на чувствата по лицето й. Повечето войници от Специалните части обикновено избълваха първото, което им идваше в главата — характерна черта, вероятно свързана с липсата на продължително възпитание в детството. Умението на Сейгън да се контролира бе тъкмо една от причините да привлече вниманието на Сцилард — както и някои други неща.
    — За кой от новобранците говорим? — попита тя.
    — Иаред Дирак.
    — Какво му е толкова специалното?
    — Той има мозъка на Чарлз Ботин — отвърна Сцилард, следеше внимателно реакцията й.
    — И вие смятате, че това е добра идея! — успя да изрече тя, след като овладя смайването си.
    — Дори нещо повече — отвърна той и й изпрати целия засекретен файл, посветен на Дирак, заедно с техническата информация. Докато Сейгън предъвкваше материала, генералът продължи да я наблюдава. Не измина и минута и един от келнерите се приближи до тях да попита дали имат нужда от нещо. Сцилард поръча чай. Сейгън дори не го забеляза.
    — Добре, готова съм да захапя стръвта — рече Сейгън, след като приключи с файла. — Но все пак защо ми натиквате този предател?
    — Ботин е предателят. Дирак просто носи мозъка му.
    — Мозък, в който сте се опитали да вкарате съзнание на предател.
    — Да, така е — съгласи се Сцилард.
    — В такъв случай отново се връщаме на моя въпрос.
    — Защото имаш опит с подобен род неща — заяви Сцилард.
    — С предатели?
    — С необичайни попълнения в Специалните части — поправи я Сцилард. — Веднъж вече имаше под свое командване живороден от Колониалните отбранителни сили. Джон Пери. — Сейгън замря, когато той произнесе името, но Сцилард се престори, че не го е забелязал. — И той се справи доста добре, докато беше при теб. — Последното изречение можеше да съдържа и лека насмешка — по време на Битката за Корал Пери бе пренесъл изпадналата в безсъзнание Сейгън под вражески огън през няколкостотин метра открита местност, за да й осигури медицинска помощ, а след това бе открил жизненоважен образец на чуждоземна технология малко преди той да бъде унищожен под рухнала сграда.
    — Заслугата за всичко онова бе на Пери, не моя — призна Сейгън. Сцилард отново забеляза, че лицето й трепва, когато произнася името му.
    — Не бива да си толкова скромна — подсмихна се той, но млъкна, докато келнерът поднасяше чая. — Искам да кажа, че Дирак е нещо като хибрид. Той е войник от Специалните части, но и нещо друго. Трябва ми някой с опит тъкмо по това „друго“.
    — „Нещо друго“ — повтори замислено Сейгън. — Генерале, правилно ли разбрах, че се съмнявате, че съзнанието на Ботин продължава да се крие някъде в Дирак?
    — Не съм го казвал — отвърна Сцилард, но тонът му подсказваше обратното.
    Сейгън помисли още малко, после продължи:
    — Сигурно си давате сметка, че следващите няколко мисии на „Хвърчило“ могат да доведат до стълкновения както с рреите, така и с енешанците. Тъкмо срещите ни с енешанците са особено деликатни. — „И за тях ми трябваше Уил Листър“ — помисли си тя.
    — Давам си сметка — потвърди лаконично Сцилард и се пресегна за чая.
    — Не смятате ли, че някой, притежаващ потенциално изменнически наклонности, може да представлява определен риск за успешното изпълнение на мисиите? — попита Сейгън. — И не само за тях, но и за хората, които ще участват.
    — Риск, разбира се, има — съгласи се Сцилард. — Тъкмо затова се уповавам на твоя опит в подобен род неща. Но не е изключено твоят човек да носи в себе си информация от критично значение. А това ме интересува повече от всичко. Нека не забравяме, че ти си офицер от разузнаването. Струва ми се, че си идеалният избор за подобна задача.
    — Интересно какво ще каже по въпроса Крик? — попита Сейгън, имаше предвид майор Крик, командващия офицер на „Хвърчило“.
    — Нищо няма да каже, защото не съм го информирал. Това е секретна информация и аз го изключих от кръга на посветените. Доколкото е в течение, получили сте трима новобранци — и нищо повече.
    — Това никак не ми харесва — намръщи се Сейгън. — Ама никак.
    — Не те питам дали ти харесва. От теб се иска да поемеш задачата. — Той сръбна от чая.
