Скачать fb2
Четиридесет и петимата

Четиридесет и петимата

Аннотация

    Борбата на Анри дьо Навар за френския престол е великолепно описана в трите романа „Кралица Марго“, „Графиня дьо Монсоро“ и „Четиридесет и петимата“.
    В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.


Александър ДюмаЧетиридесет и петимата

ПЪРВА ЧАСТ

Глава 1

Сент-Антоанската врата
    На 26 октомври 1585 година веригите при Сент-Антоанската врата въпреки обичая в десет и половина сутринта все още бяха окачени. В единадесет без четвърт отряд на стражата от двадесет швейцарци — по униформата им личеше, че това са швейцарци от малките кантони, тоест най-добрите приятели на царствуващия тогава крал Анри III — излезе в края на улица Мортелри и приближи към Сент-Антоанската врата, която тозчас се отвори и след като те преминаха, се затръшна. Зад вратата швейцарците се построиха покрай оградите, опасващи крайпътните полета, и със самото си появяване накараха тълпата от земеделци и небогати граждани от Монтрей, Венсен или Сен-Мор, които искаха да проникнат в града още преди пладне, но както вече казахме, не можеха да го сторят, да се отдръпне.
    Ако наистина самото струпване на хора предизвиква безредици, би могло да се помисли, че господин началникът на стражата с изпращането на швейцарците тук искаше да ги предотврати.
    Наистина край Сент-Антоанската врата се беше събрала голяма тълпа. По трите пътя, които се сбираха пред нея, току пристигаха монаси, жени, яхнали магарета, селяни в каруци и увеличаваха и без това значителното струпване на народ. Всички се разпитваха един друг и от време на време над общата глъч се извисяваха отделни гласове, достигащи заплашителна или жална октава.
    Освен стеклия се от всички страни народ лесно можеха да бъдат забелязани отделни групи хора, които, както личеше, бяха излезли от града. Вместо да гледат какво става в Париж, те поглъщаха с очи хоризонта, където се открояваха манастирът „Свети Яков“, Венсенската обител и Фобенският кръст.
    Тези хора — споменаваме ги, защото заслужават нашето съсредоточено внимание — бяха предимно граждани на Париж, облечени в плътно прилепнали къси панталони и топли жакети, тъй като времето беше студено, духаше остър вятър и тежките, ниски облаци сякаш се стремяха да смъкнат от дърветата последните жълти листа, печално трептящи но клоните.
    Трима граждани разговаряха или по-точно разговаряха двама, а третият слушаше. Ще изразим мисълта си по-ясно и ще кажем, че третият сякаш дори не слушаше: цялото му внимание беше погълнато от друго — той не откъсваше поглед от пътя за Венсен.
    Нека се заемем първо с него.
    Ако станеше, той щеше да се окаже доста висок. Но в тази минута дългите му крака, с които, изглежда, не знаеше какво да прави, бяха свити, а ръцете му, също със съответната дължина, скръстени на гърдите. Облегнат на живия плет, той грижливо закриваше лице с широката си длан и очевидно не искаше да бъде познат. Между средния пръст и показалеца на непознатия имаше много тънка пролука, през която излиташе острата стрела на погледа му.
    Редом с тази странна личност се намираше мъничък човек, който, покатерен на склона, разговаряше с един дебелак, който едва пазеше равновесие на стръмното; за да не падне, дебелакът току хващаше копчето върху камизола на своя събеседник.
    — Да, повтарям, метр Митон — казваше дребният на дебелака, — на екзекуцията на Салсед ще се съберат най-малко сто хиляди души. Гледайте колко народ се е стълпил тук, само пред една врата! Сам съдете: всичките врати, ако правилно преброим, са шестнадесет.
    — Сто хиляди!… И вие ги говорите едни, приятелю Фриар — отговори дебелакът. — Мнозина, повярвайте, заради блъсканицата ще направят като мен — няма да отидат да гледат разкъсването на този нещастен Салсед и ще бъдат прави.
    — Метр Митон, метр Митон, внимавайте! — отговори нисичкият. — Вие говорите като политик1. Нищо, абсолютно нищо няма да се случи, гарантирам ви. — И като видя, че събеседникът му недоверчиво поклаща глава, той се обърна към дългоръкия и дългокрак човек: — Нали така, господине?
    Онзи вече не гледаше към Венсен и както преди, без да сваля длан от лицето си, беше избрал за предмет на своето внимание заставата.
    — Простете? — попита той, сякаш не беше чул току-що отправените към него думи.
    — Казвам, че на Гревския площад днес нищо няма да се случи.
    — Мисля, че бъркате и там ще бъде разкъсан на четири части Салсед — спокойно отговори дългоръкият.
    — Да, разбира се, но повтарям: никакъв шум няма да се вдигне заради разкъсването.
    — Ще се чуват ударите на камшика, шибащ конете.
    — Вие не схванахте думите ми. Говорейки за шум, аз имам предвид бунт. Та значи аз твърдя, че на Гревския площад нещата ще се разминат без бунт. Ако имаше предположения за бунт, кралят не би заповядал да украсят една от ложите на кметството, за да наблюдава оттам екзекуцията заедно с двете кралици и свитата си.
    — Нима кралете знаят предварително кога ще избухне бунт? — попита дългоръкият и повдигна рамене с огромно презрение.
    — Охо! — прошепна метр Митон в ухото на своя събеседник. — Този човек разсъждава твърде странно. Познавате ли го, приятелю?
    — Не — отговори нисичкият.
    — Тогава защо започнахте разговор с него?
    — Ами просто така, за да поговорим.
    — Няма смисъл — нали виждате, че е неразговорлив.
    — Все пак на мен ми се струва — продължи господин Фриар достатъчно високо, за да бъде чут от дългоръкия, — че едно от най-приятните неща на света е споделянето на мисли.
    — С онези, които познаваш, да — отговори метр Митон, — но не и с онези, които са ти непознати.
    — Нима хората не са братя, както казваше свещеникът от църквата Сен-Ле? — добави с проникновен тон господин Фриар.
    — Да, някога беше така. Но в наше време роднинските връзки нещо отслабнаха, приятелю Фриар. Щом толкова ви се иска да си поговорите, говорете с мен и оставете на мира този човек — нека си размишлява за своите неща.
    — Но вас ви познавам вече отдавна и предварително ми е известно какво ще отговорите. А този непознат може би ще каже нещо ново.
    — Ш-шт! Той ви слуша.
    — Още по-добре. И така, господине — продължи метр Фриар, обръщайки се към непознатия, — вие смятате, че на Гревския площад ще се вдигне шум?
    — Нищо подобно не съм казвал.
    — Аз и не твърдя, че сте казвали — продължи Фриар с тон на човек, който се смята за твърде проницателен, — аз предполагам, че мислите така, това е всичко.
    — А на какво се основава увереността ви? Да не би да сте магьосник, господин Фриар?
    — Гледай ти, той ме познава! — извика в крайно изумление гражданинът. — Откъде?
    — Та нали споменах името ви два или три пъти, приятелю! — каза Митон и повдигна рамене: беше го срам заради глупостта на приятеля му.
    — Да, наистина — каза Фриар, разбрал всичко с доста усилия. — Честна дума, наистина. Е, щом ме познава, значи ще отговори… Та значи, мили господине — продължи той, обръщайки се отново към непознатия, — аз помислих, че вие смятате, че на Гревския площад ще се вдигне шум, тъй като, ако не мислехте така, бихте се намирали там, а вие, напротив, се намирате тук… Ох ти!
    Това „Ох ти!“ доказваше, че господин Фриар вече е стигнал в умозаключенията си последните достъпни за ума и логиката му предели.
    — Но ако вие, господин Фриар, смятате обратното на онова, което според вас мисля аз — отговори непознатият и подчертавайки нарочно думите, които събеседникът му толкова настойчиво повтаряше, — защо не сте на Гревския площад? На мен например ми се струва, че предстоящото зрелище трябва да радва приятелите на краля и те няма да пропуснат да се съберат там. Вие сигурно ще отговорите, че принадлежите не към приятелите на краля, а към приятелите на господин дьо Гиз и очаквате тук лотарингците, които, казват, имали намерение да проникнат в Париж и да освободят господин дьо Салсед.
    — Не, господине — припряно възрази нисичкият гражданин, явно изплашен от предположението на непознатия. — Не, господине, аз чакам тук жена си Никол Фриар, тя отиде в абатството „Свети Яков“ да занесе двадесет и четири покривки, тъй като има честта да е лична перачка на дон Модест Горанфло, настоятеля на посочения манастир…
    — Приятелю! Приятелю! — провикна се Митон. — Гледайте какво става!
    Метр Фриар погледна натам, накъдето сочеше с пръст приятелят му, и видя, че заключват вратата.
    — Забавно, нали? — отбеляза засмян непознатият.
    Между мустаците и брадата му пробляснаха два реда бели остри зъби, които, изглежда, бяха изключително добре изгладени благодарение на навика да ги използва не по-рядко от четири пъти на ден.
    Когато бяха предприети тези нови предпазни мерки, се понесе ропот от изумени гласове и дори се дочуха гневни възгласи.
    — Дръпни се назад! — заповедно извика някакъв офицер.
    Заповедта беше изпълнена на часа, но с доста неприятни последици: ездачите и коларите се изтеглиха, при което мнозина в тълпата бяха настъпени и зле притиснати.
    Жените крещяха, мъжете ругаеха. Който можеше да бяга, хукна, събаряйки останалите.
    — Лотарингците, лотарингците! — извика някой в цялата тази суматоха.
    И най-отчаяният вопъл на ужас не би направил такова впечатление като думата „лотарингци“.
    — Ето видяхте ли, видяхте ли! — викна разтреперан Митон. — Лотарингците, лотарингците! Да бягаме!
    — Но къде? — запита Фриар.
    — В полето! — извика Митон, раздирайки ръцете си в тръните на живия плет, под който удобно се беше разположил непознатият.
    — В полето? — запита Фриар. — По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, метр Митон. Не виждам никаква пролука, а вие едва ли разчитате да се прехвърлите през плета — той е по-висок от мен.
    — Ще опитам — каза Митон, — ще опитам.
    И удвои старанието си.
    — По-внимателно, добра жено! — извика Фриар с отчаянието на човек, окончателно губещ ума си. — Магарето ви ме настъпва по петите!… Задръжте си коня, господин ездач, иначе ще ме сгази… Дявол да го вземе, приятелю, стръката на колата ви ще ми изпотроши ребрата!…
    Докато метр Митон се ловеше за храстите; за да се прехвърли през плета, а господин Фриар напразно търсеше някаква пролука, за да се промъкне през нея, непознатият се изправи, разтвори като пергел дългите си крака и прескочи плета, и то така, че не закачи нито едно клонче.
    Метр Митон последва примера му — е, вярно, скъса си панталона. Но с господин Фриар нещата бяха по-зле: той все не смогваше да се прехвърли, подлагаше се на все по-голяма опасност и надаваше отчаяни вопли. Тогава непознатият протегна дългата си ръка, хвана Фриар за накъдрената яка и като дете го пренесе през плета.
    — Уф! — възкликна Фриар, стъпил вече на твърда земя. — Каквото и да приказваме, но аз се прехвърлих през плета благодарение на този господин. — След това, като се изправи, за да разгледа непознатия, на когото едва достигаше до гърдите, метр Фриар продължи: — Вечно ще се моля за вас, господине! Честна дума, вие сте истински Херкулес! Това е толкова вярно, както и че се казвам Жан Фриар. Кажете ми своето име, господине, името на моя спасител… приятел!
    Думата „приятел“ добрякът произнесе с целия плам на благородното си сърце.
    — Казвам се Брике, господине — отговори непознатият, — Робер Брике, на вашите услуги.
    — Смея да отбележа, че вие здравата ми помогнахте, господин Робер Брике. Жена ми ще ви благославя. Но къде е бедната ми женичка? О, Боже мой, Боже, ще я прегазят в тази тълпа!… Проклетите швейцарци, бива ги само да газят хората!
    Едва произнесъл тези думи, Фриар усети на рамото си нечия ръка, тежка като ръката на статуя.
    Той се извърна, за да погледне нахалника, който си бе позволил подобна волност. Беше швейцарец.
    — Фие моше би искате да фи расмашат черепа, приятелче? — произнесе войникът — истински великан.
    — Обкръжени сме! — извика Фриар.
    — Спасявайте се както можете! — подхвана Митон.
    И двамата се втурнаха, накъдето им видят очите, съпровождани от присмехулния поглед и беззвучния смях на дългоръкия и дългокрак непознат.

Глава 2

Какво ставаше край Сент-Антоанската врата
    Една от събралите се тук групи беше от граждани, останали извън градските стени, след като вратата беше неочаквано затворена. Тези хора се бяха стълпили около четирима или петима конници с твърде войнствен, вид, които крещяха с всички сили:
    — Отворете! Отворете!
    Робер Брике приближи гражданите и започна да вика по-силно от всички:
    — Отворете! Отворете!
    В края на краищата един от конниците, възхитен от мощта на гласа му, се обърна към него, поклони се и каза:
    — Не е ли позор, господине, че посред бял ден затварят градските врати, сякаш Париж са го обсадили испанците или англичаните?
    Робер Брике внимателно погледна говорещия. Той беше четиридесет-четиридесет и петгодишен човек, изглежда, началник на конниците.
    Робер Брике по всяка вероятност остана доволен от огледа, тъй като на свой ред се поклони и отговори.
    — Прав сте, господине! Десет, двадесет пъти сте прав — добави той. — Не искам да проявявам излишно любопитство, но ще се осмеля да попитам, по каква причина според вас е взета подобна мярка?
    — Ей Богу, та те се боят да не би да изядат техния Салсед — каза някой.
    — Кълна се в главата си — разнесе се звучен глас, — яденето е твърде скапано.
    Робер Брике се обърна по посока на говорещия, чийто акцент издаваше несъмнено гасконец, и видя младеж на около двадесет-двадесет и пет години, подпрял ръка на хълбока на коня на онзи, който изглеждаше началник.
    Младежът беше без шапка — явно я беше загубил в навалицата.
    Метр Брике беше твърде наблюдателен. Той бързо обърна гръб на гасконеца — изглежда, не го смяташе достоен за внимание, и премести поглед към конника.
    — Но нали се носят слухове, че Салсед е съратник на господин дьо Гиз, значи това не е чак толкова жалко хапване — каза той.
    — Нима така говорят? — попита любопитният гасконец, превърнал се целият в слух.
    — Да, говорят, разбира се — отговори и повдигна рамене конникът. — Но сега дрънкат какви ли не глупости!
    — Ах, така ли! — намеси се Брике, устремил питащ поглед към него, и усмихнат насмешливо каза: — И така, вие мислите, че Салсед няма връзка с господин дьо Гиз?
    — Не само мисля, но съм сигурен — отговори конникът. Тук той забеляза, че Робер Брике направи движение, което означаваше: „А на какво се основава вашата сигурност?“, и добави: — Помислете: ако Салсед беше един от хората на херцога, дьо Гиз не би допуснал да го хванат и докарат от Брюксел в Париж с вързани ръце и крака или най-малкото би се опитал да освободи със сила пленника.
    — Да го освободи със сила — възрази Брике, — е твърде рискована работа. Не се знае дали такъв опит ще е сполучлив, или не, а господин дьо Гиз би признал с това, че е организирал заговор срещу херцог д’Анжу.
    — Господин дьо Гиз не би се спрял пред такива съображения — сухо продължи конникът, — убеден съм в това и щом не се застъпи за Салсед, значи, че Салсед не е негов човек.
    — Простете, че настоявам — продължи Брике, — но сведенията, че Салсед е проговорил са съвсем достоверни.
    — Къде е проговорил? Пред съда ли?
    — Не, не пред съда, господине, по време на изтезаването. Но нима не е все едно? — попита метр Брике със зле изиграно простодушие.
    — Разбира се, че не е все едно. Хубава работа!… Нека дрънкат, че е проговорил — съгласен съм, но какво точно е казал, не се знае.
    — Още веднъж моля да ме извините, господине — продължи Робер Брике. — Знае се, при това с всички подробности.
    — Е, и какво е казал? — раздразнен попита конникът. — Говорете, щом сте така добре осведомен.
    — Не се хваля с осведомеността си, господине, напротив — старая се да науча нещо от вас — отговори Брике.
    — Хайде да се разберем! — нетърпеливо подхвана конникът. — Вие твърдите, че уж са известни показанията на Салсед. И какво е казал? Е, хайде!
    — Не мога да гарантирам, че това са истинските му думи — каза Робер Брике. Очевидно му доставяше удоволствие да дразни конника.
    — Но в края на краищата, какви приказки му се приписват?
    — Казват, че е признал участието си в заговор в полза на господин дьо Гиз.
    — Срещу краля на Франция, разбира се! Стара песен!
    — Не, не срещу негово величество краля на Франция, а срещу негова светлост херцог д’Анжу.
    — Ако е признал това…
    — Какво тогава? — попита Робер Брике.
    — Тогава той е негодник! — намръщен изпече конникът.
    — Да — тихо каза Робер Брике, — но браво на него, ако е направил онова, което е признал. Ах, господине, железните ботуши, колелото за разпъване и котелът с вряща вода добре развързват езиците на порядъчни хора.
    — Истина казвате, господине — дълбоко въздъхна конникът.
    — Голяма работа! — намеси се гасконецът, който обръщаше глава ту към единия, ту към другия събеседник и се вслушваше в разговора. — Ботуши, колело, котел — чудо голямо! Ако този Салсед е проговорил, то той е негодник, пък и господарят му също.
    — Охо! — промълви конникът, без да може да сдържи раздразнението си. — Твърде високо запяхте, господин гасконецо!
    — Аз ли?
    — Да, вие.
    — Пея по мелодия, която ми е по вкуса, дявол да го вземе! Толкова по-зле за онези, на които пеенето ми не им харесва.
    Конникът направи гневно движение.
    — По-тихо! — чу се нечий приглушен, но властен глас.
    Робер Брике напразно се опита да разбере кой каза това.
    Конникът едва се сдържа.
    — А добре ли познавате онези, за които говорите, господине? — попита той гасконеца.
    — Дали познавам Салсед?
    — Да.
    — Изобщо не го познавам.
    — А херцог дьо Гиз?
    — Също.
    — А херцог д’Анжу?
    — Още по-малко.
    — Известно ли ви е, че господин дьо Салсед е храбрец?
    — Толкова по-добре. Той храбро ще посрещне смъртта.
    — И че ако господин дьо Гиз прави заговори, сам участвува в тях?
    — Дявол да го вземе! Какво ме засяга това?
    — И че монсеньор херцог д’Анжу, който преди се наричаше д’Алансон, заповяда да убият или допусна да бъдат убити всички, които стояха зад него: Ла Мол, Коконас, Бюси и другите?
    — Пет пари не давам за това!
    — Как! Не давате пет пари?
    — Менвил! Менвил! — тихо прозвуча същият глас.
    — Разбира се, че не давам! Аз знам само едно, кълна се в Христовата кръв: днес имам спешна работа в Париж, а заради този проклет Салсед ми затварят вратата под носа.
    — Охо! Гасконецът не обича да се шегува — промърмори Робер Брике. — И май ще видим някои любопитни неща.
    При последната забележка на събеседника му кръвта нахлу в лицето на конника, но той обузда гнева си.
    — Вие сте прав — каза той, — по дяволите всички, които не ни пускат в Париж!
    „Охо! — помисли Робер Брике, който внимателно следеше как се мени лицето на конника. — Изглежда, ще видя по-любопитни неща, отколкото очаквах.“
    Докато той размишляваше така, се чу звук на тръба. След това швейцарците, развъртели алебарди, си прокараха път през тълпата и я накараха да се нареди от двете страни на пътя.
    По този проход започна да се разхожда споменатият вече от нас офицер, комуто, както личеше, беше поверена охраната на вратата. После, след като изгледа предизвикателно тълпата, той заповяда да се даде сигнал с тръбите.
    Това на часа беше изпълнено и се възцари тишина, която сякаш беше невъзможно да се очаква след такова вълнение и шум.
    Тогава един глашатай в мундир с везани лилии и герба на Париж на гърдите мина напред с някакъв свитък в ръце и прочете с гъгнив като на всички глашатаи глас:
    Глашатаят спря да си поеме дъх. Присъстващите се възползваха от тази пауза, за да изразят учудването и недоволството си с дълго освиркване, което глашатаят, трябва да признаем, издържа, без да мигне.
    Офицерът повелително вдигна ръка и веднага отново настъпи тишина.
    Глашатаят продължи без смущение и колебание — изглежда, навикът го бе закалил срещу всяка проява на народните чувства:
    — „Споменатата мярка не се отнася до онези, които покажат уречен знак или са извикани с писмо или заповед, съставени по надлежния начин.
    Дадено в управлението на парижкия прево по извънредната заповед на негово величество на двадесет и шести октомври в годината от рождество Господне хиляда петстотин осемдесет и пета.“
    — Тръбете! — чу се команда.
    На часа се разнесе пресипналият лай на тръбите. Тълпата зад веригата швейцарци и войници се размърда като гърчеща се змия.
    — Какво значи това? — питаха най-мирно настроените.
    — Сигурно пак някакъв заговор!
    — Това са го нагласили, за да ни попречат да влезем в Париж — тихо каза на спътниците си конникът, който с такова неразбираемо търпение понасяше дръзкото поведение на гасконеца. — Швейцарци, глашатаи, забрани, тръби — всичко това заради нас. Кълна се в честта си, дори съм горд от това.
    — Дайте път! Дайте път! Хей, вие там! — викаше офицерът, който командваше отряда. — Хиляди дяволи! Не виждате ли, че преграждате пътя на ония, които имат право да минат през градската врата?
    — Залагам си главата, но все някой ще влезе в Париж, ако ще и всички граждани на света да стоят между него и заставата — каза гасконецът, чиито дръзки думи предизвикаха възхищението на метр Брике, и безцеремонно започна да се провира през тълпата.
    И наистина той мигновено се оказа в прохода, разчистен от швейцарците.
    Можете да си представите колко бързо и с какво любопитство погледите на всички се обърнаха към човека, който се беше осмелил да излезе напред след заповедта да си остава на мястото.
    Но гасконецът изобщо не се тревожеше от завистливите погледи. Той гордо се спря, напрегнал тяло под тънката зелена куртка. Под твърде късите протрити ръкави стърчаха цели три дюйма костеливите му китки. Очите му бяха светли, косата къдрава и жълта или по рождение, или от прахта по пътя. Дългите му мускулести крака напомняха краката на елен. Едната му ръка беше с бродирана кожена ръкавица, в другата той въртеше орехова пръчка. Гасконецът се озърна и като реши, че споменатият от нас офицер е най-важното лице в отряда, тръгна право към него.
    Офицерът близо минута гледа мълчаливо гасконеца. Онзи без каквото и да е смущение правеше същото.
    — Вие, изглежда, сте си загубили шапката? — попита най-после офицерът.
    — Да, господине.
    — В тълпата ли?
    — Не. Получих писмо от приятелката си и го зачетох край реката на четвърт миля оттук, когато изведнъж порив на вятъра отнесе и писмото, и шапката. Хукнах след писмото, въпреки че токата на шапката ми е от едър брилянт. Хванах писмото, но когато се върнах за шапката, се оказа, че вятърът я е съборил в реката и тя е отплувала към Париж… Някой бедняк ще забогатее от тази работа. Нека!
    — Така че останахте гологлав?
    — А нима няма да си намеря шапка в Париж, дявол да го вземе? Ще си купя по-красива и от старата и ще я украся с два пъти по-голям брилянт.
    Офицерът едва забележимо присви рамене, но това движение не убягна на гасконеца.
    — Какво има? — каза той.
    — Имате ли пропуск? — попита офицерът.
    — Разбира се, че имам. И не един, а цели два.
    — Един ми е достатъчен, стига да е наред.
    — Но ако не бъркам — не, дявол да го вземе, не бъркам — имам удоволствието да разговарям с господин дьо Лоаняк? — попита гасконецът и се опули.
    — Напълно е възможно, господине — сухо отговори офицерът, който съвсем не изпадна във възторг от това, че са го познали.
    — С господин дьо Лоаняк, моя земляк?
    — Няма да отричам.
    — С моя братовчед?
    — Добре де, дайте си пропуска.
    — Ето го.
    Гасконецът измъкна от ръкавицата си изкусно изрязана половина на картичка.
    — Вървете след мен — каза Лоаняк, без да погледне картичката, — вие и вашите спътници, ако има някого с вас. Ще проверим пропуските.
    И застана до вратата.
    Гологлавият гасконец го последва.
    Петима мъже се приближиха след гасконеца.
    Първият от тях беше с великолепна броня, изработена така изумително, сякаш е създадена от самия Бенвенуто Челини3. Фасонът на бронята обаче беше излязъл от мода и затова, въпреки великолепието си тя предизвикваше не възторг, а насмешка.
    Вторият спътник на гасконеца вървеше съпровождан от дебел слуга с прошарени коси — кльощав и почернял от слънцето, той изглеждаше като прототип на Дон Кихот, точно както слугата му можеше да мине за прототип на Санчо Панса.
    Третият държеше на ръце десетмесечно бебе, за кожения му колан се държеше жена, на чиито поли се бяха увесили две деца — едното на четири, другото на пет години.
    Четвъртият се мъкнеше, накуцвайки с дълга шпага на кръста.
    Накрая шествието завършваше с красив младеж, възседнал породист вран кон.
    В сравнение с останалите той изгледаше като истински крал.
    Принуден да напредва достатъчно бавно, за да не изпревари другарите си, младежът за миг спря.
    В същия момент той усети, че някой го дръпна за ножницата на шпагата, и се обърна.
    Вниманието му привлече чернокос юноша, невисок, строен, изящен, с пламнал поглед и ръкавици на ръцете.
    — Какво има, господине? — попита конникът.
    — Господине, моля ви за милост.
    — Казвайте, само че по-скоро, моля, виждате — чакат ме.
    — Трябва да вляза в града, господине, това ми е крайно необходимо, разбирате ли?… А вие сте сам, трябва ви паж, който да подхожда на вашата външност.
    — Е, и какво?
    — Услуга за услуга: вкарайте ме в града и аз ще ви бъда паж.
    — Благодаря ви — каза конникът, — но нямам нужда от паж.
    — Даже от такъв като мен? — попита юношата и се усмихна така странно, че ледената обвивка, в която конникът се опитваше да затвори сърцето си, започна да се топи.
    — Исках да кажа, че не мога да държа слуги.
    — Да, знам, че не сте богат, господин Ернотон дьо Карменж — промълви пажът.
    Конникът потръпна. Но без да обръща внимание на това, юношата продължи:
    — Затова няма да говорим за заплащане, напротив — на вас ще ви бъде заплатено стократно, ако се съгласите да изпълните молбата ми. Позволете ми да ви служа, въпреки че и на мен самия ми се е случвало да давам нареждания.
    И юношата стисна ръката на конника, което от страна на паж беше твърде безцеремонно. След това се обърна към познатата ни вече група конници и каза:
    — Аз ще мина, това е главното… Вие Менвил се постарайте да направите същото по какъвто и да е начин.
    — Да минеш, не е достатъчно — отговори благородникът. — Трябва той да ви види.
    — О, не се притеснявайте! Ако мина през тази врата, той ще ме види.
    — Не забравяйте условния знак.
    — Два пръста, допрени до устните, нали?
    — Правилно, а сега — да ви помага Господ!
    — Е, какво, господин паж, готов ли сте? — попита собственикът на врания кон.
    — На вашите услуги, господарю — отговори юношата.
    И леко подскочи върху гърба на коня зад спътника си, който побърза да се присъедини към останалите избраници, започнали вече да вадят пропуските си.
    — Проклети дяволи! — произнесе Робер Брике, който ги изпращаше с поглед. — Та това е цял керван от гасконци, гръм да ме удари!

Глава 3

Проверката
    Проверката, предстояща на шестимата избраници, които пред очите ни излязоха от тълпата и се приближиха към портата, се оказа проста.
    Те трябваше да извадят от джоба си половин карта и да я връчат на офицера, който да я сравни с другата половина, и ако двете пасваха, се доказваха правата на носещия картата.
    Гологлавият гасконец беше пръв. И с него започна проверката.
    — Вашето име? — попита офицерът.
    — Моето име ли, господин офицер? Че то е написано на тази карта.
    — Няма значение, кажете си името! — нетърпеливо повтори офицерът. — Или не знаете как се казвате?
    — Отлично зная, дявол да го вземе! А даже и да съм забравил, вие бихте могли да ми го припомните, та нали с вас сме земляци и даже рода.
    — Вашето име, по дяволите!… Нима си въобразявате, че имам време да разглеждам хората?
    — Добре. Казвам се Пардика дьо Пенкорне.
    — Пардика дьо Пенкорне — повтори господин дьо Лоаняк, когото занапред ще наричаме с името, дадено му от гасконеца.
    Хвърляйки поглед на картата, той прочете:
    — „Пардика дьо Пенкорне, 26-и октомври 1585 година, точно по пладне.“
    — Сент-Антоанската порта — добави гасконецът и посочи със сух черен пръст в картата.
    — Отлично. Наред е. Минавайте — каза господин дьо Лоаняк. — Сега вие — обърна се той към втория.
    Приближи се човекът с бронята.
    — Вашата карта? — попита Лоаняк.
    — Но как, господин дьо Лоаняк — възкликна човекът, — нима не можете да познаете сина на един от приятелите ви от детинство? Колко често играех на коленете ви!
    — Не.
    — Пертинакс дьо Монкрабо — продължи с удивление младият човек. — Не ме ли познахте?
    — Когато съм на служба, не познавам никого, господине. Вашата карта.
    Младият човек с бронята му подаде картата.
    — „Пертинакс дьо Монкрабо, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Минавайте.
    Младият човек, леко объркан от такъв прием, се присъедини към Пардика, който все още чакаше край портата.
    Приближи се третият гасконец, същият, с когото бяха жената и децата.
    — Вашата карта? — попита Лоаняк.
    Послушната ръка на гасконеца в миг потъна в кожената чанта, висяща от дясната му страна.
    Но напразно: носейки детето, той не можеше да намери търсената хартийка.
    — Какво, дявол да го вземе, се мотаете с това дете, господине? Не виждате ли, че то ви пречи?
    — Това е моят син, господин Лоаняк.
    — Ами оставете го на земята.
    Гасконецът се подчини. Бебето зарева.
    — Вие какво, женен ли сте? — попита Лоаняк.
    — Тъй вярно, господин офицер.
    — На двадесет години?
    — При нас се женят рано, както знаете, господин дьо Лоаняк, самият вие се оженихте на осемнадесет години.
    — Е, това е — отбеляза Лоаняк — и този ме познава.
    В това време се приближи жената с двете деца, вкопчили се в полата й.
    — А защо пък да не е женен? — попита тя, като се изправи и отметна от загорялото си чело черните коси, слепнали се от праха по пътя. — Нима в Париж е минала модата да се женят? Да, господине, той е женен, а ето и още две деца, които го наричат свой баща.
    — Да, но това са деца на жена ми, господин дьо Лоаняк, както и този висок момък, който стои зад нас… Приближи се, Милитор, и поздрави нашия земляк, господин дьо Лоаняк.
    Приближи се, мушнал ръце в пояса си, юноша на шестнадесет-седемнадесет години, силен, ловък, напомнящ сокол с кръглите си очи и орлов нос.
    Беше с кожено наметало, велурените му гащи очертаваха мускулести крака. Устните му, нагли и чувствени, се подчертаваха от наболите мустачки.
    — Това е доведеният ми син Милитор, господин дьо Лоаняк, най-големият син на жена ми, тя е роднина на семейство Лоаняк: Милитор дьо Шавантрад е на вашите услуги… Че поздрави де, Милитор! — и се наведе към бебето, което с рев се търкаляше по земята. — Мълчи, Сципион, мълчи, детето ми — говореше му той, като продължаваше да търси картата по всички джобове.
    През това време Милитор, вслушвайки се в увещанията на баща си, се поклони леко, без да изважда ръце от пояса си.
    — В името на всичко свято, дайте си картата, господине! — нетърпеливо извика Лоаняк.
    — Ела, Лардил, и ми помогни — каза гасконецът на жена си и се изчерви.
    Лардил откъсна вкопчилите се ръчички от полата си и започна да тършува в чантата и джобовете на мъжа си.
    — Хубава работа! — заповтаря тя. — Сигурно сме я загубили.
    — Тогава ще се наложи да ви задържа — каза Лоаняк.
    Гасконецът пребледня.
    — Казвам се Есташ дьо Мираду — каза той, — за мен ще поръчителства моят роднина господин дьо Сен-Мален.
    — А, вие сте роднина на Сен-Мален? — повтори Лоаняк и омекна. — Впрочем, ако ги слуша човек, те са роднини с всички! Е, добре, продължавайте да търсите и гледайте да я намерите!
    — Потърси в нещата на децата, Лардил — каза Есташ, разтреперан от досада и тревога.
    Лардил се наведе над малък вързоп и започна да прехвърля вещите в него, мърморейки си нещо под нос.
    Малолетният Сципион продължаваше да реве с цяло гърло. Неговите едноутробни братя за развлечение му тъпчеха устата с пясък.
    Милитор не помръдваше. Човек можеше да помисли, че семейните неприятности не го засягат.
    — А какво има под парчето кожа, пришито на ръкава на този дангалак? — попита господин дьо Лоаняк.
    — Да, наистина! — развика се ликуващо Есташ. — Спомних си, Лардил го измисли: тъкмо тя приши картата към ръкава на Милитор.
    — Че и той нещо да носи — отбеляза иронично Лоаняк. — Здрав като бик, ама си пъхнал ръцете в пояса да не му тежат.
    Устните на Милитор побледняха от ярост, а на носа, брадичката и челото му избиха червени петна.
    — Биковете нямат ръце — измърмори той и се ококори злобно. — Те имат крака с копита, както някои известни ми хора.
    — Тихо! — рече Есташ. — Виждаш, Милитор, че господин дьо Лоаняк се шегува.
    — Не, дявол да го вземе, не се шегувам — възрази Лоаняк, — напротив, искам този дангалак да разбере думите ми както трябва. Ако беше мой доведен син, щях да го накарам да носи майка си, брат си, вързопа и гръм да ме удари, ако нямаше да го яхна и при това да му издърпам якичко ушите за доказателство, че е истинско магаре.
    Милитор вече губеше самообладание. Есташ стана неспокоен. Но през тревогата му прозираше удоволствие от унижението, на което беше подложен завареникът му.
    За да свърши с усложненията и да спаси първородния си син от насмешките на господин Лоаняк, Лардил извади картата от кожената нашивка и я подаде на офицера.
    Господин дьо Лоаняк я взе и прочете:
    — „Есташ дьо Мираду, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Е, минавайте и гледайте да не забравите някое от децата си.
    Есташ дьо Мираду отново взе на ръце бебето Сципион. Лардил се хвана за пояса му, двете по-големи деца — за майчината пола, и цялото семейство, след което се влачеше мълчаливият Милитор, се присъедини към вече преминалите през проверката.
    — Дяволска работа! — измърмори през зъби Лоаняк, докато наблюдаваше как Есташ дьо Мираду с домочадието си преминава портата. — Ама че войници ще получи господин д’Епернон!… — След това, обръщайки се към четвъртия претендент, той каза: — Сега е ваш ред!
    Този човек беше без спътници. Изправен и надут, той, почуквайки с пръст, сваляше праха от дрехата си със стоманен цвят. Котешките му мустаци, зелените святкащи очи, изпъкналите скули и тънките устни придаваха на лицето му онзи израз на недоверие и алчна сдържаност, по който се познава човекът, старателно криещ и кесията, и сърцето си.
    — „Шалабър, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Добре, вървете! — каза Лоаняк.
    — Предполагам, че ще ни възстановят разходите за пътя? — с тих глас попита гасконецът.
    — Аз не съм ковчежник, господине — сухо отговори Лоаняк. — Аз съм само охрана на портата. Минавайте.
    Шалабър се подчини.
    След Шалабър се появи млад русоляв конник. Изваждайки картата, той изръси от джоба си зар за игра и няколко карти.
    Конникът се представи като Сен-Капотел и тъй като беше потвърдено от картата, която беше наред, той последва Шалабър.
    Оставаше шестият човек, когото един самозван паж застави да побърза. Той протегна картата си на господин дьо Лоаняк. На нея пишеше:
    „Ернотон дьо Карменж, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“
    Докато господин дьо Лоаняк четеше това, пажът се суетеше и старателно криеше лицето си: отвърнал се, той оправяше съвсем изправната сбруя на коня на своя мним господар.
    — Това вашият паж ли е, господине? — попита дьо Лоаняк Ернотон и посочи юношата.
    — Както виждате, господин капитан — каза Ернотон, комуто не се искаше нито да лъже, нито да предаде юношата, — той оправя юздата на коня ми.
    — Минавайте — каза Лоаняк, като внимателно огледа господин дьо Карменж, явно понравил му се и по лице, и по фигура. — Този поне има приличен вид — промърмори си той. — Отворете портата — заповяда Лоаняк — и пуснете шестимата заедно със спътниците им.
    — По-бързо, по-бързо, господарю — каза пажът, — на седлото и да тръгваме.
    Ернотон отново се подчини на влиянието, което му оказваше този странен юноша. Портата се отвори, той пришпори коня и следвайки указанията на пажа, влезе в Сент-Антоанското предградие.
    Когато шестимата избраници преминаха през портата, Лоаняк заповяда да я затворят за най-голямо неудоволствие на тълпата, която разчиташе след свършването на формалностите също да попадне в града. Виждайки, че надеждите й са излъгани, тя започна шумно да изразява недоволството си.
    След стремителния бяг през полето господин Митон лека-полека си възвърна мъжеството и внимателно се върна обратно. Сега той се реши да се оплаче от войниците, преграждащи пътя на добрите хора.
    Метр Фриар, който успя да намери жена си, явно вече от нищо не се боеше под нейна защита и съобщаваше на августейшата си половинка новините от деня, тълкувайки ги по свой начин.
    Междувременно конниците, единия от които малкият паж нарече Менвил, започнаха да се съвещават дали да не обиколят крепостната стена, разчитайки, че може да открият някакъв проход и през него да проникнат в Париж без проверката при Сент-Антоанската порта.
    Бидейки философ, анализиращ произходящото, и учен, проникващ в същността на явленията, Робер Брике разбра, че развръзката на цялата сцена, за която разказахме, ще стане при Сент-Антоанската порта и че от разговорите на конниците, гражданите и селяните нищо повече не би могло да се разбере.
    Затова той се приближи, доколкото можеше, до малката постройка, служеща за подслон на пазача и имаща два прозореца, единият от които гледаше към Париж, а другият — към околните поля.
    Той още не беше успял да заеме новия си пост, когато един конник, долетял в галоп от Париж, скочи от коня и влезе в стражницата.
    — Ето ме и мен, господин дьо Лоаняк — каза човекът.
    — Добре. Откъде идвате?
    — От Сен-Викторската порта.
    — Колко са при вас?
    — Петима.
    — Картите?
    — Заповядайте.
    Лоаняк взе картите, провери ги и записа, на плочата си числото 5.
    След като дойдоха още седем вестоносци, Лоаняк грижливо изписа следното:
Сен-Викторската порта5Бурделската порта4Тамнлската порта6Порта Сен-Дьони5Порта Сен-Жак3Порта Сент-Оноре8Монмартърска порта4Порта Бюси4Сент-Антоанската порта6Всичко:45 (четиридесет и петима)
    — Добре. Отворете портата и пуснете всички желаещи! — извика силно Лоаняк. Портата се разтвори.
    Веднага коне, магарета, жени, деца и каруци се устремиха към Париж.
    За около четвърт час по широкия път, наричан Сент-Антоанска улица, премина човешкият поток, събрал се от сутринта.
    Лека-полека шумът стихна.
    Господин дьо Лоаняк и хората му яхнаха отново конете. Робер Брике, останал последен, въпреки че бе дошъл пръв, прекрачи флегматично веригата, опъната през моста.
    „Тези хора искаха да разберат нещо и не разбраха нищо дори за самите себе си — мислеше той. — Само аз разбрах нещичко. Началото е интересно, да продължим нататък. Но защо? И без това, дявол да го вземе, вече знам достатъчно. Какво му е интересното да гледаш как разкъсват на четири господин дьо Салсед? Не, без мен! Освен това вече се отказах от политиката… Трябва да обядвам. Ако не се криеше в облаците, слънцето щеше да показва пладне. Време е!“
    С тези думи той влезе в Париж, усмихвайки се със спокойната си лукава усмивка.

Глава 4

Ложата на негово величество крал Анри III на Гревския площад
    Ако тръгнехме към Гревския площад по пълната с хора Сент-Антоанска улица, в тълпата щяхме да видим много познати. Но докато нещастните граждани, не толкова мъдри като Робер Брике, се влачат в навалицата, тъпканицата, блъсканицата, нека се пренесем на крилата на историята на площада, да погледнем разгърналото се пред нас зрелище, а после за миг да се върнем в миналото, за да разберем причината, след като сме видели следствието.
    Смело можем да кажем, че господин Фриар беше прав, като смяташе, че на Гревския площад ще се съберат най-малко сто хиляди души, за да се насладят на подготвената екзекуция. Всички парижани си бяха определили среща при Кметството. Впрочем, парижаните са стриктни хора. Те не пропускат празник, а това си беше празник, и то необичаен — смъртта на човека, разбудил толкова страсти, че сега някои го проклинаха, други — прославяха, а повечето — просто съжаляваха.
    Зрителят, успял да се добере до Гревския площад, било откъм крайбрежната кръчма „Ликът на Богородица“, било откъм площад Бодоайе, щеше да забележи най-напред в центъра на площада стрелците на лейтенант Таншон, отрядите на швейцарците и леката кавалерия заобиколила малкия ешафод.
    Този ешафод, толкова нисък, че се виждаше само от първите редици на зрителите или от успелите да се настанят на прозорците, гледащи към площада, чакаше осъдения; с нещастника още от сутринта се бяха заели монасите и вече бяха приготвени конете, които, образно казано, трябваше да го откарат в последния му път.
    На ъгъла на улица Мутон, до самия площад, четири силни бели першерона4 с рунтави крака биеха нетърпеливо с копита по паважа, хапеха се един друг и цвилеха за огромен ужас на жените, избрали това място по Божията воля или под напора на тълпата.
    Обаче най-силно привличаше тълпата централният прозорец на Кметството с плътно спуснати червени плюшени завеси, извезани със злато, през който беше преметнат килим, украсен с кралския герб.
    Това беше кралската ложа. Църквата „Свети Йоан“, намираща се на Гревския площад, удари един и половина, когато на този прозорец, приличащ на рамка, се появиха лицата, които трябваше да я запълнят.
    Пръв се появи крал Анри III, блед, с безжизнен поглед, почти съвсем плешив, въпреки че не беше на повече от тридесет и пет години; очите му бяха хлътнали дълбоко в тъмните си орбити, нервен спазъм изкривяваше устните му.
    Видът му беше мрачен и същевременно величествен и измъчен — по-скоро сянка, а не човек, по-скоро призрак, а не крал. За поданиците си той беше непонятна загадка; при появяването му те не знаеха какво да правят — да викат „Да живее кралят!“ или да се молят за душата му.
    Анри беше с къса черна дреха, обшита с черен ширит, без ордени и скъпоценности; само на малката му шапчица бляскаше брилянт, прикрепящ три къси извити пера. С лявата си ръка кралят държеше черна болонка, изпратена от снаха му Мария Стюарт5, намираща се в заточение; на фона на копринената козина на кученцето изпъкваха дългите му бели, сякаш алабастрови пръсти.
    След него вървеше Екатерина Медичи6, сгърбена от годините — кралицата-майка беше вече шестдесет и шест-шестдесет и седемгодишна. Главата й беше все още гордо изправена, острият й поглед блестеше под смръщените й както обикновено вежди. С неизменните си траурни дрехи тя приличаше на студена мраморна статуя.
    Редом с нея се появи тъжното кротко лице на кралица Луиза Лотарингска — съпругата на крал Анри III, на пръв поглед с нищо незабележима, а всъщност вярна спътница в нещастния му, изпълнен с тревоги живот.
    Кралица Екатерина Медичи присъстваше на своя триумф.
    Кралица Луиза гледаше екзекуцията.
    Крал Анри кроеше важна сделка.
    Тези нюанси се усещаха във високомерието на първата, в покорността на втората и в мрачната озадаченост на третия.
    Зад високите особи, които народът зяпаше с любопитство, стояха двама красиви младежи — единият беше на двадесет години, а другият на не повече от двадесет и пет.
    Те се държаха за ръце, въпреки етикета, неразрешаващ на хората да изразяват привързаността си един към друг в присъствието на краля или в църквата пред лицето на Бога.
    Те се усмихваха: по-младият — неописуемо тъжно, а по-големият — с пленителна очароваща усмивка. Те бяха красиви, високи, бяха братя.
    По-младият се казваше Анри дьо Жоайоз, граф дьо Бушаж, по-големият — херцог Ан дьо Жоайоз. Доскоро той носеше името д’Арк, но крал Анри, обичащ фаворита си повече от всичко на света, преди година го издигна в пер на Франция, превръщайки виконтството дьо Жоайоз в графство.
    Към фаворита народът не питаеше онази омраза, която навремето изпитваше към Можирон, Келюс и Шомберг7 — омраза, наследена само от д’Епернон.
    Затова тълпата, събрала се на площада, посрещна господаря и двамата братя с радостни, но все пак не особено бурни възгласи.
    Анри се поклони на народа сериозно, без усмивка, целуна кученцето по главата и се обърна към младежите.
    — Облегнете се на килима, Ан — рече той на големия, — ще се изморите, може би ще се наложи да стоим дълго.
    — Надявам се, господине — намеси се Екатерина, — че зрелището ще бъде дълго и приятно.
    — Предполагате, майко, че Салсед ще проговори? — попита Анри.
    — Надявам се Господ Бог да смути нашите врагове. Казвам нашите, тъй като те са и ваши врагове, дъще моя — добави тя, обръщайки се към кралицата. Луиза пребледня и сведе кроткия си поглед.
    Кралят поклати глава със съмнение. После, обръщайки се отново към Жоайоз, каза:
    — Послушайте ме, Ан, направете както ви съветвам. Облегнете се на стената или се подпрете на гърба на креслото ми.
    — Ваше величество, наистина сте много добър — отговори младият херцог. — Ще се възползвам от разрешението ви, когато се изморя.
    — Обаче ние няма да дочакаме това. Нали, братко? — прошепна Анри.
    — Бъди спокоен — отговори Ан по-скоро с поглед, отколкото с устни.
    — Сине мой — произнесе Екатерина, — струва ми се, че на ъгъла на крайбрежната улица става някаква бъркотия.
    — Какъв остър поглед имате, майко! Да, наистина сте права. Колко са отслабнали очите ми, а аз съвсем не съм стар!
    — Господарю — безцеремонно го прекъсна Жоайоз, — отряд стрелци разбутва тълпата, затова е бъркотията. Сигурно водят осъдения.
    — Ласкателно е за кралете — каза Екатерина — да присъстват на екзекуцията на човек, които има дори една капка кралска кръв.
    Произнасяйки тези думи, тя не откъсваше очи от кралица Луиза.
    — О, ваше величество, смилете се, пощадете ме! — извика младата кралица с отчаяние, което напразно се стараеше да скрие. — Това чудовище не принадлежи на моето семейство, не това искахте да кажете…
    — Разбира се — промълви кралят, — сигурен съм, че майка ми нямаше това предвид.
    — Обаче — заядливо произнесе Екатерина — той е сроден с Лотарингския дом, а членовете на това семейство са ваши роднини, госпожо. Поне така предполагам. Значи Салсед има някаква връзка с вас, и то доста близка.
    — По-точно казано — прекъсна я Жоайоз, обхванат от благороден гняв (което беше негова характерна черта), — той има връзка с господин дьо Гиз, но не и с кралицата на Франция.
    — Ах, вие сте тук, господин дьо Жоайоз? — високомерно проточи Екатерина, отвръщайки с унижение за това, че се осмелиха да й противоречат. — Не ви бях забелязала.
    — Да, аз съм тук и не толкова по своя воля, колкото по заповед на краля, госпожо — отговори Жоайоз, обръщайки към Анри въпросителен поглед. — Разкъсването, на човек на четири съвсем не е приятно зрелище и съм тук само защото бях принуден.
    — Жоайоз има право, госпожо — каза Анри. — Не става дума за Лотарингския дом; за дьо Гиз или, което е най-важното, за кралицата. Става дума за това, че ще бъде разкъсан на четири господин Салсед, престъпникът, поискал да убие моя брат.
    — Днес не ми върви — каза Екатерина, отстъпвайки внезапно, — обидих до сълзи дъщеря си — да ми прости Бог, и струва ми се, разсмях господин дьо Жоайоз.
    — Ах, ваше величество — извика Луиза и хвана Екатерина за ръцете, — нима така неправилно сте изтълкували огорчението ми!
    — И сте се усъмнили в дълбоката ми почит? — добави Ан дьо Жоайоз, навеждайки се над облегалото на кралското кресло.
    — Да, вярно, вярно — отговори Екатерина и пусна последната стрела в сърцето на снаха си. — Трябваше да се досетя, дете мое, колко са тежки за вас разкритията по заговорите на вашите роднини. Както и да е, сигурно страдате от това роднинство.
    — В думите ви има частица истина — каза кралят, като се помъчи да ги помири. — Този път не можем да се съмняваме в участието на дьо Гиз в заговора.
    — Но ваше величество знае отлично — прекъсна го събралата смелост Луиза Лотарингска, — че като станах кралица на Франция, аз изоставих роднините си в низините, в подножието на трона.
    — Вижте — извика Ан дьо Жоайоз, — вижте, господарю, не съм сгрешил! Осъденият се появи на площада. Дявол да го вземе, колко противно изглежда.
    — Страхува се — каза Екатерина, — значи може и да проговори.
    — Ако му стигнат силите — отбеляза кралят. — Погледнете, майко, главата му се люлее като на мъртвец.
    — Повтарям, господарю — той е ужасен — каза Жоайоз.
    — Нима искате човек с такива злодейски помисли да бъде привлекателен! Нали говорихме, Ан, за тайното съответствие между физическата и нравствената природа на човека така, както са го разбрали и изяснили Хипократ и Гален8.
    — Не отричам, господарю, но често ми се е случвало да виждам доста грозни хора, които обаче са доблестни воини… Нали, Анри?
    Жоайоз се обърна към брат си, като че ли търсейки от него одобрение и подкрепа. Анри гледаше право пред себе си, но нищо не виждаше, слушаше, но нищо не разбираше. Беше дълбоко замислен. Вместо него отговори кралят.
    — Бога ми, скъпи Ан — извика той, — а кой твърди, че този човек не е смел? Смел е, дявол да го вземе! Като мечка, като вълк, като змия. Нима не помните извършеното от него? Той изгори един нормандски благородник, негов враг. Бил се е десет пъти на дуел и е убил трима от противниците си. Беше заловен за сечене на фалшиви монети и осъден на смърт.
    — Трябва да се добави — каза Екатерина Медичи, — че помилването му беше измолено от херцог дьо Гиз, вашия братовчед, дъще.
    Този път Луиза нямаше сили да възрази. Тя само въздъхна дълбоко.
    — Каквото и да говорим — каза Жоайоз, — животът му е бил доста бурен, но скоро ще свърши.
    — Напротив, господин дьо Жоайоз — каза Екатерина, — надявам се краят да не настъпи толкова скоро.
    — Госпожо — възрази Жоайоз и поклати глава, конете, които виждам под навеса, са толкова буйни, че не можем да разчитаме на издръжливостта на господин дьо Салсед.
    — Така е, но всичко е предвидено. Моят син е толкова милостив — добави кралицата и се усмихна, както само тя умееше. — Той нареди на помощниците на палача да не опъват твърде силно.
    — Но, ваше величество — стеснително забеляза кралица Луиза, — днес сутринта чух как казахте на госпожа дьо Меркьор, че нещастникът ще бъде разчекнат само два пъти.
    — Да, ако се държи добре — каза Екатерина, — с него ще свършат бързо. И ако толкова ви вълнува неговата участ, дъще, опитайте се някак си да му предадете, че трябва да се държи добре — това е в негов интерес.
    — Всъщност въпросът е в това, ваше величество — каза кралицата, — че Господ не ме е дарил както вас с такива сили и аз не мога да гледам как измъчват хора.
    — Тогава не гледайте, дъще.
    Луиза замълча.
    Кралят не чуваше нищо. Цялото му внимание беше насочено към осъдения, когото вече сваляха от каруцата, с която беше докаран от затвора, и се готвеха да положат на ниския ешафод.
    Междувременно войници с алебарди, стрелци и швейцарци разчистваха площада и около ешафода се освободи място, достатъчно широко, за да могат всички присъстващи да виждат Салсед.
    Салсед беше тридесет и петгодишен и изглеждаше силен и здрав. Бледото му лице, обляно с пот и кръв, се оживяваше, когато оглеждаше хората наоколо с неописуем израз ту на надежда, ту на смъртен страх.
    Най-напред той устреми поглед към кралската ложа. Но разбирайки добре, че оттам може да очаква само смърт, веднага се извърна.
    Цялата му надежда беше в тълпата. Горящите му очи търсеха някого в това бурно море.
    Тълпата немееше.
    Салсед не беше обикновен убиец. Преди всичко той принадлежеше към знатен род — не случайно Екатерина Медичи, която се ориентираше отлично в родословията, намери във вените му кралска кръв. Освен това Салсед беше известен с храбростта си. Ръката, сега позорно завързана, някога въртеше доблестно шпагата, зад мъртвешки бледото чело се таяха велики замисли.
    Затова за повечето зрители Салсед беше герой, за други — жертва, и само малка част от тях считаха, че е убиец. Но тълпата рядко приравнява към обикновените, заслужаващи презрение престъпници знаменитите убийци, чиито имена се споменават не само в съдебните книги, но и по страниците на историята.
    В тълпата се говореше, че Салсед произлиза от войнски род, че баща му се е борил яростно срещу господин Лотарингския кардинал9 и затова загинал от славна смърт през Вартоломеевата нощ10. Но по-късно синът забравил тази смърт или пък не поискал да потисне омразата и влязъл в сговор с Испания и рода Гиз, за да попречи на възцаряването на омразния на французите херцог д’Анжу във Фландрия.
    Името му било свързано с База и Балоен — предполагаемите главатари на заговора, който едва не коства живота на херцог Франсоа, брата на Анри III. Говореше се за находчивостта, проявена от Салсед при разглеждането на това дело, за да избегне колелото, бесилото и кладата, на които загинали съратниците му. Той така омаял съдиите с изкусните си и, по думите на лотарингците, лъжливи признания, че като се надяваше да научи още повече, херцог д’Анжу реши да го пощади временно и да го изпрати във Франция, вместо да го обезглави в Антверпен или Брюксел. Салсед предполагаше, че по пътя натам, където предстоеше да направи нови разобличения, той ще бъде освободен от своите привърженици. За беда това не станало — господин дьо Белевр, комуто беше поверена охраната на този важен затворник, така добре го пазеше, че нито испанците, нито лотарингците, нито привържениците на Лигата11 не можаха да припарят дори на миля разстояние.
    Салсед се надяваше в затвора. Надяваше се в камерите за изтезания, продължаваше да се надява в каруцата, с която го караха към мястото на екзекуцията; не губеше надежда дори на ешафода. Не може да се каже, че не му достигаше мъжество, за да се примири с неизбежното. Но той бе един от онези жизнелюбиви хора, които се борят до последния си дъх с упоритост и издръжливост, присъщи не на всеки.
    И на краля, и на целия народ беше ясно за какво мисли Салсед непрекъснато.
    В същото време Екатерина следеше с тревога и най-малкото движение на злочестия престъпник. Но тя беше твърде далече, за да улови погледа му и да забележи постоянната му игра.
    При появата на осъдения тълпата като че ли по силата на някаква магия застана в редици. Всеки път, когато над това развълнувано море се надигнеше нечия глава, бдителният поглед на Салсед я забелязваше за секунди: времето, станало за него изведнъж особено ценно, изостри стократно чувствата му.
    Но палачът вече го привързваше към ешафода.
    По знак на господин Таншон, лейтенант с къса мантия, командващ екзекуцията, двама стрелци отидоха за конете, проправяйки си път през тълпата.
    В същия момент зад вратата на кралската ложа се дочу шум и един служител, повдигайки леко завесата, съобщи на техни величества, че председателят на парламента Брисон и четирима съветници, един от които бил докладчик на процеса, молят за честта да разговарят с краля.
    — Отлично — каза кралят и като се обърна към Екатерина, добави. — Ето, майко, сега ще бъдете удовлетворена.
    Екатерина кимна леко с глава.
    — Господарю, имам една молба към вас — каза Жоайоз.
    — Кажи, Жоайоз — отговори кралят, — и ако не молиш милост за осъдения…
    — Бъдете спокоен, господарю.
    — Слушам те.
    — Господарю, и брат ми, и особено аз не понасяме червените и черните мантии12. Моля да ни разрешите да се оттеглим.
    — Нима въобще не ви вълнуват моите работи, господин дьо Жоайоз, та искате да си отидете в такъв момент! — извика Анри.
    — Не мислете така, господарю — всичко, което ви засяга, ме вълнува дълбоко. Но аз съм слаб човек — след всяка екзекуция боледувам по цяла седмица.
    — Искаш да ме изоставиш, Ан? — попита с печален глас Анри.
    — За Бога, господарю, вие сте прекалено взискателен. Не ви ли стига екзекуцията, та искате да се наслаждавате и на малодушието на вашите приятели.
    — Остани, Жоайоз, остани. Ще бъде много интересно.
    — Не се съмнявам. Дори се страхувам, че ще стане твърде интересно и няма да издържа. Разрешавате ми, господарю, нали?
    И Жоайоз тръгна към вратата.
    — Какво пък — произнесе Анри с въздишка, — прави каквото искаш. Явно съм обречен на самота.
    И като смръщи чело, той се обърна към майка си с надеждата тя да не е чула разговора му с фаворита.
    Екатерина имаше слух не по-лош от зрението си, но когато искаше, не чуваше нищо.
    През това време Жоайоз шепнеше на брат си:
    — По-бързо, по-бързо, дьо Бушаж! Да се промъкнем, докато влизат съветниците. Кралят ни каза „да“, но след миг може да каже и „не“.
    — Благодаря ти, братко — отговори юношата. — Нямах търпение да се махна.
    Когато се обърна, кралят видя, че младежите вече ги няма, въздъхна и целуна кученцето.

