Скачать fb2
Роб Рой

Роб Рой


Уолтър СкотРоб Рой

Защо? Защото според правилото старо
добра за тях е тази проста цел:
човек каквото може притежава,
а силният — каквото си е взел.

Уърдсуърт, „Гробът на Роб Рой“

Глава I

В какво е моят грях, та от такава мъка да
бъда сполетян? Лишен от син единствен,
други нямам… Проклет да бъде този, който
така успял е да те промени!
На път ли искаш да потеглиш? По-охотно
аз бих изпратил коня си на път!

А. Л. Тома1
    Вие поискахте от мене, драги приятелю, да посветя част от свободното време, с което провидението благослови залеза на живота ми, на едно описание на опасностите и трудностите, които прекарах през младините си. Споменът на тези приключения, както благоволихте да ги наречете, наистина остави у мене едно смесено чувство на удоволствие и болка, както и не малка благодарност и страхопочитание към всевишния, който реди човешките съдбини и който още през ранните ми години ме изведе през много рисковани и трудни начинания, така щото, като си спомням за тях и ги сравнявам с настоящето, ми се струва още по-приятно спокойствието, с което е благословил дългия ми живот. Нито пък мога да се съмнявам — както и вие често твърдите, — че приключенията ми сред един народ с извънредно примитивно управление и обноски представляват известен интерес за онези, които обичат да слушат разказите на един старец за минали времена.
    Обаче все пак вие не трябва да забравяте, че един разказ, разправен от един приятел на друг, губи половината от обаянието си, когато бъде написан черно на бяло; и че ако сте изслушвали с интерес разказите, разправяни лично от човека, преживял тези приключения, те ще се видят по-недостойни за вниманието ви, ако ги четете, уединен в кабинета си. По-младата ви възраст и по-доброто ви здраве ви обещават по-дълъг живот, отколкото съдбата, както изглежда, е отредила на вашия приятел. Ето защо захвърлете тези страници в някое чекмедже на писалището си, докато едно събитие, което може да стане всеки момент и което непременно ще стане през следващите няколко — най-много една-две години, ни лиши от възможността да се виждаме. Когато се разделим в този свят, за да се срещнем отново, надявам се, в един по-добър свят, аз много добре съзнавам, че вие ще тачите паметта на починалия си приятел повече, отколкото той заслужава, и във всяка подробност, която сега записвам, ще намирате материал за тъжни, но не и неприятни размисли. Някои завещават на доверените си приятели лика си, външния си образ, а аз връчвам в ръцете ви верен препис на моите мисли и чувства, на моите качества и недостатъци с пълната надежда, че грешките и своеволната необузданост на моята младост ще намерят същото благосклонно разбиране и прошка, каквито тъй често са намирали недостатъците на зрялата ми възраст.
    Едно от многото предимства човек да посвети мемоарите си, ако смея да дам такова гръмко име на тези страници, на един скъп и близък приятел е това, че бих могъл да съкратя някои подробности, съвсем излишни в случая, но с които щеше да се наложи да задържа непознатия ми читател, преди да стигна до по-интересните страници в разказа си. Трябва ли да ви отегчавам заради това, че сте мой приятел и че имам пред себе си мастило, хартия и време? Същевременно не смея да обещая да не използувам случая, който така съблазнително ми се представя, да говоря за себе си и за делата си, макар и да се касае за неща, еднакво известни на двама ни. Склонността да се увличаме в подробности, когато ние самите сме героите на събитията, за които разказваме, често ни кара да пренебрегнем грижите, които би трябвало да отдаваме на, времето и търпението на читателя. Най-добрите и най-мъдрите не са устоявали на това изкушение. Нека ви припомня само забележителния случай с това рядко и оригинално издание на мемоарите на Сюли2, което вие със суетната любов на истински библиофил упорито твърдите, че предпочитате пред изданието, сведено до полезната и обикновена форма на мемоари, но което представлява за мене интерес единствено понеже илюстрира доколко един толкова велик човек като автора им се е поддал на тази слабост — желанието да се самоизтъква. Ако си спомням добре, този достопочтен велможа и велик държавник беше избрал четирима благородници измежду приближените си, за да опишат събитията на живота му под заглавието „Хроника за мъдрите кралски дела — държавнически, домашни, политически и военни — на Хенри IV“ и т. н. След като събрали материали за произведението си, тези мъдри хроникьори превърнали мемоарите, съдържащи всички забележителни събития в живота на господаря им, в разказ in propria persona3. И така, вместо да предаде собствения си разказ в трето лице като Юлий Цезар или в първо лице като онези, които било в салона, било в кабинета си правят себе си герои на собствения си разказ, Сюли се е наслаждавал на изтънченото и странно удоволствие да слуша събитията на живота си, разказани от секретарите му, съчетавайки по този начин в собствената си личност слушателя, героя и вероятно и автора на цялата книга. Трябва да е било забележителна гледка да види човек бившия министър, изправен като бастун, с бродирана мантия и къдрава колосана яка, как слуша, седнал тържествено под балдахин, разказа на своите хроникьори, които, застанали пред него, прави и гологлави, важно му съобщават: „Така рече херцогът, такова заключение направи херцогът, такова беше мнението на ваше превъзходителство по този важен въпрос, такива бяха тайните съвети, които вие дадохте на краля в това критично положение“ — все неща, които трябва да са били много по-добре известни на слушателя, отколкото на разказвачите и по-голямата част от които те са можели да научат само от него.
    Аз не се намирам в такова смешно положение като великия Сюли, но все пак би било странно Франк Озбълдистън да прави официален доклад на Уил Трешъм за своето раждане, възпитание и положение в обществото. И затова ще се боря против изкушението да вляза в ролята на г. П. П., чиновник по гражданското състояние в нашата енория, и ще се постарая да не ви съобщавам нищо, което ви е вече известно. Все пак трябва да ви припомня някои неща, защото, макар и някога да са ви били добре известни, вие може да сте ги забравили с течение на времето, а именно те определиха съдбата ми.
    Сигурно си спомняте добре баща ми, тъй като той беше съдружник с вашия баща и вие го познавахте още от детинство. Едва ли сте го виждали в най-добрата му възраст, преди старческите недъзи да сломят пламенния му дух и предприемчивостта му в търговските сделки. Той наистина щеше да бъде много по-беден, но вероятно не по-малко щастлив, ако беше посветил на науката тази неизчерпаема енергия и остра наблюдателност, които вложи в търговските си сделки. Но в рисковете на търговията за авантюристичния дух има нещо завладяващо, независимо от надеждата за печалба. Този, който се впуска в това невярно море, трябва да притежава сръчността на кормчия и смелостта на мореплавател; и все пак може да претърпи корабокрушение и да пропадне, ако ветровете на щастието не са благоприятни за него. Тази смесица от постоянна бдителност и неизбежен риск, постоянната и страшна несигурност дали благоразумието ще надвие случайността или тя ще осуети благоразумните планове заангажирва напълно както умствените способности, така и чувствата; така търговията има обаянието на комара, без да бъде морално осъдителна като него.
    В началото на XVIII век, когато бях младеж на около двадесет години — един господ знае какъв младеж съм бил! — баща ми внезапно ме повика от Бордо по важна работа. Никога няма да забравя първата ни среща. Спомняте си как беше свикнал той да дава нареждания на околните си — кратко, отсечено и малко строго. Сякаш и сега го виждам — здравата му и изправена фигура, бързата и решителна походка, очите, които хвърляха остри и проницателни погледи, чертите на лицето, което грижите бяха вече покрили с бръчки. Сякаш и сега го чувам да говори — а той не беше многословен и в гласа му понякога прозвучаваше една съвсем непреднамерена рязкост.
    Когато слязох от коня си, побързах да се явя при баща си. Той крачеше из стаята толкова дълбоко замислен и съсредоточен, че дори пристигането на единствения му син, когото не бе виждал от четири години, не можа да го изтръгне от мислите му. Хвърлих се в прегръдките му. Той беше добър, ако и не любвеобилен баща и в тъмните му очи за миг блесна сълза.
    — Дюбур ми писа, че е доволен от тебе, Франк.
    — Щастлив съм, сър…
    — Аз пък имам по-малко основание да бъда щастлив — добави той, като седна на писалището си.
    — Съжалявам, сър.
    — В повечето случаи, „щастлив съм“ и „съжалявам“ са думи почти без значение. Ето последното ти писмо.
    Той го извади от куп други писма, завързани с червен ширит, класирани и надписани по много особен начин. Ето там на масата бе нещастното ми послание, писано по най-животрептущия за мене въпрос в момента, в стил, който смятах, ако не успее да го убеди, то поне ще възбуди у него съчувствие. Повтарям, ето там беше писмото ми, забутано между всевъзможни търговски писма, с които баща ми се занимаваше всеки ден. Не мога да не се усмихна мислено, когато си спомня с какво накърнено самолюбие и чувство на обида гледах своя протест, който, вярвайте ми, бях съчинил с немалко мъка — гледах как сега той го измъква измежду разните кредитни писма н всякаква друга безинтересна, както тогава я смятах, търговска кореспонденция. Нима едно толкова важно писмо (не посмях дори на себе си да кажа — едно толкова добре написано писмо) не заслужава да бъде отделено от другите и да му бъде оказано по-голямо внимание, отколкото на обикновената работа в една търговска къща?
    Но баща ми не забеляза недоволството ми; а дори и да беше го забелязал, не би му обърнал внимание. Той продължи с писмото ми в ръка:
    — Ето, Франк, писмото ти от двадесет и първи миналия месец, с което ми съобщаваш (той започна да чете от писмото ми), че в една толкова важна работа, каквато е изборът на път в живота и на професия, ти вярващ, че аз, като добър баща, ще ти дам поне право да възразиш на моето решение; че ти имаш непреодолими възражения — да, употребил си думата „непреодолими“ (и впрочем защо не пишеш по-четливо някои букви?), — непреодолими възражения срещу плановете, които ти предложих. Има още много в същия смисъл, което изпълва цели четири страници. Ако беше се изразявал малко по-сбито и ясно, всичко можеше да се събере в четири реда. Защото в края на краищата, Франк, всичките ти думи се свеждат до това, че ти не желаеш да постъпиш, както ти казвам.
    — Не че не желая, сър, в настоящия случай просто не мога.
    — За мен думите имат много малка стойност, младежо — каза баща ми, чиято непоколебимост винаги бе придружена с пълно спокойствие и самообладание. — „Не мога“ е може би по-учтив израз от „не желая“, ала двата израза са равнозначни, когато не се касае до морална невъзможност. Но аз не обичам да действувам прибързано. Ще поговорим по въпроса след вечеря. Оуън!
    Оуън се яви. Той нямаше още сребърните къдри, които вие уважавахте, тъй като по онова време беше малко над петдесет години, но носеше същия или почти същия светлокафяв костюм, същите светлосиви чорапи, същата яка със сребърни токички, същите батистени плисирани маншети, които му стигаха до пръстите, когато беше в гостната стая, но които грижливо подгъваше под ръкавите си, когато беше в кантората, за да не ги изцапа при всекидневния си досег с мастилото. С една дума, това бяха същите сериозни, тържествени, но добродушни черти на лицето му, които отличаваха старши чиновника на голямата фирма „Озбълдистън и Трешъм“ до самата му смърт.
    — Оуън — каза баща ми, когато този добросърдечен човек ми стисна най-приятелски ръката, — ще останете днес на вечеря у дома, за да чуете новините, които Франк ни е донесъл от нашите приятели в Бордо.
    Оуън се поклони вдървено в знак на почтителна благодарност. В онези дни, когато разстоянието между висшестоящи и низше-стоящи се спазваше по начин, непознат в наше време, подобна покана представляваше благоволение, което имаше известно значение.
    Дълго ще си спомням за тази вечеря. Изпълнен с дълбока тревога, смесена с неудоволствие, аз не бях в състояние да взема в разговора такова участие, каквото, изглежда, баща ми Очакваше от мен; и доста често давах неудовлетворителни отговори на въпросите, с които той ме обсипваше. Оуън, раздвоен между уважението, което хранеше към баща ми, и обичта към младежа, когото беше друсал на коленете си като дете, се мъчеше при всяка моя грешка като страхлив, но предан съюзник при неприятелско нашествие да обясни моите безсмислици и да прикрие отстъплението ми. Неговите маневри обаче само увеличиха раздразнението на баща ми и вместо да ми помогне, той само си навлече гнева му. Докато бях в търговската къща на Дюбур, аз не бях живял съвсем като търговския служащ, за когото е казано:
Глава, която ще си навлече беди:
наместо сметки, стихове реди!

    но да си кажа правото, не бях посещавал кантората повече, отколкото намирах за абсолютно необходимо, за да мога да си осигуря похвално писмо от този френски търговец, отдавнашен кореспондент на нашата фирма, комуто баща ми бе поръчал да ме посвети в тайните на търговията. Всъщност главното Ми внимание бе посветено на литературата и спорта. Баща ми не беше съвсем против този вид занимания, които развиват ума и тялото. Той беше достатъчно разумен, за да разбере, че те развиват ценни качества у всеки човек и обогатяват и облагородяват характера, към което той се надяваше, че се стремя. Но неговата главна амбиция бе не само да наследя състоянието му, а и да продължа изпълнението на намеренията и плановете, с които той смяташе, че ще може да умножи и увековечи богатото наследство, което щеше да ми остави.
    Когато настояваше да се отдам на търговия, той изтъкваше на първо място, че много обича професията си, но той имал и други съображения, които ми станаха известни много по-късно. Импулсивен, ловък и смел в своите планове, всяко успешно ново начинание веднага го подтикваше към нови сделки, като същевременно му даваше средствата да ги извърши. Изглежда, че му беше необходимо, както на славолюбивите завоеватели, да върви от успех към успех, без да се спре да си осигури придобивките и — още по-малко — да вкуси от плодовете им. Свикнал да вижда цялото си състояние поставено на блюдото на колебаещите се везни на случая, той умееше да намира начини да ги наклони в своя полза; вълнуващите рискове, на които залагаше цялото си богатство, сякаш укрепваха здравето и духа му и увеличаваха енергията му. Той приличаше на моряк, свикнал да не се плаши от вълните и врага, чиято увереност расте в навечерието на буря или битка. Той не забравяше обаче, че възрастта или неочаквана болест могат да отслабят способностите му и затова желаеше овреме да си осигури в мое лице помощник, който да поеме кормилото, когато ръката му се умори, и да продължи пътя на кораба, следвайки неговите съвети и указания. Бащината обич, както и желанието за преуспяването на собствените му планове го довеждаха до същото заключение. Баща ми, макар че богатството му бе вложено във фирмата, бе само командист4, както се казва на търговски език. А Оуън, извънредно честен и много вещ във воденето на сметките, беше незаменим като главен счетоводител, но той нямаше нито познанията, нито способностите, необходими за ръководството на фирмата. Ако баща ми внезапно напуснеше този свят, какво щеше да стане с безбройните му планове, ако син му не е вече станал търговски Херкулес, годен да издържи тежестта, легнала на плещите му след падането на Атлас. И какво щеше да стане със сина му, ако той, непосветен в този вид работа, се озове изведнъж в лабиринта на търговските сделки, без да притежава нишката, която може да го изведе от него? По всички тези съображения, открито признати и премълчани, баща ми беше решил, че аз трябва да прегърна неговата професия; а когато вземеше решение, нямаше по-твърд човек от него. Но все пак той трябваше да чуе и моето мнение, а аз бях взел тъкмо обратното решение и бях готов да го поддържам с упоритост, подобна на неговата.
    Известно извинение за упорития ми отказ да изпълня желанието на баща си може да се намери, надявам се, в обстоятелството, че не разбирах съображенията му и не си давах сметка колко дълбоко го засягаше този въпрос. Аз си въобразявах, че сигурно един ден ще получа голямо наследство, а дотогава ще имам щедра издръжка; и дори през ум не ми минаваше, че за да си осигуря тези блага, може да е необходимо да се трудя и да приема известни ограничения, които не са по вкуса и темперамента ми. В предложението на баща си да се заловя с търговия съзирах само желание и аз да прибавя нещо към огромното богатство, което той бе натрупал. Въобразявайки си, че сам най-добре мога да реша кой път води към щастието ми, аз не виждах защо трябва да увеличавам едно състояние, което смятах за достатъчно и предостатъчно да удовлетвори всичките ми нужди, да ми създаде всички удобства и изтънчени удоволствия.
    И затова, ще повторя пак, аз не прекарах времето си в Бордо така, както баща ми предполагаше. Предпочитах всякакви други занимания пред тези, за които той ме бе пратил там; и ако не ме беше малко страх, въобще бих пренебрегнал целта на пребиваването си в Бордо. Дюбур, доверен кореспондент на нашата търговска къща, от която той извличаше доста печалби, беше твърде хитър, за да докладва на шефа на фирмата относно единствения му син по начин, който би предизвикал недоволството както на бащата, така и на сина. Освен това той може да е имал, както след малко ще чуете, и съображения от личен интерес, като ме е оставял да пренебрегвам целта, за която бях поверен на неговите грижи. Животът, който водех, оставаше в границите на приличието и доброто държане и в това отношение той не можеше да съобщи нищо лошо дори и да би искал; но вероятно хитрият французин би бил също така снизходителен, ако си позволявах по-лоши неща, отколкото да проявявам леност и отвращение към търговията. При това положение, понеже отделях доста прилична част от времето си за търговските занимания, които той ми беше препоръчал, нему никак не се зловидеше, че посвещавам останалото си време на други, по-хуманитарни интереси, нито пък виждаше нещо лошо в това, че предпочитам Корней и Боало пред Посълтуейт (ако по това време неговият том беше публикуван и мосьо Дюбур можеше да произнесе името му) или Савари, или някой друг автор на съчинения по икономически въпроси. Той бе заимствувал отнякъде един удобен израз, с който завършваше всичките си писма до своя кореспондент: „Всеки баща би желал да има такъв син“.
    Баща ми не се дразнеше, когато някоя фраза се повтаряше много често, стига тя да е ясна и изразителна. Самият Адисън5 не би могъл да намери изрази, които да му харесват повече от следния: „Получихме почитаемото Ви писмо и прилагаме менителниците, надлежно акцентирани, както е посочено по-долу“.
    Тъй като господин Озбълдистън знаеше много добре за каква професия ме готви, честото повтаряне на любимата фраза на Дюбур го караше да мисли, че аз съм именно такъв, какъвто той желаеше да бъда; докато един прекрасен ден той получи красноречивото ми писмо, с което надълго и широко се извинявах, че трябва да се откажа от предложеното ми във фирмата място и от бюрото и от стола в тъмната кантора в Крейн Али, по-висок от столовете на Оуън и на другите чиновници и по-нисък само от трикракия стол на баща ми. От този момент всичко тръгна наопаки. Писмата на Дюбур му се струваха толкова подозрителни, колкото ако бе престанал да плаща полиците си. Аз бях повикан да се върна веднага в къщи и бях приет по начина, който вече ви описах.

Глава II

Вече заподозирам младия човек в един страшен
порок — поезията; и ако той действително
е заразен от тази болест на безделието…
за него няма никаква надежда да се
прояви в обществения живот. Отдаде ли се
той веднъж на стихоплетство, загубен е за
обществото.

Из „Вартоломеевския панаир“
от Бен Джонсън6.
    Общо взето, баща ми умееше да се владее напълно и рядко проявяваше гнева си с думи. В момент на раздразнение той само започваше да се държи по-сухо и рязко спрямо тези, които го бяха предизвикали, но никога не заплашваше, нито изразяваше недоволството си на висок глас. Той във всичко действуваше методично и имаше обичай винаги да „върши необходимото“ без много приказки. Ето защо изслуша с горчива усмивка незадоволителните ми отговори относно състоянието на търговията във Франция и безжалостно ме остави да се оплета все повече и повече в обясненията си за ажио7, митнически тарифи, за отбивите, за тари, за авоари и т. н. Той се разсърди едва когато разбра, доколкото си спомням, че не съм в състояние да обясня точно как се е отразила девалвацията на луидора8 върху сконтовия процент при прехвърляне на ценни книжа:
    — Това е най-забележителното събитие от национално значение, откак се помня — каза баща ми, който при това помнеше революцията9, — а той знае за него, колкото дирекът на пристанището!
    — Господин Франсис не може да е забравил — обади се Оуън с боязлив и примирителен тон, — че с указ на френския крал от 1 май 1700 година бе наредено всеки porteur10 да направи искане в десетдневен срок.
    — Господин Франсис ще си спомни може би — прекъсна го баща ми — всичко, което вие в добрината си ще му подскажете. Но, боже мой, как може Дюбур да допусне подобно нещо! Слушайте, Оуън, що за момче е черноокият Клеман Дюбур, племенникът на стария Дюбур, който работи в нашата кантора?
    — Един от най-способните ни чиновници във фирмата. Изключителен младеж за възрастта си — отговори Оуън; младият французин бе спечелил сърцето му с веселостта си и добрите си обноски.
    — Да, да, предполагам, че той е научил нещо от търговската практика. Дюбур настояваше да взема във фирмата поне едно момче, което разбира от търговия. Аз обаче схващам какви са намеренията му и той ще почувствува това, когато прегледа сметките си. Оуън, наредете да платят заплатата на Клеман до края на тримесечието и му кажете да замине за Бордо с кораба на баща си, който тръгва тия дни.
    — Да уволним Клеман Дюбур, сър! — рече Оуън с разтреперан глас.
    — Да, сър, и то веднага. Достатъчно е в кантората да имаме един глупав англичанин, който да прави грешки, и няма защо да държим и един хитър франзуцин, който да се възползува от тях.
    Бях живял достатъчно дълго на територията на Grand Monarque11, за да се създаде у мен дълбоко отвращение към всяко произволно упражняване на власт, дори ако то не ми беше насаждано още от най-ранните ми години. И не можех да се въздържа да не се намеся, защото не можех да допусна един невинен и достоен младеж да пострада заради това, че е придобил познания и опит, каквито баща ми се беше надявал да придобия и аз.
    — Извинете, сър — казах аз, когато господин Озбълдистън завърши фразата си, — но мисля, че щом съм пренебрегнал заниманията си, справедливо е аз сам да пострадам за това. Нямам никакви основания да обвинявам господин Дюбур, че не ми е дал възможност да се уча, колкото и малко аз да съм се възползувал от нея. Колкото до мосю Клеман Дюбур…
    — Колкото до него и до тебе, аз ще взема мерките, които намеря за нужни — отвърна баща ми. — Но все пак честно е от твоя страна да поемеш върху си собствената си вина, много честно, не може да се отрече. Не мога да извиня стария Дюбур — каза той, като се обърна към Оуън, — че е дал възможност на Франк да придобие полезни знания, но нито се е погрижил да го накара да работи, нито ме е уведомил, че той нехае. Но виждате ли, Оуън, момчето има вродени понятия за справедливост като истински британски търговец.
    — Господин Франсис — каза главният счетоводител, като се поклони официално, както му бе обичаят и леко повдигна дясната си ръка — навик, който бе придобил, понеже винаги затъкваше писалката си зад ухото, преди да заговори, — господин Франсис, изглежда, разбира основния принцип на всяко нравствено счетоводство — великото просто тройно правило на етиката. Нека А да действува така спрямо Б, както той би желал Б да действува спрямо него; отговорът ще ни даде търсеното правило за поведение.
    Баща ми се усмихна на този аритметичен израз на златното правило, но веднага продължи:
    — Всичко това няма никакво значение, Франк. Ти си пропилял времето си като хлапак и в бъдеще ще трябва да се научиш да живееш като мъж. Ще те поверя на грижите на Оуън за няколко месеца, за да наваксаш загубеното време.
    Тъкмо се готвех да отговоря и Оуън ми хвърли такъв умолителен и предупредителен поглед, че неволно замълчах.
    — Тогава ще си поговорим пак — продължи баща ми — върху въпроса, за който ти писах на 1-во число миналия месец и на който ти ми изпрати необмислен и незадоволителен отговор. А сега напълни си чашата и подай шишето на Оуън.
    Никога не ми е липсвало смелост или ако щете — дързост.
    — Съжалявам, че писмото ми е било незадоволително — отговорих твърдо аз, — но то не беше необмислено. Аз обмислих веднага най-внимателно предложението, което вие така великодушно ми направихте, и с голямо прискърбие констатирах, че трябва да го отклоня.
    Баща ми впери за миг острите си очи в мен, но веднага погледна настрана. Тъй като той не каза нищо, аз се почувствувах задължен да продължа, макар и малко колебливо; той ме прекъсваше от време на време с кратки забележки.
    — Не бих могъл да уважавам никоя професия повече от търговската, дори и вие, сър, да не бяхте търговец…
    — Нима!
    — Тя свързва един народ с друг, задоволява нуждите на хората и допринася за общото благоденствие. За всички народи от цивилизования свят тя има онова значение, което всекидневното общуване на хората има за обществото, или това, което въздухът и храната имат за тялото на човека.
    — Е, и?
    — И въпреки това, сър, аз се чувствувам принуден да поддържам отказа си, тъй като нямам качествата, необходими за тази професия.
    — Аз ще се погрижа да придобиеш необходимите качества. Ти вече не си гост и ученик на Дюбур.
    — Но аз не твърдя, че съм бил лошо обучаван, а че съм неспособен да извлека полза от обучението.
    — Глупости. Води ли си дневник, както ти бях поръчал?
    — Да, сър.
    — Бъди така добър да го донесеш.
    Дневникът, за който ставаше дума, беше тетрадка, където вписвах по препоръка на баща си разни сведения, събрани, докато се учех в Бордо. Предвиждайки, че той ще поиска да прегледа този бележник, аз се бях погрижил да запиша в него сведения, от които би останал доволен; но доста често перото ми бе писало без участието на главата ми. Освен това, тъй като тази тетрадка ми беше най-често под ръка, често бях драскал в нея неща, които имаха много малко общо с търговията. Подадох му я, като се надявах от душа, че той няма да попадне на нещо, което да усили недоволството му от мен. Лицето, на Оуън, на което се изписа смущение, когато баща ми ми зададе въпроса, се проясни при моята готовност да покажа дневника; а когато го донесох от стаята си и го сложих пред баща си, на лицето му цъфна обнадеждена усмивка. Това беше всъщност цял том с кожена подвързия и месингови закопчалки, по-широк, отколкото дълъг и приличаше на търговска книга. Цялата работа изглеждаше сериозна и това окуражи моя доброжелател. Той дори се усмихна от удоволствие, когато баща ми започна да чете някои от бележките и от време на време измърморваше някои критични забележки:
    — „Ракии — в бурета, бъчонки и бъчви (darils, barricants и tonneaux). В Нант — 29, velles в бъчонки, в Коняк и Рошел — 27. В Бордо — 32…“ „Много добре, Франк!“ „Мита на тон и такси за магазия виж таблиците на Саксби“. Това не е добре. Трябваше да препишеш целия пасаж. Така се запаметява по-хубаво „Статистики за износ и внос. — Връщане на вносни мита при реекспорт на зърнени храни. — Митнически свидетелства. — Платна: изингамски и гантски. — Сушена треска: титлинг, кроплинг, лъбфиш.“ Трябваше да отбележиш, че те понякога минават всички като титлинги. Колко инча средно е един титлинг?
    Виждайки ме натясно, Оуън се осмели да ми подскаже и аз се възползувах от помощта му.
    — Осемнадесет инча.
    — А един лъбфиш е 24 инча. Така. Важно е да знаеш това заради сделките с Португалия. Но какво виждам тук? „Бордо е основан през… замъкът «Тромпет»… дворецът на Галиен.“ Е, и това не е лошо. Това е нещо като обща книга, Оуън, в която всички сделки, сключени през деня — поръчки, плащания, разписки, акцепти, полици, комисионни и пр., — се вписват безразборно.
    — За да могат да бъдат надлежно преписани в главната книга и в касовата книга — отговори Оуън. — Радвам се, че господин Франсис работи така системно.
    Схванах, че баща ми остана доволен и започнах да се страхувам, че той ще настоява още по-упорито да стана търговец. И тъй като не желаех това, съжалявах вече, че, както се изрази Оуън, съм записвал така системно. Но страховете ми бяха напразни, защото в следващия миг едно парче хартия изпадна от книгата. Баща ми го взе и без да обръща внимание на забележката на Оуън, че хвърчащи паметни бележки по търговски въпроси би трябвало да се залепват в книгата, възкликна учудено:
    — В памет на Едуард, Черния принц!12 Какво е това? Стихове! Бога ми, Франк, ти си бил по-голям глупак, отколкото предполагах!
    Трябва да имате пред вид, че баща ми, делови човек, гледаше с презрение на трудовете на поетите. От друга страна, като човек религиозен и при това убеден дисидент13, той считаше подобни занимания за празни и неугодни богу. Но преди да го осъдите, спомнете си как са живели и използували таланта си толкова много поети от края на XVII век. Сектата, към която принадлежеше баща ми, изпитваше — или може би се преструваше, че изпитва — пуританско отвращение към по-леката литература. Виждате, че много причини допринесоха да направят още по-неприятна изненадата на баща ми, когато откри тъй не навреме това злополучно листче със стиховете. Колкото за нещастния Оуън, ако перуката, която носеше, може да се разкъдри и космите й да се изправят от ужас, убеден съм, че трудът на фризьора щеше да отиде напразно — толкова бе смаян той от моята безобразна постъпка. Той едва ли би бил повече потресен, ако беше открил, че касата в кантората е разбита или нещо е изтрито в главната му книга, или е направена грешка в сметките на фирмата. Баща ми прочете стиховете, като ту се преструваше, че не може да разбере смисъла им, ту ги декламираше с подигравателен патос. Иронията му бе така горчива, че нервите на нещастния автор се опънаха до крайност.
И сякаш чувам дивен рог да свири,
подет от ехото на Фонтарабия —
тъй нявга Карл Велики е дочул
рога, вестта донесъл как в Испания
сразили храбрия Ролан поганци.

    — Ехото на Фонтарабия! — извика баща ми, като прекъсна четенето. — Панаирът на Фонтарабия би било много по на място. Поганец? Какво е поганец? Не можеш ли да напишеш езичник и да пишеш поне на английски, щом трябва да пишеш всякакви глупости.
Към Албион през бурното море
рогът понася песента печална:
британецът, опасен за врага,
надвил французите в Креси и Пойте,
от раните си във Бордо умира!

    — При това Поатие14 се пише с „ие“ накрая и не виждам защо заради римата трябва да се насилва правописът.
Той моли се на своята дружина:
„Вдигнете ме отново да погледна
как залезът се спуска над земята,
за да запазя като вечен спомен
тоз огън, багрещ в кървавочервено
водите неспокойни на Гарона…“

    — „Спомен“ и „Гарона“ не се римуват. О, Франк, тебе Дори не те бива за този просяшки занаят, който си избрал.
Ах… Слънцето угасва като мене
сред капките роса на ранна вечер —
като сълзите на девойки млади,
които ще оплачат Едуард —
защитника си, Черния си принц…

Животът ми залязва като слънце…
Но зная, славата ми ще остане —
ще дойде време и на небосклона
звездата на Британия ще грейне
през облаци от пламъци и кръв!

    — Облак от пламък е нещо ново! „Добро утро, господа, и весела Коледа на всички ви“ — ама на, коледарите съчиняват по-хубави песни от тебе. — Тогава той захвърли листа с израз на върховно презрение и заключи: — Бога ми, Франк, ти си бил по-голям тъпак, отколкото те мислех.
    Какво можех да отговоря, драги Трешъм? Стоях мълчаливо, кипящ от възмущение и дълбоко обиден, докато баща ми ме гледаше спокойно, но строго, с презрение и съжаление. Нещастният Оуън, вдигнал ръце и очи към тавана, бе истинско въплъщение на ужас и човек би казал, че той току-що е прочел името на собственика на фирмата в списъка на фалиралите търговци. Най-после се осмелих да заговоря, като се мъчех да не издам чувствата си.
    — Аз напълно съзнавам, сър, че нямам нужните качества за важната роля, която вие сте ми отредили да играя в обществото. За щастие нямам амбицията да печеля богатство. Господин Оуън би бил един много по-полезен ваш помощник.
    Последната ми фраза бе казана малко злобно, защото ми се струваше, че Оуън много бързо изостави каузата ми.
    — Оуън? — възкликна баща ми. — Това момче е щуро, просто е полудяло. Кажете ми, моля ви се, сър, ако смея да попитам, след като вие така студено ме отправяте към господин Оуън (макар че бих могъл да очаквам повече внимание от всеки друг, отколкото от сина си), какви са вашите мъдри проекти?
    — Бих желал, сър — отговори аз, като събрах всичкия си кураж, — да пътувам две-три години, ако ви е угодно; в противен случай, макар че е малко късно за мене, на драго сърце бих прекарал тези две-три години в Оксфорд или Кеймбридж.
    — За бога! Нямаш ли капка разум? Де се е чуло подобно нещо? Да влезеш в училище наред с разни доктринери и якобити15, когато можеш да спечелиш богатство! Защо не отидеш веднага в Уестминстър или Ийтън16, човече, и се заловиш за граматиката на Лили, пък и даже да опиташ пръчката, ако това ти доставя удоволствие?
    — Тогава, сър, ако смятате, че е късно да разширя образованието си, аз съм готов да се върна на континента.
    — Ти прекара доста дълго там, без да извлечеш голяма полза, господин Франсис.
    — Тогава бих избрал армията, сър, бих предпочел армията пред каквато и да е друга професия.
    — Ще избереш дявола! — Извика раздразнено баща ми, но веднага се спря и продължи по-спокойно. — Трябва да призная, че ме смяташ за такъв глупак, какъвто си самият ти. Оуън, той може да подлуди човека.
    Нещастният Оуън поклати глава и погледна надолу.
    — Слушай, Франк — продължи баща ми, — аз няма да се церемоня много. Бях на твоята възраст, когато баща ми ме изпъди от къщи и завеща всичко на по-малкия ми брат. Напуснах Озбъл-дистън Хол, възседнал една стара кранта с десет лири в кесията. Никога оттогава не съм прекрачвал прага на бащиния ми дом и никога няма да го прекрача. Не зная и не ме е грижа дали е жив брат ми и дали още, гони лисици, или си е счупил главата някъде. Но той има деца, Франк, и някой от тях ще стане мой наследник, ако продължаваш да ми противоречиш.
    — Ще постъпите, както желаете, със собствения си имот — отговорих аз по-скоро с мрачно безразличие, отколкото с уважение.
    — Да, Франк, това, което притежавам, е моя собственост, ако трудът и грижата, с които съм събирал и увеличавал богатствата си, ми дават право на собственост. Няма да позволя търтеи да ядат моите медени пити. Помисли си добре. Каквото казах, съм обмислил, и каквото реша, ще го направя.
    — Уважаеми сър, скъпи сър — възкликна Оуън със сълзи на очи, — вие нямате навик да решавате така бързо въпроси, когато уговаряте важни сделки в кантората. Нека господин Франсис да прегледа още веднаж баланса, преди да приключите сметката. Сигурен съм, че той ви обича и когато впише в баланса своята синовна покорност per contra, няма съмнение, че всичките му възражения ще изчезнат.
    — Да не мислите, че ще го моля повторно да бъде мой приятел, помощник и довереник — каза строго баща ми, — да сподели и грижите, и състоянието ми? Оуън, мислех, не ме познавате по-добре.
    Той ме погледна, като че ли искаше да каже още нещо, но се обърна и рязко напусна стаята. Признавам, че неговият аргумент, за който не бях помислил, ми направи впечатление. Баща ми сигурно нямаше да има основание да бъде недоволен от мен, ако беше започнал спора по този начин. Но сега бе вече много късно. У мене имаше много от неговата упоритост и очевидно бе, че бог бе отредил да изкупя греха си, макар и по-тежко, отколкото заслужаваше моята простъпка. Когато останахме сами, Оуън продължи да ме гледа и от време на време сълзи навлажняваха очите му. Преди да пристъпи към задачата си на помирител, той като че ли търсеше да открие най-слабото място в моите съображения и оттам да нападне упоритостта ми. Най-после той започна с отпаднал и смутен глас:
    — О, господи, господин Франсис! Боже мой, сър! О, господин Озбълдистън, да доживея такъв ден…Вие, такъв млад джентълмен, сър! За бога, погледнете двете страни на сметката. Помислете какво ще изгубите, какво прекрасно състояние, една от най-добрите търговски къщи в града, дори по времето, когато фирмата носеше името „Трешъм и Трент“. А сега фирмата е „Озбълдистън и Трешъм“. Че вие ще плувате в злато, господин Франсис! Драги мой господин Франк, ако има нещо в работата на фирмата, което ви е неприятно — той сниши глас и започна да шепне, — аз ще го свършвам вместо вас в края на всяка седмица или всеки ден, както предпочитате. Драги господин Франсис, помислете, че вие трябва да уважавате баща си, за да имате дълъг живот на земята.
    — Много ви благодаря, господин Оуън — казах аз, — много, много ви благодаря, обаче баща ми най-добре може сам да реши кому да остави парите си. Той спомена един от братовчедите ми; нека баща ми да разполага с богатството си, както си ще, аз никога няма да продам свободата си за злато.
    — Злато, сър? Да можехте да видите последния баланс на печалбите! Петцифрени числа, петцифрени числа печалба на всеки съдружник, господин Франк. И всичко това да отиде на един папист, на един от тези простаци от север и при това бунтовник. Ще ми се скъса сърцето, господин Франсис, като си помисля как съм работил като вол за тази фирма, и то само от любов към фирмата. Помислете си само как ще звучи: „Озбълдистън, Трешъм и Озбълдистън“, а кой знае, може би — (той пак сниши гласа си), — може би „Озбълдистън, Озбълдистън и Трешъм“, защото баща ви може да изкупи дела на съдружника си.
    — Но, господине Оуън, щом братовчед ми носи същото име Озбълдистън, името на фирмата ще ви звучи все така приятно.
    — О, как не ви е срам, господин Франсис, като знаете колко ви обичам! Братовчед ви е католик и сигурно като баща си противник на протестантската династия. Не може да става и сравнение.
    — Но има много добри хора между католиците, господин Оуън — възразих аз. Тъкмо когато Оуън се канеше да отговори с необикновено оживление, баща ми влезе в стаята.
    — Вие имахте право, Оуън — каза той. Аз не бях прав и ще трябва по-спокойно да обмислим въпроса. Млади момко, ти ще ми дадеш отговора си по този важен въпрос на днешното число идния месец.
    Аз се поклоних мълчаливо, доволен, че изпълнението на присъдата се отлага, и уверен, че междувременно ще мога да намеря начин да склоня баща си да промени решението си.
    Определеният период от време течеше бавно, без да се случи нещо особено. Излизах, когато си искам, връщах се в къщи и изобщо разполагах напълно с времето си, без баща ми да ми задава каквито и да било въпроси или да ми прави забележки. Всъщност аз го виждах само на масата, но тогава той грижливо избягваше всеки спор; а можете да бъдете сигурни, че и аз не бързах да поставя въпроса на разискване. Нашият разговор се въртеше около новините на деня или около такива общи теми, за каквито съвсем чужди един на друг хора разговарят помежду си. От думите ни никой не — би могъл да отгатне, че един толкова важен неразрешен спор съществува между нас. Това положение обаче често ме гнетеше като кошмар. Възможно ли е той да изпълни думата си и да обезнаследи единствения си син в полза на някакъв племенник, за когото може би дори не знаеше, че съществува? Ако бях погледнал на работата разумно, щях да разбера, че поведението „на моя дядо при подобни обстоятелства не ми предвещаваше нищо добро. Но аз си бях съставил погрешна представа за характера на баща си, съдейки по обичта му към мене, когато живеехме заедно, преди да замина за Франция. Аз не знаех, че има хора, които глезят децата си, когато са малки, защото това ги забавлява, и че същите тези хора могат да бъдат твърде строги, когато същите деца измамят надеждите им по-късно. Успях да убедя себе си, че най-много го, което ме заплашва, е едно временно загубване на неговата обич. Може би, мислех си аз, той ще ме прати на село за няколко седмици и тази мисъл по-скоро ме радваше, тъй като тогава бих имал възможността да довърша моя Orlando Furioso“17, който превеждах на английски в стихове. Тази вяра така напълно завладя ума ми, че отново се залових за моите чернови. Един ден, когато задълбочено търсех често повтарящите се рими на Спенсъровите строфи18, чух, че някой почука тихо и предпазливо на вратата на стаята ми. „Влез“ — извиках аз и господин Оуън влезе. Навиците на този достоен човек бяха толкова неизменни, че по всяка вероятност той за пръв път се качваше на втория етаж на нашата къща, колкото и добре да познаваше първия етаж. Аз още се чудя как откри моята врата.
    — Господин Франсис — каза той, като прекъсна думите ми, с които изразих изненадата и удоволствието си от посещението му, — не зная дали постъпвам добре, като идвам да ви кажа нещо (защото не е добре да се разправя навън какво става в кантората) — нали се казва, че човек не бива да спомене дори и пред стълба в склада колко приходи вписва в търговската книга, — но младият Туайнол отсъствува от фирмата повече от две седмици и се завърна едва преди два дни.
    — Добре, драги господине, та какво от това?
    — Почакайте, господин Франсис. Баща ви му възложи да уреди една частна работа. Убеден съм, че той не е ходил до Фалмът по сделката с Пилчърд, а пък онази работа в Екзетър с „Блакуел и сие“ е уредена. Сигурен съм, че собствениците на мините в Корнуол, Треваниън и Трегилиъм няма да платят повече, отколкото са платили досега. А всички други търговски сделки не може да не са минали през книгите ми. Накратко казано, дълбоко съм убеден, че Туайнол е бил някъде на север.
    — Наистина ли така предполагате? — попитах аз, доста смутен.
    — Откакто се е завърнал, сър, не говори за нищо освен за новите си ботуши, шпорите си от град Рипън и един бой с петли в Йорк. Това е вярно като таблиците за умножение. За бога, мое мило дете, вразумете се и се решете да угодите на баща си, като станете едновременно истински мъж и търговец.
    В този момент бях съвсем склонен да се подчиня и да ощастливя Оуън, като го помоля да каже на баща ми, че оставам изцяло на негово разположение. Но гордостта ми попречи, онази гордост, която е източник и на добро, и на зло в живота ни. Готовността ми да се съглася заседна в гърлото ми; и докато се мъчех да преглътна своята гордост, чух гласа на баща си, който викаше Оуън. Той излезе набързо от стаята и аз пропуснах един изгоден случай.
    Баща ми беше методичен човек във всичко, което вършеше. По същото време на деня, в същата стая и със същия тон и маниер, с който се бе обърнал към мене преди един месец, той повтори предложението си да стана негов съдружник и да поема един отдел в кантората, като поиска да чуе окончателното ми решение. Тогава ми се стори, че в това има нещо жестоко; и досега смятам, че той не постъпи разумно спрямо мене. С малко отстъпчивост той навярно щеше да постигне целта си. Но при това положение аз държах на своето и доколкото можех почтително, отхвърлих предложението му. Може би — та кой от нас може напълно да прецени чувствата си! — ми се е видяло недостойно за един мъж да отстъпи изведнъж и може би очаквах да продължава да ме увещава, та да имам поне предлог да променя решението си. И да беше така, останах разочарован; защото баща ми най-спокойно се обърна към Оуън и му каза следното:
    — Виждаш, че стана така, както ти казах. Е, Франк — додаде той, обръщайки се към мене, — ти си почти пълнолетен и едва ли някога ще си по-годен отсега да решиш къде ще си намериш щастието. Затова няма да ти говоря повече по този въпрос. Но тъй като не съм длъжен да се подчиня на твоите планове, както ти не си длъжен да се подчиниш на моите, смея ли да попитам дали в бъдещите ти планове разчиташ на помощ от мене?
    Отвърнах не малко смутен, че по липса на специално образование, което да ми даде някаква професия, и по липса на собствени средства, аз явно не мога да живея без някаква помощ от баща си; че съм много скромен в желанията си; и че се надявам отвращението, което изпитвам към предвидената от него за мене професия, да не стане причина той да ми отказва занапред всякаква бащина помощ и подкрепа.
    — С други думи, ти искаш хем да се облягаш на ръката ми, хем да вървиш по собствения си път. Това няма да го бъде, Франк. Все пак предполагам, че възнамеряваш да се подчиниш на нарежданията ми, доколкото не противоречат на собствените ти желания.
    Понечих да заговоря.
    — Моля да мълчиш — продължи той. — Да предположим, че това е така. Ти незабавно ще заминеш за Северна Англия на гости у чичо си, за да видиш как е цялото му семейство. Измежду синовете му (а, струва ми се, той има шест сина) съм се спрял на един, който, по моите сведения, най-достойно ще заеме мястото в кантората, което бях отредил за теб. Но може да се наложи да се доуредят някои неща, за което твоето присъствие ще бъде необходимо. По-нататъшни указания ще получиш от мене в Озбълдистън Хол, където ще имаш добрината да останеш, докато ти се обадя. Всичко ще е готово, за да тръгнеш утре заран.
    С тези думи баща ми напусна стаята.
    — Какво значи всичко това, господин Оуън? — рекох на изпълнения със съчувствие приятел, по чието лице бе изписано най-голямо отчаяние.
    — Вие се опропастихте, господин Франк, това е. Когато баща ви говори така тихо и решително, това значи, че колкото би променил човек готовата окончателна сметка, толкова ще се промени и той.
    Така и стана. Защото на следващата утрин, в 5 часа, бях вече на път за Йорк, възседнал един доста добър кон и с петдесет лири в джоба си, като целта на пътуването ми, доколкото схванах, бе да помогна в избора на човека, който щеше да заеме мястото ми в бащиния ми дом и който по всяка вероятност щеше да ме лиши от бащино наследство.

Глава III

Останала е лодката без сила —
със скъсани платна и без кормило.
Заливат борда й вълни високи
и вятърът я носи напосоки.

Гей19, „Басни“
    Към отделните раздели на тази важна повест съм прикачил римувани и бели стихове, за да примамвам постоянно вниманието ви с писателски талант, който по-силно да привлече читателя от моя. Горните редове се отнасят до един нещастен мореплавател, който отвързал от стълба една лодка, която не успял да направлява; така тя попаднала сред плавателна река точно когато прииждал приливът. Никой ученик, който в желанието си да извърши някоя лудория или да прояви явно неподчинение е правил такъв безразсъден опит, не би се почувствувал, носен стремглаво от силното течение, в положение по-неудобно от моето, когато се озовах, заплувал без компас, по океана на човешкия живот. Баща ми с такава неочаквана лекота бе разкъсал възела, който обикновено се приема за най-здравата връзка в обществото, и бе допуснал да тръгна като нежелан и отречен член на семейството, щото увереността в собствените ми способности — досегашната ми подкрепа — неочаквано по необясним начин отслабна. Принцът-красавец, днес княз, а на следния ден син на рибар, сигурно не е почувствувал по-болезнено падението си. Дотолкова сме погълнати от себелюбието си и склонни да смятаме за съвсем редно да притежаваме всичко онова, което ни заобикаля в охолстово ни, че като си дадем сметка колко сме незначителни, изоставени на собствените си сили, всичко става неизразимо по-тежко. Докато шумът на Лондон заглъхваше, неведнъж далечният звън на камбаните нашепваше в ушите ми увещанието „Върни се!“, което някога бе чул бъдещият кмет на града20. А когато при Хайгейт се обърнах да погледна великолепната гледка на Лондон в полумрака, почувствувах, че оставям зад себе си удобство, охолство, сладостите на светския живот и удоволствията на цивилизацията.
    Но жребият беше хвърлен. Всъщност много малка беше вероятността да си възвърна загубеното положение в семейството, ако, макар и късно и неохотно, бих изпълнил волята на баща си. Напротив, какъвто беше твърд и упорит в преследването на поставената цел, той по-скоро би се отвратил, отколкото да се примири със закъснялото ми, принудително изпълнение на желанието му да стана търговец. Вродената ми упоритост ми се притече на помощ, а гордостта ми нашепваше колко жалък бих изглеждал, ако някакви четири мили езда навън от Лондон се окажат достатъчни да разсеят решението, което бях взел в течение на едномесечно сериозно обсъждане. Освен това и надеждата, която никога не изоставя младите и смелите, представяше в светли краски бъдещето ми. Струваше ми се невъзможно баща ми да изпълни присъдата си — лишаване от издръжка, — която бе произнесъл без всякакво колебание. Той навярно искаше само да ме постави на изпитание и съумея ли да го издържа с търпение и постоянство, сигурно бих израснал в очите му, което би довело до приятелско разрешение на спорния въпрос. Аз дори си реших какви отстъпки съм готов да направя и по кои точки на предполагаемия ни договор ще държа твърдо на своето, в резултат на което, по моите изчисления, отново ще придобия всичките си наследствени права срещу твърде лекото наказание да направя няколко привидни отстъпки, с които да изкупя непокорството си.
    Междувременно бях господар на себе си и изпитвах чувството да си независим, което поражда у всяко младежко сърце приятна възбуда, примесена със страх. Кесията ми, макар и не пълна догоре, щеше напълно да задоволи всички нужди и желания на един пътник. Още в Бордо бях свикнал сам да си прислужвам; конят ми бе млад, пъргав и неизтощен от пътя и жизнерадостното ми настроение скоро надви тъжните размишления, с които тръгнах на път.
    Бих се радвал, ако по пътя си срещах що-годе любопитни гледки или пък природата имаше с какво да заинтересува пътника. Но в това отношение северният път тогава беше — а може и сега да е такъв — крайно незадоволителен. Струва ми се, че в никой край на Англия не може да пропътуваш толкова път почти без да попаднеш на нещо интересно, което да привлече вниманието ти. Размишленията ми, въпреки привидната ми самоувереност, не бяха винаги особено радостни. А и Музата — същата тази кокетка, която ме бе довела в тези пусти места, — като много други от нежния пол, ме бе изоставила в момент на най-голяма нужда. И рискувах да ме обхване досадна скука, ако не разменях от време на време по някоя дума със случайните непознати пътници в този край. Но хората, които срещах, бяха сякаш все едни и същи и много безинтересни. Селски свещеници, които се друсаха в бричките си на път за дома след някое посещение; фермери или овчари, които се връщаха от далечен пазар; чиновници от търговски кантори, тръгнали на път за да приберат заемите, давани от господарите им по провинциалните градове; изрядко някой офицер, изпратен в провинцията, за да събере новия набор. Ето такива хора по това време създаваха работа на кръчмарските помощници и на чиновниците по пътния налог. Ето защо приказвахме за десятъка и за различни вероизповедания, за говеда и житни храни, за течни и сухи стоки, за платежоспособността на дребните търговци, като от време на време разговорите ни се разнообразяваха с описанието на някоя обсада или битка във Фландрия, което събеседникът ми може да бе чул преди това от другиго. А позамре ли разговорът, отваряхме дума за разбойници, неизчерпаема и страшна тема. Имената на Златния фермер, на Хвърчащия разбойник, Джек Нийдъм и на други герои от „Операта на бедняците“21 минаваха постоянно от уста на уста като най-обикновени думи. Както децата се сгушват по-близо едно до друго край огъня, когато страшният разказ за духове стига връхната си точка, така и сега, когато се разправяха такива разкази за разбойници, ездачите се струпваха по-близо един до друг, оглеждаха се наоколо, проверяваха затворите на пищовите си и се заклеваха да си окажат помощ в случай на опасност. Но както става при други отбранителни или нападателни съюзи, в моменти на истинска опасност тези поети задължения често се изпаряват от паметта.
    От всички хора, които съм виждал да се плашат от такива истории, един нещастник, с когото пътувах ден и половина, най-много ме забавляваше. Зад седлото си той бе привързал един много малък, но очевидно много тежък куфар, който пазеше особено старателно, като държеше винаги да му е пред очите и винаги отклоняваше любезните и усърдни слуги и коняри, които си предлагаха услугите да го пренесат в хана. Също така предпазливо той се стараеше да скрие не само целта на пътуването си и къде отива, но дори ежедневния си маршрут. Нищо не го смущаваше повече от това, да го попитат в каква посока пътува и къде смята да спре по пътя. Той най-внимателно и загрижено преглеждаше помещението, където щеше да пренощува, като отбягваше да остане сам или пък с човек, когото, по своите схващания, не одобряваше. В Грантъм, струва ми се, той не си легна цяла нощ, за да не заспи, защото в съседната стая имаше един кривоглед здравеняк с черна перука и жилетка с потъмнели златни ширити. Макар и погълнат от всички тези грижи, съдейки по яките му мускули, той беше човек, който не би се спрял пред никаква опасност и би се справил не по-зле от всеки мъж. Той беше силен и добре сложен. По златните ширити и кокардата на шапката му личеше, че трябва да е служил във войската или поне служебно да е свързан с военната професия. Освен това, когато за момент забравяше въображаемите ужаси, които изпълваха мислите му, той говореше като напълно разумен човек, макар езикът му винаги да беше порядъчно грубоват. Но за каквото и да станеше дума случайно, всичко му напомняше за вечните му опасения. И откритото поле, и някоя гъста горичка му вдъхнаха страх. А подсвирването на някое овчарче веднага се превръщаше в сигнал на разбойник. Дори когато видеше увиснал на бесилка разбойник, вместо това да го увери, че правосъдието благополучно бе ликвидирало едного от тях, неизменно му напомняше колко разбойници оставаха още необесени.
    Компанията на този човек би ми дотегнала, ако собствените ми мисли не ме отегчаваха още повече. Все пак някои от чудноватите истории, които той разказваше, не бяха съвсем безинтересни и някои от неговите чудатости ми даваха от време на време възможността да се забавлявам за негова сметка. Той разказа между другото за няколко нещастни пътници, които станали жертва на крадци и си докарали тази беда, като се сдружили по пътя с един добре облечен и забавен непознат човек, в чието общество се надявали да намерят не само закрила, но и развлечение; той ги развеселявал по пътя с песни и истории и ги предпазвал, когато ханджията се опитвал да ги изиграе в цената или им представял погрешна сметка, докато най-после, под предлог да ги прекара по най-краткия път през едно пусто поле, отклонил нищо неподозиращите си жертви от главното шосе и ги закарал в тъмна горичка, където, с едно изсвирване със свирката си, събрал другарите си от скривалищата им и се представил в истинския си образ, а именно, главатар на банда разбойници, които отнели на непредпазливите му спътници кесиите, а може би, и живота. Към края на подобен разказ, когато спътникът ми под впечатлението на случките в собствения си разказ пял трепереше от страх, забелязах, че той ме гледа подозрително и с известно съмнение, сякаш му бе хрумнало, че още докато говори, може пред него да стои човек, не по-малко опасен от този, описан в разказа. От време на време, когато такива мисли се натрапваха на този изобретателен самоизтезател, той се отдръпваше от мен към отсрещната страна на пътя, оглеждаше се във всички посоки, проверяваше пищовите си и очевидно се подготвяше било да бяга, било да се защищава, според обстоятелствата.
    Подозрението, проявено към мен в такива случаи, траеше съвсем кратко и ми се виждаше твърде смешно, за да се засегна. Фактически, макар да ме взимаше за разбойник, това не можеше да се тълкува като критика на облеклото или речта ми. По онова време човек можеше по всичко да прилича на джентълмен и въпреки това да се окаже разбойник. Тъй като разпределението на труда по браншове тогава не бе толкова широко застъпено, както е сега, учтивият и обигран авантюрист, който ти обираше парите в комарджийския клуб на Уайт22 или ти ги взимаше, като играеше нечестно в крикет клуба „Марибън“23, и отявленият главорез, който в Багшот Хийт или Финчли Комон спираше колегата си, контето, с думите „Горе ръцете!“, принадлежаха на една и съща професия. Освен това в тогавашните обноски имаше една твърдост и грубоватост, която оттогава насам е значително смекчена. Струва ми се, като си спомня миналото, че отчаяни хора много по-охотно и лесно отсега прибягваха до най-крайни средства, за да си възвърнат богатството. Наистина минаха дните, когато Антъни-ъ-Ууд24 скърбеше за това, че двама хубави и безспорно смели и почтени младежи били безмилостно обесени в Оксфорд само задето нуждата ги накарала да събират „данъци“ по пътищата. А дните на лудия принц Хал и Пойнс25 са още по-далеч от нас. Все пак и тогава, и по-късно от безбройните открити пусти полета в околността на столицата и от по-слабо населените области в дълбоката провинция идваха онези възседнали конете си разбойници, които може би един ден ще изчезнат и които при изпълнение на занаята си проявяваха не малка учтивост. Като Джибит от комедията „Хитростите на контетата“26 те с гордост се смятали за най-въз-питаните хора по пътищата, уверени, че проявяват подобаваща учтивост при изпълнение на призванието си. Следователно един младеж в моето положение нямаше основание да се възмути прекомерно, ако по погрешка бъде взет за човек от тази достойна за уважение категория разбойници.
    И аз съвсем не се обидих. Напротив, забавляваше ме ту да възбуждам, ту да приспивам подозренията на плашливия си спътник и нарочно да се държа така, че да объркам още повече един природно слаб ум, който, под влиянието на страха, далеч не бе от най-проницателните. Когато непринуденият ми разговор разсейваше всички негови опасения, достатъчно бе случайно да го запитам къде отива и по каква работа пътува, за да се събудят отново всичките му подозрения. Например, когато сравнявахме достойнствата и издръжливостта на конете си, разговорът ни се разви, както следва:
    — Да, господине — каза другарят ми, — колкото до галопа, признавам. Но позволете ми да кажа, че вашият кон (макар и да е много хубаво животно — което си е право) има твърде дребен кокал, за да издържа на дълъг път. Тръсът, сър — продължи той, като смушка своя Буцефал с шпорите си, — най-добрият ход за дълга езда си остава тръсът. Да бяхме по-близо до някой град, с удоволствие бих се басирал за едно кило вино в най-близкия хан, че вашият мързеливец, който едва си повдига краката, няма да издържи на равен път (като изключим лек галоп).
    — Съгласен съм, господине — отвърнах аз. — А теренът тук е тъкмо за тази работа.
    — Хм, а-хъ — отговори приятелят ми колебливо. — Моето правило, когато съм на път, е никога да не изтощавам коня си между два прехода. Знае ли човек, кога ще се наложи да постави коня си на изпитание? Освен това, господине, когато казах, че ще се състезавам с вас, имах пред вид да се състезаваме при равно тегло. Вие сте двадесет и четири килограма по-лек от мене.
    — Добре, но аз съм съгласен да нося някаква тежест. Кажете, моля ви, колко ли тежи куфарът ви?
    — Моят к-к-куфар ли? — отвърна той нерешително. — А, много малко — лек като перо, — няколко ризи и чорапи.
    — На вид изглежда по-тежък. От мен имате килото червено вино, ако този куфар не изравни разликата в теглото ни.
    — Имате грешка, господине, уверявам ви, голяма грешка — отговори приятелят ми, измъквайки се по-настрана на пътя, както правеше винаги, когато беше подплашен.
    — Е, готов съм да рискувам и да платя виното; или пък, басирам се с вас — десет жълтици срещу пет, че ще успея да нося куфара ви на задницата на коня и отгоре на това да ви надбягам.
    Това предложение хвърли приятеля ми в най-голяма тревога. От естествения бакърен цвят, придобит от безбройни приятни чашки червено и бяло вино, носът му доби бледия оттенък на месинг и зъбите му тракаха от страх, като чу двусмисленото ми дръзко предложение, което сякаш изправяше пред него разбойника със свалена маска във всичката му свирепост. Докато се чудеше какво да отговори, аз донякъде го успокоих, като го запитах нещо за една черковна кула, която се открои пред нас, и му казах, че близостта на селото изключва опасността да ни спрат по пътя разбойници. Лицето му светна при тези думи, но ми беше напълно ясно, че той дълго ще помни крайно съмнителното ми предложение, което се бях осмелил да му направя. Аз ви отегчавам с толкова подробности за характера на този човек и за начина, по който го дразнех, защото, колкото и да са незначителни сами по себе си, тези подробности оказаха голямо влияние върху някои бъдещи събития в настоящата повест. Тогава поведението на този човек само ме изпълваше с презрение и потвърждаваше създалото се преди това у мене мнение, че от всички склонности, които карат хората да се самоизтезават, най-неприятна, главоболна, мъчителна и жалка е безпричинният страх.