    — Не желая Дирак да участва в мисии, при които ще се срещаме с рреи и енешанци.
    — Важното е да се отнасяш с него като с всеки друг войник от твоето отделение.
    — Ами ако загине — като всеки друг?
    — Моли се да не е от „приятелски огън“. — Сцилард я изгледа над ръба на чашата.
    Сейгън премълча. Келнерът понечи да се приближи до тях, но генералът го прогони раздразнено.
    — Искам да покажа този файл на един човек — рече тя.
    — Информацията е строго секретна, по очевидни причини — възрази Сцилард. — Всички, които трябва да знаят за нея, са осведомени, а не желаем кръгът да се разширява. Дори Дирак не е в течение на собствената си история. И така трябва да остане.
    — Искате от мен да приема под свое командване войник, който представлява огромна заплаха за нашата безопасност. Щом е така, позволете ми поне да взема някои предпазни мерки. Познавам един специалист по функция на човешкия мозък и интегриране на МозКом. Струва ми се, че съветите му могат да са ни от полза.
    Сцилард обмисли предложението й.
    — Човек, на когото вярваш?
    — Мога да му поверя този случай.
    — Той има ли разрешение за достъп до класифицирана информация?
    — Има.
    — Достатъчно високо, за да го забъркаме в тази история?
    — Ами… — замислено каза Сейгън. — Точно тук нещата стават интересни.


    — Здравейте, лейтенант Сейгън — каза управител Кайнен на английски. Произношението му беше лошо, но не по вина на самия Кайнен — просто устата му не бе устроена за повечето човешки езици.
    — Здравейте, управител — отвърна Сейгън. — Виждам, че учите нашия език.
    — Така е — потвърди Кайнен. — Имам време да уча и да правя някои дребни неща. — Посочи една книга, написана на цкански, един от най-използваните езици на рреите, отворена до персоналния му бележник. — Но тук намерих само две книги на цкански. Можех да избирам между книга за религия и за езици. Избрах езиците. Човешката религия е… — Кайнен потърси подходящата английска дума — по-трудна.
    Сейгън посочи с брадичка персоналния му електронен асистент.
    — Сега, когато разполагате с компютър, би трябвало да имате по-богат избор за четене.
    — Така е — отвърна Кайнен. — Благодаря ви, че ми го уредихте. Наистина съм щастлив.
    — Няма за какво. Но компютърът си има цена.
    — Зная. Прочетох файловете, които поискахте да прегледам.
    — И? — попита Сейгън.
    — Трябва да премина на цкански. Английският ми не е достатъчно добър.
    — Добре — рече Сейгън.
    — Запознах се внимателно с документите, касаещи редник Дирак — продължи Кайнен на насечения забързан цкански. — Чарлз Ботин е гений, след като е успял да открие начин за съхраняване на съзнанието извън мозъка. А вие сте истински идиоти, че сте се опитали да го напъхате обратно.
    — Идиоти — повтори Сейгън и на лицето й изгря вяла усмивка. — Това професионална оценка ли е, или само личен коментар?
    — И двете.
    — Да чуем защо — подкани го Сейгън. Кайнен понечи да й препрати няколко файла от своя ПА, но тя вдигна ръка. — Искам само да знам дали този Дирак може да представлява заплаха за мен и войниците ми при предстоящата мисия.
    — Хубаво — отвърна Кайнен и потъна в кратко мълчание. — Мозъкът, дори човешкият, е като компютър. Сравнението не е перфектно, но ще свърши работа за онова, което искам да ви кажа. Компютрите се опират на три компонента, за да функционират — хардуер, софтуер и информационна база. Софтуерът е свързан с хардуера, а файловете — със софтуера. Хардуерът не може да отвори някой файл без посредничеството на софтуера. Ако прехвърлите файл на компютър без нужния софтуер, той ще си остане там и нищо повече. Разбирате ли ме?
    — Дотук да — призна Сейгън.
    — Радвам се. — Кайнен неочаквано се пресегна и я докосна по челото. Тя едва се сдържа да не го удари по ръката. — Нататък: мозъкът е хардуерът. Съзнанието е файлът. Но в случая с вашето другарче Дирак ви липсва софтуерът.
    — И кое е софтуерът? — попита Сейгън.