Глава 5

Екзекуцията
    Съветниците стояха мълчаливо в дъното на кралската ложа и чакаха кога негово величество ще заговори.
    Кралят помълча и се обърна към тях.
    — Е, какво ново, господа? — попита той. — Здравейте, господин Брисон.
    — Господарю — отговори председателят с присъщото му достойнство, — идваме по желание на господин дьо Ту и ви молим да помилвате престъпника. Ако обещаете това, той ще направи някои разкрития.
    — Нима вече не ги е направил, господин председателю? — възрази кралят.
    — Да, господарю, частично, но нима те са достатъчни за ваше величество?
    — Това е моя работа, господине.
    — Означава ли това, че ваше величество знае за участието на Испания в това дело?
    — На Испания? Да, господин председателю, както и на други страни.
    — Би трябвало да се докаже официално.
    — Затова, господин председателю — намеси се Екатерина, — кралят смята да отложи екзекуцията, ако виновният напише и подпише признанията, направени от него по време на изтезанията.
    Брисон погледна към краля.
    — Имам такова намерение — каза Анри, — няма да крия повече. Упълномощавам ви, господин Брисон, да съобщите това на осъдения.
    — Имате ли и други заповеди, ваше величество?
    — Не. Но признанията трябва да се повторят пред народа, в противен случай ще отменя помилването.
    — Слушам, господарю. Трябва ли да назове имената на съучастниците си?
    — Всички имена, без изключение.
    — Дори ако показанията уличават тези хора в държавна измяна и въоръжен метеж?
    — Дори и ако това са най-близките ми роднини.
    — Всичко ще бъде направено според волята на ваше величество.
    — Но без недоразумения, господин Брисон. Да занесат на осъдения перо и хартия. Да напише признанията си публично — така ще покаже, че разчита на нашето милосърдие. А след това ще видим.
    — Но мога ли да обещая?…
    — Разбира се!
    И покланяйки се на краля, господин Брисон излезе след съветниците.
    — Той ще проговори, господарю — каза Луиза Лотарингска, треперейки цялата. — Ще проговори и ваше величество ще го помилва. Вижте, на устните му е излязла пяна.
    — Търси с поглед някого — каза Екатерина. — Но кого?
    — Не е трудно да се досетим, дявол да го вземе! — възкликна Анри III. — Търси Пармския херцог, херцог дьо Гиз, търси негово католическо величество моя брат13. Търси, търси! Нима си въобразяваш, че на Гревския площад е по-лесно да се направи засада, отколкото по пътя?
    Салсед видя, че стрелците тръгнаха за конете, видя как в кралската ложа влязоха председателят и съветниците и след това си отидоха; той разбра, че кралят, е заповядал да се извърши екзекуцията.
    Тогава на устните му се появи кървавата пяна, забелязана от младата кралица. Обзет от предсмъртно нетърпение, той ги беше изпохапал до кръв.
    — Няма никого! — прошепна той. — Никого от тези, които обещаха да ми помогнат… Подлеци! Подлеци! Подлеци!
    Лейтенант Таншон се приближи до ешафода и се обърна към палача:
    — Пригответе се.
    И даде знак на помощниците си да доведат конете, Когато конете бяха на ъгъла на улица Ванери, един познат ни красив младеж скочи от камъка, на който стоеше, блъснат от петнадесет-шестнадесетгодишен юноша, явно увлечен от ужасното зрелище.
    Това бяха тайнственият паж и виконт Ернотон дьо Карменж.
    — По-бързо, по-бързо — пошепна пажът на ухото на спътника си, — вървете напред, не бива да губим време!
    — Но там ще ни смачкат — отговори Ернотон, — вие сте обезумял.
    — Искам да виждам, колкото се може по-добре! — каза властно пажът.
    Ернотон се подчини.
    — По-близо до конете — каза пажът, — не се отделяйте от тях, иначе няма да стигнем.
    — Но те ще почнат да ритат!
    — Хванете последния за опашката — така конете никога не ритат.
    Въпреки волята си Ернотон се подчини на странното влияние на момчето. Той хвана коня за опашката, а пажът на свой ред се вкопчи в колана му.
    И сред вълнуващата се като море тълпа, оставяйки по пътя ту парче от наметало, ту някой къс от дреха, ту къдрава якичка от риза, те се оказаха заедно с конете на три крачки от ешафода с отчаяния Салсед.
    — Стигнахме ли? — пошепна юношата едва поемайки си дъх.
    — Да — отговори виконтът, — слава Богу, пристигнахме. Останах без сили.
    — Нищо не виждам.
    — Минете напред.
    — Не, още е рано… Какво става там?
    — Подготвят въжетата.
    — А осъденият?
    — Оглежда се на всички страни като ястреб.
    Конете бяха край ешафода и помощниците на палача връзваха ръцете и краката на Салсед към хамутите им. Когато грубите въжета се врязаха в глезените му, Салсед изстена.
    С последен, неподлежащ на описание поглед, той обгърна огромния площад така, че всичките сто хиляди души се оказаха в полезрението му.
    — Господине — учтиво му каза Таншон, — не бихте ли казали нещо на народа, преди да започнем? — а на ухото му прошепна: — Чистосърдечно признайте всичко… и ще спасите живота си.
    Салсед го погледна в очите. Този поглед проникна в душата на Таншон и като че ли намери там истината.
    Салсед не се лъжеше — той разбра, че лейтенантът е искрен и ще изпълни обещанието си.
    — Виждате, че всички ви изоставиха — продължи Таншон. Единствената ви надежда е в това, което ви предлагам.
    — Добре! — дрезгаво каза Салсед. — Успокойте тълпата. Ще говоря.
    — Кралят иска писмено признание, подписано от вас.
    — Тогава ми развържете ръцете и ми дайте перо. Ще пиша.
    — Признание?
    — Да, признание.
    Зарадван, Таншон даде знак. Веднага един стрелец подаде на лейтенанта мастилница, перо и хартия, които той постави на дъските на ешафода.
    Отпуснаха с три фута връвта, крепко стягаща дясната ръка на Салсед, и го нагласиха така, че да може да пише.
    Салсед, най-после седнал, пое няколко пъти дълбоко въздух, разтърка ръката си, изтри устните си и отметна влажните си от пот коси.
    — Хайде, хайде — каза Таншон, — седнете по-удобно и опишете подробно всичко!
    — Не се безпокойте — отговори Салсед; протягайки ръка, за да вземе перото, — ще видят онези, които ме изоставиха.
    С тези думи той огледа за последен път площада. Явно за пажа настъпи моментът да се покаже — той хвана за ръката Ернотон и каза:
    — Господине, за Бога, повдигнете ме, не виждам нищо.
    — Ей Богу, младежо, прекалявате.
    — Само тази последна услуга, господине.
    — Наистина прекалявате…
    — Трябва да видя осъдения, разбирате ли? Трябва да го видя.
    И тъй като Ернотон се бавеше, пажът се примоли:
    — Смилете се, господарю, имайте милост, моля ви!
    Юношата вече не беше капризният тиранин, той молеше тъй жално, че беше невъзможно човек да устои. Ернотон го взе на ръце и го повдигна, удивен от лекотата на крехкото младежко тяло.
    Сега главата на пажа се издигаше над главите на останалите зрители.
    Точно в този момент Салсед взе перото и огледа площада.
    Той видя юношата и застина в изумление.
    Пажът сложи два пръста на устните си. Неизразима радост озари лицето на осъдения. Тай видя знака, който така нетърпеливо чакаше, знака, който му известяваше, че ще му помогнат.
    Известно време Салсед гледаше площада, после хвана листа хартия, който му подаваше обезпокоеният от неговите колебания Таншон, и започна трескаво да пише.
    — Пише, пише! — понесе се в тълпата.
    — Пише! — промълви кралят. — Кълна се в Бога, ще го помилвам.
    Внезапно Салсед спря и още веднъж погледна юношата.
    Той повтори знака си. Салсед продължи.
    Скоро той пак вдигна очи.
    Този път пажът не само направи същия знак, но и кимна с глава.
    — Свършихте ли? — попита Таншон, без да откъсва поглед от хартията.
    — Да — отвърна машинално Салсед.
    — Тогава подпишете.
    Салсед постави подписа си, без да гледа — очите му бяха устремени към юношата.
    Таншон протегна ръка към листа.
    — Да се даде на краля! — каза Салсед.
    И колебаейки се, той даде хартията като победен войник, връчващ на врага последното си оръжие.
    — Ако наистина сте признали всичко, господин дьо Салсед — каза лейтенантът, — вие сте спасен.
    Осъденият се усмихна — нито иронично, нито тревожно, като че ли нетърпеливо питайки нещо тайнствения си събеседник.
    Изморилият се Ернотон реши да пусне юношата, разтвори ръце и момъкът стъпи на земята.
    Изгубвайки от погледа си младия човек, Салсед обезумяло запита:
    — Но кога, кога?
    Никой не му отговори.
    — Хайде побързайте! — извика той. — Кралят всеки момент ще прочете написаното.
    Никой не помръдна.
    Кралят разгърна припряно признанието на Салсед.
    — О, проклятие! — изрева Салсед. — Нима се подиграха с мен? Но нали я познах, това беше тя, тя!
    Кралят прочете първите редове и се разгневи. После пребледня и възкликна:
    — О, негодник! Злодей!
    — Какво има, сине? — попита Екатерина.
    — Той се отказва от признанията си, майко. Твърди, че никога нищо не е признавал.
    — А по-нататък?
    — Заявява, че дьо Гиз не са виновни и нямат никакво отношение към заговора.
    — Е, какво пък — промърмори Екатерина, — ами ако това е истина?
    — Той лъже! — извика кралят. — Лъже най-безсрамно.
    — Как да разберем това, сине мой? Може дьо Гиз да са оклеветени. Може съдиите да са сбъркали от престараване…
    — Какво говорите, госпожо! — извика Анри несдържано. — Аз чух всичко.
    — Кога?
    — Когато престъпникът беше подложен на изтезания. Бях зад завесата и не изпуснах нито една негова дума — всяка от тях се забиваше като гвоздей в мозъка ми.
    — Тогава нека проговори отново чрез мъчения.
    Но в гнева си Анри вдигна ръка.
    Лейтенант Таншон повтори жеста.
    Ръцете и краката на осъдения бяха вързани отново. Четирима души скочиха на конете, изплющяха камшици и четирите коня се устремиха в различни посоки.
    Чу се ужасяващо хрущене и раздиращ душата вопъл. Видя се как ръцете и краката на нещастния Салсед посиняха, издължиха се и се наляха с кръв. В лицето му нямаше вече нищо човешко — той приличаше на демон.
    — Предателство, предателство! — закрещя той. — Искам да говоря, всичко ще кажа! О, проклета хер…
    Гласът му, надвикал конското цвилене и шума на тълпата, внезапно секна.
    — Спрете, спрете! — извика Екатерина.
    Беше късно. Главата на Салсед, надигната от болка и ярост, внезапно падна на ешафода.
    — Оставете го да говори! — крещеше кралицата майка. — Спрете, спрете!
    Изцъклените очи на Салсед гледаха в една точка. Съобразителният Таншон устреми поглед в същата посока. Но Салсед не можеше да говори. Той беше мъртъв. Таншон тихо заповяда нещо на стрелците и те веднага се хвърлиха натам, накъдето сочеше изобличаващият поглед на Салсед.
    — Разкрита съм — прошепна младият паж на ухото на Ернотон, — смилете се, помогнете ми, спасете ме, господине. Те идват насам!
    — Какво искате пак?
    — Да бягаме. Нима не виждате? Те ме търсят.
    — Но кой сте вие?
    — Жена… Спасете ме, защитете ме!
    Ернотон пребледня. Но великодушието му надви учудването и страха.
    Той пропусна непознатата пред себе си и разбутвайки енергично тълпата с дръжката на шпагата си, разчисти пътя до ъгъла на улица Мутон и натика девойката в някаква врата.
    Ернотон дори не успя да я попита как се казва и къде ще се видят отново. Но тя, сякаш разчела мислите му, му хвърли многообещаващ поглед, преди да изчезне.
    Ернотон се върна на площада и огледа ешафода и кралската ложа.
    Салсед, неподвижен и мъртвешки блед, лежеше на дъските.
    Екатерина, пребледняла и трепереща, стоеше в ложата.
    — Сине — промълви тя и изтри влажното си чело, — сине, би трябвало да смените главния палач — той е привърженик на Лигата.
    — Защо мислите така, майко? — полита Анри.
    — Салсед умря още след първото разтягане.
    — Той излезе твърде слаб.
    — Не е вярно! — възрази Екатерина с презрителна усмивка — синът й беше доста недосетлив. — Удуши го някой, скрил се под ешафода, точно в момента, когато искаше да обвини хората, обрекли го на смърт. Заповядайте някой лекар да прегледа трупа — сигурна съм, че ще се намерят следи от връвта.
    — Права сте, майко — каза Анри и очите му пламнаха, — явно на дьо Гиз служат по-добре, отколкото на мен.
    — Тихо, сине! — прошепна Екатерина. — Не вдигайте шум, само ще ни се смеят — пак ни измамиха!
    — Жоайоз направи добре, че си отиде. Човек не може да разчита на нищо, дори на изтезанията… Да се махаме оттук, госпожо.

Глава 6

Братята дьо Жоайоз
    Братята дьо Жоайоз излязоха от Кметството през задната врата и оставяйки слугите и конете си при кралските екипажи, тръгнаха по улиците на този обикновено оживен, а сега пуст квартал. Жадният за зрелища народ се беше събрал на площада.
    Вървяха, хванати за ръце, в пълно мълчание.
    Ан проговори пръв.
    — Къде ме водиш, Анри?
    — Никъде, братко, отивам, където ми видят очите — отговори Анри. — Ходи ли ти се някъде? На мен ми е безразлично.
    — Но всяка вечер ти ходиш някъде — каза Ан.
    — Ти какво, разпитваш ли ме, братко? — попита Анри. В гласа му звучеше нежност, примесена с уважение към по-големия брат.
    — Опазил ме Господ! Чуждата тайна за мен е неприкосновена.
    — Но ако поискаш, братко — отвърна Анри, — няма да имам никакви тайни от теб.
    — Никакви?
    — Да, братко. Ти си по-голям от мен и освен това си мой приятел.
    — Честно казано, мислех, че се изповядваш на нашия свещеник — тази опора на богословието, факел на вярата, мъдър духовник на целия двор, който сигурно ще стане кардинал. Мислех, че се изповядваш и той опрощава греховете ти и ти дава ценни съвети.
    — За мен, мой мили Ан — отговори Анри дьо Бушаж, — ти си повече от свещеник, повече от изповедник, повече от баща — ти си мой приятел.
    — Тогава, приятелю мой, кажи ми — защо ти, който беше такъв веселяк, ставаш все по-тъжен?
    — Братко, съвсем не съм тъжен — отговори Анри и се усмихна.
    — Тогава какво става с теб?
    — Влюбен съм.
    — Но защо си толкова угрижен?
    — Защото постоянно мисля за любимата.
    — Мой мили Ан, всички тези дарове на миналото и обещания на бъдещето са недостатъчни за щастието ми. Аз не съм честолюбив.
    — По-точно — ти се отказа от честолюбието си.
    — Не преследвам това, за което говориш.
    — Сега — да. Но после?
    — Не желая нищо, братко.
    — Не си прав. Казваш се Жоайоз — това е едно от най-добрите имена на Франция. Твоят брат е любимец на краля. Трябва да искаш всичко, да се стремиш към всичко, да получаваш всичко.
    Анри наведе тъжно глава.
    — Послушай — каза Ан, — сами сме, далече от всички. По дяволите, та ние неусетно сме стигнали до реката и стоим на моста Турнел! Не вярвам някой да може да ни подслушва тук, на това пусто място. Може би искаш да ми кажеш нещо много важно, Анри?
    — Нищо, нищо. Просто съм влюбен, вече ти казах.
    — Поне красива ли е?
    — Дори прекалено красива.
    — Как се казва?
    — Не знам.
    — Приятелю мой, почвам да мисля, че нещата са по-лоши, отколкото смятах. Това не е тъга, това е безумие!
    — Разговарях с нея само веднъж и оттогава повече не съм я срещал.
    — И не си узнал нищо за нея?
    — От кого?
    — Как от кого? От съседите.
    — Тя живее сама и никой не я познава.
    — И какво, да не е привидение?
    — Жена е, висока и прекрасна като нимфа, сериозна и строга като архангел.
    — Къде я срещна?
    — Веднъж на кръстовището Жиписиен тръгнах след една девойка и влязох в градината на църквата. Там под дърветата има една плоча… Влизал ли си в тази градина, братко?
    — Никога. Но това няма значение, продължавай.
    — Започна да се мръква. Загубих девойката от погледа си и търсейки я, стигнах до плочата. Забелязах някаква жена и понечих да тръгна към нея. Но изведнъж един човек, когото не бях забелязал, ми каза: „Извинете, господине“ и ме отстрани без грубост, по твърдо.
    — Той се осмели да те докосне?
    — Слушай по-нататък. Лицето на непознатия беше скрито в качулка и аз помислих, че е монах. Освен това ме впечатли и вежливият му, дори дружелюбен тон. Той посочи към намиращата се на десетина крачки от нас жена — тя точно коленичеше пред каменната плоча. Спрях се, братко мой. Беше началото на септември, времето беше топло. Розите и теменужките ме облъхваха с нежен аромат. Луната се показа иззад едно бяло облаче и посребри горната част на витражите, а долу ги позлатяваха свещите, горящи в църквата. Приятелю мой, дали ми подействува тази тържественост, или благородният вид на тази коленичила жена, но аз почувствувах към нея внезапен прилив на уважение.
    Гледах я жадно.
    Тя се наведе над плочата, прилепи устни към нея и аз видях, че раменете й потръпват от въздишки и ридания.
    Плачейки, тя целуваше надгробния камък като в опиянение и с мен вече беше свършено. Сълзите й ме трогнаха, целувките й ме потресоха.
    — Кълна се, че е луда — каза Жоайоз, — та кой целува надгробни плочи и ридае неизвестно защо?
    — Голяма скръб и дълбока любов бяха причина за всичко. Но кого е обичала? Кого оплакваше? За кого се молеше?
    — Ти не попита ли мъжа?
    — Попитах го.
    — И той какво ти отговори?
    — Че е загубила съпруга си.
    — Ама че отговор. И ти се задоволи с него? — каза Жоайоз. — Та нима така оплакват съпрузите?
    — Наложи се — човекът не пожела да каже нито дума повече.
    — Но кой е той?
    — Нещо като неин слуга.
    — Как се казва?
    — Не се представи.
    — Млад ли беше?
    — Около тридесетгодишен.
    — Какво стана после?… Надявам се, че не се е молила цяла нощ?
    — След като изплака всичките си сълзи, жената стана. Тръгна към мен, по-точно — в моята посока, тъй като досега не беше ме забелязала. Лунната светлина озари лицето й — то беше необикновено красиво. Бавно, мъчително тя направи няколко крачки. Мъжът тръгна към нея и я хвана за ръка. О, братко мой, каква плашеща красота има тази жена и каква свръхчовешка власт.
    — А после, Анри, после? — попита Ан, увлечен от историята, над която отначало се канеше да се надсмее.
    — Свършвам, братко. Слугата й прошепна нещо и тя пусна воала си. Сигурно й каза за моето присъствие, но тя дори не ме погледна.
    Те излязоха от градината и аз тръгнах след тях, От време на време слугата се обръщаше и ме виждаше, тъй като аз не се криех. Какво да се прави, все още бяха живи лошите ми стари навици.
    — Какво искаш да кажеш, Анри? — попита Ан. — Не те разбирам.
    Юношата се усмихна.
    — Искам да кажа, братко, че имах бурна младост, че често мислех, че съм влюбен, и че до този момент можех да предложа любовта си на първата понравила ми се жена.
    — Охо, а тя какво е? — каза Жоайоз, опитвайки се да върне веселия тон. — Внимавай, Анри, увличаш се. Та нима тя не е жена от плът и кръв?
    — Братко — отговори юношата, стискайки трескаво ръката на Жоайоз, — братко — каза той едва чуто, — нека Господ ми е свидетел — аз не знам дали тя е от този свят.
    — Кълна се — извика братът, — щях да се изплаша, ако един Жоайоз можеше да изпитва страх! — и опитвайки се да бъде по-весел, продължи: — Но в края на краищата, тя ходи по земята, плаче и може да целува — ти сам го каза. Добре, какво стана после?
    — Почти нищо. Вървях след тях, те не се опитваха да се скрият, да свърнат от пътя или да сменят посоката.
    — Къде живее тя?
    — Недалеч от Бастилията, на улица Ледигиер. Когато стигнахме до дома й, нейният спътник отново се обърна и пак ме видя.
    — Ти даде ли му знак, че би искал да поговорите?
    — Не посмях. Може да ти се стори странно, но аз се стеснявах от него почти толкова, колкото от господарката му.
    — Не влезе ли в дома й?
    — Не, братко.
    — Анри, просто не мога да повярвам, че ти си Жоайоз. Но се върна там на следващия ден, нали?
    — Да, обаче напразно. Напразно, ходих и до кръстовището Жиписиен, напразно се разхождах по улица Ледигиер.
    — Непознатата беше изчезнала?
    — Да, като че ли никога не беше съществувала.
    — Поразпита ли за нея?
    — Наоколо живеят малко хора и никой не можа да ми каже нищо. Причаквах спътника й, за да го разпитам, но и той не се появяваше. Само светлината, проникваща вечер през капаците на прозорците, ме утешаваше, че тя е все още там. Опитах всичко, за да проникна в дома й — писма, подаръци, цветя, но — напразно. Една вечер прозорците й не светнаха — предполагам, че й беше омръзнало моето преследване и се беше преместила. Но къде — не знаех.
    — Все пак си успял да откриеш прекрасната си непозната, нали?
    — По щастлива случайност. Самото провидение ми помогна. Преди две седмици, беше в полунощ, вървях по улица Бюси. Знам, братко, че строго се спазва заповедта да се гаси светлината. А прозорците на една сграда не просто светеха — на третия етаж гореше истински пожар. Затропах силно и на прозореца се показа човек. „У вас има пожар!“ — извиках аз. „За Бога, по-тихо! — отговори той. — По-тихо, знам.“ „Да повикам ли нощната стража?“ — „Не, не викайте никого!“ — „Мога ли да ви помогна?“ — „Желаете ли? Тогава идвайте, ще ви бъда признателен цял живот!“ — „Как да вляза?“ — „Ето ключа!“ — каза той и хвърли през прозореца ключ.
    Качих се бързо по стълбището и влязох в стаята, където беше пожарът. Гореше подът. Това беше лаборатория на химик. Правейки някакъв опит, той беше разлял на пода възпламеняваща се течност и така беше избухнал пожарът. Когато влязох, химикът вече беше загасил огъня и аз можех да го разгледам. Беше около тридесетгодишен, поне така ми се стори. Ужасен белег грозеше бузата му, а друг се врязваше дълбоко в челото му. Гъста брада почти скриваше лицето му. „Благодаря, господине — каза той, — но виждате — вече се справих. Ако сте благороден човек — моля ви, идете си. Всеки момент може да влезе господарката ми и ще й бъде неприятно да види в дома си чужд човек в такъв късен час.“
    Чувайки гласа му, аз се вцепених и за малко да извикам: „Вие сте човекът от улица Ледигиер, слугата на неизвестната дама!“ Исках да го разпитам, но внезапно вратата се отвори и в стаята влезе една жена. „Какво става, Реми? — попита тя, заставайки на прага. — Защо е този шум?“ О, братко, това беше тя, по-прекрасна отпреди. Това беше жената, споменът за която непрекъснато терзаеше сърцето ми. Неволно възкликнах и слугата ме погледна настойчиво. „Благодаря ви, господине — повтори той, — още веднъж ви благодаря, но виждате — пожарът е изгасен. Моля ви, идете си.“ „Приятелю — отговорих аз, — подканвате ме доста нелюбезно.“ „Госпожо — каза слугата, — това е той.“ „Но кой?“ — попита тя. „Младият благородник, когото срещнахме на кръстовището Жиписиен и който вървеше след нас до улица Ледигиер.“ Тогава тя ме погледна и по погледа й разбрах, че ме вижда за първи път. „Моля ви, господине, идете си.“ Аз се колебаех, исках да поговорим, но думите не излизаха от устата ми. Стоях неподвижен и ням, гледах само нея. „Моля ви господине — каза слугата, по-скоро тъжно, отколкото мрачно, — нали не искате господарката ми да бяга за втори път!“ „Опазил ме Бог — отвърнах с поклон, — но аз с нищо не съм ви оскърбил, госпожо.“ Тя не отговори. Остана безчувствена, безмълвна и студена. Обърна се и изчезна като привидение в полумрака на стълбището.
    — Това ли е всичко? — попита Жоайоз.
    — Да. Слугата ме изпрати до вратата и каза: „Моля ви, в името на Бога и Дева Мария, забравете всичко!“ Побягнах объркан и зашеметен. Всяка вечер оттогава идвам на улица Бюси. Затова, когато излязохме от Кметството, краката ми сами ме понесоха насам. Скривам се зад ъгъла на къщата срещу нейния дом и понякога успявам да видя светлина в прозореца й — това е целият ми живот, цялото ми щастие.
    — Чудесно щастие, няма що! — възкликна Жоайоз.
    — Уви! Ако поискам повече, рискувам да загубя и това.
    — А ако погубиш себе си, като си толкова покорен на съдбата?
    — Братко — каза Анри с тъжна усмивка, — чувствам се щастлив.
    — Но това е невъзможно!
    — Какво да се прави! Щастието е нещо относително. Знам, че тя е там, че е жива, че съществува. Ако напусне и този дом, ако отново ми се наложи да живея в неизвестност, бих полудял, братко, или бих станал монах.
    — Да пази Бог! Стигат на семейството ни един безумец и един монах.
    — Не ме увещавай, Ан, и не ми се присмивай!
    — Позволи ми да ти кажа…
    — Какво?
    — Че си хлътнал като ученик.
    — Безсилен съм да се боря. По-добре да плувам по течението, отколкото да се боря с него.
    — А ако то те повлече към дълбокото?
    — Ще потъна там, братко.
    — Така ли смяташ?
    — Да.
    — Не съм съгласен с теб и на твое място…
    — Какво би направил ти, Ан?
    — Щях да науча името й, на колко години е… На твое място…
    — Ан, Ан, ти не я познаваш!
    — Затова пък познавам теб. Слушай, Анри, нали имаше петдесет хиляди екю, дадох ти ги, когато кралят ми подари сто хиляди на рождения ми ден…
    — Те и досега стоят в сандъка ми, Ан, не съм похарчил нито екю.
    — Още по-зле! Да ги нямаше — разбирам!
    — Но, братко!
    — Никакво „Но, братко!“. Обикновеният слуга се подкупва с десет екю, добрият — със сто, отличният — с хиляда, и най-най-прекрасният — с три хиляди. Да допуснем, че имаме работа със слуга светец — двадесет хиляди, и той ще е твой. Така ще ти останат сто и тридесет хиляди ливри, за да купиш жената светица, която слугата светец ще ти осигури. Анри, приятелю, ти си просто глупак.
    — Ан — произнесе Анри с въздишка, — има хора, които не се продават, тях дори кралят не може да купи.
    Жоайоз се успокои.
    — Добре, съгласен съм — каза той. — Но няма човек, който да не иска да отдаде сърцето си другиму.
    — Това е друго!
    — А ти направи ли нещо, за да ти отдаде сърцето си тази безчувствена красавица?
    — Сигурен съм, Ан, че направих всичко, което зависи от мен.
    — Чуйте ме, граф дьо Бушаж, вие просто сте се предали! Срещнали сте жена, която скърби, живее в самота, плаче, а вие тъгувате, въздишате — по-скучен сте и от нея! Тя е самотна — бъдете по-често с нея, тя е тъжна — бъдете весел, тя скърби за някого — утешете я и заменете покойника в сърцето й!
    — Невъзможно е, братко.
    — А ти опита ли?
    — И защо?
    — Поне заради самия опит. Казваш, че си влюбен, нали?
    — Думите не стигат, за да опиша любовта си.
    — Добре тогава, след две седмици тя ще бъде твоя жена.
    — Братко!
    — Давам ти думата на един Жоайоз. Надявам се, че не си се отчаял?
    — Не, тъй като никога не съм се надявал.
    — В колко часа се показва тя?
    — Казах ти, братко — тя никога не се показва.
    — Как изглежда домът й?
    — Триетажна сграда, на втория етаж има тераса.
    — Може ли да се проникне в дома през терасата?
    — Може.
    — А какво има срещу него?
    — Друга сграда, по-висока.
    — Кой живее там?
    — Някакъв буржоа.
    — Добър, лош?
    — Добър, понякога чувам как се смее дори на собствените си мисли.
    — Купи този дом.
    — А кой ти казва, че той го продава?
    — Предложи му двойна цена.
    — А ако дамата ме види?
    — И какво от това?
    — Ще изчезне отново. А ако не се показвам, надявам се рано или късно да я видя пак.
    — Ще я видиш още тази вечер.
    — Тази вечер?
    — Ще отидеш под балкона й в осем часа.
    — Ще бъда там както всеки ден, макар и без никаква надежда.
    — Впрочем, кажи ми адреса й.
    — Между портата Бюси и двореца Сен Дьони, почти на ъгъла на улицата на Августинците, на двайсетина крачки от странноприемницата „Мечът на гордия рицар“.
    — Отлично, ще се срещнем в осем.
    — Какво смяташ да правиш?
    — Ще видиш, ще чуеш. А сега отивай у дома. Облечи се колкото може по-хубаво, сложи си най-скъпите украшения, напръскай косите си с най-фин парфюм — тази вечер ще превземеш твоята крепост.
    — Дано Господ те чуе, Ан!
    Те си стиснаха ръцете.
    Скоро Ан стигна до една красива, готическа сграда, недалеко от Парижката света Богородица, вдигна смело чукчето на вратата и шумно потропа.
    Анри тръгна мълчаливо по една виеща се уличка, водеща към двореца на Правосъдието.

Глава 7

За това, как „Мечът на гордия рицар“ се наложи над „Розовият храст на любовта“
    Докато траеше разговорът, който току-що разказахме, нощта се спусна и обгърна града.
    Салсед умря и зрителите започнаха да се разотиват. Вече рядко се срещаха хора по улиците.
    Близо до портата Бюси една розова сграда, изрисувана с бяла и синя боя, постепенно се изпълваше с шум. Домът се наричаше „Мечът на гордия рицар“ и представляваше огромна странноприемница, построена наскоро с амбицията да угоди на всички вкусове.
    На табелата й беше изобразена битка между някакъв архангел или светия с дракон, изригващ пламъци и дим. Художникът, вдъхновен от героични и благочестиви помисли, беше сложил в ръката на въоръжения до зъби рицар грамаден кръст вместо меч, с който той разсичаше нещастния дракон на две кървави половини.
    На заден план на табелата имаше много зрители, наблюдаващи боя, а слезлите от небето ангели украсяваха шлема на гордия рицар с лаврови и палмови клонки.
    На преден план художникът, желаещ да докаже, че го бива във всички жанрове, беше изобразил тикви, грозде, майски бръмбари, гущери, охлювче върху една роза и дори два заека — бял и сив, които си миеха носовете — вероятно от радост заради славната победа на гордия рицар над дракона или иначе казано — над самия дявол.
    А сега трябва да признаем нещо, колкото и неприятно да е то. Разкошната табела на кръчмата въобще не беше белег за нейното процъфтяване. Напротив — поради причини, на които ще се спрем, и които, надявам се, читателите ще разберат, „Мечът на гордия рицар“ беше празен почти винаги.
    Между другото, както биха казали в наши дни, заведението беше просторно и комфортно. На ъглите на сградата гордо се възвисяваха четири кулички, във всяка от които имаше по една осмоъгълна стая. Това придаваше кокетен и малко тайнствен вид на дома, който би трябвало да се хареса на мъжете и особено на жените. И в това беше бедата.
    Не можеш да угодиш на всички.
    Ала стопанката на „Мечът на гордия рицар“ не мислеше така. Тя придума съпруга си, господин Фурнишон, да зарежат банята на улица Сент-Оноре и да се захванат с шишове и бъчви в името на доброто на влюбените двойки от кръстовището Бюси и съседните парижки квартали. За нещастие странноприемницата беше близо до Пре-о-Клер и „Мечът на гордия рицар“ бе често посещаван от дуелиращи се. Другите двойки, не толкова войнствени, бягаха от кръчмата като от чума, подплашени от дрънченето на оръжия — влюбените са кротки хора, които не обичат да им се пречи. Затова в куличките, създадени за тайни срещи, често нощуваха войници и купидоните, нарисувани от художника, създал табелата над входа, бяха разкрасени от гостите с мустаци и други повече или по-малко неприлични атрибути.
    Не напразно госпожа Фурнишон вярваше, че табелата беше донесла нещастие на заведението им. Ако на входа бяха изобразени не гордият рицар и отблъскващият дракон, а розов храст със сърца вместо цветове, всички нежни души щяха да намерят тихо пристанище в нейната странноприемница.
    Господин Фурнишон в отговор на упреците на жена си само свиваше рамене, заявявайки, че той като бивш пехотинец е длъжен да търси клиентите си сред военните.
    Така семейството живееше в разногласия, докато едно непредвидено обстоятелство промени нещата и даде на господин Фурнишон повод за тържествуване.
    Месец преди екзекуцията на Салсед госпожа Фурнишон и нейният съпруг стояха замислени в различни кулички — странноприемницата беше празна и в момента те нямаха никаква работа.
    И така, съпрузите гледаха тъжно към полето, по което към Нелската кула вървяха войници, приключили бойните си учения. Докато ги наблюдаваха и се ядосваха на деспотичния им началник, който не им разреши да се отбият и пийнат по нещо, съпрузите забелязаха, че капитанът препусна на коня си, съпроводен само от ординареца си, и се насочи към портата Бюси.
    Скоро офицерът, който беше с шапка с пера и шпага в позлатена ножница, беше пред странноприемницата и щеше да я отмине, без да я погледне дори. Но господин Фурнишон, чието сърце се свиваше от мъка, че този ден никой няма да се отбие при тях, се показа от куличката и каза:
    — Погледни, жено, какъв чудесен кон!
    На което госпожа Фурнишон като опитна стопанка, отговори находчиво:
    — Ама и конника си го бива!
    Капитанът, явно небезразличен към похвалите, независимо от кого са, погледна нагоре. Видя стопанина, стопанката, заведението им, поспря коня си и извика ординареца. После, все още на коня, той огледа много внимателно странноприемницата и съседните сгради.
    Фурнишон буквално се изтъркаля по стълбището и вече беше застанал на вратата, мачкайки в ръце шапката си.
    След като поразмисли, капитанът скочи от коня.
    — Заведението празно ли е? — попита той.
    — Сега да, господине — отвърна стопанинът, страдайки от това унизително признание.
    И вече се канеше да добави, че това се случва рядко, ала госпожа Фурнишон, по-проницателна от мъжа си, го изпревари и каза от прозореца:
    — Господине, при нас ще ви бъде много приятно, ако търсите уединение.
    Щом чу любезния отговор, конникът повдигна глава и видя едно доста приятно лице.
    — Да, точно това търся, стопанке — отговори той.
    Госпожа Фурнишон се понесе веднага към посетителя, като си мислеше: Май този път „Розовият храст на любовта“ ще натрие носа на „Мечът на гордия рицар“.
    Капитанът беше тридесет-тридесет и петгодишен, висок, добре сложен, с фини черти на лицето. Той хвърли поводите на великолепния си, нетърпеливо риещ с копита, кон в ръцете на спътника си.
    — Почакай ме тук! — заповяда той.
    Влизайки в голямата зала на странноприемницата, капитанът се спря и се огледа с доволен вид.
    — Толкова голяма зала и нито един посетител — каза той. — Отлично!
    Господин Фурнишон го гледаше с учудване, а госпожа Фурнишон се усмихваше разбиращо.
    — Нима заведението ви отблъсква с нещо гостите? — попита капитанът.
    — Слава Богу не, господине! — отговори госпожа Фурнишон. — Но в квартала все още няма много хора, а пък и ние сме придирчиви към клиентите си.
    — Превъзходно! — каза капитанът.
    — Например — допълни тя и намигна — за един клиент като вас, ваша милост, ние с охота бихме върнали цяла дузина други.
    — Много сте любезна, прелестна стопанке, благодаря ви.
    — Не би ли желал господинът да опита нашето вино? — попита Фурнишон с най-приятния си глас.
    — Не би ли огледал господинът стаите? — попита госпожа Фурнишон, колкото може по-ласкаво.
    — Хайде да направим и едното, и другото — отговори капитанът.
    Фурнишон слезе в избата, а съпругата му, посочвайки стълбището на госта, тръгна първа по него. Тя кокетно повдигаше полата си и при всяка нейна стъпка изящните й пантофки поскърцваха.
    — Колко души можете да настаните? — попита капитанът, когато се качиха на втория етаж.
    — Тридесет.
    — Недостатъчно е, прелестна стопанке — отбеляза ток.
    — Но защо, господине?
    — Имах нещо наум, но явно няма смисъл да говорим за това.
    — Ах, господине, в цял Париж няма да намерите нищо по-добро от „Розовият храст на любовта“.
    — „Розовият храст на любовта“ ли?
    — Искам да кажа „Мечът на гордия рицар“… Освен Лувъра.
    Посетителят я погледна някак странно.
    — Права сте — каза той — освен Лувъра… И промърмори: „А защо не? Би било и по-удобно, и по-евтино.“ — Та казвате, добра ми стопанке — продължи той, — че можете да настаните за нощувка тридесет души.
    — Да, господине.
    — А денем до колко души можете да приемете?
    — О, денем — до, четиридесет, дори четиридесет и пет.
    — Четиридесет и пет… Точно толкова ми трябва!
    — Наистина ли? О, господине, ще видите, че всичко ще бъде наред!
    — Оживено ли е край дома ви? Съседите любопитни ли са?
    — О, за Бога, не. Съседът ни е почтен буржоа и не се бърка в работите на другите, а съседката ни е малко саможива. Тук е от три седмици, а още не сме я видели. Всички останали са дребни хорица.
    — Това ме устройва.
    — Радвам се — отвърна госпожа Фурнишон.
    — Добре, точно след месец — продължи капитанът, — запомнете добре, госпожо — точно след месец…
    — Значи на двадесет и шести октомври?
    — Точно така, на двадесет и шести октомври искам да наема вашата странноприемница.
    — Цялата?
    — Цялата. Искам да направя изненада на моите земляци — те всички са офицери, или по-точно — военни, които се канят да търсят щастието си в Париж. Ще им бъде съобщено да отседнат у вас.
    — Но нали смятахте да ги изненадате? — попита госпожа Фурнишон.
    — Само да си позволите да любопитствате или нахалствате! — възкликна раздразнен капитанът.
    — Не, господине, не — бързо отговори изплашената госпожа Фурнишон.
    Мъжът й чуваше всичко. При думите „офицери“, или по-точно — „военни“, сърцето му заби радостно. Той отиде веднага при госта.
    — Господине — извика Фурнишон, — вие ще сте стопанинът тук и никой няма да посмее да ви подпитва! Вашите приятели ще бъдат добре дошли.
    — Не казах приятели, любезни — високомерно отбеляза капитанът, — казах земляци.
    — О, да, ваша милост, сгреших.
    Раздразнена, госпожа Фурнишон се отстрани. Розовият й храст се беше превърнал в куп алебарди.
    — Ще им приготвите вечеря.
    — Да, господине.
    — Ако не намеря друго място, ще ги настаните и за нощувка.
    — Непременно.
    — С две думи — ще бъдете изцяло на тяхно разположение… и никакви въпроси.
    — Всичко ще бъде, както желаете.
    — Ето тридесет ливри предплата.
    — Всичко е наред, монсеньор. Ще подготвим кралски прием за вашите земляци. И ако искате да сте сигурен, опитайте виното ми…
    — Благодаря, не пия.
    Междувременно господин Фурнишон се сети нещо.
    — Монсеньор — каза той, — монсеньор, а как ще разпозная господата?
    — Прав сте, по дяволите! Съвсем бях забравил. Дайте ми восък, хартия и свещ.
    Госпожа Фурнишон донесе веднага всичко. Капитанът притисна към восъка скъпоценния камък на пръстена, който носеше на лявата си ръка.
    — Ето — каза той, — виждате ли това изображение?
    — Каква красавица!
    — Това е Клеопатра. Всеки от моите земляци ще ви представи точно такъв отпечатък, а вие ще му предложите вашето гостоприемство. Разбрахте ли?
    — За колко време?
    — Сега не знам. Ще получите нужните указания.
    — Ще чакаме.
    Прекрасният капитан се спусна по стълбата, скочи на седлото и пришпори коня в галоп.
    Съпрузите Фурнишон прибраха тридесетте ливри, получени за най-голяма радост на стопанина, който повтаряше непрекъснато:
    — Военни! Виждаш ли, табелата се оказа подходяща — ще забогатеем от меча.
    И предвкусвайки идването на 26 октомври, той започна да лъска съдовете до блясък.

Глава 8

Характерът на гасконеца
    Не може да се каже, че госпожа Фурнишон прояви скромността, която се очакваше от нея. И така, на нея й се искаше да разбере много повече от това, което й беше казано, и тя започна да разпитва кой все пак е неизвестният конник, който с такава щедрост нае странноприемницата за земляците си. Госпожа Фурнишон не пропусна да попита първия срещнат войник, как се казва капитанът, командир на днешните учения.
    Войникът, по-предпазлив от събеседницата си, най-напред я запита защо се интересува.
    — Той току-що си тръгна от нас — каза госпожа Фурнишон — и е естествено да искаме да знаем с кого сме имали честта да разговаряме.
    Войникът се разсмя.
    — Господин капитанът за нищо на света не би влязъл в „Мечът на гордия рицар“, госпожа Фурнишон — каза той.
    — Че защо пък не, моля ви се? — попита стопанката. — Нима е толкова важен?
    — Може би.
    — Е, добре, тогава ще ви кажа, че той се отби, за да поръча вечеря за своите приятели.
    — Нашият капитан не би поканил никога своите приятели в „Мечът на гордия рицар“, обзалагам се за това.
    — Не сте много любезен. И все пак — как се казва този господин, толкова знатен, че да покани приятелите си в най-добрата странноприемница в Париж?
    — Е, добре, знайте, мила госпожо, че това е самият херцог Ногаре дьо ла Валет д’Епернон, пер на Франция и даже малко повече крал от негово величество. Какво ще кажете?
    — Че ако наистина е бил той, това за нас е голяма чест.
    Можете да си представите с какво огромно нетърпение съпрузите Фурнишон очакваха датата 26 октомври.
    Вечерта на двадесет и пети в странноприемницата влезе някакъв човек и сложи на тезгяха тежка кесия с монети.
    — Това е за вечерята, поръчана за утре.
    — По колко се пада на човек? — едновременно попитаха съпрузите.
    — По шест ливри.
    — За колко вечери е това?
    — За една.
    — Значи те ще нощуват на друго място?
    — Очевидно да.
    И посредникът си тръгна.
    Най-сетне дългоочакваното утро засия над „Мечът на гордия рицар“.
    В манастира на Августинците удари осем и половина, когато няколко души слязоха от конете си пред вратата на странноприемницата.
    Единият от тях, приличащ с напетия си вид и богатото си облекло на началник, водеше със себе си двама слуги също на коне.
    Всички пристигнали показаха печата с изображението на Клеопатра и бяха приети много любезно от съпрузите, особено младежът с двамата слуги.
    — Ако понасяте тълпата и сте в състояние да стоите прав четири часа, можете да погледате как ще разкъсат на четири господин Салсед — испанеца затворник — каза госпожа Фурнишон на напетия кавалер, който й се беше понравил.
    — Вярно — отговори младият човек, — чувал съм за него. Ще отида непременно!
    И той тръгна заедно със слугите си.
    Към два часа пристигна цяла дузина пътешественици на групи по четирима-петима, а някои идваха и сами.
    Един от новопристигналите беше без шапка, но с бастун. Той кълнеше люто Париж, където крадците били толкова нагли, че му отмъкнали шапката близо до Гревския площад.
    Между другото, той смяташе, че сам си е виновен — за какво му трябвало да идва в Париж с шапка, украсена с тока със скъпоценен камък.
    Към четири часа в странноприемницата вече се бяха събрали около четиридесет от земляците на капитана.
    — Странно — каза господин Фурнишон на жена си, — всички са гасконци.
    — Какво странно има? — възрази му тя. — Нали капитанът каза, че ще събере своите земляци, а самият той е гасконец. Странно е друго — че досега са само четиридесет, а трябваше да, бъдат четиридесет и петима.
    Но към пет часа се появиха още петима души, така че гостите на „Меча“ вече бяха в пълен състав.
    Някои се познаваха помежду си. Например Есташ дьо Мираду се разцелува с кавалера, пристигнал с двамата слуги, и му представи Лардил, Милитор и Сципион.
    — По какъв повод си в Париж? — попита кавалерът.
    — А ти, мой мили Сен-Мален?
    — Получих длъжност в армията. А ти?
    — Заради едно наследство.
    — О, така ли! И старата Лардил се лепна за теб.
    — Тя пожела да ме придружи.
    — А ти не можа ли да заминеш тайно, че да не влачиш цялата тази сюрия, лепнала се за полата й?
    — Беше невъзможно — писмото от прокурора попадна в ръцете й.
    — О, ти си получил писмено съобщение за наследството? — попита Сен-Мален.
    — Да — отговори Мираду и опитвайки се да смени темата, каза: — Не е ли чудно, че странноприемницата е препълнена с наши земляци?
    — Няма нищо чудно — табелата е твърде привлекателна за хората на честта — намеси се в разговора им нашият стар познат Пардика дьо Пенкорне.
    — А, ето ви и вас! — каза Сен-Мален. — Вие така и не ми доразказахте вашата история.
    — А какво исках да ви разкажа? — попита Пенкорне и се изчерви.
    — Защо ви срещнах между Ангулем и Анжер в същия вид, както сега — пеша, без шапка и само с бастун в ръка?
    — Това ли ви интересува, господине?
    — Разбира се — каза Сен-Мален. — От Поатие до Париж е далечко, а вие идвате чак оттатък Поатие.
    — От Сент-Андре-дьо-Кюбзак съм.
    — Ето, виждате ли? И през цялото време пътувате без шапка.
    — Отговорът е прост. Баща ми има чифт великолепни коне, над които толкова трепери, че след сполетялата ме беда ще ме лиши от наследство.
    — И какво ви се случи?
    — Тъкмо обяздвах единия от тях — най-хубавия, когато изведнъж на десетина крачки от мен се раздаде изстрел. Конят се изплаши и се понесе право към Дордон.
    — И се хвърли в реката?
    — Точно така.
    — Заедно с вас?
    — Не, за мое щастие. Успях да се спусна на земята, иначе щях да потъна с него.
    — Виж ти! Значи бедното животно се удави?
    — Да, по дяволите! Знаете, че Дордон е широка половин миля.
    — И какво?
    — Реших да не се прибирам вкъщи — беше ме страх от гнева на баща ми.
    — А къде се е дянала шапката ви?
    — Почакайте, дявол да го вземе! Шапката отхвръкна от главата ми.
    — Когато паднахте ли?
    — Аз не паднах, скочих на земята. Ние от рода Пенкорне сме ездачи от пелени и никога не падаме от кон.
    — Това се знае — каза Сен-Мален. — А къде ви е шапката?
    — Тръгнах да я търся — това беше единственото ми богатство, тъй като бях излязъл от къщи без пари.
    — Какво ли пък богатство може да бъде една шапка? — настояваше Сен-Мален, явно решил да вбеси Пенкорне.
    — Ето какво било! И вие сте продали токата заедно с шапката? Тогава, любезни приятелю, изглежда, че вие сте най-богатият от всички нас. И бихте могли с получените пари поне да си купите още една ръкавица, вместо да ходите така — с една гола ръка.
    — Ама почакайте, де! Точно се оглеждах за шапката си, когато към нея — като че ли е още пред очите ми — се спусна една огромна врана.
    — Към шапката?
    — По-скоро към брилянта… Знаете, че тези птици харесват всичко, което блести. Враната се хвърли върху моя брилянт и го отнесе.
    — Брилянта?
    — Да, господине. Известно време гледах след нея. После хукнах подире й и закрещях: „Дръжте я! Дръжте я! Крадец!“ Къде ти! Скоро се изгуби от погледа ми.
    — Така че, съкрушен от двойната загуба…
    — Не посмях да се върна в бащиния дом и реших да си търся щастието в Париж.
    — Страхотно! — намеси се в разговора нов събеседник. — Значи вятърът станал на врана, а? Доколкото си спомням, вие разказахте на господин дьо Лоаняк, че докато сте четели писмото от вашата приятелка, вятърът отнесъл и писмото, и шапката ви и вие като истински Амадис16 сте се хвърлили след писмото, зарязвайки шапката си.
    — Господине — каза Сен-Мален, — имам честта да познавам господин д’Обиньо — един прекрасен войник, освен това владеещ много добре и перото. Ако го срещнете някога, разкажете му историята на вашата шапка — той би направил чудесен разказ от нея.
    Чу се сподавен смях.
    — Е, господа — попита раздразнен гасконецът, — вие май ми се подигравате?
    Пардика се огледа внимателно. До камината забеляза един младеж, закрил лицето си с ръце, и се насочи към него.
    — Господине — каза той, — щом се смеете, правете го поне открито, за да могат всички да виждат лицето ви.
    И бутна младия човек по рамото.
    Момъкът вдигна глава. Това беше Ернотон дьо Карменж, който още не беше дошъл на себе си след приключението на Гревския площад.
    — Моля ви, господине, оставете ме на мира — каза той — и освен това, ако още веднъж ме докоснете, то поне нека ръката ви бъде с ръкавица. Както виждате, вие не ме интересувате.
    — Е, добре — промърмори Пенкорне, — щом е така, и аз не ща да ви знам.
    — Милостиви господине — миролюбиво отбеляза Есташ дьо Мираду, — не бяхте особено любезен със земляка си.
    — А на вас какво ви влиза в работата, господине? — попита Ернотон още по-ядосан.
    — Прав сте — каза Мираду с поклон, — наистина това не е моя работа.
    Той се обърна с намерението да отиде при Лардил, приютила се край огъня, но някой му препречи пътя.
    Беше Милитор. Ръцете му, както и преди бяха в пояса му, на устните му трептеше подигравателна усмивка.
    — Чуйте, любезни ми татко! — каза безделникът. — Какво ще кажете за това?
    — За кое?
    — За това, как ви отряза този господин.
    — Така ли? Сторило ти се е — каза Есташ и се опита да заобиколи Милитор.
    Но маневрата не успя — Милитор отново му препречи пътя.
    — Не само на мен, но и на всички тук присъстващи. Вижте — всички ви се смеят.
    Наоколо наистина се смееха, но по най-различни поводи.
    Есташ почервеня, изпъчи се и се върна при Карменж.
    — Казват, милостиви господине — обърна се той към него, — че сте разговаряли нелюбезно с мен.
    — И кой твърди това?
    — Този господин — каза Есташ и посочи Милитор.
    — В такъв случай този господин — отвърна Карменж, иронично наблягайки на „господин“ — бърбори като папагал.
    — Така ли! — извика Милитор настръхнал.
    — И бих му предложил да си затваря устата — продължи Карменж, — иначе ще се наложи да му напомня съветите на господин дьо Лоаняк.
    — Господин Лоаняк не ме е наричал папагал, господине.
    — Да, той ви нарече магаре. Това повече ли ви харесва? Ако сте магаре, ще ви натупам добре, ако сте папагал — ще ви оскубя перушината.
    — Господине — намеси се Есташ, — това е мой доведен син и, моля ви, разговаряйте с него по-вежливо, поне от уважение към мен.
    — Така ли ме защитавате, татенце! — извика вбесен Милитор. — Благодаря! Мога и сам да се оправя.
    И тръгна с вдигнати юмруци към господин дьо Карменж. Ернотон хвана Милитор за врата, повдигна го и го изхвърли през прозореца.
    — И знайте — спокойно добави той, — татенце, мамичко, синче и всички останали, че ще ви направя на кайма, ако си позволите да ми досаждате отново.
    — Кой тук изхвърля хора през прозорците? — понита, влизайки в залата, някакъв офицер. — По дяволите, поне викайте „Пазете се!“.
    — Господин дьо Лоаняк! — извикаха двадесетина души.
    — Господин дьо Лоаняк! — повториха всичките четиридесет и петима.
    При споменаването на това име, известно в цяла Гаскония, всички присъствуващи скочиха на крака.

Глава 9

Господин дьо Лоаняк
    След господин Лоаняк в залата влезе Милитор, поизцапан от падането и морав от злоба.
    — Поклон, господа — каза Лоаняк. — А! Младият Милитор май пак се е джавкал с някого и е пострадал носът му.
    — Ще ми се плати за това! — избоботи Милитор, показвайки юмрук на Карменж.
    — Слагайте масата, господин Фурнишон! — извика господин Лоаняк.
    — Виждате ли — оплака се Пенкорне, все още измъчван от присмеха на Сен-Мален, — смяха ми се, че нямам шапка, а никой дума не обели за господин дьо Монкрабо, който седна на масата в доспехи от времето на император Пертинакс! Ето това се казва оръжие за отбрана!
    В отговор на което Монкрабо извика с фалцет:
    — Господа, свалям бронята си! Това е предупреждение към онези, които искат да ме видят с оръжие за нападение!
    И той повика слугата си — побелял дебеланко на около петдесет години.
    — Свалете, моля ви, тази броня — каза му Пертинакс.
    Дебеланкото свали бронята.
    — А аз кога ще обядвам? — попита той стопанина си. — Кажи да ми дадат нещо за ядене, умирам от глад, Пертинакс.
    Колкото и фамилиарно да беше това обръщение, то не предизвика ни най-малко учудване у господаря му.
    — Нима нищо не ни остана? — попита Пертинакс.
    — В Сакс похарчихме и последното екю.
    — По дяволите, опитай да продадеш нещо.
    Пертинакс още не беше успял да произнесе това, когато от прага на странноприемницата се раздаде силен глас:
    — Старо желязо купувам! Кой продава железни отпадъци?
    Щом чу това, госпожа Фурнишон се затича към вратата. През това време стопанинът носеше с тържествен вид към масата първите блюда. От всички страни заваляха похвали към кухнята на господин Фурнишон и той потърси с поглед съпругата си, за да сподели радостта си. Но — напразно.
    — Къде ли се е запиляла? — попита той помощник-готвача.
    — Ах, стопанино, удари тя кьоравото — заменя старото ви желязо за новички парички.
    — Надявам се, че не става дума за бойната ми броня! — извика Фурнишон и тръгна към изхода.
    — Няма страшно — каза Лоаняк, — изкупуването на оръжие е забранено с кралски указ.
    В залата влезе ликуваща госпожа Фурнишон.
    — Какво има? — попита тя развълнувания си съпруг.
    — Казват, че си продала оръжието ми.
    — Е, и?
    — Ами аз не искам да го продаваш!
    — Но сега няма война и е по-добре да имаме две нови тенджери, отколкото една стара броня.
    — Предполагам, че откакто излезе кралският указ, за който спомена господин дьо Лоаняк, в търговията със старо желязо няма голяма сметка — отбеляза Шалабър.
    — Търговецът ме увещава от доста време — каза госпожа Фурнишон — и днес не можах да устоя. Десет екю, господине, десет екю са това, а старата броня си остава стара броня.
    — Как! Десет екю? — изуми се Шалабър. — Толкова скъпо? По дяволите!
    И се замисли.
    — Десет екю! — повтори Пертинакс и погледна многозначително слугата си. — Чувате ли, господин Самюел?
    Господин Самюел изчезна.
    — Но този търговец рискува да увисне на бесилото! — промълви господин дьо Лоаняк.
    — Той е славно момче, разбрано и безобидно — продължаваше госпожа Фурнишон.
    — И какво прави с това желязо?
    — Продава го според теглото му.
    — Според теглото? — повтори господин дьо Лоаняк. — И казвате, че ви е дал десет екю? За какво?
    — За бронята и шлема.
    — Да допуснем, че заедно тежат двадесет фунта, това прави по половин екю за фунт. По дяволите, тук има нещо.
    — Жалко, че не мога да заведа този търговец в замъка ми! — каза Шалабър и очите му заблестяха. — Щях да му предам цели три хиляди фунта желязо — и шлемове, и наръчници, и брони.
    — Как! Нима бихте продали доспехите на вашите предци? — попита иронично Сен-Мален.
    — Ах, господине — каза Есташ дьо Мираду, — би било неблагоразумно от ваша страна — та това са свещени реликви.
    — Голяма работа! — възрази Шалабър. — Моите предци! Вече самите те са станали реликви и не се нуждаят от нищо друго, освен от заупокойни молитви.
    На масата ставаше все по-весело благодарение на бургундското, което се лееше неспирно. Гласовете се усилваха, чиниите тракаха, главите се замаяха и вече всеки гасконец виждаше света в розово. Освен Милигор, който не можеше да забрави унижението, и Карменж, който мислеше за пажа си.
    — Колко са весели всички — каза Лоаняк на съседа си, който се оказа господин Ернотон, — а защо — не знаят.
    — Що се отнася до мен — отговори Карменж, — аз съвсем не съм весел.
    — Напразно, господине — продължи Лоаняк, — за такива като вас Париж е златно място, земен рай.
    — Не ми се подигравайте, господин дьо Лоаняк — възрази Ернотон. — Явно вие знаете повече от нас и дърпате конците, които ни движат. Направете ми тази услуга — не се дръжте с виконт Ернотон дьо Карменж като с кукла на конци.
    — Готов съм да ви направя и други услуги, господин виконт — каза Лоаняк с учтив поклон. — Двама души, ми се харесаха оттук присъствуващите още от пръв поглед — вие, с вашата сдържаност и достойнство, и онзи млад човек с потаен и мрачен вид.
    — Как се казва той?
    — Дьо Сен-Мален.
    — И защо точно нас избрахте, господине?
    — Защото ви познавам.
    — Мен? — попита удивен Ернотон.
    — Вас, него, всички, които са тук, тъй като командирът трябва да познава войниците си.
    — Значи всички тези хора…
    — Утре ще бъдат мои войници.
    — Но аз мислех, че господин д’Епернон…
    — Шшшт! Не казвайте това име и въобще — не споменавайте тук никакви имена. Отворете ушите си и затворете устата си — това е съвет, една от услугите, които ви обещах.
    — Благодаря, господине.
    Лоаняк избърса мустаците си и стана.
    — Господа — каза той, — след като случаят е събрал тук четиридесет и петима земляци, да пресушим по чаша испанско вино за здравето на всички тук присъствуващи.
    Предложението предизвика бурни ръкопляскания.
    — Повечето вече са пияни — каза Лоаняк на Ернотон. — Ако ги подхване човек, ще кажат и майчиното си мляко, но за жалост нямаме време. Господин Фурнишон — извика той, — извадете оттук жените, децата и слугите!
    Лардил се надигна с мърморене от мястото си — не беше успяла да дояде десерта си. Милитор не помръдна.
    — Ти какво, не чуваш ли? — попита го Лоаняк с тон, нетърпящ възражения. — Хайде, живо в кухнята, господни Милитор!
    След малко в залата останаха само четиридесет и петимата сътрапезници и господин дьо Лоаняк.
    — Господа — обърна се той към тях, — всички вие знаете кой ви е повикал в Париж или поне се досещате… Добре, добре, няма нужда от имена — достатъчно е, че знаете.
    В залата се дочу одобрителен шепот.
    — С идването си тук вие изразявате вашата готовност да му се подчините. Така ли е? — попита Лоаняк.
    — Да, да! — завикаха всички.
    — Сега — продължи Лоаняк — ще напуснем тихо тази странноприемница и ще отидем да се настаните за нощувка. Всички вие сте равни помежду си — такава е волята на вашия повелител.
    — Простете, господине — прекъсна го Карменж, — никой не ми е казал, че господин д’Епернон ще бъде мой повелител.
    — Бъдете търпелив! — отговори му Лоаняк. — И така, слушайте писмена заповед. Моля ви, господин Ернотон, прочетете я на глас.
    Ернотон бавно разгърна пергамента и зачете високо:
    — „Заповядвам на господин дьо Лоаняк да поеме командването на четиридесет и петимата благородници, повикани от мен в Париж със съгласието на негово величество.
Ногаре дьо ла Балет херцог д’Епернон“
    Всички — и пияни, и изтрезнели, се поклониха ниско.
    — Всички ли чуха? — попита господин дьо Лоаняк. — Тръгваме веднага. Багажът и хората, пристигнали с вас, остават тук, при господин Фурнишон. Стягайте се бързо — лодките ни чакат.
    — Лодките? — повториха гасконците. — Значи ще тръгнем по вода?
    И започнаха да се споглеждат с любопитство.
    — Да, господа — каза Лоаняк. — Трябва да преплуваме реката, за да отидем в Лувъра.
    — В Лувъра! — радостно зашепнаха гасконците. — По дяволите, отиваме в Лувъра!
    Лоаняк стана, изчака да излязат четиридесет и петимата гасконци, броейки ги като овчар стадото си, и ги поведе към Нелската кула.
    Там ги чакаха три големи лодки.
    — Какво ли ще правим в Лувъра? — питаха се някои. Почти всички изтрезняха от хладния речен въздух. Стана им хладно, тъй като повечето не бяха добре облечени.
    — Ех, сега да ми беше тук бронята! — прошепна Пертинакс дьо Монкрабо.

