Скачать fb2
Зона 51: Истината

Зона 51: Истината

Аннотация

    НАЙ-ПОСЛЕ ЩЕ НАУЧИМ ИСТИНАТА ЗА ПРОИЗХОДА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО… НАИСТИНА ЛИ ИСКАМЕ ДА Я УЗНАЕМ?
    Кивотът на завета… Екскалибур… Светият граал… Тайните сили на легендарните артефакти най-после са разкрити. Заложено е бъдещето на Земята. Хора и извънземни се борят за контрол над последната тайна: местонахождението на извънземния кораб-майка, нашият последен шанс за спасение. За командира на Зона 51 Майк Търкот залогът е по-голям отвсякога… защото тайната е погребана в блокираната памет на бившата му любима Лиза Дънкан.
    Все още изтощен от извънземните войни, в които загиват повечето от хората му, Майк се хвърля в последния сблъсък — срещу извънземна армия, бореща се за пълна власт. Кодовете за изстрелването на ядрените ракети са в ръцете на извънземните и Земята е изправена пред ядрен холокост. Единствената разменна монета е корабът-майка. Когато започват да текат последните мигове, се разкрива поредната смайваща тайна. Залогът: нашият вид, нашето бъдеще, нашата Земя.


Робърт ДохъртиЗона 51: Истината

    На баща ми
    Джордж И. Майър.
    Благодаря ти за всичко.

МИНАЛОТО

    „Стоунхендж е също толкова самотен в историята, колкото и в голямата равнина.“
Хенри Джеймс
    Стоунхендж
    528 г.сл.Хр.

    Ветрецът над Солсбърийската равнина носеше над мегалитите гъст дим от дърво и горяща плът. Носеше и крясъците на осъдените и напевите на друидите. Слънцето беше залязло преди два часа, ала камъните бяха осветени от горящия дървен човек. Високата над петнадесет метра фигура бе направена от два дебели дънера, които изпълняваха ролята на основни подпори. Те минаваха през краката и стигаха до раменете, към които с железни клинове бяха закрепени напречни греди. Кожата беше от преплетени клонки и пръти.
    В тази „кожа“ имаше хаос от тела, крайници и глави. Хората бяха натикани толкова плътно, че не можеха да помръднат. Някои бяха изправени, други настрани, трети с главата надолу — и изпълваха всеки метър от вътрешността на фигурата.
    Около краката на дървения човек бяха натрупани снопове слама, които току-що бяха запалени, и пламъците облизваха прасците и бедрата, изгаряйки хората в тях. Техните мъчителни викове се смесваха с молбите на онези над тях, минаваха покрай ушите на жреците и жриците, които бяха заобиколили дървения човек и унесено пееха и танцуваха.
    Около дървения човек имаше четири отделни групи, всяка ориентирана към една от посоките на света. Друидите от северната носеха жълти роби, които символизираха въздуха. Робите на западните бяха сини като водата. На източните — зелени като земята. А южните, между дървения човек и величествените камъни, носеха червени роби, символ на огъня. След неотдавнашната смърт на крал Артур и неговия враг Мордред в земята бе настъпил хаос и друидите бяха излезли от скривалищата си, за да възобновят древните си обреди.
    Всички в дървения човек бяха получили смъртна присъда през изтеклата година. Престъпници и неверници, хора, служили на краля в потискането на старите религии и събирането на данъците. Присъдата се изпълняваше тази нощ чрез пречистващия огън.
    Изгарянето на осъдените беше само началото на тазвечерните събития. След като пламъците угаснеха, друидите щяха да се преместят на юг при изправените камъни. Въпреки че ги бяха обявили за свое свято място, никой от събралите се около дървения човек не знаеше кой и защо е издигнал вътрешните кръгове мегалити.
    Имаше легенди естествено. За богове, царували над земя насред океана, място, наречено Атлантида. За война между боговете, която скоро станала и човешка. За жреци, дошли в Англия отвъд морето. Някои разказваха за вълшебници и магьосници, местещи грамадните камъни със силата на ума си. Твърдеше се, че като млад, преди стотици години, кралският съветник Мерлин имал нещо общо с камъните. Шушукаше се дори за същества, които не били човеци, и за безсмъртните, ходещи по Земята, ала тези истории бяха свързани с приказките за феи, самодиви и други странни създания. Имаше даже поверие, че централните камъни са поникнали от земята като растения по повеля на боговете.
    Пламъците пълзяха все по-нагоре по дървения човек и писъците се усилваха. Друидите също запяха по-високо. В мрака, настрани от жестоката сцена, слаба жена, увита в черно наметало, поръбено със сребро, водеше кон, теглещ носилка, върху която бе завързана друга, по-едра фигура. Жената се препъна и едва не падна — само юздата й помогна да запази равновесие. Плащът й бе мръсен и дрипав, крачката й — уморена, ала не можеше да има съмнение в решителността й, когато продължи напред през външния пръстен мегалити.
    Пламъците на дървения човек осветиха мъжа на носилката. Робата му беше разкъсана и окървавена, въпреки че отдолу носеше броня. Металът бе очукан и пробит. Лицето му беше сбръчкано от годините, косата му бе бяла. Безжизнените му очи се взираха право нагоре в звездния небосвод.
    Комплексът, в който навлязоха, беше строен на етапи. В средата, накъдето се бяха запътили, имаше пет двойки камъни, подредени във формата на конска подкова. Всяка двойка се състоеше от два големи изправени камъка с хоризонтална плоча отгоре. В центъра на целия комплекс имаше плоча от слюдест пясъчник, която изпълняваше функцията на олтар за различните местни религии, процъфтявали за кратко преди да рухнат под бремето на годините. По-късно строителите бяха издигнали около първия втори пръстен от по-ниски петнисти доломити. И още по-късно бяха построили трети пръстен от пясъчникови блокове с диаметър тридесет метра.
    Бе имало дори четвърти кръг от дървени колове, обграждащи целия комплекс. Стоунхендж беше достигнал върха си към 1100 г.пр.Хр. и тогава всички камъни от трите кръга, наред с четвъртия дървен кръг бяха стояли по местата си. По-късно бяха дошли римляните, които го бяха осквернили, тъй като основателно бяха смятали, че е средоточие на местните шамани, чиято власт се бяха опитвали да унищожат, също както Артур — хиляда и петстотин години по-късно. Римляните бяха съборили някои хоризонтални камъни и дори бяха успели да прекатурят част от вертикалните. Бяха изгорили външния дървен кръг, също както сега друидите изгаряха осъдените. Оригиналният олтар обаче беше устоял на всички посегателства през вековете.
    Жената поведе коня с носилката към най-старата група камъни. Две изправени плочи, покрити с трета. Отметна назад качулката си и разкри набръчканата си кожа и сивата си коса, тук-там прошарена с черни кичури. Разкривените й от артрита пръсти отвързаха носилката от коня.
    — Дълго чакахме, моя любов, и станахме прекалено забележими — прошепна тя на мъжа на език, който не разбираше никой друг на планетата. Все още не бе проумяла, че той не я чува и никога няма да я чуе.
    Тогава забеляза мъртвия му поглед и за миг също се вторачи в звездите. После посочи с ръка.
    — Там, скъпи мой Гуалкмай. — В двора на крал Артур го бяха познавали като Гавин. Беше участвал в битката при Камлан, където двамата водачи смъртоносно се бяха ранили един друг. Там бе получил раните, които бяха изсмуквали живота от тялото му, докато тя беше пътувала, за да го доведе в Стоунхендж.
    Ала не я плашеха нито раните, нито смъртта му. А повреденият амулет, който Гавин носеше на шията си под бронята. Той имаше формата на две молитвено протегнати нагоре ръце без тяло.
    Точно преди последния си двубой с Мордред Артур бе нанесъл на Гавин силен удар с Екскалибур, беше пробил бронята и бе разсякъл амулета на две. При вида му я побиха тръпки и от очите й бликнаха сълзите, които беше сдържала по време на едноседмичното пътуване. Обзеха я страх и скръб. Чуваше напевите, виждаше огъня на север и знаеше, че няма време за мъката си, защото друидите щяха да дойдат, за да отдадат почит на нещо, което не разбираха.
    Тя леко прокара пръсти по повърхността на левия изправен камък. Скоро откри каквото търсеше и притисна дясната си длан към мястото.
    За миг сякаш напевите на друидите и виковете на умиращите стихнаха. Всичко замръзна. После в камъка се появи очертание на врата. И се отвори. Жената хвана двата пръта на носилката и с усилие я задърпа към мрака пред себе си. Освободен от товара и усетил отвратителната миризма, конят препусна в нощта. Вратата незабавно се затвори зад жената и мъртвия и очертанията й изчезнаха.


    След седмица Стоунхендж бе изоставен. Там, където беше горял дървеният човек, имаше само студена пепел и почернели кости. Друидите бяха отишли зад хълмовете, за да се скрият от разбойниците, които бродеха наоколо. Това продължи векове наред. Камъните бяха виждали много нашественици, много поклонници. И щяха да виждат още повече в бъдеще.
    Небето бе сиво и валеше слаб дъжд, навяван от студен вятър. На левия вертикален камък от централната двойка отново се появи очертание на врата. Тя се отвори и отвътре излезе жена в черни дрехи. Когато видя дъжд, си сложи качулката. Приличаше на старицата, която беше влязла, но с петдесет години по-млада. Вместо съсухрена от възрастта плът, лицето й бе гладко и розово, косата й — черна като катран. Тя вдигна лице нагоре и остави дъжда да се стича по кожата й. Капките се смесиха с ручейчетата на сълзите й.
    Беше се опитала. Безуспешно, както се бе опасявала. Гуалкмай беше мъртъв. След всички тези години заедно. Тя се пресегна в камъка и измъкна носилката със завързаното отгоре й старческо тяло.
    Жената неохотно се отдръпна от входа и вратата се затвори зад нея, после изчезна. Тя бавно закрачи между камъните и излезе в равнината, като теглеше трупа. Подмина пепелта на дървения човек, без изобщо да му обърне внимание, и продължи напред. Когато стигна до един нисък хребет, точно преди Стоунхендж да се скрие от поглед, жената се обърна назад.
    Беше привечер и дъждът бе престанал. Почувства се съвсем сама, слаба фигура сред огромна равнина. Приближи се до един самотен дъб с изсъхнали клони, жив страж на мегалита. Взе дървена лопата и започна да копае гроб в пръстта. Трябваше й цяла нощ, за да достигне нужната дълбочина.
    Когато първите слънчеви лъчи колебливо помилваха хоризонта на изток, жената излезе от ямата. Робата й беше мръсна, тъмната й коса бе сплъстена от кал, нежните й длани бяха целите в пришки.
    Тя вдигна тялото на мъжа си и го спусна в дупката, която беше изкопала. Дълго държа дланта си върху лицето му и накрая неохотно се измъкна от гроба. Бръкна в джоба си и извади малкия разсечен амулет. Известно време се взира в него, след това извади изпод робата си верижка с подобен предмет, само че цял. Закачи повредения на верижката на шията си и го подържа в длан, като галеше очертанията му. После погледна съпруга си и заговори на родния им език.
    — Десет хиляди години. Обичах те всеки ден от тях. И ще те помня и обичам още десет хиляди.
    И със сълзи на очи хвърли първата лопата пръст в гроба.

ОТ МИНАЛОТО ДО НАСТОЯЩЕТО
Пролог

    Земята

    Зона 51 се намира на сто четиридесет и пет километра северозападно от Лас Вегас, насред пустинята, на място, което няма друга стойност освен уединеността си и онова, което преди години беше скрито там. Пресъхналото езерно корито бе заобиколено от планини — земя, която правителството на САЩ беше обявило за държавна, за да засекрети обекта.
    През Втората световна война в една пещера в планината Грум бил открит грамаден извънземен космически кораб — корабът-майка. И не само той, но и указания за местонахождението на девет по-малки атмосферни съда, наречени „летящи чинии“ от пилотите изпитатели, които се научили да ги управляват. Изпитателните полети на летящи чинии в годините след Втората световна война довели до множество съобщения за поява на извънземни и предизвикали предположения сред обществеността за скритото в базата в пустинята Невада. Повечето предположения били верни, но силно подценявали действителността.
    Съществуването на Зона 51 още отначало било обявено за по-строго секретно от всичко друго в Съединените щати: незабавно създали комисия — „Меджик-12“ — за съхранение на извънземните артефакти, която с президентски указ получила правомощия, позволяващи й да прави каквото пожелае. Цели петдесет години „Меджик-12“ пазила откритието в тайна от другите страни и американските граждани, опитвайки се да установи кой и защо е пратил този кораб.
    За нещастие, членовете на „Меджик-12“ не успели да научат истината за извънземния кораб-майка: че преди повече от десет хиляди години Земята била посетена от извънземни, които се установили на голям остров в Атлантическия океан, легендарната Атлантида. И че когато хиляди години по-късно пристигнали други извънземни от същия вид, аирлианците, избухнала гражданска война.
    Първата група извънземни била предвождана от Аспазия, втората — от Артад. Войната завършила с унищожаването на Атлантида и временно примирие. Аспазия бил пратен в изгнание в една база на аирлианците под повърхността на Марс в Сидония, чиито аномалии отдавна бяха заинтригували човешките астрономи. Заради формата си, първите два обекта носеха прозвищата Лицето и Крепостта. Артад и неговите привърженици отишли в Китай под грамадната гробница на Циан Лин и също като народа на Аспазия, заспали криогенен сън.
    Причините за войната между извънземните си оставаха загадка. По време на Третата световна война двете страни пратиха прокламации до Обединените нации. И двете твърдяха, че били пратени на земята да защитават човечеството от трета извънземна раса, наречена Рояка. И че противниковата страна се опитала да дезертира, да се скрие на Земята и да управлява човечеството като богове.
    Въпреки Атлантическото примирие, през хилядолетията всяка страна продължавала да води тайна война. Страната на Аспазия се представлявала от Мисията, управлявана от периодично регенериран човек, известен като Сянката на Аспазия, който предавал спомените и личността на Аспазия на поколенията чрез „ка“, запаметяващо устройство, което можело да се актуализира като компютърен харддиск. Страната на Артад се представлявала от „очакващите“1, хуманоидни клонинги, и Сенките на Артад като крал Артур и Шъ Хуанджоу, първия император на Китай.
    Двете групи тайно воювали през цялата човешка история и използвали хората като пионки във враждата си. Временното примирие започнало да се разкрива, когато по време на разкопки в южноамериканския обект Темилтепек2 комисията „Меджик-12“ открила компютър пазител и го закарала в тайната база на Зона 51 в Дулче3, Ню Мексико. Пазителите представлявали малки златни пирамиди, пръснати по света от аирлианците. Влизайки в контакт с човек, пазителят осъществявал пряк интерфейс разум/компютър, чрез който превръщал човека във „водач“, готов да направи всичко, за каквото го програмира компютърът. Членовете на комисията били „обладани“ и това накарало научната съветничка на президента Лиза Дънкан да прати оперативния работник Майк Търкот да се внедри в Зона 51, за да научи какво става там.
    Търкот научил, че по заповед на пазителя „Меджик-12“ подготвя полет с кораба-майка, най-вероятно до Марс, за да вземе Аспазия и неговите привърженици. Той също открил информация на Великденския остров, която показвала, че запалването на междузвездния двигател на кораба-майка ще привлече вниманието на Рояка и ще донесе гибел на Земята. Оперативният работник осуетил този план и между двете страни на аирлианците отново избухнала гражданска война, като човешката раса попаднала помежду им. Така започнала Третата световна война.
    Преди войната Търкот и другите открили много неща, но все още не знаели до каква степен извънземните са се намесвали в човешката история. Разполагали само с ужасяващи прозрения за една странна, но истинска история на човечеството. Научили коя е причината за сблъсъка между Артур (Сянка на Артад) и Мордред (Сянка на Аспазия) в Древна Англия, за създаването и разпространяването на Черната смърт през Средновековието от привържениците на Артад, за възхода на СС в нацистка Германия, манипулиран от Сянката на Аспазия, за изобретяването на атомната бомба от американците въз основа на подобно аирлианско оръжие, открито под Голямата пирамида в Гиза в началото на Втората световна война, и за още много исторически събития. Всички те били резултат от опитите на една от двете страни да постигне надмощие в гражданската война между аирлианците.
    Търкот и другите научили също, че някои човеци, които се спасили от Атлантида, образували група за наблюдение на извънземните. Известни като „наблюдателите“, те били едновремешни жреци, които някога почитали аирлианците като богове и по-късно се опитвали да следят конфликта им през хилядолетията.
    Търкот убил Аспазия и унищожил пристигащия му от Марс флот, но Сянката на Аспазия се бил скрил на Великденския остров с Граала и растяща военна сила. Той използвал нановирус и нанотехнология, за да превземе повечето американски тихоокеански кораби, нападнал Хавай и заплашил западното крайбрежие на Съединените щати. В Китай очакващите събудили Артад. Той се съюзил с китайското правителство и го подкрепил в нашествието му в Тайван и Южна Корея.
    Усилията на двете страни се провалили, когато групата на Търкот овладяла главния пазителски компютър и неговия ключ, Екскалибур, и изключила извънземните компютри. Артад и Сянката на Аспазия прекратили настъплението си на Земята.
    Третата световна война беше кратка, но затова пък свирепа и опустошителна.
    Сеул, столицата на Южна Корея, се превърна в призрачен град, ударен едновременно от китайски нервнопаралитични бомби и американско ядрено оръжие. Най-скромните изчисления показваха, че има поне три милиона жертви и четири пъти по толкова бежанци.
    Половин Тайван бе обгорен от ядрен взрив в отчаян опит за възпиране на напредващите континентални сили, подкрепяни от Артад. Все още продължаваха да се водят разпокъсани бойни действия, докато тайванските войски преследваха и унищожаваха останките от вражеските сили. Поне два милиона загинаха в боевете на острова.
    Мюсюлманите в Западен Китай се вдигаха на въстание, видели възможност в провалилата се подкрепа на Пекин за извънземния Артад. Битките продължаваха да бушуват.
    Базираната на свръхсамолетоносача „Кенеди“ американска тихоокеанска спецчаст 80 се свързваше със спецчасти 78 и 79. Последните две се бяха освободили от извънземен контрол и бойците отново имаха свободна воля, след като нановирусът на Сянката на Аспазия беше престанал да действа, понеже не получаваше команди от пазителския компютър. Съединените щати отново господстваха в тази част на света.
    Иран и Ирак все още воюваха и други държави в Близкия изток и Средна Азия продължаваха да са на ръба на войната, докато дипломатите отчаяно се опитваха да предотвратят катастрофата. Израел за пръв път в историята изцяло бе разгърнал ядрения си арсенал и само тази заплаха спираше съседните арабски страни да го нападнат.
    И все пак светът бавно се отдалечаваше от пропастта на окончателната гибел и двете извънземни страни бягаха.
    След разгрома на извънземните и техните привърженици Третата световна война официално свърши, въпреки че на Земята далеч не цареше мир.
    Жертвите: най-малко дванадесет милиона убити, два пъти повече ранени и безброй бежанци.
    Ако Първата световна война започнала с атентата срещу ерцхерцог Франц Фердинанд, Втората — с нашествието на нацистка Германия в Полша (макар че според мнозина началото й всъщност трябва да се търси в края на Първата и Версайския договор), Третата световна война започна в далечната пустинна Зона 51 с откриването на извънземния кораб-майка. Това събитие разклати нестабилното примирие, което бе продължило хилядолетия.
    До изригването на вулкана изтекоха петдесет години, но от гледна точка на вечността това беше сравнително кратък период.
    За нещастие, въпреки че Третата световна война бе приключила, Първата междупланетна война с участието на Земята се очертаваше като съвсем реална възможност, факт, известен само на неколцина избраници. Но не и на човека, който беше извадил Екскалибур, ключа за главния пазител, от неговото скривалище близо до връх Еверест и сега седеше там в безсъзнание, умирайки от студ.

НАСТОЯЩЕТО
1.

    Връх Еверест

    Майк Търкот ядосано замърмори. Нямаше друго желание, освен да го оставят на мира. Беше завит в топло одеяло и му бе много удобно. Неделна утрин в Мейн, единственият ден през седмицата, в който си беше вкъщи и не се налагаше да става по тъмно. Просто му се искаше да си доспи. Смътно си спомняше някакъв сън, настойчив, раздразнителен шум в подсъзнанието му. Тъмнокоса жена с бяла роба, която стоеше на плаж. Гледаше го. Устните й се движеха. Казваше нещо, ала той не я чуваше. Нещо в мястото обаче не бе наред. Сенките, водата. Изобщо не бяха наред.
    Съсредоточи се върху устните й и разбра, че много пъти е опитвал вкуса им. Бяха тънки и бледи, лицето — ъгловато. Познаваше я…
    „Събуди се“.
    Не я чуваше, по-скоро знаеше какво му вика.
    „Събуди се“.
    Търкот не искаше да се събуди. Не си спомняше някога да се е чувствал по-спокоен и да му е било по-удобно. Беше адски уморен, знаеше го, и колкото и да си почиваше, пак нямаше да му стигне.
    „Трябва да ми помогнеш.“
    Тя го бе спасила, знаеше го, макар че не помнеше подробностите. Знаеше също, че са вършили заедно много неща и са били на много места. И че отчаяно я е обичал. Това чувство го прониза и го откъсна от унеса му.
    Търкот отвори очи, ала видя само бяла пелена. Запремигва и усети нещо мокро върху лицето си. Разтърси глава и постепенно осъзна, че кожата му е покрита със сняг. Обзет от паника, той рязко се надигна и от горната половина на тялото му се откъсна петнадесетсантиметрова снежна покривка.
    Огледа се. Пропаст отпред. Скала отзад.
    От двете му страни имаше тела. Замръзнали. Едното в черна роба, поръбена със сребро. Другото — в древна кожена ризница. И третото в алпинистки екип от началото на XX век — Санди Ървин, който беше изчезнал през 1924 година при изкачване на върха заедно с Джордж Малъри. С усмивка, завинаги замръзнала на лицето му. Това разтърси Търкот. Ако не се бе събудил, и той щеше да умре с усмивка на лице. Започваше да усеща студа. Нервните му окончания се събуждаха и го пронизваха с мъчителни болки.
    Погледна надолу и едва различи меча върху коленете си.
    Екскалибур.
    Ключът за главния пазител, който беше активирал, като го бе изтеглил от ножницата.
    Внезапно се върна в действителността. Яков трябваше да е на кораба-майка с главния пазител. Дънкан го нямаше. А самият той беше на връх Еверест.
    До меча лежеше сатфонът, със замръзнала, покрита с коричка лед повърхност. Търкот сковано се пресегна, вдигна телефона и го прибра в канадката си. Студът затрудняваше и най-малкото му движение.
    Наложи си да се изправи, здраво стиснал Екскалибур в дясната си ръка и пикела в лявата. Знаеше, че енергията, която му бяха дали амфетамините, се е изчерпала и количеството на кислорода в кръвта му намалява. Откога ли седеше тук? Не можеше да е от отдавна, защото все още усещаше дланите и ходилата си. Провери маската. Нямаше приток на кислород. Бутилката на гърба му сигурно вече беше празна.
    Също толкова сигурно, колкото усещаше меча в ръцете си, знаеше, че не може да мине по скалния перваз, нито да се спусне по планината по същия начин, по който се бе изкачил. Отново погледна трите замръзнали трупа. И те го бяха знаели. И не се бяха събудили от последния си сън. Приятен последен сън.
    Затвори очи и се опита да напрегне зажаднелия си за кислород мозък — въпреки непреодолимото изтощение и болка. По време на службата си в спецчастите многократно беше тренирал на големи височини и студ и сега се помъчи да си спомни наученото. Никога не се бе качвал толкова високо. Инструкторите му бяха втълпили едно нещо за планината: гравитацията може да е приятел или враг в зависимост от това накъде се насочваш и с каква скорост. Трябваше да се спусне надолу, и то бързо. Погледна под склона Каншун откъм северната страна на Еверест. Гравитацията можеше да му е приятел, но само едно подхлъзване и щеше да пада адски дълго.
    Имаше една единствена възможност. В известен смисъл Търкот се радваше, че не може да я анализира и да прецени вероятността за успех, тъй като не се съмняваше, че ще е малка.
    Закрепи пикела на кръста си и закачи осигуряващото въже за найлоновия ремък на гърдите си. За миг спря, удивен, че е успял, за разлика от другите групи, опитали се да се доберат до меча. Тюлените, обладани от Сянката на Аспазия, китайците и очакващите, пратени от Артад, неговият партньор и бивш наблюдател професор Муалама, обладан от пипало от Рояка — всички бяха мъртви и труповете им бяха пръснати по планинските склонове.
    Търкот хвана края на въжето, прерязано от тюлена, и се опита да го завърже на възел, за да не се измъкне от халката. Изпълнението на тази проста задача му отне почти десет минути.
    После отново стисна пикела, опря гръб в скалата и погледна към ширналите се под него Хималаи. Беше тъмно, до утрото оставаха часове. Звездите сияеха в небето и луната се спускаше ниско на запад. Лъчите й се отразяваха в покритите със сняг върхове. Тишината бе изумителна, дори нямаше вятър — негов постоянен спътник по време на изкачването. Никога не беше виждал по-мирна сцена. Ведра и смъртоносна.
    Той скочи напред.
    Първият елемент от катераческата конструкция, една закрепена за скалата халка, вече разхлабена от падането на Муалама, се откъсна. Подобно на разпран шев, въжето започна да се освобождава от халките една по една и Търкот се залюля. Ремъците се впиваха в бедрата и кръста му, ала той почти не усещаше болката.
    Блъсна се в склона на Еверест, в отвесния Каншун. Продължаваше да пада. Ударът изкара и малкото въздух от гърдите му и той се задъха. Следващата халка издържа няколко секунди и по време на тази почивка Търкот се извъртя и се огледа наоколо, зяпнал за въздух. Северозападният хребет беше на двадесетина метра. Толкова близък, и все пак недостижим.
    После халката поддаде и той рязко пропадна. Ефектът на махалото го залюля към хребета и Търкот стигна до последната халка, където хребетът се срещаше със склона. Тя издържа само миг, но достатъчно, та той да се ориентира: намираше се на по-малко от два метра от хребета. Съвсем близо, и все пак прекалено далеч. Търкот стъпи върху склона и когато последната халка се откъсна, се оттласна с крака, скочи настрани и с протегната ръка замахна с пикела.
    Върхът на пикела се задържа за леда в самия край на хребета и Търкот се закрепи; въжето профуча покрай него. После се откъсна и той се плъзна, като отчаяно размахваше пикела. Той се заби още веднъж и Търкот увисна неподвижно. Завъртя се и погледна скалата.
    Мъгляво осъзна, че когато въжето се опъне, тежестта му ще го откъсне от склона и ще го повлече надолу, където щеше да намери гибелта си.
    Като се държеше с една ръка за пикела, той замахна с Екскалибур. Острието преряза въжето миг преди то да се развие докрай. Търкот замахна пак и мечът се заби дълбоко в скалата. Като използваше двойната опора на меча и пикела, той бавно се изтегли от отвесния склон върху скалния перваз. После измъкна Екскалибур и го притисна към гърдите си.
    Претърколи се през острия ръб на хребета и се отпусна по гръб, задъхан и вперил поглед в звездите. Оставаха му още само осем хиляди и осемстотин метра.


