Скачать fb2
Аз, детективът

Аз, детективът

Аннотация

    Всеки нов роман на Нелсън Демил, един от най-четените американски писатели, е винаги многоочаквано събитие.
    И АЗ, ДЕТЕКТИВЪТ ще удовлетвори очакванията на почитателите му по целия свят.
    Авторът запознава читателите с любимия си северен бряг на Лонг Айланд, където екзотичната природа е ням свидетел на много опасни тайни.
    Опитен и проницателен нюйоркски детектив търси истината, която се крие зад брутално двойно убийство.
    Романът е изпълнен с характерното за Демил късащо нервите напрежение и остър хумор.


Нелсън ДемилАз, детективът

    На Лари Кършбаум,
    приятел, редактор и партньор в хазарта
БЛАГОДАРНОСТИ
    Изказвам благодарността си на следните хора за това, че споделиха с мен професионалния си опит. Всички възможни грешки и пропуски в тази книга са мои и само мои. Освен това тук-там съм си позволил художествена измислица, но като цяло съм се опитвал да се придържам към информацията и съветите, дадени ми от тях:
    На първо място благодаря на детектив лейтенант Джон Кенеди от полицейското управление на окръг Насау, който свърши почти също толкова работа по романа, колкото и самият аз. Джон Кенеди е самоотвержен полицай, честен адвокат, опитен моряк, добър съпруг на Каръл, добър приятел на семейството ми и сериозен литературен критик. Много, много благодаря за времето и опита, които сподели с мен.
    Бих искал отново да благодаря на Дан Стартър от „Проучвания за писатели“, Ню Йорк, за усърдния му труд.
    Също така искам да благодаря на Боб и Линда Скалиа от Саутхолд за помощта им по отношение на местния фолклор и обичаи.
    Искрени благодарности на Мартин Боуи и Лора Фланагън от градската библиотека в Гардън за изключителната им помощ при проучванията.
    Много благодарности на Хауърд Полскин от Си Ен Ен и на Джанет Алсхауз, Синди Янкър и Майк Делгайдис от лонгайландските „Нюс 12“ затова, че ми предоставиха видеорепортажите си за Плъм Айланд.
    Отново благодаря на Боб Уайтинг от „Банфи Винтнърс“ затова, че сподели с мен познанията и страстта си към виното.
    Благодаря на д-р Алфонсо Торес, директор на ветеринарния център на Плъм Айланд, за времето, което ми отдели, и за търпението му. Изказвам възхищението си към него и екипа му за тяхната важна и всеотдайна работа.
    Искрена признателност на моята помощничка Даян Франсис заради стотиците часове напрегнат и всеотдаен труд.
    Благодаря на моя агент и приятел Ник Елисън и неговия екип, Кристина Харкар и Фей Бендър. Никой писател не би могъл да се надява на по-добро представяне и по-прекрасни колеги.
    И на последно, но със сигурност не по значение място, отново благодаря на Джини Демил — това е нейната седма книга и тя продължава да редактира с обич и ентусиазъм.
БЕЛЕЖКА НА АВТОРА
    По отношение на ветеринарния център на Плъм Айланд подопечен на Министерството на селското стопанство на Съединените щати, съм си позволил малка доза художественоствена измислица за самия остров и за работата, която се извършва там.
    „Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.“
Бенджамин Франклин, „Дневникът на бедния Ричард“ 1735 г.

1.

    През бинокъла си виждах прекрасната дванайсетметрова яхта, закотвена на неколкостотин метра от брега. На борда имаше две трийсетинагодишни двойки, които прекарваха времето си в печене на слънце, чукане и тем подобни. Жените бяха по монокини. Един от мъжете се изправи на носа, изхлузи гащетата си, остана цяла минута да стърчи по пишка, после се хвърли в залива и заплува около кораба. Каква страхотна природа! Свалих бинокъла и си отворих бутилка будвайзер.
    Аз, Джон Кори, по професия възстановяващо се ченге, така да се каже, в отпуск по болест, седях на задната веранда на вуйчо си, дълбоко потънал в плетен стол и с плитки мисли в главата. Хрумна ми, че основният проблем с това да не правиш нищо се крие във факта, че не можеш да разбереш кога си свършил.
    Старомодната веранда заобикаляше от три страни викторианската фермерска къща от деветдесетте години на миналия век, цялата в островърхи покриви и сложни архитектурни орнаменти, кулички и фронтони. От мястото, на което седях, виждах полегатата зелена морава на юг към Грейт Пеконик Бей. Слънцето клонеше ниско на западния хоризонт — там си му беше и мястото в седем без петнайсет вечерта. Аз съм градско чедо, но наистина бях започнал да свиквам с провинцията, с небето и всичко останало, и преди няколко седмици най-после открих Голямата мечка.
    Носех чисто бяла тениска и изрязани дънки, които ми бяха по мярка преди да отслабна толкова. Босите ми крака бяха вдигнати върху парапета и между двата ми палеца се виждаше въпросната яхта.
    Приблизително по това време на деня започват да се чуват щурци, скакалци и още Бог знае какво, но аз много не си падам по звуците на природата, затова върху масичката до стола ми имаше малък касетофон, от който се носеше „Големият студ“, в скута ми бе бинокълът, а на пода до дясната ми ръка лежеше личният ми патлак, 38 — калибров револвер „Смит & Уесън“ с петсантиметрова цев, който точно влизаше в чантичката ми. Майтап бе.
    Някъде по време на двете секунди между „Когато един мъж обича една жена“ и „Танцувайки на улицата“ чух или усетих от проскърцването на стария дъсчен под, че някой заобикаля по верандата. Тъй като живея сам и не очаквах никого, стиснах револвера в дясната си ръка и я отпуснах в скута си. За да не си помислите, че съм някой параноичен гражданин, трябва да отбележа, че не се възстановявах от заушки, а от три огнестрелни рани, две 9 — милиметрови и една от „Магнум“ 44 — ти калибър — не че големината на дупките има някакво значение. Както и при недвижимите имоти, най-важното при огнестрелните рани е мястото, мястото и пак мястото. Очевидно в случая дупките бяха на подходящото място, защото не гниех, а се възстановявах.
    Погледнах надясно към западната страна на къщата. Иззад ъгъла се появи мъж, спря на около пет метра от мен и се вгледа в дългите сенки, хвърляни от залязващото слънце. Всъщност и самият той хвърляше дълга сянка, която минаваше през мен, и човекът като че ли не ме забелязваше. Но слънцето беше зад гърба му, така че и на мен ми бе трудно да различа лицето му или да се досетя за намеренията му.
    — Да ви помогна с нещо? — попитах аз.
    Той обърна глава към мен.
    — О… здрасти, Джон. Не те видях.
    — Сядай, началник. — Пъхнах револвера в дънките под тениската си, после намалих звука на касетофона.
    Силвестър Максуел, известен също като Макс, главният представител на закона по тези места, намести задник върху парапета с лице към мен. Носеше син блейзер, бяла риза, кафеникави памучни панталони и спортни обувки на бос крак. Не можех да определя дали е на работа, или не.
    — Можеш да си вземеш нещо безалкохолно от хладилната чанта — казах аз.
    — Благодаря. — Той се наведе и измъкна от леда бутилка будвайзер. Макс има навика да нарича бирата „безалкохолна напитка“.
    Известно време отпиваше, загледан в някаква точка на около метър от носа си. Аз отново насочих вниманието си към залива и се заслушах в музиката. Беше понеделник, така че почиващите през уикенда, слава Богу, си бяха отишли и както вече казах, Денят на труда бе минал. Бяха си заминали и повечето от летовниците, които наемат тук къщи, и човек отново можеше да почувства завръщането на самотата. Макс е местно момче и не преминава направо на въпроса, така че просто трябва да го почакаш. Накрая той ме попита:
    — Твоя ли е тази къща?
    — На вуйчо ми. Иска да ми я продаде.
    — Недей да я купуваш. Моята философия е, ако нещо лети, плава или се чука, просто го вземи под наем.
    — Благодаря.
    — Докога имаш намерение да останеш?
    — Докато вятърът престане да свири през гърдите ми.
    Той се усмихна, но после отново се замисли. Макс е едър мъж, приблизително на моя възраст, тоест към средата на четирийсетте, с къдрава руса коса, червендалесто лице и сини очи. Жените като че ли го намират за хубав и това му е изгодно, доколкото е ерген и не е обратен.
    — Как си? — попита той.
    — Горе-долу.
    — Какво ще кажеш за малко умствено упражнение?
    Не отговорих. Познавам Макс от десетина години, но тъй като не живея тук, го виждам само от време на време. На това място би трябвало да кажа, че съм детектив от отдел „Убийства“ в Ню Йорк и преди да ме ранят работех в Северен Манхатън. Простреляха ме на 12 април. От двайсетина години в Ню Йорк не бе раняван детектив от „Убийства“, така че случаят се превърна в страхотна сензация. Пресцентърът на нюйоркското полицейско управление също подклаждаше огъня, защото това си беше реклама, а и аз съм си симпатичен, хубав и така нататък. Та подсладиха малко историята и пресата им оказа съдействие, това имам предвид. Междувременно двамата престъпници, които ме раниха, все още бяха на свобода. Прекарах две седмици в болница, после още няколко в манхатънския си апартамент, след това вуйчо Хари ми подхвърли, че лятната му къща била подходящо място за герой като мен. Защо не? Пристигнах тук в края на май, точно след Деня на незнайния воин2.
    — Ти познаваше Том и Джуди Гордън, нали? — каза Макс.
    Погледнах го и попитах:
    — И двамата ли?
    — И двамата — кимна той. И след минута мълчание в тяхна памет продължи:
    — Иска ми се да хвърлиш един поглед на местопрестъплението.
    — Защо?
    — Защо не? Като лична услуга. Преди да го видят всички останали. Не ми достигат детективи за разследване на убийства.
    Всъщност в полицейското управление на Саутхолд изобщо няма отдел „Убийства“, което обикновено не е проблем, защото в района този вид престъпление се среща съвсем рядко. Ако се случи, полицията на област Съфолк праща съответната група и Макс се отдръпва. Но това не му харесва.
    Малко история: това е северният край на Лонг Айланд, щата Ню Йорк, гр. Саутхолд, основан, според поставената на магистралата табела, през хиляда шестстотин четирийсет и някоя си от преселници от Ню Хейвън, Кънектикът, които, както казват всички, бягали от краля. Южният край на Лонг Айланд от отсрещната страна на Пеконик Бей е модерно свърталище на писатели, художници, актьори, издатели и всякакви други лайнари. Хората тук, на северния край, са фермери, рибари и подобни. И навярно един убиец.
    Във всеки случай къщата на вуйчо Хари се намира в селцето Матитък — на сто и петдесетина километра от Западна 102 — ра улица, където двама господа с латиноамериканска външност стреляха четиринайсет-петнайсет пъти срещу вашия покорен слуга и постигнаха три попадения по движеща се мишена от 8–9 метра разстояние. Доста слаб резултат, но аз не ги критикувам, нито се оплаквам.
    Така или иначе, саутхолдската община обхваща по-голямата част от северния край и се състои от осем малки и едно по-голямо село, наречено Грийнпорт. В полицейското управление работят горе-долу четирийсет полицаи и Силвестър Максуел им е началник.
    — Нищо няма да ти стане, ако хвърлиш един поглед — настоя Макс.
    — Ще ми стане, естествено. Ами ако ме призоват да свидетелствам по случая в някой неудобен момент? Никой не ми плаща за това.
    — Всъщност вече се свързах с областния управител и получих разрешение официално да те наема за консултант. Със сто долара дневно.
    — Леле! Звучи като точно онази работа, която би трябвало да си спестя.
    Макс си позволи да се усмихне.
    — Виж сега, стотачката ти покрива газа и телефона. И без това нищо не правиш.
    — Опитвам се да накарам дупката в десния ми бял дроб да се затвори.
    — Работата няма да е напрегната.
    — Откъде знаеш?
    — Освен това имаш възможност да се проявиш като добър гражданин на Саутхолд.
    — Аз съм нюйоркчанин. И не се предполага, че съм добър гражданин.
    — Добре ли познаваше семейство Гордън? Приятели ли бяхте?
    — Нещо такова.
    — Ами заради тях тогава. Хайде, Джон. Ставай. Да вървим. Ще ти бъда много задължен.
    Семейство Гордън наистина бяха добри хора… Изправих се и оставих бирата си.
    — Приемам работата за долар на седмица, обаче трябва да имам официални правомощия.
    — Съгласен. Няма да съжаляваш.
    — Разбира се, че ще съжалявам. — Изключих касетофона и попитах:
    — Има ли много кръв?
    — Малко. Простреляни са в главите.
    — Мислиш ли, че ще ми трябват галоши?
    — Ами… изтекъл е малко мозък…
    — Добре. — Нахлузих галошите си и заобиколихме по верандата към кръглата отбивка пред къщата. Влязох в необозначената му полицейска кола, бял джип „Чероки“ с припукваща полицейска радиостанция.
    Потеглихме по дългата отбивка, покрита със стотинагодишен пласт черупки от стриди и миди — вуйчо Хари и всички преди него ги бяха изхвърляли върху пътя наред с пепелта и сгурията от печката, за да запечатат под тях калта и праха. Във всеки случай това се наричаше крайбрежна ферма и все още си бе край залива, макар че по-голямата част от обработваемата земя беше продадена. Районът е доста обрасъл, а самата къща е боядисана в кремаво със зелени орнаменти и зелен покрив. Наистина е много приятна и навярно ще я купя, ако полицейските лекари кажат, че вече не ставам за нищо. Трябва да се упражнявам да кашлям кръв.
    Като става дума за инвалидността ми, имам голям шанс да получа необложена с данъци доживотна пенсия. За нюйоркското полицейско управление това е равносилно да идеш в Атлантик Сити, да пуснеш някоя сълза пред замъка на Тръмп, да си блъснеш главата в ротативките точно пред очите на данъчните власти и да улучиш джакпота!
    — Слушаш ли ме?
    — Какво?
    — Казах, че са открити в 17:45 от техен съсед. И двамата били застреляни с по един изстрел в главата. Съседът ги намерил на терасата зад къщата им…
    — Макс, всичко това и сам ще го видя. Разкажи ми за съседа.
    — Добре. Казва се Едгар Мърфи, възрастен джентълмен.
    Към пет и половина чул да пристига яхтата на семейство Гордън. Петнайсетина минути по-късно наминал към тях и ги открил мъртви. Не е чул изстрели.
    — Има ли проблеми със слуха?
    — Не. Попитах го. Според него жена му също чувала добре. Така че сигурно убиецът е стрелял със заглушител.
    А е възможно и да са по-глухи, отколкото си мислят.
    — Но са чули яхтата. Едгар сигурен ли е за часа?
    — Съвсем сигурен. Обади ни се в 17:51, така че времето отговаря.
    — Добре. — Погледнах си часовника. Вече беше 19:10.
    Проницателната идея да дойде и да ме вземе трябва да бе хрумнала на Макс скоро след огледа на местопрестъплението. Момчетата от отдел „Убийства“ на област Съфолк сигурно вече бяха там. Трябваше да дойдат от градчето Яфанк, от областното управление на полицията — на около час път с автомобил до къщата на семейство Гордън.
    Макс продължаваше да разказва и аз се опитвах да вляза в стъпка, но откакто за последен път ми се беше налагало да мисля за такива неща, бяха минали около три месеца. Изкушавах се да изръмжа „Само фактите, Макс!“, но го оставих да си дудне. Отгоре на всичко в главата ми продължаваше да кънти последната песен от касетофона, а както знаете, наистина е вбесяващо, когато не можеш да изхвърлиш някоя мелодия от ума си.
    Погледнах през отворения страничен прозорец. Пътувахме към Насау Пойнт, където живееха — или бяха живели — семейство Гордън. Северният край е нещо като Кейп Код, брулен от вятъра нос, заобиколен от три страни от вода и покрит с история.
    Постоянното население е около двайсет хиляди души, пръснати доста нарядко, но през лятото и уикендите идват доста хора, а новите винарни привличат еднодневни екскурзианти.
    Завихме на юг по Насау Пойнт, който е дълъг повече от три километра и се врязва в Грейт Пеконик Бей. Разстоянието от моята къща до тази на семейство Гордън е около шест и половина километра.
    Насау Пойнт е летен курорт от 20 — те години и къщите варират от обикновени бунгала до огромни имения. Тук летувал Алберт Айнщайн и през хиляда деветстотин трийсет и някоя си именно тук написал прочутото си „Писмо от Насау Пойнт“ до Рузвелт, с което настоял президентът да побърза с разработването на атомната бомба. Останалото, както казват, е история.
    Интересно е, че Насау Пойнт все още е дом на мнозина учени — някои работят в националната лаборатория Брукхейвън, тайно ядрено нещо си на още четирийсетина километра на запад. Други работят на Плъм Айланд — Сливовия остров, — извънредно секретен обект за биологични проучвания, който е толкова опасен, че е трябвало да бъде разположен на остров. Плъм Айланд се намира на повече от три километра от Ориент Пойнт, последното парче земя на Северния край — следващата спирка е Европа.
    Не беше случайност, че Том и Джуди Гордън бяха биолози и работеха на Плъм Айланд. Можете да се обзаложите, че и Силвестър Максуел, и Джон Кори си мислеха за това.
    — Съобщи ли на ФБР? — попитах аз.
    Той поклати глава.
    — Защо не си го направил?
    — Убийството не е федерално престъпление.
    — Знаеш за какво говоря, Макс.
    Полицейският началник Максуел не отговори.

2.

    Къщата на семейство Гордън бе разположена на малка уличка откъм западния бряг на носа. Беше ранчо, от онези, които се строяха през 60 — те години, осъвременено през 90 — те. Семейство Гордън, което произхождаше някъде от Средния Запад и не бе сигурно в развитието на кариерата си, наемаше къщата с възможност за закупуване, както веднъж ми бяха споменали. Ако се занимавах с работа като тяхната, и аз нямаше да правя никакви дългосрочни планове. По дяволите, дори нямаше да си купувам зелени банани.
    Насочих вниманието си към гледката зад прозорците на джипа. Групички съседи и хлапета на велосипеди стояха в дългите лилави сенки на приятната сенчеста уличка, разговаряха и гледаха към дома на жертвите. Пред къщата бяха паркирани три саутхолдски полицейски автомобила и две необозначени коли. Микробус на областната съдебномедицинска лаборатория блокираше отбивката. Правилната стратегия е да не шофираш или паркираш на местопрестъпление, за да не унищожиш улики, и аз с радост видях, че малките провинциални полицейски сили на Макс са се сетили да не го направят.
    На улицата имаше и два телевизионни микробуса, единият от местен новинарски канал, а другият от Ен Би Си.
    Освен това забелязах група репортери, които приказваха със съседите и размахваха микрофони пред всеки, който си отвореше устата. Още не беше настанал обичайният цирк, но със сигурност щеше да се стигне и до това, когато и останалите телевизионни акули захапеха плъмайландската връзка.
    Опъната жълта лента блокираше къщата и градината. Макс спря зад съдебномедицинския микробус и слязохме. Проблеснаха няколко фотоапарата, после се включиха светлините на видеокамери и бяхме запечатани за новините в единайсет часа. Надявах се, че комисията по инвалидността няма да ги гледа, да не споменавам за престъпниците, които се бяха опитали да ме очистят и които не знаеха къде се намирам.
    На отбивката стоеше униформен полицай с папка — регистраторът на местопрестъплението — и Макс му даде моето име, длъжност и прочее, така че официално бях вписан и вече бях обект на призовки от страна на областната прокуратура и на потенциалните адвокати на защитата. Тъкмо това най-малко исках, но се бе случило да съм си вкъщи, когато се обади съдбата.
    Тръгнахме по чакълената отбивка и влязохме през сводестия портал в задния двор, в по-голямата си част зает от кедрова тераса, спускаща се на етажи към залива и завършваща с дългия кей, на който беше завързана яхтата на семейство Гордън. Вечерта наистина бе прекрасна и ми се искаше Том и Джуди да са живи, за да й се насладят.
    Забелязах обичайния контингент от съдебномедицинската лаборатория, плюс три униформени саутхолдски ченгета и жена с лек кафеникав костюм, бяла блуза и здрави обувки. Отначало си помислих, че може да е роднина на жертвите, повикана, за да идентифицира труповете и така нататък, но после видях, че държи бележник и химикалка и че има официален вид.
    На сребристосивата тераса, един до друг, с крака към къщата и глави към залива, лежаха по гръб Том и Джуди, с неестествено разкривени ръце и крака. Полицейският фотограф снимаше труповете. Светкавицата осветяваше терасата и странно ги преобразяваше, като за микросекунда им придаваше призрачен вид.
    Погледнах труповете. Том и Джуди Гордън бяха към трийсет и пет годишни, в много добра форма и дори в смъртта си невероятно красива двойка — дотолкова, че когато вечеряха в по-реномирани заведения, понякога ги взимаха за звезди.
    И двамата носеха дънки, маратонки и пола. Полото на Том беше черно с някаква моряшка емблема отпред, а на Джуди — по-шикозно, зелено, с малка жълта платноходка отляво на гърдите.
    Подозирах, че Макс не е виждал много жертви на убийство, но навярно бе имал достатъчно сблъсъци с естествена смърт, самоубийства, автомобилни катастрофи и прочее, за да не се държи като новак. Изглеждаше мрачен и загрижен и не откъсваше поглед от труповете, сякаш не можеше да повярва, че точно пред него на тази прекрасна тераса лежат убити хора.
    От друга страна, вашият покорен слуга работи в град с около 1500 убийства годишно, та както се казва, със смъртта сме стари познайници. Естествено не виждам всичките тези 1500 трупа, но виждам достатъчно, че вече да не ми призлява, да не се изненадвам, стъписвам или натъжавам. И все пак е различно, когато става дума за хора, които си познавал и харесвал.
    Пресякох терасата и застанах до Том Гордън. В основатана носа му се виждаше дупка от куршум. Джуди бе простреляна в лявото слепоочие.
    Ако се приемеше, че убиецът е бил сам, Том, който беше яко момче, навярно е бил убит пръв с един — единствен изстрел в главата, а после Джуди, обърнала се с невярващ поглед към съпруга си, е получила втория куршум в слепоочието си. Двата куршума сигурно бяха пробили черепите и бяха паднали в залива. Лош късмет за специалистите от балистиката.
    Никога не съм бил на местопрестъпление, където да не се усеща миризма — невероятно гадна, ако от смъртта на жертвите е изминало известно време. Ако имаше кръв, винаги мога да я помириша, а ако бе пробита коремната кухина, мога да усетя характерна миризма на вътрешности. Последния път, когато усетих тази миризма, тя бе на собствената ми кръв. Във всеки случай фактът, че убийството е било извършено на открито, се оказа от полза.
    Огледах се и не успях да открия наблизо никакво място, където би могъл да се скрие убиецът. Плъзгащата се стъклена врата на къщата беше отворена и може би той бе стоял там, но вратата се намираше на шест метра от труповете, а от това разстояние малцина могат да улучат с пистолет право в главата. Аз бях живото доказателство за този факт. От шест метра първо стреляш в тялото, после се приближаваш и довършваш жертвата в главата. Така че имаше две възможности: убиецът да е стрелял с пушка, а не с пистолет, или да се е приближил до тях, без да ги уплаши. Някой с нормална външност, безопасен наглед, може би дори техен познат. Семейство Гордън бяха слезли от яхтата си, бяха се качили на терасата, в даден момент са видели този човек и са продължили да вървят към него. Той е насочил пистолета си от не повече от метър и половина и ги е прострелял.
    — Какво мислиш? — попита Макс.
    — Не зная.
    Погледнах зад труповете и видях малки цветни флагчета, забити тук-там в кедровите дъски.
    — Червеното кръв ли означава?
    Макс кимна.
    — Бялото е костици от череп, сивото…
    — Ясно. — Добре че си бях обул галошите.
    — Изходните рани са големи, отнесени са почти целите задни части на черепите им — информира ме Макс.
    — И както сам можеш да видиш, входните рани също са големи. Предполагам, че куршумите са 45-и калибър. Още не сме ги намерили. Навярно са паднали в залива. Не отговорих. Макс посочи плъзгащите се стъклени врати.
    — Вратата е била насилена и цялата къща е преровена — продължи той. — Не липсват големи предмети — телевизорът, компютърът, компактдискплейърът и всичко останало си е там. Но може да са откраднати бижута и нещо дребно.
    За миг се замислих върху думите му. Подобно на повечето интелектуалци на държавна служба, семейство Гордън не притежаваха много бижута, произведения на изкуството и други подобни. Някой наркоман би отмъкнал скъпата електроника и би си плюл на петите.
    — Ето какво мисля аз — рече Макс. — Крадецът или крадците са си вършели работата, видели са, че семейство Гордън пристига, излезли са на терасата, стреляли са и са избягали. — Той ме погледна.
    — Прав ли съм?
    — Щом така смяташ.
    — Така смятам.
    — Ясно. — Звучеше по-добре, отколкото „ДОМЪТ НА УЧЕНИ, ЗАНИМАВАЩИ СЕ СЪС СВРЪХСЕКРЕТНИ МИКРООРГАНИЗМИ ЗА ВОЕННИ ЦЕЛИ, ПРЕРОВЕН, УЧЕНИТЕ — УБИТИ“.
    — Какво мислиш, Джон?
    — Стотарка на час ли щеше да ми плащаш?
    — Хайде, момче, не ме мотай. Възможно е да сме изправени пред двойно убийство от световен мащаб.
    — Но ти току-що каза, че навярно просто са очистени, защото са се появили на местопрестъплението в неподходящ момент — отвърнах аз.
    — Да, но се оказва, че собствениците на дома са… такива, каквито са. — Той ме погледна в очите. — Опитай се да възстановиш сцената.
    — Добре. Разбираш, че престъпникът не е стрелял от стъклената врата. Стоял е точно пред тях. Вратата, която си открил отворена, тогава е била затворена, така че докато се приближават към къщата, жертвите да не видят нищо необичайно. Убиецът навярно е седял тук на някой от тези столове и може да е пристигнал с лодка, за да не му се налага да паркира отпред, където всички могат да видят колата му. Възможно е и да са го докарали. Във всеки случай, семейство Гордън или са го познавали, или не са се разтревожили особено от присъствието му на задната им тераса. Може и да е била жена, симпатична и мила на вид, и те да са се приближили към нея, а тя — към тях. Възможно е да са разменили няколко думи, но съвсем скоро след това убиецът е извадил пистолет и ги е очистил. Максуел кимна.
    — Ако престъпникът е търсел нещо вътре, това не са били бижута или пари, били са документи. Нали разбираш — нещо голямо. Не ги е убил само защото са се натъкнали на него — убил ги е, защото е искал да ги убие. Чакал ги е.
    Всичко това ти е ясно. Той кимна.
    — И после, Макс — продължих аз, — виждал съм много ограбени и провалени грабежи, придружени от убийство на собственика на къщата. В такива случаи крадецът не взима нищо. Когато извършителят е наркоман, в действията му няма никаква логика.
    Максуел потри брадичка, замислен, от една страна, за наркоман с пистолет, за хладнокръвен убиец, от друга, и за онова, което можеше да се крие между тези две вероятности.
    Докато размишляваше, аз коленичих до труповете, по-близо до Джуди. Очите й бяха отворени, наистина широко отворени, и погледът й беше изненадан. Очите на Том също бяха отворени, но той изглеждаше по-спокоен от жена си. Мухите бяха надушили кръвта около раните и аз се изкушавах да ги разгоня, но това нямаше значение.
    Огледах труповете отблизо, без да докосвам нищо, за да не ядосам момчетата от съдебномедицинската лаборатория. Разгледах косата, ноктите, кожата, дрехите, обувките и така нататък. Когато свърших, погалих Джуди по бузата и се изправих.
    — Добри приятели ли бяхте? — попита ме Максуел.
    — Тъкмо започвахме да се сприятеляваме.
    — Кога се запознахте?
    — През юни.
    — Идвал ли си в къщата преди?
    — Да. Трябва да ми зададеш още един въпрос.
    — Ами… Трябва да те попитам… Къде беше към 17:30?
    — С гаджето ти.
    Той се усмихна, но не му бе весело.
    — А ти доколко ги познаваше? — попитах го аз.
    Той се поколеба за миг, после отвърна:
    — Само сме се срещали. Приятелката ми ме мъкне по разни дегустации на вино и прочее глупости.
    — Нима? А откъде знаеш, че съм ги познавал?
    — Споменаха ми, че са се запознали с нюйоркско ченге, което се възстановявало тук. Отговорих им, че те познавам.
    — Светът е малък — отбелязах аз.
    Той не отвърна.
    Огледах задния двор. На изток бе къщата, на юг имаше гъст висок жив плет, а зад него се намираше домът на Едгар Мърфи. На север лежеше открит блатист участък, който се простираше на неколкостотин метра до следващата къща, едва забележима в далечината. На запад терасата се спускаше на три етажа към залива. Кеят продължаваше още стотина метра към по-дълбоки води. В края му се виждаше яхтата на семейство Гордън, лъскава бяла лодка от фибростъкло, дълга около девет метра. Наричаше се „Спирохета“, а това, както знаем от краткия курс по биология, е гадната бактерия, причиняваща сифилис. Семейство Гордън имаха чувство за хумор.
    — Едгар Мърфи твърди, че жертвите понякога пътували до Плъм Айланд със собствената си яхта — каза Макс. — Взимали държавния ферибот само когато времето било лошо и през зимата. Кимнах. Знаех това.
    — Ще се свържа с Плъм Айланд и ще се опитам да разбера по кое време са си тръгнали — продължи той. — Морето е спокойно, приливът започва и вятърът духа от изток, така че трябва да са се придвижили максимално бързо.
    — Не съм моряк.
    — Е, аз пък съм. Може да са стигнали само за час, но обикновено пътят е поне час и половина. Семейство Мърфи са чули яхтата към 17:30, така че ако разберем по кое време Гордънови са напуснали Плъм Айланд, ще знаем с малко повече сигурност, че наистина е било така.
    — Точно така. — Огледах терасата. Най-обикновена тераса със съответните мебели — маса, столове, бар, чадъри за слънце и прочее. През отвори в дъските растяха малки храсти и цветя, но като цяло нямаше място, на което някой да се скрие и да причака двама души.
    — За какво мислиш? — попита Макс.
    — Ами за великата американска тераса. Голяма, дървена и така нататък. Не като моята старомодна тясна веранда, която постоянно се нуждае от боядисване. Ако купя къщата на вуйчо си, бих могъл да построя тераса към залива като тази. Но пък тогава няма да имам такава голяма морава.
    Макс помълча няколко секунди, после попита:
    — Значи си мислиш за това, а?
    — Да. А ти за какво си мислиш?
    — Мисля си за двойно убийство.
    — Хубаво. Кажи ми тогава какво друго научи тук.
    — Добре. Пипнах двигателите. — Той посочи с палец към яхтата. — Когато пристигнах, още бяха топли, като труповете.
    Кимнах. Слънцето започваше да потъва в залива и ставаше осезаемо по-тъмно и хладно. Беше ми студено само по тениска и къси панталони без бельо.
    Септември наистина е златен месец навсякъде по атлантическото крайбрежие, от Оутър Банкс до Нюфаундленд. Дните са меки, нощите приятни за сън — лято е, но без жегата и влагата, есен е, но без студените дъждове. Летните птици още не са отлетели и първите прелетни птици от север спират тук по пътя си на юг. Предполагам, че ако напусна Манхатън и се установя тук, ще свикна с цялата тази природа, с карането на лодка, риболова и всичко останало.
    — И още нещо — казваше Макс. — Вързалото е закачено за стълба.
    — Е, това е страхотно разкритие. Какво е вързало, по дяволите?
    — Въжето. Въжето на яхтата не е завързано за кнехта, а просто временно е закачено за един от стълбовете — големите стълбове, които стърчат от водата. От това заключавам, че са имали намерение скоро пак да отплават с яхтата.
    — Добро наблюдение.
    — Така е. Е, имаш ли някакви идеи?
    — Никакви.
    — Някакви наблюдения?
    — Не.
    — Теории, мисли, подозрения? Каквото и да е?
    — Не.
    Началникът Максуел очевидно искаше да прибави още нещо, като например „Уволнен си“, но вместо това рече:
    — Трябва да се обадя по телефона. — После влезе в къщата.
    Отново погледнах към труповете. Жената с лекия кафеникав костюм очертаваше с тебешир тялото на Джуди. В Ню Йорк обикновено това прави разследващият детектив и предполагах, че тук е същото. Идеята е, че именно детективът, който ще води случая до неговото разкриване и ще работи с областния прокурор, трябва да познава и да води цялото разследване, доколкото е възможно. Ето защо заключих, че въпросната жена е детектив от отдел „Убийства“ и че случаят е възложен на нея. Реших също така, че ако се съглася да помогна на Макс, ще ми се наложи да работя заедно с нея.
    Местопрестъплението на убийство е едно от най-интересните места на света, ако знаете какво търсите и къде да го търсите. Да вземем например хора като Том и Джуди, които наблюдават под микроскоп микроорганизми и могат да ви кажат имената им, какво се готвят да направят в момента, какво са в състояние да направят на човека, който ги наблюдава, и така нататък. Но ако аз наблюдавах тези микроорганизми, щях да съм в състояние да видя само мънички гърчещи се създания. Аз не притежавам опитно око и опитен ум за микроорганизми.
    И все пак, когато оглеждам труп и мястото около трупа, виждам неща, които повечето хора не виждат. Макс беше пипнал двигателите и труповете и бе забелязал, че са още топли, беше забелязал как е завързана яхтата и бе доловил куп дребни подробности, които не биха направили впечатление на обикновения гражданин. Но Макс не е истински детектив и действаше приблизително на второ равнище, докато за да разрешиш убийство като това, трябва да действаш на много по-висока плоскост. Той го знаеше и тъкмо затова ме бе повикал.
    Случайно познавах жертвите, а за детектив, разследващ убийство, това е голямо преимущество. Знаех например, че на път за Плъм Айланд семейство Гордън обикновено носят къси панталони и тениски и че на работа навличат лабораторните си престилки или пък защитното си облекло. Освен това Том не приличаше на Том с черното си поло, а Джуди изглеждаше далеч по-пастелна, отколкото си я спомнях. Предположих, че са облечени така за прикритие и че носят маратонки, за да могат да тичат бързо. А може би просто си измислях улики. Човек трябва да внимава с тези неща.
    Но тогава каква бе тази червена почва по подметките им? Откъде се беше взела? Не от лабораторията, навярно не и от пътя до кея на Плъм Айланд, не от яхтата им, не и от кея или терасата тук. Очевидно днес бяха ходили някъде другаде и специално се бяха облекли различно. А и денят със сигурност бе завършил различно. Тук ставаше нещо друго и нямах представа какво е то, но определено беше нещо друго.
    И все пак имаше вероятност просто да са се натъкнали на въоръжен грабеж. Искам да кажа, че случаят можеше да няма нищо общо с работата им. Въпросът беше, че Макс се притесняваше от това и бе заразил с тревогата си и мен. И преди полунощ тук щеше да пристигне ФБР, хората от военното разузнаване и ЦРУ. Освен ако дотогава Макс не успееше да залови крадец наркоман.
    — Извинете.
    Обърнах се. Беше жената с кафявия костюм.
    — Извинена сте — отвърнах.
    — Извинете, имате ли някаква работа тук?
    — Тук съм с цялата банда.
    — Полицай ли сте?
    Очевидно тениската и късите ми панталони не ми придаваха авторитетен вид.
    — Тук съм с началника Максуел — казах аз.
    — Вече се убедих в това. Регистрираха ли ви?
    — Защо не идете лично да проверите? — Обърнах се и се спуснах на следващия етаж на терасата, като заобикалях малките цветни флагчета. Насочих се право към кея. Тя ме последва.
    — Аз съм детектив Пенроуз от отдел „Убийства“, област Съфолк, и водя това разследване.
    — Поздравления.
    — И освен ако нямате официална работа тук…
    — Ще трябва да приказвате с началника. — Спуснах се на кея и се приближих до яхтата. Духаше силно и слънцето беше залязло. Не виждах нито една платноходка в залива, но имаше няколко яхти, които пореха водите с включени светлини. На югоизток се бе издигнала луната и лъчите и искряха по вълните.
    Приливът беше започнал и деветметровата яхта се издигаше почти на равнището на кея. Скочих на палубата.
    — Какво правите? Не можете да се качвате там.
    Жената бе много хубава, разбира се — ако беше грозна, щях да се държа далеч по-любезно. Както отбелязах, бе облечена доста строго, но тялото под дрехите представляваше симфония от заоблени очертания, мелодия от плът, опитваща се да се освободи. Всъщност тя изглеждаше така, сякаш крие под костюма си балони. Второто нещо, което забелязах, беше, че не носи венчална халка. И за да попълня останалите графи — възраст: трийсетинагодишна; коса: средно дълга, медна на цвят; очи: синьо-зелени; кожа: чиста, не особено загоряла за това време на годината, лек грим; нацупени устни; без видими белези; без обеци; без маникюр; изражение: ядосано.
    — Чувате ли ме?
    Освен това имаше прекрасен глас, въпреки сегашния й тон. Подозирах, че заради красивото си лице, страхотно тяло и мек глас детектив Пенроуз трудно кара хората да я възприемат сериозно и че компенсира това с прекалено мъжко облекло.
    — Чувате ли ме?
    — Чувам ви. А вие чувате ли ме? Вече ви казах да разговаряте с началника.
    — Аз командвам тук. В случаите на убийство областната полиция…
    — Добре, тогава да идем да приказваме с началника заедно. Само минутка.
    Хвърлих бърз поглед на яхтата, но вече беше тъмно и не успях да видя много. Опитах се да намеря фенерче.
    — Трябва да поставите тук пост за през цялата нощ — казах на детектив Пенроуз.
    — Благодаря, че споделихте мислите си с мен. Моля ви, слезте от яхтата.
    — Случайно да си носите фенерче?
    — Слезте от яхтата. Веднага.
    — Добре. — Стъпих на ръба на лодката и за моя изненадатя ми протегна ръка и аз я поех. Кожата й бе хладна. Жената ме изтегли на кея и в същия момент, светкавична като котка, дясната й ръка бръкна под тениската ми и измъкна револвера ми. Леле!
    Тя отстъпи назад, стиснала патлака ми в ръка.
    — Не мърдайте!
    — Слушам.
    — Кой сте вие?
    — Детектив Джон Кори, нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“.
    — Какво правите тук?
    — Същото като вас.
    — Аз разследвам този случай. Не вие.
    — Разбирам.
    — Имате ли официална работа тук?
    — Да. Назначен съм като консултант.
    — Като консултант ли? В случай на убийство? Никога не съм чувала подобно нещо.
    — И аз.
    — Кой ви назначи?
    — Градските власти.
    — Пълна идиотия.
    — Така е. — Тя очевидно се колебаеше какво да направи, затова услужливо предложих:
    — Искате ли да се съблека гол, за да ме претърсите?
    Стори ми се, че на лунната светлина виждам по устните й да пробягва усмивка. Сърцето ми копнееше за нея или пък ме наболяваше дупката в белия дроб.
    — Как казахте, че ви е името? — попита тя.
    — Джон Кори.
    Жената затърси в паметта си.
    — А… вие сте онзи…
    — Аз съм. Късметлията.
    Тя като че ли омекна, после завъртя револвера ми и ми го подаде с дръжката към мен. След това се обърна и се отдалечи.
    Последвах я по кея и нагоре по триетажната тераса към къщата. Външните лампи бяха включени и осветяваха района около стъклените врати. Край глобусите кръжаха нощни пеперуди.
    Макс разговаряше с един от съдебномедицинската лаборатория. После се обърна към мен и детектив Пенроуз и попита:
    — Запознахте ли се вече?
    — Защо този човек участва в разследването? — тросна му се тя.
    — Защото аз искам да участва — отсече Максуел.
    — Това не зависи от вас, началник.
    — Нито пък от вас.
    Двамата продължиха да си подхвърлят топката и вече започвах да се уморявам да въртя глава насам-натам, затова ги прекъснах:
    — Тя е права, началник. Не ми е мястото тук. Закарай ме вкъщи. Обърнах се и тръгнах към портала, после с отигран драматизъм се завъртях към Максуел и Пенроуз и казах:
    — Между другото, някой взимал ли е алуминиевия сандък от кърмата на яхтата?
    — Какъв алуминиев сандък? — попита Макс.
    — Семейство Гордън имаха голям алуминиев сандък, в който държаха най-различни неща и понякога го пълнеха с лед, за да изстудяват бира и стръв за риба.
    — Къде е той?
    — Тъкмо това питах и аз.
    — Ще го потърся.
    — Добра идея.
    Обърнах се, излязох през портала и се насочих към предната морава, надалеч от паркираните полицейски автомобили. Към съседите се бяха присъединили болезнено любопитни зяпачи — вестта за двойното убийство явно вече се беше разпространила сред малобройното местно население.
    Към мен се насочиха няколко фотоапарата, после се включиха прожекторите на видеокамери, които осветиха мен и фасадата на къщата. Видеокамерите забръмчаха, репортерите започнаха да ми задават въпроси. Точно като едно време. Изкашлях се в шепа, в случай че комисията по инвалидността гледа телевизия, да не споменавам за бившата ми жена.
    Едно от униформените ченгета от задния двор ме настигна, двамата се качихме в една кола на саутхолдското полицейско управление и потеглихме. Човекът ми каза, че името му било Боб Джонсън, и ме попита:
    — Какво мислите, детектив?
    — Че са били убити.
    — Да бе, няма майтап. — Ченгето се поколеба, после продължи:
    — Смятате ли, че е свързано с Плъм Айланд?
    — Не.
    — Ще ви кажа нещо — виждал съм грабежи и това не е грабеж. Направено е така, че да прилича на грабеж, но е било претърсване — нали разбирате? Търсели са нещо.
    — Не съм оглеждал вътре.
    — Бацили. — Той хвърли поглед към мен. — Бацили. За биологична война. Това си мисля. Разбирате ме, нали?
    Не отговорих.
    — Та точно това е станало със сандъка за лед — продължи Джонсън. — Чух ви да го споменавате.
    Пак не отговорих.
    — В сандъка е имало епруветки или нещо подобно. Искам да кажа, Господи, вътре може да е имало достатъчно бацили, че да унищожат целия Лонг Айланд… и цял Ню Йорк.
    „И цялата планета, Боб, в зависимост от това какви са били бацилите и какво количество би могло да се отгледа от тях.“
    Наведох се към полицай Джонсън и го стиснах за ръката, за да привлека вниманието му.
    — Да не си казал нито дума за това. На никого. Разбираш ли ме?
    Той кимна.
    Останалата част от пътя до вкъщи премина в мълчание.

3.

    Всеки има нужда от място, където да се среща с хора, поне що се отнася до мъжете. Аз ходя в Националния клуб за изкуство, където пия шери с хора на културата и интелектуалци. Бившата ми жена също не можеше да го повярва.
    Когато съм тук, често посещавам едно заведение, наречено „Старата градска таверна“, макар обикновено да избягвам места с такива претенциозни имена. Във всеки случай „Старата градска таверна“ се намира в центъра на Матитък и наистина е очарователна. Обзаведена е като стар кораб, въпреки факта, че е в центъра, на километър и половина от морето. Дървото е много тъмно, подът е от дъбови дъски и онова, което най-много обичам, са стъклените фенери с цвят на кехлибар, които хвърлят наистина мека, оправяща настроението светлина върху цялото заведение.
    Та значи бях в СГТ, наближаваше десет и тълпата гледаше мача Далас срещу Ню Йорк на „Медоуландс“. Мислите ми прехвърчаха между мача, двойното убийство, храната ми и сервитьорката с чудното дупе.
    Бях облечен по-спретнато от допреди малко, сиреч бях се пременил във вечерното си облекло: тъмнокафяви дънки „Левис“, синьо поло от „Ралф“, оригинални обувки „Спъри“ и памучни слипове „Хейнс“. Приличах на реклама на нещо.
    Седях на столче край една от високите до гърдите маси до бара с добър изглед към телевизора. Пред мен беше сервирана любимата ми храна — чийзбургер, пържени картофки, доматено пюре, начо и будвайзер — прекрасно равновесие от кафяви и жълти неща.
    Внезапно отнякъде се появи детектив Пенроуз от областното полицейско управление и следващото нещо, което осъзнах, беше, че седи на масата срещу мен с бира в ръка и че главата й ми пречи да виждам екрана. Тя погледна вечерята ми и видях, че повдига вежди. После каза:
    — Макс смяташе, че мога да ви открия тук.
    — Искате ли пържени картофки?
    — Не, благодаря. — Тя се поколеба, после продължи: — Мисля, че нещо сбъркахме там на кея.
    — Глупости. Нямам нищо против да насочат срещу мен собствения ми пистолет.
    — Вижте, приказвах с Макс и си мисля… щом градските власти ви искат за консултант, откъм мен няма никакъв проблем, а ако желаете да ми съобщите някаква полезна според вас информация, не се колебайте да го направите.
    Тя ми подаде визитката си и аз прочетох: „Детектив Елизабет Пенроуз“. Отдолу пишеше: „Отдел «Убийства»“, следваше служебният й адрес, факс, телефон и така нататък. Вляво беше печатът на област Съфолк с думите: „Свободни и независими“ около страшен на вид бик.
    — Не прилича много на вас.
    Тя ме изгледа, стиснала зъби и с разширени ноздри, после си пое дъх. И все пак запази спокойствие — нещо достойно за възхищение. Наистина мога да вбесявам хората.
    Наведох се над масата, докато носовете ни се доближиха на една футболна топка разстояние. Тя ухаеше хубаво на смесица от сапун и здраве.
    — Виж, Елизабет, край на глупостите — казах. — Знаеш, че познавах семейство Гордън, че съм бил в дома им, че съм излизал с яхтата им, че може би съм се виждал с приятелите и колегите им, че може би малко са ми разказвали за работата си, защото съм ченге, че може би зная повече от теб и Макс, взети заедно, и може да си права за всичко това.
    Ясно ти е, че си ме ядосала, а и Макс е побеснял. Дошла си тук, за да се извиниш, и ми разрешаваш да ти се обадя, за да ти кажа каквото зная. Леле! Каква страхотна възможност за мен. Обаче, ако не ти се обадя след ден-два, ще ме привикаш в кабинета си на официален разпит. Затова хайде да не се преструваме, че съм консултант, твой партньор, приятел или доброволен информатор.
    Просто ми кажи къде и кога искаш да получиш изявленията ми.
    Отпуснах се назад и насочих вниманието си към доматеното пюре.
    Известно време детектив Пенроуз мълча, после отвърна:
    — Утре, в моя кабинет. — Тя посочи визитката си. — В девет сутринта. Не закъснявай. След това се изправи, остави бирата си и си тръгна.
    Ню Йорк държеше топката и един идиот от защитата я хвърли на петдесетина метра в ледения въздух. Топката увисна като реклама на „Гудиър“ и трима нападатели заедно с три момчета от Далас се замятаха и заразмахваха ръце, сякаш се молеха за дъжд или нещо подобно.
    — Извинявай.
    — Сядай.
    Тя седна, но вече бе прекалено късно и аз пропуснах момента. Тълпата на стадиона и в СГТ полудя и момчетата в бара крещяха: „Фал!“, макар че нямаше жълти флагчета и играчът от Далас върна топката на своите. Изгледах забавеното повторение. Нямаше фал. Понякога ми се иска да мога да повтарям в забавен кадър части от собствения си живот. Като например брака ми, който представляваше поредица от фалове.
    — Сега ще се върна на местопрестъплението — каза тя.
    — Към единайсет ще се срещна с един човек от министерството на земеделието. Пристига от Манхатън. Искаш ли да присъстваш?
    — Нямаш ли партньор, когото да обезпокоиш?
    — В отпуска е. Хайде, детектив, да започнем всичко отначало. — Тя протегна ръка.
    — Последния път, когато поех ръката ти — напомних й аз, — загубих пистолета и мъжествеността си.
    Пенроуз се усмихна.
    — Хайде, дай ръка.
    Ръкувахме се. Кожата й бе топла. Сърцето ми пламтеше. Или може би се дължеше на мексиканската кухня. След четирийсет е трудно да се каже.
    Подържах дланта й за миг и се вгледах в съвършеното й лице. Очите ни се срещнаха и през ума ни мина една и съща свинска мисъл. Тя първа извърна поглед. Някой трябваше да го направи, иначе започваше да става опасно.
    Хубавата сервитьорка се приближи към масата ни и аз поръчах две бири.
    — Още ли искате чили? — попита момичето.
    — Повече от всякога.
    Тя събра свободните чинии и отиде да донесе бирата и чилйто. Обичам тази страна.
    — Сигурно имаш железен стомах — отбеляза детектив Пенроуз.
    — Всъщност, след като ме раниха, хирурзите извадиха целия ми стомах. Хранопроводът ми е свързан с червата.
    — Искаш да кажеш, че устата ти директно е свързана с гъза?
    Повдигнах вежди.
    — Извинявай — беше грубо. Искаш ли да започнем отначало?
    — Няма никаква полза. Обърни се и гледай мача.
    Тя се обърна и двамата се загледахме в телевизора с бира в ръка. На полувремето, при резултат седем на седем, Пенроуз си погледна часовника и каза:
    — Трябва да се срещна с човека от министерството на земеделието.
    Ако се чудите каква е тази работа с министерството на земеделието, официално Плъм Айланд е под тяхно ръководство. Там се занимават с болести по животните, антракс и така нататък. Но се носят слухове, че има още нещо. Нещо много повече.
    — Не карай министерството на земеделието да чака — отвърнах.
    — Искаш ли да дойдеш с мен?
    Обмислих поканата й. Ако приемех, щях да затъна още по-дълбоко във всичко това, каквото и да беше. В полза на — такова решение бе фактът, че обичам да разкривам убийства и че харесвах семейство Гордън. През десетте години работа в отдел „Убийства“ бях вкарал зад решетките двайсет и шестима убийци, а последните двама от тях бяха подходящи да се възползват от новия закон за смъртното наказание, който прибавя цяло ново измерение към случаите на убийство. Към обратната страна на везните клонеше фактът, че ставаше дума за нещо различно и че не бях на своя територия. Освен това, подобно на всички държавни бюрократи, представителят на министерството на земеделието нямаше да се втурне да работи през нощта, така че този човек най-вероятно беше от ЦРУ, ФБР, военното разузнаване или нещо подобно. Това нямаше значение и тази нощ или утре щяха да пристигнат и други техни колеги. Не, нямах нужда от този случай за долар на седмица, нито за хиляда долара на ден — на каквато и да било цена.
    — Детектив? Ало?
    Погледнах я. Как да кажеш „не“ на такава съвършена мадама?
    — Ще се срещнем там — отвърнах аз.
    — Добре. Колко ти дължа за бирата?
    — Аз черпя.
    — Благодаря. До скоро.
    Тя се насочи към вратата и едва по средата на мача петдесетината посетители в СГТ най-после забелязаха, че в бара има невероятно маце. Разнесоха се няколко подсвирвания и покани.
    Погледах малко от второто полувреме. Искаше ми се наистина да са ми извадили стомаха, защото вече помпаше киселини в язвите ми. Пристигна чилито и аз едва успях да довърша чинията. Изпих две хапчета „Зантак“ и после едно „Маалокс“, въпреки че докторът ми бе казал да не ги смесвам.
    Всъщност след инцидента от 12 април някога желязното ми здраве решително се беше влошило. Никога не съм имал здрави навици за хранене, пиене и сън и разводът и работата ми бяха взели своето. Започвах да се чувствам на четирийсет и нещо, започвах да усещам тленността си. Понякога сънувах как лежа, проснат в локва от собствената си кръв, как лежа в яростен въртоп, и си мислех: „Въртопът ме върти, тегли ме надолу“.
    Положителната страна на нещата бе, че започвах да забелязвам неща като сервитьорката с чудното дупе, а когато Елизабет Пенроуз влезе в бара, малката ми кукла от плът се повдигна и се изпъна напред. Всъщност вече се възстановявах и определено бях в по-добра форма, отколкото семейство Гордън.
    За миг се замислих за Том и Джуди. Том имаше докторска степен, нямаше нищо против да унищожава мозъчните си клетки с бира и вино и печеше вкусни пържоли на скара. Беше земен човек от Индиана, Илинойс или отнякъде другаде, където хората говореха с подобен носов акцент. Подценяваше значението на работата си и се шегуваше с опасността. Миналата седмица, когато към нас се бе насочил ураган, той каза:
    — Ако удари Плъм Айланд, можеш да го наречеш „Антраксов ураган“ и всички ще се цунем отзад за сбогом.
    Подобно на съпруга си, Джуди беше защитила докторат, произхождаше от Средния Запад, бе непретенциозна, одухотворена, забавна и красива. Джон Кори, като всеки мъж, който я познаваше, беше влюбен в нея.
    През двете години, откакто живееха тук, Джуди и Том като че ли бяха свикнали с тази крайбрежна провинция, очевидно се наслаждаваха на разходките с яхта и се бяха записали в Пеконийското историческо дружество. Освен това бяха очаровани от винарните и бяха станали познавачи на лонгайландското вино. Всъщност двамата се бяха сприятелили с някои местни винопроизводители, включително с Фредрик Тобен, който организираше страхотни партита в замъка си. На едно от тях присъствах и аз, като гост на семейство Гордън.
    Като двойка, те изглеждаха щастливи, влюбени, грижовни, изобщо всички онези глупости от 90-те и аз наистина никога не бях забелязвал нещо помежду им да не е наред. Но това не означава, че бяха съвършени хора или съвършена двойка.
    Прерових паметта си за някакъв фатален недостатък, от онези неща, заради които понякога хората биват убивани. Наркотици? Малко вероятно. Изневяра? Възможно, но невероятно. Пари? Нямаха много за крадене. Така че отново се стигаше до работата им.
    Замислих се за това. Пред лицето на фактите изглеждаше, че семейство Гордън са продавали супермикроби, че нещо се е объркало и е трябвало да ги очистят. В тази логика на мисли си спомних как веднъж Том сподели, че освен да не се зарази, най-много се страхувал двамата с Джуди да не ги отвлекат някой ден направо от яхтата им. Представяше си как от водата изплува иранска подводница или нещо подобно, отмъква ги и никой повече не ги вижда. Това ми се струваше малко пресилено, но си спомням как си помислих, че двамата трябва да пазят в главите си много нещо, което някои хора искат да притежават. Така че имаше вероятност случилото се да е започнало като неуспешен опит за отвличане. Замислих се за това. Ако убийството беше свързано с работата им, наистина ли двамата бяха невинни жертви, или бяха предатели, продавали смърт срещу злато? Дали бяха убити от чуждестранна сила, или от някой не толкова далечен враг?
    Размишлявах над всичко това в СГТ сред шума, полувремето, бирата в мозъка ми и киселините в стомаха ми. Изпих още една бира и още един „Маалокс“. Докторът изобщо не ми бе казал защо не трябва да ги смесвам.
    Опитах се да мисля за немислимото, за красивия, щастлив Том и прелестната, жизнерадостна Джуди, продаващи чума, за водоизточници, пълни със зараза, или навярно за въздушно обгазяване на Ню Йорк или Вашингтон, за милиони болни, умиращи и мъртви…
    Не можех да си представя, че са способни на това. От друга страна, всеки си има цена. Често се чудех как могат да си позволят да плащат наема на голямата си къща и да си купят такава скъпа яхта. Сега вече май знаех отговора на този въпрос, както и на въпроса защо са имали нужда от бързоходна лодка и къща с частен кей. Всичко се връзваше и все пак инстинктът ми подсказваше да не вярвам в очевидното.
    Дадох огромен бакшиш на госпожица Чудно дупе и се върнах на местопрестъплението.

