Скачать fb2
Частен клуб

Частен клуб

Аннотация

    „Частен клуб“ пращи от напрежение, екшън и острия хумор на Джон Кори — най-устатото ченге на Ню Йорк!
    Добре дошли В Къстър Хил Клуб — мъжки клуб и луксозна ловна хижа в Адирондак, в който членуват някои от най-влиятелните бизнесмени на Америка, военни и правителствени служители. Привидно това е място за разпускане сред стари приятели. Но един есенен уикенд Изпълнителният съвет на клуба се събира, за да говори за трагедията от 9/11 — и да доуточни плана за разплата, известен единствено с кодовото си име „Горски пожар“.
    През същия този уикенд служител на федералната контратерористична спецчаст е открит мъртъв. Малко след това детектив Джон Кори и съпругата му Кейт Мейфийлд от ФБР трябва да разкрият ужасяващия заговор, започващ с Къстър Хил Клуб и завършващ с американски градове, попаднали в прицела на ядрено оръжие. Кори и Мейфийлд са единствените, които могат да попречат на натискането на бутона и отприщването на световния хаос…
    Великолепен съвременен майстор разказвач, който има какво да каже — толкова рядко, колкото и заслужаващо си!
Ню Йорк Дейли Нюз


Нелсън ДемилЧастен клуб

Бележка на автора

    Когато фактът и измислицата се преплетат в един роман, читателят не винаги е в състояние да познае кое какво е. Запозналите се с ръкописа ме питаха кое е истинското и кое — плод на въображението ми, поради което реших да изясня нещата.
    Първо, Федералната контратерористична спецчаст ФКТС, за която става дума тук и в другите книги от серията за Джон Кори, се основава на реално съществуващата Обединена контратерористична спецчаст ОКТС, като имам разрешението да използвам името й.
    В самата книга има много сведения за СНЧ — съкращение, което ще се изясни с развитието на действието. Цялата информация за СНЧ е точна — поне доколкото зная.
    Що се касае до секретния правителствен план „Горски пожар“, той се основава на някои сведения, на които попаднах предимно в интернет; можете да ги смятате за слухове, факти, чиста измислица или някаква смесица от всичко това. Лично аз съм убеден, че някаква разновидност на Горски пожар с друго кодово име наистина съществува. А ако не съществува, би следвало да бъде създадена.
    Другите акроними в книгата като ЕЯБ, Наколенник и други подобни, за които често ме питат, са истински. Ако онова, което четете, ви се струва истинско, то най-вероятно е такова. Истината определено е по-силна от измислицата, а често се оказва и по-страшна.
    Най-често задаваният ми въпрос е истински ли са мечешките гръмчета. Да, истински са.
    Действието се развива през октомври 2002 година и един месец след 11.09.2001; използваните заглавия и статии от „Ню Йорк Таймс“ са истински. Освен това всички споменати правителствени предпазни мерки — или тяхната липса — са верни за конкретния си момент.
    Някои от читателите, особено работещите в правозащитните органи, са на мнение, че детектив Джон Кори има известни проблеми с правомощията си. Признавам, че нарочно се намесих за по-драматичен ефект. Ако играе по правилата и следва стриктно инструкциите, Джон Кори едва ли би се вписал в идеала за герой.
    Първите читатели на романа споделиха, че ги е държал будни дълго след прелистването на последната страница. И наистина, това е плашеща книга за плашещи времена, но същевременно е и предупреждение за един свят след единадесети септември.

Първа част
Петък
Ню Йорк

    ФБР разглежда свързаните с тероризъм случаи без оглед на раса, религиозна принадлежност, националност или пол.
Тероризмът в Съединените щати
Публикация на ФБР, 1997 г.

1

    Аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление, раняван при изпълнение на служебния си дълг, пенсиониран по инвалидност (което е просто номер за получаване на повече пари; около 98 процента от тялото ми продължават да си функционират) и в момента на работа като нещатен агент към Федералната контратерористична спецчаст.
    — Чувал ли си за Къстър Хил Клуб? — попита Хари Мюлер, който седеше в клетката срещу мен.
    — Не. Защо?
    — Ще ходя там през уикенда.
    — Приятно прекарване — казах.
    — Ловна хижа, държана от сбирщина богати десни кукундели.
    — Само не ми носи еленско, Хари. Нито мъртви пилци.
    Станах от бюрото си и отидох до бюфета. Над каните с кафе висяха афишите с най-търсените от Министерството на правосъдието. От стената ме зяпаха предимно мюсюлмански господа, сред които и отрепка номер едно — Осама бин Ладен.
    Сред близо двайсетината лица се виждаше и един либиец, Асад Халил, известен също и като Лъва. Нямаше нужда да се вглеждам в снимката. Познавах лицето му като своето собствено, макар да не се бяхме запознавали официално.
    Кратката ми връзка с г-н Халил бе преди около две години. Тогава го дебнех, а най-накрая се оказа, че всъщност той дебне мен. Успя да се измъкне, а аз се отървах с лека рана. Арабите вероятно биха казали: „Писано е да се срещнем отново и да си уредим сметките“. Очаквах го с нетърпение.
    Изсипах остатъците от кафето в една стиропорена чаша и погледът ми се плъзна по лежащия на плота брой на „Ню Йорк Таймс“. Голямата новина за днес — петък, 11 октомври 2002 г., гласеше: С ГОЛЯМО МНОЗИНСТВО КОНГРЕСЪТ ОТОРИЗИРА БУШ ДА ИЗПОЛЗВА СИЛА СРЕЩУ ИРАК.
    „Според официални източници САЩ планират да окупират Ирак“ — допълваше подзаглавието.
    Изглежда, войната бе предрешен въпрос, както и победата. Следователно нямаше да е зле да има и план за окупация. Зачудих се дали някой в Ирак има представа за всичко това.
    Върнах се с кафето на бюрото си, включих компютъра и прочетох вътрешните бележки. Вече сме почти безхартиена организация и записките с парафи започват да ми липсват. Засърбя ме ръката да се подпиша върху екрана с химически молив, но в крайна сметка се задоволих с електронния му еквивалент. Ако бях шеф на тази организация, всички бележки щяха да се пишат върху хвърчащи листа.
    Погледнах си часовника. Беше четири и половина следобед и колегите ми на двайсет и шестия етаж на Федерал Плаза 26 се стопяваха бързо. Трябва да обясня, че те, подобно на моя милост, са служители на Федералната контратерористична спецчаст — четирибуквена агенция ФКТС в един свят на трибуквени организации.
    Живеем в свят след 9/11, така че на теория за всички нас уикендите са просто поредните два работни дни. В действителност почетната традиция на Федералния петък т.е. да се измъкнеш по-рано не се е променила особено и НЙПУ, което влиза в спецчастта и така или иначе е свикнало с гадните часове, стои на стража през уикенди и по празници.
    — Какво ще правиш през почивните дни? — попита Хари Мюлер.
    Предстояха три почивни дни по случай Деня на Колумб, но какъвто съм си карък, по разписание трябваше в понеделник да съм на работа.
    — Смятах да участвам в парада по случай Деня на Колумб, но съм на работа в понеделник.
    — Сериозно? Щеше да ходиш да маршируваш?
    — Не, но така казах на капитан Парези — обясних. — Освен това му подшушнах, че майка ми е италианка и смятам да я изведа с инвалидната количка на парада.
    Хари се разсмя.
    — Хвана ли се?
    — Не. Въпреки това предложи да бута количката.
    — Мислех, че родителите ти са във Флорида.
    — Там са си.
    — И че майка ти е ирландка.
    — Ирландка е. И сега трябва да си търся италианска майка, за да може Парези да я бута по Кълъмбъс Авеню.
    Хари отново се разсмя и се обърна към компютъра си.
    Също като повечето служители от Близкоизточния отдел на спецчастта, Хари Мюлер разработва и държи под око Обектите на внимание, което на политически коректен език означава мюсюлманската общност. Аз пък се занимавам предимно с разпитване и набиране на информатори.
    Огромен процент от източниците ми са патологични лъжци и палячовци, чиято основна цел са парите или гражданството, или пък искат да направят мръсно на някой от своите. От време на време попадам на нещо истинско, но тогава трябва да споделям човека си с ФБР.
    Спецчастта се състои предимно от агенти на ФБР и детективи от НЙПУ като мен. Освен това имаме хора и от други федерални агенции като Дирекция имиграция и митници ДИМ, щатската полиция и полицията от предградията, Пристанищните сили за сигурност и тъй нататък — прекалено са много, за да мога да ги изброя и дори запомня.
    Към групата колеги има и хора-призраци, които всъщност не съществуват, но ако ги имаше, щяха да се водят от ЦРУ.
    Проверих си имейла. Имаше три съобщения. Първото бе от шефа ми, главен специален агент Том Уолш, който бе поел КТС, след като предишният ми шеф Джак Кьониг загина в Световния търговски център.
    СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО — НАПОМНИТЕЛНО ПИСМО — С ОГЛЕД ВЪЗМОЖНИ ВРАЖДЕБНИ ДЕЙСТВИЯ В ИРАК СЛЕДВА ДА ОТДЕЛЯМЕ СПЕЦИАЛНО ВНИМАНИЕ НА ЖИВЕЕЩИТЕ В КОНЩА ИРАКЧАНИ.
    „КОНЩА“ означава „Континентални щати“. Под „враждебни действия“ се разбира „война“. Останалото означаваше „намери иракчанин, когото можем да свържем с терористична заплаха срещу САЩ, за да направим по-лесен живота на клечките във Вашингтон, преди да изсипят гърмящия си товар върху Багдад“.
    Съобщението продължаваше:
    ОСНОВНАТА ЗАПЛАХА И ЦЕЛ НОМЕР ЕДНО СИ ОСТАВА УБЛ, С НОВ АКЦЕНТ ВЪРХУ ВРЪЗКАТА УБЛ/СХ.
    За непосветените — „УБЛ“ е „Осама бин Ладен“ и би следвало да е „ОБЛ“, но още навремето някой транслитерира арабското изписване като „Усама“, което също било вярно. Когато споменават името на тази отрепка, медиите обикновено използват варианта „Осама“, но разузнавателните служби продължават да го наричат „УБЛ“. Все същият грозник.
    Следващият имейл бе от втория ми шеф — споменатия вече Винс Парези, капитан от НЙПУ, прикачен към ФКТС да държи под око проблематичните ченгета, които понякога не се държат добре с другарчетата си от ФБР. Това можеше да включва и мен. Капитан Парези бе заел мястото на капитан Дейвид Стейн, който, подобно на Джак Кьониг, загина — или всъщност бе убит — преди една година и един месец в Световния търговски център.
    Дейвид Стейн беше страхотен пич и не минаваше ден, в който да не усетя липсата му. Джак Кьониг, при всичките му издънки и с всичките проблеми помежду ни, бе професионалист — корав, но справедлив шеф и голям патриот. Тялото му така и не бе открито. Тялото на Дейвид също.
    Друго безследно изчезнало тяло сред останалите две хиляди бе това на Тед Наш, служител на ЦРУ — безподобен кретен и същински враг номер едно.
    Щеше ми се да мога да измисля нещо свястно за тоя кучи син, но единственото, което ми идваше наум, бе „прав ти път“.
    Освен това този тип имаше гадния навик да се връща от оня свят — правил го е поне веднъж — и не бързах да гърмя шампанското при отсъствието на категорично идентифициран труп.
    Както и да е. Имейлът на капитан Парези до всички служители на НЙПУ/ФКТС гласеше:
    ДРЪЖТЕ ПОД ОКО ИРАКЧАНИТЕ. СВЪРЖЕТЕ СЕ С ОНЕЗИ ОТ ТЯХ, КОИТО СА НИ ПОМАГАЛИ В МИНАЛОТО, И ПРИБЕРЕТЕ ЗА РАЗПИТ ФИГУРИРАЩИТЕ В ЧЕРНИТЕ СПИСЪЦИ. ОБЪРНЕТЕ ОСОБЕНО ВНИМАНИЕ НА ИРАКЧАНИТЕ, ПОДДЪРЖАЩИ ВРЪЗКА С МЮСЮЛМАНИ ОТ ДРУГИ НАЦИОНАЛНОСТИ КАТО САУДИТЦИ, АФГАНЦИ, ЛИБИЙЦИ И Т.Н. ДЖАМИИТЕ СЪЩО ЩЕ БЪДАТ ПОСТАВЕНИ ПОД НАБЛЮДЕНИЕ. ИНСТРУКТАЖЪТ Е СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА, ЩЕ ИМА ДОПЪЛНИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ.
КАП. ПАРЕЗИ,
НЙПУ.
    Май виждах някаква обща картинка.
    Трудно е да се повярва, но сравнително до неотдавна всеки ден се мъчехме да отгатнем какво да правим и паметните записки се съчиняваха много внимателно. Не искахме да изглежда, че не одобряваме ислямските терористи, нито пък да накърняваме по някакъв друг начин чувствата им. Това се промени наистина бързо.
    Третият имейл бе от жена ми Кейт Мейфийлд, която можех да видя зад бюрото й оттатък голямата преграда между отделите на НЙПУ и ФБР. Съпругата ми е страшно красива жена, но и да не беше, пак щях да я обичам. Всъщност, ако не беше красавица, изобщо нямаше да я забележа, така че въпросът е спорен.
    ХАЙДЕ ДА СЕ ИЗМЪКНЕМ ПО-РАНО. ЩЕ СЕ ПРИБЕРЕМ, ЩЕ ПРАВИМ СЕКС, ЩЕ ТИ ПРИГОТВЯ ХОТДОГ С ЧИЛИ И ЩЕ ТИ СИПЯ ПИТИЕ, ДОКАТО ГЛЕДАШ ТЕЛЕВИЗИЯ ПО ДОЛНИ ГАЩИ.
    Всъщност не пишеше точно това. Думите бяха други.
    ДА ПРЕКАРАМЕ ЕДИН РОМАНТИЧЕН УИКЕНД С ДЕГУСТАЦИЯ НА ВИНО В НОРТ ФОРК. ЩЕ ЗАПАЗЯ КВАРТИРА.
    ОБИЧАМ ТЕ
КЕЙТ.
    За чий ми е да дегустирам вино, по дяволите? Все ми е еднакво на вкус. Освен това квартирите са нещо гадно — превзети западнали коптори с тоалетни от деветнайсети век и скърцащи легла. На всичкото отгоре ти се налага да закусваш с останалите гости, най-често надути юпита от Горен Уест Сайд, които се напъват да говорят за нещо, което са прочели на културните страници на „Таймс“. Винаги, когато чуя думата „култура“, посягам към пистолета си.
    Набрах отговора си:
    ЗВУЧИ СТРАХОТНО. БЛАГОДАРЯ, ЧЕ СИ ПОМИСЛИЛА ЗА ТОВА.
    ОБИЧАМ ТЕ
ДЖОН.
    Подобно на повечето мъже, бих предпочел да се изправя пред дулото на автомат, отколкото пред разлютена съпруга.
    Кейт Мейфийлд е агент на ФБР, юрист и член на екипа ми, в който влизат още двама типа, по един от полицията и Бюрото. При нужда прибавяме и по един-двама души от други агенции като ДИМ и ЦРУ. Последният ни сътрудник от ЦРУ бе споменатият вече Тед Наш. Силно подозирах, че навремето е имал връзка с бъдещата ми по онова време съпруга. Това не бе причината, поради която не го харесвах. Заради това го мразех. А не го харесвах по професионални причини.
    Забелязах, че Хари Мюлер разчиства бюрото си и прибира по-деликатните материали, за да не могат чистачите — мюсюлмани и други — да ги ксерокопират и пратят в Пясъчната родина.
    — Остават двадесет и една минути до камбаната — подметнах му.
    Той вдигна очи към мен.
    — Трябва да взема това-онова от Техническия отдел.
    — Защо?
    — Нали ти казах. Ще държа под око Къстър Хил Клуб.
    — Аз пък си помислих, че си сред поканените.
    — Не, от натрапниците съм.
    — Как попадна на това?
    — Не зная. А и смея ли да питам? Имам каравана, рибарски ботуши и шаяка с наушници. Значи ставам.
    — Правилно.
    Както вече споменах, Хари Мюлер е бивше ченге от НЙПУ, пенсиониран след двадесетгодишен стаж — последните от въпросните години в Разузнавателния отдел. Сега бе нает от федералните да души и дебне, за да могат костюмарите, както наричаме хората от ФБР, да вършат умствената работа.
    — Какво им е толкова важното на тия десни типове? — попитах го. — Мислех си, че си от нас.
    „Нас“ означаваше Близкоизточния отдел, което в наше време означава около 90 от персонала на ФКТС.
    — Не зная — отвърна Хари. — А и смея ли да питам? Просто трябва да им направя няколко снимки, а не да ходя на църква с тях.
    — Прочете ли имейлите от Уолш и Парези?
    — Да.
    — Как мислиш, към война ли отиват нещата?
    — Уф… чакай да помисля.
    — Възможно ли е тази дясна група да има нещо общо с иракчаните или УБЛ?
    — Не зная. — Хари си погледна часовника. — Трябва да стигна до Техническия отдел, преди да са се омели.
    — Имаш време — казах. — Сам ли отиваш?
    — Да. Няма проблем. Просто кротко наблюдение. — Хари ме погледна в очите. — Между нас да си остане, Уолш обясни, че това е колкото да се унищожат малко дървета и да се напълнят папките. Нали се сещаш, не бива да търчим само след арабските задници. Трябва да наглеждаме и местните групички като неонацисти, военизираните организации, отцепници и всякакви други такива. Създаваме си имидж пред медиите и Конгреса, ако изобщо стане дума за това. Нали? Правили сме го и преди единайсети септември. Помниш ли?
    — Прав си.
    — Трябва да тръгвам. Е, ще се видим в понеделник. Първата ми работа ще е да се срещна с Уолш.
    — Да не би да работи в понеделник?
    — Ами, не ме е канил у тях на бира, така че вероятно ще е тук.
    — Ясно. До понеделник.
    Хари си тръгна.
    Думите му за пълненето на папките нещо не ми се връзваха. Да не говорим, че за типове като онези си имаме и Отдел за вътрешен тероризъм. Освен това дебненето на богати десни типове с клуб в провинцията изглеждаше малко странно. Странно бе, че и Том Уолш ще идва на работа в празничен ден само за да чуе доклада на Хари за някаква рутинна задача.
    Все си тикам носа в чуждите работи поради което съм и велик детектив, така че отидох до отделения компютър с достъп до интернет и направих справка в Гугъл за Къстър Хил Клуб.
    Не получих никакви резултати, така че опитах само с Къстър Хил. Броячът показа повече от 400 000 попадения и шаренията на първата страница — курсове по голф, ресторанти и няколко исторически справки за Южна Дакота, свързани с проблема на генерал Джордж Армстронг Къстър при Литъл Бигхорн — показваше, че нито един от отговорите не е свързан с моя въпрос. Въпреки това прекарах десетина минути в прехвърляне на страници, но така и не открих споменаване на щата Ню Йорк в тях.
    Върнах се на бюрото си, където можех да използвам паролата си, за да получа достъп до файловете на САД — Системата на автоматизирани досиета, еквивалент на Гугъл във ФБР.
    Къстър Хил Клуб се появи, но очевидно не ми бе нужно да зная каквото и да било за него — под заглавието се мъдреха редове от хиксове. Обикновено дори от поверителните файлове все може да се научи по нещо, като например датата на последно отваряне, кой е имал достъп до файла или поне нивото му на секретност. Този файл обаче се състоеше само от кръстчета.
    Така единственото, което успях да направя, бе да уведомя копоите от сигурността, че съм се ровил в класифициран файл, който няма нищо общо с конкретната ми работа — с други думи, иракчаните. Реших да им завъртя още малко главите и въведох „Иракски Клуб Кемъл, Оръжия за масово поразяване“.
    Никакви резултати.
    Изключих компютъра, проверих чекмеджетата на бюрото си, грабнах си якето и тръгнах към Кейт.
    Бяхме се запознали, докато работехме върху споменатия вече Асад Халил — противно лайно, дошло в Америка да избие сума народ. Беше го направил, после се опита да убие мен и Кейт, а накрая се измъкна. Случаят не бе от най-успешните ми, но пък за сметка на това ни събра с Кейт, така че ако го видя отново, ще му благодаря, след което ще му надупча червата и ще гледам как умира бавно и мъчително.
    — Да те почерпя едно? — предложих на жена си. Кейт вдигна очи и се усмихна.
    — Много мило — отвърна и отново насочи вниманието си към компютъра.
    Кейт Мейфийлд е момиче от Средния запад, прехвърлено в Ню Йорк от Вашингтон и отначало нещастно от новата си работа, а сега направо обезумяло от радост, че живее в най-чудесния град на Земята с най-чудесния мъж във вселената.
    — Защо ще се махаш за уикенда? — попитах я.
    — Защото това място ме подлудява. Чудесните градове са способни на подобно нещо.
    — Върху какво работиш? — попитах.
    — Опитвам се да намеря квартира в Норт Форк.
    — Сигурно всички са заети за уикенда. А и не забравяй, че в понеделник съм на работа.
    — Как бих могла да забравя? Цяла седмица се оплакваш.
    — Никога не се оплаквам.
    Незнайно защо тя реши, че това е смешно.
    Заразглеждах лицето й на светлината на монитора. Беше прекрасна като в деня преди почти три години, когато я срещнах за първи път. Обикновено жените, с които се захващам, се състаряват бързо. Първата ми съпруга Робин твърдеше, че едногодишният ни брак й се сторил цяло десетилетие.
    — Ще те чакам в „При Еко“ — казах.
    — Не се зареждай догоре.
    Прекосих разделената на кубчета ферма, която вече бе опустяла, и излязох във фоайето с асансьорите, където се бяха изсипали колегите.
    Побъбрих с неколцина, после видях Хари и тръгнах към него. Носеше голям метален куфар, в който вероятно се пазеха камери и обективи.
    — Ела да те черпя едно — казах му.
    — Съжалявам, но трябва да тръгвам колкото се може по-скоро.
    — Ще пътуваш нощем?
    — Да. Трябва да съм на линия по изгрев слънце. Ще има някакво събиране и трябва да фотографирам номерата на колите и физиономиите на пристигащите.
    — Прилича ми на следенето по време на сватби и погребения.
    — Да. Същата гадост.
    Натъпкахме се в асансьора и поехме надолу.
    — Къде е Кейт? — попита Хари.
    — Идва. Как е Лори? — Хари беше разведен, но това не го бе направило отшелник.
    — Страхотно.
    — Не изглеждаше зле на снимката в сайта за запознанства.
    — Ама че си задник! — разсмя се той.
    — Не съм задник, предник съм. Всъщност къде е това място?
    — Кое? О… близо до Саранак Лейк.
    Закрачихме по Бродуей. Бе от ония студени есенни дни, в които улиците и тротоарите те карат да изпитваш характерната благодарност, че е петък.
    Казахме си довиждане и поех на юг по булеварда.
    Долен Манхатън представлява гъста гора от небостъргачи и тесни улици, гарантиращи минимум слънчева светлина и максимум стрес.
    Районът включва Долен Ист Сайд, където съм роден и израснал, а също така Китайския квартал, Малката Италия, Трибека и Сохо. Основните отрасли тук са диаметрално противопоставени — бизнесът и финансите в лицето на Уолстрийт и властта, представена от Федералния, Щатския и Градския съд; Градският съвет; затворите; сградата на ФБР, полицията и т.н. Необходим придатък към всичко това са адвокатските кантори, в една от които работи бившата ми жена, поемаща защитата само на най-високопоставените престъпни негодници. Това беше една от причините да се разведем. Другата бе, че смяташе готвенето и чукането за предразсъдъци от някакъв друг свят.
    Пред и над мен имаше къс синьо небе на мястото, където се бяха издигали Близнаците. За повечето американци — и още повече за нюйоркчаните — отсъствието на кулите се регистрира само като празнина в небето. Но ако живеете или работите в центъра и сте свикнали всеки ден да виждате тези чудовища, отсъствието им ще ви изненадва и до ден днешен, когато минете по улицата и откриете, че ги няма.
    Вървях и си мислех за разговора ни с Хари Мюлер.
    От една страна, в назначението му за уикенда нямаше абсолютно нищо необичайно или забележително. От друга, нещата просто не се връзваха. Бяхме на крачка от война с Ирак, сражавахме се в Афганистан, гонеше ни параноята и очаквахме поредната атака на ислямски терористи, а Хари го пращат да слухти на някакво събиране на богати консерви, чието ниво на заплаха за националната сигурност вероятно можеше да се оцени някъде между ниско и нулево.
    А и нелепите обяснения на Том Уолш за пълненето на папките в случай, че от Конгреса или медиите се поинтересуват какви мерки взима ФКТС спрямо нашите си терористи. Това можеше да има някакъв смисъл преди няколко години, но след 9/11 неонацистите, милитаристите и останалите ненормалници се бяха кротнали и всъщност дори се бяха стреснали от това, че са ни нападнали и че страната реагира доста добре, избива лошите, прибира ги на топло и тъй нататък. А капак на всичко бе и онзи отчет в неработен ден, пък бил той и понеделник.
    Както и да е, нямаше смисъл да правя от мухата слон, макар и да ми се виждаше малко странно. Като цяло, не ми влизаше в работата, а всеки път, когато започна да задавам прекалено много въпроси за неща, които ми се виждат странни на Федерал Плаза 26, неизменно загазвам. Майка ми все повтаряше: „Джон, презимето ти е Белята“. И аз й вярвах, докато не видях акта си за раждане, където пишеше „Алойзиъс“. Белята като че ли ми отива повече.

2

    Отбих по Чамбърс Стрийт и влязох в „При Еко“ — италиански ресторант с атмосферата на американска пивница, въплъщение на най-доброто от двата свята. Барът бе пълен с костюмирани господа и дами в делови облекла. Разпознах много лица и размених поздрави с неколцина души.
    Дори и да не познавах никого, като добър детектив и наблюдател на живота в Ню Йорк можех да различа високоплатените юристи, държавни служители, блюстители на закона и финансисти. Случва ми се понякога да се натъкна на бившата си половинка и определено смятам, че някой от двама ни трябва да престане да идва тук.
    Поръчах си „Дюърс“ със сода и размених няколко думи с хората около мен.
    Не след дълго се появи Кейт. Поръчах й бяло вино, което ми напомни за проблема с уикенда.
    — Чу ли за главнята по лозите?
    — Каква главня по лозите?
    — В Норт Форк. Всички лози били заразени с някаква странна плесен, която можела да заразява и хора.
    Тя явно не ме чу.
    — Намерих хубава квартира в Матитък. — Описа мястото според рекламите в някакъв уебсайт и завърши с думите: — Звучи много очарователно.
    Същото се отнася и за замъка на Дракула в трансилванския уебсайт.
    — Да си чувала нещо за Къстър Хил Клуб?
    — Не… Не ми е попадал на уебсайта на Норт Форк. В кое градче е?
    — Всъщност намира се в северната част на щата.
    — О… хубаво ли е?
    — Не зная.
    — Искаш ли да идем там следващия уикенд?
    — Първо ще го проверя.
    Името очевидно не говореше нищо на Кейт Мейфийлд, която понякога знае неща, които не благоволява да сподели с мен. Женени сме, но тя е от ФБР, а аз имам по-ограничен достъп до информация и не ми се полага да зная онова, което знае тя. В тази връзка се зачудих защо реши, че думите „Къстър Хил Клуб“ се отнасят за място за отсядане, а не за някакво историческо общество, кънтри клуб или нещо подобно. Може би причината бе в контекста. А може пък да знаеше много добре за какво става дума.
    Прехвърлих темата към бележките за Ирак и известно време обсъждахме геополитическата ситуация. По мнението на специален агент Мейфийлд войната с Ирак бе не само неизбежна, но и необходима.
    Федерал Плаза 26 е истинско Министерство на Оруел и правителствените служители там са много чувствителни и към най-слабите промени в партийната линия. Когато основният закон на деня се нарича политическа коректност, би могло да се очаква Контратерористичната спецчаст да бъде агенция за социални грижи за психопати с ниско самочувствие. Днес всички говорят за избиване на ислямски фундаменталисти и победа във войната срещу терора — граматически по-правилно е „войната срещу тероризма“, но вече в обръщение са думите от новговора. Като добър държавен служител, Кейт Мейфийлд не се интересува особено от политика, затова няма проблем днес да мрази талибаните, Ал Кайда и УБЛ, а утре, веднага Щом пристигне следващата директива, да насочи омразата си с още по-голяма сила към Саддам Хюсеин или когото и да било.
    Но може би не съм честен. И не съм напълно рационален по темата Бин Ладен и Ал Кайда. Изгубих много приятели на единадесети септември и единствено благодарение на Божията милост и задръстванията двамата с Кейт не се намирахме в Северната кула по време на рухването й.
    Трябваше да присъствам на работна закуска на сто и седмия етаж. Закъснявах и Кейт ме чакаше в лобито. Дейвид Стейн, Джак Кьониг и бившият ми партньор и може би най-добрият ми приятел Дом Фанели бяха дошли навреме, също като много други добри и недотам добри хора като Тед Наш. Никой от посетителите на ресторанта не оцеля.
    Трудно мога да бъда изкаран от равновесие — дори да ме прострелят три пъти и да изгубя почти цялата си кръв на улицата, това не би могло да остави трайни последици върху душевното ми здраве, ако изобщо може да става дума за такова, — но онзи ден ме разтърси повече, отколкото си давах сметка тогава. Имам предвид, че тогава се намирах точно под самолета, когато блъсна сградата, и сега всеки път, когато видя ниско летящ самолет…
    — Джон?
    Обърнах се към Кейт.
    — Какво?
    — Попитах те дали ще пиеш още едно.
    Погледнах празната си чаша.
    Тя ми поръча ново питие.
    Смътно си давах сметка, че в края на бара има телевизор и че репортерът отразява гласуването в Конгреса за Ирак.
    Мислено отново се бях пренесъл в 9/11. Бях се опитал да съм от помощ на ченгетата и пожарникарите при евакуирането на хората от фоайето, като в същото време търсех Кейт.
    После се озовах извън сградата и носех носилка. Погледнах случайно нагоре и видях как хората скачат от прозорците. Помислих си, че Кейт е някъде горе, и ми се стори, че я виждам да пада… Хвърлих поглед към жена си до мен.
    — За какво си се размислил? — попита тя.
    — За нищо.
    В този миг връхлетя вторият самолет. Чух тътена на сгромолясващ се бетон и стомана, който не бях чувал никога дотогава… още усещам как земята под мен затрепери, докато сградата рухваше и от небето валяха стъклени шрапнели. Подобно на всички останали, тичах като побъркан. Още не мога да си спомня дали аз съм захвърлил носилката, дали другият тип не ме бе изпреварил и дали изобщо съм мъкнел нещо подобно.
    Не мисля, че някога ще си спомня.
    През седмиците след 9/11 Кейт се затвори в себе си, не можеше да спи, много плачеше и рядко се усмихваше. Напомняше ми за жертвите на изнасилвания, с които си бях имал работа — изгубили не само невинността си, но и част от душата си.
    Деликатните бюрократи от Вашингтон насърчаваха всички свързани с трагедията да потърсят утеха. Не съм от склонните да говорят за личните си проблеми с непознати, били те професионалисти или други, но по настояване на Кейт посетих един от психиатрите, наети от федералните в отговор на голямото търсене. Самият той си бе малко лудичък, така че на първия сеанс не постигнахме особен прогрес.
    Втория и останалите сеанси прекарах в кварталния бар „При Дреснър“ и се консултирах с бармана Ейдън.
    — Шибано нещо е животът — казваше той. — Я да ти сипя още едно.
    Кейт пък продължи с консултациите около половин година и сега е много по-добре.
    Въпреки това й се бе случило нещо, което не можеше да се излекува напълно. И каквото и да бе то, можеше и да не е така свирепо.
    Откакто я познавах, тя бе чудесно момиче от компанията, следваше правилата и рядко критикуваше Бюрото или методите му. Всъщност обикновено критикуваше мен заради критиките ми към системата.
    Както вече казах, външно тя продължава да е лоялен боец и следва неотклонно партийната линия, но вътре в себе си осъзнава, че въпросната линия се е завъртяла на 180 градуса, и това я е направило малко по-цинична, критична и мнителна. За мен това е добре дошло. Така имаме нещо общо.
    Понякога ми липсва онази ентусиастка с блеснали очи, в която се бях влюбил. Харесвам обаче и тази по-жилава и опитна жена, която, също като мен, е видяла лицето на злото и е готова да се изправи отново срещу него.
    И сега, една година и един месец по-късно, двамата живеем в състояние на постоянно, кодирано в цветове безпокойство. Днес е тревога от оранжево ниво. Утре — кой знае? Повече от ясно е, че няма да видя зелено до края на дните си.

Втора част
Събота
Северната част на щата Ню Йорк

    Не бива да изключваш дракона от сметките си, ако живееш в съседство с него.
Дж. Р. Р. Толкин

3

    Детектив Хари Мюлер паркира караваната край старата просека, събра нещата си от предната седалка, излезе, направи справка с компаса и пое на северозапад през гората. Беше с есенен камуфлажен екип и черна плетена шапка.
    Теренът бе лесен за ориентиране, с високи прави борове и покрита с мъх и росна папрат земя. Между дърветата започваше да се промъква дневната светлина и гъстата ниска мъгла побеля. Запяха птици, под храсталаците зашумоляха дребни животинки.
    Беше студено и от устата на Хари излизаше пара, но девствената гора бе пленителна и го караше да се чувства повече щастлив, отколкото окаян.
    На врата му висяха окачени бинокъл, камера и скъп 12-мегапикселов фотоапарат „Никон“ с дълъг 300-милиметров обектив. В джоба си бе пъхнал и „Наръчник за птиците на Сибли“ в случай, че някой се поинтересува какво търси тук, както и 9-милиметров „Глок“, ако отговорът му се окажеше незадоволителен.
    Беше инструктиран от един тип, известен като Ед от Техническия, който му каза, че всяка от страните на имота Къстър Хил Клуб била по около шест километра, сиреч общо трийсет и пет — трийсет и шест квадратни километра собственост. Колкото и невероятно да звучеше, около цялата площ бе вдигната телена ограда, поради което човекът от Техническия отдел го бе обзавел с клещи секачи, които сега тежаха в джоба му.
    След десетина минути ходене стигна до оградата. Беше три и половина метра, с бодлива тел отгоре. През три-четири метра имаше метални табели с надпис:
ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ — ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.
    А също така:
ВНИМАНИЕ!
ИМОТЪТ СЕ ОХРАНЯВА ОТ ВЪОРЪЖЕНИ ПАТРУЛИ И КУЧЕТА.
    От дългия си опит Хари знаеше, че подобни предупредителни знаци са най-често пълна глупост, нямаща нищо общо с действителността. В този случай обаче предпочиташе да вземе табелите на сериозно. Освен това го безпокоеше, че Уолш или не е знаел за кучетата и въоръжените патрули, или е знаел и е предпочел да го премълчи. И в двата случая имаше основания да го благославя в понеделник сутринта.
    Извади мобилния си телефон и го превключи на вибриране. Забеляза, че сигналът е силен, което бе малко странно в тези планини. Съвсем импулсивно избра номера на приятелката си Лори. След пет иззвънявания се включи гласова поща.
    — Здрасти, миличка — тихо каза Хари. — Обажда се твоят единствен. Намирам се в планината, така че има възможност дълго да нямам обхват. Исках просто да ти кажа здрасти. Пристигнах снощи към полунощ, спах в караваната и сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци. Така че не ми се обаждай, ще ти звънна вкъщи, ако не те намеря на мобилния. Трябва да свърша това-онова на местното летище днес или утре сутринта, така че може да прекарам още една нощ тук. Ще ти се обадя, когато разбера как стоят нещата. До скоро. Обичам те.
    Прекъсна, извади клещите, сряза телената мрежа и се вмъкна в частната собственост. Замръзна, огледа се и се ослуша, след което прибра секачите и тръгна между дърветата.
    След пет-шест минути забеляза телефонен стълб и отиде при него. В горния му край имаше монтирана заключена телефонна кутия.
    Стълбът бе висок десетина метра. На около шест метра височина имаше четири прожектора, а над тях — пет проводника, минаващи по напречната греда. Един от тях очевидно захранваше телефона, а друг се грижеше за светлините. Останалите три бяха дебели кабели, по които можеше да минава доста ток.
    Забеляза нещо необичайно и насочи бинокъла към върха на стълба. Това, което бе взел за вечнозелени клони на съседните дървета… всъщност клони си бяха, но излизаха от самия стълб. И бяха пластмасови — от онези, които използват мобилните оператори, за да скрият или украсят клетъчните предаватели в заселените райони. Но какво търсеха тук, насред гората?
    Свали бинокъла, вдигна апарата и направи няколко снимки. Спомни си думите на Том Уолш: „Освен коли, лица и номера снимай всичко, което ти се стори интересно“.
    Реши, че това изглежда интересно и подходящо, затова вдигна камерата и засне десетсекунден клип, след което продължи напред.
    Теренът постепенно започна да се издига и боровете се смениха с дъбове, брястове и кленове — все още запазените им листа бяха обагрени в ярки оттенъци на червеното, оранжевото и жълтото. Земята бе покрита с килим от окапали листа, които шумоляха под краката на Хари.
    Той направи бърза справка с компаса и картата и определи, че хижата е право напред, на по-малко от осемстотин метра.
    Извади сандвич и продължи напред, дъвчеше и се наслаждаваше на свежия планински въздух, но все пак бе нащрек за евентуални изненади. Макар да бе федерален агент, проникването в чужда територия си беше нарушение и без необходимото разрешение имаше точно толкова право да се намира в частна собственост, колкото и някой бракониер.
    И въпреки това, когато бе питал Уолш за разрешението, той му бе отвърнал: „Нямаме основателна причина за наблюдение. Защо да питаме съдията, ако отговорът така или иначе ще е не?“ Или, както казваха в НЙПУ за заобикалянето на закона: „По-добре е по-късно да молиш за прошка, отколкото да искаш разрешение предварително“.
    Като всички други в контратерористичната част, Хари знаеше, че правилата се бяха променили две минути, след като бе ударена втората кула, а онези правила, които си бяха останали същите, можеха да се нарушават. Като цяло, това бе направило работата му полека, но понякога — като сега — ставаше и по-рискована.
    Гората започна да оредява — много дървета бяха отсечени и извозени, може би за огрев, а може би и от съображения за сигурност. Каквато и да бе причината, прикритието бе много по-слабо, отколкото преди стотина метра.
    Пред него вече се виждаше открито пространство.
    Той спря под последния клен и огледа района с бинокъла.
    Павиран път минаваше през полето и се спускаше към портала, където имаше караулка. Покрай пътя имаше лампи върху метални пръти. Имаше и дървени стълбове с по пет проводника — излизаха от гората, минаваха през откритото пространство и отново изчезваха сред дърветата на отсрещната страна. Хари реши, че това са същите жици, които бе видял край оградата. Изглежда, обкръжаваха имота, което означаваше, че целият периметър се осветява. „Ловджийска хижа, как ли пък не“ — каза си.
    Самата постройка бе от обли камъни, дървени трупи и дъски, с портик с колони пред входа. От зеления дъсчен покрив шест каменни комина дружно бълваха сив пушек. Прозорците светеха, един черен джип бе спрян на просторното посипано с чакъл място за паркиране пред къщата. Явно някой си беше вкъщи — надяваше се Хари — и очакваше гости. Нали затова бе тук.
    Направи няколко телескопични снимки на паркинга и хижата с фотоапарата, после включи камерата и засне постройката и района около нея.
    Знаеше, че трябва да се приближи много повече, ако иска да снима пристигащите коли, номерата им и слизащите от тях хора. Ед от Техническия отдел му бе показал въздушна снимка на хижата и му беше обяснил, че районът е открит, но имало много големи камъни, зад които можел да се скрие.
    Огледа склона и прецени пътя си — щеше да притичва от една скала към друга и така щеше да стигне желаната позиция на стотина крачки от хижата. Оттам можеше да заснеме с апарата и камерата пристигащите автомобили и хора. Според Уолш трябваше да остане тук до късно следобед, след което да отиде до местното летище, да освободи взетата под наем кола и да си завери билета.
    Спомни си как беше работил върху един случай с едни типове от Ирландската републиканска армия — бяха си организирали тренировъчен лагер недалеч оттук. Горският резерват Адирондак заемаше площ колкото Ню Хампшир и бе смес от общинска и частна земя с много малобройно население — идеално място за лов, преходи… и изпитания на незаконни оръжия.
    Това положение обаче беше малко по-различно от историята с ИРА — нямаше данни за никакви престъпления, а хората, които живееха в тази голяма постройка, вероятно имаха сериозно влияние тук-там.
    Тъкмо се канеше да затича към първата скала, когато три черни джипа внезапно изникнаха иззад хижата и се понесоха през полето. Право към него.
    — Мамка му!
    Обърна се и се върна към дърветата… и чу лаещи в гората кучета.
    — Ох, по дяволите!
    Трите джипа спряха до самите дървета и от всеки слязоха по двама души. Носеха ловджийски пушки.
    От гората се появиха още трима мъже с немски овчарки — кучетата опъваха поводите и ръмжаха. Тези не бяха с пушки, а с пистолети. Накрая сред дърветата се появи четвърти тип. По походката му личеше, че е главният.
    Хари си даде сметка, че местоположението му може да се определи с такава точност единствено чрез поставени в района детектори на движение и звук. Тези хора наистина държаха на усамотението си.
    Изпита не точно страх, а по-скоро необичайно безпокойство. Щеше да е гадно, но не и опасно.
    Мъжете го заобиколиха, но се държаха на разстояние пет-шест метра. Всички бяха облечени във военни маскировъчни униформи с американския флаг на дясното рамо. И всички носеха фуражки с американския орел и втъкнати в лявото ухо слушалки.
    Шефът им — здравеняк на средна възраст — пристъпи напред. На табелката на гърдите му пишеше „КАРЛ“.
    — Господине, влезли сте в частна собственост — уведоми го Карл.
    Хари го изгледа тъпо.
    — Сигурен ли сте?
    — Да, господине.
    — Ох, да му се не види. Е, ако ми покажете откъде…
    — Как минахте през оградата, господине?
    — Ограда ли? Каква ограда?
    — Оградата около имота, господине. Онази с предупредителните табели.
    — Не видях никакви… О, имате предвид онази ограда. Съжалявам, Карл, следях един кълвач, той прелетя над нея, така че намерих дупка и…
    — Защо сте тук?
    Забеляза, че тонът на Карл е станал малко по-нелюбезен и че забрави думичката „господине“.
    — Аз съм орнитолог — отвърна той и извади наръчника си. После потупа бинокъла. — Наблюдавам птици.
    — За какво са ви тези камери?
    — За да снимам птиците. — „Задник нещастен“. — И тъй, ако ми посочите как да изляза от частната собственост — или още по-добре, ако ме закарате до изхода, — ще си тръгна.
    Карл не отговори и Хари усети първия признак за евентуални неприятности.
    — Наоколо има милиони акри обществена земя — каза накрая Карл. — Защо пробихте оградата?
    — Не съм пробивал никакви шибани огради, приятел. И между другото, Карл, я ходи да се шибаш.
    Това вече не приличаше на думи на любител орнитолог.
    Хари си помисли дали да не извади картата си на федерален агент и да накара тия типове да му козируват и да го закарат до караваната му. Реши обаче не дрънка много-много. Защо да ги информира, че е федерален агент, изпратен да души наоколо? Ако Уолш научеше, щяха да хвърчат лайна.
    — Махам се оттук — каза Хари и направи крачка към гората.
    Пушките моментално се вдигнаха, пистолетите изскочиха от кобурите. Трите кучета заръмжаха и опънаха ремъците.
    — Спрете или ще пусна кучетата.
    Хари пое дълбоко дъх и спря.
    — Има два начина да се разберем — каза Карл. — Лесен и труден.
    — Да пробваме трудния.
    Карл хвърли поглед към останалите деветима мъже, после към кучетата и накрая към Хари.
    — Господине — заговори с примирителен тон, — изрично ни е заповядано да отвеждаме всеки нарушител в хижата, да се обадим на шерифа и той да ескортира задържания извън границите на имота. Няма да повдигаме обвинения, но ще бъдете предупреден от шерифа, че ако направите втори опит за проникване, ще бъдете арестуван. Според вътрешния правилник нямате право да напускате имота пеш. Нито ние да ви откараме извън него. Това може да направи единствено шерифът. Това е в интерес на собствената ви безопасност.
    Хари обмисли думите му. Макар мисията да бе напълно провалена, можеше да се похвали с малка победа — щеше да огледа хижата отвътре и може би щеше да събере някаква допълнителна информация там, както и малко клюки от местния шериф.
    — Добре, мой човек, да вървим.
    Карл му направи знак да се обърне и да тръгне към джиповете. Хари реши, че ще го качат на някой, но те не го направиха — явно вътрешният им правилник бе предвидил и това.
    Джиповете обаче тръгнаха след него, когато го поведоха към хижата.
    Хари вървеше и мислеше за десетимата въоръжени мъже с кучета, охраняемия портал, оградата, бодливата тел, прожекторите и телефонните кутии, а също и за вероятните детектори на движение и звук. Това определено не беше обикновен клуб на любителите на лова и риболова. Изведнъж го доядя на Уолш, който го бе инструктирал отгоре-отгоре. Още по-бесен бе на самия себе си, че не бе успял да надуши неприятностите.
    Знаеше, че не би трябвало да се страхува, но изостреният от двете десетилетия в полицията и петте години като антитерорист инстинкт му подсказваше, че някъде наблизо се спотайва и някаква опасност.
    За да потвърди подозрението си, Хари се обърна към вървящия до него Карл.
    — Защо не звъннем на шерифа по мобилния ти телефон още сега? Ще спестим време.
    Карл не отговори.
    Хари понечи да бръкне в джоба си.
    — Можеш да звъннеш по моя, ако искаш.
    — Дръж си ръцете така, че да ги виждам — сряза го Карл. — И си затваряй шибаната уста.
    По гърба на Хари пробягаха ледени тръпки.

