Скачать fb2
Тежестта на скафандъра

Тежестта на скафандъра

Аннотация

    Тежестта на скафандъра — това е физическото ограничение на едно съществуване, напълно зависимо от машините, без които човек е отчайващо беззащитен сред ледения ужас на Космоса… това е „фаталното“ програмиране на човека от исторически формираното съзнание и култура… това е отговорността, която човек поема с излизането си в Космоса, ставайки член на една галактическа Общност на разума, чиито закони тепърва ще трябва да усвоява, а може би и сам той да налага. Ще съумее ли?


Любен ДиловТежестта на скафандъра

    Смея да се надявам, че никой не ще се отнесе към тази измислица по-сериозно, отколкото се отнасям към нея самият аз; но тя може да послужи за своего рода алегория, която ще ни помогне да се подготвим за възприемане на не по-малко изненадващи и много по-сложни истини.
Артър Кларк

Деветопръстата ръка

    Координаторът обърна глава към мене предпазливо, но без боязън. Навярно само се пазеше да не смути работата на апаратурата. Лицето му беше спокойно с онова негово спокойствие, което приличаше на постоянното, равно и ненатрапчиво светене на индикаторите, когато отчитат в границите на нормалното. Направих му знак да мълчи, защото тъкмо сравнявах картината на ензимните осцилации с данните от последния преглед.
    — Усмихваш се, докторе! — рече той.
    — Защо не? — отвърнах аз и разширих усмивката си, сякаш завъртях копче на усилвател.
    — От една седмица не съм виждал усмивка около себе си.
    Помислих, че може би това именно е нарушило биохимичния ритъм в клетките му, но електронният диагностик едва ли щеше да направи такъв извод. Изключих го и запитах с небрежна деловитост:
    — Какво сънува?
    — Какво може да сънува човек, глупости разни! — измърмори той, навличайки ризата си. Нетърпението като че ли не идеше от неговия суров и мъжествен глас, а от пластичния танц на великолепните мускули, които се разиграха при движението на ръцете му. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай! Нямам време за дълги прегледи.
    — Един координатор трябва винаги да бъде по-дълго преглеждан. Та… какво сънувахме този път?
    На тоя космически кораб само аз имах удоволствието да виждам първия астропилот и координатор на експедицията смутен. И то всяка сутрин. Защото всяка сутрин му задавах същия въпрос, както го задавах и на останалите членове на екипажа.
    — Казах ти: глупости! Някакъв човек, но не беше и човек, някакво същество, много едро и много силно, беше в скафандър, един особен скафандър, такъв не съм виждал. Аз спях и то ме дърпаше за крака. Събудих се и то ми казва: хайде да се преборим. Малко се уплаших, най-вече от скафандъра му, но се хванахме да се борим… Е, борихме се значи и… — Фосфорният цвят на спокойствието му едва забележимо потъмня, стана розов някъде към ушите. — И после изведнъж се оказа някаква жена…
    — И не беше в скафандър — вметнах аз, издевателствувайки.
    — И… после нещо пак ме дръпна за крака, обръщам се, пак същото същество, в скафандъра, а жената я нямаше, и пак казва да се борим, и аз пак скочих, и то протегна ръка към мене и гледам — ръката му влиза в гърдите ми, в сърцето, влиза като нож. Не ме заболя, но се уплаших и се събудих. — Той си пое дъх и с облекчение изрече: — Това е. Както виждаш, съвсем нормален сън за ситуацията, в която се намираме.
    — Точно така! — потвърдих аз. — Един въпрос още: ти наистина ли спеше, когато видя това същество? Имам предвид първия път.
    — Разбира се! Тоест, да си призная, не съм съвсем сигурен.
    — А още по-точно? Нека не скриваме нищо, особено в ситуацията, в която се намираме! — натъртих аз на думите му.
    — Прав си. При второто дръпване, след случая с жената, аз се събудих; отначало само имах чувството, че се събуждам, но не бях буден, сънувах всичко, а после действително се събудих и втората ми борба с неизвестното същество беше съвсем реална, искам да кажа, знаех, че е нереална, че това е може би халюцинация или… как беше… ей… ей…?
    — Ейдетическа представа.
    — Да, именно! Имах съзнанието за това; бях буден и знаех, че всеки миг мога да се освободя от видението, но, пак съзнателно, исках да видя добре това същество, да го огледам и да премеря силите си с него. То изчезна от само себе си не защото се събудих и не защото се изплаших, просто изчезна в мига, когато ръката му влизаше в гърдите ми, и аз съжалих, че изчезна. Нямаше събуждане след това, аз стоях прав насред стаята.
    — В колко часа беше?
    — Забравих да погледна, но трябва да е било между седем и седем и петнадесет.
    Аз гледах лявата си ръка и съобразявах колко пръста би имала тя, ако на същото разстояние в свободните полета на дланта се поставеха нови пръсти. Щяха да станат осем или девет. В седем часа и пет минути (бях вече станал от леглото) една ръка с девет пръста се протегна през огледалото на тоалетката и ме хвана за шията. Отбелязал съм рефлективно точното време, защото при опита ми да откопча деветте пръста от смъртоносната хватка виждах хронометъра на китката си. Две минути трая битката ми на живот и смърт с тая ръка, после тя изчезна. Огледалото показваше само изцъклените ми от ужаса очи. По шията ми деветте червени петна бързо посиняваха. Рони, медицинският психоробот, който неотлъчно следеше моето състояние, ме сграбчи изотзад, трещейки с всичките си звукови сигнализатори, и ми прасна такава доза електричество, та половин час не можах да се съвзема от шока. „Рони — запитах го, — наистина ли имаше опасност, или просто си направи една шега с мене?“ Запитах го примирително, макар да ми се искаше да стоваря нещо върху металическата му кратуна — тоя шок направо ме съсипа, всичко трепереше в мен. Рони отвърна с машинното си равнодушие: „Патологически синдром от типа на хипнотическите халюцинации.“ Трябваше да му имам доверие, никога не ме е подвеждал, пък и от една седмица насам роботите също се проверяваха всеки ден за техническа изправност. Това обаче само засили тревогата ми — какво ставаше с мен, млад, здрав мъж с многократно изпитани лекарски и летателни качества? В края на краищата само преди два месеца сме излетели от звездолета — твърде кратък срок, за да започнат астроневрозите, защото нито пространственото напрежение е било толкова дълго, нито пък можем да се оплачем от сензорна депривация. Това пълно с надежди втурване в една планетна система, близка по устройство до земната, най-малко можеше да предизвика сетивен глад. Успокоих се едва след като завърших прегледа на първите трима от екипажа, но се успокоих само за себе си — не бях единственият, който по това време бе имал подобни видения, — за да се разтревожа още по-силно: масова психоза? Само това ми липсваше!
    — Докторе — каза координаторът; беше се облякъл и очевидно не му се разправяше повече с мен. — Стига с тия лекарствени усмивки! Загадките на тая планета са ми предостатъчни. Ако има нещо, казвай!
    Да, загадките на тая планета! Разбира се, психофизическото напрежение е обяснимо, когато вече цяла седмица си изправен пред възможен допир с една чужда цивилизация, но отгде тия ужаси у моите стари и калени астронавигатори, толкова стари и калени, че дори въображението им е поотслабнало? Техните сънища си бяха нормалните сънища на хора, които прекарват живота си в Космоса. Ужаси те много рядко сънуваха, защото постоянно са заобиколени от най-големия ужас — пространството и неговата черна пустота.
    — Симптоми на стрес — отвърнах аз колкото се може по-незадължаващо.
    — Я не ме стряскай с едри приказки! Разбира се, че ще имам стрес. Цяла седмица се въртим около тая планета като котка около горещо мляко.
    — Не говоря само за теб. Целият екипаж! Рязко възбуждане в нервно-емоционалната сфера, функционални изменения в ендокринната система.
    — Добре де, не е ли естествено? Още не сме свикнали и на съкратения денонощен цикъл!
    Безгрижието му ме предизвика и аз изтърсих онова, което още нямах намерение да съобщавам, преди да съм го установил със сигурност.
    — А как ще обясниш например това, че по едно и също време, — ама точно по едно и също време — целият екипаж бива нападнат от еднакви видения?
    — Не те разбрах какви видения? Как така целият екипаж?
    — В момента, когато ти си се борил с онова същество, една деветопръста ръка беше ме хванала за гушата, две ръце разпорили корема на Зонен, извадили му червата, вързали ги около врата му и почнали да го бесят, а някакво чудовище пък сдъвкало единия крак на Корел, както си седял най-трезво и прозаично в клозета. И така нататък — с всички във времето от седем без пет до седем и петнайсет.
    Координаторът подсвирна леко, но веднага възвърна прочутото си спокойствие, което винаги успокоява и събеседниците му, ако, разбира се, не ги ядоса, както сега мен.
    — Днес ли направи това наблюдение?
    — Днес установих времето, но то става за трети път. Само че вчера и оня ден никой не посмя да ми каже истината.
    — Хъм, да, вчера и аз май те излъгах. Но наистина бях убеден, че съм сънувал. А иначе какво е състоянието на хората?
    — Засега върви! — рекох аз и направих свирепа физиономия, за да разбия окончателно спокойствието му. — Но трябва да те предупредя, че при най-малкото влошаване ще наредя връщането на кораба.
    Заплахата ми не беше голословна, защото след координатора аз имах най-голямата власт, а в подобни случаи властта ми е дори по-голяма. Вече бях видял във въображението си медицинската тревога номер едно — веднъж ли съм я упражнявал по време на специализацията си: команда към Рони, той поема командуването над останалите психороботи, за петдесет секунди целият екипаж лежи натръшкан в биокамерата, в състояние на електросън, а автопилотът вече прави маневрата за излизане на обратния път към звездолета.
    — Докторе, а ти добре ли си? — запита ме координаторът така, че не веднага схванах подигравката.
    — Питай Рони — отвърнах аз с просташка сериозност, посочвайки робота, който стърчеше до нас като паметник на обективността.
    Координаторът се ухили. Кураж ли искаше да ми вдъхва?
    — Вярвам ти, докторе. Затова не мисля, че ще допуснеш някое лекомислие и ще ни лишиш от щастието да бъдем първите.
    Трудно ми беше да призная и пред себе си дори, че ако на тая планета имаше някакви висши същества, бих предпочел контактът да е вече установен, ние да сме вторите. Що за страх бе това, не можех да си обясня, обикновен телесен страх или страх от отговорността?
    — Да съобщавам ли на звездолета?
    — Не бива, докторе. Ще си рекат: глезльовци, уплашиха се от първите трудности. Предполагам, че нямаш още определени предположения, свързани с това явление. Помисли и докладвай после на заседанието.
    — На заседанието? — възмути се рефлексът на лекарската тайна в мене.
    — Защо не? С хората става нещо необяснимо и за теб, те трябва да го знаят, за да бъдат подготвени. А и проблемът може би не е чисто медицински!…
    Той ми говореше не както обикновено, а с кротка вразумителност. Изглежда, заплахата ми сериозно бе го разтревожила. Можех да бъда доволен, пък и… прав беше, разбира се. Напълно прав.
    — До заседанието! — рече той на края вместо довиждане…
    Започнах разказа си с тази сцена по две причини. Първата е, че тя отразява най-характерната част от моята дейност и началото на всеки наш ден в експедицията ни, а втората — че от нея като че ли почна онзи низ от събития, които съставляват нашия, така наречен, първи контакт с една друга цивилизация. Има и трета причина. Отначало мислех да я премълча, но после реших, че всяка неискреност или недоизказаност ще бъде в противоречие с неприятната задача, възложена ми от астронавигаторския съвет — да допълня научните дневници на експедицията с един разказ за преживяванията ни. Събитието било толкова велико, че непременно се налагало да бъде разказано на поколенията от един пряк участник в него. А понеже сред всичките участници нямаше човек с нужната дарба, тая чест биде стоварена върху мене. Не поради наличието на такава дарба, а поради наличието на… свободно време. И на звездолета ни, когато никой не боледува, се смята, че лекарят е безделник, който трябва да бъде товарен с какво ли не, за да му се отнеме възможността да се шляе насам-натам и да прави досадните си забележки върху санитарното състояние на хората и средата им. И така, третата причина е, че просто трябваше някак си и отнякъде да започна своя разказ. Сигурно вече сте забелязали моята разказваческа несръчност и това ме освобождава от по-нататъшни угризения. За да ми остане само безпокойството дали целият разказ няма да бъде и за читателя толкова мъчителен, колкото е бил за автора му.
    Девет души сме на този разузнавателен кораб от първи звезден клас. Сигурно на Земята междувременно са създадени и още по-съвършени — кой знае докъде е стигнала тя в развитието си през тези петдесет години звездолетно време. Но ние сме далеч от нея, дели ни такова пространство-време, та почти сме се превърнали в една цивилизация за себе си, отделна и различна от земната. Както аз например съм различен от другите астронавти по простата причина, че съм се родил на звездолета.
    Девет души. А защо точно девет? Това сега ми прави особено впечатление. Гледам ги. Седят в огромната кръгова зала, на равни разстояния един от друг, всеки пред своя компютър, строги, напрегнати, и изведнъж ми заприличват на деветопръста ръка, която се готви да стисне за гушата тая хубава, безименна още планета.
    Тя ни се усмихва радушно откъм лявата ми страна на кръговия екран. Далечко сме от нея и на екрана тя представлява един положен върху синьочерното кадифе на Космоса голям сребърен медальон, леко патиниран в синьо и розово. Той е толкова нежен, толкова крехък изглежда в своята ефирно синя атмосферна обвивка, преминаваща в розово около полюсите, че ти се приисква да го погалиш. Защото ти заприличва и на лице, с тънки и мъдри бръчки, с ведрите скули на континентите, с кротките черни очи на моретата, със седефено бляскавите къдрици на облаците. Доверчивото лице на един свят, който сме решили да прегърнем. Не бойте се, приятели, ако ви има там! Ние също сме добри и кротки, ние също можем да обичаме, ние сме тръгнали към вас с цялата си способност за обич, с целия копнеж на една също така самотна розовосиня топка. Синьото и розовото са цветовете на обичта и копнежа, ние ги носим в сърцата си, повярвайте ни и отворете прегръдките си!
    Отново обхождам с поглед осмината. Не, не ни вярвайте, приятели! Не бива да имаш доверие на уплашения! Страх ни е от вас, ужасно ни е страх! Затова не бъдете наивни. Колко е приятно да си наивен, колко е тежко да не си наивен!… Всъщност имам ли право да мисля така за моите астронавигатори? С какво са се показали неподготвени за мисията си? С това, че почнаха да виждат разни ужаси, в които се е събудил инстинктът за самосъхранение? Моите астронавигатори! Как само ги наричам, а всеки един от тях е два пъти по-стар от мене. Но аз нося отговорност за живота им и често имам самочувствието, че аз мога да им бъда баща, не обратното. Навярно съм смешен с това самочувствие, но те са достатъчно тактични да не ми го показват.
    В разширената част на залата-длан, където би трябвало да почва китката на ръката, се възвисява пултът на главния електронен мозък, или Гемо, както го наричаме галено, с инстинктивната благодарност към тая машина, без която нашето съществуване в Космоса би било немислимо.
    Дежурен програмист на Гемо днес е щурманът Вейо, а до него седи координаторът. Той казва:
    — Как е самочувствието? Нашият лекар се е поизплашил. Заради виденията ни. Аз му казвам: какъв стрес бе, човек? Я ме виж, само една опорна точка ми дай, както е рекъл Архимед, и аз ще отнеса тая планета на гръб чак до нашата майчица Земя…
    Явно, решил е кураж да ни вдъхва. Но освен себе си аз не забелязвам друг да се нуждае от кураж. Всички са почти свирепи в своята съсредоточеност. Амбицията е велико нещо, няма да я пречупят някакви си безплътни видения, колкото и страшни да са.
    — Мисля, че скоро ще имаме опорна точка — казва Зонен, оня, когото тая сутрин бяха обесили със собствените му черва; измърморва го с небрежна самоувереност и се навежда над компютъра си.
    — Страшно си беше! — обажда се Корел. — Както си седиш в клозета, изведнъж да се появи някакво чудовище и да те захапе за крака тъкмо когато си най-беззащитен!
    Другите се засмиват. Когато едно явление се окаже всеобщо, по-леко му става на човека, не е като да го криеш в себе си и да се съмняваш в душевното си състояние.
    — Да почнем ли? — пита координаторът, решил очевидно, че моментът вече е благоприятен за делова работа.
    „Да почнем ли“ означава тука, където са събрани само специалисти от най-висш разред, нещо, което на страничния наблюдател би се сторило почти нечовешко. Хората изведнъж като че ли престават да бъдат хора, сливат се с машините си, заговорват така, че ти е трудно да разбереш кога говори човекът, кога говори специализираният компютър пред него, съобщавайки поисканите сведения или решения, и кога се обажда неговият психоробот, изправен като часовой зад гърба му. Няма хумор, няма емоции, няма я мелодията на специфичната модулация, няма подтекст или двусмислици — всичко това е изчистено от езика на нашите заседания; остава само голата логика със строгата аскетичност на нейните закони, изразена в еднозначни понятия, та да не се допускат никакви недоразумения. Мненията се срещат кротко във въздуха, невидими, но осезаеми, или се сблъскват със сух репродукторен трясък, но във всички случаи полетяват към пулта на програмиста, за да излязат след малко от изходния отвор на Гемо като завършен алгоритъм или като разрешение на спора.
    Това „Да почнем ли“ все още ме стряска и вцепенява. Изглежда, че ми са необходими още не едно десетилетие живот, за да се науча да изключвам в себе си като в автомат своята жива човешка реч, своите млади страсти. Затова моето изказване, което винаги е първо, служи тука за преход и предизвиква последните усмивки по твърдите устни на астронавигаторите, преди те окончателно да се вкоравят, подемайки своята машинна мелодия.
    Докладвам. Пак се опитвам да говоря като другите и пак не успявам. Сега обаче това не ги забавлява. Виденията са ги разтревожили, защото не са обикновените космонавтски халюцинации, с които те отлично се справят чрез опита си в автотренинга. Пък и аз редовно проверявам тази им способност и я поддържам със специални упражнения. Сега те ме слушат необикновено внимателно. Зонен дори диктува тихичко на компютъра си данните, които съобщавам — да, не е приятно да те бесят със собствените ти черва! Казвам, че виденията са започнали веднага, след като сме слезли на втора карантинна орбита около планетата, между нея и спътника й. Тая луна — сякаш съм я повикал — изплува на екрана отдясно — една червеникава топка, колкото човешка глава. Още е далеч от нас, иначе никак не е малка. Всички я гледат сега, но оттам нищо не ни застрашава. Значително по-голяма от земната Луна, тя също няма атмосфера, няма нито един вирус на повърхността си. Пространството около нас продължава да е чисто; не е уловена и следа от някакви микроорганизми. Единственото, което още можах да направя преди заседанието, бе да проверя местоположението на кораба през трите сутрини в момента, когато са се появили виденията. Корабът се е намирал в перигея на орбитата си около планетата и точно срещу нейния втори, засега още невидим спътник. Съобщавам координатите и виждам програмистът да ги предава на Гемо.
    Както казах вече, тази сутрин програмист е Вейо. Той е най-близкият ми приятел и ми кимва насърчително, в смисъл: Добре си се сетил! Предположения не правя, нека те си ги направят сами, не бива да се бърза и с хипотези, макар че всичките ни неприятности и препятствия по пътя идват, изглежда, от невидимия спътник, не от планетата. Наричаме го така, защото е толкова малък, че от това разстояние не можем да го видим, а сондите, които пускахме досега, необяснимо скоро онемяваха и ослепяваха. Ако нещо успяваха да ни съобщят за планетата, то бяха няколко радващи, но твърде оскъдни данни и десетина снимки от един и същ твърде малък отрязък. Изобщо нека те сега си поблъскат главите й компютрите над проблема за виденията. Аз изреждам само своите нови предписания и млъквам с показно равнодушен израз.
    — Какво? — възкликва координаторът, забравил да се включи на машинния език, толкова е смаян. — Добре ли чух, докторе, един час бой с юмруци и свободна борба? Извън другите тренировки! Ти с ума ли си си?
    — Да — отвръщам аз невъзмутимо. — Вместо да се бориш с онова същество, по-добре се бори с мене! — Казвам го и вече съжалявам, спомнил си внушителната пластика на мускулите му. Налага се пак да поясня: — Простете, че ви принуждавам да се занимавате със спортове, които може би са ви неприятни, но е нужно да посъбудим в себе си някои наши древни инстинкти, да се поозверим. Понякога това е като противоотрова или като имунизация.
    — Тъкмо сега да губим един час време, когато дори съкратеният денонощен цикъл не ни стига? — избухва координаторът и аз познах в него съюзника — беше схванал същината на разпоредбата и го безпокоеше само загубата на време.
    — Докато сме в карантинна орбита, ще го правим — казвам аз с нова смелост. — И без това не знаем колко още ще се влачим в нея.
    — Може ли да уточним твоите съображения? — заговорва Монида. Първата му специалност е евристиката. Той е най-силният ни теоретик и е най-старият на кораба, но и той сега забравя машинния език. — Зная, че твоите разпореждания обикновено не подлежат на обсъждане, но това няма чисто медицински характер, то има преди всичко философско значение. Очевидно ни предстои контакт с друга високоразвита цивилизация. Каквато и да се окаже тя, ще бъде поставен на небивало изпитание, на проверка и на преоценка целият обществен и психически строй на човешкото общество. И именно в такъв един момент ти, докторе, призоваваш към озверяване, към връщане в едно минало на човешката психика? Тъкмо сега, когато ние сме длъжни да задушим всяко зло у себе си, всяко нещо, което би могло да бъде зло за другите, за да улесним контакта?
    — Аз нарочно пресилих с това „озверяване“ — рекох. — Имам пред вид едно събуждане на съпротивителните сили в психиката.
    — На нашите заседания избягваме да употребяваме неточни понятия — рече той и се приготви да продължи, но аз го прекъснах, ядосан от забележката му, а ядът ме накара да изтърся хипотезата си, което нямах намерение да правя още днес:
    — Контактът вече е установен, Монида. Ако и ти беше се включил в обичайния тон на нашите заседания, вместо да се вълнуваш от представата за един приятелски бокс, щеше да забележиш от думите ми, че контактът вече е установен. Тези видения са индуктирани, внушени отвън, може би с някои от тия лъчения, чиято природа още не можете да установите. Доказателства нямам, но утре, когато отново се изправим срещу невидимия спътник, ще се убедите в това. Навярно искат да ни сплашат, да ни внушат какво ни очаква или да ни разстроят. И това е съвсем естествено. Ако на Земята й се спусне така един кораб отнякъде си, какво ще му речем: елате, приятели, елате и ни донесете всичките си вируси и всичките си смъртоносни оръжия? Нали затова кодексът предвижда тия карантинни орбити…
    — Стига емоции, докторе! — прекъсва ме координаторът. — Тия разговори може после да си ги водите, сега заседаваме. — Той се опитваше да вкара заседанието в обичайните му релси, но сам не издържа: — Хъм, ако това е първият контакт… приятен контакт, няма що!
    Поисках от своя психоробот чаша тоник и продължих, без да обръщам внимание на забележката. Равнодушните лица на другите космонавти ме вбесяваха. Правят се на равнодушни, но аз знам какво е в душите им и не само знам, но именно аз, най-младият, най-неопитният, съм длъжен поради поста си да ги заразявам с увереност, да не проявявам секунда колебание.
    — Монида, ти спомена за преоценка на нашия строй. Тогава почни от теорията на контакта и не ни проповядвай някакви древни религии за ненасилие, защото ще те затворя в изолационната камера. Аз нося отговорност за живота ви, ясно ли ти е?
    Никога и никому не бях говорил така грубо, а камо ли на нашия евристик, най-умния и най-добросърдечния човек на кораба! Координаторът промени намерението си:
    — Какво ще кажете, да продължим ли обсъждането на този въпрос?
    Останалите кимнаха.
    — Монида, ти ли ще говориш?
    — Нека докторът изложи мнението си за теорията на контакта. Изглежда, има ново мнение — отвърна евристикът с любезна усмивка.
    Заседанието явно отиваше по дяволите, превръщаше се в обикновен спор, но аз трябваше да издумам най-после всичко онова, което ме безпокоеше от няколко дена.
    — Убеден съм, че това мнение не е ново, че то е вече в главите на всички ни — рекох аз, след като бавно, на малки глътки, изпих цялата чашка тоник. — Кога е създадена теорията за контакта? Преди да имаме какъвто и да било контакт с извънземни същества. Кога е създаден кодексът на космическото право? Още по-отдавна. Кой ги е измислил? Чии интереси защищават? На хората. Рони, дай ми още тоник!
    — Стига се налива, че ще прегракнеш от патос — обади се Вейо откъм пулта на Гемо, но никой не се засмя.
    — Кодексът на космическото право — продължих аз, — този наш кодекс, подчертавам „наш“, е абсолютно нереален. Той е имал някакво значение само в началната ера на космическите изследвания. Тогава, като договор между две конфликтуващи помежду си половини на човечеството, той е охранявал техните интереси и интересите на самия Космос, ако може така да се каже. Когато изчезва политическото разделение на Земята, изчезва и правната основа на кодекса. Човечеството е само̀ и се разпорежда както си ще в пространството. Кодексът се превръща в нещо като правилник за движение по улиците. Следователно, докато не се появи една насрещна договаряща сила, нашето космическо право си остава едностранчиво отражение на нашите интереси…
    Не само че не говорех с машинния език на нашите заседания, но изобщо нарушавах правилата за общуване по време на експедициите. Педантичната елегантност на фразата и вежливостта бяха задължителни дори при най-обикновения разговор, защото поддържат самодисциплината на духа. И всеки лекар гледа на езиковите прегрешения като на признаци за възможно душевно разстройство. Ако трябваше сам да си определям диагнозата, би трябвало да се поразтревожа.
    — Помисли, Монида — викнах на нашия евристик. — Ние си въобразяваме, че сме взели пред вид интересите и на непознатите ни цивилизации, които бихме срещнали някога. Обявяваме принципи за ненамеса в еволюцията на другите, за сътрудничество само в празното пространство, за овладяване само на незаети космически тела, лежащи извън пространствените интереси на определена цивилизация, но… но си запазваме правото да изучаваме всичко и всички. А какво ще рече да изучаваш? Та това е първата стъпка към завладяване. Ето, ние идваме, за да установим контакт, но ако тая цивилизация не се нуждае и не желае такъв контакт? Ще се върнем ли, или ще ги принудим към контакт? Отговорът е излишен, защото е все едно. Самото ни идване тука е вече принуда към контакт. Контактът е установен и никога не ще бъде вече прекъснат, защото нито те, нито ние ще можем да си върнем спокойствието, след като сме научили за общото ни съществование в тая част на Галактиката. Но философските въпроси за контакта мен не ме интересуват. Аз съм длъжен засега да виждам само опасностите. Ние не сме нищо друго освен една разузнаваческа торпила, една жива сонда, чието единствено предназначение в случая е с цената на всичко да проучи кой и какво живее на тая планета. Моята задача е това да не стане с цената на всичко. Толкоз!
    Млъкнах, без да съм казал и половината от това, което исках още да кажа. Изведнъж ми стана обидно, загдето влагах толкова старание да ги убеждавам в нещо, което те сами трябваше да разберат.
    — Ти, Монида? — кимна координаторът към евристика с равнодушието на психоробот.
    Главният ни теоретик окончателно ме съсипа:
    — Нека докторът не се засяга, но в момента мислех за друго. Ако предположението му, че виденията са индуктирани, се потвърди, аз ще бъда радостен. Засега виждам три варианта. Или те знаят вече в общи линии какво представляваме и затова си служат с такива средства, или ги употребяват наслука, но тогава са способни на нещо, на което сме способни и ние, или — то също е допустимо — това е тяхната тревога при нашето наближаване, която ние телепатично сме възприели. И в трите случая обаче това говори за сходно устройство на тяхната висша нервна система с нашата. Значи… ще се разберем. Ако сме достатъчно умни и деликатни, конфликт няма да има. А по това, което говори докторът, ще помисля. И всички трябва да помислим. Дискусията ни върху теорията на контакта едва сега започва. Само че спокойствието е първото условие, за да бъде тя резултатна.
    — Лекарят ни е още твърде млад, затова е така нападателен — обади се Крамер, планетологът.
    — Е, да, млад съм, простете — озъбих се аз. — Вие, разбира се, имате по-голям опит в срещи с други цивилизации.
    Заяждането ми не беше никак на равнище, дори би могло да се нарече просташко, но този път то предизвика добродушен смях. Координаторът каза:
    — Докторът, изглежда, е успял вече да се озвери и без бокса. Ще бъде добър партньор. Избирам те за свой партньор, докторе, съгласен ли си?
    И той вдигна над пулта своите свити юмруци, големи колкото сондите-гюллета, с които от няколко дена обстрелвахме планетата. Наистина нямах никакво основание да се радвам, че предложението ми за този вид спорт се оказа прието. Моята медицина отдавна бе доказала, че именно във възрастта на нашия първи астропилот човекът достига върха на физическата си сила.
    — А сега, струва ми се, можем вече да почнем нашето редовно заседание — каза координаторът.

