Скачать fb2
Недостатъчно мъртъв

Недостатъчно мъртъв

Аннотация

    В нощта, когато Брайън Бишоп убива жена си, той се намира на шейсет мили от местопрестъплението и спи.
    Поне така представят първоначалната версия на старши детектив Рой Грейс, който се заема да разследва извратеното убийство на Кати Бишоп, красива млада дама от хайлайфа на Брайтън. Грейс стига до заключението, че Бишоп е проявил на пръв поглед невероятната способност да бъде на две места едновременно. Дали някой си е присвоил идентичността му, или пък той е доста изкусен лъжец? Разнищвайки фактите зад фасадата на привидно почтения живот на семейство Бишоп, детектив Грейс открива, че нищо не е такова, каквото изглежда.
    А най-неочаквано в хода на разследването крехката стабилност на личния живот на Грейс заплашва да се пропука…
    „Питър Джеймс отново ни държи на нокти до самия финал. Поредицата с детектива Рой Грейс, превеждана на над 20 езика, го наложи като един от най-виртуозните криминални автори в Англия.“
„Сънди Таймс“


Питър ДжеймсНедостатъчно мъртъв

    На Бърши, Сути, Фоби

1

    Здрачът не бързаше да падне, но си заслужаваше да го изчака. Освен това времето за него не беше проблем. Както вече беше установил, човек имаше време в изобилие, когато нямаше нищо друго. Беше богат на време. Почти милиардер.
    Малко преди полунощ жената, която следеше, сви от автомагистралата към една бензиностанция на „Бритиш Петролиъм“. Той спря откраднатия микробус на неосветената входна отсечка откъм магистралата, като съсредоточи вниманието си върху стоповете й. Те като че ли засияха по-ярко под погледа му. Грееха в червено за опасност, червено за късмет, червено за секс! Седемдесет и един процента от жертвите на убийства умират от ръката на някого, когото познават. Статистически данни се въртяха неспирно в главата му като топче на флипер, което си търсеше отвора. Той събираше статистически данни, къташе ги грижливо, както катеричка орехи, за да го хранят по време на дългия зимен сън на ума, който знаеше, че някой ден ще настъпи.
    Въпросът беше: „Колко от тези 71 процента знаеха, че ще ги убият?“
    „Ти знаеш ли, мадам?“
    Покрай него профучаваха светлините на коли, а въздушният поток от един камион разклати малкото синьо рено и накара част от водопроводните инструменти зад него да задрънчат. Край колонките имаше още само две коли — една тойота, която се канеше да потегли, и голям ягуар. Собственикът му — дебел мъж в зле прилягащ смокинг, се връщаше от гишето за плащане, натиквайки портфейла в сакото си. Имаше и паркирана цистерна на „Бритиш Петролиъм“, чийто шофьор в работен гащеризон развиваше дълъг маркуч, за да зареди резервоарите на бензиностанцията.
    Доколкото можа да забележи след внимателен оглед, само една наблюдателна камера сканираше площадката. Проблем, с който можеше да се справи.
    Тя едва ли би могла да избере по-добро място за спиране!
    Изпрати й въздушна целувка.

2

    В топлия въздух на лятната нощ Кати Бишоп отметна от лицето разрошената си огненочервена коса и се прозина с чувство на умора. Всъщност повече от умора. Беше изтощена — но колко приятно изтощена, благодаря! Огледа бензиновата помпа като някаква извънземна твар, кацнала на планетата Земя, за да я тормози, тъй като повечето бензинови помпи будеха у нея подобни чувства. Съпругът й винаги имаше проблеми да се оправи с инструкциите за миялната машина, твърдейки, че са написани на някакъв странен език, наречен „женски“. Е, що се отнасяше до нея, бензиновите помпи бяха на не по-малко странен език и инструкциите за тях бяха написани на „мъжки“.
    Както винаги, затрудни се да свали капачката на резервоара на беемвето, после се втренчи в думите „първо качество“ и „супер“, като се опита да си припомни с кой бензин се зареждаше колата й, макар че според нея едва ли щеше да направи верен избор. Ако сложеше първо качество, Брайън я упрекваше, че зарежда с твърде нискокачествен бензин, ако напълнеше със супер — дразнеше се, че прахосва пари. В момента обаче от помпата не излизаше нищо. Тя държеше наконечника в едната си ръка и натискаше силно спусъка, а с другата махаше в опит да привлече вниманието на сънения нощен служител зад тезгяха.
    Брайън все повече я дразнеше. Изморяваше я начинът, по който вдигаше олелия за най-различни глупави дреболии — като мястото на пастата за зъби на полицата в банята и подреждането на столовете около кухненската маса на съвсем еднакво разстояние един от друг. Като ставаше дума за сантиметри, не за дециметри. И ставаше все по-извратен сексуално, като редовно влачеше у дома торби с най-различни странни приспособления от сексмагазините, които настояваше да опитват. А за нея това наистина беше проблем.
    Толкова беше погълната от мислите си, че дори не забеляза как помпата се тресе, докато не спря с рязък звук. Вдишвайки миризмата на бензиновите пари, която всъщност винаги бе харесвала, тя закачи обратно наконечника на помпата, натисна бутона за заключване на колата — Брайън я беше предупредил, че често крадели колите на площадките пред бензиностанциите — и тръгна към гишето да плаща.
    Когато излезе, старателно сгъна касовата бележка от кредитната си карта и я мушна в чантата си. Отключи колата, седна, после отново я заключи отвътре, сложи си предпазния колан и включи двигателя. Дискът с „Ил Диво“ засвири отново. За момент й се дощя да свали покрива на беемвето, после реши да не го прави. Минаваше полунощ и щеше да е уязвима, ако шофира в този час из Брайтън със свален покрив. По-добре да е на затворено, но сигурно.
    Едва когато излезе от площадката на бензиностанцията и измина около стотина метра по неосветения изход за магистралата, усети в колата някаква различна миризма. Аромат, който познаваше добре. „Ком дьо Гарсон“. После нещо се раздвижи в огледалото й.
    И тя разбра, че в колата има някой.
    Страхът я стисна за гърлото като риболовна кука, ръцете й се вледениха върху волана. Тя удари с крак педала на спирачката и колата спря с остро изскърцване, като се мъчеше опипом да даде на заден, да се върне към безопасността на площадката пред бензиностанцията. После усети как студен и остър метал се впива във врата й.
    — Продължавай да караш, Кати — каза той. — Май не си била много добро момиче, нали?
    Напрягайки очи да го види в огледалото за обратно виждане, тя зърна ивица светлина да проблясва върху острието като искра.
    А огледалото за обратно виждане отрази ужаса в очите й.

3

    Грейс се беше отпуснал в креслото шезлонг у дома си във всекидневната, обзаведена от отдавна изчезналата му съпруга Санди в черно-бял минималистичен стил Зен, помещение, доскоро пълно с предмети, които напомняха за нея. Сега бяха останали само няколко екстравагантни неща от петдесетте години, които бяха купили заедно — като на първо място гордо се мъдреше реставрирана музикална кутия — и само една снимка на Санди в сребърна рамка, направена преди дванайсет години по време на ваканцията им на Капри, откъдето хубавото й загоряло лице се усмихваше широко. Беше застанала на фона на остри скали, с развята от вятъра дълга руса коса, обляна в слънчева светлина, като богиня, каквато си беше за него.
    Той отпи глътка „Гленфидих“ с лед, с очи, приковани в телевизионния екран, където гледаше стар филм на дивиди. Беше един от онези десет хиляди филма, които приятелят му Глен Брансън просто не можеше да повярва, че никога не е гледал.
    А напоследък въпросът не се свеждаше само до чувството за превъзходство, надделяващо в конкурентната природа на Брансън. Грейс се бе натоварил с мисията да учи, да се самообразова, да запълни зейналата черна дупка в главата си в областта на културата. През последния месец бе започнал бавно да осъзнава, че мозъкът му съхранява купища страници от полицейски наръчници за обучение, факти за ръгби, футбол, мотоциклетни надбягвания и крикет и почти нищо друго. Това трябваше да се промени. И то бързо.
    Защото най-сетне от толкова време насам той се срещаше — излизаше — желаеше страстно — беше изцяло запленен — може би дори влюбен — отново в някого. И не можеше да повярва на късмета си. Но тя беше много по-образована от него. Понякога му се струваше, че е прочела всички книги, които са били написани някога, гледала е всички филми, слушала е всички опери и е интелектуално запозната с творбите на всеки художник, заслужаваш внимание, жив или мъртъв. И като че ли това не беше достатъчно, ами беше преполовила един курс по философия в Свободния университет.
    Което обясняваше купчината книги по философия на масичката за кафе до креслото му. Повечето от тях беше купил наскоро от „Сити Букс“ на „Уестърн Роуд“, а с останалите се беше сдобил, след като овърша почти всички други книжарници в целия Брайтън и Хоув.
    Две предполагаемо достъпни заглавия — „Утехите на философията“2 и „Зенон и костенурката“3 — бяха най-отгоре на купчината. Книги за лаици, които можеше да разбере. Е, поне отчасти. Даваха му достатъчно материал, за да блъфира по време на дискусиите си с Клео за някои от нещата, които учеше. И което бе доста изненадващо, откриваше, че това наистина го интересува. Особено близък се чувстваше до Сократ. Самотник, осъден накрая на смърт заради мислите и ученията си, който беше казал веднъж: „Неизученият живот не заслужава да бъде живян.“
    А миналата седмица го беше завела в Глайндборн да гледа „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт. Части от операта му се сториха твърде разтеглени, но имаше моменти с толкова наситена красота както в музиката, така и в спектакъла, че той се трогна почти до сълзи.
    Сега беше завладян от този черно-бял филм, който гледаше и чието действие се развиваше в следвоенна Виена. В момента Орсън Уелс, който играеше спекулант на черния пазар на име Хари Лайм, се возеше с Джоузеф Котън в гондолата на виенското колело в парка за развлечения. Котън упрекваше стария си приятел Хари, че се е корумпирал. Уелс му отвърна: „В Италия при трийсетгодишното управление на Борджиите е имало войни, терор, убийства и кръвопролития — но те са създали Микеланджело, Леонардо да Винчи и Ренесанса. В Швейцария царяла братска любов, петдесет години демокрация и мир и какво са създали те? Часовник с кукувица.“
    Грейс отпи още една голяма глътка от уискито си. Уелс играеше симпатичен герой, но Грейс не му симпатизираше. Той беше негодник, а в двайсетгодишната си кариера до момента Грейс никога не беше срещал негодник, който да не се опита да оправдае постъпките си. В техните изкривени мозъци светът беше крив, а не те.
    Той се прозина, подрънка кубчетата лед в празната си чаша с мисъл за утре, петък, и вечерята му с Клео. Не беше я виждал от миналия петък — беше заминала в края на седмицата за голяма семейна сбирка в Съри. Родителите й празнуваха трийсет и пет години от сватбата си и той бе усетил леко бодване, че не го беше поканила — като че ли се държеше на разстояние, като му даваше знак, че въпреки че излизат и се любят, всъщност не са двойка. После в понеделник замина на курс по обучение. Макар че разговаряха всеки ден по телефона и си изпращаха текстови и електронни съобщения, липсваше му ужасно.
    А утре рано сутринта имаше среща с непредсказуемата си началничка, ту благата, ту кисела Алисън Воспър — помощник-началник на съсекската полиция. Почувствал внезапно ужасна умора, Грейс се чудеше да си налее ли още едно уиски и да догледа филма или да си го остави за друга свободна вечер, когато звънецът иззвъня.
    Кой, по дяволите, му идваше на гости в полунощ?
    Звънецът иззвъня отново. След това почукаха силно. После отново почукаха.
    Озадачен и предпазлив, той спря дивидито, стана малко несигурно и излезе в антрето. Продължаваха настойчиво да чукат. После звънецът отново иззвъня.
    Грейс живееше в тих, почти скучен квартал, на улица с къщи близнаци, която продължаваше до крайморския булевард на Хоув. Беше далеч от утъпканите пътеки на наркоманите и обичайните нощни отрепки на Брайтън и Хоув, но въпреки това той застана нащрек.
    Благодарение на кариерата си през годините беше кръстосал шпага — и вбесил — с много изверги в този град. Повечето бяха обикновена измет, но някои бяха силни играчи. Най-различни хора можеха да си намерят сериозна причина да си уредят сметките с него. Въпреки това така и не си беше дал труд да монтира шпионка или верига на входната врата.
    Затова, разчитайки на съобразителността си, с поразмътен ум от твърде многото уиски, той рязко отвори вратата. И откри, че се взира в човека, когото обичаше най-много на света — детектив сержант Глен Брансън, висок метър осемдесет и пет сантиметра, чернокож и плешив като метеорит. Но вместо обичайната му ведра усмивка детектив сержантът изглеждаше някак си смачкан и с насълзени очи.

4

    Острието се притисна още по-силно във врата й. Вряза се. Причинявайки й все по-силна болка при всяка неравност на пътя.
    — Не си и въобразявай да правиш онова, което мислиш — каза той със спокоен и ведър глас.
    По врата й потече кръв или може би пот, или и двете. Не знаеше. Опитваше се, отчаяно се опитваше да разсъждава трезво през обхваналия я ужас. Отвори уста да каже нещо, наблюдавайки светлините на насрещните фарове, стиснала волана на беемвето с потни ръце, но острието само се вряза по-дълбоко.
    Изкачваха се по един хълм, като светлините на Брайтън и Хоув останаха вляво.
    — Прехвърли се в лявото платно. Насочи се по втория изход от кръговото движение.
    Кати послушно сви по широката двупосочна „Дайк Авеню“. Оранжеви улични светлини. Големи къщи от двете страни. Знаеше къде отива и знаеше, че трябва да направи нещо, преди да стигнат там. Внезапно сърцето й подскочи от радост. От другата страна на пътя избухнаха звездно мигащи светлини. Полицейска кола! Която спираше пред друга кола.
    Лявата й ръка се премести от волана на ръчката за светлините и я дръпна силно към себе си. И чистачките заскърцаха по сухото предно стъкло.
    Майка му.
    — Защо включи чистачките, Кати? Нима вали? — чу гласа от задната седалка.
    О, мамка му, мамка му, мамка му! Проклета погрешна ръчка!
    А вече бяха подминали полицейската кола. Виждаше светлините й в огледалата като изчезващ оазис. И виждаше силуета на брадатото му лице, засенчено от бейзболна шапка и допълнително скрито от тъмни очила, въпреки че беше нощ. Лице на непознат и същевременно лице… и глас, които й се струваха тревожно познати.
    — Идва ляв завой, Кати. Забави. Надявам се, че знаеш къде се намираме.
    Сензорът на таблото щеше автоматично да задейства ключалката на портите. След няколко секунди щяха да се отворят. След няколко секунди тя щеше да мине с колата през тях, после те щяха да се затворят зад нея и тя щеше да остане в мрака, сама, извън погледа на жива душа, освен мъжа зад нея.
    Не. На това трябваше да се сложи край.
    Можеше да извие колата, да я блъсне в осветителен стълб. Или да я блъсне в колата, чиито светлини сега я наближаваха. Тя се стегна още повече. Погледна скоростомера. Опита се да прецени. Ако натиснеше силно спирачката или блъснеше в нещо колата, той щеше де изхвърчи напред, ножът щеше да изхвърчи напред. Това беше хитрият ход. Не хитрият ход. Единствената възможност.
    Божичко, помогни ми!
    В стомаха й се размърда нещо по-студено от лед. Устата й беше пресъхнала. После внезапно мобилният телефон на седалката до нея зазвъня. С глупавата мелодия, която й беше програмирала тринайсетгодишната й заварена дъщеря Карли и която така си и остана. Проклетата „Пилешка песен“, която я караше да се чувства ужасно неудобно при всяко позвъняване.
    — Не си и помисляй да отговориш, Кати — каза той.
    Така и направи. Вместо това малодушно сви наляво, мина през портите от ковано желязо, които услужливо се отвориха, и продължи по късата тъмна асфалтова автомобилна алея, обрамчена с огромни, безупречно подкастрени рододендронови храсти, закупени от Брайън на безбожна цена от архитектурен градински център. За усамотение, беше казал.
    Да бе. Точно така. Усамотение.
    Фасадата на къщата се освети от фаровете й. Само преди няколко часа, когато излезе оттук, това беше нейният дом. Сега, в този миг, го чувстваше като нещо съвсем различно. Чувстваше го като чужда, враждебна постройка, която й крещеше да се маха.
    Но портите се затваряха зад нея.

5

    Няколко мига, шокиран, Рой Грейс зяпаше Глен Брансън. Обикновено стегнат и добре облечен, тази вечер детектив сержантът беше с набола от няколко дни брада, носеше синя прилягаща по главата шапка, сиво горнище от анцуг с качулка върху памучна фланела, размъкнати панталони и маратонки. Вместо нормалния лъх на най-последния мачо одеколон за месеца вонеше на засъхнала пот. Приличаше повече на уличен крадец и насилник, отколкото на полицай.
    Преди Грейс да успее да си отвори устата, детектив сержантът разтвори ръце и го прегърна здраво, като притисна влажна страна до лицето на приятеля си.
    — Рой, тя ме изхвърли! О, Божичко, човече, тя ме изхвърли!
    Грейс някак си го завлече в къщата, във всекидневната и на дивана. След като седна до него и преметна ръка през масивните му рамене, каза неловко:
    — Ари ли?
    — Тя ме изхвърли.
    — Изхвърлила те? Какво искаш да кажеш?
    Глен Брансън се наведе напред, подпрял лакти на стъклената масичка за кафе, и зарови лице в ръцете си.
    — Не мога да го понеса. Рой, трябва да ми помогнеш. Не мога да го понеса.
    — Да ти налея нещо. Уиски? Чаша вино? Кафе?
    — Искам Ари. Искам Сами. Искам Реми — и Брансън избухна в дълбоки, задавени ридания.
    За момент Грейс се загледа в златната рибка. Наблюдаваше как Марлон бездейства в една от редките си почивки от обиколката на света, затваряйки и отваряйки безучастно уста. Усети се, че и той отваря и затваря уста. После стана, излезе от стаята, отвори бутилка „Курвоазие“, която събираше прах в килера под стълбите от години, наля малко в конячена чаша и я тикна в месестите ръце на Глен.
    — Пийни от това — каза.
    Детектив сержантът залюля чашата, мълчаливо загледан в нея за няколко мига, като че ли търсейки някакво послание, което се предполагаше да открие в питието. Най-накрая отпи глътчица, незабавно последвана от голяма глътка, после остави чашата с мрачно втренчен поглед в нея.
    — Разкажи — каза Грейс, загледан в неподвижния черно-бял образ на Орсън Уелс и Джоузеф Котън на екрана. — Кажи ми… кажи какво стана.
    Брансън вдигна очи и също се загледа в екрана. После промърмори:
    — Става дума за вярност, нали? Приятелство. Любов. Предателство.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Този филм — продължи Брансън несвързано. — „Третият“. Режисьор е Карол Рийд. Музиката. Цитрата. Трогва ме всеки път. Орсън Уелс много рано достигна върха, така и не можа да повтори ранния си успех, това беше трагедията му. Горкичкият. Направи няколко от най-великите филми за всички времена. Но с какво го запомниха повечето хора? Като дебеланкото, който правеше реклами за шери.
    — Не съм съвсем в час — каза Грейс.
    — „Домек“. Мисля, че така беше. Шери „Домек“. Може би. Кой го е грижа? — Глен вдигна чашата си и я пресуши. — С кола съм. По дяволите.
    Грейс изчакваше търпеливо — нямаше начин да пусне Глен да отиде с кола, където и да било. Никога не беше виждал приятеля си в такова състояние.
    Глен вдигна чашата почти несъзнателно.
    — Искаш ли още?
    Отново втренчен в масата, детектив сержантът отвърна:
    — Няма значение.
    Грейс му наля четири пръста. Някъде преди четири месеца Глен беше прострелян по време на акция, организирана от Грейс, за което Грейс се чувстваше ужасно виновен и досега. Като по чудо куршумът от пистолет 38-и калибър бе нанесъл относително малко поражения. Сантиметър по-надясно и историята щеше да бъде съвсем различна.
    Навлизайки в коремната област ниско под гръдната клетка, нискоскоростният, тъпонос куршум бе минал на косъм от гръбначния стълб, аортата, долната куха вена и пикочните канали. Закачил беше част от червата, за които се наложи хирургична намеса. След десет дни в болницата пуснаха Брансън у дома за продължително възстановяване.
    По едно или друго време, всеки божи ден или нощ през следващите два месеца, Грейс прехвърляше наум събитията от акцията. Отново, отново и отново. Въпреки цялото планиране и предпазни мерки тя беше тръгнала съвсем наопаки. Никой от началниците не го упрекна за това, но в душата си Грейс се чувстваше виновен, защото човек под негова команда беше прострелян. А фактът, че Брансън беше най-добрият му приятел, го вкисваше още повече.
    И което беше даже още по-лошо, малко преди това, по време на същата акция, друг негов служител, изключително будната детектив сержант Ема-Джейн Баутуд, беше ранена зле от микробус, който се беше опитала да спре, и все още лежеше в болница.
    Един цитат от някакъв философ, на който се бе натъкнал наскоро, донякъде го утеши и упорито се загнезди в ума му. Беше от Сьорен Киркегор, който пишеше: „Човек трябва да живее живота си с поглед напред, но може да го разбере само ако погледне назад.“
    — Ари — каза внезапно Глен. — Господи. Не разбирам.
    Грейс знаеше, че приятелят му има семейни проблеми.
    Те си вървяха със занаята. Полицейските служители имаха невъзможно, нередовно работно време. Ако не си женен за някого също от полицията, който би могъл да те разбере, изключено е да нямаш проблеми. В действителност в един или друг момент ги имаше всеки полицай. Може би така беше и със Санди, а тя никога не бе обсъждала този въпрос. Може би затова беше изчезнала. Дали пък един ден не й беше писнало, за да си дигне чуковете и да замине? Това беше само една от многобройните възможности за онова, което й се беше случило през онази юлска вечер. На трийсетия му рожден ден.
    Преди девет години, в четвъртък.
    Детектив сержантът пийна още бренди и се разкашля жестоко. Когато спря, погледна Грейс с големи сърдити очи.
    — Какво да правя?
    — Разкажи ми какво се случи.
    — На Ари й писна май, ето какво се случи.
    — Писнало й от какво?
    — От мен. От живота ни. Не знам. Просто не знам — каза, вперил поглед напред. — Все ходеше на курсове за самоусъвършенстване. Казвал съм ти, че все ми купува разни книги като „Мъжете са от Марс, жените са от Венера“, сещаш ли се? „Защо жените не могат да се ориентират по карта, а мъжете не могат да намерят нищо в хладилника“ и тям подобни боклуци. Сещаш ли се? Е, ставаше все по — и по-сърдита, а аз се прибирах късно у дома и тя пропускаше курсовете си, защото нямаше на кого да остави децата. Сещаш ли се?
    Грейс стана и си наля още едно уиски, после изведнъж ужасно му се допуши.
    — Аз пък си мислех, че най-вече тя те насърчаваше да влезеш в полицията?
    — Да. И точно това сега я вбесява най-много, работното време. Иди че ги разбери жените.
    — Ти си умен, амбициозен, напредваш страхотно. Тя разбира ли това? Знае ли колко много те ценят началниците?
    — Мисля, че не дава пет пари за всичките тези неща.
    — Стегни се, човече! Глен, ти работеше като охранител през деня и три дни в седмицата като бияч в заведение. Накъде вървяха нещата? Каза ми, че като се родил синът ти, си получил нещо като прозрение. Че не желаеш той да казва на приятелчетата си в училище, че баща му е бияч в нощен клуб. Че искаш кариера, с която да се гордееш. Така ли е?
    Брансън се беше втренчил неловко в чашата си, която изведнъж отново се оказа празна.
    — Така е.
    — Не разбирам…
    — Добре дошъл в клуба.
    След като разбра, че питието поне успокояваше човека, Грейс взе чашата на Брансън, наля още няколко пръста и му я тикна в ръцете. Сети се за дните си като патрулиращ полицай, когато беше отнесъл своя дял „битовизми“. Всички полицаи мразеха да ги викат заради „битови ситуации“. В повечето случи това означаваше да отидеш в къща, където двойката се караше бурно, обикновено единият или и двамата пияни и докато се усетиш, ти забиваха един в лицето или те трясваха с някой стол заради усилията ти. Но обучението за тези случаи остави у Грейс рудиментарни познания по вътрешно право.
    — Насилвал ли си някога Ари?
    — Шегуваш се. Никога. Никога. По никакъв начин — натърти Глен.
    Грейс му вярваше; не смяташе, че Брансън по природа би насилил някого, когото обича. В тази грамада се криеше най-милият, най-добрият и най-благият човек.
    — Имаш ли ипотека?
    — Да, обща с Ари.
    Брансън остави чашата и се разплака отново. След няколко минути каза със запъване:
    — Господи. Съжалявам, че този куршум не ми пръсна сърцето.
    — Не говори така.
    — Вярно е. Така го чувствам. Все съм от губещата страна. Беше ми бясна, когато работех по двадесет и седем часа в денонощието, защото все ме нямаше вкъщи, сега пък й е писнало, защото съм си у дома през последните седем седмици. Казва, че й се мотая в краката.
    Грейс се замисли за миг.
    — Къщата е твоя. Тя е толкова твой дом, колкото и на Ари. Може да ти се сърди за нещо, но всъщност не може да те изхвърли. Имаш права.
    — Да бе, а ти познаваш Ари.
    Грейс я познаваше, да. Беше много привлекателна дама, с желязна воля, около трийсетте, която винаги бе показвала пределно ясно кой е шефът в домакинството на Брансън. Глен може и да носеше панталони, но надничаше от тях през дюкяна.
* * *
    Беше почти пет сутринта, когато Грейс измъкна някакви чаршафи и одеяло от сушилния шкаф и оправи свободното легло за приятеля си. Бутилката от уиски и бутилката от коняка бяха почти празни, а в пепелника имаше няколко смачкани фаса. Той почти изцяло бе спрял да пуши — след като наскоро му показаха в моргата почернелите дробове на закоравял пушач — но продължителните запои като този смазваха волята му.
    Като че ли само няколко минути по-късно мобилният му телефон иззвъня. Грейс погледна електронния часовник до леглото си и с ужас видя, че е девет и десет.
    Почти сигурен, че се обаждаха от службата му, остави телефона да иззвъни още няколко пъти, като се опитваше да се събуди окончателно, за да не прозвучи като пиян, а главата му сякаш я пилеха с ножовка. Тази седмица беше дежурен старши следовател и всъщност трябваше да е на работа в осем и половина, за да бъде готов, ако станеше някакво сериозно произшествие. Най-сетне натисна бутона за отговор.
    — Рой Грейс — каза.
    Чу се сериозният глас на един млад цивилен диспечер от контролната зала на име Джим Уолтърс, с когото Грейс беше разговарял няколко пъти, но не го познаваше.
    — Старши детектив, постъпи молба от детектив сержант от брайтънската централа да отидете на местопроизшествието на подозрителна смърт в къща на „Дайк Роуд Авеню“ в Хоув.
    — Някакви подробности? — попита Грейс, вече напълно разсънен и посегнал към телефона.
    Веднага щом приключи разговора, той измъкна халата си, напълни чашата си от четката за зъби с вода, извади два парацетамола от шкафчето в банята, глътна ги, после извади още два от станиола, влезе бос в свободната стая, която смърдеше на алкохол и телесни миризми, и разтърси Глен Брансън да става.
    — Събуди се, аз съм твоят терапевт от ада!
    Брансън отвори наполовина едното си око като мида в черупка.
    — Каквоподяволитеставабечовече? — после стисна глава с ръце. — Мамка му, колко изпих снощи? Главата ми е като…

    Грейс протегна чашата и капсулите.
    — Нося ти закуска в леглото. Имаш две минути да вземеш душ, да се облечеш, да глътнеш тези хапчета и да хапнеш нещо в кухнята. Отиваме на работа.
    — Забрави! В болнични съм. Имам още една седмица!
    — Вече не. По нареждане на терапевта. Няма повече болнични! Имаш нужда да се върнеш на работа сега, днес, на минутата. Отиваме на оглед на труп.
    Бавно, като че ли всеки миг му причиняваше болка, Брансън се изсули от леглото. Грейс видя обезцветения белег на диафрагмата му, няколко сантиметра над пъпа, където беше влязъл куршумът. Изглеждаше толкова малък. По-малък от сантиметър на ширина. Ужасяващо малък.
    Детектив сержантът глътна хапчетата с вода, а после се изправи и се заклатушка по боксерки, изглеждайки напълно объркан, като се чешеше по макарите.
    — По дяволите, човече, нямам нищо тук, тези дрехи смърдят. Не мога в тях да оглеждам труп.
    — Трупът няма да има нищо против — увери го Грейс.

6

    Телефонът на Скункс звънеше и вибрираше. Биийп-биийп-бъззз-биийп-биийп-бъззз. Светеше и се хлъзгаше по плота на мивката, където го беше оставил, като голям, полудял наранен бръмбар.
    След трийсет секунди успя да го събуди. Той седна рязко, както правеше повечето сутрини, като си удари главата в ниския таван на раздрънканата автокаравана.
    — По дяволите.
    Телефонът падна от плота на мивката и тупна върху тясната ивица мокет на пода, където продължи да вдига ужасния си шум. Беше го взел снощи от една кола, която открадна, но собственикът не беше достатъчно предвидлив да му остави инструкцията за ползване или пък пин кода. Скункс така се беше отнесъл, че не можа да се сети как да го превключи на беззвучен режим; не рискува и да го изключи, защото за повторно включване щеше да му трябва пин код. А трябваше да се обади на едно-две места, преди собственикът да разбере, че му няма телефона и да поиска го изключат. Включително на брат си Мик, който живееше в Сидни, Австралия, с жена си и децата. Но Мик не се зарадва на обаждането, каза му, че е четири часа сутринта и му затвори.
    След поредния взрив от пронизително звънене и бръмчене нещото спря — изтощено. Беше готин телефон, с лъскава неръждаема калъфка, едно от последните поколения на „Моторола“. Цената му на дребно в магазина без специална отстъпка щеше да е около триста лири. При добър късмет и може би с малко увещания щеше да вземе за него двайсет и пет фунта по-късно тази сутрин.
    Усети, че се тресе. И онзи черен, неопределен мрак се просмуква във вените му, достигайки до всяка клетчица от тялото му, докато лежеше върху чаршафите по потник и долни гащи, ту облян в пот, ту зъзнейки. Така беше всяка сутрин, събуждаше се с чувството, че светът е враждебна пещера, на път да се срути върху него и да го погребе. Завинаги.
    През очите му пропълзя скорпион.
    — МАМКАМУМАХАЙСЕ!
    Той седна, отново си тресна главата и извика от болка. Не беше скорпион, не беше нищо. Само собственият му мозък, който му въртеше номера. Убеждаваше го, че личинки ядат тялото му. Хиляди личинки, пъплещи по кожата му, толкова плътно една до друга, че бяха като костюм.
    — МАХТЕССЕ!
    Той се загърчи, отърси се от тях, отново ги напсува още по-силно, после осъзна, че както и при скорпиона, нямаше нищо. Само собственият му мозък. Който му разправяше разни работи. Както всеки ден. Казваше чу, че има нужда от малко кафяв прашец… или от малко бял. О, Господи, каквото и да е.
    Казваше му, че трябва да се измъкне от тази дупка, воняща на крака, мръсни дрехи и вкиснало мляко. Трябваше да стане, да иде в офиса си. На Бетани й харесваше, че го нарича свой офис. Намираше го за смешно. Имаше странен смях, който като че ли свиваше малката й уста навътре, така че халката на горната й устна за момент изчезваше. И той никога не можеше да каже дали се смееше с него или на него.
    Обичаше го, в смисъл че се отбиваше от време на време, като че ли той беше любимата й кукла. Носеше храна, почистваше, переше дрехите му, превързваше раните, които имаше понякога, и правеше с него непохватен секс, преди да забърза отново навън в деня или нощта.
    Той заопипва полицата зад вече два пъти ударената си глава, протегна ръка с татуировка на въже, която се виеше по нея, и намери пакета с цигари и пластмасовата запалка, и пепелника от станиол, които бяха до острието на джобния му нож, винаги отворен и подръка.
    От пепелника се посипаха няколко угарки и облаче пепел, докато го сваляше на пода. После си извади цигара „Кемъл“, запали я, облегна се на неравната възглавница, все още с цигара в уста, всмукна дълбоко, а после бавно издуха дима през ноздрите си. Великолепен, такъв невероятно великолепен вкус! За миг мракът изчезна. Усети сърцето си да бие по-силно. Енергия. Съживяваше се.
    В офиса беше шумно. Виеше и прекъсваше сирена. Избоботи преминаващ автобус, раздвижвайки въздуха наоколо. Някой натискаше нетърпеливо клаксона. Изтрещя мотоциклет. Той посегна за дистанционното, натисна няколко пъти, докато улучи нужния бутон, и телевизорът се включи. Онова чернокожо момиче, Триша, която той почти харесваше, интервюираше ридаеща жена, чийто съпруг току-що й бе съобщил, че е гей. Светлинният надпис под екрана показваше десет и трийсет и шест.
    Рано е. Никой няма да е станал. Никой от колегите му нямаше още да е в офиса.
    Чу се още една сирена. Цигарата го разкашля. Той изпълзя от леглото, заобиколи внимателно тялото на спящия ливърпулец, чието име не си спомняше, който пристигна тук с приятеля си по някое време през нощта, попушиха малко марихуана и изпиха бутилка водка, открадната от единия от тях от нелицензиран магазин. Надяваше се да се ометат, когато се събудят и открият, че тук няма храна, наркотици или пиячка.
    Отвори вратата на хладилника и извади единственото нещо в него — половин бутилка топла кока-кола — хладилникът не работеше, откакто се беше сдобил с автокараваната. Чу се тихо съскане, докато отвърташе капачката, течността беше добра на вкус. Магия.
    После се наведе през мивката, отрупана с чинии, които трябваше да се измият, и картонени опаковки, които трябваше да се изхвърлят — когато Бетани дойдеше следващия път, — и разтвори завесите на оранжеви точки. Ярката слънчева светлина го блъсна в лицето като вражески лазерен лъч. Усети я как изгаря дъното на ретината на двете му очи. Направо я подпали.
    Светлината събуди Ал — неговия хамстер. Макар че едната му лапичка беше в шина, хамстерът изкуцука до колелото си и се завъртя в него. Скункс надникна в клетката, за да се увери, че животинчето има достатъчно вода и гранулирана храна. Всичко изглеждаше наред. По-късно щеше да изхвърли изпражненията от клетката. Това май беше единствената домакинска работа, която вършеше.
    После отново спусна завесите. Пийна още кола, вдигна пепелника от пода и смукна за последно от цигарата, чак до филтъра, а после я угаси. Отново се закашля с онази продължителна разкъсваща кашлица, която го мъчеше от дни. Може би от седмици. После, почувствал изведнъж, че му се вие свят, заловен здраво за мивката, а след това за края на широката седалка в трапезарията, той се върна в своето легло койка. Легна. Остави звуците на деня да се вихрят около него. Това бяха неговите звуци, неговите ритми, пулсът и гласовете на неговия град. Мястото, където беше роден и където, без съмнение, някой ден щеше да умре.
    Градът, който нямаше нужда от него. Град на магазини с неща, които никога нямаше да може да си позволи, на изкуство и култура, които бяха отвъд схващанията му, на лодки, голф, агенти на недвижими имоти, адвокати, туристически агенции, излетници за един ден, делегати на конференции, полицаи. Гледаше на всички тях като на потенциална възможност да свие нещо, за да оцелее. За него нямаше значение кои бяха хората, никога не беше имало. Те и аз.
    Те имаха собственост. Собствеността означаваше пари в брой.
    А парите в брой означаваха оцеляване още двайсет и четири часа.
    Двайсетте фунта от телефона щяха да идат за пакетче кафяв или бял наркотик — хероин или хашиш, каквото имаше. Останалата петарка, ако я изкопчеше, щеше да иде за храна, пиене, цигари. Които щеше да допълни с каквото успееше да открадне днес.

7

    Денят обещаваше да бъде един от много редките, великолепни английски летни дни. Даже по най-високите части на Даунс нямаше и намек за бриз. В десет и четирийсет и пет сутринта слънцето вече беше изпило повечето роса по елегантните грийн и феъруей трасета5 на игрището на голф клуба на северен Брайтън, като бе оставило земята суха и твърда, а въздухът натежал от аромата на прясно окосена трева… и пари. Жегата беше толкова осезаема, че човек можеше да я остърже от кожата си.
    На паркинга лъщеше скъп метал и единствените звуци, освен подновяваното с прекъсвания пиу-пиу-пиу на пакостлива автомобилна аларма беше жуженето на насекоми, перването на титан по набразден полимер, бръмченето на електрическите колички, бързо прекъсваният звън на мобилните телефони и по някоя и друга потисната ругатня от страна на някой играч на голф, изпълнил абсолютно скапан удар.
    Панорамата оттук караше човек да се чувства като застанал навръх света. На юг се разгръщаше в цялата си перспектива град Брайтън и Хоув, с покривите, със струпванията от многоетажни сгради на крайбрежния булевард откъм Брайтън, с единствения висок комин на електроцентралата в Шорхем с обикновено сивите води на Ламанша зад нея, които днес бяха сини като Средиземно море.
    По-нататък на югозапад се различаваха очертанията на изтънченото крайморско градче Уортинг, чезнещо като повечето от по-възрастните си обитатели в далечна омара. На север се разкриваше почти непрекъсната — освен от няколко пилона — гледка към зелените поля с трева и пшеница на Даунланд6. Някои бяха наскоро ожънати, с квадратни или цилиндрични бали, наредени като пулове на огромна табла; из другите в момента кръстосваха комбайни, които оттук изглеждаха мънички като миниатюрни модели на „Динки“.
    Но повечето от хората на игрището за голф тази сутрин бяха виждали толкова често тези гледки, че вече почти не ги забелязваха. Играчите представляваха смес от елитни професионалисти от Брайтън и Хоув и бизнесмени (както и такива, които обичаха да си въобразяват, че са част от елита), представителен брой дами, за които голфът се беше превърнал в център на съществуването им, и голям брой пенсионери, повечето мъже с отнесен вид, които като че ли живееха тук.
    На игрището с първите девет дупки Бишоп, потен като всички останали, се съсредоточи върху сияйно бялата си топка „Титлейст“, която току-що беше поставил на клинчето. Той раздвижи колене, разкърши бедра и хвана по-здраво ръкохватката на драйвъра7, подготвяйки се да си упражни суинга8. Позволяваше си само по едно упражнение, самоналагаше си го; Бишоп смяташе, че трябва да изпълнява нещата, които си самоналага. Изключвайки от съзнанието си бръмченето на някаква земна пчела, той се втренчи свирепо в една калинка, която внезапно кацна на земята точно пред него. Решила да се установи тук за известно време, тя прибра крилца и ги покри с твърдите им обвивки.
    Някога майка му казваше нещо за калинките, което сега се опитваше да си спомни. Някакво суеверие, че носели късмет или пари, не че вярваше много на такива неща — не повече, отколкото всички останали във всеки случай. Без да забравя за тримата си партньори, които чакаха да изпълнят след него началния си удар, и това, че играчите зад тях вече бяха на игрището, той коленичи, вдигна внимателно оранжевото създание на черни точки с облечената си в ръкавица ръка и го подхвърли на безопасно разстояние. После възвърна позата и фокуса на вниманието си, престана да забелязва сянката си, която падаше точно пред него, престана да забелязва земната пчела, която жужеше някъде наоколо, и упражни суинга си. Тва-а-ккк. „Йъп!“, възкликна наум.
    Тази сутрин беше пристигнал в клуба изморен като куче, но въпреки това играеше майсторски. Три плюс на първите осем дупки и никой от партньорите, нито пък двамата му противници не можеха да повярват на очите си. Добре де, той беше приемлив стандартен клубен играч, с хандикап9 от много години твърдо на осемнайсет, но тази сутрин им се струваше, че е глътнал някакво вълшебно хапче, преобразило обикновено твърде сериозното му настроение и играта му на голф. Вместо да върви до тях навъсен и мълчалив, потънал в собствения си вътрешен свят, той разказа няколко вица и дори ги потупваше по гърба. Като че ли някакъв дълбоко негов си демон, който обикновено носеше в душата си, беше прогонен. Поне тази сутрин.
    Трябваше само да не оплеска нещата край тази дупка, за да завърши първата деветка в страхотна форма. Отдясно имаше дълга туфа дървета, с гъст подлее отдолу, способен да погълне безследно всяка топка. Отляво имаше достатъчно открит терен. Винаги беше по-безопасно да се цели малко вляво при тази дупка. Но днес се чувстваше толкова сигурен, че щеше да запрати топката направо на грийна. Той пристъпи до нея, замахна с Голямата Берта и го направи отново. С възможно най-благозвучното „сник“ топката се извиси нагоре и напред право като стрела, изви се в дъга през безоблачното кобалтово небе и най-накрая се търкулна и спря на няколко метра от грийна.
    Близкият му приятел Глен Мишон, чиято дълга кестенява грива го оприличаваше повече на застаряваща рок звезда, отколкото на най-преуспяващия агент за недвижима собственост в Брайтън, му се ухили, поклащайки глава.
    — Каквото и да си цапардосал, друже, и аз искам от него! — каза той.
    Брайън отстъпи, като прибра клъба на мястото му в торбата, и се загледа как партньорът му се наместваше за своя удар. Един от противниците му — миниатюрен ирландски зъболекар, облечен в панталони за голф и шотландска барета, дръпна глътка от облечената с кожа плоска бутилка на хълбока си, която все предлагаше наоколо, макар че беше едва десет и петдесет сутринта. Другият, Ян Стийл, добър играч, когото Бишоп познаваше от няколко години, носеше скъпи на вид бермуди и поло риза с релефен надпис на „Хилтън Хед Айлънд“.
    Нито един от началните им удари не можеше да се хване и на малкия му пръст.
    Като грабна количката си, той закрачи напред, встрани от останалите, с намерение да запази концентрацията си и да не се разсейва с банални приказки. Ако можеше да завърши първата серия само с един къс нисък и един вкарващ удар, щеше да постигне невероятните четири плюс точки. Можеше да го направи! Беше толкова близо до грийна!
    Висок малко над метър и осемдесет, Бишоп беше четирийсет и две годишен мъж в чудесна физическа форма, със слабо, студено, красиво лице под старателно занизана назад кестенява коса. Хората често го оприличаваха на актьора Клайв Оуен, което не го дразнеше. Даже му харесваше — подхранваше недотам незначителното му его. Облечен винаги добре — макар и крещящо — за всички случаи, тази сутрин той носеше синя, отворена по врата поло риза от „Армани“, панталони на шотландско каре, безупречно лъснати двуцветни обуща за голф и дизайнерски слънчеви очила „Долче и Габана“.
    Обикновено не можеше да отделя време да играе голф през работните дни от седмицата, но откакто наскоро го избраха в комитета на този престижен клуб — с амбицията да стане капитан, — за него беше важно да го виждат, че участва във всички инициативи на клуба. Самото капитанство не беше чак толкова от значение за Бишоп. Блазнеше го предполагаемата слава, която носеше титлата. Северен Брайтън беше добро място за създаване на местни контакти и няколко от инвеститорите в неговия бизнес членуваха тук. Също толкова или може би дори още по-важно беше да зарадва Кати, като й помогне да осъществи местните си социални амбиции — нещо, към което тя се стремеше непреклонно.
    Кати като че ли имаше в главата си списъци, извадени от някакъв наръчник по социален алпинизъм. Неща, които трябваше да отмята едно подир друго. Членство в съвместния голф клуб — изпълнено, влизане в комитета — изпълнено, членство в ротарианския клуб — изпълнено, влизане в комитета на Националното дружество за борба с жестокото отношение към децата — изпълнено, Рокинг Хорс Апийл10 — изпълнено. А наскоро беше съставила нов списък, предвиден за десет години напред, според който трябваше да завързват приятелства с хора, които някой ден щяха да го изберат за Върховен шериф11 или Лорд лейтенант12 за Източен или Западен Съсекс.
    Той се спря на прилично разстояние зад първата от четирите топки на фейъруей трасето, отбелязвайки си с известно самодоволство колко далеч пред всички останали е неговата. Сега, когато беше по-близо, можеше да види колко добър е бил началният му удар. Беше на по-малко от три метра от грийна.
    — Страхотен удар — каза ирландецът, предлагайки бутилката си.
    Бишоп махна отрицателно с ръка.
    — Благодаря, Мат. Много ми е рано.
    — Знаеш ли какво е казал Франк Синатра? — отвърна ирландецът.
    Внезапно разсеян, че вижда секретаря на клуба — напет бивш армейски офицер, застанал пред клубния бар с двама мъже и сочещ в тяхна посока, Бишоп отвърна:
    — Не… какво?
    — Казал е: „Съжалявам хората, които не пият, защото когато се събудят сутрин, няма какво повече да очакват от деня.“
    — Никога не съм бил почитател на Синатра — изкоментира Бишоп с око, приковано в тримата мъже, които определено закрачиха към тях. — Лекомислен сантиментален лигльо.
    — Не трябва да си почитател на Синатра, за да обичаш да пиеш.
    Игнорирайки манерката, която ирландецът му предложи за втори път, той се концентрира върху сериозното решение какъв клъб да избере. Елегантното решение беше питчърът13, а после, да се надяваме, само къс пътер14. Но годините на трудно спечелен опит в тази игра го бяха научили, че когато имаш добър резултат, трябва да играеш за процент. А на тази суха августовска повърхност един добре преценен вкарващ удар, макар и не от грийна, щеше да бъде много по-сигурна работа. Безупречното грийн трасе като че ли беше обръснато от бръснар с кръвожадно остър бръснач, а не окосено. Приличаше на сукно на маса за билярд. И всички грийн трасета бяха смъртоносно бързи тази сутрин.
    Той видя как секретарят на клуба в син блейзър и сиви панталони от каша спира в далечния край на грийна и сочи към него. Двамата мъже стояха от двете му страни — единият висок и плешив чернокож в елегантен кафяв костюм, вторият също висок, но много слаб бял мъж в зле прилягащ син костюм, който кимна с глава. Стояха неподвижно и наблюдаваха. Зачуди се кои ли бяха.
    Ирландецът вкара топката в бункера с гръмко проклятие. След него беше ред на Ян Стийл, който използва перфектно подбран метален клъб и топката му спря на няколко сантиметра от дупката. Партньорът на Бишоп, Глен Мишон, запрати топката твърде високо и тя падна на около шест метра преди грийна.
    Бишоп претегли на ръка пътера си, после реши да покаже нещо от по-висока класа заради секретаря, върна го в торбата и извади питчера.
    Застана на позиция, а черната му тънка сянка падна върху топката, упражни си суинга, пристъпи напред и заби. Главата на питчера удари земята твърде рано, откъсвайки голямо парче чим, и той смаяно проследи с поглед как топката му почти под идеален прав ъгъл спрямо мястото, на което стоеше, се заби в един бункер.
    Мамка му.
    С дъжд от пясък той я извади от бункера, но въпреки всичко тя падна почти на девет метра от дупката. Бишоп изпълни страхотен вкарващ удар, който изтърколи топката на по-малко от метър от дупката и спечели един минус.
    Записаха си взаимно точките в картоните за резултати; той продължаваше да води с две плюс в първата серия. Но вътрешно се проклинаше. Ако беше използвал по-сигурната възможност, щеше да свърши с разбиващи четири плюс точки.
    После, докато теглеше количката си по края на грийна, плешивият чернокож застана на пътя му.
    — Мистър Бишоп? — гласът беше твърд, дълбок и уверен.
    Той се спря с досада.
    — Да?
    Следващото нещо, което видя, беше полицейската карта.
    — Аз съм детектив сержант Брансън от отдела за криминални разследвания на Съсекс. Това е моят колега детектив Никол. Може ли да разменим няколко думи?
    Като че ли огромна сянка легна върху небето и Бишоп попита:
    — За какво?
    — Съжалявам, сър — каза полицаят с нещо като израз на искрено извинение. — Предпочитам да не го казвам… тук.
    Бишоп погледна тримата си колеги по голф. Пристъпвайки по-близо до детектив сержант Брансън и понижавайки глас с надежда да не го чуят, той каза:
    — Моментът наистина не е подходящ… аз съм насред турнир по голф. Не може ли да почакате, докато свърша?
    — Съжалявам, сър — настоя Брансън. — Много е важно.
    Секретарят на клуба му хвърли кратък, неразгадаем поглед, а после като че ли откри нещо извънредно интересно в относително рошавата трева, в която стоеше.
    — За какво става дума? — попита Бишоп.
    — Трябва да поговорим за съпругата ви, сър. Боя се, че ви носим доста лоши новини. Ще съм ви благодарен, ако влезем в клубния бар за няколко минути.
    — Съпругата ми ли?
    Детектив сержантът посочи бара на клуба.
    — Настина трябва да поговорим на четири очи, сър.