4.

    Когато завих по уличката към къщата на жертвите, вече минаваше единайсет. Луната светеше и приятният ветрец донасяше мириса на море през отворения прозорец на новия ми тъмнозелен джип „Гран Чероки Лимитид“, подарък на стойност 40 000 долара, който Джон Кори бе решил, че си дължи, след като едва не го убиха.
    Спрях на петдесетина метра от къщата и изключих двигателя. Един глас съобщи:
    — Фаровете са включени.
    — Млъкни — отвърнах аз, — просто млъкни. — Изключих фаровете.
    В живота има много възможности, но една от тях, която никога не трябва да избирате, е „Гласът, който предупреждава и съветва“.
    Отворих вратата.
    — Ключът е на таблото. Ръчната спирачка не е вдигната.
    — Гласът бе женски и кълна се в Господ, звучеше като на бившата ми съпруга.
    — Благодаря ти, скъпа. — Извадих ключовете, слязох от колата и затръшнах вратата.
    Автомобилите и тълпите на уличката бяха оредели и реших, че труповете са били вдигнати, тъй като е житейски факт, че пристигането на линейката от моргата обикновено задоволява повечето зяпачи и дава сигнал за края на Първо действие. Освен това всички искат да се видят по новините в единайсет.
    Полицейското присъствие обаче се бе увеличило — пред къщата, близо до колата на съдебномедицинската лаборатория, беше паркиран микробус на съфолкската областна полиция. Новият автомобил представляваше команден пункт, пълен с детективи, радиостанции, факсове, клетъчни телефони, видеоапаратура и всички други супермодерни джаджи, които съставляват арсенала във вечната битка срещу престъпността и прочее.
    Забелязах хеликоптер в небето и на лунната светлина видях, че е от телевизията. Макар че не можех да чуя гласа му, репортерът навярно говореше нещо като: „По-рано тази вечер трагедия порази този скъп лонгайландски квартал“. После някакви глупости за Плъм Айланд и така нататък.
    Пробих си път през последните зяпачи, като избягвах всички, които ми приличаха на репортери. Прескочих жълтата лента и това незабавно привлече вниманието на едно от саутхолдските ченгета. Представих се и полицаят нехайно ми отдаде чест.
    Униформеният регистратор на местопрестъплението се приближи към мен с папката и списъка си и аз отново му съобщих името, професията си и така нататък. Това е стандартна процедура и се изпълнява по време на разследването, като започва с първия полицай на местопрестъплението и продължава, докато не си тръгне и последният и мястото отново не се предаде в разпореждане на собственика му. Във всеки случай, вече ме вписваха за втори път и примката около шията ми се затягаше още повече.
    — Регистрирали ли сте представител на министерството на земеделието? — попитах униформения полицай.
    — Не — без дори да поглежда към списъка си, отвърна той.
    — Но тук има човек от министерството на земеделието. Нали?
    — Ще трябва да попитате началника Максуел.
    — Обаче аз ви питам защо не сте регистрирали този човек.
    — Ще трябва да попитате началника Максуел.
    — Ще го направя. — Всъщност вече знаех отговора. Тези хора не се наричат шпиони за едното нищо.
    Заобиколих към задния двор и се качих на терасата. На местата, където бяха лежали Том и Джуди, сега имаше две тебеширени очертания, изглеждащи призрачно на лунната светлина. Голям прозрачен найлон покриваше пръските зад тях.
    В това отношение, както вече казах, се радвах, че убийствата са извършени на открито и че не се носи натрапчивата миризма на смърт. Адски е гадно, когато се връщам на местопрестъплението и смрадта продължава да си е там. Защо не мога да я изхвърля от главата си? От ноздрите си? От гърлото си? Защо е така?
    Двама униформени саутхолдски полицаи седяха на кръглата градинска маса и отпиваха от димящи стиропорени чаши. В единия разпознах полицай Джонсън, на чиято любезност да ме откара до вкъщи се бях отплатил малко грубо. Светът е суров, нали знаете, и аз съм един от хората, които го правят такъв. Полицай Джонсън ми хвърли неприязнен поглед.
    Долу на кея различих силуета на друг униформен мъж. Зарадвах се, че някой се е възползвал от съвета ми да сложи пост до яхтата. Наоколо нямаше други, затова влязох в къщата през плъзгащата се стъклена врата, която водеше към просторна дневна, комбинирана с трапезария. Вече бях идвал тук и си спомних как Джуди каза, че голямата част от мебелировката вървяла заедно с къщата. Скандинавски мебели от Тайван, както се изрази тя.
    Вътре все още се размотаваха неколцина души от съдебномедицинската лаборатория.
    — Началникът Максуел? — попитах една красива жена, която снемаше отпечатъци от пръсти.
    Тя посочи с палец през рамо и отвърна:
    — В кухнята. Не докосвайте нищо.
    — Да, разбира се. — Понесох се по берберския килим и влязох в кухнята, в която очевидно течеше съвещание.
    Присъстваха Макс, от името на суверенната община Саутхолд, Елизабет Пенроуз, от името на свободната и независима област Съфолк, някакъв господин в тъмен костюм, който нямаше нужда от значка с надпис ФБР, друг господин, по-небрежно облечен в дънково яке и джинси, кървавочервена риза и груби обувки, пародия на това как би могъл да изглежда бюрократът от министерството на земеделието, ако изобщо излезе от кабинета си и му се наложи да посети някоя ферма.
    Всички стояха прави и оставяха впечатлението, че буквално мислят на крака. На земята имаше кашон, пълен със стиропорени чашки, и всички държаха по една. Отбелязах си, че тази група не се е събрала в подвижния команден пункт, а се е скрила в кухнята.
    Макс случайно се беше издокарал заради федералните и пресата с тъпа вратовръзка, украсена с морски флагчета. Елизабет все още носеше кафявия си костюм, но бе свалила сакото си, разкривайки кобур с 38-калибров пистолет и още два набъбнали под блузата й кобура.
    Върху барплота беше поставен малък черно-бял телевизор, включен на един от каналите и със силно намален звук. Водещият репортаж се отнасяше за посещението на президента в някаква чужда страна, където всички бяха ниски.
    — Това е детектив Джон Кори, отдел „Убийства“ — съобщи на двамата мъже Макс, без да споменава, че правомощията ми започват и свършват на сто и петдесетина километра западно оттук. Посочи към тъмния костюм и каза:
    — Джон, това е Джордж Фостър, ФБР… — После погледна към господина с дънките и продължи:
    — … а това е Тед Наш от министерството на земеделието.
    Ръкувахме се.
    — „Джайънтс“ вкараха гол в първата минута на третата четвъртина — информирах Пенроуз.
    Тя не отговори.
    Макс посочи към кашона с чашите и попита:
    — Кафе?
    — Не, благодаря.
    Пенроуз, която се намираше най-близо до телевизора, чу нещо по новините и увеличи звука. Всички се съсредоточихме в екрана.
    Пред къщата на семейство Гордън стоеше репортерка. Бяхме пропуснали въвеждащите й думи.
    Жертвите на двойното убийство са идентифицирани като учени, работили в свръхсекретната държавна лаборатория за заболявания по животните на Плъм Айланд, на няколко километра оттук.
    Снимка от въздуха показа Плъм Айланд от около половин километър височина. Светеше ярко слънце, така че трябва да беше архивен кадър. Отвисоко островът приличаше на свинска пържола и предполагам, че ако сте настроени за малко ирония за свинската чума… Така или иначе, максималната дължина на Плъм Айланд е около пет километра, а максималната широчина — около километър и половина. Гласът на репортерката продължаваше да обяснява.
    — Това е Плъм Айланд, сниман миналото лято, когато нашият канал излъчи репортаж за упоритите слухове, че островът, е база за разработване на биологични оръжия.
    Като оставим баналните фрази, репортерката бе права за слуховете. Спомних си една карикатура от „Уолстрийт Джърнъл“, на която училищен психолог казва на двама родители: „Синът ви е злобен, подъл, нечестен и обича да разпространява слухове. Предлагам да го насочите към журналистиката.“ Така. А слуховете могат да доведат до паника. Помислих си, че този случай трябва бързо да се разреши.
    Сега репортерката отново стоеше пред къщата на семейство Гордън и ни съобщи:
    — Никой не твърди, че убийството е свързано с работата на жертвите на Плъм Айланд, но полицията разследва тази възможност.
    Обратно в студиото. Госпожа Пенроуз изключи звука и попита господин Фостър:
    — ФБР иска ли публично да се свърже с този случай?
    — Засега не — отвърна той. — Това кара хората да си мислят, че има действителен проблем.
    — Министерството на земеделието не проявява официален интерес към случая — каза господин Наш, — тъй като между работата на жертвите и убийството им няма връзка.
    Министерството няма да прави публични изявления, само ще изрази съжалението си за загубата на двама уважавани от всички и всеотдайни служители.
    Амин.
    — Между другото — напомних на господин Наш, — забравили сте да се регистрирате.
    Той ме погледна, малко изненадано и много ядосано, после отвърна:
    — Ще… благодаря, че ме подсетихте.
    — Винаги на вашите услуги. По всяко време.
    След кратък безсмислен разговор Макс каза на господата Фостър и Наш:
    — Детектив Кори е познавал жертвите.
    Господинът от ФБР незабавно се заинтригува и ме попита:
    — Откъде ги познавахте?
    Не е много добра идея да започнеш да отговаряш на въпроси — това оставя у хората впечатлението, че си услужлив, а аз не съм такъв. Не отговорих.
    Вместо мен го направи Макс.
    — Детектив Кори е познавал семейство Гордън от около три месеца от срещи в обществото. А аз познавам Джон от десетина години.
    Фостър кимна. Очевидно имаше още въпроси и докато се колебаеше дали да ги зададе, детектив Пенроуз каза:
    — Детектив Кори пише подробен доклад за онова, което знае за жертвите, а аз ще предам информацията на всички компетентни инстанции.
    Това беше ново за мен. Господин Наш се бе облегнал на кухненския барплот и ме гледаше. Втренчихме се един в друг, ние, двамата доминиращи мъже в стаята, ако щете, и без думи решихме, че не се харесваме и че един от нас трябва да си тръгне. Искам да кажа, въздухът беше толкова наситен с тестостерон, че тапетите започваха да подгизват.
    Насочих вниманието си към Макс и Пенроуз и попитах:
    — Сигурни ли сме, че това е нещо повече от убийство?
    Затова ли са тук федералните власти? Никой не отговори. Продължих:
    — Или просто предполагаме, че е нещо повече? Да не съм пропуснал съвещание или нещо подобно?
    — Проявяваме предпазливост, детектив — най-после студено отвърна господин Тед Наш. — Нямаме конкретни доказателства, че това убийство е свързано с въпросите на… хм, нека бъдем откровени, с въпросите на националната сигурност.
    — Никога не съм знаел — отбелязах, — че министерството на земеделието се занимава с националната сигурност. Имате ли, такова, агънца под прикритие?
    Господин Наш ми отправи мила усмивка, в която се четеше „Мамка ти“, и отвърна:
    — Имаме вълци в агнешки кожи.
    — Туш. — Кретен.
    Господин Фостър сложи край на дискусията преди нещата да загрубеят.
    — Тук сме като предохранителна мярка, детектив. Бихме проявили огромна небрежност, ако не разнищим случая.
    Всички ние се надяваме, че е било обикновено убийство, без връзка с Плъм Айланд.
    За миг се загледах в Джордж Фостър. Беше трийсетина-годишен, типичен светлоок, късо подстриган тип от ФБР, облечен в тъмен феберейски костюм, бяла риза, ненатрап-чива вратовръзка, черни здрави обувки и ореол около него.
    Насочих вниманието си към Тед Наш, облечен в гореспоменатите дънкови дрехи. Той бе по-близо до моята възраст, загорял, с къдрава прошарена коса, синьо-сиви очи, внушително телосложение и всичко от онова, което жените биха нарекли „пич“. Предполагам, че това беше една от причините да не го харесам. Искам да кажа, колко пича ви трябват в една стая?
    Можех да се държа и по-любезно с него, само че той хвърляше погледи на Елизабет Пенроуз, а тя ги улавяше и ги пращаше обратно. Не искам да кажа, че се гледаха похотливо и с протекли лиги — просто истински кратки споглеждания и неутрални изражения, но трябва да си сляп, за да не разбереш какво им минава през мръсното подсъзнание. Божичко, цялата проклета планета бе заплашена от антракс, смърт или нещо такова, а тези двамата да се душат като кучета в зноен ден и да се чукат с погледи, при положение че имаме да вършим важна работа. Наистина отвратително.
    Макс прекъсна мислите ми.
    — Джон, още не сме открили двата куршума, но можем да приемем, че са паднали в залива и рано утре сутрин ще ги потърсим с водолази… Не бяха открити и гилзи.
    Кимнах. Автоматичният пистолет би изхвърлил гилзите, докато револверът — не. Ако беше стреляно с автоматично оръжие, значи убиецът е бил достатъчно хладнокръвен, за да се наведе и да прибере двете гилзи.
    До този момент на практика не разполагахме с нищо. Никакви куршуми, никакви гилзи, никакъв шум, който съседите да са чули.
    Отново насочих вниманието си към господин Наш. Изглеждаше притеснен и с удоволствие видях, че между мислите как да забоде госпожа Пенроуз, се вълнува и от спасяването на планетата. Всъщност всички в кухнята очевидно мислеха за нещо, навярно за бацили, и сигурно се чудеха дали няма да се събудят с червени мехури или нещо такова.
    Тед Наш се наведе към кашона с чашите и попита детектив Пенроуз:
    — Още едно кафе, Бет?
    „Бет? Какво, по дяволите…?“
    Тя се усмихна.
    — Не, благодаря.
    Стомахът ми се бе успокоил, така че отидох до хладилника за бира. Рафтовете бяха почти празни и аз попитах:
    — Макс, вадил ли си нещо оттук?
    — Хората от лабораторията взеха всичко, което не е фабрично запечатано.
    — Искате ли бира? — Никой не отговори, затова си взех една, отворих я и отпих.
    Забелязах, че към мен са отправени четири чифта очи, като че ли очакваха нещо да се случи. Хората стават странни, когато си мислят, че са в заразена среда. Изпитах безумното желание да се задавя, да се стоваря на пода и да започна да се гърча. Но не се намирах с приятели в Северен Манхатън, гаджета и пичове, които разбират от черен хумор, затова се отказах от възможността да прибавя към мрачната атмосфера известна доза комично облекчение.
    — Продължи, моля те — казах на Макс.
    — Обърнахме цялата къща — отвърна той — и не открихме нищо необичайно или съществено, освен че половината чекмеджета са непокътнати, даже в някои шкафове очевидно не е ровено, книгите по лавиците не са вадени. Изключително аматьорски опит за имитиране на грабеж.
    — И все пак може да е бил наркоман — настоях аз, — адски изнервен, поради което да не е в състояние да се съсредоточи. Възможно е също престъпникът да е бил прекъснат или да е търсил нещо конкретно и да го е намерил.
    — Възможно е — съгласи се Макс.
    Всички се замислиха, което е добро прикритие за липсата на идеи.
    Удивителното в това двойно убийство все пак беше, че е извършено на открито — бум-бум, право на терасата без много предисловия. Очевидно убиецът не бе искал от жертвите нищо, освен да са мъртви. Така че, да, той или е взел каквото му е трябвало от къщата, или пък Том и Джуди са носели онова, което е искал, тоест сандъка за лед. Всичко се свеждаше до изчезналия сандък за лед.
    Освен това убиецът е познавал семейство Гордън и те също са го познавали. Бях убеден в това. „Здрасти, Том, здрасти, Джуди.“ Бум-бум. Те падат, сандъкът за лед пада… не, вътре има епруветки със смъртоносен вирус. „Здрасти, Том, здрасти, Джуди. Оставете този сандък на земята.“ Бум-бум. Те падат. Куршумите минават през черепите им и потъват в залива.
    Пистолетът също трябваше да е бил със заглушител. Никой професионалист не би стрелял така на открито. И оръжието навярно е било автоматично, защото револверите не стават много за заглушители.
    — Семейство Мърфи има ли куче? — попитах Макс.
    — Не.
    — Добре… Откри ли у жертвите пари, портфейли или нещо такова?
    — Да. Почти еднакви портфейли с карти за самоличност за Плъм Айланд, шофьорски книжки, кредитни карти и прочее. Том имаше трийсет и седем долара в брой, а Джуди четиринайсет… И всеки имаше снимка на другия.
    Понякога именно дребните неща допълват картината, правят всичко лично. Тогава трябва да си спомниш правило първо: недей да се разчувстваш — няма значение, Кори, дали става дума за прегазено дете, мила възрастна дама или за прелестната Джуди, която съвсем наскоро ти е изпекла пържола. За детектива от „Убийства“ няма значение коя е жертвата, важното е кой е убиецът.
    — Смяташ, че никога няма да открием сандъка, нали? — каза Макс.
    Кимнах.
    Господин Фостър ми изложи задълбоченото си мнение:
    — Ние смятаме, че жертвите са носели сандъка и убиецът или убийците са искали съдържанието му — знаете какво е било то. — Той прибави:
    — Според мен семейство Гордън са искали да продадат въпросното съдържание и преговорите не са протекли според очакванията им.
    Огледах събралите се край кухненския шкаф. Трудно е да разчетеш лицата на хора, чиято работа е да четат лицата на другите. И все пак имах чувството, че думите на Джордж Фостър се приемат от всички.
    Ако тези хора наистина бяха прави, първо, Том и Джуди наистина бяха тъпи — да не се сетят, че всеки, който иска да се сдобие с достатъчно вируси и бактерии, за да убие безброй хора, не би се поколебал да убие самите тях. И второ, че и двамата са били абсолютно безразлични към последствията от продажбата на смърт срещу злато. Онова, което със сигурност знаех за тях, беше, че не бяха били нито глупави, нито безсърдечни.
    Трябваше да приема, че убиецът също не е бил глупак, и се чудех дали е знаел, или е можел да разбере, че съдържанието на сандъка е било такова, каквото е смятал. Откъде би могъл да е сигурен? „Здрасти, Том, здрасти, Джуди. Взехте ли вируса? Добре.“ Бум-бум.
    Да? Не? Разигравах различни сценарии с и без сандъка за лед, с и без човека или хората, които семейство Гордън трябва да бяха познавали, и така нататък. Освен това, как този човек или тези хора бяха стигнали до къщата на жертвите? С лодка? С кола?
    — Някакви автомобили? — попитах Макс.
    — Никой от онези, които разпитахме, не е видял чужд автомобил — отвърна той. — Двете коли на семейство Гордън са си в гаража. Хората от лабораторията ще ги откарат утре заедно с яхтата.
    Госпожа Пенроуз за първи път се обърна директно към мен.
    — Възможно е убиецът или убийците да са пристигнали слодка. Аз лично смятам така.
    — Също така е възможно, Елизабет — възразих аз, — убиецът или убийците да са пристигнали с една от колите на жертвите, която да са били заели. Сигурен съм, че са се познавали.
    Тя ме изгледа, после малко рязко каза:
    — Според мен е било лодка, детектив Кори.
    — Убиецът може да е дошъл пеш, с велосипед или с мотоциклет — подхвърлих аз. И продължих:
    — Възможно е да е доплувал или да са го оставили с кола. Може да е пристигнал със сърф или с делтапланер. Възможно е убийците да са Едгар Мърфи и съпругата му.
    Тя заби поглед в мен и ясно видях, че съм я вбесил. Познавам този поглед. Бил съм женен.
    Макс прекъсна дискусията ни.
    — Има и нещо странно, Джон. Според хората от охраната на Плъм Айланд семейство Гордън са напуснали работа по обяд, качили са се на яхтата и са отплавали.
    В тишината можеше да се чуе бръмченето на хладилника.
    — Една от възможностите, които ми идват наум, е, че са били скрили онова, което са искали да продадат, в някое заливче на Плъм Айланд, отишли са с яхтата там и са взели стоката. Или пък може просто да са излезли от лабораторията със сандъка, да са го качили на борда и да са отплавали. И в двата случая после са се срещнали с клиентите си в залива и са им дали сандъка с епруветките в открито море, така че, когато са се върнали тук, сандъкът не е бил при тях, но са носели парите. Тук са се натъкнали на убиеца и след като ги застрелял, той си е прибрал парите.
    Всички се замислихме над този сценарий. Разбира се, ако сделката е станала в открито море, човек трябва да се зачуди защо убийството не е било извършено пак там. Когато детективите говорят за съвършеното убийство, те посочват убийството в открито море — малко или абсолютно никакви следи, обикновено никакъв шум, никакви свидетели и най-често никакъв труп. Ако е извършено както трябва, никой не може да го различи от инцидент.
    Логично е професионалистите, които току-що са получили смъртоносен бацил, да не привлекат вниманието, като убият двама учени от Плъм Айланд на собствената им задна тераса. И все пак се предполагаше, че е трябвало да изглежда като че ли семейство Гордън е изненадало крадец. Но който и да го беше инсценирал, не бе много убедителен. Цялото изпълнение изглеждаше аматьорско или може би го бяха извършили чужденци, които не са гледали достатъчно американски детективски филми.
    Ами онези пет и половина часа между отплаването на Том и Джуди от Плъм Айланд и пристигането им вкъщи? Къде бяха ходили?
    — Това като че ли е всичко, което ни е известно до този момент, Джон — каза Макс. — Утре ще получим докладите от лабораторията. Трябва да разговаряме и с някои хора. Имаш ли предвид някого, когото да разпитаме? Приятели на жертвите?
    — Не познавам приятелите им и доколкото ми е известно, не са имали врагове. — После се обърнах към господин Наш. — Междувременно, искам да разговарям с хората от Плъм Айланд.
    — Възможно е да разговаряте с някои от хората, които работят там — отвърна той. — Но в интерес на националната сигурност трябва да присъствам на всички разпити.
    — Това е разследване на убийство, спомняте ли си? — попитах с възможно най-гадния си нюйоркски тон. — Не ми излизайте с тези тъпотии.
    В кухнята стана малко хладновато. Искам да кажа, че от време на време съм работил с момчетата от ФБР и Управлението за контрол на наркотиците и че те са си съвсем нормални — те са ченгета. Тези шпиони обаче, като Наш, са истинска досада. Той дори не каза дали е от ЦРУ, военното разузнаване, стратегическото разузнаване или от някаква друга странна инстанция. Онова, което със сигурност знаех, бе, че не е от министерството на земеделието.
    Макс, който вероятно се чувстваше домакин на това събрание на самолюбия, каза:
    — Нямам никакви възражения Тед Наш да присъства на разговорите и разпитите. — И погледна към Пенроуз.
    Моето приятелче Бет ми хвърли бегъл поглед и се обърна към Наш, онзи, дето се чукаше с очи.
    — Аз съшо не възразявам.
    — На всяка среща, разговор, разпит или работно съвещание, на което присъства Тед, ще присъства и ФБР — отбеляза Джордж Фостър.
    Наистина започвах да побеснявам и се чудех дали Макс ще ми запуши устата.
    — Моите интереси се отнасят до вътрешния тероризъм — продължи логичният господин Фостър. — Тед Наш се занимава с международния шпионаж. — Той погледна към мен, Макс и Пенроуз и продължи:
    — Вие разследвате убийство според законите на щата Ню Йорк. Ще бъде чудесно, ако не си пречим взаимно. Аз няма да се правя на детектив, ако и вие не се правите на защитници на свободата. Честно? Логично? Приемливо? Абсолютно.
    Погледнах Наш и директно го попитах:
    — За кого работите?
    — Засега нямам право да ви кажа — заяви той. — Но не работя за министерството на земеделието.
    — Заблудихте ме — саркастично отвърнах аз. — Адски сте хитри, момчета.
    — Детектив Кори — попита Пенроуз, — можем ли да разменим няколко думи навън?
    Не й обърнах внимание и продължих да притискам господин Наш. Трябваше да отбележа седем точки преднина и знаех как да го постигна.
    — Бихме искали да отидем на Плъм Айланд още тази нощ.
    Той ме погледна изненадано.
    — Тази нощ ли? Няма никакви фериботи…
    — Нямам нужда от държавен ферибот. Ще вземем полицейския катер на Макс.
    — Невъзможно — отсече Наш.
    — Защо?
    — Островът е забранена зона.
    — Това е разследване на убийство — припомних му аз. — Нима току-що не се съгласихме, че началникът Максуел, детектив Пенроуз и аз разследваме убийство?
    — Не и на Плъм Айланд.
    — Включително и там. — Обожавам тези неща. Наистина ги обожавам. Надявах се, че Пенроуз вижда какъв кретен е този тип.
    — В момента на Плъм Айланд няма никого — каза господин Наш.
    — В момента на Плъм Айланд са хората от охраната — възразих аз — и искам да разговарям с тях. Незабавно.
    — На сутринта и не на острова.
    — Незабавно и на острова, иначе ще изкарам някой съдия от леглото и ще получа заповед за обиск.
    Господин Наш ме изгледа и каза:
    — Малко е вероятно който и да е местен съдия да издаде заповед за обиск на американска държавна собственост. Ще трябва да се обърнете към прокуратурата и федералните съдилища. Предполагам, че го знаете, щом сте детектив от „Убийства“, а също може да знаете, че нито прокуратурата, нито който и да е федерален съдия с готовност ще издаде такава заповед, ако се отнася до националната сигурност. Така че недейте да блъфирате и да заплашвате.
    — Ами ако наистина ви заплаша?
    На Макс най-после му писна от господин Наш, чиято агнешка кожа започваше да се свлича, така че реши да се обади:
    — Плъм Айланд може и да е федерална територия, но е част от община Саутфолд, от област Съфолк и от щата НюЙорк. Искам да ни упълномощите утре да идем на острова, иначе ще поискаме съдебно нареждане.
    Господин Наш се опита да отговори любезно.
    — Наистина е излишно да ходите на острова, началник.
    Детектив Пенроуз се оказа на моя страна, разбира се, и каза на новия си приятел:
    — Настояваме, Тед.
    „Тед?“ Леле! Наистина бях пропуснал нещо през онзи проклет един час, с който закъснях.
    Тед и Бет се спогледаха — измъчени души, разкъсвани между съперничеството и похотта. Накрая господин Тед Наш от Бацилското управление за сигурност или откъдето там беше, отвърна:
    — Ами… Ще телефонирам, за да уредя нещата.
    — Утре сутринта — казах аз. — Не по-късно.
    Господин Фостър не пропусна възможността да ужили господин Наш и прибави:
    — Струва ми се, всички сме съгласни, че ще идем там утре сутрин, Тед.
    Господин Наш кимна. Вече бе престанал да трепка с клепачи към Бет Пенроуз и съсредоточаваше страстите си върху мен. Погледна ме и каза:
    — Детектив Кори, ако решим, че е било извършено федерално престъпление, повече няма да се нуждаем от услугите ви.
    Вече го бях унизил достатъчно и знаех кога да го оставя на мира. Бях влязъл в словесен двубой, бях убил ловкия Тед и отново бях спечелил любовта на лейди Пенроуз. Страхотен съм. Наистина се чувствах по-добре — пак бях някогашният гаден тип. Освен това тези образи имаха нужда от малко огън под задника. Съперничеството е нещо хубаво. Конкуренцията е в основата на американския начин на живот.
    Другите четирима разговаряха за незначителни неща, навеждаха се към кашона и пиеха кафе в опит да възстановят дружелюбието и равновесието, които бяха установили преди да се появи Кори. Взех си нова бира от хладилника, после с професионален тон попитах господин Наш:
    — С какви бацили си играят на Плъм Айланд? Искам да кажа, защо някой, защо която и да било чужда сила ще иска да вземе бацили, които причиняват шап или „луда крава“? Кажете ми, господин Наш, за какво се предполага, че трябва да се тревожа, когато не успея да заспя довечера, та поне да зная какво е.
    Господин Наш не отговори доста време, после прочисти гърлото си и каза:
    — Предполагам, би трябвало да знаете колко високи са залозите тук… — Той погледна към Макс, Пенроуз и мен, после продължи: — Независимо дали имате право на достъп до секретна информация, като полицаи вие сте положили клетва, така че…
    — Нито една ваша дума няма да напусне тази стая — приятелски казах аз. Освен ако не ми кефне да се раздрънкам пред някой друг.
    Наш и Фостър се спогледаха и Фостър кимна. Наш продължи:
    — Всички вие знаете или може би сте чели, че Съединените щати вече не се занимават с проучване или разработване на биологично оръжие. Подписали сме договор за това.
    — Тъкмо затова обичам тази страна, господин Наш. Тук няма биологични бомби.
    — Така е. Обаче… има някои болести, които са нещо средно между законни биологични проучвания и потенциални биологични оръжия. Една от тези болести е антраксът. Както знаете — той пак ни погледна поред. — винаги са се носили слухове, че Плъм Айланд не е само център за проучване на болестите по животните, а нещо повече.
    Никой не му отговори.
    — Всъщност — продължи господин Наш — това не е център за биологично оръжие. В Съединените щати такова нещо не съществува. Но ще ви излъжа, ако ви кажа, че специалисти по биологично оръжие не посещават понякога острова, за да получат информация и да четат отчетите за някои от тези експерименти. С други думи, съществува известно застъпване между животинските и човешките болести, между нападателната биологична война и отбранителната биологична война.
    „Удобно застъпване“ — помислих си. Господин Наш отпи от кафето си, замисли се, после продължи:
    — Африканската свинска чума например е свързана с HIV. На Плъм Айланд ние изследваме африканската свинска чума и пресата раздува всички онези глупости за… както и да е. Същото се отнася за чумата от долината Рифт, за вируса „Ханта“ и други ретровируси и филовируси като заирската и марбургската ебола…
    Кухнята съвсем утихна — всички знаеха, че това е най-ужасната тема на света. Искам да кажа, че когато става въпрос за ядрени оръжия, хората или са фаталистично настроени, или изобщо не вярват, че ще се случи. Биологичната война или биологичният тероризъм обаче са нещо друго. И ако в бъдеще пуснат съответната болест, със света е свършено, при това не с един светкавичен, нажежен до бяло взрив, а бавно, с постепенното й предаване от болните на здравите, с мъртви, гниещи там, където са паднали.
    Господин Наш продължаваше да разказва хем с нежелание, хем доволен от информираността си:
    — Така че… тези болести могат и заразяват животни, и затова законното им изследване попада под юрисдикцията на министерството на земеделието… Министерството се опитва да открие лекарство за тях, да защити американския добитък и да предпази американския народ, защото макар обикновено хората да не се заразяват с животински болести, ние откриваме, че някои от тези болести се разространяват междувидово… При неотдавнашните случаи на „луда крава“ във Великобритания например има данни, че хората също се заразяват от тази болест…
    Може би бившата ми жена беше права за месото. Опитах се да си представя живот с чийзбургери със соя, чили и без месо, и кренвирши, направени от водорасли. Предпочитах да умра. Внезапно се преизпълних с обич и топлота към министерството на земеделието.
    Осъзнах също така, че онова, което обяснява господин Наш, е официалната версия — глупости за животински болести, прескачащи междувидови бариери, и прочее. Всъщност, ако слуховете бяха верни, Плъм Айланд бе и място, където съзнателно и целенасочено се изследваха и човешки инфекциозни болести като част от програма за биологична война, която вече официално не съществуваше. От друга страна, може би това беше слух и навярно работата на Плъм Айланд имаше изцяло отбранителни, а не нападателни цели.
    Удиви ме фактът, че между всичко това минаваше съвсем тънка връзка. Бацилите са си бацили. Те не отличават кравите от свинете и хората. Не разграничават отбранителните от нападателните проучвания. Не виждат разликата между превантивните ваксини и взривяваните във въздуха бомби. По дяволите, та те даже не съзнават дали са добри, или лоши. И ако слушах достатъчно дълго идиотиите на Наш, щях да започна да вярвам, че Плъм Айланд разработва перспективни нови култури за производство на кисело мляко.
    Господин Наш се взираше в стиропорената си чаша, сякаш разбираше, че кафето и водата вече може да са заразени с „луда крава“.
    — Проблемът, разбира се, е, че тези бактерии и вируси могат да са… Искам да кажа, че ако някой сложи ръце върху тези микроорганизми и притежава познанията да ги размножава, хм, ще се получи огромно количество от тях и ако някак попаднат сред населението… може да се изправим пред потенциален епидемичен проблем.
    — Искате да кажете, че ще настане масов мор и мъртвите ще лежат на купчини по улиците, така ли? — попитах аз.
    — Да, точно такъв епидемичен проблем.
    Мълчание.
    — Затова — с мрачен глас каза господин Наш, — макар, че всички искаме да открием убиеца или убийците на господин и госпожа Гордън, повече искаме да разберем дали жертвите са взели нещо от острова и дали са го предали на неупълномощени лица.
    Известно време никой не продума, после Бет попита:
    — Можете ли… може ли някой на острова да каже дали нещо от лабораториите липсва?
    Тед Наш я погледна така, както професорът гледа любимия си студент, задал блестящ въпрос. Всъщност въпросът не беше чак толкова добър — но всичко минава, стига да ти помогне да си смъкнеш гащите, нали така, Тед?
    — Както навярно предполагаш, Бет — отвърна на новото си протеже господин Хладнокръвие, — има вероятност да не сме в състояние да открием дали нещо липсва. Проблемът е, че микроорганизмите могат да се възпроизвеждат тайно в някоя част на плъмайландската лаборатория или другаде на острова, а после да се изнесат, без изобщо някой да разбере. Това не е като химическите или ядрените оръжия, където се отчита всеки грам. Бактериите и вирусите обичат да се възпроизвеждат.
    Ужасно, ако се замислиш за това… микроорганизмите не изискват такава свръхтехнология като ядрения синтез или производството на нервнопаралитичен газ. Могат да се възпроизвеждат в домашна лаборатория, евтини са и се развъждат в… какво използвахме в лабораторията по биология? Телешки бульон? Никакви чийзбургери повече.
    Горда от последния си въпрос, госпожа Пенроуз попита господин Всезнайко:
    — Можем ли да приемем, че организмите, изследвани на Плъм Айланд, са особено опасни? Искам да кажа, прилагат ли генно инженерство, за да ги направят по-смъртоносни, отколкото са в естествения си вид?
    Господин Наш не хареса въпроса и отсече:
    — Не. — После прибави: — Е, лабораторията на Плъм Айланд наистина притежава възможности за генно инженерство, но всъщност специалистите генетично променят вирусите, така че да не могат да причиняват болести, а да могат да стимулират имунната система да произвежда антитела в случай, че истински вирус порази организма. Това е своего рода ваксина, създадена не чрез отслабване на заразния организъм и неговото инжектиране, коетр може да бъде опасно, а чрез генетично изменение на микроорганизма. За да отговоря кратко на въпроса ти, генното инженерство на Плъм Айланд цели да отслаби вирусите и бактериите, а не да увеличи способността им да причиняват болести.
    — Естествено — отбелязах аз. — Но при генното инженерство е възможно и това.
    — Възможно е. Но не и на Плъм Айланд.
    Дойде ми наум, че Наш генетично променя информацията — изважда микробите от истината, ако щете, и я отслабва така, че да получим малка доза лоши новини. Хитър тип.
    Бях уморен от научни идиотии и насочих следващия си въпрос към господин Фостър.
    — Правите ли нещо, за да не изпуснете тези бацили? Летища, магистрали и така нататък?
    — Вдигнали сме всички налични хора да търсят… какво то и да е. Наши агенти, местната полиция и митничарите наблюдават летищата, пристанищата и гарите. Бреговата охрана спира и претърсва корабите, даже Управлението за контрол на наркотиците използва плавателните си съдове и самолети. Проблемът е, че престъпниците имат около три часа преднина, защото честно казано, не бяхме известени навреме… — Господин Фостър погледна Максуел, който стоеше със скръстени ръце и се мръщеше.
    Няколко думи за Силвестър Максуел. Той е честно ченге и въпреки че не е най-блестящият мозък в стаята, не е и кретен. Понякога може да е упорит, макар да изглежда, че това е характерна особеност за северния край, а не особеност само на началника. Тъй като ръководи малко провинциално полицейско управление, което трябва да работи с много по-големите областни полицейски сили и от време на време с щатската полиция, той се е научил кога да отстоява територията си и кога да отстъпва.
    Още нещо: географските реалности на крайбрежната юрисдикция в епохата на наркотика е поставила Макс в тясна близост с Управлението за контрол на наркотиците и бреговата охрана. УКН винаги смята, че местната полиция може да е замесена в търговията а дрога. Местните като Макс са сигурни, че е замесена УКН. Бреговата охрана и ФБР се смятат за чисти, но те подозират УКН и местната полиция. Митническата служба в общи линии е чиста, но сигурно и в нея има хора, които взимат пари, за да си затварят очите. Накратко, наркотиците са най-лошото, което се е случвало на американските органи на закона след сухия режим.
    И това ме навеждаше да мисля вместо за Макс, за наркотици, за деветметровата яхта на Том и Джуди с големи, мощни двигатели. Доколкото фактите, изглежда, потвърждаваха версията, че семейство Гордън е продавало смъртоносна чума, навярно потвърждаваха и версията за наркотиците. Бе възможно да съм попаднал на нещо. Може би щях да споделя всичко това веднага, щом го избистрех в ума си. А може би нямаше.
    Господин Фостър подхвърли на началника Максуел още няколко остри забележки за мудното му свързване с ФБР, като му даде да разбере, че всичко му се пише. Нещо от рода на: „О, Макс, само да беше дошъл по-рано при мен. Сега вече всичко е загубено, и то по твоя вина.“
    Госпожа Пенроуз усети четирите чифта очи, отправени към дупето й, и каза:
    — Нямах представа, че жертвите са хора от Плъм Айланд.
    — Аз съобщих това на човека, който отговори на телефона, Бет — внимателно, но твърдо отвърна Макс. — Сержант… не си спомням как се казваше. Прослушай записа.
    — Ще го направя — рече детектив Пенроуз. — Може и да си прав, Макс, но хайде да оставим това засега. — Тя се обърна към Фостър. — Да се ограничим с разкриването на престъплението.
    — Добър съвет — съгласи се господин Фостър. — Друга възможност е онези, които са взели сандъка, да не се опитват да го изнесат от страната. Може да имат лаборатория някъде из района, нещо незабележимо, което да не привлича вниманието, да не изисква необичайни материали или химикали, които да могат да се проследят. Най-лошата възможност е да отгледат организмите, каквито и да са те, и после по различни начини да ги разпространят сред населението. Някои от тях лесно могат да се разпространят чрез водоизточниците, други по въздуха, трети от хора и животни. Не съм специалист, но разговарях по телефона с някои хора във Вашингтон и разбрах, че вероятността от заразяване е много висока…
    В един документален филм по телевизията веднъж допуснаха, че чаша за кафе, пълна с антракс, изпарена във въздуха от един-единствен терорист, който обикаля около Манхатън с лодка, ще убие най-малко двеста хиляди души.
    Стаята отново утихна.
    Очевидно доволен от вниманието, господин Фостър продължи:
    — Може да е още по-зле. Трудно е да се прецени. Антраксът е бактериално заболяване. Вирусите са още по-опасни.
    — Правилно ли съм разбрал, че не приказваме за вероятна кражба на един-единствен тип вирус или бактерия? — попитах аз.
    — Щом ще крадете антракс — отвърна Джордж Фостър, — по същия начин можете да откраднете ебола и така нататък.
    Това представлява многостранна опасност, опасност, която никога не може да се открие в природата и е невъзможно да се предотврати или овладее.
    Часовникът над камината в дневната удари дванайсет пъти и господин Тед Наш с усет за драматизъм и с желание да ни впечатли с образоваността си, несъмнено получена в най-добрите университети, изрецитира:
    — „Туй време на нощта е час на вещиците, когато дворовете църковни зейват и адът зараза всякаква издиша натоз свят.“
    — Излизам да глътна малко въздух — казах аз след тези ободряващи думи.

5.

    Не излязох направо навън да глътна въздух, а се отклоних към западното крило на къщата, в което Том и Джуди си бяха направили кабинет от някогашна спалня.
    Пред компютъра, където имах намерение да седна аз, седеше някакъв мъж. Представих му се и той се идентифицира като детектив Майк Ресник, специалист по компютърни престъпления от областното полицейско управление. Принтерът бръмчеше и по цялото бюро имаше купчини хартия.
    — Открихте ли вече убиеца? — попитах го.
    — Да, сега си играя на „Риск“.
    Наистина беше симпатяга.
    — С какво разполагаме досега?
    — А… най-вече… чакай, какво е това? Нищо… с какво…с какво…?
    — Разполагаме досега. — Направо обожавам да приказвам с такива като него.
    — А… най-вече с писма… лични писма до приятели и роднини, няколко делови писма… няколко… какво е това?
    Нищо…
    — Някъде да се споменава за Плъм Айланд?
    — Не.
    — Нещо, което да изглежда интересно или подозрително?
    — Не.
    — Научни статии…
    — Не. Ще съобщя в „Убийства“ в мига, в който реша, че съм открил нещо.
    Изглеждаше малко сприхав, като че ли бе прекарал няколко часа в тези занимания и времето му за сън вече минаваше.
    — Ами финансови документи? — попитах. — Инвестиции, чекови книжки, домашен бюджет…?
    Той вдигна поглед от монитора.
    — Да. Това е първото, което проверих. Писали са чековете си на компютъра. Това е разпечатка на всичките им вписвания в чековата книжка за последните двайсет и пет месеца — откакто са открили сметката. — Майк посочи една купчина хартия до принтера.
    Взех я и казах:
    — Имаш ли нещо против да я прегледам?
    — Не, но не се задълбочавай много. Трябва да приложа всичко към доклада си.
    — Просто ще я занеса в дневната, там е по-светло.
    — Да… — Той отново си играеше с компютъра — беше му по-интересен от мен. Излязох от стаята.
    В дневната жената от лабораторията продължаваше да ръси с прах и да снема отпечатъци. Погледна ме и попита:
    — Докосвали ли сте нещо?
    — Не, госпожо.
    Отидох до книжните лавици от двете страни на камината. Отляво имаше художествена литература, предимно книги с меки корици, прелестна смесица от боклук и съкровища. Прегледах заглавията отдясно, които варираха от специализирани биологични издания до обичайните глупости за поддържане на здравето и формата. Освен това имаше цяла лавица с местни книги за Лонг Айланд — флора, фауна, история и така нататък.
    На най-долната лавица имаше книги по ветроходство, навигационни карти и други подобни. Както казах, за здраво стъпили на земята хора от Средния Запад, Том и Джуди наистина бяха прекалено увлечени по морето. От друга страна, няколко пъти бях излизал заедно с тях и мога да кажа, че не бяха страхотни моряци. Освен това не ловяха риба, миди, раци, даже не плуваха. Просто обичаха от време на време да карат с пълна скорост. Което ме връщаше обратно към мисълта, че става дума за наркотици.
    С тази мисъл в главата оставих компютърната разпечатка, с помощта на кърпичката си свалих от лавицата огромна книга с навигационни карти и я оставих върху камината. После, обвил показалец в кърпичката, запрелиствах страниците. Търсех радиочестоти, номера на клетъчни телефони или нещо друго, което би могъл да си отбележи един наркотрафикант.
    Всяка страница показваше район от около четири квадратни мили. Сушата, изобразена на картите, беше почти без подробности, освен особените белези, които можеха да се видят от водата. В моретата обаче бяха представени рифове, скали, дълбочини, фарове, потънали останки, шамандури и всевъзможни спомагатели или опасности за навигацията.
    Преглеждах лист след лист, като търсех хиксчета — евентуални места за срещи, координати, имена и изобщо нещо, но картите изглеждаха чисти — освен жълтата линия, на-чертана с маркер, която свързваше кея на семейство Гор-дън с кея на Плъм Айланд. Това бе маршрутът, по който отиваха на работа, като минаваха между южния бряг и Шелтър Айланд, без да се отдалечават от дълбоката и сигурна част на канала. Това не беше никаква улика.
    Забелязах, че върху Плъм Айланд с червени букви е отпечатано: „Достъп забранен — собственост на правителството на САЩ — затворен за посещения“.
    Вече се готвех да затворя голямата книга, когато видях нещо, почти скрито под носната ми кърпичка — в долната част на страницата, в морето на юг от Плъм Айланд с молив бе написано: „44106818“. Следваше въпросителен знак, подобен на онзи, който тутакси ми изскочи от главата като балонче в карикатура — 44106818? Хайде нека са две въпросителни и една удивителна.
    И така, дали това бяха стандартни осемцифрени координати? Радиочестота? Наркотици? Бацили? Какво?
    В разследванията на убийство идва момент, в който започваш да трупаш прекалено много улики и не знаеш какво да правиш с тях. Уликите са като съставки от кулинарна рецепта без указания за самото приготвяне — ако ги смесиш правилно, ще вечеряш. Ако не знаеш какво да правиш с тях, дълго ще стоиш в кухнята объркан и гладен.
    Във всеки случай, взех книгата с кърпичката си и я отнесох на жената, която сваляше отпечатъци.
    — Можете ли да поработите сериозно върху тази книга? — попитах я и мило й се усмихнах.
    Тя ме изгледа, после погледна книгата.
    — Хартията е доста трудна за… но корицата е лъскава… ще направя каквото мога. — После прибави:
    — Сребърен нитрат или нинхидрин. Трябва да я взема в лабораторията.
    — Благодаря ви, вие наистина сте компетентна жена. Тя се поусмихна и попита:
    — Какви отпечатъци да търся? На ФБР, ЦРУ или СЕП?
    — Какво е СЕП? Имате предвид Службата за екологичен патрул?
    — Не. Седалището на Елизабет Пенроуз. — Тя се засмя. — Майтап от управлението. Чували ли сте го?
    — Не, струва ми се.
    Жената протегна ръка.
    — Аз съм Сали Хайнс.
    — Аз съм Джон Кори. — Стиснах латексовата й длан и отбелязах:
    — Обичам усещането на латекс до голата си кожа. — А вие?
    — Без коментар. — Тя замълча, после попита:
    — Вие ли сте човекът от нюйоркската полиция, който работи с областния отдел „Убийства“ по случая?
    — Да.
    — Забравете онази глупост за Пенроуз.
    — Естествено. Какво виждате тук, Сали? — попитах я аз.
    — Ами къщата наскоро е почиствана, така че имаме чудесни чисти повърхности. Не разглеждам внимателно от печатъците, но забелязвам предимно два вида, навярно на господина и госпожата. Тук-там има още няколко и ако искате мнението ми, детектив, убиецът е носел ръкавици.
    Не е бил някой наркоман, който да остави и петте си отпечатъка по лакиран шкаф.
    Кимнах, после казах:
    — Направете каквото можете с книгата.
    — Цялата ми работа е съвършена. Ами вашата? — Тя извади найлонова торбичка и пусна книгата вътре.
    — Трябва ми комплект от отпечатъците ви, за да ги елиминирам.
    — После опитайте със седалището на Елизабет Пенроуз.
    Тя се засмя.
    — Просто докоснете с длани тази стъклена масичка.
    — Подчиних се и попитах:
    — Взехте ли отпечатъците на двамата с началника Максуел?
    — Казаха ми, че за това ще се погрижат по-късно.
    — Ясно. Вижте, Сали, много хора като онези в кухнята ще ви стряскат с лъскави карти за самоличност. Докладвайте единствено на хората от областния отдел „Убийства“, за предпочитане само на Пенроуз.
    — Разбирам. — Тя ме погледна в очите и попита:
    — А какво става с микробите?
    — Това няма нищо общо с микробите. Жертвите случай но са работели на Плъм Айланд, това просто е съвпадение.
    — Ясно.
    Взех купчината компютърни разпечатки и се насочих към плъзгащата се стъклена врата.
    — Не ми харесва как се работи на това местопрестъпление — извика след мен Сали.
    Не отговорих.
    Спуснах се към залива, открих една чудесна пейка до водата, седнах и оставих откраднатите документи на пей ката, и се загледах към морето.
    Духаше достатъчно силно, че комарите да се борят с вятъра и да стоят надалеч от мен. По залива се носеха вълнички и се разбиваха в яхтата на Том и Джуди. Бели облаци прелитаха покрай голямата ярка луна и въздухът миришеше повече на земя, отколкото на море, тъй като ветрецът идваше от север.
    Има моменти, в които искам да се махна от града и си мисля за някое място като това. Предполагам, че би трябвало да дойда тук през зимата, да прекарам няколко месеца в голямата ветровита къща на вуйчо Хари и да видя дали ще стана алкохолик, или отшелник. По дяволите, ако тук продължават да стават убийства, саутхолдският градски съвет ще ме назначи на пълен щат като консултант със сто долара дневно и всичките миди, които мога да изям.
    Изпитвах нетипична неувереност по отношение на завръщането ми на работа. Бях готов да опитам нещо друго, но исках решението да е само мое, а не на лекарите. Освен това, ако шарлатаните кажеха, че съм негоден, нямаше да успея да намеря двамата нападатели, които ме раниха. Това беше сериозна недовършена работа. Нямам италианска кръв, но партньорът ми Доминик Фанели е сицилианец и ме научи на цялата история и протокол на отмъщението. Накара ме три пъти да гледам „Кръстникът“. Струва ми се, че разбрах всичко. Двамата латиноамериканци трябва да се простят с живота. Доминик бе по следите им. Чаках го да се обади, когато ги открие.
    Отпуснах се на пейката и известно време съзерцавах нощта. На малката морава вляво от кея на семейство Гордън имаше висок бял стълб с напречна рейка, наречена „нок“, от която излизаха две въжета, наречени „фалове“. Забележете, че съм усвоил малко моряшки жаргон. Така или иначе, в един шкаф в гаража Том и Джуди бяха открили цяла колекция от знамена и вимпели и понякога за развлечение закачваха на фаловете сигнални флагчета — като например флагчето, означаващо „приготви се за качване на борда“ или „капитанът е на брега“.
    По-рано бях забелязал, че двамата са вдигнали на мачтата пиратското знаме и ми се стори иронично, че на последния вдигнат от тях флаг има череп и кръстосани кости.
    Забелязах също, че на всеки от фаловете има по едно сигнално флагче. В мрака едва ги различавах, но това нямаше значение, защото не разбирах нищо от морски сигнали.
    Бет Пенроуз седна в левия край на пейката. Отново носеше сакото си, което ме разочарова, и се беше обгърнала с ръце, сякаш и е студено. На жените винаги им е студено. Не каза нищо, но изхлузи обувките си, разтри краката си в тревата и сви пръсти. Освен това носят неудобни обувки.
    След няколко минути общително мълчание — или може би ледена вцепененост — аз разчупих леда и казах:
    — Навярно си права. Може да е било лодка.
    — Въоръжен ли си?
    — Не.
    — Добре. Имам намерение да ти пръсна черепа.
    — Виж сега, Бет…
    — За теб съм детектив Пенроуз, копеле.
    — Успокой се.
    — Защо се държа толкова гадно с Тед Наш?
    — За какво става дума?
    — Много добре знаеш за какво става дума. Какъв ти е проблемът?
    — Това е мъжка работа.
    — Направи се на глупак, всички те смятат за арогантен идиот, за абсолютно непотребен и некомпетентен. И загуби моето уважение.
    — В такъв случай предполагам, че за секс изобщо не може да се говори.
    — За секс ли? Даже не искам да дишам един и същ въздух с теб.
    — Нараняваш ме, Бет.
    — Не ме наричай Бет.
    — Тед Наш те наричаше…
    — Знаеш ли, Кори, поех този случай, защото ударих по коляното си с бележника и измолих от шефа на отдела да ми го даде. Това е първото ми истинско разследване на убийство. Преди получавах само боклуци — престрелки между наркомани, мамички и татковци, уреждали домашните си спорове с кухненски прибори и прочее. При това съвсем малко. В тази област убийствата не са много.
    — Съжалявам.
    — Да. Ти правиш това през цялото време, затова си претръпнал и циничен.
    — Хм, не бих…
    — Ако си тук, за да ме караш да изглеждам нищожна, можеш да се разкараш. — Тя се изправи.
    Изправих се и аз.
    — Почакай. Тук съм, за да помогна.
    — Тогава помагай.
    — Добре. Изслушай ме. Първо, един съвет. Не приказвай прекалено много е Фостър и с твоето приятелче Тед.
    — Зная това и престани с тези глупости за „приятелчето Тед“.
    — Виж… мога ли да те наричам Бет?
    — Не.
    — Виж, детектив Пенроуз, зная, че си мислиш, че ме привличаш и сигурно смяташ, че те свалям… и че съм несръчен…
    Тя извърна лице и погледна към залива. Аз продължих:… наистина ми е трудно да го кажа, но… хм… не трябва да се тревожиш за това… за мен…
    Тя се обърна и ме погледна.
    Покрих лице с дясната си ръка и потърках челото си. Продължих колкото можех по-добре.
    — Разбираш ли… един от онези куршуми, които ме улучиха… Господи, как да го кажа… Ами, улучи ме на едно място, схващаш ли? Сега вече знаеш. Така че можем да сме нещо като… приятели, партньори… брат и сестра… Предполагам, че искам да кажа сестра и сестра… — Хвърлих поглед към нея и видях, че отново се е втренчила в морето.
    Накрая заговори.
    — Струва ми се, спомена, че са те улучили в корема.
    — И там.
    — Макс ми каза, че си получил сериозна рана в белите дробове.
    — И там.
    — Някакви мозъчни увреждания?
    — Възможно е.
    — И сега искаш да ти повярвам, че си бил кастриран от друг куршум.
    — Това не е нещо, за което един мъж би лъгал.
    — Щом пещта е угаснала, защо в очите ти още гори огън?
    — Просто спомени, Бет — мога ли да те наричам Бет?
    Приятни спомени от времето, когато можех да прескоча автомобила.
    Тя покри лицето си с ръка и не можех да кажа дали плаче, или се смее.
    — Моля те, не казвай на никого.
    Накрая тя възстанови самообладанието си и отвърна:
    — Ще се опитам да не го съобщя на пресата.
    — Благодаря. — Оставих да минат няколко секунди, после я попитах:
    — Наблизо ли живееш?
    — Не, в западен Съфолк.
    — Това е доста далеч. Пътуваш ли си до вкъщи, или оставаш да спиш тук?
    — Всички спим в „Саундвю Ин“ в Грийнпорт.
    — Кои са тези „всички“?
    — Аз, Джордж, Тед, няколко души от УКН и други хора, които бяха тук преди… хора от министерството на земеделието. Предполага се, че трябва да работим денонощно по седем дни в седмицата. Звучи добре за пред пресата и публиката… в случай че се разхвърчат лайна. Нали разбираш, в случай че започнат да се тревожат за болести…
    — Искаш да кажеш, ако настъпи масова паника заради чумата.
    — Няма значение.
    — Виж, имам прекрасна къща тук и си добре дошла да се настаниш в нея.
    — Във всеки случай, благодаря.
    — Внушително викторианско имение край морето.
    — Няма значение.
    — Ще ти е по-удобно. Казах ти, безопасен съм. По дяволите, служителите от нюйоркската полиция казват, че ми се позволява да използвам дамската тоалетна.
    — Престани.
    Сериозно, Бет. Имам една компютърна разпечатка тук — финансова документация за цели две години. Можем да поработим върху нея през нощта.
    — Кой ти е дал право да я взимаш?
    — Ти. Нали така?
    Тя се поколеба, после кимна и каза:
    — Искам да ми я върнеш утре сутрин.
    — Добре. Ще работя цялата нощ. Помогни ми.
    Бет като че ли обмисли тази възможност, после отвърна:
    — Дай ми телефонния си номер и адреса.
    Започнах да ровя в джобовете си за лист и химикалка, но тя вече беше извадила малкия си бележник и рече:
    — Казвай.
    Дадох й информацията, включително указания как да стигне до къщата.
    — Ако реша да дойда, първо ще ти телефонирам.
    — Добре.
    Седнах пак на пейката, тя зае другия край. Помежду ни лежеше разпечатката. Мълчахме — нещо като подреждане на мислите, предполагам.
    Накрая Бет отбеляза:
    — Надявам се да си много по-умен, отколкото изглеждаш.
    — Нека се изразя така: най-умното нещо, което е направил началникът Максуел през цялата си кариера, е, че ме повика за този случай.
    — Пък си и скромен.
    — Няма причина да съм скромен. Аз съм един от най-добрите. Всъщност Си Би Ес готви предаване, наречено „Случаите на Кори“.
    — А стига бе!
    — Мога да ти осигуря участие.
    — Благодаря. Ако съм в състояние да ти се отплатя за услугата, сигурна съм, че ще ми съобщиш.
    — Стига ми да те гледам в „Случаите на Кори“.
    — Със сигурност. Слушай… Мога ли да те наричам Джон?
    — Моля.
    — Джон, какво се е случило тук? Имам предвид убийството. Ти криеш нещо.
    — Какво е сегашното ти положение?
    — Моля?
    — Сгодена, разведена, разделена, обвързана?
    — Разведена. Какво знаеш или подозираш за убийството, което не си ми казал?
    — И нямаш приятел?
    — Нямам приятел, нямам деца, единайсет обожатели, петима от които женени, трима наркомани, две добри партии и един идиот.
    — Прекалено лични въпроси ли задавам?
    — Да.
    — Ако имах за партньор мъж и му зададях тези въпроси, всичко щеше да е в реда на нещата.
    — Хм… ние не сме партньори.
    — Искаш да получиш в замяна същата информация. Типично.
    — Виж… хм, разкажи ми за себе си. Накратко.
    — Добре. Разведен, без деца, десетки обожателки, но нито една сериозна. — Замълчах, после прибавих: — И без венерически болести.
    — И без съответните органи.
    — Точно така.
    — Добре, Джон, кажи какво друго знаеш по този случай?
    Отпуснах се на пейката и отвърнах:
    — Ами, Бет… очевидните факти навеждат на невероятни изводи и всички се опитват да накарат невероятното да съответства на очевидното. Но така не става, партньоре.
    — Предполагаш, че случаят може да няма нищо общо с онова, което смятаме ние, така ли?
    — Започвам да мисля, че тук става нещо друго.
    — Защо мислиш така?
    — Ами… като че ли някои факти не си пасват.
    — Може би и това ще стане след няколко дни, когато получим всички доклади от лабораторията и разпитаме когото трябва. Още не сме разговаряли даже с хората от Плъм Айланд. Изправих се и казах:
    — Хайде да слезем на кея.
    Тя нахлузи обувките си и тръгнахме надолу.
    — На неколкостотин метра нататък по брега Алберт Айнщайн се е борил с моралния въпрос за атомната бомба и го е решил в нейна полза. Добрите не са имали избор, защото лошите вече са го били решили без никакви борби с морални въпроси. — И прибавих: — Познавах семейство Гордън.
    Тя се замисли за миг, после каза:
    — Спомена, че според теб двамата не са способни — от морална гледна точка — да продават смъртоносни микроорганизми.
    — Така е. Също като атомните специалисти, те уважаваха силата на духа в бутилката. Не зная точно какво са правили на Плъм Айланд и навярно никога няма да разберем, но смятам, че ги познавах достатъчно добре, за да кажа, че не биха продали духа в бутилката. Тя не отговори.
    — Веднъж Том ми каза — продължих аз, — че Джуди имала лош ден, защото някакво теле, към което се била привързала, нарочно било заразено с нещо и умирало. Това не са хора, които биха искали да, видят деца, умиращи от чума. Когато разпиташ колегите им от Плъм Айланд, сама ще се убедиш.
    — Може би. Обикновено хората имат и друга страна.
    — Никога не съм забелязвал у Том и Джуди нещо, което да предполага, че са търгували със смъртоносни болести.
    — Понякога хората оправдават поведението си. Какво ще кажеш за американците, които са продали на руснаците тайните на атомната бомба? Те са заявили, че са го направили по собствено убеждение — така че силата да не се със редоточи само у едната страна.
    Обърнах се към нея и видях, че ме гледа. С удоволствие открих, че Бет Пенроуз е способна на по-дълбоки мисли, и знаех, че и тя с облекчение е открила, че не съм идиот.
    — Що се отнася до атомните специалисти — казах, — тогава времето и тайната са били различни. Искам да кажа, че ако не друго, защо Том и Джуди ще продават бактерии и вируси, способни да убият самите тях и да унищожат населението чак до Индиана, където са семействата им?
    За миг Бет Пенроуз се замисли върху въпроса ми, после отвърна:
    — Може да са им платили десет милиона, парите да са в Швейцария, да имат замък в планината, натъпкан с шампанско и консервирана храна, и да са поканили приятелите и роднините си на гости. Не зная, Джон. Защо хората правят безумни неща? Те си намират оправдания, сами се навиват да го извършат. Били са бесни на нещо или на някого. Десет милиона долара. Двайсет милиона. Двеста долара. Всеки си има цена.
    Стигнахме до един униформен саутхолдски полицай, седнал на градински стол.
    — Почини си — каза му детектив Пенроуз.
    Той се изправи и тръгна към къщата. Вълничките се плискаха в корпуса на яхтата и тя се триеше в гумените предпазители на кея. Отливът беше започнал и забелязах, че яхтата е завързана за макари, които позволяваха въжето да се навива. Сега палубата бе на около метър и половина под кея. Видях, че на корпуса пише „Формула 303“, което според Том означавало, че е дълга трийсет фута и три инча.
    — В библиотеката на семейство Гордън намерих книга с карти — казах аз, — морски навигационни карти. На една от страниците има осемцифрено число, написано с молив.
    Помолих Сали Хайнс извънредно внимателно да свали от печатъците от книгата и да ти докладва. Ще трябва да я вземеш и да я пазиш на сигурно място. Не е зле да я прегледаме заедно. Може да има и други бележки.
    Няколко секунди тя втренчено ме гледаше, после попита:
    — Добре, какво е това според теб?
    — Ами… ако смъкнеш моралната стълбица горе-долу до половината, от търговията с чума стигаш до търговия с наркотици.
    — Наркотици ли?
    — Да. От морална гледна точка някои ги възприемат двусмислено, но всеки обича големите пари. Как ти звучи това?
    Наркотици.
    Тя се загледа в мощната яхта, кимна и каза:
    — Може би прекалено сме се уплашили от тази плъмайландска връзка.
    — Може би.
    — Трябва да поговорим за това с Макс и другите.
    — Не трябва.
    — Защо?
    — Защото просто правим предположения. Нека продължават с теорията за чумата. Най-добре да работят по нея, в случай че се окаже вярна.
    — Добре, но това не е основание да не споделим с Макс и другите.
    — Довери ми се.
    — Не. Опитай се да ме убедиш.
    — Самият аз не съм убеден. Имаме две много вероятни възможности — търговия с бацили или с наркотици. Нека първо да видим дали Макс, Фостър и Наш ще стигнат до някакви собствени заключения и дали ще споделят идеите си с нас.
    — Добре… Този път ще те послушам.
    Посочих яхтата.
    — Колко мислиш, че струва?
    Тя сви рамене.
    — Не съм сигурна… Доста е скъпа… ако смяташ по десет хиляди на метър, като имаш предвид, че е нова, трябва да е стотина хиляди долара.
    — Ами наемът на тази къща? Около две хиляди?
    Предполагам, нещо такова, плюс сметките за ток и вода… Ще разнищим всичко това.
    — Ами пътуването до работа с яхта? Това са почти два часа в едната посока, а горивото струва цяло състояние. Прав ли съм?
    — Да.
    — Оттук до държавния ферибот на Ориент Пойнт е половин час път с кола. Колко време пътува фериботът? Може би двайсет минути, моите уважения към чичо Сам. Общо около час, двойно по-бързо, отколкото с яхтата. И все пак семейство Гордън са пътували до Плъм Айланд със собствената си яхта, а имаше дни, през които не можеха да се върнат с нея заради влошилото се време. Налагаше им се да взимат ферибота до Ориент Пойнт и оттам някой да ги откарва до вкъщи. Това никога не ми се е струвало логично, но признавам, че не съм се замислял сериозно. А е трябвало. Сега може би всичко се връзва.
    Скочих тежко на яхтата. Протегнах ръце към Бет и тя ме последва, като се хвана за мен. Двамата някак си се претърколихме, аз по гръб, а Бет Пенроуз отгоре ми. Останахме в това положение около секунда повече, отколкото трябваше, после се изправихме. Неловко се усмихнахме, така, както правят непознати от различен пол, когато случайно се окажат притиснати един в друг.
    — Добре ли си? — попита ме тя.
    — Да… — Всъщност падането беше изкарало въздуха от ранения ми бял дроб и предполагах, че Бет го вижда.
    Дишането ми се нормализира и аз се насочих към задната част на яхтата — кърмата, както я наричат — където имаше пейка. Посочих към палубата до нея и казах:
    — Сандъкът винаги стоеше тук. Беше голям, около метър и двайсет дълъг и към деветдесет сантиметра дълбок и широк. Отвътре бе облицован с алуминий. Понякога, когато седях на пейката, вдигах крака на сандъка и си пиех бирата.
    — И?
    — И след работа, в точно определени дни, Том и Джуди напускат Плъм Айланд в определен час и се понасят с пълна скорост по морето. Там, в Атлантическия океан, се срещат с кораб, навярно южноамерикански товарен кораб, хидроплан или пък нещо друго. Прехвърлят на борда сто тина килограма колумбийска дрога и потеглят обратно към сушата. Ако УКН или бреговата охрана ги забележат, те просто са излезли на разходка. Даже да ги спрат, двамата представят служебните си карти от Плъм Айланд и всичко е наред. Всъщност яхтата им е достатъчно бързоходна, за да изпревари по вода какъвто и да е друг съд. За да я преследват, трябва самолет или хеликоптер. Пък и колко кораби биват спирани и претърсвани? Тук има хиляди яхти и рибарски кораби. Освен ако бреговата охрана, митническите власти или някой друг е получил сериозна информация, или пък някой им се стори странен, те не се качват на борда. Нали така?
    — Обикновено, да. Митническата служба има пълното право на проверки и понякога го използва. Все пак ще видя дали в УКН, бреговата охрана или митническата служба няма някакви съобщения за „Спирохета“.
    — Добре. — За миг се замислих. — Е, след като прибират дрогата, двамата пристават на някое предварително определено място или се срещат с малък кораб, за да предадат сандъка за лед на местните пласьори на наркотици, които им дават в замяна друг сандък, натъпкан догоре с пачки. Пласьорът заминава за Манхатън и се осъществява поредният безмитен внос. Случва се ежедневно. Въпросът е дали семейство Гордън е взимало участие в тази търговия и в такъв случай дали това е причината за убийството им. Надявам се да е така. Защото другата възможност ме плаши, а аз не съм от страхливите. Тя се замисли.
    — Би могло и да е така. Но може и само да ти се иска.
    Не отговорих.
    Бет продължи:
    — Ако успеем със сигурност да разберем дали става въпрос за наркотици, останалото ще е по-лесно. Дотогава трябва да продължим с хипотезата за чумата, защото ако наистина е вярна и ние не правим нищо по въпроса, всичкиможе да загинем.