Глава 10

Купувачът на брони
    Пертинакс с пълно право съжаляваше за бронята си — точно в този момент той се лиши от нея завинаги.
    Едва госпожа Фурнишон беше произнесла вълшебните думи „десет екю“ и лакеят на Пертинакс хукна след търговеца.
    Явно купувачът на старо желязо бързаше — когато Самюел излезе от странноприемницата, той беше вече далече.
    Наложи се слугата да извика след търговеца и той се обърна с лека тревога.
    — Какво искате, приятелю?
    — Да свършим с вас една работа — каза слугата и намигна хитро.
    — Добре, но по-бърза.
    Личеше, че търговецът му няма голяма вяра.
    — Като видите какво съм ви донесъл, няма да бъдете толкова припрян.
    — И какво носите?
    — Нещо чудесно, такава тънка изработка, че…
    — Нима не знаете, приятелю, че търговията с оръжие е забранена с кралски указ?
    При тези думи той се огледа неспокойно. Слугата предпочете да се направи, че не е разбрал.
    — Нищо не знам — каза той. — Пристигнах от Мон дьо Марсан.
    — Е, това е друго нещо — отговори купувачът на брони, очевидно поуспокоен. — А щом сте от Мон дьо Марсан, откъде знаете, че купувам оръжие?
    — По дяволите, та вие сам го казахте доста високо!
    — Къде?
    — На вратата на странноприемницата „Мечът на гордия рицар“.
    — Там ли бяхте?
    — Да.
    — С кого?
    — С много приятели.
    — И откъде са вашите приятели — обикновено в тази странноприемница няма никой.
    — От Гаскония, както и самият аз.
    — Поданици ли сте на Наварския крал?
    — Ами! И тялом, и духом сме французи.
    — Да, но сте хугеноти.
    — Католици, както и негово светейшество папата, слава на Господа — каза Самюел и свали шапката си. — Но не за това става дума — говорехме за бронята.
    — Елате насам, да не стоим насред улицата.
    И те се приближиха до една сграда, в каквито обикновено живеят богатите парижки буржоа. Прозорците й не светеха. Над входа й имаше нещо като навес, а до него — пейка, която пътниците използуваха за отмора и да се качат на конете и магаретата си.
    — Покажете ми бронята — каза търговецът вече под навеса.
    — Ето я.
    — Почакайте, стори ми се, че чух вътре шум.
    — Не, беше отсреща.
    Наистина отсреща имаше триетажен дом и от време на време в прозорците на последния му етаж проблясваше светлина.
    — Хайде, по-бързо — каза търговецът, опипвайки бронята.
    — Вижте колко е тежка! — каза Самюел. — Истинско произведение на изкуството.
    — Шест екю. Съгласен ли сте?
    — Шест екю?! А в странноприемницата платихте десет за спукан железен нагръдник!
    — Шест екю. Да или не? — повтори търговецът.
    — Така! Сега се пазарите — каза Самюел, — а там дадохте колкото ви поискаха.
    — Съгласявайте се по-бързо — каза търговецът или да си ходим по живо, по здраво.
    — Вие сте странен човек. Вършите работата си тайно, въпреки кралския указ, а си позволявате да се пазарите с порядъчните хора!
    — Моля ви, не викайте!
    — Няма от какво да се страхувам — повиши глас Самюел, — аз не се занимавам с търговия й няма защо да се крия.
    — Добре, добре, ето ви десет екю и млъквайте.
    — Десет екю? Така ли мислите да ми се изплъзнете?
    — Няма такова нещо, ама че човек!
    — И да знаете — заплаши го Самюел, — че ако се опитате да се скриете, ще повикам стражата!
    В дома, пред който ставаше пазаренето, се отвори прозорец.
    — Добре, добре — каза търговецът ужасен. — Виждам, че трябва да се съглася с всичко! Вземете петнадесет екю и изчезвайте!
    — Прекрасно! — каза Самюел и пъхна парите в джоба си. — Но тези петнадесет екю трябва да дам на господаря си — продължи той, — а нали и аз трябва да получа нещо.
    Търговецът се огледа и извади кинжал. Но Самюел беше нащрек и отстъпи назад.
    — Е, добре, търговецо. Виждам кинжала ти, но виждам и още нещо — ей там на балкона има човек.
    Търговецът пребледня от страх и погледна натам, където сочеше Самюел. И наистина видя на балкона някаква нелепа фигура в халат от котешки кожи. Този аргус не беше изпуснал нито една дума от техния разговор.
    — Хубаво — каза търговецът и се озъби като чакал. — Ето ви още едно екю — и допълни наум: „Да се задавиш дано!“.
    — Благодаря — отвърна Самюел. — Желая ви успех!
    Той кимна на търговеца и си тръгна, като се подсмихваше.
    — Вие, господине, май купувате стари доспехи — попита буржоата от балкона.
    — Не, милостиви господине — отговори нещастникът. — Просто така се случи.
    — Тогава случаят е добър за мен.
    — В какъв смисъл, господине? — попита търговецът.
    — Имам цял куп желязо и ми се иска да се избавя от него.
    — За жалост парите ми свършиха.
    — Дреболия, ще ви го дам на заем — струва ми се, че сте порядъчен човек.
    — Благодаря ви, но ме чакат.
    — Странно, лицето ви ми се струва познато.
    — Нима? — попита търговецът, като напразно се опита да скрие тревогата си.
    — Вие май сте Никола… Никола Трюшу, търговецът от улица Косонери.
    — Не, не съм — отвърна търговецът. Той се усмихна и въздъхна облекчено, като че ли планина падна от раменете му.
    — Няма значение, имате честно лице. И така — искам да ви продам малко доспехи.
    — Господине, моля да отчетете, че тази търговия е забранена.
    — Знам, чух го от разговора, с предишния купувач.
    — Вие сте ни чули?
    — О, да, чух всичко. Платихте му доста щедро и, това ме накара да поговоря с вас. Но бъдете спокоен, аз не съм изнудвач и разбирам от търговия. Навремето бях търговец и ето — сега съм буржоа.
    — За което ви поздравявам.
    — Обичам удобствата и искам да ви продам старото желязо — само заема място.
    — Бих приел бронята.
    — Само брони ли купувате?
    — Да.
    — Странно, нали препродавате желязото на тегло — поне така казахте.
    — Така е, но знаете ли, предпочитам…
    — Както искате — купете бронята… Или май наистина сте прав — няма смисъл да я продавам.
    — Не ви разбирам.
    — Искам да кажа, че в такова време оръжието може да потрябва всекиму.
    — Какво говорите! Та сега е мир.
    — Любезни друже, ако беше така, никой не би купувал брони!
    — Господине!
    — И при това тайно.
    Търговецът направи опит да си тръгне.
    — И честно казано, колкото повече ви гледам, толкова повече убеждавам, че ви познавам. Не, вие не сте Никола Трюшу, но все пак ви познавам.
    — По-тихо, моля ви.
    — И щом купувате брони…
    — Какво?
    — Поне го правете в името на угодно Богу дело.
    — Млъкнете!
    — Просто съм във възторг от вас — каза буржоата, протегна дългата си ръка и хвана здраво търговеца за рамото.
    — А вие кой сте, по дяволите!
    — Аз съм Робер Брике, по призвание страшилище за еретиците, привърженик на Лигата и пламенен католик. И най-сетне ви познах.
    Търговецът пребледня като платно.
    — Вие сте Никола… Грембло, кожарят от „Кравата без кости“.
    — Не, грешите. Довиждане, господин Брике, радвам се, че се запознахме. — И търговецът се обърна да си тръгне.
    — Няма ли да вземете моите доспехи?
    — Казах ви вече — нямам пари.
    — Какво ще правим тогава?
    — Нищо, аз си тръгвам.
    — За нищо на света, гръм да ме удари, много ми се иска да разбера кой сте.
    — А пък аз искам по-бързо да се разделим — отговори търговецът. Той реши да зареже закупените брони, само и само да не го познаят, и се опита да избяга.
    Но човек не можеше да избяга така лесно от Робер Брике. Той се прехвърли през балкона, слезе на улицата и догони търговеца.
    — Полудяхте ли, приятелю? — попита той, хващайки нещастника за рамото. — Ако исках да ви арестуват, можех просто да извикам — точно сега стражата минава по улицата на Августинците. Но, по дяволите, аз ви смятам за свой приятел. А ето и доказателство за това — спомних си името ви.
    Този път търговецът се разсмя.
    Робер Брике му прегради пътя.
    — Вие се казвате Никола Пулен — каза той — и сте чиновник в парижкия градски съд.
    — Загубен съм! — прошепна търговецът.
    — Не, спасен сте. Вие никога не бихте направили в името на святото дело това, което смятам да направя аз.
    Никола Пулен застена.
    — Е, бъдете мъж! — каза Робер Брике. — В мое лице вие намерихте свой брат. Вземете едната броня, а аз ще взема другите две. Освен това ви подарявам своите наръчници, набедреници и ръкавици. А сега — напред и да живее Лигата!
    — Вие ще дойдете с мен?
    В душата на нещастния съдебен чиновник за миг блесна подозрение, но то веднага угасна.
    „Ако искаше да ме предаде — помисли си Пулен, — нямаше да ми каже, че ме познава.“
    И каза гласно:
    — Е, добре — щом толкова желаете, да вървим.
    — Аз съм ваш приятел не на живот, а на смърт! — извика Робер Брике, стискайки ръката на съюзника си. С другата си ръка вдигна товара и двамата тръгнаха.
    След двадесетина минути Никола Пулен стигна до Маре. Той целият беше в пот не само от бързото ходене, но и от оживената беседа на политически теми.
    — Какъв съюзник намерих! — прошепна си Никола Пулен, спирайки недалеч от двореца на дьо Гиз.
    „Така си и мислех, че моите доспехи ще пристигнат точно тук“ — рече си наум Брике.
    — Приятелю — каза Никола Пулен, — давам ви една минута за размисъл, преди да влезете в леговището на лъва. Все още можете да се откажете, ако съвестта ви не е чиста.
    — Какво говорите — каза Брике, — в моя живот е имало и по-страшни мигове! Et non intremuit medulla mea!18 — издекламира той. — Ах, извинете, може би не знаете латински.
    „Учен, силен, смел, богат — какъв късмет!“ — помисли си Пулен и каза на глас:
    — Е, хайде да влизаме.
    Отидоха до огромната порта на двореца на дьо Гиз, която се отвори след третия удар с бронзовото чукче. Дворецът беше пълен със стража и някакви хора е наметала, бродещи като сенки.
    Прозорците бяха тъмни. Встрани имаше осем коня — оседлани и с юзди.
    При звука на чукчето всички се обърнаха и се събраха, за да посрещнат новодошлите.
    Никола Пулен се наведе към един човек, който явно беше вратар, и му каза името си.
    — Този е наш приятел — добави той.
    — Минавайте, господа — каза вратарят.
    — Занесете това в склада — каза Пулен и му подаде трите брони и доспехите, получени от Робер Брике.
    „Така, значи имат склад. Лека-полека всичко ще стане ясно“ — помисли си той.
    — Вие сте прекрасен организатор, господине — добави той гласно.
    — Да, добре работим — отговори Пулен и се усмихна самодоволно. — Елате да ви представя.
    — Няма смисъл — възрази буржоата, — аз съм много стеснителен. Само ви моля да ми разрешите да остана — това ми стига. Ако успея да докажа, че съм достоен за вашето доверие, то моите дела ще говорят вместо мен.
    — Както желаете — отговори, съдебният чиновник. — Почакайте тук.
    И той поздрави събралите се, ръкувайки се с всеки от тях.
    — Кого чакаме? — попита някой.
    — Стопанина.
    В същия момент в двора влезе някакъв висок човек, който чу последните думи.
    — Господа — каза той, — идвам от негово име.
    — Но това е господин Менвил — извика Пулен.
    „А, оказва се, че съм сред познати“ — помисли си Брике и се извърна, за да не бъде разпознат.
    — Господа, вече всички сме тук. Да започваме — каза отново човекът, който се обади пръв.
    „Чудесно — каза си Брике. — Това е господин Марто, прокурорът.“
    — Да се качваме, господа — каза Пулен.
    Господин дьо Менвил мина пръв, а след него Пулен. Хората с наметалата тръгнаха след Никола Пулен и Робер Брике ги последва.
    Всички се насочиха към външната стълба, водеща към някаква сводеста галерия.
    Робер Брике вървеше с останалите и си шепнеше: „А пажът, къде е пажът?“

Глава 11

Лигата
    Докато се качваше по стълбата, Робер Брике забеляза, че Никола Пулен, след като поговори с един от тайнствените си съмишленици, спря при входа на галерията.
    „Сигурно чака мен“ — помисли си Брике.
    Точно така беше. Чиновникът от градския съд спря новия си приятел, когато той се канеше да влезе.
    — Моля ви, не се обиждайте — каза Пулен, — но никой от моите другари не ви познава и те искат да поразпитат за вас, преди да ви допуснат до нашите съвещания.
    — Това е съвсем правилно — отвърна Брике, — очаквах го.
    — Вие сте доста тактичен човек — добави Пулен.
    — Добре, тръгвам си — продължи Брике, все пак доволен, че за една вечер успя да види доста от доблестните защитници на Лигата.
    — Да ви изпратя ли? — попита Пулен.
    — Не, благодаря ви, няма смисъл.
    — Работата е в това, че може да не ви пуснат да излезете. От друга страна — вече сигурно ме чакат.
    — Нямате ли парола? Едва ли сте допуснали такава небрежност.
    — Разбира се, че имаме. Тогава ми я кажете.
    — Ами наистина, щом сте влезли…
    — Освен това сме приятели.
    — Добре. Кажете само „Парма и Лотарингия“.
    — И вратарят ще ме пусне?
    — Веднага.
    — Чудесно, благодаря ви. Вървете, аз също тръгвам.
    И Никола Пулен отиде при другите.
    Брике направи няколко крачки към стълбата, като че ли се канеше да слезе в двора, но когато стигна до първото стъпало, спря и се огледа.
    Установи, че сводестата галерия върви успоредно на външната стена на двореца, образувайки над нея широк навес. Беше ясно, че галерията води към някакво по-просторно, но ниско помещение, съвсем подходящо за тайното съвещание, на което Брике нямаше щастието да бъде допуснат.
    Предположението му премина в увереност, когато забеляза светлина през едно зарешетено прозорче с дървен капак, даващо възможност да се погледне в помещението само отгоре.
    Брике се досети, макар и не веднага, че това е прозорчето на залата и че ако се добере до него, би могъл де види доста неща.
    Той се огледа.
    Долу бяха пажовете с конете, войниците и вратарят — хора бдителни и наблюдателни.
    За щастие, дворът беше доста голям, а нощта — тъмна. Освен това пажовете и войниците престанаха да се оглеждат и да наблюдават, след като участниците в събранието влязоха в галерията, а вратарят, спокоен, че вратата е заключена и никой не може да влезе, без да знае паролата, отиде при огнището и се зае с котлето, пълно с вино.
    Любопитството е доста силен стимул — както и всяка друга страст. Желанието да се разбере неизвестното е толкова голямо, че много любопитни люде са жертвували живота си заради него.
    Брике вече беше събрал доста сведения и му се искаше да ги допълни. Той се огледа още веднъж и спря поглед на светлината, идваща от прозорчето. Реши, че трябва непременно да го достигне, пресегна се към корниза и започна да се придвижва по него, като с ръце и крака използуваше издатините на орнамента, издялани в каменната стена.
    Ако пажовете и войниците можеха да различат в тъмнината този фантастичен силует, плъзгащ се по стената без всякаква видима опора, без съмнение щяха да се развикат, че тук има някаква магия и дори на най-смелите щяха да им настръхнат косите.
    Скоро Робер Брике се хвана за решетката на прозорчето и се скри между нея и дървения капак, така че не можеше да бъде видян нито отвън, нито отвътре.
    Брике не беше сбъркал и беше щедро възнаграден за смелостта и труда си.
    Пред погледа му се разкри обширна зала, осветена от четирироги железни светилници и задръстена с всякакви доспехи, сред които, ако се вгледаше добре, би могъл да види и своите.
    Що се отнася до пиките, алебардите и мускетите — те бяха толкова много, че биха стигнали за четири полка.
    Но Брике се интересуваше по-малко от оръжието и повече от хората, възнамеряващи да го пуснат в действие, като се мъчеше да разпознае лицата под шапките и качулките.
    — Охо — прошепна той, — ето господин Крюсе, ето и малкия Бригар, бакалина от улицата на Ломбардците, ето господин Льоклер, претендиращ да носи името Бюси. Той, разбира се, нямаше да си позволи такова светотатство, ако истинският Бюси беше жив. Този майстор на фехтовката трябва да бъде поразпитан как бе изпратен в Лион на онзи свят моят добър познат Давид… По дяволите! Буржоазията е добре представена тук. Що се отнася до дворянството… Ето господин дьо Менвил, ръкува се с Никола Пулен. Трогателна картинка — побратимяване между съсловията… Виж ти, господин дьо Менвил бил оратор? Като че ли се кани да произнесе реч.
    Господин дьо Менвил започна да говори. До Робер Брике не достигаше нито дума, но жестовете на говорещия и поведението на слушателите бяха доста красноречиви.
    — Като че ли не успя да убеди слушателите си. Крюсе изглежда недоволен. Лашапел-Марто се е обърнал с гръб към Менвил, а Бюси-Льоклер свива рамене. Е, господин дьо Менвил, стегнете се, бъдете по-убедителен!… Най-сетне, слушателите се оживиха. Охо, отиват при него, стискат му ръка, подхвърлят шапките си, по дяволите!…
    Както вече казахме, Брике виждаше, но не чуваше.
    Затова ние, невидимо присъстващи на тези бурни дебати, ще разкажем на читателя, какво се случи в залата.
    В началото Крюсе, Марто и Бюси се оплакаха на господин дьо Менвил от бездействието на херцог дьо Гиз.
    Като прокурор Марто се изказа пръв.
    — Господин дьо Менвил — започна той, — благодаря ви, че сте дошли, изпълнявайки поръчението на херцог Анри дьо Гиз. Благодарим ви и ви приемаме като негов посланик. Но на нас ни трябва господин херцогът лично. След смъртта на прославения, си баща той успя на осемнадесетгодишна възраст да убеди французите да се обединят в Лигата и ни събра под знамето си. С клетвата, която положихме, ние принесохме в жертва и себе си, и имуществото си в името на святото дело. И ето, въпреки нашите жертви, все още няма никакъв резултат. Предупреждаваме ви, господин дьо Менвил — парижани повече не могат да чакат. А ако се измори Париж, какво може да се очаква от Франция?… Би трябвало господин херцогът да се позамисли.
    Изказването беше одобрено от всички присъстващи, особено от Никола Пулен.
    Господин дьо Менвил отговори, без да се замисли:
    — Господа, истина е, че все още нищо важно не се е случило. Причината е, че не му е дошло времето. Моля ви да поговорим по-обстойно. Монсеньор херцогът и брат му, монсеньор кардиналът, са в Нанси и наблюдават обстановката. Единият подготвя армията. Тя трябва да се противопостави на френските хугеноти, които херцог д’Анжу смята да хвърли срещу нас, за да разедини силите ни. Другият пише писмо след писмо до френското духовенство и папата, за да ги убеди да признаят официално нашия съюз. Монсеньор дьо Гиз знае неща, които не са ви известни. Възражда се старият съюз между херцог д’Анжу и Беарнеца19. Целта им е чрез вълнения на границата на Навара да попречат на Испания да ни достави оръжие и пари. И преди да се започнат решителни действия и особено преди да пристигне в Париж, монсеньор херцогът иска да се подготви за въоръжена борба срещу еретиците и узурпаторите. Вместо херцог дьо Гиз всеки момент очаквам да пристигне господин дьо Майен — наш пълководец и съветник.
    — Иначе казано — прекъсна го Бюси и тук той сви рамене, — вашите принцове са там, където ние не сме, и ги нима там, където бихме искали да бъдат. Какво прави например госпожа дьо Монпансьо?
    — Господине, госпожа Монпансьо днес сутринта успя да проникне в Париж.
    — Без никой да я види?
    — Не, господине, видели са я.
    — И кой?
    — Салсед.
    — О, о! — зашумяха събралите се.
    — И как е успяла — попита Крюсе, — нима е станала невидима?
    — Не, но поне се надявам, че е неуловима.
    — Как разбрахте, че е тук? — попита Никола Пулен. — Предполагам, че не ви е казал Салсед.
    — Знам, че е тук — отговори Менвил, — тъй като я съпроводих до Сент-Антоанската порта.
    — Чух, че портата е била затворена — прекъсна го Марто.
    — Да, господине — отговори Менвил е неизменната си учтивост, непровокирана от никакви нападки.
    — Тогава как е минала?
    — Това си е нейна работа… Господа — продължи Менвил, — днес имаше заповед в Париж да бъдат пуснати само хора, притежаващи специални пропуски. Кой ги е подписал — не знам. Така преди нас през Сент-Антоанската порта минаха петима или шестима души, четирима от които — зле облечени. Някои от тях се държаха с наглостта на хора, въобразяващи си, че се намират в завоювана страна. Кои са тези хора? Отговорете ми на този въпрос, господа. Нали ви е поръчано да следите всичко, което става във вашия град.
    Така от обвиняем Менвил стана обвинител.
    — Пропуски, с които разни нахали влизат в Париж! Но какво означава това? — попита Никола Пулен, недоумявайки.
    — Щом вие, жителите на този град, не знаете, то как можем да знаем ние, лотарингците, които обикаляме цяла Франция за укрепването на нашия съюз.
    — Как пристигнаха тези хора?
    — Някои пеш, други на коне. Едни без придружители, други със слуги.
    — Кралски хора ли бяха?
    — Трима-четирима бяха направо дрипльовци.
    — Военни?
    — От шестима само двама носеха шпаги.
    — Чужденци?
    — Струва ми се — гасконци.
    — О! — чу се презрителен възглас.
    — Няма значение — отговори Бюси, — дори да са били турци, трябва да им обърнем внимание. Ще направим справка… Това е ваша работа, господин Пулен. Но всичко това няма пряка връзка с делата на Лигата.
    — Съществува нов план — продължи Менвил. — Утре ще чуете, че Салсед, който вече веднъж ни предаде и възнамеряваше да го стори за втори път, не само че не е казал нищо преди смъртта си, но дори се е отказал от предишните си показания. И всичко това е постигнато благодарение на херцогинята, успяла да проникне в града заедно с един от имащите пропуски. Тя има куража да се добере до ешафода и да се покаже на осъдения, въпреки опасността да бъде разпозната. Така Салсед се реши да не дава нови показания, а малко по-късно палачът — наш славен съмишленик, му попречи да се разкае за решението си. Така че, господа, можете да не се притеснявате за нашите дела във Фландрия. Тази съдбовна тайна е погребана заедно със Салсед.
    При тези думи присъстващите наобиколиха господин дьо Менвил.
    Брике се досети, че те се радват за нещо. Това доста разтревожи достойния буржоа и, той взе някакво решение.
    Скочи долу, без да вдига шум, тръгна към портата, където каза думите „Парма и Лотарингия“, и излезе.
    Вече на улицата господин Робер Брике въздъхна дълбоко, по което можеше да се съди, че доста дълго беше стаявал дъха си.
    От името на братята дьо Гиз господин дьо Менвил изложи плана на въстанието пред бъдещите парижки метежници. Беше решено да бъдат избити влиятелните привърженици на краля, после въстаниците да минат, по улиците на града с викове „Да живее месата! Смърт на политиците!“ и така да се повтори Вартоломеевата нощ. Само че този път освен хугенотите трябваше да бъдат ликвидирани и неблагонадеждните католици.
    По този начин метежниците възнамеряваха да угодят едновременно на два Господа — на небесния цар, и на претендента за престола във Франция. На предвечния съдия и на господин дьо Гиз.

Глава 12

Покоите на негово величество Анри III в Лувъра
    В просторните покои на Лувърския дворец, където нещастният Анри III прекарваше дълги тягостни часове, той вече не беше кралят повелител на цялата страна, а един бледен, потиснат и измъчен човек, изтерзаван непрекъснато от призраците, изплуващи в паметта му под тези величествени сводове.
    Съдбата беше жестока към Анри III — един след друг загинаха всички, които беше обичал. След Шомберг, Келюс и Можирон, убити на дуел, господин дьо Майен умъртви и Сен-Мегрен20. Тези рани в кралското сърце не зарастваха… Привързаността му към новите любимци — д’Епернон и Жоайоз, приличаше повече на бащина обич. Кралят изразяваше постоянно милостта си към д’Епернон, но не изпитваше постоянна голяма привързаност към него — имаше моменти, в които не можеше да го понася. А Екатерина — с разум, приличащ на неугасваща лампада пред олтар, Екатерина, неспособна на безразсъдни увлечения дори на младини, заедно с народа надигаше глас срещу новия фаворит.
    Щом видеше как кралят се намръщва и чуеше как упреква д’Епернон за алчността и страхливостта му, тя веднага намираше безпощадно точни думи, които даваха най-добър израз на обвиненията на хората към фаворита.
    Д’Епернон — полугасконец, остроумен и безсъвестен човек, използуваше добре слабостта на Анри III. Той умееше да потиска самолюбието си, което не преследваше определена цел. Единственият компас, който го водеше, когато се устремяваше към далечни, непознати хоризонти, скрити зад мъглявите далнини на бъдещето, беше алчността. Единствената му страст бяха парите.
    Когато в хазната имаше пари, д’Епернон пристигаше в двореца усмихнат и любезен. А когато беше празна, той изчезваше намръщен, издул презрително устни, затваряше се в един от замъците си и се молеше, докато изтръгнеше нови подаяния от нещастния слабоволев крал.
    Именно той превърна фаворитството от положение в занаят и извличаше от него всевъзможни изгоди. Той не позволяваше на краля и най-малкото закъснение при получаването на заплатата си. По-късно, когато стана придворен служител, вятърът на кралската милост се менеше толкова често, че това застави гасконската му глава да поизтрезнее. Д’Епернон се съгласи да се заеме с някаква работа и по-точно — да изстисква пари от народа и да се стреми да заграби част от тях.
    Той разбра, че му се налага от ленив царедворец — най-приятното положение в света, да се превърне в действащ. Да, времената се бяха променили. Парите вече не течаха както преди и трябваше да се изцеждат като от изтощена златоносна жила. Д’Епернон се примири с това положение и се потопи в непроходимите дебри на кралската администрация, опустошавайки всичко по пътя си, изстисквайки все повече и повече, въпреки проклятията на народа — много скоро звънът на златните екю заглушаваше жалбите на хората.
    Вече описахме накратко характера на Жоайоз и сега на читателя би трябвало да е ясна разликата между двамата любимци на краля, делящи ако не разположението му, то влиянието, което фаворитите на Анри III имаха при решаването на държавните дела и върху самия него.
    Произхождащ от славен и доблестен род, Жоайоз спазваше уважението към кралския сан и фамилиарността му с Анри не преминаваше определена граница. А що се отнася до духовния живот, Жоайоз беше истински приятел на Анри.
    Смел, красив и богат, той се радваше на всеобща любов.
    Анри познаваше добре фаворитите си и вероятно ги харесваше именно заради липсата на всякаква прилика между тях. Под маската си на суеверен скептик той криеше, че познава добре и хората, и вещите, и ако не беше Екатерина, това щеше да му донесе голяма полза.
    Анри често беше предаван, но никой не успяваше да го измами.
    Той познаваше много добре характерите на своите любимци и в дълбочина достойнствата и недостатъците им. И сега, далеч от тях, самотен и тъжен в тази тъмна стая, той мислеше за тях, за себе си, за своя живот и виждаше бъдещето в тъмни краски.
    Историята със Салсед го разстрои много. Когато остана сам с двете жени, Анри почувствува остро самотата си — слабостта на Луиза го натъжаваше, а силата на Екатерина му внушаваше страх. Той изпитваше неопределен, но постоянен ужас — проклятието на кралете, осъдени от съдбата да бъдат последните представители на рода си, който угасва заедно с тях.
    Да чувстваш, че величието ти няма стабилна основа, да разбираш, че народ, поклонници и министри те ругаят или възхваляват в зависимост от интереса си — това е най-жестокото унижение за гордата душа.
    Но понякога кралят възвръщаше младежката си енергия, угаснала дълго, преди да си отиде младостта му. „В края на краищата — мислеше си той, — защо да се тревожа? Вече няма война. Гиз е в Нанси, Анри е в По. Единият се бори с честолюбието си, другият никога не го е имал. Брожението стихва. Никой не вярва истински, че е възможно да бъда свален от трона. Само на майка ми все още й се привиждат заговорници навсякъде. Но аз съм мъж и въпреки скръбта, която ме потиска, съм млад. Знам що за стока са претендентите, които й внушават страх. Ще направя Анри дьо Навар за смях, ще опозоря дьо Гиз, ще съсипя с меч в ръка чуждите врагове. Да, но засега аз скучая — продължаваше Анри вътрешния си монолог, — а за мен скуката е по-лоша и от смъртта. Това е моят единствен: истински враг, за който моята майка никога не говори. Да видим — ще дойде ли някой тази вечер. Жоайоз се кълнеше, че ще намине по-рано — щял да ходи на развлечения. Как ли има желание за това?… Д’Епернон?… Той не е от веселяците, само се цупи, че още не е получил двадесет и петте хиляди ливри, полагащи му се от данъка върху добитъка. Е, добре, нека си се цупи!“
    — Ваше величество — чу се гласът на стражата до вратата, — негова светлост херцог д’Епернон!
    Всички, познаващи скуката на очакването, ще разберат облекчението на краля, който веднага заповяда да донесат сгъваема табуретка за херцога.
    — А, д’Епернон, добър вечер — каза той, — радвам се да ви видя.
    Д’Епернон се поклони в знак на уважение.
    — Защо не дойдохте на разкъсването на този негодник испанеца?
    — Господарю, нямах никаква възможност.
    — Нима?
    — Бях зает, господарю.
    — Да, имате лице на министър, дошъл да докладва, че данъкът все още не е постъпил в хазната — каза Анри.
    — Кълна ви се, господарю — каза д’Епернон, възползувайки се ловко от случая, — че ваше величество не греши: данъкът все още не е постъпил и аз нямам пукнат грош. Но за да не помислите ваше величество, че се занимавам само с пари, сега съм дошъл за друго.
    — Слушам ви, херцоже.
    — Ваше величество знае какво се случи преди екзекуцията на Салсед.
    — Да, по дяволите!
    — Имаше опит за похищение на осъдения.
    — Не съм забелязал.
    — Така говорят слуховете.
    — Те са безпочвени.
    — Струва ми се, че ваше величество греши.
    — И защо мислиш така?
    — Защото пред целия, народ Салсед се отказа, от показанията си, дадени в съда.
    — Вече знаете за това?
    — Старая се да знам всичко, което е важно за ваше величество.
    — Благодаря. Но, накъде биете?
    — Натам, господарю, че човек, който умира като Салсед, е прекрасен слуга.
    — Е, и какво?
    — Стопанинът, който има такъв слуга, е щастливец, това е всичко.
    — Искаш да кажеш, че аз нямам, или по-точно — че вече нямам такива слуги? Ако е така, то ти си съвсем прав.
    — Не, въобще не е така. Ако ваше величество желае, бихте могли да намерите такива слуги като Салсед — предани до гроб на господаря си.
    — Кой е неговият господар? Как се казва този човек?
    — Ваше величество, вие се занимавате с политика и би трябвало да знаете името му по-добре от мен.
    — Това е моя работа. Кажете ми какво знаете?
    — Нищо не знам. Но подозирам много неща.
    — Отлично! — каза кралят недоволно. — Дошли сте, за да ме плашите и да ми наговорите куп неприятни неща, така ли? Благодаря, херцоже, знам, че за това ви бива.
    — Ето, че ваше величество пак ми се кара.
    — Мисля, че справедливо.
    — Не, господарю. Предупрежденията на предания слуга може и да не са много приятни. Но предупреждавайки, той изпълнява дълга си.
    — Не се месете в неща, които не са ваша работа.
    — Щом ваше величество смята така, повече няма да говорим за това.
    Настъпи мълчание, което кралят наруши пръв.
    — Е, добре! — каза той. — Не ми досаждай повече. И без това съм мрачен като египетски фараон в пирамидата си. По-добре ме развесели с нещо.
    — Ах, господарю, това не става по заповед.
    Кралят удари гневно с юмрук по масата.
    — Вие сте инат, херцоже, и лош приятел! — извика той. — Уви! Не мислех, че съм изгубил толкова много, загубвайки старите си приятели.
    — Осмелявам, се да ви кажа, ваше величество, че така не насърчавате новите.
    Кралят замълча отново и вместо отговор погледна доста изразително човека, когото беше издигнал.
    Д’Епернон го разбра.
    — Ваше величество ми натяква за благодеянията си — каза той с тон на истински гасконец. — Но аз, господарю, никога не ви натяквам за моята преданост.
    И гасконецът, който до този момент стоеше прав, седна на табуретката, донесена за него по заповед на краля.
    — Ла Валет, ла Валет — тъжно каза Анри, — ти късаш сърцето ми, ти, който би могъл да ми върнеш радостта и веселието с остроумието и шегите си. Освен това можеш понякога да ми дадеш и някой добър съвет. Знаеш добре делата ми, както ги знаеше още един мой добър приятел, с когото никога не скучаех.
    — За кого говори ваше величество? — попита херцогът.
    — Би трябвало да бъдеш като него, д’Епернон.
    — Но поне трябва да знам за кого мисли ваше величество.
    — О, мой бедни Шико, къде си?
    Д’Епернон скочи обиден.
    — Какво има? — попита кралят.
    — Ваше величество вероятно не размисли, преди да ме сравни с господин Шико, и това не ме ласкае особено.
    — Напразно, д’Епернон. С Шико мога да сравнявам само онези, които обичам и които ме обичат. Той беше верен и находчив приятел.
    И Анри въздъхна дълбоко.
    — Надявам се, че ваше величество не ме направи херцог и пер на Франция, за да приличам на господин Шико — каза д’Епернон.
    — Добре, да не се упрекваме един друг — произнесе кралят с такава усмивка, че гасконецът при цялото си безсрамие се почувствува неловко от този лек укор.
    — Шико ме обичаше — продължи Анри — и затова ми липсва. Това е всичко. Само като си помисля, че той толкова пъти заспиваше в креслото, където ти сложи шапката си.
    — Ако това е било остроумието му — прекъсна д’Епернон краля, — то не е било израз на голямо уважение.
    — Уви! — продължаваше Анри. — Тон си отиде заедно със своето остроумие.
    — Какво се случи с вашия Шико? — безгрижно попита д’Епернон.
    — Умря — отговори Анри, — умря като всички, които ме обичаха.
    — И от какво умря, горкият?… От стомашно разстройство?
    — Какъв си безсърдечен, д’Епернон! Шико умря от мъка — отвърна мрачно кралят.
    — Така ли ви каза? За да ви разсмее и преди края си?
    — Грешиш, херцоже — той дори не ми каза за болестта си, за да не ме разстрои, защото знаеше колко тъгувам за приятелите си. Доста често ме виждаше как ги оплаквам.
    — И кой ви съобщи за неговата смърт? Да не би да ви се яви сянката му?
    — Да можех да видя поне призрака му! Не, един негов приятел — достойният игумен Горанфло, ми съобщи писмено тази печална вест.
    — Горанфло ли? Този пък кой е?
    — Един свят човек. Назначих го игумен на манастира „Свети Яков“. Това е един красив манастир близо до Сент-Антоанската порта, край Бел-Еба, точно срещу Фобенския кръст.
    — Забележително! Някакъв си жалък проповедник, когото ваше величество е възнаградил с игуменство и тридесет хиляди ливри годишен доход. И сигурно не му натяквахте за милостите си.
    — Не бъди безбожник д’Епернон.
    — Ако това ще ви развесели, ваше величество — защо не?
    — Млъкни, херцоже, това е кощунство.
    — Шико беше безбожник и доколкото си спомням — това му се прощаваше.
    — Шико беше добър съветник.
    — Разбирам. Ако беше жив, щяхте да го направите пазител на печата, след като сте благоволили от някакъв си прост поп да направите игумен.
    — Моля ви, херцоже, не се присмивайте над хората, били мои приятели. Откакто Шико умря, неговата памет е свещена за мен. И когато нямам настроение, не ми харесва другите да се смеят.
    — О, както желаете, господарю. Аз искам да се смея не повече от ваше величество. Но вие току-що съжалявахте за Шико заради веселия му нрав и искахте да ви развеселя, а сега пък искате да бъда тъжен… По дяволите! О, извинете, господарю, все не успявам да сдържа тази проклета ругатня!
    — Добре, добре. Казвай лошите си вести, д’Епернон. Наистина ме охраняват толкова лошо, че ако не се пазех сам, отдавна да съм загинал.
    — Все пак ваше величество сте склонен да повярвате, че има опасност за живота ви?
    — Няма да повярвам, ако ми докажеш, че можеш да се бориш с опасността.
    — Мисля, че мога.
    — Нима?
    — Да, господарю.
    — Разбирам — ти кроиш нещо. Хитра лисица си ти.
    — Ваше величество, бихте ли станали?
    — А защо?
    — За да дойдете с мен до старите помещения на Лувъра.
    — В посока към улица Астрюс?
    — До онова място, където бяха започнали да строят мебелен склад, но го изоставиха, откакто ваше величество не иска нищо друго, освен пейки за молитви и броеници с маниста като черепи.
    — Толкова късно?
    — Часовникът на Лувъра току-що удари десет. Не е толкова късно.
    — Но това е много далече, херцоже.
    — По галериите ще стигнем за десетина минути, господарю.
    — Внимавай, ако се окаже, че не е нещо важно…
    — Ваше величество няма да съжалява.
    — Е, да вървим — реши се кралят.
    Той направи усилие и стана от креслото.
    Херцогът вдигна наметалото на краля и му подаде шпагата. После взе едни свещник с дебела восъчна свещ, тръгна напред и поведе по галерията негово величество, който се влачеше подире му с несигурната си походка.

Глава 13

Спалното помещение
    Беше само десет часът, но в Лувъра цареше тишина. Навън духаше силен вятър, който заглушаваше стъпките на часовите и скърцането на подвижните мостове.
    За по-малко от пет минути кралят и неговият спътник стигнаха до помещенията на улица Астрюс.
    От кесията, висяща на хълбока му, херцогът извади един ключ, слезе няколко стъпала надолу, пресече едно дворче и отключи една врата, скрита зад пожълтели къпинови храсти. На десетина стъпки от нея се виждаше каменна стълба, която водеше в една просторна стая или по-точно — дълга зала.
    Д’Епернон имаше ключ и от това помещение. Той отвори тихичко вратата.
    В залата имаше четиридесет и пет легла и на всяко от тях спеше човек.
    Кралят погледна леглата, спящите мъже и попита с тревожно любопитство:
    — Кои са тези хора?
    — Сега спят, но от утре няма да спят или по-точно, — ще се редуват.
    — И защо?
    — За да можете вие, ваше величество, да спите спокойно.
    — Кажи ми — това твои приятели ли са?
    — Те са отбрани от мен, господарю, както отбираме зърно по зърно за посев. Това са безстрашни телохранители, които ще ви следват като сянка, ваше величество. Те ще бъдат винаги там, където сте вие, и няма да допуснат никого до вас на разстояние по-малко от една шпага.
    — Ти ли измисли това, д’Епернон?
    — Да, господарю.
    — Но то ще предизвика всеобщ смях.
    — Не смях, а страх, ваше величество.
    — Толкова ли са страшни твоите благородници?
    — Господарю, те са глутница кучета, която можете да пуснете на лов за всякакъв дивеч. Те ще живеят за вас и само при вас ще търсят топлина, светлина, живот.
    — Но това ще ме разори.
    — Нима кралят може да се разори?
    — Аз едвам плащам на моите швейцарци.
    — Погледнете добре тези хора, господарю.
    Продълговатата зала беше разделена по дължина с преграда, от едната страна на която архитектът беше направил четиридесет и пет спални ниши, като килийки една след друга, и те достигаха до прохода, в който стояха кралят и д’Епернон.
    Във всяка ниша имаше вратичка, която водеше в нещо като стая. Така след приключването на служебните си задължения благородниците можеха да се върнат веднага към частния си живот.
    Всяко от тези помещения имаше изход към балкона, опасващ външната стена.
    Кралят разбра всичко това постепенно.
    — Защо ми ги показваш спящи? — попита той.
    — Смятах, че така ще бъде по-лесно на ваше величество да направи оглед. Над всяка нища има номер, под който се числи и обитателят й. Следователно всеки от тях може да бъде и човек, и номер.
    — Добре измислено — каза кралят — особено ако за всичко това знаят само те. Колко ще ми струват обаче? Ако не е скъпо, може и да ме убедиш. Но, д’Епернон, външният им вид не е много привлекателен.
    — Господарю, знам, че те са поизтощени и почернели от слънцето в нашите южни провинции, аз също бях като тях. Но те ще понапълнеят и ще избелеят.
    — Хм — рече Анри и погледна д’Епернон под вежди.
    Настъпи пауза, която кралят прекъсна скоро.
    — Онзи говори насън — каза той и се вслуша с любопитство.
    — Наистина ли?
    — Да, слушай.
    Кралят се приближи на пръсти.
    — … Ако сте жена — говореше човекът, — бягайте! Спасявайте се!
    — Охо — каза Анри, — май че той е любител на женските сърца.
    — Какво ще кажете за него, господарю?
    — Има приятно лице.
    Д’Епернон поднесе свещта към нишата.
    — Освен това ръцете му са бели, а брадата му — добре сресана.
    — Това е господин Ернотон дьо Карменж, красив и приятен на вид — далече ще стигне.
    — Редом с него има една доста странна личност. Каква нощница има този номер тридесет и първи! Като власеница на каещ се грешник.
    — Това е господин дьо Шалабър. Ще ви купи и ще ви продаде.
    — А този с мрачното лице? Май не сънува любовни сънища.
    — Кой номер е, господарю?
    — Дванадесети.
    — Хладен ум и горещо сърце — това е господин дьо Сен-Мален, господарю.
    — Да, ако човек поразмисли добре, идеята ти не е лоша, ла Валет!
    — Разбира се! Само си представете, господарю, какво впечатление ще направят тези воини, които ще ви следват като сянка. Никой не ги е виждал досега и, ако се наложи, те няма да ви посрамят!
    — Да, прав си. Само че…
    — Какво?
    — Предполагам, че няма да ме следват в тези дрехи? Не искам моята сянка или по-точно — сенките ми, да ме правят за смях е вида си.
    — Ето, господарю, че се връщаме към въпроса за парите.
    — Нима мислеше, че можем да го заобиколим?
    — Не, напротив — това е най-важното при всяко дело. Но аз имам една идея.
    — Кажи я.
    — Ако зависеше от мен, утре на табуретката си всеки един от тези благородници щеше да намери до дрипите си по една кесия с хиляда екю — заплатата му за първата половин година.
    — Хиляда екю за половин година! Но, моля ви се, херцоже — вие сте полудял! Цял полк би струвал по-малко.
    — Забравяте, господарю, че те трябва да се превърнат в сенки на ваше величество. А вие самият казахте, че вашите сенки трябва да са облечени прилично. Всеки от тях ще бъде длъжен: да използува част от тези пари за дрехи и оръжие, които ще бъдат чест за наше величество. И ако заделим за това хиляда и петстотин ливри, то заплатата им за първата година ще бъде четири хиляди и половина, а за втората и всяка следваща — но три хиляди.
    — Това звучи по-добре.
    — Ваше величество е съгласен?
    — Остава само един проблем.
    — Какъв е той?
    — Че нямам пари.
    — Господарю, аз намерих начин.
    — Да осигуриш пари?
    — Да господарю.
    „Някакъв нов начин за изстискване на пари от народа“ — помисли си кралят. И попита:
    — Какъв е той?
    — Точно преди половин година беше публикуван указ за данък върху дивеча и рибата.
    — Така е.
    — През първата половина на годината постъпиха шестдесет хиляди екю, които кралският ковчежник смяташе тази сутрин да внесе в хазната. Аз го предупредих да изчака. Ковчежникът очаква разпореждане от ваше величество…
    — Аз бях определил тези пари за военни разходи, херцоже.
    — Да, господарю, именно. За воденето на войни са нужни хора. А за кралството безопасността на краля е най-важна.
    — Твоите доводи са убедителни. Но по сметките ти се получава, че ще изразходваш само четиридесет и пет хиляди екю. Така за моите полкове ще останат двадесет хиляди.
    — Простете, господарю, но ако ваше величество не възразява, аз съм помислил и за тези пари.
    — И какво предлагаш?
    — Така си и мислех — каза кралят. — Наемаш ми охрана, за да можеш по-скоро да получиш парите си.
    — О, господарю, как можете да говорите така?
    — Защо си наел точно четиридесет и пет души?
    — Ето защо, господарю. Три е свещено число. Освен това е и удобно. Вие ще имате охрана от три пъти по петнадесет благородници — петнадесет дежурят, тридесет почиват. Всяко дежурство е по дванадесет часа. През тези дванадесет часа отляво и отдясно край вас ще има постоянно по пет души, отпред — двама, и трима отзад. Нека се опита някой да ви нападне при такава охрана!
    — По дяволите, херцоже, добре е измислено, поздравявам те.
    — Погледнете ги, господарю, наистина правят отлично впечатление.
    — Да, като се преоблекат ще изглеждат нелошо.
    — Едва ли такава мисъл би хрумнала на господин дьо Жоайоз!
    — Д’Епернон, д’Епернон! Не е благородно да се говори лошо за хора, които отсъствуват.
    — Между другото, господарю — каза д’Епернон след кратка пауза, — бих искал да помоля за нещо ваше величество.
    — Щях да бъда много учуден, ако не го направеше.
    — Искам да ви помоля за една длъжност.
    — Длъжност? Ти, който си генерал-полковник на инфантерията, искаш още една длъжност? Такова бреме ще е непосилно за теб!
    — Когато служа на ваше величество, аз имам силите на Самсон.
    — Е, добре, казвай — въздъхна кралят.
    — Бих искал да ме назначите за командир на тези четиридесет и петима гасконци.
    — Как! — изуми се кралят. — Ти си готов на такава саможертва? Да станеш началник на охраната?
    — Не, господарю, не.
    — Слава Богу, какво искаш тогава? Говори.
    — Искам вашите телохранители и мои земляци да се подчиняват изключително на мен. Между другото, ще имам заместник.
    „Тук се крие нещо“ — помисли си Анри и поклати глава. А на глас каза:
    — Отлично. Ще получиш командването.
    — И всичко това ще остане в тайна?
    — Но кой ще бъде официален командир на твоите Четиридесет и петима?
    — Младият Лоаняк.
    — Отлично.
    — Решавате ли, господарю?
    — Да, но…
    — Но?
    — Каква ще е ролята на Лоаняк?
    — Той ще бъде моят д’Епернон, господарю.
    — И ще ти струва доста скъпо — промърмори си кралят.
    — Простете, ваше величество?
    — Казах, че съм съгласен.
    — Господарю, отивам при ковчежника за четиридесет и петте кесии.
    — Сега, толкова късно?
    — За да могат моите момчета утре да ги намерят на табуретките си.
    — Да, вярно. Върви, а аз ще се прибирам.
    — Доволен ли сте, господарю?
    — Да, доволен съм.
    — Ще имате сигурна охрана.
    — Да, ще ме охраняват хора, които спят толкова дълбоко, че не можеш ги събуди.
    — Затова пък утре ще са бодри, господарю. Д’Епернон изпрати Анри, като си мислеше: „Дори и да не съм крал, охраната ми е като на крал и, по дяволите, тя не ми струва нищо!“

Глава 14

Сянката на Шико
    Вече казахме, че досега кралят никога не се бе разочаровал от приятелите си. Той знаеше техните недостатъци и достойнства и четеше в сърцата им не по-зле от небесния цар.
    Той разбра веднага накъде бие д’Епернон. Но тъй като се беше приготвил да даде пари, без да получи нищо в замяна, а излезе, че за шестдесет хиляди екю получи четиридесет и петима телохранители, идеята на гасконеца му се стори истинска находка.
    Освен това тя беше нещо ново. А за бедния крал на Франция подобна случка е нещо доста рядко, особено за такъв крал като Анри III. Та нали, след като свърши с визитите, среши кученцата, прехвърли броеницата си, вдиша и издиша необходимия брой пъти, той просто няма какво да прави.
    Като отиваше към своите покои, където го чакаше дежурният служител, доста заинтересуван от тази необикновена нощна разходка, Анри обмисляше предимствата, свързани със създаването на отряда на Четиридесет и петимата.
    „Сигурно тези хора са смели — размишляваше кралят — и предполагам, че ще ми бъдат предани. Някои имат предразполагащ външен вид, други изглеждат мрачни — слава Богу, има за всички вкусове. А това е великолепно — конвой от четиридесет и петима воини, готови всеки момент да извадят шпагите!“
    Но въпреки тези успокояващи мисли скръбта отново завладя Анри. Тя вече се беше превърнала в негово обичайно състояние. Времената бяха сурови, хората наоколо — злонамерени, короните стояха твърде нестабилно на главите на монарсите, така че той пак усети непреодолимо желание да умре или да се отдаде на бурно веселие, само и само да се спаси от болестта, още тогава наричана от англичаните хипохондрия.
    Той потърси с очи Жоайоз и като не го намери, попита служителя за него.
    — Негова светлост още не се е върнал — отговори той.
    — Добре. Извикайте камериерите и можете да си отивате.
    Влизайки в спалнята, Анри хвърли бегъл поглед на изисканите и обмислени до най-малките подробности тоалетни принадлежности, на които толкова държеше преди, когато желаеше да бъде най-изисканият владетел в християнския свят, след като не успя да стане един от най-великите.
    Но сега вече не се занимаваше с това тежко бреме, на което преди беззаветно отдаваше силите си. Анри приличаше на стара кокетка, сменила огледалото с молитвеник — предметите, които преди му бяха толкова скъпи, сега предизвикваха в него едва ли не отвращение.
    Парфюмираните меки ръкавици, маските от най-фино платно, пропити с всевъзможни мазила, химикалите за навиване на косите, оцветяване на брадата и придаване блясък на очите — той отдавна се беше отказал от всичко това, пренебрегна го и тази вечер.
    — В леглото — каза той с въздишка.
    Двамата камериери разсъблякоха краля, обуха го с гащи от най-фина вълна и го сложиха внимателно под одеялото.
    — Четецът на негово величество! — извика единият от тях, тъй като Анри заспиваше много трудно и изтерзан от безсъние, опитваше понякога да заспи като му четат.
    — Не, не викайте никого — каза Анри, — четеца също. По-добре да почете молитви за моята душа. Ако се върне господин Жоайоз, доведете го.
    — Но ако бъде много късно, господарю?
    — Уви, той се връща винаги късно — каза Анри. — Но доведете го, когато и да се върне.
    Слугите загасиха свещите, запалиха при камината лампа, в която горяха ароматни масла, даващи блед син пламък — това осветление му харесваше, откакто Анри беше овладян от погребални мисли — и излязоха на пръсти от тихите покои.
    Анри III, смел пред лицето на истинските опасности, се поддаваше на суеверен страх, присъщ на децата и жените. Той се боеше от зли духове, плашеше се от призраци, но при това тези страхове го и развличаха. Защото, когато се страхуваше, не скучаеше. Той приличаше на затворника, който бил толкова изтерзан от еднообразието на дните, че когато му казали за предстоящия разпит с изтезания, отговорил: „Отлично! Най-после някакво разнообразие.“
    Анри наблюдаваше отблясъците на маслената лампа, вперваше поглед в тъмните ъгли на стаята и се мъчеше да долови и най-слабия звук, по който да усети тайнствената поява на призрака. Но ето че очите му, изморени от всичко видяно, се затвориха и той задряма, приспан от самотата и тишината.
    Анри никога не заспиваше за дълго. И насън и наяве той се намираше във възбудено състояние, подхранващо жизнените му сили. И сега му се счу някакъв шум в стаята, и той се събуди.
    — Ти ли си, Жоайоз? — попита той.
    Отговор не последва.
    Светлината на лампата побледня. Тя хвърляше на тавана слаб светъл кръг, от който позлатата на орнаментите даваше зелен отблясък.
    — Сам! Пак съм сам! — прошепна кралят. Правилно е казал пророкът — великите хора са обречени на скръб. А по-точно щеше да е, че те винаги скърбят.
    И след кратка пауза той промърмори:
    — Господи, дай ми сили, за да понеса самотата си. Колко ли самотен ще бъда след смъртта!…
    — Е, по отношение на самотата след смъртта, какво да ти кажа? — отговори нечий рязък глас, прозвучал на няколко крачки от леглото. — Ами червеите?
    Смаян, кралят се надигна в ложето си и огледа тревожно стаята.
    — Познавам този глас — прошепна той.
    — И слава Богу! — отговори гласът.
    Хладна пот изби по челото на краля.
    — Това като че ли е Шико…
    — Горещо, Анри, горещо! — отговори гласът.
    Анри приседна на леглото и недалече от камината, в същото кресло, което преди час сочеше на д’Епернон, различи нечия фигура — тлеещият огън в камината хвърляше към нея жълтеникава светлина. С такъв отблясък при Рембранд са осветени лицата, стоящи в картините му на заден план, и затова не се забелязват веднага. Виждаше се само облегалката на креслото, на която се опираше седящият, и острото му коляно.
    — Господи, спаси ме и помилуй! — извика Анри. — Та това е сянката на Шико!
    — Бедничкият ми Анри — каза гласът, — ти си все тъй глупав.
    — Глупав?!
    — Сенките не могат да говорят, глупчо — те нямат тяло и следователно нямат език — продължаваше съществото, седящо в креслото.
    — Значи ти наистина си Шико? — извика кралят, обезумял от радост.
    — Засега за това няма да говорим.
    — Значи не си умрял, мой скъпи Шико?
    — Напротив, мъртъв съм.
    — Шико, единствен мой приятелю.
    — Ти, както и преди говориш едно и също. Не си се променил, по дяволите!
    — А ти, Шико, променил ли си се? — тъжно попита кралят.
    — Надявам се.
    — Шико, приятелю мой, кажи защо ме напусна?
    — Защото умрях.
    — Но нали каза, че си жив.
    — И го повтарям.
    — Как да те разбирам?
    — За едни съм умрял, Анри, за други съм жив.
    — А за мен?
    — За теб съм мъртъв.
    — Но защо?
    — Ти не си стопанин в дома си.
    — Как така?
    — Не можеш да направиш нищо за тези, които ти служат.
    — Милостиви господине!…
    — Не се сърди, че и аз ще се разсърдя!
    — Да, прав си — произнесе кралят, треперейки при мисълта, че сянката на Шико може да изчезне. — Говори, приятелю мой, говори…
    — Нали помниш, че трябваше да разчистя някои сметки с господин дьо Майен?
    — Помня отлично.
    — Аз го направих — напердаших както трябва този несравним пълководец. Той почна да ме търси, за да ме обеси, а ти ме заряза. Вместо да го довършиш, ти сключи с него примирие. Какво ми оставаше да правя? С посредничеството на моя приятел Горанфло аз разпространих слуха за моята смърт и погребение. И оттогава господин Майен, който ме преследваше толкова усърдно, се отказа да ме търси.
    — Какво страшно мъжество си проявил, Шико! Кажи ми, не помисли ли, че ще страдам при вестта за твоята смърт?
    — Да, аз постъпих мъжествено, но в това нямаше нищо страшно. Откакто всички ме смятат за мъртъв, животът ми стана много спокоен.
    — Шико! Шико! Приятелю мой! — извика кралят. — Ти ме хвърляш в ужас, направо загубих ума си!
    — Виж ти! Чак сега ли забеляза?
    — Не знам какво да мисля.
    — Е, все нещо трябва да решиш.
    — Тогава знай: аз мисля, че си умрял и сега идваш от онзи свят.
    — Искаш да кажеш, че те лъжа? Не си много любезен.
    — Във всеки случай не ми казваш цялата истина. Но аз вярвам, че както сенките, за които разказват древните писатели, и ти ще ми разкажеш ужасни неща.
    — Няма да отричам. Приготви се, бедни ми кралю.
    — Да — продължаваше Анри, — признай, че си сянка, изпратена ми от Бога!
    — Готов съм да призная всичко, което пожелаеш.
    — Как иначе ще можеш да минеш по коридорите, където има толкова охрана? Как щеше да стигнеш до покоите ми?… Значи всеки може да влезе в Лувъра? Излиза, че много лошо пазят краля!
    И Анри, в страха си от въображаемата опасност, отново се хвърли в леглото си, готов да се скрие под одеялото от ужас.
    — Е, е, е — каза Шико с тон, в който се долавяше и жалост, и голяма привързаност. — Не се вълнувай. Докосни ме и веднага ще се убедиш.
    — Значи ти не си вестител на Божия гняв!
    — По дяволите! Нима имам рога като Сатаната или огнен меч като Архангел Михаил?
    — Но как все пак успя да влезеш?
    — Запазих ключа, който ти сам ми даде! Още тогава го окачих на врата си, за да подразня камериерите ти — нали те имат право да носят ключовете само на поясите си. Отключих, отворих вратата и… дойдох!
    — През тайната врата?
    — Разбира се!
    — Но защо дойде днес, а не вчера например?
    — В това е въпросът и сега ще разбереш всичко.
    Анри се зави с одеялото си и каза с жален глас:
    — Не ми казвай нищо неприятно, Шико, моля те… О, ако знаеше колко се радвам, че чувам гласа ти!
    — Ще ти кажа само истината — и толкова. Толкова по-зле, ако тя бъде неприятна.
    — Предполагам, че не се страхуваш от господин Майен сериозно? — попита кралят.
    — Напротив, съвсем сериозно. Разбери — след като получих петдесет удара с пръчка от слугите на господин дьо Майен, аз лично му наложих сто. И навярно господин дьо Майен счита, че ми дължи още петдесет удара. Много се страхувам от такива длъжници и нямаше да дойда тук, ако господин дьо Майен не беше в Соасон.
    — Отлично, Шико, вземам те под мое покровителство и искам…
    — Внимавай, Анри — всеки път, когато казваш „искам“, ти се готвиш да направиш някаква глупост.
    — Искам да възкръснеш и да се появиш пред хората.
    — Знаех си аз!
    — Аз ще те защитя.
    — Не можеш.
    — Шико, давам ти кралската си дума!
    — Имам си нещо по-добро.
    — Какво?
    — Моята дупка — и ще си остана в нея.
    — Аз ще те защитя, чуваш ли! — извика силно кралят, като скочи и се изправи в цял ръст пред леглото си.
    — Анри — каза Шико, — ще настинеш. Моля те, легни си.
    — Прав си. Но какво да правя, когато ме изкарваш от търпение — каза кралят и пак се загърна с одеялото. — Нима охраната на моите швейцарци, шотландци, френски гвардейци и дворяни е достатъчна за мен, Анри Валоа, крал на Франция, а за господин Шико това е малко, той не може да се счита в безопасност!
    — Чакай, чакай, какво каза? Ти имаш швейцарци?
    — Да, под командването на Крийон.
    — Чудесно! И освен това?
    — Освен това имам и нещо ново, Шико.
    — Ново?
    — Да. Представи си — четиридесет и петима смели благородници.
    — Откъде ги изкопа? Във всеки случай не от Париж?
    — Не, те току-що пристигнаха в Париж.
    — Така значи! — каза Шико, осенен от внезапна догадка. — Знам кои са твоите дворяни.
    — Така ли?
    — Четиридесет и петима дрипльовци.
    — Не отричам.
    — При вида им можеш да умреш от смях!
    — Шико, сред тях има истински юнаци.
    — С една дума — гасконци, както и генерал-полковникът на твоята инфантерия.
    — И като теб, Шико.
    — Е, Анри, аз съм друго нещо. Откакто напуснах Гаскония, аз вече не съм гасконец.
    — А те?
    — А те, напротив — в Гаскония не са били гасконци, но затова пък тук са, и то два пъти по-големи.
    — Няма значение, сега имам четиридесет и пет добри шпаги.
    — Под командването на четиридесет и шестата, наричана д’Епернон?
    — Не е съвсем така.
    — Кой е командирът им?
    — Лоаняк.
    — Голяма работа!
    — Ти какво и Лоаняк ли не харесваш?
    — Съвсем не, той ми е двадесет и седми братовчед.
    — Ще ми отговориш ли все пак?
    — На кое?
    — На моя въпрос за четиридесет и петимата.
    — И ти разчиташ на тяхната защита?
    — Да, по дяволите! — извика Анри с раздразнение.
    Шико или неговата сянка (по този въпрос не знаем повече от краля и затова сме принудени да оставим читателя в неизвестност) седна по-дълбоко в креслото.
    — Лично аз имам много повече войски — каза той.
    — Какви войски?
    — Ще разбереш. Първо — имам армията, която господата дьо Гиз сформират в Лотарингия.
    — Ти си полудял!
    — Ни най-малко. Истинска армия на брой поне шест хиляди души.
    — Но как можеш да разчиташ, че войниците на господин дьо Гиз ще те защитят теб, който толкова се боиш от господин дьо Майен?
    — Ами нали съм умрял.
    — Пак същата смехория!
    — Господин дьо Майен има зъб на Шико. Затова, възползвайки се от смъртта си, аз смених името и общественото си положение.
    — Значи ти вече не си Шико? — попита кралят.
    — Не съм.
    — А кой си?
    — Аз съм Робер Брике — бивш търговец и настоящ лигист.
    — Ти, Шико, си лигист?
    — И то отявлен. По този начин мен, Робер Брике, член на Свещения съюз, ме защитава най-напред Лотарингската армия — шест хиляди войници… Помни добре цифрите!…
    — Не се безпокой.
    — След това около сто хиляди парижани.
    — Ама че войници!
    — Достатъчно добри, за да си имаш неприятности, кралю мой… И така, сто хиляди плюс шест хиляди прави сто и шест хиляди! После — парламентът, папата, испанците, Бурбонският кардинал, фламандците, Анри дьо Навар, херцог д’Анжу…
    — Не свърши ли твоят списък? — попита кралят с досада.
    — Още не! Остават още три категории хора, настроени силно срещу теб.
    — Говори.
    — На първо място католиците.
    — Ах, да, нали избих само три четвърти от хугенотите.
    — След това хугенотите, тъй като ти изби три четвърти от тях.
    — Ама, разбира се. А третата категория?
    — Какво ще кажеш за политиците, Анри?
    — О, да, тези, които не желаят нито мен, нито брат ми, нито господин дьо Гиз.
    — Но които нямат нищо против наварския ти зет?
    — При условие, че се отрече от вярата си.
    — Дреболия. Това не е проблем за него!
    — Но моля ти се! Хората, за които говориш…
    — Е?
    — Та това е цяла Франция?
    — Именно. Аз съм лигист и това е моята армия. Е, пресметни и направи сравнение.
    — Ти се шегуваш, нали, Шико? — промълви Анри, чувствайки, че се разтреперва.
    — Мисля, че сега не е време за шеги — та ти, бедни ми Анри, си сам срещу всички.
    Лицето на Анри придоби изражение, пълно с царствено достойнство.
    — Да, аз съм сам — каза той, — но аз управлявам. Ти ми посочи цяла армия. Отлично! А сега ми покажи нейните предводители. О, да, разбира се — ти ще посочиш господин дьо Гиз! Но нима не виждаш, че носа си не може да покаже от Нанси?… Господин дьо Майен? Самият ти каза, че той е в Соасон… Херцог д’Анжу? Знаеш, че е в Брюксел… Наварският крал? Той е в По… Да, аз съм сам, но у дома си, свободен съм и виждам откъде идва врагът, както ловецът, стоящ насред полето, вижда дивеча, излизащ или излитащ от гората.
    Шико почеса носа си. Кралят реши, че е победил приятеля си.
    — Какво ще ми отговориш? — попита той.
    — Ами това, че ти, Анри, не си загубил красноречието си. Останал ти е езикът; това не е толкова малко, колкото си мислех — поздравявам те. Но в разсъжденията ти има едно слабо място.
    — И кое е то?
    — Смяташ, че си ловец, причакващ дивеч, а аз мисля, че ти самият си дивеча, преследван от ловците.
    — Шико!
    — И междувременно в Париж се появи една особа.
    — Коя?
    — Една жена.
    — Сестричката ми Марго?
    — Не, херцогиня дьо Монпансьо.
    — Дори това да е истина, аз никога не съм се страхувал от жени.
    — Да, трябва да се боим само от мъжете. Но не бързай. Тя е дошла като вестоносец, разбираш ли? Да съобщи за пристигането на брат см.
    — На господин дьо Гиз?
    — Да.
    — Подай ми мастилото и хартията.
    — Защо? За да напишеш на господин дьо Гиз заповед да не напуска Нанси?
    — Точно така. Явно мисълта не е лоша, след като хрумна едновременно и на двама ни.
    — Напротив, тя нищо не струва.
    — Защо?
    — Щом получи тази заповед, той ще се досети веднага, че присъствието му в Париж е необходимо и ще тръгне насам.
    Кралят почувствува, че го обхваща гняв. Той погледна ядосано Шико.
    — Ако сте се върнали, за да ми правите забележки като тази, можехте да не си правите труда.
    — Какво да правим, Анри, призраците не могат да ласкаят.
    — Значи признаваш, че си призрак?
    — Не съм го отричал.
    — Шико!
    — Е, добре, не се сърди: доста си късоглед, може и да ослепееш… Казваш, че брат ти е във Фландрия?
    — Да, мисля, че така е правилно.
    — Сега ме слушай и не се дразни: с каква цел според теб господин дьо Гиз стои в Нанси?
    — Събира армия.
    — Добре, стой спокойно… За какво му трябва тази армия?
    — Ах, Шико, омръзваш ми с този разпит!
    — Нищо, Анри, нищо. Затова пък ти обещавам след него да спиш спокойно. И така, казахме, че тази армия му трябва…
    — За борба с хугенотите на север.
    — Или по-точно, за да досажда на брат ти, херцог д’Анжу, който постигна да бъде провъзгласен за Брабантски херцог и се мъчи да получи макар и малък престол във Фландрия, за което непрекъснато иска помощ от теб.
    — Която аз му обещавам, но никога няма да му пратя.
    — За най-голяма радост на господин дьо Гиз… Слушай, Анри, какво ще те посъветвам. Престори се, че наистина имаш намерение да изпратиш войска в помощ на брат си и нека тя тръгне към Брюксел дори да се наложи да измине само половината път.
    — Правилно — извика Анри, — разбирам те: господин дьо Гиз няма да мръдне и на крачка от границата!
    — И обещанието, дадено ни на нас, лигистите, от госпожа дьо Монпансьо, че в края на седмицата господин дьо Гиз ще бъде в Париж…
    — Ще се разсее като дим.
    — Ти сам го каза, повелителю мой — каза Шико и седна по-удобно. — Е, как ти се струва моят съвет?
    — Да, той е добър, само че…
    — Какво има още?
    — Докато господата са заети на Север…
    — Безпокои те Югът? Ти си прав, Анри — обикновено бурите идват от юг.
    — Няма ли да се нахвърли върху мен третият ми роднина. Знаеш ли какво прави Беарнеца?
    — Не, гръм да ме удари!
    — Той иска…
    — Какво?
    — Градовете, влизащи в зестрата на съпругата му.
    — Ама че е нагъл! Не му стига честта да се сроди с френския кралски дом, но си позволява и да иска това, което му принадлежи!
    — Господин Шико!
    — Смятай, че не съм ти казал нищо: не се меся в семейните ти работи.
    — Да се върнем към най-важните неща.
    — Фландрия?
    — Наистина ще изпратя хора във Фландрия при брат ми… Но кому да поверя това важно дело?
    — Да, въпросът е сложен!
    — Замини ти, Шико.
    — Как ще отида във Фландрия, след като съм мъртъв?
    — Та нали ти вече не си Шико — ти си Робер Брике.
    — Е, не става — буржоа, лигист, привърженик на господин дьо Гиз и изведнъж — твой посланик при херцог д’Анжу.
    — Отказваш да ми се подчиниш?
    — А нима съм длъжен?
    — Не си ли длъжен, нещастнико?
    — Но откъде-накъде мога да имам такива задължения? Малкото, което имам, съм получил в наследство. Аз съм човек беден и с нищо незабележим. Направи ме херцог и пер, превърни в маркизство земята ми при Шикотери, дай ми заплата от петдесет хиляди екю — и тогава ще говорим.
    Анри вече смяташе да му отговори, когато чу шум откъм тежката плюшена завеса.
    — Господин херцог дьо Жоайоз — съобщи слугата.
    — Ето го твоя пратеник! — извика Шико.
    Истина е — промълви Анри, — че нито един от министрите ми не ми е давал такива добри съвети, както този дявол Шико!
    — Е, призна ли го най-после? — каза Шико.
    И потъна по-дълбоко в креслото, така че и най-добрият кралски моряк, можещ да различи всяка точица на хоризонта, не би могъл да го забележи.
    Господин дьо Жоайоз, въпреки че беше главен адмирал на Франция, също нищо не забеляза.
    При вида на своя млад любимец кралят радостно възкликна и му протегна ръка.
    — Седни, Жоайоз, дете мое — покани го той. — Господи, колко късно идваш!
    — Ваше величество, вие сте много добър, че благоволихте да забележите това — отвърна Жоайоз.
    Херцогът отиде до повдигнатата част на пода, където беше креватът и седна на една от бродираните с лилии възглавници, разхвърляни върху стъпалата.