4

    Високият слаб мъж на средна възраст зад бюрото се представи като Бейн Мадокс, президент и собственик на Къстър Хил Клуб. Това, обясни господин Мадокс, не било ежедневната му работа, а просто хоби. Бил също така президент и собственик на Глобъл Ойл Корпорейшън съкратено ГОКО, за която Хари бе чувал и което обясняваше и двете снимки на стената: едната на петролен танкер, а другата — на горящо петролно поле в незнайно коя пустиня.
    Мадокс забеляза интереса му към снимките и добави:
    — Кувейт. Войната в Залива. Мразя да гледам как изгаря добър петрол, още повече ако никой не ми плаща за това.
    Хари не отговори.
    Господин Мадокс носеше син блейзър и крещяща риза на шотландско каре. Хари Мюлер бе облечен в топлия плътен гащеризон. Беше подложен на унизително претърсване и разсъбличане от страна на Карл и двама от хората му, които бяха въоръжени с електрически остени за говеда и обещаха да ги използват, ако реши да се съпротивлява. В момента Карл и още един от охраната стояха зад него — и продължаваха да държат палките. Засега от шерифа нямаше никаква вест и Хари предполагаше, че изобщо не е тръгнал насам.
    Бейн Мадокс седеше спокойно зад голямото си бюро в просторния, облицован с чамова ламперия кабинет на втория етаж на хижата. През прозореца от дясната му страна се виждаше склонът зад хижата и на върха — високата антена, която Хари бе забелязал от гората.
    — Кафе? Или може би чай? — попита господин Мадокс госта си. — Майната ти.
    — Това „не“ ли означава?
    — Майната ти.
    Впериха погледи един в друг. Мадокс бе шейсетинагодишен, добре сложен, с необичаен за сезона бронзов загар, сресана назад сива коса, дълъг тънък орлов нос и с подхождащи му сиви очи. Хари си помисли, че този тип изглежда богат, но не по тъпия начин. В Мадокс имаше нещо загатващо за сила, мощ и интелект. За власт и контрол. И изобщо не изглеждаше притеснен от факта, че е отвлякъл и задържал федерален агент. Това никак не беше добре.
    Мадокс извади цигара от дървената кутия на бюрото си.
    — Нещо против, ако пуша?
    — Не ми пука, че ще пукнеш от рак. Обади се на шерифа. Веднага. Мадокс запали цигарата със сребърната настолна запалка и замислено заизпуска кълба дим, После попита:
    — Какво ви води насам, детектив Мюлер?
    — Птиците.
    — Не искам да съм груб, но това ми се вижда доста пъзливо хоби за борец против тероризма.
    — Още една минута, и ще те арестувам.
    Какво пък, тогава да използваме тази минута по възможно най-разумния начин.
    Мадокс огледа наредените на бюрото му предмети — мобилния телефон и пейджъра на Хари, сега изключени, ключовете, портативната камера, цифровия фотоапарат „Никон“, бинокъла, птичия наръчник на Сибли, топографската карта на района, компаса, клещите, документите на Хари и деветмилиметровия „Глок 27“, известен също и като детския „Глок“, тъй като можеше лесно да се скрие. Хари забеляза, че Мадокс е извадил пълнителя — умно от негова страна.
    — Какви изводи да си правя от всичко това? — попита Мадокс.
    — Каквито ти скимне, пич. Върни ми нещата и ме пусни, или не ти мърдат двайсет години за отвличане на федерален агент.
    Мадокс събра вежди в знак, че е раздразнен и започва да губи търпение.
    — Стига, господин Мюлер. Вече минахме през това. Не е зле да продължим напред.
    — Майната ти.
    — Добре, тогава нека аз да вляза в ролята на детектив — предложи Мадокс. — Виждам бинокъл, малка видеокамера, много скъп цифров фотоапарат с телескопичен обектив и наръчник за птици. От това мога да направя заключението, че сте ентусиазиран любител орнитолог. Толкова ентусиазиран, че дори носите със себе си тези клещи, ако случайно между вас и птицата се окаже някаква ограда. Както и пистолет в случай, че птичката не стои неподвижно достатъчно дълго, за да можете да я фотографирате. Е, как се справям?
    — Слаба работа.
    — Нека продължа с опитите си. Освен всичко това виждам и подробна карта, на която моята собственост е оградена с червено и е отбелязана хижата, плюс други постройки. Това ме навежда на мисълта, че собствеността ми е била заснета от въздуха и впоследствие нанесена върху картата. Прав ли съм?
    Хари не отговори.
    Господин Мадокс продължи:
    — Освен това виждам на бюрото си тази значка и карта, която ви идентифицира като пенсиониран детектив от Нюйоркската полиция. Е, орнитологията е добро занимание за пенсионер.
    — Начукай си го и пукни.
    — Но онова, което събужда интереса ми най-много, е другата значка и карта, според които вие сте федерален агент от Контратерористичната спецчаст. Действащ, а не пенсиониран. — Мадокс разгледа снимката на картата, после се обърна към Хари. — И днес ли сте на работа?
    Хари реши да пробута още веднъж скалъпената история, просто в случай, че този тип търси причина да го пусне.
    — Добре, ще повторя отново онова, което вече казах на параноичните ти наемни ченгета. Дойдох тук с караваната си за уикенда. Наблюдавам и снимам птици. Освен това съм федерален агент и по закон трябва да нося със себе си документите и желязото. Не бива да събираш две и две и да получаваш пет. Ясно ли ти е?
    — Ясно ми е. — Мадокс кимна. — Поставете се обаче на моето място. А аз ще се поставя на вашето. Аз съм федерален агент Хари Мюлер и изслушвам човек, който ми казва, че всички улики, които виждам пред себе си — улики за следене, — могат да се обяснят като средство за наблюдаване на птици. Е, ще ви пусна ли? Или ще настоявам за по-логично и правдиво обяснение? Какво бихте направили вие на мое място?
    — Съжалявам, не мога да те чуя от крещящата ти риза.
    Господин Мадокс се усмихна, после отвори наръчника на Сибли, сложи си очилата и го отвори наслуки.
    — Къде е най-вероятно да видите гмурец, господин Мюлер?
    — Край някое езеро.
    — Това беше прекалено лесно. — Мадокс прелисти няколко страници. — Какъв е цветът на небесносиньото коприварче?
    — Кафяв.
    Господин Мадокс поклати глава.
    — Не, не, господин Мюлер. Небесносин все пак означава син. Син като небето. Още един въпрос. При два от три минавате. — Пак запрелиства книгата. — Какъв е цветът на мъжкия…
    Виж какво. Вземи я намажи с вазелин тая книга и си я натикай в задника.
    Господин Мадокс затвори книгата и я остави, после се обърна към компютъра на бюрото си.
    — Това тук са цифровите ви снимки. Не виждам никакви птици на тях обаче. В същото време става ясно, че сте проявили интерес към един от сервизните стълбове… и, да видим… а това тук е телескопична снимка на кулата зад хижата… близък план на самата хижа… а, на покрива е кацнала една птица. Каква е?
    — Ястреб лайнар.
    Мадокс взе камерата, натисна бутона за възпроизвеждане и се загледа в дисплея.
    — Ето го отново стълба… явно сте забелязали пластмасовите клони… а тук отново виждаме хижата… имали сте добър изглед… птицата отлита. И тъй, каква беше? Прилича ми на голяма синя чапла, но по това време вече би трябвало да е отлетяла на юг. Тази есен излезе необичайно топла. Глобалното затопляне, ако вярвате на тези врели-некипели.
    Мадокс остави камерата.
    — Знаете ли какво е решението срещу глобалното затопляне? Не? Ще ви кажа. Ядрена зима. — Той се разсмя. — Стар виц.
    Запали нова цигара. Изпусна идеални кръгчета и ги загледа как се издигат и се разсейват.
    — Едно забравено изкуство.
    Докато Бейн Мадокс упражняваше забравеното си изкуство, Хари Мюлер бързо огледа стаята. Чуваше дишането на двамата зад себе си. Погледът му се отмести към стената, която бе почти изцяло закрита от някакви дипломи и грамоти в рамки. Помисли си, че ако успее да разбере кой е този тип, ще му е от полза.
    Мадокс забеляза какво гледа.
    — Онова горе е грамотата ми за Сребърната звезда. До нея е тази за Бронзовата звезда, а по-нататък е Пурпурното сърце. После е заповедта за производството ми в младши лейтенант от армията. На следващия ред са обичайните медали за служба, сред които медал за Виетнамската кампания и Почетната грамота от президента. Служих в Седми кавалерийски полк на Първа въздушнодесантна дивизия. Навремето Седми кавалерийски е бил полкът на генерал Къстър. Това отчасти е и причината за името на този клуб. По-късно може да ви кажа и другата причина, но ако го направя, ще трябва да ви убия. — Той се разсмя. — Пошегувах се. Стига де, усмихнете се! Просто се пошегувах.
    Хари се усмихна насила. Насила. „Задник“.
    — На най-долния ред е значката от пехотата, значката ми за отличен стрелец, дипломата ми от Школата за тренировка в джунглата и накрая — заповедта за уволнението ми. Завърших службата си след седем години с чин подполковник. По онова време издигането по стълбицата ставаше бързо. Благодарение на многото мъртви офицери. Вие били ли сте в армията?
    — Не. — Хари реши да се включи в играта. — Бях малък, когато отмениха наборите.
    — Ясно. Би трябвало да ги върнат.
    — Напълно съм съгласен — каза Хари. — Трябва обаче да набират и жени. Щом искат равни права, нека поемат и равни отговорности.
    — Абсолютно сте прав.
    Хари вече бе набрал скорост.
    — Синът ми трябваше да се регистрира като донаборник в случай, че сменят системата. За дъщеря ми обаче не беше задължително. На какво прилича това?!
    — Така де. Значи имате син и дъщеря?
    — Да.
    — Женен ли сте?
    — Разведен — отвърна Хари.
    — А, и аз така.
    — Жените могат да те подлудят — каза Хари.
    — Само ако им позволиш.
    — Е, позволяваме им.
    Мадокс се изсмя.
    — Така е. Както и да е, дошли сте тук да слухтите за Федералната контратерористична спецчаст. Защо?
    — Колко време изкара във Виетнам?
    Мадокс го изгледа, помълча няколко секунди, после каза:
    — Два тура по една година и трети, който бе съкратен от куршум от АУТЕК–47 — размина се на косъм със сърцето ми, продупчи десния ми бял дроб и ми счупи ребро на излизане.
    — Имаш късмет, че си останал жив.
    — Не минава ден, без да си го повтарям. Всеки ден ми е подарък. По вас стреляли ли са?
    — Пет пъти. Но така и не ме улучиха.
    — Е, имате късмет, че сте жив. — Господин Мадокс се вгледа в Хари. — Раната променя. Вече не си същият. Но не е задължително промяната да е към лошо.
    — Зная. Имам ранявани приятели.
    Помисли си за Джон Кори, но беше повече от сигурен, че той си е все същият остроумен задник, какъвто бе и преди да опита оловото.
    — Понякога си мисля, че трябваше да се запиша доброволец — каза той. — Виетнам бе приключил, но въпреки това можех да служа. Може би щях да участвам в инвазията в Гренада или нещо такова.
    — Е, не се самообвинявайте толкова. Повечето американци не са служили. И да си призная, войната е адски страшно нещо. А сега вие участвате в тази война срещу тероризма и доколкото мога да преценя, сте на предната линия. Прав ли съм?
    — Ъъъ… да.
    — А под тероризъм разбираме най-общо ислямски такъв. Прав ли съм?
    — Да… но…
    — И тъй, значи сте дошли да търсите ислямски терористи? С какво мога да ви помогна?
    — Ами… ето как стоят нещата. Преди пет години работех по един случай с момчета от Ирландската републиканска армия — терористи, иначе казано — само на двайсетина километра оттук. Имаха тренировъчен лагер.
    Хари разказа в общи линии случая и завърши:
    — Изпратихме осем от тях във федералния затвор с присъди между три и двадесет години.
    — А, да. Спомням си историята, стана съвсем наблизо.
    — Именно. Е, сега е същото. Проверяваме много частни имения и търсим подозрителни дейности, свързани с ИРА. Получихме информация, че…
    — Значи няма нищо общо с ислямските терористи, така ли?
    — Не. Не и в този случай. Работим върху ИРА.
    — Изглежда ми прахосване на време и средства в светлината на единайсети септември.
    — Е, и аз съм на това мнение. Но трябва да държим под око всичко и всички.
    — Да де. — Мадокс за момент се замисли. — И тъй, смятате, че Къстър Хил Клуб е… какво? Тренировъчен лагер за Ирландската републиканска армия ли?
    — Шефовете са надушили някаква повишена активност в района и ме изпратиха да хвърля едно око. Нали разбираш, ако случайно използват собствеността ти без твое знание.
    — Никой не може да влезе в моята собственост без мое знание, както сам се уверихте.
    — Да, вече ми е ясно. Ще докладвам…
    — Не и хора, занимаващи се с паравоенно обучение.
    — Да, аз…
    — И това не обяснява защо сте правили снимки на моята хижа. Би трябвало да бродите из гората и да търсите хора от ИРА.
    — Да, обърках се.
    — Определено. Става ясно, че сте тук да следите.
    — Ами, да. Трябва да проверя още десетина имота в района.
    — Разбирам. Значи не трябва да се чувствам особено поласкан?
    — Моля?
    — Значи не съм на мушката?
    — Не. Става въпрос за най-рутинна процедура.
    — Олекна ми. Между другото, имате ли официално разрешително за действията си?
    — Имам… но не го нося.
    — А би трябвало. — Мадокс махна към бюрото и се усмихна. — Не намерихме нищо дори когато проверихме в ректума ви.
    — А бе я се шибай! — Хари скочи. — Лайнар с лайнар!
    — Моля?
    — Писна ми… — Посегна към нещата си на бюрото — и изпепеляваща болка експлодира в дясната половина на тялото му, след което всичко изчезна…
    Лежеше на пода, целият в студена пот. Почти не виждаше, но все пак различи стоящия над него Карл, който потупваше палката си, сякаш го питаше дали не иска да я опита отново.
    Опита се да се изправи, но краката му сякаш бяха от гума. Другият от охраната го подхвана отзад, вдигна го и го стовари в стола.
    Едва си пое дъх. Трепереше. Очите му все така блуждаеха, звуците сякаш достигаха до него иззад някаква преграда.
    Някой му подаде пластмасова бутилка с вода. Той насмалко не я изпусна.
    — Направо да не повярваш какви неща е способно да направи електричеството — отбеляза господин Мадокс. — При това почти без никакви видими улики. Та докъде бяхме стигнали?
    Хари се опита да каже: „Майната ти“, но думите не искаха да излязат от устата му.
    — Май се опитвахте да ме убедите, че сте пратен на рутинна задача в търсене на тренировъчни лагери на ИРА. Все още не вярвам.
    Хари си пое дълбоко дъх.
    — Истина е.
    — Добре тогава: нека ви уверя, че на моята територия няма нито един член на Ирландската републиканска армия. Всъщност, господин Мюлер, прадедите ми са англичани и изобщо не са симпатизирали на ирландците.
    Хари не отговори.
    — Добре, да престанем с тези глупости и да говорим по същество. Какво точно смятат началниците ви, че ще открият тук?
    Хари отново не отговори.
    — Нуждаете ли се от електрическо окуражаване, за да отговорите на въпроса ми?
    — Не… Наистина не зная. Не ми казаха нищо.
    — Но все пак би трябвало да ви кажат нещо от сорта на: „Хари, подозираме, че Къстър Хил Клуб е…“ — какво? Как описаха това място и хората в него? Това е наистина важно за мен и искам да ми го кажете. И ще ми го кажете, сега или по-късно. Сега е по-лесно.
    Хари се мъчеше да обмисли ситуацията. Никога не бе попадал от обратната страна на масата за разпити и нямаше опита и знанията, които да го водят в подобна ситуация.
    — Господин Мюлер?
    Не можеше да прецени дали да продължи да се придържа към версията за ИРА, или просто да каже на кучия му син всичко, което му е известно. Очевидно целта бе да се измъкне жив, макар че не можеше да повярва, че животът му е изложен на опасност.
    — Господин Мюлер? Минахме през наблюдаването на птици, а после и през ИРА — което, признавам, никак не беше зле. Хайде сега да чуем истинската история. Виждате ми се малко объркан, затова ще си позволя да ви помогна. Казали са ви, че в Къстър Хил Клуб се събира тайфа богати дърти десни ненормалници, кроящи нещо, което може да се окаже незаконно. Прав ли съм?
    Хари кимна.
    — Какво друго ви казаха за нас?
    — Нищо. Защо да ми казват нещо.
    — А, да. Не е нужно всъщност. Споменаха ли, че някои от нашите членове са много високопоставени и влиятелни хора в обществото и правителството?
    Хари поклати глава.
    — Не ми трябва да зная това.
    — Е, аз пък мисля, че трябва. Затова сте тук, независимо дали го знаете, или не. Факт е, че членовете на този клуб имат голяма власт. Политическа, финансова и военна. Знаете ли, че един от тях е заместник-министърът на отбраната? Друг пък е главен съветник на президента по въпросите на националната сигурност. Знаете ли това?
    Хари поклати глава.
    — Не ни харесва, че някаква правителствена агенция държи под незаконно наблюдение действията ни, които са напълно законни. Ние ловуваме, ходим за риба, пием и обсъждаме международното положение. Конституцията защитава правото ни на събиране, на свободата на словото и на лично пространство. Прав ли съм?
    Хари кимна.
    — Някой във вашата агенция е превишил правомощията си и ще се наложи да отговаря за действията си.
    Хари отново кимна. Вярваше на Мадокс. Това нямаше да е първият път някой от шефовете му да се издъни и да нареди наблюдение на някаква група или човек, нямащи вина за каквото и да било. От друга страна, наблюдението бе именно затова — да се провери дали подозренията за престъпна дейност са основателни, или не.
    — Мисля, че са се осрали — каза Хари.
    — О, много добре зная, че е така. И вие просто сте се оказали до гуша в лайната.
    — Именно.
    — Нали не сте агент на ФБР?
    — Не.
    — Може би служител от ЦРУ?
    — Не, по дяволите.
    — Тогава… какъв сте? Нещатен агент?
    — Да. Пенсиониран нюйоркски полицай. Работя за ФБР.
    — На незначителна длъжност — предположи господин Мадокс.
    — Ами… да.
    — Ще се погрижа да не бъдете наказан.
    — Добре. И благодаря за електрошока.
    — Не зная за какво говорите.
    Господин Мадокс си погледна часовника.
    — Очаквам гости. Знаехте ли, че очаквам гости?
    — Не.
    — Значи просто случайно сте се оказали тук точно днес?
    Хари премълча.
    — Отговорете ми, господин Мюлер. Имам и друга работа днес.
    — Ами… е, казаха ми… да видя дали някой…
    — Казали са ви да огледате гостите, да ги фотографирате, да снимате номерата на колите им, да отбележите часа на пристигането им и така нататък.
    — Да.
    — Откъде хората, за които работите, знаят за срещата, която ще се проведе днес тук?
    — Нямам представа.
    — Защо снимахте онзи стълб?
    — Просто… защото го видях.
    — Кога дойдохте тук?
    — Снощи.
    — Има ли някой с вас?
    — Не.
    — Как стигнахте дотук?
    — С караваната си — отвърна Хари.
    — Това ли са ключовете?
    — Да.
    — Къде се намира караваната?
    — В просеката южно оттук.
    — Недалеч от мястото, откъдето влязохте в имота ли?
    — Да.
    — Трябва ли да докладвате по телефона? Не трябваше, но му го спести.
    — Да.
    — Кога?
    — Когато изляза от имота.
    — Разбирам.
    Мадокс взе телефона на Хари и го включи.
    — Имате съобщение Ако сте се чудели защо има толкова добро покритие, то се дължи на собствената ми предавателна кула. — Той посочи към прозореца. — Вече знаете какво представлява кулата и можете да си надпишете снимката. Можете също да отбележите, че към кулата има заглушител, така че никой да не е в състояние да подслушва разговорите. Не е ли чудесно да си богат?
    — Няма откъде да знам.
    — Какъв е кодът на гласовата ви поща?
    Хари му го каза, Мадокс го набра и включи спикера на апарата.
    — Здрасти, скъпи — чу се гласът на Лори. — Получих съобщението ти. Бях заспала. Днес ще ходя на пазар със сестра ти Ан. Звънни ми по-късно на мобилния, става ли? Кажи ми дали ще оставаш за през нощта. Обичам те. И внимавай с онези десни ненормалници. Луди са по пищовите. Пази се.
    — Много мило — отбеляза Мадокс. — С изключение на момента за десните ненормалници и пищовите. Явно смята, че може би ще пренощувате тук. Може и да излезе права.
    Изключи мобилния телефон и се обърна към Хари.
    — Предполагам знаете, че тези неща пращат сигнал, който може да се проследи.
    — Да, това ми е работата.
    — Точно така. Изумителна технология. Мога да се обаждам на децата си, когато ми хрумне, където и да съм. Естествено, те никога не отговарят, но ми звънят след пет-шест съобщения или когато имат нужда от нещо.
    Хари се насили да се усмихне.
    — Май излиза, че сте точно онзи, за когото се представяте — продължи Мадокс. — Честно казано, господин Мюлер, отначало ви взех за агент на чуждо разузнаване.
    — Какво?!
    — Не съм параноик. Членовете на този клуб имат врагове на много места. Съвсем основателни врагове. Всички ние сме патриоти, господин Мюлер, и сме причинили различни проблеми на враговете на Америка по целия свят.
    — Това е добре.
    — Не се и съмнявах, че ще се съгласите. Въпросните хора са и ваши врагове. А ако използвам стария арабски израз, „Врагът на моя враг е мой приятел“.
    — Така си е.
    — Понякога обаче се случва врагът на моя враг да е и мой враг. Не защото иска да е такъв, а защото имаме различни становища относно това как да се справим с общия си враг. Но сега не е моментът за тази дискусия.
    — Е, ще ви звънна идната седмица.
    Бейн Мадокс стана и отново си погледна часовника.
    — Чуйте сега какво ще ви кажа. След като вие и агенцията ви сте толкова заинтересувани от клуба и членовете му, ще направя нещо, което не съм правил никога. Ще позволя на вас, един съвсем външен човек, да присъства на срещата на Изпълнителния съвет, която ще се състои днес следобед след официалния обяд в чест на членовете на клуба. Желаете ли да участвате?
    — Аз… не, не държа. Мисля, че ще е по-добре да си тръгна…
    — Нали сте тук, за да събирате информация? Защо така се разбързахте?
    — Не че бързам, но…
    — Дори ще ви позволя да снимате.
    — Благодаря, но…
    — Мисля, че присъствието ви на тази среща може да е от полза и за двама ни. Вие ще научите нещо, а аз искам да видя как ще реагирате на онова, което ще се обсъжда. Нали знаете, понякога се затваряме в бункера на собственото си мислене, изключваме външната действителност и слушаме единствено себе си. Това не е здравословно.
    Хари не отговори и Бейн Мадокс продължи:
    — Чувствайте се свободен да коментирате и да ни кажете дали наистина приличаме на шайка луди стари глупаци, или на десни ненормалници. — Ухили се. — Трябва ни вашето честно мнение за следващия ни проект. Проект Зелено.
    — Що за проект е това?
    Мадокс хвърли поглед към хората от охраната, после се наведе Към Хари и прошепна в ухото му:
    — Ядрен Армагедон.

5

    Бос, със завързани очи, го поведоха надолу по две стълбища, очевидно някъде в мазето на хижата. Беше студено и влажно, някъде наблизо нещо бръмчеше.
    Чу да се отваря врата, после го бутнаха напред. Вратата се затвори и се чу плъзгането на метално резе.
    Известно време той остана неподвижен.
    — Има ли някой тук?
    Мълчание.
    Постоя още малко, вслушваше се, после свали превръзката от очите си и се огледа. Беше сам.
    Намираше се в малко помещение със стени от бетонни блокове в същия сив цвят като на бетонния под. Ниският таван бе покрит с гофрирана ламарина.
    На тавана ярко светеше неонова лампа. В стаичката имаше само едно метално легло със завинтени за пода крака и тънък дюшек, а върху него — камуфлажна риза и панталони. Хари се облече и провери джобовете. Не му бяха върнали вещите.
    В ъгъла на помещението имаше тоалетна и умивалник. Тоалетната нямаше нито дъска, нито казанче. Точно като в затворническа килия. Над мивката нямаше огледало — дори от пластмасовите или метални заместители, които слагаха в затворите.
    Той отиде до стоманената врата — беше без дръжка. Бутна я, но тя не помръдна.
    Огледа се с надеждата да намери нещо като оръжие, но стаята бе абсолютно празна с изключение на леглото и ръждивия радиатор който май изобщо не топлеше.
    В ъгъла обаче имаше малка въртяща се камера, зад нея — вграден в тавана говорител. Хари показа на обектива среден пръст й изкрещя:
    — Да ти го начукам!
    Никой не отговори.
    Потърси нещо, с което да счупи камерата и говорителя, но в стаята нямаше нищо незакрепено освен самия него. Затича се, скочи и перна камерата с ръка. На нея май ней стана нищо, но помещението се изпълни с пронизителен писък. Хари запуши уши и изкрещя:
    — Добре, добре! Звукът спря.
    — Седни — каза нечий глас.
    — Начукай си го.
    Копелета. Само да изляза оттук и ще ви науча аз.
    Беше изгубил представа за времето, но предположи, че е към десет или единадесет сутринта. Стомахът му куркаше, но не изпитваше силен глад. Само жажда. И му се пикаеше.
    Отиде до тоалетната и камерата се обърна след него. Той се изпика, после отиде до мивката и завъртя единственото кранче. Потече струйка студена вода. Той се изми, после пи от шепа.
    Нямаше кърпа, затова се избърса в панталоните си. Отиде до леглото и седна. Замисли се за разговора си с Бейн Мадокс.
    Ядрен Армагедон.
    Какво искаше да каже кучият му син?
    И каква беше тази среща, на която го бе поканил? Това си беше чиста идиотщина, освен ако… освен ако всичко не беше номер.
    Стана.
    — Ама разбира се! — „Това е тъп тренировъчен лагер!“ — Мамка му!
    Помисли си за цялата задача от десетте минути в кабинета на Том Уолш през онзи тип от Техническия отдел, прерязването на оградата, охранителите, затворническата килия в частен дом… Всичко това беше тест… — оцеляване, бягство, измъкване и съпротива.
    Е, определено се бе провалил в частта с бягството и точно затова беше в килията. Повтори си наум разпита на онзи тип, Мадокс съпротивата. „Ох, по дяволите! Сам ли се прецаках? Какво казах, мамка му? Казах му да си го начука и се придържах към измислената версия… после дрънках за ИРА, което обаче си беше хитро… нали?“
    Сети се за електрическите палки. „Щяха ли да ги използват пак? Да… сигурно“.
    Значи предстоеше моментът с измъкването, после оцеляването в гората… „Да! Така значи стоят нещата“.
    Прехвърли отново всичко в главата си, като се придържаше към новото си убеждение, че става въпрос за поредната шантава приумица на ФБР или ЦРУ. Просто трябваше да е това. Иначе беше прекалено шантаво.
    Бяха го набелязали за нещо голямо и съответно го подлагаха на голямо изпитание. Нагласили бяха всичко, за да видят колко може да понесе. Къстър Хил Клуб беше просто полигон.
    „Добре — каза си. — Минах първата част. Сега да мине събранието и да видя за какво става дума. Спокойно, Хари. Карай в същия дух“.
    — Задници! — изкрещя той към камерата. — Да ви го начукам! Легна на тънкия дюшек и се подсмихна. Прозя се и се унесе в неспокойна дрямка.
    Под ярката светлина на неоновата лампа сънуваше, че е навън и върви из гората. Снимаше птици, след това спореше с някакви мъже, а после разговаряше миролюбиво с Мадокс, който му върна пистолета с думите: „Ще ви потрябва“. Внезапно мъжете вдигнаха пушките си и срещу него се втурнаха кучета. Той дръпна спусъка на глока, но изстрел не последва.
    Седна в леглото и избърса студената пот от челото си. „Мамка му…“
    Легна и се загледа в металния таван. Нещо не му даваше мира. Мадокс. Нещо в този тип изглеждаше прекалено… истинско. „Не Не може да е истина“.
    Защото в такъв случай животът му бе в опасност.
    Вратата се отвори.
    — Хайде — каза нечий глас.

Трета част
Събота
Норт Форк, Лонг Айланд

    Щом отговорът е любов, бихте ли задали въпроса по друг начин?
Лили Томлин

6

    Стигнахме до квартирата в Матитък, преди да затворят (22:00), и се записахме при съдържателката, която ми напомни за приятните матрони, работещи в Поправителния център към кметството.
    Старомодната къща бе точно онова, което очаквах, че и отгоре. В смисъл противна.
    Спахме до късно и пропуснахме домашно приготвената закуска, както и срещата с останалите гости — е, през нощта успяхме да чуем през тънките стени двама от тях. Жената си падаше по викането, но, слава Богу, не получаваше множествени оргазми.
    Както и да е, прекарахме съботата в обикаляне на лозята на Норт Форк, настанили се на мястото на картофените ниви, които си спомнях от детството си. Лозята значи са пораснали и раждат чудесно шардоне, мерло и тъй нататък. Отпивахме по глътка безплатно вино във всяка изба. Особено ми хареса совиньон бланк — сухо и с привкус на… ами, на картофи.
    Вечеряхме на една превърната в ресторант баржа, от която се откриваше чудесен изглед към Пеконик Бей. Беше много романтично, поне според представите на Кейт.
    Седнахме на бара в очакване да се освободи масата ни. Барманът млад симпатяга, изглеждаше така, сякаш са го пуснали в отпуска от гей лагер — изрецитира имената на десетина местни вина, сервирали се наливни. Двамата с Кейт ги обсъдиха и се спряха върху едно, което не било прекалено плодово. Аз пък си мислех, че гроздето е плод.
    Младият мъж се обърна към мен.
    — А вашият избор, господине?
    — Аз ще пийна една биричка.
    Той смели информацията, след което изпълни поръчките ни.
    На бара имаше вестници. Мярна ми се заглавието на „Таймс“:
ПЕНТАГОНЪТ ПЛАНИРА ДО ПОЛОВИН МИЛИОН ВАКСИНИ СРЕЩУ ДРЕБНА ШАРКА.
    Инвазията изглеждаше решена работа, освен ако Саддам не се капичнеше преждевременно. Зачудих се дали да не се обадя на букмейкъра си и да го питам какви са днешните залози за и против войната. Трябваше да се обзаложа миналата седмица, когато нещата не бяха толкова ясни, но пък имах вътрешна информация и това можеше да мине за шмекеруване. Пък и не е етично да се правят пари от война. Освен, разбира се, ако не си правителствен служител.
    Обърнах се към Кейт, която все пак е юристка.
    — Аз водя ли се правителствен служител, или съм нещатен агент?
    — Защо питаш?
    — Мъча се да разреша една етична дилема.
    — Ти и етика? Смешно.
    — Можеше да си и по-мила. Мисля дали да не се обадя на букмейкъра и да заложа за войната в Ирак.
    — Имаш букмейкър?
    — Разбира се. Ти да не би да нямаш?
    — Нямам. Незаконно е.
    — Арестуван ли съм? Може ли да отложим момента с белезници — те за по-късно?
    Тя се опита да скрие усмивката си и се озърна.
    — Говори по-тихо.
    — Опитвам се да съм романтичен. Съдържателката дойде и ни поведе към масата.
    Кейт проучи менюто и ме попита дали имам нещо против да си поделим порция стриди.
    — Те са афродизиак — напомни ми с лукава усмивка.
    — Не са — информирах я. — Миналата седмица ядох — и нищо.
    — Помня — засмя се тя.
    Морските деликатеси бяха специалитетът на заведението, така че си поръчах патица от Лонг Айланд. И те плуват, нали така?
    Чувствах се отпуснат и се радвах, че съм далеч от стреса на работата и града.
    — Това беше добра идея — казах на Кейт.
    — Имахме нужда да се махнем.
    Сетих се за Хари в северната част на щата и ми се прииска отново да попитам Кейт за Къстър Хил Клуб, но пък нали целта на пребиваването ни тук бе да забравим за работата.
    Кейт пое грижата за вината и след кратка и впечатляваща дискусия с келнера поръча бутилка нещо червено.
    Опита го, обяви го за плътно и с привкус на стафиди, което щяло идеално да пасва на патицата ми. Не мисля, че на патицата й пукаше особено.
    Както и да е, тя вдигна чаша.
    — За пейджърите, които работят и през уикендите.
    — За пейджърите.
    Чукнахме се и пихме. Явно стафидата се бе паднала у нея. Вдигнах чашата си към светлината.
    — Бива.
    — Кое?
    — Белезниците имам предвид.
    Тя прихна.
    И тъй, устроихме си приятна вечеря в приятна обстановка. Прекрасните сини очи на Кейт проблясваха на светлината на свещите. Червеното вино ме затопли и леко ме замая.
    Лесно е да се преструваш, че всичко на този свят върви по мед и масло. Естествено никога не е така и не е било така, но от време на време ти се налага да откраднеш по някой и друг час и да се преструваш, че светът не се е запътил към ада.
    Та в тази връзка: всичките ми познати все разправят как животът им се бил променил от единайсети септември — при това не само към лошо. Много хора, сред които и моя милост, както и Кейт, в известен смисъл се събудихме и си казахме: „Стига сме се мъчили с дреболии. Време е да се свържем с онези, които харесваме, и да се отървем от другите, които не харесваме. Не сме мъртви, значи трябва да живеем“.
    Баща ми, той е ветеран от Втората световна, веднъж се опита да ми опише настроението в страната след Пърл Харбър. Не е от най-красноречивите и имаше известни проблеми с описанието на онази първа Коледа след 7 декември 1941. Накрая намери думите. „Всички бяхме уплашени, пиехме и се чукахме като за световно, обаждахме се на хора, които не бяхме виждали от маса време, и им ходехме на гости, пращахме безброй картички и писма. Всички се бяхме сплотили и си помагахме, така че в крайна сметка не беше чак толкова зле“. И завърши с въпроса: „Защо ни е нужна война за всичко това?“
    Защото, тате, сме си такива. На единайсети септември миналата година родителите ми два дни се мъчеха да се свържат с мен от Флорида и когато най-сетне успяха, цели петнайсет минути ми обясняваха колко много ме обичат и че винаги са ме обичали — нещо, което донякъде ме изненада, макар да съм сигурен, че бяха съвсем искрени.
    Такива сме и сега, но след година-две, ако никой друг не атакува страната, пак ще станем нормални, егоцентрични и резервирани. В това също няма проблем — честно казано, започва малко да ми писва от приятели от провинцията и роднини, които непрекъснато ме питат как я карам. Всички изживяхме своите моменти на катарзис и преоценка на живота си. Време е да се хващаме на работа и отново да станем такива, каквито си бяхме.
    Да си призная, харесва ми моментът с повечето пиене и чукане и съм убеден, че в това отношение трябва да задържим нещата по-дълго. Приятелите ми ергени казват… както и да е, това е тема за друг разговор.
    А междувременно казах на Кейт:
    — Обичам те.
    Тя посегна през масата и ме хвана за ръка.
    — И аз те обичам, Джон.
    Това е едно от добрите неща, които се дължат на онзи ден. До 10 септември не бях от най-добрите съпрузи, но на следващия ден, когато реших, че е мъртва, светът ми рухна заедно с двете кули. И когато я видях жива, осъзнах, че трябва дай казвам „Обичам те“ много по-често, защото с тази работа и с този начин на живот никога не можеш да кажеш със сигурност какво ще ти поднесе утрешният ден.

Четвърта част
Събота
Северната част на щата Ню Йорк

    Силните винаги си въобразяват, че имат голяма душа и невероятно широки възгледи, които са недостижими за слабите, и че служат смирено на Бог, докато погазват всичките Му закони.
Джон Адамс

7

    Хари Мюлер седеше на нещо, което, изглежда, бе удобен кожен стол, със завързани очи и белезници. До ноздрите му достигаше миризма на горящо дърво и цигари.
    Чуваше как някакви хора тихо разговарят и му се стори, че разпознава гласа на Бейн Мадокс.
    Някой смъкна превръзката му и той примига и видя, че седи до дълга чамова маса. Около него имаше още петима мъже — по двама от всяка страна, а срещу него, на отсрещния край, седеше Бейн Мадокс. Говореха си, сякаш Хари не съществуваше.
    Пред всички имаше бележници, химикалки, бутилки вода и чаши кафе. Пред Мадокс се виждаше клавиатура.
    Хари се огледа. Помещението бе библиотека или работен кабинет. Камината се намираше вляво от него и от двете й страни имаше прозорци. Завесите им бяха спуснати, но доколкото можеше да прецени по довеждането му дотук, стаята се намираше на приземния етаж.
    До вратата стояха Карл и още един от охраната. С пистолети в кобурите, но без електрошокови палки.
    А после Хари видя голям черен кожен куфар, очевидно тежък — беше много стар и на количка.
    Бейн Мадокс сякаш го забеляза чак сега.
    — О, господин Мюлер! Кафе? Чай?
    Хари поклати глава.
    Мадокс се обърна към останалите.
    — Господа, това е човекът, за когото ви казах — детектив Хари Мюлер от НЙПУ, пенсионер, работи за Федералната контратерористична спецчаст.
    Всички го поздравиха с кимане.
    Хари си помисли, че двама от типовете му се струват познати.
    Мадокс продължи:
    — Както знаете, господа, в спецчастта имаме приятели, но очевидно никой от тях не знае, че господин Мюлер се е канел да ни навести днес.
    — Ще трябва да я видим тая работа — каза един от мъжете.
    Останалите кимнаха едновременно.
    Хари се опита да пренебрегне тези идиотщини и да подхрани надеждата си, че всичко това е всъщност сложно замислено изпитание. Някакъв вътрешен гласец обаче му казваше, че надеждата му скоро ще се изпари напълно, колкото и да силно да се бе вкопчил в нея.
    Мадокс махна на стражите и те излязоха.
    Хари огледа присъстващите. Двама бяха горе-долу на възрастта на Мадокс, един бе по-стар, а онзи вдясно от него изглеждаше по-млад от останалите. Всички носеха сини сака и свободни карирани ризи като на Мадокс, като че ли това бе нещо като униформа.
    Съсредоточи се върху двамата, които му изглеждаха познати. Сигурен бе, че ги е виждал по телевизията или във вестниците.
    Мадокс забеляза погледа му.
    — Извинете, че не ви представих моя Изпълнителен съвет…
    — Бейн, не е нужно да се споменават имена — прекъсна го един от гостите.
    — Мисля, че господин Мюлер така или иначе е разпознал някои от вас — отвърна Мадокс.
    Никой не отговори — с изключение на Хари.
    — Не ми трябват имена…
    — Трябва да знаете сред какви важни особи се намирате — каза Мадокс и посочи мъжа отдясно на себе си — най-стария в стаята, който бе направил възражението. — Хари, това е Пол Дън, съветник на президента по въпросите на националната сигурност и член на Съвета за национална сигурност. Предполагам, че го познавате поне от медиите.
    След това се обърна към седящия между Дън и Хари.
    — Генерал Джеймс Хокинс от Военновъздушните сили на Съединените щати, член на Генералния щаб. Вероятно познавате и него, макар че Джим предпочита да стои на заден план.
    После посочи мъжа отляво на себе си.
    — Това е Едуард Улфър, заместник-министър на отбраната и любител на камерите. Никога не заставайте между Ед и новинарския обектив, освен ако не искате да ви изритат. — Мадокс се усмихна, но всички останали останаха сериозни. — С Ед завършихме заедно Офицерската школа за пехотинци Форт Бенинг в Джорджия през април шейсет и седма. Служихме по едно и също време във Виетнам. Оттогава той стана много известен, а аз пък натрупах много пари.
    Улфър не се усмихна, въпреки че Хари реши, че това е тяхна стара шега.
    — А вдясно от вас, Хари, е Скот Ландсдейл от Централното разузнавателно управление, който определено се срамува от обективите и е също така представител на ЦРУ в Белия дом.
    Хари хвърли поглед към Ландсдейл. Изглеждаше малко надут и арогантен — като повечето типове от ЦРУ, с които бе имал нещастието да работи.
    — Това е Изпълнителният съвет на Къстър Хил Клуб. Останалите ни членове — десетина души за този уикенд — са се посветили на Разходки и наблюдаване на птици, което, надявам се, не ви огорчава. Господин Мюлер е орнитолог — обясни Мадокс на присъстващите — Любител.
    На Хари му се прииска да му тегли една, но премълча. Вече му беше станало ясно, че типовете в тази стая не са дошли от Вашингтон специално заради проверката на пригодността на Хари Мюлер за по-важна и по-добра работа.
    Мадокс продължи:
    — Неработните дни бяха предвидени за обичайна среща и обсъждане на международното положение, за размяна на информация и просто за едно приятно прекарване в дружеска обстановка. Вашето появяване обаче наложи да свикам това извънредно заседание на Изпълнителния съвет. Сигурен съм, че в момента това не ви говори нищо, но по-късно нещата ще ви се изяснят.
    — Не искам да чувам нищо — каза Хари.
    — Мислех си, че сте детектив. — Мадокс впери поглед в Хари. — Имах малко време да попитам приятелите ни от ФКТС за вас и според думите им вие сте онзи, за когото се представяте.
    Хари не отговори, но се запита за кои точно приятели става дума.
    — Ако сте агент на ФБР или ЦРУ, ще сме сериозно загрижени — осведоми го Мадокс.
    — Бейн, уверявам те, че господин Мюлер не е служител на ЦРУ — каза Скот Ландсдейл.
    Мадокс се усмихна.
    — Щом казваш.
    — И съм съвсем сигурен, че не е и от ФБР — продължи Ландсдейл. — Той е точно това, на което прилича — работещо за ФБР ченге, пратено на наблюдение.
    — Благодаря за уверенията — каза Мадокс.
    — Няма защо. А сега аз искам малко уверения, Бейн. Не беше съвсем ясен кога точно господин Мюлер ще се води изчезнал при изпълнение на служебните си задължения.
    — Питайте него. До вас е. Ландсдейл се обърна към Хари.
    — Кога ще започнат да се чудят къде сте? Без лъжи. Зная как се работи на Федерал Плаза двайсет и шест. А онова, което не зная, мога да науча съвсем лесно.
    „Типично копеле от ЦРУ — помисли Хари. — Придава си важност“. И каза:
    — Ами тогава научи.
    Ландсдейл пропусна отговора покрай ушите си — като опитен следовател.
    — Някой ще ви се обади ли?
    — Откъде да знам? Не съм екстрасенс.
    Намеси се Мадокс:
    — Проверявам мобилния му телефон и пейджъра на всеки половин час. Единственото съобщение, което е получил, е от Лори. Така се казва приятелката му. По-късно ще й пратя есемес от телефона на господин Мюлер.
    — Не дай Боже да прекъснеш уикенда на някой от Спецчастта — изхъмка Ландсдейл и пак се обърна към Хари. — Кога трябва да се върнете в централата?
    — Когато стигна.
    — Кой ви натовари с тази задача? Уолш или Парези?
    Явно тоя тип знаеше прекалено много за Спецчастта.
    — Получавам заповедите си на запис, който се самоунищожава.
    — И аз така. И какво се казваше в записа, Хари?
    — Вече отговорих на този въпрос. Разследване на ИРА.
    — На това му се вика тъпа лъжа. — Ландсдейл се обърна към останалите. — Назначението на Мюлер най-вероятно е от Вашингтон и според осветената традиция на разузнавателните служби никой не казва повече от онова, което прецени за необходимо. За съжаление, точно тази практика доведе до единайсети септември. Нещата се промениха, но старите навици се изкореняват трудно, а понякога те съвсем не са лоши. Господин Мюлер например не може да ни каже каквото не знае. Напълно съм сигурен, че сме в безопасност най-малко за следващите четиридесет и осем часа. Приятелката му вероятно ще изпита липсата му много преди някой от шефовете му. — Той отново се обърна към Хари. — Тя свързана ли е по някакъв начин с правозащитни организации или разузнавателни служби?
    — Да. Офицер е от ЦРУ. Бивша проститутка. Ландсдейл се разсмя.
    Май я познавам.
    Добре, Скот, стига — каза Мадокс и се обърна към Хари. — Вашето посещение, дори в качеството ви на нископоставен служител, ни даде основания за известни тревоги.
    Хари не отговори, гледаше присъстващите. Не му се виждаха особено разтревожени.
    — От това обаче може да излезе нещо добро — продължи Мадокс. — От доста време работим върху Проект Зелено и се боя, че доста забавихме нещата. Това често се случва, когато се налага да се вземат особено важни решения.
    Двама от присъстващите кимнаха, другите двама изглеждаха раздразнени.
    — Хари, мисля, че физическото ви присъствие в тази стая е ясно напомняне, че в правителството има сили, които са прекалено любопитни относно това кои сме и с какво се занимаваме. Мисля, че моментът настъпи. — Мадокс отново погледна останалите четирима, които кимнаха едва ли не насила. — И тъй, господа, ако нямате възражения, господин Мюлер ще остане с нас, за да го държим под око. — Той погледна Хари. — Искам съвсем ясно да ви заявя, че макар и да сте задържан, няма да ви бъде причинена никаква вреда. Просто се налага да останете тук до началото на Проект Зелено. Може би два или три дни. Разбирате ли ме?
    Хари Мюлер разбираше, че по всяка вероятност след по-малко от два или три дни ще е труп. Но от друга страна, като гледаше тези мъже, които не бяха убийци според собствения му опит като ченге, си помисли, че може би Мадокс все пак казва истината. Не можеше да повярва — или да се накара да повярва, — че типове като тези ще стигнат дотам да му видят сметката. Хвърли поглед към Ландсдейл, който, изглежда, бе единственият присъстващ, който можеше наистина да е опасен.
    — Господин Мюлер? Разбирате ли?
    Хари кимна.
    — Да.
    — Добре тогава. Не ставайте жертва на собственото си въображение. Така или иначе през следващия час ще чуете нещо, което ще накара и най-разюзданите ви фантазии да изглеждат невинни.
    Мадокс изглеждаше все така спокоен и духовит, но Хари забеляза, че в поведението му има нещо пресилено а като че ли е разтревожен от нещо.
    Изгледа останалите четирима и си помисли, че никога не е виждал толкова влиятелни хора с такова разтревожено изражение. Най-старият, Дън, съветникът на президента, бе пребледнял и ръцете му трепереха. Генерал Хокинс и Улфър, типът от министерството на отбраната, се бяха навъсили. Само Ландсдейл изглеждаше спокоен, но си личеше, че се преструва.
    Каквото и да ставаше тук, бе съвсем истинско и караше тези типове едва ли не да се насират от страх. Хари намери известна утеха във факта, че не е единственият уплашен.

8

    Бейн Мадокс се изправи.
    — Призовавам това извънредно събрание на Изпълнителния съвет на Къстър Хил Клуб към ред.
    И след официалното обръщение продължи:
    — Господа, както ви е известно, по случай годишнината от единайсети септември Агенцията за национална сигурност обяви тревога степен оранжево. Целта на тази среща е да решим дали да продължаваме с Проект Зелено, който ще намали степента на тази тревога. Завинаги. — Мадокс погледна Хари. — Това би ви се харесало, нали?
    — Естествено.
    — Но може да останете без работа.
    — Няма проблем.
    — Добре. А сега, ако Съветът няма нищо против, бих желал да запозная Хари с всичко това. Всъщност всички ще имаме полза от известен поглед отстрани, преди да пристъпим към вземането на Решения. — Той отново погледна Хари. — Чували ли сте за Гарантираното взаимно унищожаване?
    — Ами… да…
    — През годините на Студената война, ако Съветите бяха изстреляли своите ракети срещу нас, ние без никакво колебание щяхме да изстреляме нашия ядрен арсенал срещу тях. Върху двете страни щяха да се изсипят хиляди ядрени бойни глави, които щяха да доведат до взаимното ни унищожаване. Помните ли това?
    Хари кимна. Мадокс продължи:
    — Колкото и парадоксално да изглежда, тогава светът бе по-безопасен. Никакви колебания и политически дебати от наша страна. В тази стратегия имаше една прекрасна простота. Радарните изображения на хиляди летящи към нас ракети означаваха, че вече сме мъртви. Единственият морален въпрос — ако изобщо може да става дума за такъв — бе дали да не избием десетки милиони от тях, преди да умрем. Ние с вас знаем отговора му, но във Вашингтон имаше тъпаци, според които отмъщението не може да ни бъде оправдание за унищожаването на голяма част от планетата — че нищо няма да се постигне със заличаването на невинни мъже, жени и деца, чиито правителства току-що са гарантирали собствения ни край. Е, доктрината за Гарантираното взаимно унищожение — ГВУ — елиминираше подобни въпроси, като правеше реакцията ни автоматична. Нямаше нужда да разчитаме на президент, който си е изпуснал нервите, изпаднал е в морална криза, излязъл е да играе голф или пък е забил някоя мацка.
    Чу се вежливо подсмиване.
    — Основната причина ГВУ да работи се състоеше в това, че доктрината бе недвусмислена и симетрична — продължи Мадокс. — Всяка от страните знаеше, че първият ядрен удар ще предизвика неизбежен контраудар със същата или по-голяма сила, с което ще се стигне до унищожаването на самата цивилизация на двете държави. Това означаваше, че останалото от Земята ще бъде наследено от места като Африка, Китай и Южна Америка. Доста депресиращо, не мислите ли?
    Хари си припомни какъв бе светът преди разпадането на Съветския съюз. Всеки се страхуваше от ядрена война, но никой не вярвате, че ще се стигне до подобно нещо. Мадокс като че ли четеше мислите му.
    — Но това така и не се случи — и няма да се случи и занапред. Дори и най-обезумелият съветски диктатор не би могъл да замисли подобен сценарий. Въпреки празнодумството на разни леви пацифисти и псевдоинтелектуалци Гарантираното взаимно унищожение всъщност гарантираше, че светът е в безопасност от ядрен Армагедон. Нали?
    „Какво иска да каже, по дяволите?“ — помисли си Хари.
    Бейн Мадокс седна, запали цигара и се обърна към него.
    — Да сте чували за нещо на име Горски пожар?
    — Не.
    Мадокс се вгледа изпитателно в него.
    — Таен правителствен протокол. Да сте чували някога тези думи да се използват между другото или в някакъв контекст?
    — Не.
    — Не се и учудвам. Този секретен протокол е известен само в най-високите правителствени кръгове. И на нас. А сега и на вас — стига да проявите внимание.
    Намеси се Пол Дън, съветникът на президента.
    — Бейн, наложително ли е да разговаряме по тази тема пред господин Мюлер?
    Бейн Мадокс го изгледа.
    — Както казах, това е добро упражнение за нас. Съвсем скоро ще трябва да вземем решение, което ще промени познатия ни свят, както и историята му за следващите хиляда години. Най-малкото, което можем да направим, е да обясним подбудите си на господин Мюлер, който представлява нацията, която твърдим, че ще спасяваме. Да не говорим, че ще обясним и на самите себе си как сме стигнали до този критичен момент.
    По-добре да оставим Бейн да действа, както е решил — каза Ландсдейл от ЦРУ. — Знаете, че няма да отстъпи.
    Едуард Улфър също се намеси:
    — Още по-важното е, че това е повратен момент в историята на света и не бих искал Бейн или който и да било друг да си помисли дори за миг, че не сме му отделили подобаващото време и внимание.
    Мадокс се обърна към стария си приятел.
    — Благодаря, Ед. Възможно е никой никога да не научи какво се е случило днес тук. Ние обаче знаем, Бог също. И ако някой ден, светът научи, тогава ще трябва да се оправдаем пред Бог и пред човечеството.
    — Хайде да не казваме на Бог — суховато отбеляза Ландсдейл.
    Мадокс не му обърна внимание и дръпна от цигарата си.
    — Както си спомняте, първите атаки на ислямски терористи започнаха през седемдесетте.
    Започна с Мюнхенската трагедия по време на Олимпиадата от 1972 г., след което изреди дълъг списък от тридесет години отвличане на самолети, бомбени нападения, екзекуции и масови убийства от ислямски фундаменталисти.
    Всички мълчаха и от време на време кимаха, спомняйки си една или друга терористична атака.
    Хари Мюлер също си припомни почти всяко от споменатите покушения и остана изненадан, когато си даде сметка колко много са те за последните три десетилетия. Изненада се също, че е забравил толкова много от тях — дори по-големите като атаката с кола бомба срещу казармите на морските пехотинци в Ливан, при която загинаха 241 американци, или бомбата на борда на Полет 103 на Пан Ам над Локърби, убила стотици хора.
    С всяка спомената атака го обземаше все по-силен гняв и той си помисли, че ако в стаята доведат някой терорист — или просто мюсюлманин, — присъстващите ще го разкъсат на парчета. Мадокс определено знаеше как да възпламенява тълпата.
    Мадокс огледа присъстващите.
    — Всички ние тук имаме приятел или познат, загинал в Световния търговски център или Пентагона. — Обърна се към генерал Хокинс — Вашият племенник, капитан Тим Хокинс, загина в Пентагона.
    После погледна Скот Ландсдейл. — Двама ваши колеги от ЦРУ намериха смъртта си в Световния търговски център. Прав ли съм?
    Ландсдейл кимна.
    Мадокс се обърна към Хари.
    — А вие? Изгубихте ли някого в онзи ден?
    — Шефа… — отвърна той. — Капитан Стейн и няколко момчета загинаха в Северната кула…
    — Моите съболезнования — каза Мадокс и с това завърши изброяването на жестокостите, изстъпленията и насилието срещу Америка и Запада. — Този атентат беше нещо ново под слънцето и нито светът, нито Съединените щати знаеха как да реагират. Много хора смятаха, че това просто ще премине. Очевидно е, че не премина. А се влоши. Всъщност Западът няма средствата да се противопостави на тези терористични атаки и като че ли ни липсва волята да отвърнем на онези, които ни избиват. Дори когато Съединените щати бяха нападнати на тяхна собствена територия — бомбата в Световния търговски център през деветдесет и трета, — ние не направихме нищо. — Погледна Хари. — Вярно ли е?
    — Да… но това промени нещата…
    — Не съм забелязал.
    — Е, единайсети септември промени всичко — каза Хари. — Вече сме на върха на…
    — Хари, и вие, и приятелите ви от ФКТС, и цялото ФБР, ЦРУ, Военното разузнаване, британските МИ5 и МИ6, Интерпол и останалите безполезни европейски разузнавателни служби знаете, че можете да прекарате остатъка от шибания си живот в гонене на ислямски терористи и от това нещата няма да се променят особено.
    — Не зная…
    — Аз пък зная. Миналата година ударът беше срещу Световния търговски център и Пентагона. Догодина ще дойде ред на Белия Дом и Капитолия. — Мадокс замълча и пусна няколко кръгчета. — А след това ще бъде цял американски град. Атомна бомба. Съмнявате ли се в това?
    Хари не отговори.
    — Хари?
    — Не, не се съмнявам.
    — Добре. Никой на тази маса не се съмнява. Точно затова сме тук. Как можете да попречите на това? — попита той Хари.
    — Ами… всъщност аз работя и за ЕЯБ — Екипа за ядрена безопасност. Да сте чували за него?
    Бейн Мадокс се усмихна.
    — Хари, на тази маса е заместник-министърът на отбраната, един висш президентски съветник по националната сигурност на Съединените щати, един член на Генералния щаб и един представител на ЦРУ в Белия дом. Ще съм страшно изненадан, ако има нещо, което да не ни е известно.
    — Тогава защо продължавате да ме питате? Мадокс като че ли малко се подразни.
    — Добре, нека аз ви разкажа за ЕЯБ. Известен е като доброволен противопожарен отдел от атомната епоха. Много старомоден и почти толкова ефективен. Към хиляда доброволци от областта на науката, управлението и правозащитните агенции, които понякога се маскират като туристи и бизнесмени. Обикалят американските градове и други потенциални цели като язовирни стени, атомни реактори и тъй нататък и носят детектори на гама-лъчи и неутрони, скрити в куфарчета, чанти за голф, хладилни чанти и какво ли не още. Прав ли съм?
    — Да.
    — Някога да сте успели да намерите атомна бомба?
    — Още не.
    — Няма и да намерите. Мога да скрия ядрен заряд или мръсна бомба с часовников механизъм в апартамент на Парк Авеню, а вероятността ЕЯБ или Хари Мюлер да я открият е почти нулева. Прав ли съм?
    — Не зная. Въпрос на късмет все пак.
    — Това не е особено утешително, Хари. Въпросът е как американското правителство може да попречи на терористите да използват оръжие за масово поразяване — и по-точно на атомна бомба — и да изтрият от лицето на земята някой американски град? Искам да вземете за пример стратегията на Гарантирано взаимно унищожение от Студената война и да ми кажете можем ли да не позволим на терористите да монтират и взривят атомна бомба в някой американски град. Това не е реторичен въпрос. Отговорете, моля.
    — Добре, предполагам, че по същия начин, като с руснаците — ако знаят, че ще ги ударим, те няма да ни ударят.
    — Вярно, но естеството на врага се е променило — каза Мадокс. — Глобалната терористична мрежа не е като стария Съветски съюз. Съветите бяха империя с правителство, градове, ясни първостепенни и второстепенни цели. Всички те фигурираха в плана за удар на Пентагона и това бе известно на руснаците. От друга страна, ислямският тероризъм е изключително аморфен. Ако някоя организация взриви атомна бомба в Ню Йорк или Вашингтон, срещу кого ще реагираме? Къде ще ударим? — Той впери очи в Хари.
    Хари се замисли за миг.
    — Багдад.
    — Защо точно Багдад? Откъде можем да сме сигурни, че Саддам Хюсеин има нещо общо с ядрената атака срещу Америка?
    — Какво значение има? — отвърна Хари. — Един арабски град по нищо не е по-добър от някой друг. Така или иначе всички ще разберат посланието.
    — Да, ще го разберат. Ето обаче и един по-добър план. По време на Рейгъновата администрация американското правителство разработи и пусна в ход тайния протокол на име Горски пожар. Той предвижда ядрено унищожаване на целия ислямски свят с американски атомни бомби в отговор на евентуална ядрена терористична атака срещу Америка. Как ви звучи това?
    Хари не отговори.
    — Говорете свободно. Намирате се сред приятели. Нима дълбоко в сърцето ви не ви се иска да видите Пясъчната страна превърната на разтопено стъкло?
    Хари огледа присъстващите и каза:
    — Да.
    Бейн Мадокс кимна.
    — Е, това е. Хари Мюлер, най-обикновен американец в повечето отношения, би искал да види ислямския свят заличен в ядрен холокост.
    Хари Мюлер всъщност не се връзваше на кретениите на Мадокс. Защото си бяха точно такива. Кретении. Приказки на десен ненормалник, благодарение на които на останалите типове им щръкват ония работи. Не можеше да види никаква връзка между онова, което казваше Мадокс, и онова, което бе в състояние да направи. Това му напомни годините в Разузнавателния отдел на НЙПУ, когато разпитваше леви радикали, дрънкащи за световна революция и надигане на масите, каквото и да означаваше това. Шефът му наричаше подобни бръщолевения левичарски мокри сънища. Отново огледа масата. От друга страна, тези типове нямаха вид на чекиджии, нито пък се мъчеха да доставят удоволствие на самия него. Всъщност изглеждаха си съвсем сериозни, а и бяха много важни клечки.
    Мадокс прекъсна мислите му.
    — Как можем да накараме правителството на Съединените щати да сложи бързо край на тероризма и на тази ясна и неизбежна ядрена заплаха срещу Америка? Е, ще ви кажа. Правителството трябва да даде ход на Горски пожар. Прав ли съм?
    Хари не отговори и Бейн Мадокс продължи:
    — От инвентара на бившия Съветски съюз липсват около седемдесет ядрени оръжия с размерите на куфар. Това известно ли ви е?
    — Шейсет и седем — отвърна Хари.
    — Благодаря. Задавали ли сте си въпроса дали някоя от тези миниатюрни бомби не е попаднала в ръцете на ислямски терористи?
    — Смятаме, че вече е попаднала.
    — Е, прав сте. Наистина е попаднала. Ще ви кажа нещо, което не знаете. Нещо, което е известно на по-малко от двадесет души в целия свят. Една от тези бомби джуджета бе открита миналата година във Вашингтон, окръг Колумбия. И не благодарение на късмета на Екипа за ядрена безопасност, а на агенти на ФБР, действащи по информацията на свои източници.
    Хари не отговори, но по гърба му пробягаха ледени тръпки. Мадокс продължи:
    — Сигурен съм, че в страната тайно са внесени и други миниатюрни бомби, най-вероятно през границата ни с Мексико. — Усмихна се мило на Хари. — Може би една от тях се намира в някой апартамент в сградата срещу офиса ви.
    — Не ми се вярва. Претърсих района.
    — Е, това бе просто пример. Не го приемайте буквално. Въпросът е защо нито една съветска атомна бомба все още не е била взривена в американски град? Мислите ли, че ислямските терористи имат някакви морални или етични задръжки, които да им попречат да унищожат милиони невинни мъже, жени и деца?
    — Не.
    — Аз също. Както и всеки друг след единайсети септември. Но ще ви кажа защо това не се е случило и вероятно няма да се случи. За да бъде реална спирачка, Горски пожар, подобно на Гарантираното взаимно унищожение, не може да се пази в пълна тайна. Всъщност още с въвеждането на плана главите на всички ислямски правителства бяха уведомявани от администрациите във Вашингтон, че всяка атака срещу американски град с оръжия за масово поразяване автоматично ще доведе до ядрен удар от страна на Америка срещу петдесет до сто градове и други обекти в ислямския свят.
    — Хубаво — каза Хари.
    — Както могат да потвърдят присъстващите тук господа, американското правителство гледа на Горски пожар като на много силен стимул за въпросните страни да контролират терористите в собствения си двор, да ги подбуждат да споделят информация с американските разузнавателни служби и да правят всичко необходимо, за да не допуснат да бъдат превърнати в пара. Всъщност информацията за бомбата във Вашингтон дойде от либийското правителство. Както изглежда, планът работи.
    — Страхотно.
    — Служби като ЕЯБ са жалък отбранителен отговор срещу ядрения терор. Горски пожар е активен отговор. Пистолет, опрян в челото на ислямските страни — пистолет, който ще стреля, ако те не успеят да попречат на своите приятелчета терористи да се правят на ядрена сила. Няма съмнение, че повечето, ако не и всички терористични организации са били предупредени за това от правителствата, които ги приютяват, подпомагат ги и поддържат контакти с тях. Дали самите терористи вярват в това е друг въпрос. Засега, изглежда, вярват, което вероятно е и причината все още да не сме станали обект на атака с оръжия за масово поразяване. Какво ще кажете, Хари?
    — Има смисъл в това.
    — И според мен. Ислямските правителства са информирани също, че Горски пожар е поставен в състояние, в което действащият президент не е в състояние да промени или отмени ответния удар срещу исляма. Това кара враговете ни да не се опитват да анализират всеки президент, за да разберат дали му стиска. Президентът просто излиза от играта, ако в Америка гръмне атомна бомба. Също като през Студената война. — Мадокс се обърна към Пол Дън. — Прав ли съм?
    — Да — отвърна Дън.
    Мадокс погледна Хари.
    — Изглеждате ми замислен. Какво ви терзае?
    — Ами… Уверен съм, че някой в правителството си е помислил за това, но няма ли петдесетте или стоте бомби в Близкия изток да прецакат далаверата с петрола?
    Някои от присъстващите се усмихнаха. Мадокс също се ухили и хвърли поглед към Едуард Улфър.
    — Заместник-министърът на отбраната ме увери, че в списъка на целите няма петролни полета. Нито пък рафинерии и пристанища. Те ще останат непокътнати, но с ново ръководство. И аз все пак трябва да връзвам двата края, Хари. — И се засмя.
    — Да бе, вярно. А как стои въпросът с околната среда? Нали се сещате — радиоактивен прах, ядрена зима и тъй нататък.
    — Казах ви — отговорът на глобалното затопляне е ядрената зима. Майтапя се. Вижте, ефектът от петдесет или дори сто ядрени взрива в Близкия изток бе подложен на задълбочено проучване от страна на правителството. Няма да е чак толкова лошо. Е, за тях ще означава край. Но в останалата част от планетата, в зависимост от това кой компютърен модел ще предпочетете, животът ще продължи.
    — Сериозно? — Още нещо тормозеше Хари Мюлер. — Както и да е, това така или иначе няма да се случи — както сам казахте, щом терористите знаят за това… искам да кажа, мислите ли, или чували ли сте, че ще ни нападат?
    — Не съм чул нищо. А вие? Всъщност колегите ми тук смятат, че Горски пожар е толкова ефективна спирачка, че вероятността някой американски град да бъде атакуван с ядрен заряд от ислямски терористи е много малка. Именно затова трябва да го направим самите ние.
    — Какво?
    — Ние, Хари, хората в тази стая, разработихме Проект Зелено — план за взривяване на атомна бомба в американски град, което ще задейства Горски пожар, тоест ядреното заличаване на ислямския свят.
    Хари се наведе към Мадокс. Не беше сигурен, че го е чул правилно.
    Мадокс го погледна в очите и продължи:
    — И красотата във всичко това е, че дори не е нужно правителството да е сигурно, че атомната атака е дело на ислямски терористи. Има много силна презумпция за вина спрямо фундаменталистите, така че за задействането на Горски пожар не са необходими окончателни доказателства. Не е ли блестящо?
    Хари си пое дълбоко дъх.
    — Да не сте полудели?!
    — Не. Нима ви приличаме на луди?
    Хари не смяташе, че останалите четирима не са на себе си, но Мадокс изглеждаше малко смахнат. Отново пое дълбоко дъх.
    — Значи имате атомна бомба?
    — Разбира се, че имаме. Защо мислите, че сме се събрали тук? По-точно, имаме четири бомби. Всъщност… — Мадокс стана, отиде До черния кожен куфар и го потупа. — Това е едната от тях.

