Скачать fb2
Ловците

Ловците

Аннотация

    В третия роман майорът от „Делта Форс“ Чарли Кастило — дързък до безумие — се завръща в продължението на „Заложникът“.
    Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.

    Романите на У. Е. Б. Грифин, известни с историческата си точност, са оценени от „Филаделфия Инкуайърър“ заради техните жестоки, неспиращи се пред нищо, сцени.
    „Главоломно преследване по цялото земно кълбо… оставя ви без дъх“.
Чикаго Трибюн
    „Грифин е във вихъра си“.
Буклист
    „Омир или Тацит на нашето време? Древните са писали за истински воини, а днес светът се нуждае от неповторимия Чарли Кастило“.


Уилям ГрифинЛовците

    26 юли 1777
    „Необходимостта от осигуряване на добро разузнаване е очевидна и не се налага да се набляга допълнително на този въпрос“.
Джордж Вашингтон,
Генерал и главнокомандващ
на Континенталната армия
    За тези които вече не са сред нас:

    УИЛЯМ Е. КОЛБИ
    Старши лейтенант от армията, който става първият директор на ЦРУ.

    ААРОН БАНК
    Старши лейтенант, който става полковник и родоначалник на Специалните части.

    УИЛЯМ Р. КОРСЪН
    Легендарен офицер от морското разузнаване, най-мразен от страна на КГБ и то не само защото е дал категоричната си оценка за тях.

    За живите:

    БИЛИ УО
    Легендарен старши сержант от ВВС и Специалните части, който се пенсионира и тогава залавя небезизвестния Карлос Чакала.

    РЕНЕ ДЖ. ДЕФОРНО
    Старши лейтенант, който става легендарен офицер от американското контраразузнаване.

    ДЖОН РАЙЦЕЛ
    Офицер от армията и легенда в Специалните части, който е можел да сложи край на тероризма на заловения кораб „Ахиле Лауро“, но не е получил разрешение да го направи.

    РАЛФ ПИТЪРС
    Офицер от армейското разузнаване, написал най-добрият анализ срещу тероризма, който някога съм виждал.

    И за новото поколение:

    МАРК Л.
    Старши офицер от разузнаването, който, въпреки младостта си, с всеки изминал ден все повече ми напомня за Бил Колби.

    ФРАНК Л.
    Легендарен офицер от военното разузнаване, който се пенсионира и сега върви по пътя на Били Уо.

    НАШАТА НАЦИЯ ИМА ДЪЛГ КЪМ ТЕЗИ ПАТРИОТИ — ДЪЛГ, КОЙТО НИКОГА НЕ БИ МОГЛА ДА ИЗПЪЛНИ.

I




ЕДНО

    Хотел „Данубиус Гелерт“
    Ул. „Св, Гелерт“ №1
    Будапеща, Унгария
    00:35, 1 Август 2005

    Щом чу дискретния звън, оповестяващ пристигането на асансьора във фоайето на „Гелерт“, Шандор Тор, директор по сигурността в „Будапестер Нъое Тагес Цайтунг“, вдигна поглед от вестника — пръстите му бяха целите в мастило, тъй като броят бе току-що излязъл от печатницата — за да разбере кой ще слезе.
    Никак не се учуди, когато видя Ерик Кочиан, изпълнителен директор и главен редактор на изданието. Първата спирка на първия камион, натоварен с новия брой на „Тагес Цайтунг“, бе „Гелерт“.
    „Сигурно старият пак е дебнел на прозореца, помисли си Тор, и е чакал пристигането на камиона“.
    Тор бе едър, набит, петдесет и две годишен мъж, с гъста черна къдрава коса и пищни мустаци. Тъмносиният костюм умело прикриваше швейцарски „Сигармс Р228“ 9 мм, полуавтоматичен пистолет, който носеше в кобур ниско под талията.
    На пръв поглед приличаше на преуспял бизнесмен, който ползва услугите на изключителен шивач, ала до Ерик Кочиан бледнееше. Току-що слезлият с асансьора издател бе облечен в кремав ленен костюм, бяла риза и бяла вратовръзка, прикрепена за яката с дискретна златна игла; меки бели кожени обувки и бяла сламена шапка — широката периферия килната небрежно наляво — стиснал под мишница бастун с месингова дръжка във формата на едрогърда жена.
    До Кочиан пристъпваше едро куче. Животното приличаше на боксер, ала бе поне един път и половина — дори два пъти — по-едро от голям боксер, а сиво-черната му козина бе гъста и къдрава.
    Кочиан се приближи до маса във фоайето, където бе оставена купчина вестници „Тагес Цайтунг“, взе внимателно най-горния брой — за да не изцапа грижливо направения маникюр — и огледа първата страница.
    След това сгъна вестника и го подаде на кучето.
    — Подръж го малко, Макс — помоли той. — Езикът ти и без това е вече черен.
    Обърна се, подпря се с две ръце на бастуна и внимателно огледа фоайето на хотела.
    Забеляза онзи, заради когото се оглеждаше — Шандор Тор — седнал на кресло в тъмен ъгъл на фоайето. Кочиан протегна бастуна към Тор, също като кавалерийски офицер, повел хората си в атака, и се отправи към него с енергична крачка. Кучето, стиснало вестника в уста, не се отделяше от издателя.
    Старият спря на около два метра от Тор и без да сваля бастуна, заяви:
    — Шандор, доколкото си спомням, ясно ти казах, че днес не се нуждая повече от услугите ти, и те пратих да се прибираш.
    Някой по-слабохарактерен мъж би се смутил. Шандор Тор не трепна. Като млад бе служил известно време във Френския чуждестранен легион и след преживяното там никой не бе в състояние да го изплаши или смути.
    Наведе се, както бе още в креслото, протегна ръка към главата на кучето, почеса го зад ушите и попита:
    — Как си, Макс?
    След това погледна Кочиан.
    — Случвало се е да казвате едно, после друго, господин Кочиан.
    — Днес не влиза в тези редки случаи — сгълча го Кочиан. Замълча, за да е сигурен, че шефът по сигурността е вникнал в думите му и добави: — След като така и така си тук, защо не ни закараш — на път към вас — до моста „Франц Йосиф“?
    След тези думи, Кочиан се врътна на пети и закрачи бързо към входа. Макс затича, за да го настигне.
    Тор се надигна от креслото и забърза след тях.
    „Господи, а е на осемдесет и две!“
    Още на първата крачка, Тор извади мобилен телефон от джоба на ризата си, натисна копчето за автоматично набиране и вдигна телефона към ухото си.
    — Идва към колата — съобщи направо той. — Иска да го закараме до „Моста на свободата“. Вземи го от другата страна.
    „Мостът на свободата“ над река Дунав бе възстановен по оригиналния мост от 1899 година, разрушен — както и всички останали мостове по Дунав — по време на ожесточените битки през Втората световна война. Кръстен бил на австро-унгарския император Франц Йосиф. Той бил първият възстановен мост, възможно най-точно копие на оригиналния, а след като бил завършен през 1946 година, го нарекли „Моста на свободата“.
    Ерик Кочиан категорично отказваше да приеме новото име.
    — След като името е допадало по някаква причина на комунистите, значи нещо не е наред — повтаряше той. — Франц Йосиф може и да е бил съвършен мръсник, но в сравнение с комунистите е истински светец.


    Сребрист „Мерцедес S500“ чакаше пред самия вход на „Гелерт“.
    В първия момент Шандор Тор се уплаши, че старецът е станал нетърпелив и е решил да тръгне пеша. След това чу как някой настойчиво натисна клаксона.
    Тор заобиколи бързо автомобила отпред и се качи зад волана. Кочиан се бе настанил на седалката до шофьора. Макс се бе опънал отзад, все още стиснал вестника в уста.
    — Къде, по дяволите, се замота? — сряза го Кочиан.
    — Трябваше да отида до тоалетната.
    — Не можа ли да отидеш по-рано? — натякна издателят.


    От входа на „Гелерт“ до моста не бе далече, но ако Кочиан бе предпочел да тръгне пеша, трябваше да пресече улицата, успоредна на Дунав, където често минаваха коли.
    Тор знаеше много добре, че старият не се притеснява за себе си, а за кучето. Един от предшествениците на Макс — а те бяха няколко, все същата порода, фландърско бувие, всички кръстени Макс — бе прегазен и издъхна на тази улица.
    И в „Гелерт“, и в „Будапестер Ньое Тагес Цайтунг“ се шегуваха, че единственото живо същество, което старият обича, е проклетото куче, както и че единственото живо същество, способно да обича стария, е пак проклетото куче.
    Шандор Тор знаеше, че не е така. Веднъж чу един от печатарите да повтаря смешката, стисна го за врата, приближи лицето му до вала на печатарската преса и му обеща следващия път, когато чуе подобни приказки, да го прекара през машината.


    — Включи аварийните, когато спреш — нареди Кочиан, когато мерцедесът приближи моста. — Не слизай, аз мога и сам да сляза и да отворя на Макс. Предварително ти благодаря.
    — Слушам, господин Кочиан.
    — И хич недей да висиш тук, за да се убедиш за пореден път, че двамата с Макс сме напълно в състояние да пресечем моста и без твоята помощ. Върви си вкъщи.
    — Слушам, господин Кочиан.
    — А утре сутринта гледай поне веднъж да дойдеш навреме.
    — Ще се постарая, господин Кочиан.
    — Лека нощ, Шандор. Наспи се добре.


    Тор наблюдаваше в огледалото за обратно виждане как Кочиан и кучето поеха по моста. Вече бе извадил мобилния телефон. Отново натисна копчето за автоматично набиране.
    Ервин Ракоши чакаше на другия бряг на реката, когато мобилният започна да вибрира в джоба му и в слушалката се чу звън. Натисна едно от копчетата на телефона — бе програмирал апарата така, че да няма значение кое — и чу гласа на Тор.
    — На моста са.
    — Видях го, Шандор.
    — Той ще ме наблюдава, затова се налага да тръгна по „Вамхаз корут“ чак до „Пипа“, за да направя обратен.
    — Казах ти, Шандор, виждам го вече.
    — Просто следвай указанията ми. Ще го поема, когато мине „Шохаш“.
    — Имаш ли представа накъде е тръгнал?
    — Абсолютно никаква.
    Ерик Кочиан бе свикнал да извежда Макс на разходка, преди да си легне, което означаваше, че излизат от „Гелерт“ около единайсет и половина. Почти винаги минаваха по моста и почти винаги се отбиваха в някое кафене, бар или ресторант да пийнат и хапнат. Напоследък си бяха харесали „Кепиро“, тесен ресторант и бар, където свиреха много приятен джаз, предлагаха „Джак Даниелс“, а менюто допадаше на Макс, който обожаваше печена наденица.
    Нямаше гаранция, че и тази вечер ще се отбият там, а ако Шандор Тор бе попитал стареца къде ще ходи, той или щеше да му се сопне, че изобщо не му влиза в работата, или щеше да го излъже.
    Истината бе, че на Шандор Тор му влизаше в работата къде ходи старият и какво прави, за да може да го предпази от неприятности. Бе получил заповед да защитава Ерик Кочиан — „Майната им на парите, най-важното е старият да не се усети, че му е осигурена охрана“. — лично от Ото Гьорнер, генерален директор на германската холдингова компания, която притежаваше, освен всичко останало, шест вестника, включително „Будапестер Ньое Тагес Цайтунг“.


    Когато прекоси моста, Тор видя тъмнозеления крайслер „Гранд Караван“ на Ервин Ракоши, паркиран в първата пресечка, за да може колегата му да вижда всичко, което става на моста. Той продължи по „Вамхаз корут“ и след две пресечки зави по „Пипа“. Заобиколи карето и подкара към „Шохаш“, паркира до тротоара зад микробус за доставки на половин пресечка от „Вамхаз корут“ и изключи фаровете.
    Мобилният на Тор звънна.
    — Вече е почти на „Шохаш“ — докладва Ракоши.
    — Аз съм на петдесет метра от края на пресечката — изрече гласът на Тор в слушалката на Ракоши.
    Трийсет секунди по-късно, Ерик Кочиан и Макс се появиха с бърза крачка по стръмнината.
    „Някой ден, помисли си Тор, ще вземе да получи инфаркт на този баир.
    Тор докладва:
    — Току-що мина. Следвай го, за да видиш къде ще отиде.
    Трийсет секунди по-късно, крайслерът се появи бавно по „Вамхаз корут“.
    След още шейсет секунди Ракоши докладва:
    — Зави по „Кирали Пал“. Изглежда, отива в „Кепиро“.
    — Не го следвай. Направи едно кръгче и след това мини по „Кепиро“.
    Тор даде заден, отдалечи се от микробуса и се включи на „Вамхаз корут“, а после зави надясно. Когато минаваше покрай „Кирали Пал“, видя Кочиан да свива по „Кепиро“.
    След секунда Ракоши докладва:
    — Влезе.
    — Добре. Паркирай някъде — нареди Тор, — откъдето ще можеш да го видиш, когато излезе. Отивам и аз да паркирам и ще гледам да надникна в ресторанта.
    — Разбрано — отвърна Ракоши.


    Тор откри тъмен вход — беше го използвал и преди — откъдето да наднича в ресторант „Кепиро“.
    Кочиан се бе настанил на малка маса между бара и вратата. Джазовият квартет бе точно между неговата маса и бара. На масата бе поставена бутилка уиски и бутилка газирана вода, а докато Тор наблюдаваше стария, сервитьорът донесе чиния с храна.
    Тор знаеше, че е поръчал наденица и за двамата. Пушена с чесън за стария и телешка за Макс. Кочиан отряза парче и го лапна. Макс отпусна лапа върху крака на стария. Издателят отряза парче колкото палец и го бодна на вилицата. Протегна я към Макс, който внимателно изтегли със зъби хапката. Кочиан погали кучето по главата.
    Цяла процесия от клиенти — включително три проститутки, една след друга — на влизане или излизане от ресторанта, спираха край стола на Кочиан, мъжете му стискаха ръката, а дамите получаваха целувка. По-смелите галеха Макс по главата. Кочиан всеки път се изправяше, за да поздрави хората, включително и проститутките, ала откакто Тор го охраняваше, той не бе завел нито една в хотел „Гелерт“.
    Във Виена имаше „стара приятелка“, която понякога заварваше в апартамента си — в повечето случаи я засичаше, когато излиза — рано сутрин, при пристигането на Тор. Беше едрогърда червенокоса дама в края на петдесетте. Кочиан никога не говореше за нея, а Тор не задаваше въпроси.
    Квартетът спря за почивка и солистът пристъпи към масата на Кочиан, погали Макс и си сипа от „Джак Даниелс“ на Кочиан. Когато почивката свърши, солистът се върна на пианото, а Кочиан продължи да реже наденицата — парче за себе си и парче за Макс — докато слушаше музиката и от време на време барабанеше с пръсти по масата.
    Тор знаеше, че старият винаги стои малко повече от час и е/влязъл в ресторанта няколко минути преди един. Затова, когато погледна часовника си и забеляза, че е два без десет, реши, че е крайно време старецът да става. В същия момент издателят даде знак на сервитьора да му донесе сметката.
    Тор извади мобилния, натисна копчето за автоматично набиране и предупреди:
    — Току-що поиска сметката.
    — Да се надяваме, че ще се прибере — отвърна Ракоши.
    — Амин — отвърна Тор. — Заеми позиция и го наблюдавай, докато пресича моста. Аз оставам тук, за да ти кажа накъде се е отправил.
    — Разбрано — отвърна Ракоши.


    Ерик Кочиан и Макс излязоха от „Кепиро“ пет минути по-късно и тръгнаха към „Кирали Пал“, което означаваше, че се прибират.
    Тор изчака стария да завие по „Кирали Пал“, позвъни на Ракоши, за да докладва за местоположението му, след това се втурна към паркирания наблизо сребрист мерцедес.
    Тъкмо се бе качил в колата, когато Ракоши докладва, че старият тръгва по моста.
    Бе тръгнал към „Вамхаз корут“, когато телефонът завибрира.
    — Проблем — докладва колегата му.
    — Идвам.
    Даде газ по „Вамхаз корут“ и бе почти на моста, когато забеляза, че в средата става нещо нередно.
    На тротоара до Макс и издателя бе спрял непознат, който удряше главата на животното с дръжката на пистолет.
    Крайслерът на Ракоши бе почти до тях.
    В следващия миг някакъв автомобил — черен или тъмносин мерцедес, който приближаваше към Шандор Тор — спря, отвътре изскочи мъж, стиснал пистолет с две ръце, и стреля по стария и кучето.
    Ракоши направи обратен завой, гумите му изсвириха пронизително, изскочи от колата и откри огън по мерцедеса тъкмо когато автомобилът на непознатите потегли.
    — Аз ще се заема със стария — разпореди се Шандор Тор по телефона. — Ти пипни мръсниците в мерцедеса. Ако трябва, ги удари.
    Ракоши не отговори, но Тор го видя как се хвърля обратно в крайслера.
    Тор спря до тротоара.
    Старият седеше отпуснат, сякаш някой го бе повалил с удар. Охранителят видя, че от рамото му се процежда кръв и попива по белия костюм.
    Непознатият продължаваше да налага Макс. Масивната челюст на кучето бе стиснала ръката му.
    Тор изскочи от мерцедеса и без да спира, извади пистолета от кобура.
    Прицели се в Макс и нападателя, след това се отказа да стреля. Скочи към непознатия и стовари пистолета в главата му.
    Мъжът падна.
    Тор погледна към края на моста, ала не видя нито чуждия мерцедес, нито крайслера на Ракоши.
    Натисна друг номер за автоматично набиране. Бе доста необичайно, че има този телефон.
    — Инспектор Лазар е — започна направо той. — Имам нужда от подкрепление. Престрелка на „Моста на свободата“. Ранен гражданин. Изпратете линейка.
    Доколкото Тор знаеше, в полицията на Будапеща нямаше инспектор Лазар, но бе сигурен, че това е начинът да осигури незабавна помощ. Преди да започне работа за „Тагес Цайтунг“, той бе инспектор Шандор Тор.
    Наведе се над стария. Кучето скимтеше. На главата му зееше кървава рана.
    „Господи, аз ударих онзи гад един-единствен път и той загуби съзнание. Видях го с каква злоба налагаше Макс, а животното така и не го пусна. Кучето не скимти от болка. Скимти, защото знае, че нещо не е наред със стария“.
    — Линейката е на път, господин Кочиан — съобщи Тор.
    — Шандор, направи ми една услуга.
    — Каквото кажете, господин Кочиан. Не биваше да допускам това да се случи.
    — Трябваше да се прибереш, когато ти казах.
    — Защо не полегнете, докато пристигне линейката?
    — Няма да стане. Първо се обади на доктор Кинкс, ветеринаря на Макс, и му кажи, че ще закараш Макс незабавно, защото е спешно.
    — Разбира се. Веднага щом ви настаня в болница…
    — Частна болница „Телки“. Не им позволявай да ме откарат в проклетата „Сент Янош Кораш“. Там няма да позволят Макс да остане при мен.
    — Всички пациенти с огнестрелни рани ги настаняват в „Сент Янош Кораш“ — обясни Тор.
    — Ти нищо ли не можеш да уредиш?
    — Не, не мога.
    — Господи, защо ти плащаме? — попита старецът, след това нареди. — Помогни ми да се изправя.
    — Не е много разумно, господин Кочиан.
    — Не съм ти искал мнението, дяволите да те вземат, Шандор! Прави каквото ти е наредено! Измъкни ме оттук, преди да са се домъкнали полицаите.
    Старият се сви от болка, докато се опитваше да се изправи.
    Полицейска патрулка — фолксваген „Джета“ — се появи на моста. Спря до сребристия мерцедес и сержантът и шофьорът изскочиха.
    — Какво се е случило? — попита сержантът.
    — Този мъж и още двама други се опитаха да оберат господин Кочиан — обясни Тор.
    — А вие кой сте?
    — Шандор Тор, директор по сигурността в „Тагес Цайтунг“ — представи се Тор, докато се навеждаше да изправи Ерик Кочиан.
    — Какво правите? — попита сержантът.
    — Ще откарам господин Кочиан в болницата.
    — Линейка вече е тръгнала насам.
    — Не мога да чакам. Отведете този боклук в участъка и аз ще дойда там — разпореди се Тор.
    Почти пренесе стареца в мерцедеса. Надяваше се сержантът да не му създава неприятности.
    — Ще ви чакам в „Сент Янош Кораш“ — каза сержантът.
    — Добре — съгласи се Тор.
    „Ще се тревожа за това по-късно“.
    Старият се намести на задната седалка. Макс се качи, скочи на седалката до него и започна да ближе лицето му.
    Шандор затвори вратата и се качи зад волана.
    — Първо закарай Макс при доктор Кинкс — нареди издателят.
    — Първо отиваме в болницата. Аз ще се погрижа за Макс.
    — И да не си гъкнал пред Ото Гьорнер, разбра ли ме?
    Тор вече бе решил, че в мига, в който лекарите вкарат Кочиан в операционната на частна болница „Телки“, ще позвъни на Гьорнер.
    — Не мога да го направя, господине. Все някога трябва да разбере.
    — Аз ще му се обадя веднага щом мога. Ще му кажа, че съм паднал по стълбите. Спънал съм се в Макс и после съм се търкулнал по стълбите. Той ще повярва.
    — Защо да не му казвам?
    — Защото веднага ще започне да се пречка, за да хване гадовете, които ме простреляха.
    — Знаете ли кои са?
    — Досещам се. Знаят, че задавам неудобни въпроси. Просто искат да разберат какво знам за безобразията около „Петрол срещу храни“. Според теб защо се опитаха да ме отвлекат?
    — Да ви отвлекат ли?
    — Копелето на моста имаше спринцовка.
    — Спринцовка ли? — повтаряше като папагал Тор.
    — В джоба на сакото ми е — призна старият. — Когато стигнем в болницата, я вземи и я отнеси за анализ.
    — Значи са щели да ви упоят.
    — Започнаха да стрелят, след като двамата с Макс спипахме копелето на моста. За бога, Шандор, трябва да ти го напиша ли? Щяха да ме откарат някъде, за да разберат до какви доказателства съм се добрал. След като измъкнеха нужната информация, щяха да ме изхвърлят в Дунав.
    — А къде са доказателствата?
    — В апартамента ми.
    — Къде в апартамента?
    — Ако ти кажа, тогава ще знаеш — отвърна старият. — Сложил съм ги на сигурно място.
    — Не искате ли да ми кажете?
    — Не. Ти не можеш ли да караш по-бързо? Пред очите ми започва да се размазва.
    След минутка Шандор погледна отново към задната седалка.
    Издателят беше в безсъзнание. Макс бдеше над него и нежно ближеше лицето му, сякаш се опитваше да го събуди.
    Шандор се обърна напред и си помисли: „Моля те, Господи, позволявай да умре!“
    Натисна друго копче за автоматично набиране на мобилния и се помоли отново да е уцелил правилното копче.
    — Частна болница „Телки“.
    — Карам ранен. Спешен случай. Изпратете екип отпред — нареди Тор.
    Пет минути по-късно той спря мерцедеса пред спешното отделение на частна болница „Телки“. Пред вратата чакаха лекар и сестра с носилка.
    Той помогна на лекаря да прехвърли стареца на носилката.
    — Прострелян е — забеляза веднага лекарят.
    — Знам — отвърна Тор.
    Лекарят го погледна учудено, след това изтласка носилката навътре.
    Тор спря кучето.
    — Не можеш да влезеш, Макс — обясни той.
    Макс понечи да тръгне след носилката, но се подчини, когато Тор го задържа.
    Охранителят погледна часовника си. Беше два и двайсет и седем.

ДВЕ

    Имение „Шангри-Ла“
    Провинция Такуарембо Република Уругвай
    22:25, 31 Юли 2005

    В почти същия момент — Будапеща е четири часа напред от Уругвай — сержант Робърт Кенсингтън от Специалните части на американската армия, досега коленичил над четирийсетинагодишен едър рус мъж, за да прегледа раната му, се изправи и заяви:
    — Ще се оправите, полковник. Има мускулни разкъсвания, за които ще е необходимо време да заздравеят, ще ви боли зверски, когато се движите, дори когато дишате. Ако искате, мога още сега да извадя куршума.
    — Предпочитам да го извадят в болницата — реши полковник Алфредо Мунц.
    Доскоро Мунц бе директор на ДРУ1, което съчетаваше функциите на американските ЦРУ и ФБР.
    В стаята-кабинет в просторната „голяма къща“ в имение „Шангри-Ла“ имаше и други мъже. Единият — набит, напълно плешив чернокож мъж на четирийсет и шест — лежеше сред локва от собствената си кръв близо до полковник Мунц, прострелян с деветмилиметрови куршуми в устата и челото. Това бе доктор Жан-Пол Лоримър, американски гражданин, дипломат в Организацията на обединените нации, изпратен на служба в Париж, който бе положил неимоверни усилия да си осигури втора самоличност в Уругвай като Жан-Пол Бертран, ливански търговец на антики.


    Осемнайсет дни по-рано, на четиринайсети юли, доктор Жан-Пол Лоримър бе изчезнал от Париж. Седмица преди това сестра му, омъжена за Дж. Уинслоу Мастърсън, шеф на мисията в американското посолство в Буенос Айрес, Аржентина, бе отвлечена от паркинга зад ресторант в „Сан Исидро“, престижно предградие на Буенос Айрес.
    Тъй като президентът на Съединените щати заподозря, че отвличането е дело на терористи, и тъй като искаше да разбере какво става, без да разчита на бюрократичната машина в Държавния департамент и разузнавателните канали, изпрати в аржентинската столица свой агент — офицер от армията, който работеше като изпълнителен асистент на секретаря на Вътрешна сигурност.
    Майор К. Г. Кастило бе пристигнал в Буенос Айрес на двайсет и втори юли. На следващата сутрин полковник Алфредо Мунц от ДРУ бе уведомил американския посланик, че госпожа Мастърсън е открита в такси близо до доковете, дрогирана, седнала до тялото на съпруга си, който бил застрелян пред очите й.
    Президентът бе вбесен. Той телефонира лично на посланик Хуан Мануел Силвио, за да го уведоми, че възлага на майор Кастило разследването на похищението и убийството, както и охраната на госпожа Мастърсън и децата й до безопасното им завръщане в Щатите.
    Когато на двайсет и пети юли самолет „Глоубмастър III“ на американските Военновъздушни сили, изпратен за да вземе семейство Мастърсън, тялото на шефа на мисията — също и тялото на сержант от морската пехота, убит докато придружавал агентка от Тайните служби, оставена в дома на семейство Мастърсън — кацна във военновъздушна база „Кислър“, „Еър Форс едно“ и президентът на Съединените щати го очакваха.
    Президентът повика майор Кастило. Преди да слезе от „Глоубмастъра“, за да се прехвърли на „Еър Форс едно“, госпожа Мастърсън разкри пред майор Кастило, че похитителите й искали да научат къде се крие брат й и я заплашили, че ще убият децата й, ако не им каже. Застреляли съпруга й, за да докажат колко са сериозни намеренията им. Госпожа Мастърсън призна пред Кастило, че няма никаква представа къде се намира Жан-Пол Лоримър, нито пък защо го търсят похитителите й.
    Когато Кастило се качи на „Еър Форс едно“ за да докладва, президентът му показа документ, който двамата с държавния секретар Натали Кохън са одобрили.
    СТРОГО СЕКРЕТНО — ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА
    БЕЛИЯТ ДОМ. ВАШИНГТОН, ОК.
    ДА НЕ СЕ КОПИРА
    КОПИЕ 2 ОТ 3 (СЕКРЕТАР КОХЪН)
    25 ЮЛИ 2005
    РЕШЕНИЕ НА ПРЕЗИДЕНТА НА САЩ

    БЕ УСТАНОВЕНО, ЧЕ УБИЙСТВОТО НА ДЖ. УИНСЛОУ МАСТЪРСЪН, ШЕФ НА МИСИЯТА В ПОСОЛСТВОТО НА САЩ В БУЕНОС АЙРЕС, АРЖЕНТИНА; ПОХИЩЕНИЕТО НА СЪПРУГАТА НА ГОСПОДИН МАСТЪРСЪН, ГОСПОЖА ЕЛИЗАБЕТ ЛОРИМЪР МАСТЪРСЪН; УБИЙСТВОТО НА СЕРЖАНТ РОДЖЪР МАРКЪМ ОТ МОРСКАТА ПЕХОТА Й ОПИТЪТ ДА БЪДЕ УБИТА АГЕНТ ЕЛИЗАБЕТ Т. ШНАЙДЕР, ДОКАЗВАТ БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ТЕРОРИСТИЧЕН ЗАГОВОР, КОЙТО ИМА ЗА ЦЕЛ ДА НАВРЕДИ НА ИНТЕРЕСИТЕ НА САЩ, НА ДИПЛОМАТИЧЕСКИЯ КОРПУС и НА ВСИЧКИ ГРАЖДАНИ, КОЕТО Е НЕДОПУСТИМО.
    БЕ УСТАНОВЕНО, ЧЕ УСИЛИЯТА И ДЕЙСТВИЯТА, ПРЕДПРИЕТИ ОТ НЯКОЛКО ЗВЕНА В АМЕРИКАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ЗА РАЗКРИВАНЕ САМОЛИЧНОСТТА НА ИЗВЪРШИТЕЛИТЕ НА УПОМЕНАТИТЕ ТЕРОРИСТИЧНИ АТАКИ, КАКТО И ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕТО НА ПОДОБНИ АТАКИ В БЪДЕЩЕ, ЩЕ БЪДАТ ВЪЗПРЕПЯТСТВАНИ ОТ СТРОГИТЕ НИ ЗАКОНИ.
    ПОРАДИ ТАЗИ ПРИЧИНА БЕ ВЗЕТО РЕШЕНИЕ ДА СЕ ПРИСТЪПИ КЪМ ТАЙНИ ДЕЙСТВИЯ, ОДОБРЯВАНИ ОТ ПРЕЗИДЕНТА И ИЗВЪРШВАНИ ПОД НАБЛЮДЕНИЕТО НА ПРЕЗИДЕНТА.
    НАРЕЖДАМ НЕЗАБАВНОТО СЪЗДАВАНЕ НА ТАЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ, НА КОЯТО ДА БЪДЕ ВЪЗЛОЖЕНА МИСИЯТА ДА РАЗКРИЕ САМОЛИЧНОСТТА НА ВЪПРОСНИТЕ ТЕРОРИСТИ, ВИНОВНИ ЗА ВЕЧЕ СПОМЕНАТИТЕ УБИЙСТВА, ПОХИЩЕНИЕТО И ОПИТА ЗА УБИЙСТВО И ДА ГИ ОБЕЗВРЕДИ. ОРГАНИЗАЦИЯТА ЩЕ ПОЕМЕ ИЗПЪЛНЕНИЕТО И НА ДРУГИ ТАЙНИ ОПЕРАЦИИ ПО ПРЕЦЕНКА НА ПРЕЗИДЕНТА.
    В ИНТЕРЕС НА ОПАЗВАНЕТО НА СИГУРНОСТТА, ВЪПРОСНАТА ТАЙНА ОРГАНИЗАЦИЯ ЩЕ БЪДЕ ИЗВЕСТНА ЙОД ИМЕТО ЗВЕНО ЗА ОРГАНИЗАЦИОНЕН АНАЛИЗ И ЩЕ КЪДЕ ЧАСТ ОТ ДЕПАРТАМЕНТ ВЪТРЕШНА СИГУРНОСТ. СРЕДСТВАТА ЩЕ БЪДАТ ОСИГУРЯВАНИ ДИСКРЕТНО ОТ ФОНДА, ОТПУСКАН ЗА НУЖДИ НА ПРЕЗИДЕНТА, ЛИЧНИЯТ СЪСТАВ ЩЕ БЪДЕ ОДОБРЕН ОТ ПРЕЗИДЕНТА, НА БАЗАТА НА ПРЕДЛОЖЕНИЯТА, НАПРАВЕНИ ОТ ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ЗВЕНОТО ЗА ОРГАНИЗАЦИОНЕН АНАЛИЗ.
    МАЙОР КАРЛОС Г. КАСТИЛО ОТ СПЕЦИАЛНИТЕ ЧАСТИ НА АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ ПОЕМА НЕЗАБАВНО ДЛЪЖНОСТТА РЪКОВОДИТЕЛ НА ЗВЕНОТО ЗА ОРГАНИЗАЦИОНЕН АНАЛИЗ.
    ПОДПИС:
    ПРЕЗИДЕНТ НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ
    СВИДЕТЕЛ:
    ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР
    СТРОГО СЕКРЕТНО ПО ЗАПОВЕД НА ПРЕЗИДЕНТА

    Никой нямаше представа защо хората, поставили си за цел да открият Жан-Пол Лоримър, не биха се поколебали да извършат убийство. За майор Кастило бе повече от очевидно, че най-добрият подход — всъщност единственият подход — е да открият Жан-Пол Лоримър, а най-подходящото място, от което да започнат, бе Париж.
    Агент на ЦРУ, изпратен на работа в посолството в Париж, изглежда, можеше да даде някои отговори. Той разказа на Кастило за подозренията си, че Лоримър е бил замесен в наскоро разкрития скандал „Петрол срещу храни“. Според него Лоримър бил посредник и отговарял за разпределянето на парите. Освен това каза, че според него Жан-Пол Лоримър е отдавна нарязан на малки парчета и хвърлен в Сена.
    След това Кастило отиде при Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“, във Фулда, Германия. Той бе свързан от години както с холдинга — който притежаваше всички вестници „Тагес Цайтунг“ — така и с Гьорнер.
    Гьорнер бе съгласен с мнението на агента от ЦРУ, че Лоримър е имал някаква връзка със скандала „Петрол срещу храни“, тъй като и той разследвал същия въпрос. Насочил го към Будапеща и главния редактор на „Будапестер Тагес Цайтунг“ Ерик Кочиан, който разполагал със списък на хората, за които подозирал, че са въвлечени в скандала.
    Кочиан не бе чувал за Лоримър, ала заявил, че очевидно е „от лошите“ и сигурно е бил дипломат в ООН, който имал възможност да пътува из цяла Европа и Близкия изток, без да привлича вниманието към себе си. Ако Лоримър е бил замесен, нищо чудно големите играчи да искат да го премахнат.
    Според информацията на Кочиан, по-голямата част от незаконно придобитите пари били прехвърлени в Южна Америка. След като Кастило обеща да не разкрива нито името на Кочиан, нито имената, включени в списъка на представител на която и да е американска разузнавателна агенция, издателят му даде списъка на онези, които мислеше — и бе сигурен — че са участвали в скандала и се намират в Южна Америка, главно в Аржентина и Уругвай.
    Кастило се върна в Южна Америка и откри, че от името на Лоримър не се интересуват нито американските разузнавателни агенции там, нито местното ДРУ. Освен това научи, че Уругвай е известен като „южноамериканската столица на прането на пари“. Затова замина за там.
    Агентите на ФБР в Монтевидео, за прикритие наричани „правни аташета“ в посолството, също не бяха чували за Лоримър, ала един от тях, специален агент Дейвид У. Юнг младши, разпозна ниския набит чернокож мъж на една от снимките, които Кастило му показа — ливанския търговец на антики Жан-Пол Бертран, собственик на имението „Шангри-Ла“.
    Юнг бързо разбра, че пред него е снимката на Жан-Пол Лоримър.
    Тогава Кастило прецени, че най-доброто, което може да направи, е да репатрира дипломата — дори ако се налага насила — като организира тайна операция. Тъкмо след като разкри истинската си самоличност пред Лоримър в кабинета му в имението, изстреляните от автомат „Мадсън“ куршуми убиха Лоримър и раниха El Coronel2 Мунц. Бяха нападнати от шестима непознати мъже, които екипът на Кастило изби за броени минути. Нито един от тях не носеше обозначителни знаци или документи.


    Сержант Кенсингтън, третият мъж в кабинета на Жан-Пол Лоримър, бе облечен в черен гащеризон и носеше обичайното за бойците от „Делта Форс“ снаряжение. Стискаше черен снайпер „Болт екшън“ 7.62U55, модифициран от „Ремингтън“ модел „700“. Ако не бе свалил черната маска, която скриваше лицето му, ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота, на деветнайсет години, щеше да се доближи много повече до представите на хората за боец от „Делта Форс“.
    „Като си свали маската, мина през ума на четвъртия мъж в стаята, прилича на хлапе, взело назаем униформата на големия си брат, за да се докара с нея на някое парти по случай Деня на вси светии“.
    Веднага съжали за тази мисъл.
    „Дребното копеленце умее да стреля и го доказа, като спаси живота ми“.
    Четвъртият мъж беше майор Карлос Г. Кастило, от Специалните части на американската армия. Бе на трийсет и шест, малко над метър и осемдесет, и тежеше около осемдесет и шест килограма. Имаше сини очи и светлокестенява коса. Бе облечен в изискан тъмносин костюм.
    Той се обърна към пребледнелия заради раната Мунц.
    — Ти решаваш, Алфредо — кимна Кастило. — След като Кенсингтън казва, че може да извади куршума, значи може. Какво обяснение ще дадеш за раната?
    — Не се обиждай — отвърна Мунц, — но ми се струва, че това май е работа на хирург.
    — Кенсингтън е извадил повече куршуми от който и да е хирург — обясни Кастило. — Преди да реши, че предпочита да стреля по хората, е бил лекар. Което ще рече… какво ще рече, Кенсингтън?
    — Ще рече, че мога да оперирам всичко, без мозъка — уточни Кенсингтън. — Мога да притъпя болката, да ви дам нещо, от което ще се унесете, да почистя раната и да извадя куршума. Така е по-добре, вместо да отговаряте на неудобни въпроси в болницата. Ами какво ще кажете на съпругата?
    — Ще се наложи да лъжеш, Алфредо — предупреди го Кастило. — Кажи й, че те е прострелял някой ревнив съпруг.
    — А тя ще реши, че съм си чистил пистолета, той е гръмнал и ме е срам да си призная — отвърна Мунц. — По-добре така, вместо да отговарям на въпросите на ченгетата. Колко време ще съм в безсъзнание?
    — Няма да е дълго, ще се пренесеш в страната на сънищата за около два часа.
    Мунц се замисли за момент, след това реши.
    — Добре, действай.
    — Трябва да ви изправим и да ви преместим на светло — обясни Кенсингтън. Погледна Кастило и двамата изправиха Мунц.
    — Масата в трапезарията е голяма, би трябвало да ни свърши работа — предположи Кенсингтън. — Май са се канели да вечерят. Има плато с доста апетитна храна. И бутилка вино.
    — Телешкото ще ми дойде добре — обади се Кастило. — Виното не става. Трябва да решим какво ще правим след това и да се изнасяме оттук.
    — Майоре, кои, по дяволите, бяха тези типове? — попита Кенсингтън.
    — Наистина нямам представа. Юнг ги претърсва, за да открие нещо. Дори не разбрах как се случи.
    — Които и да са, са професионалисти. Може да са руснаци. Кранц не беше аматьор, а са успели да го ликвидират. Да му прережат гърлото. Това означава, че са го забелязали и са се промъкнали зад него. Много хора са се пробвали да изненадат Сиймор и нито един не е успял.
    — Руски спецчасти ли каза? — зачуди се Кастило. — Ако бяхме в Европа, имаше голяма вероятност да си прав. Само че тук? Не знам. Да видим какво ще открие Юнг.
    Когато влязоха в трапезарията, Кенсингтън пое Мунц, а Кастило премести платото, сосиерата, хляба и бутилката уругвайско мерло настрани. След това положиха полковника на масата.
    — Аз ще ти трябвам ли? Ами Брадли? — попита Кастило.
    — Не, господине.
    — Хайде, Брадли. Да вървим да намерим нещо, за да покрием сержант Кранц.
    — Слушам, господине.


    Сержант първи клас Сиймор Кранц, оператор в „Делта Форс“, висок метър шейсет и два, петдесет и девет килограма, едва успял да покрие нормите за ръст и тегло в армията, лежеше по корем на мястото, където бе убит.
    Афроамериканец със сравнително светла кожа, облечен в черен гащеризон на „Делта Форс“ бе приседнал до него, стиснал между коленете си „Кар–4“, версия на пушка „М–16“. Въпреки че бе в униформа, Джак Бритън не бе военен, а специален агент от Тайните служби на Съединените щати.
    — Нещо ново, Джак? — попита Кастило.
    Бритън поклати глава.
    — Тук е като в гробница — отвърна той. След това продължи: — Май на това му се вика неудачен подбор на думи.
    Изправи се на крака.
    — Дай да вдигнем Сиймор в хеликоптера — нареди Кастило и клекна до трупа.
    Гаротата, отнела живота на сержант Кранц бе все още затегната около врата му. Кастило се опита да я разхлаби. Струваше му доста усилие, но накрая успя и я огледа внимателно.
    Приличаше на найлоновите самозатягащи се устройства от жици и кабели, които полицаите бяха започнали да използват с огромно удоволствие като „пластмасови белезници“. Само че гаротата в ръцете му бе от неръждаема стомана и нямаше ръкохватки. Когато се затегнеше около врата на жертвата, нямаше начин нещастникът да се освободи от нея.
    Кастило я прибра в джоба на сакото.
    — Добре, да проснем чаршафите на земята — нареди той. — Нали донесе изолирбанд?
    — Да, господине — отвърна ефрейтор Брадли.
    Той разгъна чаршафите, взети от леглото на Жан-Пол Лоримър. Кастило и Бритън преобърнаха сержант Кранц върху тях. Едното око на Сиймор беше отворено. Кастило внимателно го затвори.
    — Съжалявам, Сиймор — въздъхна той.
    Прехвърлиха Кранц върху чаршафите, след това го увиха и залепиха с изолирбанд.
    Накрая той коленичи до тялото.
    — Помогни ми да го вдигна на рамо — помоли Кастило.
    — Ще ти помогна да го пренесеш — предложи Бритън.
    — Двамата с Брадли ми помогнете да го прехвърля през рамо — повтори Кастило. — Аз ще го нося. Той ми беше приятел.
    — Слушам, господине.
    Кастило изпъшка от усилие, когато се надигна с Кранц на рамо. В първия момент се уплаши, че ще загуби равновесие, и изруга:
    — По дяволите!
    Брадли го подпря и Кастило се задържа.
    Кимна за благодарност, след това, превит под тежестта на тялото на сержант Сиймор Кранц, се отправи с тежки стъпки към мястото, където бе скрит хеликоптерът.

ТРИ

    Международно летище „Хорхе Нюбъри“
    Буенос Айрес, Аржентина
    23:45, 31 Юли 2005

    Когато хеликоптерът „Бел Рейнджър“ се свърза с наземен контрол на „Хорхе Нюбъри“ и съобщи, че се намира на седем хиляди и петстотин метра над търговския център „Юнисентър“, че извършва частен полет от Пилар и иска разрешение за кацане възможно най-близо до хангара на „Джет Еър“, от кулата веднага дадоха на пилота разрешение за заход.
    — Кацайте. В района няма трафик. Съобщете, когато сте на сто и петдесет метра. Видимост — докъдето погледът стига. За вятър почти не може да се говори.
    „Хорхе Нюбъри“, летището край търговската част на града, рядко поемаше нощни полети. Бе разделено от река Плата единствено от магистрала и се намираше — стига трафикът да не бе прекалено натоварен — на десет минути от центъра на Буенос Айрес. Късно вечер, пред терминала бе пълно със самолети „Боинг 737“ на националната „Аеролинеас Архентинас“, частната компания за вътрешни линии „Аустрал“, уругвайската „Плуна“ и други авиолинии, които рано на следващата сутрин поемаха за Аржентина, Уругвай и Бразилия.
    Небрежният разговор между „Бел Рейнджъра“ и наземния контрол на „Нюбъри“ би ужасил всеки американски диспечер и инспектор, но от повече указания нямаше нужда.
    Наземният контрол дори не си направи труд да посочи номера на пистата. Тя бе една-единствена, дълга около две хиляди и сто метра. Тъй като вече бе дал разрешение на пилота на хеликоптера да се спусне, а вятър почти нямаше, бе много малко вероятно пилотът да не е разбрал какво трябва да направи.
    — „Нюбъри“, „Рейнджър нула-седем“ е на сто и петдесет.
    — „Нула-седем“, ниско транзитно спускане надясно, повтарям, от дясната страна на пистата, кацане до хангара на „Джет Еър“.
    — Докладвайте след приземяването.
    — Слушам.


    Когато „Бел Рейнджърът“ започна да се снишава над тревата от дясната страна на пистата, вратите на хангара на „Джет Еър“ се плъзнаха встрани.
    Вътре бе паркиран малък, елегантен лъскав бял самолет — „Лиърджет 45XR“ с американски обозначителни знаци. Беше свързан към наземен захранващ агрегат и в пилотската кабина и в салона светеше.
    Четирима мъже, които очевидно чакаха кацането на хеликоптера, тласкаха скара, която да наместят под тръбната стойка — тъй като „Рейнджърът“ няма колела — и да го вкарат в хангара.


    — „Нюбъри“, „Рейнджър нула-седем“ се приземи. Mucho gracias.
    — Пак заповядайте. Приятно прекарване.
    — Ще се постараем да е приятно.
    Операторът от наземен контрол бе предположил — съвсем основателно — че „Бел Рейнджърът“ е собственост на богат притежател на някое имение, пристигнал да прекара една приятна вечер в града. Подобни хеликоптери кацаха поне по три пъти на вечер. Понякога пред „Джет Еър“ беше също толкова пълно с частни самолети и хеликоптери, колкото и с пътнически самолети пред терминалите.


    Щом „Рейнджърът“ бе избутан в хангара, вратите се затвориха бавно.
    От „Лиъра“ слязоха трима мъже и приближиха към хеликоптера тъкмо когато пилотът отваряше вратата.
    Най-едрият от тях бе Фернандо Лопес, братовчед на Кастило. Бе мургав мъж в средата на трийсетте, висок един и осемдесет и шест, над деветдесет килограма.
    Лопес забеляза нещо в изражението на Кастило, което не му допадна.
    — Добре ли си, гринго?
    Кастило кимна.
    — Солес ли? — попита Фернандо Лопес.
    Рикардо Солес бе специален агент от Агенцията за борба с наркотиците, назначен към американското посолство в Буенос Айрес. Кастило го бе изтеглил за операцията в имението „Шангри-Ла“.
    — Ще се върне с „Юкона“ — отвърна Кастило. — Добре е.
    — Мислех, че малкият ще свърши тази работа — зачуди се Лопес.
    — Брадли е тук — посочи той хеликоптера.
    — Как мина, Чарли? — попита полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили, слаб висок червенокос мъж в спортно сако.
    — Зле — отвърна майорът. — Лоримър е мъртъв. Изгубихме Канц.
    — Мамка му! Какво стана?
    — Мунц отнесе куршум — продължи Кастило. Погледна третия мъж — слаб, в началото на четирийсетте, с късо подстригана оредяла коса, облечен в светлокафяво спортно сако.
    — Я виж ти, здрасти, Хауърд — озъби се той. — Сигурно шефът ти те е изпратил да видиш да не би случайно да съм съсипал хеликоптера?
    Хауърд Кенеди бе прекарал почти целия си живот като агент на ФБР. Преди около две години най-неочаквано бе зарязал престижната си работа в отдел „Вътрешни операции“ и бе започнал работа за Александър Певснер, руснак, търсен от поне десет държави за различни престъпления, като се започне от търговия с оръжие и наркотици и се стигне до убийство.
    — Дойдох, защото той прецени, че може да ти бъда от полза — отвърна Хауърд Кенеди.
    — Какво стана, Чарли? — попита отново Торине.
    — Имаше и други освен нас в имението. Шестима…
    — Кои? — попита Кенеди.
    — … облечени в черно, въоръжени с „Мадсън“ — довърши Кастило.
    — Кои бяха? — настоя Кенеди.
    — Ще ми се да знаех — отвърна Кастило и се обърна към Торине: — Кога можем да тръгнем?
    — Трябва само да предадем летателния план. По това време на нощта няма да ни отнеме много време.
    — Хауърд, ще се погрижиш ли за полковник Мунц? — помоли Кастило.
    — Трябва ли да го заведа в болница?
    — Куршумът е изваден, даден му е антибиотик. Няма нужда от болница, освен ако не развие някоя инфекция.
    — Кой е извадил куршума? — попита Кенеди.
    Кастило не отговори на въпроса.
    — Закарай го у тях, Хауърд. В момента е все още малко упоен, но до час ще му мине. Тогава ще започне да го боли.
    — Може ли да ходи?
    Кастило кимна.
    — Тая работа никак не ми харесва — заяви Кенеди.
    — Хауърд, на тебе майка ти не ти ли е казвала, че когато се изтърсиш неканен на някое парти, може и да не ти допадне онова, което става там?
    — Нямам никаква представа какви ги говориш. Ако не бях тук, какво щеше да правиш с Мунц?
    — Той ми даде един телефон, в случай че нещо не е наред — отвърна Кастило. — Нали се сещаш, че нямах представа, че ще те заваря тук.
    — Добре де. Какво от това?
    — Специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР е в хеликоптера.
    — Мили боже!
    — Ще му кажа, че информацията за всички, които са присъствали, е строго секретна по заповед на президента. Нямам основание да мисля, че ще издаде нещо.
    — Значи си пълен наивник.
    — А ти какво искаш да направя? — попита Кастило.
    Кенеди го погледна за момент, след това прекрачи бързо към вратата на фюзелажа и я отвори.
    — Виж ти, каква изненада, как си, Дейвид? — попита той. — Откога не сме се виждали?
    Протегна ръка.
    — Стори ми се, че си ти, Хауърд — отвърна Юнг.
    — Радваш ли се да ме видиш?
    — По-точно казано, изненадан съм.
    — Може и да съм в списъка на париите, но поне не съм прокажен — отвърна Кенеди и кимна към протегнатата си ръка. — Не се знаем от вчера, Дейвид.
    Юнг пое протегнатата длан.
    — Така е — съгласи се той. — Освен това, току-що разбрах, че се радвам да те видя.
    — Това, че си го видял, Юнг, е строго секретна информация по заповед на президента — обади се Чарли.
    — Много добре — кимна Юнг. — Така ми спестяваш терзанията и колебанията какво да правя, след като вече го видях.
    — Правилно ли разбрах, че нямаше да ме издадеш, ако Чарли не те беше предупредил, че присъствието ми тук е секретна информация?
    — Честно казано, Хауърд, не знам как щях да постъпя — призна Юнг.
    — Добре, Хауърд, отведи полковник Мунц — разпореди се Кастило.
    — Той е в безсъзнание — подсети го Юнг.
    — По-скоро спи — уточни Чарли. — Разтърси го и ще разбереш.
    El Coronel Алфредо Мунц се събуди в мига, в който Юнг го докосна по рамото.
    — Я! — възкликна весело той. — Пристигнали сме. Сигурно съм задрямал. — Забеляза Кенеди. Hola4, Хауърд — извика той. Нямах представа, че ще бъдеш тук.
    — Алфредо, можеш ли да ходиш? — попита Кастило.
    — Разбира се, че мога да ходя — отвърна Мунц и се опита да стане от мястото си.
    — Ще ти бъде по-лесно, ако първо свалиш предпазния колан — подхвърли Кастило и след това добави: — Юнг, разкопчай го.
    Юнг му помогна. Мунц стана от мястото си и тръгна към вратата. Мина през вратата на хангара, усети, че му се вие свят, и залитна на една страна. Протегна здравата си ръка като крило на самолет и извика „Фиииииу“ и заситни ту наляво, ту надясно през хангара.
    Без да каже и дума, Кенеди отиде при него и го задържа на място.
    — Ще кажем на жена ми, че съм се прострелял, докато съм си чистил пистолета — довери Мунц на Кенеди. — Ти си ми свидетел, да знаеш. Жена ми все разправя, че имаш лице на честен човек.
    Кенеди поведе Мунц към Кастило.
    — Хауърд ще се погрижи за теб, Алфредо — обясни Чарли. — Благодаря ти за всичко.
    — За мен беше истинско удоволствие — поклони се Мунц.
    — Предполагам, с теб ще се чуем, Чарли — обади се Кенеди.
    Кастило кимна.
    — Благодари на шефа си от мое име, Хауърд.
    — На всяка цена — кимна Кенеди и поведе Мунц към задната част на хангара.
    Кастило заобиколи „Рейнджъра“ и отвори вратата на втория пилот.
    — Брадли, прехвърли всичко — всичко от хеликоптера, което е наше — на „Лиъра“ и гледай да остане седалка, на която да сложим сержант Кранц.
    — Слушам, господине — отвърна ефрейтор Лестър Брадли.
    — Ще ти помогна с тялото — предложи Юнг.
    — Само го прехвърли през рамото ми — помоли Кастило. — Аз ще го пренеса.


    Пет минути по-късно наземен контрол от „Хорхе Нюбъри“ даде разрешение за излитане на „Лиър пет-нула-седем-пет“ от писта трийсет и едно.

ЧЕТИРИ

    Кабинет на Главнокомандващия
    Американско Централно Командване
    Военновъздушна база „Макдил“
    Тампа, Флорида
    12:35, 1 Август 2005

    Имаше няколко причини, поради които щаб-сержант Уесли Съгинс рядко влизаше в конферентната зала, когато дванайсетте стола около дългата маса бяха заети от хората, които наричаше „тежката артилерия“.
    Рядко влизаше и когато вътре бяха само трима или четирима от „леката кавалерия“.
    Тежка артилерия наричаше всички от генерали до адмирали, чиито пагони бяха с по три и повече звезди. Сред тях поставяше и някои видни цивилни. Например информационният сътрудник между кабинета на директора на Националното разузнаване и Централното командване. Той бе член на така наречената Изпълнителна гражданска служба и разполагаше с ниво на достъп GS–18, с каквото разполагаха генерал-лейтенантите. Информационните сътрудници от Държавния департамент, Централното разузнавателно управление и Федералното бюро за разследване разполагаха с ниво на достъп GS–16, каквото се даваше на генерал-майорите.
    В „леката кавалерия“ влизаха бригадни генерали, контраадмирали, цивилни с ниво на достъп GS–15 или по-ниско.
    Първата причина, поради която щаб-сержант Съгинс не заемаше място на конферентната маса, не бе, както предполагаха и леката кавалерия, и тежката артилерия, защото е на срочна военна служба и скоро ще ги лиши от присъствието си. Първата причина бе, че генерал Алън Нейлър, главнокомандващ на Централното командване, бе преценил, че щаб-сержант Съгинс си има по-важни задачи, отколкото да седи край конферентната маса и да си губи времето, без да казва и дума.
    Това съвсем не означаваше, че генерал Нейлър не желаеше щаб-сержант Съгинс да знае какво става на конференциите — напротив. По навик, след повечето конференции — на ден се провеждаха поне по четири, включително разузнавателните брифинги по два пъти на ден — генерал Нейлър даваше знак на Съгинс да влезе в кабинета му и питаше за мнението му по обсъжданата тема и го молеше да даде препоръки за най-разумния начин на действие.
    Макар щаб-сержант Съгинс да не присъстваше физически в конферентната зала, той чуваше всяка изречена дума. Залата бе снабдена с прецизни електронни устройства, включително множество микрофони, пръснати из цялото помещение, така че дори някой да изпуснеше молив, щеше да се чуе.
    Понякога конференциите са записваха официално. В мига, в който вратата на конферентната зала се затвореше, червената лампичка над нея светнеше и се включеше надпис:
„МОЛЯ НЕ ВЛИЗАЙТЕ, ДОКАТО ТРАЕ КОНФЕРЕНЦИЯТА“
    Съгинс си слагаше единична слушалка и не пропускаше и дума.
    Почти всички бяха убедени, че през това време Съгинс слуша записите на оригиналния „Тъксидо Джаз Бенд“ на Боб Френч, които всички знаеха, че обожава. Съгинс никога не им обясняваше, че грешат.
    Най-важното, което Съгинс правеше, докато не седеше на конферентната маса, където нямаше да обели и дума, бе да поема обажданията, както бе поръчал генерал Нейлър. Обикновено имаше да звъни на много места, и то все на важни хора или пък на такива, които си въобразяваха, че са важни и до един бяха убедени, че имат всичкото право на света да разговарят с генерала незабавно.
    Някои от тях Съгинс успяваше много умело да отклони с безобидни лъжи: генералът е излязъл да потича или пък се чувства неразположен, или пък разговаря с президента, или със секретаря на Вътрешна безопасност, или пък е със секретаря на отбраната, но Съгинс ще му предаде в мига, в който се освободи.
    От някои Съгинс не се опитваше да се отърве или да отклони. Сред тях бяха например президентът на Съединените щати, секретарят на отбраната, държавният секретар, секретарят на Вътрешна безопасност, директорът на Националното разузнаване и госпожа Илейн Нейлър.