Сами

    В седем без пет седях напълно облечен на леглото си в моята мъничка спалня и съзнателно разсейвах мислите си. Не исках чрез инстинктивна концентрация да попреча на ръката да се появи отново. Какво точно очаквах, всъщност сам не знаех. Едно повторение на видението би ме объркало. Досега повторения нямаше, затова бях, общо взето, спокоен за психическото състояние на моите астронавигатори, пък и на моето собствено. Точното повторение би означавало създаден вече комплекс, ако не решим, че на оная синьорозова планета седи някой, който си представя все едно и също и го праща телепатически на един и същ човек — нещо, поне за нашите възможности изключено, когато не съществува предварителна взаимна тренираност на индуктора с перцепиента. Защо тогава гледах в огледалото?
    То отразяваше част от стаята и половината от могъщите метални гърди на Рони, който стоеше в своя ъгъл. Тия гърди ми вдъхваха както обикновено чувство за сигурност, макар тази сутрин да бях изключил психоробота. Временно бях го умъртвил, за да си спестя неприятния електрически шок. Разбира се, за това бе необходимо решение на астронавигаторския съвет. Без негово съгласие не можеше да бъде изключен нито един психоробот на кораба, защото те са толкова важни и необходими, колкото и самите хора. Изключването им е равнозначно на убийство на член от екипажа. Отворите на двигателната им апаратура са бронирани и с индивидуални, секретни ключалки, чиито ключове се съхраняват в главния сейф на кораба. Този сейф пък може да бъде отворен само от Гемо, след като той получи съответния сигнал от всичките девет лични компютъра, тоест от целия екипаж. Не бива да мислите, че това е така устроено поради липса на доверие в хората. Психическите разстройства при продължителни полети извън нашия звездолет, който ни предлага почти всички земни условия за живот, са все още твърде чести и тази мярка е само една от хилядите, осигуряващи безопасността — на всеки разузнавателен полет.
    Не, не биваше да гледам и в огледалото! Това все пак е някакво, макар и минимално съсредоточаване. Часовникът вече показваше седем и една минута. Какво ли правят сега на звездолета, какво правех аз на звездолета по това време? Два месеца само, откак бяхме излетели, а ми се струваше, че са минали години. С такова напрежение бяха изпълнени тия месеци, с такова неистово очакване на срещата с петата планета. Защото единствено откъм нея звездолетът бе зарегистрирал някакво излъчване от неприроден произход. То ставаше все по-силно с приближаването ни, нарастваше и радостта ни, докато влязохме в първата карантинна орбита. Като приветствени салюти полетяха сондите ни към нея, за да изсипят след началните, запалили ни до възторг данни, един поток от неясни сигнали, пълни с тревогата на негостоприемното неизвестно. Беше някаква каша от неразличими звукове и повредени фотоизображения, която изливаха върху радостта ни тия наши сонди. А предавателите им бяха достатъчно мощни, за да се допусне, че незначителното магнитно поле на планетата би могло да им попречи. Очевидно някаква силна станция веднага улавяше дължината на вълната им и се вмесваше със смущаващи сигнали на същата вълна, докато след няколко часа успееше с неизвестни средства да накара сондата изобщо да замлъкне.
    Монида казваше, още когато бяхме твърде далеч от планетата: „Имам чувството, че около нея се движи още нещо, че тя не е само с една луна, просто го усещам.“ Координаторът му вярваше, защото знаеше, че нашият евристик никога не се е лъгал в предчувствията си. Или самата му професия бе изострила до невероятност тая негова способност инстинктивно да предугажда феномените, или пък именно тя бе предпоставката за това високо и рядко призвание. Без тая способност евристиката въпреки най-съвършените математически методи и помощта на конгениалните електронни мозъци би си останала безкрила като наука. Седмица по-късно, когато бяхме толкова наближили, че точността на изследванията ни позволяваше това, апаратите регистрираха присъствието на още едно материално тяло, което обикаляше в променлива кръгова орбита само на около 70 000 километра над планетата. Масата му беше незначителна — от порядъка на половин милион тона — и ние още не можехме да го видим без помощта на сондите, а те като че ли полудяваха, щом го наближеха, и ни пращаха само своя безумен, несвързан брътвеж. Но ние продължавахме да чувствуваме присъствието на това тяло, вече всички до един, и все по-живо и по-осезаемо, така както аз чувствувах сега зад себе си безшумните движения на Рони, без да го гледам в огледалото.
    Движения? Та той бе изключен! Огледалото отразяваше неподвижната половина на гърдите му. И все пак нещо се движеше в стаята ми. Завъртях бързо глава наляво, надясно и при всичката си подготвеност не успях да изпусна въздуха от гърдите си, който доста преди това бях поел. Една издължена и сплесната глава, глава на някакво влечуго, но поне десет пъти по-голяма от моята, се измъкваше между отворените врати на стенния гардероб. Люлееше се, както съм виждал по учебните филми да люлеят главите си големите змии или питоните, и тихо пръхтеше през конските си ноздри. „Аха! — успях да изрека с част от напиращия до пръсване в дробовете ми въздух и моментално улових китката на лявата си ръка. Това се казваше пулс, да му се възхитиш! — Спокойно, спокойно! — казах си, а сърцето ми лупаше така, че навярно можеха да го чуят чак на звездолета. — Само не го гледай в очите, ужасни очи, такива очи да имаш, можеш да хипнотизираш цялото население на една планета. Внимавай сега, само внимавай! И не в очите… не ставай смешен де, та това чудовище не съществува, нали преди малко извади дрехите си от гардероба! А затвори ли вратата? Виж, това в такъв момент е трудно да си спомниш, но защо те е страх от автохипнозата, след като бе решил именно с автохипноза да го прогониш. Леле, че врат! Всеки жираф би се спукал от завист!“
    Врат ли бе това всъщност, или самото му тяло, нашарено с чернозелени и жълти петна? То се източваше бавно и се извиваше в полуобръч покрай стената, главата продължаваше да се люлее, сякаш душеше стените, а от отворената й паст на светкавични импулси се показваше един огненочервен полуметров език, чийто размит връх приличаше на пламъче от експлозия или на огнена четка. Очите на чудовището въпреки своята неподвижност отново и непрекъснато бяха втренчени в мене, макар самото му движение из стаята, приличащо на опипване и търсене, да показваше, че то още не ме е открило. Но… как така не ме е открило? Та не беше ли то вътре в мене? Стисках китката си до посиняване, виждах я как посинява, мъчех се да закова погледа си в цифрите на хронометъра и с всичко усещах, че чудовището не е в мен, а около мен. Чувах го, чувах го все по-силно — диханието му, пълзенето по стените, приближаването на тая смазващо огромна и плътна маса, която сякаш изместваше въздуха от стаята. Достатъчно е пак да погледна и… не бива да гледам, няма никакво животно в стаята, сам съм, с Рони, с моя верен Рони, стаята е празна, сега ще почнат прегледите, трябва да помисля за… не гледай, не гле… дай… Махай се! Хей, хей!… Майчице!…
    Не помня какво още съм крещял, как съм ритал и махал с ръце, как съм се търкалял по пода. Сигурно съм се търкалял, бягайки от чудовището, защото се намерих сврян чак в тясното пространство между стената и изправения до нея психоробот, бях прегърнал в отчаянието си металическите му крака. Продължаваше да ме тресе така, че тялото ми подскачаше по пода. В гърлото ми нещо виеше и скимтеше и се молеше за пощада. Чудовището беше си отишло, но сега аз го виждах вече вътре в себе си, такова, каквото го запомних в оня миг, когато… когато сигурно съм паднал на пода или съм хукнал да бягам, тоест, когато въпреки всичките ми усилия бях изтървал контрола над съзнанието си. Два гигантски мамутови крака стояха пред стенния гардероб, туловището не бе успяло да излезе, та и как ще се побере в мъничката стая! Шията бе опасала като обръч стените и огнените ноздри се люлееха на педя пред лицето ми. При тая близост би трябвало да не мога да виждам очите му, тия кошмарно безизразни плочи, които ме пробиваха като лазерен лъч, но аз ги виждах — и тях, и трионестата челюст, и сякаш виждах още по-навътре, чак в самата утроба на чудовището, виждах себе си там, сдъвкан и омотан, както съм изглеждал навярно в тоя миг в краката на Рони.
    — Рони, помагай!
    Треската се уталожва, но нямам сили да се изправя. Опирам долната си челюст върху метала на едното му ходило, за да спра хлопането на зъбите си, и скимтя:
    — Рони! Рони!
    Той не помръдва. И ужасът отново се връща в мен. Какво е станало с него, с моя непобедим и неумъртвим железен покровител? Изкрещявам още веднъж името му и едва тогава се сещам, че той е изключен. Просвам се по гръб и лежа така няколко минути, докато окончателно дойда на себе си. Изправям се като болник, който не е ставал с години от кревата. Студено ми е, целият треперя. В това треперене почва да се промъква някакъв весел звън, почва някак си да ми става все по-студено и все по-весело, но като че ли са се запазили у мен достатъчно сили, за да съобразя, че това е опасно. Само една хистерия ми липсва още! Завличам се до автомата за инжекции в кабинета, който е в съседство със стаята ми. Пъхвам вътре оголената си до лакътя ръка и протягам другата към първия бутон, изпречил се пред погледа ми. Едва не сбърках. Очите ми блуждаят и аз дълго се мъча да ги спра върху нужния ми бутон със съответната формула на него. Докосвам го, но студът не ми позволява да усетя проникването на медикамента. Готов съм отново да изпадна в ужас — повреден ли е апаратът? И — аха да натисна втори път — съзирам, че бутонът е променил своя цвят. Без малко да си вкарам двойна доза, която направо би ме направила идиот за няколко часа. Стискам зъби и чакам бутонът отново да възвърне цвета си. Това трае секунди, но на мен ми се струва безкрайно бавно. Най-после изваждам ръката си и вече съм друг, лекарството е почнало да действува. Още пробягват ледени тръпки по гърба ми като стъпките на закъснели след колоната си босоноги джудженца, но вече мога да мисля.
    Странно! Почти съм сигурен, че не бях позволил на съзнанието ми да ме изостави и все пак не смогнах да затворя вратата към мрачните подземия на мозъка си, откъдето бе изпълзяло това кошмарно чудовище. Що за сила бе това? И откъде тъкмо такова видение? През живота си не съм виждал друго животно освен тия в селекционния парк на звездолета и, разбира се, всичко онова, което съм изучавал заедно с историята на Земята по холограмните филми. Но нима едно холограмно изображение може така дълбоко да заседне в нас? Има ли на тая планета подобни чудовища, та жителите й ни внушават такива представи? Или просто се отключва подсъзнанието ни, все още обитавано от всички зверове, които някога са се подвизавали по Земята?
    Сещам се за Рони и ми става страшно, защото без него съм сам, безпощадно сам. Връщам се при него, отварям гръдния щит, главният ключ на двигателя е разположен доста надълбоко, зад още два предпазни клапана. Завъртвам го. Стрелката до него лежи на цифрата IV. Това е нормата на включените функции или, както я наричаме, медицинска готовност номер четири. Премествам стрелката на три. Изкушавам се да я бутна още по-нататък, към две, но нямам право да го извърша без разрешението на астронавигаторския съвет. Но на три имам право. Това означава, че Рони ще придобие още по-голяма самостоятелност за сметка на моята. От този миг нататък той няма да се отделя при никакви обстоятелства от мен, дори да му заповядам. Защото аз вече съм решил, че не мога да гарантирам за умственото си състояние. От този миг той ще ме пази така, както нищо друго не е в състояние да ме пази. Нито аз самият. Но ще трябва да поискам още един робот за лично обслужване, защото при това положение Рони отказва да изпълнява някои предишни задължения.
    Заключвам гръдния щит и толкова ми олеква, че отново се чувствувам слаб. Облягам се неволно на металическия гръден кош, долепям буза до бронята. Ухото ми долавя тихия шум на заработилата апаратура — токовете са тръгнали по умопомрачителните лабиринти на печатните схеми, затоплят ги, оживяват ги. Защо и ние не сме такива печатни схеми? Завиждам на Рони — няма подсъзнание, няма чудовища в мозъка му! Така ми е добре на гърдите му, че ми се иска да му кажа нещо хубаво, нещо, което се казва на майка или на любима жена, но той все едно няма да ме разбере. От нежност той не разбира, нито от признателност. Дори не мога едно човешко изречение да му кажа, ей тъй, импулсивно — на него трябва да се говори така, както говори и той самият, като машина. Ругал съм го, когато нещо ме е било яд, подигравал съм му се, всъщност така правят и другите със своите психороботи, но за наше щастие те не реагират на това, иначе кой знае как биха се сърдили на глупавата ни неблагодарност.
    Продължавам да се притискам като бито дете към него й всичко в мене утихва, защото знам, че сега Рони ме опипва със своите изумителни сетива, всичко в мен опипва — мозъка ми, чувствата ми, биотоковете на мускулите, горещия поток на кръвта ми. Преценява ги, опипва ги, сякаш ги гали, и аз ставам още по-спокоен.
    — Рони, как съм? — питам го почти глезено, защото знам, че вече съм добре, и поглеждам отдолу нагоре към неговото „лице“, което не представлява нищо друго освен една равна плоскост с десетина индикаторни лещи по нея.
    — Нормално — отвръща той и аз потръпвам от щастие, чул отново гласа му. — Десет минути почивка.
    — Не съм изморен. Остави ме! Остави ме, ти казвам, имам си работа! — продължавам аз да се държа като дете, защото също като децата знам, че той, възрастният, по-силният, няма да ме послуша.
    Шестте му ръце са ме обхванали нежно — но тая нежност е измамна, от нея не можеш се изтръгна — и ме отнасят към леглото.
    — Дай ми тоник! — блажено се протягам аз, но той не помръдва. Стои на половин метър от леглото, невъзмутим, отпуснал, разперил, кръстосал шестте си ръце като древночовешкия бог Шива.
    — Аха, на̀ ти готовност номер три! Сега ще трябва сам да се обслужвам. Или да свиквам на още един робот. Ще взема да върна стрелката, докато ключът е още у мен! Какво пък толкова, някакви въображаеми чудовища.
    — Почивай! — заповядва Рони, усетил по интензивността на биотоковете ми, че мозъкът ми ще се отплесне нанякъде.
    Спускам клепачи и правя „отпускането“ — полека, полека, главата ми почва да тежи на възглавницата, после престава да тежи, дишам бавно и равномерно, виждам съня да изпълзява като облак, като непрозирна мъгла някъде иззад тилната част на мозъка ми и да се разстила постепенно в целия череп. Но едновременно с това тая мъгла се разредява, разредява и аз отварям очи. Сигурно са минали десетте минути. На вратата на кабинета се чука. Като че ли отдавна се чука, но аз едва сега го чувам. Ставам и Рони не ме спира, но тръгва веднага подире ми. Това е досадно и ще става все по-досадно, по дяволите и ония с техните чудовища! Колко ли ще трае тая история! А ако се върнем на предишната орбита? Там ги нямаше. Вече се блъска на вратата неудържимо. Това може да бъде само координаторът, макар още да не е време за прегледите. След такова чудовище да видиш едно човешко лице е радост, па макар и да е на началника ти.
    Той ме огледа изпитателно:
    — Защо си заключил кабинета?
    — За да не избягам.
    Моята веселост го направи подозрителен. Той мина през кабинета, надникна в спалнята ми. Върна се, попипа гърба на Рони, сякаш го потупваше насърчително, и седна зад пулта на диагностичната апаратура.
    — И Рони си включил.
    — Току-що.
    Не казах нищо повече. Той чакаше аз пръв да заговоря за експеримента, аз пък го чаках да издаде нетърпението си или да покаже следите на преживяното от него самия по същото време. С този човек от първия ден на качването ни на кораба влязохме в едно мъчително и напрегнато психическо състезание. То започна, когато научих, че е протестирал, загдето му дават в екипа най-младия лекар на звездолета. Аз, естествено, не се заех да му доказвам, че е сбъркал, че въпреки възрастта си съм достатъчно способен и знаещ — това най-малко приляга на характера ми. Аз чисто и просто започнах да го дебна, за да открия слабите страни в психиката му. Направих го неволно и продължавам да го правя неволно, но съм сигурен, че открия ли ги, при първия подходящ повод ще му ги натрия на мутрата. А той бе достатъчно чувствителен, за да схване това веднага, и също така достатъчно ревнив към координаторския си авторитет, за да приеме състезанието. Ситуацията, в която се намирахме, беше най-неподходяща за тия дребнави дебненици и нервите ни бяха нужни сега за по-важни неща, но аз трябваше да си отмъстя някому за преживяното преди малко.
    — Включих го засега на трета — добавих аз чак след като пръстите му започнаха да барабанят по пулта. — Налага се и твоят робот да бъде превключен.
    Не зная дали му се е случвало друг път да превключват личния му робот — неговият и моят робот са единствените от най-висока категория, но сега бе готов да избухне, по всичко личеше, че е готов. Та аз направо го обявявах за невменяем! Но нали преди това бях обявил и себе си за такъв?
    Горкият, трябва да е било много страшно преживяването му, а не искаше да си го признае, за да му олекне. Тая мисъл изведнъж ме смири. По дяволите, наистина си имахме сега по-важна работа!
    — Разбирам, че ти е неприятно да делиш властта си с мен — казвам аз с колкото се може по-безобидно-закачлив тон. — Но обстоятелствата го искат, не аз. Ще поискам от съвета да включим всички лични роботи на втора степен.
    — Толкова страшно ли беше? — запита ме той и аз виждах как си възвръща нечовешкото спокойствие.
    — При тебе не беше ли страшно?
    — Кошмарно! Ако не беше роботът, щях да изпочупя всичко около себе си.
    Спокойствието му си беше такова, каквото го познавах, но сега като че ли не можех вече да имам предишното доверие в него.
    — Ще подкрепиш ли предложението ми за втора степен?
    Той помисли малко и кимна. Реших да не го унижавам с разпит за виденията му. Сигурно са били ужасни, за да се съгласи веднага с нещо, което му е органически противно. Втората степен означаваше, че от мига на включването й ще заработят скритите наблюдателни устройства на кораба, че и най-интимното движение на хората ще бъде контролирано от моя Рони, който вече ще е поел командата над всички психороботи, че Рони ще се превърне в един истински диктатор с почти неограничена власт над целия екипаж. Който познава отблизо нашия координатор, веднага би разбрал какво означава неговото съгласие да се постави във властта на роботите.
    — Ще ме прегледаш ли?
    Отидох докрай във великодушието си, защото отново бях принуден да се възхитя на тая негова воля, която съумяваше да подчини властния му характер на чувството за отговорност. Отвърнах:
    — Не е нужно. И така виждам, че всичко е наред.
    — Значи не успя да се справиш без Рони — рече той съвсем не като въпрос. — Какво ще правим, докторе? Тия приятели са способни да ни обезвредят, когато си пожелаят, трябва да се измисли нещо!
    Беше приел и хипотезата ми, но сега никак не бе подходящ моментът да се чувствувам горд. Върху мене лягаше задължението да намеря противодействие, а как щеше да стане това, един космос знае! Ако се касаеше за страхова психоза, за маниакални или каквито и да било други явления, щях лесно да се справя — имах достатъчно средства под ръка. Но тук се сблъсках с едно внезапно, постигнато от външни сили изключване на съзнанието, за което не знаех нито кой, нито как го прави. Засега то траеше кратко, но щом може да трае кратко, нищо не му пречи да трае и дълго. С помощта на психороботите ние щяхме да се опазим, разбира се, от психически увреждания. Някаква реална заплаха за здравето на екипажа от това още не съществуваше, но в края на краищата не сме дошли тука, за да се крием в изокамерите и в прегръдките на роботите си!
    Цяла нощ не бях мигнал в очакване на срещата си с чудовището. Без да мисля за него, без да мисля за това, което е всъщност пряката ми задача — търсене на средства за борба с това нелепо явление, което изведнъж ни спря по пътя към тая очевидно населена планета. Вместо това бях въздишал, загдето човечеството толкова столетия вече се готви за срещата си с друга цивилизация, а пък се оказва неподготвено. Бях прехвърлял през ума си всички трудове върху възможните опасности при срещите ни с друг органичен свят — трудове, които бях „зубкал“ до видиотяване и в които бях вярвал. А те не представляваха нищо друго освен предписания, как да се предпазим от някоя болест, за която не знаем съществува ли изобщо. От една седмица непрекъснато преразглеждах целия медицински кодекс и насън мога да го издекламирам, а все повече ми се струваше, че нещо е изпуснато в него, и то — най-важното. И се чувствувах като пред изпит. Ония ужасни минути пред изпита! Вярно, преподавателното устройство ти е наблъскано безотказно всички знания в мозъка, но едно не е в състояние да ти преподаде — увереност в знанията ти. Изправех ли се пред изпитната машина, аз се вцепенявах, защото никога не знаех дали го има в главата ми онова, за което тя ще ме запита. Въпреки че ако светнеше червено, не аз щях да бъда виновният за това. Просто мозъкът ми не е възприел преподаденото му и ще трябва отново да легна в креслото за възприемане. Но сега вече нито аз, нито някой друг от нас можеше просто да се върне и да повтори урока си. Сега, ако „светнеше червено“, щеше да означава гибел за всички ни.
    Координаторът очевидно не чакаше отговор на въпроса си; беше го задал просто ей тъй, да смъкне малко градуса на своята тревога, която така и не искаше да допусне до лицето си.
    — Звездолетът се изтегля извън планетната система — съобщи ми той неочаквано с равен, почти уморен глас. — Забраняват ни всякакви насочени предавания.
    — Ха, миличките! — не се сдържах аз. — Толкова ли са се изплашили?
    Той отмина ироничното ми възмущение:
    — Пращат ни на помощ „Плутон“, който си бил свършил работата около деветата планета. Всички други се прибират.
    — Чудесно!
    — Но „Плутон“ няма да пристигне по-рано от три седмици, защото ще се движи с изключени двигатели, по орбитален път, и ще остане в далечен тил. Не ни се разрешава друга връзка с него освен пеленгаторен сигнал през дълги интервали. И, разбира се, в случай че сме реално застрашени от нещо.
    — Точно така! Засега нищо не ни застрашава!
    В гнева си аз не забелязах, че всичко това потвърждаваше възгледите ми, които вчера бях изложил толкова разпалено на съвета. Всъщност не се бе случило нищо друго освен спазване на инструкцията за среща с друга цивилизация. Звездолетът се готвеше преди всичко за конфликт. Ние можем да загинем, но той няма право да загине, той трябва да си остане незабелязан. Затова ни предоставя сами на себе си. Сега цялата отговорност за първия контакт лягаше върху нас.
    Координаторът стана от креслото, а аз все още не можех да преглътна нито съобщението му, нито това, че го прави най-напред пред мене, а не пред съвета.
    — Ти май не си съгласен! — рече той без подигравка, по-скоро добродушно. — Все пак, след като се самопоканихме на планетата им, не бива да създаваме у нашите бъдещи домакини впечатлението за масирано нападение, не мислиш ли?
    — И… и… какво ще правим сега? — проломотих аз все още объркан.
    — Свършвай прегледите и ела да се боксираме! — рече той на излизане.
    И аз видях, че е доволен, съвсем не разтревожен, а доволен, проклетникът, загдето го изоставяха, загдето ни казваха направо, че ще ни пожертвуват, без да им мигне окото. Дори и от тия дяволски видения като че ли беше доволен. Заради бъдещия паметник ли, който се надяваше да му издигнат? Ще види той един паметник!