    — Паметта. Опитът. Сензорната активност. Когато сте прехвърлили съзнанието на Ботин в неговия мозък, последният не е разполагал с необходимия опит, за да знае какво да прави с него. Ако това съзнание все още се намира в мозъка на Дирак — повтарям, ако се намира там, — то е изолирано и няма никакъв начин да осъществите достъп до него.
    — Новородените войници от Специалните части притежават съзнание от момента, когато се събудят — посочи Сейгън. — Но същевременно им липсва опит и памет.
    — Това не е никакво съзнание — възрази Кайнен и Сейгън си помисли, че долавя в гласа му отвращение.
    — Проклетите ви МозКоми отварят изкуствени сензорни канали и предлагат илюзията за съзнание и мозъците ви го знаят. — Кайнен посочи своя ПА. — Хората ви ми осигуриха възможност да се запозная с изследванията, посветени на човешкия мозък и МозКом. Това известно ли ви е?
    — Да, разбира се — отвърна Сейгън. — Тъкмо аз ги помолих да ви предоставят всичко, което може да ви е от полза.
    — Защото знаете, че съм обречен да бъда затворник до края на живота си. И че дори да се опитам да избягам, ще умра от болестта, с която сте ме заразили. Нищо не ви струваше да ми осигурите цялата тази информация, нали?
    Сейгън само сви рамене.
    — Хъмм — изсумтя навъсено Кайнен, после продължи: — Известно ли ви е, че няма разумно обяснение за това защо мозъкът на войника от Специалните части поглъща информацията по-бързо от този на обикновен войник от КОС? И в двата случая става въпрос за обикновени човешки мозъци, свързани с МозКоми. Вярно, че в Специалните части мозъците се подлагат на особен вид подготовка, но това не би трябвало да повлиява съществено скоростта, с която обработват информация. И въпреки това вашите мозъци поглъщат и преработват данните с невероятно темпо. И знаете ли защо? Защото това е форма на самозащита. Войниците в КОС вече притежават съзнание и опита да го използват. Тези от Специалните части нямат нищо. Мозъците ви усещат изкуственото съзнание, което вашият МозКом се опитва да наложи, и бързат да изградят собствено съзнание, преди да бъдат трайно увредени от изкуственото. Или то да ги убие.
    — Нито един войник от Специалните части не е умрял заради своя МозКом — рече Джейн.
    — Не и в наше време. Но, питам се, какво ли ще откриете, ако се върнете достатъчно назад?
    — Какво знаете? — Тя го изгледа изпитателно.
    — Нищо не зная — отвърна с привидно спокоен глас Кайнен. — Всичко това са само предположения. Въпросът е, че не бива да сравнявате пробуждането на спецвойник, който вече има някаква форма на съзнание, с това на Дирак. Не е същото. По нищо не си прилича.
    Сейгън смени темата.
    — Значи според вас съзнанието на Ботин може дори да не е в мозъка на Дирак?
    — Възможно е — потвърди Кайнен. — Съзнанието се нуждае от постоянен приток на данни, без него то се разпада. Една от причините съхраняването му извън мозъка да е невъзможно е потвърждение за гения на Ботин. Ако питате мен, дори съзнанието на Ботин да е било там, то вече се е разпаднало, а вие сте получили един обикновен войник. Но няма никакъв начин да се докаже какво е станало. Може да е било погълнато от съзнанието на Дирак.
    — Но ако е още там, кое би го събудило?
    — Питате за необвързаното ми мнение, нали? — Сейгън кимна. — Причината да не можете да установите контакт със съзнанието на Ботин е, че мозъкът не е разполагал с памет и опит. Може би след като Дирак натрупа опит, това ще доведе и до разкрепостяване на част от скритото съзнание.
    — И тогава той ще стане Чарлз Ботин?
    — Би могъл — потвърди Кайнен. — А може би не. Дирак вече притежава собствено съзнание. Представа за своето аз. Ако съзнанието на Ботин се пробуди, то няма да е единственото в мозъка. Оставям на вас, лейтенант Сейгън, да прецените дали това е за добро, или за лошо. Не мога да ви кажа какво може да последва, ако истинският Ботин някога се пробуди.
    — Все пак ме просветлихте доста по въпроса.
    Кайнен издаде ррейския еквивалент на смях.
    — Осигурете ми лаборатория. И тогава ще ви дам по-точни отговори.
    — Струва ми се, преди твърдяхте, че никога няма да ни помагате.
    Кайнен отново премина на английски.
    — Имах достатъчно време да поразмишлявам. Предостатъчно. Уроците по език не са толкова забавни. — Пак превключи на цкански. — Тези изследвания няма да са в ущърб на моя народ. Затова пък със сигурност ще ви бъдат от полза.
    — На мен лично? Знам защо ми помагахте досега — подкупих ви с компютъра. Но защо ще ми помагате оттук нататък? Нали и без това ще останете наш пленник?
    — Да не говорим за болестта, за която всеки ден трябва да получавам антидот — добави Кайнен, посегна към едно тясно чекмедже на стената и извади инжекторен пистолет. — Моето лекарство. Позволиха ми да си го правя сам. Веднъж пропуснах да си поставя дозата, за да видя какво ще стане. Още съм жив, така че вадете си изводите. Все пак ме оставиха да се гърча няколко часа на пода. Също както направихте и вие, лейтенант Сейгън.
    — Което пак не обяснява защо искате да ми помагате.
    — Защото вие поне ме помните — отвърна Кайнен. — За всички останали аз съм един от многото ваши врагове, който не заслужава да му подхвърлят дори някоя книга, за да не умре от скука. Някой ден те просто ще забравят за моя антидот и ще ме оставят да пукна, защото и без това им е все едно. Вие поне смятате, че имам някаква стойност. В малката вселена, в която живея, това ви прави моя единствен, моя най-добър приятел — макар да сте ми враг.
    Сейгън го гледаше внимателно, спомни си колко жалък и измъчен беше първия път, когато го бе видяла. Сега също, впрочем. Кой знае защо, й стана тъжно за него.
    — Съжалявам — каза тя и сама се изненада от думите си.
    Кайнен отново се разтресе от ррейски смях.
    — Готвехме се да ви изтребим до крак, лейтенант. И все още можем да го направим. Така че няма за какво да съжалявате.
    Сейгън не знаеше какво да отговори. Даде знак на наблюдаващия офицер, появи се тъмничар и застана на пост, докато отваряха вратата на килията.
    — Благодаря ви за помощта — рече на излизане. — Ще помоля да ви осигурят лаборатория.
    — И аз ви благодаря. Макар че не храня особени надежди.
    — Сигурно сте прав.
    — А, лейтенант… — спря я Кайнен. — Хрумна ми нещо. Вашият редник Дирак ще участва във военни операции, нали?
    — Да.
    — Дръжте го под око. Както при хората, така и при рреите, стресът от битката оставя трайни отпечатъци в мозъка. Това е първично преживяване. Ако Ботин е още там, възможно е войната да го пробуди. Или това, или някоя комбинация от въздействия.
    — Как предлагате да го държим под око по време на битка?
    — А, това е по вашата част — отвърна Кайнен. — Освен в краткия период на моето пленничество никога не съм участвал във война. Вие, хората, имате една поговорка: „Дръж приятелите си наблизо, а враговете — още повече“. Изглежда, вашият Дирак може да бъде и двете. Аз бих го държал максимално близо до себе си.


    „Хвърчило“ завари крайцера на рреите неподготвен.
    Мигнодвигът е ужасно капризно и сложно изобретение. Той позволява междузвездни пътешествия не като ускорява корабите над светлинната бариера, което всъщност е невъзможно, а като прониква през пространство-времето и премества кораба (или който и да било съд, оборудван с мигнодвиг) във всяка точка на вселената, която би заинтересувала тези, които го управляват.
    (Всъщност това не е съвсем точно: в логаритмична скала полетите с мигнодвиг стават по-ненадеждни с увеличаване на разстоянието между началната и крайната точка на пътуване. Причината за това се нарича Проблем с хоризонта на мигнодвигателя и тя все още чака своето обяснение, въпреки че нерядко предизвиква изчезването на кораби и екипажи.
    Последното принуждава човечеството и останалите раси, които използват мигнодвигатели, да се задържат в пределите на познатата им вселена и да летят предимно между своите планети и колонии. Реши ли някоя раса да разширява владенията си, сферата на нейното влияние се определя от размерите на този Мигнодвигателен хоризонт. В региона, обитаван от човечеството, всички раси с изключение на една все още не бяха в състояние да достигнат границите на своя хоризонт. Изключението беше консу, които бяха толкова напреднали в развитието си спрямо останалите, та стоеше открит въпросът дали въобще използват мигнодвигатели.)