8

    Софи Харингтън набързо преброи наум труповете. Само на тази страница бяха седем. Прелисти назад. Единайсет преди четири страници. Прибавяме четирите от атентата с кола бомба на първа страница, трите разстреляни с автомат „Узи“ на девета, шестте в частния самолет на деветнайсета и още петдесет и пет загинали от запалителна бомба в свърталище на наркомани във Вилесден на страница двайсет и осма. А сега и тези седем наркопласьори на отвлечена яхта в Карибско море. Дотук осемдесет и три, а тя беше стигнала само до четирийсет и първа страница на ръкописи от 136 страници.
    Каква миризлива купчина!
    Въпреки това според продуцента, който изпрати ръкописа по електронната поща преди два дни, Антъни Хопкинс, Мат Деймън и Лора Лини обещали участие, Кийра Найтли го четяла, а режисьорът Саймън Уест, заснел „Лара Крофт“ — филм, за който Софи смяташе, че не е лош, и „КонЕър“, който тя наистина харесваше, очевидно се натискаше презглава да го заснеме.
    Да, бе.
    Влакът на метрото влизаше в някаква гара. Отнесеният растафарец15, седнал насреща й с втъкнати в ушите слушалки, продължи да удря опърпаните си колене едно в друго и да люлее глава в такт. До него седеше възрастен мъж с рядка коса, който спеше с отворена уста. А до мъжа — млада азиатка, зачетена извънредно съсредоточено в някакво списание.
    В далечния край на вагона под люлеещата се висяща дръжка и реклама на агенция по заетостта седеше някакъв тип, от който те побиваха тръпки, облечен с ветроустойчиво яке с качулка и тъмни очила, с дълга коса и брада, с лице заровено в един от онези вестници, които раздават безплатно в пиковите часове на входа на метрото, който от време на време смучеше опакото на ръката си.
    Софи си беше създала навик от известно време да оглежда всички пътници за профил на атентатор самоубиец, според както си го представяше. Това се беше превърнало в поредната от проверките и балансите й за оцеляване — все едно да се огледаш в двете посоки, преди да пресечеш улицата, което беше автоматична реакция в нейния живот. Но в момента реакцията й беше леко разстроена.
    Закъсняваше, защото трябваше да изпълни едно поръчение, преди да дойде в града. Беше десет и трийсет, а по това време тя обикновено беше в офиса си вече от един час. Видя надписа „Грийн Парк“, който премина край нея, рекламите по стените от неясни петна се превърнаха в образи и ясни надписи. Вратите изсъскаха на отваряне. Тя се върна отново към ръкописа — втория от двата, които възнамеряваше да прочете снощи, преди да я прекъснат насред четене… ама какво прекъсване беше само! Господи… самата мисъл за това я настройваше опасно похотливо!
    Прелисти страницата в опит да се концентрира в горещия, задушен вагон в рамките на няколкото минути, които оставаха до следващата гара — „Пикадили“, закъдето пътуваше. Като идеше в офиса, трябваше да напише становища за ръкописите.
    Историята дотук беше… Татко милиардер, разстроен след смъртта на единствената си двайсетгодишна дъщеря от свръхдоза хероин, наема бивш наемник, станал платен убиец. Платеният убиец получава неограничен бюджет да проследи и убие всеки един по веригата — от човека, посял маковото зърно, до дилъра, продал фаталната доза на дъщерята.
    Работно заглавие: Последно желание срещу Трафик.
    Влакът пристигаше на „Пикадили“. Софи натъпка ръкописа с елегантната му яркочервена подвързия в раницата си, между лаптопа й, една женска книга — „Уикенди по азбучен ред“, която беше преполовила, и августовския брой на „Дарпърс енд Куин“16. Това списание не беше неин тип, но нейният любим — нейният човек, както дискретно го наричаше пред всички, без двете си най-близки приятелки — беше с няколко години по-стар от нея и доста по-изтънчен, затова тя се опитваше да бъде в крак с последната дума на модата, в храната, почти във всичко, да бъде модното, готино и светско момиче, отговарящо на огромното му като планетата его.
    Няколко минути по-късно Софи крачеше в лепкавата жега по сенчестата страна на „Уордор Стрийт“. Някой й беше казал, че „Уордор Стрийт“ е единствената улица в света, несигурна и от двете страни — намеквайки, че е дом както на музикалната, така и на филмовата индустрия. Имаше нещо вярно, поне тя смяташе така.
    Двайсет и седем годишна, с дълга кестенява коса, развята около врата, и привлекателно лице с дръзко чипо носле, тя не беше красива в класическия рекламен смисъл, но в нея имаше нещо много секси. Беше облечена с леко сако в защитен цвят върху кремава тениска, размъкнати джинси в стил гръндж и маратонки и както винаги очакваше с нетърпение деня си в офиса. Въпреки че днес изпитваше бодване на копнеж по нейния човек, несигурна кога ще го види отново, и дори още по-силно бодване на ревност, че довечера щеше да си бъде у дома, в леглото с жена си.
    Знаеше, че връзката им беше безперспективна, просто не го виждаше как щеше да зареже всичко заради нея — макар че беше прекъснал предишния си брак, от който имаше две деца. Но това не й пречеше да го обожава. Просто не може да не го прави.
    Обожаваше го. Всеки сантиметър от него. Всичко, свързано с него. Дори тайното естество на връзката им. Обичаше начина, по който той се оглеждаше крадешком, когато влизаха в ресторант, месеци преди да почнат да спят заедно, за да види има ли някой негов познат. Текстовете. Електронните съобщения. Начинът, по който миришеше. Хуморът му. Начинът, по който беше започнал напоследък да пристига ненадейно посред нощ. Както снощи. Както винаги, идваше в малкия й апартамент в Брайтън, което й се струваше странно, защото имаше апартамент в Лондон, където живееше сам през седмицата.
    О, мамка му, помисли си тя, стигайки до вратата на офиса. О, мамка му, мамка му, мамка му.
    Спря и му изпрати съобщение:
    Липсваш ми! Обожавам те!
    Изпитвам опасна похот! ХХХХ
    Отключи вратата и вече преполовила тесните стълби, телефонът й изпиука остро два пъти. Тя спря, за да види съобщението.
    За нейно разочарование то беше от най-добрата й приятелка Хол и:
    Свободна ли си за купон тази вечер?
    Не, помисли си тя. Не искам да ходя на купон тази вечер. Нито в друга вечер. Искам само…
    Какво, по дяволите, искам?
    На вратата пред нея имаше лого — символ на светкавица от филмова лента. Под него с щриховани букви се мъдреха думите „БЛАЙНДИНГ ЛАЙТ ПРОДАКШЪНС“.
    После влезе в малкия моден апартамент на офиса. Беше мебелиран с пластмасови мебели — столове и маси в стил „Луис Гост“17, аквамаринови на цвят килими, а по стените — плакати на филмите, в които партньорите на компанията бяха участвали по едно или друго време. „Венецианският търговец“ с лицата на Ал Пачино и Джереми Айрънс. Един ранен филм на Шарлиз Терон, веднага минал на видео. Вампирски филм с Дугри Скот и Сафрън Бъроус.
    Имаше малка приемна с нейното бюро и оранжев диван, която водеше към открит офис, където седяха Адам — шефът по бизнес и правните въпроси, с обръсната глава, луничав, прегърбен пред компютъра си, облечен в една от най-ужасните ризи, които беше виждала някога — поне след вчерашната, и Кристиян — невероятно спокойният финансов директор, който се беше втренчил, дълбоко съсредоточен, в някаква цветна графика на екрана си. Беше облечен в на вид баснословно скъпа копринена риза от очевидно безкрайната си колекция, този път в кремаво, и доста шик велурени мокасини. Черната рамка на сгъваемия му велосипед лежеше до него.
    — Добро утро, момчета! — каза тя.
    В отговор всеки от тях й махна с ръка.
    Софи беше началник разработки на компанията. Беше също така секретарка, специалистка по запарване на чай и тъй като чистачката полякиня раждаше, и чистачка на офиса. И дежурна на рецепцията. И всичко останало.
    — Току-що прочетох наистина лайнян сценарий. „Ръката на смъртта“. Абсолютен боклук.
    Нито един от двамата не й обърна внимание.
    — Някой да иска кафе? Чай?
    Този въпрос веднага намери отклик. Обичайното и за двамата. Тя отиде в кухненския бокс, напълни чайника и го включи, провери кутията с бисквити — в нея имаше само няколко трохи, както обикновено. Колкото пъти и да я напълнеше през деня, тези гъсоци я опоскваха. Докато отваряше пакет с шоколадови бисквити, погледна телефона си. Никакъв отговор.
    Набра номера на мобилния му телефон.
    Минутка по-късно той й отговори и сърцето й направи задно салто. Беше страхотно само да чуе гласа му!
    — Здрасти, аз съм — каза тя.
    — Не мога да говоря. Ще ти се обадя — беше по-студен и от камък.
    Телефонът се изключи.
    Все едно, че се бе обадила на абсолютно непознат. Не на човека, с който беше споделяла леглото и не само него преди няколко часа. Тя гледаше стреснато телефона с чувство на дълбок, неопределен ужас.
* * *
    През улицата, срещу офиса на Софи, имаше магазин на „Старбъкс“18. Типът с ветроустойчивото яке с качулката и черните очила, който седеше в края на вагона в метрото, стоеше до тезгяха с навит безплатен вестник под мишница и си поръчваше кафе с мляко. Двойно. Не бързаше. Вдигна дясната си ръка до устата и я засмука, опитвайки се да облекчи леката гъделичкаща болка като от опарване от коприва.
    Като по поръчка засвири песен на Луис Армстронг. Може би свиреше в главата му, може би вътре в кафенето. Не беше сигурен. Но нямаше значение, той я чу, Луис я свиреше точно за него. Любимата му мелодия. Неговата мантра. „Цялото време на света е наше.“
    Той я затананика, докато вземаше кафето си заедно с бишкота, плати за тях в брой и ги отнесе на маса до прозореца. „Цялото време на света е наше“, изтананика отново на себе си. Така си беше. По дяволите, човекът, който беше почти милиардер на време имаше цял проклет ден за убиване, слава Богу!
    И виждаше чудесно входа на офиса й оттук.
    По улицата мина черно ферари. Нов модел, F 430 спайдър. Той го погледна без вълнение, когато колата спря пред него, защото пътят й беше преграден от такси, от което слизаше пътник. Модерните коли никак не го вълнуваха. Не и по начина, по който вълнуваха толкова много хора. Не и по начина трябва непременно да имам тази кола. Но добре се оправяше с тях. Познаваше всички модели на почти всички марки коли на планетата и помнеше повечето от спецификациите и цените им. Още едно предимство на това да разполагаш с много време. Взирайки се през спиците на колелото, забеляза, че тази кола имаше усъвършенствани спирачки „Брембо“ с 380-милиметрови керамични дискове, осемкалиброви отпред и четирикалиброви отзад. В сравнение със стоманените беше по-лека с 20,5 кг.
    Ферарито изчезна от погледа му. Софи беше на втория етаж, но не беше сигурен кой прозорец. Нямаше значение, тя можеше да влезе и да излезе само през тази врата, която той виждаше.
    Песента продължаваше да свири.
    Той си я затананика доволно.

9

    В офиса на секретаря на голф клуба на северен Брайтън витаеше военна атмосфера, която отразяваше миналото на самия секретар като пенсиониран майор от армията, запазил по времето на активната си служба на Фолкландските острови и в Босна най-важните си части — и най-важното хендикапа си по голф — здрави и читави.
    Имаше лъскаво махагоново бюро, отрупано с няколко подредени купчини документи, както и две знаменца — едното Юниън Джак19, а другото със зелено-синьо-бялото лого на клуба. По стените имаше закачени фотографии в рамки, някои черно-бели, на голфъри и голф дупки, както и колекция от антични къси стикове, кръстосани като саби за дуел.
    Бишоп седеше сам на големия кожен диван и гледаше детектив сержант Глен Брансън и детектив Ник Никол, седнали на столове насреща му. Все още в дрехите си за голф и обущата си с капси, Бишоп се потеше обилно от жегата и от онова, което чуваше.
    — Мистър Бишоп — каза високият чернокож детектив сержант, — съжалявам, че трябва да ви съобщя това, но вашата чистачка — той прелисти няколко страници назад в бележника си — мисис Айяла, когато пристигнала в къщата ви на „Дайк Роуд Авеню“ в осем и трийсет тази сутрин, открила съпругата ви, мисис Катрин Бишоп — той замълча, като че ли в очакване на потвърждение, че това наистина е нейното име.
    Бишоп го гледаше с празен поглед.
    — М-м-м… мисис Бишоп, изглежда, не дишала. Екипът на пристигналата линейка в осем и петдесет и две потвърдил, че тя не давала никакви признаци за живот. Пристигналият полицейски хирург в девет и трийсет потвърдил, че съпругата ви е мъртва, боя се, че е така, сър.
    Бишоп отвори уста с разтреперано лице, очите му като че ли веднага се разконцентрираха и се завъртяха наоколо, без да виждат нищо и без да се спират на нищо. От гърлото му се отрони слаб грак:
    — Не, моля ви, кажете ми, че това не е вярно. Моля ви — после се преви напред, обхванал лице с ръце. — Не. Не. Не го вярвам! Моля ви, кажете ми, че не е вярно!
    Последва дълго мълчание, прекъсвано само от риданията му.
    — Моля ви! — каза той. — Не е вярно, нали? Не и Кати? Не и милата ми… милата ми… Кати… — и после се свлече напред с плач.
    Двамата полицейски служители седяха, без да помръднат, чувствайки се много неловко. Глен Брансън, с глава, пулсираща от силния махмурлук, проклинаше в душата си, че се е съгласил Рой Грейс да го изнуди да тръгне по-рано на работа и че го е насадил в такава ситуация. За служителите за връзки със семействата, обучени да помагат при загуба на близки, беше нормално да съобщават подобни новини, но старшият му офицер невинаги работеше по този начин. При подозрителна смърт като тази Грейс искаше или той самият, или някой от непосредственото му обкръжение в екипа да съобщи новината и да наблюдава реакцията в момента. Щеше да има достатъчно време служителите за връзки със семействата да си свършат работата по-късно.
    Денят на Глен беше кошмарен от момента на събуждането му в къщата на Рой тази сутрин. Първо трябваше да присъства на мястото на смъртта. Привлекателна червенокоса жена на около трийсет години, гола в леглото, вързана с две вратовръзки, до нея противогаз от времето на Втората световна война и с тънка охлузена линия на врата, която би могла да бъде направена от въженце. Вероятната причина на смъртта беше удушаване, но беше твърде рано да се каже. Сексигричка, потръгнала зле, или убийство? Само патологът на вътрешното министерство, който щеше да пристигне скоро на място, можеше да установи със сигурност причината за смъртта.
    Това проклето копеле Грейс, който беше негов абсолютен идол — макар понякога да не знаеше защо, — му нареди да се прибере и да се преоблече, а после да съобщи новината на съпруга. Глен можеше да откаже, все още беше в болнични, и сигурно би отказал, ако му беше наредил някой друг полицейски служител. Но не и на Грейс. И по някакъв начин в онзи момент му беше дори благодарен, че го отвлича от неволите му.
    И така той се прибра у дома, съпроводен от детектив Ник Никол, който не спря да бръщолеви за новороденото си бебе и радостите на бащинството, и за свое облекчение откри, че Ари я няма. Затова сега, избръснат, облечен и обут, седеше в бара на този престижен голф клуб и съобщаваше новината, като наблюдаваше като ястреб реакциите на Бишоп, опитвайки се да отдели емоциите от работата, която бе дошъл да свърши. Което беше да прецени човека.
    Факт е, че около 70 процента от всички жертви на убийства в Обединеното кралство умираха от ръката на някого, когото познаваха. А в случая съпругът беше първата спирка.
    — Може ли да си ида у дома и да я видя? Милинката ми. Моята…
    — Боя се, че не можете да идете в къщата, сър, това е невъзможно, докато не свършат криминолозите. Ще откарат съпругата ви в моргата… може би по-късно тази сутрин. Ще можете да я видите там. И се опасявам, че ще трябва да идентифицирате трупа й, сър.
    Брансън и Никол наблюдаваха мълчаливо как Бишоп седеше с лице в ръце и се клатеше напред-назад на дивана.
    — Защо не мога да ида в къщата? В моя дом? Нашият дом! — избъбри той изведнъж.
    Брансън погледна към Никол, който за удобство зяпаше през широкия прозорец към четиримата голфъри на игрището с деветте дупки. Как, по дяволите, да му каже тактично това? Загледан твърдо в Бишоп, като наблюдаваше лицето му и по-специално очите му, той каза:
    — Не мога да навлизам в подробности, но третираме къщата ви като местопрестъпление.
    — Местопрестъпление ли? — Бишоп изглеждаше объркан.
    — Боя се, че е така, сър — каза Брансън.
    — Каква… какъв вид местопрестъпление имате предвид?
    Брансън се позамисли малко, като наистина се съсредоточи. Не съществуваше лесен начин да го каже.
    — Има някои подозрителни обстоятелства около смъртта на съпругата ви, сър.
    — Подозрителни? Какво искате да кажете? Какво? По какъв начин?
    — Боя се, че не мога да кажа. Ще трябва да изчакаме становището на патолога.
    — Патолога ли? — Бишоп бавно поклати глава. — Тя ми е съпруга. Кати. Моята съпруга. И не можете да ми кажете как е умряла? Аз съм… аз съм й съпруг — той отново отпусна глава в дланите си. — Убита ли е? Това ли ми казвате?
    — Не можем да навлизаме в подробности, сър, не и в този момент.
    — Да, можете. Можете да навлезете в подробности. Аз съм неин съпруг. Имам право да зная.
    Брансън го погледна спокойно.
    — Ще научите, сър, веднага щом научим и ние. Ще сме ви благодарни да дойдете в центъра, за да поговорим с вас за онова, което е станало.
    Бишоп вдигна ръце.
    — Аз съм в средата на турнир по голф… Аз…
    Този път Брансън срещна погледа на колегата си и всеки забеляза вдигнатите вежди на другия. Странен приоритет. Но, честно казано, когато бяха в шок, хората често говореха странни неща. Не беше задължително да му се придава специален смисъл. Освен това съзнанието на Брансън донякъде беше заето от мисълта кога за последен път беше глътнал парацетамолите. Безопасно ли беше да глътне още няколко сега. Той тайничко мушна ръка в джоба си, измъкна две капсули от станиола на опаковката и ги пъхна в устата си. Опитвайки се да ги преглътне само със слюнка, почувства, че са заседнали накъде насред гърлото му.
    — Обясних ситуацията на приятелите ви, сър. Те продължават — той преглътна отново.
    Бишоп поклати глава.
    — Прецаках им шансовете. Ще ги дисквалифицират.
    — Съжалявам за това, сър — искаше да добави стават такива лайняни работи. Но тактично премълча.

10

    Още от времето, когато като дете гледа „Магьосникът от Оз“, Софи искаше по някакъв начин, колкото и малка да е ролята й, да се занимава с кино. Сега работеше мечтаната си работа с група мъже, които бяха направили десетина филма, някои от които тя беше гледала или на кино, или на дивиди, а за другите, които все още бяха в процес на работа, беше сигурна, че са предназначени ако не за наградата „Оскар“, то поне да спечелят търговски успех.
    Тя връчи голяма чаша с кафе с повече мляко и две пакетчета захар на Адам и голяма чаша жасминов чай без нищо на Кристиян, после седна на бюрото си със своята чаша бачкаторски чай21 (с мляко и две пакетчета захар), влезе в мрежата и видя как цял товар електронни съобщения се изсипват във входящата й кутия.
    Всяко едно чакаше да се заеме с него, но… по дяволите… тя имаше само един приоритет. Вдигна мобилния телефон до ухото си и отново набра неговия номер.
    Директно я прехвърлиха на гласова поща.
    — Обади ми се — каза тя. — Веднага щом можеш. Наистина съм разтревожена.
    След един час опита отново. Пак гласова поща.
    Броят на електронните съобщения продължаваше да се увеличава. Чаят й в приемната си стоеше недокоснат. Сценарият, който четеше в метрото, си беше все на същата страница, както на слизане. До момента не беше свършила никаква работа тази сутрин. Не успя да направи резервация в „Каприз“ за друг от шефовете си, Люк Мартин, и забрави да каже на Адам, че срещата му с един филмов счетоводител на име Хари Хикс е отменена. Накратко, целият й ден вървеше наопаки.
    После телефонът й иззвъня и изведнъж стана още по-лошо.

11

    Жената още не се беше вмирисала, което означаваше, че беше мъртва отскоро. Климатикът в спалнята на семейство Бишоп допринасяше за това, като държеше разяждащата августовска жега на почетно разстояние.
    Не бяха долетели още и мухите месарки, но скоро щяха да са тук. Мухите месарки или сините мухи, както ги наричаха за благозвучност, подушваха смъртта от пет мили. Почти от същото разстояние, както и вестникарските репортери, един екземпляр от които вече се мотаеше пред портите и разпитваше охраняващия входа полицай, но съдейки по езика на тялото му, не беше изкопчил много.
    Рой Грейс, облечен в бял стерилен костюм с качулка, гумени ръкавици и терлици върху обувките, го наблюдаваше няколко минути от предния прозорец на стаята. Кевин Спинела — мъж с остри черти, на двайсетина години, със сив костюм и зле завързана вратовръзка, с бележник в ръка и дъвка в уста. Грейс го беше срещал и преди. Работеше за местния вестник „Аргъс“ и като че ли беше развил неестествената способност да пристига на местопрестъплението часове преди излизане на официалните полицейски комюникета. А съдейки по скоростта — и точността, — с която сериозните престъпления се отразяваха напоследък в националните медии, Грейс предполагаше, че някой от полицията — или от контролния център — му снасяше информация. Но в момента това беше най-маловажният от проблемите му.
    Той пресече стаята покрай залепената през килима лента от екипа на криминолозите, като не спираше да води разговор след разговор по мобилния си телефон. Организираше място за работа и бюра в залата за тежки произшествия за екипа от детективи, машинописци и индексатори, който събираше по случая, както и среща със служител от разузнавателните операции, за да планира разузнавателна стратегия в дневника си за политиката на разследването. Сега, в златния час, беше ценна всяка минута. Онова, което направиш в първия час след пристигането си на мястото на подозрителна смърт, можеше да повлияе сериозно върху вероятността за успешен арест.
    А в тази прохладна стая, изпълнена с натрапчивата миризма на стилен парфюм, мисълта, която го спохождаше между всеки разговор, беше: „Случайна ли е тази смърт? Нощ на извратен секс, който се беше оплескал? Или убийство?“
    Рой Грейс беше срещал доста убийци през годините и малцина успяваха да запазят спокойствие, хладнокръвие и присъствие на духа, във всеки случай не и непосредствено след престъплението. Повечето бяха, както го наричаха, в червена мъгла. Адреналинът им беше извън контрол, мислите объркани, действията — и разните планове, които бяха кроили, неосъществени поради факта, че просто не бяха предвидили верижната реакция на химикалите в мозъците си.
    Наскоро беше гледал документален филм по телевизията за еволюцията на човека, която не успявала да върви в крачка със социалната му еволюция. Когато се изправят пред данъчен инспектор, вместо да запазят хладнокръвие и спокойствие, хората се отдават на примитивните реакции за бой до дупка — също както в саваната, ако се изправите пред саблезъб тигър. Удря ви масивна вълна от адреналин, от който се разтрепервате и изпотявате.
    След време вълната в крайна сметка се уталожва. Затова най-добрият шанс да се получат резултати е да бъдат пипнати злодеите, докато все още са в тази приповдигната фаза.
    Спалнята се простираше по ширината на цялата къщата — къща, която той знаеше без никаква завист, че никога не би могъл да си позволи. А дори и да можеше, което щеше да се случи само ако спечелеше от лотарията — малко вероятно, тъй като през повечето седмици забравяше да си купи билет, — никога нямаше да купи точно тази къща. Може би някое от онези приятни имения от епохата на крал Джордж22, с езеро и няколкостотин акра хълмиста земя. Нещо стилно, от класа. Да. Земевладелецът Грейс. Представяше си го. Някъде в най-затънтените кътчета на съзнанието си.
    Но не и тази вулгарна сграда, струпана в стил псевдо-Тюдор, зад отблъскваща варосана стена и електрически задвижвани порти от ковано желязо, на най-баровската улица в Брайтън и Хоув — „Дайк Роуд Авеню“. Нямаше начин. Единственото хубаво нещо, което бе успял да види до момента, беше доста добре възстановен бял ягуар 3.8 Mk II под покривало в гаража, което показваше, че според него семейство Бишоп имаше поне малко вкус.
    Другите две коли на семейството на автомобилната алея не го впечатлиха толкова. Едната беше тъмносиньо беемве кабриолет, серия 3, а другата — черен смарт. Зад тях, скупчени на кръглата, покрита с чакъл, площадка пред къщата, се виждаха квадратният корпус на подвижната лаборатория на залата за тежки произшествия, една означена полицейска кола и няколко други автомобила на криминолозите на местопрестъплението. Скоро към тях щеше да се присъедини и жълтият сааб с подвижен покрив на един от патолозите на Министерството на вътрешните работи, Надюшка де Санча, която пътуваше насам.
    В другия край на спалнята наляво — и надясно от леглото — от прозорците се откриваше гледка над покривите на къщите, на около миля и кусур към морето, до градина от терасирани морави долу, в чийто център на още по-видно място от басейна отзад се мъдреше фонтан, украсен с копие на фигурката на пикаещото момченце, без съмнение осветявана ослепително през нощта, помисли си Грейс, докато се обаждаше отново по телефона.
    Този път позвъни на една стара пушка, детектива Норман Потинг — не много популярен сред екипа, но както Грейс бе установил при предишното разследване, влачеше като товарен кон и на него можеше да се разчита. Прехвърляйки Потинг към случая, той му нареди да координира работата по събиране на всички записи от наблюдателните телевизионни камери в радиус две мили от местопрестъплението и по всички входни и изходни маршрути от Брайтън. След това организира униформени полицаи да разпитат из близките къщи.
    После отново насочи вниманието си към зловещата гледка на огромното легло с две колони и балдахин. Неподвижната жена с разперени ръце, всяка завързана с мъжка вратовръзка за една от колоните, разкриваше наскоро обръснати подмишници. Върху голото тяло имаше само тънко златно колие с малка калинка на клипс, златна халка и годежен пръстен с масивен диамант, привлекателното й лице бе обрамчено от разбъркана дълга червена коса, тъмни кръгове очертаваха очите, вероятно причинени от противогаза от Втората световна война, който лежеше до нея, предположи той, повтаряйки си наум думите, които за него се бяха превърнали в мантра при разследванията на убийства през годините.
    „Какво ти казва трупът на местопрестъплението?“
    Пръстите на краката й бяха къси и груби, с олющен розов лак. Дрехите й бяха разхвърляни по пода, като че ли беше бързала да се съблече. Сред тях лежеше старо плюшено мече. С изключение на алабастрово бялата следа от бикините около срамните й части, цялата беше загоряла — или от горещото английско лято, или от ваканция в чужбина, или и от двете. Над колието около врата й имаше тъмночервена линия, почти сигурно следа от въже, показваща вероятната причина за смъртта, макар че Грейс отдавна се бе научил да не прави прибързани заключения.
    Докато гледаше мъртвата жена, той се мъчеше да не мисли за изчезналата си съпруга Санди.
    „И на тебе ли ти се е случило нещо такова, миличка?“
    Поне бяха извели от къщата изпадналата в истерия чистачка. Един Господ знаеше колко ли следи беше успяла да затрие на местопрестъплението, докато смъквала противогаза и тичала наоколо като пиле без глава.
    След като успя да я успокои, тя му даде малко информация. Знаеше, че съпругът на покойната Брайън Бишоп прекарва по-голямата част от седмицата в Лондон. И че тази сутрин е имал турнир по голф в клуба си в северен Брайтън — твърде скъп клуб, за да си го позволят повечето полицейски служители, не че Грейс си падаше по голфа.
    Екипът на криминолозите пристигна преди малко и усилено работеше. Един криминолог пълзеше на четири крака по килима, като търсеше влакна, друг нанасяше с четчица специален прах по стените и всички повърхности за отпечатъци, а ръководителят им Джо Тиндал правеше оглед на стаите.
    Тиндал, който наскоро бе повишен от обикновен криминолог на местопрестъплението в специалист по научна поддръжка и затова, ако се наложеше, отговаряше едновременно за обработката на няколко различни местопрестъпления, излизаше в момента от банята в спалнята. Наскоро беше напуснал жена си заради много по-младо момиче и се беше преобразил изцяло. Грейс не спираше да се чуди на тази негова метаморфоза.
    Само преди няколко месеца Тиндал приличаше на откачен учен с шкембенце, щръкнала коса и очила лупи. Сега се разнасяше с глава, обръсната нула номер, коремни мускули, половинсантиметрова ивица брада от центъра на долната устна до центъра на брадичката му и модни правоъгълни очила с оцветени в синьо стъкла. Грейс, който от много години за пръв път отново излизаше с жена, наскоро се опита също да промени облика си. Но с известна завист осъзна, че не можеше да се мери с модния и нахакан Тиндал.
    През няколко минути светкавица на камера осветяваше внезапно и живо за някоя и друга милисекунда мъртвата жена. Фотографът, вечно жизнерадостен мъж със сребриста коса, около четирийсетте, на име Дерек Гавин, някога бе притежавал фотографско студио в Хоув, преди светът на цифровата фотография да му подяде печалбите така, че да го накара да си обере крушите. Шегуваше се мрачно, че предпочитал работата на местопрестъплението, защото не трябвало да се мъчи да нагласява труповете да не мърдат или да се усмихват.
    Засега най-добрата новина за Грейс от тази сутрин беше, че любимата му патоложка от Министерството на вътрешните работи беше командирована по случая. Родената в Испания Надюшка де Санча, с руско аристократическо потекло, беше забавна, понякога непочтителна, но блестяща в работата си.
    Той внимателно заобиколи тялото на жената, като на моменти усещаше следите от въжето по собствения си врат, а после дълбоко вътре в себе си. Всичко в него се сви. Какъв проклет садист беше направил това? Сведе поглед до миниатюрното петънце на белия чаршаф под вагината й. Дали беше изтекла семенна течност?
    Господи.
    Санди.
    За него винаги беше проблем, когато умираше млада жена. Отчаяно му се искаше някой друг да дежуреше днес.
    На едно от позлатените нощни шкафчета имитации в стил Луи XIV имаше телефон. В последното „Ръководство за най-добра практика“ на полицейските служители се напомняше, че най-добрият начин да запазят потенциалните улики от телефоните беше да ги вземат и да ги дадат за преглед на криминолог, вместо да звънят по стария начин на 1471. Той се обади на един криминолог в другата стая и му напомни да събере всички телефонни апарати.
    След това направи онова, което винаги обичаше да прави, да се помотае наоколо, потънал в мислите си. Погледът му веднага бе привлечен от поразителна модерна картина на стената. Взря се в името на художничката — Хелън Стийл, като се почуди дали е известна и за пореден път осъзна колко малко знаеше за света на изкуството. После влезе в огромната баня до спалнята и отвори стъклената врата на душ кабината — достатъчно голяма да живееш в нея. Огледа сапуна, закачените на куки гелове, шампоаните. Огледалната врата на шкафчето беше отворена и той провери хапчетата. Като през цялото време си мислеше за думите на чистачката.
    „Миста Бишоп тук няма през седмица. Не тук минала вечер. Знам, че не тук, защото трябва прави вечеря за миси Бишоп. Тя само салата. Когато миста Бишоп тук, той обича месо или риба. Правя голяма храна.“
    Значи ако Брайън Бишоп не е идвал тук снощи, за да прави със съпругата си изчанчен секс, тогава кой е бил?
    И ако той я е убил — защо?
    Нещастен случай?
    Следата от въжето определено крещеше „Не.“ Както и инстинктът му.

12

    Както голяма част от продукцията на ранния следвоенен бум в строителството, Съсекс Хаус — лъскава, правоъгълна двуетажна сграда — не остаряваше добре. Първият й архитект бе очевидно повлиян от периода „ар деко“ и погледната от определен ъгъл, сградата приличаше на надстройка на малък и овехтял океански параход за туристически плавания.
    Построена в началото на петдесетте като болница за инфекциозни болести, по онова време тя господстваше сама-саменичка върху един хълм в покрайнините на Брайтън, точно зад предградието Холингбъри, и без съмнение архитектът си я беше представял в цялото й самотно величие. Годините след това обаче не я бяха пожалили. С настъпването на града районът около сградата беше определен като индустриален. По причини, които днес никой не можеше да обясни, болницата беше затворена и сградата купена от фирма, произвеждаща касови апарати. Няколко години по-късно бе продадена на компания за хладилници, която пък после я продаде на „Американ Експрес“, а той пък в средата на деветдесетте години на свой ред я продаде на полицията на графство Съсекс.
    Ремонтирана и осъвременена, тя беше открита с много публичен шум като флагмански кораб и високотехнологична централа на отдела за криминални разследвания на Съсекс, която извежда полицейските сили на графството в най-авангардните редици на британската полиция. Наскоро бе взето решение центърът за задържане и блокът с килиите също да бъдат преместени тук и така те бяха пристроени към сградата. В момента, въпреки че Съсекс Хаус вече пращеше по шевовете, някои от униформените поделения също бяха преместени тук. При само деветдесет места за паркиране за персонал, надхвърлящ 430 души, не всички смятаха, че сградата отговаря на първоначалните си обещания.
    Залата за разпит на свидетели беше доста претенциозно име за двата малки бокса, помисли си Глен Брансън. По-малкото помещение от двете, в което имаше само монитор и няколко стола, се използваше за наблюдение. По-голямото, в което той седеше сега с детектив Ник Никол и покрусения Брайън Бишоп, беше обзаведено по начин, предназначен да предразположи свидетелите и потенциалните заподозрени — въпреки двете камери, монтирани на стената и насочени право към тях.
    Помещението беше ярко осветено, с грапав сив килим и кремави стени, голям прозорец с южно изложение, разкриващ различни гледки от Брайтън и Хоув над плочестия покрив на супермаркета АСДА23, три подобни на кофи стола, тапицирани в черешово червено, и доста безлична масичка за кафе с черни крака и имитация на чамов плот, която едва ли биха купили дори и на разпродажба в мебелния магазин на Конран.
    В помещението миришеше на ново, като че ли килимът беше постлан само преди няколко минути, а боята по стените още съхнеше, но си миришеше все така, откакто си спомняше Брансън. Беше тук само от няколко минути, а вече се потеше, както и детектив Никол и Брайън Бишоп. Това й беше проблемът на тази сграда — климатичните инсталации бяха боклук и половината прозорци не се отваряха.
    Обявявайки датата и часа, Брансън включи записващото устройство с ключа на стената. Обясни на Бишоп, че това е стандартна процедура, а онзи кимна покорно.
    Човекът изглеждаше абсолютно окаян. Облечен със скъпо на вид сако в защитен цвят със сребърни копчета, навлечено небрежно върху синята му, отворена по врата риза от „Армани“, със слънчеви очила, подаващи се от горния джоб, той седеше прегърбен и разсипан. Извън игрището за голф карираните му панталони и двуцветните обуща за голф изглеждаха малко смешни.
    Брансън не можеше да не го съжалява. И колкото и да се опитваше, детектив сержантът не можеше да си избие от главата образа на Клайв Оуен във филма „Крупието“. При други обстоятелства може би щеше да попита Бишоп дали му е роднина. И макар че това нямаше връзка със задачата, която трябваше да изпълни, не можеше да се начуди защо ли клубовете по голф, които според него винаги имаха смехотворно официални и остарели кодекси за обличане, като например да се носи вратовръзка в клубните барове, позволяваха на членовете си да излизат на игрището като актьори от пантомима.
    — Мога ли да ви попитам кога за последен път видяхте съпругата си, мистър Бишоп?
    Отбеляза си наум колебанието, преди мъжът да му отговори.
    — В неделя вечер, около осем часа — гласът на Бишоп беше учтив, но безизразен, без следа от принадлежност към някаква класа, като че ли той беше работил върху него, за да изгуби акцента, който някога бе имал. Беше невъзможно да се каже дали идваше от привилегированата класа, или се беше издигнал сам. Тъмночервеното му бентли, все още паркирано пред голф клуба, беше от онези крещящи коли, които Брансън свързваше повече с футболистите, отколкото с хората от класа.
    Вратата се отвори и Елинор Ходжсън — превзетата, нервна, петдесет и кусур годишна секретарка на Рой Грейс влезе с кръгъл поднос с три големи чаши кафе и чаша вода. Бишоп гаврътна водата, преди тя да успее да излезе от стаята.
    — Значи не сте виждали съпругата си от неделя? — каза Брансън с изненада в гласа.
    — Не, през седмицата съм в Лондон, в апартамента си. Отивам в града в неделя вечер и обикновено се връщам в петък вечер — Бишоп надникна в кафето си и дори го разбърка старателно, с мъчителна точност с пластмасовата бъркалка, която беше донесла Елинор Ходжсън.
    — Значи се виждате само в съботата и неделята?
    — Зависи дали нямаме нещо организирано в Лондон. Кати идва понякога за вечеря или на пазар. Или за каквото и да било.
    — За каквото и да било?
    — Театър. Приятели. Клиенти. Тя… обичаше да идва… обаче…
    Последва продължително мълчание.
    Брансън го чакаше да продължи, като поглеждаше към Никол, но не получаваше отклик от по-младия детектив.
    — Обаче… — подкани го той.
    — Социалният й живот протичаше тук. Бридж, голф, благотворителната й работа.
    — Каква благотворителна работа?
    — Участва… участваше… в няколко благотворителни организации. Най-вече в Националното дружество за предпазване на децата от жестокост. Още на едно-две места. В местна благотворителна организация против домашното насилие. Кати беше щедра. Добър човек — Брайън Бишоп затвори очи и зарови глава в ръцете си. — Мамка му. О, Боже. Какво е станало? Моля ви, кажете ми?
    — Имате ли деца, сър? — внезапно попита Ник Никол.
    — Не от този брак. Имам две от първия си. Синът ми Макс е на петнайсет години. А дъщеря ми Карли… тя е на тринайсет. Макс е с приятели в Южна Франция. Карли е при братовчеди в Канада.
    — Искате ли да се свържем с някого от ваше име? — продължи Никол.
    С объркано изражение Бишоп поклати глава.
    — Ще ви командироваме служител за връзка със семействата, който да ви помогне с всичко. Боя се, че няма да можете да се върнете в дома си няколко дни. Имате ли при кого да отседнете?
    — Имам апартамент в Лондон.
    — Ще трябва отново да разговаряме с вас. За вас ще е по-удобно да останете в Брайтън и Хоув през следващите няколко дни. Може би при приятели или в хотел?
    — Ами дрехите ми? Ще ми трябват… моите неща… тоалетният несесер…
    — Ако кажете на служителя за връзка със семейството от какво имате нужда, ще ви го донесат.
    — Моля ви, кажете ми какво се е случило?
    — От колко време сте женени, мистър Бишоп?
    — Пет години… празнувахме годишнина през април.
    — Бихте ли описали брака си като щастлив?
    Бишоп се облегна назад и поклати глава.
    — Какво, по дяволите, е това? Защо ме разпитвате?
    — Не ви разпитваме, сър. Само ви задаваме няколко въпроса във връзка с предисторията. Опитваме се да разберем повече за вас и за семейството ви. Често това наистина помага при разследването… това е стандартна процедура, сър.
    — Мисля, че ви казах достатъчно. Искам да видя моята… моята миличка. Искам да видя Кати. Моля ви.
    Врата се отвори и Бишоп видя да влиза мъж в измачкан син костюм, бяла риза и връзка на сини и бели райета. Беше висок около метър и седемдесет и пет, приятен на вид, с будни сини очи, ниско подстригана руса коса, зле обръснат и с нос, който познаваше и по-добри времена. Протегна на Бишоп здрава, загрубяла ръка с добре поддържани нокти.
    — Старши детектив Грейс — каза. — Аз съм старши следовател за този… случай. Много съжалявам, мистър Бишоп.
    Бишоп пое ръката му с влажните си, дълги костеливи пръсти, на единия от които се мъдреше пръстен печат.
    — Моля ви, кажете ми какво се е случило.
    Рой Грейс погледна към Брансън, после към Никол. Наблюдаваше разпита през последните пет минути от помещението за наблюдение, но не смяташе да съобщава за това.
    — Голф ли играехте тази сутрин, сър?
    Очите на Бишоп бързо се стрелнаха наляво.
    — Да. Да. Играех.
    — Мога ли да ви попитам кога за последно сте играли преди това?
    Бишоп като че ли се обърка от въпроса. Грейс, който го следеше като ястреб, видя как очите му се стрелнаха надясно, после наляво, после определено отново наляво.
    — Миналата неделя.
    Сега Грейс вече можеше да разбере дали Бишоп лъжеше, или казваше истината. Следенето на погледа беше ефективен метод, който той бе усвоил от интереса си към невролингвистичното програмиране. Всички хора имаха две половини на мозъка — едната на паметта и другата на въображението… творческата страна… и лъжата. Страната на логическите построения. При всеки човек тези страни бяха разположени различно. За да се установи къде, трябваше да се зададе контролен въпрос, на който лицето едва ли би отговорило с лъжа, както привидно невинният въпрос, който той току-що беше задал на Бишоп. Значи в бъдеще, когато му зададеше въпрос, ако очите му се стрелнеха наляво — щеше да казва истината, но ако се стрелнеха надясно, към страната на логическите построения, щеше да означава, че лъже.
    — Къде спахте снощи, мистър Бишоп?
    С решителен поглед, без да издава нищо — преднамерено или не, — Бишоп каза:
    — В апартамента ми в Лондон.
    — Може ли някой да потвърди това?
    С развълнуван израз очите на Бишоп се стрелнаха наляво. Към страната на паметта.
    — Портиерът Оливър, предполагам.
    — Кога го видяхте?
    — Вчера вечерта около седем часа… когато се върнах от офиса. И после отново тази сутрин.
    — В колко часа бяхте на площадката за голф тази сутрин?
    — Малко след девет.
    — И пътувахте от Лондон дотук?
    — Да.
    — Към колко часа трябва да е било?
    — Около шест и половина. Оливър ми помогна да натоваря нещата си в колата… стиковете за голф.
    Грейс се замисли за миг.
    — Може ли някой да потвърди къде сте били между седем часа вечерта вчера и шест и половина тази сутрин?
    Очите на Бишоп се стрелнаха пак наляво, към режима на паметта, което показваше, че казва истината.
    — Вечерях с финансовия си съветник в един ресторант на „Пикадили“.
    — А портиерът видя ли ви да тръгвате и да се връщате?
    — Не. Обикновено той не стои много там след седем… до сутринта.
    — В колко часа приключи вечерята ви?
    — Някъде към десет и половина. Какво е това, лов на вещици ли?
    — Не, сър. Съжалявам, ако ви се струвам малко педантичен, но ако можем да ви елиминираме като заподозрян, това ще даде фокус на следствието. Имате ли нещо против да ми кажете какво се случи след вечерята ви.
    — Върнах се в апартамента си и се срутих в леглото.
    Грейс кимна.
    Бишоп, след като се втренчи първо в него, после един подир друг в Брансън и Ник Никол, се намръщи.
    — Какво? Мислите, че съм пътувал до Брайтън в полунощ?
    — Изглежда малко вероятно, сър — увери го Грейс. — Можете ли да ни дадете телефонните номера на портиера и на финансовия ви съветник? И името на ресторанта?
    Бишоп ги даде. Брансън си ги записа.
    — Може ли също така да ми дадете номера на мобилния си телефон, сър? И искаме няколко от последните снимки на съпругата ви — помоли Грейс.
    — Да, разбира се.
    После Грейс каза:
    — Имате ли нещо против да отговорите на един много личен въпрос, мистър Бишоп? Не сте задължен, но ще ни помогне.
    Човекът безпомощно сви рамене.
    — Прибягвахте ли със съпругата си към някакви необичайни сексуални изпълнения?
    Бишоп скочи рязко.
    — Какво, по дяволите, е това? Жена ми е била убита! Искам да знам какво се е случило, старши детек… детек… който и да сте по име.
    — Старши детектив Грейс.
    — Защо не можете да ми отговорите на простичкия въпрос, старши детектив Грейс? Толкова ли е сложно да се отговори на простичък въпрос? — извисявайки все по-истерично глас, Бишоп продължи. — Сложно ли е? Казвате ми, че съпругата ми е мъртва… да не би да ми казвате, че съм я убил аз? Това ли се опитвате да ми кажете?
    Очите му шареха из цялото помещение. Грейс трябваше да го накара да се успокои. Той се втренчи в него. В смехотворните му панталони, в обущата му, които наподобяваха гетите, носени от гангстерите през трийсетте години на миналия век. Скръбта поразяваше всеки по различен начин. Беше натрупал достатъчно проклет опит в това отношение по време на кариерата си и в частния си живот.
    Фактът, че този мъж живееше във вулгарна къща и караше крещяща кола, не го правеше убиец. Не го правеше нищо друго освен напълно почтен гражданин. Трябваше да изхвърли всички предразсъдъци от главата си. Беше напълно възможно един човек да живее в къща на стойност някъде над някой и друг милион и въпреки това да бъде напълно прилично, съблюдаващо законите човешко същество. Дори и да имаше нощно шкафче, пълно със сексуални играчки, и книга за сексуални фетиши в офиса си, това не означаваше задължително, че е нахлузил на жена си противогаз, а после я е удушил.
    Но пък и не означаваше задължително, че не го е направил.
    — Боя се, че въпросите се необходими, сър. Нямаше да ги задаваме, ако не бяха. Разбирам, че ви е много трудно и че искате да знаете какво се е случило. Уверявам ви, че постепенно всичко ще ви обясним. Моля ви, изтърпете ни засега. Наистина разбирам как се чувствате.
    — Разбирате ли? Наистина ли, старши детектив? Имате ли представа какво е да ви съобщят, че съпругата ви е мъртва?
    Грейс едва не изрече: „Да, всъщност имам“, но запази спокойствие. Отбеляза си наум, че Бишоп не настоя да извикат адвокат, което често беше добър индикатор за вина. И все пак нещо не беше наред. Само дето не можеше да налучка какво.
    Той излезе от стаята, отиде в офиса си и извика Линда Бъкли — една от двете служителки за връзки със семействата, които бяха назначени да се грижат за Бишоп. Тя беше изключително компетентна полицайка, с която беше работил на няколко пъти в миналото.
    — Искам да следиш изкъсо Бишоп. Докладвай ми за всяко негово странно държане. Ако трябва, ще му назнача екип за следене — нареди й той.

13

    Клайд Уивълс — висок и змиевиден, с щръкнали кичури черна коса, с език, който непрекъснато облизваше устните, стоеше зад тезгяха, оглеждайки своите — в този миг празни — владения. Малкият му магазин за търговия на дребно на „Бродуик Стрийт“, точно встрани от „Уордор Стрийт“ в Сохо, носеше същата анонимна табела като десетки други като него, пръснати из страничните — и не толкова странични — улички на Сохо: „Магазин за интимни принадлежности“.
    В слабо осветения му интериор имаше рафтове с изкуствени фалоси, смазващи масла и желета, овкусени презервативи, комплекти за връзване, надуваеми секскукли, ремъци, прашки, камшици, белезници, стелажи с порносписания, дивидита с лека порнография, дивидита с тежка порнография, че и по-солени неща в задната стаичка за клиенти, които познаваше добре. Тук имаше всичко за страхотно прекарване на нощта у дома, за нормални, гейове, бисексуални и обикновени стари садосамотници — какъвто беше той самият, не че щеше да го признае дори пред себе си или пред когото и да било — нямаше начин, Хосе. Просто чакаше да му излезе подходяща връзка.
    Само дето нямаше да му излезе точно тук.
    Тя беше там някъде, в някоя от колонките за самотни сърца, в някой от онези уебсайтове. Очакваше го. Плачеше за него. Плачеше за висок, строен, страхотен мъж танцьор, който беше също така и страшен кикбоксьор. Нещо, което практикуваше и в момента. Зад тезгяха, зад наредените монитори на наблюдателните камери, които бяха витрината на магазина му и на външния свят, той практикуваше. Кръгов ритник. Фронтален ритник. Страничен ритник.
    И онази му работа е като шиник.
    И може да ви намери каквото си поискате. Само кажете… ама наистина, само кажете. Какъв вид порно искате? Играчки? Дрога? Да-а.
    Най-много обичаше да наблюдава четвърта камера. Показваше улицата отвън до вратата. Обичаше да ги гледа как влизаха в магазина, особено мъжете в костюми. Уж небрежно го подминаваха, като че ли отиваха някъде другаде, а после се завъртаха на пети и се шмугваха през вратата, като че ли притеглени от невидим магнит, който току-що е бил включен.
    Като този тъпчо с тънкото райе и розовата вратовръзка, който току-що влезе. Всички те му хвърляха по един поглед от рода това-не-ми-е-присъщо, последван от малоумна полуусмивка като на инфарктаджия, а после започваха да си играят с някой фалос или с чифт дантелени гащички, или с комплект белезници, като че ли сексът още не беше открит.
    Ето че влизаше и още един. Обедна почивка. Да-а. Този беше малко по-различен. Облечен с ветроустойчиво яке с качулка и тъмни очила. Клайд откъсна поглед от монитора и го загледа как влиза. Това си беше класически тип крадец, като качулката закриваше лицето му от камерите. Човекът се закова на място, зазяпан за няколко мига през тъмното стъкло на вратата, като смучеше ръката си.
    После се приближи до тезгяха и каза, без да го поглежда в очите:
    — Продавате ли газови маски?
    — Гумени или кожени — отвърна Клайд, сочейки с пръст към задната част на магазина. Там висеше цяла подборка от маски и качулки, сред униформи на лекари, сестри, стюардеси и плейбой зайчета и калъф за пенис тип жребец.
    Но вместо да тръгне натам, мъжът се върна до вратата и отново се загледа през нея.
* * *
    Той очакваше с нетърпение да й премери противогаза.