Да станеш отново човек

    В тренажерната зала координаторът ми пошепна, за да не чуят другите — очевидно бе отгатнал предишното ми недоумение:
    — Докторе — рече той, — още ли се възмущаваш, загдето ни оставят сами срещу планетата? Ето сега ние ще застанем един срещу друг и единият от нас трябва да победи. Но ако някой поиска да ти помага да ми смажеш носа, ти сам няма да му позволиш, нали? Нали това се наричаше „спортният дух“, за който разговаряхме наскоро?
    Аз се занимавах с тренажерния гравитатор, а координаторът стоеше зад мене редом с Рони. Всеки ден ние прекарвахме по няколко задължителни часа тука, създавайки си условията на планетата, която се готвехме да посетим. И все не можехме да им свикнем. Особено аз — моите клетки и мускули не помнеха други гравитационни сили освен тия на звездолета, където съм се родил. И сега знаех добре какво ме очаква, щом включа локалното гравитационно поле, та нямах никакво желание да се впускам в дискусии за спортния дух. За мене спортът беше една работа като всяка друга, свързана с програмата за физическата и психическата подготовка на екипажа, но в този ден ми предстоеше вече и едно чисто физическо сблъскване с координатора. То сигурно щеше да бъде доста по-различно от досегашното ни състезание на нерви, а от това, че го споменавах „спортният дух“ съвсем не се събуждаше в мен. Защото бях повече от виновен пред тоя дух — малко преди да дойда в тренажерната, аз още веднъж бях напъхал ръката си в апарата за инжекции, натискайки този път едно съвсем друго копче.
    Тая ръка, рязко превъртяла регулатора, изведнъж падна от него. Започнах да падам и аз — да падам в себе си и едновременно с това надолу, надолу, сякаш някаква могъща вакуумна тръба ме всмукваше към центъра на кораба. Сърцето ми се превърна в оловно гюлле, което едва-едва помръдваше. Дробовете ми увиснаха в диафрагмата като камъни в торба, стомахът, червата, всичко в мене бе тръгнало да напуска мястото си. Облегнах се на Рони, не можех дъх да си поема. Координаторът се усмихваше насреща ми през синьооранжевата мъгла, запълнила изведнъж цялата тренажерна. Сред нея, сгърбени, смачкани, изкривени като влечуги, плуваха останалите седмина от екипажа. Исках да вдигна клепачите си, да ги размърдам по-енергично, та да развеят мъглата, но още не успявах да го направя. Всичките ми усилия отиваха в опита да започна по-равномерно и по-нагоре да вдигам тия дяволски камъни в гръдния си кош. Навярно това бяха твърде шумни усилия, но аз не ги чувах, защото сред мъглата пред очите ми като древна корабна сирена виеше ужасеният ми вестибуларен апарат. Никога не бих могъл да определя колко трае това състояние без помощта на часовника, но този път то трая осезаемо малко. Втората инжекция си бе казала думата. Поизправих се, напуснах прегръдката на Рони, разтърках с длан очите си. Мъглата се оттегляше в ъглите зад спортните съоръжения. Воят в ушите ми престана и чух координаторът да пъшка:
    — Докторе, не биваше така изведнъж…
    Устата му беше изкривена като от паралич, защото гравитацията теглеше ъглите й надолу.
    — Време е да свикваме — рекох аз с показна небрежност, но за един незасегнат в момента от гравитацията слушател това сигурно би прозвучало твърде комично, защото езикът ми едва се обръщаше, надебелял и безчувствен като от отравяне с опиати.
    Останалите също вече се изправяха, мъчеха се да заемат предишните си стойки. Вейо влачеше краката си към мен, сякаш бе обул оловни обувки, невидими оловни обувки, защото и той беше бос като всички.
    — Аз съм без партньор — изломоти той с оловния си език. — Монида отказа.
    Представляваше жалка картина, а само преди малко въпреки виденията още можеше да се шегува. По време на прегледа бях дал и на него една таблетка:
    — Опитай утре с това. Може би чудовището няма да се яви.
    — А как да му я дам? — запита той с невинно изражение на лицето. — Преди ядене или след?
    Беше между най-добрите спортисти на звездолета, но сега никак не съжаляваше, че е останал без партньор, и си позволи дори едно самоунижение:
    — Слушай, защо ни измъчваш с тая дивашка гравитация? Та нали, ако изобщо слезем на планетата, ще слезем със специалните скафандри?
    Изговори го като агонизиращ, който миг преди смъртта си е решил да изкаже последното си желание. Не го слушах, защото се опитвах да завъртя оловните си топчета-очи към оловните очи на координатора, да срещна погледа им. Монида отказал! Ето ти и първото нарушение на дисциплината на кораба! Какво означаваше то — начало на разложение или той бе само последователен във възгледите си? По време на прегледа той мълча, нищо не спомена за намерението си, дори съобщението му, че боксовите ръкавици са готови, говореше обратното. На него бяхме възложили да програмира изработването на девет чифта ръкавици, защото никой от нас вече не помнеше устройството им. Както всички други, бе приел без възражение и инструкцията по бокс и борба, която им раздавах за разучаване. Тая инструкция, разбира се, трябваше и аз да разучавам, защото само бях я извадил от медицинския колектор.
    Координаторът още бе погълнат от усилието си да се нагоди към гравитацията и с нищо не показваше, че се готви да даде отговор на мълчаливото ми запитване. Това ме вбеси — да не би само аз да носех отговорност за дисциплината на тоя кораб! Миг преди това у мене бе възпламнало едно подло желанийце да изправя Вейо срещу него, а аз да заема ролята на рефер. Съзряната възможност да избягна по този начин физическия сблъсък с координатора размърда натежалите ми вътрешности в инстинктивна радост, но гневът сега я отпъди и заедно с това сякаш издуха последните оловни парчета от тялото ми. Изпънах се, решителен и почти яростен.
    — Добре. Ще говорим на съвета за това. Сега бъди рефер — казах аз на Вейо. — А на борбата ще ти бъда аз партньор.
    Рекох го и учудването на двамата се разля като тоник в жилите ми.
    — Готови! — извиках, гледайки към Монида, който стоеше с гръб към нас при педалния уред.
    Евристикът послушно се обърна както всички останали към мене и нашата редовна тренировка започна. Бягане, скачане, земна гимнастика, лост, тежести… От един месец упорито ги измъчвах с най-древните, най-примитивните и най-скучните упражнения. Сложните и остроумни гимнастически уреди, които увличаха тялото в една забавна игра, стояха забравени по местата си — който искаше, можеше после да си се занимава сам. Ако са му останали още сили и желание за тях. Но това все по-рядко се случваше, защото аз просто им „изваждах душата“, както се изразяваше Вейо.
    Движенията на моите другари бяха тромави, непохватни, усилията, които трябваше да полагат, бяха нечовешки и забравил за незаконната инжекция, която бях си впръснал, аз с гордост усещах, че правя всичко по-леко и по-красиво от тях. Ставаше ми все по-приятно със загряването на мускулите, но свирепото ми желание да стоваря юмруците си върху лицето на нашия координатор не изчезваше, превръщаше се в горещо нетърпение. То дори ме накара да прекратя упражненията по-рано от установената норма, но аз имах и оправдание за това — въвеждах два нови спорта. И ето ме най-после срещу него.
    — Докторе — рече той с напрегната усмивка, — днес си някак особен…
    — Спортният дух! — отвърнах аз весело, а всичко в мене трепереше и звънеше. — Спортният дух, дето толкова го обичаш!
    Другите вече се биеха с изключение на Монида и Вейо, който сияеше от щастие в ролята си на рефер. Нищо не бях казал на евристика и той сега седеше на педалния уред, лениво движеше краката си, демонстративно не гледаше към боксиращите се. А гледката не беше за пренебрегване. Тия сериозни възрастни премъдри мъже се биеха като хлапаци, които предпочитат да разрешат спора помежду си с една-две закани и само да размахат юмруци вместо да действуват с тях. Реферът, задължен да внимава за непозволените удари, беше напълно излишен. Удари изобщо нямаше. Те сякаш се милваха с тежките ръкавици, превърнали ръцете им в нещо уродливо и лениво. Почакайте, приятели, рекох си, ще ви науча аз, един по един ще ви разбивам носовете, да видим дали няма да ви се разиграе добродетелната и възпитана кръвчица!
    — Стойка! — викнах аз на противника си, който още стоеше изправен пред мене, повече съзерцателно настроен, отколкото готов за бой.
    Координаторът, подражавайки ми, зае същата стойка. Гравитацията още тежеше в ставите му, това беше повече от очевидно.
    — Да покажем на тия мързеливци един истински бокс! — рекох аз.
    — Ти виждал ли си истински?
    — На филм. Преди десет години.
    — А аз още по-отдавна — рече той.
    — Няма значение. Никой не иска от нас да се боксираме по всички правила. Иска се да се бием. И то сериозно!
    — Така ли? — вдигна той озадачено вежди и аз едва удържах ръкавицата си да не полети към лицето му.
    Опитах с лявата, предпазливо, леко и успях да го жулна в областта над сърцето. Бялата изнежена кожа мигновено почервеня. Ударих втори път. Пак там. И пак успях, защото координаторът още не смогваше да подчини рефлексите си към прикритие. Разлятото кърваво петно на гърдите му ме накара едновременно да възликувам и да подскоча от нетърпение. Навярно това е оная сладост и оня необясним инстинкт, който е превръщал някога кротките мечки в стръвници, когато случайно са опитвали вкуса на кръвта.
    Недоумението на координатора растеше. Вчерашната му закана е била значи само импулсивна, несвързана с действителна нужда да употреби силата на тялото си в нанасяне на удари. Той плахо се бранеше, още не намираше в себе си решителност сам да посегне и аз засилвах атаките си, използувайки неговото неумение и парализираните му от гравитацията стави. Сега вече пуснах в ход и дясната — по-силната, по-нетърпеливата. Ръкавицата изпляска така върху ухото му, че останалите веднага прекратиха своите пародии на бокс и се скупчиха около нас.
    Координаторът отпусна ръце. Ухото му бе станало кървавочервено и се подуваше.
    — Докторе — опита се да каже нещо той, но аз го изпреварих:
    — Предупредих, че не се шегувам. Боят трябва да бъде сериозен.
    Той смръщи вежди, приведе се и плещите му сякаш станаха два пъти по-широки. В сравнение с него аз изглеждах хилав. Но аз имах едно велико предимство: яростта си! И… инжекцията, разбира се. Очакването на екипажа обаче явно подействува като допинг на честолюбието му. Лицето му, преобразило се изведнъж, ме накара сам да осъзная сериозността на положението. Дръпнах се две крачки назад и се блъснах в Рони, който все така зорко ме пазеше.
    — Проклета машина! — изръмжах аз. — Махнете я! — и почти ослепял, се хвърлих напред.
    Гърдите ми срещнаха и двете му ръкавици, но аз бях направил един хубав подскок и успях да стоваря юмрука си върху челото му. Дръпнах се пъргаво назад. На такава пъргавост никой сега в залата не бе способен, тя бе незаконна, но то малко ме интересуваше. Изотдолу, повтарях си аз, изотдолу, спомнил си някакво правило. Парливата болка, която запали кожата на гърдите ми, ме накара да си го припомня. Всъщност със скока си аз само бях усилил непохватния удар на координатора. Трябваше да го изчаквам, сега той явно се готвеше да си отмъсти за ударите. И да използувам преимуществото на пъргавината си. Той се засили и аз посрещнах удара му в двете си ръкавици, сякаш улавях топка. Беше се напълно открил, просто защото не знаеше, че трябва едновременно и да се пази. А аз, вече на практика, усвоявах с изострените си сетива правилата на бокса, съзирах всички места, където можех и трябваше веднага да ударя. Но не бързах. Нека да му дам да се порадва, да побие още малко ръкавиците ми и въздуха, да порадва очите и на екипажа със своята гневна и мощна красота. А красив беше, това не можеше да му се отрече, красив и мъжествен, като статуя на древен атлет. В мига, когато отново забелязах красотата му, аз видях като в някакво внезапно просветление и къде трябва да го ударя. Той сви ръце в лактите, за да ги приготви за нова атака, но раздалечени така, че целият му торс остана открит. Мигновено забих лявата ръкавица в диафрагмата му, той се прегъна напред и тогава десният ми юмрук, събирал ярост и сила през всичките тия минути, се отправи мълниеносно към челюстта му.
    Когато прогледнах, координаторът седеше на пода, подпрян с две ръце. Мъчеше се да стане, но ръкавиците се плъзгаха и той все не намираше опора.
    — Ей, ей, звяр такъв! — крещеше Вейо, който също като нашия бокс представляваше пародия на съдия. — Какво правиш? Как може така? Това позволено ли е?
    Останалите бяха така слисани, че не знаеха дали трябва да помагат на командира си да се изправи или не. Монида беше се обърнал от своята педална машина и лицето му изразяваше истинско страдание. Опитах се да скръстя ръце в позата на победител, очакващ решението на съдиите, но ръкавиците ми пречеха. Опитах и да се усмихна, но бях изплашен от собствената си постъпка. Беше ме изплашило това опиянение от удара и тая сладост, която сега се разливаше в мен. Дори не се сещах, че съм длъжен пръв да проверя дали координаторът не е пострадал сериозно.
    Вместо да се изправи, той се отпусна на лакти и главата му клюмна. Сътресението от удара плюс гравитацията бяха размътили съзнанието му, но това не ме смили, жестокостта продължаваше да кипи в мене. Казах:
    — Рони, прегледай го!
    Роботът размърда шестте си ръце, взе го като бебе в прегръдките си и също като на бебе една от ръцете хвана главата му, притисна я към гърдите на робота, към определено място, откъдето под налягане няколко милиграма живителна течност щяха да проникнат в капилярната система на слепоочията.
    — Как е? — запитах с небрежна деловитост, която трябваше да покаже на зяпналите космонавти, че всичко е съвсем в реда на нещата.
    Рони отвърна с роботското си равнодушие:
    — Леко мозъчно сътресение. Вече минава. Един час почивка.
    — Отнеси го в кабинета!
    Но той не помръдна. Все забравях, че съм превъртял стрелката му на три. Рекох:
    — Пусни го тогава!
    Координаторът застана твърдо на краката си и дори се усмихна. Сигурно го болеше, защото и устните му се бяха подули от едната страна.
    — Ще продължим ли? — запитах го с неприлично демонстративно превъзходство.
    — Аз не разрешавам! — обади се Вейо.
    — Докторе, ти… ти ме изненадваш — рече с мъка координаторът.
    — Защо? Какво има тука за изненадване? Решихме да се бием и се бихме. Аз исках да те победя и победих. Ако не се смяташ за победен, да продължим. Роботът не те намира за негоден да продължиш боя.
    — Победи ме — отвърна тихо той и пак изкриви подутите си устни. — Нали утре…
    — Утре ще се бия с друг партньор — прекъснах го аз. — Чак след една седмица ще ти дойде редът.
    — Но защо, нали?…
    — Ще бия всекиго поотделно, докато се научите, че когато човек е принуден да се бие, той трябва да се бие, а не да разиграва великодушие.
    Бях горд, но исках да се покажа гневен с възпитателна цел. Огледах ги назидателно и едва скривах ликуването си, защото ги виждах потиснати и отсега победени, тия красиви и умни мъже, всеки от които беше с една глава по-висок, два пъти по-стар, но и с два пъти по-голяма мускулна сила от мене, хилавата рожба на звездолетните размножителни експерименти.
    — А сега да минем към борбата! — заповядах им аз, като подадох на Вейо да ми смъкне ръкавиците. — И с малко повече спортен дух, другари! Иначе няма никаква полза.
    Пръстите на Вейо трепереха, докато ми развързваха ръкавиците. Навярно той се виждаше вече в положението на командира с мозъчно сътресение, жалък и смешен. И не сбърка. Защото няколко минути по-късно той така се преметна, че кокалите му изтрополиха като разсипани по пода. Мозъчно сътресение, разбира се, нямаше, но ударените места сигурно щяха да го болят поне няколко дена.
    Зарязах го и отидох при Монида.
    — И от борбата ли се отказваш? Хайде, ела да си премерим силите!
    Той ме гледаше с възмущение:
    — Момче, наистина не те разбирам! Какво искаш от нас?
    — Искам да станете човеци! — отвърнах му аз сурово.
    — Сега какво сме?
    — Сега сте… сега сте високоорганизирана материя, която се е размекнала от самоумиление пред сивата каша, дето се кламбучка в мозъчната й кутия. Интелектуални баби, това сте сега!
    Без малко да отпратя десния си юмрук към челюстта му. Толкова бях гневен, бях все още жаден за бой и за победи, и за демонстрация на превъзходството си. Монида го усети и се изпъна уязвен:
    — Всеки един от екипажа е по-силен от теб, докторе. И аз съм по-силен, макар вече да старея.
    — Така е — отвърнах надменно. — И всеки един аз мога за няколко секунди да пребия до смърт.
    — Отървете ме от тая недостойна гледка! — помоли той. — Моля те искрено, не е страх, разбери!
    — Това съветът ще реши, не аз.
    — Докторе, ти май си представяш нашия контакт с другата цивилизация като боксов мач.
    — Точно така си го представям — викнах му. — Само че без рефери, които да санкционират забранените удари. Представи си го и ти така, ако искаш да бъдеш с нещо полезен на мисията ни!
    И напуснах тренажерната. А по пътя към кабинета си, следван от Рони, аз се запитах, вече поразколебан, защо обидих стария човек, тоя умен и добър човек, защо наистина принуждавам целия екипаж към нещо, което явно му е противно, защото е просто някаква отживелица. Но отживелица ли е наистина? Откъде се взе тогава у мене тая чудна ярост, това изумително удоволствие да понесеш удара и да нанесеш удара, да победиш, да разгромиш, да надвиеш със себе си другия, само със себе си, с юмруците си, с ловкостта си, с умението си да измамиш? Не го ли правех, защото тия неща си лежаха в мен още от ембрионалното ми състояние, въпреки че моят ембрион е създаден на много светлинни години от Земята? И защото те ме тласкаха да покажа най-сетне на всички тия, които ме превъзхождат, че аз съм повече от тях, че мога повече от тях. Не ме ли накараха те да си послужа дори с подлостта на оная инжекция? Нали координаторът иначе щеше да ме смаже като насекомо?
    Не, не, не, мъчех се да отбия аз собствените си укори, никой друг освен мен не е в състояние да предизвика останалите, а е нужно да бъдат предизвикани. Човекът наистина трябва отново да стане човек, когато се е изправил пред възможната среща с друго подобно същество. Това не беше само ефектна реплика, това е една истина. Ако ние не се върнем към някои основни биологични закони на тялото и духа си, как ще се представим в истинския си вид пред другите? Четиридесет години живот в изкуствените условия на звездолета са ни превърнали в благообразни интелектуални машини, чиито главни алгоритми на поведение са любезността, великодушието, строгото зачитане правата на другите, добросърдечието, любовта към всичко, що е създала природата. И това е било необходимо за звездолета, необходимо е и занапред, когато трябва да се осигури съжителството на група хора в затворено пространство. Но сега? Сега ние трябва да станем човеци, такива човеци, каквито са били древните завоеватели и откриватели на нови земи и континенти. Трябва отново да можем да приклякаме и да отскачаме назад, и да правим лъжливи движения с тялото си, зорко търсейки уязвимото място, хитро подготвяйки съкрушителния удар. Галактико, майчице тъмна! Разбирам това, разбирам го… но защо ми се услажда толкова тоя бокс, когато едва понасям всякакъв вид спортни игри?
    Осмисляйки по този начин, вероятно и за собствено оправдание, своята жестока демонстрация, аз отидох при координатора и му признах греховната инжекция. Възможно е да съм имал някакви угризения на съвестта, но целта ми бе той и емоционално да възприеме моята идея, не само разсъдъчно, както предишния ден на съвета. Защото и той, и всички други именно емоционално се оказваха най-неподготвени за предстоящата схватка с неизвестните същества.
    Първото, което направи той, бе да обяви, че тазсутрешният съвет се отлага с половин час. Направи го спокойно, но да наруши графика на деня той си позволяваше само в изключителни случаи. Предполагам, че то веднага бе разтревожило целия екипаж. После координаторът каза:
    — Това не е ли своето рода подлост спрямо другите?
    Изрече го с трогателна предпазливост. А аз така се засмях, че той с право би се усъмнил в психическото ми равновесие. В този миг си спомних и как майка ми веднъж като че ли със същия глас, със същото зле скривано трагическо недоумение бе ми рекла: „Не зная, момчето ми, може би не трябваше да се съгласявам да те родя без контролирана наследственост. Но съветът така реши.“ Кой знае какъв изрод съм й се сторил аз, който бе се родил на звездолета, без нашите генетици да бърникат в структурата на хромозомите ми! Отвърнах му с най-ухиленото нахалство:
    — Значи трябваше да се оставя да ме смажеш от бой, за да си остана честен? Вие всички, първо, сте по-силни от мен, и, второ, десет пъти по-леко се нагаждате към гравитацията, защото Земята е още в клетките ви.
    — Мислиш ли, че това те оправдава?
    — Разбира се. Но ти знаеш, че не го върша заради себе си, нали? И затова ще те помоля да не издаваш секрета ми, поне докато не съм разбил на всички по веднъж носовете.
    — Мисля, че те разбирам — промълви той след кратка пауза. — Но не съм сигурен дали ще те оправдая.
    В тоя момент ми се стори, че обичам този човек. Може би, защото ме трогнаха чистотата и загрижеността му, които го правеха безпомощен и объркан. В мълчаливата схватка между двама ни той, въпреки че му бях нанесъл такава обида пред всички, предпочете да се опита да ме разбере, за да не злоупотреби с властта си. Налагаше се пак да повторя своята теза.
    — То е, защото си емоционално неподготвен. Не забравяй, аз не съм употребил никакви противострахови или възбуждащи средства. Инжекцията ми бе нужна, за да овладея малкото физическа сила, която притежавам. Яростта и жаждата за победа си бяха мои. Ако не ги придобие целият екипаж, не гарантирам за успеха на мисията ни. Само с кротката амбиция на любознателния си мозък нищо няма да постигнем. Тя е полезна пред компютрите и в лабораториите, но не и при среща на две живи същества. Ние така се размекнахме от щастие и доброжелателност, като открихме тая планета, че ставаме направо беззащитни. Защото у нас продължава да лежи в психиката ни убеждението-надежда, че тези висши същества няма да са по-висши от нас, щом ние сме съумели да дойдем при тях, а не — те при нас. Ти също беше сигурен, че аз съм по-слабият, и ти беше приятно да си представиш как бащински ще ме плеснеш веднъж-дваж, за да поохладиш младежката ми жар. Видя какво се получи! Сега си представи, че тия същества са по-силни от нас! Какво трябва да направим? Да отидем и да паднем на колене пред тях? Ами ако те не разберат нашия жест и ни откъснат главите, преди да сме успели да им докажем миролюбието си?
    — Искаш да кажеш, че трябва да започнем с подлост?
    — С хитрост! А ако стане нужда от подлостта, ще употребим и нея. Не се ужасявай така лекомислено от понятията! Когато битката е на живот и смърт, когато тя се води не между човеци, а между различни видове…
    — Но няма още битка.
    — Сигурен ли си?
    Той стана и се поразходи из кабинета. Подутата устна и подутото, все още синкавочервено ухо го загрозяваха. Може би тъкмо затова той ми беше сега по-близък. Наистина настъпваше време да изоставя момчешките си амбиции спрямо него, да му стана искрен и добър помощник!
    — Тезата ти е доста стройна — рече той замислено. — Предполагам, че не си я развивал само в етичен план.
    И с усмивка заопипва челюстта си. Окончателно се разкаях, загдето бях го ударил с такава сила.
    — Предлагам да слезем веднага на трета орбита! — Почаках да възрази, защото предложението ми нарушаваше план-графика за изследванията дори на необитаеми планети, но той навярно отново бе отгатнал хода на мисълта ми и вече го проучваше. Видях как вътрешното напрежение изостри чертите му и побързах да променя предложението си, което сам очевидно не бях дообмислил. — Пускаме аварийната ракета право срещу невидимия спътник за отвличане на вниманието, а ние слизаме на трета карантинна. Не бива повече да чакаме те да отговорят най-после на позивните ни. Имаха достатъчно време за това.
    — Но нали смяташе, че ние самите още не сме готови за схватката? — запита предпазливо координаторът.
    — Аз също не бях готов, преди да застанеш срещу мен. Ние трябва да ги предизвикаме, трябва да ги заплашим, за да ги заставим да приемат контакта. Така само им даваме време да се опомнят и да се подготвят за боя, ако не разполагат с готови отбранителни средства. Моментът на изненадата е важен! Ето кое не отчита теорията на контакта, защото главният стълб, върху който е изградена, е демонстрацията на добра воля. Трябваше да усетя сладостта на победата в бокса, за да разбера колко погрешно е това.
    — Боя се да не загубим аварийната ракета — въздъхна той и аз окончателно познах, че само координаторският пост го караше непрекъснато да се въздържа от рискове, че по дух той е толкова млад, колкото съм и аз, че нетърпението и жаждата за схватки и победи бушуват със същата сила в душата му.
    — Тя ще бъде празна — рекох и ми се искаше да го прегърна.
    — Това не намалява стойността на загубата й.
    Аварийната ракета представляваше умалено копие на кораба и единствена можеше да ни върне вкупом на звездолета в случай на непоправима катастрофа с кораба. Наистина щеше да бъде твърде висока цена за една такава хитрост! Затова рекох примирено:
    — Планът подлежи на разработка.
    — Именно! Но и аз мисля, докторе, че е крайно време да рискуваме. Още повече след като сме предоставени вече сами на себе си. Да обявим ли съвета? Хайде, че много работа ни чака!
    — А с Монида какво ще правим?
    Очаквах да чуя: Да оставим стареца на мира, а? Но той изведнъж помрачня:
    — Ще му обявя предупреждение!
    А и на самото заседание се показа друг. Още при откриването му, още от първите му думи към екипажа пролича, че той е решил постепенно, но непоколебимо да установи единоначалие в провеждането на по-нататъшните операции, твърдо ограничавайки демокрацията на борда. Навлизахме в бойна обстановка, както биха се изразили древните жители на Земята, и това бе необходимо. Уставът също го предвиждаше, но четиридесетте мирни години на звездолета бяха отучили населението му от някои полезни неща. Можех да бъда доволен, защото ми се струваше, че имам дял в превръщането на нашия първи астропилот от обикновен координатор в действителен командир на кораба. В края на краищата такава е основната задача на лекаря — да осигурява и повишава физиологическата и психическата готовност на астронавтите за най-резултатна дейност.
    Координаторът не започна както в други дни: „Другари, има едно предложение… да го обсъдим!“ Той каза:
    — Другари, налага се да въведем втора степен на психороботите. Колкото и неприятно да ни е това, от днес нашият доктор ще ни наблюдава дори когато сме в клозета. А сега ни предстои да разработим план за слизане на следващата карантинна орбита!…
    Но най-голямата изненада за мен бе, че Монида, след като изслуша мъмренето, без дори да трепне, кимна небрежно в знак на съгласие, а след това пръв и преди да се бе докоснал до компютъра си, изложи един вече готов проект за трета карантинна орбита. Проектът му също така нарушаваше устава и се покриваше почти изцяло с моята идея, що се касаеше до използуването на лъжливи маневри и изненадата. Само че беше по-умно и по-детайлно изработен.
    Нима все пак бе наблюдавал нашия трагикомичен боксов мач?

