Скачать fb2
Първичен страх

Първичен страх

Аннотация

    Пастор от Чикаго с реноме на светец е убит, осакатен и опозорен.
    Нощта след убийството на местопрестъплението е намерен Аарон Стемплър, възпитаник на пастора с ангелско лице, коленичил с касапски нож в ръка.
    Аарон твърди, че не е извършил убийството.
    Защитата се поема от Мартин Вейл — изключителен адвокат, ненавиждан от прокурори, съдии и политици. Всички твърдят, че този случай най-после ще се окаже неговият „препъни-камък“.
    Но известният адвокат разполага с великолепен екип. Вейл започва с това, което умее най-добре. Осмисля случилото се от всички гледни точки — и така започва една съдебна битка, достойна за сравнение с „Невинен до доказване на противното“ и безумен кошмар, сравним с „Мълчанието на агнетата“.

    Нищо от това, което сте чели досега, не ви е подготвило за ПЪРВИЧЕН СТРАХ.
Ню Йорк Таймс


Уилям ДийлПървичен страх

    „Няма по-жесток деспотизъм от този,
    който се извършва под зашитата на закона
    и в името на справедливостта.“

Монтескю, 1742 г.

1.

    26 февруари 1983 г.

    Когато архиепископ Ричард Рашмън, познат на католиците, протестантите и евреите като „светеца от Лейквю Драйв“ заради многото му благотворителни дела, излезе изпод душа, му оставаха по-малко от десет минути живот. Смъртта го дебнеше на прага. Горещият душ беше намалил напрежението на епископа и той започна да си тананика заедно със стереото, което свиреше в спалнята „Одата на радостта“ от Бетховен — любимото му парче. Величието на хоровата част винаги го изпълваше с трепет. Беше толкова високо, че той не чу как вратата на кухнята се отвори.
    „Вратата на кухнята не е заключена. Добре. Стаята е така безупречна, така стерилно чиста — неръждаема стомана и плочки като в моргата. Музиката — толкова подходяща. Прекрасна. Съкрушителна. Пусната с пълна сила, както винаги, така че няма да чуе нищо. В спалнята той дирижира оркестъра, със затворени очи и въображаема палка в ръка, и си тананика заедно с него. Толкова е лесно да се предскаже.“
    Архиепископът стоеше на прага на банята и се подсушаваше с плюшена хавлиена кърпа. Той беше висок, хубав мъж, мускулест и здрав, с линия от загар от едното рамо до другото, докъдето обикновено стигаше тениската му. Тъмна, гъста коса падаше върху челото му. Сви бицепса си, като му се любуваше, докато се подсушаваше под мишницата. После хвърли пешкира на пода на банята и започна да се поклаща в такт с музиката, докато стоеше гол в средата на стаята.
    „Шоколад за енергия.“ Почти можеше да почувства възбудата, като електрически заряд. „Там долу също ми се втвърдява, готов за голямото «О». Така го нарича той, голямото «О». Не се напрягай, дръж ръката си срещу вратата на големия шестфутов хладилник, така че да не издава онзи пукащ звук, когато се отвори. Точно така, идеално. Ето ги, всичките тези малки, дребни бутилки със шоколадово мляко. Наредени като войници на рафта на вратата.“ Неканеният гост обърна малката бутилка с дъното нагоре, изправи я пак и отново я изправи, като наблюдаваше как питието се сгъстява и става шоколадово кафяво, преди да отвинти капачката и да го изпие. После, вместо да натисне педала на кофата за боклук с крак, повдигна капака с ръка и безшумно сложи бутилката в пластмасовата кофа.
    „Толкова спретнато, толкова чисто. Така ужасно стерилно.“
    Архиепископът напръска талк върху една кърпа и затваряйки очи, го разтри върху тялото си. Беше се унесъл в музиката и използваше гласа си като басова цигулка, когато духовият оркестър започна. Бам, бам, бам бам бамбамбам баам…
    „Господи, обичам усещането на ножовете. Леки, хармонични, студени. Така равни, гладки, хлъзгави, както когато тя го иска, когато е готова.“ Гостът отвори скритото чекмедже под шкафа, където бяха складирани ножовете за нарязване на месо, прокара върха на пръстите си по дръжките, така внимателно изтрити с безир, след като са били измити. Спря се на най-големия нож за рязане, чието широко, дълго, неръждаемо острие беше така наточено, че режещият връх бе станал почти невидим. Той блещукаше в меките лъчи на светлината, процеждаща се йод шкафовете. Отдели го и прекара средния си пръст надолу по дължината на острието, оставяйки нишка кръв върху ръба му. Неканеният гост облиза кръвта.


    „Хорът започва да набира сила. И ето ме, напрегнат, стомахът ми се свива, пулсът ми бие в слепоочията, усещам спазмите. Не ми остава много време, преди да експлодирам.“
    Той тръгна през дневната стая, като държеше ножа надолу. Вратата на спалнята беше отворена.
    „Светая светих. Алени завеси и покривки — кръвта на отчето. Бели килими — непорочността на душата. Свещите блещукат, въздухът е чист. Тамян…“
    И пръстенът лежеше на нощната масичка, където винаги го слагаше, преди да си вземе душ.
    „Ето го. Целият непорочен, в светлина. Негово високопреосвещенство, негово светейшество… негова тъпота. Благословеният светец на града? Светецо, къде е твоята святост? На кревата? В някое чекмедже? Стои нечестив и гол, дирижирайки своя въображаем симфоничен оркестър от ангели, миропомазани със самодоволство.“
    Музиката се засилваше. Неканеният гост отиде до масичката, взе пръстена и си го нахлузи на пръста. Негово превъзходителство беше погълнат от музиката, със затворени очи, и не забелязваше нищо. Неканеният гост се приближи, пресегна се с ножа и потупа епископа по рамото с плоското на острието. Стреснат, епископът се обърна. Очите му се разшириха от изненада. Усмихна се и видя ножа. На лицето му се изписаха въпроси.
    Неканеният гост протегна ръката с пръстена и посочи пода с ножа. Епископът беше слисан. Неканеният гост рязко насочи ножа към килима и негово светейшество бавно се отпусна на колене. Страх замени любопитството. Епископът бавно се наведе напред да целуне пръстена на ръката, протегната към него. „Трябва да бъде идеално съчетано по време, за да достигнем кулминацията заедно. Велика смърт, приятна смърт… Прости ми, отче, понеже съм прегрешил, прости ми, отче, понеже съм прегрешил, прости ми, отче, понеже…“
    — Прости ми, отче! — извика неканеният гост.
    Архиепископ Рашмън погледна нагоре и видя ножа миг преди удара. Той се извъртя, почувства острието в рамото си. То проникна дълбоко през мускулите и тъканта и се удари в костта на плешката му. Той изрева — една потресаваща комбинация от ужас, страх и болка, сякаш баншите в ада виеха в отчаяние. Ножът се вдигна отново и докато се спускаше към него, той се опита да го спре с една ръка, докато другата висеше безжизнено отстрани. Острието проби дланта му, изви се, отдръпна се и удари отново и отново, и отново. Епископът се олюля назад, като напразно се опитваше да избегне смъртоносното оръжие. Той почувства парене под ухото си, когато острието разряза гърлото, трахеята, югу-ларната вена и хранопровода, като поряза костта, преди да изхвръкне изпод другото му ухо — един разрез толкова прецизен и мощен, че само гръбначният стълб придържаше главата към тялото. Кръв бликаше от ужасния отвор. Ножът удари отново, този път върху голия корем. После отново — от едното бедро до другото. Смъртоносното острие се заби отново и отново, проблясвайки на светлината, докато отчето падна назад, като запрати една маса и една лампа към средата на стаята, и хванал се за раните си, усещаше как ръката му потъва в меката грамада от артерии и разкъсана плът. Главата му увисна и се заклати напред-назад като тапа във вода. Болката го завладя изцяло…


    В малкия парк през улицата един пощенски раздавач от града отвърза своя дакел Гретхен и я проследи как тръгва, клатушкайки се покрай редицата храсти, които отделяха тревата от тротоара. Той чуваше звуците на класическа музика, долитащи иззад транспарантите от втория етаж на апартамента на епископа, и започна да припява — това бе мелодия от неговото минало. Стоеше на тротоара, като остави паметта си да се рее назад в годините, прониквайки през времето. Изведнъж един глас изкрещя по-силно от музиката: „Прости ми, отче!“ Раздавачът погледна нагоре към прозореца. Чу се силен трясък. Светлината зад транспарантите се килна встрани и секунда по-късно той чу един сърцераздирателен писък, така пропит с ужас, че кучето изправи уши и започна да вие.


    Една раздираща тръпка — реална като гръм от мълния, премина по гърба на раздавача. Космите по ръцете му настръхнаха. Кученцето, лаейки, се затича назад към него и той го вдигна, когато нов писък последва, все така сърцераздирателен и ужасен само за да бъде прекъснат от един приглушен вик. Той видя една фигура, откроена върху транспарантите, да се движи към и извън светлината и пощенският раздавач се затича по улицата, махаше към преминаващата кола и викаше за помощ.

2.

    Лейтенант Абъл Стенър беше първият детектив, който пристигна на мястото на престъплението. Силно изправен и безупречно облечен, той беше един педантичен и съзнателен мъж, чието стоическо изражение прикриваше всякакъв изблик на чувства. Неговото ледено държание и пълна липса на емоции отдавна му бяха спечелили прякора „Ледена шушулка“, въпреки че никога не го казваха пред него. Двамата униформени полицаи, които стояха близо до входа към жилището на епископа, наблюдаваха как той слезе от колата си и тръгна към тях, без да бърза особено. Единият полицай повдигна жълтата лента, която обграждаше мястото на престъплението, докато той приближи и мина под нея.
    — Благодаря — каза лейтенантът, без да ги погледне, и влезе в триетажната тухлена сграда, която беше част от извисяващата се готическа църква.
    — Господи, никога ли не носи палто? Трябва да е само десет градуса.
    — За какво му е палто? — отговори другият. — Той изобщо няма кръв.
    Един сивокос ветеран с нос като на пияница, стоеше с гръб към вратата на спалнята. Той изглеждаше блед и потресен, когато Стенър изкачи стъпалата към апартамента на втория етаж. С ръце сключени зад гърба, лейтенантът застана точно пред полицая.
    — Какво се е случило тук? — попита той.
    Полицаят пелтечеше, докато четеше подробностите от бележника си.
    — Един човек на име ъ-ъ-ъ Харимън… Реймънд Харимън… ъ-ъ-ъ разхождал кучето си през ъ-ъ-ъ, улицата там и… това било около десет и десет… и той, ъ-ъ-ъ чул, знаете, писъци, които…
    — Кой е влизал в стаята?
    — Само аз, сър. Проверих, знаете, за да съм сигурен, че е мъртъв при пристигането, въпреки че… наистина не беше необходимо, като се има предвид…
    — Никой друг?
    — Не, сър. Имам един човек на вратата в кухнята, но аз съм единственият, който е бил на самото място на действието. Загасих магнетофона с молива си, свиреше страшно силно.
    — Много добре. Какво си… как се казваш? Ти си Тревърс, нали?
    — Тревърс, да, сър.
    — Добре ли си, Тревърс?
    — Да, разбира се, сър. Но, Боже всемогъщи, никога преди не съм виждал подобно нещо, а аз съм в полицията от двайсет и две години.
    — Какво сте направили досега?
    — Ъ-ъ, заградили сме с ленти отвън. Имаме полицаи, които са обградили напълно… знаете, сградата. Никой не е влизал или излизал, но все още не сме претърсили… църквата или нещо друго, понеже не знаех…
    — Сигурен ли сте, че се чувствате добре, полицай.
    Тревърс кимна несигурно.
    — Излез навън, подишай малко чист въздух. Никой… никой… да не влиза и излиза, освен ако е длъжностно лице, разбираш ли? Никакви журналисти. И никакви… никакви изявления все още. Кажи го на всички. Само някой да е казал думичка, затова лично ще го обеся. Ясно ли е?
    — Напълно! Да, сър.
    Тревърс, доволен, че напуска мястото, се втурна надолу по стъпалата, минавайки покрай помощника на Стенър, един трийсетгодишен чернокож детектив на име Лу Търнър, който живо изкачи стъпалата и после се отдръпна назад, когато стигна вратата на спалнята.
    — Боже господи! — извика той и рязко обърна гръб на гледката. Извади носна кърпичка и се изкашля в нея. Имаше няколко кървави петна по килима в коридора към кухнята.
    — Ще се справиш ли, Лу?
    — Да, разбира се. Просто малък шок.
    — Наистина си е за шок — каза лейтенантът.
    Стенър стоеше на вратата на спалнята на архиепископ Рашмън и гледаше през очилата си с телени рамки към гледката, която сякаш се беше появила направо от „Le Grande Guignol“. Челюстите му се свиха няколко пъти, докато той бавно преценяваше кървавия безпорядък вътре. Иначе изражението му не се промени. Студените, компетентни очи изследваха стаята. На няколко инча от главата му имаше почти идеален кървав отпечатък върху страничната каса на вратата.
    — Лу, върни се на долния етаж. Искам хора из целия периметър. Една група от четирима в църквата, а друга на долния етаж — той се поколеба за момент, после добави: — и на покрива. Започнете претърсването веднага.
    Гласът му беше еднообразен и монотонен.
    — Мислиш, че той все още е вътре?
    — Съмнявам се, че ще имаме такъв късмет.
    — Добре.
    Търнър се втурна обратно на долния етаж. Стенър рязко се обърна и като стъпваше внимателно, тръгна след една кървава диря от зацапани отпечатъци назад към кухнята, където свършваха внезапно близо до задната врата. Един млад полицай стоеше до вратата. Приличаше на уплашена сърна. Друг ален отпечатък имаше на кухненския тезгях.
    — Как се казваш, синко? — попита Стенър.
    — Рот, сър.
    — Добре, Рот — глухо каза Стенър. — Излез през вратата оттам и дръж всички навън. Аз ще заключа след теб. Недей да се движиш наоколо, докато пристигнат хората от лабораторията, разбра ли?
    — Да, сър.
    Младият полицай излезе навън, застана на една дървена площадка с прегърбени рамене заради студения въздух и се загледа през якото дървено стълбище към двора долу, където мъже се движеха напред-назад, а прожекторите им пронизваха нощта.
    Вътре в кухнята Стенър заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Намери едно руло тоалетна хартия и го занесе обратно в спалнята.
    Безизразните му очи преценяваха просторната спалня, декорирана с изящен вкус. Срещу Стенър се намираше масивно дървено легло с балдахин и с подходящи нощни масички от двете страни. На отсрещната стена вляво имаше стереомагнетофон и телевизор в направен по мярка шкаф, който подхождаше и на кревата, и на един тежък скрин, поставен в ъгъла. Освен шкафа мебелировката очевидно беше старинна.
    Едно черно кожено канапе и масичка за кафе бяха поставени до стената от дясната му страна и зад тях беше вратата към банята.
    В отдалечения ъгъл близо до големия широк прозорец имаше кожено кресло и табуретка за крака, които подхождаха на дивана.
    Прозорецът беше обграден от двете страни от плътни завеси и беше затворен с транспаранти. Завесите, покривката на леглото, леките завивки и одеяла бяха тъмночервени, а килимите бяха — или са били — бели. Имаше голямо разпятие с върбов лист в разрез отзад, закачено над леглото и една снимка шестнайсет на двайсет на „Пиета“ над дивана.
    Между вратата и дивана имаше вход към килер.
    Човек, който е обичал удобствата, помисли си Стенър.
    Стенър извади бележник от вътрешния си джоб и набързо надраска една скица на стаята. После постави рулото тоалетна хартия на пода до входа на спалнята и като стъпи върху края му, разви останалата част в стаята като килим, постлан пред сановник. Накрая той влезе на мястото на действието, като вървеше внимателно по пътеката от хартия.
    Стените, креватът, столът и подът бяха изпръскани с кръв, сякаш някакво превъплъщение на Джексън Полак е действало в стаята. Когато продължи към леглото, той видя едно стъпало, после крак и накрая трупа на човека, който бе смятан за един от истински благородните хора в града.
    Голият труп лежеше между кревата и прозорците. Главата бе притисната към стената, зловещо изкривена на една страна: очите бяха изскочили от орбитите, бузите — издути, а устните, издадени напред, езикът, подут в ъгъла на устата, едната ръка, заровена до ставите на пръстите в правия, зеещ разрез, който се простираше от едното ухо до другото точно под линията на челюстта. Тялото, краката и ръцете, дори пръстите на краката бяха нарязани от дузина дълбоки и ужасни рани и многократни пробождания. Числото 666 беше гравирано с изящна прецизност върху стомаха. Кръвта беше текла като река от раните, образувайки една влажна постеля за трупа на архиепископ Ричард Бьрнърд Рашмън.
    Докато изучаваше тялото, внезапно студени тръпки преминаха през Стенър. Гениталиите бяха отстранени. Почти страхливо очите на Стенър бавно се придвижи-ха нагоре по тялото до зеещата уста, където той осъзна, че бяха натъпкани интимните части на свещеника и също така осъзна, че това, което беше помислил за език, изобщо не беше език.
    Стенър, обикновено безразличен към подобно клане, преглътна един внезапен изблик на жлъчна течност, която киселееше в гърлото му и няколко пъти пое дълбоко въздух.
    Зад него окръжният съдебен следовател каза:
    — Господи, каква каша.
    Стенър се обърна към него.
    — Внимавай с обноските си, Харви, това е част от църквата.
    — Очевидно не е останала неосквернена.
    Харви Уудсайд се потеше в резултат на катеренето по стълбите. Уудсайд беше полусферичен — един огромен, асматичен мъж, чиято глава сякаш изникваше от грамадните, закръглени рамене. Той дишаше през дебелите си устни, един вид равномерно пъшкане, което бързо ставаше досадно и поглеждайки изпод пълните клепачи, неговите малки, кръгли кафяви очи се стрелваха в продължително търсене на доказателства. Носеше дебел черен пуловер без ръкави над многоцветна хавайска риза, като и двете образуваха провиснали сиви гънки, които страшно се нуждаеха от гладене и се поддържаха от червени, бели и сини тиранти. Но големите му ръце изглеждаха почти нежни и винаги имаха хубав маникюр. Общо взето развлечен и често неприятен човек — но когато ставаше въпрос за съдебна работа, следователят нямаше равен на себе си.
    Неговият екип от трима души изкачи стъпалата, носейки няколко алуминиеви каси, които поставиха на площадката.
    Единият от тях погледна в спалнята и каза:
    — Има да стоим тук чак до Деня на труда.
    Уудсайд изчака, докато Стенър излезе от стаята, после клатушкайки се отиде до края на простряното руло хартия и погледна надолу към трупа на епископ Рашмън.
    — Е, и таз добра — каза той и след няколко минути изучаване извърна глава и погледна през рамо към Стенър. — Тук си имаш работа с първокласен луд, Абъл.
    — Така изглежда.
    — Някакво понятие кога се е случило?
    — Вероятно около десет и десет, мисля, че имаме свидетел, който поне е чул какво става — каза Стенър, като гледаше часовника си. — Това е било преди по-малко от трийсет минути.
    И това е нещо. Хубаво е, че сме го открили по-рано. Добре, нека се захванем за работа, момчета. Пълна промивка от пода до тавана. Банята, хола — къде води тази врата там?
    — В кухнята.
    — И кухнята. Снимайте, вземете отпечатъци, поръсете с химикали, вакуумирайте, вземете образци и не пропускайте абсолютно нищо. Това нещо ще разтърси областта.
    Радиостанцията на Стенър изведнъж се обади. Беше Търнър.
    — По-добре незабавно слезте тук долу, лейтенант — каза той. — В църквата.
    Стенър се върна обратно във вестибюла в основата на стъпалата. Един полицай отвори вратата в дъното на голямото преддверие и Стенър мина през нея и после надолу по един коридор, който свършваше в малка чакалня до олтара. Под извисяващата се апсида и оттатък широките редици от църковни пейки Стенър и четирима полицейски офицери застанаха пред една стаичка за изповед с извадени пистолети.
    Стенър забърза през църквата надолу по единия ред, подмина полицаите и погледна в кабинката.
    Един мьж-дете, почти с ангелска външност, най-много двайсетгодишен, се беше свил на пода на изповедалнята. Косата му беше сплъстена с изсъхнала кръв. Лицето, дрехите и ръцете му бяха оцветени в червено. Държеше ръцете си скръстени на гърдите и в дясната си ръка стискаше един голям месарски нож със струйки кръв по него.
    Паникьосаните му очи се взираха в светлината на трите прожектора.
    — Не съм го направил — мрънкаше той с жален, едва доловим глас, като клатеше глава напред-назад. — Не съм го направил, майко. Майко, не съм го направил.

3.

    Всички в електрическия влак бяха приковали погледи в сутрешния вестник и заглавието цяла страница: АРХИЕПИСКОП РАШМЪН УБИТ!
    И подзаглавието: МЛАДЕЖ АРЕСТУВАН ЗА ОБЕЗОБРАЗЯВАЩО УБИЙСТВО.
    Но Мартин Вейл се интересуваше повече от изданието на „Сити мегазин“, което купи от щанда на ъгъла. Той прегледа списъка със съдържанието, прелисти на страница 32 и се облегна назад да прочете статията.
ПРЕКЛОНЕНИЕ ПРЕД НЕВИННИТЕ КРЪВОПУСКАНЕ ЗА СМЕТКА НА ГРАДСКАТА ОБЩИНА
от Джек Конърмън
    Съдът заседава вече час и половина, часът е осем в навечерието на един четвъртък, след който остават само седем дни за пазаруване до Коледа и съдебната зала, която все още е препълнена, е напрегната като чакалня в болницата. Има доста безцелни разговори, но повечето очи са насочени към вратата, през която журито рано или късно ще влезе. След като дванайсет дни са стоели докрая да изслушат свидетелските показания, толкова пламенни, че в един момент съдията предложи да извикат пожарната, сега никой нямаше да си тръгне. Не и преди да видят последното действие.
    „Това представлява той, един убиец на правото в този град. Един вампир, това е той. Седи си там в съда, по дяволите, и почти можеш да видиш как от проклетите му зъби капе кръв. Той е голям играч, влиза си с тази негова старомодна докторска чанта, моторът му все е включен на висока скорост, не може дори да изчака нещата да се случат, разбираш какво искам да кажа? Прокурори? Глупости. Та той си ги изяжда на закуска, обед и вечеря, а като си иде вкъщи, си похапва съдии преди лягане. Ти си прокурор и той седи от другата страна на залата? Вземай си нещата. Вземи си призовките, правните документи, показанията под клетва, всички тези правни глупости, хвърли ги и си иди вкъщи. Прочети някоя книга. Посмучи си шоколад. Просто си спести енергията, приятелю, понеже вече си мъртъв. Все едно, че вече висиш на кука в някоя проклета кланица.“
    Говори един съдебен пристав, един старомоден тип със зачервени очи и голямо шкембе, с лош дъх и парче клечка за зъби, която се мотае в ъгъла на устата му. Той за двайсет и две години е виждал всички адвокати, които са идвали и са си отивали от този град. Знае всички трикове. Вероятно може да цитира законите по-добре от всеки филаделфийски адвокат, който печели по 500 долара на час.
    — Мартин Вейл. Крачещата смърт — казва съдебният пристав и се отдалечава.
    Годината се влачи към своя край в тази декемврийска вечер в съдебна зала номер 6 на Върховния съд — където Клерънс Дероу веднъж така лошо сдъвка един наперен местен адвокат, че той напусна и стана професор по право докато препълнената съдебна зала е прикована на място, очаквайки решението по делото Джо Пинеро срещу градската община.
    Вейл седи върху перваза на един прозорец, без да обръща внимание на това, което става около него, и гледа навън към града, пламтящ в коледни светлини. Той е толкова спокоен, сякаш е в кома. Пушенето е забранено в залата, но Вейл разсеяно пали цигара от цигара и хвърля пепелта и угарките в една пластмасова чаша за кафе. Никой не му прави забележка.
    Какво ли се върти в главата на Вейл?
    Вероятно си мисли, че когато съдебните заседатели се върнат, той ще притежава една малка част от недвижимия имот, към който гледа, един комат от града, който от години той небрежно беше тъпкал с краката си.
    Неговият клиент, един местен гангстер, три пъти пускан на свобода, на име Джо Пинеро, седи на подсъдимата скамейка, а пръстите му леко потрепват в такт с някаква въображаема мелодия. Ако е разтревожен за бъдещето си, то не му личи. Но всъщност защо ще се тревожи? Мартин Вейл беше във върховна форми срещу най-доброто, което градът можеше да предложи: Албърт Силвърмън, един адвокат с висока репутация, който в този момент е долу в тоалетната, повръщайки и червата си. Ето как се бяха развили нещата с делото на града за него.
    — Ако Вейл беше подавач на топки в отбор от първа лига по бейзбол, щеше да бъде цар на смяната каза ми веднъж един приятел спортен журналист. — Той не участва само за да победи, човече. Всяка игра за него трябва да бъде без шанс за противниковия отбор.
    Шарлин Краудър, закоравяла като пристанищен хамалин, след като е прекарала по-хубавата част от живота си в протоколиране на съдебните заседания, се кълне, че това действително се е случило: „Това се случи през първите му дни — преди шест-седем години, окей? Той защитаваше един дребен бандит. Най-важното доказателство е тази шапка, която, по общо мнение, е била притежавана от подсъдимия. Така че Вейл слага на колене обвинението и доказва, че не е вероятно шапката да принадлежи на неговия клиент и слага делото в джоба си. После, когато процесът свършва, Вейл отива при реквизитора и казва: «Моят клиент си иска шапката обратно.»“
    Сега Вейл казва, че, се е шегувал — но той действително е взел шапката.
    Вейл за седем години се е превърнал в легенда. Той никога не дава интервюта, носи напечатани визитни картички, на които пише „Без коментар“ и идва в съда с костюми, които не са гладени, откакто Елвис е бил в начално училище. Може би се подстригва при смяната на сезоните. Вратовръзките му висят стегнати наполовина като разхлабена примка около врата му. Обувките му никога не са виждали четката на ваксаджия.
    Той е един сомнамбул, крачещ из заседателната зала, сякаш е изпуснал някаква мисъл на пода и не може да я намери. После изведнъж подскача като човече на пружинка и реве от стола си като избухнал вулкан. След това се преражда в чаровник — усмихнат, успокоява, покровителства преди изведнъж да се превърне в отровна змия, която нанася удар в югуларнага вена на нищо неподозиращия свидетел. Понякога се усмихва, понякога изглежда загрижен, понякога е отегчен. Но тези сиви очи никога не се променят. Ако погледнете в тези очи, все едно, че неочаквано виждате смъртта. Той е безмилостният палач, унищожава съперниците си така небрежно, сякаш си топи поничките в кафето на ъгъла.
    Мартин Вейл на трийсет и две — правното непослушно дете на предстоящото десетилетие. В ръцете му законите са като топките за жонгльора.
    Джо Пинеро, познат на приятелите и враговете си като „Тъмните очила“, понеже носи слънчевите си очила навсякъде и вероятно спи с тях — е един гангстер, уличен боец, чието досие включва осъждане за физическо насилие, опит за убийство и непредумишлено убийство. Първия път получава от две до пет за употреба на срязана бейзболна бухалка срещу продавач на обувки, който дължал 400 долара на един, който събирал облозите. Излиза на свобода след девет месеца. Втория път той застрелва отблизо друг хулиган при спор за територия, едно гангстерско убийство, сведено до непредумишлено убийство, понеже доказателствата на обвинението са слаби. Излиза след шест месеца. Преди година и половина Пинеро и други трима гангстери се нападат на една многолюдна улица в града със стрелба, наподобяваща Втората световна война. Когато димът се разсейва, двама са мъртви, а Пинеро е продупчен от три куршума. Свидетелите изчезват, никой не може да разбере кой на кого какво е направил и Пинеро признава вина за по-малко престъпление, за да бъде обвинен само в непредумишлено убийство и отново да се измъкне. Не е необходимо да се казва, че той не е обичана личност в кръговете за строгото прилагане на закона.
    Прекъсваме разказа до навечерието на миналата Нова година. Пинеро се връща вкъщи от някакво парти. Двама полицаи се случват зад него, единият е окръжен полицай, а другият федерален, който не е бил на смяна, просто излязъл за през нощта със своя приятел който се оказва, че е негов брат. Окръжният полицай разпознава Пинеро и те го спират край пътя и решават да се скарат с него: карат го да върви по права линия, да си пипне носа с пръст теста за трезвеност. Това, което те не осъзнават, е, че са преминали границата и са навлезли в града. Идва и един градски полицай и се присъединява към компанията. Те претърсват колата и намират един зареден револвер в багажника. Пинеро започва да реве за правата си, за това, че окръжни и федерални полицаи го спират в града, едното води до другото и в следващия момент тримата полицаи започват да бият Пинеро, сякаш е най-големият тъпан в училищния духов оркестър.
    Той свършва в болницата с две счупени ребра, разбита скула, мозъчно сътресение, множество контузии и натъртвания и обвинения в пиянство, съпротива при арест и укрито оръжие. После дяволът се намества. Оказва се, че Пинеро показал 0,6 на алкохолния регистратор. Според закона той е бил трезвен. Ширеха се слухове — най-разпространеният беше, че властите трескаво търсят спасителен брод по реката.
    Намесва се Мартин Вейл с граждански иск за 25 милиона. Той влиза в правен спор с щата, окръга и града. Това поражда доста самоуверени усмивки в клуба на адвокатите, където завистта се разпространява като чума. Залаганията са около хиляда към едно, че най-накрая Вейл е захапал прекалено голям залък.
    Но в следващите десет месеца Вейл разчленява на парчета града, окръга и щата. Той насъсква щатските и окръжните ченгета срещу градските полицаи. Вътрешните борби стават толкова ожесточени, че се заплашват един друг със съд. Вейл скръства ръце и почва да си реже ноктите — преди да свърши, той се съгласява да оттегли обвиненията си срещу окръга и щата, призовава двамата полицаи и те се нахвърлят върху градския си побратим като двойка разярени бикове.
    Преди да се стигне до съд, залаганията вече са изравнени — със значителна сума на страната на Вейл.
    Сега Вейл съзерцава мигащите светлини на общинското коледно дърво, клиентът му е хладен като наливна бира в замразена чаша, окръжният прокурор, поел защитата, е на колене в мъжката тоалетна, а седем мъже и пет жени се намират в стаята на съдебните заседатели и се опитват да разберат кой на кого какво е направил и колко ще струва всичко това.
    Съдебните заседатели заседават вече от два часа, когато аз преброждам залата и се облягам на перваза до Вейл. Той е свалил жълтата си вратовръзка и я е пъхнал в горния джоб на костюма си от туид, който изглежда така, сякаш е спал с него цяла седмица. Има голяма нужда да се обръсне. В началото на процеса съдията Хари Шоут, един фанатичен консерватор, известен в правните среди като Палача Хари, в сравнение с който хунският вожд Атила би изглеждал като социален реформатор, смъмри Вейл за начина му на обличане.
    — С цялото ми дължимо уважение, Ваше благородие — отговори Вейл, аз съм дошъл тук, за да се занимавам с право, а не да позирам за корицата на „Джентълменс ку-ортърли“.
    Това определя атмосферата на процеса, по време на който Вейл два пъти е глобен по 1000 долара за обида. Единствената причина да не прекара около десет дни в местния затвор е страхът, че няма да бъде приключен процесът. Никой не иска отново да премине през тази кланица.
    — И така, какво мислиш? — питам Вейл.
    — Мисля, че мигащи светлини на коледно дърво са образец на лош вкус казва той, гледайки надолу към едно дърво пред съда, което изглежда като червено-зелен светофар. Изглежда като проклета неонова табелка.
    — Колко време мислиш, че ще отсъстват?
    — Докато решат колко пари да получим.
    — Мислиш, че е толкова просто?
    — Да! Той запалва нова цигара „Вентидж“ и пуска старата в чашата, където угасва с цвърчене.
    — Кога реши, че работата е вързана в кърпа?
    — В деня, в който приех делото отговаря Вейл.
    Самоувереността и този поглед, това ги сковава. На Вейл никога не му минава през ум, че може да загуби, а само колко голяма ще бъде печалбата.
    Съдът заседава вече два часа и четирийсет минути. Присъдата: 7,6 милиона долара за бившия гангстер изведнъж прави Джо Пинеро милионер. Съдебната зала полудява. Силвърмън отново тръгва към мъжката тоалетна. А Мартин Вейл току-що е спечелил за себе си цели 2.5 милиона долара.
    Съдията гледа заплашително от високо.
    — Може би казва той на Вейл сега ще можеш да си позволиш нов костюм, адвокате.
    Мартин Вейл се усмихва нагоре към съдията.
    — Това е една възможност.
    Два дни по-късно градските власти обжалват.
    И сензацията продължава.
    Това обещава да бъде една забавна година.

    Вейл потрепери от студения вятър, циркулиращ в електрическия вагон, и се сви по-дълбоко в палтото си от овча кожа, докато четеше за втори път статията в „Сити мегазин“. Не е лошо, помисли си той. Хич не е лошо. Снимката беше хубава. На нея се виждаше един млад мъж със суров поглед и самонадеяна усмивка, облегнат на съдийската скамейка, с ръце в джобовете на панталоните, една връзка документи, пъхната в джоба на сакото му, гледаш към фотоапарата. Надписът беше убийствен: „Мартин Вейл: прокурорите се молят да не ги изяде на закуска.“
    Вейл се засмя. Дължеше на Конърмън едно пиене и вечеря за това. Пусна списанието в чантата си, когато електричката спря в края на обратния завой, и се втурна навън от вагона, обръщайки нагоре яката си срещу мокрия сняг, който силният вятър навяваше откъм езерото през четири улици. Вейл мразеше това време на годината. Влажният северен вятър духаше надолу през езерото и режеше равния град в средните щати като с бръснач, проникваше през дебелото палто на Вейл и заледяваше лицето му. Той почти притича двете улички и взе широките стъпала от гранит по две наведнъж. Вътре изтърси влагата от яката си и запали цигара. В отсрещния край на широкото фоайе от мрамор и месинг Боби, продавачът на вестници, размаха един екземпляр на списанието към него.
    — Мистър В — извика той. — Убийствено е.
    Вейл закрачи през фоайето, взе списанието, избра едно пакетче белени фъстъци и пусна петачка в ръката на Боби.
    — Задръж рестото — каза той и забърза.
    — Господ да те поживи — извика Боби след него.
    Вейл се изкачи до втория етаж, избягвайки претъпканите асансьори. Беше девет и пет. Щеше да закъснее с пет минути. Модно. На Вейл му отне един час тази сутрин мислено да се подготви за тази среща. Валери Мейн, която е била секретарка на едно поколение градски адвокати, го изгледа, когато влезе в офиса.
    — Закъснял си — отсече тя.
    — Заради времето — каза той и се усмихна, като свали палтото си и го хвърли върху един стол. Беше облечен в скиорски пуловер, без риза, панталони от рипсено кадифе и груби обувки с дебели подметки.
    — Лошо ти се пише — каза тя неразбираемо, когато той влезе във вътрешната канцелария.

4.

    Играчите изненадаха Вейл. Стаята бъкаше от старомодни политици — на силата — вместо схватливите, интелигентни к преуспяващи младоци, които горят от желание да сключат някоя сделка. Това го обърка за минута. Тук беше градският прокурор Арнолд Фледерман, който работеше, откакто кравата на мисис Олеъри ритнала газената лампа, което причинило градския пожар; Отис Бърнсайд, градският съветник, майсторът кукловод, който дърпаше конците на административния градски район; и Джони Мелоуей, отмъстителният бивш агент на ФБР, сега полицейски комисар, който знаеше само уязвимите точки, които трябва да натисне, за да спре притока на кръв към мозъка.
    А ето го и Рой Шонеси.
    „Господи, какво, по дяволите, става тук?“ — чудеше се Вейл.
    Те всички погледнаха с презрение облеклото му. Голямата канцелария беше облицована с махагон и месинг, обзаведена с масивни мебели и скъпи принадлежности. Стаята беше потискащо топла. Един-единствен стол с твърда облегалка стоеше пред бюрото, което доминираше в стаята. В полукръг зад него бяха Бърнсайд, Фледерман и Мелоуей. Рой Шонеси седеше отделно.
    Всичко, което им трябва, за да извършат полицейски разпит, е един прожектор над стола, помисли си Вейл.
    — Добро утро, мистър Вейл — провлечено каза Фледерман, като кимна към стола.
    Той остави погледа си да се рее из стаята, като се спираше за момент върху всеки един, преди да седне. Не каза нищо.
    — Всички сме тук, за да ти помогнем да се откачиш от въдицата — започна Мелоуей. Той беше слаб, бледен мъж, който все още се обличаше със скучната сивота на ФБР. — Стъпил си на много тънък лед, момко.
    — Няма съдия в този град, който не би искал да играе хоро върху проклетия ти гроб — подпомогна го Фледерман. Той се наведе и остави слюнката от сдъвкан тютюн да падне в позлатения плювалник до стола му.
    Вейл само се усмихна с кривата си ирландска усмивка.
    — Имаш проблем голям колкото езерото Мичиган тук — опита Бърнсайд и очите му блеснаха за момент изпод покритите с брадавици клепачи. — Ние просто искаме да те улесним. Ти имаш добра репутация тук наоколо. Не я разваляй.
    Всички се интересуваха от неговото благосъстояние. Вейл отново не каза нищо.
    Шонеси, един ветеран от държавното адвокатско бюро, също не каза нищо. Той се клатеше бавно в огромен кожен стол — тежък мъж, чиято масивна фигура беше облечена в костюм с елек от хиляда и петстотин долара, украсен с кърпичка от цветна коприна в горното джобче. Имаше пълно лице и холерични устни, извити презрително в нещо, което незнаещите биха сбъркали с усмивка. Качулатите му очи бяха остри и убийствени, а масивните му пръсти бяха сключени и прегънати върху гърдите му, като палците му незабележимо се търкаха. Той беше слушател, този Шонеси, а също и върховният жрец на щата, който само с едно кимване можеше да докара епидемия и чума върху всеки, който заплашва да развълнува политическите морета на щатския законодателен орган. Вейл се беше срещнал с него само веднъж преди десет години. Познаваше Шонеси като изкусен политик, който беше издържал трийсет години на бурите и на четири правителства. Губернаторите се страхуваха от него и кандидатите за президент търсеха съветите му. В сравнение с него другите трима бяха железопътни работници.
    „Какво, но дяволите, нрави той тук?“
    Вейл претегли възможностите. Той закова погледа си в Шонеси, пренебрегвайки Фледерман, който продължаваше да говори, като пускаше заплахи, празни приказки и груби обиди като овчи курешки, докато Бърнсайд и Мелоуей от време на време се намесваха с прикрити заплахи. Сняг се разбиваше върху прозореца. Радиаторът леко съскаше в ъгъла. Нито един от двамата не отстъпваше в борбата с погледи.
    — Разбираш какво искам да кажа? — приключи Фледерман.
    Шонеси пръв се отказа от борбата с поглед. Той погледна към Фледерман и Вейл последва неговия пример.
    — Не — каза Вейл.
    — Не? — каза Фледерман.
    — Какво искаш да кажеш с това не? — попита Бърнсайд.
    — Не, не разбирам какво искаш да кажеш — отговори Вейл.
    — Господи — каза Фледерман и този път се изплю в плювалника. — Не си толкова тъп.
    — Той не те слушаше — каза Шонеси с дрезгав глас толкова тихо, че едва се чу в стаята.
    — Какво искаш да кажеш? — заекна Фледерман. — Защо, по дяволите, говоря, за да си слушам гласа?
    — Сигурно — каза Шонеси. Той се обърна към Вейл.
    — Какво мислиш?
    — Мислех първо да чуя тяхното предложение — кротко каза Вейл, отделяйки Шонеси от групата. Той приемаше риска, че Шонеси е дошъл на срещата, без да предложи някаква позиция. Шонеси слушателят!
    Шонеси се засмя. Не беше кой знае какъв смях, но все пак смях.
    — Добре сте се научили, мистър Вейл. — Благодаря.
    — Научил? Какво е научил? — каза Фледерман.
    Шонеси погледна към Вейл.
    — Играете шах, нали?
    Вейл кимна.
    — Играех. Вече не толкова, прекалено съм зает.
    — Старото правило — каза Шонеси на Фледерман. — Този, който мести пръв, губи.
    Фледерман изглеждаше объркан. Той местеше погледа си между Шонеси и Вейл, после се обърна към Бърнсайд.
    — По дяволите, кажи нещо. Отис!
    — Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „предложение“? — каза Бърнсайд на Вейл. Лицето му почервеня, а гласът му се извиси почти до крясък. — Ние не предлагаме, ние нареждаме.
    Шонеси махна една въображаема прашинка прах от панталоните си.
    — Успокой се, Отис — меко каза той.
    — Добре, Господи!
    — Той да не си мисли, че сме дошли тук да правим компромиси? — каза комисарят Мелоуей.
    — Не компромиси — каза Вейл. — Да се споразумеем. При компромиса всички губят. При споразумението всички печелят.
    Шонеси се засмя отново.
    — Какво е толкова смешно, Рой? — понита Бърнсайд.
    — Образованието.
    — Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?
    Шонеси го изгледа няколко секунди, после каза:
    — Чу ли какво каза?
    — За кое?
    — За споразумението и компромиса. — Той се обърна отново към Вейл. — Защо не им обясните, мистър Вейл?
    Вейл кимна.
    — Ако си мислите, че участвате в компромис, вие приемате, че ще жертвате нещо. Ако си мислите, че участвате в споразумение, вие решавате какво искате и за кое не ви пука. В този случай вие получавате това, което искате, и жертвате това, което е без значение. Спестява празните приказки.
    Очите на Мелоуей се присвиха.
    — Да предположим, че просто ти казваме какво ще се случи? — каза той рязко.
    — Мисля, че това ще е грешка — отвърна Вейл.
    — О, така ли мислиш? — каза Мелоуей.
    — Да, така мисля.
    — И защо мислиш така? — попита Фледерман, местейки тютюна за дъвчене от едната буза в другата.
    Шонеси отговори на въпроса.
    — Понеже ще свършите в съда, Арнолд. И мистър Вейл знае, че никой не иска това.
    — Е… — Бърнсайд се колебаеше. — Все пак, на чия страна си, Рой?
    — Просто слушам, Отис, просто слушам — отговори Шонеси. Той погледна през стаята към Вейл и каза: — Аз наистина дойдох да размисля върху този случай, след като щатът е замесен. Ще ви бъда благодарен, мистър Вейл, ако анализирате ситуацията така, както я виждате. Мисля, че тук вече беше направен първият ход.
    Вейл стана. Той винаги говореше по-добре на крака, като си представяше, че се обръща към съда. Отвори пликчето с фъстъци и предложи на всички, но получи само свирепи погледи. Изяде два, запали цигара, отиде до отдалечения край на стаята и се облегна на стената.
    — Този процес струва на данъкоплатците около… седем хиляди долара дотук, прав ли съм? — Никой не отговори. — Обжалването ще струва още седем, може и повече. Хората в града малко ще се раздразнят от това…
    — Ти си мислиш, че държиш всички в този град в малкото си джобче — провикна се Фледерман.
    — Без значение. Вие ще ги ударите по джоба, ако се върнете към случая. Вече изгорихте Силвърмън, така че също ще ви е необходим нов адвокат.
    — Ще си премеря силите с теб — каза Фледерман.
    — Защо? От гордост? Вие дори нямате добро основание за обжалването. Ако ви отхвърлят, ще изглеждате глупаво пред данъкоплатците. Ако започнете нов процес, това е рисковано.
    — Трябва да ти ударя един хубав бой — каза Фледерман.
    — Спокойно, Арнолд — каза Шонеси. — Послушай човека. Губите си времето, като влизате в глупави пререкания с него.
    — Защо така?
    — Понеже не му пука, така ли е, мистър Вейл?
    Вейл се усмихна. Мъдър стар бухал.
    — Да, сър — каза той.
    — Нищо не разбирам — каза Бърнсайд на Шонеси. — Можем да отровим живота на това копеленце и ти го знаеш.
    — Не съм толкова сигурен — каза Шонеси.
    — Аз съм — каза Мелоуей. — Ние ще пипнем Пинеро за укриване на оръжие. Това е углавно престъпление и той вече е лежал три пъти. Ще получи двайсет години или до живот. Когато дойде време да излезе, ще бъде прекалено стар да се радва на това, което ще получи след обжалването.
    Той се облегна назад в стола си и се усмихна. Шонеси повдигна вежди и погледна назад към Вейл.
    — Окей — каза Вейл, като си загаси цигарата. — Ще се видим в съда.
    Усмивката изчезна от лицето на Мелоуей. Фледерман се наведе напред и загледа Вейл.
    Шонеси погледна надолу към пода.
    — Кажи им — каза той.
    — Няма да има дело за укрито оръжие.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Това е бил незаконен арест. Моят клиент не е бил пиян, затова претърсването е било нарушение на правата му. Съдът вече установи, че той не е предизвикал на падението на служителите. Дори ако спечелите намалена присъда, да кажем наполовина, един нов съд няма да промени делото. Ще свършите, като дължите на Пинеро четири милиона, ще ви струва още седемстотин хиляди да изминете отново процеса и всичко ще приключи с много разгневени граждани. Това е погрешен ход, мистър Мелоуей.
    В стаята настъпи мъртва тишина. Шонеси се облегна назад в стола си и отново силете пръсти на гърдите си.
    — Имаш ли някакво предложение? — попита той.
    — Да, сър.
    — Нека го чуем.
    — Оттеглете обжалването. Делото с пистолета е загубена работа. За благото на общината ние ще приемем една намалена присъда за милион и шестстотин хиляди. Градската община ще плати половината, окръгът и щатът ще платят по четиристотин хиляди. Всички ще се усмихнем мило и Пинеро ще се съгласи да напусне града завинаги. Той и без това иска да се премести в Калифорния.
    — Проклет да бъда — каза Фледерман и изплю остатъка от тютюна си в месинговата урни в краката си. Мелоуей и Бърнсайд гледаха Вейл с отворена уста. Шонеси продължаваше да търка палците си един в друг.
    — Защо не си помислите? — каза Вейл. — Пак ще се обърнете към мен.
    — О, защо да не го уредим сега — меко предложи Шонеси. — Преди някой да има възможност да оплеска всичко. Сега бих си взел един фъстък, синко.
    След като Вейл напусна, Арнолд Фледерман стана и с пламнало лице удари по бюрото с ръка.
    — Този арогантен малък никаквец — рязко каза той. — Каква беше цялата тази безсмислица относно този, който мести пръв и губенето, и компромиса, и споразумението? За какво, по дяволите, говореше той?
    — Той ме цитираше — каза Шонеси с кисела усмивка. — Една лекция, която изнесох преди десетина години, когато е бил студент по право.
    — Шегуваш се — каза Фледерман.
    Шонеси не отговори. Той взе телефона, завъртя един номер и почака да му отговорят.
    — Аз съм Рой Шонеси, за съдията… Е, кажете му да прекъсне за малко, необходимо ми е да говоря с него веднага. Ще чакам на телефона. — Той забарабани с върха на пръстите си по бюрото.
    — За какво става въпрос? — понита Бърнсайд.
    — Време е за разплащане — каза Шонеси. — Мистър Вейл ще получи един урок по политика… Здравей, Хари. Окей, той се споразумя с нас за милион и шестстотин… Не, нямаше никакъв спор, той можеше да поиска и повече… Виж, той е едно умно момче, Хари, само му трябва малко смирение. Това изцяло е твоя работа.
    Удари му един шут.

5.

    При Хиджън Пеперудата,
    10:30 ч сутринта

    По-голямата част от тълпата, идваща на закуска по това време, вече се беше разпръснала. Пред кръглия бар Бърт Шефлин, който отдавна беше удавил кариерата си на голям певец в ръжено уиски, пиеше първата си чаша за деня, като вдигаше чашата с две ръце към треперещите си устни. Барманът Пинс, един бивш професионален борец с бебешко лице, ако борците са изобщо професионалисти, кимна, когато Вейл мина край него на път към задната част.
    Двама помощник-адвокати, по ризи, играеха билярд осмица на една-единствена маса до бара. Единият от тях коленичи, визира удара си, стана, внимателно се прицели и хвърли двете топки, когато Вейл мина покрай него.
    — Закъснял си! — извика през рамо Хиджън Пеперудата, докато стържеше грила с една шпатула. Тя беше може би най-добрата готвачка в щата, въпреки че със своите 250 фунта определено не беше пеперуда, Тед и Фейна лъскаха масите в ресторантската част.
    — Обичайното — извика й в отговор Вейл.
    — Сега чистя грила.
    — Е, и?
    — Господи — каза тя, — ти си мислиш, че притежаваш това проклето заведение.
    Всъщност Вейл наистина притежаваше една малка част от бара и грила заедно с дузина други адвокати, съдии, ченгета и журналисти, които се бяха включили да-го купят, когато един алчен предприемач се беше опитал да окаже икономически натиск върху Пеперуда-та преди около година. Вейл взе чашата си измежду две дузини други закачени в ъгъла и си наля кафе, после отиде в голямото кръгло сепаре в задната част.
    Съдията седеше на обикновеното си място в сепарето, резервирано за постоянните клиенти. Половин дузина вестници бяха разпилени на масата, както и два броя „Сити мегазин“, едното все още отворено на статията за Вейл. Той отпиваше от кафето си и внимателно преглеждаше сутрешния вестник през пенснето си, което държеше с една ръка, докато с другата държеше вестника. Кифла с боровинки лежеше забравена пред него, а една бучка масло се топеше на ножа, който лежеше върху чинията. Вейл съблече палтото си и го хвърли на един стол, който стоеше срещу стария опитен политик от шайката на Хиджън.
    — Закъсня — каза съдията, без да го погледне. — И виждам, че сега си увековечен в мастило. — Той кимна към статията.
    Вейл игнорира саркастичния комплимент и постави четири сребърни долара на масата в плътна редица. Съдията погледна покрай вестника към тях, довърши статията, после внимателно постави вестника на една страна.
    — Четирима бяха, а?
    Вейл кимна.
    — Четирима срещу един. Трудно мога да нарека това приемливо равенство.
    — Уреди се.
    Съдията се облегна назад в стола си и сложи очилата си в джоба на сакото. Джек Спелдинг беше висок сух мъж, с хлътнали бузи, хубавото му лице носеше белезите на четирийсет и пет годишните битки в съдебната зала. Кичурите кафява и бяла коса бяха внимателно сресани назад от алпийското чело; подвижните светлосини очи бяха нащрек за всякакво предизвикателство. Той беше, както винаги, облечен до съвършенство в костюм от туид, с вратовръзка на червени и сини райета и светлосиня риза. Свеж червен карамфил, откъснат от близкия парк, внимателно беше поставен на ревера му.
    Спелдинг беше рядко забележителен човек, който бе слязъл от съдийската скамейка разочарован от съдилищата, опозорени от двайсетгодишни милионери — търговци на наркотици, тиинейджъри, специалисти по кражбите и адвокати, които изпълняваха всекидневната си молитва със страстта на проститутките от Дивижън стрийт. Сега той беше заобиколен всяка сутрин от шепа многообещаващи млади адвокати, които репетираха своите дела пред него, като се позоваваха на правото, опитваха различно поведение и предизвикваха неговата проницателност с трикове и измами. Разбира се, той винаги ги хващаше, въпреки че понякога ги оставяше да минат, според теорията, че едно хубаво напердашване в съда понякога е по-поучително от мъдрия съвет.
    Мартин Вейл представляваше голямата му гордост. Това беше синът, който той никога не беше имал. Протежето, което беше надминало учителя. И той приемаше арогантността и самонадеяността на младия мъж като недостатъци на един ум, толкова съсредоточен и дисциплиниран, че загубата на едно съдебно дело беше просто непонятна за него.
    Съдията присви очи и погледна четирите големи сребърни монети.
    — Четирима срещу един — размишляваше той. — Ще трябва да направя заключението, че те са хвърлили тежката си артилерия срещу теб, като според логиката изключвам преговорите, което пък изключва младите интелигенти. Трябва да е било силова игра.
    — Дотук добре.
    — Града, окръга и щата?
    — Признавам ти и това също. Но повече никакво указание.
    Съдията погледна косо към тавана няколко минути, после каза:
    — Двама от градската община, след като искът е към тях и по един от окръга и щата. И така… аз стигам до градския прокурор Фледерман, това основно е негов проблем.
    Вейл плъзна единия от доларите през масата и съдията го хвана, като го плесна с ръка.
    — Отис, той е градският отговорник.
    Вейл плъзна втори долар към него.
    Съдията погледна изпитателно Вейл, който прие най-безучастното си изражение.
    — От страна на окръга… предполагам, бих казал, най-подлият човек, когото имат. Това трябва да е бил Джони Мелоуей.
    — Великолепно — каза Вейл, като плъзна към него още една доларова монета. — Остава още една.
    — Сега, кого биха изпратили срещу теб от щата? Може би някого от губернаторския персонал? Или от държавното адвокатско бюро… или пък чак от парламента. Вероятно някой ласкател, един от тези мазни копелета, за да балансира Фледерман, Бърнсайд и Мелоуей, след като те са като парни валяци. Ъхъ… ъхъ. И кой е най-мазният в тайфата? — Той се изкикоти. — Трябва да е бил самият мистър Хитрец. Уудроу П. Карлисл.
    Вейл се усмихна и бавно поклати глава. Съдията изглеждаше изненадан.
    — Е, да пукна, ако знам — каза той и плъзна обратно единия долар на Вейл.
    — Окей, предавам се, сър. Кой е бил мистериозният човек от щата?
    — Рой Шонеси.
    Спелдинг очевидно беше шокиран.
    — Шегуваш се!
    — В никакъв случай. — Тед му донесе обичайната закуска — две пресни яйца на очи върху препечен бял хляб, домашно пържено месо и наденица. Вейл се нахвърли върху яденето лакомо, като не спираше да говори. — Сега тук е неочакваното развитие — той играеше моята игра.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Моето предложение беше милион и шестстотин и Пинеро да напусне щата завинаги. Шонеси им каза да го приемат без никакъв спор. Цялата работа не продължи и трийсет минути.
    — И те легнаха по гръб, просто така?
    — Просто така. Дори не им предложих различни възможности. Не се наложи да сложа и една карта на масата.
    — Струва ми се, че може да си имаш малко проблеми с твоя клиент. Как ще се почувства той, когато му кажеш, че просто трябва да преглътне загубата на шест и половина милиона долара?
    — Той ще вземе милион и сто. Аз ще взема петстотин хиляди.
    — Как ще му обясниш това? Пинеро има хиенски скрупули. Припомням ти, че той е вкарал в гроба поне четирима души… доколкото знаем.
    — Ще го уплаша до смърт — каза Вейл.
    — Ха! С какво?
    — С от десет до доживот в щатския затвор.
    Съдията помисли малко и кимна.
    — Добре, това е хубав коз като заплаха.
    — По дяволите, Пинеро никога не е виждал един милион долара, той едва може да брои до десет. Ако изобщо има късмет ще свърши под някой мост някъде, преди да се подреди. Само се надявам какъвто е луд да не си пръсне черепа, преди да вземем чека.
    Съдията се върна към сутрешната среща.
    — Отново на предишната тема — каза той. — Очевидно има нещо не наред тук, приятелю мой.
    — Хей, та това е много разумна сделка. Градската община вероятно ще събере осемстотин хиляди и щатът, и окръгът ще бутнат по четири хиляди. Никой няма да бъде ощетен прекалено много и цялата работа ще се забрави.
    — Да, но това не е било съдебен процес, Мартин, момчето ми, това е било политика, а в политиката никога няма логика. Какъв е дневният им ред? Какво преследват?
    — Мисля, че проявяваш малко параноя.
    — О, да, безусловно. Съгласен съм, че това е била разумна сделка за тях, но да се съгласят без бой? Мирише ми, че нещо не е наред тук. И ти казваш, че Рой е бил на твоя страна?
    — Той просто им каза да приемат. Направете сделката, каза им той.
    — Тогава ти му дължиш услуга, Марти. Тази игра се играе по този начин. Той ще ти поиска услуга.
    — О, хайде. Освен това, какво мога да направя аз за Рой Шонеси?
    — О — каза съдията. — Сигурен съм, че има нещо наум. Когато дойде време да се отплатиш, ще разбереш. И няма да има никакво разискване. Така става, това е стилът на Шонеси.
    Мартин Вейл се върна към закуската си и яде мълчаливо около минута-две. После съдията почука но масата с пръста си.
    — Ето, че пристига още един проблем, адвокате.
    Вейл погледна към входа. Джон Пинеро току-що беше влязъл в заведението на Пеперудата. Пинеро, който беше познат в някои среди също като „Хей-хей“ заради свойствена говорна особеност, беше една грамада от тикове. Той щракаше с пръсти, когато говореше, сякаш сам се окуражаваше да продължи нататък. И повдигаше дясното си рамо, като че ли прогонваше някоя муха. Премина през салона много бързо. Пинеро винаги вървеше много бързо.
    — Хей-хей, адвокате — каза той, като щракаше с пръсти, — проведохме ли тази проклета среща? Как сме, дяволите да го вземат?
    Той се мушна в сепарето до съдията.
    — Проведохме срещата, Джои, и се справихме добре — каза Вейл, като си избърса устата и хвърли салфетката до чинията си.
    — Хей-хей, как, по дяволите, ще свърши всичко? Колко, мамка им, ще ни оберат, мамка им? Половин милион? А може би един проклет милион? — Той стигаше до паника с приказките си.
    — Ти ще вземеш милион и сто и ще трябва да напуснеш щата в деня, когато вземем чека.
    — Хей-хей, какво! Какво, по дяволите, ми разправяш, адвокате? Трябва ли, мамка им, да вярвам на тези си две уши, мамка им? Ти, мамка им, си отстъпил всичките тези мангизи?
    — Няма да има никакво обжалване, никакъв проблем, просто ще вземеш парите и ще бягаш.
    — Хей-хей, мамка му, човече — сърдито се завайка той, като щракаше с пръсти и вдигаше рамо, докато говореше. — Ти ми казваш, мамка му, че трябва да се простя с ъ… ъ… колкото там проклети милиона долара остават още, мамка му? Това ли, по дяволите, ми казваш?
    — Казвам ти, че ще си тръгнеш с милион и сто, Джои. Радвай се на късмета си.
    Пинеро удари с ръка по масата и разля кафето на Вейл.
    — Хей-хей, да се радвам на късмета си, глупости. Това е твоята проклета измишльотина, адвокате; та те скачаха върху моята проклета глава, знаеш. Аз бях целият в синини, мамка им, а ти ще си занесеш вкъщи половин милион проклети гущери, и аз, мамка им, трябва да бъда благодарен, хей?
    Вейл изведнъж стана. Той бавно мина покрай сепарето, напълни си чашата с кафе и се върна. Застана над Джои Пинеро и го погледна с най-суровия си поглед — този, който пазеше за случаите, когато трябваше да каже на някой свидетел, че почти е загубил. Убийственият поглед, който пазеше за вещите свидетели. Пинеро погледна към него озадачено. Нещо ставаше, но той не знаеше точно какво. Той само знаеше, че Вейл изведнъж беше направил пари от него. Вейл тихо каза:
    — Да обърнем плочата и от другата страна, Джои. Без мен щеше да влезеш в щатския затвор за десет години. Щеше да броиш петцентови монети с надежда да ти стигнат за цигари.
    — Хей-хей, има и други мръсни адвокати, знаеш, други мръсни адвокати. Трябва ли, по дяволите, да приема това? Не мога ли, мамка му, да кажа на този боклук, градския прокурор, тази няма да я бъде, хей, ще се видим в проклетото съдилище?
    — Не!
    — Хей-хей, не? Не! Просто така? Проклето не!
    — Хей-хей, глупости. Сделката е приключена. Сега, взимаш си твоя милион и сто и тръгваш за Калифорния. Няма да го направиш? Те така ще ти отровят живота, че ще мечтаеш да си в щата Рок Айлънд. По дяволите, хей.
    — Хей-хей, глупости, глупости от моя собствен адвокат, от мен се очаква дори да потанцувам тук, мамка му. Какво, по дяволите, ще кажеш за това, господин съдия?
    — Аз съм се пенсионирал.
    — Джои, преди да получиш истеричен припадък, послушай ме. Ако се върнем за обжалване, щатът, окръгът и градската община така ще те притиснат, че ще им просветне. Чака те наказание за углавно престъпление заради пистолета, една намалена присъда от съда, който ще обжалва делото, и мръсният град като капак. Разбираш ли, какво ти казвам? Сега ще получим един чек за милион и шестстотин хиляди долара. Аз ще взема половин милион за моята работа, а ти се измъкваш от щата с останалото и теглим чертата. Знаеш ли изобщо колко нули има в един милион долара?
    — Нули? — Пинеро се взря в него и се замисли, като повдигна рамо няколко пъти. — Хей-хей, какво, по дяволите, ме интересува това? — каза той отбранително, после изведнъж започна да се смее. — Един проклет милион — каза той. — Това е повече майки и пищови, отколкото мога да преброя, хей. По дяволите, решил съм да се приспособя там, адвокате, окей? Окей?
    — Окей, Джон.
    Той се усмихна на съдията.
    — Хей-хей, срахотно добър адвокат, нали. Ваше благородие?
    — О, да — каза съдията. — Чудесен мръсен адвокат.
    — Хей-хей. Проклетият Лос Анджелис, а? Проклетият му град, може би дори ще ме снимат в някой проклет филм, нали така? Може би, мамка му, ще си купя някое проклето кино.
    Той рязко си повдигна рамото няколко пъти, наведе се назад, придаде си важност, щракна с пръсти, после се наведе към Вейл и каза много поверително:
    — Хей-хей, адвокате, колко проклети нули има в един милион долара?

