Скачать fb2
ЖАЖДА

ЖАЖДА

Аннотация

    Новият случай на инспектор Хари Хуле.

    Осло, Норвегия. Серия зловещи убийства разтърсват града. Почеркът е един и същ: след уговорени срещи в приложение за запознанства неуловим маниак разкъсва с метални зъби гърлата на млади жени, изпивайки кръвта им. Единственото, на което полицията се натъква, са гротескните останки от чудовищните пиршества. Без улики, без заподозрени и без време за губене, местните власти нямат друг избор, освен да се обърнат към единствения човек, способен да спре зверствата.

    Тъмна сянка е изплувала от миналото, възраждайки отдавна забравените митове за кръвопийците, а бившият старши инспектор Хари Хуле трябва да се изправи пред най-големия си и кошмарен враг — единственият, който е успял да му се изплъзне.

    Норвежецът Ю Несбьо вече се е утвърдил като един от най-успешните криминални автори в света, оглавявайки класациите с всяка следваща книга. Романите му са преведени на над 50 езика и са продадени във впечатляващите 33 милиона екземпляра.​


    "Ще ви се прииска да впиете зъби в "Жажда" и да не пускате."
    Уошингтън Поуст


    "Несбьо е властващият крал на скандинавското криминале."
    Гардиън


ПРОЛОГ

    Той се взираше в бялото нищо.
    От близо три години все това правеше.
    Никой не го виждаше и той не виждаше никого. Освен при всяко отваряне на вратата. Тогава през процепа се изпускаше пара, колкото да се мерне някое голо мъжко тяло, после вратата пак се хлопваше и всичко се обвиваше в мъгла.
    След малко банята затваряше. Той беше сам.
    Загърна се по-плътно в белия хавлиен халат, стана от дървената пейка и излезе. Мина покрай пустия басейн и хлътна в съблекалнята.
    Не се чуваше нито шуртене на вода, нито турска реч, нито шляпане на боси крака по плочките. Вторачи се в отражението си в огледалото. Прокара показалец по още незараслия белег от последната операция. Отне му време да привикне към новото си лице. Пръстът се плъзна по врата, по гърдите, спря над мястото, откъдето започваше татуировката.
    Отключи катинара на шкафчето, обу си панталоните и си навлече палтото направо върху още влажния халат. Завърза си обувките. Увери се, че е сам, после отиде до друг шкаф, заключен с катинар с шифър и мацнат с петно синя боя. Нагласи въртящите се цифри в комбинацията 0999. Отключи металната скоба, свали я и отвори вратичката на шкафа. Огледа големия хубав револвер вътре. Обхвана плътно червената му дръжка и го прибра в джоба на палтото си. Извади плика и го разпечата. Вътре откри ключ, адрес и по-подробна информация.
    В шкафа имаше и още нещо.
    Боядисано в черно. От ковано желязо.
    С една ръка вдигна предмета срещу светлината и се полюбува на възхитителната изработка.
    Щеше да се наложи да го измие и изтърка, но вече усещаше възбудата от мисълта да го използва.
    Три години. Три години в бялото нищо, в пустош от безсъдържателни дни.
    Стига толкова. Крайно време беше отново да започне да черпи от живота с пълни шепи.
    Крайно време да се завърне.

    Хари се сепна в съня си. Вторачи се в сумрачната спалня. Пак си беше той, върна се, намираше се у дома си.
    — Кошмар ли сънува, скъпи? — прошепна му спокоен топъл глас.
    Обърна се към нея. Кафявите й очи се впиха въпросително в неговите. Призракът избледня и се изгуби.
    — Тук съм — увери го Ракел.
    — И аз.
    — Този път кой беше?
    — Никой, никой — излъга Хари и я погали по бузата. — Заспивай.
    Затвори очи. Изчака достатъчно, за да е сигурен, че и тя е затворила своите, и погледна. Зае се да изучава лицето й.
    Този път видя онзи в гора. Тресавище, обвито в бяла мъгла, която се кълбеше наоколо. Мъжът вдигна ръка и насочи нещо срещу Хари. Хари мярна татуираното сатанинско лице върху оголените му гърди. После мъглата се сгъсти и онзи изчезна.
    — И аз съм тук — прошепна Хари Хуле.

ПЪРВА ЧАСТ

ПЪРВА ГЛАВА

Сряда вечер
    Макар бар „Джелъси“ — в превод „Ревност“ — да беше почти празен, вътре се дишаше тежко.
    Мехмет Калак огледа мъжа и жената пред бара, докато им наливаше вино. Имаше общо четирима клиенти. Третият, някакъв тип, седеше сам на отделна маса и отпиваше малки глътки от халба с бира, а каубойските ботуши на четвъртия се подаваха от едно сепаре, където светлите отблясъци от телефонен дисплей час по час разсейваха тъмнината. Четирима клиенти в единайсет и половина през септември в района на най-оборотните нощни заведения в „Грюнерльока“. Трагична посещаемост. Не можеше да продължава да я кара така. Често-често се питаше защо му трябваше да напуска длъжността управител на бар в най-модерния хотел в града, за да се захване сам-самичък да разработва тази западнала дупка, където се отбиваха предимно пияндета. Направи го вероятно защото вярваше, че като надуе цените, ще прогони старите посетители и ще привлече мечтания контингент на всички собственици на нощни заведения: младите, платежоспособни, безпроблемни клиенти от квартала. Или пък защото след като скъса с приятелката си, Мехмет изпитваше потребност да се претрепва от работа. Или просто офертата на Даниал Бенкс му се стори изгодна, след като от банката го отрязаха. Или беше още по-просто: в бар „Джелъси“ именно той пускаше музиката, а не някой скапан хотелски управител, поклонник на една-единствена „мелодия“: бръмченето на касовия апарат. Старата клиентела Мехмет я изрита лесно. Тя вече отдавна си бе намерила ново свърталище в евтин бар на три пресечки оттук. Привличането на нови клиенти обаче се оказа трудно. Навярно се налагаше да преосмисли концепцията си. Вероятно един-единствен телевизионен екран, по който нонстоп вървяха мачове от турското първенство, не беше достатъчен барът да минава за спортен.
    А в музикално отношение май трябваше да наблегне на по-сигурни, класически изпълнители като „Ю Ту“ и Спрингстийн за господата и „Колдплей“ за дамите.
    — Не съм ходил на кой знае колко срещи, уредени в Тиндър — Гайр отпи и остави чашата с бяло вино върху бара. — Но ми прави впечатление, че по света бъка от откачалки.
    — Нима? — жената едва потисна прозявката си.
    Имаше късо подстригана руса коса. И стройна фигура. Мехмет й даваше трийсет и пет години. По припрените й, малко трескави движения и изморените очи отсъди, че вероятно се преработва и тренира с надеждата да си набави необходимата й енергия. Мехмет видя как Гайр хвана с три пръста столчето на чашата — точно както я държеше и дамата. По време на десетките си срещи с потребителки на Тиндър Гайр неизменно поръчваше същото като потенциалните си партньорки — от уиски до зелен чай. Навярно искаше да им изпрати посланието, че и в това отношение си подхождат.
    Гайр се прокашля. От пристигането на жената бяха изминали шест минути, установи Мехмет. Време беше Гайр да отправи коронната си реплика.
    — По-красива си отколкото на профилната снимка, Елисе.
    — Това вече го чух, но все пак благодаря.
    Мехмет се зае да полира някаква чаша с привидно разсеян вид.
    — Кажи ми, Елисе, какво искаш от живота?
    Тя се усмихна малко отегчено.
    — Мъж, който да не държи само на външността.
    — Напълно съм съгласен с теб, Елисе. Вътрешното съдържание е важно, а не обвивката.
    — Пошегувах се. Всъщност не си прав. На профилната снимка изглеждам по-добре, както впрочем и ти, Гайр.
    — Хе-хе — неприятно изненадан, той прикова поглед в чашата си. — Е, като повечето хора и аз съм избрал сполучлив портрет. Та, казваш, търсиш си партньор. Какъв?
    — С желание да домакинства и да гледа три деца — тя си погледна часовника.
    — Хе-хе — в пот плуваше не само челото, а цялата голяма, гладко избръсната глава на Гайр. Съвсем скоро, знаеше Мехмет, под мишниците на черната му риза, кройка slim fit — странен избор, защото Гайр не беше нито строен, нито в добра физическа форма — щяха да избият тъмни петна. Той завъртя чашата в ръка. — Имаш точно моя тип чувство за хумор, Елисе. На мен засега единственото ми семейство е кучето ми. Обичаш ли животни?
    „Танръм, божичко — запита се на турски Мехмет, — кога най-после ще хвърли картите на масата?“
    — Ако срещна подходящия и усетя, че си пасваме и по характер, и…
    — … и в друго отношение — той се усмихна, снижи глас и посочи към слабините си. — Това обаче трябва да се провери на практика, нали, Елисе?
    Мехмет потръпна. Гайр се хвърли в атака ва банк и предстоеше да понесе поредния удар по и бездруго смачканото си самочувствие.
    Жената избута настрана чашата си и леко се наведе напред. Наложи се Мехмет да наостри уши, за да я чува:
    — Ще ми обещаеш ли нещо, Гайр?
    — Разбира се — и погледът, и гласът му излъчваха кучешко нетърпение.
    — След като си тръгна оттук, повече никога не се опитвай да се свързваш с мен.
    Мехмет изпита възхищение към Гайр, който намери сили дори да се усмихне:
    — Дадено.
    Жената се облегна назад.
    — Не ми приличаш на психопат, Гайр, но те моля да ме разбереш. Няколко пъти вече ми се случва да се опаря. Един дори започна да ме преследва и да заплашва гаджетата ми. Не се обиждай, но вече съм доста предпазлива.
    — Разбирам — Гайр вдигна чашата и я пресуши. — Както самият аз отбелязах преди малко, по света е пълно с откачалки. Не се бой. Няма страшно. Пък и от статистическа гледна точка мъжете ги грози четирикратно по-голяма опасност да станат жертва на убийство, отколкото жените.
    — Благодаря за виното, Гайр.
    — Ако един от трима ни… — Мехмет побърза да погледне встрани, когато Гайр го посочи — … стане жертва на убийство тази вечер, вероятността това да си ти е едно към осем. Или, момент, трябва да разделя и на…
    Жената стана.
    — Успех в изчисленията. Лека нощ.
    Тя си тръгна. Гайр продължи да стои вторачен в чашата си, като поклащаше глава в ритъма на „Fix You“[1], сякаш за да убеди Мехмет и други евентуални свидетели, че вече се е отърсил от неуспеха; жената е била триминутно поп парче и след още три минути вече ще я е забравил. После Гайр стана и тръгна. Мехмет се огледа. Каубоят и онзи, дето направо изтезаваше бирата си с мудното си пиене, се бяха изнесли. Мехмет остана сам. Изведнъж въздухът сякаш се насити с кислород. С помощта на мобилния си телефон Мехмет промени плейлистата на уредбата. Пусна си каквото му се слушаше: „Бед Къмпани“. Група, основана от бивши членове на „Фрий“, „Мот дъ Хупъл“ и „Кинг Кримсън“, просто няма начин да е лоша. Особено пък ако вокалът е Пол Роджърс. Мехмет наду звука и чашите зад бара затракаха.
    Елисе вървеше надолу по улица „Турвал Мейер“. Минаваше между семпли четириетажни жилищни сгради, някога подслонявали работническата класа в беден квартал на беден град. Сега обаче цените им вървяха колкото в Лондон или Стокхолм. Осло през септември. Мракът най-сетне се завърна. Безконечните, дразнещи светли летни нощи с тяхната истерия, бодрост и идиотщина най-сетне отминаха. През септември норвежката столица се връщаше към истинското си аз: меланхолично, резервирано, ефективно. Солидна фасада, нелишена от тъмни места и потайности. Като самата Елисе. Поне така я описваха познатите й. Тя ускори крачка. Във въздуха тегнеше дъжд: пръските от устата на Господ, когато киха, както се бе изразил един от мъжете, с които си уреди среща по Тиндър, в опит да се направи на поет. Елисе възнамеряваше да се откаже от приложението за онлайн запознанства. Още утре приключва. Стига толкова. До гуша й дойде от разгонени нерези. Само с поглед я караха да се чувства долна мръсница. Писна й от психопати и смахнати типове. Впиваха се в нея като пиявици и изсмукваха времето, енергията и спокойствието й. Нагледа се на предостатъчно жалки неудачници, които й вменяваха комплекс за малоценност.
    Срещите, уредени по интернет, по принцип минаваха за съвременния начин да завържеш запознанство. В тях уж нямало нищо срамно; практикували се масово. Но не беше истина. Хората се запознаваха на работното си място, в читалните, чрез общи приятели, във фитнес зали, в кафенета, в самолети, автобуси, влакове. Запознаваха се по старомодния начин, непринудено, без напрежение и впоследствие запазваха романтичната илюзия за невинност, чистота и съдбовна предопределеност. Елисе искаше да съхрани тази илюзия. Ще изтрие профила си. Точка по въпроса. И преди се беше заричала, но сега го реши твърдо. Още тази вечер.
    Прекоси улица „Софиенберг“ и извади ключа си за портата до зарзаватчийницата. Бутна вратата и пристъпи в мрака. Изведнъж замръзна на място.
    Бяха двама.
    Отне й няколко секунди, докато очите й привикнат към тъмнината. Чак тогава видя какво държат. И двамата си бяха свалили циповете и си бяха извадили оная работа.
    Тя отстъпи назад. Не се обърна. Само се молеше зад нея да не стои още един.
    — Извинявайте, мамка му — изруга млад глас. Към осемнайсет-двайсетгодишен, прецени Елисе. Пиян.
    — Ей, бе! — извика другият през смях. — Опика ми обувките!
    — Ами стреснах се!
    Елисе се загърна плътно в палтото си и мина покрай момчетата, които пак се обърнаха към стената.
    — Това не е писоар — отбеляза тя.
    — Сори, бяхме на зор. Няма да се повтори, споко.

    Гайр бързаше по улица “Шлепегрел“. Блъскаше си главата над задачата. Погрешно беше изчислил, че от двама мъже и една жена вероятността жената да стане жертва на убийство е едно към осем. Уравнението беше много по-сложно. Всичко винаги се оказва по-сложно, отколкото си мислиш.
    Пресече улица „Румсдал“ и нещо го накара да се обърне. На петдесет метра зад него вървеше мъж. Без да е сигурен, Гайр май го видя да зяпа някаква витрина на отсрещния тротоар, когато излезе от бар „Джелъси“. Гайр ускори крачка и пое на изток, към спортния комплекс „Делененга“ и някогашната шоколадова фабрика, сега преустроена в модерна жилищна сграда. По улиците не се мяркаха хора. Само някакъв автобус, явно изпреварил графика, беше спрял на спирката. Гайр се озърна през рамо. Непознатият продължаваше да го следва, поддържайки същата дистанция. Открай време Гайр се боеше от тъмнокожи типове. Не можа обаче да разгледа добре пешеходеца зад гърба си. Гайр напусна „Грюнерльока“, някога обитаван от работническата класа, а днес от хора с високи доходи, и навлезе в квартали, традиционни свърталища на емигранти, където преобладаваха общински жилища, отпускани на социално слаби. До входната врата на неговия блок оставаха стотина метра. Гайр хвърли поглед през рамо. Онзи тичаше. Мисълта, че го преследва сомалиец, преживял ужасите от Могадишу и травмиран за цял живот, накара Гайр мигом да си плюе на петите. Не беше тичал от години и при всеки удар на стъпалата му върху асфалта мозъчната му кора се раздрусваше и зрителното му поле започваше да подскача. Добра се до заветната цел, улучи ключалката при първия опит, влетя в двора и затръшна тежката дървена порта. Облегна се на влажната й вътрешна страна. Дробовете му изнемогваха, млечната киселина изгаряше бедрата му. Обърна се и надникна през прозорчето в горната част на вратата. На улицата нямаше никого. Навярно човекът зад него изобщо не е бил сомалиец. Напуши го смях. Боже, какво шубе го хвана само защото току-що говориха за убийства. Елисе нямаше друга работа, та отвори дума за онзи свой преследвач.
    Все още запъхтян, Гайр отключи и влезе в апартамента. Извади си бира от хладилника, забеляза, че прозорецът в кухнята е отворен към улицата, и го затвори. Отиде в кабинета и включи осветлението.
    Натисна клавиш на компютъра и двайсетинчовият екран светна.
    Въведе „Порнхъб“ и „френско“ в полето за търсене. Започна да преглежда снимките, докато открие жена със същата прическа и цвят на косата като Елисе. Понеже стените на апартамента бяха тънки, пъхна жака на слушалките в гнездото на компютъра, кликна два пъти върху снимката, разкопча си панталона и го смъкна. Жената приличаше съвсем бегло на Елисе, затова Гайр затвори очи и се съсредоточи върху стенанията й, докато се опитваше да си представи малката, строга уста на Елисе, присмехулния й поглед, обикновената, но върху нейното тяло адски сексапилна блуза. Не би могъл да я има. Никога. Освен по този начин.
    Гайр спря. Отвори очи. Пусна члена си. Космите на тила му настръхнаха от хладния полъх отзад. Идваше от вратата, която — беше сигурен — старателно бе затворил. Посегна да свали слушалките, но знаеше, че е закъснял.

    Елисе окачи веригата на вратата, изхлузи си обувките в коридора и по навик погали снимката, пъхната под рамката на огледалото. На нея позираше с племенницата си Ингвил. Въпросният ритуал, наглед безсмислен, очевидно удовлетворяваше — подобно на историите какво ни очаква след смъртта — изконна човешка потребност от вътрешно спокойствие. Елисе влезе в дневната и се изтегна на дивана в малкия, но уютен и неин собствен двустаен апартамент. Погледна си телефона. Есемес от службата: сутрешното съдебно заседание се отменяло. Елисе нарочно не спомена пред тазвечершния си познат, че работи като адвокат и представлява в съда жертви на изнасилвания. И цитираната от него статистика, според която мъжете са много по-застрашени от убийство отколкото жените, съвсем не отразява цялата истина. Ако убийството е извършено със сексуален мотив, вероятността жертвата да е жена, е четири пъти по-голяма. Това бе и една от причините още след покупката на апартамента Елисе да смени патрона на бравата и да извика майстор да монтира предпазна верига — рядкост в норвежките домове — която впрочем все още я затрудняваше при всяко поставяне и сваляне.
    Отвори Тиндър. Приложението бе открило съвместимост с трима потенциални партньори. Още снощи ги бе плъзнала вдясно. Ех, ето това му беше най-готиното на Тиндър. Не самата среща с тези мъже, а мисълта, че са реални и я желаят. Да си позволи ли един последен епистоларен флирт, последна виртуална тройка с двама непознати, преди окончателно да изтрие профила си и приложението?
    Не. По-добре да го разкара веднага.
    Влезе в менюто, попълни нужното и на екрана се появи въпросът дали е сигурна в желанието си да закрие профила си.
    Елисе забеляза колко силно трепери показалецът й. Божичко, нима се бе пристрастила? Зависимост ли бе развила към постоянното потвърждение, че има мъже, някой, който не знае коя е и каква е по характер, но въпреки това я иска такава, каквато е. Или поне такава, каквато беше излязла на профилната си снимка. Изцяло ли беше зависима, или само малко? Щеше да разбере, след като изтрие профила си и си обещае да изкара един месец без Тиндър. Един месец. Ако не издържи, значи сериозно е загазила. Треперещият й пръст понечи да чукне върху „Да“.
    Ако пък се окаже пристрастена, каква опасност крие това нейно увлечение? Всички се нуждаем от близост. Някъде й бе попаднала информация, че телесният контакт е жизненоважен за физическото оцеляване на кърмачетата. Струваше й се преувеличено, но пък, от друга страна: какъв смисъл има да живее само заради себе си, заради работа, която изпива всичките й сили, за приятели, с които поддържа контакти предимно по задължение и защото страхът от самотата я измъчва повече от отегчителното им мрънкане за деца, за семейни половинки, за липсата на едно от двете — или и на двете? Ами ако нейната половинка в момента е влязла в Тиндър? Добре де, последно. Елисе плъзна вляво първата появила се снимка. Тоест, хвърли я в кошчето за отпадъци. Този не го иска. И вторият последва съдбата на предшественика си. Третият — също.
    Мислите й блуждаеха безцелно. Беше присъствала на лекция, изнесена от психолог, беседвал с най-жестоките изнасилвани в страната. Той обобщи, че мъжете убиват за секс, пари и власт, а жените — от ревност и страх.
    Елисе попадна на снимка, която не отмести вляво. В тясното лице имаше нещо смътно познато, макар снимката да беше размазана и тъмна. И преди й се беше случвало да попада на познати: все пак самото приложение Тиндър беше създадено така, че да свързва хора, живеещи в непосредствена близост. Според Тиндър този мъж се намираше на по-малко от километър от Елисе. Кой знае, може би живееше на съседната улица. Размазаната снимка показваше, че не е запознат със съветите за печеливша тактика в мобилното приложение. А това само по себе си беше плюс. „Здрасти“ — гласеше съобщението му. Изобщо не се опитваше да блесне. Може да не беше оригинално, но определено издаваше самочувствие. На Елисе би й харесало, ако на някой купон до нея се приближи непознат и я поздрави лаконично със спокоен, нетрепващ поглед, който казва „навита ли си да продължим?“
    Плъзна снимката вдясно. В категорията „събудили любопитството ми“.
    Веселият сигнал от айфона извести, че приложението е свързало поредната подходяща двойка.

    Гайр вдиша тежко през нос.
    Вдигна си панталона и бавно завъртя стола.
    В тъмната стая светлината от компютърния екран озари слабо горната част от тялото и ръцете на човека, застанал преди малко зад гърба му. Гайр не виждаше лицето, само белите ръце, протегнати напред с някакъв предмет. Черен кожен каиш. С клуп.
    Фигурата пристъпи напред, а Гайр инстинктивно се отдръпна.
    — Само едно нещо ми е по-гнусно от теб. Сещаш ли се кое? — прошепна гласът в тъмното, а ръцете пристегнаха клупа.
    Гайр преглътна мъчително.
    — Помиярът — отговори си гласът. — Мръсният помияр, за когото обеща изцяло да се грижиш ти. А сега той сере на пода в кухнята, защото те мързи да го изведеш.
    — Недей така де, Кари — прокашля се Гайр.
    — Марш навън да го разходиш. И да не си ме докоснал, като си легнеш.
    Гайр пое каишката. Вратата зад Кари се затръшна.
    Той поседя в тъмното и премига няколко пъти.
    Девет, пресметна най-накрая. Двама мъже и една жена. Едно убийство. Вероятността точно жената да е жертвата е едно към девет, не едно към осем.

    Мехмет бавно излезе от централните улици и подкара старото беемве нагоре към Шелсос, към еднофамилните къщи с изглед към фиорда и по-чистия въздух. Свърна в притихнала спяща улица. До гаража пред къщата бе паркирано черно ауди „Р8“. Мехмет намали. Поколеба се дали пак да не даде газ и да продължи напред. Знаеше, че така само ще отложи неизбежното. От друга страна обаче, се нуждаеше точно от това. От отсрочка. Но Бенкс пак щеше да го намери, а сега се бе появил подходящ момент. Беше тъмно, тихо и нямаше свидетели. Мехмет паркира до бордюра. Отвори жабката. Погледна онова, което от няколко дни държеше вътре, именно в очакване да възникне сегашната ситуация. Пъхна го в джоба си и си пое дъх. Слезе от колата и тръгна към къщата.
    Вратата на аудито се отвори и оттам се появи Даниал Бенкс. Когато се срещнаха в ресторант „Индийска перла“, Мехмет си даваше сметка, че пакистанското малко име и английската фамилия най-вероятно са фалшиви колкото и подписът му върху така наречения договор. Но пачките в куфара, който плъзна към него по масата, си бяха съвсем истински.
    Чакълът пред гаража хрущеше под обувките на Мехмет.
    — Хубава къща — отбеляза Даниал Бенкс, облегна се на аудито и скръсти ръце. — Защо не я ипотекира?
    — Живея тук под наем — уточни Мехмет. — В сутерена.
    — Лоши новини за мен. — Бенкс беше много по-дребен от Мехмет, но напращелият бицепс, който издуваше сакото, му придаваше силно заплашителен вид. — Значи дори да подпалим къщата и тя да изгори до основи, няма да получиш застрахователно обезщетение, та евентуално да си покриеш борчовете, така ли?
    — Да.
    — Новините са лоши и за теб, защото това означава, че се налага да пристъпим към болезнените методи. Да ти обясня ли в какво се състоят?
    — Не искаш ли преди това да разбереш дали няма да ти се издължа?
    Бенкс поклати глава и извади нещо от джоба си.
    — Просрочи датата с три дни. А точността е от ключово значение, предупредих те. Длъжен съм да покажа не само на теб, но и на всичките ми длъжници, че няма да търпя подобни нарушения.
    Вдигна предмета на светлината от гаражната лампа. Мехмет се задъха панически.
    — Не е особено оригинално, знам — Бенкс наклони глава и огледа клещите. — Но върши работа.
    — Ама…
    — Кое не разбра? Давам ти да си избереш пръст. Повечето прежалват лявото кутре.
    Мехмет усети как у него напира нещо мощно. Гняв. Гърдите му се повдигнаха и дробовете се изпълниха с въздух.
    — Предлагам ти по-добро решение, Бенкс.
    — И какво е то?
    — Не е особено оригинално — Мехмет бръкна с дясната си ръка в джоба, извади предмета, хвана го с две ръце и го протегна срещу Бенкс. — Но върши работа.
    Бенкс се взираше смаян. Кимна бавно.
    — Прав си — грабна пачката от Мехмет и свали ластика.
    — Покриват и вноските, и наказателните лихви. Но, моля, преброй ги сам.

    Зън!
    Тиндър откри човек, с когото си подхождате._
    Триумфалният сигнал от телефона ти, когато някой, когото си поставил сред одобрените кандидати, също е преместил снимката ти вдясно.
    Умът на Елисе работеше трескаво, сърцето й препускаше в галоп.
    Тя знаеше, че това е добре известен ефект от сигнала, известяващ успешно сватосване: повишена сърдечна честота в резултат от еуфорията. Така се освобождава коктейл от хормони на щастието, предизвикващ пристрастяване. Ала не това беше причината за нейния бесен пулс.
    Сърцето й се раздумка, защото сигналът не дойде от нейния телефон, но се разнесе точно в мига, когато тя плъзна снимката вдясно. Снимката на човек, който според Тиндър се намираше на по-малко от километър.
    Елисе прикова поглед в затворената врата на спалнята и преглътна.
    Звукът навярно бе дошъл от съседен апартамент. В сградата живееха много необвързани мъже — следователно потенциални потребители на социалната платформа. В момента цареше пълна тишина. Дори от долния етаж, където момичетата се готвеха за купон, когато Елисе излизаше за срещата с Гайр. Известен е един-единствен начин да се отървеш от въображаемите чудовища. Да се увериш, че наистина не съществуват.
    Елисе стана от дивана и измина четирите крачки до вратата. Поколеба се. През ума й минаха няколко изнасилвания, по които беше работила.
    Събра смелост и отвори.
    На прага панически се опита да си поеме въздух. Защото въздух нямаше. Или поне тя не можеше да го вдиша.
    Лампата над леглото беше включена. Пред погледа й първо се изпречиха чифт каубойски ботуши, стърчащи извън долния ръб на леглото. Дънки. Два дълги крака, скръстени един върху друг. Легналият мъж изглеждаше досущ като на снимката — в полумрак, с размито лице. Разкопчаната риза разгалваше гърдите му. Върху кожата имаше рисунка или татуировка на лице. Именно то прикова погледа й. Лице, разкривено в безгласен писък. Сякаш заклещено в отчаян опит да се откопчи. Елисе не успя да извика.
    Човекът на леглото вдигна очи. Блясъкът от мобилния телефон озари лицето му.
    — Ето че пак се срещаме, Елисе — прошепна той.
    Гласът му обясни защо профилната снимка й се стори позната. Цветът на косата беше променен и лицето явно бе претърпяло операция. Личаха белези от хирургически шевове.
    Той вдигна ръка и пъхна нещо в устата си.
    Изцъклила очи от ужас, Елисе заотстъпва заднишком. Обърна се, дробовете й поеха въздух и тя съзна, че трябва да употреби този въздух за бяг, а не за крясъци. Входната врата отстоеше на пет, максимум шест крачки. Чу проскърцването на леглото, но тя разполагаше със сериозна преднина. Добере ли се до стълбището, ще се разкрещи и ще й се притекат на помощ. Натисна дръжката и дръпна, но вратата се отвори само донякъде и заяде. Заради веригата. Елисе я затвори и посегна да свали веригата, но всичко ставаше много бавно, сякаш се движеше в кошмар. Знаеше, че е закъсняла. Нещо запуши устата й, повлече я назад. В отчаянието си тя простря ръка през процепа, сграбчи рамката от външната страна, опита се да извика, ала голямата, воняща на никотин длан заглуши всичко. Той откопчи пръстите й от рамката и затръшна вратата.
    — Не ме ли хареса? — прошепна й. — И ти не изглеждаш толкова добре, колкото на профилната снимка, бейби. Време е да се поопознаем, миналия път н-не успяхме.
    Гласът. И заекването. Беше го чувала. Опита се да рита, за да се изтръгне от хватката му, но сякаш я бяха стегнали в менгеме. Той я замъкна пред огледалото и положи глава на рамото й.
    — Не си виновна, че ме осъдиха, Елисе. Просто доказателствата бяха железни. Не затова съм тук. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че е пълна случайност? — той се ухили.
    Елисе се взираше в устата му. Вътре имаше нещо като капан за лисици. От горната и долната челюст стърчаха железни черни шипове, които влизаха едни в други.
    Той зяпна и се чу тихо изскърцване. Механизмът явно беше с пружини.
    Сега Елисе си спомни подробностите по случая. Снимките от местопрестъплението. Даваше си сметка, че с нея е свършено.
    Той захапа.
    Елисе Хермансен се опита да изкрещи в затулящата я длан. Видя как от шията й шурна струя кръв.
    Той вдигна глава. Погледна в огледалото. Кръвта й течеше от веждите и косата му и се стичаше по брадичката.
    — Направо сме си л-лика-прилика, бейби — прошепна той. И захапа повторно.
    Виеше й се свят. Сега не я стискаше толкова силно. Не се и налагаше, защото над нея вече се стелеше сковаващ студ. Непознат мрак постепенно я обладаваше цялата. Тя измъкна ръка и я простря към снимката до огледалото, но върховете на пръстите й увиснаха, преди да се доберат до нея.

ВТОРА ГЛАВА

Четвъртък преди обяд
    Острата предобедна светлина падаше през прозорците в дневната и стигаше до коридора.
    Специален следовател Катрине Брат стоеше безмълвна пред огледалото и замислено се взираше в снимка, втикната под рамката. На нея жена и малко момиченце седяха прегърнати на скалист склон. И двете бяха с мокри коси и увити в големи хавлии. Сякаш току-що се бяха изкъпали в хладноватото норвежко лято и се опитваха да се сгреят, като се вкопчат една в друга. Сега обаче нещо ги разделяше: ивица засъхнала вече кръв, стекла се по огледалото, се бе вклинила между двете усмихнати лица. Катрине Брат нямаше деца. По едно време, преди няколко години, й се беше приискало да стане майка, но това отмина. Отскоро беше необвързана жена, съсредоточена върху кариерата си, и се чувстваше добре. Нали?
    Чу тихо покашляне и вдигна глава. Срещу нея стоеше сипаничаво лице с твърде изпъкнало чело и коса, която започваше от темето. Трюлс Бернтсен.
    — По какъв въпрос, младши инспекторе? — попита тя.
    Забеляза как той се намуси при недвусмисленото напомняне, че въпреки петнайсетгодишния си стаж в полицията все още заема най-ниския чин и по тази и още редица причини никога не би участвал в следствени действия… ако, трябва да се добави, неговият приятел от детинството и понастоящем главен секретар на полицията Микаел Белман не го беше намърдал.
    — По никакъв въпрос — сви рамене Бернтсен. — Ти ръководиш разследването, ти давай разпореждания.
    Погледна я със студения си кучешки поглед — едновременно покорен и свиреп.
    — Разпитай съседите — нареди Брат. — Започни от долния етаж. Интересува ни най-вече какво са чули и видели вчера и по-конкретно снощи. Понеже Елисе Хермансен е живеела сама, искаме да знаем и с какви мъже е поддържала контакт.
    — Значи вече си убедена, че е мъж и са се познавали отпреди?
    Чак сега Катрине забеляза младия колега — кажи-речи още момче — застанал до Бернтсен. Открито лице. Рус. Хубавец.
    — Андерш Вюлер. — Гласът прозвуча високо, очите се усмихваха.
    Катрине предположи, че той е напълно наясно с чара си и въздействието му върху околните. Служебната препоръка от началника му от управлението в Тромсьо напомняше любовно обяснение. Автобиографията му потвърждаваше ласкавите отзиви. Отличен успех от Полицейската академия и добри резултати като младши инспектор със следователски функции в Тромсьо.
    — Тръгвай, Бернтсен. Ние ще се включим малко по-късно — подкани го Катрине.
    В ленивото тътрене на краката му улови пасивен протест, задето го командори по-млад шеф, отгоре на това жена.
    — Добре дошъл — Катрине протегна ръка към Вюлер. — Не успяхме да те въведем в обстановката, съжалявам.
    — Мъртвите се ползват с предимство — отвърна той.
    Катрине разпозна цитат на Хари Хуле. Забеляза, че Вюлер оглежда изпънатата й десница. Вероятно защото не си беше свалила латексовите ръкавици.
    — Не съм пипала гадости — увери го тя.
    Той се усмихна. Бели зъби. Десет точки плюс.
    — Алергичен съм към латекс.
    Двайсет точки минус.
    — Тези ръкавици — Катрине Брат не отдръпна ръката си — не са покрити с талк и са с ниско съдържание на алергени и ендотоксини. Ако ще работиш в Отдела за борба с насилието, ще ти се налага честичко да използваш такива. При невъзможност можем, естествено, да те преместим в Икономическа престъпност или…
    — Добре заварила — засмя се той и хвана ръката й. Катрине усети топлината на дланта му през латекса.
    — Аз съм Катрине Брат, старши следовател по случая.
    — Знам. Ти беше част от екипа на Хари Хуле.
    — Кой екип?
    — В котелното.
    Тя кимна. Наименованието, използвано от Вюлер, беше много сполучливо. Всъщност Хари сформира екипа от трима души със специална цел, така да се каже: да работи независимо по убийствата на полицаи. След края на разследването Хари се върна в Полицейската академия като лектор, Бьорн — в Експертно-криминалния, а Катрине — в Отдела за борба с насилието, където, както стана ясно, вече се титулуваше старши следовател.
    Очите на Вюлер светнаха, все още усмихнати.
    — Жалко, че Хари Хуле не…
    — Жалко, че точно в момента нямаме време за приказки, Вюлер. Чака ни разследване на убийство. Тръгвай с Бернтсен, слушай и попивай.
    — Дали младши инспектор Бернтсен има на какво да ме научи? — усмихна се ехидно Вюлер.
    Брат повдигна вежда. Млад, самоуверен смелчага. Чудесно, само да не се окаже поредният новобранец с болната амбиция да става втори Хари Хуле. Да пази господ!

    Трюлс Бернтсен натисна звънеца с палец, чу звън от апартамента зад вратата, обеща си да престане да си гризе ноктите и пусна копчето.
    Преди месец помоли Микаел да му съдейства да го прехвърлят в „Борба с насилието“, а Белман се поинтересува какви са причините. И Трюлс си каза самата истина: желание да се поиздигне в йерархията, но без да се претрепва от бачкане. Всеки друг началник на мястото на Белман незабавно би изхвърлил Трюлс от кабинета си, ала Микаел не можеше. Държаха се един друг на каишка. На млади години ги свързваше нещо като приятелство, по-късно — взаимна изгода, подобно на акулата и рибата лоцман. Сега неразривната им обвързаност почиваше върху общи грехове и обети за мълчание. В резултат Трюлс Бернтсен си позволяваше да излага претенциите си, без изобщо да се налага да ги прикрива зад благовидни предлози.
    От известно време обаче започваше да се съмнява в далновидността на предявените желания. В Отдела за борба с насилието имаше две позиции: следовател и аналитик. Гюнар Хаген, завеждащият отдела, му предостави сам да избере каква позиция да заеме и той схвана, че изобщо не възнамеряват да му възлагат сериозни отговорности. Толкова по-добре, изобщо не го бъркаше. Но трябваше да признае, че го удари по самочувствието, когато Катрине Брат го разведе из работните помещения, като непрекъснато се обръщаше към него с „младши инспекторе“, и му обясни надълго и нашироко как се пуска и спира кафемашината.
    Вратата се отвори. Появиха се три девойки. По лицата им се четеше шок. Явно бяха научили за случилото се.
    — Полиция — Трюлс се легитимира. — Имам няколко въпроса. Чухте ли нещо между…
    — … въпроси, на които ще ви бъдем много благодарни, ако успеете да ни отговорите — обади се глас зад гърба му. Новобранецът. Вюлер.
    Трюлс видя как ужасът по лицата се уталожи. Те почти грейнаха.
    — Разбира се — отзова се онази, която беше отворила. — Знаете ли кой… го… е… извършил?
    — Не можем да го обсъждаме с вас — скастри я Трюлс.
    — Но ви уверяваме, че няма от какво да се страхувате — побърза да добави Вюлер. — Вие, предполагам, сте студентки и делите обща квартира, прав ли съм?
    — Да — потвърдиха те в хор, сякаш се надпреварваха коя първа ще откликне.
    — Може ли да влезем?
    Усмивката на Вюлер беше неустоима като на Белман, установи Трюлс.
    Момичетата ги поведоха към дневната, където две бързо се хванаха да разчистват празни бутилки от бира и чаши от масата.
    — Снощи правихме купон — извинително обясни онази, която им беше отворила. — Пълен потрес.
    От думите й Трюлс не разбра кое е потресаващото: убийството на съседката им или че докато те са купонясвали, тя е беряла душа.
    — Чухте ли нещо снощи между десет и полунощ? — попита той.
    Момичето поклати глава.
    — Да знаете дали Елсе…
    — Елисе — поправи го Вюлер, вече извадил бележник и химикалка. Трюлс отчете като свой пропуск, че не е направил същото. Прокашля се:
    — Да знаете дали вашата съседка е имала постоянен интимен партньор?
    — Нямаме представа.
    — Благодаря. Това е всичко — Трюлс се обърна и тръгна към вратата.
    Другите две момичета се върнаха.
    — А защо да не чуем и тези госпожици? — предложи Вюлер. — Приятелката ви не е чула нищо обезпокоително снощи и не знае Елисе Хермансен да е имала сериозен приятел. Ще добавите ли нещо?
    Девойките се спогледаха и поклатиха в синхрон русите си глави. Трюлс забеляза как младият следовател привлече цялото им внимание, но не му пукаше. Беше натрупал сериозен стаж като незабележима личност. Бе свикнал с пробождането в гърдите. То го спохождаше още в гимназията. Например когато Ула го заговаряше само за да попита къде е Микаел. А понеже тогава нямаше мобилни телефони, обикновено го молеше да предаде еди-какво си на Микаел. Веднъж Трюлс й отговори, че трудно ще му предаде каквото и да било, защото Микаел е на палатка с гадже. Излъга я, за да види поне веднъж същата тази болка и в нейния поглед.
    — Кога за последно видяхте Елисе? — попита Вюлер.
    Трите се спогледаха.
    — Ами всъщност…
    Едната се изкикоти, но ужасена затули уста, давайки си сметка колко неприлично е да се смее. Онази, дето им беше отворила, се прокашля:
    — Сутринта Енрике се обади да каже, че като си тръгвали от нас, с Алфата се изпикали в двора.
    — Пълни гнусари — отбеляза другата.
    — Е, просто са били пияни — оправда ги веселячката. И пак се изкикоти.
    Най-сериозната стрелна приятелката си с поглед „я-се-стегни“.
    — Докато се облекчавали, покрай тях минала някаква жена и те се обадиха да се извинят, задето са ни злепоставили пред наша съседка.
    — Колко съобразително от тяхна страна — похвали ги Вюлер. — И тази дама вероятно е била…
    — Със сигурност е била Елисе. В интернет са прочели, че в нашата сграда е убита жена на около трийсет и пет. Намерили нейна снимка в някакъв сайт и я познали.
    Трюлс изгрухтя. Мразеше ги тия журналисти. Проклети търсачи на мърша. Всичките — от един дол дренки. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата. И там, пред опънатата полицейска заградителна лента, се тълпяха въпросните гадини, въоръжени с фотоапарати с телеобективи, които напомняха човки на лешояди. Вторачваха се през тях с надеждата да хванат в кадър поне част от тялото, докато го изнасят. До чакащата линейка стоеше мъж с ямайска шапка на традиционните зелени, жълти и червени райета и разговаряше с криминалистите в бели костюми. Бьорн Холм от Експертно-криминалния. Той кимна на хората си и хлътна в сградата. Холм вървеше прегърбен, прегънат одве, все едно го болеше стомах. Трюлс се питаше дали е заради слуховете, че колегата им с валчестото лице, рижите бакенбарди и изпъкналите рибешки очи съвсем наскоро е бил зарязан от Катрине Брат. Така му се пада. Нека и друг да усети какво е да ти разбият сърцето. Високият глас на Вюлер долетя зад гърба му:
    — Та как се казваха тези момчета? Енрике и…?
    — Не, не! — разсмяха се девойките. — Хенрик и Алф.
    Трюлс улови погледа на Вюлер и кимна към вратата.
    — Много ви благодаря, момичета, това е всичко — схвана веднага намека новият. — Впрочем, ще ми дадете ли номерата?
    Те го изгледаха с нещо като радост, примесена със страх.
    — На Хенрик и Алф — уточни с усмивка Вюлер.

    Катрине стоеше в спалнята зад съдебната лекарка, приклекнала до леглото. Елисе Хермансен лежеше по гръб върху завивката. Различната степен на просмукване на кръвта в бялата й блуза обаче показваше, че Елисе е стояла права, когато кръвта е шурнала от шията й, навярно пред огледалото в коридора, където кръвта, напоила обилно килима, беше протекла по паркета отдолу. Сърцето й най-вероятно бе спряло още в коридора. За това свидетелстваха кървавите следи между коридора и спалнята, както и оскъдното количество кръв в леглото. Въз основа на телесната температура и степента на трупно вкочаняване лекарката определи, че смъртта е настъпила някъде между двайсет и три и един през нощта, а причината за смъртта по всяка вероятност е масивната кръвозагуба вследствие от перфорация на сънната артерия, причинена от няколко прободни рани.
    Панталонът и бикините на жертвата бяха смъкнати до глезените.
    — Остъргах под ноктите и ги подкъсих, но с просто око не забелязвам следи от епителни клетки — заяви лекарката.
    — Откога вършиш работата на криминалистиката? — попита Катрине.
    — Бьорн ме помоли — отвърна жената. — Как да му откажеш, толкова е учтив.
    — Други наранявания?
    — Ожулване на лявата ръка и дървена стърготина, забита в средния пръст — пак на лявата ръка.
    — Следи от сексуално насилие?
    — Не виждам охлузвания и разкъсвания, но това… — лекарката огледа корема на жертвата през лупа. Катрине надникна и забеляза тънка белезникава ивица. — … е или слюнка, или предеякулационна течност или сперма. На мен ми прилича на второто.
    — Да се надяваме.
    — Надяваш се да е била изнасилена? — Бьорн Холм застана зад нея.
    — Ако е била изнасилена, очевидно е станало след настъпването на смъртта — поясни Катрине, без да се обръща. — И нашата жертва не го е усетила. А на мен ми се ще да разполагаме с малко семенна течност.
    — Пошегувах се — тихо обясни Бьорн на топлия си диалект от Тутен.
    Катрине затвори очи. Бьорн, естествено, не падаше от небето. Находката на сперма веднага отваряше редица врати пред следствието. И, разбира се, се бе опитал да се пошегува, да разведри тягостната, неловка атмосфера помежду им, датираща от три месеца, тоест откакто тя се изнесе. Катрине също полагаше усилия да разреди напрежението. Просто не се получаваше.
    — Приключих — обяви лекарката и понагласи забрадката си.
    — Линейката пристигна. Колегите ще изнесат тялото. Благодаря ти за помощта, Захра.
    Тя кимна и бързо излезе, сякаш и тя бе усетила натегнатата атмосфера.
    — Е? — Катрине се насили да погледне Бьорн. Насили се да игнорира натежалия поглед, повече тъжен, отколкото умолителен.
    — Почти нямам какво да ти кажа — той се почеса по големия риж бакенбард, който се подаваше изпод ямайската шапка.
    Катрине го изчака да продължи. Надяваше се, че все още обсъждат убийството.
    — Не е била особено усърдна домакиня. Намерихме косми от доста хора — предимно мъже. Едва ли всичките са я посетили вкупом снощи.
    — Била е адвокат на изнасилени жени. За необвързана дама е натоварваща професия хигиената няма как да е приоритет номер едно, както е за теб.
    Бьорн се усмихна сухо, без да й възрази. И Катрине отново усети познатото пробождане на гузната си съвест. Бьорн неизменно успяваше да я накара да се почувства виновна. Двамата никога не се бяха карали за домакинска работа, защото Бьорн винаги пръв се заемаше да измие чиниите, стълбите, да пусне пералнята, да изчисти банята и да изтупа чаршафите — без упреци и без да го прави на въпрос. Както впрочем и с всичко друго. За цяла година съвместен живот не се сдърпаха нито, ама нито веднъж, дори само за цвят. Той всячески избягваше конфликтите. А когато тя ставаше раздразнителна или започваше да нервничи, той непоколебимо я подкрепяше — внимателен, самопожертвователен, неизтощим като проклета машина. Неговото безгранично търпение я вадеше от релсите и я караше да се чувства капризна принцеса, незаслужено издигната от него на недостижим пиедестал.
    — Откъде знаеш, че космите са мъжки? — въздъхна тя.
    — Необвързана жена с натоварваща професия… — Бьорн не я погледна.
    — Какво намекваш? — Катрине скръсти ръце.
    — Нищо, нищо — бледото му лице поруменя, а и бездруго изпъкналите му очи изскочиха още повече от орбитите.
    — Че си лягам с когото ми падне ли? За твое сведение…
    — Не! — Бьорн вдигна отбранително ръце пред себе си. — Изобщо не съм искал да излезе така. Изразих се неправилно.
    Катрине си даваше сметка, че би трябвало да изпитва съчувствие. И донякъде изпитваше точно съчувствие, но не онова, от което ти се приисква да прегърнеш някого, а съчувствие, напомнящо презрение, примесено с желание да удряш и унижаваш. Именно защото не искаше да види този добър човек унизен, Катрине Брат предпочете да го напусне. Тя си пое дъх.
    — Мъже, значи, а?
    — Повечето косми са къси. Ще изчакаме лабораторните анализи. Събрахме достатъчно генетичен материал. В „Съдебна медицина“ няма да скучаят.
    — Добре — Катрине се обърна към тялото. — Предположения с какво я е пробол? Или надупчил, като гледам колко нагъсто са раните.
    Бьорн изглеждаше облекчен, че пак се върнаха към професионалната тематика. „Аз съм пълен провал“ — помисли си Катрине.
    — Не се вижда лесно, но прободните рани образуват фигура. По-точно две фигури.
    — Сериозно?
    Бьорн се приближи до трупа и посочи шията под късата руса коса на жертвата.
    — Забелязваш ли как дупчиците образуват два леко овални правоъгълника, които в определен сектор се припокриват? Ето единия, ето и другия.
    — След като ми заостри вниманието, да… — Катрине наклони глава.
    — Като два отпечатъка от захапка.
    — О, божичко — възкликна Катрине. — Животно?
    — Трудно е да се определи. Представи си как кожата увисва в гънка, прещипана между горната и долната челюст. Тогава остава ето такава следа… — Бьорн извади от джоба си парче полупрозрачна хартия. Катрине я беше виждала много пъти. Опаковъчна хартия за сандвичите, които Бьорн си приготвяше всеки ден за работа. И върху нея имаше леко закръглен правоъгълен отпечатък. Бьорн наложи хартията върху прободните рани на шията. — Съвпада с моята захапка.
    — Не е възможно човешки зъби да причинят такива разкъсвания на шията.
    — Съгласен съм. Но отпечатъкът прилича на човешки.
    — Някои хора си подострят зъбите — Катрине навлажни устни.
    — Ще проверим за слюнка около раната, за да добием яснота. Така или иначе, ако я е ухапал, докато са стоели в коридора, следите сочат, че е стоял зад нея и е по-висок.
    — Захра не откри нищо под ноктите. Следователно убиецът е държал жертвата здраво и тя не е успяла да окаже никаква съпротива. Силен мъж с ръст среден или над средния. И със зъби на хищник.
    Заразглеждаха тялото мълчаливо. Същинска млада двойка на изложба: обмислят с какви наблюдения да впечатлят другия, помисли си Катрине. С тази разлика, че Бьорн нямаше намерение да впечатлява никого. Амбициозната беше единствено тя.
    Катрине чу стъпки по коридора.
    — Никой да не влиза! — предупреди тя.
    — Само да доложа, че открих хора едва в два апартамента. Нищо не са чули, нищо не са забелязали — прозвуча високият глас на Вюлер. — Но говорих с две момчета, видели Елисе Хермансен да се прибира снощи. Била сама.
    — Какви са тези момчета?
    — Не са осъждани и представиха касова бележка от такси, според която са си тръгнали от сградата малко след единайсет и половина. Елисе ги сварила да уринират в двора. Да ги извикам ли на разпит?
    — Извикай ги, макар да е ясно, че не са те.
    — Слушам.
    Стъпките на Вюлер се отдалечиха.
    — Прибрала се е сама и няма следи от взлом — обобщи Бьорн. — Дали го е пуснала доброволно? Как смяташ?
    — Само ако го е познавала добре.
    — Защо реши така?
    — Елисе е работела с жертви на изнасилвания. Била е наясно с риска да стане една от тях. Взела е мерки срещу неканени гости. Веригата на вратата е съвсем нова.
    Катрине приклекна до трупа. Загледа се в тресчицата, стърчаща от пръста. И в ожулената ръка.
    — Адвокат, казваш… Къде? — поинтересува се Бьорн.
    — В „Холюмсен и Скири“. Тъкмо оттам са се обадили в полицията, след като Елисе не се появила на насрочено съдебно заседание и не вдигнала телефона си. Заплахите на сексуални престъпници към адвокати не са рядкост.
    — Допускаш ли някой от…
    — Не, не ми се вярва да е пуснала в жилището си такъв човек, но… — Катрине смръщи вежди. — Тази тресчица е розова, нали?
    Бьорн се надвеси.
    — На мен ми се вижда бяла.
    — Розова е — Катрине стана. — Ела.
    Излязоха в коридора. Катрине отвори вратата и посочи надраната външна рамка на вратата.
    — Розово.
    — Щом казваш…
    — Ти не го ли виждаш? — изуми се тя.
    — Изследванията показват, че жените като цяло различават повече цветови нюанси от мъжете.
    — Но това поне го виждаш, нали? — Катрине вдигна веригата, увесена от вътрешната страна.
    Бьорн се наведе към нея. Миризмата му я сепна, вероятно внезапната интимност й стана неприятна.
    — Одрана кожа — установи той.
    — Ето защо ръката й е охлузена. Схващаш ли?
    Бьорн кимна бавно.
    — Охлузила си е ръката на окачената верига. Не той се е опитвал да нахълта вътре. Тя се е борела да се измъкне навън.
    — В Норвегия не използваме такива вериги. Врътваме и това ни стига. Ако тя го е пуснала в дома си, ако този силен мъж е бил неин познат…
    — … защо ще слага веригата отвътре? Би следвало присъствието му да й вдъхва спокойствие. Следователно…
    — Следователно — взе думата Катрине — той вече е бил в апартамента, когато тя се е прибрала.
    — Без нейно знание.
    — Затова Елисе е сложила веригата. Мислела си е, че опасността дебне отвън — Катрине потръпна.
    Най-точно описваше състоянието й изразът „радост, примесена с ужас“. Така се чувства следовател, изведнъж проумял фактологията.
    — Ако още беше при нас, Хари щеше да се гордее с теб — подхвърли Бьорн. После се засмя.
    — Какво?
    — Изчерви се.
    „Аз съм пълен провал“ — помисли си Катрине.

ТРЕТА ГЛАВА

Четвъртък следобед
    Катрине не успяваше да се съсредоточи. Течеше пресконференция. Оповестиха данни за самоличността и възрастта на жертвата, къде и кога е намерена и общо взето нищо повече. Първите пресконференции непосредствено след убийство обикновено целят само да сигнализират на широката общественост, че в страната се спазват принципите на прозрачност и демокрация, а фактически полицията се стремеше да изнесе възможно по-малко информация.
    До Катрине седеше ръководителят на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген. Светкавиците от фотоапаратите се отразяваха в голото му теме, обрамчено от венец тъмна къдрава коса, докато той четеше кратките изречения, които бяха съставили заедно. За радост на Катрине Хаген се нае да води пресконференцията. Не че тя се боеше от светлините на прожекторите. Просто й трябваше време да се настрои на медийна вълна. Засега, все още новоизлюпен старши следовател, предпочиташе да преотстъпи микрофона на Хаген, докато овладее стандартната фразеология. Искаше да наблюдава как обигран полицейски началник успява да убеди обществото — повече с жестове и интонация, отколкото със съдържанието на изявленията си — че органите на реда владеят положението.
    Катрине плъзна поглед над главите на трийсетината журналисти, събрали се в залата за инструктаж на четвъртия етаж. Очите й спряха върху голямата картина на цялата отсрещна стена. Изобразяваше голи къпещи се хора, повечето — млади слабички момчета. Красива, невинна сцена от времената, когато подобни изображения не са били тълкувани през призмата на сексуалността. Катрине не правеше изключение. И на нея й бе минавало през ум, че художникът е педофил. В отговор на репортерските въпроси Хаген повтаряше една и съща мантра: „Не можем да ви отговорим.“ От време на време променяше формулировката, за да избегне евентуално арогантното или направо комично звучене на повторението: „Към настоящия момент не можем да ви дадем такава информация.“ Или използваше по-обнадеждаващ вариант: „Ще ви уведомим на по-следващ етап.“
    Катрине чуваше скриптенето на химикалките и потракването на клавиатурите, докато журналистите записваха зададените от колегите им въпроси, естествено, много по-колоритни от отговорите:
    — Трупът беше ли обезобразен?
    — Имаше ли следи от сексуално посегателство?
    — Полицията открила ли е заподозрян и ако да, той близък ли е до жертвата?
    Спекулативни питания, които, ако не друго, поне имаха потенциала да придадат на дежурното „без коментар“ известен пикантен привкус.
    На вратата в дъното на залата Катрине мярна позната физиономия. Носеше черна превръзка над едното си око и си беше облякъл служебната униформа, която — Катрине знаеше — винаги висеше изгладена в гардероба в кабинета му. Микаел Белман. Не влезе по-навътре. Зае ролята на страничен наблюдател. Катрине долови, че и Хаген го е забелязал, защото изведнъж се поизправи на стола, явно повлиян от присъствието на главния секретар на полицията.
    — Приключваме — обяви шефът на пресцентъра.
    Катрине видя знака на Белман да го изчака.
    — Кога ще бъде следващата пресконференция? — провикна се Мона До, криминален журналист от „Ве Ге“.
    Говорителят на пресцентъра се доближи до микрофона:
    — Ще ви уведомим свое…
    — Когато разполагаме с новини по случая — прекъсна го Хаген.
    „Когато“ — обърна внимание Катрине. Не „ако“. Ето такива думички, уж дреболии, всъщност играят решаваща роля и изпращат посланието, че служителите на правораздавателни органи се трудят неуморно, че машината на правосъдието работи безотказно, че е въпрос само на време виновникът да бъде заловен.