9

    Бейн Мадокс предложи да направят кратка почивка. Всички с изключение на Скот Ландсдейл и Хари Мюлер излязоха от стаята.
    Ландсдейл изгледа Хари и каза:
    — Не си го и помисляй.
    — Не те чувам. Ела по-близо.
    — Стига с тия мъжкарски идиотизми, детектив. Имаш шанс да се измъкнеш оттук единствено ако те пуснем.
    — На твое място не бих заложил служебните си копринени гащи.
    — Ако ми отговориш на някои въпроси, можем да измислим нещо.
    — И аз така казвам на заподозрените. И също лъжа, естествено. Ландсдейл пусна коментара покрай ушите си.
    — Какво ти каза Том Уолш, когато ти възложи задачата?
    — Да се обличам топло и да гледам да не настина.
    — Добър съвет. И благодаря, че потвърди, че е бил Уолш. Какво трябваше да направиш с дигиталните дискове?
    — Да намеря някой кретен от ЦРУ и да му ги завра в задника.
    — Не трябваше ли да идеш до летище Адирондак? Ландсдейл явно бе добър в занаята. Хората от ЦРУ си бяха говеда, но много професионални говеда.
    — Не, но идеята си я бива. Обзалагам се, че ще намеря името ти в списъка на пристигащите.
    — Хари, аз имам повече самоличности, отколкото са чистите ти чорапи в гардероба ти. Кой друг от Федерал Плаза знае за назначението ти?
    — Откъде да знам, по дяволите?
    — Не съм го споменавал досега, но един от приятелите ми от Федерал Плаза 26 ми каза, че си приказвал със съкилийника си Джон Кори пред асансьора и си носел метален куфар от Техническия отдел. Кори попита ли те къде отиваш?
    — Защо не си го начукаш?
    Ландсдейл игнорира предложението.
    — Опитвам се да ти помогна, Хари.
    — Аз пък си мислех, че си от ЦРУ.
    — Наистина се опитвам да ти помогна, Хари.
    — Да бе, ясно.
    — Може и да не си го мислиш сега, но след като всичко приключи, ще видиш, че това е бил единственият начин на действие.
    — Няма ли да идеш да пикаеш или нещо такова?
    — Не. Ето какво ще те попитам вместо това — не мислиш ли, че може просто да са те насадили?
    — В смисъл?
    — В смисъл, че някой, може би човек от Вашингтон, е казал на Уолш да прати тук свой човек — ченге от НЙПУ — да снима кой идва в клуба. Не изглежда кой знае какво, нали? А в същото време онези, които са наредили това — а може би и самият Уолш — са знаели, че ще те пипнат, преди да си стигнал и на километър и половина от хижата.
    — Стигнах доста по-близо.
    — Браво на теб. И тъй, Хари, според мен ти си жертвеното агне. Следиш ли ми мисълта?
    — Не.
    — Искам да кажа, че всичко е замислено адски нескопосано и единствената причина да те пратят тук е да ни изкараш акъла и да ни накараш да отложим Проект Зелено. Или пък да го задействаме по-бързо. Какво ще кажеш?
    — Работил съм с ЦРУ и ще кажа, че имате навика да виждате конспирации във всичко освен в онова, което е наистина конспирация. И затова все ви го начукват.
    Може и да си прав. Нека обаче споделя параноята си с теб. Пратен си тук от някоя важна клечка чрез Уолш, за да ни подплашиш и да ни накараш да се задействаме, или за да има основания ФБР да получи разрешение да дойде тук да те търси и да намери четири атомни куфара, които според тях се намират на това място. Хари не отговори, но си го беше помислил.
    — Първо, нека приемем, че някой иска да ни подплаши — продължи Ландсдейл. — Кой би могъл да иска това? Е, може би моите хора. А може пък и Белият дом да си търси оправдание за задействането на Горски пожар.
    Хари си бе мислил и за това, но отново не отговори.
    — Може пък да е друго — да си бил изпратен, за да изчезнеш а ФБР да може да се натресе тук с основателни причини и разреши, тел но за обиск. Всъщност единствените наистина инкриминиращи неща в този клуб са бомбите, но нито те, нито ти ще останете тук много дълго. СНЧ предавателят не е незаконен, а само труден за обясняване. Нали?
    Хари Мюлер имаше чувството, че се намира в психиатрична клиника и че е пристигнал десет минути след като пациентите са успели да я овладеят. И какъв, по дяволите, беше този предавател?
    — Знаеш ли какво е СНЧ? — попита го Ландсдейл.
    — Санчо Панса ли го е измислил? Или Сънчо?
    — Май не знаеш. — Ландсдейл се усмихна. Свръхниска честота. СНЧ. Това говори ли ти нещо?
    — Не.
    Ландсдейл понечи да каже нещо, но вратата се отвори и Мадокс и останалите влязоха.
    Ландсдейл погледна Мадокс и кимна към вратата.
    — Извинете ни за момент — каза Мадокс на останалите и двамата с Ландсдейл излязоха.
    — Наглеждай Мюлер — каза Мадокс на стоящия в коридора Карл. Карл влезе в стаята и затвори вратата.
    — Говорих с Мюлер и изглежда, че той наистина няма представа за нищо — почна Ландсдейл. — Не е бил инструктиран от Уолш или някой друг, каквато е обичайната процедура при изпращане на нископоставен съгледвач на важна мисия.
    — Това го зная — отвърна Мадокс. — Друго?
    — Няма съмнение, че който и да е пратил Хари Мюлер, определено е очаквал, че ще бъде хванат. Прав ли съм?
    Мадокс не отговори.
    — Бейн, сигурен съм, че от ЦРУ знаят какво си замислил. Същото важи за министерството на правосъдието и ФБР.
    — Не мисля.
    — Аз пък мисля. Мисля също — на базата на собствена информация, — че Правосъдието и ФБР се канят да ти затворят устата. Ти обаче имаш привърженици и приятели в правителството. И по-точно в ЦРУ, а те искат да продължиш в същия дух. Следиш ли ми мисълта?
    — Не мисля, че някой в правителството, с изключение на присъстващите тук, има каквато и да било представа за Проект Зелено или…
    — Бейн, спри вече с шибаното си его! Ти си манипулиран и използван, и…
    — Дрън-дрън.
    — Не е дрън-дрън. Виж сега, имаш страхотен план. Само че прекалено дълго умуваш над него. Добрите наивници от министерството на правосъдието и ФБР са те надушили и искат да постъпят справедливо и да разбият този заговор. ЦРУ вижда нещата по съвсем друг начин. От ЦРУ смятат, че планът ти е направо номер едно, абсолютен шедьовър, но че отнема адски много шибано време.
    — Сигурен ли си? — попита Мадокс. — Или всичко това са просто предположения?
    — По малко и от двете. Виж, като представител на ЦРУ в Белия дом, аз не съм напълно в течение със замислите на Лангли. Въпреки това съм работил в отдела на тайните служби и съм чувал за теб много преди ти да чуеш за мен.
    Мадокс не каза нищо.
    Ландсдейл продължи:
    Всеки таен отдел на разузнавателните служби си има своите легендарни хора — мъже и жени, които изглеждат като истински титани, като герои от митовете. Аз работих за подобен тип и той веднъж ме запозна с Горски пожар. Точно тогава чух и твоето име — като частно лице, способно да задейства плана.
    Мадокс като че ли се разтревожи.
    — Заради това ли сме приятели? Ландсдейл не му отговори пряко.
    — Заради това ме зачислиха към Белия дом. Твоята малка конспирация задейства подобен заговор сред някои хора от ЦРУ, Пентагона… а може би и в Белия дом. Иначе казано, във Вашингтон има и други хора освен твоя Изпълнителен съвет, които помагат. Сигурен съм, че го разбираш. Разбираш също, че ако не беше ти, хората от правителството, които искат задействането на Горски пожар, щяха да монтират собствените си бомби в американските градове. — Ландсдейл се усмихна насила. — Но ние обичаме да насърчаваме частната инициатива. Особено когато се задвижва от вярата.
    — Какво искаш да кажеш, Скот?
    — Искам да кажа, Бейн, че който и да е изпратил Хари Мюлер тук, иска възможно по-бързо да се стигне до решение. Ако са от ФБР, всеки момент с теб ще е свършено. Ако са от ЦРУ, може би ти казват да се размърдаш. Не се съмнявам, че всяка страна знае какво крои другата и че сега се води надпревара, която ще определи чия идея за предпазване на страната ще победи.
    — Трябват ми само четиридесет и осем часа — каза умислено Мадокс.
    — Надявам се да разполагаш с толкова време — каза Ландсдейл. — Имам свой човек във ФКТС. Той ми каза, че Мюлер е специалист по Близкия изток и не работи за Отдела за вътрешен тероризъм, така че е доста необичайно точно той да бъде избран за тази работа. Освен това ми каза, че първоначално за наблюдение е бил избран някой си Джон Кори, също бивше нюйоркско ченге като Мюлер и също човек от Близкоизточния отдел. И то специално избран. Защо? Това е въпросът. Какво значение има кой точно ще е жертвата?
    Ландсдейл запали цигара и продължи:
    — Тогава си спомних, че човекът от ЦРУ, който ми разказа за Горски пожар, навремето е бил прикрепен към ФКТС и здравата са напърдели гащите с въпросния Кори. Всъщност не са се разминали само с пръдни. Стигнало се е до опит за убийство.
    Мадокс си погледна часовника.
    — Един от многото проблеми помежду им явно е настоящата съпруга на Кори — зачислен към спецчастта агент на ФБР. — Ландсдейл се усмихна. — Винаги има замесена жена, знаеш го.
    Мадокс също се усмихна.
    — Сексуалната завист винаги е била неизвестна величина в историята. Цели империи са рухвали, защото Джак чукал Джил, а тя се чукала освен с него и с Джим. Но какво общо има това с нас?
    — Просто смятам, че не е съвпадение, че на мястото на Мюлер е трябвало да седи Кори и да чака края си.
    — Скот, понякога съвпадението си е просто съвпадение — отбеляза Мадокс. — И какво значение има дали е единият, или другият?
    Ландсдейл се поколеба.
    — Но ако не е съвпадение, виждам в случая ръката на учителя. На онзи, който ми каза за Горски пожар, осигури ми мястото в Белия дом и ме въведе в Къстър Хил Клуб… но това е невъзможно, защото той е мъртъв. Или би трябвало да е мъртъв — добави. — Умря в Световния търговски център.
    — Хората са или мъртви, или живи — посочи Мадокс.
    — Този тип е върховният призрак. Мъртъв, когато е нужно, жив, щом се наложи да се появи. Важното е, че ако той стои зад присъствието на Мюлер тук, тогава съм много по-спокоен за шансовете ни през следващите четиридесет и осем часа да изпълним Проект Зелено и да се стигне до съответното задействане на Горски пожар от страна на правителството.
    Мадокс впери поглед в него.
    — Щом това те успокоява, радвам се за теб, Скот. Но в крайна сметка, господин Ландсдейл, не е важно какво става във Вашингтон, а какво става тук. Разработвам този план почти цяло десетилетие и ще се погрижа да бъде изпълнен.
    — Не и ако те пипнат до два дни — каза Ландсдейл. — Бъди благодарен, че имаш приятели във Вашингтон. И особено благодарен, ако бившият ми ментор в тайните служби е жив и те наглежда.
    — Е, щом казваш… Може би, когато всичко свърши, ще мога да се срещна с този човек, стига да е между живите, и да му стисна ръката. Как се казва?
    — Не бих ти казал дори ако е наистина мъртъв.
    — Е, ако случайно го видиш — жив имам предвид — и ако той е бил моят ангел пазител, кажи му едно благодаря от мен.
    — Непременно. Мадокс посочи вратата.
    — Да продължим срещата.
    Докато Ландсдейл вървеше към вратата, Мадокс кимна. Беше доволен, че за въпросния загадъчен мъж се мисли така добре. Всъщност той не бе загинал на единадесети септември и в момента пътуваше към Къстър Хил Клуб. Господин Тед Наш, стар приятел на Бейн Мадокс, се бе обадил непосредствено преди срещата на Изпълнителния съвет, за да провери дали Джон Кори е задържан. Когато Мадокс му каза, че в мрежата се е хванал някой си Хари Мюлер, Наш, изглежда, остана разочарован. „Грешка — каза, но добави оптимистично: — Ще се опитам да домъкна Кори до Къстър Хил Клуб. Ще ти хареса, Бейн. Егоистична гадина и хитра почти колкото нас“.
    Мадокс влезе след Ландсдейл в стаята и зае председателското място.
    — Срещата ще продължи според дневния ред. — Посочи черния куфар в средата на помещението. — Това нещо, което виждате за първи път, е съветска РА–155 с тегло тридесет и пет килограма, съдържаща единадесет килограма много чист плутоний, а също така и детонатор.
    Хари зяпна куфара. В ЕЯБ така и не му бяха казали какво точно да търси малките атомни устройства можеха да имат различни форми и размери и — както бе казал инструкторът: „Не очаквайте да видите череп с кръстосани кости или нещо от сорта. Просто разчитайте на детекторите си“.
    — Това малко нещо е с мощност пет килотона, около половината от мощността на хвърлената над Хирошима бомба — продължи Мадокс. — Тъй като устройството е старо и се нуждае от непрекъсната поддръжка, експлозията може да се окаже и по-слаба. Това обаче не бива да ви успокоява, ако се случи да седите до него.
    И се разсмя.
    — Всъщност ние седим до него — посочи Ландсдейл.
    Мадокс не му обърна внимание.
    — За ваше сведение, господа, това малко нещо е в състояние да изравни със земята центъра на Манхатън и за миг да убие около половин милион души, следвани от още толкова от вторичните поражения.
    Отиде до куфара и постави ръка отгоре му.
    — Невероятна технология. Трябва да се запитате какво ли си е мислил Бог, когато е създавал атоми, които могат да бъдат разцепвани или сливани от смъртните и да отделят такива свръхестествени количества енергия.
    С ужасно много усилия Хари Мюлер отмести поглед от атомната бомба. Сякаш едва сега забеляза бутилката вода пред себе си. Вдигна я — ръката му трепереше — и отпи.
    — Нещо не ми изглеждате много добре — каза Мадокс.
    — И вие не изглеждате добре. Откъде го взехте това нещо, по дяволите?
    — Всъщност това бе лесната част. Просто въпрос на пари, както е с всичко останало в този живот, плюс частните ми самолети, които да ги превозят от една от бившите съветски републики. Ако ви интересува, платих от собствения си джоб десет милиона. За всичките четири бомби, не за една. Можете да си представите колко подобни куфарчета са си купили хора като Осама бин Ладен.
    Хари допи водата си и взе бутилката на Ландсдейл — заедно с химикалката му, която прибра в джоба си. Никой не забеляза, тъй като Мадокс продължаваше да говори.
    — Ние не сме чудовища, господин Мюлер. Ние сме почтени хора, които ще спасят западната цивилизация, своите семейства, своята страна и своя Бог.
    — Като убиете милиони американци? — попита Хари почти инстинктивно.
    — Ислямските терористи така или иначе ще ги убият, Хари. Просто е въпрос на време. По-добре е да го направим по-скоро. Освен това ние ще избираме градовете, а не те.
    — А бе, вие да не сте откачили съвсем?
    — Задръж, Хари! — сряза го Мадокс. — Само допреди малко нямаше нищо против идеята да се затрие целият ислямски свят — мъже жени, деца, наред със западните туристи и бизнесмени, както и всеки, който се озове в Близкия изток през следващата седмица…
    — Следващата седмица ли?
    — Да. И, както казах, за това можеш да благодариш на себе си в на службата си. Днес ти просто душеше наоколо. Утре или вдругиден тук ще гъмжи от федерални агенти, а вероятно и войници от Кемп Дръм, които ще дойдат да те търсят — и ще намерят… това.
    Мадокс стовари ръка върху куфара.
    — И тъй, налага се да те скрием и да пратим куфарите на окончателното им местоназначение. — Той се обърна към останалите. А Междувременно ще продължим с текущите въпроси. Първо…
    Натисна едно копче на пулта пред себе си. Светлините угаснаха и на стената светна голям плосък екран, изобразяващ цветна карта на Близкия изток и Източна Азия.
    — Да разгледаме света на исляма, който предстои да унищожим.

10

    — Това, господа, е земята на исляма — от Атлантическия бряг на Северна Африка през Близкия изток и Централна Азия чак до Източна Азия, завършваща с мюсюлманската страна с най-многочислено население — Индонезия, която е и последното бойно поле във войната срещу тероризма. — Бейн Мадокс направи кратка пауза за по-голям ефект 8 продължи: — Днес в тези страни живеят над един милиард мюсюлмани. По някое време през следващата седмица ще станат доста по-малко.
    — Едни осигури списък на ислямските градове, набелязани за цели на Горски пожар… — Погледна листа пред себе си и се позасмя: — Прилича на списък с коледни желания.
    Никой друг не се засмя и Мадокс добави:
    — Ед ще ни запознае по-подробно с Горски пожар. Заместник-министърът на отбраната Едуард Улфър взе думата.
    — Всъщност списъците са два — първостепенен и второстепенен. Списък А включва целия Близък изток — арабското сърце на исляма, както и някои специфични цели в Северна Африка, Сомалия, Судан, ислямски територии в Централна Азия и няколко цели в Източна Азия. В общи линии списъкът е останал непроменен през последните двадесет години, но от време на време добавяхме по някоя нова цел като северната част на Филипините, превърнала се в развъдник на ислямския фундаментализъм. Забележете също, че се случва и да премахваме цели. Например в резултат на скорошната окупация на Афганистан премахнахме по-голямата част от страната от списъка, както и някои места в района на Залива, Централна Азия и Саудитска Арабия, където в момента са разположени американски войски.
    Всички занимаха. Някои започнаха да си водят бележки. Улфър продължи:
    — Освен това набелязахме нови цели в Южен Афганистан, поточно в района на Тора Бора и прилежащите гранични райони с Пакистан, където смятаме, че се крие Бин Ладен. Ако този кучи син преживее това, ще стане цар на Ядрената пустош.
    Някой все пак се засмя на тая тъпа шега.
    — А защо списъците са два? — попита Скот Ландсдейл.
    — Според план Горски пожар има два начина на ответен удар — обясни Улфър. — Списък А винаги фигурира, а списък Б се добавя Допълнително, в зависимост от степента и характера на терористичната атака срещу Америка. Например, ако атаката е с биологическо или химическо оръжие, ще бъдат унищожени само целите от списък А. Ако атаката е ядрена и унищожи един или повече американски градове, се добавя и списък Б — без абсолютно никакви колебания.
    — Знаем, че атаката срещу Америка ще е ядрена, защото ние сме хората с бомбите — каза Мадокс.
    Възцари се тишина.
    — Бейн, не карай през просото — въздъхна Пол Дън.
    — Съжалявам, Пол, но това не е светско събиране на Съвета по национална сигурност. Тук казваме това, което мислим.
    Пол Дън не отговори и Улфър продължи:
    — Винаги е имало загриженост относно нивото на радиоактивното замърсяване и климатичните промени… поради което се наложи и създаването на първостепенен и второстепенен списък. Освен това, разбира се, не всички ислямски страни подкрепят терористи или са враждебно настроени към Съединените щати. Горски пожар обаче премахва голяма част от тези съмнения, като определя ответния удар в зависимост от характера на атаката срещу Съединените щати. Така например, ако някакво химическо или биологическо оръжие убие само, да кажем, двадесет хиляди души в Ню Йорк или Вашингтон, в отговор ние ще поразим само шейсет и двете цели от списък А. Не искаме да излезе, че прекаляваме.
    Ландсдейл се изсмя на абсурдността на това изявление, но никой от останалите като че ли не забеляза иронията в ситуацията. Улфър продължи:
    — Към днешна дата в двата списъка попадат общо сто двадесет и две цели. Предполагаме, че първоначалните жертви ще възлизат на около двеста милиона души, плюс още около сто милиона за следващите шест месеца, когато радиацията вземе своето. По-нататъшните смъртни случаи от болести, облъчване, глад, самоубийства, граждански войни и тъй нататък трудно могат да се преценят. — Говореше съвсем прозаично.
    Никой не коментира.
    — Създателите на Горски пожар разбираха, че трябва да се гарантира, че на никой бъдещ президент и неговата администрация няма да се наложи да прави каквито и да било стратегически или морални избори. Ако се случи събитие хикс, отговаряме със списък А. Ако се случи игрек, добавяме и списък Б. Елементарно.
    Хари Мюлер гледаше мъжете на масата. Допреди половин час му се бяха стрували малко нервни, но сега изглеждаха съвсем спокойни. Сякаш си казваха: „Добре, почваме“.
    Погледна Мадокс, който се бе взрял в телевизионния екран, и видя че на лицето му играе шантава усмивка, сякаш гледа порно. Мадокс усети, че Хари го гледа, и му смигна.
    Хари се обърна и се загледа в екрана. „Господи! Истина е. Бог да ни е на помощ“.
    — Горски пожар е просто версия на ГВУ — продължи Улфър. — Всъщност Горски пожар бе предложен, разработен и внедрен от група стари воини от Студената война по времето на Рейгъновата администрация.
    Млъкна за момент и продължи едва ли не благоговейно:
    — Това бяха истински мъже. Бяха се гледали очи в очи със Съветите — и онези мигнаха първи. Дадоха ни голям урок и ни оставиха голямо наследство. За да сме достойни пред онези, които ни дадоха един свободен от съветския терор свят, трябва да направим на ислямските терористи онова, което воините от Студената война бяха приготвили за Съветския съюз.
    Отново се възцари тишина. Накрая се обади генерал Хокинс:
    — Руснаците поне имаха някаква чест и здравословен страх от смъртта. Щеше да е жалко да унищожим градовете и хората им. Но тези копелета — ислямистите — заслужават всичко, което ще си получат.
    — Да видим какво точно ще получат — каза Мадокс и се обърна към Едуард Улфър.
    — Ще получат сто двадесет и две ядрени бойни глави с различна мощност, пренесени предимно от атомни подводници клас „Охайо“, разположени в Индийския океан, както и няколко изстреляни от Северна Америка междуконтинентални балистични ракети — каза той. — Руснаците ще бъдат уведомени минута преди изстрелването, в знак на учтивост и предупреждение.
    — Тези бойни глави са много малък процент от нашия арсенал — каза генерал Хокинс. — Ще ни останат още хиляди, ако се наложи да нанесем втори удар срещу исляма или ако на руснаците или китайците им хрумне някоя тъпа идея.
    Улфър кимна.
    — В списък А са почти всички столици в Близкия и Средния изток — Кайро, Дамаск, Аман, Багдад, Техеран, Исламабад, Рияд и тъй нататък, както и някои по-големи градове, известни тренировъчни лагери на терористите и всички военни съоръжения. — Той хвърли поглед към записките си. — Първоначално Могадишу в Сомалия бе включен в списък Б, но след Блек Хок бе преместен в списък А, за да се отмъсти за тази позорна операция. Същото се отнася и за пристанищния град Аден в Йемен — крайцерът „Коул“ също трябва да бъде отмъстен.
    — Радвам се, че списъкът се осъвременява. Имаме да си връщаме за много неща.
    — Наистина, така е — отвърна Улфър. — Но колкото и да ни се иска да отмъстим за бомбената атака срещу казармите на морските пехотинци в Бейрут, градът не фигурира в списъка. Половината от населението му са християни и Бейрут ще е за нас предмостие към един нов, по-добър Близък изток. Обърнете също така внимание, че Израел вече няма да бъде заобиколен от врагове. А от пустош.
    — Израелците знаят ли за Горски пожар? — попита Ландсдейл.
    — Знаят онова, което знаят и враговете ни — отвърна Улфър. — Планът им бе представен като възможност. Не са особено щастливи от мисълта, че ще ги засипе радиоактивен прах, но имат добра гражданска защита и ще могат да издържат, докато въздухът се изчисти.
    — С две думи — би ли ми препоръчал да се разходя до Божи гроб за Великден? — с усмивка попита Ландсдейл.
    — Става дума за цял един нов свят, Скот — отвърна Улфър. — Свят, в който мерките за сигурност по летищата ще са такива, каквито бяха през шейсетте. Свят, в който семейството и приятелите ти отново ще могат да те посрещат на изхода и в който гардеробите за багаж не са спомен от миналото. Свят, в който всеки пътник не се третира като потенциален терорист и където безопасността на самолетите е свързана с механични проблеми, а не с терористи. Свят, в който всеки американски турист или предприемач не е потенциална мишена. В този Нов свят, господа, всеки американец ще бъде посрещан любезно, с уважение и с малко благоговение — така, както а гледали на нашите бащи и дядовци, освободили Европа и Азия от злото. Така че, Скот, спокойно можеш да планираш екскурзия до Божи гроб за Великден. С теб ще се отнесат добре и няма да е нужно да се безпокоиш за терористи в разни претъпкани кафенета. Изгледа всички и продължи:
    — Основните цели включват и мюсюлмански светини като Медина, Фалуджа, Кум и други. Само по себе си това ще изтръгне сърцето на исляма. Най-свещеният им град, Мека, ще бъде пощаден — не от чувствителност към религията, а като заложник, който ще бъде унищожен, ако някои оцелели терористи решат да заплашват или да отвръщат на удара. Правителствата в Близкия изток знаят това и ни помолиха да пощадим и Медина, ако се случи най-лошото. Нашият отговор беше не.
    — Добър отговор — обади се Мадокс. — Имал съм много неприятни сделки със саудитската кралска фамилия. Другата седмица те ще са история и единственото хубаво нещо на онзи район — петролът под пясъка — ще е наше.
    Едуард Улфър пренебрегна коментара му и продължи:
    — Другият свещен за мюсюлманите град, който няма да бъде унищожен, е, разбира се, Йерусалим, който е свещен също така и за християнството и юдаизма. Очакваме, че след Горски пожар евреите ще прогонят мюсюлманите от Йерусалим, Витлеем, Назарет и другите християнски светини под техен контрол. Ако не го направят, ще го направим ние.
    — Като стана въпрос за пощадени градове, виждам в списъка доста турски селища, но не и Истанбул.
    — Истанбул е историческа съкровищница, която географски се намира в Европа и отново ще започне да се нарича Константинопол — обясни Улфър. — Мюсюлманите ще бъдат отстранени. Всъщност, господа, за света след Горски пожар има политически план, който прекроява някои линии на картите и премества хора от места, където не искаме да бъдат. На първо място Йерусалим, Бейрут и Истанбул — не съм напълно запознат с подробностите на плана.
    — Какъвто и да е той, ще го оставим на Държавния департамент да се трепе с него.
    — Точно така — каза генерал Хокинс. — С унищожаването на Багдад и по-голямата част от Ирак няма да е нужно да водим война със Саддам Хюсеин.
    — Всъщност няма да ни се налага да водим войни и със Сирия, Иран или някоя друга неприятелска страна — те просто вече няма да съществуват.
    — Изглежда чудесно — каза Мадокс. — Нали, Хари? Хари се поколеба за момент, после каза:
    — Да. Стига да си падаш по масови убийства. Мадокс впери поглед в него.
    — Хари, имам син — Бейн-младши, офицер от запаса на Въоръжените сили. Ако започнем война с Ирак, ще го мобилизират и може да загине там. Иначе казано, предпочитам да видя всички жители на Багдад избити, отколкото да получа известие, че синът ми е мъртъв. Това егоистично ли е?
    Хари не отговори, но си помисли — да, егоистично е. Освен това Мадокс удобно бе забравил американските синове и дъщери, които щеше да унищожи в самата Америка.
    — Понякога вицът казва истина, която хората не са склонни да приемат. Нека ви разкажа един виц, господин Мюлер. Може би сте го чували, като се има предвид професията ви — каза Мадокс и се усмихна самодоволно. — Президентът — шефът на господин Дън — и министърът на отбраната — шефът на господин Улфър — имат несъгласия по някои политически въпроси, затова се обръщат към един младши помощник и министърът на отбраната му казва — решихме да избием с атомни бомби един милиард араби и една прекрасна синеока блондинка с огромен балкон. Какво ще кажете? Младият помощник пита — господин министър, защо искате да бомбардирате такава красива жена? Виждаш ли? — обръща се министърът към президента. — Казах ти, че на никой не му пука за един милиард араби.
    Разнесе се кратък вежлив и сдържан смях. Хари също се усмихна — нищо че вицът беше стар. Беше го чувал сто пъти.
    — Сега ясно ли е? — попита Мадокс. Едуард Улфър отново взе думата.
    — Колкото до Ирак, войните по суша са много скъпи по отношение на хора, материали и финанси. Освен това преките военни действия винаги имат нежелателни последици. От личен опит зная — и Пол ще го потвърди, — че тази администрация е твърдо решена да провокира война с Ирак, после със Сирия и накрая с Иран. Мисля, че по принцип никой от нас не би се противопоставил на това. Но онези от нас, които са се били във Виетнам — Бейн, Джим и аз, — можем да кажем от позициите си на донякъде авторитети, че когато пуснеш духа на войната, той става неуправляем. Красотата на ядрената атака е в това, че тя е бърза и евтина. Вече сме купили и платили за огромния атомен арсенал. В момента разполагаме с около седем хиляди бойни глави, които просто стоят по хранилищата и не правят нищо. Срещу малка част от цената на тези бомби можем да постигнем невероятни резултати, които просто нямат равни на себе си.
    Ухили се и добави:
    — На „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ няма да им се налага да се чудят дали печелим, или губим войната срещу тероризма.
    Всички се разсмяха.
    — Искаш да кажеш, че няма да ми се налага да чета в „Таймс“ разни сърцераздирателни истории за малки момичета и техните баби, ранени от американски куршуми ли? — попита Бейн Мадокс.
    Отново се разнесе смях.
    — Не мисля, че „Таймс“ или „Уошингтън Поуст“ ще са склонни да пратят репортери в ядрените пепелища в търсене на така наречените хуманни истории.
    Мадокс се изхили, отново погледна картата на екрана и премести курсора към Южен Египет.
    Виждам, че в списъка фигурира и бентът на Асуан. Предполагам че това е цел номер едно.
    Да, така е — отвърна Улфър. — Една ракета с няколко бойни глави ще разруши стената, ще запрати милиарди кубически метри вода по течението на Нил и те ще пометат Египет и ще избият между четиридесет и шейсет милиона души, преди да стигнат до Средиземно море. Това ще е най-голямата локална загуба на живот и собственост. В района няма петролни полета. За съжаление, ще се наложи да приемем гибелта на хилядите западни туристи, археолози, предприемачи и така нататък, както и на историческите обекти. Е, пирамидите все ще оцелеят.
    — Ед, виждам в долината на Нил няколко египетски града, които също фигурират в списъка — каза Мадокс. — Като се има предвид, че водите на Асуан ще ги унищожат, ракетите не са ли излишни? Или са библейски?
    — Всъщност не съм се замислял за това. — Улфър за момент замълча. — Предполагам, че водата ще изгаси пожарите в горящите градове.
    — Лошо — отбеляза Мадокс.
    — Лошата новина, която вече споменах, е големият брой западняци, които ще бъдат убити при тази атака. Туристи, бизнесмени, служители в посолствата и тъй нататък. Броят им може да достигне сто хиляди, като повечето от тях са американци.
    Никой не коментира.
    — За съжаление не можем да предвидим и кога районите отново ще са годни за обитаване или достатъчно стабилни в социално отношение, за да се поднови доставката на петрол — продължи Улфър. — Според анализа на Министерството на отбраната това няма да доведе до голям глобален или национален недостиг, тъй като страните, които добиват петрол, вече няма да го използват. Това означава, че петролът от други източници и от резервите би трябвало да е достатъчен, за да задоволи краткосрочно търсенето в Америка и Западна Европа. Вероятно саудитският петрол ще стане достъпен най-напред за самите нас, след около две години.
    — Вие от правителството трябва по-често да разговаряте с представители на частния сектор като мен — намеси се Мадокс. — Според моя анализ саудитският петрол ще се товари на танкери и ще се доставя в Америка след около година. Мисля, че ще можем да изкараме по сто долара на барел, ако последиците от ядрените удари върху добива и транспортирането са достатъчно тежки. Улфър се поколеба, след което отвърна:
    — Бейн, министерството на отбраната предвижда около двадесет долара за барел, тъй като ще контролираме всички аспекти на добива и транспорта. Идеята е, че ще се нуждаем от евтин петрол за съживяване на американската икономика, която според преценките ни ще преживее сериозен упадък, след като два американски града пострадат от ядрен удар.
    Бейн Мадокс махна с ръка.
    — Мисля, че и това е преувеличение. Ще видите, че борсовите индекси ще паднат с няколко хиляди пункта за по-малко от година. Някои градове рязко ще намалят населението си за няколко месеца, както стана с Ню Йорк след единайсети септември. Но след като стане ясно, че врагът е мъртъв и погребан, ще станете свидетели на американски ренесанс, който ще изуми целия свят. Не бъди песимист, Ед. Ако рухването на Съветския съюз бе зората на века на Америка, то заличаването на исляма ще ни въведе в хилядолетието на Американския мир, просперитет и сигурност. Да не споменавам за безусловното надмощие. Пред Американското хилядолетие Римската империя ще изглежда като страна от Третия свят.
    Никой не се обади, така че Мадокс продължи:
    — Нещата ще се променят. Последната глобална заплаха за Америка ще е изчезнала и цялата нация ще се обедини около правителството, както стана след единайсети септември и Пърл Харбър. С вътрешните врагове, в това число и нарастващото мюсюлманско населете, ще се разправим без протести. Няма да сме свидетели на каквито и да било антивоенни демонстрации нито тук, нито където и да било по света. А онези копелета, дето танцуваха по улиците след единайсети септември, ще са или мъртви, или ще ни целуват краката.
    Пое дъх и заговори по-бързо:
    — Европейците ще си затворят устите за дребни пари, след което ще Дойде ред на Куба и Северна Корея. Руснаците също няма да смеят да се обаждат, защото след като вече сме пуснали бомбата, всички ще разберат, че няма да се поколебаем да го направим пак, А когато му дойде времето, ще смажем Китай, преди да стане достатъчно силен, че да ни заплашва.
    Докато Мадокс продължаваше тирадата си, Хари Мюлер гледаше останалите. Стори му се, че се чувстват малко неудобно, че домакинът им вече се е разправил с ислямските терористи и намира нови врагове за убиване. А освен това присъстваше и моментът с петрола, който изглеждаше поне толкова важен за Бейн Мадокс а Глобъл Ойл Корпорейшън, колкото и отърваването от самите терористи. Хари вече знаеше, че този тип е смахнат, но едва сега виждаше до каква степен — както и приятелчетата му.
    Мадокс стана. Гласът му изтъня.
    — Като ветеран от Виетнам ви заявявам, че ще възвърнем изгубената си чест, когато американските войници влязат в Сайгон и Ханой без капчица възражение от Китай или когото и да било.
    Огледа четиримата си колеги и завърши:
    — За нас неизползването на атомните бомби, продължаването на тази борба с враговете ни с конвенционални и дипломатически средства, пилеенето на живот и пари, проточването на борбата във времето без ясни изгледи за победа е морално неправилно. Имаме начин да приключим всичко това бързо, решително и евтино с помощта на оръжията, които вече притежаваме. Да не ги използваме срещу онези, които биха ги обърнали срещу нас, стига да можеха, е равносилно на национално самоубийство, стратегически провал, противопоставяне срещу здравия разум и обида към Бог.
    И Мадокс седна.
    В стаята цареше гробна тишина.
    Хари Мюлер изучаваше лицата на присъстващите на слабата светлина. „Да, знаят, че е побъркан. Но не им пука, защото просто казва онова, което си мислят“.
    Мадокс запали цигара и каза съвсем прозаично:
    — Добре. Сега да видим кои американски градове трябва да бъдат пожертвани и как и кога ще стане това.

Пета част
Събота
Норт Форк, Лонг Айланд

    Насау Пойнт, Лонг Айланд, 2 август 1939 г.
    До: Ф. Д. Рузвелт, Президент на Съединените щати,
    Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия

    Сър… възможно е да се предизвика верижна ядрена реакция в голяма маса уран, при което ще се генерират огромни количества енергия и нови, подобни на радия елементи… така, господин президент, е възможно да се отприщи огромна разрушителна сила.
Алберт Айнщайн

11

    След вечерята в ресторанта баржа потеглихме към Ориент Пойнт на източния край на Норт Форк на Лонг Айланд.
    В небето имаше облаци, но въпреки това успях да видя звезди — нещо, което рядко ми се случва в Манхатън.
    Норт Форк е брулена от вятъра ивица суша, много красива и същевременно сурова, заобиколена от Лонг Айланд Саунд от север, Гардинърс Бей на юг и Атлантическия океан на изток.
    Тъй като водата тук запазва натрупаната през лятото топлина по-дълго, есента е обикновено сравнително топла за тази географска ширина. Всъщност този микроклимат, а може би и глобалното затопляне като цяло, е причина за неотдавнашната поява на лозята и туристическия бум, довели до промяната в излъчването на земята.
    Като дете идвах тук през лятото с родителите си и други смели и не толкова заможни семейства, които не можеха да си позволят почивка в Хамптънс или специално желаеха да избегнат тамошните тълпи.
    Такава жилава душа бил и Алберт Айнщайн, дошъл тук да летува в местността Насау Пойнт през 1939 г. Тъй като нямал с какво друго да се занимава, очевидно е разполагал с много време за мислене. И един ден, подбуден и от други физици, написал писмо на Франклин Рузвелт (известно сега като писмото от Насау Пойнт), с което настоятелно съветва президента да се заеме с разработването на атомна бомба, преди нацистите да са успели да създадат своя собствена. Останалото, както се казва, е история.
    — Хайде да се гмуркаме — предложих на Кейт предвид микроклимата и затоплящото се време.
    Тя ме погледна.
    — Джон, октомври е.
    — Да се възползваме първи от предимствата на глобалното затопляне. След десет години на това място ще растат палми вместо лозя и през октомври ще идват хиляди хора, за да се пържат на слънце.
    — Ами тогава да се върнем след десет години и да поплуваме.
    Продължих на изток по шосе 25 — стар път от колониалната епоха, известен като Кралската магистрала по времето, когато тук командвали британците. На отвесните скали покрай пътя, от север, се виждаха стари бели дъсчени къщи и новопостроени летни вили от кедър и стъкло. Никога не съм изгарял от желание да съм богат, но от време на време се замислям дали да не започна някоя нова революция, за да сложа ръка върху крайбрежната вила на някой борсов агент. Естествено ще му я върна след няколко години. Така всеки ще има полза от това.
    Наближавахме Ориент Пойнт. Пред нас се виждаше терминалът на ферибота до Ню Лондон, Кънектикът, а зад него — забранената зона, откъдето с правителствен ферибот се стигаше до свръхсекретния Център за изследване на болести по животните на Плъм Айланд.
    Естествено това ме накара да се сетя за онова лято, когато се възстановявах от огнестрелните си рани там и се оказах замесен в двойно убийство, докато трябваше да гледам как дупките от куршуми по тялото ми се затварят. Забърках се и с една дама, Ема Уайтстоун. И до днес често се сещам за нея.
    Покрай същия случай се запознах и с друга дама, Бет Пенроуз окръжен детектив от отдел „Убийства“. Тя предхождаше Кейт, може би се бяха засекли за кратко, така че Плъм Айланд и Бе Пенроуз не изникваха много често, когато двамата с жена ми говорехме за стари случаи.
    Тогава срещнах за първи път и господин Тед Наш от Централното разузнавателно управление и тази среща щеше да окаже дълбоко влияние върху живота ми — а както се оказа, и върху неговия собствен. Пребиваването му на този свят вече е приключило, така че едва ли мисли повече за мен, макар аз непрекъснато да се сещам за него.
    А по една друга шантава прищявка на съдбата Тед Наш познаваше Кейт преди мен и наистина смятам, че помежду им е имало нещо, преди да се появя.
    Затова понякога си фантазирам, че Наш е успял да оцелее при удара срещу Световния търговски център и че някой ден ще го срещна отново. Фантазията ми продължава с устна конфронтация, от която естествено излизам победител, следвана от физически сблъсък без пистолети, като в крайна сметка го мятам от някоя отвесна скала или небостъргач. Понякога пък просто чупя врата му и го гледам как се гърчи.
    — За какво си се замислил? — попита Кейт. Отърсих се от радостните си бленувания.
    — За това какво прекрасно място е светът.
    — Как казваш, че ти беше името?
    — Бъди по-мила. Опитвам се да вляза в настроението на… Както и да е.
    — Добре. Хайде тогава да се върнем в квартирата и да се любим — предложи тя.
    Моментално направих обратен завой на две гуми, натиснах газта до дупка и колата полетя по пустия път.
    — Намали.
    Отпуснах педала. Както гласи старата приказка, жените се нуждаят от причина, за да правят секс. А мъжете — само от място. В този дух бързо завих наляво при един знак, на който пишеше ЩАТСКИ ПАРК ОРИЕНТ БИЙЧ.
    — Накъде тръгна?
    Към едно романтично местенце.
    Джон, хайде да се върнем в квартирата и…
    Това е по-близко.
    Стига, Джон. Не обичам да го правя навън.
    На мен пък изобщо не ми пука къде го правя — стига да го правя, И показалецът в гащите ми определено сочеше в тази посока.
    Продължих по тъмния тесен път през камъша и тръстиката по дължината не тесния полуостров. Сушата се разшири, видях пролука в зеленината отляво и завих по пътеката, която стигаше до водата. Превключих на двойна предавка и джипът продължи по неравната земя, докато не стигна един малък плаж на Гардинърс Бей.
    Изключих двигателя, слязохме от джипа, свалихме обувките и чорапите си и пристъпихме към водата.
    На изток виждахме загадъчния бряг на Плъм Айланд, а на юг се простираше Гардинърс Айланд, собственост на рода Гардинър от 17 в., където според преданието капитан Кид заровил съкровището си. Може и да е истина, но Гардинър така и не са споменавали нито думичка по въпроса.
    Още по-нататък на юг се виждаха светлините на Хамптънс. Онези, които летуваха там, разполагаха с повече съкровища от онези, за които би могъл да си мечтае който и да било пират за цял живот трупане и грабежи.
    На аз се отклонявам от конкретната тема, а тя бе овладелият ме нагон.
    — Хайде да поплуваме — казах, свалих якето си и го метнах на пясъка.
    Кейт топна пръст във водата.
    — Студена е.
    — По-топла е от въздуха. — Свалих си ризата и панталоните. — Хайде.
    Смъкнах боксерките и пристъпих във водата. Ужас. Оная ми работа клюмна като студен макарон. Естествено това не убягна от погледа й.
    — Май трябва малко да се поохладиш — каза Кейт и ме бутна. — Давай, Тарзане.
    Какво пък, идеята все пак беше моя. Припомних си ежегодното януарско къпане на клуб „Полярна мечка“ в Атлантическия океана Кони Айланд, нададох смразяващ кръвта рев, втурнах се към водата и се гмурнах.
    Помислих си, че сърцето ми спира, тестисите ми определено решиха да се приберат в слабините, а втвърденият ми доскоро член се сви до размерите на запетайка в телефонен указател.
    Останах под вода колкото се може по-дълго, после подадох глава и заплувах.
    — Няма проблем, стига да се престрашиш! — извиках на Кейт.
    — Добре. Стой си там. Аз се връщам в квартирата. Чао!
    — А аз си мислех, че агентите на ФБР са яки! — викнах й. — Ти си путка!
    — А ти си идиот. Излизай, че ще замръзнеш и ще пукнеш.
    — Добре… ох… майчице… схващам се…
    Потънах, после подадох глава, изплюх вода и извиках:
    — Помощ!
    Чух я да казва: „По дяволите“, а може би беше: „Дави се“. Смъкна си дрехите, пое дълбоко дъх и се затича, докато водата не стигна до кръста й, после се гмурна и заплува към мен.
    Напълних дробовете си с въздух и се отпуснах по гръб, загледан в прекрасното нощно небе. Мисля, че успях да различа Пегас през рехавите облаци.
    Кейт доплува до мен и спря.
    — Задник. — Моля?
    — Ако не се давиш сега, след минутка определено ще гълташ вода.
    — Не съм казвал, че се давя — възразих аз. — Отпусни се по гръб. Ще ти покажа Пегас.
    Не мога да повярвам, че го направи, мамка му. Замръзвам!
    — Водата е по-топла от…
    Тя постави длан върху лицето ми и натисна главата ми надолу. И я задържа така. Дълго.
    Отдалечих се под вода и излязох зад нея. Прекрасният й гол задник се показа точно пред мен — как можех да се сдържа и да не я Пя любовно по дясната буза?
    Тя почти излетя от водата и когато подадох глава, плуваше в кръг и се мъчеше да ме открие в чернилката.
    — Току-що ухапах една белогъза акула — обясних й. Тя се обърна към мен и закрещя порой думи, които никак не звучаха добре. Успях все пак да различа „шибан идиот“. Е, стига толкова любовна игра.
    — Излизам — казах. — Ти оставаш ли да се къпкаш?
    Тя не отговори и загреба енергично към брега.
    Плуваше бързо, но аз я настигнах и започнахме да се състезаваме кой пръв ще стигне брега. По мое мнение и двамата сме доста борбени и именно това поддържа връзката ни така интересна. Освен това единият от нас е незрял идиот, за разлика от другия, така че в известен смисъл се допълваме — също като главния павиан в стадото и неговата учителка.
    Все пак мисля, че Кейт ми беше малко ядосана, затова я оставих да ме бие. Когато излизах от водата, тя вече се бършеше с панталоните и якето ми.
    Навън беше наистина студено. И духаше. Зъбите ми затракаха.
    — Доста освежаващо беше — казах.
    Отговор не последва.
    Опитах друг подход.
    — Страхотна плувкиня си. Какво ще кажеш за секс?
    Тя събираше дрехите си по пясъка и сякаш не ме бе чула.
    — Кейт? Ехо!
    Тя се обърна към мен.
    — Никога през живота ми не ми се е случвало да бъда с възрастен мъж, който да е толкова инфантилен, толкова тъп, толкова малоумен, толкова безмозъчен, толкова безразсъден, толкова…
    — Е, значи свирката ще си остане мечта — въздъхнах аз.
    — Какво? Майтапиш ли се?
    — Ами… Стори ми се, че каза…
    — Не ми говори.
    — Добре де.
    Стояхме си така голи на малкия плаж. Изглеждаше наистина страхотно — въпреки мократа коса и посинелите устни. Имаше невероятно атлетично и същевременно сладострастно тяло, гърди, които сякаш не се подчиняваха на закона за гравитацията, плоско и стегнато като барплот коремче, дълги крака, по-хубави от всички, които съм виждал, дори моите собствени, и триъгълник от руси косъмчета, който направо ме подлудява. Освен това задникът й е толкова стегнат, че едва бях успял да го ухапя, както си трябва.
    Тя също ме гледаше и знаех, че започва леко да се сгорещява — въпреки температурата на въздуха. Двамата наистина се привличаме физически и си пасваме сексуално, така че можем да правим любов дори и да не ми говори — което се случва приблизително два пъти седмично. Да си кажа правичката, понякога така ми харесва повече.
    Както и да е, аз първи тръгнах към нея. Тя се поколеба, после пусна дрехите си и пристъпи напред.
    Усетих как малко топла кръв успява да проникне отново в сбръчкания ми кренвирш.
    Стояхме на две крачки един от друг, лице в лице, след това ръцете ни се протегнаха и се прегърнахме. Големият Джон се вирна още малко, а след това тя го хвана с ръка и каза:
    — О, горещ е!
    Пъхнах пръсти между краката й.
    — И тук е горещо.
    Вече се бяхме разгорещили като пищови, доказвайки за пореден път, че когато имаш несъгласие с партньора си, е най-добре да пропуснеш разговора и да пристъпиш направо към секса.
    Приближихме се още повече. Усетих гърдите й върху своите, бедрата ни се докоснаха, дланите й обхванаха задника ми и ме притиснаха към нея.
    Коленичих, целунах русия гъсталак и се канех да легна по гръб, За да може да ме възседне, но тя изведнъж се обърна.
    — Целуни ме където ме ухапа.
    Няма проблем. Не помнех къде точно я ухапах, така че се погрижих за цялата площ.
    — Съжалявам — казах, както си стоях на колене.
    — Целуни пръстите на краката ми.
    Добре де. Целунах покритите й с пясък пръсти.
    — Лягай по гръб.
    Отпуснах се назад върху пясъка. Кейт коленичи между краката ми, взе Големия Джон в ръка и отбеляза:
    — Този тип се нуждае от малко работа. — Постави другата си ръка върху скротума ми. — А те къде са се дянали?
    — Някъде на топло.
    Тя склони глава между краката ми и след малко тестиси А и В се спуснаха на подобаващите им места, а Големият Джон стърчеше нагоре и сочеше към Пегас.
    Кейт ме възседна, протегна се и раздвижи бедра според собствения си ритъм, докато не получи един от тихите си бурни оргазми.
    Претърколи се от мен, стана и започна да се облича.
    Почувствах се малко злоупотребен.
    — Май ме забрави.
    Тя изтръска пясъка от сутиена си.
    — Много по-мил си с мен, когато си надървен.
    — Всъщност, когато съм надървен, ставам адски гаден.
    Тя се усмихна.
    — Ами. Като същинско пале си.
    Седнах.
    — Наистина съм към края. Няма да ти отнема повече от минута.
    Тя си нахлузи полата и пуловера.
    — Ако успееш да издържиш, докато стигнем до хубавия топъл душ, ще си заслужава чакането.
    — Споразумяхме се.
    Станах бързо и навлякох влажните си дрехи.
    Върнахме се при джипа и Кейт включи отоплението на пълна мощност.
    Излязохме от щатския парк и продължихме на запад към квартирата.
    — Ти ще си виновен, ако пипна пневмония — каза Кейт.
    — Зная. Съжалявам.
    — Наистина си помислих, че ме ухапа акула.
    — Зная. Тъпо беше. Съжалявам.
    — И никога, ама никога недей да се правиш, че се давиш.
    — Зная, че е непростимо. Съжалявам.
    — Ти си пълен чекиджия.
    — Зная. Искаш ли да се чукаме?
    Тя се разсмя.
    Карахме по пустата магистрала, държахме се за ръце и слушахме някакво радио от Кънектикът. Пускаха Джони Матис, Нат Кинг Кол и Ела Фицджералд.
    Стигнахме до квартирата, тъпият ключ заяде и едва не изкъртих вратата, но Кейт успя да отключи. Втурнахме се нагоре по стълбите като двама тийнейджъри, открили преди два часа какво е това секс.
    В крайна сметка горещият душ се оказа по-добър от студения плаж. Кейт остана вярна на думата си и определено се погрижи чакането да си заслужава.