    Мексиканският залив

    С една изоставена петролна платформа на деветдесет метра под водата беше скачен подводен модул. На стоманена носилка в модула лежеше Лиза Дънкан, някогашната научна съветничка на президента, която бе започнала разследването на „Меджик-12“ и Зона 51. Бяха я отвлекли от Зона 51 и я бяха примамили тук, за да се срещне с доктор Гарлин, който се представяше за член на новата комисия „Меджик-12“. Това се беше случило, след като се установи, че Лиза не е такава, каквато изглежда. Само че си оставаше загадка каква е всъщност. Докато се намираше под контрола на Сянката на Аспазия, тя бе пила от Граала и сега беше безсмъртна, нещо, от което нямаше голяма полза в настоящото си положение.
    Лиза Дънкан бе слаба и тъмнокоса. Носеше бяла роба. На главата й имаше корона от три метални ленти — древен накит, изнесен от Египет от първосвещеника по време на Изхода. От короната излизаха проводници, свързани с предмет, поставен върху масичка на колелца до нея, още нещо — пренесено през пустинята преди хилядолетия: кивота на завета.
    Обкованият със злато кивот беше висок деветдесет сантиметра и метър и двадесет широк. Върху отворения капак имаше два сфинксоподобни обекта със светещи червени очи. Проводниците от короната влизаха във вътрешния капак на кивота. Беше изваден тънък, допреди това скрит екран, разкриващ слабо заоблена черна повърхност. Точно под нея имаше двадесет и четири шестоъгълни бутончета, обозначени с руни.
    Облечен в бяла лабораторна манта, среброкосият Гарлин стоеше неподвижно до кивота и наблюдаваше черната повърхност, по която играеха различни цветове. Лицето му бе безизразно, освен едва забележимото потреперване от лявата страна — непокорен мускул, който, изглежда, най-малко го безпокоеше в момента. От лявото му ухо се процеждаше тънка струйка кръв, но той не обръщаше внимание и на това.
    Чернотата заискри и премигна. После се появи образ. Гарлин се наведе напред и се втренчи в него: покрит с белези кораб майка, издигащ се от повърхността на планетата. Наоколо гъмжеше от хора, сдържани от войници. За миг изображението се фокусира върху дете, излязло пред тълпата, после се понесе назад. Когато корабът-майка излетя, на екрана се очертаха материците. Гарлин забеляза детайлите.
    Образът се промени: корабът-майка се движеше в космическата безкрайност и със свръхсветлинна скорост преминаваше от една скокова точка на друга.
    Екранът почерня, после корабът-майка отново се появи, този път в периферията на планетна система. Летеше със субсветлинна, макар и все пак огромна скорост. Люкът на един от трюмовете се отвори и когато корабът минаваше край най-далечната планета, от него се отдели по-малък съд. Имаше форма на чиния с изпъкнал център и две големи капсули в задния край, които му осигуряваха енергия. Подобно на кораба-майка, повърхността му носеше следи от битки. За разлика от кораба-майка, повърхността му не бе металически черна, а по-скоро сивкава. Корабът-майка се насочи обратно към скокова точка в далечния космос, а летящата чиния продължи към вътрешните планети.
    Появи се образ на Земята. Съдът се приближаваше към нея. Гарлин пристъпи към екрана.
    Дънкан изпъшка и се размърда — бореше се и с ремъците, и с нахлуването в ума й. Изображението на съда и Земята изчезна.
    На екрана се появи мъж. Набит, мускулест. Облечен в черен гащеризон с отличия на гърдите. Стоеше на морски бряг. Сянката му се разсейваше от двете слънца, разположени под различни ъгли. Във въздуха се стелеше жълтеникава мъгла. Водата беше идеално гладка, с възлилав оттенък. Мъжът протегна ръка напред и екранът угасна.
    Той се появи още веднъж, този път облечен в древна броня. Металът беше очукан и окървавен. От раната на челото му се стичаше кръв. Но мъжът се усмихваше, в очите му танцуваше жажда за бой. Тук хвърляше само една сянка. Дърветата зад него пъстрееха в огнените багри на есента.
    Гарлин се намръщи. Връзката на Дънкан с този човек бе силна, изключително здрава, по-могъща от въздействието на кивота на завета. На него му трябваше местонахождението на кораба, който току-що беше видял. Мястото, на което бе кацнал и на което сега беше скрит.
    Той въведе нова команда.
    Летящата чиния пак се появи на екрана.
    Дънкан изви гръб. Ремъците леко се опънаха, после я върнаха обратно върху носилката. Тя замята глава. Изпъшка — гърлен звук на спящо куче, сънуващо кошмар.
    Корабът изчезна и отново се появи мъжът. Този път в камуфлажна униформа. Гарлин се наведе напред. В мъжа имаше нещо различно. На устните на Дънкан за миг плъзна усмивка.
    Гарлин затрака на клавиатурата и заповяда на кивота да потърси нужната информация.
    Мъжът изчезна.

МИНАЛОТО
2.

    Атлантида, Земята
    10600 г.пр.Хр

    Разположен в центъра на острова насред огромния океан, великолепният град на боговете бе заобиколен от концентрични пръстени суша и вода. На големия хълм в абсолютния център имаше златен палат с основа над километър и половина, който се извисяваше на повече от деветстотин метра в небето. Колкото и величествена да беше обаче, сградата не можеше да се сравнява с грамадния черен кораб майка, който се спускаше над нея. Повърхността на кораба бе абсолютно гладка, равна чернота, която сякаш поглъщаше слънчевите лъчи.
    Сушата в околните пръстени някога се беше радвала на обилни реколти и по нея бе имало много селища, ала сега по-голямата част от земята беше почерняла от опустошителното въздействие на войната. Човешкото население бе намаляло, тъй като боговете бяха пратили много мъже на далечни битки и повечето така и не се бяха завърнали.
    Улиците около двореца гъмжаха от хора, които настояваха да влязат в храма на боговете. Воини-жреци охраняваха портите на външната стена и имаха строга заповед кого да пускат вътре. Онези, които нямаха право на достъп, бяха сто пъти повече. Някои прозорливи граждани вече бяха на пристанището под палата и се качваха на платноходи, но повечето бяха насочили вниманието си към двореца и не желаеха да приемат, че настъпва промяна и боговете, който от памтивека управляваха света, няма да се погрижат за тях.
    Пееха молитви, кадяха тамян и принасяха богати жертви на воините жреци, ала те не допускаха никого вътре, ако го нямаше в списъка. Скоро се оказа, че приемат само онези, които са се сражавали за боговете и са ги почитали с непоколебима вярност.
    Корабът-майка увисна до горния етаж на двореца. Големият хангарен люк отстрани се отвори и от кораба се спусна тесен метален трап, който стигна до най-високата кула на храма. Жреците бързо се качиха по трапа и заеха позиции на входа на хангара. Две двойки жреци внимателно влязоха в кораба — носеха на раменете си дървени прътове, върху които беше поставен предмет, покрит с бял плат. След тях вървеше първосвещеникът, облечен в бяла ленена роба, синя туника без ръкави, обточена със злато, и пъстро наметало, което блестеше на слънчевите лъчи. То бе закрепено на раменете с два скъпоценни камъка, върху които бяха гравирани руни. Нагръдникът му беше инкрустиран с брилянти. На гърдите си първосвещеникът имаше два джоба, които излъчваха зеленикаво сияние поради поставените вътре камъни. Короната му бе направена от три метални ленти. Докато влизаха в кораба-майка и изчезваха в недрата му, той пееше на странен мелодичен език.
    После пуснаха първите избраници — двама по двама, почти на бегом, нетърпеливи да намерят убежище.
    Хората извън храмовите стени бяха видели да пренасят кивота на завета. Говореше се, че в кивота се пазел Граалът, носителят на безсмъртието, възможността, с която боговете от памтивека бяха залъгвали човека. Народът знаеше, че щом пренасят кивота и Граала, всичко се променя и го изоставят. Покрай стената избухнаха сблъсъци, тъй като мнозина от изоставените въстанаха.
    Почти незабавно на кулата на двореца се появи малко златно кълбо. От него се стрелнаха златни мълнии, чиито експлозии убиваха не само смутителите на реда, но и стотици граждани. В резултат боевете бързо престанаха и товаренето на кораба продължи безпрепятствено.
    След четири часа се качи и последният жрец. Трапът се вдигна и люкът се затвори. Корабът-майка се издигна на километър и половина над палата също толкова плавно и безшумно, колкото бе пристигнал. В предния му край се отвори по-големият люк на трюма. Двете крила на една от вратите откъм северната страна на двореца се разтвориха. Оттам излетяха два златни диска с изпъкнал център и диаметър десетина метра — в невидимото поле, което излъчваха под себе си, имаше грамаден черен сфинкс, дълъг над деветдесет метра от лапите до опашката. По-малките съдове издигнаха черния сфинкс и го вкараха в трюма. Спуснаха го, после се понесоха обратно към двореца, пренесоха няколко шестметрови златни пирамиди и накрая една кървавочервена.
    Когато всичко беше натоварено, люкът се затвори и корабът-майка полетя на югоизток. Прекоси океана, мина високо над Гибралтар и голия бряг на Северна Африка и стигна до тучна земя, през която течеше широка река. Спря над реката, трюмът се отвори и двете летящи чинии отново се появиха — носеха черния сфинкс в тракторното си поле. Спуснаха го в дупка, прогорена в платото Гиза, и направиха същото с червената пирамида.
    После корабът-майка бавно се снижи над каменното плато. По трапа слязоха четиримата жреци с кивота на завета, последвани от първосвещеника. След тях вървяха хиляда души, повечето жреци и воини. Докато мракът обгръщаше кораба в черния си плащ, от него се измъкнаха и шест странни същества, високи над два метра, с червена коса, червени котешки очи и по шест пръста на двете ръце. Това бяха аирлианци, строителите на кораба-майка, раса, разпространила се из много галактики. Те влязоха през тайна врата в подземните камери, докато хората останаха на повърхността.
    С това започна Първата ера на Египет, епохата на боговете под командването на аирлианската двойка Изида и Озирис, които се криеха в мрака и щяха да управляват чрез жреците.
    Вдигнаха трапа. Корабът-майка отлетя на изток през Червено море и спря при висок планински връх в южния край на пустинен полуостров. Там разтовариха златна пирамида и я скриха на място, специално приготвено за нея дълбоко в планината Синай. Заровиха там и няколко машини. Неколцина извънземни избутаха от кораба предмет, напомнящ на ковчег, който вкараха в камера много навътре в планината. После отвориха капака. Вътре лежеше възрастен мъж с бебешки гладка кожа и пусти очи, които не издаваха признаци на разум. Гърдите му бавно се надигаха и спускаха.
    Водачът на извънземните, Аспазия, също се свърза с машината. Един от аирлианците я включи. Спомените, разумът и същността на Аспазия бяха прехвърлени в устройството. Извънземният водач се изправи, приближи се до ковчега и погледна човешкото тяло, после отиде при машината. Извади от горната й част медальон във формата на две протегнати нагоре ръце, „ка“. Сега той съдържаше всичките му спомени, неговата личност и същност до момента на прехвърлянето. За миг го подържа в шестопръстата си ръка, сякаш го претегляше, след това го върна в слота. Затвори капака върху тялото, настрои таймера на устройството, бързо излезе от камерата и се върна на кораба-майка. Оставяше всичко необходимо, което щеше да създаде неговата Сянка дълго след като той и противникът му потънеха в криогенен сън.
    От Синай корабът-майка продължи пътя си по света и спря на още няколко места. Едно от тях бе най-отдалеченият от сушата остров в югоизточния Тихи океан, който щеше да стане известен като Рапа Нуи или Великденски остров. Там скриха друга златна пирамида дълбоко под угаснал вулкан. На острова бяха оставени неколцина човеци, а корабът-майка продължи на изток.
    Друга спирка беше високо в Андите, където бяха спуснати още хиляда души и една пирамида. И един извънземен, Виракоча, който тайно щеше да управлява тази крайно негостоприемна земя. След още няколко спирки корабът се изпразни, останаха само екипажът и Аспазия. Накрая корабът полетя към най-слабо населения континент, Северна Америка, и към най-отдалеченото и пусто място на този материк.
    Когато увисна до една гола планина, от носа му изригна златен лъч и проби достатъчно голяма дупка, за да се спусне вътре и да издълбае камера в здравата скала. С помощта на летящите чинии и техните тракторни лъчи екипажът разтовари подпори от друг трюм и ги монтира в пещерата. Големият кораб внимателно се спусна върху подпорите. Извънземните облицоваха пещерата с метал и покриха входа й с каменна стена. Навън остана само една от златните летящи чинии. Угасиха двигателите на кораба-майка, включиха нискоенергиен сигнал и излязоха през тесен тунел, който запушиха с камъни. После се качиха на златната летяща чиния и отлетяха обратно за Атлантида.
    Аспазия беше хвърлил семената, които натрапчиво щяха да преследват света през следващите десет хиляди години.


    Два дни след заминаването на кораба-майка към Атлантида се приближи друг кораб, който по нищо не се различаваше от първия. В града имаше още хиляди хора. Макар че мнозина бяха напуснали острова с платноходи, повечето бяха решили да останат, вместо да бродят в морето с глупавата надежда, че всичко може да се оправи.
    Онези, които бяха останали, изобщо не забелязаха, че корабът-майка е друг, но разбраха, че нещо се е променило, защото вместо да увисне над двореца, той бавно кацна на полето край градските стени. Спусна се метален трап, ала на борда нямаше признаци за живот и от палата не излязоха жреци, които да наредят на населението какво да прави.
    Неколцина смелчаци се качиха в кораба. Когато отново се появиха и казаха, че няма опасност, от града заприиждаха хиляди и се заизсипваха вътре. Това продължи часове. На трапа все още имаше стотици и наоколо се тълпяха десетки хиляди, когато металният мост внезапно започна да се вдига и люкът на трюма се затвори, разсичайки наполовина неколцината, опитали се да се вмъкнат вътре. Стотици други паднаха и се пребиха, а хилядите, останали на земята, ужасено заридаха, когато корабът набра височина.
    Виковете им се смесиха с тези на хората, които бяха останали в града, когато от покрива на двореца излетяха седем космически кораба — стройни черни силуети, очертани на фона на изгряващото слънце. Това бяха Аспазия и останалите му аирлианци. Корабите се издигнаха право нагоре и се скриха от поглед. Сега вече хората разбраха, че слуховете са верни — боговете наистина ги изоставяха.
    Онези на земята усетиха изместването на въздуха, когато корабът-майка на Артад прелетя над тях и най-после спря над двореца. Хората по улиците в огромната му сянка падаха на колене и молитвено вдигаха ръце. Протегнали копия и мечове към небето, воините осъзнаваха безполезността на този жест. Капитаните на няколко забавили се кораба на пристанището припряно отплаваха с хиляди бежанци на борда.
    На един от тях пътуваха мъж и жена — бяха изчакали да проследят разиграването на тази последна глава. Жената беше ниска, слаба и светлокожа. Носеше дълга до земята бяла роба, поръбена със сребро. Тъмната й коса преждевременно бе прошарена със сиви кичури. Мъжът носеше кожена броня, зашита на многото места, където беше разцепена от удари. Бе среден на ръст, но широкоплещест, с добре очертани мускули. В ръката си стискаше сабя с нащърбено острие, потъмняло от засъхнала кръв. Двамата не разговаряха и не обръщаха внимание на отчаяно гребящия екипаж, който се опитваше да се отдалечи от Атлантида колкото се може повече. Не откъсваха погледи от кораба-майка и двореца.
    Въздухът се наелектризира. По черната повърхност на кораба-майка заигра ярка златиста светлина и очерта дълги линии от единия до другия край. Те се събраха при носа му и се стрелнаха надолу в широк осемстотин метра лъч, който премина през всичко на повърхността и потъна в пръстта.
    Падналите на колене отправиха още по-пламенни молитви. Бягащите се затичаха още по-бързо. Гребците загребаха още по-усърдно. Някои воини напразно хвърляха копията си нагоре и крещяха ругатни към боговете, които първо ги бяха изоставили, а сега ги унищожаваха. Мъжът и жената на кораба продължаваха да наблюдават събитията, сякаш ги бяха виждали и преди и знаеха какво да очакват.
    По корпуса на кораба-майка отново пробяга светлина, събра се при носа и се стрелна надолу. Това се повтори десет пъти.
    Последва миг на неестествена тишина, като че ли самата планета осъзнаваше края на нещо. Замълчаха дори молещите се.
    И тогава Земята избухна. Ядрото на планетата под острова изригна нагоре в бърз и опустошителен взрив. Ударната вълна мигновено уби десетки хиляди. Други загинаха в бликналите потоци магма, които стигнаха почти до кораба-майка.
    Воините вдигнаха щитовете си към магмата, но бяха изгорени в миг. Бащи и майки се хвърляха върху децата си, за да ги спасят, и умираха. Отначало взривът повдигна острова нагоре, ала после пръстта хлътна навътре. Океанът пое силата на експлозиите и се образува вълна с небивали размери.
    На мястото на Атлантида остана само кипящо море.
    Корабът-майка бавно се отдалечаваше и набираше скорост. Онези, които бяха наблъскани в трюмовете, не видяха случилото се, но опустошението имаше толкова гигантски мащаби, че те сякаш доловиха чувствата на загиващите си събратя и гибелта на родината си. Те стенеха, плачеха и се молеха, без да знаят какво ги очаква.
    Мъжът на платнохода повика капитана и го посъветва да обърне кърмата право към връхлитащата вълна. Мъжът прибра меча си в изтърканата кожена ножница и се загледа във високата водна стена. Капитанът го послуша и докато другите съдове се преобърнаха и потънаха, техният се издигна на гребена на вълната. Тя бе толкова висока, че всички на борда трябваше да се хванат за нещо, за да не паднат от кораба. Мъжът прегърна жената през кръста с яката си ръка, а с другата се вкопчи в дървения парапет.
    Покрай тях прелетя надаващ крясъци моряк и изчезна в пенещата се вода. Пръстите на мъжа издържаха, докато другите от борда се откъсваха. И все пак корабът продължаваше да се носи върху високата вече над осемстотин метра вълна. Мъжът вдигна глава и видя гребена й точно над тях. Корабът се издигна до върха и зае хоризонтално положение.
    — Дръжте се! — извика мъжът на оцелелите моряци, докато се плъзгаха по по-полегатата задна страна на цунамито. Падането продължи повече от минута, ала накрая корабът стигна до сравнително спокойни води, все по-надалеч от вълната. Повърхността на океана беше осеяна с останки и трупове. Мъжът пусна жената, но тя продължи да се притиска към него. Двамата отправиха поглед назад. На мястото на Атлантида нямаше нищо освен развалини.
    — Примирие, Гуалкмай — накрая заговори на странния си език жената.
    Мъжът, изглежда, разбра какво иска да му каже.
    — Те са неутрализирани. Вече не са богове.
    — Засега.
    — Времето е ценна стока, Донхад. Преди не разполагахме с време, но сега може би нещата ще се променят. Помогнахме за изпълнението на първия етап от задачата си. Аирлианците воюваха помежду си и по същество двете страни изгубиха.
    Донхад не изглеждаше убедена.
    — Но не е победена нито една от страните. А ти знаеш, че това примирие е фарс. И двете страни ще се опитат да използват водачи и сенки, за да…
    Гуалкмай вдигна ръка и тя млъкна.
    — Направихме каквото можахме. И това е повече, отколкото се бяхме надявали. Спечелихме на хората тук време. И ще останем, за да помогнем в последната война.
    Той отиде при потресения капитан и му даде заповед. Носът на кораба се завъртя на североизток. Когато се върна, Гуалкмай забеляза, че очите на жената блуждаят, сякаш се взира отвъд опустошенията около тях.
    — Отдавна е мъртъв — каза той. Знаеше, че тя мисли за сина им.
    — Знам, но все още мога да скърбя — отвърна Донхад.
    Гуалкмай погледна замаяните моряци и бежанците на борда.
    — Всичко това, изглежда, донесе само скръб.
    Донхад тъжно кимна.
    — И ще донесе още преди да свърши.


    Корабът-майка прелетя над образуваното от експлозията цунами. Вълната вече бе висока над хиляда и двеста метра и се движеше с шестстотин и петдесет километра в час.
    Корабът мина над европейския бряг и продължи на изток. Спря над сушата, разположена точно между Европа, Африка и Азия, над най-високия връх в този район, който щеше да бъде наречен Агри Даги, а по-късно Арарат, и спусна трапа. Люкът на трюма се отвори. Спасените се изсипаха навън — някои бяха стъпкани в желанието на всички да се махнат от кораба.
    След като всички хора се заспускаха по склоновете на планината, корабът-майка, също като своя събрат в Северна Америка, издълба пещера до върха и екипажът го зарови в нея. Повечето спасили се човеци се разбягаха във всички посоки, но неколцина останаха на планината, задържани от старите си връзки с боговете.


    Вълната в Атлантика се приближаваше към западния край на Африка. На все по-плиткото губеше скорост, ала височината й се увеличаваше и когато стигна до сушата, почти се бе удвоила. Първият признак, че става нещо странно, беше необичайната гледка на оттеглящата се от брега вода. Рибата се мяташе на сухо и хората се втурнаха да я събират. За тяхно нещастие изчезналата вода бе всмукана от цунамито, — увеличи височината му.
    Разнесе се грохот — най-страшната гръмотевица, която хората бяха чували, усилена хилядократно. После се появи водната стена. Движеше се по-бързо от всеки човек, дори настигаше птиците, които бяха накацали по пясъка да пируват с рибата. Вълната се понесе по брега и опустоши повече от сто и петдесет километра от сушата — унищожаваше села, изкореняваше гори, пренасяше грамадни камъни на много километри.
    След Африка вълната удари Европа, Северна Америка, Южна Америка и Гренландия със същите гибелни последици. Част от нея мина през Гибралтар. Макар и изгубила силата си, тя беше огромна, висока близо половин километър.
    Атлантида, потопът и избавлението на хората на борда на кораба-майка щяха да се превърнат от истина в легенда и да се предават сред човеците, които се разселиха по лицето на планетата.

НАСТОЯЩЕТО
3.

    Великденският остров

    Летящата чиния профуча по тунела, изплува на повърхността на езерото в кратера Рано Кау и изхвърча във въздуха. Сянката на Аспазия стоеше на пулта и когато чинията се издигна над кратера, с пълна скорост я насочи на запад.
    Той оставяше зад себе си най-уединения остров на планетата с над десет хиляди бивши „роби“, сега освободени от нановируса, с който ги беше заразил. Освен военни моряци имаше хора, пратени там от водачи, за да последват Сянката на Аспазия. След като хората бяха овладели главния пазител, той бе изгубил контрол над своя пазителски компютър, а оттам и над нановируса.
    Ала беше безсмъртен, тъй като бе пил от Граала, който сега лежеше на пода до него. Вече нямаше да се налага да се превъплъщава чрез ка. Освен това оставяше след себе си шепата водачи, които бяха обладани от пазителските компютри и бяха дошли при него, когато ги бе призовал. Беше подвел новоосвободените да се нахвърлят срещу тях и след минути всички водачи на Великденския остров бяха разкъсани на парчета.
    Сянката на Аспазия не се интересуваше от онези, които изоставяше. Той бе свободен от ка и най-после можеше да напусне този остров на затънтената планета. Въпреки че сега хората контролираха главния пазител, Сянката на Аспазия прекалено дълго се беше борил с тях, за да не е готов за всякакви изненади.


    Циан Лин, Китай

    Четирите метални дракона, носещи Артад и неговите кортади, излязоха от могилната гробница и поеха на запад. Хилядолетия след влизането си в гробницата Артад бе готов да възобнови задачата си на Земята. Беше спал в очакване над десет хиляди години в най-дълбоката камера под планината.
    Извънземният седеше на висока седалка и двуметровата му фигура се сливаше с очертанията й. Шестопръстите му ръце управляваха пулта, а червените му очи наблюдаваха екраните. Изобщо не го вълнуваше това, че изоставя китайското правителство, с което се бе съюзил. Въпреки всички шансове хората бяха взели Екскалибур и бяха овладели главния пазител, а оттам — и неговия кораб-майка. Плановете му бяха осуетени и той знаеше, че има една-единствена възможност: да иде на Марс.
    Беше видял какво са построили там оцелелите аирлианци. И знаеше, че това е решението на всичките му проблеми. После щеше да има време да постави хората на мястото им.


    Кемп Роуи, Северна Каролина

    През Втората световна война Единадесета въздушна дивизия се бе обучавала в Кемп Роуи. Десантниците от Сон Тай също се бяха подготвяли за десанта в Северен Виетнам на макета, построен до дългата писта. Десантниците от Делта Форс, които бяха провели злополучната операция за освобождаване на заложници в Иран, също се бяха обучавали там — сред севернокаролинските борови гори на запад от Форт Браг. Там се провеждаха и фаза I и фаза III от подготовката на новобранците от спецчастите.
    Сега останалите от онези, които бяха действали от Зона 51, смятаха това уединено място за свой щаб. Като се имаше предвид, че Яков се намираше в Турция, а Търкот — на Еверест, както и че Че Лу и Муалама бяха мъртви, там бяха останали само майор Куин и Лари Кинкейд.
    Двамата действаха в две свързочни коли, които командирът на Делта Форс, стар военен приятел на Търкот, бе докарал от недалечния Форт Браг. Колите бяха включени в секретната военна комуникационна система МИЛСТАР. Достъпът до нея позволяваше на двамата поне да се опитат да останат на хребета на вихрените събития.
    Лари Кинкейд провери последните снимки от Марс, получени от космическия телескоп Хъбъл. Беше работил десетки години в ЛРД — Лабораторията за реактивно движение — и НАСА. Бяха го привлекли в Зона 51, когато се установи, че аирлианците имат древна база в Сидония на Марс. Оттогава той наблюдаваше активността на Червената планета и по-конкретно Сидония, както и неотдавнашния строеж на високия склон на Монс Олимпус.
    Преди Яков да овладее главния пазител, строежът на Монс Олимпус, изглежда, бе напредвал бързо. Многобройни черни подпори пресичаха огромната яма, изкопана в горната част на вулкана. Кинкейд можеше да съди по сенките, че подпорите се издигат на десетина метра над земята. Върху повечето от тях имаше решетъчни конструкции, които му приличаха на паяжина с пролуки, запълнени с лъскава материя. Над ямата и решетките се издигаха три извити навътре кули, две от които — очевидно готови и абсолютно еднакви, докато третата беше малко по-къса и все още недовършена. Размерите им бяха поразителни, дори като се имаше предвид по-слабото гравитационно поле на Марс, само три осми от земното. Всяка от тях беше висока поне хиляда и петстотин метра, много над три пъти повече от Емпайър Стейт Билдинг в Ню Йорк. И бяха извити към центъра на ямата, като върховете им се доближаваха на четиристотин метра едни от други.
    Въпреки огромните си размери, строежът не можеше да се сравнява с угасналия вулкан, до чийто връх се намираше. Монс Олимпус беше най-високата планина в Слънчевата система — издигаше се на повече от двадесет и четири километра над марсианския терен. Широчината на основата му беше почти петстотин и петдесет километра. Вулканът, наред с по-малките си събратя, образуващи масива Тарзис, беше толкова грамаден, че влияеше върху въртенето на планетата.
    Роботите, които участваха в строежа, бяха принудени да прокопаят високия шест и половина километра насип около планината и да построят сто и шестдесет километрова рампа, за да си осигурят достъп до върха. Те идваха от Сидония и носеха материали от „Лицето“, което земните хора отдавна бяха забелязали на това място.
    Нещо бе разрушено в Сидония, заключи Кинкейд. И сега го възстановяваха на много по-голяма височина. Като бе овладял главния пазител, Яков беше изключил контрола, упражняван от сидонийския пазител върху роботите, и строежът бе спрял. Малко преди да завършат обекта, виждаше той — ала какъв обект?
    Глождеше го някакъв спомен — беше сигурен, че е виждал такова нещо. Къде? Кога? И най-важното, какво? Той се замисли. Ако бе виждал такова нещо, трябваше да е някъде на Земята. Кинкейд изключи марсианската обстановка и се съсредоточи върху строежа.
    Дълбока яма. С кули. И решетки.
    И тогава внезапно го осени. Къде беше виждал такова нещо на Земята. В Пуерто Рико. Обсерваторията Аресибо — най-големият радиотелескоп на света. С диаметър над триста метра на площ от двадесет акра. Докато работеше в НАСА, Кинкейд го беше посещавал няколко пъти. Строежът му бе отнел три години — от 1960 до 1963, ако не грешеше. Аирлианците почти го бяха завършили за също толкова седмици, при това техният беше много по-голям.
    Той взе снимката и отново я разгледа. Нямаше никакво съмнение. На Монс Олимпус бяха построили почти същото нещо, само че в невъобразимо по-големи мащаби. Той бързо направи няколко изчисления и стигна до поразителния факт, че марсианският телескоп ще е сто пъти по-голям от Аресибо.
    Защо им трябваше толкова голямо устройство? Аресибо бе създаден, за да засича радиовълни от далечния космос. Дали аирлианците в Сидония очакваха да получат съобщение? От кого? И… Кинкейд се откъсна от блуждаещите си мисли, защото му хрумна нещо страшно. Макар че се използваше главно като приемник, Аресибо можеше да предава. Естествено тази му функция така и не беше намерила приложение, защото на кого можеха да предават, по дяволите? А и радиовълните бяха сравнително бавни в сравнение с междузвездните разстояния. Дори първите радиопредавания на Земята все още пътуваха към най-близката звезда.
    Освен ако… Побиха го тръпки. Освен ако аирлианците не бяха способни да предават по-бързо от радиовълните. Може би по-бързо от светлината? В края на краищата, подозираше се, че корабът-майка развива свръхсветлинна скорост. И ако комуникационните им средства бяха съобразени с разстоянията между звездните системи…
    Кинкейд се обърна към Куин, който следеше събитията по радиото.
    — Трябва възможно по-бързо да се свържа с Майк Търкот.
    — Ще ми се да можех да го чуя, камо ли да се свържа с него. Според мен няма да слезе от планината — отвърна Куин.


