Скачать fb2
Заложникът

Заложникът

Аннотация

    Майорът от Специалните части Чарли Кастило работи за отдел Вътрешна сигурност, но все по-често към него се обръща президентът на САЩ, когато иска някое разследване да се проведе дискретно. А няма друга ситуация, която да изисква по-голяма дискретност от тази, с която трябва да се справят сега.
    Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…

    Дали Грифин не е нашият Омир или Тацит? Тези военни експерти пишат за истински войници, а онова, от което светът има нужда сега, е реалният Чарли Кастило, умният агент на Грифин, който работи директно за президента по случаи, които изискват повече от обичайните умения. Кастило е отлична алтернатива на обичайните екипи, които се появяват в заглавията на вестниците. Прозата на Грифин е запазена марка, той умее да разказва така, че да прикове вниманието, разказите му са пълни с убедителни „вътрешни“ подробности.
    Вторият роман за Кастило започва с убийството на дипломат в Аржентина, с отвличането на съпругата и със заплахите, че същата съдба ще сполети и децата им, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от Обединените нации, замесен в скандал с Ирак. Кастило и неговият екип от издръжливи и умни експерти са точно хората, на които може да се има доверие, че ще се справят в тази ситуация. И ако е нужен романист като Грифин, за да им вдъхне живот, то поне техните „колеги“ от реалния живот ще имат модел за подражание.
    … бързи обороти напълно реалистични ситуации и характери.
Буклист
    Грифин доказва, че напълно владее военната терминология и базира новата си серия не на минали войни, а на днешните мътни води на тероризма и международните политически интриги… Интересното разследване кара читателите да стоят на пистата и да чакат Чарли Кастило и неговия нов екип да кацнат и да ги отведат към ново приключение.
Паблишърс Уикли


Уилям ГрифинЗаложникът

    26 юли 1777
    Необходимостта от осигуряване на добро разузнаване е очевидна и не се налага да се набляга допълнително на този въпрос.
Джордж Вашингтон,
Генерал и главнокомандващ на Континенталната армия
    За тези които вече не са сред нас:

    УИЛЯМ Е. КОЛБИ
    Старши лейтенант от армията, който става първият директор на ЦРУ.

    ААРОН БАНК
    Старши лейтенант, който става полковник и родоначалник на Специалните части.

    УИЛЯМ Р. КОРСЪН
    Легендарен офицер от морското разузнаване, най-мразен от страна на КГБ и то не само защото е дал категоричната си оценка за тях.


    За живите:

    БИЛИ УО
    Легендарен старши сержант от ВВС и Специалните части, който се пенсионира и тогава залавя небезизвестния Карлос Чакала.

    РЕНЕ ДЖ. ДЕФОРНО
    Старши лейтенант, който става легендарен офицер от американското контраразузнаване.

    ДЖОН РАЙЦЕЛ
    Офицер от армията и легенда в Специалните части, който е можел да сложи край на тероризма на заловения кораб „Акиле Лауро“, но не е получил разрешение да го направи.

    РАЛФ ПИТЪРС
    Офицер от армейското разузнаване, написал най-добрият анализ срещу тероризма, който някога съм виждал.


    И за новото поколение:

    МАРК Л.
    Старши офицер от разузнаването, който, въпреки младостта си, с всеки изминал ден все повече ми напомня за Бил Колби.

    ФРАНК Л.
    Легендарен офицер от военното разузнаване, който се пенсионира и сега върви по пътя на Били Уо.


    НАШАТА НАЦИЯ ИМА ДЪЛГ КЪМ ТЕЗИ ПАТРИОТИ — ДЪЛГ, КОЙТО НИКОГА НЕ БИ МОГЛА ДА ИЗПЪЛНИ.

I.

(ЕДНО)