Сваляне на ръкавицата

    На астронавтския съвет ние наричахме нашето минаване от орбита на орбита към изследвания обект „свиване на обръча“ около него. Но когато бяхме насаме със себе си, то ни се струваше като едно слизане стъпало по стъпало, слепешката, в непрозирния мрак на някаква преизподня, на чието дъно не знаехме какво ни очаква.
    Мракът около нас мълчеше. Звездолетът бе изчезнал в невъобразимите далечини на околозвездната орбита, „Плутон“ навярно още се рееше някъде между деветата и десетата планета, а ние слизахме към петата, към тая пета планета, която толкова бе ни зарадвала, а сега ни караше да чувствуваме, че слизаме постепенно в бъдещия си гроб. Бяхме ослепели за красотата й, защото оглушахме от нейната тишина. Антените ни не улавяха нищо друго освен истеричните писъци на оптическото ехо от собствените ни сигнали, които денонощно изпращахме към планетата и невидимия й спътник — онова тайнствено джудже, въртящо се около нея като змея от древните приказки пред пещерата със съкровищата. Бяхме опитали всичките петдесет звукови и изобразителни системи на позивни сигнали към неизвестна цивилизация, съставени от най-добрите умове на човечеството, и продължавахме да ги повтаряме с нарастваща тревога. Ако една цивилизация можеше да си позволи да създаде изкуствен спътник с такъв размер, би трябвало да е способна за един месец да разшифрова нашите сигнали и съответно да ни отговори, ако, разбира се, тя желае това.
    Но тя като че ли не го желаеше, като че ли ни показваше, че ние трябва да си вървим.
    Понякога се питах защо всъщност не можем да си отидем. Ей тъй, да си отидем и толкоз! За какво толкова ни е притрябвал тоя контакт? Кое ни кара безразсъдно да се втурваме към него, треперейки от страх, да отиваме към него? Жаждата за знание? Глупости! Милиони неща не знаем за тая планетна система, но веднага зарязахме всичко, щом уловихме признаците на висша органична дейност около една от седемнайсетте й планети. Спортният дух, както го нарича координаторът? Хазартният дух, както го наричат други? Онова начало в нас, каращо ни всеки миг да търсим нещо, с което да се преборим, за да утвърдим себе си и неизвестния смисъл на своето собствено съществование? Или може би самотата? Не шетаха ли нашите звездолети из галактиката поради назрялата потребност да срещнем най-после другите, да видим дали те не са открили един по-правилен път? Защото ако няма други, ние трябва отново и окончателно или да повярваме в „богоизбраничеството“ си, или да приемем, че сме някакво случайно белтъчно образувание на материята, случаен клон в еволюцията й, който неминуемо ще загине, както са загинали заврите, станали с мегаломанските си размери непригодни за условията на нашата планета. Защото колкото повече летяхме из Космоса, толкова повече се убеждавахме в непригодността си да живеем в него. В Космоса ние се превръщахме само в жалки придатъци на своите машини.
    И треперехме за тях, както сега ние, деветимата, треперехме за съдбата на своята аварийна ракета.
    Тя летеше в едно сложно зигзагообразно движение, готова всеки миг да пусне защитните си устройства към невидимия спътник, а ние с изключени двигатели се изнасяхме на следващата орбита. И чакахме. Така чакахме, че се наложи на повечето от хората да впръсквам успокоителни средства. Защото дори на боксовите занимания и на свободната борба те бяха станали неузнаваеми — от нетърпение и напрежение едва не се пребиваха един друг, отреагирвайки си всичките комплекси на чакането. А ракетата още мълчеше. Ние не я управлявахме, за да не издадем точното си местонахождение, но движението й беше така програмирано, че щом тя улови насрещни сигнали или регистрира приближаващо се към нея тяло, веднага да избяга по друго космическо трасе. Освен това бяхме пръснали из цялото орбитално пространство множество миниатюрни препредавателни станцийки, за да не пропуснем нито един сигнал. Но всичко около нас мълчеше и това мълчание ставаше все по-зловещо.
    Монида, Даал и Вейо дори спяха зад компютрите си в промеждутъците между дългите часове на очакването и главоблъсканиците какво може да означава мълчанието. Клопка? Проучване, което ние не усещахме как става? Или може би те вече опитват да влязат във връзка с нас, само че със средства, които не сме в състояние да възприемем?
    Тримата едва ли не всеки час разработваха нова хипотеза за вероятното поведение на нашия мълчалив противник. Но колкото и налудничави да бяха тия хипотези, те си оставаха, естествено, човешки хипотези, от човешки мозък родени. А ние, останалите, непрекъснато проверявахме всички системи на кораба, мъчехме се още да си гледаме работата в собствените сектори, търсехме да уловим нови, неуловени досега явления в пространството около нас, не ги улавяхме и чакахме. До полуда. Чакахме, докато на втория ден след започването на нашата предизвикателна маневра — бяхме вече направили няколко обиколки по новата орбита — най-после затрещя цялата сигнална уредба на кораба.
    Аз тъкмо казвах на Рони, който стоеше до мене, скръстил шестте си ръце в невъзмутимата древноиндийска поза, казвах му, без да чакам отговор, разбира се, защото на такива въпроси той не дава отговор: „Рони, не ти ли се ще да се сменим? Знаеш ли как предпочитам сега да съм един такъв железен човек като тебе, умен и спокоен. Не ти ли се ще да станеш един глупав и неспокоен човек?“ Тъкмо му казвах това, когато завиха сирените на сигналната уредба.
    Те виеха, както се вие пред гибел, защото така бяхме преустроили сигнализацията да реагира дори на най-безобидната радиовълна, пристигаща от другаде. Сигналът можеше да означава наистина смъртна опасност, а на нас ни се стори, че сирените виеха ликуващо. Стори ни се, че крещяха, обезумели като нас: „Най-после! Най-послееее!“ Макар да е абсолютно невъзможно да оприличиш с ликуващ възглас тоя всяващ иначе ужас вой.
    Чак когато пристигнах в залата на управлението, в нашата съвещателна и главна работна зала, аз усетих болките по тялото си. Да тичаш в тесните коридори, когато корабът е с изключени двигатели, съвсем не е безопасно — бях си здравата очукал лактите, раменете, коленете, главата. Пристигнах последен и никой не обърна внимание нито на вида ми, нито на трескавите ми въпроси. Стояха втренчени в една точка на кръговия екран, който предаваше околното пространство с илюзорните цветове на един синьослънчев ден. Сред тоя несъществуващ ден се носеше лъскавото куршумче на нашата аварийна ракета. Достигнала на около двайсет хиляди километра от „невидимия спътник“, тя бе прекратила своята лъжлива атака, спряна от някакви сигнали. Автопилотът й я изнасяше сега с пълна мощност на реакторите в обратна посока. Не към нас, разбира се. Програмата й предвиждаше едно отдалечаване на определено място в третата карантинна орбита, откъдето по-късно щяхме да си я приберем.
    — Престанаха! — каза координаторът. — Странна история!
    Погледнах алтиметровите данни на ракетата. Повреда ли имаше в ракетата, или ония отново бяха замлъкнали? Изключено е тя да не може да приеме на трийсет хиляди километра един сигнал, който бе приела на двайсет хиляди.
    — Дай сигнала! — заповяда тихо координаторът.
    — Нищо! — обади се Вейо откъм главния радар. — Абсолютно нищо!
    Искаше да каже, че никакво материално тяло не бе излетяло от планетата към аварийната ракета или към нас, че пространството около планетата, както и преди, е празно. Но то не ни се виждаше такова, вече то бе пронизано веднъж, макар и за кратко време, от някакви лъчи. И вече не беше пусто! И не беше безгласно.
    — Сигнала дай! — повтори нервно координаторът.
    Координаторе, не се вълнувай, пази си мозъка, рекох му на ум, защото роботът ти ей сега ще те грабне в ръцете си, виждам го как вече те дебне!
    Вейо, вторият астропилот, щурман и свързочник на експедицията, пусна записката апаратура. Тънки, пискливи, твърде еднообразни сигнали — едно уплашено пилешко писукане в репродуктора, което трая около пет минути.
    — Дай ги на екрана! — каза Монида, който беше се надвесил над Вейо.
    Струпахме се около телерекординга. Тънки мълнийки засвяткаха безразборно по млечносинята плоча.
    — Няма изображение — рече Монида. — Но система като че ли има.
    Не забелязах никаква систематичност в подредбата на мълнийките, но щом Монида го казваше, поне аз нямах основание да не му вярвам.
    — Обикновени радиовълни — въздъхна координаторът и не можа да се разбере разочарование ли бе това, или облекчение.
    — Най-просташки дециметрови вълни — рече Вейо. — Ако ги пращаха от планетата, щеше да е обяснимо, те най-добре преодоляват атмосферата…
    — Не може ли да повторим номера?
    Беше Крамер, планетологът. Обърнахме се и известно време го гледахме така, че той се смути:
    — Искам да кажа… интересно е да се види дали ще се повторят? И дали ще бъдат същите?
    Просто и разумно предложение, но ние не веднага го схванахме, защото бяхме се готвили само за две възможности — че или нещо ще излезе срещу нашата ракета откъм планетата или от невидимия и спътник, или ще започне един техен опит за кореспонденция с нас. Но… само няколко сигнала и после пак нищо? За това не бяхме подготвени.
    Вейо изключи телерекординга и пръв се обади:
    — Това е идея!
    Другите мълчаха като психороботите, които стояха зад гърбовете им. Координаторът ни обходи с поглед. Не съм сигурен дали не питаше или просто размишляваше. На края рече колебливо:
    — Какво смятате?
    Наистина беше по-добре да се опита още веднъж, преди да почнем да си блъскаме главите какво могат да означават тия сигнали! Координаторът почти отплува към телеуправлението. Седна зад пулта, ръцете му трескаво зашариха по него. Сега корабът хвърляше своето радиоласо към аварийната ракета, за да изключи автопилота й, да я спре в нейния автоматичен бяг и изстреля отново към „невидимия“. Рискът за нея се увеличаваше. Трябваше вече ние сами да я управляваме, ако пред нея се изпречеше опасността. А реакцията ни щеше да бъде по-бавна — най-малкото щеше да се забави с удвоеното време на приемането на първите сигнали. Освен това вече издавахме и новото си местоположение, ако „ония“ бяха способни да уловят нашите предавания към ракетата.
    Куршумчето-ракета описа твърде остър завой и се понесе по обратния си път. Погледнах към алтиметровите й данни — сега реакторите на ракетата не бяха изключени както при първия й полет и тя само след няколко минути щеше отново да се озове на границата на мистериозните двайсет хиляди километра. Бяхме се вдървили от напрежението. Не говорехме, не дишахме. И тая граница отново се обади по същия начин, както преди, със същите сигнали. Само че този път те траяха значително по-дълго, защото поради забавената ни реакция ракетата извървя още няколко хиляди километра навътре в очевидно забраненото за нас пространство.
    — Няма да я връщам на програмираното място — обяви координаторът високо през рамото си. — Ще я оставя да им виси като бомба над главите!
    Сигналите си бяха същите, само дето ги възприемахме малко по-дълго отпреди. Но от това не станаха по-разбираеми.
    — Извади ми копия! — помоли тихо Монида, но гласът му прозвуча необикновено рязко сред тишината.
    Вейо се размърда на стола си и от изходния отвор на записната апаратура с тихо шумолене се заизмъква лентата-змия. Евристикът побърза да я хване. Откъсна веднъж, откъсна втори път и като повлече из въздуха двете дълги ленти, той се отправи към своето място.
    — Сядайте, момчета! — рече почти весело координаторът. — Сядайте и мислете!
    — Повторението е велико нещо! — обади се в същия тон Монида.
    Той се бе изтегнал вече като почиващ старец в креслото, разстлал фотолентите на коленете си.
    — Да, то е майка на знанието! — подигра го Вейо.
    Евристикът не се засегна:
    — Именно! Но ти, щурмане, си запомнил тая поговорка само в смисъла й на заучаване. А тя съдържа и друга елементарна мъдрост: човекът е способен да изучи само ония явления, които се повтарят.
    Напъвах мозъка си да роди някакво предположение, но както обикновено, когато искаме да се заставим да мислим, той решително отказваше. Лицето ми запламтя от напрежение. Имах чувството, че ей сега ще ме запитат какво ми е мнението, а аз като че ли никога нямаше да имам някакво мнение. Само се питах безпомощно: защо престанаха? Защо не се обадиха по-рано? Цял месец ги бомбардирахме с позивните си системи, а сега ни пращат по за няколко минути някакви звуци, които един космос знае какво означават. Та щом могат да излъчват дециметрови вълни, те са могли и да приемат ония наши позивни, които изпращахме към планетата в дециметровия диапазон една октава над и една октава под вълновото излъчване на неутралния водород, за да избегнем смущенията от неговите шумове? От всички астронавти на кораба аз имах най-тясната специалност, — освен за душевното и физическото здраве на хората отговарях пряко само за регенерационната система, за въздуха, водата, храната и за контрола на психороботите… Едва след като се срещнехме пряко с другите представители на Космоса, щеше да започне и моята изследователска дейност. Засега думата имаха другите, но аз чувствувах, че нося същия дял отговорност и безпомощността ми ме измъчваше. А малкото надеждица, която мъждукаше в мене, бе насочена към Монида. Въпреки конфликта ни инстинктивно от него чаках сега да излезе първият отговор.
    Другите също попоглеждаха от време на време към евристика и очевидно също така чакаха и също така недоумяваха заради неоправдания оптимизъм, който той демонстрираше. Евристикът бе се излегнал още по-удобно в креслото си, шумолеше с фотолентите някак твърде небрежно и сякаш ей сега щеше да започне да си подсвирква весело. А при това вече ни бе заинтригувал с възклицанието си, бе предизвикал нашето очакване.
    Крамер каза някак си ядосано, сигурно се ядосваше на мълчанието на Монида:
    — Още не съм убеден, че тъкмо нашият кораб трябваше да бъде комплектуван без жени. Жените винаги са били по-изобретателни в случаите, когато трябва да се установява контакт. Един женски мозък сега…
    — Ти едва сега ли почна да съжаляваш, че няма жени на кораба? — прекъсна го координаторът.
    Координаторът се шегуваше?! Това бе толкова необичайно, че не успяхме да се засмеем. Засмяхме се по рефлекс, когато се обади Вейо, защото обикновено той ни разсмиваше на кораба.
    — Крамер е готов дори жена си да им предложи, само и само да ги склони към разговор!
    „Им“, „ги“, „ония“, „те“ — така се изразявахме за „тях“, отдавна приели, че „те“ съществуват, а нито веднъж в разговорите ни не се подхвърли въпросът, как ли изглеждат! Едва ли някой си го задаваше и мислено, защото съзнателно се пазехме да фантазираме, но в тия обикновени човешки лични местоимения, които пръкваха неволно между думите ни, като че ли се съдържаше прастарото убеждение — надежда, че колкото и да са различни от нас, „те“ все пак са като нас. Неумъртвими си оставаха изконният човешки егоцентризъм и теоретически смешното, но засега още неосмяно високо човешко самомнение.
    Отначало ми се видя направо чудовищна тая несериозност в нашата строга зала, свикнала да отеква само на машинния език на логиката. Моите мъдри и мъжествени астронавти сякаш бяха забравили, че седят пред компютрите си, че главният електронен мозък, зад който този път седеше самият координатор, очаква от тях условията, за да почне да търси алгоритъма на следващите ни действия. Всичко като че ли бяха забравили в надпреварата си да съчиняват разни пикантни варианти на срещи и разговори с „ония“ от петата планета. Неочакваният спомен за жените ни, останали на звездолета, като че ли даде импулс за това — толкова време бяхме отбягвали да мислим за тях! А координаторът вместо да спре тези непристойни шеги, оскверняващи залата на главното управление на кораба, участвуваше със същото хлапашко увлечение в тях.
    Първото запознанство между двама, все едно дали са от един и същи или от различен пол, винаги било вид флирт, каза някой. Сега вече не помня кой кое казваше в този странен разговор. Друг се възпротиви с комична надменност — отгде накъде ние да сме им предлагали жените си? Нека те ни предложат своите! Може пък вече да били стигнали и те до тая мисъл на Крамер; ако притежавали неговия интелект, трябвало вече също да са стигнали до нея. А сигналите им сигурно означават: не идвайте тука, съобщете ни само колко души сте, ние ще ви пратим от нашите жени, за да установите контакта; на нашата територия, пред очите ни не е толкова удобно това, нали разбирате! После се впуснаха да си представят как биха изглеждали жените им. Не подозирах, че моите строги космонавти притежават такова разюздано въображение. Зонен, нашият художник, даже нахвърли няколко портрета, непрекъснато допълвани с нови подробности, които астронавтите изстрелваха иззад компютрите си към него. Бяха от такъв характер, че дори аз, медикът, не се решавам да говоря за тях. Искаше ми се да им викна: Стига, засрамете се! — но неусетно и против волята си бях обхванат от тяхното настроение. И едва тогава осъзнах, че то се дължеше всъщност на облекчението — нищо опасно не бе излетяло срещу нас, нищо не ни застрашаваше, а на тая планета все пак имаше някакви същества, които можеха да говорят на простите дециметрови вълни. Тия същества ние отдавна сме очаквали да срещнем, копнели сме за тях и естествено сега не ни беше възможно да говорим и размишляваме на проклетия машинен език. Сега ни се искаше най-после да си побъбрем с тях и помежду си по човешки, по приятелски.
    Единствен Монида, евристикът, не участвуваше в разговора. Но не участвуваше с думи. Колкото пъти хвърлех поглед към него, за да видя дали старецът няма най-после да се възмути от тия непристойности, се убеждавах, че те му доставят същото удоволствие, макар той да ги слушаше разсеяно, взирайки се в своите фотоленти. Цял час вече, вместо да предприемем нещо, вместо поне уредите да следим, ние дърдорехме глупости и се чувствувахме така великолепно, както от години не бяхме се чувствували. И кой знае колко още щеше да продължи това, ако все пак Монида не бе ни върнал към действителността.
    Той скочи от креслото си сред всеобщия смях, избухнал след поредната шега, и също засмян вдигна ръка, за да ни усмири:
    — Знаете ли, момчета, че от всичките тия смехории, които тука изпонаприказвахме (така каза, не се отдели от нас чрез глаголната форма!), че тия чудесни глупости родиха една велика идея, една идея, която електронните мозъци нямаше да могат да родят!… Идеята за флирта!
    Шегата не беше особено сполучлива, но ние все пак се засмяхме — повече от стареца не можеше и да се очаква!
    — Но аз не се шегувам! — викна той. — Вие сами казахте, че първото запознаване с някого винаги било флирт. Та това е истина. Прастара истина, която ние просто сме забравили.
    — Четиридесет години в Космоса и името си чак ще забравиш, не само как се флиртува — обади се Вейо.
    — Именно! — поде евристикът все така вдъхновено, а ние го гледахме учудени: нима наистина не се шегуваше? — С кого ще флиртуваш на звездолета, когато всеки ти познава и флората в червата? Флиртува се между непознати. Налага се да си припомним какво е това и как става. Кога флиртуваш? Когато искаш да спечелиш другия? С какво искаш да го спечелиш? Като показваш само най-доброто от себе си. Ако го нямаш, измисляш го, но пак го показваш. Изобщо — един несъзнателен блъф с добродетели. Показваш се по-умен, по-силен, по-великодушен и така нататък, целия списък на добродетелите. Така ли е?
    Пое си дъх от поредицата риторични въпроси, за да продължи, но преди това Вейо вметна:
    — Не е забравил старецът как се флиртува, само се преструваше. Ще го видите, като му се връцне някоя от ония, дето ги нарисува Зонен!
    Монида пръв се захили, но после стана съвсем, съвсем сериозен.
    — Момчета, моля ви за малко внимание! И така, предстои ни едно запознанство, в което ние искаме да накараме другите да се влюбят в нас. Ерго, налага се да пофлиртуваме.
    Видях как всички се съсредоточиха в думите му и в себе си, и как лицата им не загубиха своята проясненост, защото те бяха влезли в хода на мислите на нашия евристик, а този ход на мисли беше толкова прост, толкова човешки.
    — Трябва да им покажем, че сме по-силни — изреждаше Монида. — Че имаме по-големи възможности, отколкото са в действителност, че сме добри и че идваме при тях с обич и желание за разбирателство. Но… това си мислех преди малко, като ви слушах… могат ли машините да ни научат как се флиртува? Не могат, защото те не умеят да лъжат, а в основата на флирта лежи една лъжа. Без зла умисъл, но лъжа. И забележете: инстинктивна! Това е инстинктът на общуването, на спечелването на другия. Машините нямат инстинкти, само натрупани знания, които използуват за оптимални решения. Не можем да се опираме на тях в осъществяването на контакта, ето до тоя извод стигнах, като ви слушах! Не машините ще ни подскажат какво трябва по-нататък да правим, а сърцата ни. Нашите прости човешки сърца, които жадуват в този миг взаимност…
    Можеше да ни спести тая колкото старомодно поетична, толкова и елементарно-нравоучителна реч, защото от самото й начало ние бяхме вече разбрали какво иска да ни каже.
    — Долу машините, да живеят сърцата! — довърши Вейо неговата реч и ние пак се засмяхме.
    Смеехме се с облекчение, с неизпитвана радост, с едно чудно упование и с изумителна вяра, чиято наивност не съзнавахме. Както не бяхме в състояние и да усетим, че тогава се смеехме не ние, а нашият комплекс на потиснатост пред машините, който бе създал в нас измисленото от нас металическо пространство на звездолета. И не само не можехме, но не се и опитвахме да осъзнаем защо нашата първа среща с друга цивилизация започваше с бунт против машините.
    Сега си спомням колко прост и ясен беше този наш „бунт“. Приличаше на оня жест, с който някога хората, срещайки се през зимата на улицата, са сваляли ръкавиците си, преди да се ръкуват. Но аз и тогава, когато за пръв път видях това в един от старите земни филми, по същия начин се удивих на този чуден обичай.

Нарекохме ги хора

    Отказвайки се от студената разсъдъчност на електронните мозъци, ние изтълкувахме сигналите като най-елементарна реакция на един организъм — защитната. Присъдихме им човешко съдържание с условния смисъл: не се приближавайте, ще ви унищожим! Та и какво друго можеше да означава един сигнал, който бива повтарян при едно и също заплашващо го действие? Нашият кибернетик-лингвист Корел си поблъска главата над своя програмиран за бъдещ преводач компютър, разчлени сигналите, определи схемата на разположението им, сто пъти ги подрежда, за да открие някакво изобразително решение, но нищо не излезе от това, въпреки че му помагаха най-големите ни умове Монида и Даал. Системата беше проста, ала в случая пък именно точното й повторение не даваше възможност да се отиде по-нататък в тълкуването на знаците. И ние приехме, че „онези“ постъпват така, както бихме постъпили и ние, ако към Земята се насочи пратеник на чужда цивилизация. Бихме му казали да не се приближава, докато не установим кой е, за какво иде и какво ни носи, да стои по-далеч, а ние ще излезем да го посрещнем, първата среща трябва да стане в Космоса.
    Вейо пак прояви своя нрав, като нарисува една твърде точна картина на положението: два малчугана стоят един срещу друг, те са от различни махали и навярно ще се сбият, но може и да не се сбият. По-дръзкият ще направи една крачка към другия, а той ще му рече: „Не се закачай, че ще ти светна един!“ Тогава първият ще рече: „А светни ми де!“ Но вторият ще отвърне: „Зъбките ти ще изкъртя, само ако направиш още една крачка!“ „Брей — ще каже първият, — много се фукаш! Я гледай бе, фукльо!“ И ще почне да си показва или мускулите, или джобното ножче. Тогава вторият ще се заозърта за помощ, ако бъде респектиран от джобното ножче, или ще заплашва с по-големия си брат, но и първият няма да направи кой знае какво, защото се намира в чужда махала, а освен това малчуганите все пак предпочитат да играят заедно.
    Ние и те бяхме двама самотни малчугани в Космоса и все пак твърде често дружбата между малчуганите започва със сбиване. Но… де да се касаеше в случая само за първо и безобидно малчуганско сбиване! Гемо ни съобщаваше в оптимални варианти толкова възможни опасности, че ако го слушаше човек, най-добре би било бързо-бързо да се върне там, откъдето е дошъл. Между другото и затова бяхме решили да не го слушаме повече. Разбира се, без него не можехме да минем, но и той се забунтува против нас, когато изведнъж почнахме да му тикаме в клетките съвсем необичайни за него съображения и представи като предварителни условия за някакъв алгоритъм, който всъщност беше наше си човешко очакване и желание. Просто изведнъж бяхме забравили да говорим на неговия език и си фантазирахме, както ни се искаше, а той или се объркваше, или отказваше изобщо да дава отговор.
    На втория ден се омърлушихме от безрезултатните усилия на лингвистите, но Монида си остана все така весел и настъпателен. Пригласяше му в това настроение само координаторът, чийто характер си беше войнствено-настъпателен. Той като че ли търсеше само още един подобен на себе си да пооблекчи бремето на командирската отговорност върху плещите му, та да се втурне в най-рисковани авантюри. А след случая с бокса аз не можех да не се присъединя към тях. Останалите не бяха в състояние да ни противопоставят по-убедителен проект. Спряхме се на изострения вариант на „малчуганското опознаване“, когато и двамата повтарят една и съща закана: „Ха, удари ме де!“ „Не, ти ме удари пръв, че да видиш после какво ще стане!“ С оглед да се стигне дори до „кюскането“ с рамо и после да се отстъпи. Според Монида и координатора не биваше да им даваме възможност да се опомнят или „да повикат големия си брат“.
    Най-напред потегли аварийната ракета след един краткотраен тласък на двигателите си. Тя трябваше да стигне до забранената граница и да остане там, предавайки на същата вълна „предупредителния сигнал“ на Невидимия ту в точния вид, в който го приехме, ту в различни обърнати варианти, надявайки се, че някой от тях може би ще бъде разтълкуван като: „Няма да се приближаваме, не ни унищожавайте!“ След нея тръгнахме и ние, също с изключени двигатели. Това ни правеше опасно неповратливи и рискът изостряше нервите ни до краен предел. Всички съобщителни средства на кораба излъчваха като бесни освен нашите предишни позиви и изображения и техния предупредителен сигнал, придружен от хипотетичен превод и една система от символни изображения на планетата с приближаващите я кораб и ракета. В тая изобразителна схема вложихме най-различни знаци, показващи възможния конфликт и нашата готовност веднага да се върнем, ако те не пожелаят да ни приемат. Една отделна система от дълги и кратки сигнали, подобна на морзовата азбука, предаваше тези изображения още в цифрови стойности, които, разложени по квадратния принцип и разгърнати върху плоскост, отново даваха същото пиктографско писмо.
    „Невидимият“ не беше повече невидим. На втория ден по обед толкова го наближихме, че той цъфна най-после на главния ни екран — една, топчица колкото човешки юмрук, удивително гладка, с метално отразяване на вълните. Но лъчевият анализ ни доказа само, че наистина е орбитална станция, а не естествен спътник. Тя пламваше като джобно фенерче, щом излезеше иззад сянката на планетата си, но продължаваше да плува в своето загадъчно мълчание. Всеки път затаявахме дъх, когато я видехме да се появява иззад планетата или да изчезва в сянката й — какво щеше да предприеме против нас след поредната си обиколка?
    Тя не предприемаше нищо. Дори престана да ни плаши с видения. На втората сутрин, още преди да я съзрем на екрана, ние не бяхме посетени от нашите чудовища. Това направо ни изхвърли от релсите, защото всеки от нас, охраняван от своя психоробот, чакаше в определено време да се явят тия проклети видения. Към многото въпроси се прибави още един: бяха ли разбрали от действията ни, че не могат да ни уплашат, или виденията си бяха чисто наша, психическа история?
    Последното отново ме разтревожи, след като бях си изградил вече някаква теория. Но не за дълго. Рони спокойно регистрираше всяко движение на екипажа, все по-спокойно го наблюдавах и аз. Намирайки се във върховно напрежение, хората на кораба изглеждаха както никога нормални. Пряката цел, която бе подчинила всичките ни действия, избистри психиката им и окончателно я уравновеси. Засега те нападаха, а нападението е най-простото и най-цялостното действие на мъжката психика.
    На около трийсетхилядния километър направихме малка маневра. Заявихме звуково и изобразително, че се връщаме — да не ни нападат, върнахме се с петдесетина хиляди километра, после отново поехме към станцията. Но този път останахме на трийсетхилядния километър, като изравнихме нашата скорост със скоростта й. Така започнахме да се движим едновременно с нея около планетата, висейки непрекъснато над главата им. Същото, само че в още по-ниска орбита, направи и аварийната ракета. Сега металическата топчица беше непрестанно пред очите ни. Крамер, планетологът, я просветваше със своята апаратура и се мъчеше да установи състава на метала, от който бе изработена. Топчицата тежеше половин милион тона, а съотношението на масата към диаметъра й говореше, че в нея има кухини. В природата такива тела не се срещаха.
    Ако беше орбитална станция с научно предназначение, сигурно не притежаваше защитни средства срещу евентуално нападение отвън. Значи, напразно се страхувахме. Но щом са стигнали до такъв етап в космическите проучвания, тия планетни жители едва ли биха се задоволили само с една станция! А освен това липсваха и веществените доказателства за достигането на този етап. Къде се намираха всичките ония пробни малки спътници, остатъци от носители и прочее железен боклук, който би се носил на различни височини над планетата? Пространството около нея смущаваше със своята девствена чистота — сякаш никога нищо не бе изстрелвано от планетата навън. Тогава откъде беше се взела тая орбитална станция? Не е ли тя звездолет или по-голям от нашия кораб, пристигнал тука преди нас, за да завладява една хубава, но ниско развита или изобщо необитавана планета? Тогава той би бил много опасен, ако заемеше враждебна позиция спрямо нас, защото такъв междузвезден кораб — междупланетен не можеше да бъде, тъй като не бяхме установили живот по другите планети на тая слънчева система, — такъв един междузвезден кораб сигурно притежава могъщи средства за нападение и отбрана. Но, щом ни допускаше толкова близо до себе си, без да проявява враждебност, защо не използуваше също така могъщите си средства за съобщения да установи връзка с нас? Авария ли е претърпял? Уплашил ли се бе? Изобщо имаше ли живот на него, или някоя автоматична радиостанция отново бе заработила онзи ден за няколко минути, изчерпвайки последния си заряд енергия?
    На тия въпроси ние вече не търсехме хипотетични отговори, защото ни се струваше, че много скоро станцията сама ще ни отговори. Щяхме да почакаме още ден-два, след което… Това „след което“ още не бе уточнено в нашия план, защото съществуваше и една друга възможност: станцията не притежава средства да проведе боя в далечина, тя иска да ни накара да се приближим или да абордираме. Но тя скоро щеше да разбере, че ние не сме толкова глупави да рискуваме кораба си — имахме достатъчно ракети и сонди за това.
    Първата изстреляхме пет часа, след като бяхме влезли в орбитата над станцията; Монида, координаторът и Вейо нямаха търпение да чакат ден-два. Те приличаха сега на боксьори, които пускат серия от удари, за да зашеметят противника и го подготвят за нокаута. Бързата автоматична сонда с огромна скорост описа една елегантна осморка около станцията. Разстоянието беше почетно и все пак ни позволи да разгледаме доста добре повърхността й. А когато сондата пое пътя към кораба, координаторът изведнъж погледна към Монида и след кимването му викна:
    — Ще ви погъделичкаме още веднъж, приятели! — и я върна обратно.
    Този път сондата трябваше така да свие осморката си, че на най-тясното й място да мине на около пет километра над станцията. На екрана, който приемаше снимките й, осветената от слънчевите лъчи повърхност на станцията ставаше все по-тъмна. Тук-таме се забелязваха вече някакви малки издатини, капаци или кръпки с по-черен и по-светъл цвят. Още малко и щяхме може би да разберем какво точно представляват — от пет километра разстояние ние бяхме в състояние да виждаме добре петсантиметрови детайли, но изведнъж екранът пламна в зеленооранжева светлина, сякаш нещо го взриви отвътре, и угасна. Превърна се в предишното синкавобяло стъкло. В първия миг се спогледахме разочаровани, помислили най-напред за повреда в телевизионното устройство. Но Вейо, който следеше движението на сондата по нейните пеленгаторни сигнали, извика почти възторжено:
    — Аха! Ето ги, миличките!
    В екранчето на пеленгаторния приемник също бе угаснало изображението.
    — Ааа, стрелят значи! — зарадва се и Монида, сякаш тоя изстрел не бе унищожил една от скъпите ни сонди, а беше някакъв приветствен салют.
    — Стрелят, и то доста точно — отзова се координаторът със същото странно задоволство. — Такава бърза сонда да простреляш, вече говори нещо. Даже не разбрахме с какво!
    Всички се струпаха около телерекординга, който репродуцираше заснетата от сондата повърхност на станцията. Не ми се отиваше при тях. Гледах на кръговия екран позлатената от слънцето топчица, която си висеше там, сякаш нищо не бе се случило, и някакво озлобление се надигаше в мене. Та не бяха ли помислили, че в нашата сонда може да има човек? Вярно, тя е прекалено малка, но нали те не знаят как изглеждаме и колко сме големи! Изобщо не ми идваше наум, че навярно и ние не бихме се поколебали да унищожим един предмет с неизвестно предназначение, ако той така недвусмислено се насочеше към кораба ни.
    — Не са глупави! Никак не са глупави! — мърмореше координаторът, връщайки се към командния пулт.
    — Ако и сега не се обадят, може и ние да им гръмнем една бомбичка край ушите — рече войнствено Монида, а следващите му думи гласяха тъкмо обратното: — Дай сега малко назад!
    Подът под краката ни всъщност бе започнал вече да вибрира — двигателите работеха. Ние се оттегляхме, оттегляше се и аварийната ракета, за да покажем волята си за разбирателство. Но за да не помислят „ония“, че бягаме или че сме уплашени, се оттеглихме само с хиляда километра.
    Вейо бе поискал помощ, защото се безпокоеше да не пропусне техните сигнали сред огромното оптическо ехо, което се образуваше по цялата вълнова скала от екранизирането на нашите собствени предавания. Помагаше му Даал и той именно пръв улови „гласа“ на станцията. Даал само това изкрещя: „Втори телевизионен!“ Но никой не се усъмни какво означава то и координаторът викна откъм пулта си:
    — Изключете всичко! Освен главния радар.
    Вторият телевизионен канал спокойно и равномерно ни връщаше нашия собствен сигнал, но сега към всяко едно от рисуваните изображения бе добавен някакъв непознат знак. Думи ли бяха това? Названията на символично нарисуваните от нас космически обекти?
    Една всеобща и внезапна умора ни залепи на местата ни. Стягали се през цялото време за най-лошото, телата и душите ни така се отпуснаха, че просто се разплухме в меките седалки. Само Монида сновеше насам-натам, подмладен и сдържано енергичен, сякаш бе се случило тъкмо това, което е трябвало да се случи.
    — Я колко щедри станаха изведнъж! Такава сговорчивост… — мърмореше си той самодоволно, обмисляйки навярно вече следващия наш ход.
    Аз не откривах кой знае каква щедрост в тия десетина примитивни като пещерни рисунки знаци, неосъзнавайки своята разглезеност от лазерните и холограмните предавания, но като за начало това наистина беше все пак нещо.
    — Такааа, такааа — мърмореше си Монида, драскайки по табличката за писане на пулта на своя компютър, наведен над него и стъпил с коляното си на седалката.
    Той беше три пъти по-стар от мене и аз се питам сега никак ли не му се искаше тогава да поседне малко, след като опасността очевидно бе отминала, след като бе настъпил историческият миг? Да изпусне една мъничка въздишка поне, да си почине, да се остави няколко секунди на радостта си. Отгде толкова спокойна енергия и толкова спокойно нетърпение да продължи веднага работата си? Не ли за това, че три пъти по-дълго бе очаквал този миг и може би си е мислил, че никога не ще го дочака!
    — Нямат ли нещо по-сериозно тия хора бе! — възмути се най-неочаквано Вейо. — Дециметрова радиовълна, най-примитивно телевизионно предаване!…
    В смешното си недоволство на свързочен специалист той несъзнателно нарече онези „хора“ — нещо, което никой досега не бе се изпуснал да направи. Но никой не се засмя, дори в мене тая думичка отекна съвсем естествено.
    Даал му възрази с кротка ирония, с умората, която все още лежеше и в мене:
    — А ти какво искаш? Веднага да ти пратят холограмни снимки на цялото устройство на станцията си? Па може и да нямат лазер хората!
    Той също произнесе думичката, без да осъзнае значението й. А в последвалото наше „съживяване“, преминало в един законен празник за душите ни, тая думичка звучеше все по-често и по-често. Никой не й се учудваше, никой не я намери за неуместна, никой изобщо не отбеляза поне гласно нейното внезапно и странно повторно раждане в Космоса, на толкова светлинни години разстояние от Земята. И в това, че ние така просто и естествено признахме тия същества за хора, като че ли се съдържаше най-голямото, най-истинското величие на този миг.
    Малчуганите бяха се кюснали по веднъж с раменете си, но самотата и скуката на звездната улица веднага бе протегнала ръцете им едва към друга и ето че пустата улица ще бъде вече огласяна от виковете и жизнерадостния шум на тяхната обща игра.
    — А сега да започваме с флирта! — обяви весело Монида, този неуморим и влюбен старец.

Теория и практика на флирта

    В последвалите дни аз може би единствен на кораба продължавах да осмислям в себе си този миг. Другите нямаха време за това или той прекалено бързо се превърна за тях в история. След като бях се зарадвал на естествеността, с която моите космонавти нарекоха другите „хора“, аз твърде скоро се обезпокоих. Да, екипажът, за чиято готовност да изпълни мисията си аз отговарях, бе се оказал досега на необходимата психическа и нравствена висота! Сигурно и звездолетът, когато се реши да дойде тука, ще продължи тая линия на поведение. Но… хората на звездолета не са хората от Земята. Всеки един от тях е избиран между милиони земни жители. Жителите на звездолета са съвсем различни същества от тия милиони, от които някога са били избирани, а междувременно на Земята са минали толкова години, че ние вече имахме само твърде смътна представа за хората там. И аз се питах: Какво ще стане, когато Земята като цяло влезе във връзка с откритата от нас цивилизация? Когато човечеството започне една бурна и безпрепятствена инвазия насам? Няма ли това, което ние започнахме с мир и с обич, да завърши с унищожение?
    На какви други същества бихме изцяло и безрезервно признали правата да съществуват свободно, независими от нас? — питах се в тия дни. Човешкият законник се е утаил и в последния ни ген — ние сме най-висшите, ние сме господарите, ние единствени имаме право да се разпореждаме и да налагаме законите си. За да признаем на друга цивилизация пълните права на самостоятелно съществуване, трябва да я оценим поне като равна на нас. А за да направим това, трябва да сме се уплашили от нея. Та бихме ли ги нарекли дори ние, умните избраници на човечеството, така бързо хора, ако толкова ефикасно и загадъчно не бяха простреляли нашата сонда?
    Ето в тия дни, когато нашият специалист Корел с помощта на Монида и Даал възторжено съставяше дума по дума езика, на който щяхме да говорим с другите хора в Космоса, инженерите Велидо и Зонен по заповед на координатора грижливо проверяваха и доразвиваха всички възможни защитни системи на кораба, всичките му бойни средства. Координаторът продължаваше да си се готви за бой. Та и аз самият се подготвях душевно за едно насилствено действие! Постоянно виждах във въображението си как изследвам един от тия други човеци, без нито веднъж да ми хрумне, че моята апаратура и изследователските ми методи биха му причинявали болка и обида.
    Страданието — този неизбежен спътник при завоюването и на най-незначителното познание! Защо нито един от мъдреците на човечеството досега не е установил неговата разумна и позволена граница?
    Аз страдах в тези дни заради собствената си мисловна обърканост и отново се изпълвах с недоверие към своите другари. И колкото по-щастливо оживени ги виждах, толкова по-силно ставаше моето безпокойство за по-нататъшната съдба на тая наша връзка с другата цивилизация.
    А иначе тя се развиваше забавно като решаването на някоя наглед сложна, но всъщност само остроумно обърната задача-игра, с каквито на звездолета развивахме съобразителните способности на децата. Първите изречения бяха вече разменени, бяха възприети недвусмислено ясно. Те гласяха: „Не се приближавайте, ще ви унищожим!“, „Не ни унищожавайте, няма да се приближаваме!“ и „Пращайте (пращаме) знаци за установяване на език“.
    След това обаче последва цяло денонощие с недоразумения, докато най-после разбрахме, че те искат да диктуват съставянето на езика и отказват да дават отговор на някои наши запитвания. Тогава ние обявихме „почивка“ и седнахме да умуваме. Сега видяхме, че работата не е толкова проста, както бе потръгнала отначало, и че преставаше да бъде забавна.
    Какво бе се запечатало в паметта на преводаческия кибер? Ние бяхме пращали изображения с нашите названия, те бяха връщали нашите изображения с добавени към тях символни знаци, които съставяха гръбнака на един твърде примитивен писмен език. През цялото време те не бяха ни пратили нито едно свое изображение, а към по-голямата част от нашите не бяха сложили никакви названия. Какво можеше да означава това? Че нямат думи за тях, защото са им непознати? Та ние все още се движехме в твърде елементарните сфери на познанието за материята!
    Сега вече не помня кой се сети да подреди всички наши изображения, на които не бяхме получили отговор. Навярно е бил Монида — обикновено той пръв се сещаше за такива прости наглед, но откриващи новите пътища неща. И вече лесно установихме, че тия наши изображения-въпроси съдържаха възможността да получим едновременно с тяхното название и по-точни сведения за равнището на цивилизацията им. Значи те, приемайки чрез тях достатъчно информация за нас, отказваха да ни дават информация за себе си. „Флиртът“ си оставаше едностранен.
    — Тарикати! — рече Вейо уж шеговито, но си беше истински ядосан.
    — А ние сме едни добродушни наивници — обади се Корел. — Прав беше докторът…
    — Не мислите ли, че те имат право на такава предпазливост? — запита Даал.
    Неговата овчедушна философска обективност можеше да вбеси човека.
    — Да, те имат, а ние нямаме! — озъбих му се аз.
    — Момчета, та нашите въпроси, както са подредени, направо приличат на тест за интелигентност — намеси се и Монида на страната на своя събрат в науките Даал. — Не всекиму е приятно да го изпитват, нали?
    — Но в случая те нас изпитват, и то по най-баламски начин — рече Вейо, употребявайки своите древни жаргонни изрази, с които обикновено ни разсмиваше.
    Евристикът се съгласи спокойно и добродушно:
    — Така е. Ще трябва значи да отстъпим малко. Хем ще бъдем предпазливи, хем ще им покажем още веднъж добрата си воля.
    Координаторът, който ни слушаше дотогава, без да се намеси, рипна от мястото си, забравил навярно, че лежим в орбита, но импулсивната му потребност да направи една гневна разходка из залата се превърна в елегантен отскок, който го отпрати чак на отсрещната стена. Щеше да си разбие носа, ако не бе протегнал навреме ръце. Извъртя се и засрамено се облегна на стената.
    — Към спътника ли беше тръгнал? — изкиска се Вейо. — Вратата е на другата страна.
    — Вейо, седнали сме работа да вършим! — смъмрах го аз, защото ми стана неловко заради командира ни. В последните дни все повече се привързвах към него. Но с тоя мой приятел винаги е по-добре да не се закачаш.
    — Щом сме седнали, той защо става? Като е координатор, всичко ли му е позволено?
    Зад детинската му шега обаче прозираше недоволството от ограничаването на демокрацията на кораба и желанието мъничко да си отмъсти. Откъде се вземаше толкова детинщина у тоя суперинтелектуалец? Самозащита на организма ли беше някаква или самораздаването на родения шегобиец? Простих му в себе си, защото все пак благодарение на неговите шеги на кораба се живееше мъничко по-леко, и подхванах разговора, за да дам възможност на координатора да се опомни.
    — Добре, Монида — рекох, — но това ще рече да си останем в някакви най-елементарни граници на езиково общуване. Каква полза от това?
    — Ще чакаме — отвърна кротко евристикът. — И ще се опитваме постепенно да ги разширяваме. Търпението и упоритостта са главното качество за един сериозен ухажьор.
    — Наполеон е казал, че жените се превземат както крепостите — нощем и чрез изненада — продължаваше да се хили Вейо.
    Кой беше тоя Наполеон? А, да! Някакъв древен владетел! Мисълта бе ми харесала и аз отново се възхитих над натъпкания със знания и остроумия мозък на моя приятел.
    — Не беше ли обратното? — поправи го Даал сериозно. — Крепостите като жените…
    Откъм стената изведнъж долетя предрезгавелият глас на координатора:
    — Предлагам да млъкнем. И да мълчим, докато направят те следващия ход.
    — Откъде извади толкова търпение изведнъж? — запита го Вейо. — Преди малко едва не проби стената…
    Координаторът отмина закачката на своя заместник:
    — Ще ги поставим в положение на цугцванг!
    Евристикът замислено гледаше към тавана и замислено рече:
    — Идеята не е лоша, но нека не бързаме! Да поработим няколко дни с абстрактни понятия. И без това ще стигнем до тях, а те, както знаете, са най-трудното при тоя начин на установяване на език. После може да им се разсърдим и да млъкнем.
    Сега пък Даал го подкрепи:
    — Не мисля, че рискуваме прекалено. Който напада, винаги разкрива повече своите позиции от отбраняващите се, такъв е законът на битката, която и ние водим. Монида е прав, може би няма да се плашат толкова от абстрактните понятия.
    Съгласихме се с предложението и следващите дни протекоха в напрегната и мъчителна работа за тройката, занимаваща се с конструирането на езика. Станцията стана по-словоохотлива в отговорите си, но все пак отговаряше средно на едно от сто наши запитвания. Костелив орех бяха тия абстрактни понятия наистина! Всеки получен отговор се анализираше и се връщаше по десетки начини в станцията, докато се установеше дали правилно сме разбрали значението му. Тия прости неща: живот и смърт, близко и далече, мой и твой… тия прости неща, неотделими от всеки мислещ организъм, се превръщаха пред мене в чудовищни загадки, чието разрешение изглеждаше невъзможно. Колко лесни бяха формулировките, наблъскани още в детската ми памет от робота преподавател! Живот — това е способността на материята да асимилира веществата от околната среда и да се самовъзпроизвежда. Обич, болка, страх — био-електрохимически процеси в главния мозък, които аз самият мога твърде леко да управлявам в медицинския си кабинет. Мой и твой, враг и приятел, да и не — има ли нещо, което да е по-малко ясно от това? Но в тия дни трябваше да извървим отново целия път на човека от неговото осъзнаване като индивид до днешните наши прозрения за тия думи, които са толкова естествени, ако не мислиш за тях, но моментално се размиват в една непрозирна необятност, решиш ли отново да обясниш някому тяхното точно съдържание.
    Казвам „ние“, но аз го извървях, разбира се, само наблюдавайки със запалянковско вълнение сложните и хитроумни ходове на тия колосални мозъци Корел, Монида и Даал. Тяхната работа представляваше едно колкото великолепно, толкова и мъчително зрелище. Увлекателно и пикантно като някое логическо състезание — трагично тъжно, запиташ ли се защо е нужно изобщо. Защо трябва, дебнейки се, да изкопчваме една по една думите от себе си, вместо да тръгнем един срещу друг с разтворени обятия? Защо трябва да се измъчваме над думата „радост“, щом радостта е в нас и прелива в такъв изблик, че би могла да залее цялата галактика, да я разтърси, да накара и мъртвата материя да усети какво означава, когато две живи същества се срещнат в безкрая? Когато радостта беше… беше? Да, нямаше я вече радостта. У нас повече я нямаше, изместена от хладнокръвното подозрение, от едва сдържаната досада, от болезнения размисъл. А у „ония“ изобщо не я почувствувахме.
    — Ще отида при тях! — заканваше се Вейо и този път като че ли не се шегуваше. — Колко е разстоянието, в скафандър ще го мина! Ще отида и ще им кажа: Стига сте се превземали, ето ме, правете с мен каквото си щете, разберете най-после, че идваме с добро!
    — Не си подходящ парламентьор — отвърнах му и успях да разсмея другите. — Ще си помислят, че главното качество на земните хора е несериозността.
    А защо му казах това? Нима в древността и най-заклето воюващите помежду си сили не са си разменяли заложници, когато са искали да се споразумеят по някой въпрос? Но те не знаят как изглеждаме ние и скафандърът, очертаващ човешкото тяло, нищо не ще им говори, няма да им се види по-малко подозрителен и опасен от сондата, която бяха унищожили. Колко лесно е било някога на враждуващите сили — едно бяло знаме, показване на празните ръце и толкоз!
    Единствен Даал подхвана идеята на Вейо, която ние веднага бяхме отхвърлили като абсурдна, въпреки че ни измъчваше със своята проста логичност. Той предпазливо я върна като въпрос:
    — Толкова ли много рискуваме, ако им пратим снимката на един от нас с необходимите означения и разяснения? Ние сме длъжни да предприемаме първите стъпки, да бъдем по-великодушни и жертвоготовни, да им покажем…
    Вейо не го изчака да довърши и едва сега разбрахме, че той все пак бе се шегувал — с една от ония комплицирани шеги, в които не можеш да отделиш истинността на желанието от подигравката с неговата неосъществимост.
    — Вариантът не струва — прекъсна го той. — Според законите на флирта ще трябва да пратим снимка на най-красивия от нас и ще се изпокараме кой да бъде.
    — Момчета, стига празни приказки! — помоли ги координаторът. — И аз не мога повече. Предлагам да гласуваме за „мълчанието“. Хем ще ги помъчим, хем ще свършим някоя и друга работа на кораба. Хайде, който ще си вдига ръката, да я вдига!
    Беше неузнаваем в тоя миг нашият координатор. Наистина трябваше ужасно да се е измъчил в своето нетърпение, за да ни се моли за нещо, което би могло да се свърши с една кратка заповед.
    Монида и лингвистът Корел направо му обърнаха гръб. Двамата инженери не направиха никакво движение.
    Даал се колебаеше под погледите на останалите четирима, които решително бяхме вдигнали ръка. „Даал! — виках му аз в себе си и събирах всичко в себе си, и го заострях в своите зеници. — Даал! Бъди разумен. Даал, вдигни ръка, Даал!…“
    Той вдигна ръка и всички видяха с какво нежелание. Всички видяха, че всъщност някой друг бе вдигнал ръката му. Но защо трябваше да си служа отново с нечисти средства, за да осигурявам мнозинство за мнението на координатора? И то именно спрямо Даал, този най-фин и най-артистичен наш другар, чиято мекота и добросърдечие озонираха като климатична инсталация атмосферата на кораба!
    — Пет на четири! — обяви координаторът с облекчение, но преди това бе хвърлил един убийствен поглед към мен. — Край на предаването! Всичко освен главния радар да се остави на приемане.
    — Като че ли не се радваш много на победата си! — обади се язвително Корел, ставайки иззад пулта на лингвистичния кибер.
    — Тъкмо работехме над думата „радост“ — подметна и Монида, който обикновено се пазеше да обижда хората. — Жалко! Не успяхме да я установим!
    Бях разгневен на себе си, а си го излях по непочтителен начин отново на евристика:
    — Те не ти отговориха на най-елементарния въпрос, от какъв произход са — биогенен или абиогенен, ти искаш да им обясниш колко си радостен от срещата! И да им пратиш снимка за спомен.
    — Наистина ли мислиш, че това е най-безопасният въпрос? — отвърна ми кротко Монида.
    Разбира се, че не мислех така, но гневът си е гняв. И от него можеш само да се засрамиш.
    Вейо се опита да разпръсне тягостното настроение:
    — Е, какво? Преминаваме към флирта с погледи… — но не успя и също млъкна.