    Съобщението се появяваше на почти невидим екран, известен като ВЧК — „вътрешната черна кутия“ на генерала.
    ВЧК всъщност представляваше лаптоп, съвсем същият като на Съгинс. Генерал Нейлър винаги го държеше в конферентната зала пред себе си, така че единствено той да вижда екрана.
    Системата бе наистина ефективна. Който говореше в момента, нямаше нужда да спира по средата на изречението, ако звъннеше телефонът на Нейлър или щаб-сержант надникнеше в залата.
    Нейлър прочиташе съобщението и бързо написваше отговора:
    ИМА ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА МУ ПОЗВЪНЯ СЛЕД ПЕТ МИНУТИ?
    Или:
    СВЪРЖИ МЕ.
    Или:
    ПОМОЛИ ГО ДА ОСТАВИ СЪОБЩЕНИЕ.
    И така нататък.


    Разузнавателният брифинг този следобед бе започнал преди пет минути, когато един от телефоните пред щаб-сержант Съгинс звънна.
    — Кабинетът на щасем Съгинс.
    Той често употребяваше това съкращение. Цялото „Щаб-сержант Съгинс слуша, господине“ си бе чиста загуба на време.
    — Джак Айвърсън се обажда, Уес — представи се гласът. — Имам доста интересна информация за шефа ти.
    Главен старши сержант Джак Айвърсън от американските Военновъздушни сили бе старши подофицер във военновъздушната база „Макдил“. Централното командване на САЩ бе „наемател“ във военновъздушна база „Макдил“.
    — Казвай — отвърна Съгинс, когато се обърна към лаптопа. Пръстите му забарабаниха бързо по клавиатурата, докато Айвърсън предаваше съобщението.
    НА ВНИМАНИЕТО НА ЦЕНТРАЛНОТО КОМАНДВАНЕ ЧАРЛИ ИСКА СПЕШНА ПОДЧЕРТАВАМ СПЕШНА СРЕЩА „ЛИЪР ПЕТ-НУЛА-СЕДЕМ-ПЕТ“ КАЦА В „МАКДИЛ“, ПРИБЛИЗИТЕЛНО ВРЕМЕ НА КАЦАНЕ 12:55. ТОРИНЕ.
ПОЛКОВНИК ВВС НА САЩ
    — Записах, Джак. Чакай малко.
    — Уес, по дяволите, няма ли да ми кажеш какво става?
    — Ако знаех, с удоволствие, само че нямам представа — отвърна Съгинс.
    Той натисна копчето, което щеше да изпрати съобщението на екрана пред генерал Нейлър.
    Отговорът пристигна след секунда.
    В превод това означаваше: „Какво, по дяволите, трябва да значи това?“
    След миг само пристигна още едно съобщение:
    ДОБРЕ
    — Джак, отговорът е положителен — докладва Съгинс. — Гражданският самолет може да кацне, ако се налага. За бога, и дума да не излиза.
    — Защо ми се струва, че не ми казваш всичко, което знаеш?
    — Защото е точно така — потвърди Съгинс. — Благодаря ти, Джак.
    След това Съгинс грабна слушалката на телефона и поръча колата на шефа да чака пред входа след пет минути.

ПЕТ

    Докато елегантният бял „Лиърджет 45XR“ рулираше по пистата, генерал Алън Нейлър наблюдаваше пилота. Познаваше го добре. Това бе майор Карлос Г. Кастило от американската армия. Нейлър забеляза, че полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ седи на мястото на втория пилот.
    „Всичко се връзва, помисли си генерал Нейлър. Полковник от Военновъздушните сили е в ролята на втори пилот, а Чарли — един нищо и никакъв майор — се е настанил на мястото на пилота“.
    Нейлър забеляза, че Кастило се надига от пилотското място и излиза от кабината. След миг вратата на самолета се отвори и Кастило застана на прага. Беше в цивилно облекло.
    — Добро утро, господине — провикна се учтиво Кастило. — Бихте ли се качили на борда, господине? Сам.
    „Вече дава заповеди на генерал с четири звезди, така ли стана? По дяволите!“
    — Изчакай тук, Джак — нареди Нейлър на подполковника, неговия адютант, застанал зад него, тръгна към „Лиърджета“ и се качи по стълбите.
    — Благодаря ви, господине — кимна Кастило, когато Нейлър влезе.
    — Дано е нещо важно, Чарли.
    — Прецених, че е важно, господине.
    Нейлър огледа кабината. Вътре бяха насядали четирима мъже. Познаваше отлично Фернандо Лопес. „Лиърът“ бе собственост на една от компаниите на семейството.
    Другите трима му бяха непознати. Един от тях бе от азиатски произход, другият бе афроамериканец със светла кожа, а третият приличаше на тийнейджър.
    — Кои са тези господа, Чарли? — попита Нейлър.
    — Специален агент Юнг от ФБР, господине — отвърна Кастило. — Специален агент Бритън от Тайните служби и ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота.
    — Добър ден, господине — обади се полковник Торине зад него.
    — Здрасти, Джейк — обърна се Нейлър и стисна ръката му.
    „Нито един от тях не ми се струва самодоволен, все едно са намислили нещо хитро. Май се чувстват неловко. Сякаш лудата операция, която са започнали, не е тръгнала по план“.
    — Чакам, Чарли — каза Нейлър.
    Кастило посочи задната част на кабината.
    Отзад се виждаше нещо увито в чаршафи. В същия момент Нейлър се сети.
    — Още едно тяло? — попита с леден глас той.
    — Господине, това е трупът на сержант Сиймор Кранц — обясни Кастило. — Снощи бе убит по време на акция.
    — С Какво?
    — С гарота, господине — уточни Кастило.
    — С гарота ли?
    — Да, господине.
    Кастило извади гаротата от джоба си и я подаде на Нейлър.
    — Кой го стори? Къде се случи? — изстреля въпросите Нейлър, а след това посочи Юнг и Брадли и бързо добави: — Тези господа имат ли нещо общо със случката? Какво става?
    — Те са запознати с решението на президента, господине. И двамата участваха в операцията, в която Кранц загина.
    — Каква е тази операция?
    — Открихме господин Лоримър, господине. Операцията бе организирана, за да го репатрираме. Бяхме нападнати.
    — От кого?
    — Не зная, господине. Господин Лоримър бе убит по време на нападението, също и сержант Кранц.
    — Ами нападателите?
    — Мъртви са, господине.
    — Къде се случи всичко това?
    — В Уругвай, господине.
    — Уругвай ли? — повиши глас Нейлър, неспособен да повярва на чутото, а след това не се сдържа и призна: — Последно чух, че си в Европа. По-точно, в Унгария.
    — Бяхме там, господине. След това успяхме да проследим Лоримър до Уругвай.
    — Уругвайските власти търсят ли ви вече? Или да очакваме тази работа с известно закъснение?
    — Пипахме чисто, господине.
    — Приключили сте с двама мъртви? На това ли му викаш чисто?
    — Оставихме тялото на господин Лоримър в Уругвай, господине — отвърна Кастило. — Държа да подчертая, че не сме оставили нищо, което да даде на властите основание да свърже случката с нас.
    — Защо дойдохте тук? Защо докарахте тук тялото на сержанта?
    — Трябваше да е или тук, или във Форт Браг, господине — за Вашингтон и дума не можеше да става — а пък нямахме достатъчно гориво, за да стигнем до военновъздушна база „Поуп“. А и вие сте тук, господине.
    Нейлър го погледна и си помисли „И добрият чичко Алън трябва да оправи нещата, така ли стана?“
    — Господине — добави Чарли. — Вие сте запознат със заповедите, които ми е дал президентът. А пък генерал Макнаб не знае.
    „Той да не би да умее да чете мисли? Дяволите да го вземат, прав е. Правилно е постъпил, като е докарал тялото на сержанта тук“.
    — Кога възнамерявате да тръгнете към Вашингтон?
    — Час по-скоро, господине. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако позвъните на секретар Хол и го уведомите, че пътуваме натам.
    Генерал Нейлър се вглежда дълго в очите на Кастило. След това тръгна към вратата.
    — Подполковник — провикна се той, — елате, ако обичате.
    Адютантът закрачи бързо към самолета.
    — Подполковник, всичко, което чуете или видите от този момент нататък, е строго секретно по заповед на президента.
    — Слушам, господине.
    — Под тези покривала е тялото на сержант…
    — Старши сержант Сиймор Кранц — прекъсна го Кастило.
    — … загинал — продължи Нейлър — по време на тайна операция, проведена по заповед на президента. Командващият офицер на операцията докара тялото на сержанта, за да се погрижим за всичко. Честно казано нямам никаква представа какво да направим.
    — Господине, коя е била частта на сержанта? — обърна се подполковникът към Кастило.
    Нейлър се спря навреме, тъкмо преди да каже на подполковника, че не е длъжен да нарича майор Кастило „господине“.
    — Кранц бе от „Грей Фокс“ към „Делта Форс“ — отвърна Кастило.
    — Господине, какво ще кажете да съобщим на генерал Макнаб в Браг? Предполагам, че той има опит в подобни ситуации.
    „Естествено, че Скоти Макнаб има опит! Сигурен съм, че подобни инциденти са рутина за добрия стар Скоти!“
    — Първо да отцепим района — разпореди се генерал Нейлър. — След това повикай линейка. Да откарат тялото на сержанта в болницата. Осигури знаме… Не, екипът от линейката да осигури знаме. Покрийте тялото с националния флаг, преди да го преместят. От този момент нататък осигурете ескорт. Разбра ли ме?
    — Да, господине.
    — Така устройва ли ви, майор Кастило?
    — Да, господине, много ви благодаря.
    — Нуждаете ли се от нещо друго?
    — Не, господине.
    — Тогава ще пробвам да се свържа с генерал Макнаб по обезопасена линия — заяви Нейлър.
    Тръгна към вратата и се обърна.
    — Ако е необходимо да го кажа, ще го кажа. Сигурен съм, че всички сте изпълнили дълга си така, както го разбирате. Не е нужно да ви казвам колко се радвам, че има една-единствена жертва.
    Той излезе навън, без да изчака отговор.

II

ЕДНО

    Овалният кабинет
    Белият дом „Пенсилвания Авеню“ 1600,
    Сз Вашингтон, Окръг Колумбия
    8:25, 1 Август 2005

    Президентът на САЩ седеше зад бюрото. Срещу него, до държавния секретар Натали Кохън, се бе настанил посланик Чарлс У. Монтвейл. Секретарят на Вътрешна сигурност бе седнал на съседното канапе.
    Майор К. Г. Кастило, облечен в цивилни дрехи, се бе изпънал пред бюрото на президента.
    „Прилича на ученик, застанал пред директора, за да го смъмрят“, мислеше си секретар Хол.
    През последните десет минути Кастило докладваше за събитията след последната си среща с президента в Билокси, Мисисипи, на борда на „Еър Форс едно“ — когато президентът бе издал указа си, който изпрати Чарли в Европа, а след това в имението „Шангри-Ла“.
    — Кацнахме в „Макдил“, господин президент — завърши Кастило, — и предадохме тленните останки на сержант Кранц на Централното командване, след това дойдохме тук. Заведох всички участници в операцията в апартамента си и им наредих да не споменават и дума, преди да ви докладвам, така че те ще останат в хотела, докато се върна.
    — И полковник Торине ли? — попита президентът на Съединените щати. — И братовчед ти ли? Как реагираха на този домашен арест?
    — Полковник Торине е наясно с положението, господине. Не се наложи да му нареждам… А Фернандо, братовчед ми, проявява разбиране.
    — Това ли е всичко, Кастило? — попита президентът.
    — Има още нещо, господине.
    — Слушам те.
    — Хауърд Кенеди беше на летище „Хорхе Нюбъри“, когато се върнахме от имението. Господин Юнг го видя.
    — Агентът от ФБР ли?
    — Кой е бил там? — попита посланик Монтвейл.
    — Хауърд Кенеди… — започна Кастило.
    — За когото се предполага, че работи за Александър Певснер — уточни сухо президентът.
    — Руският гангстер ли? — ахна Монтвейл.
    И Кастило, и президентът кимнаха.
    — Аз май нещо не разбирам — намръщи се посланикът.
    Президентът махна с ръка, за да даде знак на Кастило да му разкаже.
    Кохън и Хол, запознати с историята, се спогледаха и размениха усмивки. На Монтвейл чутото нямаше никак да му хареса.
    — Господине, стигнахме до споразумение с господин Певснер — започна Кастило.
    — „Ние“ ли? — прекъсна го Монтвейл. — Какво трябва да означава това „Ние“? Ти и кой още? Какво е това споразумение? Нямам търпение да чуя.
    — „Ние“ означава майор Кастило и твоят президент, Чарлс. Остави Чарли да довърши разказа си — настоя президентът.
    — Той ни помогна много да отрием откраднатия „727“, господин посланик — обясни Кастило.


    Американски „Боинг 727“ бе изчезнал от Луадна, Ангола, на 23 май 2005 година, а след като „нашата огромна и безобразно скъпа разузнавателна общност“, както се бе изразил президентът, не бе успяла да открие кой е извършил кражбата, защо и къде е липсващият самолет, президентът едва не бе загубил и търпение, и самообладание.
    Беше изпратил Кастило, по онова време изпълнителен асистент на секретаря на Вътрешна сигурност, в Ангола със заповед да открие всичко, което ЦРУ, ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Държавният департамент — и всички останали членове на разузнавателната общност — бяха разбрали за откраднатия самолет, и бе наредил на Чарли да му докладва лично.
    Кастило бе направил нещо повече. Не само че бе разбрал кой е откраднал самолета — никому неизвестна група сомалийски терористи — и какво имали намерение да направят с него — да го блъснат в „Либърти Бел“6 във Филаделфия — ами бе открил самолетът в Коста Рика, откъдето е щял да се отправи за Филаделфия. С помощта на екип от „Делта Форс“, изтеглен от Форт Браг, той бе откраднал самолета от терористите и заедно с пилота, полковник Джейк Торине, го бяха върнали във военновъздушна база „Макдил“.


    — За пръв път чувам за тази работа — възкликна Монтвейл.
    — Чарлс, ти не ме ли чу, когато казах да оставиш Чарли да довърши разказа си?
    — Извинете, господин президент — измънка Монтвейл.
    — Нека аз да кажа каквото има, Чарли — реши президентът. — Мен поне няма да ме прекъсва. Накратко казано, Чарлс, Америка свали обвиненията срещу въпросния човек. Той се е свързал с Чарли скоро след като му възложих да разбере онова, което никой друг от разузнаването не успя. Оказа ни голяма помощ. В замяна поиска нещо.
    — Естествено — обади се Монтвейл.
    — Певснер казал на Чарли, че според него Агенцията — която тайно му е възлагала поръчки години наред — се опитва да го арестува в някоя от страните, където обвиненията срещу него не са свалени, за да го приберат на топло и никой да не разбере за тайните поръчки, които е изпълнявал. Освен това заявил, че от ЦРУ се опитвали да го ликвидират. За него опасност вече няма, въпреки това той е притеснен.
    — В знак на благодарност, упълномощих Чарли да му съобщи, че съм наредил на директора на Централното разузнаване и на директора на ФБР — всичко това става по време, когато ти все още не беше директор на Националното разузнаване — да прекратят разследванията и да не ги подновяват без изричната ми заповед. Певснер подозирал, че ЦРУ се опитват да го открият в чужбина, а ФБР продължават да го издирват в Щатите. Ако го открият, или ще го арестуват със заповед от Интерпол, или ще съобщят местонахождението му на някое от правителствата, които все още го издирват.
    — Положението ще остане непроменено, ако Певснер продължи да ни оказва помощ и докато не наруши някой от законите на Съединените щати.
    — Този тип продължи ли да помага? — попита Монтвейл.
    — Осигури ми хеликоптера до имението „Шангри-Ла“ — обясни Кастило.
    — Той в Аржентина ли е?
    — Нямам представа къде се намира Певснер в момента — отвърна честно Кастило. — Натъкнах се съвсем случайно на Хауърд Кенеди в Буенос Айрес и той уреди хеликоптера.
    „Това не е някоя нагла лъжа. Просто поизкривих малко истината. Откъде да знам, Алекс в момента може да е в Пуенте дел Есте, Уругвай, не в Аржентина“.
    — Кой е Кенеди?
    — Бивш агент на ФБР, който в момента работи за Певснер — обясни президентът.
    — Той какво прави в Аржентина?
    — Придружаваше самолет „767“, натоварен с предмети на изкуството, изпратени от саудитското кралско семейство в Риад за Ислямския културен център „Крал Фахд“ в Буенос Айрес, и е върнал в Риад понита за поло, седла и други амуниции за кралското семейство — отвърна Кастило.
    — Самолетът сигурно е собственост на Певснер? — предположи Монтвейл.
    — Вероятно, господине, не попитах.
    — И този тип Кенеди просто ти осигури хеликоптера, защото го помоли, така ли? Това ли се опитваш да ми пробуташ, Кастило?
    — Сигурно го е направил със съгласието на господин Певснер, господине, но истината е, че не го попитах.
    — Държа да отбележа, господин президент, че цялата тази работа ме хвърля в недоумение.
    — Чарлс, нали си чувал какво казват за политиците, че си избират доста странни партньори за леглото.
    — Просто не разбирам защо този тип Кенеди е бил притеснен, че агентът от ФБР го бил видял — продължаваше Монтвейл.
    — Кенеди очевидно е параноик — отвърна президентът. — Решил е, че ФБР продължава да го търси, въпреки че изрично наредих да бъде оставен на мира, и си е наумил, че щом го открият, ще го ликвидират.
    — Пълен абсурд!
    — Съгласен съм. Първо, ликвидирането му ще бъде незаконно — продължи президентът.
    — Защо е решил така?
    — Ами — намеси се Кастило — Кенеди е бил старши агент от „Вътрешни операции“ на ФБР и знае какви тайни на Бюрото са потулени.
    — Чарли — обади се президентът, — може и да греша, но разпоредбите за опазване на държавни тайни не включват ли и всичко, с което се занимаваше досега? Дори самоличността на хората, с които си се срещал?
    — Точно това казах на господин Юнг, господине.
    — Значи няма място за притеснение — кимна президентът. — Тъй като въпросът беше повдигнат, Чарлс, защо не провериш и в ЦРУ, и във ФБР, за да се увериш лично дали спазват заповедта, която съм издал? Ако случайно са пропуснали, държа да ме уведомиш.
    — Не мога да повярвам, че някой би пристъпил заповед на президента, господин президент.
    — Чарлс, би ли проверил, ако обичаш — настоя президентът.
    — Разбира се, господин президент.
    — Чарли, така и не разбрах дали си открил нещо полезно в имението.
    — Открихме тефтерче с адреси и кодирани имена. Агент Юнг каза, че кодът изглежда сравнително прост и че много лесно ще бъде разчетен.
    — Надявам се вече да е предадено за обработка.
    — Не е, господине. От хотела дойдох направо тук, господине. Освен това…
    — Какво?
    — Честно казано, господине, мислех, че е най-добре първо да разбера дали не съм си изгубил работата преди да отпътувам за Форт Мийд, за да…
    Президентът вдигна ръка, за да го прекъсне.
    — Искаш да кажеш, че си открил само някакво тефтерче в имението, така ли?
    — Не, господине. Открихме документи, които според агент Юнг са за парите, с които господин Лоримър разполага в уругвайски банки.
    — Много ли са парите? Повече ли са, отколкото би могъл да е спестил за черни дни?
    — Петнайсет милиона и седемстотин хиляди долара, господин президент.
    — С какво доказателство разполагате? — попита посланик Монтвейл. — Банкова книжка? Сертификати за депозит? Какво?
    Президентът погледна студено Монтвейл, след това отново се обърна към Кастило.
    — Всъщност господин Лоримър е дал тези пари назаем на банките. Онова, което извадихме от сейфа… донесъл съм го, господин президент.
    — Тук ли? — повиши глас Монтвейл.
    — Нека да ти задам един въпрос, Чарлс — надигна глас президентът и даде знак с ръка на Чарли да му подаде донесеното.
    Чарли извади притеснен някакви богато украсени документи от куфарчето и ги подаде на президента.
    Президентът го погледна, след това отбеляза:
    — Ти знаеш много езици, Чарли, какво пише тук?
    — Господине, това са сертификати, подписани от служители на банките, с които се потвърждава, че господин Лоримър е дал заем на банките и въпросните банки ще възстановят сумите при поискване. Това са нещо като облигации, господин президент, но не е точно.
    — И не са подписани, така ли?
    — Не са, господине. В момента са равносилни на неподписан чек.
    — И нямаме представа — по-точно аз — откъде Лоримър се е сдобил с всичките тези пари, така ли? — обади се държавният секретар.
    — Не, госпожо — потвърди Кастило. — Според мен — всъщност сигурен съм — идват от посредничеството му в „Петрол срещу храни“, но не мога да докажа подобно твърдение.
    Надявах се да свържа сумата с някое от имената в тефтера — стига да успеем да го декодираме — или с някое от имената, които получих от друг източник.
    — Какъв е този друг източник? — полюбопитства посланик Монтвейл.
    — Предпочитам да не отговарям на въпроса ви, господин посланик — отвърна Чарли.
    — Аз съм директор на Националното разузнаване — заяви с леден глас Монтвейл.
    — Според мен това е известно на Чарли — намеси се президентът. — Замълча за миг. — Кои са тези хора, Чарли?
    — Господине, дал съм дума да не разкривам нито самоличността на източника си, нито информацията, която ми е дал, без изричното му позволение.
    — Това е смешно! — избухна Монтвейл.
    — Надявах се да ми даде разрешението си, преди да оплескам нещата в Уругвай — призна Чарли.
    — „Оплескам“ ли каза? — попита президентът.
    — Моля да ме извините — наведе глава Кастило. — Много се извинявам, госпожо секретар.
    — Чувала съм тази дума и преди, Чарли — кимна Натали Кохън.
    — Та какво казваше, Чарли? — попита президентът.
    — Да, господине. Искам само да кажа, господин президент, че искрено съжалявам за смъртта на сержант Кранц и че не успях да изпълня възложената ми мисия.
    Президентът не отговори веднага. Погледна Кастило, замисли се над думите му и накрая каза:
    — Защо реши, че си се провалил, Чарли?
    — Накратко казано, господине, не успях да открия хората, които застреляха господин Мастърсън, сержант Маркъм и простреляха агент Шнайдер и не знам накъде да продължа. Господин Лоримър е мъртъв и така и няма да разберем какво е знаел, а ако не бях провалил…
    Кастило замълча, сякаш се опитваше да открие точната дума.
    — Репатрирането му ли? — помогна му президентът.
    — Да, господине. Ето, че и сержант Кранц е мъртъв. Не оправдах доверието ви, господине.
    — Чарлс — надигна глас президентът — какво ще кажеш за щетите, нанесени от провала на майор Кастило?
    — Господин президент, според мен мисията не бе провал — обади се секретар Хол.
    — Дадох думата на директора на Националното разузнаване, господин секретар. Дайте му възможност да се изкаже — заяви студено президентът.
    — Истината е, че и според мен мисията не бе провал, тъкмо обратното.
    — Нали го чухте какво каза — напомни им президентът. — Онзи тип Лоримър е мъртъв. Нямаме доказателство, на базата на което Натали да повдигне пред ООН въпроса, че е бил замесен в скандал с „Петрол срещу храни“. Кастило сам призна, че няма представа кой е убил Мастърсън и сержанта и не знае дори къде да търси. Това не е ли провал?
    — Позволете да се изкажа, господин президент — обади се отново Монтвейл. — Искам да изтъкна какво постигна майорът и дръзкият му екип.
    — И какво точно са постигнали?
    — Ако приемем, че господин Лоримър е бил замесен в нечисти сделки, а доказателството са шестнайсетте милиона долара…
    Монтвейл погледна към Кастило за помощ.
    — Петнайсет милиона и седемстотин хиляди, господине — уточни Чарли.
    — Шестнайсет милиона долара в Уругвай и фактът, че някакви напълно непознати са направили почти невъзможното, за да го открият в Уругвай и да го накарат да замълчи завинаги, след като отвличат госпожа Мастърсън и убиват съпруга й.
    — И какво от това, Чарлс? — попита президентът.
    — Изглежда, не успявам да се изразя достатъчно ясно, господин президент — продължи Монтвейл. — Нека представя нещата по следния начин. Които и да са тези хора, те знаят, че сме ги погнали. Нямат никаква представа какво е научил майорът, преди да отиде в Южна Америка, както нямат представа какво е признал Лоримър преди да успеят да го ликвидират. Ако са се надявали да се доберат до съдържанието на сейфа на Лоримър, не са успели. Да не говорим, че не са имали представа какво е имало в сейфа, затова са предположили най-лошото, че съдържанието на сейфа е в наши ръце. Или още по-лошо, че е в ръцете на неизвестни трети лица. Те изпращат убийци да се справят с Лоримър, а майорът и хората му ликвидират шестима от убийците и опразват сейфа. Те знаят, че сме по петите им. Един господ знае кога някой ще се свърже с нас…
    — И ще изпее, каквото трябва ли? — попита президентът.
    — Точно това исках да кажа, господине. Нямах предвид единствено разкриването на убийците на Мастърсън — според мен е много вероятно майорът вече да ги е „обезвредил“ — а за хората, които са поръчали убийствата. Говоря за двигателната сила в скандала с „Петрол срещу храни“, които ще имат полза от деянието. Господине, според мен майорът не се е провалил. Той направи огромна услуга на страната си и трябва да бъде награден.
    — Чарлс, предполагам, си чувал, че великите умове мислят еднакво. Аз стигнах до същия извод. Имам един въпрос, Чарлс. Какво да правим с шестнайсетте милиона долара в уругвайски банки? Да кажем ли на ООН къде са и да ги оставим те да си блъскат главите какво да правят с тях?
    — Има нещо, което можем да направим, господине. Според майора единственото, което ни трябва, е подписът на Лоримър на документите, както и да се казват. Майорът ги донесе и можем да ги прехвърлим където пожелаем.
    — Само че Лоримър е мъртъв — отвърна президентът.
    — В Ленгли има доста талантливи хора, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
    — Искате да фалшифицираме подписа на мъртвец и да откраднем парите ли? Защо?
    — Господин президент, признавам, че когато научих какво искате да направи майорът, не се зарадвах особено. Признавам, че сгреших. Малко звено като това, което сформира майорът, се оказа изключително ценно в новата световна война. Ако те разполагат с шестнайсетте милиона долара, говоря за шестнайсет милиона долара, които няма как да бъдат проследени…
    — Разбрах, Чарлс — прекъсна го президентът. — Можеш да престанеш с тези разсъждения.
    — Моля?
    — Още малко и ще предложиш Чарли — между другото, той се казва Чарли, не „майора“ — да прехвърли Звеното за организационен анализ при директора на Националното разузнаване. Тази няма да я бъде. Чарли работи за мен и точка по въпроса. Никакъв коментар повече.
    Секретар Хол се закашля. Цялото му лице поруменя.
    Посланик Монтвейл дори не заподозря, че секретар Хол се опитва да прикрие смеха си.
    — Натали, ще кажеш ли нещо, преди да изпратя Чарли да си почине малко? След като освободи всички от апартамента си, разбира се.
    — Мислех си за посланик Лоримър, господине. Той е болен и ще бъде съсипан, когато разбере с какво се е занимавал синът му.
    Посланик Филип Лоримър, бащата на Жан-Пол Лоримър, се бе оттеглил от Външно министерство на САЩ след дълга и забележителна кариера, тъй като бе претърпял няколко тежки инфаркта.
    — Господи, дори не се бях сетил — призна президентът. — Чарли, ти какво ще кажеш?
    — Господине, Лоримър е изчезнал, докато е бил в Париж — отвърна Чарли. — Мъжът, когото застреляха в „Шангри-Ла“, беше Жан-Пол Бертран, ливанец. Едва ли някой гори от желание да разкрие истинската самоличност на Бертран. Така че според мен не е нужно да обясняваме.
    — Ами сестра му? — попита Натали Кохън. — Не трябва ли да й съобщим?
    — Според мен трябва — кимна Кастило. — Не бях мислил по този въпрос, но като съобщим на госпожа Мастърсън, тя ще се успокои и ще знае, че никой не заплашва децата й, след като брат й е мъртъв, така че копелетата… моля да ме извините… тези лоши хора вече няма да се интересуват нито от нея, нито от децата й.
    — Ако те попита откъде знаеш и при какви обстоятелства е починал? — попита президентът.
    — Не съм мислил за това, господине.
    — Нали няма да й кажеш какъв мерзавец е бил?
    — Подозирам, че тя знае, господине. Само че това е строго секретна информация по заповед на президента.
    — Имате ли нещо против Чарли да обясни на семейство Мастърсън какво е станало? Ще им каже каквото прецени и както прецени.
    — Отлична идея, господин президент — съгласи се посланик Монтвейл.
    — Говори с тях колкото е възможно по-скоро, Чарли. Моля те — настоя Натали Кохън.
    — Разбира се, госпожо.
    Президентът се изправи, заобиколи бюрото и подаде ръка на Кастило.
    — Благодаря ти, Чарли. Справи се чудесно. Прибери се и си почини. След това измисли къде да скриеш шестнайсетте милиона, докато ти потрябват.

ДВЕ

    Стая 404 Хотел „Мейфлауър“!
    „Кънектикът авеню“ 1127,
    Сз Вашингтон, окръг Колумбия
    20:15, 1 Август 2005

    Когато майор Кастило отвори вратата на апартамента си — в хотела наричаха 404 „апартамента за администратори“; състоеше се от хол, огромна спалня, малка трапезария и втора спалня, — той откри полковник Джейкъб Торине, изтегнат на едно от канапетата, да гледа „Факторът О’Райли“ по новинарския канал „Фокс“. Полковникът бе качил крака на масичката, стиснал в дясната ръка бутилка „Хайнекен“, подпряна на гърдите му.
    Ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота на САЩ се бе настанил до него, опънал крака на пода, стиснал наполовина изпита бутилка кола. Димеше с огромна тъмнокафява пура.
    „Одеве не успяха дами се накарат, помисли си Кастило. Само че ако някой влезе и види малкия с тази пура, със сигурност ще ме обвинят в развращаване на малолетни“.
    Очевидният снабдител на Брадли, Фернандо Лопес, също димеше с пура, седнал срещу специален агент Дейвид У. Юнг — младши от ФБР, докато играеха шах. Специален агент Джак Бритън от Тайните служби ги наблюдаваше развеселен; струваше му се, че малкият се опитва да се докара пред Лопес.
    Майор Х. Ричард Милър — младши, в цивилно облекло, се бе отпуснал на един фотьойл. Левият му крак, в дебела превръзка бе подпрян на масичката. Милър и Кастило бяха колеги и съквартиранти в Уест Пойнт. На няколко пъти бяха служили заедно, за последно в „Нощни наблюдатели“, частта, известна като 160-ти авиационен полк за „Специални операции“.
    Всички се обърнаха към Кастило.
    — Къде е гипсът? — обърна се Чарли към Милър.
    — Смилиха се над мен и го махнаха. Сега ме омотаха в безкрайни метри гумирана марля.
    — Как е коляното?
    — Времето ще покаже — отвърна възмутен Милър. — Кажи как мина при президента?
    — Доколкото разбрах, няма да ни изпратят в Аляска да броим снежни топки — оповести Кастило.
    — Ти наистина ли си въобразяваше, че има такава опасност? — обади се Торине.
    — Всъщност нося ви съобщение от главнокомандващия — рече Чарли. — Цитирам: „Добре свършена работа, благодаря ви“. Край на цитата.
    — А ти какво очакваше, Чарли? — попита Торине.
    — Изгубихме Кранц, гръмнаха Лоримър, преди да успее да ни каже и дума — обясни Кастило. — Как е възможно подобно нещо да бъде наречено „добре свършена работа“?
    — Нали откри копелето — намеси се Милър. — Така елиминира заплахата за семейство Мастърсън. Това е наистина добре свършена работа, Чарли. И според мен, и според всички останали.
    — Кажи, гринго, може ли двамата с Бритън да се прибираме? — попита Фернандо. — Можем да се опитаме да спасим онова, което е останало от браковете ни.
    — Президентът каза ли нещо друго? — обади се отново Торине.
    — Монтвейл беше там — уведоми ги Кастило.
    — И?
    — Хол и Натали Кохън.
    — Посланикът оплю ли красноречиво начинанието ни? — не спираше с въпросите Торине.
    Кастило се разсмя.
    — В интерес на истината, той ви нарече — нас — „дързък екип“.
    — Сериозно? — учуди се Торине. — Ще го преживея.
    — Трябва да ви призная, че се опита да ни превземе — Звеното за организационен анализ.
    — Мама му стара! — възкликна Торине.
    — Не се получи — успокои го Кастило. — Президентът бързичко прекъсна домогванията му.
    — И какво ще стане сега с нас? — полюбопитства Милър.
    — Все още сме на линия — отвърна Чарли. — Президентът ясно подчерта този факт. — Погледна Милър. — Нали полковник Торине ти разказа всичко, Дик?
    Милър кимна.
    — Дейвид, имаме ли някой документ с подписа на Лоримър? — попита Чарли.
    Юнг кимна.
    — Щом имаш възможност, го занеси в Ленгли — нареди Кастило. — Което ще рече веднага. Нещо с подписа на Лоримър и банковите документи, както и да се казват.
    — Защо? — попита Юнг.
    — За да могат най-добрите фалшификатори на Агенцията да лепнат подписа на Лоримър върху облигациите, за да изтеглим парите. Ще влязат в бюджета ни.
    — Чудесна идея — отбеляза Торине. — Петнайсет милиона и седемстотин хиляди долара е хубав кръгъл бюджет. Какво ще правиш, когато Монтвейл разбере за тях? Да знаеш, че ще разбере.
    — Идеята беше негова — призна Чарли. — Въпреки че тогава все още си мислеше, че ще успее да ни привлече под крилото си.
    — И къде да ги прехвърля? — попита Юнг.
    — Добър въпрос.
    — Имам сметка на Каймановите острови — продължи Юнг. — И още една в „Лихтенщайнише Ландесбанк“.
    — Какво? — попита Кастило, неспособен да повярва на чутото. — Стожер на ФБР, експерт по прането на пари, който крие личните си средства от данъчните в Лихтенщайн и на Каймановите острови?
    На Юнг не му бе никак забавно.
    — Това бе инвестиция, майоре — отвърна той. — Отворих сметките и за да разбера как става, и за да научавам навреме всички промени в банковото законодателство. Тъй като имам сметка, мога да задавам въпроси, на които в противен случай никой не би ми отговорил.
    — Става още по-хубаво — зарадва се Чарли. — ФБР има пари в Лихтенщайн и на Каймановите острови. Няма ли вече нищо свято?
    — Това пък какво е? — полюбопитства Бритън. — Лих… какво?
    — Лихтенщайн е малка страна — има си принц — около четирийсет километра дълга и осем километра широка, разположена между Швейцария и Австрия — обясни Кастило. — „Ландесбанк“ означава държавна банка. Населението в Лихтенщайн изкарва пари, като отглежда крави и се разполага с парите на другите.
    — Истината е, че парите в банката са мои — призна Юнг. — Използвах собствени средства, за да открия сметката. Така е по-лесно, отколкото да се опитвам да издействам разрешение — и да получа пари — от ФБР.
    — И колко свои пари си скътал в сметката в „Лихтенщайнише Ландесбанк“?
    — Двайсет и пет хиляди долара.
    — Трудно ли е да се открие сметка? — попита Кастило.
    — Напротив, много е лесно. Искат справка от банка в страната, в която живееш, и чек или превод. Не приемат пари в брой — отвърна Юнг.
    — Значи и ние така ще направим. Искам да извадя парите от Уругвай, преди да се разбере, че Лоримър е мъртъв.
    — Бертран — поправи го Юнг. — Парите са на името на Бертран.
    — Добре де, Бертран — примири се Кастило. — Ще има ли неудобни въпроси, когато тайната ти сметчица набъбне с петнайсет милиона и седемстотин хиляди?
    — Не съм сигурен, че искам да го направя — опъна се Юнг.
    — Просто ми отговори на въпроса — нареди Кастило. — Да не разлаем кучетата?
    — Там никога не задават въпроси и имат много строга политика по отношение на поверителността, по-стегнато е дори от Швейцария. По очевидни причини, ми е неудобно да прехвърлям парите на Бертран в моята сметка.
    — Защо тогава изобщо я спомена? — повиши нетърпеливо глас Торине.
    — За да ви предложа да откриете сметка там. Кастило иска да ме замеси в измама. Аз съм агент на ФБР, по дяволите.
    — Мили боже! — възкликна Торине. — Първо правило на ФБР: „Винаги си покривай задните части“. Така ли е?
    — Аз пък ти нареждам да изпълниш заповед, одобрена от президента на Съединените щати — настоя Кастило.
    — Не вярвам да имаш нито правото, нито властта да ми нареждаш. Аз съм служител на ФБР. Не работя за теб.
    Торине понечи да каже нещо, след това се поколеба, замълча и погледна Кастило.
    Кастило отвърна:
    — Наистина не работиш за мен. В момента си тук като доброволец.
    — Майоре, мислех си — все още си мисля, — че постъпи правилно, когато замисли операцията по отвличането на Лоримър от имението „Шангри-Ла“. Затова тръгнах с теб. Само че в сградата на Дж. Едгар Хувър няма да погледнат на това с добро око, когато разберат. Предполага се, че ФБР организира отвличанията, не участва в тях.
    — А ти не искаш повече да застрашаваш кариерата си във ФБР — довърши вместо него Торине.
    Юнг се замисли за секунда, след това кимна.
    — Юнг — заяви спокойно Торине, — ако си въобразяваш, че ще припнеш към сградата на Дж. Едгар Хувър и ще изпееш дори една дума от този разговор или дори най-незначителната подробност от операцията, която току-що извършихме, на ушенцето на някой инспектор от ФБР, бих те посъветвал хубаво да си помислиш. Това ще бъде в разрез със строго секретна заповед на президента и ти ще предадеш сведения на неупълномощени лица. А това вече е престъпление.
    Кастило добави:
    — Това включва и срещата с Хауърд Кенеди в Буенос Айрес.
    Юнг го погледна студено.
    — Ще бъда напълно откровен — заяви Чарли. — В случай че отидеш във ФБР и си признаеш всичко, а по ред причини бъде решено да не те съдят, наистина ли си толкова наивен, та си въобразяваш, че ще те приемат с отворени обятия като блудния син? Струва ми се, че има голяма вероятност до края на кариерата си да разследваш злоупотреби с талони за паркиране в Сиукс Фолс, Южна Дакота.
    Изражението на Юнг красноречиво показа, че Кастило е уцелил болното му място.
    — Важното в момента е, че не ти се вярва, че имам право да ти давам заповеди. Така ли?
    — Според мен нямаш законно основание — потвърди Юнг.
    — Ами ако получа? Това ще промени ли нещата?
    — Как ще стане?
    Кастило се настани на канапето до ефрейтор Брадли и посегна към телефона. Набра номер, който помнеше наизуст.
    — Обажда се К. Г. Кастило — представи се след малко той. — Секретар Хол все още ли е с президента? — Бихте ли ме свързали, ако обичате?
    — Чарли се обажда, господине. Моля да ме извините, че ви прекъсвам. — Юнг ще бъде по-спокоен за парите, които обсъждахме одеве, ако влезе в екипа на Звеното за организационен анализ и е под моето командване. Това ще представлява ли проблем?
    — Колкото по-бързо, толкова по-добре, господине. Когато банките отворят утре сутринта. А пък тази вечер би било още по-добре.
    — Ще бъде с Милър. Тук, в моя апартамент, господине.
    — Слушам, господине.
    Последва мълчание от шейсет секунди.
    — Добре, господине. Много ви благодаря, господине.
    — Не, господине. Заминавам за Филаделфия, а след това за Билокси. Може би още тази вечер, ако има как да се придвижа от Филаделфия до Билокси. Накратко, веднага щом мога, господине.
    — Слушам, господине. Ще ви уведомя и двамата със секретар Кохън веднага щом се появи възможност.
    — Слушам, господине, добре, господине. Много ви благодаря, господине.
    Кастило върна слушалката на мястото й и погледна Юнг.
    — Секретар Хол ми каза, че президентът се с обадил лично на директора на ФБР. Ще нареди или на него, или на заместника му да бъдеш прехвърлен в Звеното по организационен анализ. Или директорът, или заместникът му ще ти позвънят и ще те уведомят. Така ще трябва да изпълняваш заповедите ми. Някакви въпроси?
    Юнг поклати глава.
    — И така, приветствам те с добре дошъл в Звеното по организационен анализ, господин Юнг — поздрави го престорено официално Кастило. — Надявам се кариерата ти с нас да се радва на същия дълъг живот, както и самото Звено — с други думи, може би още две или три седмици.
    Торине се изсмя. Останалите също прихнаха.
    Усмивка — едва забележима — премина по устните на Юнг.
    — Веднага щом имам възможност — след ден или два — ще открия още една сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ — обеща Кастило. — Ще изтеглим парите от сметката ти възможно най-бързо.
    Юнг кимна.
    — Ходил ли си някога в Ленгли, Юнг? — попита Милър.
    Юнг поклати глава.
    — Ще те заведа — обеща Милър, след това реши друго. — По-добре тая работа да я свърши Том Макгуайър, защото той се оправя там по-добре от мен.
    — Знаеш ли къде да го намериш?
    Милър кимна.
    — Помоли го да свърши тази работа — рече Чарли. — Дали ще бъде много трудно да се свържа с Вик Д’Алесандро?
    Милър му подаде мобилен телефон. Кастило се приближи и го взе.
    — Натисни седмицата — обясни Милър.
    — Не знам кога ще успея да стигна до Билокси — призна Чарли. — Иска ми се да се видя с Вик, преди да се срещна със семейство Мастърсън.
    — Сигурно ще стане в малките часове, когато пристигнем — намеси се Фернандо. — Ако тръгнеш с мен, ще стигнеш по-бързо, отколкото с някой граждански полет.
    — Първо искам да отида във Филаделфия — призна Чарли.
    — Джак също — напомни му Фернандо. — Жена му е при майка си във Фили. Маршрутът ще бъде „Гейгън“ — Фили. След като видиш приятелката си, тръгваме от Фили за Чарлстън и там оставяме полковника. След това летим от Чарлстън за Сан Антонио. Пътьом ще те оставим в Билокси.
    — Ще пътуваш за Чарлстън през Филаделфия ли? — обърна се Чарли към Торине. — Не можеш ли да вземеш самолет оттук?
    — Най-старият член на дръзкия екип — отвърна Торине, — след като току-що се върна от околосветско пътешествие, изобщо не е в състояние да изтърпи паспортен контрол и митническа проверка, още повече че си носи едно „Узи“ и цяла каса бренди, за които не ми се иска да давам обяснения.
    Кастило се разсмя.
    — Необявено бренди значи?
    — Фернандо ми каза, че си купил за баба си каса аржентинско бренди за дванайсет кинта на бутилка. Реших, че щом е достатъчно добро за баба ти, ще бъде доста интересен начин да изразя обичта към съпругата си.
    — Брендито е супер — потвърди Кастило. — А най-хубавото е, че не е френско.
    — Светът е толкова тъжно място, Чарли, след като се налага да бойкотираме продуктите на онези, които са те прецакали, като са те научили да си пийваш, но няма друг начин.
    Кастило се разсмя.
    — Добре, да тръгваме. Докато говоря с Д’Алесандро, звъннете на портиера да ни повика няколко таксита.
    — Има един огромен „Юкон“ на изхода на „Нешънъл Джиографик“ тъй като аз няма къде да ходя, можете да го използвате — предложи Милър.
    — Супер — грейна Кастило.
    — Ами аз, господине? — попита ефрейтор Лестър Брадли.
    Кастило го погледна и се поколеба за кратко, преди да реши какво да прави.
    — Идваш с мен, Брадли — заяви накрая той.
    — Господине, позволете да попитам къде отиваме.
    — Позволявам, но не мога да ти отговоря, защото все още не съм решил.

ТРИ

    Казино и курорт „Белвиста“
    Магистрала 90 („Магическата миля“)
    Билокси, Мисисипи
    04:05, 2 Август 2005

    К. Г. Кастило и Лестър Брадли, в цивилно облекло, приближиха към главния вход на казиното. Едър „портиер“ стана от бюрото си и попита доста нелюбезно Брадли на колко е години, а когато му казаха, той поклати глава и заяви, че не може да влезе.
    — Изчакай тук, Брадли — нареди Кастило. — Ще се върна бързо.
    — Слушам, господине.
    Кастило влезе в казиното, мина покрай автоматите, пред които се бяха разположили мъже, повечето на средна възраст, и застаряващи жени. Зад тях се виждаше арка, която отделяше масите за блек джак, покер и рулетка.
    Може би една трета от тях бяха заети. Забеляза голата глава на Вик Д’Алесандро пред една от масите за блек джак. Тръгна към нея и спря на около два метра.
    На масата бе поставен надпис, който гласеше, че минималният залог е десет долара. Пред Д’Алесандро бяха поставени пет купчинки с жетони. Той барабанеше по тях с пръсти, докато наблюдаваше дилъра.
    „Дори всичките да са от по десет долара — а те очевидно не са, защото всяка купчинка е с различен цвят, което означава, че са за повече — Вик яко е хлътнал по тази игра“.
    Остана да наблюдава още малко, забеляза, че Вик играе с две карти, чак след това се приближи. Д’Алесандро усети чуждото присъствие и се обърна, за да види кой е застанал зад него. С нищо не показа, че познава новодошлия.
    Дилърът прехвърли жетони и за двете карти на Д’Алесандро.
    — Достатъчно — заяви играчът, подаде два жетона на дилъра и прибра останалите. Дилърът му подаде табла.
    — Благодаря — кимна Д’Алесандро и прехвърли жетоните на таблата.
    — Боже — отбеляза Кастило. — Излиза, че ти донесох късмет.
    Д’Алесандро изсумтя. Подреди чиповете на таблата и стана. Беше нисък мъж с едри гърди и надути мускули по ръцете.
    — Касата е отсреща — кимна с глава той.
    Когато се пенсионира, след двайсет и пет години служба — двайсет и две от които бяха в Специалните части — Виктор Д’Алесандро се бе прехвърлил на работа в Специалното оперативно командване. На теория бе технически съветник на командващия генерал на Стратегическия център „Дж. Ф. Кенеди“ във Форт Браг. Онова, което вършеше там, бе строго секретно.
    Силно изрусена петдесетинагодишна дама на касата преброи чиповете, след това попита Д’Алесандро дали предпочита да му напише чек за сумата.
    — И в брой става — отвърна той.
    Изрусената започна да отброява чисто нови банкноти от сто долара. Трупаше ги на купчинки по десет. Събраха се четири купчинки. След това започна пета купчинка с петдесетачки, двайсетачки, една банкнота от десет и накрая добави петачка.
    — За бога, Вик! — възкликна Чарли. — Май добре си се потрудил.
    Д’Алесандро изсумтя отново, натъпка парите във вътрешния джоб на лимоновожълтото спортно сако и се отправи към вратата. Кастило го последва.
    Д’Алесандро протегна ръка към същия „портиер“, който бе отказал да пусне Брадли в казиното. Мъжът отключи малко чекмедже и се опита да върне дискретно полуавтоматичен „Колт“ .45. Вик не бе толкова дискретен. Той повдигна сакото и пъхна пистолета в празния кобур малко над десния джоб.
    — Тук не позволяват да се влиза с оръжие — обясни Д’Алесандро. — Случвало се е, когато някой загуби, да нападне дилъра.
    Кастило се разсмя. На „портиера“ не му беше никак весело.
    — Асансьорите са отсреща — отвърна Д’Алесандро и кимна, за да покаже посоката.
    — Знам.
    — А, да. Мастърсън каза, че си щял да идваш.
    — Ти говори ли с него? — попита Кастило, докато влизаха следвани от Брадли.
    — Ще дойде точно в осем за закуска.
    Когато спряха пред асансьорите, Д’Алесандро извади пластмасова карта от джоба на сакото и я прекара през апарата. Вратата на асансьора се отвори. Той махна на Кастило да влезе. Брадли понечи да го последва.
    — Извинявай, приятелче — озъби се Вик. — Този асансьор е запазен за големите играчи.
    — Той е с мен — обади се Чарли.
    Д’Алесандро сви рамене и отстъпи.
    Когато вратата се затвори, Кастило ги представи:
    — Брадли, това е господин Д’Алесандро. Вик, запознай се с ефрейтор Лестър Брадли. Той е от морската пехота.
    — С лоша компания си се събрал, момче — отвърна Вик. — Внимавай.
    — Той ми е приятел, Вик.
    — Още по-зле значи.
    Вратата на асансьора се отвори и Д’Алесандро отново използва пластмасовата карта. Вратата се отвори.
    — Добре дошли в апартамент С — приветства ги Д’Алесандро.
    — Иха! — възкликна Брадли.
    Влязоха в елегантно обзаведен апартамент. Две от стените бяха стъклени и разкриваха поток от червени фарове, които се движеха по магистрала 90. През деня се виждаха бели плажове и смарагдовите води на Мисисипи.
    — Напълно съм съгласен, Брадли — обади се Кастило.
    — Искаш ли да пийнеш нещо, Чарли? — попита Вик.
    — В четири сутринта ли?
    — Едва ли ще ти е за пръв път — сряза го Д’Алесандро.
    — Така е — призна Кастило. — Какво пък толкова? Има ли вино?
    — Колкото искаш. В бара — посочи Д’Алесандро.
    — Ти ще пиеш ли нещо, Брадли? — попита Кастило.
    — Малко нещо съм гладен, господине — отвърна ефрейторът.
    — И аз — кимна Кастило. — Тук рум сървисът работи двайсет и четири часа, нали Вик?
    — Май да.
    Кастило грабна слушалката и натисна бутон.
    — Каква пържола мога да поръчам по това време на денонощието? — попита той.
    Веднага му обясниха.
    — Задушен врат с лук и гъби.
    Кастило погледна Брадли. Младежът се усмихна доволно и кимна, след това се обърна и към Д’Алесандро, който сви рамене.
    — Защо не. Време е да помисля за закуска. Моята да е и с яйца.
    — Три пържоли, да не са препечени. С пържени яйца. И пържени картофи или пикантни задушени, или обикновени… каквито има. И каквото друго прецените за подходящо за двама прегладнели мъже и стар дебел италианец, който изобщо не би трябвало да яде.
    Д’Алесандро му показа среден пръст.
    — Кажи, пехотинецо — обърна се Д’Алесандро към Брадли, — как успя този злобар да се намъкне в живота ти?
    — Той ми спаси живота, Вик — обясни Кастило.
    Д’Алесандро погледна Брадли.
    — Хич не се притеснявай — успокои го той. — Още си млад. Ще ти бъде простено.
    Кастило поклати глава.
    — Кога ще пием, преди или след като ми кажеш какво става, Чарли?
    — Да — отвърна Чарли и мина зад бара, за да си налее вино.
    — Ако обещаеш да не казваш на мама, пехотинецо, и на теб ще ти налеем малко, колкото за вкус — предложи Д’Алесандро.
    — Остави го на мира, Вик — повиши глас Кастило. — Шегувах се, когато казах, че ми е приятел.
    — Освен това каза, че ти бил спасил живота — продължи Вик.
    — Така е.
    — Поне ми обясни — няма да казвам „За бога“ — защо му е притрябвало да го прави?
    — Видя сметката на двама лоши, които стреляха по мен. Целна ги и двамата в главите.
    — Защо ли имам странното чувство, че не се бъзикаш с мен? — стана сериозен Д’Алесандро. — Прощавай, синко, но хич не приличаш на злобните кръвожадни пехотинци, дето им се носи славата.
    — Казва представителят на „Специални операции“ — засече го Кастило.
    — Открай време си я носиш тази жестока жилка, Карлос — изломоти Вик и покри устата си с ръка.
    Брадли се изкиска.
    — Имам идея, Чарли — продължи Вик. — Вземи от най-горния ред.
    Кастило подаде чаша за вино на Брадли.
    — Не, господине, благодаря. Има ли бира?
    — Поне десет вида. Ела и си избери.
    — Докато избираш, майор Кастило ще изпие цяла бутилка вино.
    — Добре. Вик. Каквото имам да ти казвам, е строго секретно по заповед на президента.
    — Добре де — отвърна много сериозно Д’Алесандро.
    — Помниш ли, когато ти казах, че копелетата са гръмнали Мастърсън, за да покажат на жена му, че не се шегуват и държат да се доберат до брат й?
    Д’Алесандро кимна.
    — Онзи от ООН в Париж ли?
    Кастило кимна.
    — Не ти казах обаче, че президентът е издал указ за създаването на организация, наречена Звено за организационен анализ…
    — Хем „с“, хем „с“ — прекъсна го Д’Алесандро.
    Кастило Химна.
    — Точно така, хем строго, хем секретно — продължи той.
    — Задачата ни е да обезвредим виновниците за смъртта на Мастърсън и сержант Маркъм, за похищението на госпожа Мастърсън и раняването на специален агент Шнайдер.
    — Знаех си аз, че има нещо такова — заяви Д’Алесандро.
    — И кой води парада?
    — Аз.
    Д’Алесандро се замисли и кимна, след това попита:
    — А откри ли кои са въпросните хора?
    — Нямам никаква представа.
    — Нещо не разбирам, Чарли.
    — Бях решил, че най-добрият начин да открия кои са, е като открия Лоримър преди тях. Затова тръгнахме да го търсим. Открихме го в Уругвай.
    — Уругвай ли каза?
    — Точно така, Уругвай — потвърди Кастило. — Освен това открихме, че господин Лоримър е бил посредник — поточно казано посредникът — на момчетата, които забогатели по време на програмата „Петрол срещу храни“. Той е знаел кой колко е взел и за какво.
    — Затова са искали да го накарат да млъкне — съгласи се Д’Алесандро. — Защо пък Уругвай?
    — Уругвай и Аржентина в момента са истински рай за хората, незаконно придобили средства.
    — Знаех за Аржентина и Парагвай, но за Уругвай чувам за пръв път.
    — Вик, аз наистина не разбирам какво става. И аз знаех за Аржентина и Парагвай. А ето, че открихме Лоримър в Уругвай. Беше си осигурил нова самоличност — Жан-Пол Бертран — с ливански паспорт, с уругвайско разрешително за постоянно пребиваване в страната, имаше си имение. Всички бяха убедени, че се занимава с търговия на антики.
    — Хитро — отбеляза Вик.
    — Освен това е успял да смъкне почти шестнайсет милиона от онези типове.
    — Ти така и не ми каза кои са онези хора.
    — Не разполагам с нито едно име, Вик — призна Кастило. — Както и да е, щом открихме Лоримър, организирахме операция по репатрирането му.
    — Макнаб е изпратил хора там, така ли? Не съм чул абсолютно нищо. Кого е изпратил?
    — Никого. Нямах време да чакам да се организират и наумуват. Заминах с каквото и когото разполагах в момента.
    — Кой по-точно?
    — Кранц и Кенсингтън вече бяха там като свързочници. Използвах ги. Имаше и двама агенти от Тайните служби, един от Агенцията за борба с наркотиците, агент от ФБР и Брадли.
    Д’Алесандро насочи пръст към Брадли, който надигаше бутилка бира „Корс“, и изви вежди.
    — Да, същият този Брадли — потвърди Кастило, след това продължи: — Шефът на ЦРУ в Буенос Айрес ни помогна, освен това разчитах на услугите на един аржентинец — бивш служител на ДРУ. Прецених, че или трябва да се действа на секундата, или губим по точки. Бях решил, че ако успея да открия Лоримър, ще спипам лошите.
    — Ясно. И какво щяхте да правите с Лоримър?
    — Да го върнем в Щатите.
    — Как?
    — Разполагахме с „Лиъра“ — нали го видя?
    — Пътували сте с него до Южна Америка?
    — На връщане от Европа — уточни Кастило.
    — Минали сте с него два пъти над Атлантическия океан? — попита слисаният Д’Алесандро.
    — Беше доста интересно — отвърна Кастило. — Джейк Торине каза, че ще се справим, и наистина се справихме. В Уругвай взех назаем един „Джет Рейнджър“…
    — Последния път, когато „взе назаем“ хеликоптер, за малко да опознаеш затвора „Левънуърт“ в Канзас отвътре — натякна Д’Алесандро. — Интерпол търси ли те, Чарли?
    — Не. Този път наистина взех хеликоптера назаем от приятел.
    — А той ще си мълчи ли, когато започнат да му задават въпроси?
    — В негов интерес е да си трае.
    Д’Алесандро сви рамене с надеждата наистина да е така, макар да личеше, че не е напълно убеден.
    — Планът ни бе да хванем Лоримър в имението, да го натоварим на хеликоптера, да го върнем в Буенос Айрес, да го прехвърлим на „Лиъра“ и да го докараме в Щатите. Бившият служител на ДРУ беше уредил да излетим от Аржентина, без да ни задават излишни въпроси.
    — Само че нещо се е объркало, така ли? Дори най-точните планове и „Специални операции“ се скапват понякога.
    — Тъкмо го бяхме накарали да отключи сейфа, когато някой завря един „Мадсън“ през прозореца и започна да стреля. Уцели Лоримър с два куршума в главата, човекът от ДРУ отнесе един в ръката. След това Брадли ликвидира стрелеца с изстрел от „Ремингтъна“ на Кранц, а след него и приятелчето му. И двамата ги целна в главите. Той ми спаси задника, Вик.
    Д’Алесандро погледна Брадли.
    — Можеш да приемеш, че съм оттеглил всичко, което казах за трогателната ти невинност — заяви той.
    — Просто си вършех работата — рече скромно ефрейтор Брадли.
    Д’Алесандро изви вежди, ала премълча.
    — А докато Брадли им е гърмял главите като тикви с пушката на Сиймор, къде беше самият Сиймор?
    — Бяха му видели сметката с гарота — отвърна тихо Кастило.
    — Не може да бъде! Как, по дяволите, се е случило? Кранц не беше аматьор!
    — Очевидно и онези типове не са били аматьори. Гаротата беше от неръждаема стомана, с дръжки.
    — Какви, мама им стара, са били тези типове?
    — Не знам, Вик. Последва кратка престрелка, по време на която три или повече от лошите срещнаха създателя си. Кенсингтън откри последния, шестия, проснат на земята близо до Кранц. Сиймор беше успял да го наръга, преди да загине.
    — И Кенсингтън го е довършил, така ли?
    Кастило кимна.
    — То се подразбира — тези двамата се знаеха отдавна — въпреки това е непростимо. Трябвало е да се сети, че мъртъвците не са от разговорливите.
    — И аз му споменах нещо подобно — потвърди Чарли.
    — След това се изнесохте от там, където сте били?
    — След като Кенсингтън извади 9 мм куршум от човека на ДРУ.
    — И какво открихте в сейфа?
    — Тефтерче с имена и адреси и документи за парите, които Лоримър е прикътал в уругвайски банки.
    — Добрали сте се до парите, така ли? Колко каза, шестнайсет милиона ли?
    — Би трябвало утре сутринта да са приведени по наша сметка.
    — А в тефтерчето какво имаше?
    — Оказа се кодирано. Ще бъде във Форт Мийд в осем тази сутрин. След като приключат, ще го разгледам подробно. Както и да е, разкарахме се бързо оттам и още по-бързо от Южна Америка.
    — Ами Сиймор? Нали не сте го оставили там?
    — Оставихме Лоримър и шестимата лоши в имението — нито един нямаше идентификация — а Кранц — в „Макдил“ на път към Вашингтон.
    — И след това дойде тук. Защо?
    — Искам да чуя мнението ти, Вик.
    — Не може да бъде.
    — Госпожа Мастърсън ми каза, че лошите искали да се доберат до Лоримър и затова застреляли Мастърсън, за да докажат, че няма да се поколебаят да убият когото трябва, за да го открият. Ето, откриха го. Лошите рано или късно ще разберат, че е мъртъв. Това означава ли, че семейство Мастърсън са вън от опасност?
    — Да, освен ако лошите не държат да си получат обратно шестнайсетте милиона.
    — Не сме сигурни дали тези шестнайсет милиона са на лошите. Не сме сигурни и дали те знаят, че са у нас. Може да са преследвали Лоримър, за да му запушат устата…
    — А може и двете — реши Д’Алесандро. — Хем го очистват, хем си прибират паричките.
    — Може и двете — потвърди Кастило. — Тук нещо да подсказва, че тя е под наблюдение?
    — Абсолютно нищо. Подслушваме всички телефони, включително и мобилните. Абсолютно нищо. В плантацията няма дори туристи.
    — Иска ми се да й кажа, че заплахата вече е премахната.
    — А аз искам да отведа момчетата, където им е мястото — отвърна Д’Алесандро. — Нещо взеха да нервничат. Не съм им обяснил защо са тук и те започнаха да се възприемат като бавачки. Добре че вдовицата — и бащата на Мастърсън — са много свестни хора.
    В някогашния военен затвор във Форт Браг сега бяха разположени спалните помещения и щабквартирата на „Делта Форс“, елитът, Специалните части, готови при нужда да реагират незабавно. Бодливата тел, която навремето е била използвана, за да държи затворниците вътре, сега пазеше да не се вмъкват неупълномощени хора.
    — Как се оправяш с хората от „Чайна Поуст“?
    Много бивши войници от Специалните части, от ударните отряди на пехотинците, „тюлени“, въздушни командоси и други военни са част от „Чайна Поуст“ в изгнание (от Шанхай) от Американския легион. Желаещите да наемат хора с подобни умения в цивилния живот често откриват онзи, който им трябва, в „Чайна Поуст“.
    — Предполагам, знаеш, че генерал Макнаб ги е повикал.
    Кастило кимна.
    — Спомена, че ще ги повика.
    — Много ми помогна. Разполагам с осем момчета — май им е омръзнало да отскачат до Ирак или Афганистан. Ще струват скъпо, но семейство Мастърсън казаха, че това не било проблем.
    — Наистина не е. Кога могат да дойдат?
    — До не повече от четирийсет и осем часа ще са тук.
    — Искам да уведомя Мастърсън и вдовицата за тази работа, но съм сигурен, че няма да имат нищо против. Какво ще кажеш да задействаме всичко още сутринта?
    — Няма проблем.
    Кастило погледна часовника си.
    — Четири и половина, което означава, че в Германия е десет и половина. Трябва да звънна.
    Той мина покрай бара, взе телефона и набра дълга поредица от цифри, които помнеше наизуст.