    — Нещо ново? — попита Белман, докато прекосяваха фоайето на Главното управление. По-рано почти момичешката му красота, подчертана от дългите мигли, добре поддържаната дълга коса и слънчевия загар на кожата му с характерните бели петна от витилиго, създаваше впечатление за нещо суетно и слабо. Но превръзката над окото, която при определени обстоятелства би изглеждала, разбира се, и нелепо, заличи женственото излъчване и му придаде обаяние на силен мъж, когото дори такова тежко поражение като загубата на око не може да сломи.
    — Криминалистите откриха нещо върху раните от ухапване — каза Катрине, докато минаваше след Белман през рамковия металдетектор пред портала.
    — Слюнка?
    — Ръжда.
    — Ръжда ли?
    — Да.
    — И? — Белман извика асансьора.
    — Засега толкова — Катрине застана до него.
    — И все още не знаете как извършителят се е вмъкнал в апартамента?
    — Не сме установили. Патронът е взломоустойчив. Нито вратата, нито прозорците са разбити. Възможно е жертвата да го е пуснала, но се съмнявам.
    — Може да е имал ключ.
    — Ключът за апартамента отваря и входната врата. Сдружението на домопритежателите води регистър на издадените дубликати. Според него никой освен Елисе няма ключ за жилището й. Бернтсен и Вюлер разговаряли с две момчета, които я видели да се прибира. И двамата потвърждават, че си е отключила сама. Не е звънила на домофона, за да й отвори евентуално някой отвътре.
    — Ясно. Ами ако просто си е извадил дубликат?
    — Първо, трябва да се сдобие с оригиналния ключ; второ, да открие ключар, който да разполага със специални заготовки; трето — този ключар да няма скрупули да изработи дубликат без писмено разрешение от жилищното сдружение. Слабо вероятно.
    — Добре. И за друго исках да говорим… — вратите на асансьора се плъзнаха встрани и двамата полицаи вътре мигом се изнесоха ведно с усмивките си при вида на началника. — За Трюлс ми е думата — уточни Белман, след като кавалерски пусна Катрине да влезе първа в опразнилия се асансьор. — За Бернтсен, де.
    — Да? — Лъхна я лек аромат на афтършейв. Беше останала с впечатлението, че след бръснене мъжете вече не се мариноват в спирт. Бьорн използваше тример и никакви ароматизатори, а онези, с които си беше лягала, след като скъса с него… в два-три случая предпочиташе да я задушава тежък парфюм, отколкото естествената им миризма.
    — Как се адаптира?
    — Бернтсен ли? Прилично.
    Стояха един до друг, с лице към вратите, но в настъпилото мълчание тя забеляза с периферното си зрение кривата му усмивка.
    — Прилично, а? — повтори въпросително той.
    — Върши каквото му възложа.
    — А то не е много, предполагам?
    — Той няма стаж като следовател — сви рамене Катрине. — И изведнъж получава назначение в най-голямото звено за разследване на убийства — ако не броим КРИПОС. С толкова скромен опит е нереалистично да очакваш да седнеш зад кормилото, така да се каже.
    Белман кимна и потърка брадичка.
    — Интересува ме предимно дали се държи подобаващо. Дали… играе по правилата.
    — Доколкото ми е известно — да — асансьорът намали. — За кои правила по-конкретно говорим?
    — Дръж го под око, Брат. Много му мина през главата.
    — Травмите от онази експлозия ли имаш предвид?
    — Имам предвид целия му живот, Брат. Той е кажи-речи пълен… как да се изразя?
    — Провал?
    Белман се засмя и посочи отворените врати:
    — Не слизаш ли тук?

    Белман оплакна око в стегнатия задник на Катрине Брат, докато тя се отдалечаваше по коридора, и въображението му се развихри, преди вратите да се затворят. После мислите му се върнаха към проблема. Всъщност не беше проблем, а възможност. Просто се чувстваше раздвоен. Получи предпазливо и напълно неофициално запитване от кабинета на министър-председателя. Предстояли правителствени рокади и постът на министъра на правосъдието щял да се оваканти. Какво, съвсем хипотетично, би отговорил Белман, ако му предложат да го оглави, гласеше запитването. Първоначално той се смая. Но като се позамисли, установи, че изборът е съвсем логичен. По време на мандата си на главен секретар той не просто бе поел цялата отговорност за разобличаването на вече добилия международна известност Полицейски касапин; Белман бе пожертвал окото си в разгара на битката и се бе превърнал в звезда от национална и международна величина. Четирийсетгодишен полицейски началник с юридическо образование и дар слово, доказал способността си да пребори столичната престъпност. Не беше ли дошъл моментът да му поверят още по-сериозна мисия? Колкото до привлекателната му външност, тя щеше да е магнит за женския електорат. Белман потвърди, че чисто хипотетично би приел.
    Слезе на седмия — последен — етаж и мина покрай редица от портрети на негови предшественици.
    Докато министър-председателят умуваше кому да повери поста, пред Белман стоеше задачата да опази лъснатия си имидж неопетнен. Че току-виж някой от рода на Трюлс сътвори поредна глупост, а впоследствие Белман се размине с назначението. Той потръпна, представяйки си евентуално вестникарско заглавие: „Главният секретар разпъвал чадър над корумпиран полицай, негов приятел“.
    Ала Трюлс дойде в кабинета му, изтегна си краката върху бюрото и без предисловия заяви, че изритат ли го от полицията, за утеха ще повлече към дъното и главния секретар, замесен в не по-малко мръсни дела. И Белман, без много да му мисли, удовлетвори желанието му и го премести в Отдела за борба с насилието. Най-вече защото там нямаше да възлагат на Трюлс голяма отговорност — както впрочем току-що потвърди и Брат — и така отпадаше рискът пак да оплеска нещата.
    — Твоята красавица те чака вътре — съобщи Хелга, когато Микаел влезе в приемната.
    Хелга, вече прехвърлила шейсетте, бе помолила Микаел преди четири години — в първия ден на встъпването му в длъжност — да не я нарича офис асистент, както гласеше модерното название на длъжността й. Защото е била и си остава секретарка.
    Ула седеше на меката мебел до прозореца. Хелга беше права. Белман имаше красива съпруга. Нежна, деликатна. Трите раждания не бяха развалили фигурата й. И — по-важното — през цялото време тя стоеше зад него, проумяла, че кариерата му се нуждае от грижа, подкрепа, свобода за израстване. А някое и друго прегрешение в личния живот си е съвсем човешко, когато живееш под натиска, неизбежен при такива високи длъжности.
    Тя излъчваше и нещо непорочно, почти наивно и той четеше лицето й като отворена книга. Сега прочете отчаяние. Първо го отдаде на проблеми с децата, но после откри отсянка на огорчение. Беше го хванала в крачка. За пореден път. По дяволите.
    — Много си сериозна, скъпа — подхвана спокойно той и отиде до гардероба, докато си разкопчаваше куртката. — Децата добре ли са?
    Тя кимна. Той си отдъхна престорено.
    — Не че не се радвам да те видя, но изтръпвам, когато се появиш без предупреждение — той окачи куртката в гардероба и седна в креслото срещу нея. — Е, какво има?
    — Пак си се виждал с нея — промълви Ула. Личеше, че е репетирала как да му го заяви. И си е обещала да не плаче. Но сълзите вече блестяха в сините й очи.
    Той поклати глава.
    — Не отричай — помоли задавено тя. — Погледнах в телефона ти. Само през тази седмица си я търсил три пъти. Ти обеща…
    — Ула — той се наведе напред и посегна към ръката й, но тя я отдръпна. — Обадих й се, защото се нуждая от съвета й. В момента Исабеле Скойен работи като пиар консултант в компания, специализирана в лобирането и в политиката. Тя познава лабиринтите на властта, вряла и кипяла е в тези неща; познава и мен.
    — „Познава“? — Лицето на Ула се сгърчи в иронична гримаса.
    — Ако аз — ако ние — ще се хвърляме в битката, ще трябва да използвам всичко, което ще ми осигури предимство пред конкурентите ми; което ще ме изведе едни гърди пред тях. Говорим за пост в правителството, Ула. Това е върхът.
    — А семейството? — подсмръкна тя.
    — Знаеш отлично, че никога няма да предам семейството ни…
    — Никога, а? — извика тя и изхлипа. — Ти отдавна…
    — … и се надявам и ти да си отговорна към общото ни бъдеще, Ула. И да не се поддадеш на безпочвена ревност заради жена, с която в момента общувам само по телефона, и то единствено по делови въпроси.
    — Тази жена изкара едва няколко месеца в градския съвет, Микаел. Какво ще научиш точно от нея?
    — Например, какви грешки да не допускам, за да си осигуря политическо дълголетие. Назначението й послужи за поука на мнозина. Човек не бива да отстъпва от идеалите си. Не бива да предава близките си, да занемарява задълженията си и отговорностите си. А сгреши ли, да поиска прошка и занапред да си има обица на ухото. Човешко е да се греши, но не и да предаваш доверието на околните. Аз ще оправдая гласуваното ми доверие, Ула — той посегна към ръката й и този път тя не я отдръпна. — Знам, след случилото се нямам право да искам нищо от теб, но за да успея, са ми нужни твоето доверие и твоята подкрепа. Разчитай на мен.
    — Как да…
    — Ела — той стана, без да пуска ръката й, заведе я до прозореца и я обърна с лице към града.
    После застана зад нея и сложи длани върху раменете й. Главното управление се намираше върху билото на хълм и оттам се откриваше гледка над половин Осло, окъпан в слънце.
    — Искаш ли заедно да внесем осезаема промяна, Ула? Ще ми помогнеш ли да обезпечим бъдещето на нашите деца? На съседските деца, на този град. На цялата страна.
    Усети, че думите му оказаха въздействие. За бога, самият той се развълнува, макар те да представляваха извадка от заучените му реплики за пред медиите. Обявят ли официално назначението му, журналистите веднага ще го погнат по телефона за изявления по телевизия, радио, преса. Искаше да е подготвен.

    Ниска жена спря Трюлс Бернтсен и Вюлер във фоайето.
    — Мона До от „Ве Ге“. Теб съм те виждала… — кимна тя на Трюлс и се обърна към Вюлер: — Но ти май си нов, а?
    — Правилно — усмихна се Вюлер.
    Трюлс огледа отстрани Мона До. Имаше горе-долу симпатично лице. Широчко, навярно със саамска жилка. Така и не разбра защо се облича толкова екстравагантно. Носеше едни такива пъстри, широки одежди, дето подхождаха повече на критик на класическа музика, отколкото на закоравял криминален репортер. Макар едва да бе прехвърлила трийсетте, Трюлс имаше чувството, че я знае от цяла вечност: неизменно силна и издръжлива, Мона До не се отказваше току-така. Освен това миришеше на мъж. Според мълвата използвала афтършейв „Олд Спайс“ вместо парфюм.
    — Нищо не казахте на тази пресконференция — усмихна се тя. Така се усмихват журналистите, когато се опитват да измъкнат още някоя подробност. Само че в дадения случай тя май не искаше само информация. Изпиваше Вюлер с очи.
    — С толкова разполагаме — отвърна той и й се усмихна.
    — Ще те цитирам — заяви небрежно Мона До и се зае да записва. — Име?
    — Какво ще цитираш?
    — Че полицията не разполага с повече от онова, което Хаген и Брат оповестиха на пресконференцията.
    Трюлс забеляза внезапната паника в очите на Вюлер.
    — Не, не, изобщо не исках… ъъъ… моля те, недей да ме цитираш.
    Продължавайки да записва, Мона отвърна:
    — Представих се като журналист. От само себе си се разбира, че съм тук по работа.
    Вюлер погледна Трюлс за помощ, но Трюлс си мълчеше. Да го види сега колко е отворен! А как наперено го раздаваше пред онези мацета.
    Вюлер се прокашля и се помъчи да придаде плътност на високия си глас:
    — Забранявам ти да ме цитираш.
    — Разбирам. Значи, ще разширя материала. „Полицията налага цензура на пресата.“
    — Ама… не… — по бузите на Вюлер изби червенина. Трюлс едва се сдържа да не прихне.
    — Споко, само те бъзикам — уточни Мона До.
    Андерш Вюлер се вторачи за миг в нея, после въздъхна с облекчение.
    — Добре дошъл в играта. Играем грубо, но честно. Ако можем, си помагаме взаимно. Нали, Бернтсен?
    В отговор Трюлс изсумтя нещо, предоставяйки на другите двама да го изтълкуват по собствено усмотрение.
    Мона До си прелисти бележника.
    — Няма да ви питам пак дали имате заподозрян, нека шефовете ви да отговарят. Но ми се ще да ви поразпитам най-общо за разследването.
    — Давай — подкани я Вюлер и се усмихна. Явно си бе възвърнал самоувереността.
    — Доколкото знам, в такива разследвания полицията обикновена взема на мушка бивши гаджета и любовници. Така ли е?
    Андерш Вюлер се канеше да отговори, но Трюлс сложи ръка на рамото му:
    — Вече виждам материала ти във вестника, До: „Ръководителят на следствието отказа да оповести имената на заподозрените, но според наш източник в полицията виновникът се търсел сред бивши интимни партньори на жертвата.“
    — Брей! — възкликна журналистката, без да престава да пише. — Не знаех, че си бил такъв умник, Бернтсен.
    — А аз — че ми знаеш името.
    — О, на всеки полицай му се носи определена слава. А Отделът за борба с насилието не е толкова голям, та да се затруднявам да съм в течение. Но що се отнася до теб, новобранецо, съм напълно несведуща.
    Андерш Вюлер се поусмихна.
    — Виждам, гледаш да не приказваш много-много. Кажи си поне името.
    — Андерш Вюлер.
    — Ето ти моите координати, ако ти потрябвам — Мона До му подаде визитка. След почти незабележимо колебание връчи една и на Трюлс. — Както споменах, полицаи и журналисти имаме традицията да си помагаме взаимно. За добри сведения плащаме съответно.
    — Плащате на полицаи? — изуми се Вюлер и прибра визитката в джоба на дънките си.
    — Че защо не? — Мона хвърли бърз поглед към Трюлс. — Информацията си е информация. Ако се сетите нещо, звъннете ми. Или се отбийте във фитнес студио „Гейн“. Там съм вечер след девет — почти всеки ден. Тъкмо ще се поизпотим заедно… — тя се усмихна на Вюлер.
    — Предпочитам да се потя на открито — отвърна той.
    — Да потичаш с кучето, а? Приличаш ми на човек с куче. Кефиш ме.
    — Защо?
    — Алергична съм към котки. Е, момчета, в духа на ползотворното ни сътрудничество обещавам да се обадя, ако се натъкна на нещо, което може да ви бъде от полза.
    — Благодарско — кимна Трюлс.
    — Но ще ми трябва телефонен номер — Мона До прикова поглед във Вюлер.
    — Разбира се.
    — Диктувай, записвам.
    Вюлер започна да изрежда цифрите една по една. След петата журналистката вдигна глава.
    — Това е номерът на централата в Главното управление.
    — Нали точно там работя — кимна Вюлер. — Само за сведение: гледам котка.
    — Чао — Мона До хлопна бележника си.
    Трюлс я проследи с поглед как се клатушка като пингвин към изхода — чудноватата тежка метална врата с елипсовидно стъкло, напомнящо илюминатор.
    — Оперативката започва в три — напомни Вюлер.
    Трюлс си погледна часовника. Следобедно заседание на разследващата група. Отделът за борба с насилието щеше да е върхът, ако не бяха убийствата. Те скофтваха цялата работа. Означаваха кибичене до късно в службата, бумащина, безкрайни срещи и стресирани хора. Поне му се полагаше безплатна храна в стола и за извънработно време. Трюлс въздъхна, обърна се към вратата и се вцепени.
    Беше тя.
    Ула.
    Тъкмо си тръгваше. Закачи го с поглед, но се престори, че не го е видяла. Не го правеше за пръв път. Вероятно защото останеха ли насаме, ставаше неловко. Двамата открай време избягваха да остават на четири очи — и на по-млади години. Трюлс — защото започваше да се поти и получаваше сърцебиене, а после се измъчваше и заради глупостите, които е изръсил, и заради умните, оригинални реплики, които не му бяха хрумнали навреме. Ула — защото… най-вероятно защото той започваше да се поти, получаваше сърцебиене и мълчеше или дрънкаше тъпотии.
    И въпреки това малко остана да извика името й.
    Тя обаче вече бе стигнала до металната врата. След малко щеше да излезе, а слънчевата светлина — да целуне красивата й руса коса.
    Трюлс прошепна името й наум.
    Ула.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Четвъртък, късния следобед
    Катрине Брат обгърна с поглед залата за инструктаж.
    Осмина следователи, четирима аналитици, един криминален експерт. Всички на нейно разположение. И всички я дебнеха като ястреби. Новоизлюпената главна следователка. Жена. Катрине знаеше, че най-скептични към нея са именно колежките й. Често се питаше дали не е устроена по коренно различен начин от повечето жени. Средно нивото на тестостерона в кръвта им се движеше между пет и десет процента от нивото при мъжете, докато нейният гонеше двайсет и пет процента. Завишените стойности не я бяха превърнали в космата буца мускули с увеличен клитор, но откак се помнеше, Катрине имаше много по-високо либидо от приятелките си — поне доколкото й споделяха, а те не бяха и много. Когато положението ставаше неудържимо, Бьорн казваше, че озверявала за секс. Случваше се посред работно време да отскочи с колата до Експертно-криминалния в Брюн, само и единствено за да се изчукат в хранилището зад лабораторията, докато около тях дрънчат колби и епруветки.
    Катрине се прокашля, пусна диктофона на телефона си и започна:
    — Шестнайсет часът, четвъртък, 22 септември, намираме се в първа зала в Отдела за борба с насилието. Провеждаме първата оперативка на сформираната разследваща група, която работи по убийството на Елисе Хермансен.
    Видя как закъснелият Трюлс Бернтсен се вмъква крадешком. Седна най-отзад.
    Тя обобщи известното вече на повечето присъстващи: сутринта Елисе Хермансен е открита убита; смъртта най-вероятно е причинена от кръвозагуба, настъпила вследствие от прободни рани в областта на шията. Сигнали от очевидци не са постъпвали. Заподозрени все още няма. Липсват потвърдени веществени доказателства, съотносими към убийството. Биологичният материал, за който се предполага, че е човешки, е изпратен за ДНК анализ. Резултатите ще излязат най-рано след седмица. Криминалистиката и съдебна медицина още изследват другите иззети проби. Или, с други думи: с празни ръце са.
    Катрине забеляза как двама от следователите скръстиха отегчено ръце, започнаха да въздишат и едва сдържаха прозевките си. Знаеше какво си мислят: общоизвестни истини, баналности, неподплатени с конкретни факти, твърде неубедителна причина да изоставят работата по другите текущи случаи. Катрине обясни повторно как е стигнала до извода, че убиецът е устроил засада на Елисе в собствения й апартамент, но и на самата нея повторението й прозвуча като опит за самоизтъкване. Новоизлюпен началник проси уважение. Усети първите признаци на отчаяние и се сети какво й беше казал Хари, когато му се обади с молба за съвет.
    — Хвани убиеца.
    — Хари, попитах те как се ръководи екип, чието доверие още не си завоювал.
    — И аз ти отговорих.
    — Залавянето на един убиец не разрешава…
    — Напротив, разрешава всичко.
    — Всичко ли? Конкретно за теб какво разреши?
    — В личен план — нищо. Но ти нали ме питаш за служебни отношения.
    Катрине плъзна поглед над залата, завърши поредното си изсмукано от пръстите изречение, пое си дъх и забеляза как ръката на един колега леко барабани по подлакътника на стола.
    — Ако обаче Елисе Хермансен е пуснала убиеца по-рано вечерта и го е оставила вътре, докато самата тя е била навън, значи търсим човек, когото е познавала. Затова прегледахме информацията в телефона и настолния й компютър. Торд?
    Торд Грен се изправи. Знаеха го и като Щъркела, несъмнено защото визуално напомняше едноименното животно: въздълъг врат, тесен клюноподобен нос и размах на крилата, който далеч надхвърля ръста му. Ретроочилата с кръгли рамки и дългата къдрава коса, спускаща се от двете страни на тясното му лице, навяваха спомени за седемдесетте.
    — Влязохме в айфона й и прегледахме списъка с входящи и изходящи разговори през последните три дни — докладва Торд, без да отклонява поглед от таблета си, защото по принцип избягваше зрителен контакт. — Всички повиквания са от и към служебни контакти. Колеги и клиенти.
    — И нито едно към приятел? — обади се Магнюс Скаре, тактически следовател. — Или към родители?
    — Изразих се съвсем ясно: само делови разговори — подчерта Торд без враждебна нотка, само с цел да уточни. — Същото важи и за електронната й кореспонденция. Писмата са с делови характер.
    — От адвокатската кантора потвърдиха, че Елисе почти всяка вечер е оставала след работно време — вметна Катрине.
    — Типично за необвързаните жени — отбеляза Скаре.
    Катрине изгледа недоволно дребния набит следовател, макар да знаеше, че коментарът му не е целял да я уязви. Скаре не беше нито достатъчно перфиден, нито достатъчно остроумен.
    — Настолният й компютър не е защитен с парола. И там не открихме кой знае какво — продължи Торд. — файловете дневници показват, че Елисе Хермансен е използвала компютъра си предимно за достъп до новини и за справки в Гугъл. Разглеждала е няколко порностраници, но все стандартни неща. Няма виртуални следи от нейни опити да завърже познанства посредством въпросните сайтове. Най-съмнителната й проява за последните години е да си пусне „Тетрадката“ по платформата Попкорн Тайм.
    Понеже не познаваше достатъчно добре компютърния експерт, Катрине не успя да определи дали определението „съмнителен“ се отнася за използването на пиратски сървър, или за избора на филм. По нейно мнение неудачен беше изборът на филм, докато Попкорн Тайм много й липсваше.
    — Опитах да вляза във фейсбук профила й с няколко широко разпространени пароли, но не се получи и изпратих молба за достъп.
    — Това възможно ли е? — учуди се Андерш Вюлер, седнал на първия ред.
    — Да, ако подадем молба до КРИПОС и до съда. Ако те я одобрят обаче, тя се изпраща в американски съд, а после евентуално и до централата на фейсбук. В най-добрия случай ще отнеме седмици, а иначе — месеци.
    — Няма друго — приключи Торд Грен.
    — Един въпрос от пълен новобранец — обади се Вюлер. — Как успя да влезеш в телефона? С пръстов отпечатък от трупа ли?
    Торд погледна Вюлер, бързо отмести очи и поклати глава.
    — А как тогава? Старият модел айфон се отваря с четирицифрен код. Това прави десетки хиляди различни…
    — С микроскоп — прекъсна го Торд и въведе нещо върху таблета.
    Катрине беше запозната с неговия метод, но му даде възможност той да го разясни на новия колега. Торд Грен нямаше полицейско образование. Всъщност не беше завършил нищо. Бе следвал няколко години информационни технологии в Дания, но не се беше дипломирал. Въпреки това от IT отдела в Главното управление го „лапнаха“ веднага и го назначиха за експерт по киберследи. Чисто и просто защото Торд беше ненадминат в бранша.
    — Дори дисплеят на телефона да е изработен от най-твърдото стъкло, по него пак се образуват вдлъбнатини на местата, където пръстите натискат най-често — поясни той. — Отварям клавиатурата и проверявам върху кои клавиши се падат най-дълбоките вдлъбнатини. И ето ти го кода. Е, да не забравяме, че четири цифри правят двайсет и четири комбинации, но общо взето това е цялата работа.
    — Добре, ама телефонът се заключва автоматично след три неуспешни опита да въведеш паролата — възрази Андерш. — Значи, имал си право само на две грешки…
    — Уцелих паролата при втория опит — усмихна се Торд. Дали от задоволство заради успеха, или заради нещо на екрана на таблета, не стана ясно.
    — Иха! На това му се вика късмет — удиви се Скаре.
    — По-скоро бих казал, че не ми провървя, защото можех да я улуча от първия път. Когато две от четирите цифри са 1 и 9 както в дадения случай, почти винаги паролата се оказва година. Тогава комбинациите се свеждат до две.
    — Стига толкова по тази тема — прекъсна ги Катрине. — Говорихме със сестрата на жертвата. Елисе не е имала сериозен приятел от години и най-вероятно не е възнамерявала да се обвързва.
    — Тиндър — обади се Вюлер.
    — Моля?
    — На телефона й инсталирано ли е приложението Тиндър?
    — Да — потвърди Торд.
    — Момчетата, които видели Елисе на двора, казаха, че била наконтена. Не се е връщала нито от тренировка, нито пък от работа. Едва ли би се изтупала така за среща с приятелка… Щом е нямала гадже…
    — Браво — похвали го Катрине. — Торд?
    — Проверихме приложението. Открило е много мъже, с които си е пасвала. Тиндър обаче осъществява връзка с фейсбук и ако Елисе е продължила да си пише с някои от тях, го е направила през фейсбук. А докато молбата ни за достъп до кореспонденцията й бъде придвижена, ще мине доста време.
    — Потребителите на Тиндър си уреждат срещи в барове — обади се глас.
    Катрине вдигна изненадано глава. Трюлс Бернтсен.
    — Щом е носела телефон, е достатъчно да се провери в наземните станции на телекома къде са засечени сигнали от айфона й. А после ще разпитаме в баровете, намиращи се в съответните клетки.
    — Благодаря, Трюлс. Вече проверихме наземните станции. Стине?
    Жената се изправи на стола и се прокашля.
    — Според разпечатката от експлоатационната централа на „Теленур“ Елисе Хермансен е тръгнала от площад „Юнг“ — там се намира местоработата й — между шест и половина и седем. Насочила се е към района около моста „Бентсе“. После…
    — По данни от сестра й Елисе тренирала редовно във фитнес център „Мюрен“ — вмъкна Катрине. — Оттам потвърдиха, че Елисе действително е влязла в 19,32 и си е тръгнала в 21,14. Посещението й е регистрирано в компютърната им система за клиенти с абонаментни карти. Извинявай, Стине.
    Колежката се усмихна малко сковано.
    — После Елисе се е отправила към района около дома си и не го е напускала до намирането на тялото — при условие, разбира се, че не е оставяла никъде телефона си. Сигналът е бил засечен в няколко наземни станции с припокриващ се периметър и показва, че е излязла от жилището си в „Грюнерльока“, но не се е отдалечавала на повече от няколкостотин метра.
    — Супер, тъкмо повод да пообиколим тамошните барове — възкликна Катрине.
    Трюлс я възнагради с две изсумтявания — явно опит за смях, Андерш — с ослепителната си усмивка. Иначе цареше пълно мълчание.
    „И по-зле можеше да е“ — окуражи се Катрине.
    Телефонът на масата пред нея започна да жужи и да се плъзга.
    Катрине погледна дисплея. Търсеше я Бьорн.
    Имаше вероятност да й поднесе новина за иззетите следи. В такъв случай щеше да е полезно да я съобщи на екипа веднага. От друга страна, ако лабораторните анализи бяха дали резултат, Бьорн по-скоро би се обадил на колегата от криминалистиката, който присъстваше на оперативката, а не на Катрине. Значи, не беше изключено да я търси по личен въпрос.
    Точно преди да отхвърли повикването, тя съобрази, че Бьорн, с присъщата си организираност, непременно знае за провеждащата се в момента оперативка. Катрине долепи телефона до ухото си.
    — С колегите съм, Бьорн. Обсъждаме случая.
    Щом усети как всички погледи се впиват в нея, съжали, че изобщо вдигна.
    — В „Съдебна медицина“ съм — отвърна той. — Току-що излязоха резултатите от експресното изследване на белезникавата слуз по корема на жертвата. Не съдържа човешка ДНК.
    — Мамка му — изпусна се Катрине.
    През цялото време една мисъл не й даваше мира: ако субстанцията се окаже семенна течност, имат шансове да разкрият убийството в рамките на четирийсет и осем часа. Практиката показваше, че изтекат ли две денонощия, залавянето на извършителя става значително по-трудно.
    — Но убиецът вероятно е осъществил полов акт с жертвата — добави Бьорн.
    — И по какво съдиш?
    — Субстанцията се оказа лубрикант. Най-вероятно от презерватив.
    Катрине пак изруга. По погледите на присъстващите се досети, че още не им е дала да разберат дали разговорът е частен, или служебен.
    — Значи, извършителят е използвал презерватив, така ли? — попита тя високо и ясно.
    — Или той, или някой друг мъж, с когото се е срещнала снощи.
    — Добре, благодаря.
    Катрине бързаше да приключи разговора, но чу как Бьорн извика името й и отдръпна пръста си от червената слушалка.
    — Да?
    — Обаждам се и за друго.
    Тя преглътна.
    — Бьорн, в момента провежд…
    — Имам новини за оръжието на убийството. Май открих с какво е убита. Ще задържиш ли колегите? След двайсет минути ще съм при вас.

    Лежеше в леглото в апартамента и четеше от телефона си. Прегледа всички вестници. Остана разочарован. Не бяха поместили всички подробности, изцяло липсваше информация за онова, което притежаваше художествена стойност. Или защото главната следователка Катрине Брат не го беше оповестила пред медиите, или просто защото не бе успяла да съзре естетиката в творението му. Виж, онзи, полицаят с поглед на убиец, веднага щеше да ги забележи. Навярно и той като Брат щеше да ги запази в тайна, но непременно щеше да оцени постижението.
    Огледа внимателно снимката на Катрине Брат във вестника.
    Красавица.
    Не ги ли задължават на пресконференции да носят полицейски униформи? Вероятно беше само препоръчително. Тя обаче демонстрираше, че не й пука. Нарушаваше правилника. Готина мадама. Представи си я в униформа.
    Голяма красавица.
    Уви, не фигурираше в графика.
    Остави телефона. Поглади татуировката. Понякога я чувстваше като напълно реална, издуваше кожата му, опъваше я и сякаш всеки момент щеше да я разпори отвътре.
    И той искаше да не му пука.
    Напрегна коремните си мускули и стана от леглото, без да си помага с ръце. Застана пред огледалото върху плъзгащата се врата на гардероба. В затвора тренира. Не в залата — не би понесъл да лежи върху уреди и шалтета, напоени с чужда пот — а в килията. Не за да натрупа мускулна маса, а за да се сдобие с истинска сила. С издръжливост. С устойчивост. С баланс. Да покачи прага си на болка.
    Майка му беше с широк ханш и тлъст задник. Накрая се предаде на разрухата. Слабост. Навярно бе наследил телосложението и метаболизма на баща си. И силата му.
    Плъзна встрани вратата на гардероба.
    Вътре висеше униформа. Поглади я с длан. Скоро щеше да влезе в употреба.
    Катрине Брат пак се появи пред него в униформа.
    Довечера той ще отиде в някой бар. Популярен, оживен бар, не като „Джелъси“. Нарушаваше правилата, като излизаше сред хора с цел, различна от покупка на храна, посещенията в банята и изпълнението на графика, но беше решил да се потопи в гъделичкащата анонимност и самота. Защото се нуждаеше от това. Иначе щеше да полудее. Засмя се тихо. Колко пъти го бяха изкарвали луд. Психолозите се скъсаха да го пращат на психиатър. Отлично знаеше защо: за да му изпишат лекарства.
    Взе чифт лъснати каубойски ботуши от рафта за обувки и зърна жената в дъното на гардероба. Висеше на кука. Изцъкленият й поглед се взираше между два костюма. От нея лъхаше слабо на лавандуловия лосион, с който намаза гърдите й. Затвори вратата,
    Луд? Некадърници бяха те, всички до един. Прочете определението за личностно разстройство в медицински справочник: психично заболяване, което води до „неблагоприятни последици и затруднения за пациента или за околните“. В неговия случай страдаха само околните. Той харесваше личността си. Защото когато има за пиене, какво по-приятно, рационално и нормално от това, да изпитваш жажда?
    Погледна часовника. След половин час навън щеше да се стъмни достатъчно.

    — Ето какво отрихме около раната на врата й — Бьорн Холм посочи снимката на екрана. — Трите фрагмента отляво са ръжда, а това вдясно е люспа от черна боя.
    Катрине седеше до колегите, защото отстъпи мястото си на Бьорн. Той пристигна запъхтян от бързане. Бледите му бузи още лъщяха от пот.
    Набра нещо на клавиатурата и на екрана се появи снимка на ранена шия в близък план.
    — Както виждате, местата, където кожата е пробита, образуват отпечатък от човешка захапка. Съдейки по дълбочината на прорезите, зъбите са били остри като шило.
    — Някой сатанист — подхвърли Скаре.
    — Катрине лансира теорията, че убиецът може да си е наострил зъбите. Проверихме. При сключването на захапката горните зъби са влезли в луфтовете по долната челюст, а долните са се наместили безпрепятствено в луфтовете но горната челюст, тоест, не се засрещат както при човек. Следователно не става дума за обичайна човешка захапка, при която зъбите на долната и горната челюст са така разположени, че имат широка контактна повърхност. Този факт и следите от ръжда ме наведоха на предположението, че убиецът е използвал желязно чене.
    Бьорн пак написа нещо на клавиатурата.
    Катрине чу как всички в залата ахнаха от ужас.
    На екрана се появи предмет и тя от пръв поглед го оприличи на стар ръждясал капан, какъвто бе виждала при дядо си в Берген. Той го наричаше мечешка ножица. Острите шипове образуваха зигзагообразна линия, а челюстите бяха скрепени с пружинен механизъм.
    — Това изображение е от частна колекция в Каракас. Рисувано е от времето на робите, когато са организирали боеве със залози. Двама роби си слагат зъбите, връзват им ръцете на гърба и ги пускат на ринга. Който оцелее, се класира за следващия кръг. Така предполагам, де. Но към въпроса…
    — Ако обичаш — прекъсна го Катрине.
    — Опитах се да проверя как човек може да се сдобие с такива железни зъби. Такъв артикул не се поръчва с наложен платеж. Открием ли откъде са поръчани и кой е получателят, кръгът на заподозрените чувствително ще се стесни.
    Катрине си даде сметка, че свършеното от Бьорн надхвърля преките му задължения на криминалист, но си замълча.
    — Още нещо. Губи ми се доста кръв.
    — В смисъл?
    — В тялото на човек в зряла възраст кръвта съставлява средно седем процента от телесната маса. Разбира се, всичко е много индивидуално, но дори да предположим, че кръвта на Елисе е имала минималното тегло, близо половин литър се губи, след като съберем количеството от трупа, кръвта, попила в килима и в паркета в коридора и малкото кръв по леглото. Така че освен ако убиецът не си е отсипал в кофа…
    — … я е изпил — довърши Катрине.
    За три секунди цялата зала притихна.
    — А черната боя? — попита Вюлер.
    — По люспата открихме ръжда, следователно и тя е от железните зъби — обясни Бьорн и извади кабела на компютъра от проектора. — Но боята не е чак толкова стара. Тази нощ ще я изследвам.
    По лицата на колегите си Катрине разбра, че изобщо не са чули последното, а още мислят за кръвта.
    — Благодаря, Бьорн — тя стана и погледна часовника. — Сега за обиколката на баровете в „Грюнерльока“. Стана късно, затова нека колегите с деца се прибират. А останалите, дето сме безплодни, ще си разпределим заведенията, става ли?
    Никакъв отговор. Никакъв смях. Нито дори усмивка.
    — Е, значи, разбрахме се — заключи тя.
    Чувстваше се изморена. Отпъди изтощението. Защото нещо й подсказваше, че това е само началото. Железни зъби и нито следа от ДНК. Половин литър изчезнала кръв.
    Проскърцаха крака на столове.
    Катрине събра книжата си, вдигна глава и видя гърба на Бьорн да минава през вратата. Отново изпита онази странна смесица от облекчение, угризения и самопрезрение. И си помисли, че се чувства… някак кофти.

ПЕТА ГЛАВА

Четвъртък вечерта и нощта срещу петък
    Мехмет Калак разглеждаше двамата посетители пред себе си. Жената имаше хубаво лице, проницателни очи, тесни хипстърски дрехи и тяло с изкусителни извивки. Нищо чудно, че бе свалила привлекателен мъж, десетина години по-млад от нея. Ето, такива клиенти искаше да привлече Мехмет. Затова посрещна тези с повече от широка усмивка.
    — Е? — попита жената. Говореше на бергенски диалект. Мехмет запомни фамилията й, изписана на показания документ: Брат.
    Той сведе глава и огледа снимката на барплота.
    — Да — потвърди.
    — Идвала е тук?
    — Да. Снощи.
    — Сигурен ли сте?
    — Седна ей там.
    — Сама ли?
    Мехмет забеляза колко старателно жената се опитва да прикрие нетърпението си. Защо хората все се преструват? Какво толкова опасно намират в показването на емоциите си? Колкото и да не му се щеше да създава неприятности на единствения си редовен клиент, Мехмет нямаше избор. Двамата посетители му показаха полицейските си значки.
    — Имаше среща с мъж, редовен клиент бара. Случило ли се е нещо?
    — Не четете ли вестници? — попита с висок глас русият полицай.
    — Не, предпочитам източници на нова информация.
    Брат се усмихна.
    — Жената е намерена убита тази сутрин. Разкажете за мъжа. Гаджета ли бяха?
    Мехмет имаше чувството, че го заляха с кофа ледена вода. Убита? Посетителката, която преди няма и едно денонощие седеше жива-живеничка в бара, сега беше просто труп. Мехмет се стегна. Досрамя го от следващия въпрос, неволно изникнал в съзнанието му: ако споменат името на бара във вестниците, как ще се отрази това на бизнеса? Ще потръгне ли, или, напротив, ще се влоши? Впрочем, по-зле от сега нямаше накъде.
    — Запознали се в Тиндър — отговори той. — Мъжът води тук всички жени, с които си урежда срещи. Представя се като Гайр.
    — Представя се, казвате…
    — Това му е истинското име, предполагам.
    — С карта ли плати?
    — Да.
    — Дали ще успеете да откриете номера на картата му в системата?
    — Сигурно да — усмихна се мрачно Мехмет.
    — Заедно ли си тръгнаха?
    — По отделно.
    — Не си ли паснаха?
    — Както обикновено Гайр се беше прицелил твърде нависоко. Преди да успея да им сервирам, тя вече го беше отсвирила. Като казах „сервирам“, да ви предложа нещо за…
    — Няма нужда — прекъсна го Брат. — Тук сме по служба. И така, дамата си тръгна сама?
    — Да.
    — Видяхте ли някой да я последва?
    Мехмет поклати глава, постави две чаши пред полицаите и посегна към бутилка ябълков сайдер.
    — Заведението черпи. Пресен е, приготвен от ябълки местно производство. Заповядайте някоя вечер да изпиете по една бира. Първата е безплатна. Промоцията важи и за ваши колеги. Музиката допада ли ви?
    — Да — кимна русият полицай. — „Ю Ту“ са просто…
    — Не — отсече Брат. — Да сте чули или забелязали нещо, което може да представлява интерес за нас?
    — Не. А, чакайте малко, сега ми хрумна. Тя спомена, че някакъв тип я преследвал — Мехмет вдигна глава, докато наливаше сайдера. — Музиката вървеше тихо, а тя говореше високо.
    — Някой от другите посетители да я е заглеждал?
    Мехмет поклати глава.
    — Беше почти празно.
    — Като сега?
    Съдържателят сви рамене.
    — Другите двама клиенти си тръгнаха преди Гайр.
    — Ще ви представлява ли трудност да ни издиктувате номерата и на техните кредитни карти?
    — Спомням си, че единият плати в брой. Другият не си поръча нищо.
    — Къде бяхте между двайсет и два часа и един снощи?
    — Аз ли? До дванайсет и нещо бях тук, после се прибрах.
    — Някой може ли да го потвърди? Питам, за да не ви губим повечето времето.
    — Да… не…
    — Последно?
    Мехмет се замисли. Ако замеси лихварска акула със съдебно минало, ще си навлече още неприятности. Реши да прибегне до този вариант само в краен случай.
    — Не. Живея сам.
    — Благодаря — Брат вдигна чашата като за наздраве, но след малко Мехмет схвана, че полицайката всъщност му сочи касовия апарат. — Ние ще пием специалния сайдер, докато вие търсите, става ли?

    Трюлс опатка за нула време нощните заведения от поверения му периметър. Показваше снимката на бармани и сервитьори. Отговореха ли веднага с „не“ или „не знам“, не се занимаваше повече. Щом не знаят, не знаят. Какво повече да ги разпитва. Пък и днешният ден се проточи много изморителен. Освен това го чакаше още един ангажимент.
    Трюлс тракна последната точка и огледа краткия, но по негово мнение много прецизен доклад. „Вж. приложения списък с питейни заведения, посетени от долуподписания в указания час. Никой от служителите на смяна не е виждал Елисе Хермансен във вечерта на убийството.“ Трюлс кликна върху „изпрати“ и стана.
    Чу тихо звънене и видя как на стационарния телефон замига лампичка. На дисплея се изписа номерът на дежурната полицейска линия. Приемаха сигнали от граждани и ги препращаха само ако им се сторят подплатени с ценна информация. По дяволите, нямаше време за поредния бъбривец. Можеше да се престори, че не е чул обаждането. От друга страна обаче, ако получи важен сигнал по случая, ще снесе повече на когото възнамеряваше.
    Вдигна слушалката.
    — Да?
    — Най-после! Никой не отговоря. Къде сте се покрили всички?
    — По барове.
    — Не разследвате ли уб…
    — За какво става въпрос?
    — На телефона имаме мъж, който твърди, че снощи бил на среща с Елисе Хермансен.
    — Свържи го.
    Чу се щракване. После някой задиша запъхтяно в слушалката. Човекът явно изпитваше страх.
    — Полицай Бернтсен от Отдела за борба с насилието. Слушам ви, господине.
    — Казвам се Гайр Сьоле. Видях снимката на Елисе Хермансен в сайта на „Ве Ге“. Обаждам се да съобщя, че снощи вечерях с жена, която много прилича на снимката от вестника. Малкото й име беше Елисе.
    За пет минути Гайр Сьоле разказа за срещата в бар „Джелъси“ и как се прибрал малко преди полунощ. Трюлс си спомни смътно, че момчетата, дето се облекчавали в двора, видели Елисе жива след единайсет и трийсет.
    — Някой ще потвърди ли кога сте се прибрали?
    — Компютърът ми и Кари.
    — Коя е Кари?
    — Съпругата ми.
    — Семеен сте, така ли?
    — Да, имам и куче.
    Мъжът преглътна шумно.
    — Защо не се обадихте по-рано?
    — Чак сега видях снимката.
    Докато си водеше записки, Трюлс проклинаше наум. Този мъж — повече от сигурно — не беше убиецът, но трябваше да проверят алибито му, а това значеше още писарска работа. Щеше да си виси в службата поне до десет.

    Катрине крачеше надолу по „Марквайен“. Тъкмо изпрати Андерш Вюлер да се прибира. Тя се усмихна при мисълта, че той положително ще помни до края на живота си първия си работен ден. Едва влязъл в службата, го изпратиха на място, станало сцена на убийство — и то какво. Не някакво си скучно наркоубийство, което хората забравят още на следващия ден, а — по израза на Хари — убийство, с чиято жертва всеки човек би се отъждествил. Убийство на обикновен човек в обичайна обстановка — ето такива престъпления пълнят залите за пресконференции, ето такива престъпления гарантирано окичват заглавните страници на вестниците. Защото аудиторията много по-лесно се идентифицира с познатото. Именно по тази причина терористичен акт в Париж получава много по-широк медиен отзвук, отколкото атентат в Бейрут. А пресата умее да „пресира”. Затова главният секретар Белман гледаше да е в течение на последните новости по случая. Защото щяха да му задават въпроси. Не веднага. Но ако убийството на млада, образована жена, спомоществователка в името на общественото благо, не бъдеше разкрито в рамките на близките няколко дни, от Белман щеше да се очаква официално изявление.
    Щеше да й отнеме половин час да стигне до апартамента във Фрогнер, но не й пречеше. Тъкмо ще си проветри главата. И тялото. Извади телефона от джоба на якето си и отвори Тиндър. Без да спира, Катрине разглеждаше снимките, предложени й от приложението, и отместваше лицата ту вляво, ту вдясно.
    Отгатнаха. Елисе Хермансен наистина се бе прибирала от среща с познат от Тиндър. Описаният от съдържателя на бара мъж изглеждаше безобиден, но Катрине беше разбрала от собствен опит, че някои мъже превратно възприемат един бърз тек като акт на цялостно надмощие върху жената. Остаряла представа, че мъжът диктува положението отвъд чисто физическия аспект на сексуалния акт. Разбира се, съвсем не по-малко жени изповядваха закостенялото схващане, че щом един мъж най-охотно прониква във вагината им, то той автоматично се превръща и в техен морален длъжник. Тяхна си работа. Катрине току-що си намери подходящ партньор в Тиндър.
    „На десет минути съм от „Нокс“ на площад Соли“ — написа тя.
    „Ще те чакам там“ — отговори й Улрих, скромен мъж съгласно профилната снимка и краткото представяне в приложението.
* * *
    Трюлс Бернтсен спря и се загледа как Мона До оглежда самата себе си.
    Вече не му приличаше просто на пингвин, а на пингвин, пристегнат през кръста.
    Когато преди малко помоли момичето по анцуг зад касата на фитнес студио „Гейн“ да го пусне безплатно, за да огледа уредите, Трюлс забеляза раздразнението й. Навярно защото хич не й се вярваше той да си купи абонаментна карта. Или пък защото не искаше типове като него да се навъртат из залите. Или просто защото дългогодишният му сблъсък с неприязънта на околните — неприязън, Трюлс признаваше, често съвсем основателна — го беше научил да разчита именно антипатия в очите на повечето хора. Така или иначе, след като разгледа внимателно уреди, предназначени за стягане на корем и задни части, прекоси зала за пилатес, втора с велотренажори и трета с истерично въодушевени и себеотрицателни инструкторки по аеробика (някъде май беше чул, че аеробиката вече си имала друго име), на мъжката арена откри когото търсеше. В залата за силови упражнения. Тя изпълняваше „мъртва тяга“ — вдигаше щанга от земята. Късите й разкрачени крака подсилваха приликата с пингвин. Но комбинацията от дебеличкото дупе и широкия кожен колан, който така пристягаше талията й, че и отгоре, и отдолу изскачаха тлъстини, й придаваше вид на осмица.
    Тя нададе дрезгав, почти страшен рев, когато изправи гръб и напрегна сили. Вторачи се в зачервеното си лице в огледалото. Щангата не се огъваше, както Трюлс бе виждал по телевизията, но беше тежка — пролича си по шашнатите физиономии на двамата млади пакистанци, които сгъваха и разгъваха ръце с дъмбели, за да напомпат бицепси, подобаващи на жалките им гангстерски татуировки. Майчице, как ги ненавиждаше. И как го мразеха те.
    Мона До пусна щангата. Изрева и пак я изтласка. Повтори упражнението четири пъти.
    После постоя разтреперана. Усмихваше се, както онази откачалка от Пиер се хилеше след оргазъм. Ако не беше толкова дебела и ако не живееше толкова далече, от това помежду им можеше и да излезе нещо. Тя му каза, че го зарязва, защото започнала да хлътва, а една среща седмично не й стигала. В първия момент Трюлс изпита облекчение, но все още се улавяше да се сеща за нея. Не с трепета, с който мислеше за Ула, разбира се, но — не ще и дума — с цоцоланката си бяха прекарвали добре.
    Мона До го видя в огледалото. Извади си слушалката от ушите.
    — Бернтсен? В Главното нямате ли фитнес?
    — Имаме — той се приближи.
    Стрелна пакистанците с предупредителен поглед „аз-съм-ченге-така-че-чупката“, но той не им подейства. Пък може и да бъркаше. Навярно не бяха от подземния свят. В Полицейската академия например вече следваха доста курсанти от арабски произход.
    — Какво те води насам? — журналистката разхлаби колана.
    Трюлс не се стърпя. Прикова поглед в тялото й да види дали талията пак ще набъбне до предишната обиколка.
    — С теб можем да си бъдем от взаимна полза.
    — Как по-конкретно? — тя приклекна до щангата и разви гайките от външната страна на дисковете.
    Трюлс приклекна до нея и понижи глас:
    — Нали каза, че плащате добре за информация?
    — Така е — потвърди високо тя. — С какво разполагаш?
    Трюлс се прокашля.
    — Ще ти струва петдесет бона.
    Мона До избухна в смях.
    — Плащаме добре, Бернтсен, но си имаме лимит. Максималният хонорар е десет хиляди, и то когато става дума за истински апетитна хапка.
    Трюлс кимна бавно, докато навлажняваше устни.
    — Това не е апетитна хапка.
    — Моля?
    Той леко повиши глас:
    — Казах: това не е апетитна хапка.
    — А какво е?
    — Тристепенно меню.

    — Изключено — Катрине извиси глас, за да надвика какофонията от гласове, и отпи от коктейла „Бял руснак“. — В момента у нас не е удобно. Ти къде живееш?
    — На „Юленльове“. Но нямам нищо за пиене, пълна кочина е и…
    — Поне чисто спално бельо ще намериш ли?
    Улрих сви рамене.
    — Ще смениш чаршафите, докато аз си взема душ — отсече тя. — Идвам направо от службата.
    — Какво ра…
    — Интересува те само едно: утре ще ставам рано. Затова дай да… — и тя посочи изхода.
    — Добре, но не искаш ли преди това да си допием питиетата?
    Катрине си погледна чашата. Запали се по „Белия руснак“ от филма „Големия Лебовски“. Там Джеф Бриджис пиеше такъв коктейл.
    — Зависи — отвърна тя.
    — От какво?
    — От въздействието на алкохола върху… върху теб. Улрих се разсмя.
    — Ти какво? Да ме спечеш ли се опитваш, Катрине? Тя леко потръпна, когато чу името си от устата на непознатия.
    — Страх ли те е да не се изложиш, Улрих?
    — Никак — ухили се той. — Наздраве! Тези коктейли струват майка си и баща си.
    Тя се усмихна. Улрих си беше екстра. Елегантен. Телесната маса беше първият и всъщност единствен критерий, по който Катрине отсяваше профилите. Тегло и ръст. Пресмяташе индекса на телесната маса с бързината, с която изпечен комарджия изчислява какви шансове има да обере пота. Стойността 26,5 кажи-речи влизаше в нормата. Преди да се запознае с Бьорн, Катрине не беше допускала, че ще приеме нещо над 25.
    — Отивам в тоалетната. Ето номерчето ми от гардероба. Черно кожено яке. Изчакай ме до вратата.
    Катрине стана и се насочи към тоалетната. Понеже дотогава не му се бе удала възможност да я огледа отзад, навярно сега Улрих зяпаше задника й. Катрине не се съмняваше, че ще остане доволен.
    В дъното на заведението хората се бяха стълпили и тя с мъка си проправи път през навалицата, защото „прощавайте!“ не оказваше същото магическо въздействие като в по-цивилизовани райони, например в Берген. Явно потните тела я притиснаха силно, защото изведнъж я стегна задух. Разбута околните и след две-три крачки усещането, че кислородът е свършил, изчезна.
    В коридора пред дамската тоалетна се виеше традиционната опашка, а пред мъжката нямаше никого. Катрине пак си погледна часовника. Главен следовател. Искаше утре да е първа в службата. Отвори решително вратата на мъжката тоалетна, влезе, подмина писоарите, където стояха двама мъже, и хлътна в една от кабинките. Приятелките й — впрочем съвсем малко на брой — все повтаряха, че никога не биха стъпили в мъжки кенеф, защото вътре било голяма мръсотия. Катрине обаче нямаше такива впечатления.
    Смъкна панталона си и седна. Неочаквано някой почука предпазливо по вратата. Странно. Нали отвън се виждаше, че е заето? Катрине погледна към процепа между вратата и пода. Там се виждаха острите бомбета на чифт ботуши от змийска кожа. Дали пък някой, видял я да влиза в мъжката тоалетна, не беше решил да се пробва с надеждата, че и тя е експериментаторски настроена?
    — Я се разка… — започна тя, но въздухът не й стигна. Пак ли й прилоша? Нима един-единствен ден като ръководител на разследване, което — вече й стана ясно — тепърва предстоеше да се разгръща — бе успял дотам да разклати нервите й? Божичко…
    Катрине чу гръмките гласове на двама тийнейджъри.
    — Направо лудница, човече!
    — Яката работа!
    Бомбетата на ботушите се отместиха. Катрине се ослуша, но не чу стъпки. Свърши си работата, отключи, отиде до мивката. Пусна чешмата. Разговорът между двамата младежи до писоарите секна.
    — Ти какво правиш тук? — попита единият.
    — Пишкам и си мия ръцете — отвърна тя. — Обърнете внимание на последователността.
    Изтръска водата от ръцете си и излезе.
    Улрих я чакаше отвън. Беше й взел якето. Приличаше на куче, размахващо опашка с пръчка в уста. Катрине решително пропъди визуалната аналогия.

    Трюлс шофираше към къщи. Наду радиото, защото пуснаха любимото му парче на „Моторхед“. Той винаги си беше мислил, че се казва „Асе of Space“, докато един ден, на някакъв купон в гимназията, Микаел извика на всеослушание:
    — Нашият Бийвъс си мисли, че Леми пее „асе of… space“!
    В ушите на Трюлс още гърмеше дружният хохот, който заглуши музиката. И до днес той помнеше как искряха красивите очи на Ула, насълзени от смях.
    Да си гледат работата. На Трюлс „Асе of Space“ още му се струваше по-оригинално заглавие от „Асе of Spades“[2]. Един ден той седна по изключение на една маса с други колеги в столовата. Бьорн Холм тъкмо разправяше нещо на комичния си тутенски диалект:
    — Ако беше избутал още две години, Леми можеше да основе нов клуб: „Клуб 72“.
    — И защо? — попита с недоумение Трюлс.
    — 72 е огледално на 27. Морисън, Хендрикс, Джоплин, Кобейн, Уайнхаус и компания, схващаш ли?
    Трюлс кимна, защото видя, че другите кимат. Изобщо не вдяна обяснението на Холм. Стана му ясно само едно: пак е в ролята на аутсайдер.
    Големи са отворковци, ама тази вечер аутсайдерът стана с трийсет бона по-богат от многознайкото Холм и кимащите му другарчета.
    Мона яко се запали чак когато Трюлс й поднесе новината за изкуственото чене — или железните зъби, както ги нарече Холм. Тя се обади на редактора си и му съобщи, че разполага с тристепенно меню — по израза на Трюлс. Разядка: Елисе Хермансен е била на среща с познат от Тиндър. Основно: убиецът най-вероятно вече я е чакал в апартамента й, когато се е прибрала. Десерт: убил я е, прегризвайки сънната й артерия с железни зъби. По десет бона за всяко поднесено блюдо. Общо трийсет. 27 било огледално на 72. А 30 е огледално на 03. Е, и? Трийсет бона са си трийсет бона!
    — Асе of Space, Асе of Space! — закрещяха в един глас Трюлс и Леми.

    — Абсурд — отсече Катрине и си вдигна панталона. — Щом нямаш презерватив, просто забрави.
    — Прегледах се само преди две седмици — оправда се Улрих и седна в леглото. — Кълна се с ръка на сърцето!
    — Тази ръка си я заври… — Катрине си пое дълбоко въздух, за да закопчае шлица на панталона си. — Клетвите ти не ми вършат работа против забременяване.
    — Ти не вземаш ли контрацептиви бе, момиче?
    Момиче? Улрих безспорно беше симпатяга, обаче нещо… дявол знае какво… я дразнеше у него.
    Излезе в коридора, обу си обувките. Беше запомнила къде окачи Улрих коженото й яке и бе обърнала внимание, че отвътре вратата се отваря с най-обикновена врътка. Да, определено я биваше да си подсигурява път за отстъпление. Спусна се по стълбите и се озова на улица „Юленльове“. Свежият есенен въздух имаше вкус на свобода и на усещането, че си се измъкнал. Катрине се разсмя. Тръгна между дърветата по широката безлюдна улица. Ама че прецаквация. Ако наистина толкова умееше да се застрахова при евентуална капитулация, защо тогава не си сложи спирала или поне не мина на противозачатъчни? Спомни си как в разговор с Бьорн му бе обяснила, че приемът на хормоналните препарати разклаща и бездруго крехкия й психически баланс. Затова ги спря, след като с Бьорн станаха гаджета. Нишката на мисълта й бе прекъсната от началния китарен риф в „О Му Soul“ на „Биг Стар“. Така звънеше телефонът й. Бьорн й качи песента и я избра за сигнал. Разпалено й обясни колко велика е тази забравена седемдесетарска банда от южните щати. Много се ядосал, когато по „Нетфликс“ излъчили документален филм за „Биг Стар“.
    — Дявол да го вземе, развалиха цялата магия! Нали най-големият чар на тези банди е именно, че почти никой не ги знае!
    Този Бьорн в скоро време нямаше да порасне.
    — Кажи, Гюнар — вдигна Катрине.
    — „Убита с железни зъби“?
    Иначе уравновесеният началник на Отдела за борба с насилието явно беше яхнал метлата.
    — Моля?
    — Водещо заглавие от сайта на „Ве Ге“ в момента. Пише, че убиецът е причакал Елисе Хермансен в апартамента й и е прегризал сънната й артерия. Позовават се на благонадежден източник от полицията.
    — Какво?!
    — Белман ми се обади. Беше… как да се изразя… бесен.
    Катрине спря. Опита се да разсъждава.
    — Първо на първо, не знаем със сигурност дали наистина е влязъл преди жертвата. Второ на второ, не е потвърдено дали раните наистина са от ухапване. Дори не знаем дали е бил мъж.
    — Значи информаторът им просто е зле осведомен, все тая! За друго ти говоря аз. Трябва да открием пиленцето. Кой може да е?
    — Нямам представа. „Ве Ге“ няма да издадат източника си. Въпрос на принципи.
    — Само принципни недей да ги изкарваш! Просто искат и занапред да им снася информация. Трябва час по-скоро да запушим пробойната, Брат.
    Катрине вече бе успяла да се мобилизира.
    — И какво? Белман се е разтревожил, че изтичането на информация ще навреди на разследването?
    — По-скоро че този фал ще дискредитира цялата система.
    — Така си и мислех.
    — Какво имаш предвид?
    — Много добре знаеш. И ти си мислиш същото.
    — Утре сутринта ще го обсъдим — отсече Хаген.
    Катрине Брат прибра телефона в джоба на якето си и огледа алеята. Някаква сянка се размърда. Сигурно клонче, раздвижено от вятъра.
    Дали да не пресече и да продължи по осветения тротоар отсреща? Отказа се и ускори крачка.

