Скачать fb2
Гадателката

Гадателката

Аннотация

    Русия, 2017 година…
    Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
    Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
    Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
    В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
    От Москва пристига представител на ФБР.
    Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…

    Втора книга от трилогията за инспектор Вадим
    МОНСТРУМ, ГАДАТЕЛКАТА, ВАДИМ


Доналд ДжеймсГадателката

Пролог

    Първият труп изплува на бреговата ивица в чикагския парк „Линкълн“, изхвърлен от водите на езерото Мичиган. Беше момиче на може би четиринадесет години, престояло във водата няколко дни. Причината за смъртта бе удушаване, имаше следи от жестоко сексуално насилие.
    Вторият бе открит почти две години по-късно в горяща къща на улица „Братъл“ в Кеймбридж, Масачузетс. За тази жертва се намери малко повече информация. Според съседите това бе тринадесетгодишната племенница на някой си д-р Джон Полингър, бивш преподавател във факултета по английска филология в Харвард. Виждали я в двора няколко пъти през лятото, но на никого от тях не се било случвало да разговаря с нея. Аутопсията след намирането й, задушена от дима и отровните газове, показа, че дълго време е била подлагана на зверско сексуално насилие. По-късно същия ден Джон Полингър, за когото полицията предполагаше, че е причинил собственоръчно пожара, бе открит мъртъв в кабинета му в „Елиът хауз“. Изстреляният от самия него куршум двадесет и втори калибър бе минал през небцето и заседнал в мозъка му.
    Третият труп, пак на момиче, бе намерен шест месеца по-късно на една малка и безлюдна уличка в нюйоркския квартал Сохо. Смъртта й, резултат от нанесен побой, бе настъпила другаде. На поздравителна картичка за четиринадесетия й рожден ден бе написано с едър и заоблен почерк:
    „Честит рожден ден, Т.
От безумно обичащия те М. Дж.“
    В процеса на разследването полицията и ФБР установиха, че облеклото на трите жертви силно се различава по качество, цена и произход. Нямаше основание да се смята, че извършителят е един и същ.
    Но обединяващ фактор между трите смъртни случая беше грубо татуираната бледозелена буква „К“ върху горната част на ръката, малко под рамото, на всяко от момичетата. Установено бе, че това е избледняваща след пет години татуировка, каквато се използва в трудововъзпитателните колонии за подрастващи в различни райони на Русия, преди всичко в Красноярск, Колима и на Колския полуостров — всичките известни като области с множество лагери за малолетни престъпници.
    Тази информация беше изпратена на Чарлз Фиърлес — специалния агент на ФБР в Москва по време на неотдавнашната гражданска война. Но само след няколко седмици, когато булевард „Новински“ беше разрушен от бомбардировките на националистите през 2015 година, тя изчезна под руините на американското посолство.
РУСИЯ, АПРИЛ 2017 г.
Колската арктическа област сто години след революцията в Русия

1.

    Делник на един руски милиционер. Питам се, дали на някого от вас се е случвало да има дни като този? Тъмно ранно утро е и аз предвождам оперативна група по заледеното езеро. Небето е обсипано със звезди, а на километър или два от нас крайбрежната зона на града свети като огърлица. Прости ми, боже, но от това разстояние под мекия похлупак на арктическия мрак морското пристанище Мурманск ми прилича на живописна пощенска картичка.
    Целта ни е големият, скован сред ледовете товарен кораб пред нас — железен гигант с разкривени, обледени и ръждясали метални плоскости на корпуса, жертва на неотдавнашната гражданска война. Заседнал е под странен наклон, сякаш ей сега ще се шмугне безшумно под леда.
    Качваме се тихо на борда. Без ругатни, без болезнени стонове при честите подхлъзвания на премръзналите ни длани по обледения парапет. Действаме професионално. Вече в трюма на кораба ние се придвижваме през облицованите с метални листове помещения и лабиринта от железни греди и колони, следвайки тънките лъчи на джобните си фенерчета. Плъховете ме плашат — но би трябвало да се страхувам повече от процепите и стърчащите железа из целия корпус, резултат от попаденията на бомбите. Тук, долу, е с няколко градуса по-топло и под нас се чува надигането и спускането на ледената вода. Усеща се и миризмата й — особена смесица от миризма на мазут и водорасли.
    Спираме и се ослушваме. Такова е в най-общи линии ежедневието на руския милиционер. Този разнебитен трюм на един от няколкото товарни кораба, потопени в езерото Полкава при въздушните нападения на анархистите, е приют не само за плъховете и криещите опасности ръждиви механизми. В него живеят и деца.
    Да, приятели, ние ловим деца. В днешна Русия има толкова много осиротели и изоставени деца, че се чудим какво да ги правим. Цялата страна гъмжи от дребнички сгушени силуети, които живеят в разрушените райони на градовете или се навъртат около автогари и летища, просят, крадат, продават се за насъщния — печални тресчици, пръснати от гражданската война.
    Отново давам знак на хората си да спрат. Да загасят фенерите. Чувам гласове. В отсрещния край на трюма се появи жълта светлина от газена лампа, предшестваща две деца — момче и момиче. Движеха се предпазливо. Момичето беше на не повече от шест години, а момчето малко по-голямо — на осем или девет, може би дори и на десет, ако се вземат предвид тесните, недоразвити рамена и прегърбената стойка. Държеше тенекиен фенер. Вдигна го, спирайки се в подножието на стълбата към палубата точно пред нас.
    Клякам до горния край на стълбата. Чувам плискането на морската вода долу и виждам парата от дъха си в светлината от фенера на момчето. Шестимата униформени зад мен са по-тихи от шумоленето на щъкащите плъхове.
    — Какво е търсил долу? — попита момиченцето. Облечено бе в парцаливи дрехи и големи ботуши. Русата му коса висеше на мръсни кичури.
    — Да се подслони на завет, глупачке — отвърна момчето. — Ей там е, отсреща.
    Лампата се скри зад корпуса на някаква разбита машина. Спряхме в подножието на стълбата. От това място виждах децата. Фенерът стоеше над трупа на мъж — скитник, клошар. Жълтата светлина озаряваше разбитата му глава. Децата клекнаха до него съвсем по детски. Момчето пребърка джобовете на мъртвия, а момичето развърза обувките му.
    Може би момчето го беше убило, докато е спял. А може би човекът просто се е подхлъзнал в тъмното и е разбил черепа си в някое стърчащо желязо или механизъм. Истината е, че нямаше значение. Щяхме да спасим още две деца — две невръстни същества, които можеше да бъдат спасени, надявах се да бъдат спасени.
    Включих преносимия прожектор и го насочих директно към тях. Двама от моите хора се втурнаха напред с подхлъзващи се стъпки. Децата изпищяха. На друго място и по друго време човек би си помислил, че всичко това е някаква ученическа игра.


    Вече е следобед. Сумрачен арктически следобед. Патрулът на службата по дребната улична престъпност е от другата страна на езерото Полкава, този път сред светлини, музика и миризма на цвърчащи пържоли от еленово месо. През последните няколко години леденият панаир в Мурманск се прочу из целия Колски полуостров и дори привлича някой и друг норвежец през близката граница. Регионът има особен климат. Благодарение на вълшебното влияние на Гълфстрийм Мурманск е незамръзващо пристанище, докато хилядата сладководни езера наоколо до едно са покрити с дебел лед през зимата. Почти шест месеца от годината един от дълбоко вдадените в сушата ръкави на езерото, в самите покрайнини на Мурманск, е зает от шарени палатки и всевъзможни, боядисани в ярки цветове, дървени навеси и бараки. Изключително примитивният начин на строителство излъчва своеобразен неповторим чар. Изграждат се открити сцени за рок концерти. Имаме десетметрово копие на наклонената кула в Пиза, както и на лондонския Биг Бен. Имаме Статуя на свободата и умалени копия на руски черкви с типичните, издути като луковици кубета. Лично Антон Баданов — губернаторът на Колска област, поде инициативата за създаването на този панаир. Сега неговите малки улички и сергии, музиката и разноцветните светлини, тълпите от напористи проститутки, публичните домове и клубовете за хазарт носят приходи за хазната на града. Всичко има. Можеш да си поиграеш на война в бункери от велпапе с момичета, облечени като Хитлерови генерали, или пък да насилиш една-две монахини върху позлатен олтар под звуците на мощен монашески хор.
    Града на порока — така го нарекоха онези, които не го одобряват. Те виждат в него един развратен Дисниленд и в това няма нищо чудно. В Мурманск се водят ожесточени спорове за ползите и вредите от нашия зимен придатък, но Града на порока плаща почти всичко, което прави живота поносим тук, в замръзналата периферия на света. Приходите от него ни дават възможност да издържаме болницата „Лермонтов“ — определяна като най-добрата в Арктическа Русия; те са източникът на средствата, с които губернаторът Антон Баданов плаща на милицията и държи изкъсо ненаситния бандитизъм.
    Града на порока е мой контингент в качеството ми на главен инспектор — по уличната престъпност в осемнадесето районно управление на милицията. Поддържането на ред в истинския смисъл на думата по криволичещите и пъстроцветни улички на града е невъзможно, затова съм насочил усилията и ресурсите си към децата. Ако успея да спася дори само едно дете от изнасилване или принудителен труд, аз съм удовлетворен. Или поне малко удовлетворен. В днешна Русия важното е да не губим надеждата си за някакво прилично бъдеще на нашите деца. Въпреки очертаващите се перспективи.
    И този следобед ще приберем най-малко двадесет или тридесет хлапета под дванадесет-тринадесетгодишна възраст. Много от тях, които имат родители, работещи на панаира, ще освободим. Те се познават по това, че за тях са полагани сравнително добри грижи. Останалите — слаби и нерядко болни — ще вземем под наша опека и ще се погрижим да бъдат настанени в американското сиропиталище на улица „Фестивална“. Имаме и микробус, който ни чакаше. Само че в момента бях освободил хората си да хапнат по наденичка и да се сгреят с по една перцовка, преди да се заловим за работа. Останах за малко сам.
    Поех дълбоко дъх и го изпуснах на тънки струйки замръзваща пара. Погледнах напред, после и назад. Поколебах се още миг на малката уличка между шарените палатки. Разбира се, че ще се колебая. Едва ли ще ми бъде весело, ако ме види някой. Само че мен нещо ме теглеше. Някаква идея фикс. Направих една плаха крачка, после още една към входа на палатката с крещящо ярък надпис над него. Погледнах назад през рамото си. Какво правех тук, за бога? Как можех дори да си помисля, че ще вляза там?
    Влязох. Светлина озари лицето ми.
    — Хайде, влизай бързо — каза тя. — Този вятър реже като нож.
    Вмъкнах се в палатката и спуснах висящата брезентова врата след себе си. Помещението беше малко, с протрити ориенталски килими на пода, вече почернели от разтопен сняг, внесен с обувките на посетители. Светлината идваше от дузина полуизгорели ароматизирани свещи на метален полилей, провесен на ръждива верига.
    Зад маса със зелена плюшена покривка седеше старица и ме гледаше с характерни узбекски очи. Дръпна от ръчно свита цигара толкова силно, че бузите й хлътнаха, и после изпусна дима, който увисна като голям облак около главата й.
    Чуваше се тихо, хипнотизиращо думкане като от барабан. Озърнах се озадачен и ми трябваше време, докато установя, че старицата потропва с незаетата си ръка под масата. Тъмните й очи се спряха за дълго върху лицето ми. Изучаваше подробно чертите ми, движеше хлътналите си устни така, че пепелта от цигарата неизменно падаше встрани от нея. Забелязах, че плюшената покривка е прогорена на много места.
    — Седнете, драги — изрече тя с южняшки акцент.
    Настаних се на трикрако столче до масата. Стъкленото кълбо пред мен блестеше ярко с уловената във фокуса му светлина от пламъците на свещите. Ритмичното потрепване престана.
    — На какво гледате? — казах аз, опитвайки се да взема инициативата в свои ръце.
    Тя посочи стъклената топка, колодите карти до нея и накрая към парцаливите астрологични карти, окачени на едната от брезентовите стени, и отвърна:
    — Нямам предпочитания. Понякога с топката, понякога с картите, а също и на ръка.
    Сложи на масата две карти, обърнати с лицето надолу.
    Правя каквото мога, приятели. Опитвам се да ви обясня как започна всичко. В този момент, убеден съм, аз прекрачих в кошмара — или по-точно влетях с всичка сила в него. Поне според мен това беше началото му. Чуйте.
    — Какво искате да знаете? — попита тя.
    Нямах отговор на този въпрос.
    — Каквото и да е — отвърнах. — Всичко.
    Старицата се усмихна. Навън се изви кратка вихрушка. Тя се ослуша и каза:
    — Вятърът също ни говори.
    Пресегна се напред и изпод широкия ръкав от жълто-черна коприна се показа грапава длан с едри кокалчета като на работник, упражняващ тежък физически труд. Хвана пръстите ми и ги изви назад толкова силно, че усетих болка. Вгледа се в плетеницата от линии на дланта ми.
    — Пресичащи се линии в областта на Юпитер — започна тя тихо — означават тормоз. Страдали сте в миналото. В недалечното минало.
    — Кой не е страдал през гражданската война? Кой руснак не страдаше?
    Изсумтя пренебрежително. С другата си ръка натисна в основата на средния ми пръст и продължи да говори монотонно:
    — Това е областта на Сатурн. Дългите фаланги са признак на дълбока душевност, на чувство за хармония…
    Наведох глава към едното си рамо — скромно съгласие с уменията й. Според мен беше вярно, че вече се чувствах по-улегнал, наближавайки четиридесетте.
    — Обратното — каза тя със същия лишен от интонация глас, — един къс Сатурн означава неблагоразумие, прибързаност, склонност към импулсивни постъпки. — Усмихна се лекичко. — Къс Сатурн като вашия.
    Казах си: „Дявол да го вземе, тя е само някаква си врачка.“ Но не беше свършила.
    — Има още нещо — добави. — Съсредоточаване на гънки при Сатурн сочи нещастие.
    — Аз дойдох с нагласа за добри предсказания. Нещастие ли? — Инстинктивно дръпнах ръката си, но тя я задържа.
    — Боите ли се да го чуете?
    Погледнах я в очите напрегнато. Естествено, че се боях. Но не можех да направя нищо. В моя случай това беше болестно състояние. Признавам си. Един непогребан страх.
    — Да се боя ли? Не, никак — отвърнах на предизвикателството й. — Разбира се, че не.
    — Може би изобщо не вярвате на такива неща?
    — Да кажем, че все още не вярвам достатъчно.
    Тя се усмихна:
    — Виждам, че в живота ви има жена. — Последва продължителна пауза. — Русокоса. Способна. Може би адвокатка. Или инженерка?
    — Съпругата ми е лекарка.
    — Ето… — Сякаш бе казала именно това. Погледна ме в лицето и присви устни. — Но нещо не е съвсем в ред. Неприятности ли имате? — Изчака, без да отмества поглед от очите ми. — Брачни проблеми може би? — Раздвижи леко длан наляво-надясно, сякаш за да размести въздуха между нас. — От ваша страна или от страна на вашата докторка?
    — Не. — Не оставих никакво място за съмнение, макар че през лятото Наталия загуби детето, което очакваше. Беше бременна едва в третия месец. Подхлъзнала се и паднала, докато оказвала първа помощ на пострадал в железопътна катастрофа при Крешнец. Но шокът беше вече изживян. — Нямаме неприятности. — Поклатих енергично глава.
    Тя реагира с престорена усмивка:
    — Значи няма никакви сенки от миналото? Много добре. Но виждам неприятности, които тепърва предстоят. — Замълча мелодраматично с изплашено изражение на лицето. — Опасност може би. — Обърна двете карти. Откриха се шарени изображения, които не ми говореха нищо. — И картите казват същото — продължи тя с вече категоричен тон. Облегна се назад, гледайки напрегнато в една точка над главата ми. — Друг мъж. Дали не е Скорпион? Засега не се вижда ясно. Слаб, но подвластен на страстите, своенравен, упорит… Да, Скорпион.
    — Нищо подобно не виждаш! — Чувствах, че върша предателство спрямо Наталия със самото си присъствие тук.
    — Трябва ли да се закълна, че виждам друг мъж…?
    — Не, не трябва. — Станах ядосан на себе си. — Столчето се катурна зад мен и остана да лежи на мокрия килим. — Тръгвам си. — Извадих свитък рубли от джоба си и отброих пет. — Може много поразии да направиш с такива приказки, бабке. Замисляла ли си се за това?
    — Вие избрахте да дойдете тук, инспекторе. Можехте и да не влизате. — Тонът й беше спокоен, почти извинителен, но думите бяха като шамар в лицето.
    — Инспектор? Кой ти каза, че съм инспектор от милицията?
    — Вие. Съмнявате ли се? — Гледаше ме невинно. Дълбоките бръчки по бузите й се разтеглиха в лукава усмивка. — Естествено, ясно ми е, че не вярвате. Може ли да се вярва на нещо такова? Карти, стъклени кълба, линии на дланта… — Вдигна ръце и ги разтвори широко, вследствие на което жълто-черните копринени ръкави се смъкнаха до набръчканите й лакти. — Ето, вземете си парите. Не ги искам.
    Отблъснах ръката й. Сега вече се уплаших.
    — Кажи — попитах, — самата ти виждаш ли нещо в картите?
    Тя запали отново угасналата си цигара. Долових миризмата на трева в нея.
    — С това си изкарвам хляба — отвърна. — Но дали ги разбирам? Възможно ли е някой да ги разбере? Ето… — Тя се пресегна и взе колодата за таро. — Разбърквам наново картите и този път те показват дълъг живот и щастие за вас и вашата докторка. Кой може да каже със сигурност?
    — В такъв случай вярвате ли в тези суеверия?
    — Че как иначе? Даже Сталин се е прекръствал, преди да започне нещо несигурно. — Стана и ме поведе към входа. Отдръпна брезентовата завеса и мразовитият вятър нахлу покрай краката ми. — Щом предпочитате да не вярвате, аз няма да ви насилвам. — Натика петте рубли във външния ми джоб. — Ето, вървете си със здраве.
    Няма и час по-късно аз тичах като обезумял по кея. Дим и внезапни гейзери от искри изригваха в мрака и забулваха мигащите сини лампи на линейките и милиционерските джипове „Камка“.
    Спрях един сержант със синя униформа на пристанищната милиция и му показах легитимацията си.
    — Какво става тук?
    Лицето му лъщеше от пот и капки черно машинно масло.
    — Гори един кораб, инспекторе — отвърна той, разтваряйки задъхан яката на шинела си.
    — Танкер ли?
    — Не, не. Товарен. Малък кораб за разнасяне на провизии из пристанището. Екипажът е най-много десет човека. Вече ги измъкнаха. Два спасителни влекача успяха да го закачат на буксир и го теглят навътре в морето.
    Затичах се през гъстия дим. Санитари с надпис на гърбовете „Болница «Лермонтов»“ извеждаха няколко огнеборци. Минах между безразборно паркирани линейки от друга болница и след това по тесен железен мост, поставен временно между два пристана. От другата страна димът беше значително по-рядък. Вече виждах горящия кораб на около петдесет метра от пристана. Отдалечаваше се бавно. Стоманените въжета увиснаха и цопнаха във вълните, след което отново се изпънаха сред мъгла от водни пръски, поемайки пак усилието на невидимите зад дима и тъмните пламъци влекачи да измъкнат товара си в открито море.
    Петима-шестима мъже седяха на кея, облегнати на покрита с одеяла стена. Милиционери и санитари бяха поели грижата за тях. Русокоса жена със зелена престилка от „Лермонтов“ и синьо-бяло шалче стоеше малко встрани и гледаше кораба от кея. Косата й беше оцапана с машинно масло, а ръцете — с кръв. Забавих ход и направих още няколко крачки към нея. Спрях и докоснах ръката й. Тя се обърна и бавно се надигна на пръсти да ме целуне.
    — Какво правиш тук, Константин? Струва ми се, че беше отредил следобеда за Града на порока — каза тя с усмивка.
    Прегърнах я през рамото.
    — Чух, че има пожар на пристанището…
    — Можеше да бъде и по-страшно — обясни тя съвсем непринудено. — Експлодирали са някакви нефтени продукти на палубата. Екипажът е успял да скочи от борда навреме. Всички с изключение на един мъж, затиснат в кабината на щурвала. — Замълча за момент. — Наложи се да ампутирам стъпалото му.
    Стомахът ми се преобърна. Успях да кажа само:
    — Господи…
    — Трябваше или да го направя, или да го оставя да умре. Той сам взе решението. — Погледна назад през рамото си. Горящият кораб вече минаваше покрай диспечерската кула на пристанището и силуетът му се размиваше в сивата морска мъгла, смесена с нестихващия дим, който бълваше. Случва ли ви се да имате такива дни?

2.

    Сгъвам. Правя клуп. Подпъхвам през него. Да… Приближих се до огледалото да огледам резултата. Задоволи ме. Не беше зле. Не беше зле като за първата черна папийонка, завързана без чужда помощ. Май не приличаше толкова на пеперуда, колкото на разперени криле на умираща гарга, но малко подръпване тук-там оправи работата. Денят ми вземаше по-приятен обрат.
    Черният панталон със сатенени кантове ми стоеше добре. Смокингът… Облякох го и размърдах рамене… Беше ми съвсем по мярка. Дори за миг не си помисляйте, че съм от онези непретенциозни към външния си вид руснаци. Щом като плащам наем за смокинг, той трябва да ми стои безупречно. В случая беше така.
    Налях един пръст лимонова водка и я занесох на Наталия в банята. Тя беше изцедила косата си и се канеше да излезе от изпускащата пара вана. Подадох й чашата.
    В очите й грееше усмивка. Стоеше права и съвсем гола, ако не се смята златното синджирче на врата й. Отпи бавно от водката и ме изгледа продължително.
    — Добре…
    Долових задоволство в тона й. Огледах я и повторих със същото задоволство:
    — Добре…
    Докато се обличаше, аз пуснах „Калифорнийски концерти“ на Джери Мълиган. Сипах си малко водка и се загледах в изненадващата покана, изписана с релефни златни букви: „До инспектор Константин Вадим и д-р Наталия Вадим от губернатора на Колска област“, която стоеше върху лавицата над камината. Взех я, опипах скъпия картон и се замислих защо ли сме удостоени с такава покана. За вечеря в тесен кръг в апартамента на губернатора. Загадка.
    В момента обаче предпочитах да си мисля за голото тяло на Наталия, изправено във ваната, за оцеждащите се криволичещи струйки, които се спираха за миг и продължаваха, заобикаляйки гърдите й, и колебливо се спускаха към хълбоците. Взех водката и отидох до прозореца. Голям рудовоз със запалени светлини се движеше безкрайно бавно в черната вода под него. Огромният му нос се полюшваше сантиметър по сантиметър сякаш в посока на невидимия пристан. Обърнах се с гръб към прозореца, потупвайки с пръсти по сатенените кантове на крачола в ритъма на Джери Мълиган. С няколко стъпки в такта на джайва се озовах в средата на стаята. Животът не е лош, Константин — казах си аз. Нещата се подреждат в тон с желанията ти.
    Първото и най-важното е, че за мен Москва беше минало. Този кратък и злощастен епизод приключи. Завърнах се в родния си арктически град — разпилян и миришещ на гниещи водорасли. Да си призная, приятели, като се изключи обстоятелството, че е столица на Колска област, за Мурманск почти няма какво да се каже. Имаме си футболен отбор — „Динамо“, споменът за чиято последна победа е жив единствено в устния фолклор. Имаме електроцентрала, за която хората говорят само шепнешком, както и огромен, загадъчен кафяв облак, висящ постоянно ниско над земята на десетина километра южно от града. От него очите постоянно сълзят. Наричаме го Анастасия. Малко по-нагоре по течението на реката, във военното пристанище Североморск, е прибран в нафталина могъщият някога Северен съветски флот. Говори се, че там ръждясвали към сто и петдесет подводници, повечето от които флуоресцирали, щом се стъмни.
    След гражданската война преди две години стотици хиляди жители напуснаха града, гласувайки с краката си срещу тъмнината по обед и температурите, при които дори водката замръзва в бутилката. Главно, предполагам, родените в Москва и Петербург. Градът ни сега беше полупразна сянка на миналото си.
    Но този град беше моят дом. Обичах упорития му провинциализъм. Обичах дългите, студени и мрачни седмици през зимата и грубоватия черен хумор на местните хора. По особен начин обичах дори Анастасия и „Динамо“ — Мурманск.
    И така, тази вечер бях в отлична форма. Музиката на Джери Мълиган звучеше меланхолично и похотливо — точно джаза, който харесвам. Откъм спалнята се чуваше възбуждащ шум от обличането на Наталия. Даже долових полъх от миризмата на червило или пудра. В такива моменти чувствам, че съдбата ми се променя. Дори може би, че се променя съдбата на цялата бедстваща, изсмуквана от мафии страна, която завиваше бавно и тромаво в нова посока подобно на сменящите курса си огромни рудовози в залива.
    Внезапно този прилив на оптимизъм ме накара да изпитам страх, от който ме полазиха мравки по гърба. За капак си спомних следобедното посещение при беззъбата гледачка и призрачната светлина на свещите в палатката й. Естествено, то не означаваше нищо. Ясно ми е, както и на всеки друг. Ясно ми беше още когато влязох в палатката. И все пак не мога да отрека, че тя остави своята следа. Сянка по-скоро. Тръпка, която се спуска надолу по гърба, както вече казах.
    Аз съм по-податлив на такива моментни настроения от Наталия, разбира се. Разликата е в това, че тя крачи смело и решително по пътя на живота, докато аз се спирам и надничам зад ъгъла, преди да завия, колебая се пред мрачните и необичайно вдадени навътре входове.
    Ето защо сигурно се досещате, че случката, която може да се тълкува като второ предупреждение, докато оставяхме колата си, отивайки на вечерята при губернатора, имаше по-силен ефект върху мен, отколкото върху Наталия. Бях паркирал моя средно тъмен син фиат „Толстой“ пред най-новата и най-висока сграда в Мурманск. Този небостъргач беше административният център на Колска област, но в него имаше и неизвестен за населението брой апартаменти, предназначени за височайшите народни избраници. Както и огромен мезонет, обитаван от губернатора на провинцията. Част от този комплекс е и най-големият търговски център на север от полярния кръг (не се усмихвайте, приятели, ние се съревноваваме със северносибирския Норилск и даже с форт Юкон в Аляска).
    Тъкмо бях излязъл от колата и подуших въздуха. Метеорологичната прогноза беше от най-лошите, но снежната буря все още се помайваше някъде над морето. Според прогнозата тя щеше да стигне до Мурманск доста след полунощ.
    Наталия бе застанала на тротоара до мен и чакаше да заключа колата. Обърнахме се и тръгнахме през почистеното от сняг площадче пред широката врата от тъмно стъкло, която загатваше за примамлива топлина в скритото зад нея фоайе на Градския административен център.
    Нека само да добавя, че вече слезли от очебийно скромния фиат, ние нямахме вид на милиционер със среден чин и преуморена от работа лекарка. Бях взел под наем специално за случая смокинг от черноборсаджията Васикин (споменах ли вече за това?), а Наталия изглеждаше… Възможно ли е един мъж да опише с думи съпруга като Наталия?
    Забелязах свитата като бохча тъмна фигура на мъж до ниската ограда на площадчето миг преди Наталия. Заради професионалния ми опит вероятно. Видях го как се размърдва и се изправя пред нас, облъчвайки ни със сладникавата смрад на мизерия. Посивялата глава отвори уста и изкрещя думи, които не разбрах напълно. Дълъг и мръсен пръст сочеше в лицето на Наталия.
    Постовият от охраната изникна отнякъде извън моето полезрение. Черната му ръкавица удари стареца в гърдите и смърдящата дрипава бохча падна с пронизителен вик на тротоара. Възпрях пазача, когато, замахна с крак за ритник, и той се намръщи, обръщайки презрителния си поглед към мен, докато скитникът се отдалечаваше на четири крака.
    Наталия направи няколко бързи крачки към превития човек, извади няколко рубли от чантичката си и се наведе пъргаво, пъхвайки монетите в дланта му, без да обръща внимание на злобната физиономия на пазача. Всичко приключи за няколко секунди.
    Отидох при Наталия и двамата тръгнахме хванати за ръце към стъклената врата. Постарах се да овладея треперещия си глас, когато й казах:
    — Заплаши те с бавна смърт.
    — Само ако не се поправя. — Наталия продължи да ме държи за ръката, докато вратата се отваряше. Лъхна ни силна струя топъл и ароматизиран въздух. — Прокле ме и ме нарече Йезавел.
    — Това от Библията ли е?
    Образованието си получих по времето на съветската система, а в нея нямаше място за светото писание.
    Влязохме в облицованото с огледала фоайе. Униформен сержант от милицията взе палтата ни. Колкото и да беше обръгнал, не устоя на изкушението да хвърли бърз, зашеметен поглед към оскъдничката черна рокля на Наталия. Втори сержант ни заведе до чакащия асансьор. Задържа плъзгащата се врата отворена и още щом влязохме, се пресегна и натисна един бутон, на който нямаше никакво обозначение.
    — Йезавел — каза Наталия, когато потеглихме нагоре — е финикийска царица. Не си спомням на кой цар е била съпруга. Лошото си име в аналите е спечелила със своите прелъстителски умения и разюзданост.
    Придърпвайки роклята си нагоре, тя вдигна високо крак и едва успя да го спусне, когато вратата на асансьора се отвори. И добре, че го направи, защото се оказахме с лице срещу огромния салон за приеми в личния апартамент на губернатора. Двадесетината гости с коктейли в ръце замълчаха и извърнаха глави да видят кои видни представители на елита в Кола пристигат с персоналния асансьор на губернатора право в сърцето на компанията.


    Секунди по-късно Наталия вече беше отвлечена сред група възхитени американци на средна възраст и руски бизнесмени. Странно, но ми стана приятно. Удоволствие беше за мен да видя как богати американци,_ракетири1_ и представители на местната власт кръжат около нея като суетен рояк. Приятно ми беше дори когато видях Осопов — кмета на Мурманск, който практически се назначаваше от губернатора — да прегъва тлъстия си врат, навеждайки се над ръката й.
    Присъстваха повече мъже, отколкото жени. Момичета от професията стояха на няколко групички в ъглите на голямата зала, бъбреха и отпиваха от питиетата си. На подобни официални приеми обикновено се очакваше домакинът да осигури и такива момичета. Те служеха за украса — нещо като свежи цветя, подредени във вази из залата. Засега никой от присъстващите мъже не им обръщаше внимание. Но и тяхното време щеше да дойде. Общоприето беше, ако някой от гостите пожелае да заведе вкъщи една от компаньонките в края на вечерта.
    Аз пък тръгнах да се разхождам в периферията на салона, взимах си сандвичи от таблите върху лакираните маси и чаши шампанско, които ми поднасяха сервитьори с бели сака. Под ярката светлина на полилеите коварната инсинуация на старицата от мрачната палатка ми се струваше смешна. Бях толкова отпуснат, че дори не направих опит да се изплъзна от матроната с лъскава тюркоазена рокля, която се беше устремила към мен.
    — Сигурно се чудите що за отвратителна тълпа от ракетири и спекуланти, натрупали състояние през войната, е поканил губернаторът на вечеря — заговори ме тя. Протегна ръката си и аз я поех и понечих да се представя, но тя ме възпря, повдигайки брадичката си властно, но любезно: — Инспектор Константин Вадим, който си извоюва добро име с разкриването на неотдавнашните убийства в Москва.
    — Който по-скоро изгуби не само доброто си име покрай неотдавнашните убийства в Москва — отвърнах.
    — А аз съм Мария Баданова. Някога бях шампионка на Съветския съюз по плуване и бронзова медалистка от олимпиадата в Монреал, макар че сега трудно бихте си го представили.
    Някогашна шампионка по плуване, а сега съпруга на губернатора. Изразих уважението си с лек поклон. В случая модел ми беше американският актьор Кери Грант.
    — Аз съм причината за присъствието ви тук тази вечер — продължи госпожа Баданова и намръщи дебело начервените си устни. — Съпругът ми не ви ли каза?
    — Не, госпожо — отвърнах озадачен.
    — Естествено, избрах ви заради външния ви вид, Константин. Това беше главното ми съображение.
    Направо ме събори. Кери Грант също.
    — При това стечение на обстоятелствата беше неизбежно — продължи тя, размърдвайки кокетно мощните си рамене, от което голите й ръце се разтресоха. — Не е ли така?
    Известно е, че голяма част от рускините са ненаситни и страдат от нещо като приапизъм в женски вариант.
    — Главното съображение ли? Струва ми се, че не ви разбирам.
    Усетих, че усмивката ми стои като вкаменена. Тя също се усмихна и потри бръчките по шията си.
    — Карам ви да се чувствате неловко, Константин.
    — Озадачавате ме, госпожо — отвърнах предпазливо.
    В този момент тя избухна в смях:
    — Ох, господи! — Разтвори широко обятията си и огромната й гръд се повдигна към мен. — Ама разбира се! Той още не е разговарял с вас. Съпругът ми дори не ви е споменал за какво става въпрос.
    — Нито дума.
    — И вие си помислихте, че тази стара гарга иска да си клъвне набързо от вашата плът.
    — Сега вече ме поставяте в неловко положение, госпожо — отвърнах, този път не толкова притеснен, колкото преди малко.
    Тя хвана ръката ми.
    — Хайде да си вземем по още една чаша шампанско. По време на вечерята ще трябва да седите до мен. Мъжът ми ще настои да седне до вашата ослепителна съпруга.
    — Но аз все още не знам за какво съм избран. Ще ми кажете ли?
    — Редно е да оставя Антон да стори това, когато той реши. Ще ви кажа само, че сте двама кандидати. Вие сте много по-красивият, затова убедих съпруга си да се срещне първо с вас. А докато дойде този момент, нека да пием и пофлиртуваме. Използвайте въображението си, Константин. Притворете клепачи, докато образът в очите ви се замъгли. Мислете си, че съм младо и стройно създание с четиридесет или петдесет години по-младо.


    Той ми се понрави далече по-малко от нея. Беше нисък, с гърбав нос, обръсната над ушите коса и гъста, къдрава черна грива на темето. Бивш военен — кабинетен генерал от военновъздушните сили през неотдавнашната гражданска война. В същото време жена му бе въртяла успешния им бизнес, произвеждайки униформи за армията на националистите. Сега неговата евтина марка дънки „Тексас-Баданов“ е работно облекло за голяма част от мъжкото население в Мурманск. И все пак губернаторът Баданов беше преди всичко политик. Имаше вид, обличаше се и говореше като политик — въпреки че се ползваше с репутацията на сравнително честен човек. А в днешна Русия честните политици трябва със свещ да ги търсиш.
    — Ще започна с това, че градът се обезкървява и замира — каза той, крачейки енергично към големия прозорец, който заемаше цялата стена. Бяхме в библиотеката, далече от другите гости. — Елате тук, инспекторе. Погледнете високите блокове по хълмовете отвъд реката и ми кажете какво ви прави впечатление.
    — От северната страна на залива ли? Всичките са безлюдни. — Загледах се в тъмните бетонни кули, които стърчаха в звездното небе. — Хората са ги напуснали.
    — Именно. Аз имам амбицията да съживя града. Известно ли ви е, че Рим е бил построен на седем хълма?
    — Май че съм го чел някъде.
    — Пребройте хълмовете, Вадим. Седем са, нали толкова виждате?
    — Горе-долу — отвърнах, взирайки се в групичките блокове по околните хълмове.
    — Това е поличба, Вадим. Като столица на възродената Колска област Мурманск отново ще стъпи на краката си. Пак ще блестят светлини от онези тъмни хълмове. В момента Кола има несметни минерални залежи и само по-малко от половин милион души население.
    — Струва ми се, че промените вече са започнали, губернаторе. Имам впечатлението, че все повече американци идват насам, бизнесмени, инженери…
    — Лешояди — каза той категорично.
    — Спомням си публичното ви изявление, че се нуждаем от колкото може повече помощ от страна на американците.
    — Не помощ, Вадим, а съдействие. Необходимо ни е да получим максимално съдействие от американците. Ще приемем ограничен брой от техните инженери и съветници, но не бива да забравяме, че сме руснаци. Ние притежаваме по-богатото културно наследство, не е ли така?
    Замислих се над това.
    — Честно казано — отвърнах, — не съм убеден, че културното ни наследство от двадесети век може да послужи за пример на когото и да било, губернаторе.
    — Да не би и вие да сте един от онези поклонници на Запада, готови да отворят шлюзовете пред готовия да ни залее потоп от американски сурогати? Вярно ли е, че част от нашите граждани са започнали да наричат областта „Кока-Кола“?
    — Според мен мисълта, че сме привлекли такова голямо внимание отвъд Атлантика, е основание за гордост.
    — Не мога да приема такова нещо, Вадим. Кока-Кола ли? Това е гавра. Вие, милицията, би трябвало незабавно да реагирате много остро винаги когато чуете да се употребява тази подигравка. — Обърна се и отиде до масичката за сервиране. — А сега да пристъпим към въпроса. Задачата може би ще ви се стори странна… — В тона му имаше рязка промяна. — При избора на изпълнител за нея главният критерий беше владеенето на английски. — Наля по една чаша бренди. Не говореше точно това, което чух от жена му, но се усмихнах уверено. Той ме погледна и вдигна високо гъстите си сиви вежди. — Чувам, че говорите този език изключително добре.
    — Завършил съм висше филологическо образование, господин губернатор. Английски и френски. След това по време на военната ми служба във флота завърших специализиран радиоразузнавателен курс по идиоматичен американски английски.
    Той посочи с кимване телефона и каза:
    — Искам да отговорите на следващото позвъняване. Ще бъде видео връзка от Москва.
    По всичко личеше, че няма намерение да ми каже нещо повече. Подаде ми брендито. Аз вдъхнах аромата му с универсалното одобряващо изражение и си позволих да разходя поглед по бутафорните, подвързани с кожа книги покрай стените. Но мисълта ми се въртеше около предстоящото обаждане по телефона.
    Изглежда, почти нямаше за какво да разговаряме, докато чакахме позвъняването на телефона. Последвах го до големия прозорец и се загледах навън, но той не добави нищо повече към идеята си за възраждане на града.
    Трябва да кажа, че Мурманск не е град, който лесно може да внуши мисли за възраждане. Гълфстрийм, както вече споменах, кара водата на морето при нас да изпуска нежна пара дори и през най-мразовитите дни на полярната зима, когато всички сладководни езера наоколо са покрити с дебел лед. Построен на десния бряг на река Кола на двадесет километра от морето, днес градът е една голяма сталинска камара от напукани бетонни сгради, прорязана от широки булеварди като „Ленински проспект“, който сега се нарича „Улица на обединението“. Имаме безброй проблеми и обезлюдяването е само един от тях. Със сигурност замърсяването на околната среда също влиза в списъка. Не създаващото леки неудобства замърсяване, което притеснява Запада, а убиващото невидимо замърсяване, останало от времето на съветското ядрено разточителство. Друг проблем е водката — постоянно присъстващ, но рядко обект на по-сериозно внимание. Разбира се, в това число са и тумбите безпризорни деца, но за тях вече научихте нещо.
    Когато телефонът иззвъня, аз подскочих. Баданов кимна и отидох да вдигна слушалката. Екранът пред мен се премрежи с разкривени сиви линии. Женски глас каза на английски:
    — Инспектор Вадим?
    — На телефона.
    — Казвам се Кънингам. Аби Кънингам. Губернатор Баданов може да потвърди, че съм агент от Федералното бюро за разследване на Съединените щати.
    Обърнах се към губернатора:
    — Обажда се жена, която говори на английски…
    — Офицер от ФБР. — Усмихна се широко, доволен, че неговата игра на шах дава резултат. — На много висока длъжност. Съвсем наскоро бе назначена за началник на екипа от ФБР към американското посолство в Москва.
    Отново се обърнах към телефона. Долната част на екрана се проясни и се появи образ на женска ръка — тъмнокожа, с дълги пръсти и подбрани с вкус пръстени.
    — Виждам само ръцете ви от китките надолу — казах. — Има ли и тяло към тях?
    — Има тяло — отговори тя непринудено. — Задникът е същият на цвят като ръцете.
    Мониторът изцъка и екранът се изпълни с образа на седнала зад бюро млада тъмнокожа жена в кремав костюм. Имаше остричък европейски нос и приятно оформени африкански устни. Черната й коса беше гладка и леко чуплива, но прибрана с диадема, която забелязах едва когато се приведе, за да се облегне на лакти и да сплете пръсти. Не се нуждаеше от очилата с рогови рамки и американското знаме зад гърба й, за да изглежда впечатляващо.
    — Вече се виждате на целия екран, госпожице Кънингам — започнах аз.
    — Агент Кънингам — поправи ме тя енергично. Екранът стана по-светъл, а с него и кожата й придоби меден оттенък. — Капитан Вадим.
    — Да.
    — Готов ли сте?
    — Доколкото ми е известно — отвърнах и погледнах въпросително към губернатора.
    — Моля ви, довършете американския израз — наведе поглед към бележника на бюрото, — „колело, което не скърца…“.
    — „Не го смазват“ — добавих, без да се замислям.
    — Какво означава „гювеч“?
    — „Аванта“.
    — „Пет нагоре“?
    — Поздрав. Веселяшки.
    — Къде сте, когато сте „на седмото небе“?
    — Където и да съм — отвърнах, — ще си прекарам „адски гот“.
    Почти се усмихна, макар и през свити устни.
    — Не е зле, капитане. Предайте на губернатора, че проверяваме останалите формалности. Но по отношение на езиковата подготовка отговаряте на условията.
    Тя затвори телефона и образът изчезна. Поставих слушалката на мястото й и се обърнах към губернатора:
    — Помоли ме да ви предам, че съм издържал.
    — Хубаво. — Той стисна долната си устна със зъби, пусна я и ме погледна в очите. Мускулите на лицето му се разтегнаха в доволна усмивка. Може и друго да е било, но аз си мисля, че беше така. — Чували сте какви слухове се носят, разбира се.
    — Из целия Мурманск се носят какви ли не слухове, губернаторе — отвърнах. Не бях чул нищо.
    — Спомнете си за какво си говорехме, Вадим. Не помощ, а съдействие. — Изгледа ме с неприкрито задоволство. — Посещението на американската търговска мисия е едно от най-важните събития в новата история на Мурманск.
    — Сигурно е така. — От гледна точка на историята наистина конкуренцията беше слаба.
    Той се приведе напред. С всеки жест, с всяко свиване и разпускане на юмруците излъчваше енергия и решителност.
    — За нас е късмет, че имаме този неразрешим проблем с ядрените отпадъци. Като провинция, инспекторе, Кола има всички шансове да бъде избрана за извънредна регионална помощ.
    — И това означава, че ще потекат реки от американски помощи.
    Той се намръщи — не на идеята, а на употребения от мен термин.
    — Без съмнение доста нещо ще бъде насочено към нас — съгласи се сериозно той. — А за заемащия длъжността губернатор една извънредна регионална помощ за Кола ще доведе до по-голям авторитет сред останалите областни губернатори в Западна Русия.
    Което щеше да означава, че Кола е поставила всеки от конкурентите си в собствения му гьол. Кимнах окуражително.
    — Всичко това… — Направи поредната си позьорска физиономия, този път на негодуващ, дори обиден човек. — Всичко това зависи от изясняването на един въпрос. От едно кратко разследване и изготвяне на доклад за резултата. Нищо друго няма да искам от вас. — Той се запъти с бърза крачка към вратата и излезе от стаята.
    Застанах в средата на широкия килим и се вторачих в затворената врата. Това ли беше краят на събеседването? Характерна ли бе тази рязка категоричност за стила на Баданов като ръководител? Или щеше да се върне да ми каже нещо повече?
    Пристъпвах по жълто-сините шарки в периферията на килима като ученик, който небрежно подритва окапали есенни листа. Бяха изминали около пет минути, когато вратата отново се отвори и губернаторът въведе мъж и жена на средна възраст — и двамата високи, с елегантна, добре поддържана външност.
    — Нямам представа дали вече сте се запознали.
    Всички се усмихнахме и учтиво поклатихме глави в знак на отрицание.
    — В такъв случай това е господин Майлс Бриджър, американският консул в Мурманск и много добър приятел на Колска област. А това е прекрасната госпожа Бриджър.
    — Моля ви да ме наричате Айзъбел — намеси се тя мигновено и ми се стори, че долових английско произношение.
    — А това, господин Бриджър, е офицерът от милицията, за когото говорихме, че ще ни помогне да решим онзи дребен проблем.
    — Радвам се да се запозная с вас, Вадим — каза Бриджър. — Едва ли ще се изненадате да чуете, че разчитаме на вас.
    Допадна ми пригладената посивяла коса, стройната, стегната фигура и непринуденото спокойствие на този човек. Той нямаше нужда да проверява как му стои вечерното сако. След седем-осем години вероятно щеше да ми се наложи да се откажа от Кери Грант като модел и да възприема осанката на Майлс Бриджър.
    — Губернаторът спомена нещо за разследване и доклад — отвърнах аз.
    Докато Айзъбел вдигаше ръка да откаже предложеното с жест от Баданов бренди, Бриджър прие с кимване.
    — Не е зле да ви информирам, инспекторе — каза той. — От началото на този месец ръководството на ФБР в Москва се смени. Старият Чарлз Фиърлес беше ленив службар, но си познаваше руснаците.
    — Говорите за нас, сякаш сме особена порода кучета, господин консул — възразих аз.
    — Извинявайте. — Засмя се. — Не. Опазил ме бог. Той също като мен беше почитател на всичко руско. С цялата си душа стоеше зад руската кауза. Но нещата може малко да се променят с идването на новия началник на отдела. — Той повдигна вежди.
    — Става дума за специален агент Аби Кънингам, нали?
    — Да. Новобрански ентусиазъм и прочие. Естествено, и цветът на кожата й ще я кара да се доказва още по-упорито.
    — Така ли е наистина?
    Той ме стрелна с бърз преценяващ поглед и продължи:
    — Хвърлете едно око на това.
    Извади сгънат лист от джоба си и ми го подаде. Започнах да го чета, а през това време губернаторът наля бренди. Беше доклад на ФБР за множество неидентифицирани и невръстни момичета, намерени мъртви в различни райони на Съединените щати, като всички са имали на едно от рамената татуирано светлозелено „К“.
    — Истинска трагедия, нали? — каза Айзъбел. — И действието се развива на цялата територия на Съединените американски щати. Просто не се знае кога ще бъде намерен следващият труп.
    — Какво ви говори това? — попита губернаторът, извърнал въпросително глава към мен.
    — Както е известно и на господин Бриджър, сигурен съм, на Колския полуостров има множество детски изправителни лагери. Москва винаги е предпочитала това място за прикриване на нелицеприятните си действия.
    Губернаторът се намръщи. Консулът изглеждаше притеснен. Явно думите ми не се понравиха.
    — Няма абсолютно никакво основание да правим връзка между Кола и тези деца — заяви Баданов с уверена категоричност.
    — Освен че маркираме с татуирано „К“ под рамото както непълнолетните, така и пълнолетните затворници.
    — Но не е ли вярно също така, инспекторе — попита с основание Бриджър, — че същата система се използва и в лагерите в Красноярск, Колима и десетки други места в Русия, чието название започва с „К“?
    — Безспорно — съгласих се аз.
    — Добре. — Губернаторът Баданов реши да поеме главната роля и закрачи из стаята като японско петле. — В такъв случай дайте ни доклад, в който ясно се казва, че татуировката „К“ може да е направена в която и да е от десетки руски области, ако изобщо е правена в Русия. Разследване, в чиито резултати се набляга на това, че през последните пет години в нашия регион не е имало бягства на деца. Препишете и официалната статистика в подкрепа на същото. Дайте ни заключение, в което се казва, че онези деца най-вероятно са бегълци от сиропиталищата на американския Червен кръст и навярно са били взети от други наказателни региони с по-лоши условия в сравнение с Кола.
    Горях от гняв. Губернаторът не го забелязваше, но Майлс Бриджър го долови.
    — Губернаторът само предлага генералната посока на действията ни — намеси се Бриджър с искрен тон. — Ние категорично не искаме просто един параф.
    Не познаваше руснаците толкова добре, колкото си мислеше.
    — Ще бъдете отделен от службата по дребна престъпност — каза губернаторът. — Веднага ще ви бъде предоставен личен кабинет и екип. Подберете десетина от най-добрите си хора, които да работят с вас.
    — Господин губернатор…
    Накара ме с поглед да замълча.
    — Ще работите в тази сграда, кабинетът ви ще е на долния етаж. Това е причината жена ми да настоява за определен тип човек. Заяви ми, че не иска по цял ден около нея да се размотават дебеловрати същества. — Огледа ме. — Струвате ми се достатъчно представителен. Нищо изключително, но не и нещо, което един добър костюм не би могъл да оправи. — Престори се, че не забелязва гневния ми поглед. — Съпругата ми ме увери, че сте привлекателен мъж. Специалността ви в милицията има връзка с децата. Говорите английски. Хубаво, така да е.
    Най-после осъзна реакцията ми. Вдигна много бавно брендито към устните си, наблюдавайки ме над чашата.
    — Е, инспекторе?
    — Господин губернатор, оказвате ми голяма чест.
    Ужасното отношение на моята страна към нейните деца е нещо, с което се сблъсквам всеки ден в професията си. Но това, за което ставаше дума в момента, си беше едно чисто формално разследване с поръчано заключение, въпреки твърдението на американеца, че държат на нещо повече. Това разследване имаше за цел да потули набързо действителността, така че силно желаната от губернатора американска помощ да не се изпари след открита анкета за неотговарящите на никакви стандарти условия в детските възпитателни лагери на територията на Кола. Нямах друг избор, освен да му го кажа веднага и право в очите:
    — Съжалявам, господин губернатор, но не съм човекът, когото търсите.
    Той се отдръпна назад, изненадан от недипломатичната ми прямота. Майлс Бриджър си даде вид, че разглежда една порцеланова статуетка на Пушкин върху малка масичка до стената. Вдигна я, завъртя я в дланта си и я остави на мястото й. Застанал с гръб към губернатора, той ме удостои с кратка кисела усмивка. Не беше изненадан, че отказвам предложената ми работа. Айзъбел Бриджър почистваше мъха от ръкава на зелената си копринена рокля. Въпреки твърдението на Бриджър и на двамата им беше ясно, че от мен се иска да извърша една формалност. По изражението на лицата им личеше, че няма да ме винят, ако не се съглася.
    Известно време Баданов не каза нищо, след което изрече натъртено:
    — Трябва да се грижим за собственото си бъдеще. Имате ли деца?
    Поклатих отрицателно глава. Какво друго можех да направя? Какво можех да му обясня? Че преди време имах дете ли? И че, доколкото ми е известно, вероятно пак ще имам дете? Момчето ми, Миша, изчезна сред потопа от изоставени деца през гражданската война.
    — Не, губернаторе — излъгах.
    — Но сте амбициозен човек, инспекторе. Не е ли така?
    Как може да се отговори на такъв въпрос с изречение и половина? Този въпрос касае дълбочината на човешкия морал. Ще стигнат ли амбициите ти дотам да крадеш, да взимаш подкупи, да убиеш? Достатъчно ли си амбициозен, че да излъжеш, да лицемерничиш, да легнеш с тъща си? Какво знаем всички ние за това, преди да попаднем в съответната ситуация? Амбицията е голяма работа. Какъвто съм идиот, започнах да цитирам Джордж Елиът:
    — „Във всеки от нас се крият огромни неизучени територии…“
    — Да, да — прекъсна ме губернаторът. — По някаква причина смятате, че да прибираш бездомните гаменчета от улиците в Града на порока е нещо по-достойно, отколкото да помогнете Кола да получи статут на регион, за който се отпуска специална помощ. Така да бъде.
    Погледна ме гневно и кимна към вратата. Бях освободен.