    Между множеството чудатости на мигнодвига, които трябваше да бъдат понасяни от всеки, който държи да го използва, трябваше да се посочат и неговите изисквания по отношение на старта и пристигането. Така например при стартиране мигнодвигателят се нуждае от относително „плоско“ пространство-време, което означава, че може да бъде активиран само когато корабът се намира извън гравитационните полета на близките планети, или с други думи, след кратък полет с употреба на конвенционални ракетни двигатели. Но от друга страна, кораб, използващ мигнодвиг, може да се озове до някоя планета толкова близо, колкото му е необходимо. Теоретически дори би могъл да се появи върху повърхността й, стига навигаторът да е достатъчно умел. И макар приземяването на космически кораб с мигнодвиг на планета да бе официално забранено от Колониалния съюз, Колониалните отбранителни сили си даваха ясна сметка за стратегическите и тактически преимущества, които би имала подобна неочаквана поява.
    Когато пристигна на планетата, наричана от своите човешки заселници Гетисбърг, „Хвърчило“ изникна в пространството на четвърт светлинна секунда от ррейския крайцер и с вече готови за стрелба оръдия. На екипажа на „Хвърчило“ бе необходима по-малко от минута, за да се ориентира и прицели в злополучния кораб, който едва към края направи опит да реагира, а снарядите на сдвоените магнитни оръдия преодоляха разстоянието между двата кораба за нищожните 2.3 секунди. Дори само скоростта на тези снаряди бе напълно достатъчна, за да пронижат обшивката на крайцера и да прокарат през меката му вътрешност канали, както куршуми през масло, но освен това те бяха конструирани така, че да се разширяват експлозивно при най-лекия допир с материя.
    Една неизчислимо малка частица от секундата след като проникнаха в ррейския кораб, снарядите се разпаднаха и шрапнелите продължиха да се движат по посока на първоначалната траектория, превръщайки се в най-бързия залп от ловна пушка във вселената. Изразходването на енергия, необходимо за промяна на тези траектории, бе толкова голямо, че неминуемо забави полета на шрапнелите. Но тъй като разполагаха с изобилие от акумулирана енергия, шрапнелите имаха предостатъчно време, за да нанесат жестоки поражения на кораба, преди да го напуснат от другата страна и да продължат безпрепятствения си полет в космоса.
    Заради първоначалната позиция на „Хвърчило“ спрямо крайцера първият снаряд попадна в носа на вражеския кораб и продължи към кърмата, а осколките му си проправиха път диагонално и нагоре, при което засегнаха няколко нива и превърнаха заселените от екипажа помещения в кървава баня. Входното отвърстие на този снаряд беше идеално оформен кръг с диаметър седемнадесет сантиметра, а изходното — нащърбена десетметрова дупка, през която в околния вакуум излитаха метални късове, кървави останки и газови смеси.
    Вторият снаряд навлезе странично спрямо първия, по паралелна траектория, но не успя да се разпадне и изходното му отвърстие бе съвсем малко по-широко от входното. За компенсация на своя неуспех снарядът проби един от двигателите на кораба. Автоматичните системи за безопасност мигновено задействаха хидравличните врати, изолираха повредения двигател и изключиха двете съседни на него машини, за да се избегне верижна повреда. Целият ррейски кораб премина на аварийно енергоподаване, което го ограничаваше до минимален избор на щурмови и отбранителни операции, нито една от които не би била ефективна срещу кораб от класата на „Хвърчило“
    Намалил част от енергийните си запаси по време на стрелбата, „Хвърчило“, който бързо попълваше резервите си, довърши противника, като изстреля пет конвенционални тактически ракети. Щеше да им е нужна повече от минута, за да достигнат ррейския крайцер, но „Хвърчило“ разполагаше с предостатъчно време. И без това крайцерът бе единственият ррейски кораб в целия регион. Нещо блесна за миг от носа на ударения кораб: мигносонда, изстреляна, за да преодолее пространството и да отнесе вестта за неочакваната атака до останалите рррейски въоръжени сили. „Хвърчило“ пусна шеста и последна ракета — сондата щеше да бъде застигната и унищожена на по-малко от десет километра от района за пространствен скок. По времето, когато рреите научеха за злощастната съдба на своя крайцер, „Хвърчило“ щеше да е вече на светлинни години от него.
    Междувременно крайцерът вече представляваше бързоразширяващ се облак от отломки и лейтенант Сейгън и нейният Втори взвод получиха разрешение да започнат своята част от мисията.


