Скачать fb2
Кристалната пантофка

Кристалната пантофка


Линда О. ДжонстънКристалната пантофка

Глава първа

    Дребничкият униформен носач се превиваше под тежестта на двата огромни куфара на Пейдж Конър, но продължи да върви. Въпреки това той успя бързо да се промъкне през все още недовършения терминал на летището. Преди тя да опита да му помогне, той с рамо бутна вратата, която се отвори с трясък.
    Навън се разнасяше оглушителна врява; шумът от булдозери, чукове и виковете на работници се заглушаваше от далечния рев на отлитащия реактивен самолет, с който тя бе пристигнала в Даргентия. Летището се различаваше напълно от очакванията й, дори за една току-що възникваща държава. Тълпата тук се състоеше от работници строители, не от пътници. Тя бе единственият човек, който пристигаше със самолета.
    Нищо не можеше да я накара да се почувства нервна. В края на краищата, това бе един вид покана за нея от самия принц на Даргентия.
    Носачът остави чантите й на земята.
    — Ici — изкрещя той, като се опита да надвика шума от целия този хаос. Тогава, след като очевидно предположи, че тя не знаеше френски език, той посочи към мястото, където се намираше тя, и каза на английски с подчертан френски акцент: — Почакайте тук.
    Тя побутна с показалец очилата върху носа си. Нима никой нямаше да я посрещне? Не видя никой, освен строителите. Даже не забеляза и такси. Кого би могла да помоли за помощ?
    Завладя я неприятно усещане. Тъмносиният пътнически костюм, който носеше, бе съвсем приличен на вид, но твърде дебел за този влажен, горещ пролетен ден.
    Изведнъж забоботи някакъв мотор. Ревът му се разнесе толкова високо, че заглуши всички останали шумове. Стресната, тя се извърна да види източника на шума.
    Един самотоварач с вилкова хватка се задаваше с трясък към нея. Върху заплашително стърчащите нагоре вили подскачаше яростно огромен кош.
    — Хей! — извика Пейдж. Тя не се изненада, че водачът на самотоварача не я чу. Чудовището не промени курса си, а продължи оглушителния си ход.
    По пътя до нея се задаваше голяма, черна кола. Ако слезеше на платното, тя щеше да бъде сполетяна от не по-малко злочестата участ да бъде премазана от автомобила. Багажът й пък блокираше всякакъв опит за бързо отстъпление към сградата на летището.
    Колата изравни скоростта си със самотоварача, който се приближаваше все повече. Кошът, който държеше на вилата си, се клатеше все по-бясно и заплашително. С лек писък тя се втурна да бяга назад, а полата се заплиташе около краката й. Косата й, стигаща до рамото, се разпиля върху лицето й.
    Чу изскърцването на спирачки. Изведнъж някакво тежко тяло я избута настрани и я прикова към земята, стоварвайки се върху нея. И все пак нещо предпази главата й да не се удари в тротоара.
    — Хей! — отново се опита да извика точно когато с периферното си зрение видя как кошът се сгромоляса с трясък на мястото, където само допреди миг тя бе стояла. Разпадна се на трески и от него се изсипаха на купчина, като вдигнаха цял облак прах, късове бетон, дъски и други отвратителни отломъци.
    Всякакъв шум заглъхна, освен този на самолета, който се отдалечаваше. Сърцето й биеше лудо от страх и вълнение. Тя се опита да си поеме дълбоко дъх, но тежестта върху нея продължаваше да притиска гърдите й.
    — Добре ли сте? — попита един плътен глас на английски, който накара цялото й тяло да потрепери.
    Тя се стресна и погледна над себе си в очи с цвят на гъстото, силно френско кафе, което бе опитала на летище „Орли“. Това бяха очите на най-прекрасния мъж, когото Пейдж някога бе виждала.
    Тя се опита да кимне, но не можа. Вратът й сякаш се бе парализирал. Може би гръбначният й стълб се бе увредил. Може би…
    — Сега — обади се мъжът и отново накара тялото й да потрепери. Той измъкна внимателно ръката си, която подпираше главата й, и тя откри, че вратът й беше наред.
    — Оу! — изрече тя и за момент се сети за собственото си тяло. Всяка част от него изглеждаше наред. — Добре съм — отвърна тя и се усмихна. — Чувствам се великолепно.
    Точно тогава осъзна, че тялото, което я приковаваше към земята, бе неговото. Гърдите му притискаха нейните по най-интимния начин. Това обясняваше всички тези вибрации, които преминаваха през нея всеки път, когато той започваше да говори. И тогава тя усети под корема си нещо, което се раздвижваше, усилваше и прерастваше в странно, откликващо пулсиране, което преминаваше през нея.
    Дъхът й се учести и тя се размърда несигурна, сякаш се опитваше да се измъкне изпод него — или да го привлече по-близо до себе си.
    Той се отдръпна от нея, като не изглеждаше ни най-малко засрамен, когато се изправи и й подаде ръка. Прегръдката му бе силна, когато той й помагаше да се изправи на крака.
    Тя цялата се бе схванала. Всичко я болеше. Знаеше, че скоро на твърде необичайни места върху тялото й щяха да се появят синини. Но добре че беше жива.
    — Благодаря — каза тя и задържа ръката му по-дълго отколкото трябваше. Като осъзна какво вършеше, бързо пусна ръката му, сякаш я бе опарила. По врата й се разля топлина чак до темето на главата. Полата й се бе вдигнала и откриваше бедрата й. Тя бързо я придърпа надолу.
    Не можа да се сдържи да не се вгледа в него. Боже, колко красив беше той! Всяка черта на лицето му — всяко ъгълче и сянка бяха изящно изваяни и обрамчваха неговите прекрасни очи.
    Той смръщи вежди, докато я оглеждаше от горе до долу, сякаш да се увери, че тя бе останала невредима. Имаше светлокафяви, русоляви вежди, които хармонираха с непокорните кичури дълга, права коса и ниско подстриганата брада, която подчертаваше устата му.
    Тази уста. Невероятна, със сочни, изразителни устни, които бяха открехнати, изкусителни…
    Чак тогава Пейдж наистина разбра, че мъжът й говореше. Той още повече се намръщи, но тя не бе сигурна дали от гняв или от загриженост.
    — Сигурна ли сте, че сте добре?
    Тя кимна и изведнъж заби поглед в земята. Защо, за бога, когато отправеше поглед към този мъж, вършеше все такива конфузни неща? Това не бе присъщо за нея.
    Е, добре, за нея също бе необичайно да я гони някакъв изпуснат от контрол влекач. Може би странното й поведение бе някаква проява на вътрешно ликуване за това, че бе оцеляла.
    — И така — поде тя, като се опитваше да каже нещо вежливо на мъжа, който току-що бе спасил живота й. Но, за щастие, той не я гледаше, когато тя започна да трепери като закъсняла реакция на това, което й се случи. Тя стисна здраво устни и захапа краищата им. Може би болката щеше да я възпре да не се разплаче.
    Вниманието на мъжа бе насочено към тълпата от работници, които сега ги бяха наобиколили. Той така бързо започна да говори на френски език, че тя успя да долови само няколко думи и фрази: vide, което означаваше празен; personne със значението личност, някой или въобще никой; la machine folk, което означаваше, че или машината бе останала без контрол, или бе полудяла. Тя се справяше с френския език много по-добре писмено, отколкото говоримо. Няколко мъже излязоха напред и разговорът продължи с цветущи фрази и изразителни жестове.
    Спасителят й се обърна към нея:
    — Съжалявам, госпожице. — Гласът му бе дълбок и плътен, английският му — без акцент, но в него сякаш се долавяха нотки на погнуса. — Никой не знае какво се случи преди малко. Изглежда, самотоварачът сам се е задвижил. Никой не го е управлявал.
    Тя се опита да се усмихне.
    — Няма значение. Това бе само един инцидент. — Така трябваше да бъде. Никой не би могъл нарочно да задвижи машината, за да я убие с късовете бетон, които сега бяха разпилени на земята. Но видът на тези късове отново я накара да потрепери.
    — Така е, разбира се — отвърна мъжът с облекчение при нейния отговор. Под прекалено голямата му селска риза с естествена разцветка, събрана при ръкавите му, се открояваха широките му рамена. V-образният разтвор при врата разкриваше стегнатите му гърди, покрити с плетеница от косъмчета, малко по-тъмни от косата и брадата му. Кафявите панталони бяха втъкнати в обувките му с връзки. Пейдж усети около себе си чудния мирис на есенни листа и цитрусови плодове.
    Тя затвори очи и пое дълбоко дъх, като се опитваше да не обръща внимание на прекрасния мирис. Мъжът изглеждаше толкова красив. Той притежаваше сексапил, който не можеше да остане незабелязан. Беше й направил неоценима услуга. Но тя можеше да остане цял ден да му благодари или да го зяпа глупаво. Нито пък можеше да си позволи да си спомня отново и отново, че едва не бе премазана.
    — Ами — поде тя, — сега, след като всичко вече приключи, трябва да отида в града. — Тя се обърна към тълпата работници, които все още се навъртаха наоколо. Каза на френски: — Пристигнах, за да работя за принц Никълас. Някой ще бъде ли така добър да ме упъти къде мога да хвана такси?
    Мъжете се спогледаха и всички започнаха да говорят в един глас твърде бързо, за да може да ги разбере. Те, изглежда, се смутиха и объркаха. Какъв бе проблемът? Нима принцът бе някакво страшилище?
    — Няма нужда от такси. Ще пътувате с тази кола. — Мъжът, който я бе спасил, посочи към големия, черен автомобил — една лимузина, всъщност — която тя бе забелязала да се насочва към нея, когато самотоварачът я бе последвал. Бе паркирана точно до бордюра. Той трябва да бе скочил от нея, за да я спаси. — Ако вие сте историчката от Съединените щати, тук съм, за да ви откарам.
    Трепет на вълнение премина през Пейдж. Тя щеше да прекара малко повече време с този храбър мъж, който бе спасил живота й. Може би той бе шофьорът на принца, американец като нея, ако се съдеше по английския му без акцент и непринуденото му поведение.
    — Много добре — каза тя с хладен и сдържан глас, решена да преразгледа отношението си към мъжа. — Багажът ми е ей там. — Тя посочи към куфарите си.
    С усмивка, която видимо играеше в ъгълчетата на тези великолепни устни, той сведе леко глава и отиде да събере нещата й.
    След миг бе настанена в лимузината. Бе избрала да седне на предната седалка. Тя също бе американка и не искаше да изглежда в неговите очи като сноб. Поне принцът не бе настоял шофьорът му да носи крещяща униформа. Всъщност провинциалните му дрехи напомняха по някакъв начин на Робин Худ. И, о, Господи, те наистина му стояха прекрасно! Пейдж не можеше да си представи нещо, което не би стояло чудесно на неговата фигура. За миг си позволи волността да си го представи без дрехи…
    Престани, скара се сама на себе си. За жена, която се отричаше от мъжете веднага щом ги зърваше, тя със сигурност позволяваше на мислите си да достигат твърде далеч.
    Но ето, че беше тук и се возеше в лимузина, карана от най-красивия мъж, за да се срещне с истински принц.
    Както правеше често през последните седмици, тя отново се зачуди на тази работа, която й бе паднала като от небето. Ако беше малко по-наясно, щеше да си помисли, че цялата ситуация носеше отпечатъка на нечия много по-могъща ръка, отколкото незначителното влияние върху американското правителство на брат й Джо. А може би бе резултат от някаква необикновена магическа пръчка?
    Едва ли!
    Ето, че беше тук, обикновената Пейдж Конър, готова да започне работа за принца на една новосъздаваща се държава. Цялата тази история приличаше твърде много на вълшебна приказка.
    Благодарение на своите безплодни, но пищни фантазии, Пейдж отдавна се бе научила да не вярва на вълшебни приказки. При все че неясният й мотив сега да се намира тук със сигурност приличаше на приказка.
    Но не и за нея.
    Когато колата спря пред знака стоп в края на пътя за летището, тя се обърна към шофьора и протегна ръка към него.
    — Между другото, името ми е Пейдж. Пейдж Конър. Аз съм от Вашингтон. Отново ви благодаря, че ме спасихте.
    В тъмните му очи просветна искрица, сякаш той току-що бе чул някаква шега. Или може би тъкмо щеше да каже една. Пое в силната си, стегната ръка предложената му и я задържа.
    — Добре дошли — каза той. — Казвам се Никълас, но може просто да ме наричате Никоу. Аз съм принцът на Даргентия.
    Пейдж с усилие си пое дъх.
    Докато Никоу я бе приковал с тялото си към земята, той бе забелязал твърде много подробности от нея. Тя излъчваше мек и приятен аромат като на бебешка пудра. Тялото й бе изваяно изящно точно на всички изкусителни места, въпреки че тя бе прикрила заоблените си форми под тъмния, твърде затворен костюм. Лицето й имаше сърцевидна форма, широките й скули изпъкваха под ужасните очила. Брадичката й бе малка, изострена и изключително волева.
    Следваха очите й. Огромните, черни рамки на очилата й обрамчваха, но не скриваха техния удивително кехлибарен цвят. Сега изкусителният кехлибар в тях потъмня, когато тези изненадани очи се ококориха, а после се свиха. Добре оформените й, но без червило устни се разтвориха в явно изумление и тя цялата поруменя твърде привлекателно.
    Но тогава заговори с обвинителен тон, който въобще не беше умоляващ.
    — Защо не ми казахте, че вие сте принцът, когато ми предложихте да ме откарате? Нима това бе преднамерено от ваша страна, за да ме унижите?
    Той се изправи.
    — Нищо подобно. А вие преднамерено ли целяхте да ме унижите, като предположихте, че аз не съм принцът?
    Тя запази мълчание за няколко секунди. Тъмните й, златисти очи го изучаваха подозрително. Тогава тя се усмихна.
    — Туш — отвърна. — Предполагам, че сме на равно.
    Той въздъхна облекчен, премести крака си от спирачката върху съединителя и подкара колата по едно от главните шосета на Даргентия. Това не бе най-краткият път до столицата, но той си имаше основание да тръгне по него.
    — Съжалявам — продължи тя. — Никога не ми е хрумвало, че самият принц може да ме посрещне. Искам да кажа, аз съм просто една нова служителка. А и вие не се държахте по начина, по който очаквах, че един принц… имам предвид вашите дрехи…
    — Може би трябваше да ви посрещна на летището в смокинг. Имам цяла колекция, знаете ли. Тогава, разбира се, може би нямаше да искам да го изцапам, като ви избутам от пътя на самотоварача.
    Той не се опита да прикрие сарказма си. Американците имаха такова обидно отношение към кралските особи. Той бе научил това от детството си и младежките си години, прекарани в заточение в прословутия щат Калифорния. Нещо повече, докато следваше в Харвард, веднъж някакъв проклет репортер бе разкрил истинската му самоличност. Американците искаха да му бъдат другари, а американките — да се омъжат за него, или поне за неговата титла.
    — Казах, че съжалявам. — След минута мълчание тя продължи: — Вижте, не възнамерявам да започнем нашите взаимоотношения с дрязги. Не можем ли да опитаме отново?
    Погледът му бавно се отмести от пътя към нея. Тя настойчиво се втренчи в него. В скута си бе скръстила малките си ръце в привидно смирена молба. Нямаше никакво основание да й се гневи само заради нейното рождено място. Беше безполезно да я тревожи по отношение на работата й.
    — Разбира се — отвърна той. — Няма проблеми, госпожице Конър. Аз съм принц Никълас, принцът на Даргентия, и се радвам да се запозная с вас.
    — Аз съм Пейдж Конър от Съединените щати, ваше височество. — Тя направи доста несръчно лек поклон от главата до кръста, защото си бе сложила предпазния колан.
    Той се усмихна. Двамата щяха добре да се спогаждат.
    Пейдж бе такова неблагозвучно, неприсъщо име за жена. Тя не беше жената, която бе очаквал да види. О, наистина предполагаше, че историчката можеше да носи очила и да поддържа косата си в най-отблъскващата възможна прическа — цялата права и с бретон. Но цветът на тази коса! Той бе прекрасен: толкова черен, колкото лебедите, които плаваха грациозно в пълния с вода ров около двореца му, но с по-тъмни нюанси с такъв червеникаво наситен оттенък, какъвто имаха Легендарните, семейните рубини.
    А и начинът, по който тя го бе погледнала, докато лежеше на земята под него! Пламъкът в тези нежни, кехлибарени очи бе раздвижил кръвта му. А очите й и досегът до женствените й форми! О, каква възбуда бяха породили у него те!
    Но нещата не можеха да стигнат по-далече. Това бе невъзможно, независимо от влечението, което тя бе породила у него. Американките очакваха да им се свалят звезди от небето. Той нямаше никаква причина да не си помисли, че тази американка се различаваше от другите. Освен това имаше и свои задължения.
    Сега едно от тях бе да открие какво се бе случило с останалия без контрол самотоварач. Сигурен бе, че работниците не грешаха; това бе нещастен случай. Но той можеше да има трагични последици.
    Такова нещо повече не трябваше да се случва. Цената за нанасяне на вреда върху посетител щеше да се окаже твърде висока за Даргентия.
    Тя се бе умълчала с поглед, зареян през прозореца. Той се помъчи да разгадае мислите й. Мястото бе осеяно със заоблени хълмове, покрити с разорана земя, където току-що покълващите посеви бяха откликнали на топлото пролетно време. Тук-там се издигаха ферми, много, от които бяха покрити със скелета. Постройките бяха в непосредствена близост до летището.
    — Идвали ли сте и преди в Даргентия? — заговори я той. Отговорът щеше да е отрицателен. Много малко чужденци бяха посетили Даргентия.
    — За пръв път напускам Съединените щати. — Тя не го погледна, когато отговори. Погледът й бе зареян през прозореца. — Тук се строи усилено.
    — Дълго време, докато се разиграваха политическите спорове между Германия, Франция и Швейцария, всички бяха забравили за съществуването на тази страна. Реконструкцията й е част от моята програма за възстановяване на Даргентия, което също е причината вие да сте тук.
    Той усети погледа й върху себе си.
    — Защо всъщност съм тук?
    — За да дарите Даргентия с история. — Гласът му изразяваше безразличие; нямаше нужда от това да разкрива гнева, който обикновено го обладаваше по отношение на трагедията от миналото. Неговата собствена фамилия разполагаше с много малко записи на своята история. И ако неговият план да я запази остана безрезултатен, той също не би могъл да има никакво бъдеще.
    — Да дам история на Даргентия ли? Аз не съм белетрист, ваше височество. Аз съм само един историк.
    — Зная — отвърна той и отново я погледна. — Моля ви, казвайте ми Никоу, а аз ще ви наричам Пейдж. Става ли?
    Тя изглеждаше стресната и се чувстваше малко неудобно, но все пак игриво кимна.
    — Разбира се… Никоу.
    — Сега, Пейдж, какво ви казаха за вашата задача?
    Тя поклати глава.
    — Не много. Брат ми Джо работи в Департамента на Съединените щати, в дипломатическия отдел за взаимопомощ. Той чул, че Даргентия се нуждае от историк, и си помислил, че може да получи повишение, ако препоръча някой добър специалист. Очевидно се е спрял на мен.
    — Очевидно. Но вие добър специалист ли сте? — попита раздразнено той.
    Тя се засегна.
    — Разбира се! Аз съм авторка на учебник, който се използва в много колежи. И вие трябва да знаете, че отхвърлих предложение за работа като уредник на музей, за да дойда тук.
    — Съжалявам.
    Тя отново въздъхна.
    — Няма нищо. Това е мое решение. С малко повече късмет, тук ще си създам име, което ще отвори пред мен много повече врати.
    — Какъв музей? — заинтересува се той.
    — Един току-що новооткрит в Милърс Майн, Ню Мексико.
    Къде, за бога, се намираше това? Той я погледна озадачено.
    — Това е един малък град — с отбранителен тон отвърна тя. — Но аз щях да управлявам целия музей.
    Той не отвърна нищо, но тревогите на плещите му се увеличиха с още една. Много трябваше да се поработи върху плановете му за Даргентия. Ако сега се провалеше, друг човек щеше да пострада.
    Но той щеше да успее. Без значение колко усилия щеше да му отнеме това.
    Пътят, който първоначално бе обширен и прав, сега бе тесен и лъкатушещ и бе започнал да се изкачва по планините, които заобикаляха столицата, Даргент Сити. Дъбаци и букаци образуваха гъста, сенчеста гора около тях.
    И тогава те свърнаха към брега.
    Реакцията на Пейдж Конър бе точно такава, каквато очакваше. Зяпнала от учудване, тя си пое дълбоко дъх.
    — О, каква красота!
    Без да се опита да прикрие широката си усмивка, Никоу се отпусна назад в седалката. Сигурно Пейдж щеше да бъде първата от множеството посетители, които щяха да бъдат впечатлени от великолепната гледка. Всичко щеше да се нареди добре.

    Пейдж беше изумена. Гледката на Даргент Сити можеше да я накара отново да повярва във вълшебните приказки. Или поне почти да повярва в тях.
    Те бяха излезли от гората и пътят от нейната страна бе обграден само от тънка като дантела мантинела. А изгледът — о, той бе прекрасен!
    Под тях се извиваше величествената река, която даваше името на държавата — Арджънт. Името означаваше сребро. Пейдж можеше да разбере откъде произлизаше името; водата проблясваше и в нея се отразяваше градът, кацнал на планинския склон на отсрещния бряг.
    Без обичайните скелета — знак за реконструкцията, градът изглеждаше толкова великолепен, сякаш бе изваден от книжка с картинки. Той представляваше смесица от малки, наполовина дървени постройки, разположени по протежение на речния бряг близо до моста, който се издигаше над Арджънт. Къщите изникваха по склона на планината и изглеждаха очарователно като малки алпийски хижи.
    А над всичко това се извисяваше замъкът.
    Величествено и гордо, той се издигаше като монарх, който бдеше над своите поданици. Гранитното здание се извисяваше зад назъбените крепостни стени, които го заобикаляха. Стените му бяха прорязани от тесни, с формата на арка, прозорчета, кулите му се свързваха с парапети. Замъкът бе по-величествен, но и по-мрачен от всичко, което Пейдж някога би могла да си представи, без значение колко много замъци бе изучила в своето разследване, за да получи докторската си степен по история.
    — Там ли живеете? — прошепна тя.
    — Разбира се — отвърна с гордост в плътния си, баритонов глас той. — Вие също ще живеете в замъка, докато се намирате в Даргентия.
    — Наистина ли?
    Тя се обърна към него. Той наблюдаваше лицето й с усмивка по тези великолепни, чувствени устни.
    — Наистина!
    Като не можеше да потисне усмивката, която отговаряше на неговата, тя се отпусна назад в удобната седалка на лимузината, без да обръща внимание на болката, която обтягаше мускулите й. Тя, обикновената Пейдж Конър, щеше да живее в замък в продължение на… ами, тя не знаеше колко дълго. Това беше без значение. Винаги си бе мечтала…
    Наложи си да забрави това. Тази глупава мечта бе възникнала от детинската й любов към вълшебните приказки. Сега тя бе пораснала, с напълно здрав разум.
    Но тя щеше да живее в замък!
    Не можеше да си позволи принц Никоу да забележи нейното вълнение. Той бе ангажирал историк, а не инфантилна мечтателка. Добре, че не можеше да чуе нито бесните удари на сърцето й, нито пък да долови копнежа, който се разливаше от пръстите на краката нагоре по прасците. Той дори не подозираше за странния й мотив да приеме тази задача. Никой не подозираше това.
    Със спокоен глас тя попита:
    — Ще разследвам ли историята на замъка?
    Той кимна.
    — Да, но има и други неща. Ще запазя обясненията си за вечерята. Просто запомнете, че вашата работа е от жизненоважно значение за Даргентия.
    Пейдж се усмихна на себе си. Думите му бяха потвърдили това, което тя си бе казала, преди да приеме работата: тя щеше да прави нещо от огромно значение за тази малка, нуждаеща се страна. Впечатляващо! Само да можеше родителите й да бъдат впечатлени от това… Усмивката й бързо изчезна.
    Колата мина покрай два големи хотела.
    — Те ще бъдат отворени за посетители само след седмица — каза Никоу. — И двата са луксозни хотели, без да са филиали на нито една световноизвестна верига.
    Пейдж отново изпита гордост. Само че този път в нея се долавяше нещо друго. Загриженост? Тревога?
    — Нима тук преди не е имало хотели?
    — Само малки, но те рядко се посещаваха. Това е основата на моя план за възстановяване: туристите. Ще ви кажа повече подробности довечера, когато ще ви дам напътствия за работата.
    Прекосиха моста и минаха покрай старата част на града. На централния площад, където един фонтан разпръскваше водата в продълговат басейн, се бяха събрали хора. Малко знаме с националните цветове на Даргентия — пурпурночервено, сребристо и кралско синьо, се развяваше на пилон в дъното на площада. В центъра се издигаше статуята на мъж със сурово изражение и гордо вдигната брадичка.
    — Това ваш прадядо ли е? — попита Пейдж.
    — Да, Никълас Първи. Той е живял преди почти три века. Аз съм Никълас Втори и нито един крал не е властвал тук между нас двамата. Много напразно изгубено време ни отделя един от друг.
    Пейдж забеляза горчивината в гласа му и намръщената му гримаса. Тя се надяваше да научи нещо повече за съименника на Никоу — защо страната нямаше крал в толкова дългия промеждутък между тях двамата. Бе чувала много малко за Даргентия. Колко тежки времена бе имала тази малка държавица!
    Но тя се бе натъкнала на нещо — само една бележка под черта в историята без значение за никого, освен за самата нея. Но тя едва се сдържаше да изчака да запълни празните страници на познанията си с това, което можеше да научи тук.
    Докато прекосяваха града, много от хората им махаха с ръка и Никоу отвръщаше на поздрава. Той отвори прозорците на колата с автоматичния механизъм и вътре нахлуха призивите „Никоу, Никоу!“. Нищо подобно като представители на Тайните служби не притичваха нервно около автомобила. Никаква тревога, предположи Пейдж, за каквото и да било насилие.
    Но тя не можеше да се въздържа да не си мисли за призива на собственото си сърце и трепетната вълна, която преминаваше през нея.
    Най-накрая лимузината започна да лъкатуши по острите завои на пътя през планината, нагоре към замъка. След миг те се озоваха пред запълнения с вода ров, който обграждаше външната стена на замъка. Наоколо се разгръщаше привлекателен пейзаж. В кристалночистата, зелена вода плаваха почти черни лебеди. Всичките бяха толкова грациозни. Гледката бе очарователна, атмосферата — спокойна. Всичко това създаваше необичайно впечатление, си помисли Пейдж, като се вземе предвид бившата крепост и ровът, който я защитаваше.
    Спирачките на лимузината изскърцаха, когато тя премина по един подвижен, дървен мост. Трябваше да спрат пред спуснатата решетка на крепостната врата. Никоу натисна едно контролно копче върху козирката и решетката започна да се издига.
    — Обзалагам се, че в миналото завоевателите с радост биха направили това — отбеляза Пейдж.
    — Обзалагам се, че сте права — съгласи се Никоу с усмивка.
    Те минаха през тесния отвор в дебелата каменна стена, под щръкналите метални зъбци на вдигнатата решетка и се озоваха сред пищната зеленина на вътрешния кралски двор. Върбите и яворите тъкмо се разлистваха, а разцъфналите храсти придаваха колоритност на криволичещите алеи сред моравата.
    В центъра се извисяваше замъкът, висок, увенчан отгоре с кула, и даже по-величествен отблизо. От върха на главната му кула един огромен флаг на Даргентия плющеше от бриза.
    Никоу паркира лимузината пред огромна дървена врата и погледна часовника си.
    — Сега е твърде късно, за да ви разведа наоколо. След около час ще бъде сервирана вечерята. Ще ви заведа до стаята ви. После ще ви оставя да се освежите, ако желаете, въпреки че изглеждате чудесно. Довечера ще вечеряме неофициално.
    Когато той я погледна, тя се опита да спре червенината, която усети да се разлива по лицето й. Сведе глава с движение, което като дете бе усъвършенствала и с което се стараеше да скрие отвратителните си очила, тъй като върху лицето й падаха кичури коса. Не можеше да повярва, че изглеждаше чудесно. Не и при този тъмен, изпитателен поглед върху нея. Цялата бе изпомачкана от пътуването, от това, че бе съборена на земята… Но нещо повече от състоянието на дрехите я безпокоеше. Изведнъж на нея страшно й се прииска да бъде красива, така че този очарователен принц да можеше да я забележи като нещо друго, а не само като своя подчинена.
    Но Пейдж бе реалистка. Тя не беше нито висока, нито ниска, нито грациозна, нито пищна, просто средна на ръст… просто обикновена. А и носеше очила, за бога.
    Не бе достойна за вниманието на принца.
    Скочи от колата само за да се почувства смутена, че не бе изчакала, защото Никоу бе излязъл, за да й помогне. Вдигна пътната си чанта, а той взе куфарите й. Тя се учуди защо един куп прислужници не се втурнаха, за да поемат багажа.
    Той отвори с трясък огромната дървена врата. Както се очакваше, тя изскърца, сякаш черните й железни панти бяха автентични. Въведе я в преддверието.
    В огромното антре бе изненадващо топло, при все че Пейдж усети мириса на мухъла от вековете. Тя се зарече да се върне и разгледа многобройните картини и гоблени, които висяха върху облицованите с дърво каменни стени, покрай които минаха, да проучи безбройните великолепни стаи, които бе зърнала по пътя си. Никоу я водеше по едно обширно каменно стълбище, покрито с червена плюшена пътека, преминаваха от зала в зала, докато тя не си каза, че трябваше да хвърля трохи след себе си като Хензел и Гретел, за да намери обратния път.
    Най-накрая той спря.
    — Това ще бъде домът ви, докато сте тук — посочи към отворената врата.
    Намираха се в една от многобройните кули, защото стените на стаята, в която бе влязла, бяха сводести. Тя ахна на глас от удоволствие. Стаята бе толкова очарователна. Античната мебелировка се доминираше от едно изящно, гравирано легло с балдахин. Таванът бе украсен с рисунки от гръцката митология.
    — Но това е чудесно — успя да изрече Пейдж.
    — Надявам се, че тук ще се чувствате удобно. — Никоу остави чантите на земята и отвори гардероба, който подхождаше на леглото. — Строителите на замъци не са предвидили места за дрешници — обясни той.
    Никой от тях не разбираше много от канализация и тя почувства облекчение, когато видя, че всичко бе модернизирано. Всъщност банята й бе не по-малко разкошна от спалнята. Вътре всички приспособления от блестящ месинг имаха античен вид, но бяха функционални.
    — Ще дойдат да ви вземат за вечеря. — Той се обърна, за да напусне стаята. За миг Пейдж почувства остра болка, като че ли я изоставяха. Копнееше той самият да дойде да я вземе.
    Колко смешно! Той беше принцът. Със сигурност разполагаше с цял взвод слуги, които оттук нататък щяха да се грижат за нея. Тя бе, напомни си, просто една негова служителка.
    — Междувременно — продължи той, — ако се нуждаете от нещо, само позвънете. — Посочи към изящната масичка до леглото, върху която бе поставен телефон с много бутони. Изглеждаше твърде модерен за старинната подредба. — Разполагаме с модерна телефонна система, въпреки че невинаги работи така, както би трябвало. — После й обясни как да я използва.
    — Благодаря. — Пейдж изпитваше към него благодарност за всичко: за това, че й бе дал работа, че я бе посрещнал, че я бе довел на това вълшебно място — за това, че й бе спасил живота.
    Принцът сведе глава и непокорната му руса коса падна върху ушите му. Тя изпита абсурдното желание да я приглади назад.
    Просто защото се обръщаше към един принц на малко име… тя, невзрачната, обикновена Пейдж Конър се обръщаше към принц на малкото му име! Принц, много по-красив, отколкото някога си бе представяла даже в най-дръзките си мечти. Достатъчно смел, за да скочи пред огнедишащи самотоварач, за да спаси нейния живот. И, разбира се, безкрайно очарователен.
    За щастие, той се бе извърнал към вратата и не забеляза ярката руменина, която пълзеше по лицето й. Очарователният Принц, наистина!
    — До скоро, Никоу — му пожела тя, но твърде тихо, за да я чуе.
    После той си отиде.
    Пейдж се усмихна, когато започна да разопакова багажа си. Тази работа бе твърде хубава, за да бъде истина. Красив принц, замък, възможността да води свое собствено разследване — фантастично! Тя извади от чантата си една изработена по поръчка блуза и я разгъна върху дантелената кувертюра.
    — Не е ли просто чудесно? — някакъв сладък, трепетен глас зад нея отговори на мислите й.
    — О, не! — прошепна Пейдж.

Глава втора

    Пейдж не искаше да се обърне. Гласът й бе познат до болка.
    Плод на нейното изстрадало въображение.
    Така, този път нямаше да се остави да я заговори.
    — Ти не си тук — изрече тя на глас, като се взираше в редицата дървени рози, гравирани върху горната част на леглото.
    — Не ставай смешна, Елеонора — настоя гласът.
    Пейдж рязко се извърна.
    — Не ме наричай така. Името ми е Пейдж.
    Една възрастна жена седеше на тапициран стол. Тя бе ниска и пълничка, със златиста коса с вече посивели корени. Кожата й бе гладка и нежна като пергамент от древността. Тя се усмихваше приятно и разперваше ръце, сякаш искаше да я прегърнат. — Скъпа ми Елеонора Пейдж Конър. Колко хубаво е отново да те видя.
    Пейдж отстъпи назад.
    — Върви си, Милисънт. — Гласът й бе нисък и груб. — Точно сега не се нуждая от услугите на вълшебна фея. Единствено се нуждая от нещо напълно действително.
    — Няма никаква разлика. — Като отпусна ръце, жената се изправи. Носеше сини джинси и пурпурночервена риза, украсена с извезани златисти букви: ФЕИТЕ СИ ПАДАТ ПО ВЪЛШЕБНИТЕ ПРЪЧИЦИ.
    Пейдж въздъхна.
    — Какво те води насам, Милисънт?
    — Ти, скъпа — приближи се Милисънт, а зад нея се разнесе цял облак от нещо блестящо. Вълшебен прашец, предположи Пейдж. За нищо не можеше да се използва в случая. — Сега какво мога да направя за теб?
    Пейдж се почувства глупаво, че продължаваше разговора със същество, в съществуването, на което не вярваше. И все пак каза:
    — Не съм убедена, че ти с прословутите си вълшебства си в състояние да ми кажеш в какво точно ще се състои работата ми тук.
    — Мога да чета само твоите мисли, скъпа, но не и на другите хора.
    — Тогава каква полза от теб? — Пейдж се засрами от своето раздразнение, но не направи никакъв опит да го прикрие. Тя извади жакета на костюма си и го захвърли на леглото. — Защо просто не се върнеш там, откъдето си дошла?
    Милисънт погледна Пейдж в очите. Тя миришеше на люляк. Имаше издължен, тънък нос и блестящи, кръгли очички. При все че краищата на клепките й бяха спуснати, което винаги я караше да изглежда, сякаш че изпитва непрекъснато състрадание към другите, тя винаги се усмихваше.
    Пейдж мразеше това повече от всичко друго.
    — Не мога да си тръгна, преди да съм ти помогнала, мила. Ти сама знаеш правилата.
    — Не желая твоята помощ, Милисънт. Винаги се превръща в някаква катастрофа.
    — Не преувеличавай, Елеонора. Само един-единствен път ти помисли, че резултатите са катастрофални.
    Пейдж остана безчувствена към мъчителния спомен за това.
    — Моя дебютантски бал. Стана такова фиаско, че оттогава насам съм ти забранила да ми „помагаш“. — Тя изрече последната дума по такъв начин, сякаш това бе най-вулгарната псувня, за която можеше да се досети.
    — Това е истина, бедничката ми. Но ти още не си научила тайната на вълшебните приказки. — Тя притвори клепки с още по-голямо съчувствие.
    — Тогава защо не ми я кажеш и не си гледаш своята собствена работа?
    — Спомни си правилата, скъпа.
    Пейдж й обърна гръб и извади дрехите от куфара. Като отвори огромния гардероб, тя започна да окачва на закачалки блузи с бледи цветове, сако и рокля. Без да пророни и дума, тя продължи да разопакова вещите си, като се стараеше да не обръща внимание на нейната компания, която в действителност не съществуваше. През цялото време обаче усещаше милия поглед на Милисънт, вторачен в себе си.
    Когато приключи с разопаковането, отиде в банята, за да си измие лицето с надеждата, че въображението й щеше да я остави на мира, когато се върне в спалнята.
    Но не стана така.
    Тя грабна една черна пола и бледозелена блуза и започна да се преоблича за вечеря. Най-накрая, неспособна повече да издържа на тишината, въздъхна.
    — Предполагам, че ще си припишеш заслугите за това мое ново назначение, въпреки че брат ми го уреди.
    Като не чу отговор, тя се извърна да погледне Милисънт, която премигна с редките си мигли и се усмихна утвърдително.
    Това вбеси Пейдж.
    — И предполагам, тъй като искаш да ме накараш да повярвам във вълшебните приказки, ти се опитваш да ме направиш следващата принцеса на Даргентия.
    — Какво мислиш за тази възможност, скъпа?
    Пейдж изскърца със зъби.
    — Та това е просто смешно. Едва ли съм подходяща за принцеса. Със сигурност не съм от онзи тип блестящи жени, които могат да привлекат такова готино парче като принц Никоу.
    — О, ти си забелязала, че той е готино парче?
    — Трябва да съм мъртва и погребана, за да не го забележа. И не се опитвай да променяш темата.
    — Няма. Какво мислиш за малкия ми номер на летището?
    Пейдж цялата изтръпна.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Самотоварачът? Нали се задвижи?
    Пейдж пристъпи към своята крехка мъчителка, сграбчила в юмрук гребена си, който взе от портмонето си.
    — Та това е лудост! Нима искаш да кажеш, че ти подкара онова нещо след мен?
    — Така че принц Никълас да може да спаси живота ти. А и той го направи. Не беше ли чудесен?
    Да, беше, но Пейдж не искаше да признае това. Тя прекара болезнено гребена през заплетената си коса.
    — Милисънт, можеше да ме нараниш! Да ме убиеш!
    — Не и след като аз владеех положението, мила. — Милисънт изправи за момент глава, сякаш се ослушваше. После започна да изчезва.
    — Почакай, сега! — нареди Пейдж. — Не искам да си отиваш, докато не ми обещаеш, че повече няма да се връщаш.
    — Ще се появявам само когато имаш нужда от мен. — Милисънт се бе превърнала в една блещукаща сянка. Разнесе се слаб скърцащ звук, внезапен порив на вятъра, а после настана тишина — но само за миг. Някой почука на вратата.
    Тя остана неподвижна за момент, като все още се взираше след Милисънт. Старата жена вече не бе тук. Тя никога не бе съществувала никъде. Тя бе плод на въображението на Пейдж.
    Но защо тогава Пейдж все още усещаше мириса на люляци?
    Стана на крака и се завтече към вратата, за да я отвори.
    Там стоеше принц Никоу. Носеше бяла оксфордска риза, която откриваше широките му рамене. Русата му коса бе сресана назад и леко навлажнена, сякаш той току-що си бе взел душ. При все че стоеше висок и изправен, главата му бе наклонена. Очите му с цвят на кафе, изглежда, я наблюдаваха с топлота. А тези чувствени, силно изразени устни — те й се усмихваха над късо подстриганата му брада.
    Внезапно Пейдж се засрами.
    — Здравейте — каза меко тя.
    — Здрасти. — Той се опита да надникне в стаята над рамото й. — Има ли още някой тук? Стори ми се, че чух гласове.
    Пейдж трескаво затърси отговор.
    — Само аз бях. Аз… аз винаги съм обичала актьорското майсторство и когато съм сама, се забавлявам, като изпълнявам сцени от пиеси. Играя всичките роли.
    Той повдигна златистите си вежди и тя можеше да си представи какво си мислеше за нея: определено ненормална в крайния стадий на лудостта.
    — Каква пиеса? — попита той.
    Пейдж изтърси първата с феи, която й дойде наум.
    — „Сън в лятна нощ“. Играех Титания и Оберон.
    — Разбирам. — Но тези негови скептично повдигнати вежди казваха, че абсолютно нищо не разбира. Пейдж изпита огромно желание в този момент да потъне вдън земя. Той попита: — Готова ли сте за вечеря?
    Готова беше. Изведнъж усети, че умира от глад.
    Когато затвори вратата зад себе си, тя отново надникна вътре. Никаква призрачна сянка от Милисънт, благодаря на Бога. Дори мирисът на люляци бе изчезнал.
    Пейдж трябваше да спре въображението си, особено тук. Между другото, като гледаше Никоу, тя реши, че действителността в това място не изглеждаше толкова зле.