Глава 15

За това, колко трудно е за един крал да намери добър посланик
    Шико, все така невидим, се бе изтегнал в креслото; Жоайоз лежеше върху възглавниците, подпрял глава на лакът; Анри уютно се беше завил с одеяло. Започна разговор.
    — Е, кажете, Жоайоз — попита го Анри, — доволен ли сте от разходката си из града?
    — Да, ваше величество, благодаря ви — разсеяно отвърна херцогът.
    — Май бързо си тръгнахте днес от Гревския площад!
    — Честно казано, ваше величество, не обичам да гледам как се мъчат хора.
    — Знаеш ли какво стана?
    — Ако трябва да бъда искрен, не.
    — Салсед се отказа от показанията си.
    — Да ви призная, ваше величество, бях сигурен в това.
    — Но нали отначало си беше признал?
    — Толкова повече. Първите му признания заставиха херцозите Гиз да бъдат нащрек. Те започнаха да действуват, докато вие, ваше величество, оставахте напълно спокоен: това беше неизбежно.
    — Как така? Предвиждал си всичко и нищо не си ми казал?
    — Не съм министър, за да говоря за политика.
    — Да минем на друга тема, Жоайоз.
    — Ваше величество…
    — Трябва ми твоят брат. Искам да му възложа нещо.
    — Извън Париж ли?
    — Да.
    — В такъв случай това е невъзможно, ваше величество.
    — Как да го разбирам?
    — Дьо Бушаж не може да замине.
    Анри се надигна на лакът и зяпна учудено Жоайоз.
    — Какво значи това? — попита той.
    Жоайоз издържа невъзмутимо погледа на краля.
    — Ваше величество — каза той, — дьо Бушаж е влюбен, но бедният момък се е насочил по лъжлив път и затова е започнал да слабее, да бледнее…
    — Наистина — съгласи се кралят — това направи впечатление и на мен.
    До слуха на събеседниците достигна някакво ръмжене. Жоайоз млъкна и изненадано се огледа наоколо.
    — Не се чуди, Ан — засмя се Анри, — това е едно от моите кученца. Заспало е в креслото и ръмжи насън… Та казваш, приятелю, че клетият дьо Бушаж е натъжен?
    — Да, ваше величество, мрачен е като самата смърт. Изглежда е срещнал жена, намираща се в угнетено състояние на духа. Няма нищо по-ужасно от такива срещи.
    Анри въздъхна.
    — Казваш, че тази жена има мрачен характер?
    — Така поне твърди дьо Бушаж. Аз не я познавам.
    — Горкият! — съчувствено заключи кралят.
    — Нали разбирате, ваше величество — продължи Жоайоз, — веднага, щом той ми направи това признание, започнах да го лекувам.
    — И какво?…
    — Курсът на лечението е започнат.
    — И не е вече така влюбен?
    — Не това е целта, ваше величество, но у него се появи надежда чувството му да бъде споделено. И така, от днес, вместо да въздиша като своята дама, той ще се помъчи да я развесели. Изпратих при неговата възлюблена тридесет италиански музиканти, които ще изнесат под нейния балкон цял концерт.
    — Пфу! — каза кралят. — Що за просташка идея!
    — Защо да е простащина? Трийсет музиканти, нямащи равни на себе си.
    — И допускаш ли, че музиката ще разтопи леденото сърце на красавицата?
    — Естествено е да се надявам на това.
    Кралят поклати глава.
    — Това не значи още — продължи Жоайоз, — че при първите звуци, изтръгнати от лъка, дамата ще се хвърли в обятията на дьо Бушаж. Но тя не може да не остане поразена от това, че заради нея се вдига целият този шум. Постепенно ще свикне с концертите. В случай, че музикантите не се окажат по вкуса й, ще пуснем в ход актьори, фокусници, вълшебници, разходки на кон — с една дума, всевъзможни развлечения; дори веселието да не се върне в тази скръбна красавица, ще се върне поне в дьо Бушаж.
    — Желая му това от все сърце — каза Анри, — но да оставим дьо Бушаж. Не е казано именно той да изпълни поръчението ми. Надявам се, че ти, който даваш такива превъзходни съвети, не си станал също роб на някаква благородна страст?
    — Аз? — възкликна Жоайоз. — Никога през живота си не съм бил толкова свободен, колкото съм сега! И ето какво съм намислил, ваше величество! Всеки ден ще карам да ме носят тук с носилката. Докато ваше величество се моли, аз ще преглеждам книгите по алхимия или, още по-добре, по морско дело — нали съм моряк? Ще си намеря кученца, за да си играят с вашите. След това ще ядем крем и ще слушаме разказите на господин д’Епернон. И всичко това, без да помръдна от мястото си, ваше величество: човек се чувствува добре само в седящо положение, а още по-добре — в лежащо… О, каква мека възглавница, ваше величество! Изглежда, вашите тапицери са работили за своя скучаещ крал.
    — Пфу, колко противно е това, Ан — въздъхна кралят.
    — Защо да е противно?
    — Мъж на твоята възраст, с твоето положение — и изведнъж решил да стане ленив и дебел! Почакай, ще ти намеря подходящо занимание.
    — Ако ще е скучно, съгласен съм.
    Отново се чу ръмжене. Можеше да се помисли, че Жоайоз бе разсмял с думите си излегналото се в креслото куче.
    — Забележи колко умно куче — каза Анри. — Досети се каква дейност съм ти измислил.
    — Каква, ваше величество? Горя от нетърпение да разбера.
    — Ще нахлузиш ботуши.
    Жоайоз се дръпна с ужас назад.
    — Не искайте това от мен, ваше величество!
    — Ще яхнеш коня.
    Жоайоз подскочи.
    — На кон? Аз? Не, не, не признавам вече нищо друго освен носилката. Нима ваше величество не е чул?
    — Шегите настрана, Жоайоз, нали ме разбра? Ще нахлузиш ботуши и ще яхнеш коня.
    — Не, ваше величество — възрази херцогът с най-сериозен тон, — това е невъзможно.
    — Защо да е невъзможно? — гневно попита кралят.
    — Защото… защото… аз съм адмирал.
    — И какво от това?
    — Адмиралите не яздят.
    — Гледай ти работа! — учуди се Анри.
    Жоайоз кимна с глава като дете, което упорствува, но е твърде плахо, за да не отвърне съвсем.
    — Отлично, господин адмирал, няма да ви дадем кон. Вие сте прав: за един моряк не подхожда да язди кон. Затова пък морякът е призван да плава с кораб или галера. Ето защо ще тръгнете незабавно за Руан по реката. В Руан, където стои вашата флагманска галера, вие незабавно ще се качите на нея и ще отплавате за Антверпен.
    — За Антверпен! — простена Жоайоз толкова отчаяно, сякаш бе получил заповед да отплава за Кантон или Валпарайсо.
    — Струва ми се, че вече казах — произнесе кралят с леден, недопускащ възражение тон. — Казах и нямам намерение да повтарям.
    Без повече да възразява, Жоайоз закопча плаща си, препаса шпагата и взе от стола кадифената си шапчица.
    — Колко трудно е да накараш хората да ти се подчиняват, дявол да го вземе! — продължи да мърмори Анри. — Ако самият аз забравям понякога, че съм господар, всички останали би трябвало все пак да го помнят.
    Жоайоз се поклони студено и постави, съгласно устава, ръка върху дръжката на шпагата си.
    — Какви ще бъдат вашите заповеди, ваше величество? — произнесе той с толкова покорен глас, че сърцето на краля се размекна като восък.
    — Ще идеш в Руан — каза той — и ще отплаваш оттам за Антверпен, освен ако не пожелаеш да стигнеш по суша до Брюксел.
    Анри очакваше отговор, но Жоайоз само се поклони.
    — Може би предпочиташ да пътуваш по суша?
    — Аз не мога да имам предпочитания, когато трябва да изпълня заповед, ваше величество — отвърна Жоайоз.
    — Е, добре, цупи се, цупи се!… Уф, какъв ужасен характер! — провикна се кралят. — Уви, кралят няма приятели…
    — Който дава заповеди, може да разчита само на слуги — тържествено заяви Жоайоз.
    — Та ето какво, милостиви господине — възрази обиден кралят, — в Руан ще се качите на своята галера е гарнизоните от Кодебек, Арфлер и Диеп, които ще заменя с други части, ще ги натоварите на шест кораба и с пристигането си на местоназначението ще ги предадете на моя брат, който очаква обещаната му от мен помощ.
    — Дайте ми писмени пълномощия, ваше величество — каза Жоайоз.
    — А откога — отвърна кралят — престанахте да действувате съгласно своята адмиралска власт?
    — Аз имам само едно право, ваше величество — да се подчинявам, и се старая, доколкото ми е възможно, да избягвам отговорността.
    — Добре, господин херцог, ще получите писмени пълномощия у дома си преди заминаването.
    — Кога именно, ваше величество?
    — След един час.
    Жоайоз се поклони почтително и тръгна към вратата.
    Сърцето на краля едва не се пръсна от огорчение.
    — Как! — възкликна той. — Вие не сметнахте дори за нужно да се сбогувате? Не сте много учтив, господин адмирал.
    — Благоволете, да ме извините, ваше величество — каза Жоайоз, — ала като придворен съм по-лош, отколкото дори като моряк! Доколкото разбирам, вие съжалявате, ваше величество, за всичко, което сте направили за мен.
    И той хлопна силно вратата на излизане.
    — Ето как ми се отплащат всички, за които толкова нещо съм направил! — простена кралят. — Ах, Жоайоз, неблагодарен Жоайоз!
    — Може би ще го викнеш да се върне? — попита Шико, който отиде до кревата. — Веднъж да проявиш сила на волята и вече се разкайваш!
    — Много мило разсъждаваш! — отвърна кралят. — Нима според теб е приятно да тръгнеш по море есен, във вятър и дъжд? Любопитно ми е какво би направил ти на негово място, бездушни човече?
    — Това зависи единствено от теб, велики кралю!
    — Значи, ако те пратя някъде като Жоайоз, тя ще се съгласиш?
    — Не само ще се съглася, но дори те умолявам да ме изпратиш някъде.
    — Би ли заминал за Навара?
    — Ако ще на края на света, велики кралю!
    — Ей, шуте, подиграваш ли се с мен?
    — Ваше величество, щом не бях твърде весел, докато бях жив, кълна ви се, че след смъртта си станах още по-тъжен.
    — Но нали току-що се отказа да напуснеш Париж?
    — Милостиви мой повелителю, аз не бях прав, абсолютно не бях прав и се разкайвам за това.
    — Нищо не разбирам — чудеше се кралят.
    — Аз, Анри, съм предпазлив човек, а играта ми с господин Майен не е завършила и сметките ни не са уредени. Ако той открие, че съм в Париж, ще пожелае да започне всичко отначало. Славният господин дьо Майен е отчаян играч!
    — И какво очакваш от него?
    — Ще прибегне до хитър ход и ще ме намушкат с нож.
    — Е, познавам моя Шико: няма да му остане длъжен.
    — Прав си, така ще го намушкам, че ще пукне.
    — Толкова по-добре: играта ще свърши.
    — Толкова по-зле, дявол да го вземе, толкова по-зле! Семейството му ще вдигне ужасен шум, срещу теб ще се надигне цялата Лига и един прекрасен ден ти ще ми кажеш: „Шико, приятелю, извини ме, но съм принуден да те разчекна на колелото.“
    — Така ли ще кажа?
    — Не само ще го кажеш, но и ще го извършиш, велики кралю. Предпочитам нещата да се развият другояче, разбираш ли? Затова ще замина за Навара, стига да благоволиш да ме изпратиш там.
    — Разбира се, ще благоволя.
    — Чакам заповедите ви, всемилостиви мои повелителю.
    И Шико застана в позата на Жоайоз, застинал в очакване.
    — Но ти дори не знаеш дали това, за което те изпращам, ще ти допадне — каза кралят.
    — Щом моля да ме изпратиш…
    — Чуй ме добре, Шико — каза Анри, — искам да скарам Марго с мъжа й.
    — Разделяй, за да владееш? — попита Шико. — Прави каквото знаеш, ваше величество. Аз съм само посланик, нищо повече. Стига личността ми да бъде неприкосновена… Виж, на това ще се съгласиш, настоявам.
    — Но нали трябва да знаеш в края на краищата, какво да кажеш на моя зет? — каза Анри.
    — Аз? Да говоря? Не, не и не!
    — Как така не, не и не?
    — Ще ида, където и да ме изпратиш, но нищо няма да говоря.
    — Значи се отказваш?
    — Отказвам се да говоря, но писмо ще отнеса. Който предава възложеното му с думи, винаги носи голяма отговорност. На този, който връчва писмо, не задават много въпроси.
    — Така да бъде, ще ти дам писмо. Това напълно съвпада със замисъла ми.
    — Колко добре се нарежда всичко. Дайте ми писмото.
    И Шико протегна ръка.
    — Мислиш ли, че едно такова писмо може да се напише за миг? То трябва да се съчини, да се обмисли, да се претегли!
    — Отлично: претегляй, обмисляй, съчинявай. Утре рано сутринта ще дойда да го получа или ще пратя някого за него.
    — А защо да не прекараш нощта тук?
    — Тук?
    — Да, в креслото си.
    — Е, не! С това е свършено. Повече не нощувам в Лувъра. Да си привидение и да спиш в креслото. Това вече е най-голямата глупост!
    — Но нали трябва да знаеш моите намерения към Марго и мъжа й? — възропта кралят. — Ти си гасконец. В Наварския двор писмото ми ще вдигне шум. Ще започнат да те разпитват — трябва да можеш да отговориш. Дявол да го вземе! Ти ще си мой посланик. Не искам да имаш глупав вид.
    — Господи — присви рамене Шико, — колко само си несъобразителен, велики кралю! Как? Ти си въобразяваш, че ще тръгна с някакво писмо на двеста и петдесет левги, без да знам какво пише в него? Бъди спокоен, дявол да го вземе! Още на първия ъгъл, под първото дърво, ще отворя твоето писмо. Десет години вече изпращаш посланици по всички краища на света и още не ги познаваш. Почини си телом и духом, а аз се връщам в своето убежище.
    — А къде е твоето убежище?
    — На гробището на невинните мъченици, велики мой господарю.
    Анри погледна Шико с учудване, което не го напускаше вече два часа, откакто започнаха да говорят.
    — Не си очаквал това, нали? — попита Шико и се присегна да вземе плаща и шапката си. — Ето какво значи да влезеш във връзка със същество от задгробния свят! Разбрахме се: чакай утре мен или моя пратеник.
    — Но твоят пратеник трябва да има някаква парола.
    — Така да бъде: ако вместо мен дойде мой пратеник, то ще бъде от името на Сянката.
    И с тези думи той изчезна толкова незабелязано, че суеверният Анри остана в недоумение: а може би и наистина не жив човек, а безплътна сянка се бе измъкнала през вратата на спалнята?

Глава 16

Как и по какви причини бе умрял Шико
    Нека не ни се сърдят ония читатели, които в склонността си към чудесата, биха повярвали, че сме имали дързостта да въведем в разказа си призрак — Шико наистина бе същество от плът и кръв. След като изказа под формата на насмешки и шеги цялата истина, която искаше да разкрие пред краля, той напусна двореца.
    Ето каква съдба го бе постигнала.
    Храбър и безгрижен, той държеше все пак твърде много на живота, който го забавляваше така, както забавлява всички избрани натури. Само глупаците могат да скучаят на този свят и да чакат развлечения в отвъдния.
    Ала след забавата, за която споменахме, той реши, че покровителството на краля едва ли ще го спаси от отмъщението на господин дьо Майен. С присъщия му философски практицизъм той предполагаше, че ако на този свят нещо бъде извършено, не може да има връщане назад, затова никакви трибунали на краля на Франция не ще закърпят и най-малката дупчица, пробита в дрехата му от кинжала на господин дьо Майен.
    И така, Шико взе решение като човек, на когото освен всичко друго му бе омръзнала ролята на шут, защото имаше амбицията да играе напълно сериозна роля, омръзнало му бе фамилиарното обръщение на краля, заплашващо в ония времена с вярна гибел.
    Той започна с това, че се постара, доколкото бе възможно, да увеличи разстоянието между собствената си кожа и шпагата на господин дьо Майен и замина в Бон с тройна цел: да напусне Париж, да прегърне своя приятел Горанфло и да опита от прославеното вино реколта 1550 година.
    „Може, естествено, да се подстрижа за монах — помисли той. — Расото ще ме скрие завинаги от очите на господин дьо Майен, но, по дяволите, не може да няма и друг изход. Трябва да поразмислим. Бях чел в някаква латинска книжка — вярно, не от библиотеката на Горанфло: «Quaere et invenies.»23.“
    Шико се зае да размишлява и ето какво реши накрая.
    За ония времена това беше доста нова мисъл.
    Той се довери на Горанфло и го помоли да пише до краля; той сам продиктува писмото.
    Горанфло, макар и с огромни усилия, написа, че Шико е намерил приют при него в манастира и че е принуден да се раздели със своя повелител, който се е помирил с господин дьо Майен. От мъка Шико се бил разболял, опитал се да се пребори с болестта, но мъката се оказала по-силна и в края на краищата клетникът предал Богу дух.
    От своя страна и Шико изпрати на краля писмо.
    Това писмо, датирано с 1580 година, включваше пет пасажа.
    Трябваше да се създаде впечатлението, че между първия и последния пасаж са изминали не по-малко от пет дни и че всеки от тях свидетелствува за по-нататъшното развитие на болестта.
    Първият пасаж бе написан и подписан с доста твърда ръка.
    Във втория почеркът бе неуверен и подписът нечетлив.
    Под третия стоеше „Шик“… Под четвъртия — „Ши“…
    И накрая, под петия — „Ш“ и мастилено петно.
    Това петно, поставено от умиращия, направи на краля най-тягостно впечатление.
    В отговор на посланието на Горанфло и на прощалните редове на Шико кралят бе отговорил собственоръчно:
    Господин настоятел, възлагам ви грижата да погребете в някое свято и поетично място бедния Шико, за когото скърбя от цялата си душа, защото той бе не само предан мой приятел, но и благородник с най-добър произход, макар и да не знаеше своето родословие по-далеч от своя прапрадядо.
    Посадете на гроба му цветя и изберете за него някое слънчево кътче: той бе южняк и много обичаше слънцето. Колкото до вас, чиято скръб споделям от цялата си душа, съветвам ви да напуснете Бонската обител. На мен тук, в Париж, са ми нужни предани хора и добри духовници, така че ще ви назнача игумен на абатството „Свети Яков“, разположено в Париж край Сент-Антоанските порти: нашият клет приятел много обичаше този квартал.
Благосклонно разположеният към вас Анри — с молба да не го забравяте в светите си молитви.
    Лесно можем да си представим как зяпна от изненада игуменът при получаването на това послание, изцяло написано с ръката на краля, как се възхити от изобретателността на Шико и как стремително се втурна към очакващите го почести.
    Всичко стана според желанието на краля, както и на Шико.
    Снопче трънки, алегорично представляващо тялото на умрелия, бе погребано в едно слънчево кътче, отрупано с цветя, под разкошна лоза. След това символично погребаният Шико помогна на Горанфло да се прехвърли в Париж.
    Недалеч от портите на замъка Бюси той купи за триста екю една скромна къща. Когато трябваше да посети Горанфло, той избираше един от трите пътя: най-краткия — през града, най-романтичния — по брега на реката и накрая, този, който вървеше покрай крепостните стени на Париж и беше най-безопасният.
    Ала мечтателят Шико почти винаги избираше пътя покрай брега. По онова време Сена не беше окована в камък, вълните, както казва поетът, целуваха нейните полегати брегове, и жителите на Сите често можеха да видят при лунна светлина високия силует на Шико.
    След като се установи на новото си място под променено име, Шико се погрижи да промени и външността си. Наричаше се, както вече знаем, Робер Брике и ходеше прегърбен. Освен това за изминалите пет-шест години, доста тревожни за него, той бе почти оплешивял, така че предишните му черни буйни къдри бяха се отдръпнали, подобно на море по време на отлив, от челото към тила.
    Плюс всичко останало, както вече бе станало дума, той усъвършенствуваше присъщото на древните мимове изкуство да променя израза на лицето си.
    Ето защо дори при ярка светлина Шико се превръщаше, ако не го мързеше да се потруди, в истинския Робер Брике, тоест в човека, чиято уста се разтягаше до ушите, носът стигаше до брадичката, а очите ставаха кривогледи.
    И в заключение той прибягваше до още една предпазна мярка — не завързваше с никого близко познанство.
    И така, Робер Брике водеше живот на отшелник, който бе започнал да му харесва. Единственото му развлечение бе да посещава Горанфло и да пие с него знаменитото вино от 1550 година, което достойният игумен се бе погрижил да изнесе от бонските изби.
    На промени обаче са подложени не само знаменитите, но и обикновените личности: Горанфло също се бе променил, макар и не физически.
    Той бе разбрал, че човекът, определящ по-рано съдбата му, зависи този път от това, доколко Горанфло ще благоволи да държи езика зад зъбите си.
    Шико, който идваше да обядва в абатството, бе не повече от пешка и от този миг Горанфло изгради прекалено високо мнение за себе си и недостатъчно високо за Шико.
    Шико не се засягаше от тази промяна у приятеля си. Крал Анри го бе научил на всичко и той гледаше философски спокойно на нещата.
    Започна внимателно да следи собственото си поведение — това бе всичко.
    Отначало посещаваше абатството на всеки два дни, после веднъж седмично, веднъж на две седмици и накрая, веднъж в месеца.
    Горанфло бе до такава степен заангажиран със собствената си персона, че дори не забеляза това.
    Шико се усмихваше вътрешно на неблагодарността на Горанфло и по обичая си се почесваше по носа и брадичката.
    „Водата и времето — мислеше той — са двете най-могъщи сили: едната разяжда камъка, другата — самолюбието. Ще почакаме.“
    И той започна да чака.
    А докато чакаше, станаха разказаните от нас събития, в които той можа да види предстоящите големи политически бури.
    Анри III, когото Шико в ролята си на покойник продължаваше да обича, бе изложен според него на нови опасности. Шико реши да се яви пред краля във вид на призрак и да го предпази от бъдещите беди…
    Сега вече, когато всичко, което в нашия разказ можеше да се стори необяснимо, намери своето обяснение, ние, ако читателят не възразява, ще се присъединим към Шико, който излезе от Лувъра, и ще го придружим до неговата къща на пресечката Бюси.

Глава 17

Серенадата
    От Лувъра до пресечката Бюси не беше далеч. Шико се спусна по хълма и седна в очакващата го лодчица, в която той бе и за кормчия, и за гребец. „Колко странно… — мислеше си той, докато гребеше и гледаше прозореца на кралската спалня, който, въпреки късния час, още светеше. — Колко странно, толкова години изминаха, а Анри не се е изменил: по лицето му и в сърцето са се появили няколко нови бръчки — и толкова… Все този ум — неустойчив и благороден, своенравен и поетичен; все същата себелюбива душа, която вечно претендира за повече, отколкото може да й се даде. И въпреки всичко — нещастен, страдащ крал, най-тъжният човек в своето кралство. Наистина никой по-добре от мен не е вникнал в това странно смесване на развратеност и разкаяние, на безбожие и суеверие, както и никой по-добре от мен не е изследвал Лувъра с неговите коридори, по които са минали толкова много кралски любимци по пътя към гроба, изгнанието или забравата, и никой, освен мен, не умее да играе с тази корона без всякаква опасност за себе си.“
    Шико въздъхна по-скоро философски, отколкото тъжно, и натисна по-силно веслата.
    „Между другото, кралят дори не спомена за пари за из път — помисли той, — такова доверие ми прави чест, защото доказва, че ме смята за приятел както и преди.“
    И Шико се засмя с обичайната си тиха усмивка. След това за последен път натисна веслата и лодката се вряза в пясъчния бряг.
    Той върза лодката по един особен начин, което в ония патриархални (в сравнение с нашите) времена й осигуряваше непокътнатост, и тръгна към дома си, разположен на два мускетни изстрела разстояние от реката.
    Когато зави към улицата на Августинците, той чу крайно изненадан звуци от инструменти и гласове на певци.
    „Сватба ли има, или какво? — помисли той. — Дявол да го вземе! Разполагам с някакви си пет часа за сън, а сега цяла нощ няма да мога да мигна!“
    Когато скъси още повече разстоянието, той видя отблясъците на пламъци в прозорците на къщите по неговата улица: горяха факлите в ръцете на пажове и лакей, докато двадесет и четирима музиканти под дирижирането на екзалтирано жестикулиращ италианец свиреха яростно на виоли, псалтериуми, цитри, триструнни цигулки, тръби и барабани.
    Цялата тази армия от нарушители на тишината се бе разположила пред дома, в който Шико не без изненада позна собственото си жилище.
    Около минута той гледа в недоумение строилите се музиканти и слуша целия този грохот.
    След това, като се плесна по бедрата, Шико извика:
    — Тук явно е станала някаква грешка! Не може да бъде, целият този шум да е вдигнат заради мен.
    Когато се приближи още повече и се смеси с любопитните зяпачи, той се огледа внимателно и се убеди, че никой от музикантите и факлоносците няма предвид къщите отсреща или съседните на неговата.
    „Да не би пък в мен да се е влюбила някоя принцеса?“ — запита се Шико.
    Предположението му обаче, колкото и да го ласкаеше, изглежда, не му се стори убедително.
    Той погледна и отсрещната къща. В прозорците на третия етаж, които нямаха капаци, се отразяваха от време на време отблясъците на пламъците, но оттам не надничаше нито едно човешко лице.
    — Ама и здраво хъркат там, дявол да ги вземе! — промърмори Шико. — От такава вакханалия ще се надигне дори и мъртвец!
    Впрочем, оркестърът продължаваше да свири своите „симфонии“, сякаш ги изпълняваше пред крале и императори.
    — Извинете ме, приятелю — обърна се най-сетне Шико към един от факлоносците, — бихте ли ме осведомили за кого е предназначена тази музика?
    — Ей за оня там буржоа — отвърна слугата и посочи дома на Робер Брике.
    „За мен — помисли отново Шико, — наистина за мен.“
    Той се провря през тълпата, за да прочете разгадката по герба, изобразен върху ръкавите и гърдите на пажовете. Всички те обаче бяха облечени с някакви сиви халати.
    — Чии сте вие, драги мой? — попита Шико един свирач на тамбура.
    — На буржоата, който живее тук — отвърна той и посочи с пръчицата си жилището на Робер Брике.
    „Охо — каза си Шико, — те свирят не само за мен, но дори ми принадлежат. Работата става все по-дебела.“
    Шико изобрази върху лицето си най-сложната си гримаса и взе да разбутва пажовете, лакеите и музикантите, за да се добере до вратата на дома си, което му се удаде не без усилия. Добре различаван при ярката светлина на факлите, той извади от джоба ключ, отвори вратата, влезе, затвори след себе си и заключи.
    След това изнесе на балкона стол с кожена тапицерия, настани се удобно на него и си даде вид, че не забелязва смеха, посрещнал неговата поява.
    — Господа, не сте ли сбъркали адреса, наистина ли вашите трели, каденци и рулади са предназначени за мен? — попита той.
    — Вие ли сте метр Робер Брике? — обърна се към него диригентът на оркестъра.
    — Аз, със собствената си персона.
    — В такъв случай ние сме на ваше разположение, господине — отвърна италианецът и вдигна палката си, което доведе до нов ураган от звуци.
    „Съвсем нищо не разбирам“ — помисли Шико, докато разглеждаше изпитателно тълпата и съседните къщи. Техните обитатели стояха на прозорците, на прага или се бяха изсипали на улицата.
    Прозорците и вратите на „Мечът на гордия рицар“ бяха заети от метр Фурнишон, неговата жена и домочадията на Четиридесет и петимата.
    И само къщата отсреща бе в мрак и безмълвие като гроб.
    Шико все още търсеше решението на тази тайнствена загадка, когато изведнъж му се стори, че под навеса на къщата си вижда човек, загърнат с тъмен плащ, с черна шапка с червено перо, с дълга шпага отстрани; този човек не допускаше, че някой го забелязва и не откъсваше поглед от дома насреща.
    От време на време диригентът напускаше поста си, отиваше до този човек и тихичко разговаряше с него.
    Шико веднага се досети, че тук трябва да търси разгадката на събитието и че под тази черна шапка е скрито лицето на знатен човек.
    Внезапно на ъгъла на улицата се появи конник, съпровождан от двама конни слуги, които се заеха енергично да разпръсват с камшични удари любопитните, наобиколили оркестъра.
    — Господин дьо Жоайоз! — прошепна Шико, разпознал в конника главния адмирал на Франция, който по заповед на краля бе принуден да нахлузи ботуши с шпори.
    Любопитните се разбягаха, оркестърът замлъкна. Конникът се приближи до благородника, който се криеше под навеса.
    — Какво ново, Анри? — попита той.
    — Нищо ново, братко, нищо.
    — Тя не се ли появи?
    — Нито тя, нито който и да било от този дом.
    — А беше замислено доста хитро — каза уязвеният Жоайоз. — Тя можеше, без ни най-малко да се компрометира, да постъпи като всички тези хора и да послуша музиката, предназначена за съседа й.
    Анри поклати глава.
    — Веднага се вижда, че не я познаваш, братко.
    — Познавам я, отлично я познавам. Тоест изобщо познавам жените и тъй като тя влиза в тяхното число, няма защо да се отчайваме. Необходимо е само този буржоа да слуша всяка вечер серенада.
    — Тогава тя ще се премести да живее на друго място!
    — Защо, ако ти през цялото време оставаш в сянка? А дали буржоата е казал нещо по повод на оказаната му любезност?
    — Той се обърна с въпроси към оркестъра. Ето на, чуваш ли, братко, той отново започна да говори.
    И наистина, решил на всяка цена да разбере всичко, Брике отново се обърна към диригента:
    — Ей вие там горе, млъкнете! — викна му раздразнен Анри. — Правят ви, дявол да го вземе, серенада — какво има повече да говорите, седете си спокойно.
    — Все пак бих искал да знам за кого е предназначена тази серенада? — отвърна Шико с израз на най-голямо любопитство.
    — За вашата дъщеря, глупако.
    — Извинете, господине, но нямам дъщеря.
    — Значи за жена ви.
    — Е, слава Богу, не съм и женен.
    — Тогава лично за вас, и ако вие не се приберете вътре…
    И Жоайоз подкара коня си право към балкона на Шико, за да премине от думи към дела.
    — Остави на мира бедния човек, братко — спря го дьо Бушаж. — Напълно естествено е всичко това да му се стори странно.
    — Какво има да се чуди толкова, да го вземат мътните! Остава само да стане свада, че да привлечем вниманието на някого от отсрещния дом. Хайде тогава да напердашим буржоата, да подпалим жилището му, така или иначе да действаме!
    — Много те моля, братко — произнесе Анри, — не трябва да привличаме вниманието на тази жена. Ние сме победени и трябва да се покорим.
    Брике не изтърва нито една дума от този разговор, който озари като ярка светлина смътните му още догадки. Добре запознат с нрава на този, който му се беше ядосал, той мислено се подготви за отбрана.
    Но Жоайоз се отказа от намерението си. Той освободи пажовете, слугите, музикантите и маестрото.
    След това дръпна брат си настрани и му каза:
    — Просто съм в отчаяние. Всички са против нас.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Нямам време, за да ти помогна.
    — Виждам, облечен си като за път, отначало не забелязах.
    — Тази нощ заминавам за Антверпен по заповед на краля.
    — Боже мой!
    — Тръгни с мен, моля те!
    — Заповядваш ли ми, братко? — попита го Анри и пребледня.
    — Не, само те моля, дьо Бушаж.
    — Благодаря ти, братко.
    Жоайоз присви рамене.
    — Присвивай колкото си искаш рамене, Жоайоз, но разбери: ако ми отнемат възможността да прекарвам нощта на тази улица, ако не гледам повече този прозорец…
    — Какво тогава?
    — Бих умрял.
    — Безумец!
    — Разбери ме, братко: там е сърцето ми — каза Анри и посочи дома, — там е животът ми. Как можеш да искаш от мен да живея, когато изтръгваш сърцето ми от гърдите!
    Херцогът взе да хапе тънкия си мустак. Бе скръстил ръце на гърдите с гняв, примесен с жалост. След като помисли малко, каза:
    — А ако баща ни те помоли да приемеш Мирон — той не е просто лекар, той е мислител…
    — Ще кажа на баща си, че не съм болен, че съм наред с главата, че Мирон не ще ме излекува от любовта.
    — Остава да приема твоята гледна точка. Но защо всъщност съм взел да се тревожа? Тази дама е всичко на всичко жена, ти си настойчив. Когато се върна, вече ще си тананикаш много по-радостен и весел, откогато и да било!
    — Да, да, мили братко — отвърна младежът и му стисна ръката. — Ще се излекувам, бъди щастлив и весел. Благодаря ти за дружбата, благодаря! Тя е най-ценното нещо, което имам.
    Въпреки привидното си лекомислие, Жоайоз бе дълбоко трогнат.
    — Да тръгваме — каза той.
    Факлите угаснаха, музикантите нагърбиха инструментите си, пажовете поеха по пътя.
    — Върви, върви, тръгвам след теб — каза дьо Бушаж: не можеше така лесно да се раздели с тази улица.
    — Разбирам — каза Жоайоз, — последно сбогом на прозореца. В такъв случай прости се и с мен, Анри!
    Той се наведе от седлото, за да целуне брат си, а Анри го прегърна през врата.
    — Не — възрази той, — ще те изпратя до градските порти.
    Ан отиде при музикантите и слугите, които бяха спрели на стотина крачки от тях.
    — Повече нямаме нужда от вас — каза им той. — Очаквайте нови нареждания.
    Гълчавата на музикантите и смехът на пажовете заглъхнаха в далечината. Заглъхнаха и последните жални звуци, изтръгвани от лютните и виолите от ръце, неволно докосващи струните им.
    Анри хвърли последен поглед към дома и бавно, непрекъснато обръщайки се назад, последва брат си, който яздеше отпред, придружен от двама слуги.
    Като видя, че двамата млади хора и музикантите си отидоха, Робер Брике реши, че ако тази сцена има развръзка, тя скоро трябва да настъпи.
    Ето защо той шумно напусна балкона и затвори прозореца.
    На улицата оставаха още неколцина любопитни. Но след десетина минути се разотидоха и те.
    През това време Робер Брике успя да се качи на покрива на своето жилище, обграден по фламандски образец със зъбчата ограда и като се скри зад един от тези зъбци, впери поглед в прозореца на отсрещния дом.
    Щом се прекрати шумът, щом затихнаха инструментите, гласовете и стъпките и всичко си тръгна по-старому, един от горните прозорци на този странен дом се отвори и нечия глава предпазливо надникна навън.
    — Няма никого — прошепна мъжки глас — опасността мина. Предполагам, че е била някаква мистификация по адрес на нашия съсед. Можете да излезете от скривалището си, госпожо, и да се върнете в стаята си.
    Този, който каза това, затвори прозореца, изчука искра от кремъка, запали лампата и я предаде на жената.
    Шико напрегна с всички сили зрението си. Но зърнал бледото, благородно лице на жената, когато тя взе лампата, и уловил ласкавите, тъжни погледи, които си размениха слугата и госпожата, той побледня и ледени тръпки пропълзяха по кожата му.
    Младата жена — беше на не повече от двадесет и четири години — се спусна по стълбите, съпроводена от слугата.
    — Граф дьо Бушаж, смел и красив младежо, влюбен безумецо, предай своя девиз на брат си! — прошепна Шико и прокара длан по челото си, сякаш за да отпъди някакво страшно видение. — Ти никога повече не ще произнесеш думата „hilariter“, макар да обеща да бъдеш радостен и весел, да пееш песни.
    Шико се прибра вкъщи с помрачено чело и седна в тъмния ъгъл на спалнята, поддал се на скръбта, която идваше от съседния дом; можеше да се помисли, че си е спомнил нещо ужасно, че е потънал в някаква кървава бездна.

Глава 18

Хазната на Шико
    Шико прекара нощта в креслото, потънал не толкова в мисли, колкото в полусънни видения.
    Той живееше в свят, оставен далеч назад и населен със сенките на знаменити хора и прелестни жени. Озарени сякаш от погледа на бледата обитателка на тайнствения дом, те се нижеха една след друга — а зад тях следваха безброй спомени, и радостни, и ужасни.
    Когато се върна от Лувъра, Шико се опасяваше, че едва ли ще може да се наспи, но сега вече и не мислеше да ляга.
    Когато утрото надникна през прозореца му, той мислено произнесе:
    „Времето на призраците изтече — да помислим вече за живите.“
    Той стана, препаса дългата си шпага, наметна се с тъмночервения си плащ от плътна вълнена тъкан и се зае със стоическата твърдост на мъдрец да направи преглед на паричното си имущество и състоянието на подметките си.
    Последните му изглеждаха напълно пригодни за пътешествие. Що се отнася до паричното имущество, на него следваше да се отдели по-специално внимание.
    Ето защо ще направим малко отстъпление и ще разкажем на читателя за хазната на Шико.
    Като твърде изобретателен, както знаем, човек, Шико бе издълбал част от главната греда, минаваща през целия дом: тя същевременно украсяваше жилището, защото беше пъстро нашарена, и го правеше по-стабилно, защото беше не по-малко от осемнадесет дюйма в диаметър.
    Шико бе направил в тази греда скривалище дълго две педи и широко половин педя. Там той държеше цялото си богатство — хиляда златни екю.
    Ето каква сметка си бе направил в случая Шико.
    „Аз харча ежедневно една двадесета част от едно екю: значи парите ще ми стигнат за двадесет хиляди дни. Трябва обаче да не забравяме, че на стари години разходите се увеличават, защото недостигът на жизнени сили се компенсира с житейски удобства. С една дума, тук има осигурен живот за двадесет и пет — тридесет години, това, слава Богу, е напълно достатъчно!“
    От тези сметки на Шико ни става ясно, че той бе един от най-състоятелните рентиери на град Париж. Увереността в бъдещето го изпълваше с известна гордост.
    Шико ни най-малко не беше стиснат и дълго време дори прахосваше с широки пръсти, но изпитваше отвращение към нищетата, понеже знаеше, че тя те притиска като тежко бреме и смазва дори най-силните.
    Ето защо, надникнал тази сутрин в скривалището си, той помисли:
    „Честна дума, времената днес са сурови и не предразполагат към щедрост! От Анри няма какво да се стеснявам. Дори тези хиляда екю ги имам не от него, а от дядо си, който бе обещал да ми остави шест пъти повече. Ако сега беше нощ, щях да ида при краля да му искам стотина златни монети. Но навън вече е светло и съм принуден да разчитам само на себе си… и на Горанфло.“
    При мисълта, че ще трябва да изкопчи пари от Горанфло, достойният приятел на игумена се усмихна.
    „На метр Горанфло, който ми е толкова задължен за своето благополучие — продължи да размишлява Шико, — няма да му прави чест да не услужи с пари на приятеля си, който заминава по нареждане на краля. Наистина Горанфло се е променил. Затова пък Робер Брике си е предишният Шико. Трябва, докато е още нощ, да ида при краля за писмото, за знаменитото писмо, което да разпали пожар в Наварския двор. А сега е вече светло. Но се досещам как мога да го получа. И така, напред!“
    Шико прикри скривалището с дъска, закова я с четири гвоздея, сложи отгоре й плочата, след което я засипа с насъбралата се прах. Преди да излезе, огледа още веднъж стаята, в която бе преживял много щастливи дни.
    Накрая хвърли един поглед и към къщата отсреща.
    „Впрочем — помисли си той, — тези дяволи Жоайоз са способни в една прекрасна нощ да подпалят и моя дом, за да привлекат макар само за миг вниманието на невидимата дама… Охо! Запалят ли къщата ми, всичките мои хиляда екю ще се превърнат в златно кюлче! Най-благоразумно би било да заровя парите си в земята. Но не си струва: ако Жоайоз подпалят моя дом, кралят ще ми възстанови загубите.“
    Докато заключваше входната врата, Шико изведнъж забеляза слугата на неизвестната дама, който седеше на прозореца, без да допуска, изглежда, че някой може да го види в тези ранни часове.
    Както вече казахме, този човек бе напълно обезобразен от рана върху лявото слепоочие, белегът обхващаше дори част от бузата.
    На всичко отгоре едната му вежда бе нависнала надолу от силния удар и почти съвсем закриваше лявото му око, силно хлътнало в очната кухина.
    Ала странно нещо! — независимо от оплешивялото теме и посивялата брада погледът му беше много жив, а неповредената му страна бе гладка като на момче.
    Щом забеляза, че Робер Брике слиза по стълбите към улицата, той закри глава с качулката си.
    — Съседе! — викна му Шико. — След вчерашния шум не ми се остава в този дом. Няколко седмици ще ида да прекарам в имението си. Поглеждайте все пак от време на време насам, ако обичате.
    — Дадено, господине — отвърна непознатият, — на драго сърце ще изпълня молбата ви.
    — А ако забележите крадци…
    — Разполагам с добър аркебуз, господине, бъдете спокоен.
    — Благодаря ви. Бих ви помолил и за още една услуга, съседе.
    — Моля.
    Шико си даде вид, че измерва с поглед разстоянието, което го делеше от събеседника.
    — Да говоря на висок глас за такива неща не ми се ще, скъпи съседе — каза той.
    — Добре, ще сляза долу при вас — отвърна непознатият.
    Шико отиде по-близо до къщата и чу зад вратата приближаващите се стъпки, сетне вратата се отвори и той се оказа лице срещу лице със своя съсед.
    Този път непознатият бе закрил плътно лицето си с качулката.
    — Тази заран е нещо студеничко — пожела той да обясни предпазните си мерки.
    — Духна леден вятър, съседе — отвърна Шико, като се стараеше да не гледа събеседника си, за да не го смущава.
    — Слушам ви, господине.
    — Та ето на — каза Шико, — аз заминавам.
    — Вече благоволихте да ми съобщите това.
    — Помня, помня. Но вкъщи съм оставил пари.
    — Напразно вършите това, господине. Вземете ги със себе си.
    — В никакъв случай. Човек губи сигурност и решителност, когато се опитва по пътя да спаси не само живота, но и кесията си. Затова оставям парите си. Вярно, те са скрити толкова добре, че може да се опасявам за тях само в случай на пожар. Ако това стане, моля ви, съседе, да проследите, когато пламне дебелата греда: вижте я там, отдясно, краят й стърчи навън под формата на драконова глава. Проследете, моля ви, и се поровете в пепелта.
    — Наистина, господине — с явно неудоволствие отвърна непознатият, — вашата молба е доста неудобна. Подобни признания са допустими пред близък приятел, а не пред непознат, когото няма откъде да познавате.
    При тези думи той втренчено се вглеждаше в лицето на Шико, разтегнало се в сладникаво любезна усмивка.
    — Две мнения няма — отвърна Шико, — наистина не ви познавам, но се доверявам на впечатлението, което ми направихте: имате лице на честен човек.
    — Разбирате ли обаче, господине, с каква отговорност ме нагърбвате? Напълно възможно е музиката, с която снощи ни угощаваха, да омръзне и на моята госпожа и ние също да заминем.
    — Е, в такъв случай — отвърна Шико — не мога да имам никакви претенции към вас, съседе.
    — Благодаря за доверието, проявено от ваша страна към един неизвестен ви бедняк — поклони му се слугата. — Ще се постарая да го оправдая.
    И като се сбогува с Шико, той се прибра у дома. От своя страна Шико любезно се поклони. Когато вратата след непознатия се затвори, той прошепна:
    — Бедният млад човек! Ето кой е заприличал на истински призрак. А го помня такъв весел, жизнерадостен и красив!

Глава 19

Абатството „Свети Яков“
    Абатството, което кралят бе подарил на Горанфло като награда за вярна служба, бе разположено оттатък Сент-Антоанските порти на разстояние от някакви си два мускетни изстрела.
    В ония времена частта от града, граничеща със Сент-Антоанските порти, усилено се посещаваше от знатното общество, защото кралят често ходеше във Венсенския замък, тогава наричан още Венсенската гора. Придворните вечно сновяха по този път и той до известна степен беше това, което днес е Шан-з-Елизе.
    Читателят ще се съгласи, че абатството, гордо издигащо се надясно от Венсенския път, бе отлично разположено.
    То се състоеше от четириъгълно огромно здание, чийто вътрешен двор бе засаден с дървета покрая, от зеленчукови градини и паркове, от жилищни домове и многобройни служебни постройки, придаващи на манастира вид на малко селище.
    Двеста монаси от ордена „Свети Яков“ живееха в килиите, разположени в дъното на двора.
    Подобно на град, вечно заплашван от обсада, абатството си осигуряваше всичко необходимо от близките имения.
    По тучните пасища на манастира пасеше стадо, наброяващо неизменно петдесет вола и деветдесет и девет овена: дали по традиция, дали по писания канон, монашеските ордени не можеха да имат собственост, която да надхвърля числото сто.
    В специална постройка — цял дворец, се помещаваха деветдесет и девет свини, за които с любов, поточно със самолюбиво усърдие, се грижеше един колбасар, избран лично от дон Модест.
    За магерниците и избата пък да не говорим.
    Овощната градина на абатството даваше несравними праскови, кайсии и грозде; от тези плодове освен това се приготвяха отлични консерви и сухо сладко.
    Що се отнася до винарската изба, Горанфло я бе напълнил лично, бе опустошил за целта всички изби на Бургон. Нали сам той бе истински познавач, а познавачите твърдят, че единственото истинско вино било бургундското.
    В това абатство, истински рай за готованците и чревоугодниците, в разкошните покои на втория етаж с балкон, с изглед към главния път виждаме Горанфло, изпълнен с достойнство и надменност, каквито навикът към благоденствие придава дори на най-посредствените физиономии.
    Със своето белоснежно расо и с черната наметка върху мощните си рамене той не е толкова подвижен, както със сивото си расо на обикновен монах, но затова пък е по-величествен.
    Широката му длан, напомняща овнешка плешка, почива върху някакъв том in quarto24 и напълно го скрива; двата му дебели крака са разположени върху грейка, а ръцете му са недостатъчно дълги, за да се съберат върху корема.
    Сутрин. Току-що е ударило седем и половина. Игуменът е станал последен, възползувал се от правилото, според което началникът може да спи един час повече от другите монаси. Но той продължава да дреме в дълбокия покой на мекото като пух кресло.
    Обстановката на стаята, където почива достойният абат, напомня по-скоро жилище на богато светско, отколкото на духовно лице.
    Маса с извити крачета, застлана с богата покривка, прекрасни картини с религиозни сюжети, скъпоценни съдини за богослужение и за трапезата, пищни завеси от венециански брокат, по-великолепни и от най-скъпите нови тъкани — ето някои черти от този разкош, притежател на който бе станал Модест Горанфло по милостта на Бога, краля и най-вече на Шико.
    И така, игуменът дремеше в креслото и слънчевият лъч, проникващ както обикновено в спалнята, посребряваше алените и седефените багри върху лицето на спящия.
    Вратата тихо се отвори и в стаята влязоха двама монаси.
    Първият беше тридесет-тридесет и петгодишен, нервен, слаб, блед и с гордо вдигната глава. Орловите му очи мятаха заповеднически погледи, а когато свеждаше клепачи, под тях се очертаваха тъмни кръгове.
    Този монах се наричаше брат Бороме и от три седмици вече бе ковчежник на манастира.
    Вторият монах бе младеж на седемнадесет-осемнадесет години, с живи черни очи, смел израз на лицето и остра брадичка. Не беше висок на ръст, но с добро телосложение.
    — Игуменът още спи, братко Бороме — каза по-младият монах. — Да го събудим ли?
    — В никакъв случай, братко Жак — отвърна ковчежникът.
    — Жалко, че нашият игумен толкова обича да си поспива — продължи младият монах, — бихме могли още тази сутрин да изпробваме оръжието. Обърнали ли сте внимание какви прекрасни ризници и аркебузи има там?
    — По-тихо, братко! Могат да ви чуят.
    — Ама че късмет! — не спираше монахчето и тупна с крак. — Днес времето е чудесно, колко хубаво можехме да проведем едно учение, братко ковчежник!
    — Трябва да почакаме, дете мое — произнесе брат Бороме с престорено смирение, на което противоречеше огънят, пламнал в очите му.
    — Но заповядайте поне да се раздаде оръжието! — все така разгорещено възрази Жак.
    — Аз? Да заповядам?…
    — Ами да, вие.
    — Аз не се разпореждам тук — продължи Бороме с покрусен вид. — Ей го стопанина!
    — В креслото… спи… когато всички вече отдавна са станали — каза Жак и в думите му звучеше раздразнение, а умният му, проницателен поглед проникваше сякаш в самото сърце на брат Бороме.
    — Трябва да уважаваме сана и спокойствието му — произнесе Бороме, който пристъпи до средата на стаята, но направи някакво неловко движение и събори една малка пейка.
    Килимът заглуши шума, но дон Модест все пак трепна и се събуди.
    — Кой е тук? — викна той с треперещ глас, като на заспал на поста си и внезапно разбуден часовой.
    — Сеньор абат — каза брат Бороме, — простете ни, ако сме нарушили вашите благочестиви размишления, но дойдох за разпорежданията ви.
    — А, добро утро, брат Бороме — кимна му леко с глава Горанфло. Няколко секунди той мълча, явно напрягайки паметта си, после замига с очи и попита: — За какви разпореждания?
    — Относно оръжието и доспехите.
    — Оръжие? Доспехи? — попита учудено Горанфло.
    — Естествено. Ваша милост ни заповядахте да набавим оръжие и доспехи.
    — Аз ли? — повтори изуменият до крайност дон Модест. — Аз ли съм заповядал?… А кога е станало това?
    — Преди една седмица.
    — А… Но за какво ни е притрябвало това оръжие?
    — Вие казахте, сеньор абат — повтарям собствените ви думи, — казахте: „Братко Бороме, няма да е зле да си набавим оръжие и да го раздадем на цялото монашеско братство: гимнастическите упражнения развиват телесните сили, както благочестивите стремежи укрепват силите на духа.“
    — Аз ли съм казал това?… — попита Горанфло.
    — Да, преподобни отче. Аз, недостойният, но послушен монах, побързах да изпълня вашата заръка и да набавя оръжието.
    — Странна работа — промърмори Горанфло, — нищо не помня.
    — Вие дори добавихте, ваше преподобие, латинската сентенция: „Militat spiritu, militat gladio.“25.
    — Какво? — възкликна дон Модест и опули изумено очи. — Сентенция ли?
    — Имам добра памет, дълбокоуважаеми отче — отвърна Бороме и сведе скромно поглед надолу.
    — Ако съм казал това — продължи Горанфло, — значи съм имал тези основания, братко Бороме. И наистина винаги съм се придържал към мнението, че трябва да развиваме тялото си. Още като обикновен монах се борех и със словото, и с меча. „Militat spiritu, militat gladio.“ Отлично, братко Бороме. Ясно е, че сам Господ ме е озарил с тази идея.
    — Така че ще изпълня заповедта ви докрай, преподобни отче — каза Бороме и се оттегли заедно с брат Жак, който радостно го дърпаше за расото.
    — Вървете — величествено произнесе Горанфло.
    — Ах, съвсем забравих… — върна се брат Бороме.
    — Какво още?
    — В приемната чака да го приемете един от приятелите на ваша светлост; иска да поговори с вас.
    — Кой е той?
    — Метр Робер Брике.
    — Метр Робер Брике — забеляза Горанфло — не ми е приятел, братко Бороме, а просто познат.
    — Няма ли да го приемете, ваше преподобие?
    — Ще го приема — разсеяно произнесе Горанфло. — Този човек ме развлича.
    Брат Бороме още веднъж се поклони и излезе. Пет минути по-късно вратата отново се отвори и се появи Шико.

Глава 20

Двамата приятели
    Дон Модест продължаваше да седи в същата блажено отпусната поза.
    Шико прекоси цялата стая, за да стигне до дон Модест, който едва благоволи да кимне леко с глава.
    Шико очевидно ни най-малко не остана изненадан от безразличието на абата.
    — Здравейте, господин игумен — каза той.
    — А, вие ли сте? — отзова се Горанфло. — Изглежда сте възкръснали?
    — А за умрял ли ме смятахте, господин абат?
    — Ами че толкова време не се вестявахте.
    — Бях възпрепятствуван.
    — А!
    Шико знаеше, че Горанфло не е многословен, докато не го загреят две-три бутилки от старото бургундско. Тъй като беше още твърде рано и Горанфло вероятно още не бе хапнал, Шико придърпа дълбокото кресло до огнището и мълчаливо се разположи в него, като качи краката си върху каминната решетка и се облегна върху мекото облегало.
    — Ще закусите ли с мен, господин Брике? — попита го дон Модест.
    — Може би, сеньор абат.
    — Прощавайте, господин Брике, ако не ви отделя толкова време, колкото бихте желали.
    — Човек, който стои, подобно на вас, над мнозина, може да постъпва, както намери за добре, господин абат — усмихна се широко Шико, както само той умееше.
    Дон Модест погледна Шико с присвити очи. Присмиваше ли му се Шико, или говореше сериозно, бе невъзможно да се разбере. Шико стана.
    — Къде се разбързахте, господин Брике? — попита Горанфло.
    — Каня се да си тръгвам.
    — Но нали казахте, че ще закусите с мен?
    — Не съм казвал такова нещо.
    — Извинете ме, но аз ви поканих.
    — А аз ви отвърнах: може би. „Може би“ не значи „да“.
    — Сърдите ли се?
    Шико се разсмя.
    — Да се сърдя ли? — повтори въпроса той. — А за какво да се сърдя? За това, че сте безсрамник и простак ли? О, драги ми игумене, твърде отдавна ви познавам, за да се сърдя на дребните ви недостатъци.
    Горанфло застина като поразен от гръм след тази нападка и остана зяпнал.
    — Прощавайте, господин игумене.
    — О, не си отивайте!
    — Не мога да отлагам пътуването си.
    — Заминавате ли за някъде?
    — Дадено ми е поръчение.
    — От кого?
    — От краля.
    На Горанфло главата му се запали.
    — Поръчение — промълви той, — поръчение от краля… Вие значи отново сте се видели с него?
    — Естествено.
    — А той как ви посрещна?
    — Възторжено. Той помни приятелите си, макар и да е крал.
    — Поръчение от краля — шепнеше Горанфло, — а аз съм безсрамник, простак, грубиян…
    — Прощавайте… — повтори Шико.
    Горанфло дори се надигна от креслото си и задържа с широката си длан тръгващия Шико, който, да си признаем, доста покорно се подчини на насилието.
    — Чуйте ме, признавам — не бях прав. Грижите ми…
    — Виж ти!
    — Бъдете снизходителен към човека, заангажиран с толкова трудни задължения! Ами че това абатство е цяла държава! Помислете, имам на подчинение двеста души; аз съм иконом, архитект, управител и плюс всичко останало имам и духовни задължения.
    — Да, наистина, това е твърде тежко бреме за един толкова недостоен божи служител!
    — Сега пък ме иронизирате — каза Горанфло. — Господин Брике, нима сте загубили християнското си милосърдие?
    — А нима съм го притежавал?
    — Като че ли проявявате и известна завист; внимавайте: завистта е голям грях.
    — Аз ли да завиждам? А на кого, бъдете добър да ми кажете?
    — Хъм, вие си мислите: „Игуменът дон Модест Горанфло непрекъснато върви нагоре, движи се по възходяща линия…“
    — А аз се движа по низходяща, така ли? — насмешливо го запита Шико.
    — Това е заради фалшивото ви положение, господин Брике.
    — Господин игумен, помните ли една мисъл от Евангелието?
    — Коя?
    — „Ще смъкна гордите и ще въздигна смирените.“
    — Голяма работа! — каза Горанфло.
    — На ти сега! Този еретик се съмнява в божиите думи! — възкликна Шико и плесна с ръце.
    — Защо да съм еретик?! — възрази Горанфло. — Еретици са хугенотите.
    — Какво искате да кажете, господин Брике? Наистина не ви разбирам.
    — Нищо не искам да кажа. Тъй като заминавам, дойдох да се простя с вас. И така, прощавайте, сеньор дон Модест.
    — Така ли ще ме оставите?
    — Ще ви оставя, дявол да го вземе!
    — Вие?
    — Да, аз.
    — Моят приятел?
    — Порасне ли му на човек положението, забравя приятелите си.
    — Шико!
    — Вече не съм Шико, вие сам ме упрекнахте в това.
    — Аз ли? Кога именно?
    — Когато споменахте за моето фалшиво положение.
    — „Упрекнал“! Как се изразявате обаче днес! — И игуменът обори голямата си глава, поради което трите му брадички се сляха в една.
    Шико го наблюдаваше под око: Горанфло дори леко бе побледнял.
    — Прощавайте и не се сърдете за казаната ви в очите истина.
    И той тръгна към изхода.
    — Говорете каквото искате, господин Шико, но не ме гледайте с такъв поглед!… И във всеки случай, не бива да тръгвате, без да сте закусили, дявол го взел! Това е вредно!
    Шико реши незабавно да завоюва всички позиции.
    — Не, не желая! — каза той. — Тук много лошо хранят.
    Всички други нападки Горанфло бе издържал мъжествено, ала тези думи го довършиха.
    — При мен ли хранят лошо? — каза той напълно смаян.
    — За моя вкус, във всеки случай… — отвърна Шико.
    — Лоша ли беше храната, когато закусихте тук последния път?
    — Да — решително заключи Шико.
    — Но какво не ви хареса, кажете, за Бога!
    — Свинските котлети бяха най-гнусно прегорели.
    — О!
    — Пълнените свински уши не хрускаха на зъбите.
    — О!
    — Петелът с ориз нямаше никакъв вкус.
    — Боже праведни!
    — Чорбата от раци бе прекалено тлъста!
    — Шико! Шико! — простена дон Модест с глас, с какъвто умиращият Цезар се е обърнал към своя убиец: „Бруте! Бруте!…“
    — А и самият вие не намирате време за мен.
    — Аз да нямам време?
    — Казахте ми, че сте зает. Така ли беше? Липсва само да бъдете и лъжец.
    — Работата може да се отложи. При мен трябва да дойде една молителка.
    — Ами че, приемете я.
    — Не, няма да я приема, макар, изглежда, да е много важна дама. Ще приемам само вас, скъпи господин Шико. Тази знатна особа иска да се изповяда при мен и ми е изпратила сто бутилки сицилианско вино. Така че, ако пожелаете, ще й откажа, ще наредя да й предадат да си потърси друг духовник.
    — И вие ще можете да постъпите така?
    — Само и само, за да закуся с вас, господин Шико, и да загладя вината си пред вас.
    — Тази вина произтича от вашата чудовищна надменност, дон Модест.
    — Ще се смиря духом, приятелю мой.
    — От вашето безгрижие и вашия мързел.
    — Шико, Шико, още от утре ще започна да бичувам своята плът и да командвам упражненията на монасите.
    — Какви упражнения? — опули очи Шико.
    — Бойни.
    — Ще обучавате монасите на военно изкуство?
    — Да.
    — А на кого е хрумнала тази идея?
    — Струва ми се, че на мен самия — каза Горанфло.
    — На вас? Не може да бъде!
    — Но е факт и вече дадох разпорежданията си на брат Бороме.
    — Кой е този брат Бороме?
    — Ковчежникът.
    — При теб се е появил вече ковчежник, когото не познавам, нищожество такова?
    — Той попадна тук след последното ви посещение.
    — А откъде се взе?
    — Препоръча ми го монсеньор кардинал дьо Гиз.
    — Лично?
    — С писмо, скъпи ми господин Шико, с писмо.
    — Да не би да е монахът, който прилича на каня и доложи за моето идване?
    — Същият.
    — Охо! — каза Шико. — Какви ли качества притежава този ковчежник, за да получи толкова гореща препоръка от кардинал дьо Гиз?
    — Той може да смята като самия Питагор.
    — Та с него ли ще обучавате монасите на военно изкуство?
    — Да, скъпи ми приятелю.
    — А с каква цел?
    — За да ги въоръжим.
    — Долу горделивостта, неразкаял се грешнико! Горделивостта е смъртен грях: тази мисъл не е родена във вашата глава.
    — В моята или в неговата, вече наистина не помня. Не, не, определено в моята; струва ми се, че произнесох една твърде подходяща латинска сентенция.
    Шико се приближи по-близо до игумена.
    — Латинска сентенция ли?… Няма ли да ми я припомните, скъпи абате? — подкани го Шико.
    — „Militat spiritu…“
    — „Militat spiritu, militat gladio.“
    — Именно, именно! — възторжено се провикна дон Модест.
    — Е — каза Шико, — невъзможно е някой да се извини по-чистосърдечно от вас, дон Модест. Прощавам ви.
    — О! — умилено произнесе Горанфло.
    — Както и преди, вие си оставате мой истински приятел.
    Горанфло изтри една сълза от очите си.
    — Нека да закусим; този път ще бъда снизходителен към вашите ястия — утеши го Шико.
    — Чуйте! — възкликна Горанфло извън себе си от радост. — Ще наредя на брата готвач да ви нахрани царски, иначе ще бъде затворен в карцера.
    — Отлично, отлично — каза Шико, — тук вие сте стопанинът, скъпи ми игумене.
    — И ще пресушим няколко бутилчици, получени от моята нова духовна дъщеря.
    — Ще ви помогна с някой добър съвет.
    — Оставете ме да ви прегърна, Шико.
    — Ще ме задушите… По-добре да побъбрим.