    Мексиканският залив

    Гарлин мина по коридора и спря пред вратата на асансьора. Тя бавно се плъзна настрани и отзад се показа втора врата. Той не обърна внимание на кръвта по пода, останала от израелските агенти, които бяха донесли кивота и след това бяха убити. Труповете им все още бяха там, прерязани надве в кръста. Гарлин отиде до отсрещната стена, като по пътя прескочи един от тях. Вратата се плъзна и зад нея се показа гладка, черна, слабо заоблена повърхност. Появиха се правоъгълни очертания, после вратата се спусна надолу към пода. Зад люка имаше съвсем къс коридор, завършващ с метална врата. Гарлин отиде при нея и въведе кода на панела отляво. Тя се отвори и се видя сферично помещение, широко около четири и половина метра, пълно с оборудване и осветено с мътнозелено сияние. В центъра му имаше висок подиум, върху който лежеше странно същество — сиво кълбо с диаметър около метър и двадесет. Многобройните му очи бяха равномерно разположени по тялото. Една от дългите му метър и осемдесет сиви ръце се протягаше нагоре и се поклащаше като кобра, готвеща се за нападение. Върхът на второ пипало влизаше в квадратна черна кутия. От други три чуканчета растяха по-малки пипала, все още не съвсем зрели. Няколко очи се обърнаха към Гарлин и проследиха приближаването му. Това бе извънземно от Рояка, последното нещо, което беше видял израелският агент Шерев, когато бе донесъл кивота на завета, убеден, че го предава на новата комисия „Меджик-12“.
    Гарлин коленичи пред подиума, отметна глава и широко отвори уста. От гърлото му се появи сиво пипало — бавно изпълзя навън. Беше дълго почти два метра. Една от ръцете на кълбото се пресегна, стисна трите пръста в края на пипалото и го притегли към себе си. Пипалото се огъна и дебелият му край се закрепи за едно чуканче от предната страна. След секунди двете вече се бяха съединили.
    Единственото мозъчно полукълбо в стъблото на пипалото предаде сведения на четирите полукълба в разузнавача на Рояка: кивотът на завета функционира, но бавно. Мисловният щит около истинските спомени на Дънкан е пробит на отделни места. Проникването в истинската памет на Дънкан напредва, ала има да се желае още много, особено по отношение на действителната й самоличност, цел и произход — неща от огромно значение за Рояка, както и тайната на нейното безсмъртие.
    Детайлите за повърхността на планетата, които бяха показани на екрана на кивота, бяха пратени в черната кутия, представляваща компютърен процесор. Образите бяха анализирани и резултатът се получи след секунди. Родният свят на Дънкан бе открит сред информацията, събрана от Рояка през предишните хилядолетия. Знаеха също, че преди пристигането на флота оттам е излетял кораб-майка. Предполагаше се, че аирлианците са изоставили планетата с него. Това предположение изглеждаше грешно. На борда на кораба-майка не бяха аирлианците, а народът на Дънкан. Което повдигаше друг въпрос.
    Аирлианците бяха известен противник. Роякът беше срещал хора, ала винаги лесно се бе справял с тях. Но хора, които бяха победили аирлианците? Не веднъж, а два пъти, както показваха неотдавнашните събития на планетата. Това беше нещо неизвестно. И тъй като опитът му обхващаше стотици хиляди години на войни срещу други видове във вселената, Роякът вярваше, че неизвестната заплаха е най-опасна.
    Роякът обмисли положението. При други обстоятелства времето не представляваше проблем. В края на краищата той бе прекарал дълги години в усамотение, бавно разработвайки и осъществявайки плана си да се внедри и изучи хората, за да се противопостави на присъствието на аирлианците. Дори на два пъти се беше опитвал да унищожи ключа за главния пазител — преди много години и съвсем наскоро, — но и двата му опита бяха провалени и в резултат бе изгубил две пипала.
    Провалени от хора.
    Извънредно странно и безпрецедентно.
    Роякът вече почти половин милион години се сражаваше с аирлианците и други разумни видове на фронт, който обхващаше повече от дванадесет галактики. Аирлианците имаха по-съвършена техника, но Роякът компенсираше това с числеността си. Времето и разстоянията в тази междузвездна война бяха абсолютно непонятни за човеците.
    На тази планета обаче времето беше дефицитен лукс, тъй като хората бяха овладели и задействали главния пазител. И малцината останали на Земята аирлианци се раздвижваха. И някакъв човек от една планета се беше вързал с други на огромно разстояние — и за пореден път бе победил аирлианците.
    Роякът трябваше да предаде информация на своя флот, а тази планета да бъде определена за внедряване, побеждаване и унищожаване. Скачената с петролната платформа спасителна капсула можеше да се движи в атмосферата на планетата, но не и да излиза в орбита, нито да излъчва съобщения в междузвездното пространство.
    Роякът знаеше, че щом корабът-майка се намира в човешки ръце, оцелелите аирлиански фракции са изправени пред същия проблем като него. Какво щяха да правят сега? Получи отговора почти също толкова бързо, колкото си зададе въпроса. На екрана пред него се появи планета, наред с данни, откраднати от хората, които наблюдаваха Марс. Ясно се различаваше строежът на Монс Олимпус. Роякът и преди беше виждал такива конструкции и бе разрушавал всички, на които се беше натъквал. Знаеше какво е това. Средството, с което щеше да се свърже с флота си.
    Ала за да стигне до Червената планета, имаше нужда от космически кораб. Хората владееха единствения кораб за междузвездни пътувания — кораба-майка и свързания с него боен нокът. Докато обмисляше тази възможност, Роякът внезапно осъзна, че това не са единствените космически кораби на планетата — получените сведения показваха, че Дънкан е пристигнала със съд, който можеше да стигне поне до Марс. Той беше скрит някъде на Земята. Не бе трудно да вземе решение за следващите си действия.
    Пипалото се отдели от главното кълбо и се протегна към все още отворената уста на Гарлин. Вмъкна се в тялото му и се уви около гръбначния му стълб. Микроскопичните сонди по краищата на трите пръста проникнаха в мозъка му и постигнаха пълен психически контрол, други сонди се впиха в гръбначния му мозък и овладяха тялото му. То потрепери и се разтърси, после замря неподвижно.
    Гарлин се изправи и излезе от помещението. Отиде в стаята, където Дънкан лежеше на метална маса с корона на главата и тънък кабел, свързан с капака на кивота на завета. Гарлин въведе нова команда на контролния пулт и продължи да проучва тайните й спомени, като се съсредоточи върху въпроса къде е скрит корабът й.


    Лиза Дънкан мъчително се гърчеше на масата. Нищо, преживяно в миналото, не можеше да се сравни с болката, която разкъсваше ума й, докато кивотът на завета разбиваше мисловния й щит и ровеше из истинските й спомени, скрити от самата нея тъкмо поради тази причина.
    Истината лежеше дълбоко заровена в мозъка й. И малката частица от нея, която все още бе в състояние да разсъждава, въпреки болките, искаше да я научи също толкова отчаяно, колкото Роякът. Ала тя изпитваше и ужасен страх, че може да я издаде на Рояка и да обрече на гибел милиарди хора. Докато миналото й беше блокирано в собствения й мозък, Дънкан знаеше задачата си, знаеше, че съдбата на тази планета и всичките й обитатели зависи от нея.


    Гарлин наблюдаваше екрана. Данните стигаха до мозъка му и бяха изсмуквани от пипалото на Рояка. Онзи, който бе представлявал преди Роякът да го обладае, се беше оттеглил в малка част от същността му, неспособен да действа със собственото си тяло, със собствения си ум. Роякът бе усъвършенствал изкуството да манипулира и използва другите видове. Той беше идеалният паразит, който се хранеше със своите приемници не само физически, но и психически и емоционално. За негово нещастие, накрая винаги ги унищожаваше и това налагаше расата постоянно да търси нови източници за съществуване.
    Роякът караше кивота да сондира в същата посока като по-рано, да търси къде е отишъл космическият кораб. Той беше кацнал някъде на Земята. Споменът бе защитен, но Роякът знаеше, че това предполага нещо, което си струва да се защитава, и затова беше убеден, че нужната информация е в мозъка на Лиза.
    На екрана проблесна нов образ. Обширна равнина, обрасла с висока трева, под сиво дъждовно небе, простираща се докъдето стига поглед. През равнината течеше река, издълбала дълбоко корито.
    Появи се летяща чиния и увисна над равнината. Повърхността на кораба бе нажежена до червено от преминаването му през земната атмосфера. Той прекоси равнината, полетя на север към планините и спря над пръснатите по склоновете скали. От него се стрелна мощен лъч, прониза камъка и придаде на три от скалите правоъгълна форма. После от долната страна на кораба се активира тракторен лъч, който ги повдигна от земята.
    Летящата чиния се понесе обратно към равнината заедно с камъните.
    Екранът потъмня, мисловният щит прекъсна образа.
    Гарлин докосна пулта и сондирането продължи оттам, откъдето бе прекъснало.
    Корабът летеше над реката. Камъните бяха разположени на двадесетина метра един от друг. Корабът се спусна ниско над водната повърхност. Вдигна се пара.
    Носът му докосна речния бряг. Двете двигателни капсули вдигнаха вой и тесният преден край на летящата чиния се заби в земята. Бавно потъна в пръстта и скалата и накрая навън останаха само задният му край и двигателят. Корабът се залюля и разшири издълбаната кухина. Топлината от повърхността му топеше варовика и образуваше пещера. Накрая корабът се измъкна от огромната дупка и кацна на брега.
    В предната му част се отвори люк и оттам слязоха мъж и жена в черни гащеризони. Вдигнаха лица към дъжда и оставиха свежата вода да се стича по телата им. Жената беше точно копие на Дънкан, само че по-млада. Мъжът бе среден на ръст, добре сложен — същият от предишните образи.
    Жената вдигна ръце и затанцува под дъжда. Мъжът с лека усмивка я погледа известно време, после отвори люка на товарния отсек и извади някакъв вързоп. Вътре имаше червена мрежа. Той я занесе в задния край на кораба и уви с нея едната двигателна капсула. Върна се при товарния отсек и взе подобен вързоп. След като покри и другата капсула, свърза двете с проводници.
    Докато вадеше трети вързоп, жената най-после спря да танцува и отиде при него. Двамата безмълвно покриха целия кораб с червена мрежа. Жената се покатери по корпуса и скочи на брега. Мъжът влезе в кабината.
    Корабът отново се издигна над равнината. Тракторният лъч повлече камъните и ги спусна над изкопаната пещера. Два бяха изправени, дълбоко забити в земята, докато третият бе поставен хоризонтално отгоре им.
    Летящата чиния внимателно се вмъкна в отвора, без да докосва монолитите. След дългото пътуване тя най-после намери покой.
    Екранът потъмня.
    И Гарлин отново накара кивота на завета да продължи сондирането.
    Застанала в равнината, жената наблюдаваше камъните. От единия започна да се вдига пара. Това продължи няколко минути. После тя пристъпи напред към левия камък, върху който се появиха очертания на врата. Тя се отвори и мъжът излезе навън с голяма раница на гръб и втора в ръце. Порталът се затвори и очертанията му изчезнаха. Двамата се вторачиха в структурата, след това мъжът подаде на жената раницата, която носеше, посочи с ръка и двамата тръгнаха.
    Екранът угасна.
    Корабът наистина се намираше на Земята — заровен. Но къде точно бяха тези странни камъни? Роякът все още не ги бе открил.


    Връх Еверест

    Търкот сляпо следваше браздата в снега, която бяха направили тюлените и по която се бяха изкачили двамата с Муалама. Стигна до трупа на Морис и спря за миг — взря се в замръзналата кръв и обезобразеното тяло на лекаря. Посветил се на спасяването на хората, той беше дал живота си, за да може Търкот да стигне до меча. Майк коленичи до трупа, извади герба на спецчастите от канадката си и го постави на гърдите му.
    — De opresso liber — каза той и се изправи. „За освобождаване на угнетените“. Девизът на спецчастите. Осъзна, че думите идеално подхождат за войната, която водеше срещу извънземните. Докато стоеше до мъртвеца, го обзеха угризения. Едва не се беше отказал. Застана мирно и отдаде чест. Остана в тази поза няколко секунди, след това отпусна ръката си. Обърна се и погледна надолу.
    После продължи пътя си с нови сили и стигна до труповете на двамата алпинисти, замръзнали в снега. Бяха умрели преди години в напразен опит да се изкачат на върха. Търкот ги погледна и се зачуди защо хората дават живота си за такова егоистично начинание. За слава ли? Докато се бореше с аирлианците и техните слуги през последните няколко месеца, не се беше замислял как другите разумни видове възприемат хората. „Освен физическия вид по какво се различаваме от аирлианците?“ И това го върна към същия въпрос, който си бе задал в самото начало: защо аирлианците бяха дошли на Земята? Какво искаха от планетата и човечеството? Бяха имали много възможности да изтребят човека, ала не го бяха направили. Всъщност изглеждаше, че двете фракции на аирлианците са направили всичко възможно да спасят хората.
    Поклати глава. Мозъкът му бе прекалено изтощен и жаден за кислород, за да навлиза в такива въпроси. Той отсече с пикела катераческото въже от раницата на единия алпинист и с огромно усилие го провря през ремъците на двата трупа, после хвърли края му по южния склон, където беше летящата чиния. Тъй като труповете бяха замръзнали за планината, Търкот бе сигурен, че са достатъчно стабилна опора. Погледна надолу. Краят на въжето висеше над извънземния кораб.
    Уви въжето около една халка на ремъците си и се обърна с гръб към бездната от южната страна на хребета. Оттласна се и се заспуска към златистия кораб. Блъсна се в склона, но дебелите му дрехи омекотиха удара, а и тялото му бе прекалено вцепенено, за да изпита болка. Сви колене към гърдите си, отпусна цялата си тежест върху въжето и скочи напред.
    Когато стъпи върху летящата чиния, коленете му се подгънаха, и той падна. Остана неподвижен няколко секунди, като напразно се опитваше да си поеме дъх. С огромно усилие освободи въжето от халката, запълзя към отворения люк и се свлече вътре. Нямаше сили да се покатери по стълбичката и да затвори люка. Вмъкна се на пилотската седалка и се зае с пулта.
    Летящата чиния се разтърси и завибрира, ала не помръдна от мястото си. Търкот се наведе над пулта. Не приемаше поражението. Ледът се пропука и корабът съвсем бавно започна да се откъсва от Еверест. После с рязко раздрусване се освободи. Той го насочи към мястото, откъдето бе дошъл.
    Пред него се извисяваше величественият северен склон на Еверест. Въпреки изтощението си той не можеше да не се възхити на планината. Върхът се издигаше на няма и десетина метра от него.
    Търкот задъхано насочи предния край към тясната пещера, в която лежеше ножницата. Когато корабът се допря до планината, той се покатери по стълбичката, излезе от люка и внимателно запристъпва по корпуса. После прескочи върху скалния перваз. С помощта на пикела изрови ножницата от ледения й гроб, върна се в кораба и я остави до себе си, без да прибира меча в нея.
    След това издигна летящата чиния, обърна предния й край на югозапад и надолу и се понесе надалеч от мястото, където почиваха хората, провалили се в опита си да завоюват върха.
    Протегна треперещата си ръка към микрофона на сателитната радиостанция и изхърка:
    — Тук Търкот.
    Не получи отговор.
    — Тук Търкот.
    Разнесе се пращене, после се чу развълнуваният глас на Куин.
    — Шефе! Къде си?
    — В летящата чиния. Спускам се.
    — Слава Богу! Мислехме те за мъртъв.
    — Какво стана? — попита той. — Великденският остров? Циан Лин?
    — Щитовете и на двете места са свалени. Доколкото можем да преценим, като проследяваме корабите им, Сянката на Аспазия и Артад бягат.
    — Къде? — попита Търкот.
    — Не знаем. Артад се насочва на югозапад, а Сянката на Аспазия — на запад през Тихия океан.
    — Дънкан?
    — Няма данни за местонахождението й.
    „Победата е бягство“. Тази мисъл неканена изникна в ума му и той разбра, че я е чул от някого. От някой важен за него човек. Разнесоха се викове.
    — Кинкейд е тук — каза Куин. — Казва, че трябвало да ти съобщи нещо.
    Горният люк беше отворен и Търкот усещаше повишаването на количеството кислород, докато се спускаше към Индия. Слънцето нахлуваше през корпуса и го огряваше. В кораба сигурно вече бе около нулата, ала той започваше да се чувства като в пещ. Навалелият сняг се топеше и образуваше локви по пода.
    — Майк, аз съм Лари Кинкейд.
    — Казвай.
    — Става дума за Марс. За конструкцията, която аирлианците от Сидония строят на Монс Олимпус. Разбрах какво е. Някакъв предавател и приемник. Адски голям. Предполагам, че е предназначен за междузвездни комуникации. Навярно със свръхсветлинна скорост. Не съм сигурен каква техника имат в района. Смятаме, че корабът-майка развива свръхсветлинна скорост, следователно трябва да допуснем същото за комуникациите им. Мисля, че са имали такава конструкция в Сидония, но е била унищожена много отдавна. Сега я възстановяват на Монс Олимпус.
    Думите отекнаха в ума на Търкот — несвързан хаос в продължение на няколко секунди преди мозайката да се подреди.
    — Ясно. — Смисълът на казаното най-после стигна до съзнанието му. — Спечелихме битката за Земята. Но ако Артад стигне до Марс и прати съобщение на своя народ, може да изгубим всичко.
    Не получи отговор.
    Погледна зелените поля, които се носеха под него. Виеше му се свят. И му беше топло. Тялото му гореше. Пригади му се и той се обърна настрани, за да повърне, ала от гърлото му не излезе нищо. Не си спомняше кога за последен път е ял. Прекалено дълго бе оцелял с прекалено малко. Сега беше зашеметен от прекомерните количества кислород и топлина.
    — Трябва веднъж завинаги да сложим край на това — измърмори той, пусна микрофона и припадна.

БЛИЗКОТО МИНАЛО
4.

    Околността на езерото Грум, Невада
    1942 г.

    Докато пазеше равновесие в откритото купе на джипа и стискаше петдесеткалибровата картечница М-2, агентът от УСО си представяше, че е в Северна Африка и пътува в пустинята по следите на Ромеловия Африкански корпус. Предпочиташе да не мисли за това, че картечницата не е заредена.
    Шофьорът, специален агент Кавана, правеше всичко възможно да не обръща внимание на по-младия си партньор. Но когато въпреки постоянния вой на вятъра го чу да имитира тракане на картечница с уста, удари спирачки и младежът болезнено блъсна гърдите си в оръжието. Кавана намали и спря. Слезе, отдалечи се на три метра, извади компаса си и провери картата. Искаше да се увери, че ще намерят обратния път.
    Намираха се на северозапад от новосъздадената военновъздушна база „Нелис“ и се движеха след облак прах на няколко километра пред тях. Следяха немския агент от Ню Йорк, с влак до Солт Лейк Сити и после с кола до този район, а сега с джип в пустинята. Кавана не можеше да си представи какво прави на това затънтено място немецът, но имаха заповед от самия Донован — Дивия Бил.
    УСО — Управление за стратегически операции — беше нова организация, създадена в резултат на войната по подобие на британската ССО, Службата за специални операции, която вършеше черната работа. Шефът на УСО Донован бе казал на Кавана, че британците са им съобщили датата и часа на пристигане на немския агент в Ню Йорк, но че не се знаело каква е задачата му.
    — Крамър! — извика Кавана.
    Младежът разтриваше гърдите си.
    — Какво?
    — Ела да погледнеш.
    Крамър неохотно остави картечницата и слезе от джипа.
    — Какво има?
    Кавана просто му показа компаса.
    — Виж.
    Специалният агент сподави презрителната си въздишка.
    — Слънцето е там. Север е натам. — Той посочи натам, накъдето сочеше стрелката на компаса — на сто и осемдесет градуса от севера.
    — Наблизо трябва да има голямо находище на руда — каза Крамър.
    Кавана се огледа, после погледна картата. Намираха се в пресъхнало езеро, обозначено на картата като „езерото Грум“. Компасът сочеше планината на юг.
    Кавана избърса потта от лицето си и полепналите по кожата му песъчинки. И двамата бяха изгорели от слънцето и изтощени. И подсъзнателно изпитваха угризение, че не са на фронта, било то в Тихия или Атлантическия океан. Когато постъпи в УСО, Кавана си представяше как го спускат с парашут в Европа, за да действа в тила на врага, а не как се друса с джип из пустинята в Невада. Погледна си часовника, после се върна при колата и вдигна слушалките на радиостанцията, за да се свърже с „Нелис“.
    Чу остро пращене. Изруга и настрои честотата. Отново опита, ала със същия резултат. Превключи на алтернативната честота, но без успех. Погледна планината на юг. Взе бинокъла си и го фокусира. Не можеше да различи автомобила на немеца, но виждаше облака прах, който вдигаше. Право към планината.
    — Да тръгваме.
    Скочиха в джипа и Кавана потегли напред, като поддържаше ниска скорост, за да не вдига прекалено много прах. И намали още повече, когато облакът пред тях изчезна. В подножието на планината. И спря джипа.
    — Сега пък какво има? — попита Крамър.
    — Ще изчакаме малко — поради липса на по-добър план, отвърна Кавана.
    — Какво прави тук тоя тип, по дяволите?
    Специалният агент сви рамене. „Нелис“ се намираше наблизо — голяма авиобаза, но доколкото той знаеше, тук нямаше нищо. Взе бинокъла, но бе прекалено далеч, за да различи нещо.
    Крамър въртеше картечницата и обстрелваше въображаем противник. Кавана се зачуди как младежът е успял да попадне в УСО. Сепна се, когато над пустинята изтътна мощна експлозия. Отново погледна през бинокъла и видя, че облакът прах се приближава откъм по-ниската страна на планината.
    Специалният агент запали двигателя, включи на скорост и едва не събори Крамър от задната седалка, когато настъпи газта. Опитваше се да разбере какво е намислил немецът, ала нямаше абсолютно никакви податки.
    Мина между два големи камъка и спря, забелязал покритата с прах кола на немеца и на десетина метра над нея, на планинския склон, взривена скала — мястото на експлозията. От един скален перваз висеше въже, но не се виждаше какво има над самия перваз.
    Кавана се пресегна между брезентовите седалки, взе автомата си и вкара патрон в патронника. Руменото лице на Крамър бе пребледняло.
    — Да вървим — заповяда Кавана.
    Партньорът му взе своя томпсън и несръчно го зареди. Кавана преметна ремъка през рамото си и се хвана за въжето. Когато видя, че Крамър също премята на рамо оръжието си, специалният агент спря и каза:
    — Прикривай ме, докато се покатеря на перваза, после аз ще те прикривам. Става ли?
    Крамър кимна нервно, свали автомата си, отстъпи няколко крачки назад, вдигна приклада до рамото си и затвори едното си око. Кавана се поколеба — чудеше се дали не е по-добре Крамър да не го държи на мушка; после реши да се довери на резултатите от обучението в УСО, хвана въжето и започна да се катери.
    Докато се катереше към перваза, обмисляше дилемата. Ако немецът го чакаше, с него беше свършено. Естествено после немецът щеше да се озове в капан, тъй като Крамър щеше да го чака долу до колата му. Спомни си думите на своя инструктор в Управлението: от много мислене човек става страхливец. Лесно бе да се каже в класната стая.
    Изтегли се върху перваза, скочи на крака и колкото можеше по-бързо свали томпсъна от рамото си. Нямаше никого. Точно пред него тъмнееше отворената от взрива дупка. Той въздъхна и погледна през ръба. Крамър стоеше на мястото си с вдигнат нагоре автомат. Специалният агент му даде знак да се покатери.
    Щом партньорът му се изправи до него, Кавана се запъти към отвора, насочил оръжието си напред. Долови позната миризма и разбра, че е като на сапьорния полигон по време на подготовката в УСО.
    Колкото по-навътре навлизаше, толкова по-тъмно ставаше и той се замисли дали да не се върне при джипа за фенерче. После зърна пред себе си светлинка и продължи нататък.
    Излезе в отворено пространство и незабавно видя немеца на десет метра от себе си с фенерче в ръка. Разглеждаше някакъв пулт.
    — Не мърдай! — извика Кавана. И в същия момент от лявата му страна застана Крамър.
    Немецът се извъртя, насочи лъча на фенерчето право към тях и ги заслепи. Показалецът на Кавана неуверено потрепери. Прозвуча изстрел и той натисна спусъка. Автоматът заподскача в ръцете му и четиридесет и пет калибровите куршуми полетяха към източника на светлината. Крамър последва примера му и двамата изпразниха пълнителите си за по-малко от четири секунди.
    Улученият немец се блъсна в скалата, оплиска я с кръв и лъчът се насочи нагоре. Гърмежите отекваха от огромно разстояние, но отначало Кавана не забеляза това. Крамър понечи да тръгне напред, ала специалният агент го спря с ръка.
    — Първо презареди.
    Извадиха нови пълнители от раниците си, заредиха ги и вкараха патрони в патронниците.
    — Прикривай ме — нареди Кавана и внимателно тръгна напред. Не се съмняваше, че немецът е мъртъв, но предпазливостта му бе втълпена по време на обучението.
    Стигна до трупа, приклекна и вдигна фенерчето. Немецът наистина беше мъртъв — тежките куршуми бяха разкъсали плътта му и бяха натрошили костите му до такава степен, че бе почти неузнаваем. В неподвижната си длан стискаше люгер. В ножницата на колана му имаше кама.
    Кавана преметна автомата на рамо и взе ножа. В края на ръкохватката от слонова кост бе оформено черепче. По дължината й бяха издълбани свастики и мълнии. Специалният агент познаваше този символ: СС, Schutzstaffel, оглавяван от Химлер. Завъртя ножа и разгледа стоманеното острие, върху което имаше надпис: Туле.
    Обърна го от обратната страна. И там бе гравирана дума: Щайнер. Предположи, че това е името на убития. „Туле“ смътно му говореше нещо, но не се сещаше какво. Затъкна камата в пояса си и претърси трупа. Раница, цялата надупчена и окървавена. Кавана предпазливо я смъкна от гърба на мъртвеца.
    Вътре имаше подвързан с кожа дневник и шест осветителни факела. Дневникът беше написан на език, който не разбираше — със сигурност не бе немски, — затова го пъхна подмишница и извади един от факлите. Разкъса го и го възпламени.
    — Божичко! — възкликна Крамър и Кавана се сепна. Обърна се, погледна към пещерата и видя каква е причината. Неволно отстъпи назад, защото пращящият факел осветяваше черен кораб, поставен върху подпори. Не се виждаше къде свършва — беше много дълъг.
    — Какво е това, по дяволите? — попита Крамър.
    Кавана мъчително преглътна в опит да възвърне дар слово, ала устата му бе суха като пустинята навън.
    — Картата — изфъфли накрая той.
    — Какво?
    — Картата — повтори Кавана. — Къде сме? Какво е посочено на картата?
    Крамър разгърна картата на планинската верига Нелис, която им бяха дали в базата, прокара показалец по нея и спря.
    — Това е учебна зона. Има само номер. Зона петдесет и едно.

НАСТОЯЩЕТО
5.