ЧЕТИРИ

    Централа на фирма „Госингер“
    Фулда, Хесе, Германия
    10:29, 2 Август 2005

    Фрау Гертруд Шрьодер, едра шейсетгодишна жена, с прибрана на кок коса, надникна в кабинета на Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“. На ухото имаше безжична слушалка за телефон.
    — Карлхен те удостоява с телефонно обаждане — заяви тя, след като покри микрофона с ръка.
    — Какво благоволение — отвърна Гьорнер. Беше добре поддържан шейсетинагодишен типичен баварец, едър, с румено лице. Посегна към един от телефоните на бюрото си и добави: — Поне е жив.
    Фрау Шрьодер приближи към бюрото и Гьорнер й даде знак да седне срещу него.
    — Как е в Южна Америка? — попита той.
    — Нямам представа, в момента съм в щата Мисисипи. Иначе съм добре. Благодаря ти, че попита.
    — Ще ми кажеш ли какво правиш в Мисисипи?
    — Намирам се в апартамент С на казино „Бел Висша“ в Билокси и чакам да ми донесат пържола и яйца за закуска.
    — Защо ми се струва, че поне този път ми казваш истината?
    — Та като спомена Южна Америка, защо не погледнеш новините от Ройтерс и АП за Уругвай? Ако може още сега.
    — Така ли?
    — Струва ми се, че информацията ще заинтересува и теб, и Ерик Кочиан.
    — Щом е така, ще следя какво казват.
    — Няма да е зле.
    — Затова ли ми се обаждаш, Карл, или има още нещо?
    — Всъщност има. Много ли ще затрудня фрау Шрьодер, ако я помоля да ми открие банкова сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови?
    — Това пък защо?
    — И да ми внесе десет хиляди евро.
    — Кажи защо — настоя отново Гьорнер.
    — Открай време съм пестелив. Знаеш го, Ото. Спестеното пени, както казва Бенджамин Франклин, е спечелено пени.
    Фрау Шрьодер поклати глава и се усмихна. Гьорнер я погледна кръвнишки.
    — И им кажи, ако обичаш, да очакват значителни постъпления през следващите ден-два — продължи Кастило.
    — Никак не ми е приятно да задам този въпрос, но не ми ли каза, че си в апартамент в някакво казино?
    — Да, в казино „Бел Висша“.
    — И сигурно си платил апартамента с кредитната карта „Американ Експрес“, издадена на името на „Тагес Цайтунг“!
    — Не съм. Тук съм безплатно.
    — Колко загуби, та са ти отпуснали безплатна стая? А, извинявай, цял апартамент.
    — Защо реши, че съм изгубил?
    Гьорнер въздъхна тежко.
    — За кога искаш да е открита сметката?
    — Ще стане ли днес?
    — Ако ми казваш истината — а честно да ти кажа, много ще ме изненадаш, ако е така — и се опитваш да скриеш парите от данъчните, държа да те предупредя, че сигурно ще те хванат.
    — Благодаря ти за загрижеността. Просто накарай фрау Шрьодер да открие сметката и да ми прати номера й по имейла, за да направя депозит. После ще му мисля как да измъкна парите.
    — Добре, Карл. Много ми се ще да разбера в какво си се забъркал този път.
    — Ще ти разкажа следващия път, когато се видим.
    — И кога ще бъде това?
    — По всяка вероятност много скоро. Сега отивам да видя баба, а след това сигурно ще отскоча и до теб.
    — Как само ми се иска да ти повярвам.
    — Благодари на фрау Шрьодер, Ото. Трябва да затварям.
    Връзката прекъсна.
    Гьорнер върна слушалката на място и фрау Шрьодер свали своята.
    — Какво ли е направил този път?
    — Комар, може би? Не знаех, че е комарджия.
    — Не и с пари — отвърна Гьорнер. — Когато бяхме в Будапеща с Ерик, разбрах, че заминава — всички се бяха отправили натам — към Аржентина.
    — Интересно, какво ли ще съобщят южноамериканските осведомителни агенции?
    — Той подчерта Уругвай.
    — И какво има в информацията за Уругвай?
    Гьорнер сви рамене.
    — Ще има ли проблем да откриеш сметката? Нямаме ли пари в „Лихтенщайнише Ландесбанк“!
    — Доста — отвърна тя. — Ще им пусна съобщение да му открият сметка. Няма проблем. — Тя се поколеба. — Въпросът е на чие име да я открия.
    — Май ще трябва много да помислим за кого се представя в момента.
    Гьорнер се умълча за кратко, след това реши:
    — Не. Открий я на Карл У. Госингер. Така няма да се налага да обясняваме кой е Карлос Кастило.

ПЕТ

    Апартамент „С“
    Казино и курорт „Белвиста“
    Магистрала 90 („Магическата миля“)
    Билокси, Мисисипи
    08:35, 2 Август 2005

    Вик Д’Алесандро се усмихваше, клатеше глава и сочеше ефрейтор Лестър Брадли от американската морска пехота, дълбоко заспал във фотьойла.
    Кастило се усмихна, след това даде знак на Вик да отидат в спалнята. Д’Алесандро го последва и затвори вратата.
    — Господи, той е още дете — отбеляза Вик. — Ще ми кажеш ли какво прави тук?
    — Не знаех какво да правя с него — отвърна Кастило.
    — Това пък какво ще рече?
    — Той видя прекалено много, чу прекалено много, направи прекалено много. Или е на осемнайсет, или на деветнайсет и се питам дали умее да си държи устата затворена.
    — Ясно — отвърна Д’Алесандро.
    — Не можех да го оставя в Буенос Айрес — продължи Кастило. — Той е към охраната на посолството. Мисля, че е чиновник. Частта им я ръководи един сержант — добър човек — но същият този сержант ще започне да задава въпрос в мига, в който го види. „Лестър, момчето ми, къде беше и какво прави?“
    — Точно така — съгласи се Д’Алесандро.
    — А в пехотата, когато сержантът зададе въпрос, ефрейторът е длъжен да отговори — обясни Кастило.
    — Дори майор от армията да му е наредил да си държи устата затворена — кимаше Вик. — А тъй като няма начин да разкажеш на сержанта какво става… Здравата си го загазил, Чарли.
    — Освен че съм задължен на Брадли, че ми спаси задника, аз го харесвам.
    — А сержантът не се ли чуди къде се е дянал малкият?
    — Помолих Алекс Дарби да каже на посланика, че съм изтеглил Брадли с нас. Така сержантът ще си трае поне няколко дни, но дори посланикът и Дарби не могат да наредят на сержанта да не любопитства.
    — Значи го вземи от сержанта. Прехвърли го някъде. Можеш ли?
    — Къде да го прехвърля? „Добре дошъл в Кемп Лежон, ефрейтор Брадли. Къде служихте досега, с какво се занимавахте и защо така ненадейно ви прехвърлят тук? Как така не можете да ми кажете? Какво означава строго секретно по заповед на президента?“
    — Да, бе — съгласи се отново Д’Алесандро и се изкиска. — Добре тогава, набутай го в Браг. Обади се на Макнаб и му обясни какъв е проблемът.
    — Ефрейтор от морската пехота ще бъде като трън в очите на всички в специалния тактически център.
    — Не е задължително — отвърна Д’Алесандро. — Говореха да вземат някой и друг пехотинец — дори доста пехотинци, две или три хиляди — в „Специални операции“. Поредният брейнсторминг на Шумейкър, струва ми се.
    Генерал Питър Дж. Шумейкър бе началник-щаб на американската армия.
    — Шумейкър е един от нас, Вик — отбеляза Кастило.
    — Знам. Едно време се познавахме. Бях оръжеен техник в екипа му. Свестен човек. Идеята не е лоша, но като знам откъде идва… Както и да е, в момента набират пехотинци. Те могат да ни кажат къде грешим. Предлагам да прехвърлим малкия при тях.
    — Където ефрейтор Брадли ще е като трън в очите на яките мъжаги — засече го Кастило. След тези думи се разсмя. — Повечето от тях са преминали през курса по бодибилдинг на „тюлените“ и приличат на Арнолд Шварценегер.
    — Не мога да ти предложа нищо по-добро, Чарли. Или това, или няма друго.
    — Добре, това ще бъде. Ще позвъня на генерал Макнаб.
    — Аз ще се оправя с Макнаб. Остави малкия при мен. По обед ще ни вземат и ще го закарам в Браг.
    — Благодаря, Вик.
    Тъкмо се връщаха в хола, когато се чу мелодичен звън и Вик Д’Алесандро отиде да отвори вратата.
    — Добро утро, господин Мастърсън — поздрави той. — Заповядайте.
    — Извинявам се за закъснението — каза Дж. Уинслоу Мастърсън. — Не успях да дойда по-рано.
    Беше много висок чернокож с остри черти и безупречен кремав ленен костюм. В ръка стискаше сламена шапка.
    Кастило се усмихна, спомнил си какво казваше дядо му за ленените костюми — по-точно за леките раирани костюми: „Поръчвам си такива, защото са смачкани още докато са нови, а хората знаят, че ленът лесно се мачка, за не повече от десет минути, и никой не се притеснява да ме попита къде може да си купи дрога или да си поръча проститутка, или и двете“.
    — Усмихваш се, Чарли — подхвърли Мастърсън и пресече стаята с едри крачки, протегнал ръка. — Сигурно си научил нещо хубаво.
    Кастило най-сетне се изправи от канапето.
    — В интерес на истината, господине, щом видях чудесния ви костюм, си спомних какво казваше дядо.
    — Кажи и на мен — настоя Мастърсън.
    Чарли повтори думите на дядо си.
    Мастърсън се разсмя.
    — Дядо ти умееше да се изразява — рече той. — Ти разказвал ли си на господин Д’Алесандро за Линдън Джонсън?
    — Не, господине.
    — Господин Кастило имаше чудесен бик, регистриран под името Линдън Джонсън. Още докато бил теле, бикът похапвал яко и тъй като изпражненията му били доста…
    — Ами? — възкликна през смях Вик. — Нямах представа, че сте се познавали с дядото на Чарли.
    — Иска ми се да бяхме по-близки — отвърна Мастърсън. Погледна Кастило с надежда.
    — Да, господине. Нося ви новини, но ми е трудно да кажа дали са добри или лоши.
    — Може ли да си сипя малко кафе? — попита Мастърсън.
    — Извинете ме — притесни се Д’Алесандро. — Веднага ще ви сипя.
    — Може и да съм стар, но все още мога да си налея чаша кафе. Въпреки това ви благодаря.
    Мастърсън мина покрай бара и едва сега забеляза ефрейтор Лестър Брадли. Младежът все още спеше в креслото. Мастърсън погледна любопитно Кастило.
    — Това е ефрейтор Брадли от морската пехота — представи го Кастило.
    Тези думи събудиха пехотинеца. Той скочи от фотьойла, забеляза Мастърсън и веднага застана мирно.
    Д’Алесандро се усмихна и поклати глава.
    — Свободно, ефрейтор — нареди Кастило. — Това е бащата на господин Мастърсън, Брадли.
    — Да, господине — отвърна Брадли.
    — Брадли отговаряше за защитата на семейството в Буенос Айрес — обясни Чарли.
    — Приятно ми е, ефрейтор — отвърна Мастърсън и приближи към Брадли с протегната ръка. — Как сте?
    „Господи, той е изключителен джентълмен, помисли си Кастило. Човек не би предположил нито за миг, че в момента се пита как е възможно на този хлапак да е била възложена защитата на семейството. Той просто го предразполага. На това му се вика класа“.
    — Приятно ми е, господине — отвърна Брадли.
    — Моля ви, седнете — рече Мастърсън.
    Брадли погледна Кастило и майорът му даде знак да седне.
    Чарли изчака Мастърсън да си налее кафе.
    — Господине — започна той, — президентът ми нареди да разкажа на вас и на госпожа Мастърсън всичко, което намеря за необходимо. Ще ви кажа всичко, което знам, а вие ще прецените колко да разкрия пред нея.
    — Както кажете.
    — Трябва да ви призная, че всичко, което чуете, е строго секретно и не бива да излиза нито от вас, нито от госпожа Мастърсън.
    — Има две дами с такова име — подхвърли Мастърсън.
    — Доверявам се на преценката ви по отношение и на двете. Същото важи и за посланика, и за госпожа Лоримър.
    — Благодаря ви.
    — Жан-Пол Лоримър — започна доклада си Кастило — бе застрелян от неизвестни лица в 9:20 местно време на 31 юли в Такуарембо, Уругвай.
    Мастърсън изви вежди.
    — Сигурен ли сте? — попита той.
    — Да, господине, бях там — отвърна Чарли. — Също и ефрейтор Брадли. Брадли ликвидира един от мъжете, които убиха господин Лоримър.
    Тези думи привлякоха вниманието на Мастърсън. Погледна с неприкрита изненада Брадли, след това премести любопитния си поглед към Кастило. В очите му се четеше въпрос, ала той не промълви и дума.
    — Господин Мастърсън — продължи тихо Кастило, — след като открих местонахождението на господин Лоримър, имах намерение да го репатрирам — независимо от желанието му. Наложи се да го идентифицирам лично, след като бе застрелян.
    — Имам два въпроса — отвърна Мастърсън. — Кой го застреля? Какво е правил в Уругвай?
    — Нямам представа кой го застреля. Моите хора избиха и шестимата нападатели. А в Уругвай се е опитвал да се скрие под нова самоличност. Той вече я имаше. Разполагаше с ливански паспорт на името на Жан-Пол Бертран. Като Бертран имаше редовни документи за пребиваване в страната и се представяше за търговец на антики.
    — Търговец на антики ли? Бихте ли ми казали — струва ми се, че знаете — защо е предприел подобна стъпка?
    — Очевидно е бил замесен в скандала „Петрол срещу храни“. Почти съм сигурен, че е бил касиерът. Знаел е кой колко е взел, кога и за какви сделки. Вероятно затова са го убили. Освен това съм сигурен, че си е присвоил част от парите. Беше пръснал почти шестнайсет милиона долара в различни банки в Уругвай. Може и да е бил убит за наказание за кражбата.
    — Не е редно да се говори лошо за мъртвите — каза Мастърсън, — но това обяснява много. Алчността е чудесен мотив в случая на Жан-Пол. В комбинация със заблудата, че е по-умен от онези, от които е крал, е успял да преодолее всякакви задръжки.
    — Няма да споря по този въпрос, господине, но наистина не знам защо го е направил.
    — Как успяхте да го откриете? При това толкова бързо.
    — Добър въпрос, Чарли — обади се и Вик.
    Кастило го погледна недоволно, след това отвърна бързо:
    — Не искам да ви прозвучи рязко или самодоволно, но просто извадих късмет.
    — Ами парите? Какво ще стане с парите? Казахте, че са шестнайсет милиона.
    — Да, господине. У нас са.
    — А някой знае ли, че са у вас?
    — Не, господине.
    — Какво смятате да правите с тях? Господи! Цели шестнайсет милиона! — възкликна Д’Алесандро и си спечели нов недоволен поглед от Кастило.
    — Господин Мастърсън, помните ли, когато ви казах, че президентът е наредил на посланик Монтвейл, на главния прокурор, на държавния секретар и на секретаря на Вътрешна сигурност — на всички — да ми осигуряват всичко необходимо, за да заловя убийците на господин Мастърсън?
    Възрастният мъж кимна.
    — Това бе истина, ала не цялата истина. Онова, което ще ви кажа — а то е строго секретно по заповед на президента и предпочитам да не става достояние на госпожа Мастърсън…
    — Разбира се — прекъсна го Мастърсън.
    — Президентът създаде тайна организация и я натовари със задачата да открие и обезвреди виновниците за убийствата на господин Мастърсън и сержант Маркъм.
    — Да обезвреди ли? Това трябва да е същото като „да ликвидира“ от времето на войната във Виетнам.
    — Почти същото — потвърди Д’Алесандро.
    — Предпочитам да не отговарям на този въпрос, господине — отвърна Кастило.
    — Добре. А кой — ще проявя разбиране, ако не можете да ми отговорите — ръководи тази тайна организация? Посланик Монтвейл ли? Може би ЦРУ?
    — Аз, господине. Това е другото, което не бива да споменавате пред госпожа Мастърсън.
    Мастърсън кимна и сви устни.
    — Парите ще бъдат използвани за поставената от президента задача — обясни Кастило.
    — На това ли му се казва справедливост? — попита Мастърсън. — Преди малко се притесних, че посланик Лоримър…
    — Какво той, господине?
    — Единствените роднини на Жан-Пол са родителите му и Бетси. Това означава, че ако не е оставил завещание, с което да остави натрупаните блага на някоя френска сладурана, което ми се вижда съмнително, те са преките му наследници. Посланикът ще се досети, че няма начин Жан-Пол да е спечелил тези пари с честен труд. Щеше да му е много трудно да преглътне истината. Господ е свидетел, че Бетси няма нужда от пари, да не говорим, че ще откаже да ги приеме.
    — Господине, господин Лоримър е притежавал — според мен е изплатено и няма ипотека — огромно имение — ферма — в Уругвай. Освен това е притежавал — в това съм абсолютно сигурен — приятен апартамент на „Рю Мосю“ в седми район на Париж.
    — Живеел е в Париж, следователно е имал нужда от апартамент. Много хора си правят застраховка, за да изплатят ипотеките на апартаментите си в случай на смърт. Същото може да важи за фермата в Уругвай, където Жан-Пол е предвидил да се оттегли при пенсионирането си. Въпросът е как да обясним на посланика криминалните обстоятелства около смъртта на Жан-Пол.
    — На това му се казва невъзможен въпрос — отвърна Кастило. — Ще се опитам да ви обясня с какво разполагаме. Досега, местната полиция в Такуарембо е уведомена за инцидента. Въпросът е каква част от истината са успели да открият.
    Той замълча, за да може събеседникът му да осмисли чутото.
    — Сложихме пластмасови белезници на слугите и им вързахме очите. — Замълча отново. — Сред тях имаше младо уругвайско момиче, с което господин Лоримър очевидно бе в интимни отношения.
    Изчака Мастърсън да размисли над този факт и продължи едва когато забеляза в очите му да проблясва презрение.
    — Приспахме и нея, и управителя на имението, и съпругата му с напълно безопасен наркотик, приложен от специалист.
    — Всички видяха, че белезниците им ги слагат испаноговорящи маскирани мъже. Помните ли, когато агентите от Бюрото за алкохол, огнестрелни оръжия и тютюневи изделия „спасиха“ кубинчето в Маями? Помните ли черните им скиорски маски?
    Мастърсън кимна. По лицето му отново се изписа презрение.
    — Всички почти бяха с черни гащеризони. Това е описанието, което ще дадат на полицията. Когато местните органи на реда пристигнат — а те със сигурност вече са на местопрестъплението — ще открият шестима мъже в тъмносини, почти черни гащеризони. Няма да имат маски. Това вече е проблем…
    — Шестима мъртви в гащеризони — повтори Мастърсън.
    — Да, господине. Ще открият и господин Лоримър, проснат по очи в кабинета си, близо до сейфа. Вътре няма да открият абсолютно нищо ценно. В най-добрия случай ще заподозрат, че хората, които са вързали и упоили прислугата, са се опитали да извършат обир.
    — Ама те нали са мъртви? — попита Мастърсън.
    — Застреляни подло от някой член на бандата, така че да не се налага плячката да бъде делена — отвърна Кастило.
    — Местната полиция няма нито да разбере, нито да заподозре, че някой друг, вие и вашите хора, е бил там.
    — Надявам се да стане точно така — кимна Кастило. — Подобни обири се случват в отдалечени имения и в Уругвай, и в Аржентина. А господин Лоримър/Бертран, богат бизнесмен, е бил особено подходящ, следователно е бил набелязан.
    — Нали не сте… нали не оставихте нищо, което да намекне за присъствието ви?
    — Единственото, в което сме сигурни, че ще намерят — което не означава, че сме прецакали нещата — е кръв.
    — Не разбирам — призна Мастърсън.
    — Когато непознатите ни нападнаха, дадохме жертви — обясни Чарли. — Един от хората ми бе убит с гарота, а друг, аржентинец, който ни помагаше, бе прострелян. Жив е, но изгуби много кръв.
    — Загиналият бе сержант, казваше се Сиймор Кранц намеси се Д’Алесандро. — Свястно момче. Не бе някой аматьор. Което ме кара да се питам кои са били тези типове.
    — И до това ще стигна, Вик — прекъсна го Кастило.
    — Значи правилно разбрах, че сержантът е мъртъв.
    — Да, господине.
    — Много съжалявам. Какво стана с тялото му?
    — Пренесохме го с нас — отвърна Чарли. — А сега добрите новини. Ако американската полиция разследва подобно престъпление, те ще подложат кръвта на най-различни тестове. Ще сравнят намерената в къщата кръв с тази от телата. Искрено се надявам местните полицаи в дълбоката уругвайска провинция да не са чак толкова щателни, да не тестват кръвта и да не сравняват пробите.
    — Господи, седем трупа, това е истинско клане. Да не вземат да поискат помощ от… как се казваше — уругвайския еквивалент на ФБР? Да не се обърнат към някоя по-опитна организация?
    — Надявам се да го направят, господине. Тогава ще разберат, че господин Бертран е всъщност господин Лоримър.
    — И как ще стане?
    — Господин Лоримър имаше албум, господине. Една от снимките бе от сватбата на господин Мастърсън. Близките са застанали пред църквата…
    — Катедрала — поправи го Мастърсън. — Катедралата „Сейнт Луис“ на Джаксън Скуеър в Ню Орлийнс. Там се ожениха Джак и Бетси.
    — Цялото семейство, включително господин Лоримър, е на снимката, господине. Сигурен съм, че някой старши полицейски инспектор от Монтевидео ще разпознае господин Мастърсън. Може дори някое от местните ченгета да се сети кой е. Смъртта на господин Мастърсън бе истинско събитие. За полицията това ще бъде „следа“. Не мога да повярвам, че ще я подминат. Тя ще им помогне да идентифицират господин Бертран. Ако някой отнесе снимката в посолството в Буенос Айрес, някой там — най-вероятно представителят на ЦРУ, който е в течение на операцията — ще идентифицира човека на снимката като господин Лоримър. Двамата са се познавали от Париж.
    — Ако полицаите са некадърни, както предполагате — и сигурно сте прав — защо мислите, че ще отворят албума на господин Лоримър?
    — Няма да се наложи, господине, аз го оставих отворен на бюрото на господин Лоримър.
    — Много ви бива в тези неща — отбеляза Мастърсън.
    — Не е така, господине. Има една доста вулгарна приказка в армията, много подходяща за случая.
    — И тя е?
    Кастило се поколеба за момент, след това я каза:
    — Затънал съм до ушите в лайна, а не мога да плувам.
    — Мама му стара, Чарли — възкликна Д’Алесандро. — Познаваме се отдавна, но това е прекалено образно казано.
    — Наистина е вулгарна — отвърна Мастърсън. — Само че не съм съгласен, че е подходяща за случая. Според мен сте роден да ръководите подобни операции и по всичко личи, че господин Д’Алесандро е съгласен с мен.
    — Господин Мастърсън, когато постъпих в „Уест Пойнт“, исках да стана армейски пилот като баща си. Поне по два пъти на ден проклинам капризите на съдбата, които ми попречиха.
    Вик се намеси.
    — Капризите на съдбата, Чарли, както много добре знаеш, се наричат генерал-лейтенант Брус Дж. Макнаб.
    Мастърсън местеше поглед от единия към другия.
    — Първия път, когато видях Чарли, господин Мастърсън, той бе ентусиазиран младши лейтенант, новоизлюпен от „Уест Пойнт“. Беше през първата война в пустинята. Генерал Макнаб — тъкмо преди да получи първата си звезда, нали така, Чарли?
    Кастило кимна.
    — Генерал Макнаб, шеф на „Специални операции“ във войната, бе забелязал Чарли, бе открил в него сродна душа, бе го спасил от онова, с което се занимаваше — вероятно е прекарвал товари в някой „Хюи“; да не говорим, че на годините, на които беше, останалите момчета ходят още на училище и не пилотират — и го назначи за свой личен пилот.
    — Стига препратки към миналото, Вик — сопна се Чарли. — Може ли да продължа?
    Д’Алесандро вдигна примирено и двете си ръце.
    — Като баща — опита се да обясни Мастърсън, — съм сигурен, че баща ви се гордее с онова, с което се занимавате. Нали знае?
    — Не, господине. Баща ми е загинал във Виетнам.
    — Много съжалявам, Чарли — възкликна Мастърсън. — Нямах представа.
    — Благодаря ви, господине. Може ли да продължа?
    — Да, разбира се.
    — Щом идентифицират Лоримър, възможностите са няколко. Първо, той е бил американски гражданин и дипломат към ООН. Един господ знае какво ще направят в ООН, когато разберат, че е бил убит в Уругвай. Нямаме представа дали в ООН им е известно, че господин Лоримър е бил замесен в мошеничествата, свързани с „Петрол срещу храни“, но съм сигурен, че в ООН има доста хора, които са наясно.
    — Сигурно ще се опитат да прикрият цялата тази работа и да я заметат под дипломатическите си килими. Ще поизкривят малко фактите, ще кажат, че Лоримър е бил в отпуска, ще се извинят, че документите са се изгубили по времето, когато сме го търсили, за да му съобщим, че сестра му е била отвлечена, а след това, за да му съобщим, че господин Мастърсън е бил убит — ще пуснат изявление, в което ще се престорят на шокирани и потресени от факта, че е бил убит от крадци в имението си.
    — Точно така — потвърди умисленият Д’Алесандро.
    — Щом се установи, че Бертран е Лоримър, американски гражданин, посолството ни в Монтевидео ще се намеси. За да репатрира тленните останки за да поеме временен контрол над имота, докато роднините или трети лица упълномощят някого да се погрижи за имението. В тази връзка искам да ви задам един въпрос.
    — Смятате ли, че посланик Лоримър ще се съгласи да упълномощи някого? Имам предвид агента на ФБР от Монтевидео, който участваше в операцията. Става въпрос да му се даде пълномощно. Много ми се иска да прегледаме имението, може да открием нещо.
    — Струва ми се, че няма да има проблем. Като знам в какво състояние е, едва ли ще отиде лично там, а дори да иска, нито съпругата му, нито лекарят ще му позволят.
    — Същото важи и за апартамента в Париж.
    — Струва ми се, че да. Като се замисля, дори смея да кажа, че това ще им донесе огромно облекчение. Мога да им подхвърля, че предложението излиза от колега дипломат, готов да направи тази услуга.
    — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Естествено, първо трябва да изчакаме сценарият да се разгърне. Ако изобщо стане нещо.
    — Ще стане, Чарли — намеси се Вик. — Ти си помислил за всичко.
    — Вик, много добре знаеш, че е невъзможно да се помисли за всичко — засече го Кастило и отново се обърна към Мастърсън. — Стигнахме и до лошите.
    — Май нещо се обърках — призна Мастърсън. — Нали каза, че не знаем кои са?
    — Не, господине, не знаем. Имам намерение да положа всички усилия, за да разбера.
    — И да ги „обезвредиш“ ли? — попита тихо Мастърсън.
    Кастило кимна едва забележимо и не отговори директно.
    — Те успяха да открият господин Лоримър, което веднага ни насочва на мисълта, че са професионалисти. Освен това изпратиха екип убийци в имението. Логично е да предположа, че са искали първо да се уверят, че никой няма да повдига въпроса за „Петрол срещу храни“ и, второ, да си приберат парите.
    — Предполагам, че въпросните хора вече са научили, че единственото, което са постигнали, е смъртта на господин Лоримър. Знаят също така, че неизвестни лица са ликвидирали екипа им. Сигурно предполагат, че неизвестните са задигнали всичко, което е било в сейфа — и пари, и информация. Те нямат представа кои сме ние — можем да сме конкуренти, които се опитват да накарат Лоримър да замълчи завинаги, може да искаме парите, може да сме най-обикновени уругвайски бандити. Малко вероятно е да решат, че сме от американските Специални части, но не е изключено.
    — Струва ми се много вероятно, че хората, които ни нападнаха, са същите, които убиха господин Мастърсън, но не съм сто процента сигурен. Ако са същите — или пък втора ударна група — те са професионалисти и ми се струва, че ще се покрият.
    — Може и да се окаже, че са в състояние — това никак няма да ме учуди — да държат под око банковите сметки на снаха ви, вашите, за да са сигурни, че не сте забогатели с шестнайсет милиона долара. Само че това няма да стане.
    — Опитвам се да кажа, че вече нямат причина да се опитват да наранят госпожа Мастърсън и децата. Лоримър е вън от играта, така че няма какво повече да искат от нея.
    — Искате да ми кажете, че ще изтеглите хората на господин Д’Алесандро, така ли?
    — Те не могат да останат безкрайно дълго — отвърна Кастило. — А Вик ми каза, че ви е запознал как стоят нещата с пенсионираните колеги от „Чайна Поуст“.
    — Впечатлен съм — призна Мастърсън.
    — Освен това е много скъпо — не скри Чарли.
    — А-ха — потвърди Мастърсън. — В тази връзка си мислех, че децата — също и Бетси — ще се чувстват по-свободно с тях, отколкото с хората на господин Д’Алесандро. Сигурно са свикнали с частни охранители в Буенос Айрес.
    — Хората, които доведох са много добри, господин Мастърсън — обади се Д’Алесандро. — А и честно казано, подобна работа е за предпочитане пред Ирак или Афганистан, където често им се налага да ходят.
    — Добре, значи ще препоръчам този вариант на Бетси — съгласи се Мастърсън. — Кога искаш да поговориш с нея, Чарли?
    — Още сега, стига да е възможно, господине. Отивам в Тексас. Искам да видя баба и мога да остана съвсем малко, докато ми кажат какво се е случило в Уругвай.
    — Ще я набера веднага. — Мастърсън се протегна към телефона. — Ще поръчам автомобил да ви откара до летището.
    — Няма нужда, господине.
    — От Билокси или от Ню Орлийнс ще пътувате? — попита Мастърсън.
    — От Ню Орлийнс, господине.

III

ЕДНО

    Кабинет на правния аташе
    Посолство на Съединени Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
    Монтевидео, Република Уругвай
    11:50, 2 Август 2005

    Телефонът на бюрото на помощник правния аташе Хулио Артигас звънна и шестте копчета на него светнаха.
    Артигас, слаб, мургав американец от кубински произход, вече осем години специален агент на ФБР, назначен от три в посолството в Монтевидео, посегна към слушалката.
    — Артигас.
    — Хулио, обажда се братовчед ти Хосе — представи се човекът на испански.
    Трийсет и седем годишният главен инспектор Ордьонес от вътрешен отдел на уругвайската национална полиция не бе роднина на Хулио Артигас, но двамата много си приличаха. На няколко пъти ги бяха приемали за братя. Това бе невъзможно, тъй като фамилиите им бяха различни, но не бе трудно да се представят за братовчеди. Освен това двамата имаха чудесно чувство за хумор.
    — Как върви кампанията против злото, братовчеде Хосе? — отвърна Хулио. Когато пристигна в Уругвай, говореше испански с кубински акцент и му бяха необходими съвсем малко усилия, за да усвои уругвайското наречие. Мнозина уругвайци искрено се учудваха, когато научаваха, че не е местен.
    — Надявам се по-добре от твоята — отвърна Хосе. — Искаш ли да обядваме заедно?
    — Това покана ли е? Да не би пак да си профукал цялата си заплата на масите за блек джак?
    — Аз черпя — отвърна Хосе. — Ще мина разхода като „Представителни“.
    — Нима?
    — Ще можеш ли да се освободиш днес следобед?
    — Ако ти плащаш, ще се освободя за цялата седмица.
    — Супер.
    — Къде ще се видим? Надявам се, на някое скъпо място.
    — На пристанището съм. Какво ще кажеш за нещо на скара?
    — Великите умове мислят еднакво. В колко?
    — Веднага.
    — Приготвил ли си парите?
    Артигас затвори. Отвори едно чекмедже и извади трийсет и осми калибър „Смит & Уесън“ и го пъхна в кобура на бедрото.
    Пистолетът беше негов. Бе по-малък и по-лек от полуавтоматичните, които получаваха агентите на ФБР и бе нарушение да го ползва.
    Само че тук, в Монтевидео, нямаше кой да забележи пистолета. Много от подчинените на Артигас обикаляха невъоръжени. Главната задача на агентите на ФБР в Уругвай бе да разследват прането на пари.
    С момчетата от Агенцията за борба с наркотиците бе друго, защото те често попадаха в проблемни ситуации. Макар да не можеха да спрат износа и вноса на наркотици, те причиняваха огромни загуби на пласьорите и трафикантите, които ги мразеха. Затова ходеха навсякъде добре въоръжени.
    Артигас бе избрал средно положение. Както е вярно, че не ти трябва пистолет до момента, в който действително ти стане необходим, така е истина, че няма смисъл да разнасяш някоя ютия, дето много трудно можеш да я скриеш.
    Артигас пресече просторната стая към отворената врата на остъкления офис на специален агент Джеймс Д. Монахан, който бе от старшите агенти и бе шеф на останалите представители на ФБР. Изчака го да приключи разговора си.
    — Има ли нещо, Артигас? — попита най-сетне Монахан.
    — Главен инспектор Ордьонес ме покани на обяд.
    — По дяволите, надявах се да ми кажеш, че си разбрал къде, мама му стара, се дяна Юнг.
    Специален агент на ФБР Дейвид У. Юнг — младши, подчинен на правния аташе, не бе любимец на колегите си. Идваше късно на работа — ако изобщо благоволеше да се появи — и си тръгваше рано. Проучванията му на уругвайските банкови сведения осигуряваше едва половината от полезната информация, която другите намираха. И тъй като все още го държаха на работа, въпреки неколкократните оплаквания по отношение на работата му и препоръките да бъде върнат в Щатите — бе повече от ясно, че разчита на високопоставени приятели.
    Според един от слуховете, Юнг бе изпратен на заточение в Уругвай заради познанството му с Хауърд Кенеди, бившия високопоставен агент от „Вътрешен отдел“, който бе предал доверието на Бюрото и бе отишъл да работи за някакъв руски мафиот. В слуховете може и да имаше някаква истина, тъй като Юнг бе работил във „Вътрешен отдел“.
    Факт е, че хората, които нямат високопоставени приятели, изпитват неприязън към онези, които имат, така че агентите от ФБР не обичат колегите си, чиито връзки им отварят вратички.
    — Може да спи — предположи Артигас. — Още няма обяд.
    — Телефонът му звъня цели пет минути. Копелето гадно! — изсъска Монахан. — Ордьонес каза ли какво иска?
    — Само че се надява да се освободя до края на деня.
    — Et tu, Артигас?
    — Намислил е нещо, Джим — отвърна Артигас.
    — Върви — разреши Монахан. — Ако случайно се натъкнеш на Юнг в някой бар или казино, кажи му, ако обичаш, че ще му бъда изключително благодарен, ако ми отдели няколко минутки от безценното си време.
    — Непременно.
    Артигас излезе от посолството, откри автомобила си — син крайслер „Круизър“ — качи се и подкара към вратата.
    Сградата на посолството — четириетажна продълговата постройка с две огромни сателитни чинии на покрива, бе в центъра на добре ограден терен с изглед към река Плата.
    Въоръжени с пистолети уругвайски охранители в полицейски униформи бяха застанали от двете страни на тежката метална врата, боядисана в небесносиньо. Артигас така и не успя да разбере защо охраната Проверяваше щателно както колите, които влизаха, така и онези, които излизаха.
    Изчака търпеливо униформените да проверят какво има в купето, които дори надникнаха с огледала под седалките, провериха номерата и чак тогава отвориха вратата.
    Той измина стотина метра към реката, след това зави надясно по „Рамбла“, улицата, която минаваше покрай брега от пристанището към предградието Караско, където живееха много служители на посолства, включително Артигас и изчезналият незнайно къде Юнг.
    Пет минути по-късно спря „Круизъра“ до тротоара пред постройка, останала от деветнайсети век, предназначена за добитъка, превозван по реката. Сега всички тези сгради бяха превърнати в бирарии, ресторанти и барове.
    Жената, която събираше такса от паркираните автомобили, го погледна кръвнишки. Бе видяла дипломатическия номер. Дипломатите имаха право да спират където пожелаят, без дори да плащат.
    В интерес на уругвайско-американските взаимоотношения Артигас й даде банкнота от петдесет песо, която правеше по-малко от два американски долара, и си спечели топла усмивка.
    Влезе в заведението. С изключение на една или две жени, за които Хулио от време на време се сещаше, за него не съществуваше по-приятна миризма от тази на телешко — също и на пилешко, свинско и разни други меса — жарнати на скара с дървени въглища.
    Тръгна към мястото, където знаеше, че ще го чака Ордьонес — едно от малките евтини ресторантчета в задната част на старата сграда — и усети как устата му се пълни със слюнка.
    Главен инспектор Ордьонес вече го чакаше и се изправи, когато го видя, че идва.
    Прегърнаха се и се целунаха, както правят мъжете от латинските страни, и се настаниха на малка масичка. Вече бе донесена бутилка вино, бутилка газирана вода, четири чаши с високи столчета, плетена кошничка с различни видове хляб и солети, малка чинийка с масло и още една с пастет от пилешки черен дроб.
    Хосе наля вино на Хулио и двамата се чукнаха.
    — Какво те тормози? — попита Хулио. — Мерлото не е лошо.
    — Какво ще кажеш за седем застреляни мъже, всички облечени в черно?
    Артигас си помисли: „Той май не се шегува“.
    Отпи от мерлото, след това намаза малко пастет върху хапка хрупкав черен хляб и зачака Ордьонес да продължи.
    — Не ми се струваш изненадан — отбеляза Хосе.
    — Аз съм агент на ФБР. Опитваме се да не издаваме мислите и чувствата си.
    Приближи се сервитьор.
    Хулио поръча емпанада, средно опечено bife chorizo, papas fritas и салата от домати с лук.
    Хосе вдигна два пръста, за да покаже на сервитьора, че той ще иска същото.
    — И къде са геройски загиналите нинджи? — попита Хулио. Хосе се разсмя.
    — В едно имение — казва се „Шангри-Ла“ — близо до Такуарембо.
    Хулио поклати енергично глава, за да покаже, че няма представа къде се намира Такуарембо.
    — На около триста и шейсет километра на север — обясни Хосе. — На Пета магистрала. — Замълча. — Надявах се да дойдеш с мен.
    — Доста далеч.
    — Не чак толкова с хеликоптер.
    Хулио бе наясно, че уругвайската полиция използва хеликоптери само в специални случаи дори когато се налага да пътуват висши офицери.
    — Като приятел ли ме каниш, или официално? — попита Хулио.
    — Хайде да решим, след като огледаме имението „Шангри-Ла“ — предложи Хосе.
    — Добре. — Хулио се поколеба. — Кажи, братовчеде, да не би да познавам собственика на „Шангри-Ла“?
    — Ти ще ми кажеш. Той е — бил е — ливански търговец на антики. Казва се Жан-Пол Бертран.
    Хулио поклати глава и попита:
    — А ти проявявал ли си професионален интерес към Senor… как му беше името?
    — Жан-Пол Бертран — довърши вместо него Хосе.
    — Проявявал ли си към Бертран интерес, преди да бъде убит?
    Хосе поклати глава.
    — От всичко досега, ми се струва чист като сълза.
    Сервитьорът донесе двете порции емпанада и те прекъснаха разговора. Сигурно щяха да продължат, ако в ресторанта не бяха влезли две красиви млади жени.
    Не бързаха с обяда, ала и не се застояха дълго. Двайсет минути, след като Хулио отпи първата глътка мерло, бутилката беше празна и Хосе плати на сервитьора.
    Когато излязоха от някогашния склад за животни, двамата пресякоха към военноморската база. Хулио с изненада видя, че хеликоптерът, който ги чака, не е от очуканите стари „Хюита“ на Националната полиция, а лъскав нов „Дофин“. Пилотът бе офицер от флота. Хулио предположи, че това е личният хеликоптер на президента на Уругвай.
    Това очевидно означаваше, че някой високопоставен в уругвайското правителство — може би самият президент — приемаше случилото се в имение „Шангри-Ла“ за твърде сериозно.

ДВЕ

    Имение „Шангри-Ла“
    Провинция Такуарембо Република Уругвай
    14:05, 2 Август 2005

    Докато „Дофинът“ висеше над полето, за да намери подходящо за кацане място, Хулио забеляза десетина полицейски автомобила и две линейки, паркирани безразборно около главната сграда на имението, и двайсет и пет, може би дори трийсетина, човека — повечето в полицейски униформи — скупчили се наблизо.
    Хулио веднага си каза: „И те си въобразяват, че ще опазят местопрестъплението без поражения“.
    Двама яки висши полицейски офицери се насочиха уморено към хеликоптера. И двамата поздравиха главен инспектор Ордьонес, когато слезе от хеликоптера. Той отвърна на поздравите им с махване на ръка. Дори си спомни, че го бе виждал в униформа един-единствен път, когато преди около година Фидел Кастро бе пристигнал в Монтевидео и Ордьонес отговаряше за охраната.
    — Това е Senor Артигас — представи приятеля си главен инспектор Ордьонес. — Отговаряйте на всичките му въпроси.
    И двамата полицаи отдадоха чест. Хулио кимна и им подаде ръка.
    — Нали наредих да не се пипа нищо? — попита Ордьонес.
    — Само покрихме телата, господин главен инспектор, иначе останалото си е, както го заварихме.
    Ордьонес срещна погледа на Артигас. Бе очевидно, че и двамата мислят едно и също. „Любопитните бяха задоволили любопитството си. На местопрестъплението не бе останало нищо, което да им послужи при разследването“.
    Ордьонес направи знак с ръка да му покажат.
    Под навеса на верандата бяха положени две тела, и двете покрити с тежък черен найлон. Артигас се запита дали това е местната версия на чувал за тяло и дали просто не им е бил подръка, затова да са го използвали. Огромна локва кръв, изсъхнала и почерняла, се бе събрала под найлона на първото тяло. Ордьонес махна нервно с ръка, полицаите отметнаха найлона и всичко стана ясно. Мъжът бе починал от огнестрелна рана в главата.
    „Това изобщо не е рана от пистолет. Главата му направо се е пръснала“.
    Тялото бе в тъмносин гащеризон, почти черен, памучен, от типа, с който най-често ходят механиците.
    Сред локвата кръв се виждаше дулото на полуавтоматичен пистолет. Мъртвият бе паднал върху оръжието си.
    Артигас усети някой да го докосва по ръката и забеляза, че Ордьонес му подава латексови ръкавици.
    — Снимано ли е всичко? — попита той.
    — Да, господин главен инспектор, от различни ъгли.
    Ордьонес клекна и изтегли оръжието. Беше автомат. Подаде го на Артигас да го огледа.
    — „Мадсън“, нали? — попита той.
    — Точно така — кимна Артигас. — 9 мм, струва ми се.
    Ордьонес вдигна цевта, за да я огледа, и кимна.
    Артигас се огледа и в тревата, съвсем близо до верандата, забеляза някакъв проблясък. Направи крачка натам. Оказа се гилза.
    — Направили ли сте снимка и замервания?
    — Сержантът сигурно го е изпуснал, господине — отвърна по-якият от двамата местни полицаи и се обърна разгневен към сержанта.
    След това Артигас се върна на верандата и забеляза, че Ордьонес е покрил тялото с найлона и се е отдръпнал на десетина метра по-надолу по верандата, където друг полицай отмяташе найлона от следващия труп. Този бе облечен в почти черен гащеризон.
    Под главата и на този се бе събрала вече засъхнала локва кръв.
    Когато коленичи до тялото, Ордьонес погледна Артигас и попита:
    — Какво видя?
    — Гилза. Стори ми се, че е 9 мм.
    — Интересно, къде ли е оръжието на този? — попита Ордьонес, докато оглеждаше внимателно тялото.
    Посочи улейчета в кръвта, оставени от изтеглено през нея оръжие.
    — Май някой го е взел — съгласи се Артигас.
    — Въпросът е кой.
    Намекът бе ясен. Ордьонес нямаше да се изненада, ако се окажеше, че някое от местните ченгета го е взел, и то поради причини, които нямаха нищо общо с разследването на убийствата.
    „Няма да кажа и душа по този въпрос“, помисли си Ордьонес.
    — И двамата са простреляни в главите — обади се Артигас.
    Ордьонес кимна, след това попита на висок глас:
    — Къде са останалите петима?
    Вторият от местните полицаи махна неопределено с ръка към къщата.
    — Четирима са ей там, господин главен инспектор — отвърна той. — Тялото на Senor Бертран е вътре, в кабинета.
    Ордьонес му даде знак да ги заведе.
    Тялото, паднало по гръб зад огромно резбовано бюро до отворената врата на сейф, бе на набит чернокож мъж в края на четирийсетте. На лицето се виждаха две входни рани едната от дясната страна на челото, втората над горната устна.
    Част от черепа бе отнесена. Сейфът и стената отзад бяха оплескани с мозък.
    Артигас усети, че Ордьонес го наблюдава.
    — Две входни рани толкова близо една до друга — отбеляза той. — Сигурно са от автомат.
    Ордьонес кимна.
    — Вероятно е стреляно от разстояние — посочи той прозореца. Едно от стъклата беше счупено. — Ако бе застрелян тук например в момента, в който послушно е отварял сейфа, трябваше да има следи от барут по лицето.
    — Точно така — кимна Артигас.
    — Ами албумът? — попита Ордьонес.
    — Оставен е на бюрото, господин главен инспектор — обясни полицаят.
    — Докато капитан Кавалеро е оглеждал всичко тук вътре, без да пипа — обясни Ордьонес, — случайно забелязал и след това прегледал албума със снимките. Ще ти се стори много интересен.
    Подвързаният в кожа албум бе оставен на бюрото, отворен на цветна снимка от сватба. Гостите се бяха подредили на стълбите на внушителна църква, вероятно катедрала. Всички бяха в официално облекло. Господин Бертран бе застанал в десния край. Булката, висока слаба жена, се бе изправила до изключително висок, широко усмихнат, млад мъж.
    — Хулио — заговори тихо Ордьонес. — И на теб ли младоженецът ти прилича на същия човек, на когото капитан Кавалеро твърди, че прилича?
    „Ясно, помисли си Артигас. Сега вече знам защо ме повика“.
    — Точно така, това е Джак Пачката. Няма никакво съмнение. Той е — потвърди Артигас.
    — Джак Пачката ли?
    — Преди да стане Дж. Уинслоу Мастърсън от Държавния департамент на Съединените Американски щати, той беше Джак Пачката от бостънските „Селтикс“ — обясни Артигас.
    — Ами? Професионален баскетболист? Нямах представа. От „Селтикс“ до Държавния департамент е много път.
    — Блъснал го камион с бира, когато си тръгвал от стадиона — обясни Артигас. — Това било краят на професионалната му кариера на баскетболист — оказало се, че шофьорът на камиона пробвал стоката — но пък Джак Пачката изведнъж станал много богат човек. Чух, че получил шейсет милиона долара.
    — Ти знаеш ли, че може и да съм чувал тази история. Само че не я свързвах с американски дипломат в Буенос Айрес — призна Ордьонес, а след това попита: — Питам се какво общо може да има Senor Бертран със Senor Мастърсън.
    — Това не е единственият въпрос, който си задавам по отношение на Senor Бертран — отвърна Артигас.