Глава 21

Разговор на чашка
    Горанфло побърза да направи нужните разпореждания.
    Ако достойният игумен се движеше наистина по възходяща, както твърдеше, линия, това се отнасяше главно до развитието в абатството на кулинарното изкуство.
    Дон Модест повика готвача брат Еузеб, като какъвто той се яви не толкова пред своя духовен началник, колкото пред един строг съдия.
    — Братко Еузеб — произнесе със суров тон Горанфло, — чуйте внимателно това, което ще ви каже моят приятел, господин Робер Брике. Говори се, че вие пренебрегвате своите задължения. Чувам за сериозни недостатъци във вашата последна супа от раци, за фатална небрежност при приготвянето на свинските уши… Внимавайте, брат Еузеб, внимавайте: и дребното камъче катурва колата.
    Монахът си смени няколко пъти цвета на лицето и измърмори някакви извинения, които обаче не бяха взети под внимание.
    — Достатъчно! — каза Горанфло.
    Брат Еузеб млъкна.
    — Какво имате днес за закуска? — попита достопочтеният игумен.
    — Омлет с петльови гребени.
    — Какво още?
    — Пълнени печурки.
    — Друго?
    — Раци със сос мадейра.
    — Дреболии са всичко това, дреболии. Назовете ми нещо по-солидно, и по-скоро!
    — Може да поднесем бут, натъпкан с шамфъстък.
    Шико презрително се изсмя.
    — Простете — плахо се намеси Еузеб, — той е сварен в херес и е набучкан с парченца говеждо.
    Горанфло погледна Шико със свенлива надежда:
    — Това трябва да го бива, нали, господин Брике? — попита той.
    Шико показа с жест, че е доволен, макар и не особено.
    — А какво имате още? — не мирясваше Горанфло.
    — Може да приготвим отлична змиорка.
    — По дяволите змиорката! — презрително махна с ръка Шико.
    — Смея да мисля, господин Брике — продължи брат Еузеб, изпълващ се с все по-голяма смелост, — че няма да съжалявате, ако опитате моята змиорка.
    — А как сте я приготвили?
    — Да, наистина, как сте я приготвили? — повтори въпроса му и игуменът.
    — След като й смъкнах кожата, я потопих в хамсиево масло, овалях я в ситно стрити сухари и накрая я подържах десет секунди на огъня. В този й: вид ще имам честта да я поднеса на масата.
    — А сосът?
    — Да, а сосът?
    — Сосът е от зехтин, лимонов сок и горчица.
    — Отлично — каза Шико.
    Брат Еузеб въздъхна с облекчение.
    — Стигнахме накрая до сладкото — справедливо забеляза Горанфло.
    — Ще ви направя десерт, който ще отговори напълно на вкуса на сеньор игумена.
    — Добре, разчитам на вас — каза Горанфло. — Покажете, че сте достоен за доверието ми.
    Еузеб се поклони:
    — Свободен ли съм? — попита той.
    Игуменът погледна Шико.
    — Нека върви — каза Шико.
    — Вървете и ми изпратете брата ключар.
    Братът ключар смени брат Еузеб и получи също толкова обстойни и точни указания.
    След десет минути двамата седяха един срещу друг на трапезата, застлана с тънка ленена покривка.
    Масата, предвидена за шест души, беше изцяло отрупана — толкова всевъзможни бутилки с разнообразни етикетчета бе донесъл братът ключар.
    Строго придържайки се към установеното меню, Еузеб изпрати от кухнята омлета, раците и гъбите, които изпълниха стаята с аромата на първокачествено масло, мащерка и мадейра.
    Прегладнелият Шико се нахвърли на яденето.
    Игуменът започна да яде с вид на човек, който се съмнява в самия себе си, в своя готвач и в сътрапезника си.
    Но след няколко минути Горанфло поглъщаше вече лакомо храната, а Шико го наблюдаваше.
    Започнаха с рейнското, минаха на бургундското от 1550 година, опитаха „Сен-пере“ и накрая се спряха на виното, изпратено от новата духовна дъщеря на игумена.
    — Е, какво ще кажете? — попита Горанфло, който отпи три глътки, но не се решаваше да изрази мнението си.
    — Нежно, леко — отвърна Шико. — А как се казва вашата нова духовна дъщеря?
    — Нямам представа.
    — Как, не знаете дори името й?
    — Ей Богу, не: държим връзка чрез пратеници.
    Шико затвори клепачи, сякаш за да вкуси виното.
    Всъщност той размишляваше.
    — И така — каза той след десетина минути, — имам, значи, честта да деля трапезата с един пълководец?
    — Господи, така е!
    — Как, вие въздишате?
    — Това ще бъде много уморително.
    — Не ще и дума, затова пък е прекрасно, почетно.
    — Аз и без друго съм отрупан с грижи. По завчера например се наложи да отменя едно блюдо за вечерята.
    — Да отмените блюдо? А защо?
    — Защото монасите решиха, че не им било достатъчно блюдото, което получават като трето в петък — сладко от бургундско грозде.
    — Гледай ти, „не им било достатъчно“! А по каква причина?
    — Заявиха ми, че все още били гладни и поискаха да получат като допълнително нещо постно — дива патица, омар или прилична риба. Как ви харесва подобна лакомия?
    — Е, ако монасите са били гладни?
    — В какво е тогава заслугата им? — възрази брат Модест. — Всеки може да работи добре, ако ще яде до насита. Дявол да го вземе! Трябва да умъртвяваме плътта си в името на Бога — продължаваше достойният абат, докато поставяше в чинията си огромни късове от свинския бут.
    — Пийте, Модест, пийте — подкани го Шико, — иначе ще се задавите, любезни ми приятелю, гледам, че целият почервеняхте.
    И въпреки протестите на Шико, Горанфло запя любимата си песенчица:
— С магарето съм на открито,
бутилка нова е изпита —
потупва Марко със копито,
виното весело тече.
Когато пие до насита,
монахът, стига да рече,
и Бога вече не зачита
макар езика да преплита!

    — Замълчи, нещастнико! — каза Шико. — Ако случайно влезе брат Бороме, дявол знае какво ще помисли.
    — Ако влезе брат Бороме, ще почне да пее заедно е нас.
    — Съмнявам се.
    — Аз ти казвам.
    — Мълчи и отговаряй на въпросите ми.
    — Е, говори.
    — Но ти през цялото време ме прекъсваш, пияница такъв!
    — Аз да съм пияница?…
    — Чуй, от тези бойни учения твоят манастир ще се превърне в същинска казарма.
    — Да, приятелю мой, правилно забеляза — в същинска казарма, в истинска казарма. Още миналия четвъртък… Струва ми се, че в четвъртък, нали?… Да, в четвъртък… Почакай, вече не помня — дали беше четвъртък?…
    — Четвъртък или петък — не е толкова важно.
    — Прав си, наистина. Важен е самият факт, нали? Та в четвъртък или петък, значи, забелязах в коридора двама послушници, които се биеха със саби, а с тях имаше и двама секунданти, които също искаха да се сражават един с друг.
    — И какво направи?
    — Поисках да ми дадат бич, за да нашибам послушниците, които тутакси офейкаха. Но Бороме…
    — Какво направи Бороме?…
    — Бороме ги догони и така ги обработи с бича, че клетниците лежат досега.
    — Интересно ще ми е да хвърля поглед върху плешките им, за да оценя колко силна е ръката на брат Бороме — забеляза Шико.
    — Единствените плешки, които си струват вниманието, са овнешките. Опитайте по-добре от кайсиевото сладко.
    — О, не мога повече, ей Богу! Аз и така едва дишам.
    — Тогава пийте.
    — Не, не, предстои ми да вървя пеша.
    — И на мен предстои да командвам, обаче пия!
    — О, това е друго нещо… За да даваш команди, се иска само силата на белите дробове.
    — Хайде, още една чашка, само една чашка ликьор, полезен за храносмилането. Тайната му знае само брат Еузеб.
    — Съгласен.
    — Този ликьор действува чудесно: колкото и да си преял, след два часа отново се чувствуваш гладен.
    — Каква отлична рецепта за бедняците! Знаете ли, ако бях крал, щях да обезглавя вашия Еузеб: неговият ликьор може да доведе до глад в цялото кралство. Охо! А това пък какво е?
    — Започва учението — каза Горанфло.
    Наистина от двора долетя глъч и дрънчене на оръжия.
    — Без началника? — забеляза Шико. — Войниците ви не са много дисциплинирани.
    — Без мене ли? Не! — каза Горанфло. — Че отгоре на всичко е невъзможно, разбираш ли? Именно аз командвам, аз обучавам! А ето и доказателството: идва за заповедите ми брат Бороме.
    И наистина в този миг се появи Бороме, който хвърли към Шико бърз поглед, напомнящ предателска партянска стрела.
    „Охо! — помисли Шико. — Напразно ме погледна така: това те издава.“
    — Сеньор игумен — каза Бороме, — време е да огледаме оръжието и доспехите; чакаме само вас.
    — Доспехите! Охо! — прошепна Шико. — Един момент, ще дойда с вас.
    И той скочи от мястото си.
    — Вие ще присъствате на учението — произнесе Горанфло и се надигна от стола си подобно на мраморна скала, на която са израснали крила. — Подайте ми ръката си, приятелю мой, ще имате случая да наблюдавате забележителни упражнения.
    — Трябва да потвърдя, че сеньор игуменът е прекрасен тактик — отбеляза Бороме, докато се вглеждаше в невъзмутимото лице на Шико.
    — Дон Модест е във всяко отношение забележителен — отвърна Шико с поклон, а в себе си помисли: „Е, мое скъпо орле, не дреми, че тази каня ще ти оскубе перцата!“

Глава 22

Брат Бороме
    Шико хвана под ръка достопочтения игумен и се спусна по парадната стълба в двора, където можа да се убеди, че абатството напомня твърде много на огромна, изпълнена с кипяща дейност казарма.
    Монасите, разделени на два отряда по сто души във всеки, стояха с алебарди, пики и мускети и чакаха като истински войници появата на своя командир.
    Петдесетина монаси измежду най-силните и ревностните бяха с каски или шлемове, на поясите им висяха дълги шпаги. Други се пъчеха горделиво в издутите си ризници и с явно удоволствие почукваха по тях с железните си ръкавици.
    Брат Бороме взе от ръцете на послушника каската и я постави върху главата си с бързото и точно движение на някакъв рейтар28 или ландскнехт29. Докато той наместваше каската си, Шико не откъсваше погледа — си от него. Нещо повече, той дори отиде до ковчежника и прокара ръка по металната повърхност на шлема му.
    — Бива си го шлемчето ви, брат Бороме — каза той. — Откъде се снабдихте с такава каска, скъпи игумене?
    Горанфло не можеше да говори, защото през това време му навличаха лъскава ризница: по размери тя напълно би подхождала за Фарнезкия Херкулес30, ала на тлъстите телеса на достойния игумен бе твърде тясно в нея.
    — Не я закопчавайте! — крещеше Горанфло. — По дяволите, аз се задъхвам, съвсем ще загубя гласа си! Стига толкова! Достатъчно!
    — Вие, струва ми се, питахте преподобния отец игумен — каза Бороме, — къде е намерил моята каска?
    — Попитах достопочтения абат, а не вас — отвърна Шико, — защото предполагам, че във вашия манастир, както и във всички подобни обители, всичко се върши само по нареждане на игумена.
    — Естествено — обади се Горанфло, — всичко тук зависи от моята воля. Какво ви интересува, мили ми господин Брике?
    — Питам брат Бороме, дали не знае откъде му е попаднала тази каска?
    — Тя беше в партидата оръжие, закупена от преподобния отец игумен за манастира.
    — От мен ли? — учуди се Горанфло.
    — Ваша милост, естествено, ще си спомни, че нареди да набавим каски и ризници. Заповедта ви беше изпълнена.
    — Вярно, вярно — потвърди Горанфло.
    „Ама че дяволщина! — чудеше се Шико. — Моята каска, изглежда, е твърде привързана към своя собственик: аз собственоръчно я отнесох в двореца на дьо Гиз, а тя, като някакво заблудило се кученце, успява да ме намери и в манастира «Свети Яков»!“
    В този момент, следвайки жеста на брат Бороме, монасите се строиха и настъпи тишина.
    Шико седна на скамейката, за да наблюдава по-удобно учението.
    Горанфло продължаваше да стои, здраво закрепил краката си върху земята.
    — Мирно! — прошепна брат Бороме.
    Дон Модест измъкна огромната си шпага от ножницата, размаха я и изрева с мощен басов глас:
    — Мирно!
    — Ваше преподобие ще се умори с тези команди — забеляза тогава деликатно брат Бороме. — Тази сутрин ваше преподобие не се чувствувахте добре. Ако благоволите да се погрижите за скъпоценното си здраве, аз ще мога да проведа вместо вас учението.
    — Дадено, така да бъде — отвърна дон Модест. — Наистина нещо не съм съвсем добре — задъхвам се. Поемете командването.
    Бороме се поклони и застана пред строя.
    — Какъв усърден слуга! — каза Шико. — Този младеж е просто бисер. Сигурен съм, че непрекъснато те отменя.
    — О, да. Той ми е покорен като роб. Непрекъснато го упреквам за прекалената му любезност… Но смирението съвсем не значи раболепие — наставнически добави Горанфло.
    — Така че ти, откровено казано, няма какво да правиш и можеш да почиваш със сън на праведник: за теб бодърствува брат Бороме.
    — Така е, Господи Боже мой!…
    — Това точно ми бе необходимо да си изясня — забеляза Шико и прехвърли цялото си внимание върху брат Бороме.
    Зрелището беше забележително. Манастирският ковчежник се изпъчи в доспехите си подобно на боен кон, изправен на задните си крака. Очите му мятаха мълнии, силната му ръка правеше такива изкусни хватки с шпагата, сякаш някакъв майстор във фехтовката демонстрираше умението си пред взвод войници.
    Всеки път, когато Бороме показваше някакво упражнение, Горанфло повтаряше жестовете му и добавяше при това:
    — Бороме е прав. Прехвърлете оръжието в другата ръка, дръжте по-здраво пиката, за да бъде острието й на равнището на очите… Стегнете редиците, в името на свети Георги! По-твърда крачката! Равнението наляво е също както равнението надясно, с тази само разлика, че всичко се прави обратно.
    — Честна дума — каза Шико, — бива те да обучаваш!
    — Да, да — отвърна Горанфло, който поглади със задоволство тройната си гуша, — аз съм доста вещ в тези упражнения.
    — В лицето на Бороме имаш много способен ученик.
    — Той отлично схваща моите указания. Изключително умен младеж.
    Монасите се упражняваха във военно бягане — маньовър, твърде разпространен по онова време, — биеха се с шпаги и пики и преминаха накрая към огневи бой.
    Тук игуменът каза на Шико:
    — Сега ще видиш моя малък Жак.
    — А кой е той?
    — Славен момък, когото исках да взема за лични услуги. Той е спокоен на вид, но има силна ръка и е пъргав като живак.
    — Виж ти! А къде е този прелестен момък?
    — Потърпи, потърпи, ще ти го покажа. Погледни ей там, виждаш ли този, който се готви да стреля с мускета?
    — А добре ли стреля?
    — Така, че от сто крачки улучва монета.
    — Този момък ще служи изкусно на месата! Но, струва ми се, че сега е моят ред да кажа: почакай, почакай!…
    — Какво ще рече това? Да не би да познаваш младия Жак?
    — Аз ли? Ни най-малко.
    — Но отначало ти се стори, че го познаваш отнякъде?
    — Да, така ми се стори, но се заблудих — това не е той.
    Тук трябва да признаем, че този път думите на Шико не отговаряха напълно на истината. Той имаше удивителна памет за физиономии: стигаше му да види веднъж някого, за да не го забрави никога.
    Дребният на ръст Жак зареждаше тежкия мускет, дълъг колкото самия него; след това той гордо зае позиция на сто крачки от мишената и като отмести десния си крак встрани, се прицели с чисто военна прецизност.
    Раздаде се изстрел и куршумът попадна средата на мишената под възторжените ръкопляскания на монасите.
    — Ей, Богу, отлично! — каза Шико. — А и момъкът е направо красавец.
    — Благодаря, господине — отзова се Жак и на бледите му страни се появи руменина от радост.
    — Ловко боравиш с оръжието, момче — продължи Шико.
    — Старая се, господине — отвърна Жак.
    След тези думи младият монах постави оръжието настрани, взе пиката и направи мулине31, което Шико намери за безупречно.
    Шико взе отново да го отрупва с похвали.
    — Ала най-добре владее шпагата — каза дон Модест. — Познавачите му дават много висока оценка. И наистина този момък има железни крака, а китките на ръцете му са като от стомана. Той се упражнява от сутрин до вечер.
    — Бих го погледал с удоволствие — забеляза Шико.
    — Работата е там — каза ковчежникът, — че освен мен тук никой не може да се състезава с него. Вас бива ли ви?
    — Аз съм всичко на всичко жалък гражданин — отвърна Шико и поклати глава. — Навремето въртях рапирата не по-зле от всеки друг. Но краката ми вече треперят, не чувствувам увереност в ръката си, пък и главата не е вече същата.
    — Но все пак не сте се отказали от практиката, нали? — попита Бороме.
    — Е, донякъде — отвърна Шико.
    Бороме се усмихна и нареди да донесат рапири и фехтовални маски.
    Жак, който гореше от нетърпение под своето студено и мрачно облекло, отметна расото и стъпи здраво със сандалите си в пясъка.
    — Наистина — каза Шико — не съм нито монах, нито войник, при това отдавна не съм държал шпага в ръка… Моля ви, братко Бороме, дайте урок по фехтовка на брат Жак… Ще разрешите ли, скъпи игумене?
    — Дори заповядвам — провъзгласи дон Модест, който бе доволен, че може да вмъкне и той някоя дума.
    Обзети от вълнение за честта на своята корпорация, монасите заобиколиха в тесен кръг ученика и учителя му.
    — Това е толкова забавно, колкото да служиш вечерня, нали? — каза Жак простодушно.
    — С теб ще се съгласи всеки боец — отвърна Шико със същото простодушие.
    Противниците застанаха в позиция. Сухият и жилав Бороме имаше предимство в ръста. При това той притежаваше увереност и опит.
    От време на време очите на Жак припламваха, трескава руменина изби върху страните му.
    Постепенно монашеската маска взе да пада от Бороме: с рапира в ръка, увлечен от това състезание по сила и ловкост, той се преобрази във воин. Той съпровождаше всеки удар с увещание, съвет, упрек, но обикновено силата, стремителността и разпалеността на Жак вземаха връх над качествата на учителя и брат Бороме получаваше сполучлив удар право в гърдите.
    Шико поглъщаше с очи това зрелище и броеше ударите, нанасяни с рапирите.
    Когато състезанието приключи или по-точно, когато противниците спряха да си починат, той каза:
    — Жак попадна шест пъти, брат Бороме — девет. За един ученик това никак не е зле, но за учител е недостатъчно.
    От всички присъствуващи само Шико забеляза мълнията, блеснала в очите на Бороме.
    „Виж го ти горделивеца!“ — помисли си Шико.
    — Господине — възрази Бороме с глас, на който с усилие можа да придаде сладникави нотки, — боят с рапири за всички е трудна работа, толкова повече за нас, бедните монаси.
    — Не е там работата — каза Шико, решил да изтласка любезничещия Бороме на последната отбранителна линия. — Учителят трябва да бъде поне два пъти по-силен от ученика.
    — Ах, господин Брике — произнесе Бороме, който пребледня и захапа устни, — вие сте твърде взискателен.
    „На всичко отгоре е и избухлив — помисли Шико. — Това е втори смъртен грях, а разправят, че е достатъчно и с един да погубиш душата си. Провървя ми.“ На глас обаче той каза:
    — Ако Жак беше действувал по-хладнокръвно, предполагам, че би се изравнил с вас.
    — Съмнявам се — възрази Бороме.
    — Аз пък съм сигурен.
    — Би трябвало господин Брике да премери сам силите си с Жак — каза не без горчивина ковчежникът, — тогава ще му е по-лесно да стигне до правилно заключение.
    — О, аз съм твърде стар! — забеляза Шико.
    — Затова пък разполагате с опит — възрази Бороме.
    „Отгоре на всичко ми се и надсмиваш! — помисли си Шико. — Почакай, почакай!“
    — Не се безпокойте, господине — продължи Бороме, — ние ще бъдем снизходителни към вас, както го предписва самата църква.
    — Безбожник такъв! — прошепна Шико.
    — Хайде, господин Брике, само една схватка!
    — Опитай — помоли го и Горанфло, — какво ти струва, опитай!
    — Няма да ви причиня болка, господине — намеси се Жак, който взе страната на учителя си и пожела да уязви оскърбителя му. — Имам лека ръка.
    — Славен момък! — прошепна Шико, който погледна младия монах с безизразни очи и се усмихна безмълвно.
    — Какво пък — каза той, — след като всички толкова настоявате…
    — Браво! — викнаха монасите, предвкусили лека победа за Жак.
    — Но ви предупреждавам: не повече от три схватки — отзова се Шико.
    — Както намерите за добре, господине — каза Жак.
    Шико се надигна бавно от скамейката, на която бе седял по време на разговора, натъкми куртката си и сложи кожената ръкавица и маската с ловкостта на костенурка, която лови мухи.
    — Ако го оставиш да парира ударите ти — шепнеше Бороме на Жак, — повече няма да се фехтувам с теб, така да знаеш.
    Жак кимна и се усмихна, сякаш искаше да каже: „Не се безпокойте, учителю.“
    Шико все така бавно застана в позиция, ловко скривайки силата си и изкуството да се фехтува.

Глава 23

Урокът
    През века, за който разказваме, като се стараем не само да излагаме събитията, но и нравите, и обичаите му, фехтовката не беше това, което е в наше време.
    Шпагите се изостряха от двете страни, благодарение на което с тях можеше еднакво успешно да се сече и пробожда. На това отгоре с лявата си ръка, въоръжена с кинжал, човек можеше не само да се отбранява, но и да нанася удари: всичко това водеше до многобройни наранявания или, по-скоро, одрасквания, които в един сериозен двубой разяряваха особено много сражаващите се.
    Изкуството на фехтуването, дошло у нас от Италия, се свеждаше до редица движения, които принуждаваха боеца непрекъснато да мени мястото си, поради което и най-малките неравности на почвата водеха до сериозни затруднения.
    Често можеше да се види как фехтовачът се изопва в цял ръст или, обратно, присвива глава между раменете, прави скок надясно, наляво и прикляка, като се опира с ръка до земята. Едно от първите условия за успешното овладяване на това изкуство бяха ловкостта и бързината не само на ръката, но също така на краката и на цялото тяло.
    Създаваше се впечатление обаче, че Шико е изучил фехтовката не по правилата на тази школа. Той сякаш бе предусетил съвременното изкуство на шпагата, цялото превъзходство и най-вече изящество на което се състои в подвижността на ръцете при почти пълната неподвижност на тялото.
    Краката му се опираха здраво в земята, китката на ръката му се отличаваше с гъвкавост и сила, върхът на шпагата му се огъваше като тръстика, ала от средата си до дръжката тя беше като каменна.
    Като видя пред себе си не човек, а бронзова статуя, на която се движеше на пръв поглед само китката на ръката, брат Жак започна рязко, бурно да напада, но Шико само изопваше ръка, правеше крачка напред и при най-малката грешка на противника му нанасяше удар направо в гърдите, а Жак, почервенял от ярост и уязвено самолюбие, отскачаше назад.
    Десет минути по-късно момъкът правеше всичко, на което бе способен: той се спускаше напред като леопард, свиваше се на кълбо като змия, скачаше от една на друга страна. Но Шико, все така невъзмутимо, избираше удобния момент и като отклоняваше рапирата на противника, неизменно го поразяваше в гърдите със своето страшно оръжие.
    Брат Бороме бледнееше и се мъчеше да потисне досадата си.
    Накрая Жак за последен път нападна Шико. Като видя, че момъкът едва се държи на краката, той се остави открит, за да може противникът да насочи натам цялата сила на удара си. Жак не се забави да направи това, Шико така внезапно парира удара му, че горкият момък загуби равновесие и падна. А Шико, непоклатим като скала, дори не помръдна от място.
    Брат Бороме хапеше до кръв пръстите си.
    — Вие скрихте от нас, господине, че сте гений във фехтовалното изкуство — каза той.
    — Какво приказвате! — изненадано възкликна Горанфло, макар че от напълно обясними приятелски чувства споделяше тържеството на Шико. — Ами че Брике никога не е практикувал!
    — Аз съм само един жалък буржоа — каза Шико, — а не гений във фехтовалното изкуство! Вие ми се подигравате, господин ковчежник!
    — Но, господине — възрази брат Бороме, — за да владее шпагата като вас, човек трябва, навярно, да борави безкрай с нея.
    — Повярвайте, господине — добродушно отвърна Шико, — понякога ми се е налагало да вадя шпагата си, но никога не съм забравял едно обстоятелство.
    — Какво е то?
    — Че за човек с извадена шпага в ръка горделивостта е лош съветник, а гневът — лош помощник… Сега ме чуйте, братле Жак — добави той. — Китката на ръката ви е отлична, но с краката и главата нещата не ги бива. Достатъчно сте подвижен, но трябва и да се разсъждава. Във фехтовалното изкуство са от значение три неща: главата най-вече, а след това ръцете и краката. Главата помага да се защитиш, а ръцете и краката ти дават възможност да победиш. За да побеждаваш винаги трябва да владееш и главата, и ръката, и краката.
    — О, господине — каза Жак, — по-сражавайте се с брат Бороме: това ще бъде удивително зрелище.
    Шико искаше да отхвърли това предложение с пренебрежение, но изведнъж му мина през главата мисълта, че горделивият ковчежник ще използува това, за да извлече полза от отказа му.
    — На драго сърце — каза той. — Ако брат Бороме е съгласен, аз съм на негово разположение.
    — Не, господине — отвърна ковчежникът, — аз ще претърпя поражение. По-добре ще бъде отсега да си го призная.
    — Колко е скромен, колко е мил! — забеляза Горанфло.
    — Грешиш — прошепна му на ухото безпощадният Шико, — той е вън от кожата си, защото самолюбието му е уязвено. На негово място аз бих молил на колене за такъв урок, какъвто получи сега Жак.
    След тези думи Шико се прегърби както обикновено, разкриви крака, смръщи лице и отново седна на скамейката.
    Жак отиде при него — възхищението бе надделяло у младежа над срама от поражението.
    — Ще се съгласите ли да ми давате уроци, господин Робер? — попита той. — Синьор игуменът няма да има нищо против… Нали, ваше преподобие?
    — Да, дете мое — отзова се Горанфло. — С удоволствие.
    — Не бих желал да заемам мястото, което по право се полага на вашия учител — каза Шико и се поклони на Бороме.
    — Аз не съм единственият учител на Жак — каза ковчежникът, — тук не само аз го обучавам на фехтовка. Не само аз имам тази чест, така че и не само аз отговарям за поражението му.
    — А кой е другият му преподавател? — побърза да попита Шико; той забеляза, че Бороме почервеня, след като разбра, че се е изтървал излишно.
    — Е, не, никой — измърмори той, — никой.
    — Как така? — възрази Шико. — Прекрасно чух какво благоволихте да кажете… Кой е другият ви учител, Жак?
    — Ах, да — намеси се и Горанфло, — как се казва онзи дебеланко, дето ми го представихте, Бороме? Понякога той ви навестява, такъв един симпатичен, а и майстор на чашката.
    — Не си спомням името му — отвърна Бороме.
    Добродушният брат Еузеб, с дълъг готварски нож зад пояса, излезе глупаво напред.
    — А аз знам как се казва — каза той.
    Бороме започна да му дава знаци, но той нищо не забеляза.
    — Това е метр Бюси Льоклер — продължи Еузеб. — Той преподаваше фехтовка в Брюксел.
    — Я виж ти! — забеляза Шико. — Метр Бюси Льоклер! Честна дума, това е една отлична шпага!
    Шико произнесе тези думи с цялото благодушие, на което беше способен, но въпреки това забеляза яростния поглед, който Бороме хвърли към злощастния Еузеб.
    — Гледай ти, а аз дори не знаех, че се казва Бюси Льоклер, забравили са да ми съобщят това — каза Горанфло.
    — Не мислех, че името му може да има за вас някакво значение, ваша милост — оправда се Бороме.
    — И наистина — потвърди Шико — не е ли все едно този или онзи учител ще бъде, стига да е добър фехтовач.
    — И наистина не е ли все едно? — подхвана думите му Горанфло. — Стига да е добър фехтовач.
    С тези думи той тръгна към стълбите, които отвеждаха в неговите покои. Монасите проследиха с възхищение своя игумен.
    Учението бе завършило.
    В подножието на стълбите Жак, за крайно неудоволствие на Бороме, поднови молбата си.
    Но Шико отвърна:
    — За преподавател не ме бива, приятелю, сам се научих, като размишлявах и се упражнявах. Правете като мен — ясният ум извлича полза от всичко.
    Бороме даде команда и монасите влязоха под строй в зданието на манастира.
    Опрян върху ръката на Шико, Горанфло величествено се изкачи нагоре по стълбите.
    — Надявам се — горделиво произнесе той — да кажат за този дом, че тук вярно служат на краля.
    — Не ще и дума — каза Шико, — когато и да дойда тук, достопочтени игумене, винаги ме изненадвате с нещо ново!
    — И всичко това за някакъв си месец, дори за по-малко.
    — Да, вие постигнахте повече, отколкото можеше да се очаква, скъпи приятелю, и когато се върна, изпълнил мисията си…
    — Да, приятелю мой, да поговорим за вашата мисия.
    — Това е толкова по-уместно, като се има предвид, че до заминаването ми трябва да пратя известие до краля или по-точно пратеник до краля.
    — Пратеник ли, окъпи приятелю? Значи вие постоянно държите връзка с краля.
    — Да, лично с него.
    — Искате ли да ви предоставя някого от братята? За манастира ни ще бъде голяма чест, ако някой от братята се изправи пред очите на краля.
    — Не ще и дума.
    — На свое разположение ще имате двама от най-добрите ни бързоходци. Но, разкажете ми, Шико, как така кралят, който ви мислеше за умрял…
    — Нали ви казах: бях изпаднал в летаргичен сън; мина време — и възкръснах.
    — И отново имате благоразположението на краля?
    — Повече от всеки друг път — потвърди Шико.
    — Значи ще можете да разкажете на краля за всичко, което правим тук за негово благо?
    — Няма да забравя, скъпи приятелю, няма да забравя, бъдете спокоен.
    — О, скъпи Шико! — възкликна Горанфло: той вече се виждаше епископ.
    — Но имам две молби към вас.
    — Какви?
    — Преди всичко за малка сума пари, която кралят ще ви върне.
    — Пари ли? — надигна се бързо от мястото си Горанфло. — Сандъците ми са пълни с тях!
    — Кълна се в Бога, може да ви завиди човек — каза Шико.
    — Искате ли хиляда екю?
    — Е, не, скъпи приятелю, това е твърде много. Вкусовете ми са прости, а желанията скромни. Званието ми на кралски пратеник не ми е завъртяло главата; не само че не се хваля с него, но се старая и да го скрия. Достатъчни са ми сто екю.
    — Ще ги имате. А втората ви молба?
    — Имам нужда от оръженосец.
    — Оръженосец ли?
    — Да, спътник за компания. Знаете, че съм общителен човек.
    — Ах, приятелю, де да бях свободен като някога… — въздъхна със съжаление Горанфло.
    — Да, но не сте свободен.
    — Високото звание ме оковава — прошепна Горанфло.
    — Уви! — съгласи се Шико. — Не всичко ни е подвластно. Но след като нямаме възможността да пътуваме във вашето достопочтено общество, ще се задоволим с брат Жак.
    — С брат Жак?
    — Да, младежът ми допадна.
    — Той е на твое разположение, приятелю мой.
    Горанфло позвъни със звънчето. Мигом се появи прислужникът на игумена.
    — Повикайте брат Жак, както и брата, изпълняващ поръченията за града…
    — Жак — каза Горанфло, — ще ви възложа нещо извънредно важно.
    — На мен ли, господин игумен? — учудено попита младежът.
    — Да, вие ще придружавате господин Робер Брике в далечното му пътешествие.
    — О! — възторжено възкликна младият брат. — Да пътешествувам на открито, на свобода!… И всеки ден ще се фехтуваме, нали, господин Робер Брике?
    — Да, дете мое.
    — Ще ми бъде ли разрешено да взема аркебуза си?
    — Да.
    Жак изтича от стаята навън с радостни възгласи.
    — Що се отнася до поръчението — каза Горанфло, — чакам да го чуя… Елате насам, брат Панург.
    — Панург! — прошепна Шико, у когото това име породи един доста приятен спомен. — Панург!…

Глава 24

Духовната дъщеря на Горанфло
    Панург се появи мигом. С малките си очички, остър нос й заострена брадичка той твърде много напомняше някаква лисица.
    Шико му хвърли само бегъл поглед, но той бе достатъчен, за да оцени по достойнство манастирския пратеник.
    Панург смирено се спря на прага.
    — Елате насам, господин куриер. Познавате ли Лувъра? — попита го Шико.
    — Да, господине.
    — А познавате ли в Лувъра някой си Анри дьо Валоа?
    — Краля?
    — Не знам дали наистина той е кралят — каза Шико, — но така го наричат.
    — Ще имам работа със самия крал ли?
    — Именно. Познавате ли го по физиономия?
    — Много добре, господин Брике.
    — Ще кажете, че ви е необходимо да поговорите с него.
    — А ще ме пуснат ли?
    — Да, до неговия камердинер. Монашеското расо ще ви послужи като пропуск. Негово величество, както знаете, се отличава с набожността си.
    — А какво ще трябва да кажа на камердинера на негово величество?
    — Ще кажете, че ви изпраща Сянката.
    — Каква сянка?
    — Любопитството е голям недостатък, братко мой.
    — Простете.
    — И че сте дошли за писмото.
    — Какво писмо?
    — Пак ли?
    — Ах, да, наистина.
    — Ще добавите, че Сянката ще чака писмо на Шарантонския път.
    — И аз ще трябва да ви догоня на този път?
    — Абсолютно вярно.
    Панург тръгна към вратата и повдигна завесата — на Шико му се стори, че някой, скрит зад нея, подслушва.
    Гасконецът бе надарен с остър ум и мигом реши, че там се намира брат Бороме.
    „А, ти подслушваш — помисли той. — Толкова по-добре, нарочно ще говоря по-високо, за да чуеш всичко.“
    — Та значи така, приятелю — каза Горанфло, — кралят ще ви възложи почетна мисия?
    — Да, и при това конфиденциална.
    — Предполагам от политически характер?
    — Същото предполагам и аз.
    — Как, още не знаете каква е мисията ви?
    — Знам само, че трябва да отнеса писмо, това е всичко.
    — Вероятно е държавна тайна?
    — Мисля, че да.
    — И дори не подозирате каква?
    — Сами сме, нали? Тогава ще ви кажа какво мисля.
    — Говорете, аз съм ням като гроб.
    — Ето какво, кралят е решил най-сетне да окаже помощ на херцог д’Анжу.
    — Виж ти!
    — Така е. Нощес с тази цел трябва да тръгне господин дьо Жоайоз.
    — А вие, приятелю мой?
    — Аз тръгвам към Испания.
    — Как ще се придвижите?
    — Пеша, на кон, с кола — както дойде.
    — Жак ще ви бъде приятен спътник. Добре сте решили да изберете него — той, дяволчето му, знае и латински.
    — Не крия, че той много ми хареса.
    — Вашето желание е закон за мен, приятелю. Но мисля, че той ще ви бъде и отличен помощник в случай на някоя попътна схватка.
    — Благодаря ви, скъпи приятелю. Остава ми само да се сбогувам с вас.
    — Прощавайте!
    — Какво правите?
    — Давам ви пастирската си благословия.
    — Това само липсваше — каза Шико, — това между нас е излишно.
    — Прав сте — отвърна Горанфло, — благословията подхожда за чужди хора.
    И приятелите се разцелуваха нежно.
    — Жак! — викна игуменът. — Жак!
    Иззад завесите надникна лисичата физиономия на Панург.
    — Как? Вие още ли не сте тръгнали? — изненада се Шико.
    — Простете, господине.
    — Незабавно да тръгвате — заповяда му Горанфло, — господин Брике бърза. Къде е Жак?
    На свой ред се появи брат Бороме със сладникава усмивка на устните.
    — Брат Жак излезе — каза той.
    — Как така ще излезе? — провикна се Шико.
    — Но нали вие молехте, господине, да изпратим някого в Лувъра?
    — Но аз изпратих Панург — каза Горанфло.
    — О, какъв съм глупав! А на мен ми се счу, че възлагате това на Жак — удари се Бороме по челото.
    Шико се навъси. Но разкаянието на Бороме изглеждаше толкова искрено, че би било просто жестоко да бъде упрекван.
    — Принуден съм да дочакам Жак — въздъхна Шико.
    Бороме се поклони, на свой ред помрачнял.
    — Между другото — каза той, — забравих да доложа на сеньор игумена — а всъщност с тази цел се качих тук, — че някаква неизвестна дама е пристигнала и моли ваше преподобие за аудиенция.
    Шико наостри уши.
    — Самичка ли е? — попита Горанфло.
    — Не, с пажа си.
    — Млада ли е? — попита Горанфло.
    Бороме сведе свенливо очи.
    „На всичко отгоре е и лицемер“ — помисли Шико.
    — Приятелю мой — обърна се Горанфло към мнимия Робер Брике, — ти сам разбираш…
    — Разбирам — каза Шико — и се оттеглям. Ще почакам в съседната стая или на двора.
    — Отлично, любезни приятелю.
    — Оттук до Лувъра е далече, господине — забеляза Бороме, — и брат Жак може да се върне късно, при това лицето, до което е изпратен, няма да се реши да повери важното писмо на момчето.
    — Късничко сте се сетили за това, брат Бороме…
    — Боже Господи, откъде можех да зная! Ако ми бяхте възложили…
    — Добре, добре, ще тръгна, без да бързам, към Шарантон. Пратеникът, който и да било той, ще ме догони по пътя.
    И Шико тръгна към изхода.
    — Не насам, господине, извинете — побърза след него Бороме, — оттук трябва да влезе неизвестната дама, а тя не желае да се среща с никого.
    — Прав сте — усмихна се Шико, — ще сляза по страничната стълба.
    И той отвори вратата на един малък килер.
    — Нали знаете как да излезете? — с тревога го попита Бороме.
    — Естествено.
    Зад килера имаше стая, която излизаше на площадката на страничната стълба.
    Шико казваше истината: той знаеше пътя, но стаята се оказа неузнаваема — стените й бяха обкичени с доспехи и оръжия, върху столовете и конзолите — саби, шпаги и пистолети, всички ъгли бяха задръстени с мускети и аркебузи.
    Шико се задържа в това помещение: искаше му се всичко добре да обмисли.
    „Крият от мен Жак, крият дамата, а самия мен ме изпращат по страничното стълбище. Като добър стратег съм принуден да правя обратното на онова, към което ме принуждават. Така че ще дочакам Жак и ще заема позиция, която да ми даде възможност да зърна тайнствената непозната… Охо! Тук в ъгъла се въргаля прекрасна ризница — еластична, фина, отлично закалена.“
    Той повдигна ризницата и взе да й се любува.
    „Тъкмо от такава ризница имам нужда — каза си той. — Тя е лека, като да е от платно, и твърде тясна за игумена. Честна дума, направена е сякаш точно за мен. Ще я заема от дон Модест. Ще си я получи обратно, когато се върна.“
    Без да губи повече време, Шико сгъна ризницата и я скри под дрехата си.
    Той завързваше последната връвчица на куртката си, когато на прага се появи брат Бороме.
    — Охо! — прошепна Шико. — Ето те пак тебе! Но малко късничко, приятелче.
    Скръстил дългите си ръце отзад на гърба и отметнал глава, Шико си даде вид, че се любува на трофеите.
    — Господин Робер Брике иска да си избере подходящо оръжие, предполагам? — попита Бороме.
    — Аз ли, скъпи приятелю?… Опазил ме Бог, за какво ми е притрябвало?
    — Но вие толкова добре си служите с него!
    — Теоретично, любезни братко, само теоретично. Жалък буржоа като моя милост действува ловко само с ръцете и краката. Това, което не му достига и винаги ще му липсва, е войнската доблест. Рапирата в моята ръка проблясва доста красиво, но въоръжете с шпага Жак — и ей Богу, той ще ме принуди да отстъпя оттук чак до Шарантон.
    — За вярване ли е? — изненада се Бороме, отчасти убеден от простодушния вид на Шико, който при това започна да се прегърбва, да се криви и хвърля кривогледи погледи по-усърдно от всеки друг път.
    — Че и въздухът не ми стига в гърдите — продължи Шико. — Не забелязахте ли как не ме бива в отбраната? Краката ми не са за никъде — в тях е главният ми недостатък.
    — Позволете да забележа, господине, че да се пътува с такъв недостатък е още по-трудно, отколкото да се фехтува.
    — Значи на вас ви е известно, че ми предстои да пътешествувам? — небрежно забеляза Шико.
    — Чух това от Панург — отвърна Бороме, почервенял.
    — Странно все пак, но не си спомням да съм говорил за това пред Панург. Но не е толкова важно. Нямам какво да крия. Да, братко мой, заминавам за родните си места, където имам известно имущество.
    — Вие оказвате на брат Жак голяма чест, господин Брике.
    — С това, че го вземам със себе си ли?
    — И с това, че му давате възможност да види краля.
    — Или камердинера на негово величество: най-вероятното е брат Жак да види единствено него.
    — Изглежда, вие сте постоянен посетител на Лувъра?
    — О, да, уважаеми. Аз снабдявам краля и младите придворни с чорапи.
    — Краля?
    — О, още от времето, когато той бе само херцог д’Анжу. След завръщането си от Полша той си спомни за мен и ме направи придворен доставчик.
    — Това трябва да е най-ценното ви познанство, господин Брике.
    — Познанството ми с негово величество ли?
    — Да.
    — Не всички биха се съгласили с вас, братко Бороме.
    — Е, да, лигистите например!
    — Сега вече всички малко или повече са лигисти.
    — Но вие, разбира се, не сте лигист?
    — А защо мислите така?
    — Ами, след като се познавате лично с краля.
    — Хъм, хъм, аз също си имам своята политика — каза Шико.
    — Да, но вашата политика не е различна от тази на краля.
    — Напразно мислите така. Ние с него много често стигаме до несъгласия.
    — Ако е така, защо ви възлага някаква мисия?
    — Искате да кажете — поръчение?
    — Мисия или поръчение — не е ли все едно? И едното, и другото се нуждаят от доверие.
    — За краля е важно едно — да има точно око.
    — Точно око ли?
    — Да.
    — Върху политическите или финансовите въпроси?
    — О, не, точно око върху тъканите.
    — Какво? — възкликна смаян Бороме.
    — Естествено. Сега ще ви обясня в какво е работата.
    — Слушам ви.
    — Нали знаете, че кралят ходи на поклонение до Шартърската богородица?
    — Да, за да измоли Господ да го дари с наследник.
    — И даде обет да поднесе на Шартърската богородица такива одежди, каквито има Толедската богородица — както се разправя, най-красивите и разкошни от всички одежди на Пресветата Дева в света.
    — Така че вие се отправяте…
    — В Толедо, премили братко Бороме, в Толедо, за да огледам тези одежди и да ушия буквално същите.
    Бороме, изглежда, се колебаеше — да повярва или не на думите на Шико.
    Сериозно погледнато, трябва да признаем, че той не повярва.
    — Сам разбирате… — продължаваше Шико, сякаш ни най-малко не се досещаше какво става в главата на брата ковчежник, — сам разбирате, че при такива обстоятелства би ми било много приятно да пътувам в компания на църковни служители. Но времето тече и брат Жак трябва вече да се връща. Впрочем, дали не е по-добре да го изчакам навън от манастирските стени — например край Фобенския кръст?
    — Това наистина ще е по-добре — съгласи се Бороме.
    — Да се надявам ли, че ще ми го изпратите там?
    — Незабавно.
    — Благодаря ви, любезни братко Бороме, аз съм във възторг, че можах да се запозная с вас.
    Те се поклониха един на друг. Шико се спусна по страничната стълба. Брат Бороме затвори след него вратата и я заключи.
    „Всичко е ясно — помисли Шико, — те искат на всяка цена да не видя въпросната дама. Значи ще трябва да я видя.“
    За да осъществи това намерение, Шико излезе от манастира „Свети Яков“, като се постара всички да го забележат, и тръгна към Фобенския мост по средата на пътя.
    След като стигна до Фобенския мост, той свърна зад ъгъла на някаква ферма и почувствувал, че вече не могат да му попречат никакви цербери на игумена, ако ще да имат, като Бороме, орлови очи, се спусна в канавката, скрита зад жив плет, оттам се върна обратно, незабелязан от никого, и се промъкна в някаква гъста букова горичка, която се намираше точно срещу манастира.
    Това място се оказа прекрасно за наблюдение. Той седна или по-точно легна на земята и зачака брат Жак да се върне в манастира, а дамата да излезе от него.

Глава 25

В засада
    Шико, както знаем, бързо вземаше решенията.
    И така, той реши да чака, поради което се разположи, колкото се може по-удобно.
    Той направи отвор в гъсталака на буковата горичка, за да вижда всички минувачи, които можеха да го заинтересуват.
    Но наоколо беше съвсем безлюдно.
    Шико забеляза само някакъв бедно облечен човек, който с помощта на дълга-предълга заострена пръчка измерваше нещо на пътя, павиран със средства на негово величество краля на Франция.
    Шико нямаше никаква работа.
    Той много се зарадва, че може да съсредоточи вниманието си върху този човек.
    Какво мереше той? С каква цел? Тези въпроси изцяло занимаваха метр Брике в продължение на няколко минути.
    За нещастие, когато този човек завърши измерването и се канеше, да надигне глава, едно по-важно откритие привлече вниманието на Шико и той устреми очи на другата страна.
    Вратата на балкона на Горанфло се отвори и пред погледа на наблюдателя изплуваха достопочтените телеса на дон Модест, който, облещил очи и със сияеща празнична усмивка, водеше любезно дамата, загърната с кадифен, обшит с кожи плащ.
    „Ето я и дамата, дошла да се изповяда — помисли Шико. — Ако се съди по фигурата и движенията й, трябва да е млада; но да погледнем главицата й. Така, добре, обърнете се още мъничко… Отлично! А ето и нейния паж. Тук не може да има никакви съмнения — това е Менвил. Да, да, засуканите нагоре мустаци, шпагата е чашка — това е той. Но да разсъдим трезво: ако не греша по отношение на Менвил, защо трябва да се заблуждавам по отношение на госпожа дьо Монпансьо? Защото тази жена… ами да, дявол да го вземе, тази жена е херцогинята!“
    Не е трудно да разберем, че от тази минута Шико престана да обръща внимание на човека, който мереше на пътя, и вече не изпускаше от очи двете знатни особи.
    Скоро зад тях се показа бледото лице на Бороме, към когото Менвил се обърна с някакъв въпрос.
    „Дявол да го вземе — помисля Шико, — дали херцогинята, току-виж, не иска да се пресели при дон Модест, след като домът й е на сто крачки оттук?“
    Но в този момент Шико наостри още повече уши.
    Докато херцогинята разговаряше с Горанфло или по-точно го заставяше да бърбори, господин дьо Менвил даде на някого знак.
    Шико, впрочем, не виждаше никого освен човека, който извършваше измерванията си на пътя.
    И наистина знакът бе даден именно на него, вследствие на което този човек се приближи до балкона.
    Горанфло продължаваше да се разтапя от любезност пред дамата, която бе дошла за изповед.
    Господин дьо Менвил каза нещо на ухото на Бороме и той тутакси започна да жестикулира зад гърба на игумена. Шико не можеше нищо да разбере, но човекът долу, изглежда, всичко отлично разбра, защото се отдалечи и се спря на друго място, където, подчинил се на новия сигнал от страна на Бороме и Менвил, застина неподвижно, подобно на статуя.
    Последва нов знак на брат Бороме и човекът изведнъж хукна към портите на манастира, а през това време господин дьо Менвил го наблюдаваше с часовник в ръце.
    — По дяволите! — прошепна Шико. — Всичко това е доста подозрително. Поставен съм пред трудна задача. Но колкото и трудна да е, ще я разреша може би, стига да видя лицето, на човека, който извършва измерванията.
    В този миг човекът се обърна и Шико позна в него Никола Пулен, чиновника от парижкия градски съд, същия, на когото наскоро бе продал старите си доспехи.
    „Да живее Лигата! — помисли той. — Този път можах да видя достатъчно; ако си поразмърдам малко мозъка, ще разгадая и останалото.“
    Между другото, балконът опустя. Съпроводена от пажа си, херцогинята излезе от манастира и седна в закрита носилка, която я чакаше пред портите.
    Дон Модест ги изпрати до изхода с безкрайни поклони.
    Докато херцогинята отвръщаше на любезностите на игумена, все още без да спусне завеските, някакъв монах мина покрай носилката и погледна вътре с любопитство.
    Шико можа да познае в този монах брат Жак, който се връщаше с бърз ход от Лувъра и сега се бе спрял, поразен от красотата на госпожа дьо Монпансьо.
    „Върви ми — помисли Шико. — Ако Жак се бе върнал по-рано, нямаше да видя херцогинята, тъй като щях да съм тръгнал към Фобенския кръст. А сега госпожа дьо Монпансьо заминава пред очите ми. Настъпва редът на метр Никола Пулен. С него бързо ще свърша.“
    И наистина херцогинята отмина покрай незабелязания от нея Шико и пое пътя за Париж; Никола Пулен се канеше да я последва.
    Той, както и херцогинята, трябваше да мине покрай горичката, в която се бе притаил Шико.
    Шико го следеше също както ловец следи дивеча.
    Когато Пулен се изравни с него, Шико се обади:
    — Ей, добри човече, погледнете насам?
    Пулен трепна и обърна глава.
    — Видяхте ли ме? Отлично! — продължи Шико. — А сега се направете, че нищо не сте видели, метр Никола… Пулен.
    Съдебният чиновник подскочи като сърна, дочула пушечен изстрел.
    — Кой сте вие? — попита той. — Какво искате?
    — Аз съм един от вашите отскорошни приятели. Какво искам ли? Не е много лесно да ви го разтълкувам.
    — Но какво искате от мен? Говорете!
    — Да слезете в канавката.
    — Защо?
    — Ще разберете. Първо, слезте в канавката.
    — Но…
    — И седнете с гръб към храсталака…
    — Обаче…
    — Без да поглеждате към мен, с вид, че уж не подозирате за моето присъствие.
    — Господине…
    — Искам много нещо от вас, съгласен съм. Но какво да се прави — метр Робер Брике има право да бъде взискателен.
    — Робер Брике! — възкликна Пулен и мигом изпълни всичко, което му бе наредено.
    — Отлично, седнете ей там, така… Що за измервания правим на Венсенския път?
    — Аз ли?
    — Без всяко съмнение. Впрочем, няма нищо чудно, ако на един чиновник от градския съд се налага понякога да изпълнява служба на пътен надзор.
    — Вярно — отвърна малко успокоен Пулен. — Както виждате, аз извършвах измервания.
    — Толкова повече — продължи Шико, — че работехте пред очите на едни изключително именити особи.
    — Какви именити особи? Не ви разбирам.
    — Ще рече, че не сте знаели кои са дамата и господинът, които стояха там на балкона и току-що заминаха за Париж, така ли?
    — Кълна ви се…
    — Приятно ми е тогава да ви съобщя една толкова забележителна новина! Представете си, господин Пулен, на вас, като на пътен надзирател, се любуваха госпожа херцогиня дьо Монпансьо и господин граф дьо Менвил… Не мърдайте, ако обичате.
    — Господине — опита се да протестира Никола Пулен, — вашите думи, вашето обръщение…
    — Седете спокойно, скъпи ми господин Пулен — продължаваше Шико, — иначе ще трябва да взимам крайни мерки.
    Пулен въздъхна.
    — Е, така е добре — остана доволен Шико. — И така, като се има предвид, че работехте пред очите на тези особи, за вас ще е неизгодно, милостиви господине, ако ви обърне внимание и една друга твърде именита особа, а именно — кралят.
    — Кралят?
    — Да, господин Пулен, негово величество.
    — Господин Брике, съжалете ме.
    — Не ме карайте да повтарям, скъпи господин Пулен, ако помръднете, ви очаква смърт. Седете спокойно, за да не се случи най-лошото.
    — Но, в името на небето, какво искате от мен?
    — Искам вашето добро. Вече ви казах — аз съм ваш приятел.
    — Господине — изстена Никола Пулен в пълно отчаяние, — не знам наистина какво лошо съм направил на негово величество, на вас или на когото и да било другиго!
    — Скъпи ми господин Пулен, обясненията си ще дадете на друго място — това не е моя работа. Аз, виждате ли, имам други съображения: според мен кралят едва ли ще одобри един съдебен чиновник, който се подчинява на указанията на господин дьо Менвил. Знам ли, може би на краля няма да се хареса и това, че негов съдебен чиновник не е отбелязал в ежедневното си донесение, че госпожа дьо Монпансьо и господин Менвил са пристигнали вчера сутринта в славния град Париж? Знаете ли, господин Пулен, само това единствено обстоятелство е достатъчно, за да ви скарам с негово величество.
    — Господин Брике, просто забравих да съобщя за тяхното пристигане, това не е престъпление и, естествено, негово величество ще разбере…
    — Скъпи господин Пулен, струва ми се, че заблуждавате самия себе си. Аз много по-ясно виждам изхода от тази работа.
    — Какво виждате?
    — Една хубава бесилка.
    — Господин Брике!
    — Оставете ме да се доизкажа, дявол да го вземе!… Бесилка с ново яко въже, с четирима войници отстрани; наоколо — доста много парижани, а под бесилката — един добър мой познат, съдебен чиновник.
    Никола Пулен трепереше вече толкова силно, че треската му се предаде на младите букови дръвчета.
    — Господине! — замоли се той, събрал дланите на ръцете си.
    — Но като ваш приятел, скъпи господин Пулен — продължи Шико, — съм готов да ви дам един съвет.
    — Съвет ли?
    — Да, и, слава Богу, такъв, какъвто няма да е трудно да последвате. Вие незабавно — разбирате ли? — незабавно трябва да идете…
    — Да ида? Но къде?… — прекъсна го изплашеният Никола.
    — Един момент, оставете ме да помисля — каза Шико. — Ще идете при господин д’Епернон…
    — Приятеля на краля?
    — Абсолютно вярно. Вие ще поговорите с него на четири очи…
    — С господин д’Епернон?
    — Да, и ще му разкажете всичко, свързано с измерването на пътя.
    — Но, господине, това е безумие!
    — Напротив, мъдрост, висша мъдрост.
    — Не ви разбирам.
    — Всичко е толкова ясно. Ако чисто и просто ви обадя като човек, който се занимава с измервания и изкупуване на доспехи, ще ви обесят; ако, обратно, доброволно разкажете всичко, ще ви отрупат е награди и почести… Като че ли не можах да ви убедя… Отлично, в такъв случай ще съм принуден да се върна в Лувъра, но, ей Богу, заради вас съм готов да направя всичко, което ви е угодно.
    И Никола Пулен чу как зашумяха клоните, които Шико размърда при ставането си от земята.
    — Не, не! — заговори той. — Останете, ще ида аз.
    — Е, отлично тогава. Сам разбирате, скъпи господин Пулен: никакви увърталия, защото утре ще изпратя бележка до самия крал, с когото имам честта да бъда в най-приятелски отношения.
    — Тръгвам, господине! — простена напълно унищоженият Пулен. — Но вие злоупотребявате по странен начин…
    — Ах, скъпи господин Пулен, трябва да ми отслужите молебен. Преди пет минути вие бяхте държавен престъпник, а аз ви превърнах в спасител на отечеството. Но търчете по-скоро, скъпи господин Пулен, защото аз не разполагам с никакво време, а не мога да тръгна оттук преди вас. Домът на д’Епернон, не забравяйте!
    Никола Пулен скочи в пълно отчаяние на крака и стремително се понесе към Сент-Антоанските порти.
    „Крайно време беше — помнели Шико. — От манастира някой идва насам. Но това не е малкият Жак. Ехе! Кой ли ще е този дангалак с телосложението на архитекта на Александър Велики, който е искал да одяла Атинския хълм? По дяволите! За пале като мен такъв пес е неподходяща компания.“
    Забелязал пратеника, Шико побърза към Фобенския кръст, където те трябваше да се срещнат. При това той бе принуден да тръгне натам по обходен път, а върлинестият монах пое напряко с бърза крачка, което му даваше възможност да стигне пръв до кръста.
    Впрочем, Шико загуби време още и по тази причина, че докато вървеше, разглеждаше монаха, чието лице не му внушаваше никакво доверие.
    И наистина този божи служител бе досущ като някакъв филистимец.
    Изпод небрежно нахлупената му качулка се показваха кичури коса, още недокосната от ножицата на манастирския бръснар. Увисналите ъгли на устата му придаваха не особено благочестив израз; когато усмивката му преминаваше в смях, в устата му се разкриваха три зъба, напомнящи колци в градина зад двата насипа на дебелите му устни.
    И още: дълги и яки ръце; раменете такива, че върху тях биха могли да се натоварят портите на Газа32; голям кухненски нож, напъхан зад връвта, служеща за пояс, нагънато на няколко ката зебло, което закриваше гърдите му като щит — такава бе външността на този манастирски Голиат.
    „Ама че мутра! — помисли Шико. — И ако на всичко отгоре ми носи неприятни известия, то според мен подобна личност няма право на съществуване.“
    Когато Шико се приближи, монахът, който не спускаше очи от него, го приветствува почти като военен.
    — Какво ще обичате, друже мой? — попита го Шико.
    — Вие ли сте господин Робер Брике?
    — Същият.
    — В такъв случай имам за вас писмо от преподобния отец игумен.
    Шико взе писмото. То гласеше:
    „Скъпи приятелю, след като се разделихме с вас, размислих. Наистина не се решавам да предоставя на хищните вълци, от които гъмжи светът, овчицата, поверена ми от Господа. Както разбирате, става дума за нашия малък Жак Клеман — той е бил току-що приет от краля и отлично е изпълнил вашето поръчение.
    Вместо Жак, който е още твърде млад и при това необходим тук, в абатството, ви изпращам един добър и достоен брат от нашата обител. Той е кротък по нрав и невинен по дух: сигурен съм, че ще го приемете на драго сърце за ваш спътник…“
    „Как не, само това липсваше“ — помисли Шико и погледна под око монаха.
    „Към настоящото писмо прилагам своята благословия с искреното съжаление, че не мога да ви я дам лично. Прощавайте, скъпи приятелю.“
    — Какъв прекрасен почерк! — каза Шико, след като свърши с четенето. — Бас държа, че писмото го е писал ковчежникът.
    — Писмото го писа наистина брат Бороме — отвърна Голиат.
    — В такъв случай, друже мой — продължи Шико, като се усмихна любезно на високия монах, — можете да се връщате в абатството!
    — Аз?
    — Да, ще предадете на негово преподобие, че съм променил своите планове и предпочитам да пътувам самичък.
    — Как, няма ли да ме вземете със себе си, господине? — попита монахът с тон, в който за изненада се долавяше и заплаха.
    — Не, приятелю, няма.
    — А защо, кажете, моля ви се!
    — Защото ще трябва да бъда пестелив: времената сега са трудни, а вие, както ми изглежда, прекомерно много ядете.
    — Жак не яде по-малко от мен.
    — Да, но Жак е истински монах.
    — А какъв съм аз според вас?
    — Вие, друже мой, сте ландскнехт или жандарм, а това може да оскърби светата Дева, при която ме изпращат.
    — Какви ги приказвате за някакви ландскнехти и жандарми? — възрази монахът. — Аз съм монах от обителта „Свети Яков“. Нима дрехите ми не са доказателство за това?
    — Не всеки, който е навлякъл расо, е монах, друже мой — отвърна Шико. — Затова пък човек с нож в пояса явно напомня за войн. Предайте това, моля ви се, на брат Бороме.
    Шико направи прощален поклон пред великана, който трябваше да тръгне обратно за манастира с ръмжене като прогонен пес.
    Нашият пътешественик почака, докато този, който трябваше да стане негов спътник, изчезна зад портите на манастира. Тогава Шико се скри зад един жив плет, свали куртката си и облече под платнената си риза вече познатата ни фина ризница.
    След като се премени по този начин, той тръгна направо през полето към Шарантонския път.