Шеста част
Събота
Северната част на щата Ню Йорк

    Америка заедно с евреите е лидерът в развращаването и покваряването на ценностите, били те морални, идеологически, политически или икономически. Тя разпръсква гнусотии и разпуснатост сред хората с евтините си медии.
Сюлейман Абу Гаит,
говорител на Осама бин Ладен

12

    Членовете на Изпълнителния съвет и Хари Мюлер мълчаха.
    — Първо трябва да установим сроковете за Проект Зелено. Малките бомби — Бейн Мадокс махна към изправения куфар — се нуждаят от периодична поддръжка, за да се гарантира максималната проектирана мощ на детонацията. Тя е много сложна и е свързана с плутониевото ядро. Добрата новина е, че разполагам с ядрен физик, който се е занимавал с това. Името на господина е Михаил — руснак, дошъл да работи в Америка. Свързах се с него и очаквам утре да пристигне тук. Ако не стане нещо непредвидено, до утре вечер устройствата ще са готови.
    — Този Михаил знае ли нещо за Проект Зелено? — обади се Скот Ландсдейл. — Или за Горски пожар?
    — Разбира се, че не. Смята, че устройствата ще бъдат заложени в градове в Близкия изток. Това му се вижда смислено и не му е нужно да знае повече.
    — И къде е той в момента?
    — Живее на Източния бряг и работи за един американски университет. Това е всичко, което е достатъчно вие да знаете. Разбира, че това е спешно. — Мадокс се усмихна. — За петдесет хиляди долара на визита ще дойде колкото се може по-бързо.
    — И му имаш доверие? — попита Ландсдейл.
    — Ни най-малко. Предложих му обаче един милион, ако и когато бомбите се взривят. Естествено, размерът на сумата зависи от броя и мощта на експлозиите. Общо взето Михаил има сериозна подбуда.
    — А как ще реагира, когато бомбите гръмнат в американски градове вместо в Близкия изток? — попита Ландсдейл.
    — Нямам представа. А и какво значение има?
    — Какво ще стане с Михаил след детонациите?
    — Задаваш много въпроси, Скот — отбеляза Мадокс.
    — Просто съм много чувствителен на тема сигурност. Имам неприятното чувство, че Михаил може да прекали с водките и да изтърси пред някого, че работи почасово за Къстър Хил Клуб и че поддържа атомните им устройства.
    — Нямам намерение да допусна подобно нещо.
    — Това означава ли, че го държиш под око?
    — Не се безпокой за това.
    Хари Мюлер слушаше как изисканите господа обсъждат убийството на свидетел. Щом щяха да видят сметката на Михаил, който знаеше само част от всичко това, то самият той нямаше особени шансове — всъщност още отначало знаеше, че те така или иначе са нулеви.
    — Ясно е, че трябваше да забързаме нещата заради неканената поява на детектив Мюлер, но не виждам причина да не можем да задействаме Проект Зелено през следващите два дни — каза Мадокс. — Всъщност, господа, ние бяхме принудени и нямаме друг избор, освен да продължим напред.
    — Бейн — обади се Пол Дън, съветникът на президента, — мисля, че трябва да скрием тези бомби до по-добър момент…
    — Моментът, Пол, е сега. Смятам — по неотдавнашна информация, — че в правителството има хора, които започват да надушват нещо, и се налага да се задействаме, преди да ни дойдат на гости. Бомбите трябва да бъдат по местата си за един или два дни, а вие трябва да се върнете във Вашингтон и да бъдете до президента, така че когато ние започнем Проект Зелено, той да даде началото на Горски пожар. — Мадокс се обърна към Пол Дън. — Каква е програмата на президента за понеделник и вторник?
    Дън хвърли поглед към листа пред себе си.
    — В понеделник сутринта — Деня на Колумб — ще бъде в Белия дом, след това ще лети до Диърборн, Мичиган. Към три и половина ще кацне на международното летище в Оукланд. Както знаете, до Изборния ден остават по-малко от три седмици, така че президентът ще произнесе реч в подкрепа на Дик Постъмъс за губернатор на Мичиган. След това пътува с автомобил до „Риц-Карлтън“ в Диърборн, където ще говори на вечеря в подкрепа на местния кандидат за конгресмен Тадеъс Макотър. След това отпътува с Еър Форс 1 и би трябвало да се върне във военновъздушната база Райт-Патерсън към десет вечерта. Оттам продължава с хеликоптер до Белия дом и каца на Южната ливада към десет и половина.
    Мадокс се замисли.
    — Понеделник, Денят на Колумб… Възможно е ислямските терористи да решат да взривят бомбите си в американски градове точно на този ден.
    — Бейн, поради ред причини, един празник не е подходящо време да се… да се прави това — каза Пол Дън. — Първо, нито аз, нито Ед ще сме с президента, докато пътува. Скот също няма да е в Белия дом.
    Дън погледна Ландсдейл за потвърждение.
    — В понеделник съм на фирмен пикник и софтбол — каза агентът от ЦРУ.
    Мадокс се разсмя.
    — Е, тогава ще се наложи да отложим ядрената атака срещу Америка. — И се обърна към Едуард Улфър. — Може би ни трябва информация от СИПЕ, която да ни помогне да вземем решение.
    Улфър кимна.
    — Може би всички знаете по нещо за СИПЕ — Съвместния извънреден план за евакуация. По време на Студената война той изискваше президентът и подбрана група военни и политически лидери да бъдат отведени колкото се може по-бързо, с хеликоптер или друг транспорт, до Райт-Патерсън или Националното летище, в зависимост от това кое е по-наблизо. Там винаги има готов за излитане реактивен самолет Е–4В. Самолетът се нарича Национален извънреден въздушен команден пункт — НИВКОП, известен с кодовото име Наколенник или Самолетът на Съдния ден. Улфър огледа присъстващите и продължи:
    — Разбира се, президентът си носи ядреното куфарче и може да нанесе ответен удар от летящия команден пункт. Съществува обаче разработен след единайсети септември вариант на СИПЕ и Наколенник, който се прилага в случай, че атаката срещу Америка не е от междуконтинентални балистични ракети. Ако се установи, че нападението е дело на терористи, се приема, че не разполагаме с предупреждението от десет или петнадесет минути, което ни дават летящите междуконтинентални ракети, и че всеки миг във Вашингтон може да се взриви скрита атомна бомба. Затова реакцията е различна — президентът трябва колкото се може по-бързо да се качи на хеликоптер на морската пехота на поляната в Белия дом и да бъде отведен на сигурно място — далеч от Вашингтон, който, разбира се, е потенциална мишена на терористите.
    — Е, ние знаем, че той не е от градовете в списъка ни поради очевидни причини, свързвани с оцеляването на нацията. — Мадокс се усмихна. — Да не говорим, че вие, господа, ще сте там в часа нула. Може да приличате на герои, останали на своя пост по време на паниката и объркването след ядрените взривове. Вие тримата — Ед, Пол и Скот — ще трябва да повлияете на събитията.
    — Всъщност вече го направихме, като настояхме за този вариант на СИПЕ — каза Улфър и обясни: — Хеликоптерът на морската пехота не е така добре оборудван като Еър Форс 1 или Самолета на Съдния ден и не може да се справи с големи обеми информация или някои видове кодирани съобщения, така че времето между атаката и ответния удар ще е до голяма степен пропиляно от евакуационните процедури и е по-малко вероятно президентът да получи съобщения или неподходящи съвети, които да го накарат да попречи на задействането на Горски пожар. Времето, прекарано от него в хеликоптера, винаги е период на недотам идеално командване, контрол и комуникации.
    — Което пък е идеално за нас — каза Мадокс и се обърна към Пол — А каква е програмата на президента за вторник?
    — През целия ден ще бъде в Белия дом — отговори Дън. — В два следобед ще бъде домакин на конференция за собствениците от малцинствата. Останалата част от деня ще прекара в Овалния кабинет. Вечеря с приятели, подбрани сътрудници и първата дама. Скот трябва да остане да работи до късно в кабинета си в Западното крило, а Ед през целия ден да се намира възможно най-близо до министъра на отбраната. Джим трябва да е в Пентагона и да следи действията на Генералния щаб. Аз самият ще вечерям в Белия дом.
    За известно време Бейн Мадокс като че ли потъна в мисли.
    — Добре… — каза накрая. — Вторник изглежда идеален ден за задействането на Проект Зелено. Това ни дава удобен срок да свършим всичко необходимо. Първо, Михаил трябва да дойде тук и може да му е нужно малко време за профилактиката. Второ, трябва да се погрижа въздушният ми транспорт да е тук и да е готов за излитане. Трето, трябва да се погрижа за дизеловите генератори, захранващи нискочестотната антена. Освен това трябва да се провери СНЧ предавателят, което ще бъде моя грижа… и накрая е логистиката около двата полета до набелязаните градове.
    Хари слушаше, но не бе напълно сигурен за какво точно става дума, макар останалите като че ли знаеха.
    — Да кажем тогава вторник привечер — продължи Мадокс и се ухили. — Зная, че президентът си ляга рано, и не искам да го измъкват от леглото и да го товарят в хеликоптера по пижама. Да кажем, някъде по време на вечерята, когато Пол и първата дама са с него. Така евакуацията ще стане много по-лесна за всички. Точното време ще определя аз и ще го съобщя на Скот и Ед, които ще останат да работят до късно в кабинетите си. — Мадокс се обърна към генерал Хокинс. — А ти, Джим, ще се задържиш по-дълго в Пентагона.
    Хокинс кимна.
    — И тъй, господа, Новият свят ще започне съществуването си в вторник вечерта, или след три дни и около три часа от този момент — завърши Мадокс. — Всички вие ще поддържате връзка помежду си. Ти, Скот, ще успокоиш положението, като обявиш че имаш сигурни сведения от разузнаването, че подложените на атомна атака градове са единствените, които ще бъдат сполетени от такава участ. Ландсдейл кимна.
    — Ще направя всичко по силите си, но в наши дни малко хора вярват в ЦРУ.
    — Белият дом ти вярва за оръжията за масово поразяване в Ирак, Които, между другото, не вярвам да съществуват.
    Ландсдейл се усмихна.
    — Може да съществуват, а може и да не съществуват. Във всеки случай след Горски пожар въпросът няма да е от наболелите, което е добре дошло за всички.
    Мадокс кимна и се обърна към Улфър.
    — Как всъщност ще се задейства Горски пожар? Запознай ни с подробностите.
    — След като бъде съобщено и потвърдено, че един или повече американски градове са били атакувани с оръжие за масово поразяване — което в случая ще бъде ядрено, — министърът на отбраната изпраща шифровано съобщение до Колорадо Спрингс, гласящо просто „Бушува горски пожар“, следвано от нивото на реакция — списък А или списъци А и Б. — Улфър огледа присъстващите. — Дори да бъде унищожен самият Вашингтон и да няма съобщение от министъра или президента, Горски пожар пак ще се задейства.
    Никой не каза нищо и Улфър продължи:
    — Протоколите и предпазните механизми са подобни на онези по времето на ГВУ и макар Горски пожар да не е толкова бърз отговор като ГВУ, той е един от онези редки случаи, при които здравият разум надделява. С други думи, веднага щом хората в Колорадо Спрингс разберат — от какъвто и да било надежден източник, — че американски град е бил подложен на атомно нападение, ще изпратят кодирано съобщение до ракетните силози, насочени към целите на Горски пожар, както и до военноморските бази в Норфолк и Пърл Харбър, които на свой ред ще се свържат с подводния флот. На подводниците и силозите ще бъде дадена заповед за предстартово броене. Горски пожар изисква тридесет минути обратно броене преди изстрелването. През това време хората в Колорадо Спрингс те очакват шифровано съобщение от президента, което може да промени или отмени изстрелването.
    — Мислех, че президентът не може да отмени Горски пожар — каза Ландсдейл.
    — Може, но само ако има неопровержими доказателства, че ядрената атака не е дело на ислямски терористи — отговори Улфър. — А той разполага само с тридесет минути, за да ги открие. А ако се намира в хеликоптера на морската пехота на път към убежището, вероятността да получи подобна информация става много по-малка. Както вече стана ясно, налице е силна презумпция за виновност спрямо ислямските терористи, особено след единайсети септември. В резултат на това атомните бомби несъмнено ще се окажат с отпечатъци от пръстите на Ал Кайда. При липса на други доказателства — например, че атаката е дело на Северна Корея или пък — още по-невероятно — на някоя местна група, която знае за плана за ответен удар — Улфър се усмихна, — Горски пожар ще се насочи срещу ислямския свят. В крайна сметка се получава, че първо стреляме и после питаме. Дори и да сме грешали за източника на атаката, пак ще се окаже, че сме постигнали една положителна цел.
    — От думите на Пол оставам с впечатление, че президентът няма да се опита да отмени Горски пожар — каза Мадокс.
    — Президентът бе запознат с Горски пожар непосредствено след единайсети септември, както и съвсем наскоро, една година след атаката — отговори Пол Дън. — Планът, изглежда, му допада. Още повече, че не е необходимо да прави нищо.
    — Ако за тридесет минути в Колорадо Спрингс не получат нито дума от президента, мълчанието ще бъде изтълкувано като заповед за нападение. И тъй, някъде около час след ядрената атака срещу Америка ще сме приключили с унищожаването на виновниците — Каза Улфър.
    — Надявам се да не е така — обади се Ландсдейл. — Защото виновниците сме ние.
    Мадокс не схвана шегата.
    — Не, Скот. Ислямските екстремисти са най-големите виновници за унищожаването на собствената си родина. Прекалено дълго се ебаваха с нас, а когато си играеш с огъня, се париш, нали така?
    — Щом казваш — отвърна Ландсдейл. — По какъв начин бомбите ще бъдат закарани на съответните им места?
    — Имам два самолета „Сайтейшън“. За съжаление не са тук, но се свързах с пилотите и те ще чакат на летище Адирондак. Утре, най-късно вдругиден, когато Михаил потвърди, че всичко е наред, пилотите и помощниците им ще превозят четирите куфара с два джипа до летището и ще ги натоварят на самолетите. — Мадокс хвърли поглед към черния куфар. — Малко са старомодни, както виждате, но ще ги преоблечем, така да се каже. След това пилотите ще отлетят до два различни града, ще вземат таксита до определени хотели и ще очакват по-нататъшни инструкции.
    — Можем ли да имаме доверие на тези момчета? — попита Ландсдейл.
    — И двамата са с мен от много време. Бивши военни. Абсолютно дисциплинирани.
    — Ще им бъде ли казано кога да напуснат стаите?
    — За съжаление, ще са в тях, когато куфарите се взривят — отвърна Мадокс. — Естествено, те не знаят какво има в тях, но са наясно, че съдържанието им е изключително ценно и не бива да се оставя без надзор.
    Хари Мюлер седеше и слушаше. От доста време вече бе престанал да брои и да пресмята жертвите, но беше все по-наясно, че шансовете му да се измъкне жив оттук спадат към абсолютната нула.
    Опъна веригата на краката си. Знаеше, че няма да успее да скъса, но пък ръцете му бяха свободни и като се имаше предвид, че присъстващите бяха невъоръжени, може би имаше някаква възможност да се измъкне. Погледна крадешком към вратата и закритите с пердета прозорци.
    Мадокс обаче го забеляза и попита:
    — Отегчаваме ли ви? Да не би да искате да се разходите?
    — Майната ти — отвърна Хари.
    — Бейн, този вече не ни е нужен, ако изобщо имаше смисъл да е тук — каза Пол Дън.
    — Засега всъщност това е най-доброто място за господин Мюлер. Не искаме да се разприказва пред охраната и да ги разтревожи с безумните си брътвежи за атомни бомби, нали — отвърна Мадокс. Погледна Мюлер, после се обърна към другите. — Поръчах да донесат успокоителни. Господин Мюлер ще трябва да поспи до вторник.
    Никой не каза нищо.
    — Тоя мръсник ще ме убие! — викна Хари. — Не разбирате ли?
    Скот Ландсдейл го потупа по рамото.
    — Никой няма да ти направи нищо лошо.
    Хари блъсна ръката му и изкрещя:
    — Всичките до един сте шибани убийци.
    — Е, не така, Хари, палите се абсолютно ненужно — намеси се Мадокс. — Може би се нуждаете от успокоителното още сега. Или предпочитате да си затворите устата и да чуете всичко докрай?
    Хари не отговори и Мадокс се обърна към останалите.
    — Както казвах, пилотите и вторите пилоти ще останат по местата си и по някое време във вторник, когато Пол ми каже, че президентът и първата дама вечерят в Белия дом, ще активирам СНЧ предавателя и ще изпратя трицифрения код, който ще задейства и четирите ядрени устройства. Преди да успее да приключи със салатата си, президентът ще е научил ужасните новини и часовникът Ще отброява времето до Горски пожар, докато държавният глава и първата дама летят с хеликоптера към безопасното място. Някой от вас да фигурира в списъка на евакуираните с него?
    — Аз, но само ако се случи да съм наоколо — обади се Пол Дън.
    — Е, едва ли може да си много далеч, щом ще вечеряте на една маса — отбеляза Мадокс.
    Генерал Хокинс се прокашля и каза:
    — Вече сме обсъждали разполагането на атомните бомби, но сега моментът е настъпил и бих искал да зная какво точно си намислил. Спомена за два града, а ние разполагаме с четири ядрени заряда.
    — Както посочих, това са оръжия с понижена мощност и може би не толкова надеждни, колкото бихме желали — каза Бейн Мадокс. — Затова след консултация с Михаил реших да поставя по два куфара във всеки град. Така ако не се задейства едното устройство, ще можем да разчитаме на другото. А ако и двете се взривят с максимална мощност, ще си имаме по-хубава експлозия.
    Огледа седящите около масата и продължи:
    — И тъй, ако вземем например Сан Франциско като един от градовете, пилотът отсяда в хотела с единия куфар, а помощникът — в съседен хотел с другия. Така ще имаме два центъра на взрива, които ще се намират в рамките на областта на пълно разрушение, така че дори да се включи само едното устройство, то ще унищожи хотела с другото. Това е важно, за да не би оцелелият куфар — заедно с зашеметения пилот — да бъде намерен в някаква хотелска стая, която може да се проследи до… ами, до мен. С други думи, едната експлозия ще унищожи свидетелствата за вероятната неизбухнала бомба — и пилот — на другото място. Ако и двете устройства не се задействат, ще се обадя на пилотите с други инструкции.
    — Колко надеждни са всъщност тези устройства? — попита генерал Хокинс.
    — Михаил ме увери, че за всяко има деветдесет процента вероятност да се взриви — отвърна Мадокс. — Що се отнася до минималната мощност, нямаме начин да разберем до момента на взрива. Както казах, те са стари — реколта 1977 — и тъй като са миниатюрни, са много по-сложни в сравнение, да кажем, с една бойна глава с мощност един мегатон. Обаче според Михаил изработката е добра, а детонаторите и плутониевото ядро — в идеално състояние.
    — Оръжията, и особено атомните, са една от областите, в които Съветите имаха наистина големи постижения — отбеляза генерал Хокинс.
    — Така е — каза Мадокс. — Но, господа, дойде времето да вземем може би най-трудното решение. Кои два американски града ще трябва да бъдат пожертвани, за да може Америка и светът да се освободят от ислямския терор? Е, господа?

13

    Бейн Мадокс натисна едно копче на пулта пред себе си и картата на ислямския свят се смени с карта на Съединените щати.
    — Забравете, че сте американци — каза той. — Поставете се на мястото на ислямски терорист. Имате възможност да унищожите два американски града. Кои от тях ще са най-угодни на Аллах?
    Запали цигара и загледа как димът се издига пред осветената карта на страната.
    — Е, тогава ще започна аз. Ако съм ислямски терорист, моите цели ще са Ню Йорк и Вашингтон. Отново. Но аз не съм ислямски терорист и затова Вашингтон не фигурира в списъка ни. Ню Йорк също няма да бъде в него поради стоковите борси и огромното му значение за световната икономика, както и поради факта, че всички ние — в това число и господин Мюлер — имаме приятели и роднини в района на този град.
    — Да не забравиш и собствения си апартамент на Парк Авеню, Бейн — обади се Ландсдейл.
    — Скот, аз притежавам много имоти в много градове. Това не е достатъчно съображение. Единственото, което ще вземем предвид, са нашите близки в градовете, които са наша цел. Ако е нужно, може да се наложи да ги измъкнем от града под някакъв предлог. Но с този въпрос ще се занимаваме, когато опрем до него.
    — Къде живее бившата ти жена? — поинтересува се Ландсдейл.
    — В Палм Бийч — раздразнено отговори Мадокс. — Едва ли може да се нарече вероятна цел за атомна атака на ислямски терорист.
    Ландсдейл се усмихна.
    — Ако аз плащах такава издръжка, това щеше да ми е повече от Достатъчно.
    — Добре, стига. Мисля, че трябва да изключим целия Източен бряг от списъка на потенциалните цели — каза Мадокс. — Ядрен експлозия където и да е по коридора Бостън — Балтимор ще доведе до сериозни последици за националната икономика — нещо, което трябва да избегнем. От друга страна, както вече казах, трябва да създадем илюзията, че става въпрос за ислямистка атака.
    Хари Мюлер седеше и слушаше как петима души обсъждат кои два американски града да унищожат. Приличаха на бизнесмени обмислящи затварянето на завод на едно или друго място. Всичко бе толкова нереално, че дори той започна да забравя за какво всъщност става дума.
    — Мисля, че трябва сериозно да разгледаме Детройт — каза Бейн Мадокс. — Градът така или иначе е мъртъв, има голямо мюсюлманско население и се намира на две крачки от Канада, която се превърна в същински пацифистки и социалистически трън в задника ни. Това може да се окаже добър сигнал за нашите канадски съюзници.
    — Детройт може и да е напред в нашия списък, Бейн, но това едва ли би го издигнало в списъка на която и да било ислямска терористична група — отвърна Едуард Улфър.
    — Зная, но пък е толкова изкусителна мишена…
    — Мисли като терорист мюсюлманин — напомни му Ландсдейл. — Предлагам Маями заради голямото му еврейско население. Градът има известно икономическо значение като пристанище и туристическа дестинация, но ще можем да се справим и без него. Освен това ще можем да направим превантивен удар срещу някои от онези объркани избиратели, дето не знаят за кого да гласуват.
    Някой се разсмя.
    — В Маями има доста кубински имигранти, които са много силни поддръжници на… част от политиката на администрацията каза Пол Дън. — Ще са ни от полза, когато се заемем с кубинския проблем.
    Всички занимаха.
    — Дисни Уърлд — предложи генерал Хокинс. — Нямаше ли заплахи от страна на ислямистите срещу Дисни Уърлд?
    Огледа смълчаната маса и продължи:
    — Това е идеалната цел. Никаква индустрия, никаква важна икономика или военна стойност. Далеч от населени центрове…
    Бейн Мадокс го загледа невярващо.
    — Да не би да предлагаш да убием Мики Маус? Всички се разсмяха.
    — Мини, Гуфи… кой още? Джим, това е… жестоко. Да не говорим за децата — добави той. — Ние не сме чудовища.
    Хари Мюлер не бе много сигурен в това. И все пак тези типове не пасваха на криминалните профили на психопати, социопати или просто луди и агресивни хора. Започна да му просветва, че те са преди всичко нормални, образовани и преуспели мъже с добри професии, семейства, приятели и хора, които държат на тях. Най-близки съответствия можеше да намери в лицето на членовете на Ирландската републиканска армия, с които си бе имал вземане-даване. Предимно нормални, но изпълнени с омраза и отдадени изцяло на каузата си. Така нищо от онова, което стореха, нямаше да е лошо — също като за онзи разпитван от него тип от ИРА, който си беше поръчал за обяд сандвич с риба тон, защото било петък по време на Великия пост. Същият беше застрелял най-хладнокръвно двама полицаи в Белфаст. Подобни хора бяха по-плашещи от улични бандити.
    — Чикаго е също жизненоважен за американската икономика и същевременно не е от особена важност за един ислямски терорист — говореше Бейн Мадокс. — Вижте, хайде да съкратим въртележката. Имаме трима чудесни кандидати — Лос Анджелис, Сан Франциско и Лас Вегас. Содом, Гомора и… кой още?
    — Вавилон — притече му се на помощ Ландсдейл.
    — Благодаря. Да се спрем най-напред върху Сан Франциско. Има известно икономическо значение, но то се засенчва от факта, че градът е загниващ цирей в задника на Америка. Левичарски развъдник на сексуални извратеняци, антиамерикански ценности, политическа критика, пораженство и пацифистко примирение.
    — Защо не кажеш какво ти е истинското мнение за Сан Франциско попита Ландсдейл.
    Мадокс не му обърна внимание.
    — Може ли някой да каже защо не бива да включваме Сан Франциско в списъка?
    — Аз мога — отвърна Едуард Улфър. — Първо, дъщеря ми живее там, макар че мога да я накарам още утре да долети тук под претекст, че някой от семейството се е разболял. Но освен това той е… ами, прекрасен град от архитектурна гледна точка. Смятам, че в новата Америка Сан Франциско може или да бъде поправен, или, ако това не стане, да бъде оставен като странност — като някаква социална лаборатория. Интересно ще е да се види как ще реагира на разрушаването на други два американски града, последвани от унищожаването на по-голямата част от ислямския свят.
    — Не ме интересува тяхното поправяне или действия — каза Мадокс. — Интересува ме изпаряването им.
    — Това е много егоистичен и пристрастен подход, Бейн — обади се Пол Дън. — Не става въпрос за твоето мнение за Сан Франциско, което не отговаря на първостепенните цели на ислямските екстремисти. Срещу този град не е имало никакви конкретни заплахи…
    — Нужно ли е да има? — сряза го Мадокс. — Ако бях ислямски терорист, марксист или самият Осама бин Ладен, приятелският Сан Франциско ще е последното място на света, което бих тръгнал да заплашвам.
    — Точно затова този град не бива да е мишена — каза Улфър.
    Мадокс, раздразнен, че собствените му аргументи са се обърнали срещу него, стовари длан върху масата.
    — Сан Франциско остава в краткия списък.
    — Бейн, ти председателстваш ли това събиране, или се налагаш? — попита Ландсдейл.
    Мадокс пое дълбоко дъх.
    — Извинявам се за началническия тон. Това обаче не е правителствено съвещание, а среща на Изпълнителния съвет, на която трябва да се вземат бързи, трудни и окончателни решения. Вашият принос е важен, а действията ви във вторник ще са безценни за успеха на Горски пожар. Макар да ни е нужен консенсус, трябва ни също така посока и яснота. Както е казал Фридрих Ницше, „Най-характерната форма на човешката глупост е да забравиш какво се опитваш да направиш“.
    — Благодаря — каза Ландсдейл. — Мисля, че знаем какво се опитваме да направим — да започнем едностранна ядрена война, като създадем илюзията, че сме нападнати. Едва ли ще е много трудно. Ако си спомняте, много хора в Пясъчната страна ни обвиниха, че сами сме атакували Световния търговски център и Пентагона, за да имаме повод да ги ударим. Схванаха концепцията, макар специално за този случай да грешаха. Този път ще се окажат прави. Трябва обаче да подберем подходящи цели, за да не може никой — поне за първите няколко часа — да повярва, че сме си го направили сами и затова не можем да им го връщаме. И тъй, нека да бъдем рационални и разумни по отношение на целите. — Той се усмихна. — Ницше сигурно би казал така.
    Бейн Мадокс пренебрегна забележката му. — Другите два града са Лос Анджелис и Лас Вегас. Да се спрем първо на Ел Ей. Икономически е силен, но пък е толкова огромен, че не вярвам две атомни бомби с мощност по пет килотона да успеят да причинят повече поражения или хаос, колкото някое от периодичните земетресения и размирици. Затова бих желал да се спра преди всичко на района на Холивуд и Бевърли Хилс. Нужно ли е да излагам доводите си?
    — Мисля, че в случая всички ще сме единодушни — каза генерал Хокинс.
    Мадокс кимна.
    Освен това имам предвид, че имаше много конкретни заплахи и публични заявления на ислямски фундаменталисти спрямо Холивуд. Като че ли го смятат този град за клоаката на моралното загниване. Това не е много либерално виждане и с известно смущение признавам, че го споделям.
    Мадокс погледна бележките си на масата и продължи:
    — Някой си Сюлейман Абу Гаит, официален говорител на Осама бин Ладен, е казал следното, цитирам: „Америка заедно с евреите, е лидерът в развращаването и покваряването на ценностите, били те морални, идеологически, политически или икономически. Тя разпръсква гнусотии и разпуснатост сред хората с евтините си медии“. Може нещо да се е изгубило в превода, но предполагам, че е имал предвид Холивуд.
    Последва кратък смях.
    Мадокс натисна няколко копчета на пулта и на екрана се появи карта на Лос Анджелис.
    — Това е градският район, а ако се фокусираме върху Холивуд — той увеличи една част от картата — и намиращия се наблизо Бевърли Хилс, ще видим, че зоните на поражение на нашите две бомби едва ще се припокрият. Което би могло да ни върне към проблема какво да правим, ако едно от устройствата не се задейства. Все пак смятам, че си заслужава да рискуваме, като се има предвид колко голяма е наградата.
    — Не знам защо ми се струва, че това по един или друг начин ще ни върне към проблема — каза Пол Дън. — Бейн, ще имаме един или два епицентъра, които могат да бъдат идентифицирани като хотели, а току-виж се случило ФБР да се сдобие с пълния списък на отседналите в тези хотели. Рано или късно имената на четиримата ти пилоти ще излязат наяве и разследването ще установи летателния им план и кацането на летищата на тези градове. Не мисля, че във ФБР — или ЦРУ — ще решат, че това е просто съвпадение.
    Мадокс се замисли за миг, после погледна Хари Мюлер.
    — Хари, какво ще кажеш?
    — Ще кажа, че сте луди за връзване.
    — Това го знаем. Трябва ми мнението на професионалист… Моля те.
    Хари се поколеба.
    — Ако аз работех по случая, щеше да ми трябва по-малко от седмица, за да събера две и две. Започваш от местопрестъплението хотелите, идентифицирани като центрове на взрива, — сдобиваш се със списъците на гостите в намиращия се някъде другаде сървър, после работиш върху тях по двайсет и четири часа на денонощие, окато нещата не започнат да се навързват.
    — А ако пилотите ми се регистрират с фалшиви имена и кредитни карти, по друг начин ли ще стоят нещата?
    — Да… но…
    — Е, точно това е планът, Хари. Това е планът, Пол. Не съм чак толкова тъп.
    Хари отвърна на предизвикателството.
    — Случайно ли е, че имаш два самолета в поразените градове и че си изгубил четирима пилоти при атаките?
    — Знаеш ли колко съвпадения имаше в Близнаците? — отвърна Мадокс. — Рискът, ако изобщо има такъв, да стигнат до нас при един милион други жертви, е незначителен и напълно приемлив. И знаеш ли какво? Ако от ФБР дойдат да почукат на вратата ми, то ще е сигурно за да ме поздравят.
    Хари не мислеше така, но премълча. Мадокс продължи:
    — И ако ФБР или някой от правителството стигне до заключението, че Къстър Хил Клуб има нещо общо с атаките срещу Америка, довели до задействането на Горски пожар, дали биха го оповестили пред целия свят? Какво ще кажат? „Извинявайте, малко се поиздънихме“? Последвано, естествено, от изразяване на съболезнования за смъртта на двеста милиона мюсюлмани и искрени извинения към оцелелите и обещание, че това няма да се случи отново?
    Всички като че ли намериха доводите му за основателни.
    — Да продължим — каза Мадокс. — Спрях се по-подробно върху Лос Анджелис и определих, че най-добрите хотели за пилота и втория пилот са „Бевърли Уилшайър“ в Бевърли Хилс и „Холивуд Рузвелт Хотел“. Ще им резервирам стаи с фалшива кредитна карта и ще поискам да са на последните етажи, откъдето има най-добър изглед и по едно щастливо съвпадение ще се намират на най-подходящата височина за взрив. Освен това, колкото по-високо се намират толкова по-малка е вероятността някои мотаещи се ентусиасти на ЕЯБ да засекат гама-лъчи или остатъчни неутрони. Нали така? — обърна се той към Хари.
    — Да, не се безпокой за това, Бейн. Ентусиастите от ЕЯВ така или иначе са безполезни, ти го каза.
    Ландсдейл се разсмя, но никой не последва примера му.
    Мадокс като че ли понечи да изругае, но се сдържа.
    — Ако изчисленията ми са верни и ако бомбите се взривят с пълната си мощност, зоните на поражение ще се припокрият. Площта на пълно и частично разрушение в Бевърли Хилс ще ни отърве от голям брой посредствени филмови звезди, незаслужено високоплатени директори на студиа и разни други лимузинени либерали. Как ви се струва това!
    — Надявам се Деми Мур да не живее наблизо — отбеляза Ландсдейл.
    — Ще ти намеря холивудска карта на звездите, Скот. И тъй, вторият район на унищожение, Холивуд, обхваща няколко снимачни студия, сред които „Парамаунт“, „Уорнър“ и студиото на телевизия Ей Би Си. Като екстра имаме и Гилдията на филмовите актьори. Е, известно време всички ще трябва да гледаме стари ДВД-та.
    Появиха се няколко вежливи усмивки.
    — Лос Анджелис е един от най-важните градове на страната, с общо население над петнадесет милиона души — каза Пол Дън. — Ако взривиш две ядрени устройства, за да унищожиш Холивуд и Бевърли Хилс, това ще предизвика хаос и паника. Милиони ще се опитат да избягат и резултатите ще са катастрофални.
    — Пол, винаги гледаш на нещата песимистично — отвърна Мадокс. — Помисли за това като за разрешаване на проблема с незаконно пребиваващите чужденци. Всички знаят накъде е Мексико.
    — Това е расистко — посочи Дън. Мадокс се смръщи подигравателно.
    — Ужасно съжалявам. И разбирам загрижеността ти. Всъщност аз самият притежавам големи петролни хранилища и рафинерия в южната част на града. Въпреки това съм оптимист, че нещата ще се върнат до едно минаващо за нормално състояние за около година. По-важното е, че ислямистите наистина искат да унищожат Холивуд. Така че тази мишена остава в списъка.
    Всички кимнаха.
    — И накрая, но не на последно място, Лас Вегас. — Мадокс натисна няколко копчета и на екрана се появи нощен изглед от въздуха към Лас Вегас. — Лично за мен това е идеалната мишена. Натъпкана с наркотици бърлога на порока, морална пустош, обитавана от боклучави артисти, безбожни мъже, леки жени…
    — Задръж — прекъсна го Ландсдейл. — Какво им е лошото на леките жени?
    — Говоря от гледната точка на ислямист — отвърна Мадокс. — В града има само една индустрия и макар да е известно, че обичам да залагам, мога да намеря и някое друго място, ако искам да изгубя пари. Във всеки случай не виждам никаква основателна причина да не изравним със земята този бардак. Намира се далеч от други населени центрове и е на едно от първите места в списъка на ислямистите, така че спокойно може да заема същото място и в нашия.
    Четиримата кимнаха.
    Мадокс махна към изгледа на Лас Вегас — истински оазис от проблясващи светлини насред черната пустиня и черните хълмове.
    — Всъщност от взривяването на Лас Вегас може да има икономическа изгода. Градът расте прекалено бързо и изразходва прекалено много електричество и скъпоценна вода.
    Никой не каза нищо.
    — Предлагам една от бомбите да се постави в някой висок хотел на главната улица — може би „Сизърс Палас“ — и друга в центъра на града. Така с казината ще бъде свършено, но предградията ще останат цели. А те са силно републикански. — Той се усмихна, натисна едно копче и екранът угасна. Лампите се включиха отново. — И тъй, разполагаме с три кандидата за две възможности. Ще гласуваме ли?
    — Мисля, че ще ни е трудно да… да изберем градове, които да бъдат подложени на ядрено унищожение — каза Пол Дън. — Искам да кажа, избрахме три… но може би ще ни е по-лесно просто да теглим жребий за окончателните два.
    Станалите закимаха. Мадокс откъсна три листчета от бележника пред себе си, написа имената на градовете, вдигна листчетата така, че да ги виждат всички, и каза:
    — За да не си помислите, че съм написал Сан Франциско два пъти.
    Ухили се, сгъна листчетата на четири, пъхна ги в празната си чаша от кафе и я плъзна по масата.
    — Хари, ти си Бог. Избери Содом и Гомора.
    — Върви по дяволите.
    — Тогава да го направим по другия начин — избери града, който няма да бъде унищожен. Бог ще направлява ръката ти.
    — Да го духаш.
    Търпението на Ландсдейл явно се изчерпи. Той взе чашата, измъкна две листчета, запали ги със запалката си и хвърли горящата хартия в пепелника.
    — Това са изгубилите Националната ядрена лотария — каза и извади последното сгънато листче. — Градът, който ще избегне унищожението, е…
    — Не гледай — намеси се Мадокс. — Прибери го в джоба си и ни кажи после. Не искам никой да се разсейва по време на заседанието.
    Ландсдейл прибра листчето с името на спасения град и се обърна към Хари.
    — Е, значи няма да научиш, докато не се свърши.
    Хари изобщо не мислеше, че някога ще научи.

14

    Хари Мюлер слушаше как петимата обсъждат последните детайли на Проект Зелено и Горски пожар. Някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че 122 взривени из Пясъчната страна атомни бомби може и да не са чак толкова лошо нещо. Онова, което не му даваше мира, бяха четирите бомби в Америка; явно те тормозеха и Улфър, Хокинс, Дън и Ландсдейл. Само че те успяваха да се справят с проблема си. Чу как Мадокс казва:
    — Ако можех да избирам времето, бих ударил Ел Ей по време на наградите на Академията.
    Генерал Хокинс се върна към по-веселата тема за Горски пожар. Гласът му бе изпълнен едва ли не с копнеж.
    — Може и да е съвпадение, но горе-долу по време на наградите на академията огромният Асуански язовир е най-пълен.
    — Е, благодарение на господин Мюлер се лишихме от лукса да подбираме момента — каза Бейн Мадокс и погледна към Хари. — Макар че звездите, луната и планетите няма да бъдат подредени по най-добрия начин във вторник, според мен появяването на господин Мюлер тук е знак от Бог, че трябва да си свършваме работата или да ставаме от гърнето. Не е нужно нещата да са идеално подредени, за да се изстрелят сто ракети. Самите бомби създават свой собствен съвършен свят. Те са трансцендентални. Божествени.
    — Бейн, преди да станеш богат и силен, някой използвал ли е думата луд в едно и също изречение с името ти? — попита Скот Ландсдейл.
    Мадокс си наля чаша вода, без да откъсва поглед от него, после каза:
    — Понякога се отнасям покрай темата Горски пожар. Искам да кажа, че в историята на човечеството рядко се случва някой така тежък проблем да има просто решение. Още по-рядко е съдбата да поставя решението в умовете и ръцете на неколцина добри мъже. Това ме възбужда.
    Никой, дори Скот Ландсдейл, не каза нищо.
    — Остават още няколко оперативни подробности — продължи Мадокс. — Първо, всички трябва да напуснете района утре. Останалите членове на клуба ще си тръгнат в понеделник, както е планирано. Уредих да докарат свещеник за утре сутринта…
    — С радост бих присъствал на службата — каза Хари.
    — Ще се успиш — каза Мадокс и след кратка пауза продължи: — а едва ли е нужно да споменавам, че никой не бива да обсъжда дневния ред на това закрито събрание на Съвета с никого. Трябва да се държите естествено и да изглеждате нормално. Всъщност никой от нас не знае кои точно градове са избрани, така че това би трябвало да ви помогне.
    Мълчание.
    — Ако смятате, че няма да се справите, можете да кажете, че сме говорили за предстоящата война в Ирак, която е наистина повод за тревоги — предложи Мадокс. — И, моля ви, внимавайте с алкохола. Ясно?
    Всички кимнаха.
    — Що се касае до комуникациите, всички разполагаме с неподдаващи се на проследяване мобилни телефони. Ще използваме само тях. Освен това, както знаете, разполагам със собствена клетка със заглушител. Обаждайте се обаче само ако и когато е нужно да се свържете с мен. Повечето от онова, което ми е нужно да зная за Проект Зелено, ще мога да видя по новинарските канали. — Мадокс за момент се замисли. — Някъде привечер всички радиостанции и телевизии в Америка — с изключение на онези в двата града — ще се превърнат в новинарски канали.
    Никой не се обади и Мадокс продължи:
    — Около час по-късно очаквам да чуя за американския ядрен отговор на ядрената атака срещу Америка. Прав ли съм, Пол? Ед?
    — Да — отвърна Ед Улфър. — Горски пожар ще бъде обявен на нацията и света. Няма причина да се пази в тайна, тъй като не е възможно да се скрие такова масирано изстрелване на ракети. Сто двадесет и две се все пак. Вечерта президентът ще направи обръщение към нацията от своето скривалище и ще разкрие съществуването на Горски пожар. Да се надяваме, че това ще има успокоявай ефект върху страната. Ако не друго, ще се отрази добре на националния морал.
    — Е, ще е добре за моя морал — каза Мадокс. — След единайсет септември всички се потиснаха, когато не отговорихме веднага. Този път обаче американците няма да могат да обвинят правителството в прекалена предпазливост.
    — Но пък ще се нахвърлят върху нас с обвиненията, че сме прекалили — отвърна генерал Хокинс.
    — Този път, Джим, светът и медиите ще гледат мълчаливо и със страхопочитание — каза Мадокс. — Няма да чуеш нито едно писукане. Нито едно шибано писукане.
    Всички кимнаха. Хари също.
    — Ще е интересна нощ — каза Мадокс. — Аз ще остана тук, за да изпратя СНЧ сигнала, който ще взриви устройствата.
    Отиде до куфара и постави длани върху черната кожа.
    — Аз, господа, ще натисна ядрения бутон, който ще унищожи два американски града с четири ядрени устройства. И след като го направя, ще помоля Бог за прошка. Вие ще трябва да се погрижите в отговор да бъде задействан Горски пожар.
    — Колко време след вторник ще останеш тук, Бейн? — попита генерал Хокинс.
    — Не зная — отвърна Мадокс, докато се връщаше на мястото си. — Защо?
    — Ами, след взривяването на бомбите ще настъпи голяма паника. Хората ще решат, че щом врагът има четири бомби, сигурно има и още. Ще започнат да евакуират градовете, което ще доведе до хаос. Семействата ни и приятелите ни са изложени на риск… а аз не мога и няма да се обаждам на познатите си из цяла Америка и да им казвам да се успокоят и да си седят вкъщи. Можем само да се надяваме, че ответният удар — заличаването на исляма — ще успокои хората. Но дотогава…
    — Какво искаш да кажеш?
    — Ами… след като часът на практика е настъпил… мисля, че… всъщност чудя се как ще стане всичко.
    — Зная, че всичко стана прекалено внезапно, Джим, но това е от Щата, за които трябваше да се зачудиш след единайсети септември, когато започнахме да замисляме Проект Зелено.
    — Да, зная. Но сега си мисля как ти стоиш тук в Божията страна, докато ние четиримата сме във Вашингтон, нашите приятели а семейства са пръснати по цялата страна, а тя е потънала в хаос. Къде ще е твоето семейство?
    — Там, където си е. Изобщо няма да им се обаждам. А и децата ми така или иначе няма да отговорят.
    — Това е твоето решение. Аз обаче мисля, че трябва да се върнеш възможно най-скоро в Ню Йорк, след като започне всичко.
    — Защо?
    — За да споделиш изживяното, Бейн — отвърна Хокинс.
    — Добре… Ще направя всичко възможно да се добера до Ню Йорк колкото се може по-бързо. Трябва обаче да унищожа СНЧ предавателя — просто за всеки случай, ако случайно се появи някой с разрешително за обиск. Това е моята работа. Вашата, господа, е да останете във Вашингтон или в съответните скривалища и да повлияете на събитията. Ясно ли е?
    Хари седеше и ги гледаше. Реалността сякаш бе започнала да се губи. Отново се сети за радикалните групи, срещу които бе работил толкова години. Винаги дрънкаха глупости, защото повечето от тях дълбоко в себе си не искаха да рискуват живота си и да заложат бомба, да застрелят ченге, да оберат банка или да отвлекат някого. От време на време — когато се командваха от някой като Бейн Мадокс — някои от глупостите се превръщаха в дела. И в половината от тези случаи някой от групата снасяше плана на ченгетата или го изпяваше впоследствие.
    Огледа всички присъстващи. Може би сега, след като времето бе дошло, някой от тези типове щеше да се освести преди вторник. Президентският съветник Дън изглеждаше малко несигурен и може би щеше да се откаже. Генералът също бе малко неуверен, но Хари познаваше този тип хора — генералът щеше да продължи, а накрая може би щеше да си пръсне мозъка. Улфър, типът от министерството на отбраната, беше предан на програмата и нищо нямаше да накара да отстъпи.
    Оставаше и Ландсдейл. Хари си спомни за Тед Наш, личната Немезида от ЦРУ за Кори, покойник. Веднъж Кори бе казал за Наш следното: „Най-доброто, което можеш да кажеш за служител на ЦРУ, че лъже всички поравно“. Ако Ландсдейл седеше тук и се съгласяваше с всичко, Хари щеше го да заподозре в двойна игра. Той обаче доста се бе опънал на Мадокс, така че вероятно бе лоялен ако не към Мадокс, то към програмата. Хари реши, че Мадокс разбира това, но явно има доверие на Ландсдейл — иначе той изобщо нямаше да е тук. Всъщност Хари усещаше, че Ландсдейл е на практика по-силен поддръжник на Мадокс от останалите.
    И накрая — самият Мадокс. Човек, който си имаше всичко, но нещо го подтикваше да рискува и да го заложи. Не ставаше въпрос за петрол, пари или власт. А по-скоро за омраза, както винаги при такива типове. Като с Осама бин Ладен, като с Хитлер, Сталин и всички, които Хари бе разпитвал и арестувал, откакто бе започнал да се бори с терористи. Имаше също и мъничко лудост, която водеше до тази омраза. Или пък беше обратното?
    Мадокс го погледна, сякаш бе усетил, че си мисли нещо лошо за него, и попита:
    — Имаш ли да кажеш нещо друго освен „майната ти“?
    — Да. Като служител на федерална правозащитна агенция трябва да напомня на всички ви, че заговорът за извършване на убийство е престъпление…
    Мадокс го прекъсна.
    — Тук става дума за война, детектив Мюлер, а не за убийство. Генералите понякога жертват войници и дори цивилни, за да могат Други войници да оцелеят и да продължат да се бият.
    — Ти си идиот бе!
    Мадокс махна пренебрежително с ръка и отново се обърна към членовете на Съвета.
    — Господа, на единадесети септември две хиляди и първа година Деветнадесет ислямски похитители, които нямаха основателни причини да ни причиняват зло и не бяха от калибъра на вас, седящите Коло тази маса, успяха да осъществят своя план. Нито един от тях не дезертира и не издаде останалите. Всички доброволно посрещнаха смъртта си. Не искам никой от нас да жертва живота си. Искам просто като патриотични американци да направим на нашите врагове онова, което те направиха на нас. Щом те могат да го направят значи ние трябва да го направим.
    Някои от присъстващите кимнаха.
    — Бих искал всеки от вас още сега да каже своето да или не на Проект Зелено. — Мадокс се обърна към заместник-министъра на отбраната. — Ед?
    Ед Улфър се изправи.
    — Господа, това, което предстои да направим, изисква смелост и решителност, каквито тук не липсват. И вярвам, че всеки от нас знае в сърцето си, че онова, което прави, е необходимо и правилно. — Замълча, след което продължи: — Сега не е време да мислим за себе си и за персоналните рискове, които поемаме. Сега е време да поемем риск за родината си по начина, по който всеки ден го правят нашите мъже и жени в униформа. И тъй, аз гласувам за прилагането на Проект Зелено.
    Генерал Хокинс също стана.
    — Като военен съм положил клетва да спазвам и защитавам конституцията. Освен това съм се заклел да се подчинявам на своя главнокомандващ. Приемам тези клетви сериозно и след много размисъл реших, че мога, бидейки в здрав разум, да подкрепя Проект Зелено.
    Пол Дън се изправи и рече:
    — Иска ми се да не бяхме оставени с толкова малко време за изпипване на подробностите, но се налага да изиграем ръката, която ни е раздадена. Гласувам „за“.
    Скот Ландсдейл — не стана — каза:
    — Имам чувството, че това е единствената възможност, която ще ни се отвори. Хари Мюлер не е бил изпратен тук да се радва на птичките. Най-добрата защита от интереса на властите към дейността ни — и вероятно от обвиненията в заговор — е да действаме първи. Ако не използваме бомбите, ще ги изгубим. Гласувам „за“
    Бейн Мадокс стана и мълчаливо впери поглед в отсрещната стена. След това огледа присъстващите и заяви:
    — Благодаря ви за вашата смелост и лоялност. Всички вие сте истински воини на служба на цивилизацията.
    — Добрите воини не избиват цивилни — каза Хари. — Ти убиваше цивилни във Виетнам? Затова ли ти дадоха Сребърната звезда?
    Мадокс го изгледа — за първи път ядосано.
    — Затваряй си устата. Няма да говориш, докато не те питат. Ясно ли е?
    — Само за последно — майната ти.
    Бейн Мадокс се направи, че не го е чул.
    — Господа, ние сме малобройната армия, която може и ще сложи край на разпространението на ислямския фундаментализъм и терор — каза той. — Ние сме просто най-късните и може би последните в дългия списък добри християнски мъже и жени, защитавали вярата и западната цивилизация от исляма. Моля, седнете.
    Натисна няколко копчета и на екрана се появи карта на Европа и Близкия изток.
    — Испанците и французите — преди да изгубят кураж — са се борили с мюсюлманите на запад. Кръстоносците са пренесли войната в сърцето на исляма. Християните на Балканите са се борили с турците половин хилядолетие.
    Замълча за малко, после продължи:
    — Може би сте чували за полския крал Ян Собески. През седемнадесети век, когато мюсюлманските орди били на път да нахлуят в сърцето на християнска Европа, този мъж, без да е молен от никого, вдигнал армията си от Полша и се сражавал срещу турците пред портите на Виена.
    Мадокс огледа присъстващите, за да се увери, че го слушат.
    — Никой не ни е молил да спасяваме западната цивилизация, но ние виждаме опасността и ще направим онова, което трябва да се направи. Вярвам, че Светият Дух направлява помислите и делата ни така, както Бог е направлявал крал Ян, който не е можел да спечели нищо, а е можел да изгуби всичко, като се е притекъл на помощ на християнските си братя при Виена. Защото, господа, крал Ян е знаел, че ако не спре турците при Виена, цяла Европа е щяла да коленичи пред исляма. И не забравяйте, че никой друг не оказал помощ на обсадения град. Всяка европейска страна предпочела да зарови главата си в пясъка и да се моли да не е следващата. Да ви звучи познато? Но Светият Дух, господа, влязъл в ума и сърцето на крал Ян и му казал какво трябва да направи. Казал му кое е правилно и нужно. Казал му, че победата над исляма ще е угодна на Бог. И въоръжен със Светия Дух, макар да имал много по-малобройна и слаба войска, полският крал Ян разбил турците и спасил християнска Европа. Този човек нито поискал, нито получил благодарности или награди за онова, което сторил.
    — Не се е уредил поне с един петролен кладенец? — попита Ландсдейл.
    Бейн Мадокс не му обърна внимание и продължи:
    — Ние, господа, сме като крал Ян. Ние сме всичко, което стои между западната цивилизация и врага пред портите. Бог ни е довел до това място и време с определена цел. Като жертваме два американски града — които, подобно на Содом и Гомора, така или иначе не струват много, — ние можем да попречим на врага да унищожи други американски градове по свой избор и в удобен за него момент. Така ние спасяваме Вашингтон, Ню Йорк, Сиатъл, Чикаго, Атланта, Далас… Палм Бийч… Искам всички вие да разберете и да повярвате в това, през нощта да спите спокойно и да не бъдете разтревожени в сърцата, умовете и душите си. — Погледът му отново се спря върху всеки поотделно. — Ако самият Исус Христос бе тук, навярно щеше да каже — плюйте си на ръцете, момчета, и да се захващаме.
    Четиримата мъже се спогледаха, но никой не коментира речта на Мадокс или въображаемите думи на Исус Христос.
    Бейн Мадокс отпи глътка вода. Хари започваше да подозира, в чашата му всъщност има чиста водка.
    — Добре, казах каквото имах за казване. А сега ви моля да склоните глави в мълчалива молитва и да помолите Бог за сила, напътствие и може би малко опрощение в случай, че Той има някакъв проблеми с това. Ти също, Хари. Моли се с нас.
    Бейн Мадокс сведе глава. Останалите последваха примера му.
    Хари Мюлер се помоли някой от тези типове да дойде на себе си, да си изпусне нервите или евентуално да получи по-добро божествено послание от това на Мадокс.
    — Амин — каза Мадокс, след което продължи: — Коктейлите започват в пет в гостната. Облеклото е неофициално. Ако някой се интересува, в игралната зала ще има покер. Разполагаме с нова мишена за стрелички с лицето на Хюсеин. Вечерята е в седем и половина. Бъдете така добри да се появите със сако и вратовръзка. На излизане хвърлете бележките си в камината. Закривам заседанието на Изпълнителния съвет. Благодаря за вниманието.
    Четиримата събраха нещата си и мълчаливо излязоха. Бейн Мадокс и Хари Мюлер се гледаха над масата.
    — Сега сме само двамата, Хари — каза Мадокс.
    Хари Мюлер прецени ситуацията. Ако успееше да се справи с Мадокс, прозорецът щеше да е най-добрият му начин за спасяване. Но ако успееше пък да разговаря с двете горили отвън и да им каже какво се гласи, може би щеше да е още по-добре, отколкото да се мъчи да бяга.
    — За какво си се размислил? — попита Мадокс.
    — Мисля, че този план ми харесва.
    — Не ме поднасяй. Всъщност как се справих?
    — Добре.
    — Само добре?
    — Изгубих нишката покрай историята с крал Ян. — Прецени, че ще успее да се справи с Мадокс за три секунди, макар да беше окован.
    — Тревожи ме, че не го разбираш — каза Мадокс. — Нима искаш шибаната война срещу тероризма да продължи, докато внуците ти се пенсионират?
    — Виж какво, мой човек, трябва да си понесем ударите, за да ударим в отговор. Те няма да ни атакуват с атомна бомба, затова не трябва ние да го правим. Губи ти се смисълът на Горски пожар.
    — Не, напротив. Смисълът му е в това, че работи прекалено добре.
    — Да, точно това е шибаният смисъл.
    — Това е като онази приказка, Хари — ако планината не отиде при Мохамед, Мохамед ще трябва да отиде при планината. Нали?
    — Както кажеш.
    Сграбчи тежкия метален пепелник, който бе използвал Ландсдейл, метна го към Мадокс и скочи, докато той се навеждаше, за да избегне удара.
    Взе трите метра за по-малко от две секунди, но Мадокс вече се бе изправил и отстъпваше заднешком към стената. Хари се движеше с цялата скорост, която му позволяваха белезниците, но Мадокс бе по-бърз и измъкна изпод сакото си пистолет.
    Хари се хвърли към него и Мадокс стреля. Хари спря, объркан, че не е усетил куршума — изстрел все пак имаше.
    Бейн Мадокс отстъпи още назад и двамата впериха погледи един в друг. Хари направи крачка напред, но краката му изведнъж натежаха и стаята започна да се върти около него.
    — Успокой се — каза Мадокс.
    Хари усети как краката му се подгъват и рухна на колене. Нещо стърчеше от гърдите му. Той посегна да го пипне.
    — Стреличка с приспивателно — обясни Мадокс. — Използваме ги за мечките. Нямаме право да ги убиваме извън ловния сезон.
    Хари измъкна стреличката и видя кръвта по иглата.
    — Освен това нямам право да убивам федерален агент, така че се налага да умреш по някакъв друг начин. Може би при инцидент по време на лов.
    Вратата се отвори.
    — Всичко наред ли е, господин Мадокс? — попита мъжът от охраната.
    — Да, Карл. Отведете господин Мюлер до стаята му.
    Появи се друг охранител и двамата с Карл пристъпиха към Хари.
    Хари успя да си поеме дъх и да каже:
    — Ядрен… — Знаеше, че трябва да стои неподвижен, за да не позволи на транквилизатора в кръвта му да подейства по-бързо. — Искат да… взривят… куфара…
    Охранителите го вдигнаха и почти го повлякоха към вратата.
    — Всъщност ми харесваш — каза Бейн Мадокс. — Стиска ти. А и ми направи страхотна услуга. Така че нямам нищо против теб.
    Хари почти не го чу, но все пак прошепна:
    — Да ти го начукам…
    — Едва ли ще се получи. Дръжте го упоен — обърна се Мадокс към Карл. — По-късно ще се занимавам с него.
    Те излязоха и Бейн Мадокс затвори вратата. Фасовете по скъпия килим го дразнеха и той клекна и ги събра.
    После отиде до черния куфар, прокара длан по блестящата гладка кожа и прошепна:
    — Моля те, Господи, нека да стане.