14

    — Това място всеки път ме смазва — каза Глен Брансън, вдигайки поглед от тихия мрак на мислите си към още по-мрачната гледка навън. Рой Грейс даде ляв мигач, намали скоростта на старата си кафеникава алфа ромео седан и излезе извън кръговото движение на „Луис Роуд“, преминавайки покрай табела със златни букви върху черен фон, която гласеше „Градска морга на Брайтън и Хоув“. — Трябва да им подариш колекцията от музикалните си записи.
    — Много смешно.
    Като че ли от уважение към мястото Брансън се наведе напред и намали звука на сидито на Кати Мелуа, което свиреше.
    — Във всеки случай — каза Грейс отбранително, — харесвам Кати Мелуа.
    Брансън сви рамене. После още веднъж.
    — Какво? — каза Грейс.
    — Трябва да ме оставиш аз да ти подбирам музиката.
    — Много съм си добре с моя си избор.
    — Беше много добре и с дрехите си, докато не ти показах какво смачкано старче си в тях. Беше си добре и с подстрижката си. Откакто започна да ме слушаш, изглеждаш десет години по-млад… а си имаш и гадже, нали? И се басирам, че тя е във форма!
    Отпред, зад портите от ковано желязо, прикрепени към зидани колони, се виждаше дълга едноетажна сграда, тип бунгало, със сива пръскана мазилка по стените, която като че изсмукваше цялата топлина от въздуха дори и в такъв изгарящо горещ летен ден. От едната страна имаше покрита автомобилна алея, достатъчно широка, за да поеме линейка или както ставаше по-често — тъмнозеления микробус на съдебните следователи. Край стената бяха паркирани няколко коли, включително и жълтият сааб със свален покрив, който бе собственост на Надюшка де Санча, и което бе много по-важно за Рой Грейс, малкият син спортен морис, което означаваше, че Клео беше дежурна днес.
    И въпреки предстоящия ужас той усети как настроението му се приповдига. Съвсем не на място, знаеше това, но просто не можеше да се удържи.
    Години наред мразеше това място. Беше един от ритуалите за посвещение на полицаите — присъствието на аутопсия в началото на обучението. Но сега моргата имаше съвсем различно значение за него. Обръщайки се с усмивка към Брансън, той отвърна:
    — Онова, което за гъсеницата е краят на света, учителят нарича пеперуда.
    — Какво? — попита Брансън сащисан.
    — Джуандзъ — отвърна весело Грейс, опитвайки се да сподели радостта с приятеля си, да ободри малко бедния човечец.
    — Кой?
    — Китайски философ. Починал в 275 година преди Христа — не обясни обаче откъде бе научил всичко това.
    — И сега е в моргата, така ли?
    — Ти си един проклет еснаф, нищо повече — Грейс паркира на едно свободно място и изключи двигателя.
    Малко пооперил гребен, Брансън отвърна:
    — Така ли било? И откога навлезе толкова във философията, старче?
    Всеки път, когато споменаваха възрастта му, Грей усещаше убождане. Току-що беше отпразнувал — ако това беше правилната дума — трийсет и деветия си рожден ден и идеята, че следващата година щеше да отбележи великата си четиридесета годишнина, не му харесваше.
    — Много смешно.
    — Гледал ли си филма „Последният император“?
    — Не си спомням.
    — Да бе, как ще си спомниш — каза Глен саркастично. — Спечели само девет „Оскара“. Ами брилянтен е. Трябва да си го вземеш на дивиди… освен ако не си твърде зает да доглеждаш пропуснатите епизоди на „Отчаяни съпруги“. И — той кимна към моргата — още ли я будалкаш?
    — Не е твоя работа!
    Макар че всъщност това беше работа на Брансън, беше работа на всички, защото в момента фокусът на вниманието на Грейс беше съвсем на друго място, съвсем не където трябваше да бъде. Потискайки желанието си да изскочи от колата и да се втурне към моргата, за да се види с Клео, и измествайки бързо темата към задачата за деня, той каза:
    — Та какво мислиш? Той ли я е убил?
    — Не поиска да му извикаме адвокат — отвърна Брансън.
    — Учиш се, значи — каза Грейс, искрено доволен.
    Беше факт, че повечето престъпници, когато ги арестуваха, тихичко се предаваха. Шумно протестиращите често бяха невинни… поне за конкретното престъпление, в което ги обвиняваха.
    — Но дали е убил жена си? Не знам, не мога да налучкам — добави Брансън.
    — Нито пък аз.
    — Какво ти казаха очите му?
    — Трябва да го хвана, когато е по-спокоен. Как реагира, когато му съобщи?
    — Беше смазан. Изглеждаше съвсем истински.
    — Преуспяващ бизнесмен, така ли?
    Бяха спрели в сянката до каменната стена, до висок лавров храст. През отворения шибидах и прозорците лъхаше жега. Малко паяче внезапно се спусна по паяжината си от едно вътрешно огледало.
    — Да. На някакви софтуерни системи — каза Брансън.
    — Знаеш ли каква характеристика е най-добре да имаш, за да станеш преуспяващ бизнесмен?
    — Каквато и да е, аз не съм роден с такава.
    — Трябва да бъдеш социопат. Без съвест, такава, каквато я притежават обикновените хора.
    Брансън натисна бутона и свали още повече стъклото.
    — Социопат значи психопат, така ли? — улови паячето в масивната си длан и внимателно го пусна навън.
    — Имат някои общи характеристики, но и една значителна разлика — социопатите могат да се контролират, психопатите — не.
    — Значи — каза Брансън — Бишоп е преуспяващ бизнесмен, ерго е социопат, ерго е убил жена си. Бинго! Закриваме случая. Да вървим да го арестуваме?
    Грейс се ухили.
    — Някои пласьори на наркотици са високи, тъмнокожи, с обръснати глави. Ерго, ти си пласьор на наркотици.
    Брансън се намръщи и кимна.
    — Разбира се. Мога да ти намеря каквото поискаш.
    Грейс протегна ръка.
    — Добре, дай ми двечки от онези бебчета, които ти дадох тази сутрин… ако са ти останали.
    Брансън му връчи два парацетамола. Грейс ги изкара от станиоловата им опаковка и ги преглътна с глътка минерална вода от бутилката в жабката. После излезе от колата и тръгна бързо и целенасочено към малката синя предна врата с матирано стъкло и натисна звънеца.
    Брансън стоеше до него, изпълвайки цялото пространство, и за миг Грейс изпита желание детектив сержантът да изчезне за няколко минути и да го остави сам. След като не беше виждал Клео почти цяла седмица, изпитваше дълбок копнеж да бъде няколко минути насаме с нея. Да усети, че тя все още има към него същите чувства както миналата седмица.
    След малко тя отвори вратата и Грейс направи онова, което правеше винаги, когато я видеше. Вътрешно направо се разтопи от радост.
    Според „новоговора“25, измислян от някакво политбюро с политически правилна линия, което Грейс ненавиждаше, официалната титла на Клео Мори наскоро бе променена на „старши техник по анатомична патология“. На старомодния език, на който говореха и който разбираха нормалните хора, това означаваше старши патологоанатом.
    Не че някой, който не я познаваше и я видеше да върви по улицата, би могъл да отгатне професията й!
    Висока 170 см, на двайсет и кусур години, с дълга руса коса, излъчваща самоувереност, според всички определения — може би не съвсем верни точно за мястото, където работеше — тя беше смъртоносно великолепна. Застанала в малкото фоайе на моргата, с вдигната нагоре коса, облечена в зелен хирургически комплект с тежка гумена престилка отгоре и гумени ботуши, тя приличаше по-скоро на някаква зашеметяваща актриса, която играе роля, отколкото на онова, което беше в действителност.
    Макар че любопитният и подозрителен Брансън стоеше точно до него, Грейс не можа да се удържи. Погледите им се задържаха за повече от миг. Страхотните й, невероятни, големи, кръгли и сини като небето очи надникнаха право в душата му, намериха сърцето му и го залюляха нежно.
    Дощя му се Глен Брансън да се изпари. Вместо това копелето продължаваше да стои, като местеше поглед от единия към другия и се хилеше като малоумен.
    — Здрасти! — каза Грейс малко неловко.
    — Старши детектив, детектив сержант Брансън, колко ми е драго да ви видя двамата!
    Грейс отчаяно искаше да я прегърне и да я целуне. Вместо това, като се овладя и се насили да влезе отново в работен режим, той само се усмихна. След това, почти без да усеща сладникавата миризма на тригена — дезинфекционното средство, пропило помещението, той я последва в познатия малък офис, който изпълняваше ролята и на приемна. Помещението беше абсолютно безлично, но въпреки това той го харесваше, защото беше нейното пространство.
    На пода бръмчеше вентилатор на стойка, боядисани в розово с „Артекс“ стени, розов килим, столове за посетителите, подредени във формата на буквата „Г“ и малко метално бюро, на което имаше три телефона, купчина малки кафяви пликове с надпис „Лични вещи“ и голям тефтер в зелено и червено с надпис „Регистър на моргата“ със златен шрифт.
    На едната стена беше монтиран светлинен шкаф, както и редица удостоверения по здравеопазване и хигиена в рамки и едно по-голямо от Британския институт по балсамиране, с името на Клео Мори отдолу. На другата стена имаше камера за наблюдение, която показваше в неспирна поредица сменящите се образи на предната, задната и двете странични страни на сградата, последвани от близък план на входа.
    — Чаша чай, господа, или направо ще влезете?
    — Надюшка готова ли е да почва?
    Ясните блеснали очи на Клео се задържаха върху неговите секунда по-дълго от необходимото за въпроса. Усмихнати очи. Невероятно топли очи.
    — Току-що изскочи за един сандвич. Ще започне след десет минути.
    Грейс усети тъпа болка в стомаха, припомняйки си, че не беше ял нищичко цялата сутрин. Минаваше два.
    — С удоволствие ще пийна един чай. Имате ли бисквити?
    Като измъкна от бюрото си една тенекиена кутия, тя отвори капака.
    — Обикновени. „Кит-Кет“. С желе? С черен шоколад или с шоколад „Лайбниц“? Със смокини? — тя им подаде кутията, но Брансън поклати глава. — Какъв чай? „Инглиш Брекфаст“, „Ърл Грей“, „Дарджийлинг“, китайски, от лайка, от мента, зелен?
    Грейс се ухили.
    — Все забравям. Това вашето тук си е направо магазинче на „Старбъкс“.
    Но последното не предизвика дори и сянка от усмивка у Глен Брансън, който седеше с лице, заровено в дланите, отново внезапно потънал в депресия. Клео изпрати на Грейс мълчалива целувка. Той си взе един „Кит-Кет“ и му обели обвивката.
    Най-сетне, за негово облекчение, Брансън внезапно каза:
    — Ще ида да се облека.
    Той излезе от стаята и те останаха сами. Клео затвори вратата, обви ръце около Грейс и го целуна нежно. Дълго.
    Когато устните им се отделиха, като все още го държеше здраво в прегръдката си, тя го попита:
    — Та как си?
    — Липсваше ми — каза й той.
    — Така ли?
    — Да.
    — Колко?
    Той разпери широко ръце.
    С престорено възмущение тя му каза:
    — Само толкова ли?
    — А аз липсвах ли ти?
    — Липсваше ми много. Много, много.
    — Добре! Как беше курсът?
    — Не ти трябва да знаеш.
    — Опитай — той я целуна отново.
    — Ще ти разкажа довечера на вечеря.
    Това му харесваше. Харесваше му начинът, по който тя вземаше инициативата. Харесваше му впечатлението, което създаваше, че има нужда от него.
    Никога не се беше чувствал така с жена. Никога. Толкова години беше женен за Санди и се обичаха дълбоко, но никога не беше усещал, че има нужда от него. Не и така.
    Имаше само един проблем. Той планираше да приготви вечеря вкъщи. Е, да накупи разни неща от деликатесния магазин — във всеки случай беше пълна скръб като готвач. Но Глен Брансън бе турил балтия на тези му планове. Едва ли щеше да проведе романтична вечер у дома, ако наоколо му се мотаеше Глен, кокорейки очи всеки десет секунди. Нямаше начин обаче да каже на приятеля си да се чупи някъде за тази нощ.
    — Къде искаш да отидем? — попита той.
    — В леглото. С китайска храна от ресторанта. Звучи ли ти добре като план?
    — Много добър план. Но ще трябва да сме у вас.
    — И какво? Проблем ли имаш, че ще бъдем там?
    — Не. Просто проблем с моята къща. Ще ти разкажа по-късно.
    Тя го целуна отново.
    — Не тръгвай — тя излезе от стаята и се върна след малко със зелена туника, сини терлици за краката, маска за лицето и бели латексови ръкавици, които му връчи. — Тези са последният писък на модата.
    — Реших, че сме оставили обличането за по-късно — каза той.
    — Не, ще се съблечем по-късно… или може би си забравил след цяла седмица? — тя го целуна отново. — Какво му е на приятеля ти Глен? Прилича на болно кутре.
    — Така е. Домашни разправии.
    — Ами иди да го ободриш.
    — Опитвам се.
    После иззвъня мобилният му телефон. Подразнен от прекъсването, той го включи:
    — Рой Грейс.
    Беше служителката за връзки със семействата Линда Бъкли.
    — Рой — каза тя, — аз съм в „Хотел дю Вен“, където настаних Бишоп преди един час. Той изчезна.

15

    Майката на Софи беше италианка. Винаги беше учила дъщеря си, че храната е най-доброто лекарство при шок. А в този миг, застанала до тезгяха на един италиански деликатесен магазин, несъзнаваща, че мъжът с качулката и с черните очила я наблюдава през непрозрачното стъкло на магазина за секспринадлежности през улицата, Софи притискаше мобилния телефон до ухото си в дълбок шок.
    Тя беше човек на навика, но навиците й се променяха в зависимост от настроението. Няколко месеца, ден подир ден, Софи се връщаше в офиса с кутия суши за обяд, но после прочете в една статия, че от сурова риба се хващали глисти. Оттогава обядваше чабата с моцарела, домати и шунка от Парма от този деликатесен магазин. Не беше толкова здравословно колкото сушито, но вкусно. Ядеше по една на обяд почти всеки ден през последния месец — може би и по-дълго. А днес повече от всеки друг ден имаше нужда от утехата на нещо познато.
    — Кажи ми, миличък — каза тя, — какво се е случило? Моля ти се, кажи ми.
    Той бръщолевеше несвързано: „Голф… Мъртва… Не ме пускат в къщата… Полиция. Мъртва, О, Божичко, мъртва.“
    Нисичкият плешив италианец зад тезгяха я изненада, като й протегна горещия сандвич, завит в хартия.
    Тя го взе и все още притиснала телефона до ухото си, излезе на улицата.
    — Мислят, че аз съм го извършил. Искам да кажа… О, Боже. О, Боже.
    — Миличък, мога ли да направя нещо? Искаш ли да дойда при теб?
    Последва дълго мълчание.
    — Те ме разпитваха… въртяха ме на шиш — издума Бишоп. — Мислят, че аз съм го направил. Мислят, че аз съм я убил. Все ме питат къде съм бил миналата нощ.
    — Е, това е лесно — каза тя. — Ти беше с мен.
    — Не. Благодаря, но това не е умно. Няма нужда да лъжем.
    — Да лъжем ли? — отговори тя изненадана.
    — Господи — отвърна той. — Чувствам се толкова объркан.
    — Какво искаш да кажеш с това „Няма нужда да лъжем“? Миличък?
    По улицата профуча полицейска кола с включена сирена. Той отговори нещо, но гласът му се удави в шума. Когато колата премина, тя каза:
    — Съжалявам, не чух. Какво каза?
    — Казах им истината. Че съм вечерял с Фил Тейлър, моя финансов съветник, и че после си легнах — последва дълга пауза, после го чу да ридае.
    — Миличък, мисля, че пропускаш нещо. Онова, което си правил след вечерята с твоя финансов съветник.
    — Не — отвърна той с леко изненадан тон.
    — Ало! Знам че си в шок. Но ти дойде в моя апартамент. Точно след полунощ. Прекара нощта с мен… и се изстреля около пет сутринта, защото трябваше да си вземеш от вас такъмите за голф.
    — Много си мила — каза той. — Но не искам да почваш да лъжеш.
    Тя замръзна на място. Покрай нея прогърмя камион, последван от такси.
    — Да лъжа ли? Какво искаш да кажеш? Това е истината.
    — Миличка, нямам нужда да си измислям алиби. По-добре е да кажа истината.
    — Съжалявам — каза тя, като изведнъж се почувства объркана. — Изобщо не те разбирам. Това е истината. Ти дойде, спахме заедно, после си тръгна. Наистина е най-добре така, да се каже истината.
    — Да. Абсолютно. Така е.
    — Значи?
    — Значи? — повтори той като ехо.
    — Ти дойде в апартамента ми след полунощ, любихме се… доста бурно… и си тръгна веднага след пет часа.
    — Само дето не съм идвал — каза той.
    — Не си какво?
    — Не съм идвал в апартамента ти.
    Тя вдигна телефона от ухото си, погледна го, после пак го притисна до ухото си, чудейки се за миг дали пък не полудява. Или може би той е полудял.
    — Аз… аз не разбирам.
    — Трябва да вървя — каза той.

16

    На малка картичка със съблазнителна снимка на привлекателно момиче от ориенталски произход бяха отпечатани думите „Транссексуален преди операция“ и телефонен номер. До нея имаше още една картичка на жена с буйна коса, в кожени дрехи, която въртеше камшик. От мокрото петно на пода, в което Бишоп внимаваше да не стъпи, се надигаше воня на урина. От години насам за пръв път влизаше в обществена телефонна кабина и точно тази не будеше у него желание да остане по-дълго. Освен миризмата беше горещо като в сауна.
    Част от слушалката беше отчупена, няколко от стъклените панели бяха спукани и имаше верига с някакви остатъци от хартия по нея — вероятно от телефонен указател. Отвън спря камион, чийто двигател вдигаше шум като хиляда мъже, въртящи чукове под тенекиен навес. Той си погледна часовника. Два и трийсет и една минути следобед. Струваше му се, че това е най-дългият ден в живота му.
    Какво, по дяволите, щеше да каже на децата си? На Макс и Карли. Щяха ли всъщност да се натъжат, че са изгубили мащехата си? Че е била убита? Бяха толкова настроени срещу него и Кати от бившата му жена, че сигурно нямаше да се разчувстват много. И как да им съобщи това практически? По телефона ли? Да отлети за Франция, за да каже на Макс, и в Канада, за да каже на Карли? Трябваше да се върнат по-рано… погребението… о, Боже. Всъщност щяха ли? И трябваше ли? Щяха ли да искат? Изведнъж осъзна колко малко ги познаваше.
    Господи, имаше да мисли за толкова много неща.
    Какво се беше случило? О, Божичко, какво се беше случило?
    Миличката ми Кати, какво се е случило с теб?
    Кой ти го причини? Кой? Защо?
    Защо проклетата полиция не му казваше нищо? Онзи надут висок чернокож полицай. И онзи следовател ли, старши детектив ли или каквото там беше — Грейс, който го зяпаше като че ли беше единственият заподозрян, като че ли знаеше, че той я е убил.
    Със замаяна глава Бишоп излезе в палещата жега на „Принс Албърт Стрийт“, срещу кметството, абсолютно объркан от току-що проведения разговор и без да знае какво да прави по-нататък. Беше чел в една книга как мобилният телефон може да те издаде къде си и на кого се обаждаш, а за онези, които се интересуват, и какво си казал. Поради което, когато се измъкна през входа за кухнята на „Хотел дю Вен“, той изключи мобилния си телефон и се запъти към една обществена телефонна кабина.
    Но отговорът, който получи от Софи, беше толкова невероятно странен. „Е, това е лесно, ти беше с мен… Дойде в апартамента ми, преспахме заедно…“
    Само дето не бяха. Той се раздели с Фил Тейлър пред ресторанта и портиерът му спря такси, което взе до апартамента си в Нотинг Хил, после, изморен, се срути направо в леглото с желанието да си отспи преди играта на голф. Не беше ходил никъде, беше сигурен в това.
    Или паметта му играеше номера? От шок?
    Това ли било?
    После като мощна невидима вълна го заля скръбта и го завлече надолу в някаква мрачна пустота, като че ли внезапно бе настъпило за миг пълно слънчево затъмнение и всички звуци на града наоколо му бяха изчезнали.

17

    Залата за аутопсии в моргата не се вместваше в представите на Рой Грейс с нищо друго в света. Беше като тигел, в който човешките същества ги разглобяваха, понякога почти докрай и както му се струваше, на съставните им части. Независимо от чистотата, миризма на смърт витаеше във въздуха, полепваше по кожата и дрехите и те преследваше с часове, след като излезеш.
    Всичко тук изглеждаше толкова сиво, като че ли смъртта изпиваше цветовете от околната среда, както и от самите трупове. Прозорците, закриващи стаята от любопитни очи, бяха в матовосиво, плочките по стените сиви, както и пръсканият под с дренажния канал околовръст. Когато идваше тук сам, с достатъчно време за размисъл, струваше му се, че дори светлината е призрачно сива, оцветена от душите на стотиците жертви на внезапна или необяснима смърт, които всяка година бяха подлагани на това последно унижение сред тези стени.
    Стаята почти изцяло беше заета от две стоманени маси за аутопсия — едната закрепена неподвижно за пода, а втората, на която лежеше Кати Бишоп, чието лице вече беше по-бледо от момента, когато я видя по-рано — върху колелца. Имаше син хидравличен кран и редица стоманени хладилни камери с врати от пода до тавана. Край едната стена бяха наредени мивки с навит жълт маркуч. Край другата — широк работен плот, метална дъска за рязане и зловещ „трофеен“ шкаф — витрина, пълна със страховити предмети, предимно пейсмейкъри и изкуствени стави, извадени от телата. До него висеше стенна диаграма с името на всеки починал, с колони за теглото на мозъка, белите дробове, сърцето, черния дроб, бъбреците и далака. Засега на нея пишеше само Катрин Бишоп. Като че ли беше щастливка, спечелила някакво състезание, помисли си Грейс мрачно.
    Като в операционна в стаята нямаше нищо, което да служи за украшение, нищо повърхностно или фриволно, нищо, което да облекчи мрачната работа, която се извършваше тук. Но към операционната хората поне ги тласкаше надеждата. В тази стая нямаше надежда, само клинично любопитство. Работа, която трябваше да се свърши. Бездушната машина на закона в действие.
    В мига, в който умирате, преставате да принадлежите на съпруга или съпругата си, на партньора си, родителите, децата. Изгубвате всичките си права и се превръщате в подопечна собственост на местния съдебен следовател, докато той или тя се убедят, че вие наистина сте умрели и че е ясно какво ви е убило. Нямаше значение, че любимите ви хора не искаха да ви изкормват. Нямаше значение, че семейството ви може би трябваше да чака със седмици, понякога с месеци, преди да ви погребат или кремират. Вие вече не сте вие. Вие сте биологически екземпляр. Купчина разлагащи се флуиди, протеини, клетки, влакна и тъкани, в които всеки микроскопичен фрагмент можеше да има или да няма какво да разкаже за смъртта ви.
    Въпреки отвращението всичко това странно привличаше Грейс. Винаги се налагаше да наблюдава привидно неуморния професионализъм и изпитваше страхопочитание към усърдието на патолозите от Министерството на вътрешните работи. Върху този блок нямаше да бъде установена със сигурност единствено причината за смъртта. Имаше безброй други улики, които можеше да даде тялото, като например приблизителния час на смъртта, съдържанието на стомаха, имало ли е борба, сексуално насилие, изнасилване. И с малко късмет може би в някоя драскотина или в семенната течност — днешния свети граал на уликите — щяха да открият ДНК-то на убиеца. В днешно време аутопсията наистина беше мястото, където се разгадаваше убийството.
    Ето защо Грейс като старши следовател трябваше да присъства, придружаван от друг служител — Глен Брансън, — в случай че му се наложеше да напусне. Криминологът от местопрестъплението Дерек Гавин също беше там, заснемайки всеки етап с камера, както и служител на съдебния следовател — побеляла бивша полицайка към средата на четирийсетте, толкова тиха и ненатрапваща се като присъствие, че почти се сливаше с фона. Присъстваше също така Клео Мори и колегата й Дарън, помощник-патологоанатом, буден хубавец на двайсет години, с щръкнала черна коса, който бе започнал кариерата си — много уместно според Грейс — като чирак в месарница.
    Патоложката Надюшка де Санча и двамата техници носеха дебели зелени престилки върху зелени работни комплекти с панталони, гумени ръкавици и бели каучукови ботуши. Останалите в помещението бяха със защитни зелени туники и терлици върху обувките. Тялото на Кати Бишоп беше увито в бял найлон, с найлонова торба, захваната с ластици върху ръцете и краката, за да се запазят уликите, които можеше да има под ноктите й. В момента патоложката развиваше найлона, като го оглеждаше за косми, влакна, кожни клетки или някакво друго вещество, колкото и малко да е, което би могло да принадлежи на нападателя й и което тя би могла да пропусне, докато оглеждаше тялото на Кати в спалнята й.
    После се обърна да продиктува нещо в диктофона си. Около двайсет години по-възрастна от Клео, Надюшка беше по свой начин жена с не по-малко поразителна външност. Хубава и величествена, тя имаше високи скули, ясни зелени очи, които можеха да бъдат много сериозни, а в следващия миг да заискрят от хумор, под огненочервена коса, в момента старателно прибрана. Държеше се аристократично, както би трябвало според слуховете да се държи дъщерята на руски граф, и носеше чифт малки очила с дебели рамки, по каквито си падаха медийните интелектуалци. Тя остави диктофона до мивката и се обърна към трупа, като бавно извади дясната ръка на Кати от торбата.
    Когато най-сетне тялото на Кати беше абсолютно голо и бяха взети и записани проби изпод всичките й нокти, Надюшка насочи вниманието си върху следите по врата на мъртвата. След като ги разглежда няколко минути под лупа, тя огледа и очите й, преди да се обърне към Грейс.
    — Рой, раната от ножа е повърхностна със следи от въже върху същото място. Погледни по-внимателно бялото на очите. Ще видиш кръвоизливи — каза тя с глас, съвсем леко оцветен от гърлени средноевропейски модулации.
    Старши детективът в шумолящата си зелена туника и тромави терлици пристъпи напред по-близо до Кати Бишоп и надникна през лупата, първо в дясното, а после в лявото око. Надюшка беше права. В бялото и на двете очи се виждаха ясно няколко кръвоизлива — всеки с размер на убождане от карфица. Щом видя достатъчно, той се дръпна няколко крачки назад.
    Дерек Гавин пристъпи напред и засне всяко око с макрообектив.
    — Натискът върху вените на врата е бил достатъчен да ги компресира, но не и артериите — обясни Надюшка, вече по-високо, като че ли не само на Рой, но и на всички останали в стаята. — Кръвоизливите са сигурна индикация за задушаване и асфиксия. Странното е, че няма следи по тялото… човек би си помислил, че ако се е съпротивлявала на нападателя, щеше да има драскотини или синини, нали? Съвсем нормално.
    Права беше. Грейс си мислеше същото.
    — Значи може да е бил някой, когото е познавала? Сексуална игра, която се е объркала? — попита той.
    — С рана от нож? — вметна Глен Брансън със съмнение.
    — Съгласна съм — каза Надюшка. — Това никак не се вмества.
    — Вярно е — съгласи се Грейс, изненадан от това как е могъл да пропусне нещо толкова очевидно и отдавайки го на изморения си мозък.
    Най-сетне патоложката започна дисекцията. Със скалпел в облечена в ръкавица ръка тя повдигна нагоре разрошената коса на Кати и направи разрез отзад по края на целия скалп, после го обели напред, все така с косата, така че той увисна, обърнат наопаки върху лицето на мъртвата като ужасна, безлична маска. После Дарън — помощник-патологът, приближи с циркулярен трион.
    Грейс се стегна и улови погледа в очите на Глен Брансън. Този момент го мразеше най-много — това и отварянето на корема, при което неизменно се размирисваше така, че да ти се доповръща. Дарън натисна бутона и машината зави, а острите й зъбци се завъртяха. А после онзи стържещ звук, който го удари право в стомаха и във всеки един нерв, когато зъбите на триона захапаха черепа на Кати.
    Беше толкова зле в този момент, с чувствителния си стомах и пулсиращото главоболие, че Грейс изпита неистово желание да се завре в някой ъгъл и да запуши ушите си. Но, разбира се, не можеше да го направи. Трябваше да изтърпи, докато младият помощник-патолог въртеше триона в кръг и парченца кост хвърчаха като стърготини, докато накрая не свърши. После вдигна горната част на черепа като капак на чайник и разкри лъскавия мозък отдолу.
    Хората винаги го наричаха „сиво вещество“. Но за Грейс, който беше видял не един мозък, мозъкът никога не беше сив — по-скоро кремаво-кафяв на цвят. Ставаше сив по-късно. Надюшка пристъпи напред и той я наблюдаваше как оглеждаше мозъка. После Дарън й подаде нож за обезкостяване с тънко острие, който би могъл да идва от някой кухненски шкаф. Тя бръкна с него в черепната кухина, прерязвайки мускулчета и очните нерви, после извади мозъка цял като трофей и го връчи на Клео.
    Клео го занесе до везните, претегли го и записа количеството на диаграмата на стената — 1,6 кг.
    Надюшка погледна цифрата.
    — Нормално за ръста, теглото и възрастта й — каза тя.
    Сега Дарън постави метален поднос на крачета над глезените на Кати, който обкрачваше краката й на масата. Като взе касапски нож с дълго острие, патоложката натисна мозъка на няколко места с пръсти, като се взираше внимателно в него. После с ножа отряза тънко парче от единия край, като че ли режеше бутче за неделния обяд.
    В този миг мобилният телефон на Грейс иззвъня.
    Той се отдръпна, за да отговори.
    — Рой Грейс — каза.
    Отново беше Линда Бъкли.
    — Ало, Рой — каза тя. — Брайън Бишоп току-що се върна. Позвъних и отмених тревогата заради него.
    — Къде, по дяволите, е бил?
    — Каза, че излязъл да глътне въздух.
    Излизайки от стаята в коридора, Грейс каза:
    — Как ли не. Свържи се с екипа на камерите за наблюдение и виж какво са видели около този хотел през последните няколко часа.
    — Веднага ще го направя. Кога ще сте готови да го доведа да види тялото?
    — Не веднага. След около три-четири часа… ще ти се обадя.
    Щом затвори, телефонът му отново иззвъня. Не позна номера — дълга върволица от цифри, които започваха с 49, което означаваше, че му се обаждаха от чужбина. Той прие разговора.
    — Рой! — каза един глас, който той позна начаса. Беше старият му приятел и колега Дик Поуп. Някога Дик и съпругата му Лесли бяха най-добрите им приятели. Но после Дик го преместиха в Хастингс и оттогава Грейс не ги виждаше често.
    — Дик! Радвам се да те чуя. Къде сте?
    В гласа на приятеля му се промъкна моментно колебание.
    — Рой, ние сме в Мюнхен. На автомобилна ваканция. Проверяваме баварската бира!
    — Звучи ми добре! — каза Грейс, притеснен от колебанието, като че ли имаше нещо, което приятелят му не искаше да каже.
    — Рой… виж… може и нищо да не значи. Не искам да ти… знаеш ли, да те разстройвам или нещо такова. Но с Лесли смятаме, че видяхме Санди.

18

    Телефонът на Скункс звънеше отново. Той се събуди, като трепереше и се потеше едновременно. Господи, тук беше горещо. Дрехите му — парцаливата тениска и долните гащи, с които спеше — и чаршафите на леглото бяха прогизнали от пот. От него се стичаше вода.
    „Биийп-биийп-биийп.“
    Някъде от зловонния мрак в дъното на караваната се провикна гласът на ливърпулеца:
    — Ш’бано нещо. Затвори ш’баното нещо, за Бога, щот’ ша го метна през ш’бания прозорец!
    Скункс осъзна внезапно, че не звънеше телефонът, който беше откраднал снощи. Беше ваучерният му телефон. Неговият бизнес телефон! Къде, по дяволите, го беше забутал?
    Скочи бързо и изкрещя в отговор:
    — Кат’ не ти харесва, разкарай се от караваната ми!
    После се огледа на пода, откри долнището на ветрозащитния си костюм, порови в джоба и извади малкия зелен мобилен телефон.
    — Да? — каза.
    В следващия миг вече се оглеждаше за химикалка и късче хартия. И двете бяха в горнището на ветроустойчивото яке, където, по дяволите, и да беше то. После осъзна, че беше спал върху него, като го използваше вместо възглавница. Извади тъничка скапана химикалка с пукнат цилиндър и парче разкъсана, влажна разграфена хартия и ги сложи на работния плот. С ръка, която трепереше толкова силно, че едва смогваше да пише, той успя с неравен почерк да запише подробностите и затвори телефона.
    И карантиите днес му бяха наред. Нямаше ги болезнените спазми и диарията, които го измъчваха с дни — във всеки случай още не. Устата му беше пресъхнала, отчаяно му се пиеше вода. С олекнала и замаяна глава той отиде до мивката, после, след като се хвана за работния плот, за да запази равновесие, пусна чешмата. Но видя, че вече беше отворена и цялото съдържание на резервоара беше изтекло. Мамка му!
    — Кой е оставил шибаната чешма да тече цяла нощ? Хей? Кой? — изкрещя той.
    — Кротко, мой човек! — отвърна му един глас.
    — Ще те укротя аз теб!
    Той отново разтвори пердетата и замига при внезапното нахлуване на ослепителната светлина на ранния следобед. Отвън в парка видя жена, която държеше ръчичката на дете, седнало на триколесен велосипед. Около тях тичаше проскубано куче и душеше сухата трева, там където преди няколко дни беше опънато шапитото на цирка. После обърна очи към вътрешността на автокараваната. Едно трето търколено тяло, което не беше забелязал снощи, се размърда. Не можеше да направи нищо с тях сега, можеше само да се надява, че ще са се измели на майната си, когато се върнеше. Обикновено така правеха.
    След това чу почти ритмично „скръц-скръц-скръц“ и видя хамстера си Ал с премазаната лапичка, поставена в шина от ветеринаря, да продължава да върти лъскавата си хромирана въртележка с потрепващи мустаци.
    — Човече, не се ли изморяваш? — попита го Скункс, като приближи лице до решетките на клетката, но не твърде близо, Ал го беше ухапал веднъж. Всъщност два пъти.
    Беше открил зверчето, зарязано в клетката, захвърлена от някакво безсърдечно копеле на купчина крайпътен боклук. Видя, че лапичката му беше премазана и се опита да я оправи, но то го ухапа като награда за усилията му. После още веднъж се беше опитал да го погали през решетката и то отново го ухапа. В други дни обаче можеше да отвори вратата на клетката и животинчето изскачаше на дланта му и седеше там доволно по час и повече, като само го насираше от време на време.
    Той навлече сивото долнище на ветрозащитния костюм марка „Адидас“ и горнището с качулката, които беше откраднал от супермаркета ASDA в крайморската част и чисто новите маратонки „Асикс“ в синьо и бяло, които мереше и с които избяга от магазина в Кемп Таун, грабна една торбичка от супермаркетите „Уейтроуз“, където държеше инструментите си и където пусна и мобилния телефон от откраднатата вчера кола. Отвори вратата на караваната, извика „Искам да сте се омели, когато се върна!“ и излезе в изгарящата безоблачна жега на Левъл — дългата, тясна ивица парк в центъра на Брайтън и Хоув. Градът, който на шега — но и не чак дотам на шега — наричаше своя офис.
    На влажното късче хартия, което носеше старателно сгънато и пъхнато в джоба на гърдите, който се затваряше с цип, бяха записани поръчката, адресът за доставка и договореното плащане. Фасулска работа. Внезапно, въпреки треперенето, животът му се стори по-ведър. Днес можеше да спечели достатъчно, за да му стигне за цяла седмица.
    Дори ще може да си позволи да играе по-грубо в преговорите за продажбата на мобилния телефон.

19

    Баща ми днес плаче. Досега никога не съм го виждал да плаче. Виждал съм го пиян и зъл, какъвто е през повечето време, пиян и зъл, да пердаши майка ми и мен или да удря някой от нас по лицето, а може и двамата в зависимост от настроението му. Понякога рита кучето, защото е моето куче, а той не обича кучета. Единственият човек, когото не удря, не пердаши или рита, е Ани, сестра ми, която е на десет години. С нея прави други неща. Чуваме я да вика, когато той е в стаята й. И понякога да плаче, след като е излязъл от стаята й.
    Но днес той плаче. Моят баща. Всичките му двайсет и два гълъба са мъртви. Включително два, които има от петнайсет години. И всички от бирмингамската порода, които могат да летят с главите надолу и да правят други въздушни номера.
    Инжектирах на всеки от тях голяма доза инсулин от диабетичния му комплект. Тези гълъби бяха животът му. Странно е, че може толкова да обича тези шумни и миризливи птици и толкова силно да мрази нас всичките. Така и не разбрах как изобщо са ни дали нас, децата, за осиновяване на него и на майка ми. Понякога се събираме до осем души. Другите идват и си отиват. Само аз и сестра ми сме постоянното присъствие. Страдаме заедно с майка ни.
    Но днес, поне веднъж, страда и той. Наистина го боли много.

20

    Чабатата на Софи изстиваше непокътната на бюрото й и овлажняваше хартиената опаковка. Нямаше апетит. Броят на „Дарпърс енд Куин“ лежеше на бюрото й неразтворен.
    Софи обичаше да зяпа дрехите мечта върху почти безумно красивите манекенки, снимките на зашеметяващи курорти, в които понякога мечтаеше Брайън да я отведе, и обичаше да издирва снимки на богатите и известните, някои от които бе срещала на филмовите премиери, на които присъстваше от името на компанията си, или пък бе виждала отдалеч, докато вървеше по „Кроазет“ или пък се вмъкваше непоканена на някое парти по време на филмовия фестивал в Кан. Начинът им на живот беше толкова далеч от скромното й провинциално възпитание.
    Софи не търсеше непременно блясък, когато пристигна в Лондон, за да завърши секретарски курс — нито пък го намери при първата си работа в една фирма на съдии изпълнители, чиято работа бе да изнасят вещите от домовете на хората, които бяха задлъжнели. Намираше компанията за жестока и по-голямата част от работата й сърцераздирателна. Когато реши, че има нужда от промяна и започна да рови из обявите във вестник „Ивнинг Стандарт“, не си беше и представяла, че ще се окаже в един съвсем различен свят, в който беше сега.
    Но в момента светът й внезапно съвсем се беше объркал. Опитваше се да проумее онзи странен разговор, който бе провела с Брайън по мобилния си телефон преди малко пред кафенето, когато й каза, че жена му била мъртва и отрече, че е идвал при нея миналата нощ… или по-скоро рано тази сутрин… и са се любили.
    Телефонът в офиса иззвъня.
    — „Блайндинг Лайт Продакшънс“ — отговори тя, почти надявайки се, че е Брайън, с глас, лишен от обичайния й ентусиазъм.
    Беше обаче някой, който искаше да разговаря със завеждащия бизнес и правните въпроси, Адам Дейвис. Тя го свърза. После се върна към мислите си.
    Добре де, Брайън беше странен. През шестте месеца от запознанството им, когато се оказаха седнали един до друг на някаква конференция за данъчно стимулиране на инвеститорите във филмовата индустрия, където я бяха пратили началниците й, тя продължаваше да смята, че почти не го познава. Той беше извънредно затворен човек и тя откри, че трудно може да го накара да говори за себе си. Всъщност Софи не разбираше с какво точно се занимаваше той или, което бе по-важно, какво искаше от живота и от нея.
    Беше мил и щедър, и страхотна компания. И както бе открила съвсем наскоро — невероятен любовник! Въпреки това част от себе си криеше някъде, откъдето тя беше изключена.
    Онази негова част, която можеше да отрече безапелационно, че е идвал в апартамента й в ранните часове на днешния ден.
    Софи отчаяно искаше да научи какво се беше случило със съпругата му. Бедният нещастен човечец сигурно беше разстроен. Побъркан от мъка. Но да отрича. Нима отговорът беше толкова прост?
    Искаше й се да го прегърне, да го утеши, да го остави да излее всичко пред нея. В главата й се оформяше план. Не беше много ясен — беше толкова потресена, че не можа да го обмисли както трябва, — но по-добре така, отколкото да седи тук без никаква информация, безпомощна.
    И двамата собственици на компанията — Тони Уотс и Джеймс Самсън — бяха в летен отпуск. В офиса беше спокойно, нямаше никого да обезпокои, ако си тръгнеше днес по-рано. В три часа каза на Кристиян и Адам, че не се чувства добре, и двамата й предложиха да си върви.
    Софи им благодари, напусна сградата и взе метрото до „Виктория“, откъдето се насочи направо към перона за Брайтън.
    Докато се качваше във влака и сядаше в задушното горещо купе, тя не забеляза мъжа с ветроустойчивото яке с качулка и черни очила, който влезе в купето точно зад нея. Държеше червена пластмасова торбичка с покупката си от магазина за интимни принадлежности и тихичко си повтаряше наум думите на една стара песен на Луис Армстронг, „Цялото време на света е наше“, която слушаше по айпода си.

21

    След като свърши разговора, Рой Грейс се върна в залата за аутопсии като в мъгла. Клео улови погледа му и усети, че нещо не е наред. Той й кимна неловко, че всичко е както трябва.
    Имаше чувството, че в стомаха му се обръщаше мокър цимент. С мъка фокусира поглед върху сцената, която се разиграваше пред очите му, докато Надюшка де Санча разрязваше врата на Кати Бишоп със скалпел, слой по слой, като оглеждаше за следи от вътрешно нараняване.
    Точно сега не искаше да е тук. Искаше му се да е в стаята си, за да седне тихичко и да помисли.
    За Санди.
    Мюнхен.
    Възможно ли беше?
    Съпругата му Санди беше изчезнала от лицето на земята точно преди девет години, на трийсетия му рожден ден. Спомняше си го ясно, сякаш беше вчера.
    Рождените дни за тях двамата винаги бяха специални. Беше го събудила с поднос с миниатюрна тортичка само с една свещичка, чаша шампанско и много неприлична поздравителна картичка. Той отвори подаръците, които му беше купила, после се любиха.
    Рой излезе по-късно от обичайното, в девет и петнайсет, като й обеща да се върне рано и да идат на празнична вечеря с Дик и Лесли Поуп. Но когато се върна у дома, почти два часа по-късно, отколкото планираше, заради някакви проблеми с едно разследвано от него убийство, от Санди нямаше и следа.
    Отначало си помисли, че тя му се сърди заради закъснението и протестира по този начин. Къщата беше подредена, нямаше ги колата и чантата й и нямаше никакви следи от борба.
    Години наред я търси къде ли не. Опита всички възможности, разпространи снимката й чрез Интерпол по цял свят. Ходи и при медиуми… все още ходеше, всеки път, когато научеше за нов, на когото можеше да се вярва. Нищо. Нито един от тях не улови нищо свързано с нея. Като че ли се беше телепортирала от планетата. Никакъв знак от нея. Никой не я беше виждал.
    До този телефонен разговор.
    С Дик Поуп. Който му каза, че те с Лесли били на лодка в някакво езеро в градината на някаква бирария в Мюнхен. Двамата били в гребна лодка и двамата можели да се закълнат, че видели Санди, седнала сред тълпата на една маса, да пее под звуците на баварски оркестър.
    Дик каза, че веднага се насочили към брега на езерото, като започнали да й викат. Той изскочил от лодката и хукнал към нея, но тя изчезнала. Стопила се в тълпата. Каза, че, разбира се, не може да бъде съвсем сигурен. Нито той, нито Лесли не били съвсем сигурни.
    В крайна сметка бяха изминали девет години, откакто били виждали Санди. А в Мюнхен през лятото, както и навсякъде другаде, има безброй привлекателни жени с дълги руси коси. Но Дик го увери, че според него и Лесли приликата била невероятна. И жената ги погледнала като човек, който със сигурност ги е познал. Защо тогава е напуснала масата си и е избягала?
    Оставяйки три четвърти чаша недопита бира.
    А хората около нея твърдели, че никога не я били виждали преди.
    Санди обичаше чаша бира в горещите дни. Едно от милиона, милиарда, трилиона, безброй неща, които Рой Грейс харесваше у нея, беше апетитът й за живот. За храна, вино, бира. И секс. За разлика от много жени, с които бе излизал преди нея, Санди беше различна. Опитваше всичко. Той винаги отдаваше това на факта, че не беше стопроцентова британка. Баба й, страхотна жена, с която той се беше срещал — и наистина харесваше — много пъти, преди да умре, беше германка. Еврейска бежанка, която се измъкнала през 1938 година. Семейната им къща била в малко селце край Мюнхен.
    Господи. Тази мисъл му хрумна сега за пръв път.
    Възможно ли беше Санди да се е върнала при корените си?
    Тя често говореше, че иска да посети това място. Дори се опитваше да придума баба си да дойде с нея и да й покаже къде са живели, но спомените бяха твърде болезнени за старата дама. Грейс беше обещал на Санди, че един ден ще идат там заедно.
    Остро „хрус“, последвано от „прас“, го върна в действителността.
    Гърдите на Кати Бишоп бяха обърнати настрани под обелените парчета кожа, а ребрата, мускулите и органите в коремната част бяха открити. Сърцето, белите дробове, бъбреците и черният дроб лъщяха. След като сърцето й не биеше, само тънка струйка кръв бе потекла лениво върху вдлъбнатата метална маса, на която лежеше.
    Надюшка, с нещо като градинарски ножици в ръце, започна да освобождава ребрата на мъртвата. Всяко ужасно, пречупващо костта „прас“ потапяше Грейс и всички останали наблюдатели в стаята в особена съсредоточена тишина. Нямаше значение на колко аутопсии си присъствал, нищо не можеше да те подготви за този звук, за тази ужасна действителност. И това някога е било живо, дишащо, любещо човешко същество, сведено до статута на парче месо на касапска кука.
    За пръв път в кариерата на Грейс му дойде твърде много. С обърканите мисли за Санди, които се въртяха из главата му, той отстъпи възможно най-назад от масата, без да излиза от стаята.
    Опита се да се концентрира. Тази жена беше убита от някого, почти със сигурност преднамерено. Заслужаваше повече от разсеян полицай, потънал в мисли, че може би са видели отдавна изчезналата му жена. За момента трябваше да се опита да изтласка разговора с Дик Поуп назад в мислите си и да се съсредоточи върху работата тук.
    Помисли си за съпруга й, Брайън. За начина, по който се държа в залата за разпит на свидетели. Нещо не пасваше. И тогава, в това свое изморено и размътено състояние на ума, той се сети какво съвършено беше забравил да направи.
    Нещо, което наскоро беше научил, че може да му разкрие много убедително казва ли Брайън Бишоп истината или не.