6.

    Минаваше два след полунощ и вече започвах да ставам кривоглед от четене на компютърните разпечатки на семейство Гордън. Бях си направил каничка кафе в голямата стара кухня на вуйчо Хари и седях на кръглата маса до прозореца към залива.
    Вуйчо Хари и вуйна Джун бяха проявявали благоразумието никога да не канят на гости целия род Кори, но от време на време канеха мен, брат ми Джим или сестра ми.
    — През март ли?
    — Да.
    — За 25 000 долара?
    — Да… но какво общо има това с…
    — Къде е този парцел, госпожо?
    — А… това е една прекрасна скала над Пролива.
    — Разбирам. Къща ли са искали да си построят?
    — Не. Не могат да строят там. Продадох правата за строеж на общината.
    — Което означава?
    — Което означава… това е план за запазване на земята.
    Продавате правото за строеж, но продължавате да сте собственик. Така че земята остава незастроена. Може да се използва само за земеделие.
    — Разбирам. Следователно семейство Гордън не е можело да си построи къща на тази скала?
    — Господи, не. Ако там можеше да се строи, парцелът щеше да струва над 100 000 долара. Общинските власти ми платиха да не строя. Това е рестриктивен договор, който върви заедно със земята. Добър план.
    — Но можете да продавате самия парцел?
    — Да, така и направих. За 25 000 долара. Семейство Гордън знаеха, че там не може да се строи.
    — Можели ли са да откупят правото за строеж?
    — Не. Продадох правата за вечни времена. Тъкмо такавае целта на плана.
    — Добре… — Помислих си, че сега разбирам какво са направили Том и Джуди — бяха си купили чудесен парцел на Саунд Вю на цена, по-ниска от пазарната, защото нямаха право да го застрояват. Но можеха да го използват за земеделие. Досетих се, че увлечението на Том по местното лозарство го е довело до голямата идея — винарни „Гордън“. В такъв случай очевидно между тази сделка и убийството нямаше връзка. — Извинете, че ви събудих, госпожо Уили — казах. — Благодаря за съдействието.
    — Моля. Надявам се да откриете убиеца.
    — Сигурен съм, че ще го открием. — Затворих, обърнах се, после отново се обърнах и пак набрах номера. Тя отговори и аз казах: — Извинете, още един въпрос. Парцелът подходящ ли е за лозарство?
    — Божичко, не. Той е точно на Пролива, прекалено е наоткрито и е твърде малък. Площта му е само един акър и е на склон, който се спуска петнайсетина метра до плажа. Много е красиво, но там не расте нищо друго освен храсталаци.
    — Разбирам… казаха ли ви за какво им е?
    — Да… споменаха, че искали свой собствен склон, който да гледа към водата. Място, където да поседят и да погледат морето. Бяха прелестна двойка. Толкова е ужасно!
    — Да, госпожо. Благодаря ви. — Затворих.
    Така. Искали са място, където да поседят и да погледат морето. За двайсет и пет хилядарки биха могли да си платят таксата за паркинг в щатския парк „Ориент Бийч“ пет хиляди пъти и през следващите осем години да си гледат морето колкото си искат. И пак щяха да им останат пари за хотдог и бира. Не са си направили сметката.
    Помислих малко. Мислих, мислих. Е, може и да не си бяха направили сметката. Те бяха романтична двойка. Но двайсет и пет хилядарки? Това бе почти всичко, което имаха. И ако ги бяха преместили на служба другаде, как биха се избавили от акър земя, на която не може да се строи или да се отглежда нищо? Кой друг би бил толкова луд, че да плати 25 000 долара за безполезна собственост?
    Така. Може би имаше нещо общо с морския трафик на дрога. В това имаше логика. Трябваше да хвърля един поглед на тази земя. Зачудих се дали някой вече е открил покупката сред документите на жертвите. Чудех се също дали семейство Гордън имат банков сейф и какво е съдържанието му. Трудно е, когато в два часа през нощта те мъчат въпроси, когато се носиш високо върху кофеинови облаци и никой не иска да си приказва с теб.
    Налях си още кафе. Прозорците над умивалника бяха отворени и чувах как нощните създания пеят септемврийските си песни — последните скакалци и дървесни жаби, кукумявка и някаква друга нощна птица, която чуруликаше в мъглата, носеща се от Грейт Пеконик Бей.
    Тукашната есен е повлияна от големите водни басейни, които запазват лятната си топлина до ноември. Страхотно за гроздето. Чудесно време за морски разходки чак докъм Деня на благодарността3. От време на време през август, септември или октомври има урагани, през зимата бушуват странни североизточни вихри. Но като цяло климатът е благодатен, има безброй заливчета и мъглите са често явление: идеално място за контрабандисти, пирати, незаконни трафиканти на алкохол и в наше време — за наркотрафиканти.
    Стенният телефон иззвъня и аз съвсем ирационално си помислих, че може да е Маргарет. После си спомних, че трябваше да ми се обади Макс, за да ми съобщи за пътуването до Плъм Айланд. Вдигнах слушалката и казах:
    — Пица Хът.
    След секунда смутено мълчание Бет Пенроуз заекна:
    — Ало…
    — Ало.
    — Събудих ли те?
    — Няма нищо, и без това трябваше да стана, за да вдигна телефона.
    — Адски стар виц. Макс ме помоли да ти се обадя. Ще вземем ферибота в осем сутринта.
    — Има ли по-ранен?
    — Да, но…
    — Тогава защо трябва да оставяме някой да стигне преди нас на острова и да има възможност да скрие следите?
    — Ще ни придружава шефът на охраната на Плъм Айланд Пол Стивънс — без да отговаря на въпроса ми, каза тя.
    — Кой ще пътува с по-ранния ферибот?
    — Не зная… виж, Джон, даже да има какво да крият, не можем да направим почти нищо. В миналото са имали известни проблеми и са много опитни в замаскирането на следите. Отиваме там просто да видим онова, което те искат да видим, да чуем онова, което те искат да чуем, и да разговаряме с хората, с които те искат да разговаряме. Не разчитай прекалено много на това пътуване.
    — Кои ще бъдем?
    — Аз, Макс, Джордж Фостър и Тед Наш. — Тя замълча, после попита:
    — Знаеш ли къде е фериботът?
    — Ще се оправя. Какво правиш в момента?.
    — Приказвам си с теб.
    — Защо не наминеш насам? Оглеждам едни тапети. Нуждая се от твоето мнение.
    — Късно е.
    Това звучеше почти като „да“, което ме изненада. Продължих да я притискам.
    — Можеш да спиш тук и сутринта заедно ще идем до ферибота. Ще изглежда направо прелестно.
    — И това ще преживеем.
    — Ще си помисля. Откри ли нещо в компютърните разпечатки?
    — Ела и ще ти покажа големия си удар.
    — Престани.
    — Ще дойда да те взема.
    — Прекалено късно е. Уморена съм. И съм по… облечена съм за сън.
    — Още по-добре.
    Чух я как дълбоко и търпеливо си поема дъх. После каза:
    — Реших, че наистина си открил някакви улики във финансовата им документация. Може да не търсиш достатъчно усърдно. Или да не знаеш какво правиш.
    — Навярно.
    — Нали се договорихме да си обменяме информация.
    — Да, помежду си. Но не и с целия свят.
    — Какво?… А… разбирам.
    И двамата знаехме, че когато работиш с федералните, те ти лепват подслушвател на телефона още през петте минути, докато се запознавате. Когато подслушват свои хора, дори не си правят труда да искат съдебно нареждане. Съжалих, че бях телефонирал на Маргарет Уили.
    — Къде е Тед? — попитах.
    — Откъде да зная?
    — Заключи си вратата. Той отговаря на описанието на един изнасилвач убиец, когото издирвам.
    — Стига с тези глупости, Джон. — Тя затвори.
    Прозях се. Макар да бях разочарован, че детектив Пенроуз не пожела да намине, изпитвах и известно облекчение. Наистина вярвам, че медицинските сестри слагат бром, селитра или нещо такова в десерта на мъжете. Може би трябваше да ям повечко месо.
    Изключих кафеварката, натиснах ключа на лампата и излязох от кухнята. Прекосих на тъмно голямата самотна къща, минах през полирания дъбов вестибюл, изкачих се по витата скърцаща стълба и тръгнах по дългия коридор към стаята с висок таван, в която бях спал като момче.
    Докато се събличах, размишлявах за събитията от деня и се мъчех да реша дали наистина искам да се събудя за онзи ферибот в осем сутринта.
    От една страна, харесвах Макс и той ми беше поискал услуга. Второ, харесвах семейство Гордън и исках да направя услуга и на тях, своего рода да им се отплатя за приятната компания, виното и пържолите в момент, в който не се чувствах в най-добра форма. Трето, не харесвах Тед Наш и изпитвах детинско желание жестоко да го преца-кам. Четвърто, адски харесвах Бет Пенроуз и имах присъщото на възрастните желание да… както и да е. И после идвах аз, а аз бях отегчен… Не, не бе това. Опитвах се да докажа, че още не съм за изхвърляне. Засега успявах. И накрая, макар и определено не на последно място, идваше незначителният проблем с чумата, черната смърт, червената смърт, многоликата опасност или каквото и да е друго вероятността това да е последната есен, която всички ние щяхме да видим на земята.
    Поради всички тези причини знаех, че в осем сутринта трябва да съм на ферибота за Плъм Айланд, а не в леглото, завит презглава, както когато бях дете и ми предстоеше нещо неприятно…
    Застанах гол пред големия прозорец и се загледах в мъглата, която се издигаше от залива, призрачно бяла на лунната светлина, плъзнала нагоре през тъмната морава към къщата. Някога това ме плашеше до смърт. Плаши ме и сега. Усетих, че ме побиват тръпки.
    Дясната ми ръка несъзнателно се повдигна към гърдите ми и пръстите ми опипаха входната рана на куршум номер едно, после плъзнах длан надолу към корема, където вторият или може би третият изстрел беше разкъсал някога стегнатите ми мускули, бе преминал през вътрешностите ми, беше ми строшил таза и бе излязъл отзад. Последният куршум прониза левия ми прасец, без да остави сериозни поражения. Хирургът каза, че съм имал късмет. И беше прав. Двамата с партньора ми Дом Фанели хвърляхме чоп, за да видим кой ще иде да купи кафе и понички и той загуби. Това му струваше четири долара. Бе щастливият ми ден.
    Някъде в залива прозвуча сирена и аз се зачудих кои ли би излязъл в това време и в този час.
    Извърнах се от прозореца и проверих дали будилникът ми е нагласен, после се уверих, че 45-калибровият автоматичен пистолет, който държа на нощното шкафче, е пълен.
    Метнах се в леглото и подобно на Бет Пенроуз, Силвестър Максуел, Тед Наш, Джордж Фостър и много други тази нощ, се зазяпах нагоре към тавана и се замислих за убийството, смъртта, Плъм Айланд и чумата. Представих си пиратското знаме, което се развява в нощното небе с белия си ухилен череп.
    Хрумна ми, че единствените хора, които тази нощ почиват в мир, са Том и Джуди Гордън.

7.

    Събудих се в шест часа и се облякох по къси панталони, тениска и маратонки — подходящи дрехи за бързо преобличане в защитно облекло.
    Изпълних обичайното си хамлетовско упражнение по отношение на патлака ми — да го взема или да не го взема, това е въпросът. Накрая реших да го взема. Човек просто никога не знае какво ще му донесе денят. Днес може би щеше да ми се удаде да боядисам Тед Наш в червено.
    В 06:45 вече пътувах на изток по Мейн Роуд през сърцето на лозарския район.
    Докато шофирах ми дойде наум, че не е лесно да се опитваш да си изкарваш прехраната от почвата или морето, както правеше голяма част от местното население. Но лозята изненадващо процъфтяваха. Всъщност, докато минавах през селцето Пеконик, от лявата ми страна се виждаше най-богатата винарна, собственост на Фредрик Тобен, с когото веднъж за кратко се бях срещнал и който беше приятел на семейство Гордън. Мислено си отбелязах да се свържа с господина и да видя дали е в състояние да хвърли някаква светлина върху настоящия случай.
    Слънцето висеше над дърветата вдясно и пред мен и термометърът на таблото показваше 16 С, което не ми говореше нищо. Някак си бях развалил компютъра и бях преминал на метрична система. Шестнайсет градуса ми звучеше студено, но знаех, че не е така. Във всеки случай, слънцето разнасяше мъглата и лъчите изпълваха скъпия ми спортен автомобил.
    Пътят бе леко извит и лозята бяха по-живописни от картофените полета, които си спомнях отпреди трийсет години. От време на време овощна градина или царевица не позволяваха на гледката да стане еднообразна. Големи птици се носеха по утринните ветрове, малки птички пееха и чуруликаха в полето и по дърветата. Всичко беше прекрасно, освен че тази сутрин Том и Джуди бяха в областната морга и че имаше голяма вероятност във въздуха да се носи зараза, която се издига и снижава заедно с топлия вятър, придвижва се с океанския бриз, плъзга се над ферми и лозя и прониква в кръвта на хора и животни. И все пак тази сутрин всичко изглеждаше нормално, включително и самият аз.
    Включих радиото на нюйоркски новинарски канал и известно време послушах обичайните глупости в очакване някой да спомене нещо за тайнствена епидемия. Но за това бе прекалено рано. Превключих на единствения местен канал и хванах новините в седем. Водещият казваше:
    — Тази сутрин разговаряхме по телефона с началника Максуел и ето какво ни съобщи той.
    От тонколоните се разнесе раздразненият глас на Макс:
    — По отношение на случилото се с жителите на Насау Пойнт Том и Джуди Гордън, ние го определяме като двойно убийство, обир и грабеж. Това няма нищо общо с работата на жертвите на Плъм Айланд и ние искаме да сложим край на тези слухове. Настояваме всички граждани да внимават за непознати и да съобщават за всичко подозрителнона градската полиция. Не трябва да изпадаме в параноя, но тук някъде има въоръжен човек, извършил убийство, обир и грабеж. Затова трябва да вземете някои предохранителни мерки. Работим по случая съвместно с областнатаполиция и смятаме, че разполагаме с известни улики. Товае всичко, което имам да ви кажа засега. По-късно пак щеразговаряме, Дон.
    — Благодаря, началник — отвърна Дон.
    Тъкмо това му харесвам на това място — тук живеят истински земни хора и всички се познават. Изключих радиото. Началникът Максуел беше забравил да спомене, че е на път за Плъм Айланд, острова, който нямаше нищо общо с двойното убийство. Освен това забрави да спомене за ФБР и ЦРУ. Възхищавам се на хора, които знаят как и кога да осветлят публиката. Ами ако Макс бе казал: „Има петдесет процента вероятност семейство Гордън да са продали чумни вируси на терористи, които възнамеряват да унищожат всичко живо в Северна Америка“? Това щеше да предизвика известен спад на акциите след откриването на борсата, да не споменавам за паническото бягство към летищата и внезапното желание за почивка в Южна Америка.
    Така или иначе, засега утрото беше прекрасно. Отдясно забелязах голямо тиквено поле и си спомних есенните уикенди тук като хлапе, когато тичахме като бесни из тиквените ниви, за да намерим абсолютно най-голямата, най-кръгла, най-оранжева и най-съвършена тиква. Спомням си, че всяка година имах известни разногласия с брат ми Джими по въпроса за избора, но честно уреждахме спора с юмручен бой, който аз винаги печелех, тъй като бях много по-едър от него. Но пък той беше куражлия.
    Селцето след Пеконик е Саутхолд, както се нарича и цялата община. Лозята свършват приблизително тук, сушата се стеснява между Пролива и залива и всичко изглежда малко по-сурово и диво. Известно време железопътната линия на Лонг Айланд, която започва с Пен Стейшън в Манхатън, върви успоредно на магистралата от лявата ми страна, после пътят и релсите се пресичат и отново се разделят.
    В този час на деня нямаше много движение — само няколко фермерски автомобила. Хрумна ми, че ако някой от спътниците ми до Плъм Айланд е на пътя, в някой момент бих могъл да го видя.
    Стигнах до Грийнпорт, главното селище в Северния край с население — според табелата — от 2100 души. За сравнение, остров Манхатън, където работех, живеех и едва не загинах, е по-малък от Северния край и отгоре му са се струпали два милиона души. В нашето полицейско управление работят трийсет хиляди мъже и жени, което е повече от цялото население на община Саутхолд. Както вече казах, Макс има четирийсетина служители, като броите и нас двамата с него. Всъщност някога Грийнпорт е имал свое собствено полицейско управление, състоящо се от пет-шест души, но поради някаква причина на местните им писнало от тях и гласували за закриването му. Струва ми се, че в Ню Йорк това не може да се случи, но не е лоша идея.
    Понякога си мисля, че би трябвало да накарам Макс да ме назначи — нали разбирате, в селището пристига голям детектив от големия град, местният шериф му закачва значка и казва: „Трябва ни човек с твоя опит, умения и доказани професионални способности“ или нещо подобно. Искам да кажа, нямаше ли да съм голяма риба в малко езерце и така нататък? Дамите нямаше ли да ми хвърлят потайни погледи и да изпускат кърпичките си на тротоара?
    Но да се върнем към действителността. На практика тук няма вериги заведения за бързо хранене, което е част от очарованието на района, но в същото време е адски досадно. Има обаче няколко универсални магазина и аз спрях до един от тях в края на Грийнпорт, за да си купя кафе и опакован в найлон сандвич с неизвестно месо и сирене. Кълна се, че можете да изядете найлона и стиропора, без ла забележите никаква разлика. Взех си независим седмичник и закусих на шофьорската седалка. По случайност във вестника имаше статия за Плъм Айланд. Това не е нещо необичайно, тъй като местните очевидно сериозно се интересуват от този забулен в мъгли тайнствен и прочее остров. През годините бях научил повечето от известната ми информация за него от местни източници. От време на време той се появява по националните новини, но няма да сгреша, ако кажа, че девет от всеки десет американци изобщо не са чували за него. Това съвсем скоро би могло да се промени.
    Статията, която четях, беше свързана с лаймската треска, поредната мания на жителите на източен Лонг Айланд и съседния Кънектикът. Пренасяна от кърлежи, тази болест бе придобила епидемични размери. Познавах хора, боледували от нея — макар и рядко с фатален завършек, тя може да открадне година-две от живота ти. Така или иначе, местните бяха убедени, че болестта идва от Плъм Айланд и че е експеримент с биологично оръжие, изпуснато по погрешка или нещо подобно. Няма да е преувеличение, ако кажа, че жителите на областта биха искали Плъм Айланд да потъне в морето. Всъщност бях си представял — като в сцена от „Франкенщайн“ — как местни фермери и рибари, с вили и железни куки в ръце, придружени от жените си, размахали факли, слизат на острова и крещят: „По дяволите вашите противоестествени научни експерименти! Господи помилуй! Да се разследва от Конгреса!“ Или нещо от този род. Така или иначе, оставих вестника и запалих двигателя.
    Добре подкрепен, продължих пътя си, като продължавах да поглеждам за новите си колеги.
    Следващото селце бе Ист Мариън, макар че наоколо като че ли няма никакъв Мариън — струва ми се, че е в Англия, както и много други „източни“ селища на Лонг Айланд. Някога Саутхолд се е наричал Саутуолд, по името на град в Англия, от който произхождали мнозина от първите заселници тук, но впоследствие загубили „у“ — то в Атлантика или пък са го разменили за „х“. Кой знае? Вуйна Джун, която беше член на Пеконийското историческо дружество, имаше навика да тъпче малката ми глава с всички тези глупости. Предполагам, че част от тях са били интересни и някои са останали в ума ми, но очевидно са потънали надълбоко.
    Сушата се стесни до широчината на мост и от двете страни на пътя имаше вода — отляво Проливът и отдясно Ориент Харбър.
    Небето и водата бяха пълни с патици, канадски гъски, снежнобели чапли и чайки, поради което изобщо не свалих сенника. Искам да кажа, че тези птици ядат сливи или нещо друго, после пикират насреща ти като бомбардировачи и винаги знаят кога си спуснал сенника.
    Сушата отново се разшири и минах през невероятно странното старомодно селце Ориент, а десет минути по-късно най-после наближих Ориент Пойнт.
    Влязох през входа на щатския парк „Ориент Пойнт Бийч“ и намалих скоростта.
    Вдясно видях стълб, на който полуспуснато се вееше националното знаме. Реших, че положението му е свързано със семейство Гордън и че следователно стълбът се намира на федерална територия — несъмнено фериботът за Плъм Айланд. Сами можете да се убедите как работи умът на великия детектив дори в седем и нещо сутринта, след съвсем малко сън.
    Отбих и паркирах пред ремонтен док и ресторант. Извадих бинокъла от жабката и го насочих към един голям черно-бял знак близо до стълба със знамето. На него пишеше: „Ветеринарен център Плъм Айланд“. Не пишеше „Добре дошли“, не пишеше и „Ферибот“, но морето си беше точно там, затова заключих, че наистина е фериботът. Обикновените хора предполагат, детективите заключават. Освен това, за да съм искрен, през годините често бях минавал оттук на път за нюлондонския ферибот, който е точно оттатък плъмайландския. Макар никога да не съм се замислял сериозно, предполагам, че винаги съм изпитвал любопитство към мистериозния Плъм Айланд. Не обичам мистериите и тъкмо затова искам да ги разгадавам. Дразни ме фактът, че има неща, които не зная.
    Така или иначе, вдясно от знака и стълба със знамето се виждаше едноетажна тухлена сграда, очевидно административен център. Зад него имаше голям асфалтиран паркинг, който стигаше до морето. Бе заобиколен с висока ограда с бодлива тел отгоре.
    Зад паркинга до залива имаше няколко големи склада, свързани с дълги докове. Наблизо бяха паркирани камиони. Предположих… хопа, заключих, че там товарят животните за еднопосочното им пътуване до Плъм Айланд.
    Паркингът се простираше на стотина метра край залива и през разпръскващата се мъгла видях в срещуположния му край трийсетина леки коли, паркирани до пристаните на ферибота. Не забелязах хора.
    Оставих бинокъла и погледнах дигиталния часовник на таблото, който показваше 07:29 и температурата вече бе 17 С. Наистина трябваше да накарам тази кола да се откаже от метричната система. Искам да кажа, че проклетият компютър изписваше странни френски думи като „kilometres“, „litres“ и всевъзможни други френски неща. Направо ме беше страх да включа радиатора на седалката.
    Бях подранил с половин час за ферибота, заминаващ за Плъм Айланд, но бях пристигнал навреме за онзи, който пристигаше оттам. Тъкмо такова беше и намерението ми. Както често казваше вуйчо Хари, когато призори ме измъкваше от леглото: „Рано пиле рано пее, Джони“. И както мъдро му отвръщах аз, „Но и рано го колят“. Голям образ бях.
    От мъглата се появи синьо-бял ферибот, който се плъзна към пристана. Отново вдигнах бинокъла. На носа му имаше някакъв държавен герб, навярно на министерството на земеделието, и бе изписано името му: „Плъм Рънър“.
    Трябваше да се приближа, затова превключих на скорост и потеглих към знака, стълба и тухлената сграда. Теленият портал вдясно от нея беше отворен и не забелязах охрана, така че влязох в паркинга и се насочих към складовете. Паркирах близо до няколко камиона, като се надявах, че в бъркотията никой няма да забележи автомобила ми. Сега бях само на петдесетина метра от двата фериботни пристана и наблюдавах през бинокъла как корабът се завърта и се вмъква на заден ход в по-близкия от тях. Изглеждаше сравнително нов и лъскав, двайсетина метра висок заедно с горната палуба, върху която видях столове. Кърмата се блъсна в преградата и капитанът изключи двигателите, докато помощник-капитанът скочи на сушата и закачи вързалото за кнехта. На кея нямаше човек.
    Докато гледах през бинокъла, от пътническото отделение се появи група мъже. Десет души, всички облечени в някакви сини униформи — това беше или оркестър от министерството на земеделието, пратен тържествено да ме посрещне, или нощната охрана, сменена от пазачите, взели ферибота в седем сутринта. И десетимата бяха с колани, но не видях на тях да са закачени кобури.
    До ферибота стоеше едър мъж със син блейзер и вратовръзка, който разговаряше с униформените, сякаш ги познаваше. Предположих, че може да е Пол Стивънс, началникът на охраната.
    После се появиха четирима мъже в лъскави костюми. Малко необичайно. Искам да кажа, че се съмнявах, че са прекарали нощта на острова, затова трябваше да приема, че са заминали с ферибота в седем. Но това би им оставило само няколко минути време на Плъм Айланд. Следователно бяха отишли там по-рано със специален ферибот, с друг кораб или с хеликоптер.
    И накрая, но не на последно място, облечени небрежно, от ферибота слязоха господин Джордж Фостър и господин Тед Наш, което не ме изненада чак толкова. Е, така си е — ранното лягане и ранното ставане правят човек потаен и пълен с лъжи. Тези кучи синове… Бях очаквал, че ще се опитат да ме измамят.
    Наш, Фостър и четирите костюма потънаха в задълбочен разговор, а мъжът със синия блейзер стоеше на почтително разстояние. По всичко личеше, че Тед Наш е шефът. Връзката беше адски сложна — ФБР, ЦРУ, министерството на земеделието, несъмнено военното и стратегическото разузнаване, и кой ли още не. За мен обаче всички те бяха „федерални“, а те на свой ред мислеха за мен — ако изобщо го правеха — като за досаден хемороид.
    Така или иначе, оставих бинокъла, взех вестника си и изпразних чашата кафе в случай, че ми се наложеше да крия лицето си. Та значи, тук се бяха събрали всички тези страхотни момчета и дори не си правеха труда да се огледат, за да видят дали не ги наблюдават. Проявяваха пълно презрение към обикновените ченгета и това ме вбесяваше.
    Онзи със синия блейзер се обърна към хората от охраната, освободи ги и те се насочиха към съответните си автомобили, влязоха и потеглиха покрай мен. После господин Син блейзер се качи на кърмата и изчезна във вътрешността на ферибота.
    Четирите костюма също оставиха Наш и Фостър, влязоха в един черен шевролет и потеглиха към мен. Когато се приближи, автомобилът намали скоростта, почти спря, след това продължи и изчезна през теления портал.
    В този момент видях, че Наш и Фостър са забелязали колата ми, затова превключих на скорост и се насочих към ферибота, сякаш току-що пристигам. Паркирах встрани от кея, отпих от празната чашка кафе и започнах да чета за завръщането на лефера, без да обръщам внимание на господата Наш и Фостър, които стояха до ферибота.
    Към осем без десет до мен спря стара камионетка и от нея се появи Макс по джинси, шушляково яке и нахлупена ниско над челото рибарска шапка. Свалих прозореца си и го попитах:
    — Това маскировка ли е, или си се обличал на тъмно?
    Той се намръщи.
    — Наш и Фостър подхвърлиха, че хората не трябвало да ме виждат да отивам на Плъм Айланд.
    — Сутринта те чух по радиото.
    — Как беше?
    — Абсолютно неубедително. Кораби, самолети и коли напускат Лонг Айланд още от сутринта. Пълна паника по цялото Източно крайбрежие.
    — Престани.
    — Добре. — Изключих двигателя и почаках джипът да ми каже нещо, но предполагам, че този път не се бях издънил.
    Извадих ключовете си и женският глас съобщи:
    — Vorte fenerte est ouverte. — Защо една добра американска кола ще казва такова нещо? Ами, защото когато се опитах да изключа тъпия глас, някак си съм го накарал да говори на френски — тези автомобили се изнасят за Квебек което обяснява и проблема с метричната система. — Vorte fenerte est ouverte.
    — Mengez merde — отвърнах на най-добрия си университетски френски и слязох.
    — Кого си довел? — попита Макс.
    — Никого.
    — Ама някой говореше…
    — Не обръщай внимание.
    Щях да му кажа, че съм видял Наш и Фостър да слизат от плъмайландския ферибот, но след като началникът не се бе сетил по-рано да си домъкне задника тук, не заслужаваше да научи онова, което знаех.
    Започнаха да прииждат автомобили и опитните служители от Плъм Айланд със съвършено разчитане на времето пристигнаха на кея в мига, в който сирената на кораба изрева.
    — Хайде, всички на борда! — извика Тед Наш към нас с Макс.
    Заоглеждах се за Бет Пенроуз, като в същото време правех злобни женомразки забележки за вечното закъсняване на жените.
    — Ето я — каза Макс.
    И тя наистина идваше откъм един черен форд, навярно служебен автомобил — бях го видял, когато паркирах. Нима бе възможно на света да има хора със също толкова блестящ интелект, колкото моя? Малко вероятно. Струва ми се, че тъкмо аз бях хвърлил в главата й семето на идеята да дойде рано.
    Сирената на ферибота изрева повторно и двамата с Макс пресякохме мъгливия паркинг към кея. Детектив Пенроуз се присъедини към господин Наш и господин Фостър. Когато наближихме, Наш вдигна поглед и ни направи нетърпелив жест да побързаме. Убивал съм хора и за по-малко. Когато с Макс стигнахме при тях, Наш, без да си прави труда да казва нещо като „добро утро“, погледна към късите ми панталонки и попита:
    — Не ти ли е малко студено, Джон?
    Изпсувах го наум. Говореше с онзи покровителствен глас, който началниците използват пред подчинените си. Трябваше да поставя този тип на мястото му. Отговорих в тон с тъпите му розови панталони за голф.
    — Твоите гащи в комплект с памперси ли вървят?
    Джордж Фостър се изсмя, а лицето на Тед Наш придоби цвета на панталоните му. Макс се престори, че не е чул размяната на реплики, а Бет подбели очи.
    — Добро утро — със закъснение поздрави господин Фостър. — Готови ли сте да се качваме?
    Петимата се обърнахме към ферибота и видяхме, че по задната палуба към нас се приближава господинът със синия блейзер.
    — Добро утро — каза той. — Аз съм Пол Стивънс, началник на охраната на Плъм Айланд. — Гласът му звучеше като от компютър.
    — Аз съм Тед Наш от министерството на земеделието — отвърна господин Розови панталони.
    Пълни глупости. Не само че тези трима клоуни току-що заедно се бяха върнали от Плъм Айланд, но и Наш продължаваше да ни засипва със земеделските си торове.
    Стивънс държеше папка — по би му отивала свирка: къса руса коса, леденостудени очи, бивш спортист, винаги във форма, готов да организира спортна проява, да настани хората по вагоните и така нататък.
    Бет, между другото, носеше същите дрехи като предишния ден и заключих, че не е знаела, че ще й се наложи да остане тук през нощта, когато се е разнесло врещенето, и квиченето, така да се каже. Терминът навярно е подходящ в този случай… Нали разбирате, ветеринарен център, свинска чума, остров с формата на пържола…
    Господин Стивънс погледна към папката си и се обърна към Макс.
    — А вие сте Джордж Фостър?
    — Не, аз съм началникът Максуел.
    — Ясно — отвърна господин Стивънс. — Добре дошли.
    — Аз пък съм Бет Пенроуз — казах на Стивънс.
    — Не, вие сте Джон Кори — възрази той.
    — Точно така. Може ли вече да се качвам?
    — Не, сър. Не и докато не проверя всички. — Той погледна към Бет и продължи:
    — Добро утро, детектив Пенроуз. — „Вярвам, че пак ще се срещнем“. Тракване с токове, обръщане, отдалечаване с маршова стъпка.
    Но за момента господин Стивънс бе залепен за нас и попита:
    — Защо не се качим на горната палуба?
    Последвахме домакина си през вратата, минахме през пътническото помещение и излязохме навън до стълба, която водеше към палубата над каюткомпанията. Горе нямаше никой друг.
    Господин Стивънс посочи към групичките седалки. Тук горе духаше вятър, но беше по-надалеч от двигателите и следователно по-тихо. Мъглата се разнасяше и слънчевите лъчи внезапно пробиха през нея.
    На стъкления мостик видях капитана — стоеше пред кормилото, известно също като рул, и разговаряше с помощника си. На кърмата долу се вееше и плющеше американското знаме.
    Седнах с лице към носа. Бет се намести от дясната ми страна, Макс от лявата. Стивънс бе срещу мен, а Наш и Фостър от двете му страни.
    — Стига времето да позволява, учените, които работят в херметично затворени помещения, винаги пътуват тук горе — отбеляза Стивънс. — Нали разбирате, те не виждат слънцето в продължение на осем-десет часа. Но тази сутрин ги помолих да ни оставят сами.
    Вляво видях фара на Ориент Пойнт. Викат му „Кафени-ка“, защото се предполага, че би трябвало да изглежда така, но аз не намирам никаква прилика. Нали разбирате, моряците вземат моржове за сирени, морски свине за змейове, облаци за призрачни кораби и така нататък. Предполагам, че ако прекарваш достатъчно време в морето, ставаш малко смахнат.
    Погледнах към Стивънс и очите ни се срещнаха. Той наистина имаше от онези рядко срещащи се, незабравими лица, напомнящи на восъчни маски. Искам да кажа, че не се движеше нищо друго освен устата му и очите му направо прегаряха дупки в мен.
    — Ами, нека да започна с това, че познавах Том и Джуди Гордън — каза той. — Всички на Плъм Айланд ги харесваха-персонал, учени, гледачи на животни, лаборанти, хора от поддръжката, охраната — всички. Двамата се отнасяха към колегите си с любезност и уважение. Устата му оформи нещо като странна усмивка. — Ще ни липсват.
    Внезапно ми хрумна, че този тип би могъл да е наемен убиец на държавна служба. Да. Ами ако тъкмо правителството бе очистило Том и Джуди? Божичко, едва сега ми дойде наум, че семейство Гордън може да са знаели или видели нещо, или пък да са се готвели да се разприказват за някаква тайна… Както би казал партньорът ми Дом Фанели: „Матта та!“ Това определено беше нова възможност. Погледнах Стивънс и се помъчих да прочета нещо в тези студени очи, но той бе добър актьор, както доказа, докато ни проверяваше в списъка си.
    — Веднага щом снощи чух за убийството — продължаваше Стивънс, — се свързах с моя заместник на острова и се опитах да определя дали от лабораториите не липсва нещо.
    — Не че бих заподозрял семейство Гордън в такова нещо, но по начина, по който ми съобщиха за случая… хм, имаме си стандартни процедури за действие.
    Погледнах към Бет и очите ни се срещнаха. Тази сутрин не бях имал възможност да й кажа нито дума, затова й намигнах. Тя очевидно не можеше да се довери на чувствата си, така че се извърна.
    Стивънс продължи:
    — Съвсем рано тази сутрин наредих една от патрулнитени лодки да ме откара до Плъм Айланд и извърших пред варително разследване. Доколкото мога да определя в тозимомент, от съхраняваните там микроорганизми не липсва нищо. Същото се отнася за пробите тъкани, кръв или каквито и да било други органични и биологични материали.
    Това заявление беше толкова самодоволно и идиотско, че никой не си направи труда дори да се изсмее. Но Макс ми хвърли поглед и поклати глава. Господата Наш и Фостър обаче кимаха, сякаш вярваха на глупостите на Стивънс. Насърчен от това и съзнаващ, че се намира сред приятели, също като него на държавна служба, господин Стивънс продължи да излага официалните си кретении.
    Можете да си представите колко глупости ми се налага да слушам в професионалния си живот — заподозрени, свидетели, информатори и дори собствените си колеги, като прокурори, шефове, некадърни подчинени, обикновени ченгета и така нататък. Всевъзможни небивалици — от по-безобидни и по-пасивни лъжи до сериозно и агресивно изопачаване на истината. В полицейската работа си е така. Никой не ви казва истината. Особено ако се опитвате да го пратите на електрическия стол.
    Известно време слушах господин Пол Стивънс, който ни обясняваше защо никой не би могъл да отмъкне и един вирус или бактерия от острова, нито дори срамна въшка, ако трябваше да му вярваме.
    Стиснах дясното си ухо и го завъртях — по този начин изключвам идиотите. Сега гласът на Стивънс заглъхна и аз се загледах в красивата синя утрин. Нюлондонският ферибот мина откъм левия ни борд. Двата и половина километра вода между Ориент Пойнт и Плъм Айланд са известни като пролива Плъм, още един морски термин. Тук има много морски термини и понякога от тях ме заболява главата. Искам да кажа, какво му е на обикновения английски?
    Така или иначе, зная, че Проливът е място, където теченията стават опасни. Веднъж, когато бях на разходка с яхтата на Том и Джуди, вятърът, приливът и теченията започнаха да ни подмятат във всички посоки. Не ми се ще да преживея и друг ден като онзи, ако разбирате какво искам да кажа.
    Но днес всичко беше наред, Проливът бе спокоен, а корабът — голям. Имаше малко вълнение, но предполагам, че когато си на вода, това не може да се избегне. Водата обикновено си е течна и изобщо не е толкова сигурна, колкото асфалта.
    Е, оттук гледката беше прекрасна и докато господин Стивънс си чешеше езика, аз се загледах в пикиращия над вълните рибар. Тези създания са странни, искам да кажа, абсолютно луди птици. Гледах го как кръжи в търсене на закуска, после я забеляза и започна онова безумно спускане право надолу към водата като камикадзе. Изчезна, после изскочи на повърхността и излетя като че имаше в задника си ракета. В ноктите му блестеше сребриста риба, която просто си бе плувала там, похапвайки цаца или нещо такова, и хоп, вече е във въздуха, и скоро ще се плъзне в стомаха на тази луда птица. Искам да кажа, сребристата риба може би има съпруга, деца и така нататък, излиза да потърси нещо за закуска и преди да успее да мигне с очи, самата тя се превръща в закуска. Оцеляват най-издръжливите и прочее. Тотален ужас.
    Вече бяхме на по-малко от половин километър от Плъм Айланд, когато покрай десния борд прелетя голям бял хеликоптер с червения знак на Бреговия патрул. Машината се спускаше надолу и намаляваше скорост. От вратата се бе надвесил мъж, закопчан с предпазни колани. Беше униформен, носеше радиошлем и държеше пушка.
    — Еленовият патрул — каза господин Стивънс. — Като чисто предпазна мярка, следим за елени, плуващи към или от Плъм Айланд. Никой не отговори.
    Господин Стивънс реши, че би трябвало да даде по-просторно обяснение, и продължи:
    — Елените са невероятно добри плувци и се знае, че плуват до Плъм Айланд от Ориент и дори от Гарднърс Айланд и Шелтър Айланд, а това е на единайсет километра.
    Не позволяваме да се заселват и дори само да посещават острова.
    — Освен ако не подпишат формуляра — отбелязах аз.
    Господин Стивънс отново се усмихна. Харесваше ме.
    Харесваше и семейство Гордън, а я какво се случи с тях.
    — Защо не позволявате на елените да плуват до острова? — попита Бет.
    — Ами… нашата политика е да не пускаме нищо да на пусне Плъм Айланд, ако не е обеззаразено. Това се отнася и за нас, когато си тръгваме. Големите неща, които не могат да се обеззаразят, като леки коли, камиони, лабораторно оборудване, строителни отпадъци, боклук и така нататък никога не напускат острова.
    Отново никой не се обади.
    Усетил, че е подплашил туристите, господин Стивънс прибави:
    — Не искам да кажа, че островът е заразен.
    — Успяхте да ме заблудите — признах аз.
    — Ами, би трябвало да ви обясня — на Острова има пет равнища на биологична опасност или по-скоро пет зони. Първо равнище или зона едно е околният въздух, всичко извън биолабораториите, които са херметично затворени. Зона две са душовете между съблекалните и лаборатории те, които също не са особено опасни. После ще ги видите.
    След това трето равнище са биолабораториите, в които се работи с инфекциозни болести. Четвърто равнище се намира по-навътре в сградата и включва кошарите за заразени животни. Там са също пещите и помещенията за дисекция. — Той ни огледа, за да види дали го слушаме, и след като се увери в това, продължи: — Наскоро прибавихме и пето равнище, което е с най-висока херметизация. На света няма много такива съоръжения. Прибавихме това равнище, защото някои от организмите, които получаваме например от Африка и амазонската джунгла, бяха по-заразни, отколкото предполагахме. — Стивънс ни погледна и с малко приглушен глас каза:
    — С други думи, получаваме кръвни и тъканни проби, заразени с ебола.
    — Мисля, че вече можем да се връщаме — отвърнах аз.
    Всички се усмихнаха и се помъчиха да се засмеят. Ха, ха. Изобщо не бе забавно.
    Господин Стивънс продължи:
    — Новата лаборатория е свръхмодерна, но доскоро техниката ни датираше от след Втората световна война и за съжаление не беше толкова безопасна. Затова се наложи да приемем предпазните мерки — за да не разпространим болестта на континента. Официално тази политика продължава да се прилага, но в малко по-свободни граници. И все пак не допускаме хора, животни и предмети да пътуват свободно между острова и сушата, без да са обеззаразени. Това, разбира се, се отнася и за елените.
    — Но защо? — отново попита Бет.
    — Защо ли? Защото на острова могат да прихванат нещо.
    — Като например? — обадих се аз. — Лошо настроение?
    Господин Стивънс се усмихна и отвърна:
    — Може би лоша настинка.
    — Убивате ли елените? — попита Бет.
    — Да.
    Продължително време никои не се обади, после аз попитах:
    — Ами птиците?
    Господин Стивънс кимна.
    — Птиците биха могли да предизвикат проблеми.
    — А комарите? — зададох следващия си въпрос аз.
    — О, да, комарите също. Но трябва да си спомните, че всички лабораторни животни се държат в сградата и всички експерименти се извършват в херметични лаборатории с отрицателно въздушно налягане. Нищо не може да избяга.
    — Откъде знаете? — попита Макс.
    — Защото още сте живи — отвърна господин Стивънс.
    С тази оптимистична забележка, докато Силвестър Максуел разсъждаваше над сравнението му с канарче в мина, господин Стивънс каза:
    — Когато слезем на острова, моля, не се отделяйте от мен.
    И бездруго не бих си го позволил.

8.