Седма част
Неделя
Норт Форк, Лонг Айланд, и Ню Йорк Сити

    Имаме правото да убием четири милиона американци, от които два милиона деца, да осъдим на изгнание два пъти повече и да раним и осакатим стотици хиляди.
Сюлейман Абу Гаит,
говорител на Осама бин Ладен, май 2002 г.

15

    В неделя сутринта успяхме да не закъснеем за закуска. Останалите гости не бяха кой знае каква изненада — обичайната колекция надути ойнофили от Манхатън — в този случай три двойки с неизяснен пол, които приемаха всичко прекалено на сериозно, сякаш бяха на прослушване за Националното радио. Не можех да определя дали се познават, кой с кого е и дали не са се срещнали неотдавна на някой митинг против тестисите.
    Приказваха си и си подаваха навити на рула страници от „Сънди Таймс“, сякаш бяха свещени текстове.
    След обичайното представяне двамата с Кейт заехме двете празни места на масата. Матроната на затвора ни донесе кафе и портокалов сок и ни препоръча гореща овесена каша като за начало.
    — Имате ли гевреци? — попитах.
    — Не.
    Не мога да чета „Таймс“ без геврек. Горещата овесена каша върви с „Уолстрийт Джърнъл“. Да ви се намира „Уолстрийт Джърнъл“?
    — Кашата е добре, благодаря ви — намеси се Кейт.
    Сътрапезниците ни коментираха разни бисери от различните страници на „Таймс“ — изкуство, свободно време, книги, пътешествия и тъй нататък. Аз ли предизвиках това?
    Бяхме довършили една бутилка вино преди секса и имах лек махмурлук, който ме правеше малко кисел и не особено ползотворен към разговора. Добре, че Кейт държеше фронта.
    Носех малкия си „Смит Уесън“ в кобура на глезена и сериозно се замислях дали да не изпусна салфетката си, да вдигна пистолета и да викна: „Не мърдай! Аз съм филистимец! Млъквайте и си яжте овесените каши!“ Знаех обаче каква става Кейт, когато започна да правя глупости.
    Както и да е, разговорът се завъртя около заглавието на „Таймс“ РЪМСФИЙЛД НАРЕЖДА ПРЕРАБОТВАНЕ НА ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ ЗА ПО-БЪРЗИ ДЕЙСТВИЯ и всички гости се съгласиха, че войната с Ирак е неизбежна, като се има предвид нагласата на съвременната администрация.
    Ако бях комарджия какъвто всъщност съм, бих заложил на януари или може би февруари. Възможно бе обаче да имам по-добри шансове, ако избера март.
    Един от мъжете — Оуен — усети, че не внимавам особено.
    — Как мислите, Джон? — попита ме. — Защо тази администрация иска да започне война със страна, която не ни е сторила нищо лошо?
    Въпросът изглеждаше малко коварен — подобно на въпросите, които задавам на своите заподозрени. От сорта на „Кога спря да биеш жена си и започна да работиш за Ал Кайда?“ Реших да съм искрен.
    — Мисля, че можем да избегнем войната, като видим сметката на Саддам и ненормалните му синове с екип снайперисти или няколко крилати ракети.
    За миг настъпи тишина, прекъсната от друг гост — казваше се Марк.
    — Значи… не сте привърженик на войната… но мислите, че трябва да убием Саддам Хюсеин?
    — Аз лично бих постъпил по този начин. По-добре да запазим войните за времето, когато ни потрябват.
    — Имаме ли изобщо нужда от войни? — реторично попита Мия, една от жените.
    — Какво бихте направили вие след атаките срещу Световния търговски център и Пентагона? — попитах я. — Може би модно ревю в Афганистан?
    — Джон обича да прави провокативни изказвания — обади се Кейт.
    Мислех да сложа край на разговора, което ми допадаше, но Марк като че ли се заинтересува от моя милост.
    — В каква област работите, Джон?
    В такива случаи обикновено отговарям, че съм инспектор по термитите, но реших да сложа край на идиотиите.
    — Аз съм федерален агент от Контратерористичната спецчаст.
    — Наистина ли? — попита Марк след секунда мълчание.
    — Наистина. А Кейт е специален агент от ФБР.
    — Работим заедно — обясни Кейт.
    — Колко интересно — отбеляза една от дамите — тя пък се казваше Алисън.
    Третият мъж, Джейсън, ме попита:
    — Смятате ли, че нивото на заплаха — стигнали сме до оранжево — е реално, или се манипулира по политически причини?
    — Уф, откъде да знам, Джейсън. Какво казват в „Таймс“?
    Той обаче настояваше:
    — Колко реална е заплахата днес?
    — Опасността от терористични удари срещу Америка е съвсем реална — отвърна Кейт. — Все пак, без да издавам някакви тайни, бих казала, че нямаме специфична информация за надвиснала атака.
    — Тогава защо сме на ниво оранжево, което означава висок риск от терористично нападение? — попита Джейсън.
    — Това е предохранителна мярка заради годишнината от единайсети септември — обясни Кейт.
    — Но тя мина — каза Марк. — Мисля, че това е просто начин страната да се държи в състояние на страх, за да може администрацията да наблегне на изпълняването на точките от дневния ред по отношение на вътрешната политика, а именно — орязване на гражданските свободи. — Погледна ме в очите. — Ще се съгласите ли с това, Джон?
    Абсолютно. Всъщност, Марк, със специален агент Мейфийлд ме изпратени тук, за да се оглеждаме за подривни антиправителствени елементи. Трябва да ви предупредя, че всичко, което кажете, Може да се използва срещу вас от военния трибунал.
    Марк успя да се усмихне слабо.
    — Мисля, че отново бяхте провокативен — каза Алисън.
    — Сигурно е от афтършейва ми.
    Алисън се изкикоти. Мисля, че й харесах. Освен това сериозно заподозрях, че точно тя е онази с писъците.
    — Арестували ли сте някога терористи? — попита ни Пам, третата жена.
    Приличаше на обикновен въпрос, но поради тона на Пам и общия контекст можеше да се възприеме и другояче. Точно така го възприехме и ние.
    — Ако имате предвид ислямист — не, но… — Кейт стана, повдигна пуловера си и показа дългия белезникав белег, който започваше под долното й ляво ребро и продължаваше до горната част на задника й. — Един либийски господин, Асад Халил, ме улучи със снайпера си. Джон също си изпати.
    Моят белег минаваше по дясното ми бедро и не виждах как бих могъл да си смъкна гащите и да го покажа в смесена компания. Кейт си оправи пуловера.
    — Така че не, никога не съм арестувала терорист, но съм прострелвана от терорист. Освен това се намирах в Близнаците по време на атаката.
    Възцари се тишина и си помислих, че може би всички искат да видят моя белег. А аз имах три дупки от куршуми, направени от един испаноезичен господин, които сложиха край на кариерата ми в НЙПУ. Две от тях бяха разположени на неприлични места, но третата се мъдреше на гърдите ми и можех да кажа, че е от либиеца, защото наистина ми се искаше да разкопчая ризата си и да покажа раната на Алисън.
    — Джон?
    — Ъ?
    — Казах, че съм готова да тръгваме.
    — Надушвам варени кренвирши.
    — Искам да започнем по-рано.
    — Добре. — Станах и се обърнах към гостите. — Отиваме на Плъм Айланд. Нали знаете, там има военна биолаборатория. Май им липсват към осем литра антракс и ще се опитаме да разберем къде се се дянали. Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята или… — Изкашлях се два пъти. — Извинете. Е, желая ви приятен ден.
    Излязохме от старата къща и закрачихме към джипа.
    — Не трябваше да говориш такива неща — каза Кейт.
    — Какви?
    — Знаеш какви. — Разсмя се — нещо, което не би направила преди единайсети септември или половин година след него. Сега, както казах, тя бе различна жена, бе се отпуснала доста и най-сетне оценяваше по достойнство острия ми език и изтънчения ми хумор. — Шибан недорасляк, това си ти.
    Не бях точно на това мнение. Качихме се в джипа и потеглихме. Кейт заговори с дълбок басов глас. Предполагам, че се мъчеше да ме имитира.
    — Май им липсват към осем литра антракс.
    — Да не си настинала?
    — Гадно ще е, ако някой селскостопански самолет разпръсне антракса над лозята — продължи тя и се изкашля два пъти. — Извинете. Май имам антракс.
    — Не съм казвал такова нещо.
    — Откъде ги измисляш тия?
    — Не зная. Просто ми цъфват в главата.
    — Доста е плашещо.
    — Антраксът е нещо наистина много плашещо. Имам предвид главата ти.
    — Вярно. Е, накъде? — попитах.
    — Зная един чуден антикварен магазин в Саутхолд.
    — Да идем на църква. По-евтино е.
    — Саутхолд. Ей тук завиваш наляво.
    И тъй, неделната сутрин мина в обикаляне из антикварни магазини. Не съм голям почитател на антиките — обикновено ми се струват гнусни парчета гниещо дърво и нехигиенични остатъци от пълни с микроби тъкани. Честно казано, бих предпочел антракса.
    Едва ли е нужно да казвам, че не купихме нищо. Всъщност Кейт отбеляза:
    — Защо ми е да купувам антика? Та аз съм омъжена за антика.
    Обядвахме в едно ресторантче, където най-сетне си получих геврека, както и кренвиршите с яйца, които бях пропуснал на закуска.
    След като се нахранихме, посетихме още няколко винарни, купихме половин дузина бутилки вино, което бихме могли да намерим и в Манхатън на същата цена, а след това спряхме при една селска сергия.
    Рядко ядем вкъщи — тя не може да готви, аз също, пък и не мога да понасям плодове и зеленчуци, — но въпреки това купихме тон — тон и половина стоки с листа и пръст, както и двайсеткилограмова торба картофи местно производство.
    — Какво ще ги правим тези боклуци? — попитах.
    — Ти ще застреляш елен, а аз ще готвя ловджийска яхния. Наистина беше смешно. Как не се бях сетил самичък? Събрахме си нещата от квартирата, уредихме сметката и потеглихме към града.
    — Добър ли ти се видя уикендът? — попита тя.
    — Да. С изключение на закуските.
    — Понякога е добре да разговаряш с хора с противоположни на твоите възгледи.
    — Правя го. Нали съм женен.
    — Много смешно. Искаш ли следващия уикенд да идем в северната част на щата?
    — Добра идея. — Това ми напомни нещо. — Какво знаеш за Къстър Хил Клуб? Не се вързах на миналия ти отговор.
    Тя обмисли въпроса и изявлението ми, след което отвърна:
    — Зная, че за една бройка не прекара уикенда там.
    — Какво означава това?
    — Ами… Том Уолш ме попита дали имам някакви възражения да те прати с поръчение.
    — Наистина ли? И ти какво каза?
    — Казах — да, имам възражения. Откъде научи за Къстър Хил Клуб?
    — От Хари Мюлер — него го пратиха там.
    — А той какво ти каза?
    — Аз задавам въпросите. Защо ти не ми каза за това?
    — Том ме помоли да не говоря. Обаче се канех да ти кажа.
    — Кога?
    — Сега. На път към дома.
    — Да бе. Добре. Защо не поиска да ида?
    — С нетърпение очаквах да се измъкнем заедно някъде за уикенда.
    — И за това не знаех. Докъм четири и половина в петък.
    — Мислех си за това.
    — Не, всъщност се чудеше как по-бързо да намериш някакво място за отсядане. Говориш с мен, скъпа — уведомих я. — Не можеш да измамиш измамник, на всичкото отгоре и блестящ детектив.
    Тя май обмисли думите ми.
    — Ами… просто не ми хареса как звучи назначението… затова казах на Том, че имаме планове. И така стана нужно да кроя планове.
    — Какво искаш да кажеш с това, че не ти е харесало как звучи назначението?
    — Не зная… просто инстинкт… нещо в изражението на Том…
    — А нещо по-конкретно?
    — Не… Всъщност може и да съм задълбала прекалено много в думите му. А и не ми се искаше да оставам сама през уикенда.
    Защо не предложи да дойдеш с мен като доброволец? Джон, хайде стига. Съжалявам, че излъгах, както и че не ти казах по-рано.
    Приемам извиненията, стига да ми кажеш какво представлява Къстър Хил Клуб.
    — Не съм сигурна. Том обаче каза, че е социален клуб за развлечения, в който членуват богати и влиятелни хора.
    — Можеше да си изкарам добре.
    — От теб щеше да се очаква да правиш снимки на…
    — Това ми е известно. Не зная само защо е било нужно някой да шпионира онези хора.
    — И аз не зная. Той не ми каза… Може би са политически консервативни или дори радикални.
    — Това не е престъпление.
    — Това е всичко, което ми е известно.
    Вече се намирахме на скоростната магистрала на Лонг Айланд — точеше се на запад към залязващото слънце. Джипът миришеше като корейски селскостопански пазар, бутилките вино дрънчаха и се търкаляха по пода някъде зад мен.
    Замислих се над думите на Кейт, но не разполагах с достатъчно факти, за да правя заключения. Няколко неща обаче се набиваха на очи, като политическата ориентация на Къстър Хил Клуб и подбраните му членове. Десните ненормалници, които се забъркват в криминални прояви, са винаги от по-долните класи. Техният клуб, ако изобщо си имат такъв, е бензиностанция или някаква колиба в гората. Тази група очевидно бе нещо съвсем различно.
    За момента разполагах кажи-речи само с това. Ако бях разумен, не ми и трябваше да зная повече, а ако все пак исках да науча още нещо, можех да попитам Хари утре сутринта.
    — Сърдиш ми се, че не ти казах, че двамата с Том сме обсъждали въпроса с назначението ти, нали? — каза Кейт.
    — Ни най-малко. Щастлив съм, че кариерата ми е в такива добри ръце. Всъщност даже се трогвам, като си помисля, че с Уолш сте обсъждали дали да пуснете малкия Джони за уикенда.
    — Джон…
    — Може би трябваше да кажеш, че за теб няма проблем, но че той трябва да се консултира първо с неговата жена.
    — Стига си се правил на идиот.
    — А, тепърва загрявам.
    — Престани. Изобщо не е важно. Иди и кажи на Уолш какво съм ти казала и че не си доволен от начина му на управление.
    — Точно това смятам да направя.
    — Само не вдигай скандали. Опитай се да бъдеш дипломатичен.
    — Много ще съм дипломатичен — казах. — Мога ли да му извия врата?
    Известно време пътувахме мълчаливо. Помислих си, че трябва да говоря с Хари, преди да се скарам с Уолш. Набрах номера на мобилния му телефон.
    — На кого звъниш? — попита Кейт.
    — На психотерапевта.
    Гласът на Хари отговори след шестото позвъняване.
    — Говори детектив Хари Мюлер. След сигнала оставете име и телефонен номер.
    Биип.
    — Хари, обажда се Кори — казах. — Кейт иска да прави ловджийска яхния. Имам картофи, зеленчуци и червено. Един от двама ни трябва да убие елен за останалата част от рецептата. Обади ми се при първа възможност.
    Затворих и се обърнах към Кейт.
    — Това наблюдение би могло да се окаже стъпало в кариерата, освен ако не ме изяде някоя мечка.
    — Може би именно затова Том искаше ти да идеш.
    — За да ми помогне в кариерата, или за да ме даде на мечката?
    — Трябва ли да питаш изобщо?
    Усмихна се. Хванахме се за ръце и тя включи радиото на някаква лека програма. През останалия път бъбрихме за дреболии.
    Приближихме тунела Мидтаун и пред нас се появи осветеният Фон на Манхатън. Никой от нас не коментира липсата на Близнаците, но и двамата знаехме за какво мисли другият.
    Спомням си, че една от първите ми свързани мисли след атаката е че човек, който ти вади нож, няма пистолет. Помня, че се бях обърнал към ченгето до мен с думите: „Слава Богу. Това означава, Че нямат атомна бомба“.
    „Засега“ — отвърна ми ченгето.

Осма част
Понеделник
Ню Йорк

    В Америка има фракции, но не и конспирации.
Алексис дьо Токвил,
„Демокрацията в Америка“ (1835)

16

    Бе Денят на Колумб — празник в чест на един умрял бял човек, който се натъкнал на континент, докато пътувал към едно друго място. Имал съм подобни преживявания на връщане от бара на Дреснър.
    Бяхме облечени неофициално. Аз носех удобни мокасини, черни джинси, спортна риза и кожено яке. Кейт също бе с джинси, боти, поло и велурено яке.
    — Чантата не ти отива на кобура — отбелязах.
    — Значи ще се наложи да си купувам чанта.
    Трябва по-често да си държа голямата уста затворена. Излязохме от апартамента в източната част на Седемдесет и втора улица. Портиерът Алфред ни спря такси.
    Празничният трафик в Манхатън не бе натоварен и скоро наближихме Федерал Плаза 26.
    Таксиметровият шофьор — според картичката Зиад Ал-Шехи — говореше на арабски по мобилния си телефон.
    Вдигнах пръст пред устните си и прошепнах:
    — Говори с лидера на своята клетка на Ал Кайда… Казва нещо за Разпродажбите в Деня на Колумб в Бергдорф.
    Кейт въздъхна.
    Господин Ал-Шехи свърши с разговора и го попитах:
    — Знаете ли кой е Христофор Колумб?
    Той само ме погледна в огледалото.
    — Да сте чували за „Ниня“, „Пинта“ и „Санта Мария“? — продължих.
    — Сър?
    — Кралица Изабела, за Бога? Участвате ли в парада в Деня на Колумб?
    — Сър?
    — Джон. Престани!
    — Просто му помагам за теста за гражданство.
    — Престани.
    Облегнах се и си затананиках „Есен в Ню Йорк“.
    Беше федерален празник и Федералната контратерористична спецчаст не работене на пълни обороти, но Кейт все пак беше решила да ми прави компания и да навакса с бумащините. Щяхме да обядваме заедно, след което тя щеше да иде на празничните разпродажби.
    Дори когато работим по един и същи график, не винаги пътуваме към работа заедно. Понякога единият се забавя прекалено много с грима, докато на другия не му писне и не тръгне сам.
    Кейт носеше днешния „Таймс“. Помолих я за спортните страници, но вместо тях тя ми даде началните.
РЪМСФИЙЛД ПРЕДПОЧИТА ЕНЕРГИЧНИ МЕРКИ ЗА ОСУЕТЯВАНЕ НА ЕВЕНТУАЛНА АТАКА
    — гласеше заглавието на първа страница. В материала се обясняваше, че Съединените щати следва да действат още през „предкризисния период“, за да не позволят нова атака срещу страната. Хрумна ми, че ако чете „Таймс“, Саддам сигурно ще се обади на букмейкъра си и ще заложи за нахлуване в края на януари.
    Другият голям материал бе за кола бомба в често посещаван от западняци нощен клуб на индонезийския курортен остров Бали. Изглежда, във войната с глобалния тероризъм се откриваше нов фронт. Смъртните случаи бяха 184, а ранените — над 300. Това бяха най-многобройните жертви след 11 септември 2001 година.
    Изказваше се предположение, че атаката най-вероятно е дело я ислямски „екстремисти“. Добро попадение. И добро използване на думите. Защо да го наричаме терористи или убийци? Звучи прекалено осъдително. Адолф Хитлер е бил екстремист.
    Няма да спечелим войната срещу тероризма, докато не спечелим войната на думите.
    Обърнах на кръстословицата.
    — Какво е определението за обикновен арабин? — попитах Кейт.
    — Не зная.
    — Пич, останал без боеприпаси.
    Тя поклати глава, но Зиад се разсмя.
    Хуморът наистина хвърля мостове между различните култури.
    — Очертава се дълъг ден — отбеляза Кейт.
    И се оказа права.

17

    В девет сутринта, когато стигнах до Федерал Плаза 26, Хари не беше зад бюрото си. Нямаше го и в 9:15 и 9:30. При последния ни разговор беше споменал, че днес трябва да се среща с Уолш. Шефът беше тук, а Хари отсъстваше.
    Офисът бе доста смълчан. Преброих три бивши ченгета от НЙПУ и едно от ФБР — Кейт. Освен това в командния център на същия етаж трябваше да има поне един дежурен, който да следи телефоните, радиото и интернет. Надявах се, че терористите са предпочели Да прекарат дългия уикенд в съзерцаване на листопада в Нова Англия.
    Обадих се на мобилния телефон на Хари Мюлер в 9:45 и оставих съобщение. После звъннах в дома му в Куинс и оставих съобщение на телефонния секретар. Потърсих го и по пейджъра, което се води За официално в нашия бизнес.
    В десет и пет дойде Кейт и каза:
    — Том Уолш иска да ни види.
    — Защо?
    — Нямам представа. Говори ли вече с него?
    — Не.
    Тръгнахме към кабинета на Уолш в ъгъла. Вратата беше отворена, така че влязохме, без да чукаме.
    Уолш стана и ни посрещна в средата на помещението, което обикновено бе знак, че не му е до официалности. Посочи ни кръглата маса до прозореца и седнахме. Масата бе покрита с бумаги и папки — нещо много нехарактерно по времето, когато кабинетът се заемаше от Джак Кьониг.
    Върху големия панорамен прозорец, горе-долу на мястото, където се бяха издигали Близнаците, имаше черна лепенка с контурите им и надпис:
    911 — НЕ ЗАБРАВЯЙ!
    Както казах, бе хубав есенен ден, също като преди година и един месец, когато бяха нападенията. Ако не беше онази среща в Близнаците, Джак вероятно щеше да е тук, в кабинета си, и щеше да види с очите си какво се случи. Дейвид Стейн също щеше да гледа от своя кабинет. Оказа се обаче, че са го видели много по-отблизо.
    — Джон, хората от компютърна безопасност ме уведомиха, че в петък си се опитвал да отвориш с паролата си засекретен файл — започна Том Уолш.
    — Така е — признах и го погледнах. Беше млад за поста главен специален агент — около четиридесетте, мургав ирландец, добре изглеждащ и неженен. Имаше репутацията на женкар и въздържател, което го правеше доста шантав за ирландец — тип, предпочитащ жените пред уискито.
    — Какъв е интересът ти към този файл? — попита той.
    — О, и аз не зная, Том. Не успях да го отворя, така че не мога да зная дали имам някакъв интерес към него.
    Той впи поглед в мен. Помислих си, че търпението му е на път да свърши.
    Мислех си, че не харесвам тевтонския стил на Джак Кьониг и си падам повече по Том Уолш — нали и аз съм наполовина ирландец. В случая обаче работата оформяше човека — храната над природата или както е там.
    — Какво, по дяволите, е „Иракски Клуб Кемъл, Оръжия за масово поразяване“? — попита той.
    — Просто поредната ми глупост. — Хвърлих поглед към Кейт, но тя не изглеждаше развеселена, а само объркана.
    — Ясно. — Уолш погледна Кейт, своята праволинейна съратница от ФБР. — Каза ли на Джон за онова наблюдение?
    — Да, но чак в неделя.
    — Значи Хари Мюлер се е раздрънкал — обърна се той към мен.
    Никога не бива да натопяваш събрат ченге, така че отвърнах:
    — Хари Мюлер ли? За какво?
    — Няма значение.
    — Съгласен. И докато съм тук, мога ли да направя официално оплакване, че си искал от жена ми разрешение да ме пратиш на задача?
    — Не съм искал разрешение. Беше просто израз на учтивост. Женени сте и исках да проверя дали това няма да попречи на някакви ваши лични планове за уикенда.
    — Следващия път питай мен.
    — Ясно. Взех си бележка.
    — Защо ти е хрумнало тъкмо моето име?
    Уолш като че ли не искаше да обсъжда това, но все пак отговори:
    — Явно съм решил, че ти си най-добрият за тази работа.
    — Том, както може би знаеш, проведох последното си наблюдение в Сентръл Парк и се изгубих за два дни.
    Той се усмихна вежливо.
    — Имах предвид други аспекти на наблюдението.
    — Като например?
    — Ами, това наблюдение включваше навлизане в частна собственост без разрешително, което е точно по твоята част. Освен това самото място — Къстър Хил Клуб — има добра охрана. Имаше голяма вероятност изпратеният съгледвач да бъде спрян и разпитван от частни охранители, а зная много добре, че си в състояние да се справиш с това. Членовете на този клуб са хора с известно политическо Сияние във Вашингтон.
    Започвах да разбирам защо никой не бе изгарял от желание да ска от съдията разрешително за претърсване. Освен това сякаш имаше несъответствие между онова, което ми бе казал Хари Мюлер — рутинно наблюдение, пълнене на папки и тъй нататък — и приказките на Том Уолш. Хари не би тръгнал да ме лъже, така че стигнах до заключението, че не е бил инструктиран от Уолш като хората.
    — И тъй, в крайна сметка ти е трябвало ченге да опере пешкира, ако нещо се скапе — казах.
    — Това изобщо не е вярно. Да караме нататък. — Том Уолш ни погледна. — Нямаме никаква вест от Хари Мюлер.
    Вече се бях сетил, че това е причината да сме в кабинета му, макар и да се надявах да греша.
    — Трябваше ли да се обади?
    — Само ако изникне проблем.
    — Понякога, Том, когато има проблем, за него не се чува. И често просто не можеш да се обадиш.
    — Благодаря, че ме просветли. Добре, нека ви кажа каквото ми е известно. Както знаете, Хари Мюлер тръгна оттук преди пет следобед в петък. Отишъл е до Техническия отдел, взел е каквото му трябва и е отишъл в гаража за караваната. Дженифър Лупо го засякла в гаража, разменили няколко думи — тя е последният човек, който го е виждал. Следващата вест от него е обаждане от мобилния му телефон до приятелката му Лори Баник в седем и четиридесет и осем сутринта в събота.
    На масата имаше касетофон и Уолш го включи.
    — Здрасти, миличка — разнесе се гласът на Хари. — Обажда се твоят единствен. Намирам се в планината, така че има възможност дълго да нямам обхват. Исках просто да ти кажа здрасти. Пристигнах към полунощ, спах в караваната и сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци. Така че не ми се обаждай, ще ти звънна вкъщи, ако не те намеря на мобилния. Трябва да свърша това-онова на местното летище днес или утре сутринта, така че може да прекарам още една нощ тук. Ще ти се обадя, когато разбера как стоят нещата. До скоро. Обичам те.
    — И тъй, знаем, че е стигнал и че се е намирал близо до имота отбеляза Уолш. — В девет и шестнадесет сутринта тя му е звъннала му е оставила съобщение, с което успяхме да се сдобием от телефонната компания.
    И отново натисна бутона. Този път чухме гласа на Лори Баник.
    — Здрасти, скъпи. Получих съобщението ти. Бях заспала. Днес ще ходя на пазар със сестра ти Ан. Звънни ми по-късно на мобилния, става ли? Кажи ми дали ще оставаш за през нощта. Обичам те. И внимавай с онези десни ненормалници. Луди са по пищовите. Пази се.
    — Несъмнено си говорил с нея — казах.
    — Да. Тази сутрин. Каза ми, че към четири следобед в събота е получила есемес от Хари… — Той погледна един лист на масата и зачете: — „Съжалявам, че съм пропуснал обаждането ти. Лош обхват. Попаднах на едни приятели. Риболов и излети. До понеделник“.
    Никой не изказа очевидното предположение, че есемесът може да е пратен и от някой друг. Очевидно обаче Лори бе решила, че е от Хари.
    — Не беше особено радостна — каза Уолш. — Звъняла му е, след като е получила съобщението, но той не отговорил. Продължила да се обажда и да оставя съобщения, освен това го търсила на пейджъра четири или пет пъти. Последното й обаждане било от неделя вечерта. Описа ми съобщенията си като все по-гневни и емоционални. Казала му, че ако не й отговори, ще скъса с него.
    — Кога гневът й се е превърнал в тревога? — попитах.
    — Около десет вечерта в неделя. Имала е дежурния номер тук и се обадила. Разговаряла с дежурния агент на ФБР Кен Рийли и споделила загрижеността си.
    Кимнах. И аз бях получавал подобни обаждания от приятелки, приятели, съпрузи и съпруги. Правиш всичко възможно да прецениш дали наистина има основание за безпокойство. В около сто процента от случаите любимите не са мъртви, но има голяма вероятност да станат, когато се приберат.
    — Кен се опитал да я успокои, но с приятелките не се отнасят със същата вежливост като със съпругите, така че не й предложил кой Нае колко помощ — продължи Уолш. — Записал си номера й и обещал, че ще й се обади, ако научи нещо. Опитал се да се свърже с Хари по мобилния телефон и пейджъра, но отговор нямало. Това не го обезпокоило особено.
    Всъщност нямаше и причина да се безпокои от друго освен от това, че Хари не е отговорил на повикванията по пейджъра. От една страна, бе уикенд, а агентите често забравят пейджърите си или може да се намират, да кажем, в шумен бар или тихо легло, където сигналът би могъл да остане незабелязан или пренебрегнат. Но от друга страна, Хари беше на задача.
    — Възможно е просто да не е имало обхват — предположих. Уолш кимна и продължи:
    — Дойдох тук в осем сутринта, взех отчетите на дежурните агенти и видях бележката на Кен Рийли за Лори Баник и Хари Мюлер. Не се разтревожих, но все пак звъннах на госпожа Баник и разговарях с нея. След това направих още няколко обаждания, в това число до полевия отдел на ФБР в Олбъни. Помолих оперативния дежурен Гари Мелиъс да пусне обява за изчезнал агент. Той каза, че ще го направи, макар да не ми се видя съвсем сигурен дали детектив Мюлер е изчезнал при изпълнение на служебните си действия, или при нещо друго. Във всеки случай уведоми щатската полиция, те на свой ред се свързали с местните ченгета, които познавали района, но не разполагали с много хора. В момента проверяват болниците, но засега не са открили неидентифицирани пациенти или новопостъпили с това име.
    Погледна ни. Предполагам, че се мъчеше да определи как ни се вижда това и същевременно как ще се види на собствените му шефове, когато тръгне да докладва нагоре по веригата.
    — Щатската полиция пуснала търсене на името му в автомобилния регистър. Имат марката, модела, цвета и номера на караваната му. Допреди петнадесет минути все още не я бяха намерили. — В районът е огромна пустош и търсенето може да продължи доста.
    — Телефонът или пейджърът не предават ли някакви сигнали? — попита Кейт.
    — Телефонната компания работи по въпроса. Засега няма нищо.
    От разговора ми с Хари знаех, че трябваше да е тук тази сутрин. Уолш обаче все още не споменаваше нищо, така че се наложи да поема инициативата.
    — Хари не трябваше ли да ти докладва днес?
    — Да. Трябваше да остави оборудването и дисковете от апарата в Техническия отдел най-късно до девет сутринта, след което да се види с мен за разбор.
    — И въпреки това все още не си на път да се разтревожиш сериозно.
    — Загрижен съм. Но не бих се изненадал, ако всеки момент се обади или влезе в кабинета.
    — Аз бих. Хари Мюлер не би пропуснал среща с началник. Уолш не отговори.
    Не бях особено очарован от лежерния стил на управление на Том Уолш, но новаците в занаята трябва да внимават да не се обаждат на директора на ФБР, за да му докладват, че небето се сгромолясва.
    Естествено налице бе и другото измерение на проблема самият Къстър Хил Клуб. Ако Хари Мюлер беше изчезнал в гората, докато бе дебнел Абдул Салами, реакцията щеше да е съвсем различна.
    А и за да бъда циничен, ако Хари Мюлер бе от ФБР, а не от НЙПУ, реакцията вероятно щеше да е малко по-бърза — въпреки празниците. Агентът на ФБР Кен Рийли би могъл например да се обади на Том Уолш още в неделя вечерта. Не искам да кажа, че безопасността на ченгето е по-маловажна от тази на агента на ФБР; нещата са по-скоро свързани с недотам високата и отчасти заслужена репутация на свободните духове на най-съвършените същества на Ню Йорк.
    — Мислиш ли, че изчезването на Хари е пряко свързано със задачата му? — попитах.
    Уолш разполагаше с готов отговор.
    — Не искам да спекулирам относно характера на изчезването му. О ако го направя, бих казал, че е възможно с Хари Мюлер да се е слчил някакъв инцидент. Районът е наистина огромна пустош и не изключено да се е изгубил или да е пострадал. Може да си е счупил крак, да е попаднал на капан за мечки, а може би дори да е бил нападнат от мечка. А според онова, което ми казаха от Олбъни, тамошните жители понякога бракониерстват. Хари най-вероятно е носил маскировъчно облекло и е възможно да е бил случайно улучен от някой ловец. С две думи, в дивия пущинак дебнат какви ли не опасности. Нали затова го наричат „пущинак“.
    — И пак затова да ходиш сам по такива места не е най-умното нещо — коментира Кейт. — Трябвало е да има партньор.
    — Строго погледнато, може и да е така — отвърна Уолш. — Аз обаче съм провеждал десетки подобни наблюдения само с един агент. Все пак Адирондак не е африканската джунгла.
    — Но ти току-що каза…
    — Не прибързвай с изводите. Това е стандартна процедура и досега никога не си повдигала този въпрос, когато сме обсъждали изпращането на Джон. Да се заемем с настоящия проблем.
    Помислих си, че настоящият проблем е самият Уолш, така че се заех с него.
    — Том, какво всъщност е Къстър Хил Клуб? Той се замисли за миг.
    — Не разбирам какво общо има това с намирането на Хари, но щом искаш отговор… от онова, което зная — а то не е много, — става въпрос за много затворен елитен клуб за лов и риболов, чиито членове са предимно богати, влиятелни или и двете заедно.
    — Спомена и че имали политическо влияние.
    — Така ми бе съобщено. Бих казал, че членовете са наполовина Вашингтон и наполовина Уолстрийт.
    — Откъде получи тази информация?
    — Сведоха ми я. Не разпитвай. Сигурен съм, че актуалният и пълен списък на членовете на клуба не е публична информация, поради което от министерството на правосъдието поискаха наблюдение на тази среща.
    — Кой ти се обади?
    — Няма значение.
    — Добър отговор. Какво трябваше да прави Хари на летището? И на кое летище? — Имах предвид съобщението на Хари до приятелката му.
    Уолш се поколеба, после каза:
    — Летището на Адирондак. Някои от участниците в събирането вероятно са пристигнали с пътнически самолет. Хари трябваше да иде до летището в събота или в неделя сутринта и да се сдобие с разпечатка на списъка с пътници.
    Кимнах. Уолш забрави да спомене, че списъкът на пътниците може да се получи от всяко летище с компютър, стига да се свържеш с авиокомпанията. Това означаваше, че задачата на Хари на летището е била да разбере кой е пристигнал с частен самолет или с чартърен полет. Плюс това евентуално да направи справка за взетите под наем коли и да се сдобие с копия на договорите — нещо много полезно, за да се определи кои са евентуалните участници в срещата. Започнах да си мисля, че ми се иска да се заема с проблема. Том Уолш обаче смени темата.
    — Щатската полиция разполага с хеликоптер с инфрачервени сензори за откриване на едри живи или наскоро умрели организми Екипът е много добре обучен и оборудван за намирането на изчезнали в гората хора.
    — Това е добре. — Бе мой ред да сменя темата. — По думите ти излиза, че това е рутинна задача, а в същото време си дошъл тук в неработен ден само за да се срещнеш с Хари и да чуеш доклада му. Явно и Техническият отдел е отворен, за да получи дисковете и видеозаписа, които вероятно ще бъдат пратени незабавно във Вашингтон заедно с онова, което е било установено на летището.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Каква е тази спешност около това наблюдение?
    — Нямам представа. Просто изпълнявам заповеди, също като теб… всъщност ти не изпълняваш заповеди, докато аз го правя. А понякога някой друг действа според тях.
    — От колко време продължава това?
    — От доста.
    Както винаги, и тук имаше лек културен сблъсък между ФБР и полицията. Много питате, това действа обезсърчаващо на всички.
    — Том, работила съм с много хора от НЙПУ, откакто съм в спецчастта, и съм научила много неща, както и те от нас — каза Кейт. Всъщност моите получени от ФБР знания се равняваха горе-долу на нула, макар че от ЦРУ се интересуваха. — След единайсети септември трябва да започнем да мислим различно, да задаваме всякакви въпроси, каквито ни хрумнат, и да предизвикваме началниците си, когато не сме доволни от онова, което ни казват.
    Уолш я изгледа отровно и отбеляза:
    — Мисля, че някой ти дава лош пример.
    — Не. Промяната в начина ми на мислене се дължи на онова, което се случи преди година.
    Уолш остави това без отговор.
    — Да се върнем на въпроса с изчезналия…
    Кейт го прекъсна и влезе в образа си на юрист.
    — Том, още не разбирам защо тази група е под наблюдение. В каква нелегална дейност или федерално престъпление са заподозрени?
    — Каквито и да са подозренията, те нямат нищо общо с изчезването на Хари Мюлер и затова не ви е нужно да ги знаете.
    Аз също се намърдах в спора.
    — Това е група на реакционери. Прав ли съм? Ложа на десни ненормалници.
    Той кимна.
    — Значи, като се има предвид това, а също и високото политическо и финансово ниво на членовете на този така наречен клуб за лов и риболов, вероятно си имаме работа със заговор за сваляне на правителството.
    Уолш се усмихна.
    — Мисля, че вече са го направили в деня на изборите.
    — Добре казано. Между другото, наистина бихме желали да научим какво са ти казали от централата.
    Уолш за момент се замисли.
    — Добре. В общи линии ми бе казано, че има общо с някаква конспирация за манипулиране на цените на петрола. Човекът, който ръководи клуба, е Бейн Мадокс. Може и да сте чували това име. Той е собственик и директор на Глобъл Ойл Корпорейшън, или ГОКО. Това е дори повече, отколкото ви е нужно да знаете.
    Името наистина ми бе познато. А манипулирането на цените на петрола не бе нещо ново и нечувано. Все пак обаче това не обясняваше напълно съществуването на Къстър Хил Клуб, още по-малко пък членовете на клуба. Нещо не си бе съвсем на мястото и Том Уолш нямаше да каже какво, дори и да знаеше. Както и да е.
    — Прочетох имейла ти.
    — Хм.
    — Мислех, че на пангара са иракчаните — добавих.
    — Така е.
    — Тогава? Какво общо има Къстър Хил Клуб с иракчаните или предстоящата война?
    — Доколкото знам, нищо. Назначението на Хари бе заради срещата на клуба. Тези срещи явно не са много чести. Трудно ли ти е да го схванеш?
    — Извинявай. Бях настроен да действам според имейла ти и днес се канех да си увия парцал на главата и да се изтипосам в някое иракско кафене.
    — Не се бъзикай. Да се върнем на проблема. Честно казано, още не съм съобщил за изчезналия агент в централата, но много скоро някой ще се поинтересува какво става с информацията, която са поискали. Когато това стане, ще се наложи да обяснявам, че контактът ми с натоварения със задачата агент временно е прекъснат. Разговорът не се очертава да е от най-приятните, но ако успеем да използваме времето дотогава, може и да съм в състояние да предложа някакви положителни новини.
    — С Кейт много държим да помогнем в търсенето — казах.
    Сигурен бях, че не съм бил първият избор на Том Уолш за тази задача, но така или иначе днес бях дежурен, а освен това познавах Хари и бяхме приятели. Спешно ни трябваше и агент на ФБР, Кейт бе направила грешката да дойда за половината от почивния ден, така че нещата се нареждаха. Уолш можеше да каже на Вашингтон, че вече е изпратил екип на мястото.
    — И аз предположих, че ще държите, затова уредих всичко — каза Уолш.
    — Добре. Тръгваме при първа възможност. Той си погледна часовника.
    — Всъщност тръгвате след пет минути. Долу има кола, с която ще стигнете до вертолетния парк в центъра на Манхатън. Вертолет на ФБР ще ви откара до летището в Адирондак. Пътуването ще трае около два часа. На летището ще има кола на „Херц“, запазена на името на Джон. Обадете ми се, щом стигнете, за да ви дам допълнителни инструкции.
    — Имаме ли лице за контакт? — попита Кейт.
    — Може би — каза той. — Довечера или утре към вас ще се присъединят и агенти от Олбъни и наши хора.
    — Имаме ли разрешително за проверка на Къстър Хил Клуб? — попитах.
    — Последната новина от Олбъни е, че търсят работещ прокурор, който пък трябва да намери федерален съдия, склонен да работи в почивен ден.
    — Погледнали ли са по пивниците? Уолш сякаш не чу въпроса ми.
    — Прокурорът ще трябва да убеди съдията, че това е федерален случай и че трябва да издаде заповед за претърсване на имота на Къстър Хил Клуб — това са почти четиридесет квадратни километра, — но не и на самата хижа. Няма да ни издадат разрешително за нея без основателна причина, а ние нямаме основание да смятаме, че Хари Мюлер е вътре.
    — Не ни е необходимо разрешително, ако има непосредствена опасност за живота на дадено лице — каза Кейт.
    — Уверен съм, че собственикът, господин Мадокс, ще позволи търсенето на човек, който вероятно се е изгубил или е наранен в негова територия. Затова първо ще действаме в тази насока — каза Уолш. Но ако Мадокс не пожелае да сътрудничи или просто го няма, а представителят му не знае какво да прави, ще използваме разрешителното.
    — А как ще обясниш на господин Мадокс, че на негова територия вероятно има изчезнал федерален агент? — попитах.
    — Не е нужно да знае, че става въпрос за федерален агент. Ще оставим претърсването на щатската полиция. Ще опитаме всичко по силите си, освен онова, което би предупредило Мадокс, че е бил поставен под наблюдение.
    — Том, ако Хари е задържан от охраната на клуба, Мадокс ще знае, че е под наблюдение — посочих очевидното.
    — Първо, нямаме нито улики, нито основание да смятаме, че Хари е задържан в Къстър Хил Клуб. Но дори и да е, той със сигурност ще се придържа към прикритието си.
    — Което е?
    — Орнитолог любител.
    — Тоя номер едва ли ще мине. Ами ако охраната го претърси? Чист ли е трябвало да влезе?
    Уолш се поколеба.
    — Не. Но какви са шансовете да го претърсят частни охранители? Или пък Хари да позволи подобно нещо?
    — Не зная, Том. Но и не държа да го науча от личен опит. Ако бях на негово място, нямаше да си нося федералната карта и глока. Дори когато се представят за търговци на дрога, ченгетата не си носят пищова и значката.
    Уолш като че ли не оцени лекцията ми.
    — Първо на първо, Къстър Хил Клуб не е свърталище на наркодилъри, така че не използвай полицейските си аналогии там, където не са подходящи. Освен това да предположим, че Хари не е бил спрян, задържан или претърсен от охраната.
    — Добре, да предположим тогава, че се е изгубил или наранил на територията на клуба. Щатската и местната полиция трябва веднага започнат претърсване по въздух и земя. Какво чакаме?
    — Не чакаме, Джон. Караме стъпка по стъпка и в момента те претърсват гористата местност извън имота. — Уолш ни изгледа изпитателно. — Лично аз не вярвам, че ще намерим Хари вътре. Не мисля, че и вие го вярвате. Хайде да бъдем рационални и да се опитаме да балансираме загрижеността ни за Хари и необходимостта да оставим Мадокс на тъмно.
    — На мен лично не ми просветва особено — отвърнах.
    — Това си е най-обикновена задача. Имаш точно толкова светлина, колкото да направиш следващата крачка в тъмното.
    — Звучи ми кретенски.
    — Но е официалната политика.
    — Джон, трябва да тръгваме — каза Кейт.
    Уолш стана. Ние също.
    — Ако междувременно изскочи нещо, ще ви се обадя в хеликоптера.
    Стиснахме си ръцете.
    — Ако трябва да останете за през нощта, наемете си стая — каза Уолш.
    — Не очаквай да ни видиш, преди да сме намерили Хари — отговорих.
    — Успех.
    Излязохме от кабинета, върнахме се на бюрата си, изключихме компютрите, събрахме си нещата и взехме асансьора до партера. Шофьорът ни чакаше отвън.
    — Какво мислиш? — попита Кейт на път към вертолетния парк.
    — Мисля, че човек никога не трябва да ходи на работа в почивен ден. Нито едно добро дело не остава ненаказано.
    — Изкарах късмет, че дойдох — каза тя. — Попитах те какво мислиш за Хари.
    — Според личния ми опит и статистиката най-вероятното обяснение за всяко изчезване, особено на зрял мъж, е злополука, самоубийство или планирано покриване. Рядко става въпрос за злодеяние.
    — Мислиш ли, че става въпрос за злополука?
    — Не.
    — А самоубийство?
    — Не и Хари.
    — Възможно ли е просто да се е замотал някъде?
    — Не.
    — Значи…
    — Да.
    Останалата част от пътя изминахме в мълчание.

18

    На площадката имаше няколко хеликоптера. Нашият се познаваше лесно, тъй като имаше надпис ФБР — нещо, което липсва на повечето машини на Бюрото. Предпочитам да пътувам и да се появявам от необозначени превозни средства, но пилотът обясни, че това била единствената машина, която успели да открият за толкова кратко време. Карай, казах си.
    Качихме се на вертолета — „Бел Джет Рейнджър“ — и той се издигна над площадката на Ист Ривър и полетя на север над реката. Отляво се издигаха кулите на остров Манхатън, а отдясно се виждаха загадъчните равнини на Бруклин и Куинс, които посещавам доста рядко.
    Продължихме на север над Хъдсън.
    След десетина минути прелетяхме над Тапън Зий Бридж, а малко по-късно продължихме да се носим на север над откритата местност от двете страни на долината.
    Не съм голям любител на откритите пространства, но все пак от въздуха се разкриваше живописна панорама към малки градчета, Ферми и дървета, чиито есенни листа блестяха на ярката слънчева светлина.
    — Нямаше да е зле да имахме вила някъде тук — каза Кейт.
    Знаех какво предстои. Където и да отидехме, тя искаше вила — на брега, в гората, в планината или каквото се случеше. Ако не се лъжа, общият им брой бе някъде към четиринадесет. Отговорих й по стандартния начин.
    — Да, чудесен пейзаж.
    Река Хъдсън, или американският Рейн, проблясваше под слънчевите лъчи и покрай високите й брегове различавахме имения и замъци.
    — Ей там има един хубав замък с табела ПРОДАВА СЕ — казах.
    Тя не ми обърна внимание.
    — Понякога ми се иска да зарежа всичко, да си намеря някое място в провинцията и просто да заживея нормален живот. Замислял ли си се за подобно нещо?
    Неведнъж след 9/11 бях чувал подобни думи, при това не само от Кейт. Медийните психолози го обясняват с посттравматичен стрес, безпокойство, страх от нова атака, опасения от антракс и тъй нататък.
    — Както може би помниш, миналата година бях готов да си събирам багажа, но след атаките разбрах, че няма да ида никъде — отговорих. — Сега съм мотивиран.
    Тя кимна.
    — Разбирам. Но… все си мисля, че ще се случи отново и следващия път може да се окаже още по-лошо. Може би антракс, отровен газ или радиоактивно устройство…
    Не отговорих.
    — Доста хора напуснаха града, Джон.
    — Зная. Вече е много по-лесно да спреш такси или да направиш резервация за обяд.
    — Не е смешно.
    — Права си, не е.
    Всъщност познавах хора, които след 9/11 си бяха купили къщи в провинцията или се бяха сдобили с яхти за по-бързо измъкване. Това не е здравословно, макар и да изглежда умно.
    — По-стар съм от теб и си спомням времето, когато нещата бяха различни — казах. — Не обичам начина, по който ни накараха да живеем ония мръсници. Предпочитам да живея достатъчно дълго, за да видя как нещата се оправят. И искам да участвам в това оправяне. Така че няма да бягам.
    Тя нямаше какво да ми отговори и двамата мълчаливо се загледахме в приятния есенен пейзаж долу.
    На западния бряг на Хъдсън се появи Военната академия в Уест пойнт — високите й готически кули заблестяха на слънчевата светлина. Успях да различа една рота кадети на плаца. Маршируваха.
    — Нещата няма да се оправят толкова бързо, че да го доживеем — каза Кейт.
    — Е, не можеш да си сигурна. Така че е по-добре да правим всичко по силите си.
    Тя се замисли за миг.
    — Това с Хари… няма нищо общо с ислямския тероризъм, но и то е част от проблема.
    — Как точно?
    — Все става въпрос за хора, участващи по един или друг начин в борбата за надмощие. Религия, политика, войни, нефт, тероризъм… светът се е запътил към нещо много по-лошо, отколкото сме виждали досега.
    — Може би. Дай обаче да намерим Хари. Тя се загледа през прозореца. Кейт е психически храбра. Бях се убедил в това, когато господин Халил ни използваше като движещи се мишени за своя снайпер, но изминалата година бе взела своето от емоционалното й здраве.
    А и за всички нас от този бизнес не е особено здравословно ежедневното четене на засекретени записки за една или друга вътрешна Уплаха. Това, наред с предстоящата война с Ирак, започваше да опъва нервите на някои от хората, с които работех.
    Като всички нас, Кейт бе имала своите добри и лоши дни. Днес определено не беше добър ден. Всъщност десети септември две хиляди и първа бе последният й наистина хубав ден.

