Скачать fb2
Зона 51: Отговорът

Зона 51: Отговорът

Аннотация

    Зона 51 е най-строго засекретеното място в Америка, но е само парченце от мозайката, която се простира от египетските пирамиди до мистериозното лице на Марс… Частица от един план, чието начало е било заложено преди повече от 5000 години. И ето че сега създателите на този план се връщат обратно.
    Лиса Дънкан, съветничка на президента и офицерът от Специалните части Майк Търкот разкриват пред света изумителната истина за Зона 51, „летателен полигон“ за НЛО, без да предполагат, че всъщност са отворили кутията на пандора. Защото не след дълго от космоса идва сигнал и той възвестява пристигането на самите пришълци. Най-сетне човечеството ще се срещне със същества от други планети. Но дали пришълците идват заради жителите на Земята, или за да приберат нещо, което са оставили тук отдавна?
    Нещо, скрито в една пещера в Етиопия, която достига до Голямата цепнатина, отваряща пътя до земните недра. Нещо спотаено в гигантска гробница вКитай, недалеч от Великата Китайска стена. Какво се крие там? Или гибелта на цялото човечество…


Робърт ДохъртиЗона 51: Отговорът

    На Маргарет Роуз Майер (Дохърти)

ПРОЛОГ

    Рапа Нуи (Великденския остров)

    То почувства прииждащата сила като прилив на адреналин. За първи път през последните пет хиляди години беше в състояние да включи всички свои системи. Незабавно стартира последната програма, която бе заредило, в случай че възвърне енергията си.
    То се пресегна и установи връзка с датчиците, насочени към Космоса. След това започна да предава назад, в посоката, от която бе пристигнало преди десет хиляди години.
    „Елате. Елате да ни спасите“.
    Но там горе имаше и други устройства, които го чуваха.

1.

    Пред погледа му седемте космически кораба бавно се издигнаха над покрива на двореца, а черните им корпуси поглъщаха без остатък лъчите на изгряващото слънце. Той сведе очи, за да се ориентира в пространството. Ръцете му стискаха дървените перила на палубата на тримачтов кораб. Всички платна бяха разпънати, ала изглежда вятърът бе твърде слаб. Откъм трюма се носеше равномерният тътен на барабана, с който гребците синхронизираха движенията си, докато напъваха мишци да преместват тежките гребла.
    Споходи го странното усещане, че се намира на непознато място и в чуждо тяло. Контрастът между седемте космически кораба, които вече бяха само миниатюрни точици в небосвода, и скърцащото дървено корито под краката му, само усилваше причудливото усещане.
    Неочаквано космите по врата му настръхнаха и по гърба му пробягаха ледени тръпки. Той погледна през рамо и очите му се разшириха от онова, което съзря. Дори гребците спряха, потресени от гледката. Всички доловиха раздвижването на гигантски въздушни маси, докато корабът-майка преминаваше ниско над тях. Но ето че гребците отново се захванаха за работа, дори по-упорито отпреди, а корабът-майка се сниши над острова, от който бяха потеглили, и закри лъчите на слънцето.
    И всичко това — до най-малката подробност — се разстилаше пред погледа му. Не можеше да си обясни как е в състояние да вижда целия остров и същевременно да фокусира погледа си върху отделни обекти, които се намират на километри разстояние от него. Няколко концентрични пръстени от ровове, пълни с вода, заобикаляха столичния град в средата на острова. Върху централния хълм се издигаше дворецът, откъдето налагаха волята си управниците. Стените му бяха от злато, основата му беше широка повече от километър, а кулите му се издигаха на стотина метра в небето — величествена гледка, чийто блясък бледнееше единствено пред размерите на черния летателен съд, увиснал точно над двореца.
    А отвън, градските улици се задъхваха от хорската тълпа, която се носеше в панически бяг към пристанището с корабите. Океанът наоколо бе изпълнен с платноходи, някои от тях вече изчезваха зад хоризонта.
    Той фокусира погледа си към града и забеляза, че сред тълпата имаше и такива, които бяха коленичили в сянката на гигантския кораб, разперили молитвено ръце към новите господари, сякаш ги подканваха да прогонят досегашните. Непознаващ граници, погледът му преминаваше свободно през стени, не му убягваше какво се случва в къщите, където мнозина се бяха свили в очакване на най-лошото — жените, с деца в скутовете, а мъжете — стиснали дръжките на почти безполезните си метални оръжия.
    Той вдигна очи към кораба в небето. Въздухът около него трептеше. Малцината, които подобно на него дръзнаха да гледат към кораба, виждаха плътен сноп от светлина, който извираше от основата на черния съд и се спускаше право надолу, към двореца на планината.
    Той трепна, макар да се намираше на много километри. Но нищо не се случи. Коленичилите нещастници продължаваха да се молят. Уплашените люде се затичаха още по-бързо. Тялото му неволно се напрегна, в очакване на предстоящото.
    Светлинният сноп запулсира. Повече от десет пъти златистата светлина се сгромолясваше върху острова и преминаваше през него.
    Той се олюля и тогава долови трепета от изригващите земни недра. Десет хиляди души загинаха за частица от секундата, когато островът се разцепи и през отвора забълваха кипящите вътрешности на планетата. Огненочервена магма изригна към небето, увличайки със себе си грамадни скални отломъци и обгорели останки от стените на двореца. Мащабите на взрива го накараха да занемее.
    А сетне вниманието му бе привлечено от хората. Ужасена майка се опитваше да прикрие телцето на рожбата си, но стихията ги застигна, изпепелявайки мигом плътта им. Войн вдигна щита си в напразно усилие да се скрие, ала беше заровен под тонове камъни. Корабите в пристанището пламваха като кибритени клечки, покривите на къщите се сгромолясваха, премазвайки онези, които се спотайваха вътре.
    Изви се и се прекърши хребетът на острова, а останките му потънаха във водата. В океана се вдигна страховита приливна вълна, която помиташе всичко на пътя си. Той почувства как водната маса разцепва кораба, подхвърля го като черупка и продължава нататък. Все още стискаше с ръце перилата, кокалчетата му бяха побелели.
    И тогава океанът се люшна назад, запълвайки мястото, където доскоро се издигаше островът. Вода и магма се срещнаха и във въздуха изригнаха облаци пара, но водата надви и островът изчезна под повърхността й. Кипящ котел с мътновата течност бе всичко, което остана от доскоро цветущото царство.
    Той отново погледна нагоре. Корабът-майка бавно се местеше. Насочваше се към него. Под корпуса му пак затрептя златиста светлина.

    Нейбингър се олюля, сякаш бе ударен силно в гърдите. Почувства, че нечии ръце го подхващат, за да не се строполи върху каменния под на пещерата. Той тръсна глава, опитвайки се да проясни мислите си след онова, което му бе показал стражът. Отвори очи и се завърна в своето време и на мястото, за чието откриване бе положил толкова много усилия — дълбоко под отдавна угасналия вулкан на Великденския остров.
    Пред него се намираше стражът — златиста пирамида с височина около шест метра и причудливи изображения по стените. Нейбингър се освободи от ръцете, които го придържаха, и направи няколко крачки към пирамидата. В мислите си все още виждаше сцената с майката и детето, прихлупени под огнения дъжд в залива.
    — Какво видя? — попита го представителят от ООН, но Нейбингър дори не го чу. Бавно разтвори длани и ги положи върху стените на пирамидата, очаквайки телепатичният контакт да бъде възстановен. Не се случи нищо.
    Опита отново.
    Нищо.
    След третия опит вече знаеше, че е изгубил безвъзвратно контакта със стража. Но в мисления си взор виждаше не само тези, които загиваха — беше видял и няколко кораба, изчезващи зад хоризонта.
    Имаше и спасени.


    Майк Търкот зяпаше през прозореца на квартирата. Отвъд портала на Форт Майерс се виждаше само върхът на военния мемориал на морската пехота и зад него — куполът на Капитолия.
    На вратата се почука, но той не се обърна, а само подметна през рамо:
    — Влизай.
    Беше Лиза Дънкан. Отпусна се с въздишка върху един от невзрачните столове, с които бе мебелирана офицерската му квартира. Търкот полуизвърна лице към нея и се засмя.
    — Тежък ден на Хълма?
    На ръст Дънкан едва ли надхвърляше метър и шестдесет, но беше стройна и добре сложена, с черна, късо подстригана коса и интелигентно лице. В момента обаче по него личеше умора.
    — Мразя да разказвам едно и също нещо пет пъти — простена тя. — И да отговарям на тъпи въпроси.
    — Хм, да. Американската общественост е крайно недоволна, задето властите са я държали десетки години в неведение — произнесе с преднамерено южняшки акцент Търкот. — Поне така се изказа сенаторът, дето ме разпитва тази сутрин. Като добавим няколко отвличания на хора, разиграни като дело на извънземни, обезобразяването на животни и мащабните кампании за дезинформиране на…
    — Да не забравиш кръговете из нивите — прекъсна го троснато Дънкан. — Някакъв конгресмен от Небраска се опитва да прокара законопроект за възстановяване щетите на пострадалите фермери.
    — Ами? — ококори се възхитено Търкот. — Искаш ли бира? — добави той, докато вадеше от гардероба новичкия си мундир.
    — Давай.
    Търкот извади две кутии и й подхвърли едната.
    — Получиха кораба-майка, скакалците и стража от Великденските острови. Какво повече искат?
    — Жертвен козел — отвърна Дънкан и сръбна от бирата.
    — Да вземат генерал Гулик — ще свърши работа, макар и мъртъв. Хората от „Меджик“ също. Списъкът с обвинения срещу тях сигурно ще е по-дебел от телефонен указател.
    — Да де, ама обикновеният гражданин не вярва, че всичко е ставало без знанието на по-високопоставени лица.
    — Което е вярно, вярно е. Само че всичко е започнало отпреди петдесетина години. Далеч по-важни неща се вършат в наше време и без тяхното знание.
    — Като стана дума за нашето време — сети се Дънкан, — току-що узнах, че стражът е прекратил контактите с Нейбингър.
    Това беше първата интересна новина, откакто Търкот бе пристигнал преди два дни във Вашингтон — направо от Великденските острови.
    — Причината?
    — Никой не знае.
    Търкот се почеса замислено по брадичката. Беше му непривично в униформата след дълги години на постоянна работа под прикритие. Обувките му, лъснати до блясък сутринта за специалната церемония, сега бяха запрашени. Смачканата му зелена барета бе затъкната в колана, той я извади и я метна на леглото.
    Някъде отдалеч отекна артилерийски гърмеж. Спускаха знамето и това кой знае защо го накара да се замисли за безвъзвратно изгубените си другари. Той потърси с очи бронзовите скулптури на морските пехотинци, които първи бяха забили знаме на върха на планината Сурибачи.
    Дънкан стана и се приближи до прозореца.
    — Ах, подвизи и войнска чест — промърмори тя, сякаш разчела мислите му.
    Търкот не знаеше дали говори сериозно, или се надсмива.
    — Те поне са знаели за какво умират — произнесе той.
    — А ти продължаваш да търсиш лошия каубой с черната шапка?
    — Не се гордея особено с онова, което направих. Открихме врага, но той се оказа един от нас.
    — Но само един — уточни тя.
    — Да, само един — кимна той и допи остатъка от бирата.
    — Значи генерал Гулик и останалите са били под контрол.
    — Така излиза. — Той смачка празната кутия. — Не ми харесва тук.
    — Радвам се да го чуя — рече Дънкан, — защото възникна една друга работа. Всъщност, затова съм тук.
    — Затова ли?
    — Получихме информация за възможно местонахождение на неизвестен досега аирлиански летателен съд. — Тя извади един лист от кожената си чанта. — Прочети това тук. Ще трябва да го проверим.
    — Да го проверим?
    — Вече доказахме на света, че сме добър отбор.
    — Доказали сме били. — Търкот пое листа, но не бързаше да го чете.
    — Е, време е да си вървя — подметна Дънкан.
    Търкот я погледна объркано.
    — Какво, ще работиш ли с мен? — попита го прямо Дънкан.
    — Че защо не? — отвърна той и разкърши рамене.
    — До утре тогава — рече Дънкан и отвори вратата.
    — Хубаво.
    Вратата се затръшна. Търкот взе недопитата кутия с бира от масичката, върна се при прозореца и отново се загледа навън. Не след дълго на стъпалата се появи Дънкан и седна в бял седан. Докато колата излизаше от паркинга, той поднесе бирата към устните си и отпи почти жадно.


    — Джони, най-сетне получихме нашата малка сензация — прошепна Кели Рейнолдс, докато хвърляше буца пръст върху спуснатия в прясно изкопания гроб ковчег. — Жалко само, че не си до мен.
    Тя вдигна поглед към неголямата, но оживена групичка журналисти, които се бяха скупчили отвъд оградата на гробището.
    — Дали са успели да задържат всички? — попита някой зад нея. Тя се извърна. Беше майката на Джони Симънс, с която едва успяха да разменят няколко думи преди погребалната церемония. Лицето й бе скрито от плътен черен воал.
    Кели знаеше за кого говори.
    — О, да. Онези, които са измъчвали Джони в лабораторията в Дълси са загинали, когато стражът от Великденския остров я разруши. Останалите членове на „Меджик“ бяха предадени на правосъдието.
    Госпожа Симънс втренчи поглед в ковчега.
    — Вършили са ужасни неща с него, нали? Инак не би посегнал на живота си. Зная със сигурност, че не бе склонен към самоубийство.
    — Не, Джони бе замесен от друго тесто. А и прекалено много обичаше живота — съгласи се Кели. — Но онези са се ровичкали в мозъка му. Подлагали са го на такива мъчения, че просто отказваше да си спомни какво е станало. Не можеше да разсъждава трезво.
    — Журналистите го превърнаха в герой — подметна разсеяно госпожа Симънс. — Казаха, че благодарение на него накрая всичко се е разкрило. За Зоната и прочее.
    — Той наистина беше герой — заяви уверено Кели.
    — Но дали си заслужаваше? — попита госпожа Симънс.
    — Заслужаваше си. — В гласа на Кели нямаше и капчица съмнение. — Джони бе посветил живота си на истината и това, за разкриването на което допринесе, се оказа най-великата истина на всички времена. Заслужаваше си.
    — Но дали тази истина е добра? Какво ще излезе накрая от всички тези машинарии, оставени от извънземните? Няма ли да ни навредят?
    Кели хвърли прощален поглед на ковчега.
    — Дано е за добро — прошепна тя. — Инак наистина няма да си струва.

2.

    Центърът за наблюдение на открития космос (ЦНОК) номер 10 бе една от многобройните радиопрослушващи инсталации, разположени от американските власти, в сътрудничество с други изследователски организации, на различни места по земното кълбо, за да улавят радиовълните, достигащи повърхността на планетата през плътния слой на атмосферата. ЦНОК-10 разполагаше с дванадесет големи чинии, издигнати насред пустинята на около четиристотин километра североизточно от Лас Вегас. Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в металните подпори и стоманените полусфери, насочени към небето с търпеливо очакване, на каквото е способна само една машина.
    От основата на всяка чиния излизаше кабел, който достигаше до невисоката, но модерна постройка в центъра на комплекса. Двамата оператори вътре също се бяха въоръжили с търпение, породено от дългите години прослушване на космоса без значими резултати.
    Съвсем скорошните открития на Великденските острови, съобщенията за извънземния кораб и летящите чинии, доскоро държани в дълбока тайна не толкова далеч от тях, в Зона 51, доказваха, без следа от съмнение, че човечеството не е само във вселената и че същества от други светове вече са посещавали Земята. И докато журналистите и обществеността все още се занимаваха със сензационните факти, учените в ЦНОК-10 се заловиха за работа с удвоени усилия.
    Съобщението, пратено от стража, бе променило до неузнаваемост иначе привичното спокойствие в Центъра. Сега операторите в ЦНОК-10 и другите наблюдателни постове следяха компютърните монитори със смесица от надежда и боязън. Надежда да засекат отговор на съобщението и страх от онова, което би могло да се съдържа в него.
    Джийн Комптън работеше в ЦНОК-10 повече от дванадесет години. За пред хората, както и за партньора й, Джеймс Брилън, местоработата й бе в Източния държавен университет на Аризона. В действителност тя се водеше на щат в университета и същевременно изпълняваше поръчка на Агенцията за национална сигурност, за която ЦНОК-10 бе резервна наблюдателна станция, в случай че бъде възпрепятствана нормалната работа на сателитните чинии в авиобазата Нелис. При инцидент от подобен характер задачата й бе, с помощта на инсталацията в ЦНОК-10, да изтегля строго секретна информация от мрежата на шпионските спътници, разгърната над земната повърхност от американските власти. Огромното количество информация, която събираха, и ограничените им възможности за съхраняването й налагаха тя да бъде прехвърляна периодично до разузнавателните центрове.
    Макар изпълняваща само резервна функция, за Комптън бе по-важен солидният чек, депозиран директно и дискретно в банковата й сметка от правителството на САЩ. Освен това разполагаше със секретен интернет-адрес и код, който трябваше да използва, ако някога в ЦНОК-10 бъдат засечени сигнали от извънземен източник. Знаеше само, че организацията от другата страна се нарича СТААР, а от Агенцията й бяха дали изрични разпореждания да следва стриктно инструкциите, които ще й бъдат изпратени.
    Нямаше ни най-малка представа какво може да е пълното наименование на СТААР, а след краткия инструктаж на представителя на тази организация, получен в Нелис преди четири години, изгуби желание да проявява излишно любопитство. Помнеше добре мрачния тон на инструктора, който с вледеняващ глас изреждаше подробно действията, които би трябвало да предприеме, ако някога се натъкне на сведения за съществуване на извънземен живот. Беше висок мъж, с русолява, почти побеляла коса и лице, което сякаш бе издялано от мрамор. Покани я на разговор в един пустеещ хангар на авиобазата, а пред вратите се навъртаха въоръжени до зъби часовои с непознати, черни униформи. Присъствието им внесе допълнителен акцент в не дотам възторжените й представи за тази могъща и тайнствена организация.
    Няколко дни след съобщението от Великденските острови я потърсиха от СТААР и същият мрачен тип й предаде нови инструкции. Не вярваше, че ще й се наложи някога да ги изпълнява, както тези, така и предишните. Поне до осем часа без осем минути тази вечер.
    Тъкмо проследяваше как сателитните чинии променят позицията си, съобразно стандартната вечерна процедура, когато ненадейно се задейства главната аларма, в стаята отекна пронизителният звук на сирената и по стените затрептяха червеникавите отблясъци от премигващите лампи.
    Стреснат от ненадейната суматоха, Брилън изпусна кутията с кола и тъмнокафявата течност се плисна по пода. Комптън се оказа далеч по-хладнокръвна. Тя незабавно натисна копчето за запис върху клавиатурата пред нея, с което се включваха всички налични записващи устройства в контролния център. След това съсредоточи вниманието си върху големия екран вляво, показващ участъка от звездното небе, към който в момента бяха насочени радиотелескопите.
    — Два квадранта вляво от центъра! — нареди с ясен глас тя. — Вляво четири, два нагоре!
    Брилън поклати глава, сякаш се мъчеше да си възвърне изгубеното самообладание и едва след няколко секунди дойде при Комптън да й помага в синхронизирането на телескопите върху един и същи участък от картата. Мястото, откъдето пристигаше съобщението.
    Междувременно Комптън се завъртя наляво и погледна към съседния екран — изпълнен с плътно изписани знаци.
    — Започна да пристига информация — рече тя с удивително спокоен глас. — Истинска информация — добави Джийн, за да уточни че не става дума за фонов шум.
    — Исусе Христе — промърмори Брилън, осъзнавайки едва сега какво означава това. Контакт. Не първи — този вече бе станал с откриването на извънземните машини — но затова пък първият жив контакт, в сравнение с който всичко досегашно направо бледнееше.
    Комптън погледна индикаторите под екрана.
    — Олеле, че силен сигнал. Сякаш идва от съседната стая — тя погледна партньора си. — Жив ли си още?
    — Опитвам се да го уловя с проклетите чинии — рече задъхано той. — Но лъчът е толкова плътен, че непрестанно го изпускам.
    — Как можеш да подаваш радиоемисия в тесен лъч? — зачуди се Комптън.
    Брилън нямаше време да отговори на хипотетичния въпрос, тъй като бе зает до гуша. Комптън се извърна чевръсто към един от свободните компютри и нареди достъп до сателитната мрежа на Министерството на отбраната. За целта набра двата адреса, които бе запаметила, но никога досега не бе използвала. Веднага след като получи свободна линия, тя написа:
    >АНС и СТААР, тук ЦНОК-10.
    Засякохме радиоемисия на 236 градуса.
    Помисли малко, проклинайки ограниченото си време, и бързо добави:
    >АНС и СТААР, тук ЦНОК-10.
    Емисията не е фонов шум.
    Тъкмо се облегна назад, когато на екрана се появи отговорът:
    >ЦНОК-10, тук АНС.
    Приемаме.

    >ЦНОК-10, тук СТААР.
    Източник и направление на емисията?
    Записвате ли съобщението?
    Комптън поклати глава, подразнена от въпросите на СТААР.
    >Тук ЦНОК-10.
    В момента уточняваме източника и направлението. Записваме цялата информация. Сигналът е със значителна сила и същевременно е концентриран.
    — Успя ли да го засечеш? — викна тя на Брилън.
    — Уха — отвърна щастливо вторият оператор. — Ей сега ще ти пратя данните. Все още нищо за направлението, освен че е на запад или на юг от нас. Нали знаеш, никой не е предполагал, че ще се наложи да се засича приемен източник върху земната повърхност.
    Комптън зареди друга програма на своя компютър, успоредна с диалоговия прозорец за разговор с Агенцията за национална сигурност и СТААР. Тя прехвърли данните за местоположението на източника в диалоговия прозорец и ги изпрати.
    >ЦНОК-10, тук СТААР.
    Какво става с предаваната информация?
    Комптън погледна към стенния екран.
    >Тук ЦНОК-10.
    Започвам прехвърляне на записите и компютърната информация, веднага щом източникът преустанови емисията. Все още приемаме.

    >Тук АНС.
    Има ли опасност от изтичане на информация?
    Комптън погледна към Брилън. Не й обръщаше внимание, бе съсредоточен в работата си. Комптън плъзна ръка под бюрото, напипа превключвателя, който й бяха дали от АНС, и го задейства. Сега вече контролният център бе откъснат от външния свят, с изключение на линията, която тя използваше.
    >Тук ЦНОК-10.
    Взех необходимите мерки.