Мълчанието

    Не зная дали „тях“ плашехме, но себе си измъчвахме по най-жесток начин, защото, обявявайки „им“ тая блокада на мълчание, ние сякаш я обявихме и помежду си. Престанахме да разговаряме за каквото и да било освен за най-необходимите неща. Хората се изпокриха в стаите и кабинетите си. Настъпи нещо, което приличаше на всеобща и взаимна сръдня. Проучванията ми се сблъскаха с нежеланието дори да отговорят на въпросите ми. — „Какво искаш, докторе, нали трябва да мълчим? Да мълчим и да чакаме…“ — По самопринудата, с която се мъчех нещо да направя, за да възстановя психическото статукво на кораба, познах колко много сме си дотегнали един на друг. Това омръзване нямаше да се прояви още дълго, ако не бяхме се пренастроили за съвсем друг разговор. Какво да разговаряме помежду си, когато всичко вече е изприказвано през тия месеци! Сега ни се разговаря с другите, а вие ни го забранявате. Това обвинение изпълваше помещенията, сякаш бе настъпила повреда в климатизаторите и те насищаха въздуха със студ.
    Вейо най-точно и по своя си начин изрази онова, което би ми казал всеки от старите астронавти:
    — Мълча. Това правя. — Беше загубил чувството си за хумор.
    — Мълчиш ли, или разговаряш с ония?
    — Ти не разговаряш ли с тях?
    — Разговарям — признах си. — И какво им казваш?
    — Сигурно същото.
    — Защо ми се сърдиш?
    — Има си хас да не знаеш!
    Знаех го, разбира се. Всички вече ми се сърдеха заради моята хипнотична принуда над Даал, макар да не можеха да я докажат. Дори ония, които първи гласуваха за мълчанието, сега хвърляха вината върху мен. Като гледах лицата им, меланхоличните им движения, аз все повече осъзнавах вината си. Психороботите им екранизираха в моя кабинет непрекъсвания филм на тяхното денонощие. Гледах тия филми и страдах заради тях — хората вяло извършваха ония неща, които бяха длъжни да извършат в своите си работни сектори, хранеха се сами, без апетит, лежаха, загледани към ниските тавани на спалните си, стояха с часове пред своите екрани-прозорци, които им показваха в естествена видимост космическото пространство около кораба. От време на време някой от тях ще се упъти, уж ей така, по някаква своя си работа към главното управление, ще мине покрай регистриращите уреди да провери дали не е записано нещо. Но „ония“ също мълчаха и аз нямаше нужда да се осведомявам специално за това, защото го прочитах в болезнения спазъм върху лицата на тия, които наблюдавах.
    Единствен Даал се поотпусна на малък разговор с мен. Той имаше най-голямо основание да ми се сърди, а дори не ме запита защо съм го направил. Рече:
    — Докторе, никога не ме е потискало толкова много мълчанието. Помня при оная катастрофа, ти трябва да си бил дете тогава… прекарах четири месеца в единичен авариен патрон, докато ме прибраха, и пак не ми беше толкова тежко както сега.
    — Това е двумилиардогодишното мълчание на земния белтък, което ни връхлетя изведнъж — рекох аз дълбокомислено, отбягвайки да спирам виновните си очи върху мекото му лице на древен мъдрец. — Тогава си разговарял със себе си, а сега ние, земните хора, вече престанахме да бъдем способни да разговаряме със себе си, защото разбрахме, че има и други.
    — Да, да, наистина, това трябва да е — измърмори той и побърза да си тръгне, отблъснат от моите момчешки нравоучения.
    „Добре, мили приятели — казвах им аз; не на другарите си, а на ония, които продължаваха да се носят в своята метална топка долу под нас. — Добре, очевидно вие не сте по-глупави от нас, може би не сте така силни, макар и то да не е сигурно, но глупави не сте. Тогава защо не дойдете насреща ни в нашите опити да излезем от задънената улица на тоя първи контакт? С общи усилия все ще намерим някакъв изход, приемлив и за двете страни. Или вашият страх е оня наш страх, за който някога ми говореше баща ми!“
    Питах го някога, много отдавна беше, а пък помнех отговорите му, сякаш преди час бяхме разговаряли. Татко, питах го с досадната за възрастния детска настойчивост, какво ще стане, ако срещнем други хора като нас? Той ми отвръщаше търпеливо: Ще се съберем, ще се учим един от друг и заедно, като си помагаме, ще живеем по-леко във Всемира, ще пътуваме по-далеч, заедно с тях ще станем още по-силни. Татко, питах го аз, а ако те нямат звездолети и не могат да летят? Той въздишаше, но аз тогава още не можех да тълкувам въздишките му: Тогава ние ще ги научим да си строят звездолети и да летят, и на всичко ще ги научим, което ние знаем, а те не знаят… Какво друго да ми отговори, когато е баща и трябва едновременно с това да ме възпитава? Но аз продължавах да му досаждам: Татко, ами ако пък те са по-силни от нас, ако са еййй толкова по-силни и знаят много, много повече от нас? Тогава… — отвръщаше баща ми, — тогава ще трябва да се пазим от тях. Не винаги този, който е по-силен, е и по-добър, момчето ми, запомни го това. Нас трябва да ни е страх от тях. Ние няма да бягаме, защото ще се опитваме да научим нещо повече за Космоса, но ще трябва да се опитаме да ги сдобрим, да им докажем, че ние също имаме право на живот, да не ни унищожават. Или пък просто да ги накараме да ни обърнат внимание. Може да се случи те да са толкова напред, милиони години пред нас, че ние за тях да представляваме само някакви мушици. А пък ние няма да знаем как да говорим с тях, както и мушиците не знаят да говорят с нас…
    Той беше се поувлякъл и ми каза тогава неща, които аз не разбирах, но сигурно все пак съм ги усетил инстинктивно, защото няколко часа по-късно ме завари да плача в своя си ъгъл. „Защото… защото… сме мушици… — заревах аз още по-силно, мъчейки се да му обясня болката си. — И те хич не искат да знаят за нас!“
    Той обаче бързо ме утеши именно с това, с което може да бъде утешено едно дете: Ние не сме мушици, детето ми, няма по-силни от нас, ние сме най-силните в целия, в целия Космос!
    Но кой нормално мислещ астронавт можеше да бъде утешен по този начин?
    Когато се изморявах да следя на екрана тъжните действия или състояния на другарите си, аз също гледах през своя екран-прозорец. И ми се струваше, че черното мълчание отвъд стените на кораба е пълно със същите въпроси. Че тия невидими потоци от енергийни частици, които го пронизваха, са пулсиращите от болка вопли на звездите една към друга: Аз по-силна ли съм от тебе? А аз по-силна ли съм? Ти си по-голяма и по-стара си, но аз съм най-силната тука. Защото ти не можеш да дойдеш и аз си оставам най-силната. Ела при мене, за да не бъда повече най-силната! Защо не можеш да дойдеш? Защо аз не мога да дойда при тебе? Защо е това безсмислено пространство между нас, което ни осъжда да бъдем най-силните, да бъдем единствените, да бъдем сами, да си задаваме въпроси, на които никога не ще получим отговори?
    Безгласната топка си стоеше под нас като положен върху синьосиво или черно кадифе едър скъпоценен камък. Скоростите ни бяха абсолютно изравнени, така че висяхме над една постоянна точка над планетата и сякаш нямаше вече никакво движение — нито на планетата, нито на тайнствения й спътник, нито на кораба. Само мракът, който настъпваше периодически, ни показваше, че заедно с планетата сме обърнали гръб на слънцето. А станцията засияваше тогава още по-ярко върху черното кадифе на планетната нощ, улавяйки от височината си разсеяните слънчеви лъчи. Този блясък беше ярък, но много по-нежен, отколкото когато слънцето пряко го изтръгваше от металната й повърхност. И в тая нежност имаше толкова мир и спокойствие, че тогава ние още повече изтръпвахме от болката заради безсмислието на това наше и тяхно мълчание.
    Координаторът също бе се затворил в ядовитостта си. Не ми поиска обяснение за случая с Даал, а трябваше или да ми благодари, или — още по-справедливо — да ме накаже за своеволието. Но той се опитваше да се скрие в една непрекъсната и излишна деятелност. Проверяваше механизми, които само преди час бе проверил, занимаваше се с дублиращите системи на кораба, а те си бяха в изправност, тъй като изобщо досега не бяха влизали в действие. Застояваше се пред командния лост за силовото поле, сякаш ей сега щеше да го пусне, за да обгради кораба с невидимата, но непристъпна стена, непристъпна и за позивните сигнали, които с такава жажда очаквахме. Може би искаше с тая деятелност да даде пример на другите как да се борят с мълчанието, но никой не последва примера му. Всички бяхме излезли от релсите на нашето корабно ежедневие, въпреки че външно се спазваше, както и преди, строгата програма на деня. Сега сякаш всеки употребяваше цялата си умствена енергия за това, да намери скрити вратички, та да излезе от разписанието, да събере неконтролираните минутки и се отдаде с мазохистична свирепост на своето мълчание.
    Сега, когато съм принуден да възпроизвеждам в някаква убедителна последователност нашата експедиция, аз още усещам това мълчание, траяло две денонощия и половина, като най-тежкия неин момент, въпреки че по-късно имаше и истински нещастни случаи.
    Беше към 14 часа бордово време, когато аз, излизайки от кабинета към спалното си помещение, за да полегна малко, неволно хвърлих един последен и незаинтересуван вече поглед към разделения на девет квадратчета екран, в който се движеше или седеше, или лежеше по едно мъничко човече — екранът, наблюдаващ непрекъснато хората на кораба. Всред общата вялост и статичност на деветте картинки изведнъж някакво рязко движение ме закова в рамката на вратата. Едно от човечетата беше внезапно полудяло, виеше се насам-натам, размахваше ръце и крещеше нещо. Толкова бързо правеше тия движения, че не успявах да различа физиономията му и само номерът на квадратчето ми каза, че това е моят приятел Вейо. Миг след това познах, че той се намира в залата на главното управление, а още по-късно репродукторът над главата ми затрещя:
    — Говоряяят! Говоряяят! Обадиха се! Ето ги! Чува те ли ги? Включил съм, чувате ли ги, ейййй!
    Но никой не ги чуваше, както не ги чувах и аз, защото никой не бе намерил сили да остане в стаята си и да слуша по репродуктора.
    Вейо лежеше обезсилен в пневматичното кресло. Навярно така бе се тръшнал в него, че бе повредил клапаните му и то още изпускаше въздуха от възглавниците на страничните облегалки. Сега той седеше почти на пода, облегнал се върху останалата издута част, дишаше тежко към тавана и се хилеше с разширени и бляскави очи.
    Струпахме се около лингвистичния кибер, но Корел доста грубо ни разблъска с лактите си и го обсеби. Дори ни изрева:
    — Я се дръпнете, че ще повредите нещо!
    Пръстите му заиграха нервно по клавиатурата, не успяха веднага да налучкат верните места, залата се изпълни с писукания и електрически пукот, после той отметна с една ръка падналата над челото му коса, притвори за миг очи и отново се наведе над апарата. Тихият шум на записаното шейсетчасово мълчание изтичаше като пясъка в пясъчен часовник.
    — Ускори го де! — викна му някой, но Корел бе скръстил ръце на гърдите си и не помръдна.
    — Спокойно! — обадих се аз строго. — Я се съвземете, баби такива! Може и да не е толкова приятно това, което ще чуем.
    Компютърът на Корел беше така преустроен, че да трансформира изображенията, които получаваше от втория телевизионен канал в човешки говор. Думите, вложени в него, бяха още отчайващо малко, но сега все пак щяхме да ги чуем може би в нещо свързано. И ето след пясъчния шум на магнитната струна се появи първата, след нея — втората, третата, четвъртата. Четири думи, само четири, в един сякаш безкраен ред:
    — Какво, какво, какво, какво — заповтаря машинният глас зад решетчицата на репродуктора — искате, искате, искате, искате… — съскаше и стържеше този металически глас — от, от, от, от… нас, нас, нас, нас… — И пак отначало: — Какво, какво, какво… искате, искате… от, от… нас, нас, нас… — И пак: — Какво, какво, какво…
    Слушахме го с упоение, без никой още да съзнава смисъла на тия четири думи. После един се обади:
    — Само това ли?
    — Като ти е малко, поискай си още! — отвърна му Вейо от своето смачкано кресло.
    И изведнъж избухна в смях, в такъв идиотски смях, че ние се втрещихме ужасени в него. Но не беше той, той само се хилеше както преди към тавана. Беше Даал!
    — Даал! — изкрещях му и видях как неговият психоробот се приближава бавно към него, бавно и колебливо, как колебливо размърдва шестте си ръце, готови да го сграбчат. — Даал, престани!
    — Момчетааа! — превиваше се той в своя смях и се изправяше и размахваше дългите си ръце. — Момчетааа, те… те… те ни питат… питат ни… какво искаме от тях! Разбирате ли, те ни питат…
    — Спри това кречетало! — избухна и координаторът, но викът му се отнасяше за Корел и неговата продължаваща да повтаря четирите си думи машина. — Сядайте по местата си!
    Психороботът на Даал се отдръпна от него, сякаш съжаляваше, че се е лишил от удоволствието да посмачка своя господар. Даал бършеше сълзите си, но вече не крещеше, а шепнеше:
    — Чухте ли ги? Сладките! Питат ни какво искаме от тях! Може ли някой да ми каже какво всъщност искаме от тях? Ха да ви видя как ще им отговорите!
    — Стига, Даал! — помолих го, а той погледна насреща ми с мокрите си очи и примига, сякаш се чудеше защо съм тук.
    — А, докторе! Ти сигурно знаеш отговора, ти всичко знаеш! Нали ще ни позволиш сега да го чуем?…
    Дали не беше се добрал до някакъв опиат? Не, вървежът му беше спокоен и уравновесен, доколкото можеше да бъде в тая минимална гравитация. Движенията на краката и ръцете му не се отличаваха от движенията на останалите астронавти. Изведнъж помръкнали, те заемаха без желание местата си зад компютрите. Къде беше останала радостта им? Идиотският смях на Даал ли я прогони, или тия четири думички? Един въпрос стоеше пред нас, студен като метала, който го произнасяше, и всепроникващ като донеслите го вълни. А какъв щеше да бъде отговорът?
    — Дзъннн — каза мелодично сигналът за приканване към внимание под пръстите на координатора, а след него той рече: — Както виждате, поработили са през това време, не са си губили времето като нас.
    Да, те бяха извършвали своята езикова конструкторска работа, без да ни уведомяват. Въпросът бе съставен по закона на нашия език.
    — По-хубаво от това не може и да искаме — възкликна Монида. — Значи мълчанието ни все пак донесе някаква полза. Извини ме, че гласувах против него.
    — Извини се пред доктора — отвърна му координаторът, но това беше закачка, не язвителност или отмъщение.
    И евристикът, този най-умен мъж на нашия кораб, почтително кимна към мене. Би трябвало да го взема за подигравка, ако не знаех, че той никога не се подиграваше на хората. Сигурно съм се изчервил, защото той побърза да се обърне към другите:
    — Извинете ме още, че ще започна със смеха на нашия уважаван другар Даал! Той ни озадачаваше до момента, когато ние най-после сами осъзнахме действителните граници на зададения въпрос…
    Сериозността, с която той започна да анализира реакцията на Даал и съдържанието на въпроса, сега вече наистина приличаше на тънка подигравка или на маниера на Вейо, който умееше с погребална физиономия да разказва най-смешните неща. Но Монида не беше Вейо и аз си помислих, че той просто е оглупял от неочаквания въпрос, че това е неговата пък реакция на върховния трагикомизъм на положението.
    — Монида — прекъснах го, — изправени сме пред избора или да се смеем, или да си отидем разплакани. Не предрешавай проблема!
    Аз не съм от остроумните, но когато на човек му се ще да избяга от някой въпрос или да поотложи отговора, може дори и остроумен да стане. Евристикът примига объркано — колкото беше бърз аналитичният му ум, толкова ставаше безпомощен пред някой обикновен виц. Това развесели всички и аз можех вече да си припиша заслугата, че съм помогнал на хората да преодолеят своята стъписаност.
    И така… какво трябваше да им отговорим? От една страна, въпросът граничеше с вицовата нелепост на оная известна ситуация, в която жената пита мъжа какво иска от нея. От друга страна, зададен, когато за пръв път се срещат две цивилизации, освен своята нелепост той съдържа и всички въпроси, отправени към смисъла на съществованието изобщо. Примерният устав за нашите космически пътешествия отговаряше по всеизвестния начин: Ние сме друга цивилизация, ние искаме да проумеем Космоса, за това ни е нужна и вашата помощ. За да разберем себе си, трябва да опознаем вас и вашия произход, и вашия път на развитие. Ние сме готови да ви предоставим всички наши знания срещу всички ваши знания. Ние ви предлагаме нашата дружба, за да можем и ние, и вие още по-успешно да се развиваме по своя си специфичен път…
    Но в тази си точка нашият примерен устав засягаше нещо… безпримерно. Това всъщност не беше никакъв отговор; той само поставяше нашите изконни човешки питания към Вселената, пред другата цивилизация, която се е надявал да срещне. Но ако тая друга цивилизация, вместо да се зарадва на появяването ни — това би било вече отговор поне на част от нашите въпроси към Космоса, — ако тя още в първите мигове ни отправя този най-безграничен и същевременно най-глупав въпрос, то означава, че тя няма намерение да търси от нас отговорите на собствените си въпроси.
    Около такова едно предположение се въртеше нашата дискусия тогава. Тя също е протоколирана, та нищо не налага да я излагам тук цялата. Координаторът я прекрати с предложението да им отговорим по устава и да изчакаме след това как ще се развие диалогът. Разбира се, отговорът ни стана ужасно примитивен поради малкото думи в нашия вече общ речник, но все пак електронният мозък ги разположи в оптималния вариант, така че се надявахме той да бъде разбран.
    След около три часа лингвистичният кибер ни каза със своя нечовешки глас:
    — Вървете си!
    Очаквахме тези думи — съдържаха се още във въпроса им, — но стократно повторени от машината, те ни пронизаха като картечния импулс на ядрен пистолет.
    Наивни ли бяха тези „хора“? Глупави ли бяха? Та и ние, и те се намирахме вече в онова положение, което нашите прадеди са изразявали твърде духовито със сравнението „да хванеш тигъра за опашката“ — нямаш сили да го удържиш, а не бива да я пускаш, защото ще те изяде! Предложихме им три цикъла време на завъртане на тяхната планета за дообогатяване на оная част от речника, необходима да изясним позициите си. През този период се задължавахме да не предприемаме никакви действия, а, за да демонстрираме още веднъж нашето миролюбие, веднага след сложна обходна маневра прибрахме аварийната ракета на кораба. И те приеха.
    Корел, Монида и Даал отново потънаха до гуша в работа. Тя напрягаше и нашите нерви до скъсване поради своята изкуствена усложненост, защото, както и преди, станцията се пазеше да не изтърве някоя дума, която би могла да ни издаде нещо по-съществено за цивилизацията й. А още преди да изтече напълно определеното време, тя обяви край на размяната и ни заяви, вече с оная свобода, която позволяваше обогатеният с още стотина понятия речник:
    — Вървете си! Няма да правим нищо, за да научим местоположението на вашата цивилизация.
    Какво друго ни оставаше, освен да стискаме опашката на тигъра?
    — Не сте в състояние да ни дадете гаранция. Ние не познаваме вашите възможности, да проследите нашия обратен път.
    — Ако не си отидете, ще ви унищожим.
    — Вашето местоположение е съобщено на нашата цивилизация. Ако ни унищожите, ще дойдат други.
    — Съобщете й, че не желаем контакта!
    — Той е установен и вече не може да бъде прекъснат.
    Продължаваха ли да се правят на глупави, за да печелят време, или наистина не разбираха, че след като знаем вече за съществуването на другите, и те, и ние никога вече не ще бъдем спокойни и сигурни за себе си? Че в това неспокойствие лежи оная неунищожимост на контакта, за която им говорим?
    — Вашата намеса — отвърнаха ни те — ще наруши естествения ход на еволюцията ни.
    Казахме им по устава:
    — Няма да се намесваме във вашата еволюция. Търсим само размяна на познания. А тя е полезна и за вас.
    Те ни възразиха така, както преди бяхме им възразили ние:
    — Не можете да ни дадете гаранция за ненамеса в бъдещето.
    Навярно се налага още веднъж да напомня, че начинът, по който тук предавам нашия първи диалог с непознатата цивилизация, не съвпада по форма с протоколите. Там той е много по-опростен, в кибернетичен вид, а сега за нас е важно съдържанието му.
    И така ние наистина също не бяхме в състояние да дадем подобна гаранция. Та кой би могъл изобщо да гарантира за действията на поколенията след него? Но тигърът ръмжеше и ние още по-силно стискахме опашката му:
    — Тъкмо формата, която ще дадем на нашия контакт, ще бъде гаранцията за бъдещето.
    — Принципите на нашата еволюция — заявиха те — не позволяват размяна на информация.
    Навярно искаха да кажат, че техният светоглед не допуска това. И то бе напълно естествено. Всеки втори мислещ човек на Земята също би отговорил, че ползата от полученото не по собствения еволюционен път знание е твърде съмнителна за развитието на всяка цивилизация. Че може да стане гибелно, ако попадне в злосторни ръце. Но нима, след като две цивилизации са научили за съществуването си, е възможно да се зазидат в собствената си еволюция, отбягвайки и най-елементарната среща?
    На това електронният преводач отвърна с равнодушния си металически тембър:
    — Край на контакта! Вървете си!
    Седяхме, отпуснали ръце на компютрите — обезсилени, смазани, незнаещи какво да предприемем по-нататък. А Даал отново се смееше. Този път беззвучно и ако човек гледаше само ситното тресене на раменете му, можеше да помисли, че това е плач. Но той се смееше, смееше, смееше и аз, събуждайки се от вцепенението си, казах, че Даал не е добре, че трябва да внимавам за Даал.
    Монида стана от надуваемото кресло край лингвистичния кибер, отиде до кранчето за вода — движеше се съвсем бавно, с омекнали крайници, — изцеди една след друга две огромни порции в гърлото си и въздъхна съкрушено:
    — Е, какво… ще мълчим и ние тогава. Ще мълчим, докато ги накараме пак да проговорят или докато се сбием.
    Координаторът избухна:
    — А защо да не повикаме „Плутон“? Да им демонстрираме малко сила?
    — „Плутон“ няма да дойде — обясни тъжно Вейо нещо, което бе известно на всички ни. — Няма да дойде без разрешение на звездолета, а връзката с него му е забранена. Не можем да обявим опасност, защото нищо още не ни заплашва.
    — Да опитаме пак с мълчанието — настоя Монида за оня вариант, против който преди бе гласувал. — Запаси имаме достатъчно.
    — Запаси имаме — изпъшка координаторът. — Но сили и нерви откъде да вземем?
    И гледаше към мен. Сигурно беше случайно, а на мен тогава ми се стори, че ме питаше дали ще мога да им доставя нужните сили и нерви.

Даал

    Вече трета седмица висяхме неподвижно над планетата, тоест въртяхме се с нейната скорост около оста й. Координаторът настоя да изменим режима си съобразно денонощния й цикъл — това щяло да ни държи подготвени за евентулни изненади. Не зная дали ни правеше подготвени, но към душевните ни мъки сега се прибави и една постоянна сънливост. Защото „нощта“ си траеше за нас толкова, колкото и преди — не можеш изведнъж току-така да почнеш да спиш по-дълго, а „денят“ ни стана близо два пъти по-дълъг поради голямата ни височина над планетната повърхност. През нашите прозорци-екрани за пряко наблюдение можехме да се любуваме за твърде кратко време на изгрева и на залеза на тукашното слънце. Един грамаден плазмен балон без лъчи и протуберанси се изтъркулваше зад кръглата плоча на планетата, като само за няколко минутки запалваше нейния край, който лумваше с могъщото очарование на гигантски пожар. В същото време от другия край сякаш някой тичешком дърпаше черна завеса, която, още неуспяла да покрие изцяло плочата, лумваше там, дето бе започнала да се разгъва. Този нов пожар отново се превръщаше в кървавочервения балон, който бързо се понасяше сред звездите, променяйки цвета и големината си. А планетата под нас засияваше с безброй великолепни дъги, но съществата на нея сигурно не ги виждаха, защото си спяха спокойно, неподозирайки нашето присъствие, и защото небето над тях си оставаше нощно черно.
    Но наистина ли не подозираха нашето присъствие, или техните нощи бяха станали също такива кошмарни като нашите? Някога Земята след дълги спорове бе отхвърлила значително по-евтината възможност да търси връзка с другите цивилизации, като изпраща сигнали-призиви. Бе поискала да запази спокойствието на своето небе, криейки неговия адрес. Вместо това скъпо струващи звездолети бавно обхождаха сферата от трийсет светлинни години около нашето слънце и по сложни обходни пътища с голямо закъснение й съобщаваха своите открития. Въпреки смъртната опасност, която човечеството виждаше за себе си от един възможен контакт с друга цивилизация, то не бе се отказало да го търси. Защо тогава тази хубава планета се отказваше от него? Тя ли се отказваше изобщо, или тая странна станция около нея? Възможно ли бе на планетата да няма живот, той да е концентриран или останал само на станцията й?
    Стояхме пред нашите прозорци-екрани и се питахме. Не се питаше като че ли само Крамер, нашият планетолог. През цялото време на експедицията той сякаш нито веднъж не се развълнува от нещо. Нито веднъж не го видях да стои без работа. Отначало изучаваше луната-спътник на планетата, докато напълни стотици касетки със сведения за нея и състави подробната й карта. После се зае със самата планета. Станцията като изкуствено тяло сякаш не съществуваше за него. И ако за нещо се ядосваше, то бе, че от тая височина трябваше да си служи само с телескопи и радарни средства. Наистина, те бяха достатъчни, за да направи една добра карта на континентите и океаните, да изучи метеорологичните условия и тектоничния живот на нейната кора. Но друг живот — органичен — освен широките зелени площи без нашите сонди не можеше да бъде установен.
    Питахме го често какво мисли, той само вдигаше рамене:
    — Като слезем, ще видим. Ако бързате, пуснете сонди!
    И ние стояхме пред нашите екрани-прозорци и питахме планетата — нейните многоцветни дъги, облаците й, нейния ден и нейната нощ. Прекалено дълго стояхме пред тия „прозорци“, които всъщност не служеха за нищо друго освен за развлечение на екипажа. Те представляваха обикновени екрани, само че едно мъничко кристалче в обвивката на кораба посредством система от остроумно разположени лещи прожектираше върху тях точно такъв откъс от околното пространство, какъвто се вижда с просто око през прозореца с размери трийсет на шейсет сантиметра.