Девета част
Понеделник
Северната част на щата Ню Йорк

    Предвид мащабите на реакцията спрямо евентуален инцидент с оръжия за масово поразяване, неговите инициатори биха се поколебали да задействат механизмите, които да предизвикат подобен отговор.
Тероризмът в Съединените щати
Публикация на ФБР, 1997 г.

19

    Два часа и петнадесет минути след като изхвърчахме от центъра на Манхатън, летяхме над градчето Саранак Лейк. След още няколко минути се появиха три дълги, образуващи триъгълник писти, заобиколени от гора. Стори ми се, че видях спотайващи се между дърветата мечки.
    Докато се спускахме, различих много шикозни корпоративни самолети, макар че на опашката само на един от тях се виждаше фирмено лого. В случая с корпоративните самолети рекламата не е желателна — отчасти от съображения за сигурност и отчасти защото излишната показност обикновено вбесява акционерите. Въпреки това потърсих самолет с марката ГОКО, но опитите ми се оказаха безрезултатни.
    Пилотът заговори с някого по радиото и приземи вертолета на площадката зад една дълга облицована с дърво сграда — приличаше на планинска хижа. Имаше малко необичаен за летище вид, но от редките ми пътувания из тези планини знаех, че местните се отнасят много сериозно към селския вид на района. Честно казано, бях изненадан, че хангарите не приличат на навеси за дърва.
    Както и да е, пилотът изключи двигателя и нивото на шума забележимо падна.
    Вторият пилот изскочи от кабината, отвори нашата врата и подаде ръка на Кейт. Наложи се да сляза без негова помощ.
    Случайно да видя мечки? — извиках му през затихващия вой на перките.
    — Ъ?
    Няма значение. Ще останете ли?
    — Не. Зареждаме и се връщаме в Ню Йорк — Докато говореше забелязах към нас да приближава цистерна. Обслужването тук бе по-бързо, отколкото и на бензиностанцията, на която зареждам. Сигурно бе свързано с надписа ФБР върху вертолета.
    Огледах почти празното летище. Зад корпоративните самолети се виждаха по-малки машини. Не се забелязваше никакво активно движение.
    Беше доста хладно. От устата ми излизаше пара — нещо, което не бих искал да видя в 13:30 в слънчев ден в началото на октомври.
    — Как само ухае въздухът — каза Кейт.
    — Не надушвам нищо.
    — Мирише на планина, Джон. Виж дърветата… върховете…
    — Къде сме попаднали, по дяволите?
    — В Божията земя.
    — Хубаво. И без това имам няколко въпроса към него.
    Приличащата на хижа постройка се оказа пътническият терминал. Заобиколихме към главния вход, който можеше да се похвали с покрита веранда, заобиколена от груб парапет. Имаше машина за цепен и маса за пикник, на която седеше един тип от охраната и пушеше. Никой не би могъл да сбърка това място с международното летище „Кенеди“.
    — Ще звънна на Том — каза Кейт.
    — Защо?
    — Може да са пратили някой да ни чака.
    — Е, не виждам как биха ни пропуснали.
    Наоколо нямаше жива душа, а на паркинга имаше само десетина коли, половината вероятно изоставени от хора, взели си еднопосочни билети до някое не толкова затънтено място.
    Влязохме в чакалнята. Бе относително по-топла от ледената алпийска долина навън. Беше малка, функционална и тиха.
    Колкото малка и изолирана да беше обаче, също си имаше пункт за проверка със задължителния металотърсач и скенер за багажа. На пункта нямаше служители, както между другото и пътници, така че реших, че скорошни полети не се очакват.
    Кейт огледа празния терминал и каза:
    — Не виждам никакви потенциални посрещачи.
    — Как можеш да си сигурна при тая навалица?
    Тя не ми обърна внимание.
    — Има гишета за коли под наем… а освен това и ресторант, а също и тоалетни. Откъде почваме?
    — Оттам. — Обърнах се към самотното гише за самолетни билети с надпис КОНТИНЕНТАЛ КОМЮТЕЪР.
    — Какво си намислил? — попита Кейт.
    — Да видим какво е трябвало да намери Хари тук.
    — Том не…
    — Том да си го начука.
    Тя се замисли над думите ми и се съгласи.
    — Да, да си го начука.
    Приближих малкото гише, зад което седяха и ни наблюдаваха внушителна жена на средна възраст и млад мъж. Приличаха на брат и сестра. За съжаление това май се отнасяше и за родителите им. Дамата, която според табелката на ревера се казваше БЕТИ, ни поздрави.
    — Добър ден. Какво ще обичате?
    — Билети до Париж — казах.
    — С прекачване в Олбъни или в Бостън?
    — Това не може ли да се спести?
    — Сър, единствените преки полети оттук са до Олбъни и Бостън — информира ме Бети.
    — Сериозно? А как стои въпросът с пристигащите?
    — По същия начин. Олбъни и Бостън. Континентал Комютеър. Два полета дневно. Току-що изпуснахте последния до Бостън. — Тя посочи с палец таблото с разписанието на стената зад себе си. — Самолетът за Олбъни излита в три следобед.
    Една авиокомпания, два града, два полета до всеки от двата. Това правеше работата ми по-лесна и бърза.
    — Бих искал да говоря с управителя.
    — Аз съм.
    — Аз пък си помислих, че сте продавачка на билети.
    — Това също.
    — Надявам се да не сте и пилотът.
    Кейт явно изгуби търпение и извади идентификационната си карта.
    — ФБР, госпожо. Аз съм специален агент Мейфийлд, а това е помощникът ми детектив Кори. Можем ли да говорим насаме?
    Бети ги погледна.
    — О… вие сте хората, които току-що пристигнаха с вертолета.
    Явно тук големите новини пътуваха бързо.
    — Да, госпожо. Къде можем да проверим списъците на пътниците?
    Тя стана и заръча на помощника си Ранди да брани крепостта.
    — Елате.
    Заобиколихме гишето и влязохме през една отворена врата в малък кабинет с бюра, компютри, факсове и други електронни неща.
    Тя седна зад едното бюро и се обърна към Кейт — аз явно не й допадах.
    — Какво точно ви трябва?
    — Списък на пътниците, пристигнали тук в четвъртък, петък, неделя и днес — отвърна Кейт. — А също така списъкът на заминаващите от същите дни, както и утре.
    — Добре…
    — Някой друг да е идвал тук или да ви се е обаждал през последните няколко дни с подобно искане? — попитах.
    — Не.
    — А ако се е обаждал, докато ви е нямало, щяхте ли да знаете?
    — Тя кимна.
    — Разбира се. Джейк, Хариет и Ранди щяха да ми кажат.
    Може би Кейт бе права и трябваше да направя онова, което направиха много колеги — да стана шеф на полицията в някое малко градче където всеки познава всекиго. Кейт щеше да помага на учениците да пресичат улицата, аз щях да прекарвам цялото си време в местната кръчма а тя щеше да ми кръшка с горския.
    — Можете ли да разпечатате списъците? — попитах.
    Бети се завъртя на стола и заблъска по клавиатурата. Принтерът започна да плюе хартия. Погледнах първите няколко страници.
    — Доста малко хора летят с тези полети.
    — Машините са малки — отговори Бети, докато продължаваше да троши клавишите. — По осемнадесет пътници максимум.
    Добра новина.
    — И това ли са всички пристигащи и заминаващи за въпросните дни?
    — За момента. Не мога да ви кажа със сигурност кой ще замине за Олбъни със самолета в три или с полетите утре. Това са резервациите.
    — Добре. Имате ли записи на пристигащите и заминаващи частни машини?
    — Не. Това е авиокомпания. Частните самолети са нещо отделно и с тях се занимават от Федералната авиационна администрация.
    — Ох, да бе! Та къде е офисът на ФАА?
    — В другия край на терминала.
    Преди да кажа, че това помещение не е достатъчно голямо, за да има друг край, Бети добави:
    — Държат записи за пристигащите и заминаващи самолети само ако останат тук за през нощта или купуват гориво.
    Ей затова обичам тази работа — всеки ден научаваш по нещо ново, което няма да ти послужи никога.
    — Можете ли да ни покажете тези записи? — попита Кейт.
    — Ще пратя Ранди да ви донесе копие. — Бети вдигна телефона. — Миличък, бъди така добър и иди до офиса на ФАА.
    Обясни на помощника си какво й трябва, затвори и се обърна към нас.
    — Мога ли да ви попитам за какво ви трябват тези списъци?
    — Нямаме право да казваме и трябва да ви помоля да не споменавате за това пред никого — отвърна Кейт.
    — Дори на Джейк, Хариет и Ранди — добавих аз.
    Бети кимна отговорно, докато съставяше в главата си списък на хората, на които да разкаже за посещението от ФБР.
    След няколко минути се появи Ранди и връчи няколко страници на Бети, която ги предаде на Кейт. Двамата погледнахме списъка. За въпросните дни бяха регистрирани двайсетина частни самолета, но единствената информация на разпечатката бе марката, моделът и номерът на опашката на всеки.
    — Разполагате ли с информация кои са собствениците на тези самолети?
    — Не, но можете да ги откриете по номерата.
    — Вярно. Мога ли да науча кой е бил на борда?
    — Не. При частните полети не се водят записи кой е на борда. Нали затова са частни.
    — Вярно бе. Бог да благослови Америка.
    Значи Осама бин Ладен може да се настани на борда на частен самолет и никой няма да разбере. Дори сега, една година след 9/11, мерките за сигурност по отношение на частните самолети все така не съществуват, докато летящите с пътническите линии, в това число бебета, екипаж и милите стари дами, биват пребърквани и проверявани с металотърсачи. Правете си изводите сами.
    Кейт събра разпечатките и ги прибра в куфарчето.
    Зададох на Бети стандартния въпрос.
    — Да сте забелязали нещо необичайно този уикенд? Тя завъртя стола си към нас.
    — Като например? Защо винаги питат така?
    — Необичайно — обясних й. — Обратното на обикновено. Тя поклати глава.
    — Нищо, за което да се сетя.
    — Да са пристигнали повече хора от обикновеното?
    — Ами да, доста хора идват за празниците. През лятото и зимата понякога има доста навалица. Но през есента идват само любителите на листопади. После започва ловният сезон, после празниците около Деня на благодарността, Коледа, ските, после…
    Спрях я, преди да е стигнала до Великден.
    — Някой от пътниците да изглеждаше необичайно?
    — Но. Но знаете ли какво?
    — Какво?
    — Някаква голяма клечка долетя от Вашингтон.
    — Да не се е изгубил?
    Бети погледна към Кейт, сякаш я питаше как е могла да се събере с такъв задник. Кейт пое топката.
    — Кой беше?
    — Не си спомням. Министър на нещо си. Името му би трябвало да е в списъка на пътниците.
    — С какво пристигна?
    — С полета на Комютеър от Бостън. Май беше в събота. Точно така, събота. Дойде с полета в единайсет и един от охраната на летището го позна.
    — Взе ли кола под наем? — попита Кейт.
    — Не. Посрещна го един от Къстър Хил Клуб — това е на петдесетина километра оттук. Със същия полет пристигнаха още трима души. Май бяха заедно.
    — Откъде знаете, че посрещналият министъра на нещо си е от този клуб? — попитах.
    — Беше с униформата на клуба. От време на време идват да посрещат пътници. И четиримата пътници взеха багажа си и излязоха отвън, където ги чакаше микробус.
    Кимнах. Малко неща остават незабелязани на такива затънтени места.
    — Този микробус от Къстър Хил Клуб идвал ли е и за пристигащи от другите полети?
    — Не зная. Може би, когато не съм била на смяна.
    — А да е оставял заминаващи?
    — Не зная. Не гледам само паркинга, имам и друга работа.
    — Права сте. — Не исках да показвам прекалено голям интерес към Къстър Хил Клуб, така че превключих на друга тема. — Онова, което искаме да научим, е дали вие или ваш колега не е видял някой, който да изглежда… ох, как да го кажа така, че да не звучи като проява на расизъм?… Някой, който прилича на… ами, на жител на страна, в която има много камили?
    Тя кимна разбиращо, замисли се за секунда и отговори:
    — Не. Подобен човек щеше да се набива на очи. И още как.
    — Ще бъдете ли така добра да попитате и останалите по-късно?
    Тя кимна ентусиазирано.
    — Разбира се. Искате да ви се обадя ли?
    — Аз ще ви се обадя, даже всъщност ще намина.
    — Добре. Ще поразпитам. — Бети стана и впери поглед в нас. — За какво е всичко това? Да не би да предстои нещо?
    Пристъпих към нея и заговорих тихо:
    — Свързано е със зимната олимпиада в Лейк Плесид. Но да си остане между нас.
    Бети пообработва информацията няколко секунди, после каза:
    — Зимната олимпиада беше през осемдесета!
    Погледнах Кейт и възкликнах:
    — По дяволите! Закъснели сме! — Обърнах се към Бети. — И случи ли се нещо?
    Кейт ме изгледа многозначително и въздъхна:
    — Това е начинът на детектив Кори да каже, че не ни е позволено да обсъждаме темата. Но наистина бихме могли да се възползваме от помощта ви.
    Обикновено в този момент даваш на съвестния гражданин визитната си, но в случая пускахме димна завеса. Кейт е истински майстор в това и поиска визитката на Бети.
    — Ще ви се обадим. Благодаря ви за помощта.
    — Ще направя всичко възможно, просто кажете. Ако тези хора се опитат да направят нещо тук, знаем как да се оправяме.
    — Това е наша работа, госпожо — отвърнах с гласа на Джон Уейн. — Не се заемайте лично с прилагането на закона.
    Тя изсумтя, после каза:
    — Така и така сте тук, няма да е зле да хвърлите едно око и на Къстър Хил Клуб.
    — Защо?
    — Странни работи стават там.
    Почувствах се като герой от второкласен филм, в който местен жител ме предупреждава за страшното място на хълма, но аз пренебрегвам съвета. Точно така постъпих във втората част.
    — Благодаря — отвърнах неопределено. — Как е храната в ресторанта?
    — Доста добра, но е скъпичка. Пробвайте двойния чийзбургер с бекон.
    Имаше вид, сякаш вече е пробвала няколко.
    Изпрати ни до изхода и щом излязохме, казах строго на Кейт:
    — Каквото и да правите, мис, не отивайте в Къстър Хил Клуб.
    Тя се засмя и отвърна:
    — А вие не опитвайте двойния чийзбургер с бекон.
    Всъщност това бе първият риск, на който щях да се изложа днес, преди да поемем към Къстър Хил Клуб.

20

    — Отивам до онова място — казах на Кейт, след като свършихме с усмивките.
    — Крайно време е. Пълен си с лайна. — Именно. Ще се срещнем при гишето за коли под наем. Разделихме се. Освежих се и четири минути по-късно стоях на мястото за среща. Жените се бавят повечко.
    Имаше две гишета за коли под наем — на „Ентърпрайз“ и „Херц“, едно до друго в дъното на терминала. Младият тип от „Ентърпрайз“ седеше и даже четеше някаква книга. Зад гишето на „Херц“ млада жена си играеше на компютър. На голямата табелка на гърдите й пишеше МАКС. Реших, че става въпрос за името й, а не за размера на сутиена.
    — Здрасти, Макс. Имам резервация на името на Кори.
    — Да, сър.
    Намери резервацията ми и се заехме с бумащините, което отне само няколко минути — После тя ми подаде ключовете за един „Форд Таурус“ и обясни как да стигна до фирмения паркинг.
    — Имате ли нужда от някакви напътствия? — попита ме.
    — В живота ли?
    Тя се изкиска.
    — Не. За пътуването. Искате ли карта?
    — Разбира се — Взех картата и добавих: — Всъщност търся и къде да отседна.
    — Ей там има стойка с диплянки — каза тя. — Хижи, ресторанти, тъй нататък.
    — Страхотно — кое място е върхът в района?
    — Върха.
    — Какво, какво?
    Тя се усмихна.
    — Ами върхът е Върха. Така се казва — Върха.
    — Ясно — Значи да отседна там?
    — Само че е доста скъпичко.
    — Колко доста? Стотачка?
    — По-скоро хилядарка.
    — На година?
    — На нощ.
    — Майтапиш се.
    — Не сериозно. Наистина е скъпо.
    — За мен не е проблем. — Не ми се вярваше да мине през счетоводството, но бях в настроение за щуротии. — Та как се стига до Върха?
    — Стига майтапи. — Тя се разсмя.
    — Защо не? Имам богат чичо.
    — Аха. И какво?
    — Аз съм наследникът.
    Тя се засмя учтиво и ми подаде картата. На нея имаше множество тесни лъкатушещи пътища и съвсем малко населени места. Помислих си за Хари, който обичаше Адирондак, и се помолих на Бог този път нещата да се развият добре.
    Макс постави едно кръстче на картата.
    — Върха се пада в северната част на езерото Саранак, горе-долу тук. Няма да е зле да се обадите, за да ви упътят. Всъщност трябва да се обадите и за резервация. Все са пълни.
    — При хилядарка на нощ?
    — Да. Направо не е за вярване. — Тя измъкна изпод тезгяха телефон, намери номера на Върха и го записа върху картата. — На стойката няма да намерите брошура за Върха.
    — Ясно. Прибрах картата в джоба си.
    — Значи сте от Ню Йорк? — попита Макс.
    — Да.
    — И какво ви доведе насам?
    — Един хеликоптер.
    Тя понечи да се усмихне, но явно в главата й светна някаква лампичка.
    — О, вие сте онзи от хеликоптера на ФБР.
    — Правилно. Фабрика за балъци и резил.
    Тя се разсмя.
    — Не… ФБР. Като Федерално бюро за разследвания.
    Появи се Кейт с две чаши кафе.
    — Добре ли си прекарваш?
    — Наемам кола.
    — Чух те да се смееш още от ресторанта. Какъв е вицът?
    — Че Върха е върхът.
    Макс се разсмя. Кейт остана сериозна.
    — Дълга история — казах.
    — Съкрати я тогава.
    — Добре, има едно място… хотел или нещо такова…
    — Комплекс — услужливо се обади Макс.
    — Да. Комплекс, който се казва Върха. И тъй, Макс — това името на младата дама… та значи аз я попитах кое място е върхът, а тя отговори: „Върха“…
    — Ясно, схванах — каза Кейт и остави кафето ми на гишето.
    — Тъкмо се канех да се представя като федерален агент — отвърнах професионално.
    Кейт ме изпревари и показа документите си.
    — Трябват ми ксерокопия на всички договори за наети коли от четвъртък до днес, в това число и колите, които не са върнати. Вижте какво можете да направите за десет минути. Ще бъдем в ресторанта.
    После отиде до гишето на „Ентърпрайз“ и се заприказва с младежа там.
    — Това е жена ми — обясних на Макс.
    — Еее, никога нямаше да се сетя.
    Взех си кафето и влязох в ресторанта, който всъщност си беше най-обикновено кафене. Стените и таванът бяха боядисани в противно небесносиньо в комплект с бели облаци, каквито не могат да се видят никъде на тази планета. От тавана висяха пластмасови модели на биплани. Мотивът се допълваше от снимки на различни летателни апарати. Имаше празен бар с четири стола, както и дванадесет празни маси, от които можех да избирам. Седнах на една до прозореца, през който се виждаше пистата. Появи се привлекателна сервитьорка с меню.
    — Здравейте, как сте? — попита ме тя.
    — Страхотно. Като щастливо женен. Ще донесете ли още едно меню? Жена ми ще се появи след минутка.
    — Разбира се… — Тя остави менюто на масата и отиде за друго.
    Телефонът ми иззвъня. Вместо номер се изписа СКРИТ, което в деветдесет процента от случаите означаваше, че се обаждат от работата. Оставих го на гласова поща. Кейт влезе в кафенето и каза:
    — Телефонът ми току-що звъня.
    — Сигурно са те търсили от Бергдорф.
    Тя седна и провери гласовата си поща.
    — Том Уолш. Иска да му звънна.
    — Изчакай няколко минути.
    — Добре.
    Тя измъкна разпечатките от куфарчето си и ги остави на масата. Взех половината и докато ги прелиствам, набирах един номер на телефона си.
    — На кого звъниш?
    — На Върха.
    Вдигна някакъв Чарлз.
    — Бих искал да направя резервация за довечера.
    — Да, сър. Имаме няколко свободни места.
    — А стаи?
    — Да, сър. Мога да ви предложа Мохокската стая в Главната резиденция, Поста в Орлово гнездо, Наблюдателницата в Дома за гости…
    — Задръж, Чарлз. Какво мога да получа за хилядарка?
    — Нищо.
    — Нищо? Дори походно легло в кухнята?
    Той ми цитира някои от цените на свободните стаи и направо ме скалпира с новината, че Мохок, която бе най-евтината, струва дванайсет стотачки на нощ.
    — А има ли отопление и електричество?
    — Да, сър. Колко нощи ще останете при нас?
    — Не съм сигурен, Чарлз. Нека като за начало бъдат две.
    — Да, сър — каза той и добави: — Ако ще оставате и в сряда, желателно е облеклото за вечеря да е черно.
    — Да не искаш да кажеш, че трябва да нося смокинг, за да си изям вечерята в гората?
    — Да, сър. Уилям Ейвъри Рокфелер, който притежавал това място, държал на вечеря всички да са с официално облекло. Опитваме се да възстановим традицията в сряда и събота вечер.
    — Може и да се наложи да пропусна събитието. Имам ли някакъв шанс за румсървис, ако съм по бельо?
    — Да, сър. Как ще платите капарото?
    Казах му името си и номера на служебната кредитна карта и още някои подробности.
    — Имате ли мечки там?
    — Моля?!
    — Мечки, Чарлз. Нали се сещаш. Урсус терибиалис.
    — О… ние… в района има мечки, но…
    — Нахрани ги довечера, Чарлз. До скоро.
    Затворих.
    — Правилно ли те чух? — каза Кейт.
    — Да, шибани мечки.
    — Имах предвид цената на стаята.
    — Да, ще спим в Мохокската стая. Наблюдателница за две хиляди долара ми се вижда малко екстравагантно.
    — Да не си полудял?
    — Защо питаш? След двете нощи в оная квартира заслужавам нещо по-така.
    — Мисля, че квартирните в района на Олбъни са сто долара на ден — напомни ми тя. — Ще трябва да доплатим… тоест да доплатиш разликата.
    — Ще видим.
    Пейджърът на Кейт иззвъня и тя го погледна.
    — Том е.
    — Изчакай още няколко минути.
    — Може да са намерили Хари.
    — Би било чудесно. — Прелистих разпечатките, мъчех се да намеря нещо, за което да се хвана.
    Кейт също се зае с листата.
    — Това е съботният полет от единайсет сутринта от Бостън… Еха.
    — Какво „еха“?
    — Едуард Улфър. Знаеш ли кой е?
    — Да, играеше централен нападател на…
    — Заместник-министър на отбраната. Крайно десен, твърд поддръжник на войната с Ирак. Много близък на президента. Често се появява по телевизията.
    — Явно той е бил разпознатият като министър на нещо си.
    — Да. А със същия полет е пристигнал и Пол Дън. Президент съветник…
    — По въпросите на националната сигурност, както и член на Съвета за национална сигурност.
    — Точно така. Откъде знаеш?
    — Ти пък защо питаш?
    — Защо толкова ти харесва да се правиш на глупак?
    — Много добро прикритие, когато наистина действам глупаво — казах. — Значи Улфър и Дън са пристигнали в събота заедно с още двама типа, ако се вярва на Бети, след което всички са се качили в микробуса на Къстър Хил Клуб.
    Кейт отново погледна списъка на пътниците от съботния полет от Бостън.
    — Общо са били деветима, но другите имена не ми говорят нищо. Не можем да кажем кои са другите двама.
    — Така е. — Продължих да прелиствам списъците. — Улфър и Дън са заминали вчера с първия полет за Бостън, а оттам са се прекачили за Вашингтон.
    Тя кимна замислено.
    — Това изобщо означава ли нещо?
    — На пръв поглед не много. Куп богати и влиятелни типове се събират за трите почивни дни в една планинска ловна хижа, собственост на петролен милиардер. Прилича на някой от онези ренесансови уикенди или на събиране на групата Карлайл, на които според някои хора и медиите стават какви ли не пъклени неща — манипулация на цените на петрола, финансови и политически сделки, конспирации за световно господство и други такива. Понякога пък се случва да са просто компания типове, събрали се да починат, да поиграят карти, да говорят за жени и да си разказват мръсни вицове.
    Кейт се замисли.
    — Понякога наистина е така. Но някой от министерството на правосъдието е наредил това събиране да бъде наблюдавано.
    — Точно там е въпросът.
    — И не всеки ден от министерството на правосъдието искат да бъде следен заместник-министър на отбраната, президентски съветник и дявол знае кой още.
    — Добра картинка се очертава — отбелязах и отново прегледах списъците. — Трябва да направим проверка на всички пристигнала с пътническите самолети през последните няколко дни и да видим дали имат някаква връзка помежду си, после да се опитаме да разберем онова, което е трябвало да открие Хари — кой е заминал оттук за Къстър Хил Клуб.
    — Не мисля, че е наша работа — отвърна Кейт. — Том не ни е казвал подобно нещо.
    — Няма да е зле да проявим самоинициатива. Том харесва подобни работи. И между другото, Том да си го начука.
    Сервитьорката дойде и единият от нас си поръча двоен чийзбургер с бекон, а другият — салата „Коб“, каквото и да означаваше това.
    Пейджърът ми иззвъня и погледнах изписания номер. Нищо необичайно — Том Уолш.
    — Ще му звънна.
    — Не, аз ще му звънна — каза Кейт.
    — Остави на мен. Той ме харесва и ме уважава.
    Набрах номера на мобилния му телефон и Том отговори.
    — Ти ли ме търси по пейджъра?
    — Да. Търсих ви и по пейджърите, и по телефоните. Трябваше да ми се обадите, щом кацнете.
    — Току-що пристигнахме. Насрещен вятър.
    — Според пилота би трябвало да сте там от близо час.
    — Изгубихме много време при колите под наем. По-важното е има ли някакви вести от Хари?
    — Още нищо. — Запозна ме набързо с нищото и продължи: — Искам да идете до районната централа на щатската полиция в Рей Брук. Това е на няколко километра от Саранак Лейк. Свържете се с майор Ханк Шефър, командир на Група Б, и координирайте с него операцията по издирване. Можете да предложите своите услуги и експертиза, доколкото ги имате, както и да участвате в търсенето.
    — Добре. Това ли е всичко?
    — Засега. Междувременно проверяваме по каналите дали не можем да уредим неколкостотин войници от Кемп Дръм да участват в търсенето. Това ще го ускори значително. Кажете на Шефър, че още работим по въпроса.
    — Разбрано.
    — И ми се обадете, след като говорите с него.
    — Разбрано.
    — Добре. Кейт там ли е?
    — В тоалетната е.
    — Кажи й да ми се обади.
    — Разбрано.
    — Какво правиш в момента?
    — Чакам двоен чийзбургер с бекон.
    — Добре… Не се мотайте много в летището и не разпитвайте никого.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Заминавайте колкото се може по-скоро към централата на полицаите. И дори не си помисляйте да минавате през Къстър…
    — Ясно.
    — Добре. Това е всичко.
    Затворих.
    — Какво каза? — попита Кейт.
    Отпих от кафето си и отново се заех с разпечатките.
    — Иска да идем в Къстър Хил Клуб, да видим дали Бейн Мадокс не е там, да говорим с него и да видим кой му е на гости.
    — Това ли каза?
    — Не с толкова много думи.
    — Иска ли да му се обадя?
    — Ако желаеш.
    Тя започваше лека-полека да губи търпение.
    — Джон, какво по дяволите…
    — Ето как стоят нещата. Няма вести от Хари, Уолш иска да се свържем с щатската полиция, да помагаме в търсенето, да не се мотаем и да не разпитваме много-много из летището. За последното вече е късно.
    — Не чух нищо за отиване до Къстър Хил Клуб.
    — Виж, защо ти не идеш до щатската полиция? Аз ще мина през Къстър Хил Клуб.
    Тя не отговори.
    — Кейт, тук сме проформа в отговор на изчезването на един от датите хора от спецчастта. Пратени сме да разберем добрите или рошите новини, ако и когато бъде открит Хари. Става въпрос просто за протокол. Въпросът е каква роля искаш да играеш? Активна или масивна?
    — Знаеш как да поставиш нещата… трябва да помисля.
    — Ами мисли де.
    Пристигна храната. Двойният чийзбургер с бекон изглеждаше така, сякаш можеше да ти докара инфаркт само като го докоснеш. В пакетчето с пържени картофки бе втъкнато малко американско знаменце.
    — Искаш ли от салатата? — попита Кейт.
    — Веднъж намерих плужек в една салата.
    — Много мило.
    Преди да успея да получа минималното си количество тлъстина за деня, младежът от „Ентърпрайз“ дойде в кафенето и подаде на Кейт ксерокопията на договорите за наем.
    — Привършвам в четири, ако искате да ви покажа района. Може й да вечеряме заедно. Оставил съм номера на мобилния си телефон на визитката.
    — Благодаря, Лари. Ще ти се обадя по-късно.
    Той излезе.
    — Как успя? — попитах.
    — Кое?
    Не отговорих и поисках сметката, за да можем да тръгнем веднага щом се появи Макс.
    Отхапах от чийзбургера си и тя влезе в кафенето и дойде право при нас.
    — Това са всички договори от четвъртък до утре, включително приключените — каза на Кейт. — Двадесет и шест бройки. Уикенд беше дълъг.
    — Благодаря — отвърна Кейт. — И моля да не казвате на никого за това.
    — Разбира се. — Тя ме погледна. — Голям късметлия сте с такава ясена.
    Устата ми бе пълна, затова само изръмжах. Макс излезе и успях да преглътна.
    — Как успя?
    — Кое?
    Лапнах шепа картофки и станах.
    — Добре, да тръгваме.
    Кейт прибра листата в куфарчето, аз оставих двайсетачка на масата и излязохме.
    — Ако няма да идваш с мен, иди в „Херц“ и си вземи друга кола. Централата на щатската полиция е на някакво място на име Рей Брук, не много далеч оттук. Потърси майор Шефър. Ще ти се обадя по-късно.
    Кейт стоеше и се колебаеше между заповедите на Уолш и наскоро изразеното мнение за него и за променящия се свят.
    — Ще дойда с теб до Къстър Хил Клуб — реши накрая. — После ще идем в полицията.
    Излязохме от терминала, отидохме на фирмения паркинг и открихме синия таурус. Подкарах колата до онази страна на терминала, където се намираше офисът на ФАА, и паркирах.
    — Искам да проверя дали ГОКО имат фирмен самолет и дали използват летището. — Подадох на Кейт пътната карта. — Обади се на местната полиция и ги попитай как може да се стигне до Къстър Хил Клуб.
    Влязох в сградата. Вътре имаше само един тип, седеше зад компютъра.
    — Мога ли оттук да си купя билет до Париж?
    Той вдигна поглед.
    — Можете да идете където си поискате, ако притежавате, взели е под наем или сте запазили достатъчно голям самолет. Не ви е нужен дори билет.
    — Значи съм попаднал на точното място. — Показах му документите си. — Джон Кори, Федерална контратерористична спецчаст. Трябва да ви задам няколко въпроса.
    Той стана, дойде до гишето и провери картата ми.
    — Какво има?
    — С кого разговарям?
    — Чад Рикман от ФАА.
    — Добре, Чад, искам да зная дали летището се използва от частен самолет, регистриран на името на Глобъл Ойл Корпорейшън. ГОКО.
    — Да, две нови машини модел „Чесна Сайтейшън“. Проблем ли има?
    — Някой от самолетите тук ли е в момента?
    — Не… всъщност и двата дойдоха вчера сутринта с около час интервал, заредиха и няколко часа по-късно отлетяха.
    — Колко пътници пристигнаха с тях?
    — Нямаше пътници. Обикновено изпращаме кола до самолета и съм сигурен, че бе само екипажът.
    — А когато отлетяха, някой качи ли се?
    — Не. Дойдоха, заредиха и по-късно отлетяха.
    — Добре… накъде тръгнаха?
    — Не ми казват такива неща… Длъжни са да дават информация единствено на Федералната въздушна агенция.
    — Ясно… а как се свързват с нея? По радиото ли?
    — Не, по телефона. Оттук. Всъщност подочух, че и двамата пилоти съобщават, че ще летят до Канзас Сити, с интервал половин час.
    Обмислих думите му и попитах:
    — Защо им е да пътуват до Канзас Сити без никой на борда?
    — Може да са превозвали само товар — отвърна Чад. — Посрещнаха ги два джипа и натовариха нещо.
    — Какво нещо?
    — Не видях.
    — Това са пътнически самолети, нали? А не товарни?
    — Да. Но това не им пречи да събират малко багаж в салона.
    — Още не мога да разбера защо два самолета ще долетят празни ще заминат със съвсем малко товар, при това в една и съща посока.
    — Вижте, собственикът на самолетите — Бейн Мадокс — е собственик и на шибани петролни кладенци. Може да потроши колкото му душа иска гориво.
    — Така е — признах. — Канзас Сити ли е крайната им дестинация?
    — Не зная. Чух ги да обявяват по телефона този летателен план. Това е горе-долу на границата на обхвата им, така че може би оттам ще продължат нанякъде. А може и да се върнат.
    — Разбирам… значи мога да се обадя на ФАА и да получа летателните им планове?
    — Да, стига да сте оторизиран и да имате регистрационните им имена.
    — Оторизиран съм, Чад. — Извадих листа, който бе донесъл Ранди от същия офис, и го сложих на бюрото. — Кои са самолетите на ГОКО?
    Той провери списъка и отбеляза два номера — № 2730G и № 2731G.
    — Последователни номера — осведоми ме. — Много от фирмите със собствени самолети го правят.
    — Зная.
    — Така ли? И с какво са се издънили?
    — Типичните данъчни истории. Богаташите не си плащат данъците като мене и тебе.
    — Без майтап?
    — Благодаря, Чад. Помисли още малко. Поразпитай наоколо дали някой няма да се сети нещо. Имаш ли мобилен телефон?
    — Разбира се. — Той записа номера си върху визитката си. — Какво всъщност търсите?
    — Нали ти казах — укриване на данъци. Чували с пари. Не споменавай на никого, че има федерално разследване.
    — Гроб съм.
    Излязох от кабинета и се качих в колата.
    — Има два самолета на ГОКО, които използват летището — съобщих на Кейт и й разказах подробностите, докато карах към изхода, казах й, че трябва да се обадим на ФАА във Вашингтон и да научим летателните планове на машините.
    — Защо ни е да знаем това? — попита Кейт.
    — Още не зная. Този тип Мадокс ме интересува, и никога не можеш да кажеш кое е важно, докато не го свържеш с нещо друго. В работата на детектива няма такова нещо като ПМИ — прекалено много информация.
    — Трябва ли да си водя бележки?
    — Не, ще ти дам записите на лекциите ми пред тъпите студенти.
    — Благодаря.
    — Разбра ли посоката?
    — Донякъде. Дежурният каза да тръгнем на запад по шосе 3, после а север по 56, а оттам да питаме.
    — Истинските мъже не питат за посоки. Накъде е шосе 3?
    — Щом питаш, наляво.
    След няколко минути излязохме на шосе 3, означено като панорамен път, и поехме на запад в пустошта.
    — Оглеждай се за мечки — предупредих Кейт. — Как мислиш, дали един деветмилиметров глок може да спре мечка?
    — Не вярвам. Да се надяваме, че ще можеш да провериш лично.
    — Това не беше много мило.
    Тя се облегна и затвори очи.
    — С всяка минута без вести от Хари все повече си мисля, че не е жив.
    Не отговорих.
    Известно време тя мълча, после каза:
    — А можеше да си ти.
    Можех, но ако се бях оказал в гората около Къстър Хил Клуб, нещата може би щяха да се развият другояче. А може би не.

21

    Продължихме на запад по шосе 3, което нямаше други основания да съществува освен за да ти даде възможност да зяпаш дървета, докато се местиш от никъде до никъде.
    Кейт беше взела от летището няколко диплянки и ги разучаваше. Прави го където и да отидем, за да засили преживяното, а след това ми каканиже всичко прочетено като някакъв туристически гид.
    Информира ме, че езерото Саранак, едноименното градче, летището и този път попадат в пределите на щатския парк Адирондак.
    Научих също, че районът бил познат също и като Северната страна — име, което незнайно защо й се виждаше романтично.
    — Тук и през април можеш да замръзнеш до смърт — отбелязах.
    — Големи части от парка ще бъдат оставени завинаги като дива гора — продължи тя.
    — Доста депресиращо звучи.
    — Обявеният за парк район е с площ колкото щата Ню Хампшир.
    — Какво е Ню Хампшир?
    — Голяма част от него е необитаема.
    — Това си е очевадно.
    И тъй нататък. Всъщност едва сега разбрах как някои хора могат да се изгубят тук за дни, седмици или до края на живота си. Дадох си обаче и сметка, че човек може и да оцелее, ако има съответния опит.
    Шосе 3 представляваше хубав двулентов път и понякога пресичаше някое малко градче, но през повечето време се виеше сред пустошта, която само засилваше агорафобията и зоофобията ми. Вече разбирах защо онзи тип Бейн Мадокс е държал да има хижа на такова място, щом замисля лоши неща.
    — Ах, колко е красиво! — каза Кейт.
    — Да.
    Отвратително беше.
    Имаше жълти знаци с черни силуети на подскачащи елени. Предполагам, че бяха поставени да предупреждават елените да отскачат 07 пътя, ако не искат да бъдат прегазени.
    Зад един завой видях голям знак с нарисувана мечка и надпис ВНИМАНИЕ.
    — Видя ли? Видя ли знака с мечката?
    — Да. Това означава, че в района има мечки.
    — По дяволите! Заключени ли са вратите?
    — Джон, стига си се държал като идиот. Мечките няма да ти досаждат, ако ти не им досаждаш.
    — Прочутите последни думи. Откъде знаеш какво е досадно на една мечка?
    — Спри с тия шибани мечки.
    Продължихме. Движението не беше особено натоварено — разминахме се само с няколко коли, пътуващи обратно към Саранак Лейк.
    — Защо отиваме в Къстър Хил Клуб — попита Кейт.
    — Стандартна полицейска процедура. Отиваш на мястото, откъдето са последните вести от изчезналия.
    — Но това е малко по-сложно от стандартните случаи с изчезнали хора.
    — Не е така. Проблемът на ФБР и ЦРУ е в това, че правят нещата по-сложни от необходимото.
    — Това факт ли е?
    — Да, факт е.
    — Трябва да ти напомня, че не бива да даваме на Мадокс или на когото и да било повод да заподозре, че на територията му е имало федерален агент.
    — Мисля че вече обсъдихме този въпрос. Ако се намираш на територията на Къстър Хил Клуб със счупен крак, ако телефонът ти няма покритие и някоя мечка ти гризе петите, ще предпочетеш ли да изпълнявам заповедите и да чакам разрешително, за да тръгна да те търся?
    Тя се замисли.
    — Зная, едно ченге ще рискува живота и кариерата си, за да помогне на друго ченге. Зная, че си правил същото и за мен — макар да си бил раздвоен заради двойната ми роля на твоя съпруга и агент на ФБР.
    — Интересна гледна точка.
    — Мисля обаче, че целта ти е друга — да разбереш за какво всъщност става дума около Къстър Хил Клуб. Какъв е първият ти довод?
    — Ами например, тестето списъци на пътници и наети автомобили в куфарчето ми. Както и това, че разпитваше за самолети на Глобъл Ойл Корпорейшън.
    — Май нямам никакви шансове да те измамя.
    — Джон, съгласна съм, че трябва да натиснем по-сериозно за търсенето на Хари, но освен това се въвличаш в нещо, което може да се окаже много по-голямо, отколкото си даваш сметка. — И добави: — Министерството на правосъдието се интересува от този човек, от клуба и от гостите му. Недей да прецакваш тяхното разследване.
    — Като колега, съпруга или адвокат ми говориш?
    — Като всички накуп. — Кейт отново замълча за момент. — Добре. Казах си мнението и го направих, защото понякога наистина се тревожа за теб. Неудържим си.
    — Благодаря.
    — Освен това си изключително буден и умен и имам пълно доверие в преценките и инстинктите ти.
    — Сериозно?
    — Сериозно. Затова, макар и технически да съм старша, в случая ще те последвам.
    — Няма да те разочаровам.
    — Надявам се. Освен това искам да ти напомня, че нищо не е по-успешно от самия успех. Щом ще престъпваш… престъпваме… заповедите, най-добре да не излизаме с празни ръце.
    — Кейт, ако не смятах, че във всичко това има нещо повече от далавера с цените на петрола, сега щяхме да седим в централата на Щатската полиция и да пием кафе.
    Тя ме хвана за ръката и продължихме напред.


    На около четиридесет минути път от летището видях знак за шосе 56.
    — Завой надясно — каза Кейт.
    Набих спирачки и извадих глока.
    — Вой? Откъде?
    — Завой. Ей там. Давай.
    — Ох… завой. Подбирай си думите.
    — Давай надясно, по дяволите. Ето тук!
    Завих по шосе 56 и продължихме на север. Тази част от пътя вече бе истинска пустош.
    — Прилича ми на индианска страна — казах. — Какво пише в диплянките за местните индианци? Миролюбиви ли са?
    — Пише, че мирният договор с коренното население на Америка изтича през две хиляди и втора година, в Деня на Колумб.
    — Леле! Ужас!
    Бяхме изминали трийсетина километра, когато една кафява табела ни уведоми, че излизаме от територията на щатския парк Адирондак.
    — Дежурният полицай каза, че Къстър Хил Клуб се намира на частна земя в рамките на парка, значи сме го подминали. — Кейт погледна картата. — На няколко километра нататък има градче, Саут Колтън. По-добре да спрем там и да питаме.
    Продължих напред и скоро пред нас се появи малка група постройки. На табелата пред тях пишеше САУТ КОЛТЪН — МАЛЪК ГРАД С ГОЛЯМА ГРЕДА НА РАМОТО, или нещо в този дух.
    В края на микроскопичното населено място имаше бензиностанция. Спрях и се обърнах към Кейт.
    — Ти ще питаш.
    — Джон, размърдай си задника и иди да питаш.
    — Добре… ама идваш с мен.
    Слязохме, протегнахме се и влязохме в малката груба постройка.
    Зад едно очукано бюро седеше съсухрен старец с избелели джинси и карирана риза, пушеше и гледаше някакво предаване за риболов на муха по телевизора на тезгяха. Сигналът не бе от най-добрите. Хванах антената.
    — Точно така — каза той. — Сега е по-добре.
    Пуснах антената и сигналът отново се скала. Една от работите ми като хлапе бе да играя ролята на антена за семейния телевизор, но вече бях пораснал за подобни неща.
    — Търсим някой да ни упъти — казах му.
    — Трябва ми сателитна чиния — отвърна той.
    — Добра идея. Така ще говорите направо с кораба-майка. Търсим…
    — Откъде идвате?
    — От Саранак Лейк?
    — Така ли? — Той най-сетне ни погледна. Забеляза и паркирания отвън таурус. — Откъде сте?
    — От Земята. Вижте, закъсняваме…
    — Бензин ли ви трябва?
    — Да. Но първо…
    — Дамата иска да ползва тоалетната?
    — Благодаря — отвърна Кейт. — Тръгнали сме към Къстър Хил Клуб.
    Той замълча за няколко секунди, след което каза:
    — А?
    — Знаете ли къде е?
    — Разбира се, че знам. Зареждат при мен. Но не им поправям колите. Карат ги на сервиз в Потсдам. По дяволите, забравил съм повече неща за поправката на автомобили, отколкото ония идиоти от сервизите са научавали някога. Ама ако заседнат в снега или калта, на кого според вас се обаждат? На сервиза ли? Как ли пък не. Звънят на Руди. Тоест на мен. Миналия януари, а може да беше и февруари… да, тогава имаше голям сняг в средата на месеца. Помните ли го?
    — Май бях на Барбейдос по това време — отвърнах. — Виж, Руди…
    — Ей там има машини за снакс и кока-кола. Дребни трябват ли ви?
    Предадох се.
    — Да, ако обичаш.
    Сдобихме се с дребни, купихме си вкаменен снакс и две коли от машините, използвахме тоалетната и сипахме два галона бензин.
    Върнах се в малката постройка и платих с една от държавните кредитни карти. Агентите носят по две карти — едната за храна, преспиване и други неща, а другата — специално за бензин. Върху картата ми за бензин пишеше ФИРМЕНА и Х&МЛ, което не означава нищо, но любопитният Руди не пропусна да се поинтересува.
    — Какво означава Х&МЛ?
    — Хладилници и машини за лед.
    — А?
    Смених темата.
    — Имаш ли карта на района?
    — Не. Но мога да ти нарисувам.
    — Безплатно ли?
    Той се разсмя, разрови се из купищата рекламна поща, намери някаква листовка, рекламираща бой с лосове или нещо такова, и задочна да чертае с молив на гърба й.
    — Така. Първо се оглеждаш за Голия път и завиващ наляво, само че няма знаци, после стигаш до Пътя на Индианеца Джо…
    — Моля?
    — Индианеца Джо. — Той повтори всичко в случай, че съм малоумен, след което завърши: — Тук излизаш на една просека без име и караш по нея петнайсетина километра. После търсиш Гьола на Макюън, завиваш наляво и стигаш право до Къстър Хил Клуб. Не можеш да го подминеш, защото те спират.
    — Кой ме спира?
    — Охраната. Имат пост и порта. Целият имот е ограден.
    — Добре. Благодаря, Руди.
    — Защо сте тръгнали натам?
    — Обадиха ни се да погледнем един хладилник. Нещо машината за лед не работи добре.
    — А? — Той ни погледна. — Значи ви очакват?
    — Определено. Не могат да си приготвят коктейлите, докато не решим проблема с леда.
    — Защо тогава не са ви дали напътствия?
    — Дадоха ни, но кучето ги изяде. Добре, благодаря…
    — Искате ли един съвет?
    — Разбира се.
    — Само че да знаете — не сте го чули от мен.
    — Добре.
    — Искайте си парите предварително. Много са бавни с плащането. Такива са богаташите. Бавно плащат на работещите хора.
    — Благодаря за предупреждението.
    Излязохме.
    — Вече сме снимани — казах на Кейт. — Нали?
    — И аз почвам да си мисля така.
    Качихме се в колата и се върнахме по шосе 56, влязохме в парка и започнахме да се оглеждаме за Голия път. Намерих го и завих по тясната ивица асфалт, минаваща през тунела в дърветата.
    — Искаш ли сушено говеждо?
    — Не, благодаря. И не замърсявай.
    Бях толкова гладен, че можех да изям и мечка, но се задоволих със сушеното говеждо, което се оказа гадно. Изхвърлих целофанената опаковка на задната седалка, с което допринесох за запазването на екологията.
    Наближавахме Къстър Хил Клуб. Според Уолш около имота би трябвало да тече претърсване по въздух и земя, но не забелязах хеликоптери или самолети, нито пък полицейски автомобили. Това не беше добър знак. Всъщност точно обратното.
    Кейт погледна мобилния си телефон.
    — Има покритие. Я, имам и съобщение.
    Понечи да чуе пощата си, но я спрях.
    — В момента сме извън обсег. Никакви пощи, никакви обаждания.
    — Ами ако са намерили Хари?
    — Не искам да зная. Отиваме да видим Бейн Мадокс.
    Тя прибра телефона в джоба си и в същото време пейджърът й иззвъня. Моят се обади минута по-късно.
    Следвахме указанията на Руди и след двадесетина минути излязохме на Гьола на Макюън и продължихме по тесния, но добре павиран път.
    Пред нас се появи голяма табела, закрепена на два триметрови стълба от двете страни на пътя и осветена с прожектори.
ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ.
ВХОД ЗАБРАНЕН.
СПРЕТЕ ПРИ ПОРТАЛА ИЛИ ОБЪРНЕТЕ.
    Минахме под табелата и пред нас се разкри поляна с груба колиба, издигаща се зад затворена стоманена порта.
    Отвътре излязоха двама мъже в маскировъчно облекло, сякаш знаеха за пристигането ни много преди да се появим.
    — Детектори за движение или звук — казах на Кейт. — А може би камери.
    — Да не говорим, че тези двамата са с кобури, а единият ни гледа с бинокъл.
    — Господи, как мразя частни охранители. Дайте ми кремъклийката, рог барут и…
    — Имаше знак да намалим до осем километра в час. Намалих и приближих затворената порта. На три метра от нея имаше гърбица и знак, на който пишеше СПРИ ТУК. Спрях.
    Вратата — оказа се електрическа — се плъзна на няколко стъпки и единият от мъжете тръгна към колата. Свалих стъклото на прозореца. Мъжът се наведе и попита:
    — Какво има?
    Беше на трийсет и нещо, целият пременен във военни дрехи, с шапка, кубинки и пистолет. Изражението му като че ли искаше да каже, че е много печен и може да стане опасен, ако го предизвикат. Липсваха му единствено слънчевите очила и свастиката.
    — Федерален агент Джон Кори и федерален агент Кейт Мейфийлд. Дошли сме да се видим с господин Бейн Мадокс.
    Това като че ли пропука каменната му физиономия и той попита:
    — Господин Мадокс очаква ли ви?
    — Ако ни очакваше, щяхте да знаете, нали?
    — Аз… мога ли да видя документите ви?
    Искаше ми се да му покажа глока, за да знае, че не е единственият с желязо, но все пак реших да съм мил и му подадох картата си. Кейт направи същото.
    Той се зае да ги разучава и останах с чувството, че или познава, че са истински, или че се преструва на много вещ в разпознаването на документи.
    Прекъснах заниманията му с думите:
    — Те все пак са си наши.
    Той се поколеба, но ни върна картите.
    — Тук сме да се видим с господин Бейн Мадокс по официален въпрос.
    — И какъв точно е този въпрос?
    — Вие ли сте господин Мадокс?
    — Не… но…
    — Виж, приятел, имаш десетина секунди да направиш нещо блестящо. Обаждай се, ако трябва, а после отваряй шибаната порта.
    Той изглеждаше леко вбесен, но запази самообладание.
    — Изчакайте.
    Върна се при портата, промъкна се през отвора и каза нещо на колегата си. После двамата изчезнаха в дървената колиба.
    — Защо винаги търсиш конфронтации? — попита Кейт.
    — Конфронтация е, когато извадя пищова. А аргументация — когато дръпна спусъка.
    — Федералните агенти ги учат да бъдат вежливи.
    — Тия уроци съм ги пропуснал.
    — А ако не ни пуснат? Могат да ни откажат достъпа в частна собственост, ако нямаме разрешително за обиск.
    — Къде го пише това?
    — В конституцията.
    — Десетачка, че ще ни пуснат.
    — Дадено.
    Неофашистът отново се появи до колата ни.
    — Ще ви помоля да минете през портата и да отбиете вдясно. Един джип ще ви откара до хижата.
    — Защо да не използвам собствената си кола?
    — Това е за ваша лична безопасност и сигурност, сър, а и заради вътрешния правилник, въведен по искане на застрахователната компания.
    — Е, не ни се иска да се забъркваме със застрахователни компании. А бе, има ли мечки в този район?
    — Да, сър. Моля, минете през портата и останете в колата си, докато не пристигне джипът.
    Този идиот да не би да си мислеше, че ще тръгна да се мотая сред мечки?
    Мъжът направи знак на колегата си при колибата и стоманената порта се плъзна настрани.
    Влязох в имота, завих на чакъления паркинг и спрях. Портата зад нас се затвори.
    — Добре дошла в Къстър Хил Клуб — казах на Кейт. — Дължиш ми десетачка.
    — Двайсетачка, че няма да се измъкнем живи оттук — пошегува се тя.
    Появи се черен джип със затъмнени стъкла. Спря, от него слязоха двама души с маскировъчни дрехи и кобури и тръгнаха към нас.
    — Залагам — казах.
    Единият от типовете приближи до прозореца.
    — Моля излезте, заключете колата си и ме последвайте.
    Това приличаше на място, където задължително ще ти сложат проследяващо или подслушвателно устройство в колата, така че нямах намерение да я оставям.
    — Имам по-добра идея. Ти ще водиш, а аз ще карам след теб.
    Той се поколеба.
    — Добре, но не изоставайте и не се отклонявайте от пътя.
    — Няма да се отклонявам, стига ти да не го правиш.
    Мъжът се върна в джипа и обърна. Тръгнах след него нагоре по склона през разчистен участък с големи скални късове.
    — Не искаш да ни слагат нежелани екстри в колата, така ли? — каза Кейт.
    — Щом видиш подобни мерки за сигурност, трябва да си толкова параноичен, колкото са и те.
    — Винаги си знаел как да се справяш в лошите ситуации, в който ни забъркваш.
    — Благодаря… Всъщност май си права.
    Покрай пътя бяха наредени стълбове с лампи. Забелязах и сервизни стълбове, които излизаха от дърветата, минаваха през откритото пространство и отново изчезваха в гората. Бяха с по пет жици и докато минавахме под тях, забелязах, че три от тях са всъщност дебели кабели, по които вероятно идваше основното захранване.
    На половината път към върха се виждаше огромна хижа — с размерите на малък хотел. Пред нея се издигаше висок пилон с американското знаме, а под него се развяваше някакъв жълт флаг.
    На върха на хълма видях висока кула, приличаше на клетъчен предавател. Това обясняваше доброто покритие в района и показваше, че Хари би могъл да се свърже, ако е жив и добре. Запитах се дали кулата принадлежи на телефонната компания, или е собственост на Бейн Мадокс.
    Стигнахме до хижата, пред която имаше чакълен паркинг с още четири черни джипа и един син „Форд Таурус“ като този, който карах. На задната му броня обаче се виждаше стикер с буквата Е, което означаваше, че е на „Ентърпрайз“. Значи може би някои от гостите бяха все още тук. Автопаркът се допълваше от тъмносин микробус — вероятно онзи, за който бе споменала Бети.
    Спряхме под големия портик и мъжете отвориха вратите ни. Двамата с Кейт слязохме, като тя взе куфарчето си със списъците на пътниците и наетите автомобили. Запомних номера на „Ентърпрайз“, заключих нашата кола и се огледах.
    Районът около хижата бе свободен от дървета в радиус почти километър във всички посоки, което улесняваше охраната. Хари сигурно доста се бе измъчил, за да се добере достатъчно близо до паркинга, дори и да беше използвал скалите за прикритие.
    Освен това до момента бях наброил четирима охранители и нещо ми подсказваше, че има и още. Мястото се държеше под строг контрол и вече бях сигурен, че Хари се е вкарал в лоша ситуация.
    — Моля, последвайте ме — каза шофьорът на джипа.
    — Никой да не докосва колата — предупредих. — Ако открия, че някой е сложил нежелана екстра, ще го пратя на топло. Разбрахте ли ме?
    Той не отговори, но явно разбра.
    Изкачихме няколкото стъпала до покритата веранда, на която имаше редица кресла и люлеещи се столове, обърнати към разкриващата се гледка надолу. Като изключим горилите от охраната, мястото бе много приятно и уютно. Забелязах, че върху жълтия флаг е изписана цифрата 7.
    — Моля, изчакайте тук — каза мъжът от охраната и изчезна в хижата.
    Двамата с Кейт останахме на верандата.
    — Може би мястото се продава. Върви с малка армия.
    Тя не отговори на забележката ми.
    — Трябва да си проверя пощата.
    — Не.
    — Джон, ами ако…
    — Не. Това е един от онези редки моменти, когато не желая да получавам абсолютно никаква информация. Ще се срещнем с Бейн Мадокс.
    Тя ме погледна и кимна. Вратата се отвори.
    — Влезте — каза мъжът от охраната.
    И влязохме в Къстър Хил Клуб.