Глава 26

Двама дьо Гиз
    Същата вечер, докато Шико крачеше към Навара, ние отново се срещаме с бързоокия младеж, който попадна в Париж с коня на Карменж и, както вече знаем, се оказа не кой да е, а прекрасната дама, дошла за изповед при дон Модест Горанфло.
    Този път тя ни най-малко не се опитваше да скрие коя е всъщност, или пък да се преоблича като мъж.
    С изящна премяна, с висока дантелена яка и цяло съзвездие от скъпоценни камъни в прическата си според модата на времето, госпожа дьо Монпансьо нетърпеливо чакаше някого, застанала до прозореца в голямата зала на двореца Гиз. Здрачът се сгъстяваше и херцогинята различаваше с мъка парадната врата.
    Най-сетне се дочу конски тропот и след десетина минути вратарят с тайнствено шепнещ глас доложи за пристигането на монсеньор херцог Майен.
    Госпожа Монпансьо се устреми да посрещне брат си толкова бързо, че забрави да стъпва с десния крак на върха на пръстите, за да скрие по този начин лекото си накуцване.
    — Какво ще рече това, братко? — попита го тя. — Вие сте сам?
    — Да, сестричке — отвърна херцогът и целуна ръката на херцогинята, преди да седне.
    — Къде е Анри? Нима не знаете, че всички го очакваме?
    — Анри, сестричке, няма засега никаква работа в Париж. Затова пък има какво да върши в градовете на Фландрия и Пикардия. Налага се да действуваме търпеливо и тайно; защо да зарязва всичко и да идва в Париж, където всичко вече е подготвено?
    — Да, но всичко ще се осуети, ако не побързате.
    — Хайде де!
    — А аз ви казвам, че парижките буржоа искат да видят своя Анри дьо Гиз, чакат го, мечтаят за него.
    — Ще дойде времето, когато ще го видят. Нима Менвил нищо не им е обяснил?
    — Обясни им. Но вие знаете, че той не се ползува с вашето влияние.
    — Хайде, сестричке, да минем към най-неотложното. Как е Салсед?
    — Умря.
    — Не проговори ли?
    — Не произнесе нито дума.
    — Слава Богу. А как стоят нещата с въоръжението?
    — Всичко е готово.
    — А Париж?
    — Разделен е на шестнадесет окръга.
    — Има ли във всеки окръг назначен от нас началник?
    — Да.
    — Остава да чакаме спокойно, слава Богу! Точно това ще кажа на нашите славни буржоа.
    — Нищо не ще искат да чуят.
    — Стига вече!
    — Казвам ви го, като че ли ги е хванал бяс.
    — Мила сестричке, самата вие нямате търпение, затова приписвате и на другите излишна прибързаност.
    — Упреквате ли ме?
    — Пази Боже! Но трябва да слушаме брат си Анри. Той не иска прибързани действия.
    — Какво да правим тогава? — попита нетърпеливо херцогинята.
    — Какво ви кара да бързате?
    — Ами че всичко, ако щете.
    — С какво да започнем, според вас?
    — Преди всичко да заловим краля.
    — Това е някаква натрапчива ваша идея. Не казвам, че е лоша. Но едно е да я замислиш, друго — да я изпълниш. Спомнете си колко пъти са се проваляли нашите опити.
    — Времената са вече други. Сега няма кой да защитава краля.
    — Да, освен швейцарците, шотландците и френските гвардейци.
    — Чуйте ме, братко, той постоянно се движи, съпровождан всичко на всичко от двама слуги.
    — Нито веднъж не съм видял това.
    — Ще го видите, ако останете в Париж поне три дни.
    — Ново нещо ли сте замислили пак?
    — Нов план.
    — Бъдете така добра да ми го изложите.
    — О, това е чисто женска хитрост и вие само ще й се присмеете.
    — Пазил ме Бог, ако посмея да уязвя вашето авторско самолюбие. Разказвайте.
    — Ами, накъсо казано…
    В този момент един слуга подигна тежката завеса:
    — Ще благоволи ли ваша светлост да приеме господин дьо Менвил?
    — Моя съучастник? — откликна се херцогинята. — Пуснете го.
    Господин дьо Менвил влезе и целуна ръката на херцог Майен.
    — Една дума само, монсеньор. Идвам от Лувъра.
    — И? — възкликнаха в един глас Майен и херцогинята.
    — Предполага се, че монсеньор е в Париж.
    — Кой? Как така?
    — Разговарях с началника на поста в Сен-Жермен л’Оксероа. Покрай нас минаха двама гасконци.
    — Познавате ли ги?
    — Не. Те бяха с нови униформи, излезли като от кутия. „По дяволите — каза единият, — изглеждате великолепно. Но вчерашната ви ризница би ви послужила по-добре.“ „Оставете това, колкото и остра да е шпагата на господин дьо Майен — отвърна другият, — слагам бас, че няма да пробие нито този мундир, нито вчерашната ми ризница.“ И гасконецът започна да се хвали, а аз разбрах от думите му, че очакват вашето идване.
    — При кого са на служба тези гасконци?
    — Нямам представа.
    — Само това ли чухте?
    — Не. Говореха на доста висок глас. Минувачите също чуха, че споменават вашето име. Някои се спряха, започнаха да задават въпроса — дали било вярно, че сте пристигнали. Гасконците се канеха да отговорят, но точно тогава при тях се спря някакъв човек. Или силно се заблуждавам, монсеньор, или това наистина бе Лоаняк.
    — По-нататък?
    — Той им прошепна няколко думи и гасконците покорно го последваха.
    — Така че…
    — Нищо повече не можах да узная. Но предполагам, че трябва да бъдете предпазлив.
    — Не ги ли проследихте?
    — Само отдалече: страхувах се да не познаят в мен благородника от свитата на ваша милост. Те тръгнаха към Лувъра и кривнаха зад мебелния склад. Но минувачите току повтаряха: „Майен, Майен…“
    — Съществува един прост начин да се предотврати опасността — каза херцогът.
    — Какъв е той?
    — Да се представя тази вечер на краля.
    — На краля?
    — Естествено. След като съм пристигнал в Париж, съм задължен да му съобщя как стоят нещата във верните му пикардийски градове. Имате ли някакви възражения?
    — Хитър подход — съгласи се Менвил.
    — Рисковано е — възрази херцогинята.
    — Но е необходимо, сестро, след като вече е известно, че съм в Париж. Освен това Анри смята, че съм длъжен да се явя още с пътното си облекло в Лувъра и да предам на краля поклон от името на цялото ни семейство. След като изпълня този си дълг, ще бъда вече свободен и ще мога да приемам когото си искам.
    — Членовете на комитета например. Те ви чакат.
    — Ще ги приема в двореца Сен-Дени, след като се върна от Лувъра — каза Майен. — И така, Менвил, нека ми дадат същия кон, който още е прашен от пътя. Вие ще дойдете с мен в Лувъра… А вие, сестричке, останете да чакате нашето завръщане.
    — Тук ли, братко?
    — Не, в двореца Сен-Дени, където са слугите ми и покъщнината. Редно е да нощувам там. Ще дойдем след около два часа.

Глава 27

В Лувъра
    Същия ден кралят заповяда да повикат господин д’Епернон.
    Беше около пладне.
    Херцогът побърза да се яви пред краля.
    Негово величество внимателно разглеждаше в приемната някакъв монах от манастира „Свети Яков“, който се червеше и свеждаше очи под проницателния му поглед.
    Кралят отведе д’Епернон встрани.
    — Погледни, херцоже — посочи му той младия човек, — какъв странен вид има този монах.
    — Какво поражда учудването ви, ваше величество? — полюбопитства д’Епернон. — Ако ме питате, видът му е най-обикновен.
    — Така ли мислите?
    Кралят се замисли.
    — Как се казваш? — понита той монаха.
    — Брат Жак, ваше величество.
    — Нямаш ли друго име?
    — Фамилното ми име е Клеман.
    — Брат Жак Клеман33? — повтори кралят.
    — Дали негово величество не намира и името му за странно? — засмя се херцогът.
    Кралят не отговори.
    — Ти отлично изпълни поръчението си — каза той на монаха, без да сваля погледа си от него.
    — Що за поръчение, ваше величество? — попита херцогът с безцеремонността, която бе усвоил при всекидневното си общуване с краля.
    — Дребна работа — отвърна Анри, — имам малка тайна с един човек, когото ти си забравил.
    — Наистина, ваше величество — каза д’Епернон, — вие така странно гледате момчето, че го смущавате.
    — Да, наистина. Не знам защо не мога да откъсна погледа си от него. Струва ми се, че вече съм го виждал или ще го видя някога отново. Струва ми се, че съм го виждал насън… Но ето, че започвам да ви отегчавам. Тръгни си, момче, ти изпълни примерно поръчението си. Писмото ще бъде изпратено, не се тревожи… Д’Епернон!
    — Да, ваше величество?
    — Дайте му десет екю.
    — Благодаря — произнесе монахът.
    — Може да помисли човек, че си недоволен от това възнаграждение? — каза му д’Епернон, който не разбираше как този млад монах може да пренебрегва цели десет екю.
    — Бих предпочел един от забележителните испански кинжали, окачени тук на стената — отвърна Жак.
    — Как? Теб не те блазнят парите, които ти дават възможност да се поразвлечеш на Сен-Лоранския панаир или във вертепите на улица Сент-Маргьорит? — попита го д’Епернон.
    — Дал съм обет за бедност и целомъдрие — отвърна Жак.
    — Дай му един от тези испански кинжали и нека си върви — каза кралят.
    Херцогът, които беше прекалено пестелив, избра един от по-евтините кинжали и го подаде на момчето.
    Това беше каталонски нож с широка, остро наточена режеща част и със здрава рогова дръжка, украсена с резба.
    Жак си тръгна в пълен възторг от това, че получи такова прекрасно оръжие.
    След като той излезе, херцогът отново понечи да разпита краля за него.
    — Херцоже — прекъсна го кралят, — ще се намерят ли измежду твоите Четиридесет и петима двама или трима добри ездачи?
    — Най-малко дванадесет от тях са вече такива, ваше величество, а само след месец те ще бъдат и отлични кавалеристи.
    — Избери двама души и нека веднага да дойдат при мен.
    Херцогът се поклони, след което излезе и извика в приемната Лоаняк.
    Лоаняк се озова незабавно пред него.
    — Изпратете ми незабавно двамата най-добри кавалеристи — каза му херцогът. — Негово величество ще им възложи лично поръчението си.
    Лоаняк премина бързо през коридора и отвори вратата на помещението, което оттук нататък ще наричаме казармата на Четиридесет и петимата.
    — Господин дьо Карменж! Господин дьо Биран! — с началнически тон ги повика той.
    — Господин дьо Биран излезе — каза дежурният.
    — Как така без разрешение?
    — Той обследва един от градските окръзи по нареждане на херцог д’Епернон.
    — Отлично! Тогава повикайте господин дьо Сен-Мален.
    Двете имена прозвучаха гръмко под сводовете на залата и двамата избраници тутакси се появиха.
    — Господа — каза им Лоаняк, — да идем при господин д’Епернон.
    Херцогът освободи Лоаняк и поведе двамата при краля.
    Негово величество заповяда на д’Епернон с жест да изостави насаме с младите хора.
    Те за пръв път заставаха пред лицето на краля. Видът на Анри бе много внушителен.
    Вълнението им се проявяваше различно.
    Очите на Сен-Мален блестяха, мустаците му бяха щръкнали, а мускулите напрегнати.
    Карменж беше бледен; той не се решаваше да погледне краля.
    — Вие сте от моите Четиридесет и петима, нали, господа? — попита ги кралят.
    — Удостоен съм с тази чест, ваше величество — каза Сен-Мален.
    — А вие, господине?
    — Мислех, че моят другар отговаря от името на двама ни, ваше величество. Изцяло съм на разположение на ваше величество, както и всеки един от нас.
    — Добре. Яхнете конете си и поемете пътя за Тур. Нали го знаете?
    — Ще питам — каза Сен-Мален.
    — Ще го намеря — обади се и Карменж.
    — Ще препускате дотогава, докато догоните един пътник.
    — Ще благоволи ли негово величество да ни даде отличителните му белези? — попита Сен-Мален.
    — Той е с много дълги ръце и крака, а на хълбока си носи дълга шпага.
    — Може ли да знаем името му, ваше величество? — попита Ернотон дьо Карменж.
    — Нарича се Сянката — каза Анри.
    — Ще питаме всички пътници за имената им.
    — И ще претърсим всички странноприемници.
    — Щом срещнете въпросния човек, ще му предадете това писмо.
    Двамата млади хора протегнаха едновременно ръце. Кралят се колебаеше.
    — Как се казвате? — попита той единия от двамата.
    — Ернотон дьо Карменж — отвърна той.
    — А вие?
    — Рене дьо Сен-Мален.
    — Господин дьо Карменж, вие ще пазите писмото, а господин дьо Сен-Мален ще го предаде на въпросното лице.
    Ернотон взе от краля скъпоценния пакет и вече се канеше да го скрие под мундира си.
    Сен-Мален задържа ръката на Карменж и като целуна почтително кралския печат, предаде писмото на Карменж.
    Това ласкателство накара Анри III да се усмихне.
    — Добре, господа, виждам, че сте верни мои слуги.
    — Друго нищо ли не ви е нужно, ваше величество?
    — Едно последно указание, господа.
    Младите хора се поклониха.
    — Това писмо — каза Анри — е по-важно от човешкия живот. За непокътнатостта му отговаряте с главите си. Предайте го на Сянката така, че никой да не знае за това. Сянката ще ви връчи разписка, която ще ми донесете. А главно — дръжте се така, сякаш сте тръгнали по лични работи. Свободни сте.
    Младите хора напуснаха кралския кабинет. Ернотон бе на седмото небе от радост. Сен-Мален бе измъчван от завист. Очите на първия блестяха. Завистливият поглед на втория бе готов да прогори мундира на другаря му.
    Господин д’Епернон ги чакаше с намерението да ги разпита.
    — Ваша светлост — отсече Ернотон, — кралят не ни разреши да говорим.
    Те се отправиха незабавно към кралската конюшня, където получиха два прекрасни коня.
    Без съмнение господин д’Епернон би проследил Карменж и Сен-Мален, ако не му беше докладвано, че някакъв непознат желае да говори срочно с него.
    — Що за човек може да бъде? — раздразнено попита херцогът.
    — Някакъв чиновник от съдебната палата Ил-дьо-Франс.
    — За какъв ме имате, по дяволите — кресна той, — да не би да съм ешевен34, прево или някакъв пъдарин?!
    — Не, монсеньор, но вие сте приятел на краля — дочу той нечий плах глас. — Умолявам ви да ме изслушате.
    Херцогът се обърна.
    Пред него стоеше със свалена шапка в ръка и ниско сведена глава някакъв жалък молител, който ту бледнееше, ту почервеняваше.
    — Кой сте вие? — грубо го попита херцогът.
    — Никола Пулен, на вашите услуги, монсеньор.
    — С мен ли искате да говорите?
    — Моля ви да ми окажете тази милост.
    — Нямам време.
    — Дори ако става дума за живота на негово величество? — прошепна на ухото на д’Епернон Никола Пулен.
    — Добре, влезте в кабинета ми.
    Никола Пулен изтри потта от челото си и последва херцога в кабинета му.

Глава 28

Разобличаването
    Д’Епернон пресече своята приемна и се обърна към един от дежурните благородници.
    — Как е вашето име, господине? — попита той едного, чието лице му бе непознато.
    — Пертинакс дьо Монкрабо, монсеньор — отвърна благородникът.
    — Та ето какво, господин дьо Монкрабо, застанете пред вратата ми и не пускайте никого.
    — Слушам, ваша светлост.
    — Никого, разбирате ли?
    — Тъй вярно!
    И господин Пертинакс, облечен разкошно — с оранжеви чорапи и син атлазен мундир — скръсти ръце на гърдите и се обтегна на стената до тежката завеса.
    Никола Пулен влезе след херцога в кабинета му. Той видя как вратата се отвори, как се затвори, как бе дръпната завесата, и затрепера от глава до пети.
    — Да чуем сега за какъв заговор става дума — сухо произнесе херцогът. — Но, кълна се в Бога, ако това се окаже шега, мислете му!
    — Става дума за едно ужасно злодейство, ваша светлост — каза Никола Пулен.
    — Какво пък сега злодейство?
    — Ваша светлост…
    — Искат да ме убият, това ли е? — прекъсна го д’Епернон и се изправи като спартанец.
    — Става дума за краля, монсеньор. Канят се да го похитят.
    — Пак ли старите приказки за похищение? — пренебрежително каза д’Епернон. — Кога възнамеряват да похитят негово величество?
    — При първия случай, когато негово величество тръгне за Венсен.
    — А как ще го похитят?
    — Като убият двамата съпровождащи го слуги.
    — Кой ще извърши това?
    — Госпожа дьо Монпансьо.
    Д’Епернон се разсмя.
    — Бедната херцогиня — каза той, — какво ли не й приписват само!
    — Много по-малко от това, което тя възнамерява да направи.
    — И тя се занимава с тава в Соасон?
    — Госпожа херцогинята е в Париж.
    — Видели ли сте я?
    — Имах честта да говоря с нея.
    — Честта ли?
    — Исках да кажа нещастието, ваша светлост!
    — Но, драги мой, как ще може херцогинята да похити краля?
    — С помощта на своите съзаклятници, естествено.
    — А откъде ще ръководи похищението?
    — От един прозорец на манастира „Свети Яков“, който, както знаете, се намира на пътя за Венсен.
    — Що за щуротии ми разправяте?
    — Казвам ви самата истина, монсеньор. Взети са всички мерки носилката да спре, когато се изравни с манастира.
    — А кой е взел тези мерки?
    — Уви!
    — Говорете де, дявол да го вземе!
    — Аз, монсеньор.
    — Вие? — зяпна го д’Епернон.
    Пулен въздъхна.
    — Сам участвувате в заговора и сам идвате да го издадете? — продължи д’Епернон.
    — Монсеньор — каза Пулен, — един честен слуга на краля трябва да е готов на всичко заради него.
    — Което е право, право си е; но вие рискувате да попаднете на бесилката.
    — Предпочитам смъртта пред унижението или гибелта на краля — ето защо трябваше да ви потърся.
    — Тези чувства са твърде благородни, но едва ли са предизвикани току-тъй.
    — Мислех, монсеньор, че сте приятел на краля, че няма да ме издадете и ще доведете до благополучен край направеното от мен разобличаване.
    Херцогът дълго се вглежда в Пулен, за да изучи внимателно бледото му лице.
    — Зад това се крие нещо… — каза той. — Колкото и решителна да е херцогинята, не би се осмелила да се нагърби сама с тази работа.
    — Тя очаква брат си — отвърна Никола Пулен.
    — Анри! — възкликна ужасен д’Епернон, сякаш видял приближаването на лъв.
    — Не, не Анри, монсеньор, става дума само за херцог Майен.
    — А!… — облекчено въздъхна д’Епернон. — Но все едно: трябва да провалим тези прекрасни замисли.
    — То се знае, монсеньор — съгласи се Пулен, — затова и бързах да се явя тук.
    — Ако говорите истината, господине, ще бъдете възнаграден.
    — Защо да ви лъжа, монсеньор? Какъв смисъл има? След като ям хляба на негово величество, не съм ли задължен да му служа вярно? Предупреждавам ви: ако не ми повярвате, ще стигна до самия крал, готов съм да умра, но да докажа правотата си.
    — Не, по дяволите, при краля няма да ходите, чувате ли ме, метр Никола? Ще имате работа само с мен.
    — Добре, монсеньор. Казах това само защото видях, че като че ли се колебаете.
    — Не, не се колебая. Като начало ще получите хиляда екю.
    — Аз имам семейство, монсеньор.
    — Е, нали затова ви предлагам хиляда екю?
    — Ако в Лотарингия научат какво съм направил, всяка моя дума ще ми струва една пинта кръв.
    — По дяволите вашите обяснения! И така, хилядата екю са ваши.
    — Благодаря ви, монсеньор.
    Като видя, че херцогът отиде до сандъка и бръкна в него с ръка, Пулен застана зад гърба му.
    Но херцогът се задоволи с това да извади от сандъка една книжка, в която записа с едри разкривени букви: „Три хиляди ливри на господин Никола Пулен“, така че не ставаше ясно дали той дава тези три хиляди ливри или остава да ги дължи.
    — Смятайте, че са ви в джоба — каза той.
    Пулен, който понечи да подложи ръка и да направи крачка напред, прибра и ръката, и крака си, което наподобяваше, поклон.
    — Така че се разбрахме, нали? — попита го херцогът.
    — За какво, монсеньор?
    — Че ще ме осведомявате и занапред.
    Пулен се колебаеше: натрапваха му занаята на шпионин.
    — Нима нищо не остана от вашата благородна преданост?
    — Напротив, монсеньор.
    Значи ли това, че мога да разчитам на вас?
    Пулен направи усилие над себе си.
    — Да, можете да разчитате — каза той.
    — И ще знам за всичко единствено аз?
    — Тъй вярно, единствено вие, монсеньор.
    — Свободен сте, приятелю, свободен сте да си вървите… Е, дръж се сега, Майен!
    С тези думи той дръпна завесата и направи път на Пулен. След това побърза да се яви при краля.
    Д’Епернон си придаде загрижен вид, но погълнат от важното си занимание, кралят не обърна ни най-малко внимание на това.
    В края на краищата, удивен от упоритото мълчание на херцога, той вдигна глава и му хвърли бърз поглед.
    — Пак ли ти се е случило нещо, ла Валет? — попита го той. — Умря ли, какво ти стана?
    — Бога ми, да бях умрял, ваше величество — отвърна д’Епернон, — нямаше да виждам това, което съм принуден да виждам.
    — Кое? Моето билбоке ли?
    — Ваше величество, когато краля го заплашват изключителни опасности, поданикът му е в правото си да се тревожи.
    — Пак ли опасности? Дявол те взел, херцоже!
    При тези думи кралят удивително ловко подхвана топчето от слонова кост с върха на своето билбоке.
    — Вас са ви обкръжили най-злите ви врагове, ваше величество.
    — Кой например?
    — Херцогиня дьо Монпансьо.
    — Да, наистина. Вчера тя присъствува на екзекуцията на Салсед.
    — Вие знаете за това?
    — Както виждаш.
    — А за пристигането на господин Майен също ли знаете?
    — От снощи.
    — Значи това вече не е тайна… — провлечено каза неприятно поразеният херцог.
    — Нима може нещо да се укрие от краля, скъпи мой? — небрежно заключи Анри.
    — Но кой е могъл да ви го съобщи?
    — Нима не знаеш, че ние, помазаните от Бога, получаваме откровение свише?
    — Или от полицията.
    — То е едно и също.
    — Ваше величество си има своя полиция и нищо не ми е казал за това! — продължи уязвеният д’Епернон.
    — Кой, по дяволите, ще се погрижи за мен освен аз самият?
    — Вие ме обиждате, ваше величество.
    — Ти си ревностен, скъпи ми ла Валет — това е изключително достойно, но ти си муден, а това е сериозен недостатък. Вчера твоята новина щеше да бъде напълно уместна, но днес…
    — Но днес какво, ваше величество?
    — Днес тя малко е закъсняла, признай си.
    — Напротив, за нея, изглежда, е още твърде рано, щом не желаете да ме изслушате — каза д’Епернон.
    — Аз ли? Който цял час те слушам?
    — Но как? Вас ви заплашват, готвят ви капан, а вие ни най-малко не се тревожите.
    — А защо? Нали си ми организирал охраната и още вчера ме уверяваше, че гарантираш моето безсмъртие. Мръщиш ли се? Защо? Да не би твоите Четиридесет и петима да са се завърнали в Гаскон, или пък вече за нищо не ги бива? Току-виж тези господа се оказали като мулетата: проверяваш мулето — от ноздрите му лъха жар, а купиш ли го — едва-едва се тътри?
    — Имайте търпение, ваше величество, сам ще се убедите.
    — Много ще се радвам. И скоро ли ще стане това?
    — Може би по-скоро, отколкото предполагате, ваше величество.
    — Внимавай да не ме уплашиш!
    — Ще видите, ще видите, ваше величество. Между другото, кога се каните да излизате от града?
    — В събота.
    — Това ми трябваше всъщност да зная, ваше величество.
    Д’Епернон се поклони на краля и излезе.
    В приемната той си спомни, че бе забравил да освободи от поста му господин Пертинакс. Но господин Пертинакс се бе освободил сам.

Глава 29

Двама приятели
    Сега, ако читателят няма нищо против, ще съпроводим двамата млади хора, които кралят, обзет от радост, че има свои малки тайни, прати да настигнат Шико.
    Ернотон и Сен-Мален едва не се прегазиха един друг пред портите в желанието си всеки да мине пръв оттам.
    Лицето на Сен-Мален почервеня, а страните на Ернотон побледняха.
    — Вие, господине, ми причинихте болка! — закрещя първият, веднага щом излязоха от портите.
    — Вие също — отвърна му Ернотон, — но аз не се оплаквам.
    — Канели сте се, предполагам, да ми дадете урок?
    — Искате да предизвикате спречкване ли? — флегматично отбеляза Ернотон. — Напразно старание!
    — А за какво да търся спречкване с вас? — презрително попита Сен-Мален.
    — Първо, защото в нашия край моят дом се намира на две левги от вашия, а като човек от древен род, всички там наоколо добре ме познават. Второ, защото страшно ви е яд да ме виждате в Париж — вие си въобразявахте, че са удостоили с избора си единствено вас. И накрая, защото кралят връчи писмото си именно на мен.
    — Нека така да е! — пребледня от ярост Сен-Мален. — Съгласен съм. Но от това следва…
    — Какво именно?
    — Че вашето общество ми е неприятно.
    — Заминавайте, ако искате. По дяволите, няма да ви задържам.
    — Правите се, че не разбирате.
    — Напротив, уважаеми господине, отлично ви разбирам. Иска ви се да ми отнемете писмото и сам да го отнесете. За съжаление това можете да постигнете само през трупа ми.
    — А може пък тъкмо това да е желанието ми!
    — От думите до делата има много път.
    — Хайде да слезем до реката и тогава ще видите, че доказвам думите си на дело.
    — Милостиви господине, след като кралят ми е възложил да доставя писмото му…
    — То какво?
    — Значи ще го доставя.
    — Ще ви го отнема със сила, самохвалко такъв!
    — Не ме принуждавайте да ви размажа черепа като на бясно куче!
    — Хайде де! Как ще стане?
    — Имам пистолет, а вие нямате.
    — О, ще ми платиш за това! — изсъска Сен-Мален и рязко спря коня си.
    — Надявам се, след като бъде изпълнено кралското поръчение.
    — Нехранимайко!
    — Засега ще ви моля да се сдържате, господин дьо Сен-Мален. И двамата имаме честта да служим на краля, а у народа, ако той притича, ще се създаде лошо мнение за кралските служители. Освен всичко друго помислете как ще почнат да ликуват враговете на негово величество, когато видят, че сред защитниците на престола се шири вражда.
    Сен-Мален ръфаше от ярост ръкавиците си.
    — По-кротко, по-кротко, господине — забеляза Ернотон. — Пазете ръцете си — ще ви се наложи да държите шпага на дуела ни.
    Трудно е да се каже докъде нарастващата ярост би довела Сен-Мален, но на Сент-Антоанската улица Ернотон видя нечия носилка, ахна от изненада и се спря, за да се взре по-добре в седналата в нея жена, чието лице бе полускрито с воал.
    — Моят вчерашен паж… — прошепна той.
    Дамата, изглежда, не го позна и го отмина, облегната назад в дъното на носилката си.
    — Господи помилуй, вие, струва ми се, ме заставяте да чакам — каза Сен-Мален, — и то за какао? За да зяпате дамите!
    — Моля да ме извините, господине — кача Ернотон и отново пришпори коня си.
    Този път младите хора яздеха в бърз тръс през предградието Сен-Марсо и не обелваха дума дори за да се уязвят един друг.
    Външно Сен-Мален изглеждаше спокоен, но всъщност трепереше от гняв. Като капак на всичко Сен-Мален забеляза, че конят му е покрит с пяна и трудно догонва коня на Ернотон. Това обезпокои много Сен-Мален и той започна да подтиква животното с камшик и шпори.
    Това ставаше на брега на Бефроа.
    Конят влезе в двубой с ездача си и последният бе победен.
    Отначало конят се задърпа назад, след това се изправи на задните си крака, отскочи встрани и накрая се втурна към Бефроа. Там нагази във водата, като по такъв начин се освободи и от ездача си.
    Проклятията, с които Сен-Мален го обсипа, се чуха в радиус от цяла левга, макар наполовина да бяха заглушавани от шума на реката.
    Когато успя да се изправи на крака, очите му излизаха от орбитите си, а лицето му бе в кръв, която се стичаше от одраното му чело.
    Той се озърна наоколо: конят му вече се изкачваше нагоре по стръмнината. Сен-Мален разбираше, че, смазан от умората, покрит с кал, подгизнал, окървавен, не ще може да го хване: всеки опит за подобно нещо би изглеждал смехотворен.
    Тогава той си спомни какво бе казал на Ернотон. Ако той не бе пожелал да изчака нито минутка своя спътник на Сент-Антоанската улица, можеше ли да се надява, че Ернотон ще го чака два часа на пътя?
    При тази мисъл гневът на Сен-Мален премина в непрогледно отчаяние особено когато видя, че Ернотон пришпори мълчаливо коня си и препусна по диагонал по някакъв, изглежда, по-пряк път.
    При крайно сприхавите хора кулминацията на гнева прилича на безумие.
    Едни от тях започват да бълнуват.
    Други стигат до пълно физическо и умствено изтощение.
    Сен-Мален измъкна машинално кинжала си: мина му мисълта да се прободе в гърдите с него до самата му дръжка.
    Никой, дори самият той, не би могъл да каже колко непоносимо страда в тази минута.
    Той се катереше с помощта на ръцете и краката си по стръмния бряг и напълно объркан се вгледа напред: пътят беше пуст.
    Във възбудения мозък на Сен-Мален мислите се редуваха една от друга по-мрачни, но в този миг до слуха му стигна конски тропот и той видя някакъв конник да идва към него.
    Конникът беше Карменж. Той водеше за юздите втория кон. Излезе, че бе пресякъл пътя на побягналия кон — и го бе задържал на някое тясно място.
    Когато Сен-Мален видя това, сърцето му се изпълни с радост; той усети прилив на добри чувства, погледът му се смекчи, но тутакси по лицето му пробягна сянка — той осъзна цялото превъзходство на Ернотон, защото в дълбочината на душата си призна, че на мястото на своя спътник на него и през ум нямаше да му мине да постъпи по този начин.
    Благородството на тази постъпка срази Сен-Мален; той я претегляше, оценяваше и неизразимо страдаше.
    Той измърмори някаква благодарност, на която Ернотон не обърна внимание, яростно сграбчи поводите и въпреки болката по цялото си тяло, скочи върху седлото.
    Ернотон не произнесе нито една дума и подкара бавно коня си, като го потупваше по гривата.
    Сен-Мален бе изкусен ездач. Сполетялата го беда се обясняваше с чиста случайност. След кратка борба той застави коня да му се подчини и да премине в тръс.
    Пътят се стори на Сен-Мален безкраен.
    Някъде към два и половина следобед двамата забелязаха някакъв човек, след когото подтичваше куче. Пътникът се отличаваше с висок ръст, а на хълбока му висеше шпага. Но това не беше Шико, въпреки дългите ръце и крака.
    Сен-Мален видя, че Ернотон отминава, без да обърне ни най-малко внимание на човека.
    През ума на гасконеца блесна като злобна мълния мисълта, че ще може да упрекне Ернотон в нехайство и той се приближи до непознатия:
    — Пътнико — обърна се той към него, — никого ли не чакате?
    Човекът огледа Сен-Мален: да си признаем, видът на конника не бе от най-предразполагащите.
    Лице, изкривено от неотдавнашния пристъп на ярост, все още влажни дрехи, следи от кръв по страните, гъсти свъсени вежди, трепереща ръка, протегната по-скоро заплашително, отколкото въпросително — всичко това се стори на пешеходеца доста зловещо.
    — И да чакам някого, това едва ли сте вие — отвърна му той.
    — Не сте много учтив, драги ми! — ядоса се Сен-Мален при мисълта, че е сбъркал и по този начин губи още повече пред съперника си.
    Той вдигна бича си, за да удари с него пътника. Но последният го изпревари и стовари тоягата си върху рамото му, сетне свирна на своя пес, който се вкопчи със зъбите си в крака на коня и в бедрото на ездача. Подлудял от болката, конят отново заподскача, но този път ездачът се задържа върху седлото. Той профуча така покрай Ернотон, който погледна потърпевшия, но дори не се усмихна.
    Най-сетне Сен-Мален успя да укроти коня и когато господин дьо Карменж се изравни с него, той можа да превъзмогне уязвената си гордост и да каже:
    — По всичко изглежда, че днес имам лош ден. Стори ми се, че човекът на пътя прилича много по описание на този, с когото трябва да се срещнем.
    Ернотон отвърна с мълчание.
    — Обърнах се към вас, господине! — каза Сен-Мален, изкаран извън кожата си от това мълчание, което с пълно основание сметна за знак на презрение. — Не ме ли чувате?
    — Човекът, когото ни описа негово величество, не трябва да има нито тояга, нито куче.
    — Вярно е — съгласи се Сен-Мален. — Ако бях поразмислил по-добре, нямаше да имам сега натъртено рамо и две ухапани места на бедрото си. Ясно е, че най-важни са благоразумието и спокойствието.
    Ернотон не отвърна нищо. Той се понадигна на стремеката и постави длан над очите, за да се вгледа по-добре в далечината:
    — А ето че там стои и ни чака онзи, когото търсим — каза той.
    — По дяволите, господине — глухо промълви Сен-Мален, завидял на новия успех на своя спътник, — ама и погледът ви е един остър! Аз едва различавам някаква черна точка.
    Ернотон продължи да язди мълчаливо напред. Скоро и Сен-Мален видя човека и го позна по описанието на краля. Отново го споходи лошото чувство и той пришпори коня си за да се приближи пръв.
    Ернотон очакваше това. Той го изгледа без каквато и да било заплаха и дори сякаш непреднамерено. Този поглед застави Сен-Мален да се сдържи и да подкара коня си ходом.

Глава 30

Сен-Мален
    Ернотон не се бе заблудил: посоченият от него човек на пътя бе действително Шико.
    Той също се отличаваше с отлично зрение и слух и затова отдалеч още видя и чу приближаващите се конници.
    Предполагаше, че търсят точно него и затова се спря.
    Когато и последните му съмнения се разсеяха, той съвсем спокойно постави ръка върху дръжката на дългата си шпага, сякаш за да си придаде благородна осанка.
    Ернотон и Сен-Мален се спогледаха, без да кажат нито дума.
    — Говорете, господине, ако ви е угодно — поклони се Ернотон на своя противник.
    Наистина, при дадените обстоятелства думата „противник“ беше къде по-уместна от думата „спътник“.
    На Сен-Мален му секна дъхът: тази любезност бе толкова неочаквана, че вместо отговор той само наведе глава.
    Тогава заговори Ернотон.
    — Милостиви господине — обърна се той към Шико, — ние с моя спътник сме ваши покорни слуги.
    Шико се поклони с любезна усмивка.
    — Ще бъде ли нескромно от наша страна — продължи младият човек, — ако ви запитаме за името?
    — Наричат ме Сянката, господине — отвърна Шико.
    — Чакате ли нещо?
    — Да, господине.
    — Ще бъдете ли така добър да ни кажете какво именно?
    — Чакам едно писмо.
    — Ясно ли ви е какво поражда любопитството ни, което ни най-малко не трябва да ви оскърбява?
    Шико отново се поклони с още по-любезна усмивка.
    — Откъде очаквате писмото? — продължи Ернотон.
    — От Лувъра.
    — Какъв печат трябва да носи то?
    — Кралския.
    Ернотон пъхна ръката си в пазвата.
    — Бихте познали, навярно, това писмо, нали? — попита той.
    — Да, ако ми бъде показано.
    Ернотон извади писмото.
    — Да, това е то — каза Шико. — Разбира се, вие знаете, че за по-голяма сигурност трябва да ви дам нещо в замяна?
    — Разписка ли?
    — Именно.
    — Господине — продължи Ернотон, — кралят ми заповяда да отнеса писмото, но да ви го връчи е възложено на моя спътник.
    И с тези думи той предаде писмото на Сен-Мален, който не се забави да го предаде на Шико.
    — Благодаря ви, господа — каза той.
    — Както виждате, ние изпълнихме точно поръчението. На пътя няма никой, никой не видя, когато ви заговорихме и ви предадохме писмото.
    — Абсолютно вярно, господине, с готовност признавам това и ако потрябва, ще го потвърдя. Сега е моят ред.
    — Разписката! — в един глас се обадиха младите хора.
    — На кого от двама ви трябва да я дам?
    — Кралят не каза нищо по този повод! — възкликна Сен-Мален и хвърли заплашителен поглед към спътника си.
    — Напишете две разписки, господине — каза Ернотон, — и дайте на двама ни по една. Оттук до Лувъра сме далече, а по пътя може да се случи някаква беда с мен или с господина.
    При тези думи в очите на Ернотон също проблясна зло огънче.
    — Вие сте предвидлив човек, господине — похвали го Шико.
    Той извади от джоба бележника си, откъсна два листа оттам и на всеки написа:
    Получих от господин Рене дьо Сен-Мален писмото, доставено ми от господин Ернотон дьо Карменж.
Сянката
    — Прощавайте, господине — каза Сен-Мален, след като получи своята разписка.
    — Прощавайте, и добър път! — добави Ернотон. — Може би ще имате нужда да предадем още нещо в Лувъра?
    — Не, господа. Хиляди благодарности — отвърна им Шико.
    Ернотон и Сен-Мален обърнаха конете си към Париж, а Шико пое по своя път с такава бърза крачка, на която би му завидял и най-добрият бързоходец.
    Не бяха изминали и сто крачки, когато Ернотон спря рязко коня си и каза на Сен-Мален:
    — Сега вече можете да слезете от коня си, господине, ако желаете.
    — А защо, милостиви господине? — запита то учуден Сен-Мален.
    — Ние изпълнихме поръчението и можем вече спокойно да поговорим. Мястото за подобен разговор според мен е напълно подходящо.
    — Моля, господине — каза Сен-Мален и по примера на своя спътник скочи от коня си.
    Ернотон отиде до него и каза:
    — Много добре знаете, господине, че докато бяхме на път, вие без никакъв повод от моя страна ме оскърбявахте тежко. Нещо повече: желаехте да си кръстосаме шпагите в най-неподходящия момент и аз бях принуден да ви откажа. Затова пък сега съм на вашите услуги.
    Сен-Мален изслуша речта му навъсено. Но странна работа! Приливът на ярост, който го бе залял, сякаш вече отмина. Нямаше повече желание да се бие. Той поразмисли и здравият разум в него взе връх: Той разбираше в какво неизгодно положение се намира.
    — Господине — отвърна той след кратка пауза, — докато ви оскърбявах, вие в отговор на това ми правехте услуги. Ето защо аз не мога да разговарям с вас както тогава.
    Ернотон се намръщи:
    — Да, господине, но вие продължавате да мислите това, което до неотдавна говорехте.
    — Откъде знаете?
    — Вашите думи бяха продиктувани от завист и злоба. Оттогава изминаха два часа, за толкова кратко време тези чувства не могат да пресъхнат в сърцето ви.
    Сен-Мален почервеня, но не възрази нито дума. Ернотон изчака малко и продължи:
    — Ако кралят предпочете мен, значи моето лице му се е харесало повече; ако не паднах в Бефроа, значи яздя по-добре от вас; ако не приех тогава вашето предизвикателство, значи съм по-разсъдлив от вас; ако песът на онзи човек не ухапа мен, значи съм по-предвидлив. Най-сетне, ако настоявам сега за дуел, значи имам по-голямо чувство за чест от вас, а ако ми откажете — внимавайте: ще кажа, че съм и по-храбър от вас.
    Сен-Мален потреперваше, очите му мятаха мълнии. При последните думи на младия му спътник той измъкна като бесен шпагата от ножницата.
    Ернотон стоеше вече пред него с шпага в ръка.
    — Чуйте ме, милостиви господине — каза Сен-Мален, — вземете обратно последната си забележка. Стига ви моето унижение. Защо ме позорите?
    — Господине — отвърна Ернотон, — никога не се поддавам на гнева си и казвам само онова, което искам да кажа. Ето защо не ще си оттегля думите. Аз също съм чувствителен към тези неща. При двора съм нов човек и не искам да се червя, когато се срещам с вас. Нека кръстосаме шпагите си не само заради моето, но и заради вашето спокойствие.
    — Любезни ми господине, бил съм се единадесет пъти — произнесе Сен-Мален с мрачна усмивка, — убил съм двама от противниците си. Предполагам, че това ви е известно?
    — А аз, господине, още никога не съм се бил — отвърна Ернотон, — не съм имал подходящ случай. Но ето че ми се представя, без да съм го търсил. И така, чакам да благоволите, милостиви господине.
    — Чуйте ме — каза Сен-Мален, като тръсна глава, — ние с вас сме земляци и двамата сме на кралска служба — да не се караме. Смятам ви за достоен човек и бих ви протегнал ръка, ако можех да си го наложа. Но какво да се прави, аз съм завистлив. Природата ме е създала в лош час. Вашите достойнства породиха в мен горчиво чувство. Но не се тревожете — завистта ми е безсилна, за мое най-голямо съжаление. И така, да турим точка на това, господине. Честно казано, ще ми е извънредно тежко, ако започнете да разказвате за нашето спречкване.
    — Никой няма да узнае за него, господине.
    — Дали?
    — Не, милостиви господине? Ако ще има бой между нас, ще ви убия или сам ще загина. Не съм от тези, които не скъпят живота си. На двадесет и три години съм; произхождам от добър род, достатъчно съм богат; надявам се на силите си, на бъдещето и, не се съмнявайте, ще се защитавам като лъв.
    — Е, а аз, господине, съм на тридесет и за разлика от вас животът ми е обръгнал, защото не вярвам нито в бъдещето, нито в самия себе си. Но колкото и голямо да е отвращението ми към живота, колкото и да не вярвам в щастието, бих предпочел да не се бия с вас.
    — Значи вие сте готов да ми се извините? — попита Ернотон.
    — Не, аз и така дълго се извинявах. Ако това ви е малко, толкова по-добре: ще престанете да ме превъзхождате.
    — Добре, но ако търпението ми, милостиви господине, се изчерпи и аз се нахвърля срещу вас с шпагата си?
    Сен-Мален трескаво стисна пестници.
    — Какво пък — каза той, — ще захвърля оръжието си.
    — Пазете се, господине, тогава ще ви ударя, но не с шпагата!
    — Отлично, защото в такъв случай ще имам основателна причина за омраза и ще ви намразя смъртно. И в един прекрасен ден, когато ви овладее душевна слабост, ще ви издебна, както сега вие мен, и ще ви убия.
    Ернотон прибра шпагата си в ножницата.
    — Странен човек сте вие — каза той — и аз ви съжалявам от душа.
    — Съжалявате ме?
    — Да, предполагам, че ужасно страдате.
    — Ужасно.
    — И навярно никога никого не сте обичали?
    — Никога.
    — Но нали все пак трябва да имате някакви страсти?
    — Само една.
    — Вече я споменахте — завистта.
    — Да, а това ще рече, че съм обременен с всички останали, и при това, за мой срам, доведени до тяхната крайност: започвам да обожавам жената едва когато тя се влюби в друг; да жадувам за злато, когато го докоснат чужди ръце; да се стремя към славата, когато тя спохожда най-малко мен. Да, вярно забелязахте, господин дьо Карменж, — аз съм дълбоко нещастен.
    — И не сте ли се опитвали да станете по-добър? — попита Ернотон.
    — Това никога не ми се е удавало?
    — На какво се надявате? Какво смятате да правите?
    — А какво прави мечката, грабливата птица? Те хапят. Но някои дресьори успяват да ги обучат в своя полза. Ето какво съм аз и в какво бих се превърнал, вероятно, в ръцете на господин д’Епернон и господин дьо Лоаняк. А един прекрасен ден те ще кажат: „Този звяр е побеснял, трябва да го убием.“
    Ернотон малко се успокои.
    Сен-Мален престана да го гневи, но стана за него предмет за изучаване.
    — Големият житейски успех — а вие лесно можете да го постигнете — ще ви излекува — каза той. — Усъвършенствайте дарованията си, господин Сен-Мален, и ще преуспеете във войната и в политическата интрига. Когато се доберете до властта, ще престанете толкова много да мразите.
    — Колкото високо и да се издигна, над мен винаги ще има някой по-нависоко, а отдолу ще започне да долита и да раздира слуха ми нечий насмешлив глас.
    — Жал ми е за вас — повтори Ернотон.
    Двамата конници препуснаха обратно за Париж. Единият бе мълчалив и мрачен от това, което бе чул, другият — от това, което бе разказал.
    Внезапно Ернотон протегна на Сен-Мален ръката си.
    — Искате ли ла ви излекувам? — предложи му той.
    — Не, не се мъчете, няма да постигнете нищо — отвърна Сен-Мален. — Обратно, намразете ме — това е най-добрият начин да предизвикате възхищението ми.
    — Още веднъж ще ви кажа: жал ми е за вас, господине — каза Ернотон.
    След един час двамата конници пристигнаха в Лувъра и се отправиха към казармата на Четиридесет и петимата.
    Кралят отсъствуваше и трябваше да се върне едва вечерта.

Глава 31

За това, как господин дьо Лоаняк се обърна към четиридесет и петимата с кратка реч
    Всички млади гасконци се разположиха покрай прозорците, за да не пропуснат връщането на краля.
    При това всеки един от тях бе завладян от различни помисли.
    Сен-Мален бе изпълнен с омраза, срам и честолюбие: сърцето го пареше; веждите му се въсеха.
    Ернотон бе забравил вече случилото се и мислеше за едно — коя ще е дамата, на която бе дал възможност да проникне в Париж като негов паж и по-късно можа да види неочаквано в разкошна носилка.
    Човек, склонен повече към мечтателност, отколкото към честолюбиви сметки, имаше за какво да по-размисли тук.
    Затова Ернотон, само случайно повдигнал глава, забеляза, че Сен-Мален е изчезнал.
    Той моментално съобрази в какво се състои работата.
    Сен-Мален не бе пропуснал минутата, когато кралят се бе върнал и беше отишъл при него.
    Ернотон бързо прекоси коридора и се яви пред краля тъкмо когато Сен-Мален излизаше от него.
    — Погледнете — радостно каза той на Ернотон — какво ми подари кралят.
    И той му показа една златна верижка.
    — Поздравявам ви, господине — отзова се Ернотон без ни най-малко вълнение.
    И на свой ред влезе при краля.
    Сен-Мален очакваше проява на завист от страна на господин дьо Карменж и бе поразен от невъзмутимостта на съперника си. Той реши да го изчака.
    Ернотон остана при краля десетина минути, които се сториха на Сен-Мален цяла вечност.
    Най-сетне той излезе. Сен-Мален хвърли на другаря си бърз поглед и сърцето му заби по-спокойно: Ернотон излезе с празни ръце.
    — А вас, господине — попита го Сен-Мален, — кралят не ви ли удостои с нещо?
    — Той ми подаде ръка за целувка — отвърна Ернотон.
    Сен-Мален стисна толкова силно подарената му златна верижка в дланта си, че счупи една от брънките й.
    Двамата гасконци се отправиха към казармата.
    Когато влизаха в общата зала, се раздаде сигнал с тръба; от него всички Четиридесет и петима изскочиха от помещенията си като пчели, излетели от кошер.
    Повечето от тях бяха разкошно пременени, но доста безвкусно — блясъкът заменяше изяществото.
    Впрочем, всички те притежаваха онова, което изискваше от тях д’Епернон, този гъвкав политик, макар и лош военен, — младост, сила или опит.
    Почти всички имаха дълги шпаги, звънтящи шпори, бабаитски засукани мустаци, велурени или кожени ръкавици и ботуши; всичко това блестеше от позлата, ухаеше на помада, бе украсено с панделки — „за шик“, както се казваше в ония времена.
    Хората с добър вкус си личаха по тъмните тонове на дрехите, пестеливите — по здравината на сукното, контетата — по дантелите и розовия или бял атлаз.
    Пардика дьо Пенкорне се бе снабдил от някакъв евреин с верига от позлатена мед, тежка като веригата на каторжник.
    Пертинакс дьо Монкрабо бе целият в атлаз, бродерии и панделки.
    Есташ дьо Мираду не блестеше с нищо: той трябваше да облече Лардил, Милитор и двете деца.
    Лардил си бе избрала най-богатата премяна, допустими по тогавашните закони, насочени срещу разкоша. Милитор се обличаше в кадифе и брокат, носеше сребърна верижка, шапчица с пера и бродирани чорапи. Така че бедният Есташ трябваше да се задоволява с оставащата му мизерна сума едва стигаща, за да не изглежда дрипльо.
    Господин дьо Шалабър бе запазил куртката си със стоманен цвят малко само подновена от шивача. Изкусно пришитите тук и там ивици кадифе придаваха нов вид на тази неизносваща се дреха.
    Впрочем, стиснатият Шалабър все пак се бе охарчил за пурпурни на цвят панталони, за ботуши, плащ и шапка: всичко това напълно в тон едно с друго.
    Що се отнася до оръжието, то беше превъзходно: старият боец бе съумял да намери отлична испанска шпага, кинжал, изработен от изкусен майстор, и прекрасен метален нагръдник.
    Всички тези господа се любуваха един на друг, когато свъсил сурово вежди, при тях се появи господин дьо Лоаняк.
    Той ги накара да застанат в кръг около него, но самият му вид не предвещаваше нищо добро. Всички устремиха погледи към началника си.
    — Всички ли сте тук, господа? — попита той.
    — Всички! — отвърнаха четиридесет и пет гласа с твърде похвално единодушие.
    — Господа — продължи Лоаняк, — бяхте извикани тук, за да станете лични телохранители на краля — твърде похвално единодушие.
    Лоаняк направи пауза. Чу се одобрителен шепот.
    — Не си въобразявайте обаче, че кралят ви е взел на служба и ще ви плаща, за да гледа около себе си разни перковци. Необходима е дисциплина — ами че тук сте събрали все благородници, иначе казано, най-послушните и предани хора в кралството.
    Събралите се затаиха дъх: от това тържествено начало не бе трудно да се разбере, че ще стане дума за много важно нещо.
    — От днес нататък вие ще живеете в Лувъра — това средище на държавната власт. Често ще ви се възлага да изпълнявате важни поръчения. Следователно вие се намирате в положение на длъжностни лица, които не само знаят държавни тайни, но имат и изпълнителна власт.
    По редиците на гасконците за втори път премина одобрителен шепот.
    Мнозина повдигнаха високо глави — сякаш израснаха с няколко дюйма от гордост.
    — Да предположим сега — продължи Лоаняк, — че едно от тези длъжностни лица, да речем някой офицер, издаде тайно решение на съвета. Разбирате, че той заслужава смърт, нали?
    — Разбира се — отвърнаха няколко гласа.
    — И ето на, господа — продължи Лоаняк и в гласа му прозвуча заплаха, — днес бе изтървана една държавна тайна.
    Гордостта на Четиридесет и петимата бе сменена от страха: те се заоглеждаха неспокойно и подозрителна.
    — Двама от вас, господа, са клюкарствали на улицата като стари стрини и са изтървали толкова важни думи, че всяка една от тях може да погуби човек.
    Сен-Мален пристъпи тутакси към Лоаняк и му каза:
    — Милостиви господине, имам честта да говоря с вас от името на своите другари. Необходимо е да освободим от подозрение тези слуги на краля, които не са се провинили в нищо. Молим ви по-бързо да се конкретизирате.
    — Няма нищо по-лесно — отвърна Лоаняк.
    Всички още повече наостриха уши.
    — Днес кралят получи известие, че един негов враг, от тези, с които вие сте призвани да водите борба, се е появил в Париж. Името на този враг е било произнесено тайно, но го е чул часовоят, тоест човекът, на когото трябва да се разчита като на каменна стена, защото, подобно на нея, той трябва да бъде непоколебим, глух и ням. Той обаче се е заел да повтаря на улицата името на кралския враг и при това толкова гръмогласно и самохвално, че е привлякъл вниманието на минувачите и е създал смут сред гражданството. Сам станах свидетел на това, понеже минах по същия път и чух всичко със собствените си уши. Сложих ръката си върху рамото на бъбривеца и той млъкна. Трябваше да изтърве само още няколко думи, за да бъдат застрашени най-свещените ни интереси, след което щях да съм принуден да го заколя.
    При тези думи на Лоаняк всички видяха как Пертинакс дьо Монкрабо и Пардика дьо Пенкорне пребледняха и в състояние на полусвяст се подпряха един на друг. Монкрабо избърбори нещо за свое оправдание.
    В мига, в който смущението издаде виновните, всички погледи се насочиха към тях.
    — Нищо не може да ви извини, господине — обърна се Лоаняк към Пертинакс. — Ако сте били пиян, трябва да понесете наказание за това, че сте се напили; ако сте постъпили просто като горделивец и самохвалко, толкова повече заслужавате наказанието.
    Възцари се зловещо мълчание.
    — Следователно — продължи Лоаняк, — вие, господин дьо Монкрабо, и вие, господин дьо Пенкорне, ще бъдете наказани.
    — Простете, господине — замоли се Пертинакс, — но ние идваме от провинцията, новаци сме в кралския двор и не знаем как да се държим в обстоятелства, отнасящи се до политиката.
    — Не е трябвало да постъпвате на служба при негово величество, преди да претеглите бремето на тази велика чест.
    — Кълнем се, че, занапред ще бъдем неми като гроб.
    — Всичко това добре, господа, но ще загладите ли утре злото, причинено от вас днес?
    — Ще се постараем.
    — Всички вие се ползувате от относителна свобода — продължи Лоаняк, без да отговори директно на молбата на виновните, — но съм с намерение да огранича тази свобода с най-строга дисциплина. Чувате ли ме, господа? Онези от вас, които сметнат, че службата няма да е по силите им, могат да си вървят: на тяхно място ще се намерят немалко желаещи.
    Никой нищо не отговори, но мнозина се помрачиха.
    — И така — продължи Лоаняк, — предупреждавам ви: правосъдието при нас ще се раздава тайно, бързо, без съдебно дирене. Предателите ще ги последва незабавна смърт. Да предположим например, че вместо да разговарят приятелски на улицата за неща, които би следвало да забравят, господата дьо Монкрабо и дьо Пенкорне се бяха скарали заради онова, за което са имали право да помнят. Нима това спречкване не би могло да свърши с дуел между тях? По време на дуел често се случва противниците да се пронизват едновременно взаимно с шпагите си. На другия ден след свадата им намират тези двама господа мъртви в Пре-о-Клер… И така, всички, които издадат държавна тайна, — добре ли ме разбрахте, господа? — ще бъдат ликвидирани по моя заповед на дуел или по някакъв друг начин.
    Монкрабо се свлече с цялата си тежест върху другаря си, бледността на когото пък прие зеленикав оттенък.
    — За по-леки провинения — продължи Лоаняк — ще налагам и по-леки наказания — например тъмничен затвор. Този път ще пощадя живота на господин дьо Монкрабо, който се е раздрънкал, и на господин дьо Пенкорне, който го е слушал. Прощавам им, защото са могли да се провинят по незнание. Няма и да ги затворя, защото вероятно тази вечер или утре те ще ми трябват. Ето защо ще им наложа третото по вид наказание, до което ще прибягвам към провинилите се — глобата. Вие получихте хиляда ливри, господа, от тях ще върнете сто. Ще употребя тези пари като възнаграждение за безупречна служба.
    — Сто ливри! — ахна Пенкорне. — Но, дявол да го вземе, аз вече ги нямам: всички отидоха за екипировката.
    — Ще продадете веригата си — каза Лоаняк.
    — Готов съм да я предам в кралската хазна — отвърна Пенкорне.
    — Не, господине, кралят не приема вещи от своите поданици за заплащане на глобата им… Още няколко думи, господа — продължи Лоаняк. — Забелязах, че между вас са започнали раздори; за всяко спречкване трябва да ми бъде долагано — сам ще преценявам колко сериозно е то и дали да разрешавам дуел, ако намеря за необходимо. В наши дни твърде често убиват хора на дуел, а аз не желая моят отряд да се лишава от бойци. За първия дуел, който ще последва без моето разрешение, ще наложа на виновните строг арест, доста голяма глоба, а може дори и по-сурово наказание… Господа, свободни сте. Впрочем, тази вечер петнадесет души от вас ще дежурят до стълбата, водеща към покоите на негово величество, други петнадесет — в двора, където ще се смесят със свитата на онези, които ще дойдат в Лувъра, — и накрая, последните петнадесет ще останат тук, в казармата.
    — Милостиви господине — обърна се Сен-Мален към Лоаняк, като го приближи, — разрешете ми не да ви дам съвет — пазил ме Бог! — но да помоля разрешение. Всеки добър отряд трябва да си има началник.
    — Е, а аз какъв съм според вас? — запита Лоаняк.
    — Вие, господине, сте нашият генерал.
    — Не аз, господине, заблуждавате се, а херцог д’Епернон.
    — Значи вие сте нашият полковник! Но и в такъв случай всеки петнадесет души трябва да си имат свой командир.
    — Правилно — отвърна Лоаняк, — не мога да бъда на три места едновременно. При това не желая сред вас едни да стоят по-ниско, други — по-високо, освен но отношение на своята доблест.
    — О, що се отнася до това различие, скоро ще почувствувате разликата между нас.
    — Затова смятам да назначавам всеки ден сменни командири — каза Лоаняк. — Заедно с паролата ще назовавам и името на дежурния командир. По такъв начин всички подред ще се подчиняват и ще командват. Ами че аз още не знам кой на какво е способен: когато видя как ще се проявите, тогава ще направя избора си.
    Сен-Мален се поклони и се присъедини към другарите си.
    — Надявам се, че ме разбрахте, господа? — продължи Лоаняк. — Разделих ви на три отряда по петнадесет души. Знаете номерата си: първият отряд дежури на стълбите, вторият — в двора, третият остава в казармата. Бойните от последния отряд се намират в бойна готовност и се включват веднага след подаден сигнал. Сега, господа, сте свободни… Господин дьо Монкрабо и господин дьо Пенкорне, утре ще трябва да внесете глобата си. Ковчежникът съм аз. Свободни сте.
    Всички излязоха. Остана единствен Ернотон дьо Карменж.
    — Трябва ли ви нещо, господине? — попита го Лоаняк.
    — Да, господине — отвърна с поклон Ернотон. — Да служи човек на краля е нещо много почтено, но ми се иска да знам докъде може да се простре подчиняването на заповедта.
    — Господине — отвърна Лоаняк, — въпросът ви е твърде деликатен и не съм в състояние да ви дам определен отговор.
    — Осмелявам се да ви запитам, господине, защо?
    Всички тези въпроси бяха зададени на Лоаняк с такава изтънчена вежливост, че въпреки обичайната си практика, той напразно търсеше повод за мъмрене.
    — Защото самият аз не знам сутрин, какво ме чака да върша вечерта.
    — Аз съм нов човек при двора, господине — каза Ернотон, — нямам тук нито приятели, нито врагове, не се поддавам лесно на увлечения и затова, макар и да не струвам повече от останалите, мога да ви бъда полезен.
    — Но, предполагам, вие обичате краля?
    — Аз съм длъжен да го обичам, господин дьо Лоаняк, като негов слуга, като верноподаник и като благородник.
    — Това е главното и ако вие сте съобразителен човек, самичък ще разпознаете онзи, който ще застане на противоположното гледище.
    — Отлично, господине — отвърна с поклон Ернотон, — всичко е ясно. Но остава още едно обстоятелство, което силно ме смущава.
    — Какво е то?
    — Пасивното подчинение.
    — Това е първото условие.
    — Прекрасно го разбирам, господине. Но пасивното подчинение е нещо твърде тежко за хора, прекалено чувствителни по отношение на личната си чест.
    — Това вече не ме засяга, господин дьо Карменж — каза Лоаняк.
    — Но ако някое разпореждане, господине, се окаже не по вкуса ви?
    — Аз виждам подписа на господин д’Епернон и това ми възвръща душевното спокойствие.
    — А господин д’Епернон?
    — Господин д’Епернон вижда подписа на негово величество и също, подобно на мен, се успокоява.
    — Вие сте прав, господине — каза Ернотон, — аз съм ваш покорен слуга.
    Ернотон тръгна към изхода, но Лоаняк го спря.
    — Вие ме наведохте на една мисъл — каза той — и ще ви кажа нещо, което не казах на вашите другари, защото никой от тях не посмя да говори толкова мъжествено и достойно като вас.
    Ернотон се поклони.
    — Господине — приближи се Лоаняк до младия човек, — тази вечер тук вероятно ще се появи едно високопоставено лице; не го изпускайте от погледа си и го следвайте навсякъде, където и да тръгне след излизането си от Лувъра.
    — Милостиви господине, позволете ми да кажа, че според мен това се нарича шпиониране.
    — Шпиониране ли? Така ли смятате? — студено произнесе Лоаняк. — Възможно е, обаче…
    И той протегна някакъв лист на Карменж. Ернотон го разгъна и прочете:
    „Ако тази вечер господин дьо Майен се осмели да се появи в Лувъра, наредете на някого да го проследи!“
    — Чий е подписът? — попита Лоаняк.
    — Подписано е: „Д’Епернон“ — прочете Карменж.
    — И така, господине?
    — Прав сте — отвърна Ернотон и му се поклони ниско, — ще проследя господин дьо Майен.
    И той се оттегли.