    Флугхафен Швехат
    Виена, Австрия
    16:30, 12 юли 2005

    Като повечето американци, всеки път, когато Жан-Пол Лоримър кацнеше на международното летище във Виена, или се дразнеше, или се чувстваше неловко, или и двете. Първото, което виждаше щом излезеше на терминала, бе кафене „Старбъкс“.
    „Каква арогантност! Американци да предлагат кафе във Виена! Ами тази яркочервена неонова табела!“
    Жан-Пол Лоримър, доктор по философия — абаносово черен мъж на четирийсет и шест, сравнително нисък и доста набит, бе напълно плешив и говореше носово; макар да се обличаше по последна европейска мода, включително малките очила с тънки черни рамки, той пристъпваше с тромаво поклащане в италианските си мокасини — бе защитил докторат по централноевропейска история и му беше известно, че в Европа са пиели кафе още през 1600 година.
    Освен това доктор Лоримър много добре знаеше, че след обсадата на Виена през 1675 година, при оттеглянето си турската армия изоставила чували, пълни с „черен фураж“. Франц Георг Колшицки, виенчанин, живял в Турция, знаел, че това е кафе. Съобразителният мъж бързо открил първото кафене. Заведението му предлагало безплатни вестници на клиентите, за да не скучаят, докато пиели черната напитка, на която той скоро подобрил вкуса, като започнал да прецежда ситно смляната утайка и добавил мляко и захар.
    Успехът дошъл светкавично и кафето почти незабавно се превърнало в задължителна напитка за културното общество в Австро-Унгарската империя. След това станало популярно и по цял свят.
    Доктор Лоримър подмина с тромави крачки туристите, спрели пред „Старбъкс“, и поклати глава с възмущение и презрение. „Ето че сега американците го предлагат по цял свят, все едно че те са го изобретили, също като кока-колата. Това ли е начинът да се популяризира американската култура? Мили боже! Възмутително!“
    Доктор Жан-Пол Лоримър вече не се възприемаше като американец. Бе посветил изминалите двайсет и две години на успешната си кариера в Обединените нации, а през последните пет години бе с ранг на министър.
    Работеше като шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите. Централата бе в Париж, затова той живееше там почти от четвърт век. Преди няколко години си купи апартамент на „Рю Мосю“ в VII район и имаше намерение — когато настъпеше подходящият момент — да си купи малка къща на Лазурния бряг. Доскоро дори не се бе замислял над възможността да се върне в Съединените щати.
    Благодарение на синия дипломатически паспорт със златна емблема, служителят на паспортния контрол бързо пропусна доктор Лоримър.
    Щом излезе, той се насочи към опашката таксита и остана да наблюдава как шофьорът прибира в багажника на „Мерцедеса“ малкия удобен сак, с който не се разделяше дори в самолета, след това се настани на задната седалка и на отличен немски помоли водача да го откара на адрес на „Кобенцлгасе“.
    Лоримър таеше противоречиви чувства към Виена, повечето неприязнени, като се започне с факта, че до тук се стигаше трудно със самолет. Просто нямаше директен полет. Трябваше да се прехвърли или в Лондон, или в Брюксел. Днес, тъй като му се налагаше да пристигне колкото е възможно по-бързо, той мина през Лондон. Макар да се наложи да лети допълнително час и половина, той пристигна два часа по-рано, отколкото през Брюксел.
    Имаше възможност да се качи и на влака, разбира се, ала подобно пътуване с „Моцарт“ щеше да трае цяла вечност. Когато бе възможно, Лоримър възлагаше на някой от хората си да се занимава с възникналите във Виена въпроси.
    Градът, разбира се, беше много красив. Лоримър го възприемаше като столицата на отдавна несъществуваща империя. Само че тук бе безбожно скъпо — не че това го притесняваше — и се усещаше известно расистко отношение. Затова пък в Париж нямаше и намек за подобно нещо и тъкмо по тази причина Лоримър обичаше Франция като цяло, но най-вече Париж.
    Побърза да се отърси от неприятните мисли, за да се разведри. Макар жените в Париж да бяха чудесни, той обичаше да се наслади на малко разнообразие. Тук, във Виена, винаги можеше да си осигури пищна блондинка, полякиня или рускиня, което невинаги бе възможно в Париж.
    Жан-Пол Лоримър така и не се ожени. Бе посветил живота си на кариерата и отначало нямаше нито време, нито пари, а когато си извоюва поста, който му осигуряваше достатъчно средства, за да се ожени, се оказа, че времето не му достига.
    Преди десетина години гледа един филм, в който актьорът Майкъл Кейн играеше ролята на висш дипломат, на който така и не му бе останало време да си намери съпруга, затова ползваше услугите на скъпо платени проститутки. Макар и с нежелание, Жан-Пол призна, че има много общо с героя на Кейн.
    Апартаментът, към който Лоримър се бе отправил, беше виенската квартира на Анри Душон, ливанския му бизнес партньор. Анри, също като Лоримър, бе от африканско потекло — с известни арабски примеси, разбира се, но бе чернокож, висок и по-слаб — също като него никога не се бе женил и също като него харесваше пищни блондинки.
    Анри обаче имаше слабост и към млади атлетични русокоси мъже — очевидно наследството на Близкия изток си казваше думата — но бе усетил, че Жан-Пол се чувства неловко в подобна компания, и ги отпращаше да си вървят, когато Жан-Пол идваше, а на тяхно място осигуряваше пищни русокоси полякини, по каквито си падаха и двамата. Понякога ги събираше по четири, дори по шест.
    „Защо да не се позабавлявам; един господ знае какво ще се случи утре.“