6.

    Снегът беше преминал в студен ситен дъжд. Наполовина с тичане, наполовина с пързаляне Вейл превзе двете пресечки от влака до двуетажната дървена къща, която притежаваше. Къщата се намираше в близката северна част, на десет минути от центъра на града с влакчето, един идеален район за Вейл, който не обичаше да кара и изобщо не си купи друга кола, след като предишната беше открадната преди две години. Предприемачи бяха разработили района, реставрирайки двуетажните дървени къщи с модерния разкош от началото на века. Това беше приятен, голям четвъртит район, обхващащ осем преки — тих и непретенциозен, населен предимно с колежански учители, музиканти, млади професионалисти по идващата и отиващата си естетика. От уважение към историческото минало на мястото Вейл не беше закачил отвън своята фирма. На месинговата табелка на предната врата просто пишеше: МИСТЪР ВЕЙЛ, АДВОКАТ.
    Плъзгащи се стъклени врати отделяха кабинета вляво от входа и дневната отдясно от огромния вестибюл, който сега беше поле на действие за Наоми Чанс, секретарка, администратор, организатор, следовател и амбициозен помощник-адвокат във владението на Вейл. Кабинетът беше станал кантората на Вейл — една голяма несиметрична стая с ниши и вградени шкафове за книги и открита камина. Тя беше доминирана от огромна, тежка, дъбова маса, която Вейл използваше като бюро. Десет или дванайсет купчини с писма, папки с дела и книги бяха си присвоили голяма част и бяха ограничили центъра на масата като работно място за адвоката. Неговият кожен стол с висока облегалка беше на колела, така че можеше да се завърти из стаята към лавиците с книги или шкафовете с папки, когато беше необходимо. Имаше една стара, черна кожена кушетка пред камината за по-интимен разговор с клиентите.
    Дневната беше станала чакалня, а вторият етаж — негов личен апартамент, чийто четири спални, всяка със собствена баня, бяха намалени на три, след като беше превърнал по-голямата във всекидневна. Така че той можеше да настани двама гости, ако беше необходимо, въпреки че рядко имаше гости. В редки случаи той или някой приятел готвеха в кухнята в съседство с кантората му.
    — Закъснял си — каза Наоми, когато адвокатът влезе, като тропаше с крака и разтърсваше рамене да прогони студа. Той свали палтото си и го хвърли над закачалката за шапки до вратата.
    — Да, да, да — каза той, вървейки към кантората. — Откога е кафето?
    — От половин час.
    — Добре. — Той отиде до старомодния самовар, побиращ десет галона, който беше взел като частично заплащане за това, че се беше занимавал с фалита на един ресторант, наля си чаша кафе и се загледа в Наоми, която стоеше на прага на кабинета с един пакет в ръка. Тя беше висока, изправена жена с цвят на млечен шоколад, с почти египетска външност, високи скули и широки кафяви очи. Черната й коса беше сплетена в гъсти плитки, всяка накрая с разноцветно африканско мънисто. Едно разкошно създание, което на четирийсет имаше мъдростта на шейсетгодишна и тяло на двайсетгодишна. Почти нямаше нещо, за което човек да критикува Наоми Чанс.
    — Това пристигна за теб преди около час — каза тя. — Умирах от желание да го отворя.
    — Тогава отвори го. По дяволите, недей да спазваш формалностите. От кого е?
    Тя издърпа пристегнатия плик от пакета, извади бележката и прочете на глас:
    „Благодаря за помощта. Надявам се статията да ви Залегне. Конърмън.“
    Вътре имаше шест броя от списанието и оригинална фотография на снимката, поставена в старомодна дървена рамка. Вейл поглади дървото с палеца си и се засмя на себе си. Конърмън, разбира се, проявяваше сарказъм относно помощта му. Вейл почти не беше разговарял с автора, докато Конърмън работеше върху статията. Той никога не говореше за себе си. Не че беше особено стеснителен, просто смяташе, че колкото по-малко хората знаят за неговия личен живот и минало, Толкова но-добре.
    — Класирай броевете в архива — каза Вейл и сложи фотографията на лавицата.
    — Не искаш ли да я прочетеш?
    — Вече го направих.
    — Е, защо не ми каза?
    — Забравих.
    — Глупости, Марти. Не е ли хубава?
    — Обикновените глупости на Конърмън. Давай, прочети я. И напиши му една бележка от мен. Кажи му, че ще го съдя за трийсет и пет долара — всичките пари, Които притежава на този свят.
    — Това е гадно.
    — По друг начин той няма да разбере.
    — Е… какво стана тази сутрин?
    — О — Вейл вдигна рамене. — Всичко е наред. Никакво обжалване. Хей-хей получава един милион и сто, ние получаваме петстотин хиляди и той напуска града завинаги. Случаят е приключен.
    — Това е страхотно! Но как ще го приеме мистър Пинеро?
    — Той вече го прие. Аз му казах. Изпадна малко в истерия. Сега е щастлив.
    — Господи, какъв ден, а дори още не е обяд. Защо не идеш да си поспиш?
    — Много смешно.
    — Видя ли това? — понита тя и отвори сутрешния „Таймс“.
    — Прочетох го в електричката.
    — Ужасно нещо — каза тя. — Какво мислиш?
    — Мисля, че архиепископът е мъртъв и са задържали подозрително лице.
    Той седна, свали си обувките, сложи си краката на бюрото и като се наведе, започна енергично да ги разтрива.
    — Трябва да е нула градуса навън.
    — Искаш ли да изтичам горе и да ти донеса сухи чорапи?
    — Не мога да поискам това от теб — каза той, като я погледна. — Искам да кажа, че това може да се изтълкува като крайно шовинистично. Ти си правен асистент, а не прислужник.
    — Ей сега ще се върна — каза тя. Докато вървеше към вратата, каза: — Разправят, че това момче, което го е направило…
    — Те твърдят, че това момче го е направило…
    Тя спря и се обърна към него, подпряна на касата на вратата.
    — Твърдят, окей? Твърдят… но според статията те са го хванали да се крие в църквата с оръжието.
    — Повтаряй с мен…
    Тя завъртя очи и повтори с устни думите му, докато той говореше.
    — Невинен, докато не се докаже, че е виновен.
    Той се усмихна покровителствено.
    — Много добре. Просто запомни, точно сега, докато говорим, че това момче… как му е името?
    — Аарон Стемплър.
    — Това момче, Аарон Стемплър, е невинно. И не вярвай на всичко, което четеш. Нали знаеш какво казват за вестниците: първия път, когато напечатат нещо невярно, е грешка. Когато го напечатат втори път, вече е факт. И също така не вярвай на всичко, което чуваш. Първия ден в университета по право моят професор влезе в клас и каза: „От днес нататък, когато майка ви ви каже, че ви обича…
    Тя довърши изречението вместо него.
    — …трябва да потърсите и друго мнение.“ Знам и второто нещо, което е казал, е „Винаги се питай защо“.
    — Много добре, напредваш.
    — Защо не? Чувам го всяка сутрин, по дяволите. — Тя се качи на горния етаж.
    Въпреки че Наоми знаеше много малко за правото, тя се учеше бързо и беше енергичен търсач. Когато й се посочваше правилната посока, тя се ровеше из канцеларските бумаги и изравяше информация от нечестни и съмнителни полицаи, отговарящи за държавния архив, издирваше имена и подробности из лабиринтите на микрофилмите от вестниците. Дай й едно име и ще се върне с биографията. Искай й една дата и тя ще ти из-фабрикува цял календар. Искай й едно сведение и тя ще ти възпроизведе цяла папка. Тя не беше женена; можеше да напечата 120 думи за минута, да стенографира и понякога, когато той се беше заровил в правни книги, можеше да приготви много хубаво ядене в кухнята. Какво повече можеше да иска Вейл, освен, може би, с течение на времето да я превърне в правен асистент.
    Тя се върна и пусна един чифт вълнени чорапи в скута му.
    — Благодаря — каза той. — Окей, нека прегледаме задачите за днес.
    Тя седна и отвори книгата си. Той не я слушаше. Беше погълнат от Наоми.
    Имаше моменти, и този беше един от тях, когато Вейл искаше просто да грабне Наоми и да я занесе на горния етаж, в стила на Рет Бътлър. Но те бяха сключили сделка — Наоми Чанс и Мартин Вейл. Работа, не удоволствие. Сексуалното влечение съществуваше още от началото, от деня, в който тя отговори на неговата обява в местния седмичник. Имаше една нощ — два месеца, след като тя дойде да работи за него, когато бариерата беше паднала. Каква нощ само. Те бяха работили до късно върху едно адвокатско досие, което трябваше да бъде готово сутринта и го свършиха в полунощ. Подът на кабинета беше затрупан с книги, записки и парчета хартия. Една каша. Наоми се беше проснала върху кушетката пред огъня.
    — Заслужаваме едно малко парти — каза Вейл. Отиде в кухнята и се върна с бутилка Dom Pergnon и две чаши.
    — Пазя това вече цяла година — каза той. — И чакам това пиене от два месеца.
    Извади тапата с пукот, напълни двете чаши и се наведе над канапето. Чукнаха се.
    — За наше здраве — каза той. — Много добър екип сме.
    — Пия за това — каза тя.
    На третата чаша Вейл седеше на канапето и разтриваше краката й. Сексуалното напрежение се повишаваше и двамата се опитваха да избегнат неизбежното. Ръцете му се придвижиха към прасците, после към бедрата й.
    — Марти — каза тя бавно.
    — Просто се отпусни.
    Ръката му се придвижи по-нагоре и галеше равния гланц на чорапогащника й, като пръстите му едва я докосваха.
    — О, Боже мой — изпъшка тя. Надигна се да срещне върха на пръстите му, които я изследваха, и се притисна към ръката му. Като я галеше, той легна долу до нея и я целуна по устата, после но ушите, но врата и тя реагира като сложи ръка зад главата му и много дипломатично я придвижи надолу към гърдите си. Натрупаното с месеци въздържание избухна и те започнаха трескаво да се събличат, без изобщо да загубят ритъма на взаимното прелъстяване. Вече разсъблечени, тя се изправи над него в светлината на огъня, разкрачи се, седна върху него, като се движеше с леки, влажни кръгове, докато той опипваше всяка нейна пора. Накрая тя леко се надигна и го сложи в себе си, като заглушаваше виковете му с устата си. Хипнотизирани те правеха любов, спираха, въздържаха се, треперейки, докато не можеха повече да устоят на напора на сетивата си, и за почваха отново, докато напрежението ставаше неудържимо и те свършваха със взаимно облекчение.
    — О, Господи! — извика тя, като падна върху него, раздвижи дългите си крака, стегна ги и го задържа в капана, като се целуваха, докато накрая им мина. Той лежеше под нея, ръцете му я обгръщаха и леко дращеха гърба й, докато си поемаха дъх; заспиваха, събуждаха се и после обезумели повтаряха всичко отново.
    Беше четири часа сутринта, когато тя изведнъж стана от него и скочи от канапето.
    — О, Боже мой — заекна тя и започна да се облича.
    — Какво правиш? — попита Вейл.
    — Какво мислиш, че правя? Обличам се.
    — Просто остани тук тази нощ. Защо ще си ходиш вкъщи сега, за Бога? Четири часът сутринта е.
    — Да не си полудял? Всички съседи ще разберат, че съм останала тук. Освен това трябва да си ида вкъщи и да си сменя дрехите. И не си нося четката за зъби. Това беше много… неочаквано.
    — Да вървят по дяволите всички съседи. Господи, аз дори не познавам всички съседи.
    — Такива са правилата.
    — Глупости — Вейл запали цигара, сложи няколко възглавници отзад на канапето и седна, наблюдавайки обличането. — Защо не вземеш едно такси до дома си да си вземеш някои дрехи и четка за зъби…
    — Мартин! Престани. — Тя си облече палтото, целуна го по бузата и тръгна, но на вратата се обърна с дълбока въздишка.
    — Виж, това наистина беше страхотно, Марти. Ти не знаеш какво означава това за старото ми тяло и его. Но повече никога няма да го правим.
    — Какво искаш да кажеш!
    Тя се върна и седна на ръба на кушетката.
    — Това ще промени взаимоотношенията в работата.
    — Какво! — Той я погледна за момента, невярващ, и се засмя. — Ти си много странна, Наоми. Ти си много странна лейди. — Той посегна към нея, но тя се отдръпна назад.
    — Не, аз съм почти на четирийсет и почвам да ставам практична на стари години. Просто не искам да започна да се чудя всяка сутрин, когато отивам на работа, дали ще се чукам, или ще помагам.
    — О, хайде. Няма да бъде по този начин.
    — О, да, рано или късно, разбира се, че ще стане така: Ще се прокрадваме горе за по веднъж набързо между показанията под клетва. После ще си взема тук дрехи в случай че реша да остана. Аз си обичам работата, Марти. Обичам си шефа, получавам доста добра заплата. Обичам съседите. Нека да не объркаме всичко, окей?
    — Беше така ужасно хубаво, Наоми.
    — Винаги е така ужасно хубаво, Марти.
    — Това са бабини деветини.
    — Но аз съм една стара бивша съпруга — тя се пресегна и го погали по бузата. — Окей?!
    Той вдигна рамене. Какво можеше да каже? Кой можеше да спори в четири часа сутринта.
    — Окей? — повтори тя някакси печално.
    — Да, разбира се. Окей.
    — Разбира се — каза тя с усмивка, като стана да си тръгва, — това не значи, че няма да вземем пак становище но въпроса.
    Така че напрежението още съществуваше. Нищо не беше отминало, то просто продължаваше да ги владее.
    — Изглеждаш направо зашеметяваща тази сутрин, Наоми — каза Вейл. — Искам просто да знаеш това, преди да започнем.
    — Недей да почваш.
    — Не почвам нищо. Не мога ли да ти направя комплимент?
    Тя си затвори очите, стисна зъби и издаде лек ръмжащ звук. После каза:
    — Нещо не си добре. Да не си стоял до късно снощи?
    — Отидох до кино „Силвър“ снощи, сам. Гледах два от най-любимите ми филма. „От миналото“ и „Чужденеца“. Чудесни копия. Никакви смущения, звукът беше кристален…
    — Ще се задушиш, като ходиш в тази стара дупка.
    — Ходя в тази стара дупка, откакто се преместих в този студен леден град. И така…
    — И така, няма задачи за деня. Днес си свободен. Ти мислеше да работиш върху обжалването, помниш ли? Както и да е, ти си отбелязал с молив въпросителна срещу Лерой.
    — А, Лерой. Окей, прочети основните факти за Лерой, късия вариант. — Той-запали цигара, облегна си главата назад и затвори очи. Страшно я биваше да редуцира всички отегчителни подробности от едно досие до хубаво, сбито, хронологично, подробно резюме.
    — Лерой Нелсън — започна тя. — Грозно момче. Бял, от мъжки пол, двайсет и шест годишен. Работи в леярната „Еймс“, живее с майка си на авеню Рейлроуд — развел се е преди шест месеца. Съден два пъти преди. Първия път за обикновен побой, сбиване в един бар, бил е осъден, заплатил глоба от петстотин долара. Втория път за притежание на крадена собственост. Хванат с краден телевизор и видео, арестуван за притежание на крадена стока, не е бил в затвора, дали му шест условно. Това е било преди осемнайсет месеца. Оттогава е чист.
    — Не е нещо особено — каза Вейл.
    — Окей. На двайсет и пети ноември, в деня след Деня на благодарността, Лерой яде с майка си остатъци от храна. В седем през нощта едно момче със скиорска маска напада една бензиностанция. Това е на четири преки от дома на майка му. Идва полицейски патрул, крадецът се паникьосва, служителят на бензиностанцията започва да се бори с него, сваля му маската и крадецът избягва през задната врата, като хвърля пистолета си, докато бяга от сградата. На базата на рисунка от художник и на описанието на служителя полицаите спират до дома на майката и прибират Лерой. В процеса на ареста те намират две унции с марихуана в една чанта с цип. Сега Лерой си има два проблема: опит за въоръжен обир и притежание на незаконна субстанция. Лерой твърди, че е грешно индентифициран и сладкото му старо майче му осигурява алиби. Тук вече се намесваме ние.
    — Три седмици по-късно ние преобръщаме нещата — каза Вейл.
    — Точно така. Оказва се, че Лерой е купил пистолета от един заложен магазин в Илендър преди около година. Неговото обяснение в полицията е, че той го е продал на едно момче няколко месеца преди обира.
    — И така, сега трябва да се оправим с пистолета — въздъхна Вейл. — Той продал ли го е, или не?
    — Няма разписка и няма купувач досега — отговори тя.
    — Да влезе капитан Видео — каза Вейл.
    — А… адската машина — каза Наоми.
    — Чела ли си някога „Хладнокръвно“ от Труман Капоти? — попита Вейл, докато се движеше със стола си по твърдия дървен под към лавицата, където беше включен неговият видеокасетофон. — Не. — А би трябвало — каза той. — Велика книга. Почти можеш да я използваш като учебник по техника на разпита.
    — Техника на разпита? Труман Капоти?
    — Да! — Той намери една от касетките, които търсеше, и я сложи настрани. — Капоти описва как успял да събере наедно всички подробности за масовото убийство на едно семейство в Канзъс. Извършителите били една двойка злодеи на име Пери Смит и Дик Хикок. Смит си падал по Капоти, а Хикок никога не казвал много. И така Капоти говорел със Смит, когото той познавал като патологичен лъжец, после предавал разказа на Хикок и Хикок, който бил честен, но дяволски невротичен, казвал: „Не, това не беше така, ето как беше“. И така, като ги е противопоставял един на друг, Капоти най-накрая успял да напише подробна книга за престъплението. А, ето и касета номер две.
    Той я сложи при първата касетка.
    — Какво общо има това с Лерой Нелсън и тази твоя машина? — попита Наоми.
    — Камерата е моят Дик Хикок. Накрая, като противопоставим Лерой на камерата, ще се доберем до истината. Виж, Наоми, хората никога не помнят точно какво са казали. Те си мислят, че помнят, но всъщност не е така. Аз мога да цитирам един свидетел от някоя страница със записки, да преразкажа цитата и повечето хора ще се закълнат, че точно това са казали, дума по дума, понеже си мислят, че аз съм го записал и им го чета дума по дума. И така, аз записах Лерой три пъти. А, ето я и другата. Три пъти аз го питам какво се е случило, три пъти той ми разказва историята си, прави някои малки грешки в подробностите, но това е нормално. Освен една. Това е касетка номер едно.
    Той включи телевизионния монитор и натисна копчето на видеото. Лерой Нелсън се появи в близък план — висок, мършав мъж, който изглеждаше два пъти по-стар. Побелялата му кафява коса беше сплъстена и неподстригана и когато говореше, обикновено завършваше изреченията си с въпросителна интонация, сякаш се извиняваше за нещо. Той имаше уморени, капнали очи, адамовата му ябълка се движеше като тапа нагоре-надолу по дългия, тънък врат; имаше кожа като излят метал, която вече не беше човешка кожа, а по-скоро груба животинска кожа.

    ВЕЙЛ: Разкажи ми за пистолета.
    НЕЛСЪН: Е, почти бях забравил за това.
    ВЕЙЛ: Защо не ми каза за това?
    НЕЛСЪН: Е, както вече казах, той беше откраднат преди няколко месеца, така че не мислех за пистолета.
    ВЕЙЛ: И така, ти не си виждал пистолета от няколко месеца?
    НЕЛСЪН: Точно така. Откакто беше откраднат.
    ВЕЙЛ: Защо носеше пистолет?
    НЕЛСЪН: Не носят ли всички?

    Вейл извади касетката и я замени с друга.
    — И така, в първата касетка той ми казва, че пистолетът е бил откраднат месец преди обира, но не е намерил време да го съобщи. В касетка номер две една седмица по-късно аз не го питам за пистолета, а и той не го споменава. Сега ето я касетка номер три — това е десет дни по-късно, окей? И аз леко го баламосвам. Не можеш да ме видиш, но аз си чета записките.

    ВЕЙЛ: Окей, нека поговорим отново за пистолета. Това е много опасно, Лерой, да ти прикачат пистолета.
    НЕЛСЪН: Казах ти, продадох го на едно момче, което срещнах в здравния клуб, обаче не го познавам. Това беше просто едно момче, което търсеше да купи пистолет, а на мен ми трябваха пари.

    Вейл спря видеото и се обърна към Наоми.
    — Видя ли — каза той. — Лерой си мисли, че аз гледам записките. Той е забравил, че ми е казал, че пистолетът е откраднат. Това, което повтаря, е историята, която е разказал на ченгетата.
    — И така, приемаме, че Лерой лъже?
    — Той лъже някого…
    — Сега какво ще нравим?
    — Трябва да изясня тази работа с пистолета.
    — Мислиш ли, че го е направил той, Марти?
    — Съдът ще ни каже.
    — Ще поддържаш ли в пледоарията си, че не е виновен?
    — Дотук да.
    — Ти вероятно ще го спасиш.
    — А, чуй сега с какъв тон го казваш. Ти вече си решила, нали? Виновен, така ли?
    — Може би. Но теб това изобщо не те интересува. Ти ще го защитаваш независимо дали е виновен, или не.
    — Това ни е работата тук, Наоми. В случай, че не си забелязала през последните седем месеца ние защитаваме клиенти, които обикновено хората приемат за виновни.
    — Не успях да свикна с това, все още. Искам да кажа, винаги се усещам сякаш, ъ-ъ, знаеш, струва ми се, че ще имаш един вид…, глупости, Марти, знаеш… морален проблем с това?
    — Аз съм адвокат, а не скапан моралист.
    — Но нали за това е законът?
    — Законът, драга Наоми, няма нищо общо с морала. Виж, да приемем, че те арестуват за притежание на марихуана. Не е работа на съда да реши дали да пушиш марихуана, или не, или дали това е добро, или лошо за теб. Съдът се произнася само по въпроса за притежанието, понеже в това си обвинена. Моралът не се вмества тук.
    — С други думи, можеш да я пушиш, но е противозаконно да я притежаваш.
    — Точно така.
    — Струва ми се глупав закон.
    — Съвсем вярно. Има доста глупави закони и доста лоши закони… но не е наша работа. Това, което правим ние, е да пресметнем най-добрия начин как да използваме закона — добър, лош, глупав, какъвто и да е — за да защитим най-добре клиента си.
    — И така, какво ще кажеш за марихуаната?
    — Ще отхвърлим това. Незаконно претърсване. Те идват без разрешение за обиск и казват, че искат да говорят с Лерой долу в града. Влизат в къщата, тършуват наоколо малко, виждат една синя чанта с цип и поглеждат вътре. Късмет, две унции от тревата. Той не е бил обвинен в нищо. Бил е отзивчив. Чантата е лежала на пода, където тършували. Без никаква причина.
    — Окей, какво ще кажеш, ако го осъдят по късата процедура?
    — По късата процедура? Трябва да се оправим с пистолета. Това е всичко, което имат.
    Телефонът започна да звъни и Вейл се обърна отново към касетките, докато тя отиде да отговори. Може би, мислеше си той, имаше нещо в тези интервюта, което той е пропуснал. Нещо дребно, което може да му помогне в този момент.
    Наоми се върна в стаята.
    — Търсят те.
    — Запиши какво искат, в момента съм зает.
    — Не мисля така.
    — Какво искаш да кажеш с това не мисля така?
    — Мисля, че може би ще искаш да се обадиш. Търсят те от офиса на съдията Шоут.

7.

    Какво, по дяволите, можеше да иска Шоут? Вейл недоумяваше, докато таксито внимателно се промъкваше по хлъзгавата кишава улица и се шмугна до бордюра пред съда. Беше ли сърдит заради споразумението? Беше ли ядосан, че Вейл беше поставил на колене града, окръга и щата? Дали си беше спомнил за някоя обида, или дързост по време на процеса? Може би щеше да го зашлеви с някоя призовка за оскърбление просто от злоба. Беше сигурен само, че това нямаше да бъде приятна среща.
    Когато влезе в сградата, Боби, продавачът на вестници, му извика:
    — Хей, мистър В, продадохме всичко. Най-търсеното издание, което някога са напечатали.
    — Страхотно — каза Вейл.
    Съдебната зала беше на четвъртия етаж. Когато Вейл влезе в почти празната зала, Шоут клатеше едновременно главата и ръката си.
    — Не, не, не — рязко каза той. — Отхвърля се, отхвърля се. Хайде, по-бързо, бих желал да свършим с тази процедура днес, ако изобщо е възможно, джентълмени.
    Палача Хари Шоут председателстваше съдебната зала с диктаторски плам. Той беше господарят на своето владение, един калвинистичен моралист, който виждаше по-скоро греха, а не грешника, и който раздаваше правосъдие, без да зачита обстоятелствата и ситуацията. Един сърдит, напрегнат мъж без чувство за хумор, който имаше обноските на виенски бизнесмен — строг, въздържан, подозрителен. Мустаците му бяха прецизно подстригани, а черната му коса беше сресана назад. Той беше човек, който изглеждаше постоянно нетърпелив по време на процеса, който се беше заклел да води, и така малкото чукче се беше превърнало в продължение на ръката му. Той го използваше да налага подчинение н съдебната зала.
    Като първи републикански съдия, избран от дванайсет години, Шоут отдаваше победата над демократическия си опонент на ултраконсервативните си възгледи. Той едва прикриваше грубото си отношение, почти в ущърб на подсъдимите, които тайно вярваше, че са виновни, докато не се докажеше, че са невинни — в противен случай защо ще се намират в съдебната му зала? Шоут нямаше време за тези, които одобряваха незаконните аборти, за лентяите, които вярваха, че смъртното наказание е варварски акт, или тези, които търсеха причината и следствието в социалната поквара на обществото.
    Но Палача Хари познаваше закона. Бивш прокурор, той имаше тази вид памет, която веднага можеше да се позове на зашеметяващ брой правни прецеденти по име, дата, религия и съдържание. И въпреки че понякога беше способен да произнесе поразяващо мъдра и непредсказуема присъда, той беше суров съдия, бездушно незаинтересован от социалните обстоятелства и извършителя. Престъплението си беше престъпление. Наказанието си беше наказание. Състраданието нямаше място в правната система. Той се усмихваше единствено когато произнасяше присъдата. Веднъж, когато един млад престъпник дръзко предложил по възможност той и надзирателят му да се срещнат със съдията преди произнасянето на присъдата, Шоут се усмихнал почти ликуващо, погледнал надолу към младежа и обяснил: „Синко, твоят надзирател още не се е родил… Трийсет години.“ Вейл винаги беше подозирал, че Шоут постоянно трябваше да потиска лудото си желание да скочи и да извика: „Отрежете им главите!“, като Дама Купа от Страната на чудесата.
    Преди Вейл да успее да седне, съдията го видя и рязко посочи към вратата на своя кабинет. Когато Вейл обърна ръка към себе си и изрази въпроса „Аз ли?“, Шоут енергично кимна. И така Вейл безшумно тръгна надолу по външната пътека между редовете на залата и мина през вратата в ъгъла.
    Малката стая беше безупречно чиста и идеално подредена. Бюрото беше празно с изключение на един пепелник, телефон и мраморна поставка за писалки. Книгите в лавиците зад бюрото бяха така идеално наредени, сякаш беше използвана линийка. Всичко в стаята беше симетрично: бюрото с острите си ъгли, столовете с нрави облегалки, които изглеждаха обидно неудобни, лампите „Уотърфолд“ със строги шестоъгълни абажури, списанията на масичката за кафе, наредени на купчина така прецизно, че заглавието на всяко отдолу се виждаше над ръба на горното и бяха разположени точно под прав ъгъл в края на масичката. Възможно ли беше някой да развали тази купчина, за да прочете някое от периодичните издания?
    Прецизност. Това беше точната дума. Идеалното описание на върховния съдия Хари Медисън Шоут. Той беше много прецизен. И разочарован — понеже Шоут беше човек, който изискваше ред в един долен свят, който преди доста години беше загубил чувството си за ред. Вейл реши да не прави вдлъбнатина върху възглавниците на канапето и вместо това отиде до отдалечения прозорец, който прикриваше извода на парното. Топъл въздух безшумно се издигаше нагоре и парата замъгляваше прозореца. Той изтри малко кръгче в него и погледна надолу към улицата. Близо до ъгъла две черни коли, изглежда служебни, се бяха ударили. Хората пазеха равновесие с ръце, докато се тътреха по гладкия като стъкло паваж. Един наистина дяволски ден за импровизирана среща по заповед.
    Шоут влезе в стаята с един вид снобско чувство за собственост. Това беше неговото място, неговото светилище, и безжизнените му очи затанцуваха от едната част на стаята към другата, за да видят дали нещо е нарушено, или преместено от мястото му.
    — Радвам се да те видя отново, адвокате — каза той, като протегна една мека, месеста ръка. — Много любезно от твоя страна, че дойде веднага — и то в това шибано време.
    Епитетът изненада Вейл. Ругатните не бяха в стила на Шоут. Съдията бавно свали робата си през главата, отвори един шкаф до барчето с напитки и я закачи внимателно на една мека закачалка за дрехи, като я вмъкна между другите дрехи, всичките отделени на около инч да не се допират. Облече си сакото, приглади го, като си напъха ръкавелите и закопча средното копче.
    Спи с пижама, помисли си Вейл. Закопчава всичките копчета, дори и най-горното, мушка се в леглото от горната страна, за да не развали завивките; вероятно спи хоризонтално по гръб с ръце върху гърдите си, като труп, така че да не разхвърля леглото.
    — Свърших за деня, така че имаме достатъчно време — каза Шоут. — Какво ще кажеш за едно питие? Бърбън, скоч?
    — Имате ли бира?
    — Не — каза Шоут и погледна така, сякаш му замириса на умряло.
    — Бърбън, с малко лед и може би около инч вода.
    Спиртните напитки бяха в бутилки от прозрачен кварц с малки месингови висящи етикети около гърлата. Шоут взе две чаши и внимателно ги подреди една до друга върху барчето. Извади две кубчета лед, пусна ги в едната чаша и наля около инч вода върху тях. Вдигна чашата, разгледа съдържанието и добави още. После напълни останалата част от чашата с бърбън и я подаде на Вейл. Напълни собствената си чаша със скоч без лед, гаврътна половината още с първото отпиване и въздъхна със задоволство.
    — Човек може винаги да употреби скоч в края на деня — каза той. — Особено в тази джунгла.
    Той седна, хвърли за момент изпитателен поглед на бюрото, после премести мраморната поставка за писалки с половин инч наляво. Усмихна се на себе си, изтри някаква въображаема прах от бюрото си, извади една ленена салфетка от чекмеджето, внимателно я изравни с ъгъла на бюрото и сложи чашата си върху нея. Погледна към Вейл.
    — Ще те помоля за една малка услуга — каза той.
    — Окей — каза Вейл. — Каква?
    — Имам едно дело, за което искам да се погрижиш. Безплатно. Това не би трябвало да е проблем, нали така? Разбрах, че твоят дял от неотдавнашното одиране на данъкоплатците е половин милион долара.
    — Джо Пинеро беше този, който беше одран — в буквалния смисъл — според съда. Ако това има значение.
    Шоут изглеждаше раздразнен. Той затвори очи и каза:
    — Не бъди твърдоглав с мен, мистър Вейл.
    — Просто излагам фактите. Ваше благородие.
    — И бедният стар Ал Силвърмън. Ти наистина му скрои номер, нали? Човекът прекара три седмици в болница и сега разбрах, че е подал молба за преподавателска работа в градския университет.
    — Защо изведнъж почваме да съжаляваме бедния стар Ал, Ваше благородие? Нашариха му задника. Случва се.
    — Но не и на теб. Не и през последните… колко, четири години, откакто не си загубил дело?
    — Има и признания за извършено престъпление, ако правилно си спомням.
    — Както знаеш, не гледам с добро око на признанията за извършено престъпление — каза Шоут почти яростно. — Аз казвам, яви се в съда, спечели или загуби, затова са съдилищата.
    — Да, сър, знам вашето предпочитание по този въпрос. Колкото до Ал Силвърмън, той е дяволски добър адвокат. Просто лошият случай го погуби.
    — Гангстерът ли, мистър Вейл? Всички знаят, че Пинеро е убиец на… — Той неопределено махна с ръка. — Който и да е…
    — Което няма абсолютно нищо общо с факта, че трима полицаи са го използвали като тренировъчна круша. За това ли ме извикахте? Да ме сдъвчете, че съм спечелил делото?
    — Казах ти за какво става въпрос. Става въпрос за това, сър, че аз ви моля да се заемете с това безплатно дело като лична услуга.
    Човек не отказва на съдия от върховния съд лична услуга.
    — Надявах се, да се махна за около две седмици и да ида на риболов в Кийз — каза Вейл. — Разбирате, да си заредя батериите. Приемам, че това може да почака няколко седмици…
    — Не, не, не — остро каза Шоут. — Насрочването на делото е утре и аз се надявам да влезе в съда след, ох, максимум шейсет дни.
    — Какво е обвинението?
    — Предумишлено убийство.
    — Дело за убийство! Искате да ида на съд с дело за убийство след шейсет дни? Кой е клиентът?
    Шоут се наведе напред и се усмихна.
    — Аарон Стемплър — каза той.
    — Аарон… — започна Вейл и си спомни името. Боже мой! Той загледа Шоут през бюрото няколко секунди. — Тази история с Рашмън…
    — Да, мистър Вейл. Историята с Рашмън.
    Аарон Стемплър беше момчето, което бяха арестували за убийството на архиепископ Рашмън.
    Шоут бръкна в едно чекмедже, извади тънка черна пура, разопакова я и внимателно отряза кранчето й. Вейл извади една цигара.
    — Ще имате ли нещо против? — каза Шоут. — Наистина мразя миризмата на цигари. — Вейл сложи пакета обратно, докато Шоут запали пурата със златна запалка, като я въртеше бавно, за да е сигурен, че беше равномерно запалена. После се облегна назад и издуха дима към тавана.
    — Насрочването на делото е утре в девет. Тогава ще определя датата. Може би… ох, през първата седмица на април.
    — Но това не прави дори шейсет дни!
    — Каква е разликата, адвокате? Така или иначе, ще го пратим на електрическия стол.
    Шокираното изражение на Вейл предизвика мигновения отговор на съдията.
    — Просто за да сме откровени, знам от много достоверен източник, че това малко чудовище е познавало епископа, бил е хванат с оръжието, с което е извършено убийството, и кървавите отпечатъци от пръстите му се простират от жилището на епископа до изповедалня та.
    — Изглежда, знаете доста за случая. Вие ли ще водите съдебния процес?
    — Това, което току-що ви казах, е всичко, което знам, сър, и да, аз ще го водя. И абсолютно сигурно не очаквам никакъв проблем от ваша страна по този въпрос.
    — Разбирам. Е, ако е толкова явен и предрешен, може би просто ще се признаем за виновни и ще се оставим на милостта на съда.
    — Няма да има никаква милост при този съд, мистър Вейл. Архиепископ Рашмън беше най-близко до явлението жив светец, който някога градът е виждал. Дори противниците на смъртното наказание ще погледнат по друг начин, ако Стемплър отиде на електрическия стол. А той ще иде. Ще бъде най-презреният подсъдим след Чарлс Менсън. Дори ако се признае за виновен, ще иде на проклетия стол.
    Значи това беше. Това беше възмездието за победата с Пинеро. Да го накарат да води загубено дело, да обърнат общественото мнение срещу него и да му пречупят гръбнака. Нека поставим Вейл на колене, за това ставаше въпрос.
    — Първото нещо, което ще направим, е да подадем молба да предадем делото за разглеждане в друг окръг. Няма начин…
    — В никакъв случай. Никакво предаване на делото. Не можеш да схванеш, нали, адвокате? Излез на улицата, в ресторантите, попитай хората какво мислят. Хората са вбесени, и правилно. Те искат да получат удовлетворение, мистър Вейл. Те искат възмездие. Те изискват това избавление.
    — Защо просто не го обесим пред църквата? Там има хубав голям дъб.
    — Предупредих те…
    — Предупреди ме за какво? Седите си там, казвате ми да водя това дело, след като вече сте избрали смъртната му килия. Казвате, че градът се вълнува за това, но не мога да поискам делото да се гледа другаде…
    — Вейл, този разговор е поверителен между теб и мен — тихо каза Шоут. — Ако се появи критичен момент, никога не се е състоял.
    — Добре, тогава мога да ви кажа какво мисля за…
    — Ни най-малко не ме интересува твоето мнение, така че си спести приказките. Знам, че някои от вас младите перковци ме наричате Хари Палача. Това не ме засяга. Всъщност, ако обесването беше все още на мода, аз пръв щях да ритна стола изпод краката му.
    — Може би ще ти позволят да натиснеш копчето на електрическия стол на Стемплър.
    Шоут леко се наклони напред.
    — Ще има дълга опашка за това. Вероятно ще трябва да разиграем на лотария имуществото му. Може би ще разделим постъпленията между десетките фондации, на които Негово Високопреосвещенство положи началото и подпомагаше в това общество.
    Вейл стана и се върна при прозореца. Необходима му беше една цигара да неутрализира противната миризма от пурата на Шоут. Отпи дълга глътка от питието си.
    — Какво ще стане, ако кажа не?
    — Дори не мога да си представя, че може да бъдеш толкова арогантен — каза Шоут. — Освен това знаеш какво ще си помислят в града, ако откажеш безплатно дело, след като си спечелил по споразумение половин милион долара?
    — Да ви кажа истината, Ваше благородие, изобщо не ме интересува това, какво ще си помислят в града. Ако исках да бъда популярен, щях да си направя операция, да си сменя пола и да се състезавам за Мис Америка.
    — Не можеш да откажеш молбата на един съдия, Вейл, и ти го знаеш. Това ще бъде самоубийство. Откажеш ли ми, ще обидиш всички съдии в този окръг. Те ще те изядат жив, всеки път когато влезеш в съдебната зала. Искаш ли още едно питие?
    — Не, благодаря. Малко е рано за мен. Но ще си запаля една цигара. Искаш ли да изляза отвън?
    — О, хайде, пали — каза Шоут раздразнено, като стана и си наля още един скоч.
    Вейл запали и почна да наблюдава как аварийната кола закачи една от двете коли, които се бяха блъснали. Той се наведе напред и погледна нагоре и надолу по улицата. Не се виждаше нито един пешеходец. Това беше много странна гледка, особено по средата на следобеда. Когато аварийната кола потегли, влачейки на буксир черната кола, Шоут отиде до прозореца близо до бюрото му и също погледна навън.
    — Все още ли вали? — попита той.
    — Не. Но температурата е под нулата и няма да се стопи. По-добре да шофирате внимателно по пътя за вкъщи.
    — Няма нужда да шофирам, мистър Вейл, това е едно от предимствата на работата ми. Имам си кола и шофьор. Наистина доста внушителен тип. Доста начетен за един цветнокож. Понякога изпробвам писмената си присъда върху него да видя ефекта. Да разбера как стоят нещата откъм тяхната страна.
    — Тяхната страна?
    — На цветнокожите, латиноамериканците. Обичам да бъда открит и честен. Да чуя нещата от тяхната страна.
    — Това е много похвално. Обръщаш ли им някога внимание изобщо?
    Шоут не отговори. Той просто загледа Вейл. После подигравателната усмивка пропълзя обратно по лицето му. Отпи още една дълга глътка скоч и хвана пурата си със зъби.
    — Това дело ще привлече вниманието на нацията — каза той с очи безжизнени и студени като речни камъни. — Епископът беше известен из целия свят. Това означава, че националната преса ще бъде тук в пълен състав. Искам този Стемплър да има възможно най-добрата защита. Когато изгори, не искам никой да казва, че не е имал възможност да бъде съден честно. И аз ще ти дам доста свобода на действие, просто за да няма критики по отношение на съда тук.
    — Шейсет дни да подготвя съдебния му процес изобщо не е свобода на действие. Кой ще бъде държавният обвинител?
    — Нямам представа.
    — На Янси вече не му е останал добър прокурор. Джейн Венъбъл напуска този месец, за да започне частна практика с, знаеш, Уинкън, Бинкън и Нод или който и да е.
    — Допускам, че ще намери някой достоен за тази задача.
    Вейл обикаляше стаята напред-назад. Нямаше избор.
    — Гръм и трясък, и аз ще бъда изкупителната жертва — каза той на себе си.
    — Моля за извинение, не чух?
    — Нищо — каза Вейл. — Вижте, аз дори още не съм се срещал с това момче. Всичко, което знам за случая, е това, което прочетох в сутрешния вестник. Искам деветдесет дни. Искам насрочването на делото да се отложи до петък, така че да прекарам утре целия ден с клиента си. Искам призовка, така че да мога да ида на мястото на престъплението без неприятности. И искам областният прокурор да не ми се мотае в краката през следващите трийсет и шест часа — той е работил по този случай от миналата вечер. Искам еквивалентно отношение. И искам пълни сведения от кантората на областния прокурор, не искам никакви проблеми по този въпрос.
    — Шейсет дни, Вейл. Това е всичко, което ще получиш. Трябва да приключим с това. Обаче признавам другите ти пунктове, те са разумни искания.
    — Също да получа съдебните разноски, това е общоприето.
    — Съдебните разноски, да. Личните разноски, вещи те свидетели, пътуванията, всичко това е твой проблем.
    Вейл довърши цигарата си и я загаси в един пепелник.
    — Двоен удар, а? — каза той най-накрая. — Обществото получава човешко жертвоприношение и в също то време ми теглите един шут.
    Шоут изпусна дим и помисли върху това един момент, преди да кимне.
    — Това ми харесва, адвокате. Доста точна преценка на положението. Двоен удар — наказание и възмездие. Моите две любими теми.
    Навън беше започнало да вали отново. Един общински работник поръсваше сол върху заледените стъпала и Вейл слезе по тях бавно, като се държеше за месинговия парапет. Колите от пътна помощ бяха разчистили улицата, но една тъмносиня лимузина сега беше паркирана пред съда. Някоя важна клечка, която работи до късно, помисли си Вейл. Може би беше колата на Шоут? Но когато Вейл стигна основата на стъпалата, едно лице се появи за момент на задния прозорец, после се скри в сянка. Това беше Рой Шонеси. Шофьорът слезе, заобиколи колата и отвори вратата.
    Вейл се взря в Шонеси.
    — В града не върви никакво такси — каза Шонеси. — Качи се, ще те закарам вкъщи.
    Вейл се качи. Шофьорът на лимузината седна на предната седалка и се обърна към Шонеси.
    — Сто и втора, Фрейзър — каза Шонеси. — Намира се до железопътния парк. — И се обърна към Вейл. — Какво ще кажеш за едно бренди?
    — О, по дяволите. Защо не?
    Шонеси отвори едно отделение в задната част на предната седалка. Показа се малко барче, заредено с малки бутилки с алкохол от по три унции, както в самолетите. Шонеси отвори две от тях и изпразни съдържанието им в старомодни чаши.
    — Съжалявам, нямам тумбести чаши за коняк — каза той. — Винаги съм мислел, че това всъщност е голяма глупост, да си въртиш коняка в чашата и да го миришеш. — Той вдигна чашата си. — Да пием за теб, Мартин — имаш ли нещо против да те наричам Мартин?
    — Разбира се, не, Рой.
    — Ти си една дяволска творба — каза старият ветеран, като се чукна с Вейл. — Някога замислял ли си се да се придвижиш нагоре в обществото?
    — Докъде нагоре? — попита Вейл.
    — Виж, синко, ти си по-стегнат, отколкото една монахиня между краката, когато стане въпрос за теб самия. Знам, че си от южната част на щата. Без препоръки. Нямаш семейство, за което да разправяш. Малко лош късмет в жизнения ти път. Прочетох досието ти. Трудно изкачване нагоре със собствени сили. Всичките тези глупости.
    — Какво целиш?
    — Време е да ти кажа. Точно сега ти си Робин Худ. Започваш да трупаш капитал по този труден път нагоре. Да се издигнеш сам, преодолявайки неприятностите, това ще се продава добре, разбираш ли какво искам да кажа?
    — Точно сега нямам нищо за продажба.
    — Хайде, синко, ти знаеш колко е трудно да влезеш без произход в тези правни фирми с платинени табелки. Ти си най-добрият адвокат в щата. Никой не иска да се изправи срещу теб.
    — Това някакъв вид предложение ли е?
    — Нека кажем, че това е част от твоето продължител но обучение. Трябва да се докараш малко.
    Вейл се засмя.
    — Искаш да кажеш да бъда приет от обществото.
    Шонеси се засмя още по-силно.
    — Точно това искам да кажа, да бъдеш приет от обществото.
    — Защо да си давам труд?
    — Защото искаш да се преместиш в другата част на града. Ти искаш това, което всички искат — поклони и реверанси, да си свалят шапката, да те наричат мистър и да са искрени. Не искаш да се занимаваш с разни гангстери. След десет, дванайсет години ще имаш пари в банковата си сметка, но ще ти е дошло до гуша от такава утайка като клиенти. Все още няма да си приет от обществото, както ти го каза.
    — Затова ли ми пробутахте този случай с Рашмън?
    Шонеси се засмя.
    — Не му обръщай внимание. Трябва ти малко смирение, Мартин. Освен това те искат да направят едно смешно шоу от този процес, и ти ще им помогнеш. Ще ги накараш доста да поработят за тази присъда.
    — Значи за това е всичко, да се направи едно хубаво шоу и да ме научите на малко смирение?
    — Нещата стават по този начин, Мартин. Не можеш да идеш никъде без помощ, Мартин. Не можеш сам да се оправиш, трябват ти приятели.
    — О, значи това беше приятелски жест?
    — Правят ти услуга и в същото време ти правиш услуга. Сега е подходящо време да си плануваш бъдещето.
    — И как предлагаш да направя това?
    — Джейн Венъбъл ще се премести. Кантората на областния прокурор е широко отворена.
    — Хайде, мислиш, че Джек Янси и аз можем да прекараме повече от десет минути заедно, без да се изтрепем един друг?
    — На Янси ти си му необходим. Той е мързелив. И е загубил всичките си стрелци. Вече си е оголил задника. По дяволите, той никога не е притежавал твърдост за тази работа. Той е един политик на работа, която иска хладен ум. Винаги трябва да прави нещо бързо, преди всички да разберат колко е некомпетентен. Това, което иска, е да стане съдия — след осем, девет години в кариерата — и така да изживее остатъка от живота си. За да направи това, необходимо му е да възвърне репутацията си, понеже ти го караш да изглежда като малкото сираче Ани. Два пъти за една година с дела, отразени в пресата и изгуби двамата си най-добри прокурора в добавка. Силвърмън е все още в кома от процеса с Пинеро, а Венъбъл е на път за платинените фирми. Ти си му необходим, синко.
    — Не мога да си позволя да работя със заплата на помощник областен прокурор. Само това дело може да ми струва седемдесет и пет или сто хиляди долара.
    — Хайде, синко, ти направи половин милион от Пинеро и живееш като отшелник.
    — Това са моите спестявания.
    — Имам хора, които могат да превърнат твоите спестявания в ценни книжа, които ще струват милион, милион и половина през следващите няколко години. Това вече е от значение.
    — Изведнъж всички искат да ми правят услуги.
    — Това е защото си победител. Това, че приемаш поражението си в това дело с Рашмън, само показва колко си човечен.
    — Защо всички толкова бързат да осъдят това момче?
    — Защото това е лошо за обществото, лошо за щата. Колкото по-скоро свършим с това. Толкова по-добре. Както и да е, виждаш, че Янси ще получи съдийската роба. После кой знае? Ако преминеш за малко от другата страна — по дяволите, може да ти хареса прокурорството, човек не знае, докато не опита, нали така? След три-четири години кой знае къде може да свърши всичко? Искаш ли да водиш безплатни дела, когато станеш на петдесет?
    Той погледна навън през прозореца на колата.
    — По дяволите, ако искаш да бъдеш човек сред хората, прави това, което е от значение. Нека те плащат сметката.
    — Какво, по дяволите, печелиш ти от това? — попита Вейл.
    — Не обичам да се боря с хора, които не мога да победя — отговори Шонеси.

8.