Глава IV

Подхвърлят грубо в Англия: „Шотландците са бедни!“
Това и сам шотландецът да отрече не смее.
Защо тогава смятаме го за глупак последен,
ако дошъл е в Англия, за да забогатее?

Чърчил27
    В онези дни, които описвам, имаше по английските пътища един обичай, сега навярно вече изчезнал или пък спазван само от простия народ. Тъй като дълги пътешествия се предприемаха на кон, и то, разбира се, на кратки преходи, обичайно беше винаги в неделен ден пътниците да спират в някой град, за да могат да отидат на черква, а конете им да се порадват на еднодневна почивка — практика еднакво човечна към неуморните ни коне и полезна за самите нас. С този благоприличен обичай бе свързана една друга практика — останка от някогашното английско гостоприемство, — която се състоеше в това, на седмия ден стопанинът на по-голям хан да остави ролята си на кръчмар и да покани случайно събраните под покрива му гости на семейната си трапеза. Обикновено всички приемаха поканата, освен високопоставените хора, за които приемането на подобна покана би се сметнало за уронващо достойнството им. Единствената приемлива за домакина отплата бе след обеда гостите да изпият на тяхна сметка по шише вино за негово здраве.
    По природа бях гражданин на света и общителните ми наклонности ме водеха навсякъде, където можех да опозная по-добре хората. Освен това не претендирах да се уединявам поради знатния си произход, затова много рядко отказвах неделната покана на ханджията в „Лъва“, в „Мечката“ или в „Жартиерата“. Много забавно бе да гледаш самия кръчмар, честен човечец, добил още по-важен вид затова, че заема почетно място сред гостите, на които обикновено прислужва. А в неговата общителна орбита се въртяха други по-маловажни планети. Зевзеците и шегобийците и местните селски или градски големци, аптекарят, адвокатът, дори самият свещеник не считаха под своето достойнство да участвуват в това неделно празненство. Събраните тук гости от най-различни краища на страната, от най-различни професии, се отличаваха един от друг по речта, по обноските и по възгледите си, а това не беше безинтересно за човек, който желае да опознае хората в цялото им многообразие.
    Именно на такъв ден и по такъв случай, когато плашливият ми познайник и аз се готвехме да удостоим трапезата на червендалестия съдържател на „Черната мечка“ в град Дарлингтън, Дъръмска епархия, ханджията ни осведоми с тона на човек, който се извинява, че ще обядваме с един шотландски джентълмен.
    — Джентълмен ли? Какъв джентълмен? — побърза да каже моят другар, който навярно вече мислеше за „джентълмените на широкия друм“, както наричаха разбойниците по това време.
    — Ами един такъв шотландски джентълмен, както вече споменах — отговори ханджията. — Сега всички са джентълмени, ако и да нямат риза на гърба си. Но този е доста приличен хитрец. По-хитър северняк-британец не знам да е минавал Берикския мост. Мисля, че е търговец на добитък.
    — Непременно го доведи при нас — отвърна моят другар, след което, обръщайки се към мен, разкри мислите си. — Аз, господине, уважавам шотландците. Обичам и почитам този народ заради здравото му нравствено чувство. Наричат ги мръсни и бедни, но аз съм за безкористната честност, ако ще да е парцалива, както казва поетът. Убеждавали са ме най-красноречиво, сър, хора, на които мога да вярвам, че в Шотландия не знаят какво е обир по пътищата.
    — Няма, защото няма какво да се краде — рече ханджията, засмивайки се като човек, който е доволен от собствената си духовитост.
    — Не, не е така, стопанино — отвърна един силен и нисък глас зад него. — По-скоро, защото вашите акцизни агенти и ревизори-англичани28, които пратихте на север, оттатък река Туйд, са се заловили за занаята на крадците и са взели хляба на местните си учители.
    — Добре го каза, господин Камбел — поде ханджията. — Не знаех, че си бил толкова наблизо бе, човек. Но ти си ме знаеш какъв съм — прям, недодялан, йоркшърски простак. Ами как е пазарът на юг?
    — Всичко по старому — отговори господин Камбел. — Умните хора купуват и продават, а глупците се продават и се купуват.
    Но и умните, и глупците обядват — бе отговорът на нашия забавен домакин. — А ето че носят месото — никой гладник не е забивал вилицата си в по-хубав говежди бут от този!
    С тези думи той усърдно заточи ножа си, зае почетното място на масата и започна да пълни чиниите на събраните си откъде ли не гости с вкусни гозби.
    Тогава за пръв път чух шотландския говор и всъщност за пръв път видях отблизо човек, който говори езика на този стар народ. Въпреки това шотландците от най-ранна възраст ме интересуваха и занимаваха въображението ми. Баща ми, както ви е известно, произхожда от старо нортъмбърландско семейство, чието родно имение се намираше само на няколко мили разстояние. Но той така се бе скарал с роднините си, че почти никога не споменаваше дума за рода си и считаше за извънредно жалък вид суетност тази слабост, която обикновено се нарича семейна гордост. Главната му амбиция бе да бъде известен само като Уилям Озбълдистън, първият или поне един от първите търговци на Борсата. И ако някой би го изкарал пряк наследник на Уилям Завоевателя29, това далеч не би го поласкало толкова, колкото раздвижването и глъчката, която обикновено предизвикваше появяването му сред „биковете“, „мечките“30 и агентите в Борсовата улица. Той несъмнено държеше аз да не се запозная с роднините си, за да може да съществува пълно съответствие между неговите и моите чувства по отношение на нашия род. Но както често се случва с най-умните хора, сметките му излязоха криви. Едно същество, което той, в гордостта си, винаги бе считал за толкова незначително, щото бе изключено то да ми окаже каквото и да е въздействие, обърка плановете му. Бавачката му, стара нортъмбърийка, много привързана към него още от най-ранно детство, беше единственият човек от родния му край, на когото той въобще държеше. И когато щастието му се усмихна, първото нещо, което направи, бе да повика в своя дом Мейбъл Рикетс. След смъртта на майка ми на старата Мейбъл се падна да ме гледа, докато изкарах всички детски болести, и да ме обкръжи с всички нежни женски грижи, от които се нуждаят децата. Тъй като господарят й бе забранил да ми говори за полето, горските поляни и долините на любимата й родна Земя, Нортъмбърланд, тя пълнеше детската ми глава с описания на младините си и с дълги разкази за събития, които според преданието са станали там. А нея слушах много по-внимателно, отколкото разказите на по-сериозни, но не толкова увлекателни учители. Сякаш още виждам пред себе си старата Мейбъл, с леко треперещата й от напреднала възраст глава, покрита с опънато боне, бяло като сняг, с набръчканото й лице, което все още имаше здравия цвят, придобит от работата на къра. Сякаш я виждам да оглежда тухлените стени и тясната улица, която се открояваше от прозореца ни, допявайки с въздишка любимата песенчица, която тогава, а — защо да крия — и сега предпочитам пред всички оперни арии, рожба на капризния ум на някой италианец — доктор по музика.
О, стройният ясен и старият бук
са кичести само на север оттук!

    Винаги свежи в паметта на старата Мейбъл оставаха легендите за шотландския народ, които тя декламираше с огорчение и патос, доколкото й бе по силите. В разказите й обитателите оттатък границата изпълняваха ролите, които човекоядците и великаните с бързоходните ботуши изпълняват в обикновените детски приказки. И как иначе? Черният Дъглъс не уби ли със собствената си ръка наследника на семейството Юзбълдистън на другия ден, след като влязъл във владение на имението, изненадвайки и него, и васалите му на пиршество по този случай? Уот Дявола не откара ли от склоновете на Ланторн Сайд всички едногодишни свине, и то не много отдавна, по времето на моя прадядо? А нямахме ли безброй трофеи (макар и придобити, според Мейбъловото тълкование на историята, по много по-честен начин), които свидетелствуваха за това, че ние сме си отмъстили за тези неправди? Сър Хенри Озбълдистън, петият поред барон, не отвлече ли хубавата девойка от Фернингтън, както Ахил е отвлякъл своите Хризеида и Бризеида, и не я ли затвори в крепостта си, отблъсквайки обединените сили на приятелите й, които имали поддръжката на най-силните и прославени за бойните си подвизи шотландски вождове? А нашите саби не проблясваха ли в челните редици в повечето бойни полета, когато Англия побеждаваше съперника си? Семейството ни се прослави във войните със Севера: и всички нещастия, които го постигнаха, бяха причинени от тях.
    Разпален от подобни разкази, през детинството си аз гледах на шотландците като на едно племе, вражески настроени към населението на южните области на царството. А не си поправих много мнението по тези въпроси, като слушах какво говори понякога баща ми за тях. Той се бе впуснал в някакви големи спекулации с едни дъбови гори, собственост на земевладелци от Горна Шотландия, и твърдеше, че те се оказали много по-усърдни в пазарлъците и измъкването на капаро, отколкото в изпълнението на поетите от тях задължения по договора. Шотландските търговци, към чието посредничество той бе принуден до прибягва в такива случаи, баща ми също подозираше, че по един или друг начин вземат по-голям дял от печалбата, отколкото им се полага. Накратко казано, ако Мейбъл се оплакваше от шотландското оръжие в миналото, господин Озбълдистън не по-малко ругаеше хитростите на тези съвременни Синоновци31; и така те двамата, без да са имали за цел да постигнат това, успяха да ме надъхат още съвсем млад с искрено отвращение към северните обитатели на Британия и да ме накарат да ги считам за кръвожадни по време на война, вероломни по време на примирие, интересчии, егоисти, алчни и не дотам почтени в мирния живот, надарени с твърде малко положителни качества, освен ако би следвало да приемем за такива тяхната свирепост, която във военните работи прилича на кураж, и в търговията — някаква лукава хитрост, която замества ума в обикновените сношения между хората. За оправдание на онези, които имаха такива предразсъдъци, трябва да отбележа, че и шотландците от онова време имаха същото несправедливо отношение към англичаните, като винаги и навсякъде ги наричаха нахални, възгордели се поради богатството си епикурейци. Такива семена на национална вражда още се срещаха между двете страни — естествена последица на съществуването им като отделни враждуващи държави. Напоследък бяхме свидетели как дъхът на демагога32 раздуха тези искри във временен пожар, който, надявам се сега е загаснал в собствената си пепел33.
    Ето защо не гледах дружелюбно на първия шотландец, когото срещнах случайно. По много свои черти той отговаряше на предварителната ми представа за шотландците. Имаше характерната за шотландците атлетическа фигура и груби черти; наред с това имаше шотландска интонация и говореше бавно и педантично, стараейки се да избегне трудни идиоматични и диалектични особености. В много от забележките и отговорите му долових свойствената за страната му предпазливост и прозорливост. Но не очаквах това непринудено самообладание и чувство на превъзходство в държането му, които той налагаше в компанията, в която случайно бе попаднал. Той беше облечен в съвсем груби, но все още прилични дрехи. Имайки пред вид, че по онова време се харчеха луди пари за дрехи дори от най-скромните хора, които се смятаха за джентълмени, това говореше за доста оскъдни средства, ако не за немотия. От разговора му се подразбираше, че е търговец на добитък, една не особено почитана професия. И въпреки това, при тези неизгодни обстоятелства, той сякаш смяташе за съвсем естествено да се отнася към присъствуващите със студена и снизходителна учтивост, която предполага истинско или въображаемо превъзходство над хората. Когато изказваше мнението си по даден въпрос, в тона му се долавяше спокойната увереност на човек, превъзхождащ другите по обществено положение и по знания, сякаш казаното от него бе неоспоримо и вън от всякакво съмнение. Ханджията и неделните му гости, след няколко опита да си дадат важност с шумни възгласи и смели твърдения, постепенно се преклониха през авторитета на господин Камбел, който, може да се каже, поведе разговора. Дощя ми се от любопитство да си премеря силите с него, разчитайки на житейския си опит, разширен от пребиваването ми в чужбина, и на познанията, придобити от едно сравнително добро образование. По последната точка той не можеше да ми съперничи, защото беше съвсем очевидно, че вродените му способности не бяха доразвити от системно образование. Но се оказа, че той е много по-добре запознат от мене с настоящото положение на Франция, с характера на Орлеанския херцог, който наскоро бе станал регент, и на обкръжаващите го държавници. И по проницателните, язвителни и доста сатирични забележки личеше, че той отблизо бе следил събитията в тази страна.
    На вътрешно политически теми Камбел мълчеше и проявяваше сдържаност, продиктувана може би от предпазливост. Разногласията между вигите и торите34 по това време разтърсваха Англия из основи и една силна партия, която застъпваше интересите на Стюартите, застрашаваше току-що възкачилата се на престола хановерска династия. Кавгите на спорещи политикани огласяваха всяка пивница. Но тъй като ханджията бе твърде либерален в политическите си схващания и никога не влизаше в спор с някой добър клиент, неделните му гости често се разделяха на два непримирими лагера, сякаш той даваше угощение за Градския съвет на Лондонското Сити. Свещеникът, аптекарят и един дребен човечец, който не си каза професията, но който, съдейки по жестовете и движенията на пръстите му, трябва да беше бръснар, горещо поддържаха каузата на Високата църква35 и на Стюартите. Акцизният чиновник, по задължение, адвокатът, който се надяваше да получи някоя дребна държавна служба, и моят съпътник, който най-разпалено участвуваше в спора, твърдо отстояваха каузата на крал Джордж I36 и правото на престолонаследие на протестантската династия. Как се надвикваха само и какви страшни проклятия се разменяха! Всеки лагер се обръщаше към г-н Камбел с явното желание да получи одобрението му.
    — Вие сте шотландец, сър. Един джентълмен от страната ви трябва да защищава правата на законното престолонаследие — викаха едните.
    — Вие сте презвитерианец — заявяваха поддържниците на другия лагер, — вие не може да гледате с добро око на самовластието.
    — Господа — каза шотландският ни оракул, след като не без затруднение успя да наложи за малко тишина. — Не се съмнявам, че крал Джордж напълно заслужава привързаността на приятелите си. И ако може д задържи положението, до което се е добрал, той без съмнение ще превърне тук присъствуващия акцизен агент в данъчен инспектор и ще издигне нашия приятел г-н Куитъм до поста главен прокурор. Също така може да отпусне земя, като надлежно оформи това с документ, или да даде друга някаква награда на този честен джентлемен, който предпочита да седи на куфара си вместо на стол. Крал Джеймс37 несъмнено също не е лишен от чувство на благодарност и твърде е вероятно, когато успее да се наложи и ако си науми подобно нещо, да назначи този многоуважаван господин за Кентърбърийски архиепископ, а д-р Мискит — за главен дворцов лекар, и също така да предостави кралската си брада на грижите на моя приятел Латеръм. Но тъй като много се съмнявам дали единият или другият от враждуващите крале биха дали на Роб Камбел една ракийка, ако му дотрябва, аз гласувам за Джонатан Браун, нашия домакин, да бъде крал и княз на пиячите при условие, че ни донесе още едно шише вино толкова хубаво, колкото предишното.
    Този духовит и неочакван отговор бе посрещнат с общо одобрение, в което ханджията взе най-живо участие. И след като даде нарежданията си да се изпълни условието, от което зависеше издигането му на високия пост, той не изпусна случая да ни съобщи, че „колкото и миролюбив човек да е господин Камбел, това съвсем не му пречи да бъде смел като лъв — сам без чужда помощ надвил седем разбойници, които го нападнали по пътя, когато отивал от Уитсън за Трист“.
    — Лъжеш се, приятелю мой, Джонатан — каза Камбел, прекъсвайки го. — Бяха само двама, и то най-страхливите простаци, които може да срещне човек.
    — Наистина ли вие, господине, сам надвихте двама разбойници? — попита моят съпътник, примъквайки стола си (би трябвало по-скоро да кажа куфара си) по-близо до господин Камбел.
    — Да, надвих ги — отговори Камбел — и не го смятам за кой знае какво чудо, че да се вдига толкова шум.
    — Честна дума, господине — отвърна моят познайник, — бих бил много щастлив да ми направите удоволствието да пътувам с вас — аз пътувам на север, сър.
    Тези съвсем ненужни сведения относно начертания от него път, които за пръв път го чух да съобщава някому, не успяха да предизвикат съответното доверие у шотландеца.
    — Едва ли ще може да пътуваме заедно, господине — му отговори той сухо. — Вие навярно имате добър кон, а аз засега пътувам пеш или на едно шотландско пони, което не ускорява особено много пътя ми.
    След това той поиска сметката за виното и хвърляйки парите за допълнителната бутилка, която сам бе поискал, стана като че ли да си ходи. Моят другар отиде при него, хвана го за копчето на дрехата му и го дръпна настрана към единия прозорец. Без да искам, дочух как го увещаваше за нещо — навярно да се съгласи да пътуват заедно, но господин Камбел явно му отказа.
    — Ще ви платя разноските, господине — каза пътникът и в тона му пролича убеждението, че този аргумент ще срази всички възможни възражения.
    — Изключено е — каза Камбел доста презрително. — Имам работа в Ротбъри.
    — Но аз съвсем не бързам. Мога спокойно да се отклоня от пътя си един-два дена заради приятната ви компания.
    — Честна дума, сър — рече Камбел, — не мога да ви направя услугата, която искате от мене. Аз пътувам по моя частна работа — добави той, като се изпъчи надменно. — И бих ви посъветвал да не тръгвате с непознати хора, които срещате из пътя, и да не казвате накъде отивате на хора, които не са ви запитали.
    След това той доста безцеремонно освободи копчето от ръката на човека, който го държаше за дрехата, и приближавайки се към мен, докато останалите сътрапезници се разотиваха, каза:
    — Приятелят ви, господине, е прекалено Приказлив, като се има пред вид даденото му поръчение.
    — Този господин — отвърнах аз, поглеждайки към пътника — не е мой приятел, а познайник, когото случайно срещнах по пътя. Не знам нито как се казва, нито по каква работа е тръгнал и той изглежда, че доверява повече на вас, отколкото на мен.
    — Исках само да кажа — отвърна Камбел бързо, — че той действува малко прибързано, като иска да натрапва компанията си на тези, които не я желаят.
    — Този господин — рекох аз — сам най-добре може да съди за собствените си работи и аз не бих искал, от която и да е гледна точка, да вляза в ролята на съдия.
    Господин Камбел не каза нищо повече, само ми пожела добър път, след което всички се разотидоха.
    На другия ден се разделих със страхливия си другар, когато се отбих от голямото северно шосе, за да тръгна в по-западна посока към замъка Озбълдистън, където живееше чичо ми. Не знам дали спътникът ми почувствува облекчение или тревога, когато си тръгнах, имайки пред вид, че той сякаш докрай ме гледаше с известно подозрение. Колкото до мен, страховете му отдавна бяха престанали да ме забавляват и да си кажа правичката, бях предоволен да се отърва от него.

Глава V

В гърдите ми сърцето лудо бие,
съзра ли отдалеч прекрасна нимфа —
единствена във моята страна,
понесла се на бързия си кон
през хълмове, поля и долини!

„Ловът“
    Приближавах към родния север (аз наистина го смятах за свой роден край) с онзи ентусиазъм, който романтичният и див пейзаж вдъхва на любителите на природата. Необезпокояван вече от брътвежа на спътника си, можех сега да забележа разликата между тази местност и онази, през която досега бях пътувал. Потоците тук повече отговаряха на името си, тъй като, вместо да дремят застояли сред тръстики и върбалак, те шумяха под сянката на естествени горички; ту се спускаха по склонове, ту бълболеха по-бавни, но все още подвижни, през самотни долчинки, които тук-там пресичаха пътя и сякаш канеха пътника да поскита из дебрите им. Чевиртските планини38 се издигаха пред мен намръщени и величествени. Наистина те нямаха великолепното разнообразие на скали и чукари, тъй характерно за по-високите планини, но все пак бяха огромни, със заоблени върхове, обвити с тъмен червеникав плащ, и с големите си размери и пустия си вид действуваха на въображението като някаква своеобразна пустинна област.
    Домът на моите прадеди, към който сега се приближавах, беше разположен в една клисура или тясна долина между тези хълмове. Големите земи, които някога принадлежаха на рода на Озбълдистънови, отдавна бяха пропилени поради несполуките или грешките на моите прадеди; но старата фамилна резиденция все още имаше наоколо си достатъчно земя, за да се счита чичо ми за имотен човек. Както разбрах от отговорите на някои запитвания, които направих по пътя, той използуваше състоянието си, за да поддържа пищното гостоприемство на северен благородник от тази епоха, нещо, което смяташе съществено за семейната чест.
    От върха на едно възвишение вече бях видял Озбълдистън Хол — голяма старинна сграда, която надничаше из горичка от огромни стари дъбове; тъкмо се бях насочил там, колкото може по-напряко и по-бързо (доколкото позволяваха лъкатушките на доста лошия път), когато конят ми, макар и уморен, наостри уши, като долови оживения лай на възбудени хрътки, насърчавани от време на време от звука на ловджийски рог, който по него време беше неизменен спътник на ловците. Не се съмнявах, че хрътките са на чичо ми, и спрях коня си с намерение да оставя ловците да отминат, без да ме забележат, тъй като знаех, че не е твърде уместно да се представя на един такъв запален ловджия като чичо ми в момент, когато е на лов; затова имах намерение, след като отминат, да продължа към замъка с обикновения си ход и там да дочакам връщането на собственика му. Ето защо се спрях на едно възвишение и не съвсем безразличен към интереса, който този вид горски спорт вдъхва (макар че в момента съзнанието ми не беше твърде податливо на този род впечатления), зачаках с известно нетърпение появяването на ловците.
    Лисицата, ожесточено подгонена и почти изтощена, се появи от горичката, която покриваше десния склон на долината. Увисналата й опашка, измърсеният й вид и уморената походка говореха за съдбата, която я чакаше; а враната, която се виеше над нея, вече смяташе бедната Лисана за своя плячка. Лисицата прекоси потока, който дели долчинката, и се повлече нагоре по едно дере на другата страна на пустия склон, когато първите хрътки, последвани със силен лай от останалите, се втурнаха от горичката и след тях ловците и трима-четирима ездачи. Кучетата следваха дирите на лисицата с непогрешим инстинкт; а ловците препускаха лудо подире им, без да обръщат внимание на пресечения и мъчен терен. Те бяха високи, едри мъже, яхнали хубави коне, облечени в зелено и червено — униформата на едно ловно дружество, създадено под покровителството на сър Хилдебранд Озбълдистън. „Братовчедите ми!“ — помислих си аз, когато те профучаха край мен. Следващата ми мисъл беше: „Как ли ще бъда приет между тези достойни наследници на Нимрод39? И колко малко вероятно е аз, който не зная почти нищо за забавленията сред природата, да се почувствувам у дома си и щастлив сред семейството на чичо ми“. Едно видение, което мина край мен, прекъсна тези мисли.
    Беше млада жена, красотата на чиито забележителни черти бе увеличена от възбудата на лова и ездата: яздеше прекрасен кон, чер като смола, с петна от снежнобяла пяна около юздата. Тя носеше, нещо необикновено за онова време, жакет, жилетка и шапка като на мъж — облекло, което днешната мода нарича костюм за лов. Тази мода е била въведена, докато аз бях във Франция, и ми беше съвсем непозната. Дългите й черни коси се вееха на вятъра, изплъзнали се във възбудата на лова изпод панделката, която ги придържаше. Лошият терен, през който тя прекара коня си с възхитителна сръчност и присъствие на духа, я забави малко и я доведе по-близо до мен, отколкото бяха минали другите ездачи. Така аз можах да видя цялото й прекрасно лице и фигура, с неизразимия чар, който им придаваше буйната веселост на сцената и романтичността на нейното необикновено облекло и на неочакваното й появяване. Когато мина край мен, конят й в своя устрем направи едно погрешно движение в момента, когато излизаше пак на открито, и тя го пришпорваше към обикновената му бързина. Това ми послужи като предлог да се приближа по-близо до нея, сякаш да й помогна. Нямаше обаче причина за тревога; конят не се препъна, а даже и да се беше препънал, хубавата амазонка имаше твърде много самообладание, за да се смути от това. Все пак тя ми благодари за добрите намерения с усмивка и това ме насърчи да подкарам и аз коня си по-бързо и да остана непосредствено до нея. Виковете: „Уху-у! Мъртва е!“ и придружаващият ги зов на рог скоро ни дадоха да разберем, че няма вече защо да се бърза, тъй като ловът беше свършил. Един от младежите, които бяхме видели, се приближи, размахвайки победоносно опашката на лисицата, сякаш да упрекне хубавата ми спътница.
    — Виждам — каза тя. — Виждам. Но не дигай толкова шум около това; ако Фиби — тя поглади шията на хубавото животно, което яздеше — не беше попаднала между чукарите, ти не би имал причина да се хвалиш.
    Те се срещнаха, докато тя говореше, и аз забелязах, че и двамата ме погледнаха и тихо си казаха нещо; младата жена като че ли настояваше ловецът да направи нещо, което той смутено и с някаква тъпа намусеност отказваше да стори. Тя веднага изви главата на коня си към мен и каза:
    — Е добре, Торни, щом ти не щеш, тогава трябва аз сама да направя това. Господине — продължи тя, обръщайщи се към мен, — помъчих се да убедя този благовъзпитан младеж да ви запита дали, пътувайки насам, не сте чули нещо за един наш приятел, господин Франсис Озбълдистън, когото от няколко дни очакваме в Озбълдистън Хол.
    Бях твърде щастлив да съобщя, че аз съм лицето, за което питат, и да изкажа на младата дама благодарността си за любезността й.
    — В такъв случай, господине — отвърна тя, — тъй като учтивостта на моя роднина още като че ли не се е пробудила, позволете ми (макар че това може да изглежда съвсем нередно) да поема ролята на церемониалмайстор и да ви представя младия скуайър Торнклиф Озбълдистън, ваш братовчед, и Дай Върнън, която също има чест да бъде бедна роднина на вашия изискан братовчед.
    В начина, по който госпожица Върнън каза тези думи, имаше смесица от дързост, насмешка и простота. Жизненият ми опит беше достатъчно голям да ми подскаже да приема съответен тон и да й изкажа благодарността си за благоволението й и голямата си радост от срещата с тях. Да си призная, комплиментът беше изразен така, че дамата можеше лесно да си присвои по-голямата му част, защото Торни имаше вид на типичен провинциален дръвник, тромав, свит и нацупен. Все пак той се ръкува с мен и после изрази намерението си да ме остави, за да помогне на ловците и на братята си да приберат хрътките, нещо, което съобщи на госпожица Върнън, без да се обърне към мен да ми се извини.
    — Вижте го — каза младата жена, следейки го с поглед, в който прекрасно личеше презрението й. — Цар на конярите, ловците и любителите на борби с петли. Но те са всичките от един дол дренки. Чели ли сте Маркъм?
    — Кого, госпожице? Дори не си спомням името на такъв автор.
    — Господи! Къде сте попаднали! Беден, самотен, невеж чужденец, непосветен в самия коран на дивото племе, сред което сте дошли да живеете! Никога не сте чували за Маркъм, най-прочутия автор по въпросите на ветеринарната медицина? Боя се тогава, че ви са също така непознати и по-новите имена на Гибсън и Бартлет?
    — Наистина така е, госпожице Върнън.
    — И не се ли червите, като признавате това? — каза госпожица Върнън. — Та в такъв случай ние трябва да се откажем от дружба с вас. Предполагам, че не умеете да дадете на кон ни ярма, ни хапове, ако е болен?
    — Признавам, че предоставям тази работа на коняра или на слугата си.
    — Невероятна небрежност! И сигурно не можете да подковете кон или да му подрежете гривата или опашката; нито да лекувате куче от глисти и да му подрежете ушите и ноктите; нито да дресирате ястреб или да му дадете очистително и да му контролирате храната, когато е запечен?
    — За да ви кажа — с една дума — колко съм невеж — отговорих аз, — ще призная, че съм напълно неосведомен по всички тези селски изкуства.
    — Тогава, за бога, господин Франсис Озбълдистън, какво умеете да правите?
    — Твърде малко полезни неща, госпожице Върнън; нещо все пак може би мога да претендирам, че… Когато слугата ми приготви коня, мога да го яздя и когато ястребът ми е дресиран, мога да го пусна да лети.
    — А това можете ли да правите? — запита младата жена, подкарвайки коня си в галоп.
    Една груба обрасла ограда пресичаше пътеката пред нас с врата от неодялани дървета; тъкмо щях да се приближа да я отворя, когато госпожица Върнън полетя с коня си и прескочи тази пречка. Беше въпрос на чест да я последвам и след миг бях отново до нея.
    — Все още има някаква надежда за вас — каза тя. — Страхувах се да не сте съвсем изроден Озбълдистън. Но какво, за бога, ви води в Замъка на мечките — така са кръстили съседите тази наша ловджийска резиденция. Предполагам, че сте могли да не идвате тук, ако искате?
    Чувствувах, че съм вече доста близък с моето хубаво видение и затова отвърнах с тих поверителен шепот:
    — Наистина, скъпа госпожице Върнън, може би бих сметнал, че правя жертва, като ставам временен обитател на Озбълдистън Хол, щом тези, които живеят там, са такива, каквито ги описвате; но убеден съм, че има между тях едно изключение, което ще компенсира всичко, което липсва.
    — О, имате пред вид Рашли, нали?
    — Съвсем не; имах пред вид — простете ми — едно лице много по-близо до мен.
    — Предполагам, че е прилично да се направя, че не разбирам комплимента ви. Но аз не съм такава — и не правя поклон заради него, защото седя на кон. Но, сериозно, аз заслужавам изключението, което споменахте, защото съм единственият човек, с когото може да се разговаря в замъка освен стария свещеник и Рашли.
    — Но кой, за бога, е Рашли?
    — Рашли е човек, който би искал всички да приличат на него за собственото им добро. Той е най-младият син на сър Хилдебранд — горе-долу на вашата възраст, ала не така… с една дума, не е красив. Но природата му е дала известна доза здрав разум, а свещеникът е прибавил голяма доза знания — и той е станал това, което ние наричаме много умен човек в нашия край, където умните хора са рядкост. Подготвен е за служба на черквата, но не бърза да се ръкоположи.
    — За католическата черква ли?
    — Разбира се, за католическата черква! Та каква друга черква би могло да бъде? — каза младата жена. — Но аз забравих, казаха ми, че сте еретик. Вярно ли е, господин Озбълдистън?
    — Не мога да отхвърля обвинението.
    — И все пак сте били в чужбина, и то в католически страни?
    — Близо четири години.
    — И сте виждали манастири?
    — Често. Но не съм видял много нещо в тях, което да препоръчва католическата религия.
    — Не са ли щастливи обитателите им?
    — Някои без съмнение са щастливи — тези, които дълбокото чувство на набожност или преживените преследвания и нещастия в живота, или вродената апатия са накарали да се оттеглят от света. Но тези, които са приели отшелничеството в изблик на внезапно или пресилено вдъхновение, или от прибързано огорчение от някакво разочарование или обида, са много нещастни. У тях скоро се възвръща живостта на чувствата и като диви животни в клетка те са неспокойни в затвора си, докато някои други се отдават на съзерцание или тлъстеят в клетки не по-големи от техните.
    — А какво става — продължи госпожица Върнън — с тези жертви, които са обречени на манастира по волята на други? На какво напомнят те? Особено ако са родени да се радват на живота и да чувствуват неговите блага?
    — Те са като затворени пойни птици — отговорих аз, — осъдени да влачат живота си в самота, като се мъчат да го разнообразят, упражнявайки дарбата си, която щеше да бъде украса за обществото, ако бяха оставени на свобода.
    — Аз ще бъда… — заяви госпожица Върнън — искам да кажа — поправи се тя — аз бих била по-скоро като див ястреб, който, ако му попречат да лети свободно в небето, би разбил главата си в железата на клетката си. Но да се върнем към Рашли — каза тя по-весело. — Ще го считате за най-приятния човек, когото сте виждали в живота си, господин Озбълдистън — поне една седмица. Ако той може да си намери сляпа любовница, никой не може да бъде по-сигурен от него, че ще я спечели. Но окото нарушава чара, който пленява ухото. Ала ето че стигнахме в двора на стария замък, който има също такъв див и старомоден вид, както и обитателите му. Трябва да знаете, че в Озбълдистън Хол не се държи много на облеклото; но аз трябва да сваля тези дрехи, които са тъй неприятно топли, а и шапката ми пречи на главата — продължи весело момичето, като свали шапката и разтърси обилните си черни къдрици, които то, полуусмихнато, полузачервено, раздели с тънките си бели пръсти, за да ги отмахне от красивото си лице и проницателните си бадемови очи. Ако имаше някакво кокетство в този жест, то беше добре прикрито от небрежното безразличие на държането му. Не можах да се въздържа да не кажа, че „ако се съди за семейството от това, което виждам, предполагам, че грижата за облеклото е съвсем излишна“.
    — Много любезно; макар че може би не би трябвало да разбера в какъв смисъл го казвате — отговори госпожица Върнън. — Но вие ще видите още по-добро оправдание за известна небрежност, когато се срещнете с Орсоните40, между които ще живеете и чиито фигури никакъв тоалет не може да оправи. Но както казах преди, старият звънец за вечеря ще избие или по-скоро ще издрънчи — защото той се спукал в деня на пристигането на крал Уили41 и чичо ми, от уважение към пророческия му дар, не позволил да го поправят. Затова, моля ви се, дръжте ми коня като покорен рицар, докато изпратя някой по-скромен слуга да ви отмени.
    Тя ми подхвърли поводите, сякаш се познавахме от детинство, скочи от седлото, изтича през двора и влезе в една странична врата, като ме остави изпълнен с възхищение от красотата й и удивен от прекомерната й откровеност, още по-необикновена в едно време, когато законите на вежливостта, които идваха от двора на великия монарх Луи XIV, налагаха на нежния пол необикновено строго приличие. Аз останах в твърде неудобно положение сред двора на стария замък, яхнал един кон и държейки друг с ръка.
    Сградата представляваше малък интерес, дори и да бях в настроение да я разглеждам внимателно; страните на четириъгълния двор бяха застроени с постройки в различен архитектурен стил и със своите решетъчни прозорци с каменни прегради в средата, с издадените си кулички и масивни корнизи напомняше вътрешния двор на манастир или някой от по-старите и по-скромни колежи в Оксфорд. Опитах се да извикам някой слуга, но известно време никой не ми се обади; това беше още по-неприятно, тъй като виждах, че съм предмет на любопитство на няколко слуги, мъже и жени, в различни части на сградата, които подаваха навън глави и пак ги дръпваха навътре като зайци в зайчарник, преди да успея да привлека вниманието им. Връщането на ловците и хрътките ме избави от неудобното положение; макар и с известна трудност, успях да накарам един слуга да ме освободи от грижата за конете и друг един глупав дръвник да ме заведе при сър Хилдебранд. Той ми направи тази услуга със същата охота и готовност, която би проявил някой селянин, принуден да стане водач на вражески патрул; трябваше да внимавам да не ме изостави някъде из лабиринта от ниски сводести коридори, които водеха в „Стън Хол“, както го наричаше той, където трябваше да бъда въведен при благородната особа на чичо ми.
    Все пак най-после стигнахме в една дълга сводеста стая, постлана с плочи, където редица дъбови маси, твърде масивни по тежест и размер, за да бъдат някога размествани, бяха вече сложени за вечеря. Тази старинна стая, която е била свидетелка на пиршествата на няколко поколения Озбълдистъновци, носеше следи и от успехите им в лова и други подобни забавления. Огромни еленови рога, може би трофеи от лова в Чеви Чейс42, бяха наредени край стените, а помежду тях имаше препарирани язовци, видри, белки и друг дивеч. Между останки от стари брони, служили навярно в борбите срещу шотландците, висяха по-ценените оръдия на „горската война“43 — лъкове, различни пушки, мрежи, въдици, копия за видри, ловджийски колове и много други необикновени оръдия и инструмент за улавяне или убиване на дивеч. Няколко стари картини, потъмнели от пушек и изцапани с бира, висяха по стените; те изобразяваха рицари и дами, без съмнение почитани и славени на времето си; рицарите гледаха страшно намръщени изпод огромната растителност от перуки и бради; а дамите бяха устремили с все сила възторжения си поглед към розите, които размахваха в ръце.
    Едва бях имал време да погледна тези неща, когато дванадесетина слуги, облечени в синьо, се втурнаха в стаята с голям шум и врява; всеки се занимаваше повече с това да дава нареждания на другите, отколкото да си гледа своята работа. Едни от тях носеха пънове и цепеници за огъня, който пращеше, пламтеше и се издигаше нагоре по един огромен комин, с отвор достатъчно голям, за да се намести каменна пейка в обширния му свод; над него имаше огромен тежък корниз, на който се хилеха и подскачаха хералдически чудовища, изваяни от червен камък от изкусната ръка на някой нортъмбрийски скулптор, но сега покрити като с черен лак от пушека на вековете. Други от тези старовремски слуги носеха огромни димящи блюда с богати ястия; трети пък донесоха чаши, шишета, бутилки, дори бурета с питие. Всички тропаха тежко, ритаха се, бутаха се, блъскаха се и с невъобразим шум успяваха да свършат невъобразимо малко работа. Най-после, когато след всевъзможни усилия вечерята беше наредена на масата, „глъч на хора и кучета“, плющене на бичове, за да се сплашат последните, силни и високи гласове, стъпки от тежко подковани ботуши, каквито се носеха по него време и звучаха като стъпките на статуята от пиесата „Festin de pierre“44, известиха за пристигането на тези, за които се правеха приготовленията. Глъчката между слугите по-скоро се увеличи, отколкото да стихне, когато наближи критичният момент — едни викаха на други да бързат, други пък — да не се притесняват, едни подканяха другите да се дръпнат настрана и да сторят път на сър Хилдебранд и младите господари, други пък — да застанат около масата точно на пътя им; едни викаха да се отвори, други да се затвори една голяма двукрила врата, която отделяше залата от нещо като галерия или както разбрах после, приемна, украсена с черна ламперия. Най-после вратите се отвориха и в залата се втурнаха кучетата и хората — осем кучета, семейният свещеник, селският лекар, шестимата ми братовчеди и чичо ми.

Глава VI

Виж, идат те! Стените потреперват
на гласове от силата безмерна.
Във всеки ъгъл и във всеки кът
дрънчат доспехи, шлемове блестят —
потеглят славни рицари на път.

Пенроуз45
    Ако сър Хилдебранд не бе побързал много да поздрави племенника си, за чието пристигане трябва от доста време да е бил уведомен, той имаше сериозни извинения за това.
    — Щях по-рано да дойда да те видя, младежо — извика той, като ми разтърси грубо ръката и сърдечно ми пожела добре дошъл в Озбълдистън Хол, — но по-напред трябваше да се погрижа да се приберат кучетата. Добре дошъл в замъка, момчето ми. Ето братовчед ти Пърси, братовчед ти Торни и братовчед ти Джон, братовчедите ти Дик и Уилфред и — чакай, къде е Рашли? А, ето го Рашли — дръпни се настрана, дългучо Торни, да видим малко брат ти. Значи, баща ти най-после си спомни за стария замък и за стария сър Хилдебранд — по-добре късно, отколкото никога. Бъди добре дошъл и това е. Къде е моята малка Дай? Ето я, идва — това е племенницата ми Дай Върнън, дъщеря на брата на жена ми — най-хубавото момиче из нашите долини, колкото и да са красиви другите. А сега хайде на масата.
    За да добиете известна идея за човека, който говореше така, драги Трешъм, трябва да си представите мъж на около шестдесет години, облечен в ловджийски костюм, някога богато украсен с ширити, чийто блясък беше вече потъмнял от много ноемврийски и декемврийски бури. Сър Хилдебранд, въпреки сегашното си рязко и безцеремонно държане, в известен период от живота си бе познавал дворцовия и военния живот; беше служил като офицер в армията, разположена на Хаунслоу Хийт, преди Революцията и може би заради религията си бе получил титлата „сър“ от злочестия и неразумен крал Джеймс II. Но мечтите му за по-нататъшни повишения и почести, ако някога бе имал такива, бяха умрели в критичния период, когато неговият покровител бе изгонен от трона, и оттогава насам той живееше уединен в семейните си имения. Въпреки провинциалния си вид обаче сър Хилдебранд все още приличаше на благородник и между синовете си напомняше на останки от коринтска колона, потъмняла и обраснала с мъх и лишей, сред тежките неодялани побити камъни в Стоунхендж46 или в някой друг храм на друидите. Човек едва ли би могъл да види по-тромави и недодялани колоси от петте му големи сина. Те бяха високи, едри и хубави, но им липсваше както прометеевият огън на интелекта, така и външната изисканост на държането, която в светското общество понякога компенсира умствената слабост. Най-ценното им морално качество като че ли беше доброто им настроение и доволството, изписано на грубите им черти, а образованието им се свеждаше до сръчност в лова, който беше единствената цел в живота им. Здравеняците Пърсивал, Торнклиф, Джон, Ричард и Уилфред тъй малко се различаваха по външен вид, както здравеняците Гиас и Клоант в песните на поета.
    Но сякаш да обезщети сама себе си за това тъй необикновено за нейните творения еднообразие, майката-природа беше създала Рашли Озбълдистън в рязък контраст по вид и държане и както разбрах по-късно, по темперамент и дарби, и то не само с братята му, но и с повечето хора, които бях срещал дотогава. След като Пърси, Торни и сие един по един ми кимнаха, усмихнаха се и ми подадоха по-скоро рамото, отколкото ръката си, докато баща им ги представяше на новия им роднина, Рашли излезе напред и ми каза „добре дошъл в Озбълдистън Хол“ с маниер на светски човек. Видът му сам по себе си не беше привлекателен. Той беше нисък на ръст, докато братята му приличаха на потомци на Анак47. Докато те бяха добре сложени, Рашли, макар и здрав, беше крив и с дебел врат и поради някакво нараняване като дете имаше дефект в походката, който толкова напомняше истинско куцане, че мнозина смятаха, че именно това му пречи да се ръкоположи; както е известно, католическата черква не допуска до свещенически сан лица с телесни недостатъци. Други обаче смятаха, че този грозен недостатък се дължи само на някакъв навик и твърдяха, че не представлява пречка за ръкополагането му.
    Чертите на Рашли бяха такива, че като ги види човек, напразно би се мъчил да ги забрави — те се врязваха в паметта, пробуждайки болезнено любопитството, макар че предизвикваха у нас неприязън, дори отвращение. Не грозотата на лицето му, а неговият израз правеше такова силно впечатление. Чертите му наистина бяха неправилни, но съвсем не просташки; а проницателните му тъмни очи и рунтавите вежди не позволяваха да се нарече лицето му направо грозно. Но в тези очи имаше израз на хитрост и коварство, а когато беше предизвикан — и на предпазливо въздържана жестокост. Природата бе направила този израз очевиден дори за най-обикновения физиономист, може би със същата цел, с която беше дала на отровната змия гръмливия шум. Може би като компенсация за тези външни недостатъци Рашли Озбълдистън притежаваше най-мекия, сладък и богат на нюанси глас, който съм чувал някога, и на него никога не му липсваха изразни средства, подходящи за такъв прекрасен орган. Едва беше свършил първото изречение, с което ме приветствува, когато вътрешно се съгласих с госпожица Върнън, че новият ми роднина веднага би спечелил сърцето на една жена, ако тя може да го прецени само с ушите си. Той се канеше да седне до мен на вечеря, но госпожица Върнън, която като единствена жена в цялото семейство уреждаше тези неща, както и бе угодно, нагласи аз да седна между нея и Торнклиф; и едва ли може да се съмнявате, че бях доволен от това приятно съседство.
    — Исках да поговоря с вас — каза тя — и нарочно сложих добрия Торнклиф между Рашли и вас. Той ще бъде като
дюшек от пух между стените крепостни
и изстрела от вражеския топ —

    докато аз, като първата ви позната в това интелектуално семейство, ви разпитвам как ви се виждаме.
    — Твърде голям въпрос, госпожице Върнън, като се има пред вид колко малко време съм бил в Озбълдистън Хол.
    — О, характерът на нашето семейство е твърде очевиден. Има някои малки нюанси, които отличават отделните индивиди и за които е нужно окото на интелигентен наблюдател; но видът, както се изразяват биолозите, може да бъде определен и характеризиран веднага.
    — Значи, петимата ми по-големи братовчеди имат горе-долу един и същ характер?
    — Да, те представляват една щастлива смесица от пияница, ловджия, грубиян и глупец; но както на едно дърво не могат да се намерят две еднакви листа, така и във всеки индивид тези съставни части са размесени в различни съотношения и създават приятно разнообразие за тези, които обичат да изучават характери.
    — Опишете ми ги накратко, госпожице Върнън.
    — Услугата, която искате, е твърде малка, за да ви откажа. Ще ви нарисувам всичките в пълен ръст в едно фамилно платно. Пърси, първородният син и наследник, е повече пияница, отколкото ловджия, грубиян, ездач и глупец. Скъпият ми Торни е повече грубиян, отколкото пияница, ловджия, ездач или глупец; Джон, който преспива цели седмици сред планините, е главно ловджия; ездачът е силно подчертан у Дикън, който язди двеста мили денем и нощем, за да залагат на него на конни състезания. А глупецът така доминира над всички други качества на Уилфред, че можем да го наречем олицетворение на глупостта.
    — Прекрасна сбирка, госпожице Върнън, и отделните индивиди принадлежат към твърде интересен вид. Но няма ли място на платното за сър Хилдебранд?
    — Аз обичам вуйчо си — беше отговорът й. — Дължа му благодарност за добрината му (или поне за добрите му намерения) и ще ви оставя сам да нарисувате портрета му, когато го опознаете по-добре.
    „Добре — помислих си аз, — радвам се, че в нея има поне малко толерантност и въздържаност. Наистина, кой би очаквал такава горчива насмешка от едно така младо и изящно красиво същество?“
    — За мен ли мислите? — каза тя, втренчвайки тъмните си очи в моите, сякаш искаше да проникне в самата ми душа.
    — Вярно е — отговорих аз, малко смутен от решителния и неочакван въпрос; после се опитах да придам на признанието си характер на комплимент. — Как бих могъл да мисля за нещо друго, когато имам щастието да седя до вас?
    Тя се усмихна с израз на такова дълбоко високомерие, каквото само тя можеше да придаде на лицето си.
    — Трябва да ви уведомя, господин Озбълдистън, че комплиментите нямат никакво значение за мен. Затова не си хабете на вятъра красивите изрази — те служат на изисканите господа, когато пътуват из провинцията, като играчките, мънистата и гривните, които пътешествениците носят със себе си, за да омилостивят дивите обитатели на новооткритите земи. Не изчерпвайте запаса си — ще намерите жители на Нортъмбърланд, които вашите изящни изрази ще разположат във ваша полза, — а отправени към мен, те са хвърлени на вятъра, защото аз знам истинската им стойност.
    Замълчах смутен.
    — В този момент — каза младата жена с първоначалния си жив и безразличен тон — вие ми напомняте за приказката, в която един човек изведнъж открива, че всичките пари, с които е тръгнал на пазар, са се превърнали на камъчета. Аз обезцених и унищожих целия ви запас от комплименти с една неудачна забележка. Но, хайде, нищо… Вие не ще оправдаете очакванията ми, господин Озбълдистън, ако нямате по добър материал за разговор от тези fadeurs48, които всеки господин с перука се счита задължен да разправя на всяко нещастно момиче само защото е облечено в коприна и тюл, а той носи дрехи от най-фин плат с бродерия. Обикновеният ви ход, както биха се изразили петимата ми братовчеди, е за предпочитане пред равана на комплиментите ви. Помъчете се да забравите злополучния ми пол; наричайте ме Том Върнън, ако искате, но ми говорете като приятел и другар. Не можете да си представите колко ще ви обикна тогава.
    — Това наистина бе ме изкушило — казах аз.
    — Ето пак! — отговори госпожица Върнън, заканвайки ми се с пръст. — Казах ви, че не понасям никакви комплименти. А сега когато се чукнете с вуйчо ми, който вдига пълна чаша, ще ви кажа какво мислите за мен.
    След като приех и изпих пълната чаша като послушен племенник и след кратък общ разговор на масата, неспирният и делови шум на вилици и ножове и погълнатостта на братовчеда Торнклиф от дясната ми страна и на братовчеда Дикън от лявата страна на госпожица Върнън от огромните количества месо, натрупани в чиниите им, послужили като две прегради, които ни отделяха от останалата компания, бяхме оставени да разговаряме tete a tete49.
    — А сега — казах аз — позволете да ви запитам откровено, госпожице Върнън, какво предполагате, че мисля за вас. Бих могъл да ви кажа какво наистина мисля, но вие ми забранихте всякакви хвалби.
    — Не се нуждая от помощта ви. Аз съм достатъчно проницателна, за да отгатна сама мислите ви. Няма защо да отваряте вратата на сърцето си — аз виждам и през нея. Вие ме смятате за странно дръзко момиче, полукокетка, полугрубиянка, което желае да привлече вниманието на хората чрез свобода в държането и гръмкост на говора, тъй като не познава това, което „Наблюдателят“50 нарича по-нежните прелести на женския пол. И може би си мислите, че имам някакъв специален план да превзема с щурм възхищението ви. Неприятно ми е да накърня самолюбието ви, но никога не сте правили по-голяма грешка. Доверието, което проявих към вас, бих проявила със същата готовност към баща ви, стига да считам, че той ще ме разбере. В тази менажерия аз съм така откъсната от интелигентни слушатели, както Санчо в Сиера Морена, и когато ми се удаде случай, трябва да говоря или ще умра. Уверявам ви, че съвсем бих премълчала странните неща, които ви казах, ако не ми беше напълно безразлично кому говоря.
    — Много жестоко е от ваша страна, госпожице Върнън, да отнемете на това, което ми казахте, всяко качество на особено благоволение. Но аз съм длъжен да приема вашите думи така, както вие желаете. Вие не включихте господин Рашли Озбълдистън във вашите фамилни скици.
    Стори ми се, че тя потрепна при тази забележка и отговори бързо и много по-тихо:
    — Ни дума за Рашли! Слухът му е толкова остър, когато се засяга самолюбието му, че звукът би стигнал до него дори през тялото на Торнклиф, колкото и да е натъпкано с говеждо, дивеч и пудинг.
    — Добре — отговорих аз и преди да задам въпроса си, погледнах зад живия параван, който ни разделяше от него, и се уверих, че столът на господин Рашли е празен — той бе напуснал масата.
    — Не бъдете толкова сигурен в това — отговори госпожица Върнън. — Послушайте съвета ми и когато говорите за Рашли, качете се на хълма Отърскоуп, откъдето се вижда на двадесет мили разстояние във всички посоки, застанете на самия връх и говорете шепнешком; и даже и тогава не бъдете твърде уверен, че птичките няма да му занесат какво сте казали. Рашли ми е бил учител четири години. Ние взаимно сме си омръзнали и двамата много се радваме на близката си раздяла.
    — Нима господин Рашли напуска Озбълдистън Хол?
    — Да, след няколко дни. Не знаехте ли? Изглежда, че баща ви много по-добре крие решенията си, отколкото сър Хилдебранд. Когато съобщиха на вуйчо ми, че ще ни бъдете известно време гост и че баща ви би желал някой от надеждните му синове да заеме доходното място в неговата кантора, което останало свободно поради вашата упоритост, господин Франсис, почтеният рицар направи пленарно заседание на цялата фамилия включително иконома, домакинята и пазача на дивеча. Това достопочтено събрание на перовете и домашните чиновници на Озбълдистън Хол не бе свикано, както бихте предположили, да избере вашия заместник — тъй като Рашли единствен знае повече аритметика, отколкото е нужна, за да се пресметне колко е заложено на един петел, то никой друг не би могъл да се счита подходящ за тази служба. Беше необходимо обаче едно тържествено одобрение на решението да се промени бъдещата съдба на Рашли, за да стане той не гладуващ католически свещеник, а преуспяващ богат банкер; и съгласието на събранието за такъв акт на принизяване бе постигнато не без известна съпротива.
    — Представям си какви са били възраженията им. Но как бяха преодолени те?
    — Струва ми се, поради общото желание да се махне Рашли от тази къща — отговори госпожица Върнън. — Макар и най-млад в семейството, той по един или друг начин е съумял да добие пълна власт над всички други. Те чувствуват това подтисничество, без да могат да се отърсят от него. Ако някой му се противопостави, непременно ще съжалява за това до края на годината; ако пък му направите някоя много важна услуга, може би ще съжалявате още повече.
    — Във всеки случай — усмихнах се аз — трябва да внимавам; защото аз съм причината, макар и неволно, за промяната в неговото положение.
    — Да! И независимо от това дали гледа на тази промяна като на преимущество или загуба, той ще ви има зъб за това. Но ето че поднасят сирене и репички и се вдига наздравица за църквата и краля — което е намек, че свещениците и дамите трябва да си отидат; и аз, единствената представителка на женския пол в Озбълдистън Хол, се оттеглям, както ми повелява дългът.
    Като каза това, тя изчезна, оставяйки ме изненадан от смесицата от проницателност, дързост и откровеност, която имаше в изказванията й. Не се надявам, че съм успял да ви дам и най-слаба представа за държането и, макар че, доколкото си спомням, предадох вярно думите й. В него наистина имаше непосредствена простота, природна проницателност и високомерна дързост, но изразът на най-прекрасното лице, което някога съм виждал, правеше всички тези качества някак си по-други и по-приятни. Колкото и чудни и необикновени да ми се струваха нейните невъздържани мнения, не трябва да се мисли, че един млад човек на двадесет и две години би могъл да бъде твърде строг критик на едно хубаво осемнадесетгодишно момиче, затова че то не спазва подобаващо разстояние в отношенията си с него. Напротив, доверието на госпожица Върнън ме забавляваше и ласкаеше, и то въпреки нейното твърдение, че ми го оказва само защото съм първият срещнат, който е достатъчно интелигентен, за да я разбере. Със самонадеяността на годините си, която престоят ми във Франция съвсем не бе намалил, аз си въобразявах, че добре оформените черти и хубавата фигура (мислех си, че притежавам и двете) са подходящи качества за довереника на една млада красавица. Тъй като суетността ми беше на страната на госпожица Върнън, далеч бях от мисълта да я съдя строго само заради една откровеност, която, мислех си аз, беше до известна степен оправдана от моите лични качества. Пристрастието, което нейната красота и необикновеното й положение сами по себе си будеха, още повече се усилваше от мнението ми, че тя проявява особена проницателност и здрава преценка в избора си на приятел.
    След като госпожица Върнън излезе от стаята, бутилката непрекъснато обикаляше или по-скоро летеше около масата. Възпитанието в чужбина ми беше вдъхнало отвращение към невъздържанието, един порок твърде разпространен тогава, пък и сега, между сънародниците ми. Разговорите, които придружаваха такива оргии, също не бяха по вкуса ми и ако имаше нещо, което би могло да направи всичко това още по-отвратително, то бяха отношенията в тази компания. Ето защо използувах удобен момент и се измъкнах през една странична врата, която не знаех къде води, за да не гледам повече как баща и синове се отдаваха на унизително пиянство и допускаха груб и отвратителен език. Разбира се, както и очаквах, тръгнаха подире ми, за да ме върнат насила в храма на Бакхус, от който бях дезертирал. Когато чух викането, дюдюкането и тропота на тежките ботуши на преследвачите си по извитата стълба, по която се изкачвах, ми стана ясно, че ще ме настигнат, ако не успея да изляза на открито. Отворих един прозорец на стълбището, който гледаше към старата градина, и тъй като височината не беше повече от шест стъпки, скочих без колебание и скоро чух обърканите си преследвачи да викат: „Хей, ху-у, избяга, избяга!“ Изтичах по една алея, сетне тръгнах бързо по друга. Като видях, че няма вече опасност от преследване, забавих хода си и се заразхождах спокойно, наслаждавайки се на прохладния въздух, двойно по-приятен след сгорещяването ми от виното, което бях принуден да изпия, и от бързото тичане.
    Докато се разхождах, видях градинаря, който работеше в градината, и се спрях да го погледам.
    — Добър вечер, приятелю!
    — Добър вечер, добър вечер и на вас — отвърна човекът, без да вдигне глава, с глас, който веднага издаваше северняка.
    — Чудесно време за работа, приятелю.
    — Няма от що да се оплаквам — отговори той с въздържания тон, с който градинарите и земеделците обикновено говорят дори за най-хубавото време. После, вдигайки глава, за да види кой му говори, той докосна почтително шотландското си кепе и забеляза:
    — Ей богу, драго му става на човек да види джейстикор51, обшит със злато, в градината на замъка тъй късно вечер.
    — Какво да види?
    — Джейстикор де — палто като вашето. Онези оттатък си имат друга работа — разкопчават си палтата, за да сторят място на говеждото и пудингите и на червеното вино. Това е обикновено нещо отсам Границата52.
    — Във вашата страна, добри ми приятелю, няма такова хубаво ядене, та да се изкушавате да стоите до късно на масата — отговорих аз.
    — Не, сър, не познавате вие Шотландия. Не че няма хубаво ядене. Имаме си хубава риба, и месо, и птици, и лук, и салати и всякакъв зеленчук. Но имаме мярка и разум и сме по-въздържани. А пък тук — от кухнята до господарските зали — само тичай, пълни и носи от сутрин до вечер. Даже и когато постят — наричат го пости, когато ядат най-хубавата риба, донесена специално от Хартълпул и Съндърланд, пъстърва, и лакса, и разни други, — обръщат самия пост на отвратителен разкош. А на туй отгоре и разните там литургии и утринни молитви на бедните заблудени души… Но аз не бива да говоря за тези работи, защото ваша милост сигурно сте католик като другите.
    — Не, приятелю, аз съм израсъл като английски презвитерианец.
    — Тогава дайте да ви стисна ръката за дружба, ваша милост — каза градинарят. После, сякаш да покаже, че доброжелателството му не беше само на думи, измъкна една огромна рогова кутия за емфие и с най-братска усмивка ми предложи да си взема една щипка.
    След като приех любезната му покана, аз го запитах дали е отдавна на служба в Озбълдистън Хол.
    — Боря се с дивите зверове на Ефес53 — каза той, като погледна към сградата — вече почти двадесет и четири години или името ми да не е Андрю Феъсървис54.
    — Но, отлични приятелю Андрю Феъсървис, ако твоята религия и въздържание тъй много негодуват срещу католическите обреди и гостоприемството на южняците, струва ми се, че без нужда си се измъчвал толкова години. Сигурно би могъл да си намериш работа някъде, където ядат по-малко и са по-правоверни. Вярвам, че не липсата на опитност в работата ти е попречила да си намериш място, което е повече по вкуса ти.
    — Не ми подобава да говоря за собствените си качества — каза Андрю, оглеждайки се самодоволно наоколо. — Сигурно разбирам от градинарство, щом съм отрасъл в енорията на Дрийпдейл, където отглеждат зеле в парници и ранна коприва за пролетна чорба. Да си кажа правичката, аз все се каня да си вървя тези двадесет и четири години. Но когато дойде времето, все има нещо да се сее, което искам да посея, и нещо да се коси, което искам да окося, или нещо да зрее, което искам да видя узряло, и все си оставам тук от година на година. Бих казал със сигурност, че ще си вървя по Канълмъс55, ама и преди двадесет години бях сигурен, че ще си ида, а ето че и сега разравям тук къртичини. Пък и да ви кажа чистата истина, по-добро място не е предлагано на Андрю. Ако ваша милост може да ми посочи служба, където да слушам чистата вяра, да си имам трева за една кравичка и къщичка, и дворче, и повече от десет лири годишна заплата, и където няма да има господарка от града да ми брои всяка ябълка, ще ви бъда много благодарен.
    — Браво, Андрю, виждам, че търсиш покровителство и че няма да пропуснеш случай да се наредиш по-добре.
    — Защо пък да го пропусна? — каза Андрю. — Защо да чака човек хората сами да открият достойнствата му?
    — Струва ми се, че не си голям приятел на жените.
    — Така е, аз поддържам враждата с тях, която води началото си от първия градинар56. Те са много претенциозни особи — все, пискат за зарзали, круши, сливи и ябълки, зиме и лете, безразлично какъв е сезонът. Но, слава богу, тук нямаме от ребрата Адамови57 освен старата Марта, и тя се задоволява с малини за децата на сестра си, когато дойдат в празник да пият чай в стаята на икономката, и с няколко дребни ябълки за собствената си вечеря.
    — Забравяш младата си господарка.
    — Каква господарка?
    — Младата ти господарка, госпожица Върнън.
    — Какво! Малката Върнън ли? Никаква господарка не ми е тя. Де да си беше сама на себе си господарка и дано скоро да не стане „господарка“ на някой друг… Тя ли? Тя е буйно момиче.
    — Така ли? — казах аз, заинтересуван по-силно, отколкото исках да призная пред себе си и да покажа пред този човек. — Гледай ти, Андрю, ти знаеш всички тайна на семейството.
    — Ако ги знам, мога и да ги пазя — каза той. — От мене те няма да излязат навън като кипнал квас от буре. Госпожица Дай е… но това не е моя работа.
    И той започна да копае с престорено усърдие.
    — Каква е госпожица Върнън, Андрю? Аз съм приятел на семейството и бих искал да знам.
    — Боя се, че не е както трябва — каза Андрю, като затвори плътно едното си око и поклати глава със сериозен и тайнствен вид. — Малко нещо е… Ваша милост ме разбира, нали?
    — Не съвсем, Андрю — казах аз. — Бих искал да чуя обяснението ти. — И аз пъхнах една крона в мазолестата му ръка. Като пипна среброто, той се ухили грозно и кимна бавно, докато пускаше монетата в джоба си. После, като човек, който добре разбира, че трябва да отвърне с нещо също така ценно, той се изправи и подпря ръце на лопатата си, а чертите му добиха изражение на най-голяма важност, сякаш се готви да съобщи нещо много сериозно.
    — Трябва да знаете тогава, млади господине, щом държите да знаете, че госпожица Върнън е…
    Той се спря и всмука навътре бузите си, така че издадените му челюсти и дългата му брада заприличаха на орехотрошачка. Смигна ми още веднъж, намръщи се, поклати глава и като че ли сметна, че физиономията му допълва сведенията, които езикът му не беше доизказал.
    — Боже господи! — извиках аз. — Тъй млада, тъй хубава и тъй рано загубена!
    — Вярно, може да се каже, че е така — тя е донякъде загубена, телом и духом. Не стига, че е папистка, но бих могъл да я посоча и като… — Неговата предпазливост на северняк пак взе връх и той отново замълча.
    — Като каква? — казах аз строго. — Настоявам да ми кажеш просто и ясно какво значи всичко това.
    — Е, като най-върлата якобитка в цялото графство.
    — Ха, якобитка! Че това ли е всичко?
    Андрю ме погледна малко изненадано, като чу, че гледам така леко на това, което ми бе казал. После, като измърмори „Е добре, това е най-лошото, което знам за момичето“, той се зае пак за лопатата си като краля на вандалите в последния роман на Мармонтел58.

Глава VII

Бардолф: О, милорд, милорд!
Шерифът с огромна стража е пред входа!
59

„Хенри IV“, част I
    Доста трудно намерих стаята, определена за мен; и след като си осигурих необходимото благоволение и внимание от страна на слугите на чичо ми със средството, което те най-добре разбираха, аз се уединих за останалата част на вечерта, тъй като, ако съдех по хубавото състояние, в което бях оставил новите, си роднини, и от далечния шум, който все още ехтеше от каменната зала (както наричаха банкетния салон), можех да предполагам, че не е твърде вероятно те да са подходяща компания за един трезвен човек.
    Какви бяха намеренията на баща ми, като ме изпращаше да съжителствувам с това странно семейство — това беше първата ми и най-естествена мисъл. Ясно е, че чичо ми ме бе приел като гост, който ще остане доста време у тях, и неговото непринудено гостоприемство го правеше, също като крал Хал60, безразличен към броя на онези, които се хранят за негова сметка. Но ясно беше също така, че моето присъствие или отсъствие има толкова малко значение за него, колкото присъствието или отсъствието на един от неговите облечени в сини ливреи слуги. Братовчедите ми бяха просто мечки, в чиято компания бих могъл, ако искам, да забравя всички изискани обноски и културни придобивки, които имах, но не бих могъл да науча нищо друго, освен как да лекувам кучета от глисти, да пробивам циреи на коне и да гоня лисици. Можех да си представя само една причина за поведението на баща ми, и тя вероятно беше истинската. Той сигурно считаше живота, който водеха в Озбълдистън Хол, естествен и неизбежен за всеки провинциален благородник и искаше, като ми даде възможност да го опозная и да се отвратя, да ме накара да се примиря с необходимостта да участвувам активно в неговата собствена търговия. Междувременно той щеше да вземе в кантората Рашли Озбълдистън. Когато обаче би пожелал да се отърве от него, той можеше лесно да намери стотици начини да осигури бъдещето му. Така че, макар и да чувствувах известни угризения, че съм станал причина да въведа Рашли — такъв, какъвто ми го описа госпожица Върнън — в работата на баща ми, а може би и да го направя негово доверено лице, една мисъл донякъде ме успокояваше. Знаех, че баща ми е пълен господар на себе си, човек, на когото никой не може да повлияе, а всичко лошо, което знаех за Рашли, ми беше казано от едно странно и лекомислено момиче, и то с една необмислена откровеност, която може би ми даваше право да предположа, че заключенията й са неточни и прибързани. И сега мислите ми естествено се насочиха към госпожица Върнън. Мислех си за необикновената й красота, за странното й положение в света без никакъв друг покровител и водач освен собствените й разсъждения и нрав; за онова богатство и живост на характера й, което неволно дразни любопитството и привлича вниманието. Бях достатъчно умен, за да разбере, че близостта с тази необикновена девойка, макар и да би разнообразила скучния ми живот в Озбълдистън Хол, увеличаваше и опасностите на престоя ми тук. И все пак, колкото и да се мъчех да бъда благоразумен, не можех особено много да съжалявам за тази нова и странна опасност, на която щях да бъда изложен. Аз разреших този въпрос на съвест, както младите хора обикновено разрешават подобни въпроси — реших, че ще бъда много внимателен и ще приемам госпожица Върнън по-скоро като другар, отколкото като по-близко същество; и така всичко щеше да бъде наред. Заспах с тези разсъждения и, разбира се, последната ми мисъл беше за госпожица Върнън.
    Не мога да ви кажа дали я сънувах, или не, защото бях уморен и спах дълбоко. Но тя беше първият човек, за когото помислих на другата сутрин, когато призори ме събуди бодрият зов на ловджийския рог. Веднага станах, за да наредя да ми оседлаят коня, и след няколко минути бях на двора, където ловците, кучетата и конете бяха напълно готови за лова. Чичо ми, който сигурно не очакваше, че възпитаният му в чужбина племенник е твърде запален ловджия, изглеждаше малко изненадан, като ме видя. Стори ми се, че тази сутрин в поздрава му нямаше сърдечния и гостоприемен тон, с който ме бе посрещнал предишната вечер.
    — Значи и ти си тука, момко? Е да, младите хора са винаги пъргави. Но пази се, не забравяй старата песен:
Не преминавай на галоп Блакстоун —
тук не един храбрец от коня пада!

    Предполагам, че всеки млад човек, освен, най-строгият моралист, предпочита да бъде обвинен в някое провинение спрямо морала, отколкото в липса на умение да язди. Тъй като не ми липсваше нито ловкост, нито смелост, намекът на чичо ми ми беше неприятен. Казах му, че ще се увери, че съм добър ловец.
    — Не се съмнявам, момко — рече той, — сигурен съм, че си добър ловец. Но все пак внимавай. Баща ти те прати тук да ти постегна юздата и по-добре е аз да те държа здраво, отколкото друг да ти метне оглавник на шията.
    Тези думи ми бяха съвсем непонятни; те бяха казани някак си не на мен, а настрана, сякаш уважаемият ми чичо гласно изказваше някаква мисъл, която му е хрумнала; ето защо реших или че той си мисли за това как зарязах пиенето предишната вечер, или пък че е в лошо настроение в ранните утринни часове след снощните пиршества. Помислих си мимоходом, че ако той се окаже нелюбезен домакин, ще остана по-кратко време негов гост, и побързах да поздравя госпожица Върнън, която приятелски се приближи към мен. Братовчедите ми и аз също разменихме нещо като поздрав; но понеже забелязах, че злобно критикуваха облеклото и екипировката ми, от шапката до стремето, и се присмиваха на всичко, което им се виждаше ново или чуждестранно, реших, че мога да се освободя от задължението да им обръщам много внимание. В отговор на подигравателните им усмивки и шушукания аз си дадох вид на пълно безразличие и презрение и тръгнах с госпожица Върнън — единственото лице в групата, което считах за достоен компаньон. И така, ние потеглихме един до друг към определеното място за лов — една горичка край обширна поляна. Докато яздехме нататък, споменах на Даяна, че не виждам братовчед си Рашли между групата ловци, и тя отговори: „О, той е голям ловец, но прилича на Нимрод — неговият дивеч са хората.“
    Кучетата вече се спуснаха към горичката, насърчавани, както му е редът, от ловците — и всичко се превърна в шумна суетня. Скоро братовчедите ми се увлякоха твърде много в лова, за Да ми обръщат внимание. Дочух само Дикън, запаления ездач, да казва на Уилфред, глупеца:
    — Ще видиш, че французкият ни братовчед ще офейка при първия изстрел.
    На което Уилфред отговори:
    — Сигурно, не току-тъй се е наконтил с тая чуждестранна лента на шапката си.
    Торнклиф обаче, който макар и грубоват, като че ли не беше съвсем безразличен към красотата на своята роднина, изглеждаше твърдо решен да остане по-близо до нас, било за да наблюдава какво става между госпожица Върнън и мен, било за да се посмее на несполуките ми в лова. В последното той беше разочарован. След като до късно сутринта кучетата напразно претърсваха горичката, най-после се показа една лисица, която ни принуди да я гоним два часа; през това време, въпреки злополучната френска лента на шапката ми, аз утвърдих репутацията си като ездач за възхищение на чичо ми и на госпожица Върнън и за тайното разочарование на тези, които очакваха да се посрамя. Обаче Лисана се показа по-хитра от преследвачите си и кучетата изгубиха дирята. Забелязах по държането на госпожица Върнън, че постоянното присъствие на Торнклиф Озбълдистън я дразни; и тъй като тази подвижна млада жена никога не се поколебаваше да избере най-бързото средство да постигне целта си, тя му каза укорително:
    — Чудя се, Торни, защо тази сутрин все се моташ около опашката на коня ми, като знаеш, че леговищата над мелницата в Уулвъртън не са запушени.
    — Не знам такова нещо, госпожице Дай. Та нали мелничарят се кле и в бога, и в дявола, че ги е запушил в дванадесет часа посред нощ?
    — Засрами се, Торни! Как можеш да вярваш на думите на един воденичар! В същите тез дупки този сезон вече три пъти загубихме лисицата. А пък ти яздиш сивата си кобила, с която можеш за десет минути да отидеш дотам и да се върнеш.
    — Е, хубаво, госпожице Дай, ще ида тогаз в Уулвъртън и ако дупките не са запушени, ще му строша костите на Дик воденичаря.
    — Върви, скъпи Торни. Здравата напердаши разбойника — хайде, бягай. — Торнклиф тръгна в галоп. — Или пък нека някой теб да те напердаши, което няма да е лошо. Трябва да ги науча на дисциплина и подчинение на заповедите ми. Знаете ли — аз подготвям собствен полк. Торни ще ми бъде сержант, Дикън — инструктор по ездата, а Уилфред, с басовия си глас, с който не може да каже повече от три срички — ще бие тъпана.
    — Ами Рашли?
    — Рашли ще бъде командир по разузнаването.
    — А за мен няма ли да намерите някаква работа, прекрасни господин полковник?
    — Вие може да си изберете службата на ковчежник или на разпределител на плячката. Но вижте как се лутат там кучетата. Елате господин Франк, следата е загубена. Доста време няма да я открият. Вървете след мен, искам да ви покажа една хубава гледка.
    И тя се изкачи бързо на върха на един не много стръмен хълм, откъдето се откриваше широк изглед. Като се огледа наоколо да види дали наблизо няма някой, тя спря коня си под няколко брези, които ни прикриваха от останалите ловци.
    — Виждате ли онзи остър, кафяв, обрасъл с изтравниче хълм, с нещо като бяло петно на склона?
    — Накрая на една верига от начупени възвишения, нали? Виждам го добре.
    — Това бяло петно е Хоксмор Краг, а Хоксмор Краг е в Шотландия.
    — Нима? Не знаех, че сме толкова близо до Шотландия.
    — Уверявам ви, че е така и че вашият кон може да ви закара там за два часа.
    — Едва ли бих му създал такъв труд — та разстоянието трябва да е осемнадесет мили по права линия!
    — Можете да вземете моята кобила, ако мислите, че не е толкова уморена. Казвам ви, че за два часа сте в Шотландия.
    — А пък аз ви казвам, че имам толкова малко желание да отида там, че ако главата на коня ми е оттатък границата, не бих си дал труд да го накарам да закара и опашката си там. Какво бих могъл да правя в Шотландия?
    — Да се погрижите за безопасността си, щом трябва да говоря направо. Сега разбирате ли ме, господин Франк?
    — Съвсем не; вие ставате все по-загадъчна.
    — Тогава, бога ми, вие или ми оказвате най-несправедливо недоверие и умеете да се преструвате по-добре дори от Рашли Озбълдистън, или не знаете нищо за това, което ви приписват. И ако е така, нищо чудно, че ме гледате с такова сериозно изражение, което ме кара да се разсмея.
    — Честна дума, госпожице Върнън — казах аз, раздразнен от детинската й склонност към шеги, — нямам ни най-малка представа какво искате да кажете. Приятно ми е, че ви създавам повод за веселие, но съвсем не знам какво значи всичко това.
    — Да, вярно е, че няма истинска причина за шеги — каза девойката, придавайки си сериозен вид. — Само че човек изглежда толкова смешен, когато е объркан. Обаче работата е твърде сериозна. Познавате ли някой си Мори или Морис, или нещо подобно?
    — В момента не мога да си спомня.
    — Помислете си малко. Не сте ли пътували напоследък с човек с подобно име?
    — Единственият човек, с когото съм пътувал по-продължително напоследък, беше един пътник, който сякаш пазеше душата си в куфара си.
    — Значи, тя е била като душата на учения Педро Гарсиас, която била скрита между дукатите в кожената му кесия. Този човек е бил ограбен и посочил вас като виновник за насилието, извършено спрямо него.
    — Вие се шегувате, госпожице Върнън.
    — Уверявам ви, че не се шегувам — това е чистата истина.
    — А вие — казах аз, изпълнен с възмущение, което не се опитах да скрия, — вие предполагате ли, че може наистина да съм заслужил подобно обвинение?
    — Ако имах щастието да бъда мъж, вие сигурно щяхте да ме извикате на дуел за това. Можете и сега да го направите — умея да стрелям така добре, както и да прескачам високи огради.
    — И освен това сте полковник на конен полк — отвърнах аз, като разбрах колко е безсмислено да й се сърдя. — Но, моля ви се, обяснете ми тази шега.
    — Тук няма никаква шега — каза Даяна. — Обвиняват ви, че сте ограбили този човек и чичо ми вярва това, както го повярвах и аз.
    — Наистина, много съм благодарен на приятелите си за доброто мнение, което имат за мен.
    — Сега, моля ви се, ако ви е възможно, недейте пръхтя и вири нос, ококорен като подплашен кон. Не е така обидно, както предполагате. Не ви обвиняват в дребна кражба или вулгарно престъпление — съвсем не. Този човек носел правителствени пари, монети и банкноти, за заплата на войските в Шотландия; казват освен това, че му били откраднати някои много важни депеши.
    — Значи, аз съм обвинен в държавна измяна, а не в обикновена кражба?
    — Точно така; а това, както знаете, във всички векове се е считало престъпление, достойно за благородник. Ще намерите много хора по нас, и един от тях е до вас, които смятат, че е заслуга да се пречи на хановерското правителство с всички възможни средства.
    — Нито политическите, нито моралните ми убеждения, госпожице Върнън, са от този род.
    — Аз наистина започвам да вярвам, че сте убеден презвитерианец и хановеранец. Но какво смятате да правите?
    — Веднага да отхвърля тази отвратителна клевета. Пред кого е направено това чудно обвинение?
    — Пред стария скуайър Ингълууд, който го приел твърде неохотно. Той уведомил вуйчо ми, за да може, предполагам, да ви изпрати тайно в Шотландия, където не може да ви стигне заповедта за арестуване. Но вуйчо ми знае, че религиозните му убеждения и някогашните му политически тежнения го правят неприятен на правителството и че ако го хванат да укрива политически престъпник, ще му отнемат оръжието, а може би и конете (което би било още по-голямо зло), като го обявят за якобит, папист и подозрително лице61.
    — Представям си, че би предпочел да предаде племенника си, отколкото да изгуби конете си.
    — Не само племенника си, а и племенничките си, синовете си, дъщерите си — ако имаше дъщери — и цялото си поколение — каза Даяна. — Затова не му се доверявайте нито за момент, а бързайте, докато не сте получили още заповед за арестуване.
    — Непременно ще побързам; но ще побързам към къщата на този скуайър Ингълууд. Накъде се намира тя?
    — На около пет мили — в ниското зад онази горичка. Вижда се кулата на часовника.
    — Ще стигна там за няколко минути — казах аз, подкарвайки коня си.
    — И аз ще дойда с вас да ви посоча пътя — каза Даяна, като също подкара коня си.
    — И дума да не става, госпожице Върнън — отговорих аз. — Позволете ми да ви кажа като приятел, че не е удобно, не е дори прилично да дойдете с мен по такъв повод.
    — Разбирам ви — каза Даяна и гордото й чело леко почервеня. — Вие се изразихте ясно… — И след малка пауза добави: — и вярвам, не с лошо чувство.
    — Имате право, госпожице Върнън. Нима можете да мислите, че съм безразличен към интереса, който проявявате към мен, и че не съм ви благодарен за него? — казах аз с повече вълнение, отколкото исках да издам. — Вие проявявате истинска добрина, тъй ценна в момент на беда. Но аз не бива, заради самата вас, тъй като може зле да се изтълкува, да ви позволя да следвате повелята на вашето великодушие; случаят е от такъв обществен интерес, че е все едно да влезете направо в съда.
    — А ако не беше „все едно“, ами се касаеше за истинско влизане в съда, мислите ли, че не бих отишла, ако смятам, че е право и искам да защитя един приятел? Вие нямате никой, който да ви подкрепи, вие сте чужд човек тук; а по нас в далечните краища на кралството местните съдии вършат странни неща. Вуйчо ми няма желание да се замесва във вашите работи. Рашли го няма, а и да беше тук, кой знае коя страна щеше да вземе; останалите са един от друг по-глупави и груби. Ще дойда с вас и не се страхувам да ви помагам. Не съм някоя фина дама, която би се изплашила от правни книги, тежки думи и важни особи.
    — Но, скъпа госпожице Върнън…
    — Но, скъпи господин Франсис, бъдете търпелив и мълчете и ме оставете да правя, каквото си искам; защото, когато си намисля нещо, нищо не е в състояние да ме спре.
    Бях поласкан от интереса, който това прекрасно създание проявяваше към съдбата ми, но и раздразнен от мисълта, че ще изглеждам смешен, ако водя със себе си за адвокат едно осемнадесетгодишно момиче: същевременно сериозно ме безпокоеше мисълта за погрешните тълкувания, на които щяха да бъдат подхвърлени подбудите й, и затова се опитах да се противопоставя на решението й да ме придружи при скуайър Ингълууд. Своеволното момиче ми каза направо, че всичките ми усилия да я разубедя са напразни; че тя била истинска Върнън и никакви съображения, дори и това, че може да не успее да направи много нещо, не могат да я накарат да изостави приятел в нужда; и че всичко, което й разправям, може да важи за хубавичките, образовани и благовъзпитани госпожици от някой пансион в града, но съвсем не важи за нея, тъй като била свикнала да се ръководи само от собствените си мнения.
    Докато говореше така, ние бързо напредвахме към Ингълууд и за да не ми даде възможност да продължа да я разубеждавам, тя започна да ми описва твърде смешно образа на съдията и секретаря му. Според нейното описание Ингълууд бил пребоядисан привърженик на Стюартите, т.е. както повечето други благородници в страната, доскоро не бил дал клетва за вярност на правителството, но напоследък успял да стане съдия, като положил клетвата.
    — Той направил това — каза тя, — поради настойчивите молби на другите скуайъри в околността, които с прискърбие виждали, че Законът за защита на дивеча, най-сигурната опора на този спорт, престава да се прилага, тъй като няма съдия, който да го наложи. Най-близкият съдия бил кметът на Нюкасъл, който предпочитал да консумира дивеча сготвен, отколкото да го пази, докато е жив, и следователно бил по-благосклонен към каузата на бракониерите, отколкото на ловджиите. Затова нортъмбрийските благородници решили, че е необходимо за общото благо един от тях да се откаже от верността си към каузата на Стюартите и наложили това задължение на Ингълууд, който бил твърде апатичен и можел според тях да прегърне всякакви политически убеждения без особено неудоволствие. След като по този начин се снабдили с външната форма на правосъдието — продължи госпожица Върнън, — те се постарали да й вложат и съдържание, като намерят секретар на съдията. И така намерили един хитър юрист от Нюкасъл, на име Джобсън, който с удоволствие раздава правосъдие на дребно по нареждане на скуайър Ингълууд. Но тъй като собственото му възнаграждение зависи от обема на работата, която извършва, той създава на почтения скуайър много повече труд, отколкото последният някога е имал намерение да си дава. И затуй сега нито една продавачка на ябълки в един район от десет мили не може да си уреди сметките с някой количкар, без да се яви пред неохотно довлечения съдия и неговия буден секретар, господин Джоузеф Джобсън. Но най-смешните сцени се разиграват, когато му се донася за случаи, които имат нещо общо с политиката, като нашия днес. Господин Джоузеф Джобсън е необикновено запален поддръжник на протестантската вяра и на сегашното правителство и официалната черква и затова той сигурно си има собствени сериозни съображения. Шефът му обаче, който все още инстинктивно държи на убежденията, които открито застъпвал, преди да се откаже от тях с високо патриотичната цел да може да наложи закона срещу унищожаването на глухари, яребици, зайци и пр., се чувствува особено неловко, когато усърдието на помощника му го заплете в някой процес, свързан с някогашното му политическо верую. Тогава, вместо да насърчава усърдието му, той рядко пропуска случай да му пречи с двойна доза леност и безразличие. И тази апатия съвсем не се дължи на истинска тъпота. Напротив, за човек, чието главно удоволствие в живота е яденето и пиенето, той е жив, весел и пъргав старец, което прави престорената му тъпота особено забавна. В такива случаи Джобсън прилича на уморено расово конче, осъдено, да влачи претоварена кола, което се мъчи, пухти и се пени, за да подкара съдията, и макар че колелетата скърцат, скриптят и се завъртат бавно, огромната тежест на колата осуетява усилията на усърдното добиче и тя не се помества напред. Нещо повече, чувала съм, че нещастното конче се оплаквало, че същата тази колесница на правосъдието, която с такава мъка подкарва в някои случаи, в други сама полита напред, като го влачи със себе си, колкото и да се опъва. Това са случаите, когато може да се услужи на бившите другари на скуайър Ингълууд. И тогава господин Джобсън се перчи, че би направил донесение срещу шефа си пред министъра на вътрешните работи, ако не го свързвало особено уважение и приятелство с г-н Ингълууд и неговото семейство.
    Когато госпожа Върнън завърши това хумористично описание, бяхме стигнали вече пред Ингълууд Плейс, голяма, макар и старомодна сграда, която свидетелствуваше за високото обществено положение на семейството.

Глава VIII

И каза адвокатът: „Без съмнение,
това е справедливо обвинение.
Дори на гордия напълно подобава
да се яви в съда с молба такава.“

Бътлър62
    В двора видяхме един слуга, облечен в ливреята на сър Хилдебранд. Той пое конете ни и ние влязохме в къщата. В преддверието аз бях изненадан, а хубавата ми спътница още повече, да видя Рашли Озбълдистън, който също не можа да скрие учудването си от тази среща.
    — Рашли — каза госпожица Върнън, без да му даде възможност да запита нещо, — ти сигурно си чул за обвинението срещу господин Франсис Озбълдистън и вече си говорил на съдията за него, нали?
    — Разбира се — каза Рашли спокойно. — Затова съм тук. Постарах се — продължи той, като ми се поклони — да помогна на братовчеда си, доколкото мога. И все пак съжалявам, че го виждам тук.
    — Като мой приятел и роднина, господин Озбълдистън, би трябвало да съжалявате, ако ме срещнете някъде другаде, когато тази клевета срещу доброто ми име налага да дойда тук колкото може по-скоро.
    — Вярно е. Но съдейки по това, което каза баща ми, считам, че едно временно оттегляне в Шотландия — само докато работата се потули без много шум…
    Аз отвърнах разпалено, че нямам намерение да вземам никакви благоразумни мерки и не желая да се потулва нищо; напротив, дошъл съм да разбера каква е тази мръсна клевета и да не оставя нищо неразкрито.
    — Господин Франсис Озбълдистън е невинен, Рашли — каза госпожица Върнън, — и иска да се проучи обвинението срещу него, а аз възнамерявам да го подкрепя в това отношение.
    — Така ли, хубава братовчедке? Аз пък мисля, че господин Франсис Озбълдистън би имал по-добра и доста по-подходяща подкрепа в мое лице, отколкото в твое.
    — О, разбира се, но все пак две глави мислят по-добре от една, нали?
    — Особено такава глава като твоята, прелестна Дай — каза той, като хвана ръката й с приятелска нежност, която ме накара да го смятам сто пъти по-грозен, отколкото природата го беше направила. Даяна обаче го отведе малко настрана и те заговориха полугласно; тя като че ли искаше от него нещо, което той не желаеше или не можеше да направи. Никога не съм виждал такъв контраст между израженията на две лица. Изражението на госпожица Върнън отначало беше сериозно, а после стана гневно. Очите й се оживиха, бузите й пламнаха, тя сви юмрук и тропайки с краче, слушаше с презрение и възмущение извиненията, които заключих, че той й поднася, съдейки по неговото изражение на вежливо уважение, спокойната му и почтителна усмивка, изправеното му тяло и от други признаци. Най-после тя се дръпна рязко настрана и каза: „Така искам да стане“.
    — Не ми е по силите — няма никаква възможност. Представете си, господин Озбълдистън… — каза той, обръщайки се към мен.
    — Да не си луд? — прекъсна го тя.
    — Представете си — продължи той, без да й обръща внимание. — Госпожица Върнън не само настоява, че знам, че сте невинен (нещо, в което никой друг не би могъл да бъде по-дълбоко убеден), но и че сигурно знам кои са истинските виновници за насилието, извършено спрямо този човек — ако наистина е извършено някакво насилие. Нима това е разумно, господин Озбълдистън?
    — Няма да позволя да се обръщате към господин Озбълдистън, Рашли — каза младата жена, — тъй като той не знае, както знам аз, колко невероятно обширни и точни са твоите сведения по всички въпроси.
    — Ще кажа като джентълмен, правиш ми по-голяма чест отколкото заслужавам.
    — Справедливост, Рашли, справедливост, само това искам от тебе.
    — Ти си тиранин, Даяна — отговори той с нещо като въздишка, — капризен тиранин, който командува приятелите си с желязна ръка. Все пак, да бъде, както ти искаш. Но ти нямаш работа тук — много добре знаеш това. Трябва да се върнеш с мен.
    После отделяйки се от Даяна, която сякаш се колебаеше, той се приближи най-приятелски към мен и каза:
    — Не се съмнявайте, че се интересувам от това, което ви засяга, г-н Озбълдистън. Ако ви оставям сега, то е, за да действувам във ваша полза. Но вие трябва да повлияете на братовчедка си да се върне. Нейното присъствие тук не може да ви помогне, а само ще увреди на нея.
    — Уверявам ви, сър — отговорих аз, — че аз съм още по-дълбоко убеден в това, отколкото вие самият. Аз се мъчих да я убедя да се върне с всичката енергия, която тя ми позволи да проявя.
    — Обмислих вече — каза госпожица Върнън след кратка пауза — и няма да си отида, докато не ви видя избавен от ръцете на неприятеля. Вярвам, че братовчедът Рашли има най-добри намерения; но той и аз се познаваме добре. Рашли, аз няма да си отида. Знам — прибави тя с по-мек тон, — че присъствието ми тук ще те накара да действуваш по-бързо и енергично.
    — Остани тогава, неразумно, упорито момиче — каза Рашли. — Ти знаеш твърде добре кому се доверяваш. — Той излезе бързо от преддверието и скоро чухме бързия тропот на коня му.
    — Слава богу, отиде си — каза Даяна. — А сега да потърсим съдията.
    — Не е ли добре, да повикаме някой слуга?
    — О, по никакъв начин. Знам къде е бърлогата му — ние трябва да го изненадаме. Следвайте ме.
    Аз я последвах послушно. Тя пъргаво се изкачи по няколко тъмни стъпала, премина през един полумрачен коридор и влезе в нещо като трем, с накачени по стените стари карти, архитектурни чертежи и изображения на родословното дърво на семейството. Една двукрила врата водеше към стаята на г-н Ингълууд, откъдето се чуваше рефренът на една стара песен, „изпълнявана“ от глас, който на времето си е бил тъкмо за весели гуляйджийски мелодии:
О, Скиптън-ин-Крейвън
не е пристан тих —
там пълно е с погледи дръзки.
С девойче лукаво
щом ти не се справяш,
купи си конопена връзка.

    — Гледай ти! — каза госпожица Върнън. — Любезният съдия 4 трябва вече да е обядвал. Не знаех, че е толкова късно.
    Наистина беше така. Служебните обязаности бяха изострили апетита на господин Ингълууд и той беше подранил с яденето си, като беше обядвал в дванадесет вместо в един часа, общоприетия час за обед по онова време в Англия. Всичко, което се беше случило тази сутрин, Ни беше довело малко след този час — най-важният от денонощието за съдията — и той се беше възползувал от почивката.
    — Почакайте тук — каза Даяна. — Аз познавам къщата и ще повикам някой слуга. Вашето внезапно появяване може така да стресне стареца, че да се задави.
    Тя се отдалечи, а аз останах там, не знаейки дали да си отида, или да продължа напред. Не можех да не чуя част от разговора в трапезарията и особено един унил прегракнал глас, който се извиняваше, че не може да пее, и който не ми беше съвсем непознат.
    — Не щете да пеете, господине! Света Богородице! Ама вие трябва да пеете. Как! Изпихте ми цяла обкована със сребро чаша от кокосов орех, пълна с бяло вино, и после разправяте, че не можете да пеете! Бялото вино, драги, може да накара и котка да запее, даже и да проговори. Затова давайте някоя весела песен, или се измитайте от къщата ми. Да не мислите, че можете да ми отнемате ценното време с вашите проклети изложения и после да ми казвате, че не знаете да пеете?
    — Ваше благородие има пълно право — каза друг един глас, чийто превзет, надменен тон ме накара да мисля, че е на секретаря. — И господинът трябва да се подчини. На лицето му е ясно изписано, от ръката на съдбата: „Cantet“63.
    — Хайде тогава — каза съдията. — Ако ли не, в името на св. Христофор, ще ви накарам да изгълтате пълна чаша със солена вода, както предвижда законът в такива случаи.
    След тези увещания и заплахи моят доскорошен спътник (защото вече не се съмнявах, че той е човекът, който се опъваше) запя следната тъжна песен с глас като на престъпник, който пее последната си молитва пред бесилото:
О, хора добри! Сега ще научите
какво може всекиму днес да се случи.
Живеел разбойник, свиреп и проклет
и грабел безжалостно всички наред.
Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, хей!

Измъквал от пояса два пистолета
и виквал на пътника: „Горе ръцете!“
В горите на Кенсингтън спрял той шестима
съблякъл ги голи сред лютата зима.
Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, хей!

Нещастните хора във Брентфърд се спрели,
а после обратно към къщи поели.
Но пак ги причаквали два пистолета
и викнал разбойника: „Горе ръцете!“
Тра-ла-ла, тра-ла-ла, тра-ла-ла, хей!

    Съмнявам се дали почтените хора, чието нещастие се възпява в тази трогателна песенчица, са били по-стреснати от появяването на дръзкия разбойник, отколкото беше певецът от моето появяване, понеже, като ми омръзна да чакам да дойде някой и да съобщи за присъствието ми тук, и чувствувайки се неудобно в положение на подслушвач, аз влязох и се представих на компанията тъкмо в момента, когато моят приятел господин Морис, както изглежда се наричаше той, извиваше глас да започне четвъртата строфа на тъжната си балада. Високата нота, с която започваше мелодията, замря със смаян трепет, когато той се видя тъй близо до човека, когото смяташе не по-малко съмнителен от героя на своя мадригал, и устата му остана зяпнала, като че ли бях влязъл с главата на Горгоната64 в ръка.
    Съдията, чийто очи се бяха склопили под приспивното въздействие на песента, подскочи на стола си, когато тя секна внезапно, и загледа учудено неочаквания нов член на компанията, който се беше появил, докато зрителните му органи временно бяха в бездействие. Секретарят, както можех да съдя от вида му, също беше смутен, тъй като, седнал срещу господин Морис, ужасът на този почтен господин се бе предал и на него, без да знае защо.
    Наруших учуденото мълчание, което бях предизвикал с внезапното си появяване.#1
    — Името ми, господин Ингълууд, е Франсис Озбълдистън. Чух, че някакъв негодник подал жалба пред вас, в която ме обвинява, че съм бил замесен в някаква загуба, която твърди, че претърпял.
    — Господине — каза съдията малко раздразнено, — никога не се занимавам с такива работи след обед. За всяко нещо си има време; един мирови съдия трябва да яде както всички други хора.
    Благоутробието на господин Ингълууд, между другото, съвсем нямаше вид да е пострадало от каквито и да са пости — били те в служба на дълга или на вярата.
    — Прося извинение за ненавременното си посещение, сър. Но тъй като е засегнато доброто ми име, а и обедът като че ли е свършил…
    — Не е свършил, сър — отговори съдията. — Човек се нуждае не само от храна, но и от време за храносмилане. И аз твърдя, че нямам никаква полза от яденето, ако не ми се оставят два часа спокойствие, разнообразени с невинна веселба и по някоя чашка от време на време.
    — Ако ми разреши ваша милост — каза господин Джобсън, който беше извадил и приготвил писмените си принадлежности, докато траеше краткият ни разговор, — тъй като се касае за престъпно деяние и господинът изглежда, че бърза, а обвинението е contra pacem domini regis65
    — По дяволите domini regis! — каза нетърпеливо съдията. — Надявам се, че не върша измяна с тези думи. Но човек може да побеснее, като го безпокоят вечно с такива работи. Имам ли една спокойна минута в живота си от тези призовки, заповеди, инструкции, закони, гаранции, договори и прочие? Заявявам ви, господин Джобсън, че скоро ще пратя по дяволите и вас, и съдийството.
    — Ваша милост трябва да има пред вид колко почетна е тази служба, служба на един от quorum66 и custos rotulorum67, за която сър Едуард Коук тъй мъдро каза: „В целия християнски свят няма равна на нея, затова да се изпълнява, както подобава“.
    — Добре — каза съдията, отчасти омилостивен от възхвалата на неговата почетна служба, като удави остатъка от недоволството си в една огромна чаша червено вино. — Хайде да разгледаме тази работа и по-скоро да я махнем от главата си. Вие там, Морис, рицарю на печалния образ, този господин Франсис Озбълдистън ли е лицето, което обвинявате като участник в престъплението?
    — Аз, сър — отвърна Морис, който едва беше събрал мислите си, — аз в нищо не обвинявам… аз не казвам нищо срещу господина.
    — Тогава ликвидираме с вашата жалба, сър. Край, и толкоз по-добре. Подайте бутилката. Господин Озбълдистън, заповядайте.
    Джобсън обаче беше твърдо решен, че Морис не бива да се измъкне така лесно от тази каша.
    — Какво искате да кажете, господин Морис? Ето собствената ви декларация — мастилото едва е изсъхнало и вие искате да я оттеглите така възмутително!
    — Отде да знам — измънка другият с разтреперан глас — колко други разбойници може да има в тази къща да му помагат? Чел съм такива работи в Джонсъновите „Биографии на разбойници“. И ето на, вратата се отваря…
    Вратата наистина се отвори и влезе Даяна Върнън.
    — Хубав ред има във вашата къща, господин съдия, ни се вижда, ни се чува никакъв слуга.
    — А-а! — каза съдията, ставайки с една пъргавост, която показваше, че не е толкова погълнат от заниманията си с Темида и Комос68, за да забрави какво дължим на красотата. — A-ха! Дай Върнън, цветето на Чевиотските планини и шотландската граница, дошла да види как си води домакинството старият ерген! Добре дошла, като цветята през май!
    — Къщата ви е отворена и гостоприемна, господин съдия, туй трябва да се признае. Няма жив човек да се обади, когато дойде гост.
    — Ах, разбойниците! Те са сметнали, че могат да бъдат сигурни, че два часа няма да ги безпокоя. Но защо не дойде по-рано? Братовчед ти Рашли обядва тук, ала избяга като страхливец след първата бутилка. Но ти не си обядвала. Ей сега ще ти приготвим нещо хубавичко като за дама, нещо сладко и хубавичко като теб.
    — Може и да хапна нещичко в трема, преди да си тръгна — отговори госпожица Върнън. — Доста дълго яздих тази сутрин. Но не мога да се бавя, господин съдия, аз дойдох с братовчед си Франк Озбълдистън и трябва да му покажа пътя към замъка, иначе може да се изгуби.
    — Аха! Такава ли била работата? — запита съдията.
Проводи го тя и посочи му пътя —
пътя към своето сърце.

    Така ли! Значи, нямат късмет старците, мое нежно диво цвете?
    — Нямат, скуайър Ингълууд; но ако се покажете добър, любезен съдия и свършите с работата на Франк, за да можем да се върнем в къщи, ще ви доведа вуйчо си на обед другата неделя и тогаз ще очакваме веселие.
    — И ще го намериш, мой бисер от Тайн69. По дяволите, девойко, никога не завиждам на тези младежи, освен когато те срещна. Но сега, изглежда, не бива да ви задържам. Аз съм напълно доволен от обясненията на господин Франк Озбълдистън, тук е станала някаква грешка, която може да се изясни, когато имаме повече време.
    — Извинете, сър — казах аз, — но аз не съм чул още в какво се състои обвинението.
    — Да, сър — каза секретарят, който се беше отчаял при появяването на госпожица Върнън, но се окуражи да настоява за по-нататъшно разследване, когато намери подкрепа оттам, откъдето сигурно съвсем не я очакваше. — Да, сър, и Долтън казва: „Този, който е задържан като престъпник, не може да бъде освободен по усмотрение на никого, а трябва да представи гаранти или да плати гаранция на секретаря на мировия съдия според установената такса.“
    След като съдията беше притиснат по този начин, той най-после ми даде някои обяснения.
    Изглежда, че шегите, които си бях позволил с този Морис, бяха направили силно впечатление върху въображението му, понеже видях, че ги е изброил в показанията си срещу мен с всички преувеличения, които можеше да роди една страхлива и възбудена фантазия. Излезе също така, че в деня, когато се беше разделил с мен, той бил спрян на едно усамотено място и му бил отнет любимият спътник — куфарът — от две маскирани лица, които яздели добри коне и били силно въоръжени. Той си въобразил, че единият от тях много приличал по вид и фигура на мен и в тихия разговор, който се водил между разбойниците, чул другия да се обръща към него с името Озбълдистън. По-нататък в изложението се казваше, че като се осведомил за споменатото семейство, узнал, че било от най-лошите, тъй като всичките му членове още от времето на Уилям Завоевателя били паписти и якобити, както му казал протестантският свещеник, в чиято къща отседнал след срещата си с разбойниците.
    Въз основа на всички тези сериозни доводи, той ме обвиняваше в съучастие в извършеното спрямо него престъпление; изложението завършваше с това, че долуподписаният пътувал по специално поръчение на правителството и му били поверени някои важни документи, както и голяма сума в монети, която трябвало да бъде изплатена по негово нареждане на някакви важни длъжностни лица в Шотландия.
    След като изслушах това необикновено обвинение, аз отговорих, че обстоятелствата, на които се основава то, не дават право на никой съдия да посегне на личната ми свобода. Признах, че съм се пошегувал малко със страхливостта на господин Морис, докато пътувахме заедно, но това са били дреболии, които не биха изплашили Никой, който е поне мъничко по-малко страхлив и мнителен от него. Прибавих, че не съм го виждал, откак се разделихме и че, ако наистина му се е случило това, от което се боеше, аз нямам абсолютно нищо общо с едно деяние, недостойно за името ми и общественото ми положение. Това че един от разбойниците се наричал Озбълдистън или че това име е било споменато в разговора между тях, беше незначителна подробност, на която не може да се отдава значение. А що се отнася до приписваните ми изменнически настроения, аз заявих, че съм готов да докажа на съдията, на секретаря, пък дори и на самия свидетел, че имам същите религиозни убеждения както неговия приятел протестантския свещеник и че съм възпитан, като верен поданик, в принципите на Революцията и сега искам лична защита от законите, гарантирани от нея.
    Съдията започна да нервничи, смръкна емфие и изглеждаше твърде затруднен, докато законоведът, мистър Джобсън, с всичката словоохотливост на професията си цитира 34-ия статут на Едуард III70, по силата на който мировите съдии имат право да арестуват всекиго въз основа на подозрение или обвинение и да го хвърлят в затвора. Този мошеник обърна дори собствените ми признания срещу мен, като твърдеше, че „тъй като сам съм признал, че съм се правил на разбойник и злодей, аз доброволно съм се изложил на подозренията, срещу които се оплаквам, и сам съм се подвел под обсега на закона, понеже по собствена воля съм придал на държането си външния вид на виновност“.
    Възразих на доводите и на жаргона му с възмущение и презрение и забелязах, че ако е необходимо, мога да посоча за гаранти роднините си, които, предполагам, не могат да бъдат отхвърлени, без да се изложи съдията на обвинение в неправилно процедиране.
    — Извинете, уважаеми господине, извинете — каза непреклонният секретар, — това е случай, при който не се допускат гаранти, и престъпникът, намиращ се под тежко обвинение по статута на крал Едуард III, няма право на гаранция, тъй като в този статут е специално споменато, че се прави изключение от правото на гаранция за тези, които подстрекават, извършват или подпомагат извършването на тежки престъпления. — И той намекна, че негово благородие ще направи добре да помни, че такива хора не могат да се пускат под гаранция с писмена заповед или без заповед.
    В този момент влезе един слуга и предаде някакво писмо на г-н Джобсън. Едва-що го беше прочел и той извика, давайки си вид на човек раздразнен, че е прекъснат в работата си, и същевременно изпълнен със самодоволство, че има толкова разнообразни ангажименти.
    — Велики боже! Както е тръгнало, човек няма да има време да си гледа нито обществената, нито частната работа. Ни почивка, ни спокойствие! Защо няма още един юрист тука!
    — Боже опази! — каза съдията полугласно. — На повечето от нас ни стига един от тази пасмина.
    — Тук се касае за живот и смърт, ваше благородие.
    — Боже мой, надявам се, че не е пак съдебна работа — каза уплашеният съдия.
    — Не, не — отговори годподин Джобсън важно. — Дядо Рътлидж от Граймз Хил получил призовка за оня свят и вика доктор Уморичовека за гарант и мен, за да му уредя земните работи.
    — Вървете тогава — каза съдията бързо. — Неговият случай също може да не подлежи на гаранция според закона, или пък господин съдията Смърт да не одобри доктора като гарант.
    — Все пак — каза Джобсън, бавейки се на път за вратата, — ако присъствието ми тук е необходимо, бих могъл веднага да напиша заповедта за арестуване, а стражарят е долу. И вие чухте — прибави той, снишавайки гласа си — мнението на господин Рашли…
    Останалото бе казано шепнешком и не можах да го разбера.
    Съдията отговори високо:
    — Казвам ти, човече, не и не — нищо няма да направя, докато не се върнеш. Дотам има само четири мили. Хайде, подайте шишето, господин Морис. Не унивайте, господин Озбълдистън. А ти, роза на пустинята, ето ти чаша вино, за да се върне червенината на бузите ти.
    Даяна се стресна от някакъв унес, в който сякаш бе изпаднала, докато ние спорехме.
    — Не, господин съдия, страхувам се червенината да не отиде в друга част на лицето ми, където няма особено да ме разкраси. Но аз ще пия за ваше здраве по-разхладително питие. — И като напълни чаша с вода, тя бързо я изпи с една припряност, която беше в противоречие с привидната й веселост.
    Нямах много време да обърна внимание на държането й, тъй като бях много раздразнен от новите обстоятелства, които попречиха за незабавното разглеждане на позорното и нагло обвинение срещу мен. Но нищо не можеше да накара съдията да се занимае с тази работа в отсъствието на секретаря му, което очевидно му доставяше такава радост, каквато доставя един празник на ученик. Той не се отказваше от усилията си да внесе весело настроение в компанията, чиито членове, поради отношенията си един към друг и поради положението си, съвсем не бяха склонни към веселба.
    — Хайде, господин Морис, вие не сте първият ограбен човек, и с плач загубеното не се връща. А вие, господин Франк Озбълдистън, не сте първият юначага, който е казал „Горе ръцете“ на някого. Когато бях млад, имаше един Джек Уинтърфийлд, движеше се в най-доброто общество по конни състезания и борби на петли, който… Аз бях много близък с Джек Уинтърфийлд. Подайте бутилката, господин Морис, не може да се говори със сухо гърло. Много чашки съм изпил с бедния Джек и много пъти съм залагал с него на петли. Беше от добро семейство, остроумен, наблюдателен, честен човек — като не се смята това, за което умря… Да пием в негова памет, господа — бедният Джек Уинтърфийлд! И понеже думата ни е за него и други такива работи, и моят проклет секретар отиде другаде да дрънка, и сме си тук самички, господин Озбълдистън, послушайте съвета ми. Законът е суров, много суров — обесиха бедния Джек Уинтърфийлд в Йорк, въпреки семейните връзки и застъпничества, само защото взел на един дебел говедар някъде от запад пари колкото за няколко добичета. Ето на, добрият господин Морис много се е уплашил и така нататък. По дяволите, върнете на човечеца куфара му и край на шегата.
    Очите на Морис светнаха при това предложение и той започна колебливо да ни уверява, че не иска кръвта на никого, когато аз рязко го прекъснах, като заявих, че считам предложението на съдията за обидно, понеже показва, че ме счита за виновен в същото това престъпление, което бях дошъл тук нарочно да опровергая. Намирахме се в това неудобно и безизходно положение, когато един слуга отвори вратата и съобщи:
    — Някакъв непознат господин иска да говори с ваша милост.
    И споменатото лице влезе в стаята без по-нататъшни церемонии.

Глава IX

Един крадец се връща. Що да сторя?
До къщата по-близо ще отида —
там той не би посмял да ме нападне.
Да викам рано е. Не е откраднал още…

„Вдовицата“
    — Непознат човек! — повтори съдията. — Надявам се, че не идва по работа, или ще…
    Протестите му бяха прекъснати от отговора на влезлия.
    — Моята работа е от малко неприятен и особен характер — каза моят познайник господин Камбел — защото това беше той, шотландецът, когото бях видял в Норталъртън. — И аз трябва да помоля ваше благородие да се занимае веднага с нея. Предполагам, господин Морис — прибави той, устремявайки погледа си към моя обвинител с особена твърдост, почти свирепост, — предполагам, че добре разбирате кой съм аз — сигурно не сте забравили какво се случи при последната ни среща на пътя?
    Морис зяпна, лицето му стана бледо като восък, зъбите му затракаха — изобщо издаваше всички външни белези на пълно смайване.
    — Успокойте се бе, човече, и недейте трака със зъби като с кастанети! Мисля, че лесно можете да кажете на г-н съдията, че сте ме виждали по-рано и ме познавате като състоятелен и почтен човек. Добре знаете, че ще живеете известно време в нашия край, където аз може би ще имам възможност, ако имам желание, да ви направя също такава услуга.
    — Господине… господине… вярвам, че сте честен и, както казвате, състоятелен човек… Да, господин Ингълууд — прибави той, окашляйки се, — наистина смятам този господин за такъв.
    — Скоро ще имате и двете, сър — отговори Камбел. — Аз идвам да ви освободя от едно неприятно задължение, а не да го отежнявам.
    — Кълна се в главата си! — Тогава вие ще бъдете така добре дошъл тук, както изобщо шотландец може да бъде в Англия, а ние знаем какво значи това. Но думайте, да чуем какво имате да казвате.
    — Предполагам, че този господин ви е казал — продължи шотландецът, — че когато имаше нещастието да си загуби куфара, с него имаше едно лице на име Камбел.
    — Ни веднъж не е споменавал такова име — каза съдията.
    — А! Виждам — отговори Камбел, — виждам, че господин Морис е бил така любезен да не иска да замесва един чужденец в нещо, което може да го доведе до сблъскване със законите на страната, но понеже знам, че моите показания са необходими, за да се оправдае този почтен господин Франсис Озбълдистън, аз се отказвам от тази предпазливост. Затова — той се обърна към Морис със същия твърд поглед и глас — моля кажете на г-н съдията Ингълууд дали не сме пътували заедно няколко мили по ваша настойчива молба и предложение, отправено към мен вечерта, когато бяхме в Норталъртън. Тогава аз отказах, но после, когато ви настигнах по пътя близо до Клобъри Алърс, приех и даже се отказах от собствените си намерения да продължа към Ротбъри и за свое нещастие ви придружих нататък по вашия път, нали?
    — Това е цялата тъжна истина — каза Морис с наведена глава, отговаряйки утвърдително на дългия и подвеждащ въпрос на Камбел и изразявайки съгласието се с неговото твърдение с печална покорност.
    — Предполагам също така, че вие можете да уверите негово благородие, че никой няма по-голямо право да дава показания по този случай, отколкото аз, тъй като бях непрестанно с вас, когато се случи цялата работа?
    — Разбира се, никой друг не би могъл да стори това по-добре от вас — каза Морис, като въздъхна дълбоко и смутено.
    — А дявол да го вземе, защо не му помогнахте? — каза съдията. — Според разказа на господин Морис разбойниците са били двама и вие сте били двама, и то двама силни здрави мъже.
    — Моля ви се, ваше благородие — каза Камбел, — аз цял живот съм бил мирен и тих човек и не обичам кавги и побоища. Господин Морис, който е или е бил офицер от армията на негово величество, можеше, ако му е угодно, да се съпротивява, тъй като пътуваше, както разбирам, натоварен с голяма сума пари. Що се отнася до мен, който имах само дребните си лични вещи и при това съм мирен гражданин, аз нямах желание да се излагам на рискове в този случай.
    Погледнах Камбел, когато казваше тези думи, и не знам дали някога съм виждал по-странно противоречие както между смелата строгост на силните му остри черти и спокойната кротост и простота на езика му. Около ъгълчетата на устата му играеше дори една лека усмивка, която като че ли неволно изразяваше презрението му към мирния и тих човек, за какъвто считаше за удобно да се представи; тя породи у мен странни подозрения, че участието му в насилието, извършено спрямо Морис, е било твърде различно от това на съпострадавш или прост наблюдател.
    Може би подобно подозрение се породи и в главата на съдията в този момент, защото той възкликна:
    — Гледай ти! Странна история!
    Шотландецът сякаш се досети какво си мислеше съдията и продължи с променен тон и маниер, като отстрани от лицето си част от престорената смиреност, която го беше изложила на подозрения, и каза по-откровено:
    — Да си кажа правичката, аз съм от онези предпазливи хора, които не обичат да се бият освен когато има за какво, а случаят, когато попаднах на онези идиоти, не беше такъв. Но за да види ваше благородие, че съм човек с добро име, моля ви, прегледайте този документ.
    Господин Ингълууд взе листа от ръката му и прочете полугласно:
    — „С настоящото се удостоверява, че приносителят Роберт Камбел от… отнякъде, ама не мога да го произнеса — вмъкна съдията, — е от добро потекло и е благонадежден и пътува за Англия по своя работа и т.н., и т.н. Подписано собственоръчно в нашия дворец в Инвъ… Инвъра… в Инвърара… Аргайл.“
    — Едно малко удостоверение, сър, което счетох за-нужно да измоля от този достоен благородник Маккалъм Мор. — И той вдигна ръка към главата си като за поздрав.
    — Маккалъм кой? — запита съдията.
    — Този, когото на юг наричат Аргайлски херцог.
    — Познавам добре Аргайлския херцог като достоен и знатен благородник и истински патриот. Аз бях един от тези, които му помогнаха в 1714 година72, когато свали от командуването херцог Марлбъро. Де да имахме повече благородници като него! Той беше верен тори по онова време и много близък с Ормънд. Присъединил се е към сегашното правителство, също както и аз, заради мира и спокойствието на страната си; защото не мога да допусна, че този голям човек е направил това, както разправят някои, от страх да не си изгуби именията и войските. Неговото удостоверение, както го наричате, господин Камбел, ме задоволява напълно. А сега, какво ще кажете за този обир?
    — Накратко следното, ваше благородие — господин Морис има толкова право да обвинява за него едно неродено бебе или дори мене самия, колкото този млад господин Озбълдистън; защото аз не само мога да свидетелствувам, че човекът, за когото, той го взема, беше много по-нисък и пълен, но и че чертите и тенът му бяха съвсем различни от тези на господин Озбълдистън, защото успях да видя лицето му, когато маската му се смъкна малко. И аз мисля — прибави той, като се обърна съвсем непринудено и все пак доста строго към господин Морис, — че господинът ще признае, че аз имах по-добра възможност да разглеждам хората тогава, отколкото той, тъй като бях много по-спокоен от него.
    — Съгласен съм, господине, напълно съм съгласен — каза Морис, дръпвайки се назад, когато Камбел притегли стола си по-близо до него, за да подсили ефекта на думите си. — И аз съм склонен, сър, — прибави той, като се обърна към господин Ингълууд, — да си оттегля изложението относно г-н Озбълдистън; и да ви помоля, сър, да му разрешите да си отиде, а също и на мене; ваше благородие може би има да урежда някои работи с господин Камбел, а пък аз бързам да си ходя.
    — Тогава ето къде е мястото на изложението ви — каза съдията, като го хвърли в огъня. — Сега сте напълно свободен, господин Озбълдистън. А вие, господин Морис, можете да бъдете съвсем спокоен.
    — Да, да — каза Камбел, поглеждайки Морис, който с тъжна усмивка изразяваше съгласието си с думите на съдията. — Толкова спокоен, колкото може да бъде една жаба под зъбците на брана. Не бойте се, господин Морис, вие и аз ще излезем заедно оттук. Ще ви придружа, за да стигнете невредим до най-близкото шосе (надявам се, че мй вярвате, като ви казвам това), и после ще се разделим. И ако не се срещнем като приятели в Шотландия, само вие ще си бъдете виновен.
    Морис стана с ужасения поглед на осъден на смърт, когато му кажат, че колата е дошла да го откара на ешафода; но като се изправи на крака, като че ли пак се поколеба.
    — Не бой се бе, човече, казвам ти — повтори Камбел. — Отде знаеш бе, пъзльо, че няма да намерим някаква следа от куфара ти, ако послушаш добрите ми съвети. Конете ни са готови. Сбогувай се със съдията и покажи южното си възпитание.
    След като беше подканен и насърчен по този начин, Морис се сбогува и — излезе, придружен от господин Камбел; но преди да напусне къщата, очевидно пак го беше обзел страх и ужас, защото, още не излезли от трема, чух няколко пъти господин Камбел да го уверява, че ще го пази и закриля.
    — Кълна се в живота си бе, човече, че с мене си така сигурен като в градината на баща си. По дяволите, я какъв брадат мъж, а сърцето му като на яребица! Върви де, отпусни си сърцето един път завинаги.
    Гласовете заглъхнаха и тропотът на конете скоро ни извести, че са напуснали дома на съдията Ингълууд.
    Радостта на достопочтения съдия, че така лесно се е отървал от една работа, която застрашаваше да му създаде не малко неприятности в битността му на представител на закона, малко намаля, като си спомни какво може да каже секретарят му за направеното, когато се върне.
    — Джобсън ще ми трие сол на главата за тези дяволски документи — може би все пак не биваше да ги унищожавам. Поврага! Като му платя възнаграждението, всичко ще се оправи. А сега, госпожице Дай Върнън, макар че освободих другите, имам намерение да подпиша заповед за задържането ти под грижите на старата ми икономка баба Блейкс тази вечер; ще изпратим да повикат съседката госпожа Мъзгрейв, госпожица Докинс, братовчедите ти и цигуларя Кобз и славно ще се позабавляваме; а Франк Озбълдистън и аз ще си пийнем така, че след половин час ще бъдем достойна компания за вас.
    — Благодаря ви, ваше благородие — отговори госпожица Върнън. — Но ние трябва да се върнем незабавно в Озбълдистън Хол, където не знаят какво е станало с нас, и да освободим вуйчо ми от безпокойството за братовчед ми, за когото той сигурно е загрижен като за собствен син.
    — Сигурно — каза съдията. — Защото, когато най-големият му син Арчи свърши така лошо в оная злополучна афера със сър Джон Фенуик73, старият Хилдебранд продължаваше да го вика по име наред с останалите шестима и после се оплакваше, че не може да си спомни кой от синовете му е бил обесен. Затова вървете си бързо в къщи, за да облекчите бащинската му грижа. Но слушай, полско цвете — каза той с добродушен наставнически тон, като я притегли към себе си, — друг път остави съда сам да си гледа работата, без да навираш хубавото си носле в неговите мухлясали дела, пълни с глупав юридически жаргон на френски и на лош латински. И Дай, красавице моя, остави младите господа Сами да си търсят пътя през полето, да не би случайно ти да се заблудиш, докато ги оправяш, хубавице.
    С този съвет той се сбогува с госпожица Върнън и със същата любезност се обърна към мен.
    — Ти ми изглеждаш добро момче, Франк. Помня баща ти, бяхме другари в игрите в училище. Слушай, момчето ми, прибирай се рано вечер и недей се перчи пред случайни пътници по царския път. Да знаеш, че всички верноподаници на краля не са длъжни да разбират от шеги и не е хубаво да се шегува човек с престъпни работи. Ето и бедната Дай — сама и изоставена в света да язди, тича и лудува, както й скимне. Трябва да пазиш Дай или, бога ми, ще се подмладя и ще се бия с тебе, макар че, признавам си, доста ще се озоря. А сега вървете си и двамата и ме оставете сам с лулата и мислите ми; защото песента казва:
Тъй както пламъкът в лулата гасне,
напускат ни младежките ни страсти.
Слабее тялото и станеш ли ти стар,
на пепел се превръща твоята жар.
Пуши, но не забравяй за това.

    Много ми се понравиха проблясъците на здрав разум и чувство, които понякога пронизваха мъглата на неговия мързел и склонност към угаждане. Аз го уверих, че уважавам съветите му, и се разделих приятелски с добрия съдия и неговия гостоприемен дом.
    В трема намерихме приготвено ядене и похапнахме набързо. Намерихме и слугата на, сър Хилдебранд, който беше отвел конете ни при пристигането и комуто, както каза той на госпожица Върнън, Рашли бе наредил да ни чака и да ни придружи до къщи. Известно време яздихме мълчаливо, защото, да си призная, бях твърде объркан от станалото тази сутрин, за да мога пръв да заговоря. Най-после госпожица Върнън възкликна, сякаш за да даде израз на мислите си.
    — Наистина Рашли е човек, от когото можеш да се страхуваш и да му се учудваш, но не и да го обичаш; той прави каквото си иска, и всички са пионки а ръцете му; има си актьор за всяка роля, която измисли, и е тъй изобретателен и находчив, че намира изход от всяко затруднение.
    — Значи, вие смятате — казах аз, отговаряйки по-скоро на мисълта й, отколкото на самите й думи, — че този господин Камбел, който се появи така навреме и грабна и отнесе моя обвинител, както сокол отнася яребица, беше агент на господин Рашли?
    — Така предполагам — отговори Даяна. — Подозирам освен това, че той едва ли щеше да се яви така навреме, ако случайно не бях срещнала Рашли в преддверието на съдията.
    — В такъв случай дължа благодарност главно на вас, хубава спасителко.
    — Разбира се — отвърна Даяна, — и моля ви се, считайте, че сте я изразили вече и че съм приела благодарността ви с усмивка, защото не обичам да ме безпокоят с такива неща и е по-вероятно да се прозявам, когато ми ги разправяте, отколкото да се държа, както подобава. С една дума, господин Франк, исках да ви помогна и за щастие можах да го сторя; в замяна на това искам само едно — да не говорите вече по този въпрос. Но кой иде насреща ни „забил във коня шпори, зачервен от бързане“? Това е покорният служител на закона, струва ми се — господин Джоузеф Джобсън, цял-целеничък.
    Наистина това беше госпожин Джоузеф Джобсън, разбързан и както се оказа, страшно ядосан. Той се приближи до нас и спря коня си тъкмо когато се канехме да отминем с бърз поздрав.
    — Значи така, господине, така, госпожице Върнън… хм. Виждам каква е работата — в мое отсъствие е приета гаранция. Бих искал да знам само кой е направил заповедта. Ако негово благородие често процедира така, ще го посъветвам да си намери друг секретар. Толкоз — защото аз непременно ще напусна.
    — Ами да вземе да си зашие сегашния секретар за ръкава, господин Джобсън? Няма ли и това да бъде добре? — каза Даяна. — Но кажете, моля ви се, как е дядо Рътлидж? Надявам се, че сте го сварили достатъчно добре да подпише и подпечати завещанието си.
    Този въпрос още повече усили гнева на служителя на закона. Той погледна госпожица Върнън с такава злоба и ненавист, че изпитах силно изкушение да го поваля от коня с камшика си, но се въздържах при мисълта за неговото нищожество.
    — Дядо Рътлидж ли, мадам? — каза секретарят, щом като възмущението му развърза езика. — Дядо Рътлидж се радва на също такова добро здраве както вие самата — цялата тази работа с болестта му е лъжа, измама и шмекерия. И ако не сте знаели това по-рано, сега да го знаете, мадам.
    — Гледай ти! — отговори госпожица Върнън, преструвайки се на крайно изненадана. — Какво говорите, господин Джобсън?
    — Ей това говоря, на! — продължи кипналият писар. — И на всичко отгоре този стар стиснат копач ме нарече адвокат-шарлатанин — шарлатанин, мадам — и каза, че съм бил отишъл при него да си търся работа, мадам. Никой няма право да ми говори такива работи, мадам, нито на мене, нито на кой да е мой събрат по професия, особено като се има пред вид, че аз съм секретар на мировия съдия и заемам тази служба въз основа на Trigesimo Septimo Henrici Octavi и Primo Guliemi74 и по първия статут на крал Уилям, мадам, да бъде вечна и славна паметта му — нашия безсмъртен избавител от папистите и узурпаторите, от дървените обувки и грейките, госпожице Върнън75.
    — Тъжни работи са тези дървени обувки и грейки — отвърна младата жена, на която сякаш правеше удоволствие да разпалва гнева му. — Добре, че в момента нямате нужда от грейка, господин Джобсън. Боя се, че дядо Рътлидж не се е задоволил само с не-любезен език. Сигурен ли сте, че не ви напердаши?
    — Да ме напердаши, мадам? Мен? — каза той рязко. — Мен никой няма да ме напердаши, уверявам ви, мадам.
    — Зависи дали ще го заслужите, господине — казах аз, — защото начинът, по който говорите на тази млада дама, е толкова неприличен, че ако не промените тона си, ще сметна, че си струва трудът да ви набия.
    — Да ме набиете, господине? Мене да набиете? Знаете ли на кого говорите, господине?
    — Да, господине — отговорих аз. — Вие сам казвате, че сте секретар на мировия съдия, а дядо Рътлидж казва, че сте адвокат-шарлатанин. Нито в едното, нито в другото качество, нямате право да се държите нахално към една млада дама от доброто общество.
    Госпожица Върнън сложи ръка на моята и извика:
    — Не, господин Озбълдистън, не разрешавам никакъв побой над господин Джобсън. Не съм достатъчно благосклонно настроена към него, за да позволя дори да го докоснете с камшика си. Та той би изкарал хляба си от това поне три месеца! Освен това вие вече достатъчно го обидихте — нарекохте го нахален.
    — Изразите му нямат стойност за мен — каза секретарят малко клюмнал — пък и „нахален“ не е дума, за която можеш да дадеш някого под съд. Но „шарлатанин“ е клевета в най-висша степен и аз ще накарам Рътлидж скъпо да плати за нея, него и всички, които бяха я повторили, за да нарушават обществения ред и да ми отнемат доброто име.
    — Това няма значение, господин Джобсън — каза госпожица Върнън. — Както знаете, там, където няма нищо, и кралят няма никакви права. Колкото за отнемането на доброто ви име, жал ми е за бедния човечец, който би ви го отнел, и ви честитя загубата от все сърце.
    — Добре, мадам… довиждане, мадам — нямам повече какво да кажа, освен че има закони срещу католиците и страната би спечелила, ако се прилагат по-добре. Например 3-ият и 4-ият закон на Едуард VI за католическите песни и молитви, требници, жития на светии и за тези, които притежават такива книги, госпожице Върнън. Католиците могат и да бъдат призовани да полагат клетва за вярност; а има и католици, отказали да се присъединят към официалната църква, които са осъдени въз основа на 1-ия закон на негово величество сегашния ни крал; да, има и наказания за слушане на литургия. Справете се с 23-ия закон на кралица Елизабет и 3-ия на Джеймс I член 25. А има и наследства, които трябва да се зарегистрират, и завещания и двойни такси, според постановленията на съответните закони за всеки отделен случай.
    — Справете се с новото издание на всички закони, грижливо преработено от господин Джоузеф Джобсън, секретар на мировия съдия — каза госпожица Върнън.
    — Освен това предупреждавам ви — продължи Джобсън, че вие, Даяна Върнън, мома, тъй като не сте femme couverte76 и сте католичка, неприобщена към официалната църква, сте длъжна да се прибирате в собствения си дом, и то по най-краткия път под страх да бъдете считана за престъпник спрямо короната. И при преминаване на река добросъвестно да търсите обществените салове и да не се бавите там повече от един отлив и прилив; и ако не можете да намерите на такова място сал, всеки ден да газите вода до колене и да се мъчите да преминете.
    — Нещо като протестантско изкупление за католическите ми грехове — каза госпожица Върнън със смях. — Е добре, благодаря ви за сведенията, господин Джобсън. Ще се прибера в къщи колкото може по-скоро и отсега нататък ще си седя повече у дома. Лека нощ, драги господин Джобсън, образец на секретарска учтивост.
    — Лека нощ, мадам, и помнете, че със закона шега не бива.
    И ние се разделихме.
    — Махна се този досаден и пакостен човек — каза госпожица Върнън, като хвърли поглед след него. — Много е тежко за човек от добро и знатно потекло да бъде изложен на узаконеното нахалство на такъв мизерен блюдолизец като тоя, само защото вярва в това, в което целият свят вярваше преди не повече от сто години. Защото нашата католическа вяра има поне това преимущество, че е по-стара.
    — Много ми се щеше да извия шията на този мошеник — отвърнах аз.
    — И бихте постъпили като твърде неразумен младеж — каза госпожица Върнън. — И все пак, ако моята собствена ръка беше поне малко по-тежичка, мисля, че щях да го накарам да я почувствува. Е, няма смисъл да се оплаква човек. Но има три неща, за които заслужавам съжаление, ако някой смята, че си струва да си хаби състраданието за мен.
    — Мога ли да запитам кои са тези три неща, госпожице Върнън?
    — Ще ми обещаете ли най-дълбокото си съчувствие, ако ви кажа?
    — Разбира се, нима можете да се съмнявате? — отговорих аз, като приближих коня си до нейния с израз на заинтересованост, който не се опитах да прикрия.
    — Е добре, все пак много е приятно да ти съчувствуват. И така, ето трите неща, от които се оплаквам — първо, че съм момиче, а не момък, и сигурно биха ме затворили в лудницата, ако върша дори половината от това, което намисля; а знам, че ако имах вашата щастлива привилегия да мога да си правя, каквото ща, целият свят щеше да ми се възхищава и да полудее от желание да ми подражава.
    — Не мога да ви дам съчувствието, което очаквате по тази точка — казах аз. — Тази беда е толкова обща, че се споделя от половината човешки род; а другата половина…
    — Другата половина е толкова по-добре поставена, че ревниво пази правата си — прекъсна ме госпожица Върнън. — Забравих, че вие не сте безпристрастен. Не — каза тя, когато се канех да заговоря, — тази мила усмивка е въведение към един много красив комплимент относно особените преимущества, на които се радват роднините и приятелите на Дай Върнън, поради това, че тя се е родила като една от представителките на техните илоти77. Но спестете ми този комплимент, добри приятелю, и нека видим дали няма да постигнем повече съгласие по втория пункт от моя обвинителен акт срещу съдбата, както би се изразило онова пале писарушката. Аз принадлежа към една преследвана секта и остаряла религия и вместо да ме похвалят за предаността ми към нея, както е редно да се похвали всяко добро момиче, моят добър приятел, съдията Ингълууд, може да ме изпрати в изправителен дом само защото се моля на бога като прадедите си. Той може да ми каже, както старият Пемброук казал на игуменката на Уилтън, когато й отнел манастира: „Върви да предеш, стара кранто, върви да предеш78“.
    — Това зло не е непоправимо — казах аз сериозно. — Прочетете книгите на някои наши учени теолози или запитайте собствения си отличен ум, госпожице Върнън, и уверявям ви, че подробностите, по които нашата вяра се различава от тази, в която сте възпитана…
    — Мълчете! — каза Даяна, като сложи пръст на устните си. — Мълчете! Да изоставя вярата на храбрите си прадеди! Все едно, ако съм мъж, да изоставя знамето им, когато устремът на боя ги притиска най-тежко, и да се обърна, като някой продажен изменник, за да отида при армията на победителя!
    — Уважавам смелостта ви, госпожице Върнън, а колкото за неудобствата, на които тя ви излага, мога само да кажа, че раните, които ни се нанасят заради съвестта ни, носят сами в себе си лечителен балсам.
    — Да, но въпреки това са мъчителни и досадни. Но виждам, че какъвто сте коравосърдечен, изгледите да чукам коноп или да преда лен толкова малко ви трогват, колкото и това, че съм обречена да нося дълга коса и престилка вместо шлем и кокарда. Затова ще си спестя излишния труд да ви казвам коя е третата причина за недоволството ми.
    — Не, мила госпожице Върнън, не ми отнемайте доверието си; аз ви обещавам, че тройното съчувствие, което дължа на тъй необикновените ви причини за отчаяние, ще ви бъде дадено в пълна мяра заради третата — стига да можете да ме уверите, че не се касае за нещастие, което споделяте с всички жени или дори с всички католици в Англия, които, да ви благослови господ, са все още много по-многобройни, отколкото ние, протестантите, в своята ревност за църква и държава бихме искали да бъдат.
    — Това нещастие — каза Даяна и тонът й се измени и стана по-сериозен от всякога — наистина заслужава съчувствие. Както лесно можете да видите, аз съм по природа откровена и невъздържана — просто, чистосърдечно момиче, което с удоволствие би се отнасяло открито и честно към всички; съдбата обаче ме е уплела в такава мрежа от затруднения и усложнени отношения, че почти не смея да кажа ни дума от страх да няма лоши последствия — не за мен, а за други.
    — Това е наистина нещастие, Госпожице Върнън, за което най-искрено ви съчувствувам, но което едва ли бих могъл да очаквам.
    — О, господин Озбълдистън, само ако знаехте… ако някой знаеше колко ми е трудно понякога да крия болното си сърце зад спокойно чело, вие наистина бихте ме съжалили. Може би греша, като ви казвам макар и толкова за собственото си положение; но вие сте умен и проницателен млад човек — вие не може да не желаете да ми зададете стотици въпроси за това, което се случи днес, за участието на Рашли в избавлението ви от тази дребна неприятност, за много други неща, които не могат да не ви интригуват; а пък аз не мога да се насиля да ви отговоря с необходимата хитрост и фалш; бих го направила неумело и бих изгубила както вашето уважение, доколкото го имам, така и собственото си самоуважение. Най-добре е да ви кажа веднага — не ми задавайте никакви въпроси, защото не е в моя власт да ви отговоря.
    Госпожица Върнън изрече тези думи с развълнуван глас, който не можеше да не ми направи впечатление. Уверих я, че не бива да се страхува нито от това, че ще настоявам с неуместни въпроси, нито пък, че мога зле да изтълкувам отказа й да отговори на тези, които сами по себе си са логични или поне естествени.
    Казах й, че съм й прекалено задължен за интереса, който беше проявила към моите работи, за да злоупотребя с възможността, която ми даваше нейната добрина, и да се ровя в нейните. Но се надявах и я молех, ако някога мога да й бъда полезен, да потърси помощта ми без съмнение и колебание.
    — Благодаря ви, благодаря ви — отговори тя. — Гласът ви не звучи като празното ехо на комплиментите. Той е глас на човек, който разбира какво задължение поема. Ако — но това е невъзможно — и все пак ако някога се удаде случай, аз ще ви помоля да си спомните това обещание; и уверявам ви, че няма да ви се разсърдя, ако видя, че сте го забравили. Достатъчно е, че сте искрен в намеренията си сега — могат да се случат много неща, които да променят намеренията ви, преди да се обърна към вас (ако някога дойде такъв момент), за да помогнете на Дай Върнън като брат.
    — Ако бях брат на Дай Върнън — казах аз, — не би имало по-малка вероятност да ви откажа подкрепата си. А сега предполагам, че не бива да ви питам дали Рашли по собствено желание помогна за освобождаването ми.
    — Мене не бива да питате, но него можете да запитате и бъдете сигурен, че той ще каже „да“. Защото, за да не остане някое добро дело без човек, на когото да се припише, като прилагателно, което не може да си намери място в лошо построено изречение, той е винаги готов да изиграе ролята на съществителното, към което то да се прикачи.
    — И не бива да ви запитам дали самият този Камбел не е човекът, който е откраднал куфара на господин Морис, и дали писмото, което нашият приятел секретарят получи, не беше една хитрост, за да бъде той отстранен от полесражението, та да не би да попречи на щастливото ми избавление? И не бива да запитам…
    — Не бива да ме питате нищо — каза госпожица Върнън, — затова излишно е да правите разни предположения. Можете да си мислите за мен всички хубави неща, които бихте мислили, ако бях отговорила на тези въпроси и на двадесет други със същата лекота, както би отговорил Рашли. И запомнете, когато докосна брадата си ей така, това е знак, че не мога да говоря на темата, която ви занимава. Трябва да уговоря с вас някои сигнали, защото вие ще ми бъдете довереник и съветник, само че не бива да знаете нищо за моите работи.
    — Нищо по-логично от това — казах аз със смях. — Уверявам ви, че мъдростта на съветите ми ще отговаря на дълбочината на вашето доверие.
    С такива разговори стигнахме, много доволни един от друг, в Озбълдистън Хол, където заварихме семейството, отдавна седнало на вечерния пир.
    — Донесете вечеря за господин Озбълдистън и за мен в библиотеката — каза госпожица Върнън на един слуга. — Трябва да проявя милост към вас — прибави тя, като се обърна към мен — и да се погрижа да не гладувате в този дом на просташко изобилие; иначе не знам дали бих ви посветила в тайните си скривалища. Тази библиотека е моята бърлога — единственото кътче, където съм в безопасност от орангутаните, моите братовчеди. Те никога не смеят да идват там, тъй като, предполагам, се боят да не би големите томове да паднат и да им счупят главите — друго въздействие върху главите им те никога не биха могли да имат. Затова последвайте ме!
    И аз я последвах през преддверия и стаи, през сводести коридори и извити стълби, докато стигнахме стаята, където беше наредила да ни донесат вечерята.

Глава X

Тя имаше си място за уединение
и там духът и търсеше спасение —
далеч от хорските очи, сред книги стари,
които бяха й утеха и другари.

От незвестен автор
    Библиотеката на Озбълдистън Хол беше мрачна стая, чиито старинни дъбови полици се огъваха под тежестта на огромните томове, тъй популярни през седемнадесетия век; от тях, нека ми бъде позволено да кажа, ние сме извлекли материал за нашите издания среден и малък формат и ако още веднъж те бъдат подхвърлени на подобна дестилация, в случай че синовете ни се окажат още по-повърхностни от нас, може би ще бъдат сведени до книжки с джобен формат или до памфлети. В сбирката бяха представени главно класиците, древната и съвременна история и преди всичко богословието. Цареше страшен безпорядък. Дълги години домашните свещеници на замъка били единствените, които влизали тук; но жаждата на Рашли за знания го накарала да разбута старите паяци, обвили гърбовете на томовете със своята изящна тъкан. Тъй като той бил определен за църквата, тази постъпка не се видяла толкова глупава на баща му, колкото би му се сторила подобна склонност у някой от другите му потомци, и сър Хилдебранд се съгласил да се ремонтира малко библиотеката, за да може да служи и за всекидневна стая. Въпреки това огромното помещение имаше разнебитен и неприветлив вид, който свидетелствуваше, че науките, които криеше в четирите си стени, не бяха успели да го запазят от разруха. Скъсаните тапети, прогризаните от червеи полици, огромните и тежки, но вече разклатени маси, писалища и столове, ръждясалата скара на камината, където рядко пламваше весел огън от въглища или съчки, показваха презрението на господарите на Озбълдистън Хол към науката и към томовете, които криеха нейните съкровища.
    — Тази стая ви се вижда мрачна, нали? — каза Даяна, когато аз се огледах наоколо в запустялата библиотека. — На мен обаче тя ми се струва един малък рай, защото мога да я нарека своя и тук не се боя, че ще бъда обезпокоена от някого. Докато бяхме приятели с Рашли, тя принадлежеше на двама ни.
    Беше съвсем естествено да запитам:
    — Не сте ли вече приятели?
    Тя веднага докосна трапчинката на брадата си с дяволит и предупредителен поглед.
    — Все още сме съюзници — продължи тя, — свързани помежду си като други съюзени сили с общи интереси. Но боя се, че договорът за съюз продължи да съществува, след като вече бе изчезнало дружеското отношение, което го породи — нещо твърде обикновено и в други подобни случаи. Както и да е, сега по-рядко сме заедно; когато той влезе през тази врата, аз изчезвам през онази; и така, като разбра, че един от двамата ни е излишен в тази стая, колкото и голяма да изглежда тя, Рашли, който често има работа другаде, великодушно ми преотстъпи правата си. И сега аз се мъча сама да продължавам учението си, което той някога ръководеше.
    — А мога ли да си позволя да запитам какво изучавате?
    — Разбира се, можете, без да се опасявате ни най-малко, че ще вдигна пръст към брадата си. Положителните науки и историята са любимите ми предмети, но изучавам също поезията и класиците.
    — В оригинал ли четете класиците?
    — Естествено. Рашли, чието образование съвсем не е за пренебрегване, ме научи гръцки и латински и повечето съвременни европейски езици. Уверявам ви, че за образованието ми са положени доста грижи, макар че не умея нито да ушия пластрон, нито да бродирам на кръст, нито да правя пудинг или както правдиво, изискано, доброжелателно и вежливо се изрази за мен дебелата жена на викария, не умея да върша нищо полезно на този свят.
    — Рашли ли подбра тези предмети или вие самата, госпожице Върнън?
    — Хм! — каза тя, сякаш се колебаеше дали да отговори на въпроса ми. — Все пак не си струва трудът да си вдигам пръста заради това. Е добре, отчасти Рашли, отчасти аз. Както се научих да яздя кон, да му слагам юзда и седло в случай на нужда, да прескачам висока ограда, да стрелям с пушка, без да ми мигне окото, и всички други мъжки изкуства, по които лудеят дивите ми братовчеди, исках също така, като интелигентния си братовчед, да чета гръцки и латински и да се доближа до дървото на познанието, което вие, учените мъже, искате напълно да си присвоите, сигурно за да си отмъстите за участието на нашата обща родителка във великия първи грях.
    — А Рашли с готовност насърчи ученолюбивостта ви, нали?
    — Разбира се, той искаше да му бъда ученичка и можеше да ме научи само това, което сам знаеше — едва ли би могъл да ме въведе в тайните на изкуството да се перат дантелени яки и да се поръбват батистени кърпички.
    — Разбирам какво изкушение е да имаш такава ученичка и не се съмнявам, че то е било важно съображение на учителя.
    — О, ако започнете да разпитвате за подбудите на Рашли, пръстът ми пак ще се допре до брадата. Мога да бъда откровена само когато се касае за моите собствени. Но да продължа — той се отказа от библиотеката в моя полза и никога не влиза тук, без да поиска и получи разрешение; и така аз си присвоих библиотеката и я направих хранилище на някои собствени вещи, както можете да се уверите, ако се огледате.
    — Извинете, госпожице Върнън, но аз наистина не виждам нищо между тези стени, което бих могъл да различа като ваша собственост.
    — Сигурно защото не виждате овчар или овчарка, бродирани с вълнена прежда и сложени в красива абаносова рамка, препариран папагал, клетка, пълна с канарчета, несесер за шев, бродиран с потъмнели сребърни конци, тоалетна масичка, лакирани кутийки, които влизат една в друга с многобройни ъгълчета като коледни сладкиши, разнебитен клавесин, лютня с три струни, някакво ръкоделие, нито пък куче със слепите си малки. Не притежавам такива съкровища — продължи тя, след като се поспря малко, за да си поеме дъх подир изброяването. — Но ето меча на моя прадядо Ричърд Върнън, убит при Шрузбър и грозно очернен от един жалък човек, наречен Уил Шекспир79, чиито предпочитания към династията на Ланкастър и известно умение да ги изрази обърнаха историята с главата надолу; а до това страшно оръжие виси бронята на още по-стария Върнън, оръженосец на Черния принц, чиято съдба е тъкмо противна на потомъка му, тъй като той е възпят от поета, който си е дал труд да направи това по-скоро заради добрите му намерения, отколкото заради дарбите му:
Най-храбро Върнън в боеве полита —
познава се по гайдите на щита.
Коси врага на родното огнище,
докато други само грабят хищно.

    — Ето и модел за нов юлар, който сама измислих — много по-хубав от този на херцог Нюкасъл; а ето и качулката и звънчетата на моя сокол Чевиът, който се наби на човката на една чапла в Хорсли Мое; бедният Чевиът, няма птица като него в клетките долу, другите нищо не са в сравнение с него; ето и пушката ми за стрелба по птици с усъвършенствуван затвор; и десетки други съкровища, едно от друго по-ценни. Ето и това — то говори само за себе си.
    Тя посочи украсената с резба дъбова рамка на един портрет в естествен ръст от Ван Дайк, на която бяха гравирани с готически шрифт думите „Vernon semper viret“80. Погледнах я с недоумение.
    — Не знаете ли нашето мото — каза тя малко учудена, — мотото на фамилията Върнън, в което
ний като във нравоучителна пиеса имаме
една и съща дума за неща различни?

    И не познавате ли нашия фамилен герб — гайдите? — И тя посочи емблемата, гравирана на дъбовия герб, около който личеше надписът.
    — Гайди! Приличат ми повече на панаирджийски свирки… Но моля ви се, не ми се сърдете за невежеството — продължих аз като забелязах, че бузите й пламнаха. — Нямах желание да оскърбя фамилния ви герб; та аз дори не знам какъв е моят собствен!
    — Наричате се Озбълдистън и не ви е срам да признаете това! — възкликна тя. — Че дори Пърси, Торни, Джон. Дикън, даже Уилфред могат да ви кажат. Те са такива простаци, а ето че знаят повече от вас.
    — Признавам със срам, мила госпожице Върнън, че тайните, скрити под мрачните йероглифи на хералдиката, са ми тъй непонятни, както тези на египетските пирамиди.
    — Нима е възможно! Та дори чичо ми чете понякога Гуилим81 през зимните вечери. Да не познавате значенията на хералдическите изображения! Че за какво се е грижил баща ви?
    — За изображенията на цифрите в аритметиката — отговорих аз, — най-малката от които той цени повече, отколкото всички рицарски гербове. Все пак, макар че съм така неизказано невеж, имам достатъчно познания и вкус да се възхитя от този великолепен портрет, в който, струва ми се, откривам фамилна прилика с вас. Каква непринуденост и достойнство има в позата, какво богатство на цветовете, каква плътност на тоновете!
    — Наистина ли е хубав портретът? — запита тя.
    — Виждал съм доста творби на този прочут художник — отговорих аз, — но никоя друга не ми е харесвала така много.
    — Аз разбирам от картини толкова малко, колкото вие от хералдика — каза госпожица Върнън, — и все пак имам преимущество пред вас, защото винаги съм се възхищавала от тази картина, без да разбирам цената й.
    — Макар че не съм се интересувал от гайди и барабани, и всички други причудливи емблеми на рицарството, все пак знам, че те са се развявали над славните древни бойни полета. Ала вие ще признаете, че техният външен вид не е толкова интересен за непосветения зрител, както една прекрасна картина. Но кой е изобразен на портрета?
    — Дядо ми. Той споделил бедите на Чарлз I и за съжаление водел крайно разгулен живот, също като сина му. Наследствените ни имения много намалели поради разсипничеството му и по-късно неговият син, нещастният ми баща, напълно ги изгубил. Но мир на тези, които ги притежават сега: нашето семейство е изгубило своето богатство в името на каузата на верността.
    — Предполагам, че баща ви е пострадал по политическите раздори по него време.
    — Да, той изгубил всичко, което имал. И затова дъщеря му е зависимо сираче, яде чужд хляб, подчинява се на чужди капризи и е принудена да следва чужди наклонности. И все пак повече се гордея, че съм имала такъв баща, отколкото ако той ми бе оставил всички хубави баронски имения, които някога е притежавало семейството ни, но бе играл не така честна, макар и по-разумна роля.
    В този момент влязоха слугите с вечерята и нашият разговор премина на най-общи теми.
    Когато свършихме набързо вечерята и слугата сложи на масата виното, той ни съобщи, че господин Рашли пожелал да му доложат, щом свършим.
    — Кажете му — отговори госпожица Върнън, — че ще ни бъде приятно да го видим, ако дойде тук. Сложете още една чаша и стол на масата и напуснете стаята. И вие трябва да си отидете заедно с него — продължи тя, обръщайки се към мен. — Дори моята щедрост не може да отдели на един мъж повече от осем часа на ден, а струва ми се, че сме заедно поне от толкова време.
    — Старият косач82 се движеше така бързо — отговорих аз, — че не успях да броя крачките му.
    — Тихо! — каза госпожица Върнън. — Ето Рашли. — И тя дръпна настрана стола си, до който бях приближил своя, за да има по-малко разстояние по-между ни.
    Скромното почукване на вратата, тихото отваряне, когато бе поканен да влезе, заучената лекота и смиреност на походката и държането, показваха, че възпитанието, което Рашли Озбълдистън бе получил в колежа „Сент Омърс“, отговаря на представата ми за държането на един съвършен йезуит. Излишно е да прибавям, че тъй като бях убеден протестант, тази представа не беше твърде благоприятна.
    — Защо беше необходимо да чукаш — каза госпожица Върнън, — когато знаеш, че не съм сама?
    Това бе казано в изблик на раздразнение, сякаш тя беше почувствувала, че предпазливият и въздържан вид на Рашли крие някакъв намек за нахално подозрение.
    — Ти така добре си ме приучила да чукам на тази врата, хубава братовчедко — отговори Рашли, без да промени тона и държането си, — че навикът ми е станал втора природа.
    — Повече ценя искреността, отколкото вежливостта, и ти добре знаеш това — отговори госпожица Върнън.
    — Вежливостта е весел галантен кавалер, дворянин по име и професия — отвърна Рашли, — и затова най-добре подхожда за покоите на една дама.
    — Но искреността е верен рицар — отговори госпожица Върнън — затова е много по-добре дошла, братовчеде. Но да сложим край на този спор, който не е твърде забавен за твоя нов роднина, Рашли. Седни и изпий чаша вино с господин Франсис Озбълдистън. Аз играх ролята на домакиня на вечерята за чест на Озбълдистън Хол.
    Рашли седна и си напълни чашата, като премести погледа си от Даяна върху мен със смущение, което въпреки всичките си усилия не можа да скрие напълно. Помислих си, че вероятно не е сигурен доколкото Даяна ми се е доверила, и побързах да насоча разговора по такъв начин, та да разсея съмненията му, че Даяна може би е издала пред мен някои техни общи тайни.
    — Господин Рашли — казах аз, — госпожица Върнън ми препоръча да ви благодаря за бързото си освобождаване от нелепото обвинение на господин Морис; и страхувайки се да не би чувството ми на признателност да не е достатъчно силно, за да ми напомни този дълг, тя събуди и любопитството ми, като ме насочи към вас да ми разкажете или по-скоро да ми обясните днешните събития.
    — Нима? — отговори Рашли, като погледна изпитателно госпожица Върнън. — Бих рекъл, че младата дама би могла сама да ги обясни. — И погледът му се насочи от нейното лице към моето, сякаш да прочете по изражението му дали сведенията на Даяна наистина са били така ограничени, както загатваха думите ми: Госпожица Върнън отговори на изпитателния му поглед с израз на подчертано презрение; докато аз, колебаейки се дали да пренебрегна очевидното му подозрение, или да се оскърбя от него, отговорих:
    — Ако на вас, както и на госпожица Върнън, е угодно да ме оставите в неведение, ще бъда принуден да се подчиня, но моля ви, недейте отказва да ме осведомите, въобразявайки си, че вече съм осведомен от другиго по този въпрос. Защото уверявам ви като честен човек, че съм толкова малко посветен в събитията, на които бях свидетел днес, колкото тази картина, освен дето разбрах от госпожица Върнън, че сте били така добър да действувате в моя полза.
    — Госпожица Върнън е надценила скромните ми усилия — каза Рашли, — но приемам, че за усърдието си заслужавам похвала. Истината е, че докато препусках да извикам някой от нашето семейство да гарантира заедно с мен за вас, което в глупостта си смятах за най-естествения — дори мога да кажа, — единствения начин да ви помогна, срещнах този Комил — или Кловил — или Камбел — не знам как го казват. От Морис бях разбрал, че той присъствувал, когато станал обирът, и успях да го убедя (признавам — не много лесно) да даде показания във ваша полза, което, както изглежда, е станало причина да бъдете избавен от едно неприятно положение.
    — Нима? Много съм ви задължен, че намерихте такъв навременен свидетел в моя полза. Но не разбирам (щом като той, както сам казва, е пострадал заедно с Морис) защо са били нужни особени усилия да го убедите да се яви и даде показания било за да посочи истинския крадец, било да освободи от отговорност един невинен.
    — Вие не познавате националния гений на родината на този човек — отговори Рашли. — Предпазливостта, благоразумието и предвидливостта са техните главни качества. Тези качества се видоизменят малко само от един тесногръд, но пламенен патриотизъм, който представлява нещо като външната стена на една концентрична система от укрепления, с която шотландецът се пази от попълзновенията на един великодушен човеколюбив принцип. Ако превъзмогнете тази първа пречка, вие се натъквате на втора и още по-ценна за него преграда — любовта му към неговата провинция, селото му и вероятно към клана му; щурмувате ли тази втора пречка, ще намерите трета — привързаността към собственото му семейство — баща, майка, синове, дъщери, чичовци, лели, братовчеди и братовчедки — до девета рода. В тези именно граници са простират обществените чувства на шотландеца; те никога не стигат до най-външния кръг, докато не са изчерпани всички начини да се проявят по отношение на вътрешните кръгове. В тези именно граници тупти сърцето му и пулсът става все по-слаб и по-слаб, докато, вън от последната граница, той едва се чувствува. И което е най-лошото, даже и да можете да превъзмогнете всички тези концентрично разположени прегради, има една вътрешна крепост, по-дълбока, по-висока, и по-здрава от всички други — любовта на шотландеца към самия себе си.
    — Всичко това е много красноречиво и образно — каза госпожица Върнън, която слушаше с невъздържано нетърпение. — Има обаче две възражения — първо, това не е вярно, и второ, дори и да е вярно, няма нищо общо с въпроса.
    — Вярно, е прекрасна Даяна — отвърна Рашли. — И освен това има съвсем пряка връзка с въпроса. Вярно е, защото не можете да отречете, че познавам отблизо страната и народа и характеристиката ми почива на дълбоки и верни наблюдения; а има пряка връзка с въпроса, понеже дава отговор на господин Франсис Озбълдистън и обяснява защо този предпазлив шотландец, като е имал пред вид, че нашият роднина не му е нито съотечественик, нито от рода Камбел, нито негов братовчед по коя и да е сложна линия на родство, и преди всичко, като не е виждал никаква възможност за собствена изгода, а, напротив, опасност да изгуби време и да си забави работата…
    — И може би други още по-страшни неудобства — прекъсна го госпожица Върнън.
    — Каквито без съмнение има безброй… — продължи Рашли със същия тон. — Накратко, моята теория показва защо за такъв човек, който не очаква никаква полза и се страхува от известни неудобства, са били нужни доста увещания, за да се съгласи да свидетелствува в полза на господин Озбълдистън.
    — Вижда ми се странно — забелязах аз, че в своето заявление, или не знам как там го наричат, доколкото мога да съдя от беглия преглед, господин Морис не споменава никъде, че Камбел е бил с него, когато срещнали разбойниците.
    — Разбрах от Камбел, че той изтръгнал от него тържествено обещание да не споменава това обстоятелство — отговори Рашли. — Можете да отгатнете причините от това, за което вече намекнах — той е искал да се върне в родината си, без да бъде забавен и затруднен от съдебните следствия, на които по необходимост трябваше да присъствува, ако се разчуеше, докато е отсам границата, че е бил при обира. Но стигне ли той веднъж реката Форт, гарантирам ви, че Морис ще разкаже всичко, което знае за него, и може би много повече. Освен това Камбел е едър търговец на говеда и често има случай да изпраща големи стада в Нортъмбърланд; щом се занимава с такава търговия, би бил голям глупак да си разваля отношенията с нортъмбрийските разбойници, които са най-отмъстителните хора на света.
    — Не се съмнявам, че това е вярно — каза госпожица Върнън с тон, в който се криеше нещо повече от обикновено съгласие.
    — Все пак — продължих аз, връщайки се на същия въпрос, — дори и да приемем за сериозни причинете, които Камбел е имал, за да иска Морис да мълчи, когато е била извършена кражбата, не мога да разбера как е могъл да упражни такова влияние над него, че да го накара да укрие тази подробност с явния риск да не повярват на разказа му.
    Рашли се съгласи с мен, че това е наистина странно и си даде вид, че съжалява, дето не е разпитал шотландеца по-подробно по този въпрос, който както той призна, изглеждал твърде загадъчен.
    — Но — каза той веднага след като изрази съгласието си с мен — напълно сигурен ли сте, че обстоятелството, че Морис е бил придружаван от Камбел, наистина не се споменава в изложението му?
    — Прочетох документа бегло — казах аз, — но имам дълбоко впечатление, че нищо подобно не се споменава; ако е споменато, то е било съвсем леко, щом е убягнало от вниманието ми.
    — Така, така — отговори Рашли, изказвайки собственото си заключение, макар че прие моите думи. — Склонен съм да мисля като вас, че сигурно това обстоятелство е било споменато, но така леко, че е убягнало от вниманието ви. Що се отнася до влиянието на Камбел върху Морис, склонен съм да вярвам, че той го е спечелил, като се е възползувал от страхливостта му. Този пъзльо Морис, доколкото разбирам, пътува за Шотландия, където ще заеме някаква малка държавна служба; и тъй като куражът му е колкото на разгневен гълъб или на великодушна мишка, може би Се е страхувал да не си навлече лошото разположение на такъв юначага като Камбел, чийто вид само стига, за да му изкара ума. Забелязахте ли, че понякога движенията на господин Камбел са резки и отсечени и че има нещо войнствено в гласа и маниерите му?
    — Признавам — казах аз, — че изражението му в някои моменти ми се видя свирепо и зловещо и не Твърде подходящо за миролюбивите му изявления. Служил ли е в армията?
    — Да… тоест, строго погледнато, не е служил; но като повечето си сънародници има военна подготовка. Всъщност там по планините носят оръжие от детинство до гроб. Така че, щом познавате своя спътник, лесно ще прецените, че като отива в такава страна, той ще гледа да избегне всякаква кавга с кой да е от жителите й. Но виждам, че вие отказвате да пиете повече — аз също съм от изродените Озбълдистъновци, що се отнася до бутилката. Ако искате да дойдете в моята стая, ще ви предложа една партия пикет.
    Станахме да се сбогуваме с госпожица Върнън, която от време на време очевидно с мъка подтискаше силното изкушение да прекъсне на тая или оная дума Рашли. Тъкмо когато се канехме да излезем от стаята, дълго сдържаният огън избухна.
    — Господин Озбълдистън — каза тя, — вашите собствени наблюдения ще ви дадат възможност да проверите доколко са справедливи мненията на Рашли за отделни личности като господин Камбел и господин Морис. Но като оклевети Шотландия, той лъжесвидетелствува срещу цяла една страна и аз ви моля да не придавате тежест на неговите показания.
    — Може би — отговорих аз — ще ми бъде трудно да се подчиня на вашето искане, госпожице Върнън, тъй като трябва да призная, че съм възпитан с не особено благоприятна представа за нашите северни съседи.
    — Не се доверявайте в това отношение на възпитателите си, сър — отговори тя, — и позволете на дъщерята на една шотландка да ви помоли да уважавате родината на нейните прадеди, докато вашите собствени наблюдения не ви покажат, че тя не заслужава уважението ви. Запазете омразата и презрението си за неискреността, подлостта и лъжата, където и да се срещат те. Ще намерите достатъчно и от трите, без да напускате Англия. Довиждане, господа, пожелавам ви лека нощ.
    И тя посочи вратата с жест на принцеса, която освобождава свитата си.
    Оттеглихме се в стаята на Рашли, където един слуга ни донесе кафе и карти. Бях решил да не настоявам повече пред Рашли за обяснения на днешните събития. Струваше ми се, че имаше нещо загадъчно и не твърде привлекателно в поведението му; но за да се уверя, че подозренията ми са оправдани, необходимо беше да го хвана, когато не е нащрек. Ние сякохме картите и скоро сериозно се задълбочихме в играта. Стори ми се, че зад това негово забавление на дребно (защото Рашли предложи да играем на съвсем нищожна сума) се крие един жесток и амбициозен темперамент. Той, изглежда, познаваше отлично хубавата игра, но сякаш по принцип предпочиташе смели и опасни ходове пред обикновените правила; и пренебрегвайки дребните и по-сигурни изгледи за успех, рискуваше всичко, за да отнеме картите на противника си. Ала след като една-две игри успяха да прекъснат по-раншния ход на беседата ни, подобно на музиката в антракта на една драма, на Рашли сякаш му омръзна играта и картите бяха заменени с разговор, който той поведе.
    Макар че беше по-скоро учен, отколкото умен, по-добре запознат с интелекта на хората, отколкото с моралните принципи, които трябва да го ръководят, рядко съм срещал човек, който така добре да умее да разговаря както него, и никой, който да го превъзхожда. Държането му подсказваше, че той чувствува превъзходството си; стори ми се, че беше полагал усилия да култивира дадения му от природата мелодичен глас, умението да се изказва гладко и с подходящи изрази и живото си въображение. Никога не говореше високо, не беше надменен, никога не се увличаше дотам от собствените си мисли, че да надхвърли границите на търпението или на разбирането на събеседниците си. Мислите му течаха една подир друга леко и непрекъснато като богат и обилен поток; а слушал съм други, които се стремят да блеснат с умение да разговарят, да се втурват бързо като буйната струя на воденичен улей и да се изчерпват също така бързо. Едва късно през нощта можах да се отскубна от този тъй интересен събеседник; и когато стигнах в стаята си, трябваха ми не малко усилия, за да си възстановя образа на Рашли такъв, какъвто си го бях представял преди този интимен разговор.
    Нашата способност да разбираме и преценяваме правилно хората, драги Трешъм, така лесно се притъпява от чувството на удоволствие и забавление, което ни създават някои от тях, че мога да го сравня само с вкуса на някои плодове, който е тъй приятен и същевременно тъй остър, че прави небцето ни съвсем неспособно да почувствува и различи вкуса на всяка друга храна.

Глава XI

Храбреци, защо сте тъй унили?
И печални тръгвате на път?
Може би във замък Балуйъри
секнал е завинаги смехът?

Стара шотландска балада
    Следващия ден се случи неделя, а този ден от седмицата минаваше особено тежко в Озбълдистън Хол, защото след тържествената утринна служба, на която винаги присъствуваше цялото семейство, трудно можеше да се каже кого, като изключим Рашли и госпожица Върнън, налягаше най-тежко скуката — този дявол същи. Сър Хилдебранд се позабавлява няколко минути с приказки за вчерашните ми неприятности. Той ме поздрави за избавлението ми от морпетския или хексъмския затвор по същия начин, както би ме поздравил, ако бях паднал при опит да прескоча една висока ограда и бях останал здрав и читав.
    — Имал си късмет, момче. Но друг път не рискувай. Че какво! Царският път е свободен за всички, и за виги, и за тори.
    — Честна дума, сър, никога не съм пречил някому да минава по него. И най-много се ядосвам, дето всички вярват, че съм съучастник в едно престъпление, което ненавиждам и презирам и което, при това заслужено, би ми струвало живота по законите на страната ми.
    — Добре, добре, така да бъде. Аз не те разпитвам. Никой не е длъжен да свидетелствува срещу себе си — това е по правилата на играта, освен ако дяволът не забърка някоя каша.
    Тогава Рашли ми се притече на помощ; но все ми се струваше, че с доводите си той по-скоро цели да подсети баща си привидно да приеме, че съм невинен, отколкото сам да докаже това.
    — Нима ще продължавате да обиждате собствения си племенник, сър, и то в собствения си дом, като давате вид, че не вярвате това, което той гледа на всяка цена да докаже. Не ще и дума, вие напълно заслужавате доверието му и аз съм убеден, че ако можехте по някакъв начин да му помогнете в тази необикновена история, той би се възползувал от добрината ви. Но братовчед ми Франк бе освободен като невинен и никой няма право да не го смята за такъв. Колкото за мене, аз ни най-малко не се съмнявам в неговата невинност. И по моите разбирания въпрос на семейна чест е ние да я поддържаме в цялата страна както с думи, така и с меча си.
    — Рашли — каза баща му, като впери поглед в него, — ти си хитрец. Винаги си бил по-хитър от мене и от повечето други хора. Гледай някой път да не пострадаш от собствената си хитрост. Две лица под една качулка — това не съществува в истинската хералдика. Но като става дума за хералдика, ще отида да почета малко Гуилим.
    Това негово решение бе съпроводено от прозявка, заразителна като прозявката на богинята в „Дънсиадата“83. Тя бе подета от грамадните му синове, които тъкмо се разотиваха, за да си намерят развлечение, всеки според желанията си: Пърси отиде да изпие една чаша бира с управителя в склада за провизии; Торнклиф — да изреже няколко сопи и да ги нагласи в плетените им дръжки; Джон — да приготви мушички за риболов; Дикън — да играе на хвърляне на пара, като дясната му ръка играеше срещу лявата; а Уилфред — да си върти палците и да си тананика, докато заспи, та да изкара така до обеда, ако е възможно. Госпожица Върнън се бе оттеглила в библиотеката.
    Ние с Рашли останахме сами в стария хол, където слугите, както винаги шумни и непохватни, след дълго бавене раздигнаха останките от солидната ни закуска. Възползувах се от случая да го укоря за начина, по който бе говорил на баща си за моята работа. Казах му съвсем откровено, че в него имаше нещо много обидно за мен, защото с думите си той сякаш се мъчеше по-скоро да накара сър Хилдебранд да прикрие подозренията, вместо, да ги премахне.
    — Че какво мога да направя, драги приятелю? — отвърна Рашли. — Характерът на баща ми е такъв, че веднаж загнездят ли се у него каквито и да било подозрения (а което си е право, той не се поддава лесно), от опит вече знам, че е по-добре да го накараш да не говори на тези теми, отколкото да спориш с него. Така надвивам на плевелите, които не мога да изкореня; отрязвам ги, щом поникнат, докато те най-после изчезнат от само себе си. Съвсем неразумно и безполезно е да спориш с човек като сър Хилдебранд, който не се поддава на убеждаване и който държи на своето така твърдо, както ние, добрите католици, вярваме на светия отец в Рим.
    — Но ще се съгласите, че е крайно неприятно за мен да живея в къщата на човек — и то близък роднина, — който упорито вярва, че съм обрал Пътници като пладнешки разбойник.
    — Глупавото мнение на баща ми, ако е позволено човек да назове мнението на един баща с такъв епитет, с нищо не изменя вашата невинност. А колкото до това, че този факт ви позори, бъдете уверен, че както и да го погледнете от политическа или морална гледна точка, за сър Хилдебранд това е похвална постъпка — отслабване на врага, обиране на амалекитите84. Вие ще се издигнете в очите му за предполагаемото ви участие в него.
    — Не желая да спечеля ничие уважение, господин Рашли, по начин, който би ме унизил в собствените ми очи. Смятам, че тези обидни подозрения ще ми дадат сериозно основание да напусна, Озбълдистън Хол, щом успея да се свържа с баща си и да чуя мнението му по този въпрос.
    По мургавото лице на Рашли, колкото и рядко то да издаваше чувствата му, се изписа усмивка, която той веднага прикри и пропъди с въздишка.
    — Вие сте щастливец, Франк — идвате и си отивате, както волният вятър духа, където си ще. С вашата обиграност, изтънчен вкус и дарби скоро ще намерите среда, където те ще бъдат оценени по-добре, отколкото сред скучните обитатели на този дом. Докато аз…
    Той не се доизказа.
    — А какво в съдбата ви би накарало вас или когото и да било да завиди на моята — да завиди на мен, изгнаника, бих казал, лишен от бащин дом и благоволение?
    — Да — отвърна Рашли, — но помислете си какво задоволство се крие в това чувство на независимост, която навярно сте постигнали с цената на една съвсем временна жертва — каквато, убеден съм, ще се окаже жертвата ви. Помислете си, каква сила има в това да действувате свободно, да развивате собствените си дарби, следвайки склонностите си, което ви дава пълна възможност да се отличите. Един сравнително кратък престой на север е много ниска цена за слава и свобода дори когато сте изгнаник в Озбълдистън Хол. Вие, втор Овидий85 в Тракия86, нямате неговите основания да пишете „Тъги“.
    — Не разбирам откъде сте толкова добре осведомен за моите нескопосни ученически занимания — рекох, изчервявайки се, както подобава на млад, начинаещ писател.
    — Преди известно време тук идва един пратеник на баща ви, млад глупак, на име Туайнол, който ми разправи, че тайно служите на музите и че някои от стиховете ви предизвикали възхищението на най-добрите познавачи.
    Трешъм, уверен съм, че никой не може да ви обвини в опити за стихоплетство. Но на младини сигурно сте познавали много чираци и други събратя по занаят, ако не и някои от майсторите зидари в храма на Аполон87. Суетността е обща слабост на всички, от светилото на сенчестия Туикънхъм88 до най-лошия драскач, когото той бичува в своята „Дънсиада“. И аз не бях лишен от тази обща слабост и без да размисля колко невероятно беше един младеж с вкусовете и навиците на Туайнол да бъде запознат с някое и друго мое стихотворение, което от време на време успявах да прочета в Бътъновото кафене, или пък да повтори мнението на критиците — редовни посетители на това средище на духовитостта и литературата, аз почти мигновено лапнах въдицата. Щом Рашли забеляза това, той реши да се възползува от случая, като ме помоли някак плахо, но явно съвсем настойчиво, да му бъде разрешено да види някои от ръкописите ми.
    — Ще ми посветите една вечер в моята стая — продължи той, — тъй като скоро ще бъда принуден да изоставя едно приятно литературно общество, за да го заменя със скуката на търговията и с грубите всекидневни светски грижи. Повтарям, като се подчиних на бащината си воля за доброто на семейството ни, аз направих истинска жертва, особено като се има пред вид спокойната и тиха професия, за която се готвех.
    Аз бях суетен, но не и глупав, и такова лицемерие не можех да преглътна.
    — Да не искате да ме убедите, че действително съжалявате, като заменяте положението на някакъв неизвестен католически свещеник и всичките му лишения с богатство, обществено положение и светски удоволствия?
    Рашли видя, че бе попрекалил в престорената си скромност и след съвсем кратко мълчание, през което навярно си пресмяташе доколко да бъде откровен с мен (а откровеността бе качество, което той винаги използуваше много пестеливо), отговори усмихнат:
    — За човек на моята възраст действително не изглежда толкова страшно, колкото може би би трябвало да изглежда да бъдеш осъден, както казвате, на богатство и светски живот. Но нека ми бъде простено, ако ви кажа, че имате погрешна представа за предначертаното ми поприще. Че щях да стана католически свещеник — да, в това сте прав, — но не какъв да е неизвестен свещеник. Не, драги, Рашли Озбълдистън дори да стане най-богатият лондонски гражданин, ще бъде по-незначителен и никому неизвестен, отколкото като член на една църква, чийто служители, както някой се бе изразил, „стъпват с обути в сандали крака върху принцове“. Семейството ми е добре поставено в един кралски двор, сега в изгнание, а влиянието, което този двор би трябвало да има, и наистина има в Рим, е още по-голямо. Умствените ми способности не са общо взето по-ниски от доброто образование, което съм получил. Погледнато съвсем трезво, имах основание да очаквам високо положение в църквата — крилатите мечти на въображението ми очертаваха и най-високото. А защо — добави той, като се засмя (верен на навика си да държи разговора на ръба между сериозния и шеговития тон), — защо кардинал Озбълдистън от знатен произход и със силни връзки да не би могъл да решава съдбините на цели империи, не по-малко от плебейския Мазарини или от Алберони89, син на италиански градинар?
    — Нямам никакви доводи, с които да ви убедя в противното; но на ваше място не бих особено съжалявал, че съм изпуснал случая да се издигна на една толкова несигурна и свързана с много неприятности висота.
    — И аз не бих съжалявал — отвърна той, — ако бях уверен, че сегашното ми положение е по-сигурно. Но това ще зависи от редица обстоятелства, които мога да науча само от личен опит — например характера на баща ви.
    — Признайте си истината и не хитрувайте — нали искате да ви кажа що за човек е баща ми?
    — Щом вие, както и Дай Върнън, държите да следвате знамето на добрия Рицар на искреността, ще ви отговоря направо: разбира се.
    — Тогава слушайте. Баща ми е човек, който е следвал пътя на благополучието по-скоро за възможностите, които той му е предлагал да развие способностите си, отколкото заради златото, с което той е осеян. Живият му ум би се радвал на всяка работа, която му предоставя поле за дейност, дори когато тази дейност е единствената му награда. Той е натрупал богатство, защото, като умерен и пестелив човек, не са се откривали нови разходи, които да погълнат увеличаващия му се доход. Той мрази преструвката у хората; сам той никога не се преструва; и има особена дарба да съзира мотивите в различни отсенки на езика. По природа мълчалив, той лесно се отвращава от бъбривците, още повече, че по въпросите, които го интересуват, не може да се завърже особено голям разговор. Той най-строго съблюдава религиозните си обязаности, но няма защо да се боите от намесата му във вашата религия, защото за него веротърпимостта е свещен принцип на политическата икономия. Но ако съчувствувате на Стюартите, което е близко до ума, добре ще направите в негово присъствие да не издавате това, както и най-малката склонност към крайните принципи на торите, защото той ненавижда и едните, и другите. Освен това баща ми държи абсолютно на думата си, която трябва да бъде закон за подчинените му. Към всекиго винаги изпълнява дълга си и не позволява никому да не постъпва така към него. За да спечелите благоволението му, трябва да изпълнявате неговите заповеди, вместо да повтаряте мненията му. Най-големите му недостатъци се дължат на предубеждения, свързани със собствената му професия или по-скоро на всеотдайната му преданост на тази професия, поради което нищо не му се вижда интересно или достойно за похвала, освен ако по някакъв начин е свързано с търговията.
    — Ах, как майсторски го обрисувахте! — възкликна Рашли, когато свърших. — Ван Дайк е нескопосан художник в сравнение с вас, Франк. Виждам високоуважавания ви баща като жив пред себе си, с всичките му качества и недостатъци; човек, който обича и почита краля като един вид лорд-мер на империята или шеф на Министерството на търговията; който благоговее пред Камарата на общините заради законите, които уреждат външната търговия, и който уважава Камарата на лордовете за това, че председателят й седи на чувал с вълна.90
    — В моя портрет имаше прилика, Рашли; вашият е карикатура. Но в замяна на тази carte du pays91, която разгънах пред вас, осветлете ме върху разположението на непознатите земи…
    — Където сте претърпял корабокрушение — каза Рашли. — Не си струва трудът. Това не е никакъв остров на Калипсо92 с гъстите си сенки и подобни на лабиринт горски пътеки, а едно голо пусто нортъмбрийско поле, което едва има с какво да възбуди любопитството или да зарадва окото. Една половинчасова обиколка е достатъчна, за да го видите във всичката му голота, все едно, че съм разстлал пред вас чертежа му, направен с линия и пергел.
    — Да, но все пак има нещо, което заслужава да бъде по-внимателно проучено… Какво ще кажете за госпожица Върнън? Тя не придава ли интерес на пейзажа, та ако ще всичко наоколо да е голо и диво като исландския бряг?
    За мен бе очевидно, че новата тема за разговор, която подех, не се понрави на Рашли. Но откровените ми думи ме бяха поставили в изгодното положение да разпитвам на свой ред. Рашли съзнаваше това и се видя принуден да последва примера ми, колкото и да му бе трудно да води с успех играта.
    — Напоследък — каза той — виждам госпожица Върнън много по-рядко, отколкото по-рано. Като малка аз й бях учител. Но откакто стана девойка, различните задължения, сериозността на професията, за която се готвех, особеното естество на нейните занимания — с две думи и нейното, и моето положение — правеха една голяма и постоянна близост между нас опасна и неподоба-ваща. Госпожица Върнън може би гледа на моята резервираност като на лоша проява у мен, но това бе мой дълг. И мен ми беше мъчно, както изглежда и на нея, когато се наложи да отстъпя пред гласа на благоразумието. Но безопасно ли бе да поддържам близки връзки с едно хубаво и чувствително момиче, чието сърце, не може да не знаете, трябва да принадлежи или на манастирската килия, или на определения й вече съпруг?
    — Манастир или определен вече съпруг?! Нима госпожица Върнън няма друг изход?
    — Не, няма — каза Рашли с въздишка. — Предполагам, че е излишно да ви предупреждавам срещу опасността да се сближавате прекомерно с госпожица Върнън. Вие сте светски човек и сам знаете доколко можете да си позволите удоволствието да общувате с нея, без да има опасност за вас и без да се накърни честта на девойката. Но ви предупреждавам, че пред вид на буйния й нрав, ще трябва житейският ви опит да бди както над вас, така и над нея; вчера тя ви даде пример колко е лекомислена и доколко не спазва приличието.
    Аз чувствувах, че думите му не бяха лишени от правдивост и от здрав разум. Той ме предупреждаваше съвсем приятелски и нямах никакво основание да се засегна, но въпреки това през цялото време, докато говореше, ми идеше да забия сабята си в тялото на Рашли Озбълдистън.
    „Да го вземат дяволите, нахалника! — мислех си аз. Да не иска да ми даде да разбера, че госпожица Върнън се е влюбила в слабата му мутра с дългия нос и щръкналата челюст и че се е унизила дотам, щото е станало нужда неговата въздържаност да я изцери от една неразумна страст?“
    „Ще го накарам да си каже всичко без недомлъвки — реших аз, — ако ще с клещи да му измъквам думите.“
    Ето защо постарах се да си наложа пълно самообладание и казах, че „като се имат пред вид здравият разум и познанията й, не може човек да не съжалява, че в държанието й има нещо прямо до грубост и провинциално“.
    — Поне крайно откровено и нерезервирано — отвърна Рашли, — но, вярвайте ми, тя има златно сърце. Да си кажа правичката, ако тя все още не ще да чуе за манастира и за избрания й съпруг и ако с труда си в мината на Плутос93 успея да си осигуря приличен доход, за да бъда независим, ще се реша да възобновя нашата дружба, за да съединя нейната съдба с моята.
    „Колкото и да му е хубав гласът — си помислих — и колкото и да е сладкодумен, никога не съм срещал по-грозен и по-самонадеян глупак от този Рашли Озбълдистън.“
    — Обаче — продължи Рашли, сякаш мислеше на глас — не бих искал да изместя Торнклиф.
    — Да изместите Торнклиф! Та брат ви Торнклиф ли е определен за съпруг на Даяна Върнън? — попитах аз крайно изненадан.
    — Ами че да. Желанието на баща й и един договор между двете семейства я предопределят да се омъжи за един от синовете на сър Хилдебранд. От Рим се получи специално разрешение Дяана Върнън да се омъжи за — празно място — Озбълдистън, син на стария сър Хилдебранд Озбълдистън, живущ в Озбълдистън Хол, баронет94 и пр. И остана само да се избере щастливецът, чието име ще попълни празното място в документа. Тъй като Пърси рядко изтрезнява, баща ми избра Торнклиф, като втората опора на семейството и следователно най-подходящ да продължи рода на Озбълдистъновци.
    — А госпожицата — казах аз, налагайки си да говоря с шеговит тон, който, струва ми се, никак не ми прилягаше, — госпожицата би била по-склонна може би да погледне по-ниските клони на семейното дърво, докато намери клона, за който би желала да се хване.
    — Не знам — отговори той. — В нашето семейство няма голям избор: Дик е комарджия, Джон е грубиян, а Уилфред — глупак. Все пак, струва ми се, че в края на краищата баща ми не можеше да направи по-добър избор за Дай.
    — Като изключим тук присъствуващия — казах аз.
    — Свещеническият сан, за който се готвех, изключваше такава възможност. Иначе, не скривам, че както съм подготвен с моето образование да уча и ръководя госпожица Върнън, може би щях да съм по-достоен избор от кой да е от по-големите ми братя.
    — И госпожицата навярно бе на същото мнение?
    — Няма защо да смятате, че е така — отговори Рашли, като с това привидно отричане гледаше да потвърди по най-категоричен начин обратното. — Нас ни свързваше приятелство — само приятелство и нежната обич на един разцъфващ ум към единствения му учител. Любовта не се докосна до нас. Казах ви вече, овреме проявих благоразумие.
    Не ми се искаше вече да продължа този разговор и като успях да се откопча от Рашли, си отидох в стаята. Спомням си как крачех из нея силно развълнуван и на глас повтарях изразите му, които най-много ме бяха засегнали: „Чувствителна — темпераментна — нежна обич — любов!…“ Даяна Върнън, най-хубавото същество, което някога бях виждал, да е влюбена в него, в този кривокрак, куц мошеник с дебел врат! Същински Ричард III без гърбица! От друга страна, какви възможности е имал по време на проклетите им уроци; и лекотата, с която се изразяваше, негодникът; и пълната й изолираност, липсата на какъвто и да е контакт с други разумни хора; да, и това, че тя явно се чувствуваше засегната от него, че се възхищаваше на дарбите му, а то можеше спокойно да се изтълкува като резултат на несподелени чувства… Е, та какво ме засяга мене, че съм се разфучал така? Даяна Върнън да не би да е първата хубавица, която се е влюбвала и омъжвала за грозник? И дори да бе свободна да се ожени за кой да е от Озбълдистъновците, какво ме засяга? Католичка, привърженица на Стюартите и отгоре на това свадлива — трябва да съм луд да проявя интерес към нея.
    Потушавайки с подобни мисли пламъка на негодуванието си, успях да го уталожа дотам, че се превърна в тлееща болка. Когато слязох на обед, бях в най-лошото настроение, което можете да си представите.

Глава XII

Пиян! И да говоря глупости! Да се перча,
да налитам на бой, да дрънкам врели-некипели
на сянката си!

„Отело“95
    Аз вече ви казах, драги ми Трешъм — а вие вероятно го знаехте, че моят главен недостатък бе гордостта ми, която не можех да превъзмогна и която ми причиняваше не малко огорчения. Дори още не бях признал пред себе си, че обичам Даяна Върнън. А щом чух Рашли да говори за нея като за някаква награда, която би благоволил да вземе или да пренебрегне, както му хрумне, аз схванах като най-обидно кокетиране всичко, което бедното момиче в своята невинност и откровеност бе направило, за да се сприятели с мен. „По дяволите! Сигурно й се ще да ме държи като дълбока резерва, в случай че господин Рашли Озбълдистън не се смили над нея! Но ще й дам недвусмислено да разбере, че не съм човек, когото може да върти по този начин, че ясно схващам и презирам всичките й хитрости.“
    За момент не ми мина през ума, че това мое възмущение, което бе лишено от всякакво оправдание, само доказваше, че съвсем не бях безразличен към чара на госпожица Върнън. Седнах на масата озлобен срещу нея и всички Евини дъщери.
    Госпожица Върнън се изненада, като чу неучтивите ми отговори на няколко нейни закачливи и насмешливи забележки, които тя направи с обичайната си откровеност. Но не подозирайки намерението ми да я обидя, тя само отговаряше на невежливите ми нападки с шеги, приблизително от същия вид, смекчени обаче от доброто й настроение, макар и заострени от духовитостта й. Най-накрая тя разбра, че действително съм в много лошо настроение и отвърна на моята нелюбезност.
    — Казват, господин Франк, че човек може да се поучи на ум и разум и от глупак. Оня ден чух братовчед ми Уилфред да отказва вече да играе с братовчеда Торни на борба със сопи, защото Торни се ядосал и удрял по-силно, отколкото позволявали правилата на едно приятелско съревнование. „Да речех наистина да ти счупя главата — каза честният Уилфред, — ще ми е все едно колко си ядосан, защото много по-лесно бих свършил тая работа; но не е право ти да ми нанасяш удари по главата, пък аз да ти отвръщам на ужким.“ Ясна ли ви е поуката от тези думи, Франк?
    — Никога не съм се чувствувал задължен, мадам, да се мъча да извличам от разговора на това семейство зрънцата разум, с които го изпъстрят.
    — Задължен! И „мадам“! Учудвате ме, господин Озбълдистън.
    — Мога само да съжалявам за това.
    — Как да схвана капризния ви тон, сериозно ли? Или си служите с него само за да ви ценят повече, когато сте в добро настроение?
    — Вие се ползувате от правото да ви оказват внимание толкова много господа в това семейство, госпожице Върнън, че не си струва трудът да търсите причините на моята глупост и на лошото ми настроение.
    — Какво! Значи ли това, че сте дезертирали от моята партия и сте преминали към враждебния лагер?
    Тогава, поглеждайки през масата и забелязвайки, че седналият отсреща Рашли ни наблюдава с израз на особено голям интерес, изписан по острите му черти, тя продължи:
    — Каква страшна мисъл! Да, сега вече виждам, че не се лъжа, защото Рашли с мрачния си лик ми се усмихва и сочи към теб! Е, нека благодаря на бога и на беззащитното си положение, което ме е научило да бъда търпелива, така че не съм от обидчивите. И за да не бъда принудена, против волята си, да се скарам с вас, имам честта да ви пожелая по-рано от обикновено приятно смилане на вечерята и, на лошото ви настроение.
    И тя стана от масата.
    Като си излезе госпожица Върнън, бях много недоволен от държането си. Бях отблъснал дружелюбието й, за честната искреност на което говореха съвсем скорошни събития, и за малко не оскърбих прекрасното и както тя самата бе подчертала, беззащитно създание, което го предлагаше. Поведението ми бе брутално в собствените ми очи. За да се боря с тези болезнени размишления или да ги удавя, аз си пълнех чашата много по-често от обикновено, когато шишето с вино обикаляше масата.
    Силното ми вълнение, съчетано с обичайното ми въздържание спомогнаха виното много бързо да ми подействува. Истинските пияници, доколкото знам, придобиват способността да се наливат с големи количества алкохол, като само малко се помътва умът им, който и в трезво състояние не е от най-бистрите. Но на мъже, които не познават порока пиянство, опиващите спиртни питиета действуват много по-силно. Възбуден от виното, аз загубих самообладание. Започнах много да говоря, спорих върху въпроси, от които нищо не разбирах, разказвах разни истории, чиято развръзка забравях, после се заливах от смях на собствената си разсеяност; улових се на бас няколко пъти, без да знам на какво; предизвиках на борба грамадния Джон, макар че той цяла година бе неоспорван победител на ринга в Хексъм, а аз нито веднъж не бях се борил.
    Чичо ми беше така добър да се намеси и да ни попречи да изпълним тази пиянска лудост, която навярно в противен случай би завършила за мен със счупен врат.
    Зложелатели дори разправяха, че под влиянието на алкохола съм изпял една песен. Но тъй като нищо не си спомням за това и тъй като нито по-рано, нито оттогава насам съм се опитвал да запея, ще ми се да вярвам, че тази клевета е съвсем лишена от основание. И без тези преувеличения достатъчно се бях изложил. Без да съм се простил напълно с разума си, станах съвсем необуздан и развихрените ми страсти ме тласкаха накъдето си щат. Бях седнал на масата кисел и начумерен и не особено словоохотлив, но виното ми развърза устата и ме направи свадлив, готов да споря за всичко. Възразявах на всяко твърдение и без да зачитам гостоприемството на чичо си, нападах политическите и религиозните му убеждения. Престорената въздържаност на Рашли, която той много умело изпъстряше с дразнещи думи, ме ядосваше дори още повече от шумния грубиянски език на буйните му братя. Чичо ми, трябва да му се признае, се опита да въдвори ред, но не можа да се наложи на развихрените от виното страсти. Най-накрая, вбесен от някакъв действителен или въображаем обиден намек, ударих Рашли с юмрук. Никой философ-стоик, надвил собствените си и чужди страсти, не би могъл да приеме една обида с по-голямо презрение. Торнклиф се засегна вместо него от тази обида, която Рашли явно сметна за толкова маловажна, щото не си струва трудът да се засяга човек. Извадихме сабите си и разменихме няколко удара. Тогава другите братя ни разтърваха насила. И никога не ще забравя сатанинската насмешка, която изкриви лицето на Рашли против волята му, когато двама от тези млади титани насила ме измъкнаха от стаята. За да не мога да избягам, те заключиха вратата и аз се вбесих съвсем, като ги чух да се заливат от смях, докато слизаха по стълбите. Както бях разярен, се помъчих да изляза от стаята. Но решетките по прозорците и здравата, залостена с желязо врата, устояха на усилията ми. Най-после се тръшнах на леглото и заспах, заклинайки се на следния ден люто да си отмъстя.
    Но утринната хладина доведе със себе си разкаянието. Напълно съзнавах колко бях буйствувал и колко глупаво се бях държал и бях принуден да си призная, че виното и този изблик на гняв ме бяха принизили умствено дори под нивото на Уилфред Озбълдистън, когото толкова презирах. Тези неприятни разсъждения съвсем не се облекчиха от мисълта, че ще трябва да се извиня за непристойното си държане, още повече, като ми дойде наум, че госпожица Върнън не може да не е свидетелка на моето покаяние. Това, че се бях отнесъл много некрасиво и грубо към нея лично, правеше размишленията ми още по-мъчителни, а в нейния случай не можех дори да се извиня с пияното си състояние, колкото и жалко извинение да бе то.
    Потиснат от всички тези чувства на срам и унижение, аз слязох в трапезарията като престъпник, който чака присъдата си. Поради силния мраз се оказа невъзможно да се изведат кучетата на лов, затова ми се падна да бъда унизен още повече, като срещна цялото семейство освен Рашли и госпожица Върнън. Всички бяха насядали около масата и ядяха студена баница с дивеч и говеждо печено. Те бяха много развеселени, когато влязох, и беше съвсем близко до ума, че шегите им са били за моя сметка. И действително за чичо ми и за повечето от братовчедите ми това, което аз преживях толкова болезнено, беше чудесна шега. Макар и да се пошегува с мен за снощните ми подвизи, сър Хилдебранд се кълнеше, че според него било по-добре един младеж да се напива три пъти на ден, отколкото да се измъква и да си ляга трезвен като презвитерианец, оставяйки цяла компания честни момчета и кварта червено вино. И за да потвърди тази си успокоителна реч, той ми наля една голяма чаша с ракия, като ме увещаваше да глътна „косъм от кучето, което ме бе ухапало“96.
    — Ти не гледай, че се смеят момчетата, племеннико — продължи той. — Те всички щяха да са такива мамини синчета като тебе, ако не бях ги отгледал с чашата и с наздравици.
    Общо взето, братовчедите ми не бяха лоши по природа. Те видяха, че съм разстроен от спомена за предишната вечер, и се опитаха, макар и с нескопосно изразена загриженост, да заличат твърде неприятното впечатление, което ми бяха направили. Само Торнклиф изглеждаше мрачен и явно нямаше желание да се одобрим. Този младеж от самото начало не ме хареса; и в редките случаи, когато братята му се стараеха, колкото и несръчно, да ми окажат внимание, само той се държеше настрана. Ако беше вярно — нещо, в което обаче започнах да се съмнявам, — че семейството го счита или че той самият се счита за определения бъдещ съпруг на госпожица Върнън, може да се бе породила у него ревност заради явното предпочитание, което девойката благоволи да покаже към младежа, който в неговите очи можеше да стане опасен съперник.
    Най-после влезе и Рашли с погребален израз на лицето си, защото — без съмнение той мислеше за непростителната и срамна обида, която му бях нанесъл. Аз предварително си бях наумил как да се държа при този случай и бях стигнал до убеждението, че истинската чест се състои в това, човек да не се оправдава, а да иска прошка за една обида, която е толкова несъразмерна с предизвикателството, с което бих могъл да се извиня.
    Ето защо побързах да отида при Рашли и да му кажа колко дълбоко съжалявам за снощното си необуздано държане.
    — Никакви обстоятелства — казах аз — не биха били в състояние да изтръгнат от мен нито едно извинение, ако сам не съзнавах колко неприлично съм се държал.
    Изразих надеждата, че братовчед ми ще приеме моите съвсем искрени съжаления и ще вземе пред вид доколко непристойното ми поведение се дължи на извънредно щедрото гостоприемство на Озбълдистън Хол.
    — Той ще се сдобри с тебе, момче — каза много сърдечно добрият баронет, — или, ще го вземат дяволите, да не ми е син. Рашли, какво стоиш там като истукан? Ако един джентълмен случайно направи нещо нередно, особено когато е на чашка, той може да ти се извини — повече не може да направи. Служих в Хаунзлоу и се полага да съм по-вещ по тези въпроси на честта. Нито дума повече по този въпрос и ще отидем всички наедно да подгоним язовеца в Бъркънууд-банк.
    Вече споменах, че никога не съм виждал човек с лице като това на Рашли. То се отличаваше не само по чертите си, но и по начина, по който се променяше изразът му. По други лица при прехода от скръб към радост или от гняв към задоволство ясно личи един момент преди изразът на надделялото чувство напълно да измести израза на предшествуващото. Настъпва някакво просветляване, както при разсейването на мрака и изгряването на слънцето, когато опънатите мускули се отпускат, помраченият поглед се избистря, челото се изглажда и цялото лице постепенно загубва строгия си вид, става спокойно и светло. По лицето на Рашли не личеше този постепенен преход и то се променяше мигновено, като изразът на едно чувство се заменяше от точно противоположното. С нищо друго не мога да го сравня освен с внезапното сменяне на театрален декор, където при подсвирването на суфльора изчезва една пещера и се появява гора.
    При днешния случай тази негова особеност ми направи силно впечатление. Още с влизането си Рашли бе застанал „мрачен като нощ“. Със същото вкаменено лице той изслуша моето извинение и увещанията на баща си. И едва когато сър Хилдебранд престана да говори, изведнъж се разсея облакът и той най-мило и любезно изказа задоволството си от хубавия начин, по който му бях поискал извинение.
    — Наистина — каза той — мен самия много лесно ме хваща виното, щом претоваря главата си с повече от обичайните три чаши, затова като честния Касио97 имам съвсем смътна представа за снощната бъркотия — спомням си много неща, но съвсем неясно — някаква разправия, без да знам за какво стана. Й така, драги братовчеде — продължи той, като ми стисна дружелюбно ръката, — можете да си представите с какво облекчение се научавам, че мен ми се пада да приемам, а не да искам извинение — нито дума повече по този въпрос. Много глупаво би било от моя страна да почна да разследвам един случай, когато равносметката, която очаквах да бъде в моя вреда, по толкова неочакван и приятен начин се оказва в моя полза. Вие виждате, господин Озбълдистън, че се упражнявам в употребата на търговския език на Ломбард стрийт98 и че се подготвям за новото си призвание.
    Тъкмо се канех да му отговоря и за тази цел вдигнах очи, когато срещнах погледа на госпожица Върнън, която бе влязла в стаята по време на разговора ни, без да я забележи някой, и която го слушаше с най-голям интерес. Смутен и объркан, аз сведох очи и избягах към масата, където се присъединих към отдалите се на закуската си братовчеди.
    За да не би да забрави събитията от предния ден, без да извлече от тях практическата поука, чичо ми се възползува от случая да даде на Рашли и на мен най-сериозен съвет да изоставим „бабеш-ките“ си навици, както ги нарече той, и постепенно да привикнем да издържаме на пиене като джентълмени без разпри и чупене на глави. Препоръча ни да си попийваме ежедневно по един литър червено вино, което с помощта на малко мартенска бира и ракия представляваше прилична доза за начинаещ в пияческото изкуство. И като насърчение той ни увери, че познавал много мъже, които били стигнали до нашата възраст, без да изпият и половин литър наведнъж, но които въпреки това, като попаднали в добра компания и следвали добрия й пример, в последствие се числели между най-добрите пиячи-веселяци на времето си и съвсем спокойно, без никакви затруднения, гаврътвали шестте бутилки без побоища, излишни приказки и без да повръщат или да се каят на другия ден.
    Колкото и да беше мъдър този съвет и колкото и приятни перспективи да ми обещаваше, аз почти никак не се вслушвах в увещанията на чичо си. Отчасти може би поради това, че колкото пъти вдигах очи от масата, забелязвах вперения в мен поглед на госпожица Върнън, в който, поне така ми се струваше, четях дълбоко съчувствие, примесено със съжаление и недоволство. Започнах да обмислям начин и повод да й дам обяснение и да искам извинение от нея, когато разбрах, че е решена да ми спести труда да искам среща.
    — Братовчеде Франсис — каза тя, обръщайки се към мен, както обикновено се обръщаше към другите Озбълдистъновци, макар че аз всъщност нямах основание да бъда наречен неин роднина, — тази сутрин попаднах на един труден пасаж в „La Divina Commedia“99 на Данте. Бихте ли били така добър да минете в библиотеката и да ми помогнете? А когато ми разкриете какво е искал да каже мъглявият флорентинец, ще отидем при другите в Бъркънууд-банк, за да видим дали ще им се отдаде да открият язовеца.
    Аз, разбира се, изявих готовността си да я придружа. Рашли предложи да дойде с нас.
    — По ме бива — каза той — да проследявам смисъла на Данте през метафорите и сбитите изрази на тази бурна и мрачна поема, отколкото да гоня нещастния, безобиден отшелник от леговището му.
    — Прощавай, Рашли — отвърна госпожица Върнън, — но тъй като ти ще заемеш мястото на господин Франсис в кантората, трябва да му отстъпиш грижите за образованието на твоята ученичка в Озбълдистън Хол. Ние обаче ще те повикаме, ако стане нужда, така че не се намръщвай толкова. Освен това срамота е да не разбираш от лов. Какво би направил, ако чичо ни в Крейн Али те попита как се проследява язовец.
    — Вярно, Дай, така е — каза сър Хилдебранд с въздишка.
    — Съмнявам се дали Рашли ще успее да издържи изпита, когато дойде времето да се проверят знанията му. Тук, където е отгледан, не са му липсвали възможности да научи много полезни неща като братята си, бас държа. Но френските преструвки, книгите, какви ли не нови порядки, ренегатите, пък и хановерианците така са преобразили света, че не мога да позная добрата стара Англия. Я тръгвай с нас, Рашли, да ми носиш ловджийската тояга. Братовчедката ти днес не се нуждае от твоята компания, а не желая да й противоречим. Няма да допусна да се казва, че в Озбълдистън, Хол е имало само една жена и че тя е умряла, защото не сме й угаждали.
    Рашли последва баща си, както му бе заповядано, но преди това обаче успя да прошепне на Даяна:
    — Предполагм, че от дискретност трябва да доведа със себе си царедворката Етикеция и да почукам, когато се приближа до вратата на библиотеката?
    — Съвсем не, Рашли — каза госпожица Върнън, — изпъди от обществото си фалшивото Лицемерие и това много по-добре ще ти осигури свободен достъп до консултациите ни върху класическите книги.
    С тези думи тя тръгна към библиотеката и аз я последвах — едва ли не бих казал като престъпник, който отива на заколение. Но струва ми се, че вече съм използувал това сравнение веднъж, ако не дваж. И така, без да правя каквото и да е сравнение, аз я последвах, изпълнен с чувство на неприятно стеснение, от което много ми се искаше да се отърся. Струваше ми се недостойно и унизително да изпитвам такова чувство при такъв случай, тъй като бях дишал европейски въздух достатъчно дълго, за да мисля, че един господин, когото една красива дама избира за свой другар в интимно събеседване, би трябвало да се отличава с лекота в обноските, с галантност и със самоувереността на добре възпитан човек.
    Чувствата ми на англичанин обаче надделяха над френското ми възпитание и трябва да съм имал много жалък вид, когато госпожица Върнън, седнала царствено в едно грамадно кресло като съдия, който се готви да чуе важно дело, ми направи знак да седна в един стол срещу нея (което направих съвсем като някой нещастник, когото ще съдят) и започна разговора с тон на горчива ирония.

Глава XIII

Проклет е човекът, обхванат от мисъл безчестна,
готов своята шпага за бой да намаже с отрова.
Но дваж по-проклет е човекът, решил най-коварно
отровата тайно да сипе във твоята чаша —
кръвта на живота със подлата смърт да замести.

Неизвестен автор
    — Честна дума, господин Франсис Озбълдистън — каза госпожица Върнън с вида на човек, който се смята в пълното си право да ми отправя иронични упреци, право, което тя използуваше с удоволствие, — вие израствате в очите ни. Не очаквах да открия такива способности у вас. Вчера беше пробно изпитание, тъй да се каже, за да се покажете достоен член на обществото на Озбълдистън Хол. Вие се проявихте като истински майстор.
    — Напълно съзнавам, че се държах много невъзпитано, госпожице Върнън, и мога само да кажа за свое оправдание, че бях научил някои неща, които особено много ме развълнуваха. Давам си сметка, че бях нахален и смешен.
    — Вие не сте справедлив към себе си — каза безпощадната наставница. — Съдейки по това, което видях, и по неща, които научих впоследствие, е ясно че вие в течение на една само вечер успяхте по най-удачен начин да покажете, че притежавате всички прекрасни качества, с които се отличават братовчедите ви: мекия и щедър нрав на добродушния Рашли, въздържаността на Пърси, несмутимата смелост на Торнклиф, умението на Джон да дресира кучета, склонността на Дикън към басовете — всички тези достойнства, съчетани у един-единствен човек, господин Франсис, и то при избор на подходящия момент, на подходящото място и при подобаващи обстоятелства, достойни за вкуса и мъдростта на умния Уилфред.
    — Имайте малко милост, госпожице Върнън — отвърнах аз, защото, да си призная, мъмренето беше толкова строго, колкото заслужавах, особено като се вземе пред вид кой го прави, — моля да ми простите, ако изтъкна обичаите на този дом и на страната като извинение за едно безразсъдство, в което много рядко се провинявам. Аз съвсем не одобрявам това, но самият Шекспир ни уверява, че хубавото вино е добър приятел и че всекиму може да се случи да изпадне под негово влияние.
    — Така е, господин Франсис, но той поставя тази възхвала в устата на най-големия негодник, когото перото му е обрисувало. Аз обаче няма да се възползувам от изгодното за мен положение, в което ме поставяте с този цитат, като ви оборя с опровержението, с което жертвата Касио отговаря на изкусителя Яго. Искам само да ви уведомя, че поне един човек със съжаление гледаше как един талантлив и многообещаващ младеж затъва в блатото, в което ежедневно се въргалят обитателите на този дом.
    — Аз само си намокрих обувките, уверявам ви, госпожице Върнън, и добих твърде ясна представа за зловонната тиня, за да имам каквото и да е желание да навлизам по-дълбоко в нея.
    — Ако сте взели такова решение — отвърна тя, — постъпвате много разумно. Но аз толкова се разтревожих от това, което чух, че вашите грижи изместиха моите собствени. По време на вечерята снощи вие се държахте с мен, като че ли ви е казано нещо, което е развалило мнението ви за мен. Разрешете ми да попитам, какво ви е казано?
    Останах втрещен, защото въпросът ми бе зададен с рязката прямота, с която е прието един джентълмен да се обръща към друг, когато незлобливо, но решително иска обяснение по някоя точка от поведението му, без всякакви заобикалки, без отсенките и без описателните изрази, които обикновено съпровождат обяснения между лица от различен пол във висшето общество.
    Бях страшно смутен, защото си спомних, че ако бях приел за вярно това, което ми бе казал Рашли, би следвало да съчувствувам на госпожица Върнън, а не да тая към нея такава дребнава неприязън. Пък дори сведенията на Рашли да ми бяха дали и най-доброто извинение за поведението ми, аз пак бих бил крайно затруднен, ако трябваше да й изложа подробно неща, които неизбежно и напълно биха засегнали госпожица Върнън. Тя видя, че се колебая и продължи с малко по-категоричен, но все още умерен и учтив тон:
    — Надявам се, господин Озбълдистън не оспорва правото ми да настоявам за това обяснение. Нямам роднина, който да ме защищава. Следователно е съвсем справедливо да ми се даде правото сама да се защищавам.
    Опитах се доста неубедително да хвърля вината за грубото си държане върху неразположението си, върху писма от Лондон, пълни с неприятни новини. Тя ме остави да изчерпя докрай извиненията си, докато се оплетох съвсем, и през цялото време ме слушаше с усмивка, която показваше, че съвсем не ми вярваше.
    — А сега, господин Франсис, след като изкарахте докрай този пълен с извинения пролог така нескопосно, както се рецитират всички пролози, моля ви, бъдете така добър да вдигнете завесата и да ми представите това, което искам да видя. Накратко казано, кажете ми какво ви разправи Рашли за мен; защото той е главният двигател на събитията в Озбълдистън Хол.
    — Но дори да предположим, че има какво да ри разказвам, госпожице Върнън, какво заслужава онзи, който издава тайните на единия съюзник на другия? Самата вие ми казахте, че Рашли остава ваш съюзник, макар вече да не сте приятели.
    — По този въпрос нито имам търпение за уклончиви отговори, нито ми е до шеги. Рашли не може — и не би трябвало — да смее да разправя за мен, Даяна Върнън, неща, които да не мога да узная, ако настоявам за това. Ние положително имаме тайни и сме си казвали съвсем поверителни неща. Но това, което ви е разправил, не може да има нищо общо с тях и те нямат никакво отношение към моята личност.
    Вече се бях окопитил и бързо реших да не й разкрия това, което Рашли ми бе казал все пак поверително. Имаше нещо недостойно в това да разказвам другиму поверителен разговор: от това добро няма да излезе, си помислих аз, а непременно ще причини болка на госпожица Върнън. За това отговорих много сериозно, че с Рашли Озбълдистън сме имали само един лек несъществен разговор върху положението на семейството в Озбълдистън Хол. Уверих я, че не сме казали нищо, което и най-малко би могло да накърни достойнството й. Като джентълмен, казах, не мога да влизам в повече подробности около един частен разговор.
    — Няма да се отървете с тези думи, сър. От вас трябва да чуя по-друг разговор.
    Лицето й се разпали, челото й се зачерви, очите й стрелкаха огън, когато тя продължи:
    — Аз искам такова обяснение, каквото една оклеветена жена има право да иска от всеки мъж, който се нарича джентълмен, каквото всяко сиротно създание, без приятели, само в света, без настойник и без закрилник има право да иска от всички хора с по-щастлива съдба, в името на онзи бог, който ги е изпратил на света, за да се радват, а мен — за да страдам. Вие няма да ми откажете или — каза тя, поглеждайки тържествено нагоре — горко ще съжалявате за отказа си, ако има правда на земята или на небето.
    Бях просто изумен от нейната разпаленост, но се почувствувах задължен, когато тя ме закле тъй тържествено, да изоставя прекомерната деликатност. Разказах й накратко, но ясно сведенията, които Рашли ми беше дал.
    Щом почнах да говоря за това, тя седна и се успокои и колкото пъти се спирах, за да намеря по-смекчен израз, тя все ме прекъсваше с думите:
    — Моля, продължавайте, продължавайте. Първата дума, която ви дойде на ума, е най-простата и не може да не е най-добрата. Не се мъчете да щадите чувствата ми, а говорете, както бихте говорили на някое незаинтересовано трето лице.
    При такива настойчиви поощрения й казах, не без известно запъване, всичко, което Рашли ми бе разправил за отдавна сключения договор тя да се ожени за един от Озбълдистъновците и за колебанията и трудностите, свързани с нейния избор. Тук на драго сърце бих спрял. Но тя беше достатъчно проницателна, за да долови, че има още нещо неизказано и дори се сети за какво се касае.
    — Е, некрасиво е от страна на Рашли да клюкарствува така за мен. Аз съм като момичето от приказката, което още от люлката сгодили за Черната мечка на Норвегия, но което се оплаквало главно за това, че другарките й в училище я наричали булката на Мечока. А освен всичко това Рашли ви е казал нещо за личните си отношения с мен, нали?
    — Той действително загатна, че ако да не била мисълта, че измества брат си, сега, като си променя професията, би желал името Рашли да попълни празното място в брачното разрешително наместо името Торнклиф.
    — Нима? — отвърна тя. — Значи, прояви такава снизходителност към мен? Това е твърде голяма чест за неговата скромна прислужница Даяна Върнън. А навярно е очаквал тя да примира от радост, ако можеше да стане такава размяна?
    — Да си кажа право, той намекна нещо в този дух, дори даде да се разбере нещо повече…
    — Какво? Искам да чуя всичко! — възкликна тя бързо.
    — Че бил прекъснал интимната ви дружба да не би тя да породи обич, на която свещеническото му звание не би позволило да отвърне.
    — Много съм му задължена за неговата загриженост — отговори госпожица Върнън, като всички черти на хубавото й лице издаваха крайното й презрение. Тя се поспря, после продължи с обичайното си спокойствие:
    — Много малко чух от вас, което не очаквах да чуя и което не е трябвало да очаквам. Защото, като изключим едно обстоятелство, всичкото отговаря на истината. Но подобно на някои отрови, които са толкова силни, че, както разправят, няколко капки били достатъчни да заразят цял извор, така и в сведенията на Рашли има една лъжа достатъчно силна, за да зарази целия кладенец, в който, казват, живеела истината. Главната и долнопробна лъжа е, че познавайки Рашли, както имам твърде големи основания да го познавам, бих помислила при каквито и да е обстоятелства да споделя съдбата му. Не — продължи тя със скрито вътрешно потръпване, което изразяваше неволен ужас, — всякаква съдба предпочитам пред тази: пияницата, комарджията, грубиянина, ездача, глупака хиляди пъти бих предпочела пред Рашли! На драго сърце бих предпочела манастира, затвора или гроба пред всичките.
    Гласът й прозвуча тъжно и напевно, което напълно съвпадаше с необикновената и интересна романтика на положението й. Толкова млада, толкова красива, толкова неопитна, изоставена на себе си и напълно лишена от подкрепата, която жените намират в закрилата на приятелки и дори от нищожната защита, която произтича от възприетото в едно културно общество държание към нежния пол… Едва ли бих си послужил с метафора, ако кажех, че сърцето ми се обливаше в кръв за нея. При това в пренебрежението й към общоприетите светски условности имаше толкова достойнство, в презрението й към лъжата — толкова честност, в начина, по който посрещаше окръжаващите я опасности — толкова твърда решителност, че съжалението ми се примеси с най-искрено възхищение. Тя сякаш беше принцеса, изоставена от поданиците си и лишена от власт, която въпреки това презира обществените норми, създадени за по-нископоставени хора; всред всичките си затруднения тя смело и уверено разчиташе на божията справедливост и на непоколебимата твърдост на собствения си дух.
    Понечих да изразя съчувствието и възхищението, които тежкото й положение и високият й дух бяха възбудили у мен, но тя веднага ме накара да млъкна.
    — Казах ви на шега — каза тя, — че не обичам комплиментите. Сега ви казвам съвсем сериозно, че не търся съчувствие и че презирам утехата. Каквото ми е минало през главата, съм го изтърпявала. Ще изтърпя и това, което тепърва има да изстрадам, доколкото ми е по силите. Никакви утешителни думи не могат да облекчат товара на роба, който трябва да го носи. Само един човек може да ми помогне, и това е този, който по-скоро реши да ме затрудни още повече — Рашли Озбълдистън. Да! Бе време, когато може би щях да обикна този човек — но велики боже! Защо се мъчеше той да спечели доверието на едно и без това толкова окаяно същество? Защо с такова неуклонно и постоянно усърдие преследваше целта си от година на година, без за миг да почувствува угризение на съвестта или състрадание? Защо целеше той да превърне в отрова храната, с която хранеше ума ми? Милосърдно провидение! Какво бих представлявала аз на този свят и отвъд на небето, духом и телом, ако бих се поддала на хитростите и коварството на такъв обигран мошеник!
    Толкова бях поразен от тази картина на вероломно предателство, което ми разкриха думите й, че скочих от стола си и без да съзнавам какво върша, сложих ръката си на дръжката на сабята, готов да напусна стаята, за да издиря човека, върху когото да излея справедливото си възмущение. Задъхана и обръщайки към мен очи, в които най-голямата тревога бе изместила презрението и възмущението, госпожица Върнън се хвърли между мен и вратата на стаята.
    — Стойте! — извика тя. — Стойте! Колкото и да е справедливо възмущението ви, вие не знаете и половината от тайните на този страшен затвор.
    След това тя огледа тревожно стаята и заговори почти шепнешком:
    — Животът му сякаш е омагьосан. Не може да го нападнете, без да изложите на опасност и живота на други хора и без да им навлечете много беди. Да не беше така, в някой момент на висша справедливост животът му би бил застрашен дори от тази слаба ръка. Казах ви — рече тя, като ми направи знак да седна отново, — че не се нуждая от утешител. Сега ви казвам — не се нуждая и от отмъстител.
    Механически заех мястото си, размишлявайки върху това, което ми бе казала, припомняйки си също така нещо, което ми бе убягнало в първия изблик на злоба, а именно, че аз нямах никакво право да се обявявам за защитник на госпожица Върнън. Тя помълча, докато се уталожат и нейните, и моите чувства, после се обърна към мен вече по-спокойно:
    — Вече ви казах, че Рашли знае една тайна и опасна, и съдбоносна. Макар и да е мошеник, макар и да знае, че го смятам за такъв, не мога открито да скъсам всякакви връзки с него, нито да го предизвикам. Вие, господин Озбълдистън, също така трябва да го понасяте търпеливо, да пресечете хитростите му, като ги посрещнете с благоразумие, а не с насилие, и преди всичко, трябва да отбягвате да стигате до такива спречквания като снощното, което само може да му даде опасно предимство пред вас. Аз реших да ви предупредя и с тази цел поисках от вас тази среща. Но ви доверих повече неща, отколкото бях намислила.
    Уверих я, че може да има пълна вяра в мен.
    — Не се съмнявам в това — отвърна тя. — В лицето и в държанието ви има нещо, което вдъхва доверие. Нека и занапред бъдем приятели. Няма защо да се опасявате — каза тя засмяна и като леко се изчерви, но говорейки все пак със съвсем непринуден глас, — че в нашия случай приятелството ще се окаже само фиктивно име за едно друго чувство, както казва поетът. По държанието си и по начина на мислене аз по-скоро принадлежа към вашия пол, защото съм отрасла главно между мъже. Освен това още от люлката си съм обречена на монашеско було, затова лесно може да си представите, че не ми е минавало през ума да изпълня омразното условие, което би ми позволило да го махна. Още не е дошло времето, когато трябва да взема окончателното си решение, и много ми се ще, докато мога, да се порадвам на откритото поле и на широкото небе наред с другите създания божи. А сега, когато вече изяснихме пасажа от Данте, моля ви се, идете и вижте какво стана с ловците на язовци… Аз имам такова главоболие, че не мога да дойда с вас.
    Напуснах библиотеката, но не отидох при ловците. Чувствувах, че трябва да се разходя сам, да се поуспокоя, преди да се срещна отново с Рашли, чиято безкрайна — пресметливост и мошеничество ми бяха разкрити по такъв очебиен начин. У семейство Дюбур (тъй като той бе протестант по вероизповедание) бях чул да се разправя за католически свещеници, които злоупотребявали с приятелство и с гостоприемство и с най-светите обществени връзки, за да задоволят онези страсти, на които техният сан им забранява да се отдават. Но обмислено да се заловиш с възпитанието на едно самотно сираче от благороден произход, и то толкова близко свързано със собственото ти семейство, с подлото намерение в края на краищата да го прелъстиш, както ми разправи самата бъдеща жертва с пламъка на искрено и чисто възмущение, ми се виждаше още по-гнусно от най-грозните истории, които бях чувал в Бордо, и чувствувах, че ще ми е извънредно трудно да се срещна с Рашли и да скрия отвращението, което ми вдъхваше той. А това се налагаше на всяка цена, не само поради загадъчното предупреждение на Даяна, но и защото всъщност нямах никакъв открит повод да се карам с него.
    Ето защо реших, доколкото ми е възможно, да отговоря на лицемерието му с еднаква мяра предпазливост, докато живеем заедно в същата къща. А когато дойде времето той да замине за Лондон, реших да предупредя Оуън поне бегло за характера на Рашли, за да бъде нащрек и да може да пази интересите на баща ми. Алчността или амбицията, си мислех аз, може да имат по-голямо обаяние за един ум като този на Рашли, отколкото незаконните удоволствия; енергията му и способността му да се прави, че притежава всички най-добри качества вероятно щяха да му осигурят голямо доверие и нямаше основание да се надява човек, че почтеността и благодарността биха му попречили да злоупотреби с това доверие. Задачата беше доста трудна, особено в моето положение, защото отправените от мен предупреждения биха могли да се изтълкуват като завист към съперника ми или по-скоро към този, който щеше да се радва вместо мен на благоволението на баща ми. Все пак реших, че трябва непременно да съчиня подобно писмо, като оставя на Оуън, по нрав предпазлив и благоразумен човек, да използува сведенията, които му дам за истинския характер на Рашли, както и когато намери за добре. Следователно написах писмо в този дух и го пратих в пощата при първия удобен случай.
    Когато срещнах Рашли, стана ясно, че както той, така и аз се държахме на известно разстояние, като и двамата гледахме да избегнем всякакъв повод за стълкновение. Той навярно съзнаваше, че госпожица Върнън ми е дала неблагоприятни сведения за него, макар че не можеше да предположи, че тя е отишла дотам да ми разкрие злодейските му замисли спрямо нея. Ето защо и двамата бяхме много сдържани в разговорите си, които засягаха маловажни безинтересни теми. Впрочем той остана в Озбълдистън Хол само няколко дни, през което време забелязах само две обстоятелства. Първото бе бързият и почти интуитивен начин, по който силният му деен ум схвана и систематизира елементарните принципи, които щяха да му трябват в новата професия, която сега изучаваше най-усилено, като от време на време парадираше с напредъка си, сякаш да ми покаже с каква лекота щеше да поеме бремето, което бях захвърлил поради умора и неспособност да го нося. Другото интересно обстоятелство бе това, че въпреки обидите, които по собствените й обвинения Рашли бе нанесъл на госпожица Върнън, те имаха няколко много дълги частни разговора, макар държането им пред останалите членове на семейството да не беше по-сърдечно от обикновено.
    Когато дойде денят на неговото заминаване, баща му се сбогува с него равнодушно, а братята ме с едва сдържана радост на ученици, които се разделят с мъчителя си за известно време и изпитват щастие, което не смеят да покажат. Аз се разделих с него с хладна учтивост. Когато той отиде при госпожица Върнън и се обърна към нея с прощално приветствие, тя се отдръпна с надменно презрителен поглед, но подавайки ръката си, промълви:
    — Сбогом, Рашли. Господ да те възнагради за доброто, което си направил, и да ти прости злото, което си замислял.
    — Амин, прекрасна моя братовчедке — отговори той с тон на смирена светост, който подхождаше според мен на питомеца от семинарията „Св. Омерс“, — щастлив е онзи, чиито добри намерения са дали плод в добри дела и чиито зли мисли са загинали още в зародиш.
    Това бяха прощалните му думи.
    — Какъв ненадминат лицемер! — каза госпожица Върнън, обръщайки се към мен, когато вратата се затвори след него. Колко много си прилича, наглед това, което най-много презираме и ненавиждаме, и онова, което най-уважаваме.
    Освен поверителното писмо, което счетох за по-благоразумно да пратя по друг начин, по Рашли бях пратил писмо до баща си, както и няколко реда на Оуън. Би било естествено в тези писма да изтъкна на баща си и на приятеля си, че в сегашното си положение не можех да се усъвършенствувам в нищо освен в ловното изкуство; и че има голяма вероятност в обществото на недодялани коняри да забравя всички полезни и изтънчени светски обноски, които съм придобил досега. Също така би било естествено да изразя отвращението и скуката, които можеше да се очаква да изпитвам между хора, отдадени всецяло на лова и на по-унизителни забавления; да се оплача от постоянното пиянство на семейството, у което гостувах, и от това как чичо ми, сър Хилдебранд, едва ли не се обиждаше и много трудно приемаше извиненията ми, когато отказвах да пия. И наистина по този въпрос баща ми, самият краен въздържател, навярно би изпаднал в голяма тревога. Само да бях загатнал за това, той положително щеше да отключи вратите на моя затвор. По този начин той или би съкратил изгнанието ми, или поне би променил местожителството ми.
    Да, драги ми Трешъм, имайки пред вид колко неприятен можеше да бъде един продължителен престой в Озбълдистън Хол за младеж на моята възраст и с моите склонности, би било съвсем естествено да изтъкна всички тези несгоди на баща си, за да получа от него разрешение да напусна дома на чичо си. Нищо обаче не мога да твърдя с по-голяма сигурност от това, че в писмата до баща си и до Оуън не споменах нито една дума в този смисъл. Ако Озбълдистън Хол бе Атина в зараждащата се слава на научния й разцвет, обитавана от мъдреци, герои и поети, нямаше да изразя по-малка склонност да го напусна.
    Ако у вас е останала капчица младежки жар, Трешъм, вие без всякакво затруднение ще си обясните мълчанието ми върху един толкова очебиен въпрос. Необикновената красота на госпожица Върнън, която тя сякаш едва съзнаваше, романтичното й загадъчно положение, бедите, които я грозяха, мъжеството, с което ги посрещаше, държанието й, по-непристорено, отколкото подобаваше на пола й, с една безкрайна прямота, която, струва ми се, произтичаше от едно безстрашно съзнание за невинността й, и, главно, явното и твърде приятно предпочитание, което тя проявяваше към мен пред всички останали, всичко това способствуваше да събуди най-добрите ми чувства, да възбуди любопитството ми, за раздвижи въображението ми и да задоволи тщеславието ми. Действително, аз не смеех да си призная сам на себе си до каква степен ме поглъщаше интересът ми към госпожица Върнън, нито какво голямо място заемаше тя в мислите ми. Ние четяхме заедно, разхождахме се, яздехме заедно. Заниманията, които бе прекъснала след скарването си с Рашли, тя сега продължи под ръководството на един много по-искрен, макар и далеч не толкова способен учител.
    Право да си кажа, аз съвсем не бях подготвен да й помагам в някои много сериозни занимания, които бе започнала с Рашли и които ми се струваха по-подходящи за един богослов, отколкото за една красива жена. Нито пък можех да си представя с каква цел той бе повел Даяна в този мрачен лабиринт на казуистиката, наречена от учените философия, или в също така мъглявите, макар и по-положителни науки, като математиката и астрономията. Освен да го е направил, за а премахне и да обърка в съзнанието й разликата и разграничението между двата пола и да я приучи към тънкостите в логическото мислене, така че да може, когато той намери за добре, да представи погрешното с краските на истината. В този именно дух, макар че при последния случай злите му намерения да бяха още по-очевидни, уроците на Рашли бяха поощрили госпожица Върнън да омаловажава и презира онези условности и общоприети норми на поведение, които ограничават жената в съвременното общество. Вярно е, че тя бе напълно лишена от женско общество и нямаше възможност да научи обикновените правила на благоприлични обноски било от личен пример, било по наставления. Но вродената й скромност и безпогрешното й чувство за това, какво е прието и какво не, бяха толкова силни, че тя, оставена на себе си, не би възприела онази смелост и непреклонност в обноските си, които толкова ме поразиха, когато се запознахме, ако не й беше втълпено, че пренебрегването на приетите в обществото условности е признак едновременно на умствено превъзходство и на увереност в собствената й невинност. Коварният учител навярно бе преследвал собствени цели, когато бе сривал наравно със земята онези укрепления, които сдържаността и предпазливостта издигат около добродетелта. Но тези свои злодеяния и другите си престъпления той отдавна вече е изкупил пред един по-висш съд.
    Госпожица Върнън, която с живия си схватлив ум много лесно възприемаше всякакви знания, бе напреднала не само в по-отвлечените науки, но и проявяваше значителни езикови дарби и беше добре запозната с древната и съвременната литература. Да не беше установено, че големите дарования често се развиват най-цялостно без почти никаква чужда помощ, бързината, с която госпожица Върнън напредваше в науката, би изглеждала съвсем невероятна. А това постижение бе още по-необикновено, като се сравни нейната начетеност с пълната й липса на житейски опит. Тя сякаш виждаше и знаеше всичко освен онова, което ставаше около нея. Струва ми се, че именно тази липса на опит и нейната наивност в разсъжденията й върху най-обикновените неща, които представляваха толкова рязка противоположност с общите й познания и голямата й начетеност, придаваха на разговора й неотразимо очарование и приковаваха вниманието към всяка нейна дума или постъпка: изключено бе да предугади човек дали следващата и дума или делата й ще разкрият най-тънка проницателност или безкрайна наивност. Всички, които не са забравили собствените си младежки чувства, могат лесно да преценят каква голяма опасност неизбежно грозеше един впечатлителен младеж на моята възраст при едно близко и постоянно общуване с толкова очарователно и особено интересно същество.

Глава XIV

Лъч треперлива светлина струи
от нейния висок прозорец още…
Защо ли лампата на моята красавица гори
в час тъй самотен и среднощен?

Старинна балада
    Животът в Озбълдистън Хол протичаше толкова еднообразно, че едва ли може да се опише. Даяна Върнън и аз прекарвахме голяма част от времето си заедно, отдадени на общите ни занимания; останалите членове на семейството убиваха времето си в спорт и други подходящи за сезона развлечения, в които и ние участвувахме. Чичо ми беше човек на навика и по силата на навика толкова свикна с присъствието ми и начина ми на живот, че общо взето, може да се каже, че по-скоро ме обикна, отколкото ме намрази. Навярно можех още повече да се радвам на неговото благоволение, ако за тази цел бях прибягнал до същите хитрости, които Рашли, използувайки нежеланието на баща си да се занимава със сметки и тям подобни работи, беше успял постепенно да поеме изцяло управлението на имота му. Но макар че с готовност услужвах на чичо си, когато трябваше да се напише нещо или да се направи някоя сметка, колкото пъти изявяваше желание да напише писмо до някой съсед или да уреди сметките си с някой арендатор и въпреки че в такъв смисъл бях по-полезен член на семейството от който да е от синовете му, все пак, не бях готов да услужа на сър Хилдебранд дотам, че да поема изцяло ръководството на неговите работи. Макар добрият баронет да признаваше, че племенникът Франк е сериозен делови момък, той почти винаги добавяше, че Рашли му липсвал много повече, отколкото очаквал.
    Тъй като е особено неприятно да живееш в едно семейство и да не бъдеш в добри отношения с някои от членовете му, направих известни усилия да премахна неблагоразположението на някои от братовчедите към мен. Вместо шапката ми със златните ширити започнах да нося жокейско кепе, с което се издигнах в очите им; обяздих едно жребче по начин, който ги накара да гледат по-благосклонно на мен. Един-два баса, уместно загубени в полза на Дикън, и някоя и друга наздравица за Пърси ми осигуриха непринудени и другарски отношения с всички млади господа освен с Торнклиф.
    Вече споменах за неприязненото чувство, което този младеж хранеше към мен, а тъй като беше доста по-умен, той имаше и много по-лош характер от братята си. Мрачен, упорит и сприхав, той гледаше на мен като на натрапник в Озбълдистън Хол и следеше със завист и ревност дружбата ми с Даяна Върнън, която по силата на известен семеен договор бе определена за негова съпруга. Едва ли можеше да се каже, че той я обича, без риск да се изопачи значението на думата „любов“; но той гледаше на нея като на нещо, отредено за него, и с прикрито озлобление приемаше една намеса, която не знаеше как да предотврати или да отстрани. На няколко пъти се опитах да се сдобря с Торнклиф, но той отблъскваше тези ми опити с недружелюбието на сърдито голямо куче, което се дърпа и не приема опитите на някой непознат човек да го погали. Ето защо го оставих да се справи, както си знае, с лошото си настроение и повече не се занимавах с него.
    Такива бяха отношенията ми със семейството в Озбълдистън Хол. Но трябва да спомена още един от обитателите на този дом, с когото понякога разговарях. Това беше Андрю Феъсървис, градинарят, който (откакто откри, че съм протестант) рядко ме оставяше да мина, без да извади шотландската си кутия с емфие и да ми предложи да си взема една щипка. Този учтив жест бе много изгоден за него по няколко причини. На първо място, това не му струваше нищо, защото аз никога не взимах емфие; и на второ място, това даваше добър повод на Андрю, който не беше от най-работливите, да остави лопатата си за няколко минути. Но най-важното бе, че тези кратки срещи даваха на Андрю възможност да разкаже каквито новини бе насъбрал, или пък да направи някоя сатирична забележка, която му подсказваше северняшкият му хумор.
    — Та да ви кажа, сър — ми рече той една вечер, като се постара да придаде на лицето си дълбокомислен израз, — аз ходих в Тринлиноу.
    — Е, Андрю, трябва да си научил някоя и друга новина в кръчмата?
    — Не, господине. Аз никога не ходя в кръчмата, тоест освен ако някой съсед не ме почерпи по една халба или нещо друго; но да ида там на моя сметка, та това е да си губиш времето и да си пилееш спечелените с труд пари. Но бях слязъл до Тринлиноу, както ви рекох, по една дребна моя работа с Мати Симсън, дето ми бе поискала няколко килограма круши, а в къщи каквото с тях, такова и без тях, и тъкмо сме се разгорещили и се пазарим — когато гледам, кой влиза? Не друг, Пейт Макреди, пътуващият търговец.
    — Искаш да кажеш, амбулантният.
    — Същият, както ваша милост благоволи да го назове. Но това е много почтен занаят и при това много доходен. Между нашите хора отдавна имаме такива търговци. Пейт ми се пада далечен роднина и много се зарадвах, като се срещнахме.
    — И навярно си пийнахте по една бира, нали, Андрю? За бога, говори по-накратко.
    — Почакайте малко, почакайте. Вие южняците все бързате, а това е нещо, дето ви засяга и вас, и ще имате търпението да ме изслушате. Бира ли, каква ти бира! Никаква бира не ме почерпи Пейт, ами Мати ни даде на двама ни по една глътка бито мляко и по едно дебело парче овесен сладкиш, кораво и жилаво като парче торф. Къде нашите северняшки палачинки! Та си седнахме и почнахме да си разменяме новини.
    — Да щеш още сега да ги разкажеш! Ха, кажи какви ти са новините, ако наистина са интересни, че не мога да стоя тук цяла нощ.
    — Е тогава, ако държите да знаете, на лондончаните им е хвръкнала чивията по тая историйка тук на север.
    — Хвръкнала чивията? Какво искаш да кажеш?
    — Ей на, пощурели са, не са с всичкия си, такава врява се е вдигнала, та няма накъде повече.
    — Но какво значи всичко това? Пък какво общо имам аз с тая врява?
    — Хм — каза Андрю с вид на добре осведомен човек, — това е, че цялата врява е заради куфара на онзи човек.
    — Чий куфар? Какво искаш да кажеш?
    — Е онзи там Морис, дето вика, че го загубил татъка. Но ако тая работа не засяга ваша милост, и мен какво ме засяга… Аз не мога тука да си пропилявам хубавата вечер.
    И сякаш обхванат от някакъв пристъп на работливост, Андрю се залови най-усърдно за работа.
    Както хитрецът правилно бе предвидил, любопитството ми бе вече раздразнено, а същевременно, понеже не исках да дам вид, че съм особено заинтересован в тази работа, като го разпитвам направо, застанах край него и зачаках, докато му текне пак да подеме разказа си. Андрю продължаваше да копае все тъй усърдно, заговаряше от време на време, но нито дума не обели за новините на г-н Макреди; и аз стоях и го слушах, проклинайки го вътрешно, — но същевременно любопитен да видя докога неговият дух но противоречие ще има надмощие над желанието му да говори по въпроса, който явно бе изцяло завладял ума му.
    — Изкопавам тези аспержи и ще засея фасул; не ги щат със свинското им месо, бас държа — много им здраве. А какъв тор ми е дал надзирателят! Би трябвало да бъде пшеничена слама или в най-лош случай овесена, а то — дава ми грахови шлюпки; от тях полза никаква, все едно, че ми дава чакъл. Но ловджията се разпорежда, както си ще, в конюшната и бас държа, че е продал най-хубавата оборска слама. Както и да е, не бива да пропиляваме тази хубава съботна вечер, защото времето е на разваляне, а ако през седмицата има един хубав ден, в неделя обезателно ще вали. Аз обаче не отричам, че ако е рекъл господ, може и да се оправи до понеделник заранта, тогава защо да се трепя толкоз. Ще взема да си отида дома, че ей сега ще забие камбаната за прибиране, по техния си обичай.
    И хващайки лопатата с двете си ръце, той съответно я изправи в рова, който копаеше, погледна ме с важния вид на човек, който ще съобщи или прикрие нещо, според както намери за добре, смъкна ръкавите на ризата си и бавно закрачи към дрехата си, която лежеше внимателно сгъната на една пейка наблизо.
    „Няма как, ще трябва да изкупя вината си, че прекъснах досадния негодник — си казах аз, — и да отида дори дотам да задоволя господин. Феъсървис, като получа сведенията му при условия, каквито той си избере.“
    Тогава се обърнах към него, повишавайки глас:
    — Е, Андрю, какви новини ти донесе от Лондон твоят сродник, пътуващият търговец?
    — Амбулантният ли искате да кажете, ваша милост? — отвърна Андрю. — Както щете ги наричайте, те са голямо удобство за един край като Нортъмбърланд с толкова малко градчета. Виж, в Шотландия не е така. Вземете например кралството Файф от Бороустоунс до Ийст-нук, цялото е като един град — толкова градчета наредени едно до друго, като плитка лук, с главните си улици, магазинчетата си, не ще и дума, и с пазарите си, със зиданите си каменни къщи и с предни стълби. Че Кърколд е по-дълъг град от който и да е в Англия.
    — Не се съмнявам, че това са чудесни градчета — ала ти одеве заговори за лондонските новини, Андрю.
    — Да — отвърна той, — но рекох, че ваша милост не държи да ги чуе. Както и да е — продължи той със зловеща усмивка.
    — Пейт Макреди разправя, че в Лондон много силно се развълнували в техния парламент, загдето обрали господин Морис — така ли го викаха?
    — В Парламента ли, Андрю? Отгде накъде да говорят за това там?
    — Тъкмо това попитах и аз — ако ваша милост иска, ще ви предам точните му думи. Не си струва тук да измисля човек някоя лъжа. „Пейт — му думам аз, — какъв е тоя шум, дето са вдигнали лордовете, земевладелците и благородниците в Лондон около този простак и неговия куфар? Когато си имахме шотландски парламент (да ги обеси дяволът, дето ни лишиха от него), хората си седяха чинно и мирно в него и правеха закони за цялата страна и за цялото кралство и съвсем не си пъхаха гагата в неща, дето са за един обикновен мирови съдия. Но аз мисля — казвам му; — че ако някоя градинарка задигне лененото боне на съседката си, веднага биха ги призовали и двете в Парламента в Лондон. Това е почти толкова глупаво — думам му аз, — колкото това, що върши нашият стар глупак, земевладелецът и тъпашките му синове, дето с ловджията си и хайката кучета, и с ловджийските си добичета и роговете по цял ден гонят едно животинче, което, кога го уловят, няма да тежи и три кила.“
    — Много право си казал, Андрю — подхвърлих аз в желанието си да го поощря по-скоро да дойде до същината на въпроса. — А какво ти каза Пейт?
    — О — рече той, — какво може да се очаква от тия глупаци англичаните със сипаничавите им лица? Но що се отнася до обира, те са си такива, когато почнат да се заяждат витите и торите и да си нанасят побоища като най-долни нехранимайковци. Та станал един човек, па като си развързал езика, казал, че в Северна Англия имало отявлени привърженици на Стюардите (и между нас казано, дип си е така), че едва ли не са се вдигнали на открита борба и че един кралски пратеник бил спрян и обран от разбойници насред пътя, че най-добрите семейства в Нортъмбърланд били зад тая работа, че му взели много злато и много важни книжа; казал, че не можело да се разчита на помощ от правосъдието, защото ограбеният заварил първия мирови съдия, към когото се обърнал, да яде и пие на собствената си трапеза не с други, а с двамата мошеници, които извършили обира; и съдията приел показанията на единия в полза на другия негодник, та даже го пуснал на свобода, а честният човек, дето си изгубил парите, бил принуден да се махне от страната, за да не му се случи нещо по-лошо.
    — Възможно ли е такова нещо? — попитах аз.
    — Пейт се кълне, че е самата истина, колкото е вярно това, че мярката му е дълга един ярд (а то си е така, като махнеш един инч, за да се изравни с английската мярка). Когато човекът разправил и най-лошото, надигнали се страшни викове да се кажат имената и той веднага съобщил имената на Морис и на чичо ви, и на скуайър Ингълууд, и на други (тук той ме изгледа лукаво). Тогава като змей се надигнал друг един мъжага, който защитил другата страна и попитал дали биха обвинили най-добрите джентълмени в страната само въз основа на клетвата на един отявлен подлец, защото Морис най-скандално бил изхвърлен от армията именно защото дезертирал във Фландрия101. Казал, че е твърде вероятно тази история да е измислена между него и министъра още преди Морис да тръгне от Лондон и че ако биха издали заповед за извършване на обиск, смятал, че ще открият парите не далече от двореца Свети Джеймс102. Е, после домъкнали Морис в парламента, за да чуят какво ще каже той по тая работа, но противниците му така го погнали за неговото бягство и за всичките му предишни безобразия, че според думите на Пейт той бил ни жив, ни умрял; и не успели да изтръгнат от него една смислена дума, толкова се уплашил от разярените им викове. Той ще е някой мекушав, с глава като на замръзнала гулия — ще ги видя аз доколко биха успели да сплашат Андрю Феъсървис да не си каже приказката.
    — И как завършила цялата история, Андрю? Приятелят ти успял ли е да научи?
    — Ба, научил я! Защото той обикаля нашия край и като знаел, че клиентите му ще полюбопитствуват да чуят тези новини, отложил пътуването си с около една седмица. Всичко тръгнало накриво, като лунна светлина по вода. Онзи, дето подхванал цялата работа, си прибрал рогата и казал, че макар да вярва, че човекът е бил ограбен, признал какво може и да греши в подробностите. Тогава станал другият смелчага, та казал, че му е все едно дали Морис е бил ограбен, или не, стига да не се опетни честта и доброто има на някой джентълмен, особено от Северна Англия. Защото, рекъл той пред всички, аз самият съм северняк. По тяхному това значело — да се обяснят: единият поотстъпил малко, и другият поотстъпил и, току-виж, помирили се. Е, след като Камарата на общините бесняла и се пенявила върху обирането на Морис, докато Им омръзнало, Камарата на лордовете решила да не остане по-назад, и лордовете да си кажат думата. В стария шотландски парламент заседавали заедно, един до друг, и така не ставало нужда да приказват два пъти по една и съща работа. Но лордовете се заловили здравата за нея, гаче за пръв път ставало дума за това. Между впрочем споменали нещо за някой си Камбел, който бил замесен в обира, и че уж Аргайлският херцог му бил дал свидетелство за благонадеждност. Това с право разярило Маккалъм Мор и той станал и треснал с юмрук, и ги загледал всички най-свирепо, и закрещял, за да им се набие хубаво в ушите, че Камбеловци винаги са били мъдри, войнствени и благородни като стария сър Джон Грейм103. Сега, ако ваша милост сте положителен, че нямате никакви роднински връзки с някой Камбел, както и аз самият, доколкото си знам рода или доколкото са ми разправяли, ще ви кажа мнението си по въпроса.
    — Мога да те уверя, че между роднините ми няма човек от този род.
    — А, тогава можем да си говорим откровенно. За Камбеловци може да се каже и добро, и лошо, като за всеки род. Но този Маккалъм Мор точно сега има най-силно влияние между големците в Лондон, затова не може с положителност да се твърди, че държи за едната или за другата страна и никой не иска да се кара с него. И така те гласували, че историята на Морис е лъжлива и долна клевета, както я нарекли, и ако не бил избягал, щели да го изложат на позорния стълб, загдето измисля лъжи.
    С тези думи Андрю събра лопатите, мотиките и другите си сечива и ги хвърли в ръчната си количка, и то без особено да бърза, за да мога да му задам и други въпроси, които биха ми дошли на ум, преди да ги закара в бараката, където щяха да останат до следващия ден. Намерих за най-благоразумно да заговоря веднага, за да не би този любопитен хитрец да предположи, че мълчанието ми се дължи на много по-важни причини, отколкото имах в действителност.
    — Бих искал да видя сънародника ти, Андрю, и да чуя тези новини направо от него. Навярно си се научил, че нахалството и глупостта на този Морис ми създадоха доста неприятности — (тук Андрю се ухили многозначително) — и ми се ще да видя твоя братовчед, търговеца, за да ми разкаже най-подробно всичко, което е чул в Лондон, ако това не ти създава много труд.
    — Най-лесната работа — каза Андрю, — стига само да намекна на братовчеда си, че ви трябват някой и друг чифт чорапи, и той веднага ще довтаса.
    — Разбира се, можеш да му кажеш, че искам да си купя нещо и тъй като, както казваш, времето тази вечер е хубаво, ще се поразходя из градината, докато дойде. Луната скоро ще се издигне над планината. Може да го доведеш при малката задна порта. Дотогава ще се полюбувам на храстите в градината в тази мразовита лунна нощ.
    — Точно така, точно така, и аз винаги съм твърдял, че листата на зелките или на карфиола изглеждат много красиви на лунно осветление, също като обкичена с диаманти жена.
    С тези думи Андрю Феъсървис си тръгна много доволен. Той трябваше да ходи около две мили, но се нагърби с този труд на драго сърце, за да даде възможност на своя роднина да продаде нещо, макар че вероятно не би похарчил и шест пенса, за да го почерпи литър бира. Един англичанин би изразил доброжелателството си съвсем различно от Андрю, си мислех аз, докато крачех по меките като кадифе тревясали алеи, обградени от двете страни с тисови дървета и с див чимшир, които кръстосваха старата градина на Озбълдистън Хол.
    Като свърнах към къщата, аз естествено погледнах нагоре към прозорците на старата библиотека, която се намираше на втория етаж. Макар и не особено голяма, тя имаше много прозорци, които гледаха към тази част на парка, където се разхождах. 1 Те бяха осветени. Това не ме учуди, защото знаех, че госпожица Върнън често седи там вечер, но от деликатност аз се въздържах и никога не се опитвах да стоя при нея по това време, тъй като знаех, че щяхме да сме сами двамата, понеже останалите членове на семейството си имаха други занимания. Сутрин обикновено четяхме заедно в тази стая. Но тогава често се случваше един или друг от братовчедите да влезе и да си вземе някоя голяма книга с пергаментови страници, която, въпреки позлатата и цветните рисунки, използуваше за тапи на въдиците си, или да ни разкаже някоя ловна история, или просто защото не знаеше къде другаде да се дене. Накратко казано, сутрин библиотеката беше едва ли не обществено място, достъпно за всички, където един мъж и една жена можеха да се срещат като на неутрална територия. Вечер съвсем не беше така. Тъй като бях възпитан в една страна, където отдават голямо значение или поне тогава отдаваха голямо значение на bienseance104, аз държах да го спазвам вместо нея, когато по липса на опит тя не се сещаше да стори това. Ето защо по възможно най-деликатен начин й дадох да разбере, че когато се занимаваме вечерно време, подобава да има трето лица при нас.
    Госпожица Върнън първо се изсмя, после се изчерви, готова вече да се разсърди. Тогава внезапно се въздържа и каза:
    — Струва ми се, че имате право и когато ми дойде настроение за сериозни занимания вечер, ще подкупя старата Марта с чашка чай да седи при мен и да ми служи за параван.
    Марта, старата домакиня, имаше същите вкусове като обитателите на Озбълдистън Хол. Филия печен хляб и една халба бира биха я зарадвали много повече от всичкия чай на Китай. Но тъй като по онова време само хора от по-висшите кръгове пиеха чай, Марта се почувствува не малко поласкана от поканата. И с помощта на големи количества захар и много приказки, не по-малко сладки, както и на големи количества препечен хляб с масло, понякога успявахме да я убедим да седи при нас. Обикновено почти всички слуги отбягваха библиотеката, като се стъмни, защото в глупостта си си бяха втълпили, че в онази част на замъка бродят духове. По-плашливите измежду тях твърдяха, че били виждали и чували там нещо, когато в цялата къща било съвсем тихо; и дори младите скуайери съвсем нямаха желание да посещават тези страшни селения нощно време, без да е наложително.
    Това, че библиотеката някога била любимо свърталище на Рашли, че в единия й край имало тайна врата, която водела към уединената стая, която си бил избрал, по-скоро увеличаваше, отколкото разсейваше ужаса, вдъхван у всички обитатели на замъка от страшната библиотека на Озбълдистън Хол. Голямата му осведоменост за всичко, което ставаше по света, извънредно задълбочените му познания във всички области на науката, няколкото опита по физика, с които понякога се хвалеше, бяха достатъчни поводи в един дом, дето цареше невежеството и фанатизмът, за да го смятат всевластен в царството на духовете. Той знаеше гръцки, латински и староеврейски и следователно, според схващанията на брат му Уилфред, както се изразяваше той, Рашли нямало какво да се опасява от никакви духове и дяволи. Нещо повече, слугите упорито твърдяха, че го били чували да разговаря с някого в библиотеката, когато всички членове на семейството си били вече легнали; и че бдял цяла нощ, за да види някои привидения, а сутрин спял, когато трябвало, като истински Озбълдистън, да извежда кучетата на лов.
    Бях чул тези слухове, казани с недомлъвки, от които трябваше да си вадя заключенията. И както лесно можете да предположите, аз им се надсмивах. Но това, че никой не отиваше в тази стая с толкова лоша слава след мръкване, беше още една причина да не се натрапвам на госпожица Върнън, когато тя решаваше да прекара там вечерта.
    Но да се върна пак на мисълта си — не се изненадах да видя мъждукаща светлина в прозорците на библиотеката. Все пак ми направи особено впечатление, когато ясно видях сенките на двама души да минават пред първите два прозореца и да преграждат за миг светлината. Трябва да е старата Марта, си помислих аз, която Даяна е помолила да й прави компания тази вечер, или пък съм видял погрешно и съм взел сянката на Даяна за още един човек. Но не, боже мили! Ето на втория прозорец ясно се очертаха две фигури; изчезнаха, но ето на третия, после на четвъртия, ясно се очертаха фигурите на двама души, които ходеха из стаята и минаваха край прозорците. Кой ли бе с Даяна? Два пъти подред сенките минаха пред прозорците, сякаш за да се убедя, че не бях се излъгал. След това светлината изгасна и естествено вече не се виждаха никакви сенки.
    Колкото и да беше незначително това обстоятелство, то дълго време ме занимаваше. Не можех да допусна, че дружбата ми с госпожица Върнън имаше някаква пряка користна цел. И все пак невероятно много се ядосах при мисълта, тя толкова късно да приема в библиотеката на частен разговор някого, когато, за нейно добро, бях положил не малко усилия да й покажа, че не подобава да се среща с мен.
    „Глупава, непоправима лудетина! — си казах аз. — Напразно й давам добри съвети, напразно проявявам към нея толкова деликатност. Излъгал съм се от простотата на държанието й, което тя навярно може да си нахлузва като сламена шапка, стига да е на мода, само за да направи впечатление на хората. Колкото и да е умна, навярно обществото на пет, шест палячовци с техните фокуси би й доставило по-голямо удоволствие, отколкото ако самият Ариосто възкръснеше от мъртвите.“
    Тези размишления ми се натрапиха още по-настойчиво, защото, след като бях събрал достатъчно смелост да покажа на Даяна превода си на първите книги на Ариосто, я бях помолил да покани Марта на чай в библиотеката тази вечер, на което госпожица Върнън не се бе съгласила под някакъв предлог, който ми се видя твърде несериозен. Не бях разсъждавал на тази неприятна тема много дълго, когато задната порта се отвори и Андрю и неговият съотечественик, приведен под тежестта на стоката си, преминаха осветената от лунна светлина алея и привлякоха другаде вниманието ми.
    Господин Макреди се оказа, както и очаквах, корав, предвидлив, хитър шотландец, с продълговата глава, който събира новини и по професия, и по наклонност. Той можа да ми даде съвсем ясна представа за това, което бе станало както в Камарата на общините, така и в Камарата на лордовете по историята с Морис, която, изглежда, бе използувана от двете враждуващи партии като пробен камък, за да установят накъде духа вятърът в Парламента. Също така разбрах, както и Андрю ми го беше предал, че правителството се бе оказало твърде слабо, за да поддържа една история, в която са замесени много знатни и влиятелни хора и основана само на показанията на човек, с толкова съмнителна слава като Морис, който при това, докато разправял, постоянно се обърквал и си противоречил. Макреди дори можа да ми даде броя на един вестник, който рядко се намирал извън столицата и където бе отпечатано резюме на тези дебати; както и речта на Аргайлския херцог, излязла в отделен отпечатък, от който той купил доста екземпляри, защото, според думите му, тази реч щяла да се харчи добре на север от река Туид105. Резюмето във вестника се оказа много незадоволително, пълно с пропуски и многоточия. От него не научих почти нищо, което шотландецът да не ми бе вече разправил. А речта на херцога, макар и вдъхновена и красноречива, съдържаше главно възхвала на страната му, на семейството му и на неговия клан наред с няколко комплимента, може би не по-малко искрени, макар и не толкова пламенни, които той, използувайки случая, правеше сам на себе си. Не можах да разбера дали името ми е замесено в тази история, макар че честта на семейството на чичо ми бе подложена на съмнение. Узнах, че този Камбел — според Морис най-активният от двамата разбойници, които го нападнали — се явил в защита на някой си господин Озбълдистън и благодарение на нехайството на съдията успял да го освободи. В тази подробност разказът на Морис напълно съвпадаше с моите подозрения относно Камбел, които се породиха у мен от момента, когато той се появи у съдията Ингълууд. Ядосан и не малко озадачен от тази удивителна история, след като купих някои неща от господин Макреди и направих някакъв малък комплимент на господин Феъсървис, аз изпратих двамата шотландци да си вървят и се прибрах в стаята си, за да обмисля какво би следвало да направя в защита на доброто си име, което бе очернено пред всички.

Глава XV

Отгде идеш, и какъв си?

Милтън
    След като прекарах една безсънна нощ, потънал в разсъждения върху новините, които бях научил, отначало бях склонен да мисля, че би трябвало, колкото се може по-скоро да се върна в Лондон и открито пред всички да опровергая разпространената срещу мен клевета. Но като си спомних характера на баща ми, който бе съвсем категоричен във всички решения, свързани със семейството ни, се разколебах. Неговият опит положително щеше да му подскаже как би трябвало да постъпя, а връзките му с повечето видни хора от вигите, които тогава бяха на власт, му осигуряваха пълна възможност моят случай да бъде разгледан от високопоставени хора. Затова реших, че, общо взето, ще бъде най-добре да напиша до баща си едно писмо, в което да му разкажа цялата тази история. И тъй като пощата между Озбълдистън Хол и най-близкия град, който беше на около десет мили разстояние, не беше много редовна, реших да отида дотам на кон и лично да предам писмото в пощата.
    Аз действително започнах вече да се чудя защо няколко седмици след заминаването ми от дома не бях получил никакво писмо нито от баща си, нито от Оуън, докато Рашли беше писал на сър Хилдебранд за благополучното си пристигане в Лондон и за радушния прием, който му оказал чичо му. Дори да приемем, че се бях провинил, не заслужавах, поне така ми се струваше, да бъда така напълно пренебрегнат от баща си. Мислех си, че в резултат на моето отиване до града ще получа писмо от него по-скоро, отколкото ако чакам в замъка. Но преди да довърша писмото относно историята с Морис, не пропуснах да изразя голямата си надежда и горещото си желание баща ми да ми направи честта да ми драсне няколко реда, па макар и само за да ми съобщи желанията и нарежданията си във връзка с една доста трудна работа, за уреждането на която малкият ми житейски опит щеше да се окаже недостатъчен. Не можах да си наложа да настоявам да се върна в Лондон окончателно и прикрих нежеланието си да сторя това под претекст, че се подчинявам на бащината си воля. И не се съмнявах, че както аз си бях наложил да приема неговата воля като достатъчна причина да не настоявам за окончателното завръщане в Лондон, така и баща ми ще повярва, че това е истинската причина. Но го помолих да ми разреши да отида в Лондон поне за кратко време, за да опровергая долните клевети, които се разпространяваха по мой адрес.
    Като запечатах писмото си, в което истинското ми желание да защитя честта си по особен начин се примесваше с нежеланието да напусна сегашното си местожителство, отидох до града и предадох писмото в пощата. Отиването ми там стана причина да получа по-скоро, отколкото можеше да се очаква иначе, следното писмо от господин Оуън:
    „Драги г-н Франсис,
    Получих писмото Ви, пратено чрез г-н Р. Озбълдистън, и си взех бележка за съдържанието му. Ще гледам да услужа на г-н Р. О., доколкото ми е възможно. Заведох го да разгледа банката и митницата. Той прави впечатление на много здравомислещ, сериозен млад човек и бързо се справя с работата и затова ще бъде полезен на фирмата. За мен бе по-желателно друг да се бе заловил с тая работа, но да бъде волята божия. Тъй като може да нямате много пари там, надявам се, че ще ме извините, ако приложа тук менителница за 100 лири, платима в шестдневен срок от представянето й, на името на фирмата «Хупър и Гърдър» в Нюкасъл.
    Оставам, чувствувайки това свой дълг, драги г-н Франк, Ваш почтителен и покорен слуга

    Джоузеф Оуън

    Post scriptum: Надявам се, че надлежно ще ни осведомите за получаването на настоящето писмо. Съжалявам, че получаваме толкова малко писма от Вас. Баща Ви твърди, че си е все така добре, както по-рано, но не изглежда добре.“
    Немалко се изненадах, че в това си писмо, написано в доста официален стил, свойствен на стария Оуън, той не споменава нищо, че е получил поверителното писмо, което му бях пратил, за да го осведомя за истинския характер на Рашли, макар че, съдейки по това кога го бях пратил, би следвало той да го е получил. Бях го пратил по обикновения начин от замъка и нямах основания да мисля, че може да се е загубило по пътя. Тъй като то засягаше много важни въпроси както за баща ми, така и за мен, седнах в пощата и написах друго писмо на Оуън, в което повторих различните точки от предишното си писмо, като го помолих да ми съобщи, щом го получи. Казах му, че съм получил менителницата и обещах да си послужа с нея, щом ми потрябват пари. Наистина видя ми се малко странно баща ми да предостави на чиновника си грижата да ме снабдява с необходимите средства, но сметнах, че те са се споразумели по този въпрос. Във всеки случай Оуън беше ерген, доста състоятелен и безкрайно привързан към мен, така че без никакво колебание приех да му бъда задължен за една малка сума, която реших да сметна като заем и да му я върна при първа възможност, в случай че баща ми не се разплати с него предварително. Всичко това му писах в писмото си. Един търговец в градчето, към когото ме отправи пощенският началник, с готовност ми изплати в злато стойността на менителницата за фирмата „Хупър и Гърдър“, така че се върнах в Озбълдистън Хол значително по-богат, отколкото бях тръгнал. Това, че бях поза-богатял, съвсем не ми беше безразлично, тъй като в Озбълдистън Хол аз имах известни разноски и с досада и не без известна тревога виждах как сумата, която бе останала след пътуването при пристигането ми тук, неусетно намалява. Засега този източник на тревога бе отстранен. Като пристигнах в Озбълдистън Хол, се научих, че сър Хилдебранд и синовете му отишли до селцето Тринли-ноу, „за да гледат“, както се изрази Андрю Феъсървис, „как два разярени петела си изкълвават един на друг мозъка“.
    — Това е действително много брутално забавление, Андрю. Навярно в Шотландия няма борби с петли?
    — Няма, няма — отговори Андрю смело, след което се постара да посмекчи категоричния си отрицателен отговор, като добави: — Освен може би пред сирна неделя и на тям подобни празници. Но всъщност няма значение какво правят хората с тези проклети птици, защото те вдигат такава врява и така разравят двора, че човек от тях не може да види ни боб, ни шушка грах. Но чудна работа, кой ли оставя онази вратичка на кулата отворена? Сега, като го няма господин Рашли, не ще да е той, бас държа.
    Вратичката, за която спомена Андрю, се отваряше към градината в края на една извита стълба, която водеше към стаята на Рашли. Тази стая, както вече споменах, се намираше в една усамотена част на замъка и имаше таен вход към библиотеката, а посредством друг потаен и сводест тъмен коридор се свързваше с останалата част на замъка. Една дълга и тясна пътечка между висок жив плет от див чимшир водеше от вратичката на кулата към една задна вратичка в градинската стена. При наличието на такива изходи Рашли, който живееше съвсем самостоятелно от другите членове на семейството, можеше да влиза и излиза от Озбълдистън Хол, когато си ще, незабелязан от никого. Но откакто го нямаше, никой не използуваше стълбата или вратичката и затова забележката на градинаря заслужаваше внимание.
    — Често ли си забелязвал да е отворена тази врата? — го запитах аз.
    — Не особено често, но един-два пъти, да речем. Мисля си, че трябва да е идвал свещеникът, отец Воън, както го наричат. Никого от прислугата не можеш накара да се качи по тези стълби, каквито са нещастни изплашени езичници — толкова ги е страх от духове, привидения и джуджета, и какви ли не плашила от оня свят. Но отец Воън се смята за привилегирована личност — не го е страх и от дявола! Най-загубеният свещеник, който мънка проповедите си от амвона оттатък река Туйд, би прогонил привидения два пъти по-скоро от него със светената си вода и с езическите си дрънкулки. Па чини ми се, че и не умее да говори добре на латински; поне не ме разбира, като му казвам учените названия на разните растения.
    Досега не съм споменавал нито дума за отец Воън, който разделяше времето и духовните си задължения между Озбълдистън Хол и пет-шест къщи на католици в околността, защото почти не бях го виждал. Той беше около шестдесетгодишен и доколкото разбрах, от добро северняшко семейство. Имаше величествена осанка, сериозен вид и бе много уважаван сред католиците в Нортъмбърланд като достоен и честен човек. Все пак отец Воън не беше лишен от особеностите, с които се отличаваше неговият орден. У него имаше нещо потайно, което за протестантски очи напомняше твърде много на йезуитщина. У туземците (както бихме могли да ги наречем) на Озбълдистън Хол той вдъхваше много повече страх или, да речем, страхопочитание, отколкото обич. Той явно ги порицаваше за пиянството им, защото гуляите значително намаляваха, когато свещеникът гостуваше в замъка. Тогава дори самият сър Хилдебранд се държеше много по-въздържано, което може би правеше присъствието на отец Воън по-скоро отекчително, отколкото желано. Когато говореше, в думите му се долавяше благовъзпитанието, угодничеството, граничещо с ласкателство, характерно за духовенството от неговото вероизповедание, особено в Англия, където миряните-католици, сковани от наказателните закони и ограниченията, които самата им секта и препоръките на свещеника им налагаха, в протестантско общество се държат въздържано, почти боязливо — докато католическият свещеник, който се ползува с даденото му от ордена право да общува с хора от всякакви вероизповедания, се държи непринудено живо и в разговорите си с тях дори се показва свободомислещ, тъй като се стреми да стане популярен и обикновено много ловко постига целта си.
    Отец Воън беше особено близък с Рашли, иначе, по всяка вероятност, едва ли би успял да поддържа положението си в Озбълдистън Хол. Ето защо нямах никакво желание да се сближавам с него, нито пък той правеше опити в тази насока. И така, когато от време на време се срещахме, само си разменяхме учтиви поздрави. Много вероятно ми се виждаше, когато понякога гостуваше в Озбълдистън Хол в отсъствието на Рашли, отец Воън да се настани в неговата стая, а и самата му професия бе такава, че можеше да се очаква той понякога да използува библиотеката. Какво по-вероятно от това именно неговата свещ да е привлякла вниманието ми някоя предишна вечер? Това неволно ми припомни, че отношенията между отец Воън и госпожица Върнън бяха също така потайни, както разговорите й с Рашли. Никога не я бях чувал да споменава името Воън, нито да намеква за него, освен при първата ни среща, когато ми каза, че старият свещеник и Рашли били единствените хора в Озбълдистън Хол, с които могла да разговаря. Но макар никога да не говореше за отец Воън, пристигането му в Озбълдистън Хол винаги изпълваше госпожица Върнън с тревожен трепет, който траеше, докато двамата си разменяха един-два многозначителни погледа.
    Беше повече от ясно, че отец Воън бе замесен в загадъчните тайни, които забулваха съдбата на тази красива и интересна жена. А може би чрез неговото посредничество се уреждаше въпросът за постъпването й в манастир, в случай че тя откаже да се свърже с кой да е от братовчедите ми? Тази негова мисия би дала напълно задоволително обяснение за видимото вълнение, което я обхващаше при неговото пристигане. Иначе те почти не разговаряха и не търсеха поводи да общуват. Ако съществуваше между тях някакъв съюз, те се разбираха, без да говорят, и той влияеше на действията й, без да разменят нито дума. Като се поразмислих обаче, си спомних, че веднаж-дваж бях забелязал да си разменят някакви знаци, но на времето бях предположил, че се касае за нещо, свързано с религиозните обязаности на госпожица Върнън, понеже знаех колко умело католическото духовенство използува всички случаи и всеки удобен момент, за да поддържа влиянието си над своите последователи. Но сега бях склонен да смятам, че зад тези знаци се крие нещо много по-дълбоко и загадъчно. Виждаше ли се той тайно с госпожица Върнън в библиотеката? Ето въпроса, който постоянно си задавах. Ако се срещаха, с каква цел? И как можеше Тя да има толкова голямо доверие в един приятел на коварния Рашли?
    Всички тези трудни и мъчителни въпроси се натрапваха на ума ми и все повече ме заинтересуваха, поради невъзможността да ги разреша. Вече бях започнал да подозирам, че приятелството ми с Даяна Върнън не беше толкова безкористно, колкото би трябвало да бъде, ако слушах гласа на разума. Вече усещах как ме изпълва ревност към този простак Торнклиф и че обръщам повече внимание, отколкото бе разумно и съвместимо с достойнството ми, на глупавите му опити да ме предизвиква. A cero подлагах на най-зорко наблюдение поведението на госпожица Върнън — обстоятелство, което напразно се мъчех да си изтълкувам като рожба, на празно любопитство. Всички тези признаци, както това, че Бенедикт106 почнал сутрин да си четка шапката, показваха, че нежният младеж се е влюбил. И разумът ми, който все още отхвърляше обвинението, че съм допуснал да се породи у мен такава безразсъдна страст, приличаше на онези невежи водачи, които, след като са насочили пътника по съвсем погрешни пътеки, най-упорито продължават да твърдят, че е изключено те да са сбъркали пътя.

Глава XVI

„Един ден, по пладне, като отивах към
лодката си, много се изненадах да видя
ясния отпечатък от бос човешки крак на
пясъка край брега.“

Робинзон Крузо
    Изпълнен от любопитство и ревност, породени у мен от особеното положение на госпожица Върнън, аз започнах да следя всеки неин поглед и всяко нейно движение, и то толкова неотстъпно, че колкото и да се мъчех да го прикрия, не успях да заблудя нейната проницателност. Чувството, че е под наблюдение или по-точно казано, че постоянно я следя с очи, предизвикваше у нея смущение и болка и известно раздразнение. Понякога тя сякаш търсеше случай да изрази скритото си недоволство от поведението ми, което не можеше да не сметне за обидно, имайки пред вид колко откровено ми бе разкрила обкръжаващите я затруднения. При други случаи имах впечатлението, че тя се кани да изкаже негодуванието си. Но или не й стигаше смелост, или някакво друго чувство й пречеше да поиска eclaircissement107. Сръднята й се изпаряваше в духовитите й отговори и упреците умираха на устните й. Между нас се създадоха странни отношения, защото по взаимно желание прекарвахме по-голямата част от времето си заедно, а все пак криехме чувствата, които ни вълнуваха, изпитвахме взаимна ревност и единият се обиждаше от действията на другия. Ние бяхме близки, без да си имаме доверие. У единия — безнадеждна и безцелна любов и неоправдано любопитство без всякакво разумно основание; у другия — стеснение и съмнения, примесени понякога с раздразнения. И все пак такова е човешкото сърце — струва ми се, общо взето, тези сърдечни вълнения по-скоро засилваха взаимната ни привързаност, защото покрай хилядите дразнещи и интересни, макар и дребни случки, госпожица Върнън и аз постоянно мислехме един за друг. Но макар моята суетност отрано да ми подсказа, че присъствието ми в Озбълдистън Хол е дало още един повод на Даяна да не желае да отиде в манастир, аз далеч не можех да разчитам на една обич, която зависеше изцяло от загадъчното й положение. Госпожица Върнън имаше напълно установен и твърд характер, за да остави любовта й към мен да вземе връх над чувството й за дълг или над благоразумието й и тя го доказа в един разговор, който имахме по това време.
    Седяхме заедно в библиотеката. Докато госпожица Върнън прелистваше книгата „Orlando Furioso“, която ми принадлежеше, от страниците падна един изписан лист. Побързах да го взема, но тя ми попречи.
    — Това са стихове — каза тя, поглеждайки листа; после го разгъна и сякаш в очакване на моя отговор добави: — Бива ли? Не, щом се изчервявате и заеквате, трябва да насиля скромността ви и да предположа, че ми разрешавате да ги прочета.
    — Не заслужават вниманието ви — те са част от един превод. Мила госпожице Върнън, би било твърде голямо изпитание за мен вие, която толкова добре познавате оригинала, да дадете преценката си.
    — Мой честни приятелю — отвърна Даяна, — ако държите на съвета ми, недейте закача твърде много скромност като стръв на въдицата си; защото, десет срещу едно, няма никакво съмнение, че не ще уловите нито един комплимент. Вие знаете, че съм член на непопулярното семейство Кажиистинови и не бих похвалила и Аполон за лирата му.
    Тя започна да чете първата строфа, която гласеше:
Ще пея аз за благородни подвизи, венчани с лаври,
за дами, рицари, турнири и любовен жар,
за знойна Африка и черните й маври,
поведени от дръзки Аграмант, от своя цар
против крал Карл и христианския олтар.
Да отмъстят за него ги изпрати
в предсмъртен час Трояно, вождът стар —
оставили земи далечни, непознати,
потеглят те към френските палати.
За храбрия и смел Ролан ще бъде моята песен —
тъй както никога до днес герой не е възпяван.
Със хладен разум този рицар бил известен,
но безнадеждна обич от Ролан безумец прави…

    — Много е дълго — каза тя, хвърляйки поглед на листа и прекъсвайки най-сладките звуци, които е дадено на човешките уши да чуят — звуците на стиховете на млад поет, прочетени от устните на най-скъпото за него същество.
    — Толкова дълго, че не би трябвало да ви отнемам времето, госпожице Върнън — казах малко докачен и взех стиховете от ръцете й, без тя да се възпротиви. — И все пак — продължих аз, — както живея сега като отшелник, понякога ми се струва, че не бих могъл да намеря по-добро занимание, отколкото да продължа — разбира се, само за собственото си забавление, да сме наясно — превода на поемата на този крайно увлекателен автор, който започнах преди няколко месеца, когато се намирах на брега на Гарона.
    — Човек може да се запита — каза Даяна със сериозен тон — дали не бихте могли да оползотворите по-добре времето си.
    — Искате да кажете, сам да съчинявам стихове! — отвърнах много поласкан. — Но да си кажа право, аз умея много повече да налучквам думи и рими за чужд текст, отколкото оригинални мисли; ето защо ми прави голямо удоволствие да използувам стиховете, които Ариосто ми е дал наготово. Но, госпожице Върнън, вие толкова ме поощрявате…
    — Простете, Франк, ала от моя страна не става дума за поощрение; вие сам така го тълкувате. Нямах пред вид нито оригинално творчество, нито превод, защото смятам, че бихте могли да използувате времето си по много по-полезен начин, отколкото с писане или превеждане, на стихове. Виждам, че се чувствувате обиден — продължи тя — и съжалявам, че аз станах причина за това.
    — Не съм обиден, съвсем не съм обиден — рекох с всичката любезност, която можех да си наложа, и то не особено успешно. — Аз съм ви твърде много задължен за интереса, който проявявате към мен.
    — Не, не — продължи безпощадната Даяна, — в принудения ви глас долавям и обида, и една гневна нотка. Не се сърдете, ако подложа чувствата ви на изпитание докрай — може би това, което ще ви кажа сега, още повече да ви разгневи.
    Дадох си сметка колко детински постъпвам и колко по-мъжествено бе държането на госпожица Върнън и я уверих, че няма защо да се опасява, че ще приема зле една критика, в чиято добронамереност бях уверен.
    — В думите ви пролича честното ви отношение — отвърна тя. — Много добре разбрах, че всичкото ви поетическо раздразнение се е изпарило в лекото изкашляне, което предшествуваше изявлението ви. А сега да говорим сериозно. Баща ви писал ли ви е напоследък?
    — Нито дума — бе моят отговор. — Той не ме е почел с нито един ред, откакто пристигнах тука, а има вече няколко месеца.
    — Странно, вие, смели Озбълдистъновци, сте много особено племе. Значи, не знаете, че баща ви е заминал за Холандия по спешна работа, която налагала той лично да присъствува при уреждането й.
    — В този момент за пръв път чувам това.
    — Освен това навярно не знаете, и едва ли много ще ви зарадва, че до завръщането си е упълномощил Рашли да поеме почти цялото ръководство на работите на фирмата му?
    Аз се сепнах и не можах да скрия изненадата и опасенията си.
    — Има защо да се тревожите — каза госпожица Върнън много сериозно. — На ваше място бих се опитала да изпреваря и отстраня опасностите, които изникват от едно толкова нежелателно разпореждане на баща ви.
    — А как мога да сторя това!
    — Нищо не е невъзможно за един смел и деен човек — каза тя с поглед, какъвто навярно са имали героините от времето на рицарите; поглед, пълен с поощрение, което е удвоявало смелостта на храбреца в момент на опасност, — а за плахия и колебливия всичко е невъзможно, защото така му се струва.
    — И какъв съвет бихте ми дали, госпожице Върнън? — попитах аз, като едновременно желаех да чуя отговора и се страхувах от него.
    Тя помълча, после отговори решително:
    — Да напуснете незабавно Озбълдистън Хол й да се върнете в Лондон. Може би вече да сте се бавили тук повече, отколкото трябва — продължи тя с по-мек тон, — но това не е по ваша вина. Всеки загубен момент отсега нататък е престъпление. Да, престъпление. Казвам ви недвусмислено, че ако Рашли по-продължително време ръководи търговските работи на баща ви, той непременно ще го разори.
    — Как е възможно подобно нещо?
    — Недейте ми задава въпроси — каза тя, — но повярвайте ми, намеренията на Рашли се простират много по-далеч от това да забогатее чрез търговия или да увеличи състоянието си. Той само ще използува това, че разполага с доходите и имуществото на господин Озбълдистън като средство за осъществяване на собствените си амбиции и широки планове. Докато баща ви беше в Англия, това бе невъзможно, но щом отсъствува, той, Рашли, ще има големи възможности, които непременно ще използува.
    — Но как мога аз, както съм в немилост пред баща си и лишен от правото да ръководя работите му, как мога аз да предотвратя тази опасност само с присъствието си в Лондон?
    — Самото ви присъствие ще има голямо въздействие. Като негов син никой не може да ви оспори правото да се намесите. Несъмнено ще имате поддръжката на главния счетоводител на баща ви и на доверените му приятели и съдружници. И главно, плановете на Рашли са от такова естество, че… — Тя изведнъж се спря, сякаш се боеше да не каже прекалено много. После пак продължи: — Накратко казано, те са като всички егоистични и недобросъвестни планове, които бързо се изоставят, щом авторите им усетят, че хитростите им са разкрити и че те самите са под наблюдение. Да бъде както казва любимият ви поет:
Потеглям с коня си! А вие уговаряйте страхливците.

    Едно непреодолимо чувство се надигна у мен и ме накара да отговоря:
    — Ах, Даяна, как може вие да ме съветвате да напусна Озбълдистън Хол? Тогава наистина съм стоял тук повече, отколкото трябва.
    Госпожица Върнън се изчерви, но продължи много решително:
    — Да, аз действително ви давам този съвет — не само да напуснете Озбълдистън Хол, но никога вече да не се връщате. Тука имате само един близък човек, за когото да съжалявате — продължи тя, като се усмихна насила, — а той отдавна е свикнал да жертвува приятелства и удобства за благото на другите. По широкия свят ще срещнете стотици други, чието приятелство ще бъде не по-малко безкористно, по-полезно и по-малко обременено със затрудняващи обстоятелства, и не толкова изложено на влиянието на злите езици и на лошите времена.
    — Никога! — възкликнах аз. — Никога! Светът не може да ми предложи нищо в замяна на това, което съм принуден да оставя.
    И взех ръката й и я притиснах до устните си.
    — Това е безумие! — извика тя. — Лудост!
    Даяна се помъчи да изтръгне ръката си от моята, но не достатъчно настойчиво, така че успях да я задържа почти една минута.
    — Чуйте ме, сър — каза тя, — и обуздайте този недостоен изблик на чувства. По силата на едно тържествено обещание аз съм невеста на Христа, освен ако предпочета да се омъжа за злодея Озбълдистън или за бруталния му брат. Аз съм следователно невеста на Христа, отредена още от люлката си за манастир. Затова е съвсем неподобаващо на мен да правите такива излияния — те са само още едно доказателство, че трябва да заминете, и то веднага.
    Тя внезапно спря да говори, после добави със сподавен глас:
    — Напуснете ме веднага — ще се срещнем пак тук, но това ще бъде за последен път.
    Проследих с очи погледа й, докато говореше, и ми се стори, че видях да се размърдва гоблена, който покриваше вратата на тайния коридор от стаята на Рашли към библиотеката. Помислих, че някой ни наблюдава и хвърлих въпросителен поглед към госпожица Върнън.
    — Няма нищо — каза тя съвсем тихо. — Сигурно е някой плъх зад гоблена.
    „Ха! Плъх! На бас, че е нанизан!“108 — бих отговорил, ако смеех да дам израз на възмущението, което се надигна в мен при мисълта, че ни е подслушвал някой в такъв момент. Благоразумието и необходимостта да скривам чувствата си и да се подчиня на повторно изречената заповед на Даяна: „Оставете ме! Оставете ме!“ — навреме предотвратиха някое необмислено действие от моя страна. Напуснах библиотеката, объркан и зашеметен, и напразно се помъчих да се успокоя, когато се прибрах в стаята си.
    В главата ми нахълта хаос от мисли, които течаха бързо, пресичаха се и се засеняха, като мъглите, които се свличат на огромна тъмна маса в планинските области, изменяйки или заличавайки обикновените отличителни белези, по които пътникът намира пътя си в такива пусти места. Тъмната и смътна представа за опасността, която грозеше баща ми вследствие интригите на човек като Рашли Озбълдистън, недоизказаното любовно признание, което бях направил на госпожица Върнън, крайно трудното й положение, което я обвързваше заради предварително поетото обещание да се жертвува и или да отида в манастир, или да встъпи в неудачен брак — всички тези мисли едновременно възникнаха в паметта ми, а не бях способен съзнателно да ги преценя в истинската им светлина. Но главно и преди всичко друго, озадачаваше ме начинът, по който госпожица Върнън бе приела израза на нежните ми чувства, както и държанието й, което с колебанията си между съчувствие и твърдост сякаш загатваше, че макар да не беше безразлична към мен, чувствата й не бяха достатъчно силни да преодолеят пречките за едно признание в споделена любов. По-скоро уплашеният, отколкото изненадан поглед, с който следеше движението на гоблена над тайната вратичка, показваше, че тя се бои от една опасност, която не можах да не сметна за напълно основателна, защото Даяна Върнън рядко се поддаваше на свойствената за пола й нервност и никога не изпитваше страх, без да има действително и разумно основание. Какви ли бяха тези загадки, които я обкръжаваха, сякаш бе омагьосана, и които непрекъснато оказваха най-дейно влияние на мислите и делата й, макар първоизточникът да оставаше винаги скрит? Мислите ми най-сетне се съсредоточиха върху тези съмнения, сякаш занимавайки се с всичко, което засяга госпожица Върнън, те с радост се отърсваха от задължението да се занимаят с въпроса, доколко собственото ми поведение бе пристойно и благоразумно. И в заключение реших, преди да напусна Озбълдистън Хол, да си дам ясна сметка какво ми е отношението към това пленително същество, върху чийто живот откровеността и тайната сякаш си бяха разделили господството, като откровеността вдъхновяваше думите й, а тайнствеността простираше мрачното си влияние върху всичките й действия.
    Освен явния интерес, възникнал у мен от любопитство и тревожна любов, чувствата ми бяха примесени и с някаква неопределена ревност, която не желаех да си призная открито. Това чувство, което се поражда с любовта така естествено, както плевелите с житото, се породи у мен заради голямото влияние, което явно упражняваха върху Даяна тези невидими създания, които ограничаваха свободата на действията й. Колкото повече разсъждавах върху нейния характер, толкова по-дълбоко, макар и неохотно, се убеждавах, че тя по природа въставаше против всякакъв контрол освен този, наложен от човек, когото обича. И у мен се породи силно, горчиво разяждащо ме съмнение, че именно тук се крие причината на това влияние, което толкова я сплашваше.
    Тези мъчителни съмнения засилиха желанието ми да проникна в тайната на държането на госпожица Върнън и в изпълнение на този мъдър план аз стигнах до едно решение, резултатите от което ще узнаете в следващата глава, ако всички тези подробности не са ви дотегнали.

Глава XVII

Глас, който само аз дочувам, казва
че тук не мога да остана вече.
Ръка, която виждам само аз,
ми дава знак да тръгна в път далечен.

Тикъл109
    Вече ви разправих, Трешъм, ако благоволите да си спомните, че вечерните ми посещения в библиотеката почти винаги бяха уговаряни предварително, и то след като старата Марта се съгласи да присъствува. Това негласно споразумение обаче бе изключително мой почин. Напоследък, откакто взаимните ни отношения се усложниха, госпожица Върнън и аз никак не се срещахме вечерно време. Тя следователно нямаше никакво основание да предполага, че ще искам да подновя тези вечерни срещи, особено без предварително споразумение, за да може Марта, както обикновено, да поеме дежурството си. Но, от друга страна, тези предпазни мерки бяха израз на споразумение, а не на някакъв правилник. Както аз, така и всички останали членове на семейството, имахме достъп в библиотеката по всяко време на деня и нощта и никой не можеше да ме обвини, че се натрапвам, колкото и внезапно и неочаквано да се появя там. Аз бях дълбоко убеден, че в тази стая госпожица Върнън понякога приемаше Воън или някое друго лице, с чиито мнения тя бе свикнала да съобразява действията си, и то по време, когато имаше най-малка вероятност да бъде обезпокоена. Светлините, които светеха в библиотеката по необикновени часове, минаващите край прозорците човешки сенки, които сам бях забелязал, следите от стъпки, които личеха в утринната роса от вратичката в кулата до градинската порта, различни звуци и гледки, които някои от слугите, особено Андрю Феъсървис, бяха забелязали и които си обясняваха по своему, всичко това показваше, че някой външен човек посещава замъка. Тъй като можеше да се очаква, че този посетител навярно бе свързан със съдбата на Даяна Върнън, аз не се поколебах да намисля план да открия кой е този човек и какъв е, доколко влиянието му бе благотворно или вредно за тази, която ръководеше, и главно, колкото и да се мъчех да се убедя, че това е второстепенно съображение, повтарям аз, главно, исках да се уверя по какъв начин — този човек бе придобил влияние над Даяна и дали тази власт, която има над нея, се дължи на страх или на обич. Като доказателство, че ревнивото ми любопитство винаги бе на първо място в мислите ми, можеше да се вземе това, че във въображението си аз съзирах винаги в действията на госпожица Върнън влиянието на един човек, макар че нямах никакви основания да не смятам, че тя има безброй съветници. Постоянно си повтарях тази мисъл и винаги стигах до първоначалното си убеждение, че един-единствен човек от мъжки пол, и то по всяка вероятност млад и хубав, ръководеше Даяна Върнън в действията й. И именно защото горях от желание да открия или по-скоро да проследя своя съперник, заставах в градината, за да издебна момента, когато ще светнат прозорците в библиотеката.
    Нетърпението ми обаче бе толкова голямо, че една юлска вечер започнах да бдя за появяването на този човек, който не можеше да дойде преди да се стъмни, цял час преди да се мръкне. Беше неделен ден и алеите бяха тихи и безлюдни. Разхождах се нагоре-надолу известно време, наслаждавах се на живителната свежест на лятната вечер и разсъждавах върху вероятните последици на начинанието си. Прохладният и мек въздух в градината, наситен с благоухание, оказа обичайното си успокоително въздействие върху разгорещената ми кръв и вследствие на това разбунтувалите се мисли постепенно започнаха да се уталожват и стигнах до там да се питам с какво право се готвех да се намесвам в тайните на госпожица Върнън или пък в тези на чичовото ми семейство. Какво ми влизаше в работа кого чичо ми е решил да крие в дома си, където бях неканен гост? И какво право имах аз да се бъркам в работите на госпожица Върнън, забулени, по собствените й признания, от тайна, в която тя не желаеше да се надниква?
    Любовта и своеволието бързо ми подсказаха отговора на тези въпроси. Откривайки този таен гост, аз по всяка вероятност щях да направя услуга на сър Хилдебранд, който навярно не знаеше нищо за интригите в семейството му, и още по-голяма услуга на госпожица Върнън, която със своята прямота и наивност се излага на толкова много рискове, като поддържа тайни връзки с човек, който може да е съмнителен или опасен. Ако се намесвах в тайните й, правех това с великодушното и безкористно (да, аз дори се осмелявах да го нарека безкористно) намерение да я ръководя и да я защищавам срещу всякакво коварство и злонамереност и главно срещу тайния съветник, когото бе избрала за свой довереник. Такива бяха доводите, които желанията ми представяха на моята съвест като чиста монета. А последната, като недоволен търговец, предпочиташе да ги приеме, отколкото да развали отношенията си с един клиент, макар и да беше повече от сигурно, че монетите са фалшиви.
    Докато крачех по зелените алеи, преценявайки всички тези pro и contra110, неочаквано попаднах на Андрю Феъсървис, изправен като статуя при една редица кошери, в позата на благоговейно съзерцание. С едното си око обаче той следеше движенията на тези малки, лесно раздразнителни граждани, които се готвеха да нощуват в покритото си със слама жилище, докато другото бе вперено в една черковна книга, ъглите на която от дълго употребление се бяха изтъркали, така че бе станала овална. Това обстоятелство, съчетано с дребния шрифт и тъмния цвят на въпросната книга, й придаваше старинен вид, който вдъхваше уважение.
    — Тъкмо си четях по малко от съчинението на славния проповедник Джон Куаклебен за „Благоуханното цвете, посеяно по земите на този свят“ — рече Андрю, затваряйки книгата, като ме видя, и слагайки в нея очилата си с рогови рамки, за да отбележи докъде бе стигнал.
    — А вниманието ти, доколкото можах да забележа, бе разделено между пчелите и учения писател, а Андрю?
    — Те са непокорно племе — отвърна градинарят. — Цели шест дни имат, през седмицата, през които да събират мед, а непременно ще ги видиш да се роят в неделен ден, колкото да попречат на човек да иде да чуе словото божие. Но за мой късмет вечерно време няма служба в Гранеганския параклис.
    — Ти можеше като мен да идеш в енорийската църква, Андрю, където чух една много добра проповед.
    — Все едно да ядеш останки от студена овесена каша, зер това прилича досущ на студена овесена каша — отговори Андрю с надменна, презрителна усмивка. — Годна за кучета, ако ваша милост ми прости за израза. Да, не се съмнявам, че можех да чуя свещеника в бяло расо да си чеше езика и музикантите да свирят там със свирките си, дето по мязат за евтина сватба, отколкото за проповед. А освен това можех да отида на вечерня, да чуя отец Дохърти как мънка под носа си — каква ли полза щях да имам от това?
    — Дохърти! — възкликнах аз. (Така се казваше един стар свещеник, струва ми се, ирландец, който понякога служеше в Озбълдистън Хол.) — Аз пък мислех, че отец Воън е бил в Озбълдистън Хол. Вчера го видях тук.
    — Да — отговори Андрю, — но той си тръгна снощи, за да отиде в Грейсток или в някой друг замък по западните краища. Там сега са възбудени духовете. Суетят се насам-натам като пчелини — опазил ги господ, как можах да сравня горките животинки с католици! Вижте, това е вторият рояк, който сигурно ще изхвърчи утре следобед. Първият рояк излетя рано сутринта. Но те май вече се прибират в кошерите си да нощуват. И така, пожелавам на ваша милост лека нощ и всичко добро.
    След това Андрю се оттегли, но на няколко пъти се обърна да погледне кошерите.
    Аз косвено бях научил от него много важна новина, а именно, че отец Воън вече не беше в Озбълдистън Хол. Ако следователно тази вечер светнат прозорците на библиотеката, светлината няма да е запалена от него или пък в поведението му има нещо много тайно и подозрително. Нетърпеливо зачаках да залезе слънцето и да се здрачи. Едва-що бе притъмнило и в прозорците на библиотеката се появи светлина, която още слабо се открояваше в бавно гаснещия ден. Аз забелязах първия й проблясък, обаче тъй бързо, както завареният от нощта моряк забелязва в тъмнината първото далечно блещукане на фара, който му посочва пътя. Колебанието и чувството за благоприличие, които дотогава се бореха за надмощие с любопитството и ревността ми, изчезнаха, щом ми се удаде случай да задоволя любопитството си. Влязох в къщата и отбягвайки по-обитаваните стаи като човек, който гледа да прикрие действията си, стигнах до вратата на библиотеката, поколебах се за момент с ръка на дръжката, чух шум на тихи стъпки в стаята, отворих вратата — и намерих госпожица Върнън сама.
    Даяна изглеждаше изненадана, но не можах да разбера дали това се дължеше на внезапното ми появяване, или на някоя друга причина. В държанието й имаше известна нервност, която не бях забелязал у нея дотогава и която знаех, че може да се дължи само на някакво необикновено вълнение. Но тя в миг се овладя. И такава е силата на съвестта, че аз, който гледах нея да изненадам, бях по-смаяният и обърканият от двамата.
    — Да не се е случило нещо? — попита госпожица Върнън. — Да не е пристигнал някой в Озбълдистън Хол?
    — Доколкото знам, никой — отговорих не малко смутен. — Аз само дойдох да си взема „Орландо“.
    — Ето го — каза госпожица Върнън, посочвайки към масата.
    Премествайки една две книги, за да намеря тази, която уж търсех, аз всъщност замислях как достойно да се измъкна от едно положение, за което чувствувах, че ми липсва достатъчно самоувереност, когато забелязах на масата една мъжка ръкавица. Погледът ми срещна този на госпожица Върнън и тя силно се изчерви.
    — Това ми е скъп спомен — каза тя с известно колебание, в отговор не на мои думи, а на погледа ми, — това е една от ръкавиците на дядо ми, една от същите ръкавици, които виждате на великолепния портрет на Ван Дайк, на който толкова се възхищавате.
    И сякаш смятайки, че й трябва нещо повече от едно голословно твърдение, за да докаже, че говори истината, тя отвори чекмеджето на голямата дъбова маса и като извади още една ръкавица, ми я хвърли. Когато един мъж, по природа откровен човек, прибягва към унизително хитруване и преструвки, мъчителното усилие, което му струва изпълнението на тази непривична задача, често кара слушателя да се съмнява в правдивостта на думите му. Бързо погледнах двете ръкавици и отговорих със сериозен тон:
    — Няма съмнение, че двете ръкавици си приличат по формата и по бродерията. Но те не са един чифт, тъй като и двете са за…
    Тя прехапа устни от яд и отново цяла се изчерви.
    — С право ме изобличавате — отвърна тя не без горчивина. — Някои приятели биха само заключили от думите ми, че не желая да давам обяснения за едно обстоятелство, за което не съм длъжна да давам обяснение, поне не на един чужд човек. Вашата преценка е по-правилна и успяхте да ме накарате да видя не само колко долно нещо е двуличието, но и доколко не умея да се преструвам. Сега ви казвам открито, че тази ръкавица, както вие самият забелязахте, не е еш на онази, която преди малко ви показах. Тя принадлежи на един приятел, който ми е по-скъп, отколкото човекът, изрисуван на портрета на Ван Дайк, един приятел, по чийто съвети съм се ръководила и ще продължавам да се ръководя, когото уважавам, когото…
    Тя замълча.
    Дразнеше ме маниерът й и аз допълних неизказаната от нея дума:
    — Когото „обичам“, би казала госпожица Върнън.
    — Дори да е така — отвърна тя надменно, — кой има право да ми иска сметка за чувствата ми?
    — Положително не аз, госпожице Върнън. Моля ви най-настоятелно да не ме обвинявате в такава самонадеяност. Но — продължих аз доста натъртено, защото на свой ред се почувствувах засегнат, — надявам се, че госпожица Върнън ще прости на един приятел, когото, изглежда, е склонна да не смята вече за такъв, ако забележа…
    — Няма какво да забелязвате, сър — ме прекъсна тя гневно, — освен това, че няма да допусна нито да ме заподозирате, нито да ме разпитвате. Няма човек, когото бих допуснала да ме разпитва или да ме съди. И ако избрахте това необикновено време да се явите тук, за да ме шпионирате, когато се уединявам, приятелството или интересът, които уж проявявате към мен, са много слабо оправдание за невежливото ви любопитство.
    — Ще ви освободя от присъствието си — казах аз с гордост, която с нищо не отстъпваше на нейната, защото нравът ми винаги е бил такъв, че дори когато чувствата ми са изцяло отдадени, не прекланям глава. — Ще ви освободя от присъствието си. Пробуждам се от един приятен, но извънредно измамлив сън… и… Но ние се разбираме.
    Бях стигнал до вратата, когато госпожица Върнън, чиито движения понякога имаха бързината едва ли не на рефлекс, ме настигна и хващайки ме за ръката, ме спря с властния си маниер, който тя умееше да си налага, когато й хрумне, и който беше особено пленителен, съчетан с наивното й и естествено държание.
    — Стойте, господин Франк — не може по този начин да се разделяте с мен. Приятелите ми не са толкова многобройни, че да си позволя да се отказвам дори от неблагодарните и себелюбивите. Помнете ми думата, господин Франсис Озбълдистън, нищо няма да научите от тази тайнствена ръкавица — и тя я вдигна, както говореше, — нищичко, не, ни на йота повече от това, което вече знаете; все пак аз няма да допусна тя да стане ябълката на раздора между нас. Времето, което ми остава да прекарам още тук — каза тя с по-мек тон, — по необходимост ще бъде много кратко. Вие ще останете тук още по-малко. Скоро ще се разделим и никога вече няма да се видим. Нека не се караме, нито пък да допускаме тайните ми нещастия да станат повод да помрачим още повече малкото часове, които ни е писано да прекараме заедно, докато сме между живите.
    Не зная, Трешъм, с каква магия си послужи това пленително създание, за да стане пълен господар на един характер, който самият аз понякога не успявам да обуздая. Когато влязох в библиотеката, бях решил да искам пълно обяснение от госпожица Върнън. Излезе, че тя предизвикателно и възмутено отхвърли искането ми и направо изрази предпочитанието си към моя съперник. Как иначе можех да изтълкувам явното й предпочитание към тайнствения й довереник? Все пак, тъкмо когато се канех да напусна стаята и да скъсам завинаги с нея, стигаше й да промени тона и погледа си, достатъчно беше истинската й надменна неприязън да отстъпи на мил и закачлив деспотизъм, който от своя страна се преливаше в тъжно и сериозно чувство, за да седна пак на мястото си, неин покорен слуга, и то при тежките условия, поставени от самата нея.
    — Но каква полза от това? — казах, като се отпуснах на стола. — Каква полза може да има от това, госпожице Върнън? Защо да съм свидетел на затруднения, които не мога да облекча, и на тайни, когато се засягате дори от опитите ми да проникна в тях? Колкото и да ви липсва житейски опит, вие не може да не знаете, че една млада и красива жена може да има само един приятел — мъж. Дори като приятел бих ревнувал тайните, които споделяте с някакво неизвестно трето лице, което Вие криете. Но с вас, госпожице Върнън…
    — Така ли? Вие ме ревнувате? С всички тънкости и настроения на тази мила страст? Но, добри ми приятелю, вие досега само повтаряте незначителните глупости, които простите хора повтарят от разни пиеси и романи, докато те действително започват да оказват силно влияние върху мислите им. Момчетата и момичетата се влюбват от много празни приказки. И когато позадреме любовта им, те с празни приказки се раздразват, докато стигнат до ревност. Но вие и аз, Франк, сме разумни същества и не сме нито толкова глупави, нито празноглави, та с празни приказки да създадем помежду си други отношения освен едно честно, безкористно приятелство. Всякаква друга връзка е изключена за нас, все едно, че аз съм мъж, а вие — жена. Право да ви кажа — добави тя след кратко колебание, — макар и да се придържам достатъчно към правилата за благоприличие, приети за нашия пол, за да се поизчервя за собствената си откровеност, ние не можем да се оженим, дори да искахме. И не би трябвало да се женим, ако можехме.
    И тя действително се изчерви, Трешъм, ангелски се изчерви, 4 когато направи тези жестоки изявления. Тъкмо се канех да оборя двете й позиции, забравяйки напълно именно тези подозрения, които се потвърдиха същата вечер, когато тя продължи със студенина и твърдост, които се доближаваха твърде много до суровост:
    — Това, което казах, е трезвата, неоспорима истина, по която няма да допусна нито въпроси, нито някакви обяснения. Значи, сме приятели, господин Озбълдистън, нали? — Тя протегна ръката си и като взе моята, добави: — И сега, и занапред няма да сме нищо един за друг освен приятели.
    Тя освободи ръката ми. Отпуснах и наведох глава, съвсем смазан, както би казал Спенсър, от добродушието, примесено със суровост, които долових в държането й. Тя побърза да заговори за друго.
    — Ето едно писмо — каза тя, — адресирано до вас, господин Озбълдистън, съвсем точно и ясно. Но въпреки предпазливостта на човека, който го е писал и адресирал, то може би никога нямаше да стигне до вашите ръце, ако не беше случайно попаднало у моя Паколет111, моето джудже-вълшебник, което аз, като всички романтични девойки в бедствено положение, държа на своя служба.
    Отворих писмото и хвърлих бегъл поглед върху съдържанието — разгънатият лист падна от ръцете ми и неволно възкликнах:
    — Боже господи! Със своето безразсъдство и непослушание аз погубих баща си!
    Госпожица Върнън скочи от мястото си с истинска тревога и дружеско съчувствие.
    — Как побледняхте! Да не ви е лошо? Да ви донеса ли чаша вода? Бъдете мъж, господин Озбълдистън, проявете твърдост. Баща ви… да не би баща ви да е починал?
    — Слава богу, жив е! — казах аз. — Но какви беди и трудности доживя да види…
    — Ако е само това, не се отчайвайте. Бива ли да прочета писмото? — попита тя, като го взе.
    Кимнах утвърдително, едва съзнавайки какво говоря. Тя го прочете много внимателно.
    — Кой е този господин Трешъм, който е подписал писмото?
    — Съдружникът на баща ми — (добрият ви баща, Уил), — но той обикновено не се занимава лично с търговските работи на фирмата.
    — Той пише за различни писма, които ви е пратил по-рано — каза госпожица Върнън.
    — Не съм получил нито едно — отвърнах аз.
    — И от писмото се установява — продължи тя, — че Рашли, който е поел ръководството на фирмата, докато баща ви е в Холандия, преди известно време напуснал Лондон на път за Шотландия с крупни суми и ценни книжа за погашение на полици, издадени от баща ви на различни лица в Шотландия, и че оттогава не се е обаждал.
    — Уви, така е.
    — Освен това в Глазгоу бил пратен един главен счетоводител, някои си Оуенсън… Оуън, за да се опита Да намери Рашли, а вас ви моли да отидете също там, за да му помогнете да го издири.
    — Точно така е и трябва незабавно да тръгна.
    — Почакайте една минутка — каза госпожица Върнън. — Доколкото разбирам, в най-лошия случай ще изгубите известна сума пари. Възможно ли е заради такова нещо да се насълзявате? Срамота е, господин Озбълдистън!
    — Несправедливо ме съдите, госпожице Върнън — отвърнах аз. — Скърбя не за загубата на парите, а за въздействието, което знам, че тя ще има върху здравето и духа на баща ми, за когото търговският кредит е въпрос на чест. И ако бъде обявен за фалирал, това ще го закара в гроба, потиснат от скръб, угризение на съвестта и отчаяние, като войник, обявен в страхливост, или човек на честта, който е загубил положението си и доброто си име в обществото. Всичко това можех да избягна с една незначителна жертва за сметка на глупавата ми гордост и леност, на които се зловидеше да поема своя дял от работата в една почтена и полезна професия. Боже мили! Как да изкупя последиците от грешката си?
    — Като заминете незабавно за Глазгоу, както ви заклева да сторите приятелят, който ви пише това писмо.
    — Но ако Рашли действително си е поставил долната й безсъвестна цел да ограби благодетеля си, какви изгледи има да намеря начин да попреча на изпълнението на един толкова дълбоко замислен план?
    — Изгледите не са особено насърчителни, наистина. Но, от друга страна, никаква възможност нямате да услужите на баща си, като останете тук. Спомнете си, ако бяхте заели предназначената за вас служба, тази беда нямаше да се случи. Отзовете се веднага, за да действувате по получените указания, и не е изключено да спасите положението. Но почакайте, не напускайте стаята докато не се върна.
    Тя ме остави дълбоко объркан и смаян, в едно потиснато душевно състояние, което не ми попречи в отделни проблясъци на трезво мислене да се възхитя от решителността, спокойствието и пълното самообладание, които госпожица Върнън проявяваше при всякакво критично положение, колкото и да бе неочаквано.
    Тя се върна след кратко време с лист хартия в ръка, сгънат и запечатан като писмо, но без адрес.
    — Поверявам ви — каза тя — това доказателство за моята дружба, защото имам пълно доверие във вашата чест. Ако правилно схващам в какво се състои нещастието ви, сумите, които понастоящем са у Рашли, трябва да се вземат обратно до определен ден, струва ми се, че се споменаваше 12-ти септември, за да могат да се използуват за изплащане на въпросните полици. Следователно, ако се намерят съответни суми преди този ден, кредитът на баща ви няма да е застрашен от нещастието, от което се опасявате.
    — Разбира се. В такъв смисъл схванах писмото на господин Трешъм. — Аз още веднаж прочетох писмото на баща ви, Уил, и добавих; — Няма никакво съмнение.
    — Е — каза Даяна, — в такъв случай малкият ми Паколет може да ви бъде от полза. Чували ли сте писма да съдържат магическо заклинание? Вземете това писмо. Недейте го отваря, докато всички други средства не се окажат безполезни. Ако успеете със собствените си усилия, разчитам на чувството ви за чест да го унищожите, без да го отворите или без да допуснете друг да го отвори. Ако не успеете, можете да разчупите печата десет дни преди фаталния срок и там ще намерите указания, които могат да ви са от полза. Сбогом, Франк. Ние никога вече няма да се видим. Само понякога мислете за приятелката си Дай Върнън.
    Тя подаде ръката си, но аз я притиснах в обятията си. Тя въздъхна, като се освободи от прегръдката, която не отказа, избяга до вратата, която водеше към нейната стая, и кече не я видях.

Глава XVIII

В галоп лудешки бързат те,
далече устремени.
„Виж! Редом яздя аз, мъртвецът!
Боиш ли се от мене?“

Бюргер112
    Има нещо полезно в струпването на беди, различни по причина и характер, а именно, че разнообразието, което те създават с противоречивото си въздействие, не позволява на пострадалия да бъде съвсем сломен от коя да е от тях. Аз бях дълбоко наскърбен от раздялата си с госпожица Върнън и все пак не така дълбоко, както бих бил, ако надвисналите над баща ми беди не се налагаха на вниманието ми; бях обезпокоен от новините на господин Трешъм, но все пак по-малко, отколкото ако само те бяха занимавали мисълта ми. Не бях нито неверен влюбен, нито безсърдечен син; но човек може да отдаде само известна част от скръбта си на причината, която я поражда и ако две причини действуват едновременно, нашето съчувствие, както средствата на фалирал човек, трябва да се раздели между тях. Такива мисли ме занимаваха, когато стигнах в стаята си — както се вижда от сравнението, те вече имаха известен търговски уклон.
    Залових се сериозно да обмисля писмото на баща ви. То не беше твърде ясно и ме отправяше за някои подробности към Оуън, когото ме молеше да срещна, колкото може по-скоро, в един шотландски град, наречен Глазгоу. Съобщаваше ми се освен това, че сведения за моя стар приятел ще получа от фирмата „Маквити, Макфин и сие“, търговци на улица Галоугейт във въпросния град. Споменаваше се съща така за няколко писма, които, както ми се струва, или са се изгубили, или са били пипнати от някого. Упрекван бях за моето мълчание с думи, които биха били крайно несправедливи, ако писмата ми бяха стигнали до местоназначението си. Бях смаян, докато четях. Нито за момент не можех да се съмнявам, че духът на Рашли витае около мен и извиква тези съмнения и затруднения, които ме заобикаляха. Все пак страшно беше да си помисли човек колко много злина и сила той трябва да е вложил в изпълнението на плановете си. Но нека бъда справедлив към себе си в едно отношение — мъката от моята раздяла с госпожица Върнън, колкото и тежка да би ми изглеждала при други обстоятелства и по друго време, отстъпи при мисълта за опасностите, надвиснали над баща ми. Самият аз не ценях много богатството и като повечето млади хора с живо въображение си мислех, че по-скоро бих се лишил от богатство, отколкото да давам време и сили, за да го спечеля. Но що се отнася до баща ми, аз знаех, че той би сметнал фалита като най-голям и непоправим позор, за който в живота няма никаква утеха и от който смъртта е най-бързото и единствено спасение.
    Затова мисълта как да предотвратя тази катастрофа ме обзе с много по-голяма сила, отколкото ако се отнасяше до моя собствен интерес и до собственото ми богатство. В резултат на раз-, съжденията си твърдо реших да замина от Озбълдистън Хол на следващия ден и да се отправя, без да губя време, за Глазгоу, за да се срещна с Оуън. Сметнах, че е благоразумно да съобщя на чичо си за заминаването си само с едно благодарствено писмо за гостоприемството му, с което да го уверя, че внезапна и важна работа ми е попречила да му благодаря лично. Знаех, че непретенциозният стар барон с готовност ще ме извини за това, а от друга страна бях убеден, че интригите на Рашли имат много широк и решителен мащаб, и се опасявах да не би той да намери начин да попречи на едно пътуване, което има за цел да ги предотврати, ако моето пътуване бъде оповестено в Озбълдистън Хол.
    И така, аз реших да тръгна призори на следващата сутрин и да стигна съседното кралство Шотландия преди моето заминаване да стане известно в замъка. Само едно значително препятствие можеше да попречи на бързината ми, която беше решителен фактор за успеха на моята експедиция. Не знаех не само най-краткия, но и изобщо никакъв път за Глазгоу; и тъй като при моето положение бързината беше от най-голямо значение, реших да се посъветвам по т ози въпрос с Андрю Феъсървис, най-близкия и надежден авторитет. Макар че беше късно, тръгнах с намерение да узная нещо сигурно по този важен въпрос и след няколко минути стигнах до дома на градинаря.
    Жилището на Андрю се намираше недалеч от външната стена на градината — това беше една уютна, удобна, нортъмбрийска селска къща, с прозорци и врати, украсени-с тежки каменни корнизи, и с покрив, покрит с широки сиви плочи вместо с тънки плочи, слама или керемиди. На единия ъгъл на къщата имаше ранозрейка круша, отпред — поточе и около половин декар цветна градина, а отзад — зеленчукова градина; една ливада за кравата и една нивица, засята с различни култури, по-скоро за използуване от самия обитател, отколкото за продан, свидетелствуваха за тази топла и удобна домашна обстановка, която старата Англия създава за своите обитатели дори в най-северните й краища.
    Като се приближих до резиденцията на мъдрия Андрю, чух шум, който беше особено тържествен, носов и продължителен и който ме накара да предположа, че Андрю съобразно с почтения и похвален обичай на сънародниците си е събрал някои от съседите си на „семейно богослужение“, както наричаше той вечерната молитва. Андрю нямаше ни жена, ни дете, ни каквото и да е лице от женски пол в къщата си. „Първият човек, който е упражнявал моя занаят — казваше той, — достатъчно се е опарил от тази стока“. Но въпреки това той успяваше да си намери публика сред съседите католици или англикани (главни, измъкнати от огъня, както казваше той), върху които да упражнява своите дарби на духовник напук на отец Воън, отец Дохарти, Рашли и всички католици около него, които смятаха неговата намеса в такива случаи за акт на еретизъм. Затова сметнах, че е твърде вероятно някои благоразположени съседи да са се събрали при него на подобно семейно богослужение. Когато се заслушах по-внимателно обаче, разбрах, че звуците излизат само от дробовете на споменатия Андрю — когато го прекъснах с влизането си в къщата, намерих Феъсървис да се бори, доколкото може, с някакви дълги думи и трудни имена и да чете за собствена просвета един том полемична литература.
    — Тъкмо четях нещичко от достопочтения доктор Лайтфут — каза той при влизането ми, като сложи настрана огромния том.
    — Лайтфут ли? — отвърнах аз, поглеждайки с известно учудване тежкия том. — Положително авторът ти има несполучливо име.113
    — Да, сър — името му е Лайтфут. Той е бил богослов, и то не като днешните. Извинявайте, че ви държах да чакате на вратата, но тази вечер видях вампир. Дано господ да ни пази от такива работи! Не ми се щеше да отворя вратата, преди да свърша вечерната молитва. Току-що бях свършил петата глава на Неемия — ако и това не го пропъди, не знам какво ще помогне вече!
    — Видял си вампир ли? Какво искаш да кажеш, Андрю?
    — Казах ви вече, че видях вампир — отвърна Андрю, — което значи, че срещнах призрак — господ да ми е на помощ! И такъв страх ме хвана, че само дето не изскочих от кожата си.
    — Моля ти се, забрави за малко ужасните си преживелици, Андрю, и ми кажи можеш ли да ми посочиш най-краткия път до едно място във вашата Шотландия на име Глазгоу.
    — Място на име Глазгоу! — повтори Андрю Феъсървис. — Та Глазгоу е голям град! И вие ме питате дали знам пътя за Глазгоу. Та как да не го знам? Той не е много далеч от собственото ми село Дрийпдейл, което се пада малко по на запад от него. Ами за какво ще отива ваша милост в Глазгоу?
    — По частна работа — отговорих аз.
    — Което значи не ме питай, за да не те излъжа. В Глазгоу? — той поспря малко. — Мисля, че ще е добре някой да ви покаже пътя.
    — Разбира се, ако знаеш някой да отива натам.
    — И ваша милост сигурно би платил нещичко за изгубеното време и за труда, нали?
    — Без съмнение. Работата ми е бърза и ако намериш някой водач да ме придружи, ще му платя щедро.
    — На днешния ден не се приказва за земни работи — каза Андрю, вдигайки очи към небето, — но ако не беше неделя вечер, надявам се, че бихте били доволен да намерите някого, който ще ви прави приятна компания по пътя и ще ви каже имената на всички благороднически резиденции и замъци и ще ви разправи за целия им род.
    — Казвам ти, че ме интересува само пътя. Ще платя на човека доволно — ще му дам всичко в границите на разумното.
    — Всичко — отвърна Андрю, значи нищо. А момчето, дето имам пред вид, знае преките пътища и разни пътечки през баирите и…
    — Нямам време да говоря по този въпрос, Андрю. Ти направи пазарлъка от мое име, както си искаш.
    — Аха, така може! — отговори Андрю. — Мисля си, щом като е така, аз ще бъда туй момче, дето ще ви заведе.
    — Ти ли? Ами как ще си оставиш работата?
    — Преди известно време казах на ваша милост, че отдавна смятам да се махам, може би още от първата година, когато дойдох в Озбълдистън Хол, а сега наистина смятам да се махна — по-добре да си отрежеш пръста, отколкото винаги да те боли.
    — Значи, напущаш службата си? Ами няма ли да си изгубиш заплатата?
    — Е, някаква загуба все ще има. Ама у мен има пари на господаря, дето ги вземах за ябълките от старата градина — голяма файда видяха тези, дето ги купиха — зелен боклук бяха; а пък сър Хилдебранд все настоява да му дам парите (всъщност управителят Ги иска), като че ли бяха кой знае какви златни пармени. Има у мен и пари за семената — та мисля, че надницата все ще се навакса. Пък и вярвам, че ваша милост ще има пред вид загубата ми, като стигнем в Глазгоу. Кога искате да тръгнем?
    — Утре сутринта призори — отговорих аз.
    — Това е май доста неочаквано — къде ще намеря кон? Чакай — знам къде ще намеря точно такова добиче, каквото ми трябва.
    — Тогава в пет часа сутринта, Андрю, ще ме срещнеш на алеята.
    — Дявол да ме вземе, ако не устоя на срещата — отговори Андрю енергично. — Ама ако слушате мен, хайде да тръгнем два часа по-рано. Аз знам пътя и по светло, и по тъмно, също като слепия Ралф Ронълдсън, който пропътувал всички баири в околността, а не знаел какъв е цветът на изтравничето.
    Аз одобрих предложената от Андрю промяна на първоначалния ми план и ние се уговорихме да се срещнем на уреченото място в три часа сутринта. Но изведнъж една мисъл хрумна на бъдещия ми спътник.
    — Вампира! Вампира! Ами ако ни нападне? Не ща да се срещам с такива работи два пъти на денонощие.
    — Хайде, хайде! — възкликнах аз, тръгвайки си. — Не бой се от дяволи от оня свят — на този свят има живи дяволи, които могат и сами да се оправят не по-зле, отколкото ако цялата орда на Луцифер би им дошла на помощ.
    С тези думи, при които имах пред вид собственото си положение, аз напуснах жилището на Андрю и се върнах в замъка.
    Направих някои приготовления, необходими за предстоящето ми пътуване, прегледах и напълних пистолетите си и после се хвърлих на кревата да поспя малко, ако е възможно, преди да поема този дълъг, уморителен и неспокоен път. Организмът ми, изтощен от бурните вълнения през деня, се оказа по-добър към мен, отколкото очаквах, и аз потънах в дълбок и здрав сън, от който се стреснах, когато старият часовник удари два от куличката до спалнята ми. Станах веднага, запалих свещ, написах писмото до чичо си и оставяйки някои дрехи, които щяха да ми пречат, сложих останалия си гардероб в куфара, слязох тихо долу и стигнах в конюшната без никакви пречки. Без да бъда такъв опитен коняр като братовчедите си, аз все пак се бях научил в Озбълдистън Хол да тимаря и оседлавам коня си, и след няколко минути бях вече го яхнал, готов за път.
    Докато яздех по старата алея, която залязващата луна огряваше с бледа светлина, аз погледнах с дълбока и скръбна въздишка назад към стените, зад които беше Даяна Върнън, с тъжната мисъл, че ние може би се разделяме завинаги. Невъзможно беше да различа сред дългите правилни редици от готически прозорци, които сега изглеждаха призрачно бели на лунната светлина, прозореца на стаята, в която живееше тя. Даяна е изгубена вече за мене, мислех си аз, докато очите ми бродеха по неясните и заплетени архитектурни линии, които представляваше Озбълдистън Хол на лунната светлина. Загубена е вече за мене, още преди да съм напуснал мястото, където живее! Каква надежда мога да имам да поддържам някаква връзка с нея, когато ще ни разделят километри!
    Докато се бях спрял, потънал в нерадостни размисли, „железният език на времето прошепна «три» в сънливото ухо на нощта“ и ми напомни за необходимостта да устоя на срещата си с една по-малко интересна личност — Андрю Феъсървис.
    При вратата на алеята намерих един конник, застанал в сянката на стената, но едва след като се изкашлях два пъти и извиках „Андрю“, градинарят отвърна:
    — Да, да, аз съм, Андрю, същият.
    — Върви напред тогава — казах аз — и ако можеш, мълчи, докато минем селцето в долината.
    Андрю тръгна напред, и то много по-бързо, отколкото аз бих препоръчал, и така строго изпълняваше заповедта ми да мълчи, че не отговори на неколкократните ми запитвания защо е това излишно бързане. Като се измъкнахме от безбройните каменисти проходи и пътеки около замъка по преки пътища, известни на Андрю, ние стигнахме откритото поле; и препускайки бързо през него, потеглихме през пустите хълмове, които делят Англия от Шотландия в областта, наречена „Средните покрайнини“. Пътят, или по-скоро едва утъпканата следа, по която вървяхме, водеше ту през блата, ту през чакълеста почва; въпреки това Андрю съвсем не забави хода, а смело препускаше напред с осемдесет мили в час. Бях изненадан и раздразнен от упорството на този човек, защото ние се изкачвахме и слизахме по главоломни стръмнини и минавахме по ръба на пропасти, където едно подхлъзване на коня би изпратило ездача на сигурна смърт. Луната в най-добрия случай даваше колеблива и несигурна светлина, а на някои, места планинските чукари, надвиснали над нас, ни потапяха в пълен мрак и тогава аз можех да следя Андрю само по тропота на коня му и по искрите, които неговите копита изкарваха от камъните. Отначало това бързо движение и вниманието, което трябваше да съсредоточа върху коня си заради личната си сигурност, беше добре дошло за мене, понеже насила отклоняваше ума ми от различните мъчителни мисли, които иначе щяха да го тормозят. Но най-после, след като няколко пъти подвикнах на Андрю да язди по-бавно, аз сериозно се раздразних от неговия нахален и упорит отказ да ми се подчини или да ми отговори. Гневът ми обаче беше съвсем безсилен. Един-два пъти се помъчих да се изравня със своеволния си водач, с цел да го съборя от коня му с дръжката на камшика си, но Андрю имаше по-добър и буен кон от моя или което е по-вероятно, предчувствуваше добрите ми намерения към себе си и затова ускоряваше крачката, колкото пъти се опитвах да го настигна. От друга страна аз бях принуден постоянно да пришпорвам коня си, за да не изгубя Андрю от погледа си, защото твърде добре знаех, че без него никога не бих могъл да се оправя в самотната пустош, през която сега минавахме в такъв необикновен галоп. Най-после толкова се ядосах, че се наканих да си послужа с пистолета и с един куршум да прекъсна вихрения бяг на „огнешпорния“ Андрю, ако по собствена воля не се поспре. Очевидно тази закана упражни някакво въздействие върху тъпанчето на ухото му, което оставаше глухо за по-благите ми молби, защото той понамали хода и като ме дочака да се доближа до него заяви, че нямало много смисъл да се язди с такава идиотска бързина.
    — Тогава за какъв дявол препускаше така, негодник такъв? — извиках аз, защото гневът ми беше пламнал с особена сила под натиска на преживения страх, също както няколко капки вода, хвърлени върху тлеещ огън и недостатъчни да го угасят, го карат да лумне с нова сила.
    — Какво обича ваша милост! — запита Андрю с невъзмутимо спокойствие.
    — Какво обичам ли, негоднико? От един час насам крещя подире ти да караш по-бавно, а ти дори не ми и отговаряш. Да не си луд или пиян, че се държиш така?
    — Да прощава ваша милост, ама аз май недочувам. Пък и не отричам, че си сръбнах нещичко за сбогом, преди да се разделя с къщичката, дето съм живял толкова време. И понеже си нямах компания, трябваше сам да си пийна ракийката, защото иначе трябваше да оставя половината шише на онези католици, а ваше милост ще признае, че това щеше да бъде чиста загуба.
    Това сигурно беше вярно, а и моето положение сега налагаше да поддържам добри отношения с водача си. Затова се задоволих да му кажа, че отсега нататък аз ще определям колко бързо ще вървим, а той ще ми се подчинява.
    Андрю, окуражен от мекия ми отговор, пак заговори със свойствения си при такива случаи педантичен и важен тон.
    — Ваша милост, пък и никой друг не може ме убеди, че е благоразумно и здравословно да се излиза нощем из тези баири, без да се подкрепи човек с една чаша ментовка или бренди, или ракия, или нещо друго за душата. Стотина пъти съм прехвърлял хребета на Отърскейп и денем, и нощем и ако не си бях посръбнал нещо никога не бих намерил пътя. Пък и пийвах си, защото и от двете страни на седлото носех по една бъчонка с ракия.
    — С други думи, Андрю — казах аз, — ти си бил контрабандист, а? Как може човек с твоите строги принципи да ограбва държавната хазна?
    — Ами! Та то е все едно да ограбиш египтяните114 — отвърна Андрю. — Бедната ни стара Шотландия достатъчно, си тегли от онези мошеници акцизните и ревизорите, които са се нахвърлили като скакалци отгоре й от това злополучно обединение насам. Един добър неин син е длъжен да й занесе от време на време нещичко за пийване, та да сгрее изстрадалото й сърце напук на онези мръсни разбойници.
    След като го поразпитах по-подробно, узнах, че Андрю често е пътувал по тези планински пътеки като контрабандист преди и след установяването си на работа в Озбълдистън Хол. Това обстоятелство беше от особено значение за мен, защото го правеше добър водач, въпреки лудешкия му бяг в началото на пътуването ни. Даже и сега, когато яздехме по-бавно, прощалната чашка сякаш не бе още съвсем изгубила въздействието си върху постъпките на Андрю, а може би имаше и нещо друго, което го вълнуваше. Той често поглеждаше нервно и уплашено назад. И щом като пътят ставаше по-добър, проявяваше желание да ускори хода си, сякаш се боеше, че някой го преследва. Тези признаци на тревога постепенно намаляха, когато стигнахме един висок, гол хребет със стръмни склонове и от двете страни, който се простираше на около една миля от изток към запад. Бледите лъчи на зората вече осветяваха хоризонта, когато Андрю още веднъж погледна назад и като видя, че по баирите, по които бяхме минали, не се вижда жива душа, грубите черти на лицето му се поотпуснаха и той най-напред си засвири, а после запя весело, но не твърде мелодично, припева на една шотландска песен:
С Джени в цъфналия пирен
аз на гайдата си свиря —
и напразно ще я дирят…

    Същевременно той потупа шията на коня, който го носеше тъй смело. С това вниманието ми бе привлечено към животното и аз веднага познах една от любимите кобили на Торнклиф Озбълдистън.
    — Какво значи това, сър? — казах аз строго. — Та това е кобилата на господин Торнклиф.
    — Не отричам, че може на времето да е била на скуайър Торнклиф, ама сега е моя.
    — Ти си я откраднал, разбойнико!
    — Не, не сър, никой не може да ме обвини мене в кражба. Ето как стои работата. Скуайър Торнклиф взе от мен назаем десет лири да отиде на състезанията в Йорк и вместо да ми ги върне, каза, че ще ми строши кокалите, ако още един път посмея да си поискам парите. Сега пък той зор ще види да си получи коня оттатък границата. Ако не ми плати до стотинка, няма да види и един косъм от опашката му. Аз познавам един хитър човек в Лаумейбън, ловък юрист, който ще ми каже как да се оправя с него. Откраднал съм бил кобилата! Кражбата е грях, който Андрю Феъсървис никога не е извършил. Аз просто я задържах jurisdictiones fandandy causey115. Какви хубави съдийски думи — почти като езика на нас градинарите и на други учени хора. Жалко само, че са толкоз скъпи. Само тези три думи получих от един дълъг процес, дето ми струва четири бъчонки от най-хубавата ракия, която някога е стоплял гърлото на човека. Ех, сър, скъпа работа е правосъдието!
    — Още по-скъпо ще ти излезе, Андрю, ако си решил по такъв начин да си върнеш дължимото, без разрешение на закона.
    — Ами, ами, слава богу, сега сме вече, в Шотландия и аз мога да намеря приятели адвокати, па и съдии по-лесно от всеки Озбълдистън. Третата братовчедка на майчината ми майка е роднина на кмета на Дъмфриз и той няма да допусне човек от рода му да пострада. Тук, ще знаете, законите са еднакви за всички. Не е като при нас, дето може да те набият с камшик, преди да усетиш, по нареждане на секретаря Джобсън. Но скоро там няма да има изобщо никакви закони, та затуй и напуснах.
    Много се ядосах на постъпката на Андрю и проклинах съдбата си, че за втори път ме беше тласнала в компанията на човек с такова съмнително поведение. Затова реших да купя от него кобилата, щом свършим пътуването и да я върна на братовчед си в Озбълдистън Хол. Смятах да уведомя чичо си още от първия град, в който има поща. Сметнах, че е безсмислено да се карам на Андрю, който в края на краищата беше постъпил твърде естествено за човек в неговото положение. Затова потиснах яда си и го запитах какво иска да каже с последните си думи, че в Нортъмбърланд скоро нямало да има никакви закони.
    — Закони ли? — каза Андрю. — Е да, ще царува там законът на сопата. Поповете и ирландските офицери и онези говеда католиците, дето скитат насам-натам, защото не смеят да си стоят в къщи, ги има сега под път и над път в Нортъмбърланд, а пък тези гарвани не се трупат някъде, ако не надушат мърша. Сигурен съм, че негова милост сър Хилдебранд ще се забърка в някаква каша — у тях има колкото щете пушки и пищови, ками и саби, и скоро ще ги развъртят, защото младите Озбълдистъновци са глупави и страх нямат, да прощава ваша милост.
    Тези думи ми припомниха някои подозрения, които бяха възникнали и у мен, че поддръжниците на Стюартите се намират в навечерието на някакво рисковано начинание. Но тъй като считах, че не ми подобава да шпионирам думите и делата на чичо си, аз по-скоро отбягвах, отколкото да се възползувам от случаите, които ми се отдаваха да следя развитието на нещата. Андрю Феъсървис нямаше такива скрупули и без съмнение с право изтъкваше като истинска причина за решението си да напусне замъка факта, че там се кроят някакви опасни заговори.
    — Слугите — заяви той. — арендаторите и други някои редовно се рекрутират и тренират. Искаха и аз да се хвана за оръжието. Но аз с такава войска няма да тръгна. Не познават Андрю тез, дето искаха от него такова нещо. Ще се бия, когато си искам, но няма да се бия нито за блудницата вавилонска, нито за която и да е друга блудница в Англия116.