    Никоу я превеждаше през влажни, но величествени коридори, които не бе забелязала преди.
    — Ще има и други гости за вечеря — каза той. — Леля ми и братовчед ми също живеят тук, въпреки че невинаги вечеряме заедно. А също така и други двама приятели помолиха за честта да посрещнат нашия нов историк.
    Докато вървеше, Пейдж погледна към високия мъж, който крачеше до нея. Той никога не се отклоняваше от обичайната червена пътека, която покриваше пода на всяка каменна зала.
    Не вярваше на историята й за самотните й актьорски представления. А защо трябваше да й вярва? Това бе една глупава лъжа, съчинена, за да прикрие една още по-абсурдна действителност.
    Но Милисънт не съществуваше.
    Само ако можеше тя да стои настрана.
    Пейдж се радваше, че принцът сам бе дошъл да я вземе, вместо да изпрати някой слуга. Изпитваше наслада да го вижда. Крачката му бе стегната, а силната брадичка — гордо издадена напред. Това бе неговото царство и той го знаеше.
    Мълчанието им бе нарушавано само от приглушените звуци на стъпките им по безкрайния килим. Пейдж се помъчи да измисли нещо остроумно и каза:
    — Още преди да дойда тук, се опитах да проследя миналото на Даргентия. Не открих много — при все че една-единствена бележка със сигурност дълбоко я бе заинтригувала, — но зная, че неотдавна кралството е извоювало свободата си.
    Без да спира, той я погледна. В тъмните му очи проблесна гордост.
    — Точно така. Много дълго време моята страна бе васал на Франция.
    Когато те свиха зад ъгъла и влязоха в една напълно непозната зала, на Пейдж й се прииска да зададе логичния въпрос защо Франция бе върнала независимостта на Даргентия, но изтърси само:
    — Предполагам и вие сте отскоро в този замък. — Когато той кимна, тя продължи: — Тогава как успявате да се ориентирате?
    Той се засмя.
    — Опит. А как успявате вие да се ориентирате сред всички тези мухлясали архиви? Вашето резюме и отзиви показват, че вие сте твърде умела в откриването на подробности в историята.
    Тя отметна главата си напред, така че косите й засенчиха очилата й, и се усмихна. Той, изглежда, очакваше отговора й. Дали случаят изискваше скромност, или призоваваше към истината? Най-вероятно последното.
    — Ами да, имам много опит в това.
    — Благодаря ти, Боже. Ако ви преведох през целия път до тук само за да науча, че съм станал жертва на измама, трябва да наредя да ви отсекат главата.
    Пейдж едва не се спъна в края на пътеката. Дълбокият му глас бе сериозен. Той бе принц; нима бе обсебен от мания за власт? Осмели се да го погледне точно когато той спря пред една врата. Залитна към него и големите му силни ръце я задържаха, когато тя загрижено надникна в лицето му.
    Очите му все още се смееха, но този път й устните му се усмихнаха.
    Тя отвърна на усмивката му. Приятелчето имаше чувство за хумор по отношение на своето положение. Тя хареса това. Той също й харесваше.
    А как можеше да не й хареса: той бе един прекрасен принц. Но това не означаваше, че проявяваше някакъв друг интерес към нея, освен като към служителка, специализирана в историческите изследвания.
    Тя докосна с пръсти гърлото си.
    — Така, ваше височество, с радост отбелязвам, че нямате никаква причина да призовавате вашия Велик инквизитор.
    Той се засмя, после я докосна леко по рамото и я въведе в стаята.
    Бе споменал и други гости, така че Пейдж очакваше да вечерят в Парадната зала. Замъците от тази епоха винаги имаха такава, обикновено с размера на един или два грандиозни старовремски кинотеатри. Вместо това трапезарията бе малка — само с размера на нейния апартамент. По гранитните й стени висяха свещници от ковано желязо с формата на пресечени фенери, които насочваха приглушени снопове електрическа светлина. Свещникът на масата от тъмно дърво гореше с цяла дузина свещи. Те хвърляха призрачна, трептяща светлина сред стаята без прозорци. Въздухът бе наситен с мириса на мухъл, който се долавяше осезаемо въпреки благовонията на цветята и ароматизираните свещи.
    Около масата седяха четирима души. Като настани Пейдж на един стол, Никоу представи останалите гости, които станаха на крака.
    — Това е леля Шарлот — посочи той жената вдясно на Пейдж.
    Тя бе слаба, с неестествено жълт като тиква цвят на косата. Приветливата й усмивка разкриваше ужасно прехапване на устните. Тя подаде голата си ръка на Пейдж и едва докосна пръстите й.
    — Добре дошли, мадмоазел Конър — изрече с нисък и топъл глас със силно изразен френски акцент.
    От другата страна седеше синът й Рудолф, братовчедът на Никоу, който носеше колосана бяла риза с тясна вратовръзка в пастелни тонове. Беше толкова кльощав и това се подчертаваше още повече от извивката на носа му, който отпред изглеждаше тънък, но в профил се издуваше като корабно платно. Мекото му „Да, госпожице Конър, добре дошли. Моля ви, казвайте ми Руди“ — звучеше, сякаш езикът го болеше да говори.
    Следваше един висок господин с посивяла коса, Едуард Кемпиън.
    — Едуард е далечен роднина — обясни Никоу, — той и аз също така имаме делови отношения. — Неговата лисича усмивка изглеждаше неискрена.
    Пейдж ни най-малко не се усъмни за чувствата, които четвъртата гостенка изпитваше към нея: безкрайна антипатия.
    — Това е Сюзън Пелетиър — представи я Никоу. Скованата жена, която излъчваше презрение, бе висока, елегантна и неописуемо красива. Имаше високи скули, за които много световноизвестни манекенки биха й завидели. Бадемовите й очи изгледаха първо Никоу, после Пейдж и обратно Никоу. Недвусмисленият й поглед казваше на Пейдж, че тя бе хвърлила око на принца, така че — долу ръцете от него.
    Пейдж едва не прихна да се смее на това безполезно предупреждение. Тя да привлече вниманието на мъж като Никоу? Едва ли.
    — Всъщност Сюзън също е далечна роднина — добави Никоу.
    — Много далечна. По сватовство. — Ниският глас на Сюзън бе изпълнен с многозначителност: може и интересът й към Никоу да бе очевиден, но това не бе кръвосмешение. Нейната копринена, гълъбовосива рокля прилягаше съвършено на тънката й като топола талия. Платиненорусите й коси, които падаха на вълни, показваха, че бе блондинка, която много се забавляваше.
    На Пейдж й направи впечатление, че всички говореха на английски език, въпреки че за разлика от Никоу повечето от тях имаха френски акцент. Когато принцът достигна началото на масата, останалите се върнаха по местата си и седнаха едва след като той седна. Добре обучени, отбеляза наум Пейдж. Нейното място бе от дясната страна на Никоу.
    Момиче в дълга до земята рокля, прилепнала към тялото, и бяла шапчица с къдри, сервира супата — благоуханен, вкусен бульон. В края на краищата, замъкът разполагаше с прислуга, помисли си Пейдж.
    — И така, вие сте тук, за да помогнете за осъществяването на този чудесния план на Никоу — каза леля му Шарлот с толкова силен акцент, че Пейдж бе сигурна, че е чула погрешно. Тя подаде на Пейдж панера с топли козуначни кифлички.
    — „Чудесен“ план, мамо — поправи я меко Руди.
    — Какъв е този план? — Пейдж поне се надяваше, че ще разбере защо принц Никълас се нуждаеше толкова спешно от историк.
    — Нашият скъп Никоу е на път да превърне Даргентия в доходоносен цирк — обади се Едуард. — И аз, от своя страна, също съм за това.
    — Разбира се, че сте за това, Едуард — изгука Сюзън. — Но само ако той, със своето, о, толкова красиво лице, е въжеиграчът. — Тя се обърна към Пейдж. — Никоу е съставил най-превъзходния план, за да покаже Даргентия на картата на света, Пейдж. — Името Никоу се отрони от устните й като милувка, ала името на Пейдж прозвуча като трясък от счупено стъкло.
    — Какво представлява планът?
    — Той пръска милиони даргентински франкове, за да превърне това място в нещо привлекателно — отвърна Едуард.
    — Вашите даргентински франкове — подчерта Сюзън и после се извърна от Едуард. — Те ни служат, за да развием нашия туризъм.
    — Със сигурност мястото е достатъчно живописно за тази цел — усмихна се Пейдж на Никоу. Той отбеляза коментара й с повдигане на русолявите си вежди.
    — Семето се крие в природата — вметна Рудолф със слаб и задавен тон. Когато всички погледи паднаха върху него, той целият се изчерви и изпусна шумно лъжицата си в чинията със супа. Но продължи с игрив тон: — Както в „Джак и бобеното стъбло“. Ние сеем семената и от тях ще порасне нещо огромно и пищно. Точно тук идва ред на Сюзън.
    — Скъпата Сюзън не е фермерка, а специалист по транспортния отрасъл — усмихна се през масата Шарлот с беззъбата си уста. — Тя притежава своя собствена агенция с клонове…
    — „Клонове“, мамо — прошепна Руди.
    — … в Париж и Лондон, а сега открива филиал и тук.
    Пейдж забеляза лукавата усмивка, която Сюзън изпрати на Никоу. Този път принцът отвърна на усмивката й. Някаква остра болка премина през Пейдж. Не можеше да го ревнува от тази красива жена. Порасни, Конър, помисли си тя. Разбира се, че принцът ще флиртува с някоя толкова сексапилна жена, каквато е Сюзън, без въобще да поглежда Пейдж.
    След всяко ново блюдо Пейдж все повече се уверяваше, че ястието е дело на изключителен майстор готвач. Храната бе превъзходна: агнешки котлети, аспержи Бернази, леко задушени в лук картофи.
    Разговорът за бъдещето на Даргентия като туристически рай продължи. Всички изглеждаха въодушевени въпреки усещането на Пейдж, че удоволствието на Едуард се основаваше на нещо по-земно от какъвто и да било икономически просперитет на малката държавица. От целия разговор Пейдж разбра, че парите за финансирането на проекта за развитието на туризма бяха заем.
    Красивата Сюзън бе изпълнена с идеи: посещения на замъка, разходки из забележителностите на града, маратони с велосипеди, специални традиционни атракции. През повечето време Пейдж слушаше и забелязваше въодушевлението на Никоу.
    Чак след кафето и превъзходната торта „Сахер“ с разбита сметана тя се почувства достатъчно удобно, за да попита:
    — Как се вмествам аз във всичко това? Защо съм тук, Никоу?
    Тя усети върху себе си хладния поглед на Сюзън, който бе достатъчно красноречив за нейното собствено мнение: идването на Пейдж тук не бе добра идея.
    Но Никоу отвърна:
    — За да превърнем Даргентия в Мека за туристите, тя се нуждае от история. Разполагам с цяла библиотека, пълна със стари книги и семейни книжа, но няма и един том, посветен изцяло на Даргентия. Това ще бъде вашата работа.
    Сърцето на Пейдж заби учестено. Това бе работа точно като за нея!
    — Тогава аз трябва да направя проучване за миналото на страната и да напиша книга?
    — Точно така, а даже и нещо повече: памфлети, статии за пресата, рекламни брошури.
    — Докато се занимавате с това — прошепна Руди, който изследваше една лъжица пред порозовялото си лице, — може би ще успеете да намерите скъпоценните камъни на даргентийската корона.
    — Наистина ли? Нима има и изгубени скъпоценности? — Пейдж не можеше да прикрие възторга си.
    Едуард се намръщи.
    — Поне на приказки — изръмжа той. — Но те са така важни за вашите планове, нали, Никоу?
    Пейдж се изненада, че Никоу прие без коментар подигравателния тон на Едуард.
    — Може би — съгласи се той, — но ще ви помоля за друг, почти непостижим подвиг: вие трябва да приготвите една блестяща рекламна брошура само за две седмици. Трябва да бъде готова за бала.
    Всички около масата започнаха да говорят в един глас. Всички задаваха един и същ въпрос:
    — Бал ли?… Какъв бал?
    Усмивката на Никоу приличаше повече на гримаса, с която, изглежда, се поздравяваше за постигнатия ефект.
    — Страна, която има претенциите да бъде вълшебно кралство за туристите, трябва да организира бал, даден от своя принц за неговите знатни приятели и съседи.
    — Защо? — попита подозрително Сюзън.
    — За да ми намерят подходяща принцеса за съпруга, разбира се. — Никоу най-безцеремонно отхапа парче от тортата си.
    — За какво говорите? — извика Едуард. Той стовари юмрук на масата до празната си чиния. Един огромен диамант проблясваше на безименния му пръст.
    — Това не е добра идея, Никоу — намеси се Руди. В малките му бледи очички се четеше тревога.
    Сюзън се надигна наполовина от стола си. Сивата й рокля се отвори леко при деколтето, за да открие голяма част от бюста й.
    — Как можахте?
    Шарлот се начумери.
    — Руди е прав, Никоу. Знаете, че на поданиците ви това няма да хареса.
    — Не мога да управлявам държавата, като се проявявам като пълен глупак.
    Пейдж се зачуди какво ли имаше предвид.
    Сякаш бе изказала въпроса си на глас и Руди я погледна, въпреки че той изглеждаше неспособен да я погледне право в очите.
    — Госпожице Конър, вие навярно не знаете легендите за Даргентия.
    — Не — отвърна Пейдж, — макар че се надявам да ги чуя.
    — Руди е нашият специалист по градоустройството — гордо каза майка му.
    Руди продължи:
    — През цялото време, докато Даргентия бе част от Франция, народът ни се придържаше към старите си легенди. Може би тази, на която най-много се вярва, гласи, че за да се възстанови напълно независимостта на държавата, трябва да бъдат открити диамантите от короната, известни като Легендарните (Ees Fabuleux). И тогава кралят трябва да се ожени за обикновена жена.
    — Не принцеса — подчерта Сюзън. Въпреки семейната им връзка с принца, Пейдж предположи, че Сюзън трябваше да е достатъчно далечна роднина, за да се счита за обикновена жена. Иначе не би поддържала толкова ревностно легендата.
    — Една булка с кралско потекло ще доведе със себе си много туристи — каза Никоу, — да не говорим за финансовата помощ, която бихме получили. Вече възвърнах суверенитета на Даргентия и без да съм открил Les Fabuleux. Не мога да управлявам тази държава, като се ръководя от възгледите на собствените ми наивни поданици. Ще се оженя, за когото трябва. Не е ли това някаква ирония на съдбата? Години наред пренебрегвам всяка жена, която ме преследва заради титлата ми, а сега ще направя същото с някоя нещастна принцеса.
    Пейдж дори не подозираше, че бе реагирала, докато Никоу не се обърна към нея и каза:
    — Изглеждате шокирана, госпожице Конър. Нима звуча коравосърдечно?
    Тя вдигна ръка, за да протестира, но той продължи с тон, който не търпеше възражения.
    — Добрият монарх пренебрегва собствените си желания в името на своите поданици — даже когато трябва да се ожени заради тяхното благоденствие, без да получи благословията им. А аз възнамерявам да играя ролята на проклетия добър монарх.
    — Сигурна съм, че ще бъдете такъв — промърмори тя. Но със сигурност не и щастлив монарх, помисли си. Стори й се, че зад суровата решителност в тъмните му очи бе доловила сянка от тъга.
    — Добре — каза Шарлот, като попи подутата си уста със салфетка, — щом така сте решили, бих желала да ви помогна със списъка на гостите, Никоу. Макар че, предполагам, Алфред скоро ще се върне и ще се заеме с това.
    — Всеки ден го очаквам — кимна Никоу.
    Като недоумяваше кой бе Алфред, Пейдж попита:
    — Името на диамантите означава ли, че те са необикновени или са само измислица?
    — По-скоро първото — отвърна меко Руди. — А някои хора вярват и в последното.
    Като се замисли за момент, Пейдж се умълча, въпреки че вътрешно усети напрежение. Само две седмици, за да разкрие достатъчно от историята на страната, че да напише една блестяща брошура? Все още не предполагаше колко важна можеше да се окаже тази задача. Но за Никоу, който прахосваше толкова време и пари, за да привлече от чужбина историк, явно работата щеше да бъде от изключително значение.
    И колко смешно от нейна страна бе и за миг да се учуди, че принц Никълас от Даргентия бе готов да избере своята булка. Разбира се, че той заслужаваше някоя с кралско потекло, без значение какво гласеше легендата.
    Отвътре я загриза безпокойство. Не можеше ли Милисънт да…? Сигурно не.
    Тъй като Шарлот настояваше, Никоу ги запозна с някои подробности, които вече бе уточнил.
    — Балът ще се състои след пет седмици, тук, в замъка. Всеки в Даргентия ще бъде поканен. Въпреки това повечето ще бъдат наети като слуги, защото ще поканим и представители на кралските фамилии в цял свят. Туристите ще бъдат добре дошли, разбира се.
    — Разбира се — каза раздразнен Едуард. — Но може би кралските особи ще запълнят хотелите.
    — Ще им намерим подходящи жилища някъде другаде — отвърна Никоу. — Тук, в замъка, например.
    Пейдж се учуди защо Едуард смръщи прошарените си вежди.
    — Жителите на вашия град няма да се справят — изръмжа той. — Те си нямат и най-малка представа как се ръководят хотели.
    — Вече е започнало обучението им, а и те ще се научат достатъчно бързо — каза Никоу. — Поне по този начин ще могат да практикуват.
    — По-добре ги накарайте да се поупражняват тук, в замъка — измърмори Едуард. — Имате неотложна нужда от слуги.
    — Има много по-важни неща от това да се погрижим за нашето удобство — намеси се с мек глас Шарлот. — Но, Никоу, боя се, че ще се наложи да прекратите работата си, за да убедите вашите поданици да се заемат с всички приготовления за бала.
    — И така, нашият принц Никоу ще търси своята Пепеляшка — с ироничен тон каза Едуард. — Колко романтично.
    — Изобщо няма да бъде Пепеляшка — тихо отвърна Руди. — Никоу кани кралските особи и ще си избере една от тях. Въпреки че бих желал да премислите. Поне първо се опитайте да откриете диамантите.
    — Няма да забавя бала заради такива глупости — изрече Никоу, — но със сигурност не бих се отказал от тях, за да погася дълговете си. — Той стрелна Едуард с многозначителен поглед.
    — Нима наистина ще се осмелите да ги продадете? — саркастично попита Едуард.
    — А мога ли наистина да си позволя да не ги продам? — студено отвърна Никоу.
    Пейдж остана мълчалива, като се взираше в разбитата сметана върху останалото парче от тортата пред себе си. Със споменаването на Пепеляшка безпокойството й се превърна в ужасяваща сигурност. Не само че пребиваването й в тази възобновяваща се монархия бе нагласено, но такава бе и идеята на Никоу за бала.
    Пейдж не проумяваше как Милисънт бе постигнала това. С магия, може би, при все че Пейдж не вярваше в магии. Тя дори не вярваше и в Милисънт. И все пак тази сладка, несръчна фея се готвеше да хване в капана си този принц за Пейдж.
    А и в легендата, независимо колко древна бе според тези хора, Пейдж долавяше намесата на Милисънт. Пейдж със сигурност бе обикновена жена. Но, за щастие, Никоу бе решен да си избере принцеса.
    Пейдж и преди се бе унижавала поради намесата на Милисънт. Без съмнение, тя отново щеше да изпита това унижение.
    И ако Никоу сам избереше своята знатна булка… ами, добре, това не й влизаше в работата. Но каква болка й причиняваше тази мисъл!
    Гласът на Никоу прекъсна мислите й.
    — Искам Даргентия да разполага със своя история преди бала. Да вървим, Пейдж. Ще ви запозная с вашата работа. — Той за последно отпи от кафето си и върна чашката върху чинийката.
    Пейдж с радост се извини и последва принца. За момент почти бе забравила за злополучния инцидент на летището, но усещането за скованост, докато вървеше, я накара да си спомни за него. Нима Милисънт наистина…? Пейдж нямаше да й го прости!
    Библиотеката се намираше в дъното на залата наблизо. Никоу запали осветлението.
    Тук бе дори още по-просторно от трапезарията. Лъскавата дървена ламперия и вградените етажерки, огромната каменна камина, пищните дивани от кафяв плюш, всичко й изглеждаше така познато. Когато Пейдж и Никоу влязоха, стъпките им отекваха по голия дървен под, докато не стъпиха на един от безбройните ориенталски килими. Пейдж долови мириса на прах и това й напомни познатия аромат на древните книги.
    Лавиците бяха почти празни. В единия край на стаята обаче, до огромно бюро, бяха наредени една върху друга около дванадесет кутии — пълни, предположи Пейдж, с книги.
    Никоу я заведе до масата и остана прав до нея. Изглеждаше царствено в бялата си риза и тъмни панталони. А може би външният му вид нямаше нищо общо с дрехите и всичко се дължеше на начина, по който се държеше.
    — Тези кутии съдържат всички томове на европейската история, които семейството ми е събирало, а също така и семейните документи. В някои от книгите се споменава Даргентия, но в повечето — не.
    Пейдж позна по сключените му вежди, че това въобще не го правеше щастлив. Тя се осмели да каже:
    — От дълго време изучавам историята на света, но докато не започна да търся нещо определено за Даргентия, не мисля, че ще открия каквото и да било за миналото на този страна. — „С изключение на един интересен факт“ — помисли си тя.
    — Вие и останалия свят.
    Принцът издърпа един гравиран дървен стол и й го предложи. Пейдж сподави усмивката си. Почувства се странно разглезена. За него обаче това действие може би беше проява на обичайна учтивост. Опъна гънките на меката си черна пола и седна.
    Той също седна.
    — Нека да ви дам малко информация. — Той поглади замислено брадата си, докато търсеше начин да започне. В дълбините на тъмните му очи се четеше болка. Пейдж изпита желание да можеше да я премахне с милувки.
    Съзнанието й отново се изпълваше с такива глупости! Тя едва доловимо поклати глава. Откъде можеха да й идват тези странни желания? Нима това бе резултат от намесата на Милисънт?
    Добре, Пейдж нямаше да се поддаде. Тя трябваше да действа разумно по отношение на Никоу, без значение колко впечатляващо изглеждаше той — и без значение, че бе принц.
    Но той бе и мъж, който, изглежда, страдаше. Тя разбра, че най-добрият начин да му помогне бе само да го изслуша.
    — Ще откриете, че Даргентия е била независима държава до седемнадесети век. Моят предшественик, Никълас Първи, бил силен водач. Някои даже го считали за тиранин. Явно се е борил много, за да запази Даргентия свободна. Но Франция, в края на Седемгодишната война, била по-силна. После, въпреки че хората, които оцелели, съхранили нашата култура, Даргентия останала подвластна на коя ли не държава, стига тя да била силната на деня: на Франция, на Германия, та дори за кратко време и на Швейцария.
    — Как извоювахте независимостта си? — Пейдж отдавна искаше да зададе този въпрос. — Зная, че това се е случило наскоро. Обаче всичко, което си спомням, е само една кратка статия в новинарско списание — почти всичко бе свързано с разцеплението на Съветския съюз и обединяването на Германия.
    По чудесните месести устни на Никоу заигра усмивка. Тъмните му кафеникави очи се озариха от светлина и тя изтри от съзнанието си болката, която бе забелязала в тях.
    — Дипломатичност — отвърна леко той. — Избран е подходящият момент, съчетан с внимателно договаряне, прикрити заплахи и много тактичност. И, хоп! Една стара държава се появява като една от най-новите в света.
    Пейдж се присъедини към веселия му смях. Но за момент погледите им се срещнаха и двамата се умълчаха. Внезапно тя се почувства засрамена. Напрежението идваше от погледа на принца, сякаш той се стремеше да открие нещо дълбоко вътре в нея. Тя се уплаши, че той щеше да го намери. По-ужасно от това не можеше да се чувства.
    Питаше се дали той не е бил посредникът, който бе извоювал свободата на тази страна. Навярно беше така. Вярваше, че не би се спрял пред нищо. Но се почувства твърде объркана, за да го попита. Не и сега. Но трябваше да разбере това за историята.
    Взе една книга от пода и се загледа съсредоточено в нея, за да избегне погледа на Никоу. Мъчеше се да поднови разговора.
    — И така, разполагам само с две седмици, за да напиша исторически памфлет.
    — Да — потвърди той, — и общ преглед няколко дни по-рано за илюстратора. По такъв начин брошурата ще бъде готова за бала.
    Балът. Пейдж се сблъска толкова жестоко с действителността, сякаш я бяха залели с ледена вода. Въобразяваше си, че бе необходима на този мъж, а всичко, от което той се нуждаеше, бе тя да свърши работата, за която бе наета. Представяше си, че той се интересува от нея, а всяко негово действие показваше само обичайна учтивост.
    — Когато памфлетът бъде готов — продължи принцът, — искам да продължите да търсите подробностите. Най-накрая, бих искал да оповестя миналото на Даргентия чрез всички възможни медийни средства. Един ден, може би, дори ще продуцирам филм за нея в Холивуд.
    — Това цели да привлече туристите — отбеляза Пейдж с подчертано професионален глас, в който се долавяше нотка на въодушевление.
    — Разбира се. Всичко се крие в маркетинга, а ако има нещо, от което да разбирам, това е маркетингът.
    Пейдж очакваше принцът да познава изкуството да бъде добър лидер, държавник, дипломат — но да познава науката маркетинг?
    — Защо точно това?
    — Така планирах — отговори той. — Когато следвах в Бизнес университета в Харвард, аз внимателно избрах първата си специалност.
    — Маркетинг ли?
    — Да. Имах чувството, че можеше да ми послужи, и сега това стана. — Той внезапно се изправи. — О, проклятие! — Той започна да крачи из стаята като затворен в клетка лъв. Какво точно сравнение, си помисли Пейдж, с неговия царствен произход и с русата му, буйна коса. Той очевидно бе ядосан.
    На нея ли? Тя се погледна. Нима бе казала нещо неуместно? Или бе направила нещо нетактично?
    — Но не, забравих нещо — каза той.
    Пейдж бавно въздъхна. Поне не го бе ядосала.
    Той се спря до една купчина с кутии и започна да ги подрежда на масата. Ако можеше да се вярва на етикетите им, те съдържаха компютърни части.
    — Възнамерявах всичко това да е сглобено, когато пристигнете. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да се погрижа за това.
    Пейдж поклати глава, неспособна да сподави усмивката си.
    — Защо се смеете?
    — Защото съм смаяна. Това място е такъв миш-маш от дванадесети и двадесети век: механизирани подвижни врати, вътрешна канализация в кулата на замък, компютър, телефони…
    — Бързо схващате! Тази атмосфера ще привлече туристите. Това е първото нещо… — Гласът му замря, сякаш му хрумна нещо. После продължи: — Но те няма да останат, ако не се почувстват удобно тук, така че ще открият всички удобства. — Той спря да реди кутиите една върху друга. — Елате, Пейдж Конър. Ще ви заведа обратно до вашата стая. Сега сте изтощена, а трябва да започнете с работата си още рано сутринта. После ще ви разведа из замъка.
    Тя го последва до вратата на библиотеката, където той изгаси лампите и заключи вратата зад тях.
    Преведе я през зали, които, ако не напълно познати, поне имаха картини и украшения, които тя си помисли, че бе виждала и преди това. Скоро спряха пред вратата на стаята й в кулата.
    — Благодаря за всичко — срамежливо каза Пейдж. Той се наведе напред, вдигна ръката й и я целуна.
    Сладка тръпка премина през нея.
    Забрави го, Конър, каза си тя. Това е само проява на прословутия чар на Очарователния Принц.
    Все пак, когато затвори вратата зад себе си, тя не можа да възпре желанието си да помечтае да е поне малко по-красива.
    Изведнъж усети мириса на люляци. С ръка все още на вратата, тя бавно извърна глава.
    Усмихната, Милисънт седеше на леглото. Пейдж затвори очи. О, не!
    Когато пак отвори очи, Милисънт все още бе там. Без да каже и дума на своята въображаема натрапница, Пейдж отвори вратата и избяга в залата.

Глава трета

    Залата бе празна, но Пейдж чу приглушените стъпки на Никоу по пътеката на стълбите.
    Импулсивно, тя се втурна след него.
    Като достигна началото на тясното стълбище, тя го видя да свива в дъното. С ръка, плъзгаща се по желязното перило, тя се завтече надолу по стълбите.
    Той трябва да я бе чул, защото я чакаше зад ъгъла.
    — Нещо не е ли наред, Пейдж?
    Останала без дъх, тя се почувства неловко. Глупаво. Смешно. Не можеше просто да му каже, че бягаше от собственото си въображение. Вместо това каза:
    — Всичко е наред. Просто… исках да ви помоля за разрешение сама да разгледам някои от частите на замъка.
    Той я дари с покоряваща усмивка.
    — Разбира се. Моят дом е и ваш дом.
    Мисълта за това я изпълни с безгранична наслада, но тя бързо я овладя. Гостоприемството бе само частица от вродения му чар.
    — Нека ви кажа нещо — продължи той. — Не възнамерявам да ви развеждам през нощта, но искам нещо да ви покажа.
    — Чудесно! — Какво щеше да стане, ако той си помислеше, че тя намекваше, че копнееше да остане в неговата компания? Добре, в момента не можеше да стори нищо по този въпрос.
    Залите, през които той я преведе, бяха облени в светлина от железните свещници. Те започнаха да й се струват познати — това бе същият път, по който бяха минали за вечеря. Между свещниците висяха безброй много картини, повечето от които изобразяваха пасторални или ловни сцени, достатъчно потъмнели, което показваше тяхната старинност и необходимостта от внимателно съхранение. Пейдж почти не бе видяла портрети. Когато Никоу я разведеше из замъка, тя щеше да го попита за портретите, защото в този наследствен дом те можеха да се окажат важни за разкриване миналото на Даргентия.
    Не срещнаха жива душа. Пейдж очакваше, че един такъв замък би бил пренаселен от прислужници, но тя си спомни забележката на Едуард по време на вечерята, че прислугата бе недостатъчна. Навярно Мейбъл не бе единствената прислужница — или пък бе така?
    И друго нещо я озадачи.
    — Никоу, как замъкът е оцелял през всички тези векове и се е запазил така добре?
    — Късмет. И предвидливост на моите прадеди. Най-младите синове на бъдещата кралска фамилия винаги са се връщали тук, за да държат нещата под око, каквато и да е била политическата обстановка. Някак си, винаги са успявали да убедят владетеля в момента да използва замъка като правителствено учреждение или музей.
    Прекосиха трапезарията и се спряха в кухнята. Пейдж бе впечатлена, но не и изненадана, да открие, че цялата огромна каменна зала бе оборудвана с модерни електроуреди: кухненска печка, фурна, хладилник с камера, микровълнова печка. В контраст с всичко това в огромното каменно огнище висеше шишът за печене.
    Никоу отиде до хладилника и извади няколко останали от вечерята козуначни кифлички. Пантите на огромната дървена врата от външната стена на кухнята проскърцаха, когато той я отвори.
    — След вас.
    Те излязоха навън и се озоваха върху една павирана пътека.
    Светлината на деня бе угаснала. На небето се открояваха няколко ярки звезди.
    Нощта бе хладна и във въздуха се усещаше пролетната влага. Лекият бриз премина през копринената блуза на Пейдж и тя скръсти ръце пред себе си, за да се стопли.
    — Студено ли ви е? — спря се до нея Никоу и я погледна загрижено.
    — Не, обтягам се.
    Той се усмихна и продължи, като я поведе към друга павирана пътека, която, изглежда, заобикаляше замъка. Наоколо цареше тишина. Пейдж чуваше само шепота на вятъра и шума от стъпките им.
    — Тук е толкова спокойно — отбеляза почти с благоговение тя.
    — Да, особено в този късен час. Това е любимият ми час. Обикновено тук се разхождам сам.
    Трепетно вълнение премина през Пейдж. Защо споделяше това с нея?
    Любезност, помисли си тя и се сви в полумрака. Нищо преднамерено нямаше в това, че сега са тук заедно.
    Докато крачеха, мирисът на засенчените пролетни цветя встрани от пътеката я изпълни с благоухания. Засвириха щурци.
    След миг пътеката ги отведе зад външната крепостна стена. Пейдж съзря някаква интересна желязна врата в дебелата стена и се зарадва, когато Никоу закрачи към нея. Тя го последва. Докато гледаше през дебелите решетки, я удари мирисът на мухъл от древния камък. Зад тях се забелязваше проблясващата вода на обширния ров.
    Никоу бутна вратата. За нейна най-голяма изненада тя се отвори прекалено леко; не беше заключена. Минаха през нея.
    Тук, зад крепостните стени, пейзажът бе прекрасен, почти неземно красив. Луната и няколкото фенери, които се издигаха върху външната стена, хвърляха сноп светлина върху проблясващата повърхност на рова. На променливата светлина Пейдж съзря потъмняла от времето статуя на лебед върху солиден пиедестал. Близо до нея, сред цъфналите храсти, от които се разнасяше сладък аромат, бяха поставени няколко каменни пейки. Наоколо се разнасяше крякането на жабешки хор.
    — Ето тук. — След като седна на най-близката до статуята пейка, Никоу потупа някакво петно до себе си. Пейдж се присъедини към него, като не обръщаше внимание на твърдата повърхност под все още бодящите я мускули. Тя предположи, че се намираха точно на противоположната страна на рова, откъдето се издигаше мостът.
    Като проследи погледа на Никоу, забеляза пет черни лебеда, които плаваха грациозно по водата.
    — О! — прошепна Пейдж, която не искаше да ги уплаши. Нито един от лебедите не приближи брега. Скоро към тях се присъедини семейство гъски — майка с четири малки, плаващи в редица — плюс няколко големи гъсоци.
    Пейдж се разсмя на глас.
    — Божествени са.
    — Те са лакоми. Само гледайте.
    За разлика от лебедите, гъските не мълчаха; те крякаха, сякаш искаха нещо. Храна, разбира се. Ето защо се бе спрял в кухнята Никоу. Той хвърли няколко трохи и предизвика фурор сред воюващите гъски.
    — Не са най-благовъзпитаните птици, нали така? — попита Пейдж.
    — Напомнят ми за моето семейство по време на вечеря. — Никоу й подаде няколко изсъхнали кифли.
    — О, но вашите роднини не се борят за трохи. Те са много по-изтънчени, когато ви казват какво да правите. — Пейдж веднага сведе глава. Изстена вътрешно. Бе говорила, без да се замисли. Щеше ли да се ядоса, че бе критикувала семейството му? Но той бе започнал пръв!
    Усети погледа му върху себе си и се осмели да вдигне очи.
    Устните му се разтягаха в усмивка.
    — По-изтънчени ли? Ами да, може би малко по-изтънчени.
    Като се изправи, тя успя да отвърне на усмивката му.
    Заедно те чупеха късчета и ги хвърляха на оживените гъски. Пейдж се радваше, че птиците бяха така шумни. В противен случай трябваше да поведе разговор с Никоу. О, имаше толкова много да каже! Най-напред колко развълнувана се чувстваше, че бе избрана за тази работа, че остана в замъка… че се намираше тук, навън, сред тази приказна обстановка, с Никоу. Но колко неизискано би прозвучала, ако разкриеше мислите си. А и тя вече бе нагазила лука, като обиди роднините му.
    Само ако можеше да блести с красотата си. Къде беше Милисънт сега, когато се нуждаеше от нея?
    Не! Тя нямаше нужда от Милисънт. Това противоречиво същество трябваше да си отиде и да я остави на мира!
    Лебедите останаха презрително далече от тях, но Никоу започна да хвърля парчета хляб и на тях. Те благоволиха само да протягат дългите си шии напред, за да могат да улавят парчетата хляб.
    — Чудесни са! — неволно възкликна Пейдж и после се зачуди дали да не си вземе урок от лебедите и да се държи по-надалече. Никоу вече бе станал свидетел на нейната невероятна несръчност. Тя прочисти гърлото си. — Наистина оценявам това, че ме доведохте тук — поде сковано тя. — Но мисля, че е по-добре да се върна в стаята си. Утре трябва да стана рано, за да започна да работя.
    — Вие и в момента работите — каза той. — Вие трябва да развиете нюх към Даргентия. Познаването на нашия дом ще ви помогне да разберете кралското семейство.
    — На кого приличате повече: на лебедите или на гъските? — заяде се Пейдж, а после й се прииска да можеше да си вземе обратно думите. Той щеше да я помисли за глупачка, на която напълно й липсва всякакъв професионализъм. Отново, изглежда, бе сгазила лука.
    Но той се разсмя.
    — И на двете. Семейството ми има склонност да изисква много като гъските, но бих желал да си мисля, че притежаваме грацията на лебедите.
    — Може би вие сте грозни патенца — предположи Пейдж, — които ще се превърнат в красиви лебеди.
    Той се извърна към нея със засенчено от мъжделивата светлина лице. Внезапното повдигане на веждите показваше, че е сърдит, но Пейдж изправи стойка, за да не се разтрепери. По дяволите навикът й да говори неуместни неща! По някакъв начин го бе обидила.
    — Точно така — отвърна с нисък глас той, но нещо в тона му показваше, че е разярен. — Като историята на грозното патенце, което никога не намира своето място, докато расте в чужда страна и приема да върши нещата по различен начин от този в родината му. Но сега най-накрая ние можем да се превърнем в лебеди. — Той протегна ръка, сякаш да обхване както обрулената от времето статуя зад тяхната пейка, така й черните птици във водата.
    — Сигурно ви е било много трудно — промърмори Пейдж, разстроена, че бе предизвикала болезнени спомени.
    — Да — отвърна тя, — трудно беше.

    Никоу не бе възнамерявал да споменава детството си. Той говореше рядко за него.
    Но Пейдж го бе накарала да си го припомни.
    — Бих желала да чуя за детството ви, ако нямате нищо против — поде тя с толкова мек глас, колкото мъничките облаци, които започваха да покриват луната отпред. Обаче в него се долавяше и някаква дрезгавина.
    Той се втренчи в нея. Нима тя искаше да чуе болката му? Нима бе по-добра от онези вестникарски чакали, които бяха правили всичко възможно само за да накърнят достойнството му? Без да извръща поглед, той удари с длан пречките на пейката до себе си.
    Но погледът й бе пропит със загриженост и макар че светлината бе оскъдна, той можеше да долови нейното съчувствие. А зад тези абсурдни черни рамки на очилата й, в необикновените й, кехлибарени очи проблясваха сълзи.
    Той отново погледна гъските. Бе престанал да им хвърля хляб и те му крякаха от мястото, където плаваха.
    — Предполагам — поде студено той, — че вие трябва да научите всичко за мен и за историята на Даргентия.
    — Само ако вие желаете. — Мекият й сарказъм показваше, че той бе наранил чувствата й.
    Та това нямаше значение. Дали? Тя бе просто човек, нает от него да му свърши работата. Но той сви ръцете си в юмруци. Точно това си мислят американците за кралските особи — че са надути, взискателни, безчовечни. Но въпреки това заслужаващи внимание. Много внимание.
    — Детството ми премина без перипетии — каза тихо той, като се опитваше да отпусне буцата в гърдите си, — докато другите деца не знаеха, че аз бях принц. Когато откриха това, започнаха да ме дразнят.
    — Понякога децата могат да бъдат и жестоки. — В гласа й звучеше някаква сила, която го накара отново да я погледне. Нима и тя бе изпитала този вид жестокост?
    Тя още беше с леката зелена блуза и дългата до колена, развяваща се пола, които носеше на вечеря. Навеждаше се някак по детски, когато хвърляше хляб на крякащите гъски. Сега, докато се взираше в гънките на скута си, тъмната й коса, която той бе сравнил с крилата на черните лебеди, почти напълно скриваше лицето й.
    Никоу се бе заставял през годините да се бори срещу предразсъдъците и враждебността, да мечтае и крои планове за свободата, да разсъждава, преди да направи нещо. Той не вършеше нищо импулсивно. Но едва ли разсъждаваше, когато протегна ръка и пръстите му докоснаха тясната брадичка на Пейдж Конър. Той внимателно извърна лицето й и я накара да го погледне. Очите й, с цвят на прекрасен, рядко срещан кехлибар, блестящи зад грозните очила, премигваха озадачено.
    Той се размърда на пейката и бедрото му докосна нейното. Разликата между студения камък и излъчваната от нея топлина бе стряскаща.
    — Госпожице Конър — промълви той едва разбираемо и за самия себе си. — Пейдж.
    Той се наведе напред, пръстите му повдигнаха брадичката й. Устните й бяха меки и топли и той я целуна много нежно. Това бе единственото, което искаше да направи — ако въобще искаше нещо да направи. Но устните й се раздвижиха под неговите и изведнъж целувката им се задълбочи. Тя имаше вкус на виното от вечерта в съчетание с нейния специфичен аромат и той впи още по-дълбоко устни в нейните. Езикът му си пробиваше път, докато не докосна нейния в един еротичен, изпълнен с наслада дует.
    Ръцете му я прегърнаха, като я привлякоха още по-близо. Той усети как тя се раздвижи, сякаш несигурна какво да прави с ръцете си, но след миг те се обвиха около него. Пръстите й се заровиха в косите му, привличайки го още по-близо до нея, докато той не загуби представа къде свършваше неговата уста и къде започваше нейната. Дъхът, който поемаше, бе нейният дъх.
    Ръцете му сякаш сами се движеха. Пръстите му докоснаха леко основата на гърдите й. Тя остро си пое дъх.
    Звукът го стресна, разбуди. Той се отдръпна. Тя, изглежда, не искаше да го пусне. С повече сила той се освободи от прегръдките й. Изведнъж осъзна, че сърцето му биеше лудо, сякаш бе тичал на мили около рова. Какво си бе помислил? Тази целувка трябва да изразяваше чувството му на отчужденост, което реагираше на нейната сладост.
    Но Пейдж Конър бе негова служителка. Твърде естествена при това, с тези дрехи, прическа, с тези очила.
    По-лошо от всичко: тя бе американка, която несъмнено искаше много повече от това да скочи в леглото с принц и после да предяви искане за постоянна връзка с него.
    Но това нямаше да стане. Той си бе направил планове за Даргентия, които не предвиждаха той или неговата родина да се заробват от двулични американки. Щеше да си намери знатна булка, присъствието, на която щеше да привлече туристи от цял свят.
    Той рязко се изправи и погледна отвисоко Пейдж Конър. Косите й бяха отдръпнати от лицето, като подчертаваха сърцевидната му форма. Бяха разрошени като след ставане от сън. Видът й накара сърцето му да затупти лудо. Устните й се докосваха, сякаш отново се опитваше да вкуси целувката му. Погледите им се срещнаха и тя незабавно отклони своя в скута си. Отново косата й закри лицето й наполовина.
    — Никоу — промълви с мек, треперещ глас тя, — не мисля, че ние трябва…
    — Напълно права сте, госпожице Конър. Не трябва да правим това. — Той й обърна гръб и се отдалечи.

    Пейдж седеше мълчаливо с поглед, забит в полата. Без да поглежда нагоре, тя знаеше точно в кой момент принц Никоу напусна.
    Почувства се ужасно. Унизена. Защо я бе целунал? Нима все пак се бе държала, сякаш молеше за милосърдието му? Тя не притежаваше нищо, което можеше да възпламени каквото и да е чувство у принца.
    А целувката? Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Всяка частица от нейното същество се бе съсредоточила върху настойчивостта на неговите устни, върху силната му прегръдка. Досегът с него моментално пробуди у нея мечти за ласки, докосване, ритъм, плам и безброй други еротични усещания. Копнееше за още. Споменът я направи още по-ненаситна и това също я объркваше.
    Добре, но тя отказваше просто да седи тук и да се черви. Изправи се, взе от пейката това, което бе останало от кифлите, и се отправи към рова, където гъските все още крякаха към брега.
    — Ето — каза тя и войнствено запрати хляба на шумните птици. — Ето ви още малко.
    Две от гъските трябва да се бяха обидили. Или все още бяха ужасно гладни. С висок крясък те разпериха криле като ядосани бели чудовища. Заплаваха към Пейдж.
    Тя изстена и отстъпи назад, но те бяха по-бързи от нея. Една я клъвна по протегнатата ръка. Друга заби клюн в почти голия й пищял.
    През пръстите и крака й премина болка. Усети как чорапите й се смъкваха. Прииска й се да избяга.
    — Спрете! — изкрещя тя и хвърли хляба на земята.
    Гъските спокойно спуснаха крила и прибраха дългите си шии. Оранжевите им човки закълваха остатъците от кифлите. Мъжкарите заедно с малките зацапаха към тях, за да се присъединят към пира.
    Пейдж бе оставена да се погрижи за раните си.
    Тя се върна на пейката. Първо самотоварачът на летището, а сега и гладните гъски! Тялото й сякаш бе белязано и предизвикваше нападения от всички.
    Навсякъде я болеше.
    Особено отвътре, когато си помислеше за целувката на принц Никоу.
    Остана там дълго време, като наблюдаваше как гъските изкълваха трохите и се върнаха във водата. Не ги винеше; спомни си, че уплашените гъски не се държаха много мило. Потри ухапания си крак. Искаше й се да си бе спомнила по-рано.
    Поне принцът бе разполагал с достатъчно време, за да се върне в замъка. Тя не искаше да добави към срама си и възможността отново да се натъкне на него този вечер.
    А утре? Тогава трябваше да го види, пък макар и да я уволни. Тя въздъхна, бавно стана и тръгна по криволичещата пътека. Ако се наложеше, тя бе готова да помоли Никоу да забрави случилото се, да й даде още един шанс.
    Тя не бе човек, който напускаше. А и тази работа бе мечта за историка — една експедиция през неизследвана територия, която също така предлагаше възможността да открие липсващото парче от нейната собствена историческа мозайка, възможността да помогне за възстановяване достойнството на една малка държава.
    А ако собственото й достойнство пострадаше от цялата тази работа? Щеше да се справи с презрение. И преди го бе правила.
    От друга страна, тя не го бе молила да я целува. Той я бе довел на това романтично място, при тези гадни, ядосани гъски…
    Настроението й се вкисна. Нещо, което наистина можеше да не й покаже! Вината бе изцяло негова. Ако я уволнеше, по-добре щеше да й предложеше достатъчно обезщетение, за да се върне вкъщи и да си намери друга работа. Все пак дяволите да го вземат с цялото негово могъщество и височество принца на Даргентия!
    С леко накуцване тя се отправи назад към замъка.

    Пейдж се бе вглъбила в мислите си толкова дълбоко, когато приближи замъка, че почти бе забравила как щеше да намери обратния път до стаята си.
    Двойно да е проклет принцът за това, че я бе изоставил сама!
    Намери вратата, през която бяха минали, и я бутна. За щастие, тя се отвори и проскърца толкова шумно, колкото и преди. В кухнята запали лампите, после внимателно ги угаси, когато я напусна.
    Светлината от свещниците изглеждаше още по-приглушена, отколкото преди. Залата бе изпълнена със сенки. Как щеше да успее да открие обратния път?
    Не ставай глупачка, Конър, каза си тя. И преди бе минавала по този път. Притежаваше добро чувство за ориентация. Щеше да се справи.
    При следващия завой попадна в коридор с две непознати дървени пейки. Върна се обратно. После опита по друг коридор. Изглеждаше й познат, но не бе сигурна, че той щеше да я отведе там, където искаше.
    Беше без значение. Щеше да върви по него за момент, а после да разбере какво ще прави по-нататък.
    Вървеше по коридора, докато той не я отведе до голямата парадна зала. Спря се в края на залата, като се оглеждаше наоколо, докато се опитваше да реши накъде да тръгне.
    Масивната предна врата изведнъж се отвори и я уплаши. Тя изстена с ръка на устата.
    Отвън надникна непозната глава. Тя се извърна първо в едната, а после в другата посока.
    След момент собственикът й пропълзя вътре.
    Който и да бе това, той не бе видял Пейдж. Имаше късмет, защото тя не се съмняваше, че възрастният мъж се прокрадваше в замъка.
    И без това сърцето й биеше лудо от изтощителното скитане по коридорите. Сега то се разтуптя още по-бързо.
    Трябваше ли да се опита да намери Никоу? Проклятие! Тя дори не можеше да намери обратния път до рова, освен ако не попаднеше в кухнята. А и нямаше никаква представа къде се намираше спалнята на Никоу. Пък и въобще не знаеше дали той бе отишъл там.
    Очевидно доволен, че бе сам, мъжът тръгна на пръсти напред и Пейдж се сви до стената, като благодареше на Бога за сенките, които оставаха извън обсега на светлината, разпръсквана от свещниците по стените.
    Какво трябваше да направи?
    Мъжът се приближаваше. Трябваше ли да излезе напред и да му поиска обяснение?
    Или трябваше да постъпи разумно, като го проследи отдалече? Може би най-добре щеше да е, ако постъпи така. Никога не се бе учила на самоотбрана. А какво щеше да стане, ако той бе въоръжен?
    Реши да се измъкне незабелязано. С малко повече късмет тя щеше да се натъкне на някой, който знаеше как да се справи с тази ситуация. Никоу, може би.
    Тя се обърна и се сблъска с твърда като камък преграда. Някой изсумтя:
    — Хей! — Една ръка се стовари тежко върху рамото й.
    Тя бе гледала телевизия. Гледала би и филми. Интуитивно, реагира така, както бе виждала стотици героини да правят. Пейдж изпищя и рязко вдигна крак.