ТРИ

    Кабинет на посланика
    Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
    Монтевидео, Република Уругвай
    20:35, 2 Август 2005

    Почитаемият Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, бе дребен, жилав представителен мъж на петдесет и пет с къдрава сива коса. Не бяха малко хората в посолството, които му се присмиваха, подиграваха и често го наричаха — зад гърба му, разбира се — Senor Надут пуяк.
    Подобно отношение имаха предимно хората в посолството, които не идваха от Външното министерство на Съединените щати. Това бяха двайсет и един служители на Правосъдното министерство, изпратени на работа в посолството в Монтевидео. Четиринайсет от тях бяха наречени помощник аташета по правните въпроси, въпреки че бяха специални агенти от Федералното бюро за разследване. Останалите седем бяха специални агенти от Агенцията за борба с наркотиците.
    Имаше и други — представителят на ЦРУ например, представители на Федералната агенция по авиация, на департамент Вътрешна сигурност, дори служители от Департамента по земеделие — изпратени на работа в посолството. Последните бяха тук, за да следят дали уругвайските пратки с храни, които се изнасяха за Щатите — главно месо и млечни продукти — отговарят на високите санитарни стандарти, поставени от американското правителство.
    Въпреки че всички тези специалисти имаха статут на дипломати, те не бяха истински дипломати — и Senor Надут пуяк не пропускаше случай да им го натяква, понякога по-любезно, друг път директно, в зависимост от случая и настроението си.
    Всички тези специалисти щяха да се върнат в Щатите след няколко години и да продължат работата си в правителствената агенция, която ги бе заела на Държавния департамент.
    Затова пък хората от Външно се приемаха като професионалисти, обучени в изкуството на дипломацията, и очакваха след изтичането на мандата им в Уругвай да получат по-висока длъжност в Държавния департамент. Стига наемниците от Правосъдното министерство, Агенцията за борба с наркотиците и — най-вече — от ЦРУ да не забъркат някоя каша в пълно противоречие с дипломатическите норми на поведение, която да посрами служителите на посолството и Външно, които трябваше да държат под контрол наемниците.
    Посланик Макгрори например бе започнал службата си във Външно като служител в консулски отдел в Никарагуа. През годините, докато го прехвърляха от едно посолство в Южна Америка в друго, той бе успял да се издигне — бавно, ала убедително — в Държавния департамент. Преди да получи назначение на посланик в Уругвай, бе работил като търговски аташе в Перу, като културен аташе в Бразилия и заместник-посланик в Асунсион, Парагвай.
    С изключение на хората от Департамента по земеделие — които си вършеха работата и го уведомяваха какво правят и какво става и не се забъркваха в никакви неприятности — посланик Макгрори имаше непрекъснати неприятности с почти всички други, които не бяха истински дипломати от кариерата.
    Причините за тези проблеми бяха няколко и според посланик Макгрори най-важната от тях бе пълната им неспособност да разберат, че отговарят за всичко, което вършат, пред него. Правилата по този въпрос бяха повече от ясни. Като най-висш представител на правителството на Съединените щати в Уругвай, всички американски служители бяха длъжни да му се подчиняват.
    Много от проблемите — може би дори повечето — ги създаваха агентите на Агенцията за борба с наркотиците, които Макгрори тайно наричаше хулигани. Често им се случваше да се мотаят „под прикритие“, което означаваше, че ходят не само небръснати и неподстригани, ами облечени като уругвайски наркомани. А пък под неугледните дрехи криеха най-различни оръжия. Според професионалното мнение на Макгрори, бе въпрос на време да застрелят някой уругваец, след което той трябваше да се занимава с последствията.
    Преди година бе пуснал заповед, според която представителите на Агенцията за борба с наркотиците трябва да носят оръжие единствено когато се налага. Щом стана очевидно, че според тях е необходимо да са въоръжени непрекъснато, той промени заповедта и сега вече трябваше да искат разрешение от него, за да обикалят въоръжени. Заповедта бе влязла в сила преди по-малко от седемдесет и два часа, когато заместник държавният секретар по въпросите на Латинска Америка му позвъни и любезно, но твърдо, му нареди в бъдеще да се въздържа да се меси на агентите и повече да не се налага да се защитават от него.
    Агентите на ФБР бяха значително по-добре облечени от колегите си в „Наркотици“, но от тях бе почти невъзможно да измъкне с какво се занимават и къде ходят. Главната им задача бе да следят прането на пари. Уругвай бе известен като южноамериканската столица на прането на пари. Бе напълно естествено Макгрори да се интересува от дейността им, но те почти никога не му казваха нещо важно.
    Освен това поне половината от тях ходеха въоръжени до зъби.
    Посланик Макгрори бе силно угрижен и се канеше да си тръгва, когато шефът на агентите от ФБР, тип на име Джеймс Д. Монахан, му се обади и помоли за незабавна среща.
    — Не може ли да почака до сутринта, Монахан?
    — Господине, според мен трябва да ме изслушате веднага.
    — Добре — съгласи се посланикът. — Можеш да се качиш.
    Монахан и Хулио Артигас влязоха в кабинета на Макгрори три минути по-късно. Посланикът не ги покани да седнат.
    — Артигас се е натъкнал на нещо, за което прецених, че трябва да ви уведомя незабавно, господин посланик — започна любезно правният аташе Джеймс Д. Монахан.
    — Нима? — отвърна Макгрори и погледна помощник правния аташе Артигас.
    — Ордьонес ми позвъни малко преди обяд…
    Макгрори вдигна ръка, за да го спре и попита:
    — И кой е Ордьонес?
    — Главен инспектор във „Вътрешен отдел“ на Федералната полиция, господин посланик.
    Макгрори кимна и махна с ръка, за да покаже на Артигас, че може да продължи.
    — Поиска да се срещнем на обяд. Когато се видяхме, той ми каза, че е станало масово убийство…
    — Масово ли? — прекъсна го отново Макгрори. — Колко убити са необходими, за да бъде убийството окачествено като масово?
    — Седем, господин посланик.
    — Седем?
    — Точно така, господине. Седем.
    — И това клане се е случило тук, в Монтевидео, така ли?
    — Не, господине. В едно имение близо до Такуарембо.
    — Би ли ми напомнил, ако обичаш, къде се намира Такуарембо?
    — На около триста и шейсет километра северно от Монтевидео, господин посланик.
    — Никога не съм чувал за такова място — тросна се посланикът. — Продължавай, Артигас.
    — Добре, господине. Главен инспектор Ордьонес попита дали имам нещо против да тръгна с него…
    — Според мен не е много разумно, Артигас — сряза го посланикът. — Нали така, Монахан? Не искаме да оплескат посолството с водата от уругвайското мръсно пране, нали?
    — Господине, аз приех поканата на Ордьонес и отидох на местопрестъплението — продължи Артигас.
    — И от кого взе разрешение, преди да тръгнеш? Не мога да повярвам, че Монахан би ти дал картбланш за подобно нещо. Нали не си му дал разрешение, Монахан?
    — Не съм питал никого, господине. Нямах представа, че трябва да питам.
    — Има известна разлика, Артигас, между правила и разумно поведение — отвърна посланикът. — Няма да е зле да го запомниш.
    — Разбира се, господине.
    — Продължавай.
    — Пътувахме до Такуарембо с хеликоптера на президента, струва ми се — разказваше Артигас. — Което ме наведе на мисълта, че някой високопоставен в уругвайското правителство държи инспектор Ордьонес да стигне там колкото е възможно по-бързо, че по върховете проявяват жив интерес какво става в Такуарембо.
    — Няколко неща, Артигас — обади се отново посланикът. — Първо, не каза ли главен инспектор каквото там му беше името…
    — Той наистина е главен инспектор Ордьонес, господине.
    — Второ, защо реши, че си летял с хеликоптера на президента?
    — Беше почти чисто нов „Дофин“, господине. Полицията разполага със стари „Хюита“.
    — А ти си се возил на тях, затова можеш да направиш сравнение, така ли?
    — Да, господине, много пъти.
    — Нямах представа — заяви посланикът. — Ти знаеше ли, Монахан?
    — Да, господине, знаех. Стремим се да поддържаме добри колегиални отношения с уругвайските власти и…
    — Да се поддържат добри колегиални отношения с уругвайските власти, е чудесно, разбира се. Но защо трябва да се возите на техните хеликоптери? Тръпки ме побиват, като си помисля колко са поддържани. По-точно казано, колко зле са поддържани. Трябва да помисля по този въпрос. Докато не взема решение, повече никакви разходки с хеликоптери. Монахан, съобщи, ако обичаш, на колегите си.
    — Добре, господине.
    — Та разправяше, че си летял до Такуарембо, нали така, Артигас.
    — Да, господине.
    — И според теб защо си му бил необходим на главен инспектор Ордьонес?
    — Искаше да ми покаже снимка на един от убитите, господин посланик.
    — Защо?
    — Сигурно защото убитият е присъствал на сватбата на Дж. Уинслоу Мастърсън.
    — Моля?
    — Сигурно защото на снимката се вижда, че убитият е присъствал на сватбата на Дж. Уинслоу Мастърсън.
    „Сега вече успях да привлека вниманието ти, помисли си Артигас. Самодоволен надут дръвник“.
    — Не мога да повярвам, че подобно нещо е възможно — заяви посланик Макгрори след малко. — Сигурен ли си, че става въпрос за нашия господин Мастърсън?
    — Да, господине, беше Джак Пачката.
    — Спортните постижения на покойния господин Мастърсън отдавна са останали в миналото. Не смяташ ли, че е проява на грубо неуважение да го наричаш по този начин?
    — В никакъв случай не съм проявил неуважение, господине. Бях голям почитател на господин Мастърсън.
    — Въпреки това, Артигас… — започна неодобрително Макгрори. Не довърши мисълта си и каза нещо друго: — Знаем ли името на мъжа, който се е снимал с господин Мастърсън?
    — Главен инспектор Ордьонес го идентифицира като Senor Жан-Пол Бертран, собственик на имението.
    — И казваш, че въпросният човек е мъртъв, така ли?
    — Прострелян е с два куршума, господине. В главата.
    — Кой го е застрелял?
    — Нямам представа, господине.
    — И ти си въобразяваш, че добрият ти приятел главен инспектор Ордьонес, ще ти каже, ако има заподозрени по случая, така ли?
    — Да, господине, ще ми каже.
    — Само че не го е направил, нали?
    — Главният инспектор ме помоли за съдействие.
    — Какво съдействие?
    — В имението има седем мъртви мъже. Senor Бертран и още шестима.
    — А те кои са? Кой ги е убил?
    — Нямаме никаква представа, господине. Нямаха никаква идентификация на себе си. Главният инспектор ме помоли, господин посланик, да изпратя снетите отпечатъци във Вашингтон, за да могат колегите от ФБР да проверят дали са в базата данни.
    Посланик Макгрори се замисли за момент.
    — Не виждам защо не — отсече най-сетне той. — А ти — или по-точно главен инспектор Ордьонес — защо решихте, че пръстовите им отпечатъци са в базата данни на ФБР? По всяка вероятност те не са американци.
    — Това не се знае, господине.
    — Има ли някаква причина да смятате, че са?
    — Не, господине, никаква. Но, от друга страна, няма причина да смятаме, че не са.
    Посланик Макгрори се замисли за момент.
    — Имаме ли някакви сведения за убития? Питам за мъртвия от снимката.
    — Казва се Бертран, господине. Жан-Пол Бертран.
    — Вече ми каза името му — напомни му Макгрори. — Въпросът ми беше дали знаем нещо за убития.
    — Ливанец е, господине, постоянно пребиваващ в Уругвай. Главен инспектор Ордьонес ми каза. Бил е търговец на антики.
    — За трети път те питам, не ме интересува приятелят ти главният инспектор, знаем ли нещо за убития търговец на антики?
    Намеси се Монахан:
    — Специален агент Юнг има досие за него, господине.
    — И какво пише в досието?
    — Не знам, господине. Папката я няма при останалите.
    — А къде е?
    — Не знам, господине — отвърна Монахан. — Сигурно Юнг я е отнесъл у тях.
    — Отнесъл е официален документ у тях?
    — Не съм сигурен, господине, но е възможно.
    — Свържете се с него по телефона и му кажете да я донесе в кабинета ми незабавно.
    — Опитах се да се свържа с него, господине. Никой не отговаря в апартамента му.
    — А той къде е?
    — Не знам, господине.
    — Не знаеш ли? — повтори посланик Макгрори, неспособен да повярва на чутото.
    — Днес не е идвал, господине. Може да е в Пуенте дел Есте.
    — С други думи, си е взел почивен ден.
    — Опитвах се да кажа, че е възможно да работи в Пуенте дел Есте, господине.
    — Само че не си сигурен.
    — Не, господине, не съм.
    — Слушай ме, Монахан, докато Артигас подготвя доклад по въпроса, ти ще откриеш специален агент Юнг и ще го накараш да донесе папката тук.
    — Добре, господине.
    — Държа да ти кажа, Монахан, че досега си мислех, че държиш по-здраво юздите, което очевидно не е така.

ЧЕТИРИ

    Кабинет на посланика
    Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
    Монтевидео, Република Уругвай
    08:05, 3 Август 2005

    Специални агенти Джеймс Д. Монахан и Хулио Артигас седяха на кожено кресло пред кабинета на пълномощния министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай, когато посланикът пристигна.
    И двамата изглеждаха притеснени. Почитаемият Майкъл А. Макгрори не ги съжали. Без да каже и дума, той им махна надменно да влязат. Приближи се до бюрото си, настани се, след това махна отново, за да им даде позволение да се настанят на двата стола срещу бюрото.
    — И така — започна Макгрори, — научихме ли нещо ново за клането в Такуарембо? Кажи, Артигас, случайно да имаш новини от добрия си приятел, главен инспектор Ордьонес?
    — Разговарях с него снощи, господине, за да му съобщя, че съм изпратил отпечатъците в Бюрото. Той не ми съобщи нищо ново.
    — Не мога да не се питам дали добрият ти приятел не е научил — или може би вече е знаел — нещо, което е предпочел да не споделя с теб.
    — Според мен не, господин посланик — отвърна Артигас.
    — Ами ти, Монахан? Нещо да добавиш?
    Макгрори не можеше да понася Монахан. Единствената причина, поради която не бе напълно сигурен, че Монахан е организирал в писоарите за посетители да се сложат ароматизатори във формата на ирландски леприкони на име Макгрори, бе, че не можеше да допусне, че един ирландец би причинил подобно нещо на друг.
    — Господине… — започна притеснен Монахан. Прочисти гърлото си и започна отново: — Господине, така и не успях да открия господин Юнг. Снощи дори отидох до Пуенте дел Есте и проверих във всички хотели, където обикновено отсяда.
    — Сигурно защото господин Юнг вече не работи при нас — обясни доволно посланикът.
    — Как така, господине?
    — Снощи, в девет и половина, заместник-директорът на ФБР ми позвъни в резиденцията. Обясни, че се налагало да изтегли господин Юнг във Вашингтон. Уведоми ме, че господин Юнг вече е напуснал Уругвай. Очевидно се налагало господин Юнг да дава свидетелски показания. Заместник-директорът обясни, че не бива да навлиза в подробности по телефона.
    — Какво става тук? — зачуди се на глас Монахан.
    — И аз се питам същото. Сигурен съм, че заместник-директорът ще ми обясни положението, когато се обади. Обеща да позвъни веднага щом намери обезопасен телефон на сутринта.
    — Значи няма да стане преди десет и половина наше време — обясни Монахан. — Разликата ни с окръг Колумбия е един час, а аз никога не знам някой заместник-директор да ходи на работа преди девет и половина.
    — Когато и да се обади, аз няма да съм тук. По-точно, ние няма да сме тук.
    — Какво означава това, господине?
    — Докато снощи обмислях въпроса, реших, че трябва незабавно да съобщя на посланик Силвио в Буенос Айрес. Все пак покойният господин Мастърсън бе заместник-посланик.
    — Така е, господине.
    — Реших, първо, че е редно да го сторя лично, и второ, ти Артигас, да дойдеш с мен. Не виждам защо да идваш с нас в Буенос Айрес, Монахан. Да имаш нещо предвид?
    — Не, господине.
    — Ще се качим на полета на „Аустрал“ в девет и десет — заяви Макгрори. — Господин Хауъл ще ни придружи. Той има среща по културните въпроси в Буенос Айрес, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
    — Разбирам, господине — отвърна Артигас.
    Господин Робърт Хауъл бе културен аташе в посолството. Освен това бе представител на ЦРУ и бе също толкова потаен, колкото ирландецът агент на ФБР, който бе сложил ароматизатори във формата на леприкони в писоарите.
    — Докато ни няма, Монахан, искам да свършиш две неща — продължи да нарежда посланикът. — Първо, искам те на линия, за да приемеш разговора със заместник-директора. Кажи му къде съм и го помоли да ми се обади в посолството в Буенос Айрес.
    — Добре, господине.
    — Второ, предполагам, че ще бъде пълна загуба на време, но можеш да се опиташ да разбереш още нещо от приятеля на Артигас, главен инспектор Ордьонес, или пък от някой друг.
    — Добре, господине.

ПЕТ

    Кабинетът на посланика
    Посолство на Сащ „Авенида Колумбия“ 4300
    Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
    10:25, 3 Август 2005

    — Заповядайте, господин посланик — обърна се посланик Хуан Мануел Силвио, американският посланик в Буенос Айрес, към посланик, Майкъл Макгрори. — За мен е винаги удоволствие да ви видя.
    Силвио бе висок изискан мъж, със светла кожа, изправен като аристократ. Бе по-млад от посланик Майкъл Макгрори и въпреки че бе работил пет години по-малко във Външно от Макгрори, бе назначен в по-голямо и важно посолство. Макгрори не го харесваше.
    Поне бе достатъчно честен пред себе си и не се самозалъгваше, че мотивът му да повдигне въпроса за събитията в Такуарембо пред Силвио съвсем не се основаваше на факта, че в дома на убития бе намерена снимка на покойния господин Мастърсън, заместника на Силвио. Той подозираше, че каквото и да се е случило, щом въпросът стигнеше до Държавния департамент, той щеше да се окаже забъркан в кашата. Макгрори знаеше, че е най-добре да си има компания, вместо да потъва сам.
    Двамата си стиснаха ръцете.
    След това Силвио подаде ръка на Хулио Артигас.
    — С вас не се познаваме, нали?
    — Казвам се Артигас, господине. Приятно ми е.
    — Артигас е един от правните ми аташета — намеси се Макгрори. — А това е културният ми аташе, господин Хауъл.
    — Познаваме се — отвърна Силвио. — Много ми е приятно да се видим отново, господин Хауъл. Знам, че познавате Алекс, но не съм сигурен дали господин Артигас го познава.
    — Не, господине — отвърна Хулио и подаде ръка на дребен, доста закръглен мъж с тънки като моливи мустачки.
    — Алекс Дарби — представи се човекът.
    — Знам, че Хауъл и Дарби се познават — продължи Силвио. — Те са един дол дренки.
    Макгрори си помисли: „Все едно че направо каза «Тези двамата са от ЦРУ».“
    — Здрасти, Боб — поздрави Дарби. — Отдавна не сме се виждали.
    — Доста отдавна — отвърна Хауъл. — Дай да се разберем да се видим.
    Секретарката на Силвио докара количка с кафе.
    — Освен ако не е нещо важно като жена ми или държавният секретар, не ме свързвай с никого — нареди Силвио.
    Когато вратата се затвори, Силвио продължи:
    — Казахте, че сте се натъкнали на нещо, което е възможно да има връзка със смъртта на Джак Мастърсън, нали така, господин посланик?
    — Артигас — нареди Макгрори, — покажи снимката на посланик Силвио.
    Артигас отвори куфарчето си и извади снимката от сватбата. Стана, приближи се до Силвио и му я подаде. Силвио я огледа, след това я предаде на Дарби.
    — Откъде я взехте? — попита Дарби.
    — Познавате ли хората? — попита Макгрори.
    — Познавам ги. Това са Джак и Бетси на сватбата. Това са нейните родители, родителите на Джак и брат й.
    — Вие познавате ли този човек? — попита Макгрори.
    — Познавам го — потвърди Дарби. — Това е братът на Бетси. Откъде я взехте?
    — Артигас — нареди Макгрори.
    — Добре, господине. Взех я от едно имение, наречено „Шангри-Ла“ в Такуарембо. Заведе ме служител от Вътрешния отдел на уругвайската национална полиция.
    — Защо ви заведе? — попита Дарби.
    — Сега вече предполагам, че един от разследващите уругвайски полицаи е познал господин Мастърсън — каза Артигас. — Снимката бе в албум, оставен на местопрестъплението.
    — Местопрестъпление, казвате — отбеляза Дарби. — Да не би нещо да се е случило в имението?
    — Можете и сам да се сетите, Дарби — обади се отново Макгрори. — Според Артигас в имението е имало седем трупа.
    — Седем? — повтори Дарби. — Седем трупа?
    — Седем трупа, включително на мъжа на снимката — потвърди Макгрори. — Всички до един застреляни.
    — Кои са останалите? — попита Дарби.
    Артигас забеляза, че Дарби гледа към Хауъл. Космите по врата на Артигас настръхнаха.
    — Това е загадка — отвърна Макгрори.
    — Не знаете ли кои са? — попита Дарби.
    — Според Артигас, нито един от тях не е имал идентификация. Всички до един са облечени в черно.
    — Така ли? — възкликна Дарби и погледна отново към Хауъл — не задържа погледа си дълго, но достатъчно, за да забележи Артигас. — Тук започва да става като във филм на Джеймс Бонд.
    — Или филм за нинджи — обади се Хауъл. — Всички до един, облечени в черно.
    — Кой ги е застрелял? — попита Дарби?
    — Изглежда, засега никой не знае — отвърна Артигас.
    — И никой ли няма представа? — попита слисаният Дарби.
    Артигас усети, че Дарби се преструва.
    „Всичко това вече ти е известно, нали, господин Дарби? Хауъл ли ти звънна снощи, след като Макгрори е позвънил на Хауъл? Хората от ЦРУ винаги се поддържат. Господи, да не би Хауъл да е знаел, преди Макгрори да му съобщи? Те и двамата, изглежда, са знаели. И двамата ли са вътре в играта? Хулио, ти май остави въображението ти да се развихри! Гледаш прекалено много шпионски филми — при това тъпи шпионски филми. Така. Ти открай време си много добър в разпитите, умееш да забелязваш дребните неща и да ги навързваш, като например тези погледи между Дарби и Хауъл.
    «Какво, по дяволите, става тук?»
    — Според Артигас, уругвайската полиция също няма никаква представа — обясни Хауъл.
    — Според вас какво е станало, господин Макгрори? — попита Дарби. — Обир? Опит за похищение?
    «Би трябвало да се обръщаш към мен с господин посланик». Много ти благодаря, Дарби!“
    — Нямам представа — призна Макгрори. — Въпросът е, поне на мен така ми се струва, какво да правим със снимката.
    — Алекс? — обади се Силвио.
    — Аз предлагам, господин посланик…
    „Значи Силвио е «господин посланик», а аз не съм, така ли стана? Копеле гадно!“
    — … да предадем информацията на господин Кастило. Поточно казано господин Макгрори да я предаде. Снимката се е появила в Уругвай. На територия на господин Макгрори, ако мога така да се изразя.
    — Кой е Кастило? — попита Макгрори.
    — Това е секретна информация, господин посланик — отвърна Силвио. — Когато госпожа Мастърсън бе отвлечена, президентът ме уведоми, че е назначил господин Кастило да води разследването. По-късно президентът му възложи охраната на семейство Мастърсън и връщането им в Щатите.
    — Той какъв е?
    — Агент на президента.
    — Какво означава това?
    — Мога да ви кажа само онова, което президентът ми съобщи — отвърна Силвио.
    — Той същият човек ли е, който дойде в Монтевидео, за да се срещне със специален агент Юнг?
    — Струва ми се, че да.
    — Каква е връзката му с Юнг? — продължаваше да пита Макгрори.
    Силвио сви рамене.
    Артигас си помисли: „И каква е връзката с внезапното заминаване на Юнг за Щатите?“
    — Ако искате, господин посланик — предложи Силвио, — можем да изпратим снимката на държавния секретар и да съобщим, че господин Дарби е разпознал убития като брата на госпожа Мастърсън. Нали си сигурен, че е той, Алекс?
    — Да, господине, напълно сигурен. Срещали сме се няколко пъти, докато двамата с Джак бяхме в Париж.
    Макгрори успя да се спре навреме, тъкмо преди да каже, че лично ще се погрижи да уведоми държавния секретар, ала в последния момент размисли и премълча.
    „Да не съм луд да се набутам между шамарите“, помисли си той.
    — Така е най-добре — рече вместо това той.
    Артигас си помисли: „Senor Надут пуяк, струва ми се, че се питате доколко сте нагазили в лайна и помия.
    Надявам се да е много дълбоко“.

ШЕСТ

    Хасиенда „Санхорхе“
    Близо до Увалде, Тексас
    13:30, 3 Август 2005

    Майор К. Г. Кастило бе застанал край барбекюто, пригодено от огромен варел, и очите му сълзяха от дима на мескит8, с който бяха запалили огъня. Стискаше между зъбите си дълга черна пура. Бе облечен в зеленикав панталон, тениска с надпис „ВИНАГИ МОЖЕШ ДА НАРЕЧЕШ ТЕКСАСЕЦА МЪЖ ОТ ЖЕЛЯЗО“, износени каубойски ботуши и още по-износена широкопола шапка с пречупена периферия.
    Забеляза Естела — ниска набита мургава жена, която помагаше в ранчото, откакто се помнеше — да излиза от къщата, стиснала безжичен телефон, и го обзе неприятното чувство, че търсят него.
    Само че Естела подаде телефона на Abuela9, той забеляза усмивката й, чу я да казва „Много се радвам, че се обади“ и отново насочи вниманието си към пържолите.
    Току-що бе подразнил Мария, съпругата на братовчеда Фернандо, като заяви на всеослушание, че единствено на мъжете може да се гласува доверие да опекат качествено една пържола и я предизвика да назове поне една световно известна жена готвачка. А също и поне една жена диригент от световна класа.
    Кастило изобщо не вярваше в тези неща, но у Мария имаше нещо, което го караше да се държи предизвикателно и да я дразни. Мислеше за нея като за своя снаха, ала това не бе точно така. Фернандо му бе братовчед, не брат. Ако имаше дума, с която да нарече съпругата на братовчед си, който му бе по-близък от брат, то той не я знаеше.
    Усети някой да подръпва крачола му и сведе поглед към седемгодишния Хорхе Карлос Лопес, негов кръщелник, четвъртото от петте деца на Фернандо и Мария. Хорхе му подаваше бутилка бира „Дос Екуис“.
    — Хорхе, да знаеш, че току-що ми спаси живота — заяви много сериозно Чарли на испански. — Уверявам те, че ще отидеш в рая.
    Огледа се, забеляза, че Фернандо е застанал край сложената за обяд маса на сенчестата веранда, и вдигна палци, за да благодари за бирата.
    След това тайно бръкна в джоба на панталона и извади малък компютъризиран термометър за месо, който веднага му показа каква е температурата.
    Няма нищо лошо в това да получиш научно потвърждение, вместо да си гориш пръста, като попипваш цвърчащата пържола, особено след като никой не те вижда какво правиш и са убедени, че действаш по усет.
    Той бодна и двете пържоли с термометъра и установи, че всичко е наред.
    Върна термометъра в джоба и се обърна към верандата.
    — Държа да ви уведомя, че тези са готови.
    Фернандо изръкопляска и някои от дечурлигата побързаха да го подкрепят.
    В същия момент Чарли забеляза, че баба му се приближава със слушалката.
    — За теб е — подвикна тя. — Дик.
    „По дяволите! Знаех си аз!“
    — Благодаря — усмихна се той. — Чакай само да махна пържолите.
    Баба му остави телефона на масата до грила, след това взе стар дървен поднос с подкови за дръжки и му го подаде за готовите пържоли. След това се отправи към верандата.
    — Аз ще го занеса, Abuela — извика след нея той.
    — Може да съм стара и немощна, но все още мога да пренеса няколко пържоли — отвърна тя.
    Чарли посегна към слушалката.
    — Защо имам чувството, че тази работа няма да ме зарадва особено? — започна направо той.
    — Доня Алисия много ми се зарадва — отвърна майор Х. Ричард Милър — младши. — Лично ми го каза.
    — Както ти е известно, тя е прекалено мила и любезна, особено когато става въпрос за инвалиди. Казвай.
    — Най-добре да се върнеш веднага, Чарли.
    — Господи, не са минали и трийсет и шест часа.
    „Не само това. Много ми се искаше да погледна «Гълфстрийма»“.


    Чарли остана изненадан, когато видя, че Фернандо е дошъл да го посрещне на международното летище в „Сан Антонио“
    — На какво дължа честта? — попита Кастило.
    — Искам да ти покажа нещо.
    — Не можа ли да почака, докато стигнем в „Сан Хорхе“?
    — Не. Имаш ли багаж?
    Кастило поклати глава.
    Колата на Фернандо, чисто нов дванайсетцилиндров черен „Мерцедес Бенц S600“, бе спрян на паркинга за кратък престой. Кастило си спомни, че прочете в някакво списание, че цената на седаните вървяла около 140 000 долара.
    — Това ли искаше да ми покажеш?
    — Не.
    — Готина каруца.
    — На Мария е — уточни Фернандо.
    — Значи много си сгазил лука.
    — Майната ти, гринго.
    — Какво сгафи?
    — Например заминах за Европа и Южна Америка без нея.
    — Не й ли стана приятно?
    — Никак.
    — Нещо не я разбирам.
    Фернандо поклати глава, но не отговори.
    След това направи обратен завой и подкара към „Лемис Ейвиейшън“, голяма фирма за бизнес полети.
    — Не ми казвай, че си скапал „Лиъра“.
    — Не съм, разбира се. Наложи се да го докарам за обичайната поддръжка след сто часа по-скоро, отколкото предполагах.
    — Да знаеш, че Тайните служби ще ти пратят чек. Нали знаеш как се разбрахме. Те са го ползвали под наем.
    — Знам, знам — потвърди Фернандо.
    Спря на паркинга пред сградата на „Лемис“ и двамата слязоха. Вместо да влезе в административната част, Фернандо се отправи с решителна крачка към един от хангарите. Кастило го последва. Очакваше да види „Лиъра“ и бе убеден, че братовчед му иска да му покаже някаква повреда, заради която се налага безобразно скъп ремонт.
    „Лиърът“ не беше в хангара. Вътре видя няколко турбовитлови „Бийчкрафт“ и един реактивен „Гълфстрийм III“.
    — Какво трябва да гледам? — попита Кастило.
    Фернандо посочи „Гълфстрийма“.
    — Господи, само не ми казвай, че си го купил!
    — Не съм. Но си мислех, че няма да е зле ти да го купиш — предложи Фернандо.
    Усмихнат мъж в кожено пилотско яке и авиаторски очила се приближи към тях с бърза крачка, преди Кастило да успее да отговори.
    — Как сте, господин Лопес? — попита той.
    — Познаваш ли братовчед ми, Чарли Кастило?
    — Не — усмихна се мъжът. — Аз съм Брустър Уолш, господин Кастило.
    Той стисна стегнато ръката на Чарли.
    — Истински красавец, нали? — попита господин Уолш, след това добави: — Страшен удар можете да направите. Струва само седем милиона деветстотин деветдесет и девет.
    — С други думи, осем милиона — уточни Кастило.
    — Може ли да огледаме отвътре? — попита Фернандо.
    — За мен ще бъде удоволствие да ви го покажа — отвърна господин Уолш.
    Кастило бе уморен и му се искаше да тръгне час по-скоро за хасиенда „Сан Хорхе“ и тъкмо се канеше любезно да откаже, когато си спомни думите на братовчед си: „Не съм. Но си мислех, че няма да е зле ти да го купиш“.
    „Той говореше сериозно. Мисли, че трябва да го купя с парите на Лоримър.
    Нямаше да го каже, ако не го мислеше. Господи!“
    Макар да не му се искаше, Кастило тръгна към люка. Надникна в пилотската кабина.
    — Вие пилот ли сте, господин Кастило? — попита господин Уолш, а когато Чарли кимна, човекът продължи: — Значи ще оцените достойнствата на таблото.
    Кастило огледа внимателно. Панелът беше добре поддържан, по-голямата част от „Хъниуел и Колинс“. Не беше същото като таблото на „Лиъра“, но пък „Лиърът“ беше чисто нов, докато този самолет не бе.
    — На колко е? — попита Кастило.
    — Сам ще се съгласите, че не е важно колко стар е даден самолет, а колко е бил използван.
    — Та на колко е?
    — Общо време, малко над осем хиляди часа — отвърна господин Уолш. — Малко над четири хиляди и петстотин кацания, което ще рече, че средният полет е бил по-малко от два часа. Освен това — най-важното — двигателите са сменени на осем хиляди часа и са на практика чисто нови.
    — Което ще рече, че е на колко? — настоя Чарли.
    — На двайсет и три години — отвърна с нежелание господин Уолш. — Направо не е за вярване, като го гледа човек, нали?
    „Така е. Господи, не изглежда на толкова. Има вид на нов“.
    — Интериорът бе подновен само преди шест месеца — добави господин Уолш.
    — Да не би това да означава лъснат и почистен?
    — Всичко, което показваше дори най-незначителни признаци на остаряване, бе подменено — уточни той.
    Кастило погледна луксозната пътническа кабина. Вдъхна дълбоко и усети наситения мирис на кожа.
    — Струва ми се ново — призна той.
    — Максимумът му е три хиляди и седемстотин морски мили — продължи господин Уолш — при четиристотин възела.
    — Това означава ли, че спокойно може да прелети над Атлантическия океан? — попита Фернандо над рамото на господин Уолш. — Ако човек реши да отскочи до Европа. Аз, ако можех, нямаше да мръдна от Тексас и изобщо нямаше да си подам носа от Щатите.
    — Ако искате да отидете в Европа — продължи да обяснява собственикът, — този красавец ще ви откара заедно с дванайсет приятели — и стиковете им за голф, и багажа.
    — В случай, че решиш да отскочиш до „Сейнт Андрюс“, Карлос — обясни Фернандо и погледна господин Уолш. — Карлос е запален играч на голф.
    — И аз — призна събеседникът му. — Не мога да й се наситя на тази игра.
    — Когато някой го търси, веднага ги пращам в голф клуба — разказваше Фернандо.
    — С какво се занимавате, господин Кастило? Нали не задавам неудобен въпрос?
    — Инвестиции — отвърна Чарли.
    — Продавай скъпо, купувай евтино, нали така, Карлос? — обади се Фернандо.
    — Старая се.
    — Новината за подобна изгодна покупка се разнася бързо — не спираше да ги убеждава господин Уолш. — Вече имам няколко кандидат-купувачи.
    — Е, господин Уолш, след като сте успели да убедите някой да ви даде осем милиона за този стар самолет, на всяка цена приемете. От друга страна, ако се съгласите да паднете с половин милион, може и да се заинтересувам. Имам и още някои възражения.
    — Какви, господин Кастило?
    — Партньорът ми на голф, Джейк Торине, е много по-добър пилот от мен. Ще трябва да го доведа да огледа самолета. Той живее в Чарлстън.
    — С удоволствие ще уредим полета на приятеля ви на наши разноски и ще му дадем възможност да изпробва машината. Нали има опит с „Гълфстрийм“?
    — Има.
    — Само че, що се отнася до сваляне на цената…
    — Исках да ви помоля да вземете самолета — и Фернандо — да отскочите до Чарлстън и да позволите на приятеля ми да го тества там — уточни Кастило. — Но след като не можете да свалите от цената, няма смисъл да обсъждаме повече въпроса.
    — Може би — човек никога не знае какво може да се случи — можем да се договорим. Ако сте склонен да платите по стандартната чартърна тарифа до Чарлстън…
    — Тя колко е?
    — Излиза около три хиляди на час.
    — След като ще си играем на „ако“ и „може би“ и „да предположим“ — продължи Чарли, — какво ще кажете, ако откарате самолета до Чарлстън, дадете на приятеля ми възможност да го тества, при три хиляди на час, ако той каже, че машината си струва и ако аз се съглася да го купя, ще се споразумеем ли на цена от седем милиона и половина?
    — Господин Кастило, не съм сигурен, че мога да сваля цената с половин милион долара.
    — Разбирам — кимна Чарли. — Не се колебайте и го продайте на първия, който се съгласи да плати осем милиона за двайсет и четири годишен самолет. Благодаря ви, че ни го показахте.
    — Самолетът е на двайсет и три, господин Кастило.
    — Добре, за двайсет и три годишен самолет.
    — С риск да се повторя — продължи господин Уолш, — човек никога не знае какво може да се случи. Как да се свържа с вас, господине, ако…
    — Фернандо обикновено знае къде съм отседнал, така че просто му звъннете. Нали имате телефона му?


    Когато се вляха в магистралата към Увалде, Фернандо се обърна към Чарли.
    — Питам се дали ще позвъни днес, или ще изчака до утре.
    — Дано изчака малко повече — отвърна Кастило. — Това е толкова изгодно, че ми се причува гласът на дядо: „Когато ти предложат нещо на сметка, трябва да си пълен глупак, ако откажеш, затова цяла седмица влизай под студения душ, след това огледай стоката отново, но го направи много внимателно“.
    Фернандо се разсмя.
    — Искам да ти кажа нещо, гринго. Сериозно.
    — О-па.
    — Не мога да си играя на Джеймс Бонд толкова често, колкото ми се иска.
    — А останалата част от изречението е: „И в бъдеще няма да го правя“.
    — Слушай, гринго, ако имаш нужда от мен, знаеш, че съм насреща. Само че ми се налага да мисля за Мария, децата и Abuela.
    — Абсолютно прав си.
    — Просто се опитвам да ти кажа, че сега вече имаш хора, които работят за теб. Моля те, не ме викай, освен ако наистина не се налага.
    — Дадено.
    — Освен това ти трябва самолет. Може би не точно този „Гълфстрийм“, но по принцип ти трябва самолет. При това по-голям от „Лиъра“. Не че Мария и Abuela ще усетят, че има нещо гнило, ако продължиш да използваш „Лиъра“, ами просто ще започнат да задават прекалено много въпроси. А това не бива да става.
    — Прав си. Ще послушам съвета на дядо. Да се надяваме, че онзи нахален тип ще се обади още довечера, а не утре.
    — Има нещо съмнително в тази работа. Взе да се съгласяваш прекалено лесно.
    — А какво да направя? Да не се съглася ли? Прав си, Фернандо, нищо друго не мога да кажа. Просто не мислех.
    — Караш ме да се чувствам гадно, знаеш го, нали?
    — Просто си мислех, че съм извадил късмет, че си ми като брат.
    — Но не съм ти брат, братовчеде.
    — Ако си траеш, и аз няма да кажа на никого.
    — Искам да ми обещаеш, гринго, че когато имаш нужда от мен, ще ме повикаш.
    — Обещавам.


    — Луд умора няма — заяви Дик Милър. — Да си го чувал?
    — По-точно? — попита Кастило.
    — По-точно, секретарят на Вътрешна сигурност надникна и заяви: „Много ми е неприятно, но се налага да се свържеш с Чарли и да му кажеш да се върне колкото е възможно по-скоро“.
    — По-точно от това здраве му кажи. Каза ли защо?
    — Не. Може би има нещо общо с Генерал Нейлър, който му позвъни преди пет минути — от централата направили грешка и го свързаха тук.
    — Интересно какво му е притрябвало?
    — Може би е свързано с новия ни човек за Връзки с обществеността.
    — Нов какво?
    — Посланик Монтвейл бе така любезен да назначи нов служител за Връзки с обществеността в Звеното за организационен анализ. Яви се днес сутринта, ентусиазиран, готов да се свързва с когото му попадне.
    — Само това ми липсваше! Човек на Монтвейл да си вре носа в работата ни.
    — Може и да има нещо общо с онова, което господин Елсуърт — новият се казва Труман К. Елсуърт — донесе, когато дойде днес сутринта, за да осъществява връзки.
    — И какво е това?
    — Дори не е секретно. Това си е най-обикновен меморандум от директора на Националното разузнаване до шефа на Звеното за организационен анализ. Вътре се казва, че може би ще проявиш интерес колко бил научил от, цитирам „представителите на Централното разузнавателно управление в Монтевидео, Уругвай и Буенос Айрес, Аржентина“ и, цитирам: „че мъж, на име Бертран, убит по време на обир в Уругвай, е бил идентифициран като дипломата Лоримър от ООН, зет на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън“.
    — Много интересно, нали? — подхвърли Кастило. — Казва ли се кой е убил и ограбил господина?
    — Тук пише, цитирам: „разследването е поверено на гореспоменатите офицери“, които ще докладват лично на долуподписания…
    Кастило се замисли за момент, след това попита:
    — Нещо ново от финансовия свят?
    — Един изнервен китаец пита за теб час по час. Вече си представя как са го погнали данъчните и как го карат към затвора „Левънуърт“, защото притежава прекалено много пари в офшорна сметка.
    Кастило се разсмя.
    — Май наистина е най-добре да се върна. Само че не знам кога ще успея да хвана самолет.
    — Ако успееш да намериш малко време и да вмъкнеш и това в натоварената си програма, имаш резервация за „Континентъл 5566“, който излита от Сан Антонио в пет и четирийсет и пет. Ще кацнеш на „Дълес“ след едни нищо и никакви три междинни кацания и едно прекачване в единайсет и половина.
    — По дяволите!
    — Само те бъзикам, Чарли. Спокойно. Полетът е без прекъсване. Госпожа Форбисън ти направи резервацията.
    — Добре. Когато дойда, след три или четири часа, задължително ще те събудя, стига да успея да хвана такси на „Дълес“.
    — На летището ще те чака личният ти „Юкон“ — успокои го Милър. — Тя уреди и това. Оглеждай се за тежко въоръжен мъж с измъчена усмивка.
    — Няма нужда. Ще хвана такси.
    — Всъщност, Том Макгуайър каза на госпожа Ф. да уреди тази работа. Свиквай, надувко. Сега вече можеш с право да се надуваш.
    — Чао, Дик. Благодаря ти.
    Той затвори и отнесе телефона на верандата. Всички го чакаха търпеливо. Бяха му сложили пържола в чинията.
    — Какво искаше Дик? — полюбопитства Фернандо.
    — Похапни пържола. Ще ти трябват сили за пътуването.
    — Фернандо, никъде няма да ходиш — заяви троснато Мария.
    — Тук ли ще го оставиш, когато заминеш? — попита невинно Кастило.
    — Няма да ходи никъде с теб. Точка — повтори твърдо Мария.
    — Че кой е казал, че ще заминава с мен? Въпросителен знак. Говорех за пътуването оттук до „Каза Лопес“. Точка. А ти какво си помисли? Въпросителен знак.
    Фернандо се разсмя.
    — Май те сложиха на място, мила — обади се той.
    — Хорхе, запетайка — обърна се десетгодишният Фернандо М. Лопес към брат си, — би ли ми подал маслото, въпросителен знак?
    — Не, запетайка, няма, удивителен знак! — отвърна широко ухиленият Хорхе Лопес.
    Abuela, намръщена досега, се усмихна.
    — Защо ли изобщо си отварям устата — възкликна Мария. — Като че ли не те знам какво представляваш. Трябва просто да си седя мирно и кротко и да оставя Карлос да ме прави на глупачка, докато съпругът ми и децата ми се подиграват.
    — Грингото прави на глупаци единствено хората, които обича — отвърна Фернандо.
    — Моля те, не го наричай така — гракнаха в един глас Фернандо-младши и Хорхе, а след това погледнаха баба си. — Знаеш, че не му е приятно.
    Фернандо-младши побърза да добави:
    — Не ми е приятно, удивителен знак!
    — Баща ми ме предупреждаваше, че правя голяма грешка, като се омъжвам в това семейство — не се остави Мария, въпреки че вече се усмихваше.


    Когато колата пристигна, Abuela излезе с него.
    Отпред бе спрял сребрист „Ягуар XJ8“.
    — Симпатично возило, Abuela — отбеляза Чарли. — Ново е, нали?
    — Фернандо ми прати един мерцедес — обясни тя. — Дванайсет цилиндъра. Черен. Накарах го да си го вземе. Чувствах се като гангстер, като член на мафията. Тази мога да я карам и аз.
    — Ето значи как Мария се е сдобила с мафиямобила.
    — Беше по-разумно Мария да я кара. Иначе той щеше да загуби куп пари. Не можеш просто така да върнеш нов автомобил.
    — Значи Мария няма нищо против да се чувства като гангстер и член на мафията.
    — Добре че никой не повдигна въпроса, докато тя беше тук — отвърна Abuela. — Миличък, трябва ли непрекъснато да я дразниш?
    — Видях, че и ти се усмихваше, докато момчетата си играеха с пунктуацията.
    — Много са умни, нали? Толкова много ми напомнят за вас с Фернандо.
    — Доста стряскащо звучи.
    Тя не отвърна нищо на тази забележка.
    — Тъкмо това ти трябва, Карлос. Да си имаш собствени момчета. Едно хубаво семейство.
    — Аз си имам хубаво семейство. Просто си нямам жена.
    — Има ли някакво развитие в това отношение?
    — Да не би Фернандо пак да е клюкарствал?
    — Как е госпожицата от Тайните служби!
    — Обездвижили са й челюстта. Ако успея да я накарам да остане така, може и да се получи нещо между нас.
    — Изобщо не е смешно, Карлос.
    Той сведе поглед.
    — И състоянието й не е смешно — отвърна той. — Съжалявам, че го казах.
    — Така и трябва.
    Той погледна баба си в очите.
    — Налага ми се да замина за Европа за два дни. Ще пътувам от Ню Йорк и ще спра във Филаделфия, за да се видя с нея.
    — Фернандо каза, че била много симпатична.
    — Така е.
    Тя кимна, след това го целуна.
    — Vaya con Dios, mi amor — пожела тя.
    Той се качи на предната седалка до шофьора.
    Докато колата се отдалечаваше от просторната къща в испански стил, той се обърна назад и впи поглед през задния прозорец. Баба му все още бе на мястото, където я остави.
    „Права е. Наистина ми трябват момчета като на Фернандо и съпруга — трябва ми семейство“.
    Не откъсна поглед от баба си, докато завиха, а след това се замисли за Бети Шнайдер.
    „Май му е дошло времето. Господ ми е свидетел, че никога не съм изпитвал към друга жена онова, което изпитвам към Бети“.

IV

ЕДНО

    Вашингтон, Международно летище „Дълес“
    Дълес, Вирджиния
    23:40, 3 Август 2005

    Кастило се усмихна, когато излезе от ръкава на терминала. Отпред наистина го чакаше тежко въоръжен мъж с измъчена усмивка. Беше застанал зад инвалидна количка, в която се бе настанил майор Х. Ричард Милър — младши, единият му крак щръкнал на специална подпора.
    За миг се запита как са успели да убедят охраната да ги пусне, след това се почувства глупаво, защото се сети. „Размахваш документите, издадени от Тайните служби, и можеш да обикаляш където искаш“.
    — Господин Кастило — заговори агентът от Тайните служби. — Майор Милър предположи, че пътувате без багаж.
    „Много интересно. На мен ми говори на господин, а Дик е майор. И двамата сме майори. Този тип би трябвало да го знае.“
    Какво каза Дик по телефони? „Свиквай, надувко. Сега вече можеш с право да се надуваш“.
    — Наистина съм без багаж — усмихна се Кастило. Протегна ръка. — Не се познаваме. Аз съм Чарли Кастило.
    Агентът от Тайните служби стисна стегнато дланта му и я пусна бързо.
    — Специален агент Дилейни, господине.
    Кастило погледна Милър и забеляза, че приятелят му се усмихва.
    Специален Агент Дилейни заговори в микрофона на ревера.
    — Дон Жуан излезе. Без багаж. Тръгваме.
    — Аз ще се заема с инвалида, Дилейни — заяви Чарли.
    — Слушам, господине. „Юконът“ е паркиран пред входа, господине.
    — Какво стана с гордостта на пехотинците? — попита Милър, докато минаваха през летището.
    — Вик Д’Алесандро уреди да го прехвърлят в Браг, докато решат какво да го правя.


    — Ще ти трябва ли помощ, за да се качиш в това чудо? — попита Чарли пред „Юкона“.
    — Не, можеш да вкараш инвалидната количка вътре — разпореди се Милър.
    Надигна се чевръсто, застана на единия си крак, отвори вратата и се метна вътре. Кастило забеляза, че средната седалка е свалена, и се вгледа по-внимателно. Милър вече се бе настанил в другия край на седалката, протегнал крак пред себе си върху свалената седалка.
    — Хайде, няма ли най-сетне да прибереш тази количка? — заяде се Милър.
    — Да ви помогна ли, господине? — попита специален агент Дилейни.
    — Ще се справя, благодаря — отвърна Кастило, докато се бореше с непрекъснато разгъващия се инвалиден стол.
    Шейсет секунди по-късно Милър попита.
    — Май не си много сръчен, а?
    — Господине, отстрани има лостче, което ще ви даде възможност да я сгънете — обади се специален агент Дилейни.
    — Дайте да ви покажа.
    — Благодаря — отвърна Кастило и се качи в „Юкона“ Трийсет секунди по-късно автомобилът се вля в движението.
    Специален агент Дилейни отново заговори в микрофона на ревера:
    — Дон Жуан кацна. Тръгваме към гнездото.
    — Ама той с кого говори? — попита тихо Чарли.
    — Вече го питах — отвърна Милър. — Той отговори: „Тайните служби имат комуникационна система“, а след това аз пак го попитах: „Добре де, но ти с кого говориш?“ Той отвърна: „С комуникационната система“.
    — Тъп въпрос — ухили се Кастило. След това добави: — Не беше нужно да се разкарваш чак дотук, Дик.
    — Имах основателна причина. По-точно, причините са две. Първата е, че това е страхотно развлечение след скучното сиво ежедневие да кръстосвам от хотела до комплекса „Небраска“, като понякога се отбивам в бара във фоайето, за да пийна нещо и да се възстановя от пътуването.
    — А втората?
    — Помислих си, че може да се отбиеш в бара, преди да се качиш в стаята.
    — Ти си екстрасенс! Освен това аз черпя.
    — Та затова си помислих, че няма да е зле да те предупредя какво те чака — продължи Милър, замълча за кратко, след това добави: — Бившият регионален директор на ЦРУ за югозападна Африка.
    — Сериозно?
    — Сериозно. Онази вечер си седях в бара и си пийвах, когато усетих някакво зловредно лъчение. Огледах се и я видях — самата госпожа Патриша Дейвис Уилсън, от плът и кръв. Ама каква плът само се показваше изпод роклята.
    — И какво стана?
    — Нищо не стана. Беше с някакъв тип, за когото много подозирам, че не се казва господин Уилсън. Беше по-млад дори от нас с теб.
    — Ти сигурен ли си, че тя те позна?
    — Зловредното лъчение разкри без следа от съмнение, че ме е познала. Искам да ти кажа, че мартинито ми буквално замръзна. Трябваше да го дъвча като буца лед.
    — Сигурно е решила, че ти си виновен, задето я уволниха.
    — И на мен ми мина през ума — отвърна Милър. — А пък после ми хрумна един още по-неблагоприятен сценарий, че не са я уволнили.
    — Мислиш ли, че е възможно?
    — Знаеш как е в агенцията по-добре от мен — отвърна Милър. — Да уволниш някого, е равносилно на признание, че агенцията не е съвършена. — Има ли начин да разберем какво става? Дали да не накараме Том Макгуайър да поразпита.
    — Много си назад с материала, Чарли — отвърна Милър. — Тъй като съм убеден, че човек трябва да опознае врага, още на следващата сутрин позвъних в Ленгли, представих се на шефа на Информационния отдел като шеф на Информационния отдел на Звеното за организационен анализ…
    — Ти сериозно ли говориш?
    — Естествено — отвърна Милър. — След това попитах дали имат служителка на име Патриша Дейвис Уилсън, с какво се занимава въпросната дама.
    — Те казаха ли ти?
    — Шефе, на теб някой казвал ли ти е, че в повечето важни агенции има длъжност Връзки с обществеността и служителите са инструктирани да отговарят на всички въпроси.
    — Не, никой не ми е казал.
    — Трябва да прекарваш повече време в офиса, шефе. Какво ли не се случва при нас. Та въпросът ти беше: „Те казаха ли ти?“. Да, казаха ми. Слушай сега, направо ще паднеш от кеф — госпожа Уилсън е главен аналитик в отдел „Южна Америка“.
    — Господи!
    — Господи, я — отвърна Милър. — Което ще рече, че има достъп до всичко, до което се доберат слухарите от агенцията, и — което е още по-важно — което се случва там.
    — Трябва да направя нещо по този въпрос — измърмори Кастило.
    — Да не би да имаш предвид да я обезвредиш? Кажи, Чарли?
    — Още не знам. Просто не искам тази жена да си вре носа в онова, което става и тепърва ще става.
    — Носът й не ме притеснява толкова, колкото устата.
    — Ти спомена ли пред някого?
    Милър поклати глава.
    — Първата ми работа утре сутринта е да се видя с Мат Хол — заяви Кастило.
    — Първата ти работа утре следобед — поправи го Милър. — Той е в Сейнт Луис и оттам заминава за Чикаго. Очакват го в пет и трийсет. В Белия дом има прием и е длъжен да присъства.
    — Добре де, първата ми работа утре следобед — примири се Кастило. — По дяволите! Трябва да замина за Европа, а ми се искаше да отскоча до Филаделфия да видя Бети, преди да тръгна. Сега или няма да мога да се видя с нея, или ще се наложи да отложа виждането с ден-два.
    — Това означава ли, че няма да ме черпиш в бара?
    — Ще те черпя с две питиета даже — успокои го Кастило. — Може дори повече.
    — В бара на хотела ли?
    — Доколкото си спомням, онзи път бяхме невинни жертви. Защо да се страхуваме, че ще се натъкнем на злобарката?
    — Стига, Чарли! Много добре знаеш защо, дяволите да те вземат.
    — Притежавам силата на десетима, защото сърцето ми е чисто. Няма да позволя на въпросната „дама“, не че думата й подхожда, да ме прогони от бара.
    Милър изсумтя.

ДВЕ

    Звено за организационен анализ
    Вътрешна сигурност, комплекс „Небраска“
    Вашингтон, окръг Колумбия
    08:25, 4 Август 2005

    Госпожа Агнес Форбисън, заместник административен директор на Звеното за организационен анализ, майор Ричард Милър — младши, шеф на Информационен отдел в Звеното за организационен анализ и самият шеф, майор К. Г. Кастило, се бяха изправили на килима почти в средата на кабинета. Майор Милър се подпираше на дебел бастун.
    Кабинетът бе като за висш функционер от федералното правителство. Имаше огромно гравирано антично дървено бюро, зад което бе поставен червен кожен стол с висока облегалка, така нареченият „съдийски стол“.
    На бюрото бяха поставени два телефона, единият червен. Той осигуряваше обезопасена линия, свързана с телефонната централа на Белия дом. До стената бяха поставени националният флаг и знамето на департамент Вътрешна сигурност. Пред бюрото, под ъгъл, бяха поставени два кожени стола с високи твърди облегалки. Отстрани се виждаше масичка за кафе, с два стола от едната страна и канапе в същия стил от другата. На стените бяха монтирани два телевизора, всеки с трийсет и два инчов екран.
    — И това е краят на обиколката — заяви госпожа Форбисън. — Можеш да кажеш: „Добре си се справила, Агнес“.
    Госпожа Форбисън, GS–15 — най-високото ниво в йерархията на служителите — бе на четирийсет и девет, сивокоса жена, започнала да напълнява.
    — Мили боже, Агнес! — възкликна Кастило.
    — Харесва ли ти?
    — Дявол да го вземе, просто не знам какво да кажа — отвърна честно Чарли. — Какво ще правя с всичко това?
    Току-що бяха завършили обиколката на офисите, дадени за ползване на Звеното за организационен анализ към Вътрешна сигурност в комплекса „Небраска“ в окръг Колумбия. Едно време комплексът бе собственост на флота, ала през 2004 година Конгресът го прехвърли на Вътрешна сигурност, когато създадоха Агенцията след атентатите на 11 септември.
    — Офисът ти е необходим — отвърна тя. — А като гледам как вървят нещата, много скоро ще се окаже, че ни е тясно.


    До много скоро, госпожа Форбисън бе една от двете изпълнителни асистентки на секретаря на Вътрешна сигурност Мат Хол. Когато Звеното за организационен анализ бе сформирано към Вътрешна сигурност, госпожа Форбисън бе прехвърлена — по нейно настояване.
    Още от самото начало бе наясно, че Звеното няма абсолютно нищо общо с какъвто и да е организационен анализ и почти нищо общо с Вътрешна сигурност. Секретар Хол й бе показал строго секретния президентски указ за създаването още в деня, в който бе изготвен.
    Агнес бе работила във Вашингтон дълги години, затова основателно подозираше, че секретар Хол рано или късно ще се сдобие със своя вътрешна разузнавателна организация — Вътрешна сигурност бе единственият департамент, който не разполагаше със собствено разузнаване — ако не за друго, то за да могат подчинените му да преглеждат по-лесно потока от разузнавателни сведения, с които ги засипваше цялата разузнавателна общност.
    Много правилно бе подозирала, когато президентът замина за Билокси, за да присъства на пристигането на самолета, който превозваше тленните останки на Мастърсън и сержанта, и да изнесе прословутата си реч — „… към онези, които подло убиха тези добри мъже. Искам да повторя, че това безобразие няма да остане безнаказано.“ — че Чарли Кастило ще бъде изпълнителят на това наказание. Той не само че бе открил откраднатия „727“, и то след като цялата разузнавателна общност бе вдигнала ръце в отчаяно примирение пред неуспеха си, ами го бе откраднал от терористите.
    Бе съвсем естествено президентът да изпрати Чарли като свой агент, за да открие убийците на Мастърсън и сержанта, също както го изпрати да открие откраднатия „727“.
    Само че тя не бе очаквала указа на президента. С един замах на химикалката — по-точно казано химикалката на държавния секретар — президентът бе връчил на Кастило непопълнен чек, с който да прави каквото пожелае, стига да намери и „обезвреди“ убийците. Щеше да се отчита директно пред президента, не дължеше обяснение дори на секретар Хол. Указът му бе осигурил и организация, с която да се разпорежда по свое усмотрение.
    Когато секретар Хол й показа документа, тя го прочете, върна му го и възкликна:
    — И-ха!
    — Сигурно мислиш, че той няма да успее да се оправи, нали? — бе попитал Хол.
    — Според мен ще съумее да се справи с терористите, но не съм сигурна дали ще се пребори с Вашингтон — бе отвърнала тя. — Строго секретно по заповед на президента или не, тази работа ще се разчуе и щом слухът тръгне, големите играчи ще наскачат. ФБР и ЦРУ ще получат удар, когато разберат. А пък Монтвейл — най-вече Монтвейл — няма да си намери място.
    — Ако беше на негово място, ти как щеше да се почувстваш? Предполага се, че той отговаря за разузнаването, а ето че президентът прави изключение — при това за млад майор, който ще докладва единствено и само на него.
    — Монтвейл може и сам да се грижи за себе си — бе отвърнала тя. — Аз се притеснявам за Чарли.
    — Да не би да ти се струва, че има нужда от наставник, който да го преведе здрав и читав по пътечките на вашингтонските лешояди? Някой като теб, нали?
    — Някой като вас, разбира се — бе повишила глас тя. — Но, да, прав сте, и като мен.
    — Защо тогава не помислиш дали да не се прехвърлиш към Звеното за организационен анализ като заместник шеф на администрацията, което ще рече, че не съм бил достатъчно доволен от работата ти и тъй като не мога да те уволня, те повишавам.
    — Много добре звучи. Заместник-шеф на администрацията — бе повторила Агнес.
    — И тъй като нямам никаква власт над това Звено — нито пък над него — ще предложа идеята на Чарли.