    Чарли Шекълфорд гледаше от своята кабинка в задната част на голямата стая, когато Джейн Венъбъл изскочи от асансьора. Тя се беше сгушила в едно тъмносиньо палто на грахови зърна, плетена синя шапка беше нахлузена до челото й, а една поло яка беше вдигната около ушите й, на краката й тромаво се клатеха галоши. Когато влезе в просторния, шумен офис, тя махна плетената шапка от главата си, освобождавайки една гора от червена коса и сложи в устата си цигара „Вирджиния Слимс“, която запали, докато си проправяше път през джунглата от бюра на стажант-адвокатите и шкафове с папки, кимайки на персонала сякаш беше кралска особа, а те нейни поданици. Чарли въздъхна. Тя беше разкошна. Тя беше брилянтна. Тя беше всичко в света, което Чарли искаше и знаеше, че е недостъпно за него. Тя му напомняше за една от онези манекенки по телевизията, които демонстрираха кожени дрехи в международното шоу за мода. Висока, резервирана, недосегаема, класическа, арогантна, самоуверена. Тя притежаваше всичко. Самата Венъбъл беше Пигмалион, която превръщаше пасивите си в активи и правеше капитал от това, което другите жени смятаха за физически отблъскващо. Носът й, прекалено дълъг, се беше превърнал в част от една почти конска мистика, която допълваше високомерната й привлекателност. Вратът й, който беше прекалено тънък, беше маскиран с поло яки и високи дантелени якички, които бяха станали търговска марка за класическата й привлекателност. Тя беше почти шест фута висока с неуместно буйна червена коса и изумителна фигура, която обикновено прикриваше с широки пуловери и палта.
    Освен, разбира се, в съда.
    Чарли очакваше тези дни, когато тя щеше да се яви пред съда в ужасно скъп костюм, шит по поръчка и скроен така, че да излага на показ всяка съвършена парабола на тялото й — от широките й като на плувкиня рамене до стегнатите пъпеши на задната й част. Тя си сресваше косата назад в стегнат кок, за да подчертае своя професионализъм. Замахваше във въздуха с дизайнерските си очила, когато доказваше тезата си. Контактни лещи усилваха проницателните й зелени очи. Едногодишното обучение по риторика беше модулирало гласа й в пресипнал, властен алт. Мъжете съдебни заседатели пускаха слюнки, докато жените тайно бленуваха за поне частица от нейната самоувереност и вкус. Зашеметяващо представление. Шекълфорд я обожаваше отдалече, като криеше своето влечение зад язвителен, безстрастен сарказъм.
    Тя се върна в офиса малко преди три часа, строполи се на бюрото си и свали шушоните си, после прекара пет минути, тършувайки в единия от тях, за да намери пъхната си обувка.
    — Чарли — извика тя. Момент по-късно един нисичък, пълничък, някак си безрадостен малък помощник-адвокат се появи на прага.
    — Мразя да моля, Чарли, но не мога да ходя, краката ми парят. Ще ми приготвиш ли нещо набързо?
    — Разбира се. Как върви доброволното писмено показание под клетва?
    — Три часа с една шейсет и девет годишна жена, умираща от рак, която ту излиза, ту изпада под въздействието на инжектиран морфин, докато аз се опитвам да изтръгна от нея някакво нормално изявление. Помисли си за възможностите.
    — Ще важат ли писмените показания?
    — Тя ще умре, преди изобщо да стигнем до съда. Ще бъдат окей като посмъртно признание.
    — Искам да кажа, разбираш, след като ту потъва, ту излиза от тази наркотична кома…
    — Не поставяй нещата по този начин, това провокира. Тя спеше и аз трябваше да почакам, докато се събуди, за да говоря с нея. Недей да казваш на хората, че жената е била в наркотичен унес.
    — Мислех, че адвокатите са големи дяволи.
    — Разбира се. Ти ме подведе, Чарли. Както и да е, докторът й свидетелстваше през цялото време; той ще удостовери, че тя е била с прояснено съзнание, когато ми е било необходимо да е с ясно съзнание. Беше отвратително.
    Чарли й направи една купа топъл говежди бульон и й го донесе.
    — Когато привършиш с това, старият иска да те види.
    — За какво?
    — Не знам, Джени, той не ми се доверява. Дойде долу и ми каза: „Кажи на Джени да дойде в моя офис веднага щом се върне, окей?“ и аз казах: „Да, разбира се.“ Това беше целият разговор. Сметнах, че щом си била навън в това време, ти е необходим един бульон, преди да се видиш с Пилсбъри Доубой.
    — Благодаря, Чарли, какво щях да нравя без теб?
    — Скоро ще разбереш — каза той и напусна стаята.
    Тя се отпусна върху бюрото, като търкаше крак в крак и пиеше топлата супа. После изпуши една цигара. И накрая въздъхна, „По дяволите“, взе си обувките в ръка и закуца по коридора към офиса на Джек. Транспарантите бяха спуснати над прозорците в заградения със стъкла офис, което обикновено означаваше, че Ян-си работеше усилено, за да усъвършенства удара си на голф. Тя почука и влезе. Изненада. Пилсбъри Доубой седеше зад бюрото си по риза и четеше една тънка папка. Той продължи да чете, като й махна да влезе. Янси беше мазен, сладкодумен мошеник с бяла коса на вълни и постоянна усмивка. Преди осем години той беше неизвестен кандидат за областен прокурор, поддържан половинчато от демократите, които мислеха, че няма да спечели. Но Янси, който се оказа краен бюрократ, беше натрупал престиж с угодническия си чар и вродения си талант да говори и превъзмогна прозаичното си правно минало, за да спечели. Веднъж стъпил в кантората, той стана идеалният човек за тази работа, гъвкав като маджун в ръцете на влиятелните хора и интригантите на щата.
    Джейн Венъбъл не уважаваше Янси като администратор, но го харесваше като човек. Неговата популярност беше пораснала през годините, въпреки че не беше по съдебните спорове. Той нямаше кураж за суровите битки в съдебната зала и годините, през които бе признавал престъпленията на подсъдимите, за да избегнат по-големи съдебни дирения, го бяха направили по-скоро приказлив, отколкото борец. Вместо това Янси се беше обградил с малко кадри от твърди прокурори, сред които изглеждаше добър. И след като Венъбъл беше най-добрата от групата, тя командваше през шестте години, откакто беше заместник областен прокурор. Това беше приемлив компромис до неотдавна. Докато имаше Венъбъл, Силвърмън и Торс да държат лодката му над вълните, той седеше на капитанското място. Но Торс беше напуснал в началото на годината и Вейл беше унищожил Силвърмън. Преди месец Венъбъл също беше решила да напусне разпадащата се империя, прелъстена от обещание за предстоящ офис на двайсет и осмия етаж, шестцифрена заплата и шефско място в една от правните фирми с платинени табелки в града.
    Повечето от останалите в екипа на Янси не можеха да различат един правен документ от свидетелство за раждане, така че той си имаше неприятности, а след осемнайсет месеца го очакваха избори. Но ако беше разтревожен за бъдещето си, то не го показваше в действията си. Беше си все същият усмихнат човек. Махна към един стол и Джейн седна срещу него, кръстоса крака и почна да масажира с ръце крака, който я болеше.
    — Слушай, трябва да разбереш — каза тя, — че прекарах цялата сутрин в една болница да разговарям с една умираща жена, навън е около двайсет градуса по Фаренхайт, градът се е превърнал в ледена пързалка и краката ме болят до смърт. Наистина не съм в добро настроение, така че това, което имаш наум, е желателно да са добри новини.
    — О… е, може би по-добре да изчакаме до по-късно, когато ти…
    — Не, не, Джек. Не ми ги разправяй тия. Ти започна, така че сега не можеш да спреш.
    — Аз всъщност още не съм започнал.
    — Разбира се, че започна, когато ме покани тук за този малък интимен разговор, така че изплюй камъчето.
    — Какво искаш?
    — Една малка услуга.
    Венъбъл загледа Янси подозрително. След шест години тя го познаваше прекалено добре.
    — Не мисля така.
    — Какво не мислиш така?
    — Не мисля да правя услуги точно днес.
    — Все още не съм казал нищо!
    — Знам, но наистина няма нужда да чуя повече, за да разбера, че отговорът е не. Знаеш ли защо? Защото не ти се доверявам, Джек. Ти би излъгал и себе си, ако беше целесъобразно. Така че, каквото и да поискаш, ако оправдава това малко съвещание, отговорът е определено не. Н с проклето Е. Сега, ако ме извиниш, имам работа. След двайсет и осем дни съм вън оттук, а имам доста неща да разчистя.
    — Но това е дело, което се пада на човек веднъж в живота.
    — Дело? Дело! Нямам време за никакви дела. След двайсет и девет дни ще бъда в моя бъдещ офис на двайсет и осмия етаж и ще правя значителна сума пари като шеф в…
    — Аз вече говорих с Уорън.
    — Уорън? Говорил си с Уорън Ленгтън? За какво?
    — Просто ме изслушай. Аз ще преразпределя всичките ти други дела. Забрави за тях. Искам да се концентрираш само върху едно нещо, докато напуснеш.
    — Което е?
    — Делото Рашмън.
    — Делото Рамън? Какво дело Рашмън?
    — Не си ли чела сутрешните вестници?
    — Гледах го за около две минути по телевизията. Рашмън е убит, заподозреният ще отговаря.
    — То е твое. Това ще бъде единствената ти грижа. Свърши го и ще напуснеш с моята благословия.
    — Архиепископ Рашмън. Ти ми даваш това с Рашмън… по дяволите, аз си имам работа, на която трябва да постъпя след по-малко от месец! Това нещо може да продължи вечно. За Бога, горкият човек беше убит едва снощи. Той дори още не е погребан, а ги вече ме пращаш в съда.
    — Това дело ще влезе в съда веднага щом съдията успее да намери свободна дата. Всички искат то да свърши веднъж завинаги.
    Тя скочи сърдито на крака.
    — Съжалявам — извика тя. — Не мога да го поема. — Не можеш да ми го възложиш. Аз съм уведомила, че напускам. Ще ме имаш още двайсет и осем дни, край. После съм вън оттук, Джек.
    — Виж, Блендинг, Ленгтън и т.н. и т.н. ще се съгласят. Ти ще идеш при тях като герой. Голяма реклама за фирмата… национална реклама. Това ще се появи на първите страници на вестниците, Джени. По дяволите, аз мислех, че ще си доволна.
    — Нямам време.
    — Разбира се, че имаш, Джени.
    — И престани с това галено Джени.
    — Уорън и аз идеално се споразумяхме. Това дело е прекалено важно, за да го пренебрегнеш. Няма да за почнеш при тях, докато не свърши.
    — Да те вземат дяволите! На никой ли не му хрумна първо да говори с мен? Вие си играете с моята кариера.
    — Ти си моя, докато съдът произнесе смъртната присъда, мила моя. Трябва вече да свикваш с тази мисъл.
    — Ти си направил това, за да ми го върнеш заради напускането.
    — Виж, това ще бъде лесно разрешимо дело — просто не можем да поемем рискове. Не можем да го провалим, по всички нравила. — Той млъкна за минута, после добави: — И аз направих това, както ти мило се изрази, защото си най-добрият прокурор, който имам… и аз искам да съм дяволски сигурен, че ще имаме това копеле опаковано с панделка като подарък и завързано за горещия стол, разбираш ли? По дяволите, ти трябва да си поласкана, че съм те избрал за тази работа.
    — Поласкана, друг път, просто нямаш никой друг. Вечно ще съм ти благодарна, Джек. Всичко, което знам за архиепископ Рашмън, са двете минути предаване, които гледах по четвърти канал тази сутрин.
    — Държим заподозрения в ръцете си. Но знаеш каква е обществеността. Тя иска кръв. Око за око, така да се каже. — Той се изкикоти на жестоката шега, въпреки че Венъбъл не знаеше, че очите на архиепископа са били извадени по време на нападението.
    — О, по дяволите — каза Венъбъл, — той вероятно при всички случаи ще се признае за виновен.
    — Няма да стане. Обществото иска това момче да стане на въглен. Няма да приемем молбата за помилване. Той ще изгори при всички случаи.
    — Ако адвокатът му реши да моли за помилване, нищо не можем да направим.
    — Разбира се, че можем. Нашата позиция ще бъде той да иде на стола, край. Ако адвокатът му признае вината, пак ще искаме максималното. Адвокатът му ще отстъпи, освен ако е пълен идиот. Той нищо не губи.
    — Има ли си вече адвокат?
    — Не знам. Шоут ще назначи някого.
    — Шоут ли ще гледа делото?
    — Вероятно. Ще пише доста в печата за него, така че вероятно той ще го разглежда. Виж, всички искат това да свърши колкото е възможно по-скоро. Насрочването ще бъде утре и бих казал, че процесът ще почне след шейсет дни. Така че какво губиш? Един месец преди да се преместиш. Ето прочети това.
    Той плъзна следобедния вестник но бюрото към нея и тя неохотно седна и се зачете в статията.
    Един деветнайсетгодишен обитател на Дома на Спасението и един от любимите възпитаници на архиепископ Рашмън бе арестуван рано днес и обвинен в убийство и обезобразяване на католическия прелат, се съобщава в полицейските доклади.
    Полицията посочи Аарон Стемплър с адрес Рийджън стрийт, като Касапина, полицейския прякор на бруталния убиец. Полицията заяви, че той ще бъде обвинен в предумишлено убийство.
    Един анонимен източник от полицейския отдел съобщи, че архиепископ Рашмън, известен като „светеца от Лейквю Драйв“, е бил нарязан като парче месо в спалнята на жилището му в катедралата „Света Катерина“. Според лейтенант Абъл Стенър убийството е станало около 10 ч вечерта в понеделник. Стенър отказа повече коментар.
    „За двайсет години в полицията никога не съм виждал подобно нещо — каза източникът на журналист от «Таймс». — Беше ужасно и отвратително…“
    Остатъкът от статията беше посветен на биографията на жертвата. Тя хвърли вестника обратно на бюрото.
    — Наистина ли е така предрешено, както казват? Искам да кажа, че ако е толкова лесно, няма никаква слава в това. Джек, може да изглеждам като тиранин, преди да свърши.
    — Има доста пикантност в него, мила. А и това лудо момче твърди, че е невинно.
    — Наистина ли?
    — Да.
    — Мислех, че го държите в ръцете си.
    — Да, но той пак казва, че не го е направил.
    — Какво е направено досега?
    — Стенър и неговият екип са на местопрестъплението от снощи. Питай него, той тъкмо си идва. После реши.
    Венъбъл винаги се чувстваше неудобно, когато Стенър беше наоколо. Той беше голям полицай, но да работиш с него беше все едно да работиш с робот.
    — Той ме кара да изтръпвам — каза тя. — Искам да кажа, че е любезен човек и така нататък — но ме кара да изтръпвам.
    — Той е най-доброто ченге в града.
    — Не ме интересува. Обичам хората, които имат поне малко кръв в жилите.
    — Ето, че пристига.
    Стенър със строго лице почука на вратата и влезе в стаята, носейки едно евтино куфарче от имитация на кожа. Той кимна на Янси и Венъбъл, нагласи очилата си с телени рамки и пристъпи директно към въпроса. Сложи куфарчето на ъгъла на бюрото на Янси и го отвори със щракане.
    — Имам копия от първоначалния доклад и един следващ — по-подробен — който съм направил аз — започна той, като вадеше последователно всяка папка, за която говореше. — Първата чернова е от съдебномедицинските заключения, които са доста непълни, наистина трябва да изчакаме последните заключения, които ще са готови в петък, може би в понеделник… една скица на местопрестъплението и околностите… една снимка на обвиненото лице Аарон Стемплър — бял, от мъжки пол, двайсет и една годишен. Стемплър е бил близък на жертвата и е живял в Дома на Спасението точно допреди Коледа, след което наел квартира с една спалня, кухня и баня на Рийджън стрийт 2175. Едно шестнайсетгодишно момиче на име Линда Шрибър също напуснало Дома на Спасението по същото време и се настанило при него. Очевидно се е преместила при него преди две седмици. Все още не сме я открили, но не вярвам да е избягала, просто още не сме се свързали с нея… Имам предварителни разговори с някои от обитателите на Дома, които познават Стемплър, нищо значително тук, досега… Също отпечатъци от местопрестъплението и отпечатъци от пръстите на обвиняемия за сравнение, и от краката също. Имам също и видеозапис от два часа и половина с неговия разпит.
    Най-накрая той извади един кафяв плик от куфарчето.
    — Това са снимките. Подгответе се, не са много приятни. О, да, аутопсията ще започне след около час.
    — Бил си много зает в последните — Венъбъл си погледна часовника — четиринайсет часа.
    — Казаха ми, че това е от първостепенно значение.
    — Ти какво мислиш?
    — Мисля, че момчето го е направило. Той е уплашен, измисля си, но… един от нас скоро ще го пречупи. Въпрос на време. Имаме повече фактически доказателства, отколкото обикновено успяваме да съберем за един месец. Оръжието, отпечатъци от пръстите, отпечатъци от стъпките, пръстена на епископа…
    — Пръстена на епископа?
    — Той носеше пръстена на епископа.
    — Мислите, че това е обир?
    Стенър помисли върху това няколко секунди.
    — Не.
    — О?!
    — Не по начина, по който го е направил. Не обичам да спекулирам…
    — О, давай само сега. Спекулирай.
    — Аз бих казал, че това е някакъв вид… религиозен мотив. Може би този Стемплър се е забъркал със сатанизма или някакъв вид култ. Чувства се нещо такова. Ще разберете, когато погледнете снимките. Между другото, още не сме пуснали в печата тази информация. Аз държа докладите, така че да не изтече нищо.
    — Добра идея — каза Венъбъл и се обърна към Янси. — И така, какъв е проблемът, Джек. Звучи така, сякаш дори ти можеш да спечелиш това дело.
    — Много мило — тихо се засмя Янси. — Искам шоу. Искам фойерверки. Искам да влезеш в съда и да засипеш съдебните заседатели с факти. Отнеси се към делото като към задача от първостепенно значение, както всъщност си е, а не като към предрешена работа. Когато това момче изгори, искам майка му — ако има такава — да бъде там и да аплодира екзекутора.
    — Е, поздравявам те за това, което си свършил досега — каза Венъбъл на Стенър. — Но вече сме свикнали да очакваме това от теб, Абъл. Това е цената, която трябва да платиш за това, че си най-добрият. Всички очакват от теб невъзможното.
    — Благодаря — каза той. — Ще продължа да го правя за вас.
    — И скромен, също така — каза тя, след като той си тръгна.
    Телефонът иззвъня и Янси го грабна.
    — Да, тук е Джек… шегуваш се! Е, да ме вземат дяволите, може би все пак има справедливост на този свят… О, да, мисля, че Джени ще се захване със случая от страна на градската прокуратура.
    Тя отчаяно поклати глава и стана.
    — Благодаря, че се обади — каза Янси и затвори.
    — Ти си дяволски сигурен в себе си — рязко каза тя. — Не съм сигурна, че искам да участвам в този цирк.
    — Не те е страх, нали? — каза той играейки си с нейната суета. Стана, взе си стика за голф и пусна няколко топки на килима.
    — Хайде, Джек, това е недостойно дори за теб. Както изглежда, ние може да спим и пак да го спечелим.
    Той упражни няколко дълги удара, като изпрати топките в една кошче за боклук, което за тази цел лежеше на една страна в ъгъла.
    — Може би ще е малко по-трудно — каза той.
    — Защо такава промяна на чувствата?
    — Защото току-що разбрах кой ще представлява това момче Стемплър в съда.
    — Наистина? Изненадай ме.
    — Вероятно ще те изненадам. — Той я погледна над стика си. — Мартин Вейл.
    Тя беше поразена.
    — Мартин Вейл? — като ехо повтори тя.
    — Добрият съдия се обади.
    — И Вейл е приел делото?
    — Не мисля, че е имал голям избор. Трудно може да се изкара беден след сделката с Пинеро.
    — И така, натресли са му го — каза тя.
    — Такава е и моята оценка.
    Тя се беше изправяла лице в лице срещу Вейл в съда само два пъти. Първия път съдебните заседатели се бяха появили след два дни уединение и бяха провъзгласили делото за безизходно. Делото стана невалидно. Две години по-късно се изтърка и отмря — една естествена смърт, за която човек можеше да вини системата. И така завърши при равен резултат — никой не пострада.
    Вторият процес беше катастрофален.
    Три месеца окръжният елитен отряд за борба с наркотрафика беше по дирите на един колумбиец на име Раул Кастило, един от най-големите доставчици на кокаин в града. Една дузина ченгета участва в издирването. Имаха подслушани телефонни разговори, филми, снимки, документални следи, продажби в колежите и свидетели, които се бяха обърнали срещу Кастило, за да спасят собствената си кожа.
    Главният им свидетел беше Мико Родригес, приятел на Кастило от детството, станал таен агент. Той беше проникнал в бандата и разкриваше конците, които водеха от едно доказателство към друго, помагаше да се затворят вратичките и даваше възможност на Венъбъл да изгради мощно обвинение срещу Кастило. Тя направи само една грешка — влюби се в Мико. Както повечето любовници, тя му се доверяваше, разкри му повечето опасни нишки от делото си. Накрая капанът щракна. Кастило беше заставен да се подчини.
    Всичките нейни други активи потънаха в дървенията, когато стигна до съда. Това беше нейната стихия, идеалната витрина за нейния ум, красота и жар, един шанс да накара всичко да проработи заедно. Тя беше тигрова акула, вероятно най-добрият правист, който някога са имали в кантората на областния прокурор. Гъвкава, безупречно подготвена, смъртоносна, винаги като хищник очакваше своя противник да направи случайна грешка, за да се нахвърли да го убие. Венъбъл беше най-добрият риторичен артист. Нямаше място за грешка, когато се бориш срещу нея.
    Тя беше точно като Вейл — никакви затворници.
    Вейл стана нейният противник и накрая най-лошият й кошмар.
    Съдебният процес продължи шест седмици. В началото беше равностоен спор. Няколко рунда спечели тя, няколко рунда спечели Вейл. После започна да се разплита. Вейл унищожи достоверността на нейните свидетели, жигоса ченгетата като лъжци и лъжесвидетели. Подслушаните разговори бяха отхвърлени от съда, един след друг купувачите на наркотик бяха срязани заради това, че са били подмамени, свидетелите не се явиха, Вейл постави под съмнение снимките като нематериални и маловажни и постепенно превърна внимателно подготвеното дело в неразбория от нелогични изводи. Накрая само Мико остана да закърпи раздраните дрипи на делото й.
    Родригес стоя на свидетелското място два дни. На втория ден той започна да се прекършва, когато Вейл, използвайки собствените магнетофонни записи на прокуратурата, загатна, че Родригес е фалшифицирал доказателствата, лъжесвидетелствал и използвал вътрешна информация, за да се отърве от Кастило, така че сам да поеме водачеството на кокаиновия трафик. Това беше дръзка стратегия, но успя. Кастило излезе от съдебната зала и изчезна в джунглите на Колумбия. Един месец след процеса Мико Родригес беше намерен в езерото със шест дупки от куршуми в гърба. Това беше най-мъчителното поражение и почти щеше да събори управлението на Янси. За щастие това се случи по време на втория мандат на областния прокурор и до изборите Венъбъл, Торс и Силвърмън бяха спечелили такава поредица от присъди, че случаят с Кастило беше забравен. Забравен от всички, освен от Венъбъл.
    Останаха само две мистерии от случая Кастило. Наистина ли Мико Родригес я беше използвал, за да накара Кастило да падне и да се възползва? Неговото убийство потвърждаваше сценария на Вейл. Дори още по-любопитно, Вейл беше спестил на Венъбъл едно последно унижение. Никога не разкри, в съда и извън съда, че някаква вътрешна информация, използвана от Родригес да подреди Кастило е била получена в леглото на Венъбъл. Беше ли това признак на слабост? Нещо, което тя можеше да използва срещу него? Или това просто нямаше значение за него? Както и да е, делото Кастило още я преследваше и тя не беше сигурна дали Янси беше дал делото Пинеро на Силвърмън, защото тя беше прекалено заета, за да се заеме с него, или защото Янси не искаше да рискува да я изправи отново срещу Вейл.
    — Колко пъти вие двамата сте се срещали в съда? — невинно попита Янси.
    — Дяволски добре знаеш колко пъти. И ти напомням, че първия път беше при равен резултат.
    — Да, но втория път това почти потопи отдела.
    Тя се наведе през бюрото и показа змийските си зъби.
    — Джек — прошепна тя, — ти давиш този отдел от деня, в който беше избран.
    Лицето му подигравателно се изкриви от болка.
    — Ох, не ставай злобна. Просто ти напомням, че имаш да му връщаш едно.
    И така Янси се нуждаеше от нея и тя имаше възможност за един последен изстрел във Вейл и този път той беше силно притиснат към стената. Това беше засада, но щеше да се появи на първите страници.
    — Пресата ще маневрира — каза тя. — Делото Кастило пак ще излезе на бял свят. Мач реванш. Битка на половете. Като топъл хляб ще използват това.
    — И така… съгласна ли си?
    — Чувствам се като лъжкиня, която играе срещу него с белязани карти.
    — Каква е разликата? — отвърна Янси. — Ти му дължиш на копелето едно, нали така?
    Тя помисли за момент и бавно кимна.
    — Да — каза тя, — дължа му на копелето едно.

9.

    Вейл и пазачът взеха асансьора до дъното на шахтата, преминаха през една желязна врата и слязоха по едно каменно стълбище. Трябваше да има четири етажа под земята. Групата килии бяха издълбани в скалата с по един инч дебели железни врати. Две прикрити лампи над главата бяха единственото осветление. Подът и стените бяха влажни и хлъзгави и цялото място миришеше на урина, изпражнения и повръщано.
    — Никога преди не съм бил тук долу — каза Вейл с отвращение. — Как така не сте с маски и кожено трико и не носите камшик? Къде са инструментите за мъчения?
    — Много смешно. Наистина ли ще защитавате „Касапина“?
    — Къде си чул това?
    — Кое, че ще го защитавате?
    — Не, това повтаряно наименование „Касапина“.
    — Всички го наричат така.
    — Искаш да кажеш всички в тази част с килиите, или всички в полицията, или всички в целия свят? Обясни ми това „всички“.
    — Знаете — всички. Пишеше го във вестниците.
    — Е, това определено го прави достоверно, нали?
    — Стигнахме — каза пазачът. Той отвори една шпионка и Вейл надникна в стаята не по-голяма от шест на четири фута. Имаше подвижно брезентово легло до една от стените и кофа в ъгъла. Вейл успя смътно да различи една фигура в края на леглото. Стените имаха цвета на кал.
    — Вътре няма светлина.
    — Не му е необходима светлина.
    — Какво, по дяволите, е това? Това не е затвор, това е едно проклето средновековно подземие. Искам клиентът ми да излезе оттук. Веднага! Искам го в килия с тоалетна и светлина и надявам се с мивка, така че да може да си мие зъбите. Искам и да си вземе душ.
    — Знаеш ли какво е направило това малко копеле?
    — Не ме интересува, дори да е изгорил папата и да е пекъл бели градински ружи върху него…
    — Кой, по дяволите…
    — Ако искаш да ме попиташ кой, по дяволите, съм аз, ще ти спестя усилието. Аз съм Мартин Вейл, аз съм неговият адвокат. Аз съм също човекът, току-що осъдил града на седем цяло и шест проклети милиона долара. Искаш ли да се опитам да го осъдя на десет? Искаш ли да направя това? Защото или ще го преместите горе, където не трябва да му пускате въздух през тръба, за да може да диша, или ще ви осъдя, града, окръга и всяко шкембе, дето работи тук. Ключовата дума е веднага!
    Половин час по-късно Стемплър беше изкъпан, дадено му беше сиво затворническо облекло и беше преразпределен в бяла килия, която беше чиста, имаше тоалетна и мивка и миришеше на дезинфекционен препарат. Нямаше прозорци, но имаше светлина. Вейл чакаше в килията, когато го доведоха. Той чу познатото отваряне на вратата и тракането на веригите, когато Стемплър приближи с пазача. Те спряха пред килията.
    Стемплър беше с оковани глезени и китки. Вейл го погледна със смесица от шок и изненада. Аарон Стемплър беше висок около пет фута и осем, нормално сложен, тежеше може би 120 фунта. Нямаше нищо особено в него освен лицето. Имаше меки, естетични черти, високи скули, прав нос и малка уста във формата на сърце. Кожата му беше безукорно бяла, като каймак. Имаше нежни сини очи. Рошава лимоненоруса коса падаше върху челото му. Младежът изглеждаше повече смутен, отколкото уплашен.
    Боже мой, помисли си Вейл. Той има съвършено ангелско лице.
    — Свали всички тези глупости от него — каза Вейл.
    Пазачът махна оковите около глезените на Стемплър, отключи белезниците и леко бутна Стемплър в килията.
    — Трябва да заключа вратата, Марти — каза затворническият служител, който работеше отдавна тук и не взимаше каквото и да е престъпление насериозно. — Искаш ли да излезеш и да говориш с него през решетките?
    — Просто заключи, Тим. Ще викам, преди да ме убие.
    Пазачът вдигна рамене. Дръпна желязната врата и я затвори. Ключалката щракна. Пазачът тръгна надолу покрай редицата килии.
    — Аарон, името ми е Мартин Вейл. Можеш да ме наричаш Мартин или Марти, приемам и двете.
    Момчето се усмихна.
    — Съдът ме назначи за твой адвокат. Аз ще те защитавам срещу каквито и да е обвинения, повдигнати срещу теб по време на обвинението на делото в петък. Ще направя това безплатно. Това означава, че няма да ти струва нищо.
    — Всемогъщи Боже — каза момчето. — Благодаря, ще ви бъда признателен. И благодаря, че ме преместихте тук горе.
    Той говореше с един вид библейски-ранноанглийски диалект, който отличава аиалачите, и с една непосредственост, с която са известни хората от планините. Гласът му беше висок алт, сякаш изобщо не е модулирал и неговата невинна и почти детска отзивчивост смая Вейл. Беше ли това наистина дете?
    — Искам да разбереш, че ти можеш да откажеш да те представлявам — продължи Вейл. — Искам да кажа, че можеш да откажеш по каквато и да е причина. Ако не се разбираме, ако ми нямаш доверие, ако мислиш, че няма да свърша работата…
    — Аз дори не ви познавам — каза той.
    — Затова съм тук, Аарон, да се опознаем.
    — Добре.
    — Трябва да ми направиш една услуга.
    — Да, разбира се.
    — Винаги да ми казваш истината. Да не ме лъжеш. Имам по-голям шанс да те спася, ако знам какво се е случило, отколкото ако си мисля, че знам какво се е случило, а се окаже, че не съм прав. Всичко, което ми кажеш, е адвокатска тайна, което значи, че няма да го издам или ще ме изритат от правния бизнес.
    Момчето се усмихна и кимна.
    — Знаеш ли защо си тук?
    Той кимна бавно и погледна Вейл с бледите си; ококорени очи.
    — Казват, че съм убил епископ Рашмън.
    — Така ли го наричаш, епископ Рашмън?
    — Да, сър.
    — Няма нужда да ме наричаш сър, не работя тук.
    — Окей — каза той и погледна през рамото на Вейл към вратата на килията. Вейл се обърна и попадна право в каменните очи на Абъл Стенър, оградени от телени рамки. Той стана и отиде до вратата на килията.
    — Имате ли нещо против? — каза Вейл.
    — Аз също имам права тук, адвокатино.
    — Съдията и аз сме се разбрали, Стенър — каза Вейл. — Никакви ченгета до петък сутринта при разглеждане на делото. Сега той е изцяло мой.
    — Никой не ми е казал такова нещо — каза Стенър категорично.
    — Тогава сигурно инструкциите не са стигнали до теб, лейтенант. Може би е по-добре да попиташ шефа си и ако той също не знае, кажи му да се обади в офиса на съдията Шоут. Между другото, ти ли си отговорен за това, че са настанили моя клиент долу в помийната яма?
    — Аз не съм сержант по настаняването, Вейл — тихо каза Стенър. — Мисля, че нормалната процедура при подобни случаи…
    — Напомням ти, лейтенант — прекъсна го Вейл, — че в този момент тук седи един невинен човек. И трябва да се отнасят с него както с всеки невинен човек, очакващ процеса, независимо какво си мислите.
    — …е да бъдат поставени при условия, гарантиращи максимална безопасност — довърши мисълта си Стенър.
    — И недей да величаеш тази дупка, като я наричаш максимална безопасност. Максимална безопасност, глупости. Само един садист може да постави човек там долу.
    — Както вече ти казах…
    Вейл го прекъсна отново.
    — Ти вече си го разпитвал достатъчно за тези почти двайсет и четири часа. Можеше поне да му позволиш да си вземе един душ, по дяволите. Все още има засъхнала кръв по косата си, за Бога.
    — Току-що ти казах, че не съм отговорен за това, което става тук. Аз разследвам дело за убийство. Това е моето задължение.
    — Е, няма да го правиш сега и тук.
    — Винаги трябва да играеш твърдо, така ли?
    — Има ли друг начин на игра?
    Стеньр се обърна рязко и напусна сектора с килиите.
    Вейл се върна отново при момчето и седна на леглото до него.
    — Това е Стенър. Той е човекът, който разследва твоя случай. Един суров полицай, Аарон. Наричат го „Ледената шушулка“.
    — Разбирам защо — каза Аарон. — Съмнявам се, че има дори една унция кръв в цялото си тяло. Играеше си игрички с мен.
    — Кой си играеше игрички с теб?
    — Мистър Стенър и неговият колега, ъ-ъ… Търнър. Един чернокож човек, който се държеше приятелски. Този Стенър, гледаше ме със суровите си очи и се опитваше да ме сплаши с приказките си. После излизаше за кафе или до тоалетната. И мистър Търнър почваше благо да ми говори.
    — Това е много проницателно от твоя страна, Аарон — каза Вейл.
    — Накрая им казах и на двамата: „Вижте, казах ви всичко, което знам. Не знам какво друго да направя, освен да почна да си измислям. Това ли искате да направя?“ Те си тръгнаха и повече не се върнаха.
    Вейл едва сдържа смеха си. Той разбираше колко им е трудно на Стенър и Търнър да приемат голата истина.
    — Нещо лошо ли съм направил? — попита Аарон.
    — Много добре си се справил — каза Вейл. — Сигурен съм, че помниш името ми?
    — Разбира се. Мистър Вейл.
    — Добре. Нека почнем отначало. Кажи ми цялото си име.
    — Аарон Лук Стемплър.
    — Откъде си, Аарон?
    — Кентъки.
    — Откъде в Кентъки?
    Аарон се засмя.
    — Ще ми се смеете. Криксайд.
    — Криксайд? Как се пише това?
    — Така както се произнася. Крик — к-р-и-к, сайд — с-а-й-д. Намира се до конския водопой, затова се нарича Криксайд.
    Вейл се засмя.
    — И колко души живеят в Криксайд, Аарон?
    — Не знам, двеста, там някъде.
    — От колко време си в града?
    — Следващия месец ще станат две години.
    — Бил ли си някога арестуван?
    — Не, сър.
    — Бил ли си обвинен в престъпление?
    Момчето поклати глава.
    — До кой клас си учил в училище?
    — Завършил съм гимназия. Взех два семестъра в колеж, знаете, по пощата.
    — Та ти си доста интелигентен, нали?
    — Е, сър, знам достатъчно да се подслоня, когато вали.
    Вейл се разсмя от сърце.
    — Поне все още не си загубил чувството си за хумор.
    Нека те попитам, беше ли приятел с епископ Рашмън?
    — Да, сър.
    — От колко време?
    — Срещнах го около седмица, след като дойдох тук. Били Джордън ме заведе в Дома на Спасението и епископ Рашмън беше там. Каза ми, че мога да се настаня и аз бях много благодарен, тъй като нямах много пари.
    — Колко време живя там?
    — До миналия декември, една година и девет месеца. Трябва да напуснеш, когато навършиш осемнайсет, но той ми позволи да остана още почти година. Помагах в църквата и в други неща. После през декември аз и Линда си наехме квартира на Рийджън стрийт.
    — Значи той не те е карал да напускаш?
    — О, не, сър. Факт е, че той би предпочел ние да останем в Дома, но… беше време да напуснем.
    — Защо?
    — Ние, Линда и аз, спяхме заедно. Знаете, прокрадвахме се заедно в спалнята, когато загасваха светлините и, ь…
    — Хванаха ли ви?
    — Не, сър, но сигурно щяха да ни хванат.
    — И така, не си заминахте точно с неговата благословия?
    — Е, той ни каза, че винаги ще сме добре дошли в Дома. Нямаше лоши чувства, ако това ви интересува.
    — Нямали сте някакъв вид противоречие… или спор с архиепископа?
    Аарон поклати глава.
    — Никога не сме имали.
    — А Линда?
    — Не зная такова нещо.
    — Тя все още ли живее там? На Рийджън стрийт?
    — Не, сър. Премести се.
    — Къде?
    — Охайо. Върна се вкъщи. Не беше лесно. Аз имах тази работа в библиотеката, чистех. Три долара на час. Но тя не можа да си намери работа. Една сутрин просто станала и си тръгнала. Беше ми написала прощална бележка.
    — Доста грубо.
    Той вдигна рамене.
    — Предполагам, че беше дошло време. Нямаше силни чувства, само трудни времена.
    — Но ти не преживя много зле нейното напускане?
    — Не, сър. Е, липсваше ми малко.
    — Ти ли уби епископ Рашмън, Аарон?
    Той поклати глава категорично.
    — Не, сър.
    — Видя ли какво стана?
    Аарон го погледна с широките си ококорени очи и не каза нищо.
    — Къде беше, когато това стана?
    Аарон бавно кимна.
    — Ти не си видял в действителност това, което е станало, това ли искаш да кажеш?
    Младежът погледна надолу към пода и зачопли нокътя си.
    — Така предполагам — каза той.
    — Знаеш ли кой го е направил?
    Стемплър не отговори.
    — Добре, нека опитаме с това. Страх ли те е от човека, който е убил архиепископа?
    Аарон погледна нагоре и кимна.
    — И така, значи знаеш кой го е направил?
    Аарон не отговори.


    Таксито бавно пълзеше надолу по улицата, шофьорът псуваше всеки фут от пътя и спря пред църквата. На задната седалка Вейл четеше за трети път статията в следобедния вестник.
    — Не трябваше да се оставя да ме придумате — каза шофьорът. — Сякаш карам по чист лед, човече.
    — Ти наистина каращ по лед — каза Вейл. — И не съм те придумал, а ти предложих двайсет долара бакшиш.
    — Виж, ще трябва да се молиш да стигнем до вкъщи. Изглежда, че отново ще започне. — Шофьорът нервно загледа тъмните облаци, които се носеха над града.
    — Ще се забавя само няколко минути — каза Вейл. — Изчакай.
    Катедралата „Света Катерина“ до езерото беше най-старата църква в града. Архиепископ Рашмън като пуританин беше отказал всякакви промени в постройката. Тя все още си беше същата голяма тухлена постройка, каквато е била преди 145 години, когато е била построена. Островърхата кула се извисяваше над дърветата на „Лейквю Драйв“ и се виждаше надалеч в езерото — едно напомняне на екипажите на шлеповете и подводниците в пристанището, че католическата вяра е най-добрата вяра.
    Вейл погледна нагоре към острата кула и изведнъж си спомни как баба му си извиваше пръстите във форма на пирамида и казваше: „Тук е църквата, тук е кулата, отваряш вратите — разтваряше си ръцете и мърдаше пръстите си — и тук са хората.“
    Той тръгна внимателно по заледения двор към жилището на епископа — една груба, строга пристройка към катедралата — и влезе в приемната на жилището. От едната страна на голямата стая имаше стълбище, което водеше за втория етаж, а от другата имаше врата към офиса. Имаше също задна врата и един коридор в ъгъла, който той предположи, че води към църквата.
    Една монахиня седеше на писалището в средата на стаята.
    — Здравейте сестро — каза адвокатът. — Името ми е Мартин Вейл.
    — Мистър Вейл. — Тя кимна. — Аз съм сестра Мери Алис.
    Беше млада, към трийсетгодишна, с доста палав поглед. Имаше излъчване на невинност и състрадание, което човек вижда по лицата на повечето монахини, но имаше и нещо друго, един игрив поглед, нещо малко дяволито.
    — Аз съм тук да, ъ-ъ не знам точно как да го нарека…
    — Да изследвате мястото на престъплението — предположи тя.
    — Точно така.
    — Нагоре по стъпалата.
    — Благодаря.
    Направи му впечатление, че тя не изглежда прекалено разстроена от смъртта на покойния архиепископ. Може би добре се владееше. Той се изкачи по стъпалата. Едно неуниформено ченге седеше до вратата към апартамента на епископа. Вейл надникна покрай ъгъла, така че да види спалнята. Гротесктните петна от кръв по стените и килима бяха станали кафяви. Господи, помисли си той, някой наистина е заклал Рашмън.
    — Кой си ти? — попита ченгето.
    — Застрахователен агент — отговори Вейл.
    — Лейтенант! — извика ченгето.
    Стенър влезе в хола от кухнята. Спря само за миг, когато видя Вейл, после тръгна към вратата.
    — Май точките в дневния ни ред съвпадат — каза Вейл.
    — Какво правиш тук? — попита Стенър разсеяно, сякаш не очакваше или не искаше отговор.
    — Да видя мястото на престъплението, лейтенант. Тук съм в интерес на моя клиент, което е наше право. Освен ако Джек Янси не е променил закона през последните няколко часа.
    — Все още имаме работа тук — грубо каза Стенър. — Ще имаш тази възможност, когато си тръгнем.
    Вейл погледна изцапаната стена.
    — Те наистина хубаво са го подредили, нали?
    — Да, ще видиш, когато получиш снимките. Пакетът, който поръча, ще бъде на бюрото на сержанта утре рано сутринта в полицейския участък. Това включва и данните от аутопсията, които току-що пристигнаха.
    — Благодаря.
    Вейл наблюдаваше как един техник отряза едно кръгче от килима и го пусна в пластмасова чантичка.
    — Надявам се, че ще остане нещо за разглеждане, когато свършите — каза Вейл. — Ще ми липсват някои подбрани парченца тук-там; допускам, че ще ни съдействате.
    — Не ни създавай трудности — каза Стенър, гледайки назад към стаята.
    — Имам призовка тук, лейтенант…
    — Когато свършим, ще те уведомим, адвокате. Сега имаш ли нещо против? — Той посочи към вратата.
    Вейл слезе на долния етаж. Сестра Мери Алис я нямаше. Той отиде до офиса и погледна вътре.
    Изправена сама до малката масичка с лице към писалището, стоеше малка бронзова статуя на папа Павел, ръцете му бяха протегнати сякаш да обгърнат света, главата му беше наведена на една страна в израз на състрадание. На стената зад писалището висеше — като суров и непоколебим пазител на помещението — снимката на единствения човек, пред когото епископ Рашмън беше отговорен, папа Йоан Павел.
    Писалището беше огромно, от тежък махагон, както и трите стола, наредени в полукръг пред него. Това беше изстинала, аскетична стая, с изключение на един шезлонг в ъгъла и няколко книги и периодични списания накуп до него. Имаше и добре заредени, вградени лавици с книги на двете съседни стени на стаята, което придаваше топлина на иначе студения интериор.
    Вейл влезе в офиса, като вървеше покрай лавиците с книги. Те бяха натикани в една поразителна смесица: религиозни списания, кодекс на каноничните закони с кожена подвързия и религиозни трактати; чуждестранни издания на романи от Данте, Достоевски и други велики писатели; работите на Русо, Лок, Хобс и Дарвин, както и психологични изследвания от Фройд. Кант и Шопенхауер.
    Бюрото му беше подредено — телефон, календар, два подноса за писма и книга за срещи, все още отворена на последния ден на убийството. Вейл я прелисти. Срещи, крайни срокове, вечери и съвещания бяха изпълнили почти всеки ред, понякога с промеждутък само от петнайсет минути. За съдбоносната вечер той беше надраскал: „критика на момчетата от олтара“ и „касетка с проповед“ последвано от: „Тема — Декарт: Мисля, значи съществувам, следователно, ако проблемите могат да се решат от човешкия разум, ще се превърне ли Бог в отживелица? Обяснение.“
    Това беше интересна теза и Вейл я нахвърли в бележника си повече от любопитство, отколкото заради мисълта, че това може да има връзка с делото. После опита чекмеджетата. Едното горе вляво беше заключено. Той взе един кламер от средното чекмедже, огъна го на две и го мушна в дупката на ключалката, завъртя го, опипа запъването, после усети, че захапа и отключи ключалката. Отвори чекмеджето, вътре имаше малък кожен дневник. Първата половина беше с адреси, а на втората пишеше „Лични срещи“.
    Той прегледа страниците със срещи напосоки. За девети март Рашмън беше написал с молив „Линда 555-4527“. Нямаше много други бележки. Изглежда, че архиепископът е имал твърде малко време за лични въжделения. Вейл записа информацията в собствения си бележник, затвори и заключи отново чекмеджето. Стана и се загледа в другите заглавия на книгите върху лавиг ците, но беше прекъснат от един мек, ирландски акцент.
    — Извинете, детективе, мога ли да ви помогна?
    Свещеникът, който беше влязъл в стаята, беше на около петдесет години, кръгъл, с чисто бяла коса и приятно, почти херувимско лице. Но чертите на лицето му бяха хлътнали от тежестта на изминалите няколко дни и очите му бяха зачервени или от недоспиване, или от плач. Носеше черна лента на левия си ръкав.
    — Съжалявам, не исках да нахалствам. Аз не съм полицай, отче, аз съм адвокат. — Вейл се поколеба за момент, преди да добави: — Аз представлявам Аарон Стемплър.
    — Разбирам — каза свещеникът, очевидно нито шокиран, нито разстроен от признанието. — Аз съм отец Август Делани — и подаде ръка.
    — Вейл. Мартин Вейл.
    — Бедният Аарон — каза той. — Господ да благослови момчето. Моля се за неговото опрощение.
    — Познавахте ли го?
    — О, да. Приятно момче. Господ знае какви ужасни демони са обладали душата му, за да извърши такава постъпка.
    Вейл не беше съгласен с неговата обичайна проповед за качеството на невинността.
    — Каква ирония, нали? — тихо каза отец Делани. — Епископът е не само жертва, но и неговото уединение е нарушено дори в смъртта. Какъв срам, милият човек дори не може да почива в мир.
    — Съгласен съм — каза Вейл. — Вижте, отче, това вероятно е тъп въпрос, но какво точно прави един епископ?
    Свещеникът се усмихна и тръгна покрай бюрото да провери пощата.
    — Епископът управлява организацията, мистър Вейл — каза той, като разлистваше писмата. — Светата епархия — архиепархията. — Отецът върна непрочетения лист хартия в подноса за писма и обърна страниците на книгата за срещи на текущата дата. — Тази епархия има пет хиляди и триста квадратни мили — продължи той, като местеше пръст надолу по списъка със срещите. — Седем колежа и университета, неколкостотин начални и основни училища, дванайсет болници, триста и дванайсет енории и мисии, над хиляда свещеници, над сто монаси и около три хиляди монахини. Също хиляда дякони и светски работници. — Той погледна нагоре и се усмихна. — Доста впечатляваща територия, не мислите ли?
    — Много — отговори Вейл.
    Делани се облегна на ъгъла на бюрото със скръстени ръце и каза:
    — Епископите са връзката между енориашите, свещениците и Ватикана. „Учители на вярата, свещеници на светото богослужение и министри на управлението“, това е описанието на работата според каноничния закон. Огромна работа, сър, нейният стрес е погубил не един добър свещеник.
    — И как се справяше с управлението архиепископът?
    — Той преуспяваше. Планът му за деня беше запълнен от сутрин до вечер, винаги имаше делегации, срещи и, разбира се, Дома на Спасението и епископският капитал, който финансираше всичките му други благотворителни дела. Като добавка към всичко епископът пише… пишеше… статии по теология за „Кетолик Дайджест“ и няколко национални светски издания, отговаряше на писмата на енориашите и свещениците и пишеше една седмична колонка за „Трибюн“. После имаше проповеди, разбира се, и отговори на папския нунции.
    — Нунции?
    — Папската кореспонденция. Епископите се отчитат само на папата, мистър Вейл, те имат огромна свобода на действие.
    — Ох! От колко време е бил епископ? — Назначен е от папа Павел VI. Това е било през 1975 г. Те бяха големи приятели. Той не беше толкова близък с папа Йоан.
    — Защо така?
    Делани вдигна рамене.
    — Може би той беше прекалено… откровен.
    — За какво?
    — Елате — каза Делани, — трябва да проверя олтара. — Свещеникът му направи знак да го последва и докато продължаваха разговора, го поведе надолу по коридора към църквата. — Разбирате ли, мистър Вейл, това са трудни времена за американските епископи. Тях ги дърпат на една страна, после на друга. Има го и либералния момент — те искат църквата да промени отношението си към всичко; от контрола на раждаемостта и аборта до безбрачието и ръкополагането на жени. Много стресова ситуация съществува в църквата. Няколко епископи са си взели продължителни отпуски заради стреса.
    — И епископ Рашмън взимаше становище по тези въпроси?
    — Той се опитваше да… изглади… различията в своята епархия. Да го постави като въпрос на индивидуалното съзнание на индивида. Ватикана заема по-твърда позиция.
    — Това му е създало неприятности с Рим?
    — Не, не неприятности. Подозрение, може би. Светият Отец е доста консервативен.
    — Имаше ли епископът обичаен дневен режим?
    — О, да. — Той обикновено слизаше долу в общата стая към седем и десет, седем и петнайсет. Имахме сутрешна молитва. После се подготвяше за първата литургия. Всичко правеше сам. Литургията беше неговата радост — може да се нарече мания. Сам палеше светлините, запалваше свещите на олтара, посрещаше тълпата, доливаше шишенцата с вино и вода. Четеше сутрешната литургия без момче на олтара. След службата закусваше и четеше вестниците „Трибюн“, „Ню Йорк Таймс“ и „Уол Стрийт Джърнал“. После пишеше и четеше пощата. Следобедите бяха за срещи.
    — А вечерите?
    — Вечери, банкети, речи. Вторник вечер беше резервирана за неговата проповед. Той ги снимаше с видеокамера — изучаваше ги, за да е сигурен, че са идеални. Също снимаше момчетата на олтара по време на службата и после ги критикуваше.
    — Обичаше перфектните неща? — предположи Вейл, когато стигнаха апсидата и спряха.
    Няколко монахини покриваха олтара с черни знамена и лилии. Около половин дузина хора в църквата се молеха. Отнякъде наблизо се чуваше тих човешки плач.
    — В известно отношение. Не ме разбирайте погрешно, мистър Вейл, той беше доста човечен. Страшно ще ми липсва.
    — Съжалявам.
    — Не е ваш проблем, сър. Е, ако ме извините, трябва да се върна на работа.
    — Благодаря ви за помощта — каза Вейл.
    Свещеникът коленичи пред олтара и влезе в ризницата. Вейл се върна надолу по коридора към жилището до задната врата и стъпи отвън. Той стоеше под апартамента на епископа.
    Какво пишеше във вестниците? „Той побягнал през кухненската врата и една патрулна кола в алеята го уплашила.“
    От лявата му страна имаше тежка дървена стълба, водеща към задната част на апартамента. Той направи няколко крачки в двора и разгледа старинната тухлена геобразна сграда. Отиде до ъгъла да я види. Малките прозорчета от двете страни на ъгъла му говореха, че вероятно се намира под банята. Върна се вътре, тръгна надолу по дългия коридор към църквата и постоя няколко минути, гледайки изповедалните от двете страни на апсидата.
    „Това е пътят, по който е дошъл. През кухненската врата, надолу по задните стъпала. После патрулната кола го уплашила и той побягнал отново вътре. Тръгнал надолу по този коридор и се скрил в една от тези изповедални.
    Защо? Ако не го е направил, защо е взел ножа и е побягнал с него?
    И къде е отишъл истинският убиец?“
    — Той е бил в първата, там от другата страна — каза един глас зад него и той се обърна, за да застане лице в лице със сестра Мери Алис.
    — Тази ли? — попита той, като посочи през църквата.
    — Да — отговори тя.
    — Странно място за криене.
    — Съвсем не. Тя е като килер. Децата обичат да се крият в килери.
    — Децата? Аарон трудно може да се нарече дете.
    — Мъж-дете — каза тя. — Срещнахте ли го вече?
    — Да.
    — Хубаво момче, нали?
    — Да, така бих казал. На деветнайсет години е. В този щат те смятат за мъж, когато навършиш шестнайсет.
    — Което означава?
    — Което значи, че може да те изпратят на електрическия стол.
    — Можете ли да го спасите, мистър Вейл?
    — Значи така, вие знаете защо съм тук?
    — Разбира се. Ние също четем вестници и гледаме телевизия.
    — Аз ще представлявам Аарон.
    — Така и предположих.
    — Колко добре го познавате?
    — Колкото всички други, предполагам — каза тя сърдечно. — Ние всички го познаваме.
    — Какъв е той?
    — Много усърден работник. Внимателен. Отзивчив. Много сладко момче.
    — Имаше ли той някаква причина да убие епископ Рашмън?
    — Съществува ли причина да убиеш човек, мистър Вейл?

10.