22

    Софи слезе от влака на гарата в Брайтън и тръгна по перона. Премина с помощта на тримесечната си карта през бариерата и излезе върху полирания под на преддверието. Високо над главата й самотен гълъб летеше под високия стъклен таван. В сградата отекваше съобщение по високоговорителя — изморен мъжки глас изреждаше списък от гари, на които щял да спира някакъв влак.
    Потейки се обилно в лепкавата задушна жега, Софи умираше от жажда. Спря пред една вестникарска будка да си купи кутийка кола, която веднага отвори и пресуши на две глътки. Отчаяно, просто отчаяно искаше да види Брайън.
    А после точно под носа си видя с черни букви върху белия билборд на „Аргъс“: МЪРТВА ЖЕНА, ОТКРИТА В ДОМА НА МИЛИОНЕР.
    Тя пусна празната кутийка в една кофа за боклук и грабна един брой на вестника от купа на стелажа.
    Под заглавието със същите думи имаше цветна снимка на внушителна къща в стил псевдо-Тюдор, чиято автомобилна алея и улицата отпред бяха оградени с полицейски лента и бяха претъпкани с коли, включително две коли с надпис „Полиция“, няколко микробуса и едрия четвъртит силует на колата лаборатория за тежки произшествия. Встрани беше поместена много по-малка черно-бяла снимка на Брайън Бишоп с папийонка и привлекателна жена с небрежно-елегантна коса.
    В материала отдолу пишеше:
    „Рано тази сутрин в резиденцията на «Дайк Роуд Авеню», принадлежаща на богатия бизнесмен Брайън Бишоп, 41-годишен, беше открито тялото на съпругата му Кати, 35-годишна. В къщата беше повикан патолог от Министерството на вътрешните работи и впоследствие оттам беше изнесен труп.
    Съсекската полиция започна разследване, оглавявано от старши детектив Рой Грейс от отдела за криминални разследвания на Съсекс.
    Роденият в Брайтън Бишоп, който е управител на «Интърнешънъл Ростеринг Солушънс» АД — една от стоте най-бързо развиващи се компании в Обединеното кралство през тази година според «Сънди Таймс», — не бе открит за коментар. Съпругата му е в комитета на детската благотворителна организация с център в Брайтън — «Рокинг Хорс Апийл» и е събирала средства за много местни каузи.
    Следобед ще бъде извършена аутопсия.“
    С чувство на силно гадене Софи продължи да гледа втренчено страницата. До момента не беше виждала никога снимката на Кати Бишоп и нямаше представа как изглежда. Божичко, жената беше красива. Много по-привлекателна от нея самата… каквото и да направеше. Изглеждаше толкова изискана, толкова щастлива, толкова…
    Тя пусна вестника обратно в купа още по-смутена. Винаги беше трудно да накара Брайън да говори за жена си. И същевременно, макар че част от нея изгаряше от любопитство да разбере всичко за тази жена, друга нейна част се опитваше да отрече съществуването й. Тя никога преди не беше имала връзка с женен мъж, никога не беше искала да има такава… опитваше се да живее съгласно простичкия морален код: „Не прави нищо, което не би желала да ти направят на теб.“
    Всичко това отпадна, когато се запозна с Брайън. Той чисто и просто я помете. Хипнотизира я. Макар че започна като невинна дружба. А сега за пръв път тя виждаше съперницата си. И Кати не беше жената, която тя очакваше да види. Не че знаеше всъщност какво да очаква, Брайън никога не говореше много за нея. Но в представите й това беше някаква кисела лелка с коса на кок. Някаква ужасна стара коза, която беше подлъгала Брайън да сключи брак без любов. А не тази поразителна, самоуверена и щастлива на вид жена.
    Внезапно се почувства съвсем объркана. И се зачуди какво, за Бога, мислеше, че прави тук. С неохота извади мобилния телефон от чантата си — евтината лимонова на цвят платнена чанта, която беше купила в началото на лятото, защото беше модна, но която сега й изглеждаше смущаващо долнопробна. Точно като нея самата, изведнъж осъзна тя, след като видя своето отражение в работните си дрехи в стил гръндж в огледалото на една фотобудка.
    Ще трябва да си иде у дома, да се преоблече и да се освежи. Брайън обичаше тя да изглежда добре. Спомняше си с какво неодобрение я беше посрещнал, когато веднъж Софи работи до късно в офиса и се появи на среща в моден ресторант, без да се е преоблякла.
    След няколко мига колебание тя набра номера му, притисна телефона до ухото си и се съсредоточи свирепо, продължавайки да не забелязва мъжа с качулката, който стоеше само на няколко крачки от нея и привидно разглеждаше книгите с меки корици на въртящия се стелаж на будката.
    Докато наоколо отекваше още едно съобщение по високоговорителя, тя погледна масивния часовник с четири циферблата и римски цифри.
    Четири часът и петдесет и една минути.
    — Здрасти — каза Брайън и гласът й го стресна, защото й отговори, преди да е чула позвъняването.
    — Горкичкият ми — каза тя. — Толкова съжалявам.
    — Да — гласът му беше фалшив, несигурен. Като че ли поглъщаше нейния като попивателна.
    Последва дълго неловко мълчание. Най-сетне тя каза:
    — Къде си?
    — В един хотел. Проклетите полицаи не ме пускат в къщата ми. Не ме пускат у дома. Не ми казват какво е станало… представяш ли си? Казват, че било място на престъплението и че не мога да влизам. Аз… о, Боже, Софи, какво ще правя? — и той се разплака.
    — Аз съм в Брайтън — каза тя тихо. — Върнах се рано от работа.
    — Защо?
    — Аз… помислих… помислих си, че може би… не знам… съжалявам… помислих си, че може би мога да направя нещо. Нали знаеш. Да помогна — гласът й затихна. Тя гледаше украсения часовник. Гледаше гълъба, който внезапно кацна отгоре му.
    — Не мога да се срещна с теб — каза той. — Невъзможно е.
    Софи се почувства глупаво, че изобщо го беше предложила. Какво, по дяволите, й се въртеше в главата?
    — Не — каза тя, наранена от внезапната рязкост в гласа му. — Разбирам. Просто исках да кажа, че ако има нещо, което мога да направя…
    — Няма нищо. Беше мило от твоя страна да се обадиш. Аз… аз трябва да ида да идентифицирам тялото й. Не съм казал още дори на децата. Аз…
    Той млъкна. Тя чакаше търпеливо, опитвайки се да разбере какви чувства го връхлитаха и осъзнавайки колко малко знаеше за него и какво периферно лице беше в живота му.
    После със задавен глас той каза:
    — Ще ти се обадя по-късно, окей?
    — По всяко време. Абсолютно по всяко време, окей? — увери го тя.
    — Благодаря — каза той. — Съжалявам… аз… съжалявам.
    След разговора им Софи се обади на Холи с отчаяното желание да поговори с някого. Но в отговор чу само последното приветствие на Холи по гласовата поща, което бе още по-дразнещо жизнерадостно от предишното. Тя остави съобщение.
    После няколко минути поскита безцелно из преддверието на гарата, преди да излезе на ярката слънчева светлина. Не й се връщаше у дома… всъщност не знаеше какво иска да прави. От улицата към гарата вървеше непрекъснат поток от загорели на слънцето хора, мнозина по тениски, фланелки или ярки ризи и шорти, понесли плажни чанти, с вид на екскурзианти, които са прекарали деня тук, а сега си отиваха у дома. Върлинест мъж с отрязани до коленете джинси, размахваше масивно радио, от което гърмеше рап, а лицето и ръцете му бяха с цвят на варен рак. Градът беше във ваканционно настроение. Беше толкова далече от собственото й настроение, колкото от Земята до Юпитер.
    Внезапно телефонът й иззвъня отново. Изпълнена с надежда, че това е Брайън, видя на дисплея името на Холи и натисна бутона за отговор.
    — Здравей.
    Гласът на Холи почти не се чуваше от непрекъснат див вой. Била на фризьор, уведоми тя приятелката си, под сешоара. След няколко опита да обясни какво се е случило Софи се отказа и предложи да поговорят по-късно. Холи обеща да й се обади веднага щом излезе от салона.
    Мъжът с качулката я следваше на безопасно разстояние, с червената пластмасова торбичка в ръка и смучейки горната част на свободната си ръка. Беше хубаво да се върнеш отново тук, край морето, далеч от мръсния въздух на Лондон. Надяваше се Софи да тръгне към плажа; щеше да е приятно да поседи там, може би да изяде един сладолед. Ще бъде добър начин да си прекара времето, да прекара няколко от онези милиони часове, които имаше на влог в банката си.
    Докато вървеше, мислеше за покупката, която днес направи на обяд, и я раздруса в торбичката. В джобовете с цип на горнището му, освен портфейла и мобилния телефон, носеше ролка лейкопласт, нож, хлороформ, шишенце с рохипнол — така наречената „дрога за срещи с изнасилване“, която те отнасяше веднага. И още едно-две нещица — човек никога не знаеше кога можеха да му потрябват…
    Щеше да бъде една много хубава нощ. Отново.

23

    Уменията на Клео се оказаха много полезни, когато малко след пет часа след обяд Надюшка де Санча най-сетне приключи с аутопсията на Кати Бишоп.
    С голям черпак за супа Клео изгреба кръвта, която беше натекла в диафрагмата на Кати, черпак по черпак, като я изля в дренажния канал отдолу. Кръвта щеше да изтече в специална цистерна под сградата, където химикалите бавно щяха да я разградят, преди да отиде в градската канализационна система.
    След това, докато Надюшка, опряна върху работния плот, диктуваше заключението си, като попълни поред формуляра за аутопсия, хистологичния формуляр и формуляра за причините за смъртта, Дарън връчи на Клео бяла найлонова торба, която съдържаше всички жизнени органи, извадени от трупа и премерени на кантара. Грейс наблюдаваше със същия нездрав унес, както всеки път, как Клео вкара торбата в диафрагмата на Кати, като че ли тъпчеше вътрешности на пиле.
    Наблюдаваше всичко това под надвисналата сянка от телефонния разговор за Санди, докато размишляваше. Трябваше да се обади на Дик Поуп, да го разпита по-подробно къде точно беше видял Санди, на коя маса е седяла, разговарял ли е с персонала, сама ли е била или с някого другиго.
    Мюнхен. Градът винаги е имал за него особено звучене, отчасти заради фамилните връзки на Санди и отчасти защото беше град, който винаги по един или друг начин имаше своето място в съзнанието на света. Октоберфест, футболният стадион за Световната купа, родното място на БМВ и, доколкото си спомняше, Адолф Хитлер беше живял там преди Берлин. Единственото нещо, което искаше да направи сега, беше да скочи в някой самолет и да отлети там. Можеше само да си представи как щеше да понесе това шефката му Алисън Воспър, която чакаше всяка възможност, колкото и незначителна да беше тя, за да завърти ножа, който му беше забила в раната, и да се отърве от него.
    После Дарън излезе от стаята и се върна с черна торба за боклук, напълнена със ситно нарязана данъчна кореспонденция от градския съвет на Брайтън и Хоув, извади стиска от нея и започна да запълва празната черепна кутия на жената. Междувременно с голяма игла за шиене на корабни платна Клео започна внимателно, но прилежно да зашива диафрагмата на жената.
    Когато свърши, изми Кати с маркуч, за да отстрани всякакви следи от кръв, а после започна най-деликатната част от процедурата. С най-голямо старание нанесе грим и малко руж на бузите на жената, среса косата й и я накара да изглежда като че е полегнала за кратка дрямка.
    В същото време Дарън започна да почиства помещението за аутопсии около количката на Кати Бишоп. Той пръсна дезинфектант, миришещ на лимон, на пода и го изми, после белина, после триген и най-накрая почисти с пара.
    Час по-късно, положена под пурпурна плащаница, със скръстени ръце и малко букетче от свежи бели и розови рози в ръката, Дарън изкара Кати в стаята за оглед — малко, тясно помещение с дълъг прозорец и място колкото близките да могат да застанат около трупа. Приличаше малко на параклис с безличните сини завеси, като вместо олтар имаше малка ваза с пластмасови цветя.
* * *
    Грейс и Брансън стояха отвън и гледаха през стъкления прозорец как полицайката Линда Бъкли, чевръста приятна жена над трийсетте, с къса руса коса, облечена в строг тъмносин костюм и бяла блуза, въвежда Брайън Бишоп.
    Наблюдаваха го как се загледа в лицето на мъртвата, после бръкна под плащаницата, извади ръката й и я целуна, после я стисна здраво. По лицето му се стичаха сълзи. После падна на колене, сломен от скръб.
    Именно в моменти като този, а Грейс бе преживял твърде много подобни в дългата си кариера, му се искаше да е всичко друго, но не и полицай. Един от приятелите му в училище се беше заел с банково дело и сега беше управител на клон на строително дружество в Уъртинг, с добра заплата и спокоен живот. Друг пък организираше риболовни излети от морската част на Брайтън и нямаше грижа в живота.
    Грейс наблюдаваше, без да може да изключи емоциите си, да спре да усеща мъката на човека с всяка клетчица от тялото си. Можеше само да се въздържи да не заплаче и той самият.
    — Мамка му, мъчно му е — каза му Глен тихичко.
    Грейс сви рамене, като в него проговори по-скоро ченгето, отколкото сърцето му.
    — Може би.
    — Господи, ама и ти си едно кораво копеле.
    — Едно време не бях — каза Грейс. — Докато не ти позволих да ме возиш. Човек трябва да е кораво копеле, за да преживее това.
    — Много смешно.
    — Ти изкара ли шофьорския си тест за напреднали полицаи?
    — Скъсаха ме, е и?
    — Наистина ли?
    — Да. Карал съм твърде бавно. Представяш ли си?
    — Да ти повярвам ли?
    — Господи, разбиваш ме. Всеки път едно и също. Всеки път, когато ти задам въпрос, ти ми отговаряш с въпрос. Не можеш ли за малко да спреш да бъдеш проклет детектив?
    Грейс се усмихна.
    — Не е смешно. Ясно ли е? Зададох ти простичък въпрос, представяш ли си, че ме скъсаха, защото карам твърде бавно?
    — Не-е.
    И наистина не можеше! Грейс си спомни последния път с Глен на волана, когато приятелят му практикуваше високоскоростно шофиране за теста. Когато Грейс излезе от колата с всички крайници здрави и читави — по-скоро поради късмет, отколкото поради шофьорските умения на приятеля си, — той реши, че по-скоро ще предпочете да му оперират жлъчката без упойка, отколкото отново да го вози Глен Брансън.
    — Наистина, човече — каза Брансън.
    — Хубаво е, че в света са останали все още разумни хора.
    — Знаеш ли какъв е проблемът ти, старши детектив Рой Грейс?
    — Кой точно проблем?
    — Проблемът ти с моето каране.
    — Кажи ми.
    — Нямаш вяра.
    — В теб или в Господа?
    — Господ възпря онзи куршум да ме нарани сериозно.
    — Ти наистина вярваш в това, нали?
    — Имаш ли по-добра теория?
    Грейс млъкна и се замисли. Винаги му беше по-лесно да избута на безопасно разстояние встрани въпросите, свързани с Господа, и да мисли за тях само когато му изнасяше. Не беше атеист, не беше дори истински агностик. Вярваше в нещо — или поне искаше да вярва в нещо, — но никога не можеше да определи точно в какво. Все не му достигаше нещо, за да може да приеме открито схващането за Бога. И веднага след това се чувстваше виновен. Но откакто изчезна Санди и всичките му молитви останаха без отговор, това подкопа до голяма степен част от вярата му.
    Случваха се такива лайняни работи.
    Като полицай голяма част от задълженията му беше да установи истината. Фактите. Като и при всички негови колеги полицаи, вярата му си беше негова лична работа. Той наблюдаваше Брайън Бишоп от другата страна на прозореца. Човекът беше изцяло сломен от скръб.
    Или пък беше страхотен актьор.
    Скоро щеше да разбере кое от двете.
    Само че колкото и да беше неправилно, защото го засягаше лично, точно сега Санди беше на първо място в мислите му.

24

    Скункс се изкушаваше да се обади на пласьора си по крадения телефон, защото ваучерът на собствения му току-що беше изтекъл, но реши, че не си заслужава да рискува да го разгневи. Или още по-лошо — да го зачеркне като клиент, стиснатото му копеле. Човекът нямаше да е щастлив да му вкарат номера в указателя на откраднат телефон — особено такъв, който той щеше да продава.
    Затова Скункс влезе в една обществена телефонна кабина пред мръсна редица от еднотипни къщи в стила на Регентството27 на „Левъл“ и затръшна вратата, отрязвайки шума на трафика в петък следобед. Все едно че подире му затвориха вратата на пещ — горещината беше почти непоносима.
    Той набра номера, след като отвори вратата и я подпря с крак. След два сигнала му отговориха с рязкото „Да?“.
    — Уейн Руни — каза Скункс, което беше паролата, уговорена от миналия път. Сменяха я при всяка среща.
    Мъжът говореше с източнолондонски акцент.
    — Да-а, добре де, обичайното ли? Кафяв ли искаш? Торбичка за десет фунта или за двайсет?
    — За двайсет.
    — С какво плащаш? В брой?
    — С „Моторола Рейзър“. Мобилен.
    — Заринат съм с такива до гуша. Мога да ти дам само десет за него.
    — Мамка ти, човече, надявах се на трийсет.
    — Тогава не мога да ти помогна, приятел. Съжалявам. Бай.
    Обхванат от внезапна паника, Скункс извика бързо:
    — Хей, не, не. Не затваряй.
    Последва кратко мълчание. След това мъжът отново заговори:
    — Зает съм. Нямам време за губене. Цената на улицата се покачва и има недостиг. Така ще е две седмици.
    Скункс запомни този коментар.
    — Бих могъл да взема за двайсет.
    — Най-много мога да ти дам за десет.
    Имаше и други наркопласьори, но последният, когото използваше, го бяха гепили и сега не беше на улицата, а някъде по затворите. Друг пък, беше сигурен, му беше пробутал някакво лайно. Имаше и няколко купувачи, на които можеше да се обади по телефона за по-добра цена, но се чувстваше все по-напрегнат; имаше нужда от нещо сега, за да си избистри главата. Днес имаше работа за вършене, която щеше да му донесе повече пари от телефона. По-късно през деня ще може да си купи още.
    — Да-а. Окей. Къде ще се срещнем?
    Пласьорът, когото познаваше само като Джо, му даде инструкции.
    Скункс излезе от кабината с чувството, че слънцето му подпалва главата, и прекоси в задръстването уличните платна на „Марлборо Плейс“, точно пред кръчмата, където понякога си купуваше „екстази“ нощем в мъжката тоалетна. Може би ако всичко минеше добре, щяха да му останат пари да си купи малко и тази вечер.
    После сви надясно по „Норт Роуд“ — дълга, шумна, еднопосочна улица, която се изкачваше стръмно нагоре. Долната й част беше гнусна, но от средата, точно след магазина на „Старбъкс“, започваше най-модната част на Брайтън.
    Районът на Норт Лейн представляваше плетеница от тесни улици, които прехвърляха по-голямата част от хълма и слизаха надолу на изток от гарата. Зад всеки ъгъл човек се натъкваше на подредени на паважа антични мраморни камини, закачалки с екстравагантни дрехи или редица еднотипни вилички близнаци във викториански стил, строени за железопътните работници в XIX век, а сега модни градски къщи. Или пък попадаше на подновената фасада на стара фабрика, превърната днес в шикозни градски мезонети.
    Краткото изкачване по хълма се видя трудно на Скункс. Имаше време, когато хвърчеше по-бърз и от вятъра, когато уверено можеше да грабне чанта или стока от магазина, но сега всяко физическо усилие бързо го изтощаваше, освен в часовете, когато току-що си беше взел дозата или когато беше на стимуланти. Никой не му обърна внимание освен двама цивилни полицаи, седнали на една маса в претъпкания „Старбъкс“, с добър изглед през витрината за онова, което ставаше на улицата.
    Мърляво облечени, и двамата можеха да минат за студенти, които ближат кафетата си възможно най-дълго. Единият, по-нисък и набит, с бръсната глава и козя брадичка, носеше черна тениска и разпрани джинси; вторият, по-висок, с рядка косица, беше с размъкната риза върху военни камуфлажни панталони. Те познаваха повечето отрепки на Брайтън лице в лице, а физиономията на Скункс висеше на стената в Брайтънската централа наред с още четирийсетина редовни нарушители още откакто двамата постъпиха в полицията.
    За по-голямата част от населението на Брайтън и Хоув Скункс беше почти невидим. Облечен така, както се обличаше още от пубертета, в измачкано найлоново ветроустойчиво яке с качулка върху опърпана оранжева тениска, долнище на анцуг и маратонки, с ръце в джобовете, прегърбен напред, той се сливаше с града като хамелеон. Това беше униформата на неговата банда УБК — „Уел Биг Крю“ — съперничка на отдавна установилата се ТМК — „Тийм Масив Крю“. Те не бяха толкова зли, колкото ТМК, чийто обред за посвещение твърдяха, че включвал или побой над ченге, или изнасилване или намушкване с нож на невинен минувач, но УБК обичаше да си придава страховит вид. Висяха по моловете с вдигнати качулки, крадяха всичко, което им беше подръка, пребиваха всеки, който беше достатъчно глупав да остане сам, и харчеха парите предимно за алкохол и наркотици. Сега вече беше твърде стар за бандата, те бяха предимно пубертетчета, но все още носеше дрехите, защото му харесваше чувството някъде да принадлежи.
    Главата на Скункс беше обръсната — от Бетани, всеки път, когато идваше, — а една тясна, неравна ивица косми се спускаше от средата на долната му устна до основата на брадичката. На Бетани й харесваше, казваше, че го правела мистериозен, особено с моравите слънчеви очила.
    Но той не се оглеждаше много-много в огледалата. Като малко момченце се зяпаше в огледалото с часове, като се опитваше да се убеди, че не е толкова грозен, колкото майка му и брат му твърдяха, че е. Сега вече не го беше грижа. Оправяше се добре с момичетата. Понякога лицето му го плашеше, беше сухо, на плюски, изпито. Като че ли опънато върху черепните кости отдолу.
    Тялото му се разкапваше — нямаше нужда човек да е ядрен физик, за да проумее това. Не беше от наркотиците, а от примесите, с които ги смесваха онези мошеници доставчиците, те го унищожаваха. През повечето дни главата му се маеше, като че ли беше болен от грип, като че ли живееше живота си ту в постоянна гореща омара, ту в зимна мъгла. Паметта му беше боклук — не можеше да се концентрира достатъчно, за да изгледа един филм по телевизията от началото до края. По тялото му непрекъснато се отваряха язви. Не задържаше храната в стомаха си. Беше изгубил представа за времето. Понякога не можеше да си спомни на колко е години.
    Мислеше, че е на двайсет и четири или там някъде. Искаше да пита за това брат си, когато му се обади по телефона в Австралия миналата вечер, ама не стана.
    Точно брат му, с три години по-голям и една стъпка по-висок от него, пръв го нарече Скункс и на него му хареса.
    Скунксовете бяха подли, неопитомяеми животни. Промъкваха се, можеха да се защитават. Не ти трябваше да се захващаш със скункс.
    В пубертета се беше специализирал в крадене на коли. Установи, без дори да помисли за това, че може да ги краде с лекота. А щом се разчу, че може да свие всяка кола по желание, изведнъж откри, че има приятели. Арестуваха го два пъти — първия път го пуснаха условно и му забраниха да шофира, макар че беше твърде млад, за да има шофьорска книжка, а втория път, тъй като беше усложнил провинението си с нападение, го изпратиха в изправителен дом за малолетни за една година.
    А днес следобед на това влажно късче хартия, сгънато в джоба му, имаше поръчка за кола. Ново ауди А4 кабриолет, автоматик, с нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно.
    Той спря да си поеме дъх и изведнъж го заля тъмен неопределен страх, изсмуквайки цялата горещина на деня от тялото му, и го остави като че ли внезапно го тикнаха във фризер. Усети гъделичкане по кожата си както преди, сякаш милион термити пъплеха по нея.
    Видя телефонна кабина. Имаше нужда от тази кабина. Трябваше да се концентрира, да си възвърне равновесието. Той влезе в нея и от усилието да затръшне тежката врата почувства, че се задъхва. Мамка му. Облегна се на стената на кабината в задушната жега със замаяна глава и подкосяващи се крака. Сграбчи слушалката, като се подпря с едната ръка, изрови от джоба си монета и я пусна в апарата, после набра номера на Джо.
    — Обажда се Уейн Руни — каза той тихо, като че ли някой можеше да го чуе. — Тук съм.
    — Дай ми номера си. Ще ти се обадя.
    Скункс зачака, като се изнервяше все повече. След няколко минути телефонът най-сетне иззвъня. Последва нова поредица от инструкции. Майната му, Джо ставаше все по-параноичен от ден на ден. Или беше гледал твърде много филми с Джеймс Бонд.
    Скункс излезе от будката, измина около петдесет метра по улицата, после спря и се зазяпа във витрината на магазин за рязане на стиропор по поръчка, както му бяха наредили.
    Двамата полицаи отпиха от студените си кафета. По-ниският и набит от тях, чието име беше Пол Пакър, държеше чашата си с мушнат среден пръст в дръжката. Преди осем години най-горната фаланга от показалеца на дясната му ръка беше отхапана в една схватка от Скункс.
    Това беше третата сделка, на която бяха свидетели през последния час. А знаеха, че същото ставаше в момента поне в половин дузина горещи точки из цял Брайтън. Във всеки час от денонощието. Да се опитваш да спреш търговията с наркотици в град като този беше като да се опитваш да спреш ледник, като го замеряш с камъчета.
    За да поддържа пристрастеност към наркотик на стойност десет фунта, един наркоман извършваше престъпления от типа на кражбите на стойност от три до пет хиляди фунта месечно. Малцина обаче караха на дози за по десет фунта дневно — повечето бяха на дози за по двайсет, петдесет до стотина фунта и повече. Някои достигаха до триста-четиристотин фунта дневно. И един куп посредници си вземаха процента в процес на всичко това. По цялата верига имаше богата жътва. Разкривате неколцина, прибирате ги от улицата и след няколко дни изникват куп нови лица с нови доставки. Ливърпулци. Българи. Руснаци. С едно общо нещо помежду си. Живееха си охолно на гърба на жалките малки копеленца като Скункс.
    Но Пол Пакър и колегата му Тревър Салис не бяха платили 50 лири от полицейския фонд на информатор, за да им помогне да пипнат Скункс за наркотици. Той беше твърде дребен играч, за да се занимават с него. Те се надяваха, че той ще ги заведе при съвсем различен играч в съвсем друга сфера.
    След няколко минути едно ниско дебело хлапе на около дванайсет години, с кръгло луничаво лице и подстрижка тип канадска ливада, облечено в мръсна тениска с надпис „Саут Парк“, шорти и незавързани баскетболни кецове, което обилно се потеше, се примъкна до Скункс.
    — Уейн Руни? — попита момчето с изменен писклив глас.
    — Да-а.
    Хлапето изплю малко пакетче, увито в целофан, от устата си и го връчи на Скункс, който на свой ред му връчи моторолата. След секунди хлапето вече тичаше нагоре по хълма. А Скункс се запъти обратно към караваната си.
    А Пол Пакър и Тревър Салис излязоха от „Старбъкс“ и тръгнаха подире му надолу по хълма.

25

    Залата за тежки произшествия в Съсекс Хаус заемаше по-голямата част от първия етаж на сградата. В нея се влизаше през врата с електронно четящо устройство в края на обширно разчупено фоайе, където бяха офисите на висшите служители на отдела за криминални разследвания и помощния им персонал.
    За Рой Грейс атмосферата в тази част на централното управление на отдела за криминални разследвания беше съвсем различна от всякъде другаде в сградата, че и от другите полицейски сгради във и около Брайтън и Хоув. Коридорите и офисите на повечето полицейски участъци имаха овехтял институционален вид, но тук всичко изглеждаше ново.
    Твърде ново, твърде модерно, твърде чисто, твърде, по дяволите, подредено. Твърде бездушно. Биха могли да бъдат офиси на заклети експерт-счетоводители или административната част на банка или застрахователна компания.
    Диаграми върху бял картон, който също изглеждаше чисто нов, бяха закачени върху табла с червен филц на равни интервали покрай стените. Те отразяваха цялата информация по процедурите, която всеки детектив трябваше да знае наизуст, но понякога в началото на някое разследване Грейс отделяше време да ги прочете отново.
    Той съзнаваше много добре колко лесно в самодоволството си човек можеше да забрави нещо. А наскоро прочете и една статия в подкрепа на това свое мнение. Според нея по-голямата част от най-страшните въздушни катастрофи през последните петдесет години се дължали на грешки на пилотите. И в повечето случаи това не било по вина на неопитния младши пилот — грешал старшият пилот на въздухоплавателната линия. Статията стигаше дотам да твърди, че ако в самолета, в който седите, откриете, че ще ви вози старши капитан на въздухоплавателната линия, веднага слизайте от него!
    Самодоволство. Същото беше и в медицината. Неотдавна един консултиращ хирург-ортопед в Съсекс беше ампутирал здравия крак на някакъв пациент. Нищо и никаква грешка. Почти със сигурност причинена от самодоволство.
    — Какво означава всъщност „да поддържаш активен стил на живот“! — попита Брансън, след като прочете диаграмата.
    В средата бе оградена в кръгче една-единствена дума „мотив“. Около нея на края на различни стрелки бяха подредени думите ревност, расизъм, гняв/страх, обир, власт/контрол, желание, печалба, разплащане, хомофобия, омраза, отмъщение, психично заболяване, сексуалност и „поддържане на активен стил на живот“.
    — Да убиеш някого, за да му наследиш парите — отговори Грейс.
    Глен Брансън се прозина.
    — Има едно нещо, което липсва — после свъси вежди. — Всъщност две неща — каза мрачно.
    — Кои?
    — „Кефене“. И „слава.“
    — Кефене ли?
    — Да-а. Онези хлапета, които бяха запалили една стара просякиня под навес за автобуси миналата година. Полели я с бензин, докато спяла. Не са я мразили, просто са искали да направят нещо, нали? Да се изкефят.
    Грейс кимна. Мозъкът му всъщност не работеше. Той все още мислеше за Санди. Мюнхен. Господи, как щеше да се оправи с всичко това? В момента искаше само да се качи на някой самолет за Мюнхен.
    — И слава, нали? — каза Глен. — Влизането в банда е един от начините да добиеш тежест на улицата, нали?
    Грейс премина към следващото табло. То беше озаглавено „ЦЯЛОСТЕН КРИМИНОЛОГИЧЕН ПРЕГЛЕД“. Той хвърли поглед към списъка, където думите в момента се сливаха безсмислено. „Оценка на потенциалната информация, разузнаване, свидетели. Преоценка. Разработване и прилагане на съдебна стратегия.“ После с ъгълчето на окото си видя напет, енергичен на вид мъж в началото на петдесетте, облечен с модни бежови панталони, бежова рижа и кафява вратовръзка, който крачеше към тях. Тони Кейс — началник поддръжка на сградата.
    — Здрасти, Рой — каза той бодро. — Приготвил съм ти Зала 1 и магнетофоните са готови за рокендрол. После се обърна към детектив сержанта и раздруса енергично ръката му — Глен — каза той. — Добре дошъл пак сред нас! Мислех, че още си в отпуск.
    — Бях.
    — Сега ще трябва да внимаваш, когато пиеш, нали? Да не изтече през дупките в корема ти.
    — Да, нещо такова — отговори Глен, без да откликне на шегата, или нарочно, или защото мислеше за нещо съвсем друго — Грейс не можа да определи защо.
    — Ще остана още малко тук — каза Кейс безгрижно. — Ако имаш нужда от нещо, кажи — той потупа мобилния си телефон, напъхан в джоба на ризата.
    — Автомат за прясна вода? Ще ни трябва в тази жега — каза Грейс.
    — Вече го имате.
    — Чудесен човек — той погледна часовника си. Оставаха малко повече от двайсет минути до оперативката, която беше свикал в шест и трийсет. Имаше достатъчно време. Той поведе Глен Брансън покрай стаите с доказателства от местопрестъплението и стаите на екипа за външни разследвания, после зави рязко вдясно към залата за разпит на свидетели, която бяха посетили по-рано този следобед.
    Влязоха в малката тясна стаичка за наблюдение до залата за разпит. Два разнородни стола бяха придърпани до работен плот по цялата дължина на стаята, върху който се мъдреше металната кутия на машината за видеозаписи и цветен монитор, който непрекъснато показваше досадното цветно изображение на масичката за кафе и трите червени стола в празната зала за разпит на свидетели от другата страна на стената.
    Грейс сбърчи нос. Миришеше, като че ли някой беше ял къри, вероятно от деликатесния отдел на супермаркет АСДА през улицата. Надникна в кошчето за боклук и видя доказателствата — куп картонени кутии. След аутопсия винаги му трябваше известно време, преди да се сети за храна, а в този момент, след като току-що беше видял остатъците от нещо като кашмирско блюдо със скариди сред съдържанието на стомаха на Кати Бишоп, нездравият лъх на къри в помещението хич не му беше по вкуса.
    Грейс се наведе, вдигна кошчето за боклук и го тръсна пред вратата. Миризмата не се разсея, но поне той самият се почувства малко по-добре. После седна пред монитора, поприпомни си контролните механизми на видео машината и натисна бутона за пускане.
    Като през цялото време не спираше да мисли. Мислеше._„Санди обичаше къри. Корма29 с пиле. Любимото й.“_
    Разпитът на Брайън Бишоп, който проведоха по-рано, се появи на екрана. Грейс превъртя бързо, наблюдавайки тъмнокосия мъж с дизайнерско сако в защитен цвят, с крещящи сребърни копчета и двуцветни обуща за голф в бяло и кафяво.
    — Тези обуща приличат на гети — каза Брансън, като седна до него. — Като на гангстерите във филмите от трийсетте години на миналия век. Гледал ли си „Някои го предпочитат горещо“? Гласът му беше безизразен, лишен от обичайната си енергия, но, изглежда, полагаше свръхчовешки усилия да бъде жизнерадостен.
    Грейс осъзна, че именно тази част от деня сигурно беше особено трудна за него. Ранната вечер. Обикновено, ако си беше у дома, щеше да помага да сложат децата да си легнат.
    — Онзи с Мерилин Монро ли?
    — Да, и с Тони Къртис, Джак Лемън и Джордж Рафт. Ами, брилянтен. Спомняш си онази сцена, нали, когато вкарват тортата и от нея изскача един с картечница и разстрелва всички наоколо, а Джордж Рафт казва: „Нещо в тази торта май не му е понесло!“
    — Модерна трактовка на троянския кон — каза Грейс.
    — Искаш да кажеш, че е бил римейк? — попита Брансън озадачен. — „Троянският кон“? Не си го спомням.
    Грейс поклати глава.
    — Това не е филм, Глен. А онова, което гърците са направили в Троя!
    — Какво са направили?
    Грейс изгледа свирепо приятеля си.
    — Ти май си получил цялото си образование от гледане на филми, а? Да си учил нещо по история?
    Брансън сви отбранително рамене.
    — Достатъчно.
    Грейс забави лентата. На екрана Глен Брансън попита: „Може ли да ми кажете кога за последен път видяхте съпругата си, мистър Бишоп?“
    Грейс спря лентата.
    — Сега искам да се концентрираш върху очите на Бишоп. Искам да преброиш колко пъти примигна. Искам бройката примигвания в минута. Имаш ли секундарна стрелка на тази контролна кула на НАСА, която носиш на ръката си?
    Брансън се втренчи в часовника си, като че ли объркан от въпроса. Той имаше модерен голям хронометър „Касио“, от онези с твърде многото циферблати и копчета, за които Грейс все се чудеше дали приятелят му имаше представа за какво служат и половината от тях.
    — Трябва да има някъде — отговори Брансън.
    — Окей, започни да засичаш сега.
    Глен се обърка няколко пъти. После на екрана Рой Грейс застана в центъра на стаята и започна да разпитва Бишоп.
    — Къде спахте снощи, мистър Бишоп?
    — В моя апартамент в Лондон.
    — Може ли някой да потвърди това?
    — Двайсет и четири — обяви Глен Брансън, премествайки поглед от часовника си върху екрана, а после обратно.
    — Сигурен ли си?
    — Да.
    — Добре. Повтори го.
    На екрана Грейс попита Бишоп:
    — Кога пристигнахте на игрището в клуба за голф тази сутрин?
    — Точно след девет.
    — И шофирахте дотук от Лондон?
    — Да.
    — Към колко часа е било това?
    — Около шест и половина.
    — Отново двайсет и четири!
    Грейс спря лентата.
    — Интересно — каза.
    — Кое точно? — попита Брансън.
    — Това е експеримент. Пробвам нещо, което прочетох онзи ден в един бюлетин по психология, за който съм абониран. Авторът твърдеше, че в една университетска лаборатория… мисля, че беше в Единбург… са установили, че хората примигват повече пъти в минута, когато казват истината, отколкото, когато лъжат.
    — Наистина ли?

    — Примигват 23,6 пъти в минута, когато казват истината, и 18,5 пъти в минута, когато лъжат. Факт е, че лъжците седят много неподвижно… трябва да мислят по-усилено от хората, които казват истината… а когато мислим по-усилено, сме по-неподвижни — той пусна отново лентата.
    Брайън Бишоп все повече се вълнуваше, като най-сетне стана и започна да жестикулира.
    — Твърдо двайсет и четири — каза Брансън.
    — И езикът на тялото му потвърждава това — каза Грейс. — Прилича на човек, който казва истината.
    Но съзнаваше пределно ясно, че това е само един индикатор. Беше му се случвало да разчете погрешно езика на тялото и преди и беше загазвал зле.

26

    Пресата наричаше август „глупавия сезон“. След като парламентът беше в лятна ваканция и половината свят в отпуск, месецът не изобилстваше на новини. Вестниците често правеха важни теми от незначителни събития, които по друго време може би изобщо никога нямаше да стигнат до страниците им, и за тях нямаше нищо по-хубаво от сериозно престъпление — колкото по-зловещо, толкова по-добре. Единствените хора, които, изглежда, не излизаха в отпуск, нито пък спазваха обичайното работно време, бяха престъпниците.
    И той самият, размишляваше Рой Грейс.
    Последната му свястна ваканция беше преди повече от девет години, когато те със Санди отлетяха със самолет за Испания и отседнаха в един апартамент под наем близо до Малага. Апартаментът беше тесен и вместо рекламираната гледка към морето гледаше към многоетажен автомобилен паркинг. И през по-голямата част от седмицата валеше.
    За разлика от сегашната гореща августовска вълна тук, в Брайтън, която докара още повече отпускари и излетници от обикновеното, залели града. Плажовете бяха претъпкани, както и баровете и кафенетата. Брайтън и Хоув имаха стотици хиляди вертикални капанчета, където човек можеше да пийне, и Грейс предполагаше, че вероятно сега се използваха до последна възможност. Беше рай за уличната престъпност. За нея сезонът беше по-скоро „отворен“, отколкото „глупав“.
    Той много добре съзнаваше, че при липсата на новини едно разследване на убийство като това, което му бяха трупнали сега, щеше да се наблюдава много по-внимателно от пресата от нормалното. Богата жена намерена мъртва, скъпа къща, може би участие в изчанчен секс, показен хубавец съпруг. Това си беше сигурен удар за всеки редактор, който се мъчеше да запълни вестникарските колонки.
    Грейс трябваше да планира от самото начало как изключително предпазливо да се разправя с пресата и медиите и да се опита, както правеше винаги, да накара отразяването на събитието по-скоро да помага, отколкото да вреди при разследването. Утре сутринта щеше да свика първата от поредицата редовни пресконференции по въпроса. Преди това проведе две оперативки с екипа, който събираше, за да ги подготви.
    И въпреки цялата тази дейност трябваше някак си да измисли как да отлети за Мюнхен. Трябваше.
    Беше абсолютно необходимо.
    Толкова много мисли за Санди се въртяха в главата му. Седяла в бирария на открито. С любовник? След загуба на паметта? Или просто бяха сбъркали човека? Ако някой друг му беше казал, че я е видял, той сигурно просто би отхвърлил информацията. Но Дик Поуп беше добър детектив, обстоятелствен човек, с добра зрителна памет.
    Няколко минути преди шест и трийсет, придружаван от Глен Брансън, Грейс напусна видеозалата за разпит на свидетели, грабна за двамата по едно кафе от автомата в кухненския бокс и тръгна по коридора към първа зала, която беше определена за неговото разследване от Тони Кейс. Мина покрай голямо табло с червен филц с надслов „ОПЕРАЦИЯ ЛИСАБОН“, под който имаше снимка на приличащ на китаец мъж с рядка брадица, заобиколена от няколко други снимки на камъни в дъното на високите скали на местната природна забележителност Бийчи Хед — всяка оградена с червен кръг.
    Бийчи Хед — драматичен и красив нос от бели варовикови скали, имаше неприятната репутация на най-популярното място за самоубийства в Англия. Предлагаше на желаещите стръмен и зловещо примамлив скок от около двеста метра до брега на Ламанша. Списъкът на онези, които бяха прекрачили, скочили, търкулнали се или преминали с кола през затревения му край и бяха оцелели, беше кратък.
    Този злочест, неизвестен човечец беше намерен мъртъв през май. Отначало помислиха, че е поредният самоубиец, докато аутопсията не показа, че вероятно е получил известна помощ, като се вземе предвид фактът, че е бил мъртъв от доста време, преди да скочи. Разследването продължаваше, но със затихващ успех всеки път, когато поредната линия на разпити удряше на камък.
    Всяко значително произшествие получаваше име, дадено му произволно от компютъра на съсекската полиция. Ако някое име звучеше като свързано със случая, който разследваха, това просто беше съвпадение. А това се случваше рядко.
    За разлика от работните места в останалата част на Съсекс Хаус — и във всички останали полицейски участъци в страната, — тук по бюрата в първа зала нямаше и знак от нещо лично. Нямаше снимки на членове на семействата, на футболисти, списъци с дати на спортни състезания, смешни карикатури. Всичко в това помещение, освен мебелите и апаратурата, бе свързано с разследването. Не се чуваха и много шеги, само свирепа концентрация. Звън на телефони, тракане на клавиатури, шум на хартия, бълвана от лазерните принтери. Тишината на концентрацията.
    Той огледа първоначалния си екип със смесени чувства, докато пресичаше стаята. Имаше няколко познати лица, които се радваше да види. Детектив сержант Бела Мой — привлекателна жена на трийсет и пет години с къносана кестенява коса, държеше пред себе си кутия с медени бисквити с шоколад, към които беше пристрастена. Ник Никол — с къса коса, висок като върлина, с разкопчана на врата риза с къси ръкави, имаше бледия и уморен вид на баща на шестседмично бебе. Служителката от индекса и базата данни — млада, пълничка жена, с дълга кестенява коса, на име Сюзан Градли, беше извънредно трудолюбива и експедитивна. И ветеранът Норман Потинг, когото ще трябва да държи под око.
    Детектив сержант Потинг беше на петдесет и три години. С тясно, сякаш гумено лице, кръстосано от разкъсани капиляри под оредяваща, сресана през цялото теме коса, пълни устни и пожълтели от тютюн зъби. Беше облечен с измачкан бежов ленен костюм и оръфана жълта риза с къси ръкави, върху която като че ли носеше целия си обяд. Колкото и необичайно да бе, имаше сериозен слънчев тен, който, както трябваше да признае Грейс, подобряваше външния му вид, макар че повечето жени в отдела го смятаха за противен. Обикновено прехвърляха Потинг да запълва дупките из цялата страна, когато някой отдел имаше отчаяна нужда от човек.
    Присъствието на детектив Алфонсо Дзафероне като член на екипа не допринасяше за подобряване на настроението на Грейс. Мрачен, арогантен мъж на двайсет и кусур години, с латиноамериканска хубост и оформена с гел прическа, облечен предизвикателно в черен костюм, с черна риза и кремава вратовръзка. При последната им съвместна акция Дзафероне бе проявил съобразителност, но имаше проблем с агресивността. Отчасти поради липсата на избор, защото беше отпускарски сезон, но и поради желанието да даде на това животинче урок по добри маниери, Грейс го включи в екипа.
    Докато поздравяваше поред всеки един от тях, Грейс си мислеше за Кати Бишоп. Представи си я на леглото в къщата й на „Дайк Роуд Авеню“ тази сутрин, после на масата в моргата следобед. Като че ли носеше духа й в сърцето си. Бремето на отговорността. Хората в тази стая и другите, които скоро щяха да се присъединят към екипа в залата за конференции, носеха огромна отговорност.
    Поради което трябваше да изтика всички мисли за Санди в някакво изолирано кътче на мозъка си и да ги заключи там засега. Някак си.
    През следващите няколко часа и дни щеше да научи повече за Кати Бишоп, отколкото който и да било на тази земя. Повече от съпруга й, родителите й, връстниците й, най-добрите й приятели. Те може и да смятаха, че я познават, но всъщност знаеха за нея само онова, която тя им позволяваше да научат. Неизбежно нещо щеше да бъде укрито. Всяко човешко същество постъпваше така.
    И неизбежно Рой Грейс щеше да приеме нещата лично. Винаги ставаше така.
    Но в този миг Грейс не знаеше колко личен за него щеше да стане този случай.

27

    Скункс почувства прилив на сили. Светът беше много по-добро място. Хероинът си вършеше работата — беше му приятно топло и замаяно, всичко беше чудесно, тялото му бе залято от ендорфини. Ей така трябваше да усеща живота; искаше да запази това усещане завинаги.
    Пристигна Бетани с пиле, малко картофена салата и кофа с крем карамел, които беше взела от хладилника на майка си, и всички лайнари се бяха омели от караваната му, и той я оправи изотзад, така както тя обичаше… и както и той обичаше, масивният й задник да се притиска в корема му.
    А сега тя го караше по крайбрежната улица с малкото пежо на майка си, а той се беше излегнал в седалката до нея, наклонена назад, и зяпаше през моравите очила офиса си. Отбелязвайки на свой ред всички паркирани коли. Всички видове коли, за които можете да се сетите. Всичките прашни и напечени от слънцето. Стопаните им бяха на плажа. Той търсеше кола, която да отговаря на марката и модела, записани на влажното смачкано листче хартия на скута му, неговия списък за пазаруване, който трябваше да поглежда от време на време, защото паметта му беше боклук.
    — Трябва скоро да се връщам. На майка й трябва колата. Довечера отива на бридж — каза Бетани.
    Всички шибани марки коли в света бяха паркирани на крайбрежната улица тази вечер. Всички шибани марки, с изключение на онази, която търсеше. Нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, с нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно.
    — Насочи към Шърли Драйв — каза той.
    Часовникът на таблото показваше шест и петнайсет вечерта.
    — Наистина трябва да се прибера до седем. Колата й трябва, ще ме убие, ако закъснея — отговори Бетани.
    Скункс я погледна одобрително за момент. Имаше къса черна коса и дебели ръце. Гърдите й извираха от деколтето на размъкнатата тениска, а пълните й кафяви бедра бяха прикрити оскъдно от синя дочена минипола. Беше пъхнал едната си ръка под ластика на гащите й, гушната в меките й влажни срамни косми, като мушкаше с два пръста още по-надълбоко.
    — Завий надясно — нареди той.
    — Караш ме пак да ми се прииска!
    Той мушна пръсти още по-надълбоко.
    Тя се задъха.
    — Скункс, престани!
    И на него отново му се прииска. Тя зави надясно на светофара, покрай статуята на кралица Виктория, а после той внезапно извика:
    — Спри!
    — Какво има?
    — Там! Там! Там! — той хвана волана, като качи колата на бордюра, без да обръща внимание на скърцането на спирачките и на клаксона отзад.
    Докато Бетани спираше колата, Скункс извади първо пръстите, после ръката си.
    — Брилянтно, мамка му! Виждаш ли я!
    Отвори вратата на колата, излезе с препъване и тръгна, без да се обърне.
    Там, на светофара, от другата страна на улицата беше спряла тъмносиня металик ауди А4 кабриолет. Скункс измъкна химикалка от джоба си, записа номера на колата на листчето, после измъкна мобилния си телефон от джоба на панталона и набра един номер.
    — GU 06 LGJ — прочете. — Можеш ли да ми дадеш нещо до един час?
    Толкова беше доволен, че дори не видя как пежото замина, а Бетани му махна с ръка, не чу и краткото й бибипкане.
    „Брилянтно! — помисли си. — Да-а!“
    Не видя също така и малкия сив форд край бордюра на няколко метра зад него. Това беше една от петте коли на екипите за проследяване, която караше подире му през последния половин час, след като беше излязъл от караваната.