    Микаел Белман стоеше пред прозореца на дневната. Тук, от високото, от къщата им в Хьойенхал, виждаше центъра на Осло като на длан. Простираше се на запад под Холменколен. Тази вечер градът блещукаше по-ярко от диамант под лунната светлина. Неговият диамант.
    Децата му спяха спокойно. Градът му — сравнително спокойно.
    — Какво има? — попита Ула и вдигна очи от книгата си.
    — Убийството… трябва да бъде разкрито.
    — Че кое убийство не трябва…
    — Това прерасна в голям казус.
    — Жертвата е само една.
    — Друго ме притеснява.
    — Медийната шумотевица ли?
    Той усети язвителната нотка в гласа й, но не се впечатли. Напоследък Ула се беше кротнала. Всичко пак си дойде на мястото. Защото съпругата му си даваше сметка къде е нейното място. Тя не търсеше конфронтация с когото и да било. Обичаше да се грижи за семейството си, да говори гальовно на децата, да чете. Плахата критика в гласа й не изискваше отговор. А дори да й отговори, тя няма да разбере, че за да останеш в историята като добър владетел, има две възможности. Или да ти провърви и да седнеш на престола в години на благоденствие, или да се откроиш, като изведеш страната от кризисен период. Ако няма криза, можеш да я създадеш изкуствено; да поведеш война и да наблегнеш в каква тежка ситуация би изпаднала страната, ако владетелят не я поведе към война, да сгъстиш преднамерено черните краски. Дори войната да е малка, важно е да бъде спечелена. Микаел Белман предприе втората тактика. Пред медиите и градския съвет разду статистиката за броя на кражбите, дело на емигранти от прибалтийските републики и Румъния, и предрече мрачно бъдеще. Отпуснаха му допълнителни средства, за да спечели тази на практика малка битка, но добила в медиите мащабите на война. А с последните числа, представени дванайсет месеца по-късно, той косвено се самопровъзгласи за победител.
    Ала новото разследване беше война, която Белман не можеше да режисира по собствено усмотрение, а след обширната публикация във „Ве Ге“ войната се разрасна и той си даваше сметка за това. Защото медиите неслучайно се наричат четвърта власт. Микаел си спомняше свлачището на остров Свалбард. Двама загинали и десетима останали без покрив. Няколко месеца по-рано по време на пожар в жилищна сграда в Недре Айкер трима души изгубиха живота си, а десетина — дома си. На втория случай медиите отделиха скромно внимание, както в повечето случаи, когато става дума за битов инцидент или автомобилна катастрофа. Виж, свлачището на далечния остров криеше потенциал на медийна сензация — точно като железните зъби в момента. И в резултат медиите гракнаха, сякаш е настъпила национална катастрофа. Министър-председателката — която скачаше, щом медиите й подвикнат „хоп“ — направи официално изявление пред нацията, предавано пряко по телевизията. И зрителите, сред които и потърпевшите от пожара в Недре Айкер — се питаха къде е била госпожа министър-председателката, когато домовете им горяха. Микаел Белман не изпитваше затруднения как да им отговори. Заедно със съветниците си се е ослушвала за сеизмична активност в медиите. Такава просто е липсвала.
    Сега обаче Микаел Белман усещаше как земята се тресе. Точно в момента, когато в качеството му на успешен главен секретар му се отваряше възможност да влезе в кулоарите на властта, не можеше да си позволи да изгуби настоящата война. Налагаше се да впрегне всички ресурси за разкриването на това убийство, все едно си има работа с вълна от престъпност — чисто и просто защото Елисе Хермансен беше влиятелна, образована чистокръвна норвежка в средата на трийсетте и защото беше убита не с желязна щанга, нож или пистолет, а с метални зъби.
    Именно затова Белман взе решение, което му струваше огромен компромис със самия себе си. По редица причини. Друг начин обаче просто нямаше.
    Налагаше се да го привлече в екипа.

ШЕСТА ГЛАВА

Петък сутринта
    Хари се събуди. Отгласът от сън или вик отглъхна. Запали си цигара и се вслуша в себе си. Как се събуждаше днес? Разновидностите се свеждаха до пет. Първи вид: събуждане в работен режим. Доскоро беше най-приятното. Хари се потапяше в разследвания случай. Понякога нощната почивка и сънищата му предоставяха нова гледна точка и още докато лежеше в леглото, прехвърляше наум всичко налично, улика по улика, факт по факт, само че под различен ъгъл. Провървеше ли му, съзираше нови закономерности, успяваше да зърне някое ъгълче от задната страна на луната. Не защото тя се бе завъртяла. Защото той бе променил местоположението си.
    Втори вид: самотно събуждане. Характеризираше се със съзнанието, че е сам в леглото, сам в живота, сам на света. Това събуждане понякога го изпълваше със сладкото чувство на свобода, друг път — с меланхолия или по-точно с усещане за сиротност, но навярно именно тя представлява квинтесенцията на човешкия живот в миниатюра: пътуване от свързаността с пъпната връв към смъртта, където най-сетне сме отделени от всичко и всички. Проблясък в секундата на разбуждането, преди всичките ни защитни механизми и утешителни илюзии да се задействат и да срещнем живота в най-нереалната му светлина.
    Трети вид: тревожно събуждане. Случваше се когато е пил повече от три поредни дни. Тревогата имаше различни степени, но се появяваше веднага. Той се затрудняваше да посочи външна заплаха или опасност. Изпитваше по-скоро паника, задето е буден, жив, задето присъства. От време на време изпитваше и вътрешна заплаха. Страх, че повече няма да се бои, страх, че ще полудее окончателно и необратимо.
    Четвърти вид: твърде сходен с третия. Усещането, че се събуждаш в стая, където има и друг човек. То задействаше активността на мозъка в две посоки. Връщаш лентата назад: как, по дяволите, се е случило? После започваш да кроиш как да се измъкнеш. Понякога реакцията „бори се или бягай“ се забавяше, но по-късно неминуемо се появяваше и тогава вече не влизаше в категорията „събуждане“.
    Пети вид: нов за Хари Хуле. Удовлетворено събуждане. В началото се изумяваше от факта как е възможно да се събужда щастлив и инстинктивно прехвърляше всички параметри; в какво всъщност се състои това идиотско щастие, дали не е само ехо от приятен глупав сън. През нощта обаче не беше сънувал нищо приятно, а ехото идваше от вика на демона. Лицето под клепачите му беше на измъкнал се убиец. И въпреки това Хари осъмваше щастлив, нали? Да. Със зачестяването на тези събуждания сутрин след сутрин Хари започна да свиква с мисълта, че действително е удовлетворен мъж, открил щастието някъде в края на четирийсетте, който все още, явно, съумява да удържи новозавзетата обетована територия.
    Основната причина лежеше на по-малко от една ръка разстояние от него и дишаше равномерно и спокойно. Косата й, разпиляна по възглавницата, напомняше лъчи на гарвановочерно слънце.
    Какво е щастие? Някакво научно изследване показало, че ако за измерител на щастието се вземе нивото на серотонина в кръвта, малко външни фактори водят до трайно покачване или спадане на това ниво. Ако човек изгуби крака си, съобщят му, че е стерилен, или къщата му изгори, нивото на серотонина незабавно спада, но шест месеца по-късно същият този човек в общи линии пак е толкова щастлив или нещастен, колкото е бил и преди трагичното събитие. Събития, традиционно смятани за източници на щастие — покупка на по-голяма къща или на по-скъпа кола — също не променят трайно концентрацията на хормона на щастието в кръвта.
    Учените обаче стигнали до извода, че все пак някои обстоятелства повлияват усещането за щастие. Едно от тях например е сполучливият брак.
    Хари имаше точно такъв брак. Звучеше толкова изтъркано. Понякога дори го досмешаваше, когато го казваше пред себе си, а — по-рядко — и пред шепата хора, които, макар да наричаше свои приятели, виждаше от дъжд на вятър: „Със съпругата ми се разбираме чудесно.“
    Да, Хари държеше щастието в ръцете си. Да можеше, би копирал трите години, изминали от сватбата им, и би ги размножил, би ги изживял отново и отново. Но човек не разполага с такава власт. Не беше ли това причината за лекото безпокойство, което все пак го глождеше? Че времето е неумолимо, нещата се случват, животът е като дима от цигарата му. Дори в херметизирана стая се вие и се променя по напълно непредсказуем начин. А понеже сега животът му беше перфектен, всяка промяна би означавала регрес. Така е. Животът напомня ходене по тънък лед. По-добре е да плуваш в мразовитата вода, да зъзнеш и да се мъчиш да излезеш оттам, отколкото да чакаш всеки момент ледът да се пропука и да пропаднеш. Именно по тази причина Хари си създаде навика да става по-рано — дори когато не се налага. Днес например не се налагаше. Лекцията по следствени методи започваше чак в единайсет. Събуждаше се само за да има повече време да полежи и да усеща цялото това непривично щастие, да му се любува, докато го има. Пропъди образа на измъкналия се негодник. Той не влизаше в отговорностите на Хари. Нито в ловния му периметър. Пък и извергът със сатанинското лице се появяваше все по-рядко в сънищата му.
    Хари изпълзя тихо от леглото. Дишането й се понакъса и той я подозираше, че само се преструва на заспала, за да не развали замисъла му. Нахлузи си панталона, слезе на първия етаж, постави любимата й капсула в кафемашината, сипа вода в резервоара и отвори бурканчето с нескафе за себе си. Купуваше малки разфасовки, защото прясното, неизветряло нескафе има много по-ароматен вкус. Включи термоканата, намъкна чифт обувки на бос крак и излезе на стълбите.
    Вдъхна резливия есенен въздух. Нощите в Бесерю в Холменколен бяха започнали да захладняват. Хари впери поглед към града и фиорда, където все още се мяркаше някоя и друга платноходка, открояваща се като малък бял триъгълник на фона на синята вода. След два месеца или може би едва след няколко седмици тук, на високото, щеше да падне първият сняг. Нека вали. Голямата къща от масивно дърво, байцвано в кафяво, беше построена за зима, не за лято.
    Запали втората цигара за деня и се спусна по стръмната автомобилна рампа, насипана с чакъл. Вдигаше краката си високо, за да не се препъне в свободно влачещите се връзки на обувките. Можеше да се наметне с връхна дреха или поне да си облече някоя тениска, но за да оцениш чара на топлия си дом, не е зле малко да помръзнеш. Отиде до пощенската кутия и взе днешния брой на „Афтенпостен“.
    — Добро утро, съседе.
    Хари не беше чул кога джипът „Тесла“ е поел по асфалтираната алея на съседите. Прозорецът откъм шофьорското място беше смъкнат и оттам се подаваше неизменно русата госпожа Сювертшен. Тя въплъщаваше представата на Хари — момче, израснало в източните квартали и със сравнително кратък стаж в западните — за класическата холменколска тузарка. Стоеше си вкъщи с две деца и две домашни помощници, но нямаше планове да започва работа, макар норвежката държава да й бе осигурила напълно безплатно петгодишно университетско образование. С други думи, госпожа Сювертшен наричаше работа онова, което за повечето хора беше по-скоро развлечение: да поддържа добрата си физическа форма (Хари знаеше, че под горнището на анцуга носи впит спортен екип, и — безспорно — изглеждаше адски добре за прехвърлила четирийсетте), да се грижи за логистиката (тоест, да съставя графика на детегледачките и да планира семейните почивки в къщата в покрайнините на Ница, в планинската хижа в Хемседал и в лятната вила по южното норвежко крайбрежие) и да поддържа социална активност (обеди с приятелки, вечери с роднини и потенциално изгодни контакти). Всъщност най-важната работа госпожа Сювертшен вече я бе отметнала. Да си намери съпруг с достатъчно пари, който да финансира тези нейни „ангажименти“.
    Виж, в това отношение Ракел никак, ама никак не случи на мъж. Макар да бе израснала в Холменколен, където хората отрано се научават как да лавират, и въпреки интелекта и привлекателната си външност, с които можеше да плени когото пожелае, в крайна сметка тя се закопа с нископлатен полицейски следовател, бивш алкохолик, понастоящем трезвен преподавател в Полицейската академия — с още по-ниска заплата.
    — Откажи цигарите — посъветва го госпожа Сювертшен и го огледа щателно. — Иначе нямам за какво да те изкритикувам. Къде тренираш?
    — В мазето.
    — Фитнес зала ли си обзаведохте? Кой ти е личният треньор?
    — Нямам. Сам съм си треньор — отвърна Хари, дръпна жадно от цигарата и огледа отражението си в задния страничен прозорец. Беше слаб, но не мършав както преди няколко години. Натрупа три килограма мускулна маса. И качи още два килограма заради спокойния семеен живот. Бе започнал да живее по-здравословно. Ала лицето, което го гледаше от прозореца, свидетелстваше, че е виждал и другата страна на медала. Паяжината от тънки червени жилчици в склерите на очите и мрежестите капиляри, прозиращи изпод кожата на лицето му, говореха за минало под знака на алкохол, хаос, безсъние и порочни привички, а белегът от ухото до ъгъла на устните — за безизходни ситуации и незадоволителен самоконтрол, фактът пък, че държи цигарата между показалеца и безименния пръст, удостоен с брачна халка, а средният липсва, разказваше поредната история за убийства и безчинства, написана върху плът и с кръв.
    Хари огледа заглавната страница на вестника. Точно под гънката му се мярна думата „убийство“. За миг ехото от онзи писък пак го прониза.
    — И аз се каня да си направя домашна фитнес зала — съобщи госпожа Сювертшен. — Ще се отбиеш ли някой предобед следващата седмица да ме понаучиш на това-онова?
    — Трябват ти гумена постелка, тежести и щанга. А после ще се научиш и сама.
    Съседката се усмихна широко.
    — Приятен ден, Хари — кимна тя. Стана й ясно, че номерът няма да мине.
    Джипът продължи напред със съскане, а Хари тръгна да се прибира.
    Приближи големите смърчове, сенките им надвиснаха над него и той спря да огледа къщата. Изглеждаше солидна, не чак непревземаема, защото нищо не е непревземаемо, но вътре не можеше да се проникне с лекота. Дебелата дъбова врата имаше три ключалки, а прозорците бяха препречени с железни решетки. Госпожа Сювертшен се беше оплакала, че с вида си на укрепление къщата на Ракел създавала усещането за опасности в квартала като в Йоханесбург например, а това смъквало цените на недвижимите имоти в Холменколен. Ракел беше извикала майстори да монтират решетките по времето, когато те бяха необходими. Тогава работата на Хари по един случай изложи нея и Олег на опасност. Оттогава Олег порасна. Изнесе се да живее с приятелката си, стана курсант в Полицейската академия. Решението кога ще махнат решетките щеше да вземе Ракел. На практика те вече действително станаха излишни. Защото понастоящем Хари беше просто един нископлатен учител.

    — О, каква ХАРИзматична сутрин — промърка Ракел с усмивка, прозина се театрално и седна в леглото.
    Хари постави подноса върху завивката пред нея.
    Ракел обожаваше петъчните сутрини. Тогава часовете на Хари започваха късно, а тя имаше почивен ден и той й поднасяше закуска в леглото.
    Хари се мушна под завивката и й подаде новинарските и спортните страници от „Афтенпостен“, а за себе си взе рубриките „По света“ и „Култура“. Сложи си очилата за четене — най-сетне призна, че се нуждае от тях — и жадно зачете рецензия за последния албум на Суфян Стивънс. Сети се, че Олег го беше поканил на концерт на „Слийтър-Кини“ идната седмица. Свиреха трескав, невротичен рок — точно по негов вкус. Олег всъщност предпочиташе потвърди парчета. Значи още по-мило от негова страна да се съобрази с Хари.
    — Нещо ново? — попита той, докато прелистваше.
    Знаеше, че тя чете статията за убийството, поместена на първа страница, но няма да го спомене. Едно от негласните им споразумения.
    — Над трийсет процента от американските потребители на Тиндър са женени — прочете тя. — От приложението отричат. При теб?
    — Новият албум на отец Джон Мисти бил доста посредствен. Или просто авторът на рецензията е някой сърдит дядка. Залагам на второто. В „Моджо“ и в „Ънкът“ го засипаха със суперлативи.
    — Хари?
    — Предпочитам хората да са начумерени на младини, а после полека-лека да се облагородят с възрастта. Както стана с мен. Ти как мислиш?
    — Ще изревнуваш ли, ако използвам Тиндър?
    — Не.
    — Как така не? — Ракел се надигна. — И защо?
    — Навярно защото ми липсва въображение. Глупав съм и си въобразявам, че съм ти повече от достатъчен. Май не е толкова лошо да си глупав. Нали така излиза?
    Тя въздъхна.
    — Никога ли не ревнуваш?
    Хари прелисти нататък.
    — Ревнувам, скъпа, но Столе Ауне току-що ми изтъкна редица причини да се опитам да сведа подобни чувства до минимум. Днес ще изнесе на студентите ми лекция за патологичната ревност.
    — Хари?
    По закачливия й тон той усети, че тя няма да се откаже толкова лесно.
    — Моля те, недей да повтаряш името ми. Знаеш колко ме напряга.
    — Имаш всички основания да си напрегнат, защото възнамерявам да те питам дали ти се приисква да правиш секс с други жени.
    — Само възнамеряваш? Или ме питаш?
    — Питам те.
    — Добре.
    Погледът му улови снимка на Микаел Белман заедно със съпругата му на кинопремиера. Черната превръзка, която бе започнал да носи над окото си, му отиваше и той го знаеше: личеше от цялото му същество. Младият главен секретар на полицията заявяваше, че медиите и криминалните филми създават лъжлива представа за Осло; че по време на неговия мандат престъпността достигнала безпрецедентно ниски нива и статистически вероятността да причиниш собствената си смърт далеч надхвърляла вероятността да станеш жертва на убийство.
    — Е? — Ракел се сгуши до него. — Искаш ли да спиш с други жени?
    — Да — Хари задуши прозявката си.
    — Непрекъснато ли?
    Той вдигна поглед от вестника. Вторачи се в пространството със смръщено чело.
    — Не, не непрекъснато.
    И поднови четенето. Двете нови сгради, където се очакваше да се преместят галерията музей „Едвард Мунк“ и Дайхманската библиотека, започнали да придобиват завършен вид. В страна на рибари и земеделци, които в продължение на двеста години бяха изпращали всичките си ексцентрици с творчески амбиции в Копенхаген и други европейски страни, столицата скоро щеше да добие облика на културно средище. Кой би допуснал? Или по-точно: кой ще повярва?
    — Ако без никакви последствия ти предложат избор: да прекараш следващата нощ с мен или с жената на мечтите ти, какво ще предпочетеш? — измърка предизвикателно Ракел.
    — Ти нямаше ли да ходиш на лекар?
    — Само една нощ. Никакви последствия.
    — Сега ли е моментът да кажа, че ти си жената на мечтите ми?
    — Я не се прави на разсеян.
    — Ами дай ми някое предложение.
    — Одри Хепбърн.
    — Да ти приличам на некрофил?
    — Стига си го усуквал, Хари.
    — Подозирам, че ми пробутваш покойница, за да ме подхлъзнеш. Очакваш да си кажа: ако избера жена, която вече не е измежду живите и с която нямам реална възможност да си легна, Ракел ще се почувства минимално застрашена. Така да бъде. Подведен от манипулаторските ти способи и изкушен от „Закуска в Тифани“, отговарям високо и гръмко „да“.
    Ракел нададе сподавено възклицание.
    — В такъв случай защо просто не го направиш? Защо не ми изневериш?
    — Първо, защото не съм сигурен дали жената на мечтите ми ще ми върже, а аз преживявам отхвърлянето много болезнено. Второ, защото реална перспектива постъпката ми да остане без последствия просто не съществува.
    — Нима?
    Хари пак се съсредоточи върху вестника.
    — Рискувам да скъсаш с мен. Или най-малкото да си влошим отношенията.
    — Не и ако скриеш забежката.
    — Не бих могъл.
    Исабеле Скойен, бивша съветничка по социалните въпроси към кметската управа, критикуваше настоящия градски съвет, задето не е взел превантивни мерки за така наречената тропическа буря, която според метеорологичните прогнози се очакваше да удари с небивала досега сила западния бряг в началото на идната седмица. Няколко часа по-късно бурята щеше да връхлети Осло съвсем леко отслабена. Скойен заявяваше, че отговорът на председателя на градския съвет („Понеже не живеем на тропиците, в бюджета не сме предвидили средства за тропически бури.“) свидетелства за арогантност и безотговорност, граничещи с безумие. „Явно господин председателят си мисли, че климатичните аномалии са нещо, което става само в чужбина“ — контрираше Скойен, заснета в една от пословичните й пози за пред камера. Явно планираше да се завърне на бял кон в политиката.
    — Като казваш, че не би могъл да скриеш изневярата, какво имаш предвид? Че не би издържал да си мълчиш ли?
    — Че не бих искал. Пазенето на тайни е тегава работа. Щеше да ме гложди съвестта — Хари прегледа всички страници. — А угризенията са мъчителни.
    — И мислиш как ще се измъчваш ти, нали? Ами аз? Не ти ли идва на ум аз колко бих страдала?
    Хари хвърли един поглед на кръстословицата, остави вестника върху завивката и се обърна към Ракел.
    — Ако не знаеш за изневярата, няма да страдаш, скъпа.
    Ракел хвана брадичката му и я задържа, докато оглеждаше едната му вежда.
    — Ами ако разбера? Или ако ти разбереш, че аз съм била с друг мъж? Няма ли да те заболи?
    Той усети силно парене, когато тя отскубна от веждата му косъмче, навярно прорасло накриво.
    — Със сигурност — потвърди той. — Затова и ще ме гложди съвестта, ако аз ти изневеря. Защото знам как бих се чувствал на твое място.
    Тя пусна брадичката му.
    — За бога, Хари, говориш, все едно разсъждаваш върху служебен казус. Нищо ли не чувстваш!
    — За бога, а? — усмихна се ехидно той и я погледна над очилата. — Този израз още ли се използва?
    — Отговори ми… пусто да остане!
    Хари се засмя.
    — Чувствам, че се опитвам да ти отговоря максимално откровено. Но за да успея, трябва да помисля и да бъда реалист. Ако се бях поддал на първия ми емоционален импулс, щях да кажа онова, което искаш да чуеш. Но вместо да ти угодя, решавам да бъда откровен. Тук обаче има една подробност. Моята откровеност е преди всичко хитрост. Проявената честност ще е дългосрочна инвестиция в моята правдоподобност в твоите очи. Защото един ден, когато наистина ми се наложи да излъжа, ще е в моя полза да ме мислиш за откровен.
    — Прибери си мазната усмивка, Хари. Значи ми казваш, че ако изневярата нямаше да ти донесе толкова ядове, щеше да кръшкаш?
    — Така излиза.
    Ракел го смушка, спусна крака върху пода и излезе от спалнята с презрително сумтене. От стълбите долетя ново недоволно сумтене.
    — Ще сложиш ли още вода за кафе? — извика той.
    — Кари Грант — извика тя. — И Кърт Кобейн. Едновременно.
    Чу как Ракел се разшета из кухнята. Бълбукането на водата в каната. Остави вестника върху нощното шкафче и преплете пръсти на тила си. Усмихна се. Беше щастлив. Стана и погледът му се плъзна върху нейната част от вестника, оставена върху възглавницата. Видя снимка. Местопрестъпление, заградено с полицейска лента. Затвори очи и отиде до прозореца. Усети, че ще успее. Ще намери сили да забрави името на онзи, който се измъкна безнаказано.

    Той се събуди. Пак сънува майка си. И мъж, който твърдеше, че му бил баща. Вслуша се в себе си да разбере как се събужда. Чувстваше се отпочинал. Спокоен. Удовлетворен. Главната причина се намираше на една ръка разстояние от него. Обърна се към нея. Вчера той премина в ловен режим. Нямаше такива намерения, но когато видя полицайката в бара, съдбата сякаш иззе командването от ръцете му. Осло е малък град, да срещнеш познато лице не е изключение, и все пак. Той обаче не се поддаде на беса. Беше се научил на самоконтрол.
    Огледа очертанията на лицето й, косата, неестествено сгънатата ръка. Тя беше студена и не дишаше, ароматът на лавандула почти беше изветрял, но това не го смущаваше. Тя бе изпълнила предназначението си.
    Отмахна завивката и отиде до гардероба. Извади униформата. Изтупа я. Вече усещаше бурния прилив на кръв по цялото си тяло. Очертаваше се поредният страхотен ден.

СЕДМА ГЛАВА

Петък преди обяд
    Хари Хуле вървеше по коридора на Полицейската академия заедно със Столе Ауне. Със своите сто деветдесет и три сантиметра Хари стърчеше с педя и половина над своя пет години по-възрастен и доста по-пълен приятел.
    — Изненадан съм, че се затрудняваш да решиш толкова елементарен ребус — Ауне нагласи папийонката си на точки. — В избора ти на професия няма нищо загадъчно: просто баща ти също е бил учител. Дори след смъртта му продължаваш да търсиш неговото одобрение. Не си го получил, докато си работил като полицай. Всъщност не си го и искал, защото в желанието си да се опълчиш срещу бащината фигура си избрал коренно различно поприще. За теб той е представлявал неудачник, защото не е успял да спаси майка ти. Всъщност си проектирал върху него собственото си чувство за непълноценност. И си станал полицай, за да изкупиш вината си за смъртта на майка ти. Посветил си се на професията да спасяваш човешки животи, като залавяш убийци.
    — Мхм. Колко ти плащат на час да им разтягаш такива локуми?
    Ауне се засмя.
    — Като каза час, Ракел излекува ли хроничното си главоболие?
    — Днес е на лекар. Баща й също е страдал от мигрена. Появила се е след петдесетата му година.
    — Фамилна обремененост. Неизбежна като съдбовната предопределеност. Поръчваш си на гадателка от някой сайт да ти врачува, а после съжаляваш. Ние, хората, не обичаме неотвратимото. Каквато е смъртта.
    — Фамилната обремененост не е неотвратима. Дядо ми станал алкохолик още с първото близване на алкохол. Точно като баща си — моя прадядо. Докато татко цял живот консумираше алкохол с мярка, без да развие зависимост.
    — Значи болестта просто е прескочила едно поколение. Случва се.
    — Или пък генетиката се явява удобно извинение за слабия ми характер.
    — Е, съвсем човешко е да оправдаваме несполуките си с драснатото в генетичния ни код!
    Хари се усмихна, а една курсантка, която тъкмо се разминаваше с тях, помисли, че се усмихва на нея, и му отговори подобаващо.
    — Катрине ми изпрати снимки от местопрестъплението в „Грюнерльока“ — смени темата Ауне. — Какво мислиш за това убийство?
    — Не следя черните хроники.
    Вратата към аудитория номер две стоеше отворена. Темата на днешната лекция влизаше в учебния конспект на абсолвентите, но Олег каза, че заедно с още няколко приятели от първи курс ще се опитат да се вмъкнат. Аудиторията се пукаше по шевовете. Част от студентите, желаещи да присъстват, и дори преподаватели бяха насядали по стълбите или стояха прави до стените.
    Хари отиде до катедрата и включи микрофона. Обгърна с поглед публиката. Инстинктивно потърси лицето на Олег. Разговорите стихнаха, над залата се разстла тишина. Хари навлажни устни. Най-озадачаващото не беше, че стана преподавател, а че новото амплоа му харесваше. Той, който минаваше за несловоохотлив и самовглъбен, се чувстваше по-непринудено пред пълна аудитория с взискателни курсанти, отколкото пред касиера, който му е подал „Кемъл Лайт“ вместо поискания стандартен „Кемъл“, а зад гърба си Хари чува недоволното мърморене на опашката, докато изяснява случая. В лоши дни, когато нищо не върви и нервите са изпилени, вместо да обърне внимание на касиера за грешката, Хари вземаше олекотения вариант на любимите си цигари, изпушваше една и изхвърляше пакета в близкото кошче. Докато тук, пред студентите, се намираше в свои води. Говорене по същество. На тема убийства. Хари се прокашля. Не бе успял да открие Олег, но мярна друго познато лице, препасано с черна превръзка над едното око.
    — Виждам, че някои от вас явно са се объркали. Това е трети лекционен курс по следствени методи, предназначен за абсолвентите.
    Смях. Никой не тръгна да напуска залата.
    — Е, добре. Ще се наложи да разочаровам онези от вас, дошли за да чуят поредната ми суха лекция. Днешният ни гост е дългогодишен консултант към Отдела за борба с насилието в Главното управление и психологът с най-много научни публикации по въпроси, свързани с насилствената смърт. Но преди да дам думата на Столе Ауне — понеже знам, че после той няма да ми я отстъпи доброволно — бързам да ви напомня за препитването следващата сряда. Темата са убийствата с пентаграмата. Краткият обзор на казуса, докладите от местопрестъплението и стенограмите от разпитите ще намерите както обикновено на адрес полиц. акад наклонена черта следствие. Заповядай, Столе.
    Избухнаха аплодисменти. Хари тръгна към стълбите, а Ауне наперено се запъти към катедрата с изпъчен корем и самодоволна усмивка.
    — Синдромът на Отело! — оповести гръмко той и понижи глас, когато застана зад микрофона. — По-известен под наименованието „патологична ревност“. Тя се явява мотив зад повечето убийства в нашата страна. Именно от ревност главният герой Отело в едноименната пиеса на Уилям Шекспир убива съпругата си Дездемона. Родриго е влюбен в младата съпруга на генерал Отело, а подмолният офицер Яго има зъб на Отело, защото генералът не го е произвел в лейтенант. Яго съзира възможност да си осигури така желаното издигане и да съсипе Отело. Затова помага на Родриго да предизвикат раздор между Отело и съпругата му. Хитрият Яго посява вирус в сърцето и ума на Отело, смъртоносен и устойчив вирус, който има различни проявления. Вирусът на ревността. Отело се разболява и болестта му се влошава, ревността го довежда до епилептични пристъпи, от които той се тресе. Накрая Отело убива съпругата си, а после и себе си — Ауне придърпа маншетите на туидовото си сако. — Причината да ви преразказвам съдържанието не е, че Шекспир влиза в задължителния материал за изпита, а защото малко обща култура няма да ви навреди. — Смях в залата. — И така, какво представлява синдромът на Отело, уважаеми неревниви дами и господа?
    — На какво дължа това посещение? — прошепна Хари, Беше застанал до Белман. — Вълнуваш се от ревността?
    — Не. Искам да разследваш последния случай.
    — Уви, разкарал си се на вятъра.
    — Ще сформираш камерен екип, който ще води паралелно и независимо от голямата група разследване.
    — Благодаря, господин главен секретар, но отказвам.
    — Нуждаят се от теб, Хари.
    — Студентите ли?
    Белман се засмя.
    — Не се съмнявам в преподавателските ти способности, но има и други добри лектори. Виж, като следовател си ненадминат.
    — Приключих с убийствата.
    — Я стига глупости, Хари — поклати глава Белман с усмивка. — Колко време мислиш, че ще издържиш да се криеш тук и да се преструваш на друг? Ти не си тревопасно като онзи отпред, Хари. Ти си хищник. Какъвто съм и аз.
    — Ще повторя. Отговорът ми е „не“.
    — А както е известно, хищниците имат остри зъби. Тази особеност им отрежда най-високото място в хранителната верига. Отпред виждам Олег. Кой би предположил, че ще следва точно в Полицейската академия…
    Хари усети как космите на тила му настръхват. Долавяше опасност.
    — Настоящият ми живот ме удовлетворява, Белман. Няма да се връщам в полицията. Решението ми е окончателно.
    — … особено като се има предвид, че чистото досие е незаобиколимо условие за прием.
    Хари не отговори. Ауне пожъна поредната порция смях в залата. И Белман се включи в общата забава. Сложи ръка върху рамото на Хари, наведе се към ухото му и понижи глас с още няколко тона:
    — Изминаха вече няколко години, но имам мои хора, готови да свидетелстват, че са видели как Олег купува хероин. За такова провинение законът предвижда до две години затвор. Едва ли ще се наложи да лежи, но полицай със сигурност няма да стане.
    — Дори ти не си способен на такава низост, Белман — поклати глава Хари.
    — Дали? Може да ти се струва, че стрелям с оръдие по врабец, но всъщност много държа настоящият случай да бъде бързо разкрит.
    — Ако твърдо ти откажа, нищо няма да спечелиш, дори да съсипеш семейството ми.
    — Възможно е да си прав, но нека не забравяме, че аз те… как беше думата? Ненавиждам.
    Хари се вторачи в гърбовете отпред.
    — Ти не си човек, който се ръководи от чувства, Белман. Просто защото не изпитваш такива. Какво обяснение ще дадеш, когато стане ясно, че толкова време си разполагал с информацията за провинението на Олег Фауке, без да предприемеш каквото и да било? Безполезно е да блъфираш, когато противникът ти знае колко слаба ръка държиш.
    — Щом си склонен да заложиш на карта бъдещето на момчето, само защото си мислиш, че блъфирам, така да бъде. Искам от теб да поемеш само този случай. И край. Разкрий убийството и ще забравя каквото знам за Олег. Имаш срок да решиш до днес следобед.
    — Само от любопитство, Белман… защо точно този случай е толкова важен за теб?
    — Въпрос на политика — сви рамене Микаел. — Хищниците се нуждаят от месо. Не забравяй, аз съм тигър, Хари, а ти си просто лъв. Тигърът тежи по-малко и въпреки това му се пада повече грамаж мозък на килограм тегло. Затова римляните в Колизеума са били сигурни, че в двубой между лъв и тигър първият ще падне.
    Хари забеляза някаква глава отпред да се обръща Олег. Усмихна се и вдигна палец. Скоро щеше да навърши двайсет и две. Устните и очите бе наследил от майка си, а правата коса — от баща си руснак, когото вече не помнеше. Хари отговори на свой ред с вдигнат палец и се опита да се усмихне. Извърна се към Белман. Той вече си беше тръгнал.
    — Синдромът на Отело засяга предимно мъже — отекна гласът на Столе Ауне. — Докато обаче мъжете, убиващи от ревност, обикновено действат с голи ръце, ревнивите жени удрят с предмети или намушкват с хладно оръжие.
    Хари се заслуша. В пропукването на изтънялата корица лед под краката си.

    — Много си сериозен — отбеляза Ауне, след като се върна от тоалетната, допи си кафето в кабинета на Хари и си облече палтото. — Не ти ли хареса лекцията?
    — Хареса ми, и то много. Просто Белман се появи.
    — Видях. Какво искаше?
    — Опитва се да ме изнуди да разследвам новия случай.
    — Ти какво му отговори?
    — Отказах.
    — Браво — кимна Ауне. — Ежедневният сблъсък със злото, на който бяхме подложени дълги години двамата с теб, травмира психиката. За околните това може да не е видимо, но всъщност ние сме сериозно потърпевши. Време е близките ни да получат вниманието, което доскоро отделяхме на социопатите. Дежурството ни приключи, Хари.
    — Да не казваш, че напускаш?
    — Да.
    — Мхм. Разбирам мотивите ти, но има ли и някаква друга, по-конкретна причина?
    — Години наред се бях отдал на професията си и отсъствах от къщи — сви рамене Ауне. — А когато работя по убийство, дори да съм си у дома, все едно ме няма. Наясно си, и без да ти го обяснявам, Хари. А сега Аурура… — Ауне изду бузите си и издуха шумно поетия въздух. — Според учителите имало известно подобрение. Вярно е, в тази възраст често се случва децата да се вглъбят. И да опитват нови неща. Един белег върху китката не е непременно симптом за системно самонараняване, може да е резултат от най-нормално любопитство. Но всеки баща се тревожи, когато не успява да намери път към детето си. Особено безпокойство предизвиква, ако въпросният баща минава за топ психолог.
    — Аурура на колко е? На петнайсет?
    — Да. Нищо чудно след една година всичко това да е зад гърба ни. В тази възраст всичко е на периоди. Но ако човек държи да се погрижи за близките си, не бива да го отлага за след идния случай, след идния работен ден, трябва да се заеме веднага. Нали, Хари?
    Хари подръпна с два пръста горната си устна, покрита с набола брада, и кимна замислено.
    — Мхм. Без съмнение.
    — Ще тръгвам — Ауне си взе чантата и извади тесте снимки. — От местопрестъплението са. Катрине ми ги изпрати. Както казах, вече не ми трябват.
    — А на мен за какво са ми? — попита Хари и погледна най-горната: труп на жена в окървавено легло.
    — Например за учебни цели. Чух те да споменаваш за случая с пентаграмата. Значи, в обучението се позоваваш на реални убийства и реални документи.
    — Конкретно този случай илюстрира много добре определен престъпен замисъл — Хари се опита да откъсне поглед от трупа. Нещо в снимката му се стори познато. Като отглас от позабравено минало. Виждал ли е някъде тази жена? — Как се казва жертвата?
    — Елисе Хермансен.
    Името не му говореше абсолютно нищо. Хари огледа следващата снимка.
    — Какви са тези рани по шията?
    — Наистина ли не си прочел нищичко за случая? Гръмна на първите страници на всички вестници. Обяснимо е защо Белман се опитва да те рекетира. Железни зъби, Хари.
    — Как така? Да не е убита от сатанист?
    — Разгърни „Ве Ге“. Цитират поста в Туитър на моя колега Халстайн Смит. Той лансира версията за убиец вампирист.
    — Вампирист? Тоест, вампир?
    — Де да беше толкова безобидно — Ауне извади от чантата си откъсната страница от споменатия вестник. — Вампирите са фантастични същества, частично сходни с животните. А вампиристът-според Смит и още шепа психолози в световен мащаб — е човек, който получава удовлетворение от пиенето на кръв. Ето…
    Хари прочете поста на специалиста. Погледът му се спря върху последното изречение: „Вампиристът ще посегне пак.“
    — Мхм. Поддръжниците на теорията за това чудо наистина са малко на брой, но това не означава, че не са прави.
    — Не думай! Самият аз харесвам революционни теории и амбициозни учени от рода на Смит. За жалост по време на студентските си години той допусна гаф, който му спечели прякора Маймуната, и се опасявам, че в професионалните среди онази случка все още хвърля сянка върху репутацията на изследванията му. Но в действителност той беше многообещаващ кадър, докато не се забута в прословутия вампиризъм. Статиите му не са никак лоши, но, естествено, не успя да ги публикува в авторитетни издания. Сега все пак е намерил начин да даде гласност на теориите си. В Туитър.
    — Ти защо не вярваш в съществуването на вампиристи? Самият ти си ми казвал, че щом човек може да си представи някакво извращение, значи то непременно съществува.
    — Така е, патологии има всякакви. Или ако нещо в момента го няма, то рано или късно ще се появи. Сексуалността ни се обуславя от начина ни на мислене и нашия темперамент. А те са предпоставка за безброй възможности. Дендрофилията е сексуална възбуда от дървета. Страдащите от какорафиофилия пък се възбуждат от провал. Но за да има един учен основания да обособи дадено явление като вид сексуално разстройство, е необходимо то да е доказано разпространено и да се проявява в определени общи изяви. Смит и неговите единомишленици митомани изкуствено изфабрикуваха нова парафилия. Прекалиха. Не съществува такава група вампиристи, които да следват определен предвидим модел на поведение и чиито членове да са носители на отличителни общи характеристики. — Ауне си закопча палтото и тръгна към вратата. — Колкото до твоята фобия от близост и неспособността ти да прегърнеш за довиждане най-добрия си приятел, виж, тук вече имаме добра основа за изграждането на психологическа теория. Поздрави Ракел и й предай, че стискам палци мигрената й да отшуми от само себе си. Хари?
    — Какво? А, да, разбира се. И ти да поздравиш твоите момичета. Дано проблемите с Аурура отшумят.
    Ауне си тръгна. Хари остана, загледан унесено в празното пространство. Снощи влезе в дневната и завари Ракел да гледа филм. Хвърли поглед към екрана и я попита дали режисьорът е Джеймс Грей. Всъщност зърна съвсем неутрален кадър от безлюдна улица. Без хора, без автомобили. Кадърът не беше заснет под специфичен ракурс. Две секунди от филм, който Хари не беше гледал. Е, един кадър, разбира се, никога не може да е напълно неутрален. И все пак Хари нямаше никаква представа защо приписа филма точно на този режисьор. Навярно защото преди няколко месеца бе гледал друга негова лента. Вероятно обяснението се криеше именно там: машинална, съвсем тривиална асоциация. Двусекунден отрязък, съдържащ един-два емблематични детайла от изгледания цял филм, се беше завихрил в мозъка му толкова бързо, че Хари сам не можеше да определи как е разпознал режисьорския почерк.
    Извади мобилния си телефон.
    Подвоуми се. После потърси номера на Катрине Брат. Не се бяха чували повече от шест месеца — след последния й есемес за рождения му ден. Тогава той й отговори с лаконичното „благодаря“. Без главна буква, без точка. Знаеше, че тя няма да изтълкува погрешно словесната му пестеливост. Катрине беше наясно: краткият отговор не е израз на пренебрежително отношение, а резултат от неприязънта му към дългите текстови съобщения.
    Сега тя не му вдигна.
    Хари набра вътрешния й номер в отдела.
    — Охо, небезизвестният Хари Хуле! — обади се Магнюс Скаре. Дебело подчертаната ирония беше съвсем недвусмислена. Хари никога не бе имал много фенове в Отдела. И Скаре не преливаше от любов към него. — Днес не съм виждал Брат. Твърде странно поведение за новоизлюпен шеф. Затрупани сме с работа, а нея никаква я няма.
    — Мхм. Ще й предадеш ли, че…
    — Звънни й пак. Имаме си предостатъчно задачи.
    Хари затвори. Забарабани с пръсти по ръба на бюрото, докато оглеждаше купчината предадени курсови работи в единия край и тестето снимки в другия. Започна да размишлява над аналогията на Белман. Хищник. Лъв? Защо пък не? Какво му е на лъва? Някъде му беше попаднала информация, че когато ловувал сам, извън прайда, успеваемостта на лъва падала до петнайсет процента. Сети се и за още факти. За да умъртви по-едра плячка, лъвът я души, защото не може да й прегризе гърлото. Сключва челюсти около гърлото й и притиска трахеята. А това отнема време. Ако плячката е голяма, воден бивол например, се случва лъвът да виси часове наред, вкопчен в гърлото му. Дори след толкова продължително мъчение и за двамата понякога пуска жертвата си, без да постигне успех. С разследването на убийства е кажи-речи същото. Къртовски труд и често никаква награда.
    Обеща на Ракел да не се връща. Обеща го на себе си.
    Хари пак погледна тестето снимки на Елисе Хермансен. Името автоматично се бе запечатало в паметта му. Както и подробностите от обстановката. Но не отделните детайли го навеждаха на тревожната мисъл, а съвкупността. Впрочем филмът, който Ракел си беше пуснала, оказа се, се казва „Мръсни пари“. Режисьорът не бил Джеймс Грей. Хари бе сгрешил. Петнайсет процента успеваемост. И все пак…
    Нещо в позата на легналата жертва го смущаваше. В начина, по който беше поставена. В аранжировката. Нещо като ехо от забравен сън. Вик в гората. Глас на мъж, чието име се опитваше да си спомни. На измъкналия се безнаказано.
    Хари се сети какво си бе мислил веднъж по повод рецидивите на алкохолната си болест: когато прояви слабост, развинти капачката на бутилката и си сипе едно, решението за това действие е взето много по-рано. А щом веднъж е взето, оттам насетне е нужен само удобен повод. И той рано или късно се появява. В даден момент бутилката се озовава пред зависимия. Отдавна го е чакала. Както и той нея. Останалото го свършват противоположните заряди, магнитните полета и прочее неизбежни проявления на физичните закони.
    Мамка му, мамка му.
    Хари скочи от стола, грабна си коженото яке и излетя навън.

    Застана пред огледалото. Нагласи си якето. За последен път прочете описанието й. Вече му стана антипатична. Името й се пишеше с W, а не с V като неговото. Дори само този факт беше достатъчна причина да бъде наказана. Лично той би набелязал по-различна жертва, някоя, която повече да отговаря на неговия вкус. Например Катрине Брат. Но решението го вземаше друг. Жената с буквата W в името си го очакваше.
    Закопча и последното копче на якето си. И излезе.

ОСМА ГЛАВА

Петък, през деня
    — И как успя да те навие Белман? — Гюнар Хаген стоеше пред прозореца с гръб към Хари.
    — Ами как — прозвуча характерен глас; нямаше начин да го сбъркаш. — Отправи ми предложение, което не можах да отхвърля.
    В гласа се долавяха повече сипкави нотки, но иначе бе запазил плътността и спокойствието си. Колежка от отдела бе споменала пред Хаген, че единственото хубаво в Хари Хуле бил гласът.
    — Какво предложение?
    — Половината от работното ми време ще се заплаща по тарифите за извънреден труд и съответно ще ми се удвоят точките за пенсия.
    — И не си поставил никакви условия? — засмя се началникът на отдела.
    — Само едно: лично да си подбера екипа. Трима души ми стигат.
    Гюнар Хаген се обърна. Хари седеше свлечен върху стола пред бюрото на началника с изтегнати напред крака. По слабото му лице се бяха появили нови бръчки, а късата гъста руса коса се беше осланила по слепоочията. Но затова пък бе понапълнял от последната им среща. Макар и не съвсем бистри, склерите около проницателните сини ириси не бяха замрежени от червени паяжини като в най-тежките му периоди.
    — Още ли си сух, Хари?
    — Като норвежки нефтен кладенец, шефе.
    — Хм. Нали си наясно, че норвежките нефтени кладенци не са сухи, а временно затворени, докато се вдигне цената на петрола.
    — Е, именно това исках да кажа. И при мен е временно.
    — Все си мислех, че с годините ще съзрееш — поклати глава Хаген.
    — Голямо разочарование, а? Не помъдряваме, само остаряваме. Катрине още ли е някъде в разход?
    — Да — Хаген провери телефона си.
    — Дали да не й звъннем пак?

    — Халстайн! — извика женски глас от дневната. — Децата пак искат да се правиш на ястреб!
    Халстайн Смит въздъхна примирено, но доволно, и остави върху кухненската маса книгата „Христоматия за секса“ от Франсиска Туин. Отхапването на женски мигли минавало, пишеше там, за проява на страст на Тробрианските острови, владение на Папуа Нова Гвинея — безспорно любопитен факт, но Халстайн не откри в цялата книга нищо, подходящо да му свърши работа за научния апарат към докторската му дисертация. Е, в такъв случай по-добре да достави малко радост на децата си. Дори да се оплаче, че е изморен, защото само допреди малко ги бе забавлявал с превъплъщението си, няма да го пощадят. Все пак рожденият ден е веднъж годишно. Ако имаш четири деца — както в неговия случай — четири пъти. А ако децата си устройват детско парти и на рождените дни на родителите, стават шести пъти в годината. Когато същите тези деца настояват да празнуват и половинките от всяка година, общо броят на тържествата набъбва до дванайсет. Халстайн вече вървеше към дневната, откъдето се чуваше как децата гълъби са започнали да гукат в очакване на ястреба. Ненадейно някой позвъни на вратата.
    Жената на стълбите прикова поглед в главата на Халстайн, без изобщо да се опитва да прикрие изумлението си.
    — Завчера по невнимание консумирах ядки, а съм алергичен — обясни той и почеса сърбящите яркочервени петна по челото си. — След няколко дни ще избледнеят.
    По погледа на жената обаче схвана, че не обривът е привлякъл вниманието й.
    — О, това ли — той смъкна козирката. — Уж трябва да прилича на ястребова глава.
    — На мен ми прилича на кокоша. Казвам се Катрине Брат и работя в Отдела за борба с насилието в Осло.
    — Сещам се — Смит наклони глава. — Вчера ви даваха по телевизията. Заради публикацията ми в Туитър ли идвате? Телефонът ми буквално прегря. Изобщо не съм искал да вдигам толкова шум.
    — Може ли да вляза?
    — Разбира се. Само дано нямате нищо против малко… детска глъч.
    Смит обясни на малчуганите, че в момента има работа, и заведе полицайката в кухнята.
    — Като ви гледам, чаша кафе ще ви дойде добре — той й наля, без да дочака отговор.
    — Снощи си легнах късно. Успах се и още не съм се разсънила. За капак си забравих и телефона вкъщи. Може ли да използвам вашия, за да съобщя в службата?
    Смит й подаде мобилния си апарат. Полицайката прикова безпомощен поглед в допотопния „Ериксон“.
    — Децата го наричат „вай-вай-фон“, хаха. Да ви помогна ли?
    — Няма нужда, ще си припомня как се действаше. А вие погледнете тази снимка и ми кажете каква информация ще извлечете от нея.
    Подаде му фотографията и го остави да я изучава, докато тя натискаше клавишите.
    — Желязно съзъбие — установи той. — От Турция ли е?
    — Не, от Каракас.
    — Аха. В Археологическия музей в Истанбул е изложен подобен комплект изкуствени зъби. Носи се легенда, че са го използвали войниците от армията на Александър Велики, но историците са на друго мнение. Според тях железните зъби служели за садо-мазо играчка на висшата класа — Смит почеса обрива. — Значи, убиецът е нахапал жертвата до смърт?
    — Не сме сигурни. Съдим по белезите върху шията й. Около раните открихме следи от ръжда и люспи от черна боя.
    — Охо! — възкликна Смит. — В такъв случай се насочваме към Япония.
    — Ти да видиш — Катрине долепи телефона до ухото си.
    — Навярно са ви попадали снимки на японки с оцветени в черно зъби? Не? Тази тамошна традиция се нарича охагуро. В превод „мракът след залез-слънце“. Заражда се през периода Хейан около осемстотин години след Христа и… да продължавам ли?
    Катрине Брат размаха подканващо ръка.
    — Твърди се, че през средновековието някакъв северен могул карал войниците си да използват такива боядисани в черно зъби: предимно за сплашване на противника, но понякога, при близък бой, острите шипове влизали в употреба. Ако врагът се приближал и оръжието станело неизползваемо, а ударите и ритниците — безрезултатни, войниците разкъсвали гръкляна му с железните зъби.
    Полицайката сигнализира, че се е свързала.
    — Здрасти, Гюнар, Катрине се обажда. Само да ти кажа, че в момента съм в дома на професор Смит… Да, ученият с поста в Туитър. Забравих си телефона вкъщи. Ако някой се опитва да се свърже с мен… — тя се заслуша в гласа отсреща. — Шегуваш се! — Няколко секунди съсредоточено мълчание. — Хари Хуле се е появил изневиделица и е пожелал да работи по случая? Да, ще го обсъдим после. — Върна телефона на Смит. — И така, обяснете ми, какво представлява вампиризмът?
    — За тази цел ми се струва подходящо да се поразходим.

    Двамата тръгнаха по чакълеста алея от къщата към обора. Халстайн Смит сподели, че съпругата му наследила имението заедно с девет декара прилежаща земя. Само преди две поколения по тези земи в Грини, едва на километри от центъра на Осло, пасели крави и коне. И въпреки очевидните предимства на имота друг парцел — на остров Несьоя, също наследство — с площ по-малко от декар и незастроен, ако не се брои навес за лодки, струвал повече — поне съдейки по офертите, отправени от заможните им съседи.
    — До Несьоя се пътува много, но няма да продадем мястото, освен при крайна необходимост. Имаме съвсем обикновена евтина алуминиева лодка с мощност двайсет и пет коня, но аз я обожавам. Не казвайте на съпругата ми, но предпочитам морето пред селския район.
    — Самата аз съм родена край морския бряг.
    — Берген, нали? Обожавам тамошния диалект. Една година съм работил в психиатрията в Сандвикен. Градът е красив, но много вали.
    Катрине кимна замислено.
    — Мда, потискащото лице на Сандвикен ми е познато до болка.
    Стигнаха до обора. Смит извади ключ и го пъхна в катинара.
    — Сериозни мерки за сигурност като за обор — подхвърли Катрине.
    — Наложи се да подсилим обикновената ключалка — отвърна горчиво Смит.
    Катрине прекрачи прага и нададе слаб вик на изненада, когато стъпи върху нещо, което хлътна под тежестта й. Погледна надолу. Широка метална плоскост, дълга метър и половина и широка един, беше вградена на равнището на циментовия под. Отдолу явно имаше пружини, защото плоскостта потрепери леко и издрънча в циментовата рамка, преди постепенно да се успокои.
    — Петдесет и осем килограма — установи Смит.
    — Моля?
    Той посочи вляво. Върху дъговидна мерителна скала голяма стрелка леко се колебаеше между стойностите петдесет и шейсет. Катрине схвана, че е стъпила върху старовремски кантар за добитък. Присви очи.
    — Петдесет и седем и половина — отчете тя.
    Смит се засмя.
    — При всички случаи, далече от теглото за клане. Аз, признавам, гледам да прескачам везната, защото мисълта всеки ден да ми е последен никак не ми допада.
    Минаха покрай няколко бокса за добитък и спряха пред врата с по-делови вид. Смит отключи. Вътре имаше бюро с компютър, прозорец с изгледа към имота, рисунка на човек вампир с големи тънки крила на прилеп, източен врат и четвъртито лице. Върху етажерките зад бюрото се мъдреха две-три папки и десетина книги.
    — Тук е всичко, издадено по темата за вампиризма — Смит посочи книгите. — Съвсем обозримо е. Но за да ви отговоря на въпроса какво именно представлява този феномен, ще започна с Ванденберг и Кели от 1964. — Смит издърпа едно томче, отвори го и зачете на глас: — „Под вампиризъм разбираме източването на кръв от човек, най-често обект на любовни чувства, с цел да се постигне сексуална възбуда и удоволствие.“ Това гласи сухата дефиниция. Но вие искате по-разширен анализ, нали?
    — Да — кимна Катрине, докато се любуваше на изображението на човешкия вампир. Красиво произведение на изкуството. Изчистено. Изглеждаше толкова самотен. От него лъхаше хлад. Катрине се загърна по-плътно в якето си.
    — Добре, нека вникнем малко по-дълбоко в нещата. Първо, вампиризмът не е измислица на новата мода. Името, разбира се, се свързва с легендите за кръвожадните същества в човешки образ, а разказите за тях водят началото си още от древни времена, особено в Източна Европа и Гърция. Но модерната представа за вампирите се е формирала предимно въз основа на романа „Дракула“ на Брам Стокър и първите филми за вампири от трийсетте години на двайсети век. Отделни изследователи живеят със заблудата, че вампиристът, който всъщност си е човек, само дето е болен, черпи вдъхновение най-вече от споменатите легенди, и забравят описанието на вампиризма като феномен още през 1886-а в… — Смит издърпа стара книга в оръфана кафява подвързия — „Психопатия сексуалис“ от Рихард фон Крафт-Ебинг, тоест преди легендите за вампирите да добият широка популярност. — Домакинът внимателно върна книгата на мястото й и издърпа нова. — Моите изследвания се базират върху родството на вампиризма с некрофагията, некрофилията и садизма. Авторът на тази книга, Буржиньон, споделя същото виждане-психологът я разгърна. — Издадена е през 1983-а. Ето какво се казва в нея: „Вампиризмът е рядко срещано ананкастно разстройство на личността, характеризиращо се с неконтролируемо влечение към консумиране на кръв. Вампиристът извършва ритуал, без който не би постигнал облекчение на напрежението, но самият ритуал не му носи удоволствие — особеност, присъща на всички натрапливи неврози.“
    — Значи вампиристите просто действат под натиска на определен нагон? И не са в състояние да му се противопоставят?
    — Общо взето, да.
    — В библиотеката ви има ли книга, подходяща да ни послужи като ръководство при съставянето на профила на убиец, който пие кръв от жертвите си?
    — Няма — Смит прибра томчето на Буржиньон. — Впрочем, книгата е написана, но не спада към справочната литература.
    — Защо?
    — Защото така и не стигна до печатница.
    — За ваша книга ли говорите? — погледна го Катрине.
    — Да — усмихна се печално Смит.
    — Какво ви попречи?
    Той сви рамене..
    — Научните среди не бяха готови за толкова радикална психологическа теория. Пък и в книгата си остро критикувам статията на Хершел Принс в Британския психологически журнал от 1985-а. Това нямаше как да мине безнаказано. Отсвириха ме с обяснението, че резултатите от изследванията ми се базират на отделни случаи и не са емпирично доказани. Но е просто невъзможно да направиш мащабно проучване, при положение че случаите на вампиризъм са изключително редки, а за капак поради липса на достатъчно познания в областта често ги диагностицират като шизофрения. Невъзможно се оказа и да привлека общественото внимание към изследването на вампиризма. Опитах, но дори жълтите издания отказаха да поместят статия за подобни сензации. А когато най-сетне успях да събера достатъчно резултати от научни изследвания, с които да опровергая моите противници, някой обра кабинета ми. Откраднаха не само компютъра ми. Отмъкнаха всичко — Смит посочи с широк жест празните рафтове. — Всички здравни досиета на мои пациенти, цялата ми картотека с данни на пациенти, ограбиха ме до шушка. Някои злонамерени колеги сега искат да ме изкарат едва ли не късметлия, защото ако съм бил издал събрания материал, съвсем съм щял да стана за посмешище и да затвърдя схващането, че такова нещо като вампирист просто не съществува.
    Катрине прокара пръст по рамката около рисунката на вампира.
    — Кой би проникнал в чужда собственост, за да открадне пациентски данни?
    — Един бог знае. Колега, предположих първоначално. Дори се ослушвах дали някой от научните среди не си е присвоил моите теории и резултати. Нищо не се чу, нищо не излезе наяве.
    — Да не би някой да е целил да ви отмъкне пациентите?
    — Абсурд! — усмихна се Смит. — Толкова са смахнати, че никой не ги иска, повярвайте ми. Вършат работа само за научни изследвания, с тях не можеш да си вадиш хляба. Ако жена ми не изкарваше добри пари като инструктор по йога, отдавна да сме продали и този имот, и другия на острова. Ще ме извините, но ме чака детско парти…
    Излязоха. Смит заключи вратата на кабинета. Катрине забеляза малка охранителна камера, монтирана на стената над боксовете.
    — Нали знаете, че полицията вече не разследва дребни битови кражби? Дори да разполагате с видеозапис.
    — Знам, знам — въздъхна Смит. — Поставил съм я за лични цели. Ако взломаджиите се върнат, любопитен съм да видя кой колега е забъркан. Монтирал съм още две камери: една отвън и една на портата.
    — Смятах академиците за суперинтелигентни, симпатични хора, вечно заровени в трудовете си, а не за елементарни крадци.
    — О, и ние вършим глупости като по-нискоинтелигентните — поклати тъжно глава Смит. — В това число включвам и себе си.
    — Вие какви глупости сте вършили например?
    — Нищо интересно. Преди години колегите ми лепнаха прякор заради един гаф. Стара история.
    „Стара, но не и забравена“ — помисли си Катрине, като забеляза как се сгърчи лицето му при болезнения спомен.
    На стълбите пред къщата Катрине му подаде визитката си.
    — Ако медиите се свържат с вас, моля ви, не им споменавайте за нашия разговор. Слухове, че полицията издирва вампир, ще предизвикат паника сред населението.
    — О, не ми се вярва медиите да се скъсат да ме интервюират.
    — И защо? Нали „Ве Ге“ отпечата публикацията ви в Туитър.
    — Но не ме потърсиха за интервю. Запомнили са, че и преди съм вдигал фалшива тревога.
    — Кога?
    — През деветдесетте бях твърдо убеден, че се е развилнял вампирист — тогава имаше няколко неразкрити убийства. Преди три години пак. Спомняте ли си случая?
    — Не.
    — Сигурно защото вестниците поместиха изявлението ми на по-задните си страници. И слава богу.
    — Значи, вече два пъти сте били фалшива тревога?
    — Да. Сега ще ми е за трети. Както сама разбирате, списъкът с греховете ми е внушителен.
    — Халстайн? — чу се женски глас отвътре. — Идваш ли?
    — Секунда, скъпа! Ястребът пристига! Кря, кря, кря! Пазете се!
    Докато вървеше към портата, Катрине чу детски писъци от къщата. Истерия, предхождаща погрома над „гълъбите“.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Петък следобед
    В три следобед Катрине се видя с криминалистиката, в четири — със съдебна медицина. И двете срещи протекоха отчайващо. В пет тя се яви в кабинета на Белман.
    — Радвам се, че прие положително включването на Хари, Брат.
    — И защо да не го приема положително? Хари е най-заслужилият ни следовател.
    — Други колеги на твоя ръководен пост биха се почувствали… как да се изразя?… подразнени от появата на някогашно величие, което да им диша във врата.
    — За мен това не е проблем, защото винаги играя с открити карти, господин главен секретар — усмихна се Катрине.
    — Добре. Хари ще оглави свой, независим екип и нямаш основания да се опасяваш от вмешателство. Просто малко здравословна конкуренция. — Белман долепи върховете на пръстите на двете си ръце. Катрине забеляза, че под венчалната му халка има широко пръстеновидно розово петно от витилиго. — Лично аз ще стискам палци за групата, оглавявана от нежния пол. Надявам се на бързи резултати, Катрине.
    — Аха — беззвучно промърмори тя и си погледна часовника.
    — Аха — какво?
    Тя долови раздразнение в гласа му.
    — Аха, надяваш се на бързи резултати.
    Катрине си даваше сметка, че съвсем преднамерено провокира главния секретар на полицията, но просто не успя да се сдържи.
    — Редно е и ти да се надяваш на същото, главен инспектор Брат. Може и да има квоти по пол, но не си абонирана за тази длъжност.
    — Ще се опитам да я заслужа по честен начин.
    Погледът й не се отмести от неговия. Черната му превръзка сякаш допълнително подчертаваше невредимото око, неговата проницателност и красота. И суровата, неумолима безпощадност.
    Катрине притаи дъх.
    Неочаквано Белман прихна.
    — Харесвам те, Катрине. Но ще ти дам някои препоръки.
    Тя чакаше, готова за началническо мъмрене.
    — Искам ти да водиш следващата пресконференция. Наблегни специално колко труден е този случай. Нямаме никакви следи и ни предстои продължително разследване. Така медиите ще се заредят с търпение, а ние ще си осигурим по-голяма свобода на действие.
    Катрине скръсти ръце.
    — Но е възможно да даде и отрицателен ефект: убиецът да се одързости и да нанесе нов удар.
    — Не ми се вярва убиецът да се влияе от вестникарските писания, Брат.
    — Щом казваш. Тръгвам. Предстои ми да подготвя следващата среща на разследващата група.
    Катрине долови неизказано предупреждение в погледа му.
    — Върви. И изпълни каквото ти наредих. Кажи на медиите, че по-труден случай не си разследвала.
    — Всъщност…
    — Формулирай го с твои думи. Кога е следващата пресконференция?
    — Отменихме насрочената за днес, защото няма какво ново да съобщим.
    — Добре. Имай предвид: колкото повече преувеличиш трудностите в разследването, толкова повече похвали ще получим, когато разкрием убиеца. Пък и не лъжем, нали? Действително не разполагаме с нищо. Освен това медиите обожават злокобните мистерии. Откъдето и да го погледнеш, предложената от мен стратегия ще ни донесе само дивиденти.
    „Откъдето и да го погледнеш, си пълен въздухар“ — апострофира го наум Катрине, докато слизаше по стълбите към Отдела за борба с насилието.

    В самото начало на срещата с разследващата група Катрине изтъкна колко важно е докладите да се съставят своевременно и веднага да се въвеждат в системата. Колегата, провел първия разпит с Гайр Сьоле — мъжа, с когото Елисе Хермансен си бе уредила среща в бар преди смъртта си — бе пропуснал да регистрира доклада си в системата и със свидетеля се бе свързал втори колега.
    — Така ще избегнем едно и също нещо да се върши два пъти, ще спестим ценно време и ресурс и няма да създаваме впечатление, че тук, в Главното управление, дясната ръка не знае какво прави лявата.
    — Сигурно компютърът или системата са дали грешка — обади се Трюлс Бернтсен, макар че Катрине съвсем умишлено не го назова поименно. — Написах доклада и го изпратих.
    — Торд? — поиска справка Катрине.
    — През последното денонощие не сме засичали неизправности в системата — отвърна Торд Грен, нагласи очилата си и продължи, след като забеляза умолителния поглед на Катрине и го разтълкува правилно: — Но, разбира се, не е изключено в твоя компютър да има повреда, Бернтсен. Ще проверя.
    — Така и така сме ти дали думата, Торд, ще ни разясниш ли какво откри при поредното ти гениално хрумване?
    Компютърният специалист се изчерви, кимна и подхвана със скована, неестествена интонация, все едно четеше предварително написана реч:
    — Услуги, базирани на местоположение. Повечето притежатели на мобилни телефони позволяват на едно или повече приложения, инсталирани в техния апарат, да събират данни за местоположението им по всяко време, като мнозина дори не знаят, че са дали съгласието си.
    Пауза. Торд преглътна. И на Катрине й просветна: ама той наистина си беше подготвил речта предварително и я бе наизустил след молбата на Катрине да представи констатациите си пред пълния състав на разследващата група.
    — В условията към голяма част от приложенията е записано, че те се ползват с правото да продават събраните данни за вашето местоположение на трета страна с търговски профил, но не и да ги предоставят на полицията. Такава трета страна с търговски профил е например „Геопард“. Те купуват локализационни данни. В техните условия за поверителност не е упоменато, че нямат право на свой ред да продават придобитите данни на обществени институции, каквато е полицията. При освобождаване от затвора на лица, лежали за сексуални престъпления, ние задължително изискваме техния пощенски и електронен адрес и актуален телефонен номер, защото искаме да разполагаме с възможност да се свържем с тях при евентуално извършване на престъпление, еднотипно с онова, за което са били осъдени. Причината е широко разпространеното схващане, че изнасилванията и блудствата крият завишен риск от рецидив. Най-новите проучвания всъщност опровергават това схващане. Изнасилването е сред престъпленията с най-малка вероятност от повторение. Наскоро по Би Би Си радио 4 съобщиха, че вероятността един извършител на криминален акт да бъде повторно арестуван е съответно 60 процента в Съединените щати и 50 във Великобритания. В повечето случаи — за еднотипно престъпление. Но това не важи за изнасилванията. Според статистически данни, изнесени от американското министерство на правосъдието, 78,8 процента от заловените за кражба на моторни превозни средства са повторно арестувани за същото престъпление в рамките на три години. При осъдените за съхранение и продажба на крадени вещи този дял възлиза на 77,4 процента и така нататък. При изнасилвачите обаче той е само 2,5 процента. — Торд се поколеба, сигурно защото — предположи Катрине — забеляза, че търпимостта на групата към подобни отплесвания е изчерпана. Докладчикът се прокашля. — Ако изпратим нашите данни на „Геопард“, оттам могат да ни дадат информация къде са се намирали телефоните на въпросните лица в определен момент и в даден времеви диапазон, например в сряда вечерта — при условие, разбира се, че тези лица са използвали приложения, събиращи данни за местоположението им.
    — С каква точност ще ги локализират? — поинтересува се Магнюс Скаре.
    — До няколко квадратни метра — отвърна Катрине. — Но джипиесът е само двуизмерен. С други думи, няма да разберем на кой етаж се е намирал телефонът на еди-кой си, защото данни за височината ще липсват.
    — Това законно ли е? — попита Гина, колежка от екипа. — Наредбите за защита на личните данни…
    — … не смогват да вървят в крак с бурния напредък на модерните технологии — прекъсна я Катрине. — Консултирах се с прокурор. Казусът се намирал в сивата зона, но трудно можел да бъде атакуван от действащото законодателство. А както е известно, онова, което не е изрично забранено от закона, е… — тя разпери красноречиво ръце, но никой от присъстващите не довърши изречението й. — Продължавай, Торд.
    — След като получих картбланш — юридически от прокурора и финансов от Гюнар Хаген — купихме необходимите локализационни данни. Вече разполагаме с джипиес координатите на деветдесет и един процента от осъжданите сексуални престъпници в нощта на убийството. — Торд се замисли. — Точно така.
    Катрине схвана, че си е издекламирал монолога. Не разбираше обаче друго: защо в залата не се носи въодушевен шепот.
    — Не си ли давате сметка колко работа ни спести хрумването на Торд, бе, хора? Ако я бяхме подкарали по стандартния метод да изключваме толкова потенциални извършители един по един…
    Чу се тихо покашляне. Волф, ветеранът в отдела. Вече трябваше да се е пенсионирал.
    — „Да изключим“, казваш… Значи, да разбираме, че никой от проверените телефони не е засечен на адреса на Елисе Хермансен?
    — Точно така — потвърди Катрине и сложи ръце на кръста си. — Но разбирайте и друго: сега трябва да проверим алибито само на оставащите девет процента.
    — Това, че телефонът ти е засечен еди-къде си, изобщо не може да ти осигури алиби — възрази Скаре и се огледа в търсене на подкрепа от колегите си.
    — Е, ти пък. Погледни малко по-мащабно — въздъхна Катрине с попарен ентусиазъм. Какво им ставаше на тези хора? Бяха се събрали да разкриват убийство, не да си изсмукват енергията един на друг.
    — Криминалистиката? Какво открихте? — Катрине седна на първия ред, та поне за няколко минути тези черногледи неблагодарници да не й се мяркат пред очите.
    — Почти нищо — Бьорн Хол стана. — В лабораторията изследваха състава на боята, открита около раните. Оказа се много специален. Железни стружки, разтворени в оцет, към които е прибавена танинова киселина от чай. Проверихме по-подробно и се оказа, че сместа вероятно е приготвена по японска рецепта, в миналото използвана за оцветяване на зъбите в черно, нещо традиционно за тамошната култура.
    — Охагуро — обади се Катрине. — „Мракът след залез-слънце“.
    — Именно — потвърди Бьорн и я погледна с възхищение, както впрочем я гледаше, случеше ли се — по изключение — да му скрие шайбата, докато на закуска двамата решават вестникарски ребуси.
    Катрине му благодари и той седна.
    — А сега към въпроса, който вълнува всички ни, но никой не смее да го повдигне. Кой е онзи, когото във „Ве Ге“ наричат източник, а за нас е просто доносник.
    В тихата зала настана гробовно мълчание.
    — Едно на ръка, че поразията е голяма и убиецът вече е предупреден по каква версия работим. По-лошото е друго. Тук присъстващите не знаем дали можем да разчитаме един на друг. Затова ще попитам направо: кой се е разприказвал пред „Ве Ге“?
    За своя изненада тя видя вдигната във въздуха ръка.
    — Кажи, Трюлс?
    — С Мюлер разменихме две-три думи с Мона До точно след вчерашната пресконференция.
    — Искаш да кажеш, с Вюлер?
    — Да де, с новия. Нищо не сме й снасяли. Мюлер, тя нали ти даде визитка?
    Всички погледи се насочиха към Андерш. Той пламна като божур.
    — Ами… да. Но…
    — Всички знаем къде работи Мона До — напомни Катрине. — Ако човек иска да се свърже с нея, не му трябва визитка. Просто звъни в редакцията на вестника.
    — Ти ли си бил, Вюлер? — нападна го и Магнюс Скаре. — Признай си. На всички новобранци отпускаме гратисен период.
    — Не съм говорил с „Ве Ге“! — възрази Вюлер.
    — Току-що Бернтсен каза друго — настоя Скаре. — Лъжец ли го изкарваш?
    — Не, но…
    — Ами кажи си, де!
    — Просто… Мона До сподели, че била алергична към котки, а аз — че имам котка.
    — Виждаш ли! Значи си говорил с нея! За какво друго си лафихте?
    — А защо ти да не си „пиленцето“, Скаре? — Плътният спокоен глас долетя от дъното на залата и всички се обърнаха. Никой не го беше чул да влиза. Високият мъж седеше полуизлегнат на стол до стената.
    — Заговорихме за алергии и се появи най-големият ми дразнител — заяде се Скаре. — Не съм говорил с „Ве Ге“, Хуле.
    — Възможно е ти или който и да е от вас по непредпазливост да е изпуснал секретна информация пред свидетел, от когото е снемал показания, а после въпросният свидетел да се е обадил във вестника и да се е похвалил, че знае еди-какво си от първа ръка. И ето ти го „източника от полицията“. Случва се непрекъснато.
    — Sorry, но тази версия не минава пред никого от присъстващите — просъска Скаре.
    — Там ви е грешката. Така или иначе, дори един от вас да е снесъл информация на „Ве Ге“, няма да си признае. А ако се дебнете взаимно, знаейки, че има къртица, разследването ще се закучи.
    — Той какво всъщност търси тук? — Скаре се обърна към Катрине.
    — Хари ще сформира екип, който ще работи паралелно с нас.
    — Засега този екип включва само един човек — уточни Хари. — Дойдох да поискам малко материали. Ще ми съставите ли списък на осъжданите сексуални маниаци с неустановено местоположение по време на убийството? И, ако обичате, да ги подредите в низходящ ред според продължителността на последната им присъда.
    — Имаш го! — Торд се сепна и погледна въпросително към Катрине.
    Тя кимна одобрително.
    — Друго?
    — Списък с имената на сексуалните престъпници, които Елисе Хермансен е вкарала зад решетките. И толкова.
    — Записах — кимна Катрине. — Така и така си при нас, сподели какво мислиш за случая на пръв прочит.
    — Ами какво… — Хари се огледа. — Знам, че патоанатомите са открили следи от лубрикант по жертвата, най-вероятно оставени от убиеца, но не изключвам основният мотив да е бил отмъщение, а сексуалната злоупотреба да е дошла като бонус. Убиецът може и да е причакал жертвата в апартамента й — както сочат повечето улики — но това съвсем не значи, че тя му е дала ключ или че са се познавали лично. Затова на толкова ранен етап не бих се ограничил с една-единствена версия. Предполагам, и сами сте стигнали до гореизложените изводи.
    — При всички случаи е хубаво, че се върна при нас, Хари — усмихна се Катрине.
    Вероятно най-добрият, а дали пък не и най-лошият, но безспорно най-митологизираният следовател в Осло направи опит да се поклони, без да променя отпуснатата си поза.
    — Благодаря, шефе.
* * *
    — Ама ти го каза съвсем сериозно — отбеляза Катрине, докато с Хари се возеха в асансьора.
    — Кое?
    — Нарече ме „шефе“.
    — Много ясно.
    Слязоха в подземния паркинг. Катрине натисна копчето върху ключа за колата. В тъмното нещо премигна и се чу писукане от аларма. Хари я беше убедил да се възползва от правото си на служебен автомобил, който задължително се полага на оглавяващ такова мащабно разследване. После я убеди и да го закара до вкъщи срещу едно кафе в ресторант „Скрьодер“, където да се отбият мимоходом.
    — Какво стана с таксиметровия ти шофьор? — поинтересува се Катрине.
    — С Йойстайн ли? Собственикът на таксито го изрита заради един инцидент.
    Катрине кимна. Припомни си Йойстайн Айкелан, дългокосия хърбел със зъби на наркоман, глас на пияница и външен вид на седемдесетгодишен дядка; приятел от детинство на Хари. Освен него Хари имаше само още един приятел. Викаха му Сабото и беше още по-голям чешит и от Йойстайн: затлъстял, антипатичен канцеларски плъх, който нощем се преобразяваше в страстен комарджия.
    — Какъв инцидент?
    — Интересно ли ти е?
    — Не, ама разкажи.
    — Йойстайн не понася изпълнения на панфлейта.
    — Че те не са за понасяне.
    — Наел го обаче някакъв перко, който пътувал само с такси, защото се страхувал и от самолет, и от влак. И така, Йойстайн трябвало да го закара чак до Тронхайм. Перкото, ужасно избухлив, носел диск с евъргрийни, изпълнени на панфлейта. Поискал Йойстайн да му ги пусне. Настоявал да ги слуша, докато прави дихателни упражнения, за да не превърти. И какво, мислиш, става? Посред нощ, някъде из планинските райони, след като „Careless Whisper“ тръгва за седми път, на Йойстайн му избиват чивиите, дръпва диска, сваля прозореца и го мята навън. Онзи му се нахвърля и си спретват як кютек.
    — Гласът на Джордж Майкъл е достатъчно дразнещ, а като прибавим и панфлейтата… Разбирам Йойстайн.
    — Накрая нашият приятел успял да изрита перкото от таксито.
    — В движение ли?
    — Не, слава богу, но сред абсолютна пустош, в малките часове на нощта, на двайсет километра от най-близката къща. В своя защита Йойстайн заявил, че се случило през юли, в прогнозата обещали ясно време, а и не допускал клиентът му, явно колекционер на фобии, да се страхува и от ходене пеш.
    Катрине се разсмя.
    — И сега какво? Безработен ли е? Вземи го за личен шофьор.
    — Опитвам се да му намеря нещо подходящо, но той бил — по собствените му думи — роден да стои безработен.
    Напук на гръмкото си име ресторант „Скрьодер“ беше по-скоро кръчма. Редовната следобедна клиентела вече се бе настанила. Неколцина познати кимнаха вяло на Хари, без да обелят дума. Затова пък сервитьорката грейна, сякаш се бе завърнал блудният син. Поднесе им кафеникава боза, която определено не се нареждаше сред причините през последните години туристите да отреждат на Осло място сред градовете с най-хубаво кафе.
    — Жалко, че при вас двамата с Бьорн нещата не се получиха.
    — Да — Катрине не схвана дали Хари очаква някакво пояснение. И дали на самата нея й се навлиза в подробности. Сви рамене.
    — Е, сега как е животът като свободна жена? — Хари отпи от кафето.
    — Да не ти е домъчняло за ергенлъка?
    Той се засмя. О, колко й беше липсвал този смях. Беше й липсвало да го разсмива. Всеки негов смях представляваше своеобразна награда за нея.

    — Харесва ми да съм необвързана. Срещам се с мъже.
    Тя зачака реакция. На какво всъщност се надяваше?
    — Дано и Бьорн се среща с жени. За негово добро е.
    Кимна. Не й беше хрумвало. В унисон с подхваната от тях тема отнякъде прозвуча веселият сигнал от поредния успех на Тиндър да събере двама души. Жена в отчаяно червено забърза към изхода.
    — Защо се върна, Хари? Последно се беше зарекъл повече да не разследваш убийства.
    — Белман заплаши да изхвърли Олег от Академията.
    Катрине поклати глава.
    — Белман е най-големият гадняр на два крака след император Нерон. Кара ме да лъжа пред пресата, че случаят бил направо непосилен, за да напомпа имиджа си, след като го разкрием.
    Хари си погледна часовника.
    — Белман е донякъде прав. За човек, който прегризва с железни зъби шията на жена и изпива половин литър от кръвта й, личността на жертвата е почти без значение. Важно е самото убийство. А това автоматично усложнява случая.
    Катрине кимна. Навън грееше слънце, ала въпреки това й се струваше, че в далечината тътнат гръмотевици.
    — Снимката от трупа не ти ли навява някакви асоциации? — попита Хари.
    — Прободните рани по шията ли? Не.
    — Не говоря за детайлите, а по-скоро за… — Хари се загледа през прозореца — … за картината в по-общ план. Понякога, докато слушаш непознато парче в изпълнение на неизвестна за теб група, се досещаш кой го е написал. Разбираш ли за какво говоря? Просто нещо те навежда на предположението кой е авторът. Нещо, което дори не можеш да конкретизираш.
    Катрине гледаше профила му. Щръкналата като четка къса руса коса стърчеше право нагоре със същия инат, но беше пооредяла. По лицето се бяха появили нови линии, гънките и бръчките се бяха вкопали по-надълбоко и въпреки фините мрежички от усмивки около очите грубоватите му черти изпъкваха още повече. Тя така и не можеше да проумее защо го намира за толкова привлекателен.
    — Хари?
    — Мхм?
    — Само заради Олег ли се върна?
    Той се обърна и я изгледа с вдигната вежда.
    — Защо питаш?
    И тя усети как този поглед за пореден път я разтърсва като електрически ток, как този мъж, често толкова отнесен и дистанциран, можеше да изтласка само с един поглед всичко останало, да поиска — и да получи — цялото ти безусловно внимание. И в този миг за теб в целия свят да съществува един-единствен мъж: Хари Хуле.
    — Аз пък — засмя се смутено Катрине. — Давай нататък.

    — Ева, но с W, не с V. Мама и тате искали да съм уникална. После се оказа, че в разни страни от железния блок това име било много разпространено.
    Тя се засмя и отпи от халбата. После зина и избърса с два пръста червилото, напластило се в ъглите на устата й.
    — Или страни на изток от Желязната завеса, или страни от Източния блок — поправи я мъжът.
    — А? — разсеяно измърмори тя, докато го оглеждаше.
    Беше ли готин? При всички случаи превъзхождаше повечето мъже, с които я сватосваше Тиндър. Значи криеше някакъв недостатък, но с течение на времето щеше да излезе наяве. Опитът я беше научил на това.
    — Пиеш бавно — отбеляза тя.
    — А ти явно си падаш по червеното — мъжът посочи палтото й, метнато връз облегалката на стола.
    — Да, като вампирясалия убиец — Ева вдигна показалец към новините, излъчвани по плазмата.
    Футболният мач беше свършил и барът, допреди пет минути пълен, започна да се опразва. Ева усещаше, че е на градус, но не чак пияна.
    — Чете ли материала във „Ве Ге“? Извергът пил от кръвта й, представяш ли си!
    — Да, четох го. Знаеш ли къде жертвата е изпила последното си питие? На стотина метра по-нагоре по улицата, в бар „Джелъси“.
    — Това сериозно ли? — Ева се озърна.
    Повечето посетители бяха дошли с компания. Беше забелязала, че някакъв мъж, седнал сам, често-често поглежда към нея, но той вече си бе тръгнал. И не беше Промък.
    — Сериозно, ами. Още едно питие?
    — Непременно — потръпна тя. — Бррр!
    Тя махна на бармана, но той поклати глава. Голямата стрелка беше прекрачила магическата граница.
    — Е, друг път — каза мъжът.
    — След като ме наплаши яко, сега ще ме изпратиш до къщи — настоя Ева.
    — Разбира се. Към „Тьойен“, нали?
    — Хайде — тя закопча червеното палто над червената блуза.
    На тротоара се поолюля, залитна съвсем леко, но усети как той я подкрепи дискретно.
    — Един тип беше започнал да ме преследва — сподели тя. — Кръстих го Промък. Срещали сме се само веднъж. Прекарахме си, така да се каже, сносно, но аз не исках да повтаряме. И той откачи. Направо се лепна за мен и започна да се появява на срещите ми с други мъже.
    — Сигурно е голяма гадост.
    — Голяма — засмя се тя. — Но е и гъдел, че си способен да омагьосаш някого до степен да не му излизаш от ума.
    Тя се задави.
    Пъхна ръка под неговата. Той я слушаше учтиво, докато тя му разказваше как завъртала главите на мъжете.
    — Тогава бях голяма хубавица. Първоначално си мислех, че случайно се е озовал на същото място като мен, но впоследствие ми стана ясно, че ме преследва. И знаеш ли? — тя спря рязко и залитна.
    — Ами… не, не знам.
    — Понякога ми се струваше, че е влизал в апартамента ми. Нали мозъкът има свойството да разпознава миризмата на хората на несъзнателно ниво.
    — Да.
    — Представяш ли си, ако той е вампирясалият убиец?
    — Е, чак пък такова съвпадение. Тук ли живееш?
    Ева вдигна глава към фасадата отпред.
    — Да. Много бързо стигнахме.
    — Нали казват, че в приятна компания времето лети. Е, благодаря ти за…
    — Няма ли да се качиш за малко? Май ми е останала една бутилка в барчето.
    — И двамата пихме достатъчно…
    — Само да провериш дали моят преследвач не се е вмъкнал вътре. Моля те.
    — Малко вероятно е.
    — Виж, в кухнята свети — тя посочи апартамента на първия етаж. — Изгасих, преди да тръгна. Сигурна съм!
    — Сто процента ли? — мъжът едва потисна прозявката си.
    — Не ми ли вярваш?
    — Извинявай, но наистина трябва да се прибирам и да си лягам.
    — Къде останаха истинските джентълмени? — тя го изгледа враждебно.
    — Ами… сигурно са се разотишли по домовете си и вече спят — усмихна се той.
    — Ха! Женен си и ти се е приискало да забършеш нещо чуждо, но после те е хванала гузната съвест, нали?
    Мъжът я измери с поглед. Все едно я съжаляваше.
    — Да — призна. — Така е. Лека нощ.
    Ева си отключи и влезе в сградата. Изкачи стъпалата към високия първия етаж. Ослуша се. Пълна тишина. Изобщо не си спомняше угасяла ли е осветлението в кухнята. Каза го само за да вкара мъжа в апартамента си. С това твърдение обаче сякаш предизвикваше съдбата. Ами ако Промък действително я чакаше вътре?
    Чу шум от тътрузещи се крака зад вратата към мазето. Някой завъртя топката и оттам излезе мъж в охранителна униформа. Заключи вратата с бял ключ, обърна се, видя Ева и видимо се сепна.
    — Не ви чух — позасмя се той със затворена уста. — Простете.
    — Проблеми ли има?
    — Напоследък са зачестили кражбите в мазетата и жилищната управа назначи патрул.
    — Значи работите за нас? — Ева наклони глава.
    Мъжът не беше за изхвърляне. Биваше си го. Пък и не беше млад-зелен като повечето пазачи.
    — Може ли да ви помоля да проверите и моя апартамент? И при мен влизаха с взлом. А отвън видях, че свети лампа, която — помня — на тръгване угасих.
    Охранителят сви рамене.
    — В задълженията ни не влиза да проверяваме апартаментите, но ще ви направя тази услуга.
    — Най-сетне един мъж, който да става за нещо — промърмори тя и пак го измери с поглед.
    Охранител в зряла възраст. Е, едва ли пращи от акъл, но пък правеше впечатление на стабилен, надежден. И общителен. Досегашните мъже в живота й уж имаха всичко: добро потекло, изгледи за солидно наследство, образование, светло бъдеще. И я боготворяха. Но за жалост пиеха толкова много, че общото им светло бъдеще отиде по дяволите. Май дойде време да опита нещо ново. Ева застана в профил и направи чупка в ханша, докато ровеше за ключовете си. Боже, колко много бяха! Как да налучка кой й трябва! Май, оказа се, беше попрекалила и с алкохола.
    Най-сетне намери ключа, отключи и без да се събуе в коридора, влезе в кухнята. Чу, че охранителят я последва.
    — Няма жив човек — установи той.
    — Освен нас двамата — усмихна се Ева и се облегна на кухненския плот.
    — Уютна кухня — застанал на вратата, той приглади униформата си.
    — Благодаря. Ако знаех, че ще имам гост, щях да поразтребя.
    — И да поизмиете — додаде с усмивка той.
    — Е, в денонощието има само двайсет и четири часа, какво да се прави.
    Тя отмахна кичур от косата си и залитна върху високите си токчета.
    — Но ако проявите добрината да надникнете във всички стаи, ще забъркам по едно коктейлче. Е, как ви се струва?
    Ева сложи длан върху новия си блендер. Охранителят си погледна часовника.
    — Имам само двайсет и пет минути до посещението на следващия адрес. Все ще ми стигнат да проверя дали тук не се крие някой маниак.
    — За толкова време могат да се случат много неща — подхвърли Ева.
    Охранителят я погледна, засмя се тихо, поглади брадичка и излезе от кухнята.

    Тръгна към вратата, зад която предполагаше, че се намира спалнята. Направи му впечатление колко тънки са стените. Различаваше ясно думите на мъж от съседното жилище. Отвори вратата. Тъмнина. Пипнешком намери ключа за осветлението и го натисна. Светна мъжделива лампа.
    Нямаше никого. Незастлано легло. Празна бутилка върху нощното шкафче.
    Продължи нататък. Надзърна в банята. Плочки, нашарени от черни ивици мръсотия. Петна от мухъл покриваха дръпнатата пред душа завеса.
    — В безопасност сте! — извика той към кухнята.
    — Седнете в дневната! — отвърна тя.
    — Добре, но след двайсет минути тръгвам.
    Той влезе в дневната и се разположи върху продънения диван. От кухнята се чу потракване на бутилки, после пискливият й глас:
    — Нещо за пиене?
    — Да.
    Гласът й му беше много неприятен, от онези женски гласове, за които ти се ще да имаш дистанционно. Но тя излъчваше пищност, нещо майчинско. Бръкна в джоба на униформата си, ала предметът се бе усукал в подплатата.
    — Имам джин, бяло вино и малко уиски — виеше пронизително гласът от кухнята. Като бургия. — Какво предпочитате?
    — Нещо друго — тихо каза той на себе си.
    — Моля? Ще донеса всичко!
    — Д-давай, майко — прошепна той и успя да отдели предмета от хастара.
    Постави го отпред върху ниската масичка, за да е сигурен, че тя ще го види. Усещаше набъбващата ерекция. Пое си дълбоко дъх. Сякаш изсмука всичкия кислород от стаята. Облегна се на дивана и изпъна каубойските ботуши върху масичката. До желязното чене.

    Катрине Брат плъзна уморените си очи по снимките, осветени от настолната лампа на бюрото. По нищо не личеше тези типове да са изнасилвачи; да са се гаврили с жени, мъже, деца, старци, да са изтезавали и дори убивали някои от тях. Е, ако човек предварително е запознат с извършените от тях жестокости в най-дребни подробности, навярно би забелязал признаци на патологична сексуалност и агресия в потиснатите им, често изплашени погледи от снимките в досиетата. Но срещнеш ли ги по улицата, ще ги подминеш, без изобщо да ти хрумне, че вероятно са те огледали, преценили и — при късмет за теб… отхвърлили като потенциална жертва.
    Част от имената Катрине помнеше от работата си към отдел „Пороци“, но повечето й бяха съвършено непознати. Всеки божи ден се раждаше нов изнасилвач. Невинно кълбенце, чийто писък се губи в писъците на раждащата жена. И това малко човече, закрепено за живота с пъпна връв, дар, който умилява родителите до сълзи, след години разпаря утробата на завързана жена, докато мастурбира и дрезгавите му стенания се губят в писъците й.
    Половината от разследващата група звъняха на лежалите за изнасилване. Първо потърсиха онези с най-бруталните престъпления в досиетата. Искаха им алиби и ги проверяваха. Ала все още не бяха успели да открият дори един-единствен осъждан сексуален престъпник, който да се е намирал в непосредствена близост до местопрестъплението. Другата половина от групата разпитваше роднини, приятели, колеги и бивши гаджета на Елисе Хермансен. Статистиката в Норвегия показваше недвусмислено че в осемдесет процента от случаите жертвата познава убиеца, а ако жертвата е жена, убита в собствения си дом, този дял надхвърля деветдесет процента. И въпреки това Катрине не очакваше тази тенденция, изведена от статистическите данни, непременно да важи и за текущото разследване. Защото Хари беше прав. Убийството на Елисе Хермансен се вписваше в друга категория. Тук реалната личност на жертвата губеше значение. В очите на престъпника Елисе се явяваше просто носител на качество, провокиращо агресията му. Прегледаха едно по едно имената от списъка на сексуалните престъпници, срещу които са свидетелствали клиентки на Елисе, но Катрине не поддържаше версията на Хари, че извършителят е убил с един куршум два заека: хем си е отмъстил за излежана присъда, хем е получил сексуално удовлетворение. Каква дума впрочем! Как подобно зверство изобщо би могло да донесе удовлетворение? И какво, след акта прегръща жертвата, запалва цигара и прошепва с усмивка „беше наистина прекрасно“? Хари й беше обяснил, че серийният престъпник изпитва сексуална фрустрация, защото така и не постига целта си. Тази фрустрация го подтиква да продължава набезите си с надеждата следващия път да успее, да получи пълно удовлетворение, да се освободи от гнета на нагона и да се прероди, докато жертвата му пищи, а той прерязва пъпната си връв към всичко човешко.
    Тя пак разгледа снимката на мъртвата Елисе Хермансен. Търсеше онова, за което й бе загатнал Хари. Беше видял нещо. Или чул. Нали направи аналогия с познат стил музика? Катрине се обезсърчи и зарови лице в шепите си. Кое я наведе на мисълта, че е психически годна за такава работа? „Биполярното разстройство носи предимство единствено при творческите професии“ — предупреди я психиатърът при последния й преглед. После й написа нова рецепта за розовите хапченца, които я държаха в релси.
    Работната седмица приключи. Нормалните хора правеха нормални неща. Не киснеха в кабинетите си, втренчени в зловещи снимки на мъртъвци и на маниаци с надежда лицата да им подскажат нещо. Не си търсеха тъпкач за една нощ в Тиндър. В момента Катрине копнееше отчаяно за пъпна връв към нормалността. За неделна вечеря. Докато бяха заедно, Бьорн няколко пъти я покани да гостуват на семейството му в Скрая — стигаше се за час и половина с кола. Катрине все си намираше повод да откаже. Сега обаче горещо й се прииска да седи на семейната им трапеза, да си подават купата с картофите, да се оплакват от времето, да ги слуша как се фукат с новия диван, да дъвче сух еленски стек, докато разговорът едва-едва крета, но тече в добронамерен тон, сътрапезниците се поглеждат топло, разказват си стари вицове и от време на време предизвикват раздразнението й. Нещо повече, Катрине дори изпитваше неистова потребност от такава семейна скука.
    — Привет.
    Тя се сепна. На вратата стоеше мъж.
    — Приключих с проверката по моя списък — докладва Андерш Вюлер. — Нищо. Ако няма друго, ще се прибирам да поспя.
    — Разбира се, тръгвай. Всички ли си отидоха?
    — Май да.
    — И Бернтсен ли?
    — Рано-рано приключи. Явно действа по-ефективно.
    — Сигурно — досмеша я, но нямаше сили да се засмее. — Съжалявам, че те моля за тази услуга, Вюлер, но ще прегледаш ли и неговия списък, защото…
    — Току-що го направих. Всички имат алиби.
    — Абсолютно всички ли?
    Катрине им беше възложила да поискат от телекомите списъци с титулярите на всички номера, с които жертвата е разговаряла през последните шест месеца, да си ги поделят и да проверят алибитата им.
    — Да. Само един тип от Онебю в Нитедал с име, окончаващо на „и“, малко ме усъмни. В началото на лятото се е скъсал да звъни на Елисе. Пак проверих алибито му. Извън подозрение е.
    — Как се казва?
    — Лени Хел. Как звучи само, а?
    — Подозираш хората въз основа на имената им?
    — Един от критериите ми за повишена бдителност, да. В криминалните хроники изобилства от имена, завършващи на „и“.
    — И?
    — Само защото този тип се казва Лени?
    — И защото съдържателят се казва Томи.
    — И какво научи от ленсмана?
    — Че Лени и Томи са двама изключително кротки и надеждни граждани.
    — Значи си сгрешил в преценката.
    — Бъдещето ще покаже. Все пак ленсманът се казва Ими.
    Катрине избухна в гръмък смях. Имаше нужда да се поразсее. Андерш Вюлер се усмихна. И усмивката му й дойде добре. В началото всички новобранци се опитват да впечатлят шефа, но нещо й подсказваше, че ако не бе попитала, Вюлер нямаше да се самоизтъкне колко работа е свършил. И той като нея имаше едно наум за Бернтсен. Катрине уж се беше отказала от една идея, но сега преосмисли решението си.
    — Я влез и затвори вратата.
    Вюлер се подчини.
    — Ще те помоля за услуга във връзка с информацията, изтекла към „Ве Ге“. Ти ще работиш най-тясно с Бернтсен. Можеш ли…
    — … да си отварям очите и ушите?
    — Нещо такова — въздъхна Катрине. — Да си остане между нас. Откриеш ли нещо, докладваш само на мен, разбрано?
    — Тъй вярно.
    Вюлер си тръгна, а Катрине изчака няколко секунди и после посегна към телефона си. В полето за търсене въведе името на Бьорн. Беше добавила и негова снимка, която излизаше към номера. Катрине се усмихна. Бьорн Холм не беше пръв красавец. Имаше бледо, леко подпухнало лице, а беше започнал и да оплешивява. Но си беше Бьорн. Антидотът срещу всички тези страхотии от снимките. Тогава от какво толкова се боеше? Щом Хари Хуле намира начин да живее с друг човек, защо Катрине да не може? Показалецът й се приближи към зелената слушалка до телефонния номер, но в главата й замига предупредителна лампичка, активирана от думите на Хари Хуле и Халстайн Смит. Следващата жертва.
    Катрине остави телефона и пак се съсредоточи върху снимките.
    Следващата.
    Ами ако наистина убиецът вече си е набелязал нова мишена?

    — П-постарай се п-повече, Ева — прошепна той. Вбесяваше се, когато не полагаха достатъчно усилия. Когато не почистваха жилищата си. Когато не поддържаха телата си. Когато не успяваха да задържат мъжете, посели семето си в техните утроби. Когато, вместо да нахранят детето си, го заключваха в дрешника и му обещаваха да получи шоколад, ако мирува вътре, а самите майки приемаха мъже, поднасяха им вечеря, а за десерт — и всичкия шоколад, забавляваха се с тях и пищяха от удоволствие така, както никога не играеха с децата си.
    Много добре.
    Щом е така, детето ще си поиграе с майката. И с такива като нея.
    И той се впусна в игри. Доста грубички. Докато един ден го хванаха и го затвориха в помещение, по-тясно от дрешника — в килия в затворническото общежитие „Ила“ на улица „Йосинг“ 33. Според правилника за вътрешния ред представляваше национално изправително учреждение за лица от мъжки пол със „специални потребности от помощни мерки“.
    Един от ония педали, психолозите, му обясни, че и сексуалният садизъм, и заекването се дължали на психически травми от детството му. Нищо подобно. Беше наследил говорния дефект от баща си, когото впрочем дори не беше виждал. Това му бе завещало скъпото му татенце: пелтеченето и един мръсен костюм. А колкото до садизма, мечтаеше да насилва жени, откакто се помнеше. За разлика от тях обаче той полагаше усилия. И в резултат почти преодоля заекването. Изнасили затворническата зъболекарка и избяга от „Ила“. После продължи с игричките. По-брутално от всякога. Това, че полицията го издирваше, само добави пикантен привкус към забавленията му. И един ден се озова лице в лице с онзи полицай и видя решимостта и омразата в погледа му. Разбра, че този мъж е способен да го залови. Способен да го запрати обратно в мрака на детството му, да го натика в заключения дрешник, където се опитваше да не диша, за да не поема в ноздрите си смрадта на пот и тютюн от дебелия омазнен вълнен костюм на баща си. Майка му разправяше, че го пазела, защото някой ден татко му можело да се върне.
    Знаеше, че няма да издържи да го затворят пак. Затова се потули. Скри се от полицая с поглед на убиец. Три години кротува. Цели три години въздържание. И накрая пак го налегна чувството, че са го наврели в дрешник. После му се отвори възможност да си поиграе, без да рискува. Е, опасността да бъде разкрит, разбира се, не беше напълно елиминирана: задължително условие, за да се възбуди. Нуждаеше се от миризмата на страх — на своя собствен и на нейния. Нямаше значение на колко години са, как изглеждат, големи ли са, или малки. Стига да са жени. Или потенциални майки, както се изрази един от онези малоумни психиатри. Наклони глава и я огледа. Апартаментът не беше шумоизолиран, но това вече не го безпокоеше. Чак сега, когато я виждаше съвсем отблизо и на такава светлина, забеляза, че Ева със специалното име има пъпчици около устата, сега широко отворена. Тя без съмнение се опитваше да вика, но колкото и да се напъваше, нямаше да успее. Защото под отворената й уста зееше дупка със същата големина. Кървав зев в шията на мястото на гръкляна. Беше приковал Ева към стената на дневната, а от наръфаната й трахея бълбукаха и се пукаха кървави мехурчета. Вратните й мускули се стягаха и отпускаха като на болен от ХОББ[4], докато отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. И понеже дробовете й продължаваха да функционират, щеше да изкара още няколко секунди. Ала друго предизвикваше неговия захлас: като прегриза гласните й струни с железните зъби, успя да спре безконечното й каканижене.
    А докато светлината в очите й гаснеше, той потърси в погледа й признаци на ужаса от предстоящия край, на желанието да поживее още секунда. Не ги откри. Защо тази жена не положи повече усилия? Навярно й липсваше въображение. Или вкус към живота. Вбесяваше се, когато толкова лесно се разделяха с живота.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Събота сутринта
    Хари тичаше. Някои хора бягат, защото им доставя удоволствие. Например Харуки Мураками. Хари харесваше книгите му — освен онази за бягането, тя така и не успя да го грабне и не я прочете. Хари бягаше не защото обичаше да бяга, а защото му доставяше удоволствие да спира. Да е приключил с бягането. Виж, вдигането на тежести му допадаше. Болката, локализирана на конкретно място и ограничавана от издръжливостта на мускулите, от нежеланието да страдаш. Навярно това показваше колко слаб характер има и колко е склонен да избягва страданието, да търси анестезия още преди да го е заболяло.
    Дръгливо ловно куче, от онези, с които се обзавеждат богаташите в Холменколен, макар да ходят на лов веднъж на две години, се стрелна встрани от пътеката. Собственикът се появи на стотина метра зад него. Тичаше. Спортен екип „Ъндър Армър“ от тазгодишната колекция. Докато се разминаваха като два насрещни влака, Хари доби известно впечатление за техниката му на бягане.
    Жалко, че не се движеха в една посока. Хари щеше да го следва плътно, да му диша във врата, да го подлъже, че се е отказал да го изпреварва, и да го надмине по нанагорнището към езерото Трюван. Да му покаже износените подметки на двайсетгодишните си адидаски. Олег казваше, че Хари се държи детински, когато излизат да потичат заедно, защото дори когато предварително си обещаят да не се състезават, в крайна сметка Хари не се стърпява и предлага да си устроят надпревара по последния хълм. В своя защита Хари изтъкваше, че макар и инициатор на надпреварата, в крайна сметка именно той губи, понеже Олег го превъзхожда с изумително високия обем кислород, който можеше да поеме за единица време, физическата си издръжливост впрочем той дължеше отчасти на майка си. От нея я бе наследил.
    Две затлъстели жени по-скоро вървяха, отколкото бягаха, и пъхтяха толкова силно, че не чуха Хари. Той свърна по по-тясна просека. И изведнъж се озова в непознат терен. Дърветата тук растяха по-нагъсто и пропускаха по-малко светлина и Хари вкуси забравен страх от детството си, преди пак да излезе на открито. Страхът, че ще се изгуби и повече няма да намери пътя към къщи. Но сега Хари знаеше точно къде отива, къде е вкъщи.
    Някои хора харесваха чистия въздух тук горе, меките горски пътеки с окосена трева, тишината и уханието на борови иглички. Хари харесваше изгледа над града. Харесваше звука и миризмата му; усещането, че може да го докосне; че може да се удави в него, да се погуби в него. Наскоро Олег го попита как би искал да умре. Мирно в съня си, отвърна Хари. Олег пък избра внезапна и сравнително безболезнена раздяла с живота. Хари излъга. Би искал да се напие до смърт в бар в града под краката си. И Олег бе излъгал. Хари беше сигурен. И той на свой ред би предпочел неотдавнашния си ад и рай и би си инжектирал свръхдоза хероин. Алкохол и хероин. Любовници, които двамата бяха изоставили, но никога нямаше да забравят. Без значение колко дълго са били разделени с тях.
    Хари удари финален спринт по автомобилната рампа. Чу как чакълът хрущи под подметките му, мярна госпожа Сювертшен зад завесите на съседната къща.
    Взе си душ. Обичаше да се къпе. Някой трябва да напише книга за къпането, казваше си понякога.
    После влезе в спалнята. Завари Ракел до прозореца, в градинарския й костюм: гумени ботуши, работни ръкавици, протрити дънки и избеляла сламена шапка на главата. Тя се извърна наполовина и прибра няколко тъмни кичура, изпълзели изпод шапката. Хари се питаше дали Ракел си дава сметка колко е неустоима в това облекло. Най-вероятно да.
    — Ау! — възкликна тихо тя и се усмихна. — Гол мъж.
    Хари застана зад нея, сложи длани върху раменете й и започна да я масажира.
    — Какво правиш?
    — Гледам прозорците. Според теб трябва ли да вземем някакви мерки във връзка с идването на Емилия?
    — Коя е Емилия?
    Ракел се засмя.
    — Защо се смееш?
    — Веднага спря да ме разтриваш, скъпи. Спокойно, никой няма да идва. Емилия е името на бурята.
    — А, тази Емилия ли? Не се притеснявай за нея. Нашата крепост ще удържи на напора на някаква си природна стихия.
    — Така си мислим ние на възвишението, нали?
    — Какво си мислим?
    — Че животите ни са като крепост. Непревземаеми — тя въздъхна. — Трябва да отида на пазар.
    — У дома ли ще вечеряме? Още не сме пробвали онзи перуански ресторант на „Бадстю“. Не е чак толкова скъп.
    Хари се опитваше да накара Ракел да възприеме един от ергенските му навици: да не готви. Тя приемаше донякъде аргументите му: ресторантите са едно от най-сполучливите изобретения на цивилизацията. Още през каменната ера хората осъзнали, че приготвянето на храна в големи количества е по-практично, отколкото всяко семейство да изразходва по три часа дневно в планове, покупки, готвене и миене на съдове. На възражението на Ракел, че в това имало нещо декадентско, Хари контрира, че декадентско по-скоро е семейства с две деца да трошат милиони крони за оборудване на кухните си. Разумното оползотворяване на ресурсите предполага да плащаш на квалифицирани готвачи, за да приготвят храна в големи количества, а тези готвачи на свой ред да плащат на Ракел, когато им потрябва юридическа помощ, или на Хари, за да обучава полицейски кадри.
    — Днес е мой ред. Аз черпя — той хвана дясната й ръка. — Не ходи на пазар.
    — Няма как — възрази тя и направи гримаса, когато той я притегли към тялото си, от което още се изпаряваше влага. — Ще дойдат Олег и Хелга.
    Хари я стисна още по-силно.
    — Така ли? Нали каза, че никой нямало да идва вкъщи?
    — Все ще изтърпиш два-три часа компанията на Олег и…
    — Пошегувах се. Ще ми е много приятно. Но защо не ги…
    — Не, няма да ги водим на ресторант. Хелга още не е идвала у дома и искам хубаво да я огледам.
    — Горкото девойче — прошепна Хари и понечи да гризне меката част на ухото й, когато забеляза нещо на шията й. — Какво е това? — той предпазливо докосна червената точица с върха на пръста си.
    — Кое? — тя попипа въпросното място. — А, да. Лекарят ми взе кръвна проба.
    — От врата?
    — Не ме питай защо — засмя се тя. — Много си сладък, когато се тревожиш.
    — Не се тревожа, а ревнувам. Това си е моята шия. Пък и знаем, че имаш слабост към лекари.
    Тя се засмя. Хари не я пускаше.
    — Не — каза Ракел.
    — Отказваш ли ми?
    Хари чу как тя мигом задиша тежко. Усети как тялото й поддава.
    — Дявол да те вземе — простена Ракел.
    Обикновено тя се възпламеняваше за секунди — сама го признаваше — а ругатните бяха най-сигурният признак.
    — Дали да не спрем дотук — прошепна той и я пусна.
    — Късно е — изпъхтя тя.
    Той разкопча дънките й и ги смъкна заедно с бикините до коленете, непосредствено над кончовете на ботушите й. Тя се наведе напред, хвана се за перваза с едната ръка, а с другата посегна да свали шапката.
    — Недей — прошепна той и се наведе напред така, че главата му да се долепи до нейната. — Остани с нея.
    Приглушеният й смях погъделичка ухото му. Божичко, как обожаваше този смях. Някакъв друг звук се смеси с него. Ръмженето на вибриращ телефон до ръката й на перваза.
    — Хвърли го на леглото — прошепна той и нарочно не погледна дисплея.
    — Катрине Брат е.

    Ракел го гледаше, докато си вдигаше дънките.
    По лицето му се бе изписала дълбока концентрация.
    — Кога? — попита той. — Ясно.
    Ракел виждаше как Хари се отдалечава от нея и се пренася при гласа на жената от телефона. Ракел искаше да протегне ръце към него, но беше твърде късно, вече се бе отнесъл. Голото слабо тяло с мускули, гърчещи се като корени под бледата кожа, още стоеше пред нея. Очите с излинелия син цвят вследствие от дългогодишна злоупотреба с алкохол продължаваха да почиват върху нея. Но той вече не я виждаше, погледът му бе обърнат навътре. Снощи й обясни защо се налага да поеме случая. Ракел не се противопостави. Защото ако изхвърлят Олег от Академията, имаше голям риск той пак да започне да се друса. А от двете злини — да изгуби Хари или да изгуби Олег — Ракел предпочиташе да изгуби Хари. Беше натрупала няколкогодишен тренинг в живеенето без него и знаеше, че може да се лиши от присъствието му. Не знаеше обаче способна ли е да живее без сина си. Ала докато Хари излагаше мотива си да приеме предложението на Белман — а именно, доброто на Олег — в главата й отекваше отгласът от едно скорошно съждение на Хари: „Защото един ден, когато наистина ми се наложи да излъжа, ще е в моя полза да ме мислиш за откровен.“
    — Идвам веднага — каза той. — Продиктувай ми адреса.
    Затвори и започна да се облича. Бързо, експедитивно, със старателно отмерени движения. Като машина, която най-после започва да работи по предназначение. Ракел го изпиваше с поглед, запаметяваше всяка подробност, както човек се стреми да запечата образа на любим, с когото му предстои продължителна раздяла.
    Хари профуча покрай нея, без да я погледне, без да отрони дори дума за сбогом. Тя беше изместена, отстранена от съзнанието му от друга любов. Две неща можеха да й го отмъкнат: алкохолът и убийствата. Този път го обсеби онази страст, от която Ракел се боеше повече.