Глава 32

Парижките буржоа
    Господин дьо Майен, предизвикал толкова много мълви в Лувъра, за което дори не подозираше, излезе от двореца Гиз през задния вход и на кон, с ботуши, без да се преоблече след пътя, се отправи със свитата си от трима благородници към Лувъра.
    Предупреден за пристигането му, господин д’Епернон заповяда да бъде доложено за него на краля.
    На свой ред господин дьо Лоаняк повторно даде същата заповед на Четиридесет и петимата: и така, петнадесет души се намираха във вестибюла, петнадесет — в двора, и четиринадесет — в казармата.
    Казваме — четиринадесет, тъй като Ернотон, получил специално поръчение, не беше сред другарите си.
    Но предвид на това, че свитата на господин дьо Майен не породи опасения, на втората група бе разрешено да се върне в казармата.
    Господин дьо Майен бе въведен при краля; той се яви с най-почтителна визита и бе приет от краля с преувеличена любезност.
    — И така, братовчеде — обърна се кралят към него, — решили сте, значи, да посетите Париж?
    — Да, ваше величество — отвърна Майен, — от името на братята ми и от мое собствено сметнах за дълг да напомня на ваше кралско величество, че той няма по-предани слуги от нас.
    — Ей Богу — каза Анри, — никой не се съмнява в това и ако не е удоволствието, което ми доставя вашето идване, бихте могли да не се затруднявате с това малко посещение. Навярно имате някаква друга причина?
    — Ваше величество, опасявах се да не би странните слухове, които нашите врагове пускат от известно време, да повлияят върху вашата благосклонност към дома Гиз.
    — Какви слухове? — попита кралят с така опасното дори за близките му хора добродушие.
    — Нима ваше величество не сте чули нищо неблагоприятно за нас? — попита озадачен Майен.
    — Мили братовчеде — отвърна кралят, — знайте, че не бих позволил тук каквито и да било лоши отзиви за рода Гиз. И тъй като всички наоколо знаят, изглежда, това по-добре от вас, никой не смее да каже за вас нищо лошо.
    — В такъв случай, ваше величество — каза Майен, — не съжалявам, че дойдох в Париж — така можах да имам щастието да видя своя крал и да се убедя в неговото благоразположение. Признавам си обаче, че напразно избързах.
    — Париж е славен град, херцоже, и никога не е излишно да го посети човек — забеляза кралят.
    — Естествено, ваше величество, но в Соасон сме затрупани с неотложни работи.
    — Ас какви точно?
    — С работите на ваше величество.
    — Което е вярно, е вярно, Майен. Продължавайте да се занимавате с тях. Аз умея да ценя услугите.
    Херцогът се поклони с усмивка и се оттегли. Кралят се върна в спалнята си, като потриваше ръце.
    Лоаняк даде знак на Ернотон, който прошепна нещо на слугата си и последният изтича до конюшнята. Без да губи време, Ернотон тръгна пеша след четиримата конници.
    Нямаше никаква опасност да изпусне от погледа си господин дьо Майен: благодарение на бъбривостта на Пертинакс дьо Монкрабо и на Пардика дьо Пенкорне парижани вече знаеха за пристигането на принца от дьо Гиз. Дочули тази новина, лигистите заизлизаха на улицата: за тях не беше трудно да познаят Майен по широките му рамене, пълната фигура и лопатестата му брада.
    Майен напразно се мъчеше да се избави от най-ревностните си привърженици, като им казваше:
    — Обуздайте своята разпаленост, приятели. Кълна се в Бога, ще ни навлечете подозрение.
    Наистина, когато херцогът пристигна в двореца Сен-Дени, където се бе настанил, се оказа, че е съпроводен от двеста-триста души.
    Така че за Ернотон не бе трудно да проследи херцога, без да бъде забелязан от някого.
    Когато пред входа на двореца Майен се обърна и отговори на приветствията на тълпата, на Ернотон му се стори, че един благородник от свитата на херцога е същият онзи конник, който бе съпровождал пажа или при когото служеше пажът, промъкнал се с помощта на Ернотон в Париж.
    След като Майен се скри зад портите, на улицата се показа конна носилка. До нея се приближи Менвил. Завеската се отмести и при лунната светлина на Ернотон му се стори, че видя вътре и своя паж — дамата, която бе забелязал край Сент-Антоанските порти.
    Менвил и дамата си размениха няколко думи, след което екипажът влезе в двореца; Менвил побърза да го последва и портите мигом бяха затворени след него.
    След минута Менвил се показа на балкона, благодари на парижани от името на херцога и им предложи да се разотидат, за да не могат злонамерените хора да изтълкуват тяхното струпване по свой начин.
    След това всички се оттеглиха с изключение на десет души, допуснати в двореца заедно с херцога.
    Ернотон си тръгна, както всички останали или по-точно даде вид, че е последвал примера им.
    Десетте споменати избраници бяха представители на Лигата, изпратени да благодарят на господин дьо Майен за пристигането му и да го помолят заедно с това да извика брат си в Париж.
    Работата е там, че достойните буржоа, с които се запознахме бегло вечерта, когато Пулен закупуваше ризниците, ни най-малко не бяха лишени от въображение: те лелееха много замисли, изискващи одобрението и подкрепата на предводителя им.
    Бюси-Льоклер съобщи, че е обучил три манастира на военно дело и е съставил бойни отряди от петстотин на брой буржоа, тоест, че разполага с около хиляда подготвени хора.
    Лашапел-Марто се зае със съдиите, писарите и стражниците от двореца на Правосъдието. Той можеше да предложи добри съветници и хора на действието: за съветници имаше чиновници с мантии, за действие — двеста полицейски стражници. В разположение на Бригадата бяха търговците от Ломбардската улица и търговците на пазара.
    Крюсе, подобно на Лашапел-Марто, разполагаше със съдебни чиновници и с Парижкия университет.
    Делбар предлагаше петстотин моряци и пристанищни работници — всички до един върли католици.
    Собственикът на работилницата за калаени съдове Полар и месарят Жилбер представяха хиляда и петстотин месари и колбасари от града и покрайнините.
    Метр Никола Пулен, приятелят на Шико, бе готов да предложи всичко на света.
    Херцог дьо Майен изслуша тези новини и каза:
    — Радва ме, че силите на Лигата са толкова внушителни, но не виждам целите, които те поставят пред себе си.
    — Предполагам — каза Бюси-Льоклер с откровеност, която у човек с толкова нисък произход можеше да прозвучи като дързост, — предполагам, че тъй като мисълта за съюз бе на нашите предводители, не ние, а те трябва да ни посочват целта.
    — Господа — отвърна Майен, — вие сте напълно прави: целта трябва да ви бъде посочена от тези, които имат честта да бъдат ваши предводители. Ползувам се от случая да ви напомня: само пълководецът има правото да решава кога трябва да стане боят. Нека дори когато войските са строени, добре въоръжени и изпълнени с боен дух — сигналът за нападение да идва само от него.
    — Но монсеньор — намеси се Крюсе, — Лигата не иска повече да чака, имахме вече честта да ви съобщим това.
    — Не иска да чака какво, господин Крюсе? — попита го Майен.
    — Постигането на целта.
    — На каква цел?
    — На нашата. Ние също си имаме план.
    — В такъв случай няма да възразявам — каза Майен.
    — Но ще можем ли да разчитаме на вашата подкрепа, монсеньор?
    — Без съмнение, стига този план да се хареса на брат ми и мен.
    Лигистите се спогледаха, двама или трима от тях дадоха знак на Лашапел-Марто да говори. Той излезе напред, сякаш за да поиска от херцога разрешение да вземе думата.
    — Говорете — каза му херцогът.
    — Та ето какво, монсеньор — започна Марто. — Съставихме го ние — Льоклер, Крюсе и аз. Планът е обмислен грижливо и се надяваме да ни донесе успех.
    — По същество, господин Марто, по същество!
    — В Париж има редица пунктове, свързващи въоръжените сили на града: това са Шатле, дворецът Тампъл, Кметството, Арсеналът и Лувърът.
    — Правилно — съгласи се херцогът.
    — Във всички тези пунктове има гарнизони, с които няма да е трудно да се справим, тъй като те не очакват нападение.
    — Допускам — съгласи се херцогът.
    — Освен това градът се отбранява от началника на нощната стража с неговите стрелци. Та ето какво решихме: да заловим началника в дома му — той живее в Кутюр-Сент-Катрин. Това може да свършим без много шум, тъй като мястото е уединено и слабо населено.
    Майен поклати глава със съмнение.
    — Не е възможно да се разбие безшумно една здрава врата и да се дадат двадесетина изстрела с аркебузи — забеляза той.
    — Предвидихме това възражение, монсеньор — каза Марто. — Един от стрелците на нощната стража е наш човек. През нощта ще почукаме на вратата — ще бъдем само двама-трима, — той ще ни отвори и ще иде да доложи на началника си, че е получил заповед да се яви в Лувъра. В това няма нищо необичайно: веднъж в месеца кралят извиква при себе си този офицер. Когато вратата бъде отворена, ще пуснем вътре десет моряци, живеещи в квартал Сен-Пол, и те ще свършат с началника на стражата.
    — Тоест ще го заколят.
    — Да, монсеньор. По такъв начин отбраната на противника ще бъде разстроена от самото начало. Наистина има и други длъжностни лица — господин председателят на съда, господин прокурорът Лагел и някои други. Какво пък, ще ги изловим едновременно: Вартоломеевата нощ ни научи на това и с тях ще постъпят също така, както и с началника на нощната стража.
    — Охо! — произнесе херцогът, усетил, че работите стават сериозни.
    — По този начин ще получим възможност веднага да свършим с всички еретици — и религиозни, и политически.
    — Всичко това е чудесно, господа — каза Майен, — но не ми обяснихте как ще превземете с един удар Лувъра — това е истинска крепост, която денонощно се охранява от гвардейци и въоръжени благородници. Колкото и страхлив да е кралят, не ще го заколите така лесно като началника на нощната охрана: Той ще се защитава, а той — помислете добре — е крал, неговото присъствие ще направи силно впечатление на гражданите и ще ви разбият.
    — За нападението срещу Лувъра сме подбрали четири хиляди души, монсеньор. Тези хора съвсем не обичат толкова много Анри Валоа и видът на краля няма да им направи впечатлението, за което говорите.
    — Предполагате ли, че четири хиляди души са достатъчни?
    — Разбира се, ще бъдем десет срещу един — каза Бюси-Льоклер.
    — А швейцарците? Те са също четири хиляди.
    — Да, но те са в Лани, а Лани е на осем левги от Париж. Дори ако кралят успее да ги предупреди, на вестоносците му ще са нужни два часа, за да се доберат дотам, а на швейцарците — осем часа, за да могат като пешаци да стигнат до Париж, или всичко — десет часа. Те ще се появят тъкмо по време, когато ще ги задържат при влизането им в града: за десет часа ние ще станем господари на града.
    — Много е възможно: началникът на нощната стража е убит, длъжностните лица са загинали, градската власт е паднала — с една дума, всички прегради са унищожени; вие навярно сте решили вече какво ще предприемете тогава?
    — Ще установим правителство от честни хора, каквито самите сме — каза Бригар, — а по-нататък ще ни е необходимо само едно: да преуспеем в търговските си дела и да осигурим хляба насъщен на жените и децата. У някого може да се появи честолюбивото желание да стане квартален надзирател или командир на рота в градското опълчение. Какво толкова, господин херцог, ще заемем тези длъжности и с това ще се свърши цялата работа. Както виждате, не сме особено претенциозни.
    — Господин Бригар, вашите думи са чисто злато. Да, вие сте честни хора и, сигурен съм, не ще допуснете до своите дела недостойните.
    — О, не, не! — раздадоха се гласове. — Само първокласно вино без никаква утайка!
    — Прекрасно казано! — похвали ги херцогът. — Но знаете ли вие, заместнико на парижкия прево, колко безделници и нехранимайковци има в Ил-дьо-Франс?
    Никола Пулен някак без желание се приближи до херцога.
    — За съжаление те са извънредно много, монсеньор.
    — Но колко именно?
    Пулен започна да ги брои на пръсти.
    — Крадците са около три-четири хиляди; безделниците и просяците — две хиляди и петстотин; случайните престъпници — хиляда и петстотин — две хиляди; убийците — четиристотин-петстотин.
    — И така, най-малко шест-шест хиляди и половина мерзавци и обесници. Каква религия изповядват?
    — Как го казахте, монсеньор? — не го разбра Пулен.
    — Питам: какви са — католици или хугеноти?
    Пулен се разсмя.
    — Те имат една-единствена религия, монсеньор — каза той, — техният Бог е златото.
    — А какво ще кажете за политическите им убеждения? Какви са те — привърженици на дома Валоа, лигисти, политици или приятели на Наварския крал?
    — Те са разбойници и грабители.
    — Не мислете, монсеньор — каза Крюсе, — че ще вземем за съюзници подобни хора.
    — Разбира се, не мисля. Тъкмо това ме смущава.
    — Но защо, монсеньор? — зачудени го попитаха членовете на делегацията.
    — Разберете, господа: когато тези хора видят, че в Париж няма повече началство, пазители на реда и кралска власт с една дума, нищо такова, което да ги обуздава, те ще се втурнат да обират вашите магазини и домове.
    — По дяволите! — спогледаха се депутатите.
    — Предполагам, че си струва да поразмислите върху този въпрос, прав ли съм, господа? — попита ги херцогът. — Колкото до мен, ще се постарая да отстраня бедата, защото девизът на моя брат и на мен е „Вашите интереси стоят над нашите интереси“.
    Разнесе се одобрителен шепот.
    — А сега, господа, позволете на човека, изминал двадесет и четири левги на кон, да поспи няколко часа. Мисля, че няма опасност, ако изчакате малко. Или сте на друго мнение?
    — Прав сте, господин херцог — каза Бригар.
    — Отлично.
    — Разрешете, монсеньор, да се сбогуваме — продължаваше Бригар — и кажете кога ще ви бъде удобно да се срещнем отново.
    — Ще се опитам, господа, да уредя това възможно най-скоро, бъдете спокойни — каза Майен. — Може би още утре или най-късно вдругиден.
    И той се раздели най-после с лигистите, като ги остави изненадани от неговата любезност.
    Не бе успял още да се скрие, когато в стената се отвори тайна врата и в залата влезе някаква жена.
    — Херцогинята! — извикаха депутатите.
    — Да, господа — възкликна тя, — дойдох, за да ви извадя от затруднението.
    Депутатите, които познаваха решителността на херцогинята, но в същото време и малко се бояха от нейната страстност, заобиколиха новодошлата.
    — Господа — с усмивка продължи тя, — Юдит36 направи това, което останалите юдеи не успяха да направят. Не губете надежда — имам свой план.
    И като протегна на лигистите своите бели ръце, тя излезе през същата врата, зад която изчезна Майен.
    — Ей Богу — извика Бюси-Льоклер и тръгна след херцогинята, — струва ми се, че в тяхното семейство истинският мъж е тя.
    — Уф! — прошепна Никола Пулен и изтри потта, която бе избила по челото му, като видя госпожа дьо Монпансьо. — Как бих искал да съм далеч от всичко това…

ВТОРА ЧАСТ

Глава 1

Отново брат Бороме
    Беше около десет часът вечерта, когато господа депутатите се поклониха един на друг и започнаха да се разотиват.
    Никола Пулен живееше най-далеч от всички. Той вървеше към къщи сам и размишляваше за своето затруднено положение.
    Наистина Робер Брике никога не би му простил, ако той премълчи плана за действие, който Лашапел-Марто разкри така простодушно пред господин дьо Майен.
    Когато потъналият, както и преди в мрачни мисли Никола Пулен стигна до средата на улица Пиер-о-Реал, която беше широка само около четири фута, той видя, че срещу него тича монах с навито до коленете расо. На това тясно място двама души трудно можеха, да се разминат.
    Пулен ругаеше, монахът кълнеше, докато най-после божият служител, по-нетърпелив от чиновника, хвана Пулен през кръста и го притисна до стената.
    И тук те се познаха.
    — Брат Бороме! — възкликна Пулен.
    — Господин Никола Пулен! — възкликна монахът.
    — Как сте? — с възхитително добродушие като истински парижки буржоа попита Пулен.
    — Отвратително — отговори монахът, комуто, изглежда, бе много по-трудно да се успокои, отколкото на кроткия Пулен. — Вие ме забавихте, а аз много бързам.
    — Като че ли дяволът е влязъл във вас — възрази Пулен. — Закъде бързате толкова късно? Да не би манастирът да се е подпалил?
    — Не, бързам при госпожа херцогинята, за да поговоря с Менвил.
    — При коя херцогиня?
    — Струва ми се, че има само една херцогиня, при която може да се говори с Менвил — отговори Бороме.
    — Но какво ви трябва от госпожа дьо Монпансьо — продължаваше да разпитва Никола Пулен.
    — Боже мой, всичко е много просто — каза Бороме, като търсеше подходящ отговор. — Госпожа херцогинята беше помолила нашия уважаем настоятел да стане неин изповедник. Той се съгласи, но след това го обзеха съмнения и той отказа. Срещата им беше определена за утре и аз трябва от името на дон Модест Горанфло да предам на херцогинята да не разчита на него.
    — Много добре, скъпи братко, но вие не отивате към двореца на дьо Гиз и даже ми се струва, че вървите в обратна посока.
    — В двореца ми казаха, че госпожа херцогинята е отишла при херцог дьо Майен, който е пристигнал днес в Париж и се е настанил в двореца Сен-Дени.
    — Правилно — каза Никола Пулен. — Но, братко, няма защо да хитрувате с мен! Не е прието да се праща с поръчение манастирският ковчежник.
    — Но нали поръчението е за херцогинята.
    — Не можете вие, довереното лице на Менвил, да вярвате в приказките за изповед на госпожа херцогинята.
    — Но защо?
    — Дявол да го вземе, скъпи, вие много добре знаете какво е разстоянието от манастира до средата на пътя, след като сам ме накарахте да го измеря. Пазете се! Вие ми съобщихте толкова малко, че бих могъл да си помисля твърде много.
    — Напразно, скъпи господин Пулен. Аз нищо повече не зная. А сега не ме бавете, иначе няма да заваря госпожа херцогинята.
    — Та тя ще се върне вкъщи. Най-лесно би било да я почакате там.
    — Боже мой — каза Бороме, — не бих имал нищо против да видя и господин херцога.
    — Това е вече друго нещо. Е, сега, когато зная каква работа имате, ще ви направя път — прощавайте, желая ви успех!
    Като видя, че пътят е свободен, Бороме продължи да тича нататък.
    „Ама че работа, това е нещо ново — помисли си Никола Пулен, като гледаше след изчезващото в тъмнината расо на монаха. — Но за какъв дявол ми е да знам какво става? Нима започва да ми харесва това, което съм принуден да правя? Пфу!“
    Междувременно братът и сестрата сериозно бяха обсъдили поведението на краля и плана на десетимата и се бяха убедили в следното:
    Кралят нищо не подозира и едно нападение върху него става от ден на ден по-лесно.
    Най-важното е да се организират подразделенията на Лигата в северните провинции, докато кралят не е оказал помощ на брат си и докато пренебрегва Анри дьо Навар.
    От тези двамата врагове опасен беше само херцог д’Анжу с неговото скрито честолюбие. Що се отнася до Анри, то от добре осведомени шпиони беше известно, че той се занимава само с пиршества и развлечения.
    — Париж е подготвен — високо казваше Майен, — но трябва да изчакаме кралят и неговите съюзници да се скарат. Непостоянният характер на Анри несъмнено много скоро ще доведе до разрив. И тъй като няма защо да бързаме, ще изчакаме.
    — Трябваха ми само десет души, за да вдигна Париж след набелязания удар — тихо каза херцогинята.
    В този момент влезе Менвил и съобщи, че Бороме иска да види херцога.
    — Бороме? — учуди се херцогът. — Кой е той?
    — Монсеньор — отговори Менвил, — вие го изпратихте от Нанси, когато поисках ваша светлост да ми изпрати умен и деен човек.
    — Спомням си, изпратих ви капитан Боровил. Нима е сменил името си и сега се казва Бороме?
    — Да, монсеньор, той смени и името, и дрехите си. Сега се казва Бороме и е монах в манастира „Свети Яков“.
    — Но защо е станал монах? Дяволът сигурно умира от смях, ако го е познал под расото.
    — Това е наша тайна, монсеньор — каза Менвил, — засега нека изслушаме капитан Боровил или брат Бороме, както ви е угодно.
    — Да, още повече че това посещение ме безпокои много.
    — Признавам, че и мен — отговори Менвил.
    — Не губете време, нека влезе веднага — добави херцогинята.
    Вратата се отвори.
    — А, Боровил — каза херцогът, който не можа да сдържи смеха си, като видя влезлия. — Нима това сте вие? Но на какво приличате, приятелю мой?
    — Да, монсеньор, и се чувствам твърде зле в този дяволски вид.
    — Във всеки: случай, не аз съм този, който ви е надянал това расо, Боровил, и затова моля да не ми се сърдите.
    — Не, монсеньор, не вие, това направи госпожа херцогинята. Но аз съм готов винаги да й служа.
    — Благодаря ви, капитане. Е, а сега… какво искахте да ни съобщите в този късен час?
    — Ваша светлост — каза Боровил, — кралят изпраща помощ на херцог д’Анжу.
    — Ба! Старата песен — отговори Майен. — Слушам я вече три години.
    — Но сега, монсеньор, ви давам проверени сведения.
    — Хм! — каза Майен и отметна назад глава като кон, изправящ се на задните си крака. — Как така — проверени?
    — Днес през нощта, в два часа, господин дьо Жоайоз замина за Руан. Той трябва да се качи на кораба в Диеп и да закара в Антверпен три хиляди души.
    — Охо! — възкликна херцогът. — Кой ви каза това, Боровил?
    — Човекът, който заминава за Навара, монсеньор.
    — За Навара ли? При Анри?
    — Да, монсеньор.
    — И кой го изпраща?
    — Кралят, монсеньор.
    — Кой е този човек?
    — Казва се Робер Брике.
    — Продължавай.
    — Той е голям приятел на отец Горанфло.
    — И пратеник на краля?
    — Съвсем сигурен съм в това — един от нашите монаси отиде в Лувъра за охранително писмо.
    — Кой е този монах?
    — Нашият малък Жак Клеман, онзи боец, на когото благоволихте да обърнете внимание, госпожо херцогиньо.
    — И той не ви показа писмото? — попита Майен. — Ама че глупак!
    — Монсеньор, кралят не му е дал писмо. Той е изпратил при пратеника свои хора.
    — Трябва на всяка цена да вземем това писмо, дявол да го вземе!
    — Бях решил да изпратя с Робер Брике един от моите хора, силен като Херкулес, но Робер Брике заподозря нещо и го отпрати.
    — Какво представлява Робер Брике? — попита Майен.
    — Висок, слаб, нервен, мускулест, сръчен, при това шегаджия, но който умее и да мълчи.
    — А добре ли владее шпагата?
    — Сякаш той я е измислил, монсеньор.
    — С дълго лице?
    — Монсеньор, лицето му през цялото време се променя.
    — О, подозирам нещо, но трябва да проверя.
    — Но по-бързо, монсеньор, по всичко личи, че той е отличен бързоходец.
    — Боровил — каза Майен, — ще се наложи да заминете за Соасон при брат ми.
    — А манастира?
    — Толкова ли е трудно да измислите някаква история за пред дон Модест? — отбеляза Менвил. — Та той ще повярва на всичко.
    — Ще предадете на господин дьо Гиз — продължи Майен — всичко, което знаете за поръчението, дадено на дьо Жоайоз.
    — Да, монсеньор.
    — Не забравяйте Навара, Майен — каза херцогинята.
    — С това ще се заема сам. Заповядайте да ми оседлаят отпочинал кон, Менвил.
    И тихо добави:
    — Нима е жив? О, да, изглежда, че е жив.

Глава 2

Шико — латинист
    Както си спомня читателят, след заминаването на двамата млади хора Шико закрачи много бързо.
    Но щом те се скриха от погледа, Шико, който като Аргус сякаш имаше очи на тила, се спря на върха на хълма и започна да оглежда околността — рововете, равнината, храстите, реката. Като се убеди, че никой не го следи, той седна на края на рова, подпря се на дървото и се зае с това, което той наричаше изследване на собствената съвест.
    В него имаше две кесии с пари, защото беше забелязал, че в торбичката, предадена му от Сен-Мален, освен кралското писмо имаше и някакви кръгли предмети, твърде много напомнящи сребърни и златни монети.
    На кралската кесия от двете страни беше избродирана буквата „А“.
    — Красиво — каза Шико, като разглеждаше кесията. — Много мило от страна на краля! Неговото име, гербът… По-глупав и по-щедър не би могъл да бъде! Не, не можеш да го измениш. Честна дума — продължаваше Шико, — учудва ме само, че този добър и великодушен крал не е заповядал да избродират на кесията и писмото, което ми заповяда да занеса на зет му… Да видим, първо, колко пари има в кесията, с писмото може да се запознаем и после. Сто екю! Точно колкото взех на заем от Горанфло. А, ето още едно пакетче… Испанско злато, пет дублона. Много е любезен, моят Анри! Но кесията ми пречи. Струва ми се, че даже птиците, прелитащи над главата ми, познават, че съм кралски пратеник и което е по-лошо, се готвят да ме посочат на минувачите.
    Шико изтръска съдържанието на кесията в шепата си, извади от джоба си платнената торбичка на Горанфло и изсипа в нея среброто и златото.
    След това той извади писмото, сложи на негово място един камък и хвърли кесията в Орж, която лъкатушеше под моста.
    Чу се плясък и два-три кръга се разпръснаха по спокойната повърхност на водата.
    — Това за моята безопасност — каза Шико. — Сега да поработим за Анри.
    Той взе посланието, скъса плика и с несъкрушимо спокойствие счупи печата, сякаш това беше не кралско, а обикновено писмо.
    — Сега — каза Шико — да се насладим на стила на това послание.
    Той отвори писмото и прочете:
    Скъпи братко, дълбоката любов, която нашият незабравим брат покойният крал Шарл IX хранеше към вас, и днес живее под сводовете на Лувъра и неизменно пълни сърцето ми.
    Шико се поклони.
    Ето защо ми е неприятно да говоря с вас за печални, и досадни неща, но вие винаги твърдо сте посрещали превратностите на съдбата и аз, без да се колебая, ви съобщавам това, което може да се каже само на мъжествени и проверени приятели.
    Шико прекъсна четенето и се поклони отново.
    Освен това аз като крал съм много загрижен вие да запазите честта на моето и вашето име, братко.
    Ние с вас сме еднакво заобиколени с врагове, Шико лично ще ви обясни това.
    — Chicotus explicabit — каза Шико. — Или по-добре — evolvet, което е много по-изящно.
    Вашият слуга, господин виконтът дьо Тюрен, е източник на постоянни скандали в Наварския двор. Бог не би допуснал да се бъркам във вашите работи, освен за ваше благо и чест. Вместо мен за това би трябвало да се погрижи вашата съпруга, която за мое огромно огорчение наричам сестра, но тя не го прави.
    — Охо! — каза Шико и продължи да превежда съдържанието на писмото на латински. — Quaeque omittit lacere. Силно казано.
    Аз ви моля, братко мой, да се погрижите отношенията между Марго и виконт дьо Тюрен да не носят срам и позор на семейството на Бурбоните. Започнете да действувате веднага, след като Шико ви прочете моето писмо.
    Вашата съпруга и виконт дьо Тюрен, които ви издавам като брат и крал, се срещат най-често в малкия замък Лоаняк. Те отиват там под предлог, че ще ловуват, но този замък служи и като огнище на интрига, в която са замесени и херцозите дьо Гиз.
    Прегръщам ви и ви моля да обърнете внимание на моите предупреждения, готов съм да ви помагам винаги и във всичко. Засега се възползувайте от съветите на Шико, когото ви изпращам.
    — Age, auctore Chicoto! Великолепно, ето че станах съветник и на кралство Навара.
    Ваш любящ и т.н., и т.н.
    Като прочете писмото, Шико се хвана за главата.
    „Ама че мръсно поръчение — помисли той, — явно като бягаш от една беда, спокойно можеш да попаднеш на друга, по-лоша. Честно казано, предпочитам Майен. И все пак, ако не се смята златотканата кесия, която не мога да простя на краля, това писмо е написано от ловък човек. То може да скара веднага Анри дьо Навар с жена му, с Тюрен, Анжу, Гиз и даже с Испания. От друга страна обаче, това писмо може да ми донесе куп неприятности и бих проявил крайна непредпазливост, ако не се подготвя. Ако не се лъжа, нещичко е приготвил за мен и брат Бороме.
    Какво искаше Шико, когато помоли краля да го изпрати някъде? Спокойствие! А сега Шико може да скара краля на Навара с жена му и да се сдобие със смъртни врагове, които биха му попречили благополучно да доживее до осемдесетгодишна възраст. Толкова по-добре, дявол да го вземе — добре е да си жив, докато си млад. Но в такъв случаи трябва да почака, докато Майен го прободе с кинжала си… Не, във всяко нещо е нужна взаимност — такъв е девизът на Шико. Значи Шико ще продължи пътешествието си и като умен човек ще вземе предпазни мерки. Затова Шико ще завърши това, което е започнал — ще преведе това прекрасно послание на латински, ще го запечати в паметта си, а след това ще си купи кон, тъй като от Жувизи до По е твърде далеч. Но преди всичко Шико ще скъса писмото на своя приятел Анри Валоа…“
    Като унищожи писмото, той продължи: „Шико ще тръгне на път с всички предпазни мерки, но, първо, ще обядва в добрия град Корбейл, както това трябва да направи такъв лакомник като него.“
    В приятния град Корбейл нашият смел пратеник се запозна не толкова с чудесата на Сен-Спиро, колкото с чудесата на готварското изкуство на кръчмаря, от чието заведение над цялата околност се разнасяха ароматни пари.
    Ние няма да описваме нито пируването, на което той се отдаде, нито коня, който купи от съдържателя на хана, ще кажем само, че обядът беше достатъчно продължителен, а конят достатъчно лош, за да ни дадат материал още за един цял том.

Глава 3

Четирите вятъра
    На своя нов кон Шико стигна до Фонтенбло, където пренощува, направи на следващия ден завой надясно и стигна до малкото селце Оржевал. Искаше му се да измине през този ден още няколко левги, но конят му започна да се препъва, затова се наложи да спре в една странноприемница.
    През време на пътуването неговият проницателен поглед не видя нищо подозрително.
    Хората, колите, заставите изглеждаха еднакво безобидни. И въпреки че всичко беше спокойно, Шико не се чувстваше в безопасност. Читателите знаят, че той наистина не трябваше да се доверява на външното спокойствие.
    Преди да си легне да спи и да остави в конюшнята коня си, той пожела да разгледа внимателно къщата.
    Показаха му великолепни стаи с по три и четири врати, което според него беше прекалено много, пък и тези врати не се заключваха достатъчно добре.
    Съдържателят току-що беше ремонтирал един голям килер, който имаше само един изход към стълбите. Шико веднага хареса този килер и заповяда да поставят в него кревата му.
    Той опита няколко пъти ключалките и резетата и доволен от това, че те са достатъчно здрави, вечеря, съблече се и остави дрехите си на стола.
    Но за по-голяма сигурност, преди да легне да спи, Шико извади от джоба си кесията или по-точно торбата с парите и я сложи заедно с шпагата си под възглавницата.
    След това той три пъти повтори наум писмото.
    Масата можеше да послужи като втора отбранителна линия, но все пак той вдигна шкафа и го премести точно пред вратата.
    И така, между него и евентуалното нападение стояха вратата, шкафът и масата.
    Странноприемницата изглеждаше необитаема. Съдържателят имаше добродушно лице. През цялата вечер духаше такъв вятър, че съседните дървета високо скърцаха, но този звук можеше да се стори ласкав и приветлив на добре завилия се пътешественик в топлата постеля.
    Като приключи подготовката си за отбрана, Шико с наслаждение се изтегна. Трябва да кажем, че постелята беше мека и удобна — за балдахин служеха широки зелени завеси, а дебелият пухен дюшек приятно топлеше уморения пътник.
    Шико вечеря по рецептата на Хипократ, тоест много скромно, и изпи само една бутилка вино. По цялото му тяло се разля онова блажено усещане, което идва от пълния стомах, заменящ сърцето на много така наречени порядъчни хора.
    Съчинението беше напечатано в Бордо тъкмо през 1581 година и се състоеше от двете първи части на книгата, станала известна впоследствие под името „Опити“.
    Шико много ценеше това съчинение и го беше взел със себе си при заминаването от Париж. Той се познаваше лично с Монтен и с удоволствие употребяваше „Опити“-те вместо молитвеник.
    И все пак на осмата глава той заспа дълбоко.
    Лампата продължаваше да свети, подпряната с шкафа и масата врата продължаваше да бъде затворена, шпагата и парите продължаваха да бъдат под възглавницата. Самият Архангел Михаил би спал като Шико, без да мисли за дявола, та дори ако той в образа на лъв заръмжи пред вратата му.
    Вече казахме, че навън духаше силен вятър и свистенето му някак странно разклащаше въздуха. Впрочем, вятърът умее да имитира човешки глас или по-точно великолепно да го пародира — той ту хленчи като плачещо дете, ту ръмжи като разгневен мъж, който се кара с жена си.
    Шико добре знаеше какво значи буря, дори му беше по-спокойно при този шум. Той се бореше успешно с проявите на лошото есенно време — със студа при помощта на юргана, с вятъра — като го заглушаваше с хъркане. И въпреки това през сън му се стори, че бурята се засилва.
    Внезапен порив на вятъра разтърси вратата с непобедима сила, дръпна резетата, разтвори вратата, обърна и загаси лампата, и счупи масата.
    Колкото и дълбоко да спеше Шико, винаги при събуждане запазваше присъствие на духа. И сега, като се събуди, той се промъкна зад кревата, бързо взе с лявата ръка торбичката с парите, а с дясната стисна дръжката на шпагата.
    Шико се взря — непрогледна тъмнина. Тогава той наостри уши и му се стори, че в тъмнината буквално свирепстват четири вятъра, а на пода се търкалят столове, които се удрят един в друг и закачат другите мебели.
    Сред целия този грохот на Шико му се стори, че четирите вятъра, които вилнееха из стаята, са от плът и кръв, че той има работа е Евър, Нот, Аквилон и Борей, с техните дебели бузи и особено с техните дебели крака.
    Шико разбираше, че с олимпийските богове нищо не може да се направи и се примири, седнал в ъгъла зад кревата, като сина на Ойлей след един от неговите пристъпи на ярост, както пише Омир38.
    Но след като най-ужасяващият грохот, който някога е разкъсвал човешкия слух, продължи няколко минути, Шико се възползва от затишието и завика с всичка сила:
    — Помощ!
    Най-после стихиите се успокоиха, сякаш Нептун лично произнесе знаменитото: „Quos ego!“39. Евър, Нот, Борей и Аквилон явно отстъпиха и се появи съдържателят с фенер в ръка.
    Стаята имаше твърде плачевен вид и напомняше полесражение. Зад огромния шкаф, съборен върху счупената маса, висеше откъснатата от пантите врата, столовете се търкаляха с краката нагоре, фаянсовите съдове бяха счупени върху плочките на пода.
    — О, но тук при вас е същински ад! — възкликна Шико, като позна съдържателя при светлината на фенера.
    — Какво се е случило, господине? — възкликна съдържателят, видял настъпилите разрушения. И той издигна към небето ръцете си, а следователно и фенера.
    — Колко демони живеят у вас, мили приятелю? — изръмжа Шико.
    — О, Исусе! Какво лошо време! — отговори съдържателят със същия патетичен жест.
    — Какво става тук, резетата ли не държат? — продължи Шико. — Или къщата ви е построена от картон? По-добре да се махна оттук!
    И Шико излезе от своя ъгъл зад кревата с шпага в ръка.
    — А дрехите ми? — възкликна той. — Къде са ми дрехите? Те бяха тук, на този стол!
    — Скъпи господине — простодушно каза съдържателят, — ако вашите дрехи са били тук, те трябва да са тук и сега.
    — Как така, „ако са били“? Да не искате да кажете, че съм пристигнал в този вид?
    И Шико напразно се опита да се загърне с тънката си риза.
    — Боже мой! — отговори съдържателят, който трудно можеше да възрази нещо на подобен аргумент. — Разбира се, вие бяхте облечен!
    — Добре, че признавате поне това.
    — Но вятърът е разхвърлял всичко.
    — И все пак, приятелю мой — отговори Шико, — вслушайте се в гласа на разума. Ако вятърът връхлети някъде, а явно е, че той е връхлетял вътре, щом е причинил такъв разгром…
    — Несъмнено.
    — Та значи, ако вятърът беше нахлул вътре, то би донесъл тук чужди дрехи, а не би отнесъл моите неизвестно къде.
    — Май че е така. И все пак виждаме доказателства за противното.
    — Друже — попита Шико и внимателно огледа пода, — а откъде дойде при мен този вятър?
    — От север, господине, от север.
    — Е, значи той е вървял в калта. Виждате ли следите по пода?
    И Шико показа пресните следи от кални ботуши.
    Съдържателят пребледня.
    — Та ето какво, скъпи мой — каза Шико, — разрешете ми да ви дам един съвет — внимателно следете ветровете, които нахлуват в странноприемниците, проникват в стаите, откъсват вратите от пантите и отлитат обратно, като отмъкват със себе си дрехите на пътешествениците.
    Съдържателят отстъпи към изхода за коридора. После, като почувства, че отстъплението му е осигурено, попита:
    — Как смеете да ме наричате крадец?
    В тона, с който бяха изречени тези думи, се чувстваше заплаха.
    — Наричам ви крадец, защото вие трябва да отговаряте за откраднатите ми вещи.
    И като майстор фехтовач, който проверява противника си, Шико направи заплашителен жест.
    — Хей! Хей! — извика съдържателят. — При мен!
    В отговор на този зов на стълбите се появиха четирима души, въоръжени със сопи.
    — О, ето ги и тях — Евър, Нот и Аквилон и Борей — каза Шико. — Дявол да го вземе. Е, щом ми се предоставя възможност, трябва да освободя земята от северния вятър, трябва да направя тази услуга на човечеството и ще настъпи вечна пролет.
    И Шико така бързо пристъпи напред с вдигната шпага към първия от нападателите, че ако той не бе отскочил назад с лекотата на истински син на Еол40 би бил прободен.
    За беда той се подхлъзна и със страшен шум се изтъркаля по стълбите.
    Това беше сигнал за останалите четирима, които изчезнаха зад стълбищната площадка с бързината на призраци, изчезващи зад театрална сцена.
    Единият от тези юначаги обаче успя да прошепне нещо на съдържателя.
    — Добре, добре — измърмори той и се обърна към Шико. — Ще се намерят вашите дрехи.
    — Чудесно! Не бих искал да ходя гол, това е съвсем естествено.
    Донесоха му дрехите, но те съвсем явно бяха скъсани на много места.
    — Охо! — каза Шико. — Дяволски ветрове, ей Богу! Но всичко е върнато честно. Как можах да ви заподозра? Та вие имате такова честно лице!
    Съдържателят на странноприемницата любезно се усмихна и попита:
    — Сега вече ще легнете да спите, нали?
    — Не, благодаря, наспах се вече.
    — Но какво ще правите?
    — Дайте ми, моля ви, фенера и аз отново ще се заема с четене — също така любезно отговори Шико.
    Съдържателят му подаде фенера и излезе Шико отново подпря вратата с шкафа и легна в леглото.
    Нощта премина спокойно. Вятърът утихна, сякаш шпагата на Шико беше пробила меховете, в които е бил скрит.
    Призори пратеникът на краля поиска коня си, плати сметката си и замина, като си мърмореше под носа:
    — Да видим какво ще стане довечера.

Глава 4

За това, как Шико продължи пътешествието си и какво се случи с него
    През цялата сутрин Шико сам си се хвалеше, че, както и ние се убедихме, не беше загубил спокойствие през тази нощ на изпитания.
    „Старият вълк не се хваща два пъти в един и същ капан — помисли той, — значи ще измислят за мен никаква нова дяволия — да бъдем нащрек!“
    По пътя той дори сключи нещо като отбранителен съюз. Действително, четирима парижки търговци — ангросисти, които пътуваха с помощниците си, за да поръчат сладко в Орлеан и сушени плодове в Лимож, удостоиха със своята компания кралския пратеник, представил се за обущар от Бордо. И тъй като Шико беше гасконец, то спътниците му съвсем не се страхуваха от него.
    И така, техният отряд се състоеше от петимата стопани и четиримата им помощници. И в количествено отношение, и по воински дух с тях трябваше да се съобразяват, особено като се имат предвид войнствените навици, разпространили се сред парижките бакали след организирането на Лигата.
    Няма да твърдим, че уважението на Шико към храбростта на спътниците му беше прекалено голямо, но е вярна и пословицата, че трима страхливци заедно се страхуват по-малко от един храбрец.
    Щом се озова сред своите спътници, Шико съвсем престана да изпитва страх. Той дори не се оглеждаше вече, както правеше досега, за евентуални преследвачи.
    В бистрене на политиката и отчаяни хвалби пътниците стигнаха града, където имаха намерение да вечерят и да пренощуват.
    Хапнаха и пийнаха добре и се разотидоха по стаите.
    По време на пируването Шико беше в стихията си, а мискетът и бургундското подгряваха неговото остроумие. Търговците като свободни хора не се отзоваваха много почтително за негово величество краля на Франция и за другите величества — лотарингски, наварски и фландърски.
    Шико си определи среща за сутринта с четиримата търговци и се оттегли за спане, придружен триумфално от тях до стаята, която беше разположена зад техните в дъното на коридора.
    Трябва да отбележим, че онези времена пътищата не бяха сигурни даже за хора, които пътуват по лична работа, и всеки се стараеше да си осигури подкрепата на съседа в случай на неприятна среща.
    Сега на Шико му оставаше само да си легне и спокойно да заспи още повече, че той най-старателно провери стаята, заключи вратата и затвори единствения прозорец.
    Но веднага, след като заспа, се случи нещо такова, което и сфинксът, този професионален гадател, не би могъл да предвиди. В работите на Шико постоянно се набъркваше дяволът, а той е по-хитър от който и да било сфинкс на света.
    Към девет и половина на вратата на помощниците, които бяха настанени в прилично на чардак помещение над коридора на техните господари — търговците, плахо се почука. Единият от тях сърдито отвори вратата и се озова лице в лице със съдържателя на странноприемницата.
    — Господа — каза той, — искам да ви направя голяма услуга. Вашите господари попрекалиха на масата с разговорите си за политика и някой сигурно е съобщил за това. Кметът е изпратил стражари, които задържаха господарите ви и ги откараха в кметството. Станете, братя, вашите мулета са оседлани, а стопаните ви винаги могат да ви настигнат.
    Четиримата помощници на търговците презглава побягнаха по стълбата, бързо скочиха на мулетата си и заминаха за Париж, като помолиха съдържателя да предупреди господарите им за заминаването им, ако те се върнат в странноприемницата.
    След като видя как се скриха зад ъгъла, съдържателят все така предпазливо почука на първата врата в коридора.
    — Кой е? — извика първият търговец с гръмовен глас.
    — По-тихо, нещастнико! Нима не познавате гласа на съдържателя?
    — Боже мой, но какво се е случило?
    — На масата вие прекалено свободно говорихте за краля, някакъв шпионин е донесъл за това на кмета и той е изпратил стражи за вас. За щастие, досетих се да ги изпратя в стаята на вашите помощници.
    — Какво говорите! — възкликна търговецът.
    — Чистата истина! Бягайте, докато стълбата е свободна.
    — А моите спътници?
    — Няма да имате време да ги предупредите.
    — Горките!
    И търговецът бързо се облече.
    В този момент, сякаш вдъхновен свише, съдържателят почука по преградата, разделяща стаята на първия търговец от втория.
    Вторият търговец, събуден със същите думи, тихичко отвори вратата. Третият, събуден по примера на втория, извика четвъртия и четиримата избягаха на пръсти, като вдигнаха ръце към небето.
    — Нещастният, обущар — казаха те, всички неприятности ще се изсипят върху него. Съдържателят не успя да го предупреди.
    Наистина метр Шико, както сами разбирате, не знаеше нищо и дълбоко спеше.
    Щом се убеди в това, съдържателят слезе в залата на първия етаж. Там имаше шестима въоръжени мъже, единият от които имаше вид на командир.
    — Е, как е? — попита той.
    — Направих всичко съвсем точно, господин офицер.
    — Човекът, когото ви посочихме, не се е събудил, нали?
    — Не.
    — Знаете ли, съдържателю, на какво дело служим? Нали сте негов защитник?
    — Разбира се, господин офицер. Както виждате, аз удържах клетвата си, макар да загубих парите си. Но в клетвата се казва: „Ще пожертвам имуществото си, но ще защитя светата католическа вяра!“
    — И живота си! Забравихте да добавите тази дума — надменно отбеляза офицерът.
    — Боже мой! — възкликна съдържателят. — Нима ще поискате и живота ми? Та аз имам жена и деца!
    — Нищо няма да поискам от вас, но трябва сляпо да се подчинявате на заповедите.
    — Да, да, обещавам, бъдете спокоен!
    — В такъв случай легнете да спите, заключете вратите и каквото и да се случи, не излизайте, дори къщата да се подпали и покривът да се срути над главата ви.
    — Уви! Уви! Аз съм разорен!… — измърмори съдържателят.
    — Наредено ми е да ви заплатя загубите — каза офицерът. — Ето ви тридесет екю. Ама че нищожества защитават нашата света Лига!
    Съдържателят излезе и се заключи в стаята си като парламентьор, предупреден, че градът е предаден за разграбване. Тогава офицерът постави двама добре въоръжени войници под прозореца на Шико.
    Той самият с останалите трима се качи при нещастния обущар, както го наричаха другарите му, заминали отдавна от града.
    — Известна ли ви е заповедта? — попита офицерът. — Ако той отвори вратата и ние намерим това, което търсим, няма да му причиним никакво зло. Но ако се съпротивлява, то тогава — един добър удар с кинжала и готово! Запомнете добре. Нито пистолети, нито аркебузи.
    Те се приближиха до вратата. Офицерът почука:
    — Кой е? — попита Шико, който се събуди моментално.
    — Вашите приятели търговците искат да ви съобщят нещо много важно — отговори офицерът, решил да прибегне до хитрост.
    — Охо! — каза Шико. — Вашите гласове са много загрубели от виното, скъпи мои бакали.
    Офицерът смекчи тон и угоднически помоли:
    — Отворете вратата, скъпи приятелю!
    — Проклятие! Вашата бакалия нещо мирише на желязо! — каза Шико.
    — А, ти не искаш да отваряш! — нетърпеливо извика офицерът. — Тогава напред, счупете вратата!
    Шико се втурна към прозореца, отвори го и видя долу две извадени шпаги.
    — Хванаха ме! — извика той.
    — Аха, друже! — каза офицерът, като чу звука от отварянето на прозореца. — Страхуваш се да скочиш и си напълно прав. Хайде, отвори, отвори, де!
    — Не, дявол да го вземе! — отговори Шико. — Вратата е здрава и ако вдигнете шум, ще ми дойдат на помощ.
    Офицерът се разсмя и заповяда на войниците да разбият вратата.
    Шико високо повика търговците.
    — Глупак! Нима мислиш, че сме ти оставили помощници? Не се заблуждавай, сам си и значи си в капана… Напред, юнаци!
    И Шико чу как по вратата бяха нанесени три удара с приклади.
    — Тук има три мускета и един офицер, долу — само две шпаги. Височината е петнадесет фута — дреболия! Предпочитам шпагите пред мускетите.
    И той завърза торбичката с парите за колана си и стиснал в ръка шпагата си, се покатери на перваза на прозореца.
    Двамата войници отдолу бяха насочили шпагите си с острието нагоре. Но Шико беше пресметнал правилно. Нито един човек, пък бил той силен като Голиат, не би стоял да чака противникът да падне върху главата му.
    Войниците отстъпиха назад, решили да се нахвърлят върху Шико, след като падне.
    На това и разчиташе гасконецът. Той ловко скочи през прозореца и приклекна. В този момент единият от войниците му нанесе съкрушителен удар.
    Но Шико дори не се опита да го отрази. Той прие удара с открита гръд. Благодарение на ризницата на Горанфло шпагата на врага се счупи като стъклена.
    — Но той е с ризница! — измърмори войникът.
    — А ти какво си мислеше — възкликна Шико и с един удар му разцепи главата.
    Вторият войник започна да вика, като с мъка отбиваше ударите на нападащия Шико. За свое нещастие той беше по-слаб във фехтовката дори от Жак Клеман — още с втория удар Шико го просна до неговия другар.
    И когато, разбил най-после вратата, офицерът погледна през прозореца, той видя само двамата войници, потънали в собствената си кръв.
    — Но той е истински демон! — извика офицерът. — Дори стоманата не може да му причини никаква вреда.

Глава 5

Третият ден от пътешествието
    На кралския пратеник му дойде наум, че убедили се в неуспеха на своите действия, враговете му едва ли ще останат в града. Той реши, че според правилата на военната тактика трябва да изчака със заминаването.
    Нещо повече, като чу тропота на заминаващите коне, Шико смело се върна в странноприемницата.
    Тук той намери съдържателя, който още не беше дошъл на себе си след изпитания потрес. Негодникът не посмя да му попречи да оседлае в конюшнята коня си, макар и да го гледаше като призрак.
    Шико се възползва от това благоприятно за него вцепенение, за да не плати нито за вечерята, нито за нощувката.
    След това той отиде да прекара остатъка от нощта в друга странноприемница, сред пияници, които дори не подозираха, че този висок, весел и толкова любезен непознат току-що беше убил двама души и сам едва не бе загубил живота си.
    Изгревът го завари вече на път — той пътуваше, обхванат от безпокойство, което нарастваше с всяка изминала минута. Двата опита за убийство, за щастие, бяха неуспешни, но третият би могъл да се окаже гибелен за него.
    От време на време той си даваше дума, че щом стигне до Орлеан, ще изпрати куриер до краля и ще поиска конвой. Но тъй като пътят беше празен и очевидно безопасен, Шико помисли, че няма защо да се страхува, още повече, че кралят щеше да загуби доброто си мнение за него, а конвоят щеше да го притеснява по пътя.
    След Орлеан обаче опасенията на Шико се удвоиха — до вечерта оставаше още много време, пътят минаваше през храсталаците на гората и се изкачваше нагоре в планината. На нейния сив фон пътешественикът се открояваше като мавър, изрисуван на мишена за всеки, който би пожелал да го улучи с куршум от аркебуза.
    Внезапно Шико чу далечен шум, който приличаше на тропота от копита на коне, които препускат в галоп.
    Той се обърна — по склона на хълма, който Шико бе изкачил до половината, с всичка сила препускаха конници. Той ги преброи — бяха седем.
    Четирима от тях бяха въоръжени с аркебузи.
    Залязващото слънце хвърляше върху дулата кървавочервен отблясък.
    Конете на преследвачите препускаха много по-бързо от коня на Шико. Пък и Шико не мислеше да се състезава е тях по скорост, тъй като това само би намалило неговата отбранителна способност в случай на нападение.
    Той само пусна коня си на зигзаг, за да не даде възможност на ездачите да се прицелят точно.
    Наистина, като стигнаха на около петдесет крачки от Шико, те го приветстваха с четири куршума, които прелетяха точно над главата му.
    Както вече казахме, Шико очакваше тези изстрели и предварително беше обмислил как да постъпи. Като чу изсвирването на куршумите, той отпусна юздата и се плъзна от коня на земята. От предпазливост той предварително беше извадил шпагата от ножницата и стискаше в лявата си ръка кинжала, наточен като бръснач и заострен като игла.
    Радостен вик се чу от групата на конниците, които го сметнаха за убит.
    — Казах ли ви! — възкликна приближаващият се в галоп човек с маска. — Вие погубихте цялата работа, защото не изпълнихте точно моите заповеди. Но сега той е сразен.
    Претърсете го и ако е още жив — довършете го!
    — Слушам, господине — почтително отговори един от конниците.
    Двама души с шпаги в ръце се приближиха до Шико.
    Те прекрасно разбираха, че противникът им не е убит, понеже се чуваха степания.
    Но като видяха, че той не помръдва, по-усърдният от двамата има непредпазливостта да се приближи и моментално, сякаш изхвърлен от пружина, кинжалът се заби в гърлото му до самата дръжка. Едновременно с това шпагата на Шико прободе гърдите на другия конник.
    — Предателство! — изпика командирът… — Заредете мускетите, негодникът бил жив!
    — Разбира се, че съм жив — каза Шико. — Очите му мятаха мълнии. По-бърз от мисълта, той се хвърли върху командира и насочи шпагата към маската му.
    Тук двама войници го хванаха. Той се обърна, с един удар на шпагата си разсече бедрото на единия и се освободи.
    — Глупаци! — кресна командирът. — Аркебузите, дявол да ви вземе!
    — Но преди да заредят, ще ти разпоря корема, разбойнико — каза Шико, — и ще ти смъкна маската, за да разбера кой си ти!
    — Дръжте се, господине, дръжте се, сега ще ви помогна — чу се глас сякаш от небето.
    Той принадлежеше на красив млад човек, яхнал прекрасен кон. Конникът държеше два пистолета и викаше на Шико:
    — Наведете се! Наведете се, дявол да ви вземе! Но наведете се най-после!
    Шико се подчини.
    Чу се изстрел и единият от нападателите изпусна шпагата си и падна в краката на Шико.
    Конете заподскачаха уплашено и тримата останали не можеха да се качат на седлата. Младежът стреля още веднъж, наглед, без да се цели — и с този втори изстрел довърши още един.
    — Двама срещу двама — каза Шико. — Великодушни спасителю, заемете се с вашия, аз ще се заема с моя!
    И той се хвърли срещу конника с маската, който трепереше от гняв и страх, но въпреки това майсторски отбиваше ударите.
    От своя страна младият човек повали своя противник на земята в го завърза с колана си като овца за клане.
    Когато пред Шико остана само един противник, хладнокръвието се върна при него, а заедно с това и чувството му за превъзходство.
    Той избута своя противник в крайпътния ров и със сръчен удар заби шпагата си между ребрата му.
    Човекът падна.
    Шико настъпи шпагата на победения, така че той да не може да я достигне и преряза с кинжала си връзките на маската.
    — Господин дьо Майен! — възкликна той. — Дявол да го вземе! Така си и мислех.
    Херцогът не отговори — той беше в безсъзнание.
    Както винаги, когато му предстоеше да вземе важно решение, Шико се почеса по носа, след това запретна ръкави, измъкна кинжала и се приближи до херцога.
    Но тук някой го хвана за ръката и се чу глас:
    — По-полека, господине. Повален враг не се убива.
    — Млади човече — възрази Шико, — вие ми спасихте живота я аз от все сърце ви благодаря. Но позволете да ви дам един малък урок, така полезен в нашия век на морален упадък. Ако за три дни животът на един смелчага три пъти е бил подложен на опасност, то той, повярвайте ми, има право да направи това, което се готвя да направя аз.
    И Шико хвана врага си за врата, за да довърши започнатото.
    Но и този път младежът го спря:
    — Вие няма да направите това, господине, или поне не докато аз съм тук. Не може безнаказано да се пролива такава кръв.
    — Ба! — учудено каза Шико. — Вие познавате този негодник?
    — Този негодник е херцог дьо Майен, принц от кралско потекло, равен по кръв на много крале.
    — Толкова повече си го заслужава — мрачно каза Шико. — Но кой сте вие?
    — Аз съм този, който ви спаси живота — студено отговори младият мъж.
    — И този, който преди три дни ми предаде кралското писмо?
    — Точно той.
    — Значи вие сте слуга на краля, господине?
    — Да, имам тази чест — каза младият човек и се поклони.
    — И макар да сте на служба при краля, вие сте загрижен за живота на господин дьо Майен? Дявол да го вземе, това не подобава на един добър слуга на краля.
    — Мисля, напротив, че постъпвам точно като добър слуга на краля.
    — Може би — тъжно каза Шико, — но сега не е време да се философства. Как се казвате?
    — Ернотон дьо Карменж, господине.
    — Добре, господин Ернотон! Какво ще правим с тази мърша, равна по величие на всички крале на земята? Защото, предупреждавам ви, аз трябва да тръгвам.
    — Аз ще се погрижа за господин дьо Майен, господине.
    — И за неговия спътник, който ни подслушва?
    — Този нещастник не чува нищо, толкова здраво съм го вързал, че сигурно е загубил съзнание.
    — Днес вие спасихте живота ми, господин дьо Карменж, но го подлагате на опасност в бъдеще.
    — Аз изпълних дълга си, господине, за бъдещето Бог ще се погрижи.
    — Да бъде, както искате. Впрочем, на мен самия също не ми е приятно да убивам беззащитен човек, та бил той и моят най-зъл враг. Прощавайте, господине!
    Шико тръгна към своя кон, но веднага се върна.
    — Тук има седем добри коня. Мисля, че съм спечелил четири от тях. Помогнете ми да избера поне един…
    — Вземете моя кон — отговори Ернотон, — по-добър няма да намерите.
    — Вие сте много щедър, оставете го за себе си.
    — Не, аз не трябва да пътувам толкова бързо като вас.
    Шико не чака да го молят повече, скочи на коня на Ернотон и изчезна.