28

    Брайън Бишоп седеше на ръба на голямото легло, обгърнал брадичка с длани, и гледаше телевизия в хотелската си стая. До него на подноса чашата с чай отдавна беше изстинала, а двете бисквити в целофанови опаковки стояха недокоснати. Беше изключил климатика, защото беше твърде студено, а сега, все още с дрехите си за голф под сакото, го обливаше пот.
    Отвън, въпреки стъклопакета, чуваше воя на сирена, слабото мърморене на двигателя на някакъв камион, подновяващото се „пиу-пиу-пиу“ на автомобилна аларма. Свят, от който се чувстваше абсолютно откъснат, докато гледаше своята къща… дома си… по проклетата „Скай Нюз“. Усещането беше напълно сюрреалистично. Като че ли той самият се беше превърнал в непознат в собствения си живот. И не само в непознат. В парий.
    Беше изпитал нещо подобно и преди, по време на раздялата, а после и на развода му с Зоуи, когато децата му Карли и Макс бяха взели нейната страна, след като тя успешно ги беше настроила срещу него, и отказваха да говорят с него почти две години.
    Обичан от камерите новинар със съвършена прическа и страхотни зъби стоеше пред къщата, пред синьо-бялата лента с надпис „Полиция — Местопрестъпление — Не преминавай“ и размахваше микрофон. „Днес следобед беше извършена аутопсия. Ще се върнем към темата в новините в седем часа. Аз съм Дейвид Уилтшър, «Скай Нюз».“
    Брайън се чувстваше напълно и окончателно объркан.
    Мобилният му телефон иззвъня. Тъй като не позна номера, той го остави да звъни. Почти всяко обаждане днес следобед беше от пресата или от медиите, които, както предполагаше той, се бяха добрали до номера на мобилния му телефон от уебстраницата на компанията му. Интересното беше, че освен Софи му се бяха обадили само двама приятели — Глен Мишон и Иън Стийл; беше се обадил и бизнес партньорът му Саймън Уолтън. Саймън прозвуча истински разтревожен за него, попита го има ли нещо, което може да направи, и да не се притеснява за бизнеса, че той щял да се погрижи за всичко, докогато Брайън има нужда.
    Брайън разговаря няколко пъти с родителите на Кати, които бяха в Аликанте, Испания, където бащата на Кати разгръщаше поредното си — почти със сигурност обречено — бизнес начинание. Те щяха да се върнат със самолет утре сутринта.
    Чудеше се дали да се обади на адвоката си, но защо? Не беше виновен за нищо. Просто не знаеше какво да прави, затова седеше тук неподвижен и хипнотизиран, зяпайки екрана, възприемайки разсеяно групата полицейски коли, които бяха задръстили автомобилната му алея и бяха паркирани отвън на улицата. Покрай къщата преминаваше непрекъснат поток от коли, чиито шофьори и пътници до един извиваха врат, за да гледат. Имаше работа за вършене. Телефонни разговори, електронни съобщения. Купища, по дяволите, но в този миг Брайън не беше в състояние да функционира.
    Той се изправи нервно и известно време крачи из стаята, после влезе в блестящата от чистота баня, огледа кърпите, повдигна седалката на тоалетната с желание да се изпикае. Нищо не се получи. Загледа се в лицето си в огледалото над умивалника. После погледът му беше привлечен от редица тоалетни принадлежности. Малки, имитиращи мрамор, пластмасови шишенца с шампоан, балсам, душ гел и балсам за тяло. Размести ги, докато не ги подреди на еднакво разстояние едно от друго, после не хареса разположението им на етажерката и ги премести няколко сантиметра вдясно, като отново старателно се увери, че са на еднакво разстояние едно от друго.
    Това го накара да се почувства по-добре.
    В десет часа тази сутрин се чувстваше добре, доволен, наслаждаваше се на невероятното лятно време. Играеше една от най-добрите игри на голф в живота си, в един от най-красивите дни от годината. Сега, някакви си осем и половина часа по-късно, животът му беше развалина. Кати беше мъртва.
    Миличката, миличката, миличката му Кати.
    А полицията съвсем явно го подозираше, че е замесен.
    Божичко.
    Току-що беше прекарал по-голямата част от следобеда с две полицайки, които казаха, че работели като служителки за връзка със семействата, но той се почувства изморен от въпросите им и имаше нужда от тази почивка.
    А после сладката Софи… за какво ставаше дума? Какво, по дяволите, искаше да каже, като твърдеше, че били прекарали нощта заедно? Не бяха. Нямаше начин. Абсолютно никакъв начин.
    Истина е, че я харесваше. Но връзка? Невъзможно. Бившата му жена, Зоуи, имаше връзка. Той откри, че го беше мамила цели три години, и когато разбра, болката беше почти непоносима. Не можеше да причини такова нещо на никого. А напоследък усещаше, че нещата не вървят както трябва между него и Кати и полагаше голямо усилие да оправи отношенията им, или поне така си мислеше.
    Харесваше му да флиртува със Софи. Наслаждаваше се на компанията й. По дяволите, ласкаеше се да има момиче на двайсет и няколко години, което е откачило по него. Но само дотам. Макар че, както разбираше, май я беше насърчил твърде много. Не знаеше какво точно го беше накарало да я покани на обяд, след като седяха един до друг на някаква конференция за данъчни облекчения за филмови инвестиции. Всички сигнали за опасност бяха налице, но той продължи напред. Срещнаха се няколко пъти. Разменяха електронни съобщения по няколко пъти на ден… и нейните напоследък ставаха все по-неприлични. И истината е, че той се беше сещал няколко пъти за нея по време на… все по-рядкото си напоследък… любене с Кати.
    Но никога не беше спал с нея. По дяволите, дори не беше я целунал по устата.
    Не беше ли?
    Дали пък не вършеше разни неща, които не помнеше? Имаше хора, които вършеха разни неща, без да съзнават това. Стресът можеше да причини умствени проблеми, да накара мозъка да функционира по странни начини, а той напоследък беше под голям стрес с тези тревоги за бизнеса си и за Кати.
    Компанията му „Интърнешънъл Ростеринг Солушънс“, която бе основал преди девет години, процъфтяваше… може би твърде много. Всяка сутрин трябваше да иде в офиса си само за да разчисти електронните съобщения от предния ден — до двеста на брой, — а после го заливаше следващата партида. В момента компанията откриваше още офиси по света — напоследък в Ню Йорк, Лос Анджелис, Токио, Сидни, Дубай и Куала Лумпур — комуникациите надхвърляха двадесет и седем часа в денонощието. Беше назначил доста нови хора, разбира се, но никак не му се отдаваше да възлага нещата на другите. Така че все по-често оставаше да работи в офиса до късно вечерта, а след като се прибере, пак да работи след вечеря… също и през съботите и неделите, за неудоволствие на Кати.
    Освен това усещаше, че не всичко е наред в брака им. Въпреки интереса си към благотворителните начинания и ротарианския клуб Кати негодуваше, че все повече време прекарва сама. Той се опита да й каже, че няма винаги да работи толкова — след някоя и друга година можеха да продадат част от акциите на компанията или изобщо да я продадат за достатъчно пари и да не трябва никога повече да работят. Тогава тя му припомни, че е казвал същото преди две години.
    Съвсем наскоро, и то много сърдито, му беше казала, че Брайън винаги ще си остане работохолик, защото всъщност няма други интереси извън бизнеса си. Той се опита да парира неубедително, че бебчето му — възстановеният от него с любов ягуар от 1962 г. — представлява такъв интерес. Докато тя не му отвърна язвително, че не си спомня кога го е изкарвал от гаража за последен път. И той беше принуден да признае пред самия себе си, че и той не си спомняше.
    Спомняше си, че когато се разпадаше бракът му със Зоуи, когато беше почти пред срив, лекарят му предложи да постъпи за няколко седмици в психиатрична клиника. Той отхвърли това и някак си преживя всичко. Но сега изпитваше същото чувство на потиснатост и от време на време на объркване, както тогава. И долавяше от Кати същото лошо излъчване, каквото бе долавял от Зоуи, преди да открие, че тя му изневерява. Може би само си въобразяваше.
    Може би разсъдъкът му точно сега не работеше както трябва.

29

    Камерата се въртеше бавно и малко на подскоци, обхващайки спалнята на семейство Бишоп на „Дайк Роуд Авеню“ №97. Спря се за няколко мига върху голото тяло на Кати Бишоп, което лежеше разпънато, с китки, завързани за доста претенциозните дървени колони на леглото, със следата от охлузено на врата и противогаза.
    — Противогазът е бил върху лицето й, когато е открита — каза Рой Грейс на екипа си, който сега наброяваше двайсет души, събрани в залата за тежки произшествия и наблюдаващи видеоматериала, заснет от криминолозите на местопрестъплението.
    Помещението побираше най-много двайсет и пет души, насядали на твърдите червени столове около правоъгълната маса, и ако е необходимо, още трийсет прави. Едно от нещата, за което го използваха, бяха оперативките за пресконференциите при тежките произшествия и точно поради тази причина в долния край, точно срещу видеоекрана, имаше извито двуцветно синьо табло, два метра високо и три метра широко, на което се мъдреше бодро електронният адрес на съсекската полиция плюс надписът на благотворителната организация „Краймстопърс“ и телефонният номер. Всички изявления за пресата и медиите се правеха от служителите на този фон.
    — Кой я е махнал, Рой? — попита инспектор Ким Мърфи с любезен, но много директен глас.
    Грейс беше работил и преди това с Ким, за да изправят пред съда един домовладелец от Брайтън за заговор за убийство, с излязло наскоро успешно решение, и споменът беше добър. Той я беше повикал за това разследване като свой заместник старши следовател. Тя беше блестящ, невероятно интелигентен инспектор, на трийсет и няколко години и той много я харесваше. Беше и много привлекателна, със спретнато подстригана руса коса с кичури, широко открито лице и почти неизменна омагьосваща усмивка, която прикриваше много успешно — за изненада и съжаление на не един негодник, — една изненадващо твърда, обиграна личност от типа „не-се-бъзикай-с мен“. Въпреки ранга й в нея имаше нещо момчешко. Тази вечер то беше подчертано от спортно, бежово ленено сако с пагони, което беше облякла върху бяла тениска и панталони. През повечето време идваше на работа с мотор „Харли Дейвидсън“, който поддържаше сама.
    — Чистачката — каза той. — Един Господ знае какви още улики е заличила.
    Тази вечер се бореше със себе си. Наистина се бореше. Трябваше да действа като старши следовател по разследване на убийство с всички отговорности, които произтичаха от това. Но колкото и да се опитваше да се съсредоточи, част от него беше съвсем на друго място, в друг град и в съвсем друго разследване. Санди. И току-що осъзна, че изобщо беше забравил да се обади на Клео, за да й каже горе-долу по кое време ще се освободи тази вечер. Щеше да се опита да й изпрати крадешком съобщение по време на тази оперативка.
    Изведнъж се почувства объркан за връзката си с Клео. Ами ако Санди наистина беше в Мюнхен? Какво щеше да стане, ако се срещнеха?
    Имаше твърде много неопределими величини. Тук и сега, както седеше на работното си място, в реалния свят на първа зала, с лица, които го гледаха в очакване. Въобразяваше ли си или наистина го гледаха странно?
    Стегни се!
    — Шест и трийсет, петък, 4 август — прочете от бележките си за оперативката. Беше свалил сакото, разхлабил вратовръзката и разкопчал две от най-горните копчета на ризата си заради изтощителната жега.
    — Това е първата оперативка за операция „Хамелеон“ — продължи той. — Разследване на убийството на трийсет и пет годишно лице от женски пол, идентифицирано като мисис Катрин Маргарет Бишоп… известна като Кати… от „Дайк Роуд Авеню“ №97, Хоув, Източен Съсекс, провеждано в първия ден след откриване на тялото й в осем и трийсет тази сутрин. Ще обобщя произшествието.
    Грейс изреди за няколко минути събитията, които бяха довели до откриването на тялото на Кати. Когато стигна до противогаза, както можеше да се очаква, Норман го прекъсна.
    — Може би е имал хронично газове, Рой. Сложил й е противогаза от добрина — Потинг се огледа ухилен. Но никой не се усмихна.
    Грейс изстена вътрешно.
    — Благодаря ти, Норман — каза. — Имаме доста неща за отхвърляне. Можем да минем и без хумор.
    Потинг продължаваше да се оглежда, като се хилеше неудържимо на аудиторията си, несмутен от безизразните им лица.
    — Можем също така да се погрижим да не изтича информация за противогаза където и да било — добави Грейс. — Искам абсолютно мълчание по въпроса. Ясно ли е на всички?
    Премълчаването на основна информация, открита на местопрестъплението, беше обичайна практика. Така, ако някой се обадеше по телефона и споменеше противогаз, разследващият екип веднага щеше да разбере, че обаждащият се почти със сигурност знае нещо.
    Грейс започна да изрежда задачите на всеки един. Трябваше да се възстанови фамилното дърво на Кати Бишоп, имената на всички хора, с които е имала връзка, плюс фонова информация за тях. С това се занимаваха служителките за връзки със семействата и той вече беше определил Бела Мой да наблюдава задачата.
    Бела зачете от отпечатаните пред нея бележки.
    — Засега нямам много информация — каза тя. — Кати Бишоп по баща е Катрин Маргарет Дентън, единствено дете на родители, живеещи в Брайтън. Омъжила се е за Брайън Бишоп преди пет години — трети брак за нея, втори за него. Деца няма.
    — Имаш ли представа защо няма? — попита Грейс.
    — Не — Бела изглеждаше малко изненадана от въпроса. — Бишоп има две деца от първия си брак.
    Грейс отбеляза нещо в тефтера си.
    — Окей.
    — Прекарва дните от седмицата предимно в Брайтън… обикновено отива в Лондон за една нощ. Брайън Бишоп има апартамент в Лондон, където прекарва от понеделник до петък.
    — Място за чукане? — предположи Норман Потинг.
    Грейс не отговори. Но Потинг имаше право. Липсата на деца и пет години брачен живот доста отделен един от друг не говореха за много тясна връзка. Въпреки че той и Санди бяха женени девет години и нямаха деца… но за това си имаше причини. Медицински. Той отново си записа нещо.
    Дъвчейки дъвка с обичайния си високомерен вид, Алфонсо Дзафероне беше определен да работи с анализатора на ХОЛМС, за да възстанови поредицата от събития и да състави списък на заподозрените — в случая засега един, съпругът й. Трябваше да се направи пълна времева възстановка за Брайън Бишоп, за да се установи дали не е бил тук тогава, когато е била убита Кати. Имало ли е наскоро някакви сходни убийства в това графство или в другите? Нещо, в което да е използван противогаз? Дзафероне се облегна назад на стола си; раменете му бяха толкова масивни, че сигурно беше работил върху тях, помисли си Грейс. И както всички мъже в стаята, беше свалил сакото си. Безвкусни ръкавели с фалшиви диаманти и златни ленти за ръкавите блестяха върху елегантната му черна риза.
    Друга задача, която Грейс беше възложил на Норман Потинг, беше да се сдобие с план на къщата на Бишоп, въздушна снимка на имота и околността и да претърси старателно всички пътища, по които можеше да се влезе вътре. Той искаше също така от Потинг, а после отделно от главния криминолог подробна оценка за местопрестъплението, включително доклади за претърсване на съседните къщи една по една, което започна рано следобед.
    Потинг докладва, че двата компютъра от къщата вече бяха предадени на отдела за криминален анализ на високи технологии, записите от наземните комуникации през последните дванайсет месеца бяха иззети от „Бритиш Телеком“, както и записите от мобилните телефони на семейство Бишоп.
    — Дадох телефона й, който беше намерен в колата, за проверка в телекомуникационния отдел, Рой — каза Потинг. — Имаше едно съобщение от единайсет и десет вчера сутринта, мъжки глас — Потинг погледна тефтера си. — Гласеше „Ще се видим по-късно“.
    — И това ли е всичко? — попита Грейс.
    — Опитаха да му се обадят, но номерът беше скрит.
    — Трябва да открием кой е бил.
    — Ходих в телефонната компания — отговори Потинг. — Но няма да мога да взема записите до началото на работното време в понеделник.
    Петък, събота и неделя бяха най-лошите дни да започнеш разследване на убийство, помисли си Грейс. Лабораториите бяха затворени, както и административните офиси. Точно когато ти трябваше бързо информация, можеше да изгубиш два или три жизненоважни дни в очакване.
    — Намери ми запис. Ще попитаме Брайън Бишоп познава ли гласа. Може и да е неговият.
    — Не, вече го проверих — каза Потинг. Появи се градинарят и аз го накарах да го прослуша.
    — Той в списъка на заподозрените ли е?
    — Той е около осемдесетгодишен и малко немощен. Не бих го включил на първите места в списъка.
    Това предизвика усмивка у всички.
    — По моя сметка — каза Грейс — отива на второ място в списък от двама души.
    Той спря да пийне кафе, после вода.
    — Така, сега ресурсите. В момента всички поделения не са много натоварени. Искам всеки от вас да помисли каква помощ ще му е нужна в допълнение към собствените му хора. При липсата на други новинарски събития очевидно ще се радваме на пълното внимание на пресата, така че искам да изглеждаме добре и бързо да получим резултати. Пълна циркова програма.
    И не само за да бъде зарадвана публиката, помисли си Грейс, но не го каза на глас. Трябваше отново да докаже, че е човек, заслужаващ доверието на сприхавата си началничка Алисън Воспър, помощник-началник на брайтънската полиция, която копнееше Грейс да направи поредната погрешна стъпка.
    След броени дни мъжът, когото беше изтеглила от столицата и издигнала до неговия ранг, тази противна мутра старши детектив Касиън Пю — новото й златно момче — щеше да оздравее след катастрофа с кола и да заеме мястото си тук, в Съсекс Хаус. С неизречената цел да яде обедите на Рой Грейс и да го измести някъде вдън земя.
    Чак когато подхвана съдебномедицинските експертизи, усети, че всички се съсредоточиха още повече. Пропускайки страниците, изписани от Надюшка да Санча с обстоятелствени технически данни, той мина право на въпроса.
    — Съдейки по охлузванията около врата й, Кати Бишоп е била удушена или с тънък шнур, или с тел. Тъкан от врата й беше изпратена в лабораторията за допълнителен анализ, който може да разкрие оръдието на убийството — обяви той. Глътна още малко кафе. — Във вагината й беше намерено значително количество семенна течност, която показва, че е имало полов акт малко преди смъртта.
    — Била е страхотно парче за чукане — промърмори Норман Потинг.
    Бела Мой се обърна към Потинг.
    — Толкова си брутален!
    Настръхнал от гняв, Грейс каза:
    — Норман, стига вече. Искам да си поговорим след срещата. Никой от нас не е в настроение за безвкусните ти шеги. Ясно ли е?
    Потинг свали поглед като виновен ученик.
    — Не исках да обидя никого, Рой.
    След като му хвърли убийствен поглед, Грейс продължи:
    — Семенната течност е изпратена в лабораторията за спешен анализ.
    — Кога очакваш резултатите? — попита Ник Никол.
    — Най-рано в понеделник.
    — Ще ни трябва проба от Брайън Бишоп — каза Дзафероне.
    — Взехме днес следобед — отвърна Грейс, доволен, че е изпреварил детектива.
    Погледна към Глен Брансън за потвърждение. Детектив сержантът кимна мрачно и на Грейс изведнъж му се сви сърцето. Горкият Глен изглеждаше готов да се разплаче. Може би беше грешка да го изтегли толкова рано на работа. Изживяването на травмата от разпадащ се брак, плюс че физически още не беше във върхова форма, плюс махмурлука, който още не му беше минал, не правеше най-добрата комбинация. Но сега вече беше твърде късно.
    Потинг вдигна ръка.
    — М-м, Рой… наличието на семенна течност… можем ли да приемем, че в смъртта на жертвата има сексуален елемент… че е била изнасилена?
    — Норман — отговори Грейс остро, — предположенията са майка и баща на прецакването. Окей? — Грейс отпи малко вода, после продължи: — Назначени са две служителки за връзка със семействата — каза той, — полицай Линда Бъкли и полицай Маги Кембъл…
    Прекъсна го силният звън на мобилния апарат на Ник Никол. Като хвърли извинителен поглед към Рой Грейс, младият детектив стана, почти превит на две, като че намаляването на ръста му щеше да намали и звъна на телефона, и се отдалечи на няколко крачки от работното си място.
    — Детектив Никол — каза.
    Възползвайки се от прекъсването, Дзафероне се вгледа в лицето на Потинг.
    — Май си ходил някъде, Норман, нали?
    — В Тайланд — отговори Потинг и се усмихна на дамите, въобразявайки си, че ще се впечатлят от такова екзотично пътешествие.
    — И се върна с хубав тен, нали?
    — Върнах се с нещо повече от това — каза Потинг, разцъфнал в усмивка. Той вдигна ръка, после посочи третия си пръст, на който се виждаше семпла златна халка.
    — Да пукна — каза Дзафероне. — Съпруга!
    Бела мушна една полуразголена бисквита в устата си. Говореше с глас, който много харесваше на Грейс. Тих, но винаги много директен. Въпреки че надничаше изпод разрошената си коса като че ли от някакъв друг свят, Бела всъщност беше много умна. Никога не пропускаше нищо.
    — Значи това ще е четвъртата ти съпруга, нали?
    — Точно така — отвърна Потинг, все още сияейки, сякаш беше постижение, с което се гордееше.
    — Мислех, че вече няма да се жениш отново, Норман — каза Грейс.
    — Е, нали знаеш какво казват, Рой. Прерогатив на жената е да промени мнението на мъжа.
    Бела му се усмихна с повече съчувствие, отколкото с хумор, като че ли беше любопитен, но малко гротесков експонат в зоологическа градина.
    — И къде я срещна? — попита Дзафероне. — В някой бар? В клуб? В заведение за масаж?
    Потинг отвърна свенливо:
    — Всъщност чрез една агенция.
    За миг Грейс видя рядък проблясък на смирение в лицето на този мъж. Сянка на тъга. На самота.
    — Окей — каза Ник Никол, като седна на работното си място и прибра телефона в джоба си. — Имаме нещо интересно — и постави бележника на бюрото пред себе си.
    Всички го погледнаха втренчено.
    — Летище „Гатуик“ е алармирано. От двете страни на шосе М23 на всички подстъпи са инсталирани камери за автоматично опознаване на номерата на колите. Снощи едно бентли континентал, регистрирано на името на Брайън Бишоп, е засечено от една от камерите в единайсет и четирийсет и седем. Било е на автомагистралата в южна посока към Брайтън. Тъй като има някакъв технически проблем с камерата, насочена на север, липсва запис, че се е върнал в Лондон… ако се е върнал.
    Системата за автоматично разпознаване на номерата на колите се използваше все по-интензивно от полицейските системи за сигурност за сканиране на моторните превозни средства, които влизаха в определен район.
    Глен Брансън погледна Грейс.
    — Май този тип се провали на теста ти с мигането, Рой. Разказа ни разни врели-некипели. Каза, че по това време бил в Лондон, гушнат в леглото.
    Но това не разстрои Грейс. Настроението му внезапно се повиши. Ако успееха да изтръгнат признание от Брайън Бишоп още тази вечер, тогава с малко късмет разследването щеше да приключи почти преди да е започнало. И можеше да замине направо за Мюнхен — може би още утре сутринта. Друга възможност беше да остави Ким Мърфи да движи разследването, но той не работеше по този начин. Обичаше всичко да е в ръцете му, да следи всичко и да надзирава всяка подробност. Именно когато човек работеше с някого почти на собственото му ниво, ставаха грешки. Разни важни неща можеха да пропаднат в пукнатините.
    — Да идем да поприказваме със служителките за връзка със семействата — каза той. — Виж дали можем да открием нещо повече за тази кола. Ще можем ли да опресним паметта на Бишоп.

30

    В седем и петнайсет вечерта слънцето най-сетне започна да се оттегля от съсекското крайбрежие. Милиардерът на време седеше до една маса в препълнено кафене на открито, като отпиваше от третата си диетична кола и от време на време изчегъртваше с лъжичката по някой остатък от сладоледа си с орехи в чашата пред него, за да убие времето. Трябваше да похарчи част от своите долари, лири стерлинги и евро във време. Що да не ги похарчи, не можеше да ги вземе със себе си.
    Вдигна дясната си ръка до устата и я посмука малко. Парещата болка продължаваше и макар че не беше сигурен дали не си въобразява, дъгичката от малки червени белези, заобиколени с леко охлузване с цвят на никотинови петна, като че ли изглеждаше все по-възпалена.
    Наблизо свиреше steel band30 „Слънчевият остров“.
    Веднъж и той щеше да ходи на такъв слънчев остров. Всичко беше уредено, но после се случи онова нещо. Животът се изпика отгоре му от голяма височина. Е, не точно животът, не, не, не.
    Само един от обитателите му.
    Въздухът беше солен. Миришеше на въжета, ръжда, лак за лодки и през няколко минути лъхаше слабо, но отчетливо на урина. Малко след като залезе слънцето, тази нощ ще изгрее луната. Хората се бяха изпикали и на това.
    Бележката за сметката му, вече платена, беше затисната под пепелника и пърхаше като умираща пеперуда в лекия морски бриз. Той беше винаги подготвен, винаги готов за следващото си действие. Никога не можеше да предскаже какво ще бъде то. За разлика от слънцето.
    Почуди се накъде се беше запътил сега този диск от изпепеляващи газове в цвят охра и се опита да пресметне наум някои от времевите зони в света. Точно сега, на разстояние тринайсет и половина хиляди мили, щеше да е алена топка, която бавно пълзи към хоризонта на Сидни. Все още щеше да бъде изпепеляващо ярко кълбо, високо в следобедното небе на Рио де Жанейро. Където и да беше, никога не усещаше силата си. Силата, която даваше на хората. Не и както той усещаше силата в себе си.
    Силата на живота и смъртта.
    Гледна точка. Въпрос на гледната точка. Мракът за един беше дневна светлина за друг. Защо толкова много хора не разбираха това?
    Разбираше ли го това тъпо момиче, седнало на плажа на няколко метра пред него, загледано през налягалите пред нея тела в плоската дишаща маса на океана? Втренчено в отпуснатите ветрила на джонките и уиндсърфовете? В далечните, размити очертания на танкерите и контейнеровозите, неподвижни, далеч на хоризонта, като играчки на полица? В последните глупави къпещи се хора, които пляскаха в мръсния клозет, за който си въобразяваха, че е чиста вода?
    Знаеше ли Софи Харингтън, че за последен път виждаше всичко това?
    За последен път вдъхваше мириса на въжетата с катран, боята за лодки или нечия урина?
    Целият проклет плаж приличаше на отходен канал от гола плът. Тела в оскъдно облекло. Бели, червени, кафяви, черни. Парадираха наоколо. Някои от жените по монокини… плажни курви. Наблюдаваше една, която газеше наблизо, с разпилени рижи кичури до рамене, с цици до корема, корем до чатала, отпиваща от бутилка тъмна или светла бира — беше твърде далеч, за да види коя от двете, — с дебел задник, изхвръкнал от педята найлон в електриково синьо, с бедра на буци от целулит. Почуди се как ли щеше да изглежда в противогаза, с редките си рижави срамни косми, притиснати в лицето му. Замисли се на какво ли щеше да му замирише там, долу. На стриди?
    После прехвърли вниманието си върху глупавото момиче, което седеше на плажа през последните два часа. Беше се изправила, боса върху камъчетата, с обуща в ръце, и трепваше при всяка стъпка. Защо, зачуди се той, просто не си обуе обущата? Чак толкова ли е малоумна?
    Щеше да й зададе този въпрос по-късно, когато остане насаме с нея в спалнята и й сложи противогаза, а гласът й ще достига до него приглушен и неясен.
    Не че му пукаше какво ще му отговори.
    Интересуваше го само онова, което беше написал в празното пространство за забележки отзад в синия си ученически дневник, когато беше на дванайсет години. Този дневник беше едно от малкото му притежания, все още запазени от детските му години. Беше в малка метална кутия, където държеше нещата, които имаха за него сантиментална стойност. Кутията беше в една гаражна клетка, съвсем наблизо оттук, която той наемаше за месец. Още като малко момче беше разбрал колко е важно човек да си намери местенце в този свят, което колкото и малко да е, да си е негово собствено. Където да си държи нещата. Да седне и да помисли.
    Точно в едно такова само негово място, което си беше намерил на дванайсет години, му хрумнаха думите, които беше написал в дневника си.
    „Ако искаш наистина да причиниш на някого болка, не го убивай, тогава ще го заболи само за кратко. Много по-добре е да убиеш онова, което обича. Защото тогава ще го боли завинаги.“
    Повтаряше си тези думи отново и отново като мантра, докато вървеше подир Софи Харингтън, както винаги на безопасно разстояние. Тя спря и си обу обущата, после се разходи по крайморския булевард покрай магазините под червената тухлена аркада с изглед към морето, една галерия на местни художници, покрай ресторант с морски деликатеси, въпросния steel band и една морска мина от Втората световна война, която беше изхвърлена на брега, а сега я бяха монтирали върху постамент, и магазин, в който се продаваха плажни шапки, кофички и лопатки и въртележки на пръчка.
    Той вървеше подире й през безгрижната, загоряла тълпа нагоре по рампата до натоварената „Кингс Роуд“, където тя сви вляво, покрай хотелите „Ройъл Албион“, „Олд Шип“, „Одеон Кингсуест“, „Тистъл“, „Гранд“ и „Метропол“.
    Възбуждаше се все повече с всяка минута.
    Бризът си играеше с качулката му и за един тревожен миг почти я свали. Той я дръпна рязко над челото си, после извади мобилния си телефон от джоба. Трябваше да проведе важен бизнес разговор.
    Изчака да премине една полицейска кола с включена виеща сирена, като продължи да върви подир Софи на около петдесет метра зад нея. Почуди се дали през цялото време щеше да върви пеш до апартамента си, или пък щеше да се качи на автобус или на такси. За него нямаше значение. Той знаеше къде живее. Имаше си свой собствен ключ.
    И цялото време на света.
    После във внезапен пристъп на паника осъзна, че е забравил найлоновата торба с противогаза в кафенето.

31

    Линда Бъкли беше заела позиция в едно кожено кресло в голямото, модерно и удобно фоайе на „Дотел дю Вен“. Беше достатъчно близо до рецепцията, за да чуе, ако някой потърси Брайън Бишоп, и виждаше добре влизащите и излизащите от хотела.
    Когато Грейс и Глен Брансън влязоха, тя остави неохотно книгата, която четеше. Беше „Сензацията Плимсол“ — история на корабните ватерлинии от Николет Джоунс, по която, бе чула, че са направили радиосериал.
    — Здрасти, Линда — каза Грейс. — Хубава ли е книгата?
    — Забележителна! — отговори тя. — Стивън, съпругът ми, е служил в търговския флот и поназнайвам малко за корабите.
    — Гостенинът ни в стаята си ли е?
    — Говорих се него някъде преди половин час, за да разбера как се чувства. Маги излезе да проведе няколко телефонни разговора. Дали сме му почивка… беше доста напрегнато този следобед, особено в моргата, когато идентифицираше жена си.
    Грейс огледа препълненото фоайе. Всички столчета край бара от неръждаема ламарина в дъното на помещението бяха заети, както и всички дивани и столове. Група мъже в официални костюми и жени във вечерни рокли се бяха събрали на куп, като че ли ще ходят на бал. Не видя никакви журналисти.
    — Няма ли още преса?
    — Досега не — отговори тя. — Записах го под чуждо име… Мистър Стивън Браун.
    Грейс се усмихна.
    — Добро момиче!
    — Това може да ни спечели някой ден — каза тя. — Но скоро ще довтасат.
    А с малко повече късмет Брайън Бишоп дотогава щеше да бъде заключен в килия, помисли си той.
    Грейс се запъти към стълбището, после спря. Брансън зяпаше замечтано четири много привлекателни момичета в късния пубертет, които пиеха коктейли на голям кожен диван. Той размаха ръка, за да отвлече вниманието на колегата си. Глен замислено се приближи към него.
    — Точно си мислех… — каза детектив сержантът.
    — За дълги крака?
    — Дълги крака ли?
    По объркания израз на лицето му Рой разбра, че приятелят му изобщо не е гледал момичетата, дори не ги беше забелязал. Просто е зяпал в пространството. Той преметна доброжелателно ръка около талията на Брансън. Слаба и твърда като камък от вдигането на тежести, тя създаваше усещане в сакото за здраво младо дърво, вместо за човешка диафрагма.
    — Ще се оправиш, приятел — каза.
    — Имам чувството, че живея нечий друг живот… разбираш ли ме какво имам предвид, човече? — каза Брансън, докато се изкачваха на първата площадка. — Като че ли съм излязъл от собствения си живот и съм влязъл в нечий друг погрешка.
    Стаята на Бишоп беше на втория етаж. Грейс почука на вратата. Никой не отговори. Той почука отново, по-силно. После, като остави Брансън да чака в коридора, слезе долу и дойде с дежурния управител, елегантно облечен мъж на около трийсет години, който им отвори вратата с резервния ключ.
    Стаята беше празна. Задушаващо гореща и празна. Грейс я прекоси и отвори вратата на банята. Тя изглеждаше недокосната, освен че беше вдигната седалката на тоалетната чиния.
    — Това ли е стаята? — попита Грейс.
    — Стаята на мистър Стивън Браун, сър — отговори дежурният управител.
    Само по дълбокия отпечатък върху пурпурното покривало в края на леглото и сребърния поднос с изстинала чаша чай, чайник, каничка с мляко и две бисквити в неотворени опаковки в средата на леглото личеше, че през последните няколко часа тук е имало някой.

32

    Докато вървеше по претъпканата с хора широка павирана улица „Кингс Роуд“, Софи се мъчеше да си спомни какво имаше в хладилника или във фризера, за да си приготви вечеря. Или какви консерви имаше в килера. Не че имаше апетит, но знаеше, че трябва да хапне нещо. Покрай нея премина велосипедист с каска и трико от ликра. Две момчета изтракаха на своите скейтбордове.
    В някакъв роман преди известно време беше прочела една фраза, която запомни: „Лошите неща се случват в хубави дни.“
    Атентатът на 11 септември се беше случил в хубав ден. Това беше едно от нещата, които й бяха направили най-силно впечатление сред всичките картини, че ударът на онези самолети в кулите можеше и да не предизвика толкова силен емоционален резонанс, ако се беше случил под сиво, дъждовно небе. Човек някак си очакваше гадориите да се случват в лоши дни.
    Днешният ден беше двойно или може би тройно гаден.
    Първо, новината за смъртта на съпругата на Брайън, после студеният му отговор, когато му се обади да го утеши. А сега и това, че всичките й планове за съботата и неделята отиваха на кино.
    Тя спря, промуши се през няколко шезлонга и опря лакти в тюркоазените метални перила към плажа. Точно под нея няколко деца играеха с ярко оцветени топки на покрита с чакъл площадка — бивш басейн за лодки. Родителите си бъбреха на няколко метра от тях, като ги наблюдаваха зорко. Тя също искаше да бъде родител, искаше да гледа как децата й играят с другарчетата си. Винаги бе смятала, че ще бъде добра майка. Собствените й родители се държаха добре с нея.
    Бях приятни, свестни хора, все още влюбени един в друг след трийсет години брак; все още се държаха за ръце, когато се разхождаха. Имаха малък бизнес за внос на ръчни дантелени покривчици, салфетки и покривки за маса от Франция и Китай, които продаваха на панаирите за занаятчийска продукция. Движеха всичко от малката си виличка и място близо до Орфорд в Съфолк, като използваха за склад един хамбар. Утре можеше да хване влака, за да иде да ги види. Винаги се радваха, когато си идваше за съботата и неделята, но тя не беше сигурна желаеше ли тя самата да прекара така почивните дни.
    Изобщо не беше сигурна какво иска в момента. Изненадващо, но за пръв път, откакто се бяха запознали, знаеше, че вече не иска Брайън. Беше прав да не се срещне днес с нея. И нямаше начин тя да седи зад кулисите като лешояд, изчаквайки погребението и приличния период на траур. Да, харесваше го. Наистина го харесваше. Всъщност го обожаваше. Той я възбуждаше — отчасти, окей, защото се ласкаеше, че този по-възрастен, невероятно привлекателен и преуспяващ мъж й трепереше… но беше и невероятен любовник, макар и малко изчанчен. Абсолютно най-добрият, който бе имала някога в ограничения си опит, както признаваше самата тя.
    Едно от нещата, които умът й не можеше да побере, беше, че отричаше да са преспали снощи. Може би се тревожеше, че подслушваха телефона му? Или отричаше от скръб?
    Тя реши, че в процеса на узряването си започваше да разбира, че мъжете понякога са странни същества. Може би винаги.
    Софи зарея поглед отвъд игрището на плажа. Плажът като че ли беше пълен с двойки. Гаджета, които се целуваха, натискаха, вървяха ръка за ръка, смееха се, разпускаха, очакваха почивните дни. В морето все още имаше много лодки. Седем и половина часът; още малко и щеше да се стъмни. Още няколко седмици щеше да има по-светли вечери, преди неотклонното настъпление на зимния мрак.
    Изведнъж безпричинно потръпна.
    Премина покрай останките от Уест Пиър. Толкова време й се струваше грозна гледка, но сега беше започнала да го харесва. Вече не изглеждаше като рухнала сграда. Вместо това почернелият от огъня скелет й приличаше на гръдната клетка на някакво чудовище, излязло от дълбините. За миг си помисли, че някой ден хората ще възкликнат от изумление, когато видят цялото море пред Брайтън изпълнено с подобни създания.
    Колко странни представи минаваха понякога през главата й. Може би защото четеше твърде много сценарии за филми на ужасите. Може би съвестта й я наказваше за лошото нещо, което правеше. Да спи с женен мъж. Да, абсолютно, изцяло и безпрекословно това беше лошо.
    Когато сподели с най-близката си приятелка, първата реакция на Холи беше възбуда. Заговорническа радост. Най-хубавата тайна в света. Но после, както винаги ставаше с Холи — практично момиче, което обичаше да обмисля нещата, — излязоха наяве всички отрицателни страни.
    Някъде между покупката на едно зряло авокадо, няколко екологично чисти домата, кутия готов атлантически коктейл със скариди и стигането до входната врата тя реши много твърдо, че ще прекъсне връзката си с Брайън Бишоп.
    Трябваше само да изчака по-тактичен момент. Междувременно си спомни за тазсутрешното съобщение от Холи с предложение за парти утре вечер. Това би било разумно. Да отиде на парти и да прекара вечерта с хора на нейната възраст.
    Апартаментът й беше на третия етаж в една доста овехтяла викторианска сграда близнак, малко на север от оживената търговска улица „Чърч Роуд“. Бравата на входната врата се беше разхлабила толкова в изгнилото дърво, че всеки можеше да я отвори с един рязък тласък, който да измъкне винтовете от дървото. Хазяинът й, дружелюбен миниатюрен иранец, вечно обещаваше да я поправи, също както обещаваше да поправи капещото клозетно казанче, но така и не правеше нищо.
    Когато отвори вратата, я посрещна миризма на влажни килими, слаб мирис на китайска храна и силен мирис на наркотик. От другата страна на вратата, която водеше към апартамента на приземния етаж, долиташе бесен тътен, ритмичен басов бийт. Пощата беше пръсната върху износения килим в антрето, недокосната на мястото, където беше паднала тази сутрин. Тя коленичи и я провери. Все същите маломерни менюта за пици, оферти за летни разпродажби, обявления за концерти, застраховка на дома и цял тон други боклуци, с няколко лични писма и сметки между тях. Подредена по природа, Софи ги раздели на две купчини — едната с боклуците, а другата с истинската поща — и ги сложи на полицата. После се промъкна покрай два велосипеда, които задръстваха по-голямата част от коридора, и тръгна по оплешивяващите стъпала на стълбището. На първия етаж чу телевизора на мисис Харсент. Сочен студиен смях. Мисис Харсент беше симпатична възрастна дама на осемдесет и пет години, която — за неин късмет с тези шумни студенти под нея — беше глуха като пън.
    Софи обичаше апартамента си на най-горния етаж, който макар и малък, беше светъл и с много въздух и беше приятно модернизиран от собственика с бежови килими от стена до стена, стени в кремавобяло и модерни кремави ленени завеси и щори. Тя го беше украсила с афиши в рамка на някои филми на „Блайндинг Лайт Продакшънс“ и с големи черно-бели мрачни скици на лицата на някои от любимите й звезди. Имаше скица на Джони Деп, Джордж Клуни, Брад Пит и любимата й, на Хийт Леджър, която се мъдреше на почетно място на стената срещу леглото й.
    Софи включи телевизора, запрехвърля от канал на канал и намери „Американски идол“ — шоу, което наистина обичаше. С увеличен звук, отчасти за да удави звука на телевизора на мисис Харсент и отчасти за да може да го чува в бокса, тя извади бутилка новозеландско вино „Совиньон“ от хладилника, отвори я и си наля чаша. После разряза авокадото, махна костилката и я пусна в кошчето за боклук, преди да го поръси с лимонов сок.
    Половин час по-късно, след освежителна баня, тя седеше подпряна на леглото си в размъкната тениска, със салатата си от авокадо и скариди и вече трета чаша от виното на скута си, като гледаше как един неприятен тип, приличащ на интелектуалец, с огромни очила, беше успял да стигне до шестдесет и четири хиляди лири стерлинги в играта „Кой иска да стане милионер?“, която тя записваше от началото на седмицата. Най-сетне, докато небето постепенно потъмняваше зад прозореца й, денят й беше започнал да се оправя.
    Софи не чу как във входната врата се превъртя ключ.

33

    Застанал в празната хотелска стая, Рой Грейс набра номера на мобилния телефон на Брайън Бишоп. Веднага го прехвърлиха на гласова поща. „Мистър Бишоп — каза той. — Обажда се старши детектив Грейс. Моля ви, обадете ми се веднага, след като получите съобщението.“ И си остави номера. После позвъни на Линда Бъкли долу във фоайето.
    — Нашият приятел имаше ли някакъв багаж?
    — Да, Рой. Пътна чанта и чанта за документи… за лаптопа.
    Грейс и Брансън провериха всички чекмеджета и шкафове. Нямаше нищо. Каквото и да беше донесъл тук, Бишоп го беше взел със себе си. Грейс се обърна към дежурния управител.
    — Къде е най-близката евакуационна стълба?
    Мъжът, който носеше идентификационна значка с надпис „РОЛАНД РАЙТ — ДЕЖУРЕН УПРАВИТЕЛ“, ги поведе по някакъв коридор към вратата на евакуационната стълба. Грейс я отвори и погледна надолу, където металните стъпала слизаха в двор, пълен с кофи за боклук на колела. Носеше се силна миризма на готвено. Той затвори вратата, като мислеше трескаво. Защо, по дяволите, Бишоп се беше измъкнал отново? И къде е отишъл?
    — Мистър Райт — каза той, — трябва да проверя дали някой е телефонирал на нашия гост Стивън Браун или пък той се е обаждал по телефона, докато е бил тук.
    — Няма проблеми… можем да слезем в моя офис.
    Десет минути по-късно Грейс и Бенсън седяха във фоайето на хотела с Линда Бъкли.
    — Окей — каза Грейс, — търсили са го по телефона в пет и трийсет — той погледна собствения си часовник. — Приблизително преди два и половина часа. Но нямаме информация кой е бил. Той не се е обаждал от телефона на хотела. Може би е използвал мобилния си телефон… но не можем да разберем това, докато не получим разпечатките… което ще стане най-рано в понеделник, съдейки по предишния ни опит с телефонните компании. Измъкнал се е с багажа си, вероятно по евакуационната стълба, като преднамерено те е избегнал. Защо?
    — Един невинен човек не се държи така — каза Глен Брансън.
    Дълбоко замислен, Грейс слабо кимна в потвърждение на този очебиен коментар.
    — Носел е със себе си две чанти. Пеш ли е отишъл някъде, или е взел такси?
    — Зависи къде е отишъл — каза Брансън.
    Грейс изгледа колегата си с поглед, който обикновено пазеше за малоумни.
    — Та къде е отишъл, Глен?
    — У дома? — каза Линда Бъкли в опит да помогне.
    — Линда, искам да се свържеш с местните компании за таксита. Обади се на всички. Виж дали някое такси е качило мъж, който да отговаря на описанието на Бишоп, в близост до този хотел, някъде около пет и двайсет — пет и трийсет днес следобед. Виж дали някой е поръчал тук да дойде такси. Глен, провери персонала. Питай дали някой е видял Бишоп да се качва в такси.
    После се обади на Ник Никол.
    — Какво правиш в момента?
    Младият детектив звучеше някак особено.
    — Аз… м-м… сменям памперса на сина си.
    „Какво страхотно усещане, а?“ — помисли си Грейс, но нищо не каза.
    — Неприятно ми е да те откъсвам от семейните удоволствия — каза той.
    — Ще бъде облекчение, Рой, повярвай ми.
    — Да не си разваля отношенията с жена ти? — каза Грейс. — Трябва да идеш до брайтънската гара. Брайън Бишоп е изчезнал отново. Искам да провериш телевизионните камери за наблюдение там… виж дали няма да се появи в преддверието или на някой перон.
    — Незабавно! — гласът на Ник Никол прозвуча толкова бодро, като че ли беше спечелил от лотарията.
* * *
    Десет минути по-късно, вцепенен от ужас, Рой Грейс седеше препасан с колана на седалката до шофьора в неозначен полицейски форд мондео.
    Скъсан наскоро на полицейския шофьорски курс за напреднали, който даваше правото да участва във високоскоростни преследвания, Глен се канеше да се явява отново. И въпреки че главата му преливаше от мъдрите слова на инструктора по шофиране, Грейс не смяташе, че те са стигнали до мозъка му. Докато стрелката на скоростомера се приближаваше до 100 мили в час на един лек ляв завой по пътя от Брайтън към голф клуба в северен Брайтън, Грейс си мислеше мрачно: „Какво правя, защо оставих този маниак отново да ме вози? Този изморен махмурлия, дълбоко депресиран маниак, който няма собствен живот и е настроен самоубийствено?“
    По предното стъкло се размазваха мухи като кокичета с червена кръв. Насрещните коли, за всяка от които Грейс беше убеден, че ще ги смаже в експлозия от метал и смачкана човешка плът, кой знае как профучаваха покрай тях. От двете страни със светлинна скорост се развиваше като прежда жив плет. Смътно, с най-далечния обхват на ретината си Грейс различи хора, които размахваха стикове за голф.
    И най-накрая, в опровержение на всички закони на физиката, които Грейс познаваше и разбираше, те някак си стигнаха до паркинга на северен Брайтън здрави и читави.
    А сред колите, които все още бяха там, беше и тъмночервеното бентли на Брайън Бишоп.
    Грейс се измъкна от мондеото, което смърдеше на изгоряло масло и дрънчеше като зле акордирано пиано, и набра мобилния телефон на инспектор Уилям Уорнър от летище „Гатуик“.
    Бил Уорнър отговори на второто позвъняване. Бил се прибрал у дома, но увери Грейс, че незабавно ще алармира летището за Брайън Бишоп.
    След това Грейс телефонира в полицейския участък в Ийстбърн, който отговаряше за патрулирането на Бийчи Хед, тъй като сега Брайън Бишоп би могъл да рискува да се самоубие. После се обади на Клео Мори, като се извини, че трябва да провали срещата им тази вечер, която очакваше от цяла седмица. Тя се отнесе с разбиране и вместо това го покани за късно питие, когато свърши, ако не е изтощен.
    Най-накрая накара един от помощниците си в офиса да се обади поред на всеки член от екипа и да им каже, че поради изчезването на Брайън Бишоп очаква всички отново в конферентната зала в единайсет вечерта. След това набра CG99 — за повикване на дежурния инспектор, отговарящ за отдела, за да осведоми за последното развитие на ситуацията и да получи допълнителни подкрепления. Той посъветва полицаите, охраняващи местопрестъплението, да бъдат бдителни, в случай че Бишоп се опита да проникне в къщата.
    Докато се връщаше към мондеото, размишляваше върху следващия си план за действие, а именно да се обади по списък на приятелите, с които Брайън Бишоп беше играл голф тази сутрин, за да разбере дали се е свързал с някого от тях. Но точно докато обмисляше това, телефонът му иззвъня.
    Беше диспечерката на една от местните компании за таксита. Каза му, че един от техните шофьори качил Брайън Бишоп от някаква улица близо до „Хотел дю Вен“ преди час и половина.