    Подхвърлих на координатора, че е необходимо да закрием тия прозорци. Сигурно съм го направил по-скоро в пристъп на гняв към самия себе си, отколкото от осъзнати лекарски мотиви. Но той ми се изсмя ядосано:
    — За толкова вредни ли ги смяташ? Човек има нужда понякога да си въобрази, че вижда нещата със собствените си очи.
    Това не ми беше съвсем понятно, защото не познавах нищо друго освен звездолета, където съм се родил, и още от рождение разглеждах Космоса само с могъщите изкуствени сетива на неговите уреди. В жилищата на звездолета също има такива прозорци, дори са по-големи, но те никога не бяха ме удовлетворявали като наблюдателно място. Най-много да погледна през тях ей тъй, за куриоз, както обръщаме понякога ръчния далекоглед от обратната му страна, за да видим нещата стократно по-малки.
    — Хората са отчаяни — възразих аз настойчиво, сякаш отчаянието им се дължеше на тия глупави прозорци.
    — Мислиш ли? — вяло се усмихна той.
    — Убеден съм.
    — Да ти направя ли едно признание? И аз съм отчаян.
    Очевидно той искаше да се пошегува, но аз чувствувах какво се крие зад тая шега и му отвърнах съвършено сериозно:
    — Знам. И се боя да не направиш някоя глупост.
    — Нали това ти е работата, да ме предпазваш — рече той с неприсъща за него злоба и ми обърна гръб.
    Безпокойството ми за настроението на хората за щастие ми пречеше сам да потъна окончателно в нашето общо униние. Или по-скоро аз несъзнателно изострях това свое безпокойство, за да нямам време за собствени преживявания и размисли. Предписвах поголовно двойни дози възбуждащи средства и разигравах пред другарите си безгрижие и оптимизъм. Така е, лекарят в космоса по-често е принуден да се държи като палячо вместо като лекар. Навярно съм играл ролята си доста добре или пък те просто не си правеха труда да ме наблюдават, потънали в оная всепоглъщаща резигнация, обхванала кораба, защото, вместо да ми се изсмеят направо или да ме обявят за луд, те реагираха с оня коктейл от снизхождение и завист, с който възрастните черпят децата: „Той е малък още, затова така, той още не разбира истински нещата…“ Даал направо ми го каза:
    — Завиждам ти, докторе, че си толкова млад и че не познаваш Земята…
    — Да не мислиш, че като съм се родил на звездолета, съм се родил идиот, за когото най-голямото щастие е да гледа онези все едни и същи мутри, които го заобикалят от рождението му? — отвърнах аз.
    Той ми се извини, но пак не беше съвсем убеден, че аз изживявам нещата с такава сила, както другите.
    Това стана, когато ние все пак решихме, ей тъй за провокация, да пратим отново сонда към планетата. Пратихме я през нощта, наблюдавайки как ще реагира станцията-пазителка. Но тя все не реагираше и изведнъж на холограмния екран в главната зала за управление потекоха реки, в които се отразяваше луната, заплискаха се черносребърни морски вълни, прелетя връх, който изригваше огън. Никакъв признак на живот не зърнахме, но някой шумно изпъшка:
    — Съвсем като Земята!
    Огледах поред осмината и не познах кой беше — лицата им светеха в еднакво мъчително напрежение и очите им с ненормална острота се забиваха в екрана.
    Тъй като не искахме да жертвуваме сондата, не бяхме я програмирали за повече обиколки и тя се върна. Всички бурно настояха да се пратят нови. Аз ги надвих:
    — Какво пък толкова видяхте? Съвсем като Земята била! Не съм бил на Земята, но всичките филми за нея съм гледал и за щастие тя съвсем не прилича на тая планета. Може Земята да е била такава преди много хилядолетия, но трябва да ви кажа, че никак не ми е интересна една планета, която само ще ми покаже нашето далечно минало. Имаме си достатъчно материали за него.
    Така бяха сащисани, че дълго никой не се реши да ми възрази. Пръв Вейо, моят най-добър приятел, подхвърли в своя си стил:
    — Странно, че Рони още не го е замъкнал в изолационната! Да не е повреден?
    — Повредени сте вие — разкрещях се аз наистина като луд. — Сега да си отвличате вниманието с някакви сантиментални изгледи от планетата, когато ония от станцията сигурно ни дебнат, за да ни анихилират като предишната сонда!
    — Той се е уплашил — пошепна някому Велидо.
    — Не съм се уплашил. Просто забранявам да се праща втора сонда! — рекох аз и гласът ми се пречупи, мъчейки се да стане авторитетно нисък. — Като лекар имам право на това.
    — Лекарят има само обикновен глас при определянето на научните задачи — заяви координаторът. — Но…
    — Единствената ни задача сега е да установим мирен контакт със станцията! — озъбих се и нему аз.
    Той спокойно продължи:
    — Докторе, ти ме прекъсна. Точно това щях да кажа и аз.
    Той улови най-после погледа ми, който дотогава упорито криех от всички, за да не издам истинските си мотиви, и аз прочетох в станалите му прозрачни очи: „Разбирам те много добре, само че по-спокойничко, защото току-виж дигнали бунт!“
    — Нека не се увличаме, момчета — рече координаторът, след като дълго-дълго и, струва ми се, като че ли с известна признателност бе ме гледал. — Представете си, че тая свобода, която ни дадоха сега, е някаква уловка! Забравихте ли, те ни заявиха твърде недвусмислено, че ще ни унищожат? Нека да си гледаме работата, както досега, нямаме нито време, нито нерви за излишни дискусии…
    — Време имаме — прекъсна го насмешливо Вейо.
    Координаторът реши, че е уместно да се засмее, за да успокои атмосферата. Но смехът му излезе твърде изкуствен:
    — Вярно, драги щурмане, време имаме дяволски много! Дайте тогава по-добре да помислим с какво друго да го запълним!
    — С какво по-добре, отколкото с изучаването на планетата — измърмори Крамер.
    — Крамер, аз разбирам мъките ти — повиши леко тон координаторът. — Но ще ви кажа на всички: дори лекарят да няма право на тая забрана, аз съм готов да й се подчиня.
    Думите му означаваха всъщност, че той издава тая забрана и просто моли да не го принуждават да я изрича в грубата й форма. Корел и Велидо се размърдаха едновременно, готвейки се да кажат нещо, и той побърза да добави:
    — И на една забрана да се дискутира по въпроса също бих се подчинил. Съвземете се, момчета! Ние не предвидихме в изработената оня ден програма пращането на сонди към планетата, въпреки че обсъждахме и тоя въпрос. Направихме го по изключение. Но единодушно сме гласували за програма на поведение без тия сонди и нямаме основание сега да я променяме.
    Тази програма беше резултат на една свирепа многочасова дискусия, в която всеки бързаше да излее яда си от повторното прекъсване на контакта със станцията. И яда си и… своя страх! Някой предложи, по моему твърде разумната идея, да се изтеглим на по-далечно разстояние, за да не ни изненада някой внезапен удар. Монида беше съставил вече математически модел на унищожението на нашата сонда и ни доказваше, че това е станало навярно със стабилизиран поток антиматерия. Друго обяснение не би могъл да даде. А ако те са в състояние да пращат такъв плътен лъч антиматерия на осем-десет километра… Зонен възрази, че разликата в енергийната мощ, нужна за тия две разстояния, била гигантска. „Ето, изчислил съм я! — разпали се старецът. — За нашите представи наистина е невероятно да имат на станцията такива мощности, но ние не знаем на какъв принцип стабилизират антиматерията. Едва ли е като нашия!“
    Тогава аз бях изцяло на страната на Монида. Нашият кораб, колкото и голям и съвършен да бе, не можеше да си позволи лукса да има оръдие, стрелящо с античастици. Дори бойният ни лазер изискваше толкова енергия, че винаги бихме се сериозно замислили дали да го употребим. Ако в продължение на следващите няколко месеца нямаше да имаме възможността да попълним енергийните си запаси, щяхме да заприличаме на пчелата, която, ужилвайки врага си, е обречена да умре. Звездолетът притежаваше едно-единствено анихилационно оръдие, но и неговата поразяваща мощ се простираше на не повече от хиляда километра разстояние. Разбира се, аз тука нямам предвид онова чудовищно оръжие, което представляваха главните двигатели на звездолета. Избълваната от тях отработена материя можеше да подпали цяла планета. Но те обикновено прикриваха само гърба ни, бяха толкова неповратливи, колкото самия звездолет, и аз не зная при какви случаи бихме ги употребили като оръжие. Навярно само ако една цяла цивилизация хукнеше да гони звездолета ни, за да стигне подир него до Земята. А тази станция тук беше порядъчно голяма и достатъчно близо до своите енергийни източници, за да може да притежава подобен анихилатор като звездолетния.
    Координаторът отсече:
    — Не вярвам. Биха го употребили досега. Ще си останем тук, близостта действува не само на нас. Ние сме предизвикващите и сме длъжни да имаме по-здравите нерви!
    Отново му се възхищавах въпреки съзнанието, че той се намираше в положение като моето — постът и отговорността бяха именно ония фактори, които поддържаха сега активния му дух, бяха възвърнали привичната му разсъдливост и спокойствие.
    — А ако те изобщо нямат? — рече тогава Вейо. — За нервите става дума. Може не само анихилаторите им да са изградени на друг принцип, нали?
    — Вейо, остави тия твои вечни шеги! — ядоса се координаторът. — Ако имаш някакво друго предложение, казвай!
    Теоретиците ни Монида и Даал тогава вече разработваха в няколко варианта модели на нашите тайнствени противници, изхождайки от твърде оскъдните данни, получени главно при съставянето на езика. Тези модели ги определяха като същества от хуманоиден тип, но забележката на Вейо би могла и да не бъде шега — едно действие, което прилича на човешко, не е задължително да произхожда непременно от същество, устроено като човека.
    Спомням си, че тогава Вейо направи едно предложение, което също отначало ни се видя много разумно, а после отхвърлихме. Той предложи да извикаме „Плутон“ и заедно с него да се установим на естествения спътник. Да се укрепим там вече за неограничено време и оттам да оказваме натиск на планетата и нейната станция-страж. Даал тогава пръв възрази и с една настойчивост, в която аз за съжаление не видях нищо подозрително по простата причина, че той имаше право: Това щеше да представлява обявяване на война. Луната си беше тяхна, въпреки че не са я заселили…
    Сега си въобразявам, че ако още тогава бях обърнал внимание на начина, по който Даал оспори предложението, ако още тогава бях предприел някакво лечение, той може би нямаше да доразвие в себе си тая налудничава идея. Но и угризенията ми са неясни и неоформени, тъй като аз все още не знам какви мерки е трябвало да взема.
    Много невъздържан бях в тоя спор около изпращането на нови сонди към планетата, въпреки че координаторът така категорично ме подкрепи. И едва репликата ми към Даал за моето раждане на звездолета и за мутрите, които ми е омръзнало да гледам, ме стресна. Та аз обиждах всички и едновременно назовавах нещо, което най-малкото аз биваше да си позволя като лекар пръв да назова открито — омръзването. Но тая злобно-хаплива реплика стресна и другите. Може би и те разбраха, че ме обиждат, като ме отделят от себе си. Настъпиха няколко мига тишина. Всички навярно мислеха повече за мене и за моята реакция, отколкото за поставения от координатора въпрос, как да запълним излишното време. И в тая тишина Даал каза:
    — Аз смятам, че ние просто трябва да си вървим.
    Сякаш хвърли бомба в средата на залата и ние я гледахме вцепенени, и чакахме тя да избухне най-сетне, осъзнали с рефлексите си безсмислието на всякакъв опит да се скрием от нея. Дори не свързахме думите му с темата на нашия разговор.
    — Толкова ли страшно ви се вижда? — продължи Даал малко стеснително. — Заявиха ни го хората, не искат контакт и толкоз! Нима нашият морал ни позволява да им се натрапваме? Помолиха ни за това, на мене поне като молба ми прозвуча, и то твърде убедителна: моментът на тяхната еволюция не позволявал външна намеса. Какво повече искате? Представете си, че на Земята й се случи нещо подобно!…
    Бомбата бе вече избухнала в душите на всички ни — никой до този момент не бе допускал в себе си тая възможност! Та как ще си отидем? Ей тъй да си отидем, без нищо да сме разбрали, без да сме ги видели дори? След като толкова сме копнели за тях, след като на този наш мъничък кораб е събран целият хилядолетен копнеж на човечеството за тая среща?
    Координаторът каза с изумителна кротост и несигурност:
    — Но, Даал, ти знаеш, че ние няма да си позволим никаква намеса! Ние търсим само интелектуалната връзка, не материалната, не близостната… — не можеше той да намери точната дума. — Само един интелектуален обмен на определени знания…
    — Нито ние, нито те — повиши по-уверено глас Даал — сме сигурни, че тази интелектуална връзка няма да послужи за едно поробване. Тъй като те засега нямат възможността да покорят Земята, която не знаят дори къде е, значи опасността произтича единствено от нас. Щом не можем и пред себе си да дадем гаранция за това, какво ще предприеме по-нататък Земята спрямо тия същества, то сме длъжни да се оттеглим и да се освободим от отговорността. Аз не се решавам да поема отговорността за една евентуална гибел на тая цивилизация…
    Не зная как бихме отвърнали на такива доводи, ако моят проклет приятел Вейо не бе събудил навреме своята хапливост:
    — Май че засега става дума само за нашата евентуална гибел.
    — Именно! — подхвана с подозрително облекчение координаторът и бързо-бързо заизлага някакви нови съображения по програмата на нашето сегашно поведение спрямо станцията и по защитата на кораба.
    А само преди малко бе отхвърлил всякакъв опит да бъде променена установената програма! Ние с не по-малко подозрителна жар се впуснахме да обсъждаме неговите предложения, сякаш никой никога не бе споменавал нещо за връщане. Дори когато Даал с наведена глава напусна залата, ние се направихме, че не сме възприели това като демонстрация, че той просто излиза по някаква своя си неотложна работа. И едва няколко минути по-късно аз хукнах да го търся, осъзнал цялата пагубност на случилото се. Даал трябваше на всяка цена да бъде обезвреден. И то веднага! Ония от станцията не биха могли да си пожелаят по-ефикасно оръжие против нас от едно морално разложение.
    Рони шляпаше подире ми из коридорите и по стълбищата с пластмасовите си ходила и аз си мислех, че така неотстъпно ще трябва да вървя подир душата на Даал, за да я избавя от собствената й слабост. Потърсих го най-напред в библиотеката — сам не зная защо там, макар че той наистина напоследък киснеше все в нея. А в кабинета си щях веднага да го открия чрез екрана за наблюдения. Библиотеката беше празна, но нещо ме накара да поседна в креслото пред справочника. Тук всичко беше красиво направено. Малкото кръгло помещение представляваше един свят на ювелирно изкуство, нелишен от известно разточителство сред конструктивния практицизъм на всички други помещения. Дори хилядите касетки, вградени в стените чак до тавана и съдържащи микрозаписите на такова количество научни и художествени произведения, за които два живота не биха стигнали да им се насладиш, бяха оформени като кутии за скъпоценности. Портретите на човешките гении те караха да се чувствуваш тук като в пантеон. И седнал сред него, аз изведнъж се усетих много слаб, за пръв път се запитах имам ли право да налагам волята си над другия. Кой съм аз, какво съм аз? Потомък на тези великани? Или една жалка тяхна издънка, пръкнала се на светлинни години разстояние от мястото, където те са творили? Имам ли изобщо нещо общо с тях? Не съм ли рожба на някоя тяхна случайна заблуда в търсенето на истините?
    От историята знаех как някога хората са коленичили в своите храмове, как са се молили на боговете си да им пратят знание и помощ. Прищя ми се да направя същото — да падна на колене върху тъмночервения килим, да вдигна ръцете си към кристалния таван… Но присъствието на Рони ми напомни, че в моето квадратче на екрана в кабинета ми щеше да се отрази и странната ми молитва. „Даал — казах му тогава в себе си, — нямам сили, приятелю мой, да те превърна в пациент, но може би моята слабост ще те убеди, че не си прав. Ще си поговорим, нали? Ще си поговорим като приятели и човеци, които са еднакво безпомощни и смутени. Ето тука, тука ще дойдем! Ще седим, ще гледаме спокойните лица на земните мъдреци, ще четем мъдрите мисли под портретите им… Виж какво е казал някога тоя древен поет: «Открий пространствата за милиони хора, макар в несигурност, свободно трудейки се да живеят.»1 Виж преди колко века го е изпял, а как още…“
    По пътя за кабинета се мъчех да съставя оня план за психическо въздействие, който чрез приятелско събеседване трябваше неусетно да изведе пациента до най-дълбокия смисъл на неговото поведение, до смисъла на живота му изобщо, в който той се е обезверил или който е загубил. И търсех място за тия думи на Гьотевия Фауст, изстрадани като никоя друга човешка истина. Правех го, макар да знаех отнапред, че нямаше да ми стигне умението да придобия онова лично очарование, задължително за психиатъра при този вид терапия. Даал не беше само два пъти по-стар от мен, той беше и двайсет пъти по-умен, повече знаещ. А аз съм се упражнявал само над ония младоци на звездолета, на които трябваше да помагам да намерят себе си в тая загубила се сред звездите микроскопична метална черупка, съществуваща единствено благодарение на смешното си упорство да вярва в своята правота и непобедимост.
    За да отложа още малко срещата, аз се залисвах из кабинета си — подреждах го, донапомпах двете кресла, поставих ги едно срещу друго и все поглеждах към екрана за наблюдения на екипажа. Другите още спореха в главната зала за управление. Даал седеше в своето квадратче с гръб към мене, наведен напред, навярно подпрял лакти на коленете си и захлупил лице в отчаяние или размисъл. Изведнъж без всякакъв повод си спомних, че неговият психоробот е от по-ниска класа, а защо на него именно бе разпределен такъв психоробот, не можах да си спомня, макар сам да участвувах в разпределението им още преди отлитането ни от звездолета. Трябваше да проверя мотивите в дневника на експедицията, но сега нямах време, а отново пламналата ми тревога ме накара да го повикам веднага. Наложи се няколко пъти да извиквам името му към визиофона.
    — Даал — казах му, — много те моля да ми отделиш малко време! Ако обичаш, ела при мен!
    Той се усмихна с меланхолична ирония:
    — За болен ли ме обяви? Не съм болен, бъди спокоен! И нищо няма да направя, за да преча на намеренията ви, в това също можеш да бъдеш уверен.
    На устата ми бе да му кажа, че едно дезертьорство в такъв момент е предостатъчна пречка, но аз отпуснах лице вече в искрена безпомощност, защото окончателно разбрах, че едва ли ще постигна нещо. „Никаква дискусия! — повтарях си аз. — Никаква дискусия!“, а към визиофона рекох:
    — Ние всички сме болни, Даал, вече всички сме болни. А аз може би най-много, защото съм по-млад и по-незнаещ от вас. Имам нужда от помощта ти, за да оформя и аз позицията си.
    — Тъкмо от моята помощ ли? — засмя се недоверчиво той, но се хвана на въдицата ми, а когато влезе в кабинета, когато седна в бухналото кресло, което в старанието си бях пренапомпал, аз му казах:
    — Нима ме смяташ за свой противник? Не видя ли, че аз пръв се обявих против пращането на нови сонди, против нашата груба намеса в живота на тая цивилизация?
    — Не го ли направи, защото се боеше тия изгледи да не деморализират екипажа? — учуди се той.
    Аз преспокойно излъгах, но неговата доверчивост ме трогна и отново обърка. А планът ми съвсем отиде по дяволите, защото не с такъв въпрос мислех да започна:
    — Какво възнамеряваш да предприемеш по-нататък?
    — Не зная — отвърна той съвършено откровено; впрочем аз изобщо не помня да съм улавял в него дори и нотка на неискреност. — Не зная още. Но в едно съм сигурен: ще направя всичко възможно да снема поне от себе си отговорността.
    — Отговорността за какво?
    — За цялата тая история.
    — Когато тръгвахме за насам, не допускаше ли такъв вариант на тая „история“?
    — Нима не помниш ентусиазма, с който хукнахме от звездолета? Кой е допускал…
    — Чак толкова наивни не бяхме, Даал.
    — Разбира се, отчитахме задължителния период на взаимно недоверие, но…
    — И само защото тоя период трае по-дълго, отколкото ни се иска ли? — прекъснах го отново аз.
    Той разтърка с длани лицето си, сякаш за да се разсъни, а аз още веднъж си напомних: „Никаква дискусия, внимавай, разговорът тръгва натам!“
    — Не, докторе, не затова. Просто междувременно видях нещата откъм другата им страна. Очевидно ние сме по-силните; щом сме тука, щом те са само на тая своя планета, значи ние сме по-силните. А аз винаги съм вземал страната на по-слабите, такова е възпитанието ми.
    — Виж, Даал, въпросът, който сега ще ти задам, не означава, че не одобрявам твоята позиция към по-слабия. Но нали тя е била валидна на Земята и на звездолета, тя е човешка позиция за сред човеци? А в случая ти се отвръщаш от човечеството, за да застанеш на страната на нещо, което дори не ни е известно какво е.
    Благородните черти на лицето му леко се втвърдиха:
    — Докторе, отношението Човек-Космос не е само общ за човечеството проблем, то е и проблем за всяка личност поотделно. То е както някогашният религиозен проблем — и нравствен, и философски, и въпрос на вътрешна потребност.
    — Но все пак частно отражение на общото! — настоях аз, леко загубвайки търпение.
    — И степента на това отражение е индивидуален въпрос. Зная, че най-силното, което може да ми бъде противопоставено сега, е нашият земен патриотизъм. Но нека да ми бъде позволено да преразгледам за себе си поне стойността на тоя патриотизъм в момента, когато се е появила една друга страна, имаща същото право на патриотизъм, а нашият патриотизъм се превръща в акт на агресия!
    — Даал, мене са ме учили, че без агресивността на белтъка спрямо околната среда нямаше да има изобщо живи организми.
    — Нека не си четем примитивни нравоучения! — каза той, усетил навярно промяната в държанието ми. — Както виждаш, аз също не правя нищо, за да те убеждавам в моите позиции.
    Извиних му се и бях ядосан на себе си, че не успявах да дам на разговора планираната насока, че не намирах място за Гьотевия цитат.
    — Но ако сега се оттеглим, Даал, и звездолетът дори ако се оттегли, това няма нищо да означава. Самото съществование на тая планета ще бъде едно вечно предизвикателство към човечеството.
    Той отново омекна и рече с безкрайно тъжната си и уморена усмивка:
    — Именно! Виждаш ли колко добре го каза! Вечно предизвикателство! Сам съзнаваш неизбежността на конфликта. Ето, аз просто не искам да участвувам в него, не искам да чувствувам съществуването на другите като предизвикателство към себе си.
    Загледах се в неговия робот, който стоеше като неподвижен часовой зад креслото му, и отново си спомних, че този психоробот е от по-ниска класа. Но замяната сега би била лична обида за Даал.
    — Даал — запитах го все още с безпокойството в себе си. — Какво би направил, ако можеше да действуваш от името на цялото човечество?
    — Бих им съобщил местонахождението на Земята, бих им казал още: когато почувствувате нужда от нас, заповядайте, ще ви се зарадваме! След което бих си отишъл.
    Нямаше нищо ненормално в този отговор. В края на краищата една среща в Космоса е действително полезна и безопасна само когато и двете страни са готови в еднаква степен за нея! Но нима щеше някога да се случи такова идеално положение изобщо? Та то би предполагало абсолютно еднаквото начало и абсолютно еднаквата еволюция на двете цивилизации!
    Погледнах часовника си и ядосано видях, че беше крайно време да се отдам на други свои задължения.
    — Даал — рекох му, — прости ми, че ще се върна към първия си въпрос! А какво би направил, действувайки само от свое име?
    Пак същата тъжна, тъжна и уморена, уморена усмивка:
    — За съжаление най-ограничени са възможностите на човека, когато той действува само от свое име. Пък и силата му е най-малка. Бих молил навярно да ме изстрелят към „Плутон“, а оттам към звездолета.
    Помислих си, че бих помолил от своя страна Рони веднага да го замрази като консерва, докато си свършим работата, но съзнах, че моето внезапно озлобление произтича от това, че думите му бяха ми прозвучали толкова убедително и че аз, като лекар на експедицията, нямах правото да си позволя такава позиция. Аз трябваше да бъда войнствуващ човек и да си остана такъв докрай, защото всяка клетка в организма ми крещеше със своя млад глас: ти си роден със зъби и с нокти да доказваш своето човешко право над природата; насилието над нея е твоята форма на живот, откажеш ли се от него, ще се откажеш от себе си и от живота изобщо!
    — Даал — казах му съвсем предпазливо, — ти може би не чу последните ни решения, защото излезе. Решихме да не пускаме силовото поле около кораба. Това ще ни струва прекалено много енергия, пък и станцията ни праща сигналите си само на прости вълни. Полето ще ги погълне или разсее и няма да ги уловим, ако отново ни повика. Но за да не бъдем съвсем беззащитни, ще поставим една твърде гъста завеса от сонди, патрони и ракети пред кораба, да отклонят евентуалния лазерен или анихилационен удар. Така че, боя се, едва ли ще се намери излишна ракета.
    — Виж, докторе, не съм си правил илюзии, че ще ми разрешите да напусна кораба. Отговорих ти какво бих направил. Но единственото, което ще направя, е да помоля да съобщите за моята позиция на звездолета. Не искам, ако корабът загине, да ми бъде вдигнат паметник като участник в тази експедиция.
    Сега и аз намерих сили да се усмихна:
    — Искаш да кажеш: като подпалвач на първата война в Космоса?
    — Именно! — отвърна той сериозно.
    — Даал — помолих го, — аз трябва по план-графика си да се позанимая сега с регенерационните системи. Ще ми позволиш ли да те потърся пак, когато ще съм размислил вече над думите ти?
    — Разбира се, докторе, но както вече ти казах, аз нямам нито намерение, нито желание да ти влияя. Изобщо ще се мяркам колкото се може по-малко пред очите ви. Би ли ми дал нещо за сън, ама по-крепко?
    Автоматът изсипа няколко таблетки от най-силното сънотворно. Подадох му ги с любезна усмивка и с вътрешен вик: спи, плазмодий такъв, спи колкото си искаш, само не ми разлагай хората!