    Хари стоеше пред заградителните полицейски ленти. Прозорец на първия етаж се отвори и оттам се подаде Катрине.
    — Пусни го — нареди тя на младия униформен полицай, препречил му пътя.
    — Няма значка — възрази той.
    — Това е Хари Хуле! — извика Катрине.
    — Сериозно ли? — полицаят измери Хари от глава до пети и повдигна лентата. — А аз си мислех, че той е само легенда.
    Хари изкачи трите стъпала до отворената врата на апартамента. Вътре тръгна по пътечката между белите флагчета, с които групата за оглед маркираше находките. Двама криминалисти бяха коленичили на пода и човъркаха някакъв процеп.
    — Къде…?
    — Там вътре — упъти го единият.
    Хари спря пред посочената врата. Пое си дъх и освободи ума си от мисли. Влезе.
    Постара се да попие възможно повече информация: светлина, миризми, обстановка, всичко налично. Плюс онова, което липсваше.
    — Добро утро, Хари — поздрави Бьорн Холм.
    — Може ли? — помоли тихо Хари.
    Бьорн се отмести на крачка от дивана, над който се бе надвесил, и откри трупа. Вместо да се приближи, Хари се отдръпна назад. Сцената. Композицията. Съвкупността. После пристъпи напред и се задълбочи в детайлите. Жената седеше на дивана с разкрачени крака. Изпод набраната рокля надничаха черни бикини. Главата лежеше отпусната върху облегалката, а дългата изрусена коса висеше зад дивана. Във врата зееше дълбока рана.
    — Била е убита там — Бьорн посочи стената до прозореца.
    Хари плъзна поглед по тапета и необработените подови дъски.
    — Този път кръвта е по-малко — забеляза Хари. — Не е прегризал сънната артерия.
    — Може да не е успял да я улучи — предположи Катрине, която дойде от кухнята.
    — Ако раната наистина е от ухапване, значи този тип има адски мощни челюсти — заключи Бьорн. — Средната сила на човешката захапка е седемдесет килограма на сантиметър, но този изверг е откъснал отведнъж гръкляна и част от трахеята. Дори да носиш железни зъби, за такива големи поражения е нужна много сила.
    — Или много ярост — отбеляза Хари. — Има ли ръжда или боя около раната?
    — Не. Парченцата от напуканите места вероятно са се отронили при нападението на Елисе Хермансен и сега няма какво да пада.
    — Мхм. Или пък е използвал друг инструмент. Този път не е пренесъл тялото на леглото.
    — Разбирам накъде биеш, Хари, но извършителят е един и същ — настоя Катрине. — Ела да видиш.
    Заведе го в кухнята. Криминален експерт вземаше проби от вътрешността на стъклена кана от блендер, оставена в мивката.
    — Направил си е шейк — поясни Катрине.
    Хари преглътна. Каната беше омазана в нещо червено.
    — От кръв и лимони от хладилника — Катрине посочи жълтите спирали от лимонена кора върху плота.
    Хари усети начални пристъпи на гадене. Същото като с първото питие. От него ти се повдига и ти иде да повърнеш. След като обърнеш още две обаче, не можеш да се спреш. Кимна и излезе от кухнята. Огледа банята и спалнята и се върна в дневната. Затвори очи и се вслуша. Жената, позата на тялото, начинът, по който то беше изложено на показ подобно на експонат. И го чу. Ехото. Беше той. Нямаше кой друг да е.
    Хари отвори очи. Пред него стоеше рус младеж. Струваше му се познат отнякъде.
    — Андерш Вюлер — представи се младежът. — Следовател.
    — Здравей. Завърши Академията преди колко? Година-две?
    — Преди две.
    — Поздравления за високия успех.
    — Благодаря. Как само помните оценките на курсантите си!
    — Нищо не помня. Просто разсъждавам. Щом си назначен в Отдела за борба с насилието като следовател само след две години служба, значи работата е ясна.
    Андерш Вюлер се усмихна.
    — Ако се натрапвам, кажете и няма да ви притеснявам. Но съм тук от два дни и половина, а ако извършителят на двете убийства е един и същ, в близко бъдеще никой няма да си губи времето да ме обучава. Затова ми се ще да ви следвам, за да усвоя тънкостите в занаята. Само ако сте съгласен, разбира се.
    Хари огледа младежа. Спомняше си го. Беше се отбивал в кабинета му, все задаваше много въпроси. Толкова много, а понякога и толкова несъществени, че човек би го заподозрял в „хулефилия“. Хулефили в Академията наричаха студенти, дотам вманиачени по култа към Хари Хуле, че се случваше да кандидатстват за прием единствено заради него. Хари бягаше от тях като дявол от тамян. Но независимо дали Андерш Вюлер беше такъв, Хари му предричаше светло бъдеще с високия успех от Академията, с амбициите му, с усмивката и непринудената социална адаптивност. А преди Вюлер да сбъдне прогнозата за шеметна кариера, Хари можеше да използва будния му ум за служебни цели. Например за разкриването на убийство.
    — Добре. Урок първи: ще се разочароваш от колегите си.
    — Защо?
    — Чувстваш се едновременно респектирай от по-висшестоящите и горд, защото си мислиш, че си се озовал сред каймака на полицейските кадри. Запомни: детективите са като повечето хора. Не сме особено интелигентни, някои от нас са си направо тъпи. Допускаме грешки, и то много. Рядко си вземаме поука от тях. Когато се изморим, понякога предпочитаме да поспим, вместо да продължим гонитбата, макар да знаем, че отговорът на загадката е на една ръка разстояние. И така, ако очакваш да ти отворим очите, да те вдъхновяваме и да ти разкрием нов свят от следователски тънкости, ще останеш разочарован.
    — Това вече го разбрах, Хари.
    — Сериозно?
    — Два дни работих с Трюлс Бернтсен. Исках да ми демонстрираш твоя подход.
    — Нали си посещавал лекциите ми?
    — От тях знам, че не работиш като Бернтсен. За какво мислеше?
    — Кога?
    — Докато стоеше със затворени очи. Съмнявам се, че онова, което ти е минавало през ума, го пише в учебниците.
    Бьорн се беше изправил, забеляза Хари. А Катрине, застанала на вратата със скръстени ръце, кимна подканящо.
    — Всеки следовател си има собствен подход. Аз например се опитвам да запечатам мислите, прелетели през ума ми в първите секунди от огледа на местопрестъплението; да запаметя всички привидно незначителни заключения, които умът ни прави машинално, докато попиваме впечатления от непознато място. Забравяме тези заключения бързо, защото преди да ги формулираме, вниманието ни се насочва към нещо друго, така както сънищата се отдръпват, когато се събудиш, и ти започваш да поглъщаш околната реалност. Девет от десет първоначални идеи се оказват безполезни. Осланяш се на десетата.
    — И сега какво ти хрумна? Нещо съществено?
    Хари се поколеба. Катрине го гледаше изпитателно.
    — Без да съм сигурен, ми се струва, че убиецът е маниакален чистофайник.
    — И по какво съдиш?
    — Пренесъл е предишната си жертва от мястото на убийството до леглото. Серийните убийци имат еднотипен почерк. Тогава защо е оставил тази жертва в дневната? Между тукашната спалня и спалнята на Елисе Хермансен има една-единствена разлика: тук спалното бельо е мръсно. Вчера, докато оглеждах апартамента на Хермансен, криминалистите изнесоха чаршафите. Ухаеха на лавандула.
    — И е блудствал с мъртвото тяло на тази жена тук, в дневната, защото се гнуси от мръсни чаршафи?
    — Търпение. Едно по едно. Видя ли блендера в кухнята? Направи ли ти впечатление, че е оставил каната в мивката, след като я е използвал?
    — Да.
    — Било е напълно излишно да я слага там, защото той не е възнамерявал да я мие. Действието му навярно е продиктувано от някаква натрапливост. Вероятно страда от мания за чистота или от крайно изострена непоносимост към бактерии. Серийните престъпници често развиват фобии от най-ранна детска възраст. Но той не е измил мръсната кана, дори не е пуснал чешмата, за да я накисне, та остатъците от засъхналия му кървав шейк да се отмият по-лесно. Защо?
    Андерш Вюлер сви рамене.
    — Ще се върнем на този въпрос по-късно. Както виждаш, тази жена…
    — Съседката я идентифицира — обади се Катрине. — Ева Долмен. Ева с „W“.
    — Благодаря. Както виждаш, убиецът е оставил Ева с бикини за разлика от Елисе. Нея я открихме гола. В кошчето в банята открих празни опаковки от тампони. Затова предполагам, че Ева е била неразположена. Катрине, ще хвърлиш ли един поглед?
    — Съдебният лекар ще пристигне всеки момент.
    — Само колкото да разбера дали предположението ми е вярно. А именно: тампонът е още вътре.
    Катрине се начумери. Надникна между краката на жертвата, а тримата мъже отвърнаха лица.
    — Да, виждам висящо конче от тампон.
    Хари извади пакет „Кемъл“ от джоба на якето си.
    — Това означава, че убиецът — освен ако не е извадил тампона и после не го е пъхнал обратно — не е изнасилил жертвата вагинално. Защото е… — Хари посочи Андерщс цигарата.
    — … маниакален чистофайник — довърши младият полицай.
    — Едното възможно обяснение — кимна Хари. — Другото е, че не обича кръв.
    — Как така не обича кръв? — възрази Катрине. — Та той я пие, дявол да го вземе!
    — С лимон — отбеляза Хари и лапна незапалената цигара.
    — Е, и?
    — И аз се питам същото. Как да тълкувам добавения подобрител? Дали кръвта му е дошла твърде сладка, та е добавил нещо по-киселичко?
    — На интересен ли се правиш? — попита Катрине.
    — Не, просто се питам защо маниак, комуто консумацията на кръв носи сексуално удовлетворение, не пие любимото си питие чисто. Лимон се консумира с джин и риба; хората твърдят, че той подчертавал вкуса. Грешат. Лимонът всъщност парализира вкусовите брадавици и ги прави безчувствени към други вкусове. Прибавяме лимон, за да притъпим вкус, който не ни допада. Продажбите на рибено масло скочили, след като производителите започнали да добавят лимонова есенция. Възможно е нашият вампирист да не харесва вкуса на кръвта, а консумацията й да е просто мания.
    — Или пък е суеверен и я пие, за да си присвои силите на жертвата — подхвърли Вюлер.
    — При всички случаи този сексуален маниак се е въздържал да докосне интимните части на жертвата си. Едно от възможните обяснения е, че тя е кървяла.
    — Вампирист с непоносимост към менструална кръв. Неизчерпаемите потайности на човешката душа — подхвърли Катрине.
    — И това ни връща към блендера. Разполагаме ли с други следи от извършителя освен кървавия шейк?
    — Входната врата — отвърна Бьорн.
    — На влизане огледах бравата. Нямаше следи от взлом — каза Хари.
    — Ела да я погледнеш от външната страна.

    Тримата излязоха на стълбите. Бьорн отвърза въжето, което държеше отворената врата почти долепена до стената. Вратата се завъртя на пантите. Показа се външната й страна.
    Докато се взираше, Хари усети как сърцето му се разтуптя, а устата му пресъхна.
    — Завързах вратата, да не би някой от вас да я пипне, докато влиза — поясни Бьорн.
    На вратата имаше изписано латинско V, високо повече от метър. В долната, стесняваща се част на буквата кръвта се беше разтекла на вадички, които образуваха нещо като отвесни шипове.
    — Именно тази буква отворила очите на съседите, че се е случило нещо — докладва Катрине. — Съседът чул котката на Ева да мяука на стълбищната площадка. Често се случвало стопанката й да я забрави навън и съседите я прибирали в техния апартамент. У тях котката се чувствала у дома си, така казаха. Този път обаче, като отворили да я приберат, заварили животното да ближе вратата. И понеже котките не обичат боя, хората се досетили, че буквата е изписана с кръв.
    Четиримата оглеждаха вратата мълчаливо.
    Бьорн пръв наруши тишината:
    — V като „victory“? Победа?
    — Или като вампирист — включи се Катрине.
    — Или просто като отметка, бележеща поредния му успешен удар — поклати глава Вюлер.
    — Хари? — поиска мнението му Катрине.
    — Не знам.
    — Изплюй камъчето, личи си, че нещо ти се върти в главата.
    — Мхм. Версията за вампириста ми се струва много добра. Съвпада с представата ми за него, че влага много енергия в опитите си да ни внуши именно това.
    — Кое по-точно?
    — Колко е специален. Железните зъби, блендерът, тази буква. Той се възприема като уникат и ни подхвърля парченца от пъзела така, че да сглобим посланието. Подмамва ни да се приближим до него.
    Катрине кимна.
    Вюлер се поколеба, сякаш се досещаше, че вече си е изразходил отпуснатото му време за въпроси, но въпреки това се осмели:
    — И убиецът всъщност иска да го разкрием? Това ли искаш да кажеш?
    Хари мълчеше.
    — Не него, а движещата го сила — поясни Катрине. — Подсказва ни ръководното си начало.
    — Може ли да ми разясните малко по-подробно какво означава това?
    — Обърни се към специалиста по серийни убийства — Катрине посочи Хари.
    Той се взираше в буквата. Ехото от крясъка вече не беше просто ехо. Хари чуваше самия крясък. Крясъкът на демона.
    — Означава… — Хари щракна запалката, поднесе я към цигарата си, дръпна силно и изпусна дима — …че този тип иска да си играе.

    — Спестяваш нещо — отбеляза Катрине, когато двамата с Хари си тръгнаха заедно от апартамента един час по-късно.
    — Така ли мислиш?
    Хари огледа улицата. „Тьойен“. Емигрантски квартал. Тесни улици, пакистански дюкянчета, павета, учители по норвежки, яхнали велосипеди, турски кафенета, поклащащи се забрадени майки, младежи, издържащи се със студентски заеми, въздух и любов, музикално магазинче, където продаваха на черно винилови плочи и хард рок. Хари обожаваше „Тьойен“. Толкова му харесваше тук, че понякога се питаше какво прави сред тузарските къщи на Холменколен.
    — Просто не искаш да го изречеш гласно — отбеляза Катрине.
    — Знаеш ли какво казваше дядо ми, когато ме чуеше да ругая? „Не викай дявола, че да не дойде.“ Сама се сети…
    — Подскажи ми.
    — Искаш ли да викаме дявола?
    — Има две жертви, Хари. Вероятно на сериен убиец. Нима може да стане по-лошо?
    — Може. Може, и още как.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Събота следобед
    — По първоначални предположения си имаме работа със сериен убиец — обяви главен инспектор Катрине Брат и плъзна поглед над залата. Разследващата група присъстваше в пълен състав. Яви се и Хари. Решиха и той да участва в оперативките им, докато сформира свой екип.
    Днес цареше по-напрегната атмосфера. Дължеше се, разбира се, предимно на неблагоприятния развой на разследването, но Катрине беше сигурна, че и присъствието на Хари дава отражение. Той минаваше за алкохолизираното, арогантно „ужасно дете“ на Отдела за борба с насилието, пряк и косвен виновник за смъртта на колеги, полицай, използващ крайно спорни методи на работа. Но въпреки това Хари Хуле вдъхваше респект у околните. Защото още бе запазил своето мрачно, почти плашещо излъчване, а постигнатите от него резултати бяха отвъд всякакво съмнение. На прима виста Катрине се сещаше само за един престъпник, успял да му се изплъзне. Или просто Хари беше прав, като твърдеше, че дори съдържателките на бардаци си спечелват уважение, стига да натрупат достатъчно стаж.
    — Извършител от такъв тип се разкрива много трудно по няколко причини, но най-вече защото серийните убийци — какъвто е сегашният — действат по старателно изготвен план, подбират жертвите си на случаен принцип, а на местопрестъплението оставят единствено съвсем преднамерено подхвърлени следи. Ето защо папките пред вас с докладите от криминалистиката, съдебна медицина и тактическото следствие са толкова тънки. Все още не сме успели да докажем съпричастността на някой от известните на полицията сексуални престъпници към убийствата на Елисе Хермансен или Ева Долмен, нито разполагаме с данни някой от тях да се е намирал в близост до двете местопрестъпления. Но поне успяхме да се доберем до начина, по който убиецът си набавя жертви. Торд?
    Компютърният специалист се изсмя доста неуместно, все едно бе открил нещо смешно в думите на Катрине.
    — Ева Долмен е изпратила есемес от мобилния си телефон. От съобщението става ясно, че е имала среща в спортен бар на име „Дики“ с мъж, предложен й от приложението Тиндър.
    — „Дики“ ли? — възкликна Магнюс Скаре. — Че той се намира кажи-речи срещу „Джелъси“!
    В залата се разнесе дружен стон.
    — Ако убиецът се придържа към една и съща тактика — използва Тиндър, за да си намира жертви, и си урежда срещи с тях в заведения из „Грюнерльока“ — поне се сдобихме с някаква отправна точка — отбеляза Катрине.
    — Каква по-точно? — попита някой.
    — Имаме представа как ще подходи следващия път.
    — Ами ако следващ път просто няма?
    — Хари? — въздъхна Катрине.
    Хари се залюля на стола.
    — Обикновено между отделните престъпления на прохождащите серийни убийци, които все още усвояват занаята, има по-дълги интервали. Минават месеци, а понякога дори години. Според класическата теория за серийните престъпници след извършване на убийството настъпва период на охлаждане на нагона, преди сексуалната неудовлетвореност отново да започне да се нагнетява. Обикновено с времето този цикъл се скъсява. Настоящите две убийства са извършени с промеждутък от два дни. Следователно е логично да предположим, че извършителят не е начинаещ.
    Настъпи тишина. Всички очакваха продължение, но такова не последва.
    Катрине се прокашля.
    — Проблемът е, че през последните пет години в Норвегия няма данни за брутални сексуални посегателства, които да показват каквото и да е сходство със сегашните две убийства. Свързахме се с Интерпол да проверим дали някой сериен маниак от чужбина не е решил да пренесе набезите си на наша територия. Появиха се дузина кандидати, но нито един не е променял местоживеенето си. И така, не знам кой е. Логиката обаче сочи, че ще удари пак. И то съвсем скоро.
    — Колко скоро? — попита някой.
    — Трудно е да се каже — Катрине погледна Хари, който дискретно вдигна пръст. — Не е изключено да посегне на трета жена още в рамките на следващото денонощие.
    — Нищо ли не можем да направим, за да го спрем?
    — Помолихме главния секретар на полицията за разрешение по време на пресконференцията от осемнайсет часа да отправим официално предупреждение към жителите на града. Надяваме се в условията на повишена обществена бдителност убиецът да отмени или поне да отложи плановете си за следващо убийство.
    — Дали ще има ефект? — усъмни се Волф.
    — Според мен… — подхвана Катрине, но възрастният колега я прекъсна:
    — Моите уважения, Брат, но въпросът ми е към Хуле. Катрине се помъчи да не проявява раздразнение.
    — Имаш думата, Хари. Дали официалното предупреждение гражданите да внимават ще го спре?
    — Нямам представа. Забравете какво сте гледали по телевизията. Серийните убийци не са роботи, програмирани с еднотипен софтуер, които следват идентичен модел на поведение. И те като всички хора имат индивидуални особености и действат непредсказуемо.
    — Разумен отговор, Хуле.
    Групата се обърна към вратата. Току-що появилият се главен секретар Белман се беше облегнал на рамката със скръстени ръце.
    — Няма как да се предвиди какъв ефект би произвело официално предупреждение към населението. Възможно е то само да насъска допълнително психопата, с когото си имаме работа, да му вдъхне самочувствие, че диктува положението, че е недосегаем и може преспокойно да продължава в същия дух. Едно обаче е сигурно. Призовем ли гражданите да се пазят, ще оставим у тях впечатлението, че сме изгубили контрол над ситуацията. Подобно изявление от наша страна би изплашило не маниака, а гражданите на Осло. По-точно, би ги изплашило още повече. Онези от вас, които следят публикациите из уебстраниците на водещите вестници, сигурно са прочели тиражираните версии за връзка между двете убийства. Затова ще ви направя по-добро предложение. — Микаел Белман подръпна белите маншети на ризата си изпод сакото. — И то е да пипнем този изверг, преди да е наранил още някоя жена. — Белман се усмихна на екипа. — Какво ще кажете, разследващи?
    Катрине видя как няколко глави закимаха.
    — Чудесно — Белман си погледна часовника. — Моля, продължете, инспектор Брат.

    Камбанният ансамбъл върху източната кула на кметството биеше за осем вечерта, фолксваген „Пасат“, полицейска кола без опознавателни знаци, бавно подмина знаковата сграда.
    — През живота си не съм присъствала на по-трагична пресконференция — обобщи Катрине и подкара към улица „Кралица Мод“.
    — Двайсет и девет пъти — подхвърли Хари.
    — Какво?
    — Двайсет и девет пъти повтори „без коментар“. Броих ги.
    — Ей толкова ми оставаше да изтърся, че главният секретар ми е надянал намордник. Какви ги върши този Белман? Как така реши да не предупреждава хората, да не съобщи в прав текст, че из града върлува сериен убиец и хората трябва да са нащрек?
    — Прав е за ирационалния страх, който ще предизвика.
    — Ирационален? — изфуча Катрине. — Погледни навън! Събота вечер е. Половината от забързаните минувачки отиват на среща с непознат в очакване да се окаже принц, който да спре дъха им. Ако прогнозата ти за скъсения цикъл се сбъдне, надеждата на една от тези жени ще се оправдае, само че съвсем буквално.
    — Ти знаеш ли, че в същия ден, когато извършиха атентатите в Париж, в центъра на Лондон стана голяма автобусна катастрофа? Жертвите в британската столица бяха почти колкото във френската. Норвежците с познати в Париж започнаха да звънят на пожар, изплашени техни близки да не са сред убитите. Никой обаче не се беше притеснил за приятелите си в Лондон. След нападенията в Париж хората се страхуваха да посетят френската столица, макар цялата полиция да се намираше в бойна готовност, но никой не се боеше да се качи на лондонски автобус, въпреки че британските власти не взеха допълнителни мерки за подобряване сигурността на обществения транспорт.
    — Какво целиш да онагледиш с този пример?
    — Хората се страхуват повече, отколкото предполага вероятността да се натъкнат точно на Вампириста. Защото новината се съобщава на първите страници на вестниците и защото пише, че той пие кръв. Същевременно същите тези хора продължават да пушат цигари, които крият не по-малък риск за живота им.
    — Кажи ми, Хари, да не би да си съгласен с Белман?
    — Не, просто се опитвам да погледна нещата през неговата призма. Искам да се поставя на неговото място, за да разбера какво цели. Белман винаги има задна мисъл.
    — А именно?
    — Нямам представа. При всички случаи се стреми случаят да не се раздухва много-много и да бъде разрешен максимално бързо. Все едно боксьор, комуто предстои да защити титлата си в предстоящ двубой.
    — Какви ги говориш, Хари?
    — Спечелиш ли шампионската титла, предпочиташ да избягваш мачове, защото най-доброто, което можеш да постигнеш, е да задържиш вече извоюваното.
    — Интересна теория. Какво стана с другата?
    — Казах ти. Не съм сигурен.
    — Написал е „V“ на вратата на Ева Долмен. С тази буква започва името му, Хари. Нали каза, че почеркът върху местопрестъпленията ти е познат от активния му период?
    — Да, но казах и друго: затруднявам се да конкретизирам какво точно включва този почерк.
    — Ти го сравни с режисьор.
    — Виж, Катрине, неведнъж се е случвало да се заблудя. Нахапаният гръклян, железните зъби, изпитата кръв… те не се вписват в неговите способи. Серийните изнасилвачи и убийци може и да са непредсказуеми по отношение на детайлите, но никога не променят основния си маниер.
    — Този маниер включва богат арсенал от садистични техники, Хари.
    — Той обича болката и страха им. Не кръвта.
    — Нали спомена, че вероятно е прибавил лимона именно за да притъпи неприятния вкус.
    — Катрине, дори да е той, какво ще ни помогне това? Откога го издирвате съвместно с Интерпол?
    — Скоро ще станат четири години.
    — Точно затова смятам за контрапродуктивно да съобщаваме на другите за моите подозрения. Така рискуваме цялото разследване да се сведе до преследването на един-единствен човек.
    — Или просто го искаш само за себе си.
    — Моля?
    — Заради него се върна, нали, Хари? От самото начало си надушил, че е именно той. Олег е просто удобен претекст.
    — Да прекратим този разговор, Катрине.
    — Белман никога не би огласил информацията, с която разполага за миналото на Олег. Така би злепоставил и себе си, защото няма как да оправдае дългото си бездействие.
    Хари усили радиото.
    — Чувала ли си това парче? Изпълнява го Аурура Акснес, много е…
    — Мразиш електронната музика.
    — По-малко от посоката, която взе нашият разговор.
    Катрине въздъхна. Спряха на червено. Тя се наведе към предното стъкло.
    — Виж. Пълнолуние.

    — Пълнолуние — отбеляза Мона До и надникна през прозореца. Оттам се виждаха околните земеделски площи с меко нагънат релеф.
    Под лунната светлина блестяха като заснежени.
    — Дали то ще увеличи вероятността убиецът да посегне за трети път още тази нощ?
    — Едва ли — усмихна се Халстайн Смит. — От разказите ви за двете убийства съдя, че у този вампирист водещи са некрофилията и садизмът. Те надделяват над митоманията и самочувствието му на свръхестествено създание. Но той със сигурност ще убие пак.
    — Интересно — Мона До си водеше записки в бележник, поставен върху кухненската маса до чаша с чай от зелено чили. — Къде и как ще стане според вас?
    — Значи, и втората жертва е била на среща, уредена чрез Тиндър, така ли?
    Мона До кимна, докато продължаваше да записва. Повечето й колеги използваха диктофони, но макар да беше сред най-младите криминални репортери, тя предпочиташе стария метод. В яростната надпревара сред журналистите кой пръв ще публикува сензационна новина употребата на лист и химикалка спестява ценно време, защото журналистът нанася поправки върху материала си още докато записва. Така гласеше официалното й обяснение. Този метод й даваше сериозно предимство най-вече при отразяването на пресконференции. Макар че днес следобед, на брифинга в Главното управление, на репортерите не им трябваха нито диктофони, нито бележници. Нескончаемата мантра на Катрине Брат — „без коментар“ — накрая вбеси дори най-опитните журналисти в тази сфера.
    — Още не сме публикували информацията във вестника, но според анонимен източник от полицията Ева Долмен е изпратила есемес на своя приятелка. В него пишело, че отива на среща с познат от Тиндър.
    — Ясно — Смит си нагласи очилата. — Убиецът ще се придържа към метода, който досега се е доказал като успешен, убеден съм.
    — Какво бихте казали на жените, възнамеряващи да излязат на среща с непознат през следващите няколко дни?
    — Първо да изчакат полицията да залови Вампириста.
    — Според вас той ще продължи ли да използва Тиндър, след като прочете материала и разбере, че начинът му да си намира жертви е станал всеобщо достояние?
    — Той страда от психоза и рационалното претегляне на риска няма да го спре. Този човек не е класическият сериен убиец, който планира спокойно действията си; не е хладнокръвен психопат, който не оставя следи, спотайва се, плете мрежата си и търпеливо изчаква известно време, преди да убие пак.
    — Според нашия източник разследващите смятат, че става дума именно за класически сериен убиец.
    — Не, вампиристът страда от друга форма на налудност. От първостепенно значение не е убийството, а ухапването и кръвта. Те подклаждат патологичния му нагон. Той вече не може да спре, достигнал е точката на кипене, психозата му е в зенита си. Надеждата на разследващите в такива случаи — за разлика от случаите на класически серийни убийци — е, че ще го идентифицират и заловят бързо, защото той е извън контрол, все му е едно дали ще го разобличат. И класическият сериен убиец, и вампиристът са природни бедствия в смисъл, че са обикновени хора, но с болна психика. Но докато серийният убиец е вихър, който може да вилнее до безкрай и няма как да предвидиш кога ще стихне, вампиристът прилича на каменно свлачище. Трае кратко. Дори за броени минути обаче едно свлачище е способно да затрие цяло село, нали?
    — Факт — потвърди Мона и записа „да затрие село“. — Благодаря ви, Смит, предоставихте ми цялата нужна информация.
    — Казах ви съвсем общи неща — разпери ръце ученият. — Дори съм учуден, че сте били толкова път дотук само за това.
    Мона До извади айпада си.
    — Така или иначе трябваше да дойдем, за да ви снимаме. Реших да придружа фотографа. Вили?
    — Представям си го да позира насред полето — каза фотографът, който дотогава мълчаливо беше слушал интервюто. — Ширналата се земя и светлината от луната.
    Мона се досещаше каква е идеята му. Самотен мъж, нощен мрак, пълнолуние, вампир. Кимна едва забележимо на колегата си. Понякога беше по-добре да не разкриваш пред модела замисъла на снимката, защото рискуваш да срещнеш съпротива.
    — Възможно ли е и съпругата ми да се снима заедно с мен? — попита Смит с видимо смущение. — Все пак ще изляза на страниците на „Ве Ге“… За нас това е голяма работа.
    Мона До се усмихна. Очарователно. Хрумна й още по-брутална идея: да заснемат как психологът захапва врата на съпругата си като един вид нагледна демонстрация на двете убийства, но това, разбира се, би било вече прекалено, кощунствен хумор на фона на зверските престъпления.
    — Редакторите ще предпочетат да позирате сам — отвърна тя.
    — Разбирам. Обещах на жена ми да попитам — усмихна се извинително той.
    — Аз ще остана тук да пипна черновата тук-там, за да качим интервюто в сайта още преди да потеглим. Имате ли безжичен интернет в къщата?
    Халстайн Смит й издиктува паролата — freudundgammen. Вече беше приключила с половината текст, когато светкавица от фотоапарат блесна в далечината.
    Неофициално: Мона До избягваше диктофона заради недостатъка му да документира точните думи на събеседника. Не се беше случвало Мона До умишлено да напише нещо в разрез със схващането, изразено от интервюирания. Но бележникът й даваше свободата да парафразира. Да преформулира изреченията на събеседника си на вестникарски език, достъпен за читателите. Език, който да ги заинтригува.
    „Психолог: Вампириста може да затрие цели села!“
    Журналистката си погледна часовника. Трюлс Бернтсен обеща да й звънне в десет, ако е изникнало нещо ново.

    — Не харесвам научнофантастични филми — сподели мъжът, седнал срещу Пенелопе Раш. — Най-много ме дразни звукът, който се чува, когато космическите кораби минават покрай камерата. Шшшув! — изимитира той. — В космоса няма въздух и следователно няма и звуци. Съвършено тихо е. Баламосват ни.
    — И още как — засмя се Пенелопе и отпи от чашата си с вода.
    — Харесвам Алехандро Гонзалес Иняриту — мъжът също надигна чашата си. И той си беше поръчал минерална вода. — „Бютифул“ и „Вавилон“ ми допадат повече от „Бърдмен“ и „Завръщането“. Само се опасявам Иняриту да не тръгне да угажда на масовия вкус.
    Пенелопе потръпна от задоволство. Не толкова защото току-що бе споменал двата филма, оглавяващи личната й класация, а защото използва и слабо познатото презиме на Иняриту. Преди малко събеседникът й подчерта колко харесва любимия й писател (Кормак Маккарти) и любимата й туристическа дестинация (Флоренция).
    Вратата се отвори. Досега бяха единствените гости в малкия забутан ресторант, който той предложи, но ето че влезе още една двойка. Сътрапезникът на Пенелопе премести стола си и застана с гръб към тях. Тя успя да го огледа скришом. Вече беше забелязала, че е слаб, висок горе-долу колкото нея, с изискани маниери и елегантно облекло. Но беше ли привлекателен? Затрудняваше се да прецени. Определено не можеше да се нарече грозен, но в цялото му излъчване имаше нещо загладено. Тя се усъмни, че е само четирийсетгодишен, за колкото се представи. Кожата около очите и врата му беше опъната, сякаш се бе подлагал на фейслифтинг.
    — Не бях чувала за този ресторант — каза тя. — Много е тих.
    — П-прекалено тих ли ти идва?
    — Не, харесва ми.
    — Следващия път може да отидем на едно място, където предлагат бира „Кирин“ и черен ориз. Ако обичаш, де?
    Пенелопе насмалко да ахне от смайване. Как така бе налучкал и любимото й ястие? Тя просто обожаваше черен ориз! Повечето й приятели изобщо не знаеха за съществуването на такава зърнена култура. Руар пък мразеше черен ориз. Дъхал му на здравословна храна и на снобарщина. Донякъде имаше право. Черният ориз съдържаше повече антиоксиданти дори от боровинките и навремето с него приготвяли суши, предназначено само за императора и неговото семейство.
    — Обожавам черен ориз. Какво друго обичаш?
    — Работата ми.
    — Какво работиш?
    — Художник съм.
    — Колко вълнуващо! Какво…
    — Инсталации.
    — Руар… бившият ми… също е художник. Дали не се познавате?
    — Съмнявам се. Не се движа в утвърдените творчески кръгове. Самоук съм.
    — Но щом се издържаш с изкуство, е странно, че не съм чувала за теб. Осло е малък град.
    — Прехраната си изкарвам с други занимания.
    — Какви?
    — Охранителна дейност.
    — Не правиш ли изложби?
    — Правя, но достъп има само отбрана, професионална публика. Не разгласявам пред журналисти.
    — Колко интересно, че залагаш на елитарното. Все повтарях на Руар да опита същата стратегия. Какво използваш в инсталациите си?
    Той избърса чашата си със салфетка.
    — Модели.
    — Какви модели? Живи хора ли?
    — И да, и не — усмихна се той. — Я по-добре ти ми разкажи за себе си, Пенелопе. Какво харесваш?
    Тя подпря брадичката си с пръст. А сега де… Какво харесва? Имаше чувството, че той вече е изчерпил тази тема. Сякаш предварително бе прочел книга за нея.
    — Харесвам хората. Честността. Обичам семейството си. Обичам децата.
    — Обичаш и по-силовия подход — той хвърли поглед към двойката, седнала през две маси.
    — Моля?
    — Обичаш по-силовия подход и грубите закачки — той се наведе над масата. — Виждам го в очите ти, Пенелопе. Не ми пречи. И аз не си падам по лигавщини. Тук започна да става доста оживено. Да отидем ли у вас?
    Отне й секунда да схване, че той не се шегува. Сведе поглед. Беше отпуснал ръка съвсем близо до нейната и пръстите им почти се докосваха. Тя преглътна. Защо привлича все откачалки? Приятелките и непрекъснато й повтаряха, че най-добрият начин да преодолее Руар е да се среща с други мъже. И тя опита, но попадаше или на нескопосани програмисти, неспособни да вържат две думи на кръст, и цяла вечер се налагаше тя да поддържа разговора, или на такива като този, дето гледаха да забършат нещо за едното чукане.
    — Ще се прибера сама — отсече Пенелопе и се огледа за сервитьора. — Аз ще платя.
    От срещата им бяха минали само двайсет минути, но според приятелките й третото и най-важно правило в Тиндър гласяло „Без игрички. Ако не ти трепне, тръгвай си.“
    — Е, все ще намеря с какво да платя две бутилки минерална вода — усмихна се мъжът и леко подръпна яката на светлосинята си риза. — Бягай, Пепеляшке.
    — Благодаря.
    Пенелопе грабна чантата си и изскочи навън. Резливият есенен въздух приятно разхлади сгорещените й бузи. Тръгна нагоре по „Бугставайен“. Като всяка съботна вечер и сега улиците гъмжаха от купонджийски настроени хора. На стоянката за таксита се виеше опашка. Не я бъркаше. И бездруго Пенелопе вземаше такси само ако вали пороен дъжд — заради баснословните тарифи. Подмина „Соргенфригата“, където някога с Руар си мечтаеха да живеят — в някоя от красивите жилищни сгради. Единодушно смятаха, че не им е нужен апартамент, по-голям от седемдесет-осемдесет квадрата, стига да е ремонтиран. Най-много държаха банята да е освежена. Даваха си сметка каква космическа сума ще трябва да броят, но и нейните родители, и родителите на Руар обещаха да им ударят едно рамо. Тоест, да купят апартамента. Все пак Пенелопе току-що бе завършила дизайн и си търсеше работа, а почитателите на изящните изкуства все още не бяха открили огромния талант на Руар. С изключение, явно, на проклетата кураторка, която го оплете в мрежите си. В началото, след като Руар се изнесе, Пенелопе беше убедена, че той ще разбере каква стока е новата му изгора — сбръчкана стара чанта, жадна да забърше нещо младичко и да си поиграе с него известно време, а после да го захвърли. Но стана друго. Двойката обяви годежа си с идиотска инсталация, изработена от захарен памук.
    На метростанцията в „Маюрстюа“ Пенелопе се качи на първия влак в посока запад. Слезе в „Ховсетер“, известен и като източните покрайнини на западен Осло: нагъсто скупчени високи блокове и сравнително достъпни жилища. Тук с Руар бяха наели най-евтиния апартамент. С потресаваща баня.
    За утеха Руар й подари „Просто деца“ на Пати Смит, автобиографичен разказ за двама амбициозни творци, които живеят от надежда, въздух и любов в Ню Йорк в началото на седемдесетте. В крайна сметка постигат професионален успех. Но късат.
    Пенелопе тръгна към блока, възвисил се пред нея и окръжен с нещо подобно на ореол. Сигурно заради пълнолунието, съобрази тя. Навярно луната се намираше точно зад сградата. Четирима. Спа с четирима мъже, след като Руар си тръгна преди единайсет месеца и тринайсет дни. Двама от тях го превъзхождаха в леглото. Но сексът не беше основната причина да обича Руар. Обичаше го, защото… си беше Руар, да го вземат дяволите.
    Усети как ускорява крачка, докато минава покрай горичката от лявата страна на улицата. В „Ховсетер“ улиците обезлюдяваха рано-рано, но Пенелопе беше високо момиче в отлична физическа форма и досега дори не й беше хрумвало какви рискове крие прибирането след мръкване. Навярно се чувстваше малко изплашена заради този убиец, за когото непрекъснато тръбяха. Или по-скоро защото някой беше влизал в апартамента й. Случи се преди три месеца. Пенелопе забеляза бучици пръст върху пода в коридора. Първоначално у нея пламна надеждата, че на Руар му е домъчняло за къщи и се е отбил. А когато откри пръст и в спалнята пред скрина, преброи бикините си с идиотската надежда Руар да е взел някой чифт. Но те си стояха непокътнати. После установи какво липсва. Кутийката с годежния пръстен, който Руар й купи в Лондон. Дали пък не е бил крадец, запита се тя. Не, бил е Руар. Промъкнал се е, взел си е пръстена и го е подарил на кураторката си! Пенелопе, разбира се, кипна, обади се на Руар и му поиска обяснение. Той отрече да е влизал в жилището. Бил си забутал някъде ключовете и дори не знаел къде са; иначе досега щял да й ги изпрати. Лъжа, разбира се, като всичко останало. Пенелопе все пак смени патрона на апартамента си и издейства да сменят патрона и на входната врата.
    Извади ключовете от дамската си чанта. Държеше ги до лютивия спрей, с който се беше снабдила. Отключи входната врата, чу тихото съскане от хидравличния автомат, видя, че асансьорът е на шестия етаж, и реши да се качи пеша. Подмина вратата на Амюнсен. Спря. Въздухът не й стигаше. Странно, намираше се в добра кондиция. Досега не се беше случвало тези стълби да й се опрат. Нещо не беше както трябва. Нещо, но какво?
    Прикова поглед във вратата на апартамента си.
    В тази стара сграда някога бяха живели представители на работническата класа в Западен Осло. За да се икономисват средства за осветление, на всеки етаж имаше монтирана една-единствена стенна лампичка високо горе на стената. Пенелопе притаи дъх и се ослуша. Откакто влезе, не беше чула нито звук.
    След просъскването на хидравличния автомат.
    Нито звук.
    Ето, тук се коренеше проблемът.
    Пенелопе не чу вратата да се хлопва зад гърба й.
    Тя не успя да се обърне. Не успя да бръкне в чантата си. Докато се усети, една ръка се стрелна отзад, стегна китките й и притисна гръдния й кош толкова силно, че дъхът й секна. Чантата й се свлече по стълбите. Колкото и яростно да риташе, Пенелопе улучи само нея. Закрещя, но дланта, запушила устата й, заглуши писъците й. Миришеше на сапун.
    — Няма, няма, Пенелопе — прошепна глас в ухото й. — Няма кой да те чуе в цялата в-вселена. Шшшув!
    Долу, вероятно на партера, нещо тупна. Някой влезе, обнадежди се Пенелопе. Но после съобрази, че шумът е дошъл от чантата. Прехвърлила е парапета, полетяла е надолу и се е приземила на най-долната площадка, а флаконът с лютивия спрей е издрънчал.

    — Какво има? — попита Ракел, без да се обръща и без да спира да реже лук за салатата.
    В отражението на прозореца над кухненския плот забеляза, че Хари спря да подрежда масата и отиде до прозореца.
    — Май ми се счу нещо — отвърна той.
    — Сигурно са Олег и Хелга.
    — Не, беше нещо друго. Сигурен съм.
    — Ох, Хари — въздъхна Ракел. — Изкара в Управлението само един ден и параноята вече те тресе. Виждам как ти се отразява това разследване.
    — Последно. И приключвам — Хари се приближи до плота и я целуна по тила. — Как се чувстваш днес?
    — Добре — излъга тя. Тялото я болеше, главата я болеше. Сърцето — също.
    — Лъжеш.
    — Убедителна ли съм?
    Той се усмихна и започна да разтрива тила й.
    — Ако си отида, ще си намериш ли друга?
    — Да си намеря! Звучи много изморително. Достатъчно се трепах, докато сваля теб.
    — Някоя по-млада. Която да ти роди деца. Нямам нищо против, да знаеш.
    — Не си чак толкова умела лъжкиня, скъпа.
    Тя се засмя, пусна ножа, наведе глава напред. Топлите му сухи пръсти облекчаваха болките, осигуряваха й кратък отдих от страданието.
    — Обичам те, Хари.
    — Мхм?
    — Ако ми направиш чаша чай, ще те заобичам още повече.
    — Слушам и изпълнявам, шефе.
    Хари я пусна. Ракел изчака, изпълнена с надежда. Уви. Болките се завърнаха. Безпощадни като удари с юмруци.
    Опрял длани на кухненския плот, Хари се взираше в електрическата кана. Чакаше глухото гъргорене, постепенно прерастващо в бурно бълбукане, от което се разтриса цялата кана. Като вик. Хари чуваше викове. Безгласни викове, които изпълваха главата му, стаята, тялото му. Отпусна тежестта на другия си крак. Викове, които искат да изскочат, напират неистово. Какво му ставаше? Полудяваше ли? Вдигна поглед към прозореца. В тъмното виждаше само собственото си отражение. Онзи беше там, навън. Очакваше ги. Пееше. Елате да си поиграем!
    Хари затвори очи.
    Не. Чакаше не тях, а него, Хари. Излез да си поиграем!

    Той усещаше, че тя е по-различна. Пенелопе Раш искаше да живее. Беше едра и силна. Чантата й с ключовете падна на три етажа под тях. Тя изпусна въздуха от дробовете си и той затегна хватката около гърдите й. Действаше като змия удушвач. Боа констриктор. С всяко издишане на жертвата змията стеснява обръча. Искаше я жива. Жива и топла. Запазила прекрасната си воля за оцеляване. Която той постепенно щеше да прекърши. Но как да постъпи? Дори да успее да я довлече до партера и да вземе чантата с ключовете, рискува някой от съседите да чуе тупурдията и да се обади в полицията. Той усети прииждащата ярост. Трябваше да прескочи Пенелопе Раш. Да се откаже от нея още преди три дни, когато откри, че е сменила ключалките. После обаче късметът му се усмихна, той се свърза с нея по Тиндър, тя се съгласи да се видят в дискретния ресторант и той се обнадежди, че въпреки всичко тактиката му ще сработи. Колкото обаче по-малко посещавано е едно заведение, толкова по-голяма е вероятността да те забележат. Един от клиентите го огледа продължително. Той се притесни, прииска му се час по-скоро да се махне оттам и пришпори нещата. Пенелопе се заинати, отсвири го и си тръгна.
    Беше се подготвил и за такъв сценарий и предвидливо остави колата си наблизо. Излезе от ресторанта, качи се и подкара бързо. Не толкова бързо, че да го спре полиция, но достатъчно, за да я изпревари и да я издебне в горичката, преди тя да слезе от метрото. Докато я проследяваше, тя не се обърна нито веднъж. Не надзърна назад дори докато отключваше. Той пъхна крака си точно преди автоматичната врата да се затвори.
    Сега усети как по тялото й премина спазъм — предвестник, че съвсем скоро ще изгуби съзнание. Втвърденият му член се отъркваше в дупето й. Сочно, широко женско дупе. Като на майка му.
    Той усети как момчето идва, измества го и закрещява. Иска да го нахранят. Веднага. Тук.
    — Обичам те — прошепна в ухото й той. — Наистина те обичам, Пенелопе, затова ще те направя почтена жена, преди да продължим.
    Тялото й се отпусна. Той се разбърза, вдигна я с една ръка, а с другата бръкна в джоба на якето си.

    Пенелопе Раш се събуди. Досещаше се, че е била в несвяст. Беше се стъмнило. Тялото й се люлееше, увесено на ръцете й. Нещо се врязваше в китките й. Тя погледна нагоре. Белезници. Предмет, надянат на безименния й пръст, хвърляше матов отблясък.
    Усети болка и погледна надолу. Той издърпа ръката си измежду краката й. Лицето му беше отчасти в сянка, но тя все пак видя как той подуши пръстите си. Пенелопе се опита да извика, но безуспешно.
    — Добре, любима. Чиста си. Можем да започваме.
    Разкопча якето и ризата си, разтвори я и оголи гърдите си. Показа се татуирано лице, застинало в беззвучен писък също като нейното. Мъжът изпъчи гърди, сякаш за да й покаже татуировката си. Или обратното. Да покаже Пенелопе на демона, оголил зъби.
    Той бръкна в джоба си, извади някакъв предмет и го размаха пред очите й. Зъби от черно желязо.
    Пенелопе успя да си поеме малко въздух. И закрещя.
    — Точно така, любима — засмя се той. — Давай. Музика, докато работим.
    Той отвори широко уста и постави ченето.
    Между стените отекнаха неговият гръмък смях и нейните пронизителни писъци.

    В редакцията на „Ве Ге“ бръмчаха гласове. На големи телевизионни екрани, окачени по стените, вървяха международни новинарски емисии. Завеждащият новините в електронното издание и редакторът му непрекъснато го осъвременяваха.
    Мона До и фотографът стояха надвесени над столовете им и разглеждаха снимките на десктопа.
    — Пробвах какви ли не ракурси, за да изглежда поне малко зловещ. Не става и туйто — въздъхна фотографът.
    Мона виждаше, че е прав. Халстайн Смит изглеждаше непоправимо добродушен под пълноликата луна.
    — Въпреки това целта е постигната — забеляза шефът на новинарския отдел. — Я вижте гледанията. Скочиха до деветстотин на минута.
    Мона следеше менящите се показания на брояча от дясната страна на екрана.
    — Имаме победител — обяви шефът. — Ще го преместим на челно място в сайта. Дали да не поискаме от дежурния редактор да го сложи на първа страница в утрешното печатно издание?
    Фотографът вдигна юмрук и Мона послушано чукна кокалчетата на свитите си пръсти в неговите. Според баща и този поздрав нашумял покрай Тайгър Уудс. Асистентът му контузил великия състезател при задължителното им плясване на длани, след като Уудс улучил с пичинг удар шестнайсетата дупка на финалния кръг от турнир на „Мастърс“. Баща й много се косеше, задето вродената луксация на тазобедрената й става се явяваше пречка да стане голяма голфърка, както се беше надявал. Самата Мона намрази голфа още първия път, когато баща й я заведе на голф игрище. Нивото беше смехотворно ниско и тя спечели наградата с един много къс и грозен удар. Треньорът на младежкия отбор обаче отказа да я включи в отбора, защото предпочитал възпитаниците му да падат, но поне привидно да докарват, че играят голф. И Мона заключи стиковете в мазето на баща си и започна да се поти във фитнес залата. Там никой не критикуваше по какъв начин вдига сто и двайсет килограма от земята. Килограми, брой удари, брой гледания — успехът се измерва в числа. Твърдиш ли друго, значи се страхуваш от истината и се заблуждаваш, че лъжата е необходима на средностатическия човек. В момента обаче повече я занимаваше полето за коментари в сайта. Осени я една идея, породена от думите на Смит, че Вампириста не се бои от риска. Ако чете „Ве Ге“, може пък да напише коментар към статията в онлайн изданието.
    Погледът й пробяга по оставените мнения, които непрекъснато се увеличаваха.
    Обичайните заподозрени.
    Дежурните съчувстващи изразяваха съболезнованията си към жертвите.
    Самозвани социолози обясняваха как една или друга политическа партия е виновна за общество, което произвежда един или друг вид нежелани индивиди, в конкретния случай — вампирист.
    Към тях прибави и палачите, онези, дето не пропускат сгоден случай да поскандират за смъртно наказание и химическа кастрация.
    И, разбира се, закъде без зевзеците — имитатори на великите комици и привърженици на виждането, че човек може да се шегува с всичко. „Горещо препоръчваме бандата „Wampire“. „Веднага продавайте, ако притежавате акции в Тиндър!“
    Ако се натъкне на подозрителен коментар, какво да предприеме? Да съобщи на Катрине Брат и компания? Защо пък не? Дължеше го на Трюлс Бернтсен. Или по-скоро да се обади на русия, на Вюлер. Тъкмо ще го направи свой длъжник. И в реалния живот хората поставяха околните в категории „да“ и „не“ като в Тиндър.
    Мона се прозина. Отиде до бюрото и вдигна сака.
    — Отивам да поблъскам — подвикна тя на дежурната редакторка.
    — По това време?! Нощем?
    — Обади се, ако изникне нещо.
    — Смяната ти приключи преди час, До, оттук други поемат…
    — Аз следя случая. Обади се на мен, чу ли?
    Някой се изсмя, когато вратата се хлопна зад гърба й.
    Навярно заради походката й. Или се присмиваха на арогантното й поведение. Сякаш с него им казваше „аз съм амбициозно момиче и се справям с всичко сама“. Дремеше й. Да, накуцваше, голяма работа. И щеше да се справи съвсем сама.
    Асансьор, рамков металдетектор, въртяща се врата и тя излезе от стъклената сграда, където се помещаваше медията. Навън грееше пълна луна. Мона вдиша въздуха. Готвеше се нещо голямо. Просто го усещаше. И тя непременно щеше да участва.

    Трюлс Бернтсен беше паркирал до лъкатушещия стръмен път. В тъмното под него се гушеха смълчани тухлени сгради, закрити промишлени предприятия, железопътни релси с прорасла между траверсите трева. А отзад — новите игрални кубчета на архитектите. Бизнес паркът „Баркод“[5]. Закачливостта на новата икономика в контраст с мрачната сериозност на отминалия трудов живот, в който минимализмът беше средство за икономисване, а не естетически идеал.
    Трюлс вдигна очи към къщата на хребета, окъпана в лунна светлина.
    Прозорците светеха. Знаеше, че Ула е вътре. Навярно седеше както обикновено на дивана, със свити под себе си крака, и четеше книга. Ако се качи на възвишението и се спотаи с бинокъл в гората, ще разбере. Навярно ще види и как тя прибира русата си коса зад ухото, сякаш се ослушва. Дали някое от децата не се е събудило. Дали Микаел не иска нещо. Или просто — като газела до яма с вода — дали не се задава някой хищник.
    Подвижната радиостанция час по час прошумоляваше и изпукваше. Постъпваха кратки съобщения. Тези звуци, звуците на буден град, го успокояваха повече дори от музика.
    Трюлс отвори жабката. Бинокълът стоеше напъхан зад служебното оръжие. Беше си обещал да престане. Бе крайно време да спре, нямаше смисъл, нали разбра, че в морето има и други риби. То пък едни риби… Морски дяволи, попчета, морски дракони… Трюлс изгрухтя. Заради този смях му лепнаха прякора Бийвъс. И заради обратната захапка. А там горе седеше тя, пленница в прекалено голямата скъпарска къща. Трюлс сам бе излял плочата за терасата и в бетона бе зазидал трупа на наркодилър. Никой друг не знаеше за този тип и смъртта му нито веднъж не смути съня на Трюлс.
    Стържене от радиостанцията.
    — Имаме ли кола близо до „Ховсетер“? — обади се диспечерът.
    — Тук трийсет и едно. В „Скойен“ съм.
    — Улица „Ховсетервайен“, 44, втори вход. Паникьосани граждани съобщават, че психопат нападнал жена на стълбите. Не посмели да се намесят, защото на площадката има само една лампа, нападателят я счупил и сега било тъмно като в рог.
    — Въоръжен ли е?
    — Не знаят. Видели го да я хапе. После лампата угаснала. Сигнала са подали семейство Амюнсен.
    Трюлс реагира мигновено, натисна бутона за разговор:
    — Тук Бернтсен. По-близо съм. Тръгвам натам.
    Запали, натисна газта, вля се в движението и чу как шофьорът на някаква кола, изскочила зад завоя, натисна гневно клаксона.
    — Прието — обади се диспечерът. — Къде си, Бернтсен?
    — На няколко минути от адреса. Трийсет и едно, ела за подкрепление. Ако пристигнеш пръв, изчакай. Нападателят вероятно е въоръжен и опасен. Повтарям, въоръжен и опасен.
    Събота вечер. По улиците почти нямаше автомобили. С пълна газ профуча през тунела под Операта, който прорязваше като стрела земята под центъра на Осло. Щеше да пристигне максимум седем-осем минути след трийсет и едно. Не беше изключено, разбира се, тези минути да се окажат критични за жертвата и извършителят да се измъкне, но Трюлс Бернтсен имаше шанса да се превърне в полицая, арестувал прочутия Вампирист. Да не говорим колко ще платят от „Ве Ге“ за информация от първия, пристигнал на местопрестъплението. Трюлс натисна клаксона, някакво волво отби, за да му направи път. Платното стана двулентово. После трилентово. Газ до дупка. Сърцето блъскаше под ребрата. Блесна светкавицата на видеокамера за контрол на скоростта в тунела. Полицай по време на служба. Има право да накара всички в този шибан град да се пръждосват по дяволите. Отзовава се на спешен сигнал. Кръвта рукна на мощни тласъци по вените му, какъв кеф, все едно се надървяше.
    — Асе of space! — крещеше с цяло гърло Трюлс. — Асе of space!

    — Да, ние сме трийсет и едно. Чакаме те от няколко минути.
    Полицаят и полицайката бяха застанали зад патрулната, паркирана точно пред втория вход на сградата.
    — Един камион ме забави — излъга Трюлс и провери дали пистолетът е зареден, а магазинът — пълен. — Чува ли се нещо?
    — Тихо е. Никой не е влизал или излизал.
    — Да действаме — Трюлс посочи мъжа. — Идваш с мен. Вземи фенер. Ти — обърна се към жената — ще пазиш отвън.
    Двамата мъже се приближиха до входната врата. Трюлс надникна през прозореца да огледа тъмното стълбище. Натисна звънеца на семейство Амюнсен.
    — Да? — прошепна глас.
    — Полиция. Да сте чули нещо, след като сте подали сигнала?
    — Не, но е възможно още да е тук.
    — Добре. Отворете ни.
    Механизмът избръмча. Трюлс дръпна вратата.
    — Тръгвай пред мен и включи фенера.
    Полицаят се вцепени.
    — Уж ти трябвахме за подкрепление, а сега ме пращащ на предна линия.
    — Ти се радвай, че не си сам — прошепна Трюлс. — Движение!

    Ракел погледна Хари.
    Две жертви. Нов сериен убиец. Тъкмо по неговата специалност.
    Той се хранеше, преструваше се, че следи разговора около масата, стараеше се да предразположи Хелга, даваше вид, че слуша внимателно Олег. А може би Ракел грешеше, може би Хари действително се интересуваше от думите на младежа. Навярно този път не бе позволил работата да го обсеби, навярно се бе променил.
    — Контролът върху продажбата на оръжия е безсмислен, при положение че съвсем скоро всеки ще може да си купи триизмерен принтер и да си направи пистолет — каза Олег.
    — Доколкото съм осведомен, тези принтери създават неща само от пластмаса, нали? — попита Хари.
    — Принтерите за домашно ползване — да. Но дори пластмасата върши идеална работа, ако ти трябва пълнофункционално огнестрелно оръжие за еднократна употреба. — Олег се наведе въодушевено над масата. — За копирането не ти е нужен оригинален пистолет. Достатъчно е някой да ти услужи с оръжие за пет минути. Разглобяваш го, снемаш восъчна отливка от частите му, създаваш триизмерен компютърен файл и го прехвърляш в компютъра, към който е свързан принтерът. След като гръмнеш когото искаш, просто стопяваш пластмасовия пистолет. А дори и да открият с какво оръжие е извършено убийството, то не е регистрирано на ничие име.
    — Мхм. Но по силите на полицията е да установи от кой принтер е разпечатан пистолетът. Криминалистите са открили такъв начин с мастиленоструйните принтери.
    — Момчета, какво да ги правиш — Ракел смигна на смутената Хелга.
    — Луда работа — продължаваше Олег. — Ще правят какво ли не. До момента само в Норвегия са продадени над две хиляди принтера. Само си представи какво ни чака, когато започнат да ги разпространяват масово. Терористите ще могат да принтират триизмерни водородни бомби.
    — Момчета, защо не говорим за нещо по-приятно? — Ракел изведнъж усети колко трудно си поема дъх. — Поне тази вечер да обсъждаме нещо по-нормално. Имаме гостенка.
    Ракел се обърна към Хелга, която се усмихна и сви рамене, за да покаже, че няма претенции каква ще е темата на разговор.
    — Добре — съгласи се Олег. — Тогава да си поговорим за Шекспир?
    — Звучи ми по-приемливо — съгласи се Ракел и хвърли критичен поглед на сина си, преди да подаде купата с картофи на Хелга.
    — Столе Ауне ни изнесе доклад за синдрома на Отело. Двамата с Йесус записахме цялата лекция. Аз носех скрит микрофон и предавател под ризата си, а Йесус записа всичко от залата за колоквиуми. Хари, как мислиш, дали Столе би имал нещо против да качим записа в интернет?
    Хари мълчеше. Ракел го гледаше изпитателно. Пак ли се беше отнесъл?
    — Хари? — обърна се тя настойчиво към него.
    — Не мога да знам как би реагирал Столе — отговори той, забил очи в чинията си. — Защо просто не използвахте вградения диктофон на телефоните си? Записването на лекции за лична употреба не е забранено.
    — Упражняват се — обади се Хелга.
    Другите се обърнаха към нея.
    — Йесус и Олег си мечтаят да станат агенти под прикритие — поясни тя.
    — Още вино, Хелга? — предложи Ракел и вдигна бутилката.
    — С удоволствие. Вие няма ли да си налеете?
    — Аз взех обезболяващо, а Хари не пие.
    — Алкохолик съм, така да се каже. Жалко, защото това вино го водят много хубаво.
    Ракел забеляза пламналите от смущение бузи на Хелга и побърза да попита:
    — Значи, Столе ви преподава Шекспир?
    — Не точно Шекспир. С негово произведение иска да илюстрира синдрома на патологичната ревност. Названието „синдром на Отело“ е малко подвеждащо, защото излиза, че причината за кървавата развръзка в пиесата е ревността, но това не отговаря на истината. Вчера с Хелга прочетохме „Отело“…
    — Прочели сте пиесата заедно? Не са ли сладки? — Ракел докосна гальовно ръката на Хари.
    Олег забели очи с досада.
    — За друго ми е думата сега. Според моето тълкувание по-дълбоката причина за убийствата е не ревността, а завистта и амбицията на един мъж с наранено честолюбие. На Яго. Отело е просто марионетка. Би било по-логично пиесата да се казва „Яго“, не „Отело“.
    — Ти съгласна ли с Олег, Хелга? — попита Ракел. Миловидното, леко анемично, добре възпитано момиче спечели симпатиите й.
    Пък и Хелга бързо успя да се отърси от смущението си.
    — На мен оригиналното заглавие ми харесва. Може за трагичната развръзка изобщо да няма по-дълбока причина. Възможно е Отело да е прав, когато твърди, че виновно за всичко е пълнолунието; то подлудява хората.
    — No reason. I just like doing things like that[6] — издекламира Хари c патос и автентично английско произношение.
    — Впечатляващо, Хари — похвали го Ракел. — Цитираш Шекспир.
    — Репликата е от филма „Воини“ на Уолтър Хил.
    — Култова лента! — засмя се Олег. — Най-добрият гангстерски филм на всички времена.
    Ракел и Хелга също прихнаха. Хари вдигна чашата си с вода и погледна Ракел през масата. Усмихна се. Весело настроение на семейната трапеза. И тя си помисли, ето, в този момент Хари присъства и духом. Ракел се помъчи да задържи погледа му, да задържи Хари при себе си. Ала неусетно, както цветът на морето от зелен прелива в син, погледът му пак се обърна навътре. Ракел знаеше, че още преди смехът да замлъкне, Хари вече ще се е отнесъл надалеч, ще е потънал в тъмнината, ще се е откъснал от околните.