Глава четвърта

    Една бърза ръка хвана вдигнатия й крак. Писъкът все още отекваше в ушите й, когато тя се опита да се изскубне — тогава чу глас:
    — Какво, по дяволите, става тук?
    Тя разпозна този дълбок глас въпреки гнева в него. Принц Никоу.
    Пейдж спря с крак, все още вдигнат във въздуха. Не можеше да го свали, даже и да искаше. Някой все още държеше крака й, който се бе заплел в полата й.
    — Изплашихте ме — прошепна в своя защита тя, като гледаше тъмните му очи, които блестяха като очите на разярен бик. Той бе стиснал зъби и тя преглътна с мъка, докато се опитваше да му обясни. — Тъкмо исках да ви намеря. Някой се прокрадна в замъка.
    Гневът в погледа му премина в изненада.
    — Какво!
    Той рязко пусна крака й и тя политна към стената, за да запази равновесие.
    — Алфред! — възкликна той.
    О, не! Тя бе чула това име и преди. Извърна се и видя голямата фигура на принц Никълас, облечена в спортните дрехи, които носеше и по-рано, наведена, за да прегърне кльощавия човек в тъмен костюм, който крадешком се бе промъкнал в замъка.
    Колко унизително! Повече от всичко на света й се искаше да се измъкне незабелязано, да се качи горе в стаята си и да се скрие. Щеше да направи точно това — само да знаеше пътя.
    Вместо това тя направи няколко крачки напред.
    — С… съжалявам — заекна тя. — Помислих…
    Дребничкият мъж се изскубна от прегръдката на Никоу. Посивелият му, тъмен перчем бе гъст и непокорен като изцапана изтривалка за крака, забодена на темето му.
    — Госпожица Конър? — В гласа му се четеше въпрос, така че тя кимна утвърдително. Той втренчи яркосините си очи в нея. — Аз съм Алфред, икономът на принц Никоу — продължи той, — и аз единствен трябва да се извиня. Представям си, от вашата гледна точка, съм изглеждал като крадец.
    — Ами… да.
    — Просто не исках да безпокоя никого, след като се прибирам толкова късно.
    — Той иска да каже — намеси се Никоу, — че се е надявал да не налети на мен до утре сутринта. Разбирате ли, имахме малък облог за това, кога наистина щеше да се прибере. Вярвах, че той няма да издържи далеч от мен повече от три месеца, и спечелих баса.
    Алфред погледна големия си сребърен часовник на китката.
    — Нищо подобно, момчето ми. Вече сме утре.
    Пейдж откри, че усмивката й преминава в прозявка.
    Това бе нейната възможност да се оттегли, въпреки че не можеше все още да се осмели да попита къде се намира стаята й.
    — Късно е. Лека нощ. — Тя погледна нервно към един коридор и реши, че той щеше да я отведе във вярната посока.
    — Пейдж! — извика един плътен глас след нея.
    Тя се спря и извърна.
    — Вървите по погрешен път. — Най-накрая Никоу й се усмихваше. Но тя никога преди в живота си не се бе чувствала по-унизена отколкото тази вечер.
    — Загубих се — призна с тъга.
    Той й посочи коридора от другия край на залата.
    — Оттук. Качете се два етажа по стълбите и после спрете на третия.
    Пейдж избяга по пътя, който той й бе посочил.
    Завръщането в стаята й не можеше да се окаже достатъчно бързо за Пейдж. Тя отчаяно се опитваше да запомни някакви отличителни знаци за следващия път — ако въобще имаше следващ път. Молеше се многобройните й провали тази вечер да не бяха убедили принца да я уволни.
    Указанията му бяха без грешка: тя намери стаята си без повече трудности. Но й се плачеше. Първо, принц Никоу си бе помислил, че тя го бе съблазнила да я целуне. После тя почти не го изрита в слабините. Как въобще можеше да си представи, че той щеше да я задържи след всичко това?
    Искаше й се да можеше да попита някого за съвет? Джо ли? Във Вашингтон щеше вече да е светло, но тя не искаше да звъни на брат си. Какво можеше да направи той така далече оттук? А и той бе достатъчно добър да й намери тази работа. Щеше безкрайно да се разочарова от нея, ако си помислеше, че тя бе напълно неспособна да задържи работата си.
    Имаше един-единствен човек — или каквото там беше — с който можеше да говори сега. Пейдж прошепна:
    — Милисънт? Чуваш ли ме?
    — Разбира се, скъпа — се разнесе познатият, трепетен глас.
    Пейдж бавно се обърна. Във въздуха се разнесе ароматът на люляци. Около леглото й се появи вълшебна мъглявина. Тя се оформи и изпълни с плът — Милисънт. Този път носеше бледозелен потник с надпис ФЕИТЕ ВЪРШАТ ЧУДЕСА С КОСМИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ.
    Пейдж се приближи към нея.
    — Тази нощ бе една катастрофа. Принцът навярно беснее от яд заради мен и аз не го виня.
    Бръчките на възрастната жена станаха още по-дълбоки, малките й кръгли очички се затвориха, а после премигнаха и се отвориха.
    — Радвам се, че ме покани. — Тя подпря глава с месестите си пръсти и трепетният й глас се засили. — Но, скъпа, точно сега в замъка не усещам аура на гняв. Всъщност усещам само мир. И любов.
    Милисънт винаги твърдеше, че можела да чете мислите на Пейдж, но не и на друг. Личеше си. Тя бе плод на идиотското въображение на Пейдж, резултат от всички онези сладникави книги, които бе прочела. Но тя твърдеше, че можела да разбира аурите. Любов и мир вместо гняв ли? Звучеше като хипи от шестдесетте години, вместо като фея.
    — Искам да си ида вкъщи — въздъхна Пейдж.
    — Но ти току-що пристигна — загрижено каза Милисънт. — Сигурна бях, че тук ти е писано да живееш… но как се развиват взаимоотношенията ти с принца?
    Смехът на Пейдж бе тъжен.
    — Взаимоотношения ли? По-скоро това е една пародия. Само се надявам да не ме уволни.
    Милисънт хвана Пейдж за ръцете.
    — О, скъпа. Толкова съжалявам. Какво се е случило?
    Смаяна, Пейдж откри, че долната й устна трепереше. Реши, че трябваше незабавно да види нещо до големия гардероб, тя отиде до него и захапа силно устната си. След миг прошепна:
    — Почти не унищожих единствения комплект семейни диаманти, които той можеше да открие.
    Милисънт изстена.
    — Не си го наранила, нали?
    — Ами, не, но… преди това той ме целуна.
    Милисънт плесна с ръце.
    — Целунал те е? Та това е чудесно! Защо, за бога, си мислиш тогава, че ще те уволни?
    Пейдж се обърна, за да я погледне.
    — Трябва да съм сторила нещо, което да го окуражи, но изведнъж и двамата осъзнахме, че това бе грешка. Той… той просто ме остави да седя там сама.
    — Е, добре, пътят на истинската любов винаги е трънлив, нали така, скъпа? Въпреки това защо той толкова се противопоставя…
    Пейдж заподсмърча.
    — Той е един знатен сноб! Между другото, с моята красота и блясък, аз не съм точно неговия тип. Мислех си, че точно тук се намесват феите.
    Старата жена поклати глава.
    — И преди сме обсъждали това, мила. Част от проблема се крие в това, че ти просто не си научила…
    — Тайната на вълшебните приказки — прекъсна я Пейдж. — Точно сега това не ми се слуша. — Въздъхна. — Виж, Милисънт. Сега съм добре. Просто исках да си поговоря с някого.
    — Толкова се радвам, че ме извика!
    — Трябва да си ида, Милисънт. И ако не успея да убедя принц Никоу да свърша работата си, без да го наранявам или да го карам да ми плаща допълнително под формата на целувки, въпреки всичко ще трябва да напусна.
    — Дай си още една възможност, Елеонора.
    — Пейдж. Казвам се Пейдж. Милисънт, хрумвало ли ти е, че може би си съсипала целия ми живот с тази нова работа? Работата в музея, която отказах, няма да ме чака, когато се завърна в Щатите.
    Съсухреното лице на Милисънт се сбръчка.
    — Доведох те тук, за да не пропилееш живота си сред разнебитените мазета на музея „Милърс Майн“, Ню Мексико, Елеонора.
    — Но това бе шанс, който само веднъж в живота се предоставя.
    Милисънт започна да избледнява.
    — Шансът ти е точно тук, скъпа. Не го отхвърляй. — Последва просъскване като от статично електричество, силен порив на вятъра и тя изчезна.

    Тази нощ Пейдж спа, без да сънува. На сутринта тя се събуди скована и веднага си спомни за инцидентите от предишния ден. Предпочете оптимизма пред реализма и се преоблече в работни дрехи: джинси, любимата й черна тениска, на която пишеше с бели букви SMITHSONIAN, и маратонки с черни и зелени лъскави ленти. Облече се бързо. Колкото повече се бавеше, толкова повече щеше да си спомня за събитията от вчера. Между другото, тя трябваше да слезе долу и да се срещне с Никоу. За да се бори за работата си.
    Напусна стаята си и забърза надолу по стълбите, като се оглеждаше. Картините, мебелите и даже надписите по каменната стена започнаха да й се струват познати. С малко повече късмет, тя вече знаеше пътя.
    Но не бе сигурна накъде да тръгне, когато стигна по-долния етаж. Като сви зад ъгъла, почти не се сблъска с някой.
    — О! — изстена с тупкащо сърце. Беше младата жена, която предишната вечер им бе сервирала вечеря. — Здравейте — каза Пейдж. — Казвам се Пейдж Конър и се загубих!
    — Аз съм Мейбъл — каза усмихнатата жена на английски език със силно изразен френски акцент. Имаше големи, розови бузи, които изпъкваха над извитата като купидонов лък уста. Отново носеше дантелена шапчица. — Може би ще ви помогна да се ориентирате.
    Мейбъл заведе Пейдж в една малка стая с голяма дървена маса и поднос, на който имаше няколко покрити блюда и един сребърен самовар.
    — Le petit dejeuner — както наричате закуската — се сервира тук всяка сутрин — каза Мейбъл.
    — Другите ще дойдат ли? — попита Пейдж.
    — Всеки идва, когато си поиска. Аз ставам рано, защото има много работа за вършене. Но принц Никоу винаги става преди мен. Принцеса Шарлот, принц Руди понякога стават рано, друг път — късно.
    — Тогава ще ставам рано — каза Пейдж и после добави: — Тогава принц Никоу вече е закусил, нали?
    Мейбъл кимна, докато отиваше към кухнята.
    Пейдж предполагаше, че ще почувства облекчение, когато напрежението между тях изчезнеше. Вместо това тя почувства съжаление, че нямаше да види принца на закуска. Смешно! Така можеше да се нахрани на спокойствие.
    Изненадана от глада си, изяде повече, отколкото обикновено хапваше за закуска: яйца, гъст немски сос и две малки кифлички, намазани с мармалад. Кафето от самовара бе вкусно и гъсто — и с цвета на очите на Никоу.
    По дяволите! Не искаше да мисли за него. Докато не я уволнеше, щеше да върши работата си.
    Докато тя пиеше втората си чаша кафе, Алфред влезе в стаята. Носеше същия въгленочерен костюм с червена вратовръзка от предишната нощ. Косата му не бе по-малко рошава от момента, в който го съзря за първи път.
    — Добро утро — каза тя.
    — Добро утро, госпожице Конър. Мога ли да се присъединя към вас?
    Тя го увери, че щеше да се радва на компанията му. Щеше да се радва още повече, ако можеше да научи нещо полезно от дългогодишния поддръжник на принца.
    За такъв дребен мъж, той си сервира два пъти повече, отколкото бе изяла Пейдж. Принц Никоу сигурно го кара да подскача, помисли си Пейдж, за да поддържа елегантната си фигура.
    — Миналата нощ бе първата ви в замъка, нали? — попита Алфред, докато се настаняваше до масата.
    — Да. Стаята ми е очарователна.
    Той кимна.
    — Стаята в западната кула. Радвам се, че Никоу ви е избрал тази стая. Тя би трябвало да ви даде представа за замъка и кралското семейство. — Той си намаза сладко от ягоди върху една кифла.
    — Точно от това се нуждая — съгласи се Пейдж. — Цялата възможна информация за принц Никоу и неговите предшественици. — При все че бе наета да напише история, тя не можеше да не си признае, че в действителност искаше да научи повече за самия Никоу. Но защо? Тя не представляваше нищо за него — може би даже не беше негова служителка след предишната нощ.
    Като се стараеше да сподави отчаянието, което за момент изпита, тя продължи:
    — Разбрах, че вие сте били прислужник на принца, откакто се е родил.
    Бузите на Алфред едва не закриха очите му, когато той се усмихна с гордост. Имаше няколко бръчки; възрастта му издаваха повече посивялата коса, бръчките около устните и отпуснатата кожа на гушата.
    — А даже и отпреди това. Всъщност един Алфред винаги е обслужвал кралската фамилия на Даргентия, откакто въобще съществува такава фамилия.
    Пейдж бе впечатлена.
    — Тогава ще открия много неща за вас и вашите предшественици по време на моето историческо проучване.
    Алфред й подаде набръчканата си длан и разклати така силно главата си, че непокорната коса падна върху лицето му.
    — О, небеса, не. Ако моите предшественици са си вършили работата добре, няма да откриете абсолютно нищо за тях.
    Хрумна й нещо.
    — Но какво са правили те? Запазили ли са някакви стари семейни книжа? Списания, може би? — Днес всеки човек, свързан, макар и съвсем бегло с богатите и известни фамилии си води бележки, въодушевен, че един ден може да направи цяло състояние от тях, като продаде пикантните подробности на пресата. Предшествениците на Алфред може и да са били по-дискретни. Много хора от миналото са си водили дневници — един възможен, допълнителен източник за историята на Никоу — и нейното собствено историческо изследване.
    — Книжа ли… не зная. — Той погледна замислено към тавана, после яркосините му очи се спряха върху нея. — Но ще проверя. Веднага щом разполагам с достатъчно свободно време, възнамерявам да посетя моето собствено наследствено имение.
    — И вие ли притежавате имение?
    Алфред се усмихна.
    — Да, макар че е позанемарено. Отначало баща ми и аз идвахме в Даргентия нелегално, а после — за да подготвим нещата в страната за посрещането на Никоу и семейството му. Чак най-накрая посетихме имението. Къщата все още съществува, макар и в окаяно състояние.
    — Наблизо ли е? — Една екскурзия можеше да бъде нещо интересно — особено ако имаше за резултат повече историческа информация.
    — Недалеч е от Даргент Сити. Но междувременно има една пикантна новина, която може да използвате…
    — Новина ли? Отново ли ядете, Алфред? — попита Никоу от вратата. Пейдж го погледна. Днес носеше облекло, което изглеждаше американско: мека, карирана риза с къси ръкави и жълто кафеникави панталони. Обикновените дрехи ни най-малко не скриваха доброто му телосложение.
    Тя срещна погледа му и веднага погледна встрани. Сведе толкова ниско глава, че косите й закриха краищата на очилата й. Преглътна с мъка. Нима бе дошъл, за да я уволни? Поне навярно нямаше да го стори пред Алфред.
    Или това имаше някакво значение? Тя предположи, че хората с власт считаха своите прислужници за част от тапетите.
    — Готов ли сте за работа, Никоу? — попита Алфред. Той се бе изправил наполовина на крака.
    Тази показност на вярност към господаря раздразни Пейдж. Със сигурност Никоу можеше да изчака Алфред да закуси.
    — Какво ще кажете за малко кафе, Никоу — предложи тя, — докато Алфред свърши със закуската си? — Ако щеше да я уволнява, какво значение имаше едно провинение повече?
    За нейна най-голяма изненада, Никоу си наля една голяма чаша кафе така тъмно на цвят, каквито бяха и очите му. Седна на масата между Алфред и Пейдж.
    — Току-що се канех да разкажа на госпожица Конър за моя малък принос към легендата за скъпоценните камъни от короната — каза Алфред на принца.
    Нима? Нищо подобно не бе казал на Пейдж.
    — Обсъждахме приноса на моето семейство към летописите за Даргентия — продължи той.
    — Не смятам, че измислянето на гатанка може да се определи като голям принос — каза Никоу, като прокара раздразнено пръсти през брадата си.
    Това бе достатъчно, за да накара Пейдж да прояви интерес към това, което Алфред щеше да каже.
    — Докато правя своето проучване — поде тя, — бих могла да открия връзка с липсващите скъпоценни камъни. Ако стане така, трябва да разполагам с всичката възможна информация, която може да ми помогне да открия тези камъни.
    — Има много други неща, за които да се безпокоите повече, отколкото за тези легендарни богатства — отвърна Никоу с повелителен жест.
    — Но тези „легендарни богатства“ могат просто да ви помогнат да спасите страната. — Чувстваше се достатъчно смела тази сутрин, за да спори с него. Какво значение имаше това?
    Той изсумтя.
    — За да реализирате легендата на Руди ли?
    — Ако не това — каза Пейдж и срещна погледа му, — то поне да върнете заема на Едуард.
    За един кратък момент погледът му се смекчи и Пейдж си помисли, че съзря в него искрица възхищение. Въображението й отново се бе развинтило, помисли си тя.
    — Вие може и да сте твърде схватлива за ваше собствено добро, Пейдж Конър — отвърна меко той. После се обърна към Алфред: — Продължавайте. Разкажете й вашата гатанка.
    Слабото лице на Алфред засия в усмивка, когато той се обърна към Пейдж. Тя почувства, че той вътрешно й благодареше. Всъщност, макар че той и дума не бе казал, тя почувства, че си бе намерила в негово лице съюзник.
    — Трябва да разберете, госпожице Конър…
    — Моля, наричайте ме Пейдж — прекъсна го тя.
    — … Пейдж, че когато бях малко момче, баща ми ме накара да запомня това, което ще ви разкажа. Обсъждахме го отново и отново, когато пораснах. Баща ми каза, че го е научил от своя баща, а той пък го е научил от своя баща и така нататък. Но не зная дали въобще значи нещо.
    Заинтригувана, Пейдж го попита:
    — Какво е то?
    — Баща ми каза, че загадката била измислена от Алфред по времето, когато скъпоценните камъни на короната за пръв път изчезнали. Това станало, когато Даргентия загубила независимостта си, по времето на Никълас Първи. Смятало се, че гатанката е ключът към мястото, където са скрити скъпоценните камъни на короната.
    — Достатъчно с уводните приказки — скара му се Никоу, който стана отново да си сипе кафе. — Разкажете й гатанката — нареди му той, взе от масата чашата на Пейдж и също я напълни с кафе.
    Тя измърмори някаква благодарност, докато Алфред с очи, загледани в някаква точка в отсрещната стена, започна да произнася напевно:
    — Нашият крал бяга. Той ще рискува да вземе със себе си Легендарните. От тях ще има най-голяма нужда, когато се възстанови тронът, за да пребъде. О, колко тъжен е денят, в който пълноправните владетели на Даргентия крал Никълас, кралица Ана, принц Стивън и принц Уензъл не могат повече да виждат скъпоценните и прекрасни Легендарни.
    Уензъл! Пейдж затаи дъх. Нима това бе свързано със собствената й загадка?
    Тя се насили да изслуша докрай думите на Алфред.
    — Но техните имена и души ще се запазят заедно с тяхното кралство. Нима душите на всички наши воини също са избягали? Та как иначе би могъл да падне тронът? Така и ще бъдат открити скъпоценните камъни на короната.
    Алфред спря да говори. Пейдж се втренчи в него.
    — Това ли е всичко?
    Той кимна в съгласие.
    — Но какво означава?
    — Нищо — отвърна Никоу. — Още когато бях съвсем малък, пък навярно и години преди това, цялото ми семейство се опитва да я разгадае. Но не можаха да разберат нищо, защото гатанката не означава абсолютно нищо.
    — Не е вярно! — запротестира Алфред. — Зная, че означава нещо.
    Никоу погледна Алфред със съчувствие.
    — Защо? Защото вашият баща вие накарал да я научите, както е сторил и дядо ви с баща ви?
    Алфред не помръдна. Той отвори уста, сякаш да каже нещо, после отново я затвори. Пейдж имаше чувството, че верният Алфред криеше нещо от господаря си.
    Добре тогава, тя щеше да помогне на новия си съюзник.
    — Без значение какво значи, гатанката е очарователна — тактично каза тя. — Да видим… Наистина е съществувал крал Никълас, нали така? Вие ми показахте статуята му, Никоу.
    Никоу, който все още стоеше изправен с чаша кафе в ръката си, кимна в съгласие.
    — Моят знаменит предшественик, който е загубил кралството.
    — Тогава наистина ли са съществували кралица Ана и принцовете Стивън и Уордъл? — Тя нарочно сбърка името, което бе толкова важно за нея.
    — Уензъл — поправи я Алфред. — Поне така казват легендите и вие ще трябва да можете да потвърдите, че те са последната кралска фамилия на Даргентия преди Никоу.
    — Ще ми напишете ли на лист хартия цялата гатанка, Алфред? — попита Пейдж. — Смятам, че ще открия нещо по време на моето разследване, което има връзка с обяснението на гатанката.
    Той се съгласи.
    — Сега ще се залавям за работа. — Тя стрелна с поглед Никоу.
    Той не протестира.
    Тя отпи последната си глътка кафе и после излезе от стаята. Застана пред вратата на трапезарията, за да се ориентира. Проклета щеше да бъде, ако попиташе Никоу за посоката към библиотеката след фиаското от миналата нощ.
    В коридора по-нататък тя разпозна ловната сцена на стената. Вратата до нея трябваше да отвежда в стаята, където бяха вечеряли миналата вечер. От там тя си припомни пътя до библиотеката.
    От едната страна на стаята имаше прозорци. През тях се процеждаше мъжделива светлина, защото денят бе облачен. Чудесно време за лебедите и гъските, помисли си тя и се намръщи при спомена за злополуката й с птиците от предишната вечер. Това й напомни за инцидента на летището — и Милисънт.
    Свъси вежди. Без значение как бе попаднала в това положение, щеше да свърши добра работа.
    И ако Милисънт си мислеше, че бе сторила услуга на Пейдж, като я доближи до красив принц… добре, тази вечно бъркаща се, където не й е работата, двулична фея трябваше да размисли. При все че… миналата нощ, на лунната светлина, за един миг Пейдж бе имала чувството, че Никоу можеше наистина да я възприеме и като личност.
    Но това не бе продължило дълго. И днес той сигурно си мислеше за нея като за своя служителка. Поне все още не я бе уволнил. Като потри устни, сякаш да изтрие спомена за целувката на Никоу, тя въздъхна и натисна електрическия ключ близо до вратата. Стаята се окъпа в ярка светлина.
    Пейдж влезе вътре и внезапно спря. В дъното на стаята, на голямата маса, стоеше сглобеният компютър.
    Нима Никоу бе решил да не я уволнява? Тя почувства безкрайно облекчение. Може би той бе решил да забрави за целувката от миналата нощ — и ритника й.
    Тя се завтече към масата и издърпа един стол по старинния ориенталски килим. Седна и се огледа наоколо. Боже, имаше толкова много кутии! Дланите й се изпотиха и тя потри нос под очилата си. Може би се захващаше с повече, отколкото можеше да се справи. Особено след като принцът изискваше достатъчно информация за една впечатляваща брошура само за срок от две седмици.
    Но всеки от кашоните беше пълен с история]
    Усмихна се ликуващо. Това бе нейната страст. Целият този недокоснат материал! Кой знае какви чудесни загадки щеше да разкрие?
    Между другото отговорът на нейната собствена загадка можеше да се крие тук. Вече бе чула за някой си Уензъл. Беше твърде рано, за да може да каже със сигурност дали той бе същата личност. Но просто може би…
    После съществуваха Легендарните. А какво щеше да стане, ако успееше да разгадае гатанката на Алфред, като открие някаква неясна бележка и оттук — изчезналите скъпоценни камъни на тази страна?
    Можеше да потвърди легендата, че диамантите на короната трябва да се открият, преди принцът да се ожени, и така страната щеше да оцелее. Можеше също така да задоволи необходимостта от богатства на принца, за да спаси държавата.
    Тя можеше да я спаси. И тогава може би Никоу щеше да й е толкова благодарен, че щеше…
    Какво? Да й обърне внимание ли? Едва ли. Той просто щеше да се разплати с жената с очила, която бе повикал от чужбина като свой историк, и после щеше да се ожени за своята прекрасна принцеса.
    Върни се на земята, Конър, наложи си тя.

Глава пета

    Пейдж коленичи на пода до една олющена кутия, поставена върху друга. Отвори кашона и се закашля от облака прах, който се разнесе наоколо.
    Кутията бе пълна със стари, пожълтели книжа. Тя извади внимателно някои от тях. Съдържаха много стари домакински сметки. Колко щеше да се забавлява, докато ги проучваше!
    Не можеше да си го признае пред Милисънт, но тези книжа надминаваха във всяко отношение архивите на „Милърс Майн“, Ню Мексико.
    Следващата кутия съдържаше книги. Третата също. Тя сдържаше дъха си, когато разкриваше мириса на плесен от всеки един кашон. После се скара сама на себе си, че ги отваряше така безразборно. Щеше да удари в земята шапката си на учен първия път, когато изпиташе въодушевление от своята система.
    Тя отвори капака на следващата кутия и вдигна най-горната страница — ръкопис със списъка за гости за парти в Париж от средата на седемнадесети век.
    — О, боже! — възкликна тя. — Има толкова много Уензъл!
    В главата си чу един мек, сладък гласец да казва:
    — Знаех си, че ще си доволна, скъпа!
    Пейдж изстена. Като стисна зъби и затвори очи зад очилата си, тя се опита да прогони плода на въображението си. Нямаше нужда от това, нещо — или някой — който в действителност не съществуваше, да й се меси в работата.
    За щастие, Милисънт не се материализира. Пейдж имаше работа за вършене — и тя не се изразяваше в това да се превърне в бавачка на проклетата си въображаема пазителка.
    Сега имаше още един ключ към загадката, която най-много я вълнуваше. Но кой Уензъл, ако въобще беше сред тях, бе този, когото тя търсеше?
    Проследи списъка с изискани гости. Точно този период й трябваше. Нейният Уензъл трябва да е бил на двадесет и три години.
    — Здравейте — един мек глас от вратата стресна Пейдж. Тя вдигна поглед и видя братовчеда на Никоу, Руди. Носеше бяла риза с къси ръкави, закопчана до врата, и тъмносини измачкани панталони. Той я погледна, наполовина влязъл, сякаш бе готов да избяга, ако тя не го приемеше в библиотеката.
    Не бе доволна от това, че я прекъсваха, но не каза нищо, с което да нарани Руди. Знаеше какво бе да се чувстваш непохватен и презиран от другите.
    — Влезте, Руди — каза тя и го покани с ръка.
    Той направи няколко стъпки, после спря и се огледа наоколо.
    — Чекрък — промълви той.
    — Какво? — сбърчи нос недоумяващо Пейдж и повдигна очилата си.
    — Трябва ви чекрък като в приказката Джуджето, за да превърнете суровия материал от тези кутии в злато.
    Пейдж се засмя.
    — Може би един чекрък ще ми помогне.
    Той все още не я бе погледнал право в очите. Начинът, по който бе извърнал глава, разкриваше издутите му като платна ноздри.
    — Съжалявам — каза той. — Преча ли ви?
    — Може би ще ми помогнете.
    Широка усмивка се разля по устните му и разкри големи, почти равни зъби.
    — На това се и надявах. Зная много легенди, особено за Даргентия.
    Пейдж не искаше да го разочарова, но тя се нуждаеше от информация за действителната история. За това я бе наел Никоу. Обаче каза:
    — Всички те изглеждат прекрасни, обвити в загадката около скъпоценните камъни на короната и жената, за която ще се ожени принцът. Руди се намръщи.
    — Никоу прави грешка.
    — Имате предвид бала, нали? — Пейдж не искаше да се уповава на собственото си мнение; мисълта, че Никоу щеше да се ожени за принцеса бе като нож, който я пробождаше. Макар че всичко това не я засягаше.
    Руди се приближи до нея. Все още имаше вид, сякаш тя щеше да го изгони, ако се приближеше твърде много.
    — Не точно. Балът може да привлече туристи. Но той не биваше да казва, че иска да се ожени за принцеса. Въобще не трябва да мисли за женитба, докато не се намерят диамантите на короната.
    Тази мисъл бе някак си изкусителна за Пейдж.
    — Елате, седнете тук — посочи тя един стол близо до нейния и масата. Неговата притеснителност я изпълваше със съчувствие. — Кой е измислил всички тези легенди?
    Адамовата ябълка на Руди изпъкна силно, докато той търсеше отговор. Светлите му очи се загледаха над рамото й.
    — Кой е измислил легендите ли? Просто се предават от уста на уста от векове насам.
    — Тогава защо имат такова огромно значение?
    — Хората вярват в тях, даже и да изглеждат скептични. А и легендите могат да се окажат истина. Знаете ли, че една от тях наистина предсказа, че Никоу ще освободи страната?
    — Наистина ли? — Това привлече вниманието на Пейдж. Тя се наведе към него с лакти, облегнати на масата. — Какво разказваше тя?
    Той разпери пръстите си и се загледа в тях, сякаш бяха неговата кристална топка. Бяха толкова кльощави, че на Пейдж й изглеждаха като извити клонки.
    — Не си я спомням много добре даже и на френски език, но гласеше нещо като: „Безстрашен принц с по-сладък глас от този на своите предшественици ще владее меча със сила, която надминава тази на най-бързата рапира на френския крал и пурпурночервеното, сребристото и синьото на даргентийското знаме отново ще се развеят.“
    Пейдж сподави усмивката си.
    — Сега няма френски крал и президентът не борави точно с рапира.
    Руди се намръщи:
    — Те са само една алегория.
    — Зная. Но, Руди, това, което вие цитирахте, може да се отнася за всеки принц, който случайно е възстановил трона. — При все че на Пейдж наистина й хареса образът на Никоу, който надговаряше и надвиваше в бой с рапира омразния деспот.
    Руди въздъхна и се отпусна на стола.
    — Може би сте права. Но хората са толкова развълнувани. Вярват, че им е било писано да чакат Никоу през цялото това време.
    Когато Пейдж се облегна назад, тя забеляза кутиите, които бяха отворени така изкусително. Трябваше да изследва историческите книги, но не можеше просто ей така да изгони Руди.
    Той забеляза накъде бе насочен погледът й.
    — Преча на работата ви — умърлушено пророни.
    — Радвам се, че ме прекъснахте — излъга тя.
    — Вижте — каза с по-голяма увереност в гласа си той, — вие трябва да попитате самите даргентийци за техните легенди. Те са част от нашата история — наистина една важна част. Никоу трябва да разбере колко много народът му вярва в тези легенди. Верни или не, те властват над живота ни.
    Пейдж се замисли над прочувствените слова на Руди.
    — Вие смятате, че тогава чувствата на неговия народ ще станат по-значими за Никоу, отколкото фактът дали той самият възприема легендите?
    — Точно така! — Руди бе развълнуван и очите му почти срещнаха погледа на Пейдж.
    В думите му имаше смисъл. Всеки лидер се нуждаеше от това подчинените му да вярват в него. Но той също трябваше да им вярва.
    — Говорете с тях, Пейдж — продължи Руди. — Ще видите, че хората вярват в легендите. Тогава можете да кажете на Никоу.
    Изведнъж Пейдж осъзна причината на Руди за признанието: искаше му се тя да убеди Никоу. Но в нея имаше един голям пропуск.
    — Но, Руди, Никоу няма да иска да ме послуша. Аз съм само негова служителка. — И не много видна при това. За момент Пейдж се замисли. — Легендата, която разказахте на вечеря миналата нощ, бе, че Никоу първо трябва да открие Легендарните и после да се ожени за обикновена жена. Какво мислят хората, ако той не обърне внимание на това?
    — Да, наистина, Руди — обади се един плътен глас от вратата. — Какво ще стане, ако аз пренебрегна съветите в легендата? — Никоу влезе в библиотеката. Макар и да носеше американски дрехи, те му стояха царствено, сякаш той наистина бе част от легендите. Следваше го леля му Шарлот.
    Само за един миг Пейдж сведе глава, така че косите й се спуснаха върху лицето. Тя със сигурност не искаше принцът да забележи тъпата усмивка, която се бе появила на устните й. Не смееше да покаже задоволството си само от това, че го виждаше.
    Тя бързо овладя израза на лицето си и му придаде ведро, приветливо изражение.
    Руди измърмори нещо толкова тихо, че Пейдж не можа да го чуе.
    — Какво казахте? — попита мило тя.
    — Казват, че кралството отново ще падне в робство — повтори той.
    — Сега пък и ти, Руди! — каза Шарлот със силния си френски акцент, когато се спря зад стола на сина си. Носеше рокля и червило с почти същия като на оранжево боядисаната си коса.
    Застанал до Пейдж, Никоу протегна ръка.
    — Той е прав, Шарлот. Наистина точно това гласят легендите. До някаква степен са верни. Ако не намеря диамантите на короната, ще ми трябва чудо, за да се задържа на трона.
    — Защото ви трябват пари ли? — осмели се да попита Пейдж.
    — Защото на Даргентия й трябват пари — погледна я отвисоко той. В тъмните му очи се четеше мъка, която предизвика състрадание у Пейдж.
    — Тогава трябва да намерим скъпоценните камъни — обяви с решителност тя. — Разкажете ми за тях.
    Всички впериха поглед в Руди.
    — Казвайте — подкани го Никоу. — Вие сте нашият домашен експерт по легендите.
    Руди изглеждаше прикован в стола си от цялото това внимание към него. Пейдж можеше да види какви усилия правеше, за да заговори, но когато започна, той целият се преобрази.
    — Казват, че Легендарните изглеждат невероятно! Аметисти, рубини и диаманти, с цвета на държавния трибагреник, всички те в златен обков. Има, разбира се, един скиптър и две корони — за краля и за кралицата. И украшения като колиета, гривни и пръстени. Просто… приказни! — Той замълча. — Трябва да бъдат намерени от краля, който ще запази независимостта на страната. — Той наблегна на последните думи и изгледа Никоу почти право в очите. После погледът му отново падна върху пръстите на ръцете му.
    — Много добре, Руди — каза нетърпеливо Никоу и постави единия си крак върху стола, като облегна ръка на него. — Чували сте и загадката на Алфред, която е била разпространявана през вековете от неговите предшественици, нали?
    Руди кимна енергично с глава.
    — Цялото семейство я е чувало — измърмори Шарлот.
    — И така, кажете ми как да я разбирам. Ще се радвам да открия скъпоценностите, за да запазя кралството си, но как?
    — Убедена съм, че ще открия нещо в моето разследване — окуражи го Пейдж, а после й се прииска да си бе прехапала езика. Не биваше да предлага нещо, което можеше и да не бъде в състояние да изпълни. Откъде знаеше какво можеха да съдържат тези стари, прашни кутии?
    — Направете го тогава — каза Никоу. — Междувременно аз ще продължа да търся скъпоценностите, докато правя приготовления за бала.
    — Това е добре, Никоу — обади се Шарлот. — Аз ще ви помагам както поискате…
    — „Поискате“, мамо — поправи я Руди.
    Без да обръща внимание на забележката, Шарлот продължи:
    — Но да се ожените за принцеса… — Тя погледна към сина си, който още повече се сви в стола си.
    — Не можете — помоли го Руди със задавен глас.
    — Ще направя каквото трябва, за да спася това кралство! — извика Никоу. — И ако трябва да сключа политически съюз с кралство, което ще сподели богатствата си с тази просяшка държава, нека така да бъде, проклети да са всички легенди! Не съществува никакво свръхестествено разрешение на проблемите. Изобщо не съществуват свръхестествени сили!
    Пейдж изведнъж усети силен мирис на люляци.
    — Не! — извика тя.
    — Радвам се, че сте съгласна с мен, Пейдж — каза принцът.
    — Да съм съгласна ли? — Мирисът на люляци се засили. Но какво бе намислила Милисънт? Тя не се появяваше, когато Пейдж не бе сама. — Не, не говорите сериозно, нали, Никоу? — Пейдж говореше повече на въздуха наоколо, отколкото на него.
    Той отвърна през стиснатите си зъби:
    — Казвам точно това, което мисля. Смятах, че вие също сте съгласна с мен…
    Пейдж го прекъсна.
    — Сигурно принцовете трябва да имат широки възгледи.
    — За какво? Че някаква си легенда ще спаси моето кралство ли? Тя не е сторила това в продължение на цели триста години.
    — Трябвало е да мине време, Никоу — каза Руди с вид, сякаш очакваше да бъде ударен за това, че противоречеше на някой друг. — Това е част от легендата. — Той вдигна главата си назад. Странният му нос, изглежда, душеше въздуха.
    О, не? Помисли си Пейдж. Тя не бе единствената, която усещаше аромата на люляци.
    — Както и да е — каза тя, като търсеше начин да разреши проблема — какъвто и да бе той — няма значение в какво вярвате вие, Никоу, стига да почитате убежденията на вашите поданици.
    — Да уважавам техните суеверия ли? Никога! Всъщност ако направя точно това, което искам, и кралството не падне, може би те ще напуснат времето на тъмните сили и най-после ще дойдат в двадесети век. Легендите са за глупаците, а и всичко останало, което се гради на свръхестествени сили.
    Докато мирисът на люляци се сгъстяваше около нея, Пейдж се завъртя в стола си. Със сигурност плодът на нейното собствено въображение не можеше по никакъв начин да обори Никоу. Въображението й не можеше да играе номера на друг човек. Само за всеки случай, тя прошепна:
    — Не, Милисънт. Той не мисли нищо от това, което говори.
    — Но той трябва да се научи, скъпа — отвърна й Милисънт в нейното съзнание.
    Изведнъж Пейдж забеляза стълб пушек да излиза от кутията, която бе най-отдалечена от нея. Беше бял и се извиваше, докато нарастваше.
    Руди също го видя:
    — Пожар! — извика той.
    — Не! — каза Пейдж. — Това е… това е… — но и тя не знаеше какво бе това. А и не можеше да се закълне, че това нямаше да унищожи кутията — или книгите вътре. Милисънт, извика тя в съзнанието си, спри! Моля те!
    Само гледай, скъпа, бе отговорът.
    Никоу, както се очакваше, не остана да бездейства, докато пожарът се разпространяваше.
    — Ще донеса вода! — извика той и се втурна към вратата.
    — Чакайте! — извика Пейдж. Тя се сви от страх, когато белият стълб дим се извиси до първия ред лавици на дървената библиотека до близката стена.
    И тогава димът се превърна в молци. Белите им крила проблясваха на слънцето въпреки оскъдната светлина в библиотеката. Половината от тях литнаха към огромното каменно огнище на стената срещу стола на Пейдж, останалите се завъртяха в противоположната посока. Прозорецът бе отворен и скоро те излетяха през него навън.
    Никоу, който сега се намираше до вратата, гледаше с невярващ поглед. Същото смаяно изражение имаха лицата на Руди и Шарлот.
    Пейдж се опита да изглежда също изненадана. Тя бе изненадана. Но също се чувстваше и объркана, виновна. Сякаш самата тя бе причинила цялото това объркване.
    Косвено беше така.
    Знаеше, че съзнанието разполага с голяма сила, но нима нейното въображение наистина можеше да извърши такова чудо?
    За да скрие объркването си, тя изтича до димящата допреди миг кутия. Бръкна вътре и извади купчина пожълтели книжа — всички бяха невредими.
    — Всичко е наред — каза тя с облекчение.
    Никоу се приближи до нея.
    — Нищо не е наред — противопостави се той. — За какво бе всичко това?
    — Какво? — попита Пейдж, като се опитваше да прозвучи недоумяващо.
    — Пушекът. Тези странни молци. — Той се извиси над нея, а огромното му, стегнато тяло изглаждаше заплашително.
    Макар че потрепери леко, Пейдж успя да запази невинното изражение върху лицето си и срещна сърдития му поглед. — О, това ли? Не зная, може би са живели от векове в кутията.
    — Такова нещо случвало ли се е с някоя от другите кутии?
    — Ами… не — призна Пейдж, — но аз все още не съм отворила всичките.
    Все още седнал до масата, Руди меко се намеси:
    — Вие отричате съществуването на свръхестествените сили, Никоу. Може би в замъка има духове, които сега се появяват.
    Пейдж почувства облекчение, че тежкият като олово поглед на Никоу вече не бе насочен към нея. Руди се сви плахо под него.
    — Като се превръщат в цяла кутия пеперуди ли? — невярващо попита Никоу. — Между другото — обърна се той към Руди, — вие сте живели в замъка няколко месеца повече, отколкото аз. Забелязвали ли сте някога и признак за съществуването на предполагаемите духове?
    — Не — призна си Руди.
    Никоу се обърна към Шарлот, която стоеше зад сина си.
    — А вие?
    Тя поклати глава толкова енергично, че всичките й, оранжево боядисани къдри заподскачаха.
    — Тогава да престанем с тези глупости. Не зная за какво беше всичко това. — Той обърна смръщения си поглед към Пейдж, която се сви на мястото, където почти бе коленичила. Той я подозираше. Сега щеше да я изгони оттук.
    Очите й се насълзиха, без да желаеше това, и тя се зае да ги избърше.
    — А сега — продължи той, — по-добре да оставим Пейдж да работи на спокойствие. Аз трябва да се заема с приготовленията за бала, а тя — да напише брошурата — а може би и да поизчисти няколко кутии, ако има още от тези проклети молци.
    Пейдж почувства такова огромно облекчение! Тя не бе уволнена!
    Но само почакайте, докато пипнеше в ръчичките си тази ужасна фея Милисънт!