Галактико, майчице тъмна

    Въпреки че моят компютър редовно показваше пълната изправност на регенерационната система, аз бях длъжен в определен час на всеки втори ден да проверявам лично инсталациите. Това никак не беше приятно, защото тия помещения винаги са пълни с една противна смесица от най-различни миризми. Разбира се, всички входни и отводни канали на инсталациите са специално уплътнени и миризмите съвсем не са така силни, но когато през цялото друго време пребиваваш в стерилната атмосфера на кораба, носът ти става досадно чувствителен и е способен да улови такива микроскопични примеси във въздуха, каквито иначе не би и подозирал. А и самото слизане в търбуха на нашия кораб представляваше цяло премеждие. За икономия на енергия и опростяване на общата конструкция лифтове и ескалатори имаше само на най-необходимите места в кораба и аз бях принуден да се спускам по главоломната спирала на една абсолютно отвесна стълба, така че, стигнех ли най-после долния й край, сякаш бях се въртял в някаква центрофуга, която ме изплюваше долу като купчинка изстискало бельо. Страхът да не падна и си разбия главата се появяваше още щом отворех люка към стълбата. При тая минимална гравитация щях да получа най-много някое дребно ожулване, но глупавият страх е като глупавия човек — не се променя от това, че ще го назовеш глупав.
    Този път обаче стигнах долу почти без да усетя страха, а и главата ми не се замая така силно, защото все още беше прекалено заета с мислите ми за Даал. Рони пошляпваше тихо с ходилата си на две стъпала зад мене и допълнително ми вдъхваше успокоение. Странното е, че когато съм се възхищавал от чудесата на медицинския психоробот, не съм се сещал толкова за неговите изумителни индикатори за психическото и физиологическото състояние на поверения му човек, колкото за най-простото в него — системата на движение. Тая грамадна и тромава на вид машина притежаваше бионична система, копирана от прилепите, която я придвижваше така, че да не докосва нищо около себе си освен пода, определяйки мигновено откъде може да мине и откъде не.
    Встрани от стълбата стоеше механороботът и първата ми работа бе да пъхна ключа, който висеше на едно гумено въженце на гърба му в съответното отвърстие.
    — Проверка! — заповядах му и големият металически паяк запълзя край мене. Най-високата част на гърба му, там, където още стърчеше ключът, се издигаше над коляното ми. Пръстите на осемте му крайници-ръце, които представляваха отвертки, гаечни ключове, пили, ножове, клещи и най-различни други инструменти, трополеха ситно като копитца на козле по устойчивата на всякакви киселини подова настилка. Тук още нямаше миризми — само монотонния шум на течностите в тръбите и смразяващия полъх откъм хладилните инсталации. В залисията си около Даал бях забравил да облека комбинезона с батерийното отопление, но не ми се връщаше сега. Гонен от студа, обиколих тясното помещение, мъчейки се да се взирам внимателно в тръбните възли, които бяха равномерно покрити със сребрист скреж. Тук и там полагах длан върху тях, за да усетя дебелината на скрежа и дали под него нещо не е почнало да пропуска, но бързо-бързо я дръпвах, опарен от острите ледени кристалчета. Стрелките на манометрите лежаха спокойно върху своите средни положения. Всичко беше наред и аз се проврях в другия сектор през кръглия херметичен люк, затваряйки го след себе си, за да не пусна миризмите навън.
    Усетих ги, както всеки път, като нещо материално, което силно ме удряше в челото и очите. И както всеки път първото ми впечатление, граничещо с уплаха, бе, че нещо се е повредило. Трябваха ми минути, за да им свикна. Откъм дълбочините на този търбух, който регенерираше въздуха, пречистваше употребената вода, добавяйки й отново нужните минерали и соли, който преработваше всички отпадъци, включително и човешките изпражнения, долиташе приглушено сърдитото боботене на генераторите. Над мене и около мене светеше фантастичната плетеница от тръби и проводници. Намирах се там, където беше едновременно и клоаката, и пищеварителната система на кораба. Нейните черва-тръби — зелени, жълти, червени, сини, оранжеви, черни и още десетки варианти на тия основни цветове — се съединяваха и разклоняваха и пак съединяваха, ставаха по-тънки или по-дебели или внезапно се издуваха като питони, нагълтали някакво животно цяло, или се завъртваха в спирали около грамадно металическо кълбо, боядисано също в съответния контрастиращ цвят. Отдавна нямаше нужда да чета надписите по тръбите на апаратите, отдавна цветът им ми казваше безпогрешно кое за какво е, а чистотата на този цвят пък ми говореше дали процесите вътре протичаха нормално. Още на звездолета, преди да отлетим, седмици наред бях прекарвал сред тия автоматични дробове, жлъчки, сърца, стомаси, бъбреци, далаци, сред километри дългите „черва“ и машинни жлези, които произвеждаха нужните ензими, бактерии, хормони, витамини, сред казаните, дето се възстановяваха белтъчините, мастите, въглехидратите с техните вкусове и мириси, за да можем отново да ядем все същата храна, да пием все същите питиета, да дишаме все същия въздух.
    И друг път бях изпитвал отвращение от този метален и пластмасов търбух, работещ като някакво перпетуум мобиле, но сега така внезапно и така без всякакъв преход осъзнах бездушния автоматизъм на това безкрайно повтарящо се действие, че думата „същото“ запулсира в мене с нарастваща болка. Мисли, на които никога не бях давал простор, заизхвръкваха сякаш изстреляни от черепа ми навътре и се забиваха чак в самата сърцевина на онова, което наричаме ту съзнание, ту мозък, ту душа, на онова, което всъщност сме ние. Което… не знам какво е! Безсмислен кръговрат, обслужващ нещо още по-безсмислено. В този кръговрат все пак поне има заложен някакъв смисъл — да обслужва — А обслужването? Какво е то? Нещо, чийто смисъл не знаеш, е в края на краищата безсмислено! Безсмислено, безсмислено, безсмислено… все същата, същата, същата безсмислица, безкрайната безсмислица на кръговрата, който те обрича да ядеш и пиеш себе си и да се самовъзпроизвеждаш, за да продължиш тая безсмислица… Даал е прав, прав е… ще се бием, ще се самоизтребваме, за да узнаем… какво? Да срещаме същата безсмислица на един също такъв или подобен кръговрат, да узнаем същото, същото, същото, което никой не може да узнае…
    Бях се облегнал на тръбите; имах нуждата да седна някъде, но нямаше къде. После и тая нужда изчезна във всепоглъщаща болка. Тя ме притискаше към тръбите зад гърба ми, сякаш за да ме вкара в тях, да ме превърне в частица от кръговрата.
    — Отървете меее, отървете меее, отървете меее…
    Не помня дали съм го викал на глас. В мозъка ми се забиха някакви пръсти и почнаха да го мачкат. Бях оглушал, но можех да виждам и виждах собствения си мозък да се разбива на сиворозова каша, която пукаше с кървави мехури между пръстите. Сигурно съм изкрещял при тая гледка.
    Когато болката изчезна, Рони се дръпна от мене, предпазлив и внимателен както винаги. Навярно бе ми впръснал нещо, защото само още в слепоочията си усещах едно болезнено тръпнене. Понечих да го запитам какво ми е, но не намерих сили да си отворя устата. Пък ми беше и абсолютно безразлично. Изтръпването постепенно обхвана цялото ми тяло и аз вече не усещах никакъв допир, не чувах, не виждах или по-скоро не исках да виждам. Само си казвах: „Това трябва да се свърши колкото се може по-скоро!“ Мислех, че го казвам за състоянието си, а после изведнъж, като в някакво просветление, разбрах, че съм имал предвид всичко това около мене и в мене, целия кръговрат.
    Да, трябва да се свърши. Но как! Кръговратът е най-здравото и най-охранявано нещо. Човекът пази своя проклет, смрадлив търбух. Само един силен взрив… но откъде такъв взрив? И пак нищо няма да стане — ще живеят с готовите запаси, докато стигнат до звездолета. Освен ако предварително повредя и тях. Но това са огромни запаси, а аварийната ракета си има отделни… За нея не бях се сетил. Безсмислено е, така нищо няма да се свърши! Ще свърши само когато ме няма. Ще свърши за мен — какво ме интересуват другите? Да си се въртят колкото си искат в своето безсмислие! Даал е прав, важното е ти сам да не си отговорен, да се махнеш, да се махнеш…
    Огледах се. Рони стоеше на половин метър пред мене и сигурно беше нащрек. Трябваше някак си да му се изплъзна, а това при неговата втора степен на готовност е почти невъзможно.
    — Екипажът в опасност, екипажът в опасност… — произнесе той внезапно, но с автоматичното равнодушие на кръговрата.
    Какво ме интересуваше екипажът! Да си се върти там, колкото си ще! В опасност ли? Ха, в опасност! Да пукне дано, да гръмне, да се анихилира! Не, все едно ми е, все едно, важното е по-скоро да се свърши, но това машинно говедо…
    — Да обявя ли тревога едно? Да обявя ли тревога едно? — запита ме все така в ритъма на кръговрата психороботът.
    Беше ми абсолютно безразлично. Тревога едно ли? Каква тревога? Чакай, това е, това е… не, трябва да се махна, веднага да се махна, за да не дам отговора, да не нося отговорността! Като Даал! Къде си, Даал, помогни ми, братко, заедно, заедно… Тръгнах предпазливо към насрещната стена. Един тънък яркожълт маркуч бе хипнотизирал съзнанието ми. Зад мене Рони направи някакво движение и аз сграбчих маркуча, със светкавични пръсти заотвинтвах съединителя му. Най-после, най-после — тихият съсък на излитащия газ! Впих уста в студената муфа, но преди да успея да поема дъх, нещо с гигантска сила ме отхвърли от стената, така че сякаш откъсна и пръстите ми. Механикът-паяк, когото бях забравил, сега бе се залепил на същото място и работеше сръчно с инструментите си.
    Скочих моментално от пода. Тялото ми беше все така безчувствено, по пръстите ми имаше кръв. Но тая кръв ме накара да се съвзема, тя ме и подсети какво да направя.
    — Спокойно! — казах към Рони. — Спокойно, Рони, нищо няма! Една малка повреда, исках само да проверя. Механикът ще я поправи.
    — Обявявам тревога едно, обявявам… — каза Рони, но още при първата му дума, аз се намерих вече отново при паяка, който брутално бе ме прогонил, и му изкрещях:
    — Дай!
    Единият му незает от работата крайник послушно омекна в ръката ми и аз незабавно го отпратих към гърдите си. Усетих проникването на тънката отвертка, но болка пак не усетих. Последното, което възприеха безчувствените ми сетива, бе трещенето на звуковите сигнализатори. С тях Рони възвестяваше, че е обявил на кораба най-висшата степен на тревога…
    Разказаното дотук аз, естествено, успях да възстановя в паметта си много по-късно. Затова не съм сигурен в неговата точност, не гарантирам и за научното му описание, което съм приложил към корабния дневник. Там то е определено като внезапен и силен пристъп на депресивна меланхолия, свързан с настойчиви опити за самоубийство. Когато излязох най-после от своето безпаметство, аз вече не бях безчувствен. Подутите ми устни висеха полуотворени. Изпод обгорения език бликаше слюнка и безпрепятствено се стичаше по тях, усилвайки паренето им. Един свредел се въртеше на гърдите ми и бавно навлизаше право към сърцето. Ризата ми беше разкъсана и мястото на болката се отразяваше в рефлектора над операционната маса. Таванът тук е нисък, не като на звездолета, и в огледалата на бактерицидния рефлектор можех да разгледам раната си. Беше една червена дупка, с оръфани краища, широка около сантиметър и половина. Не кървеше и това ме накара да се вгледам в нея по-добре. Оказа се вече оперативно обработена и покрита с прозрачната лепилопаста, стимулираща зарастването. Тя ме подсети за Рони, защото той имаше в една от шестте си длани резервоарче с тая чародейна паста. Щях да стана, ако не ме обезсилваше неразбирането.
    — Рони! — повиках го и притворих клепачи, възприел властното успокояващо присъствие на моя електронен Шива. — Болен ли съм?
    — Безопасна рана на гърдите. Зарастваща — отвърна ми той с оскъдния си език.
    — Репродуцирай състоянието!
    — Умопомрачение. Самонараняване с отровен газ и с остър инструмент. Пораженията са локални. Газът не е проникнал в дробовете. Засегната е лигавицата на устната кухина. Рана на гърдите дълбока три сантиметра. Не е пробита плеврата, наранена е надкостницата на четвъртото ребро. В процес на зарастване…
    Още след първите му думи изпаднах в подлудяващо недоумение. Преведени на човешки език, те означаваха опит за самоубийство! В състояние на умопомрачение. Дотам ли стигнахме? Но как? Нали никакви предварителни симптоми не съм забелязал! Полека-лека почнах да си припомням някои неща: срещата с Даал, слизането при регенерационните инсталации… Едно неясно предчувствие ме обезпокои:
    — Как е Даал?
    Рони не отговори веднага, заслушан навярно в безшумния говор на милионите си вътрешни импулси. После каза:
    — За Даал няма съобщение.
    Рипнах от операционното легло и едва тогава сложих инстинктивно длан на зеещата през прозрачната паста дупка на гърдите си.
    — Как така няма съобщения, защо няма съобщения?
    Рони, общо взето, умееше да улавя задължителната за него форма на въпросите, дори когато тя беше деформирана.
    — Вероятна повреда у Коро.
    И таз добра! Как ще се повреди, когато Велидо и Зонен всяка сутрин правят контролен преглед на роботите. Забравил за случилото се с мен самия, аз се развиках:
    — Рони, какво става на кораба, какво се е случило, разказвай де, тъпоглава машино, как е екипажът…
    Добре че въпреки изумителните си психически качества той емоционално бе нечувствителен! И сега умният Рони разпозна само нужния му въпрос.
    — Екипажът е здрав. Спи!
    — Как така „спи“? Аз правя опит за самоубийство, един психоробот се поврежда… ти да не си направил късо съединение. Защо няма никой тука при мене?
    Изсипвах отгоре му глупавите си въпроси, без да се сетя за наблюдателния екран в съседното помещение.
    — Къде е екипажът? — креснах му, вбесен от неговото мълчание, което си беше само отговор на моите неразбираеми от негова гледна точка питания.
    — Екипажът е в изокамерата.
    Това ме накара да изстина, да изстина до степен, в която можеше да се роди едно хладнокръвие. Станало бе нещо много страшно! Сега бе нужно преди всичко спокойствие!
    — Рони, състоянието на кораба!
    — Тревога номер едно — отзова се веднага той. — Екипажът в електросън. Управление автопилотно. Корабът се изнася към определения от програмата квадрант. Всички системи в изправност.
    Тая тревога можех да обявявам само аз, а Рони — самостоятелно, когато аз съм възпрепятствуван. Сигурно съм издал заповедта в момента на умопомрачението си! Хубав номер съм им погодил, няма що! Трябваше да се бърза, да се оправи каквото може, защото корабът се носи с максималната мощност на двигателите си и е алармирал вече звездолета! Дано само бедата за нашата експедиция не е станала непоправима! Впрочем нали тъкмо това искаше Даал — да си вървим. Но къде е той? Щом психороботът му е повреден, значи той не спи като другите, къде е, къде празнува мизерното си тържество?
    Завлякох се в диагностичния кабинет. Екранът кротко светеше с деветте си квадратчета. В най-долното стърчах аз със своята окаменяла тревога. На другите лежаха в своите креватчета седем мънички спящи човечета като седемте джуджета от старата приказка. Едно от креватчетата беше празно.
    Включих визиофона за всеобщо повикване и закрещях:
    — Даал! Даал, обади се! Обади се, къде се намираш, Даал!
    Мембраната попукваше от силата на гласа ми, но репродукторът мълчеше, а екранчето на визиофона си оставаше синкавобяло, мъртво.
    Вгледах се отново в спящите джуджета и едва сега осъзнах нелепостта на постъпката си. За какво ми беше тоя проклет Даал, когато трябваше най-напред да събудя другарите си! И аз щях да хукна към изокамерата, ако до вратата не бе ме спряла една мисъл, която отдавна трябваше да ми хрумне:
    — Рони, репродуцирай състоянието на екипажа!
    Психороботът също се спря до вратата и веднага отвърна:
    — Внезапен пристъп на умопомрачение…
    — Майчице мила! — извиках насред думите му и се облегнах на вратата: — Всички ли?
    Рони продължаваше невъзмутимо:
    — … Няма наранявания. Тревога номер едно. Намеса на психороботите, електросън, физическото състояние на екипажа нормално за състоянието.
    Нормално за състоянието! Но като се събудят? А аз бях тръгнал да ги събуждам, дори без да съм взел био-електрическия активатор. Сега се върнах уж за него, но краката ми се огъваха, огъваха и люлееха и ме отведоха мимо волята ми към прясно надутото за срещата с Даал кресло. Поседях няколко минути в него, ей тъй, без да мисля за каквото и да било, после отидох до аптечния автомат, избрах си от успокоителните средства най-силното, глътнах желатиново-мекото топче и се върнах в креслото. Но самото действие вече упражни върху мен известен психически ефект и още докато сядах повторно, можах да си кажа: „Галактико, майчице тъмна, и ти, татко мой Космосе, какво сте намислили да правите с мене?“ Бях си измислил тая шеговита молитва като юноша, когато изучавах историята на Земята с нейните измрели и живи богове, и сега си я повтарях машинално студено и машинално весело, чакайки да настъпи действието на препарата: „Галактико, майчице тъмна, и ти, татко мой Космосе, дайте ми сили да се измъкна някак от това идиотско положение.“
    Пак бях направил грешка в объркаността си. Вместо да си инжектирам нещо, налапах това хапче и трябваше да го чакам поне пет-шест минути. Но и една инжекция отгоре щеше прекалено много да ми дойде — толкова поне бях вече в състояние да съобразя. Да се справим дотогава поне с времето!
    — Рони, в колко часа обяви тревога номер едно?
    — Десет часа, тридесет и седем минути, двайсет и три секунди.
    Мислех си, че е много, много по-отдавна — тия наши прости, несъвършени сетива! Така, значи, аз все пак съм нормален, и съм, общо взето, здрав! Тоя език… с какъв ли газ?…
    Не, по-добре да не мислим сега за неща, които все едно по-трудно ще разберем. Важното е, че според Рони и според мене самия аз съм нормален, въпреки пристъпа на умопомрачение. Тогава, ако събудя екипажа, той също… Логично! Но Рони защо не ме е приспал като другите? Ясно, най-напред с мене е длъжен да се захване, аз съм главният началник в такива случаи! Той само ме е упоил, за да обработи раната и отравянето ми — в електросън това не се прави, — после е установил, че психическото ми състояние се възстановява, и е решил, че може да ме събуди. Умна машинка, да я разцелува човек! Но може би щеше да бъде по-добре сега да си лежа и да си спя, да си спя, докато ония от звездолета ни приберат, вместо да си блъскам главата сам сред тоя омагьосан кораб! Трябва да опитам с някого от екипажа! Не бива още; малко време е изминало, ще съсипя човека, ако веднага му разтърся мозъка с биоелектрическия контраудар. Налага се да почакам поне до утре! До утре! Майчице мила, тъмна Галактико! А какво ще правя аз до утре?…
    Повторих молитвата си, но вече нито студено, нито весело. Трябваше да се действува! Да се обмисли добре и да се действува! Но това трудно можех да правя разделено, а сега беше и пакостно да се разделят. Усещах вече разливането на препарата в тялото си и забързах към залата на управлението. Ескалаторът ме изсипа в празната зала така, че едва се удържах на краката си. Тежестта в ставите ми се усилваше. Корабът значи още набираше скорост. Това показваше и дупката на гърдите ми, която болезнено се свиваше под тежестта на ускорението. Довлякох се до пилотския пулт, тръшнах се в креслото. Така! Сега да видим най-напред какво е станало! Поне доколкото съм в състояние да разбера нещо. Азбуката на астронавигацията съм длъжен да помня въпреки умопомрачението си. Хайде да не мислим за него, искаш ли? За азбуката да мислим! Така! Скорост — добре, главните двигатели — добре, сила на ускорението — 6, но ако слушаш тая проклета рана, ще кажеш, че е най-малко 12! Охо, дори защитното поле е включено! Браво, избягали сме вече на петстотин хиляди километра! Какво ли са си помислили ония от станцията? Уплашиха се и… дим да ги няма! Не, мили мои, не! Няма да се отървете така лесно от нас!…
    Проверих записите на радарите през изтеклото време. Нямаше нищо, абсолютно нищо, никаква опасност за кораба не бе се появявала. Ето, ето, пак нищо, не, това са плутонци! „Тук «Плутон», тук «Плутон», изнасяме се в квадрант единайсет за среща… Чакаме подробности!“ Милият, разтревожил се! А звездолетът продължава благоразумно да си мълчи, все му е едно какво е станало и какво ще стане с нас, важното е контактът… Ще им дам аз един контакт!
    — Рони! — казах аз смирено. — Обявявам тревога две! Тревога две!
    — Тревога две! — отвърна психороботът, както древните моряци са отговаряли на заповедите, и аз знаех, че той вече я е обявил.
    Автопилотът бе вече деблокиран и аз го изключих. Изключих силовото поле около кораба, изключих пеленгаторния сигнал и оня беззвучен глас, който като обезумял крещеше в пространството, че се намираме в тревога номер едно и че по еди-какъв си път отиваме към еди-кой си квадрант. Накрая изключих и двигателите. Направих всичко това бързо, с ожесточение, опиянявайки се от хладнокръвието си, но ако някой ме запиташе в момента защо го правя и защо именно в такъв ред, едва ли бих могъл да му отговоря разумно. Слава космосу, нямаше кой да ме запита и аз с облекчение се изтегнах в пилотското кресло. Но то потъна под мене и се завъртя. Една безумна вихрушка, която трая секунда-две и ме изхвърли нанякъде. Когато отворих очи, видях пилотския пулт над главата си. Висях с главата надолу, а пултът се намираше на тавана, поклащаше се и всеки миг щеше да се откъсне и да падне върху ми. Висях като обесен за краката, не можейки нито да помръдна, нито да издам някакъв звук. „Галактико, майчице тъмна“ — скимтеше в мен нещо, вече не на шега, вече с всичкия ужас на едно обречено същество. Какво стана с кораба? Какво направих с кораба в своето невежество? Нима се върти? Нима при внезапното изключване съм нарушил балансировката му и сега… Внезапното изключване!… Не, пултът не се поклащаше, висеше си съвсем спокойно над главата ми. И аз си висях спокойно с главата надолу. Засмях се. Ами да, внезапно изключване! Но трябва още веднъж да се засмееш. Хайде — и по-силничко! Смей се де, идиот такъв! И ти си ми бил лекар!
    Засмях се, затворих очи, отворих ги и всичко отново бе на мястото си. Освен моето лекарско самочувствие. Да се уплаша така от една обикновена пространствена илюзия, настъпила при внезапния преход към безтегловността след изключването на двигателите! Така да си глътна езика, че всичко да забравя! Вярно, отдавна не съм се подлагал на такъв преход, позагубил съм тренировката, но все пак!… Сега вече можех по-спокойно да се отпусна в облекчението си. Усетих и привичната изкуствена гравитация, която междувременно се възстановяваше в помещенията. За мене, родения в Космоса, тя беше родната среда, докато другарите ми все още трудно свикваха с нея, излитайки от злездолета в някоя експедиция. Раната на гърдите ми запулсира, разширявайки се, но и новата болка от нея сякаш беше приятна. Тя отново ме свърза някак си с нормалния живот, в който има и болки, но щом има такива човешки болки, ще има и човешки радости.
    Като посъбрах сили и кураж, аз предпазливо съчиних най-простата може би астропилотска задача. Дадох я на Гемо, той моментално ми върна решението и аз включих малките двигатели за убиване на скоростта и корекция на курса. От мястото, което бяхме достигнали, вкарвах отново кораба в орбита около тайнствената планета. Една твърде далечна, но все пак разумна и добра кръгова орбита. Докато следях с удовлетворение показателите на маневрата, чух уплахата на „Плутон“: „Изгубихме пеленга ви! Дайте пеленг! Дайте пеленг!“ Славни момчета! И глупави! Нали сме в тревога номер едно, нали всички спим, как ще се обадим? Щом са изгубили пеленга, значи и корабът е изгубен, значи може би е престанал да съществува, щом автоматите му не предават сами…
    Самовъзгордяването ми от първите астропилотски постижения обаче се прекъсна твърде горчиво. Глупакът всъщност се оказах аз. Защо бях изключил пеленгатора? Никакви съображения не налагаха това. Просто ей тъй — в увлечението си да изключвам! Крайно време бе да почна да мисля, като върша нещо! А най-вече да успокоя хората!
    Но това не беше никак лесно за мен, защото в свързочното дело пък съвсем не ме биваше. Едва след цял час потене около предавателите „Плутон“ най-после разшифрова примитивните ми „успокоения“, които се състояха в съобщението, че тревога номер едно е отменена и че оставаме в орбита до второ съобщение. Да им обяснява останалото утре координаторът, ако е в състояние да им го обясни, разбира се! На мене ми стигаше толкова.
    Изправих се. Празните компютри ме бяха наобиколили като глутница и сякаш дебнеха да се нахвърлят върху ми. Осем велики електронни мозъци и деветият, супергениалният Гемо! Можеха ли те да ми кажат какво е станало с хората, които обикновено седяха зад тях? Какво е станало с мен? Откъде се е взело това внезапно умопомрачение, внезапно и най-важното… всеобщо? Едва ли! Това сигурно можеше да ми каже само Даал, единственият, който освен мене не спеше сега! И аз тръгнах да го търся. А след всяко претърсено помещение аз все повече затвърждавах убеждението си, че всичко това е негова работа. Той сигурно бе скривал силните си хипнотични способности. Хората все още продължават да се боят от тях, въпреки че на звездолета ние се стараем да ги развиваме, пък и самият подбор на Земята е обхващал като задължителни за бъдещия екипаж тези качества. И ето, когато у Даал до фанатизъм се разгаря новото убеждение, той става способен на такава концентрация на духа, че от разстояние и едновременно внушава на целия екипаж необходимата за самоубийство психоза. Сега бях си спомнил и опасенията си от това, че неговият психоробот е от по-нисък клас. Естествено, Даал бе достатъчно умен да надхитри един такъв психоробот и предварително да го извади от строя, за да не му пречи. Но това представляваше тогава съвсем съзнателно покушение, равностойно на предумишлено убийство? Не, не го оправдаваше съображението, че другите роботи ще предотвратят самоубийствата! И не го правеше по-малко опасен!
    Върнах се в кабинета си да облека бронирания скафандър. Само шлема не надянах. Би трябвало да разчитам на моя верен страж Рони, но някак си не можех да разчитам. Кой знае в какво състояние щях да намеря Даал! Има степени на такава шизофренна престъпност, при която болният е способен да проявява нечовешка изобретателност, осъществявайки своята фикс-идея. Упътих се към апаратурния склад за някакво оръжие и по пътя си спомних, че пак съм забравил нещо много важно, нещо, за което бях длъжен най-напред да помисля. Изобщо съобразителността ми още никаква я нямаше и най-разумното щеше да бъде да отложа схватката с Даал, но как щях да прекарам до утре в кораба сам срещу един дебнещ ме навярно убиец?
    Стъпихме заедно с Рони на широката лифтова площадка и тя мигновено ни смъкна в центъра на кораба, където се намираше всичко, което трябваше да бъде най-сигурно защитено. Там беше и изолационната камера.
    Пред оловната й врата стоеше един психоробот, неподвижен и неотместим. Надникнах зад гърба му да прочета неговото име. Беше Лиро, психороботът на щурмана. Заповядах:
    — Лиро, отвори изокамерата!
    Той естествено не реагира, защото бе настроен само на гласа на Вейо. Пак ме връхлетя безпомощността. Погледнах объркано към Рони. Стори ми се, че двата психоробота сега стояха и ми се присмиваха. Изкрещях безсмислено:
    — Рони, отвори изокамерата!
    Той нито помръдна, нито издаде някакъв звук, но Лиро веднага се завъртя на шарнирните си ходила и три от ръцете му със светкавични движения заработиха над механизмите на вратата, която се отваряше само отвън. Слисах се за миг над това чудо, а като си спомних, че сега именно Рони командуваше психороботите, ми идваше да си пръсна опразнената глава в стената. Вратата зина пред мене, удряйки ме в лицето с петдесетградусовия си студ. Това, което бях забравил да направя, бе да изключа хладилната инсталация и електроимпулсния апарат. Другарите ми щяха да заспиват все по-дълбоко, а до утре, когато възнамерявах да ги събуждам, щяха да са замръзнали на около сто градуса под нулата. Трябваше после цяла седмица да ги размразявам. Тая липса на елементарна съобразителност за неща, свързани пряко с моята професия, окончателно ме разстрои. Припряно завъртях ръчката на хладилната инсталация в обратно положение. Няколко перца, висящи на решетката на тавана, за да показват действието на охлаждащата въздушна струя, спряха за миг своето ситно зъзнене и отново затрептяха. Вдигнах оголената си длан към решетката. Оттам струеше вече топъл въздух. След това един по един свалих бандажите от главите на спящите хора, при което с неприсъща за лекар боязън докосвах лицата им.
    Тия лица бяха почнали да се вкочаняват и изсушават, бяха лица на мъртъвци. Знаех, че те са още живи и ще бъдат живи. Рискът в нашата изокамера е сведен до минимум, макар все пак да съществува, но моята викаща тревога нямаше него предвид. Аз бях сигурен, че телата на моите другари ще оживеят, но… ще оживеят ли мозъците им, ще бъдат ли отново нормални след преживяното, ще станат ли отново като моя? А моят мозък беше ли нормален? Не е ли всичко това някаква халюцинация?
    Помилвах ледените бузи на Вейо и едва се удържах да не заплача. Сега чак разбрах колко го обичах, колко обичах всичките тези седем спящи мъже! Може би това да е било префасонираният ми страх от самотата, но в тези минути аз го усетих като разкъсваща ме с мъката си обич, която ме задължаваше да се боря с всички средства за тях и тяхната цел.
    Не биваше да допускам повече непредпазливости и аз отново се отправих към склада за апаратури да взема оръжие. Щях после да се затворя в главната зала на управлението. Даал сигурно вече е усетил, че двигателите са спрени, че някой следователно не спи на кораба. Ако искаше да го намери, щеше там да го търси, но щеше да го завари въоръжен и охраняван от цяло отделение наежени психороботи. Там щях да изработя и една програма, по която няколко други робота да извършат претърсването на кораба.
    Складът за апаратури се намираше наблизо, също така в най-защитената зона на кораба. Влязох вътре и веднага се изпълних с острото чувство за някаква нередност. Нещо необичайно имаше тука, може би нечие присъствие и аз се заковах до вратата така, че Рони не успя да влезе след мене. Сърцето ми напираше да изскочи през дупката, която бях пробил на гърдите си. Почаках, но не възприех никакъв шум, никакво движение. Страхът ли бе това, страхът, който вървеше вече непрекъснато с мене като Рони? Оглеждах внимателно натрупаните покрай стените и по пода апарати, някъде подредени, някъде просто нахвърляни. Сред тях стърчаха един до друг няколко резервни робота, но и те представляваха само безжизнен метал. Вече се готвех отново да си задам въпроса, какво да бъде оръжието, когато изведнъж забелязах, че в склада е светло, без да съм палил осветлението! Някой бе забравил да го изгаси или… се намираше още вътре!
    — Рони, пред мен! — прошепнах на психоробота, отмествайки се от вратата, като в същия миг върнах погледа си там, където малко преди това не бях забелязал нищо подозрително.
    Какъв е тоя робот? Кой беше го оставил толкова далече от мястото на роботите? Присвих очи, за да изостря зрението си, защото не смеех още да се упътя натам. Беше психоробот, не от класа на Рони, но и от тоя клас ние нямахме резервни. Разчетох името върху прекършения му напред гръб — онова индивидуално като за хората, но задължително двусрично за роботите име. Само след неговото произнасяне, а при личните роботи само след като го произнесе гласът на собственика му, роботът почваше да изпълнява съответните команди. Това беше Коро. В една неестествена за него стойка на неподвижност. Но да! Нали е повреден? Огледах го внимателно от горе до долу и се вцепених. На пода между разкрачените му за опора в това неестествено положение двигателни крайници стърчаха подметките на чифт обувки.
    Не зная колко време изтече, докато станах способен да кажа:
    — Рони, иди донеси Даал! — заповедта ми не беше правилна, защото той не можеше да се отдели на такова разстояние от мен. Бях принуден сам да го отведа до там, извръщайки глава, да му го посоча. — Вземи го и го отнеси в операционната!
    Когато се обърнах, Даал висеше като купчинка провесени дрехи сред шестте ръце на психоробота, който чакаше да тръгна след него.
    — Какво е състоянието?
    — Мъртъв — отвърна Рони.
    — Възстановимо? — запитах го почти без глас.
    — Не.
    Какъв смисъл имаше да го отнасяме в операционната — в такава диагноза на психоробота не бе възможна грешка. По-добре да си лежи тука, да го видят и другите!
    — Остави го на същото място!
    Рони го положи пред своя също така мъртъв събрат Коро внимателно, сякаш полагаше бебе Е, да, казах си с известна доза уважение, Даал винаги е бил консеквентен. Не биваше да му хвърлям чак такива обвинения. Точно това трябваше да се очаква: След като изпълни замисъла си, след като се увери, че го е изпълнил… Един поглед ми стигаше да установя, че Рони не се е излъгал в невъзвратимостта на смъртта. Ядреният пистолет лежеше до самия труп. Този ядрен пистолет по-напред бе прострелял психоробота, след като още при идването им тук Даал е повредил по някакъв начин радиовръзката му с Рони. Коро не притежаваше съвършената самозащитна система на психороботите от звезден клас като Рони.
    Нямах повече работа тук. Поне до утре. Поне щях да прекарам спокойно нощта. Спокойно?… Аз вече предусещах каква щеше да бъде за мен тая нощ на пълна самота! Най-лесното би било да избягам в съня от мислите за случилото се. Но имах ли право да оставя кораба без нито едно будно човешко съзнание на него? Въпреки че се намирахме толкова далече от враждебната ни станция? Не, като че ли нямах това право! Но когато се озовах сам пред празните осем кресла на компютрите, разбрах, че не ще ми стигнат силите цяла нощ да гледам към един определен компютър, чийто собственик никога вече нямаше да заеме мястото си зад него. И да мисля, и да се ожесточавам към този човек, пред чието благородство бях се прекланял с цялата си млада същност. И аз реших, че след всичко, което преживях, ми е позволено да поизразходвам малко от скъпата енергия на кораба. Включих защитното силово поле около него, отидох в кабинета си, впръснах си най-силното приспивателно, но не посмях все пак да остана там, а се върнах и се тръшнах вече почти заспиващ в креслото зад Гемо. На неговата и на Рони будност щеше в тази нощ да се уповава нашата експедиция.

Изкуството да се правиш на ударен

    Спах непробудно около десет часа, дълбоко опит от препарата, но тревогата и страхът сякаш бяха клечали през цялото време върху страничните облегалки на креслото ми в очакване да се събудя. Празните компютри ме гледаха със своето обвиняващо мълчание и ме накараха презглава да хукна към изокамерата. Лицата на седмината грееха с обичайните си цветове, толкова познатите ми и толкова скъпи цветове. Изглежда, те просто още си отспиваха умората от последните месеци. И ако не се страхувах толкова, ако самотата не ме притискаше от всички страни, щях да ги оставя да си поспят.
    Естествено бе да започна от координатора, но вчерашното ми безпокойство, дали няма с преждевременно събуждане да повредя мозъка му, отново ме връхлетя. Сега знам, че то е било глупаво, но аз съм млад лекар и познанията ми бяха все още повече теоретически. А тогава въпросът, от кого да започна, се превърна в една ужасяваща дилема, въпреки че всички физиологически показатели се силеха да ме успокояват. Координаторът е може би най-важната личност в кораба, мъчех се да разсъждавам аз. Наистина Вейо, вторият астропилот и щурман, едва ли е по-малко опитен в пилотажа, но координаторът е ценен преди всичко с умението си да обединява и ръководи, а Вейо, който би заел мястото му, ми се виждаше твърде несериозен за тая длъжност! Монида? Старецът пръв би се пожертвувал, ако това се наложеше, воден от своята максима, че е изживял почти живота си. Но Монида… Монида беше мозъкът на експедицията, нашият жив Гемо! Само Даал можеше да се равнява с него. Трябваше да търся най-малоценния член на екипажа, а друг малоценен освен себе си не виждах. Бяха седем конгениални представители на човечеството, избирани още на Земята между милиони хора, избирани втори път и на звездолета. Аз единствен не съм избиран по простата причина, че лекарите на звездолета са малко, че всеки човек там има достатъчно познания, за да може с помощта на медицинските автомати да се справя с опасните за здравето положения.
    Като си спомням сега мъченията, на които се самоподложих тогава поради своята неопитност, ми става смешно, но от това трагизмът на една такава дилема, разбира се, не изчезва. Още изтръпвам, като си представя как се приближих накрая към Вейо. Не защото бях стигнал до някакво разумно решение, а воден от странното съображение, че имам право да подложа на опасност човек, който ми е толкова близък, та в случая става част от мене. Знам, като прочете тия редове, Вейо сигурно ще възкликне в своя си маниер: „Възхищавам ти се! Не съм предполагал, че си способен на такава велика саможертва.“ Но също така съм уверен, че после той ще прегърне раменете ми в някое затулено кътче и ще ми пошепне, за да не чуят, че може да бъде и сериозен: „Знаеш ли, и аз бих постъпил като тебе, па и всеки би направил така.“ А веднага след това ще се ухили, този мой непоправим приятел, за да не ми даде възможност да се разнежвам, и ще добави: „Не се тревожи, при първия сгоден случай ще ти се реванширам!“
    Разбира се, за решението ми да се спра на него са действували и други емоционални двигатели. Той пръв щеше да види моя страх, а не е без значение дали близък приятел ще те види в такова състояние или човек, от когото изискваш само уважение към себе си. Изобщо винаги е за предпочитане да имаш до себе си в такива моменти приятел.
    Вейо веднага се събуди. Вероятно една лека плесница или стискане на носа би свършила тогава същата работа като биоелектрическия активатор, но аз му казах с неописуема тревога:
    — Полежи още малко! Не мърдай!
    — Какво е станало? Я не си прави шеги! — извика той войнствено и аз едва смогнах да изключа апарата, с който му вливах затоплена кръв.
    — Моля те, полежи още малко!
    — А бе какво правиш с мене? Какво е това? — скара ми се той и отхвърли със свободната си ръка каската. — Пфу, да те вземат мъглявините! Мравки ли си сипал в мозъка ми?
    Това бяха електроимпулсите на активатора и аз се усмихнах плахо:
    — Вейо, добре ли си?
    — А ти добре ли си? — отвърна ми той, но вече не така войнствено, защото гъстата течност във ваната се разплиска около него.
    — Не бързай, ще ти разкажа, нещо лошо стана на кораба.
    — А! — извика той смаян, разбрал окончателно къде се намира, видял и другите шестима в техните вани-легла.
    — Не бързай! Полека, аз ще те изтрия. Ето ти дрехите — говорех му аз като на дете, помагайки му да стане. — Ще можеш ли да вървиш? Всички са здрави, не се безпокой, ще ги събудим после!
    Той извървя пътя до моя кабинет в мълчание, залитайки от слабост. А аз му разказвах, разказвах, разказвах, ядосвайки се, че трябваше да правя това през гърба на неговия робот, който веднага бе пристигнал, отново аташиран към него от Рони. Говорех несвързано и уплашено, защото от неговата реакция трябваше да съдя дали е възвърнал всичките си умствени способности.
    — Ужасно съм гладен — бяха първите му думи в отговор на моя разказ. — Просто умирам от глад!
    Заведох го до автомата и натиках ръката му в отвора за инжекции. Подбрах една комбинация от енергийни обогатители на аденотрифосфатната киселина, която и мъртвец би накарала да заиграе. Ако все пак това не беше Вейо, бих го помислил за умопобъркан — аз какво му разказвам, а той: гладен съм, та гладен! Изтичах до кухненската ниша, грабнах каквото намерих готово, но ненаправил още три крачки в обратната посока, се върнах и продиктувах на автомата няколко готварски рецепти в количества, достатъчни за десет екипажа като нашия. Внезапно и моят стомах бе завил като полудяващо от глад животно. Та аз също не бях слагал в него нито хапка в продължение на едно денонощие! Сега разбрах и състоянието на Вейо, закономерно след полуанабиозата, от която бе излязъл. Такъв глад може да те накара да обезумееш.
    Вейо се нахвърли върху храната все така мълчаливо и не ми остана друго освен да му подражавам. Едва след няколко минути можах да го запитам, дъвчейки по-бавно:
    — Кажи сериозно, не чувствуваш ли някаква аномалия в себе си?
    Той изръмжа, сякаш бях дръпнал залъка от устата му.
    — Още не мога да повярвам това, за Даал! Защо не ни докладва за разговора ви?
    Какво излезе! Че виновният съм аз! Кога да съобщя, като всичко стана само половин час по-късно?
    — Събуди другите! — изръмжа той отново, обърсвайки с длан омазнената си брадичка. — Нищо ми няма, върви да ги събудиш! Аз през това време ще се занимая с кораба, кой знае какви каши си забъркал! Върви, ти казвам!
    Още ми се ядеше, но сега той беше командирът и трябваше да го слушам. Отидох отново в изокамерата, помлясквайки от болезнената сладост в гърлото си, което искаше още и още, и бързо, без да мисля за реда, събудих хората един след друг, оставайки психороботите да им помагат при обличането. За да се отърва от въпросите им, направих една свирепо-делова физиономия:
    — После ще ви обясня на всички! Сега бегом в кабинета ми.
    Това „бегом“ беше неосъществимо, защото те се люшкаха от неовладяност на мускулите си и аз им наредих роботите да ги отнесат. Все със същата, недопускаща въпроси деловитост им направих инжекциите, заявявайки им, че всичко е наред, че първо трябва да се нахранят хубаво, и ги отпратих да се самообслужват в кухнята. Пръв координаторът се поколеба дали да ми се подчини и настоя поне за елементарни обяснения, но в този миг забръмча визиофонът и на екранчето цъфна Вейо.
    — Събуди ли хората? Наред ли е всичко? Можеш ли да ги оставиш сами? Ако можеш, ела по-бързо при мене! Не им давай още никакви обяснения!
    Усмихнах се на координатора, вдигайки уж безпомощно рамене:
    — Той командува сега. Не се безпокой, не сме узурпатори. След няколко минути ще си поемеш поста… Върви сега да се нахраниш, ама хубаво, защото ще ти трябват сили.
    И пак се наложи да преглътна рукналата в устата ми слюнка при неволната представа, че те сега ще идат в кухнята и ще ядат, ядат…
    Щурманът седеше зад Гемо и не приличаше на себе си. Искам да кажа: това не беше повече предишният Вейо, това беше командирът на кораба с цялата негова властна и спокойна осанка, овладял и себе си, и всичко около себе си, отхвърлил маската на лекомислен шегаджия. Не ми остави дори време да помисля върху това негово чудесно превръщение.
    — Как са хората? Каза ли им нещо за Даал?
    — Не.
    — Благодаря ти. Седни да си поговорим!
    — За какво пък има да ми благодариш? — ядосах се аз на неговото командирство.