    И все пак, когато напуснах кабинета малко след полунощ, чувствах в себе си приятната лека топлина на триумфа и хубавото бренди, въпреки че оплесках сериозно нещата пред губернатора. Писането на разкрасени доклади не беше за мен. Наталия би се зарадвала, че съм му отказал.
    Провирах се между вечерни сака и сатенени рокли, опитвайки се да я намеря, когато Мария Баданова — съпругата на губернатора, се приближи до мен.
    — Вашата красива дама току-що бе повикана извън сградата, Константин. Само преди няколко минути я потърсиха по пейджъра от болницата. Спешен случай.
    — Каза ли къде?
    — Не. Помоли ме да я извиня пред губернатора. И да ви предам да не я очаквате преди разсъмване.
    — Не знам кое е по-лошо — казах аз. — Да си съпруг на лекарка или да си съпруга на милиционер.
    — Може би подобни отсъствия укрепват чувствата. — Госпожа Баданова размърда кокетно мигли. — Изпийте с мен една чашка за лека нощ, Константин, преди да си тръгнете към празното легло вкъщи.
    — С удоволствие.
    Докато минавахме през салона, забелязах, че компаньонките вече не са сами в шумните им групички. При тях имаше много мъже, прегърнали ги през кръста или раменете, декларирайки намеренията си за по-късно. Губернаторът на Кола знаеше как се дава модерен прием.
    — Все още не съм ви благодарил — казах на госпожа Баданова — за това, че сте предложили името ми на губернатора, но… — Търсех начин да й обясня, че съм отказал предложената ми работа. Или че бях отхвърлен.
    — Искрено се надявам, че и след месец ще имате желание да ми благодарите — прекъсна ме тя. — Вие навлизате в политическия живот на Кола, скъпи Константин. Много ножове ще търсят начин да се забият в широк гръб като вашия. — Тя прокара длан по гърба ми.
    — Гледайте на мен като на приятел. Няма да намерите още много сред придворните.
    — Госпожо Баданова — изхриптях с извинителен тон. — Аз отказах. — Посочих към кабинета на губернатора. — Не приех длъжността. Или поне ясно заявих, че не съм човекът, когото търси вашият съпруг. Така или иначе той ще потърси друг.
    На лицето й се появи широка изненадана усмивка.
    — Наистина ли?
    — Наистина.
    — Съжалявам, Константин, защото тази длъжност би означавала широки перспективи пред вас. Сигурна съм, че ви е направил изкушаващо предложение, нали? Възможно е, доколкото познавам мъжа си, да е отправил и някой леко заплашителен намек относно бъдещето ви, ако откажете. Затова съм още по-впечатлена.
    Не беше забелязала скованото ми поведение. Наведе поглед.
    — Понякога е нужна истинска смелост, за да кажеш не. — Тя сви в юмрук дясната си длан с усмивка.
    Мария Баданова не отговаряше на общоприетата представа за съпруга на висш представител на държавната власт.

3.

    Чак когато слизах надолу с асансьора, ми дойде наум, че Наталия сигурно е взела фиата. И наистина, още щом излязох от сградата на градската управа и поех първия удар на вцепеняващия студ, аз установих, че пред мен е спряла служебна кола, а шофьорът й, униформен старшина, стоеше до отворената врата и чакаше да се кача.
    Както бях настанен на задната седалка в големия луксозен мерцедес и ярките светлини по булевард „Пушкин“ се нижеха равномерно покрай нас, лесно можех да си представя, че се намирам в някой западноевропейски град. Проститутките тук бяха възприели тактиката на амстердамските витрини. Прекалено студено е, поне до юли, за да обикалят по улиците. Пред баровете и ресторантите гъмжеше от паркирани мерцедеси и тук-там дори ролс-ройси. По витрините на магазини с френски и италиански имена беше пълно с лъскаво изобилие от изглеждащи като живи манекени, облечени в главозамайващо скъпи дрехи. Групички от чуждестранни бизнесмени и придружаващите ги униформени ескорти от милиционери, които ги охраняваха от евентуални грабежи, се местеха от бар в бар, за да оценят напитките и момичетата.
    Седейки в колата, аз за миг станах част от този свят. Това, което ми напомни, че се движа в Мурманск, а не в Хелзинки или Осло, бяха не толкова проститутките по витрините, колкото рециклираните американски кабриолети от петдесетте години на миналия век, минаващи бавно покрай нас — розови, лилави или електрикови, с отворени покриви независимо от жестокия студ. Пътниците в тях, обикновено петима или шестима мъже, бяха облечени в характерните черни шуби от кожа и гърмяха с тапи от шампанско по краката на разхождащите се момичета. Тези мъже бяха мутри, наемани дори и от почтени фирми в ролята на „юридически отдел“ с цел да изискат дължими плащания или доставки на стоки. При липсата на приложим закон за договорите колелата на руската търговия не биха се въртели без тях.
    Просперитет a la Russe2. И все пак просперитет според мен. Губернаторът Баданов би го защитил като необходим етап в бавния напредък на Русия към едно порядъчно общество. Може и така да е. Но обгърнат от приятната миризма на кожената тапицерия в мерцедеса, със сигурност почувствах колко е лесно да забравя света, в който работех — свят на изоставени деца, принудени да спят сред несгодите в килнати на една страна кораби или полуразрушени сгради, да крадат и да продават телата си, за да оцелеят. Кичозния, изрисуван свят в Града на порока.
    Пет минути след като напуснахме булевард, „Душкин“, ни връхлетя прогнозираната от метеорологичната служба виелица, придвижваща се със злокобна бързина към града. Снежни шквалове се сипеха върху колата от всички посоки. Поривите на вятъра разтърсваха надвисналите над пътя рамена на уличните лампи. Голям лист ламарина се откъсна от една ограда на ъгъла и го проследих как полетя във въздуха, спусна се рязко надолу и се приземи на пътя като разбиващ се самолет.
    Накарах старшината да ме остави до входа на подземния гараж под нашия блок. Влязох през решетъчната метална врата и слязох по стръмния наклон към двойната редица паркирани коли. Видях, че моят син фиат вече е вкаран в свободното място, запазено за служебния джип „Камка“, даден на Наталия от болницата. Обикновено правим така, когато сме излезли заедно и тя получи спешно повикване. Закарва колата вкъщи и я сменя с много по-стабилния джип.
    Спрях се да проверя дали Наталия е заключила вратите на фиата (беше го направила) и продължих нагоре по тясното бетонно стълбище към входното фоайе на блок „Горшков“. Качих се с асансьора до нашия апартамент на десетия етаж и се прибрах.
    Спрях за момент в коридора и се отпуснах в милувката на топлия въздух. Представих си как Наталия се мъчи да работи сред бъркотия от кръв, лед и раздрани ламарини под брулещия вятър и мощната синя светлина от буркана на линейката. В такива тежки метеорологични условия на магистралата между Мурманск и Каневка почти през ден ставаха жестоки катастрофи.
    Отблъснах тази мисъл. Не можеше да ми донесе нищо друго освен тревоги и притеснения. Свалих си балтона. Несъзнателно отидох до секцията с книгите. До един ред учебници от висшата милиционерска школа, които вече почти никога не поглеждам. „Мястото на алкохола в криминалната статистика на провинциална Русия“, „Серийните убийства в днешна Русия“. Само че не търсех наръчниците по криминалистика. Зад тях имаше малка астрологическа книжка, която държах скрита. Наталия не би я одобрила. По-скоро би се изсмяла и би ме отказала от нея с плъзване на ръка по предницата на панталона ми. Запрелиствах страниците. Търсех Скорпион. Ето го и него. Роден в студения лунарен месец между октомври и края на ноември, особняк с променливи настроения, обсебен от тайни страсти. Имах чувството, че очите ми ще изпаднат. Твар, подвластна на Плутон, бога на подземния свят. Но чакайте, притежава и философски наклонности, доста често съпътствани от богат житейски опит… Това звучеше по-добре. Значи е от всичко по малко. С великодушието на моята лъвска зодия обикновено гледам отвисоко на такива нещастници.
    Оставих книгата и едва тогава забелязах, че зелената лампичка на телефона предупреждава, че има оставени съобщения. Оказаха се три. Едното беше от Фаня, колежка на Наталия, второто се оказа гневна реакция, че е набран грешен номер, а третото — от Рой Ролкин: „Костя, стари приятелю. Как си? Защо е толкова трудно напоследък да се свърже човек с теб?“
    Понечих да прекъсна съобщението, но не знам защо не го направих. Останах до телефона и го изслушах с присвити устни. „Още сме приятели, нали? — продължи грапавият глас. — Разбира се, че сме. Нищо не може да промени това обстоятелство. Нищо. Заедно трепехме сьомгата още преди да навършим десет години. Не, не сме приятели, майка ти стара, ние сме братя, кръвни братя и такива ще си останем завинаги…“
    Тук вече изключих записа. Тази нощ нямах никакво желание да слушам пияния Рой Ролкин. Водката или някое друго питие, с което се налива в Будапеща, където бе емигрирал, винаги отприщва дълги словоизлияния със спомени от детството и юношеството ни. А сега ясно долових фъфленето в гласа му. Тази нощ той беше много пиян. Изтрих лентата.
    Не е зле да ви кажа някои неща за Рой. Според мен сигурно не се чувстваше на върха на щастието, защото напоследък ми звънеше често. Наталия не може да го понася. Затваря му телефона веднага щом го чуе. Ясно ми е защо. Рой е от този тип приятели, каквито повечето хора биха предпочели да нямат. В най-мрачните времена Рой — служител в тайната милиция с определен вкус към зловещите способи на своята професия — успя да се издигне до чин генерал, но в самия край на гражданската война застана зад неподходяща клика във властта. Сега живее като емигрант под фалшиво име и ръководи скромен футболен отбор в Будапеща. А когато е много пиян или носталгията го замъчи прекалено силно, ми звъни по телефона.


    Тази нощ спах много лошо. Не твърдя, че съм имал някакво предчувствие — а може и да съм имал, знам ли. Но когато се събудих някъде след седем, бързо опипах с ръка леглото до себе си и още преди да отворя очи, разбрах, че Наталия я няма.
    Станах и сложих кафето да се вари. Подобно нещо се беше случвало и преди, естествено. Поне десет пъти. Среднощно повикване за спешна операция, която продължава и в ранните часове на следващата сутрин.
    Нахлузих си дънките и пуловера и слязох до фоайето да взема новия брой на „Колска правда“. Когато стана осем часът, отново бях в апартамента и пиех чай. Апартаментът беше малък, двустаен, и аз седях във всекидневната, чиято врата бях оставил отворена, за да виждам добре антрето. Не исках да пропусна възможността да я зърна още при влизането.
    Усещах как стенният часовник отброява всяка секунда, а част от съзнанието ми е ангажирана в очакване ключът на Наталия да щракне в бравата. Прочетох уводната статия за губернатора на Ростовска област, който бил намерен мъртъв в резултат на свръхдоза наркотик. Това означаваше поредните избори. Третите в Ростовска област за две години.
    В днешна Русия изборите са нова форма на тирания. Ракетирите (или мафията, както ги наричат на Запад) разбраха, че от демокрацията може да се печели. Да станеш кмет на голям град или още по-добре губернатор на област е по-доходоносно, отколкото да откриеш петролен кладенец. Затова изборите се множат лавинообразно. В тях се води жестока борба, резултатите се оспорват по всякакви поводи. Тук, на Колския полуостров, здравомислещото население избра нашия неутрален губернатор Баданов и има благоразумието да отхвърля всякакви опити да бъде свален. Може да издига роднините си на високи постове, да ползва изобилие от скъпи представителни автомобили и голям екип за лична охрана, но не граби от населението. Така че с това, което успяваме да съберем като приходи от златните и никеловите мини на полуострова, както и от постоянния като самата река Кола приток от наеми в Града на порока, Мурманск се справя не съвсем зле. Държи едно средно положение. И всичко това без никакви избори, откакто Антон Баданов спечели последните в края на гражданската война.
    В осем и десет оставих вестника, вдигнах слушалката на телефона и започнах да набирам номера на болница „Лермонтов“, но се спрях по средата, а пръстите ми се отпуснаха върху бутоните като върху клавиши на пиано. Наталия винаги е казвала, че съм прекалено притеснителен.
    Оставих слушалката, загледах се в нея, вдигнах я отново и избрах номера. От болницата отговориха почти веднага. Помолих да ме свържат със спешното отделение.
    — Обажда се Константин Вадим — казах аз.
    — Съпругът на доктор Вадим?
    — Същият. Снощното спешно повикване за къде беше?
    От другата страна последва продължително мълчание и неприятното усещане в стомаха ми се засили.
    — Повикване ли?
    — Да, повикване по спешност. Около полунощ. За бога, сигурно имате регистър при вас.
    — Повикване по спешен случай — повтори момичето. — Не е имало такова.
    — Сигурна ли сте? Нито едно?
    — Уличните патрули са довели обичайния брой пияни и бездомни. Главно случаи на измръзване, открити северно от залива.
    — И не е имало спешни операции?
    — Не. — Чух прелистване на страници. — През тази нощ в хирургическото отделение е било впечатляващо спокойно. Шест-седем случая На счупени крайници при подхлъзвания. Пет битови произшествия, жени с челюсти за наместване, такива неща… Трима простреляни, намерени мъртви. Това е, инспекторе. Спокойна съботна нощ в Мурманск. Поне що се отнася до нас. Не е имало излизания по спешност. Както вече ви казах, спокойна нощ.
    — Чуйте ме. Хирургическият екип е бил извикан снощи. Жена ми е получила съобщение по пейджъра.
    Отново последва дълга пауза от другата страна на линията.
    — Дежурен в хирургията тази нощ е бил доктор Вебер, инспекторе. Рапортът за нощната смяна е пред мен. Подписал го е в шест и половина сутринта със становище „без инциденти“. Не виждам причина доктор Вадим да е викана през нощта.
    Аз виждах. Петер Вебер беше почти седемдесетгодишен. Едва ли някой диспечер би поискал от него да снове в мразовитите температури около някой размазан камион на магистралата Мурманск-Каневка, докато се мъчат да разрежат ламарините и извадят шофьора отвътре.
    — Добре, благодаря ви — отвърнах на момичето. — Само ми кажете кой е бил дежурният диспечер снощи.
    — Нямам представа, инспекторе. Но той така или иначе няма да бъде тук преди шест тази вечер. Смените на диспечерите са от шест до шест.
    След като затворих, отидох бавно в кухнята и си направих кафе. Наистина бях пил прекалено много предната нощ. Усещах го по главата си. Измих малката стъклена каничка за кафе. Значи снощният диспечер е знаел, че доктор Вебер не е подходящ за конкретния спешен случай и е решил да повика вместо него Наталия, а после му е било трудно да реши дали да впише обаждането… Налях гореща вода в каничката. Но и преди е имало спешни случаи, които Вебер не е бил в състояние да поема и Наталия с радост го бе замествала. И всичко се вписваше официално. Все пак диспечерът може да е бил нов и да не е знаел това.
    Явно така бе станало. Загледах се в бистрата вода в каничката. Бях забравил да сложа кафето.

4

    Правилникът повелява неделята да е почивен ден за старшите инспектори, но в него пише какво ли не. Половин час по-късно спрях колата пред еднообразната група от временни канцеларии, подредени като форта на индианска територия и представляващи нашето 18-о районно управление в Града на порока. Изтупвайки краката си от снега, аз се качих по дървените стъпала пред приемната и бутнах люлеещата се врата. Сержант Бубин — едър добродушко, вечно миришещ на пържен лук, тъкмо се освобождаваше от съботната нощна смяна.
    — Вкарах ги в трета зала за разпити, шефе — каза Бубин.
    — Знаем ли имената им?
    Той поклати отрицателно глава:
    — Тя нарича момчето Боря. А ми се струва, че той не се обръща към нея с никакво име. Нямат документи естествено. Неустановена възраст. Може би дори не си знаят фамилиите.
    — Защо ли им трябва, ако са на улицата примерно от две години. Момичето е почти бебе.
    Бубин беше взел необходимите мерки да Не избягат, като ги беше заключил. Когато влязох в голата стая, двете деца играеха с парченца от корава, негодна за ядене бисквита. В правилника се казва и това, че не може да се разпитват деца, ако не присъства и пълнолетна жена. Попитах Бубин дали някоя от работещите в управлението милиционерки е свободна. Той поклати отрицателно глава и каза:
    — Обаче насам е тръгнала една доброволка от сиропиталището.
    Кимнах и затворих вратата след себе си. Облегнах се на стената и се загледах в децата. Момчето вероятно беше на около девет години, а момичето на шест или даже по-малко. Някак си приличаха повече на деца, отколкото вчера в тъмния търбух на товарния кораб.
    Годината е 2017 — сто години след комунистическата революция, която трябваше да донесе на Русия социална справедливост. Според мен постиженията на изминалото столетие тук, в Кола, са очевидни от факта, че сме се превърнали в територия за детски трудови лагери, в печален и жесток детски Гулаг, скрит в затънтения Север.
    Бъдат ли уличени в кражба (това се случва най-често, защото искат да ядат) или че няма кой да ги гледа и закриля — което си е евфемизъм за „безпризорни“, — шансът да се спасят от мразовитите и изолирани от света лагери на Колския полуостров е минимален. Но преди да им поставят утвърдената от системата зелена татуировка „К“, много деца успяват да грабнат обратно свободата си по дългия път на север от Москва или Петербург или при прехвърлянето от влакове на камиони в разпределителните гари на Мурманск. Тогава те заживяват на свобода, но по-скоро като животни, отколкото като човешки същества, нерядко и по уличките в Града на порока или разрушените блокове северно от залива. Ужасяващо голям процент от тях вече страдаха от заразни болести, дифтерит и даже СПИН. Но какво значение имаше това, след като туберкулозата в изправителните детски лагери беше ендемично заболяване.
    Служебните ми задължения бяха да прочиствам улиците от такива деца. Лично за мен моята мисия — такава, каквато я виждах — бе да измъквам по няколко деца седмично от тази нечовешка система и да ги настанявам в американското сиропиталище на улица „Фестивална“.
    Така че, колкото и да е странно, аз се надявах децата, които патрулите на службата за борба с уличната престъпност хващат в Града на порока, да останат анонимни. Ако не кажеха имената си и нямаха документи, не можеше да бъдат идентифицирани и аз не бях длъжен да ги предавам на изправителните власти, където без съмнение щяха да отидат. В резултат имахме възможност да им дадем нови документи и, надявахме се, нов живот чрез издържаното от американците сиропиталище, в управителния съвет на което участваше и Наталия.
    Двете деца хвърлиха нагоре към мен по един бегъл поглед и продължиха играта си. Момичето претегли внимателно в шепа петте парчета от бисквитата и ги хвърли във въздуха, обръщайки разтворена длан надолу, за да ги улови върху гърба й. Но пръстите бяха твърде тънки, за да задържат повече от едно-две парченца. Когато паднаха на пода, тя изкрещя с високия си писклив глас ругатня, достойна за казармено помещение.
    Придърпах един стол и отместих каната с вода, за да не ми се пречка пред погледа към тях. Бяха измити и преоблечени в чисти дрехи. Имали са късмет. На лицата им не се забелязваше характерната за туберкулозните сивкава бледност. Косата на момичето блестеше под голата крушка в стаята за разпити. Лицето на момчето беше чисто, а косата остригана. Усетих, че и двамата разпознаха в мен човека, който ги беше заловил.
    — Откъде сте? — попитах ги.
    Момчето се извърна с гръб към мен, събра парчетата от бисквита, хвърли ги и улови всичките пет върху гърба на дланта си.
    — Ще намерим дом, където да живеете — добавих аз. — Там ще има още много деца. Нарича се сиропиталище.
    — Вече бях в такова. Знам какво ти правят в сиропиталището. — Той направи неприличен жест.
    — Този път ще е различно — възразих аз. — Към вас ще се отнасят грижовно.
    Момчето изсумтя, хвърляйки и хващайки отново всичките пет парчета върху ръката си няколко пъти в бърза поредица.
    — Знаете ли, че може да открият обвинителна преписка срещу вас за това, което правехте в кораба?
    Момчето ме погледна така, сякаш нищо не разбира.
    — За това, че крадяхте от мъртвец.
    — Вече имам сума преписки, началство — каза той. — Какво значение има още една? — Замахна с ръка и бисквитените парчета изтракаха по стената. Момичето го погледна с възхищение в сините си очи.
    — Откъде сте?
    — От Петербург — отговори той. — Откъде другаде?
    — Значи са те осъдили там за някаква беля и са те изпратили тук да си излежиш присъдата. Как избяга от конските вагони?
    — Мъжете дойдоха и разбиха катинарите отвън… — Говореше за оскотелите пияници, които се скитат по разпределителните гари. — Опитаха се да докопат по-големите момичета. Останалите се разбягахме като плъхове.
    — Чуй ме, ако не искаш да те изпратят в трудов лагер, не споменавай пред никого фамилното си име. Казвай, че си го забравил. Кажи, че от години живееш на улицата.
    — Не е лош за ченге — каза момчето към момичето.
    Истината, приятели, е, че смисълът на живота ми са подобни малки моменти на признание. Бях намерил някаква допирна точка с тях.
    — А сега гладни ли сте?
    Изведнъж отново станаха деца, закимаха единодушно. В децата има нещо удивително — те са прями и искрени. Попитай ги само дали са гладни, и този въпрос ще прогони всяка друга мисъл от главите им.
    Обърнах се към вратата и я отключих. Бях я отворил наполовина, когато почувствах остра болка в задната страна на крака си. Паднах по гръб още преди да осъзная, че се дължи на ритник. Ударих си главата в облицования с грапава ламарина под и се втрещих в тавана с отворена уста.
    Чух как момичето изцвили от радост, докато аз надигах главата си, за да проговоря, видях как ръбът на каната с вода се накланя и изведнъж започнах да се давя, да кашлям и да се мъча да си поема дъх.
    Изправих се, кашляйки и плюейки вода. През всичкия шум, който вдигах, чух топуркането на два чифта бързо бягащи крака в коридора. Когато стъпките проехтяха в чакалнята, аз още бършех очите си, а когато успях да изкашлям и водата, влязла дълбоко в гърлото ми, външната врата се отвори със скърцане и се затръшна шумно.


    Седях на масата и си играех с парчетата от бисквита като с ашици, когато пристигна жената от сиропиталището. Фаня Карлова беше стара приятелка на Наталия, колежка от хирургията, която през свободното си време работеше с нея и в управата на сиропиталището. Явно беше чула историята от някого във фоайето.
    — Трудно ми е да не се смея — каза Фаня, сдържайки усмивката си с усилие. — Повален от деветгодишно момче. Олеле!
    — Беше подъл, коварен ритник. Знаеше точно къде да удари. И все пак те бяха двама.
    Фаня кимна сериозно:
    — Разбира се. Двама срещу един. Шансовете не са били на твоя страна, Константин. — Посочи коляното ми с кимване. — Искаш ли да ти прегледам крака?
    Отказах й с изсумтяване и подхвърлих бисквитените парчета върху външната страна на дланта си. Всичките изпопадаха.
    Тя седна. Изпускахме толкова много деца — през прозорците на спалните помещения, през малки дупки в оградите на приютите, така че и двамата знаехме, че ще е лицемерно да се тюхкаме за две повече.
    — Съжалявам, че са те викали по спешност — казах аз. — Сигурно си се прибрала преди малко? — Фаня беше младши лекар в хирургическия екип на Наталия.
    Гледаше ме с недоумение.
    — Говоря за снощното спешно повикване — обясних. — За заместването на доктор Вебер.
    Тя се облегна назад:
    — Не са ми се обаждали.
    — Не са ли?
    — Не. Във всеки случай аз бях обявила, че не поемам ангажименти. Бях изкарала двадесет часа без почивка. В колко часа е било повикването?
    — Наталия получи съобщение по пейджъра малко след полунощ. Мислех, че сигурно е станало нещо голямо, нещо, което е ангажирало целия екип, понеже още не се е върнала.
    — Попитай Вебер. Сигурно е било така.
    — Ще го направя. — Не й казах, че при диспечера в „Лермонтов“ не е записано някой да го е замествал.
    Тя стана.
    — Е, аз си отивам вкъщи. — Погледна ме отвисоко и изцъка два пъти с език. — Притесняваш ли се за нещо, Константин?
    — Не.
    — Нещо във връзка с Наталия ли? Нещо, което не ми казваш?
    — Не. Разбира се, че не.
    Тя продължи да упорства:
    — Сигурен ли си?
    — Не. Няма нищо — повторих. Станах и раздвижих крака си.
    — Да не би да се притесняваш, понеже не се е прибрала цяла нощ? — Тя повдигна вежди, за да придаде на въпроса шеговита форма.
    — За бога, Фаня. Извикаха я от болницата. По пейджъра.
    — Шегувах се. Разбира се, че се шегувах. — Усмихна се.
    Изсумтях в знак, че съм я разбрал. Чувството за хумор на Фаня никога не ми е допадало особено.
    — Слушай — каза тя. — Искаш ли да се отбием някъде на кафе? Можем да обсъдим проблема.
    Поклатих глава.
    — Благодаря ти, Фаня, но няма какво да обсъждаме. — Загледах се в голата, надраскана стена срещу мен. — А и без това трябва да се прибера, за да направя закуска на Наталия.


    Щом се върнах вкъщи, аз веднага се обадих на доктор Вебер и жена му направо ми отхапа главата през слушалката. Докторът бил дежурен цяла нощ. Щял да спи до обед. Потърсете го след един часа. Включих телевизора да видя дали няма някакви местни новини за оказана спешна медицинска помощ. Вместо това цялото предаване беше за губернатора Баданов и срещите му из града, на които обявяваше предстоящото посещение на американската делегация. Благодарение на усилията му, тръбеше той, Мурманск щял да стане един от руските градове с отредени субсидии от АЕП — Агенцията за екологични проекти. Долари.
    После започна „Колски преглед“ и аз продължих да седя изцъклен в състояние, приличащо на транс. В такива моменти шумът в ушите ми се появява като фон, който ме приспива. Задрямах и се събудих точно когато съобщаваха, че в мина за никелова руда край Трелов се е случило нещо страшно; че Катерина Еди-коя си отново е спечелила първото място на състезанията по кънки в Силова; че най-големият екземпляр, победител в състезанието по риболов през дупка в леда в Порочния град, загадъчно се е изплъзнал обратно във водата. Станах и изключих телевизора.
    Безпокойство стягаше гърлото ми. Надвесвах глава през прозореца на кухнята, за да погледна дали десет етажа по-долу няма да спре синьо-бял джип „Камка“ с отличителните знаци на болницата, преди да влезе в гаража. В продължение на двадесет минути заставах до този прозорец сигурно двадесет пъти. Поглеждах надолу към улицата и отброявах излизащите иззад завоя автомобили. Тя ще се появи между следващите десет. Следващите двадесет. Следващите тридесет.
    Обух си ботушите, облякох балтон, нахлузих шапката и излязох навън. В периферията на пристанищната зона имаше едно барче, където от време на време се отбивах за няколко минути — интересно за мен заведение, където основната част от клиентите бяха проститутки и чуждестранни моряци от Международния моряшки клуб. Основната полза от посещенията ми беше, че си опреснявах английския. Иначе не представляваше нищо особено като изисканост. Заведение на кръстопът в жилищен комплекс от петдесетте години, който много отдавна е започнал да се руши. Съветският бетон се бе оказал недостатъчно издръжлив на северните температури. Вътрешността на бара представляваше незастлан дъсчен под, почернял от нанесения с обувките и разтопен сняг, оскъдно осветление и непредлагащо комфорт обзавеждане, също от петдесетте. В този ранен предобеден час заведението беше почти празно. Британски моряк от търговски кораб разказваше със замъглен поглед на свой колега от Индия как дядо му е плавал в конвоите от Ливърпул до Мурманск през Великата отечествена или Втората световна война, както я наричат на Запад.
    Седнах с половинлитрова бутилка „Будвайзер“ и се замислих за Наталия. Излишно се тревожех. Това поне беше очевидно. Даже може и вече да си беше вкъщи. Седях, отпивах от бирата и отброих две цели минути, преди да стана и да се обадя в апартамента. Отговори нейният глас — само че записаният на поканата да оставиш съобщение.
    Британският моряк разказваше една от историите на дядо си за въздушната атака на германците над конвой с кодово название PQ17, докато плавал в арктически води към единственото незамръзващо пристанище в Западна Русия. Бях чувал за това по време на моята служба във флота. С изключение на тринадесет всички кораби от многобройния конвой били потопени, а моряците им загинали в ледените води при норвежкото крайбрежие. В друг момент с удоволствие бих се присъединил към двамата моряци и щях да се възползвам от възможността да поговоря на английски, но тази сутрин подобна мисъл никак не ме привличаше.
    Спомням си само откъслечни моменти за това какво правих във времето до един часа. Разхождах се безцелно из пристанището в сумрака на късното арктическо утро, избирах от време на време някоя лампа в отсрещния край на кейовете и се взирах в нея, докато ми се премрежи погледът. Насилвах се да не мисля за нищо. Ако имах способността да надникна зад един по-далечен хоризонт, навярно бих се чувствал по-спокоен. Но щяха да изминат шест или повече седмици, докато това стане възможно. А е безпочвено да се изкарвам от онзи тип мореплаватели, които, оставени на брега, търсят успокоение в това, че поне са до морето. Аз страдам от остри пристъпи на морска болест. Всичките ми хубави спомени за морето са от моменти, когато съм го гледал от брега.
    Когато си тръгнах по обратния път, ръцете ми бяха толкова измръзнали, че ми беше трудно да се обадя вкъщи. Застанах до един телефон и започнах да се боря с монетата, изпуснах я в снега и направих такова представление в опита си да я вдигна, че една минаваща покрай мен бабушка ме взе за пиян и ми я подаде. Но Наталия я нямаше.
    Не бързах да се прибера. Отбих се в още две барчета, където пих кафе и чаша водка. Към дванадесет се върнах вкъщи и започнах да режа салата от цвекло, внушавайки си, че ще я сервирам на Наталия за обяд. Към един часа вече бях сервирал за двама на масата в кухнята, бях разбил яйца за омлет, бях отворил бутилка българско червено вино и бях изпил почти половината от него. Точно на часа набрах номера на доктор Вебер.
    Познах гласа му и аристократичната нотка в него.
    — Доктор Вебер — започнах аз, — обажда се съпругът на Наталия Вадим.
    — Милиционерът.
    — И това освен всичко друго. Питам се дали не бихте могли да ми помогнете да си отговоря на някои въпроси.
    — Аха — каза той, сякаш бе спечелил спор.
    — Снощи сте били дежурен в хирургията на „Лермонтов“.
    — Бях.
    — Имаше ли спешни случаи? Имам предвид повиквания извън болницата.
    — Не. Беше много спокойна съботна нощ.
    — Доктор Вебер… От време на време Наталия ви е сменяла.
    — Да — отвърна той, този път предпазливо. — Имало е такива случаи, да.
    — А снощи?
    — Снощи нямаше спешен случай, млади човече.
    Следобедът ми мина в обаждания по други болници в района на Мурманск. Беше неделя и администраторките, изглежда, приемаха това, че някой им звъни и задава въпроси, като натрапване във времето им за медитация. След повече от десет по принцип безплодни разговора аз си сложих херинга и цвекло в малка франзела и тръгнах към гаража. Обличах си балтона, стиснал франзелата със зъби, когато телефонът иззвъня.
    — Вадим. Вадим е на телефона — изфъфлих аз и извадих франзелата от устата си.
    — Помислих си, че някой ти е извадил всичките зъби, да те вземат мътните — прозвуча гласът на Рой Ролкин от Унгария. — Мляскаш като дърт шпаньол.
    — Чуй ме, Рой, имам работа. Затварям.
    — Костя, мастия такава. Що за приятел би затворил телефона, когато му се обажда приятел? Какво става при теб?
    — Рой, имам проблеми, тревоги. Просто се откажи.
    — Тревоги ли? Какви тревоги? Мога ли да помогна с нещо? — И почти веднага добави с типичната интуиция, която се придобива, когато човек е провел много, ама много разпити: — За Наталия ли става дума?
    — Рой, за бога…
    — Наталия е. Познавам по гласа ти. Искаш ли някой да бъде смазан от бой? Повярвай ми, все още мога да си уреждам услуги в родния град, въпреки че няма как да мина през площад „Обединение“, без да обявят награда за главата ми.
    — Вярвам ти, Рой, но работата не е такава. — Задържах слушалката далеч от ухото си за момент, но решителността ми сякаш се срина. Рой Ролкин в момента бе може би последният човек, пред когото бих искал да откровенича. Но той беше единственият, който се обади. Никой не би могъл да ме набеди, че съм силна, затворена личност. След няколко минути вече му бях разказал всичко.
    Само че Рой наистина не е като другите ми приятели. Аз тотално ненавиждам разбиранията му и въпреки това се оказва, че откликвам на някои страни в неговия характер. Колкото и да е подъл и циничен самохвалко, в същото време той е способен да изслушва с проницателно и съчувствено ухо.
    — Мисля, че си прав да се притесняваш, Костя — каза той, когато свърших с обясненията. — Тук има нещо странно. Не мърдай от къщи двадесетина минути, докато се обадя тук-там. Намери си някой мач по телевизията. Днес е неделя, Мурманск сигурно играят някъде. Винаги са способни да те разсмеят.
    — Виж, Рой, ако смяташ да се обаждаш по болниците…
    — Та да ми се обади някоя цицореста администраторка, която е прекалено заета, за да си говорим ли? Разчитай на мен, Костя. Нали сме стари приятели?
    Седях и бавно отпивах бира направо от кутията в продължение на десет-петнадесет минути. Имах чувството, че съм оставил всичко в ръцете на Рой. Не можех да измисля никакво полезно действие, освен да чакам повторното му обаждане. Когато позвъни отново, аз буквално грабнах слушалката.
    — Какво установи?
    — Цялата картина — отговори Рой бавно. — Получих я директно от извора.
    — От кого?
    — Кмета. Осопов.
    — Познаваш ли го?
    — Знам, че винаги прекарва неделните следобеди с племенницата си. В кревата в хотел, „Дар Николай“. Обадих му се там. Казах му, че много държа да проведе няколко спешни разговора по телефона. Трябваше му малко време да се осъзнае, но в крайна сметка разбра за какво става дума.
    — Сигурно му е било приятно.
    — Нямаше начин да не разбере намека ми. Тя е на четиринадесет години, да те вземат мътните.
    — И какво ти отговори?
    — Снощи не е имало повиквания на спешни медицински екипи за нещо сериозно в района на град Мурманск. Обаче е имало… Слушаш ли ме, Костя? Имало е мобилизация на областно ниво заради никеловите мини в Трелов, където са били затрупани двадесет и шест миньори. От срутването са били спасени две дузини работници, всеки от които е имал в различна степен нужда от медицинска помощ. Много от тях са били за хирургическа намеса. Устроили са спешна операционна под земята. Медицинската служба на мината е поискала лекари от няколко болници в града. Дори са се обаждали директно на по-известните хирурзи. Схващаш ли? Струва ми се, че това е отговорът на твоя проблем, Костя. Твоята мила Наталия не може да ти се обади, понеже се скъсва от работа… Понеже работи под земята.
    Почувствах огромно облекчение.
    — Рой, ако можеше да дойдеш тук, без да те арестуват на летището…
    — Щеше да лепнеш една яка целувка по високомерно вдигнатите ми устни.
    — Бих предпочел да приключим с това, Рой. Но ти дължа много благодарности.
    — Слушай, Костя, приятел в нужда… Ти ги разбираш тези работи — каза той тихо и затвори телефона.
    Изхвърлих бирената кутия, отворих си бутилка шотландско малцово уиски „Гленморанги“, което пазех за специален случай, и превключих на футболния мач. На полувремето сините от Мурманск губеха само с четири на нула от „Ротор“ — Волгоград. Това не беше съкрушително зле. Отпих голяма и успокояваща глътка от уискито. Даже бях убеден, че сините имат шанс.

5.

    Събудих се в полунощ и апартаментът отново беше празен. По телевизията даваха някакъв сериал от миналия век. Заглавието му беше „Отмъстители“. Безупречно облечен англичанин с бомбе стоеше подпрян на чадъра си, докато красиво и атлетично момиче спукваше от бой двама агенти, естествено руски. Когато се появи трети руснак, англичанинът повдигна бомбето си за поздрав, а в същото време красивото момиче му натресе ритник, за който сигурно биха отсъдили фаул дори в мач по бой в кал със завързани очи. Прозях се и с нестабилна походка отидох да изключа телевизора. Бутилката на масичката беше опразнена до горния ръб на оранжевия етикет. Нима бях изпил толкова много „Гленморанги“? Отидох, прозявайки се, в антрето, където се намираше телефонният секретар. По това време Наталия сигурно вече бе излязла от никеловата мина.
    Спрях се до вратата. Там, където със сигурност очаквах да зърна мигащата зелена светлина на апарата, имаше само малко тъмно прозорче.
    Знаете как се чувства човек в такива случаи, братлета. Събуждането в полунощ с четвърт бутилка малцово уиски в стомаха е кофти момент за всеки мъж. Вече изобщо не бях убеден в теорията на Рой за отсъствието на Наталия. Думите на врачката отново изплуваха коварно в паметта ми и ме засипаха с тревога. А снощното проклятие на стареца пред сградата на Градския съвет сякаш само потвърждаваше думите на беззъбата жена в палатката.
    Направих това, което трябваше да направя три часа по-рано. Обадих се в бърза медицинска помощ, обезпечаваща района около река Трелов, където бе станало произшествието в мината. Благодарение на ранга и поста си успях да пробия до директора на службата.
    — Критичното положение в мина Трелов бе отстранено преди два часа — отговори ми гласът на директора. — Сега само разчистваме.
    — Господин директор. — Стараех се гласът ми да звучи спокойно. — Имаше ли необходимост да търсите помощта на хирургически екипи, които не работят във вашия район?
    — В един период изглеждаше, че ще ни се наложи да го направим.
    — Но не сте?
    — Не. Остана само като резервен вариант. Съпругата ви щеше да е една от първите, които бих повикал.
    — Но не сте се обаждали на Наталия?
    — Не, инспекторе. Не съм.
    Слязох в гаража, качих се на колата и подкарах през сипещата се гъста завеса от сняг право към централното управление на милицията на площад „Обединение“. Бях милиционер, но не бях постъпил като такъв. Пропилях безценни часове в пиене и спане. Всеки милиционер знае, че при изчезване на човек е изключително важно това обстоятелство да се разгласи възможно най-широко и във възможно най-ранния момент.
    А това означаваше да се обърна към Службата за издирване на изчезнали лица в Мурманск. Вече беше почти два часът в понеделник сутринта. Единствено чрез капитан Борис Паско бих могъл да разпространя портрета на Наталия и номера на нейната камка достатъчно бързо, преди… Преди какво? Не намерих словесен израз. Нито пък образ. Вместо това потръпнах от страх. Достатъчно бързо. Не можех да завърша тази мисъл.


    Не за първи път в рамките на служебните ми задължения се сблъсквах с капитан Паско от Централното градско управление на милицията. Преди време той беше заместник на Рой Ролкин в Чека — вече разпуснатата тайна служба на милицията. Не го харесвах. Нямах му доверие. Но той беше човекът, на когото трябваше да дам официално заявление.
    Офицерът от службата по издирване Борис Паско беше висок, с грубовато, сурово лице с едри скули, голям властен нос и набола посивяла брада. Ушите му приличаха на смачкани брашнени чували, залепени от двете страни на обръснатата глава. В два часа през нощта той беше облечен в милиционерски шинел, а под него — миришещи на пот дълги ватени гащи със затъкнати в ботушите крачоли. Когато ме видя седнал до масата, се спря и затвори вратата след себе си.
    — Часът е два след полунощ, твойта мамица — озъби ми се той. — Какво ти става, Вадим? Кой е толкова важен, та ме вдигаш по никое време през нощта?
    Изправих се. Бях по-висок от него, но не с много. Това, че бях с петнадесет години по-млад, щеше да е по-същественото ми предимство, ако се пресегнех над масата и го сграбчех за гушата, както ми се щеше да направя.
    Вместо това наведох поглед. Облегнах разтворените си длани върху надрасканата повърхност на металната маса. После бавно вдигнах очи към него.
    — Капитан Паско, дошъл съм да съобщя факта, че съпругата ми Наталия Вадим е в неизвестност от полунощ в събота. От вас искам само да го регистрирате. Впишете го още сега в главната сводка. Лицето й е добре познато в града. Може някой да я е видял.
    Той махна пренебрежително с ръка.
    — Впишете името й в сводката. Моля ви, Паско. Още сега. След като го направите, можете да се върнете в кревата. И ви благодаря, че слязохте тук посред нощ.
    — Някой ще си плати за това. Казаха ми, че става въпрос за някакво голямо началство.
    Като че ли Наталия нямаше стойността на хиляда големи началници.
    — Аз го измислих. Никой друг не е виновен. Извинете ме, Паско, но знаех, че само така ще ви накарам да слезете тук.
    Горната му устна се изкриви на една страна.
    — Значи в събота през нощта жена ви не се е прибрала… Може да има колкото си искате причини за това. Заминала е на гости при майка си… — Нямаше предвид майка й.
    Поклатих глава в знак на несъгласие.
    — Не? — В мътния му поглед се появи блясък. — Исках да кажа, че може да се чука с някой мужик…
    Сигурно съм тръгнал към него, защото бързо вдигна ръце.
    — Вие сте милиционер, Вадим. Трябва да признаете, че и това е възможна версия за следствието. Да или не?
    — Признавам го като версия. — Все едно че меч ми се заби в корема, докато изричах тези думи. За него това бе една победа. Знаеше колко ми е необходим в момента. Ухили се.
    Седнах на стола, така че да може да ме гледа отвисоко.
    — Чуйте ме, капитане — продължих учтиво. — Не може ли да се заемем с работата? Обещавам да почерпя чашка-две. Няма да забравя.
    Позата, която бях заел, му допадна. С покорството, което излъчваше. Извади бележник от джоба на шинела.
    — Добре, казвайте данните.
    Седна. Аз започнах бавно:
    — Наталия Ивановна Вадим. На тридесет и една години. Родена в Саратов. Руско гражданство. Професия лекар. Адрес: блок „Адмирал Горшков“, улица „Градска“ сто и седем.
    — Кога е видяна за последен път?
    — Онази нощ, малко преди полунощ. В събота.
    — Къде?
    — В дома на губернатора Баданов. На частен прием.
    Паско надигна обръснатата си глава.
    — Била е в дома на губернатор Баданов? На частен прием? — Говореше бавно, опитвайки се да прецени положението. Беше придобил квалификацията си на тайно ченге в съветски времена. Изведнъж надуши възможността да стъпи накриво.
    — Аз също присъствах там. Бях поканен, за да обсъдим с губернатора евентуалното ми преназначение на нова длъжност.
    Присви предпазливо очи:
    — Повишение ли?
    — И това също.
    Пишейки в бележника, той започна да рови в джоба на шинела за цигари. Тонът му вече беше променен, нямаше я прозиращата агресивност.
    — Казвате, че си е тръгнала от приема при губернатора преди вас, така ли?
    — Да. Заради съобщение по служебния й пейджър.
    — От кого?
    — Още не съм установил.
    Запали цигара и отмести стола си назад.
    — И така, не се засягайте, другарю инспектор… — Разколеба се и се поправи. — Инспектор Вадим. Но щом като съпругата ви е лекарка и е била повикана в полунощ, може да е работила някъде до сутринта, даже и цял ден в неделя. Може да е решила да поспи малко в болницата и просто да е забравила да се обади.
    — Впишете я в сводката, Паско. Разговарях с губернатора Баданов преди по-малко от час. Предложението за сводката е негово.
    Погледите ни се срещнаха и той се извърна. Беше почти сигурен, че го лъжа. Но в Русия да си почти сигурен не е достатъчно, когато аргументите срещу теб са във формата на влиятелно име. А той нямаше как да провери.
    — Добре, ваша воля — каза той и стана. — Ще я изпратя още сега. Почакайте тук. Когато свърша, може да ми разкажете цялата история.
    Цялата история. Седях сам в мръсната, облицована с бели плочки стая и се питах каква ли е наистина цялата история.


    Гарантирам, че когато Паско се върна в стаята, където го чаках, той се държеше максимално учтиво и даже загрижено, доколкото брутален тип като него може да го направи. Казах му всички подробности, които му трябваха. Дори му дадох може би неблагоразумие твърде много подробности. Когато му казах, че съм отклонил предложението на губернатора за работа, почувствах промяната в отношението му към мен.
    И към Наталия. Поиска списък на мъжете, с които тя е в приятелски отношения, но аз му отказах с категоричен жест.
    — Тя е красива жена — каза той упорито и месестата му долна устна провисна непослушно. — Сигурно си има някой друг приятел в работата.
    — На погрешен път сте — отсякох.
    — Трябва да проверя всички.
    Принуден бях да изпълня настояването му. Аз бях потърсил Паско. Аз имах нужда от него, за да въведе името на Наталия в сводката за издирваните. Но наред с това бях дал на този нагъл тип в милиционерски шинел и пропити с пот ватени гащи властта да нахлуе във всеки аспект от личния живот на Наталия по свой избор. Казах му имената на лекарите, с които работеше Наталия, на няколко приятели и на мъже от американското сиропиталище.
    След около час отново бях в апартамента, обикалях от стая в стая и се чудех какво да предприема оттук нататък. Забравил всякаква тактичност в резултат на притесненията си, аз набрах домашния номер на губернатора, който взех от картичката с поканата. Часът беше четири сутринта и телефонът звъня може би пет минути. След това се обади сънен женски глас.
    — Губернаторът ще отсъства до утре — каза тя. — Замина на някаква инспекция в Петербург или Кировск.
    Успях да я прекъсна, докато се прозяваше:
    — Госпожо Баданова, обажда се Константин Вадим. Искрено съжалявам, че ви звъня по това време на нощта, но ми се налага да ви попитам за някои неща. — Чух няколко сънени изпъшквания, докато се разбуждаше. Чух я да кашля. Изпитах ужас, че ще затвори телефона, че е забравила кой съм. — Обажда се Константин Вадим — продължих отчаяно. — Бях в дома ви на приема в събота.
    — Константин… — Гласът й прозвуча приятелски. — За въпроси ли споменахте? За какво става дума?
    Разказах й набързо какво се бе случило и че е изключително важно да науча дори най-дребната подробност около повикването на Наталия по пейджъра, която би могла да ми даде.
    — Елате тук по най-бързия начин — каза тя без колебание. — Ще уведомя дежурния старшина долу да ви чака.
    Минах по същия път, по който бях минал и онази нощ, паркирах на същото място и неволно погледнах към основата на ниската ограда, откъдето бе изникнал старецът, сочейки Наталия с мръсния си пръст. Нарече я Йезавел… Потръпнах. Старшината ми махна да отида при него и ме пусна в топлото фоайе. Минах покрай него с кратко кимване и отидох при специалния асансьор. Четири часът сутринта, а губернатора го няма. В огледално лъскавата алуминиева стена на асансьора видях, че докато се протягаше да натисне ненадписания бутон, на лицето му е кацнала селяндурска похотлива усмивка.
    Госпожа Баданова беше облечена в тъмносин халат. Бе сресала косата си, но не си беше сложила грим. Когато излязох от асансьора, тя ме притисна в силна прегръдка.
    — Горкият Константин. Това е ужасно. — Тя беше първият човек, с когото разговарях след изчезването на Наталия, който изразяваше категоричното си съгласие, че се е случило нещо крайно смущаващо, ето защо изпитах дълбока благодарност към нея.
    На малката масичка имаше кафе и тя започна да налива, говорейки:
    — Това, което искате от мен, е точно описание на онези няколко секунди, когато Наталия получи съобщението.
    — До най-малката подробност, колкото и банална…
    — Добре. — Донесе кафе за двама ни, постави моето на масичката пред мен и седна на фотьойл от резбован абанос с инкрустации отсреща. — Вие и съпругът ми бяхте в библиотеката. Наталия тъкмо бе успяла да се измъкне от онзи дебел развратник, кмета Осопов.
    — Често се сблъсква с него на заседания в управителния съвет на „Лермонтов“. Съвсем открито й бе предложил повишение срещу една седмица в Хелзинки.
    — Дайте малко време на съпруга ми, Константин, и ще изхвърлим хората като Осопов на улицата.
    — С кого разговаряше тя, когато получи съобщението за спешен случай?
    — Беше дошла в другия край на салона, за да побъбри с мен. До този момент реално не бяхме разговаряли и аз веднага й обърнах внимание.
    — За какво си приказвахте?
    — За задълженията ми на губернаторска съпруга, за нейната работа. Посмяхме се малко на тема мъже. От запознанството с нея най-приятно впечатление ми направи абсолютната й непринуденост и липса на суетност въпреки нейната изключително красива външност. Докато аз, когато бях младо момиче, може да ви се види трудно за вярване, Константин, бях необикновено привлекателно маце…
    — Изобщо не ми е толкова трудно да го повярвам.
    — Ласкател. — Махна пренебрежително със свободната си ръка. — Това, което искам да кажа, е, че аз се чувствах страхотно притеснена от нахалните ухажвания на мъжете. Силно впечатляващото у Наталия е лекотата, с която тя се справи дори с такова влечуго като кмета Осопов.
    — Къде бяхте седнали?
    — Стояхме прави. — Извърна се. — Ей там, до вратата. — Замълча намръщена. — Смеехме се. Тъкмо ни бяха донесли бренди. Сервитьорът едва се беше отдалечил, когато чух приглушено, съвсем тихо звънене от чантата на Наталия.
    — Тя как реагира?
    Замисли се за секунда.
    — Много спокойно. Без никаква изненада.
    Нужно ми беше малко време да асимилирам отговора. Госпожа Баданова остави чашата си и побърза да добави:
    — Не казвам, че го очакваше.
    — Разбирам… — Не ме оставяше на мира споменът за думите на старицата в палатката, за заплахата от неприятности, за намека, ако трябва да съм честен, за наличието на друг мъж. — Продължавайте, моля ви.
    — Всъщност… Като се замисля… — Госпожа Баданова стана и отиде до прозореца. — Като се замисля, бих казала, че тя не очакваше обаждане. — Обърна се с лице към мен. — Но предполагам, че при естеството на нейната работа повикванията през нощта не са рядкост.
    — Никак даже.
    — Бих пийнала нещо. Какво ще кажете за чашка бренди?
    Благодарих й и продължих с въпросите:
    — Та тя си отвори чантата и извади пейджъра?
    Кимна утвърдително, докато наливаше бренди от бутилка с посребрено гърло.
    — Каза ли нещо?
    Прекоси целия салон с двете чаши в ръце.
    — Не… Струва ми се, че просто повдигна рамене. Нали разбирате, нещо като извинение и ме попита може ли да отиде някъде, където да бъде сама. Заведох я в спалнята си и оттам тя се обади по телефона.
    — От вашия телефон ли?
    — Не. Мисля, че носеше мобилен телефон в чантата си.
    — Но не е била потърсена направо по мобилния й телефон?
    — Не, категорично беше пейджърът. Това важно ли е?
    Поех дълбоко дъх и обясних бавно:
    — Пейджърът на Наталия е от онези нови американски машинки, които можеш да програмираш да ти покажат съобщение в рамките на следващия един час.
    — Удобно средство да се отървеш от нежелан посетител?
    — Или да убедиш някого, че те търсят по служба.
    — Искате да кажете, че е възможно да не е имало спешно повикване. Че Наталия сама си е изпратила съобщението.
    Призля ми от тази мисъл. Ако го беше направила, причината е била единствено да се измъкне от приема. От мен. „Йезавел!“ — беше я нарекъл старият клошар. Господи, какви мисли ми минаваха!
    — Не — казах. — Не виждам причина да направи това. И във всеки случай то не обяснява защо още не се е върнала.
    Разделих се с госпожа Баданова няколко минути по-късно. Отново ме прегърна импозантно, като този път придърпа главата ми върху рамото си. Мисля, че причината за това беше да прикрие напиращите, в очите й сълзи.