    Марс

    През 1999 г. НАСА изстреля Марсианската орбитална климатична станция. Официалната задача бе да се прати сателит в орбита за една обиколка на Марс около слънцето, равна на две земни години, с цел изучаване на атмосферните условия на Червената планета.
    Това беше лъжа.
    Когато орбиталната станция се приближи до Марс, връзката прекъсна. Според даденото от НАСА обяснение проблемът бил в обмена на данни между орбиталния екип в Колорадо и навигационния екип в Калифорния по време на подготвителните фази на полета. Според официалния доклад единият екип използвал английски мерни единици, а другият — метрични. Поради тази грешка орбиталната станция се блъснала в повърхността на планетата, вместо да влезе в стабилна орбита. Доста странна и елементарна грешка за учени, ако бе истина. Това обаче също беше лъжа.
    Всъщност проектът „Марсианска орбитална климатична станция“ бе разработен от „Меджик-12“. Неговата строго секретна задача беше да прелети над марсианския район Сидония и внимателно да го проучи със свръхмодерна техника за наблюдение. Сидония винаги бе привличала вниманието на земните астрономи поради няколкото очевидни аномалии, които изглеждаха прекалено линейни и симетрични, за да са естествени образувания. Първата беше възвишението, наречено „Лицето“, поради неестествената си форма, наподобяваща грамадно лице върху повърхността на планетата. Образуванието имаше дължина два и половина километра, широчина два километра и височина петстотин метра. Второто бе голяма пирамида недалеч от Лицето. Третото беше Крепостта — четири прави линии като стени около черен вътрешен двор.
    Учените от НАСА години наред се бяха присмивали на всеки, който обявяваше тези обекти за нещо друго освен за естествени образувания. В същото време изглеждаше странно, че нито един от всевъзможните сателити, изстреляни за проучване на Четвъртата планета, не бе успял да прелети над тях, за да ги разгледа по-добре. Докато официалните изявления на НАСА показваха, че нито един кораб не е бил програмиран с подобна орбита, всъщност такава задача бяха имали няколко спътника като Марсианската орбитална климатична станция.
    По време на първите полети на „Вайкинг“ на повърхността на планетата бяха спуснати два всъдехода, но далеч от Сидония. Сондата на „Патфайндър“ също кацна далеч от обекта. Мнозина наблюдатели смятаха, че НАСА нарочно се опитва да избегне получаването на по-точни сведения за Сидония. И бяха наполовина прави. НАСА наистина нарочно бе избегнала Сидония с „Вайкинг“ и „Патфайндър“. Причината обаче се криеше в това, че първият опит на „Меджик-12“ да проучи по-подробно Сидония през 1975 година с помощта на прототипа на спътника „Вайкинг“ и неговия всъдеход беше завършил със загубата им при влизане в орбита около Марс. Комисията смяташе, че това не е случайно, но изчака почти двадесет и пет години преди да повтори опита с Марсианската орбитална климатична станция, като се надяваше, че по-високата орбита може да я защити. И отново се провали.
    Руският отдел IV, аналогът на „Меджик-12“, също се бе опитвал да проучи обекта. От края на 60-те години на XX век руснаците бяха изстреляли към Марс десет сателита. Два избухнаха при излитането. Връзката с други два беше прекъсната и не успяха да ги извадят от междинна орбита около Земята, за да ги насочат към Червената планета. Два се бяха отклонили от Марс поради повреда в насочващите системи и навярно все още се отдалечаваха от Слънчевата система. Три сателита влязоха в орбита около Марс, ала скоро престанаха да предават данни. Единственият спътник, който бяха успели да насочат към Сидония, бе започнал да излъчва изключително странна информация преди връзката също да прекъсне.
    Руснаците предполагаха, че провалените космически полети са саботирани от очакващите или от водачите от Мисията. Поради липсата на данни от Марс те можеха само да се досещат, че в Сидония има някакъв защитен механизъм, който унищожава приближилите се спътници.
    Истинският характер на Сидония се разкри едва след началото на настоящата война с извънземните, когато Аспазия и неговите привърженици излязоха от хилядолетния си криогенен сън, задействаха скритите си под Крепостта бойни нокти и полетяха към Земята, оставяйки в базата символичен гарнизон. Когато Търкот унищожи този флот, като постави клопка в кораба-майка, аирлианците на Марс бяха откъснати от своите, но не останаха със скръстени ръце.
    Те пратиха малка армия роботи от Сидония на Монс Олимпус, докато други роботи проникнаха в Лицето и събраха металните части от останките.
    Роботите на Монс Олимпус започнаха най-грандиозния строеж в Слънчевата система, като построиха рампа през високия шест и половина километра насип около планината. След като си осигуриха достъп, те продължиха нагоре по полегатия склон и стигнаха до място точно под върха на угасналия вулкан. Там изкопаха дълбока полусферична яма и я обградиха с решетка от черен метал. На три места изляха основи на грамадни кули и две от тях вече бяха построени.
    Когато Яков използва главния пазител, за да изключи сидонийския, който контролираше роботите, конструкцията вече беше завършена и бяха издигнати две от трите кули. Третата се издигаше на повече от осемстотин метра в рядката марсианска атмосфера, но й оставаха още двеста метра.
    Без помощта на роботите оцелелите аирлианци имаха само една възможност — да довършат последната кула и да ориентират предавателя ръчно. Бяха ремонтирани и задействани всъдеходите, които отдавна събираха прах в подземния гараж. Бяха проверени и тествани скафандри и подвижни модули.
    Осем часа след изключването на пазителя към Монс Олимпус потегли конвой от двадесет коли с шестдесет аирлианци от Сидония, които отиваха да довършат предавателя.


    Въздушното пространство на Иран

    Някой силно тропаше на вратата.
    Майк Търкот отвори очи. На хиляда и петстотин метра над пустинята към него с осемстотин километра в час се носеше изтребител и го обстрелваше с картечница. Куршумите рикошираха от корпуса на летящата чиния. Тъкмо тяхното тропане го беше свестило. Той проследи с поглед самолета, който профуча съвсем близо край неговия кораб. Ирански обозначения. Това поне му даде представа къде се е намирал, когато бе изгубил съзнание. Освен тропането куршумите очевидно не оказваха никакво въздействие върху корпуса на извънземния съд.
    Търкот поклати глава и незабавно съжали, защото слепоочията му болезнено запулсираха. Краят на действието на кръвния допинг и амфетамините, които бе взел, за да оцелее на Еверест, се оказваше също толкова мъчителен, колкото и самото изкачване на планината. Поне не му беше студено — тялото му се обливаше в пот под дебелите дрехи. Той се разсъблече. И видя проблясък на метал.
    Обърна се, протегна ръка към меча, който лежеше до седалката в центъра на летящата чиния, и стисна ръкохватката. Връхлетяха го късчета от действителността и непосредственото минало. Екскалибур. Легендарен меч, създаден от извънземни. Ключ за главния пазител, скрит от много поколения на почти недостъпния северен склон на Еверест.
    Това му подсказа защо е бил там и накъде се е насочил. Към главния пазител. При Яков — руснакът навярно беше проникнал във втория кораб-майка, известен като Ноев ковчег, и бе открил извънземния компютър. Търкот за миг затвори очи и си представи тази част от света. Турция се намираше на северозапад от Иран. А Арарат беше в Източна Турция.
    Изтребителят отново се приближаваше, този път от другата страна. Летящата чиния увеличи скоростта си и с лекота се отдалечи от него с над три хиляди километра в час. Иранският самолет изостана.
    Търкот взе микрофона и го включи.
    — Куин, тук Търкот. Край.
    Отговори му развълнуван загрижен глас.
    — Божичко, майоре, мислехме, че пак сме те изгубили. Просто изчезна от ефира.
    — Имате ли връзка с Яков?
    — Не. Не сме получавали съобщения от него, нито от никой друг от Делта. Засякох разузнавателни сведения на Службата за национална сигурност, които показват, че около Арарат има сериозно военно раздвижване. Мисля, че не сме единствените, които търсим кивота и главния пазител. За щастие, изглежда, че Яков пръв е стигнал до него.
    Което означаваше, че Арарат — и корабът-майка и главният пазител — още не е в сигурни ръце.
    — Знаем ли нещо за Дънкан?
    — Не много повече от преди — призна Куин. — Проверих и не открих признаци за друг „Меджик-12“. Никой не знае кой е отвлякъл Дънкан, но мисля, че не е държавна институция.
    — Насочвам се към Арарат — каза Търкот. — Искам да видя в какво се е забъркал Яков. Продължавай да търсиш Дънкан. Трябва да установим каква е нейната история. Зад всичко това се крие нещо, което още не ни е известно.


    Планината Арарат, Турция

    Яков отстъпи назад от главния пазител, препъна се в тясната платформа на червената пирамида и едва не падна. Запремигва и се върна в действителността от света, който му бе показал пазителят.
    Усмихна се триумфално. Беше изключил пазителите на Великденския остров, Циан Лин и Сидония. Сега проклетите извънземни — и двете страни — бяха лишени от най-голямото си преимущество.
    През по-голямата част от живота си Яков бе работил в Четвърти отдел, тайната съветска организация, която се беше опитвала да следи извънземните и техните слуги също като американския „Меджик-12“. Тази задача беше опасна. Яков много добре си спомняше как бе влязъл в разрушената база на Четвърти отдел на далечния остров Новая Земля и беше видял труповете на другарите си, убити от очакващите аирлианци — хуманоидни клонинги, които хилядолетия бяха чакали прераждането на Артад. Бяха го направили, за да вземат нещо от архивите на Отдела. Днес им го бе върнал тъпкано.
    Намираше се дълбоко в кораба-майка, в идеално кръглото помещение на главния пазител. Беше се изолирал от останалата част на кораба, тъй като на борда бяха войниците на Артад, които едва не го бяха пленили преди активирането на главния пазител. Корабът-майка беше погребан в дълбока пещера в Арарат, скрит в продължение на повече от десет хиляди години.
    Яков чу пращене, бръкна в джоба си и извади сатфона.
    — Да?
    — Тук Куин. Търкот идва към теб.
    — И как ще стигне до мен?
    — Не знам. Можеш ли да преместиш… — Не чу следващите думи на Куин, тъй като завъртя глава надясно, сепнат от отекналия в кораба грохот. След няколко секунди той се повтори. Яков остави телефона, опря длани върху главния пазител и влезе в контакт с компютъра. Анализира връхлетелия го порой от образи и потърси някаква информация за настоящото състояние на кораба-майка. Увеличи няколко вътрешни изгледа, докато получи картина, предавана от монитор в пещерата. В този момент отекна трети грохот.
    Отначало не виждаше нищо, ала после забеляза, че скобата на един от бойните нокти се отваря и се прибира в гнездото си в носа на кораба. Разнесе се нов екот. Напомнящият на рапира съд се отдалечи от кораба-майка и се издигна на няколко метра. Яков се опита да се свърже с него чрез пазителя, но не успя. Кортадите сигурно бяха прекъснали контрола на главния пазител над бойния му кораб.
    Но нали те все още бяха затворени в пещерата…
    В този момент от носа на нокътя се стрелна златен лъч и удари скалната стена.


    Търкот погледна надолу към Арарат и забеляза все още димящите останки от бронирани коли в подножието на планината. Видя и танкове и бронетранспортьори по пътищата наоколо. Във въздуха се носеха няколко хеликоптера с турски обозначения, но той не им обърна внимание.
    Куин му бе дал координатите на пещерата на кораба-майка и Търкот насочи летящата чиния натам по клисурата Ахора. Когато се приближи до осемстотинметровата скала, рязко намали скоростта, защото тя избухна навън с гръмовен рев.
    Камък, голям колкото автомобил, се удари в левия борд на летящата чиния и я завъртя. Търкот стисна щурвала с две ръце, спря въртенето и я хоризонтира. Точно в този миг от току-що пробитата дупка се показа острият нос на нокътя.
    Търкот задържа летящата чиния на място, докато целият двестаметров извънземен кораб излезе навън. Той имаше същия черен метален корпус като на кораба-майка и широчината на основата му бе тридесет метра. Щом се измъкна от планината, нокътят зави на изток и бързо се отдалечи.
    Търкот включи радиостанцията.
    — Куин, тук Търкот. От Арарат току-що излезе нокът и се насочи на изток. Искам да се свържеш с космическото командване и да им кажеш да го проследят. Край.
    — Ясно — отвърна Куин.
    Майорът натисна щурвала напред, влезе в пещерата и видя кораба-майка, отчасти затрупан с камъни. Другите нокти бяха по местата си — само едно от леглата бе празно.


    Яков „видя“ летящата чиния да влиза през току-що взривената от нокътя дупка, свърза се с контролния пулт на кораба-майка и отвори люка на един от трюмовете недалеч от кабината, в която се намираше. После тръгна към изхода на кръглото помещение.


    Търкот видя люка да се отваря и насочи летящата чиния натам. Влезе в кораба-майка и люкът се затвори след него. Той кацна и разкопча ремъците си. Взе Екскалибур в едната си ръка и МП-5 в другата, покатери се по стълбичката и скочи от кораба.
    Трюмът беше празен. Само по пода имаше пръснати тук-там останки. Той се приближи до най-близката купчина. Натрошени пръстени гърнета и кожен сандал. Много стари. Намръщи се и се зачуди как са се озовали тук. Отвори се врата и Търкот се усмихна, когато видя грамадната фигура на Яков да запълва касата.
    — Приятелю! — извика руснакът, пристъпи напред, разтвори обятията си и Търкот се остави да потъне в прегръдката му.
    Яков го пусна и се отдръпна назад. Видя меча.
    — Екскалибур?
    Търкот кимна утвърдително.
    — Глупав въпрос — каза Яков. — Ако не беше в теб, нямаше да мога да постигна всичко това. — Усмивката му стана още по-широка. — Най-после победихме гадовете.
    — Кой беше в нокътя? — попита Търкот.
    Яков се изплю.
    — Аирлианци. Предполагам, че са от Циан Лин, тъй като с тях имаше китайски войници. Дойдоха да вземат главния пазител, обаче ние ги изпреварихме.
    — Къде са другите?
    Усмивката на Яков се стопи.
    — Всички са мъртви. Аирлианците и китайците за малко да ни победят. Мнозина храбреци дадоха живота си.
    Още жертви. Търкот бе изгубил броя на загиналите в битките за контрол над артефактите на аирлианците. Той мислено обеща на хората, които бяха дали живота си, че щом войната приключи, ще се погрижи наследството на аирлианците никога повече да не се изправя на пътя на човешката раса.
    — Има един проблем — каза майорът.
    — Винаги има проблем — изсумтя Яков. — Руснаците още от малки се научават да приемат това. Какъв е този нов проблем?
    — Аирлианците на Марс строят на Монс Олимпус нещо, което според Кинкейд е комуникационно средство. Той смята, че още не е завършено, но оставало малко.
    Яков обмисли тази информация.
    — Така. Ако Артад се качи на онзи нокът и стигне на Марс, и завършат предавателя, той ще може да се свърже с родния си свят и да повика още аирлианци.
    — Да.
    — Това наистина е проблем — призна руснакът.
    На Търкот му прималя и той залитна. Яков го хвана за рамото.
    — Добре ли си?
    Майорът прокара длан по челото си и усети, че се е изпотил. Целият гореше.
    — Просто съм малко замаян.
    — Замаян ли?
    — От прекалено голямата разлика във височината и температурата — поясни Търкот. — Къде е главният пазител?
    Яков му даде знак да го последва, обърна се и закрачи по коридора, като внимаваше да не се отдалечава много от него.
    — Ами Сянката на Аспазия и Граалът?
    — Нановирусът е дезактивиран — отвърна Търкот.
    — Знам. Аз изключих пазителя, с който го контролираше. Всички вторични пазители са изключени, включително марсианският. Това би трябвало да забави строителството.
    — Моят флот си възвърна контрола над двете изгубени спецчасти. Обединеният флот се насочва към Великденския остров. Без пазителя Сянката на Аспазия няма щит и почти няма енергия. Куин казва, че избягал от острова с летяща чиния, но го следят. Би трябвало да успеем да се справим с него и да си върнем Граала. Флотът може да спаси Кели Рейнолдс.
    Яков се намръщи. Бяха стигнали вратата на помещението, в което се намираше главният пазител.
    — Не бива да подценяваш Сянката на Аспазия. Той много отдавна е на Земята и се е сблъсквал с достатъчно препятствия. Освен това трябва да допуснем, че е пил от Граала и е безсмъртен. Ами водачите? Дори след изключването на пазителя от Великденския остров те са запазили полученото умствено програмиране. И съм сигурен, че по света са пръснати и други.
    — Водачите са малко на брой — отвърна Търкот, спря на входа и погледна светещата червена пирамида. — Без нановируса техните възможности са ограничени. — Мислите му се насочиха към Лиза Дънкан, която също бе пила от Граала и после я бяха отвлекли. Все още не знаеше кои са похитителите й. — Получи ли някаква информация за местонахождението на Дънкан от това нещо?
    — Не съм опитвал — каза Яков. — Бях зает с други неща. Ще проверя дали има сведения и за предавателя. — Руснакът прекоси трапа до пирамидата и опря длани върху стената й.
    Търкот нямаше желание да се свързва с главния пазител. Беше докосвал обикновен пазител в тайната база в Дулче, където „Меджик-12“ провеждаха биоексперименти върху отвлечени хора. Прекият контакт между ума му и извънземната машина го изпълваше с отвращение.
    — Нищо — съобщи Яков след десетина секунди. — Обаче е странно. — Все още със затворени очи, той се намръщи. — Изключително странно. Получавам образи, излъчени от другите пазители преди да ги изключа.
    — Какви образи? — попита Търкот.
    — Нещо в небето. Движещо се. Черно. Сферично тяло с шест израстъка. Някакъв космически кораб. — Яков замълча за миг, после продължи: — Избухва. Високо над безкрайна гора. А, виждал съм такава гора. Знам какво е това. — Той пусна главния пазител, отстъпи назад и се обърна към майора. — Спомняш ли си генерал Хемстад на Дяволския остров?
    На Търкот му се струваше, че оперативната база на Мисията е била разрушена много отдавна, макар че всъщност това се бе случило сравнително скоро. Едва бяха осуетили опита на извънземните да изтребят човечеството със смъртоносен вирус.
    — Да.
    — Последните му думи преди да се самоубие бяха за Тунгуския район. През хиляда деветстотин и осма. Току-що видях експлозията. Била е причинена от кораба, който ти описах. Улучиха го с някакво енергийно оръжие.
    — Аирлианско ли?
    — Не. Прилича на човешко.
    Търкот се развълнува.
    — Какво оръжие? Кой го е създал?
    — Мога да проверя дали пазителят е съхранил тази информация, но в момента е по-важно, че от този извънземен кораб е излетяла спасителна капсула — каза Яков. — Има оцелели.
    — Какво общо има това с Лиза Дънкан?
    — Главният пазител потвърждава, че не я е отвлякъл нито Артад, нито Сянката на Аспазия — поне техните пазители нямат информация по въпроса, а те бяха във връзка със своите компютри, докато не ги изключих. Ако се съди по наличните данни, тя е похитена от съществата, които са се спасили с капсулата.
    — Кои са те?
    — От Рояка.
    Търкот настръхна. Спомни си сивото кълбо, което двамата с Яков бяха видели в архива на Четвърти отдел. То беше още по-отвратително от контакта с пазителя в Дулче.
    — Къде са?
    — Не знам. Дай да видим дали има още нещо.
    Яков се опря на главния пазител и потърси още информация. Търкот се свърза с Куин и му каза да събере всички възможни сведения за Тунгуския район и случилото там през 1908 година, както и за оръжието, успяло да унищожи кораба на Рояка.
    Без да отдръпва длани от пирамидата, руснакът завъртя глава и повика Търкот.
    — Конструкцията, който строят на Марс, наистина е предавател. Малко е объркано, обаче останах с впечатлението, че чрез него сравнително бързо могат да се свържат с Аирлианската империя.
    — Повече не ни е нужно — промълви майорът.
    Яков се намръщи.
    — Нещо става.
    — Би могъл да си по-конкретен.
    — В пещерата току-що влезе друга летяща чиния — поясни Яков. — Отваря се люк на друг хангар в предния край.
    — Можеш ли да го спреш?
    Яков поклати глава.
    — Преди да си тръгнат, кортадите повредиха контролния център на кораба-майка и изолираха главния пазител от някои функции, за да могат да вземат нокътя. Корабът може да се управлява само от контролната зала.
    — Кой е с летящата чиния? — попита Търкот и провери дали е заредил автомата си.
    — Само Сянката на Аспазия има такава — отвърна Яков. — Освен ако някой не е откраднал кораб от Зона петдесет и едно.
    Майорът разбра, че щом задава въпрос с толкова очевиден отговор, явно не е в най-блестящата си форма.
    — Можеш ли да ме заведеш до хангара, който се е отворил?
    Руснакът отдръпна ръце от главния пазител.
    — Да. — Втурна се към изхода и зави надясно по главния коридор. Търкот го следваше по петите.
    — Запомни, приятелю: ако е Сянката на Аспазия, значи е пил от Граала — каза през рамо Яков, докато тичаха по коридора.
    — Ще видим дали е безсмъртен, след като му откъсна главата — измърмори Търкот, здраво стиснал в едната си ръка автомата и Екскалибур — в другата. По гърба му се стичаше пот. За миг очите му се замъглиха и той залитна, но зрението му се проясни също толкова внезапно, колкото се бе влошило, и майорът настигна Яков.
    След шестстотин метра Яков рязко спря пред една врата, натисна панела отстрани на касата и вратата с плъзгане се отвори.
    — Ето. — Търкот му подхвърли Екскалибур. Руснакът го хвана за дръжката и го погледна не особено въодушевено. — Аз влизам пръв.
    — Много мило. С това нещо ли ще трябва да те прикривам? — Яков протегна меча пред себе си.
    — По-добре е от нищо — отвърна Търкот и си спомни Синай, където Яков за последен път го беше прикривал. В резултат руснакът бе „убил“ Лиза Дънкан, опитвайки се да попречи на Сянката на Аспазия да открадне Граала. По онова време нито един от тях не знаеше, че тя е пила от граала и е безсмъртна. И никой не бе имал представа, че Дънкан не е такава, каквато изглежда.
    Майорът се вмъкна в хангара и се огледа. Той беше широк стотина метра и дълбок петдесет. И празен — освен летящата чиния, която кацаше на двадесетина метра пред него. Търкот притисна приклада на автомата към рамото си и се прицели в горния люк. Усещаше, че Яков е точно зад него.
    Люкът рязко се отвори и отвътре се измъкна някой. Той позна Сянката на Аспазия от Синай — само че имаше нова ръка на мястото на онази, която беше откъснал самият Търкот. И в нея държеше предмет, увит в плат.
    — Не мърдай! — извика майорът.
    Сянката на Аспазия мрачно се засмя, сякаш думите бяха изречени от хлебарка, която възнамерява да стъпче.
    — Вие човеците определено сте упорити. И много досадни, меко казано. — Той се плъзна по корпуса на летящата чиния и широко разпери ръце. — От хилядолетия воювам сред вас, смрадливи хора. Започва да ми писва.
    — И най-после изгуби — каза Търкот.
    — Не. Не съм изгубил. Това е временно отстъпление. И Артад бяга, нали? Така че старата гражданска война свърши. Е, честито. — Сянката на Аспазия погледна Яков, забеляза меча в ръката му и отстъпи половин крачка назад преди да се овладее. — Предлагам ви размяна. — Той протегна напред увития в плат предмет. — Граала за Екскалибур. — После сбърчи лице, сякаш си спомняше нещо неприятно. — Веднъж вече съм правил такова предложение. Преди много години. На Сянката на Артад във формата на Артур.
    — И той явно го е отхвърлил — отвърна Търкот.
    — О, така беше — призна Сянката на Аспазия. — И Сянката на Артад — Артур — също като мен, беше по-умен и по-прозорлив от оригинала. Бяхме толкова близо до… — Той замълча за миг, като че ли внезапно осъзнал с кого разговаря. — О, всичко свърши с кръв и смърт, както винаги. Мерлин. Предполагаемият наблюдател. Беше много досаден. Поредният човек, който се намесва в непонятни за него неща. Като вас.
    — Обаче тогава тези неща не бяха в мен — прибави Сянката на Аспазия и извади два камъка със свободната си ръка. — Тумим и урим. Граалът не действа без тях. — Той пристъпи напред. — Помислете. Предлагам ви безсмъртие.
    — Ако ти дадем меча, ти ще контролираш главния пазител и другите пазители — заяви Търкот. — Предлагаш ни безсмъртие, за да живеем в свят, в който господстваш ти, така ли? Искаш толкова лесно да се откажем от всичко, което току-що спечелихме?
    — Вие човеците ми омръзнахте — отвърна Сянката на Аспазия. — Омръзна ми и тази планета. — Той ненадейно смени темата. — На влизане в пещерата видях, че един от ноктите липсва. Предполагам, че са го взели кортадите на Артад и отиват да го приберат. Знаете ли накъде ще се насочи?
    — На Марс. Монс Олимпус — каза Търкот.
    Сянката на Аспазия се изненада.
    — Отлично. Известно ли ви е защо отива там?
    — Аирлианците в Сидония, които ти заряза, строят предавател.
    — Внушително — призна Сянката на Аспазия. — За хора, естествено.
    Показалецът на Търкот погали спусъка. Беше му омръзнало да се отнасят с него като с невежо дете.
    — Артад отива там, за да се свърже с родния свят на аирлианците.
    — Което отново ще постави тази планета под робството им — отвърна Сянката на Аспазия. — И ще я върне в предните редици на войната срещу Рояка.
    — Какво се е случило с предишния предавател в Сидония? — попита Търкот.
    — Унищожен е. А и не беше много мощен, само колкото да се свързва с най-близката база на флота, която сигурно вече не съществува. Предполагам също, че щом си правят труда да го строят на вулкан, са го проектирали достатъчно мощен, за да се свързва с родната им система.
    — Ако все още съществува — подметна майорът.
    Сянката на Аспазия се засмя.
    — Те съществуват много по-отдавна, отколкото ще ги има човеците.
    — Значи ти си бил предателят, а не той — каза Търкот.
    Сянката на Аспазия току-що бе потвърдил подозренията на Кинкейд. В известен смисъл майорът се беше надявал Кинкейд да греши.
    Сянката на Аспазия поклати глава.
    — Аспазия беше предателят. Аз съм само Сянка. Не съм виновен за нещата, които е извършил той. Аз само си ги спомням. Вече не ме интересуват нито аирлианците, нито тяхната гражданска война. Нито човеците. Както и Артад, естествено. Кортадите са полицията на аирлианците, пратени са тук да открият защо е прекъснал връзките с родния свят.
    — И защо?
    — Няма значение.
    — А какво те интересува? — попита Търкот.
    — Собствената ми личност. — Сянката на Аспазия прибра камъните в джоба си. — Сега съм безсмъртен. Знаеш ли колко пъти съм умирал и съм се превъплъщавал през хилядолетията? Сега е моментът за… — Той пак се усмихна. — … За моя рай, така да се каже, наградата за всичките ми страдания. — Очите му изгубиха фокуса си. — Аз нося спомените на Аспазия за звездите и многобройните планети, които обикалят около тях. Това са невъобразими за вас чудеса, които искам да видя, места във вселената, които искам да посетя. Много по-хубави от тази скала, която наричате своя родина.
    Търкот се зачуди защо Сянката на Аспазия се опитва да преговаря, щом е убеден в безсмъртието си. Естествено, от случилото се с Дънкан знаеше, че ако го застреля, съществото ще умре само за кратко. Доколкото имаше представа, безсмъртието не правеше Сянката на Аспазия нито неуязвим, нито по-силен.
    — Задръжте си меча — сякаш прочел мислите му, каза накрая Сянката на Аспазия. — И главния пазител. Няма да са ви от голяма полза.
    — А какво искаш? — попита Търкот. Зачуди се защо Сянката на Аспазия отначало беше толкова загрижен за меча, а сега той като че ли не го интересуваше. Дали Екскалибур имаше друго, по-голямо значение, отколкото като ключ за главния пазител? Дали съществото не се опитваше да отвлече вниманието им от него?
    Сянката на Аспазия посочи надолу.
    — Мога да напусна с кораба-майка тази планета, целия този район от вселената.
    — Не.
    Сянката на Аспазия остави Граала на пода.
    — Вземете го. Вземете и тях. — Той пусна камъните върху плата.
    — Не — повтори Търкот.
    — И си задръжте ключа и главния пазител. Можем да ги разтоварим където пожелаете.
    — Не.
    — Дайте ми кораба-майка. Казвам ви, че ще си отида. Никога повече няма да ме видите.
    — И ще активираш междузвездния двигател, който ще привлече тук Рояка — каза Търкот. Беше попречил на другия кораб-майка да избяга от Зона 51, за да предотврати тъкмо това. Спомни си как професор Нейбингър е разчел плочките роро от Великденския остров. Струваше му се много отдавна. Професорът също беше загинал. Бяха го убили в Китай. Всичко, свързано с аирлианците, вонеше на смърт и измама.
    — А, Роякът — повтори Сянката на Аспазия. — Древният враг. Но тъй като изглежда, че всичко ти е ясно, ти естествено знаеш, че Роякът вече е тук.
    — Знам — отвърна майорът. — В архива на Четвърти отдел видях един от труповете, открити в Тунгуския район. И убих пипалото, което беше в един от моите хора а Еверест.
    Сянката на Аспазия за втори път се изненада.
    — Интересно. Значи пак се раздвижва.
    — Пак ли? — попита Търкот.
    — Преди се опита да унищожи Екскалибур.
    — Защо?
    — За да лиши аирлианците от властта им тук, също както направихте вие с меча и главния пазител. Когато преследва целите си, той може да е много решителен.
    — За малко да успее — отвърна Търкот. — Изглежда, нещо е оцеляло от експлозията в Тунгуския район през хиляда деветстотин и осма. Много отдавна. И вие с Артад, великите победители на човечеството, не сте направили нищо.
    На лицето на Сянката на Аспазия вече нямаше и следа от усмивка. Той впери тъмните си очи в майора.
    — Да. Нещо оцеля. Спасителна капсула. Без възможност за връзка с флота си. Следователно не представляваше заплаха и не притежаваше потенциал за опасност. Затова не направихме нищо. Всъщност, ако бяхме направили, вероятността от катастрофа щеше да е по-голяма. Роякът е много търпелив вид и не виждах причина да го тласкам към действие — неотдавнашните събития най-вероятно са изиграли тъкмо такава роля. Това се е случвало и преди — спасителна капсула на Рояка е кацала на Земята. Много отдавна. В Древен Египет, когато аирлианците направиха нещо — унищожиха разузнавателния кораб. И тогава пак не се случи нищо.
    — Мисля, че той се е превърнал в заплаха — възрази Търкот. Дори не забелязваше, че е отпуснал автомата си. След всички сражения и отчаяно търсене на информация започваше да му се струва странно приятно, че е в състояние да разговаря с някой, който знае истината. Въпреки че това същество беше виновно за смъртта на милиони и спокойно щеше да го излъже, ако му изнасяше. Обзе го гняв и той отново вдигна оръжието. — Мисля, че е похитил моята приятелка доктор Дънкан. И е откраднал кивота на завета.
    Сянката на Аспазия се намръщи, но лицето му веднага отново стана безизразно. Той разбра, че майорът го е забелязал.
    — Стар спомен. Не мой. Странно е, че това пак съм аз. Роден съм с всички спомени на някой, който не съм аз, но който е формиран като мен. Който дори не е бил от същия вид. — Съществото се вторачи в Търкот. — Но ти може би разбираш това повече от другите.
    Майорът не отговори.
    — Обаче аз не съм Аспазия — каза накрая Сянката на Аспазия. — Не съм и човек. Имам човешко тяло, но съм живял стотици пъти. И сега съм безсмъртен.
    — Като Лиза Дънкан — отвърна Търкот. — Защо я е отвлякъл Роякът?
    — За да научи тайната на нейното безсмъртие и… — Сянката на Аспазия млъкна.
    — И?
    — Откъде идва и защо е дошла.
    Търкот настръхна.
    — Откъде идва ли?
    — От коя планета.
    Майорът чу ахването на Яков.
    — Наистина сте адски невежи — отбеляза Сянката на Аспазия.
    — Ще разменя кораба-майка срещу истината — заяви Търкот.
    — Истината ли? — Сянката на Аспазия леко наклони глава, сякаш му беше смешно. — Какво е „истина“? Човешката истина ли? Истината на аирлианците? Моята истина? Истината за нещата в космоса? Дори Роякът си има истина. И знаеш ли, че всички те са различни? Няма еднакви истини. Истината е свързана единствено с възприятието, което е индивидуално и видово обусловено. На теб няма да ти хареса истината на Рояка, а те не се интересуват от истината на който и да било друг вид.
    Сянката на Аспазия пристъпи към него.
    — Ние с теб сме воювали в миналото. Много пъти. Знаеш ли тази истина?
    — Лъжеш — заяви Търкот, но още докато отвръщаше, знаеше, че в известен смисъл греши. Думите на Сянката на Аспазия отекнаха в главата му и той разбра, че наистина е срещал този „човек“, както твърдеше той. Нима бе възможно? Не знаеше прекалено много неща. Щом миналото на Дънкан беше лъжа, какво оставаше за неговото? На какво се дължеше тази силна връзка с нея, ако никога не я бе срещал преди да му повери Зона 51? Нима спомените му за Мейн, за майка му и военната му кариера също бяха фалшиви, също като спомените на Дънкан за нейното семейство и минало? Сега разбираше смайването й, когато й бе разкрил лъжливата й история. Главата му щеше да се пръсне; сякаш бяха забили копие в тила му.
    — Корабът-майка срещу истината — повтори Търкот. Обзе го раздразнение. Прекалено много игрички. Сянката на Аспазия можеше да го лъже просто за да го смути. Съществото не за пръв път се опитваше да приложи такава тактика.
    — Сега лъжеш ти — очевидно прочел мислите му, каза Сянката на Аспазия. — Няма да направиш такава размяна. Думите ми са те накарали да се замислиш и смяташ да ме манипулираш с лъжа, но не си свикнал да го правиш и е почти смешно. — Той отново пристъпи напред. — Не знаеш дори собствената си истина, войнико.
    — Какви ги говориш? — попита Търкот.
    — Научил си, че Дънкан не е такава, каквато изглежда, нали?
    — Да.
    — Ти също.
    — Вече го чух. Тогава ми кажи какъв съм.
    Сянката на Аспазия поклати глава.
    — Това не е моя работа. Двамата с руския ти приятел се справихте добре. Спасихте своя свят. Засега. Всъщност ще имате късмет, ако Артад наистина стигне до Марс, прати съобщение и доведе тук аирлианците. Те отново ще управляват, но и ще ви пазят от Рояка и други врагове сред звездите. По-малката злина.
    Търкот сдържаше вихъра от въпроси и мисли, породени от думите на съществото, и се опитваше да се съсредоточи върху по-големия проблем.
    — Ти каза, че Роякът не представлявал заплаха, защото нямал връзка със своите.
    — Засега. Но мислѝ. Напрегни си ума. Артад отива на Марс. Къде мислиш, че ще иска да отиде и Роякът, който е попаднал тук? Ако прати съобщение на някой от флотовете си, вашата планета е обречена. Гибелта й ще е ужасна. Имам спомени от Аспазия за световете, които са били победени от Рояка. Още една причина да искам да си отида.
    — Не бива да го слушаме, приятелю — най-после се обади Яков. — Той ни пълни главите с лъжи, за да ни обърка. Стара тактика.
    Търкот се колебаеше. Знаеше, че не може да даде кораба-майка на Сянката на Аспазия. Знаеше също, че трябва да настигне Артад. Трябваше да предположи, че липсващият нокът ще се срещне с извънземния и после ще се насочи към Марс — часовникът тиктакаше.
    — Защо не сключим съюз? — предложи Сянката на Аспазия.
    Яков застана до Търкот.
    — Не бива да го слушаме.
    — Какъв параноичен руснак — подметна съществото. — Каква приятна изненада.
    — Какъв съюз? — попита майорът.
    — Ще ви помогна да спрете Артад и да унищожите предавателя на Марс.
    — Как?
    Сянката на Аспазия посочи надолу.
    — С кораба-майка. Ще унищожим Артад и всички на Марс. Ще разрушим предавателя. Тази планетна система отново ще остане изолирана. После ще замина с кораба-майка. Няма да активирам междузвездния двигател в продължение на сто земни години. Дотогава ще съм се отдалечил достатъчно от вашата слънчева система и ако Роякът ме засече, няма да ме свърже с нея.
    Гласът на Яков показваше, че не вярва на нито една негова дума.
    — И ще чакаш сто години?!
    — Чаках хиляди години, за да пия от Граала — отвърна Сянката на Аспазия. — Вече съм безсмъртен. Сто години не са нищо. Освен това в този кораб има хибернетични капсули. Времето изобщо няма да тече за мен.
    — Не бива да го правим — заяви Яков.
    — Предавателят не е завършен — каза Сянката на Аспазия. — Остава още съвсем малко. Смятате ли, че ще успеете да спрете Артад сами? Смятате ли, че ще настигнете неговия нокът и ще го победите със собствената му техника?
    — През хиляда деветстотин и осма някой е унищожил кораб на Рояка — отвърна майорът.
    — Просто късмет — рече Сянката на Аспазия.
    — Съмнявам се — възрази Търкот. — Кой го е направил?
    — Няма значение.
    — Според мен има огромно значение, защото мисля, че е бил човек — с оръжие, което е изобретил сам. Нещо, което сме постигнали сами, без извънземна намеса.
    — Ще ви дам Граала и камъните — без да обръща внимание на думите му, каза Сянката на Аспазия. — Можете да станете безсмъртни.
    Търкот поклати глава.
    — Защо смяташ, че безсмъртието ще е такова щастие? Планетата вече е свръхнаселена. Ако дадем на всички безсмъртие, ще настъпи екологична катастрофа. Ще се самоунищожим. В момента на Земята живеят повече хора, отколкото е имало през цялата история — това е най-неподходящият момент за безсмъртие. За двайсет години ще изчерпим всички полезни изкопаеми. А ако не дадем безсмъртието на всички, между безсмъртните и смъртните ще избухне война, каквато този свят никога не е виждал.
    Сянката на Аспазия широко разпери ръце.
    — Това не е мой проблем. Можеш да запазиш Граала и неговите свойства в тайна. Сподели я с неколцина избраници. Много ви бива в тайните. Това ще ти даде огромна власт. Ще си като бог — безсмъртен и притежаващ силата да даваш безсмъртието на други. Всички големи религии на тази планета се появиха пред очите ми и това лежи в основата на много от тях. Обещанието за вечен живот.
    — И във възникването на кои от тях са участвали аирлианците или техните слуги? — попита Търкот.
    Сянката на Аспазия лукаво се усмихна.
    — Може би на няколко. Човеците са много лековерни. Особено когато им предлагаш да се избавят от нещо, от което се страхуват. А теб те е страх от смъртта, нали?
    Търкот не обърна внимание на последните му думи.
    — Което ме кара да се чудя защо аирлианците изобщо са донесли Граала тук. Просто като символ ли? Или за да го използват някой ден? И в такъв случай, кога? И на кого са щели да дадат безсмъртие?
    — Сериозни въпроси — каза Сянката на Аспазия.
    — Ами отговорите?
    — Това не е моя работа — отвърна съществото.
    — Грешен отговор — каза Търкот и натисна спусъка. Куршумът улучи Сянката на Аспазия в десния крак и го повали на пода.
    — Какво правиш? — извика той и се опита да спре кръвта с ръце.
    — Боли, нали? — Търкот се приближи с насочено напред оръжие. — Безсмъртието може би не е точно такова, каквото се предполага.
    Сянката на Аспазия с усилие се изправи.
    — Допускаш огромна грешка.
    — Чао — каза майорът и повторно натисна спусъка. Този път го улучи точно между очите и Сянката на Аспазия политна назад, пръскайки струи кръв.