    Когато наближихме острова, се изправих, отидох до борда и се облегнах на парапета. От лявата ми страна се извиси старият каменен плъмайландски фар и аз го познах, защото беше любимият сюжет на слабите художници маринисти из района. На брега вдясно от фара се виждаше голям знак с надпис: „ВНИМАНИЕ! ЕЛЕКТРИЧЕСКИ КАБЕЛ! ЗАБРАНЕНО ЗА РИБОЛОВ! ЗАБРАНЕНО ЗА ДРАГИ!“
    Значи ако терористи решаха да прекъснат електричеството и връзките с Плъм Айланд, властите им загатваха как да го направят. От друга страна, за да съм честен, смятах, че Плъм Айланд има собствени генератори, плюс клетъчни телефони и радиостанции.
    Така или иначе, „Плъм Рънър“ се плъзна през този тесен канал и влезе в малко заливче, което изглеждаше изкуствено, като че ли не бе създадено от Всемогъщия Бог, а от военно-сапьорните части, които си умираха да полагат последни щрихи на Творението.
    Около заливчето нямаше много сгради, само няколко ламаринени постройки, които приличаха на складове, навярно останали от войната.
    Бет застана до мен и тихо каза:
    — Преди да пристигнеш при ферибота видях…
    — Бях там. Видях ги. Благодаря.
    Фериботът се завъртя на сто и осемдесет градуса и влезе на заден ход в пристана.
    Сега колегите ми също стояха до перилата и господин Стивънс рече:
    — Ще изчакаме първо да слязат служителите.
    — Изкуствено ли е това пристанище? — попитах го аз.
    — Да потвърди той. — Построили са го военните, когато са разполагали тук артилерийските батареи преди испанско-американската война.
    — Няма да е зле да махнете онзи знак за кабела — предложих му аз.
    — Нямаме избор. Трябва да информираме корабите. Пък и така или иначе го има на навигационните карти.
    — Но на него може да пише „Водопровод“. Не е нужно да разкривате всичко.
    — Прав сте. — Той ме погледна и понечи да каже нещо, но премълча. Може би искаше да ми предложи работа.
    Слезе и последният от служителите. Ние се спуснахме по стълбите и също слязохме. И ето че бяхме на тайнствения Плъм Айланд. Духаше вятър, грееше слънце и беше студено. По брега се поклащаха патици и аз с радост видях, че нямат кучешки зъби, блестящи червени очи или нещо от този род.
    Както казах, островът има формата на свинска пържола — или агнешки котлет — и заливчето се намира откъм тлъстата й страна, сякаш някой е отхапал малко от месото, за да продължа с това идиотско сравнение.
    На кея имаше само един кораб, десетинаметрова яхта с каюта, прожектор и вътрешен двигател. Казваше се „Прун“. Някой се бе забавлявал с кръщаването на ферибота и тази яхта и бях сигурен, че не е Пол Стивънс, чиято представа за морски хумор навярно беше да гледа как германски подводници торпилират медицински кораби.
    Забелязах дървен, избелял от времето знак, на който пишеше: „Център за болести по животните Плъм Айланд“. Зад него имаше пилон и видях, че и тук американското знаме е наполовина спуснато.
    Току-щр слезлите на сушата служители се качиха на бял автобус, който потегли, и фериботът наду сирената си, но не видях да има желаещи за обратния курс до Ориент.
    — Останете тук, моля — каза господин Стивънс. Отдалечи се и спря да разговаря с мъж, облечен в оранжев гащеризон.
    Мястото предизвикваше странно усещане — хора в оранжеви гащеризони, сини униформи, бели автобуси, всички тези идиотии „останете тук“ и „не се разделяйте“. Искам да кажа, бях на забранен остров с този рус есесовец, наоколо кръжеше боен хеликоптер, навсякъде обикаляха въоръжени пазачи, а се чувствах като че ли съм попаднал във филм за Джеймс Бонд, само дето това място бе действително.
    — Кога ще се срещнем с доктор Но? — попитах Макс. — Или поне доктор Моро?
    Той се засмя, усмихнаха се дори Бет и господата Наш и Фостър.
    Бет се обърна към Макс.
    — Това ми напомня да попитам как така не познаваш Пол Стивънс?
    — Винаги, когато правим общо събрание на законоохранителните органи, каним от любезност и шефа на охраната на Плъм Айланд — отвърна Макс. — Но той никога не идва.
    Веднъж разговаряхме по телефона, но до тази сутрин не му бях виждал очите.
    — Между другото, детектив Кори — каза Тед Наш, — разбрах, че не работиш в област Съфолк.
    — Не съм твърдял такова нещо.
    — О, я стига, приятел. Двамата с началника Максуел ни подведохте с Джордж да повярваме в това.
    — Детектив Кори е нает от град Саутхолд като консултант по случая — поясни Макс.
    — Нима? — попита господин Наш и ме погледна. — Ти си детектив от отдел „Убийства“ в Ню Йорк, ранен на дванайсети април при изпълнение на служебните си задължения.
    В момента си в отпуск по болест.
    — Кой ти каза?
    Вечният миротворец господин Фостър се намеси.
    — Това не от значение, Джон. Просто искаме да установим кой какви пълномощия има.
    — Добре тогава — каза на господата Наш и Фостър Бет, — областта е в моята юрисдикция, случаят е мой и аз не на мирам никакъв проблем в присъствието на Джон Кори.
    — Чудесно — отвърна господин Фостър.
    Господин Наш не се присъедини към него и това ме накара да смятам, че той има проблем, което също беше чудесно.
    — Сега вече, след като знаем за кого работи Джон Кори, за кого работите вие?
    Наш помълча, после отвърна:
    — За ЦРУ.
    Благодаря. — Тя погледна Джордж Фостър и Тед Наш и им съобщи:
    — Ако някой от двама ви отново отиде на местопрестъплението, без да се регистрира, ще уведомя прокуратурата. Ще спазвате всички правила също като останалите, ясно ли е?
    Те кимнаха. Разбира се, нямаха никакво намерение да ги спазват.
    Пол Стивънс се върна при нас и каза:
    — Директорът още не е тук. От началника Максуел разбрах, че искате да разгледате част от острова, така че можем да ви разходим наоколо. Моля, последвайте…
    — Почакайте — прекъснах го аз и посочих към „Прун“.
    Това ваше ли е?
    — Да. Това е патрулна лодка.
    — Но не патрулира.
    — В момента сме пратили в морето друга.
    — Семейство Гордън там ли оставяха яхтата си?
    — Да. Добре, моля, последвайте…
    — Имате ли патрулни коли из острова? — попитах аз.
    Той очевидно не обичаше да го разпитват, но отговори:
    — Да, имаме патрулни коли из острова. — После ме погледна и нетърпеливо попита:
    — Други въпроси, детектив?
    — Да. Нормално ли е служителите да ходят на работа със собствени яхти?
    Той помълча секунда-две, после отвърна:
    — Когато стриктно спазвахме старата политика, това беше забранено. Сега правилникът е малко по-свободен, така че понякога служителите ни идват на работа със собствените си яхти. Предимно през лятото.
    — Семейство Гордън имаха ли официално разрешение да идват с яхта?
    — Те бяха висши служители и съзнателни учени — отвърна Стивънс.
    — Докато извършваха както трябва обеззаразяването и съблюдаваха правилника за безопасност, аз нямах нищо против да идват със собствената си яхта.
    — Разбирам. Някога идвало ли ви е наум, че семейство Гордън могат да използват яхтата си, за да изнасят оттук смъртоносни микроорганизми?
    Той се замисли за миг, после отговори уклончиво:
    — Това е работно място, не е затвор. Основната ми задача тук е да не допускам да проникват хора без разрешение.
    Ние вярваме на всичките си служители, но просто за да сме сигурни, те са били подложени на проверка от ФБР.
    Господин Стивънс си погледна часовника.
    — Нямаме много време. Последвайте ме.
    Качихме се на един бял микробус. Шофьорът носеше същата синя униформа като охраната и на кръста му висеше пистолет.
    Седнах зад него и потупах седалката до себе си за Бет, но тя, изглежда, пропусна жеста ми, защото седна на двойната седалка оттатък пътеката. Макс се намести зад мен, а господата Наш и Фостър заеха отделни места по-назад.
    Господин Стивънс остана прав и каза:
    — Преди да отидем в главната сграда, ще се разходим из Плъм Айланд, за да получите представа за него и по-пълно да разберете какво означава да охраняваш толкова голям остров с крайбрежна ивица около петнайсет километра и без ограда.
    — Какви лични оръжия виждам в кобурите на пазачите ви? — попитах.
    — Автоматични колтове армейски модел 45-и калибър — отвърна Стивънс, огледа се и попита:
    — Нещо интересно ли казах?
    — Според нас жертвите са убити с пистолет 45-и калибър — съобщи му Макс.
    — Бих искала да направя проверка на оръжията ви и да подложа всяко едно от тях на балистична експертиза — каза Бет.
    Пол Стивънс не реагира с ентусиазъм.
    — Колко такива пистолети имате тук? — продължи Бет.
    — Двайсет — отвърна той.
    — И вашият ли е такъв? — поинтересува се Макс.
    Стивънс потупа сакото си и кимна.
    — Винаги ли носите един и същ пистолет? — попита Бет.
    — Не. Просто всеки делничен ден взимам някой от оръжейната. — Шефът на охраната я погледна и рече:
    — Струва ми се, че ме разпитвате.
    — Не — отвърна тя, — само ви задаваме въпроси като на добронамерен свидетел.
    Ако ви разпитваме, ще го разберете.
    — Навярно би трябвало да оставим господин Стивънс да продължи с разказа си — обади се иззад мен господин Наш.
    — По-късно ще имаме време да разпитаме хората.
    — Продължавайте — каза Бет.
    — Добре — все още изправен, рече господин Стивънс.
    — Преди да продължим, ще ви кажа това, което винаги казвам на гостуващи учени, високопоставени личности и журналисти. — Той погледна към тъпата си папка, после задудна със зазубрен тон:
    — Плъм Айланд обхваща 840 акра предимно гори, малко пасища и обитаема територия, която ще видим по-късно. Островът се споменава в корабните дневници на първите холандски и английски мореплаватели. Холандците го кръщават така заради сливите, които растат по брега — на старохоландски „Пруйм Ейланд“, ако някой се интересува. Островът принадлежал на индианското племе монтаук и през 1654 година човек на име Самюъл Уайлис го купил от вожда Уайанданч. Уайлис и други заселници след него го използвали за паша на овце и едър добитък, което е доста иронично съвпадение, като се има предвид за какво се използва сега. Аз се прозях.
    — Така или иначе — продължи Стивънс, — на този остров нямало постоянни селища. Как тогава, бихте могли да попитате, заселниците са пасли добитъка на остров, който не е заселен?
    Според документите, през седемнайсети и осемнайсети век проливът между Ориент и Плъм Айланд бил толкова плитък, че при отлив добитъкът можел да го преплува. Към края на осемнайсети век ураган го направил по-дълбок и с това използването на острова за паша завършило. От началото на английското присъствие тук обаче той бил посещаван от пирати и корсари, които намирали изолираността му за много удобна.
    Неочаквано изпитах пристъп на паника. Бях затворен в капана на микробуса с този монотонен, безцветен кретен, който започна с Битието, едва бяхме стигнали до към хиляда и седемстотната, оставаха ни още три века, а проклетата кола дори не се движеше и аз не можех да си тръгна, без да използвам насилие. Какво бях направил, за да заслужа това? Вуйна Джун ме гледаше от небесата и ми се смееше до пръсване. Направо я чувах: „А сега, Джони, ако можеш да ми кажеш какво ти обясних вчера за индианците монтаук, ще ти купя фунийка сладолед“. Не, не, не! СТИГА!
    Стивънс продължаваше:
    — По време на революцията американските патриоти от Кънектикът използвали острова, за да организират нападения срещу твърдините на лоялистите в Саутхолд. После Джордж Вашингтон, който посетил Северния край…
    Запуших уши, но продължавах да чувам ниското му дуднене.
    Накрая вдигнах ръка и го попитах:
    Вие да не сте член на Пеконийското историческо дружество?
    — Не, но те ми помогнаха да съставя тази история.
    — Има ли брошура или нещо подобно, която да можем да прочетем по-късно, та да си спестите усилията за някой конгресмен?
    — Аз пък го намирам за очарователно — отвърна Бет Пенроуз.
    Господата Наш и Фостър издадоха някакви утвърдителни звуци.
    — Губиш гласуването, Джон — засмя се Макс.
    Стивънс отново ми се усмихна. Защо ми се струваше, че иска да извади 45-калибровия си пистолет и да изпразни пълнителя му срещу мен?
    — Ще трябва да ме изтърпите, детектив — каза той.
    — Така или иначе, имаме да убием малко време.
    — Стивънс продължи, но забелязах, че започна да говори по-бързо.
    — И така, в навечерието на испанско-американската война правителството купило 130 акра земя на този остров за целите на бреговата охрана и бил основан Форт Тери.
    По-късно ще видим изоставената крепост.
    Хвърлих поглед към Бет и видях, че внимателно гледа Пол Стивънс, очевидно погълната от разказа му. Докато я наблюдавах, тя се обърна към мен и очите ни се срещнаха. Бет изглеждаше засрамена, че съм я хванал да ме гледа. Тя бързо ми се усмихна и отново насочи вниманието си към Стивънс. Сърцето ми запрепуска. Бях се влюбил. Отново.
    Господин Стивънс продължаваше:
    — Трябва да отбележа, че тук на острова лежат повече от триста години история и че ако достъпът до него не беше забранен, доста археолози щяха да правят разкопки на обекти, които са почти непокътнати. В момента водим преговори с Пеконийското историческо дружество, за да видим дали ще постигнем съгласие за експериментални разкопки. Всъщност — прибави той — семейство Гордън членуваха в Пеконийското историческо дружество и осъществяваха връзката между министерството на земеделието, историческото дружество и някои археолози от щатския университет Стоуни Брук. Тримата открихме някои подходящи обекти, които според нас не биха влезли в разрез със сигурността.
    Съвсем неочаквано се заинтригувах. В разследването понякога се появяват дума, израз или име, които се повтарят и те карат да се замислиш над тях. Такова бе Пеконийското историческо дружество. Искам да кажа, че вуйна ми членуваше в него и носеше оттам брошури и бюлетини, организираха коктейли, срещи за събиране на средства, лекции и всякакви подобни глупости, и това е съвсем нормално. После в него се записват семейство Гордън, които някат чак толкова много общо с историята, а сега оберфюрер Стивънс го споменава в речта си. Интересно.
    Господин Стивънс продължаваше.
    — През 1929 година в Съединените щати избухва опустошителна шапна епидемия и министерството на земеделието открива първата си база на острова. С това започва неговата съвременна история по отношение на сегашната му мисия. Някакви въпроси?
    Имах няколко въпроса за това дали семейство Гордън не са обикаляли из острова надалеч от лабораторията, в която й е предполагало, че трябва да работят. Тези хора бяха хитри, заключих аз. Бързоходната яхта, после Пеконийското историческо дружество, след това версията с археологическите разкопки, така че да могат да разузнават навсякъде из острова. Съществуваше вероятност между тези неща Няма никаква връзка и всичко да е обикновено съвпадение. Но аз не вярвам в съвпаденията. Не вярвам да се случва често хобито на двама нископлатени учени от Средния Запад да са скъпите бързоходни яхти, археологията и местните исторически дружества. Тези неща не се връзваха с финансите, личностите и темпераментите или с предишните интереси на Том и Джуди Гордън. За съжаление въпросите, които имах към господин Стивънс, не можеха да се зададат, без да издам повече, отколкото исках да получа.
    Господин Стивънс продължаваше да разказва за министерството на земеделието, тъй че имах възможност да се изключа и да се заема с малко мислене. Сетих се, че преди да спомене за археологическите интереси на Том и Джуди, Стивънс каза нещо друго, което беше отекнало в мозъка ми. Представете си звукова вълна, която се движи през водата — вълната се сблъсква с нещо и праща сигнал обратно в слушалките. Нещо от думите на Стивънс прати такъв обратен сигнал, но тогава бях толкова отегчен, че го пропуснах, и сега исках да си го спомня, но не можех.
    — Добре, сега ще пообиколим острова — съобщи Стивънс.
    Шофьорът се събуди и превключи на скорост. Пътната настилка бе добра, но не се виждаха други превозни средства и хора.
    Заобиколихме покрай огромната централна сграда и господин Стивънс ни посочи водонапорната кула, станцията за обеззаразяване на каналните води, електростанцията, ремонтните работилници и парната станция. Очевидно центърът имаше абсолютно независими поддържащи системи, коет, о отново ме накара да си помисля за скривалището на отрицателния герой от един филм за Бонд, в който някакъв луд замисляше да унищожи планетата. Все пак бяхме дошли да вършим работа, а още не бяхме видели централната изследователска сграда отвътре.
    От време на време минавахме покрай постройки, за които господин Стивънс забравяше да спомене, и ако го попитахме, отговаряше „склад за бои“, „склад за хранителни стоки“ или нещо подобно. И те спокойно можеха да са такива, но той не ни изпълваше с такава увереност. Всъщност имах смътното усещане, че изпитва наслада от тези кретении със секретността и че си доставя удоволствие като ни подръпва каишките.
    С изключение на новата централна изследователска сграда, всички постройки бяха останали от военните. Вяха направени от червени тухли или железобетон и повечето от тях не се използваха. Някога това беше представлявало важен военен аванпост, една от многото крепости, пазили Ню Йорк от вражески флот, който така и не се бе появил. Стигнахме до група бетонни постройки. Циментовата настилка беше прорасла с трева.
    — Голямата сграда се нарича „257“ — съобщи Стивънс, — както е била обозначена едно време от военните. Допреди няколко години това беше основната лаборатория. След като се преместихме, ние я обеззаразихме с отровен газ и после я запечатахме завинаги, просто в случай, че нещо там е оживяло.
    В продължение на няколко секунди никой не се обади, после Макс попита:
    — Това не беше ли лабораторията, която веднъж имаше проблеми с изтичане на опасни вещества?
    — Случило се е преди аз да постъпя тук — отвърна Стивънс, погледна ме и ми прати восъчната си усмивка.
    — Ако искате да надникнете вътре, детектив, мога да ви дам ключа.
    Усмихнах му се в отговор и попитах:
    — Мога ли да ида сам?
    — Това е единственият начин да влезете в 257. Никой няма да дойде с вас.
    Наш и Фостър се захилиха. Божичко, не се бях забавлявал така, откакто се подхлъзнах в някаква тиня и се приземих върху десетдневен труп.
    — Виж, Пол, ще ида, ако дойдеш и ти — отвърнах аз.
    — Нямам особено желание да умра — отбеляза Стивънс.
    Когато микробусът се приближи до Сграда 257, видях, че някой е нарисувал с черно върху бетона огромен череп с кръстосани кости и ми хрумна, че тази мъртвешка глава всъщност има две значения — Веселият Роджър, пиратското знаме, което семейство Гордън бяха развели на мачтата си и което в същото време бе символ за отрова или зараза. Загледах се в черния череп на фона на бялата стена и когато се извърнах, образът продължаваше да е пред очите ми. Когато погледнах към Стивънс, мъртвешката глава се наложи върху лицето му — и черепът, и шефът на охраната се хилеха. Разтърках очи, докато оптичната илюзия постепенно не изчезна. Господи, ако не беше посред бял ден и наоколо нямаше цял куп хора, това можеше да е ужасно.
    — През 1946-а — продължи Стивънс — Конгресът отпуска пари за изграждане на изследователски център. Според закона някои заразни болести не могат да се изследват в континенталните части на Съединените щати. Това е било необходимо в дните, когато биологичните предпазни мерки не са били много усъвършенствани. И така, Плъм Айланд, който вече изцяло бил държавна собственост и владението над който си поделяли министерствата на земеделието и отбраната, бил естествен център за изследване на екзотични болести по животните.
    — Искате да кажете, че тук се изследват само болести по животните, така ли? — попитах аз.
    — Тоест че това ще е най-обикновен ветеринарен център?
    — Точно така.
    — Господин Стивънс, макар да се тревожим, че семейство Гордън може да са откраднали шапен вирус, който е в състояние да унищожи едрия добитък в Съединените щати, Канада и Мексико, това не е причината да сме тук. В плъмайландската лаборатория изследват ли се болести, които могат да заразяват и хора?
    — Ще трябва да зададете този въпрос на директора доктор Цолнър.
    — Но сега го задавам на вас.
    Стивънс се замисли за миг, после отговори:
    — Казвам това… заради съвпадението, че министерството на земеделието е поделяло владението на острова с армията. Носеха се много слухове, че това било център за биологично оръжие. Предполагам, че всички го знаете.
    — Има много доказателства, че в разгара на студената война химическите части на армията са разработвали тук болести, за да унищожат целия добитък в Съветския съюз. — каза Макс.
    — И дори аз зная, че антраксът и другите животински болести могат да се използват като биологични оръжия срещу хора. Вие също го знаете.
    Пол Стивънс прочисти гърлото си, после обясни:
    — Не исках да кажа, че тук не са се извършвали никакви проучвания на биологични оръжия. Известно време в на чалото на 50-те години определено е имало такова нещо.
    Но от 1954-та насам биологичните оръжия преминаха към отбранителната доктрина. Това означава, че армията само разработва начини да не допусне добитъкът ни целенасочено да бъде заразен от другата страна. — После прибави:
    — Няма да отговарям на повече въпроси от този род, но ще кажа, че преди няколко години руснаците пратиха тук група специалисти по биологични оръжия и те не откриха нищо, което да предизвика безпокойството им.
    Винаги съм смятал, че взаимните военни инспекции са все едно заподозрян в убийство да ми показва къщата си. „Не, детектив, в килера няма нищо интересно. А сега, нека ви покажа задния си двор.“
    Микробусът излезе на тесен чакълест път и господин Стивънс продължи с наизустените си пояснения, като завърши с думите:
    — И така, от средата на 50-те години Плъм Айланд не съмнено е най-модерният център в света за изследване, лекуване и предотвратяване на болести по животните. — Той ме погледна.
    — Не беше толкова зле, нали, детектив Кори?
    — Оцелявал съм и от по-лоши неща.
    — Добре. Сега ще оставим историята и ще идем да поразгледаме. Точно пред нас се намира старият фар. Заповед за изграждането на първия на това място е била издадена лично от Джордж Вашингтон. Този тук е построен в средата на 50-те години на миналия век. Вече не се използва и е историческа забележителност.
    Погледнах през прозореца към каменната постройка, заобиколена от тревист участък. Фарът повече приличаше на двуетажна къща с издигаща се от покрива й кула.
    — Използвате ли го за цели, свързани с охраната? — попитах.
    Той ме погледна и отговори:
    — Винаги по работа, нали? Е, понякога, когато времето е прекалено лошо за хеликоптери или лодки, поставям там хора с телескоп или устройство за нощно виждане. В такива случаи фарът е единствената ни възможност за пълно наблюдение. Интересува ли ви нещо повече?
    — Не, засега това е всичко.
    Микробусът излезе на друг чакълест път. Сега се движехме на изток покрай северния бряг. Крайбрежната ивица се падаше от лявата ни страна, а кривите дървета от дясната. Забелязах, че плажът е много приятен, покрит с пясък и скали, на практика девствен и ако се изключеха микробусът и пътят, човек би могъл да си представи, че е холандец или англичанин от хиляда шестстотин и някоя си, че е стъпил за пръв път на този бряг и се разхожда по мажа, опитвайки се да измисли как да изхвърли индианките от острова.
    Ето го пак онова усещане, че пропускам нещо. Но какво? Понякога, ако не насилваш нещата, то просто се връща ст само себе си.
    Стивънс дуднеше за екология и за поддържане на острена доколкото е възможно в първобитния му вид, и докато си приказваше, над нас прелетя хеликоптерът в търсене на елен, който да убие.
    Пътят в общи линии следваше брега и нямаше много за гледане, но останах впечатлен от самотата, от мисълта, че пук няма жива душа и че едва ли можеш да срещнеш някого на плажа или по пътищата, които очевидно не отиваха наникъде и нямаха друга цел, освен онзи, който свързваше ферибота и централната сграда.
    Сякаш прочел мислите ми, господин Стивънс каза:
    — Всички тези пътища са построени от армията, за да свързват Форт Тери с крайбрежните батареи. Сега ги използват еленовите патрули, но иначе са пусти. Откакто събрахме всички изследователски лаборатории в една сграда, по-голямата част от острова опустя.
    Дойде ми наум, че еленовите патрули и охраната, разбира се, са едно и също. Хеликоптерите и лодките спокойно можеха да търсят плуващи елени, но в същото време следяха за терористи и други лоши актьори. Имах неприятното усещане, че на това място не е невъзможно да се проникне. Но това не бе мой проблем и аз бях тук поради съвсем друга причина.
    До този момент островът не ми изглеждаше толкова зловещ, колкото очаквах. Всъщност изобщо не знаех какво да очаквам, но подобно на много места с лоша слава, Плъм Айланд не изглеждаше толкова зле, щом веднъж го видиш.
    На географските и навигационните карти обикновено островът се представяше без никакви особености — без пътища, нищичко за Форт Тери, нищо освен думите: „Плъм Айланд — Център за болести по животните — правителство на САЩ — достъп забранен“. И островът се оцветяваше в жълто — цветът на предупреждението. Не беше особено гостоприемно, даже на картите. И ако го видиш от морето, както на няколко пъти го бях виждал заедно с Том и Джуди, той изглеждаше забулен в мъгли, макар да се чудя каква част от тях са били истински и колко — плод на фантазията.
    И ако стигнеш чак дотам, че да си го представиш, в съзнанието ти изплува онзи, сякаш излязъл от творба на По образ на остров Туле4, мрачен пейзаж с мъртъв добитък, подпухнал и гниещ по полята, лешояди, разкъсващи труповете, после самите те умиращи от заразената мърша.
    Това си представяте, ако изобщо се замислите. Но до този момент островът изглеждаше слънчев и приятен. Опасността тук, истинският ужас, бе затворен в биолабораториите, в зони три и четири и в най-страшния Храм на смъртта, зона пет. Предметни стъкълца, епруветки и петрита, пълни с най-опасните и екзотични форми на живот, развили се на планетата. Ако бях учен и гледах всичко това, можех да се замисля за Бог — не за Неговото съществувание, а за Неговите намерения.
    Във всеки случай това беше горе-долу най-дълбоката мисъл, на която бях способен, без да рискувам да ме заболи главата.
    — Как разбират яхтите, че не трябва да спират тук? — попита Бет.
    — По всички карти има предупреждения — отвърна господин Стивънс. — Освен това навсякъде по брега има знаци. А и патрулите могат да се справят с яхтите.
    — Какво правите с нарушителите? — попита Бет.
    — Предупреждаваме ги повече да не се приближават до острова — отвърна Стивънс. — Повторните нарушители се задържат и се предават на началника Максуел. — Той погледна към Макс. — Нали така?
    — Точно така. Пращате ни по един-двама на година. Пол Стивънс се опита да се пошегува:
    — Само елените ги застрелват веднага. — После стана сериозен и поясни:
    — Слизането на хора на острова не застрашава сигурността. Както вече казах, не искам да оставям впечатлението, че Плъм Айланд е заразен. Този микробус например не е херметично затворен. Но заради близостта на лабораториите предпочитаме на острова да не идват свободно хора и животни.
    Не успях да се въздържа и отбелязах:
    — От онова, което виждам, господин Стивънс, някоя нощ тук спокойно може да пристигне цял кораб с не чак толкова опитни терористи, които да се справят с неколцината ви пазачи и да отмъкнат от лабораториите всевъзможни ужасни неща или да вдигнат всичко във въздуха, като по този начин пуснат на свобода смъртоносни бацили. Всъщност, когато заливът замръзне, дори не им трябва кораб — вие сте свързани с континента.
    — Мога само да кажа, че тук има повече охрана, отколкото виждате — отвърна той.
    — Надявам се.
    — Можете да разчитате на това. — Стивънс ме погледна и попита:
    — Защо някоя нощ не опитате сам?
    Обичам предизвикателството, затова отговорих:
    — Обзалагам се на сто долара, че мога да вляза в кабинета ви, да открадна гимназиалната ви диплома от стената и на следващата сутрин да я окача в моя офис.
    Господин Стивънс продължи да ме гледа с неподвижното си восъчно лице. Ужас.
    — Нека ви задам въпроса, заради който сме дошли всички ние — продължих аз. — Възможно ли е Том и Джуди Гордън да са изнесли микроорганизми от острова? Кажете ни истината.
    — На теория е възможно — отвърна Пол Стивънс.
    Никой в микробуса не се обади, но забелязах, че шофьорът изненадано обръща глава.
    — Но защо биха го направили? — попита господин Стивънс.
    — За пари — отвърнах аз.
    — Те наистина не изглеждаха такива — каза господинСтивънс.
    — Обичаха животните. Защо ще унищожават животни?
    — Може да са искали да унищожат хората, та животните да заживеят щастливо.
    — Абсурд — възрази Стивънс. — Семейство Гордън не са взели оттук нищо, способно да нарани което и да е живо същество. Залагам си работата за това.
    — Вече го направихте. А също и живота си.
    Забелязах, че Тед Наш и Джордж Фостър през цялото време не отварят уста. Разбрах, че са получили необходимата им информация много по-рано.
    Господин Стивънс отново насочи вниманието си към предното стъкло и каза:
    — Наближаваме Форт Тери. Тук можем да слезем и да поразгледаме наоколо.

9.

    Беше прекрасно утро. Пол Стивънс ни разведе из крепостта.
    Форт Тери нямаше стени и всъщност приличаше на изоставен град. Мястото се оказа неочаквано колоритно с тухления си затвор, стара трапезария, напомняща на лабиринт, двуетажна тухлена казарма с веранда, къщата на коменданта, няколко други сгради от началото на века и бяла дървена черква на хълма.
    Господин Стивънс посочи към друга тухлена постройка и съобщи:
    — Това е единствената сграда, която все още се използва пожарната.
    — До лабораторията е доста далече — отбеляза Макс.
    — Да — съгласи се Стивънс, — но новата лаборатория на практика е абсолютно безопасна и има собствена вътрешна пожарна система. Пожарните коли тук се използват най-вече за пламнали храсталаци и пожари в сгради, в които няма опасни микроорганизми. Макс, който бе прекарал целия си живот в близост до този остров, каза:
    — Но в резултат на пожар или ураган могат да се повредят генераторите, които филтрират опасните зони. Нали така?
    — Всичко е възможно. Но някои хора живеят близо до ядрени реактори. Съвременният свят е пълен с невъобразими ужаси — химични, биологични и ядрени кошмари всеки момент могат да разчистят терена за следващите еволюирали видове.
    Погледнах го с нов интерес. Хрумна ми, че е луд. Пред казармата имаше окосен участък, който стигаше до водата, където се клатеха ята диви гъски.
    — Това е бил плацът. — обясни Стивънс. — Поддържаме тревата, за да се виждат от въздуха бетонните букви: „Плъм Айланд — забранена зона“. Не искаме да кацат всякакви малки самолети. — Той се пошегува:
    — Този знак държи на разстояние въздушните терористи.
    Поразходихме се и шефът на охраната каза:
    — Преди да построим централната сграда, голяма част от административните офиси бяха тук, във Форт Тери. Сега почти всичко — лаборатории, охрана, складове, администрация и животни — е под един покрив, което е много добре от гледна точка на сигурността. — Той се обърна към мен.
    — Така че дори да бъде елиминирана външната охрана, централната сграда на практика е непревземаема.
    — Наистина ме изкушавате — отвърнах аз.
    Господин Стивънс отново се усмихна. Ужасно ми харесваше да ми се усмихва.
    — За ваша информация — каза той, — завършил съм щатския колеж в Мичиган и дипломата ми виси на стената зад бюрото ми, но вие никога няма да я видите.
    Усмихнах му се в отговор. Господи, обичам да вбесявам хората, които ме дразнят. Харесвах Макс, харесвах Джордж Фостър, обичах Бет, но не харесвах Тед Наш и Пол Стивънс. Да харесвам трима от петима души за мен бе наистина добър резултат — четири от шест, ако броях и самия себе и. Така или иначе, не мога да понасям лъжци, кретени, пуяци и изроди. Струва ми се, че преди да стрелят по мен, бях по-толерантен. Трябва да питам Дом Фанели.
    Старият плац рязко свършваше със стръмна урва към скалистия плаж долу и ние се оказахме застанали на ръба над морето. От гледката можеше да ти секне дъхът, но тя подчертаваше самотата на Плъм Айланд, неземния му вид и чувството за изоставеност, характерно за островите изобщо и за този остров в частност. Това трябва да е била много изолирана крепост, изключително отегчителен аванпост, в който не е имало какво друго да правиш, освен да съзерцаваш морето. Навярно артилеристите биха приветствали гледката на вражеска армада.
    — Точно на този бряг всяка година в края на есента идват тюлените — поясни Стивънс.
    — Стреляте ли по тях? — попитах.
    — Разбира се, че не. Стига да си стоят на брега.
    Докато се връщахме, Стивънс насочи вниманието ни към голяма скала на края на плаца. В един от процепите й се виждаше ръждиво гюле.
    — Датира горе-долу от времето на революцията — английската или американската — каза той. — Това е едно от нещата, които изкопаха семейство Гордън.
    — Къде са го намерили?
    — Някъде наблизо, предполагам. Двамата копаха много около тюленовия плаж и край плаца.
    — Нима?
    — Очевидно имаха усет къде да копаят. Откриха толкова муниции за мускети, че да въоръжат цял полк.
    А стига бе! Продължавайте, господин Стивънс.
    — Използваха металотърсач.
    — Добра идея.
    — Това е интересно хоби.
    — Наистина. Вуйна ужасно обичаше да копае. Не знаех, че семейство Гордън са се занимавали с това. Не съм виж дал нито една от находките им.
    — Хм, трябваше да оставят всичко тук.
    — Заради заразата ли?
    — Не. Защото територията е федерална.
    Това беше интересно и Наш и Фостър започваха да се заслушват, което не се покриваше с намеренията ми, затова промених темата:
    — Струва ми се, че шофьорът се опитва да привлече вниманието ви.
    Стивънс се обърна, но шофьорът просто зяпаше ято гъски. Стивънс си погледна часовника.
    — Е, хайде да видим и останалата част от острова, после имаме среща с доктор Цолнър.
    Качихме се в микробуса и потеглихме на изток към изгряващото слънце, към онази част, която приличаше на извития кокал на свинската пържола. Плажът бе великолепен, повече от три километра чист, неотъпкан пясък, плискай от сините води. Никой не говореше пред тази величествена природна гледка. Даже аз.
    Все още изправен, Стивънс от време на време ме поглеждаше и аз му се усмихвах. Той ми се усмихваше в отговор. Усмивката му наистина не беше приятна.
    Накрая микробусът спря в тесния край на острова и господин Стивънс съобщи:
    — Това е крайната точка, до която можем да стигнем с колата. Сега ще повървим пеш.
    Всички слязохме и се оказахме насред удивителни стари развалини. Накъдето и да погледнех, виждах масивни бетонни укрепления, обрасли с пълзящи растения и храсти — амбразури, бункери, артилерийски гнезда, складове за боеприпаси, тунели, тухлени и бетонни проходи и огромни, деветдесетсантиметрови стени с ръждиви железни врати.
    — Един от тези подземни проходи води до тайна лаборатория и в нея пленени нацистки учени продължават да работят по абсолютния, неунищожим вирус, който ще изтрие човечеството от лицето на земята — каза Стивънс.
    Остави ни да смелим думите му секунда-две, после продължи:
    — В друга подземна лаборатория се съхраняват останките на четирима извънземни, открити при катастрофата на НЛО в Розуел, Ню Мексико.
    Отново последва мълчание. Накрая аз се обадих:
    — Може ли първо да видим нацистите?
    Всички се засмяха — като че ли.
    Господин Стивънс ни прати очарователната си усмивка и рече:
    — Това са два от абсурдните митове, свързани с Плъм Айланд. Хората непрекъснато съобщават, че виждат странна на вид летателна машина, която се приземявала и излитала от плаца посред нощ. Твърдят, че тук били създадени СПИН и Лаймската болест. — Огледа се и каза:
    — Предполагам, че старите укрепления с всички тези подземни проходи и помещения могат да въздействат върху нечие богато въображение. Спокойно можете да разгледате наоколо.
    Идете където пожелаете. Ако намерите извънземни, моля, съобщете ми. — Той отново се усмихна. Имаше наистина странна усмивка и си помислих дали самият той не е извънземен. — Но разбира се, никой не трябва да се отделя от групата. Всеки от вас трябва постоянно да е пред погледа ми.
    Това не се съгласуваше много добре с „Идете където пожелаете“, но беше достатъчно близо. И така, Джон, Макс, Бет, Тед и Джордж се върнаха в юношеството си и се позабавляваха като се катереха из развалините, изкачваха се по стълбища, прескачаха парапети и така нататък, без да се отделят от господин Стивънс. По едно време тръгнахме по дълъг тухлен проход, който се спускаше към две стоманени врати. Те бяха открехнати и всички влязохме. В помещението бе тъмно, студено, влажно и навярно пълно с пълзящи гадинки.
    Стивънс ни последва и каза:
    — Оттук се стига до огромен склад за боеприпаси. — Гласът му отекна в черната празнота. — На острова е имало теснолинейка, която превозвала муниции и барут от пристанището до тези подземни помещения. Това е много сложна система.
    Но както можете да се убедите, сега е напълно изоставена. Тук няма нищо тайно. Ако имах фенерче, бихме могли да идем още по-нататък и щяхте да видите, че тук нито живее, нито работи, нито пък си играе някой. Никой не е и погребан долу.
    — Тогава къде са нацистите и извънземните? — попитах аз.
    — Преместих ги във фара — отвърна господин Стивънс.
    — Но можете да разберете загрижеността ни, че семейство Гордън са били в състояние да — си направят тайна лаборатория на такова място — продължих да настоявам аз.
    — Както казах — отговори той, — не подозирам семейство Гордън в нищо. Но тъй като повдигате този въпрос, наредих на хората си да претърсят целия този комплекс. Освен това из целия остров има деветдесетина надземни изоставени военни сгради. Имаме доста да претърсваме.
    — Пратете шофьора за няколко фенерчета — казах аз. — Бих искал да поразгледам тук долу.
    В мрака настана тишина, после Стивънс отвърна:
    — След като се срещнете с доктор Цолнър, можете да се върнете и да разгледате подземните помещения и проходи, ако желаете.
    Отново излязохме навън и шефът на охраната каза: — Последвайте ме.
    Последвахме го и излязохме на тесен път, който водеше към източния край на Плъм Айланд — краят на извития кокал.
    Докато вървяхме, Стивънс съобщи:
    — Ако се огледате, можете да видите други артилерийски съоръжения. Преди използвахме онези кръгли артилерийски гнезда за кошари, но сега всички животни се държат на закрито.
    — Струва ми се жестоко — отбеляза Бет.
    — Но е по-безопасно — възрази господин Стивънс.
    Накрая стигнахме до най-източната точка на острова, скала, издигаща се навярно на дванайсетина метра над осеяния с камъни плаж. Ерозията беше подровила един бетонен бункер и той лежеше на парчета в основата на скалата, а части от него се бяха срутили във водата.
    Гледката бе великолепна — наляво едва-едва се виждаше брегът на Кънектикът, а на около три километра право напред се мержелееше парче земя, наречено Грейт Гъл Айланд.
    Стивънс насочи вниманието ни на юг и каза: — Виждате ли онази купчина скали? Този остров се е използвал за артилерийски учения. Ако се занимавате с мореплаване, ще знаете, че не трябва да се приближавате до него заради неизбухналите снаряди и бомби в района. Нататък е северният бряг на Гарднърс Айланд — както знае началникът Максуел, това е частна територия на клана Гарднър и е забранен за посещения. Оттатък Грейт Гъл е Фишърс Айланд, който през седемнайсети век, подобно на Плъм, често е бил посещаван от пирати. И така, от север на юг са Пиратския остров, Чумния остров, Опасния остров и Частния остров. — Той се усмихна на остроумието си — в съответствие с него и усмивката му не бе широка.
    Изведнъж видяхме, че една от патрулните лодки заобикаля носа. Тричленният екипаж ни забеляза и един от мъжете вдигна бинокъла си. Предполагам, че позна Пол Стивънс, защото махна с ръка и шефът на охраната му отвърна.
    Погледнах надолу от скалата към плажа и забелязах, че по пясъка има хоризонтални червени ивици, като бял многопластов сладкиш с малинов пълнеж.
    Иззад нас извика мъжки глас и видях, че по тесния път се приближава шофьорът.
    — Останете тук — каза ни Стивънс и отиде да го пресрещне. Шофьорът му подаде клетъчен телефон. Това е моментът, в който водачът изчезва и ние виждаме, че микробусът се отдалечава, оставяйки Бонд сам с момичето, но тогава от водата се появяват водолазите, въоръжени с автомати, откриват огън, после хеликоптерът…
    — Детектив Кори?
    Беше Бет.
    — Да?
    — Какви са впечатленията ти до този момент?
    Забелязах, че Макс, Наш и Фостър се катерят из артилерийските съоръжения и каквито си бяха мъжкари, обсъждаха артилерийски обхвати, калибри и други мъжки въпроси.
    Бях сам с Бет.
    — Мисля, че си прекрасна.
    — Какво мислиш за Пол Стивънс?
    — Луд.
    — Какво мислиш за онова, което видяхме и чухме досега?
    — Групова обиколка. Но от време на време научавам по нещо.
    Тя кимна, после попита:
    — Какво ще кажеш за археологическите разкопки? Знаеше ли за това?
    — Не. Знаех за Пеконийското историческо дружество, но не и за археологическите разкопки тук. По същия начин Том и Джуди никога не са ми споменавали, че са купили един акър безполезна земя с изглед към Пролива.
    — Каква безполезна земя на Пролива?
    — Ще ти разкажа по-късно — отвърнах. — Всички тези малки парченца от мозайката, нали разбираш, като че ли ни насочват към наркотрафик, но е възможно и да не е така. Тук става нещо друго…
    Някога случвало ли ти се е да знаеш, че си чула нещо, но да не можеш да се сетиш какво точно?
    — В последно време не. Ами ти?
    — Да, постоянно ми кънти в главата. Като звукова вълна сблъсква се с нещо и се връща.
    — Като го чуеш следващия път, вдигни ръка.
    — Добре. Предполага се, че би трябвало да си почивам, а откакто те срещнах, постоянно ме смущаваш.
    — И ти не ми действаш успокоително. — Тя промени темата:
    — Нали знаеш, сигурността тук не е толкова добра, колкото си мислех, като се има предвид какво правят на този остров.
    Ако се занимаваха с ядрени оръжия, щеше да има много повече охрана.
    — Да. Външната охрана е слаба, но навярно в лабораторията е по-добре. А може би, както твърди Стивънс, тук има повече охрана, отколкото виждаме. Като цяло обаче имам усещането, че Том и Джуди са били в състояние да изнесат от острова каквото поискат. Само се надявам да не са искали нищо.
    — Ами, струва ми се, че по-късно днес или навярно утре ще разберем, че наистина са откраднали нещо и че ще ни кажат какво е то.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Ще ти обясня по-късно.
    — Обясни ми на вечеря.
    — Предполагам, че ще трябва да се примиря с това.
    — Наистина няма да е толкова зле.
    — Имам шесто чувство за лоши партии.
    — Аз съм добра партия. Никога не съм вадил пистолет на среща.
    — Е, значи рицарството не е изчезнало.
    Господин Стивънс се върна при нас и каза:
    — Вече можем да се връщаме при микробуса.
    След няколко минути отново бяхме в района с разрушените артилерийски укрепления.
    Забелязах, че един от стръмните склонове, върху който бяха издигнати укрепленията, наскоро е ерозирал и отдолу се е показала нова почва. Най-горният пласт имаше органичен състав, както би трябвало и да се очаква, а отдолу имаше бял пясък, което също беше нормално. Но следващият пласт имаше червеникави жилки, които приличаха на ръжда, после още пясък и накрая нова ръждивочервена ивица, също като на плажа. Обърнах се към Стивънс.
    — Хей, природата се обажда. Веднага се връщам.
    — Да не се загубите — без изобщо да се шегува, отвърна господин Стивънс.
    Заобиколих склона, взех някаква пръчка и започнах да ровя. Свалих чима, за да разкрия отдолу бяло-червения пласт. Взех шепа червеникавокафява почва и видях, че всъщност е глина, смесена с пясък и навярно с малко железен оксид. Много приличаше на пръстта по маратонките на Том и Джуди. Интересно.
    Изсипах пръстта в джоба си и се обърнах. Стивънс бе застанал зад мен и ме наблюдаваше.
    — Струва ми се, споменах, че нищо не може да напуска острова необеззаразено — каза той.
    — Струва ми се, че го споменахте.
    — Какво прибрахте в джоба си?
    — Хуя си.
    Стояхме и се гледахме. Накрая той заяви:
    — На този остров, детектив Кори, аз съм законът. Не вие, нито детектив Пенроуз, нито даже началникът Максуел или пък двамата господа с вас. — Стивънс ме прониза с ледените си очи. — Може ли да видя какво прибрахте в джоба си?
    — Мога да ви го покажа, но после ще трябва да ви убия — усмихнах се аз.
    Той обмисли възможностите си за миг, после стигна до правилното решение и каза:
    — Микробусът тръгва.
    Минах покрай него и Стивънс остана зад мен. Почти очаквах да прехвърли гарота около шията ми, да стреля в главата ми, да ми забие нож в гърба — но Пол Стивънс бе по-умен. Навярно по-късно щеше да ми предложи чаша кафе, заразено с антракс.
    Качихме се на микробуса и потеглихме. Всички бяхме заели предишните си места и Стивънс продължаваше да стои изправен. Микробусът се насочи на запад, обратно към района на кея и централната лаборатория. Разминахме се с пикап с двама мъже в сини униформи и с пушки.
    Общо взето, бях научил повече, отколкото очаквах, бях видял повече, отколкото предполагах, че ще видя, и бях чул достатъчно, за да ставам все по-любопитен. Бях убеден, че отговорът на въпроса защо са били убити Том и Джуди се крие на този остров. И както вече казах, щом откриех този отговор, щях да разбера и кой е убиецът.
    Джордж Фостър, който до този момент бе мълчал, попита:
    — Съвсем сигурен ли сте, че семейство Гордън са напуснали острова със собствената си яхта вчера по обяд?
    — Напълно. Според регистрационната книга сутринта двамата са работили в лабораторията, излезли са, минали са през душа и са взели микробус като този, с който са стигнали до кея. Най-малко двама от хората ми са ги видели да се качват на яхтата си, на „Спирохета“.
    — Някой от хеликоптера или от патрулната лодка видял ли ги е след излизането им в пролива? — попита Фостър.
    Стивънс поклати глава.
    — Не. Питах.
    — Има ли място по брега, където да може да се скрие лодка? — попита Бет.
    — Категорично не. На Плъм Айланд няма дълбоки заливи. Плажът е прав, освен изкуственото заливче, в което е фериботът.
    — Ако патрулната ви лодка беше видяла яхтата на семейство Гордън, закотвена някъде около острова, хората ви щяха ли да ги проверят? — попитах аз.
    — Не. Всъщност понякога двамата ловяха риба или плуваха край брега. Патрулите ги познаваха.
    Не ми бе известно Том и Джуди да са били такива страстни рибари.
    — Хората ви виждали ли са яхтата им закотвена край брега след мръкване — късно през нощта? — попитах аз.
    Стивънс се замисли за миг, после отвърна:
    — Веднъж ми докладваха за такова нещо. Двама от хора та ми в патрулната лодка споменаха, че един път през юли, някъде към полунощ, яхтата на семейство Гордън била за котвена близо до южния бряг. Моите хора забелязали, че яхтата е пуста, и осветили плажа с прожектори. Двамата били на пясъка… — Той прочисти гърлото си по начин, който загатваше какво са правили на плажа Том и Джуди.
    — Патрулната лодка ги оставила на мира.
    За миг се замислих за това. Том и Джуди бяха двойка, която би правила любов навсякъде, така че не беше необичайно да го правят на пустинен плаж. Да го правят на плажа на Плъм Айланд обаче, ме караше да вдигам и двете си вежди и пораждаше някои въпроси. Странно, веднъж си бях мечтал да се любя с Джуди на плискан от вълните плаж. Може би повече от веднъж. Всеки път, когато ми идваше наум тази мисъл, се зашлевявах през лицето. Мръсник, мръсник, похотливец, похотливец.
    Микробусът мина покрай кея на ферибота, после зави на север и спря на овална отбивка пред централната изследователска сграда.
    Заоблената фасада на новата двуетажна постройка беше от някакъв розово-кафяв камък. На моравата се издигаше голям знак с надпис „Министерство на земеделието“ и на стълб се вееше полуспуснато знаме.
    Слязохме от микробуса и Пол Стивънс каза:
    — Надявам се, че обиколката на Плъм Айланд ви е доста вила удоволствие и че сте останали с добри впечатления от мерките ни за сигурност.
    — Каква сигурност? — попитах аз.
    Господин Стивънс ме изгледа строго.
    — Всички, които работят тук, отлично съзнават потенциалната опасност. Всички сме отдадени на работата и се придържаме към най-високите стандарти за сигурност, които съществуват в тази област. Но знаете ли какво? Понякога системата се преебава.
    Тези неприлични думи точно от неговата уста като че ли изненадаха всички.
    — Добре — казах аз. — Но дали се е преебала вчера?
    — Съвсем скоро ще разберем. — Той си погледна часовника и продължи: — Добре, вече можем да влизаме. Последвайте ме.

10.