6.

    Седях в колата и падащият сняг сипеше пелени от страхове около мен. Наталия изчезна. Голи думи, докато въображението ми не им придаде плът. Видях я как умира бавно от измръзване в нейната обледена камка. Видях я затънала самичка, безпомощна, ранена…
    Представих си как качват Наталия във фургона на линейката поне в дузина варианти. Пребледнялото й лице — абсолютно неподвижно. Как санитарят затръшва вратата и обикаля пред линейката. Как докато той заеме мястото си на предната седалка, линейката вече се е превърнала в катафалка.
    И все пак всички тези страхове и цялата болка в известен смисъл бяха само романтично преувеличени терзания. Аз не вярвах, че е мъртва. Но ме скова нов страх, когато пак си спомних думите на старата врачка: „Може би мъж?“ Вдигайки очи от картите, тя ме бе попитала: „Дали не виждам друг мъж?“
    И тогава вече не аз рисувах картините на бялата смърт. Духът ми безпомощно се съпротивляваше на живите картини, в които виждах Наталия (ето това е перверзната природа на моите страхове) в най-болезнената за мен роля — на сластно гърчещата се съпруга под злорадстващия, проникващ любовник.
    С изцедени сили подкарах към „Лермонтов“. Болницата „Лермонтов“ е една от малкото оцелели в Мурманск оригинални постройки от времето на царизма. Когато застане пред нея, човек би казал, че се намира в Санкт Петербург. През широк каменен портал с железни врати се влиза в павиран двор. Гладките класически стени на сградата са боядисани в небесносиньо, а широкият зигзаговиден фронтон е бял. По фасадата бавно броди лъч на прожектор.
    Паркирах до бронзовата статуя на руския писател Лермонтов, който се извисяваше два метра над мен, с една ръка зад гърба и сочещ с перодръжка в другата към бъдещето. „М. И. Лермонтов (1814–1841), Герой на нашето време“ надсмиваше ми се посвещението отдолу.
    Минах под колонадата на входа към болницата и поех по дъсчения под на дългия коридор към кабинета на Наталия. На дебелата врата от масивно дърво имаше старовремска брава с резе, но ключът за нея отдавна беше изгубен. Преди около година й монтираха евтина секретна ключалка, която се предаде пред най-простия шперц, който носех на ключодържателя си.
    Вратата се отвори и аз влязох в тъмния кабинет. Прекосих помещението и включих настолната лампа, която Наталия предпочиташе пред тази на тавана. Седнах зад бюрото й. Беше голямо, от тъмен дъб и с покрит с протрита кожа плот. Имаше календар, чийто последен обърнат лист сочеше събота. Имаше телефон и малък бележник за записки, който прелистих набързо. Нищо особено. Кореспонденция на хирург.
    Бях оставил бележника с корици от бургундско червена кожа пред мен недокоснат, също както едно дете пази най-апетитния бонбон за края. Но когато го отворих и разлистих страниците, не открих нищо, което не бях очаквал, нищо, което да ми се вижда различно от обикновени бележки във връзка с работата й. Или пък във връзка с нашия съвместен живот. А исках ли да намеря нещо?
    От дясната страна на бюрото имаше две чекмеджета. Горното се отвори лесно. Вътре имаше несесер за гримиране. Няколко тубички и четчици, малко огледалце — и една моя снимка в малка сребърна рамка. Пъхнах ръката си до задната преграда на чекмеджето. Достатъчно апартаменти бях претърсил, за да знам, че най-интересните работи обикновено са скътани най-навътре. Но и там нямаше нищо.
    Второто чекмедже беше заключено, но с една от онези елементарни едностранни бравички, които се отварят с почти всичко. Шперцът ми я отключи за секунда.
    Спускащите се покрай ръба на бюрото слаби лъчи от зеления абажур на лампата осветиха празното чекмедже. За миг забравих правилото си. Наведох се да го затворя с бутване и докато се навеждах, отдръпнах леко рамото си надолу. Навътре в сенчестото дъно проблесна нещо. Пъхнах ръката си и извадих въздебела лента, дълга около десет сантиметра. Спомням си как ми изтракаха зъбите. От изненада. От отчаяние. Държах опаковка с дузина вносни презервативи „Дюрекс“. Две от дузината гнезда в нея лъщяха празни.

7.

    Мушнах презервативите в джоба си. Затворих и заключих чекмеджето. Загасих лампата. Отидох до прозореца. Под него бяха входният портал и статуята на Лермонтов. Останах до прозореца, а лъчът на въртящия се прожектор бавно обхождаше фасадата на болницата. Отдръпнах се неволно за секунда, когато светлината му мина по лицето ми, а после останах неподвижен в мрака и отчаянието си, докато лъчът отново се върна. Колко пъти е озарил лицето ми, приятели, нямам представа. В главата ми нямаше друга мисъл освен тази за двете липсващи гумички.
    „Друг мъж“ бе казала старицата в палатката. Друг мъж. И ако е така, кой? Някой доктор от болницата? Прегледах мислено лицата им. На всичките михаиловци, леонидовци, алексеевци. Никой от тях не ми приличаше на правдоподобен кандидат.
    Ако времето изобщо минаваше, то минаваше като в сън. В главата ми бучеше и съскаше. Едва когато се отдръпнах от прозореца и отидох до вратата, почувствах, че се връщам във времето и пространството. Студено течение с миризма на кисело фучеше в тъмния коридор. Заключих кабинета на Наталия след себе си.
    Върнах се във фоайето. Дневната смяна идваше на работа — санитарки, техници. Един-двама познавах по име, с повечето от останалите само си кимахме. Те отвръщаха бързо на киманията ми състрадателно. Сигурно по сутрешните телевизионни новини бяха показали снимката на Наталия. Не можех да се сърдя на хората, че не знаят какво да ми кажат.
    Спрях се на регистратурата. Отново ме посрещна дежурната плаха полуусмивка, означаваща, че съм разпознат.
    — Кога застъпва на смяна доктор Фаня Карпова? — попитах.
    Забелязах явното облекчение в изражението на регистраторката. Елементарен въпрос. Не се налагаше да изказва съболезнования.
    — Била е нощна смяна, инспекторе. Сигурно вече се освобождава.
    Благодарих й и тръгнах обратно към хирургията. Болницата „Лермонтов“ има две дълги крила, излизащи назад от фасадната част на сградата. Едното крило е заето от психиатрията и изтрезвителя, а в другото се помещават операционните и реанимационните отделения. Знаех много добре откъде да мина. Имаше обособена стая за почивка на старшите хирурзи, където често се бях срещал с Наталия. Когато я наближих, група от трима или четирима хирурзи, сред които и Фаня, излезе през люлеещата се врата пред мен. Тя се отдели от останалите и изтича бързо по циментовия под към мен, прегърна ме и ме притисна силно като мъж. Беше свалила престилката и касинката си, но още бе облечена в хирургически костюм, а миризмата на упойка в косата й ми напомни силно за Наталия, когато и тя излизаше от операционната.
    — Да изпием по един чай, Костя — каза тя. — Столът още работи.
    — Бих искал да те попитам за някои неща.
    — Разбира се.
    Пое активната роля, придърпвайки ме за ръката, докато направихме първите няколко крачки и тръгнахме заедно по коридора. В столовата се наредихме на опашката заедно, докато вземе чая.
    — Няма ли някакви новини? — попита тихо тя.
    Бръкнах в джоба си да платя.
    — Абсолютно нищо — отвърнах. — Изчезнала е. Изпарила се е.
    — Не. Не говори такива неща. — Погледнах я и видях гнева на лицето й. — Не говори така, Костя — продължи тя пламенно. — Та ти си ченге, дявол да го вземе. Ще я намериш.
    Отпуснах се тежко на един стол с жълта изкуствена тапицерия, а тя седна срещу мен. Не беше красавица. Може да се каже, че дори не изглеждаше добре, но лицето й имаше черти, които хората биха нарекли аристократични. И в интерес на истината май си спомням, че някъде в далечните разклонения на родословното й дърво е имало царски феодали, собственици на крепостни селяни.
    — Ще я намерим — казах аз по-уверено, отколкото се чувствах. Опаковката с презервативи ме беше извадила от равновесие. Внезапното осъзнаване, че може да има друга Наталия, която не познавам, за която дори не съм предполагал, бе изпило всичката ми енергия.
    — Знаел си, че нещо не е наред, още в неделя сутринта — каза тя с укор. — Вчера, когато се срещнахме в участъка, за да разпитаме онези деца, вече ти е било ясно.
    Поклатих отрицателно глава:
    — Може би съм имал някакво предчувствие. Интуиция, нищо повече. Много пъти преди това е отсъствала по цяла нощ заради спешни повиквания. Знаеш го. Нямах причина да търся нещо друго. Но с напредването на деня започнах да се притеснявам все повече и повече. Около полунощ я обявих за изчезнала.
    — А защо чака толкова дълго, преди да се обадиш, че е изчезнала?
    В тона й отново прозвуча обвинение. Не можех да й кажа, че се напих, че дремах пред английски телевизионен сериал отпреди петдесет години. Изпих си чая и присвих устни от тънкия горчив вкус.
    — Искам да те питам за някои неща, Фаня. Когато се води разследване, е необходимо да се проверят всички възможности…
    — Какви възможности?
    — Опитай се да си припомниш последните няколко седмици. Чувстваше ли се някаква промяна в Наталия? Струваше ли ти се различна, притеснена за нещо например?
    — Напоследък като че ли имаше много работа. Освен в хирургията, тук, постоянно я викаха и на заседания.
    — Заседания ли?
    — Всевъзможни административни заседания. Наталия е много по-старша от мен. Обикновено нея викат да представлява хирургичното отделение, когато доктор Вебер е на смяна или не се чувства добре, както често се случва напоследък. Но всичко това ти е известно и не ме питаш за него.
    Наведох се над празната чаша от чая.
    — Не… Това, което се налага да те попитам, Фаня, ми е неприятно. Но така или иначе трябва да задам този въпрос.
    Струва ми се, че тя донякъде се досещаше какво ще я попитам, защото видях съвсем ясно как настръхва, готова да защити приятелката си.
    — Може би ще си помислиш, че искам от теб да бъдеш нелоялна към Наталия… Обаче се налага да попитам.
    Този път ме погледна спокойно, наблюдавайки ме как се чудя къде да се дяна от смущение. Думите, които изрече, бяха смазващо тежки:
    — Питаш дали Наталия ходеше с някого.
    — Да. — Гласът ми прозвуча неестествено. Свих пресъхналите си устни. — Държа да отбележа… — добавих бавно. — Държа да отбележа, че наличието на друг мъж е само една от хипотезите.
    — Имаш ли някакво основание да предполагаш, че е така?
    Поколебах се.
    — Не. Категорично не.
    — Тогава…?
    — Ти обикновено работеше с нея в една смяна. Имаше ли нещо такова, Фаня? Нещо, което да те е накарало да си помислиш, че… Срещала ли се е прекалено често с някого?
    — Знаеш, че се срещаше прекалено често с всички.
    — Мисълта ми е, че ако е имало предпочитан човек, няма начин да не знаеш.
    Не успях да прочета нищо на лицето й. Беше мрачно и безизразно.
    — Предполагам, че ти е казвала за онзи, който я дебнеше.
    — Какво? — Изправих се на стола. — Оплакала ти се е, че някой я дебне?
    — Гледаше с насмешка на това. Не ти ли е казвала?
    — Не.
    — Ами… Знаеш се колко си притеснителен. Особено когато става въпрос за Наталия.
    Подпрях се с разтворени длани върху масата пред мен.
    — Разкажи ми всичко точно. Точно.
    — Малко след Коледа тя сподели с мен, че е забелязала някого, който се навъртал около входа на болницата и паркинга.
    — Разговарял ли е с нея?
    — Не вярвам даже да е могла да му види лицето. Целият е бил забулен. Знаеш какво време ни сполетя тази зима.
    — Млад или старец е бил? Скитник? Пияница?
    — Нищо не знам, Константин — отвърна тя с леко раздразнение, което ми беше трудно да разбера.
    — Подавала ли е Наталия официално оплакване до охраната на „Лермонтов“?
    — Не мога да си представя, че Наталия ще направи нещо такова. А ти?
    — Кога го е видяла за последен път?
    — Просто престана да говори за него. Не си спомням кога. Може би преди месец. Ако изобщо съм си помислила нещо, то е било, че просто е насочил вниманието си към някой друг обект.
    Високоговорителят на радиоуредбата изпращя и двамата замълчахме. Сред имената на повиканите хирурзи беше и това на Фаня.
    — Трябва да тръгвам. — Тя стана, подпирайки се с длани на масата, и се наведе към мен. — Наистина ли мислиш, че има друг мъж, Костя? Не просто някой жалък мужик, който се навърта около мразовитите паркинги, а любовник?
    Погледнах я в очите и казах:
    — Не. Естествено, че не. Но разбираш, че трябваше да попитам по задължение.
    — Разбира се, че трябваше.
    Усмихна се и тръгна.
    Младите лекарки с впечатляваща външност са обект на нежелано внимание от страна на какви ли не натрапници. Ето защо за момента съзнателно изключвах мисълта, че Наталия е била причаквана от някого. Приличаше ми на заблуждаваща следа. А имах чувството, че не това притеснява и Фаня.
    Проследих я с поглед, докато прекосяваше помещението. На вратата се обърна за миг и ме погледна. Реагирала бе съвсем различно от това, което очаквах и желаех, пренебрегвайки демонстративно предположението ми като абсолютно невъзможно. Фаня беше може би най-близката приятелка на Наталия. Дали знаеше нещо? От лоялност към Наталия ли се държеше така сприхаво, почти враждебно? Станах и насочих зашеметен поглед към влизащите в столовата хора — с дебели шуби, бели престилки, по болнични пижами, със зелените униформи на служители в „Лермонтов“. Това, което ме мъчеше най-много и караше стомаха ми да стои болезнено свит, беше, че фактически в нито един момент Фаня не отрече възможността да съществува любовник.


    Излязох през главния вход на „Лермонтов“. Поспрях се за миг, колебаейки се дали да прекося площада и да си купя цигари в някое от кафенетата насреща, когато един мерцедес спря тихо само на няколко метра пред мен. Такива коли имаха директорите на болницата — и вероятно съм си помислил, че е пристигнал някой от тях.
    Стъклата на колата бяха тъмни, за да не се вижда кои са пътниците вътре, но от предната врата вече бе излязъл шофьор с внушителна външност. Обърнах по-сериозно внимание на тази поредица от събития едва когато забелязах, че той изминава разстоянието от два-три метра между нас.
    — Инспекторе — каза той любезно, — заповядайте вътре, ако обичате.
    Е, приятели, в днешна Русия ние не заповядаме в черни лимузини с по-голяма готовност, отколкото във вчерашната Русия. Шофьорът забеляза, че замръзнах на мястото си. Забеляза бързото движение на очите ми — наляво, надясно в търсене на укритие — и каза тихо:
    — Един ваш стар приятел иска да ви види, инспекторе.
    — Стар приятел. — Поколебах се. Нямах стари приятели, които се возят в такива коли.
    — Като деца сте били неразделни, както ми каза той — добави учтиво шофьорът.
    Усетих, че потръпвам тревожно. Взрях се в опушеното стъкло на мерцедеса, сякаш можех да надникна зад него само със силата на желанието си. Шофьорът ми посочи задната врата. Пристъпих напред, а той се пресегна и я отвори пред мен.
    Вътре, в черен костюм и наметнат с бял копринен шал като чикагски гангстер, седеше Рой Ролкин.
    — Влизай, не стой на студа, дяволите да те вземат — каза той с познатия си завален глас. — Предупредих Сергей, че ангелът ти е слаб.
    Вмъкнах се на задната седалка и затворих вратата.
    — Господи, Рой — казах нервно. — Ако някой разбере, че си в Русия, двайсет и пет години няма да видиш слънцето.
    Той ме плесна по гърдите с външната страна на дланта си. А какво толкова ме беше грижа за този човек? Бивш служител на тайната милиция, главорез, новоизлюпен руски бизнесмен, без никакво съмнение един от ракетирите, които сега управляваха Русия, въпреки че са емигранти. Това, че беше облечен като гангстер, се дължеше на факта, че единственият модел в начина им на живот е гангстерският.
    — Костя. — Извъртя се тромаво с лице към мен и тежките му лапи ме хванаха за ревера. Беше по-нисък от мен с цяла глава, но още от детството си спомнях голямата сила на ръцете му. — Длъжен бях да дойда. Видях съобщението по новините. Бях във Финландия, само на час със самолет дотук. Имаш сериозен проблем.
    Колата беше потеглила от „Лермонтов“ и се движеше бавно по улица „Пушкин“. Тук повечето кафенета и бутици бяха в ремонт. Скъпо облечени жени излизаха от скъпи магазини. За момент Рой отклони вниманието си към шаренията и движението.
    — Мурманск започва да прилича на западен град — отбеляза. После, след като се отклонихме от „Пушкин“ и поехме по тъмен коридор между високи сгради от шестдесетте години, той измърмори под носа си: — А пък може би не. — Обърна се към мен и ме погледна право в очите със зелените си ириси. — Какво се е случило, Костя? Според това, което ти е известно.
    — Според това, което ми е известно ли? — Поклатих глава. — Ей богу, Рой, нямам представа. Всеки път, когато се замисля, ми хрумват нови идеи.
    Наведе се напред и натисна нещо, след което се отвори една вратичка. Вътре имаше напитки и той наля водка за двама ни и попита:
    — Какво искаш да направя?
    Погледнах го с недоумение.
    — Нали сме приятели, майка ти стара. Замесен ли е друг мъж в тази история?
    Не отговорих.
    — Ще му скъсам топките.
    Знаех, че говори сериозно. Бързо поклатих отрицателно глава и казах:
    — Изчезнала е. В това няма никакво съмнение. Но как е станало… По нейно собствено желание ли… или не, нямам понятие.
    — Имам хора, Костя. Тук, в града. Продължават да са на заплата при мен. Намериш ли го, обади ми се.
    — Не ме чу добре, Рой. Не съм сигурен дали Наталия не е изчезнала по собствена воля.
    — И каква е разликата?
    — За мен има разлика.
    — Тъп романтик. Слушай, Костя. Ако ти трябват пари, просто си признай. Ако ти трябват хора за каквато и да е цел, само завърти един телефон.
    — Благодаря. Благодаря ти, Рой. — Изпих си чашата и я поставих в малкото барче. Колата вече бе обиколила квартала. Пак се движехме по „Пушкин“, обратно към „Лермонтов“. — Предпочитам да сляза тук.
    — Много е кофти, че не мога да изляза на открито. Тук има прекалено много дребнави душици, готови веднага да потърсят реванш. Винаги съм си мислел, че никъде не можеш да се напиеш по-добре, отколкото в Мурманск. Няма по-подходящо място за напиване зад полярния кръг. Сигурно е заради чистия, лишен от промишлени замърсявания въздух.
    Потръпнах при мисълта за никеловите мини и ръждясващите ядрени подводници в Североморск.
    — Самата истина е — настоя той. — Тук е единственото място на света, където не се събуждаш с махмурлук.
    — На сутринта след дипломирането ни — напомних му — ти беше толкова махмурлия, че се цани за преводач на онзи американски женски хор от аматьорки, които се бореха за трезвеност.
    — Ама това беше така, защото бях готов да убия, само и само да изчукам солистката.
    — И направи ли го?
    — Не си спомням. — Надигна чашата си. — Мъчеше ме страхотен махмурлук, мамка ти.
    Посочих с жест колата, луксозното обзавеждане, шофьора.
    — Доколкото виждам, продължаваш да живееш добре и в Будапеща.
    — Прекрасен град — каза той. — С прелестни жени. Всяка от тях е графиня, знаеш ли?
    Отговорих му, че не знам.
    — Слушай, Рой, наистина ли прелетя цялото разстояние дотук, за да видиш дали ми трябва помощ?
    — За бога, не започвай да сантименталничиш, Костя. Бях във Финландия. Ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре, като ти кажа, че съм тук по работа, тогава да речем, че съм тук по работа. Обаче — изграчи той — се изложих с предположението за никеловата мина в Трелов. Дължа ти извинение за това.
    Не отвърнах веднага. Трудно е човек да се почувства благодарен за нещо, направено от него.
    — Добре, Рой, благодаря ти, че дойде. Наистина съм ти задължен.
    Той се усмихна невинно, а някои биха казали като хищник. С Рой никога не знам кое какво е. Вече спирахме пред „Лермонтов“.
    — Ела с мен до летището, стари приятелю — измънка той. — Моята горила ще те докара обратно.
    Извърнах поглед към обръснатата глава на шофьора.
    — Според моите информатори си получил предложение за работа от губернатора Баданов.
    — Паско ли ти каза?
    — И той, ако щеш. — Той помириса водката си. — Тази длъжност означава ли, че трябва да пътуваш с Баданов.
    — Аз отказах. Защо питаш за пътувания?
    — Нашият многоуважаван губернатор има неприятели. Поне така чувам. Както и да е, може би съвсем не отговаря на реалността. — Той изпи до дъно чашата с водката. — Което си е истина, липсваш ми, Костя. Липсват ми скапаните ти морални поучения, които обичаш да ръсиш. Казвам й на графинята, една от любовниците ми, че си голяма терца. Казвал съм й, че ако си футболен съдия, окото няма да ти мигне и ще свириш дузпа срещу любимия си отбор.

8.

    Когато се прибрах в апартамента, аз си пуснах музика. Но дори и абстрактните вариации на Майлс Дейвис се оказаха непоносими. „Не грее слънце във Венеция“ ми се стори нещо нетърпимо. Седях в стаята, не особено голяма, но не и прекалено тясна, и огледах всичко, което Наталия бе направила, за да стане жилището уютно — казанския килим на стената с разкошните шарки с преобладаващо червено, лампите, ниските скромни мебели и огромната картина с Бородинската битка, която бе донесла от апартамента си в Москва.
    Седнах на просторния диван и се загледах в завесата от сипещ се сняг зад широкия прозорец. Споменах ли, че си бях отворил една половинка водка? Май че не. Но знаех, че тя ще ми помогне за това, което следваше. Сигурен бях. Така че започвай, Константин. Заеми се с този размисъл. Стисни зъби. Приеми, че е имало друг мъж.
    От това следват две възможности. Наталия е решила импулсивно, на мига, да замине с него. Или е отказала да замине с него и той я държи по принуда или дори си е послужил с физическо насилие.
    Колкото и възмутително да прозвучи, и двете възможности глождеха еднакво болезнено съзнанието ми. Наталия в екстаз; Наталия под смъртна заплаха — представата както за едната, така и за другата вероятност беше непоносима.
    Започнах от стаята за гости. Претърсвах така, както преди много време ме бяха учили. Търсех като в чужд апартамент. Под килима, в абажурите на лампите, над, под и зад рафтовете… Нямах представа какво търся.
    В спалнята прерових всички чекмеджета на шкафовете и гардероба, всичкото й бельо, прегледах тетрадките със записки и календара на тоалетната й масичка.
    Разлистих календара — малък, подвързан с кожа бележник. На всяка от страниците му имаше широко червено поле. Повечето от страниците в него не бяха използвани. Но част от листа за събота — деня, в който тя изчезна — беше откъсната. На останалата част имаше напомняща записка да прибере от химическо чистене роклята за приема при губернатора същата вечер.
    Докато ровех из дрехите й, се удивих колко малко джобове имат жените и че те дори не са предназначени да се слага нещо в тях. Хвърлях на леглото рокли, панталони, дънки, в които нямаше нищо освен няколко хартиени салфетки. За всеки случай проверих втори път всеки джоб и дори опипах хастарите.
    Огледах стаята. Навсякъде зееха отворени чекмеджета и леглото беше отрупано с дрехи. Сега, когато приключвах, почувствах отвращение, срам от това, което правех. Претърсвах вещите на Наталия, оправдавайки се пред себе си, че така ще ускоря разследването, но в действителност претърсвах с поне същото отчаяно желание да установя дали е имала любовник.
    Тъмнозелено яке, преметнато върху облегалката на един стол, породи у мен смътен спомен. Не отиде ли тя с него на работа в събота сутринта? Бръкнах в джобовете на якето. Под пръстите ми изшумоля парченце хартия. Беше съвсем малко и с линия от същото червено поле като скъсания лист за събота в дневника й. С нейния почерк бе написано: 4:30, „Манделщам“.
    Улица „Манделщам“ започваше от площад „Обединение“. Дали е трябвало да се срещне с някого там в 4,30 в събота? Чакай малко, Константин. Размисли. Не всяко нещо има съществено значение. Тя е написала бележката, за да й напомни за роклята в химическото. Може би е трябвало просто да вземе от „Манделщам“ черната си рокля за приема същата вечер. Наместих парченцето хартия в календара. Така изглеждаше съвсем правдоподобно, че „Манделщам“ би могло да има връзка с прибирането на почистената рокля. Но със същата вероятност би могло да се отнася и за нещо друго. Като среща с някого.
    После ме осени друга мисъл. В събота следобед произшествието на пристанището е било в стихията си. В 4,30 в събота Наталия е била приведена над моряка от горящия кораб и е ампутирала затиснатия му крак.
    В такъв случай може би се е уговорила с някой друг да вземе роклята. Ако изобщо роклята има връзка с това. Може би е била принудена да отложи срещата, когато са завили сирените на пристанището. Среща с кого?
    Познавах доста добре улица „Манделщам“. Беше малко по-дълга от километър, с магазини, малки сгради с канцеларии на фирми и ниски жилищни блокове. Снегът е единственото нещо, което прави улици като „Манделщам“ поносими. По цялото си протежение тя е обградена от сив бетон, но снегът, който се натрупва по первазите на прозорците и на преспи покрай колоните на сградите, малко смекчава грубия й вид. Паркирах колата на площад „Обединение“ в ранния следобед и тръгнах пеша по цялата дължина на улицата. Знаех, че това, което се опитвах да направя, ще ми отнеме часове и едно обаждане в служба „Издирване“ ще ми осигури десетина помощници, но да разкрия пред Паско съмненията си за Наталия беше нещо, което не можех да си позволя.
    Оказа се, че след последното ми минаване с кола по тази улица са били отворени още няколко кафенета и заведения за сандвичи, но не видях ателие за химическо чистене и гладене. Нямаше и шивашка работилница, в която евентуално биха се съгласили да извършат гладаческа услуга. Някак си като че ли точно това бях очаквал.
    В другия край на „Манделщам“, където се пресича с булевард „Северен“, тръгнах обратно. Този път се отбивах във всеки пети или шести магазин и във всеки жилищен блок. Казвах на магазинерите и портиерите, че търся живеещ на тази улица лекар, който вероятно работи в „Лермонтов“.
    Повечето от хората се опитваха да ми помогнат. Поне половината не разбраха правилно въпроса ми. Препоръчваха ми лекари на други улици или пък с готовност ги оплюваха в пространни разкази за собствените си патила с доктори. Портиери ми казваха за лекари, които са живели при приятели в блоковете им през миналата година, или пък за военни лекари, разквартирувани в края на гражданската война, но вече заминали си отдавна.
    Докато ме занимаваха с разказите си, аз им показвах снимка на Наталия и ритах дали не е идвала на гости при някой в блоковете им. Но никой не я беше виждал тук, макар един-двама да разпознаха в нея изчезналата лекарка, която са видели по телевизията.
    Спрях се в една закусвалня, хапнах супа и франзела, след което отново започнах да обикалям и да разпитвам с все по-малка надежда. Веднъж или два пъти останах да пия кафе в по-луксозните заведения близко до площад „Обединение“ и показах на сервитьорите снимката на Наталия, но резултатът бе същият. Тук-там я разпознаваха, но само от съобщенията в сутрешната преса и по телевизията. С кого е имала намерение да се срещне жена ми в 4:30 на тази улица в събота, но не е успяла поради произшествието на пристанището, щеше да си остане загадка за мен. Може би за кратко време, може би завинаги.
    Излизах от едно кафене на самия площад „Обединение“, когато служебният пейджър изчурулика в джоба ми. Лейтенант Пински, ръководителят на отдела по убийствата в осемнадесето районно, искаше да му се обадя.
    Вятърът брулеше лицето ми, докато стоях на площада и разговарях с него по мобилния си телефон. По-скоро страх, отколкото студът, караше бузите ми да потръпват, а устните ми да не се подчиняват като на пиян.
    — Божичко, Пински — казах, — да не сте я намерили?
    — Не. — Пински беше нисичък, със заоблени рамене, лишен от въображение, но добродушен човек, когото не можеш да накараш да бърза. — Не. Но намерихме служебната й камка. Изоставена в комплекса „Северен залив“. Паско й е направил оглед и вече се връща. Нали знаете стария цех за сушене на треска, на улица „Черненко“?
    — Ще я намеря.
    — Ще ви чакам там след двайсет минути.
    Районът около пристанището бе пострадал най-тежко през неотдавнашната гражданска война в сравнение с всички останали райони на града. Целият бе напълно срутен от въздушните бомбардировки на анархистите, провеждани двадесет и пет поредни нощи. Макар че голяма част от развалините по източния бряг на река Кола бяха разчистени и пристанището отново работеше, целият „Северен залив“ от Мемориалния мост до десния завой на реката към залива продължаваше да е огромна площ от изтърбушени хангари и пусти, тънещи в мрак товарни коловози. Градският съвет смята разходите за възстановяване на осветлението по почти несъществуващи улици за неблагоразумни. Вместо това „Северен залив“ се осветява от осем военни прожектора, разположени по двойки в четирите ъгъла на приблизително квадратния район със страна един километър.
    Ефектът е зловещ. От едната страна на улицата редицата от изгорели хангари остава в пълен мрак, а другата страна е обляна в студена светлина, достатъчна да улови и най-малкото движение на някой плъх, втурнал се към закрилата на тъмнината. Естествено, предизвиква асоциации с концлагер.
    Повечето хора избягват тази част на града. Тук светът е съвсем друг и няма нищо общо с богатите ресторантски комплекси като „Цар Николай“ или виенската сладкарница на площад „Обединение“. Дори в най-студеното време по тези улици има изобилие от проститутки. Групички от по две-три жени ползват заедно по едно кюмбе, което разпалват със собственоръчно събраните натрошени дъски. Това не са проститутките от витрините по булевард „Пушкин“, нито пък нахаканите момичета от Града на порока. Това са по-възрастни жени, дрипави, живеещи с ясното съзнание, че всеки клиент, когото заведат сред руините, може да им бъде последният.
    Почти липсва по какво да се ориентираш, а по-малките улички нямат общоприети имена. Местните хора според мен с насмешка още продължават да наричат главната улица „Маркс-Ленински проспект“, но руината на храма „Св. Андрей“ (завършен през 2000 година) със своите издути кубета е доминиращата сграда в околността и тук те упътват на север, юг, изток или запад от величествената някога църква на новото хилядолетие.
    По това време на късния и тъмен следобед районът южно от черквата „Св. Андрей“ е пуст, ако не се смятат застарелите проститутки. Движех се съвсем бавно и на кръстовищата се озъртах наляво и надясно не заради преминаващи коли, каквито нямаше, а за тълпа от милиционери, пушещи цигари, подскачащи, удрящи гърдите си с ръце в опит да се стоплят в падналата далече под нулата температура и стелещата се между стените мразовита морска мъгла, светеща ярко под неподвижните лъчи на прожекторите.
    При ъгъла на цеха за сушене на риба ги видях — немного различни от картината, която си представях. Шест или осем души. Имаше и други, които седяха в камките с работещи мотори. Бълваха изгорели газове, които забулваха почти всичко освен силуетите на самите камки, подредени на платното. Спрях и слязох от колата. Пински тръгна към мен, свил кръглата си, лишена от врат глава в рунтавата кожена яка на прекалено голяма милиционерска шуба.
    Камката на „Лермонтов“ бе натикана в пълна с трошляк малка уличка. Осветяваше я прожектор, поставен от хората на Пински. Всичките й врати бяха отворени като на експонат в западно автомобилно изложение. Две жени с големи ушанки и дебели, подплатени с кожа работни комбинезони снемаха материал от грайферите на гумите. Докато минавахме покрай тях, едната се обърна към Пински:
    — Тук има доста натъпкана пепел, лейтенант. Плътно е задръстила грайфера.
    Спряхме се.
    — От какъв тип е материалът? — попита Пински.
    — Сгурия, коксов прах, въглищна пепел… нещо такова.
    Пински ме погледна с повдигнати вежди, но сгурия или въглища на мен това не ми говореше нищо.
    До стената в дъното на уличката човек от екипа, застанал с гръб към нас и с надпис, „Милиция“ на жълтия работен комбинезон, подреждаше пликове с веществени доказателства върху сгъваема масичка, над която бе поставил подвижна синя лампа.
    Пински ме заведе до масата и там се обърна да ме погледне в очите странно изцъклен като добродушен Квазимодо.
    — Споменах ви, че Паско беше тук — каза той.
    — Това проблем ли е?
    — Само дотолкова, доколкото не съм му казвал, че ви се обадих. — Продължи да ме гледа още секунда напрегнато със странните си очи. После се обърна към масата. — Намерихме някои неща, капитане, които искаме да идентифицирате. Тези обувки нейни ли са?
    Вдигна един найлонов плик към светлината. Взех го, но не беше необходимо да го разглеждам дълго. Чифт официални черни кожени обувки с високи токчета. От „Шарл Журдан“ в Санкт Петербург. Наталия ги бе донесла след една конференция по хирургия там в края на миналия месец. Върнах плика на Пински.
    — Нейни са с деветдесет и девет процента сигурност.
    — А палтото? — Той вдигна черното вечерно палто на Наталия в дълъг найлонов плик.
    Кимнах, без да коментирам.
    — Вижте и това, капитане. — Вдигна плик с малък черен пейджър.
    — Господи. — Взех плика. — Съобщението…
    — Съобщенията — поправи ме Пински. — Свали си кожената ръкавица и извади бележник от вътрешния джоб на дебелия милиционерски шинел. Прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед към мен. — Първото е получено в събота по обед в дванадесет и тридесет: „Обади ми се, когато можеш. Константин.“
    — Да, спомням си. Не беше за нищо важно.
    — Второто е било следобед в шестнадесет и две минути: „Необходимост от спешна хирургическа помощ. Степен на тревога «червено». Диспечер «Лермонтов»“.
    — Повикването за пожара на пристанището. Съвсем малко след четири.
    — Степен на тревога „червено“ вероятно означава просто спешен случай извън болницата. Така ли е?
    — Обявяват я, когато не знаят точно колко зле са нещата — отвърнах бързо. Вълнуваше ме третото съобщение. — А какво е последното съобщение, заради което тя излезе в събота през нощта? — Още докато задавах въпроса, аз вече търсех сили да устоя на това, което можеше да чуя.
    — Последното съобщение — Пински вдигна глава към мен — е получено в двадесет и три часа и петдесет и девет минути…
    Минута преди полунощ. Кимнах му да продължава.
    — В двадесет и три и петдесет и девет минути — повтори той. — „Нужна си ми. Обади се веднага.“
    Стори ми се, че залитнах. Нужна си ми…
    — От кого е съобщението? — попитах Пински и изгледах как парата от дъха ми полита в светлината на синята милиционерска лампа и изчезва в мрака отвъд нея.
    — Не е оставено име. Разговарях с операторката, която е препредала съобщението. Подателят е отказал да се представи.
    Зави ми се свят. Върнах на Пински найлоновото пликче.
    — А джипът? Има ли нещо интересно по него? — Мъчех се да говоря с професионален тон. Той го знаеше. Личеше си по прекалено усърдното му кимане.
    — Нищо необичайно — отговори. — Допускам, че винаги е имала готови в камката ботуши за сняг и работно облекло от „Лермонтов“, за да може да се преоблече при необходимост. Прав ли съм?
    — Имаше също ръкавици и лека шуба. Не ги ли открихте?
    — Ръкавиците и шубата са там. Обаче няма ботуши и работно облекло.
    — А Лекарските й чанти? Би трябвало да има две. Едната с лекарства и превързочни материали, а другата с хирургически инструменти.
    — Намерихме ги на задната седалка.
    Погледнах към сгъваемата маса. Пински пое инициативата. Смушка оперативния работник да се отдръпне.
    — Каква ви е мнението, капитане?
    Двете черни кожени чанти на Наталия бяха разкопчани и стояха отворени под лампата. В едната имаше акуратно подредени бинтове и лекарства. В другата, пристегнати с ластици към местата им, блестяха инструменти за спешна хирургическа намеса.
    Преместих погледа си от отворените чанти към Пински.
    — На същото мнение съм като вас, лейтенанте — казах бавно. — Каквото и да е правила жена ми в събота през нощта, то не е било неотложна хирургическа помощ.
    Върнах се в колата си и се обадих в служба „Издирване“ по мобилния телефон. Веднага ме свързаха с Паско.
    — Има ли нещо ново? — попитах. — Някакви реакции след публикуването на снимката на Наталия?
    — Къде сте? — попита той, вместо да отговори. — Опитвах се да ви намеря в апартамента ви.
    — Някаква новина ли има?
    — Чуйте. Ще се срещнем във вашето управление. След петнадесет минути. Сигурно можете да стигнете дотам за това време.
    — Ако знаете нещо, Паско, кажете ми го, за бога.
    — В Града на порока. След петнадесет минути — отсече той и затвори телефона.
    Запалих мотора и пуснах обдухвателите, за да изсуша предното стъкло от събралата се влага. В центъра на съзнанието ми бяха само познатите ъгловати оранжеви букви от пейджъра на Наталия: Нужна си ми — нашепваха те. — Обади се веднага!

9.

    Само музиката се движи бързо по „Булеварда на младежките забавления“. Това е един широк леден булевард, Прекосяващ Града на порока през средата, и всяко неразумно натискане на спирачките може да те хързулне в някое кафене или дървен бардак и да стане причина поне десет разгневени клиенти да се нахвърлят с удари върху гърба ти.
    Осемнадесето районно управление — нашите четири свързани помежду си подвижни фургона с канцеларии — се намираше на престижно място по средата на „Булеварда на младежките забавления“. Оставих колата на охраняемия паркинг и влязох, минавайки покрай дежурния на входа старшина Бубин. Паско вече ме чакаше. Посочи ми с показалеца си да седна. Останах прав до вратата.
    Паско стоеше подпрян на металното бюро в ярко осветената и боядисана в жълто главна „приемна“ и бавно разкопчаваше шинела си. Изглеждаше пределно съсредоточен в тази дейност. Толкова стар милиционерски трик, че ми идваше да го сритам по пищялите. Друг милиционерски номер.
    — Много ми е интересно — започна той — дали можеш да добавиш още нещо към това, което си ми казал досега. Имаш ли още някаква допълнителна информация?
    — Не знам каква стойност може да има, но преди около месец са забелязали около жена ми да се навърта някакъв мъж. Не съм убеден, че я е дебнел, но, изглежда, Наталия е споменала за него пред някого.
    — Изглежда? Значи не го е казала на теб.
    — Не, не ми го е споменавала. Но вероятно си струва да се провери тази следа. Просто за да го елиминираме…
    — Описание?
    — Не…
    — Снежен човек. — Той изпухтя, без да прояви интерес. Даже като че ли му стана весело. Придърпа един стол и се тръсна тежко отгоре му, като повдигна брадичката си и се взря в някаква точка на стената високо над главата ми.
    — За бога — не издържах аз. — За какво ме извика тук?
    Вдигна единия си ботуш върху бюрото. На сивото му лице се прокрадна усмивка. Натисна бутона за запис на един малък касетофон пред себе си, извади кесия с тютюн и започна да си свива цигара.
    — Константин Вадим — заяви той, — арестувам ви по подозрение за участие в отвличането на вашата съпруга Наталия Ивановна Вадим. — Качи и другия си ботуш върху бюрото. Гласът му започна да звучи отегчено. — Известно ви е, че щом срещу вас е предявено такова обвинение, то може на по-късен етап да бъде разширено и да включи неволно или умишлено убийство на вече споменатата ваша съпруга, ако се съберат достатъчно доказателства в този смисъл, без да е необходимо наличието на труп, както постановява раздел 7/5 от Наказателния кодекс 2015 на Руската република.
    — Ти нормален ли си?
    — Защо да не съм?
    — Накара ме да дойда тук, за да ме арестуваш?
    С широк замах на дланта събра микрофоните под мишницата си на сноп.
    — А има ли по-подходящо място да те арестувам от едно районно управление бе, майка ти стара? — Ухили се. — А има ли по-подходящо място от районното, в което работиш ти?
    — Жалък садист, губиш ми времето! — Тонът ми се повишаваше с всяка сричка. Едва се владеех и преборвах истерично избухване. — Паско, губиш ценно време.
    — Не съм убеден, че мислиш точно така.
    — И ще ме държиш тук, докато жена ми е някъде… — Гласът ми секна. Въображението ми не желаеше да ме води по-далече. Осъзнах повече от всичко, че трябва да се измъкна. Животът на Наталия може би гаснеше, а аз щях да седя затворен в килия. — Губернаторът Баданов… — подхванах аз, но Паско ме накара да млъкна с презрителен поглед и свали ботушите си от бюрото.
    Подаде сигнал на старшината, който отговаряше за вписването на арестантите.
    — Инспектор Вадим е арестуван за разпит. Съгласно Наказателния кодекс можем да го задържим за двайсет и четири часа. — Погледна си часовника. — Отивам да дремна малко. Претърсете го добре и опишете вещите му. Ако ни потрябват повече от двайсет и четири часа, сигурен съм, че ще намерим начин да го уредим. — Изключи касетофона и го тикна в джоба на шинела си.
    Когато старшина Бубин ме хвана за ръката, аз се отдръпнах.
    — Паско. — Смекчих тона си почти до молба. — Само ми обясни. Какво става? Защо правиш това?
    — Знаеш правилника — отвърна той. — В случаите с изчезване на хора и свързаните с тях убийства над осемдесет процента от доказаните извършители са от семейството. Правилникът ме задължава да установя алибито на близките от семейството спрямо известните ни обстоятелства.
    — Гаден тъпак, правилникът не те задължава да арестуваш роднините без никакви доказателства.
    — Без доказателства ли? — Той се изсмя. — Кой е споменавал, че няма доказателства?
    Изгледах го мрачно, опитвайки се да разбера какво става в главата му.
    — Ти си знаел, че тя има любовник — добави той с гадната си усмивка.
    — Не, нямаше любовник.
    — Булевард „Пушкин“ е хубаво място за отмора след работа. Кафенетата са отворени през цялата нощ. Има дискотеки, където можеш да се поизпотиш и да се освободиш от напрежението в слабините.
    — Достатъчно, Паско.
    — Някой наскоро назначен в болницата млад доктор, да речем.
    — Това е долнопробна фантазия. Губиш си времето, Паско.
    — По-спокойно. Според мен ти си знаел, че тя си получава дажбата от някой в „Лермонтов“. — Направи късо, мушкащо движение с юмрук. — Правили са го при всяка удобна възможност. В дома му, по време на нощни дежурства. Но това не им е стигало. Възползвали са се от всеки сгоден момент. В кабинета й. На бюрото. Зад заключената врата. — Отиде до вратата и се обърна, фиксирайки ме с тъпия си поглед.
    — Това е… — не успях да намеря подходящи думи — чиста измислица.
    Той се прозя и се облегна на вратата с думите:
    — Рано тази сутрин отидох в кабинета на Наталия в „Лермонтов“. Минути преди теб.
    — Е, и…?
    — И аз имам едно малко приспособленийце с метални шипчета.
    Почти го разбрах.
    — Отключил си чекмеджето.
    Масивната му челюст се размърда нагоре-надолу:
    — Продължавай.
    — Отворил си чекмеджето и после пак си го заключил.
    — Точно така направих — отвърна той.
    — Не си намерил нищо вътре.
    — И още как. — Дойде до мен и пъхна ръцете си в джобовете на палтото ми. Докато погледна надолу, той ги извади и размаха опаковката с презервативи под носа ми.
    Изведнъж почувствах огромно облекчение.
    — Ти си ги поставил там.
    — Прекалено лесно обяснение — каза той ликуващо. — Тази опаковка беше в чекмеджето на бюрото й, когато го отворих. Имам снимки с дата и час, които потвърждават този факт.
    Балонът се пукна. Вярвах ли му?
    — Така че аз тълкувам нещата по следния начин — продължи Паско с многозначителна усмивка. — Ти си разбрал по някакъв начин, че тя се чука с някого в кабинета си.
    — Не…
    — А може би той живее на „Манделщам“, където цял следобед си разпитвал за доктор. Сигурно не е било нужно много време да установиш това.
    Гледах го втрещен от отчаяние.
    — Сигурно са те глождили подозрения в продължение на няколко дни. Седмица, да речем. Полудял си от ревност. Но ти си хитър и пресметлив. Примамил си я на магистралата за Каневка, където си я убил, изхвърлил си трупа и си зарязал камката й в „Северен залив“. И после си изиграл сценката с обявяването й за изчезнала.
    Бях онемял.
    — А след това, когато напусна управлението тази сутрин, си се сетил, че в кабинета й може да има нещо, което да насочи следите към теб. Отишъл си направо в болницата. И се оказваш прав, Вадим. В чекмеджето намираш опаковка с нашите верни приятели. — Той завъртя станиолената лента в дланта си. — Разбрал си, че два от тях вече са влезли в употреба, защото липсват. Търсел си именно нещо такова. За да го скриеш. И си ги взел.
    Почти не чух последните думи. Беше ми трудно да раздвижа устните си, сякаш бяха премръзнали или парализирани с новокаин. Обсеби ме една мисъл, която напираше от известно време.
    — Спомена за магистралата към Каневка. Защо каза това?
    Той се усмихна лениво.
    — Отговори ми, дяволите да те вземат! — Говорех тихо, без да повишавам глас. — Кажи ми, Паско. Намерили ли сте я? Намерили ли сте Наталия?
    Вече излизаше през вратата. Тръгнах след него, но старшина Бубин се пресегна и препречи пътя ми.
    — Съжалявам, инспекторе — каза той.
    — Намерихте ли я, Паско? — креснах към коридора.
    — Заключете го, старшина. Заключете този долен изверг — провикна се Паско през рамо и се забърза, оставяйки вонята си на пот.

10.

    Старшина Бубин отвори вратата на килията и аз влязох покрай него. Знаех процедурата. Свалих сакото си и го подхвърлих към него. Докато опразваше джобовете, аз изхлузих обувките си, събух чорапите и съблякох ризата и панталона. В килията имаше малък радиатор и пристъпих бързо до него.
    — Безкрайно неприятно ми е, инспекторе — каза Бубин. Извади ключовете ми, портфейла, служебната легитимация и ги сложи на нара. — Разрешават ви се три обаждания по телефона. — Почувства се неловко. — Естествено, всичко това ви е известно. Ще ви донеса телефон. — Събра вещите ми и сви рамене. — Три обаждания. Кой ли пък ги брои?
    Стоях прав по долни гащи в незаключената килия и се взирах в олющената жълта боя на желязната стена. Взирах се втрещено. След време започнах да се обличам.
    Тъкмо бях свършил, когато Бубин се върна с телефона и чаша чай. Позволи си кратка, нервна усмивка, докато оставяше чая върху циментовия под в средата на килията и включваше телефона към една розетка в коридора.
    — Налага се да заключа вратата, инспекторе — каза той. — Ако Паско се върне и я завари… — Посочи отворената врата.
    Кимнах в съгласие и седнах на пода да взема чая. Знаех, че ме наблюдава, докато отпивах от течността със силен лимонов аромат.
    — Мисля, че не е правилно — каза той — да държиш един човек в напрежение заради жена му. Заради това, което се е случило, ми е мисълта.
    Надигнах глава, но останах седнал на пода.
    — Бях дежурен на пропуска, инспекторе, когато се получи съобщението. Верижна машина на милицията се връщала от Каневка и в светлината на фаровете й попаднало нещо развяващо се на разделителната мантинела на магистралата. Господ знае защо, но водачът спрял. Оказало се шал на сини и бели ивици, каквито са шаловете към униформите в „Лермонтов“.
    — И нищо друго?
    — Само шала.
    — Чие име е било щамповано на него? — Стъпих на краката си и застанах клекнал.
    — На жена ви, инспекторе.
    — Къде е било това?
    — На кръстовище тридесет и три. Намира се на около десет километра извън града.
    Изправих се. Протегнах ръка и го докоснах по рамото.
    — Благодаря, Бубин. Няма да забравя този жест.
    Той отиде до вратата и ми показа ключа с четяща се в погледа молба да го извиня.
    — Не се притеснявай — казах му аз. С усилие удържах устните си да не се разтреперят. — Един шал не означава труп. Ще се обадя на няколко места и ще подремна.
    Вратата се затвори с глухо тупване. Шалът й намерен на магистралата. Това би могло да означава какво ли не. Отново си спомних за старата врачка. Образът на Скорпиона, който бе видяла, подвластен на изменчиви страсти… Ох, господи. Движех се като сляп от умора и страх. Препъвах се из стаята, блъсках се в стените, изпълнен с толкова дълбока болка, че не чувствах нищо освен дъскорезницата в главата си.
    Бил съм близко до пропастта и в други случаи през живота си. Пиене, наркотици, обикновената всекидневно срещана лудост. Знам какво е да стоиш, да гледаш от ръба надолу. Но преди всичко знаех, че в такова състояние изобщо не мога да помогна на Наталия.
    През тънките стени на сглобяемото районно управление се чуваше думкане на рок музика от заобикалящия ни Град на порока. Представата за голямото множество от блъскащи се, танцуващи, играещи на хазарт, сношаващи се хора някак си ми помогна да възвърна душевното си равновесие. Овладях бясното, неконтролируемо залитане. Спрях се на едно място. Започнах да вдишвам и издишвам дълбоко, докато съзнанието ми се избистри. Накарах мислите си да вървят последователно, така както слепецът прави предпазливо крачка след крачка напред.
    На кого можех да се обадя? Адвокат не би могъл да направи почти нищо, за да ме измъкне веднага. При стриктно спазване на закона щяха да ме освободят без обвинение след двадесет и четири часа. А знаех отлично, че в Русия нещата никога не се случват така. Малко преди да изтече срокът, Паско щеше да ми изфабрикува някакво дребно обвинение и щях да остана в ареста още седмица, месец, шест седмици или колкото сметне за необходимо следователят. Но адвокат би могъл да помогне в такава ситуация.
    Обадих се на Рой Ролкин. Рой разбира от такива проблеми. Побесня от гняв — той, който по време на кариерата си е арестувал толкова много невинни хора, че е невъзможно да ги помни. Само че Рой приема всяко действие срещу негов приятел като лична обида.
    — Не съм говорил с Паско от години. Ще го размажа с върха на обувката си. Я ме свържи с него.
    — Нека оставим силовите действия за когато се наложи, Рой — възразих разтревожен. — В момента ми е нужен само адвокат.
    Препоръча ми някой си адвокат Грандов, който се ползвал с репутацията на най-свестен в региона. Грандов знаел как да се оправя със системата. Щял да ми бъде необходим, за да ме предпази от произволно предявени обвинения срещу мен.
    Затворих телефона, а после се обадих в Москва.
    Инспектор Иля Дронски беше най-близкият ми приятел. Работехме заедно през краткия ми престой в столицата и оттогава поддържахме постоянна връзка. Сега беше като следовател към московската прокуратура. В момент като този не е никак зле да имаш приятел в лагера на обвинението. Но най-важното от всичко бе, че той познаваше Наталия. Работил бе с нея в Москва още преди тя и аз да се срещнем, така че дори нямаше да се налага да му обяснявам какво според мен се е случило и какво не.
    Часът беше десет и нещо вечерта, но Дронски се беше прибрал вкъщи едва преди малко.
    — Тъкмо влизам, шефе — каза той. Продължаваше да ме нарича „шефе“, макар че вече имахме еднакъв чин. — Как е Наталия?
    — Заради нея ти се обаждам. — Почти усетих промяната в другия край на линията. Изправяне на късия, мощен гръб, повдигане на четвъртитата, късо подстригана като четка глава.
    — Нещо лошо ли се е случило?
    — Много лошо, Иля. Тя изчезна. Излезе по служебно повикване, може да е било фалшиво, и изчезна.
    — Господи. Кога?
    — В събота. Бяхме на прием.
    От другата страна последва продължително мълчание.
    — Къде се намираш сега? — попита той най-после.
    — В ареста на моето управление. Шефът на служба „Издирване“ Паско вижда случая като семейна история.
    Дронски винаги е бил пестелив на думи. Каза само:
    — Ще задвижа нещата още сега, шефе. Кажи на Паско да очаква неприятности.