Глава шеста

    Когато вратата се затвори зад другите, Пейдж се изправи в украсения си дървен стол. Изсъска:
    — Милисънт!
    Не последва отговор.
    Кой би повярвал в една проклета фея?
    Кой би повярвал във феи изобщо? Особено във фея, която вършеше ужасни пакости.
    С въздишка, Пейдж се огледа наоколо. Препълнените с книги дървени рафтове на библиотеката не бяха засегнати нито от пламъка, нито от молците. Компютърът бе пред нея и тя бе заобиколена от кутии — неопушени, благодарение на Бога.
    Тя със сигурност имаше работа за вършене.
    Включи компютъра. На монитора се появиха няколко съобщения, които показваха, че компютърът бе включен, докато малкият принтер до него изжужа. За щастие, машината бе заредена с текстообработваща програма, която тя добре познаваше.
    Изправи се на крака и вдигна тежката кутия, която бе станала предмет на цялата тази неразбория. Спомни си разгневения поглед на Никоу, когато от кутията бяха изхвърчали пеперудите.
    Добре, без значение какво той си мислеше за нея, не беше точно… нейна вината. Тя не бе пуснала Милисънт нарочно срещу него.
    Нито пък преднамерено бе пуснала Милисънт срещу себе си.
    Милисънт вършеше всичко на своя глава. Ако тя бе наредила нещата така, че храбрият и красив принц Никоу да се влюби в обикновената Пейдж Конър — малшанс! — Сега със сигурност той нямаше да го направи, след като мислеше, че тя бе отговорна за тези странни събития в замъка.
    Нещо повече. Пейдж знаеше, че щеше да й трябва още по-голямо чудо, отколкото тези, на които бе способна Милисънт, за да накара Никоу да я възприеме като нещо повече от една обикновена служителка. А освен това, тя въобще не възнамеряваше да пленява никакъв мъж — било то принц или не — с магия.
    Тя отвори крехките капаци на картонената кутия. Може би просто имаше свръхестествена причина, поради която Милисънт я бе избрала. Нима тази кутия можеше да съдържа тайната къде се намираха Легендарните?
    Сега това щеше да накара Никоу да я забележи.
    — Глупачка! — каза си тя на глас и разтърси глава. Как можеше да намери скъпоценностите на короната за краткото време, което навярно щеше да прекара тук, когато цяла дузина служители на монарха не са успели в продължилото векове търсене?
    А даже и да ги откриеше, тя щеше да си остане обикновената, очилата Пейдж Конър, геният на тромавите и груби действия.
    Тя внимателно започна да изважда нещата от кутията, като отбелязваше на монитора древните книги, които кашонът съдържаше. Водеше си бележки за предпочитания ред, в който щеше да ги разгледа. Точно правеше същото с една друга кутия, когато Мейбъл влезе, за да я покани на обяд.
    — Има ли още молци, мадмоазел? — попита със смирен тон прислужницата и докосна нервно дантелената си шапчица.
    Очевидно тук, в замъка, новините се разпространяваха със скоростта на горски пожар.
    — Няма никакви проблеми — насили се да се усмихне Пейдж.
    — Добре — каза Мейбъл с облекчение. — Принц Никоу ви чака за обяд.
    Точно сега Пейдж бе твърде объркана, за да се занимава с Никоу. Беше твърде изнервена. А също и обезверена. И без това му се бе набила в очите.
    — Мога ли просто да получа един поднос тук?
    — Разбира се, мадмоазел. — Но слугинята прехапа долната си устна, разтревожена.
    — О, и моля, извинете ме пред принца, но съм затънала в проучването, което той ме накара да направя.
    Лицето на прислужницата отново светна и тя излезе от стаята. Веднага щом тя се скри от погледа й, Пейдж се сви на стола си, отчаяна от собственото си решение. Тя се втренчи с почти невиждащ поглед към огромното каменно огнище на отсрещната стена. Може би щеше да съумее да разсее раздразнението на Никоу. Може би го бе накарала да разбере, че каквото и да се бе случило, тя бе невинна — почти — страничен наблюдател като него.
    Добре, нямаше смисъл да съжалява за вече пропуснати възможности. Тя седна изправена пред компютъра и се вглъби в работата си.
    До края на следобеда бе направила предварителен преглед на повечето кутии. Повече от дузина съдържаха книжа, които не можеха лесно да бъдат картотекирани. Книжата сами по себе си бяха очарователни — едно своеобразно доказателство за това, как се променяше материалът през вековете. Някои от по-старите листове, но с по-високо качество на хартията, изглеждаха по-запазени даже от страниците с по-малка възраст.
    Но тя трябваше да прегледа много книжа. Един ден вече бе почти изминал, а пред нея стояха още тринадесет кутии, преди да започне да пише брошурата. А и все още нямаше никакъв признак, че собственото й проучване щеше да се увенчае с успех.
    Тя излезе за вечеря, но само след като Никоу повдигна повелително брадичката си към нея от вратата.
    — Правете каквото искате на закуска и обяд, но искам да вечеряте с нас.
    Пейдж се съгласи. Нямаше избор. Друго и не би предпочела.
    Първо тя се върна в стаята си да вземе един душ. Ръцете й бяха много мръсни, покрити с праха на вековете. Поне се учеше да се ориентира сред познатите стаи без колебание. А и възпалението на крака й от инцидента на летището и нападението на гъските почти бе преминало, така че тя можеше да се движи бързо.
    Когато пристигна, надникна в стаята. Милисънт не бе вътре. Добре — засега. Тя трябваше да се скара на пакостливата фея, но сега нямаше време. Облече си жълта блуза, шита по поръчка, и бежова пола.
    Тази вечер Шарлот и Руди се присъединиха към тях в малката трапезария. И Алфред беше там. Очевидно той не бе обикновен прислужник. Отново носеше тъмен костюм, но този път с консервативна вратовръзка с индийски десен.
    Никоу бе останал с неофициалните си дрехи отпреди — карирана риза и тъмни панталони. Всички останали отново седнаха, едва след като той зае мястото си начело на масата. Пейдж се опита да прецени настроението му.
    — Докъде стигнахте с работата си този следобед? — попита той, като й подаде панера с хляб.
    Като усети, че меко зададеният въпрос бе както изпитание, така и израз на интерес, Пейдж си пое дълбок дъх и му разказа после за своя компютърен каталог. Най-накрая заключи:
    — Мисля, че постигнах много днес.
    Той кимна. Тя не можеше да прецени дали той хареса или не отговорите й и реши да приеме това като добър знак; ако не одобряваше отговорите й, той със сигурност щеше да й го каже.
    Ястията бяха също така вкусни, както преди.
    — Предайте комплиментите ми на готвача — каза Пейдж на Мейбъл, която отново им сервираше.
    Прислужницата се усмихна широко и направи реверанс.
    — Благодаря, мадмоазел. — После побърза да излезе от стаята.
    — Тя ли е готвачът? — изненадана попита Пейдж.
    — Тя е учила в училището „Кордън Блю“ в Париж. — Никоу отпи глътка червено вино от изящна висока чаша.
    — Бащата на Никоу основа образователен фонд за подпомагане на младежите в Даргентия — обясни Алфред. Прошарената му буйна коса образуваше ореол като от захарен памук около главата му.
    С периферното си зрение Пейдж забеляза, че Руди се размърда и се обърна към него. Бялата му риза отново бе закопчана до врата. Той извърна главата си встрани, така че пред нея се разкриха издутите му като корабни платна ноздри. С втренчен поглед в чашата си с вино той каза меко с лек френски акцент: — „Ботушите от седмата лига“.
    — Моля? — попита Пейдж.
    — Както с онзи приятел от историята „Ботушите от седмата лига“, така и делата на монарсите на Даргентия в заточение се простираше надалече. Всички те сториха каквото могат, за да помогнат на народа си. Бихте могли да помислите и да отбележите това в брошурата.
    — Ще го направя — каза Пейдж, а после попита Руди: — Къде сте живели преди освобождението на Даргентия?
    Майка му, която попиваше подутите си устни с ленена салфетка, отговори вместо него:
    — Ici. В град, искам да кажа. Разбирате ли, съпругът ми Уензъл бе чичо на Никоу…
    — „Чичо“, мамо — поправи я Руди.
    Както обикновено, Шарлот продължи, сякаш не я бяха прекъсвали:
    — Той бе вторият син на Никовия дядо. Само този син, който щеше да наследи престола, замина в чужбина. Другите членове на семейството тайно се завърнаха, за да служат като…
    — Регенти, мамо — помогна й Руди.
    Тя кимна.
    — Руди израсна тук.
    — Не го ли забелязаха? — попита Пейдж. Знаеше, че този Уензъл, който Шарлот бе споменала, не можеше да бъде личността, която й трябваше, но за миг стаи дъх, когато чу името му. — Искам да кажа, френското правителство знаеше ли кои сте вие?
    — Вярност — каза Руди. — Даргентийците никога не ни предадоха. — Светлите му очи се вгледаха в храната пред него. — Даже и французите да подозираха нещо, те нищо не казаха, докато даргентийците мълчаха.
    — Все пак били сте много храбър — отвърна Пейдж, която искаше да поласкае нещастното срамежливо его на Руди. И тогава тя случайно погледна към Никоу. Щеше ли той да си помисли, че тя го считаше за страхливец, задето бе живял далеч оттук? Това бе последното нещо, което би си помислила за храбрия мъж, който бе спасил живота й от самотоварача. Макар да знаеше, че животът й в действителност не е бил в опасност.
    Или е бил?
    За щастие, Никоу не изглеждаше обиден. Вместо това, той забоде с вилицата си едно парче телешко Уелингтън.
    „Ставам абсурдна“ — каза си Пейдж. Той бе просто неин работодател. Не трябваше да се безпокои за реакцията му на всяка своя дума.
    След вечеря Пейдж се преоблече отново в работните си дрехи и се върна в библиотеката. Тя бе погълната от съдържанието на един кашон, когато леко покашляне я накара да скочи на крака и да се обърне уплашено към вратата.
    Беше принцът.
    — Съжалявам, Пейдж. Не исках да ви уплаша.
    — Няма нищо — каза тя. Нямаше друг човек, от когото така желаеше да се уплаши.
    Тя погледна нагоре и срещна погледа му. После незабавно сведе глава, така че косите й закриха рамките на очилата й, докато събираше мислите си. Щяха да говорят по работа, разбира се. Като се обърна назад към кутиите на масата, тя каза:
    — Тук има много книги. Все още нямам представа как да се добера до изкусителната информация, от която вие така спешно се нуждаете.
    — Изкусителна ли?
    Тя цялата се изчерви. Искаше й се да не се смущаваше толкова лесно.
    — Атрактивна. Такава, която да привлече туристите.
    — Зная какво искахте да кажете, но вие се изчервихте толкова бързо.
    Тя се престори, че подрежда някои от книжата, натрупани едни върху други до компютъра. Ласкателствата може би бяха нещо толкова естествено за този красив мъж, каквито бяха за него храненето и спането. Но флиртът му не я ядосваше. Предпочиташе това пред сериозното му отношение от предишната нощ, в която бе станала незабравимата, но злощастна целувка. Сега тя трябваше да промени темата. Без да го погледне, тя каза:
    — Доколкото разбрах от малкото, което прочетох, вашето семейство е властвало над Даргентия, откакто страната съществува. Това е твърде необичайно.
    — Да, наистина — съгласи се той. — Тъй като не разполагахме с пълна история, когато бях дете, баща ми ме караше да рецитирам имената на всички даргентийски крале от единадесети век до Никълас Първи от средата на седемнадесети век. Като дете, той също ги е учил наизуст.
    Развълнувана, тя се обърна, за да го погледне.
    — Наистина ли? Все още ли ги помните?
    Той погали с ръка брадата си и се замисли.
    — Мисля, че си ги спомням, но вие трябва да проверите дали не греша. — Той приближи един от гравираните столове до нея и го възседна. Тя отново се настани пред компютъра. Тогава с втренчен в рафтовете над рамото й поглед, той започна да изрежда поредица от имена.
    — По-бавно — каза тя, като се засмя. Бе отворила нов файл в компютъра и се опитваше да запише всичките.
    Имаше много хора с имената Фредерик, Стивън, Уензъл и Хенри, което показваше влиянието на Германия и Франция. Пейдж обърна изрично внимание на Уензъловците от седемнадесети век, въпреки че не бе сигурна дали някой от тях бе човекът, за когото трябваше да научи нещо повече. Когато той свърши, тя подметна:
    — Не предполагам, че сте запомнили имената и на кралиците.
    — На жените ли? Разбира се, че не.
    Пейдж усети как в гърдите й се надигна гняв, докато не го чу да се смее.
    — Да ви дразни човек, е такова голямо забавление, Пейдж Конър, защото вие сте толкова сериозна. Не, при все че това е отвратителен пропуск, образованието ми не включваше и имената на почетните половинки на владетелите. Сега ще ви оставя да работите, освен ако няма нещо, с което да мога да ви помогна.
    — Има едно нещо. — През целия ден Пейдж мислеше какво би ускорило работата й и не бе измислила нищо. — Ако ми позволите да свържа компютъра с базите от данни на останалите световни компютърни мрежи, може и да се добера бързо до необходимата информация, което ще ускори разследването ми. Но това ще струва много пари.
    — Направете го — каза Никоу.
    — Тогава ще се обадя на брат ми във Вашингтон, за да ми изпрати няколко компютърни програми, може ли?
    — Разбира се. — Той стоеше изправен и я гледаше отгоре. Сърцето й заби лудо в гърдите. Със сигурност нямаше отново да я целуне. Но той се наведе бавно. Тя затвори очи и вдигна брадичката си само за да усети устните му върху челото си. Тя отвори очи, унизена, че не го бе разбрала.
    — Ако имате още някакви въпроси, ще бъда в покоите си с Алфред. Трябва да обсъждаме много неща за бала, така че ще стана рано сутринта. Може да се свържете с мен чрез всеки телефонен апарат, като наберете единица. Не работете до късно.

    Пейдж нямаше никакво намерение да работи до късно. Но когато най-накрая картотекира и последната книга за тази нощ, тя не знаеше колко късно бе станало.
    Очите й бяха уморени, но усещаше тялото си изпълнено с енергия. Все още не искаше да си ляга. Трябваше първо да призове Милисънт, за да й се скара; сигурно своеволната фея щеше да я чака в стаята й, за да обсъди първия цялостен ден на Пейдж в замъка.
    Освен, разбира се, ако здравият разум на Пейдж не бе победил въображението й и не бе изпратил Милисънт обратно в страната на фантазията.
    Във всеки случай спалнята й все още не я привличаше. И тогава тя осъзна какво я влечеше — прекрасната природа около рова, която Никоу й бе показал миналата нощ.
    Не че тя искаше да отиде там отново с него. Не и след тази прочувствена, но подарена й като благодеяние целувка. Но той й бе казал, че щеше да работи до късно с Алфред. Тя сигурно щеше да бъде сама, ако излезеше сега.
    Първо отиде до кухнята, където намери малко хляб. После излезе навън в нетипичната за сезона, топла, влажна, пролетна нощ, където щурците й пееха серенади, докато преминаваше през вратата в крепостната стена.
    Започна да я бута, за да я отвори — и после спря. На слабата светлина, хвърляна от фенерите по външната стена, тя забеляза неясна фигура да седи на пейката, където тя бе седяла с Никоу миналата нощ.
    Това не можеше да е Никоу. Той беше зает вътре в замъка. Освен това, който и да беше, той не притежаваше изправената и царствена осанка на самоуверения принц.
    Кой можеше да бъде? Пейдж се загледа за момент.
    Човекът се бе навел напред от кръста надолу. Имаше широките рамена на Никоу, но те бяха отпуснати напред. Не приличаше на заплаха за замъка, но Пейдж вярваше, че бе задължена пред своя работодател да го разпознае.
    Тя се запромъква напред, като се стараеше да стъпва безшумно. Искаше й се гъските да крякаха към мъжа за трохи; те щяха да избягат при всеки звук, който тя направеше. Но въпреки че няколко от тях се въртяха в кръг на брега на рова, мъжът сякаш не ги забелязваше, сякаш бе седял тук достатъчно дълго, за да го считат гъските за част от пейзажа.
    След минута тя се бе доближила достатъчно, за да го разпознае: Никоу.
    Но не онзи Никоу, който бе виждала. Бе облегнал лакти на колената си с глава, отпусната в ръцете. В позата му се долавяше дълбока тъга.
    Объркана, Пейдж се обърна да си ходи. Принцът имаше право на усамотение в любимото си място, което бе достатъчно мил да й покаже миналата нощ. Трябваше да го остави сам.
    За нещастие обаче гъските я забелязаха. Една двойка се насочи по пътеката към нея, а оранжевите им клюнове издаваха ужасни звуци.
    Принцът се обърна и Пейдж замръзна на мястото си.
    — Аз… аз съжалявам — каза с достатъчно висок глас тя, за да я чуе сред крясъците на гъските. — Не очаквах да ви видя тук.
    Той се изправи. Сега отново бе облечен в провинциалните дрехи, които подчертаваха едрото му тяло, потъмняло от слънцето.
    — Приближете се насам, Пейдж — нареди й той.
    Тя се подчини, като държеше в ръце пълна шепа с трохи.
    — Реших да нахраня гъските, преди да си легна.
    — Това ще им хареса.
    Той се върна на пейката и тя се присъедини към него. Нахраниха гъските, както бяха направили това миналата вечер. Обичайната му арогантност се възвърна и той изправи стойката си. И сега красивите, черни лебеди стояха далеч във водата, като от време на време благоволяваха да протягат шии и да улавят с клюн трохите на пътя си.
    Докато и двамата мълчаха, Пейдж си спомни в какво състояние бе видяла принца преди няколко минути. Толкова отчаян. Очевидно имаше нужда от приятел.
    Тя не бе най-импулсивният човек, но изведнъж осъзна, че го попита:
    — Никоу, нещо не е ли наред?
    — Да не е наред ли? — каза той с явна обида в гласа, при все че тя долови някаква молба в него и продължи.
    — Зная, че това не е моя работа, но вие изглеждахте… ами, нещастен, когато се появих тук.
    — Права сте — отвърна той с измамливо мек тон, което разкриваше царствения му произход. — Не е ваша работа.
    Като наведе глава, за да позволи на косите й да покрият лицето й като преграда между тях двамата, Пейдж простена унизена. После рязко стана.
    — Вземете — тя му подаде остатъка от трохите. — Лека нощ, Никоу.
    Той сграбчи ръката й, когато тя се опита да тръгне. Силата му я накара да изстене и да се обърне.
    — Съжалявам, Пейдж — промълви той. — Оценявам това, че се интересувате от мен.
    На слабата светлина от външните фенери, тя се втренчи в дълбините на тези омагьосващи тъмни очи — и бързо премигна при болката, която съзря в тях. Импулсивно сграбчи ръката, която все още я държеше.
    — Никоу, ако има нещо, което мога да направя за вас…
    Спря. Колко ли глупаво звучеше отстрани. Тя, обикновената Пейдж Конър, предлагаше да разреши проблемите на един принц.
    Но той също така бе и мъж. При това тъжен. Тя се опита да се освободи от ръката му, но той я стисна още по-силно.
    — Останете тук с мен, Пейдж, само още за миг.
    Какво друго можеше да стори тя? Седна. Гъските, изглежда, усетиха, че няма да получат повече трохи за тази вечер и зацапаха обратно към водата. Вече се чуваха само жабите, които крякаха над бълбукането на водата, и шепотът на лекия ветрец.
    На Пейдж й се прииска да можеше да успокои умълчания мъж, пръстите, на който все още притискаха нейните. Въпреки влажната горещина на нощния въздух, на нея й беше приятно да усеща топлината, която тялото му излъчваше. Тя се загледа във вълничките на водата и с периферното си зрение забеляза, че Никоу правеше същото.
    След минута ръката му се напрегна.
    — Трябва да направя това, което е най-добро за моя народ — започна той, — даже и да не ме разберат. Преди малко говорих с Алфред за някои решения, които взех. Сега трябва да се справя с последиците от тях.
    Говореше с недомлъвки, макар че тя усети неговото желание да й обясни.
    — Какви решения? — попита направо.
    Гласът му едва се чуваше.
    — Заложих душата на моята страна.
    — Как…
    — Едуард. — Тази единствена дума бе изречена с агония, която Пейдж не разбираше. — Бях толкова уверен, че нямаше да загубя. Цялата държава беше зад мен. Но възстановяването на една съсипана култура отнема време. А аз не разполагам с повече време.
    — Никоу… — Той се бе умълчал и тя се опитваше да запълни тишината с нещо, което можеше да му помогне. Но без да разбира нищо, какво можеше да каже?
    Той стана и я привлече след себе си. Отправиха се бавно към брега на рова. Той вдигна един камък и го запрати във водата. Пейдж долови едно пльос-пльос-пльос, когато камъкът отскочи три пъти.
    Принцът се обърна внезапно към нея. Лицето му оставаше в сянка на оскъдната светлина. Беше безизразно.
    — Заех пари от Едуард, за да построя хотелите. Много пари. Падежът за първата вноска по заема е след шест седмици.
    Пейдж вече знаеше отговора на въпроса, който щеше да зададе.
    — Можете ли да изплатите вноската?
    — Сделката предвижда или много пари в брой, или доказателство, че хотелите ще бъдат рентабилни. Това означава да се напълнят деветдесет процента до деня на първото плащане и да останат пълни поне един месец.
    Сега Пейдж го разбра.
    — Вие нямате парите, така че въпреки това, което гласят легендите, трябва да организирате бал, за да си намерите булка с царствена кръв. Една приказна ситуация като тази ще привлече много туристи, а обещанието за романтика ще продължи да привлича нови и нови туристи.
    — И преди съм ви казвал, че сте схватлива. — Усмивката му бе прекрасна, но тя не премахна скръбта в очите му.
    — Но ако откриете Легендарните, нали ще ги продадете, за да покриете плащането?
    Всякаква следа от усмивка изчезна от лицето му.
    — Ако те наистина… да. Ще трябва да ги продам. И тогава ще остана в историята като принца, който е пропилял най-безценните съкровища на страната.
    Пейдж долови болката му.
    — Но какво ще направи Едуард, ако не успеете да платите първата вноска, Никоу? Ако той стане собственик на хотелите, също ще трябва да открие начин, за да привлече посетители в тях. Нима това наистина ще е толкова лошо?
    Никоу се усмихна с горчивина.
    — Лошо ли? По-добре кажете направо ужасно. Той ще отнеме мечтите на народа ми за светло бъдеще на Даргентия, ще ги захвърли в забвение като боклук.
    — Какво искате да кажете?
    — Първо, той ще доведе от чужбина опитни служители за хотелите, така че даргентийците ще останат без работа.
    Пейдж сдържа нетърпението си да зададе следващия въпрос. Отговорът изглеждаше очевиден.
    — Но вие сте принцът? Не можете ли да предотвратите това, като издадете закони срещу имиграцията?
    — Сега мога, но не и ако не изпълня задължението си по първото плащане към Едуард.
    Може би даже и независимите решения не бяха толкова прости.
    — Но защо?
    — Обещах му, че ако не мога да платя, ще го провъзглася за премиер. Тогава той ще може да диктува както фискалната, така и останалите политики на държавата.
    Пейдж бе шокирана. Никоу притежаваше власт. Едуард несъмнено щеше да му я отнеме с охота.
    — А и той няма да разчита само на туристите.
    — Скъпият Едуард иска да превърне тази страна в Мека за финансовите среди на света, с ниски данъци, безброй банкови сметки и всичко останало, което ще превърне Даргентия в нещо по-лошо от Швейцария и Каймановите острови. — Никоу сви ръцете си в юмруци, когато се обърна с лице към водата. — И ако тук се обслужват някои по-малко почтени интереси… ами, още по-добре. Той няма да позволи законите за имиграцията да ги пропъдят оттук. В края на краищата, те ще разполагат с повечето финансови средства. И като съдя по жизнения стандарт на Едуард, подозирам, че той вече си присвоява инвестиции чрез поставени чужденци в страната само защото гори от желание пръв да започне да пере мръсни пари в Даргентия.
    — Но нали той е банкер? Неговият жизнен стандарт над…
    — Той е свикнал на черен хайвер и шампанско в една затънала до шия в дългове икономика — отвърна принцът. — А и политиката на банката му за отпускане на заеми просто не окуражава развитието на дребния бизнес в страната. Той ще стане чудесен министър-председател за всеки друг, но не и за даргентийците.
    — Разбирам. — Пейдж замълча, а после изтърси: — Тогава вие разчитате много на бала.
    — Прекалено много. Даже заради титлата ми, тъй като принцът на Даргентия може да бъде коронован за крал само ако е женен.
    — Тогава — каза тя и го погледна окуражително в тези дълбоки, тъмни, отчаяни очи — това трябва да се превърне в един грандиозен бал.
    Той горчиво се усмихна.
    — И — продължи Пейдж — ние трябва да привлечем много туристи на него. — Тя се извърна за момент към рова и се загледа в един прекрасен черен лебед, който плаваше безшумно във водата. Изведнъж я обзе внезапно вдъхновение. — Нико, мисля… ако ми дадете малко по-голяма свобода на действие, мисля, че брошурата ми ще привлече хора за повече от един месец.
    Когато отново се обърна към него, изражението на лицето му бе повече от скептично.
    — Как?
    — Руди ми даде част от идеята, въпреки че не бях сигурна как да я използвам. Тревожех се, че ще ми отнеме повече време, отколкото разполагам, за да разпределя историята в стройни дялове за вашата брошура. Но Руди каза, че Даргентия е пълна с легенди, които разказват не само за скъпоценностите и за задължението на принца да се ожени за обикновена жена.
    При това тя отново трябваше да отклони поглед от него. Не искаше той да си помисли, че тя сама предлагаше да се заеме с тази роля.
    — Но и много други също — продължи тя. — Хората навсякъде обичат приказките и легендите и вашата страна може да им ги даде, ако дойдат да я посетят. А има и нещо друго, което обичат хората.
    — И какво е това?
    — Състезанията. Можем да позволим на туристите да ви помогнат да си изберете принцеса!

Глава седма

    — Та това е смешно! — удиви се Никоу. Как можеше тази странна млада жена да си помисли, че той щеше да се съгласи група чужденци да изберат булката му?
    Досега тя се бе държала почтително към него и положението му. Всъщност на моменти бе изглеждала очарователно срамежлива, когато не бе сигурна как да се отнася към кралската особа.
    Или и това бе просто част от играта й? Нима бе нов номер от опита на американката да сложи ръка на принца? Можеше просто да си представи как тя организираше да покани хиляди свои приятели на бала, за да гласуват за нея и тя да му стане съпруга. Обикновена жена до мозъка на костите си, за да изпълни предсказанията на легендата.
    Той обаче се съмняваше, че тихата Пейдж Конър имаше достатъчно приятели, за да запълнят хотелите за един месец.
    Имаше нещо около нея, което можеше да го накара да възприеме идеята, че тя се опитваше да се домогне до него, като нещо почти приятно. Ако тя, разбира се, бе родена принцеса, която можеше да напълни съкровищницата на държавата с пари и хотелите й — с туристи.
    Тя бе показала желанието си да му помогне, да облекчи товара му на народен водач.
    Добре, със сигурност беше я осенила една абсурдна идея. Туристите да изберат булката му, как пък не:
    Но колкото повече той се противопоставяше, толкова повече тя го увещаваше.
    — Размислете, Никоу — каза тя. — Това ще привлече туристите. Може би дори ще промени живота ви.
    — Никога! — Той почувства такъв гняв, че можеше да я хвърли в рова. Вместо това застана на ръба му, като едва не падна в него. Гъските изкрякаха и се разпръснаха, за да му сторят път. Трябваше да се върне в замъка, но нещо вътре в него му казваше, че може би беше права.
    Не изглеждаше уплашена от гнева му. Малко по-встрани от него тя опъна полата под себе си и седна на тревистия бряг с крака, отпуснати в рова. Като ги протегна напред, тя потопи пръсти във водата.
    Нейното хладнокръвие го разяри още повече.
    — Как ще се почувствате вие — попита той, — ако някой ви предложеше да се омъжите по приумица на някой…
    Тя му хвърли поглед, изпълнен с недоумение — и болка. Той имаше неясното усещане, че не за пръв път са й правили такова предложение.
    Но кой можеше да се опита да се ожени за Пейдж Конър срещу волята й?
    Тя се надигна бавно и каза с пресеклив глас:
    — Вие сте напълно прав, Никоу. Нямам право даже да го споменавам.
    Противоположно на очакванията му, сега той не искаше да изостави идеята. Пейдж вървеше по пътеката към крепостната стена и той се забърза, като я настигна близо до порутената статуя на лебед. Той я прегърна през рамото и така я накара да се обърне и да го погледне с тези чудни кехлибарени очи под отвратителните й очила. Усмихна й се:
    — Нека да обсъдим възможностите.
    По обратния път за замъка и двамата даваха идеи. Той се стараеше да се съсредоточи върху думите й, за да не си мисли за очарователното й, меко тяло, притиснато близо до неговото. Стъпките им автоматично се изравниха, така че хълбоците им се поклащаха в унисон; подхождаха си много добре. Вдъхна свежия й аромат на бебешка пудра. Спомни си как лежеше върху нея на летището и какво бе почувствал под себе си.
    Но това бе безразсъдно. Бе достигнал до подобна идея за състезание. Беше смайващо проста и все пак учудващо изкусителна. Тълпи от туристи със сигурност щяха да прииждат.
    — Ще използваме вашата брошура, за да разкрием съществуването на безбройните легенди на Даргентия, включително и тази за липсващите скъпоценности на короната. Хората обичат загадките. После ще ги привлечем тук да ми помогнат да избера моята булка чрез рисунка.
    — Какво?
    Тя се спря на пътечката, потънала в храсти, и той се засмя на изненадата й.
    — Много е просто. Всеки посетител на бала и Даргентия ще разполага с един глас, ако остане повече от месец, въпреки че аз сам ще избера победителката. Но имената на всички онези, които гласуват за принцесата, която аз наистина ще си избера за булка, ще бъдат записани на една рисунка. Победител ще бъди този, чието име се изтегли произволно. Той ще се върне тук за сватбата, всички разходи ще му бъдат заплатени и ще участва в сватбеното тържество.
    — Тогава ще изберете принцесата, която искате — каза Пейдж, — но всички, които се съгласят с вас, ще имат шанса да бъдат възнаградени за своя добър вкус. Като при лотарията. Обичам такива неща! — Вълнението проблесна в очите й, които отразяваха светлината от горния прозорец на замъка.
    Някъде вътре в него думата любов затрептя за момент. Какво ли щеше да е чувството един ден тя да я използваше за него? Какво ли щеше да е усещането, ако някой ден той самият я използваше за нея?
    Глупости! Със своята идея за рисунката той бе изключил всякаква мисъл, че тя би могла да се домогне до него на собствения му бал. А и състезанието със сигурност щеше да привлече туристи в Даргентия.
    Влязоха в замъка през вратата на кухнята. Той се смая на колебанието на Пейдж, когато достигнаха оскъдно осветения коридор.
    — Оттук — каза той, като посочи надясно.
    — Зная — прошепна тя. А после каза още по-тихо: — Лека нощ, Никоу.
    — Благодаря, Пейдж — каза той, — че се опитахте да ми помогнете.

    Пейдж изтича през коридора. Чувствата и се блъскаха в нея, сякаш се намираха в перална машина.
    Никоу се бе объркал да стори нещо против волята си като това, че се бе съгласил друг да избере булката му. Знаеше колко ужасно се чувстваше той.
    Но какво щеше да стане, ако той узнаеше, че цялата идея за бала бе резултат от намесата на Милисънт?
    Разбира се, че тя можеше и да греши. Пейдж се молеше идеята за бала да бе просто едно съвпадение с хрумването на Никоу.
    Но баловете със сигурност са традиционно средство на феите.
    В библиотеката по-рано в този ден Никоу й бе дал ясно да разбере какво мислеше за свръхестествените сили.
    Може би тя трябваше да го накара да забрави бала, преди той да осъзнаеше, че му е подготвена клопка от фея.
    Тя стигна вратата на спалнята си. Друга неприятна мисъл да се загнезди в съзнанието й. Милисънт.
    Но след историята с молците от сутринта Милисънт все още се криеше. Пейдж си помисли дали да не я извика; искаше й се добре да се скара на палавата фея.
    Глупаво бе да се опитваш да се скараш на някой, който дори не беше там. Тя се отказа от идеята.
    Искаше само да можеше така лесно да се откаже да мисли за Никоу.
    Седна в края на балдахиновото легло. В огледалото над бюрото видя отражението на една жена с очила и права, тъмна коса. Беше невзрачна. Обикновена. Просто никоя.
    Но жена, на която принцът се бе доверил! И не само някакъв принц, а Никоу. Отражението й се усмихна, защото тя поне за миг се почувства по-особена.
    Тази нощ навън при рова той не се бе опитал да я целуне. Радваше се, че беше така.
    А дали?
    Той й бе разкрил проблемите си, а после се противопостави на предложените от нея разрешения. Брат й бе вършил същото стотици пъти. По-добре да си мислеше за Никоу като за брат, отколкото да си представяше, че той изпитваше някакъв интерес…
    Брат й! О, боже, тя почти бе забравила, че трябваше да се обади на Джо. Погледна колко е часът. За щастие, във Вашингтон бе с шест часа назад. Там щеше да е привечер. Можеше и да успее да се свърже с него.
    Както й бе казал Никоу, телефонната система на Даргентия бе модерна, въпреки че вътрешната система на замъка бе объркваща. Преди това никога не бе поръчвала международен разговор. Повече от разговорите й, докато водеше преговори за тази работа, бяха с американски дипломати в Щатите, последвани от потвърдително писмо от принца. Въпреки първите си два неуспешни опита, най-накрая успя да се свърже — само за да чуе телефонния секретар на Джо. Остави съобщение с молба да й се обади колкото бе възможно по-скоро. Това, че той не си бе вкъщи, бе добре, защото следващият разговор щеше да бъде за негова сметка.
    Когато си легна в гравираното балдахиново легло, тя погледна към сводестия таван на стаята. Кой ли мит пресъздаваше сцената с тъжната горска нимфа, която с копнеж наблюдаваше един красив младеж? Тя не се занимаваше с гръцка история. Преглътна с мъка и отмести погледа си. Представи си как се чувстваше тази пренебрегната нимфа.
    Спа добре тази нощ, но бе разбудена рано на другата сутрин от звъненето на телефона.
    — Ало? — Тя се опита да прозвучи колкото бе възможно по-свежо.
    — Пейдж. Аз съм.
    Джо! Тя се изправи и хвана слушалката с две ръце, сякаш беше брат й.
    — Здрасти. Не се ли обаждаш твърде късно? — Можеше да си го представи в апартамента си във Вашингтон, висок и слаб, приличащ твърде много на техния красив татко. За щастие, неговата личност представляваше един отделен свят; той бе добър брат.
    — Бях на дипломатическа среща, която продължи през цялата нощ. Помислих си, че е по-добре да ти се обадя рано, за да те хвана. Как вървят нещата при тебе? Благополучно ли пристигна в Даргентия? Каква е работата ти? А страната?
    Пейдж се разсмя.
    — Задръж малко! Да видим: пристигнах в Даргентия без проблеми. Страната е красива, всичко е наред. Обадих се заради моята работа. — Тя му обясни за нуждата си от модем и определени програми, за да може да се свърже с Европейската университетска мрежа, която да й предостави достъп до Интернет. — Принц Никоу иска от мен да намеря достатъчно информация за рекламната брошура на бал, който ще се състои след няколко седмици. Ще се спра предимно на народните легенди, но ми е необходим и достъп до всички източници на информация колкото се може по-скоро.
    — Принц, който организира бал. Звучи познато. Да не би да говоря с Пепеляшка?
    Пейдж се засмя.
    — Принцът вече ме срещна, но не ме подгони със стъклена пантофка. Аз съм просто негова служителка.
    — Много лошо.
    — Въобще не е лошо — каза Пейдж. — Живея в замък, макар и за съвсем кратко време. — Тя се поколеба. — Чул ли си мама и татко?
    — Разбира се. Все още говорят за новата ти работа.
    — Мога да си представя какво казват.
    — Сега, Пейдж…
    Тя не обърна внимание на болката. Достатъчно лошо бе, че не се бе научила да привлича вниманието на своите привлекателни родители… Баща й бе рекламен директор, а майка й — телевизионна говорителка. И двамата бяха красиви. И двамата бяха сторили всичко по силите си да я разкрасят — и нея, и личността й, докато растеше: скъпи дрехи, училище за манекени, уроци по актьорско майсторство, контактни лещи. Но всичко се оказа напразно.
    Джо и тя говориха още няколко минути и той обеща да й изпрати необходимите програми колкото бе възможно по-скоро.
    — Благодаря ти, Джо.
    — Пази се, Пепеляшке.
    Тя се засмя пряко волята си. Когато той затвори, все още държеше слушалката до ухото си. Не искаше да прекъсва връзката. Скъпият Джо; липсваше й.
    Когато започна да усеща мириса на люляци, тя тресна слушалката.
    — Е, добре, Милисънт, къде си?
    Един стълб светлина започна да проблясва близо до прозореца. След миг Милисънт се появи.
    Тя стоеше изправена с ръце, скръстени пред себе си. Изглеждаше смирена като ангелче въпреки вишневочервения си потник, на който бе изобразена една ухилена летяща фея с две крила и вълшебна пръчица. Надписът върху нея гласеше: КОГО ЩЕ ИЗВИКАШ? ПРИЯТЕЛЧЕТАТА СТРАШИЛИЩА! Тъжните й очи светнаха, когато се спряха върху Пейдж, а обичайната й усмивка се разля още повече.
    — Здрасти, скъпа — каза тя.
    Голяма част от гнева на Пейдж от предишния ден бе отминала. Това отново я ядоса. Знаеше, че Милисънт я бе избягвала толкова усърдно с надеждата Пейдж да забрави пакостливата лудория на своята фея.
    — Не съм забравила, Милисънт — предупреди я Пейдж.
    — Никога не съм си и помисляла, че ще забравиш, скъпа. Нали пушекът ми бе просто великолепен? И начинът, по който се превърна в пеперуди… Господи, просто трябваше да се върна у дома и да покажа това на приятелите си. Въпреки че — добави тя замислено, — когато опитах това там, пушекът ми просъска и се превърна в слузести гъсеници. А приятелката ми Гленда се ужасява от пълзящи гадинки. Тя не престана да пищи. Но мисля, че ти ми действаш положително, Елеонора.
    Пейдж въздъхна. Точно както бе изпитала съчувствие към принца заради меланхолията му, така и сега почувства съжаление към Милисънт.
    — Номерът ти бе чудесен.
    — Наистина ли смяташ така? — Тя започна да размахва малките си сбръчкани ръце, докато пръстите й не започнаха да пропускат струйки дим.
    Пейдж я наблюдаваше изумена — но само за момент.
    — Но, Милисънт, все пак вчера не трябваше да вършиш своите магии. Не бях сама.
    — Точно за това, Елеонора. Ти даже каза на принца, че за него е важно да има широки възгледи. Ако той няма такива, ти няма да станеш принцеса.
    — Не искам да ставам принцеса, Милисънт. Искам само…
    Но Милисънт вече изчезваше заедно с пушека от пръстите й. Треперещият й гласец отекна от стените.
    — И ти също трябва да имаш широки възгледи, скъпа.

    Широки възгледи, си мислеше Пейдж, докато се обличаше в джинси и тениска. Колко широки трябваше да бъдат? За бога, тя продължаваше да вижда феи!
    Спусна се по стълбите колкото можеше по-бързо.
    — Добро утро — каза Пейдж, когато влезе в трапезарията. Ароматът на канела и бекон изпълваше въздуха.
    Шарлот и Руди не се бяха присъединили за закуска.
    Едуард, Алфред и Никоу се изправиха. Никоу носеше същите дрехи, както когато за пръв път го бе видяла: свободна бяла риза, която разкриваше косматите му мускулести гърди, тесни панталони и ботуши. Изглеждаше дяволски красив и тя се учуди как човек с неговата царствена външност можеше да бъде взет за шофьор.
    Като срещна погледа му, Пейдж се замисли как да се държи към него през този ден. Освен ако той не кажеше нещо, тя нямаше да спомене нищо от това, което той й бе доверил миналата нощ. Тя просто му се усмихна и сведе глава.
    Алфред изглеждаше както винаги в тъмносинята си, плетена жилетка, спусната над бялата му риза.
    — Добро утро, госпожице Конър — поздрави я той.
    Прошареният Едуард изглеждаше безупречно в черния си, делови костюм, а Сюзън носеше зелена, тясна рокля без колан, която покриваше всички привлекателни части на тялото й и все пак бе твърде неприлична. Или може би Пейдж намираше роклята още по-зелена, тъй като ревнуваше. Жената, елегантна, с бадемови очи и пищни форми, бе смайващо красива.
    Единствената утеха на Пейдж бе, че Сюзън трябваше да преглътне горчивия хап; агентката по пътешествия скоро щеше да загуби Никоу заради една царствена, макар все още непозната, булка. Малка утеха. Тази мисъл не повдигаше настроението на Пейдж.
    — Надявам се, че спахте добре миналата нощ, Пейдж — каза Никоу. Да, по-добре отколкото през първата й нощ в замъка. Тъкмо щеше да му каже това, когато той изрече: — Аз със сигурност спах добре. — В погледа му към нея имаше такава признателност и топлота, че тя цялата се изчерви.
    Понеже не искаше да види изражението на Сюзън.
    Пейдж се обърна и взе една чиния от шкафа. Чудеше се как ли щеше да се почувства Сюзън, ако знаеше, че Никоу се канеше да разиграе избора си на булка на лотария. С усмивка тя сложи в чинията си омлет и кифла.
    Едуард се бе върнал на мястото си и се хранеше с очевиден апетит. Никоу и Алфред бяха останали прави. Никоу настани Пейдж на един висок старинен стол, което накара Пейдж да се усмихне към пода пряко волята си. Тя просто трябваше да привикне към тази учтивост.
    Като седна до нея, Никоу каза:
    — Ще ходя до града около единадесет часа днес. Вие трябва да ме придружите.
    Тя се зарадва. Почувства, че краката й се подгъват, когато заби пети в пода.
    — Съжалявам, Никоу. Първо искам да сортирам всички онези кутии. Нямам време.
    С периферното си зрение тя забеляза шокирания поглед на Алфред. Очевидно той бе свикнал всички да се подчиняват на любимия му господар.
    Никоу прехапа чувствените си устни.
    — Трябва да дойдете.
    Разговорът с обикновените хора за Даргентия имаше жизненоважно значение за нейните планове, но той първо трябваше да я попита за нейното мнение. Така тя щеше да си спести спора за нещо, което имаше значение.
    След кратък разговор Никоу отпи последната глътка от кафето си.
    — Пейдж, ще ви очаквам на парадния вход в единадесет.
    Той се сбогува и напусна стаята, последван набързо от Алфред и Сюзън.
    — О, Никоу, има нещо, което забравих да ви кажа — каза Сюзън.
    Пейдж остана сама с Едуард. Той все още изглеждаше безупречно. Дори не бе разхлабил вратовръзката си, за да се нахрани. Искаше й се да му се подиграе за нещо отвратително — някоя дума или закуската му, нямаше значение. Вместо това тя сподави отмъстителните си помисли и попита:
    — Не вярвам, че можете да споделите нещо интересно за историята на Даргентия?
    Той изсумтя и я погледна лукаво под посребрените си вежди.
    — Историята на Даргентия ли? Важно е само бъдещето на Даргентия. А аз възнамерявам да се погрижа за това.
    Както Пейдж добре знаеше, той наистина го мислеше. Но щеше да падне на гладкото си надуто лице, ако оставеха на нея да определи бъдещето. Тя набързо изпи кафето си и забърза към библиотеката.

