Скачать fb2
След състезанието

След състезанието


Джеймс ДжойсСлед състезанието1


    Колите плавно се плъзгаха към Дъблин, понесени като сачми в дълбея на Нейс-роуд. По хребета на хълма при Инчикор от двете страни на пътя се бяха скупчили много зрители, за да погледат как колите препускат към града, и през тоя шпалир от беднота и безделие „Континент“ шеметно излагаше на показ богатството и техниката си. Сегиз-тогиз стълпените зяпачи избухваха в доволното „ура“ на верноподан роб. И все пак те явно симпатизираха на сините коли — колите на техните приятели, французите.
    При това французите бяха негласни победители. Отборно имаха солиден превес: колите им бяха взели второто и третото място, а се говореше, че и водачът на победилата немска машина бил белгиец. Затова всяка синя кола биваше посрещана с двойно по-шумни възгласи, когато възлизаше по хребета на хълма, а състезателите се отплащаха с усмивки и кимване на всеки поздрав на посрещачите. В един от тия елегантни автомобили седяха четирима младежи, чието опиянение трудно би могло да се обясни само с въздействието на галския хумор: може да се каже, че младите хора направо бяха в настроение. Те бяха Шарл Сегуен, собственик на колата; Андре Ривиер, млад електротехник от канадски произход: грамаден унгарец на име Вилона и един издокаран младеж на име Дойл. Сегуен беше в чудесно разположение на духа, тъй като неочаквано още предварително бе получил няколко поръчки (той се готвеше да основе предприятие за леки коли в Париж), а Ривиер — понеже щеше да стане директор на предприятието. Тия двама млади хора (а те бяха братовчеди) бяха в чудесно разположение на духа и поради успешното представяне на френските коли. Вилона беше в превъзходно настроение вследствие превъзходния обяд, а при това беше и роден оптимист. Четвъртият член на дружината обаче беше прекалено възбуден, за да се весели от сърце.
    Той бе на около двайсет и шест години, с меки кестеняви мустачки и сиви очи, които изглеждаха доста невинни. Баща му се бе проявил като върл националист2 на младини, но отрано бе променил възгледите си. Паричките си бе спечелил като касапин в Кингстън, после бе отворил магазини в Дъблин и предградията и многократно умножил капитала си. Освен това му бе провървяло да сключи договори за няколко доставки на полицията, тъй че в края на краищата бе станал достатъчно богат и дъблинските вестници го упоменаваха като търговски магнат. Сина си бе изпратил в Англия, за да се изучи в един голям католически колеж, а после го бе записал да следва право в Дъблинския университет. Джими не се учеше много усърдно и по едно време тръгна по криви пътища.
    Разполагаше с много пари и беше всеобщ любимец, а времето си прекарваше странно раздвоен между музикалните среди и любителите на автомобилизма. После го пратиха за един семестър в Кеймбридж, колкото да види свят. Баща му не без укори, но скришом горд от разточителството на сина си, изплати дълговете му и го върна вкъщи. Джими се бе запознал със Сегуен именно в Кеймбридж. Засега двамата не бяха нищо повече от обикновени познати, но Джими изпитваше голямо удоволствие в обществото на този човек, който бе видял много нещо от света и се говореше, че притежава едни от най-големите хотели във Франция. С човек от тоя род (както мислеше и баща му) си струваше да се познаваш, дори и да не беше такъв очарователен събеседник като Сегуен. Вилона също беше забавен — блестящ пианист, — но за жалост много беден.
    Колата весело се носеше със своя товар от буйни млади веселяци. Двамата братовчеди бяха на предната седалка; Джими и унгарският му приятел седяха отзад. Вилона несъмнено бе в отлично настроение; в продължение на много мили той не спря да си тананика някаква мелодия с дълбокия си бас. Французите им подхвърляха през рамо и смеха, и веселите си закачки и Джими често трябваше да изпружва врат, за да долови пуснатите шеги. Това не му бе особено приятно, тъй като почти винаги се налагаше бързо да отгатва смисъла им и поради силния насрещен вятър да крещи нещо подходящо в отговор. А и тоя Вилона всекиго би объркал с тананикането си, да не говорим за бученето на мотора.
    Бързото движение на открито повдига духа на човека; така е и с голямата популярност, и с притежанието на пари. А това бяха три добри основания Джими да бъде възбуден. Мнозина приятели през деня го бяха видели в обществото на тия европейци. При пропускателния пункт Сегуен го беше представил на едного от френските състезатели и в отговор на смутено измърморения му комплимент по мургавото лице на водача бе лъснала поредица ослепително бели зъби. Приятно бе след тая чест да се върнеш при невежата тълпа от зрители с техните побутвания и многозначителни погледи. А що се отнася до парите, той наистина разполагаше с огромна сума. Може би тя не би се видяла голяма на Сегуен, но Джими, който, независимо от някои временни прегрешения, всъщност бе наследил здрави инстинкти, добре знаеше с какви мъки са насъбрани тия пари. В миналото това чувство бе държало дълговете му в границите на разумното пилеене и щом той тъй добре съзнаваше колко труд е вложен в парите още тогава, когато ставаше дума само до някакви приумици на образован младеж, колко по-вярно бе това сега, когато бе на път да рискува по-голямата част от своето състояние! Тая работа беше твърде важна за него.