34

    Крис Тарант опря брадичка на дланта си. Аудиторията притихна. Ярките светлини на прожекторите се отразяваха в старомодно големите стъкла на седналия на стола мъж с вид на интелектуалец. Залозите бързо се покачиха. Мъжът щеше да похарчи парите, които спечели — ако спечелеше, — за да купи бунгало за своята съпруга инвалид, и по високото му чело избиваше пот.
    Крис Тарант повтори въпроса.
    — Джо, имате шейсет и четири хиляди лири стерлинги — той замълча и показа чека да го видят всички. После го остави отново. — За сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги можете ли да ми отговорите къде се намира курортът Монастир? а) в Тунис, б) в Кения, в) в Египет или г) в Мароко?
    Камерата се прехвърли върху съпругата на състезателя, която седеше в инвалидна количка сред зрителите и приличаше на човек, когото се канеха да ударят с бухалка за крикет.
    — Е — каза мъжът. — Не мисля, че е в Кения.
    В леглото си, откъдето гледаше телевизия, Софи отпи от своя „Совиньон“. „Не е и Мароко“, каза на глас. Не познаваше много добре географията, но веднъж беше ходила на почивка за една седмица в Маракеш и беше прочела доста за страната, преди да замине. Монастир не й говореше нищо за Мароко.
    Прозорецът й беше широко отворен. Вечерният въздух все още беше топъл и лепкав, но поне духаше постоянен бриз.
    Беше оставила вратата на спалнята и прозорците във всекидневната и кухнята отворени, за да направи течение. Слаб, но досаден тътен на танцова музика разтърсваше покоя на нощта вън на улицата. Може би от съседите й долу, а може би отнякъде другаде.
    — Все още разполагаш с две възможности за помощ — каза Крис Тарант.
    — Мисля да се обадя на приятел.
    Въобразяваше ли си или зърна за миг една сянка да минава през вратата на спалнята? Тя изчака малко, като следеше телевизора само с едно ухо и наблюдаваше вратата, като по гърба й премина тревожна тръпка. Мъжът реши да се обади на приятел на име Рон. Тя чу позвъняването на телефона.
    Нищо нямаше. Само въображението й. Тя остави чашата си, взе вилицата, бодна една скарида и парче авокадо и ги лапна.
    — Здравей, Рон! На телефона е Крис Тарант!
    — Здравей, Крис, как си?
    Точно когато преглътна, видя сянката отново. Този път определено не беше въображението й. Една фигура се приближаваше към вратата. Софи чу изшумоляване на найлон. Отвън по улицата профуча с рев мотоциклет.
    — Кой е? — извика тя, а гласът й прозвуча като нервно тревожно писукане.
    Мълчание.
    — Рон, тук при мен е приятелят ти Джон. Той току-що спечели шейсет и четири хиляди лири стерлинги и сега ще се състезава за още сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги. Как си с географията?
    — Ами, добре.
    — Окей, Рон, разполагаш с трийсет секунди, считано от този момент.
    — За сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги можеш ли да ми отговориш къде се намира курортът Монастир? а)…
    Гърлото на Софи се сви. Тя грабна дистанционното и махна звука на шоупрограмата. Погледът й отново се стрелна към вратата, после към ръчната чанта с мобилния телефон, далеч от нея на тоалетната масичка.
    Сянката се движеше. Като в бърз танц. Някой, който стоеше на едно място, но не можеше да остане неподвижен и миг, без да се люшне леко.
    Тя се вкопчи в подноса си. Той беше единственото й оръжие освен малката вилица.
    — Кой е там? — каза. — Кой е?
    После той влезе в стаята и всичките й страхове се изпариха.
    — Това си ти! — каза тя. — Божичко, как ме изплаши!
    — Не бях сигурен дали ще се зарадваш да ме видиш.
    — Разбира се, че се радвам. Аз… аз наистина съм доволна — каза тя. — Толкова исках да поговорим, да те видя. Как си? Аз… аз не мислех, че…
    — Донесох ти подарък.

35

    По време на детските му години тук Брайтън и Хоув бяха две отделни градчета — всяко западнало по свой собствен начин. Обединиха ги чрез виртуална граница, толкова капризна и нелогична, като че ли беше измислена от пияна коза. Или по-вероятно, както смяташе Грейс, от комитет трезви специалисти по благоустройство, в който колективно се събираше по-малко мозък от този на козата.
    Сега двете градчета бяха свързани завинаги като град Брайтън и Хоув. След като посветиха повече от петдесет години да прецакат системата на градското движение в Брайтън и да съсипят прочутата елегантност на крайморския му булевард от времето на Регентството, малоумните специалисти по благоустройство сега бяха насочили некадърността си към Хоув. Всеки път, когато шофираше по крайморския булевард и минаваше покрай ужасните сгради на хотелите „Тисъл“, „Кингсуест“ с безобразния му покрив със златно фолио и „Брайтън Сентър“ с архитектурната грация на затвор с максимален режим на сигурност, Грейс трябваше да възпира желанието си да отиде в кметството, да хване няколко служители и да ги разтърсва, докато им дойде акълът.
    Не че Рой Грейс беше против модерната архитектура, съвсем не. Имаше много модерни сгради, на които се възхищаваше, като последната от тях беше така наречената Краставичка31 в Лондон. Просто мразеше да вижда родния си град, който толкова обичаше, перманентно развалян от посредствеността зад стените на отдела по благоустройство.
    За случайния посетител Брайтън преминаваше в Хоув само в онази част, която фактически беше маркирана на крайморския булевард от доста добрата статуя на крилат ангел, който държеше в едната си ръка кълбо, а в другата маслинова клонка — Статуята на мира. Седнал в седалката до шофьора на форд мондеото, Грейс гледаше през прозореца как силуетът й се откроява на бързо потъмняващото небе.
    От другата страна на улицата в Брайтън се вливаха две автомобилни колони. Със свалено стъкло се чуваше звукът на всяка кола. „Брръм-брръм“ на парадиращите ауспуси, „тъмта-тъмта-тъмта“ на тонколоните вътре в колите, пресекливото „трак-трак“ на триколесните таксита. Петък вечер в централен Брайтън. През следващите часове градът щеше да избухне в живот и на полицията нямаше да й стигат хората, предимно по „Уест Стрийт“ — брайтънския вариант на ласвегаския „Стрип“ — като полицаите щяха да се опитат да дадат всичко от себе си, както ставаше всеки петък вечер, за да попречат улицата да се превърне във военна зона, подхранвана от наркотици.
    От спомените си като патрулиращ полицай тук той не завиждаше никак на униформените екипи тази вечер.
    Светофарът светна зелено. Брансън включи на скорост и потегли напред в бавния поток на движението. Площад „Риджънси“ остана отдясно. Грейс надзърна през масивното тяло на Брансън към прекрасните кремави фасади от осемнадесети век с градинки по средата, загрозени от табели за подземен паркинг и различни агенции за жилища под наем. После идваше площад „Норфолк“ — район на евтини квартири под наем. Студенти. Случайно преминаващи. Проститутки. И обеднели възрастни хора. Сега отляво се приближаваха до онази част от града, която Грейс обичаше най-много — Хоув Лоунс, — широко пространство от спретнато окосена трева зад крайморския булевард, със зелени заслони, а малко по-нататък — плажни къщички.
    Денем тук се виждаха групи дъртаци. Мъже в сини блейзъри, велурени обуща, копринени шалчета вместо вратовръзки, на здравословна разходка, някои с помощта на бастуни или с проходилки. Побелели вдовици със синьо рефле в косите и бели като тебешир лица с рубинени устни разхождаха пекинезите си, стиснали каишките им в ръце в бели ръкавици. Приведени фигури в бели панталони се движеха бавно около зелените боулинг площадки. А наоколо, без изобщо да ги забелязват, като че ли отдавна вече бяха умрели, тълпи от дечурлига с айподи, на които сега принадлежеше крайморският булевард в далечния му край зад перилата, на ролкови кънки и скейтбордове, играещи волейбол, предизвикателно и неприлично млади.
    Понякога Грейс се чудеше дали ще доживее до старини. И как ли щеше да се чувства. Да си пенсионер, да куцукаш наоколо, объркван от миналото, смутен от настоящето и предимно без никакво бъдеще. Да те бутат в инвалидна количка, с одеяло, метнато на коленете, поредният изкукуригал дъртак.
    Със Санди понякога се шегуваха на тази тема. „Обещай ми, че няма да ти текат лиги, Грейс, независимо колко ще си изкукал“, обичаше да му казва тя. Но това беше приятна шега — закачка между двама души, доволни, че са заедно, щастливи от перспективата да остареят заедно, стига това да стане съвместно. Друга причина, поради която Грейс просто не можеше да проумее изчезването й.
    Мюнхен.
    Трябваше да отиде. Някак си трябваше да стигне до там, и то бързо. Отчаяно искаше още утре да се качи на самолета, но не можеше. Имаше задължения във връзка с този случай и първите двайсет и четири часа бяха жизненоважни. А пък и след като Алисън Воспър му дишаше във врата… Може би ако нещата се развиеха добре утре, той щеше да успее да отлети в неделя. Дотам и обратно за един ден. Може би този номер щеше да му се размине.
    Имаше обаче още един проблем — какво да каже на Клео?
    Глен Брансън притискаше мобилния телефон до ухото си, въпреки че шофираше. Внезапно го изключи мрачно и го върна в джоба си.
    — Ари не вдига — каза, повишавайки глас, за да надвика музиката от стереоуредбата на колата. — Исках само да кажа лека нощ на децата. Какво мислиш, че трябва да направя?
    Детектив сержантът беше избрал по радиото на Грейс една местна станция с поп музика — „Сърф“, избягвайки колекцията от дискове на Грейс. От високоговорителите ечеше ужасно рап парче, изпълнявано от някаква група, която Грейс не беше и чувал, много по-силно, отколкото му харесваше.
    — Като начало можеш да намалиш проклетата музика!
    Брансън я намали.
    — Мислиш ли, че трябва да ида там… искам да кажа, след като свършим?
    — Господи — каза Грейс. — Аз съм последният човек на планетата, от когото можеш да поискаш брачен съвет. Виж само колко е объркан животът ми.
    — Е, това е различно. Искам да кажа, бих могъл да си ида у дома, нали?
    — Това е твое законно право.
    — Не искам сцени пред децата.
    — Мисля, че трябва да не я притискаш. Не се весвай няколко дни, виж дали ще ти се обади.
    — Сигурен ли си, че е окей това, дето ти се натрапих така? Че не ти развалям стила на живот или нещо такова? Нямаш нищо против, така ли?
    — Абсолютно — каза Грейс през стиснати зъби.
    Подтикван от липсата на ентусиазъм в гласа му, Брансън каза:
    — Бих могъл да изляза на хотел или нещо такова, ако предпочиташ?
    — Ти си ми приятел — каза Грейс. — Приятелите се грижат един за друг.
    Брансън сви надясно по широка, елегантна улица, с някога величествени еднотипни къщи от времето на Регентството от двете страни. Намали скоростта, а после спря пред тристранния портал на хотел „Ландсдаун“ и милостиво угаси двигателя, както се стори на Грейс, защото музиката престана. После угаси фаровете.
    До неотдавна тази сграда беше вехто хотелче две звезди, населявано от шепа постоянни гериатрични гости и групи опърпани екскурзианти с пакетни морски ваканции с ограничен бюджет. Сега беше преобразен в един от най-модерните хотели на града.
    Те излязоха от колата и влязоха вътре — в море от пурпурен велур, хром и позлатен кич — и отидоха на рецепцията. Дежурната на рецепцията — висока и прилична на статуетка в черната си туника и бретон в стил Бети Пейдж32 — ги посрещна с експедитивна усмивка. На златната значка на ревера й пишеше „Грета“.
    Грейс показа полицейската си карта.
    — Старши детектив Грейс от съсекския отдел за криминални разследвания. Моят колега и аз бихме искали да поговорим с ваш гост, който се е нанесъл отскоро… мистър Брайън Бишоп. Усмивката й се спихна като балон, докато гледаше в екрана на компютъра си и пишеше на клавиатурата.
    — Мистър Брайън Бишоп ли?
    — Да.
    — Един момент, господа — тя вдигна телефонната слушалка и натисна няколко бутона. След около половин минута я върна отново на мястото й. — Съжалявам, но, изглежда, не вдига слушалката.
    — Тревожим се за това лице. Може ли да се качим в стаята?
    С вид на човек абсолютно изкаран от релси, тя отговори:
    — Трябва да попитам управителя.
    — Разбира се — отвърна Грейс.
    Пет минути по-късно, за втори път през последния час, той влизаше в празна хотелска стая.

36

    В петък вечер Скункс винаги беше в офиса си, когато го чакаше най-богатата жътва за седмицата. Излезлите да се забавляват хора бяха безгрижни… и невнимателни. До осем часа паркингите за коли в централната част на града се изпълваха до пръсване. Местни жители и посетители се блъскаха по тесните улички на Брайтън, изпълвайки кръчмите, баровете и ресторантите, а по-късно по-младите, надрусани и пияни, щяха да се заредят пред клубовете.
    На ръката му висеше голяма рекламна торба на „Теско“, докато си проправяше бавно път през тълпата, лавирайки от време на време покрай претъпкани маси на открито. Топлият въздух в центъра на града беше наситен с хиляди аромати. Одеколони, парфюми, дим от цигари, отработени газове, зехтин и подправки от тиганите и навсякъде вкус на сол. С мисли за съвсем други неща, той изключи бъбренето, смеха, потракването на високите токчета по паветата, тътена на музика от отворените врати и прозорци. Тази вечер само бегло отбелязваше часовниците „Ролекс“ на почернелите китки, диамантените брошки, колиета и пръстени, издайническите издутини в мъжките сака, където тлъсти портфейли чакаха да ги прибере.
    Тази вечер имаше по-едър улов.
    Когато тръгна по „Ийст Стрийт“, все едно че вървеше срещу приливна вълна. Отклони се вдясно, покрай ресторанта „Лейн“ зад хотел „Тисъл“ и отново вдясно по крайморския булевард, заобикаляйки едно момиче в пубертета, улисано в креслива и сълзлива кавга с момче с щръкнала на кичури коса, и премина покрай „Олд Шип“, „Брайтън Сентър“ и модерните хотели „Гранд“ и „Метропол“ — в нито един от които не беше влизал никога. Най-сетне, лепкав от пот, стигна до площад „Риджънси“.
    Избягвайки изхода/входа, където имаше пазач на „Национални паркинги“, той се изкачи до горната част на площада, после слезе надолу по бетонното стълбище, което вонеше на урина, в центъра на второто ниво на паркинга. С парите, които щеше да получи от тази работа, щеше да си купи още един пакет хероин, а после каквото му паднеше по-късно вечерта в някой от клубовете. Трябваше само да намери колата, която отговаряше на описанието в листа му за покупки, сгънат в джоба на панталона.
    В рекламната чанта имаше комплект автомобилни номера, прекопирани от модела, който беше видял по-рано днес. Щом намереше необходимата кола, нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, с нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно, щеше просто да й сложи тези номера. Така, ако собственикът се обадеше, че е открадната, полицията щеше да търси кола с други номера.
    Тук просто задължително трябваше да има нещо подходящо. Ако ли не — щеше да опита в друг паркинг. А в най-лошия случай щеше да намери някоя на улицата. Това беше кола за богати кучки, а този град не изпитваше недостиг на богати изрусени кучки с опънати от пластични операции лица. И той не би имал нищо против едно ауди кабриолет. Виждаше се в някаква успоредна вселена как вози Бетани по крайморския булевард в една топла петъчна вечер, с надута до дупка музика, парно в краката и мирис на нова кожа наоколо.
    Някой ден.
    Някой ден нещата щяха да са различни.
    Откри колата след няколко минути, най-отзад на трето ниво. Тъмносиньо или зелено — беше трудно да се определи на скапаната светлина тук — с черен гюрук и кремави кожени седалки. По номера й си личеше, че е на възраст по-малко от шест месеца, но когато стигна до нея и усети миризмата на прясно изгоряло масло наоколо, осъзна за своя радост, че е чисто нова. Без драскотинка!
    И собственикът й я беше паркирал много удобно, с предницата навътре, близо до една колона.
    След като провери внимателно има ли някой наоколо, той мина покрай колата и постави ръка върху капака й. Беше горещ. Добре. Това означаваше, че беше докарана наскоро тук, което значеше, че при добър късмет собственикът й нямаше да се върне по-рано от няколко часа. Но просто като предпазна мярка той извади двата комплекта номера от рекламната чанта и ги залепи с двустранна лепенка върху оригиналните.
    После извади от чантата нещо, което на всеки полицай, който го спреше, би заприличало на дистанционно управление на „Скай Телевижън“. Насочи го през прозореца на шофьора към таблото за управление, натисна кода, който му бяха дали, и после зеления бутон.
    Без резултат.
    Опита отново. На дистанционното се запали червена светлина, но нищо друго.
    Мамка му. Огледа се още веднъж, този път по-нервно, после отиде отпред на колата и коленичи край десния фар. Скрит от колата и колоната, се поотпусна малко. Беше лесно. Беше го правил преди, поне на дузина аудита. Работа максимум за пет минути.
    Извади отвертка от найлоновата торба и започна да развива предната дясна гривна на фара. Когато свърши, измъкна запечатания юнит на фара и го остави да виси на проводниците. После с помощта на плоски клещи промъкна ръка през отвора за фара и заопипва наоколо, докато откри проводника за клаксона и не го отряза. После продължи да опипва, като внезапно изруга, след като докосна горещия кожух на двигателя и си опари пръстите, докато не напипа заключващия механизъм. Оряза проводниците, като го блокира.
    Върна обратно фара, после отвори вратата на шофьора, като задейства мигачите — единственото останало в арсенала на осакатената алармена система. Няколко мига по-късно извади бушона на светлините и го пусна в торбата си. После вдигна капака и свърза бобината със стартера на мотора. Двигателят веднага замърка.
    Плъзна се на мястото на шофьора и завъртя рязко волана, като счупи ключалката. После за своя радост видя, че ще изкара нещичко отгоре тази вечер. Собственикът любезно бе оставил квитанцията за паркиране на мястото до шофьора. И Бари Спайкър — онова стиснато копеле, за което той вършеше тази работа и който му беше дал двайсет и седем лири стерлинги, за да покрие таксата за извеждане на колата от паркинга, нямаше и да разбере за това!
    Две минути по-късно, платил само две лири стерлинги на пазача, той изкара щастливо колата нагоре по рампата, вече реализирал печалба от двайсет и пет лири. Беше в толкова добро настроение, че спря колата най-отгоре на рампата, наду музиката и свали покрива.
    Това беше глупаво.

37

    — Как си? — попита Софи умолително. — Какво стана? Как…?
    — Пробвай я — каза той рязко, като постави пакета върху подноса и пренебрегна въпросите й.
    Навън в падащия мрак зави сирена, като моментално удави слабия нисък четиритактов тътен на танцовата музика, която ставаше все по-досадна.
    Изумена… и притеснена от поведението му… Софи покорно развърза панделката, после надникна в кутията за подаръци. В момента виждаше само тънка опаковъчна хартия.
    С крайчеца на окото си видя на телевизионния екран как Крис Тарант произнася думите: „И окончателният отговор е?“
    Интелектуалният тип с големите очила кимна.
    Жълти светлини замигаха около варианта „Мароко“.
    Миг по-късно на екрана „Тунис“ бе обграден от мигаща зелена светлина. Веждите на Крис Тарант се вдигнаха няколко сантиметра на челото му.
    Жената в инвалидната количка, която преди това изглеждаше като че ли ще я ударят с бухалка за крикет, сега изглеждаше като че ли я бяха ударили с ковашки чук. Междувременно съпругът й като че ли се сви на стола си.
    Софи разчете по устните на Тарант, че казва: „Джон, ти имаше шейсет и четири хиляди лири стерлинги…“
    — Телевизия ли ще гледаш, или ще отвориш подаръка, който съм ти купил? — каза той.
    Премествайки със замах подноса на нощното си шкафче, тя каза:
    — Разбира се, че подаръка! Но искам да ми кажеш как си. Искам да разбера за…
    — Не искам да говоря за това. Отвори го! — каза той изведнъж с толкова агресивен тон, че я стресна.
    — Окей — каза тя.
    — Защо гледаш такива боклуци?
    Погледът й се върна мимолетно на екрана.
    — Харесват ми — каза тя в опит да го успокои. — Горкият човечец. Жена му е в инвалидна количка, а той току-що изгърмя въпроса си за сто двайсет и пет хиляди лири стерлинги.
    — Цялото шоу е измама — каза той.
    — Не, не е!
    — Животът е измама. Още ли не си проумяла това?
    — Измама ли?
    Сега беше негов ред да посочи екрана.
    — Не знам кой е, нито пък останалата част от света го знае. Допреди няколко минути седеше на стола и нямаше нищо. Сега ще си тръгне с трийсет и две хиляди лири стерлинги и ще се чувства разочарован, вместо да скача от радост. Искаш да ми кажеш, че това не е измама?
    — Въпрос на гледна точка. Искам да кажа… че от негова гледна точка…
    — Угаси проклетото нещо!
    Софи все още беше шокирана от агресивността в гласа му, но същевременно една непокорна частица от нея я накара да отговори:
    — Не. Харесва ми.
    — Искаш да си отида, за да можеш да гледаш шибаната си скапана програмка?
    Тя вече съжаляваше за думите си. Въпреки решението си да скъса с Брайън присъствието му в кръв и плът я накара да разбере, че предпочиташе милион пъти повече да бъде тук, при нея тази вечер, отколкото да гледа тази програма… или която и да е друга програма. И, Господи, какво ли се беше струпало на главата на горкия човек… Тя натисна дистанционното и изключи телевизора.
    — Извинявай — каза.
    Той я гледаше по начин, по който никога не я беше гледал преди. Като че ли върху очите му се бяха спуснали капаци.
    — Наистина съжалявам, окей? Просто съм изненадана, че си тук.
    — Значи не се радваш да ме видиш?
    Тя седна, обви врата му с ръце и го целуна по устата. Дъхът му миришеше лошо и той лъхаше на пот, но на нея не й пукаше. Това бяха мъжки миризми, неговите миризми. Тя ги вдъхна, като че ли бяха най-главозамайващите ухания на планетата.
    — Повече от радостна съм — каза. — Просто съм… — тя надникна в лешниковите му очи, които толкова обожаваше — толкова изненадана, знаеш ли… след всичко онова, което ми каза по-рано по време на разговора ни. Кажи ми. Моля ти се, кажи ми какво се случи. Моля те, разкажи ми всичко.
    — Отвори го! — каза той, повишавайки тон.
    Тя извади част от тънката хартия, но като в китайска кутийка отдолу имаше още един слой, после още и още един. В опит да го отклони от онова, което го гневеше, тя каза:
    — Окей, ще се опитам да позная какво е. И ми се струва, че е…
    Изведнъж лицето му се оказа на сантиметри от нейното, толкова близо, че носовете им почти се докосваха.
    — Отвори го! — изкрещя той. — Отвори го, кучко проклета!

38

    Докато шофираше в настъпващия, оцветен в пурпурно мрак, Скункс забеляза отново светлините в огледалото за обратно виждане. Изскочиха отникъде минути след като излезе от паркинга на площад „Риджънси“. Сега засилиха покрай редицата коли и се вмъкнаха зад затъмненото беемве, точно зад него.
    Не беше задължително да е нещо тревожно, помисли си той. Но когато стигна двата плътни автомобилни потока на кръстовището с кръговото движение пред „Брайтън Пиър“, зърна в огледалото за миг лицето на мъжа на седалката до шофьора, осветено моментно от неоновите улични светлини, и започна да се паникьосва.
    Не беше съвсем сигурен, но твърде много му приличаше на онзи млад цивилен полицай на име Пол Пакър, чийто пръст бе отхапал след разправия за открадната кола, за което го окошариха в заведение за непълнолетни нарушители.
    По пуснатото до дупка радио Линзи Лоан пееше „Признания на едно разбито сърце“, но той почти не чуваше думите; оглеждаше вливащите се и излизащите коли от кръстовището с кръговото движение, като се опитваше да реши кой изход да хване. Колата зад него засвири с клаксона си. Скункс му показа неприличен знак. Можеше да излезе в четири посоки. Първата беше към центъра на града и в задръстеното движение. Твърде рисковано беше, там щеше да попадне в капан. Втората беше към „Марин Парейд“ — широка улица с много странични излази, плюс бързо шосе зад нея. Третата щеше да го закара на крайбрежния булевард, който обаче имаше само по един изход в двата края и можеше лесно да го блокират. Четвъртата щеше да го изведе там, откъдето идеше. Но имаше отклонения и интензивно движение.
    Той взе решение и натисна педала до дупка. Аудито се изстреля напред току пред един бял микробус. Съсредоточен свирепо, Скункс продължи да ускорява по „Марин Парейд“, покрай магазините, а след това покрай лъскавата сграда на „Ван Ален“. Погледна в огледалото. Нямаше и следа от вектрата. Добре. Сигурно беше задръстена на кръстовището с кръговото движение.
    Светофарът пред него светеше в червено. Той натисна спирачки, после изруга. Отново видя вектрата в огледалата да изпреварва от погрешната страна, да наваксва, като че я караше маниак. Колата се плъзна зад него. Точно зад него. На някакви си сантиметри от задната броня. Лъскава и чиста. С радиоантена на покрива. С двама души на предната седалка. И сега, осветен от собствените му стопове, нямаше начин да сбърка единия от мъжете.
    Мамка му.
    Видя очите на Пакър в огледалото, помнеше ги отпреди, големи спокойни очи, които като че те прогаряха като лазери. Спомняше си, че дори когато отхапа пръста на шибаното копеле, очите му бяха приковани в него, без изненада или израз на болка. Малко нещо странни, усмихнати очи — човекът като че ли му се подиграваше. И сега като че ли го правеше отново, седяха там и нито едно от ченгетата не се опитваше да излезе от колата.
    „Защо, по дяволите, не ме арестувате?“
    Нервите му се опъваха и отпускаха рязко, като че ли полудяло животно се друсаше в корема му на батут. Клатеше глава в такт с музиката. Но целият подскачаше. Имаше нужда от нещо. Имаше нужда от още една доза. Ефектът от онова средно количество, което беше взел, бързо намаляваше. Опитваше се да измисли най-добрия маршрут.
    Светофарът светна зелено. Скункс натисна педала, даде газ до половината на кръстовището, после рязко нави волана наляво и се мушна в „Лоуър Рок Гардънс“, като едва не се блъсна в едно насрещно такси. В огледалото видя с облекчение как вектрата профуча през кръстовището.
    Скункс ускори по улицата с еднотипни викториански къщи от двете страни — евтини квартири с нощувка и закуска и единични стаи. Когато спря на поредния червен светофар най-горе, видя как вектрата бързо се приближава. И последните съмнения относно това дали го следят вече се бяха изпарили.
    Огледа се в двете посоки и видя отляво да се задават два автобуса един подир друг. Изчаквайки до последния момент, той даде газ, стрелна се пред първия автобус, бърз като вятъра. Профуча по „Егремонт Плейс“, през един остър двоен завой, задминавайки от погрешната страна някакъв туткащ се нисан, покрай ъгъл, от който нищо не се виждаше, но съдбата беше с него и от другата страна не идваше нищо.
    После зачака нетърпеливо на кръстовището с натоварената „Елм Гроув“ за пролука в движението. Изведнъж два фара пробиха мрака далеч назад. Забравяйки за вливане в движението, той зави надясно, напряко, без да обръща внимание на скърцането на спирачки, натиснатите клаксони и мигащите светлини, оставяйки следи от гуми, покрай брайтънския стадион за конни надбягвания, после надолу през предградието Удингсдийн.
    Помисли да не спре ли да махне номерата на колата и да се върне към оригиналните, тъй като беше почти сигурно, че не са я обявили за открадната, но не искаше да рискува вектрата отново да го настигне. Затова продължи напред, игнорирайки с крива усмивка една камера за контрол на превишена скорост, която го снима.
    Десет минути по-късно на извънградски път, две мили навътре от пристанище Нюхавън на Ламанша, с тъмни и празни огледала и предно стъкло, покрито с размазани насекоми, той намали и зави надясно пред една табела, на която пишеше „Мийдс Фарм“.
    Мина през дупка във висок и неподдържан жив плет по покрит с метални плочи еднопосочен селски път, докато не стигна до все още неожънати ниви с жито, около половин миля, с няколко заека камикадзе, които все му пресичаха пътя. Мина покрай масивни изоставени навеси, където някога бяха отглеждали кокошки в клетки, а в един отворен хамбар отдясно бяха струпани няколко неясно очертани и отдавна неизползвани, ръждясващи селскостопански машини. После точно отпред фаровете му осветиха стената на голям, обшит с ламарина, затворен хамбар.
    Той спря колата. От зданието не се виждаше светлина и наоколо нямаше паркирани коли. Всъщност нищо не издаваше активния бизнес, който се въртеше вътре в момента.
    Като извади от джоба мобилния си телефон, той позвъни на един номер, който знаеше наизуст. „Отвън съм“, каза, когато му отговориха.
    Електронните врати се отвориха точно толкова, колкото Скункс да се промуши с колата, като разкриха прилично на пещера, ярко осветено хале, а после веднага се затвориха зад него. Вътре видя двайсетина коли, повечето най-последни модели, луксозни возила за най-заможните купувачи. Отбеляза си две ферарита, един астон мартин DB9, бентли континентал, два рейндж роувъра, един кайен, както и няколко не толкова екзотични коли, включително един голф GTI, една мазда МХ5, класически жълт триумф стаг и едно ново на вид MG ТЕ. Някои от колите изглеждаха цели, докато други бяха в различни стадии на демонтаж. Въпреки късния час четирима механици в работни гащеризони работеха по тях — двама под отворените капаци, един по гръб под качен на канала спортен лексус, а четвъртият монтираше панела на рейндж роувър спорт.
    Скункс угаси мотора и музиката му замлъкна. Вместо нея вътре в помещението от евтино радио зазвуча някаква глупава стара песен на Джин Питни. Зави бормашина.
    Бари Спайкър излезе от остъкления офис в дъното на халето, продължавайки да говори по мобилния си телефон, и тръгна към него. Нисък и жилав, бивш регионален шампион по бокс в лека категория, с ниско остригана коса, той имаше толкова ръбесто лице, че чак лед да кълцаш с него. Беше облечен в син работен гащеризон върху мрежест потник, джапанки и смърдеше на сладникав афтършейв. На врата му висеше медальон на златна верижка. Без да поздрави Скункс, той обиколи колата, продължавайки да говори по телефона, спорейки, очевидно в гадно настроение.
    Когато Скункс излезе от колата, Спайкър приключи разговора и после, размахвайки телефона като кама, се приближи до него.
    — Какво, по дяволите, е това лайно? Исках 3.2 V6. А това е трилитрово нощно гърне. Не ми трябва. Надявам се да не очакваш да я купя!
    На Скункс му премаля.
    — Ти… ти не ми… — той изкопа листчето смачкана хартия от джоба си, на което беше записал инструкциите тази сутрин, и го показа на Спайкър. На него с треперливия почерк на Скункс пишеше: „Нов модел ауди А4 кабриолет, автоматик, нисък километраж, металик в синьо, сребристо или черно“.
    — Изобщо не каза какъв мотор искаш — каза Скункс.
    — И от кое проклето дърво си паднал? Хората, които купуват готини коли, обичат да са с готини двигатели.
    — Тази хвърчи като врящо лайно — каза Скункс отбранително.
    Спайкър сви рамене, погледна замислено колата.
    — Не-е, не е за мен — телефонът му пак зазвъня. — И цветът никак не ми харесва — погледна дисплея, вдигна телефона до ухото си и каза рязко: — Зает съм. Ще ти се обадя по-късно — а после затвори. — Шейсет лири стерлинги.
    — Какво? — Скункс очакваше поне двеста.
    — Ако щеш.
    Скункс го изгледа мрачно. Копелето винаги намираше начин да го прецака. Или имаше резка върху боята, или гумите бяха износени, или имаше нужда от нов ауспух. Все нещо. Но поне щеше да спечели тайно от паркинга, като по този начин му го върнеше поне мъничко, но удовлетворително.
    — Откъде я взе?
    — Площад „Риджънси“.
    Спайкър кимна. Оглеждаше внимателно колата отвътре и Скункс знаеше защо. Търсеше следа или ожулено, за да свали още повече цената. После погледът на Спайкър се спря алчно на нещо в краката на седалката до шофьора. Той отвори вратата, наведе се, после се изправи с парче хартия в ръка като трофей, което огледа внимателно.
    — Брилянтно — каза. — Това беше добре!
    — Какво?
    — Разписка за паркиране от площад „Риджънси“. Отпреди двайсет минути. Само две лири! Страхотен си, Скункс! Значи ми дължиш двайсет и пет лири от онези, които ти дадох.
    Скункс прокле собствената си глупост.

39

    Думите му я разтърсиха. Уплашиха я. Очите му бяха изцъклени, кръвясали. Пиян ли беше? Или се беше надрусал с нещо?
    — Отвори го! — повтори той. — Отвори го, кучко!
    За миг й се дощя да го прати по дяволите — как смее да й държи такъв тон? Но съзнавайки под какъв огромен стрес се намираше, тя се опита да му угоди, да го успокои и да го върне от онова място или пространство, в което беше попаднал. Тя махна поредния слой тънка хартия. Беше странна игра. Първо ти крещим и те ругаем, после ти даваме подарък, нали така?
    После махна още един слой хартия, смачка го на топка и го пусна на леглото до себе си, но в държането му нямаше промяна. Вместо това той се вбесяваше все повече, трепереше от гняв.
    — Хайде, кучко! Защо се бавиш толкова?
    Софи я поби тревожна тръпка. Изведнъж й се дощя да не е тук, затворена като в капан в стаята си с него. Нямаше представа какво щеше да намери в кутията за подаръци. Той досега никога не й беше подарявал нищо, с изключение на цветя на няколко пъти напоследък, когато идваше в апартамента й. Но каквото и да беше, нещо не беше наред; като че ли изведнъж оста на света се беше изместила.
    И с всеки нов слой хартия, който развиваше, у нея се надигаше все по-лошо предчувствие за онова, което щеше да намери в кутията.
    Най-после стигна до последния слой хартия. Усети с пръстите си нещо отчасти твърдо, отчасти меко и поддаващо, като че ли беше направено от кожа, и разбра какво би могло да бъде. И се успокои. Усмихна му се. Мръсникът я дразнеше, всичко беше номер!
    — Чанта! — изпищя тя. — Това е чанта, нали? Ти, сладур такъв! Откъде знаеш, че ужасно ми трябва нова чанта? Казах ли ти?
    Но той не се усмихваше.
    — Просто го отвори — каза й студено.
    И краткият миг на добро настроение се изпари, а светът й отново се изкриви. В изражението и в думите му нямаше и зрънце топлина. Страхът й се задълбочи. Не беше ли странно, че й носеше подарък в деня, когато бяха намерили жена му мъртва? Най-сетне тя махна и последното късче хартия.
    И зяпна в потрес предмета, който виждаше.
    Изобщо не беше чанта, а нещо странно и зловещо на вид, някакъв шлем, сив, с ококорени като на насекомо стъклени лещи и каишка, и гофрирана тръба, която висеше от някакъв филтър накрая. Противогаз, сети се тя смаяна, такъв, какъвто бе виждала на лицата на войниците в Ирак или може би по-стар. Миришеше на мухлясала гума.
    Тя го погледна изненадано.
    — Да не би да очакваме вражеско нахлуване или нещо такова?
    — Сложи го.
    — Искаш да сложа това?
    — Сложи го.
    Тя го вдигна до лицето си и веднага го свали, намръщила нос.
    — Наистина ли искаш да сложа това? Искаш да се любим, докато съм с това нещо на лицето? — тя се ухили озадачена, а страхът й се поуталожи. — Това те възбужда, така ли, или какво?
    Вместо отговор той го изтръгна от ръцете й, нахлузи го на главата й и затегна каишката отзад, като я оскуба болезнено. Каишката беше толкова стегната, че я заболя.
    За момент Софи остана напълно дезориентирана. Лещите бяха мръсни, замазани и силно оцветени. Виждаше само него и отчасти стаята в зелена мъгла. Когато си обърна главата, той изчезна за миг и трябваше да се завърти изцяло, за да вижда отново. Чуваше звука на собственото си дишане като рев на морски вълни в ушите.
    — Не мога да дишам — каза, обхваната от паника и клаустрофобия, със заглъхнал глас.
    — Разбира се, че можеш да дишаш, по дяволите — гласът му беше приглушен и променен.
    В паника тя се опита да смъкне противогаза. Но ръцете му сграбиха нейните и ги дръпнаха от каишката толкова силно, че я заболя.
    — Спри да се държиш като глупава кучка — каза той.
    Тя заскимтя:
    — Брайън, не ми харесва тази игра.
    Почти веднага усети как я блъснаха по гръб на леглото. Докато покрай очите й се плъзгаха стените и таванът, паниката й се усили.
    — Не-е-е! — тя ритна силно с крака и десният й крак удари нещо твърдо. Чу го как изви от болка. После се изскубна от ръцете му, изтърколи се настрани и внезапно падна. Удари се в покрития с килим под.
    — Проклета кучка!
    В опит да коленичи тя посегна към маската, дръпна каишката, а после усети агонизиращо силен удар в корема, който й извади въздуха. Тя се сви от болка, шокирана от онова, което й се беше случило.
    Той я беше ударил.
    И внезапно Софи разбра, че залозите се бяха променили. Той беше полудял.
    Той я метна на леглото и краката й се удариха отзад в ръба. Тя му изкрещя, но гласът й остана в плен на противогаза.
    Трябва да се изскубна от него — разбра тя. — Трябва да се махна оттук.
    Усети как й раздира тениската. За миг спря да се съпротивлява, замисли се, опита се да състави план. Шумът от дишането й беше оглушителен. Трябва да махна проклетата маска. Сърцето й блъскаше болезнено. Трябва достигна до вратата, да сляза при момчетата долу. Те ще ми помогнат.
    Обърна рязко глава надясно, после наляво, опитвайки се да види какво имаше на нощните шкафчета, което да използва като оръжие.
    — Брайън, моля те, Брайън…
    Усети ръката му като чук как удря отстрани маската и одрасква врата й.
    Имаше една книга, дебел том с твърда подвързия за науката от Бил Брайсън, която й подариха за Коледа и от която тя попрочиташе по нещо. Тя бързо се изтърколи, грабна книгата и го цапардоса по главата отстрани. Чу го как изгрухтя от болка и изненада и се смъкна от другата страна на леглото.
    Софи веднага скочи и хукна да бяга от спалнята по късия коридор, без да сваля противогаза, за да не губи ценно време. Стигна до входната врата, хвана дръжката, завъртя я и дръпна.
    Вратата се отвори няколко сантиметра, спря рязко и после се затвори с метално щракане.
    Брайън беше сложил веригата.
    Вътре в нея изригна ледена вода. Тя грабна веригата, затваряйки отново вратата, като я задърпа в опит да я освободи, но веригата заяде, проклетото нещо заяде! Как можеше да заяде? Тя трепереше, викаше, заглушени отекващи писъци.
    — Помощ! Помогнете ми! Помогнете ми! О, моля ви, ПОМОГНЕТЕ МИ!
    После точно зад себе си чу стържещ метален вой.
    Завъртя рязко глава. И го видя какво държеше в ръце.
    Устата й се отвори, този път безмълвно, а гърлото й замръзна. Тя стоеше, скимтейки от страх. Като че ли цялото й тяло щеше да рухне. Без да може да се контролира, Софи се напика.

40

    Чел съм, че опустошителните новини имат странно въздействие върху човешкия мозък. Той неизличимо споява в едно времето и мястото. Може би отчасти поради начина, по който сме направени ние, хората — за да ни отправи предупредителен сигнал за опасност в живота ни или в света.
    Тогава не съм бил роден и не мога да гарантирам за това, но хората твърдят, че си спомняли точно къде са били и какво са правили, когато чули новината на 22 ноември 1963 г., че президентът Джон Кенеди бил убит от наемен стрелец в Далас.
    Спомням си къде бях и какво правех, когато чух новината, че на 8 декември 1980 г. бяха застреляли Джон Ленън. Спомням си също така много ясно, че седях на бюрото в кабинета си и търсех в интернет изолационна тръба за електропроводници на марк II ягуар 3.8, седан от 1962 г., една неделна сутрин на 31 август 1997 г., когато чух новината, че принцесата на Уелс Даяна е загинала в автомобилна катастрофа в един тунел в Париж.
    Но най-вече си спомням къде бях и какво точно правех онази юлска сутрин, единайсет месеца по-късно, когато получих писмото, което провали живота ми.

41

    Рой Грейс седеше на бюрото в малкия си задушен офис в Съсекс Хаус в очакване на новини за Брайън Бишоп и си запълваше времето до оперативката в единайсет часа. Гледаше мрачно не по-малко мрачното изражение на почти четирикилограмовата кафява пъстърва, препарирана и монтирана в стъклена кутия, закачена на стената в офиса му. Беше поставена точно под кръглия дървен часовник — реквизит от фалшивия полицейски участък в „Сметката“, който Санди му бе купила през други, по-щастливи времена на една разпродажба.
    Рибата я беше купил по внезапна прищявка от една сергия на „Портобело Роуд“. Когато имаше оперативка с млади полицайчета със свежи физиономии, той понякога я включваше в една все по-изтъркана шега за търпението и голямата риба.
    На бюрото пред него се трупаше купчина документи, които трябваше внимателно да прегледа — част от подготовката за предстоящото след няколко месеца дело на Карл Венер, един от най-отвратителните перверзници, които Рой бе срещал в практиката си. Надяваше се, че ако не прецака подготовката, Венер щеше да бъде изправен пред няколко наслагващи се доживотни присъди откъм кофтито страна. Но човек никога не можеше да е сигурен какво ще направи някой от онези чалнати съдии, които се разхождаха наоколо.
    Вечерята му, която беше избрал преди няколко минути от супермаркета АСДА, също беше на бюрото. Сандвич с риба тон, все още в прозрачната си пластмасова кутийка с жълт стикер, на който пишеше „Ниско съдържание!“, ябълка и десертче „Туикс“, заедно с кутийка диетична кола.
    Няколко минути остана загледан във водопада от електронни съобщения, като отговори на някои, а повечето изтри. Колкото и бързо да се разправяше с тях, изсипваха се все нови и броят на останалите без отговор в кутията за входящи документи гонеше двеста. За щастие Елинор щеше да се оправи с повечето от тях. Тя вече беше изчистила дневника му — автоматичен процес, когато започваше голямо криминално разследване.
    Беше оставила само неделния обяд със сестра му Джоди, която не беше виждал повече от месец, и напомняне да купи подарък и картичка за рождения ден на кръщелницата си Джей Сомърс, която идната седмица ставаше на девет години. Чудеше се какво да й купи… и реши, че Джоди, която имаше три — кои по-малки, кои по-големи — деца, ще знае по-добре. Освен това си отбеляза наум да отложи обяда, ако замине за Мюнхен.
    Около петнайсет съобщения бяха свързани с полицейския отбор по ръгби, на който беше избран за председател през есенния сезон. Те всички подсещаха остро, че въпреки славната топлина на днешния ден след по-малко от четири седмици идваше септември. Лятото свършваше. Дните бяха вече забележимо по-къси.
    Грейс натисна един клавиш, за да извика софтуерния пакет „Вантидж“ на вътрешната компютърна полицейска система и да провери какви произшествия бяха записани през последните няколко часа. Докато плъзгаше поглед по оранжевите букви, нищо не привлече окото му. Все още беше твърде рано — по-късно щеше да има колкото щеш сбивания, нападения и побои. Пътнотранспортни произшествия на шосето от Лондон за Брайтън. Открадната чанта. Крадец в отдела на „Теско“ на „Баудъри Роуд“. Открадната кола, зарязана на бензиностанция. Избягал кон на шосе А27.
    После телефонът му иззвъня. Беше детектив сержант Гай Бечълър — ново подкрепление в екипа му за разследване, когото беше изпратил да разпита партньорите по голф на Брайън Бишоп от тази сутрин.
    Грейс харесваше Бечълър. Винаги му се струваше, че ако помолеше агенция за филмов кастинг да му осигури полицай на средна възраст за някоя филмова сцена, мъжът, когото щяха да изпратят, щеше да прилича на Бечълър. Беше висок и снажен, с глава като топка за ръгби, оредяваща коса, общителен, но делови. Въпреки че не беше чак толкова огромен, създаваше впечатление за добър великан — по-скоро по същина, отколкото по маса.
    — Рой, разговарях и с тримата, с които Бишоп днес е играл голф. Има нещо, което ми се стори интересно — всички казаха, че бил в изключително добро настроение и че играел страхотно… много по-добре, отколкото когато и да било.
    — Дал ли им е някакво обяснение?
    — Той очевидно е доста саможив, за разлика от жена си, която била много общителна, казаха те. Нямал наистина близки приятели и обикновено не говорел много. Но днес пускал шегички. Един от тях, някой си мистър Мишон, който, изглежда, го познава доста добре, каза, че като че ли бил глътнал някакъв стимулант.
    Грейс мислеше усилено: „Мъртва жена — свален товар от гърба му?“
    — Не прилича на реакция на човек, който току-що е убил жена си, нали, Рой?
    — Зависи дали е добър актьор.
    След като Бечълър приключи с доклада си, като не добави повече нищо съществено, Грейс му благодари и каза, че ще го види на оперативката в единайсет. След това, размишлявайки усилено върху думите на Бечълър, откъсна фолиото на сандвича, извади го и отхапа една хапка. И веднага намръщи нос от вкуса — беше с някакъв нов екзотичен хляб, който не беше опитвал досега… и който съжали, че опита. Беше силно подправен с кимион — миризма, която не понасяше. Щеше да е много по-доволен от сандвич с яйце и бекон за целодневна закуска, но Клео се опитваше да го накара да се храни по-здравословно, като яде повече риба — независимо че й разказа подробно за една статия, която бе прочел в началото на годината в „Дейли Мейл“ за опасните нива на живак в рибата.
    Той излезе от програмата „Вантидж“, влезе в сайта на expedia.com и затърси полети за Мюнхен в неделя, като се чудеше възможно ли е да отиде дотам и обратно в един и същи ден. Трябваше да отиде, независимо от недостатъчната информация, която му беше дал Дик Поуп. Трябваше да отиде и да види с очите си.
    Едва се удържаше да не се качи на следващия възможен самолет. Вместо това погледна часовника си. Беше девет и петдесет вечерта. Десет и петдесет в Германия. Но, по дяволите, Дик Поуп щеше да е буден и да се шляе някъде, беше във ваканция. Сигурно седеше в някое кафене или бар в Бавария с бира в ръка. Той се обади на Поуп по мобилния, но го прехвърлиха на гласова поща.
    „Дик — каза той. — Отново е Рой. Съжалявам, че ти досаждам, но просто искам да те разпитам за някои подробности за бирарията, където каза, че си видял Санди. Обади ми се когато можеш.“
    Затвори и за миг се загледа в безценната си колекция от три дузини запалки за цигари, струпана на перваза между предната част на бюрото и прозореца, който гледаше към паркинга на затворническия блок. Тази колекция показваше колко много обичаше Санди да ходи по пазарите за стари вещи, магазините за джунджурии и разпродажбите от багажниците на колите. Нещо, което той все още правеше, когато имаше време, но вече не беше същото. Част от удоволствие то беше да гледа реакцията на Санди за нещо, което беше открил. Дали ще се хареса и на нея, в който случай започваха да се пазарят за цената, или пък тя го отхвърляше само с една неодобрителна гримаса.
    По-голямата част от пространството беше заета от телевизор и видеокасетофон, кръгла масичка, четири стола и купища разхвърляни документи, кожената му чанта с комплекта от криминологични инструменти и вечно растящите кули от досиета. Понякога се чудеше дали пък нощем не се саморазмножаваха, докато той отсъстваше от офиса.
    Всяко досие на пода криеше неразрешено убийство. Досиетата за убийствата никога не се закриваха, докато не излезе присъда. Във всички разследвания на убийства се стигаше до точка, от която нататък всички улики, всички насоки на разследване се изтощаваха. Но това не означаваше, че полицията се е отказала. Години след затваряне на залата за произшествия и разпускане на разследващия екип случаят оставаше отворен, уликите се съхраняваха в кутии, докато имаше някакъв шанс свързаните с тях лица все още да са живи.
    Той отпи от колата си. Беше прочел в една интернет страница, че всички слабо газирани напитки са пълни с какви ли не химикали, вредни за организма, но в момента не му пукаше. Изглежда, че всичко, което човек ядеше или пиеше, по-скоро те убиваше, отколкото да ти предостави хранителни вещества. Може би, помисли си той, следващата мода в храненето щеше да бъде предварително смляна храна. Купуваш я и директно я хвърляш в тоалетната, без да трябва да я ядеш.
    Грейс щракна на клавиатурата си. Имаше полет на „Бритиш Еъруейс“ от „Хийтроу“ в седем сутринта. Щяха да пристигнат в Мюнхен в девет и петдесет. Реши да се обади на полицая, когото познаваше там — старши комисар Марсел Кулен, за да разбере дали е свободен.
    Преди няколко години бяха командировали Марсел тук, в Съсекс, за шест месеца по обмен и те се сприятелиха през това време. Той беше поканил Грейс да заповяда да отседне при него и семейството му когато поиска. Грейс погледна часовника си. Девет и петдесет и пет вечерта. В Мюнхен бяха с час напред, значи всъщност беше късно да се обажда, но пък имаше добра вероятност да го хване.
    Когато протегна ръка към слушалката, телефонът иззвъня.
    — Рой Грейс — отговори той.
    Беше Брайън Бишоп.