    Пейдж въодушевено се зарови в първата кутия, но не можа да я прегледа изцяло заради очакваното прекъсване. В десет и тридесет тя се втурна в стаята си да се измие и преоблече в пола, прасковеночервена блуза и обувки с ниски токове. Като се взираше в огледалото на банята, тя среса правата си тъмна коса. Няколко кичура докоснаха върховете на очилата й и на нея й се прииска да се бе подстригала, преди да напусне родината.
    Принцът, все още в привлекателните си провинциални дрехи, чакаше точно в единадесет часа пред парадния вход. Този път караше малък „Фиат“. Той заобиколи колата и й отвори вратата, като я изгледа от главата до петите с одобрение.
    — Не сте с джинси?
    — Ще ги обуя по-късно, когато се върна към работата си.
    — Скъпа ми Пейдж, само работа и никакви забавления ще ви превърнат в скучно момиче. — Тъмните му очи заблестяха от вълнение; нетърпящият му възражение вид от сутринта бе изчезнал и тя се опита да му отвърне с усмивка.
    Не успя.
    — И без това вече съм скучна. А само усилената работа ще ми помогне да спазя вашия срок.
    — Искате да ви направя комплимент ли? Е, добре. Вие, прекрасна Пейдж, никога не можете да бъдете скучна.
    Тя не отвърна нищо. Той просто се държеше любезно.
    Денят бе по-слънчев, отколкото предишния, и светлината проблясваше по забързаната река. Надолу по течението й плаваше шлеп, натоварен с въглища.
    — Какво мислите за разходка по реката, за да привлечете туристите? — попита Пейдж. — Може би едно вечерно пътешествие с местния оркестър?
    — Великолепно! — Пейдж се зарадва на похвалата му. — Ще накарам Сюзън веднага да се заеме с това.
    Паркираха близо до площада със статуята на Никълас Първи и продължиха пеша. Наблизо знамето на Даргентия плющеше от един пилон. Пейдж ускори ход, за да не изостава от забързаната крачка на Никоу. Изведнъж цяла тълпа хора ги заобиколи и това забави крачката им. Жените в града, изглежда, обичаха полите на цветя и дантелените блузи, а ризите на мъжете бяха с ярки, наситени цветове. Пейдж отново не успя да разбере повече от няколко бързо изречени френски думи на по-гърления даргентийски диалект — но измежду тях се повтаряха бал и танци. Говореше се за бала на принца.
    При все че повече от хората изглеждаха силно привързани към своя монарх, виждаше се, че бяха загрижени, защото поклащаха глави и разменяха бързи погледи помежду си.
    Двама мъже в работни облекла си проправиха път през тълпата. Те привлякоха вниманието на Никоу; Пейдж разбра, че работеха за възстановяването на единствения универсален магазин в града и се нуждаеха от указанията на Никоу за климатичната система.
    — Трябва да отида с тях — каза той на Пейдж. — Ще дойдете ли?
    Разбира се, че щеше да дойде. Тя бе забелязала постройката, когато преминаваха през града — много стара, с каменни стъпала, цялата изпълнена със следи от историята. Беше само на няколко преки от площада, така че те се отправиха към нея пеша.
    Изправена отвън на топлия пролетен ветрец, Пейдж се питаше какво биха й казали за историята на даргентийската столица фантастичните, готически фигури на водоливника с втренчените си, грозни лица, ако можеха да говорят. Тя не се интересуваше особено от климатици, така че когато влязоха вътре, пожела да говори с управителя на магазина.
    Той се казваше мосю Полон и изглеждаше като свети Клаус без брада — нисък, закръглен, с червено лице и кичури побеляла коса зад ушите. Ризата му с копчета тик-так беше яркозелена. Носеше и хлабаво завързано шалче около врата си.
    — Не, мадмоазел — отвърна й той, — съжалявам, но не зная нищо за историята на Le Grand Magasin — това точно, но прозаично име на магазина означава „големият магазин“ — преди да започна да работя тук, а аз съм тук само от около trente — тридесет — години. O, mais ma mere — моята майка — може би мадмоазел ще поиска един ден да я посети, за да научи какво знае тя за историята на Даргентия?
    Мосю Полон бе навярно на около шестдесет години и Пейдж си помисли, че майка му трябваше да е с близо двадесет години по-възрастна от него.
    — С радост ще я посетя. Някой от вас двамата знае ли нещо за народните легенди?
    Кръглото му лице блесна въодушевено.
    — А, да, мадмоазел. Малцина са тези, които знаят повече по въпроса от моята maman.
    След като покани Пейдж на чай в украсения ресторант на първия етаж на магазина, мосю Полон тържествено представи няколко души от персонала си, които също бяха в напреднала възраст. Обаче бабата на един от тях все още бе жива.
    — О, да, мадмоазел — каза слаба жена с тъмна рокля от креп, която бе почти толкова намачкана, колкото бе сбръчкано и лицето й. — Ma grand mere е много жизнена и говори толкова много, че човек би си помислил, че никога няма да спре. А и легендите, които ни разказва за Даргентия — о, боже, в тях има даже рицари и дракони, които обикалят около нашия чудесен замък.
    — Това е фантастично! — Пейдж си уреди среща с всеки един от тях, който можеше да й разкаже нещо — истинско или митично — за историята на Даргентия. Все още се дразнеше от това, че Никоу така твърдо й бе наредил да остави кутиите и да го придружи в града, но сега осъзна, че той бе прав. Тя трябваше да подготви рекламна брошура — базирана на местните легенди, — а как по-добре щеше да стори това бързо, ако не изслушаше приказките на даргентийските жители?
    Колко забавен ставаше този проект!
    А и колко прочувствен също! Някак си тя трябваше да стори всичко възможно, за да помогне на принца да спечели своите туристи и булката си, да осигури запазването на трона си.
    Докато се занимаваше с това, тя щеше даже да потърси изчезналите скъпоценности.
    Мосю Полон донесе на Пейдж в чудесна порцеланова чаша прекрасен билков чай с дъх на канела, карамфил и други сладки и тръпчиви аромати, които тя не можа да разпознае. Когато цялата свита от служители на управителя си отиде, Пейдж вдигна чашата и с възхищение разгледа рисунките на рози върху нея. Наля си още чай в подходящата чаша, като внимаваше да не разлее и капчица върху изгладената бяла покривка.
    Тя продължи да разглежда сводестата врата и стените на ресторанта с необикновен светложълтеникав цвят. Залата започна да се изпълва с посетители и Пейдж се почувства виновна за това, че заемаше цяла маса, без да яде. Тя тъкмо бе помолила за менюто, когато Никоу пристигна.
    — О, значи тук сте били — каза той.
    — Как е климатичната инсталация? — попита го тя, докато той сядаше.
    — Безкрайно упорита като пословична жена. — Тъмните му очи просветнаха и той, изглежда, се бореше със себе си да не се разсмее. Отново й се подиграваше. Въпреки първоначалното си раздразнение, това й бе приятно; предпочиташе шеговитото му настроение пред надменното му поведение на принц.
    По препоръка на Никоу и двамата поръчаха говежди бульон, гарнитура от известни местни сирена и хляб.
    Той бъбреше за реконструкцията.
    — Всички работят заедно. Наоколо цари такова другарско чувство; просто е чудесно. Те в действителност не се нуждаят от моите съвети за подробности като климатика, но ми харесва, че ме правят съпричастен към всичко това.
    Приятелското отношение между Пейдж и Никоу също нарасна, или поне така се струваше на Пейдж. Тя му разказа за хората, които бе срещнала, и за легендите, които се надяваше да чуе от тях.
    Но въпросът, който искаше да му зададе от закуската насам, най-накрая бе засегнат.
    — Никоу, защо приемате Едуард да живее в замъка, след като не го харесвате?
    Изражението му помръкна точно когато сервираха супата. Той погледна към гъстата червена смес и започна да яде.
    — Съжалявам. Това не е моя работа. — Пейдж опита от своята супа. Беше силна и пикантна.
    — Не. След онова, което ви разказах миналата нощ, трябва да знаете всичко. — Той замълча. Огледа се наоколо, сякаш да се увери, че никой нямаше да ги чуе. Дългата му коса се заплете в яката на провинциалната му блуза. Въпреки че другите посетители често поглеждаха към него и му се усмихваха, шумът в залата бе достатъчно висок, за да заглуши разговорът им. — Самият Едуард е част от своята сделка. Разбирате ли, той е отраснал тук и е станал много печеливш френски бизнесмен. Той бе против освобождаването на Даргентия и говореше много за това.
    Пейдж не можеше и да бъде по-шокирана от поведението на човек, когото и без това вече смяташе за аморален.
    — Но той е член на вашето семейство, нали?
    Смехът му бе горчив.
    — По линия на съпругата. А той също притежава влияние. Трябваше да обещая, че той може да прекарва колкото време иска в замъка, като прави впечатление на хората, че вече е спечелил моето доверие, докато аз не покажа дали мога или не да посрещна своите задължения към него.
    — Разбирам. — Пейдж се умълча, а после изтърси: — Тогава вие трябва да разкажете истината на всички, след като му платите. Даже и да не успеете да намерите скъпоценностите, вие ще напълните хотелите. Даргентия ще се превърне в най-голямата туристическа атракция от откриването на Уолт Дисни.
    Никоу я погледна отново. Блестящата усмивка, която разкриваше мрежа от бръчици около очите му и усмихнатите му устни, които тя толкова обичаше да гледа, я накараха да се почувства така, сякаш някой бе засилил осветлението на ресторанта с няколко хиляди волта.
    — Въпреки това не като Евро Дисни, надявам се. — Пейдж знаеше, че Европейската версия не бе достигнала успеха на прототипа си. — Забравете за това!
    Двамата се вгледаха един в друг за един безкрайно дълъг момент. Краката на Пейдж се подкосиха. О, небеса, даже хиленето на този мъж бе изпълнено с чувственост! Слава богу, че не я докосваше, особено по начина, по който я бе прегърнал преди няколко нощи.
    — Никоу, скъпи, радвам се, че ви открих. — Гласът, който идваше над рамото на Пейдж, й се стори шокиращо познат.
    Върната към действителността, тя отклони погледа си от Никоу, който се изправи.
    — Колко хубаво, че ви срещам тук — каза той на Сюзън. Погледът му отново бе станал безизразен и Пейдж не можеше да прецени дали той се радваше, или се дразнеше да види стройната, сексапилна пътна агентка.
    — Надявам се, че не прекъсвам нищо — изгука тя, докато той я настаняваше на стол до тях. Тя седна, като метна русата си коса, така че тя погали ръката на Никоу. Все още носеше тясната зелена рокля, която разкри голяма част от красивите й бедра. — Има няколко въпроса, които трябва да обсъдя с вас, скъпи Никоу. — Тя извади купчина с книжа от кожена чанта — кожа на акула, предположи Пейдж — и ги постави на масата пред принца, докато блюдата им пристигнеха.
    Никоу поблагодари на сервитьорката, която им сервира, и събра всички книжа.
    — Какво е всичко това? — попита той Сюзън.
    — Подготвях си домашната работа. По-скоро, домашната работа на Даргентия. Тъй като вие се надявате, че туристите ще резервират стаи във вашите хотели, ще се нуждаете от подходящи жилища за една нощ за кралските особи, които ще пристигнат за бала… — Тя не можа да скрие презрението си, когато изговори тези последни няколко думи и Пейдж сподави усмивката си. — И така, поразпитах наоколо. Всички тези хора с достатъчно прилични домове желаят да помогнат на своя принц, почти всеки, който досега помолих…
    — Чудесно!
    — … въпреки че по-богатите и влиятелни хора са съгласни, че трябва да уважите мнението на обикновените хора. Трябва повече да зачитате нашите легенди и да забравите идеята за този злополучен бал.
    — А вие трябва да забравите за вашето възражение — каза Никоу с толкова повелителен глас, че Сюзън замълча.
    Тя се усмихна бързо и продължи:
    — Дойдох тук с други идеи за забавленията на нашите царствени посетители. Обиколка на замъка, разбира се. Изискан турнир по крокет, може би. И тенис също.
    — Пейдж предложи пътешествие по река Арджънт. Мисля, че това е добра идея както за кралските особи, така и за редовните туристи.
    — Разбира се. — Сюзън погледна Пейдж с такова пренебрежение, сякаш бе проговорила хлебарка.
    Пейдж не можа да остави това без отговор. Тя напъна мозъка си за друга блестяща идея.
    — А какво ще кажете за състезание по готварство? Помолете гражданите на Даргентия да сготвят и продават най-хубавите местни ястия и накарайте посетителите да гласуват за тях. — „Още едно състезание с участие на публиката“ — помисли си Пейдж, като погледна Никоу.
    Той схвана намека и се засмя.
    — Великолепно!
    — Но, Никоу… — Сюзън звучеше разтревожена и Пейдж я погледна. Красивото й лице скриваше гнева, който бушуваше в нея. Не се ли ядоса просто защото тя не се бе сетила за това? Или идеята не й харесваше?
    Или мразеше Пейдж?
    Това беше без значение, но Пейдж не искаше да си създава врагове даже и сред хората, които тя самата не харесваше.
    — Обзалагам се, че Сюзън е изпълнена с много други идеи за привличане на туристите — каза тя с окуражителна усмивка към своята красива отмъстителка.
    Вместо да успокои Сюзън, забележката я накара да погледне Пейдж с още по-голяма омраза. Пейдж бързо откри нещо много важно, което да изследва в центъра на чинията си със сирене.
    Сюзън се обърна към принца.
    — Никоу, скъпи, с всички тези чудесни идеи за туристически атракции едва ли се нуждаете от нещо толкова банално и детинско като този бал.
    — Банален, детински и необходим — противопостави й се той. — Балът ще е кулминацията на туристическата програма. И ако срещна също подходящата принцеса на него… ами, още по-добре. Не е като да имаш малко черно тефтерче, пълно с имената им.
    — Разбирам, Никоу. Едно детство, прекарано в Съединените щати… — тя процеди думите, сякаш бяха отровни, и хвърли обвинителен поглед към Пейдж, като очевидно считаше нея за виновна за всички беди, сполетели страната — няма да ви позволи да се срещнете с подходящите хора. Но сега сте си у дома. И легендата казва, че вие трябва да се ожените за обикновена жена.
    — Даже и така да е, трябва да направя това. В името на Даргентия.
    Пейдж го разбра. Целият свят щеше да разбере за бала на Никоу. Романтиците щяха да се втурнат да видят красивия принц, който щеше да ухажва принцесата, а после щеше да се ожени за нея. Тогава те щяха да похарчат много пари, за да дойдат тук с надеждата да зърнат щастливата двойка.
    И ако Никоу оставяше разбити сърца… е, добре, нейното нямаше да бъде сред тях. Тя нямаше да позволи това. И тя не съчувстваше на Сюзън.
    В мислите си Пейдж си представяше как Никоу танцува с красива принцеса, поглежда я с тези смолисточерни очи, казва й любовни думи с устните, които Пейдж намираше за толкова съвършени, толкова чувствени… по дяволите! Тя отпи от чая си, сякаш билките в него съдържаха нещо успокояващо. После си наля друга чаша от порцелановата каничка.
    Скоро Никоу реши, че бе станало време да се връщат в замъка. За щастие, Сюзън имаше работа в града.
    Докато вървяха към колата на Никоу, Пейдж забеляза Шарлот и Руди сред тълпа работници от другата страна на улицата. Групата, която ръкомахаше и говореше оживено, бе заобиколила скелето на двуетажна каменна сграда. И двамата роднини на Никоу носеха на главите си дебели шапки. Даже срамежливият Руди изглеждаше, сякаш си беше у дома.
    Никоу вдигна ръката си в поздрав към тях, докато Руди им кимна срамежливо.
    — Баща му работеше тук като строител — обясни Никоу с усмивка. — Детронираната кралска особа трябва също да работи, за да живее. Чичо Уензъл бе много добър в работата си. Той научи Руди на много неща. Сега хората го молят за съвет.
    За момент се спряха до новите хотели на Никоу. Единият бе модерен и лъскав с фасада от бял хоросан и червени тухли; вторият бе в по-стар, европейски стил, от камък и дърво. И двата хотела бяха огромни. Луксозни. Пейдж се надяваше, че и двата щяха да се харесат на туристите. На много туристи.
    Едуард стоеше в почти завършеното фоайе на втория хотел сред няколко строителни работници с каски на главата до скелето на стената, която се боядисваше в бяло. Работниците се смееха гръмогласно. Едуард просто се усмихваше лукаво. В тази сцена Пейдж усети нещо повече от мириса на незасъхнала боя.
    — Какво прави той тук? — попита Пейдж с раздразнение.
    — Без съмнение, следи за инвестициите си — отвърна сухо принцът.
    Пътуването обратно до замъка бе приятно изживяване. Пейдж задаваше въпроси за Даргентия, за нейната очарователна столица, за блестящата като сребро река Арджънт, за предстоящия бал. По никакъв начин тя не възнамеряваше да се държи като Сюзън, сякаш балът я безпокоеше.
    Но колкото повече опознаваше Никоу, толкова по-голямо влечение към него изпитваше. Но единственото бъдеще на това чувство бе да бъде наранено. Тук имаше много неща, които тя желаеше. Всички те включваха само история, но не и разбиване на сърцето й. Тя щеше да се стегне.
    Когато пристигнаха до последния завой на пътя преди моста над рова, Никоу попита:
    — Искате ли да ви разведа из замъка този следобед?
    Пейдж се поколеба. Беше изкушена. Но тя реши да се пази.
    — Може би по-късно. — Когато той спря пред замъка, тя изхвърча от колата с бързото — благодаря — а после изтича в стаята си да се преоблече.
    Имаше нещо, което тя искаше да узнае. Заключи вратата след себе си и после се обърна.
    — Милисънт!

Глава осма

    В същия миг тя почувства аромата на люляци. Мъглив стълб дим внезапно проблесна пред стената близо до гравираното балдахиново легло. Оформи се и се появи Милисънт.
    — Извика ли ме, Елеонора, скъпа?
    Пак Елеонора. Пейдж прехапа устни, за да не се разкрещи на златокосата стара жена, съчувствени очи и дразнеща усмивка. В крайна сметка този път тя самата я бе извикала. Искаше да й зададе един въпрос.
    — Милисънт, ти ли съчини даргентийската легенда, че принцът трябва да се ожени за обикновена жена?
    — Не ми се наложи. Не е ли просто чудесна? Съвсем подходяща е за принца да се влюби в теб.
    Пейдж изрева подигравателно.
    — Правилно. Е добре, направила си си труд за нищо, Милисънт. Подозирам, че ти си насадила идеята за бала в главата на принца, но той е разбрал твоята измама. Иска само да си намери принцеса, присъствието, на която ще привлече много туристи, а семейството й — много пари. Нямам шанс да му осигуря нито едно от двете.
    За първи път Милисънт изглеждаше разтревожена. Малкото й чело се проряза от повече бръчки, които Пейдж някога бе виждала там, и тя вдигна пръст към напуканите си устни.
    — Ами, скъпа, предполагам, че мога да те превърна в принцеса.
    Пейдж реши да я иронизира.
    — Разбира се, само ако е красива. Вечно красива. А също и блестяща.
    В слънчевите й очи, погледнали надолу, се появи тъга.
    — Елеонора, скъпа, това не влиза в правилата. Тайната на вълшебните приказки… ако можеше да я разбереш. Изисква само малко съсредоточаване.
    — Зная повече, отколкото да се съсредоточавам във вълшебни приказки, Милисънт. Правех го, когато бях в гимназията, и това бяха най-нещастните ми години, които някога мога да си представя.
    Милисънт потъна в леглото и поклати глава.
    — Много добре си спомням това време.
    Пейдж погледна към малката фигурка. Дюшекът под нея не потъваше. Разбира се, че не. Не съществуваше такова нещо като вълшебна фея. Тогава нямаше да има значение, ако тя излееше яда си на някой, който въобще не присъстваше.
    Обаче тя не можеше да си обясни своя гняв — как Никоу я привличаше и как тя в действителност, дълбоко в себе си, копнееше с цялото си сърце да можеха приказките да се сбъдват. Милисънт щеше да си помисли, че нейното вълшебно кръщелничество бе довело до нещо, назряло за промяна. Може би вече си го бе помислила, ако можеше да разчита на развълнуваната аура на Пейдж или на вътрешното й въображаемо съзнание. В своя самозащита Пейдж започна отново да се оплаква, за което винаги бе обвинявала Милисънт. Тя седна на леглото до старото същество, което не бе там.
    — И аз помня. Толкова се срамувах, че нямах кавалер за абитуриентския бал, докато брат ми не ми уговори Робърт Кокс, най-високомерното момче в училище.
    — Най-хубавото също — измърмори Милисънт.
    Господин Всичко, спомни си Пейдж. Приятелката му се бе разболяла от дребна шарка.
    — Не бе ли това интересно съвпадение?
    — Престани да ми четеш мислите, Милисънт! — скара й се Пейдж. Тя се умълча. — Винаги съм си мислила, че всичко бе вълшебство.
    Милисънт изглеждаше шокирана.
    — Но тогава аз ти обясних, мила…
    — Няма значение. — Пейдж се надигна и прекоси стаята. — Всичко бе цяла катастрофа. — Имаше втора среща в същото време с най-добрата си приятелка, Лия. Как се казваше нейният кавалер? Новото момче в училище, което печелеше пари, като продаваше стръв за риба ли?
    — Той бе такъв хубав младеж.
    — Милисънт! — Пейдж се опита да насочи мислите си към нещо друго, но след като се бе върнала към болезнените си спомени, те се отприщиха като кална вода — отвратителни, натрапчиви и много лепкави.
    Тогава не можеше да реши дали кавалерът на Лия миришеше повече на изкуствен тор или на умрели червеи. Тя знаеше, че Робърт никога повече нямаше да я покани на среща, но поне се надяваше на една прекрасна вечер.
    Поради някаква причина, която и тя самата не можеше да си обясни, бе започнала всичко, като седна на леглото. Главата й бе отпусната в ръцете и тя се молеше да си има вълшебна кръстница.
    За нейна най-голяма изненада Милисънт се бе появила.
    Сега Милисънт се изправи и застана до Пейдж като облак вълшебен прашец.
    — Възползвах се от възможността, скъпа. Ние, кръстниците феи, разполагаме с най-приятните здания за почивка след пенсиониране, а сега почти никой не вярва в нас. Басейни, фонтани, градини и всички онези пасти, които можем да ядем. Но колко по-прекрасно е да се почувстваш желан. Когато ти ме викаше, аз се почувствах щастлива, че съм избрана от теб. — Тя прегърна Пейдж. Усещането беше, сякаш я обвиваше меко бебешко одеялце.
    Очите на Пейдж се замъглиха от сълзи при любовта, която това същество излъчваше. Тя се отдръпна, като си спомни, че бе ядосана.
    — А аз не бях толкова щастлива — процеди тя. — Наистина, ти ми помогна с дрехите: красива рокля, високо вдигната коса, даже ми помогна да изтърпя онези проклети контактни лещи, които родителите ми бяха купили. През цялата вечер очите ми не се насълзиха. Тази част от вечерта бе съвършена!
    После кавалерът й я взе от къщи и катастрофата започна. Робърт бе изглеждал впечатлен, но когато я питаше, тя не знаеше какво да му отговори. Искаше й се да блесне, но единствената блестяща личност бе Лия.
    Тя се обърна към старата жена.
    — Проклятие, Милисънт, защо не можеше да скриеш малко блясък в онази красива рокля? Всичко, което исках, бе само една чудесна вечер.
    — Но ти просто не разбираше…
    — Тайната на вълшебните приказки. И все още не я разбирам, но съм ненаситна за наказания. — Оттогава насам тя рядко бе викала Милисънт, само в случаи на дълбоко отчаяние, но тя никога не й бе давала точно това, което Пейдж си би пожелавала — при все че външният й вид със сигурност се бе подобрил за една или две вечери. — А сега — защо ми намери тази работа? Даже някак си да успееш да накараш Никоу да ме забележи — нещо твърде невероятно, — той никога няма да се ожени за мен. Той иска принцеса.
    — Зная. — Милисънт изглеждаше толкова тъжна, че Пейдж си помисли дали да не я успокои. Колко абсурдно; тя беше кръстницата. Предполагаше се, че тя трябва да се грижи за Пейдж.
    — Съжалявам, Милисънт. Не можеш да ми помогнеш, след като магията ти не е наред. По-добре да се връщам към работата си.
    Милисънт започна да избледнява.
    — Магията ми е в ред, скъпа Елеонора. Нещата все още могат да се оправят.
    — Само в твоите мечти, Милисънт.
    С лек пукот и мирис на люляци старата жена изчезна. Пейдж остана сама с глупавите си мечти.
    Тя бързо се преоблече в тениска и джинси и забърза към библиотеката. Този следобед си води бележки в компютъра. Хрумнаха й много идеи. Планираше и да говори по-подробно с хората, които бе срещнала през този ден. Въведе в компютъра местните народни приказки, които бе чула, разпечата ги и ги съхрани на диска. После се върна към първата кутия с книжа.
    Когато Никоу дойде, за да я разведе из замъка, тя му отказа: твърде много документи; твърде малко време. И твърде силно, но напразно влечение към Никоу.
    Особено когато го видя да влиза с царствената си осанка, все още в провинциалното си облекло с разпусната риза, която подчертаваше ширината на раменете му, и тесните панталони, които подчертаваха тесния му ханш. Като затаи дъх и потисна възбудата си, Пейдж все пак намери сили да му откаже. Тя преглътна с мъка, когато той я погледна. Чувствените му устни бяха стиснати. Ако имаше някаква болка в тъмните му очи, то тя не искаше да я види. Но тя се замисли — само за миг — дали да не промени решението си.
    И навярно щеше, само ако бе показал и най-малък признак на уязвимостта си от предишната нощ. Но не стана така.
    — Ще вечеряме след два часа. Искам да ми правите компания. — Отново бе в едно от повелителните си настроения.
    Тя бе негова служителка, не подчинена. А и също не приемаше заповеди от никого.
    — Аз искам да продължа работата си. — Тя погледна към него, както се издигаше застрашително над нея. — Вижте, Никоу, прав бяхте за пътуването до града днес. Хареса ми, че се срещнах с някои хора и всички те бяха готови да ми помогнат. — Освен Едуард, помисли си тя. — Но вие ме наехте за работа с прекалено кратък срок. Трябва да наваксам изгубеното време.
    Дълбокият му строг глас можеше да замрази водата в рова.
    — Ще изпратя Мейбъл с един поднос. — Той напусна залата и остави Пейдж с някакво празно усещане отвътре. Може би тя трябваше да прекара с него още няколко минути. Щеше да се зарадва на една разходка из замъка… Не! Ставаше смешна.
    Работи до късно, свърши първата кутия и се зарови във втората. Благодареше на Бога за легендите, които все още не бе научила. Съмняваше се, че ще може за по-малко от две седмици да състави достоверна история на Даргентия. Народните приказки не бяха специалността й. Тя бе историчка. Разчиташе на достоверни факти, а не на красиви измислици.
    Пейдж се умори. Знаеше, че по-добре щеше да се съсредоточи върху разследването си, ако започнеше бодра на следващата сутрин.
    Тя не отиде право в леглото, а се отби в кухнята. Там отчупи малко хляб.
    Искаше й се да отпочине на някое спокойно място, където нямаше никой. Не в спалнята си, където Милисънт всеки момент можеше да се появи. Искаше да се разходи до рова.
    Може би искаше също така да бъде и до Никоу.
    Той отново можеше да бъде там. Сигурно ходеше там всяка нощ.
    Добре, тя не възнамеряваше отново да му се натрапва. Ако той беше там, просто щеше да го попита дали няма нещо против нейното присъствие. Той не се притесняваше да й казва какво да прави. Ако пожелаеше тя да си върви, щеше да го направи.
    А и тя самата щеше да се оттегли, ако се почувстваше неудобно в негово присъствие. Но той дори не бе намекнал, че искаше да я целуне отново миналата нощ. Тя беше в безопасност.
    Защо това не я караше да се чувства добре?
    С няколко филии италиански хляб в ръце тя излезе от кухнята и пое по пътеката. Нощта бе по-хладна, отколкото предишната вечер. Но тя не се нуждаеше от топлина; имаше нужда от спокойствие. Все пак тениската й едва ли я предпазваше от студа. Тя достигна до вратата в крепостната стена и се промъкна през нея.
    Никой не седеше на пейката. Единственото забележимо движение идваше отрова, където водата потреперваше от лекия бриз.
    Пейдж си отдъхна с облекчение. Беше сама.
    Както си седеше на студената каменна пейка пред статуята на лебед, тя потрепери. Можеше да се върне в замъка, където беше топло… но все още не.
    Светлината, която идваше от замъка, бе неясна. Сърпът на луната хвърляше блед, треперещ лъч върху водата. За момент Пейдж се учуди дали не бе дошла твърде късно.
    — Тук съм — извика тя.
    Вдясно чу плясък и крякане. Сякаш я бяха разбрали. Появи се майката гъска, следвана от малките си гъсета и два гъсока. Пейдж се засмя.
    — Насам — извика им тя и започна да им хвърля парчета хляб, като внимаваше да не се скупчват към нея и пазеше пръстите си настрана.
    Изведнъж чу стъпки. Замръзна на мястото си. Нямаше нужда сърцето й да се разтуптява така яростно бързо. Може бе дълбоко в себе си се бе надявала да види Никоу, но той не можеше единствен да знае за това съвършено спокойно убежище. Може би това бе Алфред, или Шарлот, или Руди. Може би даже противният Едуард.
    Но не беше никой от тях. Тя не бе сигурна по какво познаваше — може би от стройната походка. Но беше сигурна. Това бе Никоу.
    Беше вече достатъчно сигурна, когато се обърна и той стоеше в сянката на отворената врата.

    Никоу бе наблюдавал Пейдж в продължение само на минута, преди тя да се обърне. През това време бе чул как тя зовеше гъските, слушаше мелодичния й смях, когато те шумно се разкряскваха и боричкаха, наблюдаваше плавните й движения, когато хвърляше хляб във водата.
    Тъмната коса се спускаше по слабите й рамене. Тя бе съчетание от грациозни, подвижни сенки на неясната светлина, които превръщаха всичко в сиво и черно и смекчаваха впечатлението от работните й дрехи и грозните очила.
    Той не бе излизал тук всяка нощ, преди Пейдж Конър да пристигне. Сега да храни водните птици му изглеждаше най-естественото нещо на света. Тя очакваше това от него.
    Не бе възнамерявал да излива мъката си пред нея предишната вечер, но с нея се говореше толкова лесно. Тя, изглежда, се интересуваше от болката му — а и от нещо повече. Бе му предложила решение, което би могло да се окаже ефективно, макар и с леки изменения.
    Сега той седна до нея на пейката.
    — Здравейте — каза меко той.
    — Здрасти — прошепна тя.
    Гласът й му носеше наслада, съчетана с някаква неувереност. Неговото присъствие смущаваше ли я? Той със сигурност се смущаваше от нейното.
    — Донесох ви още хляб. — Той й показа хартиената салфетка в дясната си ръка. В нея имаше няколко кифлички от вечерята.
    — Откъде узнахте, че ще бъда тук?
    Той се усмихна.
    — Така си пожелах.
    Тя бързо отмести поглед.
    — Не виждам лебедите тази вечер.
    — Ще дойдат. — Той й подаде хляба. Пръстите им се докоснаха, докато тя го поемаше, и това леко докосване го развълнува. Той се приближи до нея на пейката. Седалката бе твърда и студена, но нейната близост го стопли. Той спря, когато лактите им се докоснаха.
    Тя се напрегна, но не се отдръпна, въпреки че трябваше. Нима и тя бе докосната от пламъка вътре в него, който го караше да желае нещо повече от това леко докосване?
    Прииска му се да се потопи в този пожар. Но за да може да стори това, той първо трябваше да го разпали още повече. Завъртя се, взе хляба от ръцете й и го остави на пейката.
    — Но вие сте прав — запротестира тя. — Лебедите идват.
    — Ще почакат. — Нощта стана още по-хладна, когато бризът връхлетя върху тях. Той видя как зърната й настръхнаха под тениската. А можеше ли тяхното напълване да бе реакция от топлите му ръце, които сега разтриваха лактите й? Погледът й проследи неговия. С лек вик на смущение тя се опита да се отдръпне.
    Той не я пусна. Привлече я по-близо до себе си, като я държеше непохватно на каменната пейка, тъй като тя остана скована. Но напрежението й изчезна, когато пръстите му започнаха да галят хладната й буза. Той докосна края на устните й. Тя се отпусна към него и отвори устни, а той сведе глава и потърка устни в нейните.
    Ръцете му продължиха да я милват по-надолу. Най-накрая сграбчиха задните й части и той я привлече по-близо до себе си.
    Държеше се непристойно. Беше принц, а времето на правото на първа брачна нощ отдавна беше отминало. Той не можеше да предложи на тази жена нищо повече от работата, която скоро щеше да приключи.
    Обаче бе и мъж, който се почувства пленен от присъствието на Пейдж Конър. То бе почти вълшебно, ако въобще вярваше във вълшебства. Което обаче не беше така. Но той наистина повярва в своето желание…
    — Пейдж — прошепна срещу устните й. Устните й се раздвижиха, когато тя отвърна:
    — Никоу, аз…
    Той я накара да замълчи, като я целуна още по-силно. Овлажняваше я с езика си, изследваше вътрешността на устата й, сякаш той бе един от далечните си прадеди, който бе открил ново кралство.
    Тя докосна брадата му с пръсти и въздъхна. Звукът го окуражи да продължи още по-навътре. Ръката му се раздвижи нагоре-надолу, за да хване най-накрая една твърда, заоблена гърда. Палецът му галеше и без това вече настръхналото зърно, което втвърди още повече.
    Устните му се откъснаха от нейните и оставиха следа от горещи целувки надолу по бузата й, по извития й врат, през мекия плат на тениската й.
    Тя се отдръпна назад. Дишаше учестено. Вдигна поглед към него. Кехлибарените й очи зад черните рамки на очилата бяха единственият цвят в сивотата на мъжделивата светлина.
    — Съжалявам, Никоу. Вие не трябва… Аз не мога… — Тя се изскубна от прегръдката му, после се изправи на крака и избяга към отворената врата.
    Като тичаше безразсъдно по едва осветената пътека, Пейдж не обръщаше внимание на студения, пролетен бриз, който я караше да трепери.
    Или губеше горещия допир на Никоу, който се превръщаше в лед?
    Не бе искала да избяга. Отчаяно искаше да остане с Никоу. Да сподели тези невероятни целувки. Да чувства ръцете му върху тялото си, да позволи меката му брада да я гъделичка по брадичката, да вкуси от изгарящите му устни.
    Но чувството й за самосъхранение бе надделяло.
    Как се осмеляваше да я дразни с това свое бягство отпреди няколко нощи, да я кара да се чувства желана, когато тя напълно знаеше, че не бе така?
    За него това бе само игра.
    За нея това бе една страстна, невероятна действителност.
    Пейдж отвори външната врата на замъка, която едва доловимо изскърца.
    Наостри уши при зловещата тишина на празната кухня. Почти се надяваше да чуе Никоу. Да я сграбчи, да я завърти в прегръдките си, да я целуне, докато не забравеше защо не биваше да бъде близо до него.
    Нищо не чу.
    Трябваше да се почувства облекчена. Но вместо това бе разочарована. Ядосана. Защо отново я бе целунал?
    Тя забърза през кухнята, а после надолу по червената пътека на първия каменен коридор.
    Сама в стаята си, тя заключи вратата. Само ако можеше да заключи и чувствата си извън себе си.
    Като седна на леглото, затвори очи и се опита да поддържа гнева си. Вместо това си припомни всеки миг от появата на Никоу при вратата до нейното бягство: стегнатото му, разгорещено тяло, ръцете му, неговите устни…
    Да върви по дяволите! И тя също. И Милисънт. И даже брат й Джо. Ето къде беше: сред една модерна, вълшебна приказка, която никога не можеше да се сбъдне.
    Тя мразеше вълшебните приказки.
    В действителността простата, обикновена героиня, която се бе влюбила в красив принц, щеше да си остане проста, обикновена… и пренебрегната.

Глава девета

    Пейдж се събуди рано на другата сутрин и планира да проведе малък разговор с принц Никълас от Даргентия. Тя си припомни как бе отвърнало тялото й на ласките му предишната нощ и си сложи една провиснала памучна риза над безформена, тъмна пола.
    Откри го сам в трапезарията, където въздухът бе наситен с аромата на бекон и кафе. Той стана на крака при нейната поява, величествен и красив в обичайните си провинциални дрехи. За да избегне погледа му, тя се втренчи право напред само за да се почувства отново неудобно, защото откри, че се взира в разголените му гърди. Потъмнели на слънцето златисти косми се подаваха от отворената му риза. След като заекна:
    — Добро утро — тя се поколеба, а после каза твърдо: — За миналата вечер…
    — Да?
    Думите й прозвучаха като изстреляни от картечница.
    — Осъзнавам, че паркът до рова е специално място за вас. Извинявам се за това, че ви безпокоях там през последните две вечери. Няма да го правя повече.
    — Не мислете за това — каза принцът. Изразът му бе толкова студен, че тя мислено благодари на Бога, че тъмната брада скриваше лицето му. — За мен е без значение дали вие сте там или не. Обаче аз не посещавам мястото всяка вечер, така че вие може да продължите да ходите там — до края на договора ви.
    С тези няколко думи той я сложи на мястото й. Целувката от миналата нощ не значеше нищо повече за него от първата му целувка. Тя бе само една временна служителка.
    Това я устройваше чудесно. Щеше да сложи в ред чувствата си след една почти безсънна нощ. Чувствата й към принц Никоу бяха само едно глупаво увлечение, което всяка американка би почувствала, изправена пред очарователен принц от Европа. Тя щеше да сподави това чувство. На карта стоеше нейният професионализъм.
    Но все пак я болеше при спомена за действителността — че един мъж, толкова вълнуващ, колкото Никоу, само за една нощ бе забравил целувките на една незабележима жена.
    Тя си сервира храна и се присъедини към него на масата. Сподавяйки болката си, се помъчи да завърже разговор, като му изказа една молба, свързана с работата й.
    — Ако нямате нищо против, бих желала да използвам една кола. Уредих си посещения на хората, които срещнах вчера, за да науча нещо повече за даргентийските легенди.
    — Разбира се. — Надменността му се намали, когато одобрителна усмивка разкри съвършените му зъби под безкрайно привлекателните устни. — Не си губите времето.
    Сърцето й подскочи чак до гърлото. Тя не можа да се сдържи да не му се усмихне на свой ред, но усмивката й бързо се скри. Дръж се на положение, предупреди се тя. Стой настрана, безчувствена.
    Когато приключиха със закуската си, той й показа конюшнята — една огромна каменна постройка в края на пътя за замъка от вътрешната страна на крепостните стени. При все че имаше няколко коня в безупречно поддържаните ясли, голяма част от конюшнята бе превърната в гараж. Мирисът вътре бе приятна смесица от коне, бензин, боя за коли и дезинфекционни средства.
    Минаха покрай голям черен жребец, който се раздвижи неспокойно пред яслата си. Пейдж си представи Никоу яхнал този жребец, галопиращ през полята, а тъмнорусата му коса се развява зад него. Стои със съвършена стойка, широките му рамена са изправени назад, докато с лекота управлява юздите. Бедрата му са стегнати и овладяват необуздания кон, копитата, на който отекват с буен ритъм…
    Хубаво беше, че принцът караше кола. И че Пейдж се бе упражнявала да контролира въображението си.
    Тя премина бързо покрай яслите, за да застане пред автомобилите.
    — Ето — каза й Никоу. Подаде й ключовете за малък „Фиат“ и й показа копчетата за автоматичната врата на гаража.
    — Предполагам, че няма да имате време за вашата обиколка из замъка — добави той с равен глас.
    — С нетърпение я очаквам, но не днес. — Тя не смееше да остане и час сама в компанията му. Въпреки самообладанието й той все още предизвикваше глупави фантазии. — Трябва да се залавям за работа.
    Но докато се обръщаше, тя сподави една въздишка. Може би за нея щеше да е по-добре да предприеме обиколката, като даде воля на любопитството си.
    Или, страхуваше се тя, като засили интереса си към принца още повече.
    Преди да се отправи към града, Пейдж трябваше да се качи в стаята си, за да си вземе чантата и бележника.
    Когато доближи вратата, чу гласове в стаята. Въздъхна, отпусна, а после изправи рамена, като се приготви за срещата си с Милисънт.
    Вместо нея, тя се изненада да види Алфред. Прислужникът на Никоу носеше дълга престилка върху панталоните и бялата си риза. В ръката си държеше четка от пера за почистване на прах, а прошарената му коса стърчеше повече от обикновено. Може би той бе донесъл стълбата, на която стоеше изправен, тъй като слабият мъж протягаше четката далеч над върха на гравираната рамка на леглото.
    Тя не искаше да го стряска, докато се навеждаше толкова опасно. Вместо това остана да го наблюдава за момент. Беше гъвкав за възрастта си. Той си тананикаше нещо, което звучеше като марш.
    Пейдж се огледа неспокойно наоколо. За щастие, нямаше никакъв признак за присъствието на Милисънт, нито даже най-слаб аромат на люляци. Добре. Последното нещо, което й трябваше, бе всички да разберат, че тя бе пристигнала в замъка с въображаема придружителка — ако след инцидента с пушека и пеперудите вече не я подозираха, че вършеше детински пакости.
    За миг Алфред се изправи и постави ръка на бедрото си. Огледа работата си. Очевидно доволен от себе си, той слезе по стъпалата, после се обърна и видя Пейдж.
    Ахна и вдигна ръката си толкова рязко, че едно перо от четката падна на пода.
    — О, Пейдж — каза той. — Не ви чух да влизате. Надявам се, че нямате нищо против, че съм тук, но така помагам на Мейбъл, която е много заета.
    — Нямам нищо против. — Знаеше, че не звучи много убедително, и за това продължи: — Съжалявам, че ви уплаших. Вижте, не бих искал нито вие, нито Мейбъл да си навличате неприятности заради мен. Защо просто аз не се грижа за стаята си, докато съм тук? И, моля ви, наричайте ме Пейдж.
    Яркосините му очи се ококориха под сбръчканите му клепачи, сякаш бе скандализиран.
    — О, не, Пейдж. Гостите на принца на Даргентия не чистят собствените си стаи.
    — Аз не съм гостенка, Алфред — напомни му тя. — Аз съм само една служителка.
    Той упорито вдигна брадичката си с жест, който напомни на Пейдж за господаря му. Отпуснатата кожа на гушата му се изпъна.
    — Но докато сте тук, вие също сте гостенка.
    Пейдж си припомни, че когато бе срещнала Алфред, си бе помислила, че той можеше да й бъде съюзник. Тя със сигурност не желаеше да го отблъсне от себе си, като не приемаше неговата любезност. Тя се усмихна:
    — Благодаря, Алфред. Вие ще ме разглезите.
    — Такава млада, хубава дама заслужава да бъде разглезена — отвърна галантно той.
    Глупости! Пейдж откри, че бе взимал уроци по ласкателство от очарователния си господар. С поклащане на глава тя започна да събира това, което й бе необходимо за пътуването до Даргент Сити.
    — В града ли отивате? — попита Алфред.
    Пейдж кимна утвърдително.
    — Ще събирам легенди.
    Малката му уста се разшири в усмивка, подчертана от двете бръчки отстрани.
    — Добре! Тогава трябва да се видите с някои от най-добрите ни разказвачи — освен младия Руди. Може би той е специалистът по народно творчество в страната. Но вие трябва да чуете и истории от другите; тогава той ще ви помогне да ги сглобите. — Алфред й даде няколко имена. Едно или две й бяха познати; останалите не бе чувала.
    — Благодаря — каза тя. Докато поставяше чантата си през рамо, й се стори, че долавя мириса на люляци. — О, не! — нареди шепнешком тя. — Само да посмееш!
    — Съжалявам, Пейдж — каза Алфред. По лицето му се забелязваше объркване. Той току-що щеше да премести стълбата от другата страна на леглото. — Не искате ли да избърша прахта от другата страна на леглото?
    Пейдж размисли бързо, а после каза, сякаш довършваше изречението си:
    — Не смейте да правите нищо, с което можете да се нараните, Алфред. Видях как се надвесвате, когато влязох в стаята.
    Слава богу, вече не усещаше мириса на люляци. Може би бе сбъркала. Или може би за пръв път Милисънт се бе подчинила на Пейдж.
    Алфред се усмихна:
    — Ще внимавам, Пейдж.

    Пейдж напусна замъка, без повече да зърне принц Никълас, принца на Даргентия. Сама караше малкия „Фиат“. За пръв път изминаваше пътя сама, за пръв път отиваше в града без Никоу.
    Така се чувстваше по-добре. Много по-добре, защото съзнанието й играеше коварни номера, като я караше да си спомня за целувките му.
    Възнамеряваше да се възползва от поканата на мосю Полон да се срещне с майка му. Първо спря до „Големия магазин“. Неговият управител, отново облечен в яркозелената си риза, я въведе в каменна къща на няколко преки от магазина.
    Мадам Полон бе приятна, осемдесетгодишна жена с побелели коси. Имаше малък, безупречно подреден дом. Тя настоя Пейдж да заеме почетното място — един прекрасно украсен с гравюри диван с кадифена дамаска и извити крачета. Облечена в традиционните за Даргентия дантелена блуза и пола на цветя, тя сервира плодова торта, която сама бе приготвила. С висок, силен глас започна да й разказва на френски език великолепни приказки — всички до една верни, настоя тя.
    — Разбирате ли, семейството ми е толкова даргентийско, колкото и това на нашия скъп принц Никоу.
    Докато Пейдж си водеше бележки, мадам й разказа приказката за първия крал на Даргентия, Уензъл Първи, който сплотил местните граждани, за да изгонят нахлуващите нормандци.
    След това на трона се възкачил крал Мишел, който спасил народа си от чумата. Яздил много дни на своя жребец, докато не стигнал Долината на мрака. Там победил Ангела на смъртта. Когато се завърнал в Даргентия, оцелелите от поданиците му, вече се възстановявали.
    А и сегашният им принц също бе легендарен герой. Той собственоръчно, без да се брои верният му съветник лорд Алфред, освободил Даргентия от последните нашественици.
    — Той е толкова храбър, толкова чудесен — промълви крехката мадам Полон и сипа още една чаша чай на Пейдж.
    Пейдж не можеше да отрече, че Никоу беше храбър. А колкото до това, че е чудесен… ами, това просто си беше така. Неговият външен вид. Тялото му. Даже привлекателната му личност, ако се изключеше арогантността му. Но нямаше нищо особено чудесно в това, че й се подиграваше с нищо незначещи за него целувки.
    Тези целувки обаче… те бяха чудесни.
    — Но нашият принц е толкова заблуден, мадам — каза синът й, който приличаше на свети Клаус. Той се настани на един стол, твърде малък за размерите му.
    — А, да — въздъхна мадам. — Балът. Това трябва да е нещо толкова вълнуващо, но…
    С чувството, че сякаш сама забиваше нож в гърдите си, Пейдж попита:
    Нима даргентийците не се радват, че принц Никоу си търси булка? — Тя отпи от чая си, устните й внезапно бяха пресъхнали.
    — О, Господи! — изрече мосю Полон. Мъжът с поруменяло лице стана и закрачи в гостната стая. — Идеята на принц Никоу да превърне тази страна в рай за туристите е великолепна. Той ни възвърна свободата, а сега иска да осигури нашето оцеляване. Все пак той подхожда към това толкова погрешно…
    Майка му го прекъсна с жест на ръката, който сякаш изтриваше лоша помисъл.
    — Принцеса. Това иска той. Но трябва да си намери обикновена жена.
    Пейдж премигна. Все пак тя долавяше следите от вълшебните пръсти на Милисънт в тази толкова почитана легенда. Но несръчната й вълшебна кръстница сигурно не бе успяла да втълпи приказката в толкова много умове. Не, по-вероятно беше, както й бе казала, че тя е знаела за съществуването на тази легенда още преди Пейдж да израсне и тя да я доведе в това невероятно приказно царство.
    — Чух тази даргентийска легенда — каза Пейдж. — Тя е прекрасна история, но…
    Дребната мадам се изправи с достойнство.
    — Единствено нашите легенди, мадмоазел, крепяха даргентийците векове наред, докато нашата родина не бе освободена. Те бяха верни, защото предсказаха връщането на нашия принц. Но сега той също трябва да ги зачете или иначе над Даргентия ще надвисне опасността отново да бъде съсипана.
    Пейдж се замисли за момент.
    — Убедена съм, че принц Никоу може да си намери подходяща обикновена булка, ако реши така. — Пейдж си спомни красивото подигравателно лице на Сюзън. Тя си помисли дали да не се изплези на въображаемия образ, после превърна вътрешната си гримаса в усмивка към домакините. — По-трудното условие в легендата е да се намерят Легендарните. Наистина ли вярвате, че съществуват?
    Дали вярваха! Мадам и мосю Полон заговориха в един глас. Разказаха й толкова истории за красотата на скъпоценностите. Легендарните наистина съществуваха.
    А казваха ли историите къде могат да бъдат намерени скъпоценностите?
    Мосю Полон й представи една изопачена версия на стиховете на Алфред, но нито една от тях не споменаваше нещо по-конкретно.
    — Може би, мадмоазел, вие ще научите повече, докато съставите историята на Даргентия. — Мадам Полон прозвуча толкова обнадеждена, че на Пейдж й се прииска да не бе подхващала темата. Никой за нищо не бива да разчита на нея — със сигурност не и да спаси държавата.
    Тя си спомни отново за Никоу, който бе толкова подходящ за ролята на принца. Той сигурно щеше да стори това, което беше добро за неговия народ.
    Най-накрая Пейдж попита за всички членове на кралската фамилия с имена Уензъл от периода, който най-много я интересуваше. Семейство Полон обаче не знаеше кой се бе оженил за Летисия Адамсън от Уилямсбърг в края на седемнадесети век.
    Нито никой от тях подозираше за тайната, която криеше в себе си Пейдж за Летисия и Уензъл и за противоречивата връзка с мечтите й, които я вълнуваха от дете.
    Когато майката и синът й разказаха всички истории, които можаха да си спомнят, мосю отведе Пейдж до вратата на съседната къща със сламен покрив.
    — Моите съседи, Лебланкс — те ще ви разкажат такива истории…
    Преди да се върне вкъщи, той представи Пейдж на френски език на двама братя с тъмни коси. Единият беше слаб мъж на средна възраст с дебели очила; другият, също така слаб, щеше да изглежда с няколко години по-млад, ако си бе обръснал рошавия мустак. И двамата носеха светлосини ризи, въпреки че първият брат изглеждаше по-чист.
    Лебланкс също я поканиха на чаша чай. Домът им не бе така подреден както този на семейство Полон, но въпреки това износените им мебели също бяха старинни. Миришеше на стари пури и неизхвърлена пепел, а тук-там Пейдж забеляза следи от изгаряния по ръбовете на дървените маси.
    Андре, мъжът с посивелия мустак, разказа нова история на Пейдж. Имаше така тънък гласец, каквото бе и тялото му.
    — Преди много години един от нашите принцове, мадмоазел, беше смел ловджия. Но един ден той отишъл в гората и намерил голяма мечка с трън в лапата.
    Историята напомняше на позната вълшебна приказка. Мечката така се мъчила, че на принца му дожаляло за нея, извадил й тръна и си отишъл. Няколко години по-късно мечката му се отплатила, като спасила живота му.
    — О, да, мадмоазел — заключи той, — историята е истинска. Тя ми бе разказана от моята пралеля, вторият братовчед, на която я научил от потомъка на камериера на самия принц.
    Може би камериерът също е знаел къде се намираха скъпоценностите, помисли си Пейдж, докато прилежно си водеше бележки. Тази история бе също така пословична.
    Жан, другият брат, й разказа първо приказката, която предсказваше връщането на независимостта на Даргентия. Той приключи с историята, която сега вълнуваше повечето от даргентийците. После се наведе към нея със стиснати в юмруци ръце.
    — Мадмоазел, балът на нашия принц ще бъде чудесна идея, ако той си избере обикновена жена за булка.
    Той поклати юмрук, сякаш да подчертае своята убеденост. Погледът му бе суров, даже заплашителен, въпреки смешните му рошави и посивели мустаци. Пейдж едва не се разтрепери.
    — Да, мадмоазел — потвърди Андре също така решително. Сивите му очи проблясваха с плам. — Народът му няма повече да го уважава.
    Със сигурност това се отнасяше за Лебланкс. Дали и другите даргентийци бяха така непоколебими?
    Пейдж промени темата. Но и тук нищо не научи за любимия си Уензъл.
    Семейство Лебланкс приключи с разказването на приказките, които знаеха. С предупреждението, което Пейдж трябваше да предаде на принца — да се вслушва в легендите, — те я заведоха до дървената къща от другата страна на улицата. Там те я представиха за своя приятелка на пълничка вдовица на име мадам Дефо. Тя носеше престилка с много волани върху роклята на цветя. Румената мадам сервира на Пейдж вкусен хляб с лек дъх на босилек и розмарин — и още чай. Пейдж едва не се срина върху предложения й стол. Досега не бе осъзнала колко много я бяха уплашили Лебланкс.
    Мадам Дефо разказа на Пейдж една история, подобна на тази за Робин Худ, за смела група мъже, които победили французите, след като Никълас Първи избягал, за да се увери, че даргентийците разполагали с достатъчно храна.
    — Казват, мадмоазел, че техният водач, Орела, бил брат на краля, изпратен на заточение.
    — Какво се е случило с него? — попита Пейдж.
    — След като направил всичко по силите си да установи хората си и да им намери храна, казват, че избягал.
    Пейдж не се разсмя. Щеше да е проява на грубост от нейна страна.
    Разбира се, и мадам Дефо също й изказа опасенията си за бъдещето на кралството.
    — Толкова хубаво е да бъдеш свободен, мадмоазел. Но нашата свобода може да отлети също така бързо, както и дойде, ако нашият скъп принц Никоу не успее да изпълни съветите на нашите легенди.
    Пейдж и нея попита за този Уензъл, който заминал за Америка. Тя поклати глава, докато овалните й бузи се разтресоха.
    — Съжалявам, мадмоазел, но нищо не зная.
    Когато свърши, мадам Дефо преведе Пейдж през пищната зелена градина с билки в задния й двор, цялата изпълнена с чудни аромати. Вратата в оградата водеше до друг съседски двор — семейство Мартинс, една млада двойка, която също покани Пейдж вътре.
    Очевидно бяха по-модерни от всички хора, които Пейдж бе срещнала досега. Семейство Мартинс бяха открили удобството на тениската и джинсите. Всекидневната им изглеждаше като всеки порядъчен дом — с красиви мебели, тук-там по някоя и друга антика, но не изпълнена с цялото онова даргентийско очарование, на което Пейдж се радваше през целия ден. Настаниха я пред масичка за кафе, а после седнаха един до друг на дивана срещу нея.
    На моменти даваха ясно да се разбере, че макар да бяха на възраст около тази на Пейдж, те също се тревожеха за бъдещето на своята родина. За разлика от останалите, те говореха с нея на английски език.
    Анет Мартин с тъмна, късо подстригана, къдрава коса погледна Пейдж с искрените си, сиви очи.
    — Аз съм учителка, госпожице. Живях в Париж около година. Аз съм, както вие американците бихте могли да кажете, космополитка. Но аз съм също и даргентийка. Израснах с легендите. Вярвам в голямото им значение за нашия народ. Принцът трябва да запомни това.
    — Намирам легендите за очарователни — каза Пейдж. Съпругът й Марсел бе учил хотелиерство в Лондон.
    Беше нисък на ръст и емоционален. Той държеше ръката на Анет на коляното й и Пейдж можеше добре да прецени чувствата му от побелелите кокалчета на ръцете му и потрепването на жена му.
    — Но вие навярно мислите, че даргентийците са малко луди заради огромното значение, което придават на легендите, нали така?
    Пейдж се раздвижи неловко.
    — Не бих се изразила точно така…
    — Легендите могат да бъдат и наивни, но никой не бива да ги подценява. — Кокалчетата на ръцете на Марсел станаха още по-бели. — Чрез завръщането на нашия принц една от тях вече се сбъдна. И не мога да ви изразя удоволствието и радостта на нашия народ. — Кокалчетата му отново възвърнаха цвета си.
    — Това ще се превърне в чудесен анекдот сред историческия материал, който събирам — съгласи се Пейдж.
    — Но Никоу трябва да открие Легендарните. Само тогава той може да се ожени за обикновена жена. Народът му го очаква от него. — Ръката му побеля и хубавичкото лице на Анет се изкриви от болка.
    От семейство Мартинс Пейдж научи две истории, разказвани им като приказки за лека нощ, докато бяха расли под френското господство в Даргентия. Любимата приказка и на двамата бе Laigle, Орела.
    Пейдж отново стигна до задънена улица, когато ги попита за Уензъл.
    Когато стана да си ходи, Анет пресече стаята и я докосна по рамото.
    — Госпожице, вие сте служителка на принца. Трябва да го накарате да се вслуша в легендите.
    Пейдж случайно погледна към съпруга на Анет, който също стана да я изпрати.
    — Но аз съм само негова служителка. — Почувства се отчаяна, обезсърчена. Хората тук изживяваха историята, която тя изучаваше. Те бяха отворили домовете си за нея. Бяха споделили най-скъпото си на света — своите легенди.
    Тя им беше длъжна.
    Дължеше много и на Никоу също за това, че я бе довел тук. Ще успееше ли да му помогне да заживее в спокойствие? Единственият начин бе да намери Легендарните. Преди да настане часът да се разплати с Едуард. Преди да си избере булка. Преди бала.
    Тя попита импулсивно:
    — Можете ли да разберете от вашите приказки къде могат да бъдат открити Легендарните?
    — Говорихте ли с мосю Пелерин? — попита Мишел.
    — Кой е той?
    — За бога, та това е градският златар, мадмоазел. Семейството му от векове се занимава с този занаят.