    Разбира се, капиталовложението беше смислено, пък и Сегуен се бе погрижил да остави впечатлението, че само от приятелски подбуди ще включи мизерната лепта на ирландеца в капитала на фирмата. Джими изпитваше уважение към бащината си прозорливост в търговските дела, а в случая тъкмо баща му пръв бе намекнал да стане съдружник; пари, купища пари щели да падат в автомобилния бранш. При това всичко у Сегуен безпогрешно издаваше богаташа. Джими се зае да превърне в надници стойността на разкошната кола, в която седеше. Колко гладко се движеше! Пък и колко елегантно бяха летели с нея по селските пътища! Пътуването напипваше с магически пръст самия пулс на живота и механизмът на човешката нервна система с готовност се стремеше да се нагажда към стремглавия устрем на синия звяр.
    Свиха надолу по улица „Дейм“. Имаше необичайно движение и улицата кънтеше от клаксоните на автомобили и гонговете на нетърпеливи ватмани. Сегуен спря колата близо до банката, за да слязат Джими и неговият приятел. На плочника се насъбраха групичка любопитни, за да отдадат почит на пръхтящата машина. Четиримата щяха да вечерят заедно вечерта в хотела на Сегуен, а междувременно Джими и унгарецът, който бе отседнал у него, трябваше да отидат вкъщи, за да се преоблекат. Колата бавно се насочи към улица „Графтън“, а двамата млади хора си запробиваха път сред купчината зяпачи. Те се упътиха на север с някакво странно чувство на разочарование от пешеходството, а над тях градът въздигаше бледите си лампени глобуси в омарата на лятната вечер.
    В дома на Джими бяха погледнали на тая вечер като на важно събитие. Вълнението и трепетът на родителите му се примесваха с известна гордост и с известно желание да се впуснат в някаква авантюра, тъй като имената на големите европейски градове имат поне свойството да пораждат у нас подобна охота. А и Джими изглеждаше много добре във фрака си и когато застана в хола, за да подравни за сетен път краищата на връзката си, баща му може би се почувства доволен и от търговска гледна точка, задето бе обезпечил за сина си качества, каквито невинаги могат да се купят с пари. Затова баща му бе необикновено любезен с Вилона и целият му вид издаваше искрено уважение към изисканите маниери на чужденеца; но тая тънка подробност в поведението на домовладиката навярно не правеше впечатление на унгареца, тъй като той вече изпитваше силно желание да вечеря.
    Вечерята бе отлична, превъзходна. Сегуен, реши Джими, има много изтънчен вкус. Към компанията се бе присъединил някакъв млад англичанин на име Раут, когото Джими бе виждал със Сегуен в Кеймбридж. Младите хора вечеряха в уютна стая, осветена от електрически свещи. Разговорът се лееше непринудено и сърдечно. Въображението на Джими вече се разгаряше и той си представи как жизнената младост на французите елегантно се увива около достолепните обноски на англичанина. Изящен образ, помисли той, и съвсем на място. Възхищаваше го ловкостта, с която домакинът насочваше разговора. Петимата млади мъже имаха различни вкусове и езиците им се бяха поразвързали. С безмерно уважение Вилона се зае да разкрива пред леко изненадания англичанин чаровете на английския мадригал, оплаквайки изчезването на старите инструменти. Ривиер, не без задна мисъл, се зае да обяснява на Джими на какво се дължи успехът на френската техника. Кънтящият глас на унгареца вече взимаше надмощие с подигравките над художниците-романтици, когато Сегуен отклони разговора към политиката. Това бе обща за всички тема. У Джими, тъй преизпълнен с благородни чувства, се пробуди дремещият плам на родителя му и той най-сетне успя да поразмърда летаргичния Раут. В стаята стана дваж по-топло, а задачата на Сегуен всеки миг ставаше все по-трудна: имаше опасност обидите да минат на лична почва. Но бдителният домакин издебна сгоден момент и вдигна наздравица за човешкия род, а щом всички отпиха от чашите си, многозначително разтвори прозореца.