    С пистолет в ръка Трюлс крачеше нагоре по стълбите, приведен зад едрия униформен полицай с фенера в ръка.
    Някакво отмерено пукане нарушаваше тишината. Сякаш накъде нагоре по етажите цъкаше часовник. Конусовидният лъч от фенера все едно избутваше тъмнината напред и я сгъстяваше, сбиваше я като снега, който едно време, като тийнейджъри, Трюлс и Микаел се хващаха да ринат в дворовете на разни пенсионери в Манглерю. После изтръгваха хищно стотачките от разтрепераните им старчески ръце с обещанието да отидат да ги развалят. Ако някой от тези бабички и дядовци още е жив, продължава да си чака рестото.
    Под обувките им нещо изхрущя.
    Трюлс дръпна полицая за якето. Той наведе фенера надолу. Проблеснаха парчета стъкло. Трюлс видя и неясни отпечатъци от ботуши върху кръв. Между петата и предната част на подметката имаше празно място. Твърде голямо стъпало за жена, прецени Трюлс. Следите водеха надолу. На партера обаче се губеха. Пукането се усили.
    Трюлс даде знак на колегата си да продължи нагоре. Взираше се внимателно в стъпалата. Окървавените отпечатъци от подметки добиха по-ясни очертания. Трюлс погледна нагоре, спря и вдигна пистолета. Остави другия полицай да се изкачва. Трюлс беше видял нещо. То падаше през светлия лъч. Блещукаше в червено. През цялото това време бяха чували не часовник, а сочния, пльокащ звук от капеща кръв.
    — Вдигни фенера — нареди Трюлс.
    Полицаят се закова, обърна се и за миг се стъписа, защото очакваше колегата да го следва плътно, а изведнъж установи, че той е изостанал и гледа нагоре. Мъжът се подчини.
    — Пресвета Дево! — прошепна той.
    — Амин.
    На стената пред тях висеше жена.
    Карираната й пола беше запретната и отдолу се подаваха белите й бикини. От едното й бедро, на височината на главата на полицая, зееше голяма рана, от която бликаше тънка струя кръв. Вадичката се проточваше по прасеца й и се вливаше в обувката — явно препълнена, защото кръвта преливаше и се стичаше към върха на обувката, откъдето капеше в черна локва върху стълбищната площадка. Ръцете на мъртвата бяха вдигнати над обронената над гърдите глава, китките — оковани в чифт странни белезници, чиято верига беше надяната на металната стойка на етажната лампа. „Който е вдигнал тази жена, трябва да е бил много силен“ — съобрази Трюлс. Косата й покриваше лицето и шията и му пречеше да огледа за други рани, но съдейки по изтеклото количество кръв в локвата и оскъдното сълзене от раната на бедрото, жената беше източена кажи-речи до последна капка.
    Трюлс огледа щателно жертвата. Постара се да запомни всяка дребна подробност. Жената приличаше на картина. Ето този израз щеше да използва при разговора с Мона До: „като картина на стената“.
    Горе, на площадката, се открехна врата. Подаде се бледо лице.
    — Отишъл ли си е?
    — Така изглежда. Вие ли сте господин Амюнсен?
    — Да.
    Съседът отвори широко вратата и светлината от апартамента нахлу на площадката. Чу се паническо възклицание.
    Навън изкрета възрастен мъж, а жена — навярно съпругата му — надникна боязливо от прага.
    — Посети ни самият дявол — въздъхна старецът. — И вижте какво стори.
    — Ако обичате, не се приближавайте — предупреди ги Трюлс. — Това е местопрестъпление. Имате ли представа накъде е побягнал извършителят?
    — Ако знаехме, че си е тръгнал, досега да сме излезли да помогнем — отвърна Амюнсен. — От прозореца на дневната видяхме някакъв мъж. Излезе от блока и тръгна към метростанцията. Възможно ли е той да е убиецът? Вървеше си съвсем спокойно.
    — Преди колко време го видяхте?
    — Да има най-много петнайсет минути.
    — Външен вид?
    — А сега де — мъжът се обърна към съпругата си за помощ.
    — Съвсем обикновен човек, нищо особено — описа го тя.,
    — Именно — потвърди съседът. — Нито висок, нито нисък. Нито рус, нито черен. С костюм.
    — Със сив костюм — уточни жената.
    Трюлс кимна на колегата си. Той мигом схвана подканата и подаде информация по радиостанцията, закачена на гърдите му:
    — Искам подкрепление на „Ховсетервайен“ 44. Заподозреният е забелязан да се движи пеша в посока метростанцията преди петнайсет минути. Висок около 175 сантиметра, вероятно от норвежки произход, със сив костюм.
    Госпожа Амюнсен също излезе на площадката. Краката не я държаха. Пантофите й се тътрузеха по пода. Тя посочи жената на стената с разтреперан показалец. Напомни на Трюлс за онези пенсионери, на които някога ринеше снега.
    — Предупредих ви да не се приближавате — повиши глас той.
    — Ама… — подхвана старицата.
    — Влезте си обратно, госпожо! Местопрестъплението не бива да се замърсява преди идването на криминалистите. Ако имаме въпроси към вас, ще позвъним.
    — Ама… тя не е мъртва.
    Трюлс се обърна. На светлината от отворената съседска врата той видя как десният крак на окованата жена потрепва като от мускулен спазъм. И неволно го осени шантава мисъл. Че тя е заразена. Вампирясала. И сега се събужда, жадна за кръв.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Събота вечерта
    Щангата се стовари със силен кънтеж върху стойката над тясната лежанка. Някои хора наричат това шум, а Мона До — омаен звън на камбани. Пък и не пречеше на никого. Тренираше съвсем сама във фитнес залата. Преди половин година „Гейн“ започна да работи денонощно — по подобие на спортните центровете в Ню Йорк и Лос Анжелис. След полунощ Мона не беше засичала други желаещи да тренират. Просто норвежците не работят толкова много и без проблем намират време за спорт през деня. Мона се явяваше изключение. Тя искаше да е изключение. Мутант. Защото както и в еволюционната теория, така и изобщо в живота именно изключенията тласкат света напред. Те са носители на усъвършенстващото начало.
    Телефонът звънна. Мона се надигна от лежанката.
    Търсеше я Нора. Мона си сложи слушалката от хендсфрито в ухото и натисна „приеми“.
    — Тренираш, а, кучка такава? — простена приятелката й.
    — Малко.
    — Малко — друг път! От два часа си в залата, виждам.
    Мона, Нора и още две техни приятелки от студентските години се бяха включили към програма, чрез която всяка можеше да следи местонахождението на другите. Бяха активирали услуга за доброволно проследяване на телефоните си. Така хем поддържаха социалните си контакти, хем си осигуряваха по-голяма лична безопасност. На Мона обаче започна да й писва. Не виждаше нищо лошо в един вид професионално сестринство, но вече някак не вървеше да се държат като тийнейджърки, които дори до тоалетната ходят заедно. Крайно време беше да осъзнаят, че вратите на професионалното израстване са отворени пред млади, кадърни жени и единствено липсата на кураж и силни амбиции ги спира да влязат; амбиции да внесат промяна, вместо да се задоволяват с признанието на околните колко са съвестни.
    — Направо те ненавиждам, като си помисля колко калории си изгорила — призна Нора. — Докато аз кисна върху дебелия си задник и се теша с поредната пиня колада. Слушай сега…
    Мона едва се стърпя да не извади слушалката от ухото си, когато шумното сръбване от сламка се вряза в тъпанчето й. Нора твърдеше, че ликьорът бил единственото ефикасно средство срещу ранна есенна депресия.
    — Нещо спешно ли има, Нора? Заради теб прекъснах…
    — Да, има. Служебни дела.
    Нора и Мона бяха завършили Журналистическия факултет в един випуск. Допреди няколко години критериите за прием там бяха най-високите в страната. Изглежда, всеки втори отличник в Норвегия мечтаеше да води собствена коментаторска рубрика във вестник или да го дават по телевизията. Или поне Нора и Мона мечтаеха за журналистическото поприще. Нека други хора, не толкова работливи, се заемат с изследване на злокачествени болести и държавнически дела. Мона обаче забеляза, че в последно време напливът към журналистическия факултет намаля. Увеличиха се кандидатите за висши училища, които, подпомагани от държавни субсидии, предлагаха на норвежките младежи популярни специалности в областта на филмовото изкуство, музиката и красотата, без изобщо да се вълнуват от какви кадри се нуждае и изпитва недостиг обществото. Най-богатата страна на света щеше да си внесе нужната работна ръка от по-отрудени нации, а тукашните безработни и безгрижни синове и дъщери, дипломирани кинаджии и режисьори, щяха да си седят вкъщи със сламки и да цокат жадно от млечния шейк на държавната поилка, докато зяпат — ако не ги домързи — и критикуват чуждестранни филми. Критериите за прием във факултета падаха и защото момичетата и момчетата бяха открили света на блоговете: и без да залягат над учебниците по журналистика, можеха да си спечелят популярността, която дават телевизията и вестниците. Мона написа статия по темата. Медиите вече не поставят изисквания към професионалната компетентност на журналистите си, отбеляза тя, просто защото на никого не му трябват компетентни журналисти. В новото медийно общество, където злободневните клюки за знаменитости заемат все по-широка ниша, ролята на журналиста е сведена до ролята на клюкар в големия град. Като пример за това явление Мона посочи вестника, към който работеше тя. Норвежкият ежедневник с най-висок тираж. Така и не поместиха статията й.
    — Много е дълга — обоснова се редакторът на тематичните страници за авторски коментари във вестника и я препрати към редакторката на месечния подлистник.
    — Критикарската преса мрази да я критикуват — обърна й внимание добронамерен колега.
    Редакторката на подлистника обаче направо удари тъпомера, когато заяви:
    — Но, Мона, в твоя материал няма мнения на знаменитости.
    Мона застана до прозорците и плъзна поглед над парка „Фрогнер“. Беше се заоблачило. Като се изключат осветените алеи, над парка се спускаше тежък, почти материален мрак — типично за есента, преди листата да окапят от дърветата, всичко да добие малко по-прозрачен вид и градът да възвърне суровия си студен облик. Ала от края на август до края на септември Осло прилича на пухкаво топло мече, което Мона не можеше да се насити да прегръща.
    — Цялата съм слух, Нора.
    — Става дума за Вампириста.
    — Възложили са ти да го поканиш в твоето предаване. Да не мислиш, че той ще се навие да участва в токшоу?
    — За последен път повтарям: „Неделен магазин“ е коментарно студио, Мона. Обадих се на Хари Хуле, но той ми отказа. Разследването водела онази полицайка, Катрине Брат.
    — Тя е хубавица. Нали все се оплакваш колко трудно се намирали атрактивни гостенки за предаването ти.
    — Да, но Хуле е най-известният ни следовател. Спомняш ли си как миналия път дойде пиян? Разрази се истински скандал — точно по вкуса на зрителя!
    — Това ли му каза?
    — Не. Казах друго: появата на разпознаваеми лица по телевизията ще привлече повече обществено внимание към работата на полицията в нашия град.
    — Хитро. Но той не се хвана, така ли?
    — Ако съм искала да го поканя да участва в „Танцувай с мен“, за да защити престижа на гилдията, щял веднага да започне да репетира фокстрот. В случая обаче се касаело за сериозен случай. Човекът с цялостен поглед върху разследването и с правомощия да дава изявления била Катрине Брат.
    Мона се засмя.
    — Какво?
    — Просто си представих Хари Хуле в „Танцувай с мен“.
    — Допускаш ли да е говорел сериозно?
    Мона се разсмя още по-гръмогласно.
    — Обаждам се да те питам какво е мнението ти за въпросната Катрине Брат. Нали все пак си в тези среди.
    Мона взе две леки гири от поставката отпред и започна да помпа бицепси, за да поддържа кръвообращението си и да премахне шлаката, натрупала се в мускулатурата й.
    — Брат е умница. Умее да се изразява. Само дето го раздава малко дръпната.
    — Според теб дали ще представлява интерес за аудиторията? На репортажите от пресконференциите ми се стори някак…
    — Невзрачна ли? Стига да иска, може да изглежда адски секси. Две момчета от отдел „Криминални“ в нашата редакция са ми казвали, че в Главното управление няма по-готина мацка от Брат. Умишлено туширала сексапила си, за да не олеква в професионален план.
    — Вече започвам да я мразя. Халстайн Смит?
    — 0, от него ще излезе страхотен събеседник. Ексцентричен и словоохотлив в точната мярка и същевременно много ерудиран. Действай.
    — Добре, благодаря. Да знаеш, Вампириста още се разхожда из улиците на Осло.
    — Не ми казваш нищо ново.
    — Разстоянието от „Ховсетер“ до парка „Фрогнер“ не е голямо…
    — Какви ги говориш?
    — О, ама ти не си ли чула? Извършил е ново убийство.
    — По дяволите! — изкрещя Мона и с крайчеца на окото си забеляза как момчето зад рецепцията вдигна глава. — Проклетата дежурна редакторка обеща да ми се обади! Дала е случая на друг. Чао, Нора.
    Мона влетя в съблекалнята, натъпка връхната си дреха в сака, хукна надолу по стълбите и изскочи на улицата. Хукна към редакцията на „Ве Ге“, като непрекъснато се озърташе за свободно такси. Провървя й. Спря едно на светофара. Намърда се на задната седалка и извади телефона си. Набра Трюлс Бернтсен. Само след два сигнала за свободно чу странен смях, наподобяващ грухтене.
    — Защо се хилиш? — попита Мона До.
    — Чудех се колко време ще ти трябва.

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Събота късно вечерта
    — Когато я докараха, вече беше изгубила повече от литър и половина кръв — обясни лекарят, докато водеше Хари и Катрине по коридора на Юлеволската болница. — Ако нападателят беше разкъсал бедрената й артерия по-нагоре, където е по-дебела, щеше вече да е мъртва. Нямаме практиката да допускаме пациент в нейното състояние да бъде подлаган на разпит, но щом и животът на други жени е в опасност…
    — Благодаря за разбирането. Ще бъдем максимално кратки — обеща Катрине.
    Лекарят отвори вратата. Двамата с Хари останаха на прага, а Катрине се приближи до болничното легло, където дежуреше медицинска сестра.
    — Много е впечатляващо, нали, Хари?
    Хари се обърна към лекаря с вдигната вежда.
    — Дано не възразяваш да се обръщам към теб на малко име. Все пак лекувам съпругата ти. Осло е малък град.
    — Наистина ли? Знаех, че ще ходи на лекар, но не ми е споменавала за болница.
    — Докато попълваше един от стандартните ни формуляри, я видях да вписва твоето име в графата „близък“. Запомнил съм името ти от вестниците.
    — Имаш услужлива памет, доктор… — Хари се загледа в баджа на бялата престилка — доктор Джон Д. Стефенс. Защото отдавна нищо не е излизало за мен в пресата. Кое, казваш, е впечатляващо?
    — Че човек е способен да нанесе такава рана със зъби. Според мнозина съвременният човек имал слаба захапка, но всъщност в сравнение с повечето бозайници ние, хората, хапем силно.
    — Така ли?
    — Според теб колко силно можем да хапем, Хари?
    След няколко секунди на Хари му просветна, че лекарят действително очаква отговор.
    — Седемдесет килограма на сантиметър, твърдят нашите криминалисти.
    — Значи знаеш, че хапем силно.
    — На мен числата не ми говорят нищо — сви рамене Хари. — И сто и петдесет килограма да бяха ми казали, щях да съм също толкова впечатлен. Като стана дума за числа, по какво съдиш, че Пенелопе Раш е изгубила точно литър и половина кръв? Нима пулсът и кръвното налягане са чак толкова точни показатели?
    — Съдя предимно по снимките, които ми изпратиха от местопрестъплението. Купувам и продавам кръв, затова имам много точен окомер.
    Хари понечи да помоли за разяснение, но в същия миг Катрине му махна да се приближи.
    Хари влезе и застана до Катрине. Лицето на Пенелопе Раш беше бяло като калъфката на възглавницата, която образуваше рамка около него. Тя лежеше с отворени очи, но изглеждаше замаяна.
    — Няма да те мъчим, Пенелопе — обеща Катрине. — От колегата, дошъл на местопрестъплението, разбрахме, че с извършителя сте се срещнали в града, той те е издебнал и нападнал по стълбището и те е ухапал с железни зъби. Какво друго се сещаш за него? Как се представи? Само като Видар ли? Да е споменавал къде живее, къде работи?
    — Видар Хансен. Не съм го питала къде живее — промълви Пенелопе с глас, по-трошлив от порцелан. — Бил художник, но се прехранвал като охранител.
    — Вярваш ли му?
    — Не знам. Съвсем възможно е да е охранител или да работи нещо, което му осигурява достъп до ключове. Влизал е в апартамента ми.
    — Как разбра?
    С огромно усилие тя измъкна лявата си ръка изпод завивката и я вдигна.
    — Годежният пръстен от бившия ми приятел. Този тип го е взел от скрина ми.
    — Да не искаш да кажеш… — Катрине се взираше шокирана в матовото злато — … че той ти е надянал пръстена на стълбището?
    Пенелопе кимна и стисна силно очи.
    — И последното, което каза…
    — Да?
    — Не бил като другите мъже, щял да се върне и да се ожени за мен — от устните й се откъсна ридание.
    Хари виждаше, че Катрине е разтърсена, но съумява да съхрани концентрацията си.
    — Как изглежда той, Пенелопе?
    Жената отвори уста и пак я затвори. Гледаше ги отчаяно.
    — Не си спомням. Трябва да съм… забравила. Как… — тя прехапа долната си устна и в очите й отново избиха сълзи.
    — Не се притеснявай — успокои я Катрине. — В твоето състояние това е нормално. Впоследствие ще възстановиш паметта си. Сещаш ли се с какво беше облечен?
    — В костюм. И риза. Разкопча я. Отдолу имаше… — Пенелопе млъкна.
    — Какво?
    — Татуировка на гърдите.
    — Какво беше изобразено на татуировката? — попита Катрине с видимо затаен дъх.
    — Лице.
    — На демон, който се опитва да се изтръгне от оковите си?
    Жертвата кимна. По бузата й потече самотна сълза. Сякаш в тялото й нямаше достатъчно течност за повече, помисли си Хари.
    — Той… държеше… — Пенелопе изхлипа — … непременно да ми покаже това лице.
    Хари затвори очи.
    — Време е пациентката да почива — обади се сестрата. Катрине кимна и докосна утешително млечнобялата
    ръка на Пенелопе.
    — Благодарим ти, даде ни много ценни сведения.
    Хари и Катрине тъкмо излизаха, когато сестрата ги извика. Върнаха се до леглото.
    — Спомних си още нещо — прошепна Пенелопе. — Имах чувството, че си е правил пластична операция. Питам се…
    — Какво? Какво се питаш, Пенелопе? — Катрине се наведе към устните й, за да чуе немощния й глас:
    — Защо не ме уби?
    Катрине погледна умолително Хари. Той си пое дъх, кимна й и се надвеси над Пенелопе:
    — Защото не е успял. Ти не си се дала.

    — Поне вече със сигурност знаем, че е той — заключи Катрине, докато препускаха по коридора към изхода.
    — Мхм. Значи е изменил почерка си. И предпочитанията си.
    — Какви чувства предизвиква това у теб?
    — Кое? Че е той ли? — Хари сви рамене. — Никакви. Вилнее убиец, който трябва да бъде заловен. Нищо повече.
    — Стига си лъгал, Хари. Поне с мен бъди откровен. Върнал си се заради него.
    — Да, защото има опасност да отнеме още човешки животи. Важно е да го пипнем, но не съм го приел твърде присърце. Разбираш ли?
    — Да.
    — Хубаво.
    — Думите му… че щял да се върне и да се ожени за нея, според теб…
    — Питаш дали са метафорични? Да. Ще я навестява в кошмарите й.
    — Значи той…
    — … умишлено я е оставил жива.
    — Ти я излъга.
    — Да — Хари отвори вратата и се качиха в колата. Катрине отпред, Хари отзад.
    — Към Управлението ли? — попита от шофьорското място Андерш Вюлер.
    — Да — Катрине посегна към телефона си, който беше оставила да се зарежда в колата. — Съобщение от Бьорн. Кървавите отпечатъци по стълбите най-вероятно са от каубойски ботуши.
    — Каубойски ботуши — повтори Хари от задната седалка.
    — От онези с тясното токче и…
    — Знам на кои ботуши викат каубойски, фигурираха и в свидетелските показания.
    — Чии? — поинтересува се Катрине и прегледа есемесите, получени, докато се намираха в болницата.
    — На бармана в „Джелъси“. Мехмет някой си.
    — Паметта ти е непокътната, трябва да ти се признае. От телевизията ме канят да гостувам на „Неделен магазин“, за да говорим за Вампириста — Катрине започна да пише по клавиатурата.
    — Какво ще им отговориш?
    — Ще откажа, разбира се. Белман изрично изрази желание публичните изяви по случая да се сведат до минимум.
    — Дори ако те спомогнат за по-бързото залавяне на убиеца?
    — Какво имаш предвид? — обърна се назад Катрине. Той сви рамене.
    — Първо, главният секретар на полицията ще има повод да се перчи в национален ефир, че сме разкрили случая за три дни. И второ, широката разгласа ще ни помогне да го заловим.
    — Че ние разрешили ли сме случая? — Вюлер погледна Хари в огледалото за обратно виждане.
    — Разкрихме го, но не сме го разрешили.
    — Превод, моля — обърна се Вюлер към Катрине.
    — Знаем кой е извършителят, но случаят ще се води приключен само след като дългата ръка на закона залови убиеца. А в дадения случай ръката на закона се оказа възкъсичка. Този тип е обявен за международно издирване от три години.
    — Кой е той?
    — Нямам сили дори да изрека името му — въздъхна тежко Катрине. — Ти го кажи, Хари.
    Хари гледаше през прозореца. Катрине беше права, разбира се. Колкото и да отричаше, истината беше, че той се върна, ръководен единствено и само от егоистични подбуди. Не заради жертвите, не заради благоденствието на града, не и заради престижа на полицейската гилдия. Дори не заради личния си престиж. Причината беше една-едничка: онзи тип се беше измъкнал. Хари, естествено, се чувстваше виновен, задето не го е спрял по-рано, заради всички погубени от него животи, заради всеки ден, през който този човек се разхождаше на свобода. И въпреки това мисълта му беше обсебена не от гузна съвест, а от фикс идеята да го залови. Той, Хари, трябваше непременно да го пипне. Не знаеше защо. Наистина ли се нуждаеше от най-садистичния сериен убиец и изнасилван, за да намери посока и смисъл на живота си? Един дявол знаеше. Един дявол знаеше и дали този звяр не бе изпълзял от леговището си заради него, заради Хари Хуле. Бе изписал с кръв началната буква от името си на вратата на Ева Долмен и бе разголил татуирания на гърдите си демон пред Пенелопе Раш. Тя попита защо убиецът я е пощадил. И Хари я излъга. Беше я оставил жива с нарочната цел тя да разкаже какво е видяла. Да предаде на Хари онази покана, която той вече беше разчел в местопрестъпленията. Да излезе да си поиграят.
    — И така… Коя версия предпочитате? Дългата или кратката?

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Неделя сутринта
    — Валентин Йертсен — Хари Хуле посочи лицето, което светна от големия екран на мултимедията срещу разследващата група.
    Катрине изучаваше с поглед кафявата коса, хлътналите очи. Навярно силно наведената му напред глава визуално ги правеше още по-вкопани. Тя се питаше как полицейският фотограф му е позволил да позира така. Озадачаваше я и самото изражение. Обикновено на снимките арестуваните изглеждат изплашени, объркани или примирени. От това лице обаче струеше злорадство. Сякаш Валентин Йертсен е знаел нещо, убягнало на полицията. До което впрочем тя вероятно още не се беше добрала.
    Хари изчака няколко секунди, докато образът се утаи в съзнанието на колегите му.
    — На шестнайсет е обвинен в блудство с деветгодишно момиченце, което подмамил на гребна лодка. Година по-късно съседка се оплакала в полицията, че й налетял в общото перално помещение в мазето. На двайсет и шест години, докато излежава присъда за посегателство върху малолетна, си записва час при зъболекарката в затвора „Ила“. Изтръгва борчето от ръката й и го използва като оръжие, за да я принуди да си събуе найлоновите чорапи и да си ги нахлузи на главата. Изнасилва я върху зъболекарския стол, а после запалва чорапите.
    Хари натисна някакъв клавиш на компютъра и снимката на екрана се смени. Присъстващите дружно нададоха сподавен стон. Катрине забеляза как неколцина от най-опитните следователи отвърнаха погледи.
    — Показвам ви това не за да ви шокирам, а за да си създадете представа с какво чудовище си имаме работа. Впрочем, Валентин е оставил зъболекарката жива. Точно като Пенелопе Раш. Не ми се вярва да е случайност. Според мен Валентин ни разиграва.
    Хари натисна клавиш и на екрана се появи същата снимка на престъпника, само че от сайта на Интерпол.
    — Преди близо четири години Валентин извърши зрелищно бягство от „Ила“. Първо пребил до смърт своя съкилийник Юда Юхансен, като обезобразил тялото до неузнаваемост. После Валентин уредил да татуират върху гърдите на мъртвия Юда абсолютно същия демон, какъвто имал на гърдите си, а междувременно скрил трупа в библиотеката, където работел. Юда не се явил на редовното преброяване на затворниците и го обявили за избягал. В нощта на бягството си Валентин облякъл трупа на Юхансен в своите дрехи и го положил върху пода в килията си. Надзирателите, открили неразпознаваемото тяло, изобщо не се усъмнили в самоличността му и никак не се изненадали, че някой е видял сметката на Валентин. Другите затворници яростно мразели Йертсен, както впрочем и всички, осъдени за педофилия. На персонала не му и хрумнало да сверява отпечатъците на мъртвеца с тези на Валентин или да даде биологичен материал от тялото за ДНК анализ. Дълго се шири заблудата, че Валентин Йертсен вече е само история. Докато един ден най-неочаквано, при разследването на едно убийство, се натъкнахме на негова ДНК. Разбира се, не разполагаме с точни данни колко жени е убил и изнасилил, но при всички cлучаи броят им далеч надвишава броя на подозренията, паднали върху него, и на произнесените над него присъда Знаем, че една от последните му жертви, преди да потъне вдън земя, е бившата му хазяйка Иря Якобсен. — Поредна снимка. — Направена е в общежитието, където тя се е крила от Валентин. Ако не ме лъже паметта, ти, Бернтсен, пръв посети местопрестъплението, където намерихме Иря удушена под накамарени една върху друга детски дъски за сърф с — както се вижда на снимката — щамповани акули.
    Сумтене от дъното на залата.
    — Точно така. Клетите наркоманчета бяха задигнали отнякъде дъските, но не бяха успели да ги шитнат.
    — Валентин е очистил Иря Якобсен най-вероятно защото е снесла информация за него на полицията. Това е причината да не можем да открием нито един човек, склонен да издаде местонахождението му. Хората се боят за живота си. — Хари се прокашля. — Има и още една сериозна пречка за издирването му. След бягството си от затвора Валентин се е подложил на серия преобразяващи пластични операции. Човекът на тази снимка няма нищо общо с онзи, когото по-късно видяхме на запис от охранителна камера на стадион „Юлевол“. Там картината е доста зърнеста. Валентин, така да се каже, се е погрижил да попадне в кадър по време на футболния мач. Тъй като и до момента издирването му не е дало резултат, подозираме, че впоследствие си е направил още лицеви корекции, извършени най-вероятно в чужбина, защото разпитахме де що пластични хирурзи има в цяла Скандинавия. Предположенията за промяната във физиономията му намират подкрепа и във факта, че Пенелопе Раш не разпозна Валентин на показаните й снимки. За жалост тя не успя да ни даде описание на актуалния му външен вид, а колкото до снимката на профила му в Тиндър, където се представя като Видар, тя сто процента не е негова.
    — Торд прегледа фейсбук профила на мнимия Видар — съобщи Катрине. — И, естествено, се оказа фалшив, създаден наскоро на компютър, който не успяхме да локализираме. Последното, според Торд, показва, че Йертсен притежава известни познания за прикриване на киберследи.
    — Или просто някой му е помогнал — предположи Хари. — За щастие наш колега видя и разговаря с Валентин Йертсен непосредствено преди той да изчезне от радара ни преди три години. Столе вече не работи като консултант към Отдела за борба с насилието, но се отзова на молбата ми да присъства днес.
    Ауне се изправи и закопча едно копче на туиденото си сако.
    — Имах съмнителното удоволствие за кратко да лекувам пациент, представящ се под името Пол Ставнес. Като страдащ от шизоидно личностово разстройство, известно и като психопатия, той, за разлика от пациенти с други психични заболявания, съзнаваше особеностите на състоянието си — поне до известна степен. Успя да ме изманипулира така, че да не се досетя кой е и какво е извършил. По време на един сеанс обаче случайно се издаде и се опита да ме убие. После изчезна.
    — Описанието на Столе послужи като основа за този фоторобот — Хари смени изображението на екрана. — Показвам го с уговорката, че портретът вече не е съвсем актуален, но поне е по-достоверен от кадъра, заснет на футболния мач.
    Катрине наклони глава. На фоторобота косата, носът и формата на очите беше по-различна, а лицето — по-издължено. Но пак излъчваше онова злорадство. Или нещо, което полицаите интерпретираха като злорадство. Ето така би се усмихнал свиреп крокодил например.
    — Как е станал вампирист? — попита някой до прозореца.
    — Първо, още не съм убеден, че такова нещо наистина съществува — отвърна Ауне. — Възможно е, разбира се Валентин Йертсен да е започнал да пие кръв по ред причини, но не се наемам да ги коментирам на прима виста.
    Последва продължително мълчание.
    Хари си прочисти гърлото:
    — По телата на жертвите, доказано убити от Валентин Йертсен, до момента не са открити следи от ухапвания. По принцип маниаците се придържат към определен почерк, защото едни и същи фантазии ги тласкат към извършване на престъпленията.
    — Колко сигурни сме, че това наистина е дело на Йертсен? — попита Скаре. — А не на някой негов имитатор например?
    — Осемдесет и девет процента — отвърна Бьорн Холм.
    Скаре се разсмя.
    — И как ги изчисли с такава точност?
    — Открихме негови косми върху белезниците, с които беше оковал Пенелопе Раш. Най-вероятно са от външната част на дланта му. При ДНК анализ съвпадението се потвърждава сравнително бързо с осемдесет и девет процентова сигурност. Последните десет процента отнемат повече време. След два дни ще разполагаме с окончателен резултат. Колкото до белезниците, могат да се купят по интернет. Представляват имитация на средновековни белезници. Затова са железни, а не стоманени. Популярни са сред двойки, обзавеждащи любовните си гнезденца като средновековни тъмници.
    Самотно грухтене.
    — А как стои въпросът с железните зъби? — поинтересува се една следователка. — Откъде се е сдобил с тях?
    — Тук се затруднихме повече. Не открихме производители на такива зъби. Може някой ковач да му ги е изработил по поръчка. Или Йертсен да си ги е направил сам. Не сме се сблъсквали с такова оръдие на убийство.
    — Поведенческа промяна — обади се Ауне, разкопча копчето и освободи шкембето си. — Коренната промяна в човешкото поведение е изключително рядко явление. Хората са непоправими в упорството си да повтарят едни и същи грешки, независимо от натрупването на жизнен опит. Това е лично мое професионално убеждение, яростно оспорвано в средите на психолозите и в моя чест наречено „постулат на Ауне“. Когато все пак наблюдаваме промяна в поведението на индивида, тя обикновено е продиктувана от промяна в обстановката, към която той се адаптира. Фундаменталните подбуди, определящи човешкото поведение, си остават константа. Сексуалните престъпници често откриват нови фантазии и начини да задоволят нагона си и в това няма нищо изненадващо. Причината обаче е постепенното формиране на вкуса му, а не претърпяна коренна промяна. Когато бях тийнейджър, баща ми твърдеше, че като понатрупам житейски опит, ще започна да харесвам Бетовен. Тогава ненавиждах този композитор и бях убеден, че татко греши. Още в съвсем млада възраст Валентин Йертсен е имал широкообхватни сексуални предпочитания. Изнасилвал е и млади, и стари жени, вероятно и момчета. За мъже в зряла възраст нямаме данни, но сигурно са го възпрели чисто практически препятствия: те оказват по-силна съпротива. Педофилия, некрофилия, садизъм… Валентин Йертсен непрекъснато е експериментирал. Ако не броим Свайн Фине Годеника, в Осло Йертсен е престъпникът с най-много убийства на сексуална основа. Щом е решил да обогати менюто си с кръв, при психологически тест положително ще отчетем високи нива по показателя „отвореност към нов опит“. Колкото до добавянето на лимонов сок към кръвта, Йертсен явно по-скоро експериментира с кръвта, а не е обсебен от нея.
    — Как да не е обсебен? — възрази гръмогласно Скаре. — Та той убива по една жертва на ден! Докато седим тук, сигурно вече си е набелязал следващата. Нали така, професоре? — той произнесе званието с неприкрита ирония,
    Ауне разпери късите си ръце:
    — Пак повтарям, това са само догадки. Не знаем нищо със сигурност. Никой не знае.

    — Валентин Йертсен? Сто процента ли сме сигурни, Брат? — попита Микаел Белман. — В такъв случай ми дай две минути да помисля. Да, спешно е, разбрах.
    Белман прекрати връзката и остави телефона си върху стъклената масичка. Исабеле току-що изтъкна, че този шедьовър от стъкло, продухано на уста, бил дело на компанията „ClassiCon“, прочута с производството на дизайнерски мебели с колекционерска стойност. Исабеле държала, така натърти, да си купи качествено обзавеждане, вместо да напълни апартамента си с долнопробни боклуци. От мястото си Белман виждаше движението на хидробуси до и от изкуствен плаж край фиорда на Осло. В далечината бръснещите пориви на вятъра разпенваха до бяло почти виолетовата вода.
    — Е? — обади се въпросително Исабеле от леглото зад гърба му.
    — Водещата разследването пита дали да приеме поканата да участва в тазвечершното издание на „Неделен магазин“. Ще говорят, разбира се, за убийствата на Вампириста. Установихме самоличността на извършителя, но не и местонахождението му.
    — Елементарно е. Ако го бяхте пипнали, по телевизията трябваше да се появиш ти, но щом успехът е частичен, по-правилно е да изпратиш твой представител. Предупреди я да говори в множествено число — ние, а не аз. Няма да е зле и да намекне, че извършителят се е прехвърлил през границата.
    — И защо?
    Исабеле Скойен въздъхна.
    — Скъпи, не се прави на по-глупав, отколкото си. Така ми лазиш по нервите.
    Белман стана и отиде до вратата към верандата. Постоя там, загледан в туристите, прииждащи към остров Тювхолмен в неделния ден. Някои — за да посетят частния музей за съвременно изкуство „Астрюп фернли“, други — за да разгледат хипермодерната архитектура и да изпият чаша капучино на баснословна цена. А трети — за да оплакнат око във все още непродадените скъпарски апартаменти. Някъде чу, че в музея изложили мерцедес, върху чиято предна решетка, вместо емблематичната за Марката трилъчна звезда, се мъдрело солидно кафяво човешко изпражнение. Намираха се хора да възприемат твърдите изпражнения като маркер на висок социален статус. Други пък изпитваха потребност от тузарски апартамент, последен модел кола и огромна яхта, за да се чувстват добре. А такива като Микаел и Исабеле искаха да имат абсолютно всичко: власт, ала без задушаващи задължения; обществен престиж и уважение, но и достатъчно анонимност, за да си живеят живота; семейство, което да им вдъхва усещане за приютеност и да обезпечава наследяването на гените им, но и свободен достъп до секс извън четирите стени на дома. Апартамент и кола. И твърди изпражнения.
    — Значи според теб, ако Валентин Йертсен се поизгуби за известно време, хората автоматично ще помислят, че е офейкал в чужбина, а няма да го отдадат на неспособността на полицията в Осло да го залови. Пипнем ли го обаче, значи сме реагирали светкавично. Но извърши ли междувременно ново убийство, ще ни обърка сметките.
    Микаел се обърна към любовницата си. Недоумяваше защо беше решила да разположи голямото двойно легло в дневната вместо в по-подходящата спалня. Още повече че съседите можеха да надничат безпрепятствено в това помещение. Май го беше направила съвсем преднамерено. Исабеле Скойен беше едра жена. Дългите й бити крака стърчаха изпод тежкия златист копринен чаршаф, който се диплеше върху пищните й форми. Само гледката му стигаше да я пожелае пак.
    — Подхвърляш една-единствена дума и вече си посял мисълта за чужбина в главите на журналистите. На политически език това се нарича пропаганда. Постига се лесно и действа безотказно. Защото хората са елементарно устроени — тя плъзна поглед надолу по тялото му и се усмихна широко. — Особено мъжете.
    С отривист замах тя хвърли чаршафа върху паркета.
    Понякога на Микаел му се струваше, че видът на тялото й му допада повече от ласките й. Със съпругата му беше точно обратното, макар обективно погледнато Ула да имаше по-хубава фигура. Просто необузданата, дива страст на Исабеле го възпламеняваше повече, отколкото нежността и тихите, сподавени, плачливи оргазми на Ула.
    — Чекия — нареди властно тя, разкрачи се — коленете й заприличаха на наполовина разперени криле на граблива птица — и започна да се задоволява с два едри пръста.
    Микаел се подчини. Затвори очи. Неочаквано нещо започна да дрънчи върху стъклената масичка. По дяволите, съвсем забрави за Брат. Напипа вибриращия телефон и натисна зелената слушалка.
    — Ало?
    Женският глас отсреща каза нещо, но Микаел не го чу заради пронизителната свирка на хидробус.
    — Приемай — извика нетърпеливо той. — Ще гостуваш в „Неделен магазин“. В момента съм зает, по-късно ще ти звънна с повече инструкции, става ли?
    — Аз съм.
    Микаел Белман се вцепени.
    — Скъпа, ти ли си? Взех те за Катрине Брат.
    — Къде си?
    — В службата, къде да съм.
    В последвалата твърде продължителна пауза той съобрази, че съпругата му, разбира се, е чула сигнала на корабчето и се е усъмнила. Пое си тежко дъх през устата, докато гледаше как ерекцията му спада.
    — Яденето ще е готово чак в пет и половина — съобщи Ула.
    — Добре, добре. Какво…
    — Телешки стек — отвърна тя и затвори.

    Хари и Андерш Вюлер слязоха от колата пред номер 33 на улица „Йосинг“. Хари запали цигара и огледа червената тухлена сграда, оградена с висок дувар. Когато потеглиха от Главното управление, грееше слънце и всичко преливаше в есенни багри, а докато пътуваха, облаците се скупчиха. Сега пъплеха над хребетите като покрив с цвят на цимент и изсмукваха яркостта на цветовете.
    — Това, значи, бил затворът „Ила“ — установи Вюлер.
    Хари кимна и дръпна жадно от цигарата.
    — Откъде идва прякорът му — Годеника?
    — Правел всичко възможно жертвите му да заченат от него и после ги заставял да износят детето.
    — А ако откажат?
    — Заплашвал ги да се върне и лично да им разпори корема — Хари дръпна за последно, изгаси огънчето в пакета и прибра недопушената цигара. — Да почваме, че да свършваме по-бързо.

    — Правилникът за вътрешния ред не ни позволява да му слагаме белезници, но ще следим разговора с видеокамера — поясни надзирателят, който ги посрещна и поведе към дъното на дългия коридор с две редици сиви стоманени врати. — Спазваме неписаното правило да не го доближаваме на повече от метър.
    — И защо? — поинтересува се Вюлер. — Налитал ли е на персонала?
    — He — отговори надзирателят и пъхна ключ в бравата на последната врата. — За двайсет години зад решетките Свайн Фине няма нито едно провинение.
    — Тогава?
    Надзирателят сви рамене и завъртя ключа:
    — Сами ще се досетите за причината.
    Отвори вратата и отстъпи встрани. Хари и Вюлер влязоха в килията.
    Мъжът върху нара седеше в сянка.
    — Фине — подхвана Хари.
    — Хуле — гласът прозвуча като каменотрошачка.
    Хари разпери ръце към единствения стол в килията.
    — Нещо против да седна?
    — Щом имаш време. Доколкото чух, работата здраво те е натиснала.
    Хари седна. Вюлер застана зад него, пред вратата.
    — Той ли е?
    — Кой?
    — Много добре знаеш кой.
    — Ще ти кажа, ако ми отговориш честно на един въпрос. Липсва ли ти?
    — Кое, Фине?
    — Да се надлъгваш с равностоен противник. Какъвто някога имаше в мое лице.
    Мъжът се наведе напред, лицето му попадна в снопа на навлизащата от високия прозорец светлина. Хари долови как дишането на Вюлер се учести. Решетките насякоха с полегати светли и тъмни райета сипаничавата, удебелена ръждивокафява кожа по лицето на затворника, нагъсто набраздено от дълбоки бръчки, изсечени сякаш с нож чак до костта. На главата си бе вързал червена кърпа като индианец, а над дебелите му мокри устни се виеше мустак. Зениците в кафявите ириси бяха малки, склерите — жълтеникави, но той имаше мускулесто, слабо тяло на двайсетгодишен младеж. Хари пресметна наум. По негови изчисления Свайн Фине Годеника гонеше седемдесет и пет години.
    — Първия път не се забравя, нали, Хуле? Името ми винаги ще оглавява списъка с постижения ти. Отнех ти девствеността, така да се каже — разсмя се затворникът. Все едно си правеше гаргара със ситни камъчета.
    — Е, добре — Хари преплете пръстите на двете си ръце. — Щом ще възнаградиш моята откровеност с откровеност, ще ти отговоря: не ми е липсвало. Наистина никога няма да те забравя, Свайн Фине. Нито теб, нито онези, които осакати и уби. Редовно ме навестяват през нощта.
    — И мен. Верни са ми те, моите годенички.
    Дебелите му устни се разтвориха, той се ухили и вдигна дясната си ръка пред окото си. Хари чу как Вюлер отстъпи назад и неволно се блъсна във вратата. Тя леко издрънча. Окото на Фине се взираше във Вюлер през дупка в дланта му, достатъчно голяма да промушиш топка за голф през нея.
    — Не се бой, момче — успокои го Фине. — От шефа си трябва да се страхуваш, не от мен. Беше на твоята възраст, когато ме хвана и ме повали на земята. Приведе ме в безпомощно състояние, но въпреки това опря пищова си в ръката ми и натисна спусъка. Шефът ти има черно сърце, от мен го запомни, момче. И сега пак е прежаднял. Копие на убиеца, дето вилнее из града. Тяхната жажда е същински пожар. Неслучайно има един особено изразителен лаф: „потушавам жаждата си“. Докато не потушат този пожар в гърлото си, той ще продължава да изпепелява всичко, до което се докосне. Не е ли така, Хуле?
    Хари се покашля.
    — Сега е твой ред да изпълниш уговорката си, Фине. Къде се крие Валентин?
    — И преди сте идвали да ме питате. Ще се повторя: докато Валентин лежеше тук, почти не сме общували. А откакто избяга, вече има близо четири години.
    — Двамата действате по сходен начин. Говори се дори че се е учил от теб.
    — Глупости. Валентин си е роден научен. Вярвай ми,
    — На негово място къде би се скрил?
    — Достатъчно близо, за да попадна в обсега на набитото ти око, Хуле. Този път щях да съм по-подготвен.
    — В града ли е? Под нова самоличност ли се подвизава? Сам ли действа, или със съучастник?
    — Променил е тертипа, а? Ръфа, лочи кръв. Можеш да не е Валентин.
    — Той е. Как да го хвана?
    — Няма да го хванеш.
    — Защо?
    — По-скоро ще умре, но няма да се върне тук. На него фантазиите не му стигат, той има нужда да ги осъществява.
    — Май все пак го познаваш доста добре.
    — Знам какво го тласка.
    — Какво? Същите дяволски хормони като теб ли?
    Старецът сви широките си рамене.
    — Всеизвестно е, че свободният морален избор е илюзия. Единствено химическият състав в мозъка определя поведението ни — и моето, и твоето, Хуле. На някои типове поведение поставят определена диагноза: хиперкинетично разстройство с дефицит на внимание, генерализирана тревожност. Назначава се медикаментозно лечение, психотерапия. Други получават етикет „престъпник“ и „злодей“ и ги лишават от свобода. Причината обаче е една и съща. Химичен дисбаланс в мозъка. Подкрепям възгледа, че трябва да лишават от свобода изнасилвачи като мен. Дявол да го вземе, ние се гаврим с дъщерите ви — засмя се стържещо Фине. — Изметете ни от улиците, заплашете ни с наказания, за да не следваме поведението, което ни диктуват сбърканите ни мозъци. Но не. Вие сте толкова жалки, че от страх ви е нужно морално оправдание, та да ни тикнете зад решетките, и скалъпвате разни тинтири-минтири за свободен избор и свято наказание. То било част от висша справедливост, която се основава на универсален, вечен морал. Моралът не е нито универсален, нито вечен. Той в най-голяма степен зависи от духа на времето, Хуле. Преди няколко хилядолетия радушно приемали секса между мъже, после започнали да затварят хомосексуалистите в тъмници, а сега политиците крачат рамо до рамо с гейовете на техните паради. Всичко се определя от конюнктурните потребности на обществото. Моралът е гъвкава категория, чието съдържание се променя в съответствие с духа на времето. Моят проблем е, че съм роден във време и страна, където обществото отхвърля мъжете, разпръскващи безразборно семето си. Ала след една пандемия например, когато човешкият род ще има нужда да се изправи на крака, Свайн Фине Годеника ще бъде опора на обществото и спасение за човечеството. Нали, Хуле?
    — Ти поне само заплашваш жените да родят децата ти, а Валентин ги убива. Защо не ми помогнеш да го хвана?
    — В момента не ти ли помагам?
    — Залъгваш ме с общи приказки и демагогски дрънканици. Ако ми дадеш нещо по-конкретно, ще кажа една добра дума пред началството да ти намалят присъдата.
    Хари чу как Вюлер започна да търка подметките си в пода.
    — Наистина ли? — Фине поглади мустак. — Макар да си наясно, че изляза ли оттук, веднага ще подновя старата си практика? Явно за теб е много важно да хванеш Валентин, щом си склонен да пожертваш честта на толкова много невинни жени. Но ти просто не можеш другояче — той потупа слепоочието си с пръст. — Химическият дисбаланс…
    Хари мълчеше.
    — Но да отговоря на щедрото ти предложение. Първо, през март идната година присъдата ми изтича и ще ме пуснат. Кажи-речи вече съм я излежал. Второ, преди седмици ме пуснаха в отпуск и знаеш ли? Домъчня ми за килията. Благодаря ти за предложението, но няма нужда. Я ми кажи при теб как е хавата, Хуле. Оженил си се, чувам. Имал си и доведено копеле, така ли? Спокойно ли живеете?
    — Мхм. Това ли е всичко, което ще ми кажеш, Фине?
    — Да. Ще ви следя с интерес.
    — Мен и Валентин ли?
    — Теб и семейството ти. Ще очаквам да те видя в комитета по посрещането ми, когато ме пуснат — смехът на затворника премина в мокра кашлица.
    Хари стана и даде знак на Вюлер да почука на вратата!
    — Благодаря ти, че ми отдели от скъпоценното си време, Фине.
    Престъпникът вдигна дясната си ръка пред лицето и махна.
    — До скоро виждане, Хуле. Беше ми приятно да обменим информация за бъдещите си п-планове.
    През дупката на ръката му лъсна зловещата му усмивка.

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Неделя вечерта
    Ракел седеше до кухненската маса. Шумът и ежедневните ангажименти тушираха до известна степен болките, но останеше ли без работа, която да я разсейва, вече не можеше да ги игнорира. Почеса се по ръката. Снощи обривът беше съвсем лек, сега се зачерви силно. Когато лекарят я попита дали уринира редовно, тя машинално отговори утвърдително, но сега, след като започна да обръща повече внимание на посещенията си в тоалетната, забеляза, че през последните две денонощия почти не е отделяла течности. Освен това все се задъхваше. Като човек с лоша физическа подготовка, а тя тренираше редовно.
    От входната врата се чу дрънчене на ключове. Ракел стана.
    Вратата се отвори. Влезе Хари — блед и уморен.
    — Отбих се само да се преоблека — поясни той, погали я по бузата и тръгна към стълбите.
    — Как върви? — попита тя.
    Гърбът му хлътна в спалнята.
    — Супер! — извика той. — Разбрахме кой е.
    — И вече няма да прекарваш толкова време в службата, нали? — прошепна вяло тя.
    — Какво?
    Отгоре се чу тропане — Хари си беше изхлузил панталона и го беше смотал в краката си, както правят децата или пияните.
    — Щом гениалният ти мозък е разрешил случая…
    — Ето тук е проблемът — той се появи на вратата горе. Беше си облякъл тънък вълнен пуловер. Подпря се на рамката и си обу чифт вълнени чорапи. Ракел все го поднасяше, че само дядовците носели вълна и през лятото. Каква по-печеливша стратегия за дълголетие от това, да подражаваш на възрастните, отвръщаше Хари. Те се явяват своеобразни победители, нали са оцелявали успешно толкова много години. — Нищо не съм разкрил. Убиецът сам реши да се издаде. — Хари се изправи и потупа джобовете си. — Ключовете — върна се в спалнята. — В Юлеволската болница се запознах с доктор Стефенс. Представи се като твой лекуващ лекар.
    — Я виж ти. Скъпи, май ще е добре да поспиш няколко часа. Забравил си ключовете на вратата.
    — Нали каза, че си ходила само на преглед?
    — Каква е разликата?
    Хари излезе от спалнята и взе стъпалата на бегом! Прегърна Ракел.
    — Прегледът е едно, лечението — съвсем друго — прошепна той в ухото й. — Щом имаш лекуващ лекар, значил момента се подлагаш на лечение. А доколкото съм запознат, човек се подлага на лечение, ако при прегледа е установено заболяване.
    Ракел се засмя и се сгуши в него.
    — Главоболието си го установих сама. А лечението се провежда с обезболяващи, Хари.
    Той я отдръпна леко от себе си и я огледа изпитателно.
    — Да не премълчаваш нещо?
    — За друго нямаш време, а за такива глупости имаш — Ракел отпъди болките, наведе се, гризна го за ухото и го бутна към вратата. — Хайде, приключвай с тези убийства и се прибирай при мама. Иначе ще си разпечатам на триизмерен принтер пластмасов домошар.
    Хари се усмихна и дръпна ключовете от вратата. Изведнъж се сепна и започна да ги разглежда.
    — Какво има? — попита Ракел.

    — Имал е ключ за апартамента на Елисе Хермансен — оповести Хари, качи се в колата и затръшна силно вратата. — Най-вероятно и за дома на Ева Долмен.
    — Откъде ти хрумна? — Вюлер освободи ръчната спирачка и потегли надолу по полегатата входна рампа. — Разпитахме всички лицензирани ключари в града. Нито един не е изработвал дубликат на ключ от двете жилищни сгради.
    — Защото убиецът сам си е изработил дубликати. От полимер.
    — Как така от полимер?
    — С обикновен триизмерен принтер за петнайсет хиляди крони. Нужен му е бил само достъп до оригиналните ключове за няколко секунди. Може да ги е заснел или да е взел восъчен отпечатък от тях. После го конвертира в триизмерен компютърен файл. И е чакал нищо неподозиращата Елисе Хермансен в дома й. Затова тя е окачила веригата. Мислела е, че е сама.
    — И как според теб се е сдобил с оригиналите? В сградите, където са живеели жертвите, няма монтирана сигнално-охранителна техника, но е дежурял охранител. Всички охранители представиха алиби и отричат да са предоставяли ключове на външни лица.
    — Знам. Нямам представа как е станало, просто съм сигурен, че е станало точно така.
    И без да поглежда младия си колега, Хари усещаше скептицизма му. Съществуваха стотици други обяснения защо Елисе Хермансен е окачила веригата на вратата си. Хари не изключваше нито едно. Неговият приятел Сабото, запален комарджия, твърдеше, че човек лесно се научавал да изчислява вероятностите и да изиграва картите си по оптималния начин. Но добрите картоиграчи се отличавали от посредствените по способността да отгатнат как разсъждава противникът. За целта се налагало да асимилираш и отсееш огромно количество информация, а усилието за това напомняло опит да доловиш шепот в разгара на бушуваща буря. Може и да беше прав. Впрочем, през бурята от събрани сведения за Валентин Йертсен, измежду купищата доклади, натрупания опит от други серийни убийства, всички призраци на убити хора, които не бе успял да спаси по време на кариерата си, Хари долавяше глас. Гласа на Валентин Йертсен. „Превзех ви отвътре — шептеше той. — През цялото време се намирах под носа ви.“
    Хари си извади телефона. Катрине вдигна на второто прозвъняване.
    — В гримьорната съм, Хари.
    — Според мен Валентин е използвал триизмерен принтер. Може той да ни отведе при него.
    — Как?
    — Магазините за електроника регистрират клиентите с име и адрес, ако стойността на покупката надхвърля определена сума. В Норвегия досега са продадени едва две-три хиляди такива принтера. Ако всички от екипа преустановят другата си дейност и се захванат с тази следа, за едно денонощие ще съставим списък с имената на купувачите, а за още едно ще зачеркнем деветдесет и пет процента от тях. Ще ни останат двайсетина. От тях ще отсеем кои са дали фалшиви имена или са се представили под чуждо име, като сверим с посочения от тях адрес в гражданския регистър или се обадим по телефона за потвърждение и някой отрече да е купувал триизмерен принтер. Повечето магазини за електроника са оборудвани с охранителни камери и бързо ще проверим заподозрените, защото от данните в търговската информационна система ще научим часа на покупката. А понеже убиецът най-вероятно е купил принтера от най-близкия магазин, ще се сдобием и с приблизителното му местонахождение. Като разпространим кадрите от покупката в медиите, ще получим сигнали от очевидци къде е засичан.
    — Как ти хрумна това с принтера, Хари?
    — Олег подхвърли нещо за оръжия, разпечатани по тази технология…
    — И да зарежем всички други следи, а? За да хвърлим всичките си усилия във версия, хрумнала ти на сладка раздумка с Олег?
    — Точно така.
    — Нали затова те викнахме, Хари. Идеята ни е партизанският ти отряд да работи по подобни нетрадиционни версии, не основният екип.
    — Отрядът засега се състои само от мен, а ми трябват твоите ресурси.
    Хари чу как Катрине се разкикоти.
    — Ако на твое място беше друг, отдавна да съм затворила.
    — Късметлия съм, значи. Виж, от три години издирваме Валентин без успех. Разполагаме само с тази следа.
    — Дай ми време да помисля след предаването. До броени минути ще сме в ефир. Главата ми е пълна с неща, които трябва да кажа или да не казвам. А в стомаха ми пърхат пеперуди.
    — Мхм.
    — Някой съвет за телевизионна дебютантка?
    — Облегни се назад, дръж се спокойно, бъди гениална и остроумна.
    Чу как тя се усмихна.
    — Като теб?
    — Глупости. А, да: дано не си пила.
    Хари прибра телефона в джоба на якето си. Приближаваха онова място, където „Шлемдалсвайен“ пресича „Расмус Виндерен“. Светофарът светна червено. Спряха. Хари не се стърпя. Така и не се научи. Погледна към перона оттатък релсите. Тук преди двайсет години изгуби управление над полицейска кола по време на автомобилна гонка, колата прелетя над трамвайните релси и се заби в бетона. Колегата на пасажерското място загина. Колко ли пиян е бил тогава? Така и не го изследваха за алкохол в кръвта. В доклада излъгаха, че е шофирал неговият спътник. Всичко за доброто на гилдията.
    — … спасяването на човешки живот ли? — долетя сякаш отдалече гласът на Вюлер.
    — Кое? — не разбра Хари.
    — Попитах те кое те мотивираше да разследваш убийства. Желанието да спасяваш човешки живот или стремежът да залавяш убийци?
    — Мхм. Думите на Годеника ли те вкараха в размисъл.
    — Спомних си лекциите ти. Останал съм с впечатлението, че си обожавал работата си на следовател.
    — Вършех я, защото само за това ме биваше — поклати глава Хари. — Иначе я ненавиждах.
    — Наистина ли?
    Хари сви рамене. Светна зелено. Потеглиха бавно към „Маюрстюа“ и вечерния мрак, който пъплеше срещу тях от котловината на Осло.
    — Остави ме до бара — поиска Хари. — Където е имала среща първата жертва.