НАСТОЯЩЕТО
6.

    Циан Лин, Китай

    Танкове пъплеха по черния път между редиците разрушени статуи, които някога бяха бележили церемониалната алея до Циан Лин. Фигурите изобразяваха чуждите посланици, участвали в погребалната процесия на първия император Шъ Хуанджоу, управлявал от недалечния град Ксиан.
    Камъните бяха обгорени и всички статуи бяха обезглавени. Първото се бе случило, когато сегашното китайско правителство беше взривило ядрена бомба в опит да унищожи могилната гробница и нейното съдържание, преди да се съюзи с Артад. Второто бе дело на вандали в древни времена.
    Пътят лъкатушеше нагоре към планината Циан Лин. Тя се издигаше на височина над деветстотин метра и симетричните й склонове подсказваха дори на най-разсеяния наблюдател, че това не е естествено образувание. Циан Лин беше известна като най-голямата гробница на света, по-грамадна дори от Голямата пирамида в Гиза.
    Скърцането на танковите вериги отекваше в склоновете, придружавано от свръхзвуковия рев на изтребител, който осигуряваше въздушно прикритие. Стената, която бе пазила Циан Лин и Артад, беше изчезнала — злокобен признак за китайските войници, които охраняваха обекта.
    Отчаяните послания на Пекин до Артад бяха останали без отговор и след като Съединените щати бяха обявили победата си над Артад и Сянката на Аспазия, китайските управляващи изпаднаха в паника. Техните войски в Южна Корея бяха спрени от американските ядрени оръжия, а десантниците в Тайван бяха преследвани и унищожавани.
    Очертаваше се разгром и Пекин искаше отговор от Артад. Съобщенията от Съединените щати не бяха окуражаващи, тъй като Щатите бяха възвърнали контрола си не само върху тихоокеанските си флотове, но и над построените от нановируса подводници и кораби.
    Първият танк зави и спря точно пред разположения между два големи камъка вход. Върху двете скали имаше статуи на приклекнали тигри. Оръдието на танка беше насочено точно към двете крила на масивната бронзова врата, покрити с руническо писмо. Макар металът да бе почернял и огънат, вратата продължаваше да затваря входа. Малката дупка на височината на гърдите показваше мястото, откъдето бе влязъл Че Лу, ала оттогава вратата беше затворена и запечатана.
    Оръдието изгърмя и снарядът улучи абсолютния център. Последваха го няколко високоексплозивни заряда, които окончателно разбиха вратата и я изтръгнаха от пантите.
    Няколко бронетранспортьора се приближиха и спряха зад танка. Задните им рампи бяха спуснати и двете пехотни роти се насочиха към входа. Половината войници носеха фенери и ги включиха при влизането си в гробницата.
    Озоваха се в голямо преддверие, чиито стени бяха покрити с пищни изображения. Оттам започваше тунел, който водеше надолу към дълбините на могилната гробница. Тунелът бе широк десет метра и прав като стрела.
    Първите войници напредваха предпазливо, тъй като не знаеха какво да очакват. Стигнаха до място, от което под прав ъгъл се отклоняваха два коридора. Старшият офицер прати по-малки групи във всеки от тях.
    Продължиха по главния тунел и на двадесет метра пред тях се появи мътна червена светлина. Той даде знак на хората си да спрат. Светлината промени формата си — от кръг се преобрази в двуметрова линия, докосваща пода. После се разшири и се превърна във фигура. Офицерът беше гледал видеозаписа, който Артад бе пратил на китайския парламент, затова видът на извънземния не го изненада. Яркочервените му очи се вторачиха в китаеца, продълговатите котешки зеници не издаваха никакви чувства.
    Фигурата вдигна дясната си ръка. Пръстите й бяха свити в юмрук. След това вдигна другата си ръка с широко разтворена длан. А после удари с юмрука по дланта си.
    В този момент дълбоко в главната пещера, където се съхраняваха провизиите и пазителският компютър на Артад, избухна аирлианско оръжие. Подобно на ядрена бомба, по-малко и по-компактно, но със същия опустошителен ефект. Експлозията изгори хората в тунелите, после взриви самата могилна гробница и осея района в радиус от осемдесет километра с останки. Там, където се бе издигала деветстотинметровата могила, остана само зейнала яма.
    Пекин най-после получи отговор от Артад.


    Великденският остров

    Към Великденския остров на голяма височина летяха четири F-14. Когато се приближиха, забелязаха, че непрозрачният щит, който пазеше острова, е изчезнал. Два от изтребителите останаха на същата височина, за да осигуряват прикритие, другите два се спуснаха и прелетяха над международното летище.
    Пистите бяха покрити с хиляди моряци и морски пехотинци, които ръкомахаха като луди и радостно подскачаха при вида на самолетите. Пилотът на първия изтребител съобщи на приближаващия се американски флот и следващите го самолети, че пътят е чист, и продължи да кръжи на средна височина.
    Великденският остров има площ едва четиристотин и четиридесет квадратни километра, самотна точица насред Южния Пасифик. Над него се издигат три вулкана, които са причина за триъгълната му форма. Отдавна спящите вулкани са заобиколени от фигурите, с които бе известен островът преди откриването на скрития там пазителски компютър: осемстотинте моаи (статуи). До този момент беше загадка защо островитяните са положили толкова усилия не само да издялат статуите от мекия вулканичен туф на кратера Рано Рараку, но и да ги пренесат на брега и да ги изправят с лице към морето. Днес бе ясно, че фигурите са били предупреждение за всеки, който минава край острова, да не се приближава.
    Не бяха обърнали внимание на предупреждението.
    По-малко от пет минути след прелитането на изтребителите пристигнаха осем транспортни самолета С-2А „Грейхаунд“ от самолетоносачите „Кенеди“, „Стенис“ и „Уошингтън“. Един по един те кацнаха на пистата и спряха пред главния терминал. Лекарите и другите военнослужещи бяха посрещнати от хилядите, които някога бяха под робството на нановируса и пазителя.
    Специално подразделение се насочи към тунела, изкопан от ККИООН — Комисията за контрол на извънземните към Обединените нации — в Рано Кау, един от трите вулкана на острова. Тунелът водеше до камерите, от които за кратко беше управлявал Сянката на Аспазия и в които преди хилядолетия бе скрит пазителски компютър.
    Подразделението завари камерите празни — само една съсухрена фигура бе просната на пода до тъмната пирамида. Отначало помислиха, че са открили труп, но един от лекарите провери със стетоскоп и смаяно чу съвсем слаба сърдечна дейност. Той бързо нареди хора с носилка да изнесат тялото на повърхността и предупреди един от самолетите да се приготви колкото може по-бързо да го откара във флота.
    Едва тогава някой забеляза мигащата лампичка на контролния пулт.


    Мексиканският залив

    Струи пот се стичаха от лицето на Дънкан по студената стоманена повърхност на носилката. Тя пъшкаше със стиснати зъби и тялото й опъваше ремъците. Във въздуха се носеше тихо жужене, показващо високоенергийния поток, преминаващ от кивота на завета през короната в мозъка й.
    На малкия екран играеше палитра от багри. Гарлин наблюдаваше безизразно, без да й обръща никакво внимание. Ръката му беше върху пулта и само връхчетата на пръстите му докосваха клавишите, докато насочваше сондирането. За миг се появи образ, група изправени камъни, подредени в полукръг, с хоризонтални плочи отгоре, насред обширно поле. Той бързо изчезна, но ръката на Гарлин вече се движеше и нареждаше на сондата да го върне с повече подробности.
    Камъните се появиха отново — ала сега бяха шест, с три хоризонтални плочи. Край тях стояха фигури в бели роби с факли в ръце. Камъните бяха четири пъти по-високи от тях. Пипалото на Рояка в Гарлин позна централните два камъка — същите, които в предишната сцена бяха поставили Дънкан и нейният партньор, за да обозначат заровения си кораб.
    А ето я и нея, застанала в края на групата, с качулка, скриваща почти цялото й лице. Мъжът бе от дясната й страна. Под робата му проблясваше броня.
    Образът избледня.
    Гарлин насочи сондирането. Жуженето се усили. Дънкан изви гръб, после се изпружи на стоманената повърхност.
    Сцената се появи, ала този път без пеещите мъже. Само Дънкан и мъжът. Беше пълнолуние и изправените камъни хвърляха дълги сенки. Мъжът стискаше меч и тревожно се озърташе. Дънкан се приближаваше към централните камъни.
    Тя нададе мъчителен вик. Тялото й върху масата се разтресе. После изведнъж спря.
    Образът изчезна.
    Гарлин премести поглед от екрана към масата. Дънкан лежеше неподвижно — за пръв път, откакто бе поставил короната на главата й. Той се пресегна, постави пръсти на шията й и потърси сънната й артерия.
    Нямаше пулс.
    Беше мъртва.
    Гарлин остана в тази поза, докато пипалото на Рояка обмисляше положението. После му бе наредено да провери кивота и да извади сондата. Причината за смъртта беше установена почти незабавно: мозъчен аневризъм. Клетките на кръвоносния съд бяха програмирани да се пръснат, ако активността в определена част от ума й надхвърли съответното равнище.
    Това и преди се бе случвало с пленени аирлианци — те бяха програмирани да умрат, за да не издадат тайната си. Поради тази причина така и не бяха открили родната им планета. Всички пленници умираха преди да разкрият тази информация, а заловените пазителски компютри се самоизключваха при опитите за достъп до тези данни.
    И сега Дънкан не им беше разкрила къде е скрит корабът й. Бе програмирана да умре преди да го стори.
    Само че тя вече беше безсмъртна. Гарлин се отдръпна и зачака. Артерията се самовъзстанови. След малко повече от минута сърцето на Дънкан отново затуптя.
    Пръстите му погалиха клавишите и сондата на кивота се стрелна към паметта й. За да проникне през преградата и да открие местонахождението.
    Екранът затрептя. Дънкан и мъжът бяха в кораба. Роякът позна сцената и устройствата — две вани за криогенен сън. Дънкан беше по-стара, косата й бе почти съвсем бяла, гърбът й — превит от възрастта, лицето й — покрито с бръчки.
    Как бяха влезли вътре? Къде се намираше корабът?
    Артерията поддаде, кръв нахлу в мозъка на Дънкан и екранът почерня. Когато вирусът в тялото възстанови артерията, кръвта в мозъка беше изтласкана през мозъчната кора, изтече през ушите й, събра се на локвичка под главата й и обагри косата й. Вирусът, който бе поела от Граала, не само възстанови кръвоносния съд, но и образува нужните нови кръвни клетки.
    Гарлин зачака, вцепенен от пипалото на Рояка. Много ги биваше в чакането. Разузнавачи като този понякога прекарваха хиляди години на някоя планета в наблюдение и подготовка. От време на време действаха. Този Рояк беше дошъл в тази звездна система по маршрут на предишен разузнавач. Разузнавач, който просто бе изчезнал.
    Случваше се. Вселената беше голяма и пътуването в нея криеше много опасности. Но такова изчезване трябваше да се разследва, макар и след хиляди земни години. Нямаха представа какво е оръжието, унищожило кораба. Поради това — и поради начина, по който тези човеци бяха отхвърлили игото на аирлианците, — Роякът знаеше, че е важно да прати информация за тази планета, за да я определят за приоритетно завладяване.
    В миналото Роякът бе срещал и други потенциално опасни форми на живот, повечето от които на толкова примитивно равнище, че завладяването им беше пречило да създадат достатъчно високоразвита техника, за да се превърнат в истинска заплаха.
    Дънкан отново оживя. Локвата кръв под главата й вече бе толкова голяма, че протече по пода. Пръстите на Гарлин заиграха по клавишите и насочиха сондата към същото място.
    Пак се появиха криогенните вани. Този път обаче току-що клонираната Дънкан лежеше в една от ваните, докато мъжът я наблюдаваше. Той извади ка от слота на пулта пред себе си и го прибра в калъф. После отиде при ваната и помогна на Дънкан да излезе. На младата Дънкан.
    При поредното изключване на мозъка на Дънкан екранът отново потъмня.
    Пипалото на Рояка в Гарлин зачака.


    Пустинята Къзълкум, Казахстан

    Четири блестящи дракона чакаха на земята, един начело, другите три малко зад него. Всички бяха дълги десет метра и пет — широки. Дългите им извити шии се издигаха от късокрилите им тела и завършваха със змийски глави с големи челюсти, в които тъмнееха черни зъби. Тъмночервените им немигащи очи се взираха над пясъците.
    В първия дракон Артад наблюдаваше дисплеите, показващи външния свят. Когато видя нокътя да се приближава — летеше ниско над пустинята — натисна един бутон и задната рампа на драконовата му машина бавно се спусна. Артад се изправи и слезе от кораба, последван от своите кортади.
    Нокътят намали скоростта, изправи носа си към небето и кацна. На пет метра височина се отвори люк и оттам се спусна дълъг трап. Кортадите слязоха от летящите дракони и последваха Артад, който се запъти към нокътя.
    Извънземният командир спря и плъзна червените си котешки очи по околността. Войниците му търпеливо чакаха. Бяха спали хиляди години и няколко минути не бяха от значение за тях. Артад се обърна към един от кортадите, негов заместник, и го заговори на аирлиански:
    — Тази планета е бедна.
    — Но е обитаема, господарю — отвърна заместник-командирът.
    — Не особено. Ви трябвало да я оставим на Рояка. Достатъчно неприятности ни донесе.
    Кортадът не отговори.
    Накрая Артад отново се обърна към трапа.
    — Ще изпълня дълга си. Ще върнем тези същества в коалицията. И после ще ги накараме скъпо да платят за дързостта си. — Той се заизкачва към нокътя.
    Когато и последният аирлианец се качи на борда, трапът се вдигна, люкът се затвори и нокътят излетя на хиляда метра и спря.
    От носа му се стрелна златна мълния и улучи централния от четирите дракона. Когато прахът и димът от експлозията се разнесоха, пясъците на километри наоколо бяха осеяни с останки.
    Нокътят започна да набира височина и се понесе към космоса.


    Космическото командване, планината Шайен, Колорадо

    През 1961 година за изкопни работи в планината Шайен бяха отпуснати над осем и половина милиона долара. Година и два дни по-късно от вътрешността на планината бяха изкопани над седемстотин хиляди тона скала и започна строеж на електростанция, стоманена сграда, горивни и водни резервоари и други поддържащи системи.
    Петнадесетте сгради бяха построени от заварена стомана и бяха поставени върху грамадни пружини. Твърдеше се, че има седемдесет процента вероятност цялата конструкция да издържи на петмегатонен взрив на разстояние от пет километра. Половинкилометров тунел водеше до двадесет и пет тонни врати, зад които се намираше главната пещера.
    Първоначално центърът беше предназначен за връзка с радарната система за ранно предупреждение като мярка срещу заплахата от съветски бомбардировачи. После бе осъвременен за контрол над междуконтиненталните балистични ракети. С развитието на техниката задачата на центъра също се променяше и по време на Войната в Залива оттам следяха изстрелваните ракети СКЪД.
    След края на Студената война се отделяше все повече внимание на космическите и мирновременните мисии като координиращите космически полети и следенето на контрабандата на наркотици. При получаването на предупредителна заповед от майор Куин центърът използва ресурсите си за проследяване на нокътя от Арарат до Казахстан. Срещата с четирите драконови кораба беше прихваната от шпионски сателит КХ-14 и бе наблюдавано качването на Артад и неговите привърженици на нокътя, както и унищожаването на драконите.
    Когато нокътят се издигна в атмосферата, преминаха от сателитно заснемане към наблюдение от Земята. Операторите от военновъздушните сили не изпускаха нокътя от екраните си и го следяха внимателно като космическа совалка.


    Марс

    Докато всъдеходите се насочваха към Монс Олимпус, една самотна кола потегли към Лицето. Всички звена бяха дълги над метър, а цялата дължина на веригата надхвърляше осемдесет метра. Двете вериги носеха тридесетметрова капсула с форма на куршум и две манипулационни ръце отпред. В отсека за екипажа седяха трима аирлианци.
    Преди изключването на сидонийския пазител лицето вече беше напълно изкопано от роботите. Първият предавател бе специално проектиран да използва техника, донесена от родния свят на аирлианците. След унищожаването му натрупаните останки му бяха придали форма на лице. Той вече нямаше такава форма. Центърът беше издълбан от роботи, събиращи материали за преизползване. Всъдеходът бавно се придвижи по развалините, смазвайки камъните с веригите си.
    Машината прехвърли върха и се насочи към центъра. Аирлианците внимателно спуснаха всъдехода в ямата. На дъното имаше мътнозелено сияние и те продължиха натам. Точно преди да стигнат дъното грамадните вериги се плъзнаха и колата се наклони.
    В задния край се отвори един панел и отвътре излезе ръба. Тя изстреля харпун към стената на ямата и широкото метър и двадесет острие се заби дълбоко в камъните. Използвайки харпуна като котва, аирлианците бавно отпуснаха кабела и се приближиха към сиянието.
    Един от извънземните в контролния отсек пъхна ръце в манипулационните ръкавици. Големите метални клещи предпазливо започнаха да копаят. Накрая едната ръка внимателно хвана източника на зелената светлина — многостранен кристал с диаметър два и половина метра, — измъкна го от останките и го доближи до горния край на всъдехода.
    От един преден люк излезе аирлианец в черен скафандър с въздушен резервоар на гърба. Специалните ботуши го задържаха за корпуса, докато се придвижваше към широката средна част точно под кристала. Той приклекна, вдигна малък панел и въведе код на шестоъгълния дисплей под себе си. Отвори се люк на голям трюм.
    Аирлианецът говореше на онзи, който управляваше ръката. Кристалът бавно се спусна. Извънземният върху корпуса грижливо се увери, че няма да докосне страните на люка, и внимателно го насочи към отвора. Веднага щом кристалът влезе вътре, аирлианецът нареди на другаря си да спре движението, вмъкна се в трюма, провери специално построената за кристала стойка и даде команда на другия да продължи.
    Спуснаха кристала върху стойката. Аирлианецът в трюма изчака, докато стойката пое цялата тежест, и съобщи, че всичко е наред. Металните клещи пуснаха кристала и ръката се измъкна от отсека. Извънземният въведе команда в контролния пулт на стената и стойката обхвана кристала.
    Люкът се затвори и се херметизира. В предния край на помещението се отвори врата, водеща към коридор, но аирлианецът не си тръгна веднага. Той свали черния си шлем и отдолу се показа светла кожа и червени котешки очи. Извънземният почти цяла минута наблюдава кристала, после бавно, почти неохотно се обърна и се запъти към контролния отсек.
    Като се поклащаше на кабела на харпуна, всъдеходът потегли нагоре и излезе от ямата. Когато се изкачи на върха, екипажът го обърна и го насочи по следата, оставена по червения пясък от другите машини, които бяха отишли на Монс Олимпус.

НАСТОЯЩЕТО
7.

    Кемп Роуи, Северна Каролина

    Майор Куин бе служил като оперативен началник на Зона 51 по времето, когато я беше ръководил „Меджик-12“. Когато Майк Търкот и Лиза Дънкан бяха разкрили, че комисията е „обладана“ и я бяха пречистили, незнанието на Куин за незаконната дейност на организацията и опитът му в управлението на центъра му бяха осигурили запазването на този пост.
    В Кемп Роуи, на петдесет километра западно от Форт Браг, той изпълняваше функцията на координатор между оцелелите от Зона 51, осъществяваше връзката помежду им и пренасочваше информация към съответните представители на правителството на Съединените щати. След загубата на пазителите на Артад и Сянката на Аспазия това ставаше все по-лесно. Вече беше разгласил разгрома на извънземните. Докато светът празнуваше, той се опитваше да следи оцелелите в двата лагера.
    Имаше пряка връзка със Службата за национална сигурност във Форт Мийд, която следеше електронния трафик, и Космическото командване, скрито дълбоко в планината Шайен в Колорадо. Чрез Службата Куин наблюдаваше отчаяните опити на водачите по света да влязат в контакт със Сянката на Аспазия и мълчанието на бившия им ръководител. Чрез Командването проследи нокътя от Арарат до Казахстан и сега наблюдаваше новия му курс.
    Работеше в стар самолетен хангар в края на пистата, където се обучаваха спецчастите и откъдето провеждаха въздушните си операции. Мястото се охраняваше от елитната Делта Форс. Оцелелите от Зона 51 бяха принудени да се преместят там, след като правителствените сили бяха атакували Зоната по секретна заповед. Куин все още се опитваше да установи кой е издал тази заповед, тъй като всички държавни институции, с които до този момент се бе свързал, твърдяха, че нямат представа.
    Беше разговарял дори с командира на частта, провела атаката. Той му бе съобщил само, че заповедта е имала верния шифър, че са разрушили базата и са откарали Лиза Дънкан на летище край Ню Орлиънс, където чакал самолет „Оспри“.
    Куин разбираше, че положението е изключително странно. Отдавна работеше в сивия свят на секретните операции и знаеше, че със съответните шифри може да се постигне почти всичко, без да ти задават никакви въпроси. И онзи, който бе отвлякъл Лиза Дънкан и беше унищожил Зона 51, очевидно бе разполагал с шифъра.
    Когато позна гласа в слушалките си, той се извърна от компютърния екран.
    — Куин?
    — Слушам, майор Търкот?
    — Роякът е отвлякъл Дънкан.
    Куин се намръщи и се замисли. Бяха предполагали, че Дънкан е похитена от нова комисия „Меджик-12“, копие на първата, която е унищожила и Зона 51. Впоследствие той беше установил, че няма данни за нова комисия, и бе решил, че зад отвличането на Дънкан и атаката срещу Зоната стои едната или другата страна в гражданската война на извънземните.
    — Искам да знам къде се крие Роякът — продължи Търкот. — Какво ти е известно до този момент?
    Куин му съобщи информацията за летището край Ню Орлиънс, която беше получил от командира на частта, получила заповед да нападне Зона 51.
    — След като вече не сме в немилост, поисках информация от всички държавни институции и получих отрицателен отговор.
    — Продължавай да търсиш — нареди Търкот. — Искам да знам къде са я отвели. Проследи самолета. Все някой трябва да го е пилотирал.
    — Ще опитам.
    — Гледай да успееш.
    Последва кратко мълчание, след това по радиостанцията отново се разнесе гласът на Търкот.
    — Извинявай. Знам, че правиш каквото можеш.
    — А ти какво ще правиш? — попита Куин.
    — Трябва да махнем кораба-майка — и главния пазител — оттук. Къде е нокътят, който откраднаха аирлианците?
    — Вече е в космоса, движи се към Марс.
    — Време до целта?
    — Какво?
    — Кога ще стигне до Марс? — попита Търкот и овладя нетърпението си.
    — Ако се съди по сегашната му скорост и наблюденията ни от пристигането на Аспазия от Марс, предполагам, че ще стигне за малко повече от един ден.
    — Колко време според Кинкейд ще им трябва на аирлианците да довършат предавателя?
    — Казва, че не можел да прецени, защото след като роботите не функционират, всичко се е променило. Щом аирлианците от Сидония се насочват натам, изглежда, че ще го довършат самите те.
    — Добре — каза Търкот. — Ще върнем кораба-майка на Щатите. После ще го закараме на Марс. Имам нужда от помощ — хора, които могат да работят в такава среда. Виж дали Космическото командване може да ни прати някого. Трябва да имат още хора освен онези, които пратиха със совалката.
    — Слушам. — Куин замълча: на компютърния му екран течеше нов доклад. — Струва ми се, че това ще те заинтересува. Изглежда, че Сянката на Аспазия е поставил клопка на Великденския остров. В момента се опитват да се евакуират. Артад явно е направил същото с Циан Лин — имаме данни за мощна експлозия в този район.
    — Флотът може ли да спаси всички онези хора? — попита Търкот.
    — В момента ги евакуират по въздух, но върви бавно. Ще отнеме най-малко един ден.


    Планината Арарат

    Търкот с интерес наблюдаваше бавно зарастващата рана на главата на Сянката на Аспазия. Беше завързал ръцете и краката на съществото с алпинистко въже.
    Когато новата кожа най-после затвори раната, Сянката на Аспазия вдигна клепачи и погледна Търкот.
    — Това беше глупаво.
    — Защо? — попита майорът.
    — Мога да ти предложа много.
    — В наши ръце са корабът-майка, главният пазител, а сега и… — Търкот повдигна покрития с плат предмет — Граалът. Така че в края на краищата не се налага да сключвам сделки с теб. Какво друго можеш да ми предложиш?
    — Информация.
    — Относно?
    — Истината, която толкова отчаяно искаше да узнаеш.
    — Няма да ти повярвам, даже да ми кажеш истината — отвърна майорът, остави Граала и опря ръка върху автомата си. — Виж какво. В момента можеш да направиш нещо за мен, за да докажеш искреността си. Заложил си унищожителен механизъм на Великденския остров, нали?
    Сянката на Аспазия се усмихна и показа острите си зъби.
    — Значи имаш нужда от мен.
    — Кога ще се взриви?
    — Скоро.
    — До един ден ли?
    — Да.
    — Как да деактивираме устройството?
    — Пусни ме и ще ти кажа.
    Търкот поклати глава.
    — Не си в положение да се пазариш.
    — Напротив, ако разполагам със сведенията, които искаш.
    Майорът вдигна автомата.
    — Колко пъти искаш да умреш?
    На лицето на Сянката на Аспазия пробяга страх.
    — Няма да го направиш.
    — Искам да знам как се деактивира устройството. Казвай.
    — Само срещу свободата си и кораба-майка.
    — Ела с мен. — Търкот развърза краката на Сянката на Аспазия, задърпа въжето и съществото бе принудено да го последва към залата на главния пазител. Когато стигнаха до вратата, майорът надникна вътре. Яков пак бе долепил длани към пирамидата.
    — Кажи как да деактивираме устройството — повтори Търкот.
    — Само ако ми дадеш кораба-майка — заяви Сянката на Аспазия.
    — Няма да стане. — Търкот натисна спусъка и куршумът улучи същото място като преди.


    Великденският остров

    Самолетът, на който бяха Кели Рейнолдс и другите бежанци, излетя от пистата и много претоварен, се издигна в небето. Транспортните С2А можеха да поберат само малка част от хилядите пленени и поробени от нановируса. Останалите чакаха край пистата, вперили очи в небето с надеждата, че ще пристигнат други самолети да ги спасят. Знаеха, че времето изтича.
    Някои по-предприемчиви отидоха на брега и отплаваха с катамарани. Останалите можеха само да стоят и да чакат.


    Космическото командване, Колорадо

    Съобщението беше с шифър СТ-6. Капитан Манинг започна да го разшифрова и закима още преди да стигне до средата. Носеше черен гащеризон. Над левия джоб на гърдите му бе извезано името му, над десния бяха отличията на тюлен от военноморския флот, а на лявото рамо имаше уникален пагон с кинжал между полумесец и звезда — пагонът на космическите сили на Съединените щати.
    Този род войски вече беше изгубил две подразделения във войната срещу извънземните: едното на борда на совалката „Колумбия“, другото с Търкот по време на акцията в Египет. Манинг бе взел останалите си хора и с тях беше обучил новобранци от различни спецчасти, главно от сухопътните сили и тюлените от военноморския флот. Предпочиташе тюлените, тъй като поради водолазната си подготовка вече бяха свикнали да работят в „безтегловна“ среда.
    Сега имаше заповед да се приготви за трета задача. Излезе от свързочния център със съобщението в ръка. Бяха разквартирувани във военновъздушната база „Питърсън“ край Колорадо Спрингс. Свързочната сграда се намираше в съседство с грамаден хангар, някога използван за бомбардировачи Б-52. Сега служеше за основен тренировъчен полигон на неговата част.
    Капитанът влезе в хангара и спря, когато забеляза раздвижването. В центъра имаше голям воден резервоар, висок три етажа и с диаметър сто метра. До платформата на върха му водеха няколко рампи. От тавана висяха множество метални релси, които пресичаха пространството над резервоара.
    Манинг чу един от старшините, застанал на платформата, да вика по радиостанцията и се качи по рампата. Резервоарът беше пълен с вода и старшината проверяваше уменията на шестима мъже в пълно бойно снаряжение.
    Те носеха ТШКБС — тактически шарнирни космически бойни скафандри, предназначени за бойни операции в космоса. Освен действителните космически операции резервоарът предоставяше най-добрата среда за подготовка на бойците — безтегловност и липса на кислород.
    Най-интересното в скафандрите бе това, че отвън шлемовете бяха плътни и нямаха визьори. Образите се предаваха от камери до екран, разположен точно пред очите на боеца, наред с тактическата информация. Ръцете свършваха с плоски черни плочи, с които бяха свързани различни оръжия, пригодени за космоса. На краката имаше миниатюрни ракети, допълващи реактивното устройство на раницата, която освен нещо4 съдържаше кислородна бутилка и сложен компютър.
    ТШКБС почти изцяло беше разработен в рамките на програмата на военновъздушните сили „Пилот 2010“. съзнали, че възможностите на самолетите им се развиват по-бързо от способността на пилотите да ги управляват, ВВС разбираха, че е нужен съвсем различен подход към проблема. Бяха проектирани изтребители, които щяха да са в състояние да развиват 20 g, но пилотите щяха да припаднат при два пъти по-малко ускорение. Освен това при скорост повече от няколко маха пилотът нямаше да реагира достатъчно бързо, за да управлява самолета както трябва.
    ТШКБС решаваха и двата проблема, като предпазваха пилота и позволяваха по-бързи реакции с помощта на устройство, наречено СУАР — сензорно усилен активатор на реакции. В шлема имаше черна лента с микроскопични сонди, които проникваха директно в мозъка. Заповедите се получаваха направо от нервните центрове и миниатюрните двигатели на ТШКБС се активираха още докато нервният сигнал се движеше по нервната система към мускулите на пилота.
    В предишните две мисии не бяха използвали СУАР поради опасението, че системата е създадена на основата на извънземна технология — дори Манинг не знаеше точно как са я разработили. След като извънземните, изглежда, бяха победени и пазителските компютри бяха изключени, той бе наредил на хората си да започнат обучение с новите скафандри. Те бяха бронирани и можеха да спрат 7.62 милиметров куршум.
    — Повикай ги тук, старшина — нареди Манинг.
    Шестимата изплуваха на повърхността. Капитанът знаеше, че го чуват, тъй като микрофоните на шлемовете увеличаваха звука, ако се налага.
    — Имаме нова задача, бойци. — Той вдигна във въздуха разшифрованото съобщение. — За два часа трябва да се приготвим за тръгване. Район на действие: Марс. Изглежда, че извънземните строят там някакъв свързочен център. Ние ще го унищожим. Това е всичко.


    Планината Арарат

    Търкот хвана Яков за рамото и го дръпна от главния пазител. Когато се откъсна от виртуалния и се върна в реалния свят, руснакът за миг се обърна.
    — Какво има?
    — Нашият приятел… — Търкот посочи Сянката на Аспазия, проснат на пода. Кръвта под главата му контрастираше на фона на светлата му кожа, която вече започваше да заздравява по краищата на раната, — е заложил механизъм за унищожаване на Великденския остров. Там има десетина хиляди души.
    — Какво можем да направим?
    — Да ги спасим — отвърна майорът.
    — Нямаме ли по-важни задачи? — попита Яков.
    Търкот се втренчи в руснака.
    — Какво може да е по-важно от спасяването на тези хора?
    — Спасяването на планетата — отвърна Яков.
    Търкот се засмя. Месеците на тревоги и напрежение за миг изчезнаха от лицето му.
    — Вече го направихме няколко пъти. — Усмивката му се стопи. — Всяко нещо по реда си. После ще мислим за Марс, Артад, Рояка и всеки друг, който ни заплашва. — Той тръгна към главния коридор. — Хайде, да се задействаме.

НАСТОЯЩЕТО
8.

    Великденският остров

    В продължение на хиляди години аирлианските учени бяха наблюдавали образуването на световете, усърдно бяха изучавали механизмите на сътворението. И междувременно бяха усвоили обратния процес: да използват тази информация, за да нанасят щети и дори да унищожават планети. Бяха следили еволюцията на планетите и тези данни се съхраняваха в пазителските компютри. Тъкмо на тях се основаваше планът на Сянката на Аспазия за Великденския остров.
    Отначало Земята представлявала само куп скали, доближили се една към друга преди 4.6 милиарда години в резултат на слабите си гравитационни сили. Шест милиона години по-късно купът бил бомбардиран от астероиди и метеорити. Това продължило много милиони години и довело до натрупване на огромни количества енергия, което на свой ред предизвикало извънредно покачване на температурата и превърнало цялата планета в стопена маса. Оттогава Земята се охлажда и все още не се е възстановила напълно.
    В момента тя се намира в етап, в който вътрешността й е разделена на пластове в зависимост от степента на охлаждане. Има четири основни пласта: вътрешно ядро, външно ядро, мантия и кора. Вътре скалата все още е течна и образува магнитно поле. Аирлианците бяха установили, че почти всички планети с живи същества се намират на същата фаза от развитието си. Те се бяха научили да използват този източник на енергия за корабите си винаги, когато се намираха в полето на такава планета. Мъртвите планети като Марс и Луната нямаха електрически и магнитни полета, защото бяха студени и плътни. Там генераторите на аирлианците кораби трябваше сами да произвеждат полета — с огромен разход на енергия.
    Земната повърхност е съвсем тънка обвивка, представляваща по-малко от два процента от цялата маса на Земята. Пластът под континентите е пет пъти по-дебел, отколкото под океаните. Тъй като обаче Великденският остров е изолиран в Тихия океан, под него има съвсем тънка кора. Ето защо течното външно ядро е само на девет и половина километра под повърхността на острова, където стопената скала ври при температура четири хиляди градуса по Целзий.
    Дълбоко под Рано Кау, най-южния от трите вулкана на острова, роботите на Сянката на Аспазия бяха пробили шахта в изстиналата лава, достигаща до течната скала. Предназначението й беше да отвежда топлина като източник на енергия.
    След хилядолетията на война и измама обаче Сянката на Аспазия се бе научил винаги да е готов за изненади. Едно от първите неща, които беше направил след пристигането си на острова, бе да разработи планове за бягство и унищожение. И преди да избяга с летящата чиния беше задействал втория план. На дъното на шахтата, точно над огнената магма, бе поставил няколко двеста и петдесет килограмови бомби, откраднати от американския флот.
    Сами по себе си бомбите не представляваха опасност за острова. Той ги взриви преди да се качи на летящата чиния и резултатът дори не се усети на повърхността. Но експлозията увеличи изтичането на енергия и направи процеса неовладяем. Течната скала се издигаше нагоре под огромно налягане.
    Спящият от хиляди години Рано Кау скоро щеше да изригне.
    Това щеше да опустоши Великденския остров и да унищожи всичко живо. Сянката на Аспазия обаче бе замислил нещо далеч по-ужасно. Великденският остров бе само първата плочка домино от плана му.


    Планината Арарат

    Търкот се настани на седалката в пилотския отсек на кораба-майка. Не много отдавна беше извел кораба на Аспазия в орбита, затова донякъде можеше да го управлява. Постави длан върху един от пултовете и заоблената стена пред него показа панорамен изглед от камерата навън.
    — Знаеш ли какво правиш? — попита Яков.
    Майорът отговори, като постави другата си длан върху един от шестоъгълниците, покрити с руническо писмо. Подът под тях се разтърси — електромагнитният планетен двигател бе активиран за пръв път от десет хиляди години. Гигантският съд се издигна от стойката си.
    — Как ще се измъкнем оттук? — попита Яков, вкопчил се в облегалката на огромната седалка на Търкот. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
    Търкот пак му отговори с действие — обърна носа на кораба-майка към дупката, която нокътят беше пробил при излизането си. Естествено тя бе прекалено малка, ала майорът трябваше да допусне, че кораб, предназначен за междузвездни полети, няма да се затрудни особено много от скалата.
    Оказа се прав. Черният извънземен метал се блъсна в стената на пещерата и я разби, без да намали скоростта си. Когато видя ясното небе пред себе си, Търкот плъзна дланта си напред и корабът-майка излетя от пещерата.
    — Въпрос — каза той.
    — Да?
    — Накъде е по-бързо? На изток или на запад?
    — Мисля, че е горе-долу еднакво — отвърна Яков.
    Щом се отдалечи от Арарат, Търкот увеличи скоростта и набра височина.
    — Ще тръгнем на изток — заяви той.
    На дисплея се появиха два турски изтребителя, но за разлика от колегите си, които бяха прихванали летящата чиния, те бягаха колкото можеха по-бързо. Пилотите им очевидно бяха уплашени от огромните размери на кораба-майка.
    — Как се отваря това нещо? — попита Търкот руснака. — Имам предвид трюмовете.
    — Аз те доведох тук — отвърна Яков. — Предполагам, че мога да се оправя. Куин ми даде ръководството на „Меджик-12“ за другия кораб-майка в Зона петдесет и едно.
    — Трябва да качим десетина хиляди души — каза майорът.
    — Ще видя какво предлага главният пазител.
    — Добре.
    Яков излезе от пилотската кабина и тръгна към помещението на главния пазител. Търкот се пресегна и натисна друг бутон, после внезапно се намръщи. Беше се научил да пилотира кораба-майка от Зона 51 по инструкциите, написани от учени, които бяха работили в комисията и над половин век бяха изучавали кораба. Само че това му се струваше познато, сякаш неведнъж го бе правил. Не, това не беше възможно. Все още бе изтощен от преживяванията си на Еверест и сигурно умът му си прави шеги с него.


    Очите на Сянката на Аспазия бавно се отвориха. Мускулите на ръцете и краката му се издуха, когато опъна въжетата. Напразно. Той завъртя глава и видя, че едрият руснак отново е в контакт с главния пазител.
    Въпреки че имаше човешко тяло, Сянката на Аспазия се смяташе за аирлианец или по-точно, за нещо повече от представителите на двата вида, тъй като вече беше безсмъртен. Той бе уникален, нов вид. Ала тези човеци… Хилядолетия беше воювал с тях и въпреки привидното си презрение неохотно трябваше да признае известна уникалност и на тях. Да победят и него, и Артад в надпреварата за главния пазител и кораба-майка! А преди това да унищожат Аспазия и неговия флот. Просто удивително. И преди години да се справят с разузнавателния кораб на Рояка, като го взривяват над Тунгуския район — това бе истинска изненада. Сега съзнаваше, твърде късно, разбира се, че е трябвало да обърне по-голямо внимание на този предупредителен знак, но беше прекалено съсредоточен върху очакващите и поддържането на статуквото на тайната им гражданска война.
    Яков отстъпи назад от главния пазител и погледна Сянката на Аспазия.
    — Сега ще ни кажеш ли колко време остава до експлозията на Великденския остров?
    Сянката на Аспазия сви рамене.
    — Не знам. — Но когато руснакът плъзна ръка към пистолета на кръста си, съществото побърза да прибави: — Казвам ти истината. Отворих сеизмичен разлом дълбоко под земята. Рано Кау ще изригне. Скоро. Нямам представа кога точно.
    Яков наклони глава и се вторачи в него.
    — Защо си го направил?
    Сянката на Аспазия запремигва, като че ли руснакът го питаше защо диша въздух.
    — Така трябва да прави командирът, когато отстъпва. Да унищожава всичко, за да не остави нищо на врага.
    — Командир на какво? — попита Яков.
    Сянката на Аспазия не отговори на този въпрос. Руснакът понечи да го подмине, като клатеше глава.
    — Чакай! — извика Сянката на Аспазия.
    Яков спря.
    — Трябва да сключим сделка — каза съществото.
    — Защо?
    — Искаш ли да спасиш хората на Великденския остров?
    — Ще минем и без твоята помощ.
    — Възможно е — призна Сянката на Аспазия. — Но можете ли да спасите всички, които живеят по Огнения пръстен?
    — По кое?
    — По бреговете на Тихия океан — поясни Сянката на Аспазия. — Великденският остров ще е само началото. От него ще започне верижна реакция от вулканични изригвания и земетресения по разломните линии. Край на западната част на Съединените щати — усмихна се той. — Сбогувай се с Лос Анджелис, Сан Франциско и Сиатъл. Япония ще бъде опустошена. Както и Камчатка в родната ти Русия.
    — Десетки милиони ще загинат — продължи съществото. — Ако си мислиш, че смъртта и разрушенията на Третата световна война са били ужасни, те ще са нищо в сравнение с онова, което ви очаква. Освен ако не сключим сделка, естествено, и аз не предотвратя всичко това.
    Яков ненадейно замахна с дясната си ръка и заби юмрук в лицето на Сянката на Аспазия. После безмълвно излезе от помещението и вратата с плъзгане се затвори след него.


    В земна орбита

    Артад погледна тактическия дисплей. На него се виждаше ужасно примитивна космическа станция. Изключително странно — само това ли бяха успели да постигнат човеците за десет хиляди години в завладяването на космоса? Изкушаваше се пътьом да я унищожи. Но станцията беше толкова архаична и представляваше толкова нищожна заплаха, че той преодоля импулсивното си желание. Хората щяха да платят много по-висока цена.
    Той протегна шестопръстата си ръка и превключи дисплея на земната повърхност. Фокусира Китай и кимна, когато видя Великата стена. Във формата на Шъ Хуанджоу неговата Сянка беше завършил строежа й преди повече от две хиляди и триста години, придавайки й очертанията на аирлианския рунически символ за ПОМОЩ. Което показваше колко са отчаяни привържениците на Артад. Над две хиляди и четиристотин километра от стената бяха построени само за десетина години.
    В търсене на помощ от небесата, която така и не бе дошла.
    Артад премести образа напред. Отдалечаваха се от Земята и набираха скорост. Навигаторът беше определил курс към четвъртата планета от системата. Мъртъв свят, на който бяха построили първия си предавател и защитната си решетка, унищожени по време на гражданската война.
    Един от кортадите го информира за нещо, което бяха засекли сензорите му, и той отново превключи образа. И се наведе напред, когато видя грамадата на кораб-майка, носещ се в орбита на хиляда километра от тях. Артад заповяда да променят курса и да го пресрещнат.
    След няколко минути нокътят се намираше до много по-големия кораб. Знаеше, че е на Аспазия, и беше получил доклад от пазителя, в който се описваше унищожаването на флота на Аспазия от човеците. И все пак го сепна зейналата дупка в борда, пробита от рубинената сфера и ядрените оръжия на хората. Познаваше конструкцията на кораба-майка и неговите възможности.
    Забеляза необичайната тишина на мостика. Как се бе случило всичко това? Не можеше да повярва, че човеците сами са успели да нанесат такъв удар.
    Отърси се от тези смущаващи мисли и заповяда да пратят група на борда, за да видят дали могат да използват кораба. Нокътят и древният кораб-майка се носеха В орбита високо над повърхността на Земята.


    Великденският остров

    Лейтенантът набързо беше сглобил устройството от части, взети от самолетоносача „Стенис“. Инструментите И предавателят бяха в метална кутия, облепена със стиропор, от който стърчеше антената.
    Устройството и лейтенантът, на когото бяха възложили задачата въз основа на научните му успехи, бяха докарани на Великденския остров с Ф-16 с максимална скорост. Самолетите С-2А току-що бяха оставили първата група бежанци на самолетоносачите и презареждаха за обратния полет. Лейтенантът трябваше да се опита да определи каква е потенциалната опасност и с колко време разполагат.
    — Готови — извика той, когато двамата морски пехотинци забутаха устройството по шахтата, издълбана в пода на пещерата.
    Лейтенантът провери различните дисплеи, които получаваха информация от инсталираните в кутията уреди. Изглежда, всичко работеше.
    — Спуснете я! — нареди той.
    Морските пехотинци я пуснаха в отвора.
    Макар да знаеше, че данните се предават сателитно до флота, лейтенантът съобщи онова, което му показваха датчиците.
    — Сто метра. Сто и десет градуса.
    Облиза устните си и продължи със следващата група данни:
    — Петстотин метра. Сто и осемдесет градуса.
    — Осемстотин. Двеста и десет градуса.
    — Хиляда. Двеста и четиридесет.
    — Хиляда и петстотин. Триста. — Докато гледаше движещите се цифри, той изчисли наум. — Досега няма никакви прегради.
    Вторачи се в дисплеите. Не можеше да повярва, че кутията пада толкова бързо. Озърна се към отвора, който бе широк едва около метър. Колко широка беше тази шахта надолу? Трябваше да се разширява доста, щом кутията не се бе блъснала в стените й.
    — Два километра. Петстотин градуса.
    — Три километра. Седемстотин и петдесет.
    — Пет километра. Хиляда.
    — Седем километра. Две хиляди.
    — Девет километра. Две хиляди и петстотин.
    — Десет километра. Три хиляди.
    Сякаш усещаше огромната топлина. По челото му избиха капки пот. После всички дисплеи угаснаха и лейтенантът запремигва. Бързо натисна няколко бутона.
    — Последни данни: единайсет хиляди шестстотин четирийсет и два метра дълбочина. Температура: три хиляди и осемстотин градуса. Предполагам, че е потънала в течна магма. — Той отвори геоложка карта, която бе пратена по искане на самолетоносача. — Тук кората е дебела дванайсетина хиляди метра. Господа, имаме шахта чак до външното ядро, което, изглежда, се издига под налягане.