    Иаред се опита да овладее треската преди първата операция и лекия страх, породен от неравното спускане на совалката в атмосферата на Гетисбърг. Помъчи се да не обръща внимание на всички тези разсейващи фактори и се съсредоточи върху собствените си сили и способности. Седналият до него Даниъл Харви само затрудняваше тази задача.
    ::Проклети побъркани диви колонисти:: — заговори той още щом навлязоха в горните слоеве на атмосферата. — ::Мотаят се напред-назад из галактиката, строят незаконни колонии, а после идват да ни плачат на рамото, когато някое шибано извънземно изпълзи от дупката си и ги погне.::
    ::Успокой се, Харви:: — обърна се към него Алекс Рентген. — ::Нервите водят до излишно главоболие.::
    ::Това, което искам да знам, е как тези скапаняци намират подобни местенца:: — продължаваше да мърмори Харви. — ::Колониалният съюз не ги кара да идват тук, нали? А не можеш да ходиш където ти хрумне, ако не ти разрешат.::
    ::Можеш, разбира се:: — възрази Рентген. — Колониалният съюз не държи под контрол всички междузвездни полети, само тези на хората.::
    ::Колонистите са хора, Айнщайн:: — сряза го Харви.
    ::Ей!:: — обади се Джули Айнщайн. — ::Не ме забърквайте в тази история!::
    ::Най-обикновена ругатня, Джули:: — извини се Харви.
    ::Колонистите са хора, но тези, които ги транспортират, не са, идиоти такива:: — ядоса се Рентген. — ::Дивите колонисти наемат извънземни, с които търгува Колониалният съюз, и те ги откарват там, където пожелаят.::
    ::Това е глупаво:: — рече Харви и огледа останалите, за да потърси потвърждение. Повечето от войниците обаче седяха със затворени очи и игнорираха спора. Харви имаше репутацията на досадник и самохвалко. — ::Колониалният съюз би могъл да ги спре, ако иска. Достатъчно е да предупреди извънземните да не качват на борда диви колонисти. Така поне ще отпадне необходимостта да ни викат, за да им спасяваме задниците.::
    Джейн Сейгън се обърна от предната седалка, погледна Харви и каза:
    ::Колониалният съюз няма никакво намерение да ги спира.::
    ::И защо, по дяволите?:: — попита той.
    ::Защото те са потенциални престъпници:: — обясни Сейгън. — ::Ако не ги оставиш да се реят на воля, ще ти създават неприятности у дома. Колониалният съюз си дава сметка, че не си заслужава да си има ядове с тях. Затова си затварят очите и ги оставят да правят каквото си искат. Пък те да си трошат главите.::
    ::А ние какво търсим тук?:: — попита Рентген. — ::Не че вземам страната на Харви, но тези долу са диви колонисти.::
    ::Заповеди:: — отвърна лаконично Сейгън и затвори очи, за да покаже, че разговорът е приключил. Харви изсумтя и очевидно понечи да отвърне нещо, но изведнъж попаднаха в особено силни турбуленции.
    ::Изглежда рреите долу току-що ни засякоха:: — обади се от пилотското кресло Чад Асиси. — ::Пуснаха три ракети по нас. Дръжте се здраво, ще се опитам да ги обезвредя на разстояние.:: — След няколко секунди чуха слабо равномерно бучене — мазерът на совалката бе открил огън по приближаващите се ракети.
    ::Защо просто не смажем тези негодници от орбита?:: — попита Харви. — ::Правили сме го и преди.::
    ::Долу има хора, забрави ли?:: — обади се Иаред за първи път. — ::Сигурно трябва да избягваме оръжия, които могат да им навредят или дори да ги изтребят.::
    Харви го изгледа за миг, после реши да смени темата.
    Иаред премести поглед към Сара Поулинг, но тя само сви рамене. Отношенията им с другите през двете седмици, откакто бяха постъпили във Втори взвод, можеха да се определят най-точно като „ледени“. Останалите членове на взвода се държаха с тях любезно, но се стараеха да ги избягват. Джейн Сейгън, командващият офицер, им даде да разберат, че това е част от нормалното третиране на новобранците, докато не преминат през огъня на първата бойна мисия.
    ::Дотогава ще стискате зъби:: — посъветва ги още първия ден и после ги остави да се справят