    Паско ме събуди в шест и половина. Знам, че беше шест и половина, защото чух от радиото в приемната, че започва сутрешното предаване за джаз „Москва-Америка“. Събуди ме, вмъкна върха на обувката си под слабините ми и натисна нагоре. Превих се напред от силната тъпа болка, а той ме удари по лицето с външната страна на ръката си.
    Паско бе започнал разпита.
    Отговарях на първите въпроси още замаян от съня, отричах със сумтене.
    — Кога разбра, че тя ти изневерява? Кой е мъжът? Какво си направил с него? От колко време го планираше? Кога установи, че тя се чука с друг? Как го разбра? Къде си скрил трупа?
    В лицето ми се лисна студена вода. Докато се мъчех да си поема дъх, той ме вдигна на крака. Знаех много добре колко е противопоказно да окажеш съпротива на милиционер по време на разпит.
    — Бубин — изкрещя той и дежурният старшина, който не беше Бубин, се появи на вратата. — Заведи арестанта в стаята за разпити. И внимавай, буйства.
    Поклатих отчаяно глава.
    — И ми донеси един формуляр за предявяване на обвинение — добави Паско. — Напада длъжностно лице, което изпълнява служебните си задължения. Ти си свидетел.
    — Току-що приех адвоката на арестанта — каза старшината. — Адвокат Грандов. — Старшината беше впечатлен. Както обеща, Рой ми беше осигурил най-добрия адвокат в Мурманск.
    Паско се притесни. Намръщи се:
    — Не ме интересува кой е. Няма право да се среща с арестанта.
    — Това му е известно. Каза само, че е дошъл да ме предупреди. Мен, както и всеки друг, за когото може да се отнася.
    — За какво те е предупредил?
    — Каза, че ако свидетелствам за нещо, което не съм видял действително със собствените си очи, ще се погрижи да загубя всичките си точки за квартира и ще ме върне три години назад в класирането. Живея в две стаи с три деца и балдъзата.
    — И какво може да направи? Той е адвокат, да те вземат мътните — каза Паско.
    — Адвокат Грандов е председател на комисията по жилищно настаняване към милицията.
    Паско се отдалечи.
    — Само заведи арестанта в стаята за разпити.
    Седяхме един срещу друг от двете страни на бюрото.
    — Непременно ще си платиш за това, Паско — казах аз. — Не знам кога, но няма да ти се размине ей така.
    — Длъжностно лице ли заплашваш?
    Старшината гледаше в тавана.
    — Горе-долу правилно си разбрал — отвърнах. — Задавай въпросите си.
    Натисна клавиша на касетофона и започнахме.
    Разпитът продължи по-малко от час. Госпожа Баданова можеше да потвърди кога съм си тръгнал от приема при губернатора. Шофьорът на мерцедеса можеше да свидетелства, че ме е откарал вкъщи. Всеки сервиз или пък всеки, който е пътувал по магистралата Мурманск-Каневка, би могъл да потвърди, че моят фиат „Толстой“ изобщо не би могъл да стигне до кръстовище 33 през онази нощ. В такъв случай, какво превозно средство съм използвал, ако съм я проследил по някакъв начин, след като съм уредил повикването по пейджъра?
    — Чуй ме, Паско — казах бавно. — Не разполагаш с никакви улики. Дори и със сянка от улика. По-добре се размърдай и се опитай да установиш какво действително се е случило с жена ми.
    Той изключи магнетофона и се облегна назад.
    — Проблемът на вас, младоците — каза той също бавно, — е, че според вас навремето в Съветския съюз нищо не е функционирало както трябва. Обаче грешите. Виж в какво бяхме много добри.
    Студени тръпки ме полазиха по гърба. Той скочи енергично на крака и отиде до вратата. Още преди да я отвори, вече крещеше да доведат свидетеля. Паско погледна старшината.
    — От този няма нужда да се притесняваме. Името му никога не е припарвало до жилищните списъци на милицията.
    „Свидетелят“ се оказа човек, когото никога не бях виждал. Нисък, но широкоплещест. С къс балтон и ушанка. Изглеждаше около петдесетгодишен, с изпито лице и посивяла двудневна четина по бузите. Но очите му бяха зачервени и гледаха мътно като на човек с поне двадесет години по-стар. Или като на пияница. Всеки би разпознал в него копоя.
    Паско включи магнетофона.
    — Кажете си името, възрастта и професията, за протокола — разпореди се Паско.
    — Йосиф Филипович Козлов — каза мъжът. — На петдесет и шест години. Офицер от армията.
    — Кога ви уволниха? — попитах аз.
    — През хиляда деветстотин деветдесет и осма. Боклуците на Елцин ме изгониха.
    По всичко му личеше, че е невзрачник от бившите тайни служби, като се започне от мръснишкия поглед и се стигне до старите ботуши.
    — Арестантът няма право да разпитва свидетелите — изрева Паско и удари с отворена длан по желязната маса толкова силно, че „военният офицер“ отстъпи изплашен назад.
    — Разкажете ни какво видяхте — каза Паско и придърпа мъжа напред, докато не го приближи на половин метър от магнетофона.
    Мъжът извади един лист от джоба си.
    — Свидетелят вади от джоба си предварително подготвен текст — казах аз, навеждайки се към магнетофона. — Почеркът прилича на този на капитан Паско — добавих, за да бъде объркването пълно.
    Паско ме изгледа свирепо и после подкани Козлов.
    — Свидетелски показания — каза той. — Написани, подписани и датирани от бившия офицер Й. Ф. Козлов.
    Свидетелят започна да чете. Сега бе моментът да слушам.
    — Във въпросната нощ, събота, около четири сутринта пресичах градския площад откъм източната му страна пред блок „Горшков“. Когато стигнах отсрещната страна, забелязах пред входа на подземния гараж пред „Горшков“ две коли на около дванадесет метра една от друга. Двамата шофьори слязоха. Не носеха ушанки и ясно видях, че бяха мъж и жена с руса коса. Тръгнаха един към друг и се прегърнаха. Мъжът се върна в колата си и потегли. После русата жена тръгна към своята кола. В този момент се разминахме. Поздравих я, понеже я познах. Беше хирург в спешно отделение на болницата „Лермонтов“, където са ме лекували след падане.
    Тя отвърна на поздрава ми и после се качи в колата и потегли към входа на гаража под жилищния блок, наречен „Горшков“. Без никакво съмнение идентифицирам русата жена като доктор Наталия Вадим.
    Погледнах кръвнишки Паско, а той се изсмя.
    — Виждаш ли сега? Според мен твоята Наталия е съчинила това спешно повикване в събота през нощта.
    — И защо й е трябвало да го прави?
    — Била е в безизходица. Наложило й се е да отмени следобедната среща на „Манделщам“, забрави ли? А не е могла да си представи, че ще прекара цял уикенд без него. Била е готова на всичко. Не забравяй, че му се е отдавала навсякъде. Върху бюрото в кабинета, на задната седалка в паркираната камка, абсолютно навсякъде.
    Това беше изтезание, за което никога не бях предполагал, че съществува.
    — За бога, Паско…
    Той се усмихна и понижи тон:
    — Била е готова да направи всичко заради няколко часа с него. И изчаква момента, когато ти си ангажиран с губернатора. В библиотеката му, както гласят показанията ти. И тогава тя импровизира повикването, така че да напусне приема, преди ти да си приключил разговора с негово превъзходителство.
    Все още нямаше нищо уличаващо срещу мен, но това не ми харесваше. Долавяше се смисленост. Не истината вероятно, но неприятно правдоподобни догадки. Неизменната презумпция, че Наталия се е срещала с някого.
    — Защо просто не изплюеш всичко — каза Паско. Имаше предвид да си призная.
    — Нямам какво да изплювам.
    — Знаеш какво означават показанията на бившия офицер от армията Козлов.
    Погледнах злобно Козлов.
    — Знам какво ще се случи с бившия офицер от армията Козлов, ако някой от моите патрули го хване пиян.
    — Това, което означават показанията на Козлов — продължи Паско толкова гладко, колкото позволяваха възможностите му, — е, че Наталия е била в апартамента ви заедно с теб, който си я чакал да разбереш какво, по дяволите, е правила през последните четири часа. Останалата част от картината е лесна за описване. Побесняваш толкова, че ти причернява пред очите. И кой няма да те разбере? Тя е пред теб и още мирише на него. Удряш я. По-силно, отколкото си възнамерявал. Тя пада и повече не става. Проблемът ти е къде да скриеш трупът.
    — И отивам с моя „Толстой“ чак до кръстовище тридесет и три в снежната буря?
    Паско размаха ръце.
    — По това време бурята вече е била отслабнала. Но във всеки случай не е било необходимо да пътуваш дотам с твоя „Толстой“. Не забравяй, че жена ти току-що е била оставила камката в подземния гараж. Каза ни го преди малко свидетелят Козлов. Разполагал си с идеалното превозно средство.
    — Фантасмагории — казах аз. — Базиращи се на фалшиви показания, взети чрез подкуп или заплаха.
    — Това би казал твоят скъп адвокат. Но какво ще видим, ако прегледаме следващите осемнадесет часа? Ще видим как един мъж се обажда в болницата, разговаря с приятелите на жена си, мъж, който дори съобщава в милицията, че е изчезнала. Накратко, мъж, който всячески се стреми да отклони подозренията на един опитен следовател като мен. — Направи кратка пауза. — Очаквам пълно сътрудничество от твоя страна, Вадим. Да си свалиш гащите. Да направиш пълни самопризнания. И ще видя какво мога да направя от своя страна.
    Възможно ли беше Козлов да казва истината? Всичко в главата ми кръжеше бавно. Възможно ли беше? Извърнах рязко глава към него и попитах Паско:
    — Къде го намери?
    — Дойде сам, както би направил всеки доблестен гражданин, когато прочел съобщението, че жена ти е изчезнала.
    Погледнах още веднъж самодоволната усмивка на Козлов и се обърнах с гръб към него.
    — Долен мръсник — казах на Паско. Обаче какво друго можех да очаквам?

11.

    Паско ме остави на мира през целия ден. Повярвайте ми, приятели, това е притесняващо странно. Моментът да ме захапе, поне според подчертаните редове в съветския устав на Паско, беше именно сега, когато духът ми е на най-ниското стъпало и се побърквам от притеснения за Наталия, изплашен от неспособността си да направя каквото и да е за нея.
    Но… Ще кажете: „Аха, щом като Паско е знаел, че си притеснен за Наталия, тогава е знаел, че не си причината за нейното изчезване.“ Жалкото е, че в тон с нашите стародавни и недостойни традиции въпросът не стоеше така. Паско искаше самопризнания — това е единственото доказателство със стойност в нашата държава, това е крайният резултат, към който се стреми всеки руски милиционер. Може да са оплескани всички веществени доказателства, може по случая да са работили некадърници — ако съдията чуе вълшебните думи „признавам се за виновен“, няма пречка да унищожи живота ти, без да изпита някакви угризения на съвестта дори за секунда.
    Ако самопризнанието си противоречи с фактите, то фактите са сбъркани. Съвсем просто. А щом фактите са сбъркани, променяш ги.
    Ето защо бях повече от изненадан, че Паско не продължи да гони предимството си. Когато дежурният старшина ми донесе супа и допълнително прибавена към нея наденица за обяд, ми намигна едва забележимо.
    — Вярно ли чувам, че съвсем скоро ще се върнете зад бюрото си, шефе?
    Изскочих от нара.
    — Какво си чул?
    — Капитан Паско е побеснял оттатък. Само обикаля и мърмори нещо за Москва. Нищо не можело да се очаква оттам, казва, освен неприятности за един отдаден на работата си офицер като него.
    — И какво се е случило? — Предположих, че зад всичко това стои Дронски. Дърпа конците от столицата.
    — Не знам нищо повече от това — отговори старшината. — Но от Москва се задават неприятности за достойния капитан. Пристигат съвсем скоро. Това сигурно не са лоши новини, а, шефе?


    Неприятностите за капитан Паско пристигнаха в осемнадесето районно управление късно следобед от Москва, обути с лъскави ботуши с високи токчета, отлично скроени сива рокля и сако, гарнирани със златна огърлица на нежния врат с шоколадов цвят. Дежурният старшина никога не бе виждал такава жена — с лице като светъл махагон, метър и осемдесет висока и с искрящ, непозволяващ възражения гняв в черните й очи. Той отвори вратата на килията и се поклони. Паско, застанал зад него с изцъклени очи като на болен от гуша в напреднал стадий, изглеждаше неспособен да се помръдне.
    — Разпоредете на някого да ни донесе чай, капитане — каза агент Кънингам през рамо на много сносен руски. — С пресен лимон. Имате ли пресни лимони в Мурманск?
    Не изчака отговора. Вече бе затворила вратата на килията пред носа на Паско. Обърна се и си стиснахме ръцете.
    — Вече се познаваме — казах аз.
    Тя повдигна вежди в знак на съгласие.
    — Ще си спестя обясненията относно това колко съжалявам. Точно такива неща не са ви нужни в момента, нали така? — Погледна ме сериозно. — Снимката на жена ви може да се види по всички вестникарски сергии в града. Това е добре. Има лице, което не се забравя. Купих си няколко от ранните издания. Паско, изглежда, не е посмял да съобщи малката подробност, че ви е арестувал.
    — Защото знае, че обвиненията му са шепа въздух.
    Тя кимна:
    — Тогава да започнем отначало…
    — Един момент. Имам въпроси — казах аз. — Какво прави една американка тук? Какво ви засяга изчезването на Наталия?
    — В този случай има американска връзка, капитане. — Тази жена излъчваше непреклонност. — След малко ще стигнем и до това.
    — Добре — отвърнах неохотно. — Само ми кажете следното. Дронски ли ви потърси?
    — Летяхме заедно от Москва тази сутрин.
    — Дронски е в Мурманск? — Това беше първата наистина добра новина, която чувах, откакто започна тази история.
    — Дронски накара Паско да му изпрати всички данни за случая по факс в чакалнята на летището, преди да излетим от Москва. Прочетохме ги в самолета. Когато кацнахме в Мурманск, той замина направо от летището към кръстовище тридесет и три на магистралата за Каневка, където е намерен шалът на Наталия. Ще се върне тук веднага, щом установи нещо.
    Трудно ми беше да бъда в тон със събитията.
    — Това че Дронски е тук, го разбирам. Ами вие?
    — Тук съм, упълномощена от Всеруската прокуратура. Двамата с капитан Дронски отговаряме за разследването на този случай.
    — Въпросът ми беше защо именно вие?
    — За да разследвам изчезването на служител от тукашното американско консулство.
    Устата ми неволно се отвори и пак се затвори.
    — Още някой ли е изчезнал?
    — Паско ви е държал в неведение. Отвлечена е една жена от персонала на американското консулство тук, в Мурманск. — Направи мрачна физиономия.
    — Отвлечена?
    — По всичко личи, че е така.
    — И според вас случаите са свързани?
    — Две красиви и отлични в професиите си жени изчезват в една и съща нощ. Колите и на двете са намерени изоставени в района на „Северен залив“. Бих казала, че може да има връзка между двата случая, капитане.
    — Същата нощ — пророних с увиснала челюст. — Боже, господи.
    Вратата се отвори и влезе дежурният старшина от приемната. Носеше табла със стъклена кана чай и чинийка с малка купчинка бисквити.
    — Заповядайте — каза старшината и изгледа американката с поглед, в който се криеше странна комбинация от притеснение и трудно сдържано желание. Забелязах, че сянката на Паско се прокрадва в коридора.
    Агент Кънингам затвори вратата след старшината. Отвори куфарчето си и извади някакви книжа. Забелязах, че под тях са мушнати три големи снимки.
    — Почакайте — казах аз. — Дронски знаеше ли снощи, когато говорих с него, че има и друго отвличане? На тази жена от американското консулство.
    — Заявлението ми за пътуване до Мурманск мина през неговото бюро само няколко часа преди да се обадите. Веднага след като се чул с вас, той позвъни в кабинета ми в посолството и каза, че е възможно да има и втори случай на отвличане.
    — На мен не ми каза нищо.
    — Какво повече искате от един приятел? Та той заряза всичко и хвана първия самолет насам, за бога. — Проследи ме с поглед, докато отивах към стената да се облегна.
    — Да — казах, олюлявайки се пред пронизващия поглед на тази излъчваща сила жена. — Вярно е, че го направи.
    — Преди да започнем, искам да ви задам няколко въпроса. — Погледът й стана още по-твърд. — Познавате ли Джоун Фаулър?
    — Това изчезналата жена от американското консулство ли е? Не я познавам.
    — Жена ви споменавала ли е пред вас за нея?
    — Не.
    — Имали ли сте някакви взаимоотношения с американското консулство? Във връзка с молби за визи, стипендии за образование, култура…?
    — Не.
    — А жена ви?
    — Не си спомням такова нещо, не.
    — Съпругата ви говори ли английски?
    — Да.
    — Също толкова добре като вас ли?
    — Не, но доста добре.
    — Никога ли не се е изкушавала да посещава лекции в консулството? За американския бит и култура, такива неща?
    — Жена ми се интересува повече от руския бит и литература. В нашето семейство аз съм поклонникът на англосаксонската култура.
    Стояхме и се гледахме в очите. Беше само два-три сантиметра по-ниска от мен и дори в тясната килия не й се налагаше да вдига главата си нагоре. Вече започвах да си мисля, че твърдият поглед на тези тъмнокафяви очи ще ме държи вечно на прицел. И тогава тя рязко наведе глава. Езикът й се плъзна по горната устна. Наведе се и взе чаша чай, отпи и пак я остави на циментовия под.
    — Така, ето я предисторията. — Подаде ми първата снимка. Жена на тридесет и няколко години, с широка усмивка и американски зъби. — Джоун Фаулър. Работеше в консулството от края на гражданската война. Добър руски. Много добри познания за руската култура, руските писатели, художници… Такива неща.
    — Омъжена ли е?
    — Разведена. — Поколеба се за миг. — В началото, след пристигането й преди около година, е живяла доста бурно, затова моят предшественик я е държал под око. Но не е създавала проблеми, спазвала е благоприличие. Никой от любовниците й не е бил свързан по някакъв начин с властите. Руските власти имаме предвид. Затова наблюдението й е било редуцирано до периодично.
    — И така сте пропуснали да забележите човека.
    — Преустановихме наблюдението преди повече от шест месеца. — Прехапа долната си устна. Не беше жена, която лесно отстъпва. — Шефът й, тукашният консул на САЩ, Майлс Бриджър, каза, че напоследък е имало информации за някакъв натрапник, който я причаквал.
    — Дебнещ натрапник ли?
    — Говори ли ви нещо?
    — Имам аналогична информация за мъж, който се е навъртал около Наталия известно време след Коледа.
    — Разполагате ли с някакво описание?
    — През зимата хората в Мурманск ходят опаковани като пашкули.
    — През пролетта също — добави тя. — А и през лятото, доколкото знам, ако имат малко здрав разум в главите.
    — Да продължим с предисторията — казах аз, подавайки й снимката.
    — В неделя сутринта Джоун Фаулър е имала две срещи. Едната е била с шефа й, Майлс Бриджър, за да обсъдят някои аномалии в счетоводството.
    — Аномалии ли? Искате да кажете, че има грешки в счетоводната документация?
    — В момента счетоводителят прави ревизия. Може да се окаже дребна работа.
    — За каква сума става въпрос?
    Аби Кънингам отпусна недоволно пълната си долна уста.
    — Това засяга и мен, не забравяйте.
    Разходи език по зъбите си и отговори:
    — Петдесет хиляди долара.
    — И това е дребна работа?
    — Още не е сигурно, че липсват, капитане.
    — За какъв период са натрупани липсите?
    — Два месеца може би. Майлс Бриджър е сигурен, че парите ще се намерят.
    — Радвам се за Майлс. Такова нещо може да стане само в Русия, а?
    Погледна злобно.
    — В неделя сутринта — продължи тя мрачно — Джоун не се е появила на срещата си с Майлс. Нито пък е отишла в клуб „Спортика“, където е имала уговорка да обядва с един приятел. Следобед консулът изпратил човек до апартамента й. Нямало никой. Нито следа от Джоун. Търсенето продължава и привечер в неделя започва да става ясно, че е имало мъж, с когото се е срещала често.
    — Нов любовник?
    — Казала е на една своя приятелка, че се е запознала с руснак по време на лекциите си. Постоянно се навъртал около нея. От онези, дето са като овчарски кучета.
    — Значи е дала някакво описание?
    — Приятелката на Джоун го е виждала само веднъж. Влязъл и седнал на последния ред. Още щом го видяла, Джоун обявила почивка за кафе и се изнизала за няколко минути с него.
    — Сигурна ли сте, че наистина е бил руснак?
    — Приятелката го е чула да говори. Скромен английски с руски акцент.
    — А описанието на външността му?
    — Безполезно. Доста висок, много млад…
    — Това ли е всичко?
    — Сприхав. Превъзбуден. Нервен. Пренапрегнат. Това са заключенията на приятелката, основаващи се на впечатления от жестовете му. Тя е консултант на американските бизнесмени тук по отношение на обноските. Пренапрегнат. Жестикулация с отрицателен ефект. Така твърди тя.
    — Опитахте ли да направите фоторобот?
    — Не се получи нищо свястно. — Тя прекъсна, за да отпие от чая. — Според известните сведения за Джоун тя и този мъж са се срещали в продължение на около месец.
    — За да правят секс ли?
    — Като се има предвид характеристиката на Джоун, не е трудно да се направи и такова заключение.
    Не ми беше лесно да асимилирам всичко това.
    — Кога е видяна за последен път Джоун Фаулър?
    — Известна ни е свидетелка, която може да потвърди, че Джоун е била в апартамента си рано вечерта в събота. Джоун е отклонила покана за вечеря. От консултантката по обноски. Казала й, че има ангажимент, но не е споделила с кого.
    — Значи е изчезнала по някое време през нощта на съботата. Също като Наталия.
    — Изглежда, че е така.
    Сведох глава. Бях объркан.
    — Известно ли е нещо друго?
    Тя погледна встрани, но после пак се обърна към мен:
    — Има и друго. Но е необичайно. — В тъмните й очи се четеше нещо, но не можах да разбера дали беше съчувствие или безразличие. — Няма да е зле, ако се подготвите.
    — За какво да се подготвя?
    — За нещо доста особено. Оставен е нарочен знак за авторство.
    Дъхът ми секна. Убийците оставят такъв знак, изнасилвачите — много рядко. А похитителите на хора… Нямах представа.
    — Знак за авторство ли? Какъв?
    — Както вече казах, колата на Джоун е била намерена изоставена. — Надникна в записките. — В района на „Северен залив“. На двеста или триста метра от мястото, където е намерена камката на вашата съпруга.
    — Знак за авторство. — Обърнах се с лице към нея. — В колата ли е намерено нещо?
    — Да.
    Погледна ме спокойно в очите и ми подаде друга снимка. Цветна. На средно голямо ауди, тъмносиньо или черно, спряло на фона на разрушените сгради в „Северен залив“. Само че в прозореца на колата се забелязваше силует на човек, седящ зад волана… Не само силует, виждаше се лицето.
    — Доколкото си спомням, казахте, че в колата не е имало никой. Кой е това?
    — Какво е това? — поправи ме тя. — Това е чучело, капитане. Кукла. В естествени човешки размери.
    Вторачих се в нея като онемял. Единственото, което ми мина през ума и успях да кажа, беше:
    — Кукла за секс ли е?
    — Не, поне според външния й вид. Направена е от латекс, с възрижава коса като на Джоун. Кожено палто. Американско бельо, от това на Джоун Фаулър.
    — Боже мой — казах аз. Стоях неподвижно, но в главата ми всичко се въртеше. Агент Кънингам, изглежда, бе доловила това и искаше да ми даде време да се съвзема. Нямаше как да отгатна.
    Каквато и да е била причината, тя се впусна във формално описание, което сякаш четеше от каталог:
    — По моя преценка производственото й предназначение е да служи за манекен в някоя витрина за скъпо облекло. Краката, ръцете и вратът са добре очертани. Има следи от поправени повреди, но едно такова нещо би струвало като ново над петстотин долара. — Подаде ми последната снимка. Удивително, потресаващо реалистично лице. Бледо, дори съзнателно направено по-бледо от нормалното. Очите бяха нарисувани мъртвешки затворени.
    Гледах снимката втрещено, а сърцето ми щеше да се пръсне.
    — Що за човек…
    — До този момент не знаем нищо — отвърна тя с твърд глас. — Трябва да се потрудим по въпроса.
    Поех дълбоко въздух, но той влезе неохотно в дробовете ми.
    — Добре де… Имаме това, но няма и следа от труп.
    — Засега.
    — Искате да кажете, че е само въпрос на време ли?
    — Не знам. Все още не ни е ясно с какво точно си имаме работа. — Тя вдигна чашата с чай и ми я подаде. — Пийте.
    Взех я, отпих и попитах:
    — Намира ли ви се една цигара?
    — Не би трябвало да се издавам, че имам.
    — Ще запазя тайната ви.
    Подаде ми една цигара и огънче. Но за себе си не запали.
    — И какви са резултатите от следствената експертиза на този манекен?
    — Бих казала, че е бил старателно почистен преди боядисването. Няма никакви косми и власинки. Лакът за нокти е същият като на Джоун. Американски, „Макс фактор черна роза“. Вероятно е взет от чантата на Джоун. Боята е обикновена водоразтворима емулсия. Най-полезната информация засяга самия латекс. Все още се работи по нея. Може да ни насочи към производителя. И ако имаме късмет, от него към дистрибутора, а от дистрибутора към търсения от нас човек.
    — Всичко това от нашите следователи ли научихте? — Не можех да го повярвам.
    — Изпратихме мостри в Хелзинки — намръщи се пренебрежително тя. — Задвижихме нещата още преди да напусна Москва.
    Дръпнах от цигарата и попитах:
    — А самата кола разкри ли нещо полезно за нас?
    — Нея нямаше как да транспортираме. Има много пръстови отпечатъци, проверката на които ще отнеме почти цял месец според отдела по убийствата на пето районно управление.
    — Нещо друго?
    — Върху едната страна на колата е било повърнато. Хляб и алкохол. Тежко му е било на нашия похитител.
    Представих си го до спрялата кола, вече приключил с работата. И в този момент идва отвратителното облекчение, поривът да повърне, както е застанал подпрян с една ръка на покрива на аудито.
    — Добре ли сте? — попита тя.
    — Не. Безкрайно далече съм от добре. Стоя заключен в участъковата килия, а през това време жена ми по всяка вероятност е в лапите на сексманиак.
    — Седнете. — Тя се пресегна и настойчиво натисна рамото ми. Посочи към цигарата. — Дръпнете си.
    Смукнах дълбоко от цигарата. Удари ме в главата като чорап, натъпкан с топъл памук.
    — Това е трева — казах аз.
    — Е, и?
    — Нищо. Трябва да изляза оттук.
    — Свидетелят на Паско ще представлява ли проблем? Ако може да бъде елиминиран, адвокат Грандов твърди, че ще ви освободи до сутринта.
    — Свидетелят на Паско може да бъде купен с литър фалшива водка. Но има нещо друго — отговорих аз. — Версията на Паско е, че Наталия е кръшкала. А аз съм заподозрян като ревнивия съпруг…
    Забелязах, че ме чакаше да продължа. Дръпнах силно от цигарата. Главата ми се замая от тревата. Но димът опиваше и успокояваше. Мисленето ми все повече заприличваше на бавна разходка в кръг.
    — Ходих в кабинета на Наталия — добавих. — Сигурно знаете това.
    — Четох доклада на Паско.
    — Опаковката с презервативи… Беше нарочно подхвърлена.
    — Той казва, че не е така.
    — Та какво друго ще каже, за бога?
    — Добре де, възможно е да е била подхвърлена нарочно.
    — От Паско или от някой друг — казах отчаяно. — Нямам представа.
    Тя вдигна поглед.
    — Все пак съм длъжна да ви попитам, инспекторе… — В очите й личеше неудобството. — Не съществува ли такова съмнение? Въпросът ми е, дали е възможно да имаме работа с мъж, който излиза веднъж или два пъти с някоя жена, за да спечели доверието й, а после… я завежда някъде насила? Възможно ли е случаят да е такъв?
    Запазих самообладание.
    — Такъв човек би ли отвлякъл две жени в една и съща нощ?
    — Добре, да предположим, че става дума за двама мъже. Удовлетворяват нагона си, работейки заедно. Рядкост е, но не е непознато. През хиляда деветстотин деветдесет и девета година двама братовчеди в Лос Анджелис…
    Вдигнах ръка да я прекъсна.
    — Вероятно съпругата ви е имала изобилие от възможности за забежки — работа на смени, спешни повиквания извън болницата по всяко време…
    — Дявол да го вземе, Дронски сигурно ви е разказал какво представлява Наталия — прекъснах я брутално.
    Лицето й не трепна.
    — Това е нещо, което един мъж винаги усеща — продължих аз.
    — Ако Наталия е имала нещо извън… — Спрях и поех дълбоко дъх.
    — Не може да е имала, не е в характера й. Разбирате ли ме?
    Тя допи чая си и стана.
    — Нещо, което един мъж винаги усеща, а? Е, може би.
    Усетих, че кипвам:
    — Ясно ви е за какво говоря.
    Тя обаче не отстъпи:
    — Не се ровя в живота ви, капитане. Поне не ей така, за удоволствие. Но повярвайте на човек, който вече е минал по този път. Това не е нещо, което един мъж винаги усеща. — Отдалечи се. — Ще се върна преди разсъмване. — Отиде до вратата и затропа по нея. После се обърна пак към мен, докато чакаше ключовете на старшината да изтракат в ключалката. Мисля, че искаше, тръгвайки си, да промени тона, да намали напрежението. — А… забравих да ви предам — добави тя, докато вратата се отваряше. — Дронски държеше да ви кажа, че В. И. Ленин ви изпраща най-добри пожелания. — Веждите й се повдигнаха въпросително.
    Погледнах я в очите. В. И. Ленин е котарак. Живее в кабинета на Дронски в Москва. На цвят е като тъмен мармалад и има особен черен кичур под муцунката, който обясняваше достатъчно сполучливо името му, но не го правеше по-приятен за гледане от бюрото. Има си един коронен номер — да вдига лапа за поздрав или сбогуване, заради който Дронски много го обича. Не и аз. Такива котешки трикове не могат да ме съблазнят, приятели. Нямам нищо против В. И. Ленин да си стои в Москва. Или да приеме назначение като кабинетен котарак в някое затрупано с лед управление в Норилск. Може би агент Кънингам не знаеше това. Опитах се да й обясня, без да изглеждам груб:
    — В. И. Ленин е котка. Кабинетният котарак на Дронски.
    — Запознахме се в Москва. — Тя кимна одобрително. — Наистина е сладък. — Вдигна длан и разтвори пръстите си за поздрав като В. И. Ленин. — Всичко добро.
    Агент Кънингам излезе в коридора и старшината затвори вратата след нея. Аз останах с вдигнати встрани ръце. С върховете на пръстите си докосвах едновременно двете стени, дори напипвах издълбаните в боядисания метал имена и дати.
    Сигурно не мислите, че една малка килия със стол, койка, мивка и един стоящ прав едър мъж може да бъде празно място. Обаче е.
    Няма нищо по-празно, приятели.

12.

    Час по-късно бях с белезници на ръцете. По настояване на Паско. Тежък шинел, милиционерска ушанка и дебели ръкавици ме бранеха от ледения вятър. Вряскаща музика, женски писъци и гневни гръмки гласове на пияни мъже — всички звуци и миризми в Града на порока ме заляха като невидима вълна. Но аз бях с белезници, докато ме водеха превит през вътрешния двор, образуван между фургоните, и ме натикваха в първия от двата чакащи микробуса за борба с безредици. Иля Дронски седеше на задната седалка.
    Не бях го виждал от три месеца.
    — Дронски… — С дрънчащи белезници протегнах ръка, за да стисна неговата. Той изсумтя и ме придърпа в здрава прегръдка. Дронски не обича да приказва много. Пусна ме и седна, без да сваля дланите си от рамената ми.
    — Ще те избавим от това положение, шефе. Ще я намерим.
    Опитах мрачна усмивка, но не се получи. Устните ми се бяха сковали, не се подчиниха. Преглътнах тежко и бързо обърнах поглед към Паско, който вървеше през двора, запътен към микробуса.
    — Да използваме, докато не е дошъл — казах припряно. — Какво следва оттук нататък?
    — Отиваме на магистралата. На кръстовище тридесет и три.
    — На мястото, където са намерили шала й?
    — Ходих там направо от летището. Има още работа за вършене на това място. Може би ще намерим още нещо. Напомних на Паско, че не е изключено там да е извършено престъпление. Беше пренебрегнал задължението си да остави двама души на пост при кръстовището.
    — И сега какво?
    — Настоях да вземем група хора и да огледаме от двете страни на пътя. Казах, че и ти трябва да присъстваш. Не бива да пропускаме възможността за евентуални самопризнания на местопрестъплението.
    Този път успях да се усмихна. Търсенето на самопризнания на мястото, където е извършено престъплението, е любим метод на руските криминалисти. Презумпцията е, че връщането на убиеца там предизвиква у него неудържимо желание да разкаже всичко.
    Паско беше в градоносно настроение, ругаеше, че не го оставят да се наспи като хората от два и половина в неделя през нощта, когато го събудих. Метна се на предната седалка и изръмжа на шофьора да тръгва. Потеглихме бавно по пищната главна улица на Града на порока, като шофьорът поглеждаше често в огледалото да се увери, че другият микробус ни следва.


    Виелицата беше отслабнала до откъслечни и кратки, но свирепи пориви на вятъра, които вдигаха пред фаровете завихрени стълбове от ситен сняг, приличащи на призраци от Дисни. При кръстовище 33 двата микробуса спряха бавно встрани от пътя и десетте милиционери с кирки и лопати слязоха от машината зад нас. Мен ме конвоираше нашият шофьор, въоръжен с древен „Калашников“ АК–47, за да се предотврати крайно невероятната случка да хукна отчаяно с окованите си ръце през безкрайните заснежени полета от двете страни на пътя.
    Дронски пое ръководството на хората.
    — Шалът е намерен на онзи стълб в обезопасителната ивица между двете платна — каза той. — Тук сме заради предположението, че е станало някакво произшествие. Истинско или инсценирано. Искам да разчистите пресния сняг край пътя на тридесет метра в двете посоки.
    — Шалът може да е прелетял километри във виелица като онази в събота през нощта — възрази Паско.
    Дронски кимна в съгласие с тази възможност и отвърна:
    — Само че аз не вярвам да е станало така. На него е висяла сребърна щипка.
    Потръпнах. Бях й подарил тази щипка, когато я назначиха в „Лермонтов“.
    Хората бяха разчиствали снега по-малко от десет минути, когато викът на един от тях накара Паско и Дронски да отидат при него. Последвах ги и аз. Когато стигнах там, видях, че само на метри от пътя няколко малки дръвчета са повалени. Двама мъже с метли от брезови клонки размитаха пухкавия сняг между пречупените дръвчета и пътя.
    Наблюдавахме как се разкриват следи от гуми, буксували върху леда отдолу. Автомобил бе излязъл от пътя и бе минал през счупените дръвчета. Когато милиционерите донесоха още фенери, забелязах пръснати в снега пластмасови парченца от оранжев мигач.
    Превитата ниска фигура на Дронски, увита в шуба и с гумени ботуши, се отдалечи от Паско и бавно дойде при мен. Извади цигари и ми предложи една. Отказах с поклащане на глава.
    — Какви заключения си вадиш от това?
    — Камион — отвърна той. — Немного голям. Даже микробус може би. С вериги върху добри, нови гуми. И въпреки това се е движел достатъчно бързо, за да се хлъзне извън пътя.
    — Кога?
    Той сви рамене под дебелата шуба.
    — Сигурно е било през събота през нощта. Следите от гумите са сравнително пресни. А една катастрофа в непосредствена близост до мястото, където е намерен шалът на Наталия…? Бих казал, че със сигурност е било в събота през нощта, шефе.
    Той се върна при сектора от крайпътния банкет, където шест-седем милиционери метяха снега с широк замах на импровизираните брезови метли. След всеки две-три замахвалия с метлите те подпираха дръжките им на гърдите си и удряха ръкавиците си една в друга, за да стоплят дланите под тях. Паско се бе върнал в микробуса и седеше вътре. Беше пуснал радиото и до мен достигаше някаква сълзлива мелодия отпреди тридесет години. Станция „Носталгия“. Не пускаха, „Бийтълс“ или „Ролинг стоунс“. Какво оставаше за Дюк Елингтън. Мариса пееше лигави хитове от съветската ера: „Подари ми любов, щъркел мой мил, пернат приятелю.“
    Колкото повече хората размитаха снега, картината ставаше по-ясна. Под колелата е била поставена настилка, за да могат да зацепят, когато шофьорът е потеглял назад към шосето. Имаше заровени натрошени клонки от ела, петдесет-шестдесет сантиметра дълги, смачкани от тежестта на автомобила. Дронски вдигна няколко по-големи парчета.
    — Значи е имало произшествие — каза той. — Някакъв автомобил е излетял от пътя, може да е имало ранен човек. И Наталия е била повикана. Как? Не знаем с точност нищо повече от факта, че е била извикана по пейджъра. Кой се е обадил? Няма данни. Така че, истинска ли е била катастрофата или инсценирана?
    — Да е инсценирана катастрофа? — Студът и напиращите лоши предчувствия като че ли блокираха способността ми да мисля.
    — Може би, шефе. Не забравяй, че не разполагаме с никакви данни за приет ранен човек в никоя от болниците в града.
    Обзе ме силно притеснение.
    — Инсценировка. За да извикат Наталия? Да я подмамят тук, това ли имаш предвид?
    Гледаше надолу към ботушите си, облепени със сняг. Или може би към парчетата от натрошени елови клонки в ръцете си.
    — Може да е било и съвсем истинска катастрофа. За която обаче по някаква причина не е било съобщено. И примерно някой е минал по това време, може би по насрещното платно, видял е и се е обадил за помощ.
    — И Наталия е получила обаждането? — поклатих глава в несъгласие. — Не е възможен такъв вариант, Иля. Обаждането би трябвало да се получи в някое от спешните отделения на болницата. Проверих. Няма такова.
    — Освен ако не е бил някой неин познат, който е решил да й се обади директно.
    — Защо би го направил, който и да е? Нормално е да се обади в „Лермонтов“. Или в някоя друга болница в този край на града.
    — Добре — каза той бавно. — Само че никой не го е направил, така ли е, шефе? Следите от неотдавнашна катастрофа само на метри от мястото, където е намерен шалът на Наталия, потвърждават точно това. Защо?
    Вятърът пробиваше през шинелите ни и продължаваше да навява преспите по голите откоси край нас. Загледах се в мъжете, които метяха и копаеха. В това нечовешко време всичко ми изглеждаше като в един документален филм за група лагерници по времето на Сталин, които работеха под ярката светлина на прожекторите в кучешкия студ на лагерите в сибирския Магадан.
    — Капитане — каза старшината на Паско, приближавайки се. — Трябва да видите едно нещо.
    Обърнахме се към мястото, където двама мъже метяха внимателно, отстранявайки снега от десетки застъпващи се отпечатъци от подметки.
    — Толкова много стъпки — каза Дронски почти на себе си. — Малък военен камион. Защо не и микробус?
    — Пътниците са слезли да бутат — казах, вглеждайки се в следите.
    Дронски сви вежди неодобрително. Посочи с дългия прът в ръката си, докосвайки петата и пръстите на един отпечатък, после на друг и на друг. Трябваше ми много време, докато схвана какво имаше предвид.
    — Размерът — казах аз. — Прекалено малки са, за да бъдат на възрастни. Деца…?
    — Всичките пътници са били деца — кимна той.
    — Цял микробус с деца? По това време? Било е полунощ или по-късно.
    — Точно това ни казват тези стъпки, шефе.
    — Добре — съгласих се неохотно. — Ще поразсъждаваме за децата по-късно. И така, имало е ранен. Някой в буса е знаел номера на пейджъра на Наталия и й се е обадил, разчитайки, че така ще получи помощ по най-бързия начин. Знаели са, че Наталия няма да се спре пред нищо, ако страда дете.
    — Продължавай, шефе.
    — И така, тя идва. Оказва помощ на детето. Може би на още няколко. По всичко личи, че не е имало нищо сериозно. Изкарват автомобила на пътя и той потегля господ знае за къде. Напуска местопроизшествието, а Наталия си събира нещата и тръгва обратно към нейната камка… Или пък стои и гледа как микробусът се отдалечава.
    — И?
    Поех дълбока глътка леден въздух. Главата ми се избистряше. Спомних си за старицата от палатката.
    — Не. Ако е била отвлечена на това място, камката й също щеше да е оставена тук.
    Дронски присви вежди срещу вятъра.
    — А какво ще кажеш за това? Шофьорът на случайно преминаваща кола спира, за да им предложи помощ. Микробусът с децата е изкаран на пътя, но първа потегля Наталия. И онзи, който е спрял, тръгва да я следи. Малко преди града той я засича и я изтиква встрани от пътя.
    — Възможно е…
    — В такъв случай не става дума за любовник, обърни внимание. Той е непознат. Мъж, който търси жена, шефе. Просто някоя жена.
    Но в случая не беше просто някоя жена. Беше Наталия.


    Стоях прав, зареял безцелно поглед към равното бяло поле и мъглата от носещи се във въздуха снежни прашинки над него и размишлявах как се вписва отвличането на Джоун Фаулър във всичко това, когато различих сред белотата четвъртит силует на сграда. Дръпнах Дронски за ръката и му я посочих. След няколко секунди взиране я видя и той. Дълга, приличаща на завод сграда на по-малко от шестдесет метра разстояние, в падина, където беше навято огромно количество сняг. До нея вероятно се стигаше по пресичащия магистралата път, образуващ кръстовище 33.
    На Паско му олекна, когато разбра, че няма да се втурнем пеш през снега. Взехме единия от микробусите и с него изминахме краткия път встрани от магистралата, който ни отведе до входа на заводски двор. Дронски зави през отворения портал и паркира микробуса далече от преспите, които стигаха до покрива на сградата.
    Слязохме под брулещия вятър. Фабриката се оказа отдавна изоставена, с увиснали отворени врати. По високите, опънати като простори телове предположих, че е била една от многобройните сушилни за риба в покрайнините на града.
    Вятърът бе навял през вратата широка ивица сняг върху пода на цеха. Дронски зашари с лъча на прожектора си из вътрешността на сградата. Видяхме ясно под тънко покритие от нов сняг следите на автомобил, който е бил вкаран и паркиран вътре. Друг чифт следи обратно към вратата говореше, че е бил изкаран вероятно няколко часа по-късно, като се съди по разликата в дебелината на навятия отгоре им сняг. Разгледахме следите. Силният вятър бе заличил отпечатъците от грайферите.
    — Ако тези следи са от камката на Наталия — каза Дронски, — тогава не съм прав в предположението си, че е била проследена обратно до града.
    — Което означава, че евентуалното отвличане е станало тук, при кръстовище тридесет и три — допълних аз.
    И двамата замълчахме, представяйки си, предполагам, всеки своята версия за разигралите се събития на магистралата в снежната буря през нощта в събота.
    Претърсвахме фабриката още половин час, но не намерихме нищо, което да свидетелства, че някой е влизал по-навътре от вратата, където бе спрял автомобилът. Десет люто мърморещи мъже преровиха снега на двора, командвани безмилостно от Дронски. Но и там търсенето не даде никакъв резултат.
    Значи камката на Наталия е била скрита тук само за да бъде прибрана по-късно и откарана сред развалините на „Северен залив“. Но защо е трябвало да се прави това? Защо е трябвало да се рискува с връщането на камката? Защо просто не е била изоставена тук?

13.

    Отново бях сам в килията си. Килиите в милиционерските арести, дори и временните, имат характерен шумов облик. Стъпките на дежурния старшина по коридора, фалшиво подсвиркване. Дрънкане на канчета за супа. Тракане на ключове по металните врати, скърцане на панти. И негодуващи викове.
    Дори по-особените изпълнения в някои килии не се различават особено. Можех да се закълна, че съм чувал стотици пъти гласовете на двамата пияни от тази до моята, които изпълняваха с еднакъв патос началния припев на „Очите ти, сини като метличина в степта“ или ако са в борбено настроение, призоваващия на бунт срещу тиранията „Интернационал“.
    Седях на кревата и комунистическият „Интернационал“ кънтеше в ушите ми. Оставаха по-малко от шест месеца до стогодишнината от комунистическата революция през 1917 година. За миг мислите ми се отплеснаха в посока на всичко, което си бяхме говорили с Наталия. Тя вярваше дълбоко в себе си, че 1917 година е най-голямото бедствие, сполетявало някога една нация. И въпреки това все още никой не бе изрекъл нито дума за извинение или съжаление, никой не бе заклеймил от името на тази нация расизма, антисемитизма и кръвожадната отмъстителност, отнели живота на милиони граждани на Съветския съюз. За никого не е лесно да приеме фактите такива, каквито са, а най-малко за нас, руснаците. Този проблем е съществувал в Русия далече преди времето, когато главният министър на царицата Потемкин е започнал да строи представителни села, за да създаде фалшиво впечатление за изобилие у лековерните чужденци и, разбира се, приятно чувство за превъзходство у руснаците. Разбирате ли, ние почти вярваме на собствените си лъжи.
    Нямаше как да не се замисля дали това беше валидно и за мен. Бях ли се заблудил за Наталия? Беше ли моята Наталия просто една жена, която съм си нарисувал и изваял със средствата на собствените си въжделения? Беше ли истинската Наталия нещо съвсем различно? Възможно ли беше старата гледачка в Града на порока да се е опитвала да ми каже точно това? И дали аз като истински руснак бях предпочел да не погледна истината в очите?
* * *
    В единадесет часа дрънкането на електрическия звънец оповести застъпването на дежурните служители от нощната смяна. Десет минути по-късно старшина Бубин отключи килията ми и внесе чиния с хубав салам и половинлитрова бутилка водка „Град герой“. Разклати бутилката и каза:
    — Това е най-доброто, което можах да взема, шефе.
    — Не може да е по-добре.
    Остави чинията и бутилката на пода и извади две чаши от джоба си.
    — Имате ли нещо против да ви направя компания? Тази нощ е сравнително спокойна за стандартите в Града на порока.
    — Бубин, за мен е удоволствие. — Поканих го с ръка да седне на кревата. Какъвто си беше едрококалест, като всички дежурещи в управленията старшини, той се сепна, когато пружината изскърца под него.
    — И кога ще свършат всичките тези глупости, шефе?
    — Когато и да е, за мен все ще е късно, Бубин.
    — Тази американка от Москва, дето накара Паско да подскача като кутре — наля две чаши водка и започна да реже от салама, — ще може ли да те освободи?
    — Сигурен съм. — Опитвах се да му вдъхна кураж. Хапнахме от салама и обърнахме чашите с водка едновременно.
    — Сигурно си чул новината за губернатора, предполагам? — каза той, почиствайки рисковано зъбите си с върха на ножа.
    — За Баданов ли? Не. Какво се е случило?
    — Снощи е станала катастрофа с хеликоптер. Заради повреден уред за отчитане на горивото. Връщал се е от Петербург. Според информациите не са успели да прелетят над езерото Лагода.
    — Паднали са в езерото?
    — Загинали са всичките седем души. — Бубин започна отново да реже от салама. — За нашия град това е истинско бедствие. Сега американската търговска мисия няма да ни посети.
    Сетих се за Мария Баданова. Исках да я видя, да й кажа колко много съжалявам.
    — Слушай, Бубин. Искам тази нощ да изпратя писмо на госпожа Баданова. Ще ми направиш ли услугата да го пуснеш по факса?
    Той излезе да вземе лист за писане, а аз останах сам в отворената килия. Отпивах от водката така, че да се плъзга бавно по езика ми. Ако водката е добра, си струва да го правиш. Дори и да е лоша като тази, напиваш се по-бавно.
    Вдигнах чашата си. Какво ли щяхме да правим без нея? Не беше ли тя незаглъхващо ехо от дълбоката древност? От времето на княз Владимир, който през десети век е постановил Русия да изповядва християнската вяра, а не исляма със сериозното основание, че руснаците никога няма да се откажат от алкохола. Това означава, че руснаците са копнеели за отпускане на юздите още тогава, преди на сцената да се появи концентрираният алкохол. Разбира се, от западни търговци през 1386 година. Англичаните, или може би шотландците, очевидно са забелязали неограничените възможности на пазара, защото за почти отрицателно време натурализираната дума „Дринки“3 се е превърнала в общоприето сред руснаците нарицателно за два пръста водка. Оттогава насам не сме се обръщали назад. Сега средното количество, което изпива седмично един мъж в Русия, е две бутилки.
    Сигурно разбирате, приятели, че тези отнесени разсъждения имаха за цел да държат страховете ми далече. Ако не далече, то поне на един пръст разстояние. Бяха изминали седемдесет и два часа от изчезването на Наталия. Седемдесет и два часа, откакто е заминала в снежната виелица по пътя за Каневка и по някаква причина е спряла на кръстовище 33.