    >Разбрано, ЦНОК-10. Говори АНС.
    Пренасочваме ресурси във ваша посока, за да осигурим безопасността ви.
    — Не мога да засека направлението — оплака се Брилън. — Някъде на югозапад е, но къде точно… Не е никак близо.
    — Великденските острови — произнесе развълнувано Комптън и се сепна.
    — Божичко! — възкликна Брилън. — Та това е отговорът на стража.
    — Да, сега вече виждам връзката… — заговори Комптън, но бе прекъсната от съобщение от СТААР.
    >ЦНОК-10, тук СТААР.
    Проверете отново координатите на източника. Липсват данни за наличие на звездна система в близост до емисионното трасе.
    Брилън вече надничаше през рамото й.
    — Това е, защото пристига от космически кораб, задници — промърмори той. — Ето защо е толкова силен. Бас държа, че вече са в пределите на Слънчевата система. И Господ Бог не би могъл да поддържа толкова концентриран сигнал през цялата галактика. — Той се намръщи, внезапно забелязал нещо нередно. — Кои, по дяволите, са СТААР?
    — Агенцията за национална сигурност — обясни Комптън, макар да се съмняваше, че АНС и СТААР имат нещо общо. Инак защо трябваше да изпраща информация и на двете?
    — Агенцията за национална сигурност? Мислех, че работим за университета.
    — Не и точно сега — възрази спокойно Комптън. — Провери си сметките — нареди тя.
    Брилън изсумтя нещо, но все пак седна на компютъра и прегледа отново данните.
    — Всичко е точно — обяви накрая. — Не зная кой е източникът, но посоката е същата. — Той изчисти екрана и зареди схематично изображение на Слънчевата система. — Залагам цялата си заплата, че траекторията на кораба пресича нашата Слънчева система. Трябва незабавно да се свържем с университета. Професор Клинт ще…
    — Не можем да се свързваме с никого — прекъсна го Комптън. Говореше по памет, повтаряйки онова, което й бе внушил мрачният агент. — В момента тази информация, както и инсталацията, с която работим, се намират под юрисдикцията на Агенцията за национална сигурност директива четиридесет и девет, точка, двадесет и седем, тире, алфа.
    — Глупости — изръмжа Брилън и посегна към телефона. Но нямаше сигнал и той се обърна разгневено към нея. — Какво си направила?
    — Изолирани сме от околния свят, с изключение на АНС и СТААР.
    — Майната ти! — викна Брилън. — Продала си си задника на правителството. — Той се изправи и сграбчи сакото си. — Излизам да се обадя от някой уличен телефон. Заради такива като теб ще си направим някой нов „Меджик“!
    — На твое място не бих вършила глупости — посъветва го тя с изненадващо спокоен тон.
    — И защо? — попита Брилън, докато се надвесваше заплашително над нея. — Ти ли ще ме спреш?
    — Не.
    — Тогава майната ти на теб и на твоята директива за национална сигурност!
    — Няма да те спирам, но те ще го сторят — рече тя и посочи тавана. Някъде отгоре се чуваше приглушеният тътен на хеликоптер, който бързо се приближаваше.
    — Мътните ви взели всички! — изруга Брилън и захвърли ключовете от колата.
    Комптън се обърна към компютъра, изтегли при себе си картата на Слънчевата система, погледна я за миг и набра няколко команди. Зелена електронна линия изгря над точката, обозначаваща Земята, разшири диаметъра си и се пресече с друга, червена точка.
    — По дяволите — промърмори Комптън и погледна към колегата си. — Освен че ми дължиш живота си, прибави към него и заплатата. Съобщението не идва от космически кораб. Източникът му е на Марс!

3.

    Не беше никак лесно да се разчитат буквите върху малкия екран на лаптопа, макар да се намираше под сянката на палатката, скрит зад плътен слой брезент от убийствените лъчи на слънцето, от които камъните в южния край на големия вулкан на Великденския остров, се бяха нажежили нетърпимо. Пръстите на Кели Рейнолдс бягаха чевръсто по клавишите, следвайки с известно закъснение мислите й, докато се опитваше да формулира, с най-лаконични и точни думи, значението на откритието, което бяха направили. Все още беше под впечатлението на погребението на Джони, издирването на виновните и разкритията около действията на „Меджик-12“.
    „Намирането на извънземния компютър, известен като «стража», скрит повече от пет хиляди години тук, на най-големия от Великденските острови, беше едновременно най-значителното и най-разочароващото откритие в цялата човешка история. Значително, защото най-сетне разполагаме с недвусмислено доказателство, че човечеството не е само във вселената. Разочароващо, защото вече не можем да черпим от неизмеримите информационни запаси на този компютър. Подобно на хакери, които се промъкват в забранени за обикновения потребител места, ние можем да четем имената на файловете, но не разполагаме с необходимия код, за да ги отворим и да се запознаем с тайните, които се крият вътре. Стражът затвори всякакъв достъп към себе си преди по-малко от четиридесет и осем часа, след като изпрати в неизвестна посока съобщение, смисъла на което дори не можем да си представим.
    И така, макар да се намираме само на ръка разстояние от истината за конструкцията на двигателите на скакалците и на кораба-майка, на «изтребителите фу» и дори за строежа на самия страж, тази информация остана ревниво пазена във вътрешността на извънземния компютър. Както и сведенията за това откъде точно са пристигнали тайнствените същества, наричащи себе си аирлианци.
    Все пак разполагаме с известни сведения за онези събития отпреди пет хиляди години, когато Аспасия — предводителят на пришълците, взел трудното решение да изличи всички следи от присъствието на неговите сънародници на Земята, за да я съхрани само и единствено за бъдещето на човечеството, както и да я запази от аирлианските смъртни врагове, наречени кортади. Ала след като обявил решението си, Аспасия бил принуден да се сражава с бунтовници сред собствените си хора, които не пожелали да следват примера му. В хода на последвалата битка бил разрушен цял един континент, познат от митовете като Атлантида, където тогава била разположена главната база на аирлианците.
    Но отвъд тези неоспорими факти има още много въпроси, чакащи своя отговор.
    Какво се е случило е Аспасия и другите пришълци?
    Кой е скрил аирлианската атомна бомба в галерията на Голямата пирамида? Съществуват предположения, че тази пирамида е изпълнявала ролята на космически маяк.
    Какво точно се е случило с Атлантида и действително ли там е била разположена главната база на аирлианците? Какви страховити оръжия са били използвани за разрушението й?
    И може би най-важният въпрос: за кого е предназначено съобщението, изпратено преди по-малко от четири дни от стража? И какво се съдържа в него?
    И още нещо — как да включим отново извънземния компютър?“
    Кели се намръщи над последното изречение. Пръстът й дори замря върху клавиша за изтриване. Мнозина от учените все още се придържаха към становището, че не е трябвало да се търси връзка с компютъра. Те се бояха от онова, което би могло да пристигне от открития космос по покана на стража. В медиите определяха тази група като „изолационисти“, но тъкмо те подклаждаха развихрящата се истерия на всеобща параноя. Сега, когато целият проект беше под непосредственото ръководство на Комитета за изучаване следите от пребиваване на пришълци или съкратено КИСПП, последният бе подложен на постоянни атаки.
    Майната им, помисли си Кели. Най-вероятно съобщението е без адресат, имайки предвид, че вече пет хиляди години никой не се бе заинтересувал от съдбата на аирлианската колония. Нищо чудно родната планета на аирлианците отдавна да е унищожена от кортадите, а сетне те също да са се запилели из космоса.
    Както следваше да се очаква, движението на изолационистите имаше своята опозиция, в лицето на прогресивистите, според които извънземният компютър съдържа маса важни решения за сложните въпроси, пред които предстои да се изправи човечеството в хода на своето развитие.
    Съвсем естествено, част от програмата на прогресивистите включваше незабавни изпитания с кораба-майка — нещо, с което Кели и другарите й веднъж вече се бяха преборили. С откриването на стража бяха научили причината да не го допускат: включването на междузвездния двигател можеше да предупреди кортадите за съществуването на Земята, което, според предположенията на аирлианците, щяло да доведе до нейното неизбежно унищожаване. Разбира се, в случай че кортадите съществуваха, а прогресивистите смятаха тази възможност за малко вероятна.
    Почти всеки запознат с проблема земен жител имаше свое мнение по въпроса, но контролът върху изучаването на извънземните технологии и информацията на стража — дълго време притежание на секретен отдел към ВВС на САЩ — сега бе предаден на КИСПП, тъй като подобен проблем очевидно надхвърляше всякакви национални граници. След десетилетия на дълбока секретност достъпът до скакалците — девет дисковидни летящи тела, предназначени за движение в пределите на земната атмосфера — и кораба-майка най-сетне бе разрешен и за широката публика.
    Кели продължи със статията:
    „В края на краищата всичко опира до два ключови въпроса, единият от които поглежда назад, а другият напред във времето:
    1. Каква е истината за земната история, след като вече знаем, че преди десет хиляди години на нашата планета е бил построен извънземен наблюдателен пост, разрушен пет хиляди години по-късно.
    2. Какво ни чака в обозримото бъдеще, след като една от машините, принадлежащи на пришълците, изпрати съобщение в неизвестна посока, и какво правим с големия кораб, предназначен за междузвездни пътешествия?
    Дали човечеството да поеме към звездите, преди да е узряло самостоятелно за подобно дело и ако го стори — кой или какво ни очаква там горе? А може би решението за този първи пряк контакт вече е взето от една машина и в такъв случай нищо чудно в отговор гигантски кораби да се носят към нашата планета. Кой обаче пилотира тези кораби, ако те наистина идват? Миролюбивите аирлианци или сеещите опустошение кортади?“
    Нечия сянка закри входа на палатката и Кели спря да пише. Усмихна се, когато откри, че Питър Нейбингър е наминал към нея, Питър беше първият човек, установил контакт със стража и получил по телепатичен път от него подробна информация за събитията отпреди пет хиляди години. Освен това той си бе спечелил популярност с успешния превод на аирлианския рунически език, надписи на който археолозите бяха откривали по време на различни разкопки. Той бе насочил Кели и приятелите й към Великденските острови, малко преди тук да се появят изпратените от „Меджик-12“ военни кораби.
    Нейбингър беше едър, висок мъж, с черна брада и очила с телени рамки. Работеше в Бруклинския музей, където завеждаше секцията по археология. На Кели й беше приятно да разговаря с него и често се възхищаваше на невероятната му ерудиция. Нейбингър обичаше да се шегува с факта, че макар обществеността открай време да е предопределила на астронавтите или в краен случай на радиоастрономите главната роля при „първия контакт“, случаят бе пожелал този контакт да стане под формата на археологическо откритие на Земята. Доскоро бе принуден да скрива увереността си, че Земята е била посещавана от извънземни, за да не бъде изложен на присмех от страна на колегите си, нещо, за което допринасяше и умишлено раздухваната НЛО-истерия под вещото ръководство на „Меджик-12“ с помощта на скритите в Зона 51 летящи чинии.
    — Здрасти, Кели — той се надвеси над нея и я прегърна през рамо. — Кога пристигна?
    — Тази сутрин. Ама имам усещането, че съм летяла вечно. Чух, че стражът ти бил дузпата.
    — Целият свят го знае вече — въздъхна Нейбингър и седна до нея. — Скоро островът съвсем ще опустее. На хората взе да им доскучава.
    — Е, поне големите информационни компании и Си Ен Ен ще оставят по един пост. Едва ли ще преглътнат идеята да бъдат изпреварени, ако стражът отново реши да проговори. Останалите просто не могат да си го позволят. Да ти се похваля, в момента съм наета от най-малко шейсетина вестника.
    Имаше с какво да се гордее, защото само допреди две седмици трябваше да чака на опашка, за да й публикуват някоя статия. Но кариерата й пое стремглаво нагоре от момента, когато се разбра, че е участвала в групата, разкрила тайните на Зона 51 и първа бе пристигнала на Великденския остров, за да се срещне със стража.
    — Е, сега — продължи тя с лукава усмивка, — след като така и така си при мен, ще ми позволиш ли едно интервю? Искам да знам от първоизточника какво всъщност става?
    — Стражът продължава да функционира — обясни Нейбингър. — Знаем го, защото все още черпи енергия. Само дето спря да говори с нас.
    — И защо го направи?
    — Вероятно, защото е осъзнал, че не сме аирлианци — отвърна Нейбингър. — Нали затова са го скрили чак тук — да е далеч от лапите на хомо сапиенс.
    Великденският остров, известен още като Рапа Нуи, без съмнение бе най-изолираното място на планетата. Тъкмо по тази причина — според преводите на Нейбингър на руническите надписи и информацията, предадена от стража — Аспасия го бе избрал за скривалище на стража-компютър. Непосредствено под дъното на вулканичното езеро, разположено в кратера на Рано Као — един от двата големи вулкана на острова — аирлианците бяха изкопали подземна галерия, където бяха разположили компютъра и компактно термоядрено устройство, което да го захранва. Учените така и не успяха да се приближат до реактора, който, оказа се, бе защитен със солидно силово поле. Наложи се обаче да бъдат доставени няколко допълнителни генератори, тъй като силите на реактора бяха на секване. В момента компютърът на извънземните отново получаваше пълна порция енергия, но въпреки това не се забелязваше никаква активна дейност.
    — По дяволите — ядосваше се Нейбингър. — Дори не знаем със сигурност, дали стражът е компютър. Наричаме го така, защото това е най-близкото до същността му определение според представите ни, но той може да върши много повече. През последните два дни опитаха всичко, включително и хипноза, за да ми върнат контакта с него. Хората от КИСПП си блъскат главите ден и нощ над този проблем, но резултатът е нулев. — Нейбингър вдигна рамене. — Може пък да съм имал късмет и компютърът да е бил настроен за контакт с първото живо същество, но само докато се ориентира в обстановката. Изключил ме е веднага щом е осъзнал, че не съм аирлианец.
    — Но преди това все пак нареди на „изтребителите фу“ да унищожат биолабораторията на „Меджик-12“ в Дълси — отбеляза замислено Кели.
    И двамата вдигнаха глави, когато един силен порив на вятъра разклати стените на палатката.
    — Да, така е — кимна Нейбингър. — Но от тогава няма и следа от „фу“-тата. Единственото, което знаем, е, че са базирани някъде под повърхността на океана, на неколкостотин километра северно от тук. Мисля, че кораби на флотата поеха към предполагаемото място, но дали са открили нещо, нямам представа. Готов съм да се обзаложа, че дават мило и драго за онзи лъч, дето разруши лабораторията при Дълси.
    — Виж, това не го знаех — подметна Кели. — Имаш ли представа дали КИСПП са в течение на опитите на флотата?
    — В началото смятах, че действат заедно. Оказа се обаче, че представителят на КИСПП на острова не знае нищо по въпроса. Или по-важни клечки от комитета са дали съгласие, или нашите пак се опитват да действат на своя глава.
    Отново се възцари мълчание, през което двамата слушаха екота на далечния прибой в скалистия бряг. Нейбингър се намести неспокойно.
    — Комитетът крие още факти от пресата — проговори накрая Нейбингър. — Опитват се да открият дали аирлианците не са оставили и други следи. Изглежда, че групата от „Меджик-12“ не е била единствената, която е съхранявала тайни за посещението на извънземните. Говори се, че руснаците също разполагали с катастрофирал аирлиански съд и че други страни, или може би международни корпорации, са събирали активно сведения от подобен характер, като са ги пазели скрити от обществеността.
    — Дявол да го вземе, все си мислех, че сме сложили кръст на цялата тази излишна секретност — ядоса се Кели. Сетне втренчи поглед в него. — Ей, стражът не те е взел под свой контрол, нали? — Усмихваше се, но лицето й бе напрегнато.
    — И да е така, щях ли да зная? Генерал Гулик и останалите членове на „Меджик-12“ до последния момент са били уверени, че действат за благото на обществото. Все пак се подложих на изследвания със скенер, според които всичко е наред с мозъка ми.
    — Та казваш, че и други разполагат с извънземни артефакти? Но защо си мълчат, след като вече всичко се знае?
    — Защото, които и да са те, ще изгубят контрол. Помисли си за икономическите перспективи на корпорация, която разкрие тайните на аирлианската технология. Какво са нашите възможности в сравнение с тези на някоя богата корпорация? Ами флотата — там пък си гризат ноктите заради онзи всеразрушаващ лъч. Освен това, изолационистите имат силни позиции в отделни страни, но се боят, че вътре в комитета прогресивистите вземат превес.
    — А ти какво правеше в редките мигове, когато началството те оставяше да действаш самостоятелно?
    Нейбингър размаха една папка, натъпкана с рисунки и компютърни разпечатки.
    — Работя върху руническите надписи. Беше ми интересно да гледам филмчетата на стража, но да не забравим все пак, че съм археолог. Мисля, че всички са твърде разтревожени от бъдещето и забравят онова, което е станало в миналото.
    — Логично — след като ще трябва да живеем в това бъдеще — кимна Кели.
    — Не можеш да разбереш настоящето, ако не разбираш миналото — укори я Нейбингър.
    Кели Рейнолдс се намръщи.
    — Мислех си, че имаме ясна представа за миналото от онова, което узна от стража. За Аспасия, кортадите и всичко останало.
    Нейбингър шляпна една снимка на масичката между тях и я затисна с чашата за кафе.
    — Това е подводна снимка от Бимини, където някога се е издигала Атлантида или аирлианският наблюдателен пост, ако решим да използваме терминологията, възприета от Комитета. Заинтригува ме, понеже от това място нацистите са се сдобили с информация за бомбата в Голямата пирамида. Руническият надпис е бил преднамерено заличен, но накрая успях да го възстановя с помощта на компютърни специалисти от ООН. Разполагам с достатъчна част, за да направя приблизителен превод на посланието.
    — И? — подскочи развълнувано Кели. — Какво пише там?
    — Първо се споменава Голямата пирамида. Има чертеж, където е посочено местонахождението на бомбата в долната галерия. Освен това се говори за кортадите — Нейбингър млъкна.
    — Да разбирам ли, че новините не са особено добри?
    — Странна работа — завъртя глава Нейбингър. — Колкото повече изучавам старите руни, толкова повече ми се струва, че разбирам езика и синтаксиса, но някои изрази просто нямат смисъл.
    Рейнолдс изчакваше, доловила колебанието на събеседника си.
    — Описва се, струва ми се, потенциалната опасност от идването на кортадите. После се дава информация за скритото в Голямата пирамида атомно оръжие. Посочват се и други места на Земята, свързани с пребиваването на аирлианците, но просто не мога да схвана принципите на тяхната координатна система. Далеч по-сложна е от нашите ширини и дължини.
    Нейбингър отново взе снимката и я заразглежда.
    — Ще ти призная, че съм объркан. Толкова е трудно да се придвижваш дума по дума, без да си сигурен за значението, когато текстът е сбит до краен предел. Винаги съм смятал, че трябва да бъдеш безгранично търпелив, когато разчиташ древни текстове, но май този път си взех белята.
    — Така е, защото боравиш с понятия от изчезнала цивилизация — опита се да му вдъхне кураж Кели.
    — Какво те кара да мислиш така? — попита я той. — Истината е, че направо пъхна пръст в раната. Защо никой не се интересува каква е била съдбата на аирлианците? Нима са изчезнали просто така? Извършили са масово самоубийство, след като са скрили кораба-майка и скакалците на сигурно място? Но защо са оставили стража? Ами бунтовниците? С тях какво е станало? Знаем, че по тяхно нареждане е била построена и ориентирана пирамидата, така че може би те са били божествените фараони. В такъв случай дали наследниците им все още не крачат по Земята?
    Кели Рейнолдс се засмя. Напоследък това беше любима тема за спекулации сред журналистите.
    — А може би ние всички в известна степен сме потомци на аирлианците — предположи тя. — Не знаем как точно изглеждат, освен че притежават червеникави коси и човекоподобно тяло. Статуите на този остров едва ли съответстват на действителните им размери.
    — Едно ще ти кажа — вдигна пръст Нейбингър. — От решенията на ООН и на Комитета сега зависи съдбата на цялото човечество. Само че членовете на комитета са обикновени хора, каквито бяха и в „Меджик“. Със своите слабости, недостатъци и прочее. Пък и не забравяй, че големите играчи от Съвета за безопасност са настанили свои хора на ключовите места и изглежда вече се водят тайни преговори зад завесата.
    — Затова съм тук — рече Кели и забарабани с пръсти по капака на лаптопа. — За да не позволя на истината да остане скрита от обществото. „Меджик“ оперираше в пълна секретност, сега поне имаме по-голяма гласност.
    Нейбингър се засмя.
    — Ще имаме гласност, докато изникне нещо по-важно. След това само гледай с каква бързина ще пуснат кепенците.
    — Ей това е големият въпрос — съгласи се Кели. — Какво ще се случи сега? — Тя разглеждаше снимките. — Може да ти прозвучи глупаво, но защо е трябвало аирлианците да оставят всички тези съобщения, записани със стари руни, когато цялата информация се съдържа в компютъра? Не е ли малко примитивно за една толкова развита цивилизация?
    — И аз си зададох същия въпрос — призна Нейбингър.
    — И до какъв извод стигна?
    — До никакъв. Смятам, че повечето от тези съобщения са написани от хора, познаващи сравнително добре аирлианския език, но не съм сигурен. Между другото, да знаеш къде се запиля Майк?
    — Нямам представа. Замина за Вашингтон, за да свидетелства в съда заедно с Лиза Дънкан, но когато го потърсих по телефона, ми казаха, че отпътувал нанякъде.
    — Виж ти. Интересно с какво ли пак се е захванал? Бас държа, че за разлика от нас не е седнал да си гризе ноктите.

4.

    Докато Нейбингър се питаше къде може да е командосът, капитан Майк Търкот кротко посръбваше кафе в столовата на борда на американския самолетоносач „Джордж Вашингтон“.
    Дори през подметките на обувките Търкот беше в състояние да долови равномерните вибрации от двигателите на грамадния кораб. „Джордж Вашингтон“ беше най-модерният самолетоносач в американската флота — от клас „Нимиц“, с водоизместимост 100 000 тона — и в момента плуваше в южна посока със скорост от 30 възела, заобикаляйки бреговете на Етиопия.
    Фактът, че самолетоносачът бе напуснал опасния и размирен район на Персийския залив, само потвърждаваше думите на седналата до Майк Лиза Дънкан колко важна е предстоящата мисия. Присъствието на британски подполковник, само на три маси от тях, със затъкната в колана сламеножълта барета, посочваща принадлежността му към Британските специални ВВС, бе още един сигурен индикатор за сериозността на положението. Точно срещу подполковника се бе настанил американски майор с камуфлажна униформа и знаци на Специални части 160 или „нощните разузнавачи“, както бяха известни в армейските среди.
    На всичко отгоре всеки момент щеше да започне инструктажът под ръководството на бивш съветски шпионин. Карол Костанов говореше с едва забележим акцент и очевидно бе прекарал доста време в тайните школи на КГБ преди края на студената война. Сега твърдеше, че е „специалист на свободна практика“, но как точно бе привлякъл вниманието на Комитета, оставаше пълна загадка за Търкот. Съдейки по луксозния костюм и ръчно изработените обувки на Костанов, беше станало с доста пари.
    — Моля, започвайте, господин Костанов — подкани го Дънкан, след като и останалите заеха местата си.
    Костанов намести очилата си, а Търкот се запита дали действително са му необходими, или ги е взел като елегантна добавка към останалата част от изисканото си облекло, чиято цел несъмнено бе да впечатли присъстващите. Имаше мургава кожа, късо подстригана, прошарена коса и грижливо оформена брадичка.
    — Преди броени часове към мен се обърна представител на Комитета за изучаване следите от пребиваване на пришълци… — поде тържествено руснакът, но Дънкан му махна с ръка.
    — Това го знаем — рече тя. — Твърдите, че ви е известно къде точно се намира скривалището с извънземни артефакти в Югозападна Етиопия, охранявано от група, наета от южноафрикански картел. И тъй като вече навлизаме в хеликоптерния обсег на този район, нямаме време за празни приказки. Всеки момент ще изпратим ударен отряд към мястото, така че побързайте с фактите.
    Костанов прехапа устни и погледна навъсено жената, която си бе позволила да му говори така безцеремонно.
    — Ах, фактите значи — повтори той леко подигравателно. — Вярно, не са изобилни, тъй че няма да загубя от скъпоценното ви време. Първо: преди разпадането на СССР работех в Тюратам — в Центъра за стратегически ракетни проучвания. Там също така бе разположен и щабът на Четвърти отдел на Министерството на вътрешните работи. Съдейки по онова, което пише напоследък в пресата, Четвърти отдел съответства по дейността си на вашия „Меджик-12“. За разлика от вас, ние нямахме късмет да открием толкова много и разнообразни артефакти. Разполагахме с останките на катастрофирал летателен съд с явно извънземен произход и това бе всичко.
    Търкот се намести неспокойно. Спомни си скакалеца, който бе паднал от огромна височина в пустинята на Ню Мексико, и по бронята му нямаше и драскотина. Какво би могло да разруши летателния съд, намерен от руснаците?
    — Що за кораб бе това? — попита Дънкан. — Скакалец?
    — Не беше „скакалец“, както вие го наричате. По-голям, но и не от мащаба на кораба-майка. Беше сериозно пострадал. Нашите инженери работиха с реверсивни техники, но почти нямаха успех.
    — Къде и кога открихте този съд? — попита Дънкан.
    — През петдесет и осма, в Сибир. Изследванията показваха, че е пролежал там няколко хиляди години. Според мен руските власти съобщиха тъкмо сега за нашия кораб, за да успеят да прокарат свой човек в управлението на Комитета. Истината е, че не можахме да получим колкото вие от тази находка.
    — Дали корабът е бил аирлиански? — попита Дънкан.
    — Доскоро нямахме възможност да установим принадлежността му. Но след като видях снимки на вашия кораб-майка, мога да кажа, че е изработен от същия черен метал, тъй че според мен е аирлиански.
    Дънкан му даде знак за продължава.
    — Независимо от неуспеха, съветското ръководство на изследователската секция бе уверено, че щом има един кораб, трябва да съществуват и други. Учените бяха категорични, че корабът не е пригоден за преодоляване на междузвездното пространство, следователно е бил транспортиран до тук. Аз бях член на групата, пред която бе поставена задачата да издири и други подобни съдове. — Руснакът се извърна към картата и включи лазерния показалец. — През 1988 по линия на КГБ получихме сведения, че са се натъкнали на странна находка тук, в Югозападна Етиопия. Придружавах групата от Спецназ — съветските специални части — добави Костанов, — която бе изпратена на разузнавателна мисия.
    — И какво открихте? — нямаше търпение Дънкан.
    — Така и не стигнахме до определения район. Бяхме нападнати от полувоенни формирования. Не разполагахме с въздушна подкрепа, нямахме и тежко въоръжение и бяхме принудени да отстъпим, тъй като противникът ни превъзхождаше в огнева мощ. Загинаха половината от хората ни, останалите, сред които бях и аз, се добрахме до брега и бяхме прибрани от очакващата ни подводница.
    — Полувоенни формирования? — обади се за първи път Търкот.
    — Добре въоръжени, добре обучени, с кадърни ръководители. Също като нашите момчета, но бяха повече.
    — Какви са били тези хора? — продължи Търкот.
    — Не зная. Не носеха униформи, нито отличителни знаци. Повечето изглежда бяха наемници.
    — Да се върнем на въпроса — прекъсна ги Дънкан. — Какво е имало в онзи район?
    — Съдейки по информацията от КГБ, извънземно оръжие — обяви театрално Костанов.
    Настъпи напрегнато мълчание. Въпросът с извънземните оръжия бе повдиган неведнъж от Комитета. След като стана ясно, че атомната бомба е била разработена с помощта на подобно устройство, открито в подземията на Голямата пирамида, всички се питаха какви други разрушителни оръжия биха могли да притежават пришълците и къде ли може да са скрити. Разрушаването на биолабораторията в Дълси от „изтребител фу“, снабден с мощно лъчево устройство, показваше, че аирлианците са разполагали с оръжия, върху които не едно земно правителство би желало да сложи ръка. Оръжия, които ООН трябваше да задържи под контрол, преди да са попаднали у лица, с не дотам чисти намерения.
    Не биваше да се забравят и сведенията за още по-мощни средства за поразяване, с чиято помощ — съдейки по информацията от стража — е бил разрушен и потопен цял един превърнал се в мит континент само защото там е била разположена главната база на аирлианците.
    — По-конкретно — каза Дънкан.
    — Не зная нищо по-конкретно — вдигна рамене Костанов. — Както вече ви казах, така и не стигнахме определения район. Това се случи в началото на 1989, а след това, предполагам на всички е известно, страната ни бе обхванала от безредици. Така и не успяхме да изпратим повторна експедиция. Сега вече знаете колкото и аз. Предадох координатите на хората от вашето разузнаване, предполагам, че вече разполагат с карта на района.
    Дънкан даде знак на една жена в светлозелена униформа, седнала до стената. Жената се надигна и кимна на аудиторията.
    — Кодовото ми име е Зандра — представи се тя. — Аз съм от ЦРУ. — Тя включи дистанционното и на екрана се появи сателитна снимка. — Североизточна Африка — ориентира ги Зандра и увеличи мащаба. — Югозападна Етиопия, близо до границата с Кения и Судан. Крайно негостоприемен район. Слабо заселен, почти неизследван.
    Търкот кимна. Типично за аирлианците, помисли си той, които предпочитаха подобни места, за да крият снаряжението си — Антарктида, пустинята в Невада, Великденските острови. Все труднодостъпни райони, където хората трябваше да се борят със суровата природа, за да оцеляват.
    — Най-забележителната географска особеност на терена в тази част на света е Голямата цепнатина, която започва в Южна Турция, пресича Сирия и минава между Израел и Йордания, по дъното на Мъртво море — крайбрежието му е най-ниската точка върху земната суша. По-нататък оформя коритото на Червено море и се раздвоява в Аденския залив. Единият ръкав продължава към Индийския океан, а вторият навлиза навътре в африканския континент, към Афарския триъгълник. Най-ниската точка на Африка, Данакилската падина, където е и нашата крайна цел, е точно по протежение на цепнатината. От тук Голямата цепнатина продължава право на юг, разширява се при езерото Виктория — второто по големина сладководно езеро в целия свят — преди да завърши във вътрешността на Мозамбик.
    Ново щракване и на екрана се появи малко светещо квадратче в центъра на дълбока долина, през която преминаваше река, а наоколо се издигаха високи планини. На следващото изображение вече се виждаше ясно, че квадратчето е ограден участък на брега на реката. Растителността бе съвсем оскъдна.
    — Това е вашата цел. Според официалните документи, парцелът принадлежи на корпорацията „Тера-Лел“, с щаб-квартира Кейптаун, Южна Африка, и е обявен като рудодобивен участък. Построен е преди шестнадесет години. Прегледахме сателитните снимки, но така и не открихме превозни средства със суровини да напускат мястото. Достъпът до там е предимно по въздуха — със самолет или хеликоптер, тъй като тридневното пътуване през пресечената местност е доста рисковано. Още един, не по-малко интересен факт: проверихме с какво точно се занимава компанията „Тера-Лел“. Единственият вид минни разработки, ако можем така да ги наречем, са били свързани с изпращането на наемници в Ангола, за да нападат поселищата край диамантените мини. Основният бизнес на „Тера-Лел“ е търговията с оръжие, говори се, че от идването на Мандела на власт този бизнес процъфтявал добре.
    Зандра включи лазерния показалец.
    — Това тук е летищната площадка на лагера. Тази сграда — тя освети една триетажна постройка — вероятно е хангар, в който държат аирлианския съд. Това са казармите за наемниците. На това, това, това и това място са разположени установки за изстрелване на противосамолетни ракети. Разполагат също и с бронирани машини. — Зандра се усмихна мрачно на аудиторията. — Всичко това е доста повече от мерките за сигурност при охраната на обикновен миньорски лагер.
    — Добре де, какво им е пречело досега да прехвърлят това, което са намерили, в Южна Африка? — попита Дънкан.
    — Не знаем — призна Зандра. — Може би не са в състояние да го преместят. Или се боят от нестабилната политическа обстановка в ЮАР. Все пак, от Комитета направиха дипломатичен опит да получат официално разрешение от южноафриканското правителство за достъп до лагера.
    — И съдейки по силите, с които разполагаме на самолетоносача, отговорът е бил отрицателен — кимна Дънкан.
    — С други думи — те знаят, че идваме — заключи Търкот.
    — Най-вероятно — потвърди Зандра.
    — Дявол да го вземе — избухна майорът от британските части. — А какво мисли етиопското правителство?
    — Какво да мисли? — отвърна с въпрос Зандра и отговорът бе повече от ясен.
    Дънкан погледна към англичанина.
    — И тъй, полковник Спиърсън, какъв е планът?
    Спиърсън се надигна и отиде при стената с картите.
    — Първо, нека майор О’Калахан ни каже кога можем да вдигнем машините.
    О’Калахан стана и посочи с ръка картата.
    — Движим се с максимална скорост, което означава, че след около четиридесет километра ще можем да изпратим самолети с достатъчно гориво, за да кръжат петнадесет минути над района и сетне да се върнат обратно. Да речем, по-малко от час.
    Спиърсън кимна мрачно и Търкот вече се досещаше за причината за недоволството му. Скоро щеше да се зазори, а хората от специалните части винаги предпочитаха да използват прикритието на мрака за своите операции.
    Спиърсън се покашля, за да привлече вниманието им.
    — Вече сме вдигнали един АУАКС1, за да следи крайбрежието. Той ще ни изпраща информация за всички полети в района и ще координира движението на нашите хеликоптери и самолетното прикритие. Аз поемам командването на наземните сили. Ще бъда на борда на вертолет МХ-60 до началото на щурма. Веднага след това ще пристигна в района на нападението. Атаката, според плана, се състои от четири фази. Първа фаза включва парашутен десант върху сградата, където, според данните от разузнаването, е разположен извънземният съд. От тази група се очаква да ни осигури плацдарм. Фаза две е обстрел с антирадарни ракети от флотски изтребители по ракетните установки в лагера. Във фаза три пристига останалата част от специалното подразделение, поддържано от вертолетните картечници. И фаза четири е завладяване на лагера и унищожаване на съпротивата с всички средства. — Спиърсън огледа наперено залата. — Въпроси?
    — Как ще се извърши десантът? — попита Търкот. — От голяма височина?
    — Да — кимна англичанинът, познал в събеседника си специалист. При височинните скокове парашутистите отваряха незабавно миниатюрните куполи на парашутите си, които оставаха невидими за радарите на противника, а самолетите се отдалечаваха незабелязано, без да навлизат в опасния обсег.
    — В такъв случай, бих искал да ме включите в групата.
    — Чудесно — кимна Спиърсън.
    — Е, добре… — надигна се Дънкан, но полковникът я прекъсна.
    — Сега аз имам няколко въпроса. Какво ще стане, ако хората от „Тера-Лел“ наистина разполагат с извънземни оръжия?
    — Нали затова отиваме там? — отвърна Дънкан.
    — За друго питам. Дали няма да ги употребят срещу нас? — Спиърсън изглеждаше загрижен.
    — Съмняваме се, че са имали някакъв конкретен напредък в тази насока — притече се на помощ Зандра. — От известно време ги държим под наблюдение. Хора като тях едва ли щяха да пропуснат случая да излязат с толкова ценна стока на международния оръжеен пазар.
    — Какви са инструкциите за действие? — обърна се Спиърсън към Дънкан.
    — Ако срещнете съпротива, използвайте цялата налична сила за нейното потушаване — отвърна безстрастно тя. — Дадохме им възможност да си сътрудничат с нас, но те отказаха. Съветът за безопасност на ООН смята, че това е точно една от ситуациите, в които трябва да проявим решителност, ако не искаме образци на аирлианско оръжие да попаднат на неподходящо място.
    — Разбрано — кимна като дисциплиниран войн Спиърсън. — Е, време е да се приготвяме.
    Търкот стана и последва полковника.
    — Майк? — спря го Лиза Дънкан.
    — Да? — той я погледна учудено. За първи път се обръщаше към него с малко име.
    — Пази се.
    Търкот се усмихна, после се сети нещо.
    — Знаеше ли за аирлианския кораб, който са намерили руснаците?
    — Не.
    — Жалко. Всъщност, това сега едва ли има значение. Добре де, ще се пазя. Обещавам ти да се навеждам, когато видя куршум.
    — И не само тогава — погледна го разтревожено Дънкан.
    Търкот спря. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.
    — Добре — кимна неловко накрая. — Трябва да вървя.
    — Ще се видим в лагера — рече Дънкан.
    Търкот се обърна и изкачи металната стълба до палубата. Духаше лек, приятен ветрец, наблизо десантната група вече се беше събрала и преглеждаше снаряжението. Всички носеха прибори за нощно виждане и стъклата им хвърляха червеникави отражения.
    Към него се доближи неясна фигура.
    — Ти ли си Търкот?
    — Да.
    — А аз — Ридли. Командир на парашутния десант. Двайсет и първи, САС2. Казаха ми, че идваш с нас?
    — Вярно е.
    — Сигурно знаеш какво правиш. Скачаш последен и ако вземеш да ни се пречкаш, ще ти тегля куршума, пък после нека ми е мъчно. Разбрано?
    — Разбрано.
    — Търкот — промърмори Ридли. — Мирише на нещо френско.
    — Аз съм канук — произнесе Търкот. Бяха спрели пред входния отсек на един товарен С-2.
    Ридли му подаде парашута.
    — Лично съм го сгъвал. Какво, по дяволите, е канук?
    — Пофренчен индианец. Родом съм от Мейн. Там има много гори — той се зае да си нагласява парашута. Не беше притеснен от поведението на Ридли, прекарал бе по-голямата част от живота си сред подобни типове. Освен това знаеше, че момчетата от САС са превъзходни специалисти, на които може да се разчита в труден момент.
    Скоро бяха готови и се качиха в самолета. С-2 бе най-големият самолет на борда на „Вашингтон“. Обикновено се използваше за прехвърляне на персонала до брега и обратно, но сега в товарния отсек се бяха разположили шестнадесет тежко въоръжени парашутисти, притиснати плътно един към друг.
    Облъхна го познатата миризма на изгорял керосин, която му напомни за други подобни операции. Задната рампа се вдигна и самолетът започна да рулира към позиция за излитане. Шумът от двигателите рязко се усили и металният под затрептя. Търкот усети движението, след минутка сякаш увиснаха в безтегловност и после започнаха да набират височина, следвани от ято хеликоптери.


    — Десет минути! — обяви командирът на отряда в ларингофона и гласът му отекна дрезгаво в слушалките на останалите.
    Търкот прегледа отново снаряжението си. Беше единственият с единичен парашут. Всички останали бяха разпределени на двойки — по двама на парашут, привързани с общи ремъци. Търкот виждаше за първи път подобна система да се използва за военни цели. Обикновено парашутите с двойни ремъци се прилагаха при обучение на новаците.
    — Шест минути — прошептя гласът на командира. — Сложете си кислородните маски и включете навигационните лампички.
    Търкот отвори крана на малката бутилка, прикачена към гърдите му. После плъзна пръст по тилната част на шлема и включи миниатюрната крушка отгоре.
    — Разхерметизиране! — обяви първият пилот.
    В задната част на самолета се появи тъмна цепнатина, която бързо започна да се разширява. Търкот преглътна и тъпанчетата му изпукаха болезнено.
    — Готови! — рече командирът. Беше застанал на ръба на рампата и гледаше към черното небе под тях.
    Търкот знаеше, че летят на двадесет и две хиляди метра над лагера и не би трябвало да бъдат засечени от наземните радари на ракетните установки.
    — Скок! — извика командирът и тялото му се изгуби от погледите им. Останалите го последваха на двойки, със синхронизирани движения. Търкот се отдели последен от рампата и веднага разтвори ръце и крака, за да стабилизира полета си.
    Преброи до три и дръпна въженцето. Парашутът разцъфна над главата му. Погледна надолу и бързо преброи осем светещи точици. Намести кормилните въженца и ги последва, докато всички се носеха към целта. От лагера ги деляха близо десет километра в хоризонтална посока и това означаваше, че парашутите известно време щяха да действат като делтапланери. Хората от САС бяха екипирани с най-доброто и доказателство за това бе удивително лесният начин, по който се управляваше парашутът му. Имаше и малък резервен, но поне засега не изглеждаше, че ще потрябва. Трябваше само да лети след другите и — както го посъветва Ридли — да не им се мотае из краката.
    Почувства студ, за първи път, откакто бе напуснал Великденския остров. На девет-десет хиляди метра височина въздухът бе силно разреден и температурите бяха смразяващо ниски. Отново погледна надолу и се увери, че вижда добре навигационните лампички на останалите парашутисти. Провери висотомера: седем хиляди метра.


    На петдесет километра зад тях първата вълна от атакуващи летателни апарати вече се носеше към целта. Четири АХ-6, известни като „птички“, оформяха авангарда. АХ-6 са едни от най-бързите хеликоптери в света, при това с максимално обезшумени двигатели. Двамата пилоти носеха прибори за нощно виждане и използваха инфрачервени радарно-локационни системи за ориентиране в нощна обстановка.
    Двете „птички“ бяха въоръжени със 7,62-милиметрови миникартечници и сдвоени 2,75-инчови ракетни установки. На задните седалки се бяха настанили снайперисти от САС, готови да окажат допълнителна огнева поддръжка.
    На десет километра зад „птичките“ летяха четири щурмови хеликоптера „Апачи“. Освен 30-милиметровите картечници, монтирани на носа, страничните им ракетоносители бяха заредени до последното гнездо с ракети „Хелфайър“. „Апачите“ бяха следвани от група хеликоптери „Блекхоук“, на един от които се намираше и полковник Спиърсън. Те пренасяха основната пехотна сила от 96 десантчици.
    Ударната ескадрила от „Вашингтон“ се намираше на далеч по-голяма височина. Тя включваше няколко Ф-4 „Дива катерица“, предназначени за потушаване зенитната съпротива на противника, и Ф-18 „Томкетс“, съоръжени с лазернонасочвани бомби. Над всичко това кръжеше самолетът от типа АУАКС, координиращ движението на цялата тази въздушна флотилия.
    Настанена непосредствено до полковник Спиърсън, Лиза Дънкан изглеждаше относително спокойна. Беше свикнала да запазва самообладание в подобни рискови моменти и този случай не стана изключение. Даваше си сметка за всички произтичащи опасности, както и че групата им можеше да е единствената и последна надежда за оцеляване на човечеството. И все пак я безпокоеше въпросът колцина от хората край нея щяха да загинат. Заслуша се в откъслечните реплики на пилота и мислите неусетно я отведоха към Майк Търкот.


    Търкот вече знаеше за какво служат двойните ремъци на парашута. Човекът отзад управляваше полета, ръцете на другия бяха свободни и той оглеждаше местността долу през инфрачервения мерник на своя автомат, готов при нужда да открие огън.
    Търкот провери висотомера и светещите цифри му посочиха, че току-що са прекосили бариерата на трите хиляди метра. Вече се различаваха отделни контури на местността. От двете страни имаше планини, някои върхове стърчаха над него. Търкот си спомни за инструктажа на Зандра — предстоеше да се спуснат в най-ниската точка на Африка, на триста и шестдесет метра под морското равнище.
    Той смъкна кислородната маска и пое свежия, нощен въздух. Разполагаше с малко време да подреди мислите си, а все още имаше нещо от инструктажа, което не му даваше мира: защо Зандра се бе впускала в толкова подробности, когато им разказа за Голямата цепнатина? Като човек с немалък опит, той знаеше, че нищо в подобна ситуация не може да е случайно. Въпреки мрака и ограничените възможности на прибора за нощно виждане, гледката под него беше забележителна. Хоризонтът се криеше зад начупената линия на планински вериги, които затваряха в плътен кордон долината.
    Десантната формация промени плавно посоката си, извивайки наляво и Търкот бе принуден да се върне към действителността. Дръпна лявото кормилно въженце и последва веригата от светещи лампички.
    На около петдесет метра над покрива на сградата парашутистите се разпръснаха. Търкот знаеше, че горе сигурно ще има часови, но дали ще гледат към небето? Един от снайперистите откри огън, а друг докладваше за резултата.
    — Първи часови долу.
    — Втори свален.
    — Група едно се приземи.
    Това означаваше, че първите двама парашутисти са вече на покрива, без да е вдигната тревога. Търкот отмести нагоре очилата и се прицели с крака в центъра на покрива. Вече виждаше, че хората долу прибират парашутите си.
    Той дръпна рязко и двете въженца и „удари спирачки“ само на метър над покрива. Краката му опряха в равната повърхност и той веднага се освободи от ремъците, преди още куполът да се е свил напълно. Извъртя се и се огледа, стиснал готовия за стрелба МП-5. Зърна няколко тела — труповете на застреляните часови.
    — Говори Ридли. Отрядът се приземи без съпротива — докладва командирът на парашутната група по радиото.
    — Въздушната поддръжка пристига — чу се гласът на полковник Спиърсън.


    Ф-4 „Дива катерица“ е единственият вариант на някога прочутия Ф-4 „Фантом“, все още на въоръжение във ВВС на САЩ. Възлагаше му се една строго определена задача — да унищожава противниковите радарни и противовъздушни системи.
    По заповед на Спиърсън двете „катерици“ приближиха от източна посока с максимално висока скорост. Лагерният радар ги засече и прехвана още щом навлязоха в обсега му, което беше и целта им. От крилата на самолетите се отделиха по няколко ракети „Шрайк“, „АГМ-78“ и „Тейсит Рейнбоу“ — мъгляви названия на самонасочващи се бомби, които улавят радарните лъчи и ги следват право до първоизточника им.
    Пилотите на „катериците“ извършиха рязка маневра и вече се носеха в обратна посока, когато ракетите им поразиха целите. Всички противовъздушни системи на лагера бяха унищожени с един точен удар.
    А втората десантна вълна вече наближаваше.


    Сапьорите от парашутната група приключиха с разполагането на взривните устройства на покрива — четири различни заряда, поставени на равни разстояния. Детониращият шнур беше опънат и сега се чакаше само командата.
    Малко след като от изток се дочу приглушеният шум на хеликоптерите, полковник Спиърсън даде заповед за откриване на огън. Едновременно проехтяха четири гърмежа, нощта се озари от ярки блясъци, а парашутистите вече скачаха през четирите отвора в покрива.
    Търкот спря за миг и се ослуша. Откъм най-далечния отвор долетя безредна автоматична стрелба. Затича се натам. Дупката имаше неравни краища, със стърчащи изкривени арматурни железа. Той надникна долу. Четиримата парашутисти бяха проснати неподвижно на пода.
    Търкот извади една заслепяваща граната от паласката, пусна я през отвора, преброи до три, чу гърма и я последва, откривайки огън още преди да се е ударил в земята. Приземи се върху тялото на един от парашутистите и се претърколи надясно. Къс трасиращ откос проряза стената над него.
    Търкот отвърна със стрелба на сляпо, в посоката откъдето бе долетял откосът. Долови металическо щракване от смяна на пълнител и тъкмо се готвеше да скочи, когато замръзна неподвижно. Беше видял огледалото на отсрещната стена. Ето как бяха загинали четиримата парашутисти. Който и да беше противникът, криеше се в другата посока и използваше огледалото, за да се прицелва. Търкот стреля и огледалото се разлетя на хиляди парченца. Сега вече бяха наравно.
    В мрака едва се различаваха очертанията на масивно бюро. Достатъчно масивно, за да скрие врага от куршумите му. Тъкмо се чудеше какво да предприеме, когато от бюрото към него се изтърколи малка черна топка. Граната, помисли си Търкот и реагира мълниеносно. Изправи се, скочи във въздуха над бюрото и в същия миг откри автоматичен огън. Чак тогава си даде сметка, че са го измамили. Не беше бомба — бюрото бе твърде слаба преграда за нея. Отдолу го посрещнаха с нов дъжд от трасиращи куршуми. Тялото му се блъсна в стената и в мига, когато падаше долу, ударникът на автомата щракна напразно. Патроните бяха свършили. Търкот захвърли ненужния автомат, извади пистолета и се огледа. Спасиха го очилата за нощно виждане, другият още се подаваше, когато Търкот натисна спусъка и го простреля в гърдите.
    Едва сега се изправи и се заслуша в репликите в шлемофона, които си разменяха останалите парашутисти. Все още никой не беше открил аирлианския кораб. Търкот докладва за местоположението си и ситуацията, сетне доближи единствената врата и я отвори.
    Далечният край на дългия коридор бе ярко озарен от прожектора на кръжащия отвън АХ-6. Търкот виждаше ясно увисналите на ремъци снайперисти, както и ярките точици на лазерните мерници, които играеха по стените на коридора. Той задейства миниатюрния инфрачервен предавател върху шлема си, за да го идентифицират като „свой“.


    На височина хиляда и петстотин метра полковник Спиърсън дирижираше атаката с помощта на пет различни радиопредавателя. Парашутистите вече бяха проникнали в централната сграда. „Птичките“ се носеха из райони на лагера, търсейки противникови цели. Той се извърна към Дънкан.
    — Сега вече ще се реши — всичко или нищо.
    — Започвайте.
    Спиърсън си пое въздух и даде заповед за начало на основната атака.


    Търкот изрита вратата при разклонението на коридора, стиснал презаредения автомат с лявата си ръка. Видя двама стрелци, облечени с камуфлажни униформи, обърнати с гръб към него, и ги повали с кратък откос.
    — Който е смел, побеждава! — извика той девиза на САС, докато се прокрадваше по коридора. Зад ъгъла се натъкна на четирима парашутисти, които бяха заели позиции край затворена врата. Единият от тях бе пъхнал дулото на автомата си в процепа на вратата и пускаше откъслечни откоси, за да държи противника вътре в напрежение. От другата страна на коридора се зададе Ридли, придружен от още хора. Търкот се облегна на стената и остави на професионалистите да си вършат работата по почистването на сградата.


    „Птичките“ също се спускаха надолу покрай етажите на сградата, изпреварвайки хората от САС с едно ниво. Снайперистите поваляха всичко, което се движи, а пилотите използваха за същото миникартечниците. На противниковите войници в сградата не оставаше друго, освен да лежат неподвижно, под постоянния дъжд от куршуми.
    Други две „птички“ обстрелваха казармите в далечния край на площадката. Зад една от сградите неочаквано се появи първата бронирана кола и хеликоптерите съсредоточиха огъня си върху нея.
    В този момент се появиха четирите „Апачи“ и посрещнаха бронираната кола със залп от ракети „Хелфайър“. Още първите две попаднаха в целта и автомобилът избухна в пламъци.


    Две САМ-2 — изстрелвани от рамо ракети „земя-въздух“ с топлинно насочване и следователно неуловими за „катериците“ — се врязаха в корпуса на един от „Апачите“. След секунди машината се превърна в ярко огнено кълбо.


    — Мама му стара! — изруга полковник Спиърсън, когато забеляза, че един от хеликоптерите е изчезнал от екраните и чу виковете на сваления пилот, преди връзката да бъде прекъсната. Той нареди на пилотите от Ф-18 да маркират с лазерен показалец подвижните мишени, за да бъдат засечени от самонасочващите се бомби на изтребителите.
    Лиза Дънкан седеше неподвижно, загледана в угасналата зелена точка на екрана. Знаеше какво означава това — двама мъртви пилоти.
    — Време е да се приземим — рече тя на Спиърсън, който я погледна навъсено, сякаш бе готов да спори, но после промени мнението си.


    Възползвайки се от предимството на изненадата, по-добрата си подготовка и подходящото въоръжение, парашутистите вече приключваха със съпротивата в сградата. Търкот ги следваше по етажите, докато лично не се увери, че сградата е чиста, с изключение на онова, което се криеше зад яките стоманени врати на приземния етаж.


    Една от „птичките“ бе поразена от картечен огън и опита аварийно кацане. В мига, когато корпусът й се удари в земята, екипажът й, състоящ се от четирима души, изскочи навън и бе въвлечен в наземната престрелка.
    Пилотите от останалите хеликоптери продължаваха стрелбата, за да попречат на нови контраудари с преносими противосамолетни ракети. Огромният разход на муниции заплашваше скоро да ги остави без никакви резерви.
    Приближи се ято Ф-18 и свръхточните им бомби, следващи невидимите лазерни показалци, нанесоха ужасяващи поражения. Ефектът бе потресаващ.


    — Една минута! — обяви пилотът.
    Полковник Спиърсън включи микрофона.
    — Свалете ни с първата вълна! — нареди той. Пилотът погледна през рамо към Дънкан и тя кимна. „Блекхоук“ се наклони надолу, право към експлозиите, които озаряваха долината.
    Малко след това хеликоптерът докосна земята и Дънкан скочи от рампата, следвайки Спиърсън. Почти веднага машината се вдигна право нагоре.
    — Как са хората вътре? — извика тя.
    Спиърсън притискаше с ръка слушалките, за да изолира рева на двигателите.
    — Слизат в мазето. Понесли са малки загуби, но сградата е прочистена.


    Търкот и Ридли огледаха стоманената врата. Командирът се обърна и махна с ръка на един от сапьорите.
    — Хайде, момче, разкарай това нещо от пътя ми!
    Сапьорът смъкна тежката раница от гърба си и извади отвътре черен, конусообразен предмет, дълъг около метър. Прилепи основата му към долния край на металната врата и се зае да развива детониращия шнур.
    — Всички да се скрият! — нареди сапьорът и парашутистите не чакаха втора подкана.


    Битката на повърхността почти бе приключила, разпокъсаните отряди на наемниците бяха обградени и войниците един по един се предаваха. Хората на Спиърсън ги проверяваха, търсейки учените, които бяха работили в района.
    Междувременно Спиърсън прослушваше честотата на парашутистите в сградата и вече знаеше, че се готвят да взривят стоманената врата.
    — Още са в мазето — подметна той на Дънкан.
    — Ами да слезем при тях — предложи тя.
    — Хубаво. Успокой се — твоят човек е жив и здрав.
    Единствената реакция бе, че Дънкан едва забележимо забави крачка.


    От експлозията Търкот почувства ужасна болка в главата, а дробовете му се напълниха с прахоляк. Първи в отвора нахлуха сапьорите, които предвидливо носеха газови маски.
    Търкот с мъка овладя нетърпението си. Не беше екипиран да е сред първите. В този момент се появиха Спиърсън и Дънкан.
    — Това трябва да е — рече им той.
    — Да изчакаме хората ми да огледат вътре — отвърна Спиърсън.
    — Аха — кимна неохотно Дънкан и се обърна към Търкот. — Добре ли си?
    — Май вече съм прекалено стар за подобни игри — оплака се той и забеляза, че Спиърсън се ухили.
    Минутите се нижеха бавно. Най-сетне, след около половин час чакане, отвътре се показа покритият с прах майор Ридли. Той смъкна газовата си маска и избърса очи.
    — Открихте ли някой от учените? — попита го Дънкан.
    Ридли изглеждаше леко объркан.
    — Учени ли? Там всички са мъртви. До един.
    — Как? — попита изненадано Спиърсън.
    Ридли сви рамене, но очевидно мислите му бяха другаде.
    — От газ, най-вероятно. Сигурно е бил пуснат веднага, щом са подали сигнал за тревога. Това е била задачата на наемниците — да ни забавят, докато отровният газ си свърши работата. Нещастниците са се оказали в капан — като опитни мишки. Изглежда не са им позволявали да се показват много-много навън. Нищо чудно да са живели вътре с години. Видяхме много тунели, пълни с припаси. Жилищни помещения. Столова… Ей такива работи…
    — А открихте ли аирлианския артефакт? — попита Търкот.
    — Артефакт ли? — повтори Ридли и се разсмя, а в гласа му се долови маниакална нотка. — О, да, сър, долу е пълно с артефакти. — Той се пльосна в една кресло. — Но най-добре сами да ги разгледате.
    Спиърсън ги поведе в тунела. Беше дълъг, с бетонни стени и на стотина метра по-навътре правеше остър завой. Ридли се оказа прав за запасите. Имаше множество странични тунели, натъпкани с екипировка и припаси. Някои от тунелите бяха предназначени за обитаване и хранене. Пред всяка врата стоеше по един пост от САС и докладваше на полковника, че вътре няма живи обитатели.
    Тук-там се срещаха и мъртъвци, покосени, където ги бе застигнал отровният газ. Каквото и да бяха използвали от „Тера-Лел“, ефектът му е бил светкавичен и смъртоносен. И най-вече краткотраен, тъй като в тунелите нямаше и следа от него. Търкот забеляза, че лицата на умъртвените са изкривени в мъчителни гримаси, а телата им бяха сгърчени от конвулсии — явно смъртта им не е била от леките.
    Тримата заобиколиха поредния ъгъл и спряха изненадани. Широкият коридор завършваше с просторна подземна пещера, дълга най-малко петстотин метра и висока стотина. Пещерата бе издълбана в твърда, вулканична скала. Подът й се спускаше надолу под ъгъл от тридесетина градуса. Към средата на галерията водеше тъмна, гумирана пътека, а успоредно на нея бе прокаран теснолинеен железен път.
    — Майко мила! — прошепна удивено Спиърсън.
    — Вижте — Дънкан посочи надясно. От пода право нагоре се издигаше черна каменна колона — като пръст, сочещ в опушения таван. Беше висока около три метра и широка половин, а по гладката й полирана повърхност се виждаха рунически надписи.
    — Дано там не пише: „Преминаването забранено“ — промърмори Търкот.
    Един сержант от САС стоеше пред миниатюрното локомотивче с прикачен към него открит пасажерски вагон. Той отдаде чест на Спиърсън.
    — Сър, вече слизахме долу с капитана — сержантът посочи с пръст през рамо към центъра на залата, накъдето водеха релсите и редица от ярки неонови светлини. — Оставих на пост едно отделение. — Сержантът преглътна смутено. — За първи път виждам такова нещо, сър.
    — Е, тогава да отидем и ние да го видим — предложи Спиърсън и се качи във вагончето.
    Търкот и Дънкан го последваха, а сержантът седна в локомотивчето и премести ръчката напред. Влакчето се разтърси и пое бавно надолу. Не след дълго стените от всички страни се изгубиха от погледа им и мракът се разсейваше само от бледата светлина на неоновите лампи. Температурата започна да се понижава и Търкот неволно вдигна яката на якето си, а Дънкан се притисна към него. Струваше му се, че е нищожна прашинка, зареяна из космоса. Погледна назад през рамо и видя, че платформата, от която се бяха качили на влакчето, е отдалечена на повече от километър разстояние. Съдейки по шума, пътуваха най-малко с двадесет и пет километра в час, но единственото усещане за движение идеше от смяната на стълбовете с неонови светлини край линията.
    След още пет минути отпред се появи червеникаво сияние. В началото беше само като тънка нишка на хоризонта, но когато се приближиха, забелязаха, че линията се разширява. Беше разположена перпендикулярно на посоката, в която се движеха. Търкот нямаше никаква представа на каква дълбочина се намират, но откри, че започва да му става топло, а по челото му неусетно бяха избили капчици пот.
    Той погледна надолу и забеляза, че подът на пещерата е идеално гладък. Беше надниквал във Втори хангар на Зона 51, където се намираше корабът-майка, но онази пещера изглеждаше като по-малкото братче на тази. Не можеше да си представи що за техника е била необходима, за да се изкопае подземна галерия с подобни чудовищни размери. „И какво ли е предназначението й?“ — зачуди се той. Точно отпред имаше голяма цепнатина, разделяща пода на пещерата, и отвътре бликаше червеното сияние. Търкот зърна няколко по-дребни светлинки — прожекторите на десантчиците, които ги очакваха в другия край на линията. Виждаше се и далечният край на цепнатината — на пет-шестстотин метра по-нататък, но не и онова, което я изпълваше, защото платформата бе разположена на стотина метра от ръба й.
    — Сър! — кимна един от войниците на полковник Спиърсън и подаде ръка на Дънкан.
    Продължиха пешком към ръба на цепнатината и спряха там, където гладкият каменен под рязко извиваше надолу. Дънкан възкликна уплашено, а Търкот почувства, че сърцето му замира, когато надникна отвъд ръба. Цепнатината нямаше дъно или поне не можеха да го видят, а вътрешността й бе изпълнена с червено зарево, което сякаш извираше право от земните недра. Търкот усети, че в лицето го лъхва жега, примесена с остър мирис на химически изпарения.
    — Как мислите, каква е дълбочината? — попита Спиърсън.
    — В момента сме поне на дванадесет километра под морското равнище — прецени Дънкан. — Ако червеното сияние е породено от разцепление в повърхността Мохоровичич3.
    — В кое? — прекъсна я Спиърсън.
    — Линията между кората и мантията на планетата… В такъв случай магмата е само на тридесетина километра под нас и тя е причината за горещината.
    — Исусе — промърмори уплашено Търкот.
    — Вижте там — извика полковник Спиърсън и те с мъка откъснаха очи от невероятната гледка на пламтящите вътрешности на Земята. Вдясно, на около двеста метра, се виждаха три извити стълба, които пресичаха бездната и опираха в отсрещния край. Точно в средата, окачена на дебели кабели, се поклащаше голяма, озарена в яркочервено, многофасетъчна сфера с диаметър около пет метра.
    Тръгнаха по края на цепнатината, докато се изравниха със стълбовете, на които бе закачена сферата. Основата на всеки от тях се забиваше на няколко стъпки под ръба. Търкот и друг път бе виждал черния метал, от който бяха направени стълбовете.
    — Това е аирлианско изделие — промърмори той. — Същият материал, от който е изработен и корабът-майка. Казват, че бил невероятно здрав.
    — Но какво е онова там, дявол го взел? — Спиърсън посочи рубинената сфера. Трудно беше да се определи дали цветът й бе такъв, или само отразяваше заревото.
    Дънкан не отговори. Спря малко по-нататък, където се издигаха няколко статива с напълно земен произход. Очевидно са били използвани от учените от „Тера-Лел“ по време на изследванията. Но сред тях имаше и една конзола, която напомни на Търкот за контролното табло в един от скакалците.
    — Това също е аирлианско — рече той и се наведе над таблото.
    Повърхността му беше идеално гладка, ако се изключеха гравираните рунически надписи. Търкот предполагаше, че веднъж включи ли се таблото, отгоре ще се появят нови надписи, които ще указват предназначението на различните контролни прибори. Съжали, че Нейбингър не е с тях, за да ги прегледа.
    — Това — рече замислено Дънкан, сочейки таблото — най-вероятно управлява онова — тя посочи рубинената сфера.
    — А цепнатината каква роля играе? — попита Спиърсън.
    — Не съм съвсем сигурна — отвърна замислено Дънкан, втренчила поглед в разлома, — но имам чувството, че е нейно дело. — Тя долепи длани и бавно раздалечи ръцете си.
    — Сферата е пробила цепнатината? — попита смаяно Спиърсън.
    — Все нещо трябва да я е причинило — сви рамене Дънкан. — Едва ли има естествен произход. Пък и вече знаем, че аирлианците са разполагали с технологии, които далеч надхвърлят скромните ни представи. Във всеки случай, вече е ясно защо хората от „Тера-Лел“ не са преместили артефактите в ЮАР.
    — Защото просто не са могли — съгласи се Търкот. — Спомнете си колко време е било нужно на учените в Невада, за да пробият отвор в метала на кораба-майка.
    — Южноафриканците явно са били доста уплашени от това, с което са се занимавали… — рече Дънкан.
    — Уплашени. Защо? — зачуди се Спиърсън.
    — Защото иначе нямаше да убият всичките си учени — съгласи се Търкот. — Онези, с които се спречкахме горе, бяха само наемници. Обзалагам се, че не знаят нищо за опитите, които са се провеждали в пещерата.
    Спиърсън се огледа смутено.
    — А тя… защо според вас е там? Над цепнатината?
    — Може би поглъща топлинна енергия? — подметна Търкот.
    Дънкан сякаш не го чу.
    — Мисля, че се досещам какво е предназначението на сферата. Смятам също, че южноафриканците са го знаели. В края на краищата, разполагали са с шестнадесет години преднина. Нищо чудно, че ги е изплашила.
    — И какво според теб е сферата? — попита Търкот.
    Дънкан не откъсваше поглед от рубиненото кълбо, увиснало над кипящия ад.
    — Машината на Страшния съд, нагласена да разруши планетата.

5.