22

    Влязохме в голямо преддверие с балкон на втория етаж и масивен полилей от еленски рога. Помещението бе облицовано с жълт чам и украсено в селски стил с тъкани на ръка черги, ловни и риболовни снимки и оскъдна мебелировка от клони на дървета. Имах чувството, че господин Мадокс, ако изобщо съществуваше такъв, няма нищо общо тази хижа.
    — Хубаво холче — отбелязах.
    — Сигурна съм, че някъде навътре ще видим и глава на лос — отвърна Кейт.
    Откъм коридора отляво се разнесоха стъпки и в преддверие влезе друг човек от охраната — този път мъж на средна възраст в сини дрехи. Явно един от дворцовите стражи. Представи ни се като Карл.
    — Мога ли да взема палтата ви? — попита той. Отговорихме, че ще си останем с тях, след което той се обърна към Кейт.
    — Ще позволите ли да занеса куфарчето ви в гардероба?
    — Ще го нося със себе си.
    — От съображения за сигурност се налага да видя какво носите в него.
    — Няма да стане.
    Това като че ли го изкара от равновесие.
    — От какво естество е работата ви с господин Мадокс?
    — Виж какво, Карл, ние сме федерални агенти, не можем да бъдем претърсвани, не може да ни бъде взимано оръжието и не отговаряме на въпроси, а ги задаваме — казах му. — Можеш или още сега да ни заведеш при Бейн Мадокс, или да се върнем с разрешително за обиск, с още десетима федерални агенти и щатската полиция. Какво избираш?
    Карл изглеждаше несигурен в избора си.
    — Изчакайте — каза и излезе.
    — Десетачка, че ще ни вкара при магьосника — прошепна Кейт.
    — Не става. И без това не му дадох възможност за избор.
    Извадих мобилния телефон от джоба си, свалих пейджъра от колана и ги изключих.
    — Тези неща понякога будят подозрение или прекъсват разговора в най-важния момент — обясних. — Това е една от ситуациите, когато ни е позволено да изключим бръмчилото.
    — Не съм много сигурна, но… — Кейт с нежелание изключи телефона и пейджъра си.
    Забелязах на отсрещната стена голяма картина с маслени бои — изобразяваше битката при Литъл Бигхорн. Генерал Джордж Армстронг Къстър и хората му бяха заобиколени от боядисани индианци а коне и изглеждаше, сякаш туземците побеждаваха.
    — Да си виждала онази картина на последната битка на Къстър в музея за модерно изкуство? — попитах Кейт.
    — Не, а ти?
    — Аз да. Малко е абстрактна, напомня ми на Магрит или Дали.
    Тя не отговори. Сигурен съм, че се чудеше откъде съм чувал за Магрит и Дали, както и кога за последен път съм влизал в музей.
    — На картината е изобразена онази риба с голямото око и реещ се във въздуха ореол — продължих аз. — А под рибата са индианците и правят секс.
    — Какво? Какво общо има това с последната битка на Къстър?
    — Ами, картината е озаглавена „Света Скумрийо, виж ги тия шибани индианци“.
    Отговор не последва.
    — Загря ли? Риба, голямо око, ореол, света Скумрийо, виж…
    — Това е най-тъпата шега, която съм чувала.
    Карл се появи отново.
    — Моля, последвайте ме.
    Тръгнахме след него по коридора и стигнахме до нещо като библиотека, след което слязохме няколко стъпала и се озовахме в огромно помещение с таван като на катедрала.
    В дъното имаше голяма каменна камина с горящи дънери, а над нея се мъдреше глава на лос.
    — А, ето ти и главата — казах на Кейт. — Как позна?
    В голямото кресло до камината седеше някакъв мъж. Стана и тръгна към нас. Носеше син блейзър, широки жълто-кафяви панталони и зелена карирана риза.
    Срещнахме се в средата на помещението и той подаде ръка на Кейт. Здрависаха се.
    — Аз съм Бейн Мадокс, президент и собственик на този клуб. Вие трябва да сте Кейт Мейфийлд. Добре дошла.
    — Благодаря.
    Мъжът се обърна към мен и отново протегна ръка.
    — А вие сте господин Кори. — Здрависахме се и той попита: — И тъй, с какво мога да ви помогна?
    Припомних си уроците по учтивост.
    — Първо бих искал да ви благодаря, че ни приемате без предварителна уговорка.
    Той се усмихна стегнато.
    — Какви бяха другите ми възможности за избор?
    — Честно казано, доста ограничени.
    Разгледах внимателно господин Бейн Мадокс. На петдесет и няколко, висок, добре сложен, хващаше окото. Дългата му сива коса бе пригладена назад от гладкото му чело. Имаше характерен гърбав нос и стоманеносиви очи, които сякаш не мигаха. Донякъде ми напомняше на ястреб или орел; дори главата му от време на време се обръщаше рязко като на птица.
    Гласът му бе добре модулиран, както и би могло да се очаква, а зад цялата тази външност долавях излъчването на много спокоен и самоуверен човек.
    Гледахме се и явно се мъчехме да определим кой в случая е истинският мъжкар с по-големия хуй.
    — Ще отнемем само десетина минути от времето ви — казах. Може би щяха да са повече, но винаги казвам десет. Кимнах към столовете до камината.
    Той се поколеба, но отстъпи.
    — Е, сигурно сте изминали дълъг път. Елате, настанявайте се. Последвахме го през помещението, съпровождани неотлъчно от Карл.
    По стените можеха да се видят много глави на мъртви животни и препарирани птици. Това не е политически коректно в наше време, но съм сигурен, че на Бейн Мадокс изобщо не му пукаше. Почти очаквах да видя и някой демократ, натъпкан със слама и закован за стената.
    Забелязах също и голям дървен шкаф за оръжие със стъклени врати, зад които имаше десетина пушки и карабини.
    Мадокс ни заведе до две кожени кресла, разположени срещу неговото от другата страна на масата, и се настанихме. Сега вече се Почувства задължен да играе ролята на добър домакин.
    Желаете ли Карл да ви донесе нещо? Кафе? Чай? — Махна с Ръка към чашата с кехлибарена течност на масата. — Или нещо по-силно?
    — Кафе, моля — каза Кейт: следваше предписанията как да накара някого да се заседи и разприказва повече от желаното.
    Искаше ми се скоч и дори надушвах питието в чашата на Мадокс. Пиеше го чисто. Сигурно имаше проблем с машината за лед.
    — Господин Кори?
    — Знаете ли, направо умирам за едно лате. Възможно ли е?
    — Ъъъ… — Той погледна Карл. — Питай в кухнята дали имаме лате.
    — И капучино става — казах. — Дори и едно американо ще свърши работа. Може и айс-мока.
    Естествено не пиех подобни пикни, но се нуждаехме от няколко минути насаме с господин Мадокс.
    Карл излезе и едва сега забелязах кучето, което лежеше на една страна между креслото на Мадокс и камината. Или спеше, или беше умряло.
    — Това е Кайзер Вилхелм — осведоми ме Мадокс.
    — Прилича ми на куче.
    Той се усмихна.
    — Доберман. Много умен, верен, силен и бърз.
    — Направо не е за вярване.
    Тъпото куче просто си лежеше, лигавеше килима, хъркаше и пърдеше.
    — Прекрасно животно — каза Кейт.
    Охо, че и се беше надървил. Какво ли сънуваше? Да не говорим, че Кейт Мейфийлд не мисли, че аз съм прекрасен, когато се лигавя, хъркам или пърдя.
    — Е, с какво мога да ви помогна? — попита господин Мадокс. Обикновено двамата с Кейт решаваме предварително кой ще водя и каква ще е целта ни. В случая обаче целта ни — Хари Мюлер щеше да подскаже на господин Мадокс, че се е намирал под наблюдение, така че това ограничаваше въпросите ни до времето и световните първенства. От друга страна, Мадокс може би вече знаеше, че го държат под око.
    — Господин Кори?
    Реших да последвам примера на генерал Къстър и да атакувам — естествено с надеждата за по-добър резултат.
    — Имаме информация, че един федерален агент, Хари Мюлер, е изчезнал в околностите на този клуб, и смятаме, че може да се е изгубил или да е бил ранен на ваша територия.
    Опитах се да разчета лицето му; на него бе изписана единствено загриженост.
    — Тук? На моята територия?
    — Вероятно.
    Изглеждаше искрено изненадан — или беше превъзходен артист.
    — Но… както видяхте, никак не е лесно да се влезе в моята собственост.
    — Придвижвал се е пеша.
    — Нима? Но имотът се охранява и е ограден.
    Беше мой ред да се престоря на изненадан.
    — Ограда? Сериозно? Е, може да е минал през нея.
    — Защо ще прави това?
    Добър въпрос.
    — Побъркан е на тема птици.
    — Разбирам… И тъй, смятате, че може да е минал през оградата и да се е наранил на моя територия.
    — Има такава вероятност.
    Изражението на Мадокс остана на загрижен и разтревожен човек.
    — Но какво ви кара да мислите така? Наоколо има милиони акри пустош. Моята територия е едва шестнадесет хиляди.
    — Само? — казах. — Вижте, господин Мадокс, действаме според специфична информация, която трябва да проверим. Сега е мой ред да питам. Вие или някой от хората ви да е срещал въпросното лице на ваша територия?
    Той поклати глава.
    — Щяха да ме уведомят. Откога липсва този човек?
    — От събота. Но едва сега привлече внимание.
    Той кимна замислено и отпи от скоча си.
    — Е, този уикенд имах шестнадесет гости, много от които излязоха на излет или лов на птици. Добавете към това охраната. Малко вероятно е този човек да се е изгубил на моя територия, без някой да се натъкне на него.
    Кейт се намеси в разговора:
    — Шестнадесет души, разделени на шестнадесет хиляди акра, правят по един човек на хиляда акра. Можете да скриете цяла армия на подобна площ.
    Господин Мадокс се замисли върху аритметиката. Наистина малко куцаше.
    — Предполагам, че ако е бил ранен и неспособен да се движи, има вероятност да остане незабелязан.
    — При това много голяма вероятност — каза Кейт.
    Мадокс запали цигара, дръпна и направи кръгче във въздуха. После попита:
    — И какво желаете да направя? Как мога да ви помогна?
    Гледах го как пуши, пие и седи удобно в коженото си кресло.
    Изглеждаше по-спокоен от средностатистически заподозрян. Всъщност изглеждаше си направо невинен.
    Въпреки това имах чувството, че дори и да е свързан по някакъв начин с изчезването на Хари, пак ще запази самообладание. Нищо не му пречеше да нареди на лакеите си да ни кажат, че го няма; вместо това предпочете да се срещне лице в лице с нас.
    Кратките ми забежки към криминалната психология и прекараните на улицата години ме бяха запознали със социопати и нарцисисти — невъобразимо егоистични и арогантни хора, уверени, че с глупостите си могат да се измъкнат и след убийство.
    Напълно възможно бе Бейн Мадокс да има нещо за криене и да си мисли, че може да го скрие под носа ми. Този номер обаче нямаше да мине.
    — Как мога да ви помогна? — повтори той.
    — Ще ви помолим да ни позволите да претърсим имота — отвърнах.
    Изглежда, беше подготвен за това.
    — Мога да проведа и свое претърсване, след като вече зная, че на моя територия може би има изгубил се човек. Разполагам с петнадесет души, високопроходими коли и шест джипа.
    — Пълното претърсване може да отнеме цял месец — казах. — Имах предвид, че искаме да използваме щатската и местната полиция, федерални агенти, а може би и войници от Кемп Дръм.
    Идеята май не му хареса, но беше приклещен в ъгъла.
    — Кажете ми, какво ви кара да смятате, че този човек е на моя територия, а не из пущинаците около нея?
    Това вече бе наистина добър въпрос, за който разполагах със стандартен отговор на правозащитник.
    — Действаме според налична информация и убеждения. Това е всичко, което мога да ви кажа. Имаме всички основания да извадим разрешително за претърсване, но това отнема време. Затова предпочитаме да ни сътрудничите доброволно. Това проблем ли е?
    — Не, в никакъв случай. Все пак ви препоръчвам да започнете с претърсване от въздуха. Така ще свършите същата работа по-бързо и пак толкова ефективно.
    — Благодаря, знаем това — каза Кейт. — Търсенето по въздух вече е в ход. Дойдохме да получим разрешението ви екипите да влязат на ваша територия.
    — Разбира се, че не бих попречил на търсене на изчезнал човек. — Мадокс направи кратка пауза. — Но ще искам писмено потвърждение, че не нося отговорност.
    Кейт започна да се дразни.
    — Незабавно ще ви го пуснем по факса.
    — Благодаря. Не искам да изглеждам като лош гражданин, но, за съжаление, живеем в доста спорни времена.
    Нямаше как да не се съглася.
    — Страната се е запътила към ада — казах. — Прекалено много адвокати се навъдиха.
    Той кимна и предложи своето мнение:
    — Адвокатите съсипват държавата. Съсипват доверието, плашат онези, които желаят да бъдат добри самаряни, налагат култура на заиграване и се занимават с легализирано изнудване.
    Този тип започваше да ми харесва.
    — Всъщност са пълни боклуци.
    — Така е, боклуци са — усмихна се той.
    Реших, че не е честно да го държа на тъмно.
    — Колежката е адвокат.
    — О… извинете ме, ако…
    — Не практикувам — каза Кейт.
    — Добре тогава — каза той и се пошегува: — Изглеждате прекалено добре, за да сте юристка.
    Тя го изгледа ядно.
    — Предполагам, че ще започнете претърсването утре сутринта — каза той. — Вече е прекалено тъмно, за да се пращат хора в гората.
    Ясно беше, че господин Мадокс печели време с всичките тези глупости за писмени потвърждения и други подобни, така че казах:
    — Мисля, че ни остават още около три часа светлина.
    — Ще наредя на хората си незабавно да започнат да търсят. Познават терена.
    Гледахме се от упор. Шантавите му сиви очи не мигнаха нито веднъж.
    — Господин Кори, моля ви, кажете ми какво е търсил един федерален на моя територия.
    Вече имах отговор и на това.
    — Фактът, че господин Мюлер е федерален агент, в случая е неуместен.
    — Неуместен?
    — Да. Излязъл е на излет. В почивните си дни. Не го ли обясних вече достатъчно ясно?
    — Може би не съм ви разбрал правилно.
    — Може би. И тъй като все пак е федерален агент, федералното правителство помага за издирването му.
    — Разбирам. Е, значи не бива да си правя някакви особени изводи от факта, че вие двамата сте от Контратерористичната спецчаст.
    — Не. Всъщност не би трябвало да си правите каквито и да било изводи. Трябва също да ви уведомя, че господин Мюлер е наш колега, така че сме тук от лична загриженост, както и по професионални причини.
    Той се замисли за миг.
    — Не съм изпитвал подобно другарство от времето, когато бях в армията. Не мога да се сетя за нито един човек, който би направил нещо повече от това да ми звънне няколко пъти по телефона, ако се случи аз да изчезна.
    — Нито дори майка ви?
    Той се усмихна.
    — Е, тя би била изключение. Може би и децата ми, стига да са в настроение. Естествено данъчните също ще организират търсене, ако пропусна вноската си за четиримесечието.
    Нито Кейт, нито аз коментирахме думите му.
    Мадокс запали нова цигара и отново изпусна няколко кръгчета.
    — Забравено изкуство — каза той. — Да ви предложа цигара?
    Отказахме.
    Огледах стаята и забелязах нещо да ме гледа със стъклените си очи от един тъмен ъгъл. Оказа се огромна черна мечка, изправена на задните си крака и вдигнала заплашително предните си лапи. Знаех, че е мъртва и препарирана, но въпреки това подскочих.
    — Вие ли сте застреляли това чудо?
    — Да.
    — Къде?
    — Тук, в имота ми. Случва се понякога да минат през оградата.
    — И ги застрелвате?
    — Е, ако не е ловен сезон, просто ги упояваме и ги местим. Защо?
    — Не обичам мечки.
    — Някакво лошо преживяване ли?
    — Не. Опитвам се да избягвам лошите преживявания. Как мислите, един деветмилиметров глок може ли да спре мечка?
    — Не ми се вярва. И се надявам да не ви се наложи да проверявате.
    — Аз също. Имате ли капани за мечки в имота си.
    — Естествено, че не. Тук посрещам гости и нямам никакво желание някой от тях да попадне в капан за мечки. Има също и нарушители — добави той. — Могат да ме осъдят.
    Погледна си часовника.
    — Е, ако…
    — Само още няколко въпроса, докато дойде латето.
    Той не отговори.
    — Значи сте ловец? — попитах.
    — Ловувам.
    — Всичките ли трофеи са ваши?
    — Да. Не ги купувам, както правят някои.
    — Значи сте доста добър стрелец?
    — Бях снайперист в армията и все още мога да сваля елен от двеста крачки.
    — Това никак не е зле. На какво разстояние беше мечката?
    — На малко. Оставям хищниците да се приближат. — Той ме погледна и почувствах, че е изтънчено рязък по отношение на скромната ми персона. — Така е по-вълнуващо. Какво общо има това с изчезването на господин Мюлер?
    — Абсолютно нищо.
    Гледахме се изпитателно; той очакваше да му обясня защо го питам такива неща.
    — Просто поддържам разговора — казах. — И тъй, значи това е частен клуб?
    — Да.
    — Мога ли да вляза в него? Бял съм. С ирландско и английско потекло. Католик като Колумб, но мога и да сменя църквата. Ожених се в методистка.
    — Нямаме подобни изисквания и изключения, но за момента местата са попълнени — осведоми ме господин Мадокс.
    — А приемате ли жени? — попита Кейт.
    Той се усмихна.
    — Лично аз — да. Но членството в клуба е ограничено единствено до мъже.
    — Защо?
    — Защото така искам.
    Появи се Карл с поднос в ръцете. Остави го на масата и се обърна към мен.
    — Кафе о ле става ли?
    — Страхотно.
    Той посочи малкия сребърен кафеник на Кейт и попита:
    — Това ли ще е всичко?
    Кимнахме и Карл изчезна.
    Господин Мадокс отиде до барчето да си налее още скоч.
    — И аз бих пийнал едно малко — казах.
    — Ще се наложи да го пиете чисто — каза той през рамо, напълни двете чаши, обърна се и се усмихна. — Май имам проблем с машината за лед.
    „Руди, дърто лайно миризливо! Ще ти набутам антената в задника“.
    Значи Мадокс бе знаел, че някой идва при него, но въпреки това не бе направил опит да избегне неканените гости дори след като горилите на портала му бяха казали, че сме федерални агенти. Явно беше решил да ни преслуша, докато ние преслушваме него.
    Господин Мадокс ми подаде кристалната чаша.
    — Честит Ден на Колумб.
    Чукнахме се, той седна, сложи крак върху крак, отпи и се загледа в огъня.
    Кайзер Вилхелм се събуди и се настани до креслото на господаря си, за да получи почесване зад ушите. Тъпото куче ме изгледа и аз го изгледах в отговор. То първо извърна поглед, така че излязох победител.
    Кейт отпи от кафето си и наруши мълчанието.
    — Казахте, че сте имали шестнадесет гости през уикенда.
    — Точно така. — Мадокс отново си погледна часовника. — Мисля, че вече всички са си тръгнали.
    — Може да се наложи да разговаряме с тях, така че ще ми трябват имената им и координати за връзка.
    Мадокс не очакваше това и за момент остана без думи — нещо доста необичайно за него, доколкото можех да преценя.
    — Защо?
    — В случай, че са видели или чули нещо във връзка с изчезването на господин Мюлер — обясни Кейт. — Стандартна процедура.
    Явно въпросната процедура не му беше особено по вкуса.
    — Това ми се вижда напълно ненужно. Никой не е видял или чул каквото и да било. Освен това бъдете така добри да разберете, че това е частен клуб и членовете му желаят да останат анонимни.
    — Мога да гарантирам тяхната анонимност, а освен това от нас зависи да определим дали някой е видял или чул нещо — отвърна Кейт.
    Той отпи доста по-голяма глътка от предишните.
    — За разлика от вас, аз не съм адвокат, но въпреки това смятам, че ако не става дума за престъпление, каквото няма, или за гражданско дело, каквото също няма, не съм длъжен да ви съобщавам имената на гостите си, както и вие не сте длъжни да ми съобщавате имената на вашите.
    Не се сдържах.
    — Миналата седмица ми гостуваха вуйна ми и вуйчо ми, Джо и Агнес О’Лиъри. При вас кои бяха?
    Той ме изгледа, но не успях да определя дали ме оценява по достойнство. Колкото и да е странно, този тип ми харесваше — мъж откъдето и да го погледнеш — и си мисля, че при други обстоятелства страшно щяхме да си допаднем. Може би ако всичко това се окажеше просто недоразумение и Хари се появеше в някой мотел или другаде, господин Мадокс щеше да ме покани за един уикенд с момчетата си. А може би не.
    — Прав сте, че по закон не сте задължен да ми давате имената на гостите си, поне засега — каза Кейт. — Все пак бихме се радвали на доброволното ви сътрудничество, особено когато от това може би зависи човешки живот.
    Господин Мадокс се замисли.
    — Ще трябва да го обсъдя с адвоката си.
    — Вие не обичате адвокати — напомни му Кейт.
    Той се усмихна сковано.
    — Така е, но не обичам и надзирателя си. Ще се свържа с хората които бяха тук, и ще ги питам дали са съгласни да разкрия имената им.
    — Ще ви помоля да го направите възможно най-бързо. И докато сме на тази тема, ще ми трябват и имената и координатите на хората ви — каза тя. — Звъннете ми довечера. Двамата с господин Кори ще бъдем във Върха.
    Той вдигна вежди.
    — Да не би Контратерористичната част да има проблем с усвояването на бюджета си?
    Добро попадение. Този тип определено ми харесваше.
    — Делим една стая, за да спестяваме от парите на данъкоплатеца — отвърнах.
    Той отново повдигна вежди.
    — Това няма да го коментирам. — Погледна си часовника за трети път. — Е, щом се налага да звъня по телефони…
    — Между другото забелязах, че телефоните ни имат много добро покритие тук — казах аз. — Видях и онази кула на хълма. Клетъчен предавател ли има там?
    — Да.
    — Явно имате връзки.
    — В смисъл?
    — В смисъл, че населението в района сигурно е по-малобройно от населението на Сентръл Парк в делник, пък и не мисля, че много от местните жители имат мобилни телефони. И въпреки това си имате голяма и скъпа кула насред имота си.
    — Бихте се изненадали колко хора от селските области имат мобилни телефони — каза Мадокс. — Всъщност аз построих кулата.
    — За себе си ли?
    — За всеки, който има мобилен телефон. Съседите ми го оценяват.
    — Не видях никакви съседи.
    — Какво искате да кажете?
    — Искам да кажа, че агент Мюлер е имал мобилен телефон и е провел няколко разговора от този район, а сега не се обажда и не отговаря на повикванията. Точно затова се опасяваме, че може да е ранен или по-лошо.
    — Понякога сигналът прекъсва поради отдалечеността от другите Ули — отвърна господин Мадокс. — Случва се също хората да губят или повреждат апаратите си — Случва се някоя телефонна компания с лошо покритие в района, случва се самият телефон да не е наред, случва се дори и батерията му да се изтощи. Лично аз не си правя големи изводи от неотговарящ мобилен телефон. Иначе трябва да си мисля, че децата ми са отвлечени от марсианци.
    Усмихнах се.
    — Така е. Не му придаваме прекалено голяма важност.
    — Добре — Той свали кръстосаните си крака и се наведе напред. — Има ли още нещо?
    — Да. Какво е уискито?
    — Лично производство, чисто малцово. Желаете ли една бутилка на тръгване?
    — Много щедро от ваша страна, но не мога да приемам подаръци. Мога обаче да изпия цяла бутилка тук, без да нарушавам етичния кодекс.
    — Желаете ли една за из път?
    — При тези пътища се страхувам, че няма да намеря Върха и в трезво състояние — отвърнах. — Но пък бихме желали да помогнем на хората ви в търсенето. После бихме могли да пренощуваме тук. Възможно ли е?
    — Не. Това противоречи на клубния правилник. Освен това хората ми ще се оттеглят на заслужена почивка след тридневния уикенд.
    — Не ни трябват много хора, а можем и да споделим една стая.
    — Много сте смешен — каза той, с което ме изненада. — Съжалявам, но не мога да ви предложа да останете за през нощта. Ако обаче желаела отседнете в близкия мотел, ще поръчам на някой от хората ми да насочи към Саут Колтън. Може би вече сте минавали оттам.
    — Да, май минахме. — Предположих, че скочът го е отпуснал малко и Затова ме намира за смешен. — Не искам да ви преча да се обаждате, но ако имате една минута, бих искал да ви разпитам за клуба.
    Той не отговори.
    — Няма нищо общо с изчезването. Мястото обаче е наистина страхотно. Как започнахте всичко това? И с какво се занимавате? С лов риболов?
    Бейн Мадокс запали още една цигара, облегна се назад и отново сложи крак върху крак.
    — Е, да започнем с името. През шейсет и осма бях произведен в лейтенант от армията и бях изпратен във Форт Бенинг, Джорджия, преди да замина за Виетнам. Там към офицерския клуб имаше допълнителни постройки — по-малки клубове, в които младшите офицери можеха да се събират по-далеч от мозъците.
    — Страхотна идея. Бях ченге, преди да постъпя във ФКТС, и определено не обичах да ходя в баровете, в които ходеха тузарите.
    — Именно. Един от тези клубове се намираше в местността Къстър Хил и се наричаше Офицерски клуб Къстър Хил. Сградата бе съвсем проста, приличаше на хижа.
    — А. Ясно как са тръгнали нещата.
    — Да. И тъй, няколко вечери седмично няколко десетки младши офицери се събирахме на бира и лоша пица да си говорим за живота, войната, жените, а от време на време и за политика.
    Господин Мадокс сякаш напусна стаята и се върна далеч във времето и пространството. Възцари се тишина, нарушавана единствено от пукането на затихващия огън.
    Домакинът ни отново се върна в настоящето.
    — Времената бяха много лоши за страната и армията. Дисциплината беше отишла по дяволите, нацията бе ужасно разделена, в градовете имаше бунтове и убийства, от фронта идваха лоши новини и… нали разбирате, случваше се съученици да умират във Виетнам или да се връщат половин хора… физически, психически и духовно… За такива неща си говорехме.
    Довърши скоча си и запали още една цигара.
    Чувствахме се… предадени. Нашата жертва, патриотизмът ни, службата ни и вярата ни бяха станали безсмислени и противни за Много от сънародниците ни. — Мадокс вдигна поглед. — Нищо ново в Световната история, но за първи път появяващо се в Америка.
    Двамата с Кейт премълчахме.
    — Е, така станахме по-огорчени, а после и радикални, както вероятно бихте казали — продължи той. — Заклехме се, че… че ако останем живи, ще се посветим изцяло на мисията да поправим многото несправедливости.
    Не вярвах клетвата е била точно такава. По-скоро ми идваше наум думата „отмъщение“.
    — И тъй повечето от нас заминахме през океана, някои се завърнахме и продължихме да поддържаме контакт. Някои, подобно на мен останаха в армията, но повечето излязоха, след като изтече редовната им служба. Мнозина преуспяхме и често помагахме на онези, които нямаха нашия късмет или се нуждаеха от напредване в кариерата или нова работа. Класическа мрежа от бивши съученици и приятели, но нашата бе родена в котела на неспокойни времена, калена с кръв и война и проверена от години скитане из пустошта, в която се бе превърнала Америка. А после, с годините, докато преуспявахме още повече когато… влиянието ни нарасна, когато Америка започна да възвръща силата си и отново тръгна по пътя си, видяхме че не сме без значение.
    Отново замълча и се огледа, сякаш се чудеше как е попаднал в тази голяма сграда така далеч от малкия офицерски клуб в горите на Джорджия.
    — Построи тази хижа като място за събиране преди двадесет години.
    — Значи не идвате тук само заради лова и риболова — казах аз. — Имам предвид, че става въпрос и за бизнес, а може би и за малко политика.
    Той помисли преди да ми отговори.
    — Бяхме… заети с войната против комунизма и съвсем искрено и с известна гордост мога да кажа, че мнозина от членовете на този клуб са изиграли ключова роля за окончателната победа над тази налудничава идеология и края на Студената воина. — Мадокс ни погна — А сега… е, сега имаме нов враг. Винаги има нов враг.
    — И какво? — политах. — Пак ли сте вътре?
    Той сви рамене.
    — Не до степента, до която бяхме по време на Студената война. Сега сме по-стари, бихме се добре и заслужаваме да се оттегли мир. Тази война е за хора на вашата възраст.
    — Значи членовете на клуба са все ветерани от армията от първия Къстър Хил Клуб?
    — Не. Някои от нас не са между живите, други изчезнаха, трети просто отпаднаха. През годините добавяхме нови членове — хора, които споделят нашите убеждения и които водеха своята борба. Правехме ги почетни членове на оригиналния Офицерски клуб Къстър Хил от шейсет и осма във Форт Бенинг, Джорджия.
    Помислих си за това и за богатите и влиятелни мъже, събрали се за един дълъг уикенд в една уединена хижа. Може би в това нямаше нищо особено и просто в министерството на правосъдието страдаха от поредния си пристъп на параноя.
    От друга страна…
    — Е, благодаря, че споделихте това с нас — казах. — Наистина е интересно. Може би всички вие трябва да пишете мемоари.
    Той се усмихна.
    — Тогава всички ще влезем в затвора.
    — Моля?
    — Заради някои от действията ни през Студената война. Натискахме тук-там.
    — Нима?
    — Е, всичко е добре, когато завършва добре. Нали ще се съгласите, че за да се бориш с чудовища, понякога трябва и самият ти да станеш чудовище.
    — Не, не мисля — отвърнах.
    Кейт ми даде рамо.
    — Трябва да се бием на страната на доброто по добър начин. Това ни прави различни от тях.
    — Е, когато някой е насочил ракета с ядрена глава към теб, може и да ти бъде простено, ако го сриташ в топките — каза Бейн Мадокс.
    Много добре го разбирах, но спорове като този могат да се проточат до безкрайност, а той вероятно ги бе водил и бе намерил решението на подобни въпроси преди много години, на бира и лоша пица.
    Винаги съм си мислил, че хората от поколението на шейсетте са някак различни, може би уплашени и все още имащи зъб на едно или друго. Само че не ми плащат да мисля за подобни неща или да предлагам утеха. Въпреки това казах:
    — Е, значи все пак имате другари, които биха ви търсили, ако изчезнете.
    Той погледна към мен, а може би през мен, и отговори:
    — Нима? Имах. Когато бях млад и носех униформа… Мисля, че вече всички са си отишли… с изключение на Карл… служеше под мое командване във Виетнам. Карл и Кайзер Вилхелм са лоялни — добави той.
    Нямаше какво да кажа, така че станах.
    — Благодарим ви за отделеното време.
    Кейт също стана и взе куфарчето си.
    Мадокс изглеждаше едва ли не изненадан, че се отървава от нас, и за миг си помислих, че изглежда донякъде разочарован.
    — Ще участвате ли в търсенето с моите хора? — попита той.
    Не мислех, че с Кейт ще постигнем кой знае какво, ако тръгнем да обикаляме до мръкнало шестнадесет хиляди акра земя с охраната на Мадокс.
    — Господин Кори?
    От друга страна, не бих имал нищо против да поразгледам наоколо. Но с Кейт изобщо не би трябвало да сме тук, а и вече закъснявахме за срещата си с майор Шефър в централата на щатската полиция. Хвърлих поглед към Кейт и отвърнах:
    — Ще оставим търсенето на вашите хора. Ще се върнем утре сутринта.
    Той кимна.
    — Добре. Незабавно ще наредя на хората си да започват. Освен това ще се погрижа екипите утре да разполагат с подробни карти. Могат да използват и моите превозни средства и персонала.
    — Но нали персоналът ви ще излезе в почивка? — попита Кейт.
    — Домашният персонал е в почивка. Охраната ще е на мястото си.
    — Мога ли да ви попитам защо ви е толкова много охрана?
    — Всъщност не е чак толкова много, ако имате предвид, че работят на смени денонощно и седем дни в седмицата — отвърна Мадокс.
    — Но защо ви е нужна подобна охрана?
    — Къща като моята привлича нежелано внимание — отговори той. — Освен това местната полиция е малобройна, а щатската е малко далеч. Разчитам на собствената си охрана.
    Кейт не задълба по въпроса.
    — Ще ви изпратя — каза Бейн Мадокс.
    Тръгнахме към вратата.
    — Утре тук ли ще бъдете? — попитах аз.
    — Може би — каза той и замълча за момент. — Плановете ми са хвърчащи.
    Както и двата му самолета.
    — А къде е постоянното ви жилище?
    — В Ню Йорк.
    — Други домове имате ли?
    — Няколко.
    — Как стигате дотам? С кола? Или със самолет?
    — Обикновено някой ме откарва до летището в Саранак Лейк — отвърна той. — Защо питате?
    — Просто исках да се уверя, че ще мога да ви намеря утре. Имате ли мобилен телефон?
    — Не си давам номера, но на телефона на охраната винаги има дежурен, който може да ме намери. Ако открием нещо, ще ви се обадим във Върха. — Мадокс ми даде номера на охраната. — Но най-вероятно ще ви видя утре сутринта.
    — Да, ще ни видите. Имате ли си самолет?
    — Да — след кратко колебание каза той. — Защо питате? Може ли да се установи връзка с вас, докато сте в него? Обикновено да. Защо?
    — Предвиждате ли полети в или извън страната?
    — Пътувам когато и където ми наложи работата ми. Не съм сигурен защо ви е нужно да знаете подобни неща.
    — Просто искам да съм сигурен, че мога да се свържа с вас, ако се появи неразбирателство или проблеми с охраната ви. Изглеждат доста ревностни и с тях май трудно може да се излезе на глава.
    — За това им се плаща. Ще се погрижа да разберат, че вие двамата можете да се свързвате с мен, както и че издирващите екипи могат свободно да се движат на територията на имота ми.
    — Чудесно.
    Излязохме в преддверието.
    — И тъй, значи вие сте построили това място? — казах.
    — Да. През осемдесет и втора. Като дете винаги се възхищавах на хижите тук, както и на така наречените големи лагери, строени от милионерите в началото на миналия век. Всъщност Върха, където сте отседнали, е бил такъв лагер — на Рокфелер.
    — Да, зная. Случайно да имате да ми заемете един смокинг?
    — Лично аз бих предпочел румсървиса.
    — Аз също. И защо не сте си купили някой от онези стари палати, които най-вероятно са се продавали?
    Той се замисли за момент.
    — Ами, погледнах няколко, но в парка се продаваше и този парцел, така че го купих за триста хиляди долара. По-малко от двадесет долара на акър. Най-добрата инвестиция, която съм правил.
    — По-добра и от петрола?
    — Хм, значи знаете кой съм.
    — Е, не може да се каже, че сте неизвестен.
    — Старая се да стоя на заден план. Но това не винаги е възможно. Затова е и охраната.
    — Да. Добра идея. Тук никой не може да се добере до вас.
    — Всъщност не мисля, че някой се опитва да се добере до мен.
    — Човек никога не може да е сигурен.
    Той сякаш не ме чу.
    — А как върви цената на петрола? — попитах. — Нагоре или надолу?
    — Вашите предположения са точно толкова добри, колкото и моите.
    — Това е доста плашещо.
    Той се усмихна.
    — Залагайте на петдесет долара на барел с приближаването на войната с Ирак. Но не сте го чували от мен, да знаете.
    — Дадено.
    Явно му се говореше, което бе добре дошло за мен. Посочи една стените, върху която имаше двайсетина бронзови табели с имена и дати.
    — Това са някои от хората, с които съм служил. Името и датата на смъртта. По-ранните дати са на загиналите във Виетнам, по-късните — в една или друга война след това. Някои си отидоха и от естествена смърт. — Мадокс пристъпи към табелите. — Построих това място донякъде като паметник в тяхна чест, отчасти като напомняне за началото в Офицерски клуб Къстър Хил и отчасти като място, на което онези от нас, които оцеляхме, да се събираме в Деня на ветераните и Деня на загиналите във войните.
    — Много мило — каза Кейт след няколко секунди тишина.
    Бейн Мадокс погледа още известно време имената, после се обърна към нас.
    — Освен това, когато построих това място, Студената война бе в разгара си. Сигурно помните, че медиите се мъчеха да докарат страната до истерия и тръбяха, че Рейгън ни води към ядрен Армагедон.
    — Да, спомням си — казах. — Дори и аз се бях хванал. Започнах да се запасявам за всеки случай с консерви и бира.
    — Е, аз никога не съм вярвал, че ще се стигне до размяна на удари заради Гарантираното взаимно унищожение, но идиотите от медиите и Холивуд ни изкарваха направо мъртви и погребани — учтиво продължи Мадокс. — В общи линии, всички те са тайфа изкуфели бабички.
    — Това е обида към възрастните дами.
    — Както и да е. Предполагам, че това е било в ума ми, когато строих хижата. Поне зная, че е било в ума на жена ми.
    Женен ли сте? Вече не.
    — Да не би да е привърженичка на демократите или нещо такова? Редова консуматорка.
    Значи си имате и бомбоубежище?
    — Да. Абсолютно ненужен разход, но тя така искаше.
    — Е, радиоактивното замърсяване е лошо нещо — казах.
    — Радиоактивното замърсяване се надценява.
    Никога не бях чувал да се говори така по въпроса и за миг си помислих, че разговарям с доктор Стрейнджлав.
    Мадокс погледна стенния часовник с кукувица.
    — Бих ви показал сградата, но знам, че имате и друга работа.
    — Ще се върнем утре по първи петли — напомних му.
    Той кимна и тръгна към вратата.
    — Картината с Литъл Бигхорн е страхотна — казах.
    — Благодаря. Много е стара, от неизвестен художник, и не мисля, че представя точно финалните мигове от онази битка.
    — Кой би могъл да каже? Всички са мъртви.
    — Някои индианци са останали живи.
    — Е, били са безразсъдни, но пък и храбри.
    — Опасявам се, че безразсъдството им е било повече от храбростта — каза той. — Аз служих в Седми кавалерийски. Полкът на Къстър.
    — Не изглеждате чак толкова стар… — Кимнах към картината.
    — Във Виетнам, господин Кори. Полкът все още съществува. — О… ясно.
    Той застана до вратата. Настъпи неловко мълчание. Обикновено използвам момента и пускам някоя муха на заподозрения, колкото да сънува кошмари. Но, честно казано, вече бях останал без стрели, ако ми позволите метафората, пък и не бях сигурен, че Бейн Мадокс има нещо общо с изчезването на Хари. Така че казах:
    — Благодаря за отделеното време и помощ.
    — Незабавно започваме търсенето — отвърна той. — Междувременно, ако въздушното издирване даде някакъв резултат, нека от щатската полиция да се обадят на охраната и ще пратя хора на осветеното от хеликоптерите място. Ако имаме късмет, може и да го намерим през нощта.
    — Мисля, че и малко молитви няма да са излишни.
    — Докато температурата е над нулата, човек може да изкара седмици в гората, стига да не е лошо ранен — каза Мадокс.
    Отвори вратата и излязохме на верандата. Забелязах, че колата на „Ентърпрайз“ е изчезнала.
    — Искам да ви благодаря за вашата служба на страната — казах.
    Той кимна.
    — Да, благодарим ви — каза Кейт.
    — Вие също служите, макар и по различен начин, в друга война — отвърна Мадокс. — И аз ви благодаря. Това е може би най-трудната битка, която сме водили. Не отстъпвайте. Ще победим.
    — Ще победим — каза Кейт.
    — Ще победим — съгласи се господин Мадокс. — Надявам се да доживея до времето, когато ще имаме постоянно зелено ниво на опасност.