    Аби Кънингам дойде отново малко след полунощ. Съблече палтото си, което ми се видя кашмирено, и остана по дънки, син пуловер с триъгълно деколте и бяла риза. Хвърли купчина вестници на кревата.
    — Реших, че може би ще искаш да си в течение с другите новини — каза тя.
    Забелязах, че голямото заглавие в „Колска правда“ оповестяваше смъртта на губернатора Баданов в катастрофа с хеликоптер. Не си направих труда да надникна в другите вестници. Отдръпнах се от стената.
    — Чуйте ме, агент Кънингам, налага се да си поговорим. — Погледът й се вдигна и се спря на лицето ми. — Какви са изгледите да изляза скоро оттук?
    — Много големи. Вашият адвокат Грандов подготвя голям удар. Парирал е абсолютно всички опити на Паско и хората му да повдигнат допълнителни обвинения.
    — Но докато стоя тук и бездействам, аз губя позиции.
    — Не губите позиции, инспекторе. Дронски прави всичко, което бихте сторили и вие. Този човек е истински булдог. — Замисли се. — Булдог и невероятно добър приятел.
    — Слушайте, трябва да изляза и да се заема с това. Искам да съм навън, да ходя по улиците и да търся този човек, за бога.
    — В момента можете да свършите повече работа тук, отколкото ако обикаляте улиците — възрази тя. Хвърли молив и милиционерски бележник на кревата. — Бих искала да напишете подробен разказ за живота на Наталия през последните три седмици. С всички дреболии, които обикновено не си струва да се споменават.
    — Вече направих това.
    — Седнете, Константин — каза тя с остър тон. — Замислете се така, както никога досега. Две отвличания, връзката между които до момента е единствено идентичността на извършителя.
    — И какво търсим?
    — Допирателните. Има ги някъде. Сигурно са цяла плетеница. След всяко разкриване на някой случай си казвам абсолютно винаги: „Можехме да се сетим по-рано. Трябваше да се сетим по-рано.“ Вие сте вероятно единственият човек, който може да го направи.
    — Да открия каква е връзката между Наталия и Джоун Фаулър? Но вие не знаете дали има връзка между тях.
    — Сигурна съм.
    — Отвлякъл ги е в една и съща нощ. Това е връзката.
    — Не. Има поне още една крачка отвъд това. Повярвайте. Ходели са при една и съща фризьорка. Или пък на една и съща бензиностанция. Може би при една и съща масажистка в сауната. Или пък и двете са играели бадминтон, рисували са маслени платна, свирели са на цигулка. Всяка дреболийка може да ни покаже пътя към човека, който ги е отвлякъл. — Извади от джоба на сакото си няколко листа хартия и ги сложи пред мен.
    — Какво е това?
    — Списъци — отвърна тя. — Направени от консула, началника на Джоун, от колегите й, от приятелите. В тези списъци е животът на Джоун Фаулър.
    — Какво искате да направя с тях?
    — Прочетете ги. Може нещо да ви направи впечатление. Ако това не стане, започнете да правите подобен списък за Наталия. Все някъде нещо ще съвпадне.
    Струва ми се, че й повярвах. Исках да й вярвам. Исках да вярвам, че мога да помогна с нещо. Проследих я с поглед, докато сядаше и вадеше пакет с евтини цигари. Размаха го пред мен.
    — Не сега. — Никъде нямаше да ходя, но тревата само щеше да ме направи инертен. Ако исках да открия връзката, което тя твърдеше, че съм в състояние да направя, умът ми трябваше да е по-бистър, отколкото би бил, след като изпуша тревата.
    — Е, хайде, пишете. Аз ще поседя при вас.
    Та възседна стола с лице към облегалката, извади цигара от джоба си и я запремята между пръстите си като фокусник с карти.
    — Справяте се по-добре от Дронски.
    — Всяко израснало в Южен Бостън дете е имало нужда от някакъв номер в живота — отвърна тя и закрепи цигарата в покой върху лакирания нокът на показалеца си. — По-късно се научаваш да извърташ задника си така, че да получиш онова, което искаш. — Подхвърли цигарата към мен и аз я хванах. — За после, когато вече не можете да пишете.
    Седнах на кревата и качих краката си горе. Като страхуващо се от тъмното дете позволих на най-ужасяващите мисли да се промъкнат в тунелите на съзнанието ми. Започнах да пиша. Изброих всяка подробност от живота на Наталия през последните седмици. До една. Драсках като вманиачен, пишех едно, връщах се към друго. След десет или петнадесет минути тя стана тихо и излезе, без да каже нищо. Продължих да се трудя. Потях се, пишех и се съсредоточавах като никога през живота си. Толкова бях вглъбен, че изгубих всякакво чувство за време.
    Нощта беше кошмарна. Но терзанията от сънищата са нищо пред действителността наяве. Събуждах се четири или пет пъти плувнал в пот и изпълнен с благодарност, че кошмарът е свършил, че всичко е било само сън, че Наталия не е изчезнала. Пресягах се да я докосна до мен, на арестантския креват, стрясках се и какво правех? Стенех, виках… Знам само, че всичко това бе достатъчно да накара един глас от съседната килия да ми крещи: „Млъквай бе, майка ти стара! Човек има правото поне да поспи!“
    А аз се обръщах на другата страна, лежах и си мислех за Наталия в дните преди събота вечер и отново се унасях в сън.
    На сутринта се събудих от пеене в съседната килия, свободна интерпретация на една американска песен: „Сърцето ми остана в Сан Франциско“. „От почит към покойния Франк Синатра“, поясни новият обитател оттатък.
    Надигнах се в кревата и след малко станах без никакво намерение да протестирам гръмогласно срещу фалшивото пеене. Облегнах чело на студената желязна врата и даже се замислих за шокиращо лошия превод на няколко от последвалите песни на Франк Синатра. Имах особеното чувство, че неспокойната нощ бе потулила способността ми да страдам поне временно. Тя ми липсваше, страхувах се за нея и от самото начало бях в това състояние, което достигаше върховете си и после позатихваше до поносимо равнище.
    Отново седнах на койката. Имах нужда от душ. Треперех от мразовитата температура в килията. Чух стъпки в коридора, подсвиркване, тракане на ключове, дрънченето на канчетата със супа за закуска. Ден като всеки.
    Вестниците, които бе донесла Аби Кънингам, стояха на пода. Взех „Правда“ и се зачетох в статията за смъртта на губернатора. Бил излетял от Петербург с голям, пригоден за всякакви климатични условия хеликоптер, който паднал в езерото Лагода, разбивайки се върху леда на около петдесет километра от брега. Спасителните екипи намерили катастрофиралата машина на петнадесет метра дълбочина, увиснала на витлото си, което се било закачило на леда. Всички, които не са загинали при удара, се удавили в ледената вода.
    Прелиствайки страниците, отново се сетих за госпожа Баданова. Имаше я на снимки заедно със съпруга й при избирането му за губернатор заради неговата платформа за борба с корупцията.
    Прегледах още няколко вестника. В тях пишеше в общи линии същото. Тук-там имаше намеци, че горивомерът на хеликоптера е бил умишлено повреден — но в пресата винаги излизат твърдения от подобно естество. Вече нищо не се представяше като обикновена злополука, дължаща се на разсеяност и некомпетентност. А, ей богу, водката има голяма заслуга за наличието им в Русия. Но нямаше как да не се сетя за намека на Рой. Вестниците може и да бяха прави.
    И все пак Антон Баданов беше стара новина. След около месец време щяхме да си изберем нов губернатор. Съжалявах. Мъчно ми беше за госпожа Баданова. Но повече ме вълнуваха личните ми неприятности.
    Изкарах в тревоги поредната безкрайна сутрин в ареста. Отказах се от супата и приех само ябълката, която ми подаде тъмничарят. След това направих няколко упражнения, научени във флота, които само ми напомниха, че има някои мускули, за които бях забравил. Бях се проснал отново на кревата, препрочитах вестниците от първата до последната страница и почти тъкмо задрямвах над историята за шумния развод на неуспелия архитект Борис някой си и съпругата му Ирина — преуспяваща собственичка на зала за спортни упражнения и здравни процедури, когато чух гласа на Паско в коридора. Не звучеше като доволен от живота.
    Станах, протегнах се и тъкмо разтривах очите си, когато той влезе, внасяйки в килията своята специфична миризма още преди да се обърне и да затвори вратата. Погледна ме свирепо и изрита вестниците на пода.
    — Старшина — изкрещя той към дежурния. — Следствените нямат право да получават вестници в ареста, освен ако водещият следствието офицер…
    — Донесе ги агент Кънингам.
    Паско замлъкна насред крясъка си.
    — Тя настоя да ги прочета, защото това било част от нейното разследване — обясних аз.
    Паско провеси рамена. Отмести кепето си назад. Трудно бе да се отгатне какви бяха чувствата му. Извади тютюн и започна да свива цигара.
    — Е, как може да искат човек да води нормално следствие в днешни времена? — избухна той и после се нацупи мрачно.
    Дали не търсеше съчувствие?
    — Не е като едно време, когато беше млад — казах аз.
    — Съвършено вярно. — Подаде ми пакетчето с тютюн. — Слушай, Вадим. Всички се стремим да работим по най-добрия начин, не е ли така?
    — Какво?
    — Понякога нещата не стоят точно така, както си ги мислим. Свий си цигара. В следствието на милицията това е факт, с който се сблъскваме всеки ден. На всеки се е случвало. А един грях, признат по приятелски…
    — Какво се е случило? — попитах аз.
    — Как можеш да си позволиш адвокат като Грандов?
    — Имам приятели.
    Направи кисела физиономия.
    — Сдушил се е с оная черна кучка. Разпитвали са моя свидетел.
    — Пияницата, на когото плати да каже, че е видял жена ми да се качва в апартамента ни рано сутринта в събота? И какво, отметнал ли се е?
    Той изправи дългия си врат.
    — След не повече от час моят свидетел оттегли показанията си.
    — Удивен съм. — Тикнах плика с тютюна в джоба му. — Ти си пъхнал и презервативите в чекмеджето на бюрото.
    — Не.
    — Лъжеш.
    — Не — отрече категорично той. — Не съм си измислял нищо и за Лидия Вавилова.
    Стомахът ми се преобърна.
    — Вавилова ли?
    — Тя е чистачка в „Лермонтов“. Казва, че жена ти се е държала много особено в деня, преди да изчезне.
    — Какво означава това?
    — Заключила се е в кабинета си.
    — Наталия е направила това?
    — Така казва чистачката. Трябва да поговориш с нея.
    — Ще го направя, ако изляза оттук.
    Паско трудно разтегна голямата си муцуна в усмивка.
    — Слушай, обвинението ми срещу Теб вече е надупчено като швейцарско сирене. Разговарях с началника на служба „Издирване“. Тази сутрин обсъдихме всички подробности. И двамата бяхме на едно и също мнение. Гледаме на ареста ти като на неволна грешка.
    — Неволна ли?
    — Точно така.
    — И искаш да кажеш, че съм свободен да си отида?
    — По всяко време, капитане. — Подаде ми ръката си. — Надявам се, че не се разделяме с лоши чувства.
    — С много — отвърнах, докато го заобикалях и излизах в коридора.

14.

    Взех си балтона, легитимацията и ключовете от дежурния старшина и слязох по алуминиевата стълба в студения мрак на утрото. Градът на порока е грозен по всяко време. Рано сутрин прилича на стан на средновековна армия. Последни струйки дим се извиваха над скарите и се разсейваха из уличките между разноцветните палатки. Повърхността на леда, газена дълго време от множество крака и превърната в кафява киша, отново бе замръзнала. Паянтовите дървени конструкции изглеждаха по-крещящи и по-опасни от всякога. Около тях се мотаеха с нестабилна походка мъже с шапки от заешка кожа, прозяваха се, потупваха длани в гърдите си или надигаха шишета с водка, докато си прибираха инвентара.
    За мое учудване видях тук-там и предизборни плакати с цветовете на няколко безнадеждни кандидати. Или по-точно обезобразени веднага след поставянето им. На Колския полуостров хора като природозащитниците не могат да се надяват поне да засвидетелстват присъствие. Но най-масираната агитация и впечатляващо недокосната от късачите на плакати беше на фон със зловещ за всички ни цвят. Тъмночервеното знаме ни беше до болка познато от съветската ера. В долния ляв ъгъл имаше бял кръг с елементарен кръст, поставен като буквата Х. Тревожното беше в очебийната асоциация за съчетание между комунистическо и нацистко знаме. Забелязах, че никъде не е посочено името на кандидата.
    Възползвах се от услугите на една патрулна кола, която отиваше към града, и от мястото, където ме остави, хванах за шест спирки тролея до „Лермонтов“. Още беше рано, преди пристигането на основната дневна смяна. Минах покрай Михаил Лермонтов и неговата обвиняващо сочеща перодръжка, изкачих стъпалата под козирката с колоните и влязох във фоайето. Човекът от охраната ме позна още щом ме видя.
    — Къде мога да намеря Лидия Вавилова, чистачката?
    — Преди пет минути се разминах с нея, отиваше към хирургическото отделение — отвърна той.
    Благодарих му и се забързах по все още почти празните коридори. Разминах се с няколко тръгващи си хора от нощната смяна, между които имаше и една-две познати физиономии. Изкачих циментовите стъпала и на широката площадка под стъкления купол завих под табелата, сочеща към крилото на хирургията. Дългият коридор беше пуст, ако не се смята стоящата почти непосредствено пред мен, облечена в зелена престилка фигура на Лидия Вавилова. С кофа и бърсало за миене на подове в ръцете отваряше с мощните си задни части люлеещата се врата на операционната. Когато ме видя, тя се спря и остави вратите да се подпрат на гърба й.
    — Инспекторе — каза, приближавайки се към мен. — Имате ли някакви новини за доктор Вадим?
    Отидох тежко до една дървена пейка под огромен плакат, пропагандиращ ваксина срещу СПИН, и седнах.
    — Нищо смислено.
    Облегната върху дръжката на бърсалото, разливайки сапунена вода от кофата, Лидия ме погледна, прехапа устни и се вторачи в плаката над главата ми.
    — Кога я видяхте за последен път, Лидия? — Не споменах, че знам какво е разказала в милицията. — Видяхте ли я в събота?
    Със сапунена длан тя хвана увиснал кичур сива коса и го омота в кока си. Очите й почти се изгубиха в кръглото й лице.
    — В събота, когато тя изчезна, имаше повикване на пристанището. Горял някакъв кораб. Не. За последно я видях някъде през седмицата.
    Какви ги бе съчинил Паско в такъв случай? Вдигнах очи към Вавилова, но тя избегна погледа ми.
    — Какво има, Лидия? — попитах. Сърцето ми туптеше тежко.
    Тя повдигна рамене.
    — В петъка, някъде рано следобед беше, опитах да изчистя кабинета й, но вратата беше заключена. — Тя се разколеба.
    — Какво необикновено има в това?
    — Докторката беше… вътре.
    Имаше да каже още нещо. Развиваш силно вътрешно чувство за това, след като си работил няколко години в милицията. Започнах по навик да ровя в джобовете си за цигари. Лидия подпря бърсалото и извади цигари и запалка от униформената си престилка. Пристъпи тежко да седне да мен на пейката, предлагайки ми цигара с кафява хартия.
    — Казахте, че вратата е била заключена.
    Тя ми подаде огънче и кимна, посочвайки със своята.
    — Вратата беше заключена, но доктор Вадим беше вътре с някого.
    Побиха ме студени тръпки.
    — Чули сте гласове?
    — Само един, на доктор Вадим.
    — В такъв случай не може ли да е била сама и да е говорела по телефона?
    Тя поклати отрицателно глава.
    — Покрай прозореца няма килим. Чух нечии стъпки в онзи край на стаята.
    — Сигурна ли сте в това?
    — Двама бяха — каза тя решително. — Чух гласа на доктор Вадим тъкмо когато се канех да отворя вратата. Стъпките на другия човек чух, докато си събирах инструментите.
    Искаше да каже, докато е подслушвала до ключалката. Нямаше как да не я попитам:
    — Мъж или жена беше?
    — Тежки стъпки.
    — Нищо ли не чухте от разговора?
    Тя запали цигарата си и дръпна толкова силно, че върхът й изпращя и пусна искри.
    — Не… Не се заслушах.
    — Как звучеше гласът на жена ми?
    Тя ме погледна с недоумение.
    — Спокоен ли беше или тревожен? Ядосан, весел?
    — Смееше се доста.
    — Не може да не сте доловили нещо. Поне дума или две.
    Устните на Лидия се свиха и после се изпънаха плътно по зъбите й.
    — Два или три пъти каза: „Не, не тук.“ Нещо такова — промълви Лидия с безизразна физиономия. — Но със смях. Това не съм го казвала на другия инспектор.
    Някой се появи в далечния край на дългия коридор. Лидия скочи на крака и бързо изгаси върха на цигарата в кофата с вода. Чу се изсъскване при допира с повърхността.
    — Началникът ми — измърмори тя.
    Когато стъпките се приближиха, аз станах.
    — Онзи мъж… Не го ли чухте да казва нещо?
    Лидия продължаваше да държи главата си наведена.
    — Само стъпките, инспекторе, кълна ви се. Нищо друго.
    Взе кофата и се заклатушка заднишком през вратата на операционната, преди началникът да стигне до нас.
    Аз наведох глава, за да избегна разговора с него. Когато стъпките му отминаха, мислите ми отново се завъртяха около заключената врата, опаковката с презервативи в чекмеджето на Наталия, смеха в гласа й и думите: „Не, не тук.“
    „Не тук“ естествено означаваше нещо. Нещо, което просто не можех да прогоня. „Не, не тук“ означаваше: „Някъде на друго място, да!“
    Слязох бавно по дългите циментови стълби към входа. Кимах от време на време на познати лица, но секунди след като отминеха, не можех да си ги спомня. Във фоайето вече имаше повече хора, главно от персонала, идващи на работа. Разменяха си поздрави, във въздуха витаеше забързаност. Знаех, че това бе едно от нещата, свързани с работата в голяма болница, които Наталия харесваше най-много.
    Около мен се движеше поток от хора. Млад мъж с бяло сако, който се отдръпваше от павилиона за вестници с брой на „Мурманска правда“ в ръка, едва не ме блъсна с рамото си.
    — Константин — каза той.
    Спрях се.
    — Михаил… — Не познавах особено добре доктор Михаил Карпов. Бяхме се срещали на празненства няколко пъти, понеже беше съпруг на Фаня, приятелката на Наталия. Знаех, че двамата с Фаня работеха в екипа на Наталия. Но не бяхме такива приятели, каквито бяха Фаня и Наталия.
    Спря се смутен.
    — Лесно е да кажа, че съжалявам за Наталия — започна той. Беше симпатичен, чернокос млад мъж на около тридесет години, с изморен поглед. — Но като го казвам, изразявам съвсем малка част от чувствата си. — Стисна устни, изчаквайки ме да отговоря, да кажа нещо, каквото и да е.
    — Благодаря ти, Михаил. — Замълчах за момент, а мислите ми все още витаеха около заключения кабинет. — Не се ли сещаш за нещо, което може да хвърли някаква светлина…?
    Поклати глава:
    — Нищо не ми идва наум.
    — Колкото и да е дребно. — Следователите винаги казват това.
    — Американката от ФБР, агент Кънингам, намина да се срещне с Фаня и мен снощи. Фаня й разказа за случката в колата. Нищо друго не знаем.
    — Случка в колата ли? Каква случка?
    Той извърна поглед.
    — Американката… не ти ли спомена за това?
    Хванах го за ръката и го издърпах встрани от потока хора.
    — Каква е тази случка с кола?
    Гледаше притеснено.
    — Хайде, нека да чуя.
    — Не е нещо кой знае какво. Докато минавала през паркинга пред болницата, Фаня видяла Наталия да седи в една камка и да разговаря с някого. Това е всичко.
    — С мъж ли?
    — С такова впечатление е останала.
    — Кога?
    — В петък. Около обед.
    — И? Какво особено има в това?
    Той се размърда притеснено.
    — След известно време, мисля, че каза половин час, й потрябвал съвет от Наталия по някакъв медицински въпрос и отишла да я потърси. Оказало се, че Наталия още е в камката и продължава да си говори.
    — Сигурна ли е, че е била Наталия?
    — Да.
    — Отишла ли е при нея?
    — Не… Решила, че това, което е искала да я пита, може да почака.
    — Не е ли видяла мъжа с нея?
    — Не. Само силует. Колата е била паркирана в ъгъла на двора, зад статуята. Там не е много светло.
    — Чакай малко. Кога точно е станало това?
    — В петък следобед. Около два часа.
    Което значеше, че е било непосредствено преди да се заключи с някого в кабинета си. Може би със същия мъж?
    Михаил Карпов удари с навития вестник по разтворената си длан.
    — Това е всичко. Виж, трябва да тръгвам — каза той с извинителен тон. — След пет минути застъпвам на смяна.
    — Разбира се… — Посегнах да му стисна ръката, но той вече се отдалечаваше.
    Излязох от „Лермонтов“ и тръгнах бавно сред утринната блъсканица от работници по булевард „Северен“. Опитай отново да обмислиш нещата, Константин. Защо може да се е заключила Наталия в кабинета си? Несъзнателно. Механично движение. Затваряш вратата след себе си. Заключваш я. Само че новият секрет беше почти на нивото на рамото. Такова нещо не би заключил неволно, нали? Или пък е искала да се усамоти за няколко минути. Да се обади по телефона. Защото е направила именно това — говорила е по телефона. Несъмнено. Въпреки че още някой се е разхождал из кабинета. А отказът й през смях „Не, не тук“ не е имал нищо общо със значението, което му бях придал доста пресилено.
    Не беше ли така?
    Или пък погледни от обратната страна. Предположи най-лошото. Предположи, че има любовник. Мъжът, който е разговарял с Наталия в камката. Който по-късно я е последвал до кабинета й. Е, това връзва ли се с изчезването на Наталия през нощта? Връзва ли се с намерения шал, следите от гуми край магистралата при кръстовище 33? Освен ако и той не е отишъл с нея дотам. Освен ако самият той не е лекар.
    Продължавах да вървя и поклащах глава. Знаех, че елементът на съмнение е изцяло подставен от Паско с подхвърлянето на презервативите. А бях сигурен, че ги е подхвърлил той, макар да отрече. Какво оставаше, след като се изключи всичко това? В кабинета на Наталия влизаха десетки хора дневно. Ако е трябвало да прегледа пациент — или пациентка, със същата степен на вероятност, — съвсем естествено е било да заключи вратата… Ами половинчасовият престой в някаква кола? Може да е била с кого ли не. Да е разговаряла за проблемите на болницата. Когато си в кола, до голяма степен се изолираш от нежелано присъствие.
    Хайде, Константин, я се виж. Тези мрачни изблици на съмнение не ти подхождат. И което е по-лошо, те ти пречат да се съсредоточиш. Това, което е от значение — трябва ли да ти напомням? — е, че Наталия е изчезнала. Не отклонявай вниманието си с глупости. За бога, Костя, не позволявай да ти отклоняват вниманието. Така играеш според неговата тактика. Да. Кимнах енергично на себе си като тенисист, който току-що е отправил неспасяем удар.
    В едно барче на ъгъла си взех чаша водка и платих един телефонен разговор, за да се обадя на госпожа Баданова. Откакто чух за смъртта на съпруга й, в мен растеше чувство за вина. Хванах я на мобилния й телефон на път за центъра на града.
    — Получих писмото ви — каза тя. — Факса от старшина Бубин. Дълбоко съм трогната, Константин, че при всичкото, което ви се случва, сте се сетили за мен.
    — Ако бях приел работата, която ми предлагаше вашият съпруг…
    — Вероятно също щяхте да загинете. В същия хеликоптер.
    — Има ли някакви съмнения, че не е било случайно произшествие?
    — Само от моя страна — гласът й доби дрезгава нотка. — Тези машини се обслужват от момчета, които не са сядали да се нахранят като хората от цял месец. А не им е плащано от много повече. Какво очаквате, натовски стандарти ли? — Тонът й пак се промени. — Разполагате ли с десетина свободни минутки?
    — Ще ги намеря.
    — Чакайте ме във виенската сладкарница на площад „Обединение“, Константин. На пет минути съм оттам.
    Бях необръснат, очевидно неизкъпан и салонният управител не изгаряше от желание да ме пусне в червения плюшен интериор на кафе-сладкарница „Император Франц Йосиф“. Не можех да му се сърдя. Само пристигането на госпожа Баданова предотврати изхвърлянето ми на снега. Запънах се и се приближих до входа.
    Не беше сама. От мерцедеса на Баданова слезе млада блондинка на по-малко от тридесет години, облечена в топли и скъпи дрехи. Размениха си няколко думи на раздяла вече във входа на сладкарницата и чак тогава госпожа Баданова се приближи към мен, а момичето се върна при чакащата кола. Предположих, че е американка — по облеклото, но и по обноските. Естествено, Москва и Петербург бяха пълни с млади съветници от Америка, главно по политически въпроси и пъблик рилейшънс — връзки с обществеността, както вече сме свикнали да го наричаме. Някои от най-храбрите бяха стигнали даже до места като Мурманск. От услугите им се ползват политиците, дори църквата. Естествено и ракетирите.
    — Това беше Джей Делерман — обясни госпожа Баданова. — Работеше за мъжа ми… Помага да приключим някои от текущите му ангажименти. — Преглътна тежко, но възпря сълзите си. — Антон остави много започнати неща, Константин. Елате да седнем. — Стисна ръката ми. Заведе ме до една закътана маса, осветена дискретно от рубинени абажури със златисти ресни. Забеляза, че оглеждам луксозно облицованото сепаре. — Не се радвате на контраста между това и живота, който виждате по улиците на Мурманск.
    — А кой би се зарадвал?
    — Бих искала да не забравяте едно нещо в дните, които ни очакват. Съпругът ми, Антон, също негодуваше срещу това.
    Прекалено малко знаех за политиката, за да споря с нея. По време на изборите бях командирован в Москва. Знаех само, че някои хора печелеха огромни суми, докато останалите просеха по улиците. Дребничкият губернатор Баданов ми се беше сторил достатъчно доволен в огромния си държавен апартамент в сградата на Градския съвет.
    — Той може би прекаляваше малко със самодоволството си. Е, казах го. Обаче искам това да си остане между нас.
    — Ще остане — отвърнах. Съзнавах, че е направила тежко признание.
    — Имате ли някакви новини? — попита тя, докато й помагах да свали дългото си палто от самурени кожи и да седне в стола, изработен в стил Луи XV.
    — От Москва са изпратили една американка. Агент на ФБР. Разследва изчезването на жена от консулския им персонал тук, Джоун Фаулър. Изчезнала е в същата нощ, когато изчезна и Наталия.
    — Видях нещо по телевизията — отвърна тя, поклащайки глава. — Намерили са колата й в „Северен залив“. И секс кукла с мъртвешки оцветено лице.
    — Не е било секс кукла. Манекен за витрина. — Уточнението ми се стори съществено.
    — А американците виждат ли някаква връзка с изчезването на Наталия?
    — Смятат, че може да има такава.
    — С един и същ извършител? — Протегна ръка и стисна моята. Този жест ме накара да се просълзя. Бършех си очите, когато дойде сервитьорката.
    Поръчахме си кафе и торта „Черна горичка“. Сметката за двама ни се равняваше на месечната заплата на който и да е старшина от армията — ако този месец някой изобщо се сети да плати на военните. Госпожа Баданова забеляза, че потръпвам.
    — Живеем в безумно време, Константин. — Поколеба се. — Мъжът ми беше богат човек. Не беше от новите феодали, предполагам, че ме разбирате, не толкова срамно богат. Но беше заможен. Един генерал от военновъздушните сили не може да натрупа състояние. Обаче след това му потръгна.
    — Прочутите дънки „Тексас-Баданов“.
    Тя се усмихна пренебрежително.
    — Прочути в Мурманск и може би в околностите. Но не са лоши. И осигуриха на Антон достатъчно пари да влезе в политиката. — Изчака малко, докато келнерка с късо червено сако ни сервираше кафето и тортите. — Признах пред вас, че може би прекаляваше малко със самодоволството си по отношение на някои проблеми. Проблеми, които не му бяха непосредствен ангажимент. Чувствах се длъжна постоянно да му натяквам за някои неща. Двамата заедно правехме големи планове за бъдещето.
    — А сега?
    — Сега тези планове ще бъдат погребани заедно с него. Просто трябва да се озърнете, за да видите, че опозицията има и парите, и силата.
    — За червените знамена с черния кръст ли говорите?
    Тя наведе мрачно глава.
    — За губернатор на Колска област се е регистрирал кандидат „Х“. Можете ли да си представите? Един кандидат „Х“ по дефиниция е престъпник.
    Облегнах се назад. Кандидат „Х“ е чисто руски феномен. Още от времето на Елцин на заемащите изборни длъжности политици, та дори и на кандидатстващите за такива длъжности по време на изборите, е гарантиран имунитет, който на практика покрива целия бъдещ мандат.
    — Имате ли представа кой е той?
    — Нашият кандидат „Х“ ли? Доколкото чувам, Валентин Фортунин смятал, че е прекарал достатъчно време зад решетките.
    Фортунин беше широко известен като ръководител на група за поръчкови убийства в Москва, преди Антон Баданов да организира арестуването му, докато гостувал на старата си майка в Мурманск.
    — Ще спечели ли?
    — Срещу природозащитниците ли?
    — Вече не ги искат никъде в Европа.
    — Така е, Константин. — Отново наведе поглед. — Само че, чуйте ми думата, с кандидат „Х“ ще минем всякакви граници. — Вдигна бавно очи и погледите ни се срещнаха. — Освен ако…
    — Освен ако?
    — Освен ако самата аз не се кандидатирам.
    Седемдесетте години съмнително съветско наследство не бяха направили нищо за издигането на жената в очите на руските мъже. Започнах да предъвквам идеята за жена губернатор. Възможно беше според мен. Или поне не изглеждаше съвсем безумно. В края на краищата тя беше съпруга на Антон Баданов. Достатъчно смела и ексцентрична, за да седне във виенската сладкарница с мъж, който вони като каторжник. А инстинктивно усещах, че това е жена, която ще направи всичко възможно да ми помогне за разгадаването на случая с Наталия.
    — Тази длъжност ви подхожда напълно — отвърнах.
    Тя стисна и двете ми ръце.
    — Двамата с вас сме близки, Константин. Свързват ни смъртта на Антон и изчезването на Наталия. Ще търся вашата помощ, когато ми е нужна, и очаквам вие да потърсите моята, ако е необходима.


    Прибрах се в апартамента, все още надъхан с позитивни очаквания. Продължавах да си мисля, че версията за любовник, че Наталия е отвлечена от любовник, е нереална. Та, за бога, нали и Джоун Фаулър е била отвлечена в същия ден. Не, този човек е побъркан. Психопат. Спрях се като вкаменен, докато затварях вратата на апартамента зад себе си. Изпитах ужасен срам. Мамка ти стара, Константин, намираш успокоение в обстоятелството, че Наталия е в лапите на някакъв психопат.
    Има моменти, когато ненавиждам мъжете, когато се отвращавам от това, в което ги превръща любовта. От това, в което любовта превръща и мен. Облегнах гръб на затворената врата.
    Когато звънецът издрънча до ухото ми, подскочих като ужилен. Вдигнах слушалката на домофона и изръмжах нещо в нея.
    — Доктор Карпов съм. Михаил Карпов — отвърна ми дрезгав глас.
    Натиснах бутона и отидох в кухнята да приготвя кафе. Чайничето почти беше завряло, когато се звънна на вратата.
    Отвън стоеше Михаил Карпов, облечен в сива шуба. Изглеждаше страшно недоспал, но доколкото са ми казвали, младите лекари са обект на експлоатация по целия свят. Като стана въпрос за това, същото е и с полицаите. На всякаква възраст. Казах му да влезе в хола и отидох при него след няколко минути с две чаши нес кафе.
    — Надявам се, че нямаш нищо против идването ми — каза той.
    Поставих кафето му на ниската масичка пред него.
    — Мислех, че си на смяна.
    — Не… — Отпи от кафето, опари устната си и стреснато погледна чашата. После вдигна тъмните си очи към мен. — В смяната бяха включени повече хора от необходимото. Нямаха нужда от мен.
    — Видът ти е такъв, че би трябвало да се прибереш вкъщи и да поспиш няколко часа.
    — Реших, че не е зле да се отбия. На път ми е.
    Изчаках го да продължи, без да казвам нищо.
    — Исках да видя дали няма още новини.
    — От последния час?
    — Не… — Остави кафето на масичката. — Стигнах до идеята, че може да има нещо, което не си ми казал, когато се видяхме в „Лермонтов“.
    — Защо си мислиш, че крия нещо от теб?
    Не отговори. Отпих от кафето си и продължих да чакам мълчаливо. Имаше нещо почти зловещо в начина, по който Михаил Карпов ту ме поглеждаше, ту бързо навеждаше очи. Това беше младеж на ръба на някакво признание. Бях се срещал с достатъчно такива като него, за да се доверя на инстинкта си. Това, което не можех да отгатна, беше темата на неговата изповед. Понякога просто трябва да предразположиш свидетеля. Друг път нещата са като вадене на зъби.
    — Това, което ми разказа тази сутрин за Фаня — продължих аз, — нещо не ми звучи убедително.
    Разклати почти незабележимо глава. Много му се искаше да попита защо.
    — Не искаш ли да знаеш защо?
    — Разбира се. — Сниши глава между раменете си. — Да.
    — За да стигнеш от хирургията до паркинга в предния двор, трябва да походиш доста. Поне няколко минути.
    — Така е.
    — Ти какво ми каза? Фаня знаела, че преди половин час Наталия е била на паркинга. Имала е нужда от съвет и е решила, че Наталия може още да е там и да разговаря с непознатия мъж. Най-малко половин час по-късно.
    — Да.
    — Не ти ли се струва, че това е странно предположение? По-нормално би било да допусне, че Наталия се е върнала в кабинета си или е на визитация при пациент в реанимацията.
    — Но я е нямало там — отвърна той. — Продължавала да седи в колата.
    — И след като Фаня е извървяла толкова път от хирургическото отделение, за да се посъветва с нея и я намерила там, какво е направила?
    Не ми отговори.
    — Отишла ли е направо при нея и попитала ли я е нещо? Не. Обърнала се е и пак влязла в болницата. Какво ти говори това, Михаил?
    — Не знам — отговори той притеснено. — Не бях се замислял над случката от такава гледна точка.
    — Това ме навежда на мисълта, Михаил, че Фаня е излязла отпред не толкова с цел да търси Наталия, колкото да провери дали тя още разговаря с тайнствения мъж.
    Вдигна чашата с кафето към устните си и този път успя да отпие голяма глътка — и да избегне погледа ми.
    — Според мен това, което е интересувало Фаня в петък следобед, е кой е бил в камката с Наталия — добавих аз.
    Причината започваше да ми се изяснява. Бавно — вече се бях примирил, че не съм особено съобразителен. Не притежавах усета на един Дронски, нито пък злобния хъс на един Рой Ролкин. Умишлено не побързах да продължа мисълта си. Самият аз почти изпитах притеснението на Михаил. След малко той се видя принуден да надигне глава. Опита се да свие пренебрежително рамене, но успя само да потръпне, в резултат на което разля кафе върху масичката. Погледна надолу, избърса капката с ръкав и отново вдигна широко отворените си тъмни очи към мен.
    — Фаня е била притеснена — казах аз, — защото е мислела, че си бил ти.
    — Фаня се е побъркала. — Тропна с чашата по масата толкова силно, че този път кафето се лисна. Сега обаче не се опита да го бърше.
    — От това се е притеснявала. Прав ли съм?
    — Това е идея фикс. Всички в „Лермонтов“ се възхищават от Наталия. Никой не го крие. Само че по стечение на обстоятелствата аз работя с нея.
    — Ти ли беше с нея в колата?
    Поколеба се.
    — Не. Разбира се, че не. Иначе щях да ти го кажа.
    — А може би си слязъл от камката и си отишъл с Наталия право в кабинета й?
    — Казах ти. Не съм бил с нея в камката.
    — Къде беше в петък следобед?
    Той стана на крака.
    — Слушай, Константин. И ти ли започваш? Писна ми да слушам тези неща от Фаня.
    — Питам те като следовател, а не като съпруг. — Излъгах. — Къде беше в петък следобед? В „Лермонтов“ ли?
    — Е, добре. — Пъхна ръце в джобовете на дънките си и от това движение подплатеният анорак, с който беше облечен, се изду. — Спях. Бях отишъл рано, за да дремна в стаята за почивка на лекарите. Предната вечер се натрясках, а в петък бях на работа. Късната следобедна смяна.
    — Не спиш ли вкъщи?
    — Само когато знам, че Фаня няма да се върне. В момента положението при нас е обтегнато. Постоянно ми вдига скандали.
    — Смята, че имаш любовна връзка с Наталия.
    Сви конвулсивно рамене в знак на потвърждение.
    — Слушай, съжалявам, че те обезпокоих. Минавах оттук и реших, че не е зле да те видя и да разбера дали няма нещо ново. Нали разбираш… нещо, което може би си пропуснал да ми кажеш в „Лермонтов“.
    Изпратих го до вратата.
    — Предай много поздрави от мен на Фаня.
    — Разбира се. Не се ли сърдиш, че се отбих?
    — Ни най-малко.
    Стиснахме си ръцете. По списанията пишат за стаена омраза в очите, за стаени чувства. Всичките старателно премислени, уж небрежни движения на този млад мъж криеха нещо. Когато се обърна и понечи да си тръгне, аз протегнах ръка, хванах го за рамото на анорака и го дръпнах обратно в апартамента. С другия си лакът затиснах здраво гърдите му малко под гърлото и го прилепих до стената. Нужно беше да се облегна само малко по-силно върху лакътя и щях да спра дишането му.
    — Защо дойде?
    — За бога, боли ме. Дойдох да питам за Наталия…
    Натиснах по-силно, докато започна да се задушава. От очите му потекоха сълзи.
    — Добре, добре…
    Пуснах го.
    — Сега ми кажи. — Тръгнах пред него към хола.
    Спря се в рамката на вратата с ръка на гърлото.
    — Не се срамувам от това — каза той, но продължи да стои с наведена глава. — Не се срамувам от това.
    Сякаш прахосмукачка засмука стомаха ми.
    — От какво?
    — Беше почти неизбежно, след като работих с нея цяла година. — Погледна ме в очите. — И като се има предвид каква жена беше.
    — Беше?
    — Като се има предвид каква жена е — отвърна той почти заеквайки. — Влюбих се в нея, Константин. На теб поне ти е ясно защо.
    — И?
    — И? И нищо. Каза ми, че съм заслепен, отнесе се с мен като кака. Посъветва ме да се прибера вкъщи и да обърна внимание на отношенията си с Фаня. Да се прибера при жена си. — Пое дълбоко дъх. — Направо ме срина.
    — Това ли ти каза в колата в петък?
    — Не съм бил с нея в никаква кола в петък, да те вземат дяволите! Ако Наталия е говорила с някого в колата си, не съм бил аз — отвърна той гневно и се запъти към вратата.
    Този път го оставих да си отиде.


    Прослушах съобщенията, записани на телефонния секретар.
    Рой Ролкин се беше обадил от Хелзинки да ме поздрави за освобождаването. Адвокатът Грандов го уведомил. Другата седмица притежаваният от него футболен отбор „Янус“ — Будапеща, щеше да играе с „Динамо“ — Мурманск, за шампионата в лигата на европейските градове. Рой съобщаваше, че ще постои няколко дни в Хелзинки, за да контролира тренировките.
    Второто обаждане ме уведомяваше, че Аби Кънингам се е сдобила с кабинет в американското консулство. Трябвало да отида там още щом се почувствам чист. Пъхнах се набързо под душа и смених носените вече три дни дрехи. След по-малко от половин час вече минавах покрай „Лермонтов“ към булевард „Пушкин“ № 1.
    Никога досега не бях ходил в американското консулство, но в старата сграда, която го приютяваше, бях влизал безброй пъти. Една от малкото сгради в Мурманск (ако не се брои „Лермонтов“), построена от нещо по-различно от напукващ се бетон, за жителите на града тя беше известна като стария женски манастир. По времето на царете е била манастир, после главна квартира на тайната милиция при Сталин и всичките й зловещи наследници до пълната забрана на политическите служби към милицията миналата година. Няма друга сграда в Мурманск, където да са извършени толкова изтезания, да са изтръгнати толкова неверни признания, да са отнети толкова човешки живота и да са разбити толкова съдби, колкото в подземните килии на стария манастир.
    Въпреки това тя имаше съвсем безобиден вид на сграда, построена от жълтеникав камък с железни решетки на готическите прозорци. В единия край на оградата имаше голяма тухлена арка, над която американски двуглав орел и табела с надпис „Консулска служба на САЩ“ скромно афишираха драматичната промяна във функциите на сградата, които изпълняваше от около година.
    Минах през сводестия вход. От него започваше алея между стената на сградата и някогашната добре поддържана зеленчукова градина на Манастира. Участъци от дългата ограда бяха срутени, а американците още не бяха намерили време да ги ремонтират, а може би изобщо нямаха такова намерение. Настаняването им в стария манастир беше безусловно временно, до завършването на нова съвременна сграда близо до пристанището. Униформен служител от охраната ме въведе в залата, която до момента ми беше известна като трапезария. Не знам защо очаквах да видя някакви промени, но синята и златистата боя по ветрилообразното кубе над мен все така си се лющеше, плочките на пода пак си бяха напукани и протрити от множеството минали по тях обувки. Пак ги имаше същите разделени като кутийки гишета, същите прекалено заети чиновници до звънящи телефони. Ако бяха на скърцащите дървени пейки от другата страна, трудно би се намерила разлика между тях и чакащите да бъдат обслужени. Само че сега в дъното на залата висеше голямо американско знаме на бял пилон и въздушната струя от мощна новоинсталирана отоплителна система караше флагът със звездите и райетата да се полюшва окуражаващо.
    Посрещна ме Аби Кънингам. Направи ми впечатление колко непринудено се държеше и все пак показваше, че е господар на положението. Беше облечена в светлорозова блуза и черна пола с едри плохи, която й позволяваше да се движи без никакви притеснения с ръце в джобовете. Извади едната и посочи с пръст към горния етаж.
    — Отпуснаха ни някакво очукано помещение в дъното — каза тя. — Явно преди време сградата… — Жестът ми я накара да прекрати с обясненията. — Но всичко това ви е известно.

    Тръгнахме нагоре по централното стълбище.
    — Казахте „отпуснаха ни някакво помещение“. Значи ли това, че Дронски остава тук?
    Тя ме поведе през дълъг и тесен коридор към едно крило на сградата, което не е било използвано интензивно даже по времето, когато тук властваше Рой Ролкин.
    — Дронски ще остане тук, докато от Главна прокуратура в Москва не го извикат обратно. — Тя отвори вратата на неугледна стая със сиви стени, но все пак обзаведена с добри съвременни мебели. — Нямаше време да боядисат, преди да се нанеса тук. Това е моето работно място. Вие и Дронски ще ползвате стаята отсреща.
    Стояхме един до друг в коридора. Тя забеляза, че се намръщих.
    — Уредих с началника на вашето управление да бъдете командирован към групата, разследваща този случай. Съгласен ли сте?
    — Не бих могъл да работя нищо друго в момента.
    — Така и предположих. — Тя се поколеба за миг и извика през отворената врата на кабинет, който не можех да видя. — Анна… Анна, ела да се запознаеш с инспектор Вадим. — После се обърна към мен. — Анна ще се грижи за документацията ни.
    Досетих се коя е Анна още преди да се появи на вратата. Задушливата смесица от миризма на камфор и тоалетна вода „Майка Русия“ беше неповторима. Анна Данилова беше деловодителка в осемнадесето районно — петдесетгодишна злобарка (би била стройна, ако нямаше по една педя излишен обем навсякъде), широкоплещеста и убедена, че никога през живота си не е грешила. Рускините рядко са прекалено набожни моралистки, но нейните религиозни убеждения произхождаха от една малко известна пуританска група в Богнор Регис, Англия. Когато се налагаше да работим заедно, тя се отнасяше към мен с почтителното презрение към чужденците, което руснаците таят в душите си.
    Тя се появи на вратата и изпълни рамката й, разтърси здравата ръката ми, все едно че не бяхме работили заедно почти всеки ден през последните две години.
    — Добре дошъл в групата — каза тя на гърлен английски. Наведе се напред и отвори отсрещната врата.
    Стаята беше мъничка, с циментов под и оръфан червен турски килим. Мебелите бяха американски, а на бюрото имаше компютър.
    — Зад тази стая има още един кабинет — поясни Аби. — В него има кушетка и мивка. Дронски каза, че го запазва за себе си. Щял да го използва за квартира.
    — Мислех си, че ще отседне при мен, в моя апартамент — възроптах аз.
    — А… — Тя се прокашля. — Изглежда, че няма да е много удобно. Според Дронски.
    — Защо не?
    Разтвори широко очи. Долових съвсем тих шум и неясно движение зад остъклената врата. В същото време у мен се породиха смътни и нелицеприятни подозрения. Отидох и рязко отворих вратата.
    През стаята с писък се стрелна сянка. Докато кацваше на един шкаф за папки, аз отскочих назад, преобръщайки малка масичка и разбивайки стъклен пепелник на циментовия под. Мармаладовият котарак стоеше на шкафа с вдигната глава и вирната опашка и ме гледаше с всичкото си котешко презрение.
    Вече съм ви казвал за В. И. Ленин, приятели.
    Агент Кънингам застана на вратата.
    — Нещо лошо ли се случи?
    — Нищо, за което той би си признал — отвърнах аз, отмествайки поглед от котарака към счупения пепелник.
    — Дронски го донесе. За талисман — каза тя, опитвайки се да потисне усмивката си. Котаракът скочи от шкафа. — Дронски твърди, че демонстрирате тотална неприязън към В. И. Ленин и той ви отвръща със същото, но това било само външен израз на сложните ви отношения.
    — Странни, но все пак чудесни, нали?
    — Щом вие го казвате. Как ви се струва кабинетът?
    — Няма къде и коте да свъртиш. — Извърнах се към В. И. Ленин със злобен немигащ поглед, също като неговия. Изсъска мрачно. Козята му брадичка като че ли потрепна. Отидох до прозореца и надникнах навън към усойния двор. Доста дълго щеше да пада, докато стигне до долу. Когато отново се обърнах към стаята, котаракът вече бе напреднал до средата на килима.
    — Тъй като делите един кабинет — каза Аби, — може би не е зле двамата да потърсите начин да се погаждате.
    Погледнах я свирепо.
    Котките никога не пропускат да заявят демонстративно, че са постигнали победа. В. И. Ленин седна в средата на стаята и великодушно вдигна лапа.
    Аби Кънингам закри устата си с длан.

15.

    Три коли на милицията летяха с бясна скорост към болницата с вой на сирени и включени сини лампи на таваните. Карах първата кола, съсредоточен единствено върху шофирането. Натисках газта докрай по централната лента на булевард „Пушкин“. Когато светлосинята фасада на „Лермонтов“ се показа пред мен, аз прекосих площада по диагонал и влязох в павирания двор през железния портал. Спрях колата с рязко натискане на спирачките, от което тя се хлъзна и едва не се удари странично в статуята на Лермонтов. Изскочих и хукнах към главния вход. Аби Кънингам слезе от предната седалка и се затича, следвайки ме на няколко крачки.
    Сред тълпата от чакащи хора, търсещи някой да ги упъти, опитващи се да привлекат вниманието на дежурните от регистратурата, забелязах Дронски в началото на коридора към хирургията. Когато ни видя, повдигна брадичката си.
    — Насам, шефе — повика ме той над няколко глави. Веднага се обърна и тръгна по коридора още преди да съм го настигнал. Зад себе си чувах тракането от токчетата на американката.
    Изведнъж всички хора престанаха да се движат, да вървят натам, закъдето бяха тръгнали. Чистачки, пациенти, лекари стажанти с бели престилки, всички стояха и гледаха опулени. Двама милиционери ги караха да останат по местата си. Дронски продължаваше стремглаво напред. Почти го бях настигнал, когато сви по един коридор, обозначен с висяща от тавана табела: „Спешно отделение“. Навсякъде около нас стояха милиционери. Дронски рязко спря пред стена паравани, които преграждаха целия коридор.
    — Какво става тук, Дронски? — Отместих двама милиционери, за да стигна до него. — Какво има?
    Погледна ме напрегнато.
    — Трябва лично да видиш това, шефе.
    Страх облада цялото ми тяло.
    — Нали не е Наталия? Не сте намерили Наталия?
    — Не е Наталия…
    Униформеният офицер при входа на оградения с паравани сектор беше лейтенант Пински. Не Паско. Пински — от отдела по убийствата. Погледнах Дронски обезумял от тревога. С леко движение на ръката той подкани Пински да ни води.
    Минахме един по един през отвора между параваните. Десет метра по-нататък сводестият, облицован с бели плочки коридор беше преграден със синьо-бяла лента, каквато милицията използваше за отцепване на местопроизшествието. Погледнах към вратата зад лентата, където под полилей от съвсем различна епоха стоеше на пост старшина от милицията.
    — За бога, няма ли някой да ми каже какво е станало?
    — Към вратата — каза Дронски и натисна надолу синьо-бялата лента, докато я прекрачвах. — Не се притеснявай, шефе, не е Наталия.
    Дронски ме изведе през вратата в малко дворче — всъщност шахта с размери не повече от десет на десет метра, осигуряваща достъп на светлина до гледащите към нея матирани прозорци. Бяха поставили прожектор в горния й край, който осветяваше и най-тъмното кътче. Както и женско тяло, проснато по очи, с разтворени ръце и руса коса, закриваща обърнатата нагоре лява половина на лицето.
    Пристъпих напред. Жената беше облечена в зелената работна униформа на болницата. Прочетох надписа „Лермонтов“ на гърба й. Естествено, досетих се как стоят нещата още преди да видя щампования надпис над лакътя й: „Д-р Наталия Вадим“.
    Кръвта ми кипеше, но не можех да кажа нищо. Беше Наталия, но и не беше тя. Наведох се напред, коленичих и отместих кичура коса от очите й. Пред мен се откри бледо лице от латексова отливка — със затворени очи и скули, боядисани в мъртвешко бяло.
    Отдръпнах се рязко назад, стреснат до онемяване от реалистичното изображение. Оглупял от объркване. Понеже нямах представа какво реално символизира, то ми подейства безкрайно зловещо със силата на посланието си. Обърнах се и започнах да местя поглед ту към Дронски, ту към американката. Тя стискаше здраво устни и погледът й не помръдваше.
    — Какво означава това, за бога? — попитах ги, но не прочетох отговор на лицата им.

16.

    Дронски бе пренесъл манекена в един кабинет за прегледи, оставяйки оперативната група да направи обстоен оглед на осветителната шахта. Изглеждаше трогателно притеснен, когато понечи да разкопчае униформената престилка на „Лермонтов“.
    — Май е по-добре ти да направиш това, шефе — каза той.
    Погледнах към Аби Кънингам, която стоеше облегната на стената със скръстени на гърдите ръце. Тя изрази съгласието си с кимване. Онова нещо лежеше обърнато на една страна върху болнична носилка. Само че то не беше просто предмет. Имаше излъчване на икона, което ми внуши да говоря с тих глас, а пък това стана причина Дронски да извърне очи от разголените до хълбоците крака.
    — За бога, та това е само гумена кукла — възроптах аз, но пристъпих напред.
    В гръдната област на зелената престижа имаше голямо, ръждивочервено петно от кръв. Горе-долу с размерите на футболна топка.
    — Не е от кръвната група на Наталия — каза Аби. — Не е и на Джоун. Това поне го знаем със сигурност.
    С гумени ръкавици на ръцете, аз разкопчах престилката. Под нея имаше черен сутиен. Отдръпнах се от носилката, а устата ми изведнъж пресъхна напълно. Всичко изглеждаше толкова зловещо, че цялото ми тяло затрепери. Наложи се да си напомня, че това, което гледах, не е трупът на Наталия.
    И все пак в известен смисъл беше Наталия.
    Дронски извади от вътрешния си джоб малка плоска бутилка и ми я подаде. Взех я и отпих. Течността попари всичко по пътя си и потисна напъните на стомаха ми. Поех дълбоко дъх и отново отпих голяма глътка. Изведнъж оглупях, главата ми не беше в състояние да зачене каквато и да е мисъл. Имах чувството, че съм получил мозъчен удар или епилептичен припадък. Ей богу, това беше латексов манекен, какъвто може да се види във всички скъпи магазини в Москва или Петербург. Как беше възможно да ми подейства така? Обърнах се към американката:
    — Имаш ли представа какво послание се крие зад това? Възможно ли е да означава, че още е жива? Или пък той ни съобщава, че вече я е убил? — Думите ми бяха молба, продиктувана от крайно отчаяние. — Имаш ли поне някакво реално предположение какво символизира?
    Аби Кънингам се отдръпна от стената.
    — Манекенът на Джоун Фаулър беше намерен преди три дни. Все още не сме открили никаква следа от трупа й. Не може да правим предположения просто ей така. Нужен ни е съдебен психолог, който да ни упъти към изхода от лабиринта.
    — В такъв случай ще трябва да повикаме някого от Москва — каза Дронски. — Вероятно ще минат дни, докато издействаме включването му в екипа.
    — Засега ни е достатъчен само първоначален анализ — отвърна Аби. — В тази болница няма ли психиатрично отделение?
    — Има самостоятелна психиатрична клиника — отговорих аз. — Доктор Потанин. Гавраил Потанин.
    — Познаваш ли го?
    — Срещали сме се няколко пъти. Смърди като пръч. И той е член на ведомствения управителен съвет като Наталия. Учил е в Америка. — За миг любопитство озари лицето на Аби. — Наталия винаги го е смятала за по-луд от хората, които би трябвало да лекува.