    Командният център на Комитета за изучаване следите от пребиваване на пришълци (или съкратено КИСПП) на Великденския остров се разполагаше в четири свързани помежду си фургона, докарани от материка с помощта на товарен самолет С-8. Два от фургоните бяха запазили първоначалното си предназначение да поддържат постоянна връзка между КИСПП на Великденския остров и централата в Ню Йорк. Покрай стените на другите два бяха подредени компютърни монитори и сега там работеха операторите от Комитета.
    Питър Нейбингър бе прекарал не един час в командния център. Тук имаше постоянна телевизионна връзка с пещерата под вулканичното езеро, където се намираше стражът. Всеки път, когато погледът му спираше върху изображението на стража на някой от екраните, по гърба му пробягваха тръпки. Вече няколко пъти бе слизал в пещерата, но опитите да възстанови телепатичния контакт се оказваха напразни.
    Днес обаче дойде по друга причина в командния център. Директорът на островния Комитет го бе поканил на среща с главния секретар от централата в Ню Йорк.
    Нейбингър не можеше да понася видеоконференциите. Толкова неестествено бе да седиш пред един монитор, на който се виждат другите участници, и да зяпаш в миниатюрната камера над него.
    Вече знаеше поне една от причините да бъде поканен. Гънфилд Гронад, директорът на островния Комитет, бе изпаднал в немилост пред центъра заради поредицата от гафове — например изгубената телепатична връзка със стража, липсата на свежа информация за находките в пещерата и общия безпорядък в лагера. Нейбингър изпитваше известно съжаление към младия норвежец, провалил се съвсем не по своя вина.
    За Гънфилд допълнителен смут всяваше и присъствието на Питър Стърлинг на екрана на компютъра пред тях. Стърлинг беше главният пълномощник на КИСПП. Доскоро генерален секретар на НАТО, той бе прехвърлен от Съвета за безопасност на новата длъжност, за да координира действията на различните инстанции. Стърлинг бе човек с желязна ръка и в последно време се радваше на значително внимание от страна на медиите. Не скриваше привързаността си към прогресивистите и смяташе, че работата трябва да се свърши бързо и с много ентусиазъм.
    Нейбингър огледа и другите присъстващи в заседателната зала. Мярна му се Борис Иванов, заместник председателят на Комитета, лицата на другите бяха твърде умалени. Присъствието на Иванов бе по-скоро жест към руската страна, опит да се балансират силите, но Нейбингър не се съмняваше, че Стърлинг ще дирижира оркестъра.
    — Някакви новини, господа? — заговори пръв Стърлинг, без намек за усмивка по набръчканото му лице.
    — Не, сър — призна Гънфилд. — Стражът продължава да мълчи и…
    — Някакви признаци да е изпращал или получавал информация?
    — Никакви, сър.
    — Трябваше да си отваряте очите. Защото ние получихме отговор.
    Нейбингър се наведе напред.
    — На посланието?
    — Разбира се, че на посланието — рече подразнено Стърлинг. — Пристигна вчера. Засечен е от няколко прослушвателни станции.
    — В новините не се споменаваше подобно нещо — подхвърли учудено Нейбингър.
    — Естествено — засмя се Стърлинг. — Засега го пазим в тайна, но няма да продължи дълго. Все още координираме информацията между различните страни, които са го приели. Уверени ли сте, че стражът не е получил отговора? — повтори Стърлинг.
    — Сър — събра смелост Гънфилд, — и да го е получил, няма как да го знаем. Приемането е пасивно действие. Виж, ако стражът реши да изпрати ново съобщение, нашите детектори със сигурност ще го засекат.
    — Под каква форма е отговорът? — попита Нейбингър.
    — Всичко изглежда прекалено сложно и объркано, за да сме наясно къде е началото и къде — краят. Предполагаме, че част от него е предназначена за стража. Нещо като предварително уговорен код.
    — А другата част? — попита Нейбингър.
    — Цифрова. В двоичен код — Стърлинг неочаквано се изчерви. Предназначена е за нас. За човечеството.
    — И какво се казва в нея? — попита Гънфилд.
    — Ще ви изпратим подробния текст по сателитната връзка. Не е много.
    — Все пак — в общи черти — настоя Нейбингър.
    — Ще видите — отвърна загадъчно Стърлинг. — Нямам право да го съобщавам на когото и да било, преди да бъде взето решение за информиране на световната общественост. Но ще ви кажа едно нещо, господа — нещата са се променили и ще се променят още.
    Нейбингър вдигна ръка.
    — Откъде е дошло посланието? Да не идва нов кораб-майка?
    Стърлинг присви очи, огледа аудиторията край него и накрая произнесе лаконично.
    — От Марс.
    Гънфилд не можа да скрие удивлението си.
    — От Марс ли?
    Нейбингър кимна на някакви свои мисли.
    — Какво смятате, професоре? — попита Стърлинг, забелязал движението.
    По дяволите, рече си Нейбингър. Не можеше да свикне да е под наблюдението на някаква машина.
    — Марс не е толкова необясним, поне от археологическа гледна точка.
    — Продължавайте — нареди Стърлинг.
    — Аирлианската атомна бомба е намерена в Голямата пирамида в Гизе, съвсем близо до Кайро. Според някои египтолози думата „Кайро“ означава „Марс“. Странно съвпадение, не мислите ли? Имате ли представа откъде точно на Марс е било изпратено съобщението?
    — Сидонийският регион в северната полусфера.
    — Предполагам, знаете какво е било заснето в сидонийския регион на Марс?
    — Защо вие не ни кажете? — озъби се Стърлинг.
    — Добре. В началото е изглеждало като изпъкнало очертание на лице върху повърхността на планетата. Открито е през юли 1976 от учени в НАСА, които са оглеждали изображенията, изпратени от сондата „Викинг“. — Нейбингър спря да си събере мислите, но никой не го прекъсваше. — През 1979 неколцина компютърни инженери от Центъра за Космически полети „Годард“ разглеждали отново дигиталната плака с лицето, после разширили зоната на изследване, като уголемили изображението в непосредствения район около него. И открили нещо, което наподобявало пирамида. Ако наистина я има, височината й ще е триста метра, а дължините на всяка от основите й — по три километра. В сравнение с нея Голямата пирамида в Гизе би била истинско джудже…
    — Откъде знаете всичко това? — попита навъсено Стърлинг, дали задето му бяха отнели възможността да блесне с познанията си, или от опасения, че Нейбингър е скривал информация, получена от стража.
    — Имам близък приятел в най-уникалния клон на археоастрономията — изучаването на археологически обекти в космоса. Излишно е да обяснявам защо този човек се чувстваше донякъде пренебрегнат от колегите си — хората не си склонни да вярват, че е възможно да бъдат изследвани археологически обекти в космоса. Запознахме се на един симпозиум и бързо открихме, че имаме сродни интереси що се отнася до откритията върху марсианската повърхност и тези край Гизе. От тогава поддържаме връзка.
    — Продължавайте за Сидония — кимна Стърлинг.
    — Лицето, наречено Марсиански сфинкс — ако не ме лъже паметта — е с диаметър два километра и половина и височина петстотин метра.
    — По-скоро четиристотин, съдейки по анализа на сянката му върху повърхността — поправи го Стърлинг.
    — Добре, нека са четиристотин. Очевидно разполагате с по-конкретна информация. А някакви нови подробности за Града?
    — Какъв град? — попита стреснато Гънфилд.
    Нейбингър се завъртя към него.
    — Ами да. В непосредствена близост до Марсианския сфинкс и пирамидата са били забелязани няколко по-малки пирамиди. И някакъв обект, който нарекли Крепостта — четири прави черти, подобно на стени, обграждащи черен вътрешен двор. Специалистите смятат, че комплексът от пирамидите и Крепостта вероятно е град.
    Нейбингър се обърна отново към Стърлинг.
    — Сега вече знаем, че онова, което отначало в НАСА са помислили за случайно съчетание от сенки, в действителност е феномен с извънземен произход — най-вероятно аирлиански. Дали това не е аирлианска колония?
    — Напълно възможно — съгласи се Стърлинг. — И ако на Марс е съществувал друг аирлиански пост, този факт може да обясни много неща, отхвърляни досега като случайни съвпадения. Като например това, че руснаците са изстрелвали общо десет автоматични сондажно-разузнавателни експедиции до Марс, без особен успех. Няколко от ракетите носители избухнали още при излитането. Две от тях изгубили контрол в околоземна орбита и паднали в океана. Други три стигнали до Марс, но роботите така и не пратили сигнали от повърхността. Само един се държал прилично през целия път и кацнал без затруднения. Дори започнал да изпраща някои особено странни и необясними сигнали, след което замлъкнал окончателно.
    — Ами американските експедиции? — попита Нейбингър.
    — Достатъчно е да се каже, че не могат да се похвалят с по-голям успех. През 1976 две сонди от типа „Викинг“ наистина достигнаха Марс и успяха да пуснат сонди към повърхността, но и в двата случая сондите кацнаха доста далеч от Сидония, а самите сателити нито веднъж не прелетяха над онзи район.
    — Забравихте „Патфайндър“ — промърмори Нейбингър. — Хитът от новините през миналата година.
    — Да, наистина — съгласи се Стърлинг. — Но той се приземи на значително разстояние от Сидонийския регион. А обсегът на подвижната платформа е толкова ограничен, че ще му са нужни няколко десетки години, за да стигне до там — ако преди това не му се изчерпят енергоизточниците. Сега в НАСА има нова идея — родена по-скоро от няколко ентусиазирани глави. Решили са да използват последните резерви от гориво на „Викинг II“, за да променят орбитата му така, че от нея да може да се наблюдава Сидония. Въпросът е какво ще видят там. Докато бяхте в контакт със стража, той не ви ли предаде някаква информация за възможен аирлиански пост на Марс?
    Нейбингър поклати глава. На никого не беше казвал за последното изображение, което бе получил и не смяташе, че тъкмо сега е моментът да наруши мълчанието си.
    — Не. Но не бива да забравяте, че връзката ни беше прекъсната още в началото. Останаха толкова неизяснени неща. А съобщението? В него не се ли съдържа нова информация?
    — Ще разберете сам, когато го предоставим на медиите — отвърна Стърлинг. — Но искам да сте в готовност. Трябва да знаем дали между стража и Сидония съществува постоянна връзка. Имаме подозрения, че там е изоставен още един компютър от аирлианците и ако съумеем да предизвикаме диалог между двете машини, ще получим неоценима информация. Помислете само за скритите възможности. Напомням ви, че засега тези сведения не бива да стават достояние на медиите. Време е да прекъсваме.
    — Но аз… — понечи да заговори Нейбингър.
    — До скоро виждане.
    Екранът угасна.


    На източния склон на Скалистите планини, на дълбочина двеста и петдесет метра под земята, неочаквано се пробуди информационна система, монтирана по време на студената война, за да следи за изстрелването на междуконтинентални балистични ракети.
    — Сър, засякохме странно раздвижване над Тихия океан. Сектор четири-шест-три.
    Майор Крейг, дежурният офицер в Центъра за наблюдение, се надвеси над монитора.
    — Можете ли да идентифицирате сигнала?
    — Не е един — много са. Съвсем малки летателни тела. Приличат на „фу“-та, сър.
    Терминът „изтребител фу“ водеше началото си от Втората световна война, когато американски летци бяха съобщавали за малки, летящи сфери, забелязвани понякога по време на летателни операции. Все още се пазеше в тайна, че първите няколко опита да бъдат засечени „фу“-та бяха завършили трагично — със загуба на самолетите и екипажа. Не по-малко странен и необясним бе фактът, че „Енола Гей“, самолетът, стоварил смъртоносните атомни бомби върху Хирошима, е бил придружаван по пътя си към острова от малка флотилия „изтребители фу“. Единственото научно обяснение засега бе, че тези странни тела са нещо като летящи датчици на стража за събиране на информация.
    — Ей, там наблизо има няколко от нашите кораби. Не ги ли засичат и те? — попита Крейг.
    — Не, сър, неидентифицираните обекти се намират на около петдесет километра северно от корабите — отвъд извивката на хоризонта и техните радарни системи.
    — Информирайте Военноморските сили — нареди Крейг. Знаеше, че вече е късно да се предприемат мерки, но поне нямаше да ги обвинят, че са задържали важни сведения. — Дайте изображение.
    На големия екран се появи карта на района с няколко зелени точки, които се движеха над океанската повърхност.
    — Виждам три обекта — съобщи операторът.
    Крейг кимна. Една от светещите точки се носеше право на изток, към бреговете на Южна Америка. Втората летеше на запад, пресичайки косо Тихия океан, а третата държеше курс на североизток — към Централна Америка.
    Крейг въведе координатите на трите обекта в компютъра и включи програмата за проследяване на курса. Помисли малко, написа кода на нюйоркския център на КИСПП, Пентагона, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност и предаде първоначалната информация за засичането на „изтребителите фу“. После се огледа и след като се увери, че никой не го наблюдава, изписа тайния код на СТААР и им изпрати подробни сведения. Едва тогава въздъхна облекчено, изчисти екрана и се обърна.
    Един от двата „фу“ беше достигнал бреговете на Южна Америка и летеше над територията на Чили, но скоро смени курса и пое на север, покрай бреговата линия. Когато наближи Централна Америка сви рязко и пое обратно.
    Вторият пресече Гибралтарския пролив и се издигна над Средиземно море. Третият бе подминал Тайван и прането широк завой над континенталната част на Китай.
    Ето че вторият стигна далечния край на Средиземно море и пое надясно към Египет. Третият бе описал широка осморка върху цялата територия на Китай и в момента също летеше обратно. Скоростта им надхвърляше петдесет хиляди километра в час и операторите можеха само да следят редките премигвания на носещите се по екрана точици. След десетина минути и трите обекта отново се скриха под водата точно на мястото, откъдето се бяха появили.
    — За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита някой.
    — Разузнаване — произнесе замислено Крейг.
    — Че какво са разузнавали?
    — Проклет да съм, ако знам — отвърна Крейг.

6.

    Камъкът се удари в тухлената стена, тупна в меката почва в основата й и се изтърколи. Че Лу се наведе да вземе друг, но гърбът я заболя и тя въздъхна безсилно. Подобни опити не бяха по силите на една немощна, седемдесет и осем годишна старица.
    — Никога не успявам — промърмори Че, докато обръщаше гръб на Великата китайска стена.
    — Какво не успяваш, госпожо учителко? — попита я Ки, асистентът й. Беше млад, току-що завършил университета и Че не се съмняваше, че бе склонил да работи при нея по-скоро за да избегне репресиите в Пекин, отколкото поради някакво вътрешно убеждение. Добре поне, че изпитваше уважение към нея — дали заради възрастта й, или задето все още я смятаха за най-големия специалист по археология в Пекинския университет.
    — Традиция — произнесе замислено тя, втренчила тъжните си очи в него. — Трябва да познаваш нашите традиции. Те са важни за археологията. Помагат ти, когато не знаеш какво точно да търсиш.
    Тя махна с ръка към виещата се из хълмовете от двете й страни каменна ограда. Този участък от Великата китайска стена бе един от най-разрушените от времето и разграбван от местните селяни. Нищо, че глупаците в Пекин тръбяха пред света, че полагали грижи за цялата стена.
    — Традицията повелява пътникът, който пресича стената, да метне по нея камъче. Ако то отскочи назад, пътуването му ще мине безпрепятствено. Лош признак е, ако тупне право на земята.
    — Значи съдбата не е благосклонна към нашата експедиция? — попита Ки с обезпокоена усмивка.
    — Съдбата не е благосклонна към мен от самото начало — въздъхна уморено старата жена. — Не виждам защо тъкмо сега вятърът трябва да сменя посоката си. — Тя докуцука до разнебитения американски джип, който й бяха отделили преди незнайно колко години. Стар руски камион, останал от времето на Корейската война, бе паркиран зад джипа, а в каросерията му седяха другите петима студенти от групата й и цялото им снаряжение.
    „Моята голяма експедиция“ — помисли си тъжно Че Лу, докато Ки й помагаше да се настани в джипа. Той самият седна зад волана и машините се заклатушкаха по пътя, който засега следваше протежението на Стената. Намираха се в един от най-безлюдните западни райони на страната.
    Въпреки неблагоприятното предзнаменование на камъчето и малобройния състав на експедицията, Че Лу беше развълнувана, както преди много години. Най-сетне й дадоха разрешение за разкопки край Циан Лин, планинската гробница на третия император от династията Тан4. Във вътрешността на масивния хълм, който представляваше гробницата, бяха погребани император Гао Цун и неговата съпруга, единствената императрица, която някога бе управлявала Китай.
    Лу си даваше сметка, че е извоювала отдавна жадуваното разрешение благодарение на разместването на политическите пластове, настъпило в последно време в Пекин. Някакъв глупак в археологическия отдел на министерството на културата по инерция бе ударил печат „разрешавам“ на молбата й, която от двадесет и две години събираше прах в канцелариите.
    Лу знаеше, че трябва да стигнат колкото се може по-бързо до гробницата Циан Лин и да се захванат за работа, преди някой друг в министерството да е забелязал грешката. Съществуваха два основни фактора, които действаха в нейна вреда, и двата бяха доста значителни. Единият беше споменатата традиция. Китайците бяха хора, силно привързани към своята история, и почитаха гробниците като светини. Вторият бяха опитите на сегашното комунистическо правителство да ревизира миналото така, както на него му е изгодно. Из висините се носеха слухове — глупави, по мнението на Че Лу — че огромното селско население таяло надежда за реставрация на имперското управление в страната.
    Че Лу бе склонна да разбере първия фактор. Само дето в последно време властите като че ли прекаляваха в стриктното спазване на традициите, сякаш външният свят не съществуваше. Ако сънародниците й наистина искаха да възвърнат някогашния блясък на Поднебесното царство, най-добрият път бе да си вземат поука от начина, по който на властолюбиви и недалновидни хора е било позволявано да държат в ръце управлението, на страната в продължение на няколко десетилетия.
    Че Лу бе отдала целия си живот на своята родина и мечтаеше поне в последните си дни да я види просперираща, каквато е била в онези древни времена. Беше съвременничка на много от историческите събития в новия Китай, често дори бе вземала участие в най-предните редици. Беше една от двадесет и шестте жени, участвали в Дългия поход с Мао преди шестдесет и четири години. Само шест от тях стигнаха живи до края, а Че Лу бе едва четиринадесетгодишна девойка. От близо сто хиляди души в началото на похода, по-малко от десет хиляди видяха с очите си крайната цел при Янан през декември 1935, след близо десет хиляди километра безспирен марш.
    Подобно епично участие би трябвало да й осигури светло бъдеще, когато най-сетне комунистите дойдоха на власт, ала по прищявка на властниците и на съдбата, тя отдавна бе изпаднала в немилост, независимо от смените по върховете. Оставиха я да следва археология и после да се занимава с наука, но така и не извадиха името й от черния списък.
    Джипът пропадна в една дупка и тя почувства остра болка в гръбнака, която отекна чак в тила й. Ки се обърна и понечи да й се извини, но тя му махна с уморена усмивка. Млади глупаци. Какво знаят те за истинското страдание.
    Малобройният конвой се придвижваше на запад, отдалечавайки се от околностите на Сиан5 — градът, превърнал се в първата имперска столица на Китай, бе разположен в източния край на Копринения път, който се е простирал от Западен Китай, през Централна Азия до Близкия изток и още по-нататък — до Рим. Че Лу и асистентите й бяха пристигнали в Сиан преди три дни, но загубиха един от тях в разправии с местните власти. Оказа се, че обстановката тук, на няколко хиляди километра от Пекин, също не е спокойна, съществуваха опасения от нови студентски вълнения, а също и от работнически стачки. Новината за разкритията на ООН за пребиваването на извънземни на планетата, макар и преди много години, беше започнала да се разпространява дори в затворената за нецензурирана информация вътрешност на страната. Светът се готвеше за поредната голяма промяна и Че Лу се надяваше родината й да не остане встрани от този процес.
    Тя бръкна в захабения пътнически сак и извади отвътре малка кожена торбичка. Обърна я и изсипа съдържанието върху полата си. След това разгледа четирите кокалени плочки, с полуизтрити надписи върху тях. Плочките бяха триъгълни, приплеснати, вероятно изработени от бедрената кост на някое дребно животно.
    — Какви са тези? — попита Ки.
    Какво ли ги учат сега в университета? Разбира се, Ки следваше геология, археологията му бе само втора специалност. А и сега главите им бяха пълни с други неща, инак нима щеше да се стигне до кръвопролитията на площад Тянанмън.
    — Това са оракулски кости — обясни търпеливо тя.
    Ки вдигна учудено вежди, сякаш я подканваше да продължи с лекцията. Този поне е съхранил любопитството си, помисли си тя.
    — В древни времена шаманите са ги използвали, за да общуват с предците. — Тя поглади една от плочките със сбръчканите си пръсти. — В началото е бил не градът, а словото — промърмори Лу.
    — Моля? — попита вежливо Ки.
    Че Лу вдигна очи.
    — Всяка от другите древни цивилизации на земята е започнала развитието си чрез разрастване на своите градове. Само нашата цивилизация се е градила на писменото слово. Нещо повече, китайската дума за цивилизация е „уенха“, което ще рече „да предаваш силата на написаното“. Странното при тези костени плочки е, че никой не е в състояние да разчете знаците по тях. По-древни са дори от нашите писмени знаци.
    — Може би са някакви рисунки, госпожо учителко — рече Ки.
    — Не, определено е писменост — бе категорична Че Лу.
    — Откъде ги имате?
    — От един стар приятел.
    — Мислите ли, че са ценни?
    Че Лу кимна, но не отговори. Отдавна бе привикнала да не вярва никому, а и трябваше да внимава, защото предстоеше да проведе един много важен телефонен разговор. Забранен разговор, заради което не пожела да използва подслушваните телефони в Сиан.
    — А свързани ли са с Циан Лин? — попита Ки.
    — Намерени са близо до гробницата — призна археоложката. Вече навлизаха в малкото градче. Тя се огледа, зърна единствената телефонна жица, която изчезваше през прозореца на близкото магазинче и махна на Ки да спре пред него.
    Влезе вътре и поздрави любезно магазинера. Извади една банкнота и помоли да й разрешат да ползва телефона за особено важен разговор. Парите сигурно далеч надхвърляха седмичната печалба на продавача, защото той й се усмихна щастливо и кимна към апарата.
    Че Лу набра номера на местната централа и поиска с нахакан тон международен разговор с Хонконг. Наложи се да почака няколко минути, заслушана в прещракванията на телефонните връзки, отдалечени от нея на хиляди километри. През това време студентите наскачаха от каросерията на камиона и влязоха да си купят храна. Най-сетне последно изщракване и далечен глас на английски.
    — Говори Питър Нейбингър. В момента не съм в кабинета си, но проверявам телефонния секретар всекидневно. Моля, оставете името, номера и кратко съобщение относно онова, с което мога да ви бъда полезен. От своя страна ще намеря начин да се свържа с вас.
    Че Лу изчака писукащия сигнал на записа и произнесе бавно, на почти разбираем английски:
    — Казвам се Че Лу и завеждам археологическия отдел на Пекинския имперски музей. Научих, че можете да разчитате старорунически надписи. В колекцията си имам няколко оракулски костни плочки с надписи, които според мен са на този език. Били са открити в имперската гробница на Гао Цун, закъдето пътувам в момента. Струва ми се, че гробницата може да е свързана по някакъв начин с аирлианците. Ако искате да ме откриете, ще бъда там.
    Тя положи слушалката, махна на студентите и им посочи камиона.
    — Тръгваме.

7.

    То приключи с анализа на информацията, получена преди три дни, само за четири секунди. Далеч по-трудно бе обаче да определи кое от възможните действия трябва да предприеме. Необходима бе още информация. Отново към датчиците бе прехвърлена скъпоценна енергия, а събраните от тях сведения напуснаха земната атмосфера под формата на сбит електронен сигнал. Това отне доста време, но дори когато приключи, пак липсваха ясни отговори — само възможности.
    То прецени внимателно вероятностите и накрая взе решение. Първо, изпрати съответния отговор на Земята, след това активира главната програма. До пълното й разгръщане щеше да мине още известно време.
    Чакането не го безпокоеше. Първо, защото то не беше живо и второ, поради факта, че и без това бе прекарало няколко хилядолетия в очакване да настъпи този момент. Тъй че още няколко дни едва ли щяха да имат значение.

8.

    Лиза Дънкан подаде на Майк Търкот папката, обозначена с големи червени надписи „строго секретно“ отвън и на всеки от листовете, и се настани на седалката срещу него. Двамата бяха съвсем сами в предното отделение на големия Боинг-707 на ВВС. Зад тях бяха натрупани купища апаратура, а персоналът, който работеше на нея, бе преместен в другата класа.
    Търкот разтвори папката и зачете първата страница. Почти веднага вдигна глава и я погледна учудено.
    — Откога знаеш, че е имало съобщение до стража?
    — Току-що го научих. Бях ужасно заета да предавам доклада за събитията в Етиопия и да уредя този самолет за Великденския остров.
    В момента самолетът се намираше някъде над Индийския океан и летеше право на изток. Само преди часове бяха напуснали лагера, където в момента се разполагаха силите на ООН и пристигаха учени от КИСПП.
    — Пуснали са го и в новините — съобщи му тя.
    — Страхотно. Често съм си мислел, че не ни трябва разузнаване, след като си имаме Си Ен Ен.
    Търкот прелисти втората страница и прочете посланието от Марс, изписано с едри, печатни букви.
    ПРИВЕТСТВИЯ
    МИРЪТ Е НАША ЦЕЛ
    АСПАСИЯ
    КРАЙ
    — Какво, по дяволите, означава това?
    — Това е само част от съобщението в двоичен код, очевидно предназначено за нас.
    — Аспасия? — прочете на глас Търкот. — Че той отдавна трябва да е умрял.
    — Може би компютърът на Марс не го знае. Може би просто реагира на съобщението на стража и пуска предварително направен запис. По-важното е, че предизвикахме обмяна на информация между компютрите.
    Търкот прелисти следващата страница и втренчи поглед в снимката с Лицето от Марс. Следваше подробна информация за Сидонийския регион.
    — Ама че странна история — промърмори той, докато четеше.
    — Да, кой би очаквал? — въздъхна Дънкан. — Имам предвид, че на Марс явно има втори страж.
    — Не точно втори. Забравяш онзи от Джамилтепек, който бе унищожен в Дълси. Кой знае дали няма и други? Но защо трябваше да го научим от пресата? Онези от КИСПП не ни ли вярват вече?
    — Изглежда се опасяват от изтичане на информация.
    — С други думи, не ни вярват.
    — Говориш така, сякаш не си на служба в КИСПП.
    — Аз съм войник от американската армия и изпълнявам заповедите на моето командване. Може да не ми харесват, но когато подписвах договора, и думичка нямаше за харесване. Ами ти — нали държеше пост в „Меджик-12“? Как ще докажеш, че не си била в течение на всичко, което се е вършило?
    — Знаеш, че не съм била — тросна се тя и го погледна обидено.
    Търкот вдигна ръка.
    — Ей, не се сърди. Аз съм само един тъп войник и въпросът ми беше по-скоро риторичен. Но по същия начин и аз не съм част от онова, което върши Комитета. — Той кимна към папката със секретни документи. — Съдейки по това тук, КИСПП тръгва по стъпките на „Меджик“, обладан от фикс-идеята, че знае и разбира всичко и може да запази истината в тайна дотогава, докогато му е изгодно.
    — Не вярваш ли на Комитета?
    — А ти, Лиза? — той я погледна втренчено. За пръв път се обръщаше с малко име към нея.
    — Аз ли? Не, не вярвам. Не си направиха труда да ме информират за катастрофиралия над Русия космически кораб. Може и да е обикновен бюрократичен пропуск, но нищо чудно да е съвсем преднамерено. Едно нещо ще ти кажа за това съобщение — то ще даде нови козове на прогресивистите, а те и без това дърпат конците в КИСПП.
    — Защо?
    — Такава е политиката в ООН. Да се сближават народите. Каква по-добра идея за сближение от съществуването на аирлианската раса?
    — Какво ли искаше да каже компютърът с това „мирът е наша цел“? И трябва ли да му се доверяваме?
    — Скоро кацаме на острова — произнесе уморено Дънкан. — Да видим какво ново ни чака там. Нямам представа какво е искал да каже компютърът, пък и сигурно възможностите му са доста ограничени, след като е чак на Марс. По-добре прочети последната страница от доклада.
    Търкот обърна на края.
    — Дявол да го вземе, проклетите чинии летят отново — отбеляза той, докато четеше съобщението за необяснимия полет на трите „изтребители фу“. За миг дори погледна към кръглия илюминатор, сякаш очакваше да зърне зад него малка, блестяща сфера.
    Един от пилотите надникна зад завесата.
    — Госпожо, току-що ни съобщиха, че стражът на Великденския остров е изпратил отговор на посланието от Марс.
    — И текстът е…?
    — Цялото съобщение е в кодирана форма и засега не може да бъде разчетено. Този път не е имало нищо за нас… за човечеството.
    — Страхотно — промърмори Търкот. — Ето че си говорят, само дето не разбираме какво точно си казват.