    Никой не отвори, когато Жан-Пол позвъни на вратата.
    Анри не се бе обадил и сутринта, когато Жан-Пол му телефонира от Париж, за да го предупреди, че пристига. Беше набрал номера от служебен телефон — не от личния, — за да не може никой да проследи разговора до него; по същата причина не остави и съобщение на телефонния секретар.
    Въпреки това знаеше, че Анри е във Виена, защото, когато го нямаше, той изключваше телефона и сигналът „свободно“ се чуваше безкрайно дълго, а секретарят така и не се включваше.
    Жан-Пол изчака точно деветдесет секунди — следеше времето по часовника си „Омега“, докато оглеждаше „Кобенцлгасе“, калдъръмената улица, отвеждаща на мястото, където фелдмаршал Радецки разположил щабквартирата си, когато турците били пред портите на Виена — преди да пъхне ключа в бравата.
    Един господ знае какво вършеше Анри и може би не искаше да го прекъсват така бързо и неочаквано. Бе проява на елементарно възпитание да му даде деветдесетте секунди време.
    Щом отвори вратата, чу музиката — Жан-Пол реши, че е Барток, — което означаваше, че Анри си е вкъщи.
    — Анри — провикна се той. — C’est moi, Жан-Пол.
    Отговор не последва.
    Докато влизаше в апартамента, усети миризма, която не успя да познае. Вратата от хола към спалнята на Анри бе отворена. Леглото бе разхвърляно, ала празно.
    Жан-Пол откри Анри в тясната стаичка, която Душон от суета наричаше кабинет.
    Видя го седнал на кожения стол с висока облегалка пред бюрото. Ръцете му бяха завързани за облегалките с кожени каиши. Беше чисто гол. Гърлото му бе прерязано — толкова дълбоко, че главата всеки миг можеше да се откъсне.
    Закръглените му космати гърди бяха оплескани в кръв; от устата му също се бе процеждала кръв и бе капала по брадата.
    На бюрото се виждаха окървавени клещи и кухненски нож. Жан-Пол, разбира се, се притесни, когато видя трупа, но той никога не си позволяваше да изпадне в паника или да се остави да му прилошее. Нищо подобно.
    Докато си проправяше път в йерархията на Обединените нации, бе прекарал достатъчно време по места като Конго и бе свикнал с миризмата и вида на обезобразени тела.
    Погледна отново трупа пред бюрото и реши, че преди да му прережат гърлото, са му изтръгнали два нокътя, а след това — сигурно по-късно — шест зъба. По горната част на тялото и бедрата се виждаха множество разрези, по всяка вероятност направени с нож.
    „Знаех си, че ще се случи нещо подобно, но не го очаквах толкова скоро. Мислех, че остават поне още две седмици.
    Видя ли ме някой, когато влизах?
    Не.
    Накарах таксиджията да спре на «Кобенцлгасе» шест къщи преди адреса и той ме видя, че тръгвам към вратата, преди да потегли.
    Има ли нещо, което да ме издаде тук в апартамента?
    Сигурно, след като са приключили с него, не са оставили нищо важно.
    Освен това няма никакво значение. Време е да вървя.
    Единственият въпрос е дали ме чакат в Париж.
    Много възможно е това да е само предупреждение към мен.
    Не мога да разчитам на предположения.“
    Доктор Жан-Пол Лоримър излезе спокойно от кабинета, вдигна куфара от мястото, където го бе оставил на влизане, и се спря замислен за момент, след това извади от джоба си ключа на апартамента и го остави на масата до вратата.
    Накрая излезе на „Кобенцлгасе“ и потегли куфарчето след себе си. Тръгна надолу по хълма към спирката на трамвая и се качи в първия, който дойде.
    Когато стигна пред Виенската опера на „Картнер Ринг“, той слезе и се прехвърли на трамвай за западната гара на Виена на „Мариахилферщрасе“.
    Купи си билет за единично купе на влак EN 262 с платинената кредитна карта на „Американ Експрес“, издадена от Обединените нации.
    Видя, че му остава достатъчно време, преди влакът да потегли за парижката Гар дьо л’Ест в осем и трийсет и четири, излезе от гарата, намери кафене и си поръча двойно кафе mit Sclagobers, посегна към брой на „Виенер Куриер“ и седна на една маса.

(ДВЕ)

    „Рю Мосю“ 7
    Париж VII, Франция
    12:05, 13 юли 2005

    Доктор Жан-Пол Лоримър обходи с тъжен поглед апартамента си. Знаеше, че много от нещата тук ще му липсват — не само изисканите антики, които си бе позволявал през последните години, — ала не можеше да направи нищо.
    Освен това се колебаеше дали да остави почти седем хиляди евро в сейфа. Седемте хиляди бяха осем хиляди американски долара. Само че като оставеше всичко — включително парите в сейфа, — беше почти сигурно, че ще обърка поне за известно време онези, които го търсеха.
    Не че бе тръгнал за кътчето на мечтите „Шангри-Ла“, без да е осигурен финансово. Разпределени почти по равно в Банко Централ, Банко Кофак, Банко Кредито и Банко Хипотекарио, го чакаха шестнайсет милиона долара, повече пари, отколкото преди десет години Жан-Пол си бе представял, че някога ще притежава.
    В „Шангри-Ла“ си имаше луксозен апартамент с изглед към Атлантическия океан, а на около сто и шейсет километра на север, в Сан Хосе, можеше да разчита на откъсната от света estancia, разположена на две хиляди хектара, която носеше добра печалба от развъждането на добитък.
    Собствеността и банковите сметки бяха на името на ливанския гражданин Жан-Пол Бