Скачать fb2
Световният шампион

Световният шампион


Роалд ДалСветовният шампион

    Цял ден, в промеждутъците, когато не обслужвахме клиенти, висяхме над масата в канцеларията на бензиностанцията и приготвяхме стафидите. От стоенето във водата бяха станали меки, набъбнали и закръглени и когато ги докосвахме с бръснарското ножче, кожичката им се цепеше и пихтиестата маса отвътре се изстискваше съвсем лесно.
    Само че трябваше да обработим сто двайсет и шест броя и когато свършихме, следобедът вече преваляше.
    — Виж колко са хубави! — извика Клод, като триеше енергично ръце. — Колко е часът, Гордън?
    — Тъкмо минава пет.
    През прозореца видяхме как до помпите спря микробусче. Зад волана седеше жена, а отзад седем-осем дечурлига ядяха сладолед.
    — Скоро ще трябва да се размърдаме — каза Клод. — Ако не пристигнем преди залез, ще провалим цялата работа, разбираш ли?
    Вече започваше да става трескав. Лицето му придоби същото зачервено, ококорено изражение, което имаше преди кучешките надбягвания или вечер, преди среща с Кларис.
    Излязохме навън и Клод сипа на жената литрите, които искаше. Когато тя си замина, той остана да стои насред алеята, примижал нетърпеливо срещу слънцето, което вече се беше спуснало на разстояние мъжка длан от върховете на дърветата, растящи по билото на хълма в срещуположния край на долината.
    — Добре — рекох. — Заключвай.
    Той бързо обиколи помпите една по една, постави маркучите по местата им и ги заключи с малки катинарчета.
    — Я по-добре свали този жълт пуловер — обърна се към мен.
    — Че защо?
    — Защото на лунната светлина ще светиш като сигнален огън, затова.
    — Добре съм си.
    — Не си. Свали го, Гордън, моля ти се. Ще се върна след три минути.
    После изчезна в каравана си зад бензиностанцията, а аз влязох вътре и смених жълтия пуловер със син.
    Когато отново се срещнахме навън, Клод беше облякъл черни панталони и тъмнозелен пуловер с висока яка. На главата си имаше кафяв плетен каскет, чиято козирка беше нахлупил ниско над очите, и изобщо приличаше на актьор, изпълняващ ролята на апаш в нощно заведение.
    — Какво имаш отдолу? — попитах, като забелязах издутината около кръста му.
    Той повдигна пуловера и ми показа два тънки, но много обемисти бели памучни чувала, които изкусно и стегнато беше омотал около корема си.
    — За пренасяне на стоката — сериозно обясни той.
    — Ясно.
    — Да тръгваме — рече.
    — Аз все още мисля, че трябва да вземем колата.
    — Прекалено рисковано е. Ще забележат, че е паркирана наблизо.
    — Но до гората има повече от пет километра.
    — Да — съгласи се той. — И предполагам, си наясно, че ако ни спипат, ще висим шест месеца в пандиза.
    — Досега не си ми го казвал.
    — Така ли?
    — Няма да дойда — рекох. — Не си струва рискът.
    — Разходката ще ти се отрази добре, Гордън. Хайде.
    Беше спокоен слънчев следобед, когато двамата поехме по затревения банкет на пътя, който се виеше между хълмовете по посока на Оксфорд. На небето неподвижно висяха тънки кичурчета ослепително бели облачета. В долината беше прохладно и много тихо.
    — Взе ли стафидите? — попита Клод.
    — В джоба ми са.
    — Добре — рече. — Прекрасно.
    Десет минути по-късно свихме вляво от шосето и тръгнахме по тесен път, ограден от двете страни с висок жив плет. Оттук нататък ни предстоеше само изкачване.
    — Колко са надзирателите? — попитах.
    — Трима.
    Клод хвърли наполовина изпушена цигара. След няколко минути запали друга.
    — Обикновено не си падам по новите методи — рече той. — Особено в тази работа.
    — Разбира се.
    — Но, за бога, Гордън, мисля, че този път попаднахме на нещо изключително.
    — Сериозно ли говориш?
    — Няма две мнения по въпроса.
    — Дано излезеш прав.
    — Това ще бъде крайъгълен камък в историята на бракониерството — продължи той. — Но не бива да споменаваш пред никого как сме го направили, разбираш ли. Защото, разберат ли, и най-загубеният глупак в околността ще започне да прави същото и няма да остане нито един фазан.
    — Думичка няма да продумам.
    — Трябва много да се гордееш със себе си — продължи той. — Умни глави са се занимавали с този проблем от стотици години насам, но никой от тях не е успял да измисли нещо дори на четвъртина толкова гениално, колкото твоето хрумване. Защо не си ми го казал по-рано?
    — Никога не си се интересувал от мнението ми — рекох.
    И това беше вярно. Всъщност до вчера Клод не беше опитвал да разисква с мен съкровената тема за бракониерството. Доста често през летните вечери след работа го виждах да се измъква безшумно от фургона си с каскета на главата и да изчезва нагоре по пътя към гората; понякога, като го гледах през прозореца на бензиностанцията, съм се хващал, че си мисля какво ли ще да прави и какви хитри номера ще пробутва сам между дърветата посред нощ. Почти винаги се прибираше много късно и никога, абсолютно никога не се връщаше с плячка. На следващия следобед обаче — така и не успях да се досетя как го прави — под навеса зад бензиностанцията неизменно висяха я фазан, я заек, я двойка яребици, които трябваше да бъдат изядени.
    Това лято беше проявил особена активност, а през последните два месеца темпото му беше такова, че излизаше по четири, понякога по пет нощи на седмицата. Но това не беше всичко. Имах чувството, че напоследък цялото му отношение към бракониерството бе претърпяло някаква едва доловима, загадъчна промяна. Сега беше по-решителен, по-напрегнат, устните му по-здраво стиснати отпреди и ми се струваше, че за него това вече не беше игра, а по-скоро кръстоносен поход, някаква лична война, която Клод водеше с юли ръце срещу невидим и ненавистен враг.
    Но кой?
    Не бях сигурен, но имах подозрения, че това беше не друг, а самият небезизвестен Виктор Хейзъл, собственикът на земята и на фазаните. Мистър Хейзъл бе местен производител на бира с невероятно високомерни обноски. Беше невероятно богат и земите му се простираха, докъдето очи видят, от двете страни на долината. Беше се издигнал сам, не притежаваше и капка чар, а добродетелите му бяха неизмеримо малко. Ненавиждаше всички хора със скромно положение, тъй като някога сам е бил като тях, и отчаяно се стремеше да се добере — както той вярваше — до подходящите за него среди. Ходеше на лов с коне и хрътки, организираше ловни излети и носеше модни жилетки. Караше огромен черен ролс-ройс и всеки ден на път за пивоварната минаваше покрай бензиностанцията. Понякога, когато префучаваше покрай нас, успявахме да зърнем над волана едрото му лъщящо лице, розово като шунка, меко и подпухнало от злоупотреба с бира.
    Както и да е, вчера следобед изведнъж, ни в клин ни в ръкав, Клод ми рече:
    — Тази нощ отново ще намина към гората на Хейзъл. Защо не дойдеш с мен?
    — Кой, аз?
    — Това май ще е последната възможност за фазани тази година. Ловният сезон се открива в събота и тогава птиците ще се разпилеят из цялата гора — ако изобщо нещо оцелее.
    — На какво дължа тази внезапна покана? — попитах аз, обзет от силно подозрение.
    — Няма конкретна причина, Гордън. Няма никаква причина.
    — Рисковано ли е?
    На това не ми беше отговорил.
    — Предполагам, че там някъде имаш скрита пушка или нещо подобно.
    — Пушка! — възкликна той възмутено. — Че кой стреля по фазани. В гората на Хейзъл е достатъчно само да гръмнеш с тапищник и надзирателите ще те погнат.
    — Тогава как го правиш?
    — Ааа — каза той и спусна клепки над очите си, загадъчни и потайни.
    Последва дълго мълчание. После рече:
    — Ще можеш ли да държиш езика зад зъбите си, ако ти кажа нещо?
    — Ще мога, разбира се.
    — На никого досега не съм го казвал.
    — За мен това е голяма чест — отвърнах. — Можеш да ми имаш пълно доверие.
    Той обърна глава и втренчи в мен безцветните си очи. Бяха големи, влажни като на бивол и разположени толкова наблизо, че можех да видя собственото си лице, отразено наопаки в центъра на всяко от тях.
    — Сега ще ти разкрия трите най-добри начина за бракониерство на фазани. И тъй като си гостенинът в тази малка разходка, ще ти дам правото да си избереш кой от тях да използуваме тази нощ. Какво ще кажеш?
    — Това е някакъв номер.
    — Няма никакъв номер, Гордън. Кълна ти се.
    — Добре, продължавай.
    — Слушай сега — каза. — Ето първата голяма тайна. — Той замълча и всмукна дълбоко от цигарата си. — Фазаните — прошепна той — си умират за стафиди.
    — Стафиди ли?
    — Най-обикновени стафиди. Направо са луди по тях. Баща ми открил това преди повече от четирийсет години, така както е открил и трите метода, за които се каня да ти разкажа.
    — Май си ми казвал, че баща ти е бил пияница.
    — Сигурно, но той беше и голям бракониер, Гордън. Може би най-големият в историята на Англия. За баща ми бракониерството беше цяла наука.
    — Сериозно ли говориш?
    — Говоря ти това, което мисля. Съвсем сериозно.
    — Вярвам ти.
    — Знаеш ли — продължи той, — баща ми гледаше цяло ято петлета в задния двор единствено за да си прави експерименти.
    — Петлета ли?
    — Да. И всеки път, когато измисляше някой нов способ за ловене на фазани, първо го изпробваше върху някое петле, за да види как действува. По същия начин откри и метода с конски косъм.
    Клод замълча и погледна през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не ни подслушва.
    — Ето как става. Първо, вземаш няколко стафиди и ги киснеш една нощ във вода, за да набъбнат хубаво и да станат меки и сочни. После вземаш един хубав твърд конски косъм и го нарязваш на парчета от по един сантиметър. След това промушваш всяка стафида с по едно от тези парчета, така че от двете й страни да остане да стърчи четвърт сантиметър. Следиш ли мисълта ми?
    — Да.
    — Сега, идва фазанът и изяжда една от тези стафиди, нали така? А ти го наблюдаваш иззад някое дърво. И после какво?
    — Предполагам, че му засяда на гърлото.
    — Това е очевидно, Гордън. Но ето кое е удивителното. Ето откритието на баща ми. Щом това се случи, птицата повече не помръдва! Остава като вкопана. Стои, движи глупавата си шия нагоре-надолу като бутало и от теб се иска само да излезеш спокойно от укритието си и да я вземеш на ръце.
    — Това не го вярвам.
    — Кълна ти се — каза той. — Нагълта ли фазанът конския косъм, можеш и с пушка да му гърмиш в ухото, той няма дори да подскочи. Това е просто едно от многото необясними явления. Но трябва да си гений, за да го откриеш. — Той замълча и в очите му проблесна искрица гордост, докато за момент възкресяваше спомена за паметта на баща си, великия откривател. — И така, това е начин номер едно — продължи Клод. — Начин номер две е дори още по-прост. Единственото, което ти трябва, е рибарски конец. После закачаш на кукичката стафидка и ловиш фазана точно както се лови риба. Отпускаш конеца около петдесет метра, лежиш по корем в храстите и чакаш да клъвне. След това го издърпваш.
    — Мисля, че този метод не го е изобретил баща ти.
    — Много е популярен сред рибарите — каза той, като се преструваше, че не ме чува. — Страстните рибари, които не могат да слизат до морето толкова често, колкото им се иска. Кара ги да изпитват същата тръпка. Единственото неудобство е, че е доста шумен. Докато го изтегляш, фазанът кряка като побъркан и всички надзиратели в гората дотърчават веднага.
    — А Начин номер три? — попитах.
    — Ааа — рече той. — Номер три е истинска фантазия. Той беше последният, който баща ми изобрети преди смъртта си.
    — Неговият последен шедьовър?
    — Точно така, Гордън. И аз дори мога да си спомня точно деня, в който се случи. Беше неделя сутрин и изведнъж баща ми влезе в кухнята с огромен бял петел в ръце и рече: „Струва ми се, че го измислих!“ По лицето му играеше лека усмивка, а очите му победоносно блестяха. Приближи се много леко и безшумно, сложи птицата насред кухненската маса и каза: „За бога, струва ми се, че този път измислих нещо хубаво!“ — „Хубаво какво? — попита мама и вдигна очи от умивалника. — Хорас, махни тази мръсна птица от масата.“ Петелът имаше някаква странна книжна шапка върху главата си като обърната наопаки фунийка за сладолед и татко гордо я посочи с пръст. „Погали го — каза. — Няма да мръдне нито сантиметър.“ Петелът започна да драска по книжната шапчица с единия си крак, но тя като че ли бе залепена с лепило и отказа да помръдне. „Никоя птица няма да ти избяга, ако успееш да покриеш очите й“ — каза баща ми и започна да мушка петела с пръст и да го бута по масата, но той не му обърна никакво внимание. „Можеш да го вземеш — рече той на мама. — Заколи го и го сготви за обед, за да отпразнуваме последното ми откритие.“ После бързо ме грабна за ръката, изведе ме навън и през нивите се отправихме към голямата гора от другата страна на Хаденъм, която тогава принадлежеше на Бъкингамския херцог, и за по-малко от два часа заловихме пет прекрасни тлъсти фазана със същата лекота, с която бихме ги купили от магазина.
    Клод замълча, за да си поеме дъх. Очите му, огромни, влажни и замечтани, се вглеждаха в прекрасния свят на детството му.
    — Тук нещо не разбирам — рекох. — Как е успял да нахлузи книжните шапчици върху главите на фазаните там, в гората?
    — Никога няма да се досетиш.
    — Сигурно.
    — Тогава слушай. Първо изкопаваш малка дупчица в земята. После завиваш лист хартия във формата на фунийка и я поставяш в дупката, с отворения край нагоре, като чашка. След това намазваш вътрешността на чашката с клей и пускаш няколко стафиди. В същото време правиш следа от стафиди по земята, която води до нея. Сега — върви фазанът по следата и си кълве. Когато стигне до дупката, навира главата си вътре, за да налапа стафидите и докато се усети, книжната шапчица се е залепила за очите му и той нищо не вижда. Какви прекрасни неща измислят някои хора, нали?
    — Баща ти е бил гений — съгласих се аз.
    — Тогава избирай. Кажи от трите метода кой ти харесва най-вече и него ще използуваме гази нощ.
    — А не ти ли се струва, че в тях има нещо недомислено?
    — Недомислено! — извика той поразен. О, божичко! А кой през последните шест месеца яде печени фазани почти всеки ден, без да плати нито пени?
    Клод се обърна и се упъти към вратата на работилницата. Виждах, че беше дълбоко наранен от забележката ми.
    — Почакай — извиках. — Не си отивай!
    — Искаш ли да дойда, или не искаш?
    — Да, но нека първо да те попитам нещо. Току-що ми хрумна една идейка.
    — Задръж си я — каза той. — Говориш неща, от които си нямаш и понятие.
    — Спомняш ли си онова шишенце с приспивателните, които лекарят ми даде миналия месец, когато ме болеше гърбът?
    — Те пък какво общо имат?
    — Защо да не действуват и върху фазани?
    Клод затвори очи и със съжаление поклати глава.
    — Почакай — рекох.
    — Не си струва да говорим за това — каза той. — Нито един фазан на света няма да погълне тези отвратителни червени капсули. Не можа ли да измислиш нещо друго?
    — Ти забравяш стафидите. Слушай сега какво ще ти кажа. Вземаме една стафида. Киснем я, докато набъбне. После от едната й страна правим мъничко отворче с бръснарско ножче. Изстискваме част от нея, отваряме една от червените капсули и изсипваме цялото й съдържание в стафидата. После с игли и конец много внимателно зашиваме процепа. Сега… — С ъгълчето на окото си виждах как устата на Клод бавно започва да се отваря. — Сега — продължих, — имаме една хубава, напълно нормална на вид стафида с два грама и половина секонал1 в нея. И слушай какво пък аз ще ти кажа. Това е достатъчно, за да събори всеки нормален човек, а какво остава за някаква си птица! — Помълчах десет секунди, за да му дам възможност хубаво да смели думите ми. Освен това с този метод можем да действуваме наистина на широк фронт. Ако искаме, можем да приготвим двайсет стафиди и от нас се иска само да ги разпръснем по залез-слънце там, където се хранят фазаните, и да се махнем. След половин час се връщаме, а хапчетата вече ще са започнали да действуват. Междувременно фазаните ще са накацали по дърветата, но ще усетят, че не ги държат краката, и ще започнат да се клатушкат, за да запазят равновесие, и скоро всяка птица, клъвнала дори една-единствена стафидка, ще падне упоена на земята. Ще падат от дърветата като круши, момчето ми, а ние само ще ходим отдолу и ще ги събираме!
    Клод се беше втренчил в мен, изпаднал във възторг.
    — О, божичко! — продума тихо.
    — Освен това никога няма да ни пипнат. Ние просто ще си се разхождаме из гората и ще си пускаме тук-там по някоя стафидка, както си вървим, и дори и да ни наблюдават, нищо няма да забележат.
    — Гордън — каза той, постави ръка на коляното ми и впери в мен очи, огромни и ярки като звезди. — Ако този номер успее, той ще направи революция в бракониерството.
    — Радвам се да го чуя.
    — Колко хапчета са ти останали?
    — Четирийсет и девет. В шишенцето имаше петдесет, а аз изпих само едно.
    — Четирийсет и девет са малко. Трябват ни най-малко двеста.
    — Ти си луд! — извиках.
    Той бавно се отдалечи и застана до вратата с гръб към мен, загледан в небето.
    — Най-малко двеста — продума тихо. — Всъщност ако нямаме двеста, няма смисъл да го правим. (Сега пък какво му става, чудех се аз. Какво, по дяволите, се опитва да направи?) Това е последната ни възможност преди откриването на сезона — додаде той.
    — Няма откъде да ти намеря още.
    — Не искаш да се върнем с празни ръце, нали?
    — Но защо чак толкоз много?
    Клод обърна глава и ме погледна с огромни, невинни очи.
    — Защо не? — каза тихо. — Имаш ли някакви възражения?
    О, господи, сетих се изведнъж. Този откачен тип е намислил да провали ловния излет, организиран от мистър Виктор Хейзъл.
    — Намери двеста от тези капсули и тогава наистина ще има смисъл да си правим труда.
    — Не мога.
    — Първо опитай!
    Всяка година на първи октомври мистър Хейзъл организираше ловен излет, който беше забележително събитие. Немощни господа в ловни костюми, някои с благороднически титли, други само богати, пристигаха от цялата околност с оръженосците си, кучетата и съпругите си и цял ден изстрелите им кънтяха из долината. Птици винаги имаше достатъчно, защото всяко лято срещу баснословни суми в гората методично се развъждаха стотици млади фазанчета. Бях чувал, че отглеждането и опазването на всяко фазанче до момента, в който е готово за отстрел, струвало много над пет лири (което е приблизително цената на двеста хляба). Мистър Хейзъл обаче смяташе, че си струва парите. Макар и само за няколко часа, той се превръщаше в голяма клечка в един малък свят и дори самият лорд-наместник на графството го потупваше по гърба и на сбогуване се опитваше да си спомни малкото му име.
    — А какво ще стане, ако просто намалим дозата? — попита Клод. — Защо да не разпределим съдържанието на една капсула между четири стафиди?
    — Предполагам, че можем, стига да искаме.
    — Само че дали четвърт капсула ще бъде достатъчна за една птица?
    Човек не можеше да не се възхити на дързостта му. По това време на годината беше достатъчно опасно да откраднеш дори един фазан от онази проклета гора, а този тук смяташе да ги задигне всичките.
    — Четвърт ще бъде предостатъчно.
    — Сигурен ли си?
    — Сметни сам. Изчислява се на килограм тегло. Така пак ще им дадеш около двайсет пъти повече от необходимото.
    — Тогава ще разделим дозата на четири — каза той, като потриваше доволно ръце. Замълча за миг, за да пресметне. — Ще имаме сто двайсет и шест стафиди!
    — Имаш ли представа какво ще ни струва това? Знаеш ли колко часа ще ни отнемат?
    — Че какво от това! — извика Клод. — Тогава ще отидем утре. Ще накиснем стафидите през нощта, след което ще имаме на разположение целия ден, за да ги приготвим.
    И точно това направихме.
    Сега, двайсет и четири часа по-късно, вече бяхме на път. Бяхме се движили равномерно около четирийсет минути и наближавахме мястото, където пътят завиваше вдясно и тръгваше по билото на хълма към голямата гора, където живееха фазаните. Оставаше ни още около една миля.
    — Предполагам, че надзирателите не носят пушки, нали? — попитах.
    — Всички надзиратели носят пушки.
    Точно от това се бях страхувал.
    — Но те са предимно за вредния дивеч.
    — Аха.
    — Разбира се, няма гаранция, че от време на време не ще поръсят и някой бракониер.
    — Шегуваш се.
    — Нищо подобно. Но го правят само изотзад, когато бягаш. Обичат да те насолят в краката от около петдесет метра разстояние.
    — Но те нямат право! — извиках. — Това е престъпление.
    — Бракониерството също — каза Клод.
    Известно време вървяхме мълчаливо. Слънцето се бе спуснало под високия жив плет от дясната ни страна и над пътя беше паднала сянка.
    — Имаш късмет, че това не е преди трийсет години. Тогава са стреляли на месо, щом те видят — обади се отново Клод.
    — Ти вярваш ли го?
    — Знам го със сигурност. Колко пъти като хлапе съм влизал нощем в кухнята и съм заварвал стария, проснат по очи върху масата, а майка ми, надвесена над него, вади сачми от бутовете му с кухненския нож.
    — Престани — рекох. — Това ме изнервя.
    — Ама ми вярваш нали?
    — Да, вярвам ти.
    — Към края беше така обсипан с малки бели белегчета, че създаваше впечатление за обилен снеговалеж.
    — Добре — казах. — Стига.
    — Бракониерски задник, така му викаха. Нямаше мъж в цялото село, който да има повече от него. Баща ми беше първенец.
    — Браво на него — рекох.
    — Как ми се иска да е тука сега — тъжно промълви Клод. — Би дал всичко на света, за да може да дойде с нас тази вечер.
    — Бих му отстъпил мястото си — рекох — С удоволствие.
    Бихме стигнали билото на хълма и пред нас вече се виждаше гората. Беше огромна и тъмна, слънцето залязваше зад нея и между дърветата проблясваха златни искрици.
    — По-добре аз да нося стафидите — каза Клод.
    Подадох му пликчето и той ловко го пусна в джоба на панталоните си.
    — Влезем ли веднъж вътре, никакви разговори повече — нареди Клод. — Само ще ме следваш и ще внимаваш да не чупиш клончета, като вървиш.
    След пет минути бяхме там. Пътят стигаше досами гората, после завиваше и се движеше по периферията й още около триста метра, като помежду им оставаше само живият плет. Клод се провря на четири крака през плета и аз го последвах.
    В гората беше хладно и тъмно. Не проникваше нито лъч слънчева светлина.
    — Имам чувството, че наоколо е пълно с призраци — рекох.
    — Шшшшт!
    Беше много напрегнат. Вървеше точно отпреде ми, като повдигаше краката си високо и леко ги поставяше върху влажната земя. Непрекъснато движеше главата си и очите му бавно се въртяха, като търсеха опасност. Опитах се да правя същото, но скоро зад всяко дърво започна да ми се привижда надзирател, затова се отказах.
    После отпред, в короните на дърветата, проблесна небе и аз се досетих, че това трябва да е просеката. Клод ми беше казал, че рано през юли точно там пускали младите фазанчета, там ги хранели, пояли и охранявали, там, по силата на навика, много от тях оставали чак до започването на ловния сезон.
    — На просеката винаги има много фазани — беше ми казал.
    — Предполагам и надзиратели.
    — Да, но наоколо има гъсти храсталаци и това помага.
    Оттук нататък движението ни представляваше серия приведени притичвания от дърво до дърво, спиране, изчакване, ослушване и отново притичване, докато най-после коленичихме, прикрити от голяма група елхи на самия край на просеката. Клод се ухили, ръгна ме в ребрата и ми посочи през храстите фазаните.
    Мястото буквално гъмжеше от птици. Бяха най-малко двеста и всичките важно пристъпваха край пъновете.
    — Сега разбираш ли какво имам предвид? — прошепна Клод.
    Гледката беше удивителна, нещо като мечтата на бракониера, само че превърнала се в действителност. И колко наблизо бяха до мястото, където бяхме коленичили. До някои от тях нямаше и десет крачки. Женските бяха закръглени, млечнокафяви и толкова тлъсти, че като вървяха, перцата по гърдите им почти метяха земята. Мъжките бяха елегантни и красиви, с дълги опашки и блестящи червени кръгове около очите, които приличаха на алени очила. Погледнах Клод. Върху едрото му малко биволско лице беше изписан възторг. Леко беше отворил уста и съзерцаваше фазаните с особен изцъклен поглед.
    Предполагам, че при вида на дивеч всички бракониери реагират горе-долу еднакво. Приличат на жени, съзрели големи смарагди на витрината на бижутерски магазин, и единствената разлика е, че жените не използуват чак толкова рисковани средства, за да се докопат до плячката. И все пак бракониерският задник е нищо в сравнение с мъченията, които една жена е склонна да понесе.
    — Аха — тихо пророни Клод. — Виждаш ли надзирателя?
    — Къде?
    — Отсреща до онова голямо дърво. Гледай внимателно.
    — О, господи!
    — Всичко е наред. Той не може да ни види.
    Ние се прилепихме ниско до земята, без да откъсваме очи от надзирателя. Беше дребен човечец с каскет на главата и пушка под мишница. И изобщо не се помръдваше. Приличаше на малък стълб, завинаги побит там.
    — Да се махаме — прошепнах.
    Лицето на надзирателя беше засенчено от козирката на каскета му, но на мен ми се струваше, че внимателно се взира право в нас.
    — Аз си тръгвам — рекох.
    — Тихо — отвърна Клод.
    Бавно, без нито за миг да сваля очи от надзирателя, той бръкна в джоба си и извади една стафидка. Постави я върху дланта си, а после бързо, с рязко движение на китката, я метна във въздуха. Проследих я как прелита над храстите и пада на около метър от две женски, застанали до един стар пън. Когато стафидката тупна на земята, и двете птици рязко извърнаха глави. После едната подскочи и бързо клъвна нещо.
    Погледнах към надзирателя. Той не бе помръднал.
    Клод хвърли втора стафидка на просеката; после трета, четвърта, пета.
    В този момент видях как надзирателят обърна глава, за да огледа гората зад себе си.
    Бърз като светкавица, Клод измъкна пликчето от джоба си и изсипа цяла купчинка стафиди в дясната си ръка.
    — Чакай — рекох.
    Той обаче силно замахна и високо над храстите ги хвърли на просеката.
    Като паднаха, стафидите леко изтрополиха, като дъждовни капки върху сухи листа, така че и последният фазан, ако не ги беше видял, поне ги чу да падат. Вдигна се вихрушка от крила и всички се втурнаха да търсят съкровището.
    Главата на надзирателя се врътна, като че ли във врата му имаше пружина. Всички птици кълвяха стафиди като луди. Той направи две бързи крачки напред и за миг си помислих, че ще се втурне да ни търси. После обаче спря, лицето му стана предпазливо и очите му бавно заопипваха периметъра на просеката.
    — Върви след мен — прошепна Клод. — И не се отлепвай от земята. — После бързо запълзя на четири крака, като някакъв особен вид маймуна.
    Тръгнах подире му. Носът му почти се допираше до земята, а огромните му яки бутове сочеха право към небето, така че ми стана ясно как бракониерският задник се беше разпространил като професионално заболяване сред побратимите му.
    Така изминахме стотина метра.
    — А сега тичай — каза Клод.
    Изправихме се и побягнахме; само след няколко минути се измъкнахме от храстите и излязохме на пътя, където беше прекрасно, открито и далеч по-сигурно.
    — Всичко мина добре — каза Клод, като дишаше тежко. — Ама кажи, не мина ли чудесно? — Едрото му лице беше алено и грееше победоносно.
    — Добре я оплескахме — отвърнах.
    — Какво?
    — Разбира се, че я оплескахме. Сега изобщо няма да можем да се върнем обратно. Онзи надзирател знае, че там е имало някой.
    — Нищо не знае — отвърна Клод. — След пет минути в гората ще бъде тъмно като в рог и той ще се изниже към къщи, където го чака вечерята му.
    — Мисля, че ще го последвам.
    — Голям бракониер си — рече Клод. После седна върху затревения насип под живия плет и запали цигара.
    Слънцето вече беше залязло и небето изглеждаше избледняло окадено синьо, леко опърлено с жълто. В гората зад сенките и празните пространства между дърветата от сиви ставаха черни.
    — След колко време започва да действува сънотворното? — попита Клод.
    — Внимавай — казах. — Някой идва.
    Човекът се беше появил внезапно и безшумно от мрачината и когато го забелязах, беше само на около трийсет метра от нас.
    — И този проклетник е надзирател — рече Клод.
    И двамата го загледахме как слиза по пътя и се насочва към нас. Носеше пушка под мишница и голям черен лабрадор го следваше по петите. Спря на няколко крачки от нас. Кучето зад него също спря и се втренчи в нас между краката на надзирателя.
    — Добър вечер — поздрави Клод мило и дружелюбно.
    Този беше висок и кокалест с живи очи, сурово лице и здрави опасни ръце.
    — Познавам ви — рече той тихо и се приближи още повече. — Познавам и двама ви. — На това Клод нищо не отговори. — Вие сте от бензиностанцията, нали? — Устните му бяха тънки и сухи, покрити с някаква особена кафява коричка. Казвате се Кубидж и Хоус и сте от бензиностанцията на шосето. Нали така?
    — На какво играем? — попита Клод. — На въпроси и отговори?
    Надзирателят се изплю. Видях как храчката полетя във въздуха и звучно се пльосна в изсъхналия прахоляк на една педя от краката на Клод. От мястото, където седях, ми приличаше на малка стридичка.
    — Изчезвайте — каза мъжът. — Хайде! Да ви няма!
    Като говореше, горната му устна се повдигаше и разкриваше ред дребни потъмнели зъби — един черен, а останалите с цвят на дюля и охра.
    — Впрочем този път е обществен — отговори Клод. — Ако обичате, не ни безпокойте.
    Надзирателят прехвърли пушката от лявата си ръка в дясната.
    — Шляете се — рече — с намерение да извършите престъпление. За това мога да ви арестувам.
    — Не, не можете — рече Клод.
    Всичко това започна да ме изнервя.
    — От известно време те държа под око — каза надзирателят, като гледаше Клод.
    — Става късно — обадих се аз. — Ще вървим ли?
    Клод запрати цигарата си във въздуха и бавно се изправи на крака. — Добре — рече. — Да вървим.
    Заслизахме надолу по пътя, откъдето бяхме дошли, а надзирателят остана зад нас, без да помръдва от мястото си, и скоро фигурата му се стопи в здрача.
    — Това е главният — обясни Клод. — Казва се Рабетс.
    — Да се махаме колкото се може по-бързо — рекох.
    — Ела да влезем тук. — Показа ми отляво една портичка, която водеше към някаква нива. Прекачихме се през нея и седнахме на земята зад живия плет.
    — Мистър Рабетс също е тръгнал да вечеря — рече Клод. — Няма защо да се тревожиш.
    Седяхме мълчаливо зад плета и чакахме надзирателят да мине покрай нас на път за вкъщи. Бяха се показали няколко звезди, от изток изгряваше ярка луна и се издигаше над хълмовете зад нас.
    — Ето го — прошепна Клод. — Не мърдай.
    Надзирателят безшумно се зададе по пътя, а кучето стъпваше бързо и меко по петите му. Седяхме зад плета и ги гледахме как ни отминават.
    — Той повече няма да се върне тази вечер — каза Клод.
    — Откъде знаеш?
    — Надзирателят никога няма да те причака в гората, ако знае къде живееш. Отива при къщата ти, скрива се някъде наоколо и те чака да се върнеш.
    — Това е още по-лошо.
    — Не, не е. Не е, ако преди да се прибереш, оставиш плячката някъде другаде. Тогава с пръст не може да те пипне.
    — А другият? Онзи на просеката?
    — И той си е отишъл.
    — Никога не можеш да си сигурен.
    — Наблюдавам тези копелета месеци наред, Гордън, честна дума. Познавам всичките им навици. Няма никаква опасност.
    Неохотно го последвах обратно в гората. Сега вътре беше тъмно като в рог и доста тихо и макар че напредвахме много предпазливо, струваше ми се, че шумът от стъпките ни отеква като в катедрала.
    — Ето тук хвърлихме стафидите — каза Клод.
    Надникнах през храстите. Просеката неясно се мъжделееше на лунната светлина.
    — Съвсем ли си сигурен, че надзирателят си е отишъл?
    — Да!
    Лицето на Клод едва се виждаше под козирката на шапката — безцветните устни, меките бледи бузи и големите му очи, в които бавно танцуваше искрицата на възбудата.
    — Заспали ли са вече?
    — Да.
    — Къде?
    — Някъде наоколо. Те не се отдалечават оттук.
    — А сега какво ще правим?
    — Ще стоим и ще чакаме. Донесъл съм с какво да си светим — добави и ми подаде едно от онези джобни фенерчета, които са с формата на автоматична писалка. — Може и да потрябва.
    Започнах да се чувствувам по-добре.
    — Дали да не се опитаме да открием някои, както си клечат по дърветата? — попитах.
    — Не.
    — Много ми се иска да ги видя как изглеждат спящи.
    — Не сме излезли да зяпаме — каза Клод. — Моля ти се, пази тишина.
    Мина доста време, а ние все стояхме и чакахме нещо да се случи.
    — Току-що ми хрумна нещо крайно неприятно — обадих се аз. — Ако птицата пази равновесие върху клона, когато е заспала, тогава не виждам защо хапчетата ще я накарат да падне.
    Клод бързо ме стрелна с очи.
    — В края на краищата — продължих аз — тя не е мъртва, а само заспала.
    — Упоена — поправи ме Клод.
    — Това е само вид по-дълбок сън. Защо очакваме, че ще падне само защото е заспала по-дълбоко?
    Възцари се мрачно мълчание.
    — Трябваше да изпробваме върху пилета — обади се Клод. — Баща ми щеше да го направи.
    — Баща ти е бил гений — рекох.
    В този миг в гората зад нас нещо тупна меко на земята.
    — Хей!
    — Шшшт!
    Стояхме и се ослушвахме.
    Туп!
    — Ето пак!
    Звукът беше тъп и приглушен, сякаш си изпуснал чувал с пясък от рамото си.
    Туп!
    — Това са фазани! — извиках.
    — Чакай.
    — Сигурен съм, че са фазани!
    Туп! Туп!
    — Прав си!
    Хукнахме към гората.
    — Къде бяха?
    — Тук! Два се чуха ето оттук!
    — А според мен — оттам.
    — Продължавай да търсиш — извика Клод. — Не може да са далеч.
    Търсихме около минута.
    — Ето един!
    Когато отидох при него, видях как с две ръце държи един великолепен мъжки фазан. Запалихме фенерчетата и го разгледахме внимателно.
    — Упоен е до козирката — рече Клод. — Все още е жив, усещам сърцето му, но здравата се е упоил.
    Туп!
    — Ето още един!
    Туп! Туп!
    — Още два!
    Туп!
    Туп! Туп! Туп!
    — Исусе Христе!
    Туп! Туп! Туп! Туп!
    Туп! Туп!
    От всички дървета около нас започнаха да валят фазани, а ние като обезумели се мятахме насам-натам и осветявахме земята с фенерчетата си.
    Туп! Туп! Туп! Тази серия едва не се изсипа отгоре ми. Бях застанал точно под дървото, така че и трите ги намерих веднага щом паднаха — два мъжки и един женски. Бяха отпуснати и топли и изпитах огромно удоволствие от допира с меката им перушина.
    — Къде да ги слагам? — извиках. Бях ги хванал за краката.
    — Оставяй ги тук, Гордън! Просто ги трупай на купчина, където е по-светло.
    Клод стоеше на края на просеката, облян от лунната светлина, и във всяка ръка държеше по няколко фазана. Лицето му грееше, очите му бяха огромни, блестящи и прекрасни и той се оглеждаше наоколо като дете, което току-що е открило, че целият свят е направен от шоколад.
    Туп!
    Туп! Туп!
    — Тази работа започва да не ми харесва — рекох. — Твърде много са.
    — Прекрасно е! — извика той, хвърли птиците, които носеше, и хукна да търси други.
    Туп! Туп! Туп! Туп!
    Туп!
    Сега вече лесно ги откривахме. Под всяко дърво лежаха по един-два. Бързо събрах още шест, по три във всяка ръка, изтичах и го стоварих върху останалите. После още шест. След това още толкоз.
    А те продължаваха да падат.
    Някаква вихрушка от възторг беше завъртяла Клод и той се мяташе между дърветата като обезумял призрак. Виждах как лъчът на фенерчето му се люлее в тъмнината и всеки път, когато намереше някоя птица, издаваше кратък победоносен крясък.
    Туп! Туп! Туп!
    — Как не може този мръсник Хейзъл да чуе това! — извика той.
    — Не крещи — рекох. — Стряскаш ме.
    — Какво казваш?
    — Не крещи! Може да има надзиратели.
    — По дяволите надзирателите! Сега всички плюскат!
    Фазаните падаха още три-четири минути. После изведнъж спряха.
    — Продължавай да търсиш! — викна Клод. — По земята има още много!
    — Не смяташ ли, че трябва да се измъкваме, докато все още пътят е чист?
    — Не — отсече той.
    Продължихме да търсим. Оглеждахме земята под всяко дърво на около сто метра от просеката във всички посоки и накрая, струва ми се, успяхме да намерим почти всичките. Бяхме събрали купчина, висока колкото лагерен огън.
    — Това е чудо — повтаряше Клод, — това е някакво проклето чудо. — Беше се вторачил в купчината, изпаднал в унес.
    — Най-добре ще е всеки от нас да вземе по половин дузина и бързо да изчезваме — казах.
    — Искам да ги преброя, Гордън.
    — Нямаме време за това.
    — Трябва да ги преброя.
    — Не — казах. — Хайде!
    — Един…
    — Два…
    — Три…
    — Четири…
    Той започна да ги брои много старателно, като вземаше всяка птица в ръце, а после внимателно я оставяше настрана. Сега луната беше точно над главите ни и цялата просека бе ярко осветена.
    — Не мога да стоя повече тук — казах. Отстъпих няколко крачки назад, скрих се в сенките и го зачаках да свърши.
    — Сто и седемнайсет… сто и осемнайсет… сто и деветнайсет… сто и двайсет! — извика той. — Сто и двайсет фазана! Това е рекорд на всички времена!
    Нито за миг не се усъмних, че е така.
    — Най-многото, което баща ми е успявал да донесе за една нощ, бяха петнайсет, в резултат на което цяла седмица беше пиян!
    — Ти си световен шампион — казах. — Готов ли си вече?
    — Една минутка — отвърна той, повдигна пуловера си и започна да размотава двата големи бели чувала, навити около корема му. — Ето твоя — подаде ми единия. — Бързо го напълни.
    Луната светеше толкова силно, че можех да разчитам дребните букви, напечатани в долната част на чувала: Дж. У. КРАМП. КЕСТЪНОВИ МЕЛНИЦИ, ЛОНДОН СУ 17.
    — Ами ако в този момент онова копеле с черните зъби ни наблюдава иззад някое дърво?
    — Изключено — отвърна Клод. — Той е долу при бензиностанцията, както ти казах, и ни чака да се приберем.
    Започнахме да тъпчем чувалите с фазани. Те бяха меки с провиснали шии и кожата под перата им все още пазеше топлината си.
    — На пътя ще ни чака такси — каза Клод.
    — Какво?
    — Аз винаги се прибирам с такси, Гордън. Не знаеше ли това?
    Казах, че не съм знаел.
    — Таксито е анонимно — обясни той. — Никой не знае кой седи вътре, освен шофьора… Това съм го научил от баща си.
    — Кой е шофьорът?
    — Чарли Кинч. Той винаги е доволен, когато може да услужи.
    Натоварихме фазаните и аз се опитах да метна натъпкания чувал през рамо. Вътре имаше около шейсет птици и трябва да тежеше най-малко центнер и половина.
    — Не мога да нося това нещо — рекох. — Ще трябва да оставим една част.
    — Влачи го — каза Клод. — Просто го тегли след себе си.
    Тръгнахме да се връщаме през непрогледния мрак, като влачехме фазаните подире си.
    — Така изобщо няма да се доберем до селото — обадих се аз.
    — Досега не е имало случай Чарли да ми върже тенекия.
    Стигнахме края на гората, подадохме глави през живия плет и заоглеждахме пътя. Клод подвикна съвсем тихичко: „Чарли, тук сме!“ и старият човек, седнал зад волана на таксито на около петдесет метра от нас, подаде глава навън и лукаво ни се усмихна с беззъбата си уста. Измъкнахме се през плета, като тътрехме чувалите след себе си.
    — Здравейте! — каза Чарли. — Какво е това?
    — Зеле — отвърна Клод. — Отваряй вратата.
    Две минути по-късно вече благополучно се бяхме настанили в таксито и бавно криволичехме надолу по хълма към селото.
    Сега вече най-трудното беше зад гърба ни. Клод тържествуваше, преливаше от гордост и непрестанно се навеждаше напред, потупваше Чарли Кинч по рамото и викаше: „Какво ще кажеш, Чарли? Какво ще кажеш за този улов?“ А Чарли често-често се обръщаше назад, пулеше се срещу огромните издути чували, които лежаха на пода между нас, и повтаряше: „Боже господи, човече, как го направи?“
    — Шест двойки има и за теб, Чарли — рече Клод, а Чарли отвърна:
    — Боя се, че тази година при откриването на ловния излет на мистър Виктор Хейзъл ще се усети известна оскъдица на фазани.
    — Предполагам, че ще я усети, Чарли — съгласи се Клод.
    — Какво, за бога, смяташ да правиш с тези сто и двайсет фазана? — попитах аз.
    — Ще ги замразя за зимата. Ще ги сложа при карантията в замразителя на бензиностанцията.
    — Надявам се не тази нощ.
    — Не, Гордън, тази нощ ще ги оставим при Беси.
    — Коя Беси?
    — Беси Оргън.
    — Беси Оргън!
    — Тя винаги ми доставя дивеча, не знаеше ли?
    — Не, не знаех — отвърнах. Съвсем се бях слисал.
    Мисис Оргън беше съпругата на преподобния Джек Оргън, местния викарий.
    — Винаги избирай някоя почтена жена да ти доставя дивеча — обяви Клод. — Нали така, Чарли?
    — Беси е момиче на място — отвърна Чарли.
    Вече се движехме през селото. Уличните лампи все още светеха и мъжете се прибираха от кръчмите. Видях как Уил Пратли безшумно се вмъкна през страничната врата на рибарницата си, докато главата на мисис Пратли стърчеше от прозореца точно над него. Той обаче не знаеше това.
    — Викарият има голяма слабост към печените фазани — каза Клод.
    — Оставя ги да висят осемнайсет дни — додаде Чарли. — След това ги тръска силно два пъти и всичките им пера падат.
    Таксито сви наляво и влезе в двора на викарият. Прозорците бяха тъмни и никой не ни посрещна. Ние с Клод стоварихме фазаните отзад в барачката, сбогувахме се с Чарли Кинч и под светлината на луната се запътихме с празни ръце към бензиностанцията. Дали мистър Рабетс ни е наблюдавал, докато сме се прибирали, не знам. Във всеки случай ние не го видяхме.


    — Ето я, идва — каза ми Клод на следващата сутрин.
    — Кой?
    — Беси — Беси Оргън. — Гласът му звучеше гордо и дори някак собственически, като на генерал, споменаващ името на най-храбрия си офицер.
    Последвах го навън.
    — Ето там — посочи той.
    Далеч надолу по пътя успях да различа дребна женска фигура, която идваше към нас.
    — Какво бута? — попитах.
    Клод ме погледна дяволито.
    — Съществува само един сигурен начин за пренасяне на дивеч — заяви той, — а това е да го сложиш под някое бебе.
    — Да — промърморих, — ами да, разбира се.
    — Това там трябва да е младият Кристофър Оргън, на възраст година и половина. Той е чудесно дете, Гордън.
    Едва различавах малката точица — бебе, седнало високо в количката, чийто гюрук беше свален.
    — Под този дребосък има най-малко шейсет-седемдесет фазана — продължи Клод щастливо. — Можеш ли да си представиш!
    — В една детска количка не могат да се съберат шейсет-седемдесет фазана.
    — Могат, ако е дълбока, ако извадиш дюшечето и плътно ги натъпчеш от един до друг чак догоре. Тогава един чаршаф ти е напълно достатъчен. Не можеш да си представиш колко малко място заема един фазан, когато е отпуснат.
    Стояхме до помпата и чакахме Беси Оргън да пристигне. Беше топла безветрена септемврийска сутрин; небето се смрачаваше и във въздуха миришеше на гръмотевици.
    — През цялото село, без да й мигне окото — рече Клод. — Добрата стара Беси.
    — Струва ми се, че се движи доста бързо.
    Клод запали нова цигара от фаса на старата.
    — Беси никога не бърза.
    — Във всеки случай не се движи нормално — настоях. — Погледни сам.
    Той примижа срещу нея през цигарения дим. После извади цигарата от устата си и отново погледна.
    — Е?!
    — Като че ли наистина върви малко бързичко — отвърна внимателно.
    — Тя върви дяволски бързо.
    Настъпи мълчание. Клод беше започнал да се взира много внимателно в приближаващата се жена.
    — Може би не иска да я завари дъждът, Гордън. Обзалагам се, че точно това е причината. Мисли, че ще вали, и не иска детето да се намокри.
    — А защо не вдигне гюрука?
    На този въпрос не ми отговори.
    — Тя тича! — извиках. — Погледни!
    Беси беше хукнала изведнъж с всички сили.
    Клод стоеше неподвижно и наблюдаваше жената; и ми се стори, че в тишината, която последва, чувах писъците на дете.
    — Какво става?
    Той не отговори.
    — На това дете му има нещо — рекох. — Слушай.
    Беси вече беше на около двеста метра от нас, но бързо скъсяваше разстоянието.
    — Сега чуваш ли го?
    — Да.
    — Реве, като че ли го колят.
    Тънкото пискливо гласче в далечината с всяка изминала секунда ставаше все по-силно, трескаво, пронизително, непрекъсващо, почти истерично.
    — Това дете е изпаднало в истерия — обяви Клод.
    — Така трябва да е.
    — Затова тича. Иска час по-скоро да стигне дотук и да го пъхне под чешмата.
    — Сигурно си прав. Само че чуй какви звуци издава.
    — Ако не е истерия, то е нещо подобно.
    — Напълно съм съгласен.
    Клод смутено запристъпва по чакъла на алеята.
    — Всеки ден безброй подобни неща се случват с такива малки деца — рече той.
    — Разбира се.
    — Знам за едно бебе, което напъхало пръстите си между спиците на колелото на количката. Били отрязани на място.
    — Да.
    — Както и да е — продължи Клод, — бих дал всичко, само и само да престане да тича.
    Дълъг камион, натоварен с тухли, настигна Беси и шофьорът намали, проточи врат от прозореца и я зяпна. Тя обаче не му обърна никакво внимание и продължи да хвърчи напред. Беше вече толкова близо, че виждах зачервеното й лице, и широко отворената й уста, през която едва си поемаше дъх. Забелязах, че на ръцете си имаше бели ръкавици, много изискани и елегантни, а точно на върха на главата й като гъба беше кацнала смешна шапчица в същия цвят.
    Изведнъж от количката право нагоре излетя огромен фазан!
    Клод нададе вик на ужас:
    Онзи тъпанар от камиона, които се движеше успоредно с Беси, започна да се смее с цяло гърло.
    Няколко секунди фазанът замаяно пляска наоколо с крила, после загуби височина и кацна на тревата отстрани на пътя.
    Един пикап се нареди зад камиона и започна да му свири, за да го задмине. Беси продължи да тича.
    А после — фиуууу! — втори фазан излетя от количката.
    След него трети и четвърти. Сетне пети.
    — О, господи! — извиках аз. — Това са хапчетата! Действието им започва да минава.
    Клод нищо не каза.
    Беси покри останалите петдесет метра с огромна скорост и олюлявайки се, добута до алеята на бензиностанцията количката, от която непрекъснато във всички посоки излитаха птици.
    — Какво, по дяволите, става? — изкрещя тя.
    — Мини отзад! — извиках аз. — Мини отзад!
    Тя обаче рязко спря до първата помпа и преди да успеем да стигнем до нея, грабна пищящото дете на ръце и го измъкна от количката.
    — Не! Не! — крещеше Клод, препускайки към нея. — Не вдигай детето! Сложи го обратно! Натисни чаршафа! — Тя обаче изобщо не го слушаше и когато детето вече не тежеше отгоре им, от количката изведнъж излетя цял облак фазани, поне петдесет-шейсет, и небето над нас се изпълни с огромни кафяви птици, които яростно пляскаха с криле, за да наберат височина.
    Ние с Клод започнахме да тичаме напред-назад по алеята, да размахваме ръце и да пъдим фазаните от района на бензиностанцията. „Марш! — крещяхме. — Къш! Марш оттук!“ Те обаче още бяха прекалено замаяни, за да ни обръщат внимание, и след около половин минута отново се спуснаха и накацаха като ято скакалци по фасадата на бензиностанцията. Тя буквално се покри с тях. Клечаха един до друг върху стрехите на покрива, върху бетонния навес над помпите и най-малко десетина се бяха настанили върху перваза на прозореца на канцеларията ми. Някои бяха накацали върху полицата между шишетата със смазочно масло, а други се опитваха да се закрепят върху капаците на старите коли, обявени за продан. Един мъжкар с прекрасна опашка величествено клечеше върху една от помпите, а доста голям брой от позамаяните се настаниха направо на алеята в краката ни, оправяха перцата си и мигаха с малките си очички.
    От другата страна на шосето, зад камиона с тухлите и пикапа, вече беше започнала да се образува колона от коли и хората отваряха вратите, слизаха и се упътваха към нас, за да виждат по-добре. Погледнах часовника си. Беше девет без двайсет. Ето сега, всеки момент, мислех си, по шосето откъм селото ще се зададе голяма черна кола ролс-ройс, а зад волана ще видим огромното лъщящо лице на производителя на бира мистър Виктор Хейзъл.
    — Щяха да го разкъсат на парчета с човките си — крещеше Беси и притискаше ревящото дете към гърдите си.
    — Ти се прибирай вкъщи, Беси — каза й Клод, пребледнял като платно.
    — Заключвай — рекох. — Сложи табелата. Днес няма да работим.

info

Информация за текста

    © Роалд Дал
    © 1992 Огняна Иванова, превод от английски
    © 1992 Правда Митева, превод от английски

    Roald Dahl

    Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009

    Издание:
    Роалд Дал. Размяна на съпруги. Истории с неочакван край
    ИК „Зодиак-ВН“, 1992
    Съставител: Жени Божилова

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14775]
    Последна редакция: 2009-12-16 13:10:00

notes

1

    Силно сънотворно и антидепресант. — Б. скан.
Top.Mail.Ru