    Питър Нейбингър не откъсваше захласнат поглед от изблика информация, който непрестанно засичаха и предаваха прослушвателните инсталации, разположени около кратера на угасналия вулкан Рано Као. Сегашното съобщение бе далеч по-продължително от предходното — цели три минути постоянно излъчване на плътно сбита информация.
    Засега по екрана се точеха само цифри, които все още не бяха в състояние да разшифроват. Нямаше смисъл да се блещи в монитора, това беше работа за математиците. Все пак, струваше му се, че е пропуснал нещо важно. Той стана, събра набързо бележниците, натика ги в раницата и напусна командния център. Докато крачеше към палатката за пресконференции, мислите му се гонеха в объркан бяг.
    — Дочух, че събитията отново са ускорили ход — посрещна го на входа усмихнатата Кели Рейнолдс. Останалите репортери бяха пред командния център на КИСПП, в очакване да получат нови сведения. Кели знаеше, че ако им подхвърлят въобще нещо, ще бъде направо от Ню Йорк и не си даваше труда да се бута с другите.
    Двамата слязоха към скалистия бряг, откъдето можеха да се любуват на безбрежната океанска шир. Приблизително с триъгълна форма, Великденският остров имаше дължина около двадесет и пет километра. Името си бе получил от един холандски мореплавател, който го открил точно на Великден. От мястото, където стояха, Кели виждаше съвсем ясно няколко ахоси — каменни погребални платформи, върху които се издигаха четири или пет големи мегалита, всеки от тях висок над девет метра и тежащ поне двадесетина тона. Все още беше неразрешима загадка по какъв начин са били изсечени тези причудливи човешки лица и защо е трябвало да бъдат подреждани край брега.
    — Как мислиш, дали аирлианците не са помогнали за преместването на статуите? — попита Кели, усетила мрачното настроение на Нейбингър.
    — А? — Нейбингър погледна надолу. — Не. Доказано е, че островитяните са ги преместили дотук чрез система от търкалящи се дървени трупи, въжета и макари.
    — А дали изобразяват аирлианците?
    — По-скоро легендата за Аирлия. Видя ли съобщението от Марс? — рече Нейбингър, жадуващ да смени темата.
    — КИСПП току-що го разпространи по целия свят.
    — А знаеш ли, че преди малко нашият страж му отговори?
    — Да, но от КИСПП не дават никаква допълнителна информация. Но както надушвам, засега няма нищо интересно.
    — Нищо — призна Нейбингър. — Освен поредният полет на „изтребителите фу“. С доста интересни маршрути.
    — В какъв смисъл?
    — Ами… единият е прелетял недалеч от Голямата пирамида в Египет, същата, в която бунтовниците са оставили атомната бомба. Вторият прекосил Централна Америка и доближил Джамилтепек, където пък се намирал компютърът на бунтовниците. С други думи, стражът оглежда някогашните бази на бунтовниците.
    — А третият? Разбрах, че летял над Китай.
    — Виж, това не знаех — призна Нейбингър. — Може там да е скрито нещо, което не ни е известно. Като се върна, ще се поровя в музея за информация. Впрочем, каква е реакцията на външния свят? Напоследък поизгубих връзка с новините.
    — Смесена. От една страна хората са доволни, че аирлианците им обещават мир, от друга пък разочаровани, задето съобщението е било само остарял запис.
    — Не е остарял запис — произнесе уверено Нейбингър.
    Кели се завъртя към него.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Искам да кажа, че беше в двоичен код, какъвто можем да разчетем благодарение на доста напредналите ни научни познания. Изпратиха го точно сега и точно до нас. Имам чувството, че онова, което е излъчил преди четири дни нашият страж, е представлявало сбита информация за текущото състояние на човешката цивилизация. Компютърът на Марс е анализирал информацията и е пратил отговор до тукашния и послание до нас.
    — Сега го наричат Втори страж — рече Кели. — Говоря за онзи на Марс. — Тя забеляза, че Нейбингър не я слуша и го дръпна за ръкава. — Ей, какво има? Мислите ти са някъде другаде.
    — А? Нищо.
    — Не е нищо. От няколко дни не си на себе си. Кажи ми какво е станало?
    Нейбингър вдигна рамене.
    — Не зная. Безпокоях се за… — Той млъкна, забелязал няколко човека да тичат към палатката.
    — Нещо се е случило — прошепна Кели. Двамата се изкатериха при голямата палатка, където телевизорът вече беше включен. Имаше пряко предаване на Си Ен Ен от борда на американски военен кораб. Говорителят докладваше развълнувано:
    — …току-що бе получено от централата на КИСПП в Ню Йорк. Пристигнало е второ послание от компютъра на Марс. Целият текст на това послание е в двоичен код, в какъвто бе само част от първото. Очакваме дешифриране на текста, както ни бе обещано от говорителката на КИСПП. Ще ви държа в… — Говорителят млъкна и се озърна. — Ето го, пристига. Сега операторът ще ви го покаже, за да го прочетете сами.
    На екрана се появи текст, изписан с едри черни букви:
    ПРИВЕТСТВИЯ
    МИРЪТ Е НАША ЦЕЛ
    ЧАКАХМЕ ДЪЛГО ТОЗИ МИГ
    НО СЕГА МОЖЕМ ДА СЕ ВЪРНЕМ
    СЛЕД КАТО СТЕ ГОТОВИ
    ДА СЕ ПРИСЪЕДИНИТЕ КЪМ НАС
    ЩЕ СЕ ПРОБУДИМ
    И ЩЕ СЕ ВЪРНЕМ НА ВАШАТА ПЛАНЕТА
    АСПАСИЯ
    КРАЙ
    — Олеле, Божичко — промърмори Кели и в следния миг всички журналисти в палатката закрещяха едновременно. Тя изскочи навън, където вече я очакваше Нейбингър. — Те са там горе — извика му тя, сочейки небето. — Били са там през цялото време. Ето къде са отишли!

9.

    — Пред вас са статуите на шестдесетте посланици и управници, които са присъствали на погребението на Гао Цун — посочи с ръка Че Лу, докато се клатушкаха бавно по черния път, който водеше към Циан Лин.
    — Но защо главите им ги няма, госпожо учителко? — попита Ки, загледан в каменните фигури, подредени край пътя.
    — Никой не знае. — Вниманието й беше съсредоточено към онова, което се показваше отпред. Точно пред тях бавно израстваше снагата на високата над хиляда метра планина, известна като Циан Лин. В недрата й се криеше най-голямата гробница в света, по-голяма дори от египетските пирамиди и кирпичените гробници в Централна Америка. Склоновете на планината бяха обрасли с дървета и храсталаци, но дори след толкова време можеше да се види, че произходът й е изкуствен, тъй като страните й бяха съвсем равни и завършваха с плосък връх.
    Пътуваха по същия път, по който бе преминала погребалната процесия на императора Гао Цун. Че Лу бе завладяна от познатото усещане за докосване до миналото, усещане, което бе изпитала за първи път преди много години, когато пресичаха Великата китайска стена, предвождани от председателя Мао, и което я бе накарало да обикне археологията.
    Вниманието й бе привлечено от няколко военни камиона и танкове, спрели на прашния път, само на километър пред тях. Виждаха се и войници със зелени униформи и автомати, скупчени край машините.
    — Какво да правя? — попита Ки и намали скоростта.
    — Приближи се до тях. Имаме разрешение.
    Че Лу беше озадачена. Районът бе слабо населен, нямаше никаква причина за присъствието на армейски части. Какъвто и да бе случаят, знаеше от опит, че е най-добре веднага да премине към атака, вместо да се обръща и бяга при първата пречка.
    Ала докато слизаше от джипа, тя забеляза, че войниците са също толкова изненадани от появата й, колкото тя от присъствието им. Офицерът, който командваше пропускателния пункт, внимателно провери документите й и най-вече писмото от Министерството на културата, в което се казваше, че професор Лу има разрешение да извършва разкопки край гробницата.
    — Ще влизате ли вътре? — попита той.
    Че Лу поклати глава.
    — Само външни измервания.
    Офицерът се намръщи недоволно, но писмото бе снабдено със съответните печати и подписи, та нямаше какво повече да възрази.
    — Отваряйте си очите. Из планината се навъртат опасни бандити. Не поемам отговорност за вашата безопасност, докато сте там.
    — Бандити ли? — попита Ки, след като се отдалечиха от пункта.
    — Всеки, който не се харесва на властите, може да бъде обявен за бандит — обясни спокойно Лу. — Навремето и аз се числях към тази категория. — Тя се засмя. Ето ти един бандит. — Професорката посочи прегърбения старец, изникнал на пътя пред тях. Стоеше неподвижно като статуя. Носеше захабена синя риза и черни панталони, в ръцете си държеше автомат „Калашников“, а на гърба си имаше износена армейска раница.
    — Моят стар другар, Ло Фа! — извика Че Лу, след като Ки спря джипа.
    — Ах ти, стара немирнице! — отвърна Ло Фа и плю в праха.
    — Ах ти, дърти козел! — отвърна в същия тон Че Лу, скочи от колата, изтича и го прегърна. След това погледна през рамото му, към завоя на пътя. — Готови ли сме?
    — Цяла нощ съм копал — оплака се Ло Фа. — Тези тъпаци, военните, спаха като заклани. Освен това имам и приятелчета, на които мога да разчитам. Е, не точно за всичко. — Докато говореше, старецът въртеше глава настрана и Ки забеляза, че едното му око е съвсем бяло.
    — Ти нямаш приятели — упрекна го Че Лу. — Само мошеници, които да се навъртат край теб. — Тя му подаде малък пакет, натъпкан с банкноти и Фа го скри под ризата си. — За твоите приятели.
    — Сега вече съм сигурен, че ще си останат такива. — Ло Фа се засмя доволно, разкривайки два реда жълтеникави зъби. — Хайде да се махаме бързо от пътя. Имаш ли разрешение за отварянето на вратата? — попита той, докато се качваше чевръсто отзад в джипа.
    — Да — Ки отново подкара, а зад тях пуфтеше износеният двигател на камиона. Минаха покрай два каменни пиедестала, върху които имаше статуи на озъбени тигри. Отзад се показа неголям площад, с дължина тридесетина метри и ширина наполовината. Отсрещният му край се врязваше в планината и там бяха поставени две масивни бронзови врати, покрити с надписи. Пред вратите се издигаше голяма купчина черна пръст, очевидно от нощните разкопки ма Ло Фа през последните две седмици — след като Че Лу се бе свързала с него. Тя знаеше, че не разполага с много време и никак не й се щеше да го загуби в премахването на натрупаната пред вратите пръст.
    — От тук — поведе ги Ло Фа.
    Минаха покрай купчините и спряха пред входа. Старецът посочи с пръст едва забележимата пластинка, свързваща двете порти. — Древните са ги запечатали с разтопен бронз.
    — Как ще ги отворим? — попита Че Лу. Един от студентите извади видеокамера и се зае да заснеме историческото събитие.
    — А, това не е мой проблем — ухили се старецът. — Ти ми каза само да разкопая.
    — Казах ти да ми осигуриш влизането.
    Ло Фа се изплю ядно, но на устните му трепкаше хитра усмивка.
    — Да бе, вярно. — Той смъкна раницата си, бръкна вътре и извади дълъг син шнур. — Нека твоите момчета го залепят за спойката между вратите — отгоре до долу.
    — Какво е това?
    — Детониращ шнур. Експлозивен.
    Студентите го чуха и спряха уплашени.
    — Спокойно, няма да избухне, докато не поставя капсулата.
    — Откъде го имаш? — попита Че Лу.
    — В наше време войниците са много разсеяни — рече Ло Фа. — Направо се чудя как успяват сутрин да си обуят ботушите.
    — Всъщност, те какво търсят тук?
    Ло Фа нагласяваше съсредоточено капсулата.
    — Този път не става въпрос за хилавите студенти от площад Тянанмън. Сега проблемът е сериозен. Хората са уморени и искат промени. — Той посочи гробницата, която се издигаше над тях. — Това е от някогашен Китай, пъпът на цивилизацията. Всички тия слухове за контакти с пришълци и нови открития изглежда всяват смут в душата на обикновения човек…
    — Все пак не разбрах какво конкретно търси тук армията?
    — Конкретно, уважаема госпожо, армията е тук, за да се бие с бунтовниците.
    — С бунтовниците ли? — Че Лу се питаше дали не бе прекарвала твърде дълго време в библиотеката. — Та има ли вече открита съпротива?
    — Има сражения. В този край живеят много мюсюлмани, които не дават пукната пара за идеите на Пекин.
    — Виж, това не знаех.
    — Защото властите го държат в тайна. — Ло Фа наниза малката метална капсула на края на шнура. — И ще го държат с всички възможни средства. Дори ако се наложи да изтребят до крак населението на провинцията.
    — Колко сериозно е положението?
    — На твое място, бих си свършил работата колкото се може по-скоро и дим да ме няма от тук. Всъщност, ако трябва да съм искрен, бих си тръгнал още сега.
    — Невъзможно — въздъхна Че Лу.
    — Не биваше да ти пращам онези кокали — ядоса се старецът, но изведнъж снижи глас. — Има още нещо.
    — Какво?
    Ло Фа огледа склоновете на планината.
    — Чух, че из района се навъртали чужденци.
    — Какви чужденци?
    — А, слухове. Преди четири дни войниците се качваха в планината. Имаше експлозии и автоматична стрелба. Нищо повече не зная.
    Шнурът беше поставен и Ло Фа пъхна капсулата в малък детонатор. След това погледна към Че Лу.
    — Надявам се, че знаеш какво правиш. Тази гробница не е била отваряна откакто са я запечатали имперските стражи. Ако питаш мен, по-добре да си ходим по живо по здраво.
    — Откога си станал суеверен?
    — А, не — отвърна с неочаквано сериозен тон Ло Фа. — Само дето не обичам да се бъркам в неща, които не са за моята уста лъжица.
    — Затова пък са за моята — заяви уверено Че Лу, но вътрешно се колебаеше. Никога досега не се бе изправяла пред толкова голямо предизвикателство.
    Ло Фа се подвоуми за миг, сетне пусна скобата на детонатора. Разнесе се пукот, който отекна приглушено в отсрещния край на двора.
    Че Лу потръпна, когато видя щетите, които бяха причинили на портите, но нямаше друг начин да влязат.
    — Дай щангата от джипа — викна Ло Фа на уплашения Ки. Сетне пъхна металната тръба в оформилата се от краткия взрив цепнатина и натисна. Портите се открехнаха със зловещо поскърцване, а отвътре повя студен въздух, който накара всички да потреперят.
    — Ето ти я твоята мечтана гробница — махна театрално с ръка Ло Фа. — Аз бях дотук. — Той метна безгрижно раницата си на рамо. — Че Лу, аз си тръгвам.
    Преди жената да отговори, старецът бе изчезнал от двора.
    Няколко студенти включиха джобните си фенерчета, други запалиха газени лампи и предвождани от Че Лу, всички навлязоха в тунела. Точно след вратите започваше голямо преддверие. Светлините от лампите трепкаха по стените, изрисувани с изображения на мъже и жени в царски одежди. Че Лу бе виждала и друг път подобни рисунки, но сега имаше нещо, което я накара да забави крачка и да се вгледа внимателно. Така и не можа обаче да разбере какво.
    Тунелът се разширяваше навътре, слизайки към сърцето на планината. Един от студентите доближи фенерчето си до стената и всички втренчиха изненадани погледи в идеално гладката й каменна повърхност. Подобно съвършенство несъмнено изискваше огромно умение и най-вече — доста прецизни инструменти. Но очевидно древните са познавали добре тайните на каменоделството.
    Нямаше и следа от прах и въздухът бе съвсем сух, долавяше се много лек мирис на гнило. Продължиха, Че Лу отпред, още двеста метра и там спряха на разклон, от който тунелът се разделяше на два ръкава. Тук по стената също имаше надписи. Че Лу взе фенерчето на един от студентите и ги освети отблизо.
    Стари руни. Нямаше никакво съмнение. Тя даде знак да заснемат всичко с камерата и тъкмо понечи да продължи надолу по главния тунел, когато само на двадесетина метра навътре се показа червеникаво сияние.
    — Стой! — извика тихичко тя на студентите и впери очи в тунела. Устата й беше пресъхнала. Не вярваше в духове, но бе достатъчно стара и мъдра, за да знае, че на света има доста странни неща.
    Червеникавото сияние започна да мени формата си — вече не беше овално и се разпростираше от пода до тавана. Ето че се оформи човешка фигура, но с причудливо изменени пропорции — твърде издължени ръце и крака за сметка на уродливо скъсеното тяло. Имаше и голяма глава, скрита под вълни от червени като пламък коси. Кожата беше призрачно бледа, сякаш лицето бе издялано от слонова кост, а ушите бяха толкова големи, че почти докосваха раменете. Ала именно очите привлякоха вниманието на Че Лу. Бяха яркочервени под червеникавите вежди и елипсовидни като котешките.
    Фигурата се полюшна в сумрака, достатъчно прозрачна, за да се вижда коридорът зад нея, сетне вдигна шестопръста ръка и разтвори длан към тях. Дълбок, гърлен звук отекна в тунела. Езикът беше напевен, странно познат, макар Че Лу да не разбра нито една дума.
    Видението продължи да говори близо минута, сетне се изгуби от погледите им, оставяйки групичката изплашени студенти, скупчени около тяхната водачка, която също още не можеше да дойде на себе си.

10.

    „Викинг II“ бе следвал елиптична орбита към планетата Марс, след изстрелването си от Земята в началото на 1976 г. За малко повече от двадесетте години, които бяха изминали от извеждането му, той бе ретранслирал информация от своята подвижна разузнавателна платформа и бе използвал собствените си датчици, за да събира сведения за Червената планета. По план връзката с него трябваше да бъде преустановена още преди десетина години, но многобройните и чести дефекти, причинили провали при другите сонди, изстрелвани към Марс, бяха принудили специалистите от Лабораторията за реактивни проучвания към НАСА да изсмучат и сетните капки енергия от все още функциониращата автоматична орбитална станция. Така дните след предполагаемата продължителност на живота й се бяха превърнали в месеци, месеците — в години и повече от десетилетие след предварително обявената смърт станцията не спираше да работи. Едва миналата година, малко след приближаването до Марс на „Патфайндър“, автоматична станция „Викинг II“ бе излязла в заслужен отдих.
    Ала ето че сега отново бе получила радиосигнали, които й нареждаха да се пробуди, тъй като имаше още една задача, която трябваше да изпълни — задача, далеч по-важна от всичко, което бе свършила досега. Активирана от внезапно бликналия във веригите й електронен поток от сигнали, сложната космическа инсталация се завъртя на орбита, оставяйки след себе си краткотрайни пламъци от маневрените двигатели и постепенно започна да се измества в пространството, готвейки се да заеме ново положение.