23

    Качихме се в нашия „Таурус“ и тръгнахме след черния джип надолу към портата.
    Не разговаряхме, докато се намирахме на територията на имота, от опасение, че може да има подслушвателни лъчи, но включихме телефоните и пейджърите си. Кейт имаше две съобщения, а аз — нито едно.
    Часовникът на таблото показваше 16:58, така че Том Уолш сигурно все още се намираше в кабинета си и щеше да брани западната цивилизация през следващите две минути.
    При поста на охраната джипът отби и портата се плъзна настрани. На излизане различих зад прозореца двама охранители. Единият ни снимаше с камера. Наведох се към прозореца на Кейт и ги поздравих със среден пръст.
    Пътят към Гьола на Макюън тънеше в сенки, така че включих Фаровете, за да мога да засичам мечките по-отрано. После попитах:
    — Е, какво мислиш?
    Известно време Кейт не отговори.
    — Очарователен е, по някакъв малко плашещ начин.
    Едно от най-интересните неща в живота е да чуваш какво мисли Ана жена за мъж, с когото сте се срещали и двамата. Онези, които намирам за противни, за нея изглеждат добре; мазниците пък са дружелюбни и общителни, и тъй нататък. В този случай обаче като че ли споделях напълно мнението й.
    — Мисля, че те хареса — каза тя. — Не го приемай погрешно, но донякъде ми напомня за теб.
    — Как точно, скъпа?
    — Ами, със самоувереността и… мачовските си идиотщини, ако трябва да се изразя по-меко.
    — Добро изразяване. А сега сериозно. Мислиш ли, че знае за Хари повече, отколкото ни каза?
    — Не зная… Цялото му поведение бе на напълно безгрижен човек.
    — Знак за социопатия и нарцисизъм.
    — Да, но понякога и за човек, който няма какво да крие.
    — Има какво да крие, дори и да е само машинации с цените на петрола. Затова от министерството на правосъдието се интересуват от него.
    — Така е, но…
    — И въпреки това ни кани в отсъствието на адвоката си — посочих.
    — Какво намекваш?
    — Иска да знае какво знаем ние и може да научи това по въпросите, които му задаваме.
    — Това е само едната гледна точка.
    — А какво ще кажеш за историята на Къстър Хил Клуб?
    — Наистина е изумително, като се замислиш… Искам да кажа, бившите млади офицери и как продължават да поддържат връзка… някои са станали богати и влиятелни… и Бейн Мадокс построява тази хижа.
    — Да. Още по-изумително е, че той на практика призна, че групата му е нещо като тайно общество, което по някакъв начин е влияело на световните събития по време на Студената война. И дори се е занимавало с незаконни дейности.
    Тя се замисли.
    — Просто иска да се направи на важен и влиятелен… мъжете непрекъснато го правят… но ако нещо от това е истина, то Къстър Хил Клуб се поставя в съвсем друга светлина. Той сам повдигна подозрения, които нямаше нужда да бъдат извеждани на преден план.
    — Може пък да е смятал, че вече знаем историята на клуба — казах.
    — Или пък миналото му и гордостта му от него, както се гордее със службата си във Виетнам. Не зная… Но после пък каза, че донякъде е бил въвлечен във войната срещу тероризма.
    — Да бе. Това е като да си малко бременна — отвърнах. — Подозирам, че около тази група има повече, отколкото се вижда с просто око. Има политически елемент, а в свят като нашия петролът на господин Мадокс се смесва добре с политиката.
    — Винаги се е смесвал добре.
    Отново се върнах на важната тема.
    — Е, има ли Мадокс нещо общо с изчезването на Хари?
    Тя помълча, след което каза:
    — Единственото, което ме човъркаше, беше неговото разтакаване… сякаш чакаше Хари да… да изникне отнякъде.
    Кимнах.
    — Това щеше да отклони вниманието от него. Имам лошото чувство, че Хари ще изникне в най-скоро време, и то не на територията на Бейн Мадокс.
    Кейт също кимна, после каза:
    — Трябва да проверя съобщенията си.
    Изслуша гласовата си поща.
    — Том. На два пъти. Казва, че трябва да му се обадя веднага.
    Зачудих се защо Уолш е звънял само на нея, а мен ме е пропуснал.
    Кейт провери пейджъра си.
    — Пак Том, пак на два пъти.
    — Упорита гадинка, а?
    — Не е. Какъв ти е проблемът с началството?
    — Проблемът ми е с онези началници, които се ебават с мен, а в отговор очакват лоялност. Същността на лоялността се нарича взаимност. Бъди лоялен с мен и аз ще съм лоялен с теб. Ебавай ме — аз ще те ебавам. Това е положението.
    — Благодаря, че ме осветли. А сега ще се обадя на началника ни, докато ти посвещаваш цялото си внимание на пътя. И карай бавно, за да не излезем от обхвата на клетката.
    Отпуснах газта.
    — Включи го на спикърфон.
    Тя набра номера и от говорителя се разнесе гласът на Уолш:
    — Къде се губите, по дяволите?
    Кейт отговори, без да се ебава:
    — Разговяхме с Бейн Мадокс в Къстър Хил Клуб.
    — Какво? Изрично ви казах… Това идея на онзи идиот мъжа ти ли беше?
    — Здрасти, Том — намесих се. — Идиотът мъж се обажда.
    Мълчание, последвано от:
    — Кори, този път наистина прееба нещата.
    — Същото го каза и миналия път.
    Изобщо не му беше до радост и едва не се разкрещя.
    — Изобщо не се подчиняваш на заповедите ми. С теб е свършено, господинчо!
    Кейт май се раздразни.
    — Том, получихме разрешение от Мадокс да проведем издирване на негова територия утре сутринта. Освен това той обеща, че ще прати незабавно хората си да обиколят района.
    Отговор не последва и реших, че връзката е прекъснала или че получил удар или нещо подобно. Обърнах се към Кейт.
    — Искаш ли снакс?
    — Том? Чуваш ли ни? — попита тя.
    Гласът му се разнесе отново:
    — Боя се, че не е нужно да продължаваме търсенето.
    Усетих как стомахът ми се стяга. Знаех какво ще каже, но не исках да го чувам.
    — Щатската полиция е намерила труп на мъж — продължи Том Уолш. — По съдържанието на портфейла и снимката на личната му карта е бил идентифициран като Хари Мюлер.
    Отново не казахме нищо.
    Отбих от пътя, спрях и поех дълбоко дъх. После попитах:
    — Какви са подробностите?
    — Около три и петнайсет в централата на щатската полиция в Рей Брук… където трябваше да се намирате… е получен анонимен сигнал от мъж, който казал, че правел преход в гората и се натъкнал на лежащо на пътеката тяло. Доближил го, установил, че човекът е мъртъв, явно застрелян, след което изтичал до колата си, стигнал до парковия телефон за спешни случаи и се обадил в полицията. Отказал да даде името си.
    Помислих си и реших, че зная името на въпросния мъж. „Бях снайперист в армията“.
    — Човекът дал доста точно описание на местоположението и половин час по-късно щатските и местните полицаи с помощта на кучета открили тялото — продължи Уолш. — При последвалото претърсване намерили караваната на Хари на около пет километра южно от трупа. Явно Хари е вървял към Къстър Хил Клуб, на около пет километра на север по пътеката.
    — Това не съответства на обаждането на Хари до приятелката му — казах.
    — Прослушах го отново. Хари буквално казва „сега съм на пост недалеч от хижата на десните кукувци“ — каза Уолш. — Може да се изтълкува, че е бил в района на или съвсем близо до имота Къстър Хил.
    Този човек определено не ставаше за детектив.
    — Том, няма логика да паркира караваната си на десет километра от оградата, да се обади на приятелката си в осем без дванайсет сутринта и да тръгне през гората — казах. — Ще му трябват почти два часа само за да стигне до оградата, а предполагам, че е трябвало да бъде при или недалеч от Къстър Хил още на зазоряване. Ако повярваме на този сценарий, би трябвало да пристигне някъде към десет сутринта. Следиш ли ми мисълта, Том?
    Последваха няколко секунди мълчание.
    — Да, но…
    — Добре. Докато си още на тази вълна, триангулирай мобилния телефон на Хари по време на обаждането до приятелката му. Това ще ти каже какво е било местоположението му, когато е звънял.
    — Благодаря, зная. От телефонната компания работят по въпроса. Възможно е обаче да не е имало достатъчно близки за триангулиране предаватели, като се изключи онзи на Къстър Хил Клуб.
    — Откъде знаеш, че на територията на Къстър Хил има предавател?
    Отново последваха няколко секунди мълчание.
    — Казаха ми го от телефонната компания. Ще знаем повече след час, но трябва да ти кажа, че дори и да се е намирал недалеч от Къстър Хил по време на обаждането, това не означава, че е влизал в него. Може да се е уплашил от нещо и да е тръгнал назад към караваната и да са го застреляли тогава. Нали знаеш, на всяка улика винаги може да се гледа по два или повече начина.
    — Сериозно? Ще трябва да си го запиша. Между другото, понякога минава доста време, преди човек да се обърне към здравия разум.
    — На федералните обвинители не им пука за здравия разуми. Те искат уликите да говорят сами по себе си. А тази не казва нищо.
    — Е, тогава да разгледаме останалите. Кажи за огнестрелната рана.
    — Входната рана е в горната част на гърба. Казаха ми, че изстрелът вероятно е прекъснал гръбначния стълб и е минал през сърцето. Куршумът още не е намерен. Смъртта вероятно е била моментална… Говорих с майор Шефър и той твърди, че няма данни Хари да се е влачил… явно е умрял на място. В портфейла му има пари. Налице са часовникът, пистолетът, документите, камерата, цифровият фотоапарат и тъй нататък, така че според щатската полиция като че ли става въпрос за ловна злополука.
    „Все още мога да сваля елен от двеста крачки“.
    — Точно на такова би трябвало да прилича — казах.
    Уолш премълча.
    — Естествено, трябва да видим какво е снимал — продължих.
    — Вече е направено. Касетата и дискът на фотоапарата са празни.
    — Да ги занесат в нашата лаборатория и да проверят дали не трито нещо.
    — В момента се прави.
    — Кога ще е готов докладът от аутопсията? — попита Кейт.
    — В момента транспортират тялото до районната морга в Потсдам за потвърждаване на идентификацията със снимката и отпечатъците от пръсти от досието в централата на ФБР. Наредих аутопсията да не се прави там — прекалено е важна, за да се оставя на местния съдебен лекар. Довечера или утре ще пренесат тялото в Белвю.
    — Добър ход. Изпрати ми копие на резултатите от аутопсията и от токсикологията.
    — Резултатите от токсикологията може да се забавят до шест дни.
    — До два или три, когато е спешно. Освен това им кажи на онези в Белвю да се оглеждат за някакви подозрителни белези. Дрогиране, синини, следи от въже или белезници и други травми освен огнестрелната рана. А — и времето на смъртта е особено важно.
    — Може и да не повярваш, но съдебните лекари в Ню Йорк, щатската полиция и ФБР си изкарват хляба тъкмо с това.
    Пренебрегнах забележката му и продължих:
    — Освен това веднага прати в моргата полицейски следовател, за да наблюдава свалянето на облеклото и личните вещи. Да погледне дали и по тях няма някакви знаци от посегателство.
    — Вече са пратили от Щатското бюро за разследвания. На път са и двама наши агенти от Олбъни, Всъщност смятаме да поемем разследването, тъй като става въпрос за федерален агент, убит при изпълнение на служебни задължения.
    — Добре. Погрижи се също щатската полиция и ФБР да проучат цялостно местопрестъплението и да потърсят свидетели. Трябва да приемеш хипотезата за предумишлено убийство.
    — Разбирам, но е възможно и да е онова, на което прилича — инцидент. Случвало се е не един или два пъти. Между другото, ако беше там, където трябваше, сега щеше да се намираш на местопрестъплението и да даваш безценните си съвети как да се провежда Разследването и аутопсията.
    — Том, що не си го начукаш?
    — Зная, че си разстроен, затова ще се направя на глух. Но само веднъж.
    — Начукай си го.
    Той подмина повторението и попита:
    — Къде сте сега?
    — Току-що излязохме от Къстър Хил Клуб — отговори Кейт.
    — Е само че пропиляхте време, но и подсказахте на Бейн Мадокс, че е под наблюдение.
    — Джон се справи много добре — защити ме Кейт. — Ако Мадокс не е знаел, че е под наблюдение, продължава да не знае. А дали е знаел е спорен въпрос.
    — Реалният въпрос е че в никакъв случай не биваше да ходите там — каза Уолш. — Какво постигнахте с това? Е, Джон?
    — Беше посещение на добра воля, Том. Получих, каквото исках — разрешение да проведа издирване. Добре, вече няма нужда от издирването, макар че съм готов да го проведа само за да се забъркам с Бейн Мадокс.
    — Няма да стане. Щом си го посетил, законът ни задължава да му съобщим, че въпросният човек е бил открит извън неговата територия.
    — Не бързай толкова с тази информация.
    — Джон, нямам никакво намерение да се забърквам в това. Този тип е средностатистически гражданин. Само след час ще бъде осведомен по телефона от служител на щатската или местната полиция.
    — Нека първо обсъдя това с майор Шефър.
    — Защо?
    — Току-що прекарах четиридесет минути с Мадокс и имам някои странни впечатления. Мисля, че кучият му син е заловил Хари, разпитал го е и после го е убил.
    — Това… това е сериозно обвинение. Мисли какво казваш.
    — Ти помисли какво казвам.
    — Кейт?
    Тя пое дълбоко дъх.
    — Възможно е. Повтарям — възможно.
    — И какви са мотивите му? — успя да попита Уолш.
    — Не зная, но ще разбера — отговорих.
    Последваха няколко секунди мълчание.
    — Добре — каза накрая Уолш. — Разбира се, че ще действаме така, сякаш става дума за убийство. А сега трябва да се обадя на приятелката на Хари, а на другата линия звънят от Вашингтон, така че…
    — Прати някого — ченге от спецчастта — да се срещне лично с Лори Баник и да води със себе си полицейски свещеник. Освен това Хари има деца и бивша жена. Трябва да пратиш някой познат на семейството, който да ги уведоми. Например стария му командир или някой бивш партньор. Обади се на Винс Парези. Той знае как се правят тия неща.
    — Добре. А вие идете на летището и изчакайте хеликоптера. Там ще ви посрещне щатски полицай с камерите на Хари. Ще ги донесете на Феде…
    — Задръж — спрях го. — Няма да си тръгнем оттук, докато разследването не свърши.
    — Връщате се в Манхатън още тази вечер!
    — Том, извинявай, но са ти нужни твои хора на местопрестъплението.
    — Благодаря за сведението. Зная. Всъщност с хеликоптера ще пристигнат двама души. Ти, детектив Кори, си изваден от случая. Същото се отнася и за Кейт. Върнете се незабавно. Свършвам: централата чака, а нямам време и търпение да…
    — Аз също. Ще ти го кажа направо, Том. Първо, Хари Мюлер ми беше приятел. Второ, искаше да пратиш мен на тази задача и сега аз можеше да съм в моргата вместо него. Трето, смятам, че е бил убит, и четвърто, ако ме извадиш от делото, ще се погрижа така да засмърди, че да го надушат и в министерството на правосъдието.
    — Ти какво, заплашваш ли ме?
    — Да. Пето: пращаш човека в укрепен лагер, без изобщо да има представа какво го чака… мамка му, току-що излязох от това място и мога да ти кажа, че и специалните части не могат да проникнат лесно в него, а ти или си го знаел, или би трябвало да го знаеш. Шесто: Хари Мюлер е влязъл там с документите си за самоличност без убедителна извинителна причина. От колко време си вадиш хляба с тази работа?
    Той вече определено беше вбесен и се разкрещя:
    — Чуй какво ще ти кажа, умнико…
    — Не, нека аз да ти кажа нещо, умнико. Преебал си всичко. И знаеш ли какво? Лично ще ида и ще се застъпя за теб, когато се разхвърчат лайна. Защо? Защото те харесвам ли? Не, а защото ей сега ще ми кажеш да остана тук и да продължа да работя по случая. Ако не го направиш, следващата ми спирка след Федерал Плаза ще във Вашингтон. Разбираш ли ме?
    Трябваха му около четири секунди да разбере.
    — Току-що представи убедителен аргумент защо трябва да продължиш да работиш по случая. Но, дай Боже, Кори, само да…
    — Справяше се чудесно до момента с „дай Боже“. Спри, докато сме квит.
    — Ще бъдем квит.
    — Ще имаш късмет, ако не те пратят в Уичита — казах. — Оставям те на мира. Кейт има последната дума.
    Кейт бе наистина потресена.
    — Трябва да се съглася с Джон, че мисията на Хари не е била обмислена добре и не е била проведена добре — каза тя. — Наистина в моргата сега можеше да лежи моят съпруг.
    Уолш не отговори пряко, а се опита да се измъкне:
    — Трябва да говоря с централата. Има ли още нещо?
    — Не — каза Кейт.
    — Заминавайте при щатската полиция в Рей Брук и ми се обадете оттам.
    И затвори, а ние мълчахме край пътя. Чувах птиците в гората и тихото бръмчене на двигателя.
    — Страхувах се, че ще се стигне дотук — каза Кейт.
    Не отговорих. Бях потънал в мисли за Хари Мюлер, който три години бе седял на бюрото срещу мен. Две бивши ченгета, работещи като странници в странна страна, наречена Федерал Плаза 26. Пренасяне на тялото в Ню Йорк за аутопсия, погребална служба в четвъртък и петък, литургия и погребение в събота.
    Кейт ме хвана за ръката.
    — Просто не мога да повярвам…
    През месеците след 9/11 ден и нощ ходех по бдения, погребения, литургии и панихиди. Понякога се събираха по три на ден. Всичките ми познати бяха със същия безумен, опустошаващ душата график. Седмиците се изнизваха, а аз се натъквах на едни и същи хора в погребални домове, църкви, синагоги и гробища, и всички се гледахме с погледи, които не се поддаваха на описание. Шокът от травмата бе страшен, но погребенията започваха да преливат едно в друго и единствената разлика бе съсипаното от мъка семейство, което никога не приличаше на предишното съсипано от мъка семейство, а после вдовиците и децата се появяваха на погребението на някое друго ченге, за да поднесат съболезнованията си, и така се превръщаха в част от тълпата опечалени. Беше покъртително и сюрреалистично време, черни месеци с черни ковчези и черни завеси, черни траурни ленти върху блестящи значки, черни размътени сутрини след нощи прекалено много пиене.
    Все още си спомням живо писъка на гайдите, последния салют и ковчега… най-често съдържащ само някаква част от тялото… спускащ се в гроба.
    — Джон, дай аз да карам — каза Кейт.
    С Хари бяхме ходили заедно на някои от погребенията. На службата за Дом Фанели Хари ми каза на стълбите пред църквата: „Когато едно ченге си помисли, че може да го убият по време на работа, си мисли за някой тъп кретен, извадил късмет този ден. На кого може да му хрумне, че може да се случи такова нещо?“
    — Джон? Чу ли ме?
    Спомних си и майката на Дом, Мариън Фанели: седеше с достойнство настрани, почти игнорирана от тълпата — вниманието на всички беше обърнато към жената и хлапетата на Дом. Помня как Хари ми каза: „… Дай да поговорим с нея. Самотна е“.
    Това ми напомни, че майката на Хари е още жива. Отбелязах си да я добавя в списъка на хората, които трябва да бъдат уведомени официално, в присъствието на свещеник.
    Кейт вече беше слязла от колата и отвори моята врата. Хвана ме за Ръката и ме дръпна навън.
    — Аз ще карам.
    Слязох и си сменихме местата.
    Потеглихме.
    Небето бе все още светло, но пътят тънеше в гъста сянка, а гората от двете страни бе съвсем черна. От време на време виждах сред дърветата проблясващи очи или дребни животинки, пресичащи пътя. На един завой фаровете осветиха елен и той замръзна, наполовина вцепенен, наполовина треперещ от страх. В следващия миг се втурна в гората.
    — Слее около час ще стигнем до централата на щатската полиция — каза Кейт.
    — Задачата на Хари е напълно безсмислена — казах след десетина минути.
    — Джон, не мислѝ за това.
    — Би могъл да види и да снима колите и по този път. Веднъж в едната посока и веднъж в другата. Изобщо не е било нужно да влиза на територията на имота.
    — Моля те, не мислѝ за това. Вече нищо не може да се направи.
    — Точно затова трябва да мисля.
    Тя ме погледна.
    — Наистина ли смяташ, че е бил Бейн Мадокс?
    — Косвените улики и инстинктът ми говорят, че е той. Трябва обаче нещо по-сигурно, за да имам основания да го убия.

24

    Излязохме на шосе 56, което водеше на юг към Саранак Лейк и централата на щатската полиция в Рей Брук, както и на север към Потсдам и морга, където вече би трябвало да са откарали Хари. Сейт понечи да завие към Рей Брук, но я спрях.
    — Дай надясно. Да идем да видим Хари. Том каза да…
    — Не можеш да сгазиш сериозно лука, като правиш обратното на поза, което казва Том Уолш.
    Тя се поколеба, после зави към Потсдам.


    След десетина минути подминахме кафява табела, която ни уведомяваше, че напускаме щатския парк Адирондак.
    След още няколко километра влязохме в Саут Колтън. Видях Руди да приказва с някакъв тип, който наливаше бензин.
    — Спри.
    Кейт отби при бензиностанцията. Подадох глава през прозореца и извиках: — Руди! Той дойде и попита:
    — Как мина?
    — Машината за лед е оправена. Казах на господин Мадокс, че си ме предупредил да си искам парите предварително. Плати в брой.
    — Ъъъ… не трябваше да…
    — Много се ядоса, Руди.
    — Ох, по дяволите, не трябваше да…
    — Иска да те види. Довечера.
    — Ох, по…
    — Трябва да стигна до окръжната болница в Потсдам.
    — Уф… да… продължавате по шосе 56 на север.
    Обясни ми как да стигнем.
    — Като се видиш с Мадокс, кажи му, че и Джон Кори е много добър стрелец.
    — Добре…
    Кейт излезе на пътя и продължихме към Потсдам.
    — Това прозвуча като заплаха — каза тя.
    — За виновник е заплаха. За невинен е просто странно изказване. Тя не каза нищо.
    Теренът вече беше открит и се виждаха къщи и ферми. Късното следобедно слънце хвърляше дълги сенки по полегатите склонове.
    Почти не говорихме; в очакването да видиш труп има нещо, което неизменно потиска думите.
    Продължавах да си мисля за Хари Мюлер. Не можех да повярвам, че е мъртъв. Припомних си последния ни разговор и се запитах дали още тогава съм имал лошо предчувствие за задачата му, Ли случилото се след това ме е накарало да си мисля така. Никога не можеш да отговориш със сигурност. В момента обаче лошото предчувствие бе на лице, независимо дали го бе имало в петък, или не.
    След двайсетина минути влязохме в Потсдам. Окръжната болница се намираше в северната част на приятното университетско градче.
    Спряхме на паркинга и влязохме през главния вход. Постройката беше малка, тухлена.
    Във фоайето имаше информационно гише. Представих се и попитах дежурната къде е моргата. Тя ни насочи към хирургичното отделение. Това не говореше добре за хирурзите и ако бях в по-добро настроение сигурно щях да го обърна на шега.
    Завихме по няколко коридора и намерихме сестринската стая в отделението И освен нея двама униформени щатски полицаи, които говореха със сестрите. Показахме си документите.
    — Тук сме да идентифицираме детектив Хари Мюлер — казах. — Вие ли докарахте тялото?
    — Да, сър — отвърна единият полицай. — Дойдохме с линейката.
    — Има ли други?
    — Не, сър. Вие сте първите.
    — Очаквате ли още някого?
    — Ами, някакви хора от Олбъни, както и от Щатското бюро за разследвания.
    Не се очертаваше да останем дълго насаме с тялото. Скоро щяхме да имаме компания.
    — Съдебният лекар тук ли е?
    — Да, сър. Направи предварителен оглед на тялото и състави опис на личните вещи. Очаква щатската полиция и ФБР.
    — Добре. Искаме да видим тялото.
    — Ще трябва да ви запиша.
    Не исках да ме записват.
    — Не сме тук официално. Покойникът бе наш колега и приятел. Просто искаме да се простим с него.
    — О… съжалявам… разбира се — каза полицаят и ни поведе към голямата метална врата с надпис ОПЕРАЦИОННА.
    Тялото на жертва на покушение е важно свидетелство за престъплението и трябва да се пази на сигурно място и да се спазват свързаните с това процедури — оттук и присъствието на двамата щатски полицаи и записването на посетителите. Това ме доведе до заключението, че двамата с Кейт не сме единствените, подозиращи, че не става дума за инцидент по време на лов. Полицаят отвори вратата и каза:
    — Ще ви придружа.
    — Бихме искали да останем насаме. Той се поколеба.
    — Съжалявам. Не мога да… Трябва да…
    — Разбирам. Бихте ли помолили съдебния лекар да дойде? Ще изчакаме.
    — Разбира се.
    Той изчезна зад ъгъла и аз отворих вратата. Влязохме в импровизираната морга.
    Операционната зала бе ярко осветена. В средата имаше стоманена маса, върху която лежеше покрит със син чаршаф труп.
    От двете страни на масата имаше носилки на колела. Върху едната се намираха дрехите на Хари, положени по начина, по който са били носени — обувки, чорапи, термобельо, панталони, риза, яке и плетена шапка.
    На другата лежаха личните му вещи. Видях камерата и фотоапарата, бинокъла, картите, мобилния телефон, портфейла, часовника, клещи секачи и тъй нататък. На ключодържателя му бяха ключовете за служебния му „Понтиак Гранд Ам“, както и на личната му тойота. Липсваше обаче ключът за караваната. Предположих, че е у Щатската полиция или у следствения екип, за да могат да я преместят. Пистолетът и документите му би трябвало да са у полицаите.
    Миришеше на дезинфектант, формалдехид и разни други неприятни неща, така че отидох до шкафа и намерих туба „Викс“ — стандартен артикул на места, където се режат трупове. Изстисках малко от ментовото желе върху пръста на Кейт.
    — Размажи си го под носа.
    Тя намаза горната си устна и пое дълбоко дъх. Обикновено не ползвам подобни неща, но от доста време не се бях оказвал до вкочанено тяло, така че също си сложих малко под носа.
    Намерих кутия латексови ръкавици. Надянахме по един чифт и се обърнах към Кейт.
    — Да хвърлим един поглед. Става ли?
    Тя кимна.
    Отидох до масата и смъкнах синия чаршаф от лицето на трупа.
    Хари Мюлер.
    „Съжалявам, приятел“ — казах наум.
    Лицето му бе кално, защото бе паднал по очи. Устните му бяха леко разтворени, но не виждах гримаса или някакъв признак, че е агонизирал. Смъртта наистина го бе застигнала внезапно. Всички би трябвало да сме късметлии като него в подобен момент.
    Очите му бяха широко отворени, така че ги затворих.
    Дръпнах чаршафа до кръста му и видях в лявата част на гърдите голяма марля, залепена с лейкопласт. По тялото имаше много малко кръв. Явно куршумът бе спрял сърцето почти моментално.
    Забелязах синия цвят на кожата му — кръвта се бе събрала в предната част на тялото му, което потвърждаваше, че е паднал по очи и е умрял в това положение.
    Опипах ръката му. Вкочаняването обикновено настъпва за осем до дванадесет часа. В мускулите му почти нямаше еластичност, но въпреки това ръката не бе напълно вцепенена. Освен това по вида на кожата и общото състояние на тялото можех да определя, че смъртта е настъпила преди дванадесет до двадесет и четири часа. Ако наистина ставаше дума за преднамерено убийство, то вероятно бе направено нощем, за да се сведат до минимум шансовете за случайно издаване на извършителите. Което означаваше, че Хари е бил застрелян миналата нощ.
    Ако приемех, че това е дело на Мадокс, то той вероятно бе очаквал някой да намери тялото и да се обади в полицията. Когато това не бе станало до днес следобед, Мадокс или негов човек бе звъннал от телефона в парка, като по този начин бе отклонил следите от себе си, преди да започне търсенето на негова територия.
    Всъщност, докато двамата с Кейт бяхме седели с него, сигурно се бе питал защо ли след обаждането му тялото още не е намерено, и това го беше изнервяло.
    Огледах китката и палеца на Хари. Не открих нищо, което да говори за използване на белезници или въже — макар че понякога следи не остават.
    Огледах дланта, ноктите и кокалчетата на пръстите. Ръцете понякога казват неща, които съдебният лекар — той обикновено се интересува повече от органите и раните — пропуска. Не видях нищо необичайно. Имаше само мръсотия.
    Хвърлих поглед към Кейт, която явно се държеше, обиколих масата, взех дясната ръка и я заразглеждах.
    — Да ви услужа ли със скалпела? — чу се женски глас. Обърнахме се. На вратата стоеше жена в хирургически дрехи.
    Беше към трийсетте, дребна, с къса червена коса. Приближи и забелязах, че има лунички и сини очи. Всъщност, ако се махнеха торбестите сини дрехи, щеше да изглежда доста добре.
    — Пати Глисън, окръжен съдебен лекар — представи се тя. — Предполагам, вие сте хората от ФБР.
    Свалих латексовата си ръкавица и протегнах ръка.
    — Детектив Джон Кори, Контратерористична спецчаст.
    Здрависахме се, след което й представих специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд.
    — Кейт е също така и госпожа Кори — не пропуснах да спомена.
    — Както и началник на детектив Кори — добави Кейт.
    — Няма да е зле да му кажете да не докосва тялото в отсъствието на съдебен лекар — посъветва я д-р Глисън. — Всъщност дори изобщо да не го докосва.
    Извиних се, не все пак реших да я осведомя, че от двайсет години правя такива неща в Ню Йорк.
    — Тук не е Ню Йорк.
    Явно бяхме тръгнали с погрешния крак, но в разговора се намеси Кейт.
    — Покойният беше наш приятел.
    Д-р Глисън омекна.
    — Съжалявам — каза тя и се обърна към Кейт. — Какво общо има това с тероризма?
    — Нищо. Хари беше и наш колега от спецчастта. Дойде тук на излет, а ние дойдохме да идентифицираме тялото.
    — Разбирам. Разпознахте ли го?
    — Да — отвърна Кейт. — Какви са първоначалните ви констатации?
    — Доколкото мога да съдя по външните рани, куршумът е минал през гръбначния стълб и е пронизал сърцето му. Умрял е почти моментално. Вероятно не е усетил нищо, а дори и да е, то за не повече от секунда-две. Може да се каже, че е бил мъртъв още преди да падне на земята.
    Кимнах и казах:
    — През всичките ми години като ченге не съм виждал перфектен изстрел през гръбнака и сърцето, който да е случаен.
    В течение на няколко секунди д-р Глисън не отговори.
    — Като хирург и съдебен лекар съм виждала стотина рани от ловни инциденти, но никога не съм попадала на такава като тази. Но все пак това може да се случи. Смятате, че става дума за предумишлено убийство ли?
    — Не изключваме и тази възможност — отговорих.
    Тя кимна.
    — И аз така чух.
    Някои съдебни лекари обичат да си играят на детективи като от филмите, но повечето предпочитат да се придържат стриктно към фактите. Не знаех към кои принадлежи Пати Глисън, затова я попитах:
    — Намерихте ли нещо, което би могло да намеква за убийство?
    — Ще ви покажа какво съм намерила, а оттам нататък сте вие. Отиде до шкафа, извади ръкавици и подаде и на мен една нова.
    — Виждам, че вече сте се намазали — каза и после махна към носилките. — Свалих и описах всички вещи, за да бъдат прибрани от ФБР. Искате ли да проверите инвентара и да се подпишете?
    — Насам пътуват други двама агенти, които ще проверят всичко от така наречения зелен списък — отвърна Кейт.
    — Да огледаме тялото — казах аз.
    Д-р Глисън махна залепената марля от гърдите на Хари, като откъсна няколко косъмчета. Отдолу зейна голяма дупка.
    — Както виждате, това е изходната рана. С помощта на осветена лупа със седемкратно увеличение различих частици кост, мека тъкан и кръв, всички в малки количества и съответстващи на преминаването на високоскоростен куршум от голям или среден калибър през гръбначния стълб, сърцето и гръдната кост.
    Продължи в същия дух — описваше клинично края на един човешки живот.
    — Както знаете, няма аз да правя аутопсията, но не ми се вярва тя да установи нещо ново относно причината за смъртта.
    — Повече ни интересуват събитията, довели до момента на смъртта — казах аз. — Да сте забелязали нещо необичайно?
    — Всъщност забелязах. — Тя постави пръст върху гърдите на Хари, на около два сантиметра от неравните краища на изходната рана. — Ето тук… виждате ли?
    — Не.
    — Малка прободна рана. Очевидно е направена преди смъртта. Проверих я и се оказа, че прониква дълбоко в мускулната тъкан. Проверих също ризата и бельото му и установих дупки на съответните места, както и малко следи от кръв, така че предметът — вероятно игла за подкожни инжекции — е бил вкаран през дрехите в пекторалния мускул. Не мога да кажа дали е бил инжектиран с нещо, но от токсикологията би трябвало да са в състояние да определят.
    Д-р Глисън посочи дясната предлакътница.
    — Тук има още две следи от убождания. Върху облеклото няма кореспондиращи дупки или кръв. Сред вещите му не открих спринцовки и смятам, че не си е правил сам инжекция през ризата.
    — Какви са заключенията ви от тези убождания?
    — Вие сте детективът.
    — Вярно.
    Помислих си, че първото убождане е онова на гърдите през дрехите, което означаваше, че най-вероятно става въпрос за упойваща инжекция направена, докато се е съпротивлявал, или пък с пистолет. „Ако не е ловен сезон, просто ги упояваме и ги местим“. Другите бяха на оголена кожа и явно целта им е била да го държат упоен. Запитах се дали не е натриев пентатол, или серум на истината, но реших да запазя предположенията за себе си.
    — Ще си помисля.
    Д-р Глисън продължи:
    — Искам да ви покажа още две неща, които ме карат да си мисли, че може би е имало и други необичайни събития или инциденти, довели до момента на смъртта.
    Гледахме я как обикаля масата към главата на Хари. Дребната Пати Глисън пъхна ръце под раменете на Хари и изправи едрото му тяло в седнало положение, при което от него излезе малко газ. Кейт стреснато пое дъх. Забелязвал съм, че съдебните лекари не са особено нежни към покойниците. А и няма причина да са, макар че винаги съм се изненадвал на начина, по който работят с труповете.
    Виждах входната рана — като центъра на мишена върху гръбначния стълб и на една линия със сърцето. Опитах се да си представя как точно се е случило — Хари, вероятно все още дрогиран, е бил поставен изправен или коленичил на пътеката, държан от един или няколко души. Стрелецът се е намирал достатъчно близо, за да направи идеалния изстрел, но не и на толкова малко разстояние, че да остави изгаряния или частици барут. Или пък Хари е бил положен на земята някъде другаде, бил е застрелян и след това е бил пренесен на пътеката. Това обаче изглеждаше прекалено аматьорско и всеки разследващ местопрестъплението екип щеше да го забележи. Във всеки случай Хари бе застрелян в гърба и можех само да се надявам, че не е знаел какво го очаква.
    Д-р Глисън насочи вниманието ни към още нещо.
    — Ето, вижте — каза тя и постави пръст на дясната лопатка на Хари. Обезцветяване на кожата, което е трудно за обяснение. Не става въпрос за контузия или химическо изгаряне, а и не е точно топлинно изгаряне. Възможно е да е от електричество.
    Двамата с Кейт се доближихме до леко обезцветеното петно, по големина и форма колкото монета от половин долар. Не беше направено от електрошокова палка, но бях виждал подобни следи от електрически остен за говеда.
    Д-р Глисън ме гледаше.
    — Не зная какво е — казах.
    Тя безцеремонно дръпна синия чаршаф и разкри голото тяло на Хари. Понечи да каже нещо, но я прекъснах.
    — Имате ли нещо против да положим тялото?
    — О. Извинете.
    Тя бутна вцепененото тяло на Хари надолу, докато аз държах краката му. Свикнал съм с трупове, но те би трябвало да лежат, а не да седят. Доколкото виждах, Кейт бе на път да не издържи.
    Д-р Глисън тръгна покрай носилката.
    — Добре хранен, с добро телосложение, бял мъж на средна възраст, нормална кожа с изключение на отбелязаните белези. Забелязва се, че не се е къпал и бръснал от няколко дни, което отговаря на престоя му на открито и изкаляното му облекло. Не виждам нищо забележително, докато не стигна до стъпалата и глезените.
    Застанахме при босите крака на Хари.
    — Стъпалата са мръсни, сякаш е ходил бос, но върху тях не виждам кал или останки от растения.
    Кимнах.
    — Намерих няколко влакна, които приличат на влакна от черга или килим, както и нещо като фин прах или мръсотия, каквато може да се намери върху под — продължи тя. — Доколкото зная, имал е каравана, така че не би било зле да проверите дали не е имал килим в нея и да вземете проби от тъканта и мръсотията.
    Знаех и едно друго място, откъдето можеха да се вземат такива проби, но точно в момента шансовете да получим разрешително за обиск на Къстър Хил Клуб никак не бяха обнадеждаващи.
    Наведох се към Хари и казах:
    — На глезените има следи от контузии.
    — Да. Както и ожулвания. Както сами се уверявате, виждат се съвсем ясно и единственото ми обяснение е, че са били причинени от вериги — метални, а не лейкопласт, въже или нещо еластично, — както и че се е мъчел да се освободи от тях, или да тича с тях. Именно това е причината белезите да са толкова ясни и дълбоки. Целостта на кожата е нарушена на две места. Смятам, че обувките и чорапите са му били сложени след свалянето на веригите… ходил е бос докато е бил с тях. Вижте къде са ожулванията и раните.
    Каквото и да се бе случило с Хари в часовете преди смъртта му, определено не бе приятно. Познавах го добре и знаех, че едва ли е бил образцов затворник. Електрическият остен, инжекциите и веригите краката го потвърждаваха. „Добре си се представил, приятелю“.
    — След като забелязах влакната на стъпалата, огледах останалата част от тялото и открих влакна и в косата и на лицето му — каза д-р Глисън. — Възможно е да са и от шапката му, но тя е тъмносиня, тези са разноцветни.
    Не коментирах, но очевидно Хари бе лежал по лице върху килим или одеяло.
    — Освен това влакна имаше по панталоните и ризата му, както и по бельото. Те също не отговарят на облеклото, в което е донесен тук. Открих също четири черни косъма с дължина около пет сантиметра. Един на ризата, един на панталоните и два върху бельото му, залепих ги с лепенка на местата, на които ги намерих.
    Кимнах неопределено. Колкото по-малко говорех, толкова повече д-р Глисън се чувстваше длъжна да ни обяснява, така че тя продължи.
    — Космите не са на покойния. Всъщност прегледът с лупа установи, че не приличат на човешки.
    — Куче? — предположи Кейт.
    — Може би.
    Кайзер Вилхелм?
    — Това е всичко, което открих по тялото — и ми се вижда необичайно — завърши д-р Глисън.
    — Можете ли да определите приблизително времето на смъртта — попита Кейт.
    — Въз основа на това, което виждам, напипвам и подушвам, че смъртта е настъпила преди около двадесет и четири часа. Или по-малко. Екипът на местопрестъплението може да открие нещо, което да стесни границите. Лекарят, който ще прави аутопсията, също може да каже по-точно.
    — Вие ли свалихте дрехите и вещите му? — попитах.
    — Да, заедно с помощник.
    — Като се изключат животинските косми и чуждите власинки, намерихте ли нещо друго необичайно?
    — Като например?
    — Ами… просто необичайно.
    — Не… но ако подушите дрехите му — и особено ризата, — все още ще можете да доловите слаба миризма на пушек.
    — Какъв пушек?
    — Прилича на пушек от тютюн. А сред вещите му не намерих никакви принадлежности на пушач.
    „Забравено изкуство“.
    Един от основните елементи на вярата на детективите, занимаващи се с убийства, следователите и съдебните медици е, че тялото ще издаде тайните си. Влакна, косми, сперма, слюнка, следи от ухапване, ожулване от въже, фасове, дим от цигара, пепел, ДНК, отпечатъци от пръсти и тъй нататък. Почти винаги е налице някакво предаване между убиец и жертва и между жертва и убиец. Достатъчно е просто да го откриете, да го анализирате и да го свържете със заподозрения. Номерът е да се намери заподозрян.
    — Нещо друго? — попитах.
    — Не. Все пак това е само повърхностен преглед на дрехите и личните вещи. През цялото време присъстваше асистент, а така също направих аудио запис на прегледа на тялото и предметите. Можете да вземете копие на касетата.
    — Благодаря. — Явно беше наясно, че не става дума за обикновен случай.
    — За какво всъщност става дума?
    — Наистина ли искате да знаете?
    Тя се замисли за миг.
    — Не.
    — Добър отговор — казах. — Е, много ни помогнахте и ви благодарим за отделеното време, доктор Глисън.
    — Ще останете ли с тялото?
    — Да.
    — Само ви моля да не го докосвате. — Тя хвърли поглед към Хари Мюлер — Ако е бил убит, надявам се да откриете извършителя.
    — Ще го открием.
    Д-р Глисън се сбогува с нас и излезе.
    — Как може млада жена като нея да пожелае да работи в морга? — обади се Кейт.
    — Може би си търси годеник — отвърнах. — Да се залавяме за работа.
    Отидохме до носилката с личните вещи на Хари и, без да сваляме ръкавиците, започнахме да преглеждаме всичко — портфейл, часовник, пейджър, бинокъл, видеокамера, фотоапарат, компас, клещи, наръчник на орнитолога и топографска карта, на която с червен флумастер бе очертана територията на Къстър Хил Клуб. Хижата и няколко други постройки бяха нанесени допълнително. Макар да бяхме с ръкавици, внимавахме как докосваме предметите, за да не изтрием някой отпечатък.
    Прегледах съдържанието на портфейла на Хари и видях, че в отделението за монети има резервен ключ за дома му, заедно с ключовете на тойотата и служебната кола, но не и на караваната. Дори да бе имал резервен ключ, някой го беше взел. Не можеше да е щатската полиция, която вече разполагаше с ключа от ключодържателя. Това означаваше, че някой друг е взел ключа от портфейла, за да премести караваната по-далеч от Къстър Хил. Кой обаче?
    — Не виждам нищо, което да изглежда необичайно, не на място или пипано — каза Кейт. — Мога обаче да се обзаложа, че съдържанието на камерата и фотоапарата е било изтрито.
    — По-вероятно е дискът, касетата и картите памет да са били извадени и сменени с резервните — отговорих.
    Кейт кимна.
    — Значи от лабораторията няма да могат да възстановят данните.
    — Най-вероятно.
    Взех телефона на Хари, включих го и прегледах списъка на приетите повиквания.
    Приятелката му Лори Баник го бе търсила в 9:16 в събота в отговор на обаждането му от 7:48. Следваха десет или повече позвънявания на Лори от събота следобед, след като бе получила есемеса от 16:02. Беше го търсила цялата неделя и дори днес, в понеделник.
    Имаше го и повикването от дежурния Кен Рийли от 22:17 ч. в неделя в отговор на обаждането на Лори в офиса на ФКТС.
    Следващото получено повикване бе от 22:28 ч. от някакъв номер от Ню Джърси.
    — Това не е ли домашният телефон на Уолш? — попитах.
    — Да.
    — Но той каза, че не е звънял на Хари, преди да дойде сутринта в офиса.
    — Явно е излъгал.
    — Да… а ето го и позвъняването на Уолш от тази сутрин… а преди него Кен Рийли го е търсил цяла нощ от офиса.
    — Изглежда, тревогата е била доста по-голяма, отколкото се мъчеше да ни я представи Уолш — каза Кейт.
    — Изразяваш се прекалено меко — отвърнах. — Фактът, че Уолш ни е лъгал, ме води до заключението, че не става въпрос за рутинно следене.
    — Е, това вече го знаем.
    Отново насочих вниманието си към телефона на Хари и видях своето обаждане в неделя следобед, когато му бях предложил да направим ловджийска яхния, както и последното ми обаждане от 9:45 тази сутрин. После имаше още няколко обаждания от Лори.
    Кейт гледаше телефона.
    — Толкова е тъжно…
    Кимнах. Не знаех паролата му и не можех да чуя съобщенията, но знаех, че в Техническия отдел ще се справят.
    Прегледах списъка с изходящи номера и видях обаждането до Ри Баник в 7:48 в събота, последвано от есемеса от 16:02. По-късни обаждания нямаше.
    Тъкмо се канех да изключа телефона, когато той иззвъня и ни стресна.
    Погледнах екрана. Обаждаше се Лори Баник. Вдигнах очи към Кейт. Беше повече от очевидно разстроена.
    Помислих дали да не вдигна, но не бях готов да съобщя на Лори скръбната вест, докато трупът на Хари се намираше на крачка от мен. Изключих телефона и го оставих на носилката.
    Погледнах си часовника. Хората от щатската полиция и агентите от Олбъни щяха да пристигнат скоро, а двамата от ФКТС би трябвало вече да са кацнали на летището на Саранак Лейк. Запитах се кого ля е изпратил Уолш на наше място. Най-вероятно хора, които нямаха проблем с изпълняването на заповеди.
    — Да огледаме дрехите, преди да е станала навалица. Кейт отиде до мивката да измие крема от горната си устна, а аз използвах момента и прибрах картата в джоба си. Прибирането на улики е углавно престъпление, но реших, че картата може да ми послужи, и се оправдах с напомнянето, че Уолш ме е излъгал, както и с факта, че можеше да лежа на тази маса вместо Хари.
    Кейт се върна, отиде при втората носилка и подуши ризата на Хари.
    — Не съм сигурна… може и да е от тютюн…
    Можех да надуша единствено ментола под носа си, така че попитах:
    — Познаваме ли пушачи?
    Тя кимна.
    Прегледахме дрехите му една по една. Забелязахме прозрачната лепенка, с която д-р Глисън бе залепила четирите животински косъма. На практика не вършехме нищо непозволено, но пък от друга страна, не би трябвало да се намираме тук, а в полицейската централа в Рей Брук. Освен това всеки, който докосва веществени доказателства, трябва да е регистриран в списъка, а ние не фигурирахме в него. Да не забравяме и следователите от ФБР и щатската полиция, които едва ли щяха да се зарадват, ако ни видят тук. С други думи, намирахме се на ръба, където и без това прекарвах голяма част от времето си. Важното бе, че имахме доста добра преднина, но вече бе време да се махаме.
    — Да вървим.
    — Виж — каза Кейт.
    Отидох до нея. Държеше маскировъчните панталони на Хари. Беше обърнала десния му джоб навън.
    — Виждаш ли?
    Огледах белия плат и видях сини петна, направени сякаш с химикалка.
    — Може да са букви.
    Наистина можеше. Сякаш Хари бе писал върху плата с ръка в джоба. Или пък, ако беше немарлив като мен, просто бе прибрал в него отворена химикалка.
    Кейт остави панталоните на носилката и двамата се наведохме, опитвах, се да разчетем сините знаци. Определено бяха от химикалка и не приличаха на случайни драсканици.
    — Ти си първа.
    — Добре… има три групи знаци… най-четливата е Г-В-Х… следващата прилича на… Я… после може би Д или Л… после ченгел… не, Р… а последната група е като… С-Н-Ч… — Тя вдигна поглед към мен. — СНЧ?
    Вгледах се в мастилените петна.
    — Г-В-Х може да е и Г-В-У или Г-Н-У. Все пак е писал слепешком в джоба си. Прав ли съм?
    — Може би…
    А това ЯДР… после има още нещо, но е почти скрито в шева… може би е ЯДРЕН.
    Спогледахме се.
    — Като ядрен взрив?
    — Надявам се, че не. А последното изглежда ясно. СНЧ.
    Да… какво се е опитвал да ни каже? Гну? Ядрен? СНЧ? Какво е това СНЧ? Да не се е опитвал да напише СЪНЧО?
    — Не. Съвсем ясно е. СНЧ.
    Пак си погледнах часовника, после пак вратата.
    — Трябва да се махаме. Те да си се занимават с това — казах и прибрах джоба.
    Свалихме латексовите ръкавици и ги изхвърлихме в покритата кофа за боклук. Отидох до тялото на Хари и се взрях в него. Кейт застана до мен и ме хвана за ръката. Скоро пак щях да го видя в залата за оплаквания, облечен в униформа.
    — Благодаря за подсказката, приятелю. Ще се погрижим за това — казах, покрих го със синия чаршаф и се обърнах към вратата.
    Излязохме и бързо закрачихме по коридора към сестринската стая.
    — У вас ли са пистолетът и документите на покойния? — попитах полицаите.
    — Да, сър.
    — Трябва да взема полицейската му значка и да я дам на семейството му.
    Старшият се поколеба.
    — Не мога да ви я дам. Нали знаете… тя е…
    — Тя още не е инвентаризирана. Кой ще разбере?
    — Прав е — каза другият полицай на шефа си.
    Старшият отвори лежащото на тезгяха пликче за улики, извади значката и я плъзна към мен.
    — Благодаря — казах и я прибрах в джоба си.
    — Мислите ли, че е убийство? — попита другият полицай.
    — А вие как мислите?
    — Ами, видях тялото, преди да го качат в линейката. Приятелят ви би могъл да бъде застрелян право в гърба в онази гъста гора единствено при условие, че стрелецът се е намирал точно зад него на пътеката. Нали ме разбирате?
    — Да.
    — Така че не може да е злополука — освен ако не се е случило през нощта и стрелецът не го е взел за елен… Да ви кажа, приятелят ви е трябвало да носи нещо ярко или отразяващо светлината. Нали знаете?
    — Да. Е, сега не е ловен сезон.
    — Да, но все пак… някои от местните не чакат официалното откриване.
    — Разбирам.
    — Да. Е, съжалявам.
    — Благодаря.
    Другият полицай също изказа съболезнованията си, както и двете сестри зад гишето. Предполагам, че се чувстваха гадно заради ловна злополука извън сезона. А още по-лоша беше възможността за убийство на турист в тяхното приятно малко кътче от света.
    С Кейт се върнахме в приемната точно когато през външната врата влязоха двама мъже с костюми. Веднага ги разпознах като хора от ФБР или ЩБР. Оказах се прав — отидоха право на информацията и размахаха картите си.
    Дежурната ни забеляза да излизаме, докато двамата й говореха нещо. Като че ли понечи да привлече вниманието им към тръгващите си техни колеги, но стигнахме до вратата, преди да се опре до представяне.
    Качихме се в колата и се ометохме възможно най-бързо.

25

    Върнахме се в центъра на града и оттам последвахме знаците към шосе 56.
    — Всеки път, когато работя по случай с теб, имам чувството, че съм с една крачка пред закона, вместо да съм законът каза Кейт.
    Законът понякога се изпречва на пътя на истината и справедливостта — отбелязах философски.
    — Това на лекции ли си го учил? Или го преподаваш?
    — За твое сведение, след единайсети септември много хора от правозащитната система възприеха Метода на Кори. Или с други думи Целта оправдава средствата.
    — След единайсети септември всички сме го възприели донякъде. Но този случай няма нищо общо с ислямския тероризъм.
    — Откъде можеш да си сигурна на този етап?
    — Стига, Джон. Не виждам никаква връзка.
    — Е, тогава се замисли над следното — Мадокс сам провъзгласи историята си на борец срещу враговете на Америка на частни начала. Нали?
    — Да, но…
    — Комунизмът си отиде; вместо него на сцената дойде ислямът. Той ни каза, че не е много въвлечен във войната с тероризма, което означава, че е въвлечен. Прав ли съм?
    — Да — след кратко мълчание отвърна тя.
    — Така. И, разбира се, налице е елементът петрол, който е и връзката с всичко споменато дотук.
    — Каква е тази връзка?
    — Не съм сигурен.
    Картината обаче започваше да се оформя в главата ми. Трябваше да е свързана по някакъв начин с Бейн Мадокс, ядрени оръжия и тероризъм. Доста кофти комбинация. Кейт обаче не бе напълно готова да се справи с подобна информация, затова й казах:
    — Е, Хари си е помислил, че някой ще я разбере, така че ако помислим върху това, ще научим.
    Тя кимна и смени темата.
    — Единственото, в което съм сигурна, е, че Мадокс е убил Хари. Или е наредил да го убият.
    — Лично го е направил. Може би с Карл.
    — Това може да се окаже трудно за доказване в съдебната зала.
    Убийците на ченгета рядко стигат до съдебната зала, но си премълчах.
    Кейт обаче така и така успя да прочете мислите ми.
    — Моля те, само не прави глупости. Целта не оправдава средствата.
    Не отговорих.
    Излязохме от Потсдам и поехме по шосе 56. Часовникът показваше 18:01 и започваше да се стъмва. Прозорците на редките къщи бяха осветени и от комините им излизаше дим. Празничният Ден на Колумб отиваше към края си; вечерята се приготвяше на печката. Утре е работен и учебен ден, а сега всички се събират пред телевизора, камината или където обикновено се събират нормалните хора. Кейт сякаш знаеше за какво си мисля.
    — Можем да си купим вила, та един ден да ни стане постоянен дом.
    — Повечето хора не живеят постоянно сред сняг и ледове.
    — Ще се научим да караме ски и кънки. А ти ще почнеш да ходиш на лов за мечки.
    Усмихнах се и се хванахме за ръце. Телефонът й иззвъня.
    — Скрит номер. Сигурно е Уолш.
    — Обади се.
    Тя вдигна, заслуша се и отговори:
    — Пътуваме натам, Том. — Заслуша се отново. — Отидохме в болницата и идентифицирахме Хари.
    Каквото и да бе казал Уолш, явно не беше приятно и Кейт театрално смъкна телефона от ухото си. Чух как от другата страна се сипеше огън и жупел.
    Не обичам някой да крещи на жена ми, така че взех телефона от Кейт и чух Уолш да завършва:
    — Ти си негов старши и ти си отговорна, че не изпълнява заповедите ми. Оставих ви в случая въпреки преценката си и ви казах повече от ясно да идете право в централата на щатската полиция. Ти агент на ФБР ли си, или сладка вярна съпруга?
    — Здрасти, Том. Съпругът на Кейт се обажда.
    — О… значи отговаряш и на повикванията на жена си, така ли? Говоря с Кейт.
    — Не, говориш с мен. Ако още веднъж повдигнеш тон на жена ми ще те разглобя. Ясен ли съм?
    Той не отговори веднага.
    — Здравата затъваш, приятел.
    — В такъв случай идваш с мен.
    — Не мисля.
    — Аз пък мисля. Между другото, проверих обажданията в мобилния телефон на Хари. Забравил си да ни кажеш, че си му се обаждал в неделя вечерта и че дежурният го е търсил през цялата нощ.
    Това го накара да замълчи за момент.
    — И какво от това?
    Усещах, че професионалните ни отношения се развалят и че започва да мисли как най-добре да ме вкара в нежелано служебно събитие или с други думи — да ме уволни.
    — Въпреки всичките ти усилия аз ще стигна до дъното на всичко това.
    Той ме изненада с отговора си.
    — Ако успееш, уведоми ме какво си намерил.
    Вероятно искаше да каже, че от Вашингтон не са били напълно откровени с него, което можеше да е вярно, а можеше и да не е вярно. Във всеки случай той изпълняваше заповеди, а аз не, което създаваше известни проблеми на главен специален агент Томас Уолш.
    — В крайна сметка ще ми благодариш за необичайната инициатива — казах му.
    — Твоята шибана инициатива много ми прилича на неподчинение и неизпълнение на заповеди. Освен това отделяш прекалено много време и енергия в разследване на Бюрото, вместо да си вършиш работата.
    — Каква ми е работата?
    — Работата ти беше да намериш Хари. Той е намерен. Вече можеш да се прибираш.
    — Не, сега трябва да намеря убиеца му.
    — Ти ли трябва да намериш убиеца му? Ти? Защо вечно ти?
    — Защото ти нямам доверие. Както и на хората, за които работиш.
    — Тогава напусни.
    — Виж какво ще ти кажа. Ако се върна от този случай с празни ръце, ще получиш оставката ми на бюрото си.
    — Кога?
    — След седмица.
    — Разбрахме се. Тъкмо ще си спестя бумащините около уволнението ти.
    — И да не съм чул повече тия идиотщини с изваждането ни от случая.
    — Една седмица.
    Върнах телефона на Кейт.
    — Том, моля, звънни на майор Шефър и му кажи, че ние сме назначените разследващи агенти по случая, така че да ни осигури всичко необходимо и тъй нататък.
    Уолш каза нещо, на което Кейт отговори:
    — Не, нямаме нова информация и улики, но ако получим, със сигурност ще ги споделим с теб.
    Сигурно беше забравила за буквите в джоба на Хари и за разговора ни със съдебния лекар. Избирателната памет е част от Метода на Кори за справяне с шефовете.
    Тя послуша известно време, след което отговори:
    — Разбирам.
    Понечи да каже още нещо, но осъзна, че връзката е прекъснала.
    — Какво разбираш? — попитах я.
    — Разбирам, че разполагаме със седем дни да направим чудо и че ако се издъним, ставаме история.
    — Няма проблем.
    — И най-добре ще е чудото да е голямо. Никакви дреболии като откриване на безмозъчен ловец, който да си признае, че случайно е Убил Хари.
    — Звучи ми разумно.
    — А ако подгоним господин Бейн Мадокс за убийство и се провалим, Уолш ще се погрижи и двамата да приключим като охрана в някоя дупка.
    — Нещата стават предизвикателни.
    — Да. Е, нали си отвори голямата уста.
    — Благодаря за напомнянето. Нещо друго?
    — Ами… каза, че разследването ни е ограничено само до версията за вероятно убийство. Нямаме право да се ровим в нищо друго засягащо Мадокс. С него ще се занимават от министерството на правосъдието.
    — Ясно.
    Тя ме погледна да види дали не проявявам обичайния си сарказъм. Можеше и да спести анализа си.
    — Беше доста груб с него. Пак.
    — Вбесява ме.
    — Не го приемай лично и не води моите битки. Мога да се справям сама във време и място по моя преценка.
    — Да, госпожо.
    Кейт отново ме погледна.
    — Все пак благодаря. — И добави: — Забрави да му кажеш да си го начука.
    — Това се подразбира.
    — Джон, мисля, че си уплашен.
    Замислих се над думите й.
    — Май си права. Ти пък забрави да му кажеш какво открихме в моргата.
    — Тъкмо се канех, но той затвори. Да си го начука.
    Известно време пътувахме мълчаливо на юг.
    Мислено виждах Хари — как лежи мъртъв и гол в моргата — и стомахът ми се сви. Животът на един добър човек бе угасен просто така, защото беше видял или чул нещо, което не би трябвало да вижда или чува.
    Бях отвъд гнева. Бях изпълнен с убийствена ярост срещу онзи, който бе постъпил така с Хари. Трябваше обаче да запазя хладнокръвие и да продължа да работя по случая, докато не съм съвсем сигурен, че съм намерил убиеца. После щеше да дойде моментът за разплата.
    Минахме Колтън, а после и Саут Колтън. Бензиностанцията на Руди беше затворена. Надявах се да пътува към имението на господаря си и да опикава гащите по пътя.
    Видях знака, посрещащ ни с добре дошли в щатския парк Адирондак, и не след дълго дърветата започнаха да стават все по-големи и дебели, а пътят — още по-тъмен.
    — Убийството е това, което виждаме — казах на Кейт след няколко минути път през парка. — Има обаче и нещо друго, което не виждаме.
    — И какво е то?
    — Единственото нещо, постигнато от Мадокс с инсценирането на инцидента при лов далеч от имота му, е печелене на време.
    — Време за укриване на доказателствата.
    — Не. В крайна сметка всичко така или иначе сочи към него. Ако целта му е била спечелването на малко време, то явно му е било необходимо точно това.
    — Добре, но защо?
    — Бейн Мадокс не се впуска в глупави или безразсъдни действия. За него ще има смисъл да види сметката на федерален агент, намиращ се близо до или на негова територия, единствено ако убийството и последвалото разследване не го засягат. А единственият начин това да има смисъл е, ако скоро предстои да се случи нещо друго, което е много по-важно за Бейн Мадокс, отколкото заподозирането му в убийство. — Погледнах я. — И тъй, какво би могло да е това нещо?
    — Добре… схващам…
    — Зная, че схващаш. Кажи го.
    — Ядрена бомба.
    — Да. Мисля, че този тип има ядрено оръжие. Точно това ни казва Хари. Така смятам.
    — Но… защо? Какво?…
    — Не зная. Може да е решил да взривява Багдад. Или пък Дамаск. А може и Техеран.
    — Мисля, че малко пресилваме, Джон. Трябва ни повече информация. Повече доказателства.
    — Да. И може да ги получим по-скоро, отколкото очакваме.
    Тя не отговори.

26

    Стигнахме Рей Брук по тъмно. Намираше се недалеч от летището, на което бяхме кацнали сутринта. Колкото и близо да беше, бяхме стигнали по обиколния път и по време на пътуването бяхме открили неща, които бяха далеч извън обхвата ни в девет сутринта, когато влязохме в сградата на Федерал Плаза 26.
    В този бизнес някои дни минават по подобен начин. Повечето са еднообразни; някои, като 11 септември 2001, обръщат нещата наопаки.
    Днес, в Деня на Колумб, бях изгубил приятел, бях се забъркал в състезание по мерене на пишки с шефа си и се бях срещнал с ненормалник, който може би планираше да приготви ядрена изненада на някого.
    На следващия Ден на Колумб, ако има такъв, ще ида на маг.
    Намерихме регионалната централа на щатската полиция в края на градчето и завих към паркинга.
    — Какви се падаме? — попитах Кейт. — Служебни лица, посетители или морални инвалиди?
    — Погледни за персони нон грата.
    Потърсих, но не намерих подобна табела и затова спрях на служебно място. Слязохме и тръгнахме към голяма нова сграда от тухли И кедър. Над предната врата висеше надпис ГРУПА Б НА ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ НА НЮ ЙОРК.
    Влязохме в приемната и се представихме на дежурния сержант, който явно ни очакваше. Всъщност може би ни беше очаквал целия ден. Обади по интеркома на майор Шефър и ни помоли да изчакаме.
    В помещението влизаха и излизаха полицаи в сиви военни якета, колани с кръстосани презрамки и кобури и шашави шапки. Облеклото им сякаш не се бе променило от времето, когато Тед Рузвелт е бил губернатор на Ню Йорк.
    Забелязах също, че всички, дори и жените, са високи.