Глава 6

Ернотон дьо Карменж
    Ернотон остана на полесражението, без да знае какво да прави с двамата врагове, които останаха на грижите му.
    Като прецени, че не могат да избягат, а Сянката (защото под това име, както читателят си спомня, той познаваше Шико) едва ли ще се върне, за да ги довърши, младежът започна да търси някакъв начин за превозването си и скоро го намери.
    На върха на хълма се показа каруца, която вероятно се беше разминала с Шико, и нейният силует се очерта на вечерния фон на небето, червен от пламъците на залязващото слънце.
    Два вола теглеха каруцата, караше ги един селянин.
    Ернотон спря каруцаря, на когото, както личеше по всичко, страшно му се искаше да зареже каруцата и да се скрие в храстите, и му разказа, че е имало сражение между хугеноти и католици, че петима са загинали в това сражение, но двама още са живи.
    Макар и да го беше страх да не носи отговорност за доброто дело, което искаха от него, селянинът беше уплашен повече от войнствения вид на Ернотон. Затова той помогна на младия човек да пренесе в каруцата първо господин дьо Майен, а след това войника, който лежеше със затворени очи.
    Оставаха петте трупа.
    — Господине — понита селянинът, — тези петимата католици ли са или хугеноти?
    Ернотон, който бе видял как се кръсти селянинът, му отговори:
    — Хугеноти.
    — В такъв случай — каза каруцарят, — няма нищо лошо да претърся тези безбожници.
    — Няма нищо лошо — отговори Ернотон, който предпочиташе нужният му селянин да се възползва от имуществото на убитите, а не първият случаен минувач.
    След завършването на тази операция бръчките по челото на селянина изчезнаха и той започна да подкарва воловете, за да стигнат по-бързо до дома му.
    В конюшнята на този добър католик, върху удобна сламена постилка, господин дьо Майен дойде в съзнание. Той отвори очи и се огледа наоколо с напълно разбираемо учудване.
    Веднага, щом господин дьо Майен отвори очи, Ернотон освободи селянина.
    — Кой сте вие? — попита Майен.
    — Не ме ли познахте, господине?
    — Познах ви — намръщи се херцогът, — вие сте този, който дойде на помощ на моя враг.
    — Да — отговори Ернотон, — но аз съм също и този, който попречи на вашия враг да ви убие.
    — Сигурно е така, щом още съм жив — каза Майен. — Разбира се, ако той не ме е сметнал за мъртъв. Но защо, господине, вие сте помогнали на този човек да убие моите хора, а след това сте му попречили да ме убие?
    — Странно, господине, че един благородник, а вие очевидно сте благородник — не разбира моето поведение. Случайността ме доведе на пътя, по който пътувахте. Аз видях, че няколко души нападат един, и го защитих. Но като видях, че този храбрец може да злоупотреби с победата си, му попречих да ви довърши.
    — Познавате ли ме? — погледна го изпитателно Майен.
    — Не е необходимо да ви познавам, господине, вие сте ранен и това е достатъчно.
    — Бъдете искрен, господине — настояваше Майен, — познавате ли ме?
    — Странно, господине, че не искате да ме разберете. Аз не смятам за благородно да убиваш паднал враг, както не смятам за благородно и да нападаш с осем души един.
    — Но за всичко може да има причини.
    Ернотон се поклони, но не отговори.
    — Този човек е мой смъртен враг.
    — Вярвам ви, защото той каза същото и за вас.
    — А ако оздравея?
    — Това не ме засяга, господине, тогава ще постъпите, както сметнете за необходимо.
    — Смятате ли, че съм тежко ранен?
    — Прегледах раната ви, господине. Тя е сериозна, но не е смъртоносна. Струва ми се, че острието само се е плъзнало по ребрата и не е проникнало в гърдите. Поемете дълбоко въздух и предполагам, че няма да почувствате болка.
    — Това е вярно — с мъка въздъхна Майен. — А хората, които бяха с мен?
    — Мъртви са с изключение на един.
    — На пътя ли ги оставихте? — попита Майен.
    — Да.
    — Претърсихте ли ги?
    — Да, селянинът, когото вероятно сте видели, като сте отворили очи.
    — Какво намери той?
    — Малко пари.
    — А книжа?
    — Не зная.
    — А! — каза Майен с явно задоволство.
    — Можете да попитате за това този, който остана жив.
    — Къде е той?
    — В сайванта, на две крачки оттук.
    — Доведете го при мен и ако сте честен човек, закълнете се, че няма да му задавате никакви въпроси.
    — Не съм любопитен, господине, и освен това зная за тази история всичко, което е важно за мен.
    Херцогът продължаваше с безпокойство да гледа младежа.
    — Господине — каза Ернотон, — бих се радвал, ако дадете вашето поръчение на някой друг.
    — Не съм прав, господине, признавам това — каза Майен, — но бъдете така любезен и ми направете услугата, за която ви моля.
    След пет минути войникът влезе в конюшнята.
    Като видя херцог дьо Майен, той извика, но херцогът успя да намери сили да притисне пръст до устните си. Войникът веднага замълча.
    — Господине — каза Майен на Ернотон, — ще ви бъда вечно благодарен. Сигурно някога ще се срещнем при по-благоприятни обстоятелства. Мога ли да попитам с кого имам честта да разговарям?
    — Аз съм виконт Ернотон дьо Карменж, господине.
    Майен очакваше по-подробни обяснения, но младежът на свой ред се оказа твърде сдържан.
    — За Божанси ли пътувахте, господине? — продължаваше Майен.
    — Да.
    — Аз ви попречих и вие сигурно няма да продължите пътуването си днес?
    — Напротив, господине, надявам се веднага да тръгна.
    — За Божанси?
    Ернотон изгледа Майен като човек, който твърде много се дразни от такава настойчивост.
    — За Париж — отговори той.
    — Извинете — възрази Майен, — но как така? Вие пътувате за Божанси и без всякакви сериозни причини се отказвате от пътешествието?
    — Всичко е много просто, господине — отговори Ернотон, — аз отивах на среща. Нашето приключение ме забави и аз закъснях. Не ми остава друго, освен да се върна.
    Напразно Майен се мъчеше да прочете нещо по безстрастното лице на Ернотон.
    — Защо не останете няколко дни с мен, господине? — каза той накрая. — Ще изпратя в Париж войника, за да доведе лекар. Нали разбирате, не мога да остана тук с непознати селяни.
    — А защо, господине — възрази Ернотон, — да не остане с вас войникът? Лекар ще ви изпратя аз.
    Майен се колебаеше.
    — Знаете ли името на моя противник? — попита той.
    — Не, господине.
    — Как! Вие сте му спасили живота, а той не ви е казал името си?
    — Вашия живот също спасих, господине, а нима се опитах да разбера вашето име? Затова пък вие и двамата знаете моето. Нека по-добре спасеният да знае името на своя спасител.
    — Виждам, господине — каза Майен, — че вие сте толкова дискретен, колкото и доблестен.
    — А аз, господине, чувствам във вашите думи упрек и много съжалявам за това. Нали ако съм дискретен по отношение на вас, то и с останалите не съм много приказлив.
    — Прав сте. Ръката ви, господин дьо Карменж.
    Ернотон протегна ръка, но по вида му не можеше да се разбере дали знае, че подава ръка на херцог.
    — Вие не одобрихте моето поведение — продължи Майен. — Не бих могъл да се оправдая, без да ви разкрия важна тайна, затова по-добре да се въздържа от признания.
    — Ваша воля е да говорите или да мълчите, господине.
    — Благодаря ви, господине. Знайте, че съм благородник от добро семейство и бих могъл да ви доставя всичко, което пожелая.
    — Да не говорим за това, господине — отговори Ернотон. — Благодарение на господаря, комуто служа, аз не се нуждая от нищо.
    — Вашият господар? — с безпокойство попита Майен. — Какъв господар, кажете, моля ви.
    — О, стига признания, вие сам казахте това, господине — отговори Ернотон.
    — Прав сте… Как ми трябва моят лекар!
    — Както вече имах честта да ви съобщя, връщам се в Париж. Дайте ми неговия адрес.
    Майен направи знак на войника и те тихо заговориха. Ернотон, верен на обичайната си скромност, се отдръпна настрани. Накрая, след едноминутно съвещание, херцогът отново се обърна към Ернотон.
    — Господин дьо Карменж, дайте ми дума, че писмото ми ще бъде доставено по предназначение.
    — Давам ви думата си, господине.
    — Вярвам ви, вие сте благороден човек.
    Ернотон се поклони.
    — Ще ви доверя част от своята тайна — каза Майен. — Аз принадлежа към охраната на херцогиня дьо Монпансьо.
    — Нима херцогиня Монпансьо има охрана? — простодушно попита Ернотон. — Не знаех това.
    — В нашите смутни времена, господине — продължи Майен, — всички се стремят да си осигурят безопасността, а семейство Гиз е едно от най-знатните семейства…
    — Не искам обяснения, господине.
    — И така, продължавам — трябваше да стигна в Амбоаз, но по пътя срещнах своя враг… Останалото ви е известно.
    — Да — потвърди Ернотон.
    — Поради получената от мен рана не изпълних поръчението и трябва да съобщя за това на херцогинята. Не бихте ли се съгласили да предадете лично в ръцете й писмо, което ще имам честта да напиша?
    — Ако тук има хартия и мастило — отговори Ернотон и стана, за да поиска нужните предмети.
    — Няма нужда — каза Майен, — моят войник сигурно има всичко, което е необходимо.
    И наистина войникът извади от джоба си две сгънати плочки за писане. Майен се обърна към стената, натисна някаква пружина и плочките се отвориха. Той написа няколко реда и отново сгъна плочките.
    Сега те можеха да бъдат разтворени, без да се счупят, само от човек, който знае секрета на отваряне.
    — Господине — каза младият човек, — след три дни това послание ще бъде предадено на херцогиня дьо Монпансьо.
    Херцогът стисна ръката на своя доброжелател и останал без сили, облян в пот, се отпусна върху сламата.
    — Господине — обърна се към Ернотон войникът с тон, който не съответстваше на неговите дрехи, — вие ме вързахте като теле, но искате това или не, аз разглеждам тези връзки като връзки на дружбата и ще ви докажа това, когато му дойде времето.
    И той протегна на Ернотон ръката си, белотата на която младият мъж вече бе успял да забележи.
    — Чудесно — усмихна се Ернотон, — значи имам двама приятели повече.
    — Не се смейте, господине — каза войникът, — приятелите никога не могат да бъдат прекалено много.
    — Правилно, приятелю! — отговори Ернотон.
    И замина.

Глава 7

Конюшните
    Ернотон тутакси се отправи на път и тъй като беше взел коня на херцога, пътуваше много бързо и по обяд на третия ден пристигна в Париж.
    В три часа следобед той спря при казармата на Четиридесет и петимата в Лувъра.
    Гасконците го видяха и учудено възкликнаха.
    Чул виковете, излезе господин дьо Лоаняк и като видя Ернотон, страшно се намръщи, което не попречи на младия човек да се запъти право към него.
    Господин дьо Лоаняк направи на Ернотон знак да мине в малкия му кабинет, където този неумолим съдия произнасяше своите присъди.
    — Може ли да се държите така, господине? — попита той. — Отсъствате вече пет дни и пет нощи… И това вие, господине, когото смятах за разсъдлив човек.
    — Господине — отговори Ернотон и се поклони, — аз изпълнявах заповед.
    — А какво ви бяха заповядали?
    — Да следвам херцог дьо Майен.
    — Значи херцогът е заминал от Париж?
    — Същата вечер и това ми се стори подозрително.
    — Прав сте, господине. По-нататък?
    И Ернотон разказа кратко, но с въодушевлението и енергията на смел човек за пътното приключение и за последиците, които то имаше. Докато той говореше, върху подвижното лице на Лоаняк се отразяваха всички впечатления, които разказвачът предизвикваше в неговата душа.
    Но щом Ернотон стигна до писмото на херцог дьо Майен, Лоаняк възкликна:
    — Писмото във вас ли е?
    — Да, господине.
    — Дявол да го вземе! Моля ви, господине, следвайте ме.
    И Ернотон последва Лоаняк в конюшните на Лувъра.
    Там се приготвяха за излизането на краля и господин д’Епернон гледаше как изпробват два коня, пристигнали току-що от Англия като подарък на Анри от английската кралица. Тези коне, които се отличаваха с необикновена красота, днес за първи път щяха да бъдат впрегнати в каретата на краля.
    Господин дьо Лоаняк се приближи до херцог д’Епернон и докосна края на плаща му.
    — Важни новини, ваша светлост — каза той.
    — Какво има, господин дьо Лоаняк?
    — Господин дьо Карменж пристигна от Орлеан. Там херцог дьо Майен лежи ранен в някакво село.
    — Ранен?
    — Нещо повече — продължи Лоаняк, — той е написал на госпожа дьо Монпансьо писмо, което се намира в господин дьо Карменж.
    — Хиляди дяволи! — възкликна д’Епернон. — Извикайте господин дьо Карменж, аз сам ще поговоря с него.
    Лоаняк се приближи до Ернотон, който почтително стоеше встрани.
    — Доколкото ми е известно, у вас има писмо на господин дьо Майен — обърна се д’Епернон към дьо Карменж.
    — Да, монсеньор.
    — То е адресирано до госпожа дьо Монпансьо…
    — Да, монсеньор.
    — Бъдете любезен да ми предадете това писмо.
    И херцогът протегна ръка със спокойната небрежност на човек, свикнал, щом само изрази волята си, да й се подчинят веднага.
    — Ваша светлост забравя, че писмото е доверено на мен.
    — Какво значение има това?
    — За мен огромно, монсеньор. Аз дадох дума на господин херцога, че писмото ще бъде предадено лично на херцогинята.
    — Но вие на кого служите — на краля или на херцог дьо Майен?
    — Служа на краля, монсеньор.
    — Отлично. Кралят иска да получи това писмо.
    — Но вие не сте кралят, монсеньор.
    — Вие забравяте с кого говорите, господин дьо Карменж! — извика д’Епернон, бледен от гняв.
    — Напротив, монсеньор, точно затова отказвам.
    — Отказвате?! Вие казахте, че отказвате, господин дьо Карменж?
    — Да, така казах.
    — Господин дьо Карменж, вие забравяте вашата клетва за вярност!
    — Монсеньор, доколкото помня, аз съм се клел във вярност само на една особа — на негово величество. Ако кралят поиска от мен ниското, ще го получи, но кралят не е тук.
    — Господин дьо Карменж — каза херцогът, който все повече се ядосваше, докато Ернотон, напротив, ставаше все по хладен, — вие, както и всичките ви земляци, лесно се главозамайвате при успех, вие сте опиянен от успеха, любезно благородниче. Притежаването на държавна тайна ви е зашеметило като удар със сопа.
    — Аз съм зашеметен от вашата немилост, господин херцог, но постъпвам така, както ми повелява съвестта и никой няма да получи писмото с изключение на краля или на онази особа, до която е адресирано.
    Господин д’Епернон направи застрашителен жест.
    — Лоаняк — каза той, — заповядайте веднага да заведат господин дьо Карменж в затвора.
    — В такъв случай — усмихна се Карменж — няма да мога да предам на херцогиня дьо Монпансьо това писмо, във всеки случай, докато съм в затвора, но щом изляза…
    — Ако излезете от него — каза д’Епернон.
    — Ще изляза, господине, освен ако не заповядате да ме убият — каза Ернотон с все по-нарастваща решителност. — Да, ще изляза — стените на затвора не са толкова твърди, колкото е твърда моята воля. И щом изляза, монсеньор…
    — Какво тогава?
    — Ще се обърна към краля.
    — В затвора! В затвора! — изкрещя д’Епернон, загубил самообладание. — И му вземете писмото!
    — Никой няма да се докосне до него! — възкликна Ернотон, отскочи назад и извади от джоба на гърдите си плочките на Майен. — Ще унищожа писмото — херцог дьо Майен ще одобри моето поведение, а негово величество ще ми прости.
    В този момент нечия ръка леко го дръпна. Младият човек се огледа и възкликна:
    — Кралят!
    Наистина кралят току-що беше слязъл по стълбата. Той чу края на спора и спря Карменж.
    — Какво се е случило, господа? — попита той с глас, на който умееше да придава с нищо несравнима властност.
    — Господарю! — възкликна д’Епернон, без дори да се опитва да скрие гнева си. — Този човек принадлежеше към вашите Четиридесет и петима, но сега вече няма да бъде в техния състав. Заповядах му от ваше име да следи херцог дьо Майен, докато той е в Париж. Младият човек последвал херцога до Орлеан и там — получил от него писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо.
    — Получили сте от господин дьо Майен писмо за госпожа дьо Монпансьо?
    — Да, господине — отговори Ернотон, — но негова светлост не казва при какви обстоятелства.
    — Къде е това писмо?
    — В това се крие причината за спора ни, господарю. Господни дьо Карменж категорично отказа да ми предаде писмото и има намерение да го предаде на адреса — постъпка, която ми се струва недостойна за слуга на краля.
    Младият човек коленичи.
    — Господарю — каза той, — аз съм беден благородник, но съм човек на честта. Аз спасих живота на вашия пратеник, когото херцог дьо Майен с още шестима души искаше да убие.
    — А на херцог дьо Майен нищо ли не му се случи? — попита кралят.
    — Той е ранен, господарю, и даже много тежко.
    — Така! — промълви кралят. — И после?
    — Вашият пратеник, който, както ми се струва, има особени причина да ненавижда херцог дьо Майен…
    Кралят се усмихна.
    — Вашият пратеник, господарю, искаше да доубие врага, но аз си помислих, че в мое присъствие такова отмъщение би приличало на политическо убийство и…
    Ернотон се колебаеше.
    — Продължавайте — каза кралят.
    — И спасих живота на херцог дьо Майен, както преди това спасих живота на вашия пратеник.
    Д’Епернон сви рамене. Лоаняк захапа дългия си мустак, кралят оставаше безстрастен.
    — Продължавайте — прошепна той.
    — Херцог дьо Майен, при когото остана само един войник — останалите петима бяха убити, — не пожела да се раздели с него и без да знае, че съм верен слуга на ваше величество, ми поръча да занеса писмо на неговата сестра. Ето това писмо — предавам го на ваше величество, за да се разпоредите с него така, както разполагате и с мен. Честта ми е скъпа, господарю, но сега гаранция ще ми бъде кралската воля и аз се отказвам от своята чест — тя е в добри ръце.
    Ернотон, все още на колене, протегна на краля плочиците.
    Кралят меко отстрани ръката му.
    — Но какво говорите, д’Епернон? Господин дьо Карменж е честен човек и верен слуга.
    — Аз ли, господарю? — каза д’Епернон.
    — Да, нали чух, като слизах по стълбите, думата „затвор“? Дявол да го вземе! Напротив, когато срещаме такъв човек като господин дьо Карменж, трябва да говорим като древните римляни за венци и награди. Писмото принадлежи или на този, който го предава, или на този, до когото е адресирано.
    Д’Епернон измърмори нещо и се поклони.
    — Вие ще занесете това писмо, господин дьо Карменж.
    — Но, господарю, помислете за това, което може да бъде написано там — каза д’Епернон. — Не трябва да се проявява чувствителност, когато става дума за живота на ваше величество.
    — Вие ще занесете писмото, господин дьо Карменж… — повтори кралят, без да отговори на своя фаворит.
    — Благодаря ви, господарю — отговори Карменж.
    — Но на какъв адрес? В двореца Гиз, в двореца Сен-Дени или в Бел…
    Погледът на д’Епернон спря краля.
    — Ще занеса писмото в двореца на дьо Гиз и там ще разбера къде да намеря херцогиня дьо Монпансьо.
    — А когато я намерите?
    — Ще й предам писмото.
    Кралят внимателно погледна младия човек.
    — Кажете, господин дьо Карменж, обещавали ли сте нещо друго на господин дьо Майен?
    — Не, господарю.
    — Например да пазите в тайна местопребиваването на херцогинята.
    — Не, господарю, нищо подобно не съм обещавал.
    — Тогава аз ще ви поставя едно условие, господине.
    — Аз съм роб на ваше Величество.
    — Вие ще предадете писмото на херцогиня дьо Монпансьо и веднага ще дойдете при мен във Венсен, където ще бъда тази вечер.
    — Слушам, господарю.
    — И там ще ми дадете отчет, къде сте намерили херцогинята.
    — Ваше величество може да разчита на мен.
    — Каква непредпазливост, господарю! — каза херцог д’Епернон.
    — Вие не разбирате от хора, херцоже. Той е честен по отношение на Майен — ще бъде честен и по отношение на мене.
    — Не само честен, но и безкрайно предан, господарю! — възкликна Ернотон.
    — Значи сега, когато всичко е решено, да вървим, господа! — каза Анри.
    Д’Епернон се поклони.
    — Идвате ли с мен, херцоже?
    — Ще ви придружавам на кон, ваше величество, мисля, че заповедта беше такава.
    — Да, а от другата ми страна кой ще язди?
    — Преданият слуга на ваше величество — каза д’Епернон — господин дьо Сек-Мален.
    И погледна да види какво впечатление са направили думите му на Ернотон. Но той остана невъзмутим.
    — Лоаняк — добави д’Епернон, — извикайте господин дьо Сен-Мален.
    — Господин дьо Карменж — каза кралят, разбрал мисълта на д’Епернон, — щом изпълните поръчението, елате във Венсен.
    — Да, господарю.
    И въпреки своето философско отношение, към живота, Ернотон замина доволен, че няма да види триумфа на Сен-Мален.

Глава 8

Седемте гряха на Мария Магдалена
    Кралят хвърли поглед на конете и като видя колко са буйни, не пожела да пътува сам в каретата и със знак покани херцога да седне до него.
    Херцогът седна сам на предната седалка, а кралят с кучетата си се настани върху възглавниците в дъното на огромния екипаж.
    Любимото куче на Анри III, онова, което видяхме на ръцете му в Кметството, сладко дремеше на специална възглавница. Вдясно от краля имаше маса, прикрепена към пода на каретата. Върху масата имаше цветни гравюри, които негово величество изрязваше необикновено сръчно, въпреки друсането на каретата.
    Това бяха главно рисунки с религиозно съдържание, но по обичая от онова време, с образите от християнската митология се смесваха доста езически елементи.
    Методичен във всичко, Анри беше разпределил рисунките по теми и се беше заел с „Житието на Мария Магдалена“.
    Грешницата беше изобразена млада, красива, заобиколена от поклонници; разкошни бани, пирове, всевъзможни удоволствия бяха намерили отражение в тази серия рисунки.
    Художникът гравьор беше обзет от остроумната мисъл да прикрие капризите на своята фантазия с църковния авторитет. Ето защо надписът под всяка една от рисунките беше посветен на един от седемте смъртни гряха.
    „Магдалена се предава на греха на гнева.“
    „Магдалена се предава на греха чревоугодие.“
    „Магдалена се предава на греха гордост.“
    И така нататък до седмия, последния смъртен грях.
    Гравюрата, която кралят изрязваше, когато минаваха през Сент-Антоанските врати, изобразяваше грешницата, изпаднала в гняв.
    Мария Магдалена се беше изтегнала върху възглавниците, покрита като с плащ с разкошните си златни коси, с които по-късно ще изтрие краката на Христа. Прекрасната грешница току-що е заповядала да хвърлят роба, счупил скъпоценна ваза, в рибарника с мурените, които подават от водата змиеподобните си глави. По заповед на Мария Магдалена бичуваха прислужницата й, защото, когато сресвала господарката си, неволно изскубнала от главата й няколко златни косъмчета.
    На заден план на картината бе изобразено как бият кучетата, защото допуснали в къщата да влязат просяци.
    Като стигнаха Фобенския кръст, кралят вече беше пристъпил към друга рисунка с надпис „Магдалена се предава на греха чревоугодие.“
    Прекрасната грешница лежеше на пурпурнозлатно ложе — най-изисканите блюда, известни на римските гастрономи, от катерички в мед до червеношийки във фалернско вино, украсяваха масата. На земята кучетата се биеха за един фазан, а въздухът гъмжеше от птици, отнасящи от пиршеството фурми, ягоди и вишни. От време на време птиците изпускаха плодовете, а отдолу мишките с вдигнати носове очакваха тази манна небесна.
    Погълнат от това сериозно дело, кралят едва повдигна глава, когато минаваха покрай абатството „Свети Яков“, където камбаните звънко биеха за вечерня.
    Вратите и прозорците на манастира бяха затворени и ако не беше камбанният звън, можеше да се помисли, че той е необитаем. Но след стотина крачки внимателният наблюдател би забелязал, че кралят хвърли много по-сериозен поглед към красивата къща от лявата страна на пътя, разположена в очарователна градина, оградена с желязна решетка с позлатени шипове. Това имение се наричаше Бел-Еба.
    За разлика от манастира „Свети Яков“ в Бел-Еба прозорците бяха отворени, освен един, скрит зад жалузи.
    Когато кралят се изравни с къщата, жалузите трепнаха незабелязано.
    Кралят размени с д’Епернон многозначителен поглед и пристъпи към следващия смъртен грях.
    Гравюрата толкова бе погълнала вниманието на краля, че той не забеляза суетността, разцъфнала от лявата страна на каретата, където Сен-Мален се кипреше на коня си и се надуваше от гордост.
    Помислете само, той, най-младият син на гасконско семейство, язди толкова близо до най-християнския крал, че може да чуе как негово величество казва на кучето си: „Куш, господин Лов, вие ми омръзнахте!“ или се обръща към генерал-полковника от инфантерията д’Епернон с думите: „Тия коне, херцоже, май ще ми счупят врата!“
    Бавната езда съвсем не отговаряше на опасенията на краля, но удължаваше радостта на Сен-Мален. Наистина английските коне с тежка сбруя, украсена със сребро и галони, сравнително бавно се придвижваха към Венсен.
    Но когато Сен-Мален прекалено се възгордя, нещо подобно на предупреждение свише намали възторга му — той чу, че кралят, произнесе името на Ернотон.
    Два или три пъти в продължение на две-три минути кралят изрече това име. Но сякаш напук, думите, които се отнасяха до Ернотон, постоянно биваха заглушавани от някакъв шум.
    Ту кралят издаваше възглас на огорчение, понеже рязкото движение на резеца разваляше гравюрата му, ту с голяма нежност убеждаваше господин Лов да мълчи, а той джавкаше с необоснованата, но ясно изразена претенция да лае не по-зле от някой як дог.
    Най-после пристигнаха във Венсен. На краля му оставаха да изреже още три гряха. И под предлог, че трябва да се посвети на тази важна работа, той се затвори в стаята си.
    Духаше студен северен вятър. Сен-Мален тъкмо беше започнал да се настанява около голямата камина, за да се стопли и да поспи, и Лоаняк сложи ръка на рамото му.
    — Днес сте дежурен — каза той отсечено, като човек, свикнал да заповядва. — Ще поспите друг път, ставайте, господин дьо Сен-Мален!
    — Готов съм да бодърствам и петнадесет денонощия подред, господине — отговори той.
    — О, не сме чак толкова взискателни. Успокойте се!
    — С какво мога да бъда полезен, господине?
    — Незабавно ще се върнете в Париж.
    — Слушам. Конят ми е оседлан в конюшнята.
    — Добре. Ще отидете право в казармата на Четиридесет и петимата.
    — Да, господине.
    — Ще събудите всички, но освен тримата началници, чиито имена ще ви кажа, никой не трябва да знае къде и защо отивате.
    — Ще изпълня съвсем точно вашите заповеди, господине.
    — Ще оставите четиринадесет души при Сент-Антоанските врати, петнадесет души по средата на пътя и ще се върнете с останалите четиринадесет тук.
    — Всичко ще бъде изпълнено точно, господин дьо Лоаняк. В колко часа трябва да тръгнем от Париж?
    — Привечер.
    — Оръжие?
    — Кинжал, шпага, пистолет.
    — С доспехи ли?
    — Да.
    — Ще има ли други заповеди, господине?
    — Ето ви три писма, адресирани до господин дьо Шалабър, господин дьо Биран и вас. Шалабър ще командва първия отряд, Биран — втория, вие — третия.
    — Слушам, господине.
    — Писмата трябва да се отворят след пристигането на мястото точно в шест часа. Господин дьо Шалабър ще отвори писмото при Сент-Антоанските врати, господин дьо Биран — при Фобенския кръст, а вие — при Венсенската стражева кула.
    — Бързо ли трябва да стигнем?
    — Колкото може по-бързо, но така, че да не предизвикате подозрения.
    — Слушам, господине.
    — Допълнителни инструкции ще намерите в писмата. Тръгвайте!
    Сен-Мален се поклони и направи крачка към изхода.
    — Впрочем — каза Лоаняк, — оттук до Фобенския мост препускайте с всичка сила, но оттам до заставата трябва да яздите ходом. До настъпването на нощта има още два часа — повече време, отколкото ви е нужно.
    — Отлично, господине.
    — Добър път, господин дьо Сен-Мален.
    И като звънтеше с шпорите си, Лоаняк се оттегли в покоите си.
    „Четиринадесет в първия отряд, петнадесет във втория и петнадесет в третия — размишляваше Сен-Мален, — ясно е, че Ернотон вече не се числи към Четиридесет и петимата.“
    Половин час след тръгването му от Венсен Сен-Мален стигна заставата, а след още четвърт час беше вече в казармата на Четиридесет и петимата.
    По-голямата част от тези господа нетърпеливо очакваха вечерята, която се приготвяше в кухнята. Всички блюда обикновено щедро се поливаха с най-добри вина от типа на малага, кипърско и сиракузко.
    Въпреки това, щом изсвиреше сигналната тръба, сътрапезниците се превръщаха във войници, подчинени на желязна дисциплина.
    Зиме лягаха в осем, лете — в десет, спяха само петнадесет, петнадесет дремеха, а останалите бодърствуваха.
    Сен-Мален пристигна в казармата в пет и половина, завари всички гасконци на крак и с една дума срути техните надежди за вкусна вечеря.
    — На конете, господа! — каза той.
    И като остави другарите си в пълно недоумение, той даде необходимите разяснения само на господата дьо Биран и дьо Шалабър.
    Направиха проверка.
    Отговориха само четиридесет и четирима души в това число и Сен-Мален.
    — Господин Ернотон дьо Карменж отсъства — каза господин дьо Шалабър, тъй като беше негов ред да изпълнява задълженията си на дежурен.
    Дълбока радост изпълни сърцето на Сен-Мален и устните му неволно се изкривиха в подобие на усмивка, което с този мрачен и завистлив човек рядко се случваше.
    Действително, в очите на Сен-Мален Ернотон губеше поради своето необяснимо отсъствие по време на такава важна експедиция.
    Четиридесет и петимата или по-точно четиридесет и четиримата заминаха — всеки отряд по този път, които му беше посочен.

Глава 9

Бел-Еба
    Излишно е да казваме, че Ернотон, когото Сен-Мален смяташе за загинал, следваше пътя, който съдбата неочаквано му беше показала.
    Първо, той отиде в двореца Гиз и почука на главния вход.
    Тутакси му беше отворено, но вратарят се изсмя право в лицето му, когато той помоли за честта да види херцогиня дьо Монпансьо.
    Ернотон очакваше подобен прием и никак не се смути.
    — Колко досадно — каза той, — трябва да предам на нейна светлост изключително важно съобщение от господин херцог дьо Майен.
    — От херцог дьо Майен? — възкликна вратарят. — Но кой ви поръча да предадете това съобщение?
    — Самият херцог дьо Майен.
    — Херцогът? — повтори вратарят с добре изиграно учудване. — Но господин херцогът, както и госпожа херцогинята отсъстват от Париж.
    — Това ми е добре известно — отговори Ернотон, — но нали бих могъл да срещна господин херцогът някъде на друго място, например по пътя за Блоа.
    — За Блоа? — повтори вратарят.
    — Точно така.
    Израз на безпокойство се появи по лицето на служителя, който от прекалено усърдие държеше вратата полуотворена.
    — И къде е това послание? — попита той.
    — Тук — каза Ернотон, като се тупна по мундира.
    Верният слуга устреми към Ернотон изпитателен поглед.
    — Казвате, че посланието е много важно?
    — От изключителна важност.
    — Дайте да го погледна.
    Ернотон извади скритото на гърдите му писмо на херцог дьо Майен.
    — Какво странно мастило! — възкликна вратарят.
    — Това е кръв — безстрастно отговори Ернотон.
    Слугата пребледня при мисълта, че това е кръвта на херцога.
    — Господине — бързо каза слугата, — не зная дали ще намерите в Париж херцогиня дьо Монпансьо. Но идете веднага в Сент-Антоанското предградие, в имението Бел-Еба, което принадлежи на госпожа херцогинята. Веднага ще познаете тази къща — тя е първата отляво по пътя за Венсен, след манастира „Свети Яков“. Може да се случи така, че да срещнете там някое доверено лице, което ще ви съобщи къде се намира херцогинята.
    — Много добре — каза Ернотон, който разбра, че слугата не може или не иска да му каже повече. — Благодаря!
    Той лесно намери имението Бел-Еба, разположено до манастира „Свети Яков“. Позвъни и вратата се отвори.
    Известно време от него явно чакаха парола, но тъй като той мълчаливо се оглеждаше, лакеят го попита какво търси.
    — Искам да говоря с госпожа херцогинята — отговори младият човек.
    — Госпожа херцогинята я няма нито в Бел-Еба, нито в Париж — отговори лакеят.
    — В такъв случай — каза Ернотон — ще трябва да отложа поръчението на господин херцог дьо Майен.
    — Поръчение за госпожа херцогинята ли?
    — Да.
    Лакеят се замисли за момент.
    — Господине — каза той, — тук има един човек, когото трябва да попитам. Бъдете любезен да почакате.
    „Ето кому служат добре, дявол да го вземе! — помисли Ернотон. — Какъв ред, какво послушание, каква точност! Няма спор, при господата Гиз не може да се влезе лесно като в Лувъра. Почвам да си мисля, че не служа на истинския крал на Франция!“
    Той се огледа — дворът беше празен, но вратите на всички конюшни бяха отворени, сякаш тук очакваха пристигането на конен отряд.
    Наблюденията на Ернотон бяха прекъснати от дошлия лакей, след него вървеше друг слуга.
    — Доверете ми вашия кон, господине, и следвайте моя другар — каза лакеят.
    Ернотон бе въведен в малка гостна, където с гръб към него седеше над бродерията си скромно, но елегантно облечена жена.
    — Ето конникът, който пристига от господин дьо Майен, госпожо — каза лакеят.
    Тя се обърна.
    Ернотон извика от учудване, защото позна в дамата и своя паж, и дамата от носилката.
    — Вие! — на свой ред възкликна дамата, изпусна ръкоделието си и загледа Ернотон.
    Със знак тя заповяда на слугата да се оттегли.
    — Вие принадлежите към свитата на херцогиня дьо Монпансьо, госпожо? — с учудване възкликна Ернотон.
    — Да — отговори непознатата, — но вие, господине, по какъв начин вие станахте пратеник на господин дьо Майен?
    — Твърде дълго е за разказване, госпожо — уклончиво отговори Ернотон.
    — Вие сте дискретен, господине — промълви дамата и се усмихна.
    — Да, госпожо, когато това е необходимо.
    — Но аз не виждам тук повод за дискретност — каза непознатата. — Ние с вас се познаваме, макар и бегло, и вие ще ми съобщите какво е това послание, нали?
    Дамата вложи в последните си думи цялото кокетство, цялото очарование, което една хубава жена може да вложи в молбата си.
    — Но аз нямам устни поръчения, госпожо, моята мисия се състои в това да предам едно писмо на нейна светлост.
    — Къде е това писмо? — попита непознатата и протегна ръка.
    — Госпожо, имах честта да ви съобщя, че писмото е адресирано до госпожа херцогиня дьо Монпансьо.
    — Но след като херцогинята отсъства — нетърпеливо каза дамата, — вие можете, следователно…
    — Не, не мога.
    — Вие не ми се доверявате, господине?
    — Би трябвало да не ви се доверявам, госпожо — отговори младият човек. — Но въпреки тайнствеността на вашето поведение, вие ми внушихте, признавам, съвсем не тези чувства, за които говорите.
    — Наистина ли? — възкликна дамата и се изчерви под пламенния поглед на Ернотон.
    Ернотон се поклони.
    — Внимавайте, господин пратеник — засмя се тя, — вие ми се обяснявате в любов.
    — Права сте, госпожо — заяви Ернотон. — Не зная дали ще ви видя отново, но този случай ми е твърде скъп, за да го изпусна.
    — Разбирам — в желанието си да ме видите, сте си намерили предлог, за да се промъкнете тук.
    — Аз да търся предлог, госпожо! Вие не ме познавате! Аз съм странен човек, съгласен съм, и не постъпвам като всички.
    — Виждам, че сте предпазлив и разсъдлив влюбен — засмя се дамата.
    — Може ли да се учудвате, госпожо, че изпитвам известни съмнения — възрази Ернотон. — Нима е прието жена да се преоблича като мъж, да се промъква през заставата и да отива да гледа как ще екзекутират на Гревския площад някакъв нещастник, при това да му прави разни знаци.
    Дамата леко пребледня, но веднага се усмихна:
    — Липсва ви проницателност, господине! Достатъчно е да имате малко здрав разум и всичко, което ви се струва съмнително, веднага ще се изясни. Нима не е естествено госпожа дьо Монпансьо да се интересува от съдбата на господин дьо Салсед, от неговите признания, истински или лъжливи — та те биха могли да компрометират целия лотарингски двор? А ако това е естествено, господине, то защо херцогинята да не изпрати верен, близък приятел с поръчение да присъства на екзекуцията и с очите си да види, както казват в двореца на Правосъдието, и най-малките подробности от екзекуцията? Този приятел, господине, съм аз — довереното лице на нейна светлост. Сега си помислете, бих ли могла да се появя на Гревския площад с женски дрехи и да остана равнодушна към страданията на този мъченик, към неговите опити да направи признание?
    — Вие сте абсолютно права, госпожо — поклони се Ернотон. — Кълна се, възхищавам се от вашия ум не по-малко, отколкото от вашата красота.
    — Благодаря ви, господине. Значи сега, когато се запознахме и се обяснихме, вие ще ми дадете писмото?
    — Невъзможно е, госпожо, защото се заклех, пред херцог дьо Майен, че ще го предам само в ръцете на госпожа дьо Монпансьо.
    — Кажете по-добре — ядосано възкликна дамата, — че писмо няма, че това е предлог, измислен от вас, за да проникнете тук. Прекрасно, господине, можете да бъдете доволен — вие не само се промъкнахте тук, но и ме видяхте и даже ми се признахте в любов.
    — И в това, както и във всичко останало, госпожо, казах чистата истина.
    — Добре! Нека бъде така! Видяхте ме, доставих ви това удоволствие и ви се отплатих за услугата, която ми бяхте, направили. Сега сме квит, сбогом, господине!
    — Ще ви се подчиня, госпожо — каза Ернотон, — отивам си, щом като ме гоните.
    Този път дамата сериозно се разсърди.
    — Така значи! — извика тя. — Вие смятате, че е достатъчно да влезете тук под някакъв предлог, при една знатна дама, а после да кажете: „Хитростта ми се удаде и аз си отивам?“ Господине, благородните хора не постъпват така.
    — Няма да отговарям на вашите жестоки думи, госпожо, и ще се постарая да забравя всичко, което пламенно и нежно ви казах, щом сте толкова зле разположена към мен. Но няма да си отида под тежестта на вашите сурови обвинения. Аз действително нося писмо от господин дьо Майен, писмо, адресирано до госпожа дьо Монпансьо, и ето това писмо.
    Ернотон протегна към дамата писмото, но без да го изпуска от ръце.
    Непознатата хвърли поглед към писмото и възкликна:
    — Това е неговият почерк! И кръв!
    Без да отговори нещо, Ернотон прибра писмото, още веднъж вежливо се поклони и смъртнобледен тръгна към вратата.
    Този път дамата изтича към него и го хвана за плаща.
    — За Бога, господине, извинете! — възкликна тя. — Нима с херцога се е случило нещастие?
    — Дали ви прощавам, или не — каза Ернотон, — това е без значение. Та вие молите за извинение само за да получите писмото. Но това писмо ще го чете само госпожа дьо Монпансьо.
    — А, нещастен безумец! — извика дамата с гняв, изпълнен с величие. — Нима ти смяташ, че пред теб стои прислужница? Аз съм херцогиня дьо Монпансьо! Дай ми писмото!
    — Вие сте херцогинята! — ужасено отстъпи назад Ернотон.
    — Разбира се! Нима не виждаш, че искам колкото може по-скоро да разбера какво ми пише брат ми?
    Но вместо да се подчини, както херцогинята очакваше, младият човек скръсти ръце на гърди.
    — Мога ли да вярвам на вашите думи — каза той, — след като вече два пъти ме излъгахте?
    Очите на херцогинята мятаха огън и жупел, но Ернотон храбро издържа техния пламък.
    — Вие се съмнявате? Нужни са ви доказателства? — властно възкликна жената, като разкъсваше с нокти своите дантелени маншети.
    — Да, госпожо — студено отговори Ернотон.
    Непознатата хвана звънеца.
    Пронизителен звън се разнесе по всички стаи и преди да беше затихнал, се появи слугата.
    — Какво обичате, госпожо? — попита лакеят.
    Непознатата гневно тропна е крак.
    — Веднага да дойде Менвил!
    Лакеят изтича от стаята. След минута бързо влезе Менвил.
    — На вашите услуги, госпожо — каза той.
    — Откога ме наричате „госпожо“, господин дьо Менвил? — ядосано попита херцогинята.
    — На услугите на ваша светлост — повтори Менвил, смаян от учудване.
    — Прекрасно! — каза Ернотон. — Пред мен стои благородник и ако той ме е излъгал, кълна се в небето, най-малкото ще зная кой ще ми плати за това.
    — Повярвахте ли най-после? — попита херцогинята.
    — Да, госпожо, вярвам ви.
    И младият човек с поклон връчи на госпожа дьо Монпансьо писмото, за което се води толкова дълъг спор.

Глава 10

Писмото на господин дьо Майен
    Херцогинята взе писмото, отвори го и жадно го прочете, без да се опитва да крие чувствата, които се сменяха но лицето й като облаци в бурно небе.
    Като прочете писмото, тя го подаде на развълнувания Менвил. То гласеше:
    Сестро, пожелах да направя това, което прекрасно би могъл да извърши всеки офицер или учител по фехтовка и съм наказан за това.
    Получих хубав удар от шпагата на известния ви човек, с когото имаме стари сметки. Най-лошото е, че той уби петима от моите хора и изчезна.
    Трябва да ви кажа, че за неговата победа помогна приносителят на настоящото писмо, твърде приятен млад човек. Препоръчвам ви го горещо — той е самата дискретност.
    Мисля, скъпа сестро, че негова заслуга във вашите очи ще бъде фактът, че той попречи на победителя да ми отреже главата.
    Моля ви, сестро, да разберете името и професията на този млад човек — той предизвиква подозрение, макар че твърде много ме интересува. На всички мои предложения той отговаряше, че не се нуждае от нищо благодарение на господаря, комуто служи.
    Казва, че не ме познава. Проверете това.
    Страдам много, но мисля, че животът ми е вън от опасност. Изпратете веднага моя лекар — лежа като кон върху сламата. Приносителят на това писмо ще ви съобщи къде.
Ваш любящ брат Майен
    Като прочетоха писмото, херцогинята и Менвил учудено се спогледаха.
    Първа наруши мълчанието херцогинята, което би могло да бъде зле изтълкувано от Ернотон.
    — На кого сме задължени за тази голяма услуга, господине? — попита тя.
    — На този, който винаги се стреми да помогне на слабия срещу силния, госпожо.
    И Ернотон разказа всичко, което знаеше за раната и за местопребиваването на херцога.
    Когато той свърши, херцогинята попита:
    — Мога ли да се надявам, господине, че вие ще продължите така добре започнатата служба и ще станете привърженик на този дом?
    Макар тези думи да бяха пълни с много ласкателен смисъл, младият мъж видя в тях само израз на любопитство.
    В него се бореха различни чувства. Беше много съблазнително да разкрие на херцогинята своето положение при краля, защото, тогава би придобил в нейните очи огромна тежест, което съвсем не бе маловажно за един млад човек, пристигнал от Гаскония.
    Херцогинята чакаше отговора.
    — Госпожо — каза накрая Ернотон, — вече имах честта да кажа на господин дьо Майен, че служа на добър господар и нямам нужда да търся по-добър.
    — Брат ми пише, господине, че вие очевидно не сте го познали. Как така се възползвахте от неговото име, за да проникнете при мен?
    — Госпожо, изглеждаше, че господин дьо Майен иска да запази своето инкогнито. Сметнах, че не трябва да го позная и наистина селяните, при които го оставих, изобщо не би трябвало да знаят на какъв благороден човек предоставят приют. Тук положението е друго — името на господин дьо Майен можеше да ми отвори пътя към вас и аз го назовах.
    Херцогинята се усмихна и погледна Ернотон.
    — Никой не би могъл по-добре да отговори на моя коварен въпрос — каза тя. — Трябва да призная, вие сте остроумен човек.
    — Не виждам нищо остроумно в това, което имах честта да ви кажа, госпожо — отговори Ернотон.
    — В края на краищата, господине — нетърпеливо каза херцогинята, — виждам добре, че вие не желаете да кажете нищо за себе си. Но не мислите ли, че при желание не би било трудно да разберем вашето име или по-точно кой сте вие?…
    — Несъмнено, госпожо, но ще разберете това от другиго, а не от мен.
    — Той винаги е прав — каза херцогинята, като гледаше Ернотон с поглед, който би доставил на младия човек огромно удоволствие, ако бе разбрал скрития му смисъл.
    Ернотон се поклони и помоли херцогинята за разрешение да се оттегли.
    — Това ли е всичко, което искахте да ми кажете, господине? — попита херцогинята.
    — Аз изпълних дълга си — отговори Ернотон, — остава ми само да изразя най-дълбокото си почитание на ваша светлост.
    Когато вратата се затвори след него, херцогинята тропна с крак и каза:
    — Менвил, заповядайте да проследят този млад човек!
    — Невъзможно е, госпожо — отговори той, — всичките ни хора са на крак. Аз самият чакам развитието на събитията. Днес не е такъв ден, че да правим нещо повече от това, което сме решили по-рано.
    — Прав сте, Менвил, трябва да съм се побъркала, но после…
    — О, после — това е друга работа, госпожо.
    — Да, както и на брат ми, той ми се струва подозрителен и на мен.
    — Във всеки случай — възрази Менвил — той е честен човек, а честните хора днес са рядкост. Имахме късмет — неизвестен за нас човек пада като от небето, за да ни свърши такава работа!
    — Но поне после го проследете, Менвил.
    — Надявам се, госпожо — отговори Менвил, — че скоро няма да се налага да следим когото и да било.
    — Прав сте, Менвил, загубила съм си ума.
    — На пълководец като вас, госпожо, е разрешено да бъде угрижен в навечерието на решаваща битка.
    — Да, настъпи нощта, Менвил, а Валоа ще се върне от Венсен през нощта.
    — Рано е, госпожо, още няма осем часа, а и нашите войници не са пристигнали.
    — Те сигурни хора ли са?
    — Проверени, госпожо.
    — Как ще пристигнат?
    — Поотделно, като случайни пътници.
    — Колко души чакате?
    — Петдесет. Това е повече от достатъчно. Нали освен тях имаме и двеста монаси, които струват може би повече и от войниците.
    — Щом нашите хора пристигнат, подредете монасите на пътя!
    — Те са предупредени вече, госпожо. Ще преградят пътя, вратата на манастира ще бъде отворена и нашите хора ще вкарат вътре каретата.
    — Менвил, моят беден брат моли за лекар. Най-доброто лекарство за Майен ще бъде кичур коса от главата на Валоа и човекът, който му занесе този подарък, ще бъде добре посрещнат.
    — След два часа, госпожо, ще изпратим човек при нашия скъп херцог. Той замина от Париж като беглец, но ще се върне триумфално.
    — Още една дума, Менвил — каза херцогинята. — Нашите приятели предупредени ли са?
    — Кои приятели?
    — Членовете на Лигата.
    — Пази Боже, госпожо! Да предупредим буржоата — значи да бием тревога от камбанарията на катедралата „Парижката света Богородица“. Когато пленникът бъде затворен на сигурно място в манастира, без риск за нас ще разгласим навсякъде: „Валоа е в наши ръце!“
    — Добре, вие сте сръчен и предпазлив човек, Менвил. Известно ли ви е, че нито една жена не е предприемала и не е изкарвала докрай работа, подобна на тази, за която мечтая аз?
    — О, аз добре зная това, госпожо, и затова треперя, когато ви давам съвети.
    — Първо, заповядайте да убият двамата глупаци, които яздят от двете страни на каретата, това ще ни даде възможност да представим това събитие така, както ни е изгодно.
    — Да убием тези нещастници? — каза Менвил. — Наистина ли смятате, че е необходимо, госпожо?
    — Например Лоаняк?… Голяма загуба, няма що!
    — Той е доблестен воин.
    — Негодник, направил кариера, точно като другия дангалак, който язди отляво — тъмнокосия, с бляскащите очи.
    — Е, за този не ми е жал, не го познавам, но съм съгласен с вас, госпожо, че има твърде неприятен вид.
    — Значи ми го давате на мен? — засмя се херцогинята.
    — С удоволствие, госпожо.
    — Известно ни е, Менвил, че сте добродетелен човек. В тази работа няма да имате пръст — двамата телохранители на краля ще паднат, като го защитават. Но ви обръщам внимание върху младежа.
    — Кой младеж?
    — Който току-що беше тук. Проверете дали действително си е заминал, дали не е шпионин, изпратен от нашите врагове?
    Менвил се приближи до балкона, отвори прозорците и надникна навън, като се мъчеше да различи нещо в тъмнината.
    — Каква тъмнина!
    — Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-добре за нас. Кураж, генерале!
    — Да, но няма да видим нищо.
    — Бог, чието дело защитаваме, вижда вместо нас, Менвил.
    По всяка вероятност Менвил не беше толкова сигурен като госпожа дьо Монпансьо в това, че Бог помага на хората в подобни дела. Той отново започна да се вглежда в мрака.
    — Виждате ли някого? — попита херцогинята, загасила от предпазливост светлината.
    — Не, чувам само конски тропот.
    — Това са те, Менвил. Всичко върви добре.
    И херцогинята хвърли поглед на знаменитите златни ножички, които висяха на колана й и на които предстоеше да изиграят в историята такава голяма роля.

Глава 11

Как дон Модест Горанфло благослови краля по време на неговото минаване покрай манастира „Свети Яков“
    Ернотон излезе от двореца опечален, но съвестта му беше спокойна. Провървя му — призна се в любов на принцеса с кралска кръв, после последва важна беседа, благодарение на която тя веднага забрави за това признание, но не дотолкова, че да не му бъде полезно за в бъдеще.
    Ернотон имаше късмет и в това, че не предаде краля, нито господин дьо Майен, а и себе си не погуби. Сега оставаше да се върне по-бързо във Венсен и да съобщи за всичко на краля. А след това да легне и да по-размисли.
    Да размишляват е върховно щастие за хората на действието, единствената почивка, която те си позволяват.
    Затова едва озовал се зад вратите на Бел-Еба, Ернотон пусна коня си в галоп. Не бе успял обаче да измине и стотина крачки и беше спрян.
    Някакви конници се устремиха към него от двете му страни, така че той се оказа обкръжен, и в гърдите му бяха насочени половин дузина шпаги и още толкова пистолети и кинжали.
    — Охо! — каза Ернотон. — Грабят! Грабят по пътя на една левга от Париж! Ама че работа! Кралят има прево, който не си върши работата. Трябва да го посъветвам да го смени.
    — Тихо! — произнесе нечий глас, който му се стори познат. — Вашата шпага, оръжието ви, по-бързо!
    Единият от конниците хвана юздата на Ернотон, други двама отнеха оръжието му.
    — Дявол да го вземе! Ама че тарикати! — измърмори Ернотон.
    След това се обърна към тези, които го задържаха:
    — Господа, бъдете така добри да ми обясните…
    — Я, но това е господин дьо Карменж! — каза най-пъргавият от нападателите, който му беше взел шпагата.
    — Господин дьо Пенкорне! — извика Ернотон. — Но с какво се занимавате тука вие…
    — Казах — тихо! — повтори същият висок глас на няколко крачки от тях. — Заведете го в караулното помещение.
    — Но, господин дьо Сен-Мален — възрази Пардика дьо Пенкорне, — човекът, когото задържахме…
    — Е?
    — Това е нашият другар, Ернотон дьо Карменж.
    — Ернотон тук! — побеля от яд Сен-Мален. — Какво прави тук?
    — Добър вечер, господа — спокойно каза Карменж. — Признавам, не съм си и помислил, че ще попадна в толкова отбрано общество.
    Сен-Мален не можеше да произнесе нито дума.
    — Очевидно аз съм арестуван — продължаваше Ернотон. — Нали нямате намерение да ме ограбвате?
    — Ама че късмет… — измърмори Сен-Мален. — Какво правите тук на пътя?
    — Ако аз ви бях задал този въпрос, щяхте ли да ми отговорите, господин дьо Сен-Мален?
    — Не.
    — Примирете се тогава, че и аз ще премълча.
    — Значи не искате да кажете какво сте правили на пътя?
    Ернотон се усмихна, но не отговори.
    — И къде отивахте също ли няма да кажете?
    Мълчание.
    — В такъв случай, господине — каза Сен-Мален, — ще бъда принуден да постъпя с вас като с първия срещнат.
    — Моля. Но ви предупреждавам, че ще носите отговорност за всичко, което правите.
    — Пред господин дьо Лоаняк?
    — По-високо.
    — Пред господин д’Епернон?
    — Още по-високо.
    — Какво пък, аз имам инструкции и ще ви заведа във Венсен.
    — Във Венсен? Отлично! Точно там отивах, господине.
    — Много съм щастлив, господине, че това малко пътешествие съвпада с вашите намерения.
    Двама души с пистолети в ръка заведоха пленника при други двама, които стояха на пет крачки от тях. Те направиха същото и така Ернотон не се раздели от своите другари до стражевата кула.
    В двора на замъка той видя петдесет обезоръжени конници, унили и бледи — те оплакваха своята несполука и очакваха печалната развръзка.
    Всички тези хора бяха пленени от нашите Четиридесет и петима, които с това започнаха своята дейност. Те използваха и хитрост, и сила — ту се обединяваха по десет души срещу двама или трима, ту с няколко любезни думи се приближаваха до конниците, които им се струваха опасни противници, и внезапно насочваха срещу тях пистолети.
    Затова работата бе извършена без викове, без кръвопролитие, а когато един от вождовете на лигистите се хвана за кинжала и се готвеше да завика, му запушиха устата и Четиридесет и петимата безшумно го плениха със сръчността на корабен екипаж, който тегли въже.
    Всичко това би зарадвало много Ернотон, ако той разбираше какво става наоколо.
    Но като се ориентира кои са пленниците, към които го бяха причислили, той се обърна към Сен-Мален:
    — Милостиви господине, виждам, че са ви предупредили за важността на поръчението, което ми бе дадено, и като любезен другар сте се разпоредили да ми дадат придружители. Бяхте съвсем прав — чака ме самият крал и аз трябва да му съобщя много важни сведения. Ще имам честта да съобщя на краля, че сте взели мерки да помогнете на делото и сте се погрижили за мен.
    Сен-Мален се изчерви. Но като умен човек разбра, че Ернотон казва истината. С дьо Лоаняк и д’Епернон шега не бива. Затова той отговори:
    — Свободен сте, господин Ернотон. Радвам се, че можах да ви бъда полезен.
    Ернотон бързо се качи по стълбата, която водеше към покоите на краля.
    Сен-Мален, който го проследи с поглед, видя, че на средата на пътя господин дьо Карменж срещна Лоаняк, който му направи знак да продължи.
    Самият Лоаняк слезе долу, за да присъства при обиска на пленниците.
    При вида на петдесетте арестувани той реши, че пътят за Париж е свободен — времето, когато лигистите трябваше да се съберат в Бел-Еба, беше изтекло, следователно никаква опасност не дебнеше вече краля по пътя му за Париж.
    Но Лоаняк не бе взел под внимание манастира „Свети Яков“, не беше помислил за мускетите и пушките на преподобните отци.
    Затова пък д’Епернон знаеше за тях от съобщението на Пулен. И когато Лоаняк съобщи на началника си: „Господине, пътят е свободен!“, д’Епернон му отговори:
    — Добре. Кралят нареди Четиридесет и петимата да се построят в три отряда — единият отпред, двата други — отстрани на каретата. Конниците трябва да са колкото се може по-близо един до друг, за да предпазя каретата от евентуални изстрели.
    — Слушам — каза Лоаняк с присъщата му войнишка невъзмутимост.
    — А при манастира, господине, заповядайте съвсем плътно да сгъстят редиците.
    Техният разговор бе прекъснат от шум по стълбите.
    Беше кралят, който, готов за заминаване, слизаше надолу. След него вървяха няколко благородници. Сред тях Сен-Мален позна Ернотон.
    — Господа — попита кралят, — моите храбри Четиридесет и петима налице ли са?
    — Тъй вярно, господарю — отговори д’Епернон и посочи групата конници при вратите.
    — Заповедите дадени ли са?
    — Да, господарю.
    — Тогава да тръгваме — каза кралят.
    Лоаняк нареди да дадат сигнал „На конете!“ Направената тихо проверка показа, че всички Четиридесет и петима са налице.
    На рейтарите беше поръчано да пазят хората на Менвил и херцогинята. Кралят седна в каретата и сложи до себе си извадената шпага.
    Господин д’Епернон произнесе своето „Хиляди дяволи!“ и с юнашки вид провери дали шпагата му се изважда лесно от ножницата.
    На кулата часовникът би девет. Каретата и конвоят й тръгнаха.
    Един час след заминаването на Ернотон господин дьо Менвил все още седеше до прозореца. Сега обаче той не беше вече толкова спокоен и главното, мислеше за Божията помощ, защото виждаше, че от хората помощ няма да дочака.
    Нито един лигист не се бе появил. Само от време на време откъм пътя се чуваше тропот на коне, които препускаха в галоп към Венсен.
    Щом го чуеха, херцогинята и господин дьо Менвил изпитателно се взираха в нощния мрак, но тропотът затихваше и отново настъпваше тишина.
    Всичко това развълнува силно Менвил и той заповяда на един от хората на херцогинята да се качи на коня си, да отиде на пътя и да разпита първия кавалерийски взвод, който срещне.
    Пратеникът не се върна.
    Като видя това, нетърпеливата херцогиня изпрати друг, но и той не се върна.
    — Менвил, какво мислите, че се е случило? — попита херцогинята.
    — Сам ще отида и ще разбера всичко.
    И Менвил тръгна към вратата.
    — Забранявам ви да отивате — опита се да го спре херцогинята. — А кой ще остане с мен? Не, не, Менвил, останете! Когато става дума за такава важна тайна, възникват всякакви опасения. Но, честно казано, планът бе така добре обмислен и се пазеше в толкова дълбока тайна, че би трябвало да успее.
    — Девет часът! — каза Менвил по-скоро в отговор на своите мисли, отколкото на думите на херцогинята. — Е, ето и монасите излизат от манастира и се строяват покрай стените. Може би са получили някакви известия?
    — По-тихо, слушайте! — извика внезапно херцогинята.
    Отдалеч се чу приглушен от разстоянието грохот, приличен на гръмотевица.
    — Конница! — възкликна херцогинята. — Карат го, карат го, карат го тука!
    И вярна на своя буен характер, тя премина от свирепа тревога към неистова радост, запляска с ръце и завика:
    — О! Той е в ръцете ми!
    Менвил се заслуша.
    — Да — каза той, — идва карета и препускат конници. — А на висок глас изкомандува:
    — На пътя, свети отци, на пътя!
    Високите решетести врати на абатството тутакси се отвориха и от тях излязоха в боен ред сто въоръжени монаси начело с Бороме.
    Те се строиха напряко на пътя.
    В този миг се чу високият глас на Горанфло:
    — Почакайте, почакайте де! Аз трябва да възглавя братята, за да посрещнем достойно негово величество.
    — На балкона, ваше преосвещенство, на балкона! — извика Бороме. — Вие знаете, че трябва да се извисите над всички. В писанието е казано: „И ще се извисиш като кедър над исоп.“
    — Вярно — каза Горанфло, — вярно, забравих, че сам избрах това място. Добре, че ми напомнихте за това, брат Бороме, много добре.
    Бороме даде тихо някаква заповед и четирима братя заведоха достойния Горанфло на балкона, като че ли му оказваха почит като на настоятел.
    Скоро пътят бе осветен от факлите и херцогинята и Менвил видяха отблясъците от ризниците и шпагите.
    Херцогинята не можеше повече да се владее и извика:
    — Слезте долу, Менвил, и ми го доведете вързан, под стража.
    — Да, да, госпожо… — отговори той, но мислеше за друго. — Безпокои ме едно обстоятелство.
    — Какво?
    — Не чух условния сигнал.
    — А защо ни е сигнал, щом кралят е в наши ръце?
    — Не виждам нашия офицер.
    — А аз го виждам.
    — Къде?
    — Ей там, с онова червеното перо!
    — Но това е господин д’Епернон с шпага в ръка.
    — Оставили са му шпагата?
    — О, Боже! Гръм да ме убие, но той командва…
    — Нашите?
    — Не, госпожо, това не са нашите.
    — Вие сте се побъркали, Менвил!
    В този момент Лоаняк, който вървеше начело на първия отряд от Четиридесет и петимата, размаха шпагата си и извика:
    — Да живее кралят!
    — Да живее кралят! — с явен гасконски акцент се отзоваха всичките Четиридесет и петима.
    Херцогинята пребледня и се наведе над прозореца почти в безсъзнание.
    Менвил мрачно и решително сложи ръка на дръжката на шпагата си.
    Шествието се приближаваше като страшен блестящ ураган. То се изравни с Бел-Еба, още малко и ще стигне до манастира.
    Бороме направи три крачки напред. Лоаняк насочи коня си право към монаха, който, макар и в расо, стоеше пред него в предизвикателна поза.
    — Отдръпни се, отдръпни се! — властно викаше Лоаняк. — Път за краля!
    Бороме, извадил под расото шпагата, пак така незабелязано я прибра в ножницата.
    Възбуден от виковете и дрънкането на оръжие, заслепен от светлината на факлите, Горанфло протегна своята мощна десница и като събра показалеца и средния пръст, благослови от своя балкон краля.
    Анри погледна от каретата, видя го и с усмивка наклони глава.
    Тази усмивка беше ярко доказателство за милостта на двора към настоятеля на манастира „Свети Яков“ и така вдъхнови Горанфло, че той на свой ред завика:
    — Да живее кралят!
    Но останалите монаси запазиха пълно мълчание. Честно казано, те очакваха, че тяхното военно обучение и днешното им излизане в пълно бойно снаряжение извън манастира ще доведат до съвсем друг изход.
    Като истински рейтар Бороме с един поглед си даде сметка за броя на кралските защитници и оцени воинската им стойка. Липсата на привържениците на херцогинята му показа, че начинаниет