    Според семейство Мартинс златарският магазин се намираше във втория блок на юг от „Големия магазин“. Блоковете бяха ниски; Даргент Сити, макар и столица на една нова държава, беше все още малък град. Той все още блестеше с очарованието на стария свят, на което Пейдж се възхищаваше, докато се опиваше от историческата му атмосфера.
    Тук едноетажните постройки нямаха скелета. Магазините бяха малки, с бели витрини, които преобладаваха до обветрените от вековете каменни фасади. Пейдж мина покрай една месарница. През витрината тя видя един мъж в изцапана с кръв престилка, който със сатър разсичаше едно голямо парче месо на пържоли. Тук не се забелязваха никакви модерни електрически резачки на месо. Но в замъка старинната атмосфера се нарушаваше от модерни електроуреди като хладилник например, но докато минаваше покрай месарницата, тя не усети миризмата на развалено месо.
    Тук също не се усещаше никакъв пушек. Обаче на тясната улица с две платна имаше малко задръстване, тъй като един камион се опитваше да заобиколи един паркиран форд. Пейдж си представи, че улицата беше пригодена повече за конете и каретите от дните на далечното минало.
    Като срещаше погледа на други пешеходци, тя им кимаше и отвръщаше на приятелските им Bonjours. Всички те носеха обичайните даргентийски блузи и поли за жените, ярки ризи и тъмни панталони за мъжете.
    В центъра на блока имаше малка банка. Пейдж надникна през големия прозорец отпред.
    Едуард Кемпиън стоеше пред гишето. Неговият елегантен черен костюм караше още повече да изпъкват яркосините ризи на хората, с които той разговаряше — Жан и Андре Лебланк, мъжете, които така силно изплашиха Пейдж, когато бяха настояли Никоу да се вслуша в даргентийските легенди.
    Каква работа имаха те с Едуард?
    Своя собствена работа, напомни си Пейдж. В края на краищата, банката бе отворена за всички.
    Едуард я забеляза. Той се извърна твърде преднамерено, за да я изгледа. Посребрялата му коса бе както винаги безупречно пригладена — а лукавата му, тайнствена усмивка я накара да потрепери. Пейдж бързо продължи напред.
    Бижутерията на Пелерин беше близо до края на ниския блок. Пейдж надникна във витрината, на която наред с няколко прости брачни халки бяха изложени ръчни часовници и будилници. Никакви по-разкошни бижута не бяха изложени. Но Пейдж подозираше, че гражданите на Даргент Сити, въпреки че той бе столица на държавата, нямаха достатъчно пари, за да си купуват диаманти — не и докато Никоу не развиеше икономиката.
    Пейдж отвори вратата на магазина. Едно звънче оповести влизането й. Тя потръпна, когато високият звук отекна в малката стая, а после се усмихна на привлекателните неща, които видя там.
    В стаята тиктакаха голям брой стенни часовници с кукувици, закачени на едната стена. Един разхвърлян тезгях зад щанда показваше, че собственикът на магазина поправя часовници.
    Висока, тясна витринка до тезгяха излагаше различни видове пръстени и гривни. Пейдж се приближи до нея и надникна вътре. Един лъч във витрината осветяваше блестящите камъни. Повечето от тях се сториха на Пейдж като диаманти — много малки. Нищо изключително скъпо. Със сигурност не бяха Легендарните.
    — Bonjour, мадмоазел — изгърмя един глас, собственикът, на който Пейдж в началото не бе забелязала. — Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той на френски език.
    От отворената врата зад тезгяха се появи един огромен човек, който се наведе, за да не удари главата си в рамката на вратата. Той бе толкова едър, че изпълваше цялата врата. Носеше яркочервена риза, а сивите му панталони, напращели от корема му, се държаха от тиранти с ярки бродерии.
    Пейдж не очакваше, че такъв огромен човек можеше да работи с фини диаманти и крехки часовникови механизми.
    Тя се представи.
    — Тук съм като служителка на принц Никоу — обясни тя. — Той ме нае, за да събера исторически данни за Даргентия.
    Пълното лице на мъжа подхождаше на дебелото му тяло. Месестите му устни се изкривиха, докато говореше Пейдж, а неговите рошави, черни вежди с формата на диагоналните ударения над френските гласни звукове, подчертаваха намръщената му гримаса.
    — Вие ли сте мосю Пелерин? — попита тя. Мразеше, че гласът й прекъсваше и трепереше, но мъжът с враждебен вид не допринасяше много, за да успокои нервите й.
    Той кимна утвърдително и така кожата на гушата му се нагъна още повече.
    — Анет и Марсел Мартин ме изпратиха. Моята първа задача е да подготвя рекламна брошура за бала на принца. — Мосю Пелерин още повече се намръщи — тук все пак имаше още един опонент на плановете на Никоу, помисли си Пейдж. Тя продължи забързано: — Ще съсредоточа вниманието си върху легендите и особено онази, която казва как принцът трябва да намери Легендарните — скъпоценностите на короната, — преди да се ожени. Търся всякаква информация, която даргентийците могат да ми предоставят за тази легенда, и семейство Мартинс си помислиха, че вие може да разполагате с такава. Те ми казаха, че вашите прадеди са били градските златари и…
    — Крайно време е! — изгърмя ядосаният глас на златаря. — Да, имам информация за Легендарните. Чаках да я кажа на някого. Но вие предайте на нашия принц да не ми праща своите слуги да чуят това, което той и единствено той, трябва да знае.

Глава десета

    Никоу седеше в градината пред замъка. Тук беше по-хладно, отколкото в кабинета му и той можеше по-спокойно да обмисля потискащите цифри на даргентийските данъци.
    Не можеше да се съсредоточи върху тях. Може би твърдият бял железен стол го караше да се чувства неудобно.
    Или може би мислите му за Пейдж Конър.
    Чудеше се как тя се справяше с проучването си в града, с опитите си да научи повече за народните легенди.
    Защо мислите му се връщаха към нея толкова често? И защо отново я бе целунал там, при рова, миналата нощ? Нещо повече, защо така се бе засегнал, че тя избяга от него?
    Сякаш беше я повикал, фиатът й тъкмо влизаше в двора на замъка.
    Пейдж бързо слезе от колата и се затича грациозна в грозната си тъмна пола и ниските си обувки с равна подметка. Лицето й бе поруменяло, а необикновените й кехлибарени очи зад очилата блестяха от вълнение.
    Останала без дъх, тя спря до него. Изглеждаше толкова развълнувана, че едва говореше.
    — Златарят има информация за Легендарните — успя да изрече тя. — Само за вас.
    Сърцето му подскочи. Но той избягваше да си прави прибързани заключения.
    — Той навярно иска да ми продаде дубликати.
    Тя му се скара.
    — Не ставайте циничен. Трябва да дойдете.
    Той също никога не бе приемал заповеди, или със сигурност не от своите подчинени.
    — Няма да стане.
    Тя го хвана с двете си ръце и го задържа. Той усети желанието й да го надвие. Въпреки че изглеждаха толкова крехки, тя бе вдигала с тези ръце големи кашони, пълни с книги. А и кракът й бе готов за действие както когато пристигането на Алфред я бе уплашило… Той реши да я изслуша.
    Тогава тя му разказа за откритията си през деня. Народът му очакваше от него да живее с предсказаното в легендите.
    — Без значение за коя ще се ожените — му каза тя, — поне това им дайте, ако въобще е възможно. Първо открийте Легендарните за тях.
    През него премина вълна на отвращение. Достатъчно бе слушал за въображаеми скъпоценности, скрити в заблатения ров.
    — Те са измислица — изсумтя той.
    — Наистина съществуват.
    Тя упорито вдигна брадичката си, което заинтригува Никоу.
    — Откъде знаете? — настоя той. — Вярвате ли в легенди? Във вълшебства?
    Тя го погледна с кехлибарените си очи. Той можеше да си направи замразено дайкири с леда в тях.
    — Това, в което вярвам аз, Никоу, няма значение. Ако съм права, вие ще разполагате с достатъчно пари да спасите кралството си от Едуард, ако въобще решите да продадете скъпоценностите. И нещо повече, в очите на вашия народ вие ще запазите правото си да го ръководите.

    Няколко часа по-късно Никоу удари фиата, като се опитваше да му намери място в тесния паркинг. Какво, по дяволите, правеше той?
    Със сигурност искаше да намери Легендарните. Ако въобще още съществуваха — в което той се съмняваше. Може би бяха само една измислица.
    Видя само как Пейдж преглътна с усилие, без да каже и дума. Очите й бяха разширени под очилата с черни рамки. Беше се уплашила, че се е блъснал в колите отпред и отзад на мястото, където се опитваше да паркира колата. Точно пред бижутерията на Пелерин.
    Ами това беше негово право, нали така? Той беше принцът.
    Той също така беше и много добър шофьор. Не че не можеше да удари нечия скъпа кола. Но бе много по-внимателен, докато управляваше своята собствена кола.
    Много часове бе прекарал в разсъждения дали да дойде или не. Въпреки настойчивото натякване на Пейдж.
    Легендарните ли? Невероятно.
    Ако беше така, защо Пелерин бе изчакал да разкрие, че знае за тях чак когато Пейдж го бе попитала за скъпоценностите? Защо не бе отишъл при Никоу, който се намираше в страната от три месеца? Защо не бе казал на братовчед му Руди, който живееше в Даргентия през всичките тези години?
    Все пак семейство Пелерин бяха златарите на страната, откакто тя самата съществуваше. Навярно откакто прадедите на Никоу са били крале, а тези на Алфред — техни слуги. Традициите в Даргентия бяха оцелели през всичките тези години.
    Пейдж беше права! По дяволите упоритото й сърце на историк. Той трябваше да дойде.
    — Пристигнахме — измърмори той и спря мотора.
    Пейдж изглеждаше облекчена.
    — Сигурен ли сте, че искате и аз да дойда? — Развълнуваното й изражение го молеше да каже да. — Мосю Пелерин каза, че само вие трябва да узнаете това, което той има да ви казва.
    Въпреки раздразнението му, нейното вълнение го завладя. Тя беше една настойчива дръзка историчка, която търсеше упорито в миналото.
    Неговото минало. Неговите скъпоценности. Неговият триумф.
    — Хайде, елате. — Той се протегна към дръжката на вратата. — Да видим какво има да ни каже Пелерин.
    Заобиколи колата, за да отвори вратата на Пейдж, която го очакваше. Първия път, когато бе направила това, тя бе смаяна от неговата вежливост. И сега все още гледаше срамежливо към земята, сякаш той се бе отнесъл по специален начин към нея.
    А той не правеше нищо специално. Тя не очакваше безупречни маниери, както повечето жени, изглежда, очакваха от един принц. И сега тя още веднъж седеше засрамена пред него. Той поклати глава. Тази жена беше загадка.
    Той погледна към златарския магазин. Какво ли знаеше Пелерин? Навярно нищо, което си заслужаваше пътуването до града.
    Все пак, колко хубаво би било да можеше да открие скъпоценностите преди бала. Това щеше да се понрави на неговите поданици; част от легендата им щеше да се сбъдне. Тогава той ще може да се ожени, както самият възнамеряваше — за благото на поданиците му, независимо дали те осъзнаваха това или не. Никога нямаше да разберат, че щеше да продаде скъпоценностите, за да не позволи на лешояда Едуард да разграби тази страна, за да запази жив спомена за управлението на Никоу.
    Но щеше да се чувства, сякаш си продаваше дясната ръка.
    Отвори вратата на бижутерията с ръка, протегната, за да даде път на Пейдж, и забеляза, че тя отново се усмихна към пода.
    Звънчето на вратата отекна, но никой не отговори.
    — Пелерин! — извика Никоу.
    Изведнъж огромното тяло на златаря се появи на вратата в задната част на магазина.
    — Ваше височество — каза дебелият мъж на френски език и се поклони. Но главата му отново се изправи, когато малките му очички под гъстите тъмни вежди съзряха Пейдж. — Съжалявам, ваше височество, но трябва да говоря с вас насаме.
    — Госпожица Конър е дискретна личност — каза Никоу с тон, нетърпящ възражение. — Тя е моят историк и ако вие трябва да ми кажете нещо, което отразява миналото на страната, тя трябва да го знае. — Той замълча за момент. Нима беше изявил авторитета си твърде силно? Той бе принцът, но също и чужденец за тази страна. Поданиците му вече негодуваха заради нежеланието му да се подчини на техните глупави суеверия. Ако твърде често налагаше волята си над тях, те можеха да заобичат повече френското господство.
    Но Пелерин изглеждаше смутен със забит в пода поглед.
    — Както кажете, сир. Бихте ли ме последвали… Вие също, госпожице Конър. — Последните думи бяха казани на английски език с твърде почтителен тон.
    Тя погледна Никоу. Лицето й изразяваше благодарност и вълнение.
    — Благодаря — промърмори тя.
    — За нищо — отвърна той студено, като не желаеше да разкрива колко добре го караше да се чувства този поглед. Подкани Пейдж да го последва и тръгна след Пелерин.
    Каква можеше да бъде тази следа, която мосю Пелерин имаше за Никоу, чудеше се Пейдж.
    Във всеки случай, тя не биваше да бъде тук с двама мъже — единият огромен, дебел като мечок, а другият — с широки рамене, тесни хълбоци и въобще… толкова привлекателен. И двамата, мислещи само за скъпоценности.
    Пелерин ги въведе в задната си стаичка. Това се оказа неговият дом, защото вътре имаше диван, телевизор, малка кухничка с походно легло до стената. За разлика от магазина му, тук не бе разхвърляно. Не се виждаха дори някакви часовници. Леко намирисваше на някакво рибно ястие, остатък от вечерята му.
    — Моля, седнете тук — посочи им той към кушетката.
    Любимото място на Пелерин върху дивана лесно се различаваше, защото там бе оформена една дълбока, широка вдлъбнатина. Пейдж първоначално седна от другата страна, после се зачуди дали не бе направила гаф. Може би принцът щеше да оправи нещата.
    Той се появи безразличен и седна във вдлъбнатината. И двамата наблюдаваха как Пелерин излиза през задната врата.
    — Мислите ли, че семейството му е пазило Легендарните през всичките тези години и той отиде да ги донесе? — прошепна Пейдж, като не искаше Пелерин да я чуе.
    — По-вероятно е да ни изрецитира загадъчния стих на стария Алфред.
    Но въображението на Пейдж се бе пробудило.
    — Ако наистина те са у него, тогава как ще съобщите на вашия народ? Ще отидете ли на площада, за да им покажете, че тяхната легенда е истинска? Те ще се развълнуват толкова много, че…
    Смехът на Никоу я възпря. Засрамена, тя се обърна към него. Тъмните му очи проблясваха на слабата светлина в стаята, а усмивката му разкриваше неговите съвършени зъби.
    — Нека да изчакаме и да видим какво ни е приготвил Пелерин, пък тогава да броим скъпоценностите, става ли?
    Пейдж наведе глава незабавно, докато косите й не скриха руменината, която пълзеше от врата й нагоре. Отново се бе изложила. Как можеше да бъде толкова непохватна?
    Почувства облекчение, когато след миг се появи Пелерин. Погледна го. Изглеждаше както преди — огромен, в червена риза с тиранти, враждебно настроен. Ръцете си държеше зад гърба.
    Той се спря пред принца.
    — Ваше височество, това е за вас.
    Той показа ръцете си, като протегна една от тях напред.
    Беше изненадващо слаба ръка за такъв огромен човек. Пръстите му бяха дълги, красиво оформени. Пейдж се озадачи, че не беше забелязала преди. Те обясняваха как човек като мечок, какъвто беше Пелерин, можеше да работи с изящни малки диаманти и сложни часовникови механизми.
    В средата на дланта му имаше малка дървена кутийка. Боята върху нея с цвят на махагон проблясваше, сякаш кутийката бе току-що полирана.
    Никоу протегна ръка да я вземе, но преди да успее, Пелерин отдръпна ръката си назад. Той отвори кутийката с другата ръка.
    В нея имаше пръстен с печат. Беше от блестящо сребро в бароков стил. Пелерин трябва и него да бе излъскал, защото той блестеше. Пейдж усети аромата от лака на златаря, съчетан с мириса на мухъл от потъмнелия метал. Миризмата на метал трябва да идваше от кутийката, защото пръстенът изглеждаше в отлично състояние. В обкова имаше три големи камъка. Този в центъра бе най-голям, четвъртит диамант, който, Пейдж предположи, тежеше повече от два карата. По-малките му събратя от двете страни бяха също четвъртити: рубин в лявата му страна и аметист отдясно. Над тях се издигаше арка от малки лилави камъчета; също аметисти, предположи Пейдж.
    Беше прекрасен. Вероятно безценен. Но сигурно това не беше всичко от Легендарните. Никоу изказа същата мисъл.
    — Руди ми е описвал Легендарните скъпоценности — каза той. — Не си спомням да ми е споменавал, че между тях е имало и такъв пръстен.
    — Не — съгласи се Пелерин. — Нито пък на мен го описаха баща ми и неговият баща. Но те ми обясниха, че от векове този пръстен се е предавал на всеки новороден Пелерин. Ние го пазихме, за да го предадем на първия принц на Даргентия, който си възвърне трона. Това сте вие, ваше височество. Имам честта да ви го връча.
    — Благодаря — прие кутийката Никоу. Той извади пръстена и го постави на дясната си ръка. Изглежда, точно му прилегна и въпреки големия си размер, на пръста му изглеждаше великолепно. — Винаги ще го пазя. Но ако той не е един от Легендарните — това не означава ли, че скъпоценностите на короната наистина са измислица?
    Пелерин вдигна сръчните си гладки ръце, сякаш се пазеше от демон. Главата му буйно се разтресе, докато този пристъп не обезпокои Пейдж. Какво ли го бе прихванало?
    — Не, ваше височество. Не се изразих ясно. Този пръстен е ключът. Ако успеете да го дешифрирате, той ще ви отведе до Легендарните.

    Пейдж гледаше втренчено скъпоценните камъни, които блестяха на слънчевата светлина, прокрадваща се през предното стъкло на колата. Силната ръка на Никоу бе отпусната на таблото на фиата — единственото място в Даргент Сити, където можеха да бъдат сами, за да размислят върху загадката на пръстена. Той тупкаше с показалец неспокойно.
    Никоу бе свил зад магазините в една затворена за движение улица, където можаха необезпокоявани да разгледат пръстена.
    През отворените прозорци нахлу бризът, който ги разхлади от задуха в колата. Но тук Пейдж долови вонята на развалено месо, който идваше от боклукчийските кофи зад месарницата. Все пак, след като разбираше желанието на Никоу да бъдат само тримата — Никоу, тя и пръстена — не се оплака.
    — Начинът, по който камъните са обковани, не означават ли нещо за вас? — попита тя. С върха на пръста си посочи скъпоценните камъни, като в същото време внимаваше да не докосва Никоу — въпреки че с радост би успокоила дразнещото треперене на пръста си. Камъните бяха гладки и толкова топли от слънцето и топлината, излъчвана от тялото на Никоу, че тя си помисли, че те също имаха душа. Особено след вибрациите в тях, докато Никоу продължаваше да тупка с пръст.
    — По този начин са подредени цветовете на нашето знаме — пурпурночервено, сребристо и лилаво. — Никоу едва сдържа вика си. Пейдж не можа да разбере дали този странен обрат на нещата не бе събудил или сломил надеждите му. Пръстен. Той означаваше, че Легендарните наистина съществуваха. Че можеха да бъдат открити.
    А не беше ли цялата тази работа само фарс?
    Пейдж не можеше да повярва в това. Та не искаше да повярва. Никоу бе върнат на трона. Той се нуждаеше от Легендарните, за да се задържи там — независимо дали поради паричната им или поради легендарна стойност, или и двете. Те съществуваха. Никоу и тя щяха да ги открият.
    Като стисна зъби, за да изтърпи непрестанното тупкане на сърцето си, тя се замисли за момент.
    — Някаква идея за това, какво може да означава арката от аметисти?
    Никоу поклати глава така енергично, че гъстата му коса се разпиля върху раменете.
    — Ако имах някаква представа, не бих висял тук.
    Пейдж не се съмняваше, че Никоу не бе свикнал да седи и чака отговорите сами да дойдат; той сам ги намираше.
    — Ами, добре тогава — каза тя, — ще работим с това, което имаме. Да помислим върху начина, по който са подредени камъните. Вие казахте, че е същият, както при знамето на Даргентия. Всякакви знамена от времето, когато са изчезнали скъпоценностите, навярно вече са изгнили. Може ли някой стар флагщок все още да съществува?
    Никоу застина. Той се изправи на седалката, за да я погледне. Чувствените му устни се разтегнаха в усмивка.
    — Пейдж Конър, вие сте гений! — Без предупреждение той се наведе напред върху седалката. Ръцете му обвиха лицето й и той решително и бързо я целуна по устата.
    Тя затаи дъх в очакване той да скочи от колата и да се втурне към ключа, за който нейните разсъждения го бяха подсетили — но той не го направи. Ръцете му продължиха да държат здраво лицето й.
    Целувката му като че ли продължи вечно. Тя вкусваше от сладката влага на устните му. В начина, по който той търсеше отговора й, имаше някаква болезнена нежност. Езикът му смело настъпваше след нейния, после отстъпваше с изкусителна срамежливост, приканвайки нейния да го последва.
    Тя трябваше да го отблъсне. Но не го направи. Не можеше да го направи. Не и ако животът й зависеше от това. Без значение какви можеха да бъдат последствията, тя искаше да се наслади на тази целувка.
    Ръцете й го обвиха, притегляйки го по-близо. Той само това и чакаше. Пусна лицето й. Едната му ръка се плъзна по гърба й и я притисна несръчно. Сърцето му затупа бясно срещу нейното, когато гърдите му посрещнаха нейната гръд. Другата му ръка се зарови в косите й и я привлече по-близо, за да не избягат устните й от неговите.
    Сякаш точно това желаеше тя.
    Устата му отново се впи в нейната, където езикът й очакваше неговия за още игри. О, колко прекрасна и сладострастна беше тази игра! Тя промърмори нещо срещу него, но и самата не знаеше какво.
    Ръката му върху гърба й започна да се плъзга първо надолу. Тя се възбуди, когато той докосна задните й части. Изви се към него въпреки неудобното си положение в тясното купе. Копнееше да потрие тялото си в неговото, да…
    Тук? В колата? Пред смаяния поглед на неговите поданици, които идваха да си изхвърлят боклука?
    Тази мисъл трябва да бе минала и през неговата глава, защото изведнъж всичко свърши. И двамата се отдръпнаха на местата си.
    Пейдж се опитваше да си поеме дъх. Тя го погледна крадешком — и видя, че той й се усмихваше. Почувства се озарена от великолепието на тази усмивка.
    — Мисля — каза той, — че търсенето на това съкровище е твърде стимулиращо.
    — Много — съгласи се тържествено тя и усети как нейните собствени устни потрепват. Искаше й се още сега да му се усмихне.
    — Ами отсега нататък трябва да внимаваме за това, скъпа ми госпожице Конър. Мисля, че трябва да проследим една-две улики.

    Той бе взел ръката й в своята, докато я превеждаше през късите, тесни улици на Даргент Сити. Не се спря да говори с хората, които го приветстваха, но неговите поздрави звучаха в ушите на Пейдж толкова сърдечно. Надяваше се и поданиците му да мислят така.
    Спряха пред малка, куполообразна сграда. Беше от бял мрамор на петна, а обширно стълбище водеше тържествено към входа й. Точно пред купола на сградата се развяваше знамето на Даргентия.
    — Това — каза Никоу — е сградата на законодателната власт в Даргентия. Тя е била издигната от французите точно след като изритали моите прадеди от престола. Те не искали да използват замъка за правителствени дела, не и докато все още не бяха зараснали в съзнанието на даргентийците раните от загубената независимост. Каква ирония ако Легендарните са скрити точно тук?
    — Мислите ли…
    — Не мисля нищо — отвърна той и тръгна напред. — Но флагщокът е от същия век.
    Стъпките им отекнаха по износените стълби. Отвътре зданието изглеждаше официално, с мраморни стени, колони и под в голямата галерия, която заемаше целия първи етаж. Куполовидната ротонда се издигаше по средата на залата. Вътре бе хладно и миришеше леко на плесен. Можеха да се видят малко хора, а тези, които бяха вътре, бързаха, сякаш по своя собствена работа, като се усмихваха и кимаха на своя монарх.
    — Градският съвет на Даргент Сити ще продължи да се свиква тук — отекна в обширната зала гласът на Никоу. — Тук се намира и кабинетът на кмета. А аз ще се заема с държавните работи от национално естество в замъка.
    Той я заведе до едно стълбище в дъното на галерията. Качиха се на втория етаж, където чиновническите канцеларии следваха в кръг формата на зданието. Пейдж долови неясни гласове зад затворените врати. Един балкон в центъра гледаше надолу към галерията и нагоре — към купола.
    Имаше и друго стълбище, което водеше до заключена врата. Никоу извади ключа от нея и я отвори. Тя водеше до покрива, който бе заграден с перила.
    Като я държеше все още за ръка, Никоу я побутна да излезе навън.
    — Хайде елате — каза той.
    Тук горе бризът духаше по-силно, отколкото на земята. Той развя полата на Пейдж около колената й. Точно в момента, в който забеляза флагщока, тя чу плющенето на знамето. То се издигаше от другата страна на мястото, откъдето бяха дошли, отвъд купола. Забързаха към него.
    Флагщокът, макар и не много дълъг, се издигаше достатъчно високо над стряхата на покрива, за да се виждаше отдолу. На него гордо се развяваше даргентийското знаме — в пурпурночервено, сребристо и лилаво. Бе поставено върху пирамидална каменна основа, почти толкова висока, колкото и самата Пейдж. Камъните изглеждаха старинни и обветрени от непрощаващото време на вековете — но циментът между тях очевидно бе сменен наскоро.
    — Ще трябва ли да разглобите всичко? — попита загрижено тя. Това щеше да отнеме време, а принц Никоу не беше от хората, които чакаха каквото и да било.
    — Да проверим.
    Той стъпи на покрива и Пейдж не можа да не забележи как тесните му панталони се впиваха в стегнатите му задни части. Тя се застави да погледне към силните му ръце — и особено към онази, на която бе поставил блестящия пръстен с печат.
    След продължително търсене той намери място, откъдето можеше да извади един от камъните на повърхността. Опипа откритата дупка и после върна камъка на мястото му. Още дълго време изследваше пиедестала, мъчеше се да издърпа потъмнелите камъни и почукваше с ръка върху издадения навън цимент. После спря и се изправи. Огледа се критично.
    — Какво не е наред? — попита Пейдж.
    — Нищо, с изключение на това, че цялата основа е ремонтирана, предполагам през последните двадесет години. Камъните сега са просто фасада. Зад тях основата, изглежда, е от цимент.
    — Сигурен ли сте?
    Той погледна нагоре към флагщока, а после към неговия пиедестал.
    — Не зная със сигурност, но за да държи изправен такъв пилон, невероятно е основата да бъде куха.
    — Може ли скъпоценностите да са били скрити там, а после да са преместени, когато основата е била ремонтирана?
    — Може би, но се съмнявам, че откритие като това би могло да се запази дълго време в тайна. Във всеки случай аз съм убеден в едно нещо.
    — В какво? — попита Пейдж.
    — Няма да открием Легендарните тук.

Глава единадесета

    — И така, къде са те, госпожице Лековерна Конър? — попита Никоу, като включваше двигателя на колата.
    — Къде е вторият ви по старинност флагщок? — отвърна остро тя. Той не биваше да я обвинява заради неуспеха им.
    Спря колата и се втренчи в нея. Лицето му си бе възвърнало обичайното изражение. Тя си помисли дали да не отскубне косъм от златистата му коса само за да го накара да реагира.
    Но той пръв се отпусна.
    — В замъка има един старинен флагщок, който можем да прегледаме — каза той. — Аз съм този, който вдига и сваля знамето. И трябва да си призная, че никога не съм се сещал да разглобя пиедестала му, за да видя какво има вътре.
    Докато пътуваха, Пейдж колебливо запита:
    — Има ли и други флагщокове, които са достатъчно стари?
    Той удари спирачките.
    — Има още едно място, което трябва да посетим, преди да напуснем града.
    Той откри друг паркинг — този път по-голям. После заведе Пейдж в парка, където едно даргентийско знаме на висок пилон плющеше на вятъра.
    На Пейдж й хрумна нещо. Статуята със сигурност не изглеждаше нова.
    — На колко години е тази статуя? — попита тя.
    — На векове. Тук е, откакто Никълас е бил изгонен от страната.
    — Но защо французите са разрешили да се построи паметник, след като са го изгонили?
    Никоу изсумтя.
    — Построили са го за наказание. Моят скъп предшественик не е бил обичан много от народа си. Той ограбвал поданиците си с високи данъци, които използвал за личните си нужди, а после нямал пари да плати на войниците, които се биели за свободата на Даргентия.
    — О! — Тя трябваше да се опре на нещо здраво в съставянето на историята на тази страна, но този, който бе загубил трона, Никълас Първи, се различаваше по делата си твърде много от благородните герои в легендите. Никоу се засмя, очевидно схванал нейната дилема.
    — Придържайте се към истината за него, Пейдж. Това ще бъде по-интригуващо, отколкото да кажете на света, че всички даргентийци са чудесни.
    Тя трябваше да се съгласи с него.
    — Защо статуята още се издига тук?
    — За да напомня.
    — На гражданите за това, колко лесно може да се изгуби едно кралство ли?
    — На мен за същото.
    Пейдж нямаше отговор на това.
    Каменният пиедестал тук бе по-крехък отколкото онзи в столицата. Пейдж помогна на Никоу да извадят старинните камъни. Скоро цяла тълпа се насъбра около тях.
    — Предохранителни мерки — обясни Никоу. — Проверяваме здравината му. Не искам да падне и да нарани някого.
    Няколко приятелски настроени работници им помогнаха. С кирки те махнаха остарелия хоросан, преместиха пиедестала камък по камък и после свалиха флагщока на земята. Даргентийското знаме бе поверено на грижите на една жена на средна възраст с насълзени очи, докато го вдигнат отново.
    Пиедесталът беше празен.
    — Може ли да се скрие нещо в основата на статуята? — прошепна Пейдж.
    — Не и щом французите са я построили — отвърна Никоу. — Освен това как свързвате пръстена със стария Никълас?
    Пейдж нямаше идея.
    Върнаха се при колата. Никоу протегна ръката си на седалката и погледна Пейдж.
    — Благодаря — каза просто той, като докосна рамото й.
    Пръстите му я накараха да потрепери.
    — За какво? — Тя се наведе напред, така че косата закри лицето й; това бе по-лесно, отколкото да срещне погледа му.
    — За това, че днес бяхте тук. Че ме накарахте да дойда и да разбера какво искаше Пелерин. Че ми помогнахте да потърсим скъпоценностите. Че ви е грижа за тази страна — и за мен — независимо дали аз искам това или не.
    — Пак заповядайте — прошепна тя.
    Той се обърна напред, подкара колата и те потеглиха обратно към замъка.
    Пейдж искаше да каже нещо. Моментът изискваше нещо учтиво. Нещо студено. Блестящо.
    Не можа да измисли нищо такова. Тишината продължи и тя се почувства безкрайно нещастна.
    Той бе такъв сладък мъж, помисли си тя, за да бъде такъв арогантен принц. Признателността му изглеждаше искрена.
    Тя го харесваше. И при най-малкото окуражаване можеше да се влюби в него.
    Откъде й беше хрумнала тази мисъл? Огледа се наоколо. Никоу, за щастие, не подозираше нищо. Шофирането му бе плавно и стабилно.
    Е, добре, тя не си бе дала и капчица кураж. Нито милиграм дори. Това нямаше бъдеще. Той щеше да иска за жена — принцеса — блестяща личност. А даже и да пожелаеше обикновена жена, това нямаше да бъде тя. Не можеше да бъде тя. Бе забранила на Милисънт с магията си да й купи принц. Ако някой някога се влюбеше в нея, това трябваше да е заради самата нея.
    Една твърде малка възможност.
    Звукът на спирачките по моста над рова я стресна; не бе очаквала да стигнат до замъка толкова бързо.
    Този прекрасен ден клонеше към края си. И през целия обратен път не бе казала нищо на Никоу.
    Но докато паркираше фиата пред голямата дървена врата, той каза:
    — Сигурен съм, че Мейбъл скоро ще е готова с вечерята, и не искам да я карам да чака. След това ще отидем да проверим пиедестала на знамето върху крепостта, макар да се съмнявам, че ще открием нещо там. После ще ви разведа из замъка. Съгласна ли сте?
    Отказът й беше на устата. Но реши да рискува да остане в негово присъствие толкова дълго време. За него това не беше нищо. Щяха да продължат да търсят съкровището, после да поразгледат наоколо.
    Той скоро щеше да придружава в обиколките им из замъка напълно непознати дами, които щяха да подпомогнат икономиката на Даргентия. Вече нямаше да й обръща внимание. А тя? Тя щеше да се бори с влечението си към този вълнуващ, очарователен мъж на всяка своя крачка.
    Поне за вечеря щеше да има и други хора; винаги имаше. А след това… ами, тя просто можеше да помоли да бъде освободена. Трябваше да помоли да бъде освободена точно в този момент. Но вместо това се чу, че казваше:
    — Звучи прекрасно!
    — Милисънт! — изсъска Пейдж, като се втурна в стаята си. Разполагаше само с няколко минути да си вземе душ и да се преоблече за вечеря.
    Беше на път да стори нещо глупаво. Но това щеше да бъде само за тази нощ, обеща си тя. И след това пътуване от Даргент Сити тя трябваше…
    Блестящ облак се завъртя до балдахиновото легло. Той се превърна в стълб дим и въздухът се насити с аромата на люляци.
    — Ти ли ме извика, скъпа? — попита трепетен гласец. Тялото й се появи чак след няколко секунди.
    Този път потникът на Милисънт бе яркооранжев. ВНИМАВАЙ КАКВО СИ ПОЖЕЛАВАШ, гласеше той и показваше една лъскава купчина златни монети. От центъра на купчината се подаваше главата на един хванат в капан, обезумял демон.
    — Да, наистина те извиках — заяви със силен и уверен глас Пейдж. — Милисънт, това е: докажи способностите си. Само за тази нощ, искам да ме направиш блестяща.
    — Но Елеонора, скъпа…
    Пейдж се завтече към нея. Тя взе малката й топла сбръчкана ръка в своята и я стисна силно. Усещаше я като истинска.
    За пръв път се надяваше съществото, на което тази ръка принадлежеше, да беше истинско.
    — Не започвай пак с онези истории за тайните на вълшебните приказки. Милисънт, ако наистина съществуваш, направи го.
    Очите на старата жена станаха още по-тъжни. За пръв път тя забрави да се усмихне. Решителността на Пейдж започна да се изпарява. Въздъхна.
    — Добре. Всичко е наред. Все пак ти не съществуваш. Не зная защо дори те помолих за това. — Тя се отдръпна от нея и се хвърли на леглото. — Как искам да не ме бе довеждала тук. Никога не съм искала да привличам вниманието на принц. Даже и не съм си мечтала за такова нещо.
    — Освен когато беше дете, скъпа. — Милисънт седна на леглото до нея, без да потъва в него. — Тогава вярваше във вълшебните приказки и сега трябва да повярваш. Разбираш ли…
    — Единствено вярвам, Милисънт — оправда се Пейдж, — в това, че трябва да напиша брошурата на Никоу, да не го изоставям в най-критичния момент, а после да се върна вкъщи. Не мога да намеря изгубените скъпоценности за него, освен… — Тя погледна с надежда към Милисънт.
    Но застаряващата фея поклати глава.
    — Това не влиза в магията ми, скъпа.
    — Тогава аз просто не принадлежа към това място. Милисънт стана.
    — Не е вярно. Ти наистина принадлежиш. Твърде скоро ще намериш съкровището.
    Пейдж сви рамене. Тя погледна надолу към персийския килим и въздъхна.
    — Погледни ме, Елеонора — заповяда й Милисънт.
    Пейдж бавно вдигна глава.
    — Добре — каза Милисънт.
    — Добре какво?
    — Ти си пожела нещо тази вечер и то ще се сбъдне.
    Пейдж се изправи незабавно. Усети, че устата й се отваря.
    — Искаш да кажеш, че съм блестяща ли?
    — Това ли искаше?
    Пейдж хвана Милисънт за ръцете и започна да танцува из стаята. Сякаш танцуваше с нещо като пух, само че още по-леко. — Наистина ли? Ще го направиш ли?
    Милисънт се отскубна от нея.
    — Сега, нека се заемем с подробностите. Искаш ли да променя външния ти вид?
    — О, не. Не, той ще забележи промяната. Ще нося и някоя от дрехите, които донесох със себе си. Искам само да изглеждам блестящо.
    — Разбираш ли, че и тук важат обикновените правила?
    — Като…?
    — Правилата във вълшебните приказки. — Милисънт прозвуча леко раздразнена. — Всяко вълшебство продължава само до полунощ.
    — О! — Пейдж се спря за момент. Погледна малкия си ръчен часовник. Седем и половина. Четири и половина часа блясък. — Това трябва да е достатъчно време за вечерята, флагщока и обиколката. Да. О, да, благодаря ти, Милисънт. Не забравяй това.
    — Само се надявам ти да не забравиш, скъпа. — Милисънт завъртя ръцете си във въздуха като перките на хеликоптер. Удари я вълна от нещо като талк, който изпълни въздуха в стаята. Пейдж се закашля и затвори очи.
    Когато отново ги отвори, Милисънт си бе отишла.