    Вейл рязко влезе в къщата, сякаш вятърът го навя през вратата. Нахлу в офиса си, без дори да се съблече.
    — Позвъни в Уол Ай Макгинти и кажи на съдията, че ми трябва. Ако ти каже, че следи някакво конно надбягване някъде в Калифорния, кажи му че работата е спешна. Кажи му, че го искам тук веднага! После позвъни на Чекър и изпрати едно такси до града да го вземе. И ми трябва телефонният номер на Томи Гудмън, никога не мога да го запомня…
    — Той е 555–4411. Много е лесен. Какво, по дяволите, става?
    Докато набираше, той обясни:
    — Този Хайнрих Химлер от Правителствения съд ни намери слабото място.
    — Шоут?
    — Кой друг?
    — Какво стана?
    — Той ни хвърли в скута бомбата на десетилетието с едно безплатно дело.
    — Но ти вече имаш безплатно дело. Името му е Лерой…
    — Ще представляваме Аарон Стемплър.
    Ченето й увисна с два инча.
    — О, Боже мой — каза тя.
    — Това е положението, меко казано. Имаме шейсет дни да подготвим делото и току-що се срещнах с обвиняемия за първи път. Здравей, Томи… по дяволите, знам, че си там, вземи слушалката, аз съм… сири тази отговаряща машина, важно е.
    — Спокойствието ми също — каза Гудмън, като взе слушалката. Той имаше твърдия носов говор на бивш боксьор.
    — Какво нравиш?
    — Това е краят на семестъра ми. Имам изпити след два дни.
    — Трябваш ми тук веднага.
    — Довиждане — каза той и затвори.
    — По дяволите — изрева Вейл и набра отново. Наоми подаде глава през вратата. — Съдията каза, че ще следи конните състезания в Санта Анита още десетина минути и после ще дойде.
    — Господи, аз… здравей, Томи, пак съм аз. Сега изслушай ме, имам нещо много, много горещо в ръцете си. Ще ми трябваш за шейсет дни. Ще ти платя двайсет хилядарки, по десет на месец.
    Гудмън взе слушалката.
    — Двайсет хилядарки за два месеца!
    — Това е достатъчно да завършиш правния университет и да започнеш практика, ако не искаш да дойдеш да работиш при мен. Но ми трябваш, тялом и духом, ден и нощ през следващите два месеца. Ще трябва да изпуснеш следващия семестър. Ако имаш проблеми, ще позвъня на декана Марковиц…
    — Не е проблем, просто мразя да губя семестри, особено накрая. Имам този устен след два дни, за проклетите закононарушения.
    — Закононарушения, глупости — каза Вейл. — Ти ще бъдеш съдебен адвокат, а не съветник по недвижимо имущество. Както и да е, съдията ще те подготви за изпита утре цял ден. Таксито ще бъде там след десет минути. — Този път Вейл затвори. Той извика на Наоми: — Намери ли вече такси?
    — Говоря с Макси. Никой друг не иска да дойде. Той още размисля.
    Вейл натисна бутона и грабна слушалката.
    — Макс?
    — Хей, мистър Вейл. Виж, човече, видял ли …
    — Макс, не искам никакви глупости. Качи се в проклетото си такси, иди до Уол Ай и вземи съдията, после завърти до Сатън и вземи Томи. Иди до Айк и вземи достатъчно деликатеси за десет или дванайсет сандвича, нещо за пиене и се върни тук бързо.
    — Дори не може вериги да използва човек в това гадно време.
    — Сто долара, Макс.
    — Кого казахте да взема първо?
    Томи Гудмън беше готов да тръгне и чакаше таксито, което щеше да пристигне след пет минути. Винаги ставаше така, когато Марти се обаждаше. Интересно как Вейл можеше да вдигне адреналина в кръвта на Гудмън след две минути телефонен разговор. Гудмън гледаше телефонния секретар, слушаше как Вейл беснееше и се пенявеше и се опитваше да не му обръща внимание, но накрая не можеше да устои на този хипнотизиращ глас, на вълнението от обещанието за съмнителни пари и така той накрая се предаваше, знаейки, че големият мошеник от съда ще го отклони от всякакви занимания с простото обаяние, с което змията хипнотизира врабчето, за да падне между челюстите й.
    Това беше започнало преди осем години в онази нещастна вечер на старата Арена на Дванайсета улица. Дванайсета улица… Господи, колко му липсваше. Сивият стар хамбар беше заменен от гигантски куполооб-разен стадион с нежното название Цицата — с изкуствена трева, кондиционери и каианчета за бързи закуски. И съвсем нов футболен отбор, закупен и на издръжка на банкерите, адвокатите, хотелиерите и търговските предприемачи, за които това беше още една клечка върху таблата за игра на крибидж, този барометър за растежа и прогреса, използван да примами конгресмени, туристи и големи мангизлии в кошарата. Притокът на долари беше цената, това алчно вливане на зелена кръв помпаше сърцето на града, което поддържаше финансовата циркулация в движение, правеше богатите по-богати, бедните по-бедни и караше голямата маса на средната класа да марширува на място. Боксът, това неандерталско пускане на кръв, беше отпратен в западнали, малки зали на многолюдните предградия на града, където нямаше да се вижда или чува от великолепието на, да кажем, професионалния футбол, където се иска повече време човек да си размести коляното, да си строши раменете, да си съсипе глезените, да си счупи кокалите и разбърка мозъка срещу шест-седемфутовите яки гладиатори. Тези, които дърпат конците, разбира се, се радват на антисептично съзерцание на играта. Седнали високо над множеството в своите луксозни клубове, на влиятелните хора им бяха спестени истинските звуци от битката на футболното игрище — трясъкът от блъскането на телата, виковете от болка, хрущенето на костите, всичките действителни ругатни, съпътстващи славата. Всичко това се правеше в името на най-традиционното — парите в банките.
    Но преди осем години в петъчните вечери човек все още можеше да отиде до гимнастическия салон на Дванайсета улица, да помирише истинските миризми — пот, медицински спирт, смоли, алкохол, бира, стипца, цигарен дим — и да наблюдава покрай ринга как точките ставаха едно към едно и да тренира едно изкуство, което дори хилавите и претенциозни гърци признаваха като истинска проверка на сръчността, красотата и силата.
    Гудмън беше чернокос, хубав мъж въпреки белезите от битките, с които той се гордееше: леко сплескан нос, мрежа от белези по веждите, огънато ухо, дясна ръка — толкова слаба поради счупените кости, че той едва можеше да погали една котка, без да трепне, и завинаги изкривена преграда на носовия канал, присъщо на професионалните боксьори. Говореше като вечно настинал човек и все пак в случаите, когато се налагаше, можеше да се позове на коефициента си за интелигентност 132 и да ораторства красноречиво като някой амбициозен млад адвокат. Той беше две години по-млад от Мартин Вейл и на три семестъра и един държавен изпит далече от реализацията на своята мечта. Това никога нямаше да се случи ако не беше Марти Вейл.
    Гудмън беше израсъл под знака на две страсти, бокса и правото, професии не толкова без връзка. Той беше така омаян от красноречието в съдилищата, както и от грубостта на ринга; неговите идоли се бяха превърнали в легенда: Клерънс Дероу, Уилям О. Дъглас, Мохамед Али, Шугър Рей Леонард. Като беден и пробивен ученик в колежа Гудмън зависеше от спорта да се издържа. Той му беше осигурил статус на герой в гимназията и стипендия в щатския университет. Веднъж завършил, той заложи на вярата си, че може да изкара правния университет чрез бокса. Негов идол стана Мартин Вейл, който вече беше успял да си извоюва едно подходящо място сред местните аристократи с половин дузина зрелищни победи в съда. Когато имаше възможност, Гудмън сядаше на предния ред и наблюдаваше как Вейл вършеше правни вълшебства и Вейл, един боксов запалянко, забеляза младия боксьор в съдебната зала. Те се сприятелиха и Вейл стана наставник на боксьора — студент по право.
    З февруари, 1975 г. Той играеше срещу един бавен, спънат, тежкоподвижен, мускулест вол на име Джордж Траджило, който сам се беше кръстил „Златото на Темпа“ и имаше грацията на щраус. Истинските удоволствия от нападението и отбягването на удари, движението на краката, бързината и подвижността, всичко това беше минало покрай Траджило; той се беше придвижил нагоре само с помощта на грубата сила. Можеше да удря като с чук и имаше желязна челюст.
    Гудмън беше издържал и на двете през десетте рунда и по чудо беше все още прав, когато удари последният гонг. Първите шест рунда той беше млатил Траджило с мощната си дясна ръка, провирайки се през маховите му движения, и удряше мексиканеца по носа и челюстите. Сякаш удряше по парен локомотив. На седмия Гудмън излезе бързо, решен да пробие и да изпрати „Златото“ обратно в Темпа на носилка. С първия удар едно от кокалчетата на пръстите му сякаш потъна почти до китката. Болката доминираше през останалата част от битката. Той продължаваше да удря и всеки мощен удар разбиваше друга кост от съсипаната му ръка, докато накрая му беше останала само лявата за противодействие и удар. Сурова гордост го държеше на крака. Когато последният гонг удари, той залитна обратно към своя ъгъл и се просна на стола си.
    — Какво, по дяволите, стана? — попита неговият треньор Ели Пинкъс след една освежителна глътка, като налагаше отворените рани на Гудмън с огъня на стипцата.
    — Мисля, че си строших десницата — задъхано каза Гудмън.
    Наистина.
    По-късно, седнал на ръба на масата в мрачната съблекалня, той и Вейл наблюдаваха как Пинкъс разрязва ръкавицата, за да се покаже една смачкана и кървяща маса. Две разбити кости се подаваха от стеклото месо. Кръв бликаше от неравните разкъсвания в някога мощната десница. Вейл извърна глава от гледката.
    — Ще почакам отвън — каза той, за да бъде последван след няколко минути от Соубоунс Уотсън, местния непрактикуващ лекар.
    — Той трябва да иде в болница, Марти. Две от кокалчетата му са изхвръкнали чак до лакътя, по дяволите. Но той не иска да иде. Мисля, че се страхува да не му отрежат ръката или нещо такова.
    — Просто повикай бърза помощ. Кажи им да изключат сирената. Ще се промъкнат и ще го вземат.
    — Той е свършил, знаеш — каза Соубоунс. — Няма да може да удари и един самун хляб с тази ръка, без да си повреди няколко кости. Голям позор! Един доста многообещаващ боксьор средна категория беше този Томи. Бърз, умен — винаги е хубаво да видиш едно колежанско момче да се състезава, придава ни малко класа. Но за него всичко вече свърши. Томи трябва да разбере това.
    — Аз ще поговоря с него.
    — Да, добре, но стой надалеч, все още може да удря с лявата ръка.
    Вейл се върна в съблекалнята, където Соубоунс беше превързал юмрука, сега с големината на пъпеш, с бинт и му беше дал няколко обезболяващи.
    — И така, възкръснах, а? — каза Гудмън, като леко сливаше думите, когато хапчето демерол почна да действа.
    — Соубоунс казва, че с десницата ти е свършено.
    — Какво разбира той? Ако беше някакъв доктор, нямаше да се препитава тук. — Гудмън прекара леко пръстите си по бинтованата ръка и трепна. — Глупости, имам още дълго да уча в този университет.
    — Може би не — каза Вейл. — Може би аз мога да те използвам.
    — Да правя какво?
    — Разследване. Повечето от тези местни грубияни не могат да си намерят шапката, освен ако я носят на главата си.
    — Искаш да шпионирам?
    — Искам да оглавиш моя детективски тим.
    — Разбира се. Колко души имаш в детективското бюро Мартин Вейл?
    — Ти ще си първият.
    — Адвокатски приказки — каза Гудмън, като клатеше глава.
    — Можеш да изкараш два, два и петдесет на ден плюс разходите — когато работиш.
    — Два и петдесет на ден?
    — Два, два и петдесет.
    — Кое точно? Два… два и петдесет?
    — Ще започнеш с два. Ако си толкова добър, колкото си мисля, ще го увеличим на два и петдесет.
    — Адвокатски приказки.
    — Какво губиш, Томи? Опитай. Винаги можеш да напуснеш.
    Демеролът го беше хванал и Гудмън лежеше по гръб на масата, гледаше в тавана и несвързано мърмореше, докато пристигна санитарната кола.
    — Не искам да бъда мръсен частен детектив през остатъка от живота си, да снимам мръсни мърлячи, въргалящи се незаконно с някого в мръсни мотели…
    — Аз не правя разводи — каза Вейл. — Повечето от клиентите ми са хора с големи неприятности и много пари.
    — Чувал съм.
    — Гледай съдържанието, а не бутилката, окей? — каза Вейл. — По думите на Цицерон: „Справедливостта отрежда на всекиго дължимото.“
    — Глупости. Когато Марти Вейл води дело, няма справедливост… — той се разсмя понеже демерола беше притъпил болката. — Както Клерънс Дероу е казал: „Няма такова нещо като справедливост — във и извън съда.“
    — Кой е пък този Клерънс Дероу? — попита Вейл.
    Бяха необходими четири часа да нагласят разбитите кости на ръката на Гудмън и да я гипсират. Когато всичко свърши, Вейл плати сметката. Два месеца по-късно Томи Гудмън стана шеф на детективското бюро на Мартин Вейл — и единственият член. Той бе повече от добър, той беше роден за това. През първата си година направи 35 000 долара, доста добри пари. Към 1982 година натрупа петдесет хиляди и напредна доста в правния университет. Само че му отне повече време, отколкото си мислеше. Винаги имаше подобни телефонни обаждания, винаги го прелъстяваше властният глас, винаги оставаше още една планина за изкачване. Какво, по дяволите, той вероятно научаваше повече за правото след петнайсет минути, прекарани с Вейл и съдията, отколкото изобщо можеше да научи в университета.
    Съдията седеше върху един от дебелите столове в задната част на салона за конни състезания на Уол Ай Макгинти с кръстосани крака, с легендарната черна книга в скута и въртеше между пръстите си писалката „Монт Бланк“. Той наблюдаваше електронното тото табло, като пресмяташе следващия си ход.
    — Виж това старо копеле — каза Макгинти, който беше загубил хранопровода си от рак и сега приказваше с говорен апарат, през който звучеше така, сякаш си правеше гаргара. — Той и тази проклета книга. Може да ни направи всички богати само за една седмица.
    — Да и ще ни изяде бизнеса — отговори Лари Куция, който се отнасяше безразсъдно с пушките и се беше застрелял в крака при лов на сърни в Пенсилвания.
    — Само някой да се опита да грабне книгата и да побегне с нея, ще го застрелям на място — каза Уол Ай.
    Книгата!
    Съдията Джек Спелдинг с наближаване на преклонната възраст беше преживял две опустошителни трагедии. Неговата обичана Джени, една вежлива и скромна лейди от Юга, която обожаваше коравата му натура и за която той беше женен от трийсет и седем години, беше жестоко ранена при катастрофа с кола и беше прекарала в безсъзнание почти месец, преди да умре. Втората трагедия беше негово дело. Въпреки че не беше голям пияч, съдията се беше отдал на една доживотна, но дотогава все още контролирана пагубна страст да залага на понита. По време на един необуздан гуляй след смъртта на Джени той задлъжня за един месец с трийсет хиляди долара на букмейкърите, които уреждаха залаганията. Неговата репутация и мястото му на съдебната скамейка бяха застрашени и кариерата му висеше между пръстите на букмейкърите.
    Спелдинг беше спасен от предаността на адвокатите, прокурорите, полицаите, журналистите, правните чиновници, библиотекарите и политиците, понеже всички уважаваха неговата справедливост и мъдрост на съдийската скамейка и разбираха неговата лудост. На една закрита благотворителна вечеря те дадоха на съдията един плик с необходимите пари в брой — и после, след като си уреди дълговете, неговите приятели от отряда за борба с пороците разориха всички букмейкъри, които се бяха възползвали от мрачните часове на почитания юрист.
    Съдията рязко се беше отказал от порока си и след тази вечер никога повече не заложи дори цент на конете. Вместо това той правеше въображаеми залагания всеки ден, като водеше усъвършенстван дневник на всяко състезание — писта, жокей и кон в състезанието. Без въздействието на облога той стана пророк на пистите — един човек, който комбинираше мъдростта, интуицията и едно смайващо познание на статистиката от поредицата десетгодишни наблюдения. Спелдинг усърдно записваше цялата информация в един дебел кожен дневник, една книга от която така се страхуваха тези, които уреждаха залаганията, че веднъж се бяха събрали заедно и му предложиха шестцифрена сума да я изгори. Разбира се, той отказа, но ги увери, че никога няма да подскаже или сподели знанията си за играта с някого другиго. За десет години съдията беше спечелил едно въображаемо богатство от над милион долара — всичко това на книга.
    Той имаше три радости в живота си. Първата беше сутрешните му семинари при Пеперудата, където предизвикваше умовете и сърцата на младите адвокати. Втората беше следобедите му при Уол Ай Макгинти, където практикуваше хобито си между особените специфични елементи на обществото: говореше с езика на бизнеса, радваше се на виталността на залаганията, веселието от напрежението и ликуването от победата. Винаги седеше в задната част на луксозния апартамент на Макгинти под един гараж на Уайлдкет стрийт, където имаше луксозен търговски център за играчите на конни състезания, който изглеждаше като търговски борсов офис. Едно неоново табло с бягащи букви държеше играчите в течение на променящите се съотношения, стартове и друга информация, която за повечето хора беше като чужд език. Един бар в ъгъла осигуряваше безплатни напитки за тези, които са уцелили. Меки възглавници върху креслата предлагаха комфорт на хората, които наблюдаваха и слушаха, докато понитата си вършеха работата.
    Третата му радост беше да си премерва интелекта с Марти Вейл, понеже това беше повече от предизвикателство; това беше проверка на неговите четирийсет и пет години стаж от двете страни на съдийската скамейка. Неговите спорове и сътрудничество с Вейл му осигуряваха една еуфория, несравнима с другите занимания. Обаждането на Наоми обещаваше вълнуващ ден.
    Но всяко нещо по реда си. Той беше заложил петдесет въображаеми долара на дъската за една тригодишна кобила на име „Самозалъгалка“, която тичаше на финалния разгар в Санта Анита и която се оказа по-добра от името си. С малки изгледи за успех тя финишира втора, изкара 8,80 долара за заведението и обезпечи съдията с 3,436 долара за деня, които той усърдно вписа в дневника си, преди да слезе долу при чакащото го такси.
    Вейл извади един-единствен сребърен долар от джоба си и го завъртя като пумпал на бюрото си. Съдията веднага прие предизвикателството.
    — Аха. Е, сега дай да видим, ти си събрал цялата банда тук в ледения студ, имиулсивно… пътищата са почти непроходими… така че, очевидно имаме работа с нещо страшно важно.
    — Ъхъ — каза Вейл.
    — Имаме нов клиент.
    — Признавам — съгласи се Вейл.
    — Хм! — Съдията ходеше край писалището и гледаше монетата. — Нов клиент — каза той на себе си. Отново погледна към Вейл. — Видя ли се с някого, след като закусихме?
    Вейл кимна и вдигна един пръст.
    — И така, ти си посетил някого — неочаквано, иначе щеше да ми споменеш на закуска — и резултатът от това посещение е че си имаме нов клиент. Така, човекът, когото си посетил, е клиентът? Или той представляваше клиента? Очевидно, след като сложи долу сребърната ръкавица, трябва да е някой, когото познавам, или нещо, за което знам. Нов клиент, някой, когото познавам…
    Той отиде до прозореца и погледна заледения пейзаж, задърпа устните си, почна да мърмори и обиколи стаята. Беше голямо представление. Върна се до ъгъла на бюрото, погледна настойчиво Вейл и каза:
    — Аарон Стемплър.
    — Поразително — каза Гудмън, докато Вейл слагаше монетата в протегнатата ръка.
    — Елементарно — каза Вейл. — Като си помислиш, кой друг може да е освен Аарон.
    — Наистина ли ще защитаваме момчето, което е убило Негово Високопреосвещенство? — попита Гудмън.
    — Заподозрян в убийството на Негово Високопреосвещенство — поправи го Вейл.
    — Не чакаха дълго, за да си върнат, нали? — каза съдията. — Съдбата им осигури идеална възможност.
    — Какво искаш да кажеш? — попита Наоми.
    — Време за разплата — каза Вейл. — Техният начин да си го върнат заради сделката. Дават ни едно дело, което не можем да спечелим с клиент, за когото всички мислят, че може да накара Менсън да изглежда като малкия Бо Пийп. Е, нека им дадем да разберат.
    — И как мислиш да направиш това? — попита Наоми.
    — Със силата на справедливостта! — засмя се съдията.
    — О, глупости, пак започваме — изстена Гудмън.
    Докато правеха сандвичи, телефонът звънна. Наоми отиде в другата стая, замънка в слушалката, затвори и се върна.
    — Искаш ли да разбереш кой е твоят опонент? — попита тя тържествено.
    Всички я погледнаха.
    — Джейн Венъбъл.
    — Невъзможно — каза Вейл. — Тя ще работи в една от тези престижни фирми в края на месеца. Вече е подала молба за напускане!
    — Е, очевидно я е оттеглила. Това беше моят вътрешен човек. Това е самата истина.
    — Не са пропуснали нито един номер — каза съдията. — Този път всички ще си го върнат.
    — Копелета — каза Вейл, като се усмихваше със стиснати устни.
    Събраха се около голямата маса. Вейл не обръщаше внимание на храната, ходеше из стаята с една линийка, която използваше като рапира, и цепеше въздуха с нея, докато говореше. Беше си свалил пуловера й ходеше но тениска с надпис „На мъртвите с благодарност“, наполовина извадена от джинсите.
    — Е, на тях им е необходимо едно нещо, за да стъкмят делото, и те все още го нямат — каза той.
    — И какво е то? — попита Наоми.
    — Може да си имат оръжието, може да си имат отпечатъците и кръвта по тялото на Аарон, заснетата сцена в изповедалнята, но нямат мотива, за да оправдаят делото.
    — Защо? След като могат да докажат, че ножът е бил в ръката му, че е бил в стаята и после в изповедалнята…
    — Характерът на престъплението. Томи — каза Вейл. — То е прекалено ужасно. Съдебните заседатели ще искат да узнаят защо. Когато видят това момче там, ще поискат да разберат защо е извършило такава постъпка. Можеш да се басираш на фолксфагена си, че Венъбъл кара Стенър и целия му екип да работят извънредно, за да открият това.
    Съдията не каза нищо. Той седеше тихо на стола си, ядеше пастърма с ръжен хляб, отпиваше мляко със сода и следеше как Вейл развива делото си.
    — Какво ще стане, ако не намерят мотив?
    — Тогава ще измислят.
    — В такъв случай, какво можем да направим? — попита Гудмън.
    — Да го намерим преди тях — каза Вейл. — Така че да можем да помислим как да го опровергаем пред съда. Така ли е, съдия?
    — Без правдоподобен мотив, мисля, че няма да го изгорят. Доживотен, може би, но не на електрическия стол. И така, Мартин, разкажи ни за нашия клиент.
    — Няма да повярвате — отвърна Вейл.
    — Луд ли е? — попита Томи.
    — Държи се нормално, както всички в тази стая.
    — Което не ми говори много — вмъкна съдията.
    — Казвам ви, че това е най-сладкото момче, което бихте искали да срещнете. Изглежда като хорист. Ако беше на шест години, щеше да мине за Шърли Темпъл.
    — Има ли ореол? — саркастично попита съдията.
    — Кълна се в Бога, че може да мине за ангел. Говорих с една от сестрите в „Света Катерина“ и знаете ли как го описа? Великодушен, внимателен, услужлив…
    — Пестелив, смел, чистоплътен и почтителен — това е веруюто на бойскаутите — каза Томи. — Има ли орден за забиване на нож?
    — Не е смешно. Искате ли да чуете, или не?
    — Не се дразни, не се дразни — каза Наоми.
    — Прекарах двайсет-трийсет минути с момчето. Предавам ви първото впечатление, окей? Той е някъде от Кентъки, Криксайд.
    — Криксайд? — попита съдията.
    — Криксайд. Понеже е близо до един водопой.
    — Страхотно — изстена Гудмън. — Това ме чака мен, усещам го.
    — Прав си Томи. На около час път с кола южно от Лесингтън, близо до едно място, наречено Дрии Рок.
    — О, Дрип Рок. Защо не каза така?
    — Според момчето дори го няма на картата, но местните в Дрип Рок знаели как да стигнеш дотам.
    — А кой ще ми каже как да стигна до Дрип Рок?
    Наоми се върна в стаята с една голяма карта. Просна я върху масата и проследи магистралата южно от Лесингтън.
    — Хей — каза тя. — Ето го Дрип Рок. Той е точно на север от Кърби Ноб и на север от планината Циом.
    — Чудесно — каза Гудмън, — и вероятно е зарит с десет фута сняг по това време на годината. Какво да направя, да се спусна с парашут ли?
    — Ще измислиш нещо — каза Вейл. — Искам да знам всичко, което може да се узнае за Аарон Стемплър от деня на раждането му до деня, в който са го намерили в изповедалнята. Искам да знам къде е расъл, какви са били родителите му, какво е правел в училище, кои са му били приятелите, какво е чел, какъв вид музика обича, спортувал ли е, кога е спал за пръв път с момиче. Искам да знам какво мисли, защо го мисли, кое го подлудява, кое го възбужда… Искам да знам всичко това. Това е за теб. Томи. Момчето е твое. Излети до Лесингтън, наеми кола и иди там, колкото е възможно по-скоро. Но първо искам да поразпиташ за него тук. Иди в Дома на спасението и до квартирата му — тя е на Рийджън стрийт.
    — Чудесно.
    — Провери и на двете места, после тръгни за Криксанд след насрочването на делото.
    — Съдия, правната част е твой проблем. Трябват ни исторически дела за убийства чрез обезобразяване, убийства чрез намушкване, включително пол, вероизповедание и възраст. И убийство от лудост. Искам да хвърля правни прецеденти по Шоут с такава сила и бързина, че да падне от мястото си, за да ги хване. Всичко, което може да се използва. Искам да знам какви хора извършват този вид престъпления — и защо? Глупости, няма смисъл да ти го казвам. Наоми, провери своите сигурни източници за това. Има статистика за всичко, може да изскочи нещо, което да използваме.
    — Това ли е моята задача? — каза Наоми.
    — Също регистрите, докладите, аутопсията, слуховете, развитието на делото, това е за теб. Като стар следотърсач отново на работа. Шоут ни дава голяма свобода тук заради фактора време. Всички техни доклади са и наши, без да е необходимо да се добираме до Сведенията сами — въпреки че вероятно ще направим и това. Искаме да узнаем всичко, което те ще правят. Стенър и Венъбъл ще ти дадат само това, което им поискаме, така че шпионирай, дръж си ушите отворени; всичко, което чуеш, може да е важно. И миналото на Рашмън, всичко, което можеш да намериш за него, колкото е възможно по-отдавна. Провери микрофилмите от вестниците, списанията, навсякъде, откъдето може да се изкопчи нещо. Томи, ето ти една призовка. С това ще можеш да влезеш в апартамента на епископа, където е станало всичко. Стенър все още беше там този следобед и си играеше на рязане и залепване. Почакай, докато се върнеш от Кентъки и направи огледа. Дотогава трябва да имаме достъп до техните доклади и снимки на фактическите доказателства.
    Вейл хвърли писмата и папките на една купчинка и разчисти място върху бюрото си. Сложи един правен формуляр и направи груба скица на местопрестъплението.
    — Апартаментът е на втория етаж — каза той, като сочеше отличителните знаци. — Това е спалнята. Тук е банята. Коридорът е тук, а кухнята — тук в ъгъла. Това до нея трябва да е дневната. Стълбите водят надолу от кухнята. Това е задната врата на жилището, тук е коридорът към църквата.
    — Окей, и какво казва Шърли Темпъл, че се е случило?
    Вейл пое дълбоко дъх.
    — Сега, нека приемем, че в момента той е невинен. Съгласни ли сте? — Всички кимнаха. — Ето го разказа на Аарон — започна Вейл. — Той казва, че е бил в стаята, когато епископът е бил намушкан, но в действителност не е видял какво е станало. Имало е доста действие, чупене на неща, падане на лампи. Следващото нещо, което той си спомня, е, че е видял Рашмън мъртъв на пода. Пръстенът и ножът били до тялото. И така, той си слага пръстена, грабва ножа и побягва…
    — Слага си пръстена? — каза Наоми.
    — Нека свърша — Вейл взе един молив и проследи движението на Стемплър по скицата. — Тръгва навън и чува някого долу, така че излиза от задната част, надолу по тези дървени стъпала до земята. Една патрулна кола идва откъм алеята тук, така че той хуква през тази врата, бяга в църквата по този коридор и се скрива в една от изповедалните.
    Гудмън започна да се смее.
    — Това са пълни глупости, Марти. Това е най-скапаната история, която съм чувал, извини ме за френския.
    — Но това е премълчаване — каза съдията. — Това е смешно! Защо е взел ножа? Защо си е сложил пръстена? Защо е бил изцапан с кръв? Защо е направил каквото и да е? Защо просто не е извикал полицията?
    — Бил е уплашен. Паникьосан.
    — Глупости — каза Томи. — Шоут ще хвърли чукчето си по теб, ако идеш в съда с тази история.
    — Той е умно момче. Защо трябва да измисля такава тъпа история, ако не е вярна? — попита Вейл.
    — Защото това се е случило каза съдията. — С изключение на една малка подробност — че той е нарязал на парчета Негово Високопреосвещенство.
    — Приехме, че е невинен, помните ли? — каза Вейл.
    — Вече не — каза Гудмън.
    — Има ли някакъв мотив тук? — понита Наоми.
    — Засега не. Той казва, че са били приятели с епископа.
    — Ако не го е направил и е бил там, тогава кой, по дяволите, го е направил? — попита съдията.
    — Не иска да каже.
    — Защо не, по дяволите?
    — Казва, че го е страх от истинския убиец.
    Томи поклати категорично глава.
    — Неговата история все пак е глупава.
    — Но това е неговата история — каза съдията, гледайки в тавана.
    — Какво значи това? — попита Томи.
    — Това значи, че ни е натрапена и или ще оборим, или ще намерим по-добра — отговори Вейл. — И това е мой проблем. Аз трябва да му вляза под кожата и да го накарам да ми се довери. Трябва да открия какво се е случило онази вечер. И после да сглобя всичко и да го накарам да проработи. И ни трябва още нещо.
    — Психиатър?
    — Правилно, съдия. Трябва ни психиатър — каза Вейл. — Не един от тези изтощени стари кранти от Дейзиленд, какъвто те ще използват за психическо освидетелстване.
    — Какво ще стане, ако не направят психическо освидетелстване — попита Наоми.
    — Ние ще го поискаме при насрочване на делото. И ще искаме той да бъде преместен в Дейзиленд, ще го държим там настрани от очите и вниманието на обществото за известно време. „Никакъв коментар“ за пресата до края и се надявам Венъбъл и компания да са прекалено заети, за да фабрикуват новини.
    — Едва ли е вероятно — каза съдията, — въпреки че съм съгласен, че трябва да го държим извън полезрението известно време.
    Вейл отново се разхождаше, като удряше с линийката по дланта си.
    — Трябва ни някой млад. Истински проницателен. Някой с нов подход. Нови идеи. Трябва да ги ударим странично и да ги изкараме от равновесие. Те ще направят всичко, ще изровят и Фройд, за да докажат, че Стемплър е нормален.
    — Ние ще казваме, че не е? — каза Наоми.
    — Ние ще казваме, може би. Между нас? Най-добрият шанс, който имаме сега, е да твърдим, че не е нормален, и те го знаят, така че ще се опитат още отрано да го парират.
    — Нека ти намеря психиатър — каза съдията. — Имам добри приятели в университета. Ще проверя, ще видя дали ще ми предложат някой добър, някой, който да открие вратичка, докато аз работя по правната част.
    — Някой, който да докаже, че това момче е по-лудо от мексикански боб — каза Томи.
    Съдията се усмихна.
    — Разбира се, това също — каза той.

11.

    Преди разсъмване времето стана по-топло и към девет часа сутринта заледените улици се бяха превърнали в кафява киша. Колите все още се движеха предпазливо, веригите им дрънчаха из улиците и се удряха в калниците. Това бяха познати зимни звуци. Вейл избягваше плискането на калната киша, като подскачаше между локвите по пътя от полицейския участък към съда.
    Той влезе вътре с пакета, който беше взел от Първи район, като поглеждаше набързо вратите, докато намери една празна съдебна зала, която можеше да използва няколко минути. Познаваше тази стая добре, понеже беше пледирал около дузина пъти между дъбовата й ламперия. Отиде до масата на обвиняемия и нетърпеливо разтвори дебелия кафяв плик, който Стенър беше оставил за него.
    Данните от аутопсията бяха достатъчно заплашителни, но снимките бяха направо убийствени. Той ги прегледа бавно, устата му все повече пресъхваше, докато ги изучаваше внимателно. Снимките бяха около две дузини. Както всички графични полицейски изследвания на престъпления, на тях им липсваше изкуството и композицията; те изобразяваха мъртвешкия и кръвожаден характер на престъплението и глупавото унижение, на което беше изложено човешкото тяло. Порнографски в подробностите и неприлични по съдържание, те бяха с каталожни номера и събрани на групи; констатираха отдалеч противната обстановка или смразяваха отблизо в съвсем подробни изображения. Вейл си представяше съдебните заседатели как гледат с отворена уста и ужас всяка снимка.
    Когато свърши, той ги сложи обратно в кафявия плик и прелисти преписа на един от двата разпита, направени от Стенър и Търнър. Той беше продължил от 11:41 ч вечерта до 01:26 ч сутринта след престъплението. Вторият, между 06:04 ч и 07:12 ч следващата сутрин, все още не беше преписан, но имаше две видеокасети с разпита. Имаше също предварителни отпечатъци и съдебномедицински доклади с щампа „Предварителни доклади, следва още“. Като цяло това беше внушителен куп за такъв кратък период от време. Преписът подсказваше, че Аарон Стемплър беше повторил на двамата детективи историята, която беше разказал и на Вейл, около два пъти за общо два часа и петдесет и три минути. Сега всички в офиса на областния прокурор вероятно се смееха на разказа.
    За да се разсее от мислите за смъртта, Вейл закрачи из празната зала. За Вейл правото беше и религия, и борба, а съдебната зала беше неговата църква, неговият римски колизеум, арената, където всичките му знания и умения бушуваха. Точно тук той наистина се съживяваше, неговата енергия и ум се презареждаха от предизвикателството на закона, от възможността да атакува неговите канони, догми, възприятия, истинската му структура, да призове съдебните заседатели да приемат неговата концепция за истината. Правната област беше свята за Вейл, но той също така усещаше, че тя трябва да бъде оспорвана и предизвиквана, за да издържи.
    Вратата на залата се отвори и Гудмън надникна вътре. Вейл витаеше в собствения си космос, преценявайки въображаемите съдебни заседатели и формулирайки някои оригинални аргументи. Той мина покрай празния бокс на съдебните заседатели, плъзгайки пръст по полирания парапет, който отделяше дванайсетината избраници от тълпата в залата, като си припомняше фрази от предишни речи: „Дами и господа съдебни заседатели, вие чухте показанията…“ Показания? Наречете го показания или предположения, или отгатване, инсинуация, обстоятелства, лъжи, както искате, всичко това е било подготвено с една цел, да очертае престъплението и с надеждата да помогне на съда да различи фактите от фикцията — фактите на Вейл и фикцията на обвинението. И така, докато той разсъждаваше върху първоначалните обвинения на областния прокурор срещу Аарон Стемплър, подсъзнателно упражняваше нормите на своя спор по начина, по който един бегач на дълги разстояния упражняваше крачките, ритъма и дишането си.
    Умът му отново блуждаеше върху Аарон Стемплър. Можеше ли това тихо, почти красиво планинарче да извърши такова престъпление? Стемплър просто не приличаше на такъв човек. Той беше схватлив и разбираем, но също така откровен и простодушен. В него се чувстваше естествеността на планинарското момче, но все пак не беше наивен. И изглеждаше странно апатичен към обвиненията. Стемплър добре разбираше, че е обвинен в абсолютно престъпление, но това сякаш не го засягаше, което беше един от тестовете на Вейл за невинност: липса на страх. В ума на Аарон не можеше да съществува наказание, понеже не е извършил престъпление и затова се отнасяше с апатия към всяка заплаха.
    „Какво, по дяволите, се беше случило онази нощ?“ — чудеше се Вейл. Възможно ли беше всичко да е станало така, както го разправяше Стемплър? И ако е така, как можеше Вейл изобщо да го докаже?
    — Хей, какво става? — попита Гудмън.
    Вейл вдигна поглед, сепнат от натрапването, после вдигна рамене.
    — Кратка молитва — каза той. — Влез на арената.
    — Купих кафе — каза Гудмън и сложи една кутия с три чаши кафе и три кнедли на масата до пакета на областния прокурор.
    — Чудесно. Глътни си една хубава глътка и седни, преди да погледнеш снимките.
    — Лоши?
    — Измисли по-мрачна дума.
    Вейл седна на ъгъла на масата, отхапваше от кнедлата и отпиваше от кафето, като наблюдаваше как Гудмън бавно прелиства каталога с диващините и от време на време произнася „Пфу“ и „Боже мой“. Когато свърши, Томи се облегна назад в стола си и тихо подсвирна.
    — Когато журито види това, със Стемплър ще бъде свършено.
    — Може би да, а може би не — отговори Вейл.
    — Те са в негов ущърб, те са провокиращи. Как, по дяволите, ще ги обърнеш в наша полза?
    — Мислиш ли, че един нормален човек може да направи това? — попита Вейл.
    — Ще твърдим, че е ненормален?
    — Ако това е всичко, което имаме.
    — Тогава ти приемаш, че Стемплър е виновен — каза Гудмън.
    — Не непременно. Но ако не можем да докажем, че е невинен, лудостта е единственият начин да го спасим от казана.
    — И така, какво ще твърдим утре сутринта?
    — Че е невинен.


    Томи Гудмън тръгна с очукания си фолксфаген по авеню Кростаун към Лейквю и сви към катедралата. Докато караше по широкия булевард, разделен с ивица дървета, видя Дома на Спасението отдясно. Сви и тръгна по Бенър стрийт надолу към високата гимназиална сграда. После паркира. Седеше и гледаше сградата отсреща със запален мотор. Улицата беше пуста с изключение на двама тиинейджъри, които работеха върху един стар шевролет, положен върху блокчета от шлака. Те чоплеха в мотора и често спираха да си стоплят ръцете над една кофа за боклук, пълна с горящи отпадъци.
    Докато стоеше там, фрагменти от неговото минало се промъкнаха в паметта му. Гимназията „Франклин Д. Рузвелт“. Денят на дипломирането, 1973 г. Той беше един от онези „проклети дългокоси хипита“, които кметът беше порицал, отказвайки да им даде дипломите, ако не се подстрижат. И така трийсет и двама от тях стояха ио време на церемонията с коси, пъхнати под университетските шапки с пискюли, и с ръце на устните, докато един еднокрак ветеран от Виетнам на име Роби де Хавиленд, бивш възпитаник на училището, произнасяше реч по случай дипломирането. В средата на речта си, шокирайки всички, де Хавиленд изведнъж си изплака болката пред кмета, училищния директор и почти всички в града, щата и правителството на САЩ.
    — Какво е станало със свободата в тази страна? — ревеше той сърдито. — Не съм си оставил половината от тялото в една забравена от Бога мръсна страна, за да се върна тук и да видя избраните от нас общественици да потъпкват правата на гражданите. Какво е станало със свободата на словото? Свободата на изразяване? За какво, по дяволите, сме се борили ние? Ако мразите тази война колкото мене, кажете го! И ако искате да изразите чувствата си, като си пускате коса до задника, тогава аз казвам пускайте си. Вие, които днес ще се дипломирате и ще навлезете в света на възрастните, сте си заслужили дипломите. И ако кметът и директорът на тази гимназия не ви ги дадат, аз казвам, че те трябва да паднат на колене в най-близката ветеранска гробница и да изядат останките, по дяволите.
    Тълпата полудя и директорът Джо Лийди раздаде всички дипломи. И докато протестиращите получаваха дипломите си, Томи беше хвърлил университетската си шапка на вятъра и беше оставил косата си да пада свободно по рамене.
    2 юни 1973 г. Какъв велик ден беше това!
    По-късно откриха, че де Хавиленд е бил толкова пиян, когато е държал речта, че не си спомня какво е казал чак до следващата сутрин. Никой не знаеше, че училището щеше да бъде закрито, преди войната във Виетнам да свърши, поради старост и незачитане.
    Гудмън тъжно разглеждаше чудесната стара сграда, сега боядисана със светлите цветове на дъгата, а полето, където някога играеха футбол, сега беше покрито с цимент. Още едно от постиженията на кардинал Раш-м ьн — събиране на пари, за да почисти мястото и да го превърне в пансион за бездомници и за превъзпитание. Но какво, по дяволите, трябваше да се признае заслугата на „светеца от Лейквю Драйв“, че е започнал такъв голям проект.
    Е, това може да е Дома на Спасението за покойния велик архиепископ Рашмън, но за Гудмън това все още беше гимназията „Франклин Д. Рузвелт“. Неговата гимназия, за Бога, и нищо не можеше да промени това.
    Той слезе от колата, пресече игрището, влезе през задната врата и тръгна надолу по коридора. Сградата изглеждаше странно тиха и стерилна. Никакви викове, никакви боричкания, никакви деца, които да тичат в междучасията. Шкафчетата ги нямаше. Старомодните врати с непрозрачни стъкла бяха сменени. Стените бяха бутнати, за да направят място за спални и стаи за занимания. Старите лаборатории по физика сега бяха кабинети с телевизори. И шкафът с купите го нямаше.
    Той все още си спомняше гордостта, с която поглеждаше всяка сутрин купата, която беше донесъл от щатския финал по бокс с бронзовия бюст на Джон Л. Съливан над една поставка с надпис: ТОМАС ГУДМЪН; ЩАТСКИ ШАМПИОН ПО БОКС СРЕДНА КАТЕГОРИЯ, 1968–1969 г.
    На това място сега стоеше титулната страница на „Дейли Нюз“ в рамка със снимката на Рашмън по риза с вдигнати над главата ръце, обграден от аплодиращи деца със заглавие под нея „Домът на Спасението става реалност“.
    Гудмън стоеше с ръце в джобовете и гледаше стената, забравил за времето, когато едно младо момиче се приближи до него.
    — Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.
    Той се обърна и я погледна. Петнайсет, може би шестнайсетгодишна, едно мило малко създание, току-що започнало да цъфти, с коса, сресана назад на опашка.
    — Завършил съм гимназия тук — каза той.
    — Не знаех, че някога е било гимназия — отговори тя. — Никога не съм предполагала, че е било нещо друго, преди да стане Дом на Спасението.
    — Е, това беше голяма гимназия навремето — каза Гудмън. — Мисля, че трябва да сме благодарни, че са намерили начин да я използват. По-добре, отколкото да съборят старото момиче.
    — Никога не съм чувала да наричат някое училище старо момиче. — Тя се разсмя, после каза: — Значи така, просто на посещение или искате да видите някого?
    — Предполагам, че трябва да поговоря с някой отговорник.
    — Сестрите са на вечерня, но може би аз ще ви помогна, аз съм дежурна по столова. Името ми е Маги.
    — Дежурна по столова, а? — засмя се той. — Е, хубаво е да знаеш, че някои неща никога не се променят. Маги, познавате ли Аарон Стемплър?
    Въпросът я шокира. Тя направи крачка назад, постоя с прибрани нозе и изведнъж погледна през рамо, сякаш мислеше, че някой може да се прокрадне зад нея.
    — Вие не сте от полицията — каза тя подозрително. — Те вече бяха тук.
    Добрият стар Стенър, винаги пръв.
    — Не — каза той. — Работя за един адвокат, който ще защитава Аарон. Бих желал да поговоря с някои от приятелите му, да разбера какъв човек е бил.
    — Е, ние всички го познаваме. Всеки знае всекиго тук.
    — Знаете го?
    — О, това, което исках да кажа, ъ…
    — Окей — каза той и се усмихна. — Зная какво искахте да кажете. Цялата история е един шок за всички нас.
    — Аарон си беше окей — каза тя, като все още говореше в минало време. — Наистина умен, малко тих. Премести се преди няколко месеца.
    — О? И къде отиде?
    — Той живееше незаконно… живееше… с Линда. Някъде в западната част.
    — Линда? Линда коя?
    — Ние никога не използваме фамилни имена тук. Искам да кажа, че не е срамно да питате за фамилното име.
    — Благодаря, че ми казахте. Не бих искал да бъда безсрамен.
    Тя се засмя отново, после каза:
    — Е, хайде. Може да се срещнете с някой от бандата. Ако не пожелаят да говорят с вас, просто ще си тръгнат или ще ви кажат да пукнете на място.
    Той не научи много през следващия половин час. Имаше около двайсетина момчета в столовата и всички си даваха вид, че са шокирани от престъплението. Имаше консенсус само по въпроса, че Аарон е бил умен и приятелски настроен. Нравът му бил като на всички други. Обичал хубавата музика и филмите и имал приятелка на име Линда, която се преместила с него, когато напуснал Дома на Спасението. Като използваше един рядък вид стенография, която беше усъвършенствал с времето, Гудмън нахвърли бележки в един малък черен бележник, който се беше превърнал в негова библия.
    „Защо е напуснал?“
    Рано или късно всички напускат.
    „Къде беше Линда сега?“
    Никой не я е виждал след убийството.
    „Мислеха ли те, че Стемплър е убил епископа?“
    Така пише във вестниците.
    „Защо го е направил?“
    Никой нямаше обяснение.
    „Разбираше ли се той с епископа?“
    Всички се съгласиха, че Аарон е бил неговият любимец в общността на безпризорните деца.
    „Кои са най-близките му приятели?“
    Той всъщност не е имал най-близки приятели. Бил е самотник.
    — Предполагам, че Били Джордан може да се нарече най-близкият приятел, който е имал — каза Маги. — Той и другите момчета от олтара.
    Аарон е бил от момчетата от олтара?
    — Не съвсем — каза едно от момчетата. — Той един вид се подготвяше за такъв. Но епископът все пак го включваше при другите.
    — Другите?
    — Другите момчета от олтара — каза малко ревниво същото момче, то беше ниско и кожата на лицето му страдаше от акне. — Това беше като частен клуб, разбирате ли. Епископът обикновено снимаше службите с телевизионната си камера, после им я пускаше на телевизор, така че да си видят грешките.
    — И той също, а?
    — Извинете?
    — Човекът, за когото работя, също е луд по видеото. Аз? Аз съм зависим само от този малък черен бележник.
    — Страхувам се, че не ви помогнахме много — каза Маги. — Елате пак вечерта. Тогава повечето от момчетата ще са тук. Може би някой от другите знае повече за него.
    — Така ще направя, и то скоро — каза той.
    На тръгване той постоя малко на игрището, свит от студа, като си припомняше свежите есенни дни, когато играеха футбол, но в паметта му изплуваха само няколко имена — Син Фицхю, Соли Фрийдмън и едно ужасно малко момче на име Дони някой си, който обичаше да плюе върху топката, когато го наказваха. Гудмьн възмъжа тук, а сега това беше място за безпризорни деца и наркомани и такива, от които семействата им са се отказали, и въпреки жизнерадостните цветове и усещането за семейство, което им се осигуряваше, все пак имаше нещо меланхолично в старото момиче, което го натъжи.
    Той не видя свитата фигура, която го наблюдаваше с уплашени очи от прозореца на третия етаж на старата сграда, когато Гудмън напусна мястото на младостта си.


    Джейн Венъбъл погледна с изненада, когато Вейл излезе от асансьора и нахлу във външната светая светих на кантората на областния прокурор, която беше като лудница. Предположи, че иска да види Янси, но бързо съобрази, докато той си проправяше път към стъклената й кабинка, че идва в нейния офис. Вейл застана отвън на вратата, чукна по рамката и тя му махна да влезе.
    — Боже мой — каза тя. — За теб няма ли свети места?
    — Просто приятелско посещение от уважение, колега — каза Вейл.
    — Къде си държиш отровните стрели?
    — Мислех, че може би ще свършим тази работа по цивилизован начин.
    — Ти не разбираш от цивилизовани начини, Вейл.
    Той погледна навън към хаоса от претъпкани бюра, копирни машини, телефони, шкафове с папки и хора — вещите на правосъдието.
    — Леко ми става на душата, когато гледам как бюрокрацията работи — каза той. — Аз имам само един помощник, който може за един ден да свърши това, което тази тълпа може да забърка за седмица.
    — Те са много добри — отвърна тя. — Не сме много за пред хора тук.
    — Изобщо не сте за пред хора — каза той.
    — Заета съм — въздъхна тя. — Какво всъщност те доведе в бърлогата на лъва?
    — На лъвицата — каза той.
    — Ъхъ. Нека ти кажа нещо, Вейл, аз ти нямам доверие. Ставам нервна, когато си в сградата, какво остава за офиса ми.
    Той седна на ръба на бюрото й, след като не беше поканен да седне, и приятелски запрелиства една купчинка с кореспонденция.
    — Какво искаш? — настоя тя, като грабна купчинката изпод ръката му и я премести на другия край на бюрото. — Дошъл си само да ме обезпокоиш?
    — Какви непочтени мисли! Наминах за малко предварително съвещание и какво получавам в замяна? Словесни обиди. Дойдох да се убедя, че и двамата знаем правилата.
    — Шоут определя правилата.
    — Е, винаги е от полза срещуположните страни да се убедят, че са наясно.
    — Хайде, какво наистина искаш?
    — Дадоха ми това дело вчера. Просто си помислих, че бихме могли да поговорим за него.
    Очите й се присвиха, тя се облегна назад в стола си и задъвка гумата на молива си. После кимна.
    — Окей, ще ти кажа какви са нравилата. Никакво признание на вината. Никакъв опит да го изкараш луд. Никаква промяна на окръга за гледане на делото и никакво намаление на присъдата по каквито и да било причини. Ще дадем на момчето максималната присъда. Някакви въпроси?
    — Това май изчерпва всичко.
    В очите й се появи зъл блясък.
    — Видя ли снимките? — попита тя почти скромно.
    — Провокиращи, без стойност…
    — Провокиращи, разправяй ги на дупето ми.
    — Всъщност хубаво дупе…
    — Ще бъдат приети от съда — рязко го прекъсна тя. — Те показват чудовищния характер на престъплението. Бруталността…
    — Недей да използваш „чудовищен“ — каза той, размахвайки пръст. — Половината съдебни заседатели няма да разберат за какво говориш.
    Тя махна с ръце към него и завъртя очи.
    — Окей, окей, ти искаш да спорим за снимките. Добре. Ще го направим в съда, като му дойде времето.
    — Всъщност снимките могат да бъдат добър аргумент, че е луд. Никой с акъла си няма…
    Тя го прекъсна отново.
    — Говорих със Стемилър около час, преди да ни забраниш.
    — И ти наистина мислиш, че той го е направил?
    — Знам, че го е направил — присмя му се тя. — Той е нормален колкото ти и аз.
    — Което не означава нищо. Както и да е, това може да е било временно.
    — Няма да обсъждам делото с теб. Вейл. Не преди да идем в съда и пред съдията, разбра ли? Нито дума повече. Ти имаш всичко, което е в гражданския регистър. Повече от това няма да ти кажа и думичка.
    — Не съм дошъл тук да шпионирам.
    — Не, ти си имаш тази хубава дама от твоя офис, която да върши това. Как й е името? Наоми Чанс. Къде е работила, преди да я наемеш, в ЦРУ?
    — Тя просто иска да е сигурна, че имаме на разположение всичко, което ни се полага.
    — Не бих посмяла да те лиша от нещо, колега. Няма начин да не влезеш в съда и да не наговориш мръсотии.
    — Шоут ми даде петдесет и осем дни да подготвя това дело. Мислиш ли, че това не е мръсотия?
    — Това си е между теб и Негово благородие.
    — По дяволите, сигурно ще отнеме месец само да се съберат съдебните заседатели.
    — Е, тогава ще поискаме просто един месец. Делото ще се гледа тук, край. Никакви пазарлъци. Никаква промяна на окръга. Нищо. Твоето момче е виновно колкото Юда.
    — Исус е простил на Юда — каза Вейл с усмивка.
    — За твое нещастие Шоут не е Исус. Прошката не фигурира в неговия списък.
    — И така, значи без спазване на всякакви правила.
    — Остави ме на мира. Кога изобщо си спазвал някое правило?
    — Значи груба игра?
    Тя сладко се усмихна.
    — Никакви затворници — измърка тя.
    След като си тръгна от офиса на Венъбъл, Вейл спря до едно от бюрата във външния офис и набра своя номер. Операторът се обади. Очевидно Наоми беше навън и събираше случайни клюки.
    — Мис Чанс остави бележка за вас — бодро каза операторът. — В нея пише: „Съдията се обади. Намерил ни е психиатър. Д-р М. Б. Ерингтън трябва да пристигне утре. Големи препоръки. Прекарала последните три години в работа, както казва съдията, със субекти с анормално поведение. Ще се видим по-късно. Наоми.“ Това говори ли ви нещо?
    — Предполагам — каза Вейл. — Благодаря. — И затвори.
    Доктор М. Б. Ерингтън, помисли си той. Това си беше едно хубаво благородно американско име. Защо съдията не беше намерил някой на име Щтенър или Фройдмец — нещо германско или австрийско? Чужденците винаги впечатляваха съда повече от собствените психиатри.
    Е, може би, надяваше се Вейл, той ще се окаже някой посивял, заядлив циция, уверен в методите си, арогантен към прокурорските нападки. Да се надяваме, че старият доктор Ерингтън ще устои на атаките на този безмилостен инквизитор Джейн Венъбъл.


    Тумбести стоманени танкери и задръстени шлепове натоварени с пакети от големите заводи в Минесота и Уисконсин, дървен материал от горите в Северен Мичигън и химикали, железни пръчки и въглища от Ню Йорк и Пенсилвания, всички се надпреварваха в снежни виелици и летни бури да докарат своята стока до просторните докове и складове, известни като Рийджън. Всъщност Рийджън стрийт беше на една пресечка от предната част на езерото, но шумът от крановете и разтоварващите съоръжения създаваше една постоянна врява ден и нощ. Това беше неудобен, шумен квартал.
    Но в източната част на Рийджън високите складове бяха занемарени и изоставени като буфер между пристанището и града. Запуснати от своите собственици и игнорирани от банките, които накрая ги бяха наследили, те бяха отхвърлени от града. Но разрушителите и булдозерите на прогреса бяха заети другаде, така че тези мрачни, обикновени квадрати от тухли и бетон се бяха превърнали в нощен приют за бездомните и бедните. Между стените без прозорци, които техните обитатели наричаха пещери, много от загубилите граждански права създаваха свои собствени домове — обикновено дървени щайги, натрупани една върху друга като стаи и образуваха „апартаменти“, познати на обитателите като „стоянки“. Циментовият под и тухлените стени компромисно предпазваха от вятъра и студа — една влажна и студена среда, където всяка извоювана топлина литваше из постоянния мрак и се пръскаше под стрехите. Сметта не се събираше и нямаше канализация, стоянките миришеха на развалена храна, неизмити тела и изпражнения. Като ехо в задушните дупки се чуваха звуците на човешката мизерия — кашлица, кихаме, повръщане — и хулите на самотните, отчаяни души, даващи израз на своята ярост към съдбата, която ги беше довела в тази отвратителна лудница. Какво ли беше тук през лятото, сигурно и Господ не знаеше.
    Гудмън се залута сред разхвърляните стоянки с прожектор, надявайки се да открие някаква следа към жилището на Стемплър. В първата пещера не откри нищо. Когато влезе във втората, под лъча на прожектора му пристъпи човек и го стресна. Светлината откри една прегърбена и грохнала човешка развалина, лицето представляваше едно видение от пукнатини и бръчки, мършава сива брада прикриваше челюстта, а очите бяха опустошени от неуспеха и оскърбленията.
    — К’во искаш? — настоятелно каза той с глас, скърцащ от старост и неупотреба, а дъхът беше нечист в хармония с обстановката.
    — Търся една стоянка — каза Гудмън.
    — Чия?
    — Името е Аарон. Аарон Стемплър. Младо момче, деветнайсет-двайсетгодишно. Приятно на вид…
    — Глупости, познавам го, знам всичко за него — каза той, като всеки път наблягаше на „го“ и „него“.
    — Какво знаеш за него? — настоя Гудмън изненадан, че реагира отбранително.
    — Убил онзи свещеник. Всички знаят за това. Стоянката му е обрана напълно. — Клюките се разпространяват бързо в пещерите. — Неговият грак трябваше да мине за смях.
    — Коя е неговата стоянка? — понита Гудмън. — Само ще хвърля един поглед.
    — Роднина ли си му?
    — Аз съм му чичо.
    — Глупости.
    Гудмън извади една петдоларова банкнота и я задържа под лъча.
    — Коя? — попита той отново.
    Старата развалина загледа банкнотата, устните му се движеха, сякаш се опитваше да преглътне нещо заседнало в гърлото му. Той посегна с треперещи мръсни пръсти, които се подаваха през разплетените краища на един стар чифт ръкавици. Гудмън сви банкнотата в юмрука си.
    — Първо ми покажи — каза той.
    — Глупости.
    Старецът се заклатушка като рак през недоправените каньони от щайги и картони към една стоянка близо до задната част на пещерата. Тя беше построена от листа шперплат и създаваше чувство за форма — симетрия, която показваше, че е била построена грижливо и със съзнателно чувство за дизайн. Една паянтова врата стоеше разбита, а катинарът й лежеше счупен на пода.
    — Не е минало много време — каза Гудмън.
    — Той е убил свещеника — изръмжа развалината.
    — Ето — каза Гудмън, като бутна петте долара в ръката му. — Иди си купи кадилак.
    — Глупак — каза старецът и изчезна в тъмнината.
    Гудмън влезе в стоянката. Тя беше унищожена. Дрехите, одеялата, дюшеците, свещите, всичките основни принадлежности за живот в пещерата бяха изчезнали. Наоколо имаше разхвърляни боклуци. Няколко неща, които са били пренебрегнати от боклукчиите. Всъщност имаше две стаи в мрачния дом на Аарон Стемплър. Втората, изградена от три развалени хладилника, беше като килер. Една шпилка беше завита на няколко инча от върха на малката стая, очевидно за закачване на дрехи. Гудмън беше сигурен, че Аарон е построил това жалко жилище с възможно най-голяма гордост, въпреки че очевидно са били необходими няколко минути, за да го оберат напълно.
    Гудмън остави светлината да блуждае но стените на главната стая и после в килера. Имаше половин дузина евтини книги, пръснати по пода — този, който е обрал стаята, очевидно не се е интересувал от четене. Погълнат от заниманието, той не усещаше присъствието зад себе си, просто едно движение на въздуха в тъмнината. Когато Гудмън започна да чете заглавията на книгите, чу един звук — една стъпка по цимента може би, или леко дишане, нарушаващо тишината, и се извърна към него. Докато се извърташе, беше ударен отстрани по челюстта. Това беше един плъзгащ се удар, недобре насочен поради тъмнината и внезапното обръщане на Гудмън. Той се опита да завърти прожектора нагоре, но една ръка го изби и той се затърколи през стоянката и спря срещу една стена, като светлината му рефлектираше смътно от шперплата. Неговият нападател се движеше в тъмнината, като взимаше книги и ги хвърляше долу. Гудмън скочи, изхвърча през стаята, обхващайки с две ръце нападателя. Обърна го, бутна го настрани и го удари, но ударът му пропусна целта в тъмнината. Когато почна да се извръща, смътната фигура се хвърли с главата напред към диафрагмата му. Въздухът изскочи от гърдите на Гудмън, когато едно рамо се заби в стомаха му. Двамата паднаха назад, удариха се в паянтовата стена и минаха с трясък през нея, прескачайки в тъмницата на пещерата. Гудмън стъпваше в пълна тъмнина, посегна наслуки в отчаяние и сграбчи едно ухо. Усети една обица да виси от меката част, стисна здраво дреболията с пръсти и я откъсна. Нападателят му изрева от болка и се изтърколи настрани. Гудмън стана неуверено на крака. Стоеше дезориентиран като слепец, приведен, а ръцете му опипваха въздуха пред него. Постоя напълно неподвижно в очакване. После чу ехото от стъпки, които се отдалечаваха, и неговият противник беше погълнат от черната сърцевина на пещерата.
    Гудмън налучка пътя обратно към стоянката на Стенър, намери си прожектора и погледна в ръката си. В кървавата му длан лежеше една сребърна обица около инч с формата на капка. Малко месо все още беше прилепнало към закопчалката.
    Събра евтините книжлета и тръгна навън към света на живите люде.

12.