    Агнес се обърна към Кастило.
    — Да ти кажа, шефе…
    — Предпочитам да ми казваш Чарли — прекъсна я той.
    — И аз предпочитам да ми казват красавице или прелест моя, но тук не му е мястото. Тук шефът трябва да бъде наричан шефе или господине. Ти избираш.
    — Добре де, добре.
    — Та исках да ти кажа, шефе, че прогоних всички от етажа, но запазих кабинета на секретаря. Тъй като той го използва по за двайсет минути на месец, това означава, че няма да тръгне един безкраен поток от любопитни хора, които да надничат от асансьора. Освен това ще викна техник да сложи от онези джаджи с електронните карти за нашия асансьор. Когато го направи, ще блокира останалите асансьори, за да не могат да спират на нашия етаж.
    — Ти си наистина невероятна — призна Чарли.
    — Докато си приказваме, монтират допълнителна обезопасена линия. Вие с Дик и аз ще си имаме отделни, също и Том Макгуайър. Ще има и една в конферентната зала. Казах на новия завеждащ Връзки с обществеността, господин Елсуърт, че ще му осигуря и на него веднага щом имам възможност. Не съм уточнила колко време ще ми отнеме.
    — Какво мислиш за господин Елсуърт?
    — Умен, корав, опитен, което би трябвало да се очаква от човек, работил години наред с посланик Монтвейл.
    Милър изсумтя.
    — Защо ли не съм учуден? — подметна Кастило.
    — Освен това иска среща с теб, шефе, в мига, в който успееш да го вместиш в натоварената си програма.
    — Може ли да не е точно днес? Утре заминавам за Европа — Париж, Фулда, Будапеща и може би Виена. Може пък, докато се върна, да успея да измисля някой хитър начин да го върна на Монтвейл.
    — Аз ще удържа фронта — обеща тя. — Само че няма да е безкрайно дълго. Ти колко време ще си извън страната?
    — Само два дни. Бих тръгнал веднага, но се налага да поговоря с Хол. Той е пратил да ме повикат, но се връща късно следобеда. — Чарли замълча. — Единственото хубаво в цялата тази работа е, че ще успея да си поговоря с него за господин Елсуърт.
    — Чарли — обади се колебливо Агнес, след това събра кураж и продължи: — Чарли, крайно време е да приемеш, че вече не работиш за Мат Хол.
    — Когато Мат Хол каже, че иска да ме види, заставам мирно пред него и козирувам.
    — Както решиш. Искам обаче да ти кажа, че не си длъжен да го правиш. А лошото в случая е, че няма да е справедливо от твоя страна да молиш Хол да води битките ти с Монтвейл. Той вече няма власт над теб, следователно не носи отговорност за действията ти.
    — Тя е права, Чарли — намеси се Милър. — Както ти казах, свиквай да се държиш като надувко.
    — Господи! — изпъшка отчаяно Кастило.
    — Трябва вече да си свикнал с тази роля — продължи Агнес. — Нали затова е напудреният офис и „Юконът“ на Тайните служби. Това са символите на успеха в окръг Колумбия, Чарли. Средно успелите бюрократи получават места на паркинга, на които са им написани имената. Хората на следващото стъпало се возят в служебен автомобил, но не за да ходят на работа с него. На следващото стъпало ти дават „Юкон“, който карат твоите хора, не служителите от Тайните служби. Каймакът е „Юкон“ на Тайните служби, който е на твое разположение по всяко време на денонощието. Затова Том Макгуайър го уреди. Той знае какви са правилата на играта, а ти гледай да ги научиш колкото е възможно по-скоро.
    Кастило поклати глава и попита:
    — Том къде е?
    Не остана време за отговор. Чу се дискретен звън и червената лампичка на червения телефон започна да примигва.
    — На този телефон отговаряш само и единствено ти — уведоми го Агнес.
    Кастило направи крачка към огромното бюро и вдигна слушалката.
    — Кастило.
    — Обажда се Натали Кохън, Чарли.
    — Добро утро, госпожо секретар.
    — Току-що разговарях по телефона с посланик Лоримър — обясни тя. — Първо позвъних на господин Мастърсън и му казах, че господин Лоримър е бил открит, при какви обстоятелства е бил открит, и го разпитах как роднините ще приемат обаждането ми.
    — И какво отговори той, госпожо?
    — Каза ми, че човек от посолството в Монтевидео се е обадил на посланика — тъй като той е най-близкият роднина — и му е разказал какво се е случило.
    — Не се бях сетил, че може да се получи по този начин — призна Кастило.
    — При подобни инциденти се следва установена процедура и тя е била задействана, след като господин Лоримър е бил идентифициран — обясни тя. — Нямало е откъде да знаят, разбира се, че бащата има проблеми със сърцето, нито пък че е пенсиониран посланик.
    — Той как е приел новината?
    — Добре. И двамата с господин Мастърсън изразяват благодарността си към теб, че си готов да се погрижиш за имотите на господин Лоримър и в Уругвай, и във Франция. Много мило от твоя страна, Чарли.
    — Истината е, че ми трябва законно основание да вляза в апартамента му в Париж и в имението в Уругвай, за да видя дали няма да открия нещо. Така може би дори ще успея да потуля някои въпроси, които ще започнат да задават за банковите сметки на Лоримър в Уругвай. — Тя прие новината без всякакво учудване.
    — А какво стана с този въпрос?
    — Специален агент Юнг имаше сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Кайманите — била му е необходима, за да си свърши възложената от 4 бр задача. Всичко бе прехвърлено без проблеми. Следващата стъпка е да ги прехвърлим на сметка, открита на мое име. Ще видя дали може да стане още тази сутрин.
    — Питам, защото същата стандартна процедура, която се задейства, в случай че някой американец почине в чужбина, се задейства и за защита на авоарите. Дори да сте изнесли парите от Уругвай, направили сте го след смъртта му. По всяка вероятност ще започнат въпроси.
    — По дяволите!
    — Така. Може би ще успеем да поговорим по този въпрос довечера.
    — Моля!
    — Ти няма ли да дойдеш в Белия дом?
    — Не, госпожо. Знам, че секретар Хол ще присъства, но аз няма да успея.
    — Добре. В такъв случай ще поразпитам за проблема и ако нещо изникне, веднага ще ти съобщя.
    — Много съм ви задължен.
    — Ще се чуем пак, Чарли — обеща държавният секретар и затвори.
    Кастило върна слушалката.
    — Приоритетът ни в момента е да прехвърлим парите от сметката на Юнг в моята — заяви той. — Трябват ми номерата на новата ми сметка и някой трябва да ми каже как да прехвърлим парите в офшорна банка.
    — Кой знае номерата? — попита Агнес.
    — Ото Гьорнер от „Тагес Цайтунг“. По-вероятно фрау Шрьодер.
    — Те ще ми ги кажат ли, ако им се обадя?
    — Малко вероятно, но след като им звънна аз, сигурно ще ти ги кажат. Как да набера международен телефон?
    — Ако го знаеш — отвърна Агнес, — просто набираш. След като ми кажеш номера.


    Оказа се, че за прехвърлянето на шестнайсет милиона долара от една сметка в друга в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови са необходими много повече усилия и време, отколкото Кастило бе предполагал.
    Тъй като никой не искаше да е извън офиса, когато се обадеше някой от Фулда или Каймановите острови за новопридобитите им средства, за обяд поръчаха хамбургери от „Уенди“. Специален агент Юнг, очевидно готов на всякакви жертви стига парите да бъдат изтеглени от сметката му, с готовност отиде да вземе обяда.
    За негово облекчение, малко след два следобед, „Лихтенщайнише Ландесбанк“ потвърди, че парите са вече в сметката на Карл У. фон унд зу Госингер — и не се водят на негово име — ала много скоро притесненията започнаха отново.
    Кастило тъкмо бе затворил, когато Милър запита — Чарли имаше опасения, че приятелят му го прави нарочно; знаеше, че Милър не понася Юнг — какво ли ще правят момчетата от Форт Мийд със записите на всички телефонни обаждания, които са направени от офиса този ден.
    Във Форт Мийд, Мериленд, близо до Вашингтон, се намира Националната агенция по сигурността, секретно отделение, което се занимава с „прихващане“ на телефонни разговори и други електронни трансмисии на данни и текстове, като например имейли.
    — Нали знаеш как става, Юнг? — попита Милър.
    — Имам представа — отвърна агентът.
    — Казано с просто думи, на практика те записват всичко, което излиза от Вашингтон — започна Милър. — След това прекарват записите през високоскоростни филтри и търсят думи, имена или изрази, от които се интересуват. При огромния интерес към прането на пари, а съм сигурен, че това ти е добре известно, „Лихтенщайнише Ландесбанк“ е една от ключовите им фрази. Също и „милиони долари“.
    — Така че в момента поне един от анализаторите в Националната агенция по сигурността се почесва по главата и се пита дали това е законно осъществен трансфер, или някой наркобарон, или мошеник не си прехвърля парите в пълен разрез със законите на САЩ. Според мен данъчните не получават сведения от тях, затова пък ЦРУ и ФБР със сигурност получават всичко, до което там са се добрали.
    Кастило едва сдържа усмивката си, когато по лицето на Юнг се изписа ужас от намеците на Милър.
    В същия момент Кастило осъзна, че разговорът, започнал на шега, ги насочва към наистина сериозен проблем.
    — Което означава, че ще трябва да направим нещо по въпроса, при това незабавно — обясни той, — преди някой да започне да събира всички сведения за нас в някоя дебела папка.
    Милър не го разбра. Помисли си, че Чарли се опитва да накара Юнг да се почувства още по-напрегнат.
    — Чарли, знаеш не по-зле от мен, че когато хората от Националната агенция надушат нещо, стават като куче, захапало сочен кокал — обясни Милър.
    — Агнес — повиши глас Кастило. — Резервирай на Юнг място за следващия полет до Буенос Айрес.
    — Днес ли? — обади се агентът.
    — До час, ако тогава има самолет.
    — Какво ще правя в Буенос Айрес?
    — Отиваш в Монтевидео и прибираш всичката информация, до която са се добрали в посолството за банковите преводи от сметката на Senor Жан-Пол Бертран, за да не вземе някой да докладва в Държавния департамент и оттам да тръгнат да разнищват случая.
    — Господи, ще ме изпратят в затвора за унищожаване на доказателствен материал — възкликна Юнг.
    — Кой ти е казал, че ще унищожаваш доказателствен материал? — попита Кастило. — Ще прибереш материалите и ще ги предадеш на госпожа Форбисън, а тя ще направи секретен файл за парите, в който ще опише движението им от самото начало.
    Той се облегна назад на съдийския стол и придърпа червения телефон към себе си.
    — Кое копче да натисна, за да се свържа с Натали Кохън? — попита той и погледна госпожа Форбисън.
    — Пет — отвърна тя.
    Той натисна петото копче.
    — Обажда се Кастило, госпожо секретар — представи се той. — Имате ли възможност да ми отделите минутка?
    Чарли обясни положението, след това я изслуша.
    — Много ви благодаря, госпожо секретар. Ще направя точно така и ще ви държа в течение — отвърна той.
    Върна слушалката и погледна специален агент Юнг.
    — Нали разбра, Юнг — започна той. — Ако не си, държавният секретар ще уведоми посланика в Монтевидео, че изпраща агент от ФБР, който е запознат с положението — тоест теб — за да разследва финансовите дела на господин Лоримър-Бертран, и че трябва да ти предадат всичко, с което разполагат, за да можеш да докладваш лично на нея.
    — Добре — кимна Юнг.
    — Ще изготвиш два доклада — отвърна Кастило.
    — Два ли?
    Чарли кимна.
    — Единият ще бъде подробен доклад за всичко, което знаеш, какво са научили момчетата от ФБР, подробности около трансфера на парите от сметката на Бертран на твоя. Този ще го отнесеш лично в посолството в Буенос Айрес и ще го предадеш на Алекс Дарби, който ще го очаква и ще го препрати на госпожа Форбисън с дипломатическа поща. Ще отнеме един ден повече, но поне няма да се налага да бъде закодирано.
    — Не те разбирам, Чарли — обади се госпожа Форбисън. — Защо да не бъде закодирано?
    — Когато нещо се закодира, тайната я научават още двама — който кодира и който декодира.
    — Не се бях замисляла по този начин — призна тя. — Нямаш ли доверие на криптографите?
    — Имам им повече доверие, отколкото на хора, които познавам. Просто обичам да съм предпазлив.
    Тя кимна и Кастило се обърна към Юнг.
    — Във втория доклад ще включиш всичко, което са разкрили момчетата от ФБР, и поорязана версия на онова, което знаеш. Никакви подробности за сумата преди трансферите, само колко сме оставили в неговата сметка. Няма да споменаваш и за самите преводи. Този доклад го предаваш на посланика в Монтевидео, молиш го да го предаде за кодиране и да го препрати на държавния секретар. Ясно ли е?
    — Значи официално искаш от мен да предам непълен и подвеждащ доклад. Не мога да направя подобно нещо.
    — Нареждам ти да предадеш доклад, в който някои от данните се водят строго секретни по заповед на президента. Има разлика. Не виждам причина да разказваме на посланика за президентския указ, след като досега никой не е сметнал за необходимо да го уведоми. Не е нужно да разкриваме пред него каквато и да е информация за парите или намеренията ни.
    — Аз пък си мислех, че посланикът има право да знае какво правят в страната представителите на правителствените агенции.
    — Опитай се да разбереш, Юнг. Ще извършиш нарушение на закона, ако разкриеш информация пред посланика, която не е предвидено да знае, тъй като няма необходимия достъп за работа със секретни материали по случая. Подобен достъп могат да му дадат само двама — президентът и аз. Президентът не го е сторил досега, а аз не виждам защо да го правя. — Замълча за миг, след това попита: — Ще го направиш ли, Юнг, или не?
    Юнг се колеба цели трийсет секунди, което на всички се стори безкрайно дълго.
    — След като представяш нещата по този начин… — започна той, след това отново замълча. — Просто те моля да разбереш, че досега не съм имал нищо общо с… подобни дела.
    — Ще го направиш ли или не?
    — Да, да, разбира се.
    — Нямам представа каква клетва полагате във ФБР, но в клетвата на офицерите има една фраза „без всякакви задръжки и колебания“. Ти да не би да имаш задръжки и колебания?
    Юнг наклони глава, сякаш обмисляше какво да отговори, и отвърна:
    — Не, нямам.
    — Добре, ще държим връзка. Сигурно скоро ще се видим там.
    — Ела с мен — обърна се Агнес към Юнг. — Да видим какво ще направят в билетния център. — След това погледна Кастило. — Не знам какво друго си запланувал за вършене, но Том Макгуайър и Джак Бритън те чакат.
    Кастило й махна с ръка да ги пусне. Те влязоха веднага.


    Специален агент Томас Макгуайър от Тайните служби бе червенокос ирландец в средата на четирийсетте. До реорганизацията, последвала събитията на 11 септември, Тайните служби бяха под крилото на Министерството на финансите. Двамата със специален агент Джоел Исаксън бяха назначени за охрана на президента.
    Когато Тайните служби бяха прехвърлени към Вътрешна сигурност, Макгуайър и Исаксън станаха първите охранители на секретаря. Щом Макгуайър научи за създаването на Звеното за организационен анализ, той поговори със секретар Хол — който вече бе де факто глава на Тайните служби — и помоли да бъде прехвърлен.
    — По сърце си оставам ченге, шефе — обясни той. — Струва ми се, че Чарли ще има нужда от човек като мен, а вие нямате нужда и от двама ни с Джоел.
    Агентът от Тайните служби Джак Бритън, висок чернокож с остри черти, бе нов в Тайните служби. До много скоро работеше в полицията на Филаделфия в Бюрото по контратероризъм. Кастило и Милър се запознаха с него, докато се опитваха да открият откраднатия „727“. Първия път, когато говориха, Бритън работеше под прикритие — и държеше под око така наречените афроамериканци „луди глави“, без изобщо да се съобразява как е правилно да се казва.
    Беше с прорасла неоформена брада, в тъмносиня роба, сандали, косата му бе обсипана с мъниста и бе известен на братята мюсюлмани от филаделфийската джамия „Ари-Тег“ като Али Абид Ар-Разик.
    Силно впечатлен от Бритън, от куража, последователността и упоритостта му, както и от задълбочените му познания за манталитета на мюсюлманите в Щатите — както истинските, така и „лудите глави“ — Исаксън го вербува за Тайните служби заедно с още един офицер от филаделфийската полиция, сержант Елизабет Шнайдер от отдел „Разузнаване и организирана престъпност“.
    Исаксън не го бе вербувал специално за екипа на секретаря на Вътрешна сигурност, нито пък за работа с К. Г. Кастило. Беше вербувал Бритън и Шнайдер за Тайните служби, тъй като знаеше поне двайсет места в страната, където можеха да използват таланта на Бритън, а пък Бети беше особено подходящ кандидат за охрана.
    Така и не стана, както го мислеше. И двамата тъкмо бяха завършили обучението си за Тайните служби, когато госпожа Елизабет Мастърсън бе отвлечена. Кастило изиска Бритън и Шнайдер и те бяха изпратени в Буенос Айрес, за да помогнат при разследването на похищението и последвалото го убийство.
    „Неизвестни лица“ бяха нападнали автомобил на посолството, бяха ранили тежко специален агент Шнайдер, докато пътувала от дома на семейство Мастърсън, и бяха убили шофьора пехотинец.
    Когато президентът създаде Звеното, бе напълно естествено Бритън да се прехвърли на работа в него, а когато специален агент Шнайдер се възстанови, да се присъедини към колегата си.


    — Този път няма да се сърдя — рече вместо поздрав Кастило, когато Макгуайър и Бритън влязоха, — но следващия път, и занапред, когато влезете в тронната зала, ще ви помоля да се събувате и да си слагате бели ръкавици.
    Милър и Макгуайър избухнаха в смях.
    — Впечатлен съм, Чарли — призна Макгуайър.
    Бритън не каза нищо и усмивката му си остана малко напрегната.
    „Интересно, какво ли му е?“, запита се Кастило.
    — Не знам, Джак — продължи Кастило. — Като се замисля, май не изглеждаше чак толкова зле в синята роба с мънистата по косата.
    Макгуайър и Милър отново се разкискаха.
    — Трябва да те видя насаме, Чарли — каза накрая Бритън. — Да се върна ли след десет минути?
    „Иска услуга. Госпожа Бритън настоява да се прибере за известно време вкъщи. Да не би някой у тях да е болен? Може би някой в училище има нужда от истинско ченге, което да стане учител под прикритие, и той не иска да остава“.
    — Личен въпрос ли, Джак? — попита Кастило.
    Бритън се замисли, преди да отговори.
    — Да, донякъде. Всъщност не, не е личен.
    — Има ли нещо общо с работата ни тук?
    Бритън кимна.
    „Какво, по-дяволите, става? Какво е това, за което Милър и Макгуайър не трябва да научават? Тая няма да я бъде“.
    — Джак, нека ти обясня как ще работим тук — започна Чарли. — Или, по-точно казано, как няма да работим в този офис. Не искам никой да бъде на тъмно по отношение на нещата, които стават.
    Той разпери ръце, за да покаже, че говори за всички в офиса, след това добави:
    — Това включва и госпожа Форбисън. Според мен няма друг начин.
    — Разрешете да се намеся, господине — помоли Милър.
    „На него пък какво му става?“
    — Ако ще ми се правиш на интересен, Дик, не си уцелил момента — сряза го Чарли.
    — Просто питам дали може да направя една забележка, по-скоро да задам въпрос.
    — Питай.
    — Това „всички“ включва ли специален агент Дейвид Уилям Юнг — младши? — попита Милър, след това погледна Макгуайър и обясни: — Когато Чарли му каза, че го праща в Уругвай, за да опази информацията около банковите сметки на Лоримър да не се разчуе, Юнг трябваше да си помисли.
    — Мама му стара на тоя! — възкликна Макгуайър. — Май не му е за пръв път да има „резерви“.
    — Говори направо, Дик — нареди Кастило.
    — Според мен е въпрос на време, преди съвестта му да заговори и да го възпре да върши „нередностите“, които се вършат тук, или пък да му домъчнее за стерилно чистата среда във ФБР и да реши да си признае греховете — заяви Милър.
    Той замълча, за да осмислят всички чутото, и чак тогава продължи:
    — Колкото повече знае, толкова повече ще може да разкаже.
    — Той е прав, Чарли — намеси се Макгуайър. — Във ФБР са малко пуритани. Обичат да наемат стерилно чисти кадри. Започват да ги обработват в Куонтико, набиват им в главите, че писанието е свещено, че трябва да спазват всяка дума от него, и по-нататък, по време на службата, това се повтаря до безумие. Още преди Дик да повдигне въпроса, се питах дали мястото на Юнг е тук. Аз лично бих го пратил при братята му от ФБР, но по този начин той ще бъде напълно убеден, че не следваме написаното в светото писание, а и без това вече знае прекалено много, така че не можем да поемем риска да изпее всичко, което знае.
    — Значи допуснах грешка, като го изпратих в Южна Америка? — попита Чарли.
    — Не че е грешка, по-скоро бих казал, че рискуваш много — отвърна Макгуайър. — Кого друг можеше да изпратиш?
    — Според мен да го върна и да му затъкна устата, след като той се погрижи информацията за парите на Лоримър да си остане поверителна — реши Кастило. — Мога само да кажа, че съм съгласен, че Юнг е… Какъв е? С висок морал ли? Какво лошо има? Нищо не би го зарадвало повече от възможността да се върне във ФБР и да намери някого, пред когото да изпее какво става тук. Само моралните задръжки не му позволяват да го направи.
    — Смятай, че това не съм го чул — каза Милър.
    — Ти беше тук, Дик. Нали го попитах дали има морални задръжки и той отговори — след като помисли — че няма. Струва ми се, че говореше напълно сериозно.
    — Стискай палци да е така, Чарли — отвърна Милър, без да крие съмненията си.
    — Прави сте. Не можем да си позволим да зависим от него — призна Кастило. — Ще му казваме възможно най-малко. — Обърна се към Бритън. — Твой ред е, Джак. Кажи пред всички, каквото имаш да казваш.
    Бритън сви рамене и започна:
    — Добре. Това е едно от онези противни неща, които стават още по-противни, ако не ги направиш. Във Филаделфия дочух нещо, което може и да се окаже прекалено измислено, само че логиката ми подсказва да не го отхвърлям с лека ръка, затова реших, че трябва да ти съобщя.
    — Казвай — подкани го Кастило.
    — Докато бях там, отскочих да видя Сай Филмор в болницата. От него научих.
    — Той кой е?
    — Детектив от контратероризма. Сега върши моята работа. Намерили го яко надрусан и го тикнали в болница „Френдс“ на булевард „Рузвелт“. Затова сега го държат в изолатор.
    — Та какво каза той?
    — Братята в джамията са сигурни, че ще успеят да се докопат до атомна бомба.
    — Струва ми се невероятно — намеси се Милър. — Откъде ще я намерят?
    Бритън сви рамене.
    — Не знаеше такива подробности. Знаеше обаче, че току-що са купили ферма в Дърам.
    — Северна Каролина ли беше това? — попита Макгуайър.
    — Пенсилвания — поправи го Бритън. — Област Бъкс. Горната част на провинцията. На няколко километра от река Делауеър. Купили са фермата, защото е построена върху стара железодобивна мина.
    — Железодобивна мина ли?
    — Ще използват тунелите за бомбено убежище, когато атомната бомба гръмне във Филаделфия. В момента се запасявали с храна и каквото е необходимо.
    — Разкажи ми за железодобивната мина — помоли Макгуайър.
    — Там е открай време — обясни Бритън. — Помниш ли, когато Вашингтон пресякъл Делауеър?
    — Само съм чувал. Не съм чак толкова стар — отвърна Том.
    — Преминал реката с лодка от Дърам. Наричали ги дърамски лодки, защото превозвали желязната руда от мината надолу по течението. Поне от двеста години не вадят руда, но тунелите са все още читави, защото са изсечени в скала.
    — Ти вярваш ли на тези приказки, Джак? — попита Милър.
    — Изобщо не искам да вярвам, логиката ми подсказва да не вярвам, но Сай Филмор твърди, че братята вярвали. Освен това искам да знам откъде са се сдобили с пари за ферма от четиристотин декара. Там цените на имотите изобщо не са ниски. А не са платили с откраднати чекове от осигуровки.
    — Откраднати чекове от осигуровки ли? — попита Кастило.
    — Не само това, ами и кражбите от наркопласьори бяха основните им средства за препитание, докато бях в джамията.
    — Ами ченгетата във Филаделфия? — попита Чарли. — Главен инспектор Фриц Крамер например. Какво казват?
    — Открили Сай да се мотае в северната част на Фили и да си говори сам — продължи Бритън. — Разбрали, че е ченге, чак след три дни. Оттогава е в болница „Френдс“, пред вратата му пази униформен полицай, за да пази Сай и от него самия, и от лудите братя. Не, началник Крамер не вярва на тези приказки. Дори не е предал информацията на ФБР.
    — Откъде ще намерят атомна бомба? — попита Милър. — Как ще я превозят? Ще я скрият ли някъде?
    — Предполага се, че в страната са внесени трийсет и кусур атомни бомби, които се побират в куфарчета, тайно внесени от руснаците — обясни Макгуайър. — Не е чак толкова трудно да се пренесат и скрият.
    — Мислиш ли, че в тази работа има някаква истина, Том? — учуди се Кастило.
    — Не. Но аз съм като Джак. Понякога има неща, които не бива да се пренебрегват единствено защото ти се струват безсмислени.
    — Какво да правим? Да съобщим ли на ФБР? — запита Кастило.
    — Защо не върнем Джак във Фили? — предложи Макгуайър. — Ще позвъня на Тайните служби там — шефът им ми е стар приятел — и ще му съобщя, че се интересуваме защо група американски мюсюлмани от Филаделфия са купили ферма, откъде са се сдобили с парите и какво възнамеряват да правят с нея. Ще му кажа, че не мога да му съобщя защо се интересуваме. Когато получим отговори, ще говорим отново.
    — Добре, действай — нареди Чарли. — Някой иска ли да ми каже още нещо?
    Всички поклатиха глави.
    Чарли продължи:
    — Сега си отивам до апартамента, за да си събера багажа. След това отивам да чакам Хол. Смятах да го питам какво да прави с новия от Връзки с обществеността, но Дик и Агнес ме убедиха, че проблемът си е мой. Щом приключа с Хол, заминавам за Филаделфия да се видя с Бети Шнайдер, а след това, и аз не знам как, заминавам за Париж. Или ще стане тази вечер, или веднага щом успея.
    — Не знаех, че някой ще заминава по работа в Париж — обади се Милър. — Какво ще правиш там?
    — Благодаря ти, че попита. Това не е сарказъм. Искам всички да знаят какво правя — отвърна Кастило. — Човекът на ЦРУ в Париж — Едгар Дешамп — е свестен човек от старата школа. Ще го помоля да ме заведе в апартамента на Лоримър. Посолството е уведомено, че ще се погрижа вместо посланик Лоримър за собствеността на Лоримър. След това смятам да му разкажа какво се е случило в имението на Лоримър и да разбера дали има някаква представа кои са типовете, които ни нападнаха, или поне какво са искали да намерят.
    — След това заминавам за Фулда, за да разбера дали има някакви проблеми със сметката ми в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Кайманите. Може да има по-добро място, където да се прехвърлят парите.
    — Накрая заминавам за Будапеща, за да се срещна с един журналист, Ерик Кочиан, който ми даде имената на хора замесени в скандала „Петрол срещу храни“. Обещах му да не давам имената на никого. Искаше ми се да го помоля да ми разреши да използвам въпросните имена. Така ще разберем откъде ги е взел, защото самият той няма да иска да ми каже. Освен това ще го помоля да се опита да познае кой може да е изпратил типовете, които ни нападнаха.
    — Накрая, може би ще се отбия във Виена, за да науча нещо повече за човека, убит преди Лоримър да изчезне. Преди да се върна тук, ще отида в Уругвай и Аржентина. Искам да отида до имението на Лоримър, за да видя дали няма да излезе нещо там.
    — Което ми напомня нещо друго, за малко да забравя. Дик, свържи се с някой от Форт Рукър, може би с Асоциацията по авиация, и открий най-доброто табло и черна кутия за „Бел Рейнджър“, които се предлагат на цивилни. Поръчай ги, опаковай ги и помоли секретар Кохън да ги изпрати с дипломатическа поща на посланик Силвио в Буенос Айрес.
    — Това пък защо?
    — Няма да повярваш колко скапана беше авиониката на „Рейнджъра“, който използвах там. Така връщам услугата, задето ми дадоха хеликоптера. Поне ще мога, ако се наложи, да го използвам отново.
    За момент всички останаха смълчани, накрая Милър подхвърли:
    — Чарли, тази поръчка ще струва цяло състояние.
    — Нали разполагаме с цяло състояние в „Лихтенщайнише Ландесбанк“? Струва ми се, че тези пари са за това.
    Милър вдигна доволно палци.
    — Ще ви държа в течение — обеща Кастило и се отправи към вратата.
    Обърна се.
    — Дик, можеш ли да дойдеш с мен? Сто процента съм сигурен, че съм забравил нещо.

ТРИ

    Стая 404 хотел „Мейфлауър“
    „Кънектикът авеню“ 1127,
    СЗ Вашингтон, окръг Колумбия
    16:30, 4 Август 2005

    Майор X. Ричард Милър — младши се бе изтегнал на шезлонга в огромната спалня, подпрял оперирания си крак на един стол, отпуснал здравия на пода. Подпираше бутилка „Хайнекен“ на гърдите си.
    Майор К. Г. Кастило бе застанал до леглото и трупаше дрехи в един куфар.
    — Ако се връщах тук, спокойно можех да взема един сак. Ако обаче взема сак, какво ще правя в Аржентина, където е средата на зимата?
    — А като вземеш куфар, ще го пратят по грешка някъде в Аляска — отвърна Милър и вдигна бутилката, за да отпие глътка. — Нали си чувал за законите на Мърфи?
    Кастило затвори капака на куфара и седна на пода.
    — Я ми кажи — Кастило посочи крака на Дик. — Какво казват в „Уолтър Рийд“?
    — Убедиха ме, че шансовете ми да премина армейската проверка за физическа годност са равни на нула. Освен това ме „посъветваха“ да се пенсионирам по инвалидност. Едно прецакано коляно очевидно е повече от достатъчно, за да ми плащат минимална пенсия до края на живота.
    — По дяволите — въздъхна Чарли.
    — Това страшно ме скапа, защото ми се струва, че ще трябва да подновя документите за граждански полети…
    — Да ги подновиш ли?
    — Да. Наложили са им запор, след като не съм се явил на годишния преглед за физическа годност. Тогава прецених, че няма начин да мина с гипса. Затова разрешителното ми е невалидно. Не са го анулирали, просто е обявено за невалидно, докато не се явя на преглед. Вече проверих. Трябва ми някой приятелски настроен лекар. Ще погледне белезите, а аз ще му покажа, че мога да си свивам крака. Той ще напише каквото трябва за пред инструктора на проверочния полет. С други думи, по нищо няма да проличи, че съм негоден или опасен в пилотската кабина. Проверяващият ще разбере, че мога да натискам педалите, и ще ми подновят разрешителното за реактивни и витлови самолети. Това ще рече, че мога да летя почти навсякъде, с изключение на армията.
    — А ти можеш ли „да натискаш педалите“? — попита Кастило.
    — Май да. Направо не ми се мисли, че след всички тъпи упражнения, дето ги правих, гадното коляно ще ми извърти някой номер. Затова си мисля да отскоча до Тампа и да си намеря сравнително честна работа като делови човек.
    — Като пилотираш прецакан отвсякъде руски хеликоптер на някоя скапана мисия на майната си ли?
    — Плащат добре.
    — Защо не останеш тук?
    — И да работя за теб ли?
    — Нещо притеснява ли те?
    — И да ме сочат като некомпетентен връзкар?
    — Приеми го от добрата страна — предложи Кастило. — Звеното за организационен анализ предлага работа на човек, който отговаря на всички необходими критерии. Ти си невеж, инвалид, озлобен и така или иначе безработен.
    — Забрави да кажеш чернокож. Много е важно.
    — Да, чернокож. Ще поговоря с Макгуайър. Може да уреди Тайните служби да те вземат на работа.
    — Май няма да успея да мина и техния преглед за физическа годност.
    — Все нещо ще измислим. Не ми е приятно да ти го казвам, Дик, но наистина се нуждая от теб.
    — Ако бях убеден, че наистина е така, Чарли…
    — Някога да съм те лъгал?
    — Нали не очакваш отговор на този въпрос?
    — В такъв случай ми е необходим човек — по-точно ти който да ми пази гърба от противния натрапник, дето ми го натресе Монтвейл. Това е самата истина.
    — Не можеш ли просто да кажеш: „Много благодаря, но нямам нужда от човек, който да се занимава с връзките с обществеността?“
    — Очакваш да кажа подобно нещо на посланик Монтвейл, директор на Националното разузнаване? Той не е свикнал да му се отказва, а и се опитва да ни бъде от помощ.
    — Какво е намислил?
    — Цялата тази работа с агента на президента никак не му е по вкуса. След като не успя да ни превземе — а съм напълно убеден, че точно това се опитва да направи — ще се опита да ме изхвърли от бизнеса.
    — И какво от това? Какво ще направят? Ще те върнат в армията ли? Боже, защо и пред мен нямаше такива възможности?
    Кастило не коментира тези думи. Вместо това попита:
    — Кога ще стане?
    — Ще ми дадат трийсет дни, след като ме върнат на ограничена служба, което ще рече през следващата седмица или десетина дни. Тогава трябва да се съглася на „частично годен“ и бързичко ще се озова в някой офис за донаборници или ще се пенсионирам по болест.
    — Значи имаме достатъчно време — успокои се Кастило. — Забрави онези простотии да работиш като наемник, моля те.
    Милър кимна.
    — Благодаря ти, Чарли — въздъхна той.
    — Господи, тази бира така ме изкушава — призна той.
    — Тогава се поддай на изкушението — подкани го Милър.
    — Това и смятам да направя. Ще си взема една. Ти искаш ли?
    Без да дочака отговор, той влезе в хола и се отправи към барчето. Тъкмо вадеше бирите, когато чу телефона да звъни и се върна в стаята. Милър му подаде слушалката.
    — Твоят ангел хранител те спасява от изкушението — пошегува се той.
    Кастило се протегна към слушалката.
    — Кастило слуша.
    — Обажда се Мат Хол, Чарли.
    — Слушам, господине.
    — Две промени в плана — започна Хол.
    „За какъв план става въпрос?“
    — Слушам, господине.
    — Ще мина да те взема в седем и половина, не в осем.
    — Моля?
    — Казах, че ще мина да те взема в седем и половина, не в осем.
    — Къде ще ходим, господине?
    — Нали ти казах. В Белия дом.
    „Разбира се, че не си ми казал. Каза, че ти ще ходиш в Белия дом. В седем и половина трябваше да се кача на самолета за Филаделфия“.
    — Вероятно не съм разбрал съобщението ви, господине.
    — Очевидно — отсече Хол. В гласа му прозвуча раздразнение. — Второто е, че президентът настоява да си облечен в униформа.
    — Моля?
    — Преди десет минути президентът каза, цитирам: „Кажи, ако обичаш, на Чарли да си облече униформата“, край на цитата.
    — За какво става въпрос? — попита напълно обърканият Чарли.
    — Главнокомандващият не сподели с мен причините за тези свои думи — отвърна Хол. — В седем и трийсет ще те чакам на входа на Седемнайсета. Копчетата и обувките да са лъснати. Бързам, Чарли.
    Той затвори.
    — Мама му стара! — възкликна Чарли.
    — Виждам, че новините са добри.
    Кастило не отговори. Приближи се до гардеробната. Милър го чу да мърмори:
    — Благодаря ти, „Уест Пойнт“.
    Излезе от гардеробната, понесъл огромен калъф за костюм.
    — „Благодаря ти, «Уест Пойнт»“ ли каза? — полюбопитства Милър.
    — Точно така — потвърди Кастило. — Първото, което научих там, бе, че когато прецакаш нещата, единственото задоволително извинение е „Нямам никакво извинение, господине“. Второто бе да си гладя и чистя униформата в мига, в който я сваля, защото някой гадняр може да те накара да я облечеш, когато най-малко очакваш, затова трябва да е готова.
    — А в нашия случай гаднярът е почитаемият Матю Хол. Защо иска да си облечеш униформата?
    — Лошото е, че президентът иска — отвърна Чарли, докато сваляше ципа.
    — Ама какво става?
    — Мама им стара, нямам никаква представа — отвърна Кастило. — Тъй като бях добър войник, ще се появя на уреченото място, в уречения час, във въпросната униформа.
    — Къде е уреченото място и кой е уреченият час?
    — Седем и половина на входа на Седемнайсета, откъдето Хол ще ме замъкне в Белия дом по неизвестни причини.
    Кастило започна да се съблича. Костюмът, ризата и вратовръзката бяха оставени на леглото, за да може да ги облече веднага щом успееше да се измъкне от простотията, заради която го викаха в Белия дом.


    Фоайето на хотел „Мейфлауър“ обхваща целия партер от входа на „Кънектикът Авеню“ до входа на Седма. Асансьорите са близо до „Кънектикът Авеню“ и са сравнително далече от асансьорите до входа на Седемнайсета.
    Въпреки това, майор К. Г. Кастило, облечен в парадна униформа, я видя в мига, в който слезе от асансьора. Беше в бледорозова лятна рокля и широкопола шапка. Реши, че или чака някого, с когото има среща, или скоро ще дойдат да я вземат.
    Тя не видя Кастило, докато той не се показа на стълбите към фоайето пред входа на Седемнайсета. Погледът й остана напълно безизразен.
    Когато се приближи, Чарли я поздрави.
    — Добър вечер, госпожо Уилсън.
    Тя отвърна тихо, но доста разпалено:
    — Стори ми се, че си ти, копеле гадно.
    — И аз се радвам да се видим отново — отвърна той, докосна с ръка шапката си и мина през въртящата се врата, за да излезе на Седемнайсета, а след това се отправи към паркиралия до тротоара „GMC Юкон XL“ на Тайните служби.
    Не се обърна назад, ала когато автомобилът потегли, извърна очи към фоайето.
    Госпожа Патриша Дейвис Уилсън все още стоеше, където я бе оставил, впила поглед в отдалечаващия се „Юкон“.
    Спомни си, че Милър бе казал, че зловредното й лъчение превърнало мартинито му в лед.

ЧЕТИРИ

    Белият дом
    „Пенсилвания авеню“ 1600
    Сз Вашингтон, окръг Колумбия
    19:50, 4 Август 2005

    Кастило позна подполковника пехотинец, застанал до вратата във великолепна униформа с отличителните знаци на адютант на главнокомандващия. Последно се бяха видели на „Еър Форс Едно“ във военновъздушната база „Кислър“ в Мисисипи. Дори помнеше името му: Макелрой.
    — Добър вечер, господин секретар, госпожо — поздрави подполковникът секретаря и госпожа Матю Хол. — Президентът ви моли да отидете в президентския апартамент.
    След това погледна Кастило и на Чарли му се стори, че в очите на Макелрой проблясва някакъв спомен.
    — Вие сигурно сте майор Кастило? — попита подполковникът.
    — Да, господине — отвърна Кастило, усмихна се и посочи табелката на гърдите си, на която пишеше КАСТИЛО.
    — Президентът ви очаква в президентския апартамент, майоре — уточни подполковник Макелрой. Бе повече от очевидно, че не му бе станало приятно, когато Чарли посочи табелката с името си.
    „Ама тогава майната ти, подполковник. Можеше и сам да погледнеш“.
    — Слушам, господине — отвърна Чарли.
    — Асансьорът е отсреща, господин секретар — посочи подполковник Макелрой.
    — Благодаря — кимна Хол.


    Първата дама бе в хола на президентския апартамент, ала президента го нямаше. Кастило не се изненада, когато видя останалите присъстващи — държавния секретар Натали Кохън; посланик Чарлс У. Монтвейл, директор на Националното разузнаване, и Фредерик К. Байдърмън, секретар на отбраната, ала четвъртият го стресна. Тук бе и генерал Алън Нейлър. В един от ъглите бе застанал фотограф, стиснал дигитален фотоапарат „Никон“.
    „Много интересно, какво толкова са решили да увековечат?“
    Монтвейл, Байдърмън и Хол бяха в официални костюми. Нейлър бе в парадна униформа.
    — Ще дойде след минутка — уточни първата дама, след това добави: — Здрасти, Чарли, напоследък все не остава време да се видим.
    — Добър вечер, госпожо.
    Мъжете му кимнаха, ала нито един не заговори.
    Президентът влезе след минута. Тъкмо обличаше официалното си сако.
    Присъстващите го поздравиха в един глас:
    — Добър вечер, господин президент.
    Президентът обиколи стаята, първо целуна жените, след това подаде ръка на мъжете, включително и на Чарли.
    — Добре, генерале — започна президентът. — Както обикновено, съм закъснял. Да започваме.
    Нейлър извади лист от джоба си.
    — „На вниманието на Военното министерство, Вашингтон, окръг Колумбия, извадка от заповед 155 от I август 2004 година. Параграф единайсет. Майор Карлос Г. Кастило, 22 179 155 от Специалните части е повишен в чин подполковник, считано от 31 юли 2005 година. Да се доведе до вниманието на началник-щаба, Джонсън Л. Мейбри, генерал-майор“.
    „Направо не е за вярване!“
    — Щом подполковникът се приближи, за да можем с генерал Нейлър да му сложим новите нашивки — обясни президентът и даде знак на Чарли да се приближи, — ще кажа няколко думи.
    Фотографът се приближи и защрака с фотоапарата. Кастило, без дори да се замисля, застана мирно до президента.
    — Как да свалим старите? — попита президентът и подръпна пагоните на Кастило.
    — Позволете да ви покажа, господин президент — предложи генерал Нейлър. Подаде нещо на президента и положи ръце на раменете на Кастило.
    Кастило сведе поглед, за да разбере какво е подал Нейлър на президента.
    „Естествено, парадни пагони с криле. Само че не са нови. Господи, неговите са“.
    Кастило усети как очите му се пълнят със сълзи.
    — И се плъзват оттук — демонстрира Нейлър.
    Фотографът обикаляше около групата и не спираше да щрака с „Никона“, докато президентът нагласяше единия пагон, а Нейлър се бе заел с втория, когато застанаха рамо до рамо, когато президентът, а след него и Нейлър стиснаха ръката на Чарли, и накрая, докато останалите в стаята го поздравяваха. И директорът на Националното разузнаване, и секретарят на отбраната го поздравиха. Първата дама, държавният секретар и госпожа Хол го целунаха по бузата. Накрая фотографът снима всички заедно.
    — Сега искам да кажа няколко думи — каза президентът. — На някои от вас им е известно, че съм главнокомандващ. Преди да стане въпрос за повишението на подполковник Кастило, аз наивно вярвах, че щом издам заповед, тя ще бъде изпълнена. Научих, че това не важи, когато става въпрос за повишение на офицери.
    — Когато майор Кастило откри и върна откраднатия от терористи „727“ — след като цялата разузнавателна общност го търси безуспешно, след като научихме колко малко е оставало терористите да постигнат целта си и да блъснат самолета в „Либърти Бел“ в центъра на Филаделфия, след като цялата разузнавателна общност отхвърли категорично подобна възможност — аз си казах, че едно най-обикновено повишение не е достатъчна награда за изключителната служба на Кастило в полза на страната.
    — Както Мат Хол ми каза, по онова време майор Кастило е бил определен за повишение в чин подполковник заради изключителната му служба.
    — Затова попитах генерал Нейлър „Как да го повиша?“ и генерал Нейлър ми каза, че не може да бъде повишен просто така. Може би причината бе, че генерал Нейлър и подполковник Кастило са твърде близки и генералът не е искал отстрани да изглежда така, сякаш към Чарли има по-специално отношение. Затова се обърнах към началник-щаба на армията и му обясних, че познавам един изключителен майор, възпитаник на „Уест Пойнт“, „Зелена барета“, като самия началник-щаб, който не само че е бил посочен за повишение в чин подполковник, а има забележителни заслуги, и ме интересува защо не може да бъде повишен незабавно. Началник-щабът обясни, че не било толкова просто, че като възпитаник на „Уест Пойнт“ и „Зелена барета“, майорът, за когото говоря, е наясно с положението. Което означаваше, че и главнокомандващият трябва да е наясно.
    — Затова главнокомандващият се оттегли, звънна единствено на генерал Нейлър и му нареди в момента, в който научи, че скърцащите колела на армейската машина са се задвижили и е дошло времето майор Кастило да бъде повишен, да ме уведоми незабавно. И той наистина ме уведоми онзи ден.
    Обърна се към Кастило, стисна дясната му ръка и отпусна лявата на рамото му.
    — Затова, подполковник Кастило, ще трябва да се задоволите с позакъсняло повишение, вместо с напразни очаквания. Поздравявам те, Чарли.
    — Благодаря ви, господине.
    Последва любезен смях, аплодисменти и присъстващите отново стиснаха ръката на подполковника.
    — Въпреки че държавният секретар недоволства, че след още една чаша ще предам управлението на страната в ръцете на гостите, нека вдигнем тост за новия чин на подполковник Кастило — предложи президентът.
    Сервитьор в бяло сако внесе поднос с чаши шампанско и поднесе на всички.
    — Дами и господа — продължи президентът с вдигната чаша. — За подполковник К. Г. Кастило.
    Президентът тъкмо поднасяше чашата към устата си, когато служител му даде знак, че го очакват на телефона.
    — Двамата с Натали очакваме това обаждане — обясни президентът. — Бихте ли ни извинили, ако обичате.
    Двамата с държавния секретар излязоха от стаята.
    Генерал Нейлър се приближи до Чарли.
    — Благодаря за крилете, господине — усмихна се Чарли.
    — Удоволствието беше мое, подполковник — отвърна Нейлър. — Ако старите не са ти нужни повече, Алън е в списъка за майор.
    — За мен ще бъде чест да връча на Алън пагоните си, господине.
    Посланик Монтвейл се присъедини към тях. Отпусна ръка върху рамото на Кастило почти бащински.
    — Успяхме да ви изненадаме, нали, подполковник? Съгласен съм с президента, че повишението позакъсня.
    Предупредително звънче зазвуча в главата на Кастило.
    „Защо се държи толкова мило? Заради всичко, което каза президентът ли? Заради церемонията може би? Не. Иска нещо. Какво обаче?
    Не иска да започна да се оплаквам заради противния тип, дето ми го е пратил. Това трябва да е. Знае, че в момента президентът е в настроение да угоди на всяко мое желание.
    Ако не хвана бика за рогата още сега — като по този начин съсипя приятелското настроение — докато се върна, а един господ знае кога ще стане — няма да мога да се отърва от господин Трумън Елсуърт“.
    — Много отдавна генерал Нейлър ми каза, че да чакаш повишение е все едно да наблюдаваш ледник — обясни Кастило. — Чакаш, чакаш и не става нищо — след това, най-неочаквано се чува едно шумно „Пльос“.
    Монтвейл и Нейлър се разсмяха.
    „Какво се казваше в наръчника за тактически действия? Най-добрата защита е доброто оскърбление“.
    — Господин посланик — реши се Чарли. — Ще ми позволите ли да отнема няколко минути от времето ви?
    Нейлър не успя да скрие изумлението си.
    — Разбира се — кимна Монтвейл. — Какво ще кажеш за някое време утре следобед?
    — Господине, щом мога, се качвам на самолет за Париж.
    — Сега ли?
    — Стига да е възможно, господине.
    — И на мен ми се искаше да разменим няколко думи насаме — призна замислен Монтвейл. — А сега моментът е съвсем удобен.
    — Благодаря ви, господине — отвърна Кастило.
    — Особено след като генерал Нейлър е тук — продължи Монтвейл.
    — Моля? — учуди се Нейлър.
    — Да отидем в заседателната зала, за да поговорим на спокойствие. Притеснявам се обаче, че ако излезем и тримата, ще привлечем внимание. Нали така, генерале? Някой може да реши, че става нещо, за което трябва и останалите да разберат.
    — Господин посланик — обади се Нейлър. — Адютантът ми чака с автомобила отвън, за да ме откара до „Андрюс“. Щом има как, се връщам в Тампа.
    — Що се отнася до тръгването — обясни Монтвейл, — ролята ни тук тази вечер приключи. Президентът се зае с други важни неща от програмата си. Ако изникне нещо неочаквано, той знае как и къде да ни открие. Не ми се иска да изгубим следващите два часа, като се усмихвам на хора, които не са ми достатъчно приятни.
    — Същото си го мислех и аз — призна с усмивка Нейлър.
    — Знам — каза Монтвейл. — Армейският клуб. Да поговорим там. Мога ли да се натрапя, като предложа да отидем там?
    — Господин посланик, наистина трябва да се връщам в Тампа — настоя Нейлър.
    — Генерале, току-що ни отървах от два часа — поне два — от широко усмихнати хора, които трудно издържаме. Не можете ли да ми отделите едни нищо и никакви трийсет минути? Много ми се иска да присъствате на разговора ми с подполковника.
    — Добре, разбира се — примири се Нейлър.


    — За да изиграем ролите си докрай, предлагам всеки от нас да си тръгне със собствения автомобил — подхвърли Монтвейл на излизане.
    — Аз дойдох със секретар Хол — обясни Кастило. — Може ли да пътувам с вас, генерале?
    — Ще използваме една от резервните — реши Монтвейл.
    — Как така?
    Вместо да отговори, Монтвейл се обърна към един от униформените охранители от Тайните служби, застанал на входа.
    — Ще ми трябва моята кола, на генерал Нейлър и една от резервните за подполковник Кастило — нареди той.
    — Слушам, господине — отвърна охранителят. След това заговори в микрофона на ревера: — Докарайте колата на Голямото око, на Тампа Едно и резервна за дон Жуан. — След тези думи се обърна към Монтвейл: — След минутка ще бъдат тук, господине.
    Трийсет секунди по-късно тъмносин „GMC Юкон XV“ спря пред тях.
    — Ще ви чакам във фоайето — обърна се Монтвейл към Нейлър. — Нали?
    — Добре.
    Монтвейл тъкмо се качваше в „Юкона“, когато тъмносин „Шевролет Събърбън“ спря зад него.
    Полковник с отличителните знаци на адютант слезе от предната седалка, а зад волана се показа щаб-сержант, който изскочи бързо, за да махне покривалата на номерата.
    Кастило козирува по навик на полковника.
    — Джак, откарай автомобила в Армейския клуб — нареди Нейлър. — Аз ще пътувам с май… подполковник Кастило.
    — Слушам, господине — отвърна полковникът.
    Друг тъмносин „Юкон“ спря пред шевролета тъкмо когато щаб-сержантът покриваше номерата с четирите звезди отново. Агент от Тайните служби слезе от „Юкона“ и отвори задната врата.
    Нейлър се качи пръв. Кастило го последва. Агентът от Тайните служби затвори вратата, настани се на предната седалка и се обърна назад.
    — Накъде, господине?
    — Към Армейския клуб, ако обичате — отвърна Чарли.
    — Слушам, господине — кимна агентът и заговори в микрофона: — Дон Жуан и Тампа Едно са на борда. Тръгваме за Армейския клуб.
    „Юконът“ пое към „Пенсилвания Авеню“.
    — „Дон Жуан и Тампа Едно са на борда“ — повтори Нейлър.
    — Дон Жуан е представата на Джоел Исаксън за хумор — обясни Чарли.
    — Чарли, трябва да ти кажа нещо. И е по-добре да го чуеш, преди да пристигнем.
    — Слушам, господине.
    — Тази вечер ми се искаше — не ме разбирай погрешно, ти сам си извоюва повишението — да не те бях изпращал да работиш за Мат Хол.
    — И на мен ми се въртеше нещо подобно в главата.
    Кастило не отговори.
    — Щях да съм много по-доволен, ако можеше след повишението да поемеш някой батальон — призна Нейлър.
    — Съгласен съм с вас, господине. Не съм искал това назначение. Освен това помолих да бъда освободен от длъжност.
    — Тази работа няма да стане, тъкмо затова съм притеснен — продължи Нейлър и най-неочаквано смени темата. — Имаш ли някаква представа защо Монтвейл иска да остана с вас в клуба? — Без да даде възможност на Чарли да отговори, зададе нов въпрос: — А ти защо искаш да говориш с него?
    — Нямам представа защо иска и вие да сте при него, но аз искам да се разберем защо ми е изпратил Трумън Елсуърт за Връзки с обществеността, което ще рече, шпионин…
    — Трумън Елсуърт е бивш заместник държавен секретар — прекъсна го Нейлър. — Връзки с обществеността след тази длъжност?
    — Да, господине. И аз си мислех същото. Освен това не го искам. Искам да се отърва от него, преди да се е окопал в офиса.
    — Не е нужно да ти казвам, че Монтвейл е много влиятелен човек. И опасен.
    — Това вече ми е известно.
    — В Северна Африка — започна да разказва Нейлър, — когато Айзенхауер изпратил Омар Брадли при Патън като офицер за Връзки с обществеността — по-точно казано, шпионин — Патън надхитрил Айзенхауер като помолил Брадли да бъде назначен като началник-щаб. Така Брадли трябвало да изпълнява заповедите на Патън. По този начин не можел да каже каквото и да е на Айзенхауер, без Патън да разбере, и не успявал да предаде никаква информация, която Патън не искал да бъде предадена.
    — Чувал съм тази история — призна Чарли.
    — Нали не искаш въпросният Елсуърт да стане твой началник-щаб? — попита Нейлър. — Елсуърт не е Брадли; той работи за Монтвейл и това няма да се промени по никакъв начин. А ти не си Патън, който имал също толкова звезди, колкото и Брадли. Ти си един нищо и никакъв подполковник, а Елсуърт е… бивш заместник държавен секретар.
    — Тъкмо това ме притеснява — каза Кастило.
    — Работата в нашия случай е, че Патън е работил за Айзенхауер. Ти не работиш за Монтвейл. Но той тъкмо това цели. Ако не успее да се наложи сега, ще използва Елсуърт като твой кукловод.
    — И на мен ми се струва, че ще стане така, господине — съгласи се Чарли.
    — По дяволите, мразя Вашингтон — възкликна Нейлър.