    Въздушното пространство на Южна Америка

    — Говори — нареди Търкот.
    Гласът на Куин звучеше разсеяно и майорът предположи, че е затрупан с данни.
    — Хм, има сведения от флота. Пуснали са някаква сонда в шахтата. Изглежда, е стигнала чак до външното ядро. И смятат, че магмата се качва нагоре.
    — Значи Сянката на Аспазия за пръв път казва истината — разочаровано измърмори Яков.
    — За шахтата — прибави Търкот и се обърна към микрофона. — Ами този Огнен пръстен? Какво е?
    — Така се наричат разломните линии по различните тектонични плочи на материците, които се срещат със субокеанските плочи на Тихия океан. Пръстенът обгражда целия океан. По тези разломни линии има вулкани, и активни, и угаснали, и земетръсни зони. Пръстенът минава по калифорнийското крайбрежие, на юг по западното крайбрежие на Южна Америка…
    — Чакай малко — прекъсна го Търкот, вперил поглед в екрана пред себе си. На него се виждаше южноамериканското крайбрежие, за което току-що беше споменал Куин. — Великденският остров е далече от Южна Америка. Как може тя да влиза в този пръстен?
    — Между Южна Америка, Великденския остров и Тихоокеанската плоча има друга плоча — поясни Куин. — Нарича се плочата Наска. Великденският остров лежи върху мястото, където се срещат плочата Наска и Тихоокеанската плоча. Този разлом продължава на север и се свързва с южноамериканския тектоничен разлом. Пак той минава по западното крайбрежие на Съединените щати, по дъното на Тихия океан до Нова Зеландия, през Филипините до Япония, по западното крайбрежие на Русия и покрай Алеутските острови. Общата му дължина е повече от деветнайсет хиляди километра.
    — Чакай — каза Търкот. Корабът-майка се носеше над сините води на Тихия океан и с огромна скорост продължаваше на запад. — Какви са тия тектонични плочи, по дяволите?
    — Това е сравнително ново откритие — отвърна Куин. — Повърхността на Земята, земната кора, е образувана от девет основни плочи като Тихоокеанската и дванайсетина по-малки като Наска. Те представляват кора от твърда скала, плаваща върху течното външно ядро. И всички плочи се движат, което оказва три вида въздействие върху границите помежду им. Когато се отдалечават едни от други, образуват цепнатина, през която излиза материал, обикновено магма, и се втвърдява в хребет. Когато се сблъскват, едната плоча се приплъзва под другата. Доскоро ти се намираше в една такава зона — Хималаите са резултат от сблъсъка на Евразийската и Индийската плоча. В третия случай плочите се движат в срещуположни успоредни посоки — пример за това е разломът Сан Андреас. По Огнения пръстен се срещат и трите типа, затова имаме вулкани и изключително нестабилни зони. През хиляда деветстотин и шеста Сан Франциско е бил разрушен от сравнително слабо смущение в Пръстена — също като при изригването на Маунт Хууд.
    — Ако някой от вулканите на Великденския остров изригне, може ли да предизвика верижна реакция? — попита Търкот.
    — Трябва да допуснем, че аирлианците — и пазителите — знаят повече за тектоничните плочи от нас — отвърна Куин. — Не виждам причина да не вярвам на Сянката на Аспазия.
    Майорът се намръщи.
    — Освен че почти никога не ни е казвал истината.
    — Готов ли си да поемеш риска? — попита Куин.
    Търкот погледна пред себе си и видя точица на хоризонта.
    — Почти стигнахме. Можем ли да направим нещо, за да предотвратим това изригване?
    — Ще проверя.
    — Провери, но бързо — каза Търкот, докато корабът-майка се носеше към острова. Той го спря над летището, после бавно го спусна точно над пистата. Хиляди се стълпиха наоколо, наблюдавайки гигантския кораб със страхопочитание и надежда.
    — Отвори трюмовете — нареди майорът.
    Яков седеше пред друг пулт и използваше информацията, която бе получил от главния пазител. Люковете на трюмовете с плъзгане се отвориха и от тях се спуснаха метални трапове. След кратко колебание хората се втурнаха напред. Търкот погледна дисплея. Въобразяваше ли си, или над Рано Кау вече се вдигаше тънка струя дим?
    Той се изправи и грабна автомата си.
    — Съобщи ми, когато всички се качат.
    Яков го стрелна с поглед.
    — Къде отиваш?
    — Да си поприказвам с нашия приятел.
    Майорът се върна в помещението на главния пазител, където беше завързан Сянката на Аспазия.
    — Руснакът предаде ли ти съобщението ми? — попита съществото още щом Търкот влезе в залата.
    — Да.
    — Наясно ли си с опасността?
    — Ако не лъжеш, да.
    — Не лъжа и мога да го спра.
    — Как?
    — Не си способен да разбереш.
    Търкот вдигна автомата.
    Сянката на Аспазия поклати глава.
    — Можеш пак да ме убиеш, но това ще ти струва ценно време.
    — Какво искаш?
    — Същото като преди. Само че сега твоят залог е много по-висок.
    Майорът безмълвно отпусна оръжието си. Изтекоха няколко минути.
    — Времето ти изтича — обади се Сянката на Аспазия.
    Търкот мълчеше.
    След още няколко минути Сянката на Аспазия се размърда и опъна въжетата си.
    — Скоро процесът ще стане необратим.
    — Искаш от мен да приема две предположения — каза Търкот. — Първо, че ако изригне, вулканът ще предизвика верижна реакция в района на целия Тих океан. Второ, че ако това е вярно, ти си в състояние да спреш започнатото.
    — Това са факти.
    — Според теб.
    — Не можеш да си позволиш да не ми повярваш.
    — Мога, естествено — възрази Търкот. — Някога в многобройните си превъплъщения играл ли си покер?
    — Да играя ли? Аз не си играя игрички.
    — Жалко. — Търкот потъна в мълчание. Накрая гласът на Яков обяви, че всички от Великденския остров са на борда. — Спасихме всички — каза майорът на Сянката на Аспазия.
    — Спасили сте няколко хиляди — отвърна съществото. — Ами милионите, които скоро ще загинат?
    — Цената ти е прекалено висока. Никога няма да ти дам кораба-майка. Категорично.
    — Тогава ще загинат милиони.
    Търкот усещаше неотложността. Усещаше, че има голяма вероятност Сянката на Аспазия да лъже, ала можеше ли да си позволи да рискува?
    — Ако предотвратиш изригването, ще те пусна и ще ти дам един нокът.
    Сянката на Аспазия просто се взираше в него.
    Офицерът от спецчастите пак вдигна автомата.
    — Другата ти възможност е да продължиш да умираш след всяко следващо съживяване. Мисля, че това ще те накара да копнееш за предишния си живот. И ще пия от Граала, за да превърна безсмъртието ти в ад.
    Сянката на Аспазия се намръщи.
    — Много пъти си се опитвал да ме излъжеш, но сега ми се струва, че казваш истината.
    — Искаш ли да потвърдя подозренията ти? — Търкот постави показалец на спусъка.
    — Ноктите не могат да осъществяват междузвездни скокове — посочи Сянката на Аспазия.
    — Това не е мой проблем. Освен това, както си забелязал, имаш колкото искаш време.
    — Приемам сделката.
    Търкот не отпусна веднага автомата. Разбираше, че съществото бе капитулирало прекалено бързо, но знаеше също, че няма много време. Факт, който Сянката на Аспазия също съзнаваше.
    — Какво ти е нужно, за да спреш изригването? — попита майорът.
    — Достъп до контролната зала — отвърна Сянката на Аспазия. — Можеш да ме държиш на мушка, ако искаш.
    Търкот пусна автомата да виси на ремъка, извади ножа си, мина зад гърба на съществото и преряза въжетата.
    — Да вървим.
    Сянката на Аспазия се запъти към коридора. Търкот го побутна с цевта на автомата.
    — Тичай.
    Затичаха по главния коридор. Докато минаваха покрай вратите, Търкот чуваше приглушения рев на хилядите, натъпкани в различните трюмове. Влезе в пилотската кабина и вдигна ръка, за да покаже на рязко обърналия се Яков, че всичко е наред.
    — Той ще спре изригването.
    — В замяна на какво? — попита руснакът и се втренчи в Сянката на Аспазия, докато се отпускаше на седалката.
    — На нокът.
    — Не мислиш ли…
    Търкот го прекъсна.
    — Нямаме време за мислене. Всички трапове ли са вдигнати? Люковете затворени ли са?
    Яков кимна с глава.
    — Да.
    Търкот си погледна часовника. От кратера на Рано Кау вече определено се вдигаше дим. Сянката на Аспазия седна пред пулта. Корабът-майка бавно набра височина и на около три хиляди метра спря.
    — А сега? — попита майорът.
    Сянката на Аспазия не му обърна внимание и плъзна ръце над светещите шестоъгълници, които заемаха голяма част от контролния пулт. Търкот настръхна.
    — Какво правиш?
    — Каквото ти казах — отвърна съществото. — Гледай.


    По-леката от скалата наоколо магма се издигаше към повърхността на планетата. На около три километра под Рано Кау тя започна да топи скалната маса и образува грамадна кухина, широка над километър и половина. Този процес даде на Търкот нужното време да качи на борда всички от острова.
    Сега налягането бе огромно и магмата нямаше къде да отиде, освен отново нагоре. Водата в езерото в кратера закипя от горещите газове, предшестващи магмата. Вдигна се пара, последвана от газ. Битката между водата и газа продължи няколко минути, после магмата избра друга посока, изля се в камерата на пазителя, напълни я и се насочи към една пукнатина в стената.


    Търкот потръпна, когато обърнатата към морето страна на Рано Кау избухна и изстреля във въздуха камъни, големи колкото къщи. Над морето и острова се понесе вълна от горещ газ и уби всичко живо. Моаите бяха обгорени и новата им боя, която трябваше да ги превърне в туристическа атракция, беше стопена.
    Майорът погледна към другите вулкани в другите два края на острова. От кратерите им излизаше дим. По склона на Рано Кау потече яркочервена магма и със съскане стигна до океана.
    Подът под краката му завибрира от енергийния импулс, който корабът-майка изстреля към острова. Той потъна в земята без видим резултат. След пет секунди последва в втори импулс.


    Енергията премина през кипящата магма и разтърси земята. Стигна до границата между кората и външното ядро, разпръсна се и разби скалата, която потъна в магмата и прекъсна потока. Нещо повече, амплитудата и честотата на ударната вълна бяха обратно пропорционални на енергията, която я бе образувала. Това беше нещо, което можеше да знае само Сянката на Аспазия. Възпиращият ефект се разпространи от Великденския остров и противодейства на енергията, освободена при изригването на вулкана.


    Сянката на Аспазия натисна още няколко бутона и се обърна на седалката.
    — Направих каквото поиска. Сега си тръгвам.
    Търкот не виждаше промяна на екраните — положението като че ли не се влошаваше, но от Рано Кау все още течеше лава и другите два вулкана продължаваха да пушат.
    — Имаш цяла вечност — отвърна той. — По-добре да изчакаме малко преди да те пуснем.
    — Ти ми даде думата си.
    — И ще я удържа.
    — Попитай вашите учени с техните измервателни устройства — упорстваше Сянката на Аспазия. — Те ще покажат, че планетата отново е в покой. — На тънките му устни плъзна усмивка. — Аз вече не представлявам опасност. Артад и Роякът… — той сви рамене, — те са вашият проблем. Ако ми дадеш този кораб, ще ви помогна да се справите с тях.
    — С удоволствие бих се справил и с теб — отвърна Търкот. — Всяко нещо с времето си.
    — Нямаш представа за цялата картина — заяви Сянката на Аспазия.
    — Ти не ми я обясни.
    Съществото скръсти ръце и няколко дълги секунди го наблюдава.
    — Направих каквото искаше.
    Търкот кимна към изхода.
    — Върви.
    Сянката на Аспазия се изправи и излезе, без да каже нищо повече.
    — Нямам му доверие — рече Яков.
    — Аз също, но поне сега се избавихме от него. — Търкот зае току-що освободеното от Сянката на Аспазия място, хвана щурвала и обърна носа на кораба-майка на север към Хавай. През корпуса се разнесе екотът на една от скобите, освобождаващи нокътя.
    Търкот усещаше неодобрението на руснака и се чувстваше принуден да аргументира постъпката си.
    — Просто искам, когато веднъж завинаги приключим с това, на Земята все още да има хора, които да се зарадват на победата. Стига повече жертви.
    Яков тежко въздъхна и отново седна.
    — Разбирам. Но в историята на моя народ има безброй прекалено скъпи победи. А битките и войните като че ли никога не свършват. Наполеон. Хитлер. И предателствата. Предавало ни е собственото ни правителство. Затова не вярвам на Сянката на Аспазия, но разбирам защо сключи тази сделка с него.
    Търкот видя, че Яков няма да каже нищо повече, затова вдигна сатфона си и натисна бутона за автоматичното избиране на Куин. Докато звънеше, чу отварянето на нова скоба.
    Куин вдигна на третото позвъняване. Гласът му звучеше разсеяно и Търкот чу други гласове.
    — Какво знаеш за сеизмичната активност, майоре?
    Куин незабавно отговори.
    — Всичко се успокои. Спрял си го.
    — Нещо ново за Дънкан?
    — Получихме едно странно съобщение. Изглежда, че някакви израелци — водени от Симон Шерев — са върнали кивота на завета на нов „Меджик-12“. Или поне те са си мислили така.
    — Къде?
    — На изоставена петролна платформа в Мексиканския залив. Потвърди се също, че осприто е използвано за секретна операция в този район.
    — Тогава…
    — Това не е всичко — прекъсна го Куин. — Получихме това сведение от един от десантниците на Шерев, който още е на платформата. Казва, че нямал връзка с Шерев и другите, откакто влезли в платформата.
    Освободи се поредната скоба. Търкот изруга.
    — Имаме ли нещо наблизо, за да проверим сигнала?
    — Работя по въпроса.
    В кораба-майка отекна четвъртият екот. Майорът погледна екраните и видя, че един от ноктите се отдалечава.
    — Добър път — измърмори той.
    — Мисля, че не го виждаме за последен път — подметна Яков.
    Търкот очакваше руснакът да каже нещо такова.
    — Ако пътищата ни пак се пресекат, ще оцелее само единият от нас.
    — Той е безсмъртен… — започна Яков, но майорът го прекъсна.
    — Ако пак се срещнем, ще оцелее само единият от нас, и това ще съм аз.

НАСТОЯЩЕТО
9.

    Мексиканският залив

    Подът на помещението беше покрит с кръв, но Гарлин като че ли не я забелязваше, докато се взираше в тялото на масата. Вече над двадесет пъти бе убивал Дънкан, вкарвайки сондата все по-навътре в мозъка й.
    Роякът, по природа търпеливо същество, започваше да се нервира. Засечените съобщения от разузнавателната мрежа на човеците показваше, че един от оцелелите аирлианци има нокът и се насочва към Марс, където се строеше предавател. Цикълът на сондиране, смърт и съживяване започваше да става досаден.
    Пипалото на Рояка нареди на Гарлин да възприеме нов подход. Той отиде в спасителната капсула и взе плоска черна метална кутия шестдесет на шестдесет сантиметра и дълбока петнадесет. Донесе я в стаята и я отвори. В гнездата имаше грижливо подредени хирургически инструменти.
    Гарлин се приближи до кивота и въведе нови команди — нареди му короната да сканира мозъка й и да му даде карта. След няколко секунди се появи дисплей на мозъка на Дънкан. Артерията, която се пръскаше, бе осветена, ала Гарлин забеляза нещо друго. Малък кръгъл предмет близо до тила й. Нещо от плътен метал.
    Когато Дънкан за пореден път се съживи, той включи свредела и го насочи към черепа й.
    Отвратителният звук от метал, врязващ се в кост, не успя да заглуши вика й.


    Хавай

    През военната си кариера Търкот няколко пъти беше ходил на Оаху и не се сещаше къде другаде може да приземи кораба-майка и да разтовари хората от Великденския остров, освен на международното летище. Той насочи извънземния съд ниско над океана между Диамантения нос и Пърл Харбър.
    Летището изглеждаше пусто, а и той получаваше объркани съобщения от хората на острова, които все още не се бяха възстановили от въздействието на нановируса. Пристанището му се стори странно без нито един военен кораб.
    Майорът спря грамадния кораб над главната писта, спусна го почти до самия асфалт и се обърна към Яков.
    — Отвори всички трюмове.
    Люковете отстрани на кораба се отвориха и от тях се спуснаха трапове. Хилядите се заизсипваха навън, но Търкот не напусна контролната кабина.
    — А сега какво, приятелю? — без да откъсва поглед от монитора, на който се виждаха хората, попита Яков. — Към Марс ли?
    — Не още. Не сме готови.
    — И как ще се приготвим?
    Търкот разтърка лице и усети четината и разранената си от студа кожа.
    — Сянката на Аспазия каза някои неща, които ми се струват логични.
    — Например?
    — Че Артад има нокът. Доколкото можем да определим, ноктите са бойни кораби. Той може да го управлява и да използва оръжията му. Ние дори не знаем как действа оръжието на този кораб, което Сянката на Аспазия използва на Великденския остров. Наблюдавах го, но не съм сигурен, че ще мога да повторя действията му, а и той нямаше да ми дава уроци. Убеден съм, че ще мога да закарам кораба до Марс, но какво ще правим после?
    — Ядрени бомби? — предложи Яков. — Хвърлени ръчно?
    — Ами ако спуснат щит над предавателя?
    Руснакът сви рамене.
    — Не знам какво да ти кажа, приятелю.
    Търкот почука с пръст по слепоочието си.
    — Помисли за всичко, което научихме. Някой е свалил разузнавателния кораб на Рояка над Тунгуския район. И не са били нито аирлианците, нито Мисията, нито очакващите.
    — Хора ли?
    — Остава ли някой друг?
    — Но как?
    — Тъкмо това е въпросът — каза Търкот.
    — Може би майор Куин има още сведения за нас.
    Търкот погледна дисплеите и провери докъде е стигнало разтоварването.
    — Потегляме натам веднага щом трюмовете се изпразнят. Само ще се отбием до една петролна платформа в Мексиканския залив.


    Мексиканският залив

    Гарлин работеше бързо, без да обръща внимание на кръвта, която плискаше навсякъде. Отдели част от черепа на Дънкан с диаметър осем сантиметра, за да разкрие вътрешността. Направи разрез в трите защитни мембрани на мозъка. Дори не мигна, когато разряза най-вътрешния слой и по лицето го опръска мозъчна течност.
    Продължи в главния мозък, за да стигне до постоянно пръскащата се артерия. Не можеше да преодолее програмирането на клетките, затова направи нещо друго — постави на това място байпас.
    И още докато го правеше, защитната мембрана започваше да се затваря, образуваше се нова плът. След като постави байпаса, Гарлин бързо се дръпна настрани и проследи възстановяването на тъканите. Отворът в черепа се покри с кост. Веднага щом раната се затвори, той отново взе свредела и завъртя главата на Дънкан, така че да има достъп до тила й. Проби черепа и повторно проникна в мозъка. Откри метално топче с диаметър около дванадесет милиметра. С помощта на лупа видя, че от топчето излизат няколко тънки влакна, които потъваха в мозъка.
    Гарлин взе дълги тънки пинцети, вмъкна ги в отвора, хвана топчето и без да го е грижа за болката, го извади и изтръгна тънките проводници.


    Хавай

    Търкот политна напред и не падна, само защото се опря на големия дисплей пред пилотската седалка.
    — Добре ли си? — попита скочилият от мястото си Яков.
    Майорът се чувстваше така, все едно в тила му се е забила стрела. Толкова го болеше, че не смееше да поклати глава, за да отговори на въпроса. Болката беше толкова силна, че му призля и за малко да повърне.
    — Какво има, приятелю? — Яков колебливо се наведе над него.
    Търкот опита тила си. Очакваше да има кръв, но нямаше нищо.
    — Все едно ме простреляха — промълви той.
    Болката постепенно отслабваше и той се изправи. Отново докосна тила си и потърси рана. Нищо.
    — По дяволите! — измърмори Търкот.
    — Какво стана? — попита Яков.
    — Не знам, но се надявам да не се повтори — отвърна майорът.


    Мексиканският залив

    Гарлин разглеждаше металното топче и го въртеше в ръце. От него висяха четири изключително тънки проводника, покрити с кръв. Той внимателно постави топчето в една чашка и се върна при масата. След като се увери, че Дънкан се е съживила, отиде при кивота и протегна окървавените си длани към пулта. Започна сондирането още преди втората рана да е заздравяла съвсем.
    Дънкан не дойде веднага в съзнание. Травмата бе прекалено тежка дори за нейното подсъзнание. Дарът на безсмъртието беше запазил живота й, ала не можеше да й помогне да се справи с болката и ужаса на онова, което й причиняваха. Разсъдъкът й по най-примитивен начин се опитваше да защити съзнанието й.
    Психосондата на кивота влезе в ума й, мина по пътищата на нервната система и потърси образите на кораба й. Байпасът осигури нормалното кръвообращение дори след като програмираната плът отново поддаде.
    Екранът оживя.
    Двата изправени камъка и хоризонталната плоча вече бяха включени в кръг от подобни камъни. Пет вертикални двойки, покрити с хоризонтални камъни. И около тях — втори, по-нисък кръг. Мястото очевидно бе опустошавано, тъй като някои камъни бяха съборени, включително онзи отдясно на портала. Разумът на Гарлин позна структурата, но пипалото на Рояка беше прекалено съсредоточено върху екрана, за да приеме посланието.
    Дънкан се мяташе на масата и опъваше ремъците, с които бе стегната. Лицето й бе сбърчено от мъка, кожата й беше по-бледа от обикновено: извънземният вирус се опитваше да възстанови огромното количество изгубена кръв.
    Близо до камъните имаше павиран път, което показваше, че образът е от по-късен спомен. Гарлин се наведе напред. Край пътя имаше стълб с табела. Надписът се фокусира и той прочете:
Стоунхендж
    Веднага изключи кивота на завета и свали короната от главата на Дънкан. Той свърза масата на Дънкан с тази на кивота и освободи спирачките на колелата им. После бавно избута и двете маси в коридора и ги върна в спасителната капсула.
    От камерата Роякът започна да приготвя капсулата за изстрелване.


    Снайперистът вече от няколко часа бе на крана, който се издигаше високо над изоставената петролна платформа в Мексиканския залив. От Симон Шерев и неговите израелски десантници нямаше нито следа. Цевта на неговия „Хеклер & Кох“ ПСГ-1 беше опряна на парапета, насочена към асансьора, на който се бяха качили мъжете с кивота на завета.
    Знаеше, че нещо не е наред. Шерев и другите прекалено дълго се бавеха, без да го осведомят за положението. Възможностите му обаче бяха ограничени. Не можеше да става и дума да се спусне с асансьора след тях. Снайперистът разбираше, че ако някой долу е елиминирал Шерев и петимата десантници, той няма голям шанс да се спаси. Затова чакаше и наблюдаваше. Отправи призив по радиочестотата за извънредни ситуации и описа малкото, което знаеше, но нямаше представа дали са го чули.
    На дъното на Залива, на деветдесет метра дълбочина, една черна сфера с диаметър четири и половина метра се отдели от подводната конструкция и се насочи на изток, като постепенно се издигаше нагоре. На километър и половина от платформата достигна повърхността, излетя във въздуха и се понесе на по-малко от десет метра над гребените на вълните.
    Снайперистът я видя, но сферата вече беше извън обсега на оръжието му и продължаваше да се отдалечава. Не се съмняваше, че не е от човешки произход. Той изруга и откопча радиостанцията от бойната си жилетка. Нямаше голям обхват и не можеше да се свърже с Израел. Ала трябваше да направи някакъв опит да информира някого за местонахождението на кивота и онова, което току-що беше видял. Той включи на извънредната честота и отново започна да предава с надеждата, че някой е достатъчно близо, за да го чуе.


    Хавай

    В кораба-майка бяха останали само Търкот и Яков. Не обърнаха внимание на настойчивите молби за разговор от страна на различни служители. Майорът издигна кораба в небето и го насочи на изток към континента. Главата още го болеше, но не като по-рано. По-скоро като силно главоболие, но като се имаше предвид всичко, преживяно през последните няколко седмици, той спокойно можеше да го пренебрегне.
    Адреналинът, нахлул в кръвта му по време на спасяването на хората от Великденския остров — и целия тихоокеански регион, — отстъпваше мястото си на изтощението от случилото се на Еверест. Търкот имаше чувството, че никога няма да успее да си почине и да възвърне силите си. Знаеше, че трябва да се обади на Куин и да чуе последната информация. Надяваше се, че Космическото командване следи ноктите на Сянката на Аспазия и Артад. В момента обаче това изобщо не го вълнуваше.
    Къде беше Дънкан? В Мексиканския залив ли? Чудеше се защо го интересува. Тя го бе излъгала, беше го манипулирала и го бе забъркала във фиаското със Зона 51. И Сянката на Аспазия му беше намекнал, че собственото му минало е лъжа. Обзе го гняв. Само лъжа и смърт, а оставаха толкова много неизвестни неща, погребани под планини от измами.
    На хоризонта се появи западното крайбрежие на Съединените щати. Майорът забеляза два Ф-16 на юг — насочваха се към него. Знаеше, че военните все още са нервни и че световният мир не е напълно възстановен.
    Той включи микрофона.
    — Куин, съобщи на Пентагона, че навлизаме с кораба майка във въздушното пространство на Съединените Щати.
    — Ясно.
    — Имаш ли нещо за мен?
    — Един снайперист на петролната платформа в Мексиканския залив съобщи за съд, който изплувал от водата и отлетял на североизток.
    — Космическото командване следи ли го?
    — Съобщих им, но още не съм получил данни от тях.
    — Нещо друго? — Търкот промени курса и зави на изток, тъй като вече нямаше смисъл да се отбива на петролната платформа.
    — Открих някои интересни сведения за Тунгуския район и един човек, Тесла.
    — Тесла ли? — повтори Яков. — Кюрдът на Арарат спомена за него.
    — Изглежда, че е свързан със събитието в Тунгуския район — каза Куин.
    — По-точно? — попита Търкот.
    — Ако се съди по онова, което успях да намеря, може би той е свалил разузнавателния кораб на Рояка — отвърна Куин.

НАСТОЯЩЕТО
10.

    Въздушното пространство над Ламанша

    Капсулата на Рояка летеше на по-малко от пет метра над вълните и беше невидима в мрака. Лиза Дънкан все още бе върху масата, но вече не беше свързана с кивота на завета. Гарлин чакаше, прегърбен до масите.
    Капсулата прелетя над южното английско крайбрежие между Уеймът и Борнмът. Светлините на двата града ясно се виждаха от двете страни. Сферата мина над източен Дорсет, стигна до Солсбърийската равнина и намали скоростта. Целта му се очертаваше напред, осветена от няколко прожектора, ала наоколо като че ли нямаше никого — нищо чудно, като се имаше предвид ранният час.
    По един път се движеха самотни фарове, после изчезнаха в далечината. Капсулата се приближи и спря точно пред осветения район. Сканира земята с радара си, насочи се на североизток и бавно кацна на тревата край оградата.


    Космическото командване, планината Шайен, Колорадо

    Мери Кийн доброволно работеше извънредна смяна, за да даде възможност на някои свои женени колеги, дежурили по време на последната световна война, да се приберат вкъщи и да се видят със семействата си. Не беше казала на шефа си, че не иска да си иде у дома, защото се бои от съобщенията, които може би я очакваха там. Единствената й дъщеря бе в армията и беше служила в Сеул, Южна Корея. Мери бе виждала снимките на шпионските сателити и знаеше какво се е случило с този град.
    Докато не знаеше със сигурност, нямаше да е вярно. Не можеше да понесе тази мисъл, затова се съсредоточи върху екраните. Намираше се в една от металните сгради върху тежки пружини, дълбоко в комплекса, и заедно с десетината други оператори седеше на дълга заоблена маса.
    Нейната зона за наблюдение беше Северният Атлантически океан, регион, в който не се бяха водили много бойни действия. Тя имаше достъп до три шпионски сателита КХ-14, които заснемаха от източното крайбрежие на Съединените щати до западното крайбрежие на Европа.
    Мери се сепна, забелязала някакво движение. Изключително бърза топлинна следа, която започна в Мексиканския залив, премина през Атлантическия океан и спря в Южна Англия. Тя влезе в компютъра, засече координатите и установи, че там няма летище. Не можеше да е хеликоптер — обектът се беше движил прекалено бързо и на огромно разстояние. Всъщност, когато взе данните за полета, операторката видя, че той е летял прекалено бързо, за да е дори свръхмодерен военен самолет.
    Оставаха летящите чинии. Както и други в Космическото командване, тя бе виждала следите на извънземните, но всеки път, когато насочваха вниманието на началниците си към тях, получаваха отговор да не им обръщат внимание.
    След като се разкри истината за Зоната, Кийн неколкократно ги беше следила. Въпреки че бе симетрична обаче, тази следа се различаваше. Беше по-топла. Освен това операторката си спомни, че се бе получило питане за необичайни летящи обекти в района на Мексиканския залив.
    Провери в списъка и забеляза, че като източник на питането е посочена Зона 51 чрез МИЛСТАР. Мери набра кода за достъп. Половин минута никой не отговори и тя тъкмо се канеше да затвори, когато от високоговорителя се разнесе разсеян глас.
    — Майор Куин слуша.
    — Имате ли летяща чиния по трансатлантически курс?
    — Не. Какво сте засекли?
    Тя предаде информацията.
    — Казвате, че идва от Мексиканския залив, така ли?
    — Да.
    — Къде е сега?
    Докато разговаряха, Кийн бе взела точните координати от най-близкия сателит КХ-14. Отвори картата на района и потърси мястото. Това, което откри, я изненада. Червеният надпис обозначаваше обект с национално значение.
    — В Южна Англия. При Стоунхендж.