    Вечеряха сами. Шарлот и Руди бяха отишли на вечерята по случай освещаването на сградата, в ремонтирането, на която бе участвал Руди, а Алфред бе в града по поръчение на Никоу.
    Те седяха в единия край на дългата маса — той в началото, а Пейдж от дясната му страна. Стаята се осветяваше единствено от огромен свещник с проблясващи свещици.
    — Харесват ли ви аспержите и супата от праз лук? — попита той. Чувстваше се като домакин на красива жена, вместо като работодател на историчка.
    — Чудесни са — отвърна тя, като отхапа от една. Носеше копринена, жълта блуза, която караше правата й, черна коса да изпъква предизвикателно. Кехлибарените й очи, които отразяваха бледите проблясъци на свещите, сякаш излъчваха към него вълни от магическа светлина, която го хипнотизираше. Тя първа отклони поглед. Въпреки това той имаше чувството, че следващата супена лъжица, която тя с изтънчен жест напълни, не бе предназначена да достигне устните й. Тя погледна към часовника на китката си, а после вдигна очи към неговите. — Ваше височество, мисля да ви помоля да ме изпратите в училището „Кордън Блю“, както баща ви е изпратил Мейбъл.
    Той се смая на официалните й думи, в които само едва се долавяше шеговитият й тон.
    — И защо е всичко това, мадмоазел Конър?
    — Ами, всичката тази храна ме подсеща за една стара поговорка.
    — Каква е тя?
    — „Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха.“ — Гласът й заекна леко при последната дума и погледът, която тя случайно му хвърли, беше почти панически след предишните й ласкателни погледи. Но после тя възвърна самообладанието си. — У дома има мъже, които ще бъдат пленени от гозбите на Мейбъл, и аз възнамерявам също да ги пленя, когато се завърна. Въпреки това разбирам, че пътят към сърцето на даргентийския принц е много по-объркан.
    Той се присъедини към шегата й.
    — И какъв е според вас този криволичещ път?
    — Убедена съм, че него може да го извърви само една истинска принцеса. Такава, която разполага със знатен произход и пари. И която се окаже достатъчно умна, за да успее да завладее вниманието ви на бала. Принцеса, която е… блестяща.
    Той се замисли върху думите й. Какво би харесал в една жена? Ако не му се налагаше да мисли за бъдещето на страната си, не би се безпокоил за титли и богатства. Но умна? Да. Той не се виждаше до някоя глупачка, пък макар и с пари.
    О, да, и ако е блестяща личност, това ще е чудесно.
    Някоя, може би толкова умна и блестяща, колкото беше Пейдж Конър.
    Преди никога не бе му хрумвало да свърже думата блестящ с Пейдж. През повечето време тя изглеждаше скована и срамежлива. Но тази вечер… тя наистина бе блестяща.
    — Да — каза той. — Някоя, която е прелестна и ме забавлява непрекъснато. Която може постоянно да ме изненадва. — Той се вгледа втренчено в тези очарователни, златистокафяви очи, като се опитваше да я накара да премигне. Но всичко, което тя направи, бе да му се усмихне. Някъде дълбоко в себе си той потрепери от копнеж.
    Цялата тази абсурдност на ситуацията го озадачаваше. Като следващ крал на Даргентия след две седмици той щеше да си избере жена сред всички неомъжени принцеси в света. Но той откриваше, че бе увлечен по една обикновена американска историчка. Не само тази вечер, но и през деня също, когато му бе надула главата, докато той не склони да търси изгубеното съкровище заедно с нея.
    И вчера при рова, когато я бе целунал и тя избяга. И предишната нощ, когато тя го предразположи да излее цялото си сърце пред нея, всичките си надежди и страхове за Даргентия. Даже и когато бе уплашена, тя се опитваше да успокои болката му.
    Обикновената Пейдж Конър бе цяло море от противоположности.
    Обикновена ли? Тя бе необикновена. Толкова изразителните й, кехлибарени очи се подчертаваха от глупавите й очила на библиотекар. Тъмните й коси бяха прекрасни, кожата — гладка и мека, устните й — пълни и изкусителни въпреки острите думи, които толкова често се сипеха от тях. Може би те бяха причината. Тя бе цяло предизвикателство.
    Бе отвръщала страстно и всеотдайно всеки път, когато я бе целувал. И той на нея. Слабините му запулсираха само при спомена за това. Може би трябваше да направят нещо по въпроса.
    — Значи вие обичате изненадите, ваше височество, така ли е? — попита тя. — Но, обзалагам се, че родителите ви не са могли да ви изненадат с подаръците за Коледа или рождения ви ден, когато сте били дете. Обзалагам се също, че вие винаги сте знаели къде крият подаръците.
    Той усети, че необичайно за него целият се изчерви. Откъде тя можеше да знае това?
    С радост би завел в леглото това очарователно, объркващо същество. Разбира се, не можеше да се ожени за нея; не и когато бъдещето на родината му бе заложено на карта. Трябваше да осигури икономическото възстановяване на страната си. Туристите обичат кралските особи, или поне славата. Принц Рейние от Монако, при все че не се бе оженил за принцеса, си бе избрал Грейс Кели — американска кинозвезда, която мнозина копнееха да видят. Никоу също щеше да се ожени за подходяща жена.
    Но той можеше да си позволи любовница. И други монарси го правеха.
    Да, вижте само докъде ги бе довело това. Великобритания, например, с всички тези скандали на принц Чарлз и принцеса Даяна.
    Освен това не знаеше какво чувстваше Пейдж към него. Може би се интересуваше само от титлата му?
    Обзет от внезапен гняв, той попита:
    — Кажете ми честно, госпожице Конър, вие наистина ли мислите, че можете да откриете Легендарните?
    Пейдж тъкмо, се готвеше да си вземе от салатата от краставици, която Мейбъл току-що бе сервирала. Но изпусна вилицата си с трясък. Втренчи се в него, но само за миг. Когато отново сведе поглед по този отвратителен начин, който се бе превърнал в неин навик, тъмните й коси паднаха върху лицето й и частично закриха тези противни очила. Той бе наранил чувствата й. Но какво значение имаше сега това? Втренчи в нея.
    Тогава тя отново вдигна поглед. По устните й играеше тайнствена усмивка, която озари лицето й като звездна светлина.
    — Да, ваше височество и величество. Дори бих могла да продължа да ви позволявам да ми помагате в разследването, ако се държите добре. И благодарение на мен вашето кралство може просто да бъде спасено.
    — Какво ще спечелите вие от това? — стрелна я обратно той.
    — Вътрешно удовлетворение — отвърна тя. Облиза устните си и продължи да си похапва от салатата, без да отмества поглед от неговия.
    Тогава Мейбъл им поднесе основното ястие — вкусно пилешко, гарнирано с ориз. Пейдж отново погледна към часовника си. Отегчаваше ли се от него? Тя със сигурност го интригуваше. Никоу реши да не продължава разговора им по този неловък, но толкова очарователен начин, по който бе започнал.
    — Разкажете ми останалите легенди, които научихте — помоли я той.

    Действаше! Пейдж бе смаяна колко лесно й се отдаваше възможността да блесне. Нещо повече от блясък — един вид флиртуване.
    В действителност тя не бе вярвала, че след всичкото това време Милисънт щеше да успее и да направи такова вълшебство за нея. Но тя бе успяла.
    Благодаря ти, помисли си тя с безгранична благодарност. Погледна към часовника си. Осем и петнадесет. Разполагаше с достатъчно време.
    Начинът, по който Никоу й отвърна, й показваше, че и той я намираше за блестяща. Тя радостно отвърна на молбата му да му разкаже народните легенди. Забеляза пръстена на един от дългите му, силни пръсти — източник на може би една от най-привлекателните легенди, ако въобще някога успееше да разкрие тайната му.
    — Най-вълнуващата за мен легенда е Робинхудската история за Орела. Обикновено този вид легенди се базират на фактите и аз с нетърпение очаквам да разбера кой всъщност е Орела.
    Никоу подпря брадичка на ръката си и се наведе към нея.
    — Разкажете ми нещо повече. — Очите му разкриваха, че изцяло бе завладян от нея.
    Старата Пейдж би се изчервила и отместила поглед, но не и тази нова, блестяща Пейдж. Пейдж вмъкна свои, собствени щрихи в историите, които преразказваше. На няколко пъти Никоу се заливаше от смях. Нито за миг не обърна очи от нея. Тя се чувстваше на седмото небе.
    Скоро вечерята приключи.
    — Да отидем в укреплението, да видим дали няма да открием нещо в пиедестала на знамето — предложи Никоу.
    Пейдж погледна часовника си: 8:45.
    — С удоволствие — каза тя.
    По покрива на замъка нямаше светлини, но Никоу носеше ярък фенер. Като замота поли около краката си, Пейдж коленичи до него. Пиедесталът на весело плющящото на вятъра знаме изглеждаше даже по-нов, отколкото този в града. Дори не бе покрит с фасада от стари камъни. Ако бе изграден по времето на Никълас Първи, той явно бе ремонтиран няколко пъти оттогава насам. И ако някога бе крил в себе си Легендарните, то вероятно те вече не бяха тук.
    Никоу не изглеждаше особено разстроен.
    — Зная, че далече се целим. Трябва да помисля по друг начин да разгадая тайната. — Той извади пръстена, който заблестя на светлината от фенера. Шлифованите страни на скъпоценните камъни отразяваха светлината в червено, бяло и лилаво. — А сега какво ще кажете да ви разведа из замъка?
    Това не бе добра идея, каза си Пейдж. Но тя бе твърде заета да изглежда прелестна, за да мисли разумно. Имаше ли още време? Тя погледна часовника си. Девет часът. Разполагаха с почти три часа. Това бе добре.
    Слязоха по всички стълбища надолу, за да започнат обиколката от първия етаж. Беше огромен и миризмата на препарати за почистване едва скриваше наслоения от вековете мирис на мухъл. Пейдж бе забелязала много коридори и затворени врати по пътя си, но не бе разполагала с възможността да ги изследва. Това, което й показа Никоу, бе така драматично, както и очакваше — впечатляващо убежище за впечатляващ принц.
    — Не е лошо — отбеляза тя, когато той бе светнал лампите в един пищно украсен салон. — Може би ще поработя тук някой ден. Промяната в атмосферата ще ми помогне в проучването.
    Там беше и неизбежната Парадна зала, с балкони с гравирани дървени перила. Подът й от гранитни блокове наподобяваше на гладко сиво море.
    — Нямаме отделна бална зала — каза Никоу, — така че балът ще се състои тук.
    Пейдж не отвърна. Въпреки че се замисли какви блестящи неща можеше да каже — о, колко прекрасна бе тази нощ! — идеята за бала можеше да я накара да загуби своя блясък.
    Но не за дълго.
    Той я въведе в една стая, която приютяваше цяла колекция от ловни спомени. Трофеите — глави от диви мечки и елени, надничаха безмълвно от поставките си по стените. Пейдж, която бе спасила живота на много наранени птици в детството си, потрепери.
    — Не много хубава гледка — отбеляза тя.
    Никоу я прегърна през раменете.
    — Вече съм продал пушките. И тези трофеи ще продам, стига да намеря кой да ги купи.
    Трябваше да има нещо в този мъж, което да я отблъскваше. Пейдж трябваше да го открие и да се опре на него. Иначе тя отиваше към едно ужасно разбиване на сърцето.
    Без да го бе молила, той й показа портретната галерия. Това бе огромна зала на първата площадка от парадното стълбище. Един по един, той я представи на своите прадеди, включително на баща си и майка си. Те изглеждаха мили хора, а не надути монарси, и Пейдж имаше чувството, че щеше да ги хареса. Чудеше се какво им се бе случило и го попита.
    — Автомобилна катастрофа — сухо отвърна Никоу. Питаше се на колко ли години е бил той тогава. Поне някой бе останал да се грижи за него; имаше си Алфред, който му бе определен за прислужник по рождение. Никоу винаги говореше с любов за Алфред и след като срещна прислужника му, тя откри, че тази привързаност си имаше основание. Тя промени темата.
    — Защо тук има толкова много портрети? Мислех си, че след като скъпият Никълас Първи е бил детрониран, не е имало повече нужда да се рисуват портрети.
    — Традиция. Всяко следващо поколение се е надявало, че ще се завърне на трона, така че, докато са били на заточение, на всеки един са направили портрет. Много от платната се съхраняваха в Съединените щати. Всичките ги върнах у дома.
    Когато напускаха портретната галерия, Пейдж си остави знаци. Искаше да може да се върне тук и да изучи прадедите на Никоу. Мисълта да научи нещо повече за тези хора, от които е произлязъл мъжът до нея, я накара да се усмихне.
    Смешно, разбира се. Тя трябваше да се запознае с произхода на Никоу за своето историческо проучване и да научи нещо за Уензъл. Нищо повече.
    Погледна към часовника си. Бяха прекарали почти един час в портретната галерия. Трябваше да внимава.
    Остатъкът от обиколката включваше каменните зали със старинна мебелировка. Имаше салони, килери за провизии, всекидневни стаи, помещение за обувки, оръжейна и даже галерия с цял ред средновековни оръжия.
    — Всички тези наистина ли са използвани тук? — попита Пейдж, като разглеждаше едни рицарски доспехи с пика, стисната в метална ръкавица.
    — Вероятно, макар че някои може и да са донесени по времето, когато замъкът е изпълнявал ролята на музей.
    — Когато се завърнахте, той още ли се използваше като музей?
    — Частично. Даргентия беше отделна провинция на Франция и нейният управител живееше тук.
    — Трябва да ви е било много тежко. — Това не бе особено блестяща мисъл, но тя почувства състрадание към мъжа до себе си, който бе загубил родителите си в някаква катастрофа и виждаше по какъв начин се отнасяха към родината му в негово отсъствие.
    Усмивката му бе тъжна.
    — Не толкова тежко, колкото моето заточение.
    Никоу хвана ръката й в края на стълбището. Започнаха да се изкачват. Тя се опита да не си мисли за докосването му, при все че всеки нерв от тялото й, изглежда, се бе съсредоточил в топлите й, трепетни пръсти.
    Трябваше отново да го заговори.
    — Посещавали ли сте Даргентия, преди да се завърнете като неин принц?
    — Няколко пъти. Баща ми идваше колкото се може по-често, за да види своята родина и брат си, съпруга на Шарлот, който наглеждаше страната. Водеше ме със себе си, за да видя родината си. Винаги ще си спомням онзи миг, когато достигнах мястото, откъдето за пръв път може да се види замъкът.
    — Единствено тази гледка трябва да привлече хиляди туристи. — Въодушевлението на Пейдж бе искрено.
    Точно когато стигнаха края на стълбището, тя се препъна. Очите й се насълзиха. Обичайната й несръчност надделяваше дори над магията.
    — Добре ли сте? — попита Никоу.
    Може би тя щеше да успее да превърне това в нещо, което би искала да запомни.
    — Добре съм — прошепна тя и го погледна в очите.
    Изведнъж Пейдж се намери в ръцете му и така той изкачи останалите стъпала.
    Цялата изгаряше отвътре. Искаше й се стълбището да не свършва, така че Никоу никога да не я поставя на земята.
    Глупаво. Това не беше вълшебна приказка. Тя не бе прекрасна принцеса, която се бе препънала. Под временния си блясък тя все още бе една никоя.
    Сподави въздишката си, когато в края на стълбището той я изправи внимателно на крака.
    — Можете ли да вървите? — Тонът му бе изпълнен с желание и тя осъзна, че го гледа в очите изкусително.
    Не можеше да откъсне поглед от него. Устата й пресъхна.
    — Разбира се, ваше много кралско височество.
    — Без съмнение. — Вълнението в тона му бе приглушено от дрезгавината на гласа му. Тя преглътна с мъка, все още в плен на впечатляващия му поглед. Устните му се открехнаха и на нея й се прииска да проследи с пръсти техните очертания и под брадата му. Имаше такава прочувственост в начина, по който той я гледаше! В очите му се четеше копнеж, който бе изпълнил и душата й.
    Щеше ли да я целуне? Тя нямаше да може да устои на това. Не и отново. Не и без да иска много повече.
    Изведнъж се уплаши, че Милисънт бе права. Не биваше да си пожелава блясък. Залъкът бе прекалено голям за устата й.
    Тя прочисти гърлото си.
    — И така — започна тя. — Колко спални има на този етаж?
    Трябваше да си отреже езика. Последното нещо, което искаше при това необуздано желание в погледа на принца, бе да му споменава за спални.
    Тогава какво правеше с него на този етаж? Освен галерията с портрети и балкона към Парадната зала, тук навярно нямаше много други стаи, освен спалните в горните етажи на замъка.
    Но въпросът й бе развалил магията.
    — Никога не съм ги броил — отвърна Никоу. — Вие можете да направите това за нашата история.
    Отведе я в галерията, която гледаше отгоре обширната Парадна зала.
    — Тук ще бъдат туристите по време на бала — каза той. — Нека и ние надникнем оттук. Не мога да ви кажа колко пъти през младежките си години съм си представял разкошно парти в замъка. Не мога да се сетя за по-подходящо място за наблюдаване на всички действия долу.
    Тя можеше да се качи тук и да гледа от любопитство, защото най-вероятно нямаше да присъства на бала, даже цяла Даргентия да бъдеше поканена. И той можеше също да се качи тук горе с една от изящните си знатни принцеси. Но не можеше да има ние. Тя не възнамеряваше да слага още сол в раната си. А във великия ден принц Никълас от Даргентия нямаше да знае дали една от служителките му е тук или не.
    Той отново я хвана за ръка и я преведе през една галерия в друга. Минаха през толкова спални, че тя не можеше да ги преброи. Всички те бяха просторни, но с мирис на мухъл, с тапицирани стени и каменни подове, покрити с дебели килими, с изрисувани тавани: всички пълни със скъпа, старинна мебелировка, която се нуждаеше от добро полиране. И Никоу обърна внимание на това:
    — Още в началото на другата седмица цял взвод жители на столицата ще почистят стаите. Всички те, разбира се, са наети и за бала.
    — Разбира се — не се съмняваше в това Пейдж. Целият свят бе пълен с принцеси, които нямаха търпение да танцуват с Никоу.
    Докато преминаваха от стая в стая, тя започна да се пита дали не съществуваше някаква електрическа верига от страстно желание, която идваше от ръцете на две несъвместими личности, докосващи се една друга, и ги караше да се привличат. Тя откри, че правеше огромни усилия да не обръща внимание на тези огромни, украсени, старинни легла.
    Нещо повече, тя се чувстваше неспособна да изтегли ръката си от неговата. Верижката я привличаше толкова силно, сякаш бе електромагнит.
    Той посочи към коридора, който водеше до покоите на Шарлот и Руди.
    — Няма да ги безпокоим, но може би те ще се съгласят да ви разведат из своето крило.
    Пейдж трябваше да се досети, че сред безбройните стаи трябваше да се намира и апартаментът на принца. Той бе в дъното на обширна зала, по едната стена, на която висяха някои от най-старите картини. Първо разгледаха всекидневната му — една просторна стая, която бе и негов кабинет. Върху огромното му, тиково бюро бяха изрядно подредени папки с книжа. Върху прекрасния, ръчно изработен килим на пода бяха разпръснати почти толкова кутии, колкото и в библиотеката.
    — Все още се установявам — обясни й той.
    Стаята създаваше впечатление на нетърпение и нюх за добра организация. Пейдж предположи, че това отразяваше вътрешния мир на принца.
    — Не мога да си представя всичко, което трябва да се направи, за да се установи едно новоосвободено кралство — каза тя. — Разбира се, ще направя всичко по силите си да помогна… — Спря се. Тя бе негова служителка. След тази нощ нямаше да бъде така блестяща. Глупаво беше да се преструва на приятелка, която му предлагаше помощта си. И да предположи, че тя, една никоя, можеше да помогне за установяването на неговата нова страна — колко самонадеяно от нейна страна!
    Той бавно я притегляше към една врата в дъното на залата. Като я отвори, спря се и я погледна.
    — Благодаря, Пейдж. — Гласът му бе по-мек от пуха на гъсетата в рова, по-нежен и от копринените завеси на прозорците. — Оценявам предложението ви, но вие вече правите за мен повече, отколкото мога да ви позволя.
    Тя се страхуваше да срещне погледа му, страхуваше се от това, което можеше да види там. Обаче погледът й бе привлечен нагоре, сякаш той безмълвно й бе наредил да направи това. Както се страхуваше и както се надяваше — в тъмните му очи бушуваше огън. Или това бе водовъртеж — една въртяща се бездна от страстно желание? Сякаш то я привличаше все по-близо до него.
    Ръцете му силно я притеглиха до стегнатите му гърди. За частица от секундата тя си спомни какво усети, когато той бе я предпазил на летището. В нея се надигна вълна от огромно желание. Безуспешно, тя се опита да я потуши.
    Точно тогава осъзна, че бяха стигнали до спалнята му. Надникна през рамото му. Беше по-обширна от всекидневната му. Мебелите бяха солидни, от тъмно дърво, със семпли, прости гравюри. Имаше здрава ракла с чекмеджета и дрешник от същото дърво; огромен германски шкаф вместо тоалетка… и леглото. С изящно гравирани табла и рамка за балдахин, то заемаше почти цялата стая върху извезания килим на пода.
    — Добре, добре. Наистина е чудесно. — Гласът на Пейдж бе плътен.
    — Ти си чудесна, Пейдж Конър — каза принц Никоу. — Всъщност ти си… — Той не завърши и тя го погледна, като се питаше какво щеше да й каже.
    Тя не притежаваше умението да разчита изражението на хората. Той свъси вежди, стисна чувствените си устни, мъчително бавно отвори и затвори очи… Всичко това я объркваше. Ако трябваше да предполага, би си помислила, че е зърнала странна сплав от гняв и нерешителност, арогантност и топлота — и всичко това забулено от дълбоко, безгранично желание.
    — Пейдж, не бих…
    Смаяна от собствената си дързост, Пейдж постави пръст на устните му. Те бяха толкова гладки и влажни! Целунаха пръстите й, а после леко се открехнаха, за да позволят на езика му да я докосне.
    Пейдж потрепери. Затвори очи и бързо отдръпна ръката си, сякаш я бе опарил с целувките си.
    Но все още не бе свободна. Тези невероятно чувствени устни се впиха в нейните. Както на летището, тя усети пулсирането, но този път срещу устните си, когато той тихо изстена. Тогава той я взе в обятията си.

Глава дванадесета

    Пейдж се почувства, сякаш се носеше на пухен облак, когато Никоу я положи леко на леглото. Тя отвори очите си дотолкова, че да забележи тежката дърворезба от вътрешната страна на балдахиновия свод: пчелни килийки, потънали в ластарчета и цветя. Цялата бе покрита от аромата на Никоу на есенни листа и цитрусови плодове. Затвори очи, сякаш опиянена.
    Твърдият дюшек се огъна под нея и тялото на Никоу до нея.
    Той внимателно свали очилата й. Тя си помисли да се възпротиви, но той бе толкова близо до нея. Твърде близо. И тя можеше да забележи всичко, което ставаше, в леката мъглявина през нежната завеса на миглите си.
    Мъчеше се да измисли някоя блестяща забележка. Тогава осъзна, че въобще не бе нужно да говори. Не и сега. Тя щеше да разкрие блясъка си чрез своите действия. Грациозни. С финес.
    Колко прекрасно бе човек да можеше да блести! Това я бе довело тук, с Никоу.
    Но тя трябваше ли да бъде тук? В момента не можеше да разсъждава.
    Устните му откриха нейните. Първо се впиха леко, а после с най-голяма настойчивост. Езикът му внимателно ги раздели, после се потопи вътре и започна да си играе с нейния, докато той не се присъедини в играта, която изпращаше вълни от желание през цялото й тяло. Меките косми на брадата му я галеха по брадичката.
    Разполагаше с малко време. Трябваше да внимава кога щеше да стане полунощ. Трябваше да запомни… колко часът беше сега?
    Едната ръка на Никоу я галеше по гърба и я притискаше по-близо до себе си. Другата ги разделяше, за да обхване цялата й гръд.
    Тя се почувства във възторг. Объркана. Никоу беше неин работодател. И какво щеше да се случи, когато блясъкът й изчезнеше? Може би тя щеше да каже или да направи нещо така несръчно, както обикновено? О, това не можеше да се случи. Не и когато тя трябваше да остане…
    Целувката му ставаше все по-разгорещена. Устните му ставаха все по-настойчиви. Езикът му се огъваше ритмично срещу нейния и въпреки лошите си предчувствия, тя простена срещу него. Усети как свободната му ръка обхождаше гърба й, докато най-накрая не сграбчи задните й части и я притегли по-близо.
    Тя трябваше да запази здравия си разум.
    Обаче не можеше да остане спокойна. Позволи на собствените си ръце да го галят под ризата, надолу по панталоните му, отстрани и отпред. Тя си пое дълбоко дъх, когато той силно се притисна към любопитната й ръка.
    Но нали имаше нещо, което тя трябваше да запомни? О, да!
    — Никоу — изстена тя срещу настойчивата му уста. — Колко е часът?
    — Какво? — Ръцете му започнаха да разкопчават блузата й.
    — Почакай — настоя тя. — Моля те. Трябва да зная колко е часът.
    Никоу се успокои. Тя искаше да знае колко е часът. Той искаше да знае къде си бе изгубил ума.
    Като се претърколи да погледне часовника на нощното шкафче, той се почувства глупаво. Бе позволил на хормоните си да надделеят над здравия му разум. Искаше да прави любов с Пейдж. Ако тя не го бе попитала за часа, той нямаше да се спре.
    Как, по дяволите, тя можеше да се промени толкова рязко и да се тревожи за времето?
    — Дванадесет часът без две минути е — измърмори той.
    Жената до него простена.
    — О, Господи. Аз… аз съжалявам. Трябва да тръгвам.
    — Да хванеш влака ли? — попита саркастично той. Но защо го изоставяше?
    Тя скочи от леглото. Пръстите й започнаха да закопчават блузата. Открехна подпухналата си от целувки уста, сякаш искаше да каже нещо.
    Но нищо, което можеше да каже сега, нямаше да има значение. Тя, изглежда, знаеше това. Изправи гънките на полата си, после изтича до вратата и с трясък я отвори. Като се извърна още веднъж към него, тя каза:
    — Никоу, аз… — Спря. Поклати бавно глава, сякаш съжаляваше.
    И тогава тя изчезна.
    Той вдигна възглавницата, на която бе лежала главата й, и я запрати с всичка сила към леглото. По дяволите Пейдж Конър. Не трябваше да си мисли, че неговата срамежлива малка служителка изпитваше някаква любов към него. А че беше умна, това да: тя бе измислила онова глупаво състезание, което със сигурност щеше да привлече туристите. Инат човек, разбира се; тя го бе накарала пряко желанието му да посети Пелерин през този ден. От целувките им при рова той знаеше, че страстта не й беше чужда. Но такава чувствителност…
    Тя очевидно не само я притежаваше, но бе открила, че у него липсваше такава.
    Това нараняваше неговото его.
    Нямаше значение. Той се бе спасил от самия себе си, от борбата си срещу евентуалните жалби на тази жена, че я бе съблазнил, от типичните за американките претенции, че след секса следва и женитбата.
    Или това бе само част от нейния план? Да го развълнува до такава степен, че той да направи всичко, за да я има в леглото — даже да се оженеше за нея?
    Е, това нямаше да се случи.
    Той нямаше да й се даде.
    Започна да се надига от леглото, при все че бе изтощен. Тялото му бе схванато, не му се подчиняваше. Закопча панталоните си на кръста и разпусна краищата на ризата си. А може би трябваше да се съблече? Това, от което наистина се нуждаеше, бе един студен душ.
    Тъкмо се бе съблякъл, когато долови шум в стаята. Бързо навлече ризата си през главата.
    Пейдж се бе върнала. Стоеше до вратата с наведена глава, а тъмните й, прави коси закриваха лицето й. Смееше ли му се?
    — Съжалявам — прошепна тя с поруменяло от срам лице. Не посрещна погледа му, а, изглежда, се взираше в голите му гърди.
    Нима тя се бе върнала да продължи да го дразни? Или може би бе осъзнала какво бе изпуснала. Той със сигурност бе раздразнен заради това, което бе изпуснал. Трябваше ли да й даде нова възможност?
    — Е, Пейдж? — попита с хладен глас, но откри, че се приближаваше към нея.
    Очевидно тя се бе върнала към притеснителността си, защото не направи нищо, не каза нищо. Не и докато той не приближи до нея. Гръдта му почти докосваше зърната на тези нейни изкусителни гърди. Той вдъхваше аромата й на бебешка пудра. Усещаше дълбокото й, неспокойно дишане.
    Ръката му се протегна. Сграбчи я за рамото, после премина по врата й и се зарови в косите й.
    Тя го погледна с измъчен поглед. После се отдръпна от него и изтича през стаята. Почти не се хвърли на леглото, после избърза да се свие в най-далечния му край — при нощното шкафче — където се протегна.
    Отново префуча покрай него към вратата.
    — Забравих очилата си — изстена тя и си отиде.

    Пейдж тичаше по оскъдно осветените коридори, на два пъти се загуби, преди да намери пътя си. Отново срещна Алфред. Както обикновено, той бе облечен официално — в костюм с вратовръзка. Този път не се прокрадваше.
    Последното нещо, което й се искаше, бе да говори с него. Или с когото и да било другиго.
    Но той я видя, преди тя да успее да избяга.
    — Добър вечер, Пейдж.
    Тя помисли дали да не го попита какво й беше доброто. От загриженото му изражение бе сигурна, че според него нещо не беше наред. Но той бе твърде благовъзпитан, за да пита. Вместо това, той прокара ръка през рошавата си коса и каза:
    — Искате ли да ви отведа до стаята ви?
    — И сама мога да я намеря — промърмори тя и продължи в погрешна посока. Разбра това веднага щом изкачи три стъпала.
    Една здрава ръка я държеше за лакътя.
    — Моля, позволете да ви заведа.
    Тя вървеше бавно с Алфред. Неговото безмълвно присъствие й действаше успокояващо.
    Скоро стигнаха стълбището към стаята й в кулата. Той настоя да дойде с нея.
    На вратата каза загадъчно:
    — Винаги има изход и в най-лошите ситуации.
    Той едва ли наистина подозираше, че току-що си бе играла любовни игрички в будоара на шефа си и че принцът навярно щеше да си помисли, че го бяха превърнали в клоун.
    Но в края на краищата Пейдж бе тази, която се бе провалила.
    — Мога ли да се погрижа да влезете в стаята си? — Алфред се опита да надникне покрай нея, когато тя отвори вратата на стаята си.
    Като долови аромата на люляци, Пейдж бързо препречи пътя на погледа му, като застана на вратата.
    — Благодаря ви. Не, сега ще се почувствам напълно добре. Благодаря ви, че ме придружихте.
    Тя побърза да влезе вътре, като му се усмихна мило. Алфред, изглежда, се колебаеше, сякаш искаше още нещо. Най-накрая той се обърна и тръгна към стълбите.
    Пейдж заключи вратата след себе си, а после се облегна на нея. Изведнъж тя изгуби самообладанието, което пазеше до този момент. Тялото й се разтресе от ридания.
    Блясък, ха! Всичко бе провалила.
    Въпреки запушения си нос, все още долавяше мириса на люляци.
    — Върви си! — прошепна тя. Само думите на Милисънт — Казах ли ти, че така ще стане — й липсваха сега.
    Милисънт се появи в облак блещукаща мъглявина в средата на персийския килим. Тя мина покрай Пейдж, отключи вратата и после погледна навън.
    — Стори ми се, че чух гласове.
    — Прислужникът на принца ме придружи до тук — каза Пейдж апатично. Тя издърпа вътре Милисънт, а после отново затвори вратата. — Последното нещо, което ми трябва, е някой да те види тук. Особено след като аз не искам да си тук. Моля те, остави ме на спокойствие.
    Но Милисънт се обърна към нея, като остави цял облак вълшебен прашец зад себе си.
    — Ти го направи! — възкликна тя и плесна с ръце. — Казах ти, че принцът ще се влюби в теб и сега ти се люби с него. О, Елеонора, колко чудесно е всичко това!
    Поразена, Пейдж изстена:
    — Нима си ни гледала?
    — Разбира се, че не. Поне не до края. — Тя последва Пейдж през стаята. На яркосиния й потник пишеше: НАПРАВИ ГО С МАГИЯ!
    — Ами магията ти свърши твърде скоро. Ние бяхме заедно. Стана почти полунощ и… и…
    — И ти избяга от него? — Милисънт звучеше ужасена.
    — Ти бе тази, която наложи глупавите правила.
    Милисънт поклати глава, докато русата й коса не щръкна.
    — Не ги наложих аз, скъпа. Аз само ти напомних за тях. А и това нещо за блясъка…
    — Все пак не бих успяла без блясъка — развика се Пейдж. — Не искам принцът да се влюби в мен заради магията ти. Въобще не искам да се влюби в мен.
    Тъжните очи на Милисънт се насълзиха. Две малки сълзички се появиха в ъгълчетата им. Когато се търкулнаха надолу по лицето й, те уловиха светлината и се завъртяха в различни цветове, проблясващи през стаята.
    — Съжалявам, Елеонора, скъпа. Как искам да можеше да ме разбереш? Не моята магия накара принца да се увлече по теб. — Тя започна да изчезва с лек пукот във въздуха.
    — Не, разбира се, че не — процеди Пейдж със сарказъм. — Само заради моята собствена блестяща личност.
    — Елеонора, ти трябва — прошепна един глас от стената — да научиш тайната на приказките.

    Пейдж не спа добре през нощта. Седя на един стол в продължение на часове. Леглото й напомняше твърде много за Никоу.
    Не смееше да погледне към часовника, докато нощта се изнизваше. Времето й напомняше твърде много за Никоу.
    Какво си мислеше той за нея сега? Какво щеше да й направи на сутринта? Уволнението й навярно нямаше да бъде достатъчно наказание. Ако беше в стари времена, той навярно щеше да нареди да я удавят. Да я сварят в гореща мазнина. Да я даде като храна на гъските.
    Човек не можеше да се подиграва с чувствата на принца.
    Тя не бе искала да му се подиграва. Тя също бе станала жертва на своята собствена лоша преценка.
    Този прекрасен ден бе довел до всичко това. Тя бе чула легендите, изпита вълнението на неговия народ, получи ключа към скривалището на Легендарните.
    После те бяха прекарали толкова дълго време насаме, като се опитваха да разгадаят значението на пръстена. Проверяваха хрумванията си за празни флагщоци, докато тези идеи не се окажеха безплодни.
    Нима имаше нещо чудно в това, че тя бе пожелала денят да завърши по един блестящ начин?
    Да се наложи да спре по средата на такова невероятно любене, въпреки че…
    Е, добре, достатъчно. Тя си имаше работа… ако все още я имаше.
    Най-накрая надзърна към ръчния си часовник. Шест и петнадесет. Може би щеше да свърши част от работата си, преди Мейбъл да сервира закуската.
    Облече се в любимото работно облекло, за да подхожда на настроението й — тениската си от Смитсън, сините джинси и ярките маратонки.
    Щеше да се подготви за всяко наказание, което Никоу решеше да й наложи.
    През този ден Пейдж не видя Никоу, не и даже когато той можеше да я постави на мястото й. Поне не я уволни.
    Цяла сутрин тя работи в библиотеката, после взе малкия Фиат и следобеда отиде в града, за да посети повече жители на града и да чуе историите им. Вече бе събрала много легенди; скоро щеше да успее да напише рекламната брошура без чувството, че е пропуснала някои от най-привлекателните народни приказки.
    Вечерта, след като вечеря с Шарлот и Руди, започна да се безпокои. Нима Никоу щеше да я избягва до края на престоя й в Даргентия? Може би така щеше да бъде най-добре. Но тя заслужаваше възможността да му се извини, при все че не можеше да му обясни какво точно се бе случило.
    Реши да излезе при рова. Никоу може би беше там. Просто щеше да му изкаже своето съжаление и после щеше да се оттегли.
    Как да му го изкаже? Съжалявам, че ви се подиграх, ваше височество…
    Съжалявам, че спрях по средата на най-прекрасното правене на любов, което мога да си представя, но след миг щях да се превърна в грозното обикновено същество, което виждате пред себе си. Съжалявам, че използвах магия, за да ме видите като някоя специална жена.
    Пейдж въздъхна. Може би тя трябваше да държи противния си език зад зъбите. Но въпреки това тя жадуваше за спокойствието при рова.
    Първо отиде в кухнята да вземе малко хляб.
    — Пейдж! — Тя се обърна. Алфред бързаше да я настигне. — Никоу ми разказа как обичате да храните през нощта огромните ми пернати приятели. Мога ли да дойда с вас?
    — Да, моля. — Без значение какво бе сегашното мнение на принца за нея, но бе много мило от негова страна, че бе помислил за това. Тя жадуваше за компания, а Алфред бе идеален за събеседник. Друг, а не Никоу… Спри! — нареди си тя. Без съмнение той я презираше.
    Взеха малко корав хляб, и излязоха навън. Пролетната вечер бе гореща и влажна. Небето бе обвито в облаци, които се надпреварваха да покрият луната.
    Когато двамата стигнаха при рова, Алфред избра любимата й пейка. На неясната светлина от електрическите фенери по външната стена той посочи към древната статуя на лебеда.
    — Тук винаги са плавали лебеди, откакто замъкът съществува. Нашите легенди ги сравняват с гарваните при Лондонската кула. Ако лебедите напуснат, страната ни отново ще падне в робство.
    Гъските заплуваха весело към тях. От далечните сенки черните лебеди също започнаха предпазливо да се приближават. Водата започна да се плиска по тревистите брегове на рова.
    — Лебедите напуснаха ли Даргентия по времето на Никълас Първи? — попита Пейдж и хвърли парче хляб към едно изостанало гъсе. Ароматът на цветята до рова се усещаше натрапчиво в хладния, нощен въздух.
    — Такава е легендата. Вие трябва да чуете и тази. Но по някое време по-късно лебедите се върнаха — добро предзнаменование за управлението на Никоу. Знаете ли, че лебедите са верни един на друг до гроб?
    Тя не искаше да разговаря за вярност, даже и при лебедите, така че промени темата. Първо попита Алфред какво знаеше за всички благородници на име Уензъл от седемнадесети век.
    Нима тя си въобразяваше или той наистина настръхна? Напрежението му трая само за миг, после той отново се протегна да хвърли залъци хляб на птиците. Гласът му прозвуча както обикновено, когато й отвърна:
    — Боя се, че не зная много. Защо питате? Да не би да сте се натъкнали на някаква интересна история за един от древните роднини на Никоу?
    Бяха си разменили местата. Не бе сигурна как да го накара да говори, без да сподели собствената си тайна причина, поради която бе тук. Въпреки приятелските чувства, които изпитваше към възрастния мъж, усети, че той криеше нещо.
    Както и тя.
    Затова промени темата.
    — Колко години сте били откъснат от Даргентия?
    — Последното ми пътуване трая само няколко месеца. Но в действителност от много години. Семейството ми спаси това на Никоу преди тяхното заточение. От време на време можехме тайно да се промъкваме в страната, за да посещаваме роднините си, но едва сега смятам, че наистина съм се завърнал в Даргентия.
    — Колко чудесно! Можете ли да ми разкажете нещо повече за Даргентия?
    Алфред потвърди повечето от историите, които Пейдж бе научила от жителите на града. Всеки най-голям син на наследника на трона бил отгледан в чужбина и възпитан така, че да приеме трона един ден.
    — Точно тук се намесвам и аз. Семейството на Алфред винаги е учило младите принцове на кралски етикет и държавническо изкуство. Между другото, винаги най-малкият син или друг роднина от мъжки пол се изпращаше тайно да бъде отгледан обратно в Даргентия, за да се погрижи за страната и нейната политика. Гражданите пазеха своята тайна, защото това крепеше надеждата им за евентуалното им освобождение. И най-накрая това се случи!
    Алфред хвърли хляб на лебедите, които се държаха на разстояние. С едно-единствено отклонение той й разказа как Никоу освободил Даргентия.
    — Той използва на практика изкуството да управлява, на което го научих. Но не всичко е моя заслуга. Той разви собствения си талант да вижда в душите на хората, да им обещава това, което те желаят, но и да постига това, което той иска.
    Да, Пейдж вече се бе убедила в тази негова способност.
    Лицето на Алфред стана тъжно.
    — Но сега страната е в нестабилно състояние. Тя отново ще загуби свободата си, ако не успеем да подобрим икономиката й. Идеята за туризма беше на Никоу. А тази за бала — моя.
    Пейдж с мъка си пое въздух, като по този начин позволи на болката, която я глождеше от вътре, да се притъпи.
    — Колко добро предложение — отбеляза тя — да накарате Никоу да покани всички кралски особи на света, за да си избере булка измежду тях.
    Алфред я стрелна със странен поглед.
    — Първоначално и аз си помислих така. Но може би има и други начини бързо да се привлекат туристи. Такива, които няма да настройват поданиците на принца срещу него.
    — Или Никоу срещу тях — въздъхна Пейдж. — Той… искам да кажа, много ли ми е сърдит? — Тя не му остави възможност да попита защо. — Миналата нощ се скарахме и аз се надявам, че той няма да ме уволни.
    — Не — отвърна Алфред. — Той нищо не спомена за вашето уволнение. Но обикновено виждам кога нещо го тревожи. Мисля — продължи неловко той, — че вие го разстройвате.
    Пейдж стана и хвърли последния залък хляб на лебедите, несигурна как да отговори. Промени темата.
    — Той показа ли ви пръстена?
    — Какъв пръстен? — Дребният човечец я погледна с интерес.
    Пейдж преглътна с усилие.
    — Не исках да ви го казвам без неговото съгласие, но мислех, че той винаги ви се доверява. Вижте, не му казвайте, че съм ви споменавала за това, но ние открихме ключ към Легендарните. Или поне това ни казаха.
    Тя му разказа за посещението си при мосю Пелерин с принца и разследването им на флагщоковете.
    — Мисля — каза Алфред, — че искам да видя този пръстен.

    Когато те се върнаха в замъка, Алфред отново я изпрати до стаята й. Още веднъж той искаше да влезе вътре, но тя мило го отпрати. Нима този сладък старец я ухажваше? Беше невероятно, но само за всеки случай тя щеше да се държи приятелски, но твърдо с него.
    Тази нощ Милисънт не я посети. На следващата утрин на закуска видя само Мейбъл, която бе любезна към нея. Тя картотекира съдържанието на няколко кашона, а после се отправи към града.
    Следобедът бе дъждовен. За пръв път във вълшебното кралство на Даргентия времето бе лошо. Фиатът пълзеше бавно по завоите, тъй като Пейдж се тревожеше за спирачките по стръмните склонове. Порой заливаше колата, но тя не искаше да пропусне и един ден за своето разследване.
    Сивото небе и бушуващите води на бързата Арджънт бяха в тон с лошото настроение на Пейдж. Гневният му поглед, когато тя се бе върнала за очилата си…
    Тя се съсредоточи върху работата си — и собственото си разследване по отношение на този неуловим Уензъл.
    По-добре да беше останала сред уюта на замъка. Настроението на жителите на града, които бе дошла да посети, бе също толкова раздразнително, колкото и времето. Посети няколко души, които бе срещнала в чайната на „Le Grand Magasin“, но не научи някоя нова история, преди отново да поеме по планинските склонове обратно към замъка.
    Паркира колата и за момент остана в нея, за да размисли. Бе пропиляла половината ден — нещо, което не можеше да си позволи. Разполагаше само с още една седмица, за да завърши рекламната брошура за бала на принца — балът, на който той щеше да си избере булка, която щеше да дари с тези свои невероятно пламенни милувки. Някоя, която можеше да прекарва с него всеки ден, всяка нощ, без да се тревожи, че ще загуби блясъка си.
    Някоя, която Никоу щеше да обича.
    Пейдж удари волана и поклати глава. После се измъкна от колата.
    Тя притича до замъка, но все пак се измокри до кости. На входа налетя на Руди.
    — Принцът жаба — каза той с мекия си, срамежлив глас.
    — Моля? — Пейдж бе свикнала с коментарите му, които, изглежда, бяха нелогични изводи, но все още рядко веднага разбираше значението им.
    — Времето — отвърна той. — То е подходящо само за принц, който същевременно е и жаба.
    Тя се засмя с него. После той попита:
    — Как върви разследването ви?
    — Не е зле — до този ден.
    — Мога ли да ви помогна с нещо? — Бедният човечец изглеждаше оживен, но не я погледна право в очите.
    — Разбира се — отвърна тя. — Елате с мен в библиотеката.
    В края на краищата денят не бе напълно пропилян. Руди й помогна да свърже всяка приказка, която тя бе чула, с другите. Той самият бе изучил повечето от тях и знаеше за произхода им, независимо дали се основаваше на действителни исторически личности или митове, взети от други култури.
    Пейдж проявяваше по-голям интерес към хората, които наистина са живели и чиито истории надрастваха собствените им дела. Това бяха личностите, на които щеше да се съсредоточи в рекламната си брошура. Кой турист не би устоял на изкушението да посети страната, където някога е летял Орела? Където изгубените съкровища на короната съдържат ключа за оцеляването на новия принц?
    Където посетителите бяха поканени да участват в състезание, в което да помогнат на принца да си избере царствена булка, без значение колко против можеха да бъдат неговите поданици?
    И без значение също какво страдание можеше това да причини на една невзрачна негова служителка.