    Сградата на болницата „Лермонтов“ излъчваше импозантен, макар и западнал уют дори в най-оживените си кътчета, но още с влизането в крилото на психиатричната клиника в нейния западен край то стряскаше с коренно различната си атмосфера на безнадеждност и мрачно смирение.
    Санитар с яко телосложение и бяла престилка ни преведе набързо през фоайето и два етажа нагоре по стълбите до кабинета. Стаята на Гавраил Потанин беше облепена с откъснати страници от книги и изрезки от вестници с коментари за най-известните убийци в Русия още от царско време. Имаше съдебни обвинения срещу Распутин, биографични данни и ретуширани снимки на касапина Малаков. Имаше изрезки за американеца Тед Бънди и английския Йоркширкски изкормвач, както и цели титулни страници от вестници с материали за закланите от Андрей Чикатило петдесет и двама души в Ростов през осемдесетте години на миналия век. А около тези прочути фигури бяха наредени поне още пет-шест по-малко известни серийни убийци, за които в съветски времена се е споменавало само в неграмотно напечатаните милиционерски сводки, чиито копия висяха по стените. Направи ми впечатление, че Аби Кънингам — смаяна от безпорядъка в стаята, която повече приличаше на изоставен антикварен магазин — бе забелязала, че първите съобщения в пресата за намерената кола на Джоун Фаулър вече бяха окачени на стената, а до тях имаше цветна вестникарска снимка на Наталия в едър план.
    Въпреки че Потанин беше пиян, Аби се опита да му обясни за намирането на манекена в болницата, а пък аз лично се съмнявах, че някога през последните пет години е бил напълно трезвен. Той огледа Аби от главата до петите с мъничките си безцветни очи.
    — Значи прочутото Фебере идва за съвет при Гавраил Потанин? — Той се разсмя гръмко. — Моля да извините веселата ми реакция, госпожице Кънингам. На няколко пъти в миналото съм предлагал свои хипотези на вашето управление в Куантико.
    — Сигурна съм, че са ги взимали предвид.
    — Ако са го правили, то изобщо не си е проличало. Какво може да знае един човек, който живее на тавана на света и руснак на всичкото отгоре, за едно престъпление, извършено в Колумбия Южна Каролина? А е факт, че направеният от мен психологичен анализ във връзка с отвличането на Шари Фей Смит се оказа сто процента точен. И по-пълен от този на вашето Фебере.
    — Дошли сме да ви помолим за мнение по случая с Джоун Фаулър и Наталия Вадим — каза Аби дипломатично. Посочи с ръка към стените. — Виждам, че проявявате интерес към подобни неща.
    — Въпиещ интерес. — Потанин я погледна в очите, а в ъгълчетата на устните му блестеше слюнка. — Нали ще изпиете чашка водка с мен?
    Още докато задаваше въпроса, вече беше на крака — мършав като закачалка, на която висяха зловонни вълнени дрехи, но толкова висок, че Аби беше принудена да вдигне главата си нагоре, за да го погледне в лицето. С едната си ръка държеше голяма, почти празна бутилка, а с пръстите на другата — два стакана.
    Аби прие с кимване, а той наля и на двама ни, без изобщо да ме пита съгласен ли съм.
    Не беше лесно да се отгатне възрастта му. Имаше голо теме, опасано с обръч от дълга и права рижаво-сивкава коса, бледо и набръчкано лице с розови сенки около очите. Отдавна беше съсипал тялото си с пиене, но доколкото бях чувал, умът му работеше, макар и ексцентрично, без да се влияе особено от погълнатото през деня количество. Жестикулирайки с дългите си ръце, той отхвърли вероятността за обикновено отвличане.
    — Няма основание да смятаме, че жената от американското консулство и вашата съпруга, инспекторе, са мъртви. Но би било самозалъгване, ако отречем, че всички признаци насочват към варианта те да са в ръцете на сериен убиец. А средностатистическият сериен убиец не държи жертвите си живи повече от три дни. Така ли е, агент Кънингам?
    С изражението си Аби категорично показа, че отказва да отговори. Но ми се струва, че разбрах какъв би бил отговорът. Стомахът ми се сви.
    Гавраил Потанин ме погледна над тесните лещи на очилата си с глупава, извиняваща се усмивка:
    — Трябва или да говорим без задръжки, или изобщо да не говорим.
    — Казвайте каквото имате да кажете, професоре. Аз съм тук в качеството си на човек от системата, като следовател, а не като съпруг.
    — Сериен убиец ли? — попита Аби. Наблюдаваше Потанин с пронизващ поглед. — Наистина ли съвсем неясната обща картина на фактите ви подсказва именно това?
    — Въпреки че е такава, да — отговори той. Размърда се под покритото с лекета вълнено сако така, както рошава птица подрежда перата си. Вече не му пукаше дали този случай ме касае по по-особен начин. Той имаше намерение да изиграе спектакъл пред тази млада американка, при това на родния й език. — Сериен убиец… Именно това трябва да обсъдим в момента. Доста преди да сме открили първия труп. — Тъмните му очи блестяха от възбуда. Обърна се към отрупаната с бутилки лавица зад себе си. — Както аз виждам нещата, всички убийства от този тип са като произведения на изкуството.
    Видях как Аби обърна очи нагоре. Забеляза го и Потанин в огледалото над камината.
    — Не ми ли вярвате, госпожице Кънингам? Извършването на убийство е като създаване на творение на изкуството, в смисъл че то е комплексно изразно средство. — Сакото му се разтвори и той придърпа надолу дебелото зелено плетено поло, а това движение стана причина в областта на корема му да зейнат множество дупки, през които се промъкнаха кичури сиви косми. — Убеден съм, че убийството е както лична, така и публична изява. Доказване пред себе си, но в същото време и послание към другите. Но в крайна сметка със същата първична страст като твореца убиецът просто търси лично удовлетворение.
    Аби го изгледа с присвити устни.
    — Значи в това е цялата философия, а? В търсенето на удовлетворение?
    — Прекалено елементарно ли ви се вижда, госпожице Кънингам? Е, естествено, че не е толкова елементарно. Кога поривът да убива завладява един човек? Постепенно ли изпълзява? Неочаквано ли се появява? Или пък винаги си го е имало в него? — Направи кратка пауза. — Не знам, разбира се. Може би го има във всеки от нас, през цялото време. Може би онова, което трябва да се опитаме да разберем, е не този неудържим порив, а защо изведнъж и без каквото и да е предупреждение той се разпалва от образа на едно разхождащо се момиче, от тайната похотлива усмивка на една жена… Как нещо може да го разпали дотолкова, че мисълта за убийство изведнъж се превръща в неустоим източник на удовлетворение.
    — Удовлетворението ми се струва доста слаб мотив за убийство — каза Аби.
    — Ако погледнете фактите в лицето, ще установите, че не сме способни на постъпки, породени от друга мотивация. Както серийният убиец, така и филантропът търсят лично удовлетворение. Удовлетворението не е слаба мотивация. Преследването му може да събуди всички познати на човечеството нежни страсти или пък зверски инстинкти.
    — Почакайте, професоре — казах аз. — Невинаги правим това, което искаме. Хората правят и жертви. Съществува и едно нещо, което се нарича задръжки.
    Той се усмихна ехидно:
    — Отказът да се поддадеш на едно желание сам по себе си носи някакво удовлетворение. Ако случаят е такъв, въпросният мъж или жена се въздържа. Би било глупаво, ненаучно да смятаме, че във въздържанието има нещо по-висше от морална гледна точка. Просто правиш това, което предпочиташ.
    Е, братлета, мога да ви кажа, че този разговор не ми харесваше. Нямах готови аргументи, с които да се противопоставя, но смятах, че това е принизяване на безброй добри хора, на безброй добри постъпки до нещо безсмислено, което не можех да приема. Ако не можем да вярваме в Бог, то поне трябва да вярваме в хората.
    Той ме смушка с юмрук в ребрата:
    — Както виждате, Вадим, моите идеи в тази област са твърде крайни. Боя се, че са прекалено крайни и за директорите на агент Кънингам във ФБР. Но да се върнем на основния въпрос. При съставянето на един психологически портрет целта не е да се опише необходимостта от удовлетворение. Тя си е факт. Целта е да успеем да разберем какво удовлетворение се търси с въпросния акт.
    Възхитих се от хладнокръвието на Аби пред този нравоучителен, позиращ провинциалист.
    — Добре, професоре — каза тя. — Ако споделите идеите си с нас, това ще ни помогне да напреднем много.
    — Тук навлизаме в забранена територия, госпожице Кънингам. Ще се наложи да повдигаме завеси. В моята клиника има хора, които преследват възможно най-странни начини за постигане на удовлетворение. Хора, чиито копнежи са толкова силни, че забравят чувството за срам. Мъже, които се кипрят в бебешки дрехи. Мъже, които по цял ден не правят нищо друго, освен да се самобичуват. Жени, които се изживяват като Жана д’Арк или Катерина Медичи.
    — Но те не убиват, професоре — каза хладно Аби. Съвършено спокойното й лице не издаваше нищо. — Какви заключения можем да извлечем от куклите? — смени умело темата тя.
    Потанин закрачи припряно напред-назад — неприятно миришеща върлина, от която струеше енергия.
    — Не знам — отговори най-после той.
    — Значи не можете да ни помогнете? — предизвика го тя.
    — Казах, че не знам. Още не знам. Това са манекени за витрини, а не секс кукли, нали?
    — Важно ли е?
    — Може би. — Започна да върти глава наляво-надясно. Сви рамене. — Външните особености на един латексов манекен са очевидни.
    — Не и за мен — казах аз.
    — Няма полови органи.
    — Това може ли да означава нещо съществено?
    — Не съм последовател на Фройд. Кой ли вярва на стария мошеник в днешно време? Обаче е надрънкал толкова много неща, че не е изключено да се е промъкнала някоя друга истина. И така, да речем, че вашите манекени са жени кастрати. Можем да се замислим над това. И лицата им са били боядисани? Като мъртвешки според един репортаж в пресата. Призрачни според друг, може би по-точен като описание.
    — Призрачни ли? — каза Аби.
    — Защо не? Не са ли и призраците кастрати? Призраците правят ли секс? Размножават ли се? Не. Призраците категорично са лишени от сексуалност. Могат да бъдат призраци на мъже или жени, измъчвани от любов или раздяла… Но никога от откровена, примитивна, непреодолима жажда за секс.
    И двамата го зяпахме, сигурен съм, чувствайки безспорната театралност в поведението му, но и двамата не бяхме категорично убедени, че е пълен шарлатанин.
    — Какво е вашето мнение, агент Кънингам? Положително сте посещавали прочутите курсове по бихевиористика в Куантико. Какво мислите вие? Подиграва ли ви се той с тези кукли?
    Аби поклати глава, изразявайки несъгласието си:
    — Той рискува, особено с тази втора кукла на Наталия. Не смятам, че е от тези, които се подиграват. Според мен той използва куклите като някаква ексцентрична форма на извинение.
    Погледнах я смаян. Версията за извинението ми се струваше също толкова ексцентрична, колкото и приказките на Потанин за призраци кастрати.
    — Извинение ли? — намесих се. — За това, че ги е отвлякъл? Сериозно ли говориш?
    Последва потвърждение, придружено от бързо кимване в стил „няма майтап“:
    — Съвсем сериозно. Смятам, че става въпрос за имитация, заместител на отвлечения човек. Недодялан опит на опасно размътен мозък да предложи нещо в замяна. За мен това означава извинение за стореното от него.
    Потанин се усмихна високомерно. Отхвърли хипотезата й с кратко поклащане на глава.
    — По-скоро можем да предположим, че тази личност държи много да е господар на положението. Той отвлича, за да упражнява надмощие. Убийството е крайната форма на надмощието. Този човек не се извинява, агент Кънингам. С подхвърлянето на манекените той демонстрира ликуват от постъпката си. Той се присмива. Без да сте разбрали, вие вероятно вече сте получили някакви послания от него. Върнете се назад, госпожице Кънингам. Проверете дали не сте пропуснали нещо. — Вдигна високо ръце, показвайки ясно, че разговорът е приключил. — Ще направя каквото мога, за да получите психологическия портрет, който искате. А сега трябва да ме извините. — Обърна се към неотворена двулитрова бутилка с водка и я разклати като умопомрачен. — Трябва да наваксвам много изгубено време.
    Напуснахме бърлогата на Гавраил Потанин и поехме надолу по оградените с железни перила и решетки стълби към изхода. От двете страни на всяка етажна площадка имаше болнични стаи, ако можеше да се нарекат така. Нямаше врати, които да спрат погледите ни към дългите редици неоправени легла и танцуващите, подвикващи и точещи лиги пациенти. Трепкаха множество телевизионни екрани и всеки от тях бе събрал своите поклонници. Пред всяка стая ни посрещаше нов полъх от миризми на готвещо се зеле, пот и нещо гадно сладникаво, което винаги съпътства занемарените, немитите, отритнатите във всяко общество.
    — Ама че място е това — възкликна смаяна Аби. На площадките излизаха хора и ни зяпаха втрещени. Имаше и мъже, и жени, млади и стари. Но никой от тях нямаше вид, който да подсказва, че е от персонала. — Пациентите — каза американката, когато стигнахме партера — са завзели лудницата. — Посочи символично с поглед нагоре към квартирата на Гавраил Потанин. — В това число включвам и Главния пациент.
    — Смяташ, че само си изгубихме времето — казах аз жегнат. В края на краищата тя предложи идеята за психиатър.
    Излязохме от клиниката и се запътихме към паркинга.
    — Призраци ли? — каза тя. — Жени кастрати… Допускам, че е възможно. Само че нещо не ми пасва, приятелче. Поведението на нашия похитител като на сериен убиец ли е? Серийните убийци взимат трофеи за спомен, не ги раздават. Въпросът, чийто отговор трябва да намерим, е каква цел преследва с постъпката си. Не споря, че като подхвърля кукла с образа на Джоун или Наталия, той търси някакво извратено удовлетворение. Но прав ли е нашият философ психиатър, че той ни се надсмива, че изразява ликуването си от стореното? Или има нещо реално в интуитивното ми чувство, че този човек търси начин да се извини? Че самите Джоун и Наталия са трофеите.
    — Разликата съществена ли е?
    — Може би.
    — Колкото разликата между това дали Наталия и Джоун Фаулър са живи или мъртви?
    — Да.
    — И според доктор Потанин те вече са мъртви.
    Тя ме погледна изпод гъстите си мигли:
    — Точно така.
    — А според теб?
    Въздъхна дълбоко:
    — Мисля, че с подхвърлянето на куклите се търси форма на извинение.
    — Защо? Защо извинение?
    — Не знам. Не съм ясновидка. Никога не съм се сблъсквала с подобно нещо. Но помисли само в какъв вид са представени, старателно облечени и гримирани…
    — В такъв случай, ако си права, няма да получим предизвикателни обаждания по телефона.
    — Няма. Този човек ще стои далече от нас. Той не е горд от стореното.
    Имах чувството, че се разболявам от морска болест в резултат на всичкото това теоретизиране. Какво значение имаше дали куклите са извинение или предизвикателство? Трябваше ми солидна следа, по която да тръгна. Името на фабриката, в която са произведени манекените. Разговор с директора по продажбите. Списък на купувачите, който да се провери. Да се претърсят вероятните места, където може да са скрити Наталия и Джоун Фаулър.
    Качихме се в моя син фиат. Поседях известно време, без да паля мотора. В мен се надигаше безсилен гняв.
    — Имам проблем — казах аз.
    — Да чуем.
    — Направихме съпоставка между списъка с информация, който изготвих за Наталия, с тези за Джоун Фаулър. Пински провери всичко до дреболии като тази дали са си купували паста за зъби от едно и също място. И не успяваме да намерим нищо.
    — Значи не търсим достатъчно упорито.
    — Мисля, че сме на погрешен път, като търсим връзка между Джоун Фаулър и Наталия. Единствената връзка според мен е случайността. Смятам, че нашият злодей просто е налетял на две различни жени в една и съща нощ.
    От двете страни на устните й се появиха две почти незабележими бръчици, издаващи известна доза инат.
    — Независимо от всичко сме длъжни да продължим търсенето. Трябва да има връзка. Повярвай ми. Съгласен ли си?
    — Защо? Защо ти не ми повярваш, че ако е имало нещо общо между тях, аз със сигурност щях да го знам?
    — Ама че си упорит — просъска гневно тя през стиснати устни. — Колкото и банална да е, връзка между тях има. А ние трябва да идентифицираме човека, който е научил за тази връзка преди теб.
    — Всичко е плод на чиста случайност, не можеш ли да го разбереш? Мъж с по-особено влечение към жените е забелязал някой ден Джоун Фаулър по време на лекциите й в американското консулство. Тя е олицетворение на неговите фантазии, разпалва похотта му така, както само на него може да се случи.
    — А Наталия? Нея кога я е видял?
    — Нямам представа, за бога. На улицата. В болницата. С какво може да ни помогне това, ако го знаем?
    — Похитил ги е в една и съща нощ — отвърна тя бавно. — Ето на това трябва да намерим обяснение. Дали ги е привлякъл на едно място, за да постигне целта си?
    — Невъзможно е да се съчетаят двете неща — настоях аз. — Не може да приемеш идеята, че някой е организирал всичко това, постарал се е да ги събере двете на едно място с цел да ги отвлече… И в същото време, че той е един луд, който подскача на ластика на съдбата и стъпва на земята само там, където случайността му определи.
    — Да оставим въпроса открит.
    — Нямам време за това — казах отчаяно. — Нямам време да чакам добре обмислени хипотези. Жена ми е в ръцете на сексуален маниак. Трябва да направя нещо. Трябва да действам.

17.

    Все още разговаряхме, когато някъде от лявата страна на площад „Лермонтов“ се разнесе грохот от биене на барабани, който послужи като сигнал за мощен взрив от фанфари в отсрещния му край. След секунди две колони вече навлизаха в широкото открито пространство от противоположни посоки. Отляво вървеше началото на нестройна колона от студенти, майки с бебета и група млади свещеници. Плакатите и знамената им манифестираха тяхната подкрепа за активна екологична програма и Мария Баданова за губернатор. Цветовете на нейната предизборна кампания (същите като на мъжа й, доколкото си спомням) бяха зелено и жълто.
    Началото на колоната, която навлизаше в площада откъм отсрещната страна, представляваше съвсем различна гледка. Млади мъже, почти всичките облечени с черни кожени якета или с кожуси без ръкави и с голи до раменете ръце, маршируваха в редици по осем под белите знамена с черни орли на националистическа Русия. Но сред двуглавите орли имаше и други флагове — неочаквано, шокиращо напомняне за новата история на Европа с червения си цвят и бял кръг, в който имаше едър черен „Х“.
    Обърнах се към Аби. Тя гледаше стъписана разветите знамена.
    — Това „Х“ е символ на „Кандидата Хикс“ — обясних й аз. — Претендент с неразкрита самоличност. И това го има в руския политически живот.
    — Не е нужно да знам каквото и да било за руския политически живот, за да се досетя, че това „Х“ е неонацистки символ — каза тя. — Да се махаме оттук.
    Хванах ръката й над китката.
    — Вече е невъзможно да мръднем. Блокирани сме на трибуната.
    Тя пое дълбоко дъх и се облегна назад, след което изрече замислено:
    — Е, добре, стига да си останем на трибуната. — Посочи с повдигане на брадичката си към манифестиращите колони. — За Баданова знам. А какво означава кандидат „Х“?
    — Напоследък в почти всички избори има кандидат „Х“. Високата изборна длъжност гарантира на този, който я заема, имунитет срещу цял куп обвинения от гледна точка на закона, включително и временно освобождаване от затвора, докато трае мандатът му.
    — И разбойниците се преместват на предизборните трибуни.
    — Точно така. За ракетирите изборите се превърнаха в законно средство да издигнат във властта своите лидери.
    — Кой предполагаш, че е този кандидат „Х“?
    — Почти със сигурност е един човек, който се казва Валентин Фортунин. Беше бос на голяма банда в Москва, но се подлъга да се върне в родния си Мурманск. Явно Баданов е успял да го тикне в затвора с шестгодишна присъда за бандитизъм миналата година. Не му е уютно в клетката.
    — Боже господи — възкликна тя.
    — Искаше да кажеш „Боже господи, ама че държава!“.
    — Не… — отвърна тактично. — Знам, че навсякъде в Русия има свестни хора като Наталия, Дронски и Мария Баданова… Но законите ви позволяват на другите доста неограничени възможности.
    — Закони ли? Само два закона винаги са били зачитани от всички в Русия.
    — Кои са те?
    — Единият е за богатите, а другият — за бедните.
    На площада двете колони напредваха една към друга. Организаторите в тази на Баданова бяха изтичали при знаменосците в първите редици и ги отклоняваха към улица, която започваше от страната на площада срещу нас. Част от по-младите демонстранти отказаха да сменят посоката и застанаха твърдо в средата на площада, с лице към стройно маршируващите техни опоненти. Мисля, че именно в този момент от колоната на кандидата „Х“ излетя първата сигнална ракета, пръскаща оранжеви искри. Няколко секунди по-късно я последваха камъни, бутилки и коктейли „Молотов“. Бъркотията стана съвсем пълна след избухването на оранжеви димки, а онези с кожените жега се втурнаха напред, хванати под ръка като в бойна фаланга, каквато са използвали древногерманските племена. Откъм гъстата оранжева димна завеса над сцената на действието се разнесоха женски писъци и болезнени викове на мъже; отривисти, истерични тонове на тръбите прекъсваха тежкия барабанен ритъм, поддържан някак си от едната или другата страна.
    Намирахме се на не повече от тридесет метра от стелещия се оранжев дим. Аби седеше до мен и мълчеше потресена. Онова самообладание, което излъчваше нейното хладно като тъмен мрамор лице, бе изчезнало. Не беше уплашена, но изглеждаше по-неуверена, като дете. Гледаше как облечените в кожени якета поддръжници на кандидата „Х“ гонят из площада млади студенти, събарят ги на земята, без значение дали са мъже или момичета, и ги ритат, докато изпаднат в безсъзнание. Всичко около нас — изригването на петролни експлозии и щипещата ноздрите миризма на оранжевия дим — придаваше на сблъсъка измерения, съпоставими с Данте.
    Първите запалени коли бяха на срещуположната страна на площада спрямо металния парапет пред болница „Лермонтов“. Когато коктейлите „Молотов“ ги улучиха, те лумнаха в син огън като пудинг фламбе, а после се разхвърчаха на парчета, след като резервоарите им изригнаха жълти огнени езици. За хората в тях, ако все още са били вътре, нямаше никакъв шанс.
    Пресмятах на върха на способностите си. След минута-две първите коли щяха да се струпат в нашата страна на площада. На не повече от тридесет метра зад нас в огледалото виждах групи с кожени якета, които разбиваха коли.
    — Да слизаме от колата и да бягаме — каза Аби.
    — Къде да бягаме?
    Нямаше време за спорове. Шоколадовото й лице щеше да привлече като оси на мед развилнелите се главорези в мига, в който го зърнат. Нямаше друг път за измъкване освен булевард „Маршал Жуков“, който започваше от далечния край на площада. Запалих мотора и подкарах колата.
    — Ще направиш така, че да убият и двама ни — каза тихо Аби. Обаче се наведе напред и натисна бутона за заключване на вратата.
    Навлязох дълбоко в оранжевия дим със запалени фарове. Там имаше мъже, които размахваха тояги и бухалки, мъже, които ритаха и удряха, мъже, които се търкаляха по земята. Горяха знамена. Там, където бяха експлодирали петролни бомби, асфалтът кипеше и пускаше искри, от гумите на автомобилите излизаше гъст черен дим. Разчитах единствено на хаоса.
    Аби бе вдигнала яката на палтото си така, че не се виждаше нищо друго освен очите й — само с един поглед установих, че се отварят широко при всяко изтрещяване на бухалка върху покрива на колата, при всеки опит на някой да отвори врата и гневните му ритници по нея след неуспеха.
    Пробивах си път, без много да се церемоня, свивах наляво-надясно, за да избегна боричкащи се тела, избутвах кожени якета от пътя си и очаквах всеки момент някой коктейл „Молотов“ да се разбие в предното стъкло и да ни облее с огън, от който няма спасение. Някъде в средата на площада бяхме принудени да спрем от гъстата маса хора около нас. Мъже с бухалки започнаха да удрят по страничните стъкла, а един запали димка и беше готов да я тикне в колата. Когато стъклото се пръсна, осъзнах, че това може да е краят. Натиснах педала плавно и запровирах колата сред голяма група биещи се хора. Мъжът с димката тичаше редом с нас. Щом се наведе към разбитото стъкло до Аби, тя протегна ръка и го удари под брадичката с основата на дланта си. Той политна назад, изпускайки димката. Разбрах, че е паднала вътре, когато ме обви гъсто кълбо оранжев дим. След секунди димът започна да се разпръсва, защото тя я грабна и я изхвърли обратно сред тълпата.
    Когато излязохме стремглаво от оранжевата мъгла, не можах да повярвам на очите си как изглеждаше нашият фиат. Стъклото до главата на Аби се беше разпаднало, на предното и задното имаше множество пукнатини, а в купето димът беше почти толкова гъст, колкото и навън. Но прекосихме площада и пред нас се откри булевард „Жуков“.
    Минути по-късно вече седяхме в някакво заведение и пиехме кафе. Лицето на Аби беше опушено, а от устните й бе изчезнала всякаква следа от червило. В резултат на успокоението чертите й изглеждаха по-меки и някак си по-заоблени. Тя вдигна чашата с кафето си към мен и каза кисело:
    — Благодаря ти. Запази самообладание, когато всички наоколо бяха изгубили своето, включително и аз.
    — Ей богу, целта ми беше просто да спася собствената си кожа. Ако беше възможно да сляза и да хукна да бягам, щях да те оставя без много церемонии.
    Тя се усмихна.
    Когато излязохме от заведението, по улицата се придвижваха сили на милицията в посока към площад „Лермонтов“. Спряхме се на тротоара. Фиатът беше охлузен и смачкан, предната броня почти откъртена, но опушеното купе все пак напомняше силно за нашата победа.
    — Да потегляме — каза Аби.
    — За къде?
    Тя се качи в колата.
    — Към апартамента на Джоун Фаулър. Още не съм го разгледала. Помолих Майлс Бриджър, консула, да присъства на евентуалния оглед от страна на милицията и да го запечати веднага щом приключат.
    — Кажи ми адреса.
    — Чакай малко… — Заровичка в чантата си. — Улицата е кръстена на един поет… Арестуван и измъчван, доколкото си спомням.
    — В Русия това е все едно да кажеш поет, който е писал поезия.
    Разлисти цяла шепа бележки.
    — По времето на Хрушчов са писали на жена му, за да се извинят, че е станала грешка, като са го пребили до смърт. Манделщам, това е въпросният човек. Ето го: улица „Манделщам“ двадесет и четири.
    Почувствах реакцията в цялото си тяло.
    — Какво има? — попита тя.
    Надух бузи и изпухтях:
    — Ето я връзката, за която твърдях, че не съществува. В деня, когато изчезна, Наталия е трябвало да се срещне с Джоун Фаулър.

18.

    Бях се обадил на Дронски да се срещнем на улица „Манделщам“. Стояхме до прозореца на всекидневната в апартамента на Джоун Фаулър в триетажната тухлена сграда и се взирахме надолу в следобедния полумрак. Цял час бяхме търсили, но не намерихме нищо. А още по-малко нещо, което да хвърли поне малко светлина върху причината, заради която Наталия си е уговорила среща с Джоун. Навсякъде личаха следите от посещението на Паско — стъпки от ботуши по светлите килими, отворени чекмеджета, отметнати завивки на леглото.
    На малка масичка имаше папка с жълт стикер, на който пишеше „Американско сиропиталище“. Взех я и започнах да я прелиствам. Дронски ме погледна въпросително.
    — Наталия беше един от директорите на сиропиталището — обясних му аз.
    Той кимна, а аз продължих да обръщам страниците. На последната някакъв отчет за парични средства имаше два подписа: „Почетен директор: Н. И. Вадим. Почетен финансов директор: Джоун П. Фаулър.“
    Аби взе папката и я прегледа набързо.
    — Значи вече знаем откъде се познават — каза тя.
    — Запознали са се като доброволни служители на обществени начала в американското сиропиталище. — Изпитвах гняв заради всичкото време, изгубено в правене на списъци. — Не е било необходимо да търсим мъжа като свързваща брънка между тях. Наталия се е запознала с Джоун по силата на служебните си задължения. След време Джоун е запознала Наталия с този мъж.
    — Грешката беше моя — отсече кратко Аби.
    Не каза, че съжалява. Обърна се и продължи да разглежда апартамента. Почти от самото начало имах съмнения, че ще си изясним много неща в него. Беше прекалено вандалски претарашен от Паско и екипа му. И сега, когато Аби спомена да извикаме оперативна група да търси евентуално оставени от престъпника косми и влакна в спалнята, аз й заявих, че няма да чакам. Тя ме погледна със свити устни.
    — Добре — каза след малко. — Какво мислиш да предприемеш?
    — Ще те оставя да се срещнеш с оперативната група. Ще си поприказвам с някои от добрите й приятели. Кой знае, може някой от тях да е бил с нея, когато са се сблъскали с Джоун и нейния похитител.
    — Искаш ли да дойда с теб, шефе — предложи Дронски.
    — Не… — отвърнах. — Не. Ще отскоча само до болницата и ще поговоря с няколко човека там. Ще взема една от камките.
    — Нямам нищо против — каза Аби. — Ще се видим пак в Манастира.
    Не ми харесваше, че ги лъжа по този начин, но какъв избор имах? Методичното разследване прескачаше рамките на търпението ми. Мисълта за Наталия и мъките й буквално предизвикваше сърбежи по кожата ми като псориазис. Вероятността още да е жива не ми даваше покой. Трофей, каза Аби. Значи е възможно. Възможно е да я спася, ако успея да се намеся навреме. Но знаех, че дори и да я намеря още сега, колкото и бързо да действам, каквито и тъмни сили да призова на помощ, каквато и случайност или късмет да ми помогнат, вече е прекалено късно да я спася от това, което преживява в момента.
    Слязох на улицата и се качих в камката. Запалих мотора и потеглих по „Манделщам“ към площад „Обединение“, като целта ми беше новият мост „Милениум“ и шосето, на което имаше предупредителни табели, че норвежката граница е само на осемдесет километра.


    Не посмях да кажа на Аби Кънингам защо отивам до Града на порока, а още по-малко на Дронски. Но до този момент аз само се държах като нормален, говорех разумно и непринудено. В действителност бях готов на всичко. Всичко. За да си върна Наталия, бях готов да забравя достойнство, разум и ако е необходимо, всичко човешко. Противник съм на използването на тъмни сили — но бих ги използвал. Извадих малкото шишенце от вътрешния си джоб и отвих капачката със зъби. Отпих юнашка глътка. Подейства ми успокояващо. Дотолкова, доколкото можех да си кажа, че чивията ми е избила заради алкохола.
    Вече не валеше сняг. Моята милиционерска камка с четворно предаване се изкачи бавно на билото на хълма. Спирайки, чух музиката. Долу, под мен, в следобедния полумрак се простираше затрупаното със сняг поле и в един обилно осветен кръг върху голямото равно езеро стърчеше временният град с палатките си от раиран брезент — кръгли, приличащи на камбани с плющящи знамена отгоре. В кръг от отъпкан сняг гореше голяма открита клада върху повдигната метална платформа, а между палатките трепкаха други, по-малки огньове. Ленив сноп от сив дим се виеше нагоре и на север.
    За момент останах там с чувството, че в долината пред мен има празненство на средновековен руски феодал. Този образ ми напомняше нещо. Може би за Борис Годунов или за княз Дмитрий. След малко разпознах и музиката. Беше на „Бийтълс“ — „Когато стана на шестдесет и четири“. И в този момент прожектори осветиха в яркочервено, зелено и жълто дървената градска порта, обявявайки началото на поредната нощ в големия, разпускащ и порочен панаир на удоволствията върху езерото.
    Слязох от камката и се запътих с подхлъзвания и запитания надолу към временния стан. Още щом преминах дървената порта, се озовах сред десетки палатки с най-различна големина. По импровизираната главна улица вече се разхождаха стотици хора. Тийнейджъри на малки групи подвикваха предизвикателно, имаше американци с техните лични водачи, проститутки с ботушки на високи токове и маски на лицата, изобразяващи Мерилин Монро, Бергман, Елизабет Тейлър…
    Страничните улички около главната гъмжаха от работници в Града на порока. Съвсем като в творбите на Брьогел: мъже с непривични облекла носеха дъски и навити на рула парчета брезент, табели, които те подканяха да видиш пеещата мечка или говорещото куче, да поиграеш на „свий рублата“, да се пробваш на стрелба с ловна пушка и арбалет, да получиш душевен мир чрез хипноза или да се качиш на боксовия ринг за три рунда с Макс — застаряващия бивш шампион в някогашната 14-а армия на генерал Лебед.
    В палатката й се виждаха две сенки — нейната и на клиент. Изчаках в сянката на камион цистерна с нафта, опитвайки се да не си представям Наталия в какви ли не ситуации. „Що за човек…?“ — питах се десетки пъти… И после в мен изригваше гняв, ярост. Избиваше ме пот от копнеж да опра върха на кама в ъгълчето на окото му… Да го принудя да ми каже къде я е скрил.
    Снегът под краката ми скърцаше. Останах скрит в сянката, докато мъжът излезе от палатката, след което бързо прекрачих напред, повдигнах входната завеса и я спуснах зад себе си.
    Старицата ме позна. Забелязах как рамената й се изпъват назад, а хлътналите й устни се притискат още по-плътно. Пръстите на дясната й ръка описваха безспирни кръгове върху плюшената покривка на масата. Черните й очи блестяха под светлината на свещите. Сложих две банкноти от по десет рубли на масата с думите:
    — Каза ми, че виждаш мъж.
    Тя сви рамене почти суетно и изфъфли:
    — Инспекторът, чиято жена е докторка. Знаех си, че пак ще дойдете.
    — Права си била.
    — Често се случва да изчезват съпруги, знаете го. Намират си някой по-богат, по-млад, по-силен…
    Поклатих отрицателно глава:
    — Знаеш, че не е това.
    Тя отметна глава назад, а устата й се отвори в беззвучен смях.
    — Не мога да не се разсмея. Какви същества сте това мъжете! Преди няколко дни бях само някаква си циганка, дошла да изкарва пари на панаира, а сега съм единствената ти надежда да си я върнеш. Ако ти поискам сто рубли, ще ги треснеш на масата, без да се замислиш.
    Посегнах към джоба си, но тя поклати глава:
    — Само седни. Нека да видим какво казват картите по въпроса.
    Тя извади омазнена колода с омачкани ъгли от джоба на широката си, надиплена рокля, разбърка ги и сложи на масата три купчинки от по три карти. Бутна едната към мен.
    — Тази е твоята.
    Другата избута в далечния ъгъл на масата.
    — Тази е за Скорпиона. За неговата личност. — Вложи в думата тежка неприязън. — За насилника, който държи в ръцете си твоята жена.
    Вдигна и разтвори третата купчинка.
    — Това са картите на жена ти. Как се казваше? Не беше ли Наталия?
    — Наталия.
    — Така. Наталия. Харесва ми. Опиши ми я.
    — Лекарка е, това го знаеш. Млада, седем или осем години по-млада от мен. Висока, руса.
    — Все едно не ми казваш нищо. Борбена ли е, умее ли да оцелява?
    — Голям боец е — отвърнах. — В това няма никакво съмнение.
    — Добре. Това исках да знам. — Старицата се вгледа в картите, които държеше. В картите на Наталия. Устните й не спираха да се кривят. — Трябва да подредиш картите в ръката си, инспекторе. Както ти предпочетеш. От най-силната към най-слабата… От най-слабата към най-силната… Слаба-силна-слаба. Или както ти падне. Но после трябва да не променяш реда им.
    Подредих картите си. Потях се, засрамен от това, което правех, обзет от ужас заради загубата на време, но още по-изплашен от вероятността да пропусна една възможност.
    — Неговите карти — тя посочи с глава към купчинката, която бе избутала в края на масата — ще останат подредени така, както са се паднали. Няма да му предоставяме допълнителни предимства. И без това сега е в по-изгодна позиция от нас. — Погледна ме в очите. — Тук става въпрос за битка между характери, инспекторе. Трябва да се съсредоточиш. Да се бориш, за да си я върнеш.
    Отчаянието в мен взе надмощие. Хвърлих картите на масата.
    — Говориш така, сякаш е хукнала с някого. Тя изчезна, дърта глупачке. Отвлечена е. — Бях се надигнал от стола. — От убиец!
    — Знам — отвърна тя спокойно. Погледите ни се срещнаха и аз отново седнах на табуретката. — Някой я държи насила. Чувствам напрежението, борбата. Като прежулящо въже върху кожата ми.
    — Наистина ли виждаш това?
    Тя поклати раздразнено глава:
    — И аз чета вестници, инспекторе.
    — Ако всичко, което знаеш, е от вестниците, защо изобщо стоя тук?
    — Защото понякога, много рядко, признавам си го с чисто сърце, но понякога усещам повече от онова, което знам. И понякога това усещане се превъплъщава в образ. — Пръстите й започнаха отново да описват кръгове върху плюша. — Може би е пещера. Дълбока, но не е студена. Но защо в такъв случай усещам тази вибрация и чувам тих грохот и тракане на преминаващ влак?
    — Виждаш ли Наталия?
    Тя затвори очи.
    — Или пък другата жена, американката?
    — Другата жена… е мъртва, инспекторе — отвърна тя почти безцеремонно. — Не долавям нищо от нея, няма я топлината, телесната топлина. Мъртва е.
    Категоричността в тона й ме стресна. Погледнах я втрещено.
    — А Наталия?
    Старицата отвори очи.
    — Тук усещам топлина, напрежение… Тя води битка, инспекторе. Наталия се бори…
    — Значи е жива?
    — Жива и ожесточена. Ожесточена в решимостта си да оцелее. Твоята русокоса Наталия няма да се предаде лесно. — Изведнъж замълча.
    Поклатих глава безмълвно. Не, Наталия никога не би се предала без борба.
    Старицата запали смрадливата угарка от самоделната цигара от пламъка на свещта. Около нея се изви дим със сладникавата миризма на махорка.
    — Има и още едно — каза тя, зареяла поглед безцелно в пространството.
    — Още едно отвличане ли? — Имах предвид Джоун Фаулър.
    — И още едно преди това…
    Гледах я напрегнато, без да говоря. Положението ми не позволяваше да си мисля, че е шарлатанка.
    — А сега да видим картите — каза старицата, смачквайки фаса. Обърна най-горната карта пред себе си. От купчинката на Наталия. — Седмица. Не е добре. Да видим твоята карта, инспекторе. Бързо, бързо.
    Обърнах осмица.
    — Това не е лошо, не е лошо… — Тя се пресегна за горната карта в третата купчинка и я пусна на масата. Десетка пика със смачкани ъгли. Гневно заплю картата. — Той печели първата схватка. Бързо да видим следващата.
    Почувствах настървението й, видях го в нейните гневно присвити тъмни очи.
    — Хайде и ти. Този път ти обърни пръв!
    Обърнах петица и я чух как изпухтя презрително.
    — Трябва да извикаш по-силната карта. Това е акт на волята. По-силната карта е резултат на силно желание. Ето!
    Обърна деветка купа от картите на Наталия. Погледнах към третата купчинка. Сега следваше неговата ръка. Тя се пресегна и обърна горната карта. Беше шестица спатия.
    — Тя се бори успешно, както виждаш. Деветка срещу неговата шестица. — Старицата вдигна поглед някъде покрай главата ми. — Така е, както вече го казах. Вероятно някакъв път, или недалече от път. Там лежи нещо… трепка като крило на птичка.
    — Нещо?
    — Крило на рибарче. Синьо-зелено.
    — Шал ли е? — попитах.
    — Може би. То ще те заведе при нея. Надеждите за бъдещето на твоята Наталия сега са на кантар. Сега следва развръзката, инспекторе. Всичко зависи от последните карти, които ще обърнем.
    Гледах като препариран как се движи ръката й. Едрите стави на пръстите й се белееха на фона на мургавата кожа. Обърна последната си карта с тържествен жест. Последната карта на Наталия — дама каро. Устните й бавно се разтегнаха в тържествуваща гримаса, под която се показаха дори венците на зъбите й.
    — Тя ще се измъкне. Силна жена е тази Наталия… Чувствам енергията й. Ще избяга. Заклевам се.
    Изцяло погълнат от сблъсъка, от борбата между картите, аз протегнах пръсти.
    — Обърни твоята карта. — Кимна ми отривисто, впила очи в последната ми карта като сибирска белка в заек.
    Обърнах вале спатия. Тя изръмжа гърлено.
    — Не й помагаш много, инспекторе. Но тя направи достатъчно. Кълна се. — Замълча и бавно се пресегна към последната карта в края на масата. Неговата карта. — Освен ако, разбира се, последната карта не е поп. — Пръстите й се задържаха опрени върху шарения гръб на картата. — Тази ще ни каже всичко. Тази карта крие съдбата й.
    — За бога — подканих я нетърпеливо. — Обърни я!
    Тя я вдигна, погледна я и я хвърли с изкривено от отвращение лице. Ухилена вълча глава с шапка с пискюл и звънчета.
    Жокер.
    Обзе ме паника.
    — Какво означава това? Какво означава това, за бога?
    — Означава, че играта съвсем не е свършила.
    — Играта ли?
    — Говоря за картите. Този човек е хитър, похотлив, потаен, находчив… обременен от проклятието да мрази жените. — Замълча за малко. — Човек, който е възпитаван в нозете на господар. Но все още не е победил. Твоята Наталия не му позволява да се доближи до нея. — Старицата бе вдигнала високо длани с извити пръсти като птичи нокти. Почти крещеше от вълнение. — Борейки се за живота си, твоята Наталия успява някак си да задържи този мъж на разстояние!
    В цялото ми тяло се плискаше адреналин на приливи и отливи, карайки ме да чувствам ту пламтяща надежда, те крайно изтощение в разстояние само на няколко секунди.
    — Виждаш ли лицето му, по дяволите? Можеш ли да видиш лицето му?
    — Само тъмен силует. Очертания на мъжко лице. — Тя заклати трескаво глава.
    — Опитай се, за бога. — Наведох се през масата и я сграбчих за рамената. — Опитай! Висок ли е, нисък ли е, на каква възраст е?
    — Ти си мислиш, че е непознат. Но той не е непознат. Виждал си лицето му. Кога? Преди колко време? Не мога да ти кажа.
    — Опитай се да го опишеш някак си. Както и да е.
    — Виждам го само като силует. Нищо повече. — На устните й се показаха мехурчета слюнка. — Не ме измъчвай.
    — Лицето му — креснах й и я раздрусах така, че главата й се залюля на рамената. — Руснак ли е, чеченец, сибиряк? Опиши лицето му.
    — Не виждам нищо повече от силует. Разбери ме, моля те! Намираме се в призрачен свят. В царството на сенките. — Тя поклати неистово глава. — Около него кръжат фигури, носят се във въздуха.
    — Жени. Жени ли виждаш? Още жени, които е убил?
    Главата й започна да се клати отривисто нагоре-надолу.
    — Една, две, три… четири. Не, десетки, десетки… Летят… като призраци…
    — Мъртви ли са? — изкрещях срещу нея като умопомрачен. — Жените мъртви ли са?
    — Като парализирани са — отвърна тя.
    Куклите! Разтърсих я така, че я съборих върху масата.
    — Не виждам нищо повече, началство. Не виждам нищо, нищо, нищо. — Надигна глава и пое дълбоко въздух. После още веднъж. Видях, че очите й са влажни. — Ей там — каза тя почти без дъх. — Бързо.
    Пуснах я и се обърнах. На една кука висеше стара кожена чанта. Тя се облегна отпусната назад. Подадох й чантата, а тя продължаваше да се бори за въздух. Мръсната й мургава ръка бръкна бързо в чантата и измъкна инхалатор.
    Наблюдавах я как пръска венталин в гърлото си.
    — Шефе… — чух глас зад себе си, но продължих да наблюдавам старицата. Щом се уверих, че се е оправила, аз се обърнах и си тръгнах. Когато посегнах към висящата брезентова завеса на входа на палатката, тя се повдигна. Видях ясно очертан силует на фона на жълтата неонова светлина зад него.
    На входа бе застанал Дронски и държеше с една ръка завесата. Протегна другата напред и ме измъкна от палатката.

19.

    Спрях се до моята камка, поклатих глава и казах:
    — Господи, Иля, нямаш право да постъпваш така. — За първи път бях разгневен от Дронски. — Твоя ли беше идеята? Или на Аби Кънингам?
    Той разтърси рамената си под подплатената с хастар от заешки кожи синя униформена шуба с емблемата на московската милиция толкова силно, че качулката му падна назад.
    — И на двамата, шефе. — Прокара длан по четинестата си прическа. — Направихме го с добри намерения. Случилото се с Наталия е жесток удар за теб. Според Аби не би трябвало да те оставяме сам.
    — Според нея.
    — Притеснява се за теб, шефе. И двамата се притесняваме.
    Поех дълбоко въздух и студът попари гърлото ми. Не ми харесваше хрумването, че се нуждая от нечии грижи. И въпреки това мисълта, че хладнокръвната агентка на ФБР се притеснява за мен, погъделичка суетността ми. Ето такава объркана личност съм. Дяволите да те вземат, Константин, или се сърди за това, или бъди доволен. Но избери едното.
    Погледнах Дронски и забелязах, че страда заради неодобрението ми спрямо една приятелска постъпка.
    — Слушай — казах му, — благодаря ти за оказаното внимание.
    Лицето му просветна.
    — Само че не казвай нищо за това — посочих към светлините. — Особено на нея. Ние сме руснаци. Знаем, че животът ни не върви като трамвай по прави релси.
    Погледна ме начумерен:
    — Да разбирам ли, че вярваш на такива щуротии, шефе?
    А вярвах ли? Ей богу, не знам.
    — Разбирай ме буквално. Разбирай, че сме руснаци. И двамата знаем дълбоко в себе си, че подобни неща понякога имат своята важна роля. Аби Кънингам е живяла в различен свят.
    Върху лицето на Дронски се появи познатата ми гримаса на съмнение. Обикновено ми беше симпатична. Но не и днес.
    — Какво ти каза бабичката? — попита той.
    — Каза ми, че според нея Наталия още е жива. — Поколебах се. — Това е някаква надежда. Ако не е нищо друго, то поне е надежда. Нали няма да поискаш от мен да се откажа от това?
    — Не… — отвърна той неуверено. — Не.
    Сграбчих го за рамото, докато се обръщаше да отвори вратата на своята камка.
    — Кажи ми само едно нещо, Дронски. Нали вярваш, че тя е още жива?
    Извръщайки се леко назад, той вдигна ръка и сложи своята облечена в ръкавица длан върху моята.
    — Искам да е така, шефе. Не по-малко от теб. Но нямам вяра на подобни… — посочи надолу към панаира — карти, схеми… Не съм убеден, че могат да ни разкрият нещо, независимо в каква посока ще е то.
    — Не разполагаме с нищо друго.
    Обърна се с лице към мен. Не се случваше често Дронски да се заинати заради различното си мнение, но веднага разбираш, че е категоричен, когато го направи.
    — Тук грешиш, шефе. Разполагаме с факта, неоспоримия факт, че до този момент всички данни сочат отвличане. Две отвличания. Нищо повече. Въпреки всичко, което успя да ни каже твоят професор по психология, нямаме капчица доказателство, че човекът, когото търсим, е склонен да убива.
    Погълнах тази идея, без да я сдъвча. Нуждаех се от подхранващата енергия, която ми предлагаше.
    — Така е, разбира се — отвърнах. — Нямаме доказателства, че той е нещо повече от един гнусен побъркан тип.
    — Засега знаем, че става въпрос за две отвличания. Просто се придържай към това, шефе.
    Бях готов да го прегърна. Понякога имам нужда от неговия непоклатим здрав разум също толкова, колкото и от ясновидството на старицата.
    А може би проблемът ми беше, че имах нужда и от двете.


    Прекарах една отвратителна и неспокойна нощ, измъчван от сънища. Поне пет-шест пъти Наталия и старата гадателка се сливаха в един образ и кикотейки се, „тя“ даже ме дари с любовните си ласки, преди да се събудя погнусен и дълбоко отчаян. По никое време през нощта бях на крака и въртях телефони до Сан Диего. Там денят още беше в разгара си, слънчев и зареден с оптимизъм. Долових в слушалката как медицински сестри от болницата „Скрипс“ се смеят, докато говорех с човека отсреща.
    — Бих искал да направя справка за доктор Потанин, който преди време е завършил курсове по терапия в „Скрипс“ — помолих аз.
    Чакането ми се видя безкрайно въпреки двете чашки водка, с които го направих по-поносимо, но резултатът в общи линии съвпадна с очакванията ми. Нямаше никакви данни за курсове по терапия, нито пък за докторат в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Пребиваването на Потанин в Съединените щати се оказа не толкова успешно, колкото го представяше той. Това не променяше реално положението, но поне показваше, че песимистичното мнение на Потанин за шансовете Наталия да е жива до голяма степен е аматьорска догадка.
    Към пет часа вече бях под душа, странно свеж след белязаната с похот и смесване на лица нощ, неочаквано, невероятно сигурен, че днес ще я намеря.
    Енергия пулсираше по всичките разклонения на нервната ми система. Малко след шест вече чуках на вътрешната врата в кабинета на Дронски с пластмасова чашка кафе в едната ръка, хамбургер и — боже, прости ми — сандвич с риба в другата.
    — Ставай, Дронски, разкарай това животно от главата си, а още по-добре, изхвърли го през прозореца — провикнах се пред вратата. Отдръпнах се крачка назад, когато Дронски се показа с нестабилна походка и видях зад него В. И. Ленин, приклекнал така, сякаш пред градските порти напират варварски орди.
    Оставих ги да закусят и отидох да търся Пински, който отговаряше за нощните дежурства. Аби беше в кабинета си и говореше по телефона. Пински стоеше прав, обърнат с лице към нея. Тя ме погледна и кимна към него.
    — Какво има? — попитах го аз.
    Долових вълнението на Пински, докато тътреше крака към мен като Квазимодо. Проговори със снишен глас:
    — Може и да е поредният луд, шефе, а бог ми е свидетел, че тази нощ имахме работа с доста такива. Само че не приказва съвсем като луд.
    — Кой е той?
    — Някакъв фабрикант.
    — И какво казва? — В кръвта ми кипеше оптимизъм. Сигурен бях, че днес ще е щастливият ден.
    — Твърди, че е разпознал манекените, които показахме снощи по телевизията.
    — Знае ли къде са направени?
    Завъртя енергично глава над заоблените си рамене:
    — Той ги произвежда.
    — Ще отидем там — каза Аби, без да отделя слушалката от ухото си. — Тръгваме веднага.