42

    Грейс забеляза, че Бишоп беше преоблякъл дрехите си за голф. Сега беше със скъпо на вид черно сако тип блузон, върху бяла риза, сини панталони и жълто-кафяви мокасини на бос крак. По-скоро приличаше на плейбой, тръгнал да се забавлява, отколкото на скърбящ човек, помисли си той.
    Сякаш прочел мислите му, Бишоп седна смутено в червеното кресло в тясната зала за разпити и каза:
    — Дрехите ми са подбрани от моя гардероб от вашата служителка за връзки със семействата Линда Бъкли. Не са точно моят избор при тези обстоятелства. Можете ли да ми кажете кога ще ме пуснат в къщата ми?
    — Възможно най-скоро, мистър Бишоп. Надявам се, след няколко дни — отговори Грейс.
    Бишоп подскочи в креслото, вбесен.
    — Какво? Това е смехотворно!
    Грейс погледна посинялата драскотина на дясната му ръка. Брансън влезе с три чаши вода, сложи ги на масата и затвори вратата, като остана прав.
    Грейс каза благо:
    — Тя е място на престъпление, мистър Бишоп. Съвременната полицейска практика е да се запазва местопрестъплението в първоначалния му вид възможно най-дълго. Моля ви, разберете, че в интерес на всички ни е да помогнем да бъде заловен авторът на престъплението.
    — Имате ли заподозрян? — попита Бишоп.
    — Преди да стигнем до това, имате ли нещо против да запишем на магнетофон този разпит? Ще стане по-бързо, отколкото ако си вземаме бележки.
    Бишоп се усмихна с крива студена усмивка.
    — Значи ли това, че аз съм заподозрян?
    — Съвсем не — увери го Грейс.
    Бишоп изрази съгласието си с махване на ръка.
    Глен Брансън включи аудио — и видеозаписа, обявявайки ясно, докато сядаше:
    — Десет и двайсет вечерта, петък, 4 август. Старши детектив Грейс и детектив сержант Брансън разпитват мистър Брайън Бишоп.
    — Имате… Имате ли заподозрян? — попита отново Бишоп.
    — Не още — отговори Грейс. — Сещате ли се за някого, който би могъл да направи това?
    Бишоп се засмя откъслечно, като че ли въпросът беше твърде нелеп. Очите му се стрелнаха наляво.
    — Не. Не се сещам.
    Грейс наблюдаваше очите му, припомняйки си по-раншните разпити. Наляво беше режимът на искрените отговори. Бишоп отговори твърде бързо и беше в твърде добро настроение за скърбящ човек. Грейс беше срещал този вид поведение и преди, спокойни, бързи, добре отрепетирани отговори на въпросите; липса на емоции. Бишоп демонстрираше класическите признаци на човек, извършил убийство. Но това не означаваше, че го е извършил. Този смях би могъл да се дължи и на нерви.
    После очите му се спряха на дясната ръка на Бишоп. На драскотината отгоре й, от основата на палеца; изглеждаше скорошна.
    — Наранили сте си ръката.
    Бишоп погледна ръката си и сви рамене безразлично.
    — Аз… м-м-м… ударих я, когато сядах в таксито.
    — В онова такси, което взехте от „Хотел дю Вен“ до хотел „Лансдаун Плейс“?
    — Да, аз… аз слагах сака в багажника.
    — Неприятно — каза Грейс, отбелязвайки си наум да получи потвърждение от шофьора. Забеляза също така, че очите на Бишоп се стрелнаха вдясно. Към режима на логическите построения. Което показваше, че лъже.
    — Изглежда доста лошо одраскване. Какво каза шофьорът?
    Грейс погледна Брансън, който кимна.
    — Оказа ли ви първа помощ или нещо такова? — попита Брансън.
    Бишоп ги изгледа един след друг.
    — Какво ви става, момчета? Като проклета инквизиция сте. Искам да ви помогна. Какво общо има с това, по дяволите, някаква си драскотина на ръката ми?
    — Мистър Бишоп, в нашата работа задаваме страшно много въпроси. Такава е нашата практика. Изкарал съм дълъг ден, както и детектив сержант Брансън, а съм сигурен, че и вие сте изтощен. Моля ви, потърпете и отговорете на въпросите ни и ще можем по-рано да си тръгнем оттук. Колкото повече успеете да ни помогнете, толкова по-скоро ще хванем убиеца на жена ви — Грейс отпи от водата и каза внимателно: — Любопитни сме да разберем защо сте напуснали „Хотел дю Вен“ и сте се преместили в „Лансдаун Плейс“. Можете ли да ни обясните причините за това?
    Очите на Бишоп се задвижиха, като че ли проследяваше пътя на някакво насекомо по килима. Грейс проследи погледа му, но не видя нищо.
    — Защо ли? — Бишоп изведнъж го погледна втренчено. — Какво искате да кажете? Наредиха ми да се преместя.
    Сега беше ред на Грейс да сключи вежди.
    — Кой ви нареди?
    — Ами… полицията. Предполагам, че вие.
    — Не ви разбирам.
    Бишоп разтвори широко ръце. Създаде добро впечатление, че е истински изненадан.
    — Обадиха се в стаята ми. Полицаят каза, че „Хотел дю Вен“ бил обсаден от пресата и че ще ме преместите.
    — Как се казваше полицаят?
    — Аз… аз не си спомням. М-м-м… може би Канинг? Детектив сержант Канинг?
    Грейс погледна Брансън.
    — Да знаеш нещо по въпроса?
    — Нищо — отвърна Брансън.
    — Мъж ли беше или жена? — попита Грейс.
    — Мъж.
    — Значи името му беше детектив сержант Канинг? Сигурен ли сте?
    — Да. Канинг. Детектив сержант Канинг. Определено беше Канинг.
    — Какво точно ви каза този мъж? — Грейс внимателно следеше очите му. Те отново се стрелнаха вляво.
    — Че сте ми запазили стая в „Лансдаун Плейс“. Че до задния вход ще ме чака такси, до входа за персонала, зад кухнята. Че трябва да сляза дотам по евакуационната стълба.
    Грейс записа в тефтера си „Детектив сержант Канинг“.
    — Този полицай по кой телефон ви се обади — по мобилния или по хотелския?
    — По хотелския в стаята — каза Бишоп, след като помисли малко.
    Грейс изруга мислено. Това щеше да затрудни потвърждаването или проследяването. Централата на хотела записваше входящите разговори, но не и номерата им.
    — В колко часа стана това?
    — Около пет и трийсет.
    — След като сте се настанили в „Лансдаун Плейс“, сте излезли. Къде отидохте?
    — Отидох да се разходя по крайбрежния булевард — Бишоп измъкна кърпичка и попи очите си. — Ние с Кати обичахме да ходим там. Тя обичаше да ходи на плажа. Беше запалена плувкиня — той млъкна и отпи от водата. — Трябва да се обадя на децата си… те и двете са в чужбина, на почивка. Аз… — той млъкна.
    Същото стори и Рой Грейс. Нямаше полицай на име Канинг в екипа му.
    След като се извини, старши детективът излезе от стаята и отиде по коридора до първа зала. Само с няколко щракания на клавиатурата на работното си място Грейс установи, че полицай с такова име не съществува в цялата съсекска полиция.

43

    Малко преди полунощ Клео отвори входната врата на жилището си, облечена в развързан копринен черен корсаж. Той прикриваше горните десет сантиметра от бледите й стройни бедра и нищо повече. В протегнатата си ръка държеше чаша „Гленфидих“ с лед, пълна до ръба. Единственото друго нещо по нея беше съблазнителен силен мускусен парфюм и най-мръсната усмивка, която Рой беше виждал на лицето на жена.
    — Ау! Е на това му казвам… — започна той, докато тя затръшваше вратата с ритник зад гърба му, а корсажът се свлече още по-надолу, разкривайки едрите й, стегнати гърди. И успя да стигне само дотам, защото все още с чаша в ръка, тя обви ръце през врата му и притисна влажните си устни в неговите. След миг в устата му се плъзна кубче лед с вкус на уиски.
    Очите й, замъглени, усмихнати, танцуваха пред неговите.
    След като наклони достатъчно назад глава, така че той продължаваше да я вижда извън фокус, тя каза:
    — Имаш твърде много дрехи по себе си!
    После, след като му връчи чашата, започна жадно да му разкопчава ризата, като целуваше зърната на гърдите му, после гърдите му, а след това вкара с уста още едно кубче лед дълбоко в пъпа му. Погледна го с очи, които като че ли го обгориха с щастие, очи с цвят на слънчева светлина върху лед.
    — Толкова си страхотен, Рой. Божичко, толкова, толкова си страхотен.
    Задъхан, хрускайки остатъка от леденото кубче, той каза:
    — Абе и теб също си те бива.
    — Само ме бива ли? — повтори тя думите му, теглейки катарамата на панталона му, като че ли от това зависеше оцеляването на света, а после рязко смъкна панталоните и боксерките му върху обущата.
    — В смисъл, че си най-красивата, невероятна, страхотна жена на планетата.
    — Значи на другите планети има по-красиви жени от мен?
    С ловко движение Клео бръкна в чашата, метна още едно кубче лед в устата си, а после извади още лед от чашата и го притисна до тестикулите му.
    В отговор Грейс само издиша рязко. Всичко в него гореше от такова наситено удоволствие, че чак изпита болка. Той смъкна копринената дреха от раменете й и зарови устни в мекия й врат, а тя го пое в уста, дълбоко, до основата, заровила лице в разрошените му срамни косми.
    Грейс стоеше, пиян от горещината на нощта, аромата на парфюма й, усещането за кожата й и в някакво далечно кътче на съзнанието си пожелаваше този миг да продължи завинаги — невероятен миг на чиста, абсолютна радост и блаженство, да можеше да го замрази така, да остане тук, всмукан от ледените й устни, с тази усмивка в очите, с тази истинска радост, танцуваща в душата му.
    Но някъде съвсем наблизо беше надвиснала сянка. Мюнхен. Той я изтласка. Призрак, това беше. Само призрак.
    Желаеше тази жена Клео толкова много. Не само сега, в този момент, беше я желал през целия си живот. Обожаваше всяка нейна част. В този миг се чувстваше много повече влюбен от който и да било мъж на планетата преди него. По-влюбен, отколкото смееше да се надява, че може да му се случи отново, след тези дълги девет години в пустинята.
    Прокарвайки със сила ръце през дългата й копринена коса, той изрече без дъх:
    — Господи, Клео, толкова си…
    — невероятна…
    — изумителна…
    — толкова…
    А после, все още без да свали сакото си, със смъкнати панталони и боксерки около глезените, с полуразсъблечена риза, той лежеше върху нея върху дебелия бял китеник на лъснатия дъбов под, дълбоко, толкова невероятно дълбоко проникнал в нея, обгърнал я с ръце, и целуваше това гърчещо се диво създание на милион контрасти.
    Той хвана здраво главата й и притегли силно устата й към своята. С усет за копринената й кожа върху своята. С усет за безподобно красивото й, гъвкаво тяло. Понякога я усещаше като чудесен расов състезателен кон. Понякога — както сега — внезапно откъснала устни от неговите и втренчена съсредоточено в него — виждаше в нея уязвимо малко момиченце.
    — Ти никога няма да ме нараниш, нали, Рой? — попита тя жално.
    — Никога.
    — Невероятен си, знаеш ли това?
    — Ти си по-невероятна — той отново я целуна.
    Тя обхвана тила му, като натискаше с пръсти толкова силно, че го заболя.
    — Искам да свършиш, като ме гледаш в очите — прошепна му напрегнато.
* * *
    Малко по-късно той се събуди с болезнено изтръпнала дясна ръка и примигна объркано, неспособен за миг да определи къде се намираше. Свиреше музика. Песен на Дайдо, която позна. Гледаше право в един правоъгълен аквариум. В него плуваше самотна златна рибка сред нещо като потънали останки от миниатюрен гръцки храм.
    Марлон?
    Но това не беше неговият аквариум. Опита се да раздвижи ръката си, но тя беше безчувствена като буца желе. Разтърси я. Тя се разтресе. После полезрението му се запълни с разрошени руси срамни косми. Гледката се смени с чаша уиски.
    — Храна? — каза Клео, застанала гола над него.
    Той пое чашата с другата си ръка и отпи. Господи, вкусът беше чудесен. Остави чашата и целуна голия й глезен. После тя легна и се сгуши в него.
    — Как си, сънчо?
    Ръката му постепенно се възстановяваше. Достатъчно, за да я прегърне с нея. Целунаха се.
    — Колкоечасът? — попита той.
    — Два и петнайсет.
    — Съжалявам. Аз… аз не исках така да се отнеса.
    Тя целуна очите му едно подир друго много бавно.
    — Не си се отнесъл.
    Той видя в мек фокус красивото й лице, русата й коса. Вдъхна сладките аромати на пот и секс. Видя отново златната рибка, която кръжеше из аквариума, без да ги забелязва, забавлявайки се, както сигурно се забавляват златните рибки. Видя горящи свещи. Цветя. Абстрактни рисунки по стените в стил фънк. Претъпкани с книги рафтове от пода до тавана.
    — Искаш ли да си легнем в леглото?
    — Добър план — каза той.
    Опита се да стане и чак тогава разбра, че все още е полуоблечен.
    Смъквайки всичко от себе си, хванал ръката на Клео с едната си ръка и чашата с другата, той вдървено се изкачи по стъпалата на тясното дървено стълбище, а после се тръсна на масивното легло с най-меките чаршафи, на които някога беше лежал в живота си, и с музиката на Дайдо, която не спираше.
    Клео се уви около него. Ръката й се плъзна надолу по корема му и обви гениталиите му.
    — Спи ли му се на Голямото момче?
    — Мъничко.
    Тя вдигна чашата с уиски до устните му. Той отпи като бебе.
    — Та как мина денят ти? Или предпочиташ да поспиш?
    Той се опита да събере мислите си. Въпросът беше добър. Как, по дяволите, беше минал денят му?
    Кой ден?
    Започваше да си спомня. Лека-полека. Извънредната оперативка в единайсет часа. Никой нямаше за докладване нищо важно, с изключение на него самия. Преместването на Брайън Бишоп от „Хотел дю Вен“ в „Лансдаун Плейс“… и странното обяснение, което даде Бишоп.
    — Сложно — каза той, триейки нос в дясната й гърда, като лапна зърното й, а после го целуна. — Ти си най-красивата жена на света. Някой казвал ли ти е това?
    — Ти — ухили се тя. — Само ти.
    — Нищо чудно. Никой друг мъж на тази планета няма вкус.
    Тя го целуна по челото.
    — Всъщност може да ти стори странно от устата на стръвница като мен, но не съм ги опитвала всичките.
    Той се ухили в отговор.
    — Сега вече няма да ти се налага.
    Тя го погледна насмешливо, понамести се и подпря брадичка на едната си ръка.
    — Няма ли?
    — Липсваше ми цялата седмица.
    — И ти ми липсваше — каза тя.
    — Колко?
    — Няма да ти кажа… не искам да се възгордееш!
    — Кучица!
    — Тя вдигна свободната си ръка във въздуха и сви показалеца си, имитирайки провокационно омекнал член.
    — Не задълго — каза той.
    — Добре.
    — Ти си абсолютно порочна.
    — Ти ме караш да се чувствам порочна — тя го целуна, после се отдръпна няколко сантиметра, като старателно изучаваше лицето му. — Харесвам косата ти.
    — Така ли?
    — Ъхъ. Прилича ти. Наистина я харесвам!
    Той се изчерви леко от комплимента.
    — Радвам се. Благодаря ти.
    Глен Брансън му опяваше за прическата му, откакто си спомняше, като все му разправяше, че трябва да я промени, и най-сетне му записа час при един много моден тип на име Йън Хабин в някакъв салон в най-баровската част на Брайтън. Години наред Грейс си подстригваше косата на къса четка при печален възрастен италианец в една старовремска бръснарница. За него беше направо преживяване бъбриво младо момиче да му мие косата с шампоан в помещение, окачено с произведения на изкуството, кънтящо от рок музика.
    И тогава Клео каза:
    — Значи в неделя ще обядваме със сестра ти Джоди, така ли?
    — Да.
    — Можеш ли да ми кажеш нещо за нея? Мъчи ли се да те опази от всичко? Ще ме подложи ли на разпит от трета степен? От рода на „Тази стара уличница добра ли е за брат ми?“ — тя му се ухили насмешливо.
    Грейс отпи голяма глътка уиски, опитвайки се да спечели време да подреди мислите и отговора си. После отпи втора глътка. Най-сетне каза:
    — Имам проблем.
    — Продължавай.
    — В неделя трябва да отлетя за Мюнхен.
    — Мюнхен ли? Винаги съм искала да ида там. Приятелката ми Ана-Лиза, която е стюардеса, казва, че това е най-доброто място в света за пазаруване на дрехи. Хей, мога да дойда с теб! Да намеря евтини билети за „изиДжет“ или нещо подобно?
    Той залюля чашата. Отпи още една глътка, като се чудеше да й каже ли невинна лъжа или истината. Не искаше да я лъже, но в този момент това изглеждаше по-безболезнено, отколкото да й кажеше истината.
    — Това е официално полицейско посещение… отивам с колега.
    — О… кой е той? — тя го гледаше втренчено.
    — Един инспектор от друга служба. Отиваме на среща за обсъждане на шестмесечен обмен на полицаи. Инициатива на ЕС — каза той.
    Клео поклати глава.
    — Мислех, че сключихме пакт никога да не се лъжем, Рой.
    Той я погледна, после сведе очи, чувствайки, че се изчервява.
    — Мога да те чета като книга, Рой. Знам как да те чета. Мога да чета по очите ти. Ти самият ме научи, спомняш ли си? За погледа вдясно и вляво. Памет и логически построения.
    Грейс усети как нещо дълбоко в сърцето му рухна. След известно колебание й разказа как може би Дик Поуп е видял Санди.
    Клео реагира, като се отдръпна рязко от него. И той внезапно усети, че ги разделя пропаст от Земята до Луната.
    — Хубаво — каза тя. Прозвуча все едно, че току-що беше захапала лимон.
    — Клео, трябва да ида там.
    — Разбира се, че трябва.
    — Нямам предвид това.
    — Нямаш ли?
    — Клео, моля ти се. Аз…
    — И какво ще стане, ако я намериш?
    Той вдигна безпомощно ръце.
    — Съмнявам се, че ще успея.
    — А ако я намериш? — настоя тя.
    — Не знам. Поне ще разбера какво й се е случило.
    — И ако тя поиска да се върне? Затова ли ме излъга?
    — След девет години?
    Тя се изтърколи настрани, с лице към стената.
    — Ако изобщо е тя, в което се съмнявам.
    Клео мълчеше. Той я погали по гърба, но тя се отдръпна от него.
    — Клео, моля те!
    — Какво съм аз… утешителна награда, докато намериш изчезналата си жена?
    — Няма начин.
    — Сигурен ли си?
    — Абсолютно и окончателно.
    — Не ти вярвам.

44

    Върху екрана на компютъра на милиардера на време имаше софтуер, създаден от него самия. Той изкарваше аналогови циферблати за градовете във всички времеви зони на света. Сега ги разглеждаше. „Ревизия“ — каза внезапно на глас и се ухили на шегата си.
    През прозореца виждаше как утринното небе леко се развиделява над град Брайтън и Хоув. Беше към пет часа тук, в Англия. Шест в Париж. Осем в Санкт Петербург. Единайсет в Бангладеш. Един следобед в Куала Лумпур. Три следобед в Сидни.
    Хората тук скоро щяха да станат. И да си легнат в Перу. Всички в света раболепничеха пред слънцето с изключение на него самия. Той беше свободен. За него вече нямаше значение ден ли беше или нощ, дали борсите по света бяха отворени или затворени, или пък банките, или пък каквото и да било друго.
    Имаше един човек, на когото трябваше да благодари за това.
    Но той вече не му се гневеше. Беше опаковал всичко това в друга кутия — миналото му. Човек трябваше да е позитивен в живота, да има цели. Беше открил една страница в интернет, цялата посветена на това как да се живее по-дълго. Хората с цели живеели по-дълго, толкова беше просто. А онези, които постигаха целите си… е, тяхната продължителност на живота удряше джакпота! А сега той беше осъществил две цели! Притежаваше още повече време за пилеене за каквото си поиска.
    От чашата чай до него се виеше пара. Чай „Инглиш Брекфаст“ с малко мляко. Взе лъжичката и разбърка чая седем пъти. За него беше много важно да разбърква чая винаги седем пъти.
    Отново насочил вниманието си към компютъра, набра команда за друг софтуер, който беше създал за себе си. Търсачките по интернет никога не му бяха харесвали — нито една от тях не беше достатъчно точна за него. Всички подаваха информация в някаква своя си последователност. А неговата собствена, която свързваше и претърсваше всички големи търсачки, му намираше бързо онова, което той искаше.
    В момента той искаше оригинален наръчник за поддръжка на фолксваген карман гия от 1966 г.
    После засмука опакото на дясната си ръка. Болката се засилваше, паренето ставаше по-силно и точно то го беше събудило и му беше попречило да заспи отново. Не че спеше кой знае колко. Беше се появила и подутина, която пречеше на движението на палеца му, макар че може би си въобразяваше. И гърдите му все още пареха.
    „Кучка“, изрече на глас.
    Влезе в банята, светна лампата, разкопча ризата си и я разтвори отпред, после отлепи лепенката еластопласт. Преди няколко часа от дълъг нокът на крак по гърдите му беше издрана прясна, около два сантиметра дълга драскотина, със съсирена кръв по нея.

45

    Малко след пет сутринта Рой Грейс напусна къщата на Клео в модерен блок с двор и заключващи се порти в центъра на Брайтън, като затвори колкото се може по-тихо външната врата след себе си; чувстваше се ужасно. Небето с разпукващата се зора в тъмно мраморно сиво, прорязано от размити тъмночервени жилки, приличаше на замразен човешки труп. Няколко птички подхващаха колебливия си сутрешен хор, като издаваха самотни трели, пронизващи утринната тишина. Сигнали за други птици, като радиосигнали, излъчвани в космоса.
    Той потрепери, докато натискаше червения бутон за отваряне на портите от ковано желязо, и излезе на улицата. Въздухът вече се затопляше и обещаваше още един горещ летен ден. Но в душата му валеше.
    Не мигна нито за минутка.
    През последните два месеца на връзката им с Клео не си бяха казали и една дума напряко. И тази вечер всъщност пак не си казаха. Но докато се мяташе и въртеше през последните няколко часа, Грейс усети, че нещо помежду им се беше променило.
    Уличните лампи все още светеха, като всяка излъчваше безполезно оранжево сияние в бързо настъпващата дневна светлина. Сива котка на черти пресече улицата пред него. Той мина покрай редица коли, забеляза кутийка от кола в канавката, локва повърнато, картонена кутия от китайска храна. Задмина синия морис на Клео, покрит с роса, после стигна до своята алфа с по-малко роса по нея. Беше паркирана на място, което бе станало негово, върху единичната жълта линия пред един търговец на антики, специализиран в ретро мебели от двайсети век.
    Той се качи, завъртя ключа, натисна съединителя, двигателят се задави, няколко мига бръмча неравно на подскоци, докато подсуши влагата по електроинсталацията; чистачките изтриха росата от предното стъкло. По радиото изсъскаха статични смущения; той натисна един бутон, за да смени станцията. Някой говореше нещо, но Грейс не слушаше. Обърна се и се загледа в затворените порти, като се чудеше дали да не се върне и да каже нещо.
    Какво например?
    Клео гледаше на Санди като на заплаха, с която не можеше да се справи. Той знаеше, че трябва да си я избие от главата, да се постави в положението на Клео. Ами ако Клео имаше съпруг, който беше изчезнал, и утре тя щеше да лети за Мюнхен да се опита да го открие? Как щеше да се чувства той?
    Нямаше представа, това беше истината. Отчасти, защото беше изморен като куче, за да мисли трезво, и отчасти, защото не знаеше как гледа на възможността… колкото и малка да бе… да види Санди.
    Десет минути по-късно беше подминал червената кула на „Ню Чърч Роуд“, която му служеше за ориентир вече дванайсет години, и после зави наляво. Освен колата на млекаря, спряла на няколко стъпки от паважа, улицата на Грейс беше безлюдна. Беше тихо, приятно авеню в жилищен квартал с къщи близнаци в стил псевдо-Тюдор от двете страни, повечето с три спални и с вградени гаражи. Някои имаха доста грозни мезонети, а други — не неговата — бяха с отвратителни допълнителни стъклопакети.
    Той и Санди купиха къщата две години преди изчезването й и понякога той си мислеше дали това тяхно решение нямаше нещо общо с него, дали пък не е била нещастна тук? Бяха толкова щастливи в малкия апартамент в Хенгълтън, който беше тяхното гнездо през първите години от брака им, но и двамата се бяха влюбили в къщата, Санди дори повече от него самия, защото отзад имаше обширна градина, а тя винаги бе копняла за собствена градина.
    Купуването, а после обзавеждането на къщата беше докарало и двамата финансово до ръба. Грейс тогава беше детектив сержант, все още с право на извънредна работа, и работеше по всяко време, когато можеше. Санди беше секретарка в счетоводна фирма и също работеше там извънредно.
    Тогава му изглеждаше доста щастлива, когато се занимаваше да мести стени и да модернизира интериора. Предишните собственици бяха живели тук повече от четирийсет години и когато купиха къщата, тя беше сива и мрачна. Санди я беше превърнала в низ от светли модерни пространства, със зен акценти тук-там, и изглеждаше много горда от постигнатото. А градината се превърна в нейна гордост и радост — макар че сега беше печално запусната, помисли си Грейс виновно. Всяка събота и неделя си обещаваше да й посвети малко време, да пооправи нещата. Но все излизаше, че му липсва достатъчно време… или желание. Държеше тревата в състояние на умерен контрол и беше убедил себе си, че повечето бурени са всъщност цветя.
    По радиото в колата, което бе изключил за няколко минути от съзнанието си, чу един мъж да обяснява селскостопанската политика на ЕС. След като сви в своята автомобилна алея, Грейс спря пред гаража и изключи двигателя. Радиото също замлъкна.
    Когато влезе в къщата обаче, меланхоличното му настроение изведнъж се смени с пристъп на гняв. Всички лампи на долния етаж светеха. Както и оригиналната му музикална кутия.
    Видя как една от редките му винилови грамофонни плочи — „Апахи“ на Шадоус — се въртеше с игла, заседнала в една от браздите, с непрекъснато „щрак-скръц-щрак-скръц“. Стереоуредбата му също беше включена, а по пода бяха разпилени сидита заедно с няколко от драгоценните му дългосвирещи плочи на „Пинк Флойд“, извадени от калъфките, заедно с отворена кутия бира „Гролш“, няколко брошури на „Харли Дейвидсън“, комплект от гири и разни други приспособления за помпане на мускули.
    Той се втурна нагоре по стълбите, готов да се разкрещи на Глен Брансън, после спря на най-горната площадка и се овладя. Горкото копеле беше нещастно. Сигурно снощи след оперативката се е прибрал у дома си и са му показали пътя… и тежестите. Нека спи.
    Погледна часовника си. Пет и двайсет. Въпреки налегналата го умора беше твърде изморен да заспи. Реши да потича, да се опита да избистри главата си и да се зареди с енергия за тежкия ден, който го очакваше и започваше в осем и трийсет с оперативка на екипа, последвана от конференция в единайсет сутринта. А после планираше още един разпит на Брайън Бишоп. Този мъж не му се виждаше читав.
    Влезе в банята и веднага забеляза, че пастата за зъби беше без капачка. Тубата беше стисната силно в средата и част от пастата се беше размазала върху полицата в банята. По някаква причина, която той не можа да проумее в момента, това го ядоса повече от бъркотията долу.
    Откакто беше влязъл в къщата си преди няколко минути, изпитваше чувството, сякаш е скочил от действителността в една стара телевизионна ситуационна комедия, „Мъже с лошо поведение“ с Мартин Клунс и Нийл Мориси, които играеха двама ергени мърлячи, живеещи в една квартира. А после се сети за пастата за зъби — това беше едно от малкото неща, които го дразнеха у Санди, и тя правеше същото. Винаги стискаше проклетата туба в средата, а не от края, а после я оставаше отворена и част от пастата излизаше навън.
    Това и колата й отвътре — седалката до шофьора беше като постоянно кошче за боклук, което никога не изпразваше. Старичкият черен фолксваген голф беше толкова затлачен с касови бележки, обелки от шоколадови десерти, пазарски торбички, билети от лотарията и камара друг боклук, че на Грейс му приличаше повече на кокошарник, отколкото на автомобил.
    Той все още беше в гаража. Грейс отдавна беше изчистил боклука, беше прегледал всяко късче в търсене на улики и не беше открил нищо.
    — Станал си рано.
    Обърна се и видя Брансън зад себе си по бели долни гащи, с тънка златна верижка около врата и масивния си часовник за водолази. Въпреки че се прегърбваше, физически беше в страхотна форма, с напиращи мускули под лъскавата му кожа. Но лицето му представляваше картина на самата скръб.
    — Трябваше да стана, за да изчистя подире ти — тросна се Грейс.
    Или без да го чуе, или пропускайки го преднамерено покрай ушите си, Брансън продължи:
    — Тя иска кон.
    Грейс поклати глава, без да е сигурен дали е чул добре.
    — Какво?
    — Ари — Брансън сви рамене. — Иска кон. Представяш ли си, с моята заплата?
    — Екологически е по-приемлив от колата — отвърна Грейс. — Може би и по-евтин за поддържане.
    — Много остроумно.
    — Какво точно имаш предвид, като казваш кон!
    — Едно време яздела… работела е в конюшня като дете. Иска да започне отново. Каза, че ако се съглася да й взема кон, мога да се върна.
    — Къде мога да купя кон? — тросна се Грейс.
    — Говоря ти сериозно.
    — И аз също.

46

    Рой Грейс беше прав. След като парламентът беше разпуснат в лятна ваканция и най-значителното събитие в света през последните 24 часа беше влакова катастрофа в Пакистан, материалите, които си оспорваха местата за първите страници, особено на таблоидите, бяха шокиращите разкрития за футболист от професионалната лига, хванат в гей тройка, някаква пантера, която очевидно тероризираше Дорсет, и принц Хари, който лудуваше по плажовете със завидно красиво момиче. Всички редактори на новини в страната бяха гладни за сензации, а какво по-интересно от убийството на богата и красива жена?
    Залата за сутрешната пресконференция, която той бе обявил, беше толкова претъпкана, че някои репортери стояха в коридора. Той говори кратко и стегнато, защото нямаше какво толкова да им каже на този етап. През нощта не беше постъпила нова информация, а предшестващата конференцията оперативка на екипа по-скоро се занимаваше с разпределяне на задачите, отколкото с анализ на развоя на събитията.
    Едно от посланията, върху които Грейс наблегна подчертано пред около четирийсетте репортери и фотографи от пресата и медиите в стаята, беше, че полицията много би искала да проследи последните действия на мисис Бишоп и е готова да изслуша всекиго, който може да я е видял през последните няколко дни. Бяха приготвили за пресата комплект снимки, избрани от Грейс, от дома на Бишоп, повечето от камерни монтажи. На едната мъртвата жена беше заснета по бикини на моторница, на втората — на волана на беемве кабриолет, и на третата беше с дълга рокля и шапка на модни конни надбягвания — Аскот или Епсъм, предположи Грейс.
    Той подбра снимките много внимателно, сигурен, че ще се харесат на редакторите на новини. Такива снимки радваха очите на читателя — красива жена, бляскав живот на високи обороти. Имаха много място за запълване във вестниците и Грейс беше сигурен, че щяха да ги използват. А широкото отразяване можеше да раздвижи паметта на някой важен свидетел.
    Накрая се измъкна бързо, гореше от нетърпение да се обади на Клео, преди да влезе за следващия разпит на Брайън Бишоп, като остави Денис Пондс — старши полицейски служител за връзки с обществеността, да раздава снимките. Но само на няколко метра от електронно отварящата се врата на своя офис чу как някой го извика по име. Той се обърна и с раздразнение видя младия репортер за криминални случаи на „Аргъс“ Кевин Спинела.
    — Какво правите тук? — попита Грейс.
    Спинела се облегна на стената близо до едно табло, на което беше забодена диаграмата „Модел за разследване на убийства“, с нахална физиономия, дъвчейки дъвка, с отворен тефтер и химикалка в ръка. Беше облечен в евтин тъмен костюм, за който като че не беше дорасъл, бяла риза, която също му беше твърде голяма, и тъмночервена връзка с голям непохватен възел. Късата му коса имаше модния разрошен вид в стил „току-що-станах“.
    — Исках да ви попитам нещо на четири очи, старши детектив.
    Грейс поднесе електронната карта до вратата. Ключалката щракна и той я отвори.
    — Току-що казах всичко, което имах да казвам на пресата. Нямам повече коментари на този етап.
    — Мисля, че имате — каза Спинела, а самодоволната му физиономия дразнеше Грейс все повече. — Нещо, което пропуснахте.
    — Ами говорете с Денис Пондс.
    — Щях да повдигна въпроса на конференцията — каза Спинела, — но нямаше да ми бъдете благодарен затова. За противогаза?
    Грейс се завъртя рязко, шокиран, и направи стъпка към репортера, като остави вратата да се затвори отново зад него.
    — Какво казахте?
    — Чух, че на местопрестъплението е открит противогаз… че може би е бил използван от убиеца… някакъв откачен ритуал или нещо такова?
    Мислите на Грейс препускаха. Кипеше от гняв, но ако му дадеше воля, това нямаше да помогне. Беше се случвало и преди. Преди няколко месеца, когато една жизненоважна информация за нещо, открито на местопрестъплението — в случая вид бръмбар, — не беше съобщена на пресата, но беше издадена от някого на „Аргъс“. И ето че сега се случваше отново. Чие дело беше това? Макар за противогаза да не бе споменато на пресконференцията, половината съсекска полиция вече знаеше за него.
    Вместо да се разкрещи на Спинела, Грейс го огледа преценяващо. Момчето беше умно и очевидно престъпленията бяха неговата стихия. Много вероятно беше до година-две да се премести от местния в някой по-голям, дори национален вестник; нямаше да спечели нищо, ако го превърне в свой враг.
    — Окей, оценявам, че не сте го повдигнали на пресконференцията.
    — Вярно ли е?
    — Записвате ли ме или не?
    Спинела предвидливо затвори бележника си.
    — Не.
    Грейс се поколеба, все още беше предпазлив доколко може да се довери на репортера.
    — На местопрестъплението беше намерен противогаз от Втората световна война, но не знаем свързан ли е с убийството.
    — И си мълчите, защото само истинският убиец ще знае, че е бил там?
    — Да. И много ще ни помогнете, ако не споменавате за него… засега.
    — И какво ще спечеля аз от това? — контраатакува веднага Спинела.
    Грейс се хвана, че се захили на безочливостта на младежа.
    — Сделка ли се опитвате да сключите?
    — Това означава, че ми оставате длъжник. За в бъдеще. Ще задържа информацията. Разбрахме ли се?
    Грейс кимна и се ухили отново.
    — Нагла маймуна такава!
    — Радвам се, че се разбираме.
    Грейс отново се обърна към вратата.
    — Само още един бърз въпрос — каза Спинела. — Вярно ли е, че вие и помощник-началничката на брайтънската полиция Алисън Воспър не се разбирате много?
    — Продължавате ли да не ме записвате? — попита Грейс.
    Спинела кимна и вдигна затворения бележник.
    — Без коментар! — Грейс се усмихна с най-киселата си усмивка и този път влезе в офиса си, като затръшна вратата зад себе си.
* * *
    Десет минути по-късно Грейс и Брансън седяха в червените, подобни на кофи, столове в залата за разпити на свидетели срещу Брайън Бишоп, който изглеждаше отчаян. Полицай Маги Кембъл, която чакаше отвън, го беше докарала от хотела му.
    Грейс, без сако и по риза с къси ръкави, остави бележника си на масичката за кафе, после попи потта от челото си с носна кърпа. Брансън, облечен в бяла тениска, тънки сини дънки и маратонки, днес не изглеждаше толкова отчаян.
    — Имате ли нещо против отново да записваме, за да спестим време, сър? — попита Грейс Бишоп.
    — Както желаете.
    Брансън включи апарата.
    — Часът е дванайсет и три минути на обяд, събота, 5 август. Старши детектив Грейс и детектив сержант Брансън разпитват мистър Брайън Бишоп.
    Грейс отпи вода, като отбеляза, че Бишоп е облечен в същите дрехи като вчера с изключение на ризата — днес носеше лимоненозелено поло. Изглеждаше много по-разсипан от скръб от вчера, като че ли осъзнал факта на загубата си. Може би вчера караше на адреналин от шока, което се случваше понякога. Скръбта поразяваше хората по различен начин, но имаше отдавна изпитани стадии, през които преминаваха повечето скърбящи. Шок. Отричане. Гняв. Тъга. Вина. Самота. Отчаяние. Постепенно приемане. И Грейс беше наясно, че някои от най-хладнокръвните убийци, с които се беше сблъсквал, можеха да изиграят всички тези настроения за номинация за „Оскар“.
    Наблюдаваше Бишоп, който, наведен напред на стола си, много съсредоточено разбъркваше с пластмасова лъжичка кафето, което му беше донесъл Брансън, и се намръщи, когато забеляза израза на интензивна концентрация върху лицето му. Дали пък не броеше колко пъти го разбърква?
    — Как ви е днес ръката? — попита Грейс.
    Бишоп вдигна дясната си ръка, за да я видят добре. Грейс отбеляза зарасналите драскотини.
    — Добре е — каза. — По-добре е. Благодаря.
    — Случват ли ви се често злополуки? — продължи Грейс.
    — Не бих казал.
    Грейс кимна, а после замълча. Брансън му хвърли насмешлив поглед, който той игнорира.
    Ако Бишоп беше убил жена си, би могъл да се нарани по време на това. Или пък просто да нарани ръката си поради непохватност. Бишоп не изглеждаше непохватен човек. Напълно възможно бе, разстроен от мъката, да не преценява правилно, но имаше и други възможни обяснения за нараняването му. Повечето престъпници се превръщаха в торба оголени нерви в часовете след престъплението.
    „В червена мъгла ли сте, мистър Бишоп!“
    — Докъде стигнахте? — попита внезапно Брайън Бишоп с прегракнал глас, като погледна двамата един подир друг. — Имате ли някаква улика кой би могъл да направи това?
    „Да, имам и имам чувството, че е пред мен“, помисли си Грейс, но направи всичко възможно това да не проличи.
    — Боя се, че не сме напреднали кой знае колко от снощи, сър. Вие сетихте ли се за нещо? Има ли някой, когото да сте подразнили с мисис Бишоп? Някакви врагове, за които да се сещате?
    — Не… не… съвсем не. Мисля, че някои хора ни завиждаха.
    — Мислите.
    — Ами, Кати и аз… ние… ние сме… бяхме… знаете ли… една от златните двойки на града. Не го казвам във вулгарния и фуклив смисъл. Просто като факт. Начинът ни на живот.
    — Който ви беше наложен, нали? — не се удържа Грейс и забеляза, че Брансън се подсмихва.
    Бишоп се усмихна безрадостно.
    — Не, всъщност ние си го избрахме. По-скоро… Кати… тя обичаше светлините на рампата. Винаги е имала големи социални амбиции.
    Една муха се стрелна на зигзаг из стаята. Грейс я проследи с поглед, преди да каже:
    — Това набиващо се на очи бентли, което карате… то ваш избор ли беше или на жена ви?
    Бишоп сви рамене.
    — Марката избрах аз… но Кати май настоя за цвета… наистина го харесваше.
    Грейс се усмихна, опитвайки се да го обезоръжи.
    — Много дипломатично от ваша страна, сигурен съм. Жените могат да се запънат за играчките на момчетата, ако не участват и те — и му хвърли остър поглед. — Понякога и обратното.
    Детектив сержантът му направи гримаса.
    Бишоп се почеса по тила.
    — Вижте… аз… аз имам… аз имам нужда от вашата помощ… за… трябва да уредя погребението… какво да правя?
    Грейс кимна съчувствено.
    — Боя се, че ще зависи от съдебния следовател кога да освободят трупа. Но междувременно би било добра идея да се ангажира погребален агент. Линда Бъкли може да ви помогне с това.
    Бишоп се втренчи в кафето си и изведнъж заприлича на изгубено малко момченце, сякаш приказките за погребален агент направиха нещата твърде непоносими за него.
    — Аз искам само да преговорим поредицата от събития с вас — каза Грейс, — за да съм сигурен, че съм записал правилно.
    — Да? — Бишоп го погледна почти умолително.
    Грейс се наклони над масата и прелисти назад няколко страници от бележника си.
    — Прекарали сте четвъртък вечер в Лондон, после сте отишли с колата до Брайтън, за да играете голф рано в петък сутрин — Грейс прелисти още една страница и за момент се зачете внимателно. — В шест и половина сутринта вчера вашият портиер Оливър Даулър ви е помогнал да натоварите стиковете ви за голф и багажа в колата, така ни казахте. Вярно ли е?
    — Да.
    — И сте прекарали нощта в Лондон, след като сте вечеряли с финансовия си съветник мистър Фил Тейлър?
    — Да, той може да потвърди това.
    — Той вече го направи, мистър Бишоп.
    — Хубаво.
    — И портиерът ви потвърди, че ви е помогнал да натоварите багажа в колата около шест и трийсет сутринта.
    — Би трябвало да го направи.
    — Наистина — каза Грейс. Той се зачете отново в бележките си. — Сигурен ли сте, че не сте излизали никъде между вечерята с мистър Тейлър и тръгването ви сутринта?
    Брайън Бишоп се поколеба, сещайки се за странния телефонен разговор със Софи вчера, в който тя твърдеше, че е преспал с нея след вечерята с Фил Тейлър. Нямаше никакъв смисъл. Невъзможно е да е шофирал час и половина до апартамента й в Брайтън, а после да се е върнал в Лондон, без да го запомни.
    Като погледна към двамата полицейски служители един подир друг, той каза:
    — Не съм. Не. Абсолютно не.
    Грейс забеляза колебанието му. Дали не беше сега моментът да му разкрие информацията, която имаше, че бентлито на Бишоп е било засечено от камера на път за Брайтън в единайсет и четирийсет и седем в четвъртък вечер?
    Грейс разполагаше с няколко детективи в съсекската полиция, които бяха обучени специално в техники на разпита и можеха да окажат натиск върху Бишоп. Той реши да задържи засега информацията, за да могат да му я съобщят ненадейно в подходящия момент.
    Процесът на истинския разпит щеше да започне, когато Грейс реши официално да третира Бишоп като заподозрян. А той се доближаваше бързо до това решение.

47

    По новините в два часа на радио „Южни графства“ убийството на Кати Бишоп беше основният материал, както и във всички емисии, които беше хванал през последните двайсет и четири часа. Всеки път, когато слушаше историята, тя беше поръсена със старателно подбрани думи, за да стане още по-бляскава. Започваше да звучи като сапунена опера, помисли си той.
    Дама от брайтънския хайлайф, Кати Бишоп.
    Съпругът Брайън, богат бизнесмен.
    Милионерската улица „Дайк Роуд Авеню“.
    Говорителят, чието име беше Дик Диксън, имаше млад глас, макар че изглеждаше по-стар на снимката в интернет страницата на Би Би Си, по-ъгловат и много различен от гласа си. Снимката му се виждаше сега на екрана, с доста гадничко изражение, като на актьора Стийв Бушеми в „Глутница кучета“. Не приличаше на човек, с когото да пожелаеш да си имаш работа, макар че това не се разбираше по дружелюбния му глас.
    С помощта на редакционния екип Дик Диксън полагаше всички усилия да превърне тази емисия новини, в която нямаше нов развой на нещата по разследването на убийството, в нещо съвсем различно, като оставяше впечатление, че въпросът всеки момент ще се разреши. Чувството за неотложност бе постигнато с включването на запис на старши детектив Рой Грейс от пресконференция, проведена преди това.
    „Това е особено зловещо престъпление — каза старши детективът. — Престъпление, в което свещената неприкосновеност на дома, защитена от сложна аларма, е нарушена, като трагично и брутално е погубен човешки живот. Мисис Бишоп работеше неуморно за местната благотворителност и беше една от най-популярните гражданки в града. Ние поднасяме най-дълбоките си съболезнования на съпруга и семейството й и ще работим неуморно, за да изправим това зло същество пред правосъдието.“
    Зло същество.
    Докато слушаше полицая, той смучеше ръката си. Болката се засилваше.
    Зло същество.
    Подутината беше забележима, виждаше се, когато сравнеше двете си ръце. А имаше и нещо друго, което не му харесваше — от раната до китката му като че ли се проточваха тънки червени нишки. Той продължи да смуче силно, опитвайки се да изсмуче някаква отрова, ако беше попаднала там. На бюрото стоеше чаша с прясно запарен чай. Разбърка го, като броеше старателно.
    Едно, две, три, четири, пет, шест, седем.
    Отново говореше Дик Диксън — за разрастващите се протести срещу построяването на трети терминал на летище „Гатуик“. Включиха гласа на местен член на парламента, който се впусна в яростна атака.
    Зло същество.
    Той скочи бесен и тръгна от бюрото си, проправяйки си път през натрупаното компютърно оборудване, купищата автомобилни списания и наръчници за поддръжка на коли по пода на мазето към замърляния еркерен прозорец, закрит от тюлени завеси. Никой не можеше да види какво става вътре, но той можеше да вижда какво ставаше навън. Надничайки от бърлогата си, както обичаше да я нарича, той видя чифт хубави крака да пресичат линията на погледа му, крачещи по паважа покрай перилата. Дълги, боси, загорели крака, здрави и мускулести, с минипола, която едва прикриваше срамотиите й.
    Обхвана го похотливо желание, а после веднага се почувства зле.
    Ужасно.
    Зло същество.
    Коленичи върху тънкия избелял килим, който миришеше на прах, скри лице в длани и занарежда Божията молитва. Когато я каза докрай, продължи с друга молитва: „Мили Боже, прости ми за похотливите мисли. Не им давай да ми препречват пътя. Моля те, не ми позволявай да пропилея цялото онова време, което толкова милостиво си ми дал, за такива мисли.“
    Продължи да се моли още няколко минути, после най-сетне стана, като се почувства освежен, зареден с енергия и щастлив от това, че Господ е с него сега в стаята. Върна се на бюрото си и отпи от чая. Някой по радиото обясняваше как се пуска хвърчило. Никога не беше пускал хвърчило в живота си и досега никога не му беше хрумвало да опита. Но може би трябваше. Може би това щеше да го поразсее малко. Може би беше добър начин да се изразходва част от онова време, което се трупаше в сметката му.
    Да, хвърчило.
    Добре.
    Къде се купуваха хвърчила? В спортните магазини? В магазините за играчки? Или по интернет, разбира се!
    Да не е много голямо, защото мястото в апартамента му беше малко. Той го харесваше, апартаментът беше идеален за него, защото имаше три входа… или, което е много по-важно, три изхода.
    Перфектно за едно зло същество.
    Апартаментът беше на натоварената магистрала „Саквил Роуд“, близо до кръстовището с „Портланд Роуд“, и покрай него денонощно преминаваха коли. Този край беше в беден търговски район. Четвърт миля по на юг, по-близо до морето, той бързо ставаше все по-модерен. Но тук, близо до индустриалния център, с железопътен мост над главата и няколко магазина със зацапани витрини, представляваше пъстра сбирщина от занемарени, скромни по размери къщи близнаци във викториански и едуардиански стил, всичките раздробени на жилища под наем, стаи под наем, евтини апартаменти или офиси.
    Наоколо винаги имаше хора. Предимно студенти, транзитни пътници и местни помияри, както и някой и друг наркопласьор. Съвсем рядко през деня можеха да се видят няколко възрастни дами със синьо рефле в косите, които живееха в модернизираните части на квартала, да чакат на спирката на автобуса или да се клатушкат към някой магазин.
    Беше място, където човек можеше да идва и да си отива денонощно, без да привлича внимание.
    Което го правеше перфектно за неговите цели. Като оставим настрани влагата, неадекватните складови радиатори и капещото казанче, което все оправяше. Тук, долу, поддържаше всичко сам. Не искаше тук да влизат майстори.
    Единият изход беше по стълбището отпред. Другият отзад, през една градина, която принадлежеше на партерния апартамент над него. Собственикът, изпосталял мъж с рядка косица, отглеждаше в нея много успешно мана и бурени. Третият изход беше за деня на страшния съд, когато най-сетне настъпеше. Беше скрит зад фалшива шперплатова стена, внимателно и гладко облепена със същите монотонни тапети на цветя, както и останалата част от стаята. Върху нея, както върху повечето стени тук, долу, той беше закачил изрезки от вестници, снимки и части от фамилни дървета.
    Едната снимка беше съвсем нова — добави я преди четвърт час. Беше едрозърнеста снимка на главата и раменете на старши детектив Рой Грейс от днешния брой на „Аргъс“, която бе сканирал на компютъра си и после разпечатал.
    Сега гледаше полицая. Гледаше умните му очи и ненатрапчивата решителност на изражението му. Ти ще си ми проблем, старши детектив Грейс. Бъркаш ми в очите. Ще трябва да направим нещо с теб. Да ти дадем урок. Никой не може да ме нарича „зло същество“.
    После внезапно изкрещя на глас: „Никой не може да ме нарича ЗЛО СЪЩЕСТВО, старши детектив Рой Грейс от съсекския отдел за криминални разследвания! Разбираш ли ме? Ще те накарам да съжаляваш, че си ме нарекъл зло същество. Знам кого обичаш.“
    Той остана прав, дишайки тежко, свивайки и разпускайки пръстите на лявата си ръка. После обиколи стаята няколко пъти, като внимателно си проправяше път през списанията, наръчниците и вътрешностите на компютрите, които сглобяваше на пода, след това отново се върна при снимката, изведнъж осъзнал, че обстоятелствата са се променили. Бяха се обадили в банката; той не можеше повече да се наслаждава на факта, че е милиардер на време. Времето му изтичаше.