    В Лабораторията за реактивни проучвания, мястото, откъдето се изпращаха командите до орбиталната станция, цареше обща тревога за състоянието на „Викинг II“. Марс бе прокълната планета или поне такова бе становището на Лари Кинсейд, директорът на отдела за космическо изследване. Становище, което бе останало непроменено дори след първоначалния успех на „Патфайндър“. Всъщност, да заобиколиш няколко подводни камъка едва ли можеше да се нарече успех. Вярно, безаварийното спускане на „Патфайндър“ бе нещо, с което всеки ръководител можеше с право да се гордее, но това постижение все още оставаше засенчено от дългата и тъжна история на всички останали марсиански експедиции.
    Кинсейд бе на работа в Лабораторията от началото на 1962, започвайки като младши авиоинженер. Беше присъствал в контролната зала по време на изстрелването на първата марсианска сонда — „Маринър 3“, на 4 ноември 1964 г. Беше наблюдавал реакциите на другите учени, когато третият носител на ракетата отказа да се отдели и сондата изгоря в горните слоеве на атмосферата.
    „Маринър 4“, изстрелян само двадесет и три дни по-късно, бе успял да се доближи до Марс, но нискочувствителната му камера бе изпратила запис с почти символично значение.
    Кинсейд естествено познаваше добре и историята на руските опити за изучаване на прокълнатата планета. Съветската сонда „Марс 1“ така и не бе успяла да напусне околоземна орбита. „Марс 2“ и „Марс 3“ достигнаха Червената планета, но сондите, които спуснаха, замлъкнаха почти веднага. „Марс 4“ въобще не уцели планетата. „Марс 5“ установи орбита, ала фотографиите, които предаде, бяха с по-ниско качество от тези на „Маринър 4“. „Марс 6“ поправи грешките на предишните станции и дори спусна успешно платформа, но информацията, получена от нея, бе противоречива и смущаваща. „Марс 7“ се размина на огромно разстояние с планетата.
    С други думи, марсианските експедиции бяха и си оставаха назначение, от което се бояха всички инженери в Лабораторията за реактивни проучвания.
    Разбира се, всичко това се бе променило в един миг, след получаването на съобщението от Втория страж в Сидония. Сега всеки жадуваше да научи колкото се може повече за Марс и най-вече за района на Сидония. В началото се възлагаха големи надежди на „Патфайндър“ и неговия всъдеход, но скоро стана ясно, че са твърде отдалечени от Сидонийския регион, за да бъдат полезни с нещо. И тогава си спомниха за верния пенсиониран „Викинг“.
    Кинсейд командваше операцията по пробуждането на ветерана. Не му оставаше много време за размисли, но все пак не му даваше покой мисълта, че може би тъкмо извънземната база на Марс може да е причината за веригата от провали на американските и съветските изследователски сонди. Надарен с математичен ум, той не бе от хората, които вярваха в съвпадения, особено когато ставаше въпрос за механични обекти. Многобройните аварии и дефекти, които бяха преследвали руските и американските станции, очевидно значително надхвърляха статистическата вероятност за подобни явления.
    Кинсейд бе стигнал до този извод преди много години, единственото, което не знаеше, бе причината. Вярно, из ЛРП и НАСА се носеха какви ли не слухове. За странните светлини, които заслепили „Аполо 11“. За това, че забранявали да се транслира пряк видеосигнал от совалките, а записите първо минавали през Агенцията за национална сигурност или някое друго място, където вероятно били строго редактирани. За необяснимата повреда с резервоара за гориво на „Аполо 13“. Кинсейд не беше вярващ, а като учен бе свикнал винаги да търси причината за наблюдаваното следствие. Сега вече бе повече от ясно, че просто не е разполагал с нужната информация, за да формулира достоверно обяснение.
    На един от големите екрани в залата непрестанно се изписваше подробна информация за състоянието на пробудения „Викинг“. На съседния пък течеше информация за друга експедиция, стартирала преди няколко години — „Марсиански наблюдател“. Тази орбитална станция бе изстреляна през ноември 1996 и достигна Марс през септември 1997. Единственият проблем бе, че „Наблюдател“ бе сполетян от същата прокоба, от която и другите марсиански мисии. Един от слънчевите колектори така и не успя да се разпъне, предизвиквайки на по-късен етап повреда в пневматичните спирачки и в края на краищата — неуспех при постигането на стабилна орбита около планетата. „Наблюдател“ все още бе там и операторите правеха всичко възможно да компенсират изместването към по-нестабилно положение, но им бяха необходими поне две-три седмици. Засега можеха да въздъхнат облекчено, че не са допуснали сондата да навлезе в ниските слоеве на атмосферата или да се размине напълно с гравитационното поле на планетата и да бъде изгубена в космоса отвъд нея.
    Вниманието на всички все още бе съсредоточено върху „Викинг II“, но Кинсейд знаеше, че ще дойде моментът да се сетят за „Наблюдател“ и когато това стане, без съмнение плановете на сондата ще бъдат променени и началството ще пожелае да я доближи максимално до Сидония, дори ако това означава по-късно да я загуби. Промяната, естествено, ще трябва да се извърши от Кинсейд и хората му.
    На „Наблюдател“ бяха монтирани шест автоматизирани системи, предназначени да наблюдават повърхността на планетата. Освен това бе снабден с мощна камера, която щеше да фотографира марсианската повърхност с далеч по-големи подробности, отколкото досега. Всъщност, на „Наблюдател“ имаше и нещо повече, но само шепа хора знаеха за него.
    Кинсейд погледна към огледалото, което оформяше дясната стена на контролната зала. Той знаеше, че над него има някой, който следи всяко действие на сътрудниците от ЛРП. Непознатият не пропускаше нито едно от изстрелванията, ръководени от залата, и Кинсейд не се съмняваше, че и в момента отново е заел позиция.
    — Сега, внимавайте всички! — обърна се той към дневната смяна. — Искам да си размърдаме малко мозъците. Нещата с „Викинг II“ вече потръгнаха. Сега… искам да поработите върху орбитата на „Наблюдател“ и да го изведете в максимална близост над Сидония. Корекциите да започнат до час и да завършат най-късно след седмица. — Той зърна недоволни гримаси по лицата на сътрудниците си. Маневрите за корекция на траекторията изискваха доста сериозни изчисления, за да се определи точно с каква продължителност и под какъв ъгъл трябва да се включват двигателите, за да се измени настоящата посока и да се постигне ново положение, особено в светлината на сегашното тежко състояние на сондата.
    Той знаеше, че ако това разпореждане предизвиква недоволство, следващото направо ще ги изведе от равновесие, но тъй като идваше направо от Агенцията за национална сигурност, от НАСА му бяха заповядали да го изпълни. Кинсейд погледна отново към огледалната степа, зачуден кой ли се спотайва зад нея и какво е породило странното решение.
    — Искам да бъде разгънат видеостереоскопът и след това да го фокусирате върху Сидония. Очаквам да получим някои доста добри снимки, когато сондата се доближи над този район. Не толкова добри, колкото тези от „Викинг II“, който е точно отгоре, но достатъчно качествени, за да разберем какво става — ако стане нещо.
    Видеостереоскопът беше стерео-изобразителна система, която се състоеше от три устройства — камерна глава, сгъваема мачта, предназначена да се разгъне, когато летателният апарат установи стабилна орбита, и две електронни карти, едната — за управление на камерата и двигателите на мачтата, и другата — за обработка на изображението.
    — Божичко, Кинсейд — събра най-сетне смелост един от заместниците му. — Не можем да разгъваме видеоскопът, докато сондата се върти по този начин!
    — Защо да не можем?
    — Защото това просто не е било предвидено.
    — Смятай го за предвидено — тросна се Кинсейд. — Да не мислиш, че знаеш повече от мен? Не виждам никаква пречка да се разгъне камерата и да се направят няколко снимки отдалече. Само защото това не е било предвидено, не значи, че няма да стане.
    — Но това означава да разгънем и мачтата — оплака се заместникът. — Не мисля, че ще е възможно по време на ротация.
    Понякога Кинсейд се питаше къде бяха изчезнали онези дръзки момчета от неговото поколение, благодарение на чиято изобретателност и находчивост бе прибран у дома авариралият „Аполо 13“.
    — Не мислиш, че ще е възможно? Аз пък мисля! Достатъчно е да се отвори предпазният капак. Нали?
    — Да, но…
    — Но центробежната сила ще се увеличи с разгъването на мачтата — довърши вместо него Кинсейд. — Можем да я контролираме, нали? Е, няма да я разгъваме по цялата й дължина. Само толкова, че да се подаде от капсулата.
    Кинсейд не остана да чака нови възражения.
    — Захващайте се за работа. Нещо ми изглеждате объркани. Вече ви казах как ще го направите. До два часа да видя снимки на Сидония, направени от „Наблюдател“.


    Зона 51 бе несекретното название върху военните карти на специален полигон край авиобазата Нелис. Това поне бе впечатлението, което се опитваха да създадат военните. В действителност Зона 51 бе приютила строго секретни летателни апарати в специален хангар, издълбан във вътрешността на една от планините край Езерото на конярите, и освен това разполагаше с най-дългата площадка за излитане на територията на Щатите.
    Само малък брой от принадлежащите й постройки се намираха над земята, основната част от секретната и инсталация бе скрита от човешки поглед. Мястото бе избрано от първите членове на „Меджик-12“ поради непосредствената близост до кораба-майка, открит в една голяма пещера. С годините в планините наоколо бяха издълбани нови хангари, из които бяха пръснати скакалците — малки летателни апарати, два от които бяха намерени вътре в кораба-майка, а останалите бяха докарани от Антарктида.
    От десетилетия насам в Зона 51 специално подбрани пилоти се обучаваха да летят на скакалците. През всичкото това време опитите на учените да проникнат вътре в кораба-майка неизменно завършваха с неуспех. И едва преди година, след като един от членовете на „Меджик-12“ бе взет под контрол от по-малкия компютър, изоставен някога от бунтовниците-пришълци в една пирамида под Джамилтепек и докаран в секретна изследователска лаборатория край Дълси, корабът-майка най-сетне отвори врати.
    Ала след провала на „Меджик-12“ в Зона 51 настъпиха потресаващи промени. Медиите получиха достъп до инсталацията и снимките на гигантския кораб, по-малките дискове и пилотите, които са летели с тях, обиколиха света. Най-строго пазената тайна се превърна в обикновена и шумна сензация.
    Като щабен офицер от зоната, недопускан до съкровените тайни на „Меджик-12“, майор Куин остана незасегнат при разгрома на групата. Той бе единственият, който познаваше детайлно всички механизми за управление на Зоната, съсредоточени в Куба или К3, както съкратено наричаха центъра за командване и контрол.
    Подземната зала, в която се помещаваше Кубът, имаше дължина тридесет метра и ширина двадесет и четири и до нея се стигаше единствено през обширния хангар за скакалци, изкопан в Планината на конярите.
    Куин, мъж на средна възраст с русолява коса и очила с тънки рогови рамки, седеше в дъното на залата, откъдето имаше поглед върху всичко, което ставаше вътре. Върху предната стена бе монтиран леко изпъкнал екран — шест на три метра — който, независимо от размерите си, всъщност представляваше доста уголемен компютърен монитор и притежаваше същите функции. Вече четири дни Куин не бе излизал на повърхността, погълнат от изтощителната задача да запознава представителите на различните медии с всичко, което доскоро е било приоритет само на малка група посветени.
    Сега, след като скакалците, както и всички останали аирлиански артефакти, бяха под контрола на КИСПП, много страни изразиха желание да пратят най-добрите си пилоти, за да се обучават да летят с тях. Наложи се да бъдат организирани курсове, за да се регулира потокът и на Куин, като представител на американските ВВС, се падна честа да разпределя пристигащите военни пилоти и учени.
    Всичко това означаваше, че Куин бе станал много зает човек, заемащ особено важна позиция. А само преди две седмици единствената му грижа бе да избегне гнева на генерал Гулик и да се справя с опитите на любопитни журналисти да надзърнат под покривалото на тайнствеността, с което бе забулена Зона 51.
    Куин включи лаптопа пред него и поиска сведения за текущото състояние на скакалците. В момента на пет от тях се извършваха тренировъчни полети, „Скакалец 6“ бе над океана, на път за Москва, по програма за сътрудничество на КИСПП, „Скакалец 7“ летеше някъде над страната, „8“ и „9“ бяха в Европа, а една смесена група от руски и американски специалисти разучаваше кораба-майка.
    — Сър, току-що засякохме хеликоптер, който се приближава на ниска височина към нашия периметър.
    Куин се намръщи. В последно време не беше нещо необичайно самолети и вертолети да излитат и кацат на летището в базата. Въздушното пространство над Зона 51 вече не беше строго забранен район.
    — Е, и? — попита раздразнено Куин.
    — От хеликоптера подадоха идентификационен код СТ-8.
    — Какво, по дяволите, е това? — попита объркано Куин, който за целия период на работата си в „Меджик“ не бе чувал за идентификационен код СТ-8.
    — Нямам представа, сър. Не разполагам с допълнителна информация.
    Куин набързо очисти екрана и въведе запитване за новия код. След няколко секунди отсреща се изписа кратко съобщение с едри печатни букви:
    ИДЕНТИФИКАЦИОНЕН КОД СТ-8.
    ОСИГУРЕТЕ ПЪЛНО СЪДЕЙСТВИЕ НА ПРИНОСИТЕЛЯ.
    НАМИРАТЕ СЕ ПОД ПРЯКОТО КОМАНДВАНЕ НА НАЦИОНАЛНАТА СЛУЖБА ЗА УПРАВЛЕНИЕ.
    ВСИЧКИ ПОСЛЕДВАЩИ ДЕЙСТВИЯ НА ПРИНОСИТЕЛЯ ДА СЕ СМЯТАТ ЗА ТАКИВА ОТ ПЪРВОСТЕПЕННА ВАЖНОСТ.
    ЗАБРАНЯВАТ СЕ ВСЯКАКВИ ЗАПИСИ ПО ВРЕМЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ЗАПОВЕДТА.
    СТ-8. СТРОГО СЕКРЕТНО.
    — Оцапахме я — промърмори Куин. Излизаше, че не може да информира за случилото се дори прекия си началник и трябва да изпълнява безпрекословно всичко, което му бъде наредено от онези в хеликоптера. — Изведете госта на екрана — нареди той.
    Един черен УХ-60 се спускаше над пистата. Малко след като се приземи, той продължи към хангара, където спря. Страничната врата се плъзна и отвътре излезе непозната жена. Беше висока и слаба, но най-странното бе снежнобялата й коса, плътно прилепнала по черепа. Очите й бяха скрити зад чифт тъмни очила. Облечена бе с черни панталони и черно яке, а в лявата си ръка стискаше дръжката на тъмно металическо куфарче.
    — Доведете я в заседателната зала — нареди Куин, докато ставаше.
    Не се наложи да чака дълго. Когато жената влезе, той стана и я посрещна с леко кимване.
    — Казвам се Олейса — представи се жената и постави куфарчето на масата.
    — Майор Куин — отвърна той и й даде знак да седне. — Проверих идентификационния ви код и се уверих…
    — Че трябва да правите каквото ви кажа — довърши жената вместо него. — Искам да ми отделите един скакалец и най-добрия ви пилот, който от този момент за неопределено време да бъде изцяло на мое разположение. Летателният апарат не бива да се използва за никакви други цели.
    Куин изстена вътрешно. Програмата му и без това бе крайно претрупана. А ето че сега всичко отиваше по дяволите.
    — За кого всъщност работите?
    — Това не е ваша работа — отвърна Олейса.
    — Аз отговарям тук за…
    — Вие не отговаряте за нищо. От вас се иска само да изпълнявате. Ще правите каквото ви кажа. Повтарям — скакалец и пилот на мое разположение. Освен това ще ми трябва сигурна сателитна връзка — канала ще ползвам само аз.


    На Великденския остров Майк Търкот и Лиза Дънкан бяха посрещнати от Питър Нейбингър. Останалите журналисти се бяха скупчили в командния център на КИСПП с надеждата, че може да последва ново съобщение от страна на Втория страж.
    Задаваше се буря и вятърът откъм морето издуваше платнените стени на разпънатите палатки. Първите капки дъжд ги застигнаха съвсем близо до лагера, но малко след това заваля толкова проливно, че дрехите им буквално подгизнаха. Търкот погледна към Лиза — от косата й се стичаха струйки, а дрехите й бяха прилепнали по тялото. Тя му отвърна с предизвикателен поглед и той побърза да отмести очи.
    Скриха се в палатката, а Нейбингър, като най-нетърпелив, вече разглеждаше снимките, които му бяха донесли.
    — Какво мислиш? — попита го Търкот.
    — Рано е да се каже — Нейбингър бе спрял вниманието си на руническите надписи върху плочите. — Да не мислиш, че е толкова лесно да се разчетат? Приличат малко на надписите от пещерата под вулканичното езеро, но едва ли се виждат всички знаци. Ако е от контролно табло, трябва да е включено и осветено отдолу.
    Търкот разрови с ръка снимките и посочи тази, на която се виждаше черният пилон.
    — А за това?
    Нейбингър разгледа надписите, после извади бележника си и го запрелиства.
    — Дай ми малко време — помоли той.
    Зачакаха търпеливо, като се стараеха да не му пречат. Изминаха около пет минути.
    — Знаете ли, част от тези надписи не са на старорунически — обяви накрая Нейбингър.
    — А на какъв език са тогава? — попита Кели Рейнолдс.
    — Струва ми се… на китайски.
    — На китайски ли? — учуди се Търкот. — Как, по дяволите, са попаднали тези китайски надписи в една африканска пещера редом с аирлиански артефакти?
    — Ще ми се да знаех — въздъхна Нейбингър. — Има и малко стари руни. Успях да го преведа — в най-общи линии. Та тук се казва:
    ГЛАВНИЯТ КОРАБ — (НЕ) — ЛЕТИ
    МОЩНОСТ ДВИГАТЕЛ
    ОПАСНОСТ
    ВСИЧКИ НЕЩА ПОГЪЛНАТИ
    — Доста прилича на надписите от плочиците, оставени край кораба-майка, и на дървените ронго-ронго от този остров.
    — Не разбирам — обади се Дънкан. — Какво общо имат рубинената сфера и Голямата цепнатина с кораба-майка?
    — Ами с Китай? — добави Нейбингър, без да откъсва очи от снимката на черния камък.
    — На мен пък никак не ми хареса онази част, където се казва, че „всички неща ще бъдат погълнати“ — намеси се Търкот и погледна към Дънкан. — Напомня ми за твоята апокалиптична машина.
    — От интересно по-интересно — промърмори Нейбингър. — Да имаш сателитен телефон? — попита той Кели.
    Тя му го подаде без коментар.
    — На ваше място не бих се безпокоила за рубинената сфера и останалото. Скоро ще имаме всички отговори.
    — Защо смяташ така? — попита я Търкот.
    — Защото идва Аспасия.
    — Какво, да не е възкръснал от мъртвите? — вдигна вежди Търкот.
    Кели не му отговори, а дръпна Дънкан за ръката.
    — Не е изключено, но в момента не разполагаме с никакви доказателства — отвърна Дънкан и заговори на Нейбингър: — Слушай, ти си тук лингвистът. Как преценяваш съобщението от Марс?
    Нейбингър вдигна поглед от циферблата.
    — Не по-различно от другите. В края на краищата, то не е на старорунически, а в двоичен код. Но щом питаш, според мен не Аспасия, а Вторият страж го е пратил. Нищо чудно успоредно с това да е задействал програма за пробуждането на Аспасия. В каквото и състояние да се е намирал.
    — Значи вярваш, че могат да го правят? — попита Дънкан.
    — Това е моето мнение — сви рамене Нейбингър. — Помисли си, те са построили кораба-майка и скакалците. Защо тогава хибернацията да е извън възможностите им? Учуден съм, че никой не се сети за това по-рано.
    — Никой не се е сетил — подхвърли Търкот, — защото нямаше следи от пребиваването на пришълци тук, на Земята.
    — Е, сега вече знаеш защо не ги е имало. Били са на Марс.
    — А как са научили английски? — попита Търкот.
    — Вероятно като са прихващали нашите радио и телевизионни програми — обясни Нейбингър. — Компютърът им е достатъчно мощен, за да разчита всякакви езици.
    — Прилича ми на фантастика — махна с ръка Кели. — Представяте ли си, не само ще се срещнем с извънземни форми на живот, но и със същества, които са били тук преди пет хиляди години! А как са отлетели на Марс? С друг кораб-майка? Или с по-малък съд?
    — Съмнявам се, не е било с кораб-майка. Та нали тогава са щели да привлекат кортадите?
    — Може би са поддържали връзка с родната планети — предположи Нейбингър. — Например, ако войната е свършила. Както казахме, от тогава са изминали близо пет хиляди години. — Той опря слушалката до ухото си и зачака сигнал.
    — Има още много неща, които не знаем — въздъхна Търкот.
    — И които скоро ще открием! — заяви уверено Кели. — Доскоро се надявахме да проникнем в паметта на компютъра, а ето че предстои да се срещнем със съществата, които са го създали!
    — Това по въпроса за надеждите — произнесе мрачно Търкот. — А какво ще кажете за страховете?
    — О, неизменният песимист — махна с ръка Кели.
    — Баща ти не те ли беше учил винаги да очакваш най-лошото? — попита я Търкот.
    — Я ме остави! — ядоса се Кели. Най-вече, задето му бе разказвала толкова много за баща си и сега той използваше информацията срещу нея. — Забрави ли, че преди пет хиляди години Аспасия е защитил човечеството от бунтовниците, за да ни даде възможност да се развиваме самостоятелно. Този факт говори сам за себе си.
    — Тогава защо се връща? Това не е ли намеса в делата на човечеството?
    — Защото вече сме готови. Защото са изминали пет хиляди години. Нали това се казва и в съобщението му?
    — А не мислиш ли… — поде отново Търкот, но се отказа, зърнал ентусиазираните пламъчета в очите на Кели. Въпреки това не можеше да се пребори с предчувствието, че нещата няма да тръгнат по най-добрия начин.
    Той забеляза, че Нейбингър е изключил телефона и разглежда някакви записки в бележника си. Имаше озадачен вид.
    — Какво е станало?
    — А? Имам човек, на който мога да изпратя за превод китайските надписи. Освен това съм получил интересно съобщение на моя телефонен секретар. Някой е открил ново място с рунически надписи.
    — Къде? — попита Търкот.
    Нейбингър се усмихна.
    — В Китай.
    — В Китай? — повтори Търкот. — Брей, какво странно съвпадение.
    — Аха. Изглежда аирлианците са оставили и там следи от пребиваването си.
    — Но защо досега са го крили в тайна? — попита Кели.
    — По същата причина, поради която руснаците едва сега ни разкриха за катастрофиралия кораб — обясни Нейбингър. — Всъщност, не е изключено китайските власти да не са били информирани. Известно е, че в Китай не гледат с добро око на археологическите разкопки. Традиции и прочее…
    — Помните ли, че третият „фу“ е летял над Китай — сети се Търкот. — Явно стражът знае нещо, което ние не знаем.
    — Стражът знае много неща, които ние не знаем — поправи го Нейбингър.
    — И ти също? — посочи го с пръст Търкот.
    — Също какво? О, не… аз съм от групата на невежите. Има още много да уча.
    Търкот не остана доволен от отговора, но сега не беше време да притиска Нейбингър. Реши отново да се върне на темата за Китай.
    — Значи първият „фу“ прелита близо до Голямата пирамида, където е било оставено атомното устройство, вторият се навърта край Джамилтепек, под който знаем, че някога се е помещавал компютърът на бунтовниците. Какво смятате, че може да има в Китай? Чакай… кой ти е изпратил това съобщение?
    — Една археоложка на име Че Лу. Чувал съм за нея — завежда отдела по археология към Пекинския университет.
    — На каквото и да се е натъкнала, не може да е по-важно от Аспасия — поклати глава Кели. — Скоро ще говорим с човека.
    — Защо го наричаш човек? — учуди се Търкот. — Той, или то — каквото и да е — все пак е извънземно. Не е човек, нито пък мъж.
    В палатката се възцари мълчание. Лицето на Кели се покри с гъста червенина. Преди някой от двамата да заговори, Лиза Дънкан реши да се намеси в разговора.
    — Сега му е времето да се върнем малко назад и да погледнем нещата от по-далечна перспектива. Като прибавим, естествено, и информацията от Китай. Каква може да е връзката?
    — Страроруническият език — заговори Нейбингър, споходен от вдъхновение, — е оставил своя отпечатък върху много от древните езици на Земята. Китайската азбука, египетските йероглифи… Но не в това е въпросът. По-важното е, че надписи на старорунически са били открити на различни места по Земята. Така стигаме до загадката, на която доскоро нямаше отговор: по какъв начин са се разпространявали знанията за този език в епоха, когато хората са се страхували да прекосяват дори реките? Разбира се, сега вече знаем отговора и той е напълно задоволителен. Същото важи и за едновременното възникване на няколко добре развити цивилизации в различни краища на света. Според теориите на изолационистите еволюцията им е вървяла независимо една от друга. Всички тези цивилизации по някаква случайност са прекрачили прага към по-усъвършенствано общество някъде между четвъртото и третото столетие преди Христа. Погледнато в светлината на новите познания, става ясно, че причината са именно пребиваващите по онова време на земята пришълци. — Нейбингър присви очи, потънал в мислите и представите си. — Докато контактувах със стража, той ми показа картини от Атлантида. В аирлианската база са живели и земни жители, тези от тях, които са се спасили при потопяването на континента, всъщност са дали началото на новите цивилизации. Разпръснали са се в разни посоки, но всеки от тях е отнесъл със себе си мита за потъналия континент.
    — Излиза, че все пак аирлианците са се намесили в еволюцията на нашата цивилизация — отбеляза Търкот.
    — Няма съмнение, че са оказали известно въздействие — призна Нейбингър. — В края на краищата, те са пребивавали на Земята близо пет хиляди години. Именно Атлантида е първоначалната люлка на човешкия разум, от която са се пръкнали останалите цивилизации.
    — Чакай да те питам нещо — спря го Търкот. — По какъв начин, според теб, се е озовал компютърът на бунтовниците под онази пирамида в Джамилтепек? И също атомната бомба в Голямата пирамида? Това е работа на бунтовниците, нали? Не на избягалите от острова човеци?
    — Не зная — призна Нейбингър. — Най-вероятно.
    — Да де, но щом Аспасия се крие на Марс, къде са се сврели проклетите бунтовници?
    — Предполагам, че са измрели — рече колебливо Нейбингър. Явно не бе обмислял тази възможност.
    — Или са сред нас и душат какво става — промърмори навъсено Търкот. — Дали не се спотайват в Китай?
    — О, стига с тоя Китай — ядоса се Кели.
    — Може би стражът е на същото мнение и затова е вдигнал „изтребителите фу“ — продължаваше да разсъждава Търкот. Хрумна му друга мисъл и той се обърна към Дънкан. — Сетих се… в Дълси дали не са се опитвали да възкресят и телата на убитите бунтовници? Открили са ги в Джамилтепек, откарали са ги в лабораторията и са работили върху съживяването им. А после Първият страж се е постарал от тях да не остане и молекула. Онези от „Меджик“ не биха се спрели пред нищо.
    — Може би… може би… — повтори натъртено Кели. — Защо просто не се придържаме към фактите?
    — Към кои факти? — попита Търкот. — Не разбирате ли какво се опитвам да ви кажа? Ако едните и другите вземат пак да се срещнат на Земята, какво им пречи да започнат всичко отначало? Онази професорка от Китай не се обажда току-тъй. В пещерата в Етиопия освен рунически надписи има и китайски. Рубинената сфера над Голямата цепнатина несъмнено е свързана с кораба-майка…
    — Нищо не знаем за Китай — прекъсна го Нейбингър. — Че Лу съобщава само, че е открила плочки със старорунически надписи и че отива в някаква гробница да търси още следи. Май ставаше въпрос за Циан Лин. — Той им разказа накратко историята на гробницата. — Нищо чудно новите надписи да са само религиозен текст, какъвто имаше и в Голямата пирамида. И тогава… майчице мила! — Той замръзна, с поглед, втренчен в гланцовата карта на Китай, която бе разгънал на масата. Сетне скочи трескаво и измъкна от раницата любимия си бележник.
    — Какво има? — попита Търкот.
    Нейбингър прелистваше страниците, изписани с рунически послания.
    — Няма да повярвате. Аз самият не го вярвам.
    — Кое? — надигна се уплашено Лиза Дънкан.
    Нейбингър спря да прелиства и отново направи сверка с картата.
    — През цялото време е било пред очите ми и аз да не го забележа. Сякаш съм бил сляп. А и да бях го търсил, никога нямаше да…
    — Кое е било там през цялото време? — изгуби търпение Търкот.
    — Някоя дума? — подсказа Дънкан.
    — По-скоро символ — Нейбингър чукна с пръст по картата. — А е там от векове. — Погледът му беше размътен. — Сега вече всичко застава на мястото си. И без това едва през последните петдесет години сме можели да го забележим — откакто летим в космоса. Всъщност, и след това никому не е хрумнало да го търси… защото не сме познавали староруническия език. Невероятно. Простотата на гениалното!
    Търкот местеше поглед по лицата на другите, сякаш търсеше пояснение.
    — Кое е гениалното? Какъв символ?
    — Това — Нейбингър забоде пръст в един участък от картата.
    Останалите се скупчиха около него.
    — Нищо не разбирам — мърмореше Търкот. — Китай? Градът, дето е до пръста ти? Кое?
    — Не — поклати глава Нейбингър. — Стената. Великата китайска стена. Погледнете този участък в Западен Китай близо до град Ланджоу. — Той ги изгледа победоносно. — Великата китайска стена е единственото творение на човешките ръце, което може да се наблюдава от космоса с невъоръжено око.
    — Е, и какво от това? — изръмжа недоволно Търкот.
    Без да вдига пръст от картата, Нейбингър извади бележника и го разтвори.
    — Погледнете стената… а сега този символ. — Той хвърли бележника на масата.
    И тогава всички го видяха. Символът приличаше поразително на стената в този район.
    — Не може да бъде… — заговори Търкот, но млъкна. Нямаше смисъл да отрича очевидното. Близо тристакилометров сектор от стената бе построен във формата на рунически знак, който да се вижда от космоса.
    — Какво означава този символ? — попита Търкот.
    — В най-приблизителен превод — изрече тържествено Нейбингър — това е аирлианският рунически знак за ПОМОЩ.

11.

    След оживена дискусия Че Лу реши да продължи нататък по коридора, в който бяха наблюдавали странното видение. Един от студентите, малко по-ентусиазиран от останалите, предложи да тръгне напред. Младежът се бе отдалечил на десетина метра навътре в тунела, когато неочаквано стените бяха озарени от ярко сияние. Че Лу спря, заслепена за съвсем кратко. Когато отвори очи, едва не извика от ужас. Тялото на младежа бе прерязано през средата, горната част на трупа лежеше върху краката сред грамадна локва от тъмна кръв, която продължаваше да изтича от разкъсаната плът. Очите на нещастника бяха изцъклени и животът в тях бързо угасваше.
    Всичко свърши след миг. Едно от момичетата започна да пищи и Че вдигна ръка.
    — Никой да е мърда от мястото си! — нареди тя. След това приближи предпазливо безжизненото тяло. Едва отблизо забеляза слабите протуберанси от стената на тунела, приблизително на височина на пояса. Тя се пресегна, дръпна шапката на убития студент, хвана я за периферията и я хвърли навътре. Последва нов ослепителен блясък и шапката пламна, разсечена на две части.
    — Ах! — възкликна уплашено Че Лу. Но докато осмисляше проблема, далеч зад тях отекна дълбок, приглушен тътен.
    — Вратите! — извика уплашено Ки и се втурна обратно в посоката, от която бяха дошли. Ала след няколко минути се появи отново, с изкривено от уплаха лице. — Затворени са! Отвън са дошли войниците! Сега вече сме в клопка!

12.

    — Помощ? — повтори замислено Лиза Дънкан, загледана в бележника на Нейбингър. — Не разбирам.
    Навън бурята продължаваше с пълна сила. Стените на палатката се тресяха от честите гръмотевици.
    — И аз не разбирам — призна Нейбингър, — но няма съмнение, че точно това означава. Вече е ясно, че именно по такъв начин са действали аирлианците. Спомнете си пирамидите и сфинкса в Египет. А сега и стената — излиза, че са били в Китай.
    — Един момент — намеси се Търкот. — За какво всъщност говорите? Не сте ми казвали, че в конструкцията на Голямата пирамида е скрито някакво послание. Ставаше дума само за това, че първоначално е била покрита с гладко шлифован камък, който можел да изпраща радарно отражение надалеч в космоса, но не и че това отражение би могло да съдържа конкретен сигнал.
    Нейбингър поклати глава.
    — Правилно. Не става дума за отражението, а за наземния изглед на постройката, когато се наблюдава от космоса, но при известно приближение. Напълно е възможно да е имало нещо като таен знак, познат само на аирлианците. В средите на археолозите е известно отдавна — още преди да бъде открита долната галерия с руническите надписи, че общият комплекс от постройки, включващ сфинкса и другите две големи пирамиди, оформя йероглифен символ, съставен от главата на пясъчното чудовище и основите на двете пирамиди. — Той начерта върху един празен лист от бележника си скица на двете пирамиди и сфинкса.
    Търкот изглежда бе далеч по-заинтригуван от картата на Китай и плъзгаше пръст по северната й граница.
    — Божичко, погледнете това нещо! Колко време им е отнело да я построят?
    Кели включи своя лаптоп и постави малък диск в устройството.
    — Сега ще ти кажа всичко. Нося си енциклопедията. Великата китайска стена е дълга две хиляди и четиристотин километра. Това са приблизително хиляда и петстотин мили. Получава названието си по времето на управлението на император Ши Хуанчжоу7, който пръв наредил да се свържат отделните стени, построени от предшествениците му. Ши бил първият император, обединител на Китай. Секцията, наподобяваща символа, е от ранните строежи, следователно е вдигната доста преди този период.
    — Може би още по времето, когато Аспасия е воювал с бунтовниците? — попита Търкот.
    — Напълно възможно — кимна Нейбингър.
    — Но такова нещо не се строи за ден-два. Отнело е поне сто години — промърмори озадачено Търкот.
    — Не съвсем — поклати глава Кели. — Според това, което пише тук, най-дългата част от стената е била построена само за десет години. Няколко милиона селяни са се трудили над издигането й и труповете на измрелите в този процес са вградени в строежа. Тъй че, ако се съди по тази информация, участъкът, за който говорим, вероятно е бил построен за доста по-кратък срок. Спомнете си, че Китай винаги е разполагал с излишък от евтина работна ръка.
    — Като стана дума — заговори Търкот, който продължаваше да разглежда картата, — сега забелязах, че споменатият участък не следва най-удобната линия за защита. Вижте, тук има река, която би подсилила позицията, но стената извива в друга посока. Прави сте — крайната цел е била да се получи грамадно изображение на символ, който да се вижда от космоса. Но по какъв начин аирлианските бунтовници са накарали китайците да го построят?
    — По същия, по който са принудили и египтяните — отвърна Нейбингър.
    — Почакай с въпросите, докато се появи Аспасия — посъветва го Кели Рейнолдс.
    — Има нещо, което не разбирам. От една страна твърдите, че този Аспасия бил против намесата в нашите работи. А от друга — всички тези гигантски строежи. — Изведнъж Търкот се сети за генерал Гулик. — Дали не са въздействали на онези нещастници по начина, по който компютърът бе заклещил Гулик и хората от „Меджик-12“? Искам да кажа, дали не са ги взели под телепатичен контрол? — той чукна с пръст по масата. — Ако е така, нищо чудно да има още един страж — в Китай. В Циан Лин.
    За кратко в палатката се възцари напрегнато мълчание.
    — Едно искам да знам — заговори накрая Лиза Дънкан, — защо е било необходимо бунтовниците да се обръщат по такъв начин за помощ към някой, който идва от космоса?
    — От известно време и аз си задавам този въпрос — кимна Нейбингър. — Защо и на кого са искали да изпратят сигнал аирлианците?
    — Трябва да има някакво логично обяснение — не се предаваше Търкот. — Пирамидата е била построена, за да привлече нечие внимание. Символът от Великата китайска стена е носел в себе си конкретно послание към онзи, чието внимание би привлякла пирамидата. Вероятно е търсена такава последователност. Така бих постъпил и аз на тяхно място, с наличните за онова време средства и в случай, че вече не разполагам с други възможности за комуникация. Когато бях в специалните части, ни учеха, че при изгубена връзка с базата, трябва да прибягваме до всякакви подръчни средства, за да бъдем открити. Ей това сигурно казват с онзи символ от стената — „Елате и ни приберете“.
    — Мисля, че кривнахте от основния въпрос — размаха ръка Дънкан. — Аспасия е разгромил бунтовниците и те се се пръснали по Земята. Тъй че, да се върнем там, откъдето започнахме. Ако посланието е тяхна работа, на кого ще го пращат? Щом са престъпили закона, би трябвало да си седят мирно, а не да викат за помощ.
    — А кортадите? — попита Нейбингър. — Значи, нищо чудно да не са били бунтовници, а предатели.
    — И още нещо — намеси се разпалено Търкот. — Дали аирлианците, построили участъка от Великата китайска стена, са същите, окачили рубинената сфера над Голямата цепнатина?
    — Според мен, да — рече Дънкан. — В това има логика.
    — Логика… логика — повтори раздразнено Кели. — Това са само предположения.
    — Ще ви призная нещо — произнесе малко смутено Нейбингър. — Точно преди да прекъсне връзката си с мен, получих много странна информация от стража. Не казах на онези от КИСПП, защото не бях сигурен дали идва от него, или е било породено от превъзбуденото ми съзнание.
    — И какво видя? — попита Търкот.
    Нейбингър потърка слепоочията си с пръсти.
    — Струва ми се, че беше разрушаването на Атлантида от кораба-майка. Страшна сцена беше…
    — Защо не изчакате, докато дойде Аспасия? — не се предаваше Кели. — Той ще хвърли светлина на всички неясноти.
    — Защото да чакаме, означава да се откажем от инициативата — тросна се Търкот.
    — Какво? — попита Кели.
    — Казах, че да чакаме, означава да се откажем от инициативата — повтори бавно Търкот. — Това е принцип в боя. Победата обикновено е на страната на инициативния.
    — О, стига вече — ядоса се Кели. — Не сме във война.
    — Не зная в какво сме — сви рамене Търкот. — Но ще ти кажа едно — всички го чакате този Аспасия, сякаш е второто явление Христово. Е, аз пък бих желал да науча колкото се може повече за него и намеренията му, преди да се е размразил напълно или каквото там прави.
    — И аз също — потвърди Лиза Дънкан. Тя вдигна ръка, за да предвари гневния изблик на Кели. — Хайде, стига сме се спречквали. Професоре, какво друго видяхте там?
    Нейбингър направи болезнена гримаса.
    — Загиващи хора. Кораби, които отплават в морето, в търсене на спасение от катастрофата — той млъкна, внезапно спомнил си още нещо. — Имаше и други кораби. Космически. Седем на брой. Не като скакалците, по-големи. Отлетяха точно преди да се появи корабът-майка.
    — Накъде отлетяха? — попита Търкот.
    — Право нагоре.
    — С тях са избягали бунтовниците — заключи Дънкан.
    — Да, така е… навярно — съгласи се Нейбингър.
    — Значи все пак са се измъкнали! — Търкот чукна с пръст по картата на Китай. — Бас държа, че са отишли там. И ако Аспасия и поддръжниците му се пробуждат, какво пречи това да правят и бунтовниците? — той огледа присъстващите и добави: — Май единственият начин да узнаем истината е да отидем в Китай и разгледаме сами онези надписи в гробницата. И да потърсим стража — ако там има такъв. Мисля, че ако споменатият участък от стената наистина е дело на бунтовниците, трябва да го узнаем час по-скоро — още преди появата на Аспасия.
    — Не е толкова лесно да се отиде там — отбеляза Дънкан. — От няколко години в Китай има размирици. Доколкото знам, Тайван полага сериозни усилия за дестабилизиране на режима в Пекин. На всичко отгоре китайските представители в ООН изразиха протест срещу дейността на КИСПП. Мисля, че властите в Китай просто не са били подготвени за ситуацията с пришълците и сега поемат единствения курс, към който са прибягвали всички китайски ръководители, когато външнополитическата обстановка не им е изнасяла — затварят се в себе си. Това означава строг граничен контрол, информационно затъмнение и прекъсване на връзките с външния свят… От друга страна, едва ли можем да разчитаме на някаква сериозна подкрепа от страна на Комитета.
    Търкот положи внимателно ръка на рамото й.
    — Сега ти си най-старшата тук. Не бива да забравяш, че освен за Комитета, работиш и за правителството на САЩ. Тъй че, няма какво да чакаме подкрепата на КИСПП. Предлагам да действаме самостоятелно.
    — Е, и без това вече съм го решила — рече Дънкан.

13.

    Вторият страж-компютър представляваше златиста пирамида, висока шест метра. Намираше се на четиристотин метра под повърхността на Марс, в пещера, издълбана в твърда скала. Изходът на пещерата бе зазидан преди пет хиляди години и единствената връзка с онова, което ставаше горе, бяха разположените на повърхността датчици.
    През последните няколко часа Вторият страж бе задействал програма за проверка на всички системи, които бяха под негов контрол. Най-важният проблем беше енергетичният запас. Студеноядреният реактор подаваше едва четиринадесет процента от първоначалната си мощност, което бе крайно недостатъчно и налагаше да бъдат преустановени голям брой важни програми.
    За щастие Създателите бяха предвидили подобна възможност. Вторият страж пренасочи по-голямата част от тези четиринадесет процента към повърхността, където съществуваха алтернативни възможности за добиване на енергия.


    В центъра за управление на Лабораторията за реактивни проучвания бе поставен голям червен цифров часовник, на който се изписваше времето до момента, когато „Викинг“ щеше да приключи с маневрата за смяна на орбитата и да се озове над Сидонийския регион. Оставаха по-малко от три часа до този момент.
    Междувременно хората на Кинсейд бяха направили онова, което първоначално смятаха за невъзможно — да разгънат мачтата на „Наблюдател“ с прикачения на далечния й край видеостереоскоп и да я ориентират към Марс — макар и не постоянно, а само в дванадесет процента от времето, тъй като станцията продължаваше да се върти около оста си. Все пак този процент постепенно нарастваше благодарение на усилията на инженерите да стабилизират полета на „Наблюдател“ и същевременно да синхронизират работата на видеостереоскопа с въртенето на модула. С известен късмет и още малко време инженерите се надяваха да постигнат пълноценно наблюдение с видеостереоскопичния прибор към повърхността на Червената планета.
    Един от големите стенни екрани в предната част на залата показваше бавно местещо се изображение от видеостереоскопа — виждаше се Лицето, наблюдавано под доста остър ъгъл, и разположената в основата му пирамида. Всеки път, когато поглеждаше към него, Лари Кинсейд усещаше по гърба му да преминават студени тръпки. Мисълта, че там долу съществуваха следи от цивилизация, която още преди хилядолетия бе пътувала свободно между звездите, го караше да се чувства дребен и незначителен.
    Тъкмо сверяваше новопостъпилите данни от авиоинженерите, следящи за движението на „Наблюдател“, когато вниманието му неочаквано бе привлечено от вълнение и шум в предната част на залата.
    Още щом вдигна глава, той веднага разбра причината за суматохата. Грамадната пирамида в основата на Сидонийските руини, се разтваряше. Четирите й стени бавно се раздалечаваха като разцъфващо под лъчите на Слънцето цвете, а вътре се очертаваше черен правоъгълник.
    Кинсейд познаваше добре размерите на пирамидата и остана дълбоко впечатлен от мащабите на конструкцията, която би била в състояние да осигури подобна маневра. Той се наклони напред, завладян от любопитство. След още пет минути стените заеха вертикално положение, ограждайки черния квадрат. Всички в залата бяха замрели с погледи, вперени в екрана, където събитието се предаваше на живо от милиони километри.
    Внезапно в горния край на всяка от стените на пирамидата се появи ослепителна светлина. Тя продължаваше да се засилва, обхващайки ръбовете на пирамидата, а страните й започнаха да се снижават към повърхността на планината. След още петнадесет минути и четири завъртания на видеостереоскопа стените най-сетне легнаха хоризонтално на земята. Яркото сияние, което отразяваха, почти заслепяваше наблюдателите.
    — Какво, по дяволите, е това? — попита някой в залата.
    Кинсейд се досещаше за отговора, колкото и невероятен да му се струваше — най-вече заради размерите на конструкцията.
    — Слънчеви колектори — произнесе той.
    Подобни колектори се използваха при всички космически сонди и орбитални станции и Кинсейд бе добре запознат с възможностите им за приложение. Той извади джобния си калкулатор и се зае чевръсто да пресмята.
    — Исусе Христе! — прошепна смутено, когато на екранчето блесна окончателният резултат. Колектор с подобни размери би осигурявал достатъчно енергия, за да бъде захранен град с големината на Ню Йорк, а Кинсейд подозираше, че енергоприемниците на пришълците притежаваха далеч по-висок коефициент на полезно действие от техните.
    — Интересно за какво ли е нужна толкова много енергия? — попита той, но никой в залата не го чу. Той погледна отново към екрана и забеляза мъничка светла точка в центъра на черния квадрат, точно под мястото, където се бяха събирали върховете на стените на пирамидата.
    — Не можем ли да получаваме по-детайлно изображение?
    — Не — поклати глава един от операторите.
    — Интересува ме какво е онова вътре в пирамидата.
    — Трябва да почакаме, докато се приближи „Викинг“. Той ще ни даде по-близък план.
    Не им оставаше друго, освен да се заредят с търпение.


    Дънкан държеше малка бележка, която току-що й бе донесъл куриер от флотския комуникационен център на острова.
    — Имаме разрешение за пътуване до Китай — обяви тя. — Сега вече можем лично да проверим какво има в онази гробница.
    — От кого е разрешението? — попита Търкот.
    — Не зная — от някакво Национално управление, с гриф СТ-8.
    — Никога не съм чувал за подобен гриф.
    — Според инструкцията трябва да действаме максимално бързо и да избягваме всякакви усложнения от международен характер.
    — По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — промърмори недоволно Търкот.
    Останалите се бяха скупчили около малкия телевизор и следяха онова, което ставаше с марсианската пирамида.
    Дънкан все още бе съсредоточена върху предстоящото.
    — Ясно е, че китайците няма да ни пуснат, тъй че няма смисъл да ги питаме. Значи, влизаме инкогнито, свършваме си работата и дим да ни няма. — Тя погледна към Търкот. — Майк, това изглежда е по твоята част. Тук пише, че ще бъдем прехвърлени в нашата база Осан в Южна Корея, където ще ни чака свръзка от ЦРУ. Човекът ще ни помогне да се доберем до гробницата и да се срещнем с Че Лу.
    — Да не губим време — изправи се решително Търкот.
    — Чакайте — изпречи се на пътя им Кели Рейнолдс. — Мисля, че не бива да се захващаме с тази работа.
    — Кели… — понечи да заговори Нейбингър, но тя го спря с ръка.
    — Не разбирате ли — само ще създадем нови проблеми. И без това Аспасия скоро ще бъде тук. Защо не изчакаме? Ако в онази гробница наистина има аирлиански артефакти, те несъмнено му принадлежат. Ако пък са на бунтовниците, не е наша работа да се месим. Проблемът пак ще е негов.
    — Да де, така е било и по времето на Атлантида — усмихна се мрачно Нейбингър.
    — Питър е прав — подкрепи го Търкот. — Не можем да приемаме ролята на зрители. Това засяга и нас.
    — Нима точно ти не разбираш? — обърна се към него Кели. — Ще стане, както тогава в Германия. Без никакви причина ще пострадат невинни хора.
    Лицето на Търкот се изопна. Въпреки това той се пресегна и взе ръцете й в своите.
    — Не, Кели, този път ще бъде различно.
    — Аз ще остана тук и ще чакам. Останете и вие — помоли се тя, като местеше пог