    Катрине стоеше зад кулисите и оглеждаше малкия пуст! остров в светлия кръг. Островът представляваше черна платформа с три стола и маса. На единия стол седеше водещият на „Неделен магазин“, който съвсем скоро щеше да я представи като първия си гост. Катрине се опита да не мисли за морето от очи, да се абстрахира от сърцебиенето си, да си избие от главата, че в момента Валентин се разхожда на свобода и макар да са сигурни кой е авторът на убийствата, не могат да го спрат. Вместо това тя си повтаряше инструкциите на Белман: да изглежда убедителна и спокойна, когато съобщава, че извършителите разкрит, но още не е заловен и е възможно да е напуснал пределите на страната.
    — Десет секунди до началото! — извика помощник-режисьорката на предаването, с клипборд в ръка и слушалки. Започна да отброява наобратно.
    Изневиделица се появи мисълта за онази идиотска маловажна дреболия от днес. Дали защото беше изморена и нервна, или пък мозъкът й търсеше пристан в такива дреболии, когато му предстоеше да се съсредоточи върху нещо голямо и плашещо? И така… Отби се при Бьорн да помоли да побързат с анализа на биологичните следи от стълбището, за да не бъде голословна по време на телевизионното интервю. Понеже беше неделя, в помещенията завари шепа криминалисти, ангажирани с работа по убийствата на Вампириста. Вероятно именно тази пустота наруши равновесието й. Тя влезе в тесния кабинет на Бьорн. Някаква жена се беше надвесила над него. Явно си казаха нещо смешно или кой знае, но и жената, и Бьорн избухнаха в смях. Обърнаха се към Катрине. Жената беше новоизлюпената шефка на отдела, еди-коя си Лиен. Катрине си спомняше какво й мина през ума, когато Бьорн й съобщи за назначението: момичето е твърде зелено и неопитно; поредно би било поста да заеме Бьорн. По-точно: да приеме предложението да оглави отдела, защото на практика му бяха предложили. Той обаче им отговорил в присъщия си стил: защо ще се лишавате от кадърен криминалист, за да си навлечете слаб ръководител? От тази гледна точка госпожа или госпожица Лиен беше подходящ избор. Катрине не беше чувала да се е отличила в практическата работа. В отговор на молбата на Катрине да ускорят анализа Бьорн спокойно й обясни, че трябва да пита шефката му, защото тя определя приоритетните задачи. И въпросната Лиен обеща с уж благосклонна усмивка да се допита до подчинените си кога ще успеят да приключат. Тогава Катрине повиши тон. Допитването не й вършело работа, така обясни. Убийствата на Вампириста са най-важният случай в момента и всички служители с опит го разбират. Освен това ще направи лошо впечатление, ако в телевизията заяви, че няма отговор на въпросите им, защото новата шефка на криминалистите вижда приоритетите по друг начин.
    Берна! Берна Лиен! Катрине си спомни малкото и име, понеже намираше прилика между нея и Бърнадет от сериала „Теория за големия взрив“ — онази, дребничката очиларка с огромните цици.
    — Добре, ще ги пришпоря да довършат експресно анализа. Все пак делото за пребитото дете в Акер и убийствата на честта в Стовнер могат да почакат, какво толкова — съгласи се Лиен. Чак когато продължи с нормален, сериозен тембър, Катрине схвана, че покорното гласче отпреди малко е било престорено, иронично — резултатите от анализа трябва да са готови максимално бързо, защото така бихме могли да предотвратил, следващи убийства. С това съм съгласна, Брат. Именно тези съображения, а не изявата ти в телевизията натежават в полза на решението ми да обявя въпросния анализ за най-спешен. Ще ти се обадя след двайсет минути, става ли?
    Катрине само кимна и си тръгна. Отиде право в Управлението, затвори се в дамската тоалетна и си почисти лицето от грима, който си бе сложила, преди да тръгне към Експертно-криминалния.
    Началната заставка на „Неделен магазин“ се завъртя. Водещият — вече на мястото си — изпъна гръб и разгря лицевата си мускулатура с няколко преразтеглени усмивки, които освен чисто подготвителната си функция нямаше да му свършат работа за тазвечершната тема на предаването.
    Катрине усети как телефонът й вибрира в джоба на панталона. Като водеща разследване беше длъжна да бъде на разположение непрекъснато, затова не спази настоятелната подкана да изключи не само звука, а изобщо апарата си в студиото. Беше получила есемес от Бьорн.
    Момичето до Катрине й повтори наставленията си: щом чуе името си, веднага да тръгне към водещия и да се настани в еди-кой си стол. Катрине кимна.
    Break a leg. Все едно дебютира на театрална сцена. Въпреки това вътрешно се усмихна.

    Хари влезе в бар „Джелъси“ и се огледа. Установи, че врявата от десетки човешки гласове е подвеждаща. Защото не виждаше други посетители — освен ако в сепаретата покрай едната стена не се беше скрил някой. Шумът идваше от футболния мач, който вървеше по телевизора зад барплота. Хари седна на един от високите столове и се загледа в екрана.
    — „Бешикташ“ срещу „Галатасарай“ — усмихна се барманът.
    — Турски футбол, нали?
    — Да — мрачно потвърди мъжът. — Интересувате ли се от турското първенство?
    — Не.
    — И по-добре. Цялата работа е пълно безумие. Ако подкрепяш гостуващия отбор и победят те, след мача трябва незабавно да се прибереш по най-бързия начин. Иначе рискуваш да те гръмнат.
    — Мхм. Религиозен конфликт ли е намесен, или класово неравенство?
    — Намесено е единствено желанието за победа — барманът спря да полира халбата в ръцете си и погледна Хари.
    — Разбираемо е — сви рамене Хари. — Казвам се Хари Хуле и съм… бях старши инспектор в Отдела за борба с насилието. Наеха ме като сътрудник във връзка с…
    — Елисе Хермансен.
    — Да. В показанията си споменавате посетител с каубойски ботуши, който бил в заведението по същото време като Елисе и мъжа, с когото е имала среща.
    — Точно така.
    — Какво друго се сещате за него?
    — Почти нищо. Влезе точно след Елисе Хермансен и седна ей в онова сепаре.
    — Успяхте ли да го огледате?
    — Да, но за кратко и съвсем бегло. Не мога да го опиша. Както и сам установявате, сепарето е закътано и остава извън полезрението ми, докато съм зад бара. Мъжът не поръча нищо и после си тръгна. Често се случва с моите клиенти. Барът им се струва доста замрял. Когато държиш питейно заведение, ти трябват хора, за да привличаш още хора. Не забелязах кога точно си е отишъл и не съм се замислял за евентуална връзка с престъплението. Нали Елисе Хермансен е била убита в апартамента си?
    — Да.
    — И допускате, че я е проследил до дома й ли?
    — Напълно възможно е. Мехмет, нали?
    — Да.
    Инстинктивната симпатия, която изпита към непознатия, подтикна Хари да изкаже мислите си на глас:
    — Ако обстановката в даден бар не ми допадне, изобщо няма да сядам вътре, а просто ще си тръгна. А вляза ли ще си поръчам нещо за пиене, вместо да кисна на празна маса в някое кьоше. Възможно е да я е проследил до бара, преценил е ситуацията и е схванал, че тя ще си тръгне без партньор оттук, тогава е избързал и я е причакал в апартамента й.
    — Ужас. Що за психопат. Горкото момиче. А, ето го мъжа, с когото тя имаше среща онази вечер.
    Мехмет кимна към вратата. Хари се обърна. Виковете на феновете на „Галатасарай“ бяха заглушили влизането на плешив, трътлест мъж в шушляков елек и черна риза. Той седна до бара и кимна на Мехмет със скована физиономия:
    — Една бира.
    — Гайр Сьоле? — попита Хари.
    — Уви, същият — мъжът се засмя глухо, без да променя изражението си. — Журналист ли сте?
    — Полицай. Интересува ме дали някой от вас двамата е виждал този мъж — Хари постави върху барплота фоторобота на Валентин Йертсен. — Най-вероятно се е подложил на сериозна пластична операция, затова използвайте въображението си.
    Мехмет и Сьоле огледаха снимката. И двамата поклатиха глава.
    — Зарежи бирата — каза Сьоле. — Ще се прибирам.
    — Нали виждаш, че вече я налях — възрази Мехмет.
    — Трябва да изведа кучето. Дай я на полицая, изглежда ми жаден.
    — Мхм. Само последен въпрос, Сьоле. В показанията си споменавате, че Елисе ви е разказала за мъж, който я преследвал и заплашвал гаджетата й. Вярвате ли в съществуването на такъв човек?
    — Защо ще ме лъже?
    — Например за да ви намекне да не й досаждате занапред.
    — Хе-хе, а, сега разбирам какво имате предвид. Ами знам ли? Сигурно си е имала разни трикове да разкарва жабоците — опитът на Гайр Сьоле да се усмихне се увенча с печална гримаса. — Жабоци като мен.
    — Мхм. Дали през живота си е целувала много жабоци?
    — Тиндър носи разочарования, но човек не спира да се надява, нали?
    — Въпросният преследвач… успяхте ли да разберете дали става дума за случаен навлек или за мъж, с когото е имала връзка?
    — Не — Гайр Сьоле дръпна ципа на елека си чак до брадичката, макар навън да не беше студено. — Ще тръгвам.
    Вратата зад него се хлопна. Хари сложи стотачка върху барплота.
    — Подозирате някой бивш на жертвата ли? — Мехмет му върна ресто. — Мислех, че убийствата са свързани с пиене на кръв и секс.
    — Така е, но при такива престъпления обикновено е намесена и ревност.
    — А ако не е?
    — Тогава мотивът е онова, което споменахте.
    — Кръв и секс?
    — Желанието за победа — Хари погледна чашата. Бирата открай време го засищаше, но после го налягаше умора. Първите глътки му харесваха, после вкусът го потискаше. — Като казах победа, мачът върви към загуба за „Галатасарай“. Имате ли нещо против да пуснем „Неделен магазин“ по първи канал?
    — Ами ако съм фен на „Бешикташ“?
    Хари кимна към най-горния огледален рафт.
    — Тогава нямаше да държите знаме на „Галатасарай“ зад бутилката с „Джим Бийм“.
    Барманът спря погледа си върху Хари. Усмихна се широко, поклати глава и посегна към дистанционното.

    — Не можем да твърдим със стопроцентова категоричност, че вчерашният нападател на жената в „Ховсетер“ е идентичен с убиеца на Елисе Хермансен и Ева Долмен — заяви Катрине. Порази я тишината в студиото, сякаш всичко наоколо беше наострило уши и притаило дъх. — Но снетите биологични следи и свидетелски показания свързват едно конкретно лице с вчерашното посегателство. И понеже въпросното лице се издирва след бягство от затвора, където е излежавало присъда за сексуално престъпление, решихме да оповестим името му.
    — И ще го направите за пръв път тук, в ефира на „Неделен магазин“?
    — Точно така. Истинското му име е Валентин Йертсен, но се представя с различни псевдоними.
    Катрине забеляза леко разочарование по лицето на водещия, задето беше изстреляла новината просто така, без никаква прелюдия, която да нагнети напрежението. Явно журналистът си беше представял, че сензационното разкритие ще бъде предшествано от вербален еквивалент на барабанен туш.
    — Това представлява фоторобот на Йертсен. Така е изглеждал преди три години — продължи Катрине. — Има данни, че междувременно се е подложил на серия от мащабни пластични операции, но този портрет все пак дава най-обща представа за външния му вид — Катрине вдигна рисунката към зрителската трибуна, където присъстваха петдесетина души. Според екипа те придавали на атмосферата допълнителна автентичност. Катрине изчака камерата отпред да светне червено и задържа портрета, та хората пред малките екрани в домовете си да запомнят физиономията на Валентин. Водещият се разтапяше от кеф. — Молим всички, които разполагат с някаква информация за този човек, да се свържат с горещата ни телефонна линия — призова Катрине. — Този фоторобот, името на издирваното лице и известните му псевдоними, както и номерата на нашите телефони, ще откриете на сайта на полицейски окръг Осло.
    — Няма никакво време за губене, уважаеми зрители — допълни водещият към камерата. — Защото има риск убиецът да нанесе следващия си удар още довечера — той се обърна към Катрине. — А вероятно и след броени минути, нали?
    На Катрине й стана ясно, че от нея се очаква да подсили ужасяващата картина как Вампириста смуче прясна, още топла-топла кръв.
    — Не желаем да изключваме нищо — отвърна тя.
    Белман настоя Катрине да заучи готовата формулировка дума по дума. Според него, за разлика от „не можем да изключим нищо“, „не желаем“ създавало усещането, че полицията в Осло разполага с достатъчно информация да изключи част от вероятностите, но е предпочела да не го прави.
    — По мои данни е възможно Валентин Йертсен да е напуснал страната в промеждутъка от последното му нападение до излизането на резултатите от изследванията които го уличиха като извършител. Най-вероятно Йертсен разполага с укритие в чужбина, което използва, откакто преди три години го обявиха за международно издирване.
    Веднъж разбрала медийната стратегия на Белман Катрине бързо съобрази как да поднесе тази „новина“. „По мои данни“ отвеждаше мисълта към агенти под прикритие, тайни информатори и обстойна полицейска работа, а твърдението, че през изминалите три години Валентин се е намирал в чужбина, звучеше съвсем достоверно и освен това дискретно прехвърляше отговорността за неуспешното му залавяне от плещите на норвежката полиция върху службите в съответните неназовани конкретно страни.
    — Как се залавя вампирист? — попита водещият и се обърна към другия стол. — Да хвърли светлина по този въпрос, поканихме Халстайн Смит, професор по психология и автор на редица статии по темата. Имате думата, професоре.
    Катрине погледна другия гост, седнал през един стол. Навярно трудно се побираше в един кадър заедно с водещия и нея. Носеше големи очила и екстравагантно многоцветно сако, най-вероятно домашна изработка. Външният му вид влизаше в ярък контраст със строгия тоалет на Катрине: черни, впити кожени панталони, опънато черно латексово яке и пригладена назад коса, лъщяща от гел. Знаеше, че изглежда добре и в сайта на полицията след предаването ще завалят коментари и покани. Не й пукаше. Белман не й постави условие как да бъде облечена. Дано онази кучка Лиен гледа в момента.
    — Ами… — Смит се усмихна глупашки.
    Катрине забеляза как водещият се готви да се намеси, притеснен да не би гостът да си е глътнал граматиката.
    — Първо, не съм професор. Все още работя над докторската си дисертация. Но ако успея да я защитя, непременно ще се похваля.
    Зрителите в студиото се разсмяха.
    — Второ, моите статии не са публикувани в реномирани специализирани издания, а само в списания със съмнителен авторитет, които отпечатват материали на непризнати маргинали. Едно от тях се казва „Психо“, като едноименния трилър на Хичкок. Публикациите ми там впрочем са най-голямото падение в академичната ми кариера.
    Нова порция смях.
    — Но наистина съм психолог — увери той, обърнат към публиката. — Завърших университета „Миколас Ромерис“ във Вилнюс с успех над средния. И в кабинета си имам съвсем истинска кушетка, на която да легнеш и да зяпаш тавана срещу хиляда и петстотин крони на час, докато аз се преструвам, че си водя бележки.
    За миг развеселената публика и водещият сякаш забравиха за сериозната тематика. Смит обаче ги върна към нея:
    — Но нямам представа как се залавя вампирист.
    Тишина.
    — Поне не мога да предложа общовалидна успешна формула. Вампиристите са рядкост, а още по-голяма рядкост е да извършат нападение. Нека първо направя уговорката, че разграничаваме два вида вампиристи. Първият е сравнително безобиден. Към него спадат вампиристи, привлечени от мита за безсмъртния, кръвопиещ полубог, върху който са изградени съвременните разкази за вампири от типа на легендата за граф Дракула. Тази разновидност на вампиризма има осезаем еротичен привкус и е коментирана дори от нашия любим Зигмунд Фройд. Вампиристите от този вид не отнемат човешки живот. Другите, опасните, страдат от така наречения клиничен вампиризъм — известен още и като синдром на Ренфийлд. Те изпитват натрапчива потребност да консумират Повечето статии по темата са публикувани в съдебнопсихиатрични списания, защото по традиция там се поместват материали за престъпления, извършени с изключителна жестокост. Вампиризмът като феномен обаче така и не е признат от господа утвърдените психиатри. Не го смятат за нищо повече от предпоставка за сензация и поле за изява на мистификатори. В справочниците по психиатрия вампиризмът дори не се споменава. Ние, изследователите на вампиризма, често сме обект на упреци, че си измисляме несъществуваща болест. През последните три дни ми се щеше критиците ни да бяха прави. Но, уви, грешат. Вампири няма, но вампиристи съществуват.
    — Как един човек се превръща във вампирист?
    — На този въпрос не може да се даде универсален отговор, но в класическия случай всичко започва с някакво ключово събитие в детството. Бъдещият вампирист преживява инцидент, при който самият той или някой друг получава силен кръвоизлив. Или опитва вкуса на кръвта. Това предизвиква интереса му. Известният вампиристи сериен убиец Джон Джордж Хейг например е бил наказван от майка си, религиозна до фанатизъм. Биела го е с четка за коса, а после той е облизвал потеклата от раните кръв. По-късно, през пубертета, кръвта обикновено става източник на сексуална възбуда. Тогава бъдещият вампирист започва да експериментира с кръв; първоначално изпробва така наречения автовампиризъм, тоест нанася си рани с остри предмети и пие от собствената си кръв. После убива мишка, плъх, котка или друго дребно животно и опитва от неговата кръв. И така, постепенно, лека-полека набира куража да пие кръв от друг човек. В общия случай след това го умъртвява. Така се превръща в пълнокръвен вампирист. Двусмислицата не беше умишлена.
    — А как се вписва изнасилването в цялото престъпление? Знаем, че Елисе Хермансен е станала обект на сексуално посегателство.
    — Макар сексуалното често да съпътства престъпния акт, за зрелия вампирист то отстъпва пред удовлетворения стремеж към власт и контрол. За Джон Джордж Хейг например половият контакт е стоял на заден план. Държал предимно на кръвта на жертвите си. Между другото, пиел я от чаша. Убеден съм, че за Вампириста в Осло кръвта също е по-важна от сексуалния акт.
    — Старши инспектор Брат?
    — Ъъъ… да?
    — Съгласна ли сте с господин Смит? Кръвта по-важна ли е за издирвания вампирист от секса?
    — Нито имам право, нито искам да коментирам.
    Водещият побърза да се обърне пак към Смит. Стана му ясно, че той е по-благодатният събеседник.
    — Господин Смит, вампиристите смятат ли се за вампири? С други думи, мислят ли се за безсмъртни, стига да избягват слънчева светлина? Въобразяват ли си, че с ухапване могат да превърнат някого също във вампир, и прочее?
    — Това не важи за клиничния вампирист, страдащ от синдрома на Ренфийлд. Решението да нарекат синдрома именно на Ренфийлд, слуга на граф Дракула в романа на Брам Стокър, не е особено сполучливо. По-правилно би било да се казва „синдром на Нол“ по името на психиатъра, който го споменава за пръв път. От друга страна, Нол не се е отнасял сериозно към вампиризма. Статията му за синдрома била замислена като пародия.
    — Възможно ли е този човек да не е болен, а някакъв наркотик да поражда жаждата му за човешка кръв, както например метилендиоксипировалеронът, известен и като „соли за вана“, през 2012 подтикнал злоупотребяващи с него да нападат хора в Маями и Ню Йорк, за да ядат от телата им?
    — Не. Консуматорите на МДПВ са проявили канибализъм в състояние на тежка психоза. Не са били способни да разсъждават рационално или да съзнават последствията от действията си. Полицията ги е заловила на местопрестъплението, без те да направят опит да избягат. Типичният вампирист също е подвластен на жаждата си за кръв и понякога също губи трезвия си разсъдък, но в конкретния случай действа по предварително начертан план, защото тя или той дори не е оставил следи — ако се вярва на „Ве Ге“.
    — Възможно е да е жена?
    — Просто се опитах да проявя политическа коректност. Повечето вампиристи са мъже, особено когато пиенето на кръв е в комбинация с насилствени прояви като в настоящия случай. Вампиристките се задоволяват с автовампиризъм, търсят себеподобни, с които да си разменят кръв, набавят си кръв от кланици или се навъртат около кръвни центрове. В Литва имах пациентка, която беше изяла канарчето на майка си живо…
    Катрине чу първото за вечерта стъписано ахване на зрител. Нечий самотен смях бързо секна.
    — С моите колеги най-напред помислихме, че се касае за така наречената видова дисфория. При нея пациентът смята, че представлява вид, различен от онзи, който предопределят физическите му белези. В конкретния случай с канарчето пациентката според нашите предположения се идентифицира с котка. После обаче разбрахме, че сме се натъкнали на случай на вампиризъм. За жалост „Сайколъджи Тудей“ не се съгласи. Ако искате да прочетете статията по темата, влезте на Халстайн Психолог. ком.
    — Старши инспектор Брат, има ли основания да заключим, че из Осло върлува сериен убиец?
    — Не — отговори Катрине след две секунди размисъл.
    — Но „Ве Ге“ съобщи за включването на Хари Хуле в разследването, а той е известен специалист по серийни убийства. Това не е ли индикация за…
    — Случва се да се съветваме с пожарникари, без някъде да гори.
    Единствен Смит се разсмя.
    — Отличен отговор! Психиатрите и психолозите ще умрем от глад, ако ни посещават само болни пациенти.
    Неговата реплика предизвика възторг у публиката. Водещият му кимна признателно. Катрине си помисли, че от двамата Смит е човекът с по-големи шансове да получи повторна покана за телевизионно интервю.
    — Сериен убиец или не, как мислите, уважаеми гости, дали вампиристът ще посегне скоро? Или ще изчака следващото пълнолуние?
    — Не желая да спекулирам по темата — отсече Катрине и забеляза намек за раздразнение в погледа на водещия.
    Какво очакваше този глупак? Да му партнира в опитите му да роди поредната жълта сензация?
    — И аз няма да спекулирам — включи се Халстайн Смит. — Не е и нужно, защото знам със сигурност какво предстои. Парафил — тоест, сексуален перверзник, казано малко неточно на популярен език — който не се подлага на лечение, не спира набезите си по собствена воля почти никога. Вампирист — никога. Впрочем вас, журналистите, много ви зарадва съвпадението на пълнолунието и последното нападение. Това си беше чиста случайност, нищо повече.
    Водещият ни най-малко не даде вид да се е засегнал от язвителната забележка на Смит.
    — А според вас полицията заслужава ли да бъде критикувана, задето не предупреди по-рано хората за шестващия вампирист, както направихте вие в публикацията си в Туитър? — попита водещият със сериозна бръчка на челото.
    — Хм — Смит направи гримаса и вдигна очи към един от прожекторите. — Въпросът опира до компетентността по темата. Както вече отбелязах, вампиризмът спада към най-неизучените кътчета на психологията. Там светлината още не е огряла. Все пак нереалистично е да очакваме от полицаите да са специалисти по всичко. Затова отворът ми е не. Забавилото се предупреждение е неприятно, но не и укоримо.
    — Е, сега полицаите са наясно с опасността. Какво е редно да предприемат?
    — Да разширят познанията си по темата.
    — И накрая, колко вампиристи сте срещали?
    — Истински ли? — Смит изду бузи и изпусна въздуха.
    — Да.
    — Двама.
    — На вас как ви въздейства кръвта?
    — От нея ми прилошава.
    — Но въпреки това пишете за въпроса и провеждате научни изследвания?
    — Вероятно именно затова — усмихна се накриво Смит. — Всички хора сме малко шантави.
    — И вие ли, старши инспектор Брат?
    Катрине се сепна. За миг беше забравила, че не гледа телевизия, а самата нея я дават по телевизията.
    — Какво аз?
    — И вие ли сте малко шантава?
    Катрине се запита какво да отговори. Нещо остроумно и гениално, беше я посъветвал Хари. Подходяща реплика сигурно щеше да й хрумне в леглото тази вечер. Реши непременно да се пъхне в постелята възможно по-рано. Изпитваше силна потребност от сън, след като повишеното отделяне на адреналин от появата по телевизията започна да спада.
    — Аз… — подхвана тя, отказа се да остроумничи и отвърна: — Ами, да.
    — Достатъчно шантава да се запознаете с някой вампирист? He c убиец като в този трагичен случай, а с някой, който лекичко да ви гризне.
    Катрине схвана шегата. Водещият вероятно намекваше за кожения й тоалет, стил садо-мазо.
    — Лекичко, казвате? — повтори тя и повдигна едната си оскубана и подчертана с черен туш вежда. — Защо пък не?
    Без да се напъва, разсмя публиката.
    — Успех в лова, Брат. Последен въпрос към вас, Смит. Не отговорихте на въпроса ми как се залавя вампирист. Дайте съвет на старши инспекторката.
    — Вампиризмът е толкова крайна парафилия, че често съжителства с други психиатрични заболявания. Затова подканям колегите психолози и психиатри да съдействат на полицията, като прегледат всичките си списъци и проверят дали имат пациенти с поведение, симптоматично за клиничен вампиризъм. Предполагам, ще се съгласят с мен, че в този случай професионалната етика отстъпва пред обществения дълг.
    — Така завършваме днешното издание на „Неделен магазин“…

    Телевизионният екран над барплота угасна.
    — Тръпки да те побият — отбеляза Мехмет. — Колежката ви обаче се представи много добре.
    — Мхм. Тук винаги ли е толкова празно?
    — Не, не — Мехмет плъзна поглед над помещението и се прокашля: — Всъщност да.
    — Харесва ми.
    — Сериозно? Дори не побутнахте бирата си. Вижте, съвсем изветря.
    — Нищо, нищо.
    — Да ви сипя нещо по-парливичко? — Мехмет кимна към знамето на „Галатасарай“.

    Катрине крачеше пъргаво из лабиринта от безлюдни коридори в сградата на телевизията. Неочаквано чу тежки стъпки и пъхтене зад гърба си. Извърна се наполовина, без да спира. Халстайн Смит се мъчеше да я настигне. Катрине прецени, че ученият или бе развил техника в бягане, нестандартна колкото и изследователските интереси, или просто беше с много патрави крака.
    — Брат! — извика Смит.
    Катрине спря да го изчака.
    — Първо да ви помоля за извинение — запъхтяно подхвана Смит, когато се добра до нея.
    — За какво?
    — За прекомерната ми бъбривост в студиото. Съпругата ми непрекъснато ми обръща внимание колко се опиянявам от хорското внимание. Да не забравя по-важното, портрета…
    — Да?
    — Не можех да го кажа в национален ефир, но ми са струва, че този мъж е бил мой пациент.
    — Валентин Йертсен ли?
    — Да. Но правя уговорка: изобщо не съм сигурен. Дойде при мен преди поне две години. Проведохме два-три сеанса в кабинета ми в центъра. Приликата с полицейската скица не е очевидна, но думите ви за пластичните операции ми напомниха за този пациент, защото си спомням, че под брадичката му личаха белези от скорошни хирургически шевове.
    — Показваше ли симптоми на вампиризъм?
    — Знам ли? Не е споделял за желание да пие кръв. Иначе щях да го включа в клиничните си проучвания.
    — Вероятно любопитството го е довело при вас, защото е разбрал за научните ви изследвания на извращението, от което страда той. Как беше терминът?
    — Парафилия. Напълно възможно е да сте права. Както казах, имаме си работа с интелигентен вампирист, напълно съзнаващ особеностите на психическото си състояние. Ако не ми бяха откраднали картотеката, сега щях да знам името му и повече подробности. Поредната поразия, която тази кражба нанесе на професионалната ми дейност…
    — Не си ли спомняте под какво име се представяше? Да е споменавал месторабота или адрес?
    — Уви, паметта ми вече е отслабнала — въздъхна тежко Смит.
    — Да се надяваме, че е посещавал и други психолози и те да не са твърде праволинейни в спазването на професионалната тайна.
    — Праволинейното съблюдаване на лекарската конфиденциалност често спестява куп неприятности на пациента, нали?
    — Защо питате мен? — повдигна вежда Катрине.
    Смит стисна очи и сякаш едва се сдържа да не изругае.
    — Не ми обръщайте внимание.
    — Хайде, Смит, изплюйте камъчето.
    — Просто събрах две и две — разпери ръце той. — Съпоставих реакцията ви на въпроса на водещия дали сте шантава с думите ви за потискащото лице на Сандвикен. Ние, хората, често, отправяме послания на несъзнателно ниво. В случая вие разкрихте, че сте лежали в психиатрията в Сандвикен. За вас, водеща сериозно разследване, задължението на психиатрите да пазят пълна дискретност е от полза, защото това ви предпазва от професионално дискредитиране.
    Катрине Брат зяпна и направи няколко неуспешни опита да формулира отговор.
    — Няма нужда да реагирате на идиотските ми предположения — увери я Смит. — И те попадат в обхвата на професионалната тайна — само за сведение. Приятна вечер, Брат.
    Катрине проследи с поглед клатушкащия се по коридора Халстайн Смит. Краката му приличаха на Айфеловата кула. Телефонът й звънна. Търсеше я Белман.
* * *
    Той седеше, плътно обвит в непроницаема, нагорещена пара, която дразнеше ожулените от протъркване участъци по тялото му. От тях се процеждаха капки кръв върху дървената пейка под него. Затвори очи, усети как сълзите напират в гърлото му и си представи бъдещето. Проклети правила. Ограничаваха удоволствието, притъпяваха болката, пречеха му да разгърне целия си арсенал от изразни средства. Но щяха да дойдат и други времена. Полицаят разкодира посланията му и го подгони. В момента го преследваха. Опитваха се да го надушат, но безуспешно. Защото той беше чист.
    Сепна се, когато чу покашляне в мъглата. Не беше сам.
    — Затваряме — съобщи глас на турски.
    — Добре, добре — отвърна Валентин Йертсен със задавен глас.
    Преглътна риданията. Докосна внимателно члена си. Знаеше къде се намира тя. И как да си поиграе с нея. Беше готов. Валентин пое жадно влажния въздух в дробовете си. А Хари Хуле нека си въобразява, че той е преследвачът.
    Валентин стана рязко и тръгна към вратата.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Неделя през нощта
    Аурура стана от леглото и се промъкна на пръсти в коридора. Мина покрай вратата на родителската спалня и покрай стълбището. Не се стърпя и се ослуша в глухото бумтене на смълчания мрак долу. Шмугна се в банята и светна лампата. Заключи вратата, смъкна си пликчетата и седна върху тоалетната чиния. Зачака. Не потече нищо. Преди малко толкова й се пишкаше, че не успя да заспи. Защо сега не можеше да изкара и капка? Дали пък всъщност не си търсеше обяснение за безсънието си? Навярно само си беше внушила, че й се ходи до тоалетната. За да се скрие в светлото, безопасно помещение. Да врътне ключа. Когато беше малка, майка й и баща й я предупреждаваха да не се заключва вътре, освен ако са им дошли гости. Иначе няма как да влязат да й помогнат, ако й се случи нещо, обясняваха те.
    Аурура затвори очи. Ослуша се. Ами ако и сега имат гости? Събудил я бе някакъв звук. Сега си спомни. Скърцане от обувки. По-точно от ботуши. Скрибуцането от огъването на кожени ботуши с остри бомбета. Ботуши, които се прокрадват по пода. Спират и дебнат пред вратата на банята. Дебнат нея, Аурура. Тя усети как се задушава и машинално погледна към долния ръб на вратата. Той прилягаше плътно към прага, затова тя не виждаше дали пада сянка. Каква ти сянка, нали в коридора цареше пълен мрак. За пръв път го забеляза, докато седеше на люлката в градината. Слънцето го огряваше в гръб и Аурура не успя да го разгледа добре. Втория път я помоли за чаша вода, но докато се канеше да влезе с нея в къщата, чуха колата на майка й и той офейка. Третия път се появи в дамската тоалетна по време на турнира по хандбал.
    Аурура наостри уши. Знаеше, че той се спотайва там. В тъмното пред вратата. Беше я заплашил да се върне, ако тя се разприказва. И Аурура съвсем спря да говори — за най-сигурно. Съобрази защо сега не може да се изпишка. Защото така би се издала, че е вътре.
    Тя затвори очи и напрегна максимално слух. Нищо. Тишина. Задиша нормално. Беше си тръгнал.
    Вдигна си пликчетата, отключи и бързо излезе. Притича покрай стълбите, отвори предпазливо вратата спалнята на мама и татко и надникна. Сноп лунна светлина влизаше през процеп на завесите и падаше върху лицето на баща й. Аурура не виждаше дали диша, но лицето му беше съвсем бяло, като на баба й в ковчега. Отиде на пръсти до леглото. Дишането на майка й звучеше като гумената помпа, с която надуват дюшеците в хижата. Аурура се приближи до татко си и долепи ухо до устните му, като внимаваше да не го стресне. Сърцето й подскочи радостно, когато усети топлия му дъх върху кожата си.
    Върна се в леглото си. Имаше чувството, че всичко това изобщо не се е случвало. Приличаше й на кошмар, Заспи ли, ще го забрави.

    Ракел отвори очи.
    Беше сънувала кошмар. Но не това я събуди. Някой отключи входната врата и влезе на първия етаж. Ракел се обърна към другата половина на леглото. Хари го нямаше. Сигурно той се беше прибрал. Тя долови стъпки по стълбите и инстинктивно затърси познат ритъм в тях. Странно. Звучаха различно. Да не е Олег, запита се Ракел. Може да му е хрумнало да се отбие у дома. Не, тези стъпки не бяха и негови.
    Ракел прикова поглед в затворената врата на спалнята.
    Стъпките приближаваха.
    Вратата се открехна.
    Едър тъмен силует изпълни отвора.
    И в този миг Ракел си спомни какво й се бе присмяло. Грее пълна луна, той е прикован към леглото, чаршафът е раздран на парчета. Гърчи се от болка, ожесточено дърпа веригите, вие към нощното небе като ранен и накрая разкъсва собствената си кожа. Изпод нея лъсва другото му аз. Върколак с хищни нокти и зъби и с леденосия налудничав поглед, освирепял за плячка и кръв.
    — Хари? — прошепна тя.
    — Събудих ли те? — гласът му си беше обичайният: плътен, спокоен.
    — Сънувах те.
    Той пристъпи плавно в стаята, без да включва осветлението. Разкопча си колана и си изхлузи тениската през главата.
    — Мен ли? Не си губи времето да ме сънуваш. Твой съм си.
    — Къде беше?
    — На бар.
    Необичайният ритъм на стъпките.
    — Пи ли нещо?
    Той се вмъкна под завивката до нея.
    — Да, пих. А ти си си легнала рано.
    Тя затаи дъх.
    — Какво си пил? И колко?
    — Две чаши. Турско кафе.
    — Хари! — тя го цапна с възглавницата.
    — Извинявай — разсмя се той. — Известно ли ти е, че турското кафе не бива да кипва? А в Истанбул има три футболни гранда, от цял век се ненавиждат, но са забравили защо. Помнят само, че е човешко да изпитваш омраза към някой, който те мрази.
    Ракел се сгуши в него и обгърна гърдите му с ръка.
    — Всичко това е ново за мен.
    — Знам колко обичаш да обогатяваш общата си култура.
    — Какво ли щях да правя без теб.
    — Не ми каза защо си си легнала толкова рано.
    — Ти не ме попита, само го констатира.
    — Сега те питам.
    — Бях страшно скапана. Утре сутринта преди работа имам час в Юлеволската болница.
    — Защо не си ми споменала, че пак ще ходиш на преглед?
    — Днес лично доктор Стефенс се обади да ме извика
    — Сигурна ли си, че е медицински преглед, а не само претекст?
    Ракел се засмя тихо, обърна му гръб и се намести в прегръдката му.
    — А ти сигурен ли си, че не се преструваш на ревнив само за да ми доставиш удоволствие?
    Той я гризна леко по тила. Ракел затвори очи с надеждата страстта да надвие главоболието, онази сладостна, обезболяваща сласт. Но тя не се появи. Хари навярно го усети, защото продължи да лежи неподвижно и просто да я държи в обятията си. Дишаше равномерно и дълбоко, ала Ракел знаеше, че той не спи. Че духом е другаде. При любовницата си.

    Мона До тренираше. Заради увредената тазобедрена става журналистката представляваше комична гледка на бягащата пътека и затова се качваше на нея само когато в залата нямаше никого. След усилена тренировка обичаше да потича няколко километра, да усети как от мускулите й се отделя млечна киселина, докато тя гледа притъмнелия парк „Фрогнер“. „Рубинус“, пауър-поп банда от седемдесетте, автор на парче към „Отмъщението на аутсайдерите“, любимия й филм като малка, пееха горчиво-сладки поп парчета в слушалките й, свързани към телефона. Обаждане прекъсна песента.
    Подсъзнателно го беше очаквала.
    Не че искаше убиецът пак да е посегнал. Тя не боравеше с желания, а препредаваше случващото се. Или поне се опитваше да убеди себе си, че е така.
    На екрана се изписа „непознат номер“. Значи не звъняха от редакцията. Мона се подвоуми. При такива зрелищни убийства често й досаждаха какви ли не откачалки, но любопитството й надделя и тя прие разговора.
    — Добър вечер, Мона — мъжки глас. — Май сме сами.
    Машинално се огледа. Момичето на рецепцията се беше вглъбило в телефона си.
    — Какво имаш предвид?
    — Целият фитнес център е твой. Целият парк „Фрогнер“ — мой. Всъщност дори имам чувството, че целият град е само наш, Мона. Ти съставяш изключително информативни статии, а аз съм главно действащо лице в тях.
    Тя погледна пулсомера на китката си. Беше отчел леко ускорение на сърдечния ритъм. Всички нейни приятели знаеха, че вечерно време тя тренира тук и от залата й се открива панорамен изглед към парка. Не за пръв път се опитваха да я изгъбаркат. Нямаше да е и за последен.
    — Не знам нито кой си, нито какво искаш. Давам ти десет секунди да ме убедиш да не затварям.
    — Не съм съвсем доволен от медийното отразяване. Част от детайлите по произведенията ми явно са ви убягнали. Предлагам ти среща, за да ти разтълкувам какво се опитвам да ви покажа. И да анонсирам какво предстои в близко бъдеще.
    Пулсът й се покачи.
    — Звучи примамливо, признавам. Само дето на теб едва ли ти се иска да те закопчаят, а на мен определено не ми се ще да ме нахапят.
    — В Кристиансан, на контейнерното пристанище до остров Ормьоя, има стара, изоставена клетка от зоологическата градина. Няма ключалка. Вземи катинар, влез и се заключи вътре. Ще дойда и ще говорим, разделени от решетките. Така хем аз ще те държа под око, хем ти ще си в безопасност. Ако искаш, вземи си и оръжие за самозащита.
    — Например, харпун?
    — Защо харпун?
    — Понеже ще си играем на бялата акула и водолаза в клетка.
    — Не ме приемаш сериозно.
    — На мое място ти би ли приел сериозно такова обаждане?
    — На твое място, преди да реша да приема ли предложението, щях да поискам информация за убийствата, с която само извършителят разполага, за да се уверя, че говоря именно с него.
    — Давай, убеди ме, че ти си убиецът.
    — С блендера на Ева Долмен си забърках коктейл. Да го наречем „Блъди Ева“. Свери информацията с източника ти в полицията. Не съм почиствал след себе си.
    Мона съобрази как да постъпи. Небивал шанс. Можеше да се превърне в грандиозен журналистически удар, който да изстреля кариерата й в небесата.
    — Добре, ей сега ще се свържа с моя източник. Да ти звънна след пет минути?
    Тих смях.
    — Доверие не се гради с евтини номерца, Мона. Аз ще те потърся след пет минути.
    — Става.
    Трюлс Бернтсен доста се забави, докато й вдигне. Звучеше сънливо.
    — Мислех, че всички сте на работа — отбеляза тя.
    — Все някой трябва и да почива.
    — Имам само един въпрос.
    — За количество ти се полага отстъпка.
    Когато затвори, Мона знаеше, че е напипала златоносна жила. По-точно, златоносната жила сама я беше намерила. Телефонът й звънна. Тя имаше само два въпроса: къде и кога.
    — Улица „Пристанищна“, утре вечер в осем. И, Мона…
    — Да?
    — Никому нито дума, преди да сме разговаряли. Непрекъснато те наблюдавам.
    — Всъщност защо държиш да се срещнем на живо, вместо да проведем разговора по телефона?
    — Искам през цялото време да съм пред очите ти. И ти пред моите. Лека нощ. Ако си приключила с тренировката.

    Хари лежеше по гръб и се взираше в тавана. Нищо чудно безсънието му да се дължеше на двете чаши силно турско кафе с гъст каймак, приготвени му от Мехмет, но знаеше, че причината е друга. Пак беше стигнал до онова състояние, при което вече ставаше невъзможно да си избие случая от главата — не и докато всичко не приключи. Умът му преминаваше в режим на непрекъсната бдителност и работеше на пълни обороти до залавянето на извършителя. А понякога и дълго след това. Три години. Три години без никакви признаци на живот. Или на настъпила смърт. И ето че Валентин Йертсен излезе от леговището си. Не показа късче от дяволската си опашка, а съвсем доброволно се изложи под светлината на прожекторите като самовлюбен актьор, сценарист и режисьор, съчетани в едно лице. Защото изпълненията на Йертсен следваха логиката на определен сценарий, те не бяха деяния на човек, изпаднал в психоза. Такъв престъпник не се залавя с произволни действия. Трябва да дебнеш следващия му ход и да се молиш да допусне грешка. Междувременно да продължаваш да търсиш някой дребен пропуск във вече извършените престъпления. Защото всички допускаме грешки. Почти всички.
    Хари се Заслуша в равното дишане на Ракел, измъкна се изпод завивката, на пръсти се добра до вратата и слезе в дневната.
    На второто прозвъняване му вдигнаха.
    — Мислех, че спиш.
    — Тогава защо ми звъниш? — промърмори сънливо Столе Ауне.
    — Искам да ми помогнеш да открия Валентин Йертсен.
    — Да помогна персонално на теб? Или по-скоро на разследващия екип?
    — На мен, на нас, на града, на човечеството, ако щеш. Все едно. Просто трябва да го спрем.
    — Оповестих, че се оттеглям окончателно, Хари.
    — Той се разхожда на свобода, Столе, а ние най-спокойно си спим.
    — Вярно е, съвестта ни гризе, но въпреки това спим, защото сме изморени. Аз съм изморен, Хари. Твърде скапан.
    — Нуждая се от човек, който проумява как е устроен Йертсен; да предвижда следващия му ход, Столе. Да прогнозира къде може да сбърка. Да се добере до ахилесовата му пета.
    — Не мога…
    — Какво ще кажеш за Халстайн Смит? — прекъсна го Хари.
    Мълчание.
    — Не се обаждаш да ме увещаваш — установи Ауне. Звучеше малко засегнат.
    — Понеже знам колко си непреклонен, пристъпих към резервния ми план. Халстайн Смит пръв алармира, че убиецът е вампирист и ще посегне пак. А и съвсем правилно предсказа куп детайли: Валентин ще остане верен на изпитания работещ метод: срещи, уредени в Тиндър; ще поеме риск и преднамерено ще остави следи; на Валентин не му пука дали ще го разкрием. Освен това Смит на съвсем ранен етап посъветва полицията да издирва сексуален престъпник. Досега той очерта много точен профил. Смит не е конформист и това ми харесва, защото възнамерявам да го използвам в камерната ми нонконформистка група. Особено ценен атестат за мен е положителното ти мнение за качествата му.
    — Той наистина е кадърен психолог. Одобрявам избора ти.
    — Само едно нещо ме смущава. Онзи прякор…
    — Маймуната ли?
    — Спомена, че някакъв гаф продължава да тегне върху него и да подкопава професионалния му престиж сред колегите му.
    — За бога, Хари, оттогава минаха много години.
    — Нищо, разкажи ми.
    Столе явно обмисляше откъде да подхване темата. После се позасмя тихо.
    — Май аз бях инициаторът. Смит, разбира се, и сам си беше виновен. Докато следвахме в Осло, открихме, че в малкия сейф в бара на нашата катедра липсват пари. Главният ни заподозрян беше Халстайн Смит, защото, след като поради финансови затруднения се беше отказал да пътува до Виена със състудентите ни, най-неочаквано се записа. Възникна обаче проблем. За да го уличим, трябваше да докажем, че е знаел шифъра, с който се отваряше сейфът. И аз реших да заложа капан за маймуни.
    — Какъв е този капан?
    — Тате! — чу се от слушалката леко писклив момичешки глас. — Всичко наред ли е?
    После ръката на Столе закри долната част на слушалката и се чу леко стържене.
    — Не съм искал да те будя, Аурура. Говоря с Хари.
    После гласът на Ингри:
    — От какво се стресна, миличка? Кошмар ли сънува? Ела, ще дойда да те завия. Или ще си сварим чай.
    Чу се тътрене на пантофи.
    — Докъде бяхме стигнали? — попита Столе Ауне.
    — До капана за маймуни.
    — Да. Чел ли си романа на Робърт Пърсиг „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“?
    — Не. Само знам, че заглавието е малко подвеждащо, защото книгата няма кой знае каква връзка с мотоциклетите.
    — Точно така. Това е главно философска книга, разглежда се противоборството между интелекта и чувствата. И въпросният капан за маймуни илюстрира това противоборство. Изработва се съвсем просто. Пробиваш дупка в кокосов орех, голяма колкото маймуна да си провре ръката. Напълваш ореха с храна и го завързваш за кол. После се скриваш и чакаш. Маймуната надушва изкушението, идва, пъха ръка в дупката, хваща храната и в този момент ти се втурваш към нея. Маймуната понечва да побегне, но открива, че не може да си измъкне ръката, без да пусне храната. И тук идва най-интересното. От маймуната се очаква да прояви достатъчно интелект и да осъзнае, че ако я заловят, така или иначе няма да може да изяде храната. Противно на очакванията обаче тя не пуска. Инстинктът, гладът, апетитът надделяват над разума. И маймуната пада в капана на собствената си лакомия. Проверено е многократно. И така, заедно със съдържателя на бара организирахме голяма викторина и поканихме всички студенти по психология. Имаше голям наплив от желаещи да участват и много адреналин. След като със съдържателя прегледахме отговорите на участниците, обявих, че двама са изкарали еднакъв резултат — Смит и Улавсен. Според регламента, продължих, победителят ще се излъчи в пряк двубой между двамата претенденти — бъдещи психолози. Ще изпробваме способностите им на ходещи детектори на лъжата. Експериментът се състоеше в следното: младо момиче — служителка в бара, щеше да влезе в ролята на изследвано лице. Целта беше съперниците да разкрият възможно повече цифри от шифъра на сейфа. Улавсен и Смит седнаха срещу момичето. За всяка поредна цифра от кода аз щях да изреждам пред момичето цифрите от нула до девет в произволен ред. To трябваше да отговаря неизменно с „не“, а Смит и Улавсен — на базата на езика на тялото й, големината на зениците, евентуални признаци за ускорен пулс, промяна в тембъра, потене, неволеви движения с очите, изобщо всички външни прояви, които за всеки амбициозен психолог е въпрос на чест да изтълкува правилно — да установят истината. С победата щеше да се окичи позналият по-голям брой цифри. И така, претендентите седяха и силно съсредоточени, си водеха бележки, докато аз четях на изследваното лице четирийсетте цифри. Залогът беше голям: титлата подгласник на най-интелигентния психолог в университета.
    — Да, защото всички са били наясно, че най-интелигентният…
    — … не може да участва в надпреварата, понеже провежда експеримента. След като приключих, ми подадоха двата листа с предположенията си. Смит бе посочил вярната комбинация. Небивало ликуване в залата! Беше наистина впечатляващо. Дори — може да се каже — подозрително впечатляващо. Халстайн Смит, разбира се, има по-висок интелект от средностатистическа маймуна, допускам да се е досещал каква е целта на цялото начинание. И въпреки това не можа да се откаже от победата. Просто не се сдържа! Вероятно защото по онова време Халстайн Смит беше комплексиран, беден, пъпчив млад мъж, на когото не му вървеше с жените. На него впрочем не му вървеше с нищо. Накратко, човек, комуто една такава победа беше нужна повече, отколкото на всеки друг. Или пък си даваше сметка, че макар да е възможно да го заподозрем в кражбата на парите от сейфа, не можем да докажем нищо. Защото нямаше как да отхвърлим изцяло вероятността правилният му отговор да е резултат от качествата му на фантастичен познавач на човешката природа и умел интерпретатор на множеството сигнали на тялото. Но…
    — Мхм.
    — Какво?
    — Нищо.
    — Хайде де,
    — Момичето… Не е знаело шифъра, нали?
    — Дори не работеше в бара — разсмя се Столе.
    — Откъде беше толкова сигурен, че Смит ще се хване в капана ти?
    — Защото съм уникален познавач на човешката природа и прочее. Въпросът е ти какво мислиш сега, след като разбра, че избраникът ти за твоя екип има минало на крадец.
    — За каква сума говорим?
    — Ако не ме лъже паметта, две хиляди крони.
    — Не е много. Пък и ти спомена, че само част от парите в сейфа са липсвали, следователно Халстайн не е обрал сейфа до шушка.
    — Вероятно се е въздържал, защото се е надявал да не забележим намалялата сума.
    — Но по-късно се е изяснило, че е взел само колкото са му трябвали, за да се присъедини към екскурзията до Виена.
    — Най-учтиво го помолиха да напусне специалността и в замяна обещаха да не сигнализират в полицията. И той записа психология в Литва.
    — След зрелищното разобличаване е заминал в изгнание, заклеймен с прозвището Маймуната.
    — Той се върна, повиши си квалификацията, получи лиценз за практикуващ психолог. Стъпи си на краката.
    — Приспиваш съвестта си, а?
    — А теб като те слушам, оставам с впечатлението, че се каниш да назначиш крадец за свой консултант.
    — Никога не съм имал нищо против крадци с приемливи мотиви,
    — Ха. — възкликна Столе. — Май сега Смит ти стана още по-симпатичен. Защото самият ти неведнъж си се оказвал заложник на болезнените си амбиции, нали, Хари? Сграбчиш ли, не пускаш току-така. И често изгубваш голямото, защото не умееш да се отказваш от малкото. Решен си да пипнеш Валентин Йертсен на всяка цена. Макар да разбираш, че това може да ти коства всичко, което обичаш — собствения ти живот и живота на близките ти — ти просто не можеш да пуснеш каквото си сграбчил в кокосовия орех.
    — Оригинален паралел, но си в грешка.
    — Нима?
    — Да.
    — Ами дано. Е, ще ида да нагледам моите дами.
    — Върви, върви. Ако Смит приеме да работи с нас, ще те помоля да го въведеш накратко в задълженията му на криминален психолог.
    — Разбира се. Най-малкото, което мога да направя.
    — За Отдела за борба с насилието? Или за да се реваншираш на онзи, когото си кръстил Маймуната?
    — Лека нощ, Хари.
    Хари се качи и си легна. Без да я докосва, се приближи максимално до нея, за да усеща топлината, излъчвана от спящото й тяло. Затвори очи.
    „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“.

    След малко той отлетя. Издигна се от леглото, пренесе се през прозореца, в нощния мрак към блестящия град, където светлините никога не угасват, по улиците, из забутаните пресечки, над кофите за смет, там, където заревото на града никога не достига. И го откри. Под разгърдената му риза, от оголената пазва крещеше лице, което се мъчеше да разкъса кожата и да се освободи.
    Познаваше това лице.
    Гонено и преследващо, изплашено и свирепо, ненавиждано и изпълнено с омраза.
    Хари се сепна и отвори очи.
    Лицето върху гърдите на престъпника беше неговото.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Понеделник сутринта
    Катрине обгърна с поглед бледите лица на участниците в разследващата група. Някои бяха работили цяла нощ, но и другите, в почивка, явно не бяха спали кой знае колко. След прегледа на списъка с известните контакти на Валентин Йертсен се оказа, че повечето са криминално проявени, кои — в затвора, кои — мъртви. После Торд Грен докладва накратко за резултата от справките, получени от централата на мобилния оператор. Полицията изискала списък с номерата и имената на хората, разговаряли с трите жени през дните, предшестващи нападенията. Справката не показваше наличие нито на съмнителни разговори и есемеси, нито на еднакви номера в разпечатките на трите жертви. Известни подозрения пораждало единствено повикването от неизвестен абонат до Ева Долмен два дни преди убийството й. Постъпило от еднократно използван номер, който нямало как да се проследи. Причината: след разговора телефонът или е бил изключен, или SIM картата е била извадена, или просто минутите, включени в предплатената карта в телефона, са били изразходени. Андерш Вюлер съобщи предварителния резултат от проучването на закупените в Норвегия триизмерни принтери. Оказали се твърде много, а при покупката мнозина собственици не били регистрирани надлежно от персонала. Затова Вюлер заключи, че работата по тази следа ще бъде чиста загуба на време.
    Катрине хвърли поглед към Хари. Той поклати глава — кофти, но после кимна в знак на съгласие с извода на младия полицай.
    Бьорн Холм обясни, че тъй като въз основа на биологичните следи разследващите са успели да идентифицират заподозрян, оттук нататък криминалистите ще се съсредоточат върху набавянето на доказателства, които да удостоверят по безспорен начин съпричастността на Валентин Йертсен към извършените престъпления.
    Катрине тъкмо се готвеше да разпредели задачите за деня, когато Магнюс Скаре вдигна ръка и още преди да му е предоставила дума, сам си я взе:
    — Защо решихте да огласите самоличността на заподозрения?
    — Защо решихме… — повтори Катрине. — Ами надявахме се да получим сигнали за евентуалното му местонахождение, разбира се.
    — И сега ще завалят стотици или дори хиляди обаждания, защото физиономията на фоторобота е толкова нехарактерна, че прилича и на двамата ми чичовци, които нямат нищо общо помежду си. И ще се наложи да проверим абсолютно всеки сигнал, понеже, ако впоследствие се разчуе, че полицията е разполагала с данни за фиктивната самоличност на Валентин Йертсен и за скривалището му непосредствено преди да нахапе до смърт четвъртата или петата си жертва, ще хвърчат глави — Скаре се огледа в търсене на подкрепа.
    А вероятно си я бе осигурил предварително и говореше от името на мнозинството, допускаше Катрине.
    — Въпросът каква част от следствената информация да получи гласност, винаги е дилема, Скаре. Но преценихме, че така ще е най-добре.
    Скаре кимна на една от жените, която пое щафетата.
    — Скаре е прав, Катрине. Честно казано, за предпочитане е да работим на спокойствие, вместо телефоните ни да прегреят. И преди сме призовавали гражданите да подават сигнали за Валентин Йертсен. Нито едно обаждане не ни беше от полза. Сигналите само отвлякоха вниманието ни от уликите, които вероятно биха тласнали следствието напред.
    — И още нещо — намеси се пак Скаре. — Сега го предупредихме, че сме го разпознали, и така го подплашихме Има опасност да се шмугне обратно в леговището, където се е спотайвал през последните три години… А да си кажа — и Скаре скръсти ръце с победоносно изражение.
    — А ти какво предлагаш, Скаре? — долетя глас от дъното на залата, последван от презрително изсумтяване и смях. — Докато ние си траем, жените в Осло да влизат в ролята на ходещи примамки за Йертсен? Щом не можем да закопчаем този проклетник, по моему е по-добре да го принудим да се завре обратно в леговището си, отколкото да рискуваме живота на още жени.
    Скаре поклати глава с усмивка.
    — Като навъртиш малко стаж в отдела, ще се научиш, че такива като Валентин Йертсен не спират, Бернтсен. Ако не може тук, той ще се премести другаде, но ще продължи с гадостите си. Нали вчера чу какво каза по телевизията нашата ръководителка… — Скаре произнесе думата с подигравателен апломб. Не е изключено Йертсен да е извън пределите на страната. Но ако си въобразяваш, че той ще си седи вкъщи мирно и кротко, с пуканки и плетка в ръце, почакай да понатрупаш опит и ще видиш колко грешиш.
    Трюлс Бернтсен заби поглед в дланите си и промърмори нещо неразбрано.
    — Не те чуваме, Бернтсен! — извика Скаре, без да се обръща назад.
    — Казвам, че снимките от убийството на Иря Якобсен, представени в отдела, не показваха всичко — изрече Трюлс с висок ясен глас. — Заварих я още жива. Дишаше, но не можеше да говори, защото той беше изтръгнал езика й с клещи и го беше наврял сещате се къде. Имаш ли представа какво става, когато изтръгнеш езика на жив човек, Скаре? Забележи, изтръгнеш, а не отрежеш. Тя сякаш се мъчеше да ме помоли да я застрелям. Ако носех пистолет, щях да се замисля дали да не го направя, мамка му. Така или иначе, издъхна след минути. Аз да си кажа, защото нали говориш за опит.
    В последвалото мълчание на Катрине й хрумна, че е възможно един ден Бернтсен да й стане симпатичен. Ала той веднага успя да опровергае прогнозата:
    — Пък и доколкото знам, нашата отговорност се простира до границите на Норвегия, Скаре. Ако Валентин започне да ръфа мургавелки и чернилки в други държави, да му мислят тамошните ченгета. За нас е важно да не закача нашите момичета.
    — Достатъчно — намеси се Катрине. Смаяните лица пред нея поне вече се бяха разбудили. — В четири следобед се събираме на рапорт. В шест даваме пресконференция. Ще се опитам да бъда на разположение непрекъснато, затова докладвайте сбито и по същество. И да напомня още веднъж: нямаме никакво време за губене. Вчерашното неделно затишие не значи, че днес няма да убие пак. В неделя дори Господ е почивал.
    Залата бързо се опразни. Катрине си събра книжата, затвори лаптопа и се канеше да излезе на свой ред.
    — Искам Вюлер и Бьорн — заяви Хари. Продължаваше да седи на мястото си със сплетени на тила ръце и опънати напред крака.
    — Вюлер го имаш. За Бьорн питай новата шефка на криминалистиката. Някоя си Лиен.
    — Помолих Бьорн да говори с нея и той обеща.
    — Мхм — изсумтя презрително Катрине. — С Вюлер говорил ли си?
    — Да. Много се въодушеви.
    — Кой ще е третият?
    — Халстайн Смит.
    — Сериозно ли?
    — Защо не?
    — Ексцентрик с алергия към ядки и нулев опит с полицейска работа — сви рамене Катрине.
    Хари се облегна на стола, бръкна дълбоко в джоба на панталона си и измъкна смачкан пакет „Кемъл“.
    — Щом в джунглата се е появило ново животно, наречено вампирист, ми се ще да имам подръка специалиста с най-широки познания по темата. Ти какво, смяташ, че алергията му към ядки принизява качествата му ли?
    Катрине въздъхна.
    — Просто започва да ми писва от хора с алергии. Вюлер има непоносимост към латекс и не може да използва ръкавици. А сигурно и презервативи. Само си представи.
    — Никак не ми се иска — Хари надникна в пакета и лапна една цигара. Пречупеното й връхче увисна унило.
    — Защо не държиш цигарите си в горния си джоб като нормалните хора, Хари?
    — Защото пречупените цигари са по-вкусни. Понеже котелното не се води работно помещение, тук, предполагам, не важи забраната за пушене?