V

ЕДНО

    „Дайкири Ла Ундж“
    Армейски Клуб, Седемнайсета улица 901
    Сз Вашингтон, окръг Колумбия
    21:05, 4 Август 2005

    Посланик Монтвейл ги чакаше във фоайето. Качиха се по стълбите на втория етаж, влязоха в „Дайкири Лаундж“ и се настаниха на маса до бара, където Кастило знаеше, че с генерал Нейлър могат за си запалят пури.
    Още преди да започнат разговора, стана ясно, че ще трябва да обръщат внимание и на другите посетители.
    Главнокомандващият на Централното командване не бе просто познат — по-точно казано, приятел — на поне петима от офицерите и съпругите им, седнали да пийнат по чаша, ами бе най-влиятелният офицер в армията и бе човек, на когато бе желателно да се обръща подобаващо внимание.
    Щом първият от приятелите му се приближи, за да стисне ръката на генерал Нейлър, всички останали решиха, че няма да има проблем, ако последват примера му.
    При всеки поздрав — независимо колко кратък — се налагаше да бъдат представени и посланик Монтвейл, и подполковник Кастило. А подполковник Кастило не бе свикнал — и дори се чувстваше неловко — да се обръщат към него с новата му титла.
    Най-сетне, познатите се свършиха и сервитьорът, който изчакваше настрани, за да вземе поръчката, се приближи.
    — Господа, какво си избрахте?
    — Аз съм по скоча — отвърна Монтвейл и погледна Нейлър. — Никакви измишльотини. Нещо като най-обикновен „Шивас Регал“. Какво ще кажете?
    — Става — съгласи се Нейлър.
    „Той какво се опитва да направи? Да не би да е решил да се налага, като определя какво ще пие Нейлър? А Нейлър защо се съгласява?“
    Чарли погледна сервитьора.
    — Същото, благодаря — отвърна той.
    Когато сервитьорът се отдалечи, Монтвейл попита:
    — Какво ще правиш в Париж?
    — Господине, все още се опитвам да открия хората, които убиха господин Мастърсън.
    — За това ли искаше да говорим?
    — Не, господине.
    — А би трябвало. Може да успея да ти помогна.
    Кастило не отговори.
    — И така — продължи Монтвейл, — след като не искаш помощта ми, за какво ще говорим?
    — За господин Елсуърт, господине.
    — Трумън Елсуърт. Свестен човек. Какво за него?
    — Сигурен съм, че е свестен, но на мен не ми трябва човек за Връзки с обществеността.
    — Ясно. Право на въпроса!
    — Да, господине.
    — Мога да ти изброя ред причини, поради които завеждащият Връзки с обществеността, който се ползва с доверието ми, ще ти бъде от полза.
    — Сигурно. Много ви благодаря, но не искам господин Елсуърт.
    — Защото си мислиш, че ще шпионира и ще ми докладва ли?
    Кастило не отговори. В същия момент му хрумна нещо, което можеше да се окаже подходящото извинение и да си остави още малко време, преди да отговори.
    „Дано успея да измисля нещо“.
    — Господине, моля да ме извините, но трябва да се обадя по телефона.
    Монтвейл го погледна раздразнен. Нейлър вдигна любопитно очи.
    Кастило натисна едно от копчетата за автоматично набиране на мобилния.
    — Дик — заговори след миг той. — Струва ми се, че ще успея за полета на „Еър Франс“ за Париж в 23:30. Би ли изпратил багажа ми — и връзката, и визата, и костюма, които оставих на леглото, и лаптопа — в Армейския клуб. Кажи на шофьора да изчака отпред.
    Кастило се заслуша за момент, след това продължи:
    — В момента съм седнал на по чаша с генерал Нейлър и посланик Монтвейл. — Замълча отново. — Добре. Благодаря, Дик. Ще се обадя от Париж.
    Прекъсна разговора и се обърна към генерал Нейлър:
    — Майор Милър ви праща най-добри пожелания, господине — предаде той.
    Нейлър кимна.
    — Защо си против господин Елсуърт да работи с теб? — Монтвейл върна разговора там, откъдето бе прекъснал.
    Кастило срещна за миг погледа му.
    „Не бива да се предавам без бой“.
    — Мислих по този въпрос, господине — отвърна той. — Аз не мога да ви наредя да направите каквото и да е. Ако обаче сте решили да изпратите господин Елсуърт в комплекса „Небраска“, се страхувам, че той по цял ден ще седи в офиса и няма да има какво да прави.
    — Какви, по дяволите, ги говориш?
    — Ако господин Елсуърт няма достъп до решението на президента за създаването на Звеното за организационен анализ, как да му кажем какво вършим?
    — Това е смешно и ти много добре го знаеш — сопна се Монтвейл. — Елсуърт има най-високо ниво на достъп до секретни материали от години.
    Кастило отново замълча и Монтвейл се досети защо.
    — Кастило, ти да не би да намекваш, че няма да дадеш на Трумън Елсуърт необходимия достъп до секретните материали?
    — Господине, просто не разбирам къде е мястото на господин Елсуърт в Звеното и моята мисия.
    — Аз ще му дам ниво на достъп за рамките на Звеното.
    — Господине, струва ми се, че нямате подобна власт — отвърна Кастило. — Доколкото разбрах, единствено ние двамата с президента можем да разрешим подобно нещо.
    — Не мога да повярвам на ушите си! Ти за кого се имаш, дяволите да те вземат? Аз съм директор на Националното разузнаване. Аз съм човекът, който решава кой има право на достъп до секретни материали и кой няма.
    — Посланик, вие нямате никаква власт над решението на президента в този случай — опъна се Кастило.
    — Тогава ще трябва да разберем какво мисли президентът по този въпрос — реши Монтвейл — и какво има да каже за неприемливото ти отношение.
    — Разбира се, господине. Той ще прецени най-добре — кимна Чарли.
    — Преди цялата тази работа напълно да излезе извън релси — намеси се генерал Нейлър, — искам да кажа, че нито един от вас не иска да продължава с този спор.
    — Нищо няма да излезе извън релси, генерале — сопна се Монтвейл.
    — Чудесно — съгласи се Нейлър, — защото няма да бъде в интерес на страната — или на когото и да е от вас — ако позволите да се случи подобно нещо.
    Монтвейл го погледна вбесен.
    — Честно казано, генерале, надявах се да ми помогнете да набия малко здрав разум в главата на майор Кастило, да му покажете къде му е мястото в системата.
    — Вече е подполковник Кастило, господин посланик — поправи го Нейлър.
    — Подполковник — озъби се Монтвейл. — Същата работа като подполковник Оливър Норт, офицер, на когото е била дадена прекалено много власт, а той не знаел как да се справи. Нали знаете случая с подполковник Норт, генерале?
    — Не съм убеден, господин посланик, — продължи Нейлър, — че президентът е дал на подполковник Кастило власт, с която той не може да се справи. А вие?
    Монтвейл не отговори.
    — Позволете ми да ви предложа един вариант, господин посланик — каза Нейлър и огледа заведението, след това, спокоен, че никой не подслушва, продължи по-тихо: — Ако този спор стигне до ушите на президента, ще му се наложи да избира между вас двамата. Доколкото познавам президента, той не обича да действа по принуда.
    — Въпреки това…
    — Очевидно — продължи Нейлър — вие сте много по-важен за правителството и страната от подполковник Кастило. Подполковник Кастило ще бъде освободен от длъжност. Но ще бъде подменен, защото, както ни е добре известно, президентът обича да има свой агент — агент на президента който да отговаря единствено и само пред него. И двамата сме наясно, че новият човек няма да е лице, което вие предложите, независимо от квалификацията му. Защото по този начин победата ви ще бъде прекалено голяма.
    — Значи ще се спре на друг офицер от армията. И ще ви кажа още отсега, господине, че колкото и добре да се справи въпросният офицер, президентът ще го сравнява всеки път с подполковник Кастило и ще си казва, че има още какво да се желае. Причината, от една страна, ще бъдат двете успешни операции, които подполковник Кастило изпълни като агент на президента. А, от друга страна, защото тези две операции съвсем не се дължаха на добрия му късмет. Подполковник Кастило доказа, че е изключително квалифициран за длъжността, за която го бе избрал президентът.
    — Ще ви кажа и още нещо, господин посланик, а то е, че президентът винаги, абсолютно винаги, ще си мисли: „Ако Монтвейл не беше тропнал с крак и не ме беше накарал да се отърва от Кастило, нещата щяха да са съвсем различни“. Нали присъствахте на церемонията. Той само дето не му даде медал.
    Нейлър се обърна към Чарли:
    — А ти, подполковник, ще трябва да се научиш на неща, на които не са те учили в „Уест Пойнт“. Приемливото разрешение на даден въпрос не означава, че си се предал. Налага се да се правят компромиси, в случая с посланик Монтвейл, както се налага и той да направи компромис по отношение на теб. В противен случай и двамата ще предадете доверието на президента, а съм убеден, че нито един от двамата не иска да се случи подобно нещо.
    Монтвейл се канеше да отговори, когато сервитьорът донесе напитките им и се наложи да прекъснат разговора.
    След като се отдалечи, посланикът разбърка замислен напитката в продължение на няколко секунди и протегна пластмасовата бъркалка към Кастило.
    — Вземи я — нареди директорът на Националното разузнаване. — Приеми, че е маслинова клонка.
    — Правете любов, не война, така ли? — попита Кастило и взе бъркалката. Нейлър го погледна недоволно.
    — Нямам желание да воювам с теб, Чарли — продължи Монтвейл.
    „Чарли“, вместо „Кастило“! Няма „подполковник“, нито дори „майор“!
    „Той се опитва да ме омае, а това вещае само опасности“.
    — Нито аз с вас, господин посланик.
    — Да сложим тогава картите на масата.
    — Моята карта е само една: да се обърна към президента и да му призная, че няма да мога да работя качествено, докато господин Елсуърт ми наднича над рамото и ви докладва за всичко, което имам намерение да предприема.
    — Просто не разбирам защо фактът, че ще бъда добре информиран, ти пречи на работата — учуди се Монтвейл. — Сигурен съм, че се доверяваш на генерал Нейлър.
    — Не го прави — бе категоричен Нейлър. — Честно казано, искрено се надявах да ми се доверява, но така и не стана.
    Монтвейл изви вежди.
    — Сигурен съм, че и двамата добре разбирате, че това ще бъде още една стрела в колчана ми, ако се наложи да се обърна към президента. „Господин президент, той не се доверява дори на генерал Нейлър. Нали помните Оли Норт?“
    Нейлър се намръщи.
    — На тези думи президентът би отвърнал: „Така е, защото подполковник Кастило не работи за генерал Нейлър, а за мен“.
    — Всичко е ясно — отвърна Монтвейл с усмивка след малко.
    — Ще отнесете ли въпроса до президента, господин посланик? — попита Кастило.
    — По всяка вероятност ще го направя, макар не веднага. Картата, с която разполагаш в момента, е асо. Генерал Нейлър е прав. Ако президентът беше на мястото на папата, след речта му тази вечер сигурно щеше да бъдеш провъзгласен за Свети Карлос Спасител на страната.
    И Нейлър и Чарли се разсмяха.
    — Значи ще намерите на господин Елсуърт някаква друга задача — продължи да настоява Кастило.
    — Нека ти покажа своите карти — отвърна Монтвейл. — Става ли?
    Чарли кимна.
    — Много съм впечатлен от теб.
    — На това ли му се казва „замазване на положението“?
    — Изслушай ме. Няма да ти струва нищо. Само малко време.
    — Стандартната ми тактика, когато имам работа с по-умен от мен, е да бягам надалече — обясни Кастило.
    — Това ли е твоето замазване на положението?
    — Не съм на вашето ниво и го знам. Само защото звучи ласкателно, не означава, че е истина — продължи Кастило.
    — Защо тогава да е лъжа, че съм впечатлен от теб?
    — Зависи от какво точно сте впечатлен?
    — Също като президента, аз съм на мнение, че ти се справи блестящо с откриването на самолета и въпросния Лоримър. Проблемът ми е — освен че президентът те смята за велик — че съм на мнение, че трябва да работиш за мен.
    — Господин посланик, не искам да работя за вас.
    — Едва ли това е най-важното в момента. Президентът много харесва личния си агент.
    — От вас, господине, искам единствено да ме оставите на мира, за да свърша онова, което ми е поръчал президентът.
    — Докато не каза това, си мислех, че наистина си точно толкова умен, за колкото те представя президентът — отвърна Монтвейл.
    — Моля?
    — Не можеш да си позволиш да си сам, Чарли — продължи Монтвейл. — Имаш нужда от мен. От връзките ми. От властта ми. От влиянието ми. В Ленгли и сградата на Дж. Едгар Хувър използват снимката ти за мишена на дартс. Във ФБР те мразят точно колкото и приятеля ти Хауърд Кенеди.
    — Не бях сигурен, че вярвате на тези приказки.
    — Просто проверих — призна Монтвейл. — Имам приятели в Бюрото. Няма човек, който да не се зарадва, ако се намери някой да изкорми и разпъне Кенеди.
    Любопитството надделя у генерал Нейлър.
    — Кой е този човек? Какво е направил?
    Монтвейл се усмихна покровителствено.
    — Както Чарли ми каза — а моите приятели потвърдиха — след като е бил допуснат до най-кирливите ризи на ФБР, господин Кенеди отишъл да работи — предполага се, че получава доста голяма заплата — за известен руски мафиот, някой си Александър Певснер, и отнесъл със себе си тайните. — Той замълча за миг. — А нашия приятел Чарли го мразят, защото, когато изпратили инспектор да му съобщи, че е длъжен в мига, в който влезе в контакт с Кенеди, да ги уведоми, нашият общ приятел Чарли им казал хич да не се надяват. Освен това подозират — и то с основание — че Чарли стои зад заповедта на президента да прекратят търсенето и преследването на господин Кенеди.
    — Певснер и Кенеди ни бяха от полза в миналото — обясни Кастило. — И със сигурност мога да кажа, че ще ни бъдат от полза и в бъдеще.
    Чарли забеляза изражението на Нейлър.
    „Поглед на съжаление и недоверие. Той си мисли, че съм тръгнал по пътя на Оли Норт. А аз току-що изгубих битката. Какво, по дяволите, очаквах?
    Монтвейл е прав, аз наистина съм младши офицер, който се е сдобил с прекалено много власт, с която трудно се справя.
    Аз съм една много малка рибка, пусната сред големите акули“.
    — Какво предлагате, господин посланик? — попита Кастило.
    — Докато дойде моментът, в който мога да убедя президента — а въпросът е кога ще стане, не дали — че Звеното за организационен анализ трябва да бъде под мое командване, смятам, че е в интерес и на двамата да си сътрудничим.
    — Как?
    — Ти ще ме държиш в течение какво става. Не ми е приятно, когато вляза в Овалния кабинет, президентът да ме посреща с думите: „Чарлс, направо няма да повярваш какво е направил Кастило“, а аз да нямам представа за какво ми говори. Искам да мога да му кажа, че съм наясно какво правиш, и по този начин да ти помогна.
    — Съжалявам — отвърна той и усети как погледът на събеседника му го изпепелява, — но ако това означава да се примиря с вашия човек, който ще се занимава с Връзки с обществеността, няма да стане.
    „Изражението на генерала означава, че току-що съм се прострелял в крака“.
    — Можем да поговорим по този въпрос — предложи Монтвейл.
    — Да поговорим ли? — заекна Кастило. Не бе очаквал подобен отговор.
    — Това означава, че ти ми предлагаш вариант, а аз преценявам дали да го приема.
    — Обаждането ми отпреди малко, помните ли? Разговарях с началник-щаба си, майор Ричард Милър.
    — Какво за него?
    — Изтеглете господин Елсуърт от офиса ми и ще инструктирам майор Милър да ви каже какво и защо върша — при това бързо — всичко, което може, без да застрашава живота на когото и да било от екипа ми.
    — Предполагам, че говорим за един и същи майор Милър?
    — Моля?
    — Синът на генерала, нали? Мъжът, чийто живот спасихте — като рискувахте и собствения си живот, и кариерата си — в Афганистан. Говорим за мъжа, когото госпожа Уилсън обвини, че й правел неприлични предложения по време, когато е изпробвала вашите креватни умения? За същия ли майор Милър става въпрос?
    — Да, господине. За същия майор Милър.
    — Разбрахме се — одобри Монтвейл, надигна се от стола и подаде ръка на Чарли.
    „Мили боже! Получи се прекалено бързо. Кога ли ще ми отреже главата?“
    Монтвейл стисна здраво ръката на подполковника.
    — Новите ни отношения ще бъдат значително по-приятни, отколкото предполагам, че ти предполагаш, че ще бъдат.
    — Така е, господине — отвърна Чарли.
    — Добре, защо заминаваш за Париж? — попита Монтвейл, след като се отпусна на стола.
    „Вече се договорихме и постигнахме примирие. Аз ще спазя своята част“.
    — Помолих посланик Лоримър, бащата на господин Лоримър, да ми даде пълномощно, с което да се погрижа за имотите на сина му в Париж и Уругвай. Искам да проверя дали в апартамента и имението няма някоя следа.
    — И в Уругвай ли ще ходиш?
    — Да, господине.
    — Смяташ ли, че си достатъчно квалифициран за подобно нещо?
    — Не, господине, не съм. Ще помоля представителите на ЦРУ в двете страни да ми помогнат.
    — Защо си мислиш, че ще го направят?
    — Защото вече съм работил с тях. Преди ми помогнаха.
    Монтвейл кимна.
    — Има ли още нещо, което трябва да знам?
    — Имам още един източник на информация в Будапеща. Предпочитам да не го назовавам. Той ми даде списък с хората, замесени в скандала „Петрол срещу храни“, и ме накара да му обещая да не го давам нито на Агенцията, нито на друг. Ще отида да се срещна с него, за да ме освободи от обещанието.
    — Ами ако не го направи?
    — Ще трябва да намеря друг, който да ми предостави същия списък.
    Монтвейл кимна и премина на друг въпрос.
    — Какво стана с парите?
    — Изтеглихме ги от Уругвай и първо ги прехвърлихме в сметката на агент от ФБР, която беше открил на Каймановите острови.
    — Юнг ли? Онзи, който е бил с вас, когато са убили Лоримър ли?
    — Да, господине. Изпратих го в Уругвай да прикрие следите ни.
    — Той ще се справи ли?
    — Струва ми се, че да, господине.
    — Ще ти бъде от полза, ако остане на постоянна работа при теб — подхвърли посланикът. — Мислил ли си по този въпрос?
    — Да, господине, мислих. Секретар Хол го уреди.
    — Чудесно. Само че следващия път, когато изникне подобен въпрос, първо се обърни към мен.
    „Той да не би да се опитва да разкара Мат Хол?“
    — Слушам, господине.
    — Каза, че са прехвърлени „първо“ в сметката на Юнг — продължи да го разпитва Монтвейл.
    — След това, днес сутринта, ги прехвърлих в сметка на мое име в същата банка, „Лихтенщайнише Ландесбанк“.
    — На твое име ли?
    — На името на германец — другата ми самоличност, която понякога използвам. Прецених, че така ще бъде най-добре.
    — Имаш ли доверие на хората от фирма „Госингер“? Те ще си мълчат ли? — попита Монтвейл.
    — Да, господине — потвърди Кастило и чак тогава се усети. „Боже, той знае и за това. Освен това зададе въпроса на съвършено чист немски“.
    Монтвейл превключи на английски:
    — По дяволите, той е невероятен, нали генерале? — попита посланикът.
    Нейлър не отговори. Вместо това попита:
    — Мога ли да попитам за какви пари става въпрос?
    — Разбира се, че можеш да попиташ — усмихна се Монтвейл. — Дали ще получиш отговор, зависи от подполковника, тъй като сам изтъкна, че единствено той и президентът са напълно запознати с въпроса. Ще извърша престъпление, ако кажа.
    „Сега пък какви ги върши? Играе ли си с мен? Или може би с генерал Нейлър? Дали не е и с двамата?“
    — Генерале — започна Кастило. — Лоримър имаше почти шестнайсет милиона долара, пръснати в няколко банки в Уругвай. Ние ги взехме. Сега се използват от Звеното за организационен анализ.
    — Как го направихте? — попита Нейлър.
    — Нужно ли е той да знае тези подробности, подполковник? — обади се Монтвейл.
    — Не е нужно — отвърна вместо Чарли Нейлър. — А и не искам да знам.
    — Имам достъп до бизнес полети до Европа и Бразилия — обясни Монтвейл. — Ще те улесни ли, ако можеш да ги използваш?
    — По-скоро ще привлече вниманието към мен — отвърна Чарли.
    — Те са на Агенцията — уточни Монтвейл. — Агенцията притежава две чартърни компании в Европа и една в Бразилия. Нещо като въздушния вариант на лимузините, които кръстосват Манхатън. Едва ли, ако използваш някой от тях, ще привлечеш внимание. Мога — освен ако самолетът не ти трябва единствено за превоз от точка А до точка Б — да уредя по-бързото ти придвижване.
    — Мога ли да се възползвам някой друг път?
    — Когато си стиснахме ръцете, си извоюва това право — отвърна Монтвейл. — Всичко е наред, стига да се придържаш към твоята част от сделката.
    Той извади портфейл от сакото си, изтегли визитка и я остави на масата. След това бръкна за електронен бележник в другия джоб, направи справка и написа няколко номера на визитката. Подаде я на Кастило.
    — Докато стигнеш в Париж, въздушните лимузини ще са уведомени, че когато им позвъниш, ще са на твое разположение. Последният номер е моят. Използвай го, когато имаш нужда и не успееш да се свържеш през централата на Белия дом.
    — Благодаря ви — кимна Кастило.
    — Има ли нещо, което да направя за теб? — попита посланикът.
    — Госпожа Уилсън сега е старши аналитик на отдел „Южна Америка“ в Агенцията — обясни Кастило.
    Монтвейл сви устни и се замисли.
    — Знаех, че е успяла да мине между капките и да се уреди да не я уволнят — отвърна той. — Това е недопустимо, нали?
    — Двамата с Милър се натъкнахме на нея тази вечер. Беше във фоайето на „Мейфлауър“ — обясни Кастило. — Нарече ме „копеле гадно“.
    — Разбирам я как се чувства — кимна Монтвейл. — Ще се заема с въпроса още утре сутринта.
    — Благодаря ви.
    — Има ли друго?
    — Не, господине. Не се сещам за друго.
    — В такъв случай ще ви оставя — заяви Монтвейл.
    Изправи се, допи напитката и подаде ръка на изправилия се Нейлър.
    — Винаги ми е приятно да се видим, генерал Нейлър.
    След това се обърна към Кастило, стисна и неговата ръка и го шляпна по рамото.
    — Получи се по-добре, отколкото очаквахме, нали? — усмихна се той. — Дръж ме в течение, подполковник.
    — Слушам, господине.
    Монтвейл излезе от заведението и Нейлър и Чарли седнаха.
    — Боже! — възкликна Чарли. — Защо се чувствам толкова неестествено, когато той се държи мило и любезно?
    — Сигурно защото не си спал, докато са ви учили да не подценявате врага.
    Кастило се разсмя.
    — Не трябваше да го казвам — продължи замислено Нейлър след малко. — Срещата си я биваше, но съм сигурен, че можем да вярваме на думите му. Той винаги получава каквото си е наумил.
    — По-точно?
    — Ако успееш, той ще си припише заслугите. Ако се провалиш, ще заяви, че подобно нещо не би се случило, ако беше под негово командване.
    Кастило изпъшка.
    — Освен това има право — обясняваше Нейлър. — Имаш нужда от връзките и влиянието му. ФБР и ЦРУ — и всички останали — се страхуват от него. И има защо. Щом се разчуе, а скоро наистина ще се разчуе, че си негов човек, хората много ще се замислят дали да ти забият нож в гърба.
    — Аз си мислех, че съм човек на президента — отвърна Кастило.
    — Така е. Само че президентът е свестен човек. Затова пък посланикът е известен като последовател на философията на Кенеди.
    — Какво ще рече това, господине?
    — Не се ядосвай, а дай на всеки заслуженото — обясни Нейлър. — С този човек шега не бива. Но пък, от друга страна държи, на думата си.
    Кастило погледна часовника си.
    — Трябва да се преоблека, преди да тръгна за „Дълес“ — рече той. — Преди това искам да пийна още едно.
    — И двамата имаме нужда от още едно — кимна Нейлър.
    — Има нещо, което трябва да свършиш преди това.
    — Какво, господине?
    Нейлър извади мобилния си телефон и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.
    — Доня Алисия, обажда се генерал Нейлър — започна той.
    — В момента седя в Армейския клуб във Вашингтон заедно с подполковник Кастило и той ви поздравява.
    Последва мълчание.
    — Да, госпожо, точно това казах.
    Подаде мобилния на Чарли.
    — Баба ти иска да ти каже няколко думи, подполковник.


    Час и половина по-късно полет „9080“ на „Еър Франс“ набираше височина над Делауеър, а хер Карл Госингер, вашингтонският кореспондент на „Тагес Цайтунг“, протягаше ръка към втората чаша шампанско от стюардесата в отделението за първа класа. Стресна я, когато изруга „По дяволите!“
    Току-що се сети, че не бе отишъл да види специален агент Елизабет Шнайдер в болницата и дори не се бе сетил да й позвъни, за да й обясни защо няма да успее.

ДВЕ

    Апартамент 222 „Интерконтинентал“
    Париж „Рю Кастилион“ 3
    Париж, Франция
    12:30, 5 Август 2005

    Пиколото остави куфара на Кастило на спретната стойка до гардероба, прие с удоволствие бакшиша и си тръгна, затваряйки тихо вратата след себе си. Кастило се отправи с бърза крачка към тоалетната, за да се облекчи, след това седна на едно от двойните легла. Посегна към телефона и набра номер, който помнеше наизуст.
    — Американското посолство — обади се приятен женски глас.
    Парижкият представител на ЦРУ се обади на второто позвъняване.
    — Дешамп.
    — Казвам се Госингер, господин Дешамп. Вероятно ме помните от срещата ни в „Крийон“.
    Дешамп се поколеба за секунда.
    — Да, разбира се, че ви помня, господин Госингер. Очаквах да ми позвъните. И сега ли сте в „Крийон“?
    — В „Континентал“. Питах се дали сте свободен за обяд.
    — Да, свободен съм. Какво ще кажете да похапнем по един хамбургер?
    — Да не би да предлагате „Макдоналдс“?
    — Не. В „Макдоналдс“ предлагат хамбургери по френски. В „Харис Ню Йорк бар“ все още предлагат истински хамбургери. Точно до „Континентал“ е. Искате ли да се видим във фоайето? Мога да тръгна веднага.
    — Истински хамбургер звучи доста примамливо. Ще чакам. Благодаря.
    — Вашето желание е заповед за мен, хер Госингер — заяви Дешамп и затвори.


    Десет минути по-късно, Дешамп — невзрачен човечец в края на петдесетте, облечен в изпомачкан костюм — зави от „Рю дьо Риволи“.
    Подаде ръка на Кастило.
    — Много ми е приятно да се видим отново, господин Госингер. С какво мога да ви помогна?
    — Да почакаме, докато стигнем в „Харис“ — отвърна Кастило.
    — Както пожелаете, господине — съгласи се Дешамп.
    Чарли го погледна внимателно. „Този май се бъзика с мен. Какво ли е намислил?“
    — Историята на „Континентал“ е много интересна, господин Госингер — започна Дешамп, докато вървяха по „Рю Кастилион“ към „Риц“ и Плас Опера. — Искате ли да ви разкажа?
    — Ще ми бъде безкрайно приятно — отвърна Кастило с усмивка, включвайки се в играта.
    — Навремето на мястото му имало манастир — обясни Дешамп. — Луи XVI и женичката му — същата онази Мария Антоанета, която се разпоредила „Като нямат хляб, да ядат пасти“ — били отведени там, преди да ги закарат на Плас дьо ла Конкорд, за да им резнат главите в името на свободата.
    — Сериозно?
    — Самата истина.
    — Благодаря ви, че ми разказахте.
    — За мен беше удоволствие, уважаеми господине — кимна Дешамп. — Но позволете ми да продължа разказа си, след като ви е толкова интересно.
    — Слушам ви най-внимателно — отвърна Кастило.
    В същия момент разговорът им бе прекъснат от невероятно красива дългокрака блондинка, която излезе от хотел „Риц“. Беше заобиколена от четирима мускулести мъжаги, на които отдалече им личеше, че са охрана. Тя се качи на задната седалка на един „Майбах“ и безкрайното й бедро се оголи. Единият от горилите седна на предната седалка, друг затича към мерцедеса, спрял отпред, а останалите двама хукнаха към друг мерцедес отзад. Конвоят потегли към „Рю дьо Риволи“, без да се интересува от останалата част от света.
    — Искрено съжалявам, че не мога да ви кажа коя е дамата, господин Госингер, след като забелязах, че проявявате интерес — отбеляза Дешамп, докато двамата подминаваха входа на „Риц“. — Сигурен съм, че е известна.
    — Или е известна, или е някоя скъпо платена проститутка — отвърна Кастило.
    — Две възможности, които в никакъв случай не са взаимно изключващи се — обобщи Дешамп.
    Кастило се разсмя.
    — Та, разказвах ви за „Континентал“, нали така? — попита представителят на ЦРУ и продължи, без да дочака отговор: — Тъкмо в „Континентал“ — доколкото си спомням през 1880 година, но не съм убеден — станал най-забележителният рекламен заговор на всички времена.
    — Рекламата винаги ми е била слабост — закима Кастило. — Разказвайте.
    — Туризмът тъкмо започвал да процъфтява и да се превръща в доходоносен бизнес — обясни Дешамп. — И англичаните, и италианците, и германците, и, разбира се, французите се съревновавали с безмилостните долари на янките туристи. В Манхатън почти нямало бил борд, на който да не приканват янките да отскочат до Англия, Италия, Германия или Франция. Те били толкова много, че почти никой не ги забелязвал. А рекламата била скъпо удоволствие, което доста притеснявало французите.
    — Дълго умували и докато проучвали въпроса, французите осъзнали, че рекламата прокарва новите идеи. Сигурен съм, че ще си спомните, че Едисон тъкмо бил създал електрическата крушка, така че било желателно в рекламите да се появи и крушка. Французите отлично знаели, че янките си падали по гърдести мадами, затова в рекламата трябвало да има и едрогърда мацка. Какво ще кажете за една цицореста мадама, вдигнала над главата си електрическа крушка?
    Чарли се изсмя гръмко.
    — Кучи сине, хвана ме. Статуята на свободата.
    Дешамп се усмихна и кимна.
    — Ако я дадем на янките, сетили се хитрите жабари, ако я наречем „приятелски подарък“ или нещо подобно, янките не само че няма да я махнат — нали са готови и на глава да се изправят, само и само хората да ги харесват — ще я поставят на място, където всички да я виждат. Ако им я дадем, те ще плащат за поддръжката й. Ако си изиграем картите както трябва, можем дори да ги изнудим да платят една част от нея — по-голямата част.
    — Господи, това историята е невероятна наука — отбеляза Кастило.
    — Срещата се състояла във вашия хотел — продължи Дешамп. — А това е „Рю Дану“, където се намира легендарният нюйоркски бар „Харис“. Сигурно ще ви се стори интересно, че Ърнест Хемингуей често-често се отбивал в „Харис“.
    — Невероятно — потвърди Кастило, докато Дешамп задържа отворена вратата на бара, за да влезе.
    — По онова време Париж е бил известен като интелектуалния център на света. Истината е, че преди да пратим тук ракети „Пършинг“, за да им спасим жабарските задници, те бяха опразнили френската хазна и бяха заличили цяло едно поколение мъже във войната с швабите…
    Той замълча, за да упъти Чарли. Посочи стълбите към подземния етаж. Последва Кастило по тесните извити стълби, след това двамата се настаниха на високи столове на бара и агентът продължи, откъдето бе прекъснал:
    — Който разполагал с доларите на янките, животът тук му се струвал евтин. Да не говорим, че повечето млади жабарчета се били споминали из окопите, нямало проблем да откриеш подходящото място, за да си навреш оная работа.
    Барманът дойде за поръчката.
    — Предлагат и други неща, но хамбургерите са без грешка — обясни Дешамп.
    — Става — съгласи се Кастило.
    Дешамп поръча — на съвършен френски с парижки акцент, отбеляза Кастило — хамбургери, не препечени, и две бутилки бира „Дортмундер Юнион“.
    — Не ви ли се струва интересно, хер Госингер, че сте отпуснали седалищните си части на мястото, на което е много вероятно едно време да е седял Хемингуей?
    — Наистина съм впечатлен — потвърди Кастило.
    — А ще ви бъде ли интересно, ако ви разкажа една истинска история от времето, когато Хемингуей е бил във армията?
    — Разбира се.
    — Карал линейка в италианския армейски медицински корпус — започна отново Дешамп. — Както вероятно знаете, уважаеми хер германец, шофьорите на линейки са редници. От време на време се появявал по някой редник I-и клас, дори някой ефрейтор, служил дълго и предано, но обикновено зад волана сядали редници.
    — Май е така — съгласи се Кастило.
    — Хемингуей бил лейтенант — уточни Дешамп. — Италианското правителство преценило, че няма да е твърде добре, ако всички американски момчета, хукнали да изпълнят патриотичния си дълг във войната, вземат да пишат на маминките как в италианската армия редниците карали линейки, как ги хранели и пояли, затова решили да ги направят младши лейтенанти.
    — Наистина ли?
    — Самата истина. Нали ви беше интересно?
    — И още как! Знаете ли какво ми се иска да науча?
    — Слушам ви.
    — Кажете ми да не би да изнасяте тези невероятни, не, по-скоро удивителни лекции за почти неизвестни факти от историята на всеки, който пристигне в Париж, или имате някаква интересна — дори бих казал нечестива — цел, та ми разказахте всичко това?
    — Във вашия случай, уважаеми хер германец Госингер, ми бе наредено да ви разкажа всичко това — призна Дешамп и извади лист от джоба си.
    „За втори път ме нарича «уважаеми хер германец»“. Това пък какво трябва да означава?
    — Това пристигна в шест тази сутрин, подполковник. — Дешамп подаде листа на Кастило. — Заради него се наложи да стана в неприлично ранен час и да се замъкна в противното посолство, за да го взема. Естествено, се вкиснах, при това по няколко причини.
    Кастило разгъна листа и зачете.
    СТРОГО СЕКРЕТНО
    СПЕШНО
    ВАДЕНЕТО НА КОПИЯ — СТРОГО ЗАБРАНЕНО

    ДА СЕ ПРЕДАДЕ НЕЗАБАВНО НА ЕДГАР ДЖ. ДЕШАМП ЛИЧНО.
    ОЧАКВАМ ДОКЛАД ЗА ЧАСА, В КОИТО Е ПРЕДАДЕНО,
    И ПРИЧИНИ, В СЛУЧАЙ ЧЕ НЕ БЪДЕ.

    ОТ: ДИРЕКТОРА НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ
    ДО: ЕДГАР ДЖ. ДЕШАМП — ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ЦРУ В ПАРИЖ
    КОПИЯ: (СТРОГО СЕКРЕТНО) ДЪРЖ. СЕК.; ДИР. ВЪТР. БЕЗОП.; ДИР.ЦРУ

    ПОДПОЛКОВНИК К. Г. КАСТИЛО, САЩ, ПЪТУВА КЪМ ПАРИЖ ВЪВ ВРЪЗКА С ИЗПЪЛНЕНИЕТО НА ВЪЗЛОЖЕНАТА МУ ОТ ПРЕЗИДЕНТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ МИСИЯ, ЗА КОЯТО ЕДИНСТВЕНО ТОЙ МОЖЕ ДА ВИ ДАДЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИ РАЗЯСНЕНИЯ.
    ДА СЕ ОКАЖЕ ПЪЛНО СЪДЕЙСТВИЕ НА ПОДПОЛКОВНИК КАСТИЛО И ДА МУ БЪДАТ ПРЕДСТАВЕНИ ВСИЧКИ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ МАТЕРИАЛИ, ОТ КОИТО СЕ НУЖДАЕ, КАКТО И ДА МУ СЕ ОСИГУРИ НЕОГРАНИЧЕН ДОСТЪП ДО САМОЛЕТИТЕ, СОБСТВЕНОСТ НА АГЕНЦИЯТА, ПРЕДСТАВЕТЕ МУ НЕ САМО РАЗУЗНАВАТЕЛНИТЕ МАТЕРИАЛИ, КОИТО ПОИСКА, А И ВСИЧКИ ДРУГИ МАТЕРИАЛИ, КОИТО ПРЕЦЕНИТЕ, ЧЕ МОГАТ ДА ПРЕДСТАВЛЯВАТ ИНТЕРЕС ЗА НЕГО.
    ЧАРЛЗ У. МОНТВЕЙЛ
    ДИРЕКТОР НА НАЦИОНАЛНОТО РАЗУЗНАВАНЕ
    СТРОГО СЕКРЕТНО


    — Когато Монтвейл се обади миналия път, ми каза, че си майор, шефе — намръщи се обвинително Дешамп.
    — От вчера съм подполковник — уточни Кастило.
    — Радвам се, че ще бъда сред първите, които ще те поздравят.
    — Нямам нищо общо с този документ — призна Чарли и върна съобщението. — Затова пък обяснява интересната лекция по история, нали?
    — Ще ми разкажеш ли за възложената ти от президента мисия, или ще се ебаваме един с друг и ще се въртим в тъмното?
    — Не е просто мисия. Има и президентски указ — започна Кастило. — Накратко казано, трябва да открия и „обезвредя“ убийците на Джак Пачката Мастърсън в Буенос Айрес.
    — И в края на краищата за кого работиш? Под прякото командване на Монтвейл ли си?
    — Не, приемам заповеди единствено от президента. Монтвейл е решил, че трябва да работя за него.
    — Това вече обяснява среднощното billet-doux12
    — Този човек ме кара да се чувствам като шестнайсетгодишна девственица, погната от трийсетгодишен мераклия, който не признава „не“ за отговор.
    — Отлично те разбирам, макар да ми се струва, че ти никога през живота си не си бил шестнайсетгодишна девственица — засече го Дешамп. — ООН уведомиха посолството, че Лоримър е бил убит по време на грабеж, ни повече, ни по-малко, в Уругвай. Повече от очевидно е, че това са пълни глупости. Ти знаеш ли какво в действителност става?
    — Гръмнаха го с „Мадсън“ в имението, което има там.
    — Източникът ти сигурен ли е?
    — Бях там. Тъкмо бях съобщил на Лоримър, че имам намерение да го върна на любящото му семейство, когато някакъв навря дулото на „Мадсън“ през прозореца, заби два куршума в главата му и рани един от моите хора.
    — Доста бурен живот водиш, шефе.
    — Освен това лошите видяха сметката на друг от хората ми, сержант от „Делта Форс“, който не се даваше лесно. Бяха истински професионалисти.
    — И за съжаление, същите тези професионалисти са успели да се изнесат от Долината на сълзите, преди да ти съобщят за кого работят.
    Кастило кимна.
    — Бяха шестима, облечени в черно, и не носеха никакви документи.
    — Това прилича на Спецназ или Мосад — отбеляза Дешамп. — Може би дори на Жабите десантници.
    — Какви?
    Барманът им донесе „Дортмундер Юнион“. Дешамп изчака човекът да се отдалечи и едва тогава продължи:
    — Френските парашутисти десантници — обясни Дешамп. — Невероятни са. Френският вариант на британските елитни военни части SAS. Оттам произлизат. Ако слуховете са верни, сред тях има и цяла група от Спецназ. И от Спецназ, и от Чуждестранния легион.
    — Французи значи — замислено отвърна Чарли.
    — Защо не. Доколкото разбрах, жабарите са били затънали до ушите в тази работа „Петрол срещу храни“, а чух, че въпросният Лоримър е знаел кои са играчите.
    — Дори не се бях сетил да французите — призна Кастило.
    — Ти нищо ли не научи от Лоримър? Господи, как изобщо успя да го откриеш? При това в Уругвай!
    — Научих, че от парите за подкупи са дръпнати почти шестнайсет милиона, но както ти се изрази, той предаде богу дух и душата му отлетя от Долината на сълзите, преди да успея да го попитам.
    — Просто си трайкай и чакай да видиш кой ще се опита да се докопа до паричките.
    — Ние вече се докопахме — призна Чарли.
    — Браво на вас! — Дешамп посегна към чашата си, вдигна я и чукна чашата на Кастило.
    Човекът на ЦРУ отпи и продължи:
    — Ще ми разкажеш ли как успя да откриеш Лоримър? Бях убеден — миналия път ти казах — че храни рибите или в Сена, или в Дунав.
    — Имам информатор, един репортер, който следи трансферите на пари, придобити от „Петрол срещу храни“ от Германия за Южна Африка — Уругвай и Аржентина — и той ми даде някои имена. Показах ги на агент от ФБР в Монтевидео, който нищи прането на пари в района. Отвори една от папките си и вътре лъсна снимката на Жан-Пол Лоримър. Беше с нова самоличност — Жан-Пол Бертран, с ливански паспорт, водеше се търговец на антики — и ми се струва, че когато престанеха да търсят Лоримър, той щеше да се изнесе някъде другаде… пак на майната си.
    — Откъде е този репортер?
    — От един германски вестник.
    — Като каза германски, каква е тази работа с Госингер? — полюбопитства Дешамп.
    — Роден съм в Германия. Майка ми е германка. Затова за германците си оставам техен поданик завинаги и имам немски паспорт. Много удобно прикритие.
    — А кой е Кастило?
    — Баща ми е бил пилот на „Хюи“, загинал във Виетнам, преди да се ожени за майка ми. Когато бях на дванайсет, родителите на баща ми разбраха за мен и ме взеха в Щатите, затова американският ми паспорт е с името на баща ми.
    Дешамп срещна погледа му, ала не заговори веднага.
    — Бих казал, че и командосите са замесени, но…
    — Кои командоси?
    — Die Kommando Spezialkrdfte, германските Специални части. Не ги ли знаеш?
    „Германското му произношение е безупречно. Все едно че е берлинчанин. Той нали ми каза, че е работил в Берлин“.
    — Двама от тях бяха чернокожи — добави Кастило. — Дори не ми е минало през ум, че маже да са германци.
    „Което е адски тъпо от моя страна“.
    Стори му се, че Дешамп се кани да каже нещо, ала след, това изглежда, размисли.
    — Хайде, казвай — подкани го Чарли.
    Дешамп задържа погледа си върху него, след това сви рамене.
    — Някои от хлапетата — боже, хиляди са — са в същото положение като твоето, само че семействата на чернокожите им бащи не ги искат в Щатите. Когато пораснат — и разберат, че да си чернокожо копеле в Германия изобщо не е весело — не им е никак лесно да си намерят работа, но се водят германски граждани и спокойно могат да влязат в армията. Много от тях са направили точно това. А повечето не хранели топли чувства към Америка.
    — Трябваше да се сетя — призна Кастило.
    — Според мен обаче е много малко вероятно КСК да са замесени в събитията в Уругвай. Малко вероятно наистина, но не и невъзможно. Все пак ги държат доста изкъсо.
    — В Афганистан имаше разни германски Специални части — спомни си Кастило. — Само че черни така и не видях.
    — Какво ще правиш в Париж?
    — Можеш ли да ме вкараш в апартамента на Лоримър?
    — Мога, но няма да намериш нищо — обезкуражи го Дешамп. — Второ бюро и хората от ООН преровиха всичко, веднага щом се разбра, че Лоримър липсва. И аз поогледах, когато се разбра, че интересът към дипломата е голям.
    „Прав е. Тая работа е напълно безсмислена. Инспектор Клузо отново прецака работата“.
    — Сега си спомням — продължи Дешамп, — че аз ти казах, че за Лоримър вече са се погрижили. Затова е най-добре да огледаме още веднъж. Нещо специално ли търсиш?
    — Нищо конкретно. Все нещо може да ме насочи към хората, които очистиха Мастърсън.
    — Само за това ли си в Париж?
    Чарли кимна.
    — После къде заминаваш? Да се срещнеш с германския репортер ли?
    — Отивам във вестника му. Иска ми се да си поговоря с издателя.
    — Той къде е?
    — Във Фулда.
    — Не мога да те вкарам в апартамента по светло. Затова предлагам, след като приключим с хамбургерите — ако изобщо някога ни ги донесат — да отидем до посолството и да прегледаме моите записки. Може да забележиш нещо, което аз съм пропуснал. Нали имаш американски паспорт?
    Черли кимна.
    — Докато сме там, ще звънна в Брюксел и ще поръчам едно „Евроджет“ такси да те вземе от „Шарл де Гол“ на сутринта. Кое летище е най-близо до Фулда? Рейн на Майн ли?
    Кастило кимна отново.
    — Вече не е Рейн на Майн; нали го върнахме на германците преди няколко седмици. Сега се води международно летище Франкфурт.
    — Старият ред си отива и отстъпва място на новия. Запиши си го някъде.
    Кастило се разсмя.
    — Ед, не ми се иска много да използвам „Евроджет“. След като приключим в апартамента, мога да се кача на влака.
    — Заради Монтвейл ли се притесняваш?
    Кастило кимна.
    — От друга страна, ако той разбере, че си използвал самолета му — а той със сигурност ще разбере — ще реши, че си му в кърпа вързан. А в такива случаи се казва, че успешно си разоръжил противника.
    — Кажи, Дешамп, защо ме караш да се чувствам като глупак?
    — Не си глупак, шефче. Просто ти липсва опит, но в никакъв случай не си глупак.
    — А дали няма да те заинтересува сравнително честна работа в столицата?
    Дешамп задържа дълго погледа му.
    — Защо не поговорим по този въпрос отново, шефе, след като откриеш кои са хората?
    — Добре.
    — С други думи, след като ги заковеш. Първото, което всеки умен шпионин трябва да приеме, е, че провалът е в реда на нещата. Струва ми се, че този урок вече си го научил, така че може и да има надежда за теб.

ТРИ

    Резиденция на американския посланик
    „Ла Рамбла“ 1104
    Караско, Република Уругвай
    08:05, 5 Август 2005

    Почитаемият Майкъл А. Макгрори, все още по халат, пиеше кафе и се вглеждаше мрачно през прозореца на трапезарията към ситния дъждец, който обещаваше да се задържи през целия ден, когато се обади шефът на мисията, Тиодор Дж. Детуайлър — младши.
    — Много съжалявам, че ви безпокоя у дома, господин посланик, но прецених, че трябва незабавно да ви уведомя.
    — Какво има, Тед? — попита Макгрори.
    Имаше два начина, по които да приемеш шеф на мисия, който не смее да предприеме нищо, без да е абсолютно сигурен какво точно иска посланикът.
    От една страна, посланик Макгрори бе на мнение, че това е добре. Не му се налагаше да губи време и усилия, за да оправя нескопосаните решения на Детуайлър и неизбежните последици, защото Тед много рядко — почти никога — не смееше да вземе решение сам.
    От друга страна, да има заместник, който не смее да си обърше носа, без да провери какъв е протоколът в подобен случай и да поиска специално разрешение от посланика, бе голяма досада.
    Освен това Детуайлър често преценяваше, че разни неща, които могат да чакат до следващия ден — дори до следващата седмица — са изключително важни, и трябваше незабавно да уведоми посланика, въпреки че много добре знаеше, че ще прекъсне или закуската му, или играта на голф.
    — Току-що ми се обади заместник външният министър Алварес, господин посланик.
    — У вас, доколкото разбирам.
    — Да, господине, у нас.
    — И какво иска заместник външният министър Алварес?
    — Попита дали ще бъда в посолството към девет — докладва Детуайлър. — Попита дали ще бъда така любезен да пия чаша чай с него.
    Макгрори едва се удържа да не каже: „Ами пий, Тед, и му прати много поздрави от мен“.
    Вместо това попита:
    — Не каза ли какво иска?
    — Не, господине, нито дума. Освен това ми се стори, че обаждане вкъщи, в този час…
    — Малко е необичайно, нали?
    — Точно така, господине, и на мен ми се стори необичайно.
    — Нали покани заместник външния министър Алварес на кафе, Тед?
    — Да, господине, поканих го. Господин посланик, позволете да ви кажа какво предполагам.
    — Разбира се.
    — Имам чувството, господине, че това не е светско посещение, но Алварес не иска официална среща, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
    — Разбирам. Но каква е причината?
    — Нямам никаква представа, но нещо ми подсказа, че трябва да ви спомена.
    — Много правилно. Веднага щом разбереш какво иска, освен чашата кафе, ме уведоми.
    — Разбира се, господине.
    — Има ли друго, Тед?
    — Не, това е. Още веднъж моля да ме извините, че ви обезпокоих у вас, господин посланик.
    — Не се притеснявай, Тед — отвърна Макгрори и затвори. Посланикът посегна към чашата кафе, отпи глътка и се намръщи, когато усети, че е изстинало.
    — По дяволите — възкликна той, след това тресна чашата върху масата, излезе бързо от трапезарията и се отправи към спалнята, за да се облече.


    Тъй като наистина му се пиеше прясно сварено горещо кафе, Макгрори не се изненада, че сеньора Сузана Обрегон, секретарката му, все още не е сварила.
    Нямаше смисъл да се разправя с нея. Щеше само да си изгуби времето. Тя вече бе измислила някакво обяснение като например, че е искала да е горещо и прясно, когато той дойде, а днес се бе появил цял час по-рано или че съпругата на втория й братовчед току-що е родила четиризнаци.
    Влезе в кабинета си и седна на бюрото. Чакаше го един-единствен лист, което означаваше, че поне този път заместник държавният секретар не го е залял с десетки приятелски съвети как по-добре да си върши работата.
    Тъй като нямаше какво друго да прави, докато чака кафето, той посегна към листа, облегна се на стола и зачете.
    СЕКРЕТНО
    3445–4 1745 4 АВГУСТ 05

    ОТ: ЗАМЕСТНИК ДЪРЖАВНИЯ СЕКРЕТАР ПО ВЪПРОСИТЕ НА ЛАТИНСКА АМЕРИКА
    ДО: ПОСОЛСТВО МОНТЕВИДЕО, УРУГВАЙ

    НА ЛИЧНОТО ВНИМАНИЕ НА ПОСЛАНИК МАКГРОРИ
    ОТНОСНО ТЕЛ. РАЗГ. М/У ДЪРЖ. СЕК. ВЪПР. ЛАТ. АМ. И ТИОДОР ДЖ. ДЕТУАЙЛЪР-МЛАДШИ, 17:05, 4 АВГ. 2005

    ГОСПОДИН ДЕЙВИД У. ЮНГ — МЛАДШИ, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ НА ФБР, НАЗНАЧЕН В ЕКИПА НА ДЪРЖАВНИЯ СЕКРЕТАР, В МОМЕНТА ПЪТУВА КЪМ МОНТЕВИДЕО И ЩЕ ПРИСТИГНЕ СЛЕДОБЕДА НА 5 АВГ 2005
    ДЪРЖ. СЕК. КОХЪН НАРЕДИ ГОСПОДИН ЮНГ ДА ПОЕМЕ ИЗЦЯЛО КОНСУЛСКИТЕ ЗАДЪЛЖЕНИЯ И ВСИЧКИ ВЪПРОСИ, СВЪРЗАНИ С ПОКОЙНИЯ ДОКТОР ЖАН-ПОЛ ЛОРИМЪР, ВКЛЮЧИТЕЛНО И С РЕПАТРИРАНЕТО НА ТЛЕННИТЕ МУ ОСТАНКИ И ГРИЖАТА ЗА ЛИЧНИТЕ МУ ИМОТИ И АВОАРИ.
    ПО НАРЕЖДАНЕ НА ДЪРЖ. СЕК., ПОСОЛСТВОТО НА САЩ В МОНТЕВИДЕО ДА ОКАЖЕ НЕОБХОДИМОТО СЪДЕЙСТВИЕ НА ГОСПОДИН ЮНГ И ДА МУ ПРЕДАДЕ НЕЗАБАВНО ВСИЧКИ СВЕДЕНИЯ И МАТЕРИАЛИ ОТНОСНО ГОСПОДИН ЛОРИМЪР, КАКТО И ВСИЧКИ СВЕДЕНИЯ й МАТЕРИАЛИ
    ОТНОСНО ЖАН-ПОЛ БЕРТРАН, ЧИЯТО САМОЛИЧНОСТ ГОСПОДИН ЛОРИМЪР ОЧЕВИДНО Е БИЛ ПРИЕЛ, ТОВА ВКЛЮЧВА ПЪЛНАТА ИНФОРМАЦИЯ ОТНОСНО ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ОКОЛО СМЪРТТА НА ГОСПОДИН ЛОРИМЪР ИЗВЕСТНИ НА ПОСОЛСТВОТО, КАКТО И ПОЛУЧЕНИТЕ ОТ УРУГВАЙСКИТЕ ВЛАСТИ.
    ДЪРЖ., СЕК, ВЪЗЛАГА НА ГОСПОДИН ЮНГ ДА ИЗПРАТИ С ДИПЛОМАТИЧЕСКА ПОЩА ВСИЧКИ МАТЕРИАЛИ НА ДЪРЖ. ДЕП., ЛИЧНО НА ДЪРЖ. СЕК. ИЛИ ПО СВОЕ УСМОТРЕНИЕ ДА УРЕДИ АЛТЕРНАТИВЕН НАЧИН ЗА ПРЕДАВАНЕТО ИМ НА ДЪРЖ. СЕК.
    БАРБАРА Л. КУИГЛЕТ
    ЗАМЕСТНИК ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР ПО ВЪПРОСИТЕ НА ЛАТИНСКА АМЕРИКА

    СТРОГО СЕКРЕТНО
    „Копеленцето гадно ми прекъсна закуската, за да ми съобщи, че заместник външният министър искал да разговаря неофициално с него, а това е пропуснал да ми го каже!
    Дяволите да го вземат! Трябваше да ми позвъни в мига, в който е приключил разговора със заместник държавния секретар! Още снощи е трябвало да ми се обади!“
    Макгрори се надигна от синия кожен стол с висока облегалка и се отправи с бърза крачка към вратата на кабинета, все още стиснал листа в ръка.
    — Сузана — нареди той, — незабавно искам да видя в реда, в който ги изброявам, един по един — господин Детуайлър, господин Монахан и господин Хауъл.
    — Добре, господине — отвърна сеньора Обрегон.
    Три минути по-късно сеньора Обрегон съобщи, че нито господин Детуайлър, нито господин Хауъл са дошли, а господин Монахан идва към кабинета му и попита дали да го въведе направо, или да го накара да изчака до нареждането на посланика.
    — Да влиза — нареди Макгрори.
    Монахан отвори вратата след няколко секунди.
    — Искали сте да ме видите, господин посланик.
    Макгрори му махна да влезе и посочи един от столовете пред бюрото.
    — Много съм любопитен, Монахан, защо не си ми казал, че Юнг е в екипа на държавния секретар? — попита Макгрори.
    — Какво?
    — Ако не греша, вие отговаряте за всички специални агенти, нали? Не знаехте ли за положението на Юнг?
    — На кой от двата въпроса да отговоря първо, господин посланик?
    — Първо на единия, после на другия.
    — Аз съм главният агент на ФБР тук, господин посланик, не съм ОСА.
    — Каква е разликата?
    — ОСА отговарят за специалните агенти — отвърна Монахан, след това уточни: — Това означава Отговорен специален агент.
    — А ти не си такъв.
    — Не, господине, аз съм главен агент. Бил съм на служба в Бюрото най-дълго. Никога обаче не съм назначаван като ОСА.
    — Значи твърдите, че не отговаряте за останалите агенти на ФБР, така ли?
    — Точно така, господине. Може да се каже, че отговарям за тях, тъй като съм главен агент. Но всъщност не е точно така, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
    — След като всъщност не отговаряш за агентите, Монахан, кой тогава отговаря?
    В първия момент агентът му се стори учуден, след това отвърна:
    — Вие, господин посланик.
    Макгрори си помисли: „Копелето гадно! Той тъп ли е, или просто се прави на тъп?“
    След това продължи с разпита.
    — А специален агент Юнг за кого работи?
    — Докато беше тук, работеше за вас, господине.
    — Не за държавния секретар, така ли?
    — Ако проследим веригата на командване, може и така да се каже — отвърна Монахан. — Досега не се бях замислял. Той работеше за вас, а вие работите за държавния секретар, нали следите мисълта ми? В този смисъл може да се каже, че работи и за държавния секретар.
    Сеньора Обрегон надникна в кабинета.
    — Господин Хауъл е тук, господин посланик.
    Макгрори си каза: „Напълно безсмислено е да продължавам с тази работа“.
    Обърна се към агента.
    — Монахан, трябва незабавно да се срещна с господин Пауъл. Да си на мое разположение.
    — Добре, господине.
    — Сеньора Обрегон, поканете господин Хауъл — нареди Макгрори.


    — Много интересно — отбеляза културният аташе Робърт Хауъл и върна съобщението на Макгрори. — Интересно, какво ли означава всичко това?
    — Надявах се ти да ми кажеш — засече го Макгрори.
    — Мога само да предполагам. Тъстът на господин Мастърсън е пенсиониран посланик. В Буенос Айрес чухме, че имал проблеми със сърцето, може би затова секретар Кохън…
    — Питам как така Юнг се оказва в екипа на секретаря? — прекъсна го Макгрори.
    — Господин посланик, вие така и не сте споменавали този факт пред мен. Аз си мислех, че Юнг е поредният агент на ФБР.
    — Нямах представа, че е в екипа на държавния секретар, Робърт — призна Макгрори.
    — Наистина ли? Става още по-интересно. Какво ли е правил тук, след като дори вие нямате представа? Какво казва Монахан?
    Макгрори не отговори на въпроса.
    Вместо това продължи:
    — Заместник външният министър Алварес е позвънил по телефона на Тед Детуайлър в осем тази сутрин. Питал дали Детуайлър ще бъде в кабинета си в девет и дали ще бъде така любезен да го покани на чаша кафе.
    — Това пък защо? — учуди се Хауъл.
    — Имам намерение да разбера. Щом Детуайлър дойде, ще го уведомя, че се е заразил с грип, и ще го пратя да си върви. След като няма как да предложи обещаната чаша кафе на заместник външния министър Алварес, ще го приема аз. Искам да присъстваш.
    — Добре, господине.