    Полукръглото фоайе на плъмайландската — лаборатория беше с мецанин, който заобикаляше централното стълбище. Вътре бе светло и просторно, приятно и приветливо. Обречените крави навярно влизаха отзад.
    На лявата стена висяха обичайните правителствени снимки — президентът, министърът на земеделието и д-р Карл Цолнър. Доста малко портрети за държавна институция, помислих си аз, което ме караше да смятам, че д-р Цолнър може би не е много далеч от Овалния кабинет.
    Така или иначе, вътре имаше регистрационно гише и трябваше да се запишем и да сменим сините си пропуски с бели табелки, които закачихме на шиите си с пластмасови верижки. Сериозна охранителна процедура — островът беше разделен на тази сграда и всичко останало. А в тази сграда се намираха зоните. Не трябваше да подценявам господин Стивънс.
    Привлекателна млада дама с пола до коленете се бе спуснала по стълбите преди да успея да огледам бедрата й. Представи се като Дона Алба, асистентка на доктор Цолнър, усмихна се и каза:
    — Доктор Цолнър ще дойде след малко. Междувременно ще ви разведа наоколо.
    Пол Стивънс се обърна към нас.
    — Ще използвам тази възможност да се отбия в кабинета си и да видя дали няма нещо ново. Дона добре ще се грижи за вас. — Шефът на охраната ме погледна и ми напомни:
    — Моля, в никакъв случай не се отделяйте от госпожа Алба.
    — Ами ако ми се наложи да ида до тоалетната?
    — Вече ходихте. — Той се заизкачва по стълбите и отиде, сигурен съм в това, да докладва на доктор Цолнър за петима нарушители.
    Огледах Дона Алба. Около двайсет и пет годишна, брюнетка, с хубаво лице и тяло, синя пола, бяла блуза и маратонки. Ако имате предвид ежедневното пътуване до работа с кораб и вероятността да ви се наложи да ходите някъде из острова, предполагам, че високите токчета не са практични. Всъщност, помислих си, ако обичате нормалното пътуване за работа и средния работен ден, Плъм Айланд няма да е за вас.
    Във всеки случай, Дона беше достатъчно привлекателна, за да си спомням, че пътува заедно с нас с ферибота в осем сутринта и че следователно не познава господата Наш и Фостър, и че следователно навярно не участва в нещо скрито-покрито.
    Така или иначе, Дона ни помоли да се представим, което и направихме, без да използваме никакви смущаващи професионални титли, като например „детектив от отдел «Убийства»“, „ФБР“ или „ЦРУ“.
    Тя се ръкува с всички ни и прати на Наш особена усмивка. Жените толкова зле преценяват характерите!
    — Добре дошли в изследователската лаборатория на Центъра за болести по животните Плъм Айланд — започна Дона.
    — Сигурна съм, че Пол ви е обяснил всичко, а също че изчерпателно ви е запознал с историята на острова и че ви е разходил из него… Семейство Гордън… Какъв ужас…
    Бет ме погледна и открила, струва ми се, слабо място в бронята на Плъм Айланд, отбеляза:
    — Джон и Макс са били добри приятели с Том и Джуди.
    Впих поглед в очите на Дона Алба и казах:
    — Признателни сме за помощта и съдействието, които получаваме от хората тук. — А до този момент това се състоеше от евтината туристическа обиколка на руините и пустошта, организирана ни от господин Стивънс. Но Дона трябваше да повярва, че може да говори свободно — не тук и в момента, разбира се, а когато й отидехме на гости вкъщи.
    — Ще ви поразведа наоколо. Последвайте ме — каза тя.
    Обиколихме фоайето и Дона ни показа различни неща по стените, включително статии и ужасни истории от целия свят за болестта „луда крава“, нещо, наречено „чума по едрия рогат добитък“, свинската чума и други страшни болести. Имаше карти, представящи епидемии на едно или друго, схеми, графики и снимки на крави с подути устни и точещи се лиги, на свине с ужасни открити рани. Човек не би могъл да си помисли, че е във фоайето на ресторант.
    После Дона насочи вниманието ни към вратите в задната част. Те бяха боядисани в специфичното предупредително жълто, като цвета на Плъм Айланд на картите, и изпъкваха на фона на фоайето, боядисано предимно в различни нюанси на сивото. На лявата врата имаше знак с надпис „Съблекалня — жени“, а на дясната — „Съблекалня — мъже“.
    И на двете врати пишеше: „Забранено за външни лица“.
    — Тези врати водят към лабораториите — съобщи Дона. — Фоайето и административните офиси всъщност представляват отделна сграда, макар да не изглежда така.
    Но на практика само двете съблекални свързват тази част тук с лабораториите.
    — Има ли други входове към лабораториите? — попита Макс.
    — Може да се влезе през сервизния вход, през който се вкарват животните, храната и всичко останало — отвърна Дона. — Но не можете да излезете оттам. Всичко и всички, които напускат района, трябва да минат през обеззаразителните процедури, които включват душовете.
    — Как, се изхвърлят останките от дисекциите? — попита господин Фостър.
    — През пещите или през специално определени канали, които водят до обеззаразителната станция. Това е — тези две врати, сервизният вход отзад, каналите, пещите и специални въздушни филтри на покрива, които улавят и най-малкия вирус.
    Всеки от нас се замисли по собствения си начин за жертвите и за тайното изнасяне на материали от лабораториите.
    Дона продължи:
    — Съблекалните са все още зона едно, както и това фоайе. Но когато продължите нататък, вие влизате в зона две и трябва да сте облечени в бели лабораторни дрехи. Преди да напуснете зона две, три или четири и да се върнете в зона едно, трябва да вземете душ. Душът спада към зона две.
    — Душът общ ли е за мъже и жени? — поинтересувах се.
    Тя се засмя.
    — Не, разбира се. — После прибави:
    — Разбрах, че всички имате разрешение да влезете в зони две, три и четири, ако желаете.
    Тед Наш й отправи тъпата си усмивка и каза:
    — Вие ще ни придружите ли? Тя поклати глава.
    — Не ми плащат за това.
    Нито пък на мен за долар на седмица.
    — Защо не ни е позволено да влизаме в зона пет? — попитах.
    Тя ме изгледа донякъде изненадано.
    — В пет ли? Защо ви е да ходите там?
    — Не зная. Защото я има. Дона поклати глава.
    — Само десетина души имат право да влизат в зона пет.
    Трябва да си сложите нещо като космонавтски скафандри…
    — Семейство Гордън имаха ли право да влизат в зона пет?
    Тя кимна.
    Би трябвало да зададете този въпрос на доктор Цолнър. — Дона си погледна часовника. — Последвайте ме.
    — И не се отделяйте от мен — прибавих аз.
    Качихме се по стълбището. Аз вървях последен, защото болният ми крак започваше да се провлачва, а също защото исках да огледам краката и дупето на Дона. Зная, че съм свиня — спокойно бих могъл да се заразя със свинска чума.
    И така, започнахме обиколката на двете крила, които фланкираха двуетажното фоайе. Всичко беше боядисано в същите гълъбово или тъмносиви нюанси, които, предполагам, бяха изместили отвратително зеления цвят на по-старите ни федерални сгради. По стените на коридорите имаше снимки на бивши директори на лабораторията, учени и изследователи.
    Забелязах, че почти всички врати по дългите коридори са затворени и че имат номера, но на нито една от тях нямаше име или надпис за предназначението на помещението, освен на тоалетните. Добра система за сигурност, помислих си и отново останах впечатлен от параноичния ум на Пол Стивънс.
    Влязохме в научната библиотека. Някакви интелектуални типове се мотаеха сред етажерките или четяха по масите.
    — Това е една от най-добрите библиотеки от този вид в света — съобщи Дона.
    Не можех да си представя, че във вселената има още много библиотеки за болести по животните, но казах:
    — Леле!
    Тя взе от една дълга маса купчина брошури, листовки и други пропагандни материали и ни ги раздаде. Брошурите имаха заглавия от рода на „Свинската холера“, „Африканската свинска чума“, „Африканската конска болест“ и нещо, наречено „Болестта на подутата кожа“, от което, ако съдех по ужасните снимки в изданието, страдаше едно от старите ми гаджета. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да прочета материалите, затова попитах Дона:
    — Може ли да взема още две от брошурите за чумата по добитъка, моля?
    — Още две? Естествено… — Тя ми ги подаде. Наистина беше адски мила. После ни раздаде екземпляри от месечното списание, наречено „Селскостопански проучвания“, чиято корица представяше актуалната тема със заглавие „Сексуалните феромони при боровинковия червей“.
    — Дали ще се намери нещо, за да завия тези неща? — попитах.
    — Хм… а, вие се шегувате. Нали така?
    — Не се опитвайте да го възприемате прекалено сериозно — каза й Джордж Фостър.
    — Au contraire5, господин Фостър — би трябвало да ме възприемате много сериозно. Но ако бъркате тъпанарското ми чувство за хумор с небрежност или разсеяност, толкова по-добре.
    И така, продължихме евтината екскурзия, част втора. Видяхме аудиторията, после стигнахме до кафенето на втория етаж, прекрасно, чисто и модерно помещение с големи прозорци. Дона ни предложи кафе и седнахме на кръгла, маса в празното заведение.
    Побъбрихме малко, после тя каза:
    — Изследователите от лабораторията пращат в кухнята поръчките си за обяд по факса. Не си струва да взимат душ. Някой отнася всички поръчки в зона две и взима душ само той.
    Учените са всеотдайни, работят в лабораторията по осем-десет часа дневно. Не зная как го правят.
    — Поръчват ли си хамбургери? — попитах аз.
    — Моля?
    — Учените. Поръчват ли си в кухнята телешко, щунка, агнешко и такива неща?
    — Предполагам… Аз излизам с един от учените. Много обича пържоли.
    — И в същото време прави дисекции на мъртви и разложени крави?
    — Да. Предполагам, че се свиква.
    Кимнах. Том и Джуди също бяха правили дисекции и много обичаха пържоли. Странно. Искам да кажа, че аз просто не мога да свикна с миризмата на човешки трупове. Така или иначе, предполагам, че с животните е друго. Различни видове и прочее.
    Знаех, че това може би щеше да е единствената ми възможност да се отделя от стадото, затова погледнах към Макс и се изправих с думите:
    — До тоалетната.
    — Ей там е — каза Дона и посочи към вратата. — Моля ви, не излизайте от кафенето.
    Поставих ръка върху рамото на Бет, натиснах я, с което й показах, че трябва да остане с федералните, и казах:
    — Внимавай Стивънс да не се върне и да ми сипе антракс в кафето.
    Отидох в коридора с двете тоалетни. Макс ме последва и двамата застанахме пред вратите. Много по-вероятно беше да подслушват тоалетните, отколкото коридорите.
    — Могат да заявят, че са ни оказали пълно съдействие, че са ни развели из целия остров и цялата сграда, освен зона пет. Всъщност, за да обиколим всичко, ще са ни нужни няколко дни, а за да разпитаме персонала ще ни трябва седмица.
    Макс кимна и каза:
    — Налага се да приемем, че хората тук също като нас искат да разберат дали не липсва нещо. Трябва да им се доверим.
    — Даже да разберат или вече да знаят какво са открадна ли Том и Джуди, те никога няма да ни го кажат — отвърнах. — Ще кажат на Фостър и Наш.
    — И какво от това? Ние разследваме убийство.
    — Когато разбера какво и защо, бързо ще открия кой — отбелязах аз.
    — В обикновените случаи… в случаите, свързани с националната сигурност и така нататък, имаш късмет, ако изобщо ти кажат нещо. На този остров за нас няма нищо. Те контролират Плъм Айланд, работното място на жертвите. Навярно можем да разменим известна информация с Фостър и Наш. Но мисля, че на тях не им пука кой е убил семейство Гордън. Те искат да се уверят, че семейство Гордън няма да унищожи страната. Разбираш ли?
    — Да, Макс, разбирам. Но инстинктът ми на ченге ми подсказва…
    — Хей, ами ако заловим убиеца и не успеем да го изправим пред съда, защото в щата Ню Йорк не са останали живи дванайсет души за съдебни заседатели?
    — Престани с мелодрамата. — Замислих се за миг, послеказах:
    — Това може изобщо да не е свързано с бацилите.
    Обмисли възможността за наркотици.
    — Обмислил съм я. Версията ми допада.
    — Да. Наистина. Какво мислиш за Стивънс?
    Макс погледна над рамото ми и аз се обърнах. В коридора влизаше пазач в синя униформа.
    — Господа — каза той, — мога ли да ви помогна с нещо?
    Макс отклони предложението и двамата се върнахме обратно на масата. Щом пращат някого да прекъсне частен разговор, значи не могат да го подслушат.
    След няколко минути пиене на кафе и безсмислен разговор госпожа Алба отново си погледна часовника и съобщи:
    — Сега можем да разгледаме останалата част от крилото и после да идем в кабинета на доктор Цолнър.
    — Казахте същото и преди половин час, Дона — внимателно й напомних аз.
    — Тази сутрин той е много зает — отвърна тя. — Телефонът изобщо не престава да звъни. Вашингтон, пресата от цялата страна. — Дона изглеждаше удивена и изненадана.
    — Не мога да повярвам в онова, което приказват за семейство Гордън. Ни най-малко. Категорично.
    Всички напуснахме кафенето и се заскитахме из мътно-сивите коридори. Накрая, докато разглеждахме компютърната зала, ми писна и казах на Дона:
    — Бих искал да видя лабораторията, в която са работили жертвите.
    — Тя е в затворената зона. Навярно ще можете да я види те по-късно.
    — Добре. Ами кабинетът на Том и Джуди тук, в административната част?
    Тя се поколеба, после отговори:
    — Можете да попитате доктор Цолнър. Той не ми каза да ви заведа в кабинета им.
    Не исках да ставам груб, затова погледнах Макс по начина, който ченгетата разбират — „Макс, сега ти си лошото ченге“.
    — Като началник на полицията на окръг Саутхолд, чиято част е островът — каза той, — искам да ни заведете в кабинета на Том и Джуди Гордън, чието убийство разследвам. Бедната Дона Алба изглеждаше така, като че ли ще припадне.
    — Всичко е наред — успокои я Бет. — Направете каквото иска началникът Максуел.
    Сега бе ред на господата Фостър и Наш и аз вече знаех какво ще кажат. Джордж Фостър се беше оказал голям хуй.
    — Заради характера на работата на семейство Гордън и вероятността в кабинета им да има документи…
    — Свързани с националната сигурност — услужливо вметнах аз, — и така нататък, и така нататък.
    Приятелчето Теди реши, че трябва да продължи разваления грамофон, и каза:
    — Семейство Гордън са имали достъп до секретна информация и следователно документите им се смятат за секретни.
    — Глупости.
    — Извинете ме, детектив Кори — сега говоря аз. — Той ме прониза с адски гадния си поглед и продължи:
    — В интересна съвместната работа обаче и за да избегнем споровете за юрисдикцията, аз ще проведа телефонен разговор, който, сигурен съм, ще ни осигури достъп до кабинета на семейство Гордън. Става ли?
    Всички кимнахме.
    Естествено, предишната нощ или рано тази сутрин вече бяха претърсили и изчистили из основи кабинета на семейство Гордън. Както беше казала Бет, ние щяхме да видим само онова, което те искаха да видим. Но трябваше да отдам дължимото на Джордж и Тед за това, че разиграваха целия този театър, като че ли наистина щяхме да открием в кабинета нещо интересно.
    Дона Алба, изглежда, се поуспокои и каза:
    — Ще телефонирам на доктор Цолнър. — Взе слушалката и включи интеркома. Междувременно Тед Наш извади мобифон, отдалечи се на известно разстояние, обърна се с гръб и започна да разговаря, или поне се правеше, че разговаря, с боговете от Националната сигурност във Великата столица на Смутената империя.
    Когато свърши с представлението, се върна при нас, смъртните, в същия момент, в който Дона завърши разговора си с доктор Цолнър. Тя кимна, че всичко е наред, и Наш направи същото.
    — Моля, последвайте ме — каза Дона.
    Последвахме я по коридора и се насочихме към източното крило на сградата покрай откритото стълбище, по което се бяхме качили. Стигнахме до стая 265 и Дона отвори вратата с универсален ключ.
    В кабинета имаше две бюра, всяко с компютър и модем, лавици и дълга работна маса, покрита с книги и листове хартия. Нямаше лабораторна оборудване — само канцеларски принадлежности, включително факс.
    Известно време разглеждахме бюрата на Том и Джуди, отваряхме чекмеджетата, прехвърляхме документи, но както казах, по-рано вече бяха изчистили кабинета. Във всеки случай хората, които са замесени в заговор, не го отбелязват на настолния си календар, нито пък си оставят уличаващи ги записки.
    И все пак човек никога не знае какво може да открие. Прерових картотеката им с телефонни номера и открих, че са познавали хора от целия свят, очевидно предимно учени. Погледнах на „Гордън“ и видях картичка на родителите на Том и имена на хора, които трябва да бяха сестра му, брат му и други членове на семейството. Всички в Индиана. Не знаех моминското име на Джуди.
    Погледнах на „Кори“ и открих собственото си име, макар че не си спомнях някога да ми са се обаждали от работа. Проверих на „Максуел, Силвестър“ и намерих служебния и домашния му номер. Отворих на „Уили, Маргарет“, но нея я нямаше и това не ме изненада. После погледнах на „Мърфи“, съседите на семейство Гордън, и ги открих. Едгар и Агнес, което беше логично. Открих „Тобен, Фредрик“ и си спомних как тримата с Том и Джуди бяхме отишли на дегустация във винарната на Тобен. Потърсих и намерих номера на Пеконийското историческо дружество и домашния номер на президентката му, някоя си Ема Уайтстоун.
    Погледнах на „Н“ — наркотрафикант, Педро — и на „К“ — колумбийски наркокартел — но безуспешно. Опитах на „Т“ — терористи — и на „А“ — арабски терористи — но постигнах същия резултат. Не видях „Стивънс“ или „Цолнър“, но реших, че за служителите на острова трябва да има отделна директория, от която възнамерявах да получа копие.
    Наш си играеше с компютъра на Том, а Фостър с този на Джуди. Навярно това беше единственото нещо, което сутринта не бяха успели да проверят докрай.
    Забелязах, че в кабинета на практика няма лични вещи, нито снимки, нито произведения на изкуството, нито дори нещо върху бюрата, което да не е служебно. Попитах Дона за това и тя отвърна:
    — Няма забрана за внасяне на лични вещи в зона едно. Но обикновено хората не носят много неща с ферибота, освен козметика и лекарства. Не зная защо. Всъщност в известни граници ние можем да получим всичко, каквото поискаме. В това отношение сме малко разглезени.
    — Ето къде отиват данъците ми.
    Тя се усмихна.
    — Трябва да ни задоволяват на този безумен остров.
    Приближих се до голямото табло на стената. Бет и Макс стояха пред него и четяха няколкото забити с карфици изрезки от вестници.
    — Това място вече е прочистено — така, че да не ме чуят федералните, казах аз.
    — От кого? — попита Макс.
    — Сутринта с Джон видяхме двете ни приятелчета да слизат от плъмайландския ферибот — отвърна Бет. — Вече са били тук да претърсят кабинета.
    Макс изглеждаше изненадан, после ядосан.
    — Проклятие… това е незаконно!
    — Ако бях на твое място, щях да оставя нещата така казах аз. — Но сам разбираш защо не съм в настроение.
    — Не съм забелязал, но сега аз съм вбесен.
    С най-сговорчивия си глас, Дона прекъсна разговора ни.
    — Вече малко изоставаме от графика. Навярно ще можете да се върнете тук по-късно.
    — Бих искала да се погрижите тази стая да бъде запечатана — отвърна й Бет. — Ще пратя хора от областната полиция и те ще я огледат.
    — Предполагам, под „оглед“ имате предвид, че ще вземете вещите в управлението — каза Наш.
    — Познахте.
    — Според мен е нарушен федерален закон и възнамеря вам да взема със себе си всички необходими ми веществени доказателства, които са федерална собственост, Бет — възрази Фостър. — Но ще се постарая да осигуря на съфолкската областна полиция достъп до тях.
    — Не, Джордж, аз ще взема всичко от този кабинет и ще се постарая да ти осигуря достъп до него — отсече Бет.
    — Да идем до дежурната стая — усетила напрежението, каза Дона. — После ще се срещнем с доктор Цолнър.
    Последвахме я до стая 237. Тя набра електронния код и отвори вратата към голямо помещение без прозорци.
    — Това е дежурната стая — съобщи Дона, — командният, контролен и комуникационен център на целия Плъм Айланд.
    Навсякъде покрай стените имаше маси и с гръб към нас седеше младеж, който разговаряше по телефона.
    — Това е Кенет Гибс, заместник на Пол Стивънс — представи ни го Дона. Днес той е дежурен. Кенет Гибс се обърна и ни махна с ръка.
    Разгледах помещението. По масите имаше три различни вида радиопредаватели и приемници, компютърен терминал, телевизор, два факса, телефони, мобифони, телетипи няколко други електронни джаджи. На тавана бяха монтирани две видеокамери.
    На стената висяка всевъзможни карти, радиочестоти, бележки, график за дежурствата и така нататък. Това бе работата на Пол Стивънс — командване, контрол и комуникации. Но не виждах врата, която да води към личния кабинет на шефа на охраната.
    — Оттук сме в директна връзка с Вашингтон и други изследователски центрове в целите Съединени щати, Канада, Мексико и света — каза Дона. — Освен това сме в контакт с центровете за контрол на болестите в Атланта. Имаме и пряка линия с пожарната служба и други ключови места на острова, както и с Националната метеорологична служба и много други управления и организации.
    — Като например с армията ли? — попитах аз.
    — Да. Особено с Бреговата охрана.
    Гибс остави телефона, дойде при нас и се представи.
    Беше висок мъж на трийсет и няколко години със сини очи и къса руса коса като шефа си, отлично изгладени панталони, риза и синя вратовръзка. На един от столовете бе окачен син блейзер. Бях сигурен, че Гибс е продукт на тукашната лаборатория, клониран от хуя на Стивънс или нещо подобно.
    — Мога да отговоря на всичките ви въпроси за този офис — каза той.
    — Имате ли нещо против да ни оставите за няколко минути насаме с господин Гибс? — обърна се Бет към Дона.
    Тя погледна към Гибс, който й кимна, и Дона излезе в коридора.
    Макс, единственият от групата, който живееше в близост до Плъм Айланд, имаше свои собствени цели и попита младежа:
    — Какво правите в случай, че към вас се приближава силен вятър или ураган?
    — През работно време се евакуираме — отвърна Гибс.
    — Всички ли?
    — Някои хора трябва да останат тук, за да наглеждат центъра. Например аз. Също господин Стивънс и още неколцина от охраната, няколко пожарникари, човек от поддръжката, за да сме сигурни, че генераторите и въздушните филтри няма да се повредят, и един-двама учени, които да наблюдават бацилите. Предполагам, че доктор Цолнър би искал да потъне заедно с кораба си. — Той се засмя.
    Може би просто си бях такъв, но не можех да проумея какво смешно има в това смъртоносни болести да се разпространят навсякъде. Гибс прибави:
    — В неработно време, когато островът е почти съвсем пуст, се налага да оставяме на острова ключови хора. В такъв случай трябва да откараме фериботите и другите си кораби в пристанищата за подводници в Ню Лондон, където ще са в безопасност. Подводниците излизат, в открито море и се потапят надълбоко, където пък те са в безопасност. — Той замълча, после заключи:
    — Знаем си работата. Готови сме за всякакви случайности.
    — Ако има проблем с изтичане на опасни биологични материали от лабораторията, ще бъдете ли любезни да ми съобщите? — попита Макс.
    — Вие може би ще сте първият, който ще разбере — увери го Гибс.
    — Зная това — отвърна Макс. — Но бих искал да го науча по телефона или по радиостанцията — а не като започна да кашлям кръв или нещо такова.
    Гибс като че ли малко се смути и каза:
    — В моя наръчник за стандартни процедури е указано на кого да телефонирам и в какъв ред. Вие сте сред първите.
    — Помолих тук да се инсталира предупредителна сирена, която да се чува на континента.
    — Ако ви съобщим, вие можете да включите сирена за цивилното население, ако желаете. Но не мисля, че ще има проблеми с изтичане на опасни вещества, така че въпросът е спорен.
    — Не, въпросът е, че това място ужасно ме, плаши и след като го видях, не се чувствам по-добре.
    — Няма за какво да се тревожите.
    Радвах се да го чуя и попитах:
    — Ами ако на острова проникнат въоръжени хора?
    — Искате да кажете терористи ли?
    — Да, искам да кажа терористи. Или още по-лошо, недоволни пощенски работници.
    Шегата не го развесели.
    — Е, ако нашите хора не успеят да се справят, ще повикаме Бреговата охрана. Точно оттук. — Той посочи с палец една от радиостанциите.
    — Ами ако първо превземат тази стая?
    — В сградата има друг команден център.
    — В мазето ли?
    — Може би. Мислех си, че разследвате убийство.
    Обичам да ми се репчат разни наемни ченгета.
    — Точно така — потвърдих аз. — Къде бяхте снощи в 17:30 часа?
    — Аз ли?
    — Вие.
    — О… чакайте да помисля…
    — Къде е автоматичният ви пистолет?
    — Хм… в чекмеджето ей там.
    — Скоро да сте стреляли с него?
    — Не… е, понякога ходя на стрелбището…
    — Кога за последен път видяхте семейство Гордън?
    — Чакайте да помисля…
    — Добре ли познавахте семейство Гордън?
    — Не много добре.
    — Някога сядали ли сте на чашка с тях?
    — Не.
    — На обяд? Вечеря?
    — Не. Казах…
    — Някога имали ли сте повод официално да разговаряте с тях?
    — Не… ами…
    — Е?
    — Няколко пъти. За яхтата им. Те обичаха да обикалят плажовете на Плъм Айланд. Понякога през почивните дни идваха тук и пускаха котва край пустинните плажове от към южния бряг на острова, после плуваха до брега и влачеха със себе си надуваем сал. На сала носеха нещата си за пикник. Това не беше проблем. Всъщност на четвърти юли организираме пикник за всички служители и семействата им. Само веднъж допуснахме да дойдат и външни лица, но трябваше да престанем с това поради финансови съображе ния…
    Опитах се да си представя такъв празничен излет, нещо като лаборатория, изнесена на чаршаф на плажа. Гибс продължаваше:
    — Семейство Гордън не водеха никого със себе си, което вече щеше да е нарушение. Но яхтата им представляваше проблем.
    — Какъв проблем?
    — Ами, през деня тя привличаше други яхти, които смятаха, че също могат да използват острова. А след мръкване представляваше опасност за патрулните ни лодки. Затова обсъдих с тях и двата проблема и се опитахме да ги решим.
    — Как се опитахте да ги решите?
    — Най-лесното решение щеше да е те да влизат в залива и да взимат някоя от колите ни до другия край на острова.
    Господин Стивънс не възразяваше, въпреки че това беше нарушение на правилника за използване на служебните превозни средства и така нататък. Във всеки случай, така щеше да е по-добре. Но те не искаха нито да влизат в залива, нито да взимат колите ни. Искаха да го правят по своя си начин — да стигат с яхтата си до брега и да плуват с надуваемия сал. Казаха, че така им било по-приятно. По-спонтанно и рисковано.
    — Кой командва този остров? Стивънс, Цолнър или семейство Гордън?
    — Трябва да угаждаме на учените, иначе се дразнят. Шегуваме се, че ако ядосаш или се скараш за нещо с учен, ще хванеш някоя тайнствена болест.
    Всички се подсмихнаха. Кенет Гибс продължи:
    — Така или иначе, успяхме да ги накараме да се съгласят да оставят включени навигационните си светлини и аз се погрижих хеликоптерите и лодките на Бреговата охрана да знаят за яхтата им. Освен това ги накарахме да обещаят, че ще хвърлят котва само там, където на брега има знаци „Забранена зона“. Това обикновено отблъсква страхливите.
    Замислих се за миг и попитах:
    — Имате ли такива проблеми и с други служители?
    — Не точно. Повечето нямат право да идват и да си отиват, когато си искат, а тези, които имат право, или нямат собствена яхта, или се задоволяват да ползват залива.
    — Какво са правили на острова семейство Гордън?
    Гибс сви рамене.
    — Предполагам, че са си устройвали пикници. Разхожда ли са се. Вижте, тук има на разположение почти деветстотин акра пустинна земя, която да се обикаля през почивните дни и след работно време.
    — Разбрах, че са били и любители археолози.
    — А, да. Много се скитаха из развалините. Събираха разни неща за плъмайландския музей.
    — Музей ли?
    — Е, обикновена изложба. Предполагаше се, че трябва е във фоайето, струва ми се. А сега е в мазето.
    — Какви са експонатите?
    — Предимно куршуми за мускети и върхове на стрели.
    Една халка за крава… месингово копче от униформа на континенталната армия, няколко дреболии от времето на испанско-американската война… стара бутилка от уиски…такива неща. Общо взето боклуци. Всички са каталогизирани и се съхраняват в мазето. Ако искате, можете да ги видите.
    — Може би по-късно — отвърна Бет. — Разбрах, че семейство Гордън са организирали официални разкопки. Знаете ли за това?
    — Да. Няма нужда разни хора от Стоуни Брук или Пеконийското историческо дружество да ровят из острова. Ноте се опитваха да решат въпроса заедно с министерството на земеделието и на вътрешните работи.
    Както разбирате, вътрешното министерство има последната дума за находките и всичко останало.
    — Не зи ли е идвало наум — попитах, — че семейство Гордън може да замислят нещо?
    Като например да изнесат материали от централната сграда и да ги скрият на плажа по време на така наречените археологически разкопки, и по-късно да ги вземат с яхтата си?
    Кенет Гибс не отговори. Аз настоях:
    — Идвало ли ви е наум, че пикниците и археологическите глупости са прикритие за нещо друго?
    — Ами… като се замисля… вижте, защо всички ме гледате така, сякаш е трябвало да подозирам нещо. Всички забравят, че онези двамата бяха златни. Можеха да правят каквото си поискат, освен да натикат лицето на Цолнър в купчина кравешки лайна.
    Нямам нужда от напътствия в понеделник сутрин. Върша си работата.
    Навярно си я вършеше. И между другото, отново изпитах онова усещане, че нещо ми убягва.
    — Виждали ли сте — лично вие или някой от хората ви — яхтата на семейство Гордън след като е напуснала залива вчера по обяд? — попита Бет.
    — Не. Питах.
    — С други думи, можете да сте сигурен, че вчера следобед яхтата не е била закотвена край този остров?
    — Не, не мога да съм сигурен.
    — На колко време лодките ви обикалят острова? — попита Макс.
    — Обикновено използваме една от двете лодки — отвърна Гибс. — Маршрутът й покрива тринайсет-четиринайсет километра около острова, така че с десетина-дванайсет възела пълната обиколка е от четирийсет минути до един час, освен ако не спрат някого за нещо.
    — Значи ако на около осемстотин метра от Плъм Айланд има яхта и човекът на борда наблюдава с бинокъл, може да види патрулната ви лодка — „Прун“, нали така? — попита Бет.
    — „Прун“ и „Плъм Пудинг“.
    — Та значи, човекът може да види една от патрулните лодки и ако е запознат с процедурата, ще знае, че разполага с четирийсет до шейсет минути, за да се приближи до брега, да слезе на плажа с гумения сал, да направи каквото иска и да се върне на яхтата, без някой да го види.
    — Възможно е, но забравяте хеликоптера и патрулните коли, които обикалят брега. Те действат абсолютно случайно.
    Бет кимна.
    — Ние обиколихме острова за около два часа и аз видях хеликоптера на Бреговата охрана и патрулната кола само веднъж.
    Същото се отнася и за патрулната ви лодка.
    — Както казах, те обикалят без система. Вие бихте ли рискували?
    — Бих могла — отвърна Бет. — Зависи за какво.
    — Освен това има лодки на Бреговата охрана — каза Гибс.
    — От време на време минават насам и ако искате да съм честен, имаме електронна апаратура, която върши повече то работа.
    — Къде са мониторите? — попитах и посочих с ръка наоколо.
    — В мазето.
    — Какво имате? Телевизионни камери? Сензори за движение? Или за шум?
    — Нямам право да ви кажа.
    — Добре — сложи край на разговора Бет. — Напишете ни името, адреса и телефонния си номер. Ще ви повикаме на разпит.
    Младежът изглеждаше раздразнен, но също и облекчен, че засега се е откачил. Изпитвах и силното подозрение, че Гибс, Фостър и Наш са се срещнали по-рано тази сутрин.
    Отидох да погледна схемите по стената до радиостанциите. Имаше голяма карта на източната част на Лонг Айланд, Пролива и южната част на Кънектикът. На картата се виждаха няколко концентрични кръгчета, в центъра на които беше Ню Лондон, Кънектикът. Приличаше на някоя от онези карти за атомно унищожение, които ти показват колко ще ти припари под задника в зависимост от това на какво разстояние от епицентъра се намираш. Забелязах, че Плъм Айланд е в последния кръг, което, предполагам, бе едновременно и добра, и лоша новина, в зависимост от това за какво се отнасяше картата. На нея не пишеше, затова попитах господин Гибс:
    — Какво е това?
    Той погледна къде му соча и отговори:
    — А, това е ядрен реактор в Ню Лондон. Тези кръгчета показват различните опасни зони в случай на експлозия или изтичане на радиация.
    Замислих се каква ирония се съдържа в това ядрен реактор в Ню Лондон да представлява опасност за Плъм Айланд, който от своя страна представлява опасност за всеки в Ню Лондон в зависимост от посоката на вятъра.
    — Мислите ли, че хората от ядрената електростанция имат карта, която показва опасността за тях в случай на авария на Плъм Айланд?
    Господин Гибс трябваше да се усмихне на шегата ми, макар че усмивката му беше странна. Гибс и Стивънс навярно упражняваха тази усмивка заедно.
    — Всъщност — каза младежът — хората от ядрената електростанция имат такава карта. Понякога се чудя какво ще се случи, ако земетресение предизвика изтичане на опасни биологични вещества и на радиация едновременно. Дали радиацията ще унищожи бацилите? — Той отново се усмихна. Странно, странно. После философски заключи:
    — Съвременният свят е пълен с невъобразими ужаси.
    Това май бе някаква плъмайландска мантра.
    — Ако бях на ваше място — услужливо му предложих аз, — щях да изчакам подходящ южен вятър и да пусна антракса. Да ги прецакате преди те да прецакат вас.
    — Да. Добра идея.
    — Къде е кабинетът на господин Стивънс? — попитах.
    — Стая 250.
    — Благодаря.
    Интеркомът иззвъня и по високоговорителя се разнесе мъжки глас:
    — Доктор Цолнър ще приеме гостите си сега.
    Всички благодарихме на господин Гибс за отделеното време и той ни благодари за посещението, с което всички излъгахме. Бет му напомни, че ще се срещне с него в офиса си.
    Излязохме в коридора при Дона и докато вървяхме, аз отбелязах:
    — На тези врати не са написани нито имена, нито длъжности.
    — Съображения за сигурност — напрегнато отвърна тя.
    — Кой е кабинетът на Пол Стивънс?
    — Стая 225 — каза Дона.
    Това за пореден път доказваше, че най-добрата сигурност е лъжата. Тя ни поведе към края на коридора и отвори вратата на стая 200.

11.

    — Моля, седнете — каза Дона. — Секретарката на доктор Цолнър Джун ще дойде след малко.
    Всички седнахме, а Дона остана права, докато чакахме Джун.
    След около минута през една странична врата влезе жена на средна възраст със строго изражение.
    — Джун, това са гостите на доктор Цолнър — съобщи Дона.
    Джун едва ни погледна и без да каже дума, седна на бюрото си.
    Дона ни пожела приятен ден и излезе. Забелязах, че нито за миг не ни оставят сами. Ужасно си падам по добрата система за сигурност, освен когато е насочена срещу мен.
    Във всеки случай, Дона вече ми липсваше. Тя наистина беше мила. На света има много мили жени, но от неотдавнашния ми развод и още по-неотдавнашното ми пребиваване в болницата и оздравяването ми аз не участвах в играта.
    Загледах се в Бет Пенроуз. Тя ме погледна, почти се усмихна, после се извърна.
    Тогава се загледах в Джордж Фостър. Той винаги изглеждаше спокоен. Реших, че зад празните му очи се крие остър ум. Поне се надявах.
    Силвестър Максуел нетърпеливо почукваше с пръсти по страничната облегалка на стола. Мисля, че в общи линии се радваше, че ме е наел, но навярно се чудеше как би могъл да контролира независим консултант, който обикновено е бесен на всички.
    Чакалнята бе боядисана в същото гълъбовосиво с тъмносиви орнаменти и сив килим като останалата част от сградата.
    Аз, по отношение на стая 250 — онова, което със сигурност знаех за стая 250, беше, че там не е нито Пол Стивънс, нито дипломата му. В стая 250 навярно имаше двайсет бесни кучета, които само чакаха да ме изядат. По отношение на стая 225 не бях сигурен… Нищо на този остров не бе такова, каквото изглеждаше, и на никого не можеше да се вярва напълно.
    — Вуйна ми се казваше Джун — съобщих на секретарката.
    Тя вдигна поглед от бюрото си и ме погледна.
    — Прекрасно име — продължих аз. — Напомня ми за късна пролет и ранно лято. Лятното слънцестоене, нали знаете?
    Тя продължаваше да ме гледа с присвити очи. Ужас. Казах на Джун:
    — Повикайте доктор Цолнър по интеркома и му кажете, че има десет секунди да ни приеме, иначе ще поискам заповед за арест заради възпрепятстване на правосъдието.
    Девет секунди.
    Тя натисна интеркома и съобщи:
    — Доктор Цолнър, моля, елате тук. Веднага.
    — Пет секунди.
    Вратата отдясно се отвори и се появи едър мускулест брадат мъж с бяла риза и бяла вратовръзка.
    — Да? — попита той. — Какъв е проблемът?
    Джун посочи право към мен и рече:
    — Той.
    Мускулестият ме погледна.
    — Да?
    Изправих се. Изправиха се и всички останали. Познах доктор Цолнър от снимките във фоайето и казах:
    — Прекосихме морето, пропътувахме много километри, докторе, и преодоляхме много пречки, за да ви открием, а вие ни се отплащате като ни ебавате.
    — Моля?
    — Да повикам ли охраната, докторе? — намеси се Джун.
    — Не, не. — Той погледна към гостите си и каза:
    — Ами, влезте, влезте.
    Ние влязохме, влязохме.
    Ъгловият кабинет на доктор Цолнър беше голям, но мебелите, стените и килимът бяха същите като навсякъде другаде. На стената зад бюрото висеше внушителен ред от неща в рамки. По другите стени имаше отвратителни абстрактни картини, истински боклук като онзи, който можете да видите в най-добрите музеи.
    Все още прави, ние се представихме, като този път посочихме длъжностите и професиите си. Стори ми се — и това също трябваше да е предположение, — че Цолнър вече се е срещал с Наш и Фостър.
    Всички се ръкувахме и Цолнър слънчево се усмихна.
    — Е, добре дошли — каза той. — Вярвам, че господин Стивънс и госпожа Алба са ви оказали съдействие?
    Говореше с лек акцент, навярно немски, ако името подсказваше нещо. Както вече отбелязах, директорът бе едър — по-скоро дебел, — имаше бяла коса, бяла брада а ла Ван Дайк и дебели очила. Доктор Цолнър ни покани да седнем:
    — Седнете, седнете. — И ние седнахме, седнахме. Той започна с думите:
    — Все още съм шокиран от тази трагедия. Нощес не можах да мигна.
    — Кой ви съобщи новината снощи, докторе? — попита Бет.
    — Господин Стивънс. Каза, че му телефонирали от полицията. Семейство Гордън бяха блестящи учени и колегите им много ги уважаваха. Надявам се, че бързо ще решите случая.
    — Ние също — отвърна Бет.
    — Освен това — продължи той, — искам да се извиня, че ви накарах да чакате. Цяла сутрин разговарям по телефона.
    — Предполагам, докторе, че са ви посъветвали да не давате интервюта — каза Наш.
    Цолнър кимна.
    — Да, да. Разбира се. Не, не съм дал никаква информация, но прочетох подготвеното изявление. Онова, което пристигна от Вашингтон.
    — Можете ли да ни го прочетете? — попита Фостър.
    — Да, разбира се, разбира се. — Той затършува из бюрото си, откри лист хартия, намести си очилата и започна да чете:
    — „Министърът на земеделието съжалява за трагичната смърт на доктор Томас Гордън и доктор Джудит Гордън, служители на Министерството на земеделието. Няма да се ангажираме с разсъждения относно обстоятелствата около тази смърт.
    Въпросите, свързани с разследването, трябва да се насочват към местната полиция, която по-добре може да им отговори.“
    Доктор Цолнър свърши с четенето на изявлението, което не казваше нищо.
    — Моля, пратете го по факса до саутхолдската полиция, за да можем да го прочетем на пресата вместо ФБР — каза Макс.
    — ФБР не участва в това разследване, началник — отвърна господин Фостър.
    — Така де. Забравих. Нито пък ЦРУ. — Той погледна Бет.
    — Ами областната полиция? Вие участвате ли?
    — Участваме и го ръководим — отвърна Бет, после се обърна към доктор Цолнър. — Можете ли да ни опишете задълженията на семейство Гордън?
    — Да… Те се занимаваха главно с… генетични изследвания. Генетично изменение на вируси, така че да не са в състояние да причиняват болести, но да могат да стимулират имунната система на тялото.
    — Ваксина ли? — попита Бет.
    — Да, нов вид ваксина. Много по-безопасна, отколкото използването на отслабени вируси.
    — А в процеса на работата си имаха ли достъп до всички видове вируси и бактерии?
    — Да, разбира се. Главно до вируси.
    Бет продължи, като премина към по-традиционни въпроси от разследването на убийство, отнасящи се до приятели, врагове, дългове, заплахи, връзки с колеги, запомнени разговори с покойните, как изглеждали през последната седмица и така нататък. Добри въпроси, но не особено съществени. И все пак трябваше да се зададат и непрекъснато щяха да се задават на почти всеки, когото бяха познавали Том и Джуди, а после на онези, които вече бяха разпитани, за да видим дали в заявленията им няма противоречия. Онова, което ни трябваше в този случай, ако се приемеше, че става въпрос за кражба на смъртоносни бацили, беше сериозен пробив, нещо, което да заобиколи процедурните глупости преди да е дошъл краят на света.
    Погледнах към абстракциите по стените и разбрах, че не са картини, а цветни снимки… имах чувството, че са болести — бактерии и прочее, заразили кръвта, клетките и всичко останало и фотографирани под микроскоп. Странно, но всъщност не бяха толкова страшни.
    Цолнър забеляза погледа ми, прекъсна отговора си на някакъв въпрос и каза:
    — Дори организмите, които причиняват болести, могат да са красиви.
    — Категорично — съгласих се аз. — Имам костюм с този мотив. Като онези зелени и червени неща ето там.
    — Нима? Това е филовирус — всъщност ебола. Мъртъв, разбира се. Тези малки неща могат да ви убият за четирийсет и осем часа. Лекарство за тях не е открито.
    — И те са тук, в тази сграда?
    — Навярно.
    — Ченгетата не обичат тази дума, докторе. Да или не?
    — Да. Но се съхраняват в безопасни условия — замразени и под ключ. При това тук се занимаваме само с маймунска ебола.
    Не с човешка.
    — Направили ли сте проверка на бацилите си?
    — Да. Но за да съм честен, трябва да кажа, че няма начин да преброим всички екземпляри. Освен това стои и проблемът някой да развъжда организми на тайно място.
    Да, да, зная какво искате да кажете. Вие смятате, че се мейство Гордън са взели някакви много екзотични и смъртоносни микроорганизми и че навярно са ги продали на… е, да речем, на чужда сила. Но мога да ви уверя, че те не биха го направили.
    — Защо?
    — Защото е прекалено ужасно дори само да си го помислиш.
    — Много успокоително — отбелязах аз. — Вече можем да се прибираме вкъщи.
    — Детектив Кори — каза доктор Цолнър, — ако имахте ключа за адските порти, щяхте ли да ги отворите?
    Ако го направите, трябва да тичате много бързо.
    Замислих се за това за миг, после отвърнах:
    — Щом отварянето на адските порти е толкова немислимо, защо тогава се нуждаете от ключалки?
    — Предполагам, за да се пазим от безумци — отвърна той.
    — Разбира се, семейство Гордън не бяха луди.
    Никой не отговори. Снощи всички бяхме минали през това десетки пъти, гласно или мислено.
    — Имам друга теория, която ще споделя с вас и която, струва ми се, още днес ще се окаже вярна — каза доктор Цолнър. — Чуйте я. Семейство Гордън, които бяха прекрасни хора, но малко лекомислени и ужасно небрежни с парите, са откраднали една от новите ваксини, над които работеха. Смятам, че са били по-напреднали с работата си, отколкото ни караха да вярваме. За съжаление, това понякога се случва в науката. Може да са си водили отделни бележки и дори да са имали отделни секвентивни телове-това са прозрачни плаки с генетично променени мутации, които вкарани в причиняващ болест вирус, се виждат като…нещо, което прилича на щрихкод.
    Всички мълчаха и той продължи:
    — И така, семейство Гордън може да са открили прекрасна нова ваксина за ужасна болест — животинска, човешка или и двете — да са запазили това откритие в тайна и да са събрали всичките си бележки, генетични телове и самата ваксина на някакво тайно място в лабораторията или в неизползвана сграда на острова. Целта им, разбира се, е била да продадат ваксината навярно на чужда фармацевтична фирма. Може би са имали намерение да напуснат плъмайландската лаборатория, да започнат работа в частна фирма и да се престорят, че са направили откритието там. После са щели да получат много прилична награда, възлизаща на милиони долари. А патентът би могъл да е десетки милиони долари, в зависимост от ваксината.
    Никой не се обади. Погледнах Бет. Всъщност тя беше предсказала всичко това, когато стояхме на скалата.
    Доктор Цолнър продължи:
    — Логично е. Не е ли? Хората, които работят с живота и смъртта, ще предпочетат да продават живот. Ако не за друго, защото е по-сигурно и по-изгодно. Смъртта е евтина. Аз бих могъл да ви убия със съвсем мъничко, антракс. Животът се предпазва и съхранява по-трудно. Затова, ако смъртта на семейство Гордън по какъвто и да било начин е свързана с работата им тук, връзката е такава, каквато ви я описах. Защо трябва да мислите за смъртоносни вируси и бактерии? Защо умовете ви работят по този начин? Както казваме ние, ако разполагаш единствено с чук, всичките ти проблеми приличат на гвоздеи. Нали?
    Е, но аз не ви обвинявам. Ние винаги мислим за най-лошото. Пък и работата ни е такава.
    Отново никой не се обади.
    — Ако семейство Гордън са извършили това, то е било неетично и също така незаконно — въздъхна доктор Цолнър. — А който и да е техният агент — техният посредник — той също е бил неетичен и алчен, а очевидно е бил и убиец.
    Очевидно милият доктор Цолнър внимателно бе премислил всичко.
    — Няма да е за първи път учени на държавна или корпоративна служба да откраднат собственото си откритие и да станат милионери. За гениите е много неприятно да виж дат как други правят милиони от тяхната работа. А залозите са много високи. Ако тази ваксина например може да се използва за широко разпространена болест като СПИН, значи говорим за стотици милиони долари. Даже милиарди за откривателите.
    Всички се спогледахме. Милиарди.
    Това не би могло да се случи тук. Нашата работа в този център се пази в пълна тайна, освен за научната общност. Семейство Гордън бяха малко прекалено показни за учени. Те бяха млади, искаха материални неща. Искаха американската мечта и определено я заслужаваха. Бяха блестящи, работеха много и не получаваха достатъчно. Затова са търсели компенсация. Чудя се само какво са открили и се притеснявам, че няма да си го върнем. Чудя се и кой ги е убил, но съм сигурен, че зная защо. Е, какво мислите? Да? Не?
    Тед Наш заговори пръв.
    — Мисля, че е така, докторе. Мисля, че сте прав. Джордж Фостър кимна.
    — И ние стигнахме до същата идея, но не сме улучили бацила. Ваксина. Разбира се.
    Макс също кимна.
    — Съвършено логично. Успокоихте ме. Да.
    — Все още предстои да открием убиеца — каза Бет. — Номисля, че можем да престанем да търсим терористи и да започнем да търсим друг човек или хора.
    Известно време наблюдавах доктор Цолнър и той погледна към мен. Очилата му бяха дебели, но през тях можеха да се видят сините му блестящи очи.
    — Детектив Кори? — каза той. — Вие навярно имате друга идея?
    — А, не. По този въпрос съм с мнозинството. Познавах семейство Гордън и очевидно вие също сте ги познавали, докторе. Прав сте. — Погледнах колегите си и казах:
    — Не мога да повярвам, че не сме се сетили за това. Не смърт. Живот. Не болест, а лекарство.
    — Ваксина — поправи ме доктор Цолнър. — Превантивна мярка. Не лекарство. Във ваксините има повече пари. Ако става дума например за противогрипна ваксина, само в Америка ежегодно се продават сто милиона дози. Семейство Гордън имаха блестящи постижения с противовируснитеваксини.
    — Точно така. Ваксина. И казвате, че сигурно са обмисляли това от известно време?
    — О, да. Щом са разбрали, че са попаднали на нещо, те са започнали да си водят фалшиви бележки, регистрирали са фалшиви резултати от експериментите и в същото време са продължавали да водят необходимите записки и така нататък.
    Това е научният еквивалент на двойно счетоводство.
    — И никой не би открил какво става? Няма ли някакви проверки или контрол?
    — Има, разбира се. Но семейство Гордън бяха партньори и се числяха към най-висшите ни служители. Освен това тяхната експериментална област — вирусното генно инженерство — е до известна степен екзотична и не може лесно да се контролира от други.
    И накрая, ако става дума за гениален интелект и той поиска, винаги има начини.
    Кимнах.
    — Невероятно. А как са го измъкнали навън? Искам да кажа, колко е голямо онова нещо с гела?
    — Хм… плаката е половин метър широка и към осемдесет сантиметра дълга.
    — Как са го изнесли от лабораторията.
    — Не съм сигурен.
    — Ами бележките си?
    — По факса. После ще ви покажа.
    — А самата ваксина?
    — Това е по-лесно. Анално и вагинално.
    — Не искам да съм груб, докторе, но ми се струва, че не биха могли да си напъхат осемдесетсантиметрова плака в задника, без да привлекат поне малко внимание.
    Доктор Цолнър се прокашля и каза:
    — Всъщност, самите гелови плаки не са ви нужни, ако успеете да ги фотокопирате или да ги заснемете с някое от вашите малки шпионски апаратчета.
    — Невероятно. — Сетих се за факса в кабинета на Том и Джуди.
    — Да. Е, да идем да видим дали ще успеем да разберем какво и как се е случило. — Той се изправи. — Ако някой не иска да влезе в лабораторията, може да остане във фоайето или в кафенето. — Никой не се обади. Директорът се усмихна. — Е, значи всички са достатъчно смели. Моля, последвайте ме.
    Всички се изправихме и аз казах:
    — И не се отделяйте от мен.
    Доктор Цолнър ми се усмихна и отвърна:
    — Когато сте в лабораторията, приятелю, съвсем естествено ще искате да стоите колкото е възможно по-близо до мен.
    Помислих си, че май трябваше да отида да се възстановявам на Карибите.

12.