    — Съжалявам, но ще ви откажа — отговори по телефона Халстайн Смит. — Все пак благодаря, че сте се сетили за мен.
    Затвори, прибра телефона в джоба и погледна съпругата си. Мей седеше срещу него до кухненската маса.
    — Неприятности ли? — попита угрижено тя.
    — От полицията ми предлагат да участвам в екип за залавяне на Вампириста.
    — И?
    — Отказах. Гоня срок за докторската дисертация. Нямам време. Такива хайки за хора не ме вълнуват. Стига ми да играя с децата на ястреб и гълъби.
    — Полицаите как реагираха?
    — Проявиха разбиране. Всъщност на телефона беше Хари Хуле. Следствието било скучна, много пипкава и трудоемка работа, нищо общо с начина, по който го представяли по телевизията — засмя се Халстайн Смит.
    — Е, ти си знаеш — Мей поднесе чашата чай към устните си.
    — Мда. — и Халстайн отпи от чая си.

    Стъпките на Хари и Андерш Вюлер отекваха в бетонния тунел и заглушаваха мекия мляскащ звук от вода, капеща от тавана.
    — Къде сме? — попита Вюлер, който носеше монитор и клавиатура на стар модел стационарен компютър.
    — Под парка някъде между Главното управление и следствения арест.
    — И тук има таен кабинет?
    — Не е таен. Просто е свободен.
    — Че кой ще иска да работи под земята?
    — Никой. Точно затова е свободен — Хари спря пред желязна врата. Пъхна ключ и го завъртя. Натисна дръжката.
    — Май не успя да я отключиш — изрази съмнение Вюлер.
    — Не, раздула се е от влагата — Хари опря стъпало о стената до вратата и напъна силно.
    Готово. Лъхна ги топла влага и дъх на мазе. Хари вдъхна жадно. Най-сетне пак в котелното. Натисна ключа за осветлението. След няколкосекунден размисъл луминесцентната лампа на тавана започна да мига в синьо. Най-после светлината стана постоянна и двамата се огледаха. Намираха се в правоъгълна стая, постлана със сивосин линолеум, без прозорци по голите сиви бетонни стени. Хари метна поглед към Вюлер. Чудеше се дали видът на новия офис няма да охлади спонтанната му радост от поканата на Хари да се присъедини към партизанския му отряд. Нищо подобно.
    — Exa! — ухили се младият полицай.
    — Понеже сме първи, ще си заплюем места.
    Вътре имаше три бюра. Върху едното се мъдреха машина за шварц кафе с покафеняла кана, галон за вода и четири бели керамични чаши с написани на ръка имена.
    Вюлер свърза компютъра към служебната мрежа, a Хари пусна кафе машината. Вратата изхвръкна рязко навън.
    — О, доста по-спартанско си го спомнях — засмя Бьорн Холм. — Това е Халетайн.
    Зад Бьорн се появи мъж с големи очила, чорлава коса и карирано сако.
    — Радвам се, че размисли — подаде му ръка Хари
    Смит я пое.
    — Податлив съм към методите на обратната психология. Съзнателно ли ги приложи? Ако не, си най-некадърният телефонен агитатор, на когото съм попадал. Така или иначе, за пръв път връщам обаждане на телефонен продавач, за да приема предложението му.
    — Не виждах смисъл да те притискам. Трябват ни само мотивирани хора. Как пиеш кафето? По-силничко?
    — Не, по-скоро… приготви го по твой тертип.
    — Добре. Това ще е твоята чаша — Хари му подаде една.
    Смит пооправи очилата си и прочете написаното с маркер:
    — Лев Виготски?
    — А тази е на нашия криминалист — Хари я връчи на Бьорн Холм.
    — Все още пише Ханк Уилямс — забеляза доволно Бьорн. — Да разбирам ли, че чашата не е мита от три години?
    — Просто маркерът е водоустойчив — обясни Хари Ето я и твоята, Вюлер.
    — Попай Дойл? Този пък кой е?
    — Полицаят на всички времена. Пусни го в Гугьл.
    Бьорн огледа четвъртата чаша.
    — А на твоята защо не пише „Валентин Йертсен“, Хари!
    — Защото съвсем изключих — Хари издърпа каната от машината и наля кафе в четирите чаши.
    — Традицията повелява върху чашата на всеки от нас да е написано името на идолите ни, а върху чашата на Хари — името на главния заподозрян в текущия случай. Ин и ян — поясни Бьорн в отговор на негласния въпрос, изписан върху двете лица.
    — По принцип не ми пречи, но само за пояснение да кажа, че Лев Виготски не е любимият ми психолог — отбеляза Смит. — Той действително е първопроходник, но…
    — Ти наследи чашата на Столе Ауне — Хари подреди в кръг четирите стола в средата на стаята. — И така, да напомня: работим самостоятелно, сами сме си началници и не се отчитаме пред никого. Само държим Катрине Брат в течение, както и тя — нас. Разполагайте се. Нека най-напред всеки да изложи спонтанните си разсъждения по случая. Обосновавайте се с факти, опит, интуиция, конкретна, наглед идиотска подробност или изобщо не се обосновавайте. Нищо от казаното тук няма да бъде използвано срещу вас занапред и ви е позволено да изразявате напълно погрешни предположения. Кой е пръв?
    Четиримата седнаха.
    — Нямам амбицията да определям реда на изказванията — подхвана Смит — но ми се струва най-редно… ти да започнеш, Хари. — Смит беше обгърнал чашата плътно с длани, сякаш зъзнеше, макар в съседство да се намираха парните котли, които отопляваха целия следствен арест. — Сподели например защо се съмняваш, че Валентин Йертсен е извършителят и на трите убийства.
    Хари погледна Смит, отпи малка глътка от чашата си и преглътна.
    — Така да бъде. Всъщност съм по-склонен да смятам, че именно Йертсен е убил и трите жени. Макар да тая известни резерви. Ще обясня. И така, извършителят на първите две престъпления не оставя следи. Проявил е дисциплинираност и хладнокръвие. После изведнъж същият този убиец напада трета жертва, не успява да я умъртви и пръсва куп следи и улики, които до една сочат към Валентин Йертсен. В тази постъпка съзирам настойчивост, сякаш нападателят изпитва неистово желание да ни разкрие самоличността си. И това съвсем закономерно предизвиква подозренията ми. Дали този някой не се опитва да ни изманипулира и да накисне друг за престъплението си? Защото Валентин Йертсен е идеалният виновник.
    Хари наблюдаваше тримата си колеги. Андерш Вюлер гледаше съсредоточено, с широко отворени очи, Бьорн Холм — сънливо, Халстайн Смит — дружелюбно, подканящо, сякаш под влиянието на камерната атмосфера професионалният му навик беше заработил.
    — Заради дебелото си досие Валентин Йертсен веднага изпъква като вероятен извършител — продължи Хари, — Освен това убиецът — ако е друг — непременно се досеща, че нямаме големи шансове да открием Валентин след тригодишни безплодни опити. Или пък убиецът е убил Йертсен и го е заровил някъде и затова е сигурен, че от гроба той няма как да разсее подозренията ни, като представи алиби. Затова пък ще продължава да обира вината за престъпления с неразкрити извършители.
    — А отпечатъците? — възрази Бьорн. — Емблематичната татуировка? ДНК-то по белезниците?
    — Може да е отрязал пръст от ръката на Валентин, да го е взел със себе си в „Ховсетер“ и така да е подхвърлил заблуждаващ отпечатък — Хари пак отпи от кафето. — Кое ни гарантира, че татуировката не е копие, което после се отмива? Колкото до космите по белезниците, защо да не са отскубнати от трупа на Валентин, а после да са подхвърлени за заблуда?
    Финален хрип от кафемашината прекъсна тишината в котелното.
    — Майко мила! — разсмя се Андерш Вюлер.
    — Хипотезата ти заслужава място сред моя топ десет на конспиративните теории, чути от параноидни пациенти — обади се Смит. — Разбирай го като… комплимент.
    — Точно затова сме тук — Хари се наведе напред на стола. — За да изказваме нестандартни предположения, да проверяваме вероятности, които убягват на официалната разследваща група. Защото обикновено те си съставят водеща версия за събитията и работят по нея, а колкото по-многобройна е групата, толкова по-трудно става да се разграничиш от господстващите идеи и заключения. Подчинението на всеобщата заблуда работи на принципа на религията. Не може толкова хора да грешат, казва си човек и се съгласява. Излиза обаче, че може. Хората грешат. Непрекъснато.
    — Амин. Ъъъ… подтекстът не беше умишлен — поясни Смит.
    — Да минем към следващата ни погрешна теория — подкани ги Хари. — Вюлер?
    — Смит, по телевизията ти каза, че вампирист не се става изведнъж, а се минава през отделни стадии. В Скандинавия профилактиката на психичното здраве на младите хора е много стриктна и смятам, че човек с толкова крайно поведение щеше да попадне в полезрението на здравните власти. Вампиристът не е норвежец, дошъл е от другаде. Това е моята теория.
    — Благодаря ти — кимна Хари. — Ще добавя, че в криминалните хроники за серийни убийци не е вписано нито едно име на скандинавски кръвопиец.
    — Грешиш — възрази Смит. — Убийството в Стокхолм през 1932 година.
    — Не ми е известно.
    — Вероятно защото така и не откриха извършителя — с вампиристки наклонности — и приписаха престъплението на сериен маниак.
    — Интересно. Жертвата пак ли е била жена?
    — Лили Линдестрьом, на трийсет и две години, проститутка. Ако е била единствената му жертва, ще изям сламената си шапка, дето я държа вкъщи. Неслучайно убийството е известно като Вампирското убийство.
    — Подробности?
    Смит премига два пъти, притвори клепачи и започна да говори, все едно декламира наизустен текст:
    — В нощта срещу първи май, през Валпургиевата нощ на площад „Свети Ерик“ 11, Лили приема мъж в едностайния си апартамент. Преди това слиза на първия етаж и моли своя приятелка за презерватив. Когато полицията нахлува в жилището, намира Лили мъртва, просната на отоманката си. Пръстови отпечатъци и други следи липсват. Убиецът явно е почистил след себе си. Дори дрехите на Лили са грижливо сгънати. В кухненската мивка полицаите намират черпак, омазан с кръв.
    Бьорн и Хари се спогледаха.
    — Нито едно от записаните в адресника на жертвата лица, които, уви, фигурирали само с малките си имена, не отвело разследващите до потенциален извършител. Полицията не успяла дори да се доближи до върлувалия вампирист.
    — Ако е бил вампирист, нали е логично да не е спрял дотам? — попита Вюлер.
    — Да — потвърди Смит. — Кой казва, че е спрял? Просто е почиствал още по-старателно след себе си.
    — Смит е прав — кимна Хари. — Броят на изчезналите лица годишно надвишава броя на регистрираните убийства. Но резон има и в бележката на Вюлер, че скандинавската система за психично здраве би засякла в ранна възраст първите наченки на парафилия.
    — По телевизията описах стадиите на вампиризма в общия случай — поясни Смит. — Някои хора откриват влечението си към кръв на по-късен етап, както има хомосексуалисти, чиито предпочитания се изясняват с напредването на възрастта. Един от най-прочутите вампиристи в историята, Петер Кюртен, известен като Вампира от Дюселдорф, бил на цели четирийсет и пет години, когато за пръв път пил кръв — от лебед, който убил извън града през декември 1929 година. След няма и две години вече натрупал солидния актив от девет убийства и седем опита за убийство.
    — Мхм. Значи ти не намираш нищо смущаващо във факта, че в иначе ужасяващото досие на Валентин Йертсен липсва консумация на кръв или прояви на канибализъм?
    — Точно така.
    — Добре. Ти какво мислиш, Бьорн?
    Криминалистът се понадигна на стола и разтърка очи.
    — Същото като теб, Хари.
    — А именно?
    — Убийството на Ева Долмен имитира убийството в Стокхолм. Дивана, прилежното замитане на следите, каната от блендера в мивката.
    — Звучи ли ти вероятно, Смит? — попита Хари.
    — Версията за имитация ли? Ако е имитация, значи е нещо ново. Пардон, неумишлен парадокс. Вярно, някои вампиристи се възприемат като реинкарнации на граф Дракула, но ми се струва слабо вероятно един вампирист да се вживее в ролята на преродения убиец от Стокхолм. Сходството в почерка се дължи по-скоро на определени личностни характеристики, типични за всички вампиристи.
    — Хари откри признаци, че нашият вампирист е маниакален чистофайник — обърна внимание Вюлер.
    — И далеч не е единственият — отбеляза Смит. — Вампиристът Джон Джордж Хейг страдал от фиксидеята непрекъснато да си мие ръцете и ходел с ръкавици и зиме, и лете. Ненавиждал мръсотията и пиел кръвта на жертвите си от току-що измити и лъснати чаши.
    — А ти, Смит? Ти как би очертал профила на нашия вампирист? — попита Хари.
    Смит стисна устните си между показалеца и средния си пръст и ги раздвижи нагоре-надолу така, че се чу нещо като пърпорене, докато вдишаше и издишаше дълбоко.
    — Според мен той, подобно на много вампиристи, е интелигентен, от млад е изтезавал животни, а нищо чудно — и хора. Произхожда от семейство с добра социална адаптация и вероятно само той сред роднините си има проблеми в общуването. Съвсем скоро пак ще почувства остра нужда от кръв. Получава сексуално удовлетворение, струва ми се, не от пиенето на кръвта, а от самото гледане. Стреми се към перфектния оргазъм. По неговия вкус — комбинация от изнасилване и кръвотечение. Споменатият Петер Кюртен например обяснил пред полицията, че броят на намушкванията, нанесени на жертвите му, зависел от количеството избликнала кръв. Тя определяла с каква скорост стига до оргазъм.
    Мрачно мълчание затисна помещението.
    — Къде и как да открием такъв човек? — попита Хари.
    — Може Катрине да е права — намеси се Бьорн. — И Валентин наистина да е избягал в чужбина. Да се е поразходил до Червения площад, например.
    — Да е заминал чак за Москва ли? — усъмни се Смит.
    — Говорим за Червения площад в Копенхаген — в мултикултурния квартал „Ньоребру“. В този парк се подвизават трафиканти на човешка плът. Предимно внасят, по-рядко изнасят. Сядаш на някоя пейка или люлка и вдигаш билет — за автобус, самолет, каквото ти се намира подръка. При теб идва човек и те пита за къде искаш да пътуваш. Докато разговаряте, с нищо не издава незаконния си бизнес. Междувременно негов ортак, скрит някъде в парка, те снима, без да забележиш, и проверява в интернет дали си именно онзи, за когото се представяш, а не ухо на полицията. Тази дискретна туристическа агенция е скъпа, но не предлага пътуване в бизнес класа. Най-евтините места пък са в контейнер.
    Смит поклати глава.
    — Вампиристите не са в състояние да преценяват риска рационално колкото нас. Не вярвам да е избягал.
    — Аз също — подкрепи го Хари. — Но тогава къде е? Сам ли живее? Поддържа ли връзка с други хора? Тълпата ли използва за прикритие, или се е усамотил на пусто място? Има ли приятели? Евентуално приятелка?
    — Не знам.
    — Виж, Смит, никой от нас не знае — без значение дали е психолог, или полицай. Моля само да споделиш спонтанните си предположения.
    — Ние, хората на науката, никак не умеем да гадаем. И все пак според мен вампиристът е самотен. В това съм убеден. Дори много самотен. Вълк единак.
    Някой почука.
    — Дръпни силно! — извика Хари.
    Вратата се отвори.
    — Добър ви ден, храбри ловци на вампири — Столе Ауне влезе с шкембето напред, повел за ръка прегърбено момиче. Лицето му не се виждаше от тъмната коса, паднала пред очите му. — Смит, съгласих се да ти изнеса една блиц лекция за ролята на психолога в полицейската работа.
    — Ще ти бъда безкрайно благодарен, скъпи колега — грейна Смит.
    — И ще има за какво — Ауне се олюля на пети. — Но нямам намерение пак да се забия в тези катакомби. Катрине ни предостави кабинета си. — Сложи ръка върху рамото на момичето. — Аурура дойде, защото трябва да си извади паспорт. Хари, ще й съдействаш ли да пререди опашката, докато със Смит говорим по работа?
    Момичето заметна косата си настрани. Хари не можеше да повярва, че това бледо лице с мазна кожа и гнойни пъпки е същото онова сладко момиченце, което помнеше отпреди няколко години. Съдейки по тъмните дрехи и тежкия грим, Аурура явно бе последователна на тийнейджърското движение, известно като „емо“. Олег бе просветлил Хари по темата. В погледа й обаче не се четеше нито опърничавост, нито бунт. Нито младежко отегчение. Нямаше и признаци на радост, че вижда Хари, любимия й „фалшив“ чичо, както го наричаше преди. Погледът й излъчваше празнота. Или не съвсем… Хари забелязваше нещо, но се затрудняваше да го окачестви.
    — Ей сега ще се прередим. Стига сме се правили на толкова принципни — пошегува се той и получи съвсем лека усмивка от Аурура. — Да се качим в паспортния отдел.
    Четиримата излязоха от котелното. Хари и Аурура мълчаливо поеха по прохода. На две крачки зад тях ги следваха Столе Ауне и Халстайн Смит и бъбреха оживено.
    — Един мой пациент говореше много завоалирано за проблемите си и изобщо не схванах кой е — разправяше Ауне. — По чиста случайност разкрих, че той всъщност е издирваният Валентин Йертсен, и той ме нападна с нож. Ако на помощ не ми се беше притекъл Хари, щеше да ме заколи.
    Хари забеляза как по тялото на Аурура премина ток.
    — Йертсен се измъкна, но докато сипеше заплахи за живота ми, представата ми за него се избистри. Опря нож в гърлото ми и се опита да изкопчи от мен диагнозата а сам се определи като „дефектна стока“. Заплаши да ми източи кръвта, докато членът му се втвърдява.
    — Интересно. Успя ли да видиш дали получи ерекция?
    — Не я видях, усетих я. Както впрочем и зъбчатия ръб на ловджийския нож. Спомням си как се надявах двойната ми гуша да ме спаси — засмя се Столе.
    Хари чу сподавения стон на Аурура. Извърна се леко и изгледа красноречиво Ауне.
    — О, извинявай, момичето ми! — възкликна бащата.
    — За какво си говорехте по време на сесиите?
    — За много неща. Беше обсебен от гласовете на заден план в „Тъмната страна на луната“ на Пинк Флойд.
    — Сега си го спомних! Е, при мен не се представи като Пол, а под друго име. За жалост откраднаха картоните на пациентите ми.
    — Чу ли, Хари?
    — Да.
    Качиха се на първия етаж. Ауне и Смит застанаха пред асансьора, а Хари и Аурура продължиха към атриума. Лист, подпъхнат зад стъклената преграда на гишето, съобщаваше, че фотоапаратът не работи; желаещите да подадат заявление за паспорт да използват фотокабината в задното помещение.
    Хари поведе Аурура към кабината с вид на мобилна тоалетна, открехна завеската и подаде няколко монети на момичето. Тя се настани на стола.
    — А, да ти напомня — сети се той. — Не си показвай зъбите — и дръпна завеската.
    Аурура се взираше в отражението си в черното стъкло пред обектива.
    Сълзите вече напираха в гърлото й.
    Сутринта й се стори добра идея да придружи баща си до Управлението под предлог, че й трябва нов паспорт за училищната екскурзия до Лондон. Той и бездруго не следеше тези неща. За тях се грижеше майка й. Аурура беше намислила да си намери причина да остане насаме с Хари за няколко минути и да му разкаже всичко. Сега обаче, когато успя да осъществи замисъла си, Аурура не можеше да му довери болката си. Разказът на баща й за ножа така я изплаши, че тя се разтрепери неистово и коленете й се подкосиха. Същия този зъбчат нож мъжът опря и в нейната шия. Беше се върнал. Аурура стисна очи, за да не гледа ужасеното си изражение. Беше се върнал и щеше да ги избие всичките, ако тя проговори. Пък и каква полза да говори? Тя не разполага с информация, която да им помогне да го открият. Нейните думи няма да спасят нито баща й, нито някой друг, обречен да умре. Аурура отвори очи. Огледа се в тясната кабина. Почувства се като в тоалетната в спортната зала онзи път. Погледът й машинално се насочи надолу, към долния ръб на завеската. Бомбетата на ботушите отвън. Те я чакаха, искаха да влязат при нея, да…
    Тя дръпна рязко завеската настрани, профуча покрай Хари и хукна към изхода. Хари я извика по име. Аурура изскочи навън, на светло и открито. Прекоси тичешком моравата, после парка и хукна към „Грьонланслайре“. Чуваше как спазматичните й ридания се смесват с хрипливото й дишане, сякаш дори навън въздухът не й достигаше. Ала Аурура не спря. Продължи да бяга. Знаеше, че ще бяга, докато се строполи от изнемога.

    — Пол или Валентин — не ми е споменавал да възприема кръвта на жертвите си като фетиш — уточни Ауне, седнал зад бюрото на Катрине. — С оглед на досието му можем да заключим, че не е човек със задръжки, които да го спират да изживява сексуалните си фантазии. Хората като него рядко откриват нови страни в сексуалността си в зряла възраст.
    — Вероятно винаги е изпитвал влечение към кръвта — предположи Смит. Просто не е намирал начин да задоволи този свой нагон. Ако е искал да ухапе жена до кръв и да пие направо от извора, така да се каже, железните зъби са се оказали онази ценна находка, която му е позволила да изконсумира страстта си.
    — Пиенето на кръв от друго човешко същество, обикновено враг, е древен ритуал, асоциира се със стремежа да придобиеш неговите сили и способности, нали?
    — Точно така.
    — При съставянето на психологическия профил на извършителя те съветвам да тръгнеш от неговата движеща сила, а именно потребността от контрол, характерна и за по-конвенционалните изнасилвачи и садистични убийци. Или, по-точно казано, тези престъпници се стремят да си възвърнат контрола, да си отвоюват властта, отнета им в определен момент. Искат реабилитация.
    — Благодаря — кимна Смит. — Съгласен съм с теб. Непременно ще включа в профила стремежа към реабилитация.
    — Какво ще рече това на по-достъпен език? — попита Катрине, седнала на подпрозоречния перваз. Бяха й позволили да присъства на разговора им.
    — Всички искаме да поправим нанесените ни поражения — поясни Ауне. — Или търсим реванш — едно и също е. Аз например реших да стана гениалният психолог, който съм сега, защото бях толкова кошмарен футболист, че никой не ме искаше в отбора си. Хари пък е изгубил майка си като малък и се е насочил към разследването на убийства, за да наказва онези, които отнемат човешки живот;
    На рамката на вратата се почука.
    — За вълка говорим… — подхвана Ауне.
    — Прощавайте за прекъсването, но Аурура избяга — съобщи Хари. — Не знам какво й стана, но нещо много я разстрои.
    Тъмни облаци забулиха лицето на Столе Ауне и той се надигна със стон.
    — Можеш ли ги разбра тези тийнейджъри. Отивам да я намеря. Ще прощаваш, Смит. Обади ми се да си довършим разговора.
    — Нещо ново? — попита Хари, след като Ауне излезе.
    — Зависи какво разбираш под „ново“ — отвърна Катрине. — От „Съдебна медицина“ потвърдиха стопроцентово, че ДНК-та по белезниците е на Йертсен. След призива на Смит психолозите от цялата страна да прегледат картотеките си, се отзоваха само един психолог и двама сексолози. Посочените от тях лица обаче вече доказано са извън подозрение. Очаквано получихме няколкостотин сигнала за какви ли не щуротии: съмнителни съседи, кучета, нахапани от вампири, върколаци и прочее свръхестествени същества. Е, няколко сигнала наистина си заслужава да проверим. Между другото, Ракел се обади. Не успяла да се свърже с теб.
    — В бункера няма добър обхват. Възможно ли е да се направи нещо по въпроса?
    — Ще помоля Торд да инсталира рутер. Вече мога ли да вляза във владение на кабинета си?

    Хари и Смит се возеха сами в асансьора.
    — Избягваш зрителен контакт — отбеляза психологът.
    — Такава е утвърдената поведенческа норма в асансьор, нали?
    — Не говоря конкретно за сега, а по принцип.
    — Ако да не търсиш зрителен контакт и да го избягваш е едно и също, сигурно си прав.
    — Освен това не обичаш да се возиш в асансьор.
    — Мхм. Толкова ли ми личи?
    — Езикът на тялото никога не лъже. Смяташ ме за голям дърдорко, а?
    — Първи ден ти е, сигурно си притеснен.
    — Не, винаги бъбря толкова.
    — Ясно. Впрочем не съм ти благодарил, задето размисли.
    — Моля, моля. Редно е аз да се извиня за първоначалната си егоистична реакция. На карта са заложени човешки животи.
    — Разбирам, че дисертацията е важна за теб.
    — Разбираш, защото си един от нас — усмихна се Смит.
    — От кои?
    — От смахнатия елит. Сигурно си чувал за дилемата на Голдман от осемдесетте. На елитни спортисти се задава въпросът дали са склонни да вземат лекарствено средство, което ще им гарантира златен медал, но след пет години ще им коства живота. Повече от половината анкетирани отговарят утвърдително. Същото проучване е проведено и сред случайна извадка от населението. От двеста и петдесет запитани едва двама отговарят утвърдително. За повечето хора такава жертва звучи налудничаво, но не и за такива като нас, Хари. Защото ти би дал живота си, за да заловиш този убиец, нали?
    Хари дълго гледа психолога. В главата му отекнаха думите на Столе: „Защото самият ти неведнъж си се оказвал заложник на болезнените си амбиции, нали, Хари? Сграбчиш ли, не пускаш току-така.“
    — Друго да ме питаш, Смит?
    — Да. Винаги ли е била с наднормено тегло?
    — Коя?
    — Дъщерята на Столе.
    — Аурура ли? — Хари вдигна вежда. — Не, напоследък напълня.
    — Подозирам, че следващият ми въпрос ще те засегне, Хари.
    — Дай да проверим.
    — Допускаш ли Столе Ауне да има кръвосмесителна връзка с дъщеря си?
    Хари остана като треснат. Беше се спрял на Смит, защото му трябваха хора, способни да мислят разчупено, и докато Смит се представяше на ниво, Хари беше склонен да приема повечето му шантави приумици. Повечето, но не всички.
    Смит вдигна отбранително длани:
    — Ядосах те, виждам. Питам те, защото у нея забелязвам класическите признаци.
    — Имаш двайсет секунди да се обосновеш. Гледай да ги оползотвориш.
    — Казвам само…
    — Осемнайсет.
    — Добре де, добре. Първо, белези от самонараняване. Носеше тениска с дълги ръкави, за да скриват раните над китките й, които тя непрекъснато чешеше. Второ, занемарена хигиена. Отблизо лъхаше на пот. Трето, хранително разстройство. Прекомерното тъпчене или липсата на апетит са типични хранителни смущения при жертви на сексуални посегателства. Четвърто, психически статус. Изглежда най-общо депресирана, а вероятно страда и от тревожност. Наясно съм, че дрехите и гримът понякога заблуждават, но езикът на тялото и изражението са достоверен критерий. Пето, страх от физическа близост. По поведението ти разчетох, че в котелното се канеше да я прегърнеш. Тя обаче подмина разперените ти ръце. Затова именно си е преметнала косата над лицето, преди да влезе. Двамата с нея се познавате добре, прегръщали сте се и тя е предвидила ситуацията. Жертвите на сексуално насилие избягват интимност и физически контакт. Изтече ли ми времето?
    Асансьорът спря рязко.
    Хари пристъпи напред така, че да се извисява заплашително над Смит, и натисна копчето, което задържаше вратите затворени.
    — Да предположим, чисто хипотетично, че си прав, Смит. — Хари снижи гласа си до шепот: — Дори Аурурада има проблеми, защо търсиш вината у Столе? Защото на времето те е изритал от университета в Осло и ти е лепнал прозвището Маймуната?
    Хари забеляза как очите на Смит се наляха със сълзи от болка, сякаш го беше зашлевил. Смит премига и преглътна.
    — По дяволите, сигурно си прав, Хари. Тълкувам разни мои наблюдения твърде предубедено, защото дълбоко в себе си все още изпитвам гняв. Просто ме озари внезапно хрумване, а както ти споделих, никак не ме бива по тази част.
    — Понеже си наясно с тази своя слабост, предположението ти със сигурност не се гради просто върху случайно хрумване. Забелязал си нещо по-конкретно. Какво?
    Халстайн Смит се поизправи.
    — Видях баща, който води за ръка дъщеря на… колко? Шестнайсет-седемнайсет години? Колко трогателно, че все още се държат за ръце, помислих си най-напред; дано и аз да съм така близък с моите дъщери, когато навлязат в пубертета.
    — Но?
    — Но е възможно тази привидна близост да се погледне и по друг начин: бащата упражнява власт и контрол над дъщерята, като я стиска здраво, не й дава да се изплъзне от опеката му.
    — И кое те наведе на тази мисъл?
    — Тя сякаш само търсеше как да се отскубне от него. Работил съм със семейства, където са налице съмнения за кръвосмешение. Първата ни работа е да питаме дали детето е бягало от къщи. Споменатите от мен симптоми може да се дължат на хиляди други причини, но и при най-незначителната вероятност това момиче да е подложено на домашен тормоз, за мен би означавало да пренебрегна професионалния си дълг, ако не изразя подозренията си гласно. Ще се съгласиш ли с мен? Разбирам, със семейството на Ауне те свързва приятелство, но тъкмо затова споделям съмненията си с теб, а не с някой друг. Защото ти би могъл да поговориш с момичето.
    Хари пусна копчето, вратите се приплъзнаха встрани, Халстайн Смит излезе.
    Хари остана в кабината, ала когато вратите започнаха да се затварят, пъхна крак между тях, те пак се разтвориха и Хари тръгна след Смит по стълбите към тунела. Телефонът извибрира в джоба му.
    — Ало?
    — Здрасти, Хари — мъжественият, но примамливо мъркащ и възбуждащ глас на Исабеле Скойен нямаше как да се сбърка. — Чух, че си се върнал на бял кон.
    — Не знам дали е точно така.
    — Не съм забравила как пояздихме заедно. Приятно беше. А колко по-приятно можеше да стане…
    — По мои спомени беше толкова приятно, колкото изобщо беше възможно.
    — Така или иначе, оттогава изтече много вода. Обаждам се да те помоля за услуга. Нашата пиар компания работи за Микаел. Сигурно си прочел съвсем пресния материал в електронното издание на „Дагбладе“. Много остро го критикуват.
    — Не съм го чел.
    — Цитирам: „Гражданите плащат, а полицията в Осло под ръководството на Микаел Белман не е успяла да направи онова, в което всъщност се състои работата на полицията: да залавя престъпници като Валентин Йертсен. Разкритията, че в продължение на три години Йертсен си е играл с полицията на котка и мишка, са скандални и равносилни на пълно фиаско. На Йертсен явно му е писнало да го играе мишок и сега е влязъл в ролята на котката.“ Как ти се струва?
    — По отношение на стила има какво да се желае.
    — Искаме някой да излезе пред обществеността и да обясни колко несъстоятелни са тези упреци срещу Микаел; нужен ни е човек, който да напомни високия процент разкриваемост на тежки криминални престъпления по времето на Белмановия мандат; който лично е работил по голяма част от тези случаи и минава за специалист с висок морал. И понеже понастоящем си преподавател в Полицейската академия, няма опасност да те обвинят в пристрастност. Перфектен си за целта, Хари. Какво ще кажеш?
    — Разбира се, че ще помогна на теб и на Белман.
    — Наистина ли? Чудесно!
    — По начина, който владея най-добре. А именно: като намеря Валентин Йертсен. В момента съм зает именно с тази задача, така че, ако ме извиниш, Скойен…
    — Знам колко здраво се трудите, Хари, но може да отнеме време.
    — И защо е чак толкова спешно точно сега да напудрим имиджа на Белман? Ще спестя и на двама ни евентуално изгубено време. За нищо на света няма да застана пред микрофон и да декламирам нещо, продиктувано ми от пиар агент. Ако затворим веднага, ще сме провели цивилизован разговор, който не е приключил с подканата ми да вървиш по дяволите.
    — Добре се владееш, Хари — разсмя се високо Исабеле. — Още ли си сгоден за онази апетитна тъмнокоса юристка?
    — Не.
    — Така ли? Тогава да пийнем нещо някоя вечер?
    — С Ракел не сме сгодени. Женени сме.
    — Аха. Виж ти. Но това не е пречка, нали?
    — За мен е пречка. За теб навярно е предизвикателство?
    — Семейните мъже са най-добрият вариант. Никога не ти създават проблеми.
    — Такива като Белман, нали?
    — Микаел е голям сладур и има най-красивите устни в целия град. Разговорът ми доскуча, Хари. Ще затварям. Имаш номера ми.
    — Не, нямам го. Чао.
    — Добре, ако не искаш да сипеш дитирамби за Микаел, разрешаваш ли поне да му предам поздравите ти и да кажа, че нямаш търпение да закопчаеш този окаян извратеняк?
    — Казвай каквото искаш. Хубав ти ден.
    Затвори. Ракел! Чак сега се сети, че го беше търсила. Докато избираше номера й от менюто с последни повиквания, се вгледа в себе си. Дали поканата на Исабеле Скойен му беше подействала някак? Беше ли успяла поне мъничко да го възбуди? Не. Или пък… Добре де, малко. Това означаваше ли нещо? Не. Беше толкова незначително, че дори не се замисли какво прасе е. Не че не беше прасе, но този лек трепет, неволно изникналата пред очите му мимолетна фантазия за дългите й крака и широкия й ханш, която мигом се изгуби, не стигаха за осъдителна присъда. Ни най-малко, дявол да го вземе. Хари я отряза. Макар да знаеше, че именно отказът ще нахъса Исабеле да го потърси пак.
    — Това е телефонът на Ракел Фауке. Говорите с доктор Стефенс.
    Хари усети леко мравучкане по тила.
    — Хари Хуле се обажда, Ракел там ли е?
    — Не.
    Хари усети как гърлото му се стяга на възел. Паниката започна да се прокрадва в душата му. Ледът се пропука. Хари си наложи да диша.
    — Къде е?
    В последвалата продължителна пауза — досещаше се, че не е никак случайна — през ума му мина какво ли не. И от десетките автоматично извадени заключения дълбоко се загнезди едно: всичко приключва сега, край с шансовете му да осъществи едничкото си желание — днешният в утрешният ден да повторят вчерашния.
    — Ракел е в кома.
    В настъпилото объркване или по-скоро чистопробно, пълно отчаяние, някакъв защитен механизъм се опита да му внуши, че „кома“ не е медицинско състояние, а географско название.
    — Преди по-малко от час се е опитала да се свърже с мен.
    — Да — потвърди лекарят. — И ти не си вдигнал.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Понеделник през деня
    Непонятни. Хари седеше на твърд стол и се опитваше да вникне в обясненията на мъжа зад бюрото. Думите обаче се лееха непонятни като птичата песен, нахлуваща през отворения прозорец зад очилатия лекар в бяла престилка; непонятни като синьото небе и избора на слънцето точно днес да грее най-силно за последните няколко седмици; непонятни като анатомичните постери на стената, които показваха хора с изрисувана в яркочервено кръвоносна система и сиви органи; като окаченото до тях разпятие с кървящия Христос.
    Ракел.
    Единственият източник на смисъл в неговия живот.
    Смисъл не му носеха нито науката, нито религията, нито справедливостта, нито амбициите за един по-добър свят, нито удоволствието, нито опиянението, нито липсата на болка, нито дори щастието. Смисъл му носеха само тези пет букви: Р-а-к-е-л. Тук не важеше популярната фраза, че ако не е била тя, е щяла да бъде друга. Ако не се бе появила Ракел, друга изобщо нямаше да има.
    И вероятно щеше да е по-добре.
    Защото когато си сам, няма кого да ти отнемат.
    Накрая: Хари пресече словесния поток на лекаря:
    — Какво означава това?
    — Означава, че диагнозата още не е уточнена — отговори доктор Стефенс. — Установихме, че бъбреците й не функционират нормално. Възможно е да се дължи на редица причини, но, както казах, отхвърлихме най-често срещаните.
    — Предположения?
    — Някакъв синдром. Проблемът е, че има хиляди редки болести, коя от коя по-слабоизвестна и по-малко проучена.
    — А това ще рече?
    — Че трябва да продължаваме да търсим основното заболяване. Междувременно се наложи да я въведем в медикаментозна кома, защото се появиха затруднения в дишането.
    — Колко време…
    — Отсега не мога да кажа. Нужно е не просто да открием от какво е болна, а и да назначим ефективна терапии, Едва когато сме сигурни, че ще може да диша самостоятелно, ще я изведем от комата.
    — Възможно ли е… възможно ли е…
    — Какво?
    — Възможно ли е да умре, докато е в кома?
    — Не знам.
    — Напротив, знаеш.
    Стефенс долепи върховете на пръстите на двете ся ръце. Изчака, сякаш за да забави темпото на разговора.
    — Възможно е — призна накрая той. — Всички можем да умрем, във всеки един момент сърцето ни може да спре да бие. Въпросът е доколко е вероятно.
    Хари си даваше сметка, че яростта, която се надига у него, не е предизвикана от лекаря и неговите банални фрази. Беше разговарял с достатъчно близки на убита, за да знае, че фрустрацията си търси обект, върху когото да стовари вината. Липсата на подходяща мишена на яда му го разгневи още повече. Хари си пое дълбоко дъх.
    — Каква е вероятността това да се случи при Ракел?
    — Както казах, още не можем да определим какво предизвиква бъбречната недостатъчност — разпери ръце Стефенс.
    — Ами именно затова се нарича вероятност: защото сте сигурни — процеди Хари. Млъкна, преглътна и продължи с приглушен глас: — Дай ми твоята прогноза въз основа на оскъдните данни.
    — Бъбречната недостатъчност в случая се явява усложнение на друго, основно заболяване. Възможно е да се касае за хематологична болест или интоксикация. В настоящия сезон обикновено има бум на отравяния с гъби, но съпругата ти отрече през последните дни да сте консумирали такива храни. Освен това двамата сте приемали еднаква храна. Чувстваш ли се зле, Хари?
    — Да.
    — Питам по-скоро за физическото ти здраве. Щом отхвърляме отравянето, остават синдромите. Общо взето все тежки заболявания.
    — Под или над петдесет процента, Стефенс?
    — Не мога…
    — Стефенс — пресече го Хари — знам, че витаем в сферата на догадките, но те моля. Моля те.
    Лекарят го изгледа продължително и преценяващо. Изглежда, взе решение.
    — Въз основа на настоящото й състояние и на резултатите от изследванията, според мен рискът да я изпуснем надвишава петдесет процента. С няколко пункта, но все пак надвишава. Причината да не обичам да се ангажирам с конкретни цифри пред близките на пациентите ми е, че те ги приемат твърде буквално. Ако например мой пациент почине по време на операция, при която теоретичният риск от фатален изход е възлизал на двайсет и пет процента, често ме засипват с упреци защо съм ги подвел.
    — Четирийсет и пет процента шанс да оцелее?
    — Към момента — да. Състоянието й обаче се влошава прогресивно и ако в рамките на едно или максимум две денонощия не открием основата причина, шансовете й ще спаднат още.
    — Благодаря — Хари стана. Зави му се свят. И по инерция си помисли: колко ще е хубаво, ако ми причернее съвсем. Бърза и безболезнена смърт, идиотска и въпреки това не по-безсмислена от всяка друга.
    — Осветли ме дали ще можем да се свързваме теб.
    — Ще се погрижа да съм на разположение денонощно. Ако няма друго, което трябва да знам, бих искам да се върна при нея.
    — Ще те придружа, Хуле.
    Тръгнаха по коридора към стая 301. Той се простираше към ослепителна светлина и се губеше в нея. Ниското есенно слънце грееше през отворен прозорец. Подминаваха медицински сестри в призрачно бяло и пациенти в болнични халати, които, ни живи, ни умрели, немощно тътреха крака към светлината. Вчера двамата с Ракел се прегръщаха в голямото легло с мекия матрак, а ето днес тя лежи в страната Кома, сред призраци и привидения. Трябва да се обади на Олег. Да измисли как да му съобщи. Нуждаеше се от питие. Хари сам не знаеше откъде дойде тази мисъл, но тя се появи, сякаш някой я извика силно, изговори я буква по буква в ухото му. Налагаше се незабавно да я заглуши.
    — Защо ти си приел Пенелопе Раш? — попита Хари. — Нали са я приели в спешното, а не в отделението?
    — Защото имаше нужда от кръвопреливане. Аз съм хематолог и шеф на банка. Давам и дежурства в спешното.
    — Шеф на банка?
    Стефенс се досети, че мозъкът на Хари има нужда от малко разтоварване, съвсем кратка пауза от неприятностите.
    — Шеф съм на местния филиал на кръвната банка. Май, по-логично е да ме наричат началник на баня, защото банката е разположена в старото помещение с лечебен басейн в мазето на тази сграда. Наричаме го „кървавата! баня“. Пък после ще разправят, че хематолозите сме нямали чувство за хумор.
    — Мхм. Значи затова каза, че купуваш и продаваш кръв.
    — Моля?
    — Когато изрази предположение колко кръв е изгубила Пенелопе Раш на стълбите, обясни набитото си око именно с натрупания опит в покупко-продажбата на кръв.
    — Имаш услужлива памет.
    — Как е Пенелопе Раш?
    — О, във физически аспект се възстановява бързо. Но ще й трябва психологическа помощ. Срещата с вампир…
    — Вампирист.
    — … е своеобразно знамение.
    — Откъде-накъде?
    — Описан е в Стария завет.
    — Кой? Вампириста ли?
    Стефенс пусна тънка усмивка:
    — Притчи Соломонови, 30,14. „Има род, чиито зъби са мечове, и челюстите — ножове, за да пояжда сиромасите по земята и немотиите между людете.“ Пристигнахме.
    Стефенс задържа вратата. Хари влезе в затъмнената стая. Навън, пред плътно затворените завеси, слънцето грееше, но тук, вътре, светлина идваше само от зелена линия, която описваше криви върху черен монитор. Хари се вгледа в лицето й. Изглеждаше толкова умиротворена. И толкова, толкова далечна, сякаш се носеше из тъмна вселена, до която той няма достъп. Хари седна на стол до леглото и изчака вратата да се хлопне зад лекаря. После хвана ръката й и притисна лице към възглавницата.
    — Не се отдалечавай повече, скъпа — прошепна той. — Стига толкова.

    Трюлс Бернтсен беше преместил подвижните прегради в офиса така, че никой да няма изглед към „клетката“, която делеше с Андерш Вюлер. Затова страшно се дразнеше на единствения човек с възможност да наднича към екрана на компютъра му, тоест на Вюлер, за ненаситното му любопитство — най-вече що се отнася до телефонните му разговори. В момента обаче копоят, дето си вреше носа навсякъде, отиде да провери студио за татуировки и пиърсинги — бяха получили сигнал, че там предлагат вампирски атрибути, например метални бижута с формата на челюст с хищни зъби. Трюлс възнамеряваше да оползотвори максимално отсъствието на Вюлер. Свали си последния епизод от втория сезон на сериала „Щитът“ и го пусна на съвсем слаб звук — колкото само той да го чува. Затова, естествено, не остана никак очарован от светването на мобилния си телефон, който се затресе като вибратор върху бюрото му под началните акорди на парчето „Не съм момиче“ на Бритни Спиърс. Трюлс харесваше поп певицата по малко мъгляви причини. Продължението на фразата — „но още не съм и жена“ — будеше смътна представа за девойка под легалната възраст за сексуални контакти, но Трюлс се надяваше, че не това е била причината да избере точно тази песен за сигнал на телефона си. Или? Бритни Спиърс в училищна униформа… Дали е извратено да лъскаш, докато я гледаш? Е, в такъв случай значи Трюлс е извратен. Номерът, изписан на дисплея, му изглеждаше смътно познат. Трюлс се притесни. Държавната приходна агенция? Спецзвеното за разследване на полицаи? Един човек със съмнителна репутация, за когото някога бе изпълнил поръчката да унищожи уличаващи го документи? Или друг, комуто дължеше пари или услуги? Този номер при всички случаи не беше на Мона До. Най-вероятно го търсеха по работа, с намерението да му възложат някаква задача. Следователно: ако вдигне, няма какво да спечели. Трюлс напъха телефона в едно чекмедже и насочи цялото си внимание към премеждията на Вик Маккей и колегите му от Ударната група. Обожаваше Вик. „Щитът“ беше кажи-речи единственият полицейски сериал, в който героите разсъждаваха и постъпваха като реални ченгета. Изведнъж, съвсем изневиделица, му просветна чий е номерът. Дръпна рязко чекмеджето и грабна телефона.
    — Следовател Бернтсен. Слушам.
    В продължение на две секунди не чуваше нищо. Помисли си, че е затворила. После обаче гласът се появи съвсем до ухото му, нежен и гъделичкащ:
    — Здравей, Трюлс, Ула е.
    — Ула…?
    — Ула Белман.
    — А, здрасти, Ула, ти ли си? — надяваше се опитът му да се престори, че не я е познал, да е бил успешен. — С какво мога да ти бъда полезен?
    — Ех, ама и ти как официалничиш — засмя се тихо тя. — Тези дни те мярнах из Управлението и ми хрумна, че отдавна не сме се виждали. Ей така, да си поговорим едно хубаво като някога.
    „Ние двамата с теб никога не сме водили продължителен разговор“ — отбеляза наум Трюлс.
    — Какво ще кажеш да се срещнем тези дни?
    — Ами… добре — Трюлс се опита да сподави грухтящия си смях.
    — Чудесно. Във вторник майка ми ще гледа децата. Тогава удобно ли ти е? Да пийнем по нещо и да хапнем?
    Трюлс направо не вярваше на ушите си. Ула изяви желание да се видят. За да го разпитва за Микаел? Едва ли. Сигурно знаеше, че в последно време двамата рядко се засичат. Освен това предложи да вечерят заедно.
    — С удоволствие. Нещо конкретно ли имаш предвид?
    — Просто ще ми е приятно да си побъбрим. Изгубила съм връзка с повечето приятели от гимназията.
    — Нормално. Къде ти се ходи?
    — От години не съм излизала на ресторант — засмя се Ула. — Вече не знам заведенията в Манглерю. Ти си живееш все там, нали?
    — Да. Ами… Улсен още работи.
    — Сериозно? Хайде да отидем там. В осем?
    Трюлс кимна мълчаливо, преди да си даде сметка, че трябва и да отговори:
    — Става — смотолеви той.
    — Само те моля…
    — Да?
    — Да не споменаваш пред Микаел за уговорката ни.
    Трюлс се задави.
    — Изобщо ли?
    — Нито дума. Значи, вторник, осем часът. Дотогава.
    Ула затвори. Трюлс остана вторачен в телефона. Това действително ли се случи, или представляваше просто отглас от бляновете, които рисуваше през юношеските си години? Изпита прилив на толкова силно щастие, че гърдите му щяха да се пръснат. После го връхлетя паника. Нищо няма да излезе, изплаши се той. Да, по един или друг начин цялата работа ще пропадне.

    Всичко пропадна.
    Съвсем логично нямаше как това да просъществува дълго, беше въпрос на време да го изхвърлят от рая.
    — Една бира — поръча той и вдигна очи към младата луничава сервитьорка, приближила се до масата му.
    Нямаше грим. Беше събрала косата си в съвсем обикновена конска опашка и беше запретнала ръкавите на бялата си блуза, все едно се готвеше за сериозна и изтощителна работа. Зае се да записва поръчката в бележник, сякаш очакваше да е дълга. Това подсказа на Хари, че сервитьорката явно е нова, защото в „Скрьодер“ девет от десет поръчки се свеждаха само до питие. Първите няколко седмици щяха да й се сторят ад. Дебелашки подмятания на клиенти, зле прикрита ревност на най-впиянчените клиентки. Оскъдни бакшиши, никаква музика, предразполагаща да поклащаш бедра, докато разнасяш поръчките, никакви симпатични момчета няма да ти хвърлят погледи, само дърти, сприхави алкохолици, които да пъдиш след края на работното време. Това момиче щеше да започне да се пита струва ли си да се бъхти тук, за да си докара малко пари към студентския заем и да плаща за общежитие в централната част на града. Но — Хари знаеше — ако момичето избута някак първия месец и не се откаже, нещата полека-лека щяха да се променят. Щеше да започне да се смее на плоските шеги, да се научи да им отговаря подобаващо. А разберяха ли, че момичето не е заплаха за територията им, жените щяха да я направят своя изповедница. Полека-лека щяха да започнат да падат и бакшиши. Не големи, но от сърце, щедро гарнирани с окуражителни реплики и любовни обяснения. Щяха да й измислят и прякор. Прозвището вероятно щеше да бъде свързано с някой неин недостатък, но пък щеше да бъде гальовно и да я извиси сред тази простолюдна компания. Кари Тапишонката, Ленин, Калника, Мечката. На това момиче сигурно щяха да й лепнат прякор, свързан с луничките или рижата й коса. И докато съквартирантите в общежитието и вероятните гаджета се менят, хората в ресторанта постепенно щяха да се превърнат в нейно семейство. В едно мило, щедро, дразнещо, пропаднало семейство.
    — Друго? — вдигна очи тя от бележника.
    — Това е — усмихна се Хари.
    Тя забърза към барплота, все едно някой й засича време. Пък знае ли човек, може би Нина наистина стоеше с хронометър зад бара.
    Андерш Вюлер му изпрати есемес, че го чака в студиото за татуировки на „Сгургата“. Хари започна да му пише съобщение, че ще се наложи да се справи сам, но някой седна срещу него и той спря.
    — Здравей, Нина — поздрави той, без да вдига глава.
    — Здрасти, Хари. Тежък ден?
    — Да — той изписа старомодна усмивка: емотикон с двоеточие и дясна скоба.
    — И си дошъл, за да го скапеш още повече?
    Хари не отговори.
    — Знаеш ли какво си мисля? — попита Нина.
    — Не. Какво? — Пръстът му затърси бутона „изпрати“.
    — Според мен това не е типичното връщане към чашката.
    — Току-що поръчах бира на Пипи Дългото чорапче.
    — Която засега е просто Марте. Отмених поръчката ти. Дяволът на дясното ти рамо може и да иска алкохол, Хари, но ангелът на лявото те е довел на място, където вместо бира Нина ще ти сервира чаша кафе, ще си побъбри с теб и ще те подкани да се прибираш при Ракел.
    — Тя не е у дома, Нина.
    — Аха, такава ли била работата. Хари Хуле пак успя да прецака нещата. Вие, мъжете, това го умеете най-добре,
    — Ракел е болна. Бирата ми е нужна, за да събера кураж да звънна на Олег.
    Хари сведе очи към телефона. Усети пухкавата топла длан на Нина върху ръката си.
    — Накрая нещата винаги се оправят, Хари.
    — Не е вярно. Освен ако не познаваш някой, който да е оцелял след края?
    Тя се засмя.
    — „Краят“ се намира между онова, което те гнети днес, и онзи ден, в който вече нищо няма да те гнети, Хари.
    Той пак си погледна телефона. Избра името на Олег и натисна зелената слушалка.
    Нина стана и се отдалечи.
    Олег вдигна след първото прозвъняване.
    — Супер, че се обаждаш! Имаме колоквиум и обсъждаме член 20 от полицейския правилник. Слушай сега как аз го разбирам, а ти ми кажи дали бъркам. В критична ситуация всеки полицай е подчинен на полицай с по-висок чин и е длъжен да спазва заповедите му, дори да не работят в един отдел или дори в едно полицейско поделение. Според същия параграф в критична ситуация чинът е водещ. Хайде, кажи, че съм прав! Хванал съм се на бас за една халба с двама идиоти… — Хари чу весел смях отзад.
    Затвори очи. Да, имаше надежда, имаше перспектива: да очаква времето след онова, което днес го гнети. Деня, когато нищо вече няма да го гнети.
    — Лоши новини, Олег. Мама е в болница.

    — За мен риба — поръча Мона на сервитьора. — Но без гарнитурата.
    — Значи, само риба. Без зеленчуци и сос.
    — Да — Мона му върна менюто.
    Плъзна поглед над посетителите на новооткрития, но вече набрал популярност ресторант, където с Нора заеха последната двуместна маса.
    — Само риба? — попита Нора, която поиска салатата „Цезар“ без дресинг, но Мона беше сигурна, че приятелката й в крайна сметка ще капитулира и ще си вземе десерт с кафето.
    — Заради релефа.
    — Кой релеф?
    — Целта да изгоря подкожните тлъстини и мускулите да изпъкнат. След три седмици се провежда национален шампионат.
    — По бодибилдинг ли? Наистина ли мислиш да участваш?
    — Ти какво? За тазобедрената ми луксация ли намекваш? — засмя се Мона. — Надявам се, че краката и горната част на тялото ми ще натрупат достатъчно точки. Както и харизматичното ми излъчване, разбира се.
    — Виждаш ми се притеснена.
    — Нормално е.
    — Дотогава има цели три седмици, пък и ти не си от тревожните. Какво има? Нещо с убийствата на Вампириста ли? Впрочем благодарско за насоките кого да поканя. Смит се представи чудесно, Брат — също, макар да беше по-обрана. Затова пък изглеждаше фантастично. Да ти кажа: Исабеле Скойен, бившата общинска съветничка, се обади в редакцията да урежда интервю на Микаел Белман.
    — За да отговори на критиките, че не са заловили Валентин Йертсен ли? Не ми разправяй! И в нашата редакция Скойен се опита да ни пробута интервю с главния секретар. Страшно напориста мадама!
    — И защо я отсвирихте? В момента всичко, свързано с Вампириста, е новина номер едно.
    — Аз исках да я отсвиря, но колегите ми не са толкова придирчиви.
    Мона натисна няколко клавиша на айпада си и го подаде на Нора, която прочете на глас от сайта на „Ве Ге“:
    — „Бившият общински съветник по въпросите на социалното подпомагане Исабеле Скойен отхвърли критиките срещу полицията в Осло и заяви, че главният секретар е предприел решителни действия: „Микаел Белмани неговите следователи вече са разкрили самоличността на вампириста убиец и в момента са вложили всички налични ресурси в издирването му. Белман е включил в разследването топ следователя Хари Хуле, който е изразил силна мотивация да помогне на бившия си началник и няма търпение да надене белезниците на — по думите му-този нещастен извратеняк.“ — Нора върна айпада на Мона. — Ти какво мислиш за Хуле? Би ли го изритала от леглото си?
    — Определено. А ти?
    — Знам ли… — Нора се вторачи в пространството. — Е, чак да го изритам. Но все пак бих го побутнала лекичко: недей, инспекторе, не ме закачай, ох, не ме пипай тук, не, не, ох… —