48

    Малко преди четири часа Холи Ричардсън стоеше на касата на най-страхотния нов бутик в Брайтън и плащаше за безумно скъпа, изключително тясна и къса черна рокля, поръбена с изкуствени диаманти, без която беше решила, че в никой случай не може да иде на партито тази вечер. Купуваше я благодарение на една кредитна карта „Върджин“, която преди няколко дни най-случайно намери заедно с пин кода на изтривалката си. Собствената й „Баркликарт“ вече беше на червено и по нейни сметки, при сегашния й стил на харчене, заплатата й от фитнес центъра „Еспорта“ във Фалмър, където работеше на рецепцията, щеше да покрие напълно дефицита някъде около деветдесет и петия й рожден ден.
    Бракът с богат човек не беше просто възможност, а необходимост.
    А може би тази вечер мистър Страхотен Много Богат Пич, Който Обича Тъмнокоси Къдравелки с Малко По-големи Носове щеше да бъде на партито, където щяха да идат те със Софи. Човекът, който го организираше, беше преуспяващ музикален продуцент. Къщата беше поразителна сграда в мавритански стил направо на плажа, през няколко къщи от онази, която Пол Макартни беше купил на бившата си любима Хедър.
    Ах, мамка му! Току-що си спомни, че беше обещала на Софи да й се обади вчера, когато беше на фризьор, и съвсем й беше изхвръкнало от главата.
    Понесла изключително скъпата си покупка в модерна фирмена торбичка с въжени дръжки, тя излезе на натоварената „Ийст Стрийт“, изрови от чантата си миниатюрния последен модел „Нокия“ и се обади на Софи. Веднага я прехвърлиха към гласова поща. Остави извинително съобщение, предложи да се срещнат за по едно питие около седем и трийсет, а после да си поделят разходите за таксито до мястото на партито. След като свърши, се обади на стационарния телефон в апартамента на Софи. Но и той я препрати към гласова поща.
    Остави и там второ съобщение.

49

    Рой Грейс не остави съобщение. Вече беше оставил едно по-рано на домашния телефон на Клео, както и на мобилния й, беше оставил и съобщение на телефонния секретар в моргата. В момента слушаше жизнерадостния й поздрав по гласовата поща на мобилния й телефон вече за трети път днес. Той затвори. Очевидно го избягваше, като все още се цупеше заради Санди.
    Мамка му, мамка му, мамка му!
    Беше го яд на себе си, че толкова тромаво поднесе нещата. Че излъга Клео и разруши доверието й в него. Окей, беше бяла лъжа, дрън-дрън-дрън. Но онзи въпрос, който му зададе, онзи простичък въпрос, на който той не можеше да отговори не само на нея, но и на себе си. Убийственият въпрос: „Какво ще стане, ако я намериш?“
    Той наистина не знаеше. Имаше толкова много непредвидими величини. Толкова много различни причини хората да изчезват и повечето от тях му бяха известни. Толкова пъти беше разисквал това с екипа за намиране на изчезнали и с психиатъра си, при когото ходеше от години. В сърцето си къташе плахата надежда, че ако Санди беше жива, страдаше от амнезия. Това беше една реалистична възможност в първите дни и седмици след изчезването й, но сега, след като бяха изминали толкова много години, сламката беше твърде тънка, за да се хваща за нея.
    Пред очите му се клатушкаше часовник „Суоч“ с розов циферблат с бели цифри и бяла каишка.
    — Купих на деветгодишната си дъщеря един такъв. Подскочи до небето от радост, нали знаете какво имам предвид — ах, ау и прочие — обади се продавачът услужливо. Той беше светлокож мъж от афрокарибски произход, току-що прехвърлил трийсетте, модно облечен и дружелюбен, с коса, която приличаше на сноп часовникови пружини.
    Грейс се съсредоточи върху задачата си. Сестра му беше предложила да купи на кръщелничката си часовник за рождения й ден утре и той се беше обадил на майка й, за да се увери, че няма и те да й купят такъв. Пред него на стъкления тезгях имаше изложени десет часовника. Проблемът му беше, че нямаше представа какво щеше да сметне за готино или за ужасно едно деветгодишно момиче. Спомняше си собственото си разочарование при отварянето на досадни подаръци, натрапени от добронамерените му кръстници. Чорапи, халат, пуловер, дървен модел на микробус за доставка на стоки на „Хародс“, чиито колела не се въртяха.
    Всички часовници бяха различни. Розовият с белите цифри беше най-красив, най-фин.
    — Не знам какво е на мода при часовниците… за кой от тях едно деветгодишно момиче ще реши, че е готин?
    — Този няма грешка. Абсолютно. Точно такива сега носят всички. Гледали ли сте онова шоу в събота сутрин по Канал четири?
    Грейс поклати глава.
    — Миналата седмица в него имаше едно хлапе с такъв часовник. Дъщеря ми откачи!
    — Колко струва?
    — Трийсет лири. Продава се в красива кутийка.
    Грейс кимна, измъквайки портфейла си. Поне този проблем беше решен. Макар и най-малкият от възникналите напоследък.
* * *
    Вечерта се сблъска с много по-големи проблеми на оперативката в шест и трийсет в конферентната зала на Съсекс Хаус, като задушаващата жега в помещението беше най-малкият. Всичките двайсет и двама души от екипа бяха със свалени сака и повечето мъже като Грейс носеха ризи с къси ръкави. Държаха вратата отворена, което създаваше илюзията, че от коридора лъха по-хладен въздух, докато два вентилатора бръмчаха шумно и безполезно. Всички в помещението се потяха. Когато последният от тях зае мястото си, в потъмнялото небе отекна гръм.
    — Ей ви на — каза Норман Потинг, с големи петна пот върху кремавата риза, — традиционното английско лято. Два дни хубаво време, а после гръмотевична буря.
    Няколко души от екипа се усмихнаха, но Грейс почти не го чу, толкова се беше улисал в собствените си мисли. Клео продължаваше да не отговаря на обажданията му. Беше си взел билет за самолета в седем и трийсет утре сутринта за Мюнхен, като щеше да се върне в девет и петнайсет вечерта. Но поне там имаше човек, който да му помогне. Макар че не се бяха чували с Марсел Кулен повече от четири години, човекът отговори на обаждането му след един час и нещо и доколкото Грейс успя да разбере объркания му развален английски, немският детектив искаше да го посрещне лично на летището. Не беше забравил да отмени и неделния обяд утре у сестра си — за голямо нейно разочарование и мълчаливия гняв на Клео.
    — Часът е шест и трийсет, събота, 5 август — прочете той официално пред събралите се от бележките си, подготвени от Елинор Ходжсън. — Това е четвъртата ни оперативка за операция „Хамелеон“, разследване на смъртта на мисис Катрин Маргарет Бишоп… известна като Кати… провеждано за втори ден от намирането на трупа й в осем и трийсет вчера сутринта. Ще обобщя събитията след произшествието.
    Резюмира нещата накратко, изпускайки някои подробности, после завърши с гневен упрек, че някой е издал жизненоважната информация за противогаза на репортера на „Аргъс“ Кевин Спинела. Оглеждайки свирепо стаята, попита:
    — Някой да знае как е попаднала тази информация при него?
    Посрещнаха го празни погледи.
    Жегата и препирнята с Клео го правеха раздразнителен, готов да избухне заради всяко дребно нещо в момента, и той удари с юмрук по масата.
    — Това се случва за втори път през последните месеци — хвърли поглед на заместничката си Ким Мърфи, която кимна в знак на съгласие. — Не казвам, че го е направил някой в тази стая — добави той, — но ще открия на всяка цена кой е виновен и искам вие всички да се ослушвате. Окей?
    Никой не възрази. Последва миг на тежка тишина, прекъсната от проблясък на мълния и внезапно примигване на всички лампи в стаята. Малко по-късно се чу още един гръмотевичен тътен.
    — Сега по един организационен въпрос, ще отсъствам от сутрешните оперативки… ще ги поеме инспектор Мърфи.
    Ким Мърфи кимна отново.
    — Ще отсъствам от страната няколко часа — продължи Грейс. — Но тръгвам с мобилния си телефон и с моето „Блекбъри“, така че ще имате връзка с мен по всяко време по телефона и по електронната поща. Добре, сега да видим индивидуалните ви доклади — той погледна в бележките си, проверявайки какви задачи беше раздал, макар че повечето си ги спомняше. — Норман?
    Гласът на Потинг звучеше като дълбоко, понякога мрънкащо ръмжене, утежнено от провинциално „ръкане“.
    — Имам нещо, което може да е важно, Рой — каза детектив сержантът.
    Потинг, който се придържаше към подробностите, изложи информацията с доста официална и досадна терминология, която би могъл да използва, ако даваше показания в съда.
    — Ти ми възложи да проверя записите на наблюдателните камери в района. Прегледах записите на всички произшествия, докладвани в четвъртък вечерта, и забелязах, че един микробус за водопроводни услуги, за който бе съобщено, че е откраднат в Луис в четвъртък следобед, е бил изоставен на входната отсечка към една бензиностанция на „Бритиш Петролиъм“, на магистрала А27 в западна посока, две мили на изток от Луис, рано вчера сутринта.
    Той замълча, за да прелисти назад няколко страници от бележника си.
    — Реших да разследвам, защото ми се стори странно…
    — Защо? — атакува го детектив сержант Бела Мой.
    Грейс знаеше, че тя не можеше да понася Потинг и ще използва всяка възможност да го унижи.
    — Ами, Бела, стори ми се, че микробус, пълен с водопроводни инструменти, едва ли ще бъде избран от повечето любители на бързото каране — отговори той, предизвиквайки вълничка смях. Дори Грейс си позволи да се усмихне.
    С каменно лице Бела се тросна:
    — Но може да бъде избран от водопроводчик мошеник.
    — Не и при цените, които вземат водопроводчиците… те всички карат баровски коли.
    Този път смехът беше още по-силен и Грейс вдигна ръка за тишина.
    — Ако може да се придържаме към работата, моля? Изправени сме пред нещо много сериозно.
    Потинг продължи да рие като булдозер.
    — Просто ми се стори, че има нещо нередно. Зарязан микробус за водопроводни услуги. По същото време е била убита и мисис Бишоп. Не зная защо направих връзка… наречете го полицейски нюх.
    Той погледна към Грейс, който му отвърна с кимване. Той знаеше за какво говори Потинг. Най-добрите полицаи имаха инстинкти. Интуиция. Способността да определят… да подушат… когато нещо беше наред или не, по причини, които никога не можеха да обяснят логически.
    Бела изгледа по детски убийствено Норман Потинг, сякаш опитвайки се да го накара да сведе поглед. Грейс си отбеляза наум да поговори с нея за това нейно отношение след оперативката.
    — Тази сутрин отидох на бензиностанцията на „Бритиш Петролиъм“ и поисках да разгледам записите на камерата за наблюдение на площадката от предната вечер. Персоналът беше отзивчив, отчасти защото двама души си бяха заминали, без да им платят — Потинг изведнъж самодоволно погледна право към Бела. — Камерата заснема по един кадър на всеки трийсет секунди. Когато разгледах записите, видях беемве кабриолет, пристигнало точно след полунощ, което, както после установих, беше колата на мисис Бишоп. Също така успях да разпозная жената, която отиваше към магазина на бензиностанцията като мисис Бишоп.
    — Това може да е важно — каза Грейс.
    — Нататък става още по-интересно — ветеранът детектив изглеждаше сега още по-доволен от себе си. — След това проверих отвътре колата в резиденцията на Бишоп на „Дайк Роуд Авеню“ и открих талон за паркиране, издаден в пет и единайсет следобед в четвъртък от автомат на „Саутовър Роуд“ в Луис. Микробусът е бил откраднат от един паркинг точно зад „Клиф Хай Стрийт“… на около пет минути път оттам.
    Потинг замълча. След няколко мига Грейс го подкани:
    — И?
    — Не мога да добавя нищо повече на този етап, Рой. Но имам чувството, че има някаква връзка.
    Грейс го погледна твърдо.
    — Продължавай по случая — каза му и се обърна към Дзафероне.
    На Алфонсо Дзафероне беше възложена важната, но досадна задача да проследи времевите възстановки. Дъвчейки нагло дъвка, той докладва за работата си с екипа на ХОЛМС и свързването на серията от събития, заобикалящи откриването на тялото на Кати Бишоп.
    Младият детектив съобщи, че Кати Бишоп започнала деня си, когато я бяха намерили мъртва, с едночасова гимнастика у дома с личния си треньор. Грейс си отбеляза, че трябва да го разпитат.
    След това посетила център за красота в Брайтън, където й направили маникюр. Грейс си записа да разпитат персонала. После отишла на обяд в ресторант „Хавана“ в Брайтън с една дама на име Каролайн Аш — организаторка на призивите за местна благотворителност за деца от „Рокинг Хорс Апийл“, за да обсъдят плановете за една инициатива за набиране на средства, на която Кати и съпругът й щели да домакинстват у дома си на „Дайк Роуд Авеню“ през септември. Грейс си записа да разпита мисис Аш.
    Изтощителният ден на мисис Бишоп, каза Дзафероне със значителен сарказъм, продължил с посещение при фризьора в три часа. След това следите й се губели. Информацията, предоставена от Норман Потинг, очевидно попълваше празнините.
    Следващият доклад беше от най-последния член, привлечен в екипа на Грейс, жилавата, наблюдателна, към четирийсетгодишна детектив Памела Бъкли, която мнозина объркваха със служителката за връзки със семействата Линда Бъкли и с която толкова си приличаха, че биха могли да бъдат сестри. И двете бяха руси, но косата на Линда беше остригана по момчешки късо, докато на Памела беше по-дълга, с доста строга линия.
    — Открих шофьора на таксито, който е возил Брайън Бишоп от „Хотел дю Вен“ до хотел „Лансдаун Плейс“ — каза Памела Бъкли и погледна в бележника си. — Името му е Марк Тъкуел и кара такси на „Хоув Стриймлайн“. Не си спомня Бишоп да си е наранявал ръката.
    — Възможно ли е Бишоп да се е наранил, без шофьорът да забележи?
    — Възможно е, сър, но е малко вероятно. Той каза, че Бишоп мълчал през цялото време, докато пътувал. Смята, че ако се бил наранил, щял да каже.
    Грейс кимна, като си записа нещо, без да е убеден, че това води някъде.
    После Бела Мой направи подробно описание на личностите на Кати и Брайън Бишоп. Описанието на Кати не беше особено ласкаво. Омъжвана два пъти преди това — веднъж за неуспял рок певец, когато била на осемнайсет. Развела се с него на двайсет и две години, а после се омъжила за богат брайтънски предприемач, с когото се развела шест години по-късно, когато била на двайсет и осем. Бела се свързала с двамата мъже, които я описали доста неласкаво като човек, който се интересува само от пари. Две години по-късно се омъжила за Брайън Бишоп.
    — Защо не е имала деца? — попита Грейс.
    — Направила е два аборта от рок певеца. Предприемачът вече имал четири деца и не искал повече.
    — Затова ли се е развела с него?
    — Той така ми каза — отговори Бела.
    — Получила ли е голяма издръжка при развода?
    — Според него около два милиона.
    Грейс отново си записа нещо. После каза:
    — Били са женени с Брайън Бишоп от пет години. И не знаем причината, поради която не са имали деца. Трябва да го попитаме. Би могло да бъде предмет на спор помежду им.
    Следващият в списъка на Грейс беше детектив сержант Гай Бечълър. Грейс беше възложил на детектив сержанта да претърси старателно къщата на Брайън Бишоп, след като си свършеха работата криминолозите, а междувременно да действа като координатор.
    — Имам нещо, което може да е важно — каза Бечълър. Той вдигна една червена папка с индексен разделител отгоре. Отвори я и извади няколко листа хартия формат А4, защипани заедно, с логото на банката на Хонконгската и шанхайска банкова корпорация. — Един криминолог от местопрестъплението я е намерил в кантонерка в кабинета на Бишоп — каза той. — Това е полица за застраховка живот, направена преди шест месеца на името на мисис Бишоп. За три милиона лири стерлинги.

50

    Повечето от нас в някой миг от живота си имат една ГОЛЯМА ИДЕЯ. Моментът на „Еврика!“ идва при всеки по различен начин, често по случайност или благодарение на способността ни да откриваме ненадейно разни неща. На Александър Флеминг му се случил, когато оставил малко бактерии през нощта в лабораторията си и в резултат на това открил пеницилина. Стив Джобс пък се сблъскал с него, когато гледал някакъв часовник „Суоч“ и проумял, че предлагането на компютри в цветова гама е крачка напред за „Апъл“. По някое време един такъв момент сигурно е споходил и Бил Гейтс.
    Тези идеи ни спохождат, когато ги очакваме най-малко — когато, легнали във ваната, се притесняваме за едно или друго или пък лежим в леглото посред нощ, без да можем да мигнем, или може би когато просто си седим на бюрото. Идеята, която не е хрумвала на никого преди нас. Идеята, която ще ни направи богати, ще ни измъкне от неприятните задължения и ежедневните досади, с които трябва да се примиряваме. Идеята, която ще промени живота ни и ще ни даде свобода!
    Моята ми хрумна в събота, на 25 май 1996 година, в единайсет и двайсет и пет вечерта. Ненавиждах работата си на софтуерист в една компания в Ковънтри, която разработваше скоростни кутии за състезателни коли. Опитвах се да измисля как да организирам живота си — и разбирах, че след като скоро щях да стана на трийсет и две години, животът ми не можеше да бъде организиран повече. Пътувах с чартърен самолет след отвратителна едноседмична почивка в Испания, когато на летището в Малага внезапно обявиха стачка и не излетя нито един самолет.
    Наземният персонал се опита да ни разпредели по хотели за нощувка, но положението беше безнадеждно. Едно-единствено момиче на гишето на чартърната компания се опитваше да намери места за 280 души. А на гишетата на другите въздухоплавателни линии имаше служители, които се опитваха да сторят същото за своите закъсали пътници. Може би три до четири хиляди души бяха заседнали на летището и нямаше начин да настанят всички ни.
    Аз легнах на една скамейка във фоайето. И тогава ме споходи моят миг! Една компютърна софтуерна програма, инсталирана в местните хотели и във всички въздухоплавателни линии, би могла да разреши проблемите им. Печалбите на хотелите щяха моментално да скочат; кошмарът за въздухоплавателните линии моментално щеше да се разреши. После започнах да мисля за други приложения извън отложените полети. Всяка организация, която трябваше да настани голям брой хора на определени места, и всяка организация, която разполагаше с места за продан. Туристически оператори, затвори, болници, агенции за подпомагане при бедствия, въоръжените сили бяха само част от потенциалните клиенти.
    Бях открил своята златна мина.

51

    Приливът се надигаше по крайбрежието на Брайтън и Хоув, но все още прозираха кални плитчини между дребните камъчета на плажа и разпенените, разбиващи се морски вълни. Беше почти осем и половина вечерта и слънцето бързо се спускаше към хоризонта, но на плажа имаше още много хора.
    Сладък дим от барбекю се смесваше с миризмата на сол, водорасли и катран. Звуци от музиката на дрогирана група, свиреща на варели на крайбрежния булевард, се носеше в топлия, неподвижен въздух. Две малки голи деца копаеха с пластмасови лопатки в калта, подпомагани от силно изгорял на слънцето мъж в крещящи шорти и бейзболна шапка, който добавяше поредния слой на вече извисяващ се пясъчен замък.
    Двама млади влюбени по шорти и тениски вървяха боси по хладната влажна кал. Стъпваха върху купчинките, изровени от червеите за стръв, по обърнати черупки от миди, по парчета водорасли, като внимателно избягваха по някоя и друга ръждясала тенекия, захвърлена бутилка или празна пластмасова кутия. С преплетени пръсти те се спираха на всеки две крачки, за да се целунат, а в свободните си ръце държаха джапанките си.
    Безгрижни, усмихнати, те задминаха тържествен възрастен мъж в омачкана бяла шапка, нахлупена плътно върху ушите, който размахваше пред себе си метален детектор на няколко сантиметра над калта. Задминаха младеж в гумени ботуши и панталони в защитен цвят, върху които се вееше разкопчана риза, с торба за риболовни такъми до себе си да копае червеи за стръв с градинска лопата и да ги изсипва в гумено ведро.
    Малко по-напред се виждаха почернелите подпорни греди от развалините на Уест Пиър, издигащи се от плитчините в гаснещата светлина като призрачна скулптура. С всяка минута водата като че прииждаше по-бързо, по-настоятелно, а разбиващите се вълни ставаха все по-големи и шумни.
    Момичето изписка и се опита да дръпне приятеля си по-надалеч, към брега, когато водата изведнъж се втурна напред и покри босите й крака.
    — Бен, намокрих се!
    — Тамара, такава си лигла! — отговори той, застанал твърдо, докато друга вълна, още по-наблизо, ги заля чак до глезените, а после трета — до коленете. Той посочи към хоризонта, към тъмночервеното кълбо на слънцето. — Виж залеза. Когато слънцето се скрие зад хоризонта, ще проблесне зелена светлина. Виждала ли си я?
    Но тя не гледаше към слънцето. Тя гледаше към един дънер, премятан от прилива. Дънер с дълги повесма водорасли от едната страна, които струяха подире му. Надигналата се още по-голяма вълна всмука обратно дънера. И за един кратък, мимолетен миг, докато дънерът се обръщаше, тя видя лице. Ръце и крака. И разбра, че това не бяха водорасли. Това беше човешка коса.
    Тя изпищя.
    Бен се отскубна от ръката й и хукна към водата. Една вълна го удари в коленете, като опръска с пяна цялото му тяло и лице и слънчевите му очила и замъгли виждането му. Тялото се обърна още веднъж — гола жена с отчасти изядено лице и цвят на кожата като восък. Океанът я теглеше обратно, навътре от Бен, като че ли я беше показал само за кратко да я видят.
    Младежът се хвърли напред, вече нагазил във вода до бедрата и мокър до кости, когато поредната вълна избухна около него, хвана здраво една ръка за китката и дръпна силно. Кожата беше студена и хлъзгава като на земноводно. Той потръпна, но не я пусна. Жената изглеждаше дребна, но докато океанът я теглеше обратно, тежеше като олово. Той задърпа в другата посока, вкопчен като в мрачна игра на теглене на въже.
    — Тамара! — извика той. — Обади се за помощ! Набери 999 на мобилния си!
    После внезапно, все още вкопчен здраво в китката, падна. Пльосна се право по гръб в калта, а оглушителна пяна от поредната разбиваща се вълна зарева, засмука и загъргори около лицето му и около него. А вече чуваше и някакъв друг звук — нисък, накъсан вой, все по-силен, по-интензивен, по-пронизителен.
    Беше Тамара. Застанала като вцепенена, с изскочили от шок очи и отворена уста, от която някъде от дълбоко извираше писък.
    Бен още не беше осъзнал, че ръката, която държеше, се беше откъснала от тялото.

52

    Телефонът на Клео звънеше. Домашният. Тя се премести на дивана, за да види какво е изписано на дисплея. Беше мобилният номер на Грейс.
    Остави го да звъни. Изчака. Четири позвънявания. Пет. Шест. После се включи гласовата й поща и звъненето спря. Трябва да беше четвъртото — може би дори петото — позвъняване от него днес по тази линия. Плюс всички останали по мобилния й телефон.
    Беше проява на детинщина от нейна страна да не отговаря на обажданията му, знаеше го и рано или късно щеше да й се наложи да отговори; но все още не беше сигурна какво иска да му каже.
    С натежало сърце, тя вдигна чашата си за вино и с известна изненада установи, че е празна. Отново. Вдигна бутилката чилийско совиньон блан и установи за още по-голяма своя изненада, че в нея бяха останали само няколко пръста. „Мамка му“, каза, наливайки си виното. То едва покри дъното на голямата чаша.
    Беше дежурна тази събота и неделя, което означаваше, че не трябва да пие много, може би изобщо, тъй като можеха да я повикат по всяко време на деня или нощта. Но днес изпитваше остра нужда от алкохол. Беше гаден ден. Наистина гаден ден. След разправията й с Рой, без да мигне през останалата част от нощта, я бяха извикали в моргата в десет сутринта да приеме тялото на шестгодишно момиченце, блъснато от кола.
    През осемте си години в тази професия беше претръпнала за повечето неща, но не и за телцата на деца. Всеки път й влизаха под кожата. Като че ли хората скърбяха различно за дете, някак си по-дълбоко, отколкото и за най-обичания възрастен човек, като че ли беше немислимо дете да бъде изтръгнато от нечий живот. Мразеше, когато погребалният агент донасяше мъничкия ковчег, мразеше и този вид аутопсии. Това момиченце беше за понеделник — страхотен понеделник, който предстои.
    Следобед пък трябваше да иде в мрачен апартамент в една западнала къща близнак до гарата на Хоув и да вземе оттам тялото на възрастна дама, което беше стояло повече от месец според колегата й Уолтър Хордърн, ако се съдеше по състоянието на тялото и степента на инфектирането му с мухи и ларви.
    Уолтър дойде с нея, като шофираше микробуса на съдебния следовател. Напет и внимателен мъж на четирийсет и кусур години, винаги облечен като бизнесмен, работещ в лондонското сити. Официално се водеше началник на гробищата на Брайтън и Хоув, но задълженията му включваха също така да помага при събиране на телата от мястото на смъртта им и да се оправя с цялата бумащина, свързана с всеки случай.
    Уолтър и Дарън напоследък се състезаваха кой от двамата ще определи най-точно времето на смъртта. Това не беше въпрос на точна наука, а предмет на метеорологични условия и куп други фактори, който ставаше толкова по-трудно определим, колкото по-дълъг беше периодът до момента на откриване на тялото. Броенето на стадиите на жизнения цикъл на някои насекоми беше един от неприятните и много приблизителни показатели. И Уолтър Хордърн го разучаваше внимателно на една страница по криминология, която бе открил в интернет.
    После, само преди няколко часа, й телефонира с нещастен глас сестра й Чарли, която Клео изключително много обичаше, и й каза, че гаджето й, с което ходеше от шест месеца, току-що я зарязало. Двайсет и седем годишната Чарли беше с две и половина години по-млада от Клео. Хубава и буйна, тя все избираше неподходящи мъже.
    Както и самата тя, тъжно и горчиво си даде сметка Клео. Навършваше трийсет през октомври. Най-добрата й приятелка Мили — лудата Мили, както й викаха по времето, когато двете бяха непокорни пубертетки в училището „Роидиън“ — сега живееше в провинцията с бивш морски офицер, натрупал пари в конферентния бизнес, и чакаше второ дете. Клео беше кръстница на първото — Джесика, както и на две други деца на стари приятелки от училище. Започваше да й се струва, като че ли това беше нейната съдба. На кръстница със странна професия, която не можеше да върши нищо нормално, дори да завърже нормална връзка.
    Както с Ричард — адвоката, в когото се беше влюбила безумно след идването му в моргата за оглед на тяло по случай на убийство, в който той беше защитник. Едва след като се бяха сгодили две години по-късно, той й сервира голямата изненада. Беше открил Бога. И това се превърна в проблем.
    Отначало Клео си мислеше, че е нещо, с което ще може да се справи. Но след като присъства на редица харизматични църковни служби, на които хората падаха на земята, поразени от Светия дух, тя започна да осъзнава, че никога нямаше да приеме това. Беше видяла твърде много случаи на несправедлива смърт. Твърде много деца. Твърде много тела на млади красиви хора, смазани или, още по-лошо, изгорели при катастрофи. Или починали от свръхдоза, преднамерено или случайно. Или свестни мъже и жени на средна възраст, които бяха умрели в кухнята си, паднали от стол или при включване на електрически уреди. Или кротки старци, смазани от автобуси, докато пресичали улицата, или покосени от инфаркти или инсулти.
    Гледаше жадно новините. Беше гледала материали за млади жени в африканските държави, изнасилвани многократно, на които после им вкарвали ножове или пистолети във вагините и стреляли. И съжалявам, каза тя на Ричард, но не мога да приема любещ Бог, който оставя да се забъркват подобни гадории.
    Отговорът му беше да я хване за ръката и да я подкани да се моли на Бога да й помогне да разбере Неговата воля.
    Когато това не помогна, Ричард започна да я следи ревностно и неотклонно, като я обстрелваше ту с любов, ту с омраза.
    После Рой Грейс — мъж, когото отдавна смяташе за наистина свястно човешко същество и за невероятно привлекателен, изведнъж това лято стана част от живота й. Може би наивно, тя дори беше решила, че са сродни души. До тази сутрин, когато разбра, че не е нищо друго освен временен заместител на един призрак. Можеше да бъде само това в тази тяхна връзка.
    Части от днешните броеве на „Таймс“ и „Гардиън“ бяха пръснати по дивана до нея, предимно непрочетени. Опита се да седне да поучи за курса си в Свободния университет, но не можа да се съсредоточи. Нито пък можеше да чете новата си книга — един роман от Маргарет Атуд, „Разказът на една камериерка“, която искаше да прочете от години и най-сетне си я купи днес следобед от любимата си книжарница „Сити Букс“ в Хоув. Вече четири пъти четеше и препрочиташе първата страница, но думите не стигаха до нея.
    С нежелание, защото мразеше да пилее време и считаше гледането на телевизия предимно за такова пилеене, тя вдига дистанционното управление и започна да прескача от канал на канал на „Скай Телевижън“. Провери какво даваха по „Дискавъри“, като се надяваше да има някой документален филм за животни, но там някакъв професор с вид на изкопаемо обясняваше надуто за слоевете на Земята. Интересно, но не тази вечер, Жозефина.
    Телефонът й звънеше отново. Тя погледна дисплея. Номерът беше скрит. Почти сигурно беше делово обаждане. Клео вдигна.
    Беше операторът от полицейската централа в Брайтън. На плажа край Уест Пиър намерили тяло. Искаха тя да го придружи до моргата.
    Докато затваряше, Клео пресметна набързо. Кога беше отворила тази бутилка вино? Някъде към шест часа? Преди четири и половина часа. За средностатистическата жена два промила алкохол бяха лимитът за шофиране. Бутилка вино съдържаше шест промила. На час изгаряше по един промил. Можеше да шофира, почти де.
    След пет минути напусна дома си, мина по улицата и отключи спортния си морис.
    Докато се качваше и си слагаше предпазния колан, една фигура изникна от сенките на входа на някакъв магазин малко по-надолу по улицата и измина няколко крачки до своята кола. Тя включи двигателя, форсира мориса и излезе на улицата. Малката черна тойота приус, само на електродвигател, се плъзна тихо в мрака зад нея.

53

    До момента никой не беше продумал и думичка за роклята й. Нито Сузан-Мари, нито Манди, нито Кат — нито една от приятелките, с които се беше сблъскала на партито тази вечер, като че ли не я забелязваха. Което беше много необичайно. Четиристотин и петдесет лири и нито един коментар. Може би ги беше яд.
    Или може би роклята й стоеше ужасно.
    Майната им. Кучки! Докато преминаваше в поредната стая, пулсираща в цветни светлини, натъпкана с хора, с тътнеща музика и остър, гумен мирис на хашиш във въздуха, Холи гаврътна последните капки от третото си мартини с праскова и осъзна, че алкохолът определено започва да я хваща.
    Поне мъжете я забелязваха.
    Черната, поръбена с изкуствени диаманти рокля й се стори още по-тясна и къса, когато я облече тази вечер, отколкото в магазина. Беше толкова дълбоко деколтирана, че не можеше да се носи със сутиен… и, по дяволите, имаше страхотни цици, защо да не ги покаже по същия начин, по който роклята — или по-скоро отсъствието й — даваше възможност да си покаже краката, почти всеки сантиметър от тях, почти до пъпа? И се чувстваше добре в нея, порочно добре!
    — Страхотна р-рокля. Откъде сте?
    Мъжът, който заваляше думите през острите си малки зъби, които й напомняха за пираня, се люшна на пътя й, а димът от цигарата му й влезе в очите. Беше облечен в черни кожени панталони, тясна черна тениска, колан с изкуствени камъни и носеше голяма златна обеца. Имаше една от най-тъпите подстрижки, които беше виждала.
    — От Марс — отвърна тя, като се отмести и се огледа все по-тревожно за Софи.
    — Северен или южен? — завали той думите си отново, но тя почти не го чу. Софи не отговори на двете й съобщения, които й беше оставила — да се срещнат на по питие преди това парти и да си поделят разходите за таксито. Вече би трябвало да е пристигнала тук.
    Пробивайки си път през тълпата, като се оглеждаше навсякъде за приятелката си, тя стигна до отворените френски прозорци и излезе на относително тихата тераса. На една пейка седеше двойка, ангажирана в сериозен хокеен мач със сливиците си. Много едър мъж с дълга руса коса гледаше към плажа и смъркаше на интервали. Холи изрови мобилния телефон от чантата си и провери за съобщение, което може би беше пропуснала, но нямаше нищо. После се обади на мобилния на Софи.
    Отново я препратиха директно на гласова поща.
    Опита с домашния телефон на Софи. И той я препрати на гласова поща.
    — А… ето къде си! Изгубих те от поглед! — острите му резци святкаха демонично в светлината на прожекторите. — Излязла си да глътнеш въздух?
    — А сега влизам отново — каза тя и влезе в мелето. Тревожеше се, защото Софи беше човек, на когото можеше да се разчита. Това просто не приличаше на нея.
    Но не беше чак толкова разтревожена, че да спре да се забавлява тази вечер.

54

    Заради някакъв проблем с вратата на багажното отделение самолетът излетя с половин час закъснение. Рой Грейс прекара цялото пътуване седнал сковано в стола си, който дори не му хрумна да наклони, зяпайки през прозореца в нитовете по огънатия сив метал на кожуха на десния двигател.
    През двата безкрайни часа полет не можа да се съсредоточи върху нищо за дълго време, нито пък да прави нещо друго, освен да запаметява част от уличната карта на центъра на Мюнхен. Картонената кутия с найлоновата опаковка и празното контейнерче на неприятната кифла с кашкавал, която той изяде само от глад, и остатъците от второто горчиво кафе, което беше изпил, подскачаха върху подноса, докато самолетът се тресеше през облаците, като най-сетне започна да се снижава.
    Беше го яд за изгубените трийсет ценни минути, които подяждаха бездруго краткото време, с което разполагаше днес. Почти не забеляза ръцете на стюардесата, която се пресегна и вдигна останките от закуската му, докато той се взираше в ландшафта, разкриващ се под него.
    Мозайка от кафяви, жълти и зелени правоъгълници равнинна селскостопанска земя, простряла се върху привидно безкрайна равнина без хоризонти. Виждаше малки струпвания от бели къщички с червени и кафяви покриви, горички, толкова ярко смарагдово зелени дървета, че приличаха на нарисувани със спрей. После малък град. Още струпани къщи и сгради.
    В него се надигаше огромна, истерична паника. Щеше ли да познае Санди, ако я видеше? Имаше дни, когато не можеше да си спомни лицето й, без да погледне снимката, като че ли времето — независимо дали това му харесваше или не — я изтриваше бавно от паметта му.
    А ако беше някъде там, долу, в този ширнал се ландшафт, то къде точно? В града, който той все още не виждаше? В едно от тези отдалечени селца под тях, над които прелитаха бавно? Живееше ли Санди някъде живота си в този огромен ширнал се под него ландшафт? Анонимна немска домакиня, чиято житейска история никой не е поставял под въпрос?
    Ръката на стюардесата отново се появи пред него, вдигна сивата масичка и завъртя лостчето, което я закрепяше. Земята се приближаваше, сградите ставаха все по-големи. Виждаше коли, които пътуваха по пътищата. Чу гласа на капитана по интеркома, който нареди на екипажа да заеме местата си за кацане.
    После капитанът благодари, че са летели с „Бритиш Еъруейз“, и им пожела приятен ден в Мюнхен. За Грейс допреди два дни Мюнхен беше само място на картата. Име във вестникарските страници някъде назад в съзнанието му. Име от телевизионните документални филми. Име в уроците по история, когато ходеше на училище. Място, където все още живееха далечни роднини на Санди, които той никога не беше виждал, от едно минало, с което тя нямаше връзка.
    Мюнхен, където Адолф Хитлер беше свил дом и беше арестуван на младини за опит за преврат. Мюнхен, където през 1958 година половината футболен отбор на „Манчестър Юнайтед“ беше загинал в самолетна катастрофа на заснежената писта. Мюнхен, където през 1972 година Олимпийските игри си спечелиха мрачна слава заради арабските терористи, които убиха единайсет израелски спортисти.
    Самолетът се друсна силно и минута по-късно Грейс усети как предпазният колан се врязва в корема му, докато удряше спирачи, а двигателите ревяха на заден. После изрулира леко по пистата. Подминаха един ветропоказател, корпуса на стар ръждясал самолет със счупен колесник. По интеркома съобщаваха информация за пътниците, които трябваше да направят връзка с други линии.
    Мъжът в стола до него, когото той почти не забеляза, включи мобилния си телефон. Грейс извади своя от кремавото ленено сако и също го включи, като погледна дисплея с надежда за съобщение от Клео. Наоколо се чуваше бибипкането на сигналите за съобщения. Изведнъж и неговият телефон бибипна. Сърцето му подскочи. После изпита разочарование. Беше само служебно съобщение от немската телекомуникационна компания.
    През неспокойно прекараната нощ той се събужда на няколко пъти и се тревожеше какво да облече. Знаеше, че е смешно, защото в душата си нямаше чувството, че днес ще види Санди, дори наистина да беше тук някъде. Въпреки това искаше да изглежда възможно най-добре, просто за всеки случай… Искаше да изглежда — и да мирише — така, както тя може би го помнеше. Купуваше му одеколон „Булгари“, от който имаше все още. Тази сутрин се напръска с него. После сложи под кремавото сако бяла тениска. Леки джинси, защото, когато провери температурата в Мюнхен, тя се оказа двайсет и осем градуса. Удобни маратонки, защото прецени, че ще му се наложи да походи доста.
    Въпреки това беше изненадан от лепкавата, наситена с бензинови пари жега, която го обгърна, когато заслиза по стълбата на самолета и прекоси асфалта до чакащия автобус. Минути по-късно, без никакъв багаж, малко след десет и петнайсет часа местно време, той прекоси тихото, охлаждано с климатик митническо фоайе в залата за пристигащи и веднага видя високата усмихната фигура на Марсел Кулен.
    С остригана чуплива тъмна коса, падаща свободно на челото, и широка усмивка на симпатичното лице, немският детектив носеше неангажиращо неделно облекло — леко кафяво пилотско яке над жълта поло риза, размъкнати джинси и кафяви кожени мокасини. Той стисна здраво с две ръце протегнатата ръка на Грейс и каза с гърления си акцент:
    — Рой, почти не познал тебе. Изглеждаш толкова млад!
    — И ти!
    Грейс се трогна от топлия поздрав на човека, когото в действителност не познаваше чак толкова добре. Всъщност така се разчувства по случая, че внезапно и съвсем нехарактерно едва не се просълзи.
    Размениха любезности, докато прекосяваха почти празната сграда по черно-белия, шахматно подреден под. Английският на Кулен беше добър, но на Грейс му трябваше време да свикне с акцента. Те крачеха подир самотен пътник, който возеше малък сак на колела, покрай раираната тента на магазин за сувенири и излязоха отзад в лепкавата жега, покрай дълга върволица от кремави таксита, предимно мерцедеси. Докато изминаваха късото разстояние до паркинга за коли, Грейс сравняваше почти провинциалното спокойствие на летището със суматохата на „Хийтроу“ и „Гатуик“. Приличаше му на град на призраци.
    На немеца току-що му се беше родило трето дете, момченце, и ако им останело време днес, той се надявал много да заведе Грейс у дома да се запознае със семейството му, информира го Кулен с широка усмивка. Грейс, седнал в напуканата кожена седалка до шофьора на древното, но лъскаво БМВ 5, му каза, че много би искал. Тайничко обаче нямаше никакво желание за това. Не беше дошъл тук за социални контакти, искаше да посвети всяка безценна минута на откриването на следа от Санди.
    Благословена струя хладен въздух облъхна лицето му от астматичния климатик на колата, докато се отдалечаваха от летището през селския пейзаж, който той бе гледал отгоре. Грейс зяпаше през прозорците, запленен от ширналия се простор. И осъзна, че не беше обмислил както трябва нещата. Какво, за Бога, се канеше да направи за един-единствен ден?
    Покрай тях прелитаха пътни знаци, сини с бели надписи. На един от тях пишеше летище „Франц Йозеф Щраус“, което току-що бяха напуснали, а на друг прочете „Мюнхен“. Кулен продължаваше да бъбри, като изреждаше имената на служителите, с които беше работил в Съсекс. Почти механично Грейс разказа, доколкото можа, по нещо за тях, а умът му се разкъсваше между мислите за убийството на Кати Бишоп, тревогата за връзката им с Клео и опитите да се съсредоточи върху днешната предстояща задача. За миг погледът му проследи един сребърночервен влак от предградията, който пътуваше успоредно с тях.
    Внезапно гласът на Кулен се оживи. Грейс чу думата „футбол“. Видя от дясната си страна масивен бял стадион във формата на автомобилна гума и думите „Allianz Arena“ с големи сини букви на него. Отзад върху изкуствен хълм се виждаше самотен бял вятърен генератор.
    — Ще те разведа малко наоколо, да добиеш усет за Мюнхен, после ще идем в офиса и след това в Английската градина — каза Кулен.
    — Добър план.
    — Направил ли си списък?
    — Да, направил съм.
    Лейтенантът му беше предложил, преди да дойде, да направи списък на всички неща, от които се интересуваше Санди, а после можеха да идат там, където би могла да ходи и тя заради тях. Грейс погледна бележника си. Беше дълъг списък. Книги, Джаз. „Симпли Ред“. Род Стюарт. Танци. Храна. Антики. Градинарство. Филми, особено филми с Брад Пит, Брус Уилис, Джек Никълсън, Уди Алън и Пиърс…
    Внезапно телефонът му зазвъня. Той го извади от джоба си и погледна дисплея с надежда да види един от номерата на Клео.
    Но номерът беше скрит.

55

    В десет и петнайсет в неделя сутринта Дейвид Къртис — млад полицай на изпитателен срок втори ден в Брайтън, беше вече изкарал част от смяната си. Високо деветнайсетгодишно момче, сериозно, с тъмнокестенява подстригана късо и сресана коса, но със загатната модна линия, той седеше на седалката до шофьора в полицейския патрулен воксхол, който миришеше на снощни пържени картофи и се шофираше от най-големия досадник в бара на полицейския участък на „Джон Стрийт“.
    Полицейски сержант Бил Норис, къдрокос, приличащ на мопс в лицето мъж в началото на петдесетте, не беше надскочил званието сержант. Сега, когато го деляха само месеци от пенсиониране, той с удоволствие учеше този младок. Или по-скоро се радваше на аудитория, която трябваше да изслушва всичките му бойни истории, които никой друг не желаеше вече да чува.
    Пътуваха бавно по заринатата с боклуци „Уест Стрийт“, където вече всички клубове бяха затворени, а паважът беше осеян със счупени стъкла, захвърлени опаковки от бургери и кебапи и целия обичаен боклук от събота вечер. Две коли за почистване на улиците се трудеха усърдно, стържейки около бордюрите.
    — Разбира се, тогава беше съвсем различно — говореше Бил Норис. — По онова време можехме да си имаме собствени информатори, разбираш ли? Веднъж, когато бях в отряда за борба с наркотици, следяхме два месеца деликатесния магазин на „Уотърлу Стрийт“ по получена от мен информация. Знаех, че моят човек е прав — той се потупа отстрани по носа. — Имам нюх на ченге. Него или го имаш, или не. Много скоро ще установиш това, синко.
    Докато слизаха косо в края на улицата отвъд Ламанша, слънцето блестеше срещу тях. Дейвид Къртис вдигна ръка да заслони очи, като оглеждаше тротоарите и минаващите коли. Нюх на ченге. М-да, беше сигурен, че и той го има.
    — И яки карантии. Без тях не може — продължи Норис.
    — Моите са чугунени.
    — Та седим си ние в разкапаната къща отсреща… влизахме и излизахме от една уличка отзад. Беше кучи студ. Два месеца! Измръзнаха ни макарите! Аз открих един шинел на пазач от „Бритиш Рейл“, оставен там от някакъв бездомник, и го обличах. Два месеца седяхме там, денем и нощем, като през деня наблюдавахме с бинокли, а нощем с уред за нощно виждане. Нямаше какво да правим, освен да разтягаме локуми — така му викахме тогава, знаеш ли. Да разказваш истории — да разтягаш локуми. Е, както и да е, една вечер спира един седан, голяма баровска кола…
    Обаждане от централния контролен център в Брайтън избави временно полицайчето на изпитателен срок от тази история, която вече беше чул два пъти.
    — Сиера Оскар до Чарли, Чарли 109.
    По радиостанцията си, закачена с пластмасова щипка за бронежилетката, Дейвид Къртис отговори:
    — 109 слуша, продължавайте.
    — Имаме случай с причина за тревога от втора степен. Свободни ли сте?
    — Да, да. Дайте подробности.
    — Адресът е апартамент 4 на улица „Нюман Вилас“ 17. Живеещата е Софи Харингтън. Вчера не се е явила на среща с приятелка, не отговаря на телефоните и на позвъняванията на вратата от вчера следобед, което не е характерно. Можете ли да проверите адреса, за да свалим случая от чакащите?
    — Потвърждавам: апартамент 4, улица „Нюман Вилас“ 17, Софи Харингтън? — каза Къртис.
    — Да, да.
    — Прието. На път сме.
    С облекчение, че всъщност има какво да се прави, Норис зави в обратна посока толкова остро и бързо, че гумите изсвистяха. После на края на „Уестърн Роуд“ сви вляво, като даде повече газ, отколкото беше необходимо.

56

    След като се извини на Марсел Кулен, той поднесе телефона до ухото си и натисна зеления бутон.
    — Рой Грейс — отговори.
    След като чу обаче киселия глас от другата страна, съжали, че не е оставил проклетия телефон да звъни.
    — Къде си, Рой? Звучиш като че ли си в чужбина — беше началничката му, помощник-началник на брайтънската полиция Алисън Воспър и гласът й беше малко учуден. — Този тон на звънене не е на Обединеното кралство — каза тя.
    Точно това обаждане изобщо не беше очаквал днес и не си беше подготвил отговор. Когато се обади на Марсел в Германия, забеляза, че тонът на позвъняването е доста по-различен, непрекъснат вой на една нота вместо нормалното двутоново позвъняване в Обединеното кралство. Знаеше, че няма смисъл да лъже.
    Като си пое дълбоко въздух, той каза:
    — В Мюнхен.
    От другата страна на линията долетя звук като от детонация на малък ядрен взрив в барака от гофрирана ламарина, пълна със сачми. Последваха няколко мига тишина. После отново гласът на Воспър, много рязък:
    — Току-що разлях кафето си. Ще ти се обадя след малко.
    Когато приключи разговора, той се проклинаше, че не беше обмислил всичко по-добре. Разбира се, в един нормален свят той имаше пълно право на един почивен ден и да остави заместничката си да ръководи нещата. Но светът, където кръстосваше Алисън Воспър, не беше нормален. Тя не обичаше Грейс, по причини, които той не можа да проумее… но без съмнение отчасти заради едно негово скорошно изявление пред пресата… и през цялото време търсеше причина да го понижи или да замрази кариерата му, или да го премести в другия край на страната. Вземането на почивен ден на третия ден от разследването на убийство нямаше да подобри мнението й за него.