Глава XIX

Ще падне скоро счупеният връх —
стените крепостни за ветрове нехаят.
И сред останките, обрасли с мъх,
любов, поезия и храброст ще витаят.

Лангхорн117
    В първия шотландски град, в който стигнахме, водачът ми потърси своя приятел и съветник, за да се осведоми от него по какъв подобаващ и законен начин може да направи своя собственост „хубавото добиче“, което понастоящем беше негово само благодарение на шмекерия — нещо което беше все още доста разпространено в тази страна, дето някога е царяло пълно беззаконие. Доста ме развесели оклюмалият му вид, когато се върна. Както изглежда, той казал повече, отколкото трябва, на своя верен приятел, адвоката; като отплата за наивното си доверие узнал за свой ужас, че господин Таутхоуп междувременно бил назначен за секретар на мировия съдия на тази област и че — бил длъжен да осведомява правосъдието за случаи като този на господин Андрю Феъсървис. Както заявил този бдителен представител на полицията, конят трябвало да бъде задържан и оставен на ясли в конюшнята на градския съветник Тръмбул срещу заплащане на дванадесет шотландски шилинга per diem118, докато се разгледа и обсъди въпросът кой е законният му собственик. Той дори казал, че ако иска да изпълни строго и неотменно дълга си, би трябвало да задържи и честния Андрю Феъсървис; но след като водачът ми жално му се примолил, той не само се отказал от това намерение, но даже му подарил едно старо и куцо конче, за да може да продължи пътя си. Обаче тази щедрост била оказана едва след като накарал бедният Андрю да му преотстъпи всичките си права над прекрасния кон на Торнклиф Озбълдистън; господин Таутхоуп казал, че това преотстъпване е съвсем без значение за Андрю, тъй като последният едва ли щял да може да си получи обратно нещо повече от оглавника му, от който да направят примка за врата, както шеговито се изразил адвокатът.
    Докато изтръгвах от него тези подробности, Андрю беше опечален и смутен, защото гордостта му на северняк беше накърнена от това, дето бе принуден да признае, че адвокатите са си адвокати и на север, и на юг от река Туид и че господин секретарят Таутхоуп не струва пет пари повече от господин секретаря Джобсън.
    — Нямаше да ме е яд толкова, че ми измъкнаха онова, което бях спечелил почти с цената на живота си, ако туй ми се беше случило между англичаните; но един добър шотландец да мами друг е все едно гарван гарвану око да вади. Но явно е, че много неща са се изменили в страната от това злополучно обединение119 — на това събитие Андрю приписваше всички прояви на беззаконие и упадък у сънародниците си и по-специално увеличените цени, намалените халби и други подобни нередности, на които ми обръщаше внимание по пътя.
    Що се отнася до мен, аз сметнах, че не нося вече никаква отговорност за кобилата, и писах на чичо си при какви обстоятелства е била откарана в Шотландия, като накрая му съобщих, че тя се намира в ръцете на правосъдието и на неговите достойни представители съветника Тръмбул и господин секретаря Таутхоуп, към които той трябва да се обърне за по-нататъшни сведения. Засега не е нужно да разказвам дали конят бе върнат на нортъмбърския ловец на лисици или още носи достойната личност на шотландския адвокат.
    Продължихме пътя си на северозапад много по-бавно, отколкото бяхме пътували през нашето нощно бягство от Англия. Преминахме верига след верига от голи и скучни хълмове, преди да се разкрие пред нас по-плодородната равнина на река Клайд. Колкото можехме по-скоро стигнахме градеца или както водачът ми настояваше да го наричам — града Глазгоу. В последно време, както разбирам, той напълно е заслужил да се нарича така, както моят водач с някаква политическа предвидливост го наричаше тогава. Широки и постоянно разрастващи се връзки с Антилските острови и американските колонии, ако съм правилно осведомен, са положили основите на едно богатство и благоденствие, което, ако се укрепи и изгради внимателно, може един ден да доведе до огромен търговски разцвет. Но в тези по-далечни времена, за които говоря, зората на този блясък не беше още изгряла. Вярно е, че съюзът с Англия беше отворил за Шотландия търговските пътища към английските колонии; обаче, едно, поради липса на капитал, второ, поради националната ревност на англичаните, шотландските търговци все още до голяма степен бяха лишени от възможността да се възползуват от привилегиите, които им даваше този паметен договор. Разположен на западното крайбрежие на острова, Глазгоу не можеше да поддържа търговски връзки с източните графства и Европа, с които главно се задоволяваше все още незначителната шотландска търговия. И все пак, макар че по онова време нямаше още признаци за високото положение, до което той щеше един ден да достигне, Глазгоу, като главен град в западната част на Шотландия, беше селище с немалко значение. Широката и пълноводна река Клайд, която тече тъй близо до стените му, дава възможност за значително вътрешно корабоплаване. Глазгоу се считаше за главен град не само на плодородните равнини непосредствено около него, но и на областите Ейр и Дъмфриз, които изпращаха там продуктите си и получаваха в замяна други стоки от първа необходимост, както и някои луксозни произведения, от които се нуждаеха.
    От мрачните планини на западна Горна Шотландия в пазарищата на любимия град на свети Мънгоу често слизаха и диви банди. Черди и хергелета от диви рунтави, дребни говеда и коне, водени от също тъй диви, рошави и понякога също така дребни планинци, често кръстосваха улиците на Глазгоу. Чужденците с учудване гледаха чудатото им и фантастично облекло и слушаха непознатите и нехармонични звуци на говора им, а планинците, въоръжени с пушки и пищови, със саби, ками и щитове дори и когато мирно търгуваха, зяпаха смаяни луксозните стоки, чието предназначение им беше неизвестно и алчно спираха поглед върху онези, които познаваха и ценяха. Планинецът винаги неохотно напуска своите пусти места; а в онези времена да го откъснеш от родината му и да го заселиш другаде беше все едно да изтръгнеш бор от скалата, на която е пораснал. Все пак още по него време планинските долини бяха пренаселени, макар че понякога гладът или войната понамаляваха броя на жителите им, и затова мнозина от техните обитатели слизаха към Глазгоу, заселваха се там, търсеха и намираха поминък, макар и различен от този в родните им долини. Този приток от здрави и ценни поселници имаше значение за процъфтяването на града; той подпомогна развитието на някои индустрии, които вече съществуваха там, и сложи основите на по-късния му възход.
    Външният вид на града съответствуваше на неговото значение. Главната улица беше широка и импозантна; на нея имаше обществени сгради, чийто архитектурен стил привличаше вниманието, макар че не издаваше особено добър вкус; къщите бяха каменни и високи, а някои фасади бяха богато украсени с каменни орнаменти — нещо, което придаваше на улицата внушителен и великолепен вид, който до известна степен липсва на повечето английски градове, поради това, че тухлите, от които са построени, изглеждат така леки, несолидни и нетрайни.
    Водачът ми и аз пристигнахме в западната столица на Шотландия твърде късно в събота вечер, за да можем изобщо да мислим за каквато и да е работа. Слязохме пред вратата на една весела ханджийка, която, както каза Андрю, приличаше на ханджийката от разказите на стария Чосер120, и бяхме посрещнати от нея извънредно любезно.
    На другата сутрин камбаните на всички черкви забиха, за да, възвестят празника. Въпреки че бях чувал как строго се спазва неделята в Шотландия, първото ми желание, естествено, бе да потърся Оуън. Когато се осведомих, обаче, казаха ми, че всички мои опити биха били напразни „докато не пусне черква“. И ханджийката, и водачът ми ме увериха, че няма да намеря жива душа нито в кантората, нито в дома на „Маквити, Макфин и сие“, към които ме упътваше писмото на Оуън, и че още по-малко мога да се надявам да намеря някой от самите съдружници. Те били сериозни хора и сигурно са там, където трябва да бъдат всички добри християни на такъв ден, т.е. в Баронската черква.
    Андрю Феъсървис, чието възмущение от представителите на правосъдието в родината му за щастие не беше се разпространило и върху другите свободни професии, сега започна да възхвалява проповедника, който трябваше да служи тази сутрин, а ханджий-ката му пригласяше. В резултат на това реших да отида в това тъй популярно място за молитва, по-скоро за да узная, ако е възможно, дали Оуън е пристигнал в Глазгоу, отколкото за да получа някаква духовна храна. Надеждите ми нараснаха, когато бях уверен, че ако достопочтеният господин Ефрейм Маквити е изобщо между живите, той непременно ще почете днес с присъствието си Баронската черква и че ако случайно в дома му гостува чужденец, той без съмнение ще го заведе със себе си на службата. Тази възможност определи окончателно решението ми и, придружен от верния Андрю, аз тръгнах за черква.
    При този случай обаче аз не се нуждаех особено от водач, защото тълпата, която се беше насочила по стръмна калдъръмена улица, за да чуе най-популярния проповедник в Западна Шотландия, сама би ме повлякла със себе си. Като стигнахме върха на хълма, завихме наляво и две големи двукрили врати ни пропуснаха да влезем в откритото широко гробище около катедралата на Глазгоу. Архитектурата на сградата е по-скоро мрачна и тежка, отколкото изящна, но особеностите на готическия й стил са тъй строго издържани и подхождат на околната среда, че нейната внушителност и тържественост веднага ми направиха силно впечатление. Бях толкова поразен и прехласнат от външния вид на черквата, че няколко минути Андрю напразно се мъчеше да ме за-мъкне вътре.
    Макар и да се намира в един доста голям и многолюден град, тази стара и масивна сграда изглежда напълно усамотена. От едната страна от градските къщи я делят високи стени; от другата й страна има дълбоко дере, на дъното на което бълболи скрито поточе, чийто нежен шепот увеличава внушителната тържественост на гледката. Отвъд дерето се издига висок бряг, гъсто залесен с борови дървета, чиято тъмна сянка се разстила над гробището и създава подходяща мрачна атмосфера. Самият черковен двор имаше особен вид, защото макар че беше сам по себе си просторен, той беше малък за многобройните почтени граждани, погребани в него, почти всеки с паметник на гроба си. И затова нямаше много място за високата избуяла трева, която обикновено покрива част от земята на такива места, където грешниците нямат вече грижи и уморените намират покой. Плоските надгробни камъни са поставени тъй близо един до друг, че дворът сякаш е постлан с тях и макар че покривът му е небето, той прилича на пода на някоя стара английска черква, осеян целият с надгробни надписи. Съдържанието на тези тъжни спомени за краткия земен живот, за напразните грижи, които крият те, суровият урок, който ни дават за нищожеството на човека, огромното пространство, което са покрили тъй нагъсто, и техният еднообразен тъжен тон ми напомняха за скрижалите на пророка, „изписани отвътре и отвън с жалби, скръб и мъка“.
    Величественият вид на самата катедрала отговаря напълно на тази обстановка. Човек чувствува, че архитектурата и е тежка, и все пак съзнава, че въздействието от нея би се развалило, ако беше по-лека и с повече украса. Както узнах, това е единствената катедрална черква в Шотландия освен катедралата на Къркуол на Оркнейските острови, която е останала непокътната през време на Реформацията; Андрю Феъсървис, който наблюдаваше с гордост впечатлението, което ми направи тя, обясни нейното запазване по следния начин.
    — A-а! Това се казва черква! Няма по нея разни украшения и фигурки, и финтифлюшки — солидна, добре споена зидария, която ще изтрае, докато свят светува, и ни човешка ръка, ни барут могат да я разрушат. Малко остана да пострада по времето на Реформацията, когато разрушиха черквите на св. Андрю и Пърт, и други някои, за да ги очистят от следите на папизма и идолопоклонството, от иконите, патрахилите и другите подобни парцали на старата развратница121, която се е разположила на седем хълма, сякаш един не стига за стария й задник. Тогаз народът — селяните от Ренфру, Барон и Горбалс — решили да дойдат в Глазгоу една хубава сутрин и да се опитат да очистят черквата от папските джунджурии. Но гражданите на Глазгоу се уплашили да не би старата им черква да пострада от такова грубо лечение и затова забили голямата камбана и събрали с барабан занаятчиите. За щастие достойният Джеймс Рабат бил председател на гилдията нея година (сам той бил зидар и затова още повече искал да запази старото здание). Занаятчиите се събрали и заявили на тълпата селяни, че ще се сражават с тях, ама няма да позволят да пострада черквата им, както станало на други места. Това не е било от любов към католицизма — никой не може да обвини занаятчиите от Глазгоу в такова нещо. И така, скоро се споразумели да махнат статуите на горските светии от нишите им. Каменните идоли били натрошени на парчета, както се иска в евангелието, и хвърлени в реката и старата черква се изправила хубава като котка, след като й изчистиш бълхите, и всички били доволни. Чувал съм умни хора да казват, че ако бяха направили същото във всички черкви в Шотландия, Реформацията нямаше да пострада от това, а пък щяхме да имаме повече прилични християнски черкви. Защото аз съм живял дълго време в Англия и никой не може да ме убеди, че кучкарниците на Озбълдистън Хол не са по-хубави от много храмове божи в Шотландия.
    С тези думи Андрю ме поведе в черквата.

Глава XX

…С благоговение
и ужас гледам плочите надгробни,
подземията ледни на смъртта —
те всяват страх в сърцето прималяло.

„Скърбящата невеста“122
    Въпреки нетърпението на водача ми не можах да не се спра и да погледам още няколко минути сградата отвън; тя изглеждаше сега още по-тържествена в своето усамотение, след като отворените врати погълнаха множеството, което се тълпеше в двора; скоро отвътре се разнесе хорово пеене, от което разбрахме, че богомолците вече участвуват в тържествената служба. Далечният звук на толкова гласове, свързани в една хармония и лишени от всички неприятни нотки, които дразнят ухото отблизо, смесен с шепота на потока и свиренето на вятъра в старите борове, ме изпълни с чувство за нещо възвишено. Цялата природа, която те възпяваха с песента на псалмопевеца, сякаш тържествено възхваляваше с трепет и радост своя творец. Бях слушал тържествени — литургии във Франция с всичкия eclat123, който може да им придаде най-хубавата музика, най-пищните одежди и най-внушителния ритуал, и все пак те нямаха върху мен въздействието, което имаше това просто презвитерианско богослужение. Молитвата, в която участвуваха всички богомолци, ми се виждаше много по-внушителна от тази, която се изпълнява като назубрен урок от професионални музиканти; така шотландската църковна служба правеше впечатление на частица от действителния живот, докато католическата литургия напомняше театър.
    Докато аз се бавех, заслушан в тържествените звуци, Андрю, който вече губеше търпение, ме дърпаше за ръкава:
    — Хайде, сър, хайде, не бива да закъсняваме и да безпокоим хората през време на службата; ако се бавим тук, ще дойдат служителите и ще накарат да ни арестуват като безделници.
    След това напомняне аз последвах водача си, но не, както предполагах, в централната част на черквата.
    — През тази врата, господине, през тази врата! — извика той и ме задърпа, когато се запътих към главния вход. — Там ще чуете само студени и празни приказки, плътски морал, сухи и излишни слова като листа на седефче по Коледа. Истинската сладост на вярата ще изпитате само тук.
    Минахме през ниска сводеста врата с по-малка вратичка на нея, която някакъв сериозен човек току-що затваряше, и слязохме по няколко стъпала като че ли на път към погребалните подземия на черквата. Излезе, че наистина отиваме там — защото не знам по каква причина именно тези подземия бяха избрани като място за едно твърде необикновено богослужение.
    Представете си, Трешъм, едно пространство с ниски, потънали в полумрак сводове, каквито в други страни се използуват за гробници, а и тук дълго време са служили за тази цел; една част от него беше наредена със седалища и превърната в черква, но тя, макар да побираше стотици богомолци, беше малка в сравнение с тъмните пещери, които зееха около така използуваната площ. В тези пусти, забравени кътове се виждаха вехти знамена и полуразбити щитове над гробовете на някогашните „царе на Израел“. Надписи, които можеха да се разчетат с мъка, и то само от опитния историк, написани на език така остарял, както и прошката, която се измолваше с тях, подканваха посетителя да се помоли за душите на тези, чиито тела почиваха там. Тук, заобиколени от тленните останки на смъртните, стояха множество богомолци, отдадени на молитва. Шотландците се молят прави, а не на колене — струва ми се, че това се върши главно за да се подчертае колкото се може повече разликата между техните обреди и тези на католическата черква, защото съм наблюдавал, че когато се молят в семеен кръг насаме, те заемат в своите обръщения към бога тази поза, която другите християни смятат за най-смирена и почтителна. Изправени стояха стотици мъже и жени на всякаква възраст, мъжете без шапки, и слушаха с голямо внимание и почит импровизираната или поне ненаписана молитва на стария и многообичан свещеник.124 Тъй като принадлежах към същото вероизповедание, аз сериозно насочих мислите си към молитвата и едва когато богомолците отново седнаха по местата си, вниманието ми бе погълнато от това, което видях наоколо си.
    Щом свърши молитвата, повечето мъже си сложиха шапките или кепетата и всички, които имаха де да седнат, седнаха. Андрю и аз не бяхме от тях, тъй като влязохме в черквата твърде късно. Заедно с много други хора в нашето положение ние стояхме прави в нещо като полукръг около седналите богомолци. Зад нас и около нас бяха сводестите гробници, които вече описах. Пред нас бяха отдадените на молитва слушатели, с лица, смътно озарени от светлината, която струеше от два ниски готически прозореца, подобни на тези, през които влиза въздух и светлина в костница. Тази светлина позволяваше да се видят такива лица, каквито обикновено се срещат в шотландските черкви. Почти всички носеха израз на съсредоточено внимание, освен когато баща или майка смъмряха загледалото се наоколо немирно дете или събуждаха друго, заспало от скука. Строгите шотландски лица, с високи и изпъкнали скули, с интелигентен и проницателен израз; който често е присъщ на тях, изпъкват по-добре при молитва или в бой, отколкото когато са събрани при по-весели случаи. Думите на проповедника даваха отлична възможност да се проявят разнообразните чувства и мисли на слушателите му.
    Старост и немощ бяха намалили чувствително силата на гласа му, който някога сигурно е бил мощен и звучен. Той четеше евангелския текст малко неясно, но когато затвори библията и започна проповедта си, и навлезе с жар в тезата, която поддържаше, гласът му постепенно се засили. Тя беше свързана с отвлечени въпроси от християнската вяра, въпроси сериозни, дълбоки и неразбираеми за обикновения човешки разум. За обяснението им той търсеше с голяма находчивост и умение ключ в многобройните цитати от вдъхновените черковни писания. Не винаги бях склонен да се съглася с неговия начин на мислене, а в някои случаи не бях съвсем сигурен дали разбирам правилно позициите му. Но пламенният ентусиазиран тон на добрия старец правеше много дълбоко впечатление, а доводите му бяха извънредно находчиви. Както е известно, шотландците се отличават по-скоро със силата на разума си, отколкото с дълбочината на чувствата си, и затова логиката им действува по-силно от реториката; повече ги привличат остри полемически разсъждения по теоретични въпроси, отколкото пламенните призиви към сърцето и чувствата, чрез които популярните проповедници в други страни спечелват своите слушатели.
    Сред внимателно заслушаните лица можеха да се наблюдават различни изражения, които напомняха слушателите в прочутата картина, изобразяваща проповедта на свети Павел в Атина. Ето един ревностен и умен калвинист, който е навел леко глава в дълбок размисъл; устните му са стиснати, очите му вперени в свещеника с израз на гордост от това, че споделя неговите необорими доводи; показалецът на дясната му ръка докосва един подир друг пръстите на лявата, сякаш изброява доводите, чрез които проповедникът постепенно стига до заключението си. Друго по-строгото си и сурово лице изразява недвусмислено презрение към всеки, който би се усъмнил в учението на пастора, и радостта си от заслуженото наказание, което е отредено за такъв неверник. Трети пък, който може би е от друга енория и е дошъл тук по някаква случайност или от любопитство, като че ли мислено оборва някоя слаба точка в разсъжденията; лекото поклащане на главата му ясно говори, че се съмнява в силата на доводите на проповедника. Повечето слушаха със спокойни и доволни лица, изпълнени с радост, че са тук и слушат такава умна проповед, макар че може би не могат напълно да я разберат. Жените изобщо принадлежаха към тази именно част от слушателите; по-старите обаче съсредоточено и строго слушаха отвлечените теории; очите на по-младите от време на време си позволяваха да пошарят свенливо из черквата и някои от тях, Трешъм (ако суетността ми не ме е измамила), успяха да забележат вашия покорен слуга и приятел — хубав млад англичанин, случайно появил се сред тях. Що се отнася до останалите богомолци, глупавите зяпаха, прозяваха се или спяха, докато ги ритнеше по пищяла някой по-ревностен съсед, а безделниците проявяваха невниманието си само като шареха с очи наоколо си, без да смеят да проявят по-открито скуката си. Сред носиите на обитателите на Долна Шотландия — жакет и наметало — тук-там се виждаха и карираните дрехи на планинците, които с ръце, облегнати на дръжките на широките си саби, наблюдаваха другите слушатели с неприкрито и дръзко любопитство. Причината, поради която те не слушаха проповедта, беше твърде извинителна — те не разбираха езика. Войнственият и див вид на тези случайни посетители придаваше на паството един своеобразен характер, който то не би имало без тях. Андрю обясни по-късно, че този ден те били по-многобройни, защото в града имало пазар на добитък.
    Ето такива лица се разкриваха пред критичния ми поглед, наредени в редица и осветени от малкото слънчеви лъчи, които се промъкваха през решетъчните готически прозорци на ниската черква в Глазгоу. След като хвърлеха светлина върху лицата на внимателната публика, те се губеха сред празните сводове зад нея, така че предната част на този лабиринт беше в полусянка, а задната оставаше в пълен мрак и изглеждаше безкрайна.
    Казах вече, че стоях с други посетители във външния кръг около богомолците, с лице към проповедника и с гръб към сводестите гробници, за които вече няколко пъти споменах. Положението ми беше особено неудобно за слушане, защото и най-малкият шум отекваше хилядократно в редицата сводове зад мен. От време на време се чуваше шум от дъждовни капки, които падаха през някаква пукнатина на разнебитения покрив и пляскаха по плочите на пода; този шум ме караше често да обръщам глава назад към мястото, откъдето идеше; и колкото пъти очите ми се вперваха нататък, трудно ми беше да ги откъсна оттам. Въображението ни обича да прониква колкото може по-дълбоко в един такъв сложен лабиринт, потънал в полумрак и пълен с предмети, които дразнят любопитството само защото придобиват нещо тайнствено поради неясните си и смътни очертания. Очите ми постепенно свикнаха с мрака, в който се заглеждаха, и неусетно мислите ми се спираха много повече върху това, което откривах там, отколкото върху метафизичните тънкости в разсъжденията на проповедника.
    Баща ми често се е мъчил да ме отвикне от тази разсеяност, която може би се дължи на една възбудимост на въображението, съвършено чужда на него. И тъй като сега забелязах, че пак ме обзема изкушението да не внимавам, спомних си дните, когато ръка за ръка с него отивах в параклиса на г-н Шауър и как сериозно баща ми ме съветваше да не си губя времето, защото времената са лоши. В настоящия момент този спомен, вместо да ме накара да съсредоточа вниманието си, още повече ме отвлече от това, което ставаше около мен, защото извика в паметта ми опасността, в която се намираше самият той и търговията му. Помъчих се, колкото е възможно по-тихичко, да накарам Андрю да се осведоми дали господата от фирмата „Маквити и сие“ са в черквата. Но Андрю, заслушан с дълбоко внимание в проповедта, само силно ме сръга с лакът, за да млъкна. Помъчих се после, също така безуспешно, да потърся с очи сериозната и делова физиономия на Оуън сред морето от лица, които бяха вперили очи към амвона. Но нито под широките кожени калпаци на гражданите на Глазгоу, нито под широкополите шапки на селяните от Ланаркшър не можах да видя нищо, което да ми напомни за скромната перука, колосаното жабо и обичайния кафяв костюм на главния счетоводител на фирмата „Озбълдистън и Трешъм“. Тревогата ме обзе с такава сила, че нито интересът към новата за мен обстановка, която ме развличаше, нито дори чувството ми за приличие не можеше да я надвие. Дръпнах силно Андрю за ръкава и му казах, че искам да напусна черквата и да продължа, както мога, търсенето си. Андрю, еднакво упорит в черквата както в Чевиотските планини, известно време не благоволи да ми отговори, но когато видя, че иначе няма да млъкна, ми каза важно, че веднаж като сме влезли в черквата, не можем да излезем, докато не свърши службата, защото вратите се заключвали, щом започне молитвата. След като ми каза това отривисто и с раздразнен шепот, Андрю си придаде пак мъдър и критичен вид и се заслуша с внимание в проповедта.
    Докато се мъчех да превърна необходимостта в добродетел и да насоча мислите си към проповедта, бях отново прекъснат по много странен начин. Един глас зад мен пошепна ясно в ухото ми: „Вие сте в опасност в този град.“ Обърнах се уж случайно.
    До мен и отзаде ми стояха няколко обикновени работници с колосани ризи, закъснели като нас за службата. Не знам защо един поглед към лицата им ме увери, че нито един от тях не е този, който ми беше говорил. Те слушаха внимателно проповедта и никой от тях не отвърна на моя изпитателен и уплашен поглед с изражение, което да означава, че ме разбира. Може би този, който ми се беше обадил, се бе скрил веднага, след като бе изрекъл странното си предупреждение, зад масивната кръгла колона зад нас. Мислите ми се забъркаха във всевъзможни догадки защо именно тук ми се правеше това предупреждение, към каква опасност насочваше вниманието ми и кой беше този, който го беше изрекъл. Сметнах обаче, че предупреждението ще се повтори и реших да гледам само към свещеника, така че този, който ми беше говорил, да се изкуши да ми заговори пак, мислейки, че първият път думите му не са били чути.
    Планът ми успя. Не бяха минали и пет минути, откак се бях заслушал пак в проповедта, и същият глас ми пошепна: „Слушайте, но не се обръщайте.“ Не се обърнах. „Вие сте в опасност в този град — продължи гласът, — също и аз. Ще се срещнем тази нощ точно в 12 часа на моста. Стойте си в къщи до здрач и гледайте да не ви види някой.“
    Гласът замлъкна и аз бързо обърнах глава. Но говорещият още по-бързо се беше шмугнал зад колоната, без да го забележа. Бях твърдо решил да го зърна, ако е възможно, и затова, измъквайки се през външния кръг слушатели, също минах зад колоната. Там нямаше никой; видях само една фигура, загърната в мантия — не можех да различа дали това беше характерното за Долна Шотландия наметало или карираният широк шал на носията на Горна Шотландия, — която преминаваше като сянка през пустинния мрак на сводовете, които вече описах.
    Машинално се опитах да проследя тайнствената фигура, която се плъзгаше и изчезваше сред гробниците като призрак на някой от безбройните им мъртви обитатели. Възможността да настигна един човек, който очевидно не желаеше да бъде заговорен, беше малка. Но аз проиграх дори и тази малка възможност, понеже се спънах и паднах, когато бях направил едва три крачки от колоната. Тъмнината, която беше причина за злополуката ми, за щастие прикри и позора ми; защото проповедникът прекъсна словото си със строгия авторитетен глас, с който шотландските свещеници въдворяват ред сред паството си, и помоли „съотвения служител“ да залови причинителя на смут в храма божи. Но тъй като шумът не се повтори, клисарят или не знам как го наричат там, не счете за нужно да прояви особено усърдие, за да открие виновника, и аз можах да се върна на първоначалното си място до Андрю, без да привлека вниманието на когото и да било. Службата продължи и завърши, без да се случи нещо друго, което заслужава да се отбележи.
    Докато богомолците се разотиваха, моят приятел Андрю възкликна:
    — Вижте, ей там са достопочтеният господин Маквити, госпожа Маквити, госпожица Алисън Маквити и господин Томас Макфин, който щял да се жени за госпожица Маквити, ако не се обърка нещо. Тя ще има доста парици, нищо, че не е голяма хубавица.
    Отправих поглед към хората, които ми посочи той. Господин Маквити беше висок, слаб, възрастен мъж, с груби черти, гъсти черни вежди, светли очи и както ми се видя, със зловещо изражение на лицето, което накара сърцето ми да трепне уплашено. Спомних си предупреждението, което ми бе направено в черквата, и се поколебах да се обърна към този човек, въпреки че сам не можех да си дам разумно обяснение за чувството си на неприязън и подозрение.
    Все още се колебаех, когато Андрю, който счете, че нерешителността ми се дължи на стеснение, ме подкани да не се срамувам.
    — Обадете му се, господин Франсис, обадете му се. Той още не е кмет, макар че догодина сигурно ще бъде. Обадете му се — той ще ви отговори както подобава, въпреки че е толкова богат. Само да не му искате пари, защото казват, че бил много стиснат.
    Веднага си помислих, че ако този търговец е наистина такава стипца, както загатваше Андрю, може би трябва да му се представя по-предпазливо, тъй като не знаех в какво състояние са сметките между него и баща ми. Това съображение дойде в подкрепа на тайнственото предупреждение и на неприязненото чувство, което бях изпитал, щом видях лицето на този човек. Вместо направо да се обърна към него, както възнамерявах по-рано, задоволих се само да накарам Андрю да попита в дома на г-н Маквити за адреса на англичанина Оуън. Внуших му да не казва кой го е пратил с тази поръчка и после да ми съобщи в хана какво е узнал. Андрю обеща да стори това. Той спомена, че трябвало да отида на вечерната служба, но прибави с присъщата си хапливост, че ако някои хора не могат да стоят мирно, ами трябва да се препъват в надгробните камъни, сякаш искат да събудят мъртвите с трополенето си, по-добре е да си стоят в къщи и да се греят край печката.

Глава XXI

Във полунощ отивам до Риалто —
да се разходя и поразмишлявам.
Там ще се срещнем двамата със тебе.

„Спасената Венеция“125
    Изпълнен със зловещи предчувствия, за които все пак не можех да открия задоволителна причина, аз се затворих в стаята си в хана. След като отпратих Андрю, който настояваше да отида с него в черквата „Свети Енох“126, където, както каза той, щял да говори един свещеник, чието слово прониквало в дълбините на душата, аз сериозно се заех да обмисля по-нататъшните си действия. Никога не съм бил суеверен в истинския смисъл на думата. Предполагам обаче, че всички хора, когато се намират в особено колебание и затруднение и когато разумът не ги е довел да никакво разрешение, са склонни в отчаянието си да дадат воля на въображението си и да се оставят само на случая или на онези причудливи впечатления, които завладяват духа ни и на които неволно се отдаваме. Грубите черти на шотландския търговец бяха толкова отблъскващи, че не можех да реша да му се доверя, без да пренебрегна предпазливостта, която ми подсказваше умението ми да съдя за хората по лицата им. Освен това предупредителният глас, фигурата, която изчезна като сянка сред сводовете като „в-долината на смъртта“, бяха грабнали въображението на един младеж, който — моля да не забравяте — беше и млад поет.
    Ако наистина се намирах в опасност, както загатваше тайнственото съобщение, как бих могъл да узная каква е тя и как да я предотвратя, освен ако се срещна с непознатия си съветник, на когото можех да припиша само добри намерения спрямо мен? Неведнъж си спомних за Рашли и неговите интриги. Но аз бях дошъл тук така бързо, че не можех да предположа, че той е вече осведомен за пристигането ми в Глазгоу, а още по-малко, че е вече подготвен да предприеме нещо срещу мен. Освен това по нрав бях смел и самоуверен, силен и пъргав и до известна степен умеех да си служа с оръжие, защото във Франция всички младежи се запознават с това изкуство. Не се боях от никой отделен противник; тайните убийства не бяха разпространени по онова време в тази страна, а мястото за среща беше твърде многолюдно, за да мога да се усъмня, че се крои някакво насилие върху ми. С една дума, реших да се срещна с тайнствения странник на моста, както беше поискал той; и после да действувам според обстоятелствата. Няма да скрия от вас, Трешъм, това, което тогава се мъчех да скрия от себе си, а именно слабата, тайно лелеяна надежда, че може би Даяна Върнън, не знам как и по какви пътища, има нещо общо с това подозрително съобщение, предадено в такова необикновено място и време и по такъв странен начин. Тази тайна надежда ми нашепваше, че само тя знае за моето идване; тя сама ми беше казала, че има влиятелни приятели в Шотландия; тя ми беше дала един талисман, чиято сила трябваше да използувам, когато всички други възможности са изчерпани. Кой друг освен Даяна Върнън имаше средства, сведения и желания да отклони опасностите, които, както изглеждаше, ме преследваха на всяка стъпка? Тази мисъл се вмъкна тайно и колебливо в главата ми, преди да седна на масата; тя стана по-смела и привлекателна през време на скромната ми вечеря; през следващия половин час (подпомогната може би от няколко чашки отлично червено вино) тя се наложи тъй дръзко, че в някакъв отчаян опит да избягам от това измамливо изкушение, чиито опасности съзнавах, аз бутнах настрана чашата и яденето си, грабнах шапката си и бързо излязох на открито като човек, който се мъчи да избяга от собствените си мисли. А може би аз се поддавах на същите тези чувства, от които уж бягах, защото стъпките ми веднага се насочиха към моста на река Клайд, където трябваше да стане определеното ми от тайнствения странник rendez-vous127.
    Макар че ядох след вечернята — от уважение към религиозните скрупули на хазайката ми, на която не й се щеше да приготвя топла храна между двете служби, и съобразно със съвета на незнайния си приятел да си стоя в къщи до здрач, все пак, когато пристигнах на уреченото място, оставаха още няколко часа до срещата. Както можете да си представите, този период на чакане беше много досаден и едва ли бих могъл да ви кажа как премина. Групи от млади и възрастни хора, всички видимо изпълнени със съзнанието за светостта на този ден, минаваха по голямата открита ливада на северния бряг на река Клайд, която служи за белянка на платно и за място за разходка на жителите на града, или пък крачеха бавно по дългия мост, който води към южните области на графството. Останал ми е само общият приятен спомен за молитвеното настроение, което още се четеше по лицата им. У някои то може би беше само привидно, но у мнозина беше явно искрено. Тази мисъл за светостта на празника правеше буйната веселост на младите да се изразява в по-тихи, но по-приятни сърдечни разговори, докато по-възрастните се въздържаха да водят шумни и продължителни спорове. Въпреки че мнозина минаха край мен, не се чуваше глъч от човешки гласове. Малцина се поддаваха на изкушението да се върнат и да се поразходят през свободната си вечер сред красивата природа. Всички бързаха да се приберат за почивка у дома. За мен, който бях свикнал другояче да прекарвам неделя вечер сред френските калвинисти, имаше нещо израилтянско и все пак поразяващо и привлекателно в това тачене на неделята. Несъзнателно почувствувах, че моето безцелно скитане край реката, при което постоянно срещах хора да се прибират в къщи, може да привлече вниманието им и дори да предизвика техния укор. Затова незабелязано се отстраних от най-оживения път и се забавлявах с това да търся пътеки, в които най-малко мога да бъда забелязан и порицан за безделието си. Алеите, очертани в широката ливада с редица дървета като в парка „Свети Джеймс“ в Лондон, ми даваха възможност да изпълня този свой детински план.
    Както вървях по една от тези алеи, чух за моя изненада острия и самодоволен глас на Андрю Феъсървис, който с чувство за собствената си важност говореше по-високо, отколкото другите смятаха, че е прилично на този свят ден. Може би не беше твърде красиво, че се скрих зад една група дървета, но това беше най-лесният начин да не ме забележи и започне да ми натрапва усърдието си и нахалното си любопитство. Когато минаваше край мен с един сериозен мъж с черно сако, прихлупена шапка и женевско наметало, чух го да описва моята личност по следния начин, който самолюбието ми отхвърли като карикатура, и все пак не можех да не призная, че в описанието му има доза истина:
    — Да, да, господин Хамърго, така е. Той не е чак толкова глупав, има от време на време някакви проблясъци на здрав разум, ама е малко смахнат и завеян със своята поезия. Види ли някой стар стволест дъб, той му се любува, като че ли е породиста круша, отрупана със сочни плодове. А пък някоя скала с бликащ от нея извор е за него по-хубава от градина с цветни лехи и най-хубави растения в саксийки. Предпочита да дърдори с една глупава жена, Даяна Върнън (по-добре да я викат Даяна Ефеска, защото тя не е нищо повече от езичница, даже по-лошо — католичка, истинска католичка) — дърдори с нея или коя да е друга празноглава фуста, вместо да слуша мен или вас, господин Хамърго, или друг солиден и здравомислещ човек, който може да му даде добри съвети за цял живот. Не може да търпи разумен разговор, сър, само суета и празни приказки го интересуват. Каза ми един път бедният заблуден младеж, че псалмите Давидови били прекрасна поезия! Като че ли светият псалмопевец е мислил за разни там звучни рими като неговите собствени глупости — дето ги нарича поезия. Господ да му е на помощ. Два реда от Дейвид Линдзи128 струват повече от всичко, което е съчинил този жалък стихоплетец.
    Сигурно няма да се изненадате, като чуете, че докато слушах това извратено описание на своя характер и занимания, аз гласях за господин Андрю неприятната изненада да му строша главата при първия удобен случай. Неговият приятел от време на време показваше с възклицания „Нима?“ и „Да, да“, че слуша с интерес излиянията на господин Феъсървис. Най-после той направи някаква по-дълга забележка, чието съдържание можах да отгатна само от отговора на моя водач, верния и честен Андрю, който каза:
    — Да му кажа мнението си ли? Да не съм луд? Та той е същински дявол бе, човече! Той е като стария глиган на Джайлз Хедъртап — само да се мернеш отпреде му, ще се обърне и ще те намуши. Защо стоя при него ли? — питате вие. Ами наистина, и аз сам не знам защо стоя при него… Всъщност момчето в края на краищата не е лошо и има нужда от някой разумен човек да го пази. Много му са редки пръстите, пара не задържа. Не е лошо да бъде човек близо до него, когато си развърже кесията, а тя е почти винаги развързана. Освен това е от добър род. Сърцето ме тегли към този беден, неразумен младеж, господин Хамърго, пък и заплатата…
    Към края на тези поучителни изказвания господин Феъсървис сниши гласа си, както повече подобаваше за разговор на обществено място в неделя вечер, и скоро аз не можех вече да чувам разговора между него и другаря му. Необмисленото ми негодувание скоро намаля при мисълта, че (както сам Андрю би се изразил) „който подслушва, чува само лоши работи за себе си“ и че който случайно чуе собствените си слуги да говорят за него, трябва да бъде готов да понесе дисекцията на един анатом като господин Феъсървис. Тази случка ми беше полезна и с чувствата, които събуди у мен, и с това, че помогна да премине неусетно времето, което течеше тъй бавно.
    Вече се беше свечерило и сгъстяващият се мрак правеше широката и дълбока придошла река да изглежда тъмна и еднообразна, мътна и буйна под слабите лъчи на нащърбената бледа луна. Тежкият стар мост на река Клайд едва се виждаше и напомняше призрачния мост през долината на Багдад, описан от Мирза в неговото неповторимо видение129. Ниските арки, които се мержелееха също така неясни, както реката под тях, приличаха по-скоро на зинали пещери, които поглъщат тъмната река, отколкото на отвори, през които минават водите й. С напредването на нощта тишината ставаше по-дълбока. От време на време по реката проблясваха мъждукащи светлини на лодки, с които малки групи хора се връщаха в къщи след вечеря с приятели — единственото удоволствие, което строгите презвитерианци си позволяваха в неделя. Понякога се чуваше тропот на кон, чийто ездач беше прекарал неделята в Глазгоу и сега се връщаше в жилището си извън града. Постепенно тишината все по-рядко се нарушаваше. Най-после стана съвсем пусто и тихо и аз можех да се наслаждавам на самотната си разходка край Клайд сред тържествено безмълвие, нарушавано само от камбаните на черквите, които отмерваха всеки изминат час.
    С напредването на нощта обаче нетърпението ми от неизвестността растеше и стана почти неудържимо. Започнах да се питам дали не съм жертва на хрумванията на някой глупак или на болните приумици на някой луд, или пък на обмислените кроежи на някой злодей. Вървях по малкия кей до моста в състояние на неописуема тревога и раздразнение. Най-после камбанарията на катедралната черква „Свети Мънгоу“ разнесе над града своите дванадесет удара и всички други черкви ги повториха, както подобава на верни енориаши. Ехото на последния звън едва бе заглъхнало, когато една човешка фигура — първата, която бях видял през последните два часа — се появи на моста, идвайки откъм южния бряг на реката. Тръгнах към нея с чувството, че съдбата ми зависи от резултата от тази среща — дотолкова бе изострена тревогата ми от продължителното чакане. Единственото, което можах да забележа у непознатия, когато се приближавахме един към друг, бе че е по-скоро под среден ръст, но очевидно здрав, набит и мускулест. Носеше наметка на ездач. Забавих крачките си и почти се спрях, очаквайки, че ще ми заговори. Но за мое най-голямо разочарование той отмина, без да ми се обади, а аз не можех пръв да заговоря на един човек, който може би беше съвършено чужд, макар че се бе появил точно на уречения час. Аз се спрях, когато той отмина, и се загледах подире му, колебаейки се дали да го последвам. Непознатият продължи до северния край на моста, после спря, погледна назад, обърна се и пак тръгна към мен. Реших, че този път няма да му дам възможност да мълчи като дух, който според народното поверие не може да заговори, докато не му заговорят.
    — Разхождате се до късно, сър — казах аз, когато отново се изравнихме.
    — Имам среща — отговори той. Струва ми се, че и вие също, господин Озбълдистън.
    — Значи, вие сте лицето, което ме помоли да се срещна с него тук в този необикновен час.
    — Да — отвърна той, — последвайте ме и ще узнаете защо.
    — Преди да ви последвам — рекох аз, — трябва да знам името ви и каква цел гоните.
    — Аз съм човек — беше отговорът — и целта ми е да ви помогна.
    — Човек! — повторих аз. — Твърде кратко описание!
    — Достатъчно е за този, който няма нищо друго — рече непознатият. — Който няма име, приятели, пари, родина, все пак е още човек. А който има всичко това, пак не е нищо повече от човек.
    — И все пак това е твърде недостатъчно, за да спечелите доверието на лице, което съвсем не ви познава.
    — Нищо повече нямам намерение да ви кажа за себе си. Сам можете да решите дали да ме последвате, или да се лишите от сведенията, които желая да ви дам.
    — Не можете ли да ми дадете тези сведения тук? — попитах аз.
    — Вие трябва да получите тези сведения с очите си, а не от моята уста. Трябва да ме последвате или да останете в неведение по това, което мога да ви кажа.
    В държането на този човек имаше нещо рязко, решително и дори строго, което съвсем не можеше да вдъхне пълно доверие.
    — От какво се страхувате? — запита той нетърпеливо. — За кого мислите е тъй ценен животът ви, че да иска да ви го отнеме?
    — От нищо не се страхувам — отговорих аз твърдо, макар и малко припряно. — Вървете, аз ви следвам.
    Противно на очакванията ми ние тръгнахме към вътрешността на града, движейки се бързо един до друг, като неми сенки по безлюдните тихи улици. Високите мрачни каменни фасади, с разнообразните орнаменти и корнизи над прозорците, изглеждаха още по-високи и черни на бледата лунна светлина. Няколко минути вървяхме в пълно мълчание. Най-после водачът ми заговори.
    — Страхувате ли се?
    — Ще повторя вашите думи — отвърнах аз. — Защо да се страхувам?
    — Защото сте сам с един непознат — може би враг — в един град, където нямате никакви приятели и имате много врагове.
    — Не се боя нито от вас, нито от тях. Аз съм млад, пъргав и въоръжен.
    — Аз нямам оръжие — отговори водачът ми, — но това няма значение. На смелата ръка никога не й липсва оръжие. Казвате, че не се боите от нищо, но ако узнаете кой върви до вас, може би ще трепнете.
    — Защо да трепна? — отговорих аз. — Повтарям пак, не се боя от нищо, което можете да ми сторите.
    — От нищо, което мога да ви сторя? Така да бъде! Но не се ли страхувате да ви срещнат с един човек, чието име дори ако се пошепне в тази самотна улица, самите камъни биха се надигнали да го хванат? Човек, от чиято глава половината хора в Глазгоу биха направили състояние, ако можеха да го пипнат за врата, човек, вестта за чието арестуване би била така приятна в Единбург, както вестта за спечелено сражение във Фландрия?
    — Но кой сте вие, та името ви да извиква такъв голям ужас?
    — Не съм ваш враг, щом ви водя на такова място, където, ако ме открият и познаят, на бърза ръка ще ми сложат железа на краката и кълчищена вратовръзка130 на шията.
    Спрях се на тротоара, отдръпвайки се назад, за да мога да видя колкото може по-добре спътника си на светлината, която беше достатъчна да ме запази от някое внезапно нападение.
    — Вие ми казахте твърде много или твърде малко — отговорих аз. — Твърде много, за да мога да ви се доверя като съвсем чужд човек, тъй като признавате, че сте лице, търсено от правосъдието на страната, в която се намираме. И твърде малко, освен ако можете да докажете, че сте несправедливо преследван.
    Когато млъкнах, той направи една крачка към мен. Инстинктивно се дръпнах и сложих ръка на дръжката на сабята си.
    — Как! — каза той. — Да изтеглите оръжие срещу невъоръжен човек, и то ваш приятел!
    — Още не съм сигурен ни в едното, ни в другото — отвърнах аз — и да си кажа правото, езикът и държанието ви ми дават право да се съмнявам и в двете.
    — Говорите като смел човек — отговори водачът ми, — а аз уважавам този, чиято ръка може да запази главата му. Ще бъда искрен и прям с вас — аз ви водя в затвора.
    — В затвора! — извиках аз. — По чие нареждане и за какво престъпление? По-скоро ще ми отнемете живота, отколкото свободата. Няма да ви последвам нито крачка повече.
    — Не ви водя там като затворник — каза той и прибави, като се изправи гордо: — Не съм нито пратеник, нито служител на шерифа. Водя ви да видите един затворник, от чиито уста ще узнаете на какъв риск сте изложен тук. Вашата свобода не се излага на никаква опасност с това посещение; моята — да. Но аз с готовност ще срещна опасността заради вас, защото пет пари не давам за опасности и обичам смелите младежи, които не търсят никакъв закрилите освен сабята си.
    Докато той говореше, бяхме стигнали вече до главната улица. Спряхме пред едно голямо здание от дялани камъни, украсено, доколкото можах да видя с железни решетки на прозорците.
    — Кметът и градските съветници — каза непознатият, говорейки с подчертан шотландски акцент, когато премина към по-фамилиарен тон — пей дават да видят този, който стои сега свободен като елен тук вънка, с железни жартиери на чорапите вътре в техния зандан. Ама и от туй много файда няма да имат, защото и да ме сложат вътре с по десет кила желязо на всеки глезен, пак утре сутринта ще намерят празна килия и един квартирант по-малко. Хайде, какво се колебаете?
    При тези думи той почука на една вратичка. Отговори му остър глас на човек, който се е събудил от сън или от дълбок размисъл.
    — Какво има? Кой е? Какво по дяволите искате посред нощ? Това е против всички правила, дето се вика.
    Провлеченият глас, с който бяха казани последните думи, показваше, че човекът пак се гласи да заспи. Но водачът ми се обади с висок шепот.
    — Дугъл, приятелю! Забрави ли ме? Ха нун Грегърах!131
    — Я гледай, дявол го взел! — каза гласът живо и аз чух как пазачът на затвора бързо се размърда. Водачът ми и ключарят си размениха няколко думи на един език, който ми беше съвършено непознат. Резето се повдигна предпазливо, кото че ли вратарят се боеше да не се чуе шумът, и ние влязохме в преддверието на тъмницата на Глазгоу — малко, но добре укрепено помещение, от което една стълба водеше нагоре, а два-три входа на нивото на външната врата — към стаи, грижливо заключени с решетки, резета и лостове. Стените бяха подходящо накичени с окови и други страшни, предназначени може би за още по-нечовешки цели оръдия, между които висяха дълги копия, стари пушки и пищови и други оръжия за самоотбрана и нападение.
    Като попаднах тъй неочаквано и тайно в една от крепостите на закона в Шотландия, не можах да не си спомня приключението си в Нортъмбърланд. Ядосах се на странните обстоятелства, които още веднаж, без всякаква вина от моя страна, застрашаваха да ме доведат до опасно и неприятно стълкновение със законите на една страна, която посещавах като чужденец.

Глава XXII

Наоколо си погледни, Астолфо: ето мястото,
където пращат хората на смърт, ако са бедни —
а мисля, не това е цяр за тежката им болест.
Тук, между четири стени — без въздух, сред воня
и влага
свещта на ясната надежда гасне. И докато тлее,
от нея ужасът припалва факлите си пъклени
за весел пир на отчаяние жестоко —
да освети дела, които пленникът окаян
не би извършил никога в живота си,
ако не бе душата му с вериги окована.

„Тъмницата“, сцена III, действие I
    Щом влязох, обърнах с интерес очи към водача си, но пламъкът на лампата в преддверието беше твърде слаб, за да мога да задоволя любопитството си и да разгледам добре лицето му. Тъй като ключарят държеше лампата в ръка, лъчите падаха направо върху неговата не по-малко интересна фигура. Той беше някакво диво рунтаво животно, чиито буйни червени коси покриваха лицето му така, че не можеше да се види нищо освен необикновената радост, която го обзе, когато видя водача ми. Никога в живота си не съм виждал нещо, което така напълно да се доближава до представа