    — Господин посланик — сеньора Обрегон се показа на вратата. — Заместник външен министър Алварес и още един господин са тук за среща с вас.
    Макгрори се надигна бързо от бюрото и се отправи към вратата, усмихна се широко и протегна ръка.
    — Сеньор Алварес — започна той. — Каква неочаквана изненада!
    Алварес, дребен спретнат мъж, отвърна на усмивката.
    — Господин Детуайлър е настинал — продължи Макгрори. — Много неприятно, но — не бива да го казвам — но се радвам, защото така имам възможност да изпия чаша кафе е вас.
    — За мен е истинско удоволствие да се видя с вас, господин посланик — каза Алварес и крепко разтърси ръката на Макгрори. — Единствено се надявам да не обърквам натоварената ви програма.
    — В програмата ми винаги има място за вас, сеньор Алварес — отвърна любезно Макгрори.
    — Позволете ми да ви представя сеньор Ордьонес от Вътрешното министерство — продължи Алварес.
    — За мен е удоволствие да се запозная с вас, сеньор. — Макгрори протегна ръка на Ордьонес. — Позволете да ви представя културния аташе, сеньор Хауъл.
    Всички се здрависаха.
    — Разбрах от сеньор Детуайлър, че посещението ви е напълно неофициално и приятелско — уточни Макгрори.
    — Напълно — потвърди Алварес. — Знаех, че двамата с Ордьонес ще бъдем наблизо, и тъй като от доста време не бях виждал приятеля си Детуайлър, реших да се самопоканя на кафе.
    — Много му се искаше да се видите — обясни Макгрори.
    — Бихте ли предали най-искрените ми пожелания за бързо оздравяване? — помоли заместник-министърът.
    — Тъй като посещението ви е напълно неофициално, както сам казахте, може ли да предложа сеньор Хауъл да остане да пие кафе с нас?
    — За мен ще бъде истинско удоволствие — кимна Алварес.
    — Заповядайте, седнете — покани ги Макгрори и посочи креслата и канапето до масичката за кафе. След това повиши глас: — Сеньора Обрегон, бъдете така любезна да ни донесете кафе и сладки.
    Хауъл си помисли: „Няма начин тази работа да не е свързана с кървавата баня в Такуарембо — това не е никаква приятелска визита и както Алварес, така и Макгрори го знаят.
    Алварес знае, че Детуайлър «е настинал», защото Макгрори е искал да говори с него, което, по всяка вероятност, е добре дошло за Алварес. В действителност е искал да разговаря с него, но по протокол заместник външният министър не може да звънне просто така на американския посланик и да си изпроси чаша кафе.
    Да, на това му се казва протокол.
    Ордьонес не е просто от Вътрешното министерство; той е главен инспектор на «Вътрешен отдел» в Националната полиция на Уругвай и Макгрори много добре знае този факт.
    А пък Ордьонес знае — след като той знае, значи и Алварес знае — че не съм никакъв културен аташе.
    Аз знам почти всичко, което се е случило в Такуарембо, но сеньор Надут пуяк няма ни най-малка представа, че американци — още по-малко че представителят на ЦРУ в посолството му — са замесени, тъй като Кастило реши да засекрети всичко и ми нареди — според президентския указ разполага с тази власт — да не обелвам и дума.
    Всички лъжат — или крият по нещо — останалите, а останалите го знаят или поне предполагат.
    На това му се казва дипломация.
    Интересно колко ли време ще изчака Алварес, преди да повдигне въпроса?“


    Не се наложи да чакат дълго — малко повече от пет минути — много по-малко, отколкото Хауъл предполагаше, за да повдигне Алварес наболелия въпрос.
    — Докато съм тук, господин посланик — започна Алварес, — позволете ми да изразя личната си благодарност — официалната нота, разбира се, ще пристигне в най-скоро време — за сътрудничеството, което ни оказахте в Такуарембо.
    — Не е нужно да благодарите — отвърна Макгрори, — тъй като научихме, че бедният човек е американски гражданин. Просто изпълнихме дълга си.
    Алварес се усмихна, сякаш му беше забавно. Макгрори го наблюдаваше с огромно любопитство.
    — Простете ми — продължи Алварес. — Съпругата ми често ми прави забележка, че се усмихвам в най-неподходящите моменти. В този случай се усмихвах — уверявам ви, че беше без всякакъв подтекст — на избора ви на думи.
    — Какви думи? — попита Макгрори.
    — „Бедният човек“ — уточни Алварес.
    — Не ви разбирам, сеньор Алварес — отвърна Макгрори.
    — Имаше един чудесен американски израз. „Ни чул, ни видял“.
    — Да, наистина има такъв израз, сеньор Алварес. Означава, че никой не е чул и видял нещо вече казано и направено.
    — Да, точно така е. Значи ни чул, ни видял. Всъщност говорим за две такива неща, като едното води до другото.
    — Има и друг американски израз — вметна Макгрори. — „Да пукна, ако гъкна“. Момчетата — може би дори и момичетата — го казват, когато се заклеват да не разкрият нещо, което им е казано поверително. Да пукна, ако гъкна, сеньор Алварес.
    Хауъл си помисли: „Господи, не мога да повярвам, че го каза!“
    — Впечатлен съм! — отвърна Алварес. — Е, така, сеньор Ордьонес, който работи към Националната полиция — той е главен инспектор на „Вътрешен отдел“ — ми разказа, докато идвахме насам, че господин Лоримър — или може би трябва да го наричам сеньор Бертран? — е бил изключително богат човек допреди няколко дни. А пък е починал без пукната пара.
    — Така ли? — зачуди се Макгрори. — Значи затова се усмихнахте, когато го нарекох „бедния човек“.
    Алварес кимна.
    — Моля да ме извините — сведе глава той, след това продължи: — Сеньор Ордьонес откри вчера, късно следобед, че банковите сметки на господин Бертран са били изпразнени в деня, след като тялото му бе открито.
    — Как е възможно да се случи подобно нещо? — попита Макгрори. — Как е възможно мъртвец да изпразни банковите си сметки?
    — Като подпише необходимите документи за теглене и упълномощи някого дни преди смъртта си, да разполага с парите му. Все едно да покриете разходите по кредитна карта с чек и не дай боже, след това да ви прегази камион. Чекът ще бъде изплатен.
    — За много пари ли става въпрос? — попита Макгрори.
    — Почти шестнайсет милиона американски долара — отвърна Ордьонес. — Пръснати в три различни банки.


    Хауъл чуваше за парите за пръв път.
    Когато Алекс Дарби, представителят на ЦРУ в Буенос Айрес, който беше взел „черното“ пежо на Хауъл до Такуарембо, за да разучи пътя и да може безпроблемно да закара Кастило и Мунц в имението, върна автомобила на Хауъл в Монтевидео, му съобщи, че операцията се е провалила.
    Какъв провал, можело е да бъде още по-зле.
    Разказът на Дарби за събитията в имението „Шангри-Ла“ бе сбит, но точен — нищо чудно, нали беше дългогодишен агент на ЦРУ, при това много добър агент.
    „Но не спомена и дума за пари. Да не би и той да не е знаел? Не са ли му казали? Или са му казали, но информацията е секретна. Мили боже, шестнайсет милиона долара! Дали Кастило ги е взел? Или пък неизвестните лица — лица, друг път, при толкова пари, сигурно тук се разиграва игра на правителствено ниво — които са изпратили нинджи да ликвидират Лоримър?“


    — Боже господи! — възкликна Макгрори. — Няма да спомена и дума, но на чие име е написал чековете господин Лоримър?
    — Не знаем — отвърна Алварес. — Парите са били прехвърлени в национална банка „Ригс“ във Вашингтон. И трите банки тук използват „Ригс“ като кореспонденти.
    — Чакайте да видя дали съм разбрал правилно — обади се Макгрори. — Някой влиза в национална банка „Ригс“ във Вашингтон, връчва необходимите документи, а те му връчват шестнайсет милиона долара.
    Ордьонес обясни:
    — Банка „Ригс“ са изпратили — разполагат със сателитна връзка — фотокопия на запис на заповед до банките тук, за да потвърдят дали подписът на сеньор Бертран е автентичен. След като банките са потвърдили, те са уведомили банка „Ригс“, че подписът е валиден и преводът може да бъде извършен.
    — И след това са връчили на неизвестното лице във Вашингтон шестнайсетте милиона.
    — Не. Неизвестното лице във Вашингтон е искало парите да бъдат прехвърлени на личната му сметка в „Лихтенщайнише Ландесбанк“ на Каймановите острови. Трансакцията е била извършена. Отнема не повече от минута или две.
    — И как се казва лицето?
    — Не знаем. Може да е както мъж, така и жена. Парите са прехвърлени в банкова сметка само с номер, без титуляр.
    — А сигурни ли сте, че подписът е бил на Лоримър?
    — Няма съмнение в нито една от банките — а когато става въпрос за толкова пари, те са изключително внимателни — че господин Бертран лично е подписал записите на заповеди.
    — Нищо не разбирам — призна Макгрори.
    — И ние — обади се след него Алварес.
    — Можем ли да разберем от банката на Кайманите… как казахте, че се казва?
    — „Лихтенщайнише Ландесбанк“ — помогна му Ордьонес.
    — Можем ли да разберем от тях кой е собственикът на безименната сметка? — продължи да настоява Макгрори.
    — Няма да е никак лесно — сви рамене Ордьонес. — На Каймановите острови са по-стриктни по отношение на банковата тайна, отколкото в Швейцария.
    — Може би аз ще успея да направя нещо. — Макгрори погледна Хауъл. — Ще попитам Вашингтон.
    — Ще сме ви безкрайно благодарни за всяка помощ, господин посланик, и официално, и неофициално — отвърна Алварес.
    — Предполагам, че ако имате представа кой е убил господин Лоримър, ще ми кажете.
    — Разбира се — потвърди Алварес. — Както кой е убил господин Лоримър, така и кой е отговорен за смъртта на непознатите в имението „Шангри-Ла“.
    — Полагаме всички усилия — продължи Ордьонес. — Струва ми се, че е крайно време да стигнем до нещо. Лошото е, че тази работа отнема много време, затова ще сме ви много благодарни за помощта.
    — Засега обаче не разполагате с нищо, така ли? — попита посланикът.
    — Разполагаме с няколко следи, които ще се окажат ценни — похвали се Ордьонес. — Първо, вече сме убедени, че е имало хеликоптер.
    — Хеликоптер ли? — намеси се Хауъл.
    — Да, хеликоптер — потвърди Ордьонес. — Недалече от имението открихме варели със самолетно гориво. Наоколо има следи… как се казваха онези неща, на които стъпват хеликоптерите?
    — Не знам — призна след малко Макгрори.
    — Ски — обади се Хауъл и Макгрори го стрелна злобно.
    — Точно така — кимна Ордьонес. — По земята има следи, които със сигурност са от хеликоптер. Това ще рече, че хеликоптерът е пътувал отдалече, а горивото е било оставено там, преди да пристигне.
    — Откъде може да дойде хеликоптерът? — попита Хауъл. — От Бразилия ли?
    — Или от Бразилия, или от Аржентина — отвърна Ордьонес. — Може да е и от Монтевидео. Само че аз клоня към Аржентина.
    — Защо? — намеси се отново Макгрори.
    — Защото варелите са оттам — обясни инспекторът. — Това съвсем не означава, че хеликоптерът е от Аржентина, само че горивото е доставено оттам. Хеликоптерът съвсем спокойно може да е дошъл от Бразилия, както вие предлагате.
    — И не успяхте да идентифицирате нито едно от телата, така ли? — настояваше посланикът.
    — Единственото, което успяхме да научим за телата, е, че са положени всякакви усилия, за да не можем да ги идентифицираме. Не носят нищо, което да ни насочи кои са, а от дрехите са премахнати всички етикети. Взели са под наем мерцедес „Трафик“ на летището в Караско…
    — Не трябва ли да покажете кредитна карта или шофьорска книжка, за да вземете под наем кола? — попита Хауъл. — И паспорт?
    Макгрори отново го погледна злобно.
    „Когато цялата тази работа приключи, ще ми изнесе лекция, че подчинените нямат право да се обаждат, освен ако посланикът не им е разрешил.
    Извинете, господин посланик, но ми се стори, че няма да проявите никакъв интерес, а може да се окаже много полезно да разберем кои са нинджите и откъде са се появили“.
    — И двете — потвърди Ордьонес. — Автомобилът е бил даден под наем на сеньор Алехандро Х. Гастор от Мадрид, който е представил испанския си паспорт, испанска шофьорска книжка и дебитна карта „Мастъркард“, издадена от „Банко Галиция“ в Мадрид. Испанският посланик научи, че нито паспорт, нито шофьорска книжка са били издавани на човек Алехандро Х. Гастор, че адресът на шофьорската книжка е на „Макдоналдс“.
    — Много интересно — обади се Хауъл.
    Помисли си: „Ордьонес си го бива. Питам се дали някой е забелязал моята кола там? Ами «Юкона» на посолството в Буенос Айрес, който е прекарал горивото? Нали му сложихме аржентински номера? Затова ли Ордьонес «клони към Аржентина». Затова ли е решил, че хеликоптерът е дошъл оттам?“
    — Също и това. — Ордьонес подаде на Хауъл малко пластмасово пликче, запечатано отгоре. Вътре бе прибрана използвана гилза.
    — Това е една от гилзите, които открихме в имението продължи Ордьонес. — Бяха общо сто и две, четирийсет и шест от 9 мм, седемдесет и пет .223 и тази.
    — Прилича ми на „Уинчестър“ .308 — сподели Хауъл, докато оглеждаше гилзата през плика, след това го подаде на Макгрори и посланикът го завъртя внимателно между пръстите си.
    Хауъл го наблюдаваше и се опитваше да прикрие колко се забавлява. „Господин Надут пуяк няма представа какво държи“.
    Ордьонес не отговори веднага, след като чу забележката за .308.
    Вместо това подметна:
    — Деветмилиметровите са израелско производство. .223 са на американската армия. Това, разбира се, означава, че няма начин да разберем нищо полезно нито от 9 мм, нито от .223. Не можем и да разберем нищо за оръжията, които открихме на местопрестъплението, защото всички автомати „Мадсън“ са датско производство. Открихме пет автомата, а мъжете в черни гащеризони бяха шестима. Има следи, които подсказват, че нещо — по всяка вероятност шести „Мадсън“, но може да става въпрос и за друг вид оръжие — е било изтеглено изпод един от труповете на верандата.
    — И двамата открити там са простреляни в главите. Един куршум се беше забил в стената…
    — Нещо не разбирам — прекъсна го Макгрори. — Какво му е специалното на този куршум?
    „Стига вече, Макгрори! Куршумът е онова заостреното нещо, което излиза от цевта, след като се чуе «Бум». Това, дето го гледаш, е гилза“.
    — Господин посланик, това, което държите, е гилза, не куршум — поправи го Ордьонес. — Но е наистина специална.
    „Сега вече мога да кажа със сигурност, че ми допадате, при това много, главен инспектор Ордьонес. Вие сте опасен човек, въпреки това ви харесвам“.
    — И кое му е специалното? — попита Макгрори, без да крие, че не му е приятно някой да го прекъсва.
    — Погледнете печата, господин посланик — насочи го Ордьонес.
    — Добре — отвърна Макгрори и отново погледна инспектора. Очевидно очакваше той да му посочи печата, защото не разбираше за какво точно става въпрос.
    — В основата на гилзата е, в пликчето, господин посланик — насочи го Ордьонес.
    „Тесният край, господин Надут пуяк, онзи, на който няма дупка“.
    Макгрори сви устни, целят пребледнял.
    „Ако ни излезе късметът, той ще демонстрира пред всички прословутата си ирландска избухливост. Дали заради тази злобна липса на търпимост няма да ме обвинят в непатриотично отношение?“
    — Е, и? — попита Макгрори, стиснал пликчето с два пръста.
    — На печата пише „LC 2004 NM“, господин Посланик — търпеливо обясни Ордьонес. — Видяхте ли го, господине?
    — По дяволите, това май не го забелязах. Не огледах внимателно гилзата, защото знаех, че е от пушката на снайпериста. Опитваш се да замажеш нещата, а това не е никакво извинение. Дарби каза, че хлапето е стреляло само два пъти, защо тогава не са прибрали и двете гилзи? Възможно ли е една пиклива гилза да скапе всичко?
    Макгрори кимна.
    — Ако греша — продължи Ордьонес, — моля да ме поправите, но от печата съдя, че гилзата е излязла от американския завод за муниции в Лейк Сити — не се ли намираше в Юта? — през 2004 година. NM13 означава „Национално състезание“, което ще рече, че при направата на муницията е вложена много повече прецизност от обикновено, защото е била специално за снайперския кръг от състезанието.
    Макгрори го погледна, ала не каза нищо.
    — Подобни гилзи не са често срещани, господин посланик — продължи Ордьонес. — Доколкото разбрах, те дори не се използват от американската армия. Единствените, които ги използват, са участниците в състезанието. И снайперистите. При това не всички снайперисти, а само снайперистите на Специалните части.
    — Струвате ми се доста добре запознат с въпроса, господин главен инспектор — обади се посланикът.
    — От вчера наистина съм запознат — усмихна се Ордьонес. — Обадих се в нашето посолство във Вашингтон и те звъннали във вашия Пентагон. Нямам представа с кого са говорили там, но служителят е бил изключително изчерпателен. Те обяснили, както ви казах преди малко, че мунициите нито се раздават, нито се продават, използват се единствено от състезателите. И от снайперистите на Специалните части. Не е имало свръхпроизводство, което да бъде предложено на пазара или на чуждо правителство.
    — Да не би да намеквате, господин главен инспектор — попита с леден глас Макгрори, — че снайперист от Специалните части на американската армия по някакъв начин е свързан с клането в имението?
    — Просто обяснявам, господине, че ми се струва изключително необичайно…
    Възмущението, нахлуло у посланика, заличи всички изисквания на дипломацията.
    — Защото, ако намеквате подобно нещо — прекъсна го отново Макгрори, този път поруменял от гняв, с блеснали очи, — позволете ми да ви кажа направо, че подобни намеци — дори самата мисъл за подобен намек — е обидна и долна.
    — Господин посланик, сигурен съм, че главен инспектор Ордьо… — започна заместник външният министър Алварес.
    — Оставете ме да довърша, сеньор Алварес — сряза го Макгрори. — По всички правила на дипломацията, посланикът е представителят на правителството в страната, където е акредитиран. Никой държавен служител не би направил и крачка — това включва и военните — без знанието и одобрението на посланика. Не мога да повярвам, че не сте запознат с този въпрос, господин Алварес.
    — Освен това, фактът, че сте се свързали директно с Пентагона, след като сте разговаряли с посланика си във Вашингтон, намеква, че аз разполагам със сведения за инцидента, които не съм искал да споделя с вас. Все едно че обвинявате мен, следователно и правителството на САЩ, не само че провежда нелегална операция, ами че лъже. Това е изключително грозна обида, заради която незабавно ще се отнеса към държавния секретар.
    — Господин посланик, аз… — започна Алварес.
    — Пожелавам ви приятен ден, господа — прекъсна го за пореден път Макгрори. — Срещата приключи.
    Алварес стана. Имаше намерение да каже нещо, ала очевидно размисли.
    — Приятен ден и на вас, господин посланик — успя да изрече той и излезе от кабинета, следван от Ордьонес.
    Хауъл си помисли: „Не постъпи много умно, Макгрори.
    Но пък, от друга страна, ми се струва, че Алварес и Ордьонес си тръгнаха убедени, че нямате представа какво се е случило в Такуарембо. Дори най-добрият актьор на този свят не би могъл да изиграе толкова истинско избухване като вас.
    Това обаче съвсем не означава, че Ордьонес е убеден, че аз съм чист като сълза“.
    — Моля те да ме извиниш за тази сцена, Хауъл — обърна се към аташето Макгрори. — Има моменти, в които трябва да изясниш позицията си без завоалираните приказки и заобикалки на дипломацията. Случаят го налагаше.
    — Така е, господине — съгласи се Хауъл.
    — Не смятам, че се налага да ти го казвам, но въпреки това ще те предупредя станалото тук да не напуска стаята.
    — Разбира се, господине.
    — Какви са отношенията ти с господин Дарби? — попита Макгрори.
    — Какво имате предвид, господине?
    — Близки ли сте? Приятели ли сте? Ако го попиташ, ще ти каже ли дали знае нещо за случилото се в имението?
    — Познаваме се, господине, но в никакъв случай не може да се каже, че сме приятели.
    — Нали и двамата работите за ЦРУ? Не споделяте ли сведения?
    — Понякога, господине, в знак на добра воля му изпращам копия от докладите си до Агенцията — след като вие сте ги парафирали, господине. Той ми прави същата услуга.
    — Въпреки това ми се струва, че трябва да го поразпиташ. Ще се кача на следващия самолет за Буенос Айрес, за да се посъветвам с посланик Силвио. Искам да дойдеш с мен.
    — Разбира се, господине, както кажете, господине.
    — Не искам да обсъждам този въпрос с Вашингтон, преди да чуя мнението на посланик Силвио.
    — Добре, господине.
    „Защо ми се струва, че вече съжаляваш, задето изхвърли Алварес от кабинета си?“

ЧЕТИРИ

    Кабинета на директора
    На Централното Разузнавателно Управление
    Ленгли, Вирджиния
    12:05, 5 Август 2005

    Джон Пауъл, директор на Централното разузнаване, стегнат, петдесет и пет годишен мъж, отказал се да прикрива оредяващата си коса, напоследък подстригана съвсем късо, се надигна от бюрото си и протегна ръка към госта.
    — Много ми е приятно да те видя, Труман — каза той, докато си стискаха ръцете. — Напоследък все не ни остава време да се видим.
    — Посланикът ме товари с доста задължения — отвърна Труман Елсуърт. Той също бе в средата на петдесетте, ала значително по-висок и едър от Пауъл, а побелялата му гъста коса бе грижливо фризирана. — Благодаря ти, че ме прие толкова бързо.
    Пауъл разпери ръце, за да покаже, че благодарностите не са нужни.
    — Чудесно — отвърна Елсуърт и пристъпи напред в трапезарията на директора на Централното разузнаване.
    Масата за осем човека бе сложена за двама, така че да се настанят един срещу друг в двата края.
    Сервитьор в безупречно бяло сако ги попита какво желаят за пиене.
    — Неподсладен леден чай, ако обичате — отвърна Елсуърт.
    — И за мен — поръча директорът.


    — Какво мога да направя за теб, Труман? Или за посланика? — попита директорът на Централното разузнаване, след като пъстървата бе сервирана и сервитьорът излезе.
    — Президентът проявява личен интерес към аферата в Аржентина — обясни Труман.
    — Носи се слух, че има президентски указ — подхвърли шефът на ЦРУ.
    — Питам се откъде ли тръгват подобни слухове — закима Елсуърт. — Затова посланикът също проявява интерес към неприятния инцидент.
    — Защо не ми разкажеш за указа? — настоя директорът.
    — Ако наистина има указ, Джон, струва ми се, че не би искал да знаеш подробностите.
    Директорът сви замислено устни, но не отговори.
    — Истината е, че аз проявявам личен интерес към цялата тази работа с Мастърсън — обясни Елсуърт.
    — Това ми е ясно — отвърна шефът на ЦРУ.
    — Предполагам, през последните няколко часа няма развитие по случая.
    — Няма. Тъй като аз също проявявам личен интерес, щях да разбера, ако изникнеше нещо — отвърна директорът.
    — И аз така си помислих — отвърна Елсуърт. — Тъкмо затова съм тук. — Ако има някакво развитие — а със сигурност все нещо ще изникне — посланикът иска да разбере незабавно, след като ти научиш. Като казвам незабавно, означава информацията да не минава по установените канали.
    — Няма проблем, Труман.
    — Ако посланика го няма, предай информацията на мен.
    Директорът кимна.
    — Името Кастило говори ли ти нещо, Джон?
    — Майор К. Г. Кастило ли?
    Елсуърт кимна.
    — Говори ми и още как — отвърна Пауъл. — Същият тип, който намери откраднатия „727“. Той пък какво общо има с цялата тази работа? В слуха за указа се споменаваше, че бил свързан по някакъв начин със случая Мастърсън.
    — Няма да се изненадам, ако наистина има указ. Снощи посланикът беше в Белия дом и Кастило е бил повишен в чин подполковник лично от президента. Нека си остане само между нас, но посланикът ми каза, че ако президентът е бил папа, щял да провъзгласи подполковник Кастило за светец.
    — Става все по-интересно! — зачуди се директорът. — Питам се защо цялата тази работа ми намирисва на случая с подполковник Оливър Норт?
    — Сигурно защото и двамата са красавци, напористи млади офицери, които незнайно как се радват на пълното одобрение на главнокомандващите си — обясни Елсуърт.
    — Сигурно си прав.
    — Посланикът проявява личен интерес към подполковник Кастило — продължи Елсуърт. — Имам чувството, че го харесва и иска да му помогне с каквото може.
    — Ами?
    — Като казвам да му помогне, имам предвид да не му позволи да се набута в същата каша като Норт, така че колкото повече знае посланикът за местоположението и действията на подполковника, толкова по-добре. Дори слуховете могат да се окажат от полза.
    — Разбирам.
    — Джон, проблемът е, че и подполковник Кастило, и президентът могат да изтълкуват погрешно интереса на посланика. Най-добре ще бъде нито единият, нито другият да не разбират за интереса на посланика — май трябва да се изразя по друг начин — за бащинската му загриженост към подполковник Кастило и действията му.
    — Разбирам те отлично. От време на време чувам разни неща. Ако попадна на нещо интересно, веднага ще ти съобщя. Ще кажа на когото трябва, много дискретно, разбира се, че се интересувам.
    — В никакъв случай да не е в писмен вид, Джон. Не е нужно да се разчува.
    — Не, разбира се. Имаш ли някаква представа къде се намира подполковник Кастило?
    — Последно се чу, че пътувал към Париж. От Париж щял да пътува за другаде. Или Германия, или Унгария. Или за Южна Америка.
    — Доста обикаля, а?
    — Да, доста.
    — Както вече казах, ще наостря уши и ще те държа в течение.
    — Много ти благодаря. Посланикът ще ти бъде изключително задължен.
    — Готов съм да помогна с каквото мога. Това ли е всичко?
    — Има още нещо, Джон. По незнайни за мен причини посланикът е решил, че главният ти аналитик за отдел „Южна Америка“ май не е най-подходящият за целта избор.
    — Нима? Това никак не ме радва. Можеш да предадеш на посланика, че лично ще се заема.
    — Тя се казва Уилсън. Госпожа Патриша Дейвис Уилсън — уточни Елсуърт.
    — Като спомена името, май си спомням, че преди време имаше някаква връзка с Кастило.
    — Не може да бъде!
    — Имаше нещо.
    — Струва ми се, че посланикът ще остане много доволен, ако сложиш някой опитен играч на нейното място, и то по такъв начин, че когато я смениш, госпожа Уилсън да няма основание да подозира, че посланикът — или директорът на Централното разузнаване — са свързани с прехвърлянето й на нова длъжност.
    — Разбира се.
    — Той ще остане още по-доволен, ако му кажа, че в най-скоро време ще се заемеш с въпроса.
    — Какво означава „в най-скоро време“, Труман?
    — Вчера щеше да е най-добре.
    Директорът на ЦРУ кимна, ала не отговори.

ПЕТ

    Ресторант „Вила Ипика“
    Жокейски клуб в „Санисидро“
    Провинция Буенос Айрес, Аржентина
    13:40, 5 Август 2005

    Посланик Майкъл А. Макгрори не остана очарован от мястото, което колегата му, посланик Хуан Мануел Силвио, бе избрал за обяд.
    Макгрори бе предложил да отидат някъде, където да проведат тих спокоен разговор на четири очи. Ако Силвио го бе помолил за същото и бе отишъл в Монтевидео, той щеше да покани Силвио или в резиденцията, или в някой ресторант, където можеха да се настанят в частна зала.
    А той да го доведе чак тук — на трийсет минути път с кола — в този ресторант, дето приличаше на хале, пълен с изпаднали почитатели на конете.
    „Може и да не са толкова изпаднали, мислеше си Макгрори, докато оглеждаше клиентите. Подозирам, че членството за Жокейския клуб е задължително, ако искаш да похапнеш в ресторанта“.
    От масата им до прозореца се виждаше паркурът, където се точеше истински парад от расови коне, поведени от конярите. Понякога минаваха по четири или пет.
    „Чудесно място да обядваш, ако си турист — не знам дали изобщо допускат туристи на това място — но ми се струва съвсем неподходящо за сериозен разговор, който засяга интересите на правителството на Съединените щати“.
    Висок, елегантен мъж с гъсти мустаци приближи масата и донесе бутилка вино.
    — Ваше Превъзходителство, току-що ме уведомиха, че сте ни удостоили с присъствието си — каза той на испански.
    — Нали съм ти казал, Хорхе — отвърна Силвио, — че ако искам да ме наричаш така, ще си сложа хермелиновата роба и ще си взема скиптъра. — Той стисна ръката на мъжа и продължи: — Хорхе, искам да ти представя посланик Майкъл Макгрори, който пристигна от Уругвай, за да се наслади на прекрасната кухня тук. Майк, запознай се със сеньор Хорхе Басто, нашия домакин.
    — Двойно по-голяма чест за малкия ми ресторант — поклони се Басто. — За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, Ваше Превъзходителство.
    — За мен е удоволствие, че имам възможността да се запозная с вас и да обядвам в ресторанта ви — отвърна с усмивка Макгрори.
    — Погледнете какво ми докараха тази сутрин. — Басто показа бутилката.
    — Какъв късметлия си, Майк — отбеляза Силвио. — Каберне совиньон „Темпус“. Трудно се намира.
    — От малка изба в Мендоса — обясни Басто. — Ще ми позволите ли да я отворя, господин посланик?
    — Разбира се — отвърна Силвио.
    „По дяволите, помисли си Макгрори, сега и вино! Не стига че изобщо не бива да пия, ами съм — и двамата сме — на работа. За тези латино типове — и Силвио влиза в това число — пиенето на обяд не се смята за никакво пиене, въпреки че много добре знаят, че в една нищо и никаква чаша вино има алкохол колкото в бутилка бира или чашка уиски.
    Как само ми се пие едно «Джон Джеймисън», разредено с малко вода, но ако си поръчам, ресторантьорът ще вземе да се обиди, а Силвио ще реши, че съм алкохолик, след като си позволявам да пия уиски на обяд“.
    Сервитьорът донесе чаши и тирбушон. Извади тапата, наля малко в едната чаша и я постави пред Силвио, който я пое и я премести пред Макгрори.
    — Кажи ми какво мислиш, Майк — подкани го той с усмивка.
    Макгрори знаеше какво трябва да направи. Завихри виното в чашата, приближи нос, за да вдъхне, отпи глътка и я задържа в уста.
    — Наистина е чудесно — заяви той.
    Макгрори нямаше никаква представа какъв мирис вдъхва, нито пък какъв трябва да е вкусът. За него съществуваха два вида вино — бяло и червено, които се деляха на кисело и сладко, а след като разбра, че с обяда ги чака кисело вино, интересът му се стопи.
    След това сервитьорът наля половин чаша на Силвио и доля на Макгрори. Силвио взе чашата и я вдигна в очакване, докато Макгрори най-сетне се усети, че чака него. Едва тогава вдигна и своята чаша и докосна чашата на Силвио.
    — За мен е удоволствие винаги, когато се видим, Майк — рече Силвио.
    — Благодаря ти — отвърна Макгрори. — За мен също.
    Силвио отпи голяма глътка и се усмихна доволно.
    — Вината тук са винаги на ниво — обясни той.
    — Наистина — съгласи се Силвио.
    — Не ме цитирай, Майк, но тукашните вина ми харесват много повече от нашите, и то не само защото у нас са се поувлекли в цените.
    — Аз не съм голям почитател на вината — призна Макгрори.
    — „Не пий вече само вода, но употребявай малко вино за стомаха си и за честите си боледувания“. Това е цитат от Библията. Свети Тимотей, струва ми се, цитира Иисус.
    — Много интересно — отвърна Макгрори.
    Сервитьорът им подаде менютата.
    Макгрори поръча lomo con papas fritas — човек не може да сбърка, когато си поръча филе миньон с пържени картофи — а Силвио се спря на нещо, което Макгрори никога не бе чувал.
    След като им сервираха, Макгрори забеляза, че и Силвио си е поръчал филе миньон.
    „Само че неговото е с винен сос с гъби и по всяка вероятност е точно толкова вкусно, колкото апетитно мирише, а пък тези картофени топченца изглеждат страхотни — и сигурно се топят в устата — нещо, което не мога да кажа за моите пържени картофи“.
    — Каза, че искаш да поговорим на четири очи, Майк — напомни му Силвио, след като се бе справил с половината пържола. — Какво те притеснява?
    — Две неща — отвърна Макгрори толкова тихо, че Силвио трябваше да се приведе над масата, за да го чуе.
    Макгрори извади съобщението за специален агент Юнг и го подаде на Силвио. Колегата му се зачете.
    — Не е ли същият агент, когото ми изпрати, когато отвлякоха госпожа Мастърсън? — попита Силвио.
    — Абсолютно същият.
    — Майк, защо не ми каза, че е от екипа на секретар Кохън?
    — Защото не знаех — призна Макгрори.
    Силвио стисна замислен устни, но не каза нищо.
    — Има и нещо друго във връзка със специален агент Юнг — продължи Макгрори. — Същия ден — всъщност през нощта, когато телата са били открити в именито, което се оказа на Лоримър, ми позвъни заместник-директорът на ФБР, за да ми съобщи, че се налагало да отзоват Юнг във Вашингтон, че той вече бил напуснал Уругвай.
    — Обясни ли защо се налага?
    — Говорехме по необезопасена, затова той каза, че не искал да навлиза в подробности. Останах с впечатление, че Юнг трябвало да се яви като свидетел на някакъв процес. Каза, че щял да ми позвъни от обезопасена линия, но повече не ме потърси.
    Силвио отряза нова хапка от пържолата си, оваля я в соса и я лапна. След като преглътна, попита:
    — А ти опита ли се да му позвъниш?
    — Имах намерение да се обадя днес сутринта, когато пристигна съобщението, но тогава разбрах, че заместник-министър Алварес се е обаждал на шефа на мисията и е поискал да се отбие, за да пият кафе.
    — Струва ми се, че е искал да проведе неофициален разговор — отвърна Силвио.
    — И аз така си помислих. Затова, когато пристигна, му казах, че Тиодор е настинал и аз ще пия кафе с него.
    — Какво искаше?
    — Водеше главен инспектор Ордьонес от „Вътрешен отдел“ — продължи Макгрори. — Инспекторът отговаря за разследването на убийствата в имението. След като се опитаха да шикалкавят известно време, той почти ме обвини, че съм бил наясно, че в престрелката са участвали „Зелени барети“, а аз съм скрил от него.
    — А те участвали ли са? — попита Силвио.
    — Дори да са участвали, нямам представа.
    — А като посланик би трябвало да си уведомен, нали така?
    — Би трябвало, Силвио. Ние сме висшите представители на американската власт в тази страна и никакви действия от страна на правителството не би трябвало да се провеждат без нашето съгласие и одобрение.
    — И според мен е така — съгласи се Силвио. — А той защо е решил, че са замесени „Зелени барети“?
    — Разполагаше с две неща — започна да обяснява Макгрори. — Първото беше — не знам как му казвате — онова, което остава, след като гръмне оръжието.
    — За куршума ли говориш? — попита Силвио.
    — Не, за другата част. Метално парче, приблизително толкова голямо.
    Той разтвори пръсти, за да покаже големината на гилза.
    — Струва ми се, че говориш за гилзата — сети се Силвио.
    — Точно така.
    — Какво толкова са открили по гилзата?
    — Била някаква специална, от онези, които ги използвали единствено снайперистите в американската армия. А той разбрал, след като позвънил на уругвайския посланик във Вашингтон, който пък се обадил в Пентагона и там любезно разяснили какво става. Изобщо не са ме потърсили за съдействие. А когато едно чуждо правителство иска нещо от американското правителство, би трябвало да минат през посланика.
    — Значи на базата на гилзата са решили, че са замесени наши „Зелени барети“. Нещо не се връзва.
    — Освен това са открили, че е бил използван хеликоптер. Хората са чули, че наоколо лети хеликоптер, а после открили следи от ските — онези тръби отдолу, нали така се казват? — в някаква нива наблизо, където очевидно са презаредили. Ти имаш ли хеликоптер?
    — Аз имам самолет — военният аташе разполага със самолет, армейски „Кинг Еър“ — намира се на Кампо Майо, но нямаме хеликоптер. „Кинг Еърът“ ни излиза толкова солен, че през повечето време стои, без да се използва.
    „Как става така, че военният аташе на Силвио разполага със самолет, помисли си заядливо Макгрори, а моят няма!
    След това продължи разказа си:
    — Според тях, който и да е оставил труповете, е разполагал с хеликоптер. Решили са, че е хеликоптер на „Зелените барети“.
    — Може би просто стрелят на сляпо — предположи Силвио. — Сигурно са станали нетърпеливи. Убити са хора и очевидно не могат да разберат кой е отговорен.
    — А ти имаш ли представа каква е причината за това клане?
    Силвио поклати глава, отпи глътка вино и заяви:
    — Искам да знам какво е правил този тип Лоримър с фалшивата самоличност в Уругвай. Ти имаш ли представа?
    Макгрори поклати глава.
    — Не, аз… опа, забравих да ти кажа. Лоримър е разполагал с цяло състояние — шестнайсет милиона долара — пръснати в няколко уругвайски банки. Парите са били изтеглени — ако трябва да сме точни, прехвърлени с трансфер в някаква банка на Каймановите острови — на следващия ден, след като е бил убит. Парите са минали през национална банка „Ригс“ във Вашингтон.
    — Сериозно? А Лоримър откъде е имал толкова пари?
    — В повечето случаи, когато става въпрос за подобни крупни суми, се знае, че са от наркотици — довери Макгрори.
    — А разбрали ли са кой е изтеглил парите?
    — Не са изтеглени, направен е трансфер. Не, не знаят.
    — Ако си прав, Майк, а аз съм почти сигурен, че си прав, това обяснява много. Убийствата са начин на живот в наркокартелите. Нищо чудно да са се опитвали да сключат сделка в имението, нещо се е объркало и нещата са загрубели. Като се замисля…
    — Цяло състояние от мръсни пари, фалшива самоличност… — мислеше на глас Макгрори. — Бертран е с фалшиво име, прави се на търговец на антики. Господи, като търговец на антики не му е било трудно да прекарва кокаин по цял свят. Кой ще тръгне да оглежда някоя ценна стара ваза или нещо подобно за наркотици.
    — Точно така — съгласи се Силвио.
    — Мисля си, че Лоримър може да е имал цяла стая, пълна с вази с кокаин — продължи Макгрори, въодушевен от собствената си находчивост. — Вече му е било платено. Ето откъде са парите. Когато клиентите са дошли да си приберат стоката, други наркодилъри — трудно се опазват подобни тайни — са решили да задигнат каквото докопат. Или пък са решили сами да откраднат стоката. Може би онези с черните гащеризони да са били повече от шестима. Онези, които са останали живи, са натоварили наркотика на хеликоптера и са си заминали, като са оставили мъртвите си приятелчета. Те не ценят човешкия живот. Диваци, животни, това са те.
    — И аз така съм чувал.
    Посланик Макгрори остана замислен дълго, след това продължи:
    — Ако беше на мое място, Хуан, щеше ли да се обидиш?
    Силвио не отговори веднага.
    — Труден въпрос, Майк — призна той. — Мога ли да говоря открито?
    — Разбира се — отвърна Макгрори.
    — Поведението на Алварес е било възмутително — заяви Силвио. — Не се е обърнал към теб, преди да звъни в Пентагона, след това идва в кабинета ти и почти те обвинява в лъжа.
    — Точно така.
    — Подобни инциденти в миналото са били достатъчно основателна причина, за да повикат посланика за консултация и да оставят посолството без посланик неопределено дълго.
    — Знам. Това е обида към посланика на САЩ!
    Макгрори усети, че повишава глас, и побърза да вдигне чашата, след което дискретно се озърна, за да се убеди, че никой не е чул.
    — Важното в случая е — продължи Силвио — да прецениш дали заради случилото се си заслужава да те отзоват за консултации. Ако има друг начин, просто им покажи, че си засегнат, при това с основание.
    — Хуан, трябва да ти призная, че когато напуснаха кабинета ми, бяха наясно, че съм бесен.
    — Нима?
    — Точно така. Казах на Алварес направо, че казаното от тях е все едно да ме обвинят, следователно и правителството на САЩ, че не само провеждаме нелегални операции, ами че лъжем, че съм обиден, а накрая заявих: „Срещата приключи!“
    — Значи са били напълно наясно — отбеляза Силвио.
    — Ще са доста смутени, когато най-сетне разберат какво се е случило, че всичко е заради наркотици, че цялата тази работа със „Зелените барети“ и е пълен абсурд.
    — Ако наистина са замесени наркодилъри, ще се окажеш прав, Майк.
    — Ако обаче отнеса въпроса до Вашингтон — продължи Макгрори, — докато ме отзоват за консултации, Алварес сигурно ще се е върнал с подвита опашка, за да ми се извини. Аз, разбира се, ще приема извинението, но ще му натрия сол на главата. Няма смисъл да отнасям въпроса до секретаря.
    — Съгласен съм с теб — кимна Силвио, посегна към бутилката „Темпус“ и наля вино и в двете чаши.
    След това се чукнаха, а Макгрори рече:
    — Високо ценя съветите ти, Хуан. Искрено ти благодаря.

ШЕСТ

    Кабинет на посланика
    Посолство на Съединените Американски Щати
    „Авенида Колумбия“ 4300 Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
    16:05, 5 Август 2005

    — В общи линии, това е всичко, което ми каза Хауъл. — Алекс Дарби завърши разказа си пред посланик Силвио. — Въпросният Ордьонес открил гилза, събрал две и две със следите от хеликоптера и труповете и решил, че не става въпрос за най-обикновен обир.
    — Посланик Макгрори вече е убеден, че става въпрос за наркотици — обясни Силвио. — Посях семето на този сценарий и той веднага се хвана. Нека си остане между нас, Алекс, но се почувствах виновен… дори засрамен от себе си.
    — Господине, какъв друг избор имахте? — попита Дарби. — Кастило има пълномощия от президента. Имаше всичкото право да направи каквото направи, без да съобщи на Макгрори.
    — Въпреки това — опъна се Силвио — се чувствам неудобно.
    — Няма причина, господине. Моите уважения към посланик Макгрори, но вие сам разбирате, че нещата можеха да излязат от контрол, ако той знаеше. Представяте ли си какво щеше да бъде, ако Кастило играеше по правилата и беше поискал разрешението от него?
    Силвио не отговори. Вместо това попита:
    — Откъде, по дяволите, е намерил Кастило хеликоптер? Попитах го, но той не ми каза.
    — И аз го питах, и на мен не ми каза. И за парите не знаех.
    — Дали ще успеят да ги проследят?
    — Кое, парите или хеликоптера?
    Силвио се разсмя и поклати глава.
    — И двете. Дано не разберат нищо.
    — За хеликоптера няма начин да разберат каквото и да било. Кастило нанесе данни за полет от „Хорхе Нюбъри“ до Пилар, където се предполага, че е оставил хеликоптера, след това излетя и мина на около метър и половина над водата. Върна се по същия начин, след това даде заявка в Пилар и попълни нов летателен план до „Хорхе Нюбъри“. Няма нищо съмнително в цялата работа.
    — Ами ако някой е записал номера на хеликоптера? — притесни се Силвио. — Веднага ще се разбере на кого е, нали?
    — И аз се сетих за тази възможност, господине, но прецених, че е по-добре да не знаем чий е хеликоптерът.
    Силвио кимна.
    — Ти, разбира се, си прав. Ами парите?
    — Преди да се случи всичко това, Юнг се опитваше да проследи американци — и други — решили тайно да инвестират пари тук. Нямам представа по чия поръчка е проучвал, но не търсеше единствено мръсни пари, които този и онзи се опитваше да изпере. Той беше експерт по прехвърлянето на крупни суми, без никой да разбере. Предполагам, че Кастило го връща тук, за да не останат никакви следи.
    — Според мен посланик Макгрори ще му вгорчи живота, когато пристигне в Уругвай, защото е скрил специалното си назначение от него. Според мен Макгрори има основание да е ядосан.
    — Няма защо да се ядосва на Юнг — отвърна Дарби. — Юнг просто е изпълнявал заповеди.
    — Тази работа с „изпълнявах заповеди“ покрива доста грехове, нали?
    — Господин посланик, убеден съм, че преди да кажете нещо на някого, вие преценявате дали можете да вярвате на дадения човек. Така и трябва да бъде. Никога не съм разбирал хората, които не схващат, че доверието е двупосочно.
    — Май не разбрах какво се опитваш да ми кажеш, Алекс.
    — Колко научава шефът — независимо дали става въпрос за ефрейтор, за представител на някоя разузнавателна агенция или за посланик — оставяме настрани правилата, зависи от мнението на подчинените доколко може да се има доверие на въпросния човек.
    Силвио се замисли за момент, след това вдигна поглед.
    — Не мога да не попитам, Алекс. Ти колко ми каза?
    — Когато пристигнах тук, господин посланик, имах богат опит с хора от вашия ранг, затова много внимавах дори когато ви казвах колко е часът. След като ви опознах, започнах да ви казвам всичко.
    — Благодаря ти — отвърна простичко Силвио.
    — Господин посланик, искам да използвам обезопасената линия, за да съобщя на Кастило какво се е случило в Монтевидео и тук.
    — Правилно, трябва да му се каже, при това веднага. Мога и аз да го направя, Алекс. Не е нужно ти да се обаждаш.
    — Позволете на мен, господине — настоя Дарби. — Аз не се чувствам виновен, когато действам зад гърба на Макгрори.
    — Ясно! — примири се посланик Силвио. След това се замисли. — Повече от очевидно е, Алекс, съдя по всичко, което се случва, че близкото ми сътрудничество с теб ме разваля. Току-що осъзнах, че за мен е истинско удоволствие да те оставя ти да се обадиш. Много ти благодаря.
    Той премести телефона по-близо до Дарби.