    Черният седан без отличителни знаци се движеше бавно през трафика на Дивижън стрийт и сви надясно към площада пред съдебната палата. На една пресечка разстояние половин дузина членове на пресата нетърпеливо пристъпваха в очакване на известния затворник. Имаше четири телевизионни коли, включително една на СНН. Стемплър седеше на задната седалка; ръцете му бяха в белезници, приковани за един дебел кожен колан, а краката му — във верига, дълга една крачка. Носеше тъмен син костюм, бяла риза, винено оцветена вратовръзка на малки жълти каренца и евтини мокасини, които бяха половин номер по-големи, един проблем, който Аарон беше разрешил, като беше напъхал вестници пред пръстите на краката си. На Вейл му беше разрешено да пътува с него. Стемплър седеше в средата между адвоката си и един градски съдебен изпълнител. Имаше още двама съдебни изпълнители отпред включително и шофьор.
    — Със сигурност ще привлечеш голяма тълпа, момче — каза съдебният изпълнител на задната седалка.
    — Ден за цирк — презрително каза Вейл. — Окей, Аарон, ето какво ще се случи…
    — Знам какво е предявяване на обвинение, мистър Вейл. Това значи, че ще влезем в съда и щатският прокурор ще обяви обвиненията си към мен.
    — Точно така. Тя ще те обвини в предумишлено убийство.
    — Да, сър.
    — Това означава, че ще поискат смъртно наказание.
    — Пазачът ми каза.
    — Първо добрите новини, а?
    Аарон се усмихна.
    — Така смятам.
    — Искам да разбереш, че можехме да минем и през задния вход, за да избегнем този цирк пред съдебната сграда. Но е време пресата да те види. Сигурен съм, че те очакват някой вампир или Дракула. Но малко ще ги изненадаме.
    — Благодаря ви за новия костюм, обувките и всичко.
    — Трябваше да отгатна дължината на панталоните.
    — Те са идеални. Никога не съм притежавал такъв хубав костюм.
    — Изглеждаш чудесно, Аарон — каза Вейл. — Искам да се държиш приятно, но не почвай да се усмихваш, сякаш току-що си изял двайсетдоларов бифтек. Те ще те заобиколят, ще пъхат микрофони в лицето ти, ще ти задават различни въпроси. Не им обръщай внимание, не казвай нито дума. Нищичко. Ние ще те преведем през цирка.
    — Да, сър.
    — Няма да те моля да даваш никакви показания при обвинението. Ако съдията ти зададе някакви въпроси, аз ще отговарям.
    — Дори да не казвам не.
    — Нито дума. Ще бъдеш ням като тухлена стена.
    Вейл беше прекарал предишната вечер в градската правна библиотека в търсене на дела, за да оправдае исканията, които щеше да предяви по време на обвинението. Един от неговите ходове шеше да бъде опит за обезсилване представянето на снимките на съдебните заседатели, което съвсем сигурно щеше да ги провокира и да запали емоционален пожар. Но познавайки Шоут, това сигурно щеше да бъде безуспешен опит. На закуска той беше развил стратегията си пред съдията.
    — Това си е твоя стратегия, Мартин!
    — Какво, по дяволите, значи това? — беше попитал Вейл.
    — Означава точно това — че си е твоя стратегия. Нямам намерение да ти предложа да измениш подхода си по никой начин.
    — Но имаш възражения?
    — Както добре знаеш, за всеки проблем има около дузина решения. Една от причините, поради които те уважавам, е, че взимаш решенията инстинктивно и ги изпълняваш със страст. Това, което плаши твоите опоненти и отчасти съдиите, е, че се явяваш с позата на питчер1 от първа дивизия — това си е състезание, и ти си непреклонен. Ти си боец, който с жар защитава каузата си и имаш инстинкт за победа — и това, сър, е много заплашителна комбинация. Случайно си и добър адвокат.
    С това той беше дал на Мартин две безценни правни указания, които щяха да станат част от тактиката на Вейл. Стратегия и тактика, това беше начинът, по който Вейл подхождаше към работата си. Стратегията беше да представи на обществото един харесван, приятен младеж и после да повдигне два въпроса: Може ли той да направи такова нещо? Ако да, защо? Неговата тактика беше не да повдига въпроса дали Аарон е невинен; а по-скоро дали той е, или не е виновен и щеше да го направи с такава сила, че се надяваше вътрешното предубеждение на съдебните заседатели срещу Аарон да бъде сведено до нула.
    — Познавате ли съдията? — попита Аарон, прекъсвайки мислите на Вейл.
    — О, да, познавам го — каза той. — И не се безпокой за него. Съдията е като регулировчик на кръстопътя — поддържа реда и решава кое е позволено от закона и кое не. Журито трябва да те безпокои. Негова работа е да реши на кои показания да вярва, кои свидетели са надеждни и най-важното — смятат ли, че си виновен или не. Точно сега животът ти е в ръцете на дванайсет души — а те още не са избрани.
    — Малко е страшничко — каза Аарон.
    — По-страшно няма да стане — каза Вейл.
    Те си пробиха път нагоре по стъпалата през ордата от репортери с тяхната смесена електроника — микрофони, телевизионни камери, радиокасетофони, неподвижни камери — и глупавите им въпроси, един от които беше: „Направил ли си го?“
    „Направил ли си го? — каза си Вейл скептично. — Кой, по дяволите, понита това?“
    Тримата съдебни изпълнители сториха път и Вейл се изправи сред задната част на човешката маса, показвайки визитната си картичка на всички, които се обръщаха към него. Името му беше изписано релефно в левия ъгъл, а по средата беше напечатано: „Без коментар.“ Циркът ги последва в съдебната зала и започна бутане за места в секцията, резервирана за пресата. Джек Конърмън беше един от тях. Той стоеше отзад и наблюдаваше истерията от мястото си, докато Стемплър и Вейл влизаха. Сега той стоеше до Е. Дж. Одъм, един особено циничен стар съдебен репортер на „Трибюн“. Конърмън беше нисък ирландец със зачервено лице и наченки на бирен корем. Предложиха го за наградата Пулицър преди две години и когато не я спечели, напусна работата си във вестника и се присъедини към „Сити мегазин“, където изкарваше повече нари и можеше да пише по-субективно. Резултат имаше — неговите статии продаваха списанието.
    — Какво мислиш? — обърна се той към Одъм.
    — Глупости, това е едно проклето насрочване на дело, за Бога, а не „Анатомия на убийството“. Прокурорът ще го обвини и Вейл ще пледира, че не е виновен, понеже няма друг избор. Така че защо, по дяволите, е цялата тази врява?
    — Та това е Вейл. Не се знае — каза Конърмън.
    — Това си е едно проклето насрочване на дело — повтори Одъм.
    Хари Шоут стоеше на вратата на своя кабинет, надничаше към тълпата и чакаше стаята да се напълни, за да влезе. Предишната вечер Рой Шонеси го беше поканил на вечеря и му беше дал няколко убедителни съвета.
    — Слушай, Хари, искаш да бъдеш върховен съдия, нали? Е, ще трябва да се поотпуснеш малко. Тези глупости с Палача Хари ти вредят на имиджа.
    — Какво очакваш да правя, да разказвам вицове ли?
    — За Бога, аз не ти предлагам да излезеш с мрачно лице и да изпееш „Мамо“. — Просто ти казвам, че тази работа с Палача Хари ти вреди. Хванали сме Вейл натясно — така че можеш да си позволиш да бъдеш снизходителен.
    — Снизходителен?
    — Да! Снизходителен.
    „Снизходителен!“ Та това си беше едно предявяване на обвинение. Лесна процедура. Какво имаше да бъде снизходителен?
    Елвин Макгърди, съдебният пристав, наблюдаваше вратата. Залата беше пълна. Е, трябваше да се признае на дявола дължимото — Вейл беше напълнил залата. Отвори вратата и пристъпи навън.
    — Всички да станат! — нареди Макгърди и забръщолеви обичайните неща: — Чувате ли, чувате ли, чувате ли… — докато Шоут зае мястото си и веднага започна да подрежда всичко с прецизна точност — правните документи, два нови жълти молива „Тикондерога“, термоса с вода и чашата и най-любимия му инструмент в света: чукчето с малката поставка. Той също така имаше дванайсетинчова линийка от неръждаема стомана, която постави съвсем точно паралелно на документите и двата молива. Много точно намести телените рамки на очилата си с различни диоптри. Завърши този педантичен ритуал точно когато съдебният пристав завърши встъплението си.
    — Обяви първото дело — каза той.
    — Щатът срещу Аарон Стемплър.
    — Всички ли присъстват? — попита Шоут.
    — Да, сър — отговори Макгърди.
    Шоут погледна над очилата си. Венъбъл, както винаги, беше зашеметяваща. Тя носеше тъмносив костюм по поръчка. Косата й беше сресана назад в коте. Вейл беше облечен почти наслуки. Сложил си беше сако от туид, дънкови панталони, тенис обувки, неописуема вратовръзка и яркочервени тиранти.
    — Виждам, мистър Вейл, че не сте ходили на бръснар след последната ни среща.
    — Имах подобни предложения — отговори Вейл с усмивка.
    — По-добре ги приемете, преди да започне процесът. Готови ли сте да продължим?
    — Да, Ваша светлост.
    — Мадам прокурор?
    — Да, съдия. Щатът обвинява задържания, Аарон Стемплър в престъплението предумишлено убийство с разбирането, че на 26 февруари 1983 г., около десет часа вечерта споменатият Стемплър е извършил в този окръг и този град, с преднамереност и предумишлена злоба, убийство чрез намушкване с нож на преподобния архиепископ Ричард Рашмън. Още повече, поради характера на престъплението, Ваша светлост, ние настояваме да му бъде отказано правото за пускане под гаранция.
    — Какво признава вашият клиент, адвокате? — каза Шоут на Вейл.
    — Ваша светлост — каза Вейл, — ако съдът не възразява, бих отправил едно искане моят клиент да бъде изпратен в Щатската психиатрична болница в Дейзиленд за психично освидетелстване, преди да бъдат предявени обвинения срещу него.
    — Убийство първа степен, Ваша светлост. Не сме съгласни — рязко отвърна Венъбъл. — Имаме повече от достатъчно сигурни доказателства да гарантираме твърденията си.
    — Да, съгласен съм — каза Шоут. — Определено тук, поначало, съществува голямо предизвикателство към обвинението. Разбира се, това е работа на Върховния съд да вземе решение. Разбирате ли обвиненията, предявени към вас, мистър Стемплър?
    Младежът погледна към Вейл, който каза:
    — Ваша светлост, моят клиент отказва да отговори въз основа на това, че отговорът му може да му навреди.
    И двамата, и съдията, и Венъбъл, изглеждаха объркани.
    — Подсъдимият използва правото си да не отговаря дали разбира, или не обвиненията, повдигнати срещу него? — попита Шоут изненадано.
    — Да, сър. Докато нямаме пълно психично освидетелстване, той ще използва правото си да не отговаря на каквито и да било въпроси, отправени срещу него.
    — Е, това е нещо ново за мен — каза Шоут, като клатеше глава. — Какво ще кажете за гаранцията? Прав ли съм, ако приема, че не търсите пускане под гаранция, мистър Вейл?
    — Прав сте — каза Вейл. — Всъщност поради необичайната гласност, която получава моят клиент и заради характера на престъплението, в което е обвинен, ние на първо време ще поискаме смяна на окръга за процеса.
    — Не се приема — рязко каза Шоут, преди Вейл да свърши.
    — Искаме изключение.
    — Взема се под внимание. Нещо друго?
    — Ваша светлост, мистър Стемплър е бил подложен няколко часа на разпит от полицията и членове на канцеларията на областния прокурор, преди дори да ми е предадено делото. Ето защо разбирам, че неговите права не са били уважени.
    — Били ли са му разяснени правата му? — обърна се Шоут към Венъбъл.
    — Да, Ваша светлост — отговори тя. — С него е разговаряно три пъти и трите пъти са му били обяснени правата.
    — И той отказал ли се е от правата си?
    — Да, Ваша светлост. Имаме три показания, подписани от затворника, че е съгласен да говори със служебните лица без присъствието на адвокат.
    — Той все още… — започна Вейл, но Шоут го прекъсна:
    — Мистър Вейл, оказва се, че той напълно е бил предизвестен, но се е отказал от правата си. Ако желаете, можем да извикаме служителите, които са го арестували, и под клетва да потвърдят…
    — Не е необходимо, сър. Моят клиент не отрича, че се е отказал от правата си. Нашето възражение е, че той е бил подложен на разпит няколко часа, преди изобщо да е имал адвокат.
    — Вижте, адвокате, вие се съгласихте да приемете делото на следващата сутрин след събитието…
    — А той е бил разпитван два пъти… два пъти… преди това — каза Вейл, като вдигна нагоре два пръста. После седна на ръба на писалището си с кръстосани крака и с палци свити около огненочервените си тиранти.
    Шоут въздъхна.
    — Мисля, че тук се мъчим да цепим косъма надве, адвокате. Не виждам никакви нарушения на правата.
    — Един човешки живот е заложен, съдия. Мисля, че си заслужава да сцепим някой и друг косъм.
    — Сигурен съм, че ще го направите, сър — Шоут започваше да показва, че са го извадили от търпение.
    — Ваша светлост, имам преписите от разпитите и касетите тук — каза Вейл. — Аз предлагам интервютата, взети преди присъствието на адвоката, да бъдат забранени.
    — Основания? — попита Шоут.
    Вейл грабна една книга и се премести от бюрото си на арената пред съдебната скамейка, където я задържа отворена пред съдията.
    — Ако, може, сър, ще ви обърна внимание на щата Не-браска срещу Фленъри. Върховният съд, том 43, страница 685. Имам я книгата тук. Съдът е решил и е потвърдил оплакването на мис Фленъри, че са й били накърнени правата, въпреки че тя се е отказала от тях, понеже е поискала адвокат при ареста си и не й бил осигурен такъв за един период от осемнайсет часа, през които при силна принуда не издържала на един разпит и признала престъплението. Съдът решил, че служителите от разследването са нарушили правата й за справедливо представяне, понеже е поискала адвокат, когато за пръв път е била разпитвана и е трябвало да й бъде предоставен такъв, преди продължаване на разпита. Ние ще докажем — продължи Вейл, — че веднъж след като е отправена молба за съдебно представяне, никакви по-нататъшни действия не трябва да бъдат предприемани, докато не се ангажира адвокат и не се осигури присъствието му. Ако аз бях представлявал Аарон по време на тези интервюта, щях да го посъветвам да се възползва от правото си да не отговаря на въпросите. И между другото моят клиент не може задоволително да отговори на въпрос дали разбира нещо и вярвам, че това ще реши психиатричният екип. Факт е, че в тези интервюта няма нещо, което наистина да му навреди; във всеки случай това си е принципен въпрос.
    — О, моля ви се — каза Венъбъл с отвращение. — Принцип? Какъв принцип? Той е интервюиран три пъти, предоставен му е най-добрият адвокат в щата…
    — О, благодаря ви, колега — намеси се Вейл.
    Тя го изгледа и продължи:
    — И от тези интервюта е видно, че Стемплър разбира обвиненията. Той е знаел…
    Вейл се върна до масата си и взе едно копие от преписа на разпита. Вървеше напред-назад, с една ръка хванал тирантите, а с другата размахваше основния доклад.
    — Ваша светлост — каза Вейл, прекъсвайки я отново, — ще забележите, че моят клиент е заявил осем пъти, включително когато е бил арестуван и последователно след това, че е невинен. Освен това на страница първа от прокурорския препис, след като лейтенант Стенър е обяснил на моя клиент правата му виждаме следните реплики:
    Стенър: — Имате ли си адвокат?
    Стемплър: — Не, сър.
    Стенър: — Желаете ли съдът да ви назначи адвокат безплатно?
    Стемплър: — Да, сър. Това би било много хубаво.
    — Ето ви го, съдия. Небраска срещу Фленъри. Те е трябвало да спрат точно там, докато Стемплър бъде подходящо представен. И аз възразявам пред съда, Ваша светлост.
    — Обвиняемият е подписал три пъти — три пъти, че се отказва от правата си — настоя Венъбъл.
    — Ако изобщо е знаел какво подписва, Ваша светлост… — започна Вейл, но Шоут вдигна ръка нагоре. Той погледна към Джейн Венъбъл.
    — Мадам прокурор — каза той, — не искам да изразя никакво неуважение към вашите следователи, нито пък загатвам, че те — по някакъв начин — са нарушили правата на обвиняемия. Обаче тук, изглежда, има прецедент и може да възникнат затруднения и ще бъде справедливо, ако вие и мистър Вейл започнете, така да се каже, наравно. Така че аз ще одобря възражението на мистър Вейл. Преписите от разпитите няма да бъдат уважени, мис Венъбъл.
    — Искаме изключение — рязко извика тя.
    — Взема се под внимание — каза Шоут, като кимна към чиновника. — Нещо друго?
    — Аз ще помоля съдът да премести моя клиент в Дейзиленд за времето преди процеса с цел пълно психическо изследване от страна на щата.
    — Това може да стане и тук, Ваша светлост — бързо каза Венъбъл. — Няма нужда да го изпращаме навътре в щата. Дейзиленд е на два часа път с кола оттук.
    — Тогава да приема, че прокуратурата няма възражение за психиатрично изследване — каза Вейл.
    — Не — каза Венъбъл. — Ние протестираме срещу преместването на Стемплър в Дейзиленд.
    — Това е още една причина да поискаме преместването, съдия — контрира Вейл. — Както знаете, това престъпление е породило голям обществен интерес. За да бъдем честни спрямо мистър Стемплър, мисля, че трябва да го изведем извън града, извън фокуса на вниманието. След като не можем да изберем друг град за процеса, най-добрата възможност е да го отделим в Дейзиленд до началото на процеса.
    — Е, сър — каза съдията, — не виждам как затварянето му в Дейзиленд ще намали повече интереса на обществеността, отколкото ако е тук. Обратното, ако трябва да изследваме вашия клиент, изглежда, че Дейзиленд е най-подходящото място за това.
    — Бихме желали по-лесен достъп до затворника — каза Венъбъл.
    — Защо? — попита Вейл. — На вас той няма да ви каже нищо. Ще се възползва от правото си да не отговаря дори ако го попитате за трите му имена.
    — Може ли да запазите караниците за процеса, моля? — каза Шоут, опитвайки се извън сили да бъде снизходителен.
    — Щатът възразява за преместването на обвиняемия в щатско заведение — каза Венъбъл.
    — Отхвърлям възражението — каза Шоут. — Не виждам възможна причина да не преместим Стемплър там. Ако искате да чуете, че отказва да ви отговаря, можете да идете с кола дотам за два часа. Съдът тук решава Аарон Стемплър да бъде преместен в криминалния отдел на щатската болница Дейзиленд и да бъде изследван от персонала там.
    — Също бих помолил на моя екип и на мен да ни бъдат дадени неограничени права за посещение — каза Вейл.
    Шоут кимна.
    — Да, да, мистър Вейл, в съответствие с правилата на болницата, разбира се. — Той погледна към адвоката над очилата си. — Не очаквам да се изтърсите там в два-три часа през нощта.
    — Не, сър — усмихна се Вейл, после добави: — Освен, ако е спешно, разбира се.
    Шоут погледна надолу към него, но не каза нищо. Върна се към книгата си и прелисти страниците.
    — Нещо друго? — попита Шоут, наблягайки силно на „друго“.
    — Да, сър — каза Вейл.
    Шоут изпъшка.
    — Нека го чуем, мистър Вейл.
    — Защитата би искала засега да предложи забрана на снимките, направени от съдебния следовател на мястото на престъплението.
    Венъбъл отново беше скочила на крака; но Шоут вдигна ръка като регулировчик и я спря, преди да почне да говори.
    В кабинката за пресата Джек Конърмън се засмя. Той се наведе към Одъм и каза:
    — Господи, та Вейл хвърля всичко в лицата им. Той вече започна делото още при насрочването му.
    — Той просто ще ядоса Шоут — отговори Одъм.
    — По дяволите — каза Конърмън, — та той прави това от години.
    — Извинете ме, мис Венъбъл — каза Шоут. — Сигурен съм, че ще възразите на предложението за снимките. Нека мистър Вейл да обясни. Адвокате?
    — Снимките само ще възбудят съдебните заседатели, Ваша светлост — каза Вейл. — Ние няма да отречем, че е извършено убийство, нито ще възразим да бъдат представени заключенията на съдебния следовател или докладът от аутопсията. Но предоставянето на тези снимки особено на непрофесионални съдебни заседатели ще бъде и шокиращо, и предубедително. Ние може би ще се съгласим на една снимка с общ план, за да се констатира обстановката. Но самите снимки нямат нищо общо с това, дали моят клиент е виновен, или не.
    Шоут погледна към Венъбъл за отговор.
    — Ваша светлост, те удостоверяват чудовищния — и тя погледна към Вейл и глупаво се усмихна — характер на престъплението. Това не е просто дело за убийство, това е дело за обезобразяване, възможно мъчение, кастриране… всичко това е съществено за нашата страна. Съдебните заседатели имат правото да видят бруталността на престъплението. Ако адвокатът на защитата признава, че е извършено престъпление, тогава той не би трябвало да има възражения против служебните снимки от мястото на престъплението и жертвата.
    — Повтарям, Ваша светлост, че да се раздадат дузина отвратителни снимки между простодушните мъже и жени от журито е извратено — каза Вейл. — Това ми прилича на болно воайорство.
    — Това показва начина, по който е станало престъплението — категорично каза Венъбъл. — Всичко това е част от престъплението, Ваша светлост. После той може да възрази и когато представим и оръжието, с което е извършено престъплението.
    — Не бих му давал подобни идеи, колега — каза Шоут с гримаса, която приличаше на усмивка. — Колкото до снимките, мистър Вейл, ще приема предложението ви за разглеждане. Ще се радвам на вашето сътрудничество по въпроса. Ще оттеглите ли вашето възражение, за да го направите по време на процеса?
    — Да, сър — каза Вейл, — бихме желали решение, преди делото да се проведе пред журито. Бихме желали снимките дотогава да бъдат забранени.
    — Разбирам — каза Шоут и погледна сърдито към Вейл. — Ще направя всичко, което е по силите ми. Сега, има ли нещо друго?
    — Ваша светлост — каза Вейл. — Ще обърна вашето внимание към 1978 г. Прецедента от Джорджия, щатът срещу Епълби, книга 156, страница 978, в която съдът постановява, и е бил подкрепен от Върховния съд, че мистър Епълби е бил неправилно обвинен в престъпление за изнасилване, понеже е бил умствено недоразвит и затова не е разбрал обвиненията, повдигнати срещу него. Ние твърдим, че мистър Стемплър не може да бъде обвинен в престъпление, докато психиатричният съвет не се произнесе върху неговата компетентност да осъзнава обвиненията.
    — Ох, наистина! — оплака се Венъбъл. — Какво искате да направим, колега, да го пуснем?
    — Не, аз казвам, че той доброволно ще влезе в криминалния отдел на щатската болница с цел да бъде психически освидетелстван. Съветът там ще реши дали ще може да застане пред съда.
    — Съдия… — започна Венъбъл.
    Вейл вдигна рамене.
    — Прецедентът Джорджия, съдия. Щатът срещу Епълби.
    Шоут прочете сектора, който беше цитирал Вейл. Свали си очилата, облегна се назад в стола си и почна да дъвче дръжката на очилата.
    — Е, адвокатът има право — каза той на Венъбъл примирително.
    — Но той доброволно ще се подчини — оплака се Венъбъл.
    — Разбирам вашия ужас, мис Венъбъл. Аз бих ви предложил да продължите процедурата с журито и да издадете обвинителен акт, колкото се може по-скоро, така че да можем да продължим в случай, че мистър Стемплър бъде сметнат за способен да застане пред съда. Междувременно, можем да продължим и да определим датата на съдебния процес за двайсет и шести април. — Той се усмихна и на двамата.
    — Ваша светлост — каза Вейл. — Ние с необходимото уважение молим съда за поне деветдесет дни за подготовка на делото.
    — Вторник, двайсет и шести април, девет часа сутринта, мистър Вейл. Това е достатъчно време.
    — В такъв случай, Ваша светлост, ние протестираме.
    — За какво?
    — За датата на процеса.
    — На какво основание, сър? — избухна Шоут.
    — На основание, Ваша светлост, че към мистър Стемплър не е предявено обвинение за престъпление, така че не можете да определите дата, на която да бъде съден.
    В прескабината Конърмън отметна глава назад и се засмя.
    — Чудесно — каза той.
    Шоут се загледа във Вейл. Венъбъл стана, за да се противопостави на възражението, но осъзна, че Вейл беше прав. Съдията трудно можеше да насрочи някой да бъде съден, след като официално не е обвинен в нищо.
    — Защо просто не го освободим — изсъска тя на Вейл. — Може би следващия път ще се докопа до някой кардинал или до папата?
    — А защо не някой прокурор? Наистина ще направи голяма услуга на обществото — отвърна Вейл с усмивка.
    Шоут загуби. Той сложи юмрука си на края на гъвкавата линийка, повдигна другия край и я остави да плесне силно по масата. И Вейл, и Венъбъл се стреснаха от острия гръм, който прозвуча като пистолетен изстрел. Съдията стана и се наведе напред към двамата адвокати.
    — Това е предостатъчно, и за двамата се отнася! — извика Шоут. — Ако имате нещо да кажете, ще се обръщате към съда, това ясно ли е? Този процес — ако изобщо започне — няма да се превърне в бой между куче и котка. — Той поклати сърдито глава. — Аз изпращам мистър Стемплър на служителите в щатската болница за пълно психическо изследване. Аз също така нареждам на канцеларията на областния прокурор експедитивно да поискат официално обвинителен акт от съдебните заседатели по тези обвинения. Всякаква информация, събрана от мистър Стемплър, преди мистър Вейл да бъде ангажиран като негов адвокат, няма да се признае от съдебните заседатели и съда. Още въпроси? Добре! Пристав, обяви следващото дело.
    Конърмън се облегна назад върху седалката си, раз-кърши ръце и поклати глава:
    — Това копеле отново го направи!
    — Какво е направил? — каза Е. Дж. Одъм.
    — Е, точно сега щатът дори няма права върху Стемплър, а само щатската болница. Разпитите не се признават, вероятно това ще стане и със снимките; Стемплър не е обвинен в нищо и Шоут дори не може да определи дата за процеса, докато Стемплър не бъде изследван, което ще отнеме няколко седмици.
    — Е, и? — каза Одъм и вдигна рамене. — Вейл ще си получи деветдесетте дни. Голяма работа.
    — Помисли върху това, Е. Дж. Да предположим, че психиатрите в Дейзиленд постановят, че Стемплър не е способен да застане пред съда? Той ще свърши в някоя лудница. Това ще спаси Стемплър от електрическия стол — точно това, което Вейл иска.


    — Какво ще стане сега? — Аарон попита Вейл, докато пресата се придвижваше напред.
    — Ще си излезем оттук — каза Вейл, като кимна към съдебния изпълнител, който ескортира Стемплър от залата. Вейл кимна към Гудмън, който седеше зад него на първия ред в залата. Двамата последваха Стемплър и съдебния изпълнител в стаята за арестанти.
    — Аарон, това е Том Гудмън, моят следовател. Той работи върху твоето дело заедно с мен.
    — Да, сър — каза момчето и подаде ръка.
    — Ти разбра, че ще те преместят в Дейзиленд.
    — Да, сър.
    — Чувал ли си за Дейзиленд?
    — Това е лудница.
    — Е, те са по-великодушни, Аарон. Те го наричат Щатски институт за душевно здраве. Работата е в това, че там ще се чувстваш удобно. И ще бъдеш третиран повече като пациент, отколкото като затворник.
    — Е, предполагам, че това е окей.
    — Доверявай ми се — каза Вейл. — Това е част от плана.
    — Плана?
    — Не се безпокой за това. Аз ще разбера кога ще те преместят. Ще си поговорим повече, преди да заминеш. Имаме си собствен психиатър, който ще пристигне. Името му е доктор Ерингтън. Той ще те изследва също както и щатските доктори.
    — И вие ли ще идвате там?
    — Можеш да се обзаложиш — каза Вейл и смигна окуражително. — Преди да си тръгнем, Том има един-два въпроса към теб. — Вейл вдигна ръка с обицата.
    — Аарон, виждал ли си преди такава обица? — попита Гудмън.
    Аарон я погледна около минута и после поклати глава.
    — Не познаваш никого, който да носи подобна обица?
    — Не, сър. Откъде я взехте?
    — Извадих я от ухото на някого в твоята стоянка.
    — В моята квартира?
    — Точно така. Той скочи върху мен, когато оглеждах мястото. Защо ще ме напада някой там? Имаш ли нещо ценно скрито в стоянката?
    Аарон вдигна рамене.
    — Имам едно радио и няколко книги.
    — Взех книгите. Но преди да отида там, мястото е било ограбено. Не са останали много неща.
    — Нямах много неща поначало — каза Аарон с тъжна усмивка.
    — Е, ще ти запазим книгите — каза Вейл.
    — Няма защо. Чел съм ги. Но просто е хубаво да си имам книги наоколо.
    — Сигурен съм, че в Дейзиленд имат библиотека — каза Вейл. — Да се надяваме, че ще си имаш и лично време.
    Момчето невинно се усмихна.
    — Радвам се да чуя това, сър.


    Два дни по-късно Аарон Стемплър беше обвинен от журито в предумишлено убийство.
    Вейл седеше на бюрото си и мрачно гледаше снимките от убийството, които беше прикрепил с карфици към едно табло за съобщения, облегнато на книги. С чаша кафе и цигара той разсъждаваше върху визуалния ефект от фотографиите. Усещаше се почти сигурен, че Шоут ще вземе решение срещу него по въпроса за забраната на снимките.
    И имаше още въпроси, на които трябваше да се отговори. Мотивът. Какъв можеше да бъде мотивът на Стемплър да извърши такова престъпление, ако изобщо го е направил той. Може би пътуването на Томи до Кентъки щеше да хвърли светлина върху доста тъмни нетна.
    Погълнат от размишленията, той не видя таксито, което спря отвън, нито фигурата, носеща два куфара и чантичка под мишница, която изскочи и хукна към къщата. Звънецът на вратата го сепна, но преди да успее да стане, чу предната врата да се отваря и затваря и една жена се появи на прага на офиса му.
    Тя беше навлечена в черно палто и носеше плетена лента през ушите — една приятна жена, която се оказа към трийсетгодишна със зачервено от студа лице. Рязко махна лентата от ушите си.
    — Мистър Вейл? — каза тя с плах глас.
    — Да?
    — Аз съм Моли Ерингтън.
    Той не проумя.
    — Какво мога да направя за вас? — попита, поглеждайки часовника си.
    Тя изглеждаше леко объркана.
    — Съдията Спелдинг ме изпраща. Аз съм доктор Моли Ерингтън от клиниката в Джастин.

13.

    Вейл стоеше като ударен от гръм.
    — Предполагам ви е казал, че пристигам — каза жената почти резервирано.
    Вейл скочи.
    — Разбира се. Аз, ъ-ъ, предполагам, че не ви очаквах толкова късно. — Той се усмихна. — Съблечете си палтото и останете за малко.
    Тя съблече палтото си, за да се разкрие една мъничка жена, висока може би — пет фута и два инча най-много, която се държеше изтънчено. Закачи палтото си на закачалката и с две ръце приглади полата на обикновения си тъмносив костюм.
    — Съжалявам, че пристигнах толкова късно — каза тя стеснително. — Автобусът закъсня с почти цял час до Индианополис. Изпуснах си самолета.
    — Автобус?
    — Това е единственият начин да идеш докъдето и да е от Уинтроп, Индиана. Там се намира клиниката Джастин. Предполагам, че не сте чували за нея. — Тя имаше чудесна чиста кожа и светли сини очи; бледокафявата й коса беше подрязана точно до раменете. Говореше толкова тихо, че гласът й беше малко по-силен от шепот.
    — Не, но това не значи нищо — каза Вейл. — Не разбирам много от психиатрия.
    — Значи сме квит — каза тя. — Аз не разбирам нищо от право.
    Страхотно, помисли си Вейл. Един стеснителен аматьор — точно каквото ни трябва.
    — Всичко стана толкова бързо, че не съм и помислила къде да отседна — каза тя, като в гласа й все още се долавяше нотка на смущение. — Когато съдията Спелдинг се обади и каза, че е спешно, съветът спешно свика заседание, за да одобри моята отпуска. Ох, наистина беше проблем. Всъщност те бяха доста развълнувани от идеята. Това ще бъде чудесен опит…
    — Е, наистина ми трябваше… — започна той и спря по средата на изречението.
    — Някой с по-голям опит? — предположи тя.
    Вейл беше объркан и му личеше. Той стана, отиде до кафеварката и взе две чаши от шкафа.
    — Нека започнем отначало, окей? — каза той. — Чаша кафе? Преди малко е сварено. Или искате нещо по-силно?
    — Кафе е добре — каза тя.
    — Силно е. Съгласна ли сте да ви наричам Моли? Аз съм Мартин или Марти, както предпочитате — каза той, като напълни две чаши.
    — Моли е добре — каза тя. — И съжалявам, че нямам никакъв опит в съдебните дела.
    — По дяволите, аз съм на частна практика почти десет години, преди това две като войник — каза Вейл. — През цялото това време никога не съм имал работа със психиатър. Никога през живота си не съм бил забъркан с психичен случай като този. Ще ти предложа една сделка. Ти ще ме учиш за лудите, аз ще те уча на право.
    Той й подаде кафето. И въпреки че беше много стеснителна, тя заговори откровено.
    — Е, мога да те разбера, ако искаш някой друг. За да бъда откровена, никога преди не съм влизала в съдебна зала. Но разбирам доста от неадекватно поведение, мистър Вейл. Като психолог, психиатър и епидемиолог. Работила съм с над сто души с психично разстройство. Между другото, бих желала да избягвате да ги наричате луди.
    — Напълно справедливо. Как да ги наричам?
    — Душевно болни. Душевно разстроени…
    — Има ли само една дума, която да изрази това?
    Тя го погледна, отпи от кафето и каза:
    — Какво ще кажете за „смахнати“?
    Той я загледа отново, без да е сигурен дали е сериозна, или не и после, без да успее да се сдържи, избухна в сърдечен смях. Тя се присъедини, макар и не толкова шумно.
    — Не трябваше да казвам това — промълви тя.
    — Моли, в присъствието на съдията, моята помощничка Наоми Чанс, нашия следовател Том Гудмън и в мое присъствие можеш да казваш каквото поискаш за когото поискаш и за каквото си поискаш по всяко време. Ние така работим. Мисля, че въпросът е дали ти искаш да работиш с нас? Това е много гадно дело.
    — Статиите във вестника, който прочетох, не дават много информация.
    — Ченгетата се правят на много свенливи. Също и прокурорът. Те искат да изгорят момчето, да го изпратят на електрическия стол, освен ако ние не ги спрем.
    — Толкова ли са зле нещата? — попита тя.
    Вейл не отговори. Вместо това отиде до бюрото и наведе лампата така че светлината да падне върху снимките на таблото за обяви. Реакцията й не беше емоционална, което го изненада. Тя гледа таблото около минута, после отиде до него, коленичи и разгледа снимките една по една.
    — Ако журито види това, ще го опекат — извинете за каламбура — каза Вейл.
    — Снимките говорят доста — каза тя, като стана, но не обясни прибързания си анализ и Вейл не я попита. — Кога ще мога да се срещна с него? — поиска да узнае тя.
    — Той беше преместен в Дейзиленд рано днес. Искам да отидеш там утре. Колкото по-бързо започнеш да работиш, толкова по-добре. Нямаме много време.
    — Колко?
    — По-малко от два месеца.
    Тя затвори очи и леко подсвирна.
    — Прекарвала съм по два месеца, опитвайки се да накарам един пациент да ми казва добро утро — каза тя с тъжна усмивка.
    — О, той ще ти казва добро утро. Това е най-малката ни грижа — каза Вейл.
    Той седна зад бюрото си, наведе се назад със стола си и запази равновесие, като петите му опряха в пода.
    — Какво ще кажеш да го видиш още сега?
    — Сега?
    — Записах един разговор с него този следобед — каза той и посочи телевизора си.
    — Може да го погледаме, ако не сте уморена.
    — Ъ-ъ… — запелтечи тя малко объркано. — Вижте, багажът ми е тук. Тръгнах толкова набързо, че не направих никаква резервация. Мисля, че е по-добре да се обадя в някой хотел в града…
    — Е, може да направите това — каза той небрежно все още пазейки равновесие със стола си. — Или… може да останете тук. Имам две спални за гости на горния етаж. Избирайте. Те са със собствени бани и може да се заключите отвътре. Кухнята е обща и кафеварката винаги е пълна. Утре ще се погрижим да ти намерим хотел.
    — Не искам да ви притеснявам…
    — Изобщо не ме притесняваш — каза той.
    — Е — тихо каза тя, — това ще бъде чудесно.
    — Хайде, ще ти занеса багажа. Сигурен съм, че си уморена. Може да погледаме касетката утре.
    — Не, просто ще си наплискам малко вода върху лицето и ще си сложа чехлите — каза тя. — Бих желала да видя филма. И, ъ… може би ще имаш малко бърбън?
    — Трябва ни мотив — каза Вейл. — Това е нещо, което искам да откриеш преди тях. Да се надяваме, че те няма да могат да намерят такъв. Ако те не успеят, ще трябва да започнем делото с твърдението, че е ненормален. Ако успеят, тогава ние сме в беда. И така, първото нещо, което искам да разбереш, е дали Аарон е имал мотивация да убие епископ Рашмън — ако го е убил той.
    Тя седеше много изправена в стола си, краката й стояха примерно върху пода и отпиваше от бърбъна си.
    — Мислиш ли, че той го е направил?
    — Да — каза той и запали цигара.
    — И все пак ще го защитаваш?
    — Първото правило, Моли: Обвиняемият е невинен до доказването на вината. Доказване на вината! Не какво мисля аз или какво мислиш ти, а какво мисли журито. Разбира се, аз не работя само в тази плоскост. В началото винаги приемам, че моят клиент е виновен.
    — Защо?
    — Затова идват при мен.
    — Това е много цинично.
    Той поклати глава.
    — Практично — каза той. — Ако аз мога да докажа за себе си, че Аарон Стемплър не е убил епископа, тогава ще мога да убедя и съда.
    — А ако не можеш?
    Той вдигна рамене.
    — Всички приемат, че Стемплър е виновен. Така че моята работа, нашата работа — е да опровергаем прокурорското обвинение, което означава аз да предвидя какви ще са техните доводи… и да докажа моите в същото време. Ето къде е и твоята роля.
    — Не разбирам.
    — Областният прокурор ще бъде много упорит в това дело, а прокурорът е истинска баракуда.
    — Как се казва?
    — Името й е Джейн Венъбъл. Тя е много добра и си има личен мотив. Закопах я на едно дело преди няколко години, така че тя ще гледа да направи една резка върху пушката си за моя сметка. Съдията не ме харесва. Градът, окръгът и щатът искат да видят кожата ми опъната върху вратата на съда.
    — Знам — каза тя. — Прочетох статията за теб в „Сити мегазин“.
    Вейл се усмихна:
    — Не вярвай на всичко, което четеш!
    — Мислех, че тя е похвална — в професионално отношение, искам да кажа. Тя не те разкрива много като личност.
    — Предпочитам го по този начин.
    — Защо?
    Той помисли малко, като се чудеше дали вече не го беше подложила на психоанализа.
    — Искам вниманието да е фокусирано върху клиента и фактите.
    — Много е трудно да се направи. Ти си толкова… ярък.
    — Ярък?!
    Тя се смути.
    — Е, статията те показва по този начин.
    — По-добре да съм нещо. Всички в града не само приемат, че Аарон е виновен, те искат да го опекат. Освен това…
    — Мислиш, че това ще стане? — попита тя. — Искам да кажа, че ще го сложат на електрическия стол?
    — Разбира се. Това, което ние искаме, е справедливост, това, което обществото иска, е отмъщение. Когато един човек е обвинен в престъпление, особено в углавно престъпление, погледнете от другата страна на съдебната зала, където седи прокурорът — там винаги са съпругата на жертвата, приятелите, майката, бащата, сестрата, братът, седнали точно зад него и искат библейското око за око. Съдебната зала е една римска лъвска клопка. Нашата работа е да държим обвиняемия извън клопката.
    — Така ли виждаш клиентите си, като човешки жертвоприношения?
    — Моли, аз познавам закона много добре. В това съм много добър, но съм и дяволски прагматичен.
    — И агресивен…
    — Напълно.
    — Предан…
    — Наричам го съсредоточен.
    — Циничен…
    — Това е много съществено. Не вярвай на никого, не вярвай на нищо. Не вярвай на това, което виждаш, което чуваш, което четеш. И, за Бога, не се доверявай на нито един човек.
    — Всичко това звучи… не знам, така…
    — Вулгарно е добра дума — прекъсна я Вейл. Гласът му беше почти небрежен. — Законът е вулгарен. Убийството е вулгарно. Грабежът, изнасилването, нападението, незаконното присвояване, разводът, всичко това е вулгарна работа. Трябва да свикнеш. Не се опитвай да правиш наука от това. Не търси етика, просто бъди благодарен, ако я откриеш. Не търси справедливост, просто се моли да ти дадат малко. — Той наля една глътка бърбън в кафето си. — Това, което правиш, е да се бориш за един човешки живот, когато половината от журито си кимат, а съдията мечтае да му пийне в края на деня, и единственият човек, който те слуша, е твоят клиент. Това е мръсна борба. Не я издигай в нещо благородно. Остави това на писателите.
    — Предполагам, че има доста неща да науча — каза тя.
    — Ти се тревожи за Аарон — каза той с окуражителна усмивка. — Остави аз да се тревожа за съдията и журито. В очите на съда престъпленията се делят на две категории: malum in se и malum prohibitum. Най-сериозните са malum in se, което означава „погрешни сами по себе си“. Вътрешно лоши. Убийството. Изнасилването. Осакатяването. Malum prohibitum е всичко друго — от кражба до незаконно присвояване. — Той се разходи пред таблото със снимките. — Това, което имаме тук, докторе, е malum in se в крайна степен. — Вейл посочи снимките. — Щатът ще иска наказанието да съответства на престъплението.
    — Електрическия стол — каза тя.
    Вейл кимна.
    — Никакви затворници, както казват. Освен ако докажем, че е невинен или луд.
    — Има ли вероятност да е невинен?
    — Така казва той.
    — Той казва, че не е убил епископа?
    — Защо не го оставим сам да ти го каже — и Вейл сложи касетката. — Това е късо интервю. Те се готвеха да го преместят в Дейзиленд. Между другото аз записвам всеки разговор и искам и ти да правиш същото. Ще се изненадаш колко неща може да се научат при гледането на касетките.
    — Имам малко опит с видеокасети — каза тя.
    — Това е добре. Записът е от градския затвор днес около обяд. Не е много, но поне ще се запознаеш с пациента си.
    Той натисна копчето за възпроизвеждане. Появи се Аарон от кръста нагоре, седнал на подвижното легло в затворническата килия. Беше наведен напред с лакти върху коленете. Вейл го нямаше в кадъра, само гласът му се чуваше.

    ВЕЙЛ: Кажи пълното си име, Аарон.
    СТЕМПЛЪР: Аарон Лук Стемплър.
    ВЕЙЛ: Откъде си?
    СТЕМПЛЪР: Криксайд, Кентъки.
    ВЕЙЛ: Откога си в града?
    СТЕМПЛЪР: От две години. Дойдох тук през март 1981 г.
    ВЕЙЛ: Къде си учил?
    СТЕМПЛЪР: В училището в Криксайд. После отидох в гимназията в Лордсвил, на около двайсет мили от Криксайд.
    ВЕЙЛ: Живи ли са родителите ти?
    СТЕМПЛЪР: Не, сър. Баща ми умря от рак на белите дробове преди четири години. Мама почина миналата година. Брат ми Самуел умря при катастрофа.
    ВЕЙЛ: Някакви близки роднини?
    СТЕМПЛЪР: Не, сър.
    ВЕЙЛ: Завърши ли гимназията?
    СТЕМПЛЪР: Да, сър.
    ВЕЙЛ: Какви бележки имаше?
    СТЕМПЛЪР (гордо): Аз бях отличник, освен по математика. Никога не ми е харесвала математиката, но преминах добре.
    ВЕЙЛ: Кога за първи път срещна епископ Рашмън?
    СТЕМПЛЪР: Когато дойдох в града. Срещнах един човек на име Били Джордан и той ме заведе в Дома на Спасението. Там срещнах епископ Рашмън.
    ВЕЙЛ: А бяхте ли приятели? Искам да кажа, епископ Рашмън беше ли добър с теб?
    СТЕМПЛЪР: Да, сър. Той ме прие в Дома, остави ме да работя в църквата и да спечеля малко пари. Също така ми помогна да започна задочни курсове в колеж. ВЕЙЛ: Задочни курсове?
    СТЕМПЛЪР: Да, сър, учех по пощата.
    ВЕЙЛ: Какво учеше?
    СТЕМПЛЪР: Знаете, начални курсове.
    ВЕЙЛ: Като подготвителни курсове. Английски и такива неща?
    СТЕМПЛЪР (кима).
    ВЕЙЛ: Кога започна тези курсове?
    СТЕМПЛЪР: Миналата есен. Епископът каза, че ще бъде загуба за мен, ако не продължа образованието си.
    ВЕЙЛ: Харесва ли ти училището?
    СТЕМПЛЪР: Да, сър. Ученето е любимото ми занимание. Разбира се, акцентът ми винаги разсмива хората.
    ВЕЙЛ: Затова ли учеше задочно?
    СТЕМПЛЪР: Не, сър… по-евтино е. И винаги ми се налага да работя по нещо. Така че не можех да уча редовно.
    ВЕЙЛ: Какво работеше?
    СТЕМПЛЪР: Точно това работя сега в библиотеката, чистя и така нататък.
    ВЕЙЛ: Аарон, ти и епископ Рашмън имахте ли някакви разпри, лични или други?
    СТЕМПЛЪР: Не, сър. Той искаше да се приобщя към църквата и аз учех за това. Гледах видеокасетки на службите и момчетата от олтара, такива неща.
    ВЕЙЛ: Не си ли малко стар за момче за олтара?
    СТЕМПЛЪР: Това беше добър начин да уча. За църквата, искам да кажа.
    ВЕЙЛ: Обсъждал ли си това с епископа?
    СТЕМПЛЪР: Да, сър. И четях книги. Епископът ми позволяваше да взимам книги от библиотеката му, когато пожелая.
    ВЕЙЛ: Какви книги?
    СТЕМПЛЪР: Всякакви. Каквито си поисках. Четях всичко.
    ВЕЙЛ: Но тези дискусии с епископа не бяха гневни разговори, нали така? Искам да кажа, че са били приятелски дискусии?
    СТЕМПЛЪР кима: Да, сър. Говорехме за различни вероизповедания, в които хората вярват.
    ВЕЙЛ: Значи ти не си бил възпитан като католик?
    СТЕМПЛЪР колебае се и поглежда настрани: Да, сър. Ходех в църквата на Исус Христос и Вечното покаяние.
    ВЕЙЛ: Това е било името на църквата? Не мисля, че съм го чувал преди.
    СТЕМПЛЪР: Беше просто един местен проповедник, мистър Вейл.
    ВЕЙЛ: И така, нека обобщим всичко, епископ Рашмън ти е помогнал да почнеш курсове в колежа, помогнал ти е да се настаниш в Дома на Спасението, помогнал ти е да си намериш работа и е говорил с теб да станеш католик, може би дори момче на олтара. Не е ли това достатъчно?
    СТЕМПЛЪР: Да, сър.
    ВЕЙЛ: И вие двамата никога не сте се карали, не сте имали сериозни пререкания?
    СТЕМПЛЪР: Не, сър.
    ВЕЙЛ: Дори когато напусна Дома на Спасението?
    СТЕМПЛЪР: Не, сър. Той разбра, че е дошло време.
    ВЕЙЛ: Аарон, разбираш ли защо си тук?
    СТЕМПЛЪР: Да, сър. Казват, че съм убил епископ Рашмън.
    ВЕЙЛ: Знаеш ли какво ще стане сега?
    СТЕМПЛЪР: Ще ида в Дейзиленд и там ще решат дали съм луд, или не и ще застана пред съда.
    ВЕЙЛ: И ти разбираш сериозността на всичко това?
    СТЕМПЛЪР: Разбира се. Може да ме екзекутират.
    ВЕИЛ: Разкажи ми за вечерта, когато беше убит епископът. Ти беше в апартамента му, нали така?
    СТЕМПЛЪР: Да, сър. Момчетата от олтара се събрахме там. Погледахме видеокасетата. После пихме по нещо разхладително — кола и сладки и говорихме, знаете… да си католик и така нататък.
    ВЕЙЛ: По кое време стана това?
    СТЕМПЛЪР: Е, не мога да бъда сигурен, понеже нямам часовник. Струва ми се, че отидохме там… около осем. Стояхме около час и половина. Така че предполагам, си тръгнахме около девет и половина.
    ВЕЙЛ: И кои бяхте там, Аарон?
    СТЕМПЛЪР: Питър, Джон, Били, Сид и аз. И епископът.
    ВЕЙЛ: Всички ли живеят в Дома на Спасението?
    СТЕМПЛЪР: Освен Били и мен.
    ВЕЙЛ: Какви са фамилните им имена?
    СТЕМПЛЪР: Не използваме фамилни имена в Дома на Спасението, мистър Вейл.
    ВЕЙЛ: Не знаеш фамилните им имена?
    СТЕМПЛЪР поклаща глава: Освен на Били Джордан.
    ВЕИЛ: Къде живее той?
    СТЕМПЛЪР: Има си стоянка долу в Пещерите, като мен.
    ВЕЙЛ: Добре, значи ти си тръгнал от епископа някъде около девет и половина. Къде отиде?
    СТЕМПЛЪР: Отидох на долния етаж в офиса да си взема книга.
    ВЕЙЛ: Колко дълго стоя там?
    СТЕМПЛЪР (колебае се): Аз… ъ-ъ, не съм напълно сигурен.
    ВЕЙЛ: Защо не си сигурен?
    СТЕМПЛЪР (става неспокоен, неуверен): Щото… не си спомням, нямам часовник. Аз четях… беше „Алманаха на Бедния Ричард“ от Бенджамин Франклин. И чух нещо на горния етаж, така че тръгнах по стъпалата и извиках, но нямаше отговор. Изкачих стъпалата и извиках на епископа. Когато стигнах неговата врата, чух стереоуредбата му да свири силно. Така че почуках на вратата, открехнах я… и… и…
    ВЕЙЛ: И какво?
    СТЕМПЛЪР: Не помня.
    ВЕЙЛ: Не си спомняш какво стана после?
    СТЕМПЛЪР: Следващото нещо, което помня, е, че стоях там и ножът беше в, ръката ми, и пръстенът… и… и епископът беше… имаше кръв навсякъде и върху мен и епископът беше… на пода… и кървеше страшно.
    ВЕЙЛ: После какво направи?
    СТЕМПЛЪР: Предполагам… предполагам, че се паникьосах и тръгнах да бягам навън, само че имаше някой на долния етаж, така че побягнах навън през кухнята и една полицейска кола идваше по алеята, така че се върна в църквата и… ъ…
    ВЕЙЛ: Това е, когато си се скрил в стаичката за изповед?
    СТЕМПЛЪР (кима).
    ВЕЙЛ: И това е всичко, което си спомняш?
    СТЕМПЛЪР: Кълна ви се, мистър Вейл, това е всичко, което помня.
    ВЕЙЛ: Защо не хвърли ножа и не извика полиция?
    СТЕМПЛЪР: Понеже бях уплашен, предполагам. Бях толкова уплашен. И епископът беше целият нарязан… не знаех защо. Просто побягнах.
    ВЕЙЛ: Аарон, кой друг беше в стаята, когато си се върнал на горния етаж?
    СТЕМПЛЪР (гледа надолу и поклаща глава): Не знам.
    ВЕЙЛ: Последния път, когато говорехме, ти ми каза, че те е страх от този човек.
    СТЕМПЛЪР: Да, сър.
    ВЕЙЛ: Но ти няма да кажеш кой е бил?
    СТЕМПЛЪР: Не знам.
    ВЕЙЛ: Не знаеш кой е бил?
    СТЕМПЛЪР (поклаща глава).
    ВЕЙЛ: Но те е страх от него?
    СТЕМПЛЪР поглежда нагоре: Вас нямаше ли да ви е страх, мистър Вейл?

    Вейл изключи машината.
    — Ето ви го, докторе. Това е младежът, който те твърдят, че е направил това — той посочи снимките.
    Моли леко помръдна в стола си. Сложи празната чаша на края на бюрото на Вейл, но не каза нищо.
    — Един въпрос — обади се Вейл. — Може ли неговата история да е вярна? Искам да кажа, възможно ли е да се е случило така?
    Тя погледна малко по-дълго към снимките и кимна.
    — Да. Той може да е изпаднал в състояние на пориомания за около три-четири минути.
    — Какво е състояние на пориомания?
    — Това е като временна амнезия. Един епилептик, когато получи пристъп, изпада в състояние на пориомания. Някой пиян, който не помни какво е правил предишната вечер, е бил в, както го наричаме, химически предизвикана пориомания. В този случай Аарон може да е бил толкова шокиран от това, което е видял, че да е изпаднал в състояние на пориомания.
    — Колко дълго продължава това обикновено?
    — Доста къс период. Пет минути средно, бих казала. Но знам случаи, когато субекти са изпадали в състояние на пориомания до шест месеца.
    — Шест месеца?
    — Да. Това е проява на определен вид психическо, разстройство. Мога с часове да ти разказвам за това.
    — Друг път. Въпросът е, че ти твърдиш, че е възможно Аарон да казва истината?
    — Напълно.

14.

    Гудмън спря колата на върха на хълма и се огледа. Пред него пътят рязко се спускаше надолу между стени от бор, които очертаваха тясната алея. Имаше една-единствена улица, половин миля дълга, оградена от едната страна от тъмен, бучащ поток и теснолинейка, а от другата, от естествената стена на стръмното дефиле. Къщи и дюкяни очертаваха мрачния път. Шейсет-седемдесетгодишни паянтови къщи, прецени Гудмън, преди алеята да завие и селището да я последва. Черната прах от годините беше унищожила боята и лака, но все пак в малкото селище се чувстваше спретнатост, едно отражение на гордост.
    И нещо друго. В началото той не можа да се сети. После осъзна, че мястото беше някак си извън времето. Да, това беше. Никакви телевизионни антени. Никакви неонови надписи, никакви реклами. Сякаш с преминаването на върха на хълма беше навлязъл в друг век.
    Имаше някаква тъжна и все пак ведра красота тук. Беше трудно да си представиш, че под тези заоблени, зелени хълмове и дълбоки клисури въглищните мини се спускат дълбоко в земята и изпускат отровни газове и прах. Истински рай и ад, помисли си Гудмън и за момент рязко се върна във времето назад. Към Гери, Ин-диана, преди двайсет и пет години, едно място, различно от това, и все пак странно приличащо на него — доминирано от комини, вместо от хълмове, с черни и сиви цветове вместо зелени. Въпреки това Гери създаваше същото мрачно чувство на изобилие. В Гери лееха стомана в огромни пещи, тук копаеха въглища от ями в земята. И на двете места опасността беше упорит спътник. Бащата на Гудмън беше умрял под един горещ котел с разтопена стомана. Разбит тялом и духом от годините физическо наказание, той просто не можеше да се движи достатъчно бързо. Когато баща му почина, деветгодишният Гудмън и майка му се преместиха в града. Те никога не бяха притежавали нищо. Всичко принадлежеше на компанията. Гордостта, която имаха, оставиха зад себе си, понеже това беше едно чувство, създадено от компанията, изразяващо се в отборите за боулинг и футбол, училищния оркестър и пикниците на 4-ти юли.
    Така че Гудмън знаеше какво да очаква. Изтощени, подозрителни към непознатите, хората щяха да са твърди като щавена кожа от един живот на борба с времето, бедността и географията. Те щяха да са прости хорица с мирозрение, ограничено до долините, мъглата и страха от външния свят, с блянове, хванати в капан в лишените от въздух, антрацитни надгробни паметници с тяхната малка сигурност в работата, сама по себе си смъртно наказание. Копането, експлозиите, болестите и климатът бяха четиримата конници на тяхното съществуване. И все пак, той знаеше, че те щяха да са свирепо патриотични, лоялни хора, боящи се от Бога, пламенно почитащи флага, лоялни към компанията, която щеше да ги експлоатира до гроб. Те бяха солта на земята.
    Гудмън знаеше, че щеше да има и един дърдорко там долу. Дори и в най-малките градчета имаше по един дърдорко.
    Криксайд, Кентъки. Население 212, пишеше на малкия бял знак, цифрата беше преправена с боя и намалена няколко пъти. Знакът на времето — децата напускаха да намерят по-добър живот навън. Аарон Стемплър е бил един от тях.
    От това беше избягал Стемплър. Вероятно едно особено момче. Умен, разочарован, воден от някакво видение във въображението си, докато най-накрая пресякъл планината към истинския свят. Може би това е било прекалено много за него. Развихрила ли се е някаква потисната ярост в него? Някога, някъде — между тази изоставена долина и изпръсканата с кръв спалня на архиепископ Рашмън — ексилодирало ли е нещо ужасно и неприлично в Аарон Стемплър?
    Отговорът започваше оттук.
    Гудмън подкара бавно в дефилето. Пътят вървеше между релсите и потока около стотина ярда, после свиваше през релсите и се връщаше, за да се превърне в главната улица на Криксайд.
    Железарският магазин беше дълга, квадратна постройка с ламаринен покрив и мрачен интериор. Кирки, газови лампи и хамути бяха изложени на една хлътнала веранда по протежение на постройката. После следваше дрогерията на Валенски, градският съвет — една тясна двуетажна постройка с кула, която я правеше да изглежда повече като църква, отколкото като политически център на Криксайд. Имаше една разхвърляна бакалница, магазин за манифактура, наречен „Базарът на Миранда“ и три стари постройки, подпрени една на друга — малък ресторант в центъра с бар от едната страна и магазин за спиртни напитки от другата, и един знак, на който пишеше „Кафе-бар на Ърли Симпсън“. Имаше също една паянтова къща с табела отпред, на която пишеше: „Правни съвети на Деджит и доставка на канцеларски материали.“ Гудмън се зачуди какво можеше да прави един адвокат в такова малко градче. Да пише завещания на хора, които не притежаваха нищо? Разводи? Не беше възможно. Дела срещу компанията? По дяволите, компанията сигурно притежаваше Деджит и всичко наоколо.
    Едно малко градче, където една игра на дама сигурно щеше да бъде клюка.
    Той реши да започне от дрогерията, но тя беше празна и съдържателката, една строга жена, която не го погледна, нямаше какво да каже, когато се опита да завърже разговор. На една малка месингова табелка до предната врата пишеше: „Взето под наем от КСМ.“ Същото се случи и в „Базара на Миранда“. Имаше две жени в обикновени вълнени рокли, които стояха отзад и го погледнаха между лавиците. Съдържателката, една огромна жена с ролки на косата, беше учтива, но стана като лед, щом чу името на Аарон. Тя поклати глава и се върна при купувачките си.
    Гудмън си тръгна, погледна за момент към друга месингова табелка и постоя със свити рамене под студения вятър, който виеше през долината. Пресече улицата към бакалницата. Същата месингова табелка. КСМ притежаваше градчето. Всичко беше под наем. Никой не притежаваше нищо. Ако някой създадеше проблем, те го изгонваха незабавно с празни ръце.
    Може би бакалията беше сборно място на старците в града. Той влезе в една мрачна, голяма, претъпкана стая, обслужвана от един човек, който слагаше консервени кутии на една лавица. Гудмън закрачи към една каса с безалкохолни напитки. Магазинерът го изгледа и накрая се приближи. Беше върлина човек със сива брада, мрачни очи и с бледа кожа. Носеше червена памучна риза и дебели вълнени панталони, пристегнати зт червени презрамки, с чиста, колосана престилка отпред. Ръцете му бяха толкова тънки, че Гудмън можеше да преброи вените и сухожилията. Магазинерът прецени Гудмън с острите очи на евангелист, без изобщо да промени изражението си.
    — Имате ли студена кола в тази каса? — бодро попита Гудмън.
    — Само „Ройал Краун“. Джерами трябваше да докара вчера, но явно не е успял.
    — „Ройал Краун“ е добре.
    Съдържателят говореше със странния, особен лиричен диалект на апалачите — една смесица от староанг-лийски и акцента на Дейви Крокет — при който „телевизор“ ставаше „тиливизор“, „тук“ ставаше „так“ и „година“ на „гдинъ“. Излишните букви отпадаха. Много малко сленг се говореше между възрастните.
    — Колко?
    — Петдесет цента. Просто поскъпна преди седмица.
    Гудмън подаде един долар. Имаше един отворен буркан на тезгяха до касата с безалкохолни напитки и една изрезка, която, изглежда, беше от полароидна снимка, прикрепена със скоч към него. Това беше снимката на един доста як мъж с предпазлива усмивка. Имаше една бележка, написана на ръка под снимката: „За погребението на Захария Доналд Умрял на 14 февруари понеделник Сърдечен удар.“ Никакви запетайки или точки. Едно просто изложение на факта. Бурканът беше почти пълен с монети от всякакъв вид и половин дузина банкноти с различна стойност. Гудмън пусна рестото си в буркана.
    — Познавате Зах, така ли? — попита съдържателят.
    — Не съм имал това удоволствие.
    — Е, тогава това е много благородно от ваша страна, пътнико.
    — Най-малкото, което човек може да направи.
    — Така предполагам. Но малко чужденци биха го направили. — Той говореше с равен монотонен глас. Никаква модулация, никакви емоции. Просто думи.
    — Много ли чужденци минават оттук?
    — Вие сте третият тази година. Всички се бяха загубили по пътя. Трябваше да ги насочвам назад към Кърби Ноб и към Циом. Вие загубили ли сте се?
    — Не — Гудмън отпи една голяма глътка от бутилката. Съдържателят пристъпваше полека, вършейки работата си, и си подсвиркваше една безцелна мелодийка. Когато подреди нещата по рафта, каза:
    — Зах беше фермер. Не работеше в мините. Там горе на билото Секет, като минете покрай неговото място, отивате на юг. Поддържаше хубаво стопанство, наистина.
    — Трябва да е доста трудно да обработваш земя тук наоколо — каза Гудмън.
    — Съвсем вярно. Старият Доналд — дядото на Зах — той започна на това място. Не могъл да диша долу в дупките, така разправят. Било е преди мен.
    — Ъхъ.
    — Искате ли нещо с пиенето? Млечни бисквити, нещо?
    — Бисквити.
    — Имам с фъстъчено масло и със сирене.
    — С фъстъчено масло.
    Съдържателят взе един пакет бисквити от витрината и ги сложи пред Гудмън.
    — Това прави още четирийсет цента.
    Гудмън му подаде друг долар и отново пусна рестото в буркана.
    — Ако останете достатъчно дълго, пътнико, може да погребем стария Зах още утре — каза той без никакъв хумор.
    — Колко остава? До погребението, искам да кажа?
    — Не зная точно. По това време на годината Чарли Косвалски, който прави погребенията, взима лед от езерото Хопи горе на равното. С това е обвил Зах в погребалния салон. Мисля, че когато ледът се стопи около стария Зах, Чарли ще събере тези буркани — те са пръснати из целия град — и това ще плати погребението.
    — Много практично — каза Гудмън.
    — Е, съвсем сигурно е, че Чарли няма да може да държи Зах там дълго. Вече изминаха четири дни.
    — Добър довод.
    Съдържателят кимна надолу по улицата.
    — Най-близката странноприемница е ей там над поточето Морган. Те носят името преди нас. — Той сякаш се усмихна.
    — Не търся странноприемница. Надявам се да поговоря с мисис Стемплър. Предполагам я познавате?
    — Да, сър — каза той и кимна, после след секундадве добави: — Малко сте закъснели.
    — Какво искате да кажете?
    — Тя почина. Беше мисля… през март… Да, почти година. Не сте поддържали редовно връзка, нали?
    — Страхувам се, че не.
    — Тя беше много странна жена. Винаги мърмореше, сякаш спореше със себе си. Не можеше да купи и ябълка, без да спори със себе си.
    — Истината е, че исках да поговоря със нея за сина й.
    — Самуел или Аарон?
    — Аарон.
    — Ах — той кимна. — Вие сте тук заради белята тогава?
    Гудмън кимна.
    — Познавахте ли го?
    — Разбира се. Живея в Криксайд от петдесет и четири години. Познавам всички тук, напусналите и напускащите.
    — Какъв беше той?
    — Аарон? Различен от повечето младежи.
    — Как така?
    Съдържателят дръпна назад един прав дървен стол, седна и кимна на Гудмън да седне на касата за бутилки.
    — Никога не беше удовлетворен — каза той. — Винаги опитваше нещо ново. Искаше да бъде доктор, после актьор, да пише поезия. Прекалено умен за късите си панталони. Вероятно е дело на мис Ребека.
    — Мис Ребека е майка му?
    Съдържателят поклати глава.
    — Учителката. Беше привързана към Аарон. Дори работеше с него, когато отиде в гимназията в Лордсвил. Но, да му признаем, добър работник беше, наистина. Работи за мен няколко години, работи и с доктора. Идваше винаги навреме, не се оплакваше.
    — Имаше ли лоши настроения.
    — Настроения? — каза съдържателят изненадан. Той помисли около минута, после добави: — Не повече от всички други. Всеки се ядосва понякога, нали така?
    Гудмън кимна и се заслуша.
    — Аарон беше замислено момче. Когато беше едва пишлигар, влизаше, заставаше пред подноса с бонбони — понякога пет-десет минути — докато си избере. Също и с четенето. По дяволите, висеше с часове там отзад, опитвайки се да реши коя книга да си вземе вкъщи.
    Гудмън погледна към задната част на магазина, където имаше няколко купчини с евтини книги, някои прихванати със скоч, да не се разпаднат, с надпис до тях: „Книги под наем. Десет цента на ден.“
    — Голям читател, нали?
    — Можеше да прочете една книга за ден. Два, ако е дебела.
    — Изглежда е бил доста упорит?
    — В някои неща, мисля. Но не искаше да слиза в дупките. Баща му почти го умори, но той беше твърд. Не беше за миньор това момче.
    — Баща му жив ли е?
    — Не, не. Дупката го умори. Рак на белите дробове. Преди около четири години. После брат му умря, това беше мисля през 1976 г.
    — В мините?
    Съдържателят поклати глава.
    — Автомобилна катастрофа.
    — Лош късмет има това семейство.
    — Така се оказва, пътнико. На старото било Секет има видения сега.
    — Видения?
    — Призраци. Духове. Бях там преди няколко години, през лятото? Минах по хълма с кучетата си, те изведнъж започнаха да лаят и да тичат в кръг, стана ми студено, сякаш някой снежен човек ми духаше във врата. По дяволите, тези кучета глупаво се уплашиха. После осъзнах, че съм бил точно там, където намериха колата. Не съм се връщал там и не съм единственият, който е имал лоши преживявания там.
    — Билото Секет, а? — каза Гудмън. — Предполагам, че трябва да стоя настрана от него.
    — Добра идея, пътнико.
    — Е, благодаря за гостоприемството — каза Гудмън.
    — Та ти си плати за него — каза съдържателят и кимна.
    Гудмън подкара през две преки към това, което представляваше краят на центъра. Зад неговите граници, очертани само от последните търговски магазини, се простираха редици от тесни двуетажни къщи на около половин миля и около завоя в долината. От дясната му страна имаше строга двуетажна квадратна къща с един предупредителен знак: „Д-р ЧАРЛС КОСВАЛСКИ, МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ И ПОГРЕБЕНИЯ.“
    Какво беше казал съдържателят? „Искаше да стане доктор“ и „работеше и за доктора“. Къщата имаше две врати, едната с надпис „Доктор“, а другата с надпис „Погребално бюро“. Той хвърли чоп наум и влезе в докторската част. Един звънец звънна над вратата, когато влезе, и Гудмън се намери в малка чакалня със счупен диван и две стари кресла. Имаше голяма дървена, плъзгаща се врата в задната част на стаята, тук миришеше както навсякъде в докторските стаи — на йод, витамини и антисептични материали. Имаше и още нещо. След минута-две Гудмън успя да го открие — противната миризма на формалдехид, която очевидно идваше от погребалната част. Голямата врата се отвори и един нисък, закръглен мъж, плешив като преспапие, погледна в стаята.
    — Мога ли да ви помогна? — каза той.
    — Ако сте д-р Косвалски.
    — Това съм аз.
    — Името ми е Гудмън, докторе. — Той показа на Косвалски пълномощното си. — Разпитвам наоколо за Аарон Стемплър.
    — О-у? Разпитвате за какво?
    — Просто се опитвах да определя момчето. Какъв е бил?
    — Дали е показвал склонност към убийство?!
    Въпросът изненада Гудмън. Той се усмихна.
    — И това също.
    — Голям срам е това, което направи — каза докторът. Той имаше пълно лице, никакъв врат и дебели, къси ръце. Носеше бяла риза с обърната яка, оръфана и пропита с мръсотия, вратовръзката му, цялата на лекета, висеше на четвърт инч от горното конче на ризата му и се беше изкривила така, че се виждаше подплатата й. Носеше черен костюм, който трудно можеше да окуражи тези, които посещаваха отсамната част на постройката.
    — Е, не сме сигурни, че го е направил той, сър — каза Гудмън.
    — Така пишеше във вестника от Лесингтън.
    — Той е работил при вас, нали?
    — Малко, от време на време. Умно момче. Не мога да повярвам, че го е направил. Разбира се, той избяга и остави майка си сама. Истината е, че беше истинска благодат, когато тя почина. Беше луда като пес при пълнолуние, наистина, през тази, последната година. Нито веднъж не излезе от къщата! Обикновено гледаше иззад пердетата и си говореше сама. Викаше по хората.
    — Имаше ли душевни проблеми, преди той да си тръгне?
    — Е, тя винаги беше малко странна, но накрая беше луда като прилеп.
    — Лекувахте ли я?
    — Нямаше нищо за лекуване. Никого не е наранила. Никой тук не е поискал да я махнат.
    — Той имаше ли лош нрав?
    — Аарон? Не повече от всеки друг. Имаше си лоши дни. Идваше, беше някак си тих, мърмореше си. Стегнат и сърдит. Но всички си имаме лоши дни понякога, не е ли истина?
    — Трябва да се съглася.
    — Може да е ял бой предишната вечер.
    — Ял е доста бой, нали?
    — Всички деца ядат бой, мистър Гудмън. Това е естествено между едно момче и баща му. Аарон просто не приемаше това.
    — Другите момчета са приемали да бъдат бити, но той не, така ли?
    — Почитай баща си и майка си, така пише в Библията. Ако не се опълчиш срещу баща си, няма да те бият. Поне тук наоколо. Аз си спомням, когато момчето беше десет-единайсетгодишно. Беше блъснало стария Гейб Стемплър върху един стол, избягало от къщи и се крило цяла нощ в моя гараж.
    — Какво работеше Аарон при вас? — попита Гудмън, като смени темата.
    — Чистеше. Понякога ми помагаше при операциите. Искаше да стане доктор, поне за известно време. Искаше да бъде много неща. Имаше друга представа за бъдещето си.
    — Той ви е помагал при операции? — каза Гудмън с изненада.
    — Е, неофициално, разбира се. Държеше ми лампата, подаваше ми инструментите.
    — Нещо като медицинска сестра?
    — Може да се каже.
    — И почистваше след операциите?
    — Да. Малко кръв не го безпокоеше. Знаете ли, можех да използвам стария Аарон, щеше да стане много добър погребален агент, наистина. Обаче не го интересуваше. Прекалено беше зает да учи и да мечтае за велики неща.
    — Значи той работеше всичко, а?
    — Да, сър. Имаше правилен подход. Смешно, даже когато брат му Сам и Мери Леферти починаха на хълма. Той помогна да ги докараме и се държеше така, сякаш не ги познаваше.
    — Това е било при катастрофата с колата?
    — По дяволите, нямаше катастрофа. Двамата били горе на билото и се чукали в стария форд на баща му. Понеже било зима, държели двигателя запален. Въглеродният моноксид ги погубил и двамата. — Той се наведе по-близо до Гудмън и му прошепна: — Бяха чисто голи и двамата. Изобщо не са усетили как са умрели. Факт е, че Сам все още лежеше върху нея. Не е лош начин да си заминеш от този свят, а? — Той сръга Гудмън с лакътя си и се закиска с апатичен смях, който звучеше като кудкудякане на кокошка.
    — И момчето ви помогна при аутопсията?
    — Разбира се. По дяволите, стария Аарон можеше да гледа аутопсия и да яде бонбони в същото време. Това изобщо не го смущаваше.
    Училището — една проста едноетажна бяла паянтова постройка с две стаи се намираше през улицата. То стоеше здраво върху скалата. Широки дървени стъпала водеха по хълма нагоре от пътя. Постройката изглеждаше скоро боядисвана. Прозорците бяха минати с яркочервена боя, едно отклонение от цветовата гама на околните къщи. Гудмън се изкачи по стъпалата до предната врата. Месинговата табелка до нея беше малко по-официална: „Подарено на град Криксайд от компанията КСМ.“
    Реши да почака, докато свършат занятията, но си промени решението и влезе в сградата. Озова се в една голяма стая с дванайсет ученици, събрани на три групи, всяка с половин дузина чинове безразборно наредени наоколо. Една от групите имаше само двама ученици, които изглеждаха доста малки. В задната част на стаята имаше три врати и никакви прозорци, вероятно стаи за почивка и преобличане.
    Учителката, една висока жена, която изглеждаше на около трийсет години се намръщи и строго каза:
    — Да?
    — Нищо, учителко — Гудмън хвърли една усмивка, опитвайки се да бъде чаровен. — Просто исках да постоя няколко минути. Може би ще науча нещо.
    Тя го погледна насмешливо за момент, погледна настрани, после бледозелените й очи се спряха отново върху него.
    — Хм — изсумтя тя и се обърна към учениците си.
    Той не я слушаше, той я наблюдаваше. Беше облечена като през шейсетте години. Носеше сако от дънков плат върху блуза на цветя, една апликирана пола, дълга до глезените, и черни обувки. В гъстата й яркочервена коса имаше бели косми и беше сресана назад плътно в конска опашка. Не носеше накити и грим. И въпреки че чертите й — с обаятелни лунички, малък нос, четвъртита брадичка, издадени скули — бяха нежни, имаше дързък предизвикателен вид, което, реши той, я караше да изглежда по-стара, отколкото вероятно беше.
    Когато часът свърши, учениците групово заизлизаха, гледайки косо към него. Вероятно се чудеха дали той беше новият приятел на даскалицата. Тя пресече решително стаята с ръце напъхани в джобовете на сакото и застана на няколко инча от него, очите й бяха приковани в неговите.
    — Сега, какво наистина искате? — попита тя без видима следа от акцент.
    — Името ми е Гудмън — каза той безцеремонно. — Работя за адвоката, който ще защитава Аарон Стемплър по делото за убийството.
    Тя отстъпи назад шокирана.
    — Ох! — Раменете й сякаш станаха по-квадратни и тя леко повдигна брадичката си. — И какво правите за този адвокат, който ще защитава Аарон?
    — Аз съм следовател. Правя същото, което и полицията, само че за другата страна.
    — Познавате ли Аарон? — поиска да разбере тя, докато очите й го изучаваха.
    — Не, още не. Трябваше да тръгна рано сутринта.
    — И ще помогнете да го защитят?
    — Все трябва да почна отнякъде.
    Отговорът й се хареса и гласът й стана по-малко непокорен.
    — Мислите ли, че той го е направил?
    — Доказателствата срещу него са много силни.
    — Не ви питах това.
    — На този етап той се смята за невинен.
    — Не отговорихте на въпроса ми.
    — Затова съм тук, мис… вашето име е Ребека, нали?
    Тя продължи да го гледа, без да отговори.
    — Вижте, учителко, казах ви, че съм на негова страна. Трябва да открия колкото се може повече за това момче. Може ли да поговорим за Аарон?
    Тя се върна на бюрото си, събра няколко учебника и ги сложи във високото шкафче в ъгъла, което се заключваше с един старомоден катинар. Гудмън премести чиновете настрани, когато тя започна да мете пода.
    Изведнъж тя каза:
    — Понякога един, само един може да осмисли труда.
    — Като Аарон?
    Учителката спря, сложи брадичка върху дръжката на метлата, като разсеяно я галеше с ръка. — Да. Той беше най-добрият ученик, когото съм имала. Труден. Повечето с гениален тест за интелигентност са…
    — Той е имал гениален тест за интелигентност?
    — Да. Винаги на крачка-две пред вас, знаете ли? Винаги искаше да научи нещо повече. — Тя се върна към метенето. — Трудно е, когато се опитваш да учиш петнайсет или двайсет души по едно и също време.
    — Защо е бил труден? В какъв смисъл?
    Тя помисли една секунда.
    — Е, предполагам, че взискателен ще бъде по-точно. Той беше като… като да се опитваш да напълниш бутилка със сламка вътре. Той изпиваше всичко толкова бързо, колкото му наливаш.
    Гудмън й държеше лопатката за боклук, погледна нагоре и я хвана, че го изучава, но очите й бързо се отместиха встрани. Тя събра стружките, останали след остренето на моливите, смачканите хартии и опаковките от дъвки в лопатката за смет, после я взе от него и хвърли отпадъците в един варел в ъгъла.
    — Четеше — каза тя почти на себе си. — Аарон четеше всичко: Шекспир, Томас Пейн, Роувър Бойс, Фройд, Хемингуей, ох, Господи, той четеше всяка книга, която можеше да докопа. Знаете ли, че четеше и на латински? Той можеше да чете на латински много добре.
    — Какъв човек беше той?
    — Сякаш… сякаш беше гладен до смърт и знанието беше храна. — Тя вдигна рамене. — Беше обичлив, арогантен… — Спря за момент, търсейки точната дума. — Понякога разочарован, после весел, после замислен. Беше различен от останалите, мистър Гудмън. Понеже отказваше да слезе долу в дупките. Баща му побесняваше от това. Биеше го с колана си, но Аарон отказваше да слезе там. Надявам се, че съм допринесла за това. Беше решен да не става миньор, както всички наоколо. Той е доста красиво момче, знаете ли. Нямаше много приятели. Другите го тормозеха, подиграваха му се.
    — Аз търся улики, Ребека, отпечатъци от пръсти или игли по килима, не такива неща. Улики към него. Възможно ли е да го е направил той? Защо? Може ли нещо да го ядоса толкова много?
    — Вие наистина мислите, че е виновен, нали?
    — Както ви казах, доказателствата срещу него са много силни. Може да се наложи да го изкараме ненормален.
    — Той не е луд, мистър Гудмън.
    — Кога го видяхте за последен път?
    — Преди две години. В деня, в който замина. Майка му беше против. Щеше да бъде трагедия за него да остане тук.
    — Трагедия е, че е заминал.
    Тя рязко вдигна поглед. Лицето й бавно потъна в тъга. Тялото й сякаш се сви и загуби своята еластичност. Тя седна върху един от чиновете и погледна през прозореца сякаш в шок. Накрая махна неопределено с ръка и каза:
    — Аз уча осем класа тук, мистър Гудмън. От първи до трети там, четвърти и шести там, седми и осми тук. Знаете ли какво означава това? Чувствам, че съм постигнала нещо, ако просто ги вкарам в гимназията. Ако не го направят, докато са четиринайсет-петнайсетгодишни, момчетата свършват в мините. Момичетата ги омъжват.
    — На четиринайсет?
    Тя кимна.
    — Вие ли придумахте Аарон да напусне?
    — Казах ви — каза тя. — Радвам се да мисля, че имам пръст в това.
    — Послушай ме, Ребека. Не съм тук, защото искам той да свърши в лудницата. Това, което искам, е да го спася от електрическия стол.
    Дълбоката същност на дилемата на Аарон Стемплър изведнъж я изуми. Тя сложи ръка на устата си, затвори очи и сълзите й бликнаха. Опита се да сподави риданията си.
    — Цялото това знание — мърмореше тя през ръката си, — всичките тези години. — После с тих, жален гласец промърмори: — Каква загуба, каква ужасна… проклета загуба. От него можеше да стане всичко, просто му трябваше…
    — Какво му трябваше?
    — Ох… не знам. Насърчение, одобрение. Той се страхуваше от самотата. Мисля, че той се страхуваше от самотата повече, отколкото…
    Тя спря, без да може да продължи, а сълзите течаха по бузите й.
    — Предполагам, че всички се страхуваме — каза той. — Съжалявам, наистина съжалявам.
    Тя поклати глава.
    — Не, аз съжалявам — зарида тя.
    Той приближи и нежно сложи ръка на рамото й. Почувства как тя се стегна от неговия допир, но задържа ръката си, докато усети как тялото й започна да се отпуска. Погали я много нежно по рамото и след малко тя леко помръдна главата си и косата й падна върху ръката му. Той бавно я повдигна, обхванал бузата й с ръка, и тя придвижи лицето си срещу ръката му, като леко се обърна, докато той усети дъха й върху пръстите си и после допира на устните й. Сложи другата си ръка зад главата й и я придърпа към себе си. Сълзите й се стичаха по върха на пръстите му. Най-накрая тя се отпусна и се разплака, без да се срамува.
    Той я подържа няколко минути, докато риданията й стихнаха. Накрая тя се отдръпна от него и обърна главата си.
    — Много съжалявам — каза тя.
    — За какво? Радвам се, че бях тук. Изглежда, имахте нужда…
    Тя не отговори и накрая той каза:
    — Вижте, съжалявам, че ви обезпокоих. Ще ида до ресторанта, ще поразпитам, може би…
    — Не — каза тя. — Мъжете се връщат от дупките. Ще пият. Те не обичат чужденци, особено такива, които задават въпроси за техните хора. Дори да не харесват Аарон, ще се обидят. Такива са си.
    — Но аз съм тук да му помогна.
    — Няма да ви повярват.
    Тя се обърна към него, погледна го с отпуснати от плача черти.
    — Елате в жилището ми. То е точно по пътя до гората. Ще приготвя нещо за ядене и ще си поговорим за Аарон Стемплър.

15.

    Тя сви от главната магистрала и последва знаците, които водеха до една приятна група от превъзходни постройки, обградени с тухлена стена. Имаше една по-скромна постройка до предния вход и една малка месингова табелка, която обозначаваше комплекса: ИНСТИТУТ ЗА ДУШЕВНО ЗДРАВЕ „СТИВЪНСЪН“. ОТКРИТ 1924 г.
    Пазачът, който носеше панталони каки и тъмносиня риза и не изглеждаше като пазач, излезе и когато тя се лигитимира, вежливо й каза да кара по пътя към главната сграда. После влезе вътре да натисне копчето, което отваряше големите железни врати. Моли седеше спокойно и чакаше да започне голямото приключение.
    Моли Ерингтън беше предпоследен курс в колеж в щата Айова и преследваше мечтата си да стане морски биолог, когато един-единствен разстройващ случай промени завинаги посоката на жизнения й път.
    Нейният баща Уолтър беше страстен фермер, който обожаваше плодородната черна земя на Айова и всички създания на земята, които се препитаваха от нея, и който споделяше с децата си Боби и Моли една трайна любов към природата и земята. Той отказваше да ползва пестициди, като вместо това предпочиташе да засади допълнително един акър и да се погрижи за домашните животни; не отглеждаше животни за колене — крави за мляко, пилета за яйца, два бика за разплод — и приемаше всяко бездомно куче или котка, които преминаваха през двора им. Осем кучета всякаква големина и порода и половин дузина улични котки споделяха двуетажната фермерска къща с тях.
    Още първия път, когато Уолтьр Ерингтън стана свидетел, чрез чудото на телевизията, как бомби от напалм погълнаха и опустошиха една зелена виетнамска гора, той се поболя душевно. Беше толкова ужасен от мрачния показ на човешката мизерия и природното опустошение, че отказваше да гледа телевизионни новини от войната в тази страна дори чрез годината, когато синът му служеше там.
    Атина Ерингтън беше починала на трийсет и шест годишна възраст, и то не неочаквано. Уолтър Ерингтън се беше оженил за нея, въпреки че знаеше, че в гърдите й имаше бомба с часовников механизъм — вродено слабо сърце и опасността от внезапна смърт щеше да я съпътства постоянно само на разстояние едно сърцебиене. Но той я обожаваше и беше посветил живота си да я направи колкото се може по-щастлива и пълноценна. Когато Атина почина, нейните три любими същества, които я бяха преживели, обходиха браздите при лунна светлина и с ръце пръснаха праха й из фермата, която тя обожаваше. По това време Моли беше на дванайсет, а Боби на петнайсет години. Това беше един спомен, който Моли пазеше в душата си, тъй като полето се беше превърнало в жив, поддържан паметник на майка й.
    Уолтър, Моли и Боби бяха необикновено сплотено семейство. Те горещо споделяха своите триумфи и разочарования, доверяваха се един на друг безгранично и бяха обвързани заедно с такава огромна лоялност, че когато Си Райт, най-добрият приятел на Боби Ерингтън неучтиво заряза Моли, за да преследва най-палавата мома в колежа, Боби го покани навън под футболната трибуна и хубаво го напердаши. Повече никога не си проговориха, въпреки че Моли опита всичко, за да заглади спора.
    Тя току-що беше завършила първи курс, когато Боби се дипломира от университета като архитект и замина за Виетнам. Беше започнала предпоследната си година, когато той се завърна. Но това не беше Боби Ерингтън — това беше една празна обвивка на човек, необщителен, мрачен, поразените му от страх очи отразяваха ужасите, които го бяха връхлетели в онази далечна земя. Той се отказа от архитектурата и се завърна във фермата, измъчван от спомени, които не искаше и не можеше да сподели. Разговорите за него станаха болезнени, отговаряше с къси, понякога неразбираеми фрази и губеше самообладание, когато не беше правилно разбран. Страдаше от безсъние, предпочиташе да лежи буден в леглото отколкото да рискува кошмари в сънищата си. Моли прекъсна училището си за един семестър, после за още един, и около година тя и баща й безпомощно наблюдаваха как Боби бавно, но неотклонно се отчуждаваше, търсейки утеха в някакъв свой собствен свят.
    Кулминацията настъпи през един топъл ден в началото на юни. Тя беше на кръщене на едно бебе, когато я извикаха по телефона.
    Баща й ридаеше.
    — Татко, какво има? — извика тя.
    — Той застреля кучетата, Моли. Застреля всички кучета.
    Тя изтича вкъщи и намери Уолтър Ерингтън седнал на люлеещия се стол на верандата да плаче неутешимо. Прегърна го, гледайки през рамото му към Боби, който седеше в края на нивата, лактите му лежаха върху коленете, а пистолетът висеше от едната му ръка. Осем кучета лежаха в полукръг около него.
    — Той излезе там с една торба ядене — ридаеше Уолтър — и извика кученцата. По дяволите, мислех, че ще си поиграе с тях. После чух изстрелите. Бум, бум, бум, отново и отново. Изтичах там, а той само ме погледна и знаеш ли какво каза? „Трябваше да го направя, те страдаха. Земята гореше под краката им.“ Господи, Моли, какво искаше да каже? Какво е станало с нашия Боби?
    Тя отиде до брат си, седна до него и бавно взе пистолета от ръката му и го остави в калта. Той я погледна и каза: „Някой трябва да ми помогне, моля те.“ И Моли го прегърна и нежно го залюля, докато сълзите течаха по бузите й. След малко той прошепна: „Ела с мен, мамо“ и това беше последното нещо, което каза. Те седяха така дълго време, докато тя почувства как напрежението напуска тялото му, той се свлече към нея и заспа.
    И никога повече не се събуди, поне за истинския свят. Боби Ерингтън изпадна в кататонично състояние цели десет години. А Моли Ерингтън се беше отказала от мечтата си да плува с делфините, за да последва една по-мрачна, но не по-неясна цел.
    Вратата към института „Стивънсън“, жестоко известен като Дейзиленд, тъй като това беше името на града, се отвори и тя подкара нагоре по един път с чакъл, заграден с високи до коленете зимни шубраци. Всяко психиатрично учреждение предоставяше на Моли Ерингтън широко поле от потенциални знания. Тя се отнасяше към шизофреничните и неми души — отпуснати на столовете си, гледайки на света без разбиране — като към пленници, чакащи я да разкъса воала от вкочанени мисли, който ги беше хванал като в капан във вечен и неподвижен мрак. Копнееше да възстанови негодните им умове и да ги подтикне обратно към бреговете на живота, и за да направи това, трябваше да разрови тайните, които ги придържаха към тази неописана и неясна местност, където мисълта и спомените бяха замрели. Тайно тя жадуваше да нахлуе в тези опасни владения, да преброди техните неочертани райони в търсене на мрачни души, като Боби, чийто собствени страхове, параноя, мъки и болки ги бяха примамили към доброволно изгнание в неописани убежища, които те сами си бяха създали.
    Известно време тя експериментира с халюциногени, опитвайки се да проникне през булото, но без успех. Дори веднъж беше опитвала терапия чрез електрошок, за да разбере ефекта му върху човешкия мозък, но страхът беше толкова буквален, огромен и всеобхватен, че тя забрани на пациентите си да се подлагат на лечението. Разстройствата, осакатили умовете, бяха така неумолимо свързани със страданието, че болката във всякаква форма стана неприемлива за нея. Най-накрая нейните експерименти дадоха странични ефекти. Тя беше създала свой собствен и единствен космос, където болката и удоволствието бяха така тясно свързани, че едното пораждаше другото, и понеже удоволствието и болката бяха двойници, тя отричаше и двете, като отричаше дори и оргазма като непочтена награда в деликатната битка между радостта и тъгата. Стана смел новатор, който си взимаше богати бележки от своя собствен опит, понеже добре осъзнаваше, че ходенето по ръба на тази пропаст имаше опасни последствия. Внимателно класифицираше своите собствени неврози, знаейки много добре, че при една погрешна стъпка можеше да полети в собствения си неописан и може би безизходен ад. Дирите, които беше оставила след себе си, можеха да помогнат някои от взиранията й да я примамят обратно към реалността. Така че тя подхождаше към всеки нов пациент и с бодрост, и с опасение, чудейки се колко близко можеше да я доведе следващото пътешествие до ръба.
    Аарон Стемплър беше различен. Той напълно осъзнаваше света около себе си и ако си беше създал един друг собствен свят, за който тя не знаеше, може би щеше да успее да го последва в него. Това беше вълнуваща мисъл, пълна с обещания за нея.
    Харкорт Бескът, директорът на института „Стивънсън“, го нямаше, но той беше инструктирал персонала изцяло да й сътрудничи. Един млад чернокож мъж на име Клайд, който имаше приятна усмивка и небрежно държане, й помогна, като взе видеото, докато я водеше през двора към това, което беше известно като Новото крило. Това беше триетажна постройка с островърхо преддверие, полегатите му страни представляваха големи стъклени квадрати. Прозорците не бяха с решетки, а бяха от бронирано стъкло. Като цяло изглеждаше приятна постройка и очевидно беше построена с чувство за хуманност към обитателите. Секцията с максимална осигуреност беше в края на Новото крило, преградена единствено с плъзгаща се желязна врата. Служителят по безопасност беше облечен с каки и в синьо като пазача на външната врата и седеше на едно бюро до вратата. Не се забелязваше никакво огнестрелно оръжие. Той се усмихна, когато Клайд и Моли приближиха, и й подаде формуляр за подпис.
    След железния вход следваше широк коридор, осветен от стъкления таван, със стаи от двете страни. Пазачът ги заведе в първата стая отдясно. Тя беше широка и имаше малко бюро, дървени столове, подвижно легло и прозорец, който беше поне шест фута над равнището на пода. Стените, мебелите и подът бяха боядисани в бяло. Пазачът отвинти една капачка на електрическия контакт на една от стените, така че да може да включи видеото, и тръгна да доведе Аарон Стемплър.
    Тя не беше подготвена за неговата младоликост, откритост и непотисната аура, която го обгръщаше. Беше облечен с бледосини панталони и риза, меки памучни терлици и бели чорапи. Погледна с изненада, когато го въведоха в стаята. Тя се радваше да види, че не е шокиран.
    — Аарон, аз съм доктор Моли Ерингтън, мисля, че Мартин Вейл ти е казал, че ще идвам тук.
    — О, да, мадам. Но не очаквах жена.
    — Знам. Мисля, че и Мартин също беше малко изненадан. — Тя се обърна към пазача. — Моля да изчакате отвън.
    Пазачът погледна внимателно Моли и Аарон.
    — Сигурна ли сте?
    — Ще се оправим — отговори тя.
    Той напусна стаята малко неохотно.
    — Мартин казва, че нямаш нищо против видеокамерата.
    — Не, мадам.
    Тя се усмихна и му посочи леглото, докато се опитваше да нагласи камерата. Не можеше да я фокусира.
    — Искате ли аз да го направя, мадам? — попита Аарон. — Вие просто седнете там и аз ще я фокусирам вместо вас.
    — Да, благодаря — каза тя. Седна на стола, а той настрои камерата и затегна главата на триножника.
    — Готова е — каза той. — Само натиснете този бутон, за да тръгне.
    — Откъде разбираш от видеокамери? — попита тя.
    — От епископ Рашмън. — Легна назад върху леглото, протегна си краката, кръстоса глезените и сви ръце над гърдите си. Изглеждаше пълен с енергия, въодушевен, очите му светеха в очакване. Като че ли причината беше в компанията в килията и удобствата, които тя осигуряваше, за разлика от ужасната самота, придружаваща всеки заточен на самотна изолация.
    — Удобно ли си чувстваш? — попита Моли, след като включи на запис.
    — Да, мадам.
    — Не искам да говорим за епископа, Аарон, поне засега.
    — Е, това е успокоително. Толкова пъти им повтарях тази история. Не зная какво повече мога да кажа.
    — Бих желала да поговорим за детството ти.
    — Ъхъ. Не е много интересно обаче.
    — Кажи ми за родното си място.
    — Нарича се Криксайд.
    — И се намира в Кентъки?
    — Ъхъ. Един приятел ми каза веднъж, че за да намериш Криксайд, ще трябва да се загубиш и после да те намерят.
    — Това е много смешно.
    — Да, мадам. Но Криксайд не е никак смешен.
    — Какво искаш да кажеш с това, че не е никак смешен?
    — Това е едно мръсно малко селце. Едва ли е по-голямо от това място тук. Няма какво да се прави там. Няма дори библиотека. Работа, ходене на църква и, умиране, така казваше мама.
    — Ти съгласен ли си с това, което казва майка ти?
    — Ако постоиш по-дълго време там, няма с какво да не си съгласен.
    — Какъв искаше да бъдеш? Като малък искам да кажа.
    Аарон изглеждаше прям и отзивчив към въпросите й. Той беше искрен без никаква емоционалност и понякога толкова обективен, сякаш говореше за някой друг.
    — Не знам. Изглежда, опитах всичко. Работих при Евъри Деджит, адвоката, и доктор Косвалски, и при мистър Боаз, който стопанисваше бакалията. Едно лято косих трева за общината. Най-много исках да уча.
    — Какво да учиш?
    — Всичко. Четях всичко, каквото намирах. Четенето беше… беше… като пътуване за някъде. Това беше начин да избягаш от това място. И Ребека… мис Ребека, нашата учителка, тя имаше много книги, които ми даваше да чета, и после ми задаваше въпроси да узнае какво съм разбрал. Когато отидох в гимназията, беше по-добре. Това беше в Лордсвил — който се намира на около трийсет мили през планината, ходехме дотам с автобус — имаха добра библиотека.
    — Какви книги четеше?
    — Всякакви, каквито имаше. Исторически книги и географски, и книги за философия и наука. Правни и медицински книги, книги със стихове и книги с фантастика. Приключенски книги. Всякакъв вид книги, които можете да си представите.
    — Беше ли мис Ребека важна за теб?
    — Тя е тази, която ми помагаше да уча. Тя дойде там, когато бях на девет години. Да, мадам, тя беше много важна за мен.
    — Толкова важна, колкото майка ти?
    — Е, майка ми беше един вид… е, майка ми си беше простодушна, тя смяташе, че всички мъже са родени, за да работят в дупката.
    — Дупката?
    — Ъхъ. Сякаш нямаше никакъв друг начин, знаете ли? Мъж ли си, отиваш в дупката. Така си беше. Тя знаеше, че се страхувах от дупката, но това нямаше значение за нея.
    — Ти се страхуваше от нея?
    — Да. Най-много се страхувах от дупката.
    — Каква беше дупката, Аарон?
    — Това бяха мините за въглища. Баща ми и Самуел работеха там. Всички мъже работеха там.
    — Самуел е твоят брат?
    — Беше. Умря при катастрофа с кола.
    — Разкажи ми за дупката.
    Преди още да помня каквото и да било, се страхувах от дупката. Треперех само при мисълта за слизането. Откакто за първи път разбрах какво беше дупката, аз я сънувах и се боях от нея.
    — Какви сънища си сънувал?
    — Сякаш слизам долу в ада, животни ме полазваха, демони се криеха в тъмнината и нямаше въздух за дишане. Прочетох този стих веднъж: „Какви мъки от скръб преживя, от злини, които никога не идват.“ Емерсън е написал това.
    — Имаш много добра памет.
    — Помня неща, които ми харесват, особено това, понеже ми напомня как се чувствах, измъчван от този страх. Такива бяха отношенията между мен и дупката. Само дето злината наистина дойде.
    — Значи ти си влизал в дупката?
    Той кимна.
    — Толкова лоша ли ти се стори?
    — Когато бях на девет години, на моя рожден ден, когато се събудих. На стола до кревата ми имаше шапка с лампа. Баща ми я беше направил специално за мен. Аз седях там на леглото и плачех, понеже този ден щеше да се случи, това беше денят, в който той щеше да ме заведе там долу. На закуска беше като празненство. Брат ми, Самуел, не отиде на училище, за да дойде с нас. А аз? Аз бях толкова уплашен, че почти ми се повръщаше по пътя към шахтите. Бяхме дванайсет души в асансьора. Помня, че мистър Джон Кенън и Боби Аронски бяха там, помня ги, защото и двамата умряха по-късно при едно срутване в шахта номер седем. И всички мъже бяха прегърбени, сякаш бяха осемдесетгодишни. Беше по-лошо от всичките ми кошмари. Помня, че започнах да треперя, когато асансьорът тръгна надолу. Светлинката ставаше все по-малка и по-малка, докато накрая не се виждаше нищо, но никой не включи светлината си. Просто продължихме да се движим надолу и надолу и беше по-тъмно, отколкото си мислех, че може да бъде, а въздухът миришеше на развалени яйца и устата ми беше така пресъхнала, че езикът ми се беше залепил за зъбите — надолу и надолу… не знаех, че една дупка може да бъде толкова дълбока. После изведнъж стигнахме галерията и асансьорът спря рязко и всички се струпаха в този черен тунел, толкова тъмен, че светлините на шапките… светлините просто не осветяваха нищо… беше толкова тъмно, че мракът сякаш поглъщаше светлината. Тунелът беше само около четири фута висок и те трябваше да работят наведени. От време на време някой извикваше: „Взрив в дупката“ и после се чуваше това ужасно избухване и големи облаци черна прах ни връхлитаха от тунела. Никой кошмар не е по-ужасен. Цели седем часа. Аз наистина помислих, че ще умра този ден. Представях си как шахтата се срутва, земята пада върху нас и ни смазва, всички там долу. Когато си тръгнахме, аз гледах нагоре, чакайки светлината на върха на шахтата да се появи и накрая тя се появи и стана все по-голяма и по-голяма и беше като… като възкресение. Щом излязохме, всички мъже започнаха да ме тупат по гърба, всичките тези прегърбени мъже с черни като въглен лица, на които светеха само очите и устата. Приличаха на тайфа демони. Баща ми ме би много пъти след това, но аз повече не слязох долу. Никога!
    — Много ли те биеше?
    — О, може би веднъж месечно.
    — Веднъж месечно!
    — Понякога се връщаше вкъщи от кръчмата на Бейли пиян, аз познавах заради низостта в погледа му. „Свали ги“, извикваше той и аз си свалях гащите и се навеждах над стола. Той вадеше този свой дебел колан и ме налагаше. Понякога три удара. Или четири-пет. Но си заслужаваше. Беше по-добре, отколкото дупката.
    — Все още ли се чувстваш обиден?
    — Предполагам. Не толкова, че ме биеше, колкото, че ме заведе там долу.
    — Мразиш ли баща си за това?
    — Само заради това? Предполагам, че да. Не заради боя, който беше изкупление на греховете, а за това, че не слушах баща си.
    — Изкупление?
    — Да, така го наричаше епископ Рашмън. Знаете, плащаш си за това, че си направил нещо лошо.
    — Вярваш ли в това? Искам да кажа, че трябва да се плаща за греховете?
    — Е… предполагам, че още не съм решил. Понякога мисля, че трябва, понякога не.
    — Какво те затруднява?
    — Може би…
    — Да?
    — Може би всичко започна от преподобния Шекълс.
    — Разкажи ми за него.
    — Когато бях — може би на седем или осем — имахме този проповедник — Джошуа Шекълс. Голям, висок мъж, слаб като върлина, с такава, дълга черна брада, чак до гърдите, и гневни очи — като картините в историческите книги, знаете, на Джон Браун? Когато го хванали в Харпърс Фери. Виждали ли сте тази картина, очите му просто те пронизват? Преподобният Шекълс беше такъв. В очите му гореше огън. Той не вярваше в изкуплението. Направиш ли нещо лошо — само едно нещо! — просто кажеш една лъжа — и отиваш в ада. Той поглеждаше надолу към мен. „Погледни ме, момче“, казваше той, а гласът му беше като гръмотевица и аз поглеждах нагоре към него, сякаш поглеждах към планина, и той забождаше пръст надолу към земята и казваше: „Ти ще отидеш в ада, момче.“
    — Вярваше ли в това? Че ще отидеш в ада?
    — Навремето вярвах, наистина вярвах. Преподобният Шекълс ми внуши този страх. Нямаше изкупление или прошка в Библията на преподобния Шекълс.
    — Така че няма смисъл да се изкупват греховете, нали?
    — Да, мадам, точно така. Това беше като наказание без право на изкупление, така че какво ме е грижа.
    — Все още ли вярваш, че ще отидеш в ада?
    — Не знам. Епископ Рашмън ми каза веднъж, че адът се намира в собствения ти мозък.
    — Какво мислиш, че е имал предвид?
    — Все още не съм сигурен.
    — И така ти си се страхувал от дупката и преподобния Шекълс. Страхуваше ли се от баща си?
    — Само да не ме накараше отново по някакъв начин да сляза там долу.
    — Но ти повече не си слизал?
    — Не, и никога няма да сляза.
    — Разкажи ми за майка си.
    — Да, както казах, за майка ми няма много неща за казване. Не я интересуваше образованието. Знам, че тя мислеше… мислеше, че това е загуба на време.
    — Някога чела ли ти е, разказвала ли ти е приказки?
    — Не, мадам, майка ми не можеше да чете. Единствените приказки, които ми е разказвала, бяха от Библията и тя само ги започваше и никога не ги завършваше, сякаш беше забравила края им.
    — Чел ли си Библията?
    — Това беше първата книга, която прочетох. Беше единствената книга у дома.
    — На колко години беше тогава?
    — Не знам. Шест, може би седем.
    — И ти си прочел цялата Библия на тази възраст?
    — Да, мадам.
    — И какво разбра от нея?
    — Знаете как е с Библията. При всяко прочитане ти дава нови послания.
    — Какво ще кажеш за мис Ребека?
    — Тя беше моята учителка от деветгодишен до гимназията. Е, в гимназията имах доста учители, но преди това тя беше единствената.
    — Значи всички деца учеха на едно място?
    — Да, мадам. В една стая. Беше разделена — едни деца седяха там, други тук, а трети ето тук. Ребека… мис Ребека… тя ходеше из стаята и първо учеше една група, после друга.
    — Беше ли добър учител?
    — Най-интелигентният човек, когото съм срещал.
    — По-интелигентна от епископа?
    — По-интелигентна от всички.
    — А приятелите ти?
    — Нямах много приятели. Те всички бяха на един акъл. Пораснеш ли, трябва да ходиш на училище, защото трябва. Момчетата напускат и отиват в мините, момичетата напускат и се женят за тях.
    — И това не беше приемливо за теб?
    — Малко е безнадеждно, не мислите ли?
    — Да, трябва да се съглася с теб. Значи беше доста самотен в детството?
    Моли го наблюдаваше, докато той обмисляше въпроса. Лицето му се помрачи. Тя видя вцепеняване в погледа му, сякаш не знаеше отговора, или още по-точно, никога преди не се беше замислял.
    Най-накрая той каза:
    — Не го преживях много зле, ако това питате.
    — Усещаше ли, че си по-различен от другите?
    — Да, бях. Те всички мислеха по един начин. Нямаха мечти, не си задаваха въпроси, просто приемаха всичко, което им налагаха. Да, мадам, аз бях различен от всички тях и съм благодарен за това.
    — Може ли да поговорим малко за секс? — попита тя, като наблюдаваше изражението му.
    — Да, мадам.
    — Девствен ли си, Аарон?
    Той се усмихна.
    — Не мадам. Загубих девствеността си на шестнайсет години. През първата година в гимназията.
    — Беше ли това приятно преживяване?
    — Е, да, мадам.
    — На колко години беше момичето?
    — Колкото мен. Това беше момиче, което познавах още от дете. От потока Морган.
    — Мислеше ли, че това е нещо лошо?
    — Предполагам, че ако бях говорил, да кажем, с преподобния Шекълс, може би щях да се почувствам зле. Но не скърбях за това, ако ви интересува.
    — Момичето имаше ли някакви проблеми след това?
    — Ако е имала, не ми е казвала.
    — Имал ли си хомосексуален контакт?
    Той се поколеба за момент, после поклати глава.
    — Не, наистина никога не съм мислил върху това.
    Когато той започна да се уморява, Моли приключи интервюто. Една интересна първа среща, но тя само беше пофлиртувала с периферията от живота на Аарон и краищата на неговата същност. Това, което разбра, беше елементарно: че се страхува от тъмнината, мрази потисничеството, не вярва на по-възрастните, отхвърля връстниците си, и дупката може би най-добре символизираше всичко, от което се страхува в живота. Фобия, отделяне, отчуждение, религиозна дезориентация, всичко това го имаше, но все пак това не бяха непременно симптоми на разстройство. Та кой, освен някой глупак, нямаше да се страхува от дупката с нейните вродени злощастия, отвратителен въздух и злокобен мрак? Или от евангелистката лудост на преподобния Шекълс? По-скоро те бяха свидетелство за това мрачно, отблъскващо място в мозъка му, където се таяха „пълзящи животни и демони“ от непокорните му сънища. Така че те бяха вървели заедно по ръба на стръмнината, но все още не бяха погледнали в пропастта.

16.

    Гудмън пресече улицата до магазина за спиртни напитки на Ърли Симпсън и откри на една задна лавица, покрита с прах, една напълно прилична бутилка с червено вино, която вероятно стоеше там, откакто КСМ е започнала експлоатацията на първата мина. Той я купи и подкара но пътя, като следваше инструкциите на Ребека. Хижата й се намираше от другата страна на ревящия поток, обгърната от борова гора. Тъмнината се спускаше рано в дълбоката долина, особено тук, където дърветата скриваха последната слънчева светлина. Къщата беше несравнима с останалите от селото — една малка постройка във вид на буквата А с голям прозорец, гледащ към поточето Морган, а входът й се простираше чак до брега на рекичката. Дървен мост с едно платно го прекара над течението. Гудмън паркира до тригодишния й шевролет и изкачи стъпалата към портата. Обувките й бяха до рогозката. Свали си мокрите обувки, докато чакаше тя да му отвори вратата.
    — Няма защо да правите това — каза тя. — Аз просто обичам да ходя с обикновени вълнени чорапи из къщата.
    Той беше смаян от вида й. Тя беше свалила дънково-то си яке и полата и ги беше заменила с пуловер и панталони с плътни маншети на глезените. Сложила си беше яркочервени вълнени чорапи и беше спуснала пламтящата си червена коса, която падаше надолу по раменете й като горяща лава. Без обувките изглеждаше по-малка, по-уязвима, по-малко властна може би, защото тук се чувстваше удобно и в безопасност. Стаята беше осветена със свещи, които правеха ореол около косата й и смекчаваха чертите й.
    Беше запалила огън и хижата се беше превърнала в топло и интимно убежище. Таванско помещение за спане покриваше горната задна част на високата голяма стая. Книгите бяха натъпкани и подредени върху лавици, които опасваха едната стена. Имаше купчинки със списания от двете страни на прозореца и една масичка в ъгъла беше покрита със снимки. Някои бяха с рамки. Други, моментални снимки, бяха небрежно подпрени върху рамките. Имаше няколко купчини с плочи, някои от тях от 78 година, до едно евтино стерео. Мястото беше чисто, но не непременно подредено, сякаш нещата бяха оставени така, както са били използвани последния път. Той не видя телефон.
    — Надявам се, че нямаш нищо против свещите — каза тя. — Използвам електрическа светлина само когато чета или шия. Мразя да прахосвам.
    — Много е приятно — каза Гудмън. — Обичам начина, по който миришат.
    — Аз си ги правя сама — каза тя. — Аарон обичаше свещите. Неговото любимо стихотворение беше от Една Ст. Винсънт Милей. Може би го знаеш. — Тя го изрецитира почти с копнеж:
Свещта ми гори и от двете страни;
не ще издържи през нощта;
но и на приятели, и на врагове
ще даде чудесна светлина.

    — Помня го от колежа — каза той. — Малко.
    — То е клише, знам — каза тя. — Една от чаровните черти на Аарон беше, че той не признаваше стереотипите. За него всичко беше ново. — Тя махна към ъгъла. — Сложи някоя плоча, те са ей там. Аз ще приготвя вечерята. Надявам се, че харесвате яхния.
    — Обичам яхния.
    — Добре. Сега би трябвало да стане вкусна, вари се от вчера.
    Той прехвърли купчините с плочи: Кросби, Стилс и Неш, Буфало Спрингфийлд, Ролинг Стоунс, Джеферсън Еърплейн — беше като музикално пътешествие през шейсетте и седемдесетте — и накрая избра „Евтини трилъри“ от Дженис Джоплин и Биг Брадър. Отиде до лавицата с книги и хвърли поглед между редиците. Имаше късчета хартия, които се подаваха от страниците като етикети на папки. Беше изненадан колко много страници бяха маркирани. Той извади една книга, тънък том със заглавие „Цитати от живота“ и я отвори. Една фраза беше леко подчертана с молив: „Злото идва при нас, хората с фантазия, носейки като своя маска всички добродетели. Уилям Батльр Йитс.“ Отвори на друга страница, една китайска пословица: „Има два вида идеални хора — едните мъртви, а другите неродени.“
    — Тези отметки са на Аарон — каза тя. — Той отбелязваше нещата, които харесваше с молив и после, когато ги запаметяваше, ги изтриваше. Все още работеше по тези, преди да напусне.
    — Трябва да има доста силна памет — каза Гудмън, като затвори книгата и я върна на лавицата.
    — Изключителна! — Гребна с един черпак от яхнията, шумно сръбна и после млясна със задоволство. Той отвори тапата на виното. Тя донесе съда с вареното и сложи с черпака щедри порции в двете чинии. Гудмън й държа стола, тя седна и се усмихна тържествено.
    — Déjà vu — каза почти на себе си.
    — Моля за извинение?
    — Просто си припомням — каза тя, като посегна да прочете етикета на бутилката. — — Тук ли го намери? — попита с изненада.
    — Беше скрито зад бутилките „Тъндърбърд“ и „Харуйкейн“.
    Тя се засмя.
    — Не съм пила вино от известно време. Учителката в Криксайд не може просто да влезе в магазина за спиртни напитки и да си вземе една стомна, когато ожаднее.
    Вареното беше гъста, сочна смес от картофи, окра, домати, зеле и твърдо, но вкусно месо, което той по-късно разбра, че е заешко. Имаше царевичен хляб и те ядоха и пиха вино и говориха повече за Стемплър, за манията на баща му, че неговите синове трябва да го последват във въглищните мини, за майка му, която се страхувала да противоречи на стария Стемилър, говорела с духове и обвинявала Ребека за противоречивостта на сина си, за това как старият Стемплър раздавал наказания с колана си — броят на ударите му зависел от сериозността на обидата.
    — Понякога, когато идваше, беше бит толкова лошо… задните му части кървяха…
    Гудмън я погледна въпросително. Тя бързо погледна настрани и продължи, прехвърляйки темата върху неутолимия апетит на Аарон за знания.
    — Разкажи ми за майка му. Имаше ли тя душевни проблеми?
    — Изобщо не излезе през тази последна година. Щеше да се умори от глад, ако не бяха съседите й. Може би самотата най-накрая я довърши. Колкото и лошо да се отнасяше с Аарон, когато той замина, тя не знаеше какво да прави. Тя е зависела от мъжете през целия си живот и когато те изчезнаха, не можеше да се оправи.
    — Имам предвид преди това. Била ли е тя винаги, знаеш… и бакалинът, и Косвалски намекнаха, че винаги е била малко странна.
    — Беше много религиозна жена. Обикновено говореше с Господ от време на време. Всъщност много от тях тук го правят.
    — Може би нямат с кого другиго да си говорят — каза Гудмън.
    Тя се засмя.
    — Много е вероятно.
    — И тя не е мислела много за образованието.
    — Не, е-е, но и това не е рядкост тук.
    — Изглежда Аарон е бил доста свободна душа.
    Тя кимна някак си с копнеж.
    — Всичко го вълнуваше. Четеше книги по анатомия, когато работеше с доктор Косвалски и правни книги, когато работеше с Евъри Деджит. Когато беше второкурсник, играеше Биф в „Смъртта на моряка“. Беше чудесен — той наистина обичаше да играе в пиеси. Разбира се, хората тук мразеха представлението, но това не го интересуваше, понеже той се превръщаше в Биф всяка нощ. Но както всичко друго, нямаше изход от това. Факт е, че после той никога повече не го спомена.
    — Къде отиде, когато си тръгна оттук?
    — В Лесингтън, мисля. Чух, че работил в болницата там известно време.
    — Никога ли не ти писа?
    Тя поклати глава.
    — Не очаквам да го направи.
    В стаята настъпи тишина. Един въпрос се въртеше в ума на Гудмън, но той го потискаше назад, в по-мрачната част на мозъка си.
    Тя се наведе през масата, сякаш го изучаваше.
    — Какъв беше, преди да станеш ченге по защитата?
    — Професионален боксьор.
    За момент изглеждаше шокирана.
    — Наистина ли? Беше ли професионалист?
    — Да, по този начин учех в юридическия университет. Разбих си ръката и Марти ме придума да се занимавам с това.
    — Марти адвокатът ли е?
    Гудмън кимна.
    — Добър ли е?
    — Най-добрият — каза Гудмън. — Ако има някакъв шанс за Аарон, това е Марти.
    Тя погледна в чашата си с вино, изведнъж потънала в мислите си. Ядоха мълчаливо известно време.
    — Бил ли си във Виетнам? — попита тя изведнъж.
    Той кимна.
    — Шейсет и девета и седемдесета.
    — Това бяха лоши години.
    — Всяка година там беше лоша. Не ми беше толкова трудно. Идвах в страната за няколко седмици, после ме изтегляха обратно, пращаха ме в Сайгон или в Залива да се бия. Тренирах няколко седмици, после участвах в битка, възстановявах се няколко седмици, после ме изпращаха обратно на фронта. Така беше през цялото време.
    — Винаги ли печелеше?
    Той кимна.
    — Освен последния път.
    — Какво се случи?
    Той вдигна ръката си. Костите бяха заздравели лошо, бяха извити и деформирани. Китката му приличаше на чвор на дърво. Тя се приближи, взе ръката му, опипа грапавините й и си представи болката.
    — Харесваше ли ти да се биеш? — попита тя все още гледайки счупената му ръка.
    — Като аматьор беше добре. Млади боксьори със стил. Но не като професионалист. Правех го за пари. Беше облекчение, когато си разбих десницата.
    — Не е разбита — каза тя, палецът й обхождаше неравностите. — Тя е различна. Има си характер.
    — Благодаря. Всъщност откъде си?
    — Санта Фе.
    — Санта Фе. Никога не мога да улуча ударението.
    — Избягах от къщи на шестнайсет. Прекарах шест години с наркотици. — Тя млъкна за момент и умът й се върна към наркотичната еуфория, продължила повече от половин десетилетие. — Господи, халюцинирахме ден и нощ. Цели шест години мислех, че слънцето е петно боя, а облаците разбит крем — реалността на ЛСД.
    — Как дойде тук?
    Тя изпразни шишето с вино, наливайки го в двете чаши.
    — Отговорих на една обява в „Лесингтън трибюн“ — каза тя с усмивка. После стана и тръгна прекалено внимателно към кухнята, взе пакет цигари от едно чекмедже й се върна също така внимателно.
    — Понякога ми харесва по цигара — каза тя. — Пуша по няколко всеки три-четири месеца. Това е евтин наркотик, въпреки че не ми е нужен точно сега.
    Тя си запали цигара.
    — Какво стана след наркотика? — попита Гудмън.
    — О, скитах наоколо. — Тя вдигна рамене. — Прекарах известно време в комуни, просто така. Току-що бях излязла от рехабилитацията и прочетох тази обява за учителка. Без препоръки, това ме заинтересува. Около година бях живяла в една комуна извън Толедо, учех децата, знаеш, на А, Б, В, да почнат да четат, така че си помислих, защо не? Никакви препоръки. Когато си бил шест години на наркотик, това е важно. И аз сметнах, че няма по-хубаво място за изтрезняване.
    — Тук си от десет години вече?
    Тя кимна.
    — Бях на двайсет и четири. Бях пълна с неврози. Халюцинирах, че умът ми е обладан от извънземни.
    — Хайде — каза Гудмън. — След това ще вземеш да ми кажеш, че има призраци на билото Секет.
    — Те бяха като силуети там на прозореца — тя мръдна с пръст към широкия прозорец. — Те бяха космически миньори, можех да позная, защото имаха еуфорични светлини на шапките си, като калейдоскопи? И усещах как проникваха в мозъка ми. — Тя спря, изкикоти се на себе си и добави: — Повече не ми се привиждат.
    — Може би са проникнали в мен за добро.
    — Може би си ги превъзмогнала — предположи той.
    — О, не — аз просто превключих на други неща. И между другото, на билото има призрак. Много видни хора са я срещали.
    — Призракът жена ли е?
    — Предполагам, че е Мери Леферти.
    — Ах… е, искаш ли да се качим в колата и да идем там? Може би ще я събудим.
    — Не. — Светлината от свещите трептеше в зелените й очи. — Никакви призраци тази нощ.
    — Е, предполагам, че трябва да потърся някое място да преспя — каза той. — Чух, че има странноприемница на около осем мили надолу по пътя.
    — Да, Морган Крик.
    — Правилно — каза той с усмивка, — те първи са взели името.
    — Говорил си с Клайд Боаз?
    — Притежателят на бакалницата…
    — Ъхъ. Това е любимата му шега.
    — Разбирам какво искаш да кажеш — за чувството за хумор в това село. Той ми каза, че Сам и Мери са починали при пътна катастрофа. Някаква катастрофа.
    Тя облегна лактите си на масата, сложи брадичка върху дланите си и се взря в Гудмън. Той имаше чудесно лице, белязано от бокса и вълненията; нещо не му достигаше, за да бъде красиво, за което тя беше благодарна. Замаяна от виното, струваше й се, че може да надникне през нежните му очи дълбоко в него и това, което виждаше, беше един творец на рай за загубени души, създания, съсипани от злополучни каузи; един човек, който можеше да издържи на удара на меча, но не и на сърдечна рана. Тя се приближи по-близо до него и прекара върха на пръстите си по лицето му. Грубият белег на едната му вежда и кокалестият мост на кривия му нос станаха част от половото й желание; дъхът й се учести и накрая тя стана, хвана го за ръка и го поведе по стъпалата към таванската спалня.
    Леглото изглеждаше голямо като континент. Беше покрито с ръчно изработен пухен дюшек и меки жълти бархетни чаршафи. Тя запали една свещ на масичката до леглото и после бавно разкопча ризата му, разтвори я и опипа гърдите му с дланите си като сляп човек, който изследва чужда структура. Той откликна, като галеше косата й, оставяше я да се стича между пръстите му. Дишането им беше конвулсивно, без ритъм. Тя си свали пуловера, гърдите й се замятаха изпод памучния потник и тя ги притисна срещу неговите, повдигна се на пръстите, докато зърната им се срещнаха. Той я целуна и езикът й се стрелна, изследва устата му, намери езика му, после устата й се отвори и нежно изсмука устните му, издърпвайки ги между своите, и прекара езика си по тях. Ръцете му се плъзнаха под панталоните й, притисна я срещу себе си и тя започна да се движи леко срещу него; дъхът й оформяше един непостоянен ритъм. Тя откопча панталоните му, ципът очертаваше възбудената география, и ги остави да паднат, а той направи същото, като свали панталоните й и тя отстъпи назад.
    Тя зацелува брадичката му, врата му, прекара езика си по меката част на ушите му, докато ръцете й се движеха по стомаха му, опипваха го, галеха го, а неговите ръце опипваха меката й долна част, усещаше как тя се стяга и мокри върха на пръстите му, които трепереха, докато тя се възбуждаше. Те се галеха един друг, стенанията им се превърнаха в рапсодия, времето и мястото се стопиха в пристъпа на екстаза, тя се прехвърли върху него, обкрачи го, като го гледаше в очите, и извика, когато го насочи в себе си. Той я погледна и тя се наведе напред върху изтръпналите си ръце, изви гърба си, притисна се към него; косата й докосваше лицето му и те започнаха да се движат все по-бързо и по-бързо, препускаха, задържаха, препускаха, задържаха, докато накрая се предадоха на страстния захлас.
    Тя се отпусна върху него, полежа няколко минути, докато се нормализира дишането й, и накрая се повдигна и легна по корем до него, с глава върху рамото му.
    — О, Господи — промърмори тя в ухото му. — Колко прекрасно е да искаш някого толкова много. Искам да кажа, да ме привличаш по този начин. Отдавна не ми се е случвало. Беше толкова хубаво… просто да… искаш отново.
    — Толкова ли си самотна?
    — Ужасно. — Тя се изкикоти. — Знаех, че те искам още в момента, когато влезе в училището, и каза, че искаш да научиш нещо? Помислих си, Господи, ето един мъж с чувство за хумор — истинско чувство за хумор.
    Той галеше гърба й, усещаше пулса й, който биеше в синхрон с неговия. Тя се повдигна на лакти, целуна го нежно и се обърна по гръб.
    — Една цигара няма ли да е страхотно сега? — тихо каза тя. Гудмън запали една и й я подаде.
    Тя пуши известно време, после се пресегна и сложи свободната си ръка върху неговата, погали я и се наведе близо до него.
    — Прекарай тази нощ с мен — тихо каза тя в ухото му. — Искам да те усетя до мен, когато се събудя сутринта. Искам да усетя миризмата ти, преди да си отворя очите. Можеш да ми направиш закуска и аз ще закъснея за училище. От дванайсет години не съм закъснявала.
    — Те трябва да ни нападнат и да татуират буквата А на челото ти.
    — Тогава ще променя името си на Абигейл — каза тя.
    Той се повдигна на лакът и я погледна.
    — Какво, по дяволите, правиш тук?
    — Казах ти. Привличаш ме…
    — Не, не с мен. — Той се засмя. — Искам да кажа тук? Какво правиш в този загубен Криксайд в Кентъки?
    Тя не отговори около минута-две.
    — Предполагам, че се крия — просто каза тя.
    — От какво?
    — От това, в което се е превърнал светът — каза тя. — Може би… се страхувам да се върна отново в него.
    — Не ти ли липсва?
    — Липсва ми човешкият смях. Липсва ми галенето… силните ръце около мен. Смешно е, но на мен винаги ми е харесвала миризмата на одеколона след бръснене. О, отначало ми липсваха музеите, хубавата музика — такива неща. Но се превъзмогват. Аз дори се научих да свиря на цигулка. Мога да изсвиря чудесен шотландски танц. И ми харесва независимостта. Не работя за КСМ, а за общината. КСМ не притежават мястото, аз го купих от общината, понеже никой не го искаше. Къщата вървеше заедно с него като добавка. Като в са молетите. Беше една обява в неделния вестник. Аз давах уроци две години, пазарих се с дърводелци, водопроводчици и електротехници да ми помогнат да я стегна.
    — Никога ли няма да напуснеш това място?
    Тя погледа известно време в тавана и после каза:
    — Не, предполагам, че не.
    — Може ли да те попитам нещо много лично?
    — За Аарон, нали?
    — Да, затова дойдох в Криксайд, нали си спомняш?
    — Добре, питай — каза тя примирено.
    — Мина ми през ума, когато ти каза — това, че баща му го е бил с колана. Следите по задните му части?
    — Да?
    — Виждала ли си ги?
    Тя не отговори.
    Гудмън наблюдаваше как се променя изражението й — от раздразнение към невъзмутимост и после към любопитство. И отново към примирение.
    — Защо ще правя такова нещо?
    — Не знам — каза Гудмън. — Това беше само един въпрос. Просто кажи не.
    — Не мога — каза тя.
    Той не каза нищо, просто чакаше.
    — Да — каза тя нападателно, легнала по гръб със затворени очи. — Откакто беше на четиринайсет, докато напусна.
    — Четиринайсетгодишен?!
    Тя кимна.
    — Беше като ритуал. Правехме любов два-три пъти седмично. С изключение на около четири месеца, когато тръгна с Мери. После отново, след като тя умря.
    — Мери?
    — Мери Леферти.
    — Момичето, което е било с брат му…
    Учителката кимна.
    — Беше първото гадже на Аарон точно след като отиде в гимназията в Лордсвил. Тя си беше от Морган Крик и те се срещаха около четири месеца — и знаеш ли, това наистина е странно — въпреки че те не го правеха — Аарон имаше това странно чувство на, не точно лоялност, повече като моногамия. Той спря да спи с мен през този период. Сам беше една година по-голям от Аарон. Беше във футболния отбор и предполагам, че Мери го намираше по-привлекателен. Това беше първа та му любовна мъка. Всички минаваме през това.
    — Това разтърси ли го, начина, по който стана?
    — Не. Когато разбра, той просто… ги изтри от мислите си. Можеше да прави това. Ако някой го наранеше, той можеше просто да му сложи кръст.
    — Едно четиринайсетгодишно момче?
    — Ако никога не си живял в подобно място, няма да разбереш.
    — Нека опитам.
    Тя дръпна дълбоко от цигарата си и издуха бавен, плътен поток.
    — Аз бях привлечена от неговата страст. Той беше много пламенен младеж още преди пубертета. Страстта е рядко качество тук.
    — Само страстта?
    Тя го погледна презрително.
    — Това част от разследването ли е?
    — Да — каза той, макар и малко несигурно.
    — Хм. — Тя погледна към тавана, докато говореше, като спираше, за да дръпне от цигарата си.
    — Казах ти, той беше много надарен. И умен… можехме да говорим за неща, които никой тук не разбираше. Помня веднъж лежахме в леглото два-три часа, говорейки за композицията във фотографиите на Ансел Адамс и как ние… чувствата, които предизвикваше в нас тази фотография. Такива неща…


    Тя седеше на пода със скръстени крака. Той беше с лице срещу нея и й четеше от „Уайнсбърг, Охайо“ на Шерууд Андерсън, която беше една от любимите му книги. Беше в края на разказа, наречен „Майка“, един горчиво-сладък разказ относно църковния обред при преминаване в ново състояние и неспособността на майката и сина да разкрият един на друг радостта или тъгата, или въодушевлението. Когато четеше, той го правеше без акцент. Старомодните съкращения от долината изчезваха, заменени с правилно подредени гласни и прецизни съгласни. „Той опипваше дръжката на вратата. Тишината стана непоносима за жената. Тя искаше да заплаче от радост заради думите, излезли от устните на сина й, но беше невъзможно да изрази радостта си…“
    Той спря да чете малко преди края и погледна към Ребека. Седеше там, дишаше учестено и я поглеждаше с въпрос в очите си, който беше виждала много пъти преди. Тя знаеше, че беше неизбежно, понеже беше видяла как през годините неговото желание се изграждаше поглед след поглед и мисъл след мисъл.
    — Можи ли да те пипна? — страхливо попита той.
    — Не казвай можи, кажи може.
    — Може. Може, може, може… — повтори той, затваряйки очи и дишането му стана трудно, сякаш беше тичал.
    Тя го погледна отново и видя треската в очите му. Боеше се от този момент — очакваше го, фантазираше си го и накрая копнееше за него, но никога не насърчи момчето. Беше късно за отказ, за съвест… Кожата й се беше на-електризирала от желание. Тя разкопча блузата си, но не я отвори и седна възбудена; сърцето й пулсираше в слепоочията, устата й беше пресъхнала. Той я погледна без дъх, облиза пресъхналите си устни и посегна с треперещи ръце. Пръстите му едва докосваха кожата й в малката пролука на отворената блуза. Плъзна ръката си надолу — продължително, несигурно — не да я проучи, а просто да я усети, сякаш можеше да долови всяка молекула. После също така бавно разтвори блузата и погледна със страхопочитание гърдите й. Придвижи си ръцете отново нагоре, но спря и ги дръпна настрани, като ги държеше пред себе си на един инч от зърната й.
    — Всичко е наред — каза тя шепнешком. Почувства как гърдите й се издуха, посегна, взе ръцете му в своите и ги постави върху себе си. Почувства как зърната й се втвърдиха в дланите му. И той продължи деликатното си изследване, с пръсти меки като перца.


    — Не се срамувам от това — каза тя. — Не съм го прелъстила. Случи се след един дълъг период от време. Предполагам, че започна, когато беше… не знам… на около дванайсет. Стана постепенно. Случи се просто защото и двамата го искахме.
    — Както ти каза, хората се женят тук на четиринайсет години. Но въпреки това е малко рисковано, нали? Искам да кажа, че това ми се струва като достойно за линч в Криксайд.
    — Може би рискът беше част от това.
    — Обичаше ли го?
    Тя се замисли, опитвайки се да издуха дима на кръгчета към тавана, но те бързо се пръскаха.
    — Съжалявах го — каза накрая. После затвори очи и след минута добави: — Не, жал ми беше и за двамата.
    Тя изведнъж се дръпна настрани от Гудмън, полежа на една страна за момент, после седна на края на леглото. По гърба й се разля каскадата от огнена коса.
    — Това беше само част от нещата — каза тя без злоба и без стеснение. — Защо не? Та аз го научих на всичко.

17.

    Когато Наоми Чанс пристигна в офиса в 8:30 часа сутринта, Вейл вече работеше. Небръснат, със смачкана като парче хартия риза, той продължаваше работата си върху снимките, която бе започнал предишната вечер, когато тя си тръгна. Изоставена храна стоеше до бюрото му до документите. Пара излизаше от чашата му с кафе. Така се беше концентрирал, че не усети, когато тя влезе. Наоми беше свикнала с това. Вейл го наричаше „гмуркане“ — защото беше като слизане под водата. Това беше различен свят, без звуци, в който всички данни и лица по делото бяха разбъркани и той търсеше начин да ги категоризира, да ги подреди в логична хронология, докато се оформи картина, в която да има смисъл.
    Наоми не му обърна внимание и се зае с рутинната си работа. Двайсет минути по-късно той беше на прага на вратата й.
    — Колко е часът? — попита Вейл. Никога не носеше часовник в кантората.
    — Почти девет.
    — Томи се е върнал. Той и съдията ще бъдат тук преди обяд.
    — Стратегическа среща?
    Вейл кимна.
    — С нетърпение очаквам да чуя доклада на Томи.
    — Съмнявам се, че дори Томи може да открие нещо особено в едно градче като Криксайд. — Тя се засмя. — Какво става с доктора?
    — Днес ще дойде. Искам тя също да чуе какво ще каже Томи.
    Почти по същото време, в другата част на града, лейтенант Стенър беше събрал своя екип в офиса си — голяма, пуста стая, лишена от интимност и топлина. На голямото му бюро имаше два телефона, датник и две купчини със специални доклади — входящите отляво, изходящите отдясно. Столът му беше твърд, с нрава облегалка и без тапицерия, изглеждаше удобен като инструмент за мъчение. Нямаше никакви снимки в тази сурова стая, никакви книги, никакви награди или лозунги по стените, само две големи табла — едното със снимки от убийството на Рашмън и фотокопия от няколко доклада, а другото представляваше каталог на всички активни дела и тяхното текущо състояние. Очевидно Стенър беше така отдаден на дълга си, че за всичко, което носеше и най-малък личен отпечатък, нямаше място в помещението.
    Екипът но делото се състоеше от д-р Бил Даниелсън, областния медицински следовател, Харви Уудсайд, затлъстелия и астматичен съдебномедицински експерт, и една група от шестима детективи, оглавена от личния му помощник сержант Лу Търнър. Те всички бяха подбрани ветерани — един отряд от ефективни експерти и всеки от тях беше спечелил похвали и министерски награди за своята компетентност и умения. Джейн Венъбъл наблюдаваше от един неудобен стол до вратата.
    Стенър си свали сакото, окачи го на стола си и остана прав. Яркочервени тиранти — единственият цвят в стаята, с изключение на кръвта на снимките на медицинския експерт — крепяха тъмносините му панталони. Той внимателно нагласи очилата си с телени рамки и потри ръце.
    — Вече цяла седмица работим по това разследване — започна той със служебен, строг глас. — Нека видим докъде сме стигнали. Мистър Даниелсън, ще започнете ли пръв, моля?
    Даниелсън, един мъж наближаващ петдесетте, беше страстен риболовец с груба, загоряла от слънцето кожа и големи бицепси, които опъваха ръкавите на бледосинята му риза. Яката му беше разкопчана, а вратовръзката дръпната надолу. По рождение беше южняк и дълбокият му глас съчетаваше мекия акцент на Джорджия и равния говор на Средния Запад. Той взе един молив от джоба на ризата си и отиде до таблото със снимките. Стенър седна странично, всички в стаята стояха с химикалки и бележници, готови да си вземат бележки. Преди да започне, Даниелсън извади една пура и започна да сваля целофанената й обвивка.
    — Бих предпочел да не пушите — каза Стенър. — Ще се умирише офисът.
    Даниелсън го погледна за момент.
    — Офисът си е твой, Абъл — каза той и започна да говори, подчертавайки забележките си, като посочваше към съответните снимки с незапалената си пура.
    — Жертвата, епископ Рашмън, е получил общо седемдесет и седем различни рани. Поне девет, най-много дванайсет от тези рани, са били фатални. Смъртта също така би могло да бъде причинена от голямото изтичане на кръв. Един смъртоносен разрез или рана от намушкване в тялото, която отрязва голяма артерия или вена, или многосъдов орган, довежда до обилен кръвоизлив, шок и смърт за един къс период от време — очевидно такива са обстоятелствата и тук. Раните, вследствие на остри и ръбести хладни оръжия, се делят на четири категории: рани от намушкване, порезни рани, рани от насичане и терапевтико-диагностични рани, които обикновено се правят от лекар или хирург. Тази жертва е получила рани от намушкване, разрязване, насичане — и вероятно една терапевтична рана. При раните от намушкване най-често използваното оръжие е ножът, в този случай това е кухненски нож от вида на касапските с дванайсетинчово острие, най-много четири инча широко. Можем да причислим всичките рани по тялото на епископ Рашмън на този единствен нож. Сега, при намушкване дълбочината на раната в тялото превишава широчината й по повърхността на кожата и краищата й са остри без ожулване или контузия. Големината и формата на раната от намушкване но кожата зависи от очертанието на хладното оръжие, посоката на удара, движението на острието в раната, движението на обекта, който е намушкан, състоянието на отпуснатост или напрегнатост на кожата. — Той посочи към няколко пробождания на снимките. — Жертвата е получила трийсет и шест отделни и ясно очертани рани от намушкване, четиринайсет в гърдите и горната част на торса, седем от които са пронизали сърцето или белите дробове, четири в предната част на лявата ръка и три в дясната, осем в корема и три в десния крак. Раните в дланта и ръката са били причинени, когато жертвата се е опитала да се защити…
    — Извини ме, Бил — каза Стенър. — Но мисля, че може да запазите техническите описания за пред съда. Точно сега мисля, че ни интересува броят на раните и причината за смъртта.
    — Добре — каза Даниелсън. — Порезните рани са тези, при които инструментът се вкарва под кожата и се дърпа по дължината на тялото. Имаме дванайсет порезни рани, най-сериозната от които е в шията. Тази рана почти е отрязала главата. Порезните рани по шията обикновено са много дълбоки и често се простират почти до гръбначния стълб. Факт е, че гръбначният стълб е вероятно единственото нещо, което е предотвратило обезглавяването на жертвата. Трудно е да се каже кои от тези рани са извършени първо, но моето компетентно предположение е, че раната в шията е била първа и е била достатъчна да причини почти моментална смърт. Интересното е, че нормално една такава дълбока и цялостна рана на шията се извършва откъм гърба на жертвата. Тази рана е била направена отпред. Смъртта от порезни рани по шията може да се дължи не само на кървенето, а и на масивна въздушна емболия. Нашите рентгенови снимки на гърдите за открива не на въздух в сърцето и венозната система показват, че случаят е бил точно такъв.
    — И той вероятно е видял как идва краят му? — каза Търнър.
    — Така бих предположил — кимна Даниелсън. — Често при такива масивни шийни рани се получават мъртвешки спазми — това е внезапно трупно вкочанясване — но не вярвам тук да го е имало.
    — Защо не? — попита Венъбъл.
    — Заради раните по предната част на ръцете и най-вече дланите. Очевидно той се е опитал да се защити.
    — Добре. Съжалявам, че ви прекъснах.
    — Други порезни рани има по лицето, черепа, гърдите и корема, и върху всеки крак. Някои от тях сами по себе си не са достатъчни да причинят смърт.
    — Накрая имаме изрязвания. Всичко седемнайсет, повечето от които са повърхностни, сравнени с травматичните рани. И после имаме отстраняване на гениталния орган, който е поставен в устата на жертвата. Между другото, тази ампутация е извършена с известно хирургическо умение, особено при положение, че е направена с месарски нож. Това е разрязването, което мисля, че се доближава до диагностична квалификация.
    — Мислите, че извършителят е имал предишен опит в медицината? — попита Стенър.
    — Вероятно. Положително има някакви познания за тази процедура.
    — Хм — реагира Стенър.
    — Кървенето е било обилно — продължи Даниелсън, чийто поток от мисли следваше забележително една и съща посока въпреки прекъсванията. — Мъртвецът съдържаше по-малко от една пинта кръв, когато направихме аутопсията. Това е рядкост. Обикновено кървенето намалява, когато органите престанат да функционират, особено когато сърцето спре да бие. После следваизтичането. Вярвам, че въпреки свирепото нападение, жертвата може да е живяла повече, отколкото нормално може да се очаква.
    Стенър попита:
    — Съпротивлявал ли се е много?
    — Съдейки по раните по предната част на ръцете и дланите, бих казал да. Но не за дълго. Този човек е умрял много бързо.
    — Какво ще кажете за болката? — попита Уудсайд.
    — Много интензивна.
    — Колко дълго мислите, че е продължило? — попита Стенър.
    — Времето, необходимо да се умре след порезна рана на шията, зависи от това, дали венозната или артериалната мрежа е прекъсната и дали е имало аероемболия. В този случай е имало и двете. Но съдейки от раните по ръцете и дланите, той може да е живял около минута-минута и половина. Ако разрезът на шията е бил първият, не виждам как може да е бил в съзнание повече време — но вероятно е успял да окаже съпротива около минута.
    — Какво ще кажете за снимката отдясно? Задната част на главата му. Какво е това? — попита един от детективите.
    — Тъкмо стигах и до това — каза Даниелсън. — Нямам никакво обяснение. Погледнете тази снимка тук, която е направена при огледа след смъртта. — Той посочи към една моментална снимка от задната част на главата на Рашмън. — Точно под линията на косата е изписано с кръв B32. 156. Нямам обяснение за цифрите — приключи той. — Но те определено са написани с кръвта на епископа, както и числото 666 върху стомаха му — очевидно имат нещо общо с дявола.
    — Някакви други заключения? — попита Стенър.
    — Имало е известна доза хирургически опит в тази работа — отговори Даниелсън. — Няколко от тези рани са доста точни, доколкото са улучили жизненоважни органи и са причинили травмата, която имаме. А другите са просто клане напосоки. Аз също така вярвам, че убиецът е бил левак.
    — Благодаря — каза Стенър и Даниелсън се върна на мястото си.
    — Мис Венъбъл? — попита Стенър, гледайки към прокурора.
    — Нищо дотук — отговори тя.
    — Лу, какво имаш за нас?
    Търнър отиде до таблото и закачи една диаграма със мястото на убийството върху нея.
    — Имаме три интервюта, които няма да бъдат признати, но ние можем да пресъздадем разказа му. Той твърди, че е дошъл през предната врата тук, чул нещо на горния етаж в апартамента на епископа и отишъл горе. Казва, че е влязъл в спалнята на епископа и ето къде вече се побърква. Стемплър казва, че е имало някой друг в стаята, някой, от когото се страхува, и че му причерняло. Следващото нещо, което помни, е как напуснал спалнята. Твърди, че е чул някого на долния етаж, паникьосал се е и изтичал по коридора тук, през задната врата и надолу по стъпалата, после видял полицейска кола тук на алеята, така че се върнал обратно в църквата, изтичал надолу по този коридор и се скрил в стаичката за изповед, където е бил намерен.
    — Ти какво мислиш?
    — Чисти, неподправени лайна. Извинете ме, мадам.
    Венъбъл се усмихна.
    — Чувала съм думата и преди, сержант. И съм склонна да се съглася с вас.
    — Претърсихме стоянката му, но е била ограбена, преди да отидем там — продължи той.
    — От кого? — попита Венъбъл.
    — Други… ъ-ъ… обитатели… на пещерите. Съмнявам се, че е имало нещо много за взимане. Ние също така се опитваме да открием неговата приятелка… — той провери в бележника си. — …Линда. Досега нямаме късмет с нея, очевидно тя е заминала преди три седмици. В Дома на Спасението няма регистрация на фамилни имена, но направихме всичко възможно да я индентифицираме. Мислим, че е от Охайо, вероятно Акрън или Дейтън. Не мога да я виня, че е напуснала, никой не може да остане дълго в пещерите. Нашите разпити на приятелите му в Дома и персонала в църквата не откриха нещо особено. Те всички са склонни да потвърдят неговото изказване, че той и епископът са били близки. Този Стемплър е много умно момче, вероятно има 130 или 140 точки по теста за интелигентност. Той е от Криксайд. — В стаята избухна смях. — Точно така, Криксайд, Кентъки, с население около двеста и пет десет души — каза Търнър, като се смееше тихо. — Няма много телефони в Криксайд, но ние поговорихме с някои хора, които са го познавали. Няма регистрирано ненормално поведение там, никакви арести. Той е независимо момче. Баща му е умрял от рак на белите дробове, брат му е починал при катастрофа с кола. Майка му починала миналата година — около година, след като той напуснал дома си. Тя очевидно е страдала от психическо разстройство преди да умре, но лекарят й не я е изследвал. Според него тя била — ще го цитирам: „полудяла от самота.“
    — Полудяла от самота? — като ехо повтори Уудсайд.
    — Полудяла от самота — повтори Търнър. — В миналото той е бил отличен ученик в основното училище и гимназията, но все още ни липсват няколко месеца от времето, когато си е тръгнал оттам и е дошъл тук, така че все още си имаме задача за домашно върху миналото му, лейтенанте.
    — Нещо в полицейските регистри, някакви сведения да е създавал проблеми преди това? — попита Венъбъл.
    — Нищо досега — отвърна Търнър. — Той е работил като прислужник в болницата няколко месеца, после си намерил работа като чистач в библиотеката. Има добри отзиви от надзирателя там. Учил е задочно в градския колеж, но още не сме взели копия оттам. Това е за сега.
    — Ще се опитате ли да отгатнете цифрите върху задната част на главата на жертвата? — попита Даниелсън.
    — Няма шанс засега — каза Търнър с усмивка. — Някой друг?
    Другите детективи поклатиха глави.
    — Благодаря, Лу — каза Стенър. — Доктор Уудсайд, вие сте наред.
    Уудсайд повдигна огромното си туловище от стола и се заклати към предната част на стаята.
    — Без да ви досаждам с много технически дрънканици, ще запазя това за голямото представление, ето какво можем да докажем — каза той задъхано със самодоволна усмивка. — Ножът взет от извършителя по време на ареста. Определено е оръжието, с което е извършено убийството. Кръвта по дланите и тялото на извършителя е от жертвата. Има също така парченца от плътта на жертвата по ножа и по дрехите на мистър Стемплър. Отпечатъците от пръсти по касата на вратата, стените и оръжието, с което е извършено убийството, съвпадат с тези на извършителя. Също имаме влакна от дрехите му, които съвпадат с влакната по килима и ние можем да проследим дирите му от мястото на убийството до кухнята по петната кръв по килима. Също можем да докажем, че той е напуснал през вратата на кухнята и е слязъл по задните сгънала, после пак е влязъл в църквата през задната врата и е тръгнал по коридора към църквата и стаичката за изповед, където е бил намерен да се крие.
    — Какво ще кажете за чекмеджето с ножовете? — попита Венъбъл. — Някакви отпечатъци?
    — Много странно, но няма — каза Уудсайд. — Взехме няколко власинки от чекмеджето, но още не сме успели да ги съпоставим с нещо.
    — Ще бъде хубаво, ако успеем да докажем, че той е дошъл през задната врата и е носил ножа до спалнята — каза Венъбъл. — Ще ни помогне да констатираме предумишленост.
    — Ще го имам предвид — каза Уудсайд.
    — Много добре — каза Стенър. Той погледна към Венъбъл така, сякаш се усмихна. — Нещо дотук? — попита той.
    — Изглежда добре — каза Венъбъл, като отиде до предната част на стаята. — Но са ни необходими още две неща, за да приключим това дело.
    — Мотив? — каза Стенър.
    — Точно така — отговори тя. — Сигурна съм, че психиатрите ще му позволят да застане пред съда, но това не изключва, че Вейл няма да пледира, че е ненормален; това просто означава, че Стемплър може да бъде съден. Нека се надяваме, че нашите психиатри няма да го изкарат душевноболен. Което ми напомня, че Вейл също си е наел психиатър.
    Тя прелисти бележника си.
    — Моли Ерингтьн. Трийсет и четири годишна, завършила magna cum laude в щата Индиана, работила е около шест години с душевноболни с отклонения в психиката в клиниката „Джастин“ в Индиана. Предполага се, че е страшно добра, така че може да се обзаложите, че ще измисли нещо да противодейства на нашите психиатри. За радост можем да преодолеем тази пречка. Но ако ще изкараме Стемплър пред съда, ни трябва мотив, Абъл, нещо, което да накара журито да стисне зъби, иначе Вейл може да се опита да използва самия характер на престъплението, за да докаже, че клиентът му е луд.
    — Добре тогава — каза Стенър стоически. — Предполагам, че просто трябва да ви намерим мотив, мадам прокурор. Кое е другото нещо?
    — Докажете ми, че не е имало никой друг в стаята, когато епископът е бил разрязан на филийки и кубчета!


    Няколко минути преди обяд Вейл събра екипа на защитата в офиса си. Моли Ерингтън дойде последна. Изглеждаше забързана, почти без дъх.
    — Това е доктор Моли Ерингтън, нашият психиатър, който живее тук — представи я Вейл с усмивка. — Съжалявам, че трябваше да те върна от Дейзиленд толкова скоро, но исках всички да те видят и искам да чуеш какво е научил Томи в Кентъки.
    — Радвам се да се запозная с вас — тихо каза тя.
    — Вече обясних правилата на играта. Всички казват каквото искат без задръжки. Наоми, ти си прочела доклада от аутопсията. Нещо, което да не знаем досега?
    — Забелязал ли си цифрите 666, издълбани върху корема на епископа?
    — Да — каза Вейл. — Ще трябва да проверим дали Аарон или някое от тези момчета от олтара не е забъркано в някакъв култ към дявола.
    — Има още нещо. Нямаме тази снимка, но според доклада отзад под косата на главата на епископа с неговата кръв е изписано B32. 156.
    — B32. 156. Какво, по дяволите, може да означава това?
    Наоми дигна рамене.
    — Кой знае?
    — Вероятно някакъв символ? — предположи Моли.
    — Какъв символ? — попита съдията.
    — Не знам — каза Моли. — Символите са универсален език. За древните египтяни торният бръмбар или скарабея е символ на възкръсване. Кръстът е символ за християните. Тройното шест върху стомаха на епископа е символ на дявола. Това е загадка. Това е символ за този, който го е написал.
    — Има нещо друго, за което трябва да поговорим — каза Гудмън.
    — Окей, давай — каза Вейл.
    — Всички тези снимки — каза Гудмън. — Мислих доста за тях по време на пътуването. Струва ми се, че те обуславят доста добре деянието като предумишлено.
    — Окей — каза Вейл с усмивка. — Докажи го.
    — Първо, ножът. Извършителят трябва да го е донесъл от кухнята. Искам да кажа какво ще прави един нож в спалнята на епископа?
    — Не знам — отговори Вейл. — Но може да е бил там. Те трябва да докажат, че ножът не е бил в спалнята, няма защо ние да доказваме, че е бил там.
    — Това е недостатъчно — каза Гудмън.
    — Томи, на този етап всичко е недостатъчно, но все трябва да започнем отнякъде. Нали помниш, че работим върху презумпцията, че е невинен, така че всичко трябва да води до това заключение. Техен проблем е да докажат, че е виновен.
    — Има нещо друго — каза Том. Той отиде до таблото със снимки и ги разгледа, спирайки се на фотографиите с кървави стъпки и средната снимка на кухнята с кървави петна по пода. Наоми дойде до него.
    — Какво виждаш? — попита Вейл.
    — Виж тази, която е направена отблизо — каза Том. — Това не е стъпка, това е петно. Сега виж другата снимка. Петната свършват тук, в ъгъла до тезгяха. Няма петна върху последните шест фута до вратата.
    — И така?
    — Моето предположение е, че петната са от чорапите му. Той идва до вратата на кухнята, събува си обувките, така че епископът да не го чуе, взима един месарски нож от плъзгащото се чекмедже, върви осемнайсет фута надолу по коридора, влиза в спалнята и нанася на епископа четирийсет удара.
    — Седемдесет и седем според аутопсията — каза Наоми. — Което между другото е също толкова лошо, колкото и снимките.
    — Ние ще го отбегнем при даването на показания — каза Вейл. — Ще признаем броя на раните, местоположението им, причината за смъртта и т.н. Това ще намали ефекта им. Докладът от аутопсията ще бъде приет като веществено доказателство, но най-вероятно журито няма да го прочете — ще бъде заето с други неща.
    — Във всеки случай обувките, изглежда, означават предумисъл — каза Гудмън. — Не внезапен гняв, не временна лудост, а внимателно планиране и извършване.
    — Ако, всъщност, действително е станало така — каза Вейл.
    Наоми се намеси:
    — Как другояче може да е станало? Той излъга за това и теб, и ченгетата. Казва, че е влязъл през предната врата и се уплашил от някого, когато си тръгвал, така че избягал отзад. Очевидно, поначало, той е влязъл през задната врата.
    — Може би. Но те не могат да използват интервютата, а и ние няма защо да го правим. Това, което трябва да открием, е дали е излъгал и защо?
    — Защо го е направил — ако го е направил? — попита Гудмън.
    — Може да е бил объркан. Уплашен. Сплашен — каза съдията. — Може да е невинен, но се страхува да каже истината, понеже изглежда виновен.
    Вейл вдигна рамене.
    — Отново зависи дали наистина е имало някой друг в стаята с него. Вижте, да предположим, че е дошъл от пред, свалил си е обувките и ги е сложил в джоба на палтото си, или ги е държал. Когато си е тръгвал, той се е уплашил от някого на долния етаж, отишъл е до кухнята и си е сложил отново обувките, преди да излезе на студа.
    — Хайде сега — каза Гудмън скептично.
    — Можеш ли да докажеш, че не е станало така? — попита съдията.
    — Не.
    — Тогава ние говорим за разумно съмнение и обувките, и кървавите следи стават спорни — каза Вейл. — Нито една възможност не може да се докаже, така че и двете са вероятни.
    — И в повечето случаи — добави съдията — журито ще отхвърли и двете възможности, вместо да прави предположение как е станало в действителност.
    — Същото е и с ножа — каза Вейл. — Ние приемаме, че той си е тръгнал с него, но не приемаме, че го е донесъл от кухнята със себе си.
    — Това е добре — каза съдията. — Нека те докажат, че е станало иначе.
    — Има ли отпечатъци от пръсти върху подноса? — попита Гудмън.
    — Ще разберем, когато видим съдебния доклад.
    — Може би е носил ръкавици? — предположи Наоми. — Може би е танцувал в балета на Болшой театър, така че какво от това? — предположи съдията.
    — С други думи не важи, докато не го докажат — обясни Вейл.
    — Някакви власинки от ръкавици по подноса?
    — Още веднъж, нека видим какво пише в съдебния доклад.
    — Какво ще реши Шоут относно признаването на снимките? — попита Наоми.
    Вейл погледна към съдията и леко вдигна вежди. Спелдинг се почеса по средата на носа си с показалец.
    — Това е труден избор за него — каза Спелдинг. — Аз лично мисля, че те са уместни. Но ако ги допусне, ще има основания за протест. Моето предположение е, че ще ги допусне.
    — Господи! — каза Наоми.
    — Недей — каза Вейл. — Това може да ни е и от полза.
    — Как?
    — Зависи от мотива — предположи съдията.
    — Точна така — отговори Вейл. — Може да се обзаложите, че вярната опозиция работи извънредно върху това. Ако не намерят такъв, може да им спретнем хубаво дело, като се позовем на прецедента Макнетън и използваме снимките.
    — Кой е Макнетън? — попита Моли.
    Съдията обясни.
    — Макнетън застрелял един член на Британския парламент през 1893 г. Съдът не го признал за виновен поради умопомрачение и обществеността побесняла, така че Кралският съд, това е Британският апелационен съд, е формулирал правилото Макнетън. То постановява, че в случай на оправдание трябва ясно да бъде доказано, че по време на извършването на престъплението обвиняемият е бил жертва на такъв умствен недостатък, причинен от психическа болест, че не е знаел характера и качеството на постъпката, която е извършил.
    — Или дори да го е знаел — добави Вейл, — той не е осъзнавал, че това не е хубаво.
    — Иначе казано: Само някой смахнат може да направи такова нещо без причина — каза Гудмън.
    Моли трепна с очи при употребата на думата смахнат.
    Вейл стана и започна да обикаля.
    — После имаме концепцията за непреодолимия импулс — каза той, — хора, които знаят разликата между добро и зло, но не могат да контролират действията си поради някакво умствено разстройство. Има доста начини, по които може да процедираме — трябва да определим кой е най-убедителният и с кой можем логично да бием областния прокурор. — Той се усмихна на Моли Ерингтън. — Което ни води при добрия доктор. Знам, че си говорила с Аарон само веднъж, но…
    — Бих предпочела да се въздържа, докато чуя доклада на мистър Гудмън — каза тя.
    — Аз съм Том — поправи я Гудмън с усмивка.
    — Напълно справедливо — каза Вейл. — Какво ще кажеш, Томи?
    — Вижте, аз не съм психиатър. Ще кажа просто какво съм научил и какво мисля. Всъщност не съм напълно сигурен какво мисля.
    — Какво, по дяволите, си открил там? — попита Вейл.
    — Не е точно това, просто, ъ-ъ…
    — Да?
    — Не знам, Марти. Този момък наистина се е чукал още в детството си. Имам смесени чувства към него.
    — Всички ги имаме, Томи.
    Гудмън гледаше снимките, докато говореше, сякаш ужасът в тях някак си го приземяваше в реалността. Той обрисува Стемплър като едно дете не на мястото си, което е пораснало в надарен, но разочарован интелектуалец; неговите способности предизвиквали презрение у един строг и безжалостен баща, твърдо решен, че момчето ще го последва в ада на въглищните мини; и една майка, която смята образованието на Аарон Стемплър за дяволска работа — едно момче, което боят с колан и обидите на родителите му не са успели да го обезсърчат от смелото му и упорито търсене на знания. Насърчаван е от мис Ребека, която вижда в младежа нарастваща надежда, която някога би могла да се превърне във възкресение от горчивата доживотна присъда в емоционално пустото и естетически опорочено градче в Кентъки. Аарон е един самотник, привличан едновременно и от професиите, и от изкуствата — както повечето младежи искат но едно или друго време — да бъдат адвокати, доктори, актьори и поети — и чийто мечти са били постоянно осуетявани.
    Гудмън разказа за Ребека, която се оказва единственият сигнален огън, един фар на познанието и мъдростта в иначе безрадостното и измъчено място, задушено от собствените си егоистични традиции; една жена, към която хората от градчето се отнасят като към необходимо зло; една жена, която заплашва фанатизма на тяхното тясно и закоравяло наследство, едно мнение вероятно оправдано от „възпитанието“, което е дала на Аарон Стемплър. И накрая той говори за сексуалната освободеност на Аарон Стемплър.
    Гудмън провери в малкия си черен бележник, в който винаги вписваше многословните си бележки.
    — Има още някои неща — продължи той. — На масата в дневната й имаше половин дузина снимки на Аарон на различна възраст — как чете книга, седи до поточето, лови риба, групова снимка на класа от единайсет деца на различна възраст с Ребека в средата, всичките някак вдървени, знаете как се получават тези снимки, всички изглеждат толкова сериозни. Но няма снимка на Ребека с Аарон, освен груповата. Той също е отбелязвал доста цитати в книгите. Слагал парчета хартия в тях и запаметявал забележките. Преписах две от тях. „Злото идва при нас, хората на изкуството, носейки маската на всички добродетели.“ Имаше и една китайска пословица: „Има два вида идеални хора — едните мъртви, а другите неродени.“
    Гудмън беше записал някои въпроси към себе си.
    „Беше ли Стемплър физически или сексуално малтретиран в правен аспект? Сексуалната му ориентация толкова ли е перверзна, колкото може би изглежда? Дали тези два фактора, сами по себе си, са допринесли за вътрешната ярост, отвела Аарон в спалнята на епископ Рашмън?“
    Може би, предположи той, Моли Ерингтън ще отговори на тези въпроси.
    — Знаеш ли какво почвам да се чудя? — завърши Гудмън.
    — Какво? — попита Вейл, който слушаше равнодушно подробния разказ на Том за късия, нещастен живот на Аарон Стемплър.
    — Дали той не се е отървал от едно разочарование в Криксайд, за да приключи тук с друг вид разочарование. Може би… може би прекалено много се е струпало върху него.
    — Мислиш, че той го е направил?
    — Господи, не знам, Марти. С този произход? Глупости, та това е достатъчно да замае главата на всеки.
    Вейл не отговори. Вместо това се обърна към Моли.
    — Окей, докторе, вие сте наред.
    — Нека първо видим записа — каза тя. Гласът й изведнъж стана по-строг и по-властен.
    Вейл си помисли: Господи, тя вече ще води срещата.
    — Окей — каза той, завъртя стола си към видеото и сложи интервюто на Моли вътре.
    — Преди да започнем — каза Гудмън, — как можете да разберете дали някой има психическо разстройство.
    — Това е много стройна процедура, точно като лечението — каза Моли. — Търсим симптоми, изяви, влияния — същият начин, по който един лекар идентифицира физическа болест.
    — Има ли някакви норми за това? — попита Вейл.
    — Да. Нарича се „Диагностичен и статистически наръчник за психически болести“. Американската психиатрична асоциация го е публикувала и той е нашата библия. За психиатрията наръчникът е това, което е Анатомията на Грей за физиологията.
    — Знам, че това е тъп въпрос — каза Наоми, — но защо те винаги лежат на кушетка и лекарят стои до тях?
    — Просто, за да се отпуснат. Това, че не се вижда аналитикът, намалява до минимум разсейването. Те сякаш разговарят повече със себе си, отколкото с някой друг. Премахва личностната бариера.
    — Каква е крайната цел? — попита Вейл.
    — Свободните асоциации. Насърчаваш обекта да се концентрира върху вътрешните преживявания… мисли, фантазии, чувства… с надежда да се създаде една атмосфера, при която пациентът ще каже абсолютно всичко, което му дойде наум, без да го е страх, че ще бъде цензуриран или съден.
    — И как помага това? — попита Наоми.
    — Накрая това довежда до едно състояние на регрес. — Те си спомнят неща от далечното минало — травматични случки, болезнени срещи — много ясно. Повторното преживяване и страховете, и чувствата, които го съпътстват, са ключове към диагнозата. Първата среща беше доста повърхностна, но отлична като начало.
    Всички наблюдаваха и слушаха мълчаливо, докато касетата свърши. Мълчанието продължи още няколко минути.
    — Е, Моли, какво мислиш дотук? — попита Вейл.
    Тя седеше с ръце в скута си и мълчеше. „Какво искат да разберат? Дали го е направил, и ако го е направил, защо? Дали е хладнокръвен убиец, или неговата реалност е илюзия? Кукла ли е, или кукловод?“
    — Все още не съм сигурна — каза тя накрая. — Така както виждам нещата, всички сме изправени пред същото предизвикателство: как да спасим Аарон Стемплър от електрическия стол. Разликата е, че вашият подход включва юридическа стратегия и тактика, а моят включва научна логика, която понякога може да отнеме и години, ако изобщо се намери отговорът.
    — А остават само петдесет и един дни — каза Гудмън.
    — Някакви заключения дотук? — понита Вейл.
    Тя поклати глава.
    — Още не съм готова.
    — Вижте, получаваме смесени съобщения за това момче — започна Мартин. — Той казва, че е спал с жена за първи път на шестнайсет години. Учителката казва, че го е прелъстила две години по-рано. Казва, че брат му е убит при катастрофа, ние чуваме други неща.
    — Не ми звучеше като прелъстяване — каза Гудмън. — Звучеше ми повече като…
    — Повече като какво, Томи? Да теглим чертата — една жена на около трийсет години се е чукала с едно четиринайсетгодишно момче.
    — Знам, знам, но в нейните представи това звучеше, не знам, много естествено.
    — Да, добре, но аз съм сигурен, че нашият прокурор няма да го сметне за толкова естествено. Ще я обрисува като перверзна и лоша. Ние дори не можем да я при зовем. Ако тя реши доброволно да даде показания, Венъбъл ще я окове с вериги за изнасилване на малолетен, преди още да стигне до свидетелската скамейка. По дяволите, дори ако показанията и може да помогнат да го спасим, аз бих я посъветвал да използва правото си да не отговаря. Не можем да я оставим да се обвини сама.
    — Извинете ме — каза Моли сковано. — Това е тактика и си е ваш проблем, не мой. Това също така е безсмислено на този етан. Може би той я е съблазнил. Или може би случаят е толкова болезнен, че той не иска да го признае. Брат му и неговата приятелка? Това е местен мит, защо е толкова странно, че той е решил да го увековечи? Колкото до цитатите — тя вдигна рамене, — те вероятно са му допадали. Моето предположение е, че тестът му за интелигентност сигурно ще превиши нормите. За Бога, та той е прочел Библията, когато е бил на шест години. Сигурно е трябвало да бъде в медицинския университет в Харвард, вместо да чисти библиотеката?
    Съдията се усмихна: „Май си имаме огън доктор.“ Той каза:
    — Приемам, че това означава, че искаш да се върнеш в Дейзиленд?
    — Утре — отговори тя. — Имам доста работа да свърша. — Тя се обърна към Томи. — Искам да те поздравя. Томи. Ти си научил доста неща за два дни.
    — От които, изглежда, нито едно не важи. — В гласа му имаше раздразнение.
    — Всяко нещо с времето си — каза тя с усмивка. — Мисля, че трябва да се опиташ да намериш момичето.
    — Приятелката на Стемплър, Линда?
    — Да.
    — Тя вероятно е заминала — каза Гудмън. — Доста деца пребивават в Дома на Спасението и после се връщат там, откъдето са дошли.
    — Защо? — попита Моли. — На първо място, какво ги е накарало да избягат? Мислиш ли, че Аарон би се върнал в Криксайд?
    — Така че може би тя не си е отишла вкъщи — обади се Вейл. — Може би все още е някъде наоколо. Може би се крие.
    — Може би тя знае какво се е случило — каза Гудмън.
    — Стемплър казва, че е напуснала преди три седмици — допълни Наоми.
    — Може би той я прикрива — предположи Гудмън.
    — Мислиш, че тя е убила Рашмън? — попита Наоми.
    — Не непременно — каза Вейл. — Може би са го направили заедно. Или тя е била там. Може би той наистина се страхува за нея, а не за себе си.
    — Ти гадаеш, Марти.
    — Имали ли сме някога дело, когато да не сме гадали?
    Том се засмя.
    — Е, сега, като го казваш…
    — Докторът каза да я намериш, Томи — каза Вейл. — Иди да я намериш.

18.

    Улицата беше пуста. Той чуваше шума от трафика през няколко пресечки. Леден бриз клатеше мъртвите клони на дърветата, наредени по Бенър стрийт. Иначе беше тихо. Децата дори бяха изоставили кафявия шевролет до ъгъла.
    Когато влезе в Дома на Спасението, чу няколко колебливи тонове на саксофон, някой на горния етаж се опитваше да изсвири „Мисти“. Намери Меги в стаята с телевизора. Тя беше учтива, но едночасовият разпит не го доближи повече до загадката на Аарон Стемплър.
    — Съжалявам — каза Меги. — Трябва да разберете, че между нас тук съществува голямо доверие. Никой не иска да говори по адрес на другия. Това някак си, не знам, би развалило магията. Ако имаше нещо, в което епископът наистина беше добър, то е, че защитаваше хората. Ето защо ние не издаваме фамилните имена и родните места.
    — Уважавам тяхната тайна, Меги. Благодаря ти за помощта.
    — Но ако изникне нещо, което може да ти помогне, ще ти се обадя — каза тя.
    — Каква си ти, майка на вертепа?
    — Щях да бъда следващият талисман на момчетата от олтара — каза тя с меланхолична усмивка.
    Когато Гудмън наближи фолксфагена си, видя едно парче хартия под чистачката. Това беше сгъната хартиена салфетка със съобщение, написано с дребен, нежен почерк. „Алекс. Б стрийт. Батмън и Робин.“
    Гудмън погледна по улицата, но никой не се виждаше. Качи се в колата, запали я, поседя около минута в очакване древното парно да загрее. Когато погледна отново към Дома на Спасението, видя завесите на прозореца на втория етаж да мърдат.
    — По дяволите — каза той. И тръгна за Б стрийт.
    В отминалите години Б стрийт е била една от най-модерните пазарски улици в града. Важни дами и дебютантки пристигали в лимузини с шофьори, за да им се подмазват енергични търговци, дъхащи на чесън, които предлагали визонови и хермелинови кожи, или да украсят вратовете и пръстите си с ослепителни творби с различен цвят, предназначение и карати. Магазините отстъпили на небостъргачи със зашеметяващи гледки, вътрешни паркинги и униформени пазачи на асансьорите, оставяйки зад себе си четири пресечки с мрачни витрини, повечето от които заковани с дъски, с изключение на баровете с унили стриптизьорки, поклащащи се безстрастно по тесните рампи, и заложни къщи, чийто прозорци с решетки парадираха със специални списания за събота вечер, пенсионерски часовници и китари.
    Ивицата беше удобна за свързващия проход, водещ към главната четирилентова улица на предградието, и беше станала известно място за кратко пребиваване на бисексуални и хомосексуални бизнесмени на път за вкъщи, един малък пазар за проститутки с по нещо за всеки вкус.
    Гудмън сви към редицата кадилаци, кръстосващи окаяната улица, докато техните възбудени водачи проверяваха пазара за месо: момчета с кожени якета с главички от пирони по тях, колежански типове с блейзери и поло блузи, малолетни с акне по лицата — всички излагаха на показ стоката си в един крачещ карнавал, който достигаше връхната си точка в часовете между шест и осем. Като един вид перверзна противоположност на нравите, някои дори си имаха и сводници, които бързо показваха неприлични снимки на клиентите си и се пазаряха отпред.
    „Батмън и Робин.“ Сводник и мъжка проститутка. Робин трябва да е Алекс. Но кой беше Алекс?
    Доставчиците вървяха покрай редицата с коли, показваха бързо снимките си и правеха реклама…
    — Хей, хубавецо, какво ще кажеш за това? Дванайсет инча изцяло за теб… Поеми го, докато е горещ, следва щата седмица заминавам за Лос Анджелис… Виж езичето на моето момче? Погледни този червен банан… — на което Гудмън отговаряше отново и отново: — Търся Батмън и Робин… — И накрая, след половин час разпитване, бе възнаграден за мръсотията.
    Той беше един тромав кретен, плешив, с малка кръгла глава, с диамант, забит в едното ухо. Имаше гъсти черни мустаци, завити по краищата, тежки пръстени блестяха по дебелите пръсти, едно черно кожено наметало висеше на неандерталските рамене и, разбира се, маска — една от тези тънки, черни маскарадни маски от папиемаше.
    — Батмън?
    — Че кой друг.
    — Търся Робин.
    — Нов си, нали?
    Гудмън въздъхна.
    — Какво искаш, препоръка ли?
    — Имаме чувство за хумор, а? — Той огледа очукания фолксфаген. — Не съм сигурен, че този фъстък е достатъчно голям за двама.
    — Защо не опитаме? Вечерята чака.
    Очите на Батмън се присвиха зад процепите на маската. Той не обичаше шегите.
    — Седемдесет и пет долара да го оправиш. Не съм сигурен, че можеш да платиш таксата.
    Гудмън вдигна с дясната си ръка една стодоларова банкнота, държейки я над другата седалка, встрани от прозореца.
    — Искаш ли да се обзаложим?
    Очите на Батмън блеснаха. Парите значеха много на Б стрийт.
    — Последвай ме. Следващата пресечка надолу. Имаш ли парно в тази бракма?
    — На кой му трябва парно?
    Батмън се засмя и го поведе. Гудмън сви надолу по една тъмна, тясна алея между две тухлени сгради, зави покрай един препълнен камион за смет и покрай кофи за боклук, празни бутилки и тенекиени кутийки и отпадъци, пълни с мухи.
    „Марти, копеле такова, ще ми платиш за тази екскурзия.“
    Батмън му махна да влезе по-навътре в алеята, после вдигна ръка. Гудмън спря. Огромният мъж почука на една провиснала врата и след момент Робин пристъпи навън, гледайки странично към ослепителната светлина на фаровете.
    — Намали светлините — каза Батмън.
    Алекс беше висок и тънък като тръстика. Сплъстената руса коса се извиваше надолу изпод една малка тъмна шапка и падаше върху кърпено, жълтокафяво яке. Раменете му бяха присвити от студа, а ръцете му бяха пъхнати дълбоко в страничните джобове на якето. Наченките на млада брада никнеха по челюстта му като стръкчета трева. Отегчените му очи преценяваха мрака.
    — И ще го правим в това? — попита той, като кимна към фолксфагена.
    Гудмън излезе от колата, ръцете му висяха свободно отстрани.
    — Изобщо няма да го правим — каза той. — Ти си Алекс, нали?
    — Копеле мръсно — изръмжа Батмън. Момчето се обърна и хукна към вратата. Батмън нападна Гудмън — един юмрук с големината на грейпфрут. Гудмън блокира страничния удар с предната част на дясната си ръка, пристъпи по-близо и го удари под брадата с плоската част на лявата си ръка. Огромният мъж беше раздрусан и залитна към тухлената стена. Алекс се опита да заобиколи Гудмън, но бившият боксьор замахна с крак и помете тънките крачета на момчето. Алекс се просна по лице на алеята.
    Батмън грабна парче тръба от една кофа за боклук и замахна с двете си ръце. Преди да успее да завърши замаха си, Гудмън го нападна и го удари под носа с яростен ляв удар, после отново и отново. Г лавата на големия мъж плющеше след всеки удар, докато залиташе назад, опитвайки се да блокира ударите. После Гудмън го финтира с дясната ръка, пристъпи и го просна с един яростен ляв ъперкът. Батмън полетя назад, събори една кофа за боклук и падна по гръб между боклука. Скимтейки, той се извъртя на една страна, като държеше лицето си в шепи да спре кръвта.
    — Носът ми — извика той. — Счупи ми носа.
    — Само стани пак и ще ти счупя и двете капачки на коленете — изръмжа Гудмън.
    Той чу един трясък зад себе си и видя Алекс да се шмугва в постройката. Гудмън го последва, втурна се през вратата и просто се сви вътре. Беше тъмно като в подземие. Тук-там светлината проникваше през счупените прозорци и цепнатините в стените. Приземният етаж дъхаше на безнадеждност. Гудмън изведнъж се намери обратно във Виетнам, прегърбен в тъмната джунгла от срутени стени, паднали напречни греди и пропаднали тавани. Той си припомни старите умения — клекна неподвижно като статуя, ушите му се наостриха за най-малкия шум, очите му изследваха мрачния интериор за най-слабото движение. Чакаше търпеливо. Две-три минути минаха и една дъска изскърца отляво. Мускулите му се стегнаха. После видя неясно движение в ивицата светлина. Алекс се придвижваше крадешком през разрушения интериор. Гудмън тихо го последва, придържайки се към сенките, като намаляваше дистанцията между себе си и момчето. Алекс изведнъж го видя и хукна. Гудмън се хвърли след него, сграбчи една строшена дреболия и я хвърли с лявата си ръка към бягащата фигура. Дъската удари Алекс йод коленете, той залитна и се хвърли напред през една измазана стена от шперплат. Падна по лице сред талази от прах. Гудмън скочи през дупката, сграбчи Алекс за яката, издърпа го на крака и го блъсна във вътрешната тухлена стена. Дъхът на момчето изскочи като от надупчен балон. Гледаше с широко отворени очи. Гудмън го сграбчи за обицата.
    — Успокой се, малко копеле, или ще ти скъсам и другото ухо — изръмжа той. Бръкна в джоба си, извади обицата, която беше откъснал в стоянката на Аарон, и я показа на сребърната светлина.
    — Не — изхленчи момчето.
    — Ще си поговорим — каза Гудмън. — Или ще потанцуваме. Да полудуваме ли, а?
    — Моля, не ми причинявайте болка — изхленчи момчето.
    Гудмън мушна пръст в гърдите му.
    — Какво търсеше в стоянката на Аарон? — настоятелно попита той.
    — Ъх, ъх… мислех, знаете… може би е имал… радио или нещо скрито…
    Гудмън задърпа обицата и лицето на момчето се изкриви от болка.
    — Откъде знаеше, че съм там?
    — Аз живея там. Първата стоянка отдясно. Чух те да говориш със стария инвалид, когато влезе. Помислих, че може би знаеш нещо и те проследих.
    — Какво? Какво предположи, че знам?
    — Знаеш… може би Аарон ти е казал, че има нещо скрито някъде.
    — Глупости! — Гудмън задърпа по-силно обицата.
    — Оу… хей, аз…
    — Опитай отново?
    — Не знаеш да се държиш като детектив, човече — изхленчи момчето. — Ти дори не си ченге.
    — Ще ти кажа какво знам. Знам, че името ти е Алекс и знам, че откъснах едната ти обица, а сега ще откъсна и другата.
    Той задърпа обицата и меката част от ухото на Алекс се разтегна с половин инч. Момчето изпищя.
    — Не ми причинявай болка. Моля те, не ми причинявай болка!
    — Тогава ще играеш честно с мен.
    — Той имаше някои книги…
    Гудмън задърпа по-силно.
    — Оу! Господи, моля те, човече…
    — Още една лъжа и ще ти откъсна ухото.
    — Беше заради видеокасета! — извика той.
    — С какво?
    — Не знаеш ли?
    — Просто отговори на въпроса ми, какво имаше на видеокасетата?
    — Имаше шоу!
    — Какъв вид шоу?
    — Глупости с момчетата от олтара.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Наистина ли не знаеш?
    Гудмън се наведе близо до него, дръпна силно обицата и я задържа в ръката си. Момчето се загърчи от болка.
    — Порно — извика той.
    Гудмън отскочи назад изненадан. Леко отпусна ухото.
    — Порно? — повтори той.
    — Да. Касетка с чукане.
    Гудмън пусна обицата и се облегна назад.
    Момчето дишаше тежко.
    — Нещо специално с момчетата от олтара.
    Гудмън трудно прикриваше шока си.
    — Продължавай да говориш — каза той.
    — Ходехме на това място в прерията, това беше една стара сграда, която църквата притежаваше, и той я беше подредил с легло и всичко, и ние го правехме, а той режисираше. Като в Холивуд. Направи това, направи онова. Той посочваше кой да почне пръв. Понякога го правехме всички, понякога само един от нас. После, когато се разгорещеше, изключваше машината и сам го правеше.
    — Кой е този той? — попита Гудмън.
    Усмивката на момчето беше изкривена.
    — Кой друг? Епископът.
    — Епископ Рашмън?
    — Да. Самият светец. Наричаше го „Да се отървем от дявола“. Не е ли развратник?
    — Ти от момчетата от олтара ли си?
    — Да, аз, Аарон, Били и Питър.
    — Само четирима?
    — Не мислиш, че сме били първите, нали? Можеш да се обзаложиш, че е имало и други преди нас — но никой няма да си признае. Мислиш ли, че някой ще признае? Глупости, кой би ни повярвал всъщност?
    — Защо Аарон ще търси касетката?
    — Защото приятелката му е на нея, човече.
    — Линда?
    — Разбира се. Тя беше птиченцето.
    — Нека да изясним — на Гудмън му се виеше свят. — Бяхте четирима, епископът и едно момиче?
    — По този начин ставаше.
    — И вие всички бяхте при епископа в нощта, когато беше убит?
    Страх се появи в очите на Алекс.
    — Ние нямахме среща тази вечер, човече. Разпаднахме се преди месец.
    — Пише го в книгата на епископа за срещи.
    — Не знам нищо за това. Може би е сформирал нова група. Виж, първо Аарон и Линда се чупиха. После аз напуснах. После Питър и Били се скриха в града преди две седмици. Точно след това Линда си събра партакешите от Аарон и си тръгна. Може би имаше нова тайфа. Глупости, може би Аарон вербуваше нови хора за старото копеле.
    „И Меги щеше да бъде следващият «талисман». Боже Господи!“
    — Значи така, не си сигурен дали Аарон е взел касетката?
    — Всичко, което знам, е, че, последния път, когато видях Аарон, това беше преди около седмица, той каза, че ще иде в квартирата на епископа и ще открадне касетката, понеже се безпокоеше, че Линда е снимана в нея.
    — Само една касетка ли имаше?
    — Да. Правехме го и после на следващата среща той показваше касетката и ние всички се празнехме на нея. — Алекс се засмя подигравателно. — Епископът много си го биваше да прогонва дявола. После изтриваше касетката.
    — Значи никога не сте се срещали след последния път? Никога всъщност не сте видели тази касетка?
    — Точно така. Аарон се премести с Линда точно след това и аз си помислих, по дяволите, след като съм участвал в тази мръсотия, трябва да си взема своето.
    — Ще трябва да освидетелстваш всичко това при процеса на Аарон.
    — Глупости, човече. Мислиш, че ще кажа на някого за това? Никой няма да си признае. Мислиш, че Линда, Били или Питър откровено ще признаят? Я, по дяволите, си помисли пак.
    — Това може да спаси живота на Аарон.
    — Не дължа на Аарон и петак. Умно малко копеле, винаги си мислеше, че е по-добър от нас.
    — Ще намерим някой, който ще признае, и при всички случаи ще трябва да отговаряш?
    — Наистина ли? Какво ще направите, ще пуснете някоя проклета обява във вестника? Нямате фамилни имена и месторождение. Не можете да докажете нищо без касетката и всъщност епископът го няма в представлението. Бяха Били Джордан, Питър и Линда последния път, и те отдавна са изчезнали.
    — Защо е направил Аарон това с епископа? Искам да кажа така да го насече на парчета?
    — Откъде да знам?
    — Имаше ли лош характер?
    — Не съвсем. Той имаше един ремък за наточване на бръснача и ако не се възбудехме, плясваше ни веднъж и ни казваше, че дяволът има пръст в това.
    — Говорех за Аарон.
    — О, мислех, че имаш предвид Негово Преосвещенство. Аарон не беше по-лош от всеки друг. Глупости, той беше учителски любимец. Той и епископът бяха гъсти като дупе и гащи. Може би старият си е намерил друго момче и е изритал Аарон.
    — Това достатъчно ли е да го наръга седемдесет и седем пъти?
    — Свещена глупост!
    — И да му отреже члена и да го натъпче в устата му?
    — Свещена глупост! Не мисля, че беше толкова странен.
    — Е, колко странен беше той?
    — Е, цитираше глупости през цялото време, държеше се като някакъв гений. Винаги знаеше всичко.
    — Не го ли безпокоеше това? Че Линда го правеше с други момчета?
    — Не мисля. Смятах, че той не обръща внимание на това. Хей, всички го правехме.
    — Господи! — промърмори Гудмън. — Кога започна всичко това?
    — Почти две години.
    — Момичето едва ли е била на повече от…
    — Току-що беше навършила четиринайсет — каза Алекс, довършвайки изречението му.
    — А останалите?
    — Аарон беше на седемнайсет. Аз и Питър бяхме на петнайсет. Мисля, че Били Джордан беше най-големият. Може би осемнайсетгодишен. Той е голямо момче, вади го голям — девет инча — предполагам, че за това старецът го държеше наоколо, дори след като навърши двайсет.
    — Какво те кара да мислиш, че не сте били първите?
    — Хей, старият епископ знаеше какво прави, човече… — Алекс изведнъж сведе очи. …този първи път с нас, за него не беше първи.
    Гудмън беше толкова завладян от разговора, че не чу Батмън. Завъртя се едва когато едрата фигура беше на дванайсет фута. Държеше една четирифутова дъска като бейзболна бухалка. Огромният мъж повтори грешката си от първия път. Той замахна с оръжието прекалено късно. Гудмън пристъпи в замаха, отблъсна ръката му встрани, като се измести странично, и ритна с крак капачката на коляното му. Батмън изрева като ранен лъв. Дъската се завъртя в мрака и без да мисли, Гудмън го удари с един десен прав в челюстта. Болката като мълния прекоси рамото му. Огромният мъж изгрухтя, падна право назад, удари се в земята и остана да лежи с разперени крака и ръце.
    — Не се отказваш, така ли?
    Чу звуци зад себе си и се обърна, за да види Алекс, който стремително бягаше през ивици светлина към задната част на постройката. Гудмън не го последва. Други неща се въртяха в ума му.
    Половин час по-късно един сърдит, но развълнуван Гудмън стоеше в една телефонна кабина и прелистваше жълтите страници. Откри някакъв магазин за електроника на авеню Плейнс, отиде с колата до него и купи нова видеокасетка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.
    Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.
    Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка.
    — Хей — каза Гудмън. — Дойдох да проверя помещенията. Ето ми билета. — Той връчи призовката си.
    Ченгето я загледа.
    — Не е ли малко късно?
    — Може би. Областният прокурор свърши ли си работата тук?
    — Откъде, по дяволите, да знам? А ти кой си?
    Гудмън извади портмонето си и го отвори на разрешителното си.
    — Гудмън — каза той. — Частен детектив. Работя за защитата.
    Ченгето го изгледа с презрение.
    — Сигурно имаш проблеми със съня. Трябвало е веднага да застрелят това копеле и да спестят много неприятности.
    — В църквата? — невинно попита Гудмън.
    — Знаеш какво искам да кажа, умнико — каза ченгето, докато разрязваше неохотно хартията, с която беше запечатана вратата.
    — Какво, по дяволите, аз също работя като теб, нали така? Всеки трябва да преживява.
    — Защо не си станал ловец на бездомни кучета? — злобно каза ченгето.
    Гудмън настръхна, но гласът му остана бодър.
    — По същата причина, поради която и ти не мръзнеш навън, вместо да си седиш в креслото и да лентяйстваш.
    — Окей, умнико, дигай ги, ще те претърся.
    Гудмън вдигна ръце. Ченгето направи обичайното опипване. Дори и не докосна гърба на Гудмън. Когато ченгето свърши, Гудмън влезе в стаята. Миришеше на стар тамян, борова смола и застоял въздух. Ченгето тръгна след него и Гудмън се спря.
    — Не ми е необходима помощ — каза той. Процедурата му позволяваше да извърши претърсването сам.
    — Няма да взимаш нищо, няма да преместваш нищо и няма да оставяш нищо — рязко каза ченгето.
    — Добре.
    Ще оставя вратата отворена!
    — Прави каквото искаш.
    Гудмън влезе и застана с ръце в джобовете си, като разглеждаше повредените помещения. Няколко кръгчета бяха изрязани от пода. По стените все още имаше ивици с кръв, която беше придобила мръснокафяв цвят. Гудмън си извади бележника, направи скица на стаята, мина покрай леглото и погледна надолу към очертанията, отбелязани с тебешир. Масата и лампата все още лежаха в ъгъла. Внезапен студ обхвана Гудмън и той го отърси от себе си. В стаята все още се усещаше болка и страх, омраза, ярост и възмездие.
    За Гудмън винаги оставаше нещо недовършено, нещо мистериозно около мястото на убийството, едно чувство, че жертвата не е действително мъртва, преди мястото да бъде изчистено и докато цялото насилие не бъде заличено. Очертанието с тебешир на пода изглеждаше като част от личността на жертвата. Такъв радикален край наподобяваше пауза в разговора, докато останалата част от изречението все още виси някъде в стаята, в очакване да бъде произнесено.
    Подсъзнателно въображението му рисуваше последните брутални мигове на епископа. И докато Гудмън гледаше сега на жертвата с пълно презрение, се чудеше дали епископ Рашмън е осъзнавал в тези последни секунди, че животът му е бил една лъжа и че е прекрачвал прага на ада.
    Гудмън се отърси от мислите си и се насочи към килера. Влезе в него, видя видеокамерата и магнетофона в ъгъла. Опипа халатите, висящи спретнато от закачалките, погледна зад тях, провери чистото желязно шкафче за обувки, чекмеджетата с ризи и фланели. В задната част на килера намери касетките — две купчинки, наредени грижливо до видеото. Бяха може би около трийсет. Очите му проследиха етикетите, проверявайки заглавията, повечето от които имаха етикет „Проповед“ и дата. После, в дъното на купчината, очите му замръзнаха върху едно заглавие.
    „Момчетата от олтара. 2/9/83.“
    Ето я! Гудмън я погледа няколко секунди, придвижи се назад през редицата с дрехи и хвърли поглед към вратата. Ченгето все още четеше. Сложи си един чифт найлонови ръкавици, върна се до купчинката с касетки, коленичи и внимателно отлепи етикета от касетката и я сложи върху новата касетка, като го заглади с палец. После леко издърпа касетката с момчетата от олтара няколко инча и рязко я измъкна от купчинката. Купчината падна с трясък. Чу как столът на пазача изскърца. Гудмън събори няколко касетки от върха на купчината на земята и пусна новата касетка между тях.
    Пъхна касетката с момчетата от олтара под колана си, дръпна потника си върху нея, и коленичи, за да събере падналите касетки. Пазачът се появи на вратата на килера.
    — Какво има, по дяволите? — попита той с раздразнение.
    — Всичко е наред — каза Гудмън, слагайки касетките обратно отгоре. — Малък фал.
    — Внимавай, чу ли? Ще счупиш нещо и аз ще опера пешкира.
    — Ще бъда по-внимателен — каза Гудмън.
    Гудмън се върна в спалнята заедно с пазача, който се запъти към стола си и възобнови четенето. Гудмън влезе в банята, отвори шкафчетата и ги затръшна, подрънка наоколо, като си свиркаше. Тихо отключи прозореца на банята, отвори го, наведе се и погледна надолу. Една кофа за боклук стоеше точно под него. Бързо извади касетката, прицели се и я пусна. Затвори прозореца, преди тя да падне, и се върна обратно в коридора с бележник в ръка, изхвърляйки няколко безцелни записки.
    — Видя ли всичко, което ти трябваше? — попита ченгето.
    — Така мисля. Това там кухнята ли е?
    — Да.
    — Ще проверя — каза Гудмън. — Може би ще сляза долу и ще огледам мястото. Ще ме пуснеш ли?
    — Добре. Трябва ли ти прожектор? Тъмно е като в рог.
    — Имам си — каза той и го извади от джоба.
    Направи повърхностен оглед на кухнята, после отиде до задната врата и погледна надолу по стъпалата.
    — Чудя се защо е избягал обратно в църквата? — каза Гудмън почти на себе си.
    — Както чух, дежурният полицай случайно се е разхождал по алеята там. Късмет, иначе малкото копеле щеше да излезе на улицата и да изчезне.
    — Просто ще сляза долу да поогледам. Можеш да заключиш след мен. Благодаря.
    — Добре. Там долу е по-студено и от пазвата на вещица.
    — Можеш да го повториш пак.
    Той слезе по дървените стъпала до земята, заобиколи ъгъла до боклукчийската кофа и бръкна вътре, като пошумоли около разхвърляните хартии. Опипа касетката, бързо я извади от кофата и я пъхна обратно под колана си.
    Десет минути по-късно беше на път към къщата на Вейл.

19.

    Вратата на спалнята на Моли беше отворена. Тя седеше на малко бюро в стаята си, пишеше нещо и прелистваше половин дузина дебели книги, когато чу потропване и някакъв неопределен звук. Сложи един молив между страниците и тръгна внимателно надолу по коридора. Звукът идваше от бърлогата на втория етаж. Една врата водеше към голям килер в съседство. Той беше превърнат в миниоранжерия с шестфутова дълга маса, обшита с ламарина, с малка мивка в единия край. Една редица от светлини, необходими за растежа, включени в автоматичен регулатор, създаваха илюзията за дневна светлина дванайсет часа на ден. Под светлините имаше редица от малки, деликатни сини цветя, заобиколени от папратовидни листа. От другата страна на тясната стая бяха разположени покрити с пластмаса кабинки, оросени от човешка ръка. Четири хилави орхидеи бяха провесени от тавана към подредената оранжерия. Вейл подрязваше цветята и тихо и ритмично потропваше с крак и си припяваше: „Аз и моята сянка, крачим надолу по авенюто…“ Той вдигна поглед и видя Моли на прага.
    — Съжалявам — каза Моли. — Не те чух да се качваш.
    — Ти си беше заровила носа в книгите.
    — Просто се опитвах да намеря смисъл във всичко това. Цветята ли са твоето хоби?
    Той изглеждаше смутен и даже малко разтревожен, сякаш тя беше нахлула в интимната му територия, но бързо се съвзе и кимна.
    — Започнах да отглеждам орхидеи. Не много успешно засега. Много са недорасли.
    — Какви са тези? — попита тя, кимайки към сините цветя.
    — Майка ми ги наричаше сини камбанки. Не от тези камбанки, които звънят. Това са зимни цветя, растат на воля. Това е четвъртият ми опит да ги култивирам. Може да имам шанс този път.
    — Шанс?
    — Те не обичат фалшивата родина — каза той. — Вероятно бленуват за истинска слънчева светлина.
    Тя огледа малката ниша.
    — Значи ти си килерен градинар — каза тя със сподавен смях.
    — Не казвай на никого. — Той се усмихна и й намигна. — Майка ми обичаше сините камбанки. Те растяха по брега на реката. Аз обикновено ги късах и й ги носех вкъщи, а тя ги слагаше на пианото и понякога я чувах как им говори. „Това е Моцарт“ — казваше тя и им разказваше за него, докато свиреше.
    — Затова ли отглеждаш тази особена разновидност?
    — Предполагам.
    — Какъв човек беше тя?
    — Всъщност тя се е отказала от място в градския симфоничен оркестър, за да се ожени за баща ми. Преместили се в малко градче и преподавала пиано. Всеки ден даваше уроци по пиано. Не мисля, че обичаше да преподава толкова много, колкото обичаше пианото си. Децата идваха от областта.
    — Какъв беше баща ти?
    — Учител. Той беше също така диригент на гимназиалния оркестър. И двамата бяха музиканти, но майка ми беше тази, която имаше талант. Баща ми, той беше като Хенри Хил. Обичаше демонстрацията повече от музиката.
    — Едно щастливо семейство.
    Той я изгледа, преди да отговори.
    — Не особено. Тя беше алкохоличка. Почина, когато бях в осми клас.
    — Съжалявам.
    — Защо? Не е твоя вината.
    — Това е странен отговор — каза тя.
    — Безочливо е, вероятно. То е… защото винаги ми се струва странно. Казвам, че майка ми е мъртва, и някой казва: „Съжалявам“, макар че не я познава.
    — Съжалявам за теб. Тя очевидно е била много важна за теб. Съжалявам за твоята болка.
    Отговорът, изглежда, го изненада и мина известно време, преди да отговори.
    — Това е чудесна мисъл. Благодаря. — Той нежно махна с ръка по върха на синята редица, а умът му заскита с малките цветенца.


    Миналата есен Вейл се беше върнал в родния си град за първи път от десет години — едно пътуване, което той беше избягвал, откакто започна адвокатската си практика в града. Предпочете да измине тричасовия път с кола през нощта и потегли с големи опасения. Първите два часа и половина бяха доста приятни, но през последните трийсет минути, след като навлезе в местността, иронично известна като „Пъстроцветните равнини“, от мрака нахлуха лошите спомени. Стари имена и лица, които той смяташе, че завинаги е заличил, загризаха ума му. Най-лошият от всички бяха самите „Пъстроцветни равнини“.
    Преди век и половина някаква заблудена изследователска група се беше натъкнала на обширна планинска верига, която се простираше почти петдесет мили, очертавайки бреговете на една река с бистра вода. Брястове, дъбови и борови гори имало в изобилие. Диви цветя растели по бреговете на реката. Сърни и мечка изп-рипкали от местата си за водопой, когато групата нахлула в тяхната земя. Необходимо било малко време, за да бъде опетнено името.
    Светлините на фаровете му го отведоха по мрачната и зловеща алея към един досаден, покрит с дупки път с две платна. После видя блясъка на хоризонта. След това дойде зловонието. Форми започнаха да се материализират през пушека и парата. После се чуха звуците. Вейл сякаш стана по-малък, сви се в себе си, докато лъкатушеше покрай големи химически заводи, фабрики за хартия, пещи за стомана и нефтени рафинерии. Нищо не се беше променило. Широкият и див пейзаж се беше превърнал в сенчест, безформен ад, по-голям и от въображението на Данте. Високи комини изхвърляха облаци с киселинен пушек в уязвимото небе. Заводи за стомана бълваха ослепителни кълба, които сякаш подхранваха химикалите, носещи се из въздуха. Газове правеха мехури в мрачните реки и поточета. Съскане, метален вой на свирки, ръмжене на сирени и свистене на железни колела върху стоманени релси — всичко това създаваше човешката ръка. Цялата тази американска гибел изгаряше носа и очите му. Земята около него, изглежда, се беше превърнала в голям, гниещ труп.
    Това продължаваше миля след миля: ослепителни светлини, бълващи пещи — какофонията на прогреса, отвратителната воня на просперитета. Миля след миля без нито едно дърво или стръкче трева, които да скрият изцапаната с мед земя. Миля след миля, без да можеш да видиш жива душа. Сякаш се беше натъкнал на някоя угаснала, движена от роботи планета, френетично произвеждащи собственото си унищожение.
    „Индустриалният парк“, както бе наречен от Търговската камара, свършваше там, където реката свиваше под моста на магистралата, оформяйки една естествена бариера между Равнините и Оукдейл, града, в който се беше родил. Вейл изведнъж сви от пътя и спря на едно място за обръщане точно преди моста. Излезе от колата, облегна се на калника и запали цигара, загледан през реката.
    Всичко си беше както преди — работилницата за щавене, една дълга и ниска сграда, все още доминираше предната част на реката от южната страна на моста, а мрачната тухлена сграда, приютила фабриката за обувки, се разпореждаше от северната страна.
    Това беше мястото, което беше родило Мартин Вейл и го беше отгледало, докато се беше превърнал в мъж — и от което той накрая беше избягал, напускайки семейство и приятели. Миналото беше един калейдоскоп, чийто фрагменти се въртяха в главата му: бляскавият месинг на духовия оркестър, репетиращ в следобеда след футболния мач; коментарите на запалянковците; миризмата на кипящо кафе от кухнята на баба му; страшното предчувствие за първата целувка на задната седалка на шевролета на Пол Суейн; нетърпението да опита леда на реката след първото замръзване за годината и глухото съскане на първия сняг; непоколебимият край на погребението на майка му; веселите аплодисменти, докато доктор Нолан раздаваше дипломите в деня на завършването; учуденият поглед на Пел, неговото първо кученце, и ужасната болка в гърдите му, когато осъзна, че Пел лежи смачкан под колелата на една камионетка по Ривър стрийт; мирисът на вкиснато мляко в края на нощта, когато работеше в магазина за сладолед на Джеси Крафт; мирисът на косата на Емили Грантъм, колко твърди бяха зърната й и колко горещо беше бедрото й; този страшен, проникващ в сърцето момент, когато тя му каза, че май е бременна, и връхлетялото го успокоение, когато му съобщи, че мензисът все пак е дошъл.
    Сега той беше привлечен тук отново, за да каже сбогом на жената, която го беше издържала в колежа и подстрекавала, почти изискала, той да напусне Оукдейл и никога да не се завърне. Кетлин Вейл. Мама Кет — баба му.
    Една полицейска кола спря до него и той закри очите си от силния лъч на фаровете.
    — Трябва ли ви помощ? — приятно попита един младежки глас.
    — Не, благодаря, просто се любувах на гледката — отговори той.
    — По-добре си запалете светлините — предложи му полицаят. — Тези големи камиони карат доста бързо тук.
    — Благодаря, ще го направя — каза Вейл.
    Полицейската кола отмина по моста. Но когато Вейл се върна в колата да включи сигналните светлини, осъзна, че магията е развалена. Той запали и последва синята полицейска кола.
    Главната улица се беше променила твърде малко за десетте години. Магазините изглеждаха същите, с изключение на няколко, закупени от големи вериги. „Риц“ — кинотеатърът, който беше показвал стара класика през съботните вечери и го беше запознал с Кегни, О’Брайън, Робинсън, Богарт, Трейси и Басби Бъркли, беше превърнат в долнопробен пазар. Вейл мина покрай бръснарницата на Шик Медсън и една болка прониза гърдите му. Спря за минута и погледна тротоара пред дюкяна.
    Той беше в магазина за млечни продукти с тайфата този ден, когато Дик Хърст нахлу вътре. „Хей, Марти, по-добре тръгвай бързо. Нещо е станало с баща ти.“
    Той лежеше но гръб, единият му крак беше свит под другия, ръцете настрани, и гледаше с полуотворени очи в небето.
    — Какво се е случило? — попита някой.
    — Това е Лари Вейл, диригентът от училището. Трябва да е получил сърдечен удар. Просто се подстрига, излезе през вратата и падна мъртъв. Просто така.
    Като гледаше към мястото, това, което най-добре си спомняше, беше как седи вкъщи след погребението и си мисли: „Защо смъртта винаги ме връхлита така, без никакво предупреждение.“ Майка му, първото му кученце, най-добрият му приятел, сега баща му.
    Старата болница, някога разхвърляна сбирка от дървени постройки, беше изчезнала. На нейно място имаше пететажен медицински център от тухли и стъкло. Той мина с колата покрай него, не съвсем готов да застане лице в лице с мама Кет, и тръгна по Пайн стрийт към къщата й — един грандиозен стар анахронизъм, заобиколен от дървета, които я защитаваха от ниски, хаотично разположени бунгала, които незаконно й посягаха. Всички останали стари къщи бяха изчезнали, с изключение на една горда, викторианска къща, все още твърдо придържаща се към миналото. Беше очевидно, че мама Кет вече я няма. Поляната беше избуяла, храстите се нуждаеха от подрязване и нощните светлини или бяха изгорели, или някой ги беше изключил. Около мястото имаше белези на капитулация. Поне негодниците от училището още не бяха започнали да чупят прозорците. За Мартин счупените прозорци биеха камбаната за всяка сграда.
    Спомени задавиха гърлото му. На тази предна порта беше научил, че майка му е мъртва. Той беше изпуснал букета със сини камбанки, които й носеше, и беше побягнал, търсейки утеха в брястовата горичка, за да се справи с внезапната скръб и чувството, че е предаден — не го бяха подготвили, не го бяха предупредили, че майка му умира. Стоя там, докато не дойде старият Уоткинс с катафалката. Мартин биеше и риташе и молеше да я оставят още малко, сякаш имаше още живот в нея и това, че я преместваха в погребалната къща, щеше да я убие. Другите се бяха отнесли към скръбта му с досада, едно вмешателство в общуването със смъртта, но мама Кет беше разбрала агонията му и внезапното му чувство на самота, и го беше утешила. Беше излекувала разбитото му сърце.
    Мама Кет и тази къща бяха последните връзки на Вейл със семейството и миналото. Той щеше да затръшне тази врата. Опита се да се отърси от меланхолията си и подкара надолу към болницата.
    Вейл мислеше, че е готов да се справи с това, което видя. Рак беше смалил мама Кет просто до една вейка, дланите й бяха толкова костеливи, че го шокираха, когато стисна една от тях — всички мускули и мазнини отдавна бяха погълнати от животните, нападнали тялото й. Сива кожа като восъчна хартия беше опъната около черепа й. И очите й, тези някога искрящи огледала на една мъдра и немирна душа, бяха се превърнали в безжизнени топчета, гледайки скръбно от вдлъбнатините дълбоко в опустошеното й лице. Оплячкосана — това беше останало от нея. Едва личеше под завивките. Наоколо се носеше мирис на смърт и същите безсърдечни и нечовешки звуци на прогреса, които съсипваха „Пъстроцветните равнини“ — сърдечната машина с бибикане довършваше живота й, подхранващ кислороден апарат глупаво стоеше в ъгъла, един монитор някъде в тъмнината на стаята зловещо бръмчеше. Тя го гледаше от ръба на вечността през полуотворени очи; всяко вдишване — една отчаяна, силна молба да изключат машините и да й позволят да си отиде.
    Дали го виждаше? Можеше ли да го чува? Знаеше ли тя, че той е до нея?
    — Мамо, аз съм Марти — каза той, навеждайки се до ухото й. — Чуваш ли ме, мамо?
    Нямаше знак, че го е познала, но той продължаваше да шепне в ухото й — че е тук, и че много му е липсвала. Медицинската сестра влезе и се зае с обичайната си суетня. Той я виждаше с периферното си зрение как се движи наоколо, нагласява клапаните на тръбите, проверява електроенцефалограмите и гледа диаграмите, преди да изчезне от полезрението му.
    — Марти?
    Той се обърна. Сестрата стоеше на долния край на леглото — висока, яка жена в средата на трийсетте, тъмната й коса беше подстригана късо и напъхана под бонето. Тя му се усмихваше.
    — Аз съм Емили.
    — Господи, Емили. Съжалявам. Толкова бях отвлечен, че аз…
    — Всичко е наред. Бога ми, хубаво е, че те виждам отново. Изглеждаш страхотно, Марти.
    — Благодаря. Ти също изглеждаш добре, Ем. Кога стана сестра?
    — След като работих една година във фабриката за щавене. Ако нямаш никаква амбиция, това те кара да побързаш. — Той се усмихна и забелязаха брачната халка на пръста й. — Женена съм. Имам две момичета.
    — Кой е имал това щастие да те вземе, Ем?
    — Джо Стюард. Помниш ли го? Завърши две години преди теб.
    — Едно високо момче. От отбора по борба, нали?
    — Боулинг.
    — О, правилно.
    — А ти?
    — Никога не съм стигал до това. Не препоръчвам на никого.
    Тя леко наведе глава на една страна и лицето й се смекчи от усмивка, пълна със спомени.
    — Не казвай това — каза тя. — Сърцето ми се разби, когато напусна. Все още мисля за теб. Знаеш как става, някой те споменава и спомените се завръщат.
    — Аз също си мисля за теб.
    Тя сиря за момент, объркана от тази внезапна интимност.
    — Съжалявам за мама Кет — каза тя. — Тя наистина се бори твърдо, Марти. Трябва да си горд от нея.
    — Гордея се с нея.
    — Добре. Няма да продължи дълго. Ще бъда в стаята на сестрите.
    — Благодаря.
    Измина един час. Той продължи да говори, надявайки се да го познае поне за момент. И после усети почти неуловим натиск върху ръката си.
    — Чуваш ли ме, мамо Кет? — тихо попита той. — Обичам те, мамо. — Той целуна крехката й ръка и нежно я потърка в бузата си. — Чуваш ли ме, мамо? Обичам те.
    Натискът спря и ръката й се отпусна.
    — Съжалявам, че не дойдох по-рано.
    Когато всичко свърши, той стоя още дълго в стаята и гледа как сменят завивките и изнасят апаратурата. Емили се появи на прага.
    — Свърши дежурството ми — каза тя. — Искаш ли да идем до Сенди и да закусим.
    — Страхотна идея.
    Те тръгнаха през градския парк зад болницата и продължиха покрай брега на реката към главната улица.
    — Басирам се, че знам какво си мислиш — каза Емили.
    — Ти също ли? — отговори Вейл.
    Тя кимна.
    — Всеки път, когато идвам в парка.
    — Аз все още си мисля за този ден — каза Мартин. — Когато правя нещо, когато гледам стар филм или деца играят на топка, си спомням за него. Предполагам, че това никога не преминава, да загубиш първия си приятел по този начин. За първи път осъзнаваме, че сме смъртни.
    — Сякаш му се подигравахме. Не беше така, но дълго време след това изглеждаше така.
    — Толкова добре ли си го спомняш? — попита Мартин.
    — А ти?
    Вейл кимна.
    — О, да. Все още го виждам там в реката да размахва ръце, да потъва и да изскача. Всички мислехме, че се шегува.
    — Просто стоях там и се смеех — каза Емили.
    — Всички го правехме.
    — Тогава ти и Арт Ходжис тръгнахте след него по едно и също време.
    — А ти изтича за полицаите…
    — А ти и Арти все още бяхте там, когато се върнахме, и все още се гмуркахте за него…
    — Малкият Боби Бредшоу…
    — Господи, когато го намериха…
    — Знам, сънувах го. Виждах това малко момче цялото синьо толкова години след това.
    — Майка му все още работи във фабриката за обувки. Виждам я понякога. Не може да го преживее. След всичките тези години — колко години минаха?
    — Двайсет и две. Аз бях на десет, Боби беше на единайсет.
    — След двайсет и две години тя все още гледа надолу, когато се разминаваме. Изобщо не говори. Знаеш ли какво си мисля, Марти? Мисля, че все още й напомням. Искам да кажа, тя никога не го е забравила.
    — Може би — каза Вейл. — Тя вижда старите му приятели и всичко се връща отново като лошо представление. Сигурен съм, че по свой начин тя ни обвинява за това.
    — Или може би защото това беше Боби вместо някой от нас.
    — И това също.
    Тя посегна почти инстинктивно, взе ръката му и те застанаха на брега. Реката беше кафяво-зелена с пепеливозелена пяна, бушуваща покрай брега. По-нагоре се издигаше пара от мрачните брегове. Това сякаш намаляваше ефекта от смъртта на Боби Бредшоу, като че ли реката беше жив паметник за него само когато е била здрава и чиста. Сега, бълбукаща от отрова, като казана на магьосницата в „Макбет“, просто обиждаше спомена за него.
    — Боби винаги беше защитникът — каза тя.
    Той погледна към нея, объркан от забележката, но тя гледаше към замърсената река, зареяна в мечтите си.
    — И ти винаги така хубаво говореше — тя повдигна брадичката си. — Ходеше наперено нагоре-надолу и ни проповядваше това измислено право.
    Марти винаги беше сигурен, че иска да стане адвокат, но не можеше да си спомни момента или времето, когато за първи път беше завладян от тази идея. Разказът на Емили за него, как играе първи защитник, после прокурор, после съдия с приятелите — всичко това изглеждаше така, сякаш тя говореше за някой друг, едно момче, което той не помнеше — един продукт на детството му. Не че беше объркан от спомена или че не искаше да си припомни — това беше празно пространство в паметта му — дори нейните думи не можеха да освободят някакъв визуален спомен за неговото изпълнение. Той се усмихна.
    — Искал ли си някога — каза тя и се поколеба за момент, — искал ли си някога времето да спре, тогава, и никога да не пораснем? Реката все още да мирише на земя и свежест и небето да е с цвят на пойни птици? Желал ли си някога това, Марти?
    Той се усмихна тъжно и каза:
    — Да. Прогресът не е ли една гадост?
    — Знаеш ли, Арти е президент на Търговската камара сега. — Тя се изкикоти. — Това ми създава истински проблем — мисли си, че е много важен. Хората се смеят зад гърба му.
    Арти, президент на Търговската камара? Тази самообслужваща се общност от губещи хора, един клуб от дефектни малки нещастници, които се заблуждаваха, като мислеха, че алчността е постижение, а разрушението — достижение.
    — Може би ще успеем да се съберем старата тайфа заедно — каза тя радостно.
    — И да идем при Барни на вечеря.
    Спомените му изведнъж бяха опетнени — приятелите от детството му се бяха превърнали в жалки, ограничени подлизурковци, молейки се алчното животно, хранещо се с мърша, да донесе чумата, която наричаха „прогрес“ в земята на неговата младост. Не искаше да види никого от тях, не искаше да се срамува заради тях, не искаше да му се напомня, че са израсли от същите корени, корени, които те бяха покварили с предателството си към родното място.
    — Не бих искал — каза той.
    — Всички са забравили делото сега — каза тя.
    — Аз не съм.
    — Ти свърши голяма работа. Всички казват, че си свършил страхотна работа. Искам да кажа, че току-що започваше и се беше изправил срещу всички тези големи адвокати от Изтока.
    — Не беше до адвокатите, а до парите, Ем. Винаги се намесват парите. Всички тези хора, борещи се с разрастването на индустриалния парк към Пайн Хил, опитващи се да се придържат към начина си на живот — те имаха само мен. Не, не бяха виновни адвокатите, а големите корпорации. Те подкупиха общинските политици, Палатата, по дяволите, те дори подкупиха проклетия съдия. Аз загубих делото, а тези хора загубиха домовете си, които са тяхна собственост от сто години, а хищниците налапаха и градското имущество.
    — Но градът е порасъл малко, нали? — каза тя.
    — Много добре си е порасъл — каза Вейл. Той погледна през реката към общинските бедни квартали, които те наричаха индустриален парк. — Бедата е, че растежът е злокачествен.
    Тя беше изненадана от неговата страст.
    — Дори животните разбират по-добре и не мърсят собственото си гнездо — каза той.
    Емили го погледна тъжно и спомените за добрите минали времена угаснаха с усмивката й.


    — Ако не те познавах по-добре, бих се заклела, че току-що имаше малко пориоманично преживяване — каза Моли с усмивка. — Ти беше далеч оттук за около три минути.
    — Фантазирах. Или по-скоро сънувах — каза Вейл. — Това състояние на пориомания ли е?
    — До известна степен, да. Ти беше временно извън действителността.
    — Ще ти кажа нещо. Има едно сандъче отвън на един от твоите прозорци. Какво ще кажеш да дадем шанс на тези момчета да поживеят навън на истинска слънчева светлина?
    Тя наблюдаваше, докато той сипваше тучна, тъмна пръст в сандъчето, като го напълни почти до половината, после я изравни с дланите си. Разстла втори слой почва, в която внимателно засади шест от растенията, като нежно тя притискаше около стеблата, докато ги прикрепи добре. После покри почвата с тънък пласт мъх и бавно наръси с вода цялата повърхност.
    — Това са речни цветя — каза той. — Обичат водата. Винаги ги пресаждам през нощта. Цветята умират за малко през нощта, после отново оживяват със слънчевата светлина. Ще видим какво ще стане. Може да се справят.
    — Благодаря — каза Моли. — Да ги поливам ли всеки ден?
    — Сутрин — кимна той. — Поръси леко с вода мъха. Той задържа вода и им дава да пият по малко.
    Вейл беше извършил всяко действие прецизно и с почти нежна грижовност и Моли беше наблюдавала очарована как този мъж, който така пазеше миналото си, разкри една слабост, която, тя беше сигурна, на малко хора е било позволено да я видят.
    Вейл развали магията.
    — Нека те попитам — каза той, като изтри ръцете ся с една кърпа. — Като знаеш какво правим за Аарон, мислиш ли, че ако той действително е видял някой да убива Рашмън, това би било достатъчен шок, за да изпадне в състояние на пориомания? Искам да кажа, че той е преживял доста шокове. Това не би ли го предпазило?
    Тя отговори веднага.
    — Не. Мозъкът може да се справи с много видове гаок, после едно специфично действие, едно визуално преживяване може да причини късо съединение. Не може да се каже какво неговият мозък ще абсорбира и какво ще отхвърли. Да се надяваме, че ще открием това.
    — Значи науката не е толкова точна.
    — Нека просто кажем, че не знаем достатъчно. Има някои неясни зони. Занимаваме се с човешки мозък все пак.
    — Това, което искам да кажа, е, че не е така точна както, например, две и две.
    — Точно така. Всички хомо сапиенс реагират различно на различни влияния. Ето защо има мисъл. Ако беше така абсолютно точна като математиката, всички щяхме да сме роботи.
    — Това е много интересно — каза Вейл.
    — Това е фундаментално.
    — Ето какво искам да кажа. Че не е така ясно като да кажем отпечатъка от пръсти. Един отпечатък от пръст е недвусмислен. Наистина не можеш да оспориш това. Ако го има, значи го има. Но психическото разстройство? Тук имаме несигурност.
    — Учим се — каза тя. — Знаем симптомите, обикновено можем да разграничим самото разстройство, дори да кажем какво го е причинило. И много пъти успяваме да излекуваме пациента.
    — Нека просто приемем, че Аарон е убил епископа, че е действал, воден от някакво мрачно разстройство. Мислиш ли наистина, че той може да бъде излекуван, след като е направил нещо толкова… ненормално?
    — Ако не мислех така, щях да напусна.
    — Какво те накара да се занимаваш с тази професия?
    — Брат ми е в състояние на кататония вече десет години.
    — Боже мой! Какво се е случило?
    — Виетнам! Върна се оттам и постепенно се премести в друга страна, едно място, което си е измислил. Предполагам, че подсъзнателно се обвинявам, че не съм помогнала, но ние не знаехме. Знаехме, че страда, но вероятно сме смятали, че ще го превъзмогне. Едва от скоро започнаха да се занимават с този проблем. През Първата световна война са го наричали психическо разстройство вследствие тежки бойни условия. През Втората световна война е било бойно изтощение. Сега е индентифицирано като форма на психическа травма, наречена синдром на посттравматичен стрес.
    — Как се справяте с това?
    — Зависи от индивида. Но аз си имам теория, че обичта, любовта, общуването… и прошката… може да са много свързани с това.
    — Прошка?
    — Замесена е огромна вина. Те наистина са били третирани зле, след като са се върнали. Сякаш са се прокраднали обратно като нежелани деца. Имало е доста отчуждение.
    — Аз защитавах един ветеран от Виетнам, който стрелял в някакъв чиновник. Не го беше убил и това просто е било голям късмет.
    — Какво стана с него?
    — Три години за въоръжен грабеж, но лежа осемнайсет месеца. Съдът беше снизходителен заради преживяното във Виетнам. Той твърдеше, че винаги носел огнестрелно оръжие у себе си — за него това е било като фетиш…
    — Условна мания — каза тя. — Вероятно това дълго е било критичен момент за него, за да оцелее.
    — Така каза и той. Във всеки случай притежателят на магазина е бил кореец. Те започнали спор за нещо глупаво и Джери загубил самообладание, припомнил си Виетнам. Човекът бил ориенталец и — бум — гръмнал го в рамото. После — и тази част областният прокурор не можа да преглътне — той каза, че не искал да признае, че е изпаднал в дива ярост, така че грабнал двайсет долара от касата, за да изглежда като обир. Факт е, че не използвах това. Съдебните заседатели нямаше да го приемат.
    — Вероятно е било вярно.
    — Знам, че е било вярно, вярвах му още от началото, но в съда истината понякога може да бъде вредна за здравето на клиента ти. Някои съдебни заседатели няма да приемат факта, че истината може да бъде по-странна от измислицата.
    — Професията ти е много особена, мистър Вейл.
    — Виж кой ми го казва.
    Звънецът на предната врата сложи край на дискусията.
    — Колко е часът? — попита Вейл.
    — Около осем.
    — Чудя се кой, по дяволите, може да е това?
    Той слезе на долния етаж и отвори предната врата. Един раздърпан Гудмън стоеше на прага.
    — Искаш ли да погледаш филм? — каза той.

20.

    — Какво е станало с ръката ти! — попита Моли.
    Гудмън погледна към подутата си китка и се усмихна с половин уста.
    — Това, което открих, е, че все още има малко експлозив в нея.
    Тя нежно взе ръката му и прекара пръсти по нея.
    — Има ли нещо счупено?
    — Не знам. Тя е безчувствена вече от пет години.
    — Ела в кухнята, ще й сложа малко лед и ще извикаме доктор.
    — Никакъв доктор. Лед да, но имам алергия към докторите — тоест лекарите.
    Тя се усмихна и го поведе към кухнята.
    — Какво има на касетката? — каза Вейл.
    — Нека първо му оправим ръката — каза Моли.
    — Забрави за ръката му. Тя винаги изглежда такава.
    — Е, благодаря ти — каза Гудмън и погледна към Моли доста жално. — Много боли — каза той.
    Вейл завъртя очи. Моли извади един поднос с лед, сложи няколко кубчета в една кърпа за бърсане на чинии. После я сложи върху разбитата ръка.
    — Ох — изстена Гудмън и затвори очи.
    — Преструва се — изръмжа Вейл. — Знам кога човек се преструва и това определено е преструвка.
    — Откъде знаеш? — поиска да разбере Гудмън.
    — Познавам преструвката, когато я видя. Това е една от дарбите ми. Нека чуем сега за твоите подвизи.
    Докато Моли увиваше една кърпа около компреса с лед, който тя несръчно беше поставила върху подутата ръка на Гудмън, той бавно и подробно разказа за сблъсъка си с Алекс и Батмън и разговора след това. Неговите коментари бяха посрещнати с учудване и шок.
    — Епископът е участвал в това и го е режисирал?
    — Така каза момчето, но нека първо видим касетката.
    Те се върнаха обратно в офиса и Мартин сложи касетката във видеото. Седна в стаята срещу монитора и натисна копчето. Първите десет минути имаше запис на една литургия. Бяха заснети две момчета на олтара, които помагаха на епископа, но Гудмън не позна нито едно от тях. Те бяха малки и Гудмън предположи, че не са членове на „Момчетата от олтара“. Може би касетката наистина беше образователна, помисли си Гудмън, чувствайки се малко глупаво. После екранът се изчисти и след няколко секунди се появи нова сцена. Една спалня.
    Почва се, помисли си Гудмън.
    Момичето влезе на сцената първа. Тя беше дребна, русата й коса беше хваната на опашка, гърдите й напъпили, лицето й, въпреки яркия грим около бледосините очи, беше едно було на невинност. Беше облечена в дълга до глезените памучна престилка и изглеждаше на около двайсет години. Не изглеждаше уплашена, а доста неспокойна, дори малко дръзка. Някъде извън камерата се чуваше песен на „Би Джийз“. Момичето влезе в кадър и започна да танцува с музиката, отначало с неясно безразличие. Чуха се развълнувани аплодисменти от двама-трима души извън кадър. Подтикната от невидимата публика, тя ускори темпото. Завъртя се, престилката се повдигна и разкри една гледка с черни чорапи. Заедно с все по-бързия танц престилката се повдигна повече и се видяха долнокачествени жартиери и черни слипове под невинната рокля.
    В този момент един глас зад екрана каза: „Добре, Били, твой ред е.“ Едно високо слабо момче с плътни панталони и копринена риза влезе в кадър и започна да играе с момичето. Представлението стана по-вълнуващо и по-секси. Гласът извън кадър започна да дава инструкции, нареждайки им да направят така наречения бавен стриптийз, докато и двамата останаха голи. После инструкциите станаха по-определени и по-сексуално ориентирани. Накрая гласът нареди на Питър да излезе на сцената.
    Моли, Том и Мартин гледаха безмълвно, докато гласът зад кадъра дирижираше това, което беше известно като menage a trois. После касетката рязко свърши. Тримата стояха безмълвни, докато Вейл пренавиваше касетката. Той се обърна към Моли.
    — Ще ни извиниш ли за минутка, Моли?
    Тя не изглеждаше притеснена от молбата.
    — Какво ще кажете да си пийнем? — каза тя. — Май по една чашка ще дойде добре след видяното.
    — Хубава идея — каза Гудмън.
    Тя отиде в кухнята.
    — Окей, откъде взе касетката, Том? — попита Вейл, когато останаха сами.
    — Виж, това, което не знаеш…
    — Откъде взе проклетата касетка?
    — От спалнята на епископа. Беше в килера с другите касетки от богослуженията.
    — Ти си задигнал веществено доказателство от мястото на престъплението?
    — Просто я взех назаем.
    — Господи, та те имат инвентарен списък на тези касетки.
    — Взех една празна касетка и ги смених.
    Разтревожен, но впечатлен, Вейл не знаеше дали да се смее, или да се сърди.
    — Всичко, което знаем, е, че те са я гледали — каза той.
    — Едва ли. Щеше да бъде в стаята с доказателствата. Няма да оставят такова нещо да се въргаля наоколо.
    — Ако Венъбъл разбере за това, с твоята кариера е свършено, преди още да е започнала. Вероятно и двамата ще трябва да практикуваме в Боливия, без право да се явяваме пред съда.
    — Значи… ще ида и ще ги сменя отново.
    — Не съм казвал такова нещо — сърдито каза Вейл. — Това е дяволски удар. Сега трябва да обмислим какво да направим.
    Моли се върна в стаята, носейки напитките върху малък поднос. Докато ги слагаше на масата, Вейл каза:
    — Моли, искам с никого да не споделяш това, което видя преди малко, дори и със съдията и Наоми, докато аз не ти кажа.
    — Нито дори с Аарон?
    Вейл се замисли за минутка, после каза:
    — Не му казвай, че си видяла касетката, просто му кажи какво е докладвал Том. Във всеки случай Аарон го няма в нея. Знаем ли кои са другите?
    — Високото момче е Били Джордан — каза Гудмън. — Ниският е едно момче на име Питър. Момичето е Линда.
    — Линда, приятелката на Аарон?
    Гудмън кимна.
    — Господи! — каза Вейл. Той погледна към Моли. — Епископ Ричард Рашмън, Франк Купра на детското порно. Нищо чудно, че децата са превъртели.
    — Така че какво ще правим? — попита Гудмън.
    Вейл не отговори. Стана и започна да обикаля стаята.
    — Той мисли — каза Гудмън на Моли.
    — Мартин, инсинуациите тук са огромни — каза Моли. — Религиозната и сексуална дезориентация водят до психическо разстройство. Първо, преподобният Шекълс го праща в ада. После баща му го завежда в живия ад, дупката. Прелъстен е от учителката си. Епископът не само развращава сексуалните му преживявания, но му казва, че като го прави, се отървава от дявола. И приятелката му е сексуална жертва! На мен ми изглежда…
    Вейл вдигна ръка и я спря. Погледна към Гудмън.
    — Как ще го докажем?
    — Какво да докажем?
    — Това, че зловещият глас зад кадър е на епископ Рашмън. Епископът никога не се показва. Без желязно потвърждение прокуратурата ще твърди, че гласът може да принадлежи на всекиго. Ти каза, че Алекс няма да свидетелства.
    — Моето предположение е, че Алекс сега е на път за Аляска — каза Гудмън обезсърчено.
    — А Питър и Линда?
    — Трябва първо да ги намерим — и да ги убедим да застанат на свидетелската скамейка.
    — Значи остава думата на Аарон срещу невидимия мъртъв режисьор.
    — Точно така.
    — Има ли още някой замесен в църквата? — попита Моли.
    — Не мисля — каза Гудмън. — Това, което мога да скалъпя от Алекс, е, че епископът е набирал тези деца под прикритието, че ги е приобщавал към вярата. Тази история с момчетата от олтара е фасадата на частния му порноклуб. Вярвам, че Аарон е срещнал Линда, когато е била доведена като „талисман“. Тя е била на четиринайсет години по това време и са живеели в Дома на Спасението.
    — Което е още една причина за страх да разгласяват това.
    — Вероятно — каза Моли. — Но аз бих казала, че истинската причина е унижението и объркването. Те се страхуват от порицанието на обществото повече, отколкото от себеподобните си.
    — И съществува влиянието на епископа в обществото — каза Вейл. — Една банда от малолетни бегълци и бивши наркомани да го нападнат? Не става.
    — Освен ако докажем, че това е гласът на епископа на касетката — каза Гудмън.
    — Би ли се заклел пред съдебните заседатели, че човекът, който говори, е епископ Рашмън?
    — По дяволите, та аз дори не го познавам. Но можем да ги накараме да анализират гласа. Не можем да прикрием такова нещо!
    — Ние нищо не прикриваме, Томи — каза Вейл, като продължаваше да обикаля. — Ние обмисляме кое ще е най-доброто за нашия клиент. Ние сме в една лодка с тези деца. Ако предоставим касетката и я използваме по някакъв начин, за да дискредитираме Рашмън, ще бъдем обвинени, че се опитваме да унищожим така наречения Светец от Лейквю Драйв, за да спасим Аарон Стемплър. И ако цялата история излезе наяве — че тези деца са били в сексклуб две години и изобщо не са казали нищо за това — то може да осигури на Венъбъл идеален мотив за убийството — ревност — и всички ще са зле, освен Рашмън.
    — Ти не можеш да не обърнеш внимание на това.
    — Мога, ако това помогне да спасим клиента ми от електрическия стол — каза Вейл, като се обърна към Гудмън и насочи пръст към него. — Забрави гнева си към епископа, Томи, той е мъртъв, и проблема му е умрял заедно с него. Нашата работа е да запазим. Аарон жив.
    — А ако Аарон извади това наяве? — попита Моли.
    — Ще се тревожа за това, когато се случи.


    — Много неприятна работа — каза съдията по време на закуската на следващата сутрин при Пеперудата. — Ако някоя от страните внесе това доказателство в съда, рискува сериозна враждебна реакция от обществеността и съдебните заседатели.
    Вейл не беше показал касетката нито на Наоми, нито на съдията. Но той беше обяснил всичко подробно, а Гудмън им разказа за срещата си с Алекс. Моли си беше тръгнала преди зори, нетърпелива да се върне в Дейзиленд, за да продължи сеансите си с Аарон.
    — Какво ще стане, ако пр