    През следващите няколко дни Пейдж не видя принца. Това добре я устройваше — нали така?
    Тя почти не видя и Алфред. От време на време се чудеше дали той бе накарал Никоу да му покаже пръстена с печат, дали познанията му за Даргентия и нейното минало не му бяха дали чрез скъпоценните камъни на пръстена ключ към скривалището на Легендарните.
    През цялото това време бе заета със своето разследване. Все още картотекираше съдържанието на кутиите, посещаваше даргентийците въпреки продължителното мрачно време и работеше върху брошурата често с безценната помощ на Руди.
    От време на време Шарлот и Алфред също се отбиваха при нея. Но никога Никоу. Но това бе чудесно за Пейдж. Тя не знаеше какво да му каже. Особено сега, след като го бе възбудила с блясъка си.
    Въпреки това искаше й се той да бе обсъдил с нея по-нататък какво би могло да бъде значението на пръстена. Времето неуморно напредваше. Как можеше тя да му помогне да намери Легендарните преди бала? Алфред със сигурност щеше да я уведоми, ако вече ги бяха открили.
    Бе разпитала всички — роднините на Никоу и поданиците му за всичко, което можеха да знаят за четвъртитите скъпоценни камъни с цветовете на даргентийското знаме. Никой не можа да й каже нещо, което да й помогне.
    Придоби навика да поръчва на Мейбъл подноси с храна. Очевидно принцът се бе разпоредил, че това бе приемливо, защото никога не молеше за присъствието й, даже и на вечеря.
    Докато не изминаха няколко дни от фиаското в спалнята на Никоу.
    Беше се потопила в съставянето на чернова на брошурата, когато един плътен дълбок глас я прекъсна.
    — Време е за вечеря, Пейдж — каза принцът.
    Тя изтръпна. Дъхът й спря. Какво трябваше да каже? Как трябваше да се отнесе към него?
    С прехапани устни, тя продължи да се взира в монитора с невиждащ поглед. Пръстите й трепереха върху клавиатурата. Потрепването им, макар и не толкова ритмично сега, не престана.
    — Благодаря, но не мога да прекъсна.
    Стъпките му отново отекнаха върху дървения под по ориенталските килими.
    — Достатъчно ме пренебрегвахте. Присъединете се към нас тази вечер. Може да се върнете към работата си след вечеря.
    Кой кого бе пренебрегвал? Пейдж рязко сведе глава, затвори очи и забави пръсти. Мисълта и без това вече бе прекъсната. Погледна към него. Никоу се надвесваше над нея с големите си ръце, положени на тесния ханш. Забеляза, че той не носеше пръстена с печат. Както винаги неговата мъжественост, подчертана от мириса му на есенни листа и цитрусови плодове, я възбуди. Но като пренебрегна радостта си, че отново го виждаше, тя се съсредоточи върху раздразнението си заради арогантността му. Това бе единственият път за самосъхранението й.
    — Разбира се, ваше височество. — Тя стана и направи абсурден реверанс, като хвана края на тениската си поради липсата на пола.
    Дълбоките му, тъмни очи се присвиха, когато той авторитетно вдигна брадичката си напред.
    — Бързате да използвате титлата ми.
    Тя почувства, че цялата се изчервява. Преди няколко нощи бе назовавала титлата му и различните й варианти по един блестящ начин, за да го впечатли. Сега я бе изрекла със сарказъм.
    — Разбира се, че съм впечатлена, че сте принц.
    Той се намръщи и когато отново заговори, тонът му бе леден.
    — Радвам се да чуя това. Толкова се радвам, че ви давам избор: ще дойдете ли на вечеря или не?
    Разбира се, че него не го бе грижа дали тя присъстваше там или не — освен като доказателство, че той упражняваше своята власт над нея.
    — Благодаря — отвърна със спокоен глас тя, когато една вълна на тъга внезапно я задави. — Ще остана тук. Имате ли нещо против да помолите Мейбъл по-късно да ми донесе поднос?
    — Да, имам. — Той напусна стаята.
    Пейдж отново погледна към монитора, но не виждаше от стичащите се по лицето й сълзи. Изтри ги, докато препрочиташе последните изречения, които бе въвела. С огромно усилие се върна към работата си.
    По-късно, когато очите й отново се размазаха от изтощение, осъзна, че бе гладна. Верен на думата си, Никоу не бе наредил на Мейбъл да й донесе поднос. Нямаше значение; тя щеше да хапне каквото бе останало в кухнята, после щеше да отиде при рова, за да нахрани гъските и лебедите.
    Когато стигна до кухненската врата, откри, че бе заключена. Червата й куркаха от глад. Тя излезе през главната врата, заобиколи замъка, но външната врата на кухнята също бе заключена.
    По дяволите този праисторически, полудял принц! Той я наказваше за неуспеха си да я подчини на желанията си.
    Или може би така й отмъщаваше за това, което се бе случило преди няколко нощи.
    Може и да си заслужаваше шамара. Все пак тя не възнамеряваше да се качи при него и да хленчи за храна.
    Реши, че нямаше да му достави това удоволствие. Избяга в стаята си.
    Беше гладна. Как щеше да заспи с празен стомах?
    — Милисънт! — извика тя.

Глава тринадесета

    Един стълб блещукащ звезден прах се завъртя до леглото. Разнесе се ароматът на люляци.
    — Здравей, Елеонора — каза сладък трепетен гласец.
    Веднага щом старата фея се появи, Пейдж пристъпи към нея и я хвана за студените ръце. Яркозеленият потник на Милисънт гласеше: ВЪЛШЕБСТВО ЛИ? БИС!
    — Милисънт, ще те помоля за една огромна услуга.
    Малките й кръгли очички гледаха мило, макар и подозрително.
    — Каква е тя, скъпа?
    — Гладна съм. Можеш ли да ми дадеш храна?
    Сбръчканото й чело се смръщи.
    — Това не влиза точно в задълженията ми на вълшебна кръстница, но…
    — По дяволите! — Пейдж пусна ръцете на Милисънт и се изправи на пръсти, за да сплаши крехкото същество по начина, по който Никоу обичаше да надвисва над нея. — Осмелих се да не се подчиня на заповедите на принца, който ти ми избра, и той ме изпрати да си легна, като ме лиши от вечеря. И всичко, защото… защото аз се осмелих да разчитам на магиите ти. Всичко, което искам сега, е да си свърша работата и да се върна вкъщи. Твоята вълшебна приказка е пълна с…
    — Престани! — Милисънт се намръщи и се отдръпна от Пейдж. Протегна ръце. От върха на пръстите й заблестя лилава светлина. Изведнъж върху нея се появи цвъртящо наметало от слънчеви лъчи.
    За миг Пейдж се сви от страх. Тя бе свикнала да се кара на Милисънт, но никога не я бе виждала истински ядосана. Може би сега Пейдж бе стигнала твърде далеч, като изкара Милисънт извън нерви.
    — Ако искаш храна, ще ти дам храна!
    Пукането се засили. Въздухът около Пейдж се сгъсти. Около нея се образува гъста влажна мъгла и започна да се върти като загрято масло, завито в палачинка. Тя се сгъсти дотолкова, че заприлича на бонбон от бяла ружа.
    — Милисънт — прошепна Пейдж. Тя си пое дълбоко въздух, неспособна да сдържи дъха си. — Съжалявам, аз…
    Изведнъж някаква ярка светлина заслепи Пейдж, но само за миг. Когато отвори очи, откри, че седеше сред море от храна, която стигаше до гърдите й. Захар, шоколадови пръчици, фъстъчено масло и макарони — всичките й любими лакомства.
    Пейдж протегна ръка и си взе една шоколадова бисквита. Отхапа от нея.
    — Ммм. Вкусно. Но не е точно здравословната храна.
    — Това е най-доброто, което мога да направя в момента. — Милисънт стоеше по средата на планината от лакомства. Усмивката й се разпростираше от единия ъгъл на малкото й гладко лице, до другия. И тя си взе една бисквита. — А сега какво мислиш за магията ми?
    Пейдж изяде бисквитата и си взе друга, този път захарна.
    — Сладко е. Винаги ли си можела да правиш това?
    — Не зная. Но със сигурност това излиза от предела на моите задължения. Но предполагам, че върви заедно с приказките.
    — Няма да ми разкриеш тайната, нали?
    — Съжалявам, скъпа, това е срещу…
    На вратата се почука. Милисънт притихна, докато Пейдж се взираше с ужас по посока на звука. Кой можеше да бъде? Какво щеше да си помисли, ако я откриеше тук с живия плод на въображението й и сред цяло море от курабийки?
    — Шшшшт! — прошепна тя панически: — Кой е? — попита на глас.
    Дълбокият глас, който толкова я ужасяваше, отвърна:
    — Аз съм, Пейдж. Моля ви, отворете.
    — Един момент. — Тя избираше пътя си към вратата през планината от лакомства. Едва открехна вратата.
    Никоу се изправяше там с поднос храна на ръце.
    — Да не би да играете друга сцена? Стори ми се, че чух гласове.
    — Сцена ли? — Пейдж се озадачи, но не си спомни последния път, когато Никоу едва не я хвана с Милисънт. Тогава извинението й бе, че репетираше пиеса, като сама играеше всички главни роли. Мислеше бързо. — О, да. Този път е Питър Пан. Играех Уенди и капитан Хук.
    — Разбирам. — Невярващото повдигане на веждите противоречеше на думите му; изобщо не разбираше нищо. — Пейдж, съжалявам. Когато казах на Мейбъл да не ви нахрани, имах предвид да не ви донесе поднос. Но тя трябва да си е помислила, че съм възнамерявал да ви забраня въобще да ядете. Помислих, че може би сте при рова и отидох да ви видя. Когато спрях пред кухнята, нейната врата бе заключена. — Той побутна подноса към нея. — Ако ме поканите вътре, ще оставя това и може да се нахраните.
    Пейдж преглътна с мъка.
    — Благодаря — отвърна тя с фалшиво веселие. — Само ми подайте подноса и аз ще…
    — Тежък е. Аз ще го внеса.
    Тя долови заповедта в тона му. Какво можеше да стори?
    Паникьосана се обърна, за да нареди на Милисънт да направи нещо — и откри, че стаята изглеждаше както обикновено. Нямаше вълшебна кръстница, нито море от бисквити.
    — Благодаря — каза тя, като се молеше краката й да не се подгънат от облекчение.
    Той влезе вътре с царствената си походка, която тя толкова добре познаваше, и постави подноса на тоалетката. После се обърна към нея с искреност, която разсичаше силното му чело. Широките му свити длани се обърнаха с извинителен жест.
    — Пейдж, съжалявам. Никога не съм искал… — Гласът му заглъхна.
    Тя се обърна, за да проследи погледа му. В края на тоалетката имаше две чаши с мляко и чиния с две шоколадови бисквити.
    Тя сви рамене и се опита да се усмихне.
    — Купих ги от града сутринта — излъга тя. — Искате ли?
    — Разбира се. Благодаря.
    Двамата стояха там — тя ядеше сандвича, който той й бе донесъл, а той хрупаше бисквити. Пейдж се забавляваше на начина, по който челюстта на Никоу се движеше под брадата му, докато дъвчеше. Тя усети, че се взираше в тъмните му очи. Все още я гледаха озадачено и тя тайно се усмихна. Харесваше й идеята той да разбере, че тя разполагаше с храна, без обаче да може да се досети откъде. Искаше да му докаже, че не разчита на помощта му.
    Така бе по-добре. И какво ако бе привлечена от огромния му комат? Можеше и да е достатъчно Ъшл да я нахрани, но правеше същото и за своите поданици. Тя може и да имаше своя вълшебна кръстница, но едва ли беше блестяща сирена, която можеше да привлече принц.
    Мисълта за това я накара да въздъхне за хиляден път, докато лежеше в леглото си през нощта дълго след като Никоу беше напуснал стаята й.

    Пейдж закусваше в малката трапезария, когато Никоу влезе с царствената си походка. Тя предположи, че досега трябваше да е свикнала да вижда прекрасните му широки гърди в ежедневната, провинциална риза, но както обикновено сърцето й лудо затупа, като го видя.
    Гордееше се с това, колко спокойно прозвуча:
    — Добро утро.
    Той не изгуби и минута с любезности.
    — Има отговор на това, Пейдж. — Той протегна ръката си към нея.
    Пръстенът с печат отново бе на пръста му. Камъните блещукаха въпреки оскъдната светлина на трапезарията. Нима знаеше какво означаваше пръстенът?
    — Кажете ми — настоя тя.
    Преди да може да отговори, Алфред се втурна в трапезарията, като оправяше бледосинята си вратовръзка.
    — О, виждам, че вие и госпожица Конър вече обсъждате нашето поклонение.
    — Вашето поклонение — каза Никоу. — Аз просто си тактувам за забавление.
    Пейдж не можеше да проумее шегата.
    — Какво искате да кажете?
    Докато Алфред си наливаше кафе, Никоу седна на масата до Пейдж.
    — След безплодното ни претърсване на флагщоците осъзнах, че пръстенът е просто една реликва. Скрих го, но разбрах, че вие сте споменали за него на Алфред.
    Пейдж сведе глава. Пак бе позволила на голямата си уста да говори твърде много.
    — Съжалявам. Зная, че вие си имате доверие, и предположих…
    — Не му позволявайте да ви се кара, Пейдж — прекъсна я Алфред и взе чашата й, за да я напълни отново. — Права бяхте, че ми казахте за пръстена. Но едва вчера успях да убедя това инато младо магаре да ми го покаже.
    — Говори ли ви нещо пръстенът? — Пейдж се обърна оживено към Алфред.
    — Може би — отвърна прислужникът и седна. — Доколкото си спомням, в моето собствено наследствено имение има един свод, където камъните са така подредени, че да наподобяват даргентийското знаме. А над тях се издига арка от лилавникави камъни. Това, което се получава, прилича на пръстена.
    — Тогава точно там може да са скрити Легендарните! — Пейдж стисна здраво ръцете си една в друга.
    — Никога няма да разберем, докато не проверим — каза Алфред. — От години не съм посещавал имението си. Пътуването ще бъде едно своеобразно посещение на светите места.
    — А за мен — една приятна разходка сред провинцията на Даргентия. — Никоу отпи от кафето си. — Имам малки надежди, че проклетите скъпоценности са там.
    — Но мосю Пелерин каза, че пръстенът е ключ към съкровището! — Пейдж не можеше да сподави вълнението си. — Легендарните трябва да бъдат там.
    — Легендарните едва ли съществуват — строго изрече Никоу. — Но сега ние ще проверим тази възможност.
    — Мога ли и аз да дойда? — избърза Пейдж, преди Никоу да можеше да отговори. — Ще стане чудесен анекдот за рекламната брошура, ако добавим към него една история как новоиздигнатият принц възвръща легендарните скъпоценности на своето кралство.
    — Точно това ни трябва да привлечем туристите — съгласи се Алфред. — Гласувам да вземем и Пейдж с нас.
    Никоу постави чашата си на масата.
    — Предполагам, че и аз съм за.
    Пейдж почувства двойно облекчение: първо, Никоу не бе казал не, и, второ, те нямаше да са сами. Алфред щеше да служи за преграда между тях.

    По дяволите този проклет стар прислужник, който се месеше в неща, които не му влизаха в работата. Така си мислеше Никоу, докато насочваше фиата по спуснатия мост този следобед. Пейдж седеше безмълвна на седалката до него. Палците й нервно играеха в скута. Главата й бе сведена напред — маниер, който той сега добре познаваше; чудесната й, черна коса се разпиляваше по лицето й. Тя, изглежда, искаше да закрие не само лицето си от него, но и цялото си тяло.
    Слава богу, че не бе успяла да направи последното. Макар все още да й беше толкова сърдит, колкото котка, хвърлена в Арджънт, той се наслаждаваше да я наблюдава.
    Но Алфред не бе на задната седалка. Предполагаше се, че бе там. Такъв бе планът.
    Стенанията на прислужника започнаха точно след закуска.
    — Ооооох, стомахът ми! — Той се бе хванал за корема и превил на две от кръста надолу, като мачкаше сакото на обичайния си костюм, а вратовръзката му падна напред по един нехарактерен за него, не дотам безупречен начин. Бяха останали сами в кабинета на Никоу. Такова представление не би станало никога в присъствието на Мейбъл; бедната готвачка би се ужасила при мисълта, че е сготвила нещо, което бе накарало някого да се почувства толкова зле.
    Никоу бе уверен, че единственото болно нещо у Алфред е заговорническият му мозък. Той бе пожелал Никоу и Пейдж да заминат сами.
    Очевидно човекът бе взел твърде присърце легендите и смяташе, че единствената обикновена жена, която можеше да изкуши Никоу, е Пейдж.
    Но той не можеше да бъде съблазнен. Особено не и от трудната, смущаваща Пейдж Конър.
    Мислите му се върнаха към последния път, когато двамата търсеха съкровището. Тогава той така се бе забавлявал в компанията на Пейдж.
    Колко много бе искал да я има в леглото си през онази нощ. Но тя бе избягала. Дяволите да я вземат! Едва ли той бе човекът, който обичаше да се подиграват с него. А и нейните подигравки наистина нараниха силно чувствата му.
    Той погледна към нея. Последвала съвета му, тя носеше работни дрехи; нямаше ни най-малка представа какво щеше да се окаже имението на Алфред. Той също носеше сини джинси и тениска. Тя, изглежда, предпочиташе тази риза на Смитсън и ярките си маратонки. Тя гледаше през прозореца, обърнала му гръб. Не би се изненадал, ако и нейните мисли се въртяха около онази нощ — и как тя го бе направила за посмешище.
    Не изглежда да се бе зарадвала, че ще отпътува сама с него. Когато я бе посрещнал до колата без Алфред, бе предложила да почакат, докато старият човек се почувства по-добре.
    — Подозирам — бе казал сухо Никоу, — че моят нещастен прислужник няма да се почувства по-добре, докато вие и аз не се отправим към нашата експедиция.
    Тя го бе стрелнала с поглед едновременно любопитен и предпазлив, но се бе качила в колата.
    Трябваше да пътуват повече от час, за да пристигнат в имението на Алфред. Твърде дълго пътуване, за да бъде прекарано в неловка тишина.
    Когато стигнаха до подножието на планината, той спря колата.
    — Пейдж?
    Тя се извърна бързо. Сочните й влажни устни бяха открехнати, сякаш готови да отговорят на всички възможни въпроси. Но прекрасните, кехлибарени очи бяха сведени надолу, нежелаещи да срещнат погледа му.
    Като се протегна, за да хване малката й ръка, той с изненада откри, че тя трепереше.
    — Нека се помирим! — предложи той. — Това само ще ни помогне при търсенето на съкровището. И без това вече няколко дни двамата се пренебрегваме един друг. Но ние научихме урока си. Никакви извинения. Сега нека се придържаме само към деловите ни отношения. Съгласна ли сте?
    Напрежението в тялото й видимо се отпусна. Ръката й се обърна в неговата, хвана я и я стисна здраво.
    — Съгласна.
    Усмивката й накара сърцето му да подскочи.
    Загрижен, че сам не се подчиняваше на заповедите си, както Алфред правеше, включи климатика на колата си, за да поохлади страстите си.

    Пейдж трябваше да се почувства по-добре след сделката, която бе сключила с Никоу. Тя просто щеше да го придружи този ден в търсенето на Легендарните. Щеше да се държи сдържано. Нямаше нужда нито от блясък, нито от магия. Щеше да бъде просто себе си.
    Но, о, колко много й се искаше да поведе интелигентен разговор с принца.
    Интелигентен? Точно така! Щеше да опита с нещо, което добре познаваше.
    — Бихте ли искали да чуете какво научих за историята на Даргентия? — попита тя.
    — Само ако това е действителната история на моята страна. Омръзна ми да слушам тези проклети легенди.
    — Но, Никоу, за вашите поданици те са историята на Даргентия.
    Той я погледна и тези великолепни устни се извиха в язвителна усмивка, която повдигна страните на прекрасната му брада. Сърцето на Пейдж се разтуптя, докато тя не положи огромни усилия, за да забави ритъма му. Глупаво бе да изпитва такова вълнение заради една нищо незначеща усмивка.
    — Може би вие сте прекарали прекалено дълго в Съединените щати — продължи тя. Смелостта й се подхранваше от усмивката му, макар и суха. — Там хората са се научили да отрязват крилата на въображението си.
    Като нея, помисли си тя. Тя бе спряла да вярва във вълшебни приказки преди много години. Сега само ако можеше да спре да вярва в Милисънт…
    — Тогава вие подкрепяте наивните убеждения на народа ми, така ли? — Тонът му бе мек, но тя усети такова напрежение в него, сякаш бе затворен извор.
    — Кой казва, че са наивни? Една от легендите наистина е предсказала вашето завръщане.
    — Но…
    Тя го прекъсна:
    — Ако започнете слепешком да изпълнявате вашите планове без подкрепата на народа ви, те ще се изправят срещу вас и ще поемат по свой собствен път.
    Той не каза нищо. Дали не бе стигнала твърде далеч? Тя само бе повторила истината, която бе чул и преди.
    Погледна го. Той замислено изследваше пътя.
    — От години насам планирам как ще защитавам моето кралство, когато си го възвърна — изрече най-накрая той. — Никога не съм предполагал, че митовете ще ме провалят. Повечето от даргентийците са суеверни, необразовани. Те са като децата. Нуждаят се от някой, който да се грижи за тях.
    — Децата не се подчиняват на родителите, които прекалено ги покровителстват. — Освен това неговите поданици не й приличаха на деца. Очарователно доверчиви, да. Но наивни — не. — Те ви обичат, Никоу — каза умоляващо тя. — Само ги послушайте и те ще ви позволят да ги ръководите.
    Той нищо не отвърна. Фиатът свърна по тесен криволичещ път, който следваше завоите на реката. Дъждовното време от предишните дни се бе сменило с великолепие от слънчеви лъчи. Докато Никоу въртеше волана, светлината, която се спускаше през прозореца, се отразяваше от камъните на пръстена с печат, който той носеше. В колата потрепкваха дъги, които проблясваха в червено, сребристо и синкаво.
    Отдолу реката бавно се носеше — една блестяща, сребърна панделка, която преминаваше сред разкошната зеленина на бреговете.
    Минаха покрай обширни акри лозя.
    — Вино? — попита Пейдж, която жадуваше да подхване по-лека тема.
    Никоу също, изглежда, бе склонен да намали напрежението в колата.
    — Не и вино — отбеляза остроумно той. Те се разсмяха. — Да — отвърна той, — докато бяхме част от Франция, това не бе най-предпочитаният район, но тук са съществували лозари от много години. Това е другият отрасъл, който се надявам да разработя.
    — Лозето се нуждае от мотика — съгласи се Пейдж.
    Усмихнаха се един на друг.
    След като бяха постигнали споразумение помежду си да не спорят, Пейдж откри, че й бе по-лесно да говори с него.
    — Повечето от материалите, които картотекирам, са много интересни — каза тя.
    — Например?
    — Списъци за покупки, за вина, за гости на партито. Даже има и списъци за прането. — Тя го погледна. Устните му потрепериха, сякаш тя бе изтърсила най-голямата глупост. — Предполагам, те са очарователни само в очите на наблюдателя — призна тя.
    — Ами ако сред тях има бюджети, баланси, а даже и един или два листа за кралските отношения с обществеността, точно те ще ме развълнуват.
    Отново се разсмяха. Денят сякаш изведнъж стана още по-ярък.
    Тя започна да описва историческите факти, които бе събрала, като внимателно избягваше всичко, което изглеждаше измислица. Голяма част от историята се основаваше на неговите прадеди и начина, по който те са живели.
    — Никоу — импулсивно приключи тя, — как беше? Искам да кажа, когато сте били по-млад? Вие сте пораснали със знанието, че сте важна личност. Имали сте история зад вас. Съдбата ви е предопределила за велики дела.
    Изразителните му тънки вежди се свъсиха.
    — Винаги съм знаел какво искам да постигна — призна той. — Моята родина бе част от мен, въпреки че не можех да се върна вкъщи. Посещавах родината си, но мразех тези посещения. Чувствах се, сякаш завръщането ми бе нещо срамно. Но по-лошото бе съзнанието, че и баща ми бе също като мен завладян, въпреки че не успя да освободи нашата родина.
    — Светът тогава бе различен — каза Пейдж с желанието да не бе засягала тази тема. Тя му причиняваше болка.
    Никоу кимна.
    — Дядо ми се би на страната на Съюзниците през Втората световна война, после се опита да освободи Даргентия, когато войната приключи. Но Съюзниците не желаеха да се лишат от една от своите територии. После по време на Студената война баща ми мислеше, че щеше да е неразумно Даргентия да се отцепи от Франция и да остане беззащитна.
    — Трябвало е вас да изчакат! — искрено го похвали Пейдж.
    Погледът, който той й отправи, изглеждаше нежен, и тя трябваше да се насили да не погледне надолу към скута си. Въпреки това усети, че както обикновено започна да се изчервява от гушата нагоре. Харесваше този мъж. Неговата уязвимост я затрогваше. Ако й се предоставеше даже и половин възможност, тя можеше да се влюби…
    Не. Нищо подобно. Не съществуваше дори половин шанс. Нямаше въобще никаква възможност, без значение какво кроеше Милисънт.
    Но навярно можеха да бъдат приятели.
    Обикновената Пейдж Конър, приятелка на един чудесен принц? И също така чудесен мъж… Можеше да живее с тази мисъл. Поне така се надяваше.
    Пейдж се наслаждаваше на природата през остатъка от пътуването им. С разрешение на принца тя изключи климатика. Отвори прозореца, за да се наслади на свежия, макар и топъл въздух. Тази част от Даргентия бе красива: една планинска провинция, която криволичеше по бреговете на Арджънт. До лозята се простираха гори, а отвъд тях — ниви. И Никоу изглеждаше хипнотизиран от променящия се пейзаж.
    — Оттук съм минавал само два пъти. — Гласът му бе приглушен. Красиво е.
    Пейдж долови неизказаните му слова: това бе неговият дом.
    Най-накрая се отклониха от главното шосе и поеха по широк път.
    — Пристигнахме — каза той.
    Къде пристигнаха? Всичко, което можеше да види, бе отдолу — порутен път, целият обрасъл с корени на върби, а отгоре — надвиснали над тях клони, фиатът се друсаше толкова силно, че тя усещаше как вътрешностите й се преобръщаха.
    Най-накрая спряха. Пред тях се издигаше огромна къща — наистина едно имение от сиви камъни, подобни на тези, от които бе изграден замъкът на Никоу. Но приликата стигаше дотук. Сградата представляваше триетажна кутия без никакви чупки. Много от прозорците зееха отворени, без стъкла и с мрачен вид. Къщата бе обрасла с множество храсталаци, които още повече подсилваха чувството за изоставеност.
    — Бедният Алфред! — прошепна Пейдж.
    И Никоу му съчувстваше. Продължиха по обраслия път, като колата все така силно подскачаше. От това, което Пейдж можа да види, отстрани къщата не изглеждаше по-добре, отколкото отпред. Както се оказа, зданието бе с формата на U. Поне от външната част повечето прозорци бяха остъклени и непокътнати.
    После стигнаха задната част.
    — О! — възкликна Пейдж.
    Даже Никоу замръзна на мястото си.
    Ако говорим за вълшебни приказки, мястото изглеждаше толкова зловещо, колкото всичко, сътворено от ръцете на зла вещица. Двата края на U-то се свързваха посредством една огромна стена, изградена от същите като на къщата потъмнели камъни. Част от парапета бе порутен в горната си част, но като цяло изглеждаше невредим. Стената едва се забелязваше от пищната растителност от дървета, храсти и други растения, чиято височина надхвърляше тази на парапета. В средата на стената се издигаше огромна желязна порта.
    — Да погледнем ли по-отблизо? — попита Никоу. Гласът му предполагаше, че въодушевлението й се бе изпарило.
    Но Пейдж не се даваше лесно. Бяха стигнали толкова далече. Скочи от колата, без да чака този път принцът да отвори врата откъм нейната страна. Разглеждаше листата на растенията, които препречваха пътя й, после се промушваше между храсталаците и под дърветата. За щастие, нямаше къпини, за да я убодат, но от време на време тя се молеше на Бога да не се натъкне на змии.
    Въздухът сред храстите ухаеше на свежа зеленина. По ръцете я удряха клонки, дърпаха късите ръкави на тениската й, изпукваха, когато се закачаха за нея. В ентусиазма си да намери Легендарните, тя почти не им обръщаше внимание.
    Хор пойни птици й правеха серенада, докато тя си проправяше път през шубрака. При появата й отлитаха, а листата на дърветата под тях прошумоляваха. Като стигна до портата, тя хвана грубите й ръждясали пречки, затоплени от лятното слънце, и надникна през тях като дете във витрината на затворен магазин за играчки. Бурените по протежение на оградата скриваха каквото и да ги очакваше вътре. Тя се опита да отвори вратата, като я дръпна, но безуспешно. Катинарът й бе също толкова ръждясал, колкото и останалите й части. Тя се обърна, за да извика Никоу, но видя, че бе точно зад нея.
    — Алфред ми даде ключа — каза той и бръкна в чантата, която бе взел от багажника на колата. От вътрешния джоб извади голям старовремски ключ. Мина покрай нея, за да сложи ключа в ключалката. Обърна го, но вратата не помръдна.
    — По дяволите! — измърмори той и после отново опита. Този път Пейдж чу металическо щракване и катинарът се отвори.
    — Велико! — плесна с ръце тя.
    Никоу откачи катинара, а после бутна ръждясалата от годините порта. Тя също заяде, но след като напъна всичките си мускули на здравите си ръце, Никоу забута вратата в продължение на няколко минути и най-накрая тя се открехна със скърцане като врата на къща, обитавана от духове.
    Пейдж влезе първа. Намери се в заден двор, също обрасъл с буйна зеленина, макар и открит отгоре. В единия ъгъл се издигаше фонтан с фавни и лудуващи нимфи и Пейдж се втурна към него да го разгледа. Стъпките й уплашиха огромен черен гарван. Високият му грак уплаши на свой ред Пейдж и тя отскочи назад.
    Мраморът на фонтана бе потъмнял от годините и като двете нимфи, които изпразваха стомни във фонтана, бе в добро състояние. Басейнът бе пълен с повече солена вода, отколкото би се събрала след неотдавнашните дъждове. Мирисът на плесен във въздуха заедно с покривката от мъх от едната му страна и огромното количество вода в басейна показваше на Пейдж, че фонтанът се подхранваше от подземен извор!
    Тя чу стъпки зад гърба си и се обърна.
    — Някога трябва да е бил прекрасен — каза тя.
    Никоу кимна.
    — Изглежда, може отново да се възстанови, но работата на Алфред при мен го откъсва от това.
    Зад фонтана Пейдж видя, че една разрушена, павирана пътека разделяше двора на две части. Камъните по нея бяха обрасли с мъх.
    — Оттук ли? — попита тя.
    Никоу кимна.
    — Алфред каза, че си е спомнил два свода, които наподобяват този. — Той протегна ръката си и погледна пръстена. — Има една арка вън и няколко вътре.
    Никоу показваше пътя. Пейдж усети острия мирис на бурените, които той стъпкваше по неравната пътека, и се закашля. Първата арка, която видяха, се издигаше над вратата в гранитната стена на къщата. Арката обаче не бе оцеляла през годините; половината от заоблените й форми все още се подаваха внушително отгоре, но по-голямата част от тях бе паднала на пътя им. Пейдж не можеше да прецени дали в свода имаше нещо, което наподобяваше на скъпоценните камъни в пръстена с печат; всяка прилика отдавна бе заличена.
    Никоу разгледа арката, като прокара ръце по грубата, изронена стена. Докосна каменната част. Под пръстите му се разпадаха късове.
    — Съмнявам се, че това е тя — каза най-накрая той.
    Обиколиха арката, после продължиха нагоре по пътеката, докато не стигнаха до дървена врата. Не бе издържала на годините; част от нея бе изгнила. Без да я отключва, Никоу пъхна ръка в дупката и бутна с всички сили. Вратата се отвори лесно.
    — Искате ли да ме изчакате навън? — попита той и надникна вътре. — Не изглежда много приятно.
    — Не и докато съм жива! — Пейдж не възнамеряваше да бъде откъсната от търсенето на съкровището, когато беше вече стигнала твърде далече. При все че… — Какво виждате вътре? — попита с трепетен гласец тя.
    Той й се усмихна лукаво.
    — Паяжини. Надявам се, че не ви е страх от паяци. Трудно ще ни е да ги различим в тъмното. Дано поне са по-малки от плъховете.
    Пейдж сподави трепета си и отказа да се хване на въдицата.
    — Няма проблем. Просто ще ви следвам.
    Той се засмя, но влезе пръв вътре.
    Мястото бе изпълнено със сухата, задавяща миризма на прах, натрупан през вековете. Никоу не бе я излъгал за паяжините; те бяха навсякъде. Дебел слой мръсотия покриваше пода и Пейдж подозираше, че Никоу бе също прав и за плъховете.
    Но сега не беше време да се плаши. Плъховете щяха да се изплашат повече от нея, отколкото тя от тях… поне така се надяваше. И тя бе много по-голяма от паяците. Те нямаше да я закачат — но все пак тя постави ръка на главата си, за да узнае точно кога я нападаха отгоре.
    Двамата бяха влезли в някаква огромна зала — тя се огледа наоколо в мъжделивата светлина, хвърляна от почти счупените стъкла на прозорците. Не можеше да вижда надалеч в сивия мрак.
    — Ето. — Никоу бръкна в чантата и извади два големи фенера. — Едно полезно нещо от престоя ми в Съединените щати бе членството ми при скаутите. Винаги съм подготвен.
    Пейдж само се молеше да беше така. Но тя с радост взе предложеното й фенерче. Включи го и насочи насам-натам само за да освети плътната пелена от паяжини, която се простираше навсякъде наоколо.
    Може би идеята да дойдат тук все пак не бе добра.
    Но Никоу я хвана здраво за ръката, така че и двамата сграбчиха дръжките на чантата.
    — Хайде! — Със свободната си ръка той си проправяше път през паяжините. — Мисля, че виждам нещо.
    Поведе я към врата, която водеше извън залата. Черното пространство зад нея изглеждаше отблъскващо. Може би, си помисли Пейдж, той трябваше сам да разгледа наоколо. Тя можеше да пази на вратата срещу мародери, огромни чудовища и други подобни.
    — Тук — каза той. — Това може да бъде! — Той се откъсна от нея и извади фенерчето си от чантата. Насочи лъча му нагоре. Вратата беше висока и широка — и украсена с дебела каменна арка.
    Пейдж успя да различи формата й под светлината на фенерчето. Вместо черните камъни, използвани за останалата част на арката, най-отгоре се забелязваха цветни камъни. Бяха квадратни — червени, бледо сиви и лилави. А над тях се извиваше ред от по-малки, лилави камъчета.
    — Хей! — извика Пейдж. Тя сграбчи ръката на Никоу, вдигна я високо и насочи своя лъч към пръстена. Нямаше никакво съмнение; беше със същата форма.
    Тя се отскубна от него и огледа наоколо.
    — Къде могат да бъдат скрити Легендарните? — прошепна тя.
    — На някое място, което не бие твърде много на очи — отвърна Никоу. — Иначе Алфред, който ги е скрил, не би ги държал на приземния етаж, който е така достъпен за непознати.
    Той прокара ръцете си по формите от едната страна на арката. Тук камъните, които не бяха изложени на стихиите на времето, се бяха запазили.
    Като преглътна отвращението си да докосва каквото и да било, покрито с паяжини, Пейдж също започна да опипва стената. Тя бе груба, студена, покрита с лепкави паяжини.
    Не бе сигурна колко време стоеше там и изследваше стената. Бе изгубила представа за времето. Навярно и Никоу също.
    Отиде до едната страна на арката, после застана точно под арката и започна да разглежда вратата.
    И тогава тя го напипа — тесен процеп. Само човек, който би милвал камъните, можеше да го забележи. Но Пейдж успя. Пъхна два пръста вътре и напипа гладка метална издатина.
    — Никоу, тук има нещо!
    Той веднага дойде при нея и я хвана за рамената.
    — Какво има?
    — Не съм сигурна… — Тя се мъчеше да отмести малкото резе. Не се помръдваше. Провря трети пръст вътре — само три можеха да влязат. Като успя да премести пръстите си до горната част на резето, тя се съсредоточи да го бутне надолу. И стана! Разнесе се дразнещ, стържещ звук, сякаш една скара се търкаше в друга.
    — Там! — Никоу посочи към един камък няколко стъпки над мястото, където беше ръката на Пейдж. Беше се отместил няколко инча. Той с лекота го измъкна от стената, после протегна ръка в дупката, която се откри зад него. — Тук има нещо!
    След миг извади дълга метална кутия. Беше достатъчно голяма, за да побере една корона, а може би и две. Малко беше тясна за цял скиптър — но може би тук бе скрита само главата му със скъпоценните камъни.
    Пейдж изчака, докато Никоу положи кутията на земята, а после се наведе до него. Тя го хвана за ръката с желанието да почувства поне далечен контакт с кутията, когато я отвореше.
    Ръждясалото резе не поддаде на грубото дърпане, но очевидно Никоу бе твърде нетърпелив, за да позволи на едно малко резе да препречва пътя му. Той го изтръгна и резето проскърца.
    Пейдж насочи своето фенерче в кутията — и тогава и тя изстена. Никоу бръкна вътре и извади единственото нещо, което кутията съдържаше: златна верижка. На нея висеше украшение с формата на лебед.
    — Само това е останало от вашите измислени Легендарни — промълви Никоу.

Глава четиринадесета

    Пейдж отказа да си тръгне.
    — Не може да е това — настоя тя. Потискайки отвращението си от окаяното състояние на имението, тя грабна Никоу за ръката и го повлече от стая в стая. Те следваха светлината на фенерчетата си през тъмни, горещи коридори. Помитаха цели завеси от гъсти паяжини по пътя си. Пейдж едва си поемаше дъх от прахоляка, който вдигаха. Влизаха в стаи, където мебелите, които миришеха на птичи гнезда и мишляци, се накланяха, почти изгнили. Изкачваха се по стълбища, покрити с изпокъсани пътеки. В тишината на огромната къща отекваха единствено техните стъпки.
    Те откриха още няколко арки, но нито една от тях не бе украсена както пръстена на Никоу.
    — Откажете се, Пейдж — изрече той най-накрая, докато надничаха в огромна спалня на втория етаж.
    — Никога не се предавам.
    — Зная. — Тонът му бе толкова нежен, че Пейдж стресната го погледна. Той я гледаше с тези негови великолепни, дълбоки, тъмни очи. В тях блестеше нещо, което, ако Пейдж не знаеше по-добре, щеше да възприеме като възхищение.
    Тя преглътна с усилие. Гледаше като хипнотизирана, сякаш тя бе една уплашена сърна, осветена от фарове на тъмен селски път. Тя прехапа долната си устна, прочисти гърлото си, а после се изкашля в ръката си.
    — От праха е — обясни, при все че това бе явно начин да се избави от неловкото положение. Отмести поглед.
    — Готова ли сте да тръгваме? — попита с мил глас той.
    Тя бавно кимна. Ядосваше се само при мисълта за отстъпление.
    — Това не може да е цялото съкровище. — Тя подръпна медальона с лебеда, който висеше на шията й. Никоу я хвана за свободната ръка и я поведе след лъча на своето фенерче към стълбището, което щеше да ги отведе на първия етаж.
    — Само това е останало от съкровището — настоя Никоу.
    — Не вярвам.
    — Нямате причина да вярвате в друго.
    — Легендите — не отстъпи Пейдж. — Вашият народ вярва, че Легендарните съществуват. Все още съществуват. А вие трябва да вярвате във вашия народ.
    Никоу не каза нищо повече, докато не се върнаха в задния двор. После хвана Пейдж за лакътя и я завъртя към себе си, така че да я погледне в очите.
    — Легендите са просто истории — каза строго той. — Лъжи, в които хората искат да вярват повече, отколкото вярват в действителност. Точно като всички други суеверия — невероятни и нереални.
    Пейдж уплашено се отдръпна и погледна над рамото му. Последния път, когато Никоу изразяваше своето неверие в невероятното, Милисънт си бе отмъстила. Тя не можеше да ги е последвала през целия този път. Наистина ли не можеше? Но тя бе последвала Пейдж до Даргентия. Дали и тук щеше да ги уплаши с вихрушка от пеперуди?
    За щастие, нищо не се случи. Все пак Пейдж не се отпусна, докато не се настани на седалката във фиата. Никоу затвори вратата на колата зад нея. Чувстваше се мръсна. Почти се срамуваше да пътува дори в най-обикновената от колите на Никоу. Но и той не се колеба да влезе в колата. Неговите джинси и тениска бяха също толкова мръсни, колкото и нейните.
    Тя го наблюдаваше, докато той завъртя ключа и подкара колата. Седеше изправен с поглед, вперен право напред. Широките му рамене опъваха тениската му, а мускулите му се издуваха, когато обръщаше волана и насочваше колата покрай къщата, чиито разпадащи се стени сякаш отразяваха техните рухнали надежди.
    — Много ли сте разочарован? — попита меко тя.
    — Тези проклети скъпоценности трябва да са изминали дълъг път към спасяването на страната — отвърна той на предното стъкло и насочи колата обратно по запустелия път.
    Пейдж се натъжи. Тя също беше разочарована — но и нещо повече, чувстваше се жалка и победена, сякаш бе предала Никоу. Може би беше така. Може би не биваше да го окуражава към това безнадеждно търсене. Той и без това си имаше достатъчно питомни гъски, за които да се грижи в замъка.
    Отново си спомни гатанката на Алфред, а после за пръстена с печат, който златарят Пелерин им даде. Те са били предавани от ръка на ръка през вековете като ключове към Легендарните. Трябваше да означават нещо.
    Само да можеше да разбере какво беше това.
    — Не унивайте, Пейдж — нареди й Никоу до нея.
    — Не съм унила — отрече тя и вдигна гордо брадичката си. Ако той можеше да се държи храбро, тя бе способна на това не по-малко от него.
    — Денят все още не е загубен — каза той. — Ние все още не сме изяли закуската за пикника, която Мейбъл ни приготви. Гладна ли сте?
    Тя с изненада откри, че наистина бе гладна. Но не бе убедена, че ще може да яде, след като се чувстваше така нещастна.
    — Ще можем ли някъде да си измием ръцете? — попита тя.
    — Да, толкова сме мръсни — съгласи се той и се наведе към нея да избърше нещо от бузата й. Тя затвори очи. Чудно, как това леко, незначително докосване накара цялото й тяло да потрепери. — Имам идея. Алфред ми разказа за това местенце…
    Вместо да подкара към главното шосе, той пое по един още по-тесен път към планината. Пейдж само се молеше да не срещнат друга кола; въпреки че и от двете страни на пътя имаше достатъчно дървета, които да омекотят удара им, много от тях бяха опасно надвиснали от страната към пропастта.
    Тя си помисли да помоли Никоу да се върнат обратно, но защо трябваше да го тревожи? Нямаше как да обърне назад, а тя не искаше да го кара да прави опасни опити.
    Освен това той се бе съсредоточил в управлението на колата.
    — Да видим — каза той. — Алфред не е посещавал това място от години, но неговите наставления изглеждат много точни. Ако е прав, ще стигнем до мястото след около… сега!
    Това беше един тесен път през гъста борова гора.
    — Сигурен ли сте, че ние трябва… — Пейдж спря да говори, когато усети, че гласът й трепереше.
    — Ако това, което Алфред ми описа, е тук, заслужава си пътуването.
    Пътят скоро свърши и те се озоваха на горска поляна. От едната й страна стръмно нагоре се извисяваше планината, а другата се оказа нащърбеният край на една скала.
    — Елате — каза Никоу.
    Този път Пейдж го изчака да й отвори вратата. Мястото не изглеждаше особено привлекателно. Всъщност сега, след като имаше достатъчно място да обърне колата в обратната посока, може би тя трябваше да му намекне…
    Но Никоу не й остави време за възражения. Той я хвана за ръката и я отведе към края на скалата.
    — Гледката оттук се предполага да е…
    — Прекрасна е! — възкликна Пейдж. Далече, далече долу гледката спря дъха й: мънички ферми, живописни поля, а между тях криволичеше Арджънт.
    Долината бе покрита с лека мъгла, която превръщаше пейзажа в нещо нереално. Слънцето им се усмихваше отгоре, а неговото отражение проблясваше през мъглата надолу в Арджънт.
    Тя искаше да разгледа колкото се може повече от този своеобразен покрив, толкова висок, сякаш на самолет. Това бе част от Даргентия, която преди не можеше да си представи, далечна, съществуваща само в приказките: имало едно време едно вълшебно кралство, чийто мил и любезен народ построил красиви ферми, а между тях текла величествена река от единия край на кралството до другия.
    Внезапно бе обхваната от силен копнеж. Само ако можеше да принадлежи към това място. Само ако можеше да се осмели да помечтае, че някой ден ще може щастливо да постигне…
    Тя погледна Никоу. Той наблюдаваше нея, не гледката. Тя бързо се извърна. Може и да вярваше повече от него в неща, които не можеха да се обяснят, но не бе луда. Вълшебните приказки не се сбъдваха. Не и за нея.
    Тя внимателно пристъпи по-близо до ръба на скалата. Чу шума от лекия бриз. По-хладен, отколкото когато започнаха да се изкачват в планината, той разпиля косите й върху лицето. Имаше и друг звук, който тя не можеше да разпознае. Приличаше повече на бучене.
    — Позволете ми да ви покажа и още нещо — обади се Никоу.
    Пейдж му позволи да я хване за лакътя и да я отведе към по-безопасната, извисяваща се нагоре планинска стена. По нея не се забелязваше никаква растителност, а скалната формация, в червени и сиви слоеве с различна дебелина, говореше за вулканична дейност в този район в праисторически времена.
    Никоу се насочи към най-далечния край на сечището, където се издигаха вечно зелени дървета толкова нагъсто, колкото и от двете страни на пътя. Докато се приближаваха, бученето се усилваше.
    — Там — каза той и спря.
    — О! — беше възторженият отговор на Пейдж. Тя стоеше мълчалива до Никоу и се възхищаваше на необикновената гледка.
    Блестящ поток вода падаше от стръмния планински склон. Величественият водопад се изливаше в каменен вир близо до мястото, където стояха. Пейдж прикри очите си с ръка срещу слънчевите лъчи и погледна нагоре, като се опитваше да види извора, но той бе твърде високо в планината. Въпреки че планината се извисяваше с остри като ками зъбери, водната стихия бе изваяла скалите във вира в един шедьовър от подредени един върху друг и сортирани по големина, заоблени речни камъни.
    Тя направи няколко стъпки към вира, докато почти не стъпи в него. Никоу застана до нея.
    Близо до основата на ревящия водопад водата се разбиваше в пенливи пръски. Обаче близо до мястото, където двамата стояха, водата забавяше устремения си бяг, за да почине. Беше толкова бистра, че кафявите гладки камъни на дъното лесно се забелязваха. Даже и на разстояние, Пейдж усети пръските вода по лицето си.
    — Така е — каза Никоу. — Помолихте ме за място, където да си измиете ръцете. Ето, принцът изпълни вашата молба.
    Пейдж се засмя.
    — Това е като да предоставите на някой цяла текстилна фабрика, когато той ви е помолил само за една хавлиена кърпа.
    — О, но аз никога не върша нещата наполовина. — Усмивката му бе така самодоволна, че тя не можа да я остави без отговор.
    — А, така ли?
    Той кимна.