    Стоунхендж

    Стоунхендж беше най-голямата туристическа атракция в района и една от най-големите в цяла Англия. Капсулата на Рояка се намираше на северозапад от него и известно време само го наблюдава. Добрият разузнавач винаги проучва обстановката преди да се приближи до целта, а Роякът имаше голям опит в разузнаването, на галактическо или местно равнище.
    Когато се установи, че районът изглежда безопасен и пуст, капсулата се придвижи напред. Блъсна се в оградата, с лекота я разкъса и спря до вътрешния кръг пред олтарния камък. Неизвестната на Рояка алармена система, вградена в оградата, се задейства и в местния полицейски участък се включи предупредителна лампичка.
    В капсулата Гарлин отново беше поставил короната на главата на Дънкан и сега я свърза с проводниците на кивота.
    Дълбочинният радар не бе установил присъствието на кораба от спомените на Дънкан. По време на сондирането обаче Роякът беше забелязал червената мрежа, с която Дънкан и мъжът бяха покрили космическия кораб преди да го заровят, и предполагаше, че това е някакъв вид щит.
    Въпросът бе как да влязат в каменния асансьор.
    Гарлин вкара сондата в ума на Дънкан и потърси още спомени.
    Екранът затрептя. Появи се образ. Стоунхендж. Невредимите кръгове показваха, че действието се развива преди хиляди години. Беше нощ, ала камъните бяха окъпани в червено сияние. На неколкостотин метра оттам гореше огромна дървена фигура, висока над петнадесет метра, направена от клони, оплетени около дървена основа. Вътре бяха натъпкани десетки хора, които надаваха крясъци, обгърнати от безпощадните пламъци.
    Около горящия „човек“ имаше кръг от стотици, ако не и хиляди хора, облечени в пъстри роби, които наблюдаваха ужасяващата клада и огънят осветяваше хипнотизираните им лица. В края на тълпата двама души се отдалечаваха към Стоунхендж. Бяха сами, когато стигнаха при камъните и смъкнаха качулките си. Дънкан и партньорът й. Тя се приближи до левия изправен камък в центъра на комплекса, протегна дясната си ръка, притисна дланта си към монолита — и се появи врата. Гарлин изключи проводниците и екранът потъмня. Той погледна надолу и видя, че Дънкан за пръв път от доста време е в съзнание. Тъмните й очи бяха вперени в него. По време на полета тялото й бе имало достатъчно време да се възстанови от раните.
    — Кой си ти? — Гласът й беше дрезгав, гърлото й бе пресъхнало и прегракнало от викане. Очите й бяха хлътнали и уморени, спомените за болката се бяха отпечатали на лицето й.
    Без да отговори, той се пресегна и стегна ремъка на дясната й ръка.
    — Какво правиш? — попита Дънкан.
    Гарлин безмълвно се обърна към черната чанта и извади странно наглед устройство, ключов елемент от което бе дълго тънко острие. Натисна един бутон и острието бързо започна да се движи назад напред. Дънкан се ококори, когато Гарлин насочи устройството към ръката й.
    — Недей! — извика тя.
    Гарлин притисна острието към китката й. Плисна кръв, плът, парченца кости. Викът на Дънкан отекна в капсулата. След по-малко от четири секунди, цяла вечност за нея, острието излезе от другата страна. Кръвта шуртеше от прерязалите артерии и Гарлин не направи опит да я спре.
    Той пусна бутона и се възцари тишина, в която се чуваха само стоновете на Дънкан. Гарлин остави машината и вдигна отрязаната й дясна ръка. Част от външната стена на капсулата се отвори, спусна се на земята като рампа и той слезе по нея.
    Лиза Дънкан лежеше на масата почти в безсъзнание. Устните й беззвучно се движеха. От дясната й ръка вече не течеше кръв, тъй като вирусът бе затворил раната. Тялото й бавно започна да възстановява изгубения крайник.


    Докато шофираше служебния лендроувър по М-34 към Стоунхендж, полицай Мартоу тихо ругаеше. Охранителната система беше инсталирана на оградата от частна организация против младите гуляйджии, които често се събираха при паметника късно нощем, пиянстваха и дори драскаха по камъните. Този месец Мартоу вече два пъти ги бе пъдил.
    Ако пак пипнеше тия проклети хлапета… Той завъртя волана на поредния завой. Нямаше нищо против да се забавляват — смущаваше го оскверняването на камъните. Мартоу беше тукашен и като всички, живели край мегалитния паметник, винаги бе изпитвал почит към него. Местните не се интересуваха кой и кога го е построил — важното беше, че съществува.
    Когато фаровете му осветиха разбитата ограда, той инстинктивно удари спирачки и колата рязко спря. Полицаят запремигва, когато забеляза голямото кълбо, носещо се на няколко метра над земята близо до вътрешния кръг. Към централните камъни се приближаваше човек. И носеше нещо. Мартоу понечи да отвори вратата, когато мъжът вдигна предмета и го притисна към левия вертикален камък. Полицаят позна предмета: отрязана човешка ръка.
    Той се върна в лендроувъра и посегна към радиостанцията. Първо изпусна микрофона, после няколко секунди не успя да го включи. През това време всичко от странно стана нереално. В камъка се отвори врата, мъжът мина през нея и тя се затвори. За миг Мартоу остана с микрофона в ръка, неуверен дали е видял това, което току-що се бе случило, или всичко е някакъв кошмар. Ала голямото кълбо продължаваше да виси на няколко метра над земята недалеч от него.
    Полицаят натисна бутона на радиостанцията.


    Кемп Роуи, Северна Каролина

    Корабът-майка се спускаше към старата писта, тъмен на фона на облачното нощно небе. Десантниците от Делта Форс го зяпнаха благоговейно, когато спря точно над разбития бетон. В предната част на кораба се отвори люк и оттам се спусна метален трап. През люка сияеше зелена светлина и на нея се очертаха силуетите на двама мъже. Единият беше огромен, много по-висок от партньора си, но по-дребният се движеше самоуверено въпреки изтощено отпуснатите си рамене. Същата онази самоувереност, която притежаваха всички от Делта.
    Познал Яков и Търкот, майор Куин изпита облекчение. То отстъпи мястото си на загриженост, когато двамата влязоха в светлия кръг около хангара. Изглеждаха измъчени, особено Търкот. По лицето му имаше мехури от студа, очите му бяха кръвясали, брадичката му бе покрита със сива четина. Той разсеяно разтриваше тила си.
    — Мисля, че намерихме Дънкан — бяха първите думи на Куин.
    Търкот не реагира така, както очакваше майорът. Нямаше усмивка, нито оживление.
    — Къде?
    — При Стоунхендж.
    Търкот не спря. Плътно следван от Яков, той мина покрай Куин, влезе в хангара и се строполи на един сгъваем стол. Руснакът направи същото. Донесоха им чаши горещо кафе. Търкот хвана в шепи топлата чаша, наведе се над нея и дълбоко вдиша аромата.
    — При Стоунхендж ли? В Англия? — попита най-после. — Откъде знаеш?
    Куин приклекна пред него и тихо, бавно заговори:
    — Засекли са придвижване на съд от Мексиканския залив до Стоунхендж. Прекалено бърз е, за да е самолет. Със странна термична следа. Помислили са го за летяща чиния, но не е. Отгоре на всичко имаме съобщение от израелски снайперист, според когото Шерев е занесъл кивота на завета на петролната платформа в Мексиканския залив. И неотдавна нещо, някакъв вид капсула, е излетяло от района на платформата на североизток. Сега е при Стоунхендж.
    По време на обясненията на Куин Търкот бе затворил очи.
    — В такъв случай Шерев е мъртъв.
    — Не знам… — започна Куин, но Търкот вдигна ръка и го накара да млъкне.
    — Защо Стоунхендж?
    — Не знаем.
    Търкот бавно обърна притворените си очи към Яков и съвсем леко повдигна едната си вежда. Руснакът се беше отпуснал назад, изпружил дългите си крака.
    — Случайно някой да има водка? — попита Яков. Когато не получи отговор, въздъхна тежко и се изправи. — Вие американците никога не сте екипирани както трябва. Предполагам, че се налага да отидем в Англия.
    Търкот също стана.
    — Обади се на британците — на път към изхода на хангара каза той на Куин. — Да пратят някого там. Ако може, от СВС.
    — Слушам.
    Търкот спря.
    — Нещо ново за Тесла и Тунгуския район?
    — Имаме доста информация — отвърна Куин. — Очаквам да получа още.
    — Тесла ли е свалил кораба на Рояка?
    — Да. Изобретил е… — започна Куин, но Търкот вдигна ръка.
    — Не всичко наведнъж. Отиваме в Англия да вземем Дънкан. После ще се върнем. Докарайте хората от Космическото командване. Да се приготвят за път и да ни чакат. И онова, което е изобретил Тесла… намерете някой, който може да го направи.


    Стоунхендж, Англия

    Мартоу наблюдаваше сцената пред себе си и нервно облизваше устни. Черната сфера не бе помръднала и рампата, по която очевидно беше слязъл мъжът, продължаваше да е спусната. Нямаше следи от вратата, през която мъжът бе влязъл във вертикалния камък. Полицаят се беше свързал с участъка и след като му отговориха, остави микрофона и няколко минути остана на мястото си, парализиран от нерешителност.
    После бавно слезе и отиде при багажника на лендроувъра. Вдигна го и извади стария автомат „Стърлинг“, който му бяха дали по време на неотдавнашните безредици. Взе бронирана жилетка и я облече. Накрая тръгна напред, здраво притиснал приклада на автомата към рамото си. Местеше поглед между рампата и изправения камък, в който беше влязъл мъжът.
    Зави към рампата.


    Полковник Спиърсън от британската Специална военновъздушна служба (СВС) потегли към Стоунхендж десет секунди след обаждането на Куин от Америка. Двамата с Търкот бяха открили пещерата с рубина. Познаваше Търкот като изключителен боец. Човек, на когото можеше да се разчита.
    Тъкмо провеждаха учение на юг от Херефорд, където бе разквартируван командваният от Спиърсън Двадесет и първи полк. Сега летяха на югоизток с максималната скорост на хеликоптера.
    Полковникът се замисли за съобщението и местоназначението. Стоунхендж. Сърцето на Древна Англия. По-древен от всички други — от Тауър, от кралете, от кралиците, от всичко. Още отпреди Артур, който се бе оказал извънземен. Сега там имаше нещо. Нещо неизвестно, проследено през Атлантическия океан. Най-вероятно с извънземен произход. Ужасно го безпокоеше фактът, че извънземните като че ли са замесени във всяка легенда и мит, дори в нещо толкова благородно като легендата за Артур. И сега бяха при Стоунхендж.
    — По-бързо — нареди той на пилота. Отзад в хеликоптера „Уестланд Линкс“ седяха дванадесет десантници от Специалната военновъздушна служба. Елитът на английската армия. Държаха оръжията си и безизразно гледаха пред себе си. На всички им бе писнало. От извънземните. От слугите на извънземни. От манипулирането, заразяването, промяната на хора. Бяха гледали записите на унищожаването на Тайван и атаката срещу Сеул, първо със севернокорейско химическо оръжие, а после и с американски ядрени бомби. И някак си знаеха, просто знаеха, че макар хората винаги да са воювали помежду си, зад всичко това стоят извънземните. Които действаха от сенките. И на всички им беше писнало.


    Въздушното пространство на Съединените щати

    Търкот седеше на пилотската седалка в кораба-майка, който летеше над Атлантическия океан. Не знаеше с каква скорост се движат, но океанът под тях се носеше стремглаво. Екскалибур бе облегнат на недалечния контролен пулт.
    — Приятелю — каза руснакът.
    — Да?
    — Добре ли си?
    — Не.
    — И аз. — Яков постави широката си длан на рамото му. — Не позволявай думите на Сянката на Аспазия да всеят съмнение в душата ти.
    Вперил поглед в екраните, Търкот не отговори.
    Яков не отдръпна ръката си.
    — И… — проточи той, за да привлече вниманието на майора, — що се отнася до госпожа Дънкан, не забравяй, че каквото и да е миналото й, сега тя е различна дори от жената, която познаваше през последните няколко месеца.
    Търкот съвсем леко кимна.
    — Знам.
    — Понякога вършим неща, които по-късно…
    — Знам, че не разсъждавам нормално, — прекъсна го майорът.
    — Аз също не разсъждавах нормално, когато се влюбих в Катенка — отвърна Яков. Имаше предвид жената, която ги беше предала в Москва.
    При други обстоятелства Търкот щеше да възрази срещу сравнението, но през последните няколко дни се бяха случили прекалено много неща, за да е сигурен в каквото и да било.
    — Бях секач. Това винаги ми се е струвало адски странно. Да отсичаш живи същества. Дървета. Красиви големи дървета. Които са живели на Земята много повече от мен. Другите нямаха такива колебания — не знам защо аз мислех така. Но после се примирих с мисълта, че дървото ще бъде превърнато в ценни неща. Например в детско креватче. — Търкот мрачно се усмихна. — Глупости, знам. Но трябваше някак да го преодолея. И го преодолях.
    — А сега?
    — Не знам как да го преодолея.
    Яков го плесна с широката си длан по гърдите.
    — Ти си човек. — После удари по собствените си гърди. — И аз съм човек. Това е. Това е всичко. Докато ти си сякъл тия дървета, за които толкова много те е грижа, аз цял живот съм преследвал извънземните и техните слуги. Те убиха приятелите ми, унищожиха родината ми. Унищожили са много други страни и са избили милиони, дори милиарди хора през хилядолетията, откакто са на планетата ни. Известно ни е, че Черната смърт е тяхно дело. Опитаха се да направят нещо подобно, което едва успяхме да предотвратим.
    — И през всички тия години, които прекарах в мрака, докато ги преследвах, аз трябваше, както казваш ти, да го преодолея по някакъв начин — продължи той. — Да накарам разума си да приеме онова, което правя. Също както ти е трябвало да разбереш какво вършиш. И знаеш ли какво реших? До какво се свежда всичко?
    Търкот поклати глава.
    — Аз съм човек — заяви Яков. — Те и онези, които работят за тях, не са.
    — Толкова ли е просто? — попита майорът.
    — Да. Толкова.


    Стоунхендж

    Мартоу предпазливо се изкачваше по рампата. Почти не повдигаше крака от метала, за да не вдига шум. Беше гледал Би Би Си. Знаеше за извънземните, Зона 51, световната война. Всички знаеха. И не се съмняваше, че се отнася за това. Нямаше представа защо е толкова сигурен.
    Влезе вътре. Сияеше зелена светлина. Полицаят мъчително преглътна, но продължи напред. Рампата водеше до открехната метална врата. Той бавно я отвори с цевта на автомата. Първото, което забеляза, бе бледата жена, окървавена и завързана на количка. Дясната й ръка липсваше — беше отрязана малко над китката.
    — Боже Господи — промълви Мартоу.
    По-скоро усети, отколкото чу, че зад него има някой, и се завъртя. Показалецът му замръзна на спусъка, толкова се смая. Видя, че не е човек, а нещо… нещо невъобразимо. Пипалото се уви около шията му. Полицаят отвори уста да извика и това бе грешка.


    Въздушното пространство

    Пред тях се появи брегът на Англия и Търкот погледна навигационния екран, за да провери посоката към Стоунхендж. Промени курса и корабът-майка леко зави наляво.


    — Още една минута — съобщи на Спиърсън пилотът по интеркома.
    Полковникът изтегли назад затвора на автомата си МП-5 и провери дали в патронника има патрон. Останалите в хеликоптера последваха примера му.
    Вертолетът намали скоростта и започна да се спуска.
    — Докладвай обстановката — нареди Спиърсън на пилота, който управляваше с очила за нощно виждане. На каската на полковника също имаше такива, но предната седалка му пречеше да вижда.
    — Има някаква черна сфера с диаметър около пет метра. Виси точно пред централния пръстен камъни. Изглежда, е отворен някакъв люк и от него струи зелена светлина. Наблизо е паркиран полицейски лендроувър. Няма следа от онзи, който е пристигнал с него.
    Черна сфера ли? Спиърсън бе следил разузнавателните сведения за последната световна война, беше воювал главно в Тихия океан и Близкия изток, ала не си спомняше такова описание. Нещо ново. Нещо различно. Много пъти бе попадал под обстрел — в Северна Ирландия, през Войната в Залива, в Етиопия — но сега го побиха тръпки. Хеликоптерът кацна със слабо разтърсване.
    Нямаше нужда да издава команди. Знаеше, че хората му ще го последват и ще се разгърнат тактически. Това беше разликата между СВС и обикновената бойна част. Той се затича към черната сфера, като в движение спусна очилата за нощно виждане. Запремигва и изчака няколко секунди мракът да отстъпи мястото си на яркозелената светлина. Кълбото беше абсолютно неподвижно и висеше на няколко метра над земята. Част от корпуса му бе отворена и се спускаше като рампа.
    Спиърсън замръзна, когато от отвора излезе мъж с автомат „Стърлинг“. Полковникът тъкмо се прицелваше в него и се готвеше да стреля, когато позна униформата.
    — Натам! — извика полицаят и посочи наляво, настрани от мегалита.
    Спиърсън се обърна, последван от всичките си хора. Нищо.
    Чу тракането на автомата, когато първите куршуми го улучиха и го повалиха. Полицаят се приближаваше към бойците от СВС и стреляше.
    Полковникът лежеше на земята. Гърдите го боляха от ударите по бронираната жилетка. Вдигна глава. Хората му отвръщаха на огъня. Пред смаяния поглед на Спиърсън ченгето бе надупчено като решето, ала продължаваше да стреля. Паднаха още двама бойци от СВС, единият смъртоносно улучен в лицето.
    Оръжието на полицая — стар „Стърлинг“ — глухо изщрака. Пълнителят се беше изпразнил. Десантниците не престанаха да стрелят и буквално го разкъсаха на парчета, докато трупът му най-после не се свлече на земята.
    Полковникът се изправи. Един от хората му се втурна напред и провери тялото. Спиърсън даде знак на останалите да го последват и заобиколи, за да погледне в капсулата. Люкът беше затворен.
    — Взривете го — нареди той.
    Един от хората му извади малък насочен взрив от раницата си, изтича при люка и го постави в центъра му. После възпламени детонатора.
    — Залегни! — извика сапьорът, докато тичаше настрани от сферата. Спиърсън се хвърли на земята. Разнесе се остър пукот. Спиърсън се изправи изруга. В люка бе пробита само шестдесетсантиметрова дупка.
    Зад себе си чу изстрели и се обърна. Мъжът, който се бе надвесил над трупа на ченгето, беше прострелял друг боец в лицето. Вторият десантник извика и притисна раната с длани. Между пръстите му потече кръв. Другият продължи да стреля по другарите си — в главата, както го бяха обучавали.
    — По дяволите! — изруга Спиърсън, когато бяха повалени още двама от хората му, натисна спусъка и куршумът улучи мъжа в главата, точно над дясното око, под ръба на каската. От изходната рана на тила му пръснаха кръв и мозък. Но войникът продължаваше да стреля и свали още един боец.
    Полковникът усети нещо над себе си, ала нямаше време да погледне — стреляше, натискаше спусъка колкото може по-бързо, докато онзи най-после се строполи на земята.
    — Какво става тук, господин полковник? — попита един от малцината му оцелели войници, които се бяха събрали при трупа. Той бе неузнаваем. Спиърсън буквално му беше откъснал главата.
    Полковникът вдигна поглед нагоре. Звездите бяха изчезнали.
    После ярка светлина изпълни небето и го заслепи.


    Търкот чакаше точно до люка на трюма и щом Яков го отвори, се втурна навън по все още спускащия се трап. В едната си ръка стискаше автомата, а в другата — Екскалибур. Руснакът сигурно бе открил как да освети земята, защото беше светло като ден.
    Майорът се огледа. Големите камъни бяха точно пред него, черната капсула също, един лендроувър, трупове. Неколцина униформени сваляха очилата си за нощно виждане. Познаваше единия — Спиърсън — от операцията в Етиопия.
    — Полковник — извика Търкот и тръгна към командира на СВС.
    Спиърсън премигваше и се опитваше да се ориентира, все още объркан и стъписан от безумното поведение на собствените си хора.
    — Какво става, полковник? — Търкот спря до него.
    Спиърсън поклати глава.
    — Не знам. Полицаят откри огън срещу нас. После един от моите хора… не знам защо.
    Търкот погледна обезглавения труп. Нещо мърдаше в края на гръбначния стълб, който стърчеше от шията. Нещо сиво.
    — Какво е това, по дяволите? — Британецът отстъпи назад.
    Появи се трипръстият край на пипало от Рояка и заопипва в търсене на нов приемник. Когато започна да изпълзява от тялото, Търкот замахна с Екскалибур и го разсече на две, точно под „пръстите“. Отсечената част падна на земята и започна да се „топи“. Разнесе се отвратителна смрад.
    — Какво е това, по дяволите? — повтори Спиърсън.
    Търкот не обърна внимание на въпроса.
    — Дънкан? Видяхте ли доктор Дънкан?
    Полковникът поклати глава, все още вторачен в мястото, където бе паднало пипалото.
    — Току-що пристигнахме. Ченгето започна да ни обстрелва. После моят човек се побърка. Това нещо в него ли е било? Какво става?
    Търкот продължаваше да не отговаря на въпросите му. Нямаше време за обяснения. Тръгна към капсулата, като държеше в готовност и двете си оръжия. Изобщо не му дойде наум да се почувства странно от това, че в едната си ръка държи ултрамодерен автомат, а в другата — легендарен меч. Качи се по рампата и видя пробитата в люка дупка. Спря за миг, после се наведе и надникна вътре. Настръхна — чакаше да го нападне пипало. На зелената светлина видя Дънкан, завързана върху маса на колелца, огромните локви кръв, полувъзстановената й ръка, кивота на завета и короната.
    Дънкан завъртя глава и погледите им се срещнаха. Търкот зърна болката в очите й.
    — Майк. — Произнесе името му толкова тихо, че той не бе сигурен дали го е чул, или го е прочел по устните й.
    — Ще те измъкна — каза майорът. Дупката беше прекалено тясна, за да се провре. Трябваше да я разшири.
    — Майк.
    Този път определено я чу. Бързо се огледа. Почти очакваше да види някое от съществата, с които двамата с Яков се бяха сражавали в руините на Четвърти отдел.
    — Да?
    — Съжалявам.
    Търкот залитна, когато капсулата под краката му се раздвижи.
    — Ще те измъкна. — Зачуди се дали излитат. Измъкна глава от дупката и отстъпи назад. Не беше капсулата. Разтърсваше се самата земя. Най-близкият изправен камък опасно се накланяше. Една хоризонтална плоча с трясък падна върху тревата. Спиърсън крещеше на хората си да се оттеглят.
    Търкот отново се обърна към капсулата, тъкмо навреме, за да види, че трапът започва да се вдига. Разбра, че има само секунди.
    — Ще се върна! — извика към отвора той, хвърли се настрани и за малко да бъде смазан от затварящия се люк. Сферата се издигна във въздуха и полетя в посока, обратна на кораба-майка. След петдесетина метра спря.
    Майорът се изправи и мигновено трябваше отново да се хвърли на тревата, тъй като друг висок камък се стовари само на сантиметри от мястото, на което беше застанал. Усети изместването на въздуха от профучалия покрай него огромен монолит.
    Опита се да забие пръсти в здравата земя, но пръстта се изплъзваше под тях. После усети метал, топъл метал, което бе странно. Корабът-майка във въздуха все още осветяваше всичко и той погледна надолу. Сив метал. Все повече. Търкот лежеше върху леко заоблена повърхност. Разбра, че е върху кораб от вид, какъвто не беше виждал досега. И този кораб се издигаше.
    Запълзя на четири крака към ръба. Чу силен екот, който можеше да е само от падането на вертикалните камъни върху корпуса на кораба.
    Когато стигна до ръба, корабът се бе измъкнал от земята. Имаше форма на чиния — с голяма изпъкналост отпред и още две отзад. Търкот нямаше време да го разглежда. Сви се и скочи от металната повърхност, нещо, на което преди много години го бяха научили във Форт Бенинг. Гласът на старшината отекна в главата му. „Свий колене и ръце. Скочи. Претърколи се.“
    Остана легнал по гръб и видя очертанията на странния съд на фона на кораба-майка. След миг съдът се понесе на запад, последван от капсулата на Рояка.

НАСТОЯЩЕТО
11.

    В земна орбита

    Артад пристъпи напред, пъхна предната част на стъпалата си в отворите на скафандъра и се притисна към вътрешната облицовка. Задната половина се затвори зад гърба му. Той проучи дисплея точно под визьора и провери дали всички системи са изправни.
    Докладът на разузнавачите, които бе пратил на древния кораб-майка, го беше заинтригувал. Последните съобщения показваха, че предавателят на Марс още не е завършен, ала това не го безпокоеше. Човеците можеха да се опитат да откарат кораба-майка на Червената планета, но какво щяха да направят после? Те имаха съвсем елементарна представа как да използват възможностите му. Всъщност, докато обмисляше възможностите, той се надяваше, че човеците наистина ще откарат кораба-майка там, за да може да го превземе. Така щеше да е в много по-добро положение, когато пристигнеше флотът. Определено щеше да е по-добре да прати първото си съобщение след като завладееше кораба-майка. Сега все едно искаше помощ в ситуация, изплъзнала се от неговия контрол.
    Отиде при херметичния шлюз на нокътя, затвори вратата след себе си и изчака да се отвори външната. Намираха се до главния трюм на кораба-майка. Люковете бяха изтръгнати от мощна експлозия, отворила в борда му четиристотин метрова рана. Артад включи реактивната раница и се прехвърли на по-големия съд. Когато влезе в трюма, първо забеляза опустошението. Всичко вътре бе разбито — вътрешните прегради не бяха издържали.
    Имаше няколко повредени нокътя — от марсианския флот на Аспазия. Артад тръгна към един от тях, където го чакаха неколцина кортади, също в скафандри. Те го въведоха вътре през един от люковете. В коридора се носеха трупове на аирлианци, идеално запазени в космическия вакуум. Артад не им обърна внимание, въпреки че познаваше някои. Кортадите го поведоха към контролната кабина.
    Шестима мъртви аирлианци бяха закопчани с ремъци на седалките си. Дори не бяха в скафандри, което показваше, че катастрофата ги е сполетяла неочаквано.
    А на командната седалка беше Аспазия.
    Артад спря пред някогашния си съперник. Над десет хиляди години бяха изтекли от първата им битка. Техните Сенки и привържениците им бяха продължили войната през хилядолетията. Изобщо не беше очаквал, че ще свърши така, че Аспазия ще загине от човешка ръка, което ще лиши Артад от възможност за отмъщение.
    Той протегна облечената си в ръкавицата на скафандъра шестопръста ръка и хвана брадичката на Аспазия. Повдигна отпуснатата глава. Червените очи бяха мътни и пусти.
    Без да пуска брадичката му, Артад завъртя глава към трупа на друг аирлианец, който седеше зад Аспазия. Жена. Пръстите му стиснаха брадичката, впиха се в мъртвата плът. Спомняше си я. Спомняше си, когато се бе отправила на мисията в този затънтен край на вселената. Спомняше си времето, което бяха прекарали заедно.
    С рязко движение той строши врата на Аспазия.
    Отново погледна трупа на жената и се обърна към изхода. Тръгна си, без дори да се обърне.


    Марс

    „Марс Патфайндър“ беше изстрелян на 4 декември 1996 година. На 4 юли следващата година стигна до Марс и влезе в орбита, която изобщо не минаваше близо до Сидония. Сондата навлезе в атмосферата и парашутът й се отвори на осем километра над планетата. На двадесет и ед