    Тая вечер градът се бе предрешил като столица. Петимата млади мъже спокойно се заразхождаха из парка „Стивънс-грийн“ под тънък облак ароматичен тютюнев дим. Разговаряха весело и шумно, а наметалата им леко се полюшваха на плещите. Хората се отдръпваха да им сторят път. При ъгъла на улица „Графтън“ някакъв нисък дебелак тъкмо помагаше на две хубави дами да се настанят в автомобил, управляван от друг шишко. Колата потегли и ниският дебелак зърна малката дружинка.
    — André!
    — Та това е Фарли!
    Последва порой от думи. Фарли бе американец. Никой всъщност не бе сигурен за какво става дума. Вилона и Ривиер вдигаха най-много шум, но и останалите бяха разгорещени. Сред много смях всички се натъпкаха заедно в една кола. Потеглиха покрай навалицата, което сега преливаше в меки тонове, под веселия звън на камбаните. Взеха влака на Уестланд-роу и само след няколко секунди, както се стори на Джими, вече излизаха от гара Кингстън. Контрольорът — стар човек — поздрави Джими:
    — Хубава вечер, господине!
    Беше тиха лятна нощ; пристанището се разстилаше под краката им като потъмняло огледало. Тръгнаха към него, уловени за ръце, запели в хор Cadet Roussel3, като удряха с крак при всяко:
    — Ho! Ho! Hohé, vraiment!
    При естакадата се качиха на лодка и заплаваха към яхтата на американеца. Щеше да има лека вечеря, музика, карти. Вилона убедително възкликна:
    — Красота!
    В каютата имаше малко пиано. Вилона засвири валс за Фарли и Ривиер, като Фарли беше кавалерът, а Ривиер дамата. Последва импровизиран кадрил, при който те измисляха нови фигури. Веселие за приказ! Джими на драго сърце се отдаде на лудориите; ако не друго, поне виждаше живота. Накрая Фарли се задъха и им викна да спрат. Прислужник внесе лека вечеря и те седнаха на масата по-скоро за да спазят установения ред. Но пиха: тъй подобаваше на бохеми. Вдигнаха наздравици за Ирландия, за Англия, Франция и Унгария, за Съединените щати. Джими държа реч, дълга реч, и при всяка кратка пауза Вилона току възкликваше: Браво, браво! Когато седна на мястото си, последваха оглушителни ръкопляскания. Трябва да е била хубава реч. Фарли го потупа по гърба и гръмко се разсмя. Какви весели момчета! Биваше си я тая компания!
    Карти! Карти! Масата бе разчистена. Вилона тихичко се върна при своето пиано и засвири волна програма. Заредиха се игра след игра, младежите смело се хвърляха в неизвестността на риска. Пиха наздравица за дама купа и за дама каро. Джими някак смътно съжаляваше, че няма друга публика; разговорът искреше от остроумие. Взеха да залагат на едро и скоро минаха на разписки. Джими не знаеше точно кой печели, но знаеше, че е в загуба. Ала вината бе само негова, понеже често объркваше картите си и другите трябваше сами да изчисляват колко им дължи. Те бяха страшни дяволи, но на него вече му се искаше да сложат край на играта: много бяха окъснели. Някой вдигна наздравица за яхтата „Хубавицата на Нюпорт“, после друг предложи да изиграят последна решителна игра.
    Пианото бе замлъкнало; Вилона навярно се бе качил на палубата. Играта бе страхотна. Те поспряха малко преди края, да пийнат за щастие. Джими долавяше, че подът ще отиде или у Раут, или при Сегуен. Какво вълнение! Джими също се вълнуваше; естествено, щеше да загуби. За каква ли сума им бе подписал разписки? Всички станаха на крака при последните карти, викаха и размахваха ръце. Спечели Раут. Кабината се разтресе от аплодисменти, картите бяха събрани накуп. Фарли и Джими бяха загубили най-много.
    Той знаеше, че на сутринта ще съжалява, но в момента се радваше на отдиха, на мрачния унес, който щеше да прикрие безразсъдството му. Опря лакти на масата, обори глава на ръцете си, броейки ударите на пулса в слепоочията. Вратата на каютата се отвори и той зърна унгареца, застанал прав сред ивица дрезгавина:
    — Джентълмени, съмва!

info

Информация за текста

    © 1914 Джеймс Джойс
    © Асен Г. Христофоров, превод от английски

    James Joyce
    After the Race, 1914

    Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17679)
    Последна редакция: 2010-10-23 22:00:00

notes

1

    Повод за разказа е интервюто, което 22-годишният Джойс взима от френския автомобилен състезател Анри Фурние. Самият Джойс е бил недоволен от написаното, нарича го „най-слабия разказ в цикъла“ и пише на брат си, че възнамерява да го преработи. Причината за неуспеха е най-вече опитът му да навлезе в социална сфера, която явно му е чужда. Освен с нестройния сюжет и слабата характерология „След състезанието“ прави впечатление с многословието и с несигурния слог на автора и е един от малкото примери, които нагледно показват от какво тръгва той в съзряването си като прозаик.

2

    Бащата е бил парнелист и поддръжник на движението за самоуправление на Ирландия. Вж. коментара към разказа „В деня на бръшляновия лист“.

3

    Весела песен от времето на Френската революция, която често се пее с импровизирани думи.
Top.Mail.Ru