    Саша Руп беше елегантен. Днес, разбира се, елегантни руснаци се срещат по-често. Започнаха да се появяват по времето на Елцин с недодялани прически и ръсещи долари като пърхот. Но не след дълго костюмите им започнаха да стават по-добри, златните бижута — по-дискретни и дори бодигардовете им започнаха да използват френски одеколон. Руп, както ни разказа, посрещайки двете милиционерски камки на паркинга, бил забогатял благодарение на личната си инициатива. Когато бил на двадесет и две години, наел големия, неизползван вече от военните хангар за ремонт на хеликоптери. Разположен близо до северната магистрала, той се оказал идеален за неговата фабрика. За съветските му обитатели напомняше избледняла рисунка над вратата, изобразяваща голям боен хеликоптер, наклонен като за атака и изстрелващ ракети, които изписваха с двуметрови букви: „351-и боен вертолетен полк“.
    Чернокос и черноок, с тънки мексикански мустаци, Саша Руп беше облечен в тъмен костюм и жилетка на тънки бели райета, с червен хастар и със затъкната в джобчето до ревера кремава копринена кърпичка. Ако бе започнал бизнеса си на двадесет и две, значи едва ли е било преди повече от четири или пет години. Но това, което ме заинтригува, беше името. Руп в никакъв случай не е обичайна руска фамилия.
    — Когато бях ученик — казах аз, — в тридесет и шесто основно, тук, в Мурманск, в класа ми имаше едно момче с фамилия Руп. Лука… Лука Руп.
    Саша се усмихна.
    — Моят по-голям брат Лука. За съжаление не е съвсем пълноценен. Работи при мен.
    Вървяхме към входа по бетонната писта почти в колона — Руп и аз малко по-напред, Дронски и Аби на опашката.
    — Имал съм късмет, че съм изпаднал от примката на семейството още в ранна възраст, инспекторе. Майка ми е изпила последната си порция водка само няколко години след като съм се родил. Лука вече се е бил хванал на някаква работа. По-голям е от мен с четиринадесет години.
    — Вашата съдба каква е била?
    — Взели са ме в приют. Така му казват. В интернат, дом за отглеждане.
    — А Лука?
    — Измъкна ме оттам веднага щом това стана възможно за него. Отгледа ме и ме възпита така, както можа. Не мислете, че принизявам достойнствата на брат си. Лука е благороден човек. Чувствителна душа. Дайте му възможност да направи нещо за общото благо и той ще я грабне с двете си ръце.
    — Както бихте постъпили и вие самият — казах аз, надявайки се да ми бъде простено за тази забележка.
    — А нима не ви потърсих аз? — Усмихна се. — Моят принцип е… „Помагай, за да ти се помогне“.
    — Имате нужда от помощ ли?
    Бяхме стигнали пред главния вход — врата, изрязана в масивния портал на хангара.
    — Имам нужда от известно разбиране, инспекторе. Причината да не успеете да откриете производителя на тези манекени е, че аз не съм регистриран като такъв. Една фабрика плаща данъци. А една образователна организация не плаща.
    — Значи вие се водите образователна организация, така ли да разбирам?
    Дронски и Аби ни настигнаха при вратата.
    — Ние сме Мурманска балетна школа. Подготвяме ученици за постъпване на работа в западни балетни фирми.
    — Данъчните вярват ли на това?
    Той отново се усмихна, широко и непринудено.
    — Естествено, имат нужда от редовно убеждаване… — Потри палеца и показалеца на едната си ръка. — Но са склонни към сговорчивост. Приемат, че производството на манекени е само съпътстваща дейност, че ги използваме като помагала в обучението. — Обърна се към Аби и я поведе напред. — Слушайте, в момента тук е кучи студ. Парното се скапа с помощта на брат ми Лука. Но кабинетът ми е със самостоятелна система. Обещавам ви уютна температура от двадесет и пет градуса. Ако желаете, ще можете да… — огледа с усмивка фигурата на Аби от главата до петите — се посъблечете.
    Той отвори вградената в огромния портал врата и влязохме в едно внушително съоръжение. Високият близо двадесет метра покрив се извиваше в дъга и се спускаше до земята. От най-високите метални греди висяха избелели военни знамена от коприна. Цялото помещение бе опасано с три етажа балкони, като на горните два имаше редици от голи жени без коси, застинали в мълчаливи елегантни пози. Извърнех ли глава в някоя посока, те сякаш започваха да кръжат около мен. Едва се сдържах да не хлъцна, когато изведнъж си спомних за видените от гледачката призрачни женски фигури. Обзе ме неудържимо вълнение. Горях от желание да се обърна към Аби и да й разкажа… Успях да се спра в последния момент. За какво щях да й говоря? За виденията на някаква си бабичка, нищо повече.
    Спуснах погледа си надолу. Най-долният балкон беше също толкова населен. Само че там фигурите бяха облечени и с перуки. Стояха облегнати на парапета с цигари в оцветените устни или пък стояха изправени с отметнати назад глави, все едно че оценяват високомерно външния вид на околните. В тази привидно пренаселена сграда се натрапваше усещането за тишина.
    — На колко работници плащате? — попитах аз.
    Той посочи към две портативни кабинки в отсрещния край на хангара и десетина метра дълга машина от оксидиран метал до тях.
    — Шприца за латекс внесох по море от Норвегия. Той ангажира четирима оператори. За опаковането и дистрибуцията са нужни още шест. Две хубави момичета в канцеларията и това е всичко. Общо дванадесет. Това е едно малко и стройно предприятие.
    — А каква работа върши брат ви тук?
    — Попитайте го лично. — Той се обърна и се провикна към тавана на хангара. — Лука. Лука! Домъкни се тук за малко. Един стар познат е дошъл да те види.
    Дронски се бе отделил от групата, за да разгледа манекените с балетни трика, които стояха подпрени реалистично на парапет за упражнения.
    Аби отвори чантата си и подаде на Саша Руп подвързана със спирала папка.
    — Разгледайте тези, господин Руп. Смятате ли, че са от вашето производство?
    Саша взе папката от ръката й и я разтвори. Вътре имаше снимки в лице и гръб на манекените, изобразяващи Джоун Фаулър и Наталия. Перуките и гримът им бяха свалени и стояха изправени голи и бледи на черен фон. Аби ги погледна над рамото на Саша, след което вдигна намръщена очи към балконите над главите ни. Когато Саша затвори шумно папката, погледът й се върна на лицето му.
    — Е?
    Той се обърна към нея.
    — Всичко в тях говори, че са наши. Височината, физическите пропорции, дори изражението. И двете са вариации по един оригинал, моделиран от брат ми Лука.
    — Значи категорично са ваши.
    — Няма никакво съмнение.
    Ноздрите на Аби се разшириха от задоволство. Аз също предполагах, че това е първата ни голяма крачка напред в разследването. И бях сигурен, че днес ще е моят ден.
    — Това, което ни интересува, естествено — каза Аби, — е кой би могъл да се сдобие с такъв манекен.
    — Ние ги наричаме кукли. Не искате ли да разгледате асортимента, който предлагаме?
    Аби отказа с поклащане на глава.
    — Нека да поговорим за вашите клиенти. Какви хора преобладават сред тях?
    Саша започна да отброява на пръсти.
    — Продаваме неголямо количество на по-реномираните магазини за облекла в Петербург и Новгород. Дори в Москва изпратихме цял самолет със стока за новия магазин „Париж-Париж“. Но основно търгуваме със Запада. Изнасяме ги през норвежката граница. По този начин подбиваме западните цени с петдесет процента и повече.
    — Изнасяте контрабандно за западните държави?
    Той вдигна пръст.
    — Мисля, че постигнахме джентълменско споразумение.
    — Остава в сила — каза категорично Аби.
    — Добре. Благодарение на това, че норвежката граница е само на осемдесет километра западно оттук, местоположението ни е благоприятно за експорт.
    — А какво ще ни кажете за местния пазар, тук, в Мурманск?
    — Крайно разнообразен е. Ще се изненадате от широкия спектър на употреба. Продаваме даже и на милицията, инспекторе, за тренировъчни цели.
    — Погледнете снимките отново, Саша — казах аз.
    Той разтвори папката. Прокарах показалеца си успоредно на две дълбоки линии, едната на гърба на единия манекен, а другата — на бедрото.
    — В такъв вид ли ги продавате на богатите си западни клиенти?
    — Не. Това го наричаме машинно охлузване. Често се случва при започване на нова партида.
    — Изхвърляте ли ги, когато се получат така?
    Той приглади и без това лъщящата си черна коса.
    — Не може да се каже, че това е някакво перо в дейността ни, но ги продаваме тук на художници, фотографи и бог знае какви типове. Като дефектна стока.
    — Как се продават?
    — На отделни бройки, обикновено неопаковани. Лука се занимава с магазина. — Той вдигна енергично глава и започна да оглежда балконите. — А къде е той впрочем? Спотайва се някъде като подплашена лисица. Гласът му се извиси до крясък. — Лука, дърта грозна шафрантийо! Слез тук.
    Потропване на токчета, тътрещи се изключително мързеливо по балкона над нас, привлече погледите ни към група кукли с бански костюми. Сред тях се появи истинско момиче и провеси руси коси над парапета.
    — Лука се е измъкнал някъде навън, Саша. Искаш ли да го намеря?
    — Не. — Саша поклати раздразнено глава. — Ще се изясним с него по-късно. — Обърна се към Аби: — Заради вас е — каза той с широка и многозначителна усмивка. — Страшно е срамежлив пред красиви жени. Сигурно се е скрил в магазина.
    Лицето на Аби остана хладно като тъмен мрамор.
    — Все пак ще трябва да разговаряме с него — каза тя.
    — Аз ще свърша тази работа. — Тръгнах веднага. — Тъкмо ще подновим познанството си.
    — Винаги ли е бил такъв? — попита Саша. — Имам предвид, когато е бил ученик.
    Спрях се. Искаше ми се да отговоря дипломатично.
    — Не го помня много добре. Постъпи в училището със закъснение. Година или две след нашия набор.
    — Сигурно е било така. На семейството, или по-точно на това, което е било останало от него, не му е провървяло много в Ростов. Върнали са се в Мурманск малко преди да се родя.
    Кимнах бавно, без да свалям поглед от него. Този по-малък брат ми изглеждаше уникално неприятен. Сигурно съм го погледнал злобно, защото вдигна ръце с разтворени длани към мен и се ухили широко.
    — Само го споменавам… — Изсмя се гърлено. — Нищо повече.


    Бутнах вратата на дългата ниска барака, която някога е била спално помещение на десантна хеликоптерна рота, и тя се отвори. Вътре беше тъмно и миришеше силно на боя. От двете страни имаше тъмни силуети, застанали в неподвижни и неестествени пози. Настолна лампа в дъното на дългата стая светеше над главата и ръцете на мъж, който оцветяваше подпряно пред него латексово лице. За миг останах на място заинтригуван: той боядисваше с двете ръце едновременно.
    — Ще включа цялото осветление — казах с висок глас. Натиснах ключа и на тавана примигнаха луминесцентни лампи, след което заляха с грозна светлина голите манекени. Отвъд прекия обсег на тази светлина обвити в мрак рафтове, претъпкани с книги, буркани с бои, гърнета с четки, длани, ръце, ходила и тук-там по някой латексов бюст заедно с главата, опасваха всички стени.
    — Лука Руп, помниш ли ме? — попитах аз.
    Главата се извърна. Над иначе младото лице висеше вълнист посивял перчем.
    — Помня те. Трийсет и шесто основно — каза той. — Стана на крака, с ръст малко над средния, слаб, с едри длани, всяка от които държеше по една тънка китайска четка. — Заповядай. — Докато вървях към него, той се обърна и се забави малко, за да остави четките в буркан на бюрото. Разбрах, че е човек, свикнал да разговаря с дълги, мълчаливи паузи. — Нали мога да се обръщам към теб с Константин? — попита през рамо.
    — Разбира се. — Огледах обстановката наоколо. — Рисуваш с двете ръце едновременно.
    — Според преданията най-добрите художници на китайски порцелан са умеели да работят с двете си ръце.
    — На странно място работиш. Какво е това, ремонтна работилница ли?
    Обърна се с лице към мен.
    — Също и мястото, където живея. — Посочи към кушетка до голяма чугунена печка в един от ъглите, отрупан с книги. Над леглото висеше ловна двуцевка, окачена на кука.
    — Това лупара ли е? — попитах аз. Италианска пушка за отстрелване на вълци. — Ловец ли си?
    Посочи към вълча глава, окачена високо на стената:
    — Ловувам, но не заради спорта. Вълците се хранят с горски дивеч. Примамвам ги, както правят работниците от дивечовъдните стопанства. Влача парче еленово месо.
    — Оставяш месото на някоя поляна и чакаш на гюме, докато дойдат вълците?
    — От ловната дружинка получавам по сто рубли за вълча глава. Така си допълвам изкараното от повредените кукли.
    Той се приближи към мен, бършейки ръцете си с парцал. Под светлината на луминесцентната лампа видях, че това, което бях помислил за сив кичур, беше по-скоро русо, отколкото сиво, а лицето му, макар и все още сравнително младежко, ми се стори изопнато и напрегнато, когато ми се усмихна сдържано и с притеснение.
    — Едно време виждах в теб божество — каза той и протегна коравата си кокалеста ръка. — А в твоя приятел, оня дребен и подъл побойник, Рой Ролкин, господар на подземния свят.
    — В общи линии и сега си е такъв. С тази разлика, че за щастие властва над подземния свят в Будапеща.
    — Мразех го. Но ме беше страх от него. От теб никога не съм се страхувал. Ти беше едър, но никога не си бил побойник. Виждал ли си се с Ролкин?
    — Не по мое желание. — Какво друго можех да кажа за Рой? Нямах никакво желание да си призная, че съм разговарял с него през последните няколко дни. — Лука, налага се да поговорим. Знаеш ли каква е причината?
    Отново последва дълго мълчание от негова страна. В крайна сметка отговори:
    — Да. Разбира се, че знам.
    — Имах предвид, че сигурно знаеш защо искам да поговорим за куклите.
    — Да. Саша ми каза, че се е обадил в милицията. Видях ви от балкона. И теб, и тъмнокожата жена.
    — Саша идентифицира двата намерени манекена като произведени в тази фабрика.
    — Никой друг не ги произвежда.
    — По всяка вероятност са придобити чрез покупка от тази работилница.
    Той закима съвсем бавно:
    — И сега искаш да кажеш, че аз съм виновен, задето съм ги продал на някой, който е извършил това ужасно нещо? — Очите му се стрелкаха като на вълк в капан.
    — Не става въпрос за това, Лука. — Неволно отново станах онова срамежливо, нервно дете отпреди тридесет години. Момчето, което стоеше настрана, защото не желаеше да се включи в групата пишлигари, които Рой учеше как да мастурбират. — Искам само да знам имаш ли някакъв регистър на продажбите.
    Заклати глава още преди да се изкажа.
    — Саша категорично не иска да се води никакво счетоводство. Казал ми е да продавам само срещу заплащане в брой.
    — А кои са купувачите?
    — Притежатели на малки магазинчета, понякога художници или скулптори…
    — Предимно местни хора?
    — Хора, които идват откъм града. Купуват части или понякога цели дефектни кукли. Аз рисувам и ремонтирам най-слабо повредените.
    — Колко цели кукли си продал през последната година?
    — От работилницата ли? Може би тридесет-четиридесет. Дали има и толкова. Саша ми позволява да задържа парите. По този начин ми плаща.
    — Тридесет или четиридесет? — Вдигнах лице към тавана. — Значи познаваш повечето от клиентите си.
    — Повечето ли? Да, предполагам, че ги познавам.
    — Господи. Започвай да пишеш.
    — Сега ли?
    — Сега, Лука. Искам да ми направиш колкото можеш по-пълен списък. На всички, които са купували през последните няколко месеца.
    — И за частите ли се отнася?
    — И за частите, ако от тях може да се сглоби цяла кукла.
    — Ще трябва доста време.
    — Не разполагам с време, Лука. Знаеш защо.
    Погледна ме напрегнато, чувстваше се неловко да продължи разговора.
    — Заради жена ти… Втората ти жена — каза най-после той.
    — Да. — Бях забравил, естествено. Той би трябвало да познава първата ми жена, Юлия, от детските години в тридесет и шесто основно училище. — Започвай да пишеш, Лука. Още сега.
    Той пристъпи заднишком към бюрото си и едва не събори настолната лампа. Хвана я в последния момент и седна вдървено на стола.
    — Спомняш ли си какво си правил миналата събота вечерта? — попитах.
    — Сигурно съм бил тук. Да, тук съм бил.
    — В събота вечерта. А през нощта?
    — Дали не бях на лов? Да, възможно е да съм бил на лов в гората.
    — Успя ли да убиеш вълк тогава?
    — От две седмици не съм убивал вълк.
    — И, естествено, онази събота си бил сам.
    — Винаги ходя сам на лов, Константин. Всичко правя сам.
    Кимнах разбиращо и казах:
    — Ще се върна за списъка след десет минути. Прерови спомените си така, както майка пощи главата на детето си за въшки.
    — Ще го направя… — Сложи бележник на бюрото и започна да пише.
    Тръгнах към вратата. Не бях направил повече от крачка-две, когато почувствах неприятна като електричество тръпка да пълзи нагоре по гърба ми. Стигнах до вратата и изключих луминесцентното осветление. Лука продължаваше да седи зад бюрото и настолната лампа светеше директно в лицето му. Той обаче не сваляше поглед от мен.
    — Сетих се за нещо, което ми спомена Саша — казах аз. — Какво е принудило семейството ви да се изсели от Ростов?
    — Знаеш как стават нещата с решението на някое семейство да смени местожителството си. По причини, които са изглеждали важни в дадения момент. Вече не си ги спомням. Тук, на север, винаги има повече работни места. Хората не си падат по студа.
    Това не беше цялата история. Не обясняваше причината, заради която на семейството не му е провървяло в Ростов.
    — А останалото, Лука? — попитах аз.
    Извърна глава встрани към силната лампа на не повече от педя от очите му. Тръгнах бавно към него с ръце в джобовете на балтона и се спрях на десетина крачки от него. Упорито не обръщаше глава към мен.
    — Защо стана така, Лука? Защо дойдохте в Мурманск?
    Погледна ме и започна да примигва с толкова невинни очи, че веднага ми напомни за бухал. Но бухалът не е невинно същество, нали? Той е жесток хищник.
    — Заради една семейна трагедия — отвърна той. — Напуснахме Ростов малко след като умря сестра ми. Майка ми ме доведе в Мурманск, където поне имаше двама-трима роднини.
    — И тук се роди Саша.
    — Така и не разбра кой е баща му. — Изкриви устни в кисела гримаса. — Не вярвам и майка ми да е знаела. Поне не е знаела със сигурност. Почина скоро след като Саша се роди.
    Кимнах към листа пред него.
    — Напиши го колкото можеш по-бързо. И колкото можеш по-подробно. Разчитам на теб, Лука.


    Кабинетът на Саша се различаваше коренно от разхвърляното гнездо, което си бе създал Лука. Заемаше по-голямата част от едната от добре отоплените постройки, които ни показа, и беше обзаведен в новоруски стил. Абсолютно всичко вътре беше от Норвегия или Финландия. Предпочитаните материали бяха палисандрово дърво, хромирана стомана и черна кожа.
    Момиче, чието име се оказа Неса, остави табла с кафе върху бюрото на Саша, който я проследи мълчаливо с поглед как потропва с високите си токчета по брезовия паркет. Когато вратата се затвори след нея, той започна да ни подава чашите с кафе.
    — Казвате, значи, алибита? — Поднесе чаша на Аби. — За всички, които работят тук!
    Тя взе кафето от ръката му и отказа с поклащане на глава предложените мляко и захар.
    — Именно, господин Руп. Следобед ще изпратим работна група. Разпитването на дванадесет работници няма да отнеме много време.
    Саша Руп изпъна бузата си с език, ужким замислен.
    — Трябва да ви кажа, че моето малко и стройно предприятие ползва услугите на около двадесет младежи от казармите на военновъздушните сили, покрай които сте минали, идвайки насам.
    — За каква работа ги използвате, Саша?
    — Нали знаете как е, инспекторе. Министерството на отбраната не е в състояние да плаща на генералите си, а генералите не могат да плащат на обикновения „Иван“. Така че се получава нещо като служба на обществото. Преди време те са обслужвали тази площадка за ремонт на хеликоптери. Сега секат дърва за отоплението на хангара, разтоварват гранулата, който внасяме от Финландия. Вършат хамалската работа.
    — Възможно ли е част от тези войници да са имали достъп до куклите?
    — Не виждам как би могло да стане. Между другото водя строга отчетност на стоката. Единствената възможна пробойна е през дейността на брат ми Лука.
    Секретарката влезе, за да ми предаде списъка на Лука Руп, и аз прегледах набързо имената. Никое от тях не ми говореше нищо до момента, в който обърнах на втората страница. На нея имаше само едно име. „Болница «Лермонтов»… 17 ремонтирани, 14 ноември 2016 г.“
    Докато Саша седеше върху страничната облегалка на фотьойла на Аби, аз продиктувах на Пински в Манастира първата страница от списъка и му наредих:
    — Привикай ги всичките.
    — Не е ли по-добре първо да ги посетя в домовете им?
    — Нямаме време. Привикай ги. Ще разговаряме с тях в Манастира.
    — Ама къде ще ги събера бе, шефе? Двадесет и пет души.
    — Накарай някого да хвърли едно око в мазето. — Спомних си за времето, когато в Манастира се помещаваше командваното от майор Рой Ролкин подразделение на тайната милиция. — Ако не ме лъже паметта, там има място за два пъти повече хора.
    Когато затворих телефона, Аби и Дронски вече бяха станали на крака. Допих си кафето набързо и ги последвах през хангара към изхода. Саша бе изостанал назад и аз, вървейки към колата, отново се оказах до него.
    — Е, инспекторе, имате ли заподозрени? — Дръпна ме за ръката. — Брат ми Лука заподозрян ли е? Наистина е странен тип, но е безобиден.
    — Всеки, който е имал достъп до тези кукли, е заподозрян. Едва ли е необходимо аз да ви казвам това.
    — Дори и аз, при положение че ви извиках тук?
    — Дори и вие. Къде бяхте, Саша, например в събота през нощта?
    — Американката вече ми зададе този въпрос. Отговорих й, че съм се забавлявал в кревата.
    — С кого?
    — Непозната хубавица… — Нарочно удължи паузата. В черните му очи играеха искри. — В Санкт Петербург. Хотел „Николай Втори“. Посъветвах агент Кънингам да им се обади. Няма начин да не си спомнят за мен. Дадох юнашки бакшиш и наех царския апартамент.
    — Тя със сигурност ще провери. — Погледнах го в лицето, но очите му вече бяха обърнати към Аби.
    — Бива си я американската ви колежка — изрече той с възхищение. — С удоволствие бих мушнал крак между нейните.
    — Имам чувството — отвърнах бавно, — че може да останете без крак.
    Той се ухили неуверено.
    Извадих списъка на Лука и го отворих на втората страница.
    — Какво ще кажете за това?
    Той я погледна спокойно.
    — От „Лермонтов“ взимат част от дефектната ни продукция, бях забравил. От най-евтините екземпляри. Основно онзи, дето отговаря за лудницата, доктор Потанин. Казвал ми е, че използвали куклите за сеанси по групова терапия. Направо ми се смръзва кръвта, като си помисля как онези луди се изповядват пред кукли, които не могат да им отговорят.
    — А от други отделения в „Лермонтов“?
    Физиономията му стана сериозна.
    — Използват ги в центъра за квалификация по спешни случаи и произшествия… В школата за медицински сестри на последния етаж. Дори лично аз съм ги доставял там. — Отново пусна на воля широката си усмивка. — Работим и за общественото благо.
    Обърнах се към камката. Дронски бе седнал до шофьора. Казах довиждане на Саша и понечих да седна на задната седалка до Аби. Погледът ми попадна на Лука, застанал на вратата на бояджийската ри работилница с познатото ми вече изражение на недорасло и притеснено момче.

20.

    Отивахме да оставим Аби в хотел „Континентал“, където беше наела апартамент.
    Секунди преди да спрем пред хотела, забелязах, че Дронски се намръщи. От мястото си на задната седалка не можех да видя нищо, но Аби бе извърнала глава към страничното стъкло до себе си.
    — Исусе Христе! — каза тя.
    Сниших главата си, за да мога да надзърна в посоката, в която гледаше. Входът на построения преди две години хотел, част от големия търговски комплекс на Мурманск, блестеше в топла и приветлива светлина. Чак тогава забелязах окачените на групички знамена нагоре по стените. Червени с бял кръг в средата и щампован в него черен кръст. Високо над входа имаше хоризонтален транспарант, на който пишеше: „Предизборен щаб на Кандидат Х“.
    — Ще се преместя. Няма да стоя в хотел, който поддържа неофашистите.
    — Няма да успееш — казах й аз. — По време на избори всичките добри хотели са пълни. И трите. А едва ли ще имаш голямо желание да отседнеш в някой от второкласните.
    След кратък размисъл отсече:
    — Тогава ще се настаня при теб. Имаш ли свободна стая?
    Започнах да отварям и затварям уста като риба.
    — Да, разбира се — успях да отговоря в крайна сметка.
    — Имаш ли резервни ключове?
    Бръкнах в джоба си и извадих ключодържателя.
    — Ти няма ли да бъдеш там? Изглеждаш като пребит от умора.
    В момента имам нужда само от едно, казах си наум, да пийна нещо. На нея обаче отговорих:
    — Първо ще се отбия в „Лермонтов“. Искам да задам на Потанин няколко въпроса.


    Когато ме пусна в кабинета си, Потанин гледаше телевизия — „Том и Джери“, което го накара да се почувства неловко.
    — Бива си ги — казах аз. — Точно както в живота. Злодеят винаги си получава заслуженото наказание. — Той ме погледна начумерено. — Поне действат отпускащо.
    Изключи телевизора и продължи да ме гледа нахално в очите, вече забравил за моментното си объркване. Отново ме впечатли наглостта на този човек.
    — Искам да знам как сте получили научните си степени — казах аз.
    Усмивката му леко увисна.
    — Хайде, докторе, разкажете ми всичките подробности.
    — Ако искате да ви сътруднича в тази загубена история…
    — Загубена история? Така ли я наричате?
    — Това е просто механична фраза, нищо повече. — Погледна ме в очите. — Какво искате да знаете?
    — Никаква научна степен не сте защитили в Калифорнийския университет в Лос Анджелис.
    — Първата си научна степен взех в Московския университет. Втората получих в Калифорния.
    — В Калифорнийския университет?
    — Отидох в Калифорния да довърша образованието си.
    — В университет в Калифорния, но не и в Калифорнийския. По-точно в колежа Ръскин Холмс — казах аз.
    — Кандидат-студентите там ги прецеждат през много гъсто сито.
    — Доколкото съм информиран, ги ловят с мрежи по улиците.
    — Да ме обиждате ли сте дошли?
    — И не сте защитили никаква професура в „Скрипс Мемориъл“, прав ли съм? Моят източник на информация ми каза, че сте работили като чистач две години, през две хиляди и осма и две хиляди и девета. Издигнали сте се до ръководител на хигиенното звено в родилното отделение и следоперативната реанимация.
    — В свободното си време се занимавах с научна работа. В Калифорния има много пътища за самоусъвършенстване. Не е необходимо да запишеш официална аспирантура.
    — Защо не ни казахте, че в терапевтичните си сеанси използвате произведени от Саша Руп латексови манекени?
    Очите му започнаха да се въртят трескаво в търсене на бутилка.
    — Не ми дойде на ума. Не съм ги виждал тук от месеци, даже от години.
    — Но сте поръчвали да ви ги доставят.
    — Не. В „Лермонтов“, както вероятно знаете, все още се използва старата съветска система на централно снабдяване. Купували са ги година или две преди да стана завеждащ тук.
    — Кой ги е поръчал?
    — Един господ знае. Централното снабдяване е измислено, за да се елиминира и най-малката възможност за носене на отговорност, това ви е известно. Сигурно има поръчка отнякъде. Но е подписана от комисия, ако изобщо е имало такава.
    — Как можем да проверим дали не липсва някоя?
    Изсмя се:
    — В „Лермонтов“, ако нещо не е заковано с пирони, значи го няма. Би трябвало да знаете това.
    — Използвали ли сте ги някога?
    — Не. Някои от подчинените ми колеги сигурно ги използват. Аз не го правя.
    Изгледах го злобно, отчаян от безпомощността си.
    — Просто го приемете, инспекторе. И като говорим за латексови кукли, виждал съм, че намират приложение на много други места. В магазини за модни облекла, дори в художествени галерии. Тук, в крилото на психиатрията, погледът ми не е попадал на такова нещо от месеци. Ето защо просто не ми дойде наум за тях.
    — Обсъждахме отвличания, след които са оставени латексови кукли, облечени в дрехите на жертвите, а вие ме убеждавате как обстоятелството, че имате същата марка кукли тук, в клиника за криминално проявени психопати, изобщо не ви е дошло наум?
    — Вие ли водите разследването?
    — Официално не, но на практика е така. Ръководител е агент Кънингам. Защо питате?
    — Кажете на вашата американка, че си губи времето, като търси тук. Водя си специален регистър на настанените пациенти. Тези хора са под двадесет и четири часово наблюдение. На никого от регистрираните в списъка не се разрешава да напуска крилото на психиатрията по какъвто и да е повод. По-добре е да се порови в списъка на хората, които са прекрачвали този праг преди аз да стана директор тук. В годините на гражданската война психиатричното отделение е било закрито и пациентите са били освободени, известно ли ви е това?
    — Мобилизирали са ги за отбраната на града.
    — И след края на войната са оставени на свобода. По улиците днес се разхождат безконтролно десетки мъже, които са заплаха за всяка жена в Мурманск.
    — Съществува ли такъв списък с имената на всички мъже, които са били освободени тогава?
    Той сви рамене:
    — Аз предадох само частичен списък. Повече нищо не мога да направя. — Заровичка в книжата върху бюрото си и извади един лист. — Но ето това е човекът, когото би трябвало да търсите.
    Взех листа. Съдържанието му се състоеше от три кратки абзаца:
    „Убиецът е мъж на възраст между двадесет и тридесет години, руснак, разведен и с поредица несполучливи интимни връзки зад гърба си. Възпитан в строга дисциплина, вероятно военен или наскоро уволнил се от военна служба. Гладко избръснат, спретнат, държи на облеклото и модата.
    Най-изразената му черта е самоувереността и презрението към воденото от милицията разследване спрямо него. Това ще го подтикне да се намеси в следствието, а вече дори може да играе централна роля в него, примерно като служител в милицията. Най-вероятната му тактика е да се обажда в милицията и да им се подиграва на некадърността. Възможно е да се представя и като човек, който иска да даде полезен съвет. Тези съвети, или евентуалната информация, може да се окажат и самата истина, но реалният напредък на следователите ще бъде по-малък, отколкото изглежда на пръв поглед.“
    Погледнах Потанин в очите. Ролята на Саша Руп в разследването пасваше доста добре. Продължих да чета.
    „Деянието носи всички характерни белези на импулсивно извършено престъпление. Куклите са част от измислен по-късно сценарий, целящ да обърка следователите, и може да бъдат пренебрегнати като насочваща следа към психическото състояние и мотивите на убиеца. При съставянето на профил се търси подписът на убиеца. Куклите не са неговият подпис. Истинският му подпис още не се е появил.“
    — Е? — каза той.
    — Звучи правдоподобно. Някои неща изглеждат верни.
    — Накрая всичко ще се окаже вярно.
    — Вие изключвате напълно ролята на куклите като съществено средство, с което този човек разкрива намеренията си.
    — Така е. Както съм написал там, куклите са постановка, както биха се изразили аналитиците. С други думи, подвеждаща следа. Не им обръщайте внимание.
    — И според вас това отвличане е импулсивно престъпление?
    — Да.
    — Само че ние не ви казахме едно нещо.
    Повдигна въпросително вежди.
    — Забелязан е дебнещ натрапник — добавих аз.
    Той поклати глава с несъгласие:
    — Престъплението е импулсивно. Този мъж ненадейно е бил притиснат от обстоятелства, които не са му оставили никакъв избор.
    — От което следва, че Джоун Фаулър и жена ми Наталия са били абсолютно непознати за него?
    Като че ли се поколеба:
    — Доверете се на думите ми.
    — По същия начин, по който е постъпила комисията по назначенията, когато сте кандидатствали за работа тук? — Върнах му напечатания лист. — Не. И просто не знам, професоре, доколко мога да се осланям на това. На която и да е дума в него.


    Мушнах се под арката над заключената врата и натиснах звънеца. Отвори ми човек от охраната. Кабинетите в консулството отдавна бяха затворени, но прозорците на горните етажи в нашето крило светеха бодро, чуваха се стъпки, звън на телефони, тракане на пръсти по клавиатури. Подадох главата си в отворения кабинет на Анна Данилова и видях, че вече ръководи свой екип — едно момиче и млад милиционер седяха зад бюра със слушалки и звукозаписна техника пред себе си. Две други момичета набираха на компютри стенограми.
    Вече се отдръпвах назад, когато тя извика към мен:
    — Инспектор Вадим, бих искала да се запознаете с това.
    Приближих се.
    Данилова отиде до едно бюро и пъхна диск във възпроизвеждащото устройство. Двамата застанахме прави и обърнахме погледи към черния апарат. Усетих, че всяка друга дейност в стаята замря. Данилова се обърна и по подаден от нея знак другите станаха и тихо напуснаха.
    — Този разговор се проведе в четири часа и четиридесет минути този следобед — каза Данилова и се облегна тежко с разтворена длан върху бюрото. Натисна един бутон и чух сигнала на позвъняването. Изведнъж почувствах особена хипнотична сила в този звук. Слушалката се вдигна и гласът на Данилова отговори с официално съобщение, което предполагам, че е било съчинено с участието на Дронски:
    — Съвместен следствен център на Руската главна прокуратура и Федералното бюро за разследване на САЩ. С какво мога да ви помогна?
    — Струва ми се, че по-скоро аз мога да ви помогна. Издирвате две изчезнали жени и все още не сте постигнали никакъв резултат. Прав ли съм? — гласът звучеше по-скоро гневно, отколкото предизвикателно.
    — Както сам се изразихте, може би вие ще ни помогнете за решаването на проблема.
    — Лутате се без никаква идея къде да търсите. — Неколкосекундната пауза бе последвана от хриплив смях. Гневен? Нервен? Или просто пиянски?
    — И къде трябва да търсим?
    — Прекалено рано е да ви разкривам това.
    — В такъв случай защо ни се обаждате, щом нямате намерение да помогнете? — попита Данилова с кротък и разумен глас, както би трябвало да прозвучи в ухото на маниака.
    — Обаждам се, за да ви уведомя, че сте на погрешен път.
    — Наистина ли е така? Тогава трябва да ни кажете как да тръгнем по правилния — отвърна Данилова. Биваше си я. Спокойна, безпристрастна.
    — А защо пък да го правя?
    — Нали затова се обаждате, не е ли така? Представете се все пак. Кажете ми как да се обръщам към вас.
    — Сигурно много ще се зарадвате, ако научите това.
    — Бих се зарадвала много повече на нещо друго. — Удивих се от провокативния тон в гласа, който си позволи тази баптистка на средна възраст.
    — И какво ли пък ще е то? Трябва да видя дали не мога да помогна.
    — Предполагам, че можете. Бих искала да ми кажете нещо, което ще ме убеди, че наистина сте запознат с фактите. Твърде много хора ни се обаждат само за да ни губят времето, нали ме разбирате — каза тя дружелюбно. — Всякакви откачени ни звънят, за да се повеселят безплатно. Имам предвид, дали не бихте могли да ни кажете нещо, дори и съвсем дребно, по въпроса, което не е известно на широката публика…?
    — Един момент. — Гласът ми се струваше неестествен отчасти, защото долавях възбуда в него, напрежение. Отчасти, защото думите бяха приглушени, сякаш говореше през тънка кърпа или може би метална цедка. Невъзможно беше да се отгатне възрастта му.
    Паузата се проточи.
    — Двете жени — каза най-после гласът — са се познавали.
    — Преди малко огласихме този факт за пресата — каза хладнокръвно Данилова.
    — Само че не сте огласили защо са се познавали.
    — Не. Каква е била причината за познанството им?
    Гласът се сниши:
    — Познаваха се, понеже бяха любовници. — Изведнъж гръмна резкият хриплив смях. — Защото се срещаха, за да си доставят „сексуално удоволствие“.
    Разговорът прекъсна, а аз стоях облещен срещу Данилова.
    — Съжалявам, капитане — каза тя, — но сметнах за нужно да го чуете веднага.

21.

    Вървях след Пински по коридора към дъбовата врата, през която се отиваше в мазето. Размишлявах за Наталия. За Наталия и Джоун Фаулър. Имах ли основание да се тревожа толкова силно заради някакво си обаждане на неизвестен глас по телефона? С какви ли не бях разговарял по телефона в качеството си на служебно лице? Толкова побъркани бях изслушал до този момент — хлипащи, шепнещи, заядливи. А този имаше някакъв проблем с наличието на две красиви жени едновременно. И му беше приятно да говори за това. Същото бе предвидил и Потанин. Означаваше ли това, че Потанин — измамникът, човекът, който по всяка вероятност нямаше никакво медицинско образование — е прав? Ами Аби с нейното съставено по правилата на ФБР мнение, че нашият човек търси начин да се извини, като ни подхвърля имитации на жертвите си — означаваше ли това, че тя е на погрешен път?
    Прогоних тази мисъл от съзнанието си и продължих да наблюдавам съсредоточено кръглата глава на Пински, която се полюшваше върху почти липсващия врат и широките рамене, докато вървяхме един зад друг по тесните каменни коридори. Всеки път, когато минехме под лампа, обръснатата му глава лъсваше.
    — Прибрали сме дванадесет от клиентите в списъка на Руп, който ни продиктува по телефона, шефе — каза той през рамо. — В момента водят още трима. От четирите жени сред купувачите поискахме да направят писмени показания и засега оставихме нещата в това положение.
    — А какви причини посочват мъжете за закупуването на манекените?
    — Какви ли не, шефе. Не се съмнявам, че повечето са самата истина. Във всеки случай няма нищо незаконно, ако си купиш дефектен манекен за витрина.
    — Между тях има ли регистрирани за предишни престъпления?
    — Докато прослушвахте записа, дойде капитан Дронски. В момента е долу. Дадох му досиетата на двама от тях. Останалите нямат, поне що се отнася до района на Мурманск. До седмица очакваме евентуално да получим досиетата от другите райони на страната.
    — Една седмица?
    — Понеже случаят е класифициран като спешен. Иначе повечето области не биха поели ангажимент дори за месец. Сибирските управления буквално ни отрязаха.
    Започнахме да се спускаме надолу по витите стълби към мазето. Познатата от преди време и ужасяваща миризма на карбол още се усещаше. На това място са пребивани от бой мъже и жени. Няма как да не призная. Фактът, че Рой Ролкин беше началник тук по онова време, е една от причините, заради които Наталия никога не говореше с него.
    Килиите бяха разположени от двете страни, малки стаички с масивни дървени врати — килии със съвсем друго предназначение във времената, когато тук е имало монахини. През решетъчните прозорчета забелязах, че мъжете вътре с малки изключения държаха главите си с ръце или рееха празни погледи в пространството, абсолютно смаяни от бързото развитие на събитията, което ги е довело в този влажен и вонящ зандан. Двама милиционери от хората на Пински патрулираха по коридора и не позволяваха на никого да говори. Дронски седеше до малката масичка в стаята на охраната и четеше досиетата на двамата криминално проявени мъже. Когато влязохме с Пински, той вдигна глава.
    — С какво разполагаме? — посочих към папките пред него.
    — Арлевски, Владимир, шестдесет и пет годишен. Пиянство и нарушаване на обществения ред. Арестуван четиринадесет пъти и с четиринадесет присъди… Опитал да изнасили жена в някакъв бар през хиляда деветстотин деветдесет и първа година.
    — Прекалено стар е — отвърнах, поклащайки разочаровано глава.
    — Соволев, Аркадий, на тридесет и четири. Лекар. Арестуван веднъж заради предлагане на платен секс на непълнолетна. Един арест и една присъда, три години в трудов лагер за сексуално насилие над колежка.
    — Лекар ли? Къде е работил?
    — В медицинския пункт към една от мините за никелова руда на север.
    — Трябва да си поговорим с него.
    Дронски посочи през отворената врата към килия от другата страна на коридора, в която седеше млад мъж с добре оформена брада и омачкан сив костюм и гледаше безцелно в една точка. Вече бях тръгнал към него, когато Пински докосна ръката ми.
    — Има алиби — каза лейтенантът.
    — Проверено ли е?
    Пински завъртя главата си така, че да ме гледа косо само с дясното си око.
    — От всички тук той има най-доброто алиби, шефе. В съботата, когато е изчезнала жена ви, е блъснал колата си и е прекарал цялата нощ в изтрезвителното на седмо районно. Бил е там от единадесет вечерта до обед на другия ден.
    Въпреки това не се отказах. Доктор Соволев беше неспокоен, но все пак самоуверен. Съчетание, което кара ръцете на всеки милиционер да го сърбят.
    — Станете — казах му аз.
    Възможно бе отвличането на Наталия и Джоун да е станало значително по-късно, отколкото си мислех. Ами ако гласът по телефона казваше истината? Ако Наталия и Джоун наистина са се срещнали, за да правят секс? Може да са прекарали съботната нощ заедно в апартамента на Джоун и някой — доктор Аркадий Соволев например — да ги е отвлякъл по някое време в неделя сутринта.
    Той се изправи на крака.
    — Когато ви освободиха по обед, къде отидохте?
    — Право на бойното поле.
    — Какво?
    — Жена ми и брат й ме чакаха пред районното. Тя ми се разкрещя, че съм строшил колата. Той пък ми се нахвърли още докато слизах по стъпалата. Останалата част от неделята прекарах в даване на показания срещу него заради нападението. Тръгнах си в шест часа в неделя вечерта. Това може да се провери.
    Следващият час премина в разпитване на най-съмнителните задържани, в търсене на нещо необичайно или неестествено в поведението им пред нас. И главно ги питахме могат ли да ни покажат манекените, които са купили от Лука Руп.
    Едно-две обстоятелства трябваше да се проверят, но всички задържани твърдяха, че все още притежават закупените манекени. Или били под креватите в домовете им, на витрините в магазините им или в гаражните им ателиета.
    Обезсърчен, с кипяща от притеснения душа, изкачвах стълбището от мазето заедно с Дронски.
    — Шефе, ще се вкараш в гроба, ако не поспиш няколко часа — каза той, когато се спряхме под лющещия се таван в преддверието. — Не можеш да свършиш всичко сам.
    — Де да можех. Сигурен съм, че още са живи, Иля. Сигурен съм, че поне Наталия още е жива — добавих, за да бъда малко по-честен. Не казах откъде черпя увереността си, но по начина, по който Дронски разкриви вежди, разбрах, че се досеща.
    — Работата не спира. Агент Кънингам се е заела с една идея, подсказана неволно от Саша Руп. Наела е срещу заплащане от американското консулство истинска армия от двеста войници. Тази нощ ще бъдат разгърнати в района на „Северен залив“. Двадесет и четири часа ще претърсват руините, мазетата, подземните етажи в целия разрушен квартал.
    Стиснахме си ръцете.
    — Информирай ме, ако изровят нещо. Каквото и да е. Няма значение по кое време на нощта ще е.
    — Обещавам ти, шефе. Иди да поспиш.
    Разбира се, че не се прибрах вкъщи. Отидох направо в „Лермонтов“. Попитах на регистратурата за Фаня и се оказа, че само преди малко е приключило дежурството й. Ако побързам, щял съм да я хвана на паркинга във вътрешния двор.
    Хукнах по почти пустите коридори и изскочих през задния изход на сградата. На заобиколената отвсякъде от стени площадка се носеха спарените миризми на изваряващи се чаршафи откъм пералнята и на варящо се зеле откъм кухнята. Комбинацията не се различаваше много от зловонието на Анастасия — висящия над южните предградия облак от промишлени газове.
    Фаня тъкмо се качваше в колата си. Включи фаровете точно когато тръгнах запъхтян към нея, заслепявайки ме. Угаси ги. Когато зрението ми се възстанови, тя вече слизаше от колата.
    — Константин…
    Приближих се и я поздравих с кратка прегръдка. Дъхът ми все още излизаше на големи облаци около главите ни.
    — Казаха ми, че ще успея да те хвана.
    Тя се усмихна. Но вече не с някогашната приятелска усмивка на Фаня, с която бях свикнал.
    — Чух, че от издирването са те арестували.
    — Онзи е откачен — отвърнах аз.
    — Паско ли? Разпитва ме за поведението ти в неделя сутринта, когато изчезна Наталия.
    Напрегнах се да си спомня.
    — Когато разговаряхме с двете деца ли?
    — Разговарял си ти. Когато пристигнах, вече бяха избягали, забрави ли?
    — И какво му каза?
    — Казах му, че беше объркан.
    — Объркан ли?
    — Замислен за нещо, ако така ти харесва повече. И че не ти се говореше много с една добра приятелка за изчезването на Наталия.
    — Много ти благодаря, Фаня. Вероятно това мило изказване ме е тикнало в дранголника.
    — Добре де — защити се тя, — онази сутрин ти не пожела да говориш за това, така ли беше?
    — За бога, в онзи момент аз още не знаех, че е изчезнала! Канех се да се прибера вкъщи и да й приготвя закуска, спомняш ли си?
    — Помня, че така каза.
    Изгледах я втрещен. Беше висока, силна жена, която не носеше шапка въпреки мразовитата температура.
    — Грешиш, Фаня — казах, стараейки се да сдържа гласа си. — Едва ли би могла да се заблудиш повече. Нима си мислиш, че аз имам пръст в изчезването на Наталия? Това е смешно.
    Тя сви рамене неуверено.
    — Защо ме търсеше?
    — За бога, Фаня, повярвай ми. Не е възможно да си мислиш, че имам нещо общо със случилото се.
    Тя ме изгледа продължително. Не особено дружелюбно.
    — Добре. — Изчака съвсем мъничко. — Защо ме търсиш. За какво искаше да говориш с мен?
    Нямаше да променя мнението й. Поколебах се.
    — Когато има случаи като този — започнах, — ни се обаждат най-различни хора. Главно за да кажат някоя измислица. Жалки същества, които за момент привличат вниманието върху себе си, изричайки с потаен глас едно изречение. Но всичко това трябва да се проверява.
    — И има нещо, казано от някого, за което смяташ, че мога да ти помогна?
    — Да… Просто като заключение на една проверка… Само…
    — За какво става дума?
    Подпрях се с длан върху покрива на колата й.
    — Ти си най-близката приятелка на Наталия.
    Тя кимна бързо, притеснено, след което каза:
    — Ако ще ми задаваш онзи, същия въпрос, отговорът е не. Ти беше единственият мъж… си единственият мъж в живота на Наталия. — Изстреля тези думи гневно срещу мен. — И сигурно го знаеш.
    — Преди четири дни си мислех, че знам много неща. Но щом като си толкова убедена, че съм единственият мъж в живота на Наталия, позволи ми да те попитам, Фаня, защо си била толкова загрижена за какво може да си говори с нея почти цял час твоят съпруг Михаил в нейната камка миналия петък?
    Прониза ме с кратък, недружелюбен поглед.
    — Не беше Михаил.
    — Но ти си мислела, че е той. Смяташе, че Наталия има любовна връзка с Михаил? Това ли беше?
    — Ох, господи, не е невъзможно, нали? Всички се изкушаваме да надникнем в чуждата паница.
    — Мигове на умопомрачение…
    Тя кимна, после ме погледна и каза намръщено:
    — Ако това ще ти помогне с нещо, не мисля, че е имала връзка с него. Какво искаш да знаеш, Константин?
    — Познавахте ли се с Джоун Фаулър?
    — Американката ли? Не.
    Поех дълбоко дъх.
    — Възможно ли е… Наталия и Джоун да са имали интимна връзка?
    Тя ме погледна с разширени ноздри.
    — Имаме някои сведения…
    — Досещах се, че става нещо — каза Фаня и лицето й изведнъж почервеня. — Кучка такава.
    Погледнах я потресен и в мозъка на костите.
    — Наталия?
    Тя прехапа устни.
    — Това ли са ти казали?
    — Всякакви откачени ни се обаждат…
    Около нас настана плътна тишина. Лицето на Фаня беше като от камък.
    — Все някога трябва да научиш.
    Не исках да науча. Исках да се махна от този гадно миришещ паркинг и никога да не науча.
    — Какво да науча? — попитах.
    — За мен и Наталия.
    Облегнах се още по-тежко на колата. Ето от какво се опитвах да се предпазя. Фаня не се притесняваше от връзка между Михаил и Наталия, а от връзка на Наталия с когото и да е.
    — Разкажи ми — подканих я аз.
    — Беше около Коледа… — Погледна ме. Не знам какво виждаше пред очите си, но сигурно е било достатъчно засрамен и жалък тип, защото посочи към колата. — Защо не влезеш вътре?
    Заобиколих към предната дясна седалка. Забелязах, че снегът под краката ни се размекваше. Отворих вратата и седнах.
    — Та, на Коледа… — казах.
    — Имаше тържество. Само за хирурзите и персонала от хирургията.
    — Спомням си.
    — Задръжките започнаха да отпадат, както се получава понякога в подобни случаи. Не си спомням как, но двете с Наталия се оказахме сами в Първа операционна. Мъжете не обичат да танцуват. Те обичат да пият. Ние танцувахме, Наталия и аз. Само двете. На бавна, размекваща музика. — Замълча за момент. — Тогава я целунах.
    — Не мисля, че искам да знам подробности.
    — Чувствам нужда да го кажа на някого, за бога — възрази тя гневно. — Иначе ще експлодирам.
    Извади пакет цигари от жабката на колата, връчи ми една и ми подаде огънче. Не исках да пуша, но не исках и да не пуша.
    — Имала ли си някога… преди… връзка с жена? — попитах според мен повече за да спечеля време, отколкото заради нещо друго. В момента изобщо не ме вълнуваше дали е преспала с целия остров Лесбос.
    Тя дръпна от цигарата и махна с длан.
    — Винаги съм съзнавала, че ме привличат. Имах две или три инцидентни връзки в училище. После една съвсем сериозна, в университета, която се сгромоляса сред пламъци малко преди да се запозная с Михаил.
    Не беше трудно да се досетя какво искаше да ми каже за мястото на Михаил. Срещнала го е и се е оженила за него като ответна реакция, породена от прекратената връзка.
    — Но Наталия беше нещо съвсем различно — продължи бавно и замислено тя. — Ох, та нима не знаеш, че половината „Лермонтов“ беше влюбен в нея! И не само мъжете.
    — Знам само, че аз бях влюбен. И още съм. Та какво стана после? — отвърнах, изпускайки едновременно с това дим през устата си.
    — През последните седмици преди Коледа бяхме станали изключително близки. Усещах го. Чувствах, че неминуемо ще станем любовници.
    — Моля те… — казах раздразнено. — Не ме мъчи.
    — Добре де. Онази нощ в операционната й казах, че трябва да имаме интимна връзка. Разбира се, ясно ми беше, че Наталия не изпитва любов към мен по начина, по който я обичах аз. Но най-малкото бях уверена, че желае това, което можех да й дам. Женско тяло, екзотика. Тя получаваше обич и секс от теб, но природата й беше устроена така, че понякога да иска още нещо.
    — И намери ли го при теб? Каза ли, че иска да опита.
    Тя се засмя не особено приятелски.
    — Не, Константин. Стояхме прави в операционната, разстоянието между устните ни беше само няколко сантиметра и тя ми каза хладнокръвно, познаваш нейното хладнокръвие, че това хрумване е забавно. Забавно хрумване!
    Седях умълчан и се опитвах да смачкам фаса си в отчайващо малкия и препълнен пепелник.
    — Каза ми, че е имала някаква история с жена преди доста време, май че в Москва, но се оказала пълен провал. Категорична беше, че ти си центърът на живота й и че винаги ще бъдеш. — Фаня закри лицето си с длани. — Изплаках си очите. А сега разбирам, че просто ме е отблъснала заради някаква си американка.
    — Не разполагам с никакви доказателства за това. Само едно обаждане по телефона, нищо повече.
    — Всичко си идва на мястото — каза с огорчение Фаня. — Сега разбирам защо ме отблъсна.
    — Обаждането може да е било подвеждащ сигнал. Има хора, за които е удоволствие да се забъркат в работата на някое следствие. Така си повдигат…
    — Подвеждащ сигнал — каза тя. — Или пък някой е видял нещо? Може би ги е видял заедно?
    Излязох от колата. Ще ми повярвате ли, приятели — жал ми беше за нея, при все че тя през целия ни разговор нито за момент не показа съчувствие към когото и да било освен към себе си. Трябва да призная, че съм човек, комуто е трудно да бъде праволинеен в чувствата си. Ето защо аз изпитвах едновременно гняв и съжаление към нея.
    Бях се отдалечил на две-три крачки от колата, когато се обърнах. Тя смъкна стъклото до себе си и ме погледна с навлажнени очи. Приближих се.
    — Казваш, че що се отнася до мъжете, аз съм бил центърът на нейния живот.
    Тя присви устни и изчака предпазливо, без да ми отговори.
    — В заключено чекмедже в кабинета й намерих опаковка презервативи, два от които са били употребени.
    — Презервативи ли? — Изведнъж се засмя шумно. — Намерил си презервативи, заключени в чекмедже в кабинета на хирург? — Тя отметна глава назад и се засмя още по-звучно, като дете, което се преструва, че му е весело.
    — За бога, аз говоря за Наталия.
    За момент тя остана като вкаменена на седалката, гледайки право напред и както се досетих по-късно, двоумейки се дали да ми каже. После извърна бавно глава към мен. — Константин, всеки хирург в „Лермонтов“, който излиза по спешни повиквания заради произшествия, носи със себе си опаковка презервативи.
    — Какво?
    — Има хроничен дефицит на стерилни хирургически пликчета. Често на местопроизшествието използваме гумичките, за да опаковаме я откъснат пръст, я счупена костица или парче от ухо… — Тя бръкна в джоба си и извади опаковка презервативи „Дюрекс“. Размаха ги пред очите ми. — А много отдавна не съм правила секс с мъж.
    — Хм. — Продължих да стоя на мястото си още няколко дълги секунди. Най-после нещо успокояващо, поне в този аспект. В един момент осъзнах, че се гледаме напрегнато в очите. Чувствах как думите ми напират. — Толкова много си говорихме за нея, Фаня, а ти нито веднъж не попита има ли надежда за нея. Направи ли ти впечатление?
    Тя вдигна уморено рамене и запали мотора.
    — Не е чак толкова неочаквано. При теб нещата са по-различни. Тя все още е нещо твое, което можеш да загубиш или да намериш. А аз така или иначе я изгубих. По-лошо, никога не съм я имала.
    По бузите й се стичаха сълзи, но дали за Наталия или заради самата нея, нямам представа.