    Върнахме се във фоайето и застанахме пред двете жълти врати.
    — Дона ви чака в съблекалнята — каза доктор Цолнър на Бет. — Моля, изпълнявайте инструкциите й и после ще се срещнем до задната врата на дамската съблекалня. — Директорът я проследи с поглед и се обърна към нас:
    — Заповядайте, господа.
    Влязохме в мъжката съблекалня, която се оказа просторно оранжево помещение, но иначе типично за предназначението си. Служител от центъра ни раздаде бели лабораторни дрехи, току-що излезли от пералнята. В найлонови торбички имаше книжно бельо, чорапи и памучни пантофи.
    Цолнър ни показа редица празни шкафчета.
    — Моля, оставете тук всичко, включително бельото и бижутата си.
    И така, всички се съблякохме както майка ни е родила и аз нямах търпение да кажа на Бет, че Тед Наш носи 38-калибров пистолет със седем и половина сантиметрова цев, сто на сто по-дълга от пишката му.
    — Съвсем близо до сърцето — каза Джордж Фостър, като посочи раната ми.
    — Аз нямам сърце.
    Доктор Цолнър ни огледа и каза:
    — Е, всички ли сме готови? Моля, последвайте ме.
    — Почакайте — рече Макс. — Няма ли да си сложим маски, респиратори или нещо подобно?
    — Не и в зона две, господин Максуел. Може би в зона четири, ако проявите желание да стигнете чак дотам. Хайде.
    Насочихме се към дъното на съблекалнята и Цолнър отвори една червена врата, обозначена със странен на вид символ за биологична опасност. Под символа пишеше „Зона две“. Чуваше се някакво шумолене.
    — В момента чувате отрицателното въздушно налягане — обясни докторът. — Налягането тук е до килограм на шест квадратни сантиметра по-ниско, отколкото навън, така че да не могат да се изплъзнат никакви патогенни организми.
    — Това би било ужасно.
    — Освен това специални въздушни филтри на покрива пречистват целия въздух, който излиза оттук.
    Влязохме в циментов коридор и Цолнър се огледа и попита:
    — Къде е госпожа Пенроуз?
    — Женен ли сте, докторе? — казах аз.
    — Да. А… разбира се, на нея може да й трябва повече време да се преоблече.
    — Никакво „може“, приятел.
    Накрая на вратата, обозначена „Жени“, се появи лейди Пенроуз, облечена в широки бели дрехи и памучни пантофи. Все още изглеждаше секси, макар и вече в не толкова плътски смисъл.
    Цолнър обясни и на нея за отрицателното въздушно налягане, после ни даде някои инструкции: да внимаваме да не се блъскаме в колички, стойки с епруветки, шишета, пълни със смъртоносни бацили или химикали, и така нататък.
    — Добре, последвайте ме, моля, и ще ви покажа какво става тук, за да можете да обясните на приятелите и колегите си, че не произвеждаме антраксови бомби — каза директорът, засмя се и после продължи сериозно:
    — Зона пет е забранена за вас, защото ви трябват специални ваксинации, както и опит с обличането на костюми за биологично опасни условия, респиратори и прочее. Мазето също е затворено за вас.
    — Защо? — попитах аз.
    — Защото там крием мъртвите извънземни и нацистките учени — отново се засмя Цолнър.
    Обичам да тормозя дебели доктори с чужд акцент. Наистина. За да се върна на въпроса, сега вече знаех, че Стивънс наистина е разговарял с Цолнър.
    Господин Фостър се опита да прояви чувство за хумор.
    — Мислех, че извънземните и нацистите са в подземните, бункери.
    — Не, мъртвите извънземни са във фара — отвърна директорът. — Изкарахме нацистите от бункерите, когато започнаха да се оплакват от вампирите.
    Всички се засмяха — ха, ха, ха. Хумор в опасна биолаборатория.
    Докато вървяхме, доктор Цолнър обясняваше:
    — В тази зона не е опасно — тук са главно лабораториите по генно инженерство, някои кабинети и електронни микроскопи. Изобщо работата тук не е свързана със сериозни рискове и опасност от заразяване.
    Вървяхме по циментови коридори и доктор Цолнър постоянно отваряше жълти стоманени врати, за да поздрави някого в кабинет или лаборатория и да го попита за работата му. Имаше всевъзможни странни помещения без прозорци, включително стая, която приличаше на винарска изба, само дето според Цолнър шишетата на стойките бяха пълни с култури от живи клетки.
    Докато обикаляхме из сивите като в боен кораб коридори, директорът продължаваше да обяснява:
    — Съществуват новопоявили се вируси, които въздействат върху животните или хората, или пък върху двете.
    Ние, хората и висшите животински видове, нямаме имунна защита за много от тези смъртоносни болести. Сегашните лекарства за животни не са много ефикасни и затова ключът към предотвратяването на бъдеща глобална катастрофа са противовирусните ваксини. А ключът към новите ваксини е генното инженерство.
    — Каква катастрофа? — попита Макс.
    Доктор Цолнър продължаваше да върви и да говори прекалено оживено — поне според мене, като се имаше предвид темата.
    — Е, по отношение на болестите по животните например, шапната епидемия би могла да унищожи голяма част от добитъка в страната и да съсипе поминъка на милиони хора.
    Стойността на другите храни навярно ще се увеличи четирикратно. Шапният вирус е може би най-заразният и жизнеспособен, поради което специалистите по биологични оръжия винаги са си падали по него. Тези господа ще са щастливи, ако успеят чрез генно инженерство да получат шапен вирус, който да заразява хора. Но още по-лошо е, струва ми се, че някои от тези вируси могат самостоятелно да мутират и да стават опасни за човека.
    Никой нямаше забележки или въпроси. Продължихме да надничаме в други лаборатории и Цолнър винаги казваше по няколко насърчителни думи на бледите интелектуалци в бели дрехи, трудещи се в условия, които ме изнервяха дори само като ги гледах. Питаше ги например: „Какво научихме днес? Открихме ли нещо ново?“ И така нататък. Очевидно учените го обичаха или поне го търпяха.
    Завихме по други безкрайни коридори. Цолнър продължаваше лекцията си:
    — През 1983-та например в Ланкастър, Пенсилвания, избухна епидемия на изключително заразен и смъртоносен грип. Загинаха седемнайсет милиона. Пилета, искам дакажа. Домашни птици. Но разбирате какво имам предвид.
    Последната голяма епидемия на смъртоносен човешки грип в света е била през 1918-а. Загинали са двайсетина милиона души, от които петстотин хиляди в Съединените щати. На основата на сегашното ни население, еквивалентният брой на жертвите днес би бил приблизително един и половина милиона души. Можете ли да си го представите? А вирусът от 1918-а не е бил особено жизнеспособен и разбира се, пътуването е било много по-бавно и не толкова често. Днес магистралите и самолетните линии могат да разпространят заразен вирус из целия свят за дни. Хубавото при най-смъртоносните вируси като еболата е, че убиват невероятно бързо и нямат достатъчно време да напуснат африканските села преди всички в тях да са мъртви.
    — Има ли ферибот в един часа? — попитах аз.
    Доктор Цолнър се засмя.
    — Малко сте изнервени, нали? Тук няма от какво да се страхувате. Много сме предпазливи. В тази сграда се отнасяме към малките организми с изключително уважение.
    — Това ми звучи като: „Моето куче не хапе“.
    Доктор Цолнър не ми обърна внимание и продължи:
    — Задачата на министерството на земеделието на Съединените щати е да предотврати разпространението на болести по животните от чужбина. Ние сме животинският еквивалент на центровете за контрол на болестите в Атланта. Както можете да си представите, работим в тясно сътрудничество с тях заради тези взаимно предаващи се болести — от животните на човека и обратно. Имаме огромен карантинен комплекс в Нюбърг, щата Ню Йорк, в който трябва да прекарат определен карантинен период всички влезли в тази страна животни. Нали разбирате, всеки ден пристига цял Ноев ковчег с животни — чуждестранни расови коне, животни за циркове и зоологически градини, за разплод, екзотични животни за пазара като например щрауси и лами, екзотични домашни любимци като виетнамските прасета и всевъзможни птици от джунглата… Два и половина милиона ежегодно. Трябва да ви кажа, че внасянето на всички тези животни в страната ни докарва много работа и главоболия. Въпрос е единствено на време… Можете да екстраполирате данните от животинското царство за човешкото население.
    Аз определено можех.
    Той помълча малко, после продължи:
    — Някога плъмайландските топове са пазили бреговете на тази страна, сега същото прави лабораторията.
    Доста поетично за учен, помислих си, после си спомних същия цитат от един от материалите, които ми даде Дона.
    Цолнър обичаше да приказва, а моята работа бе да слушам, така че всичко си беше на мястото.
    Влязохме в помещение, което според Цолнър бе лаборатория за рентгенова кристалография. Нямах намерение да споря с него. Над един микроскоп се беше навела жена и директорът ни я представи като доктор Чен, колега и добра приятелка на Том и Джуди. Доктор Чен бе трийсетинагодишна и много привлекателна, с дълга гъста черна коса, завързана отзад на някаква плитка, подходяща за работата с микроскоп през деня, предполагам, и кой знае за какво нощем, когато я разплиташе. Дръж се прилично, Кори. Тя е учен и е много по-умна от теб.
    Доктор Чен ни поздрави. Изглеждаше много сериозна, но навярно просто беше разстроена от смъртта на приятелите си.
    Бет за пореден път се погрижи да стане ясно, че съм бил приятел на семейство Гордън и ако не за друго, поне заради това заслужавам своя един долар седмично. Искам да кажа, че хората не обичат разни ченгета да им досаждат с въпроси, но ако едно от ченгетата е общ приятел на покойните, то става малко по-особено. Така или иначе, всички се съгласихме, че смъртта на семейство Гордън е трагедия, и се разговорихме за тях.
    После разговорът се насочи към работата на доктор Чен. Тя ни обясни с лаишки термини, така че почти я разбрах.
    — В състояние съм да снимам на рентген вирусни кристали и после мога да картирам молекулярната им структура. Щом постигнем това, можем да се опитаме да изменим вируса, за да го направим негоден да причинява болест, но така, че ако инжектираме този видоизменен вирус на животно, то да може да произведе антитела, които, надяваме се, ще атакуват естествения заразен вариант на вируса.
    — И семейство Гордън ли работеха върху това? — попита Бет.
    — Да.
    — Върху какво конкретно работеха? Върху какъв вирус?
    Доктор Чен погледна доктор Цолнър. Не ми е приятно, когато свидетелите се държат така. Искам да кажа, че просто си личи, че си прехвърлят топката. Директорът сигурно й даде някакъв знак, защото доктор Чен директно отговори:
    — Ебола.
    Всички мълчаха и доктор Цолнър поясни:
    — Маймунска ебола, разбира се. Щях да ви го кажа по-рано, но си помислих, че ще искате да ви го обясни по-подробно някой от колегите на семейство Гордън. Кимна на доктор Чен и тя продължи:
    — Те се опитваха генетично да изменят вируса на маймунска ебола така, че да не причинява болест, а да предизвика в животното имунна реакция. Има много разновидности на вируса на ебола и ние дори не сме сигурни кои от тях могат да преминават междувидовата бариера…
    — Искате да кажете — прекъсна я Макс, — да заразяват хора ли?
    — Да, да заразяват хора. Но това е важна първа стъпка към разработването на ваксина за човешка ебола.
    — По традиция тук обикновено работим с животни, които бихте нарекли селскостопански — каза доктор Цолнър.
    — През годините обаче някои държавни институции финансираха и други проучвания.
    — Като например разработките на биологични оръжия от военните ли? — попитах аз.
    Директорът не отговори директно.
    — Този остров представлява уникална изолирана екосистема, но се намира в близост до големи транспортни и комуникационни центрове, а също до големите университети и високообразовани учени. Освен това нашата лаборатория е оборудвана с най-модерна техника. Затова, освен с военните, ние работим с други институции, американски и от чужбина, винаги, когато се появи нещо много необичайно или потенциално… опасно за хората. Като еболата.
    — С други думи — казах аз, — в известен смисъл вие тук давате помещения под наем.
    — Лабораторията е голяма — отвърна той.
    — Семейство Гордън за министерството на земеделието ли работеха? — продължих атаката си аз.
    — Нямам право да ви кажа.
    — Откъде пристигаха чековете за заплатата им?
    — Всички чекове са от министерството на земеделието на САЩ.
    — Но не всички учени, които получават заплатата си от там, са служители на това министерство. Така ли е?
    — Нямам намерение да влизам в семантичен дуел с вас, господин Кори. — Той погледна доктор Чен. — Продължете, моля.
    — В тази работа има толкова много отделни задачи и стъпки — каза тя, — че само ръководителят на проекта може да я види в цялост. Ръководителят беше Том, Джуди бе заместник-ръководител. И двамата бяха отлични учени. Сега вече разбирам какво са правили — искаха изпълнение на тестове по процедури, които са били само за заблуда, и понякога казваха, че са стигнали до задънена улица по проекта. Те следяха отблизо действителните клинични тестове върху маймуните, а хората, които се занимаваха с животните, не получаваха цялата информация. Том и Джуди бяха единствените, които имаха достъп до нея. — Доктор Чен се замисли за миг, после продължи:
    — Не вярвам да са замислили измамата още от самото начало… Предполагам, че когато са разбрали колко са близо до получаването на ефикасна ваксина за маймунска ебола, те са осъзнали възможността да прехвърлят методиката в частна лаборатория, в която следващата им логична стъпка е щяла да е ваксината за хора. Може да са смятали, че това е в интерес на човечеството. Навярно са си мислели, че могат да разработят тази ваксина по-бързо и ефикасно извън този център, който — подобно на повечето държавни институции е склонен към бюрократични протакания.
    — Нека се върнем на възможността мотивът им да е бил лична изгода, доктор Чен — каза Макс. — Интересите на човечеството нещо не ми се струват достатъчни.
    Тя сви рамене.
    Бет посочи микроскопа и попита:
    — Може ли да погледна?
    — Това са мъртви вируси на ебола, разбира се — поясни доктор Чен. — Живата ебола се съхранява само в зона пет.
    Но мога да ви покажа живите вируси на видеозапис, при това съвсем безопасно.
    Тя включи телевизионния монитор и натисна бутона на видеото. Екранът изсветля и показа четири почти съвсем прозрачни кристала, оцветени във възрозов нюанс. Кристалите бяха триизмерни и ми напомняха за призма. Дори да бяха живи, се преструваха на умрели.
    — Както споменах, задачата ми е да картирам молекулярната им структура — каза доктор Чен, — така че гениите инженери да могат да отрежат и пришият едно или друго парче. После промененият вирус се размножава и инжектира на маймуна. Животното може да реагира по три начина — да се зарази от ебола и да умре, да не се зарази, но и да не произведе антитела, и последно, да не се зарази и да произведе антитела. Тъкмо това е реакцията, към която се стремим. Това означава, че имаме ваксина. Но не непременно безопасна или ефикасна ваксина. Маймуната може да развие ебола по-късно или, както се случва по-често, когато я инжектираме с естествен вирус на ебола, антителата да не са достатъчно силни, за да преодолеят болестта.
    Имунната реакция е прекалено слаба. Или пък не действа срещу всички видове вируси. Тази работа носи много разочарования. Вирусите са изключително прости и в молекулярно, и в генетично отношение, но представляват много по-голямо предизвикателство от бактериите с това, че лесно мутират, трудно могат да бъдат разбрани и унищожени. Всъщност въпросът е наистина ли тези кристали са живи в този смисъл, в който ние възприемаме живота. Погледнете ги. Приличат на парченца лед.
    Всички погледнахме към кристалите на екрана. Приличаха на нещо, което е паднало от полилея. Трудно можеше да се повярва, че тези приятелчета и техните братовчеди и братчета бяха донесли толкова много нещастие и смърт на човека, да не споменаваме за животните. Има нещо страшно в организъм, който изглежда мъртъв, но при попадането си в живи клетки се съживява и се размножава толкова бързо, че е в състояние за четирийсет и осем часа да убие здрав деветдесеткилограмов мъж. Какво си мислеше Господ?
    Доктор Чен изключи монитора.
    Бет я попита за поведението на семейство Гордън предишната сутрин и тя отговори, че двамата изглеждали малко напрегнати.
    — Смятате ли, че вчера са взели нещо оттук? — директно поставих въпроса аз.
    Доктор Чен се замисли за миг, после отвърна:
    — Не зная.
    — Трудно ли е да се изнесе нещо оттук? — попита Бет. — Как бихте го направили самата вие?
    — Ами… бих могла да взема която и да било епруветка оттук или даже от друга лаборатория и да я скрия в дамската тоалетна. Никой няма да забележи липсата на една епруветка, особено ако не е регистрирана в дневниците.
    После влизам в помещението с душовете, хвърлям лабораторните си дрехи в коша, взимам душ и отивам при шкафчето си. В този момент мога да извадя епруветката и да я прибера в ръчната си чантичка. Обличам се, минавам през фоайето, взимам микробуса до ферибота и се прибирам вкъщи. Никой не ви наблюдава, докато взимате душ. Там няма камери. Ще се убедите, когато си тръгвате.
    — Ами по-големи предмети? — попитах аз. — Прекалено големи, за да… е, прекалено големи.
    — Стига да сте в състояние да ги скриете под лабораторните си дрехи, можете да ги отнесете до душа. Това е мястото, на което трябва да проявите ловкост. Например, ако аз отнеса секвентивен гел там, бих могла да го скрия в хавлията си.
    — Бихте могли също да го скриете в кошчето с лабораторните си дрехи — отбеляза Бет.
    — Не, няма начин. Дрехите са замърсени. Всъщност, след като използвате хавлията, тя също трябва да бъде поставена в отделно кошче. Тъкмо там е мястото онзи, който ви наблюдава, да види дали носите нещо. Но ако вземете душ по необичайно време, едва ли има опасност да ви видят.
    Опитах се да си представя как Том и Джуди изнасят Бог знае какво от тази сграда вчера сутринта, когато при душовете няма никой друг.
    — Ако приемем, че всичко тук в някаква степен е заразено, защо ще поставяте епруветката там, където казахте? — попитах доктор Чен.
    — Първо ще вземете някои основни предпазни мерки, разбира се — отвърна тя.
    — Ще си измиете ръцете със специален сапун, можете да поставите епруветката в кондом, — а за по-големи предмети да използвате стерилни ръкавици или латексов чаршаф. Трябва да внимавате, но не и да изпадате в параноя.
    — Компютърната информация — продължи доктор Чен, — може да се прати по електронен път от лабораторията в зоната с административните офиси. Така че не е необходимо да се крадат дискети. Що се отнася до ръкописни или машинописни бележки, графики, схеми и така нататък, разпространена практика е да пращаме по факса всички тези неща в собствения си кабинет. Както сами можете да видите, навсякъде тук има факсови апарати и същото се отнася за всеки офис извън лабораториите. Това е единственият начин за изнасяне на бележки. Преди години трябваше да използваме специална хартия, да я изплакваме в обеззаразяваща течност, да я оставяме да изсъхне и да си я взимаме чак на следващия ден. А сега, когато се върнете в кабинета си, бележките ви очакват на бюрото.
    Удивително. Можех да се обзаложа, че приятелчетата, които са изобретили факса, изобщо не са си помисляли за това. Направо си представям рекламата по телевизията — „Лабораторни бележки“, покрити с микроби ли? Пратете ги по факса в кабинета си. Вие трябва да вземете душ, но не и те. Или нещо такова.
    — Смятате ли, че семейство Гордън са изнесли оттук нещо опасно за живи същества? — попита Бет.
    — О, не. Не, не. Каквото и да са взели — ако изобщо са взели нещо, — то не е било патогенно. Било е терапевтично, полезно, противоотровно, както и да го наречем. Било е нещо добро. Бих си заложила живота за това.
    — Животът на всички ни е заложен за това — отвърна Бет.
    Оставихме доктор Чен и продължихме обиколката си. Докато вървяхме, доктор Цолнър отбеляза:
    — Както вече казах и както очевидно се съгласи доктор Чен, ако семейство Гордън са откраднали нещо, то е било генетично изменена вирусна ваксина. Най-вероятно ваксина за ебола, тъй като това беше основната насока на работата им.
    Очевидно всички бяха съгласни с това. Моето собствено мнение бе, че доктор Чен отговаряше малко прекалено бързо и точно и че не е познавала Том и Джуди, както излизаше от думите на Цолнър.
    Докато крачехме из лабиринта от коридори, директорът продължаваше да обяснява.
    — Сред вирусните болести, които изследваме, са злокачественият катар и конгоанската кримска треска. Занимаваме се също с различни пневмонии и рикетсии, като например широка гама от бактериални и паразитни болести.
    — Докторе, по биология имах тройка и затова не съм много наясно с нещата. Но нека ви задам следния въпрос:
    — За да изследвате всички тези неща, трябва да произвеждате голямо количество от тях, нали така?
    — Да, но мога да ви уверя, че не сме в състояние да произвеждаме такива количества от който и да било микроорганизъм, че да са достатъчни за биологично оръжие, ако имате предвид това.
    — Имам предвид случайни терористични актове. Произвеждате ли достатъчно микроби за това?
    Той сви рамене.
    — Навярно.
    — Повторете го пак, докторе.
    — Ами да — достатъчно за терористичен акт.
    — Вярно ли е — продължих атаката си аз, — че чаша, пълна с антракс, разпръсната във въздуха около Манхатън Айланд, е в състояние да унищожи двеста хиляди души?
    Той се замисли за миг, после отвърна:
    — Възможно е. Кой знае? Зависи от вятъра. Ако е лято.
    И ако е време за обяд.
    — Ами ако е утре в някой от пиковите часове?
    — Ами… двеста хиляди. Триста хиляди. Милион. Няма значение, защото никой не знае и никой няма чаша, пълна с антракс.
    Мога да ви уверя в това. Тези неща се водят на строг отчет.
    — Това е добре. Но за други неща отчетността ви не е толкова строга, нали?
    — Както вече ви казах, ако нещо липсва, то е противовирусна ваксина. Върху това работеха семейство Гордън. Ще видите. Утре ще се събудите жив. И вдругиден, и по-вдругиден. Но след шест-седем месеца някоя фармацевтична фирма или чужда държава ще съобщи за създаването на ваксина за ебола и Световната здравна организация ще купи за начало двеста милиона дози, а когато разберете кой най-много се е обогатил от ваксината, ще откриете вашия убиец.
    Няколко секунди никой не каза нищо, после Макс заяви:
    — Назначаваме ви на работа при нас, докторе.
    Всички се усмихнаха. Всъщност на всички ни се искаше да повярваме, дори наистина вярвахме и изпитвахме такова облекчение, че бяхме на седмото небе, зашеметени от добрата новина, развълнувани, че няма да се събудим с посинял език или нещо подобно, и вече никой не мислеше конкретно за случая като преди. Освен мен.
    Така или иначе, Цолнър продължаваше да ни показва различни стаи и да говори за диагнози, получаване на реагенти, проучване на едноклетъчни антитела, генно инженерство, вируси, разпространявани от кърлежи, разработване на ваксини и така нататък. Направо ми се завиваше свят.
    Човек трябва да е доста странен, за да се занимава с това, помислих си, а семейство Гордън, които смятах за нормални хора, трябва да са били възприемани от колегите си като малко прекалено показни — така поне ги бе описал Цолнър. Споменах му това и той отвърна:
    — Да, моите учени тук са прекалено интровертни… като повечето учени. Знаете ли каква е разликата между интровертния и екстровертния биолог?
    — Не.
    — Когато разговаря с вас, екстровертният биолог гледа към обувките ви. — Директорът весело се засмя и дори аз се подсмихнах, макар че не обичам някой да ме превъзхожда в тази област. Но това си беше неговата лаборатория.
    Така или иначе, все пак видяхме различните места, където се работеше по проекта на семейство Гордън, видяхме и собственото им работно място.
    В малката лаборатория на Том и Джуди доктор Цолнър каза:
    — Като ръководители на проекта, те главно контролираха работата, но тук извършваха и свои собствени изследвания.
    — Никой друг ли не е работил в тази лаборатория? — попита Бет.
    — Е, имаха асистенти. Но тази лаборатория беше само на семейство Гордън. Мога да ви уверя, че тази сутрин прекарах цял час тук в търсене на нещо нередно, но те не биха оставили улики. Кимнах. Всъщност преди можеше и да е имало някакви улики, но ако вчерашният ден е бил кулминацията в тайната работа на Том и Джуди, преди да си тръгнат те бяха унищожили всички следи. Но това предполагаше, че вярвам на глупостите за ваксината за ебола, а аз не бях сигурен, че съм се оставил да ме убедят.
    — Не е трябвало да влизате на работното място на жертви на убийство, нито пък да докосвате каквото и да било — каза Бет.
    Цолнър сви рамене, както и трябваше да се очаква при тези обстоятелства.
    — Ами откъде да зная? Вие запозната ли сте с моята работа?
    — Просто исках да знаете… — започна Бет.
    — За следващия път ли? Добре, следващия път, когато убият двама от най-добрите ми учени, няма да влизам в тяхната лаборатория.
    Бет Пенроуз бе достатъчно интелигентна, за да пропусне забележката покрай ушите си.
    Очевидно не се справяше много добре с уникалните обстоятелства на този случай. Но трябваше да й призная, че поне се опитва. Ако беше от екипажа на „Титаник“, щеше да накара всички да се разпишат за спасителните жилетки.
    Огледахме цялата лаборатория, но не открихме никакви бележници, мензури с надпис „Еврика“, тайни записки върху черна дъска, трупове в килера — всъщност тук нямаше абсолютно нищо, което обикновеният лаик да е в състояние да разбере. Дори да бе имало нещо интересно или уличаващо, то вече беше изчезнало благодарение на семейство Гордън, Цолнър или даже на Наш и Фостър, ако по време на предишното си идване тази сутрин бяха стигнали чак дотук.
    Така че просто стоях и се опитвах да общувам с духовете, които навярно все още обитаваха това помещение — „Джуди, Том… дайте ми някакъв знак“.
    Затворих очи и зачаках. Фанели твърди, че мъртвите му говорели. Че му съобщавали убийците си, но винаги приказвали на полски, испански или понякога на гръцки, така че не можел да ги разбере. Мисля, че ме поднася. Той е по-луд от мен.
    За съжаление в лабораторията на семейство Гордън нямаше нищо и ние продължихме нататък.
    Разговаряхме с десетина учени, които бяха работили с или под ръководството на жертвите. Бе очевидно, че са всички са обичали Том и Джуди, Том и Джуди са били блестящи, в Том и Джуди не биха убили и муха, освен ако не е в интерес на науката и за благото на човека и животните, макар да били обичани и уважавани, семейство Гордън били различни; макар и педантично честни в личните си дела, семейство Гордън навярно биха прекарали държавата и биха откраднали ваксина, струваща теглото си в злато, както се изрази някой. Дойде ми наум, че всички четат от един и същ сценарий.
    Продължихме обиколката си и се качихме на втория етаж. Болният ми крак се провлачваше и болният ми бял дроб хриптеше толкова силно, че навярно всички го чуваха.
    — Мислех си, че няма да е толкова уморително — казах на Макс.
    Началникът ме погледна и се насили да се усмихне.
    — Понякога получавам клаустрофобия — тихо ми отвърна той.
    — И аз. — Всъщност не го измъчваше клаустрофобия.
    Също като повечето смели и действени мъже, включително и самия мен, Макс не обичаше опасността, срещу която не може да извади пистолет.
    Доктор Цолнър продължаваше да обяснява за различните програми, по които се работело тук, за гостуващи учени, студенти и ветеринари, които идвали от целия свят да се учат и да преподават в центъра. Говореше също за съвместни международни програми, осъществявани в Израел, Кения, Мексико, Канада и Англия.
    — Всъщност — каза той — преди около година семейство Гордън ходиха в Англия.
    В лабораторията „Питбрайт“, на юг от Лондон. Тя е подобна на нашата.
    — Имате ли посетители от химическите подразделения на армията? — попитах.
    Доктор Цолнър ме погледна и отбеляза:
    — Както вече казах, вие винаги задавате подходящи въпроси. Радвам се, че ме слушате внимателно.
    — Очаквам отговор на въпроса си.
    — Отговорът е, че това не е ваша работа, господин Кори.
    — Моя е, докторе. Щом подозираме, че семейство Гордън са откраднали микроорганизми, които могат да се използват като биологично оръжие, и че това е причината за убийството им, трябва да знаем дали тук има такива организми.
    С други думи, в сградата има ли специалисти по биологични оръжия? Работят ли тук? Извършват ли експерименти?
    Доктор Цолнър погледна към господата Фостър и Наш, после отвърна:
    — Ще ви излъжа, ако ви кажа, че тук не идва никой от химическите подразделения на армията. Те проявяват изключителен интерес към ваксини и противоотрови за биологично опасни вещества…
    Правителството на Съединените щати не проучва, не разработва и не произвежда нападателни биологични оръжия. Но би било национално самоубийство да не проучва отбранителни средства. Защото някой ден, когато вашият престъпник с чашата с антракс се приближи с кануто си до Манхатън Айланд, ние трябва да сме готови да защитим населението. Давам ви уверението си, че семейство Гордън нямаха нищо общо с когото и да е от армията, че не работеха в тази област и нямаха достъп до нищо толкова опасно…
    — Освен до ебола.
    — Вие наистина внимавате. Собствените ми хора би трябвало да взимат пример от вас. Но защо да си правим труда да разработваме оръжие от ебола? Нали имаме антракса.
    Опитите за усъвършенстване на антракса са като тези за усъвършенстване на барута. Антраксът лесно се размножава, лесно се отглежда, бързо се разпространява по въздух, убива достатъчно бавно, че заразените да го разпространят, и осакатява също толкова хора, колкото и унищожава, изобщо тотално съсипва вражеската система за здравеопазване. Но официално ние нямаме антраксови бомби или артилерийски снаряди. Въпросът е, че ако семейство Гордън са се опитвали да разработят биологично оръжие, което да продадат на чужда сила, те не биха си правили труда да използват ебола. Бяха прекалено умни. Затова можете да оставите тези си подозрения.
    — Сега се чувствам много по-добре. Между другото, те кога са ходили в Англия?
    — Чакайте да помисля… През май миналата година. Спомням си колко им завиждах, че отиват в Англия през май.
    Защо питате?
    — Докторе, учените знаят ли защо задават всичките си въпроси?
    — Не всичките.
    — Предполагам, че разноските по пътуването им е поела държавата, нали?
    — Разбира се. Това беше служебна командировка. — Той се замисли за миг.
    — Всъщност те прекараха една седмица в Лондон на собствени разноски. Да, спомням си.
    Кимнах. Аз пък си спомнях, че през май или юни миналата година Том и Джуди бяха изплащали необичайно големи суми от кредитните си карти. Чудех се къде ли са прекарали тази седмица. Не в лондонски хотел, освен ако не бяха скрили сметката. Не си спомнях и да са теглили някакви големи суми в брой. Нещо, върху което трябваше да се замисля.
    Проблемът със задаването на наистина сериозни въпроси пред Фостър и Наш бе, че те чуваха отговорите. А даже да не знаеха откъде идват въпросите, бяха достатъчно умни, за да разберат — обратно на онова, което казах на Цолнър — че повечето въпроси имат цел.
    Вървяхме по много дълъг коридор и всички мълчахме. После директорът попита:
    — Чувате ли? — Той замръзна на място и прилепи ръка до ухото си.
    — Чувате ли?
    Всички спряхме и се заслушахме. Накрая Фостър попита:
    — Кое?
    — Тътена. Това е…
    Наш коленичи и постави длани на пода.
    — Земетресение ли?
    — Не — отвърна Цолнър, — това е стомахът ми. Гладен съм. — Той се засмя и се плесна по шкембето.
    — Успокойте се — каза той с немския си акцент, който правеше думите му още по-смешни. Всички се усмихнаха. Освен Наш, който сковано се изправи и изтупа ръцете си.
    Цолнър се приближи до една яркочервена врата, върху която имаше шест стандартни предупреждения: „биологична опасност“, „радиация“, „химически отпадъци“, „високо напрежение“, „отрова“ и накрая, „необработени човешки отпадъци“. Отвори вратата и съобщи:
    — Столовата.
    В обикновеното бетонно помещение имаше десетина празни маси, мивка, хладилник, микровълнова фурна, информационни табла, покрити с бележки и съобщения, и кафеварка, но нямаше автомати за напитки и закуски, тъй като очевидно никой не искаше да идва тук и да ги обслужва. Върху друга маса имаше факс, меню за деня, хартия и молив. Директорът каза:
    — Обедът е от мен. — И си написа голяма поръчка, включваща супата за деня, която бе от говеждо.
    Даже не исках да мисля откъде идва месото. За първи път, откакто ме изписаха от болницата, си поръчах за десерт плодово желе и за първи път през живота си пропуснах месните ястия. Никой не изглеждаше особено гладен и всички си поръчаха салата.
    Доктор Цолнър прати по факса поръчката и съобщи:
    — Обедът тук не започва преди един часа, но ще изпълнят поръчката бързо, защото я пратих аз.
    Предложи ни да си измием ръцете и всички го направихме — със странен кафяв течен сапун, който миришеше на йод.
    Всички си взехме кафе и седнахме. Появиха се и неколцина други хора, които си взимаха кафе, вадеха разни неща от хладилника или пращаха по факса поръчките си. Погледнах си часовника да видя колко е часът и видях само празната си китка.
    — Ако бяхте влезли с часовника си — каза Цолнър, — щеше да ми се наложи да го обеззаразя и да го оставя под десетдневна карантина.
    — Часовникът ми не би оцелял след обеззаразяване. — Погледнах часовника на стената. Беше един без пет.
    Няколко минути разговаряхме на различни теми. Вратата се отвори и влезе мъж в бели лабораторни дрехи. Буташе количка от неръждаема стомана. Най-обикновена количка за сервиране, само дето бе покрита с найлон.
    Доктор Цолнър свали найлона и го изхвърли, после като съвършен домакин — раздаде поръчките ни и освободи мъжа с количката.
    — През душа ли трябва да мине сега този човек? — попита Макс.
    — О, да. Количката първо се оставя в помещението за обеззаразяване и се взима по-късно.
    — Възможно ли е тази количка да се използва за тайно изнасяне на големи предмети оттук? — попитах аз.
    Доктор Цолнър — подреждаше обилния си обед пред себе си с опита на истински лакомник — вдигна поглед от любимото си занимание и отвърна:
    — Всъщност да. Тази количка е единственото нещо, което редовно циркулира между административната и лабораторната зона. Но ако ще я използвате за тайни цели, трябва да включите още двама души. Човека, който я вкарва и изкарва, и онзи, който я мие и я връща в кухнята. Много сте умен, господин Кори.
    — Разсъждавам като престъпник.
    Той се засмя и загреба в говеждата си супа. Пфу.
    Докато поглъщах желето си, наблюдавах директора. Харесваше ми. Беше забавен, добродушен, гостоприемен и интелигентен. Лъжеше като циганин, разбира се, но други го бяха накарали да го прави. Навярно двамата клоуни, които седяха срещу него, а и Бог знае кой друг от Вашингтон цяла сутрин го бе инструктирал по телефона, докато ние скитахме из руините и разглеждахме брошури за чумата по едрия рогат добитък. Доктор Цолнър беше инструктирал доктор Чен, която се държеше малко прекалено съвърщено. Искам да кажа, че от всички хора, които бихме могли да разпитаме, директорът ни заведе при доктор Чен, чиято работа, изглежда, беше съвсем далечно свързана с проучванията на семейство Гордън. И ни я представи като тяхна добра приятелка, но това не бе така — никога не бях чувал да споменават името й. И после другите учени, с които за кратко бяхме разговаряли, преди Цолнър да ни подкара по-нататък — те четяха същите реплики като Чен.
    — Не вярвам в тази история с ваксината за ебола — казах на Цолнър. — Зная какво криете.
    Челюстта му замръзна и той ме изгледа втренчено.
    — Извънземните от Розуел, нали, докторе? — продължих аз. — Семейство Гордън са се готвели да изплюят камъчето за извънземните от Розуел.
    В столовата бе настанала пълна тишина. Гледаха ни. Усмихнах се.
    — Това зелено желе е от мозъци на извънземни, нали? В момента изяждам уликите.
    Всички се усмихнаха. Цолнър се засмя толкова силно, че едва не се задави. Божичко, колко съм забавен. Двамата с директора можем да направим страхотен дует — Кори и Цолнър.
    Известно време кротко си приказвахме. Огледах спътниците си. Когато споменах, че не вярвам във версията с ваксината за ебола, Джордж Фостър беше придобил малко паникьосано изражение, но сега изглеждаше нормално и гълташе салата от люцерна. Тед Наш бе приел заявлението ми с по-малко паника и повече кръвожадност. Искам да кажа, че каквото и да ставаше тук, сега не беше нито времето, нито мястото да го наричам лъжец. Срещнах погледа на Бет и както обикновено не бих могъл да кажа дали я забавлявам, или дразня. Пътят към сърцето на жената минава през чувството й за хумор. Жените харесват мъжете, които могат да ги карат да се смеят. Така поне смятам.
    Погледнах Макс, който, изглежда, не изпитваше кой знае каква клаустрофобия в тази почти нормална стая. Бодеше салатата си от боб, която не би трябвало да се включва в менюто в затворено пространство като това.
    Довършихме храната си, после разговорът се върна към вероятната открадната ваксина.
    — Някой спомена, че тази ваксина би струвала теглото сив злато и това ми припомня за нещо — каза доктор Цолнър.
    — Няколко от ваксините, които изследваха Гордънови, имаха златист цвят и веднъж те ги нарекоха „течно злато“. Стори ми се странно, навярно защото тук никога не говорим за пари или печалба…
    — Разбира се, че не — прекъснах го аз. — Вие сте държав на институция. Парите не са ваши и никога не трябва да имате печалба.
    — Същото е и във вашата работа, нали? — усмихна се той.
    — Абсолютно същото. Във всеки случай, сега смятаме, че семейство Гордън са се опомнили и тъй като вече не са били доволни да работят в полза на науката с държавна заплата, са открили капитализма и са се устремили към златото.
    — Точно така. Вие разговаряхте с колегите им, видяхте с какво се занимават и можете да направите едно-единствено заключение. Все още ли се съмнявате?
    — Не се съмнявам — излъгах. Разбира се, че се съмнявах — аз съм от Ню Йорк и съм ченге. Но не исках да разстройвам доктор Цолнър, господин Фостър или господин Наш, затова казах:
    — Просто се опитвам да проверя дали фактите си пасват. Така, както го виждам, или убийците на семейство Гордън не са имали нищо общо с работата им тук и ние сме тръгнали по лъжлива следа, или, ако убийците им са свързани с тяхната работа, най-вероятно става дума за кражба на противовирусна ваксина за милиони долари. Течно злато. И очевидно семейство Гордън са били измамени или те са се опитали да измамят партньора си и са били убити.
    — Отново изпитах усещането, че ми се губи нещо.
    Господи. Ето го пак. Какво?… Беше някъде тук. Не можех да го видя, но чувах ехото му и можех да усетя присъствието му, но какво бе то?
    — Господин Кори?
    — А?
    Блестящите сини очи на доктор Цолнър ме преценяваха иззад телените рамки на очилата.
    — За какво толкова сте се замислили?
    Хм, да. Щом аз трябваше да си оставя часовника, защо вие не си свалихте очилата?
    — Това е единственото изключение. На излизане очилата ми минават през специална обеззаразителна баня. Това навежда ли ви на някоя нова теория?
    — За гелови плаки, замаскирани като очила.
    Той поклати глава.
    — Идиотска мисъл. Според мен геловите плаки са били изнесени с количката за храна.
    — Точно така.
    Доктор Цолнър погледна към часовника на стената и каза:
    — Ще продължим ли?
    Всички се изправихме и изхвърлихме пластмасовите и картонени съдове в червено кошче за боклук с червен найлонов чувал.
    Когато излязохме в коридора, директорът съобщи:
    — Сега ще влезем в зона три. Рискът от заразяване в нея е по-голям, разбира се, така че ако някой не иска да влезе, ще помоля да го придружат до душа.
    Очевидно всички горяха от нетърпение да потънат още по-надълбоко в адските недра. Е, навярно преувеличавам. Влязохме през червена врата с надпис „Зона три“. Тук, обясни ни Цолнър, неговите учени работели с живи патогени — паразити, вируси, бактерии, плесени и други гадости — и ни показа лаборатория, в която на столче пред някакъв отвор в стената седеше жена. Носеше маска и бе с латексови ръкавици. На лицето й имаше пластмасов предпазител, нещо като прозрачния капак над витрината със салатите в заведение, но тя не си взимаше от зелевата салата.
    — Въздухът в отвора, където са патогените, се всмуква навън, така че почти няма риск нещо да влезе в стаята — каза Цолнър.
    — Защо тя е с маска, а ние не? — попита Макс.
    — Добър въпрос — съгласих се аз.
    — Тя е много по-близо до патогените — отвърна директорът. — Ако искате да се приближите и да погледнете, вие също ще си сложите маски.
    — Пас — казах аз.
    — Пас — присъединиха се и останалите.
    Доктор Цолнър се приближи до жената и тихо размени с нея няколко думи. После се върна при нас.
    — Тя работи върху вируса, който причинява болестта на синия език. — Той се замисли за миг, после прибави:
    — Може би прекалено много се приближих, — Изплези езика си, който наистина бе яркосин, и се опита да го погледне. — Мили Боже… или пък е от боровинковия сладкиш, който ядох за десерт? — Той се засмя. Всички се засмяхме. Всъщност черният хумор започваше да се изтърква, даже за мен, а аз съм много търпелив към тъпи шеги.
    Излязохме от стаята.
    Тази част от сградата изглеждаше по-безлюдна от зона две и хората, които видях, не бяха толкова жизнерадостни.
    — Тук няма какво толкова да се види — рече Цолнър, — но ако го кажа, господин Кори ще настоява да види всяко ъгълче и цепнатинка.
    — О, доктор Цолнър — отвърнах, — дал ли съм ви повод да говорите за мен такива неща?
    — Да.
    — Добре тогава, да видим всяко ъгълче и цепнатинка.
    Чух няколко изпъшквания, но директорът каза:
    — Много добре, последвайте ме.
    Прекарахме следващия половин час в оглеждане на ъгълчетата и цепнатинките и наистина, по-голямата част от зона три изглеждаше еднаква — стая след стая с мъже и жени, които гледаха през микроскопи, взимаха проби от слуз, кръв и тъкан на живи и мъртви животни и така нататък. Някои от тези хора наистина си носеха обеда със себе си и се хранеха, докато се занимаваха с такива отвратителни неща.
    Разговаряхме с още десетина души, които бяха познавали или работили с Том и Джуди, и макар че придобихме по-ясна и пълна картина за тяхната работа, не научихме нещо ново за самите тях.
    И все пак смятах, че това занимание е полезно — обичам да съм наясно със средата на жертвите и след време обикновено се сещам за някаква следа, по която да тръгна. Понякога от съвсем случайни разговори с приятели, членове на семейството и колеги изплува по някоя дума, която да доведе до решението. Понякога.
    — Повечето от тези вируси и бактерии не са в състояние да прескачат междувидовата бариера — обясни Цолнър. — Можете да изпиете пълна епруветка с шапен вирус и само ще ви се разстрои стомахът, докато една крава ще умре от количество, което да се задържи на върха на топлийка.
    — Защо?
    — Защо ли? Защото генният строеж на вируса трябва да е в състояние… ами, да се слее с клетката, за да я зарази.
    Човешките клетки не могат да са слеят с шапния вирус.
    — Но има данни, че хора са се заразявали с болестта на лудата крава — възрази Бет.
    — Всичко е възможно. Тъкмо затова трябва да сме внимателни. Все пак гадинките хапят.
    Всъщност гадинките смучат кръв.
    Влязохме в друга ярко осветена стая и Цолнър каза:
    — Тук работим с паразити. Най-гадни са ларвите на мухите месарки. Разработихме хитър начин да се справяме с тях. Открихме, че мъжките и женските се сношават само веднъж в живота си, така че стерилизираме милиони мъжки с гама-лъчи и ги пускаме от самолет над Централна Америка. Когато мъжките се сношават с женските, резултат няма. Хитро, нали?
    — Но задоволени ли са женските? — трябваше да попитам аз.
    — Трябва да са — отвърна Цолнър. — Защото повече никога не се сношават.
    — Има и друга гледна точка — подхвърли Бет.
    Директорът се засмя.
    — Да. Женската гледна точка.
    С това разговорът приключи и всички се изредихме да гледаме ларвите на месарката под микроскоп. Отвратително.
    Продължихме да обикаляме лаборатории и стаи, в които се отглеждаха и съхраняваха ужасни микроби и паразити. Минавахме през всевъзможни странни места, чиито цели и функции разбирах съвсем смътно.
    Но нито за миг не преставах да мисля, че моите приятели Том и Джуди са вървели по тези коридори и всеки ден са влизали в тези стаи и лаборатории. И все пак изобщо не изглеждаха депримирани или притеснени от това. Поне аз не бях забелязал.
    Накрая доктор Цолнър каза:
    — Това е краят на зона три. Сега отново трябва да ви попитам дали искате да продължите нататък. Зона четири е най-опасната, всъщност по-опасна е даже от зона пет. В зона пет винаги сте в защитен костюм и с респиратор и всичко постоянно се обеззаразява. Но в зона четири може те да видите животинските кошари, болните и умиращите животни, а също така пещите и стаите за дисекция, ако желаете. Макар че тук работим само с животински болести, в околната среда може да има и други патогени. Това означава микроби във въздуха.
    — Ще получим ли маски? — попита Макс.
    — Ако желаете. — Директорът се огледа. — Добре. Последвайте ме.
    Приближихме се до друга червена врата с надпис „Зона четири“ и със знака за биологична опасност. Някой шут беше нарисувал на вратата особено страшен череп с кръстосани кости — черепът бе пропукан и от цепнатината изпълзяваше змия, която се промушваше през една от очните му кухини. От ухилената му уста излизаше паяк.
    — Смятам, че за това ужасно нещо е отговорен Том — каза Цолнър. — Семейство Гордън донесоха тук много лекомислие.
    — Разбирам. — Докато не бяха убити.
    Домакинът ни отвори червената врата и се оказахме в нещо като преддверие. В малкото помещение имаше метална количка с кашон латексови ръкавици и друг с хартиени маски за лице.
    — За всеки, който иска — каза доктор Цолнър.
    Все едно да беше заявил, че парашутите или спасителните жилетки се раздават по желание. Искам да кажа, че тези проклети неща или ти трябват, или не.
    Директорът изясни предложението си.
    — Не е задължително. После така или иначе ще вземем душ. Аз лично не си правя труда да нося ръкавици и маска. Пречат ми. Но вие може би ще се чувствате по-добре с тях.
    Имах смътното усещане, че ни предизвиква, все едно че ни казва: „Аз винаги минавам напряко през гробището, но нямам нищо против, щом искате да минем по дългия път“. Идиот.
    — Тук едва ли е по-мръсно, отколкото в банята ми — отбелязах аз.
    — Най-вероятно е много по-чисто — усмихна се доктор Цолнър.
    Очевидно никой не искаше да изглежда страхлив като вземе необходимите предпазни мерки. Ето как накрая ни пипват бацилите. Влязохме през втората червена врата и се оказахме в същия сив бетонен коридор като в останалите части на лабораторията. Разликата бе, че вратите бяха по-широки и всички бяха със секретни брави.
    — Това са херметични врати — поясни директорът.
    Забелязах, че на всички врати има малки прозорчета и че на стената до тях са закачени бележници.
    Доктор Цолнър ни отведе до най-близката врата и каза:
    — Всички тези стаи са кошари и имат прозорци за наблюдение. Онова, което видите, може да ви разстрои или да ви разбърка стомаха. Така че не е задължително да гледате. — Той прочете написаното на бележника, който висешена бетонната стена, и съобщи: — Африканска конска треска… — Погледна през прозорчето и прибави:
    — Този приятел не е зле. Само е малко апатичен. Погледнете го.
    Всички се изредихме да погледнем красивия черен кон в напомнящата на затвор стая. Наистина, той изглеждаше добре, само дето от време на време с усилие се надигаше, сякаш имаше проблеми с дишането.
    — Всички животни тук са заразени с вируси или бактерии — поясни Цолнър.
    — И какво става с тях? Стават все по-зле и накрая спиратда дишат, така ли?
    — Точно така. Разболяват се и умират. Понякога обаче ги жертваме. Това означава, че ги убиваме преди болестта да достигне пълното си развитие. Мисля, че всички, които работят тук, обичат животните и тъкмо затова се занимават с такава дейност. Никой в тази лаборатория не иска да гледа страданията им, но ако някога сте виждали милиони глави добитък, заразени с шап, ще разберете защо е необходимо да пожертваме няколко десетки.
    Тъжните помещения сякаш бяха безброй. Минавахме покрай върволица животни в различна степен на умиране. Една крава ни видя, със залитане се приближи до вратата и се загледа в нас.
    — Тази е в лоша форма — съобщи доктор Цолнър. — Напреднал шап — виждате ли как ходи? Погледнете и мехури те по устата й. В тази фаза тя дори вече не може да се храни от болка. Слюнката й прилича на въже, толкова е гъста. Това е ужасна болест, стар враг на добитъка. Сведения за нея се откриват още в древните извори. Както казах, това заболяване е много заразно. Някога вятърът разпространил шапна епидемия от Франция през Кале в Англия. Това е един от най-малките откривани досега вируси очевидно е в състояние продължително време да живее в сънно състояние.
    Мисля, че всички вече бяхме умствено и физически заразени. С други думи, мозъците ни бяха вцепенени и едва-едва се влачехме. По-лошото обаче беше, че бяхме в отвратително настроение и ако имах душа, тя щеше да е в смут.
    — Не зная за другите, но аз вече видях достатъчно — казах накрая.
    Всички се присъединиха към мен.
    Аз обаче имах една последна тъпа идея и попитах:
    — Можем ли да видим с какво са работели семейство Гордън? Искам да кажа, маймунската ебола?
    Той поклати глава.
    — Това е в зона пет. — Замисли се за миг, после рече:
    — Но мога да ви покажа свиня с африканска свинска чума — тя е много подобна на еболата.
    Поведе ни по друг коридор и спря пред врата с номер „1130“. Погледна бележника на стената и каза:
    — Това е една от последните фази… фазата на кръвоизливите… до сутринта ще умре… ако умре по-рано, ще я поставят в хладилна камера, на сутринта ще й направят дисекция и ще я изгорят. Това е много страшна болест, която почти е унищожила свинете в определени части на Африка. Ваксина още не е открита. Както казах, тя е много сходна с еболата… Вижте сами.
    Пристъпих към вратата и погледнах. Подът на помещението бе боядисан в червено, което отначало ме изненада, но после разбрах. Почти по средата на стаята лежеше голяма неподвижна свиня и около устата, муцуната и дори ушите й имаше кръв. Въпреки червения под забелязах блестяща локва кръв до задните й части.
    Зад мен директорът каза:
    — Виждате, че има кръвоизлив, нали? Тази треска е ужасна. Органите стават на каша… Сега разбирате, защо еболата е толкова страшна.
    По средата на пода забелязах, голям метален канал — кръвта се стичаше в него. Не можех да не се върна обратно на Западна 102-ра улица, когато животът ми се оттичаше в проклетата канализация и аз можех да го видя. Знаех как се чувства свинята, докато гледа собствената си кръв да изтича, докато чува свистенето в ушите си и пулсирането в гърдите от падането на кръвното налягане и опитите на сърцето да го компенсира, като бие все по-бързо — докато накрая разбираш, че ще спре.
    Някъде в далечината чух гласа на Цолнър.
    — Господин Кори? Господин Кори? Дръпнете се. Оставете и другите да погледнат. Господин Кори?

13.