VI

ЕДНО

    Централа на „Госингер“
    Фулда, Хесе, Германия
    11:05, 6 Август 2005

    Ото Гьорнер, изпълнителен директор на фирма „Госингер“, посегна към слушалката на личния си телефон, без да откъсва поглед от уводната статия. Беше антиамериканска и успешно сразяваше президента на САЩ както в личен план, така и като политик.
    След като прочете първите две изречения, разбра, че не може да пусне статията в нито едно от изданията на „Тагес Цайтунг“. Авторът щеше да реши — и със сигурност да се оплаче пред колегите си — че тъпият главен редактор на „Тагес Цайтунг“ е изхвърлил на боклука една чудесно написана статия за перковците от другата страна на океана.
    Когато стигна до четвъртия параграф, Гьорнер разбра — с огромно облекчение — че щеше да свали статията така или иначе, тъй като тя не бе съобразена с нито един от ръководните принципи на вестникарската верига, а не защото обиждаше грубо „Ами“, единствения акционер на „Госингер“.
    — Гьорнер — изръмжа в слушалката той.
    — Имаш ли някакви връзки с щурмовака, който охранява паркинга? — попита познат глас на английски. — Отказва да ме пусне.
    — Говорим за вълка, той в кошарата — подметна Гьорнер.
    — Това да ли трябва да означава или не?
    — Дай да го чуя, Карлхен — нареди Гьорнер, надигна се бързо от бюрото и се приближи до прозореца с изглед към паркинга.
    Карлос Гилермо Кастило, роден под името Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, бе застанал отстрани на бариерата, преграждаща пътя към паркинга, за да подаде мобилен телефон на охраната.
    Човекът предпазливо лепна телефона на ухото си, а Кастило вдигна поглед към прозореца, забеляза Гьорнер и му изпрати въздушна целувка. Охраната проследи жеста с огромен интерес.
    — В бъдеще — нареди Гьорнер по телефона — можеш да пускаш хер фон унд зу Госингер на паркинга по всяко време, дори на автомобила му да няма идентификационен стикер.
    — Jawohl, Herr Gorner — отвърна охранителят.
    Върна мобилния и бързо натисна копчето, което вдигаше бариерата.
    Кастило се поклони към прозореца, качи се в „Мерцедес S220“, за който Гьорнер предположи, че е взел под наем от летището.
    Гьорнер изпитваше смесени чувства по отношение на срещата с Кастило. От една страна, той безкрайно много обичаше момчето — още откакто Кастило се роди — син на сестрата на най-добрия му приятел. Отдавна бе разбрал, че почти няма разлика между бащинските чувства, които изпитва към Карлхен — малкия Карл — и към собствените си деца.
    Ако Ерика фон унд зу Госингер се бе омъжила за него или още по времето, когато се разбра, че седемнайсетгодишното момиче е бременно от американски пилот на хеликоптер, с когото се бе виждала едни нищо и никакви четири дни, или по-късно, за да бъдат заедно до смъртта й, настъпила след дванайсет години, той с радост щеше да даде името си на детето й.
    Само че Ерика така и не се съгласи да се омъжи за него, въпреки че нямаше нищо против да го допусне да играе ролята на чичо Ото, докато момчето растеше.
    През последните три или четири дни Гьорнер бе много загрижен за безопасността на Кастило — по-точно казано, за живота му. Карлхен бе позвънил от Щатите и му бе подхвърлил да следи „Ройтерс“ и агенция АП за новините от Уругвай.
    Гьорнер изпълни заръката и единственото интересно, на което попадна — нямаше абсолютно нищо друго — за Уругвай, бе в „Ройтерс“ за ливански собственик на имение Жан-Пол Бертран и още шестима неидентифицирани мъже, застреляни в имението на Бертран.
    Гьорнер не се усъмни нито за миг, че въпросният Бертран е всъщност Жан-Пол Лоримър, когото Карлхен издирваше. Подозренията му се потвърдиха вчера, когато агенция „Франс Прес“ разпространи новината, че доктор Жан-Пол Лоримър, шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите към ООН, е бил убит по време на отпуската си, която прекарвал в Уругвай.
    Никак не се учуди, когато разбра, че Лоримър е мъртъв. Беше в Будапеща с Карлхен, когато Ерик Кочиан им каза, че според него Лоримър е нахранил рибите или в Дунав, или в Сена, че не вярва на приказките за обира. Лоримър е бил убит, защото е знаел прекалено много за скандала „Петрол срещу храни“.
    Защо пък в Уругвай? Какво ставаше там?
    Запита се как е успял Карлхен да научи толкова бързо какво се е случило с Лоримър.
    Мислите му прекъснаха, когато фрау Гертруд Шрьодер надникна в кабинета му и весело обяви:
    — Карлхен е тук. Току-що позвъниха от фоайето.
    — Предупреди жена ми, заключи ценностите и се моли — отвърна Гьорнер.
    — И ти се радваш не по-малко от мен да го видиш — отвърна тя.
    — Разбира се — съгласи се с усмивка Гьорнер.
    „Това е само наполовина истина. Радвам се, разбира се, да го видя, макар да знам, че никак няма да ми се поправи онова, което има да ми казва, нито пък да му дам онова, което поиска“.
    Кастило се появи на вратата четирийсет и пет секунди по-късно.
    Прегърна фрау Шрьодер и я целуна по челото.
    Тя засия.
    — Ако предпочиташ, ще ти казвам „подполковник“.
    — Не само че ще ми казваш подполковник, ами ще заставаш мирно и ще се покланяш — отвърна Кастило, приближи се до Гьорнер и го прегърна. Беше готов да го целуне по челото, но Гьорнер побърза да се дръпне. След това попита: — Кажи откъде разбра?
    — Значи си oberst, Карлхен? — попита фрау Шрьодер.
    — Oberstleutenant, фрау Шрьодер — отвърна Кастило.
    Гьорнер се върна зад бюрото и седна.
    „Старият беше Oberstleutenant Херман Вилхелм фон унд зу Госингер пред Сталинград. Когато се запознах с него, бях ужасен. А сега внукът му се е издигнал до същия ранг. В американската армия, разбира се. Наистина се е издигнал. Старият щеше да изпадне във възторг“.
    — Да знаеш само колко се гордея с теб, Карлхен! — възкликна фрау Шрьодер.
    — Благодаря — отвърна Чарли.
    Погледна Гьорнер и отново попита:
    — Кажи откъде разбра?
    — Обадиха се от американското посолство. Някакъв мъж се представи за заместник-консул и заяви, че имал информация, че подполковник Кастило щял да идва, така че, ако наистина дойдеш, да съм те помолел да му позвъниш.
    — Остави ли име и телефон?
    Гьорнер кимна, посегна към кожен бележник на бюрото и го отгърна. Докато фрау Шрьодер се приближи до бюрото, той откри каквото бе записал и задържа пръст на информацията.
    Тя набра номер на един от трите телефона пред Ото.
    След малко заговори на английски почти без акцент:
    — Свързвам ви с подполковник Кастило, господин Алмсбъри. Бихте ли изчакали за момент, ако обичате?
    Подаде слушалката на Кастило.
    Той я пое.
    — Казвам се Кастило, господин Алмсбъри. Оставили сте съобщение да ви позвъня.
    — Името на баща ми беше Хорхе Алехандро Кастило.
    — От кого е?
    — Името на подателя е засекретено ли?
    — Как мога да видя съобщението?
    — Ами ако не мога да дойда в Берлин?
    — Значи просто няма да го получа:
    — Да, убеден съм, че подателят е много важен човек. Въпреки това не мога да дойда в Берлин, а няма да остана тук достатъчно дълго, за да ми изпратите съобщението по куриер.
    — Предпочитам да не споделям тази информация с вас, господин Алмсбъри. Предлагам да докладвате на подателя, че не сте успели да ми предадете съобщението, така че, ако то наистина е важно, ще го препратят в офиса ми.
    — Да, сигурен съм, че знае как да се свърже с офиса ми.
    — Да, сигурен съм, че това е начинът. Много ви благодаря, господин Алмсбъри, довиждане.
    Той затвори.
    — Копеле смрадливо — изсъска той и поклати глава.
    — Да не се надявам да ни кажеш каква беше тази работа, Карл — обади се Гьорнер.
    Чарли погледна първо Ото, след това и Гертруд, помълча малко, накрая обясни:
    — Преди две години — може да е било и повече — някой каза — дали не го прочетох в някаква книга — „Съобщението е средство“.
    — Нищо не разбрах — призна Гьорнер.
    — За пръв път разбирам какво означава — обърна се към него Кастило.
    — Май си говорим на различни езици, Карл.
    — Господин Алмсбъри, който по всяка вероятност е представителят на ЦРУ в Берлин, е получил съобщение за мен, което трябва да ми предаде. По ред причини смятам, че съобщението е от посланик Чарлс Монтвейл. Нали знаете кой е?
    Гьорнер кимна.
    — Новият ви шеф на разузнаването — обади се госпожа Шрьодер.
    — Топло — отвърна Кастило. — Той е новият шеф на Националното разузнаване.
    — За него ли работиш? Позволено ли ми е да задам този въпрос? — обади се Гьорнер.
    — Можеш. Не, не работя за него. Въпреки че на него много му се ще да ме командори. Президентът го отряза, аз го отрязах, но Монтвейл не разбира, че „не“ означава…
    — Карл — прекъсна го Гьорнер, след това замълча.
    Чарли му се усмихна.
    — Да, знаеш, че умея да чета мисли. Искаше да ме попиташ: „Защо ми разказваш всичко това?“ или „Няма ли да загазиш, като ни разказваш всичко това?“ Близо ли съм до истината?
    Гьорнер поклати глава, неспособен да повярва, след това кимна примирено.
    — Разказвам ви го, защото ми се струва, че трябва да знаете някои неща, тъй като и двамата сте включени в списъка ми на доверени лица — той вдигна лявата си ръка с леко разперени пръсти — хора, на които имам пълно доверие. Освен това отговорът е не, не съм загазил. Президентът ми разреши да разкажа на когото преценя, каквото преценя.
    Гьорнер срещна погледа му за миг и си помисли: „Той говори сериозно. Казва истината. Сега вече разбирам, че има трета причина. Карлхен току-що сложи и чичо Ото, и леля Гертруд в джоба си, за да им извади душите с памук. Той знае какво постига по този начин. Господи, прилича невероятно много на стария!“
    — И последната причина е, че имам нужда от помощта ви и искам да разберете защо се нуждая от помощ; защо ще направите онова, за което ви моля.
    Гьорнер понечи да заговори, ала се спря — „Господи, трябва да го кажа“ — след това продължи:
    — Карл, ние тук публикуваме вестници, създадени от прапрадядо ти. Не мога да гледам безучастно как ни превръщаш в клон на ЦРУ.
    — Има много простичък отговор на тази работа, Ото — отвърна Кастило. — Напълно прав си. Това е вестник. Нека не забравяме обаче, че аз притежавам „Госингер“. — Той замълча, за да е сигурен, че думите му са попаднали на място, след това продължи: — Става по-сложно, защото истината е, че съм мислил за Grosspappa. Мислил съм и за „Тагес Цайтунг“. Не ви превръщам в клон на ЦРУ. Първо, аз не работя за ЦРУ. А, доколкото го помня, от всичко, което съм чувал за него, той е бил човек с изключително висок морал. Според мен той би се подразнил — би останал искрено възмутен — от алчните мръсници, замесени в скандала „Петрол срещу храни“. Също като Ерик Кочиан. Ако беше все още жив и сам Господ бог му се явеше с татуировка „ЦРУ“ на челото и го увереше, че се опитва да постави тези алчни убийци, където им е мястото, Grosspappa щеше да помогне. Без да се увлича прекалено, разбира се. И аз смятам да постъпя по същия начин. Карлос Кастило ще помоли „Тагес Цайтунг“ за някои неща и ако Карл фон унд зу Госингер мисли, че дядо му е щял да осигури необходимото на Кастило, „Тагес Цайтунг“ ще трябва да осигури въпросните неща.
    — Карлхен, в Библията се казва, че никой не може да е слуга на двама господари — подметна Гьорнер.
    — В Библията се казва още, че Йоан бил погълнат от кита и оцелял15 — засече го Кастило. — Не беше ли ти този, който ми казваше да внимавам какво чета? Нали твърдеше, че не бива да се вярва на всичко напечатано?
    — Всяко нещо с мярка, Карл — отвърна тихо Гьорнер. — Само че кой определя мярката?
    — Аз я определям. Също така не е нужно да ти казвам, че ако прекрача ръба, можеш да ме предупредиш, за да не полетя в пропастта.
    Гьорнер го наблюдаваше умислен.
    — Колкото повече остарявам, толкова повече вярвам в генетиката — заяви най-сетне той. — Затова ще се примиря, че във вените ти тече много повече от кръвта на Oberst Херман Вилхелм фон унд зу Госингер, отколкото на тексаския каубой, подполковник Кастило.
    Чарли не отговори.
    — Разкажи ми сега за съобщението на посланик Монтвейл — подкани го Гьорнер.
    — Нямам представа какво е съобщението на Монтвейл, но ако беше наистина важно, той щеше да намери начин да стигне до мен.
    — Нещо не разбирам — призна фрау Шрьодер.
    — Ако отида до Берлин, за да взема съобщението, ще вляза в ролята на симпатично малко кученце, което хуква в мига, в който господарят му свирне. А той иска точно това.
    — Ясно — въздъхна тя, замисли се за миг, после се притесни. — Ами ако има нещо важно в това съобщение?
    — Ако се е случило нещо важно, Дик Милър да е разбрал досега и да е намерил начин да се свърже с мен. Просто за всеки случай, щом оправим парите, ще позвъня на Дик.
    — Ти за това ли дойде? — попита Гьорнер. — Заради парите в „Лихтенщайнише Ландесбанк“?
    — Главно.
    — И какво друго?
    — Искам бележките на всички репортери за „Петрол срещу храни“ — отвърна Кастило. — Няма да ги види никой друг освен мен. Наистина не работя за ЦРУ, Ото. Работя за президента.
    Гьорнер не отговори.
    — Да не би да преминах границата, Ото? — попита тихо Кастило.
    — Не и с това искане — отвърна веднага Гьорнер. — Мисля, че старият щеше да ти даде записките на репортерите. Що се отнася до парите, ще изчакам да чуя какво имаш да ми кажеш за тях.
    — Ще ти кажа абсолютно всичко — обеща Чарли. — Открихме, че Лоримър ги беше пръснал в три банки в Уругвай. Стори ни се логично, че ги е откраднал — американците казват — „припипал“ — от сумите за подкупи. Освен това открихме, че не става дума за обикновен депозит, а за нещо като облигации, които можеш да изтеглиш когато поискаш. Взехме банковите документи, а после и парите. Ще бъдат похарчени, за да открием кой уби господин Мастърсън и сержант Маркъм и за други благородни цели, включително да разберем кой е изпратил наемни убийци да ликвидират Лоримър.
    — Много бързо си разбрал за убийството — засече го Гьорнер.
    — Бях там, Ото. Тъкмо се канех да кажа на Лоримър, че ще го върнем при семейството му, когато някой счупи прозореца с автомат. Убиха Лоримър и раниха човека с мен. Другите лоши убиха един от сержантите ми с гарота.
    — Карлхен! — писна фрау Шрьодер.
    — Кои са тези хора? — попита Гьорнер.
    — Нямам представа. Но ще ги открия. Единственото сигурно е, че не бяха уругвайски бандити. Може да са от Спецназ. Възможно е да са изпратени от Мосад. Като нищо може да са французите. Подхвърлиха, че е напълно възможно да се окажат германските командоси. Които и да бяха, бяха наистина невероятни.
    — Предполагам, си наясно, че са били повече от опасни — натякна Гьорнер.
    — Мина ми подобна мисъл през главата. Чакайте да ви кажа какво ще правя с парите, за да може фрау Шрьодер да ми обясни защо не е възможно.
    Гьорнер усети, че се усмихва против волята си.
    Кастило започна:
    — Имам — не точно аз, ами „Плодове и зеленчуци Лопес Мексико“ — сметка в „Банко Саламандер Мехикано“ в Оакса.
    — Повтори, но този път по-бавно — помоли фрау Шрьодер и посегна към кожения тефтер на Гьорнер. — Най-добре ми продиктувай името по букви. Не знам испански.
    — Не може да бъде! — престори се на силно изненадан Кастило. — Аз пък си мислех, че всички знаят испански.
    Гьорнер усети, че се усмихва отново, докато наблюдаваше изражението на фрау Шрьодер, преди тя да се сети, че това е шега.
    Кастило посегна към чантата с лаптопа, извади лист и й го подаде.
    — Всичко е описано — посочи той, — включително и банковите сметки. Фернандо казва, че през тези сметки минавали големи суми.
    — Те на животновъдната ферма ли са? — попита Ото.
    — Едно време е била животновъдна ферма, сега отглеждат главно грейпфрут — обясни Чарли. — Както и да е, като прехвърлиш десет милиона долара, никой няма да забележи, защото по-голямата част ще отидат за покупката на самолет.
    — Моля? — възкликна Гьорнер.
    Кастило отново бръкна в чантата и извади фотокопие, на което Гьорнер веднага позна, че са спецификациите на самолет.
    — Двайсет и три годишен „Гълфстрийм III“ — обясни Кастило. — Точно такъв самолет му трябва на един преуспяващ мексикански производител на плодове и зеленчуци, който се опитва да си пласира стоката в Европа и Латинска Америка. Бил страшно на сметка, по думите на Фернандо, продавал се само за седем милиона и петстотин хиляди, двигателите са чисто нови, а поддръжката е била на ниво. Освен това има нов кожен салон, направо върхът.
    — Защо ти е такъв самолет? — попита фрау Шрьодер.
    — Ползвахме самолета на Фернандо — „Лиърджет“ — първо, за да дойдем тук, после до Южна Америка, след това от Буенос Айрес до Щатите. Притесняват ме две неща. Това не е самолет за дълги презокеански полети. Да не говорим, че привлича внимание където и да кацне. Когато посланик Монтвейл бе така любезен и предостави самолетите на ЦРУ на мое разположение, си казах, че трябва да имам самолет, за да съм сигурен, че пилотът няма да докладва час по час на посланика къде се намирам.
    — Често ли ще правиш презокеански полети? — попита Гьорнер.
    — Искам да мога да пътувам максимално бързо, безопасно и по възможност, без да се набивам на очи.
    — Възможно ли е просто така да си купиш самолет? А кой ще го кара?
    — Този въпрос е напълно безсмислен, докато фрау Шрьодер не ми каже дали мога да прехвърля десет милиона в сметката в Мексико.
    Той погледна фрау Шрьодер с надежда.
    — Става с едно обаждане — отвърна тя. — Можеш да разчиташ, че след час парите ще бъдат където трябва.
    — Тогава да действаме, за да се обадя след това на Дик Милър — разпореди се Чарли. — Колкото по-бързо заминат парите за „Саламандър“, толкова по-бързо мога — като служител на фирма „Лопес“ — да прехвърля от тях на моя сметка в банка „Ригс“ във Вашингтон. Вече знам как става.
    — Имам два въпроса — обади се делово фрау Шрьодер. — Как искаш парите в „Литхенщайнише Ландесбанк“ — в специална сметка или просто да ги депозирам?
    — Просто ги депозирай — отвърна Кастило. — Фернандо ще ги мине като обикновени разходни фактури.
    — На това ли му се казва „пране на пари“? — попита сухо Гьорнер.
    — Те са за благородна цел — отвърна Кастило.
    Гьорнер поклати глава. Фрау Шрьодер посегна към телефона.
    Три минути по-късно съобщи:
    — Десет милиона долара ще бъдат в сметката на „Лопес“ след двайсет минути.
    — Много ти благодаря, а сега да си кажем няколко приказки с Дик Милър. Ще включиш ли на високоговорител, ако обичаш?
    — Карл, държа да ти кажа — предупреди го Гьорнер, — че в момента е шест сутринта във Вашингтон.
    — Докато не му свалят превръзките от крака, Дик ще спи в офиса — обясни Кастило. — Ще го спипаме.
    Фрау Шрьодер отново посегна към един от телефоните на Гьорнер и натисна копчето на високоговорителя.
    Майор Х. Ричард Милър се обади на второто позвъняване.
    — Милър слуша.
    — Добри новини, любима, няма да се наложи да продадем кучетата и да се преместим да живеем при майка ти. Парите са в банката.
    — Много бързо.
    — Не ми казват Спиди Гонзалес без причина — заяви Кастило. — Джейк да е казал нещо за новата играчка?
    — Двамата с Фернандо и продавача я докараха снощи. Джейк разправя, че можел да разтърси „Рейгън“, ако прелети достатъчно ниско. Каза, че птичката била супер и пита къде ще я държиш.
    — Ще трябва да помисля по този въпрос. Питай Джейк какво предлага. Прехвърли девет милиона от „Саламандър“ на моята сметка в „Ригс“ и плати.
    — Да не вземат да ме отсвирят.
    — Няма. Получих гаранция лично от фрау Шрьодер. Кажи: „Dankeschon Frau Schroder“.
    — Danke schon Frau Schroder — благодари Милър.
    — Как си, Дик? — отвърна тя.
    — Като изключим, че кракът ми е опакован по-добре, отколкото на мумия, съм супер. Много поздрави на Ото, когато го видиш.
    — Как си, Дик? — попита Гьорнер.
    — Ти да не би да подслушваше, Ото? Ако е така, да не би подполковникът да те е накарал да стоиш мирно и да козируваш?
    — Как позна? — попита Гьорнер.
    — Леле, с тоя трудно ще се живее.
    — С него открай време се живее трудно.
    — Господи — възкликна неочаквано Милър, — преди да съм забравил, Чарли, помниш ли, че вчера беше тук целия ден?
    — Защо? — учуди се Кастило.
    — Защото вчера, господин подполковник, полковник Торине проведе с вас проверочен изпит на „С–20“ и вие издържахте успешно. Ще бъде отбелязано в досието ви още тази сутрин.
    — Супер — зарадва се Кастило.
    — Има ли друго, Чарли?
    — Да имаш представа защо посланикът ми е пратил съобщение? До Берлин.
    — Не, но мога да ти кажа, че не остана очарован, че претърсваме куфарчетата на хората в покрайнините на Филаделфия. Не може да разбере защо не си споделил това с него.
    — Защото, доколкото ми е известно, за момента не разполагаме с факти. Не му ли каза?
    — Казах му. Той не остана особено впечатлен. Какво съобщение ти е пратил?
    — Не знам. Нямам намерение да ходя в Берлин, за да го прочета.
    — Ще ми кажеш ли какво става?
    — Париж се оказа пълна загуба на време. Апартаментът на Лоримър е бил преровен и от Второ бюро, и от хората на ООН, преди приятелят ми да влезе. Огледах и аз за всеки случай. Нямаше абсолютно нищо полезно. И тук почти приключих. Остава ми само да се видя с Ерик Кочиан в Будапеща. Това също няма да ми отнеме много време.
    Замълча, когато забеляза, че Гьорнер вдига ръка.
    — Чакай малко, Дик — помоли Чарли и се обърна към Ото.
    — Срещата с Ерик Кочиан в този момент няма да ти помогне е нищо — предупреди го Гьорнер.
    — Защо? — учуди се Кастило.
    — В болница „Телки“ е със счупен глезен.
    — Какво е станало?
    — Паднал по стълбите на апартамента.
    — Откъде знаеш, че си е счупил глезена?
    — Той ми се обади и ми съобщи.
    — Обадил ти се и ти е съобщил — повтори Кастило тихо, след това надигна глас, за да се чува ясно, и попита: — Дик, къде е Торине?
    — У вас. Заедно с Фернандо.
    — Свържи се с него по другия телефон и го засили да докара „Гълфстрийма“ в Будапеща. Веднага.
    — Има една много основателна причина да не мога да го засиля. „Гълфстрийма“ още не е твой.
    — Просто се обади на Джейк и го попитай дали самолетът може да мине Атлантическия. Ще чакам.
    Кастило усети погледа на Гьорнер.
    — Мислиш, че нещо се е случило с Ерик ли? — попита Гьорнер.
    — Струва ми се крайно необичайно Ерик да ти звъни, за да ти съобщи, че е паднал. По-вероятно е да ти е звъннал да не би случайно да научиш какво наистина му се е случило и защо е в болница.
    Гьорнер изви вежди, но не отговори.
    По микрофона прозвуча гласът на Милър:
    — Свързвам ви с полковник Торине, подполковник Кастило — обяви саркастично Милър.
    — Какво става, Чарли? — прозвуча гласът на Торине.
    — Ако Дик даде на продавача на „Гълфстрийма“ чек в мига, в който банка „Ригс“ отвори, можеш ли да дойдеш в Будапеща?
    — И да се оправяме с документите по-късно ли?
    — Да.
    — Ако приеме чека, ще ми отнеме поне час и половина да се вдигна от Балтимор. Не мога да мина цялото разстояние на един етап. Ще се наложи да презаредя някъде, например в „Рейн на Майн“…
    — Вече се казва международно летище „Франкфурт“. Още ли не знаеш? Вече не е „Рейн на Майн“.
    — Подобни промени не те ли карат да се чувстваш остарял? — отвърна Торине. — Смятай девет часа полет и час за презареждане. Значи общо дванайсет часа, след като Дик връчи чека, стига онзи да се съгласи. Ако не иска, какво ще правим?
    — Давате му чека, без да му съобщавате, че ще направите един последен изпитателен полет.
    — Има още един проблем. Налага се да взема Фернандо на дясната седалка. Няма да му стане никак приятно.
    — Не ти трябва човек отдясно.
    Торине се поколеба, преди да отговори.
    — Не си спомням някъде да са заничали дали самолетът, който каца, има втори пилот. Защо не искаш Фернандо?
    — Искам Фернандо да се прибере в Тексас и да си гледа семейството.
    — Добре, Чарли, както кажеш.
    По високоговорителя прозвуча гласът на Фернандо.
    — Ще откарам противния ти самолет до Будапеща и тогава ще се прибера, гринго.
    — Сигурен ли си?
    — Сигурен съм.
    — Много ти благодаря — усмихна се Чарли. — И на двамата. Ще ви запазя стаи в „Гелерт“.
    — Ще се видим в малките часове утре призори — отвърна Торине и затвори.
    — Нещо друго, Чарли, за да съм сигурен, че ще закусвам на спокойствие? — попита Милър.
    — Какво стана с авиониката за „Рейнджъра“!
    — Пътува за Буенос Айрес.
    — Добре. Супер. Ще се чуем, Дик.
    — Да кажа ли на посланика къде заминаваш?
    — Кажи му. Той така и така ще разбере.
    — Как така?
    — Ще използвам неговото въздушно такси до Будапеща — обясни Кастило. — Няма как да не разбере.
    — Нещо не ми е съвсем ясно, но какво да се прави. Сигурно нямам нужното ниво за достъп до секретна информация. Пази си гърба, приятелю.
    Кастило затвори и се върна при чантата с лаптопа, извади визитка и набра някакъв номер.
    — Сега пък какво? — попита Ото Гьорнер.
    — Обаждам се на въздушно такси да ме закара до Будапеща.
    — Ще успееш ли да го уредиш? „Тагес Цайтунг“ ли ще плаща?
    — Ще успея да уредя. Самолетите са собственост на ЦРУ и посланик Монтвейл ми каза, че мога да ги ползвам с предимство. И няма „Тагес Цайтунг“ да плаща, а доброто старо разузнаване.
    — Тогава съобщи, че искаш две места — нареди Ото.
    Кастило го погледна любопитно.
    — Струва ми се, че имаш право. Ерик ми пробута прекалено много подробности — обясни Гьорнер. — Каза, че се спънал в кучето, докато слизал по стълбите. Ако наистина се беше спънал в проклетото куче, нямаше да ми каже. Всъщност, ако наистина беше паднал, изобщо нямаше да спомене. Сега вече държа да разбера какво става.
    — Обажда се подполковник Кастило — представи се Чарли. — Намирам се във Фулда, Германия, и заедно с още един пътник искаме да се придвижим колкото е възможно по-бързо до Будапеща. Кой е най-добрият начин?
    Трийсет секунди по-късно той затвори.
    — Таксито ще ни чака в Лайпциг след деветдесет минути — обяви той.

ДВЕ

    Кабинет на посланика
    Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
    Монтевидео, Република Уругвай
    10:05, 6 Август 2005

    — Хук става нещо, Робърт — обърна се посланик Макгрори към Робърт Хауъл. — Работата е толкова гнила, че двамата с теб трябва да я разнищим докрай.
    — Не ви разбирам, господин посланик.
    — Човек на твоята длъжност, Робърт, би трябвало да прояви повече любопитство към господин Юнг. Изведнъж го викат в Щатите, след това той се връща, за да оправя цялата работа с Лоримър.
    — Признавам, че мислих по този въпрос — отвърна Хауъл.
    — Може, разбира се, да е случайност. Само че е много малко вероятно.
    — А вие какво мислите, господин посланик?
    — Нищо конкретно. Двамата с теб ще разберем — отвърна Макгрори.
    — Какво искате да направя, господине?
    — Докато е тук, го дръж под око. Искам да знаеш къде ходи, с кого разговаря и така нататък. Подозирам, че има някаква връзка със събитията в имението, и искам да разбера какво точно е направил.
    — Има ли причина да мислите, че той има… „някаква връзка“… със събитията в имението?
    — Чисто и просто интуиция — отвърна Макгрори. — След като си бил в тази игра достатъчно дълго, като мен, развиваш усет и интуиция.
    — Абсолютно прав сте, господин посланик.
    — Затова искам да следиш всяка негова стъпка.
    Хауъл кимна. „Май току-що се превърнах в лисицата, на която е поверен кокошарникът“.
    — Юнг ще бъде тук след пет минути — съобщи Макгрори. — Искам да присъстваш на разговора ми с него.
    — Разбира се, господине.


    — Господин Юнг току-що пристигна, господин посланик — докладва сеньора Сузана Обрегон от вратата.
    — Щом се качи, накарайте го да чака пет минути и тогава го поканете в кабинета ми — отвърна Макгрори, след това добави: — И не му предлагайте кафе.
    Погледна колебливо Хауъл.
    — Като го накарам да потропва нервно с крак, Робърт, специален агент Юнг ще разбере, че дори да е в екипа на държавния секретар, аз съм представителят на американското правителство тук.
    — Разбирам, господине.
    Петнайсет минути по-късно, тъй като Юнг все още не се бе появил, Макгрори бе готов да посегне към телефона, за да разбере къде, по дяволите, се е дянал. В този момент сеньора Обрегон влезе в кабинета, затвори вратата след себе си и попита:
    — Господин Юнг току-що влезе. Какво да го правя?
    — Помолете го да изчака, ако обичате — отвърна посланик Макгрори и вдигна ръка с разперени пръсти, за да й напомни колко минути трябва да чака Юнг.
    След това натисна копчето на хронометъра си и зачака.


    — Посланикът ще ви приеме, господин Юнг — заговори секретарката на Макгрори.
    Юнг се надигна от канапето, остави „Буенос Айрес Хералд“ на масичката за кафе и пристъпи към вратата на Макгрори.
    — Добро утро, господин посланик.
    — Добре дошъл отново в Уругвай, Юнг. — Посланикът му махна да влезе, а след това посочи един от столовете срещу бюрото. — Нали познаваш господин Хауъл?
    — Да, господине. Радвам се да ви видя, господин Хауъл.
    — Искате ли кафе? — предложи посланикът.
    — Да, благодаря, господине.
    Макгрори натисна копче на интеркома и поръча кафе.
    — Дълъг ли беше полетът? — попита Макгрори, докато чакаха.
    — Не ми се стори толкова дълъг, колкото пътуването от „Езейза“ до „Хорхе Нюбъри“. Магистралата беше блокирана от piqueretos. Таксито се влачи цели два часа до центъра, минаваше по пет метра, спираше и после пак.
    Това никак не интересуваше Макгрори.
    — Нали знаеш как е с огражденията — продължи той. — Слагат ги и по магистрали, и по мостове, затварят ги, за да намират някаква работа на полицията.
    — Точно така, господине.
    Сеньора Обрегон внесе кафето. Макгрори я изчака да излезе от кабинета и едва тогава продължи:
    — Доколкото разбрах, Юнг, докато си бил тук предишния път, не си вършил същата работа като останалите, та двамата с господин Хауъл се питахме с какво се занимаваше.
    Юнг не отговори.
    — С какво точно се занимаваше? — попита директно Макгрори.
    — Освен че търсех информация от най-различно естество за Държавния департамент и предпочитах да докладвам направо там, вместо да ползвам каналите на посолството, разследвах прането на пари също като останалите агенти на ФБР тук.
    — Защо според теб е било необходимо? Защо не съм бил уведомен?
    — Нямам никаква представа, господине. Аз съм само една пионка. Върша онова, което ми бъде наредено.
    — И кой ти нареди?
    — Госпожа Куиглет — отвърна направо Юнг.
    — Говориш за заместник държавния секретар по въпросите на Латинска Америка, така ли? За същата Куиглет ли става дума?
    Юнг кимна.
    — Много мила дама.
    — Значи госпожа Куиглет ти нареди да не ми съобщаваш за специалната си задача, така ли?
    — Каква специална задача, господине?
    — Да ме държиш в неведение за истинската си задача.
    — Да, господине. Само че не ми бе наредено да крия от вас. Беше ми казано да не разкривам пред никого с какво точно се занимавам.
    — Нали разбираш, че това е крайно необичайно?
    — Не, господине. Не съм се замислял. Изпълнявал съм и други задачи, при които никой не е бил уведомен с какво се занимавам.
    — Какви например?
    — Господине, не ми е разрешено да обсъждам този въпрос.
    — А можеш ли да обсъждаш как стана така, че те отзоваха толкова бързо?
    — Не, господине — отвърна Юнг.
    — Заместник държавният секретар Куиглет ми изпрати съобщение, че се връщаш, за да придружиш тленните останки на господин Лоримър и да се погрижиш за имота му и всичко останало. Това известно ли ти е?
    — Да, господине.
    — Следователно си запознат с обстоятелствата около смъртта на господин Лоримър.
    Юнг погледна посланика. „Оттук нататък се налага да започна да лъжа и мажа. Дяволите да го вземат Кастило, задето ме въвлече в тази каша!“
    — Знам, че е бил убит, господине, че е зет на господин Мастърсън, и това е почти всичко.
    — Много ми е интересно защо от Държавния департамент изпращат човек, който да свърши нещо, което ние сме в състояние да свършим сами? — попита Макгрори, макар да не очакваше отговор.
    Въпреки това Юнг отговори:
    — Останах с впечатление, господине, че държавният секретар така се е разпоредила.
    — Да не би лично да си говорил с държавния секретар?
    — Не, господине, но доколкото разбрах, това е лична услуга — може би професионална услуга — по всяка вероятност и двете — която тя прави за бащата на господин Лоримър, който е пенсиониран посланик.
    — Защо изпраща теб, Юнг?
    — Предполагам, защото вече съм бил тук. Познавам Уругвай, познавам банките и хората в посолството.
    Макгрори се направи на замислен, след това кимна.
    — По този начин попадаш в доста деликатна ситуация, Юнг — заяви той.
    — Каква ситуация, господине?
    — Да, доста деликатна, Юнг — повтори посланикът. — Може ли да си кажем няколко думи неофициално?
    — Да, господине, разбира се.
    — Не че разговорът ни е официален. Просто така се казва.
    — Слушам ви, господине.
    — Имай предвид, че не съм сигурен, но все пак участвам в играта на дипломация от много години и съм придобил изключително точен поглед за нещата…
    — Сигурен съм, че е така, господине.
    — Едно от нещата, които научих, е, че хората те карат да си мислиш, че имат влияние във висшия ешелон — като например в Държавния департамент — а всъщност нямат никакво влияние.
    — Сигурно е точно така, господине — съгласи се отново Юнг.
    — И ин-ян — натърти Макгрори.
    — Моля?
    — Ин-ян — повтори Макгрори, а след като по изражението на Юнг му стана ясно, че не разбира, продължи: — Мислех си, че като азиатец ще ме разбереш. Това е на корейски, струва ми се.
    — Аз съм от китайски произход, господин посланик — уточни агентът. — Семейството ми се е преселило в тази страна — в Щатите — през 1840-те. Не говоря корейски.
    — Това означава, че всичко се балансира — обясни Макгрори. — Също като онзи закон във физиката, който казва, че на всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие.
    — Така ли, господине?
    — В нашия случай, Юнг, означава, че някой, който се опитва да се прикрие и се прави, че няма влияние, че е просто една „пионка“, както ти се изрази, в действителност има значителна власт.
    „Ама какви са тези простотии, дето ги реди Макгрори? Да не би да се опитва да ми каже, че имам власт?“
    — Не съм сигурен, че разбрах какво се опитвате да ми кажете, господин посланик.
    — Ясно — отвърна Макгрори.
    Макгрори остави малко време на Юнг да осмисли думите му, след това продължи:
    — Както вече казах, и двамата сме в доста деликатно положение по отношение на господин Лоримър.
    — Защо, господине?
    — Също като секретаря, аз се притеснявам за посланик Лоримър. Не се познаваме, но доколкото разбрах, е чудесен човек и има огромен принос за дипломатическата служба.
    — И аз така разбрах, господине.
    — Посланик Силвио в Буенос Айрес ми довери, че посланик Лоримър има здравословни проблеми… със сърцето.
    — И аз така разбрах — отвърна Юнг.
    — Нека да ти кажа, Юнг, какво се е случило там. Напълно неофициално, разбира се.
    — Слушам ви, господине.
    — Може да ти прозвучи напълно невероятно, но заместник външният министър Алварес дойде в кабинета ми. Беше довел и сеньор Ордьонес, главен инспектор на Вътрешен отдел в уругвайската Национална полиция. Посещението им беше неофициално. Бил наблизо и решил да се отбие на кафе.
    — Много интересно, господине.
    — Според него в имението „Шангри-Ла“ е имало престрелка между неизвестни лица и Специалните части на американската армия и намекна, че на мен този факт ми е известен.
    Юнг погледна Хауъл, но не отговори.
    Макгрори продължи:
    — Подобно обвинение е пълен абсурд, разбира се. Не е нужно да ви казвам, че подобно нещо не би се случило, без да съм уведомен и без да съм дал картбланш. Като посланик, аз съм представител на американската държава в тази страна. А господин Хауъл — сигурен съм, че знаеш, че е представител на ЦРУ — ме увери, че няма никакви сведения за тайна операция, проведена от разузнавателната общност. Ако знаеше, той щеше да ми съобщи.
    — Чувал съм слухове, че господин Хауъл е от ЦРУ, господине…
    — Това, разбира се, е секретна информация — побърза да заяви Макгрори. — Не съм ти казал подобно нещо.
    — Наистина не сте, господине. Разбирам, господине. А откъде според вас е получил Алварес подобни сведения? Питам за операцията на Специалните части?
    Посланикът не отговори направо.
    Вместо това попита:
    — Въпросът е защо ми отправи това абсурдно обвинение? Това е въпрос, който не спрях да си задавам. Тъкмо заради него не позвъних в Държавния департамент, за да докладвам за инцидента. Вместо това го изхвърлих от кабинета си.
    — А той подкрепи ли обвинението с доказателства? — попита Юнг.
    — Показа ми една… джаджа… една такава лъскава… част от патрон… куршум… дето излиза от оръжието, след като то гръмне.
    — Гилза ли, господине?
    — Именно. Били я открили в имението. Освен това звънял в уругвайското посолство във Вашингтон и оттам се обадили в Пентагона и от Пентагона много любезно им обяснили, че това бил специален куршум, каквито използвали единствено по състезания в армията и Специалните части.
    — За Националните състезания ли става въпрос, господине? Имало ли е печат NM на гилзата?
    „Ако е имало, значи е от оръжието на онова подобие на пехотинец, хлапето“.
    Макгрори насочи показалец към Юнг и кимна.
    — Това е — потвърди той.
    — Това не е никакво доказателство, че са замесени Специалните части — заяви Юнг.
    — Не, разбира се. Защото не са замесени. Ако е имало Специални части, ние двамата, господин Хауъл щяхме да знаем. Няма друг начин.
    — Разбира се, господине.
    — Много се изкушавах да отида в Държавния департамент и да докладвам за инцидента. Никой няма право да нарича американския посланик лъжец в собствения му кабинет. Както вече казах, Юнг, участвам отдавна в тази игра. Научил съм се да се замислям защо някой казва или върши нещо. Разбрах, че ако се обърна към Държавния департамент, те ще пуснат официално оплакване, дори могат да ме отзоват за консултации. С други думи, искаха нещата да се размиришат. След това си зададох въпроса какво ще постигнат по този начин. Отговорът е много прост. Опитват се да отклонят вниманието ни.
    — От какво, господине?
    — От онова, което наистина се е случило в имението.
    — А какво се е случило?
    — Помисли, Юнг — отвърна Макгрори. — Бертран — Лоримър — е имал почти шестнайсет милиона долара в тукашни банки. Ти знаеше ли?
    Юнг не отговори директно.
    — Шестнайсет милиона долара ли?
    Макгрори кимна.
    — Това са много пари.
    — Наистина са много — съгласи се посланикът. — А ООН — служителите им може и да са значително по-добре платени от нас — не плащат чак толкова много — дори да е живял изцяло с парите, които им предоставят за представителни разходи, което е обичайна практика — няма начин да е спестил цели шестнайсет милиона за черни дни. Затова се запитах откъде се е сдобил с толкова пари.
    Погледна в очакване Юнг, който му се стори замислен, след това сви рамене.
    — Ти си се занимавал с пране на пари — продължи нетърпеливо Макгрори. — Откъде идват повечето мръсни пари?
    — Обикновено от измами и наркотици — отвърна Юнг.
    — Точно така — възкликна доволно Макгрори. — Лоримър е бил наркодилър.
    — Наистина ли, господине?
    — Помисли. Всичко се връзва. Той има втора самоличност на търговец на антики и за него не е проблем да прекарва наркотици. Кой ще тръгне да проверява какво има в някаква стара ваза — говорим за много стара и много ценна ваза. В една ваза може да се натъпче много хероин. А Лоримър откъде е извадил новата самоличност и разрешителното да живее в Уругвай? Опитват се да се измъкнат и да прикрият изненадата си, че той е продавал наркотици под носа им. Сигурно е подкупил десетки чиновници. И това ще излезе наяве.
    — Много интересна теория, господин посланик — кимна Юнг.
    — Реших, че ще ти допадне, Юнг. В имението е трябвало да стане сделка, крупна сделка — все пак говорим за шестнайсет милиона долара — и нещо се е объркало. Ти знаеш много по-добре от мен, че убийствата са начин на живот в тези среди. Наркодилърите ги убиват всеки ден.
    — Точно така е, господине.
    „Той наистина ли вярва на тези простотии?“
    — Няма да им позволя да им се размине. Няма да ги оставя да си мислят, че са ни подвели в погрешна посока. Няма да подам никакво официално оплакване в Държавния департамент.
    — Разбирам, господине.
    — Ще изчакам, ще ги оставя да се чудят какво да правят и те сами ще разберат, че нямам намерение да им играя по свирката. — Замълча за миг, преди да продължи: — Въпреки това си мисля, че подходящите хора в Държавния департамент трябва да научат за станалото. Точно това имах предвид, когато ти казах, че и двамата с теб — дори държавният секретар — сме в много деликатно положение. Ако не беше заради посланик Лоримър, щях да надигна глас, но единствено заради състоянието на посланика…
    — Разбирам, господине.
    — Никой от нас не иска да петни паметта на сина му или пък да му докара инфаркт.
    — Разбира се, че не, господине.
    — От друга страна, ми се струва, че секретарят трябва да разбере, нали така? Дори информацията да му бъде предадена от една „пионка“.
    — Сега вече ви разбрах, господине.
    — Сигурен съм, че си ме разбрал — отвърна Макгрори.
    Изправи се, пресегна се през бюрото и подаде ръка на Юнг.
    След това отново седна.
    — Сега, да се заемем с въпроса, заради който си тук. Има ли нещо, което мога да направя, нещо, което да възложа на хората от персонала си, за да улесня връщането на тленните останки на господин Лоримър в Щатите?
    — Все ще изникне нещо, господине.
    — Тогава ще съобщя на всички да ти оказват съдействие, а ако прецениш, че някой трябва да бъде поставен на мястото му, само ми звънни.
    — Много ви благодаря, господине.
    — Ще помоля господин Хауъл и господин Монахан да съдействат господин Артигас да бъде прикрепен към вас и да изпълнява всичките ви нареждания.
    — Господин Артигас ли?
    — Той ще ви разкаже всички подробности около случилото се в имението „Шангри-Ла“ — обясни Макгрори. — Ходил е на мястото. Главен инспектор Хосе Ордьонес от Вътрешен отдел на уругвайската Национална полиция го е откарал с хеликоптер веднага след убийствата.
    Юнг си помисли: „Сега вече съм яко прецакан. Изобщо не ми трябва Хулио Артигас да ми наднича през рамото и да си води записки, за да докладва след това на Макгрори“.
    — Много ви благодаря, господине, но наистина не е необходимо.
    — Напротив — отвърна Макгрори. — Сигурен съм, че той ще ти помогне изключително много.
    — Да, господине.
    Макгрори се изправи.
    — Ако ти остане време, докато си тук, ще ми бъде приятно да обядваме заедно.
    Юнг разбра, че това е краят на срещата.
    — За мен ще бъде истинско удоволствие, господине — отвърна Юнг и също стана.
    Макгрори отново му подаде ръка. Юнг я пое, след това подаде ръка и на Хауъл.
    — Да отидем още сега при господин Монахан, какво ще кажеш, Юнг? — предложи Хауъл.
    — Чудесно — похвали го Макгрори.
    — Много благодаря — примири се Юнг.
    Докато излизаше от кабинета на посланика, Юнг трескаво мислеше.
    „Направо невероятно. Пълен абсурд.
    Чакай само Кастило да чуе простотиите, че Лоримър е бил наркодилър.
    Добре че на този надут тип — нищо чудно, че го наричат сеньор Надут пуяк — не са му казали нищо за операцията! Той щеше да ни изрита от страната и да хукне при уругвайските власти, за да им разкаже цялата работа в най-големи подробности.
    Само че не е толкова тъп, колкото изглежда. Сега Артигас ще ме дебне, а Хауъл ще дебне и двамата. Трябва да съм непрекъснато нащрек.
    Щом имам възможност, трябва да отида в Буенос Айрес, за да се обадя на Кастило по обезопасена връзка“.


    — Трябва да се отбия тук — обърна се Юнг към Хауъл, когато приближиха вратата на мъжката тоалетна.
    Хауъл го последва и застана пред съседния писоар.
    — Доста интересно става, какво ще кажеш? — попита той.
    — Той наистина ли вярва, че става въпрос за наркотици, или просто се прави на интересен?
    — Убеден е. Освен това е убеден, че в цялата работа има нещо много гнило и смрадливо.
    — Артигас е умен и не ме харесва — призна Юнг.
    — Освен това двамата с главен инспектор Ордьонес са първи приятелчета.
    — Какво да правя?
    — Гледай Артигас да не научи нещо, което ще бъде от полза за Ордьонес.
    — И как ще стане тая работа?
    — Като внимаваш, Юнг. Трябва много да внимаваш и да си особено предпазлив.

ТРИ

    Кабинет на правния аташе
    Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
    Монтевидео, Република Уругвай
    10:35, 6 Август 2005

    Старата вражда между служителите на Федералното бюро за разследване и на Централното разузнавателно управление се бе пренесла и в посолството в Монтевидео между Джеймс Д. Монахан, главния агент на ФБР, и културния аташе, Робърт Хауъл, за когото се носеше слух, че бил представител на ЦРУ.
    За Монахан Хауъл бе типичният дръвник от ЦРУ, който нямаше да успее да си намери задника, дори да търси с две ръце, а според Хауъл, най-подходящото място за Монахан бе сред бездомниците на Чикаго, захапал гнила ябълка, изровена от някоя кофа за боклук.
    Въпреки това двамата се държаха любезно един с друг.
    — Джим, може ли да влезем за момент? — попита Хауъл.
    — Разбира се, заповядайте. Какво има, Боб?
    — Здравей, Монахан — поздрави Юнг.
    — Чух, че са те върнали в Бюрото — учуди се Монахан. — Върнали се вече?
    — Временно — уточни Юнг. — Върнаха ме, за да се заема с Лоримър. Да върна тленните останки, да се погрижа за сметки, имоти и всичко.
    — От Бюрото са те изпратили да се заемеш с тази работа?
    — Всъщност изпращат ме от Държавния департамент.
    — А, ясно. Ти работиш за Държавния департамент, нали така? Май си забравил да споменеш тази дреболия.
    — Нямаше необходимия достъп до секретна информация — отвърна тихо Юнг.
    — Джим — побърза да се намеси Хауъл, — посланикът иска да прикрепиш Хулио Артигас към Юнг, за да му помага.
    — Какво има да му се помага?
    — Да репатрира тленните останки на господин Лоримър, да се погрижи за авоарите му и да огледа имението на Лоримър.
    — Посланикът ли нареди? — попита Монахан.
    — Да.
    Монахан посегна към телефона и набра някакъв номер.
    — Хулио, би ли дошъл за малко?


    Правният аташе Хулио Артигас се изненада, когато видя Юнг в офиса на Монахан. Докато мислеше над събитията в имение „Шангри-Ла“, докато анализираше инстинктите си по време на пътуването с посланик Макгрори до Буенос Айрес, бе решил, че Хауъл и Дарби, представителят на ЦРУ в Буенос Айрес, знаят какво се бе случило, но също така бе стигнал до извода, че Юнг също е замесен.
    Приказките, че Юнг трябвало да се върне, за да свидетелства по някакво дело, малко насмърдяваха. Артигас мислеше, че е напълно възможно Юнг да е бил в имението по време на престрелката, да е бил ранен и да се е наложило останалите участници в акцията да го изведат от страната. Беше напълно логично да предположи, че някои от американците, замесени в престрелката, са ранени или убити — просто нямаше съмнение, че са замесени американци. Да изведат Юнг от страната и да пробутат очевидно скалъпената история, че е свидетел по някакво дело, бе по-разумно, отколкото да признаят, че е ранен по време на престрелка.
    Артигас не сподели с никого. За Джеймс Д. Монахан бе сигурен, че най-големият му талант е да се скатава. На Монахан му беше много приятно да се води главен агент на ФБР в посолството, като по този начин командва останалите агенти. Само че винаги, когато се налагаше да защити колегите си от някоя от тъпите заповеди на Макгрори, той веднага заявяваше, че не бил старши агент и това не било негова работа.
    Артигас знаеше, че ако сподели дори част от подозренията си с Монахан, главния агент, щеше да хукне право при Макгрори — още по-вероятно при Тиодор Дж. Детуайлър — младши, шефа на мисията.
    „Тед, трябва веднага да ти разкажа каква шантава идея е хрумнала на Артигас“.


    — С какво да помогна, Джим?
    — Можеш да помогнеш на Юнг — отвърна Монахан. — По-точно казано, на Държавния департамент.
    — Върнал си се, а, Юнг? — попита Артигас.
    — Върнали са го — отговори вместо него Хауъл. — Държавният секретар го изпраща да се оправи с делата на Лоримър.
    — И да напиша доклад за събитията в имението на Лоримър — добави Юнг.
    Артигас погледна Юнг. „Или, тъй като си съвсем наясно какво се е случило, да разбереш колко знаем. Или пък какво са изровили уругвайците“.
    — Закъснял си — отвърна Артигас. — Неизвестни лица са опразнили банковите му сметки. Изтеглили са шестнайсет милиона долара.
    Помисли си: „Почти съм сигурен, че ти е известно как е станало“.
    — Чух нещо по въпроса — отвърна Юнг. — Трябва да напиша подробен доклад и по този въпрос. Необходими са ми фактите. Посланик Макгрори изтъкна три причини, поради които е убеден, че става въпрос за наркотици. Първо най-важният въпрос. Къде е тялото?
    — В камера, в Британската болница на „Авенида Италия“. Закараха го там за аутопсия. Главен инспектор Ордьонес от Федералната полиция обеща днес по някое време да ми даде копие от доклада на патолога.
    — Бих искал и за мен едно копие, разбира се. Ще има ли проблем да отидем до имението?
    — Ордьонес не дава и пиле да прехвръкне. Него трябва да попиташ.
    — Какво ще кажете да отидем в моя кабинет — предложи Хауъл — и да видим дали ще успеем да се свържем с него по телефона. Така няма да пречим на Джим.
    — Просто за да съм сигурен какво правя тук, цялата тази работа става с одобрението на посланика, нали? — попита Артигас.
    — Точно така — потвърди Хауъл. Кимна към вратата. — Тръгваме ли?
    — Искам да си кажа две думи с теб, Артигас — обади се Монахан, а след това се обърна към Хауъл. — Дай ми няколко секунди, Боб.
    — Разбира се — усмихна се Хауъл и излезе от кабинета на Монахан. Юнг го последва.
    И двамата чуха гласа на Монахан.
    — Затвори вратата, Джим.
    Спогледаха се.
    — Предполагам, че Монахан току-що му нареди да докладва всичко, което правим — каза Хауъл. — Можеш ли да ме наречеш параноик заради подобни подозрения?

ЧЕТИРИ

    Кабинет на културния аташе
    Посолство на Съединените Американски Щати „Лауро Милър“ 1776
    Монтевидео, Република Уругвай
    10:55, 6 Август 2005

    Нямаше причина Хулио Артигас да предаде разговора на главен инспектор Ордьонес, защото Хауъл включи на високоговорител и всички чуха за какво става въпрос.
    Хауъл заговори пръв.
    — Главен инспектор Ордьонес е много отзивчив, нали?
    — Уругвайска любезност — уточни Юнг. — Или професионална услужливост. Може би… и двете.
    — Предложението да ни закараме „Хюи“ до имението беше изключително щедро — обади се Хауъл.
    — Освен това изяви желание да дойде с нас. Наистина много любезно от негова страна — закима Юнг.
    — Братовчедът Хосе е очарователен човек — намеси се Артигас. — Само не забравяйте, че е невероятно умно ченге.
    — Защо ни го казваш, Хулио? — попита Хауъл.
    — Я стига — сопна се Артигас.
    — Какво трябва да означава това „Я стига“?
    — Тук става нещо. Нямам представа какво точно, но вие двамата сте наясно.
    — Така ли смяташ? — попита Хауъл. — Според теб, Хулио, какво става?
    — Първо, Лоримър не е никакъв наркодилър, убит по време на провалена сделка. Второ, Хосе Ордьонес няма да се върже на подобни дивотии.
    — Той ли ти го каза? — попита Юнг.
    — Не беше нужно. Знам го със сигурност.
    — А той какво мисли, че знаеш? Или по-точно какво предполагаш, че знае? — попита Хауъл.
    — Знам, че се е захванал с няколко неща, които не му дават мира — призна Артигас. — Първо, не може да идентифицира мъртвите нинджи в имението. Ако бяха уругвайци, аржентинци или бразилци, досега да е разбрал кои са. Второ, гилзата от Националното състезание и опразнените сметки на Лоримър. Опитва се да свърже двете неща. Ако успее, ще разбере какво се е случило в имението „Шангри-Ла“.
    — Ти какво знаеш за указите на президента, Хулио? — попита Хауъл.
    — Господи! — изпъшка Юнг.
    Хауъл го погледна и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Да не би да имаме друг избор?“
    — Нищо — призна Артигас. — Просто съм чувал, че съществуват.
    — Ами — разбираш, че просто си говорим — чувал съм, че президентските укази са с гриф Строго секретно по заповед на президента. Единствените хора, упълномощени да научат подробности, са онези, които президентът лично е посочил, или пък офицерът, когото президентът е избрал да свърши упоменатата в указа задача.
    — Слушам те най-внимателно — отвърна Артигас.
    — Говорим напълно хипотетично, разбира се — продължи Хауъл. Очевидно подбираше думите си особено внимателно. — Ако има хора, които са запознати с някой президентски указ, и се случи така, че техен колега — агент от ФБР например или посланик, човек, който разполага с необходимото ниво на достъп — се поинтересува от нещо във връзка с указа и се обърне към някои от запознатите и попита какво става, те просто не могат да му кажат, макар да искат, дори по този начин да улеснят изпълнението на възложената им задача.
    — Значи това се отнася и за посланик, така ли? Нали в дипломацията важи правилото, че в чужда страна не бива да се случва нищо, без посланикът да е уведомен.
    — И аз така знам — каза Хауъл. — Нали и ти знаеш същите неща за президентските укази, Юнг?
    — Чувал съм същите неща — потвърди Юнг.
    — Доколкото разбирам — продължи Хауъл, — ще бъде сериозно нарушение на сигурността, ако някой запознат с даден президентски указ сподели дори някой незначителен факт от онова, с което е запознат. Не може да каже: „Съжалявам, господин посланик, но това е в разрез с президентски указ, за който нямате необходимото ниво на достъп“. В подобни случаи се налага да отрече, че съществува такъв указ.
    — Супер — съгласи се Артигас. — Мога ли да задам един въпрос?
    — Можеш да питаш всичко, което пожелаеш — отвърна Юнг.
    — Но може и да не получа отговор, така ли?
    — Питай — подкани го Хауъл.
    — Само между нас, говорим напълно хипотетично, откъде смятате, че Лоримър е напипал онези шестнайсет милиона?
    — Посланикът мисли, че става дума за наркотици. Нямам намерение да подлагам на съмнение мнението му — заяви Хауъл. — Да не забравяме, че говорим напълно хипотетично, парите са от друго. Хрумва ми измама. Биха могли, разбира се, да са свързани със скандала „Петрол срещу храни“. Чух, че там се разигравали доста крупни суми.
    — Да ви призная, и на мен ми хрумна подобно нещо.
    — Ами? — изви вежди Хауъл.
    — Още един въпрос — продължи Артигас.
    — Казвай.
    — Монахан току-що ми каза да му съобщавам къде ходи Юнг, с кого разговаря, какво приказва — абсолютно всичко.
    — Много интересно — отвърна Хауъл. — Посланикът ми нареди да направя абсолютно същото.
    — Питам се дали да му предам този хипотетичен разговор?
    — Какъв разговор?
    — За президентския указ.
    — Не си спомням да съм споменавал и дума за президентски указ, ами ти, Юнг? — попита Хауъл.
    — И аз не помня да е ставало дума за подобно нещо.
    Артигас се изправи.
    — Предлагам да вървим в Британската болница — предложи той. — Не е хубаво да караме Ордьонес да ни чака, нали? Човекът се оказа толкова отзивчив.

ПЕТ

    Кемп Макол, Северна Каролина
    09:30, 6 Август 2005

    Старши сержант Джон К. Дейвидсън бе координатор на Специалните части. Изпълняваше и други две функции, и двете написани, и двете почти секретни. Не бе тайна, че той отсъждаше кой е годен да премине квалификационните курсове и кой не е. Той бе човекът, който на базата на съвети от колегите си преценяваше кой да премине по-нататък в специализираното обучение, за да се превърне във висококвалифициран войник от елитните части със „Зелени барети“, и кой да бъде пренасочен към други задължения в армията.
    Далече по-секретно бе задължението да отсъди кой от офицерите е издържал квалификационните курсове.
    Джон Дейвидсън не искаше тази работа — първо, „Макол“ беше насред пущинака и се налагаше да прекарва тук по-голямата част от времето си.
    Само че двама офицери, които уважаваше безкрайно много — Вик Д’Алесандро, вече пенсионер, и Брус Дж. „Скоти“
    Макнаб, когото Дейвидсън познаваше още от времето, когато бе майор, а сега генерал с три звезди — бяха настояли да приеме поста.
    — Джон, много добре знаеш, че се налагат компромиси — му бе казал Скоти Макнаб. — Някой друг ще пробута тип, който нищо не разбира, и ще загинат хора. Да не би да искаш смъртта им да ти тежи на съвестта?


    Старши сержант Дейвидсън не се учуди, когато чу бумтенето на хеликоптерни перки на „МН–6Н“, които правеха заход за кацане. Бе сигурен, че това е или Д’Алесандро, или генералът, които се отбиваха без предупреждение поне по веднъж в седмицата, а наскоро нито един от двамата не се беше отбивал към „Макол“.
    Когато стана и излезе пред дървената сграда, остана силно изненадан, защото забеляза, че идват и двамата. Това се случваше много рядко.
    Зачака отстрани, а генерал Макнаб — дребен, мускулест, румен мъж с гъсти рижави мустаци — и Вик Д’Алесандро наведоха глави под перките.
    Отдаде чест.
    — Добро утро, генерале — поздрави стегнато той. — Добре дошли в „Кемп Макол“. Позволете старши сержантът да попита генерала кое е това старо плешиво морско свинче?
    — Отдавна ти казах, че изобщо не трябва да учиш този никаквец да чете и пише — озъби се Д’Алесандро и първо показа на Дейвидсън среден пръст, а след това го прегърна.
    — Как си, Джон? — попита Макнаб.
    — Не се оплаквам, господине. Какво ви води в този пущинак?
    — Нося ти новини, които ще те накарат да си поплачеш за армията от едно време — отвърна Макнаб. — Познай кой стана подполковник.
    — Нямам никаква представа.
    — Чарли Кастило — отвърна Вик Д’Алесандро. — Кажи сега как се чувстваш, старче.
    — Ясно — кимна замислен Дейвидсън. — Спомням си Чарли, когато още беше млад и зелен и пилотираше хеликоптера на генерала в „Пустинна“. Подполковник Кастило. Мама му стара. — Той замълча, замисли се, след това добави: — Струва ми се, че от него ще излезе добър подполковник.
    — Искам да видя ефрейтор Лестър Брадли от морската пехота — продължи Макнаб.
    — Чул си за тази работа, нали, генерале? — попита Дейвидсън.
    — За коя работа?
    — Проклетите пехотинци са ни взели на подбив.
    — Как така ще ни вземат на подбив?
    — Аз съм виновен — отвърна Дейвидсън.
    — Ти какви ги говориш?
    — Ходих до Куонтико и си поговорих с тъпаците за хората, които ни пращат. Един от сержантите — Макнамара, ирландец — се оказа свестен човек. Паснахме си. Разговорихме се и аз го попитах дали има нещо общо с онези, които ни пращат за обучение. Каза, че имал. Помолих го за услуга. Исках да ми изпрати поне един, който не е напращял от мускули, а да има поне нещо малко между ушите, да може да чете и да пише.
    Той замълча, когато забеляза изражението на Макнаб.
    — Генерале — продължи той, — изпращат всичките пехотинци от „Форс Рекон“ на курсове за „тюлени“ по Западното крайбрежие. Карат ги да търчат по пясъка, нарамили телефонни стълбове. Когато приключат, всички до един приличат на Арнолд Шварценегер. Юркат ги повече и от рейнджърите.
    — И? — попита Макнаб.
    — Забравих за случката — отвърна Дейвидсън. — Побъзиках се малко с Макнамара и се успокоих. И тогава се появи Брадли.
    — И? — настоя Макнаб.
    — Той не само че може да чете и пише — мисли като преподавател в колеж, никога не използва простички думи, когато някоя сложнотия ще пасне — не само че не е като Шварценегер, ами няма нито един мускул. Да не говорим, че е на осемнайсет или на деветнайсет, а прилича на петнайсетгодишно хлапе. Не мога да отрека, че сержант Макнамара добре се изгаргари с мен.
    — И къде е сега този як войн от морската пехота?
    — В офиса. Накарах го да напечати нещо. Дори не… забравих да спомена… дори нямам заповед за него. Все се надявах Макнамара да ми позвъни и да се изсмее. „Начуках ли ти го, приятелю? Можеш да ми го върнеш“.
    — Много малко вероятно, Джон — въздъхна Макнаб и закрачи към дървената постройка. Отвори вратата със замах.
    Отвътре проехтя глас:
    — Внимание, пехотинци!
    Господин Д’Алесандро и старши сержант Дейвидсън последваха генерал Макнаб в сградата.
    Ефрейтор Брадли бе застанал мирно зад бюрото, на което бе поставен лаптоп.
    Генерал Макнаб се обърна към старши сержант Дейвидсън.
    — Никога не съди за книгата по корицата — отбеляза той. — Няма да е зле да си го запишеш, Джон.
    След тези думи погледна ефрейтор Брадли.
    — Свободно — нареди тихо той.
    Брадли се премести в също толкова вдървена поза и прибра ръце на гърба, леко разкрачен.
    — Може би греша, синко — подхвърли генерал Макнаб, — но в момента си заел „Свободно“ като за парад.
    — Господине, ефрейторът моли за извинение. Генералът е прав, господине — изстреля в отговор Брадли и се отпусна, а след това плъзна ръце отстрани.
    — Значи си снайперист, така ли, синко? — попита Макнаб.
    — Господине, бях снайперист при превземането на Багдад.
    — Благодаря ти за уточнението.
    — За мен е удоволствие, господине.
    — Кажи, синко, как ще опишеш участието и ролята си в операцията в имението, наречено „Шангри-Ла“?
    — Моля за извинение, господине, но съм получил заповед да не обсъждам въпросната мисия с никого.
    — А можеш ли да ми кажеш защо?
    — Защото мисията е строго секретна по заповед на президента.
    Генерал Макнаб погледна старши сержант Дейвидсън, ала не каза нищо.
    Вик Д’Алесандро се обади:
    — Всичко е наред, Лестър. Генералът и старши сержантът имат необходимия достъп до секретна информация.
    — Слушам, господине — отвърна Лестър.
    — Не, ние слушаме, синко. Каква беше задачата ти по време на мисията?
    — Господине, майор Кастило, който ръководеше операцията, ми нареди да охранявам хеликоптера.
    — За твое сведение, ефрейтор, майор Кастило бе повишен в чин подполковник — поправи го Макнаб.
    — Ако позволите да отбележа, господине, това е напълно заслужено повишение. Майо… подполковник Кастило е отличен офицер и за мен бе чест да служа под негово командване.
    Вик Д’Алесандро се усмихваше развеселен, докато наблюдаваше напълно объркания старши сержант Дейвидсън.
    — Значи си охранявал хеликоптера — продължи Макнаб.
    — Точно така, господине. Охранявах, докато положението не излезе от контрол и разбрах, че е мой дълг да се включа в мелето.
    — „Вмелето“ ли? Това ще рече нещо като престрелка, така ли? — полюбопитства Макнаб.
    — Точно така, господине. Може би не трябваше да използвам този израз.
    — И как точно се включи в мелето, ефрейтор? — попита Макнаб. — Как стана така, че положението излезе от контрол?
    — Господине, когато стана очевидно, че един от злодеите се кани да стреля с „Мадсън“ през прозореца в стаята, където майо… подполковник Кастило бе задържал заподозрения, разбрах, че трябва да го обезвредя. За съжаление, не успях да стрелям преди него.
    — Как го елиминира?
    — С изстрел в главата, господине.
    — Не беше ли по-сигурно да се прицелиш в тялото?
    — Обмислях и тази възможност, но не бях на повече от седемдесет и пет метра, така че нямаше да има проблем да уцеля.
    — Това ли е всичко, което направи, ефрейтор?
    — Не, господине. Елиминирах и втори от лошите около петнайсет секунди по-късно.
    — С нов изстрел в главата ли?
    — Да, господине.
    — Питам просто от любопитство, ефрейтор — продължи Макнаб. — Ти без опора ли стреляше?
    — Да, господине. Нямаше време да глася стойката и да коленича.
    — Подполковник Кастило е казал на господин Д’Алесандро, че си му спасил живота. Двамата със старши сержант Дейвидсън сме стари приятели на подполковник Кастило и сме ти много благодарни, нали така, старши сержант?
    — Да, господине. Наистина сме много благодарни.
    — Просто си изпълнявах задълженията, господине.
    — Погребението на сержант Кранц е в шестнайсет часа днес в Арлингтън. Ако старши сержант Дейвидсън може да се лиши от помощта ти тук, дали не искаш да дойдеш с нас с господин Д’Алесандро?
    — Искам, господине. Много ми се иска да му отдам последна почит.
    — Имаш ли парадна униформа?
    — Имам, господине, но не е приготвена.
    — Сигурен съм, че старши сержант Дейвидсън ще поръча да я изгладят и до дванайсет да си готов. Става ли така, Джон?
    — Разбира се, господине — отвърна старши сержант Дейвидсън.

VII

ЕДНО

    Международно летище „Ферихеги“
    Будапеща, Унгария
    16:55, 6 Август 2005

    Унгария е член на Европейския съюз. Затова не се налагаше Ото Гьорнер и Карл В. фон унд зу Госингер да минат през митнически и паспортен контрол, след като въздушното такси ги остави на терминала.
    Проверката се оказа съвсем кратка. Служителят, който се качи на борда, набързо сложи печати в паспортите им и съобщи:
    — Шофьорът ви чака, господин Гьорнер.
    Дори не погледна багажа, който пилотът и вторият пилот вече сваляха по стълбите.
    — Благодаря, че ни докарахте и ми показахте пилотската кабина — заговори Кастило на английски и подаде ръка на пилота.
    — За мен беше истинско удоволствие, подполковник — отвърна пилотът на английски с американски акцент.
    — Може някой път отново да полетим заедно.
    — Когато кажете. Имате номера ни.


    На полета от Лайпциг нямаше други пасажери, затова Кастило се запита дали е съвпадение, че самолетът „Чесна Сайтейшън III“ е бил изпратен да ги вземе, защото в момента не е имало по-малък самолет, а Монтвейл бе наредил да поемат заявките му, без да се съобразяват с останалите пътници.
    Веднага след като излетяха, той отиде в пилотската кабина и попита на английски:
    — Има ли н