    Вървях по коридорите на „Лермонтов“, закопчавайки палтото си, и за щастие не срещнах нито един познат. Не съм сигурен, че бих го забелязал дори да бях срещнал. Не мога да си обясня облекчението, което чувствах. От момента, в който Фаня извади онази опаковка с презервативите от джоба си, ми олекваше все повече. Друг мъж не е имало. Никакъв мъж не я е натискал върху бюрото в кабинета й. Омразните сцени в този кабинет, които се мъчех да пропъдя от въображението си, бяха изчезнали до една. Е, добре, скъпи приятелки, ще кажете, че съм жалък. Ще кажете, че разсъждавам като отявлен дискриминатор по отношение на вас. Аз пък трябва да ви кажа, че не давам пет пари. Ама от време на време се увличала по жени… Даже може би и по Джоун Фаулър… Не бе изключено Джоун Фаулър да е била в колата й, а по-късно и в кабинета в онзи ден. Ами… Не знам защо, но ми беше по-лесно да преглътна това. Подобна конкуренция ми се виждаше поне два пъти по-безобидна.
    Може би защото чувствах това, което твърдеше Фаня: аз все още бях гравитационният център в живота на Наталия.
    Качих се в колата. Мракът вече се беше вдигнал. Пред мен имаше само един проблем — страшен, но един — да намеря Наталия и да я прибера невредима вкъщи.
    И, разбира се, вече бях направил една крачка напред. Онова, което Фаня ми каза току-що, го потвърждаваше. Мъжът, който се бе обадил на Данилова, не бе говорил измислици. Той знаеше нещо, което дори аз не знаех. Той беше похитителят на Наталия. И изпитваше нужда — без значение дали от наглост или колебания — да разговаря с нас за похищението.
    Потанин се оказа прав, че той непременно ще ни се обади.

22.

    Трябва да поспиш малко, Константин — казах си. Набий си в главата, че не можеш да направиш нищо повече — и го повярвай. Подготви се утре да тръгнеш по поредната следа. Само че нямах голямо желание да приключа този ден. Сутринта бях изпълнен с толкова надежди. С вяра, че днешният ден ще даде някакъв отговор.
    Стоях до прозореца и гледах към пристанището. Редки снежинки се спускаха бавно покрай стъклото. На оттатъшния бряг на реката комплекс „Северен залив“ беше тъмен и притихнал. В Града на порока, отдалечен на десетина километра по замръзналото езеро, блестяха весели светлини, а мъглата над него бе озарена в червено.
    Отдръпнах се от прозореца. Първо един душ. Най-напред, дори преди да си налея нещо за пиене. Не беше необходимо да търся доводи пред себе си за необходимостта от един душ. И знаех, че именно тези дребни, банални решения ме крепяха да не рухна. Съблякох се и окачих пистолета на закачалката. Топлата вода е като мехлем за душата. Има свойството да отпуска дори и най-претоварената психика.
    Бях под душа, когато чух шум от движение в апартамента. Увих една хавлия около кръста си и бързо се отправих от банята към мястото, където бях окачил пистолета. Напоследък всички в Русия реагираме така.
    Отворих рязко вратата на всекидневната, а там стоеше Аби — права, с две палта, преметнати на едната й ръка, и два куфара на пода до нея. Усмихна се и каза:
    — На това му се казва класическа сцена на Кери Грант. Успяваш да изглеждаш едновременно малко глуповат, но и доста чаровен. Прибери си пистолета и си подсуши косата.
    Направих каквото ми каза. А откъде, боже мой, знаеше за Кери Грант?
    Върнах се след три минути облечен в халат и без пистолет.
    — Нали нямаш нищо против да оставя тези неща тук? — попита тя, връщайки се към стила си на агент от ФБР. — Опитах първо със звънеца, но никой не ми отвори.
    — Свободната спалня е отсреща. — Вдигнах куфарите й и ги пренесох по коридора. — Не е обзаведена много разкошно.
    — Достатъчно е стените да не са окичени с излезлите на мода днес свастики — каза тя, следвайки ме.
    — Можеш да бъдеш спокойна. Какво ще кажеш за едно питие?
    Тя пусна палтата върху леглото.
    — Не, благодаря. Долу ме чака Майлс Бриджър. Може би по-късно, ако не си заспал. — След секунда добави: — Много съм ти задължена, че ме прие да се настаня тук.
    Изпратих я до вратата и се върнах в кухнята за бира. На масата имаше бял лист, затиснат с бутилка шотландско уиски. На листа с едри букви бе надраскано на ръка следното: „С безкрайна благодарност от черното маце.“
    Направих си сандвич от навлажнен на пара хляб и наденица. Взех кутийка бира и след като се поколебах, бутилката уиски заедно с подходяща чаша. Отидох в хола и сложих всичко на масичката пред дивана. Продължих да стоя прав до нея още около минута.
    Правило ли ви е впечатление, че всички големи детективи в западните романи непременно се мъчат с някакви смътни спомени? Къде ли го (или я) е виждал? А, да… чернокосото момиче на снимката от тържественото връчване на дипломите в Оксфордския университет… Високият младеж в средата на снимката с група млади хора около барбекюто в Мартас Винярд… Лицето с белега от сводката на полицейското управление в Лос Анджелис. Ина всичките очите им винаги гледат право в теб… При тези западни детективи става така, че нещо затулва спомена, но съвсем скоро всичко излиза на повърхността с шеметна скорост. Ето така става на Запад.
    Седнах на дивана.
    Истината е съвсем различна. Човешката памет има много по-фина селективност от която и да е написана до момента компютърна програма, но си има и недостатъци. Информацията може с години да се съхранява на части в различни депа на мозъка ни, без да предполагаме какво ще предизвика електрическата искра, която внезапно ще ги свърже. Казано по друг начин, някои мозъци загряват твърде бавно и имат голям късмет, ако това изобщо стане. Такъв е и моят.
    Станах и прослушах телефона за получени съобщения. Имаше две. Рой искаше да му се обадя в някакъв хотел в Хелзинки. А госпожа Баданова се интересуваше дали има нещо ново по случая. Изтрих съобщението на Рой, без изобщо да му обърна внимание.
    Що се отнася до госпожа Баданова — съзнавах, че трябва да й се обадя, но ми липсваше достатъчно воля или може би сила.
    Седнах тежко на дивана. Подчинявайки се на моментното си хрумване, което ми се стори почти гениално, аз взех оставеното от Аби уиски и обърнах на екс три чашки. Това беше единствената ми надежда да заспя тази нощ.
    Но докато пъхах пръста си в халката на бирената кутия, отново се замислих за паметта и загадките й. Един от онези необясними електрически заряди изпусна искра и направи дъга от едно кътче в мозъка ми към друго. И връзката се получи.
    Руп. Нещо бе прещракало за хилядна от секундата в тази посока. Опитах се да насиля мислите си в посока три-четири секунди назад. Искрата бе проблеснала ярко за миг, преди връзката да се разпадне.
    Отхапах няколко пъти от сандвича, но беше много влажен и не ми хареса. Уискито постепенно притъпяваше сетивата ми. Опитах бирата и после обърнах още едно уиски. Седейки пред загасения телевизор и отпивайки от бирата, аз се мъчех да си пробия път назад във времето. Руп. Бях зърнал нещо за частица от секундата, но моят патешки ум го беше изпуснал. Предадох се пред блуждаещите електрически токове на спомените за кратките две години съвместен живот с Наталия. До мига, в който я видях за последен път в събота вечерта, когато губернаторът ме покани в библиотеката си и аз я погледнах, а тя ми отвърна с кратко повдигане на вежди — толкова чистосърдечно, многозначително, окуражаващо. Не, не е възможно да е крояла планове да избяга от мен само десет минути по-късно — нито заради Джоун Фаулър, нито заради когото и да е. Никога.
    Седях на дивана, пиех бира и изобщо не виждах развръзката на тази злополучна история… Двеста войници претърсваха „Северен залив“ дори в момента, в бившия женски манастир бе настанен извънреден щаб с предостатъчно персонал. Иля Дронски — човекът, на когото можех да разчитам най-много, бе пристигнал от Москва. Той и заемаща висока длъжност във ФБР агентка ръководеха издирването на Наталия. Можех ли реално да направя нещо, което те не биха могли?
    Бях в сънен унес, когато иззвъня мобилният ми телефон. Беше Дронски.
    — Шефе, преди малко звъннах на местния архив за Колска област.
    Въздъхнах тежко:
    — Можех да ти спестя усилието, Дронски. Изгубихме сградата на архива при последната бомбардировка през гражданската война. Всички престъпления и нарушения на обществения ред в града се намират под хиляди тонове калпав бетон от най-добро съветско качество. Все някой ден ще ги изровим.
    — Не е необходимо, шефе. Реших да направя справка за твоя приятел Лука. Брат му Саша спомена, че някога е бил учител, и реших, че от Министерството на образованието в Москва могат да ни кажат какво е довело до края на кариерата му на това поприще.
    Тук вече се разсъних и разтрих очи.
    — И?
    — Лука Руп е преподавал в девическа гимназия тук, в „Максим Горки“. Уволнен е през две хиляди и девета година за посегателство над седемнадесетгодишно момиче.
    — Сексуално посегателство ли?
    — Не е съвсем безспорно. Пляскал я е с хилка за тенис на маса. По дупето и бедрата. В досието му е записано „пристъп на ярост“.
    — Какво е провокирало това посегателство?
    — Почти няма подробности. Като се има предвид духът на времето в онези години, мисля, че би могло изцяло да му се размине, ако просто е заявил, че му е направила нагло предложение. Вместо това обаче той е заявил, че я е наказал заради начина й на живот.
    — Какво по-конкретно е имал предвид?
    — Обвинил е момичето в безразборни полови връзки.
    — Моля?
    — Нали си спомняш съветските времена. Така наричаха уличниците. За нея се е говорело, че има безразборни полови контакти — поясни той.
    — Проучванията на общественото мнение показват, че проституцията е най-предпочитаният професионален избор сред гимназистките в Русия. Това момиче сигурно просто е усъвършенствало уменията си. Значи на него му се е разминало?
    — Ненапълно. Освободен е, без да му бъде предявено обвинение, но инцидентът е вписан в досието му и той е изгубил работата си. Какво мислиш за това, шефе?
    Отпих от бирата. Не бях много сигурен, че може да означава нещо съществено.
    — Има ли още нещо интересно?
    — Не. Не забелязах нищо. Много добри отзиви от страна на колегите му. Директорът е имал високо мнение за него. — Направи кратка пауза. — Чуй ме, шефе, не ми се вярва тази следа да ни отведе донякъде…
    — Нямаш ли друга идея?
    — Хрумна ми нещо, което може по някакъв начин да се окаже брънка от плетеницата. Седях си тук с В. И. Ленин и си мислех за братята Руп. И по-точно за името Руп. Чудех се къде ли съм го чувал.
    — И? — попитах, сещайки се отново за онези детективи от Запада.
    — Това име в никакъв случай не може да се нарече широко разпространено, мислех си и нещо изведнъж изплува като мехур в главата ми. Ростов на Дон. Андрей Чикатило?
    — Да?
    — Убиецът от целините. Сещаш ли се?
    — Кой не би се сетил? Най-големият сериен убиец за всички времена. Но каква е връзката с Руп?
    — Става дума за самото име Руп. Не ми дава мира. Може да е на някой, който е работил по случая. Или на свидетел. Имаш ли подръка някаква справочна литература, шефе?
    — Намира се.
    — Потърси нещо за Убийствата в степта от хиляда деветстотин осемдесет и втора до хиляда деветстотин и деветдесета. Някъде дълбоко в спомените ми мига голяма червена лампа.
    Затворих телефона. В продължение на тридесет години Руп беше името на едно високо, кльощаво момче, което познавах от тридесет и шесто основно училище. Но изведнъж Дронски предизвика искра откъм друг раздел в паметта ми. Системата заработи. Веднага си спомних, че Руп беше фамилията и на едно младо момиче. Надя? Мария? Не… Елена Руп.
    Елена Руп. Името на една от над петдесетте жертви на най-прочутия руски сериен убиец. Убиецът от целините, с което прозвище бе известен, заема видно място в историята на руската криминалистика. Той е може би най-щателно документираният уличен убиец от съветския период. Изучавахме неговия случай в милиционерската школа.
    Искрата вече гореше и пращеше с пълна сила. В казашките градчета около Ростов на Дон от 1982 година до последните дни на Съветския съюз, когато най-после е бил арестуван след девет години кошмари за местното население, Андрей Чикатило бе убил поне петдесет и две човешки същества, избирайки за жертви безразборно момичета, млади жени, та даже и момчета. Вероятно не бих могъл да си спомня конкретно имената на още една или две от жертвите в страшния списък от Ирини, Вери и Светлани, но по някаква причина бях запомнил името на едно дете, което се казваше Елена Руп — най-вероятно защото преди време в 36-о начално училище познавах момче със същата фамилия.
    Седях и чувствах странен недостиг на въздух. Картини от разказа на убиеца от целините Андрей Чикатило нахлуха във въображението ми. Мъгливи силуети на загинали момичета, които е издебвал в продължение на почти десет години по автобусни спирки и гари на електричката — влакчетата, пътуващи към предградията на Ростов и околните градчета. Руският народ, а и целият свят го бяха видели по телевизията през лятото на 1992 как се зъби и ръмжи като див звяр в клетката в ростовската съдебна зала, как подхвърля нецензурни обиди към свидетелите на прокуратурата, предлага на съдията да прави секс с него.
    Оставих бирата на масата и станах. Бях си запазил за справка няколко книги с казуси. Извадих от рафта на библиотеката кратка енциклопедия на убийствата в Русия. Казусът с Андрей Чикатило заемаше повече от сто страници — почти една четвърт от цялата книга. Прекарах следващия час в усилия да запаметя колкото мога повече от написаното, взирах се в снимки на този висок, леко прегърбен петдесетгодишен мъж, бивш учител. В някои от позите лицето му беше почти приветливо. Кротък, учтив съсед, към когото хората са се обръщали за съвет и чието присъствие внушавало сигурност. Съвсем не е бил такъв обаче, когато с остригана по затворнически глава е демонстрирал как е клал жертвите си или когато иззад решетките на клетката в съда е показвал снимки на голи тела, точейки лиги над тях без никакво притеснение, и е изразявал гръмко сексуалното си желание към присъстващите в съдебната зала жени.
    В края на раздела за него имаше две страници със снимки, повечето на десет-четиринадесетгодишни деца и може би половин дузина млади жени малко над двадесетте. Елена Руп беше русокосо дете с дребно личице, повече приличаше на Лука, отколкото на тъмнокосия Саша, с малко събрани очи заради съсредоточаването в обектива на фотоапарата.
    Седях на дивана и прелиствах с палец книгата. Елена Руп била излязла от къщи, за да прекара вечерта с приятелка от училище. Повече не се върнала. Някъде между гарата в Новочеркаск, където живеела, и близкия голям град Ростов на Дон, където отивала, тя е била отвлечена.
    Трупът й не е намерен. Но е включена в списъка на жертвите на Чикатило по много основателна и убедителна причина: семейство Руп — майката на жертвата, самата Елена и по-малкият й брат,
    Лука, са живеели на долния етаж под апартамента на Андрей Чикатило и жена му!
    Тази мисъл ме удари в стомаха като добре прицелен ритник с ботуш. Лука Руп е живял в един жилищен блок с Чикатило. Бил е на десет или единадесет години. Преживял е целия кошмар — страданието по отвлечената сестра… болката да приемеш в крайна сметка, че тя е била жестоко убита.
    Изчаках мисълта да се уталожи. Той е познавал Чикатило. И въпреки това не бе споменал нищо пред нас, съучениците му в прогимназията. Никога не се бе похвалил, както обикновено правят децата, с факта, че е бил в епицентъра на нещо, придобило огромна известност в цялата държава. Дори днес, когато обясняваше преселването си от Ростов в Мурманск, той говореше за трагичен случай в семейството, за смъртта, а не за отвличането и убийството на сестра му Елена.
    Опитвах се да овладея възбудата си. Значи какво говореше всичко това? Естествено, не беше основание да се посочи с пръст Руп и да бъде обвинен за сегашния случай. И все пак ми беше невъзможно да преценя как да реагирам. Обстоятелството, че Лука Руп е познавал и е живял в един вход със сериен убиец, нямащ конкуренция вероятно в целия свят, накара цялото ми същество да се бунтува по начин, който нито мога да опиша, нито да обясня. По гърба ми като ледени пръсти лазеха студени тръпки. Чувствах се объркан и дълбоко потресен може би защото всеки от нас, дори служителите на реда, живее в реалност, където подобен непредвиден скок в царството на ужаса винаги е толкова невероятен и нежелан в нашето въображение, че предпочитаме да не го допускаме в мислите си, да не го свързваме с конкретен човек.
    Но в случая с Лука Руп това беше невъзможно. Аз познавах момчето, на което само няколко месеца преди да пристигне в Мурманск, се е наложило да се сблъска с една особеност на човешките същества; ужасяваща и невероятна, в лицето на висок и сърдечен съсед, който му е казвал „Добро утро, Лука“, срещайки го на стълбището, или го е питал за резултатите от съботните мачове.
    Може би именно заради това се чувствах толкова объркан. А действително ли причината беше тази, или фактът, че не можех да се отърся от асоциативната мисъл за вината на Лука Руп?
    Иззвъняването на телефона така ме стресна, че изпуснах книгата на пода. Обаждаше се Аби Кънингам.
    — Ела в моргата на „Лермонтов“ по най-бързия начин — каза тя. — Намерили са трупа на Джоун Фаулър.
    Слязох по стълбите към подземието на „Лермонтов“, където се намираше моргата, и там спрях като парализиран. В такива места миризмата на разлагаща се плът веднага те лъхва и те обгръща като меко и топло одеяло, което се впива в теб любвеобилно. Голата истина е, че имаме големи затруднения с поддръжката на всякакво оборудване. Вентилаторите не работят всеки ден, така че не е чудно, ако вчерашен труп атакува обонянието ти. Вратите на хладилните камери вече не могат да се затварят плътно. Веднъж, когато бях тук, от тях започна да се стича и да капе на пода зеленикава течност от разлагащи се трупове.
    Всичко това правеше тукашната морга едно от любимите ми места. По-голямата част от персонала, убеден съм, бяха смахнати. Лени, с неговите обръщащи се с бялото напред очи, беше шефът. Той си имаше любим номер пред опечалените роднини, които все пак се притесняват за бижутата, останали по пръстите на починалите. Вдигаше подпухналата длан на покойната майка или на любима леля и обясняваше на семейството й, че пръстените може да бъдат свалени, ако наистина настояват. Очите му се обръщаха при самата мисъл. Зъбите му тракваха като сатър върху дръвник и у опечалените не оставаше никакво съмнение. Колкото и бедни или сантиментално настроени да бяха слушателите му, Леонид Юриевич постигаше своето.
    Веднага щом семейството си тръгнеше и вратата се затвореше след тях, Лени грабваше сатъра. Подпухналите пръсти се търкулваха върху дъската за рязане. Взимаше този, който му трябва, и смъкваше пръстените. Златна халка за следователя. Нещо по-обикновеничко за старшината. А диамантът — за Лени. Леонид Юриевич имаше дача във Финландия. Говореше се също, че е женен за млада чужденка и си е осигурил финландски паспорт за времето, когато се пенсионира.
    Ако ти трябва екзекутор с брадва, не е нужно да търсиш по-далече от Лени. Тази нощ изглеждаше по-луд от всякога. Посрещна ме с безумно самодоволна усмивка, подпрял се с длан на металната маса, върху която под зелен чаршаф с кървави петна ясно се очертаваше фигурата на труп. Опитах се да не поглеждам директно натам. Уж случайно извърнах очи към опиращия в пода ъгъл на чаршафа с предназначените за информация на пералнята инициали на отделението.
    Дронски и Аби, които разговаряха тихо в един от ъглите на дългата сутеренна зала, вдигнаха погледи и се приближиха. Аби застана пред мен.
    — Съжалявам, Константин — каза тя.
    Кимнах, но ми беше трудно да отговоря. Дронски сложи ръка на рамото ми. И двамата знаехме какво означават думите й. Този случай вече бе излязъл от рамките на категорията „отвличане“.
    — Значи Гавраил Потанин се оказа прав — казах аз.
    — Не за всичко.
    — Конкретно за това. Явно е, че имаме работа с убийство. Къде са я намерили?
    — На някакво запустяло място в „Северен залив“ — отвърна Дронски. — Група войници, които претърсват района, чули звук от форсиране на мотор пред една от фабриките. Колата потеглила със загасени светлини, така че не могат да я опишат. Офицерът разпоредил да претърсят мястото, където са чули шума от колата. Открили трупа до една ниска ограда. Направен е съвсем нескопосан опит да бъде покрит с тухли и парчета натрошен бетон.
    — Трупът наскоро ли е бил оставен там?
    — Почти сме сигурни. Ще добием по-ясна представа от медицинската експертиза — каза Аби, — но вероятно е умряла само час преди да бъде намерена.
    — Претърсили ли са целия район след това? — Представих си с ужас как Наталия лежи зарязана някъде в онази пустош.
    — Пински се зае лично със задачата — заяви категорично Дронски. — Задържал е военните още два часа в района на фабриката. Трупът е само един, шефе.
    Придърпах го към себе си и му казах:
    — Дронски, Лука Руп е брат на една от жертвите на Чикатило.
    — Господи…
    — Чакай. Не е само това. Семейство Руп са живели в един блок с Чикатило. Той и жена му са обитавали апартамента над тях. Лука Руп е човек, който е живял с убиец. Може би се е възхищавал от него…
    — Момент, шефе. — Върху лицето на Дронски се четеше тревога. Погледна към Аби Кънингам, която взимаше зелена престилка в другия край на залата. — По онова време Лука Руп е бил дете.
    — Та нали точно тогава най-много попиваме чуждия пример.
    Винаги познавам, когато Дронски е притеснен — а в момента беше точно така.
    — Чуй ме, шефе, знам накъде биеш. Разбирам и защо. Но си на погрешен път.
    — Откъде си сигурен?
    — Не съм сигурен, но ако Лука Руп е човекът, когото търсим, ще трябва да му предявим по-аргументирано обвинение от това.
    В мен кипеше отчаяние.
    — Аз не изграждам обвинение, дяволите да те вземат — просъсках в лицето му. — Опитвам се да стигна до Наталия, преди тя да свърши… — посочих мъртвото тяло на масата — ето така.
    Патологоанатомът влезе преди Дронски да успее да каже още нещо. Беше ниска, набита жена с едър бюст, чиито гънки преливаха в гънките на голям, издут корем.
    — Доктор Зоя Саматова — представи се тя енергично. Кимна на Лени и той рязко дръпна зеления чаршаф с бързо, танцувално движение и едно напевно „Да-дааа“.
    — За бога, Лени. — Погледнах го злобно и след това наведох очи към трупа.
    Не, не претендирам да съм от онези мъже, които остават безразлични в присъствието на смъртта, приятели. В Русия смъртта е с превързани очи. Хавлиена лента с името на жертвата, написано върху нея с наклонен наляво почерк, закриваше очите, но нямаше как да скрие и подпухналото синкаво-сиво лице, плътно прибраната назад червеникава коса, отеклите ръце и крака. Прилоша ми. Що за човек може да го е сторил — продължавах да разсъждавам, но успявах да свържа този ужас пред мен единствено с Лука Руп. Той имаше достъп до манекените и в общи линии отговаряше на описанието на мъжа, посещавал лекциите на Джоун Фаулър. Беше самотник, живял без жена още от пубертета, и е имал контакт с отвличания и убийства. Контакт от първа ръка чрез най-прочутия сериен убиец в Русия. Закрих лицето си с длан. Не можех да си позволя заради Наталия да чакам повдигане на аргументирано обвинение.
    Аби бе дошла при нас. Приближи се плътно до мен и прошепна:
    — Може да изчакаш отвън, ако не се чувстваш съвсем добре.
    — Чувствам се като с милион долара в джоба — уверих я аз. Преглътнах жлъчен сок. — Ще остана само за предварителния оглед.
    Патоложката се приближи с показалка на червени и бели ивици и гласът й прозвуча с характерната за професията й монотонност:
    — Трупът очевидно е на млада жена в началото на тридесетте. Висока метър и шестдесет и пет и… — прекъсна и ме погледна студено — тегло приживе около петдесет и шест килограма. Причината за смъртта ще бъде установена с точност по-късно. Но почти сигурно е… — тя докосна с показалката гърлото — че е удушена с примка.
    Морава следа от въжена примка опасваше шията, а над нея лицето беше подпухнало. Мъчех се да се съсредоточа, но в съзнанието ми непрекъснато изплуваше образът на Лука Руп.
    Доктор Саматова се измести и застана, опряла върха на показалката под брадичката си.
    — Заслужаващо особено внимание обстоятелство е, че тялото е било измито отвън и… отвътре с маркуч. В момента правим тестове, но вероятно трябва да отпишете надеждите за ДНК материал. Ако е имало сперма, тя почти със сигурност е отмита от струята.
    — Колко пъти ви се е случвало да имате работа с измит по този начин труп, доктор Саматова? — попита Аби.
    — Никога. Но миенето не е било изцяло сполучливо. В устата и ноздрите например се е задържал черен прах, който лесно може да се идентифицира като коксов. В ямката на лявата подмишница има следи от същия прах.
    — Използват ли се още въглища или кокс за отопление, Константин? — попита Аби.
    Истинско облекчение беше, че ми даде повод да се обърна към нея и да не гледам към масата.
    — Вече много рядко. Почти навсякъде се премина на мазут и газ.
    — В такъв случай къде можем да открием кокс?
    — Където има много стар парен котел. На тридесет-четиридесет години или повече. Или на кораб, разбира се. Все още може да има някой овехтял малък параход, който използва кокс. Но само толкова.
    Затворих за момент очи, а монотонните гласове край мен продължиха:
    — Има известни данни за употреба на сънотворно, вероятно „Проптекнол“, но това ще можем да потвърдим по-късно. Въпреки приспивателното има следи от връзване по китките и глезените. — Когато отворих очи, доктор Саматова докосваше с показалката си съответните части на тялото. — Както и кореспондиращи натъртвания на колената… — Показалката почукна звучно. — Това навежда на мисълта, че жертвата е била принудена да стои продължително на колене. Сериозни охлузвания във вагината — последва небрежен замах на показалката над корема и дискретно почукване по обраслия с червеникави косми пубис — говорят за жестоко проникване на предмети с твърдостта на дърво, метал или корава пластмаса. Няма следи от семенна течност по вече споменатата причина.
    Жестоко проникване на предмети с твърдостта на дърво, метал… Нищо в гласа на патоложката не намекваше колко е страдала Джоун Фаулър, колко пъти звярът се е възползвал от нея. Жестоко проникване… Но всичко това беше оставено на нашето въображение, не на Саматова.
    — Ако обърнем трупа… — Тя изчака Лени и един санитар да обърнат тялото по корем. — Ако обърнем трупа, ще видим странични и диагонални белези, които почти със сигурност са следи от камшик, вероятно кожен, дори може би с разклонени езичета и метални връхчета накрая. Бита е с камшика няколко пъти с промеждутъци от време.
    Продължих да гледам как отново обръщат тялото по гръб. За мен тя все още беше човешко същество. Но не и за Лени и неговия помощник. Не и за патоложката. За мен тя продължаваше да е жена, приятелка на Наталия, жена, която е била зверски бита, изнасилвана, умъртвена… А Наталия още се намираше в ръцете на същия този човек.
    Патоложката даде знак на Лени да включи електрическата резачка, която лежеше на една помощна масичка. Запътих се към вратата. Чух гласа й зад себе си:
    — По трупа почти нямаше чужди тела или материи. Все пак се намери нещо, което може да бъде от полза.
    Спрях и се обърнах. Дронски и Аби обличаха престилки.
    — На двете колена имаше малки количества съсирена кръв, остатък от по-голямото отмито количество. Но не е само това.
    Зачакахме напрегнато. Тя вдигна червено-бялата показалка нагоре.
    — В съсирената кръв на дясното коляно имаше два залепнали косъма.
    — Които не са нейни? — попита Аби, вдигайки поглед от връзките на престилката, които завързваше.
    — Нито пък негови — отговори патоложката. Наслаждаваше се на краткото напрежение. — Всъщност изобщо не са човешки.
    — Какво? — възкликна Аби.
    — Животински. — Доктор Саматова изчака това да улегне в главите ни. — Къси, прави, твърди косми. Сиви. Вероятно кучешки…
    — Или от вълк — казах неволно.
    Останах с впечатление, че групата около масата ме гледаше неодобрително. Предпочетох да не обяснявам.
    — Възможно е — сви рамене Саматова. — Куче или вълк, защо не? — Кимна на Лени да включи захранването на инструмента. — Да се залавяме за работа.
    Вече крачех към вратата, когато чух свистенето на машинката. Но изведнъж отвращението от това, което се случваше с другото човешко същество на масата, или поне доскорошното човешко същество, вече не доминираше в съзнанието ми. Една мисъл ме бе погълнала и засенчваше всичко останало, докато изкачвах стълбището почти без да виждам: „Куче или вълк — бе казала Саматова. — Защо не?“

23.

    Бях загасил фаровете предварително. На около двеста метра от хеликоптерния хангар намалих скоростта на фиата и завих встрани от пътя по малка утъпкана алея, която ме отведе в гората. След минути стигнах до място, намиращо се точно над огромното прихлупено съоръжение. Лунната светлина образуваше тъмни стъпала от сенки по склона и ефектът й върху приличащия на тръба хангар го правеше още по-чудат, отколкото през деня.
    Слязох от колата и застанах между елите, а клоните над главата ми се разклатиха и ме поръсиха с влажен сняг. Силно се колебаех как да постъпя. Ако жертвата му беше друга жена, а не Наталия, изобщо нямаше да стоя там. Сградата щеше вече да е обкръжена от мигащи сини светлини на милиционерски коли. Щяхме да действаме както пише в закона. И тогава какво?
    Лука Руп ще отрича всичко. Да, получил е ужасна психическа травма в детството си. Да, преживял е голяма част от ранните си години в една сграда със сериен убиец, който го е познавал, шегувал се е с него на стълбището. Да, ходел на лов за вълци, за да изкарва пари. Да, микробусът му, естествено, е оцапан с вълча кръв и косми. Но това, че е живял с убиец, не прави и него убиец. А освен него и много други хора ловуват вълци. Живеещите в полуселските покрайнини на Мурманск бедняци ходят на лов за вълци още от основаването на града.
    Всичко това означаваше, че не разполагах с друг аргумент освен жокера на гледачката — вълчата глава с червена шутовска шапка с камбанки на пискюлите. Не можех да си призная пред никого, че ухилената животинска глава е единствената ми и най-силна улика за вината на Руп. Как можех да кажа точно това на Дронски или пък, още по-лошо, на моята колежка от ФБР, която никога не се усмихва? Как можех да обясня на Аби Кънингам, научена да се доверява само на ДНК анализи и химически проби от веществени доказателства, колко сляпо могат да вярват руснаците в показаното от картите на една старица?
    Облегнах гръб на близкото дърво. Може би имах нужда от тези няколко допълнителни секунди, за да свикнат очите ми с рязко контрастиращите бели и черни ивици, които образуваше между елите лунната светлина. След малко успях да забележа белия микробус, който едва се отличаваше сред тъмните и светли петна около него. С няколко крачки по пращящите клонки под елите се озовах до него. Беше стар и много очукан фолксваген. Обаче имаше съвсем нови гуми за сняг, от най-добрите, които можеше да се намерят в Мурманск. Неволно стиснах зъби толкова силно, че почувствах пулса си. Гуми със същата следа, каквато бяхме намерили в снега при кръстовище 33.
    Обиколих микробуса, без да се притеснявам от пращенето под краката ми. Спрях се при задницата му. Почувствах особена победна тръпка. Единият мигач беше счупен. Липсваше част от оранжевата пластмаса и се виждаше оголената крушка. Споменът за намерените на кръстовище 33 парчета оранжева пластмаса оживя пред очите ми.
    Останах на мястото си още малко, продължавайки да оглеждам. После се обърнах и се отдалечих. Бях намерил микробуса, само че в момента ми трябваше шофьорът му.
    Тръгнах бързо надолу по склона, движейки се по осветените от луната места, за да не включвам джобния прожектор. Между дърветата забелязах слаби светлинки, идващи от дългата барака при далечния край на хангара, в която живееше и работеше Руп. На стената, към която вървях, имаше шест или седем малки прозореца. Когато се приближих, установих, че стъклата са облепени с вестници. От престоя си в дървената барака бях запомнил по-скоро сумрака, отколкото причината за него. Вече от съвсем близо забелязах, че вестниците на много места не прилепват плътно. В периферията на някои от стъклата имаше процепи и там светлината беше по-силна. На два-три метра от постройката започнах да чувам музика. Не западна или съвременна руска музика, а непознати извивки, приличащи на азиатски и изпълнявани на инструменти, от които си нямах понятие — може би кратуни и бамбукови пръчки. Стигнах до дървената стена, клекнах под най-обещаващия прозорец и надигнах глава до нивото на най-ниското му стъкло. През откъснато ъгълче на вестника надникнах в дългата стая.
    Гол до кръста, с руж и червило по лицето, Лука Руп танцуваше.


    Първото, което ми направи впечатление, беше неговата изключително развита мускулатура. Ръцете бяха дълги, но много силни, гръдният кош беше тесен, обаче със солидна мускулна маса. Движенията на танца бяха странни, но не произволни, дори донякъде наподобяваха балет. Посоката на стъпките му, изглежда, се определяше от промяната в ритъма на музиката. Пристъпваше като малко животно насам-натам в средата на бараката с протегнати ръце, предлагаше нещо… или взимаше… Господ знае какво означаваше това, приятели, но със сигурност танцът, който изпълняваше, ме накара да усетя пълзящи тръпки по гърба.
    Стоях до прозореца и не помръдвах. Вероятността да ме види беше малка или почти никаква. Лицето му беше безизразно, сериозно, главата му се въртеше наляво-надясно в такт с музиката, за която си бях помислил, че е азиатска, понеже беше напълно непозната за ухото ми. Сега осъзнах, че е по-скоро фолклорна, славянска, немного различна от мелодиите, които бях чувал да свирят селски музиканти из полуострова.
    Изведнъж, докато го наблюдавах, космите по тила ми настръхнаха, защото осъзнах, че в бараката има и други необичайни неща, които не бях забелязал, защото вниманието ми бе напълно погълнато от този странен танцьор с непривичен за пола му грим.
    Той танцуваше сред кръг от фигури. Беше извадил от тъмните кътчета на бараката латексови кукли — голи, някои без глави или ръце. А на централно място в неподвижния кръг от бледи зрители, поставена върху маса, със стичаща се от врата кръв стоеше рошава и сива вълча глава.
    Отдръпнах се от прозореца със секнал от паника и изненада дъх. Тръгнах към вратата на бараката по снега, който с падането на нощта започваше да хрущи все повече. Нямах никакъв план. И изобщо не ме питайте за душевното ми състояние в този момент. Бих казал, че не се различаваше много от това на убиец в действие — все още бях с разсъдъка си, но изцяло и абсолютно съсредоточен върху единствения обект на намеренията ми.
    Заудрях силно по вратата.

24.

    Музиката вътре спря. Чух глас — неуверен и боязлив, стори ми се, но си спомних за мускулестото тяло.
    — Кой е? Кой се е сетил да дойде по това време?
    Накарах го да чака в напрежение няколко дълги секунди.
    — Константин Вадим съм — отвърнах. — Отвори!
    В продължение на две или три минути отвътре се чуваха трескави движения. Почуках още два пъти, преди да защракат резета и ромб жълта светлина да озари снега край мен. Руп, вече облечен с дънки и тъмен пуловер, с набързо почистен грим от лицето, се появи зад открехнатата на не повече от петдесет сантиметра врата. Въпреки това успях да зърна кървящата вълча глава на масата.
    — Късно е — каза той по-скоро боязливо, отколкото с агресия. — Какво те интересува, Константин?
    — Твоят микробус — отвърнах, сочейки с палец над рамото си към белия фолксваген, паркиран между хангара и бараката на Лука Руп. — Във фургона му има нещо.
    Видях как физиономията му става недружелюбна.
    — Нещо ли? Какво?
    — В теб ли са ключовете? — Проследих го с поглед, докато ги вадеше от задния си джоб, и ги грабнах от ръката му. — Хайде да отидем и да видим.
    — Чакай да си взема палтото.
    — Няма нужда. Ще се забавим само минутка.
    Тръгнахме към белия микробус.
    — Тази вечер застрелях вълк — каза той в опит да обясни онова, което предполагаше, че може да съм видял през полуотворената врата. — От Съюза на ловците изискват да им занеса главата, за да ми платят.
    Кимнах с разбиране и тръгнахме към задницата на микробуса.
    — Не ми разказа нищо за Ростов, Лука — казах уж колкото да подхвана разговор.
    Той започна да примигва.
    — Разкажи ми сега.
    Трепереше, понеже беше без палто.
    — За Ростов ли? Какво толкова има да ти разказвам?
    — За времето, когато си живял в Новочеркаск, Лука. За Елена.
    Сепна се насред крачката си, но после продължи да върви с наведена глава.
    — Това беше много отдавна — измънка той. — Майка ми работеше в завода за шампанско. Саша не беше роден.
    — Искам да чуя за Елена.
    — Сестра ми Елена… Умря там, в Новочеркаск.
    — Била е убита.
    Спря се на място.
    — Не знаем със сигурност. — Лицето му се кривеше, готов бе да заплаче. — Може и да е избягала. Може да е била отвлечена. Така и не разбрахме какво точно е станало.
    — Била е отвлечена — казах безцеремонно. — От вашия съсед Андрей Чикатило.
    Погледна ме, мигайки бързо, устните му се движеха.
    — Същият Чикатило, който е убил повече от петдесет души — не се отказах аз. — Главно момичета на възрастта на Елена.
    — Да.
    — След като сестра ти изчезна, след като я е убил, колко време продължихте да живеете под апартамента на Чикатило?
    Усетих, че съм улучил оголен нерв. Той пое дълбоко въздух през зъби и отговори:
    — Почти една година.
    — Всеки ден ли го виждаше?
    — Тогава още не знаехме нищо за него. — Погледна ме в очите. Не желаеше да говори, но знаеше, че няма избор. — Показваше съчувствие. Идваше долу при нас. Търпеливо слушаше, докато майка ми говореше за Елена. — Лука Руп повдигна рамене и потръпна. — Понякога ни носеше малки торти. Или цигари за майка ми. За да облекчи мъката й.
    Последва продължително мълчание. Сигурен бях, че има вина за нещо. Иначе защо щеше да крие историята толкова години?
    — Ти харесваше ли Чикатило? И с теб ли се държеше мило?
    Започна да диша тежко, все едно че току-що е участвал в надбягване.
    — Да, държеше се мило.
    — Даваше ли ти подаръци?
    Дъхът вече свистеше между зъбите му.
    — Какво е това? — Спря се със стиснати устни. — Какво правиш? — Погледна към микробуса. — Какво означава това? — Очите му примигваха уплашено. — Каза ми, че има нещо в микробуса.
    Отключих задната врата. Той вече трепереше на мощни, неконтролируеми тласъци. Черното поло не беше в състояние да го защити от нощния студ.
    — Виж сам — отвърнах и отворих вратата.
    Той се приведе напред и започна да се взира в мрака. Когато стигна границата на равновесието, аз го изритах силно с коляно, като по този начин го натиках във фургона на микробуса.
    Чух изплашения му вик, зърнах за момент лицето му и тогава, докато се търкаляше по железния под, затворих рязко вратите.
    За момент останах неподвижен на мястото си. Пределно ясно съзнавах каква граница прекрачвам. Извадих от джоба си бутилката уиски на Аби, която носех за всеки случай, отвинтих капачката и буквално напълних устата си. Той заблъска с юмруци по железните стени на микробуса. От мястото, където бях застанал, чувах само приглушените му крясъци, без да ги разбирам. Отидох бавно до предницата на колата, седнах зад волана и запалих мотора. Извърнах глава назад и го видях, по-точно тъмните очертания на лицето му, през металната решетка на вътрешното прозорче.
    — Какво правиш, Константин? — Гласът му прозвуча през металната решетка като изтерзан шепот. — Какво ще правиш с мен?
    Бях се върнал мислено назад във времето към онзи момент, когато Лени отметна зеленото платно от трупа на Джоун Фаулър с цинично неподходящия си танцов жест и тананикане. Обърнах се към Руп зад решетката.
    — Ще се попързаляме — изсъсках в лицето му. — Ще се пързаляш дотогава, докато плътта и кокалите ти се разпаднат. Ще се пързаляш, докато ми кажеш какво си направил с жена ми.
    Включих на скорост. Чух го как драпа като звяр да се добере до решетката.
    — Повярвай ми, Константин… Трябва да ми повярваш…
    Обърнах се напред и отпуснах педала на амбреажа. Микробусът потегли рязко и той се изпусна от решетката, отхвръкна назад и се блъсна звучно в задните врати.
    Натиснах спирачките и Лука се хлъзна обратно напред. Извърнах глава и видях как пребледнялото му лице се появява в рамката на решетката, все едно че е затворник. То си беше точно така. Мой затворник. И трябваше да го осъзнае, да го разбере практически.
    — Къде е тя? Къде я държиш?
    Гласът му прозвуча като шепот през решетката:
    — Моля те, изслушай ме… Трябва да ме изслушаш. Кълна ти се, Константин, нямам нищо общо с изчезването им.
    — Те са били в този микробус — изкрещях в лицето му през решетката. — На коляното на Джоун Фаулър е имало залепнал вълчи косъм, изрод такъв!
    — Кълна се… — опита се да заговори той в момента, когато натиснах газта.
    Престанах да обръщам внимание на жалните викове във фургона на микробуса. Потеглих, хвърляйки фонтани сняг с гумите…


    Езерото е истинско чудо на природата. Образувало се е във вдлъбнатия като чаша връх на един хълм и лятно време често заплашва с преливане. Но сега, когато се изкачихме по криволичещия път и преодоляхме ръба на чашата, замръзналото езеро беше матовобяло под лунната светлина, строго охранявано от „Альоша“ — гигантски каменен паметник на съветския пехотинец от Втората световна война. Във фургона на микробуса Лука Руп сменяше периоди на пълно мълчание с отчаяни крясъци и протести, че е невинен. Едва когато се отклонихме от прокарания път и заподскачахме по неравния каменист терен покрай езерото, тонът му се промени.
    — Какво ще правиш? — повиши изплашено глас. — Къде ме караш?
    Натиснах педала. Старият микробус набра надолу по стръмнината седемдесет, осемдесет километра в час, а на леда стъпихме почти със сто. Само няколко прозореца светеха в хотел „Панорама“ на брега от лявата ми страна. Натиснах спирачките, гумите изсвистяха и задницата рязко поднесе. Едно извиване на волана доведе до пълно завъртане с голям радиус, а следващото докосване на педала на спирачките накара микробуса да направи главоломна тройна въртележка.
    Зад себе си чувах как, подхвърлян от инерцията, Руп се влачи и блъска по стените на микробуса. Политаше напред към кабината и в следващия момент се удряше в задните врати, ту охкаше, ту крещеше от болка и страх, докато танцувахме лудешки валс по просторната и гладка замръзнала повърхност на езерото.
    Луната се скри зад сив облак и заваля сняг. Трудно бих могъл да си представя що за лудост би се сторила тази гледка на някой страничен наблюдател — потеглящ стремглаво микробус, чийто шофьор натиска рязко спирачките и го завърта като пумпал на леда. После, след като почти е спрял, отново полита с бясна скорост под сипещия се сняг, пробивайки с фаровете си ярки тунели в мрака. Колкото до мен — карах като обладан от зла сила, а то си беше така, стисках волана, докато се въртяхме, и не виждах почти нищо друго освен движещото се несекващо перде от сняг, което създаваше илюзията, че лъчите на фаровете едва успяват да догонят въртящия се автомобил.
    Бяха изминали минути, може би пет или шест, преди да осъзная, че думкането от тялото на Руп по железните стени вече не е придружено от стонове и болезнени викове. Ускорих за последно микробуса, натиснах спирачките и пуснах волана. Хлъзгахме се заднишком с петнадесет-двадесет километра в час, когато отскочихме след удар във висок участък от брега, завъртяхме се за последно и постепенно спряхме.


    Трудно бе да разпознаеш Лука Руп в това, което измъкнах от задницата на фолксвагена. Беше почти в безсъзнание, с разбит нос, а от устата му излизаха кървави мехури. Стенеше, фъфлеше някакви думи и изречения, които не можех да разбера. Хванах го за предницата на пуловера и го вдигнах, така че да седне превит на задната броня на микробуса. Лицето ми беше само на сантиметри от неговото.
    — Недей да говориш, само слушай. Чуваш ли ме?
    Главата му кимна напред.
    — Ще ти задам само един въпрос, Лука. Къде е тя? Къде си я скрил?
    Отметна главата си назад. Вдигна длан и потри окървавената си уста. В мигащите му очи искреше по равно страх и, струва ми се, омраза.
    — Грешна ми е била преценката. — В ъгъла на устните му пропълзя струйка кръв. — В теб се е спотайвал не по-малък инквизитор от твоя приятел Ролкин.
    Точно в този момент изобщо не ме интересуваше дали е прав. Дори не си помислих да споря. Ясно разбирах, че се опитва да пробуди скрупулите, които бе забелязал у мен в детството. Като защитна реакция аз поставих Наталия на централно място в съзнанието си. Представих си я на метална маса с вдлъбнати улеи за оттичане на кръвта, покрита със зелен чаршаф. Хванах Лука Руп и го разтърсих така, че главата му заподскача ту наляво, ту надясно, удряйки се в полуотворената врата.
    — Ти си ги познавал — казах аз. — Познавал си Джоун Фаулър. Познавал си Наталия…
    — Да.
    Почувствах неудържим прилив на сила. Хвърлих го долу. Направо можех да пробия леда с него.
    — Спри се, за бога… — Започна да се моли той с разбитите си устни. — Спри! Ще ти кажа.
    Отдръпнах се и го огледах отвисоко. Хлипаше и повръщаше на снега. Надигна главата си съвсем бавно. Отвори с мъка очите си, примигна и погледна право в моите.
    — Грешиш, Константин.
    Посегнах да го хвана за гърлото. Той се отдръпна, пазейки се с длани.
    — Никога не бих сторил лошо на жена ти — каза той с равен глас, доколкото това беше по силите му. — Кълна ти се, че не бих посегнал на доктор Вадим.
    — Ти си я познавал — казах аз с обвинителен тон.
    — Разбира се, че я познавах. Аз работех за нея. — Главата му отново клюмна напред.
    В този момент, приятели, струва ми се, изпитах първото си ужасяващо съмнение. Гледах съсирената черна кръв в косата му, охлузеното и насинено чело. Наистина ли бях сторил всичко това на невинен човек? Взирах се в него и в този момент дори бях на ръба да му се извиня. Вместо това заложих на досегашната си позиция. Наведох се напред и сграбчих с две ръце напоената с кръв предница на пуловера му. Сега сила ми даваше страхът — страхът, че може да не съм прав.