    — Не искаме никакви вируси или бактерии да стигнат до континента, нали? — излишно каза доктор Цолнър.
    Съблякохме се, оставихме белите лабораторни дрехи и пантофите в коша и изхвърлихме хартиеното бельо.
    Аз не бях съвсем фокусиран и просто правех каквото и всички останали.
    Последвахме директора до душа — аз, Макс, Наш и Фостър. Измихме си косата със специален шампоан и си изтъркахме ноктите с четка и дезинфектант. Направихме си гаргара с някаква ужасна течност и си изплакнахме устата. Аз продължавах да се сапунисвам и мия, докато накрая Цолнър каза:
    — Достатъчно. Ще хванете пневмония и ще умрете. — И се засмя.
    Изсуших се с предложената ми хавлия, оставих я в коша, после гол се върнах при шкафчето си, вече без бацили и чист до блясък, поне отвън.
    Освен мъжете, с които бях влязъл, нямаше никого. Разбирах как могат да се изнесат големи предмети от лабораторията и да се внесат в съблекалнята. Но не мислех, че се е случило така, затова нямаше, значение дали е възможно.
    Цолнър беше изчезнал и се върна с ключовете за шкафчетата.
    Отворих моето и започнах да се обличам. Някой много мил приятел, навярно господин Стивънс, бе проявил любезността да ми изпере късите панталони и по невнимание беше измил червената глина от джоба ми. Е, нищо. Добър опит, Кори.
    Проверих пистолета си. Изглеждаше наред, но човек никога не знае кога някой майтапчия ще му изпили ударника, ще му задръсти цевта или ще му извади барута от патроните. Мислено си отбелязах вкъщи по-внимателно да проверя оръжието и мунициите.
    Макс, чието шкафче бе до моето, тихо каза:
    Сега чувстваш ли се по-добре, че живееш от подветрената страна на Плъм Айланд?
    — О, да, чувствам се направо страхотно. Останах впечатлен от лабораторията. Последна дума на техниката.
    — Да. Но си мисля за ураган или терористичен удар.
    — Господин Стивънс ще защити Плъм Айланд от терористичен удар.
    — Ами ураганът?
    — Същото като с ядреното нападение — навеждаш се, пъхаш си главата между краката и се целуваш по гъза за сбогом.
    — Точно така. — Той ме погледна и попита: — Добре ли си?
    — Естествено.
    — Там вътре ми се стори нещо странен.
    — Уморен съм. Дробът ми хрипти.
    — Чувствам се отговорен, че те въвлякох в това.
    — Не разбирам защо.
    Той се усмихна.
    — Ще ми дължиш едно пиене, ако свалиш онзи ходещ правилник.
    — Нямам никаква представа какво искаш да кажеш. — Изправих се и го погледнах: — Май имаш алергична реакция към този сапун. Лицето ти е на петна.
    — Какво? — Той вдигна ръце към бузите си и се хвърли към най-близкото огледало.
    — За какво говориш, по дяволите? Кожата ми си е наред.
    — Трябва да е от светлината.
    — Стига с тези глупости, Кори. Изобщо не е смешно.
    — Добре. — Отидох до вратата на съблекалнята, където ни чакаше доктор Цолнър, и му казах:
    — Въпреки лошите ми обноски, аз съм много впечатлен от лабораторията ви и ви благодаря, че ни отделихте от времето си.
    — Много ми беше приятно, господин Кори. Съжалявам, че се срещаме при такива тъжни обстоятелства.
    — Възнамерявам да напиша благоприятен доклад за мерките ви за безопасност — каза Джордж Фостър.
    — Благодаря ви.
    — Но мисля, че външната охрана би трябвало да се засили, и ще препоръчам да се направи проучване.
    Цолнър кимна.
    — За щастие — продължи Фостър, — изглежда, семейство Гордън не са откраднали каквито и да било опасни вещества и ако изобщо са откраднали нещо, това е било експериментална ваксина.
    Доктор Цолнър отново кимна.
    — Ще препоръчам постоянно дислоциране на морски пехотинци във Форт Тери — завърши Фостър.
    Нямах търпение да изляза от оранжевата съблекалня, затова се насочих към вратата. Всички ме последваха.
    В голямото светло фоайе доктор Цолнър се озърна за Бет. Очевидно все пак не беше проумял някои неща.
    Така или иначе, ние се насочихме към рецепцията, където разменихме белите си пластмасови пропуски за първоначалните сини.
    — Имате ли магазин, от който да си купя сувенири и тениска? — попитах.
    Директорът се засмя.
    — Не, но ще го предложа на Вашингтон. Междувременно би трябвало да се молите да не сте си лепнали друг вид сувенир.
    — Благодаря, докторе.
    Доктор Цолнър си погледна часовника и каза:
    — Ако искате, можете да хванете ферибота в 15:45 или да се върнете в кабинета ми, ако имате да обсъждате и други въпроси.
    — Искаше ми се да се върна при артилерийските съоръжения и да проуча подземните проходи, но си помислих, че ако го предложа, другите ще вдигнат бунт. Освен това, за да съм искрен, нямах намерение да правя още една обиколка из острова.
    — Чакаме шефката — казах на доктор Цолнър. — Без нея не взимаме важни решения.
    Директорът кимна и се засмя.
    Стори ми се, че не изглежда особено притеснен от последните събития — от това, че разпитват охраната му или че проверяват мерките му за сигурност в лабораторията, или дори от вероятността двама от най-добрите му учени да са откраднали нещо добро и ценно, или пък нещо лошо и смъртоносно. Стори ми се, че не се притеснява, защото даже някак си да го бяха прекарали или да му потърсеха отговорност за нечие друго прекарване, той вече се е откачил — вече е сключил сделката си с правителството и оказва съдействие за прикриването на нещо в замяна на оневинява-нето си. Имаше също вероятност, макар и твърде далечна, доктор Цолнър да е убил семейство Гордън или да знае кой е убиецът. Колкото до мен, подозирах всеки, който е бил близо до жертвите.
    Бет излезе от дамската съблекалня и се присъедини към нас на рецепцията. Забелязах, че не се е гримирала внимателно и че бузите й блестят — все пак нали бяха току-що изтъркани.
    Тя размени пропуските си, след което доктор Цолнър й повтори предложенията си.
    Бет ни погледна и каза:
    — Аз видях достатъчно, освен ако не искате да слезем в подземните бункери или нещо друго.
    Всички поклатихме глави. Тя отново се обърна към директора.
    — Запазваме си правото да посетим острова по всяко време до приключването на случая.
    — Що се отнася до мен, винаги сте добре дошли. — И прибави:
    — Но не зависи от мен.
    Навън прозвуча сирена и аз погледнах през стъклените врати. Неколцина служители се качваха в един бял автобус.
    — Простете ми, че няма да ви придружа до ферибота — каза доктор Цолнър, ръкува се с всички ни и топло се сбогува, без изобщо да покаже, че се радва да се отърве от нас.
    Истински джентълмен.
    Излязохме и преди да се кача в автобуса, вдишах огромно количество свеж въздух. Шофьорът бе от охраната и предполагам, че изпълняваше задачата да ни придружи.
    В автобуса имаше само шестима служители — не бях видял никого от тях по време на обиколката ни. Автобусът измина за пет минути разстоянието до кея и спря.
    Слязохме, качихме се на синьо-белия ферибот, той наду сирената си и потеглихме.
    Един от екипажа, очукан от времето господин, дойде при нас, събра пропуските ни и попита:
    — Е, хареса ли ви островът на доктор Моро?
    Литературният намек ме изненада, тъй като идваше от стар моряк. Побъбрихме си малко и научих, че се казва Пит. Каза, че адски съжалявал за семейство Гордън.
    После се извини и се качи по стълбите, които водеха към горната палуба и мостика. Последвах го и преди да отвори вратата на мостика, го повиках.
    — Може ли за минутка?
    — Естествено.
    — Познаваше ли семейство Гордън?
    — Естествено, че ги познавах. Пътувахме заедно на този кораб цели две години.
    — Казаха ми, че идвали на работа със собствената си яхта.
    — Понякога. Прекрасна нова „Формула 303“. Адски бърза.
    Беше време да действам директно, така че го попитах:
    — Има ли вероятност да са карали дрога с това нещо?
    — Дрога ли? По дяволите, не. Не биха могли да открият остров, та какво остава за кораб, от който да вземат дрогата.
    — Откъде знаеш?
    — Веднъж си поговорих малко с тях за лодки. Изобщо неразбираха от навигация. Даже нямаха навигационна система на борда. Разбираш ли?
    — Да. — Сега, когато се заговорихме, се сетих, че никога не бях виждал на яхтата им сателитно навигационно устройство. Защото ако се занимава с наркотици, човек непременно се нуждае от такова.
    — Може би са те будалкали — казах му. — Може да са били най-добрите моряци след Магелан.
    — След кой?
    — Защо смяташ, че не са разбирали от навигация?
    — Опитах се да ги пратя по маршрута на Мощната ескадра. Схващаш ли? И те не проявиха интерес.
    Пит бе малко напрегнат. Опитах отново:
    — Може да са се правели, че не разбират. Нали разбираш, за да не си помисли някой, че превозват дрога.
    — Така ли? — Той се почеса по главата. — Може би. Обаче едва ли. Не обичаха да излизат в открито море. Ако бяха с яхтата си и видеха ферибота, минаваха откъм надветрената страна и през целия път вървяха с нас. Не обичаха да губят сушата от поглед. Това звучи ли ти като да са превозвали дрога?
    — Май не. Тогава кой ги е убил и защо, Пит?
    Той пак се почеса, после отвърна:
    — Проклет да съм, ако знам.
    — Знаеш, че си мислил за това, Пит. Кой и защо? Какво си помисли отначало? Какво приказват хората?
    — Ами, помислих си, че са откраднали нещо от лабораторията — измънка той. — Нали разбираш? Например нещо, което може да унищожи света. И че са щели да го продадат на чужденци или нещо такова. Нали разбираш? И че сделката се е прецакала и са ги очистили.
    — Но вече не мислиш така?
    — Ами, чух нещо друго.
    — Какво например?
    — Например, че са откраднали ваксина за милиони долари. — Той ме погледна. — Така ли е?
    — Така е.
    — Искали са бързо да забогатеят и вместо това са ритнали камбаната.
    — Отплатата за греха е смърт.
    — Аха.
    Пит се извини и се качи на мостика. Интересно, че Пит и навярно всички останали, включително моя милост, първоначално бяхме реагирали по един и същ начин на смъртта на Том и Джуди. После, като се порових повече, ми хрумна версията с наркотиците. Сега бе наред ваксината. Но понякога е вярна тъкмо първата ти, инстинктивната ти реакция. Във всеки случай, общото между всички теории бяха парите.
    Стоях на горната палуба и гледах как зеленият бряг на Плъм Айланд се смалява в далечината. Слънцето бе още високо на запад и лъчите приятно топлеха кожата ми. Наслаждавах се на пътуването, на мириса на море, дори на движението на кораба. Хрумна ми неприятната мисъл, че започвам да свиквам с този край. Скоро щях да започна да бера миди, каквото и да означаваше това.
    Бет Пенроуз се качи на палубата и известно време погледа следата на кораба, после се обърна и се облегна с гръб на перилата и с лице към слънцето.
    — Ти предвиди какво ще каже Цолнър — казах аз.
    — В тази версия има люгика — отвърна тя. — Тя съответства на фактите и вече няма нужда да се тормозим, че се мейство Гордън не били способни да откраднат смъртоносни микроорганизми. Така отпада и теорията за наркотиците. Откраднали са нещо ценно. Нещо изгодно. Пари. Парите са мотивът им. Златото, което прелъстява и светци, както е казал Шекспир.
    — Струва ми се, че за тази година достатъчно се наслушах на Шекспир. — Замислих се за миг и казах: — Не зная защо изобщо не съм се сетил за това — искам да кажа, толкова бяхме впечатлени от разни чуми, че изобщо не помислихме за противоотровите ваксини, антибиотици и така нататък. Нали тъкмо това изследват учените на Плъм Айланд и тъкмо това са откраднали Гордънови. Божичко, започнал съм да затъпявам.
    — Е, да ти кажа честно, започнах да си мисля за ваксини и така нататък още снощи. После, когато Стивънс спомена за шапната ваксина, разбрах накъде води това.
    — Точно така. Сега всички могат да се успокоят. Край на паниката и истерията. Божичко, мислех си, че до Вси светии всички ще сме мъртви.
    Спогледахме се и Бет каза:
    — Всичко е лъжа, разбира се.
    — Да. Но е адски добра лъжа. Тя снема напрежението от Плъм Айланд и изобщо от федералните власти. Междувременно ФБР и ЦРУ могат спокойно да работят по случая без нас и без да привличат вниманието на пресата. Нас с теб и с Макс просто ни разкараха от плъмайландската следа.
    — Прав си. Макар че все още ни предстои да разследваме двойно убийство. Самостоятелно.
    — Така е — потвърдих аз. — Но си мисля, че Тед Наш ще ми липсва.
    Тя се усмихна, после ме погледна сериозно.
    — Аз не бих се пречкала на такъв човек…
    — Остави го.
    — Ти си труден характер.
    — Виж, раниха ме с десет куршума и първо си допих кафето и чак после отидох в болницата.
    — Били са три, прекарал си в болницата цял месец и все още не си се възстановил напълно.
    — Приказвала си с Макс. Колко мило.
    Тя не отговори. Рядко се хващаше на въдицата, вече го бях забелязал. Трябваше да го запомня.
    — Какво мислиш за Стивънс? — попита ме Бет.
    — Точно човек за тази работа.
    — Дали лъже?
    — Разбира се.
    — Ами Цолнър?
    — Харесах го.
    — Дали лъже?
    — Не по природа, така, както Стивънс. Накарали са го.
    Отрепетирал го е.
    Тя кимна, после попита:
    — Уплашен ли е?
    — Не.
    — Защо?
    — Няма от какво да се плаши. Всичко е под контрол.
    Стивънс и Цолнър са сключили сделките си с правителството.
    Бет кимна разбиращо.
    — И аз останах с такова впечатление. Версията е била разработена, подписана и пратена късно снощи или рано тази сутрин. Във Вашингтон и Плъм Айланд цяла нощ са будували. Видяхме какво се случи сутринта, нали?
    — Права си. Казах ти да не вярваш на онези двама клоуни.
    Тя отново кимна.
    — Никога не съм попадала в ситуация, в която да не мога да вярвам на хората, с които работя.
    — Аз пък съм попадал. Това е истинско предизвикателство — държиш си езика зад зъбите, прикриваш си задника, слагаш си очи на гърба, душиш за плъхове и слушаш онова, което не се казва гласно. Бет ме погледна и попита:
    — Добре ли се чувстваше там?
    — Прекрасно.
    — Трябва да си починеш.
    Не й обърнах внимание и й казах:
    — На Наш онази работа му е микроскопична.
    — Благодаря, че го сподели с мен.
    — Ами исках да знаеш, защото видях, че проявяваш интерес към него и не ми се щеше да си губиш времето с тип, който има трето кутре между краката си.
    — Много мило от твоя страна. Защо не си гледаш работата?
    — Добре.
    Насред Пролива морето стана малко по-бурно и се хванах по-здраво за перилата. Погледнах към Бет, която сега беше затворила очи и с отметната глава ловеше ултравиолетови лъчи. Може и да съм споменал, че имаше ангелско лице, невинно и в същото време чувствено. В началото на трийсетте, както вече казах, и веднъж омъжвана, както също казах. Чудех се дали бившият й е бил ченге и дали не е можел да понася, че тя е ченге, и изобщо какъв им е бил проблемът. Хората на нейната възраст имат някакъв багаж, а хората на моята възраст имат цели гардероби с куфари.
    Все още със затворени очи, Бет попита:
    — Какво ще правиш, ако те пенсионират по болест?
    — Не зная. — Замислих се, после отвърнах:
    — Макс ще ме назначи.
    — Мисля, че в такива случаи не позволяват да вършиш полицейска работа. Ти как смяташ?
    — Сигурно си права. Не зная какво ще правя. В Манхатън е скъпо. А пък аз живея там. Мисля, че ще трябва да се преместя. Може би тук.
    — Какво ще правиш тук?
    — Ще гледам вино.
    — Грозде. Гледаш грозде и правиш вино.
    — Точно така.
    Тя отвори синьо-зелените си очи и ме погледна. Очите ни се срещнаха, потърсиха, пронизаха и така нататък. После тя отново затвори клепачи.
    Известно време и двамата мълчахме, после Бет отвори очи и попита:
    — Защо не вярваме, че семейство Гордън са откраднали чудотворна ваксина, за да направят богатство?
    — Защото това оставя без отговор още много въпроси.
    Първо, за какво им е бързоходна лодка? Човек няма нужда от яхта за сто и трийсет хиляди долара, само за да открадне златна ваксина. Нали така?
    — Може да са знаели, че ще откраднат ваксината и че в крайна сметка ще са в състояние да си позволят яхтата, така че просто да са се позабавлявали. Кога са си я купили?
    — През април миналата година. Точно преди сезона на яхтите. Десет хиляди долара първа вноска, после са продължили да я изплащат.
    — Добре. Друга причина да не вярваме в плъмайландската версия?
    — Ами, защо им е на купувачите на ваксината да убиват двама души? Особено ако човекът или хората на верандата им не са можели да са сигурни какво носят в сандъка за лед Том и Джуди.
    — Що се отнася до убийците — отвърна тя, — и двамата знаем, че хора са били убивани и за по-дребни неща. Що се отнася до съдържанието на сандъка… ами ако семейство Гордън са имали съучастник на Плъм Айланд, който е натоварил ваксината на яхтата им? Човекът от острова се свързва с купувача и съобщава, че стоката е на път. Помисли си кой може да им е бил съучастник на Плъм Айланд. Помисли за господин Стивънс. Или доктор Цолнър.
    Или доктор Чен. Или Кенет Гибс. Или който и да е друг от лабораторията.
    — Добре… ще приберем и тази възможност в торбата.
    — Какво друго? — попита Бет.
    — Не съм специалист по геополитика, но еболата се среща много рядко и вероятността Световната здравна организация или засегнатите африкански държави да поръчат ваксината в голямо количество ми се струва малко далечна.
    Хората в Африка умират от всякакви предотвратими болести като малария и туберкулоза и никой не купува за тях по двеста милиона дози.
    — Добре… но ние не разбираме пътищата на търговията с терапевтични средства.
    — Така е, но си съгласна, че не изглежда много правдоподобно семейство Гордън да са откраднали тази ваксина, нали?
    — Не съм — възрази тя. — Правдоподобно е. Просто инстинктът ми подсказва, че е лъжа.
    — Добре. Правдоподобна лъжа.
    — Ужасна лъжа.
    — Ужасна лъжа — съгласих се аз. — И това променя всичко.
    — Естествено. Какво друго?
    — Ами — казах, — онзи атлас с картите. Там няма много, но бих искал да зная какво означава 44106818.
    — Добре. А какво ще кажеш за археологическите разкопки на Плъм Айланд?
    — Точно така. За мен това беше пълна изненада и повдига всевъзможни въпроси.
    — Защо ни го каза Пол Стивънс?
    — Защото е общоизвестно и така или иначе скоро щяхме да го научим.
    — Добре. Какво означават тези разкопки?
    — Нямам представа. Но нямат нищо общо с археологическата наука. Били са прикритие за нещо друго, повод да ходят до отдалечени части на острова.
    — Може и да няма никакъв смисъл — предположи тя.
    — Възможно е. Тогава остава червената глина, която видях по маратонките на Том и Джуди, а после и на Плъм Айланд. По целия път от централната сграда, на паркинга, после на автобуса, след това на кея няма къде да нагазиш в такава мека червена глина.
    — Взел си малко глина, когато ходи да пишкаш, нали?
    Усмихнах се.
    — Наистина. Но след като оставих дрехите си в съблекалнята, някой е проявил любезността да ми изпере шортите.
    — Де да бяха изпрали и моите — въздъхна Бет.
    И двамата се усмихнахме.
    — Ще поискам почвени проби — продължи тя. — Могат да ги обеззаразят, ако искат. Виждам, че имаш склонност да подхождаш директно, като например да задигнеш финансовите разпечатки, после да крадеш държавна почва и кой знае какво още си направил. Трябва да се научиш да изпълняваш протоколите и правилниците, детектив Кори. Особено след като случаят не е в твоята юрисдикция, нитопък ти водиш разследването. Ще загазиш и аз няма да си вкарам главата в торбата заради теб.
    — Естествено. Между другото, обикновено съм много добър с веществените доказателства, правата на заподозрените, командната структура и всички тези глупости, когато се разследва обикновено убийство. А тук може да е ставало дума — и все още може — за ужасна чума. Затова на няколко пъти си позволих да мина през просото. Времето е от значение, спомни си доктрината за горещата следа и така нататък. Ако спася планетата, ще стана герой.
    — Ще играеш по правилата и ще изпълняваш съответните процедури. Не прави нищо, което да провокира обвинения и дори процес.
    — Стига де! Ние нямаме дори половин заподозрян, а ти вече говориш за съд.
    — Така съм свикнала да работя.
    — Мисля, че направих тук каквото можах — казах.
    — Подавам си оставката като консултант по случая.
    — Стига си се цупил. — Тя се поколеба, после прибави: — Искам да останеш. Може наистина да науча нещо от теб.
    Очевидно се харесвахме, въпреки някои пререкания и неразбирателства, някои разлики в мненията, в темпераментите, във възрастта, миналото и навярно в кръвната група, в музикалните вкусове и в Бог знае още какво. Всъщност, ако се замислех за това, ние нямахме нищо общо, освен работата, и не можехме да постигнем съгласие дори само по нея. И все пак бях влюбен. Е, добре де, изпълнен с похот. Но значителна похот. Бях дълбоко свързан с тазипохот.
    Пак се спогледахме и отново се усмихнахме. Беше тъпо. Искам да кажа, наистина идиотско. Чувствах се като кретен. Тя бе толкова невероятно красива… харесвах гласа й, усмивката й, медната й коса на слънчевите лъчи, движенията й, ръцете й… и тя отново ухаеше на сапун от душа. Обичам този аромат. Свързвам сапуна със секса. Това е дълга история.
    — Каква безполезна земя? — попита Бет.
    — А? А, да. Семейство Гордън. — Обясних й за данните от чековата книжка и за разговора си с Маргарет Уили. — Не съм селско момче — заключих аз, — но не мисля, че хора без пари ще пръскат двайсет и пет бона просто за да имат свои собствени дървета, които да прегръщат.
    — Странно е — съгласи се тя. — Но земята е нещо емоционално. Баща ми беше един от последните фермери в западен Съфолк. Обичаше земята си, но провинцията се бе променила — горите, потоците и другите ферми ги нямаше, така че той също продаде имота си. Но после вече не беше същият човек, даже с един милион в банката.
    Замълча за миг, после продължи:
    — Предполагам, че би трябвало да идем да поговорим с Маргарет Уили, да хвърлим един поглед на тази земя, въпреки че едва ли има връзка със случая.
    — Според мен фактът, че семейство Гордън никога не са ми споменавали за това, е много важен. Същото като с археологическите разкопки. Трябва да се търсят обяснения на нещата, които не изглеждат логични.
    — Благодаря, детектив Кори.
    — Не искам да ти чета лекции — отвърнах, — но предавам в „Джон Джей“ и понякога просто ми се изплъзва от устата.
    Тя ме погледна за миг, после каза:
    — Никога не мога да разбера кога се майтапиш с мен.
    — Наистина преподавам в „Джон Джей“. — Става дума за колежа по криминалистика „Джон Джей“ в Манхатън, едно от най-добрите по рода си учебни заведения в страната и предполагам, че тя не можеше да си представи Джон Кори като преподавател.
    — Какво преподаваш? — попита Бет.
    — Не е точно правилникът за работа с веществени доказателства, правата на заподозрените и така нататък.
    — Определено.
    — Преподавам практическо разследване на убийства. Местопрестъпление и такива неща. Петък вечер. Това е нощта на най-тайнствените убийства. Добре си дошла, ако изобщо се върна в колежа. Може би през януари.
    — Може и да дойда.
    — Ела рано. Студентите винаги се избиват да идват. Аз съм страхотно забавен.
    — Сигурна съм.
    И аз бях сигурен. Госпожа Бет Пенроуз най-после се сещаше за това. Фериботът намали скорост. Пристигнахме.
    — Успя ли да разговаряш със семейство Мърфи? — попитах.
    — Не. Макс е разговарял. Включила съм ги в списъка си за днес.
    — Добре. Ще дойда с теб.
    — Мислех си, че напускаш.
    — Утре.
    Тя извади бележника от чантата си и започна да го прелиства, после каза:
    — Трябват ми компютърните разпечатки, които си взел.
    — Вкъщи са.
    — Добре… — Тя плъзна поглед по страницата и продължи:
    — Ще се свържа с лабораторията за отпечатъците и с патоанатомите. Освен това поисках от областната прокуратура заповед за проверка на телефонните разговори на семейство Гордън за последните две години.
    — Чудесно. Вземи и списък на законните притежатели на пистолети в окръг Саутхолд.
    — Мислиш, че оръжието на убийството може да е регистрирано в окръга?
    — Възможно е.
    — Защо смяташ така?
    — Интуиция. Междувременно нареди да продължават с търсенето на куршумите в морето.
    — Продължаваме, но това наистина е безнадеждно.
    — Точно така. Освен това, ако събираш патлаците от Плъм Айланд, погрижи се балистичните изпитания да направи областната лаборатория, а не ФБР.
    — Зная.
    Тя изреди куп други задачи, които трябваше да се изпълнят, и можах да се убедя, че има стройно и логично мислене. Освен това проявяваше интуиция и любопитство. Липсваше й единствено опит, за да е наистина добър детектив. А за да стане страхотен детектив, трябваше да се научи се отпуска, да кара хората да разговарят свободно и прекалено много. Бет започваше малко строго и твърдо и повечето свидетели, да не споменавам за колегите, се ограждаха със защитна стена.
    — Отпусни се.
    Тя вдигна поглед от бележника си.
    — Моля?
    — Отпусни се.
    Бет помълча малко, после отвърна:
    — Този случай ме прави малко нервна.
    — С всички е така. Отпусни се.
    — Ще се помъча. — Тя се усмихна. — Мога да се въплъщавам в различни образи. Например в твоя. Искаш ли да видиш?
    — Не.
    Бет се прегърби и се сгърчи, пъхна ръка в джоба си и се почеса по гърдите с другата, после заговори с басов глас и нюйоркски акцент:
    — Значи, кво става с тоя случай, по дяволите? И кво му е на тоя кретен Наш? А? Бе тоя тип не може да различи пай от пица. Мозъкът му е кат топлийка. Той значи…
    — Благодаря — хладно я прекъснах аз.
    Тя се засмя, после каза:
    — Отпусни се.
    — Аз не говоря така.
    — Е, поне на мен ми звучи така.
    Малко се ядосах, но и се поразвеселих. Отчасти. Няколко минути помълчахме, после отбелязах:
    — Струва ми се, че този случай вече не е на такова високо равнище и това е добре.
    Тя кимна.
    — Така няма да се занимаваш с толкова много хора продължих аз, — с федералните, политиците и медиите. — Замълчах, после прибавих:
    — Когато решиш този случай, ще се прочуеш.
    Бет продължително ме изгледа и попита:
    — Смяташ ли, че ще успеем да го решим?
    — Разбира се.
    — Ами ако не успеем?
    — Няма такава опасност. От друга страна, ти ще имаш проблем с кариерата, не аз.
    — Благодаря ти.
    Фериботът се блъсна в гумения буфер и екипажът хвърли на кея две въжета.
    Бет се размисли на глас.
    — И така… освен опасните бацили и наркотици, сега имаме хипотезата за ваксината и не забравяй какво съобщи на медиите Макс — че случаят бил двойно убийство на собствениците на къщата, появили се на местопрестъплението на обикновен грабеж. И знаеш ли какво? Все още е възможно да е така.
    Погледнах я и отвърнах:
    — Ето ти още една възможност — казвам я само на теб.
    Ами ако Том и Джуди са знаели нещо, което не е трябвало да знаят, или са видели нещо на Плъм Айланд, което не е трябвало да виждат? Ами ако някой като господин Стивънс или твоето приятелче господин Наш ги е очистил! Помисли си за това.
    Тя помълча доста дълго, после каза:
    — Звучи ми като слаб телевизионен сериал. Но ще си помисля.
    Макс извика от долната палуба:
    — Всички на брега.
    Бет тръгна към стълбите, после се обърна и попита:
    — Какъв е номерът на клетъчния ти телефон?
    Дадох й го и тя каза:
    — Ще се разделим на паркинга и ще ти се обадя след двайсетина минути.
    Присъединихме се към Макс, Наш и Фостър на кърмата и слязохме на брега заедно с шестимата плъмайландски служители. На кея чакаха само трима души за обратния курс и аз отново останах поразен колко изолиран е островът.
    На паркинга началникът на саутхолдското полицейско управление Силвестър Максуел ни каза:
    — Доволен съм, че свършихме с най-неприятната част от този случай. Имам и други задачи, така че оставям детектив Пенроуз да работи по убийството.
    Господин Тед Наш от Централното разузнавателно управление отвърна:
    — Аз също съм доволен и тъй като в случая очевидно няма проблем с националната сигурност, нито пък от международно естество, ще препоръчам управлението ми и аз да бъдем освободени от разследването.
    Господин Джордж Фостър от Федералното бюро за разследване каза:
    — Изглежда, е била открадната държавна собственост, така че ФБР ще продължи да участва в разследването. Днес се връщам за доклад във Вашингтон. Със случая ще се заеме местното представителство на Бюрото и някой ще поддържа връзка с вас, началник. — Той погледна към Бет.
    — Или с вас, или пък с вашия шеф.
    Детектив Елизабет Пенроуз от съфолкското областно полицейско управление отвърна:
    — Е, очевидно оставам аз. Благодаря на всички ви за оказаната ми помощ.
    Бяхме готови да се разделим, но двамата с Тед трябваше да разменим няколко последни приятелски удара. Той започна пръв.
    — Искрено се надявам, че пак ще се срещнем, детектив Кори.
    — О, сигурен съм в това, Тед. Следващия път се опитай да се превъплътиш в жена. Това би трябвало да ти е полесно, отколкото да се правиш на сухар от министерството на земеделието.
    Той ме изгледа и отвърна:
    — Между другото, забравих да спомена, че познавам шефа ти, детектив лейтенант Улф.
    — Светът е малък. И той е задник. Но ще му кажеш някоя добра дума за мен, нали, приятел?
    — Ще се погрижа да му съобщя, че му пращаш своите уважения и че изглеждаш в отлична форма да се върнеш на служба.
    — Последните двайсет и четири часа бяха интересни и напрегнати — както обикновено го прекъсна Фостър. — Мисля, че нашата група може да се гордее с постиженията си и не се съмнявам, че местната полиция ще доведе този случай до задоволителен край.
    — Като цяло — дълъг ден, добра работа и късмет — обобщих аз.
    Всички се ръкувахме, дори аз, макар че не знаех дали съм напуснал работа и изобщо дали е имало какво да напускам. Така или иначе, размениха се кратки сбогувания и никой не почна да се мазни и да обещава, че ще пише или че пак ще се срещнем, нито пък някой се разцелува и запрегръща и така нататък. След минута Макс, Бет, Наш и Фостър бяха в автомобилите си и потеглиха, а аз останах сам на паркинга с пръст в носа. Странно. Снощи всички смятаха, че е настанал Апокалипсисът и че Бледият ездач е започнал ужасното си препускане. А сега никой не даваше и пукната пара за двамата убити крадци на ваксина в моргата. Нали така?
    Насочих се към колата си. Кой участваше в тази инсценировка? Очевидно Тед Наш и хората му, а и Джордж Фостър, тъй като той също беше на сутрешния ферибот заедно с Наш и с четиримата костюмирани, изчезнали с черната кола. Навярно и Пол Стивънс, както и доктор Цолнър.
    Бях сигурен, че някои управления на федералното правителство са измислили сценарий и че той е съвсем достатъчен за пресата, нацията и света. Но не бе достатъчен за детективите Джон Кори и Елизабет Пенроуз. Чудех се дали Макс вярва във всичко това. Общо взето хората са склонни да вярват в благополучния край, а Макс страдаше от такава параноя от бацилите, че с искрена радост би приел версията, че Плъм Айланд не пръска антибиотици и ваксини във въздуха. Би трябвало да поговоря по-късно с Макс.
    Може би. Ако прикриваха нещо, другият въпрос бе какво е то? Хрумна ми, че е възможно да не знаят какво прикриват. Трябваше да превърнат случая от масов ужас в обикновен грабеж, при това да го направят бързо, за да не стане напечено. Дори можеха да започнат да се опитват да разберат за какво точно става дума, по дяволите. Навярно Наш и Фостър също като мен си нямаха и представа каква е причината за убийството на семейство Гордън.
    Теория две — те знаеха защо и кой е убил жертвите, а може би това бяха самите Наш и Фостър. Всъщност нямах представа какви са тези двама клоуни.
    С всички тези подозрения наум си спомних какво беше казала Бет за Наш… „Аз не бих се пречкала на такъв човек.“
    На двайсетина метра от джипа си се огледах.
    Сега на паркинга имаше стотина автомобила на плъмайландски служители, но нямаше хора, така че се настаних зад един микробус и извадих връзката с ключовете си. Още една екстра, която бях получил за моите четирийсет бона, бе дистанционното запалване. Натиснах последователно бутона — две дълги и едно късо натискане — и зачаках експлозията. Експлозия не последва. Автомобилът запали. Оставих го да загрее около минута, после се приближих и се качих. Чудех се дали не съм прекалено подозрителен. Предполагам, че ако джипът ми беше избухнал, отговорът щеше да е отрицателен. По-добре в безопасност, отколкото после да съжаляваш, както казвам аз. Докато не откриех кой е убиецът, нямаше да се отърва от параноята.

14.

    Отправих се на запад по Мейн Роуд. Двигателят бръмчеше, радиото свиреше популярни мелодии, покрай мен се редуваха селски пейзажи, сини небеса, чайки, категоричо най-доброто, което може да предложи третата планета от слънчевата система. Телефонът в колата иззвъня и аз отговорих:
    — Какво обичате?
    — Ще се срещнем в къщата на семейство Мърфи — каза детектив Пенроуз.
    — Няма да стане — отвърнах.
    — Защо?
    — Мисля, че съм уволнен. Ако не, напускам.
    — Назначен си за цялата седмица. Трябва да си свършиш работата.
    — Кой го казва?
    — В къщата на семейство Мърфи — повтори тя и затвори.
    Мразя властните жени. Въпреки това след двайсет минути стигнах до дома на Мърфи и забелязах детектив Пенроуз — беше паркирала необозначения си черен форд отпред и седеше вътре.
    Оставих джипа си няколко къщи по-нататък, изключих двигателя и слязох. Вдясно от къщата на Мърфи местопрестъплението продължаваше да е оградено с лента и отпред пазеше човек от саутхолдската полиция. Микробусът на областното управление все още бе на моравата.
    Бет разговаряше по клетъчния си телефон и когато приближих, затвори и слезе от колата.
    — Току-що приключих дълъг разговор с шефа си — каза тя. — Очевидно всички са доволни от версията с ваксината за ебола.
    — Информира ли шефа си, че според теб това са пълни глупости?
    — Не… хайде да оставим това. Нека се задоволим да раз следваме двойно убийство.
    Отидохме до входната врата на семейство Мърфи и позвънихме. Къщата беше ранчо от 60-те години в оригиналния си вид, както казват, доста грозна, но добре поддържана.
    Вратата отвори жена на седемдесетина години, ние се представихме. Тя погледна към късите ми панталони — навярно бе забелязала току-що изпрания им вид и аромат, усмихна се на Бет и ни покани да влезем. После изчезна някъде и извика:
    — Ед! Пак полицията!
    Върна се в дневната и ни покани да седнем на двойното кресло. Оказах се буза до буза с Бет.
    — Нещо за пиене? — попита ни госпожа Агнес Мърфи.
    — Не, госпожо, благодаря. На служба съм — отвърнах аз.
    Бет също отклони предложението.
    Госпожа Мърфи седна на люлеещия се стол срещу нас.
    Огледах се. Декоративният стил се отнасяше към онази категория, която наричам „класическа стара пръдня“ — тъмни мухлясали претрупани мебели, шестстотин грозни дреболии, невероятно безвкусни сувенири, снимки на внуците и така нататък. Стените бяха тебеширенозелени, като мента за след вечеря, а килимът беше… е, на кого му пука?
    Госпожа Мърфи бе облечена в розов костюм с панталони, ушит от синтетична материя, която щеше да изтрае три хиляди години.
    — Харесвахте ли семейство Гордън? — попитах я.
    Въпросът я стъписа, както се очакваше. Тя събра мислите си и отвърна:
    — Не ги познавахме много добре, но те бяха изключително кротки хора.
    — Защо според вас са били убити?
    — Ами… откъде да зная? — Известно време се гледахме, после тя прибави: — Може да е нещо, свързано с работата им.
    В стаята влезе Едгар Мърфи, бършеше ръцете си с парцал. Бил в гаража, поясни той, и поправял електрическата си косачка. Изглеждаше някъде към осемдесет и ако бях на мястото на Бет Пенроуз и мислено подготвях бъдещ съдебен процес, не бих разчитал, че Едгар ще издържи дотогава.
    Носеше зелен гащеризон и работни обувки и изглеждаше също толкова блед, колкото и жена му. Така или иначе, аз се изправих и се ръкувах с господин Мърфи. Върнах се на мястото си, а Едгар се настани на стола с подвижна облегалка, която старецът нагласи така, че да гледа към тавана. Опитах се да срещна погледа му, но това беше трудна задача, като се имаше предвид положението ни един спрямо друг. Спомних си защо не ходя на гости на родителите си.
    — Вече разговарях с началника Максуел — каза Едгар Мърфи.
    — Да, сър. Аз съм от отдел „Убийства“ — каза Бет.
    — А той откъде е?
    — От хората на началника Максуел — отвърнах аз.
    Не, не сте. Познавам всяко ченге от управлението.
    Прложението клонеше към тройно убийство. Вдигнах поглед към мястото на тавана, в което бяха фокусирани очите му, и заговорих — нещо като излъчване към сателит, който отразява сигнала към получателя му.
    — Аз съм консултант. Вижте, господин Мърфи…
    — Не можеш ли да седнеш нормално, Ед? — прекъсна ме госпожа Мърфи. — Не е учтиво да седиш така.
    — Майната му. Това си е моята къща. Може да ме чува добре. Можете да ме чувате добре, нали?
    — Да, сър.
    Бет каза няколко въвеждащи думи, но нарочно сбърка някои подробности и часове. Господин Мърфи я поправи, с което демонстрира, че паметта му за неотдавнашни събития е добра. Госпожа Мърфи също добави някои детайли към случилото се предишния ден. Изглеждаха достоверни свидетели и аз се засрамих, че бях проявил нетърпение със старците — по-точно, че ми се бе приискало да размажа Едгар на стола му.
    Така или иначе, докато Бет разговаряше с Едгар и Агнес, стана очевидно, че не можем да научим нищо ново по отношение на голите факти: в 17:30 ч. съпрузите били на остъклената си веранда и довършвали вечерята си — старците вечерят към четири следобед. Във всеки случай, гледали телевизия, когато чули яхтата на жертвите — познали мощните двигатели. И тук госпожа Мърфи се отклони, за да даде личното си мнение:
    — Господи, двигателите бяха толкова шумни. Защо са им на хората такива големи шумни двигатели?
    За да дразнят съседите си, госпожо Мърфи.
    — Видяхте ли яхтата? — попитах ги.
    — Не — отвърна госпожа Мърфи. — Не си направихме труда да погледнем.
    — Но бихте могли да видите яхтата от верандата си?
    — Можем да виждаме морето, да. Но тогава гледахме телевизия.
    — По-добре е, отколкото да зяпаш тъпия залив.
    — Джон — предупреди ме Бет.
    Честно казано, аз съм човек с много предразсъдъци и се мразя заради това, но съм продукт на времето, пола, епохата и културата си. Усмихнах се на госпожа Мърфи.
    — Имате прекрасна къща.
    — Благодаря ви.
    Известно време разпита пое Бет.
    — И сте сигурни, че не сте чули какъвто и да било шум, който може да е от изстрел? — попита тя.
    — Не — отвърна Едгар Мърфи. — Слухът ми е доста добър. Чух, че Агнес ме вика, нали?
    — Понякога изстрелите не звучат така, както си мислим, че би трябвало — продължи Бет. — Нали разбирате, по телевизията звучат по един начин, но в действителния живот понякога звучат като пиратки, като остро изпукване или като задавяне на автомобилен двигател. Чухте ли какъвто и да било шум след спирането на двигателите?
    — Не.
    Беше мой ред.
    — Добре, чули сте, че двигателите замлъкват — казах аз.
    — Все още ли гледахте телевизия?
    — Да. Но не пускаме звука силно. Просто седим близо до телевизора.
    — С гръб към прозорците ли?
    — Да.
    — Добре, гледали сте телевизия още десет минути — какво ви накара да се изправите?
    — Започна едно от предаванията на Агнес. Някаква адски тъпа дискусия. Водещ е Монтъл Уилямс.
    — И сте отишли при съседите да си побъбрите с Том Гордън.
    — Трябваше да взема на заем електрически удължител.
    — Едгар обясни, че влязъл през дупка в живия плет, качил се на дървената веранда на семейство Гордън и хоп, там били Том и Джуди, съвсем мъртви.
    — На какво разстояние от труповете бяхте? — попита Бет.
    — На около пет метра.
    — Сигурен ли сте?
    — Да. Бях на края на верандата, а те лежаха срещу плъзгащата се стъклена врата. Около пет метра.
    — Добре. Как разбрахте, че са семейство Гордън?
    — Отначало не разбрах. Просто замръзнах и се сетих чак после.
    — Как разбрахте, че са мъртви?
    — Отначало нямах представа. Но видях… ами, нещо, което приличаше на трето око на челото му. Нали разбирате?
    Бяха абсолютно неподвижни. И очите им бяха отворени, но не дишаха и не стенеха. Нищо.
    Бет кимна.
    — Какво направихте после?
    — Плюх си на петите.
    Беще мой ред.
    — Според вас колко време всъщност сте стояли на верандата?
    — О, не зная.
    — Половин час?
    — Не, по дяволите. Петнайсетина секунди.
    Навярно по-скоро пет, подозирах аз. Два пъти разкарах Едгар из тези няколко секунди, като се опитвах да го накарам да си спомни дали в този момент е чул или видял нещо необичайно, нещо, за което е забравил да спомене. Напразно. Попитах го дори дали си спомня да му е замирисало на барут, но той бе непреклонен — казал всичко по време на първия си разговор с началника Максуел и толкова. Госпожа Мърфи потвърди думите му.
    Чудех се какво е щяло да се случи, ако Едгар беше минал през живия плет десетина минути по-рано. Навярно сега нямаше да седи тук. Чудех се дали това му е минавало през ума.
    — Как според вас се е измъкнал убиецът, щом не сте чули или видели нито кола, нито лодка? — попитах го аз.
    — Ами мислих за това.
    — И?
    — Е, наоколо има много хора, които вървят, карат велосипеди, тичат за здраве и така нататък. Нали разбирате?
    Струва ми се, че никой не би обърнал внимание, ако някой прави нещо такова.
    — Добре. — Но тичащият за здраве човек със сандък за лед на главата би могъл да привлече вниманието. Имаше голяма вероятност убиецът все още да е бил някъде из района, когато Едгар се е натъкнал на труповете.
    Оставих времето и мястото на убийството и започнах друга поредица въпроси.
    — Семейство Гордън често ли имаха гости? — попитах госпожа Мърфи.
    — Доста — отвърна тя. — Често готвеха навън. У тях винаги имаше по няколко души.
    — Излизаха ли с яхтата си късно вечер? — попита Бет.
    — Понякога — отвърна Едгар. — Двигателите им не можеха да се объркат. Понякога се връщаха ужасно късно.
    — Колко късно?
    — О, към два-три през нощта. Нощен риболовако питате мен.
    Човек може да лови риба от „Формула 303“, на няколко пъти го бях правил и аз заедно с Том и Джуди, но тази яхта не е за риболов и бях сигурен, че Едгар го знае. Но Едгар беше от старата школа и смяташе, че никой не бива да говори лошо за мъртвите — освен под натиск.
    Продължихме да ги разпитваме — за навиците на семейство Гордън, за странни автомобили и така нататък. Никога не бях работил с Бет Пенроуз, разбира се, но двамата бяхме на една и съща дължина на вълната и свирехме доста добре в дует.
    След няколко минути госпожа Мърфи каза:
    — Те изглеждаха наистина прекрасна двойка.
    Долових намека и попитах:
    — Смятате, че той е имал приятелка?
    — О… не исках да кажа…
    — А тя имаше ли си приятел?
    — Ами…
    — Когато Том не си е бил вкъщи, тя е имала посетител. Нали така?
    — Ами, не казвам, че е бил приятел или нещо такова.
    — Разкажете ни.
    И тя го направи, но изобщо не бе чак толкова пикантно. Веднъж през юни, когато Том бил на работа, а Джуди си останала вкъщи, пристигнал приятен на вид, добре облечен брадат господин с бяла спортна кола от неопределен модел, който си тръгнал един час по-късно. Странно, но нямаше никакви улики за пламенна връзка, която би могла да доведе до престъпление от страст. После, преди няколко седмици, една събота, когато Том бил в морето с яхтата, в отбивката спрял „зелен джип“. От него слязъл мъж, който минал в задния двор, а там госпожа Гордън се печала на слънце по миниатюрни бикини. Той си свалил ризата и известно време двамата се пекли заедно.
    — Не мисля, че беше редно, след като съпруга го нямаше — отсъди госпожа Мърфи. — Искам да кажа, че тя бе полугола, а този приятел си съблича ризата, ляга до нея и двамата просто си бъбрят, после той се изправя и си тръгва преди съпругът да се върне.
    — Беше съвършено невинно — отвърнах аз. — Просто наминах да видя Том по работа.
    Госпожа Мърфи ме изгледа. Усетих, че Бет също ме пронизва с поглед.
    — Със семейство Гордън бяхме приятели — казах на госпожа Мърфи.
    — О…
    Господин Мърфи се подсмихна към тавана и ме информира:
    — Жена ми има мръсно подсъзнание.
    — Аз също. — Обърнах се към госпожа Мърфи. — Някога общували ли сте със семейство Гордън?
    — Веднъж ги поканихме на вечеря, преди около две години, когато се преместиха тук. Те пък ни поканиха на барбекю веднага след това. Оттогава не сме се събирали.
    Не можех да си представя защо.
    — Познавахте ли някой от приятелите им по име? — попитах госпожа Мърфи.
    — Не. Предполагам, че повечето са били от Плъм Айланд. Ако питате мен, те са странни хора.
    И така нататък. Обичаха да приказват. Госпожа Мърфи се люлееше, господин Мърфи си играеше с лостчето на стола и постоянно променяше наклона на облегалката. Когато зае едно от легналите си положения, ме попита:
    — Какво са направили? Откраднали са цял куп бацили, за да унищожат света ли?
    — Не, откраднали са ваксина за много пари. Искали са да забогатеят.
    — Да? Ами че те бяха само наематели на съседната къща. Знаехте ли го?
    — Да.
    — И плащаха адски много за такава къща.
    — Откъде знаете?
    — Познавам собственика. Един младок, Сандърс. Той е строител. Купи мястото от семейство Хофман, наши приятели. Сандърс плати прекалено много, после ремонтира къщата и я даде на семейство Гордън. Плащаха прекалено висок наем.
    — Нека ви попитам направо, господин Мърфи — каза Бет.
    — Някои смятат, че жертвите са се занимавали с наркотици. Вие как мислите?
    — Възможно е — без колебание отвърна той. — Излизаха с яхтата по странно време. Не бих се изненадал.
    — Освен брадатия със спортната кола и мен виждали ли сте някога подозрителни типове в двора или отпред? — по питах аз.
    — Ами… честно казано, не мога да твърдя, че съм виждал…
    — Госпожо Мърфи?
    — Не, мисля, че не. Повечето хора изглеждаха почтени.
    Пиеха прекалено много вино… кошът за отпадъци беше пълен с бутилки от вино… понякога ставах шумни, след като се напиеха, но музиката бе тиха — не тези ужасни неща, които се слушат напоследък.
    — Имате ли ключ от тяхната къща?
    Видях, че госпожа Мърфи стрелва с поглед господин Мърфи, който гледаше към тавана. Настана тишина, после господин Мърфи отвърна:
    — Да, имахме ключ. Наглеждахме къщата, защото обикновено сме си тук.
    — И?
    — Ами… може би миналата седмица видяхме, че пристига ключар, и когато си тръгна, хм, просто отидох да проверя и ключът не ставаше. Почти очаквах Том да ми даде нов ключ, но не стана така. Той има ключ за моята къща. Нали разбирате? Затова телефонирах на Джил Сандърс и го попитах, нали разбирате, защото собственикът би трябвало да има ключ, но той не знаеше нищо. Не е моя работа, но ако семейство Гордън искаха да им наглеждам къщата, би трябвало да ми дадат ключ, нали? Сега се чудя дали не са криели нещо там.
    — Ще ви направим почетен шериф, господин Мърфи. Но, не повтаряйте нищо от разговора ни пред никого освен пред началника Максуел. Ако някой дойде и заяви, че е от ФБР, от съфолкското областно управление, от нюйоркската полиция или нещо такова, може да лъже. Свържете се с началника Максуел или с детектив Пенроуз. Става ли?
    — Става.
    — Вие имате ли яхта? — попита Бет.
    — Вече не. Прекалено много работа и пари.
    — Някой посещавал ли е семейство Гордън с яхта?
    — От време на време виждах яхти на кея им.
    — Знаете ли на кого са принадлежали?
    — Не но веднъж беше яхта, също като тяхната. Бързоходна но не тяхната. Имаше друго име.
    — Бяхте ли достатъчно близо, за да го видите? — попитах аз.
    — Понякога гледам с бинокъл.
    — Как се казваше яхтата?
    — Не мога да си спомня. Но не беше тяхната.
    — Видяхте ли някого на борда? — попита Бет.
    — Не. Просто случайно забелязах яхтата. Изобщо не видях някой да се качва или да слиза.
    — Кога е било това?
    — Чакайте да помисля… към юни… в началото на сезона.
    — Семейство Гордън вкъщи ли си бяха?
    — Не зная. Наблюдавах, за да видя кой ще излезе от къщата, но някак си са ми се изплъзнали, защото после чух двигателя и яхтата отплава.
    — Добре ли виждате надалече?
    — Не много добре, освен с бинокъл.
    — А вие, госпожо Мърфи?
    — Също.
    Допуснах, че семейство Едгар и Агнес са наблюдавали с бинокъл къщата на Том и Джуди повече, отколкото признават, и попитах:
    — Ако ви покажем снимки на различни хора, ще можете ли да ми кажете дали сте виждали някой от тях при семейство Гордън?
    — Навярно.
    Кимнах. Любопитните съседи могат да бъдат добри свидетели, но понякога, подобно на евтина камера за видеонаблюдение, те прекалено много свидетелстват за незначителни, неясни и досадни неща.
    Прекарахме още половин час в задаване на въпроси, но информацията намаляваше с всяка минута. Всъщност господин Мърфи постигна почти невъзможното, като заспа по време на полицейски разпит. Хъркането му започваше да ми лази по нервите.
    Изправих се и се протегнах. Бет също стана и подаде на госпожа Мърфи визитната си картичка.
    — Благодаря, че ни отделихте от времето си. Потърсете ме, ако някой от двама ви се сети за нещо друго.
    — Непременно.
    — И запомнете — подчерта Бет, — аз водя разследването на този случай. Това е партньорът ми. Началникът Максуел ни помага. Не трябва да разговаряте за случая с никой ДРУГ.
    Тя кимна, но не знаех дали семейство Мърфи биха могли да издържат пред атаките на някой като Тед Наш от Централното разузнавателно управление.
    — Имате ли нещо против да се поразходим из двора ви? — попитах госпожа Мърфи.
    — Не.
    Сбогувахме се и аз й казах:
    — Съжалявам, ако съм отегчил господин Мърфи.
    — Това е времето му за следобеден сън.
    — Разбирам.
    Тя ни изпрати до входната врата и рече:
    — Страх ме е.
    — Няма причина — отвърна Бет. — Полицията наблюдава района.
    — Могат да ни убият в леглото.
    — Според нас е бил някой, когото жертвите са познавали — каза Бет. — Завистник. Вие няма за какво да се тревожите.
    — Ами ако се върнат?
    Отново започвах да се дразня и попитах малко остро:
    — Защо му е на убиеца да се връща?
    — Те винаги се връщат на местопрестъплението.
    — Те никога не се връщат на местопрестъплението.
    — Връщат се, ако искат да убият свидетелите.
    — Вие или господин Мърфи бяхте ли свидетели на убийството?
    — Не.
    — Тогава не би трябвало да се притеснявате.
    — Убиецът може да си мисли, че сме го видели.
    Хвърлих поглед към Бет.
    — Ще пратя патрулна кола да обикаля района — отвърна тя.
    — Ако се почувствате нервна или чуете нещо, съобщете в полицията. Не се тревожете.
    Агнес Мърфи кимна.
    Отворих вратата и излязох навън.
    — Тя наистина има право — казах на Бет.
    — Зная. Ще се погрижа.
    Двамата заобиколихме към страничния двор и открихме дупката в живия плет. Оттам се виждаше задната част на къщата на семейство Гордън и верандата, а ако човек минеше през плета и погледнеше наляво, можеше да види морето. В залива плаваше синьо-бяла яхта.
    — Това е лодката на пристанищната полиция — каза Бет.
    — Пратили сме четирима леководолази да търсят два малки куршума в тинята и водораслите. Ще е страхотен късмет, ако ги открият.
    От престъплението още не бяха минали двайсет и четири часа и мястото щеше да е блокирано поне до следващата сутрин, така че не влязохме в двора на жертвите, защото това щеше да означава отново да се регистрираме. Но тръгнахме покрай живия плет към залива откъм страната на семейство Мърфи. Колкото повече се приближавахме до солената вода, толкова по-ниски ставаха храстите и в един момент, на десетина метра от морето, вече можех да виждам над тях. Продължихме да вървим към мястото, където вълните се плискаха във вълнолома. Наляво беше старият подвижен кей на семейство Мърфи, а надясно — неподвижният кей на семейство Гордън. „Спирохета“ я нямаше.
    — От Корабната служба откараха яхтата на техните докове. Хората от лабораторията ще работят по нея там — каза Бет:
    — Какво мислиш за семейство Мърфи?
    — Мисля, че са го направили те.
    — Какво?
    — Че те са убили семейство Гордън. Не директно. Но са пресрещнали Том и Джуди на верандата, разговаряли са с тях половин час за супермаркетните продажби в съботния вестник, семейство Гордън са извадили пистолетите и са си пръснали черепите.
    — Възможно е — призна Бет. — Но какво е станало с пистолетите?
    — Едгар е направил от тях поставки за тоалетна хартия.
    Тя се засмя.
    — Ужасен си. Но някой ден ще пораснеш.
    — Не, няма.
    Няколко секунди помълчахме. Стояхме и гледахме залива. Водата, както и огънят, е хипнотизираща. Накрая Бет попита:
    — Имал ли си връзка с Джуди Гордън?
    — Ако бях имал, щях да ти кажа, а и щях да го призная на Макс.
    — На Макс да. Но не и на мен.
    — Добре — не съм имал връзка с Джуди Гордън.
    — Но тя те е привличала.
    — Тя привличаше всички мъже. Беше красива. — Не забравих да прибавя: „И много умна“, като че ли ми пукаше за това. Е, понякога ми пука, но друг път забравям да включа интелекта като положително качество. — Когато ти се случи млада, сексуално привлекателна двойка, може би трябва да имаш предвид и секса като мотив. Тя кимна.
    — Ще си помисля.
    От мястото, на което стояхме, можех да видя стълба в двора на семейство Гордън. Пиратското знаме все още се вееше на мачтата и двете сигнални флагчета видяха на рейката, известна също и като „нок“.
    — Можеш ли да нарисуваш онези флагчета? — попитах Бет.
    — Естествено. — Тя извади бележника си и химикалка и ги скицира. — Мислиш ли, че е нещо важно? Може би сигнал?
    — Защо не? Това са сигнални флагчета.
    — Според мен са просто за красота. Но ще разберем.
    — Хайде да се върнем на местопрестъплението — казах аз.
    Пресякохме границата между имотите и се спуснахме на кея на семейство Гордън.
    — Добре, аз съм Том, ти си Джуди. Напускаме Плъм Айланд по обед, а сега е към пет и половина. Вкъщи сме си.
    Аз изключвам двигателите. Ти първа слизаш от яхтата и завързваш въжето. Аз смъквам сандъка на кея. Така ли е?
    — Точно така.
    — Слизам на кея, двамата хващаме сандъка за дръжките и тръгваме нагоре.
    Престорихме се, че го правим, и тръгнахме един до друг.
    — Поглеждаме към къщата — продължих аз. — Ако на което и да е от трите равнища на верандата има някой, можем да го видим. Нали така?
    — Да — съгласи се тя. — Да речем, че там има някой, но ние го познаваме и продължаваме да вървим.
    — Добре. Но е логично този човек да се спусне към кея, за да помогне. Обикновена любезност. Така или иначе, продължаваме да вървим.
    Продължихме един до друг и стигнахме до второто равнище на верандата.
    — В някой момент ще забележим, че плъзгащата се стъклена врата е отворена — каза Бет. — Ако е така, ще се замислим и навярно ще спрем или ще се върнем. Вратата не би трябвало да е отворена.
    — Освен ако не са знаели, че някой ще ги очаква в къщата.
    — Точно така — потвърди Бет. — Но това би трябвало да е някой, който има новия ключ.
    Продължихме към къщата, стигнахме до последното равнище на верандата и спряхме близо до двете тебеширени очертания.
    Бет срещу това на Джуди и аз срещу това на Том.
    — Семейство Гордън имат да направят още няколко стъпки — казах аз, — още минута или по-малко живот. Какво виждат те?
    Бет погледна надолу към тебеширените силуети, после към къщата пред нас, към стъклените врати и непосредствено вляво и вдясно. Накрая отвърна:
    — Те продължават да вървят към къщата, която е на петшест метра от тях. По нищо не личи да са се опитвали да избягат. Все още са един до друг, освен в къщата няма къде другаде да се скрият, а от това разстояние никой не може да избегне два изстрела в главата. Трябва да са познавали убиеца или той да не ги е разтревожил.
    — Точно така. Мисля, че убиецът може да е лежал на шезлонга и да се е преструвал на заспал — ето защо не е слязъл да ги посрещне на кея. Двамата са познавали този човек и Том може да е извикал: „Хей, Джо, стани и ни помогни с този сандък, пълен с ваксина за ебола“. Или с антракс. Или с пари. И така, човекът се изправя, прозява се, прави няколко крачки към тях от някой от шезлонгите, приближава се, вади пистолет и им пръска черепите.
    Става ли?
    — Възможно е — отвърна Бет, заобиколи тебеширените очертания и застана на мястото, където трябва да беше стоял убиецът, няма и метър и половина от краката на жертвите. Аз заех мястото на Том. Бет вдигна дясната си ръка и с лявата стисна дясната си китка. Насочи показалец право към лицето ми и каза:
    — Бум.
    — Когато са ги застреляли, те не са носели сандъка. Иначе е щял да излети от ръката на Том. Първо са го оставили на земята.
    — Не съм сигурна, че са носили сандък. Това е твоя теория, не моя.
    — Тогава къде е сандъкът, който винаги беше на яхтата?
    — Кой знае? Някъде. Виж тези две очертания, Джон.
    Толкова са близо едно до друго, че се чудя дали изобщо биха могли да носят помежду си сандък, дълъг метър и двайсет.
    Погледнах силуетите. Тя имаше право. Но все пак казах:
    — Може да са го оставили няколко крачки по-назад, после да са се приближили към убиеца си, който е лежал на шезлонга или е стоял тук, или пък току-що е излязъл през братата.
    — Възможно е. Във всеки случай, според мен семейство Гордън са се познавали с убиеца или убийците си.
    — Съгласен съм — казах. — Струва ми се, че убиецът и жертвите не случайно са били на тези места. За него е било по-лесно да ги застреля в къщата, отколкото навън. Но той е избрал това място — стрелял е точно тук.
    — Защо?
    — Единствената причина, за която мога да се сетя, е, че пистолетът му е бил регистриран и че не е искал по-късно, ако го заподозрат, да подложат куршумите на балистична експертиза.
    Тя кимна и погледна към залива.
    — В къщата — продължих аз — куршумите биха могли да се забият някъде и той да не е в състояние да ги извади.
    Затова се спира на изстрели отблизо в главата с едрокалибрен пистолет, така че куршумите да паднат в дълбокия залив.
    Бет отново кимна и каза:
    — Изглежда е така. Това обаче променя профила на убиеца. Не е някой наркоман или убиец с нерегистриран пистолет. Това е човек, който няма достъп до непроследимо оръжие — това е добър гражданин с регистриран пистолет.
    Това е твоята версия, така ли?
    — Тя отговаря на това, което виждам тук — отвърнах аз.
    — Значи затова искаш имената на местните жители с регистрирани оръжия.
    — Точно така. Едрокалибрен пистолет, при това регистриран, а не незаконен, и навярно автоматичен, а не револвер, защото е почти невъзможно да сложиш заглушител на револвер. Да започнем с тази теория.
    — Как този добър гражданин с регистриран пистолет се е сдобил с незаконен заглушител? — попита Бет.
    — Добър въпрос. — Замислих се върху целия профил, който бях развил, и отвърнах:
    — Както и всичко останало в този случай, винаги има някакво несъответсвие, което прецаква добрата теория.
    — Точно така. И после идват онези двайсет 45-калиброви автоматични пистолета на Плъм Айланд.
    — Да, точно така.
    Известно време продължихме да разговаряме, като се опитвахме да наредим парченцата от мозайката — опитвахме се да се върнем в 17:30 вчера, вместо в 17:30 днес.
    През стъклените врати видях униформен саутхолдски полицай, но той не ни забеляза и се отдалечи.
    — Когато бях дете, често идвах тук от Манхатън с типично американското си семейство татко, мама, брат ми Джим и сестра ми Лйц — казах на Бет след около пет минути импровизации. — Обикновено наемахме една и съща вила близо до къщата на вуйчо Хари и прекарвахме две седмици като храна на комарите. Въргаляхме се в отровен бръшлян, забивахме си рибарски кукички в пръстите и след това изгаряхме от слънцето. Трябва да ни е доставяло удоволствие, защото всяка година с нетърпение го очаквахме — семейство Кори на ежегодната си мазохистична ваканция. Тя се усмихна.
    — Една година — продължих аз, — когато бях десетинагодишен, намерих куршум от мускет и нещо ми стана. Искам да кажа, че някакъв тип беше изстрелял това нещо преди сто или може би двеста години. Тогава вуйна Джун — Бог да я прости — ме заведе на едно място близо до селцето Къчог, което според думите й някога било селище на индианците корчоуг, и ми показа как да търся върхове на стрели, готварски гърнета, игли от кост и така нататък. Невероятно.
    Бет не отговори нищо, но ме гледаше така, сякаш й е много интересно.
    — Спомням си, че нощем не можех да спя и си мислех за куршуми за мускети и върхове на стрели, за заселници и индианци, за британски и континентални войници и така нататък. Преди двете вълшебни седмици да свършат, разбрах, че когато порасна, искам да стана археолог. Не се получи така, но мисля, че това е една от причините, поради които станах детектив.
    Разказах й за отбивката на вуйчо Хари и как някога използвали сгурия и мидени черупки, за да няма прах и кал.
    — И така, след хиляда години — казах аз, — из тези земи копае археолог, открива сгурията и черупките и прави предположението, че това е дълга готварска яма. Всъщност е открил път, но той ще направи така, че онова, което смята за готварска яма, да съответства на теорията му. Схващаш ли?
    — Естествено.
    — Чудесно. Добре, ето какво казвам на студентите си. Искаш ли да го чуеш?
    — Давай.
    — Добре, студенти — онова, което виждате на местопрестъплението при убийство, е замръзнало във времето, то вече не се движи, не е динамично. Можете да пресъздадете няколко версии за него, каквото е било като живо, но това са само теории. Детективът, подобно на археолога, може да събира твърди факти и научни доказателства и въпреки това да прави погрешни заключения. Прибавете към това няколко лъжи, лъжливи следи и хора, които се опитват да помогнат, но допускат грешки. Плюс хора, които ви казват онова, което искате да чуете в съответствие с теорията ви, други хора със скрити цели и самия убиец, който може да е подхвърлил фалшиви улики. Истината се намира сред цялата тази каша от противоречия, несъответствия и лъжи. В този момент — казах на Бет, — ако правилно съм разчел времето си, звънецът бие и аз заявявам:
    — Дами и господа, вашата работа е да откриете истината.
    — Браво — отвърна тя.
    — Благодаря.
    — И така, кой е убил семейство Гордън? — попита Бет.
    — Тук ме хвана натясно — отвърнах аз.

15.

    Стояхме на окъпаната от слънчевите лъчи уличка до черния форд на Бет Пенроуз. Наближаваше шест часът.
    — Какво ще кажеш за един коктейл? — попитах.
    — Можеш ли да откриеш къщата на Маргарет Уили — отвърна тя.
    — Сигурно. Тя сервира ли коктейли?
    — Ще я питаме. Скачай вътре.
    Качих се. Бет запали мощния двигател и потеглихме на север през Насау Пойнт.
    — По кой път? — попита тя.
    — Надясно, струва ми се.
    Бет взе завоя така, че гумите изсвириха.
    — Намали — помолих я аз.
    Тя намали.
    Пътуването беше приятно — със свалените прозорци, залязващото слънце, чистия въздух, всичко. Бяхме далеч от залива и се намирахме във фермерски и лозарски район.
    — Когато бях дете — казах, — имаше два вида ферми — за картофи, собственост главно на полски и немски семейства, пристигнали тук някъде към началото на века, и ферми за зеленчуци, собственост главно на първоначалните заселници. Тук има ферми, които са на една и съща фамилия повече от триста и петдесет години. Направо не е за вярване.
    Известно време тя помълча, после отвърна:
    — Моето семейство е притежавало фермата си сто години.
    — Наистина ли? И баща ти я е продал?
    — Трябваше. Когато съм се родила аз, фермата се е намирала по средата на предградията. — Смятаха ни за странни.
    В училище ми се смееха. За това, че съм дъщеря на фермер. — Тя се усмихна. — Но татко се смя последен. Един милион долара за земята. Тогава бяха големи пари.
    — И сега са големи. Ти ли ги наследи?
    — Още не. Но прахосвам парите на тръстов фонд.
    — Ще се омъжиш ли за мен?
    — Не, но ще ти дам да покараш БМВ-то ми.
    — Тук намали и завий наляво.
    Тя зави и отново се насочихме на север. Бет ме погледна и каза:
    — Разбрах, че си бил женен.
    — Разведен съм.
    — Подписано, подпечатано и доставено на адресата?
    — Така ми се струва.
    — Спомням си един материал по телевизията… когато са те ранили… привлекателна жена посещава болницата за едно с кмета, шефа на полицията… спомняш ли си го?
    — Не. Но чух за това — отвърнах аз. — Надясно и веднага наляво.
    Оказахме се на Лайтхауз Роуд и аз казах:
    — Карай бавно и ще четем номерата.
    От двете страни на уличката — която около километър и половина по-нататък водеше до фара Хортън Пойнт — бяха пръснати малки къщи, заобиколени от лози.
    Стигнахме до приятна тухлена вила, на пощенската кутия на която пишеше „Уили“. Бет спря колата на тревата.
    — Предполагам, че е тук.
    — Навярно. Между другото телефонният указател е пълен с фамилии като нейната. Сигурно стари чешити.
    Слязохме и тръгнахме по каменната пътека към входната врата. Нямаше звънец и почукахме. Почакахме. Под големия дъб до къщата бе паркиран автомобил, затова зао-оиколихме отстрани, после и отзад.
    Една слаба седемдесетинагодишна жена, облечена в лятна рокля на цветя, се мотаеше из зеленчукова градина.
    — Госпожо Уили? — повиках я аз, детективът.
    Тя вдигна глава, после тръгна към нас. Пресрещнахме я на моравата между къщата и градината.
    — Аз съм детектив Джон Кори. Снощи ви се обадих по телефона. Това е партньорката ми детектив Бет Пенроуз.
    Тя погледна късите ми панталони и аз си помислих, че ципът ми може да се е отворил.
    Бет показа на госпожа Уили значката си и възрастната дама очевидно се успокои по отношение на нея, но като че ли изпитваше съмнения по отношение на мен.
    Усмихнах й се. Тя имаше имаше сиви очи, сива коса и интересно лице с прозрачна кожа — лице, което ми напомняше за стара картина. Не някоя конкретна картина, художник или стил, просто за стара картина.
    Тя ме погледна и каза:
    — Телефонирахте ми много късно.
    — Не можах да спя. Това двойно убийство не ми дава мира, госпожо Уили. Извинявам се.
    — Мисля, че няма нужда да се извинявате. С какво мога да съм ви полезна?
    — Ами — отвърнах аз, — интересува ни земята, което сте продали на семейство Гордън.
    — Струва ми се, че ви казах всичко, каквото зная.
    — Да, госпожо. Навярно е така. Само още няколко въпроса.
    — Елате да седнем.
    Седнахме на столове под една плачеща върба.
    Маргарет Уили бе третият възрастен човек, с когото се срещах днес, и реших да постигна с нея по-добри резултати, отколкото с Едгар и Агнес. Всъщност тя изобщо нямаше да ме ядоса, можех да го усетя. Беше сериозна, от стар род, делова и сдържана. Аз съм много добър в разпитите, защото мога да разбирам характерите и типовете и в съответствие с тях да променям подхода си. Това не означава, че съм мекушав, чувствителен или състрадателен. Аз съм високомерен, егоцентричен и упорит шовинистичен нерез. Това е моето амплоа. Но слушам и казвам онова, което трябва да се каже. Това е част от работата.
    — Сама ли поддържате всичко тук? — попитах я.
    — Почти. Имам син и две дъщери. И тримата са семейни и живеят наблизо. Четири внучета. Съпругът ми Тад почина преди шест години.
    Бет изказа съболезнованията си, после попита:
    — Ваши ли са тези лозя?
    — Част от земята е моя. Давам я под наем на винопроизводителите. Трябвали им двайсет години, така казаха. Аз не разбирам нищо от лозарство. — Тя погледна Бет. — Това отговаря ли на въпроса ви?
    — Да, госпожо — каза Бет и после попита: — Защо сте продали онзи един акър на семейство Гордън?
    — Какво общо има това с убийството им?
    — Не зная, докато не разберем повече за сделката — отвърна Бет.
    — Това е обикновена продажба на земя.
    — Честно казано, госпожо — намесих се аз, — струва ми се странно, че семейство Гордън са похарчили толкова много пари за земя, която не може да се обработва.
    — Мисля, че вече ви казах, детектив — те искаха изглед към Пролива.
    — Да, госпожо. Споменаха ли някаква друга причина, поради която искат земята? Например за риболов, излизане с лодка или лагеруване?
    — За лагеруване. Споменаха, че щели да си опъват палатка. И за риболов. Искаха да карат сърф нощем край свой собствен плаж. Освен това казаха, че искали да си купят телескоп. Искаха да се занимават с астрономия. Били ходили в института „Къстър“. Били ли сте там?
    — Не, госпожо.
    — Това е малка обсерватория в Саутхолд. Семейство Гордън се били запалили по астрономията.
    Това беше ново за мен. Логично е хората, които по цял ден гледат бацили под микроскоп, да не искат нощем други лещи пред очите си. Но човек никога не знае.
    — Ами излизането с лодка? — попитах аз.
    — Оттам не може да се излезе с нищо, освен може би с кану. Земята е на висока скала и е трудно да качиш горе нещо друго, освен кану, и после да го спуснеш пак долу.
    — Но до брега може да се стигне с лодка, нали?
    — По време на прилив може, но по целия бряг има коварни подводни скали. При отлив навярно е възможно да спуснеш котва и да доплуваш до брега.
    Кимнах, после попитах:
    — Споменаха ли за някакви селскостопански интереси към земята?
    — Не. Тя не става за обработка. Нали ви казах?
    — Не си спомням.
    — Е, казах ви. Ако нещо изобщо може да расте на онази скала, трябва му много време, за да свикне с вятъра и соления въздух.
    — Добре. — Тръгнах по друга следа. — Какво беше впечатлението ви от семейство Гордън?
    Тя ме погледна, замисли се за миг, после отвърна:
    — Мила двойка. Много приятни хора.
    — Щастливи ли бяха?
    — Изглеждаха щастливи.
    — Бяха ли възбудени от покупката си?
    — Може да се каже.
    — Те ли се обърнаха към вас за сделката?
    — Да. Първо направили някои проучвания — чух за това много преди да дойдат при мен. Когато ме попитаха, им отговорих, че не проявявам интерес.
    — Защо?
    — Не обичам да продавам земя.
    — Защо?
    — Земята трябва да се пази и да се предава в семейството. Наследих няколко участъка от майчиния си род. Онзи, от който се интересуваха Гордънови, беше от страна на съпруга ми. — Тя като че ли се замисли за миг, после прибави: — Тад ме накара да обещая, че няма да я продавам. Искаше да остане за децата. Но това беше само един акър. Парите не ми трябваха, разбира се, но Гордънови изглеждаха толкова влюбени в тази скала… Попитах децата и те решиха, че баща им би го одобрил.
    Винаги се удивлявам, че вдовиците и децата, които нямат представа какво да купят на старото момче за Коледа или Деня на бащата, знаят точно какво би искал покойният страхотен татко.
    Госпожа Уили продължи:
    — Семейство Гордън знаеха, че земята не може да се обработва.
    — Вие споменахте за това — казах аз и подчертано попитах:
    — Като стана дума, не сте ли съгласна, че двайсет и пет хиляди долара са повече от пазарната цена?
    Тя се наведе напред и ми съобщи:
    — Освен това им дадох право да минават през моята земя, за да стигнат до тяхната. Пък и цените растат.
    — Госпожо Уили, не ви обвинявам за това, че сте сключили изгодна сделка. Чудя се защо семейство Гордън са искали или за какво им е трябвала чак толкова онази земя.
    — Вече ви казах. Това е всичко, което зная.
    — Гледката от земя за двайсет и пет хиляди трябва да е поразителна.
    — Така е.
    — Споменахте, че давате под наем обработваемата си земя казах аз.
    — Да. Синовете ми не се интересуват от земеделие.
    — Сделката със семейство Гордън ли ви подсети за това?
    Искам да кажа, да давате земята си под наем?
    — Всъщност не.
    — И те не са ви питали дали бихте им дали под наем част от скалите?
    Тя се замисли за миг, после отвърна:
    — Не.
    Погледнах Бет. Не виждах никаква логика. Двама държавни служители, които всеки момент могат да бъдат прехвърлени на друго място, наемат къща на слънчев плаж, после купуват един акър земя на северния бряг за двайсет и пет хиляди долара, за да имат още една гледка към морето.
    Щяхте ли да се съгласите, ако ви бяха предложили да им дадете под наем около акър от онази скала? — попитах госпожа Уили.
    Тя кимна.
    — Може би щеше да е по-добре.
    — Колко бихте поискали на година?
    — О… не зная… земята не може да се използва… предполагам, че хиляда би било честно. Гледката е много хубава.
    — Ще бъдете ли така любезна да ни покажете тази земя?
    — Мога да ви упътя. А можете да видите и картата в общината.
    — Ще ви бъдем много признателни, ако дойдете с нас — каза Бет.
    Госпожа Уили погледна часовника си, после погледна Бет и каза:
    — Добре. Изчакайте минутка. И влезе в къщата през задната врата.
    — Мръсна дъртофелница — казах на Бет.
    — Виждаш в хората само най-лошото.
    — Този път се държах любезно.
    — На това ли му казваш любезно?
    — Да, държах се любезно.
    — Ужас!
    Реших да сменя темата.
    Семейство Гордън е трябвало да станат собственици на земята. Тя кимна.
    — Защо?
    — Не зная… Ти ми кажи.
    — Помисли.
    — Добре…
    Госпожа Уили излезе през задната врата — остави я отключена. Носеше чантичката си и ключове за кола. Приближи се до автомобила си, сив додж на около пет години. Ако Тад беше жив, щеше да одобри.
    Двамата с Бет потеглихме след нея. Завихме надясно по Мидъл Роуд, шосе с четири платна, ориентирано изток-запад, успоредно на стария Мейн Роуд, останал от колониалната епоха. Мидъл Роуд минаваше през сърцето на лозарския район, прострял се сякаш безкрай във всички посоки. Слънцето напичаше предното стъкло, въздухът миришеше на грозде, зад волана седеше меднокосо маце и ако не разследвах убийството на двама приятели, щях да си подсвирквам.
    На около километър и половина на север обработваемата земя внезапно се издигаше като стена, толкова стръмна, че не можеше да се използва, за земеделие, и склонът бе покрит с дървета и храсти. Това всъщност беше скалата, чийто северен склон се спускаше към морето, но оттук водата не можеше да се види.
    Пътен знак ни показа, че сме в селцето Пеконик. От двете страни на пътя имаше много лозя, всички обозначени с дървени табели с позлатени и лакирани емблеми, обещаващи скъпи вина.
    — Картофена водка — казах на Бет. — Това е. Трябват ми само двайсет акра и дестилатор. Кори и Крумпински, прекрасна картофена водка, естествена и с есенция. Ще наема Марта Стюарт да пише готварски книги и да предлага мезета за водката — миди, стриди, такива неща. Много шикозно. Какво мислиш?
    — Кой е Крумпински?
    — Не зная. Някой. Полска водка. Стаили Крумпински.
    Той е рекламно творение. Седи си на верандата и говори мъгляви неща за водката. На деветдесет и пет години е. Неговият брат близнак Стивън е бил производител на вино и е починал на трийсет и пет. Какво ще кажеш?
    — Чакай да помисля. Междувременно, този прекалено скъп акър земя ми се струва по-странен, като имаш предвид, че семейство Гордън биха могли да го вземат под наем за хиляда долара. Това важно ли е за убийствата?
    — Може би. От друга страна, възможно е да става дума и за лоша преценка от страна на Том и Джуди или даже за измама. Може да са измислили начин да откупят правата за обработване на земята. Така за двайсет и пет хиляди ще имат цял акър точно до морето, който навярно ще струва сто хиляди, ако може да се застроява. Добра печалба. Тя кимна.
    — Ще поговоря с хората в общината за средните продажни цени. Очевидно си измислил нова теория.
    — Може би. Не е очевидно. Известно времтя помълча, после продължи:
    — Искали са непременно да станат собственици на земята. Нали така? Защо? За да я разработят ли? Веднага?
    Някакъв голям проект? Нефт, газ, въглища, диаманти, рубини…? Какво?
    — На Лонг Айланд няма минерали, благородни метали и скъпоценни камъни. Само пясък, глина и скала. Зная го даже аз.
    — Така е… но имаш нещо предвид.
    — Не е нещо конкретно. Имам онова… чувство… като че зная какво е важно и какво не, като някой от онези образно-асоциативни тестове. Нали разбираш? Виждаш четири картини — птица, пчела, мечка и тоалетна чиния. Коя от четирите не си е на мястото?
    — Мечката.
    — Мечката ли? Защо мечката?
    — Тя не лети.
    — И тоалетната чиния не лети — отбелязах аз.
    — Тогава и мечката, и тоалетната чиния не са си на мястото.
    — Ти не… Така или иначе, усещам кое е на мястото си в цялостната картина и кое не.
    — За това усещане ли ми говореше сутринта?
    — Да.
    Стоповете на госпожа Уили светнаха и тя отби от магистралата по черен фермерски път. Бет не внимаваше и след като за малко не пропусна завоя, трябваше да го вземе едва ли не на две колела.
    Поехме на север към скалите по пътя, който минаваше между картофена нива наляво и лозя надясно. Друсахме се с петдесетина километра в час. Вдигахме адски много прах и аз действително можех да го усетя в устата си. Вдигнах си прозореца и казах на Бет да ме последва.
    Тя го направи и без никаква връзка каза:
    — Амчи веч сме близо бе.
    — Аз не говоря така. И не го намирам за смешно.
    — Ясен си ми бе.
    Госпожа Уили зави по още по-тясна пътека с дълбоки коловози и след неколкостотин метра спря. Спряхме и ние.
    Възрастната дама слезе. Ние също. Бяхме покрити с прах, както и колата — и отвън, и отвътре.
    Приближихме се до госпожа Уили, която стоеше в основата на скалата.
    — Не е валяло от две седмици — каза тя. — Лозарите обичат да е така по това време на годината. Казват, че гроздето ставало по-сладко и не толкова воднисто. Готово за гроздобер.
    Отупвах праха от тениската и челото си и изобщо не ми пукаше.
    Госпожа Уили продължи:
    — Но това време на годината картофите също нямат нужда от дъжд. Но за зеленчуците и овощните дървета няма да е зле да се понаквасят.
    Наистина, ама наистина не ми пукаше, но не знаех как да изразя това, без да ставам груб. Предполагам, че някои хора се молят за дъжд, а други за слънце — казах. — Такъв е животът. Тя ме погледна и отвърда:
    — Вие не сте оттук, нали?
    — Не, госпожо. Но вуйчо ми има къща тук. Хари Бонър.
    Брат на майка ми. Има ферма до залива долу в Матитък.
    — А, да. Жена му Джун се спомина приблизително по същото време като моя Тад.
    Горе-долу. — Не се изненадвах толкова, че Маргарет Уили познава вуйчо Хари — искам да кажа, че постоянното население тук е двайсетина хиляди, тоест с пет хиляди души по-малко, отколкото работят в Емпайър Стейт Билдинг. Не искам да кажа, че всичките двайсет и пет хиляди души, които работят в Емпайър Стейт Билдинг, се познават, но така или иначе, предполагам, че Маргарет и покойният Тад Уили са познавали покойната Джун Бонър. Хрумна ми странната мисъл, че ако събера Маргарет и лудия Хари, ако те се оженят и ако умрат, ще ми оставят хиляди акри земя в Северния край. Първо щеше да ми се наложи да очистя братовчедите си, разбира се. Това звучеше малко прекалено като в Шекспир. Имах силното чувство, че съм прекарал прекалено дълго време тук, в седемнайсети век.
    — Джон? Госпожа Уили те попита нещо.
    — О, извинете! Раниха ме тежко и все още от време на време губя съзнание.
    Изглеждате ужасно — съобщи ми госпожа Уили.
    — Благодаря.
    — Питах ви как е вуйчо ви?
    — Много добре. Сега си е в града. Прави много пари на Уолстрийт. Но е много самотен, откакто почина вуйна Джун.
    — Предайте му моите почитания.
    — Непременно.
    — Вуйна ви беше прекрасна жена.
    — Да. — Каза го с онази интонация, която означава: „Как ли племенникът се е е пръкнал такъв кретен?“
    Джун беше добър археолог любител и историк — продължи Маргарет.
    Точно така. Членуваше в Пеконийското историческо дружество. И вие ли членувате там?
    Да. Така се запознахме. Вуйчо ви не проявяваше интерес, но финансира няколко разкопки. Разкопахме основите на фермерска къща от 1681 година. Би трябвало да разгледате музея ни, ако досега не сте го направили.
    — Всъщност днес имах намерение да ида, но изникна този случай.
    — Отваряме само през уикендите след Деня на труда. Но аз имам ключ.
    Ще ви се обадя по телефона. — Погледнах нагоре към скалата, която се издигаше от равнината, и попитах:
    — Това ли е земята на семейство Гордън?
    Да. Виждате ли онзи кол ей там? Това е югозападният ъгъл. На стотина метра по тази пътека е югоизточният ъгъл. Участъкът започва оттук и стига до върха на скалата, после се спуска от другата страна и свършва при горната граница на прилива.
    Наистина ли? Не ми звучи много точно.
    Съвсем точно е. Такива са и обичаят, и законът. До горната граница на прилива. Плажът е на всички.
    — Ето затова обичам тази страна.
    Нима?
    — Категорично.
    Тя ме погледна и каза:
    — Аз съм от Дъщерите на американската революция.
    — Веднага го разбрах, госпожо.
    Семейството ми живее в този окръг от 1653-та.
    Мили Боже!
    Пристигнали са от Масачузетс с „Форчън“, корабът след „Мейфлауър“. После са дошли тук, на Лонг Айланд.
    Невероятно. За малко да сте наследничка на първооснователите от „Мейфлауър“.
    Наследничка съм на първооснователите от „Форчън“ — отвърна госпожа Уили, огледа се и аз проследих погледа й. На юг от нас се простираше картофената нива надясно и лозята наляво. Трудно е да си представиш какъв е бил животът през седемнайсети век. На хиляди километри от Англия, гори на мястото на днешните полета, прочистени с помощта на брадви и волове, непознат климат, непозната почва, малко домашни животни, несигурни източници на облекло, оръдия, семена, барут, и навсякъде враждебно настроени индианци.
    — Звучи по-ужасно от Сентръл Парк посред нощ през август.
    Маргарет Уили не ми обърна внимание и продължи:
    — За хора като нас — искам да кажа за моя народ — е много трудно да се разделим дори само с един акър земя.
    — Така е. — Но за двайсет и пет бона можем да поговорим. — Веднъж намерих куршум от мускет — информирах я аз.
    Госпожа Уили ме изгледа така, сякаш съм кретен. После насочи вниманието си към Бет и известно време поговори с нея, а накрая каза:
    — Е, няма нужда да ви водя догоре. Има пътека. Изкачването не е трудно, но внимавайте откъм морето. Склонът е стръмен и няма за какво да се задържи човек. Тази скала всъщност е морена от последната ледникова епоха. Ледникът е свършвал точно тук.
    Всъщност сега ледникът стоеше пред мен.
    — Благодаря за времето и търпението ви, госпожо Уили — казах аз.
    Тя понечи да си тръгне, после погледна Бет и я попита:
    — Имате ли представа кой може да го е направил?
    — Не, госпожо.
    — Свързано ли е с работата им?
    — В известен смисъл. Но няма нищо общо с биологични оръжия или нещо опасно.
    Маргарет Уили не изглеждаше убедена. Тя се върна в колата си, запали двигателя и потегли сред облак прах. Извиках след нея:
    — Яж ми праха, Маргарет. Дърта кучка такава…
    — Джон!
    Отново изтупах праха от дрехите си и попитах Бет:
    — Знаеш ли защо Дъщерите на американската революция не правят групов секс?
    — Не, но очевидно след малко ще разбера.
    — Права си. Дъщерите на американската революция не правят групов секс, защото не искат да им се налага да пишат благодарствени писма.
    — Неизчерпаем източник ли имаш на такива вицове?
    — Естествено.
    Вдигнахме поглед към скалата.
    — Хайде да видим тази гледка за двайсет и пет бона — казах аз.
    Открихме тясната пътека и аз тръгнах пръв. Пътеката минаваше сред гъсти храсти, много дъбови шубраци и няколко по-високи дървата, които приличаха на кленове, но със същия успех можеха да са и бананови.
    Бет беше облечена в поплинова пола и носеше обикновени обувки, което изобщо не и помагаше. Затова й помогнах на няколко стръмни места. Тя придърпа полата си нагоре и имах възможността да разгледам два съвършени крака.
    До върха оставаха само петнайсетина метра, приблизително колкото да изкачиш пететажна сграда, което някога правех с лекота и ми оставаше достатъчно енергия, за да разбия с крак някоя врата, да поваля престъпника на пода, да му щракна белезниците и да го извлека на улицата. Но това бе преди. Сега краката ми трепереха. Пред очите ми танцуваха черни кръгове и трябваше да спра и дори да коленича.
    — Добре ли си? — попита Бет.
    — Да… Само минутка… — Поех си няколко пъти дъх и продължих напред.
    Стигнахме до върха. Растителността тук беше по-оскъдна заради вятъра и соления въздух. Погледнахме към Лонгайландския пролив. Панорамата наистина бе невероятна. Въпреки че южният склон на скалата беше само петнайсетина метра от основата до хребета, северният склон към плажа бе дълъг трийсетина метра. Както ни беше предупредила госпожа Уили, той се спускаше към водата почти отвесно и когато погледнахме надолу, можехме да видим водорасли, изтъркани от водата улеи, тинести свлачища и ронещи се скали, спускащи се към прекрасен дълъг плаж, който се простираше на километри в двете посоки.
    Проливът беше спокоен и видяхме няколко яхти и кораби. Голям товарен кораб плаваше на запад към Ню Йорк или към някое от кънектикътските пристанища. На петнайсетина километра можехме да различим брега на Кънектикът.
    Скалата продължаваше около километър и половина на запад и изчезваше като нос в Пролива. На изток минаваше няколко километра успоредно с плажа и свършваше при Хортън Пойнт, който ясно можехме да различим заради фара.
    Зад нас, натам, откъдето бяхме дошли, се простираха равнинни обработваеми земи и картофените ниви, лозята, овощните градини и царевицата се виждаха като кръпки. Стари дървени къщи и бели, а не червени плевници осейваха зеления пейзаж.
    — Каква гледка, а? — казах.
    — Великолепна — съгласи се Бет. — И струва ли наистина двайсет и пет хиляди?
    — Това е въпросът. — Погледнах я. — Ти как мислиш?
    — На теория, не. Но оттук, отгоре — да.
    — Добре казано. — Видях голям камък сред високата трева, седнах на него и се загледах в морето.
    Бет застана до мен и също се загледа към водата. И двамата бяхме потни, мръсни, прашни, останали без дъх и уморени.
    — Време е за коктейлите — казах. — Да си тръгваме.
    Почакай малко. Хайде да си представим, че сме Том и Джуди. Кажи ми какво са искали, какво са търсили тук. Добре… — Стъпих върху камъка и се огледах. Слънцето залязваше и небето на изток беше лилаво. На запад бе розово, а над нас — синьо. Летяха чайки, из Пролива се разбиваха белите гребени на вълните, по дърветата пееха птици, от североизток духаше вятър, миришеше на есен и на сол.
    — Идваме от Плъм Айланд — казах. — Прекарали сме целия ден на закрито, в лабораторни дрехи, заобиколени от вируси. Взели сме душ, бързо сме се качили на „Спирохета“ или на ферибота, пресекли сме Пролива, взели сме колата и сме дошли тук. Тук е открито, чисто и освежаващо. Тук е животът… Взели сме си бутилка вино и одеяло. Пием си виното, любим се, лежим на одеялото и гледаме как изгряват звездите. Може би слизаме долу на плажа и плуваме или караме сърф под звездите и луната. Намираме се на безброй километри от лабораторията. Прибираме се вкъщи, готови за още един работен ден.
    Известно време Бет помълча, после, без да отговаря, се приближи до ръба на скалата, след това се обърна и отиде до единственото по-нормално дърво на хребета — триметров чворест дъб. Наведе се и се изправи с навито въже в ръка.
    Виж това.
    Отидох при нея и погледнах находката й. Направено от зелен найлон и дебело сантиметър и нещо, въжето беше на възли на разстояние от около метър един от друг. Единият му край бе завързан за дървото.
    — Навярно е достатъчно дълго, за да стигне до плажа — каза Бет.
    Кимнах.
    Така спускането и изкачването определено ще е по-лесно.
    — Да. — Тя коленичи и погледна надолу. Аз направих същото. Въжето беше оставило следа в тревата. Както вече казах, склонът бе стръмен, но не чак толкова труден за преодоляване от човек в добра форма, дори без въже.
    Наведох се още повече над ръба и забелязах, че там, където тревата се бе изтрила от въжето, в почвата се виждаха червеникави жилки глина и желязо. Забелязах и още нещо на около три метра надолу имаше нещо като скален перваз. Бет също го видя и каза:
    — Ще ида да погледна.
    Дръпна въжето и доволна, че е здраво завързано за дънера и че дънерът е здраво закрепен за земята, се хвана с две ръце и се спусна заднишком на перваза. После ми извика:
    — Ела. Тук има нещо интересно.
    — Добре. — Тръгнах по склона, хванал въжето в една ръка. Застанах на перваза до Бет.
    — Виж това — каза тя.
    Первазът беше дълъг около три метра и около метър в най-широката си част. По средата му имаше пещера, но се виждаше, че не е естествена. Всъщност следите от лопата си личаха съвсем ясно. Приклекнахме и надникнахме в отвора. Пещерата бе малка, около един метър в диаметър и само около метър и двайсет дълбока. Нямах представа за какво е, но предположих:
    — Тук можеш да скриеш обяда за пикника и хладилната чанта с вино.
    — Можеш дори да си сложиш краката вътре и като полегнеш на перваза, да си поспиш — прибави Бет. Или да правиш секс.
    — Защо ли веднага се сетих, че ще кажеш тъкмо това?
    — Ами, вярно е. — Аз се изправих. — Може да са имали намерение да я разширят.
    — Защо?
    — Не зная. — Обърнах се към Пролива и седнах с крака, увиснали от перваза. — Тук е страхотно. Защо не седнеш?
    — Студено ми е.
    — Ето, вземи ми тениската.
    — Не, смърди.
    — И ти не ухаеш на рози.
    — Уморена съм, мръсна съм, чорапогащникът ми е скъсан и трябва да се изкъпя.
    — Тук е романтично.
    — Би могло да е. Но не и сега. — Тя се изправи, хвана въжето и се заизкачва към върха. Изчаках я, после я последвах.
    Бет нави въжето и пак го остави под дървото, както го беше намерила. Обърна се и двамата се оказахме лице в лице, на трийсетина сантиметра един от друг. Знаете ги тия неловки моменти. Постояхме така точно три секунди, после аз протегнах ръка и я погалих по косата, сетне и по лицето. Приближих се за големия целуфан, сигурен, че най-поел е ще слеем устни, но тя отстъпи и промълви вълшебната думичка, на която всички модерни мъже в Америка са тренирани да реагират като кучето на Павлов.
    — Не.
    Незабавно отскочих два метра назад и плеснах с ръце зад гърба си. Оная ми работа увисна като отсечено дърво и аз възкликнах:
    — Погрешно съм взел приятелските ти закачки за сексуална покана. Прости ми.
    Всъщност не се случи точно така. Тя наистина промълви „не“, но аз се поколебах с изражение на жалко разочарование и Бет каза: „Не сега“, което е хубаво, после добави: „Може би по-късно“, което беше още по-хубаво, и накрая рече: „Харесвам те“, което бе най-хубаво.
    — Не бързай — отвърнах аз и бях искрен, стига тя да се вместеше в рамките на седемдесет и два часа, което за мен е нещо като краен срок. Всъщност чакал съм и повече време.
    Не казахме нищо повече по този въпрос, спуснахме се от другата страна на скалата и се качихме в колата.
    Тя запали двигателя, превключи на скорост, после пак изключи, наведе се към мен и леко ме целуна по бузата, след това отново включи на скорост и потеглихме сред облак прах.
    Километър и половина по-нататък излязохме на Мидъл Роуд. Бет имаше добро чувство за ориентация и се отправихме обратно към Насау Пойнт без моя помощ.
    Стояхме до отворена бензиностанция и използвахме съответните тоалетни, за да се освежим, както се казва. Не мога да си спомня кога за последен път бях изглеждал толкова мръсен. Аз съм доста спретнат тип, манхатънско конте с ушити по поръчка костюми. Сега отново се чувствах като хлапе — като мръсния Джони, който рови наоколо из индианските гробища.
    От магазинчето на бензиностанцията купих няколко страхотни закуски — говежда пастърма, фъстъчени бисквити и желирани мечета. В колата предложих на Бет, но тя отказа.
    — Ако сдъвчеш всичко това заедно, има вкус на един тайландски специалитет, казва се Сандан Фон. Съвсем случайно го открих.
    — Разбрах те.
    Няколко минути пътувахме в мълчание. Съчетанието от говежда пастърма, фъстъчени бисквити и желирани мечета имаше ужасен вкус, но аз умирах от глад и исках да изчистя праха от устата си.
    — Какво мислиш? — попитах. — Искам да кажа, за скалата?
    Тя помълча малко, после отвърна:
    — Мисля, че и аз щях да харесвам семейство Гордън.
    — Сигурен съм.
    — Мъчно ли ти е?
    — Да… искам да кажа, че не бяхме чак толкова големи приятели… познавах ги само от няколко месеца, но бяха добри хора, адски забавни и жизнерадостни. Бяха прекале но млади, за да завършат така живота си.
    Тя кимна.
    Пресякохме издигнатия път към Насау Пойнт. Започваше да се здрачава.
    — Разумът ми подсказва, че онова парче земя е такова, каквото изглежда. Романтично кътче, място, което да е само за тях двамата. Били са от Средния Запад, навярно са имали там своя земя, а тук са се оказали наематели в район, в който земята означава много, също като там, откъдето са дошли… Нали така?
    — Точно така.
    — И все пак…
    — Да. И все пак… И все пак, ако бяха взели скалата под наем за пет години, са можели да си спестят двайсетина бона. Но е трябвало да са собственици на земята. Помисли за това.
    — Мисля.
    Завихме към къщата, в която бяха живели Том и Джуди, и Бет спря зад джипа ми.
    — Беше дълъг ден — каза тя.
    — Ела до вкъщи. Карай след мен.
    — Не, тази вечер си отивам у нас.
    — Защо?
    — Вече няма причина да оставам денонощно тук и управлението няма да ми плати мотела.
    — Мини първо през вкъщи. Трябва да ти дам компютърните разпечатки.
    — Ще почакат до утре. Сутринта трябва да ида до службата. Защо не се срещнем към пет часа?
    — При мен.
    — Добре. При теб, в пет часа. Дотогава ще съм събрала някаква информация.
    — И аз.
    — Искам да не правиш нищо без мен — отвърна Бет.
    — Добре.
    — Уточни положението си с началника Максуел.
    — Ще го направя.
    — И си почини малко — рече тя.
    — И ти.
    — Хайде, махай се от колата ми. — Бет се усмихна. — Прибирай се вкъщи. Наистина.
    — Ще го направя. Наистина. — Слязох от колата й. Тя направи обратен завой, махна ми с ръка и потегли.
    Седнах в джипа си и реших да не правя нищо, което да ме накара да говоря на френски. Закопчах си колана, заключих вратите, свалих ръчната спирачка. Запалих двигателя и колата просто нямаше какво да ми каже.
    Докато шофирах към къщи, ми дойде наум, че не съм се сетил да използвам дистанционното управление, за да запаля джипа. Е, какво значение имаше? Така или иначе, новите бомби за коли избухваха след около пет минути. Освен това никой не се опитваше да ме убие. Е, един се беше опитал, но това нямаше нищо общо със сегашния случай. Имаше голяма вероятност да е било случайно, или ако е било предварително подготвено, убийците да смятаха, че съм извън играта и че за онова, с което съм ги ядосал, вече е отмъстено и без да съм мъртъв… Така действа мафията — ако оцелееш, обикновено те оставят на мира. Но онези господа, които бяха стреляли по мен, решително приличаха на латиноамериканци. А тези hombres никога не смятат работата за свършена, докато не гушнеш чимшира.
    Но в момента това не ме вълнуваше. Повече ме интересуваше какво става тук. Искам да кажа, седя си аз в най-мирното кътче на планетата, опитвам се да накарам мозъка и тялото си да се възстановят, а точно под повърхността се случват всякакви странни неща. Продължавах да си мисля за свинята, от ушите, носа и устата на която течеше кръв… Осъзнах, че хората на този малък остров са открили нещо, което е в състояние да изтреби всичко живо на земята.
    Най-удобното в използването на биологични оръжия е това, че лесно може да се отречеш от тях и че произходът им е неустановим. Биологичните проучвания и разработването на оръжия винаги са били пропити с лъжи, измама и отричане. Странното в този случай беше, че от обичайната реакция нямаше абсолютно никакъв смисъл. Убийството на Том и Джуди Гордън нямаше нищо общо с биологичните оръжия или тероризма.
    Завих в отбивката пред имението на вуйчо Хари. Гумите ми захрущяха по мидените черупки. Къщата бе тъмна и когато изключих фаровете, целият свят потъна в мрак. Как живееха в мрака тези провинциалисти?
    Загащих си тениската, за да оголя дръжката на пистолета. Дори не знаех дали някой не си е играл с него — онзи, който би си позволил да пипа нечии шорти, определено не би се посвенил да бъзика и оръжието. Трябваше да го проверя по-рано.
    Така или иначе, стиснал ключовете в лявата си ръка, отворих вратата, готов да извадя пистолета с дясната. Той би трябвало да е в дясната ми ръка, но мъжете трябва да проявяват смелостта си, дори когато са съвсем сами. Искам да кажа, кой ли ме гледа? Предполагам, самият аз. Ти си смел, Кори. Ти си истински мъж. На истинския мъж внезапно му се допика, което и направих в тоалетната до кухнята.
    Без да паля никакви лампи, проверих телефонния секретар в кабинета и видях, че имам десет съобщения — доста голямо количество за човек, който през цялата предишна седмица не е получил нито едно.
    Като предположих, че съобщенията няма да са особено приятни или полезни, си налях голяма чаша бренди от кристалната гарафа на вуйчо в една от кристалните му чаши.
    Седнах на вуйчовото кресло и отпих, като се колебаех между бутона за съобщенията, леглото и още едно бренди. Последната номинация спечели на няколко пъти и аз отложих момента на попадането в прегръдките на електронния ужас на телефонния секретар, докато не усетих леко изтръпване.
    Накрая натиснах бутона.
    — Имате десет съобщения — в потвърждение на брояча каза гласът.
    Първото беше пристигнало в седем сутринта и идваше от вуйчо Хари, който снощи ме гледал по телевизията, но не искал да ми звъни толкова късно, въпреки че нищо не му бе попречило да ми звънне толкова рано. За щастие в седем сутринта аз пътувах към Плъм Айланд.
    Имаше още четири подобни съобщения — от родителите ми във Флорида, които не ме бяха гледали по телевизията, но чули, че са ме показвали, от една дама на име Коби, с която от време на време се срещам и която незнайно защо може би искаше да стане Коби Кори, и накрая, по едно обаждане от брат ми Джим и сестра ми Лин, които умеят да поддържат връзка. Навярно съобщенията, свързани с краткото ми появяване по новините, щяха да са повече, но малко хора имаха номера ми, а и не всички биха ме познали, тъй като бях отслабнал и изглеждах ужасно.
    Нямаше съобщение от бившата ми съпруга, която макар вече да не ме обича, иска да зная, че ме харесва като човек, а това е адски странно, защото не съм чак толкова за харесване. За обичане да, но не и за харесване.
    След това идваше партньорът ми Дом Фанели, който беше телефонирал в девет сутринта.
    — А бе, сакатия, видях ти мутрата по сутрешните новини — каза той. — Какво правиш там, по дяволите? Двама педровци се оглеждат за теб, а ти се появяваш по телевизията и сега всички знаят, че си на изток. Що не си оставиш адреса в централната поща в Колумбия? Както и да е, имам още добри новини — шефът се чуди какво правиш на местопрестъпление. Какво става там? Кой е очистил онези двамата? Хей, тая е супер гадже. Имаш ли нужда от помощ? Ако имаш, свиркай. И си дръж боздугана в дюкяна. Чао.
    Усмихнах се. Малкият Дом, Пич, на когото може да се разчита. Още помня как стоеше над мен, докато кръвта ми изтичаше на улицата. В едната си ръка държеше полуизядена поничка, а в другата стискаше патлака си. Отхапа от поничката и ми каза: „Ще ги пипна, Джон. Кълна се в Господ, ще пипна тия копелета, дето те убиха“.
    Спомням си как го информирах, че не съм мъртъв, а той отвърна, че знаел, но че навярно скоро съм щял да се гътна. В очите му имаше сълзи, което ме накара да се почувствам ужасно, и той се опитваше да разговаря с мен, докато преживяше поничката, а аз не можех да го разбера, после ушите ми закънтяха и загубих съзнание.
    Така или иначе, следващото съобщение се бе получило в девет и половина. Търсеха ме от „Ню Йорк Таймс“ и се зачудих откъде са разбрали кой съм и къде живея. После гласът каза: „Можете ежедневно да получавате вестника като нов абонат само за три долара и шейсет цента седмично в продължение на три месеца. Моля, телефонирайте ни на 1-800-631-2500 и незабавно ще започнем доставката“.
    — Получавам си го в службата. Следващият.
    От високоворителя се разнесе гласът на Макс.
    — Джон, официално, ти вече не работиш за саутхолдското окръжно управление. Благодаря ти за помощта. Дължа ти един долар, но предпочитамда те почерпя едно. Позвъни ми.
    — Мамка ти, Макс.
    Следващото съобщение беше от господин Тед Наш, най-страхотният супершпионин от ЦРУ.
    — Просто искам да ти напомня, че убиецът или убийците са на свобода и е възможно да те вземат на прицел — каза той. — Изключително много ми беше приятно да работя заедно теб и съм сигурен, че пак ще се срещнем. Пази се.
    — Да ти го начукам, Тед. — Искам да кажа, ако ще ме заплашваш, поне имай куража да си го кажеш направо, въпреки че се записва.
    Имаше още едно съобщение, но аз изключих секретаря преди да го пусне, после набрах номера на „Саундвю“ и поисках да ме свържат с Тед Наш. Служителят, млад мъж, отговори, че под това име не се бил регистрирал никой.
    — Ами Джордж Фостър? — попитах.
    — Не, сър.
    — Бет Пенроуз?
    — Току-що си замина.
    Описах му Наш и Фостър и младежът каза:
    — Да, тук има двама господа, които отговарят на описанието.
    Още ли са при вас?
    — Да.
    — Кажете на по-едрия тип, онзи с черната къдрава коса, че господин Кори е получил съобщението му и че би трябвало да обърне внимание на собственото си предупреждение. Разбрахте ли?
    — Да, сър.
    — Предайте му също, че съм казал да иде да си го начука.
    — Да, сър.
    Затворих и се прозях. Чувствах се адски кофти. През последните две денонощия бях спал максимум три часа.
    Отново натиснах бутона за съобщенията. Разнесе се гласът на Бет:
    — Здрасти, обаждам се от колата… Просто исках да ти благодаря за помощта. Не зная дали ти го казах… Във всеки случай, радвам се, че се запознахме, и ако утре нещо не успеем да се видим — може да нямам път нататък — имам много работа и доклади в службата — ами, така или иначе, ще ти позвъня. Още веднъж ти благодаря.
    — Край на съобщенията — каза секретарят.
    Отново пуснах последния запис. Бе ми телефонирала няма и десет минути след като се разделихме и гласът и определено звучеше официално и далечно. Всъщност това си беше чисто разкарване. Хрумна ми абсолютно параноичната мисъл, че Бет и Наш са станали любовници, че в този момент са в стаята му и че правят див, страстен секс. Я се стегни, Кори. Когато боговете искат да унищожат някого, първо го карат да се надърви.
    Искам да кажа, какво друго можеше да се е объркало? Прекарах деня в лабораторията и навярно съм се заразил с бубонна чума, навярно съм я загазил в службата, Педро и Хуан знаят къде съм, приятелчето ми Макс ме уволнява, после някакъв тип от ЦРУ безпричинно ме заплашва… е, може и да си е измислил някаква причина — накрая голямата ми любов набързо си тръгва и аз си я представям с крака, обвити около онзи кретен. Освен това Том и Джуди, които ме харесваха, са мъртви. И бе едва девет вечерта.
    Внезапно ми дойде наум идеята за манастир. Или още по-добре един месец на Карибите, в преследване на едрия ми приятел Питър Джонсън от остров на остров.
    А можех да остана тук и да се съпротивлявам. Реванш, реабилитация, победа и слава. Джон Кори беше способен на това. Още повече че имах нещо, което нямаше никой друг — имах смътна идея за какво е всичко това.
    Седях в тъмния тих кабинет и за пръв път през целия ден бях в състояние да мисля, без да ми пречат. В главата ми имаше цял куп неща и сега започнах да ги подреждам.
    Докато зяпах през тъмния прозорец, мъглявите усещания, че нещо ми се губи, плуваха като бели петна върху черния екран и започваха да оформят образа. Бях далеч от цялостната картина, да не говорим за подробностите, но можех да направя сериозни предположения за размера, формата и насоката на това нещо. Трябваха ми още няколко светли точки, пет-шест мъгляви усещания — и щях да имам отговор на въпроса защо са убили Том и Джуди.

16.

    Утринните слънчеви лъчи нахлуваха през прозорците на спалнята ми и аз с радост установих, че съм жив, че кървавата мъртва свиня на възглавницата до мен е била само лош сън. Заслушах се в песните на птиците, просто за да се уверя, че не съм единственото живо същество на земята. Някъде над залива изписка чайка. На моравата пред къщата кряскаше дива гъска. В далечината лаеше куче. Чудесно.
    Станах, взех душ, обръснах се и така нататък, после отидох в кухнята да си направя кафе.
    Бях прекарал нощта в мислене или, както казват в нашата професия, ангажиран с дедуктивна логика. Освен това бях отговорил на съобщенията на вуйчо Хари, на родителите ми, на брат ми исестра ми и на Дом Фанели, но не и на „Ню Йорк Таймс“ и на Макс. Казах на всички, че човекът по телевизията не съм бил аз и че не съм гледал въпросните новини. Казах-им също, че въпросната вечер съм гледал футболното предаване в Старата градска таверна — което всъщност би трябвало да направя — и че имам свидетели. Всички ми повярваха. Надявах се да повярва и шефът ми, гореспоменатият детектив лейтенант Улф.
    Освен това предадох на вуйчо Хари поздрави от Маргарет Уили, но той като че ли не прояви интерес.
    — С Дики Джонсън заедно сме родени, заедно израснахме, заедно имахме много жени и заедно остаряхме, но той умря преди мен — съобщи ми вуйчо.
    Колко потискащо! Обадих се на Дом Фанели, но него го нямаше и оставих съобщение на съпругата му Мери, с която много добре се разбирах преди да се оженя, но двете с бившата ми изобщо не се харесваха. Нито пък подновихме приятелството си след като се разведох и ме раниха. Странно. Искам да кажа, с жените на партньорите. Това е меко казано особена връзка. Във всеки случай, помолих Мери:
    — Предай на Дом, че онзи по телевизията не съм бил аз.
    Много хора са допуснали същата грешка.
    — Добре.
    — Ако умра, убили са ме от ЦРУ. Кажи му това.
    — Добре.
    На Плъм Айланд може да има хора, които също се опитват да ме убият. Кажи му и това.
    — Добре.
    — Кажи му, ако умра, да говори със Силвестър Максуел, тукашния началник на полицията.
    — Добре.
    — Как са децата?
    — Добре.
    Свършвам. Белият ми дроб отказва. — Затворих.
    Е, поне го бях заявил официално и ако федералните подслушваха телефона ми, не беше зле да чуят, че казвам, че според мен от ЦРУ се опитват да ме убият.
    Разбира се, всъщност не мислех така. На самия Тед Наш му се искаше да ме убие, но се съмнявах, че Управлението би одобрило очистването на някого само заради сарказма му. Въпросът обаче бе, че ако този случай имаше сериозна връзка с Плъм Айланд, нямаше да се изненадам, ако последват още няколко трупа.
    Докато разговарях по телефона, проверих с фенерче и лупа пистолета и мунициите си. Всичко изглеждаше наред. Параноята е нещо като забавление, ако не отнема прекалено много време и не те изкарва от релси. Искам да кажа, ако денят ти е съвсем обикновен, можеш да повярваш, че някой се опитва да те убие или да те прецака, после малко да си поиграеш, например като използваш дистанционното запалване на колата си, като си представяш, че някой подслушва телефона ти или че ти е бърни-кал оръжието. Някои побъркани си имат въображаеми приятели, които им казват да убиват разни хора. Други побъркани си създават въображаеми врагове, които се опитват да убият тях. Последните, струва ми се, не са толкова побъркани и са много по-полезни.
    Така или иначе, бях прекарал остатъка от нощта, за да прегледам повторно финансовата документация на Том и Джуди. Алтернативата беше Джей Лено.
    Обърнах специално внимание на май и юни миналата година, за да видя по какъв начин семейство Гордън са финансирали едноседмичната си ваканция в Англия след края на командировката им. Сега забелязах, че през юни са имали малко повече разплащания с две от кредитните си карти. Освен това телефонната им сметка от същия месец бе със стотина долара повече от обикновено, което навярно говореше за междуградски или международни разговори през май. Трябваше също така да приема, че са взели със себе си пари в брой или пътнически чекове, макар че не открих необичайно теглене на пари. Това беше първото и единствено указание, че жертвите са имали и друг финансов източник. Хората с незаконни, доходи често купуват хиляди долари в пътнически чекове, напускат страната и ги пръскат нашироко. А може би Том и Джуди бяха открили начин да живеят в Англия с двайсет долара дневно?
    Какъвто и да бе този случай, според разпечатките семейство Гордън имаха като цяло чисти сметки. Каквото и да бяха замисляли, те го бяха скрили добре и нямаха големи разходи или големи депозити. Поне не в тази сметка. Том и Джуди бяха много умни, напомних си аз. Освен това бяха учени и като такива бяха предпазливи, търпеливи и педантични.
    Сега беше осем часът в сряда сутринта, пиех втората си чаша гадно кафе и ровех из хладилника за нещо за ядене. Маруля с горчица? Не. Масло и моркови? Това ставаше.
    Стоях до кухненския прозорец с морков и купичка с масло, премислях, анализирах, комбинирах, преживях и така нататък. Чаках телефонът да иззвъни и Бет да потвърди уговорката ни за пет часа, но освен тиктакането на часовника в кухнята беше тихо.
    Тази сутрин бях облечен по-шикозно — с кафяви памучни панталони и раирана риза. На гърба на стола висеше син блейзер. Револверът ми беше на глезена, а полицейската значка — в сакото. И какъвто съм си оптимист, в портфейла си имах презерватив. Бях готов за битка, любов или каквото там ми поднесеше денят.
    С морков в ръка се спусках по моравата към залива. Над водата висеше лека мъгла. Стигнах до края на кея, който имаше нужда от основен ремонт, и се загледах в морето. Спомних си времето, когато семейство Гордън пристанаха с яхтата си тук — това бе към средата на юни, само около седмица след като се бяхме запознали в бара на ресторанта на Клаудио в Грийнпорт.
    Тогава бях в обичайното си лечебно положение на задната веранда, пиех си лечебната бира и наблюдавах залива с бинокъл.
    Предната седмица в ресторанта на Клаудио те ме бяха помолили да им опиша къщата откъм морето и сега естествено я бяха открили.
    Спомних си, че бях слязъл на кея да ги посрещна и те ме уговориха да се поразвея заедно с тях. Обиколихме няколко заливчета и по едно време Том така наду двигателите, че още малко оставаше да хвръкнем във въздуха. Искам да кажа, че яхтата летеше с високо вдигнат нос и гонеше свръхзвуковата скорост. Така или иначе, тъкмо тогава Гордънови ми показаха Плъм Айланд. Том ми каза: „Ето къде работим“.
    А Джуди бе прибавила: „Някой ден ще се опитаме да ти извадим пропуск за посетител. Наистина е интересно.“
    Така си и беше.
    Пак през същия ден попаднахме във вятъра и теченията в пролива и си мислех, че ще си издрайфам червата в морето.
    Спомних си, че прекарахме целия ден на яхтата и се върнахме изтощени, изгорели от слънцето, обезводнени и изгладнели. Том отиде за пици, а ние с Джуди пиехме бира на задната веранда и гледахме залеза.
    Не мисля, че съм особено приятен тип, но семейство Гор-дън си бяха направили труда да се сприятелят с мен и така и не разбирах защо. Отначало нямах нужда и не исках компания. Но Том беше умен и забавен, а Джуди бе красива. И умна.
    Понякога нещата не изглеждат логични, докато се случват, но след време или пък след някакъв инцидент става ясно какво е значението на направеното или казаното. Нали така?
    Бе възможно семейство Гордън да са знаели, че са или че биха могли да попаднат в опасност. Те вече се бяха запознали с началника Максуел и може би са искали някой да научи, че са свързани с него. После двамата бяха прекарали доста време с моя милост — може би за да покажат на някого, че са гъсти с ченгетата. Може би Макс или аз щяхме да получим писмо, предварително оставено в случай, че с тях стане нещо, но не залагах много на това.
    По въпроса за логиката на нещата, гледани в ретроспекция, през онази юнска вечер преди Том да се върне с пиците, Джуди, която беше изгълтала три бири на празен стомах, ме попита колко струва къщата на вуйчо Хари.
    — Към четиристотин хиляди, може би повече. Защо?
    — Просто се чудя. Вуйчо ти продава ли я?
    — Предложи ми я на цена, по-ниска от пазарната, но после ще трябва да изплащам ипотеката двеста години.
    С това разговорът приключи, но когато хората те питат колко струва къща, яхта или автомобил, а после и дали се продават, те или са любопитни, или искат да купуват. Семейство Гордън не бяха любопитни. Сега, разбира се, си мислех, че са очаквали да забогатеят много бързо. Но ако източникът на тези новооткрити богатства е бил незаконна сделка, те едва ли биха могли да пилеят пари и да купуват къщи до залива за четиристотин бона. Ето защо очакваните пари или са били законни, или поне са щели да изглеждат такива. Ваксина? Може би.
    И после нещо се беше объркало и тези велики мозъци се бяха пръснали по кедровата веранда, все едно че някой е изпуснал край скарата пакет с три кила говежда кайма.
    Спомних си как по-късно през онази юнска вечер бях отбелязал на Том, че в Пролива съм си помислил, че сме в опасност. Той бе преминал от бира на вино и мозъкът му беше омекнал. За технократ Том имаше философска жилка и ми бе отвърнал: „Най-сигурно е в пристанището. Но яхтите не са за това.“
    Метафорично погледнато, той беше прав. Дойде ми наум, че хората, които си играят с вируса на ебола и други смъртоносни неща, трябва да са по природа склонни към рискове. Толкова време бяха печелили в състезанието с биологичните опасности, че бяха започнали да се смятат за омагьосани. Бяха решили да започнат нова опасна игра, но вече доста по-доходна. Там-оаче не се бяха оказали в свои води, все едно водолази, които стават алпинисти, или обратно — много смелост и голям капацитет на белите дробове, но никаква представа за това как стават нещата.
    Е, да се върнем в сряда сутринта през септември, вече към девет часа. Том и Джуди Гордън, които бяха стояли заедно с мен точно тук, на кея на вуйчо Хари, сега са мъртви и топката е в моето поле, като сме почнали с метафори.
    Обърнах се и закрачих обратно към къщата, ободрен от утринния въздух и от моркова, мотивиран от добрите спомени за двама прекрасни приятели, с прояснена глава и оставил настрани разочарованията и тревогите от предишния ден. Чувствах се отпочинал и нямах търпение да започна битката. Да ритам задници.
    Оставаше ми да поставя на сонарния екран още една, на пръв поглед несвързана точка — господин Фредрик Тобен, нинопроизводителят.
    Но тъй като смятах, че докато съм размишлявал край залива някой може да ме е търсил, първо проверих телефонния секретар. Съобщения обаче нямаше. Кучка. — Я се успокой, Джон.
    По-скоро раздразнен, отколкото наранен, излязох от къщата. Бях с блейзера на господин Ралф Лорън, карираната риза на господин Томи Хилфигър, панталоните на Еди Бауър, боксерките на Пери Елис, афтършейва на Карл Лагерфелд и револвера на господата Смит и Уесън.
    Запалих двигателя с дистанционното управление и седнах вътре.
    — Бонжур, джип…
    Подкарах по Мейн Роуд и завих на изток към изгряващото слънце. Мейн Роуд минава главно през селскостопански райони, но в същото време е и главна улица на много от селцата. Между центровете им има плевници и фермерски жилища, разсадници, няколко добри ресторанта, антикварни магазини и наистина очарователни дървени черкви в новоанглийски стил.
    Едно от нещата, променили се, откакто бях момче, обаче е, че сега Мейн Роуд може да се похвали с двайсетина винарски изби. Независимо от това къде са те, повечето имат представителства по улицата, за да примамват туристите. Организират се обиколки и безплатни дегустации, следвани от посещение до магазина за сувенири, в който туристът се чувства задължен да си купи местния гроздов нектар наред с календарчета, готварски книги, тирбушони, подставки за чаши и тем подобни.
    Повечето от тези сгради всъщност са реконструирани някогашни фермерски къщи и плевници, но някои са големи нови комплекси, съчетаващи действителното производство на вино с магазин за сувенири, ресторант, винарна и така нататък. Мейн Роуд не е точно Кие о!е 8о1е11 [???] и Северният край не е С61;е йи Шкте [???], но цялостната атмосфера е приятна, някаква смесица между Кейп Код и Напа Вали.
    Казвали са ми, че самите вина не са лоши. Казвали са ми, че са доста добри. Казвали са ми, че някои са печелили национални и международни конкурси. Що се отнася до мен, аз ще си взема бира.
    В селцето, наречено Пеконик, отбих на голям, настлан с чакъл паркинг със знак, на който пишеше „Бинарни Фредрик Тобен“. Знакът беше от черно лакирано дърво, а буквите бяха издълбани и покрити със златна боя. По дървото се преплитаха някакви странни, пъстро боядисани жилки и бих си помислил, че са резултат от вандалска проява, само че бях виждал същите на етикетите на виното на Тобен в магазините за алкохол, а също и на задната веранда в къщата на Том и Джуди. В случая заключих, че това е изкуство. Става все по-сложно да различиш изкуството от вандализма.
    Излязох от скъпата си спортна кола и забелязах още десетина като нея. Навярно тук ги развъждаха. Или бяха предпочитан модел от градските и крайградските каубои, чието определение за черен път е „паркинг“? Но да не се отклонявам.
    Насочих се към комплекса на Тобен. Миризмата на смачкано ферментиращо грозде бе навсякъде и наоколо летяха милиони пчели. Около половината от тях очевидно харесаха моя „Лагерфелд“.
    Как да опиша винарната на Тобен? Е, ако построят френски замък от американски кедрови дъски, той би приличал на нея. Господин Тобен явно бе хвърлил малко състояние, за да осъществи мечтата си.
    Бях идвал тук и преди и мястото ми харесваше. Още преди да вляза знаех, че комплексът се състои от зала за посетителите, вляво от която има голям магазин за сувенири и вино.
    Вдясно се намираше крилото, в което произвеждаха виното — просторна двуетаящ сграда, пълна с медни съдове, преси и всякакви такива неща. Веднъж се включих в организирана обиколка и изслушах брътвежите на гида. Никога в човешката история не са били измисляни толкова глупости за нещо толкова малко като гроздето. Искам да кажа, че сливата е по-голяма. Нали така? Хората правят пиене и от сливи. Нали така? За какво тогава са тези тъпотии с гроздето?
    Така или иначе, над всичко това се издигаше широка, петнайсетина метра висока централна кула, нещо като стра-жеви пост на замъка, над която се вееше голямо знаме. Нямам предвид националния флаг. Знамето бе черно, с емблемата на Тобен. Някои обичат да си гледат името.
    Та да продължа със словесната картина на замъка Тобен: още по-наляво имаше малък ресторант, който жените и пресата неминуемо описваха като готин. Според мен бе превзет и задушен. Във всеки случай не бе в списъка ми със заведения, в които да се отбия, ако санитарните власти затворят Старата градска таверна.
    Ресторантът имаше покрита тераса и там хората, облечени с Еди, Томи, Ралф, Лиз Карол и Пери, можеха да седят и да дрънкат глупости за виното, което всъщност си е ферментирал гроздов сок.
    Така или иначе, зад готиния ресторант имаше по-голяма зала, приятно място за сватби, кръщавки и така нататък — според брошурата, подписана от Фредрик Тобен, собственик.
    През юли бях ходил в залата на една от дегустациите на господин Тобен. Поводът беше отпразнуването на някакво ново производство, под което, предполагам, се имаше предвид, че Тобен е готов да продава и кърка. Аз бях гост на семейство Гордън, както може би вече споменах, и на соарето присъстваха двестатина души, каймакът на местното общество — банкери, адвокати, лекари, съдии, политици, неколцина души от Манхатън, които имаха летни вили тук, лреуспели търговци, бизнесмени, занимаващи се с недвижими имоти, и така нататък. Тук-там сред местния кай-мак се забелязваха художници, скулптори и писатели, които поради различни причини бяха изостанали от колегите си оттатък залива. Навярно мнозина от тях нямаха финансовите възможности да си позволят да живеят там, макар че те, разбира се, биха ви казали, че са по-верни на изкуствотвото, отколкото онези в Хамптън. Пфу! Макс също беше поканен, но не успя да дойде. Според Том и Джуди, те бяха единствените поканени от Плъм Айланд. Том каза:
    — Домакините избягват хората от Плъм Айланд като чума.
    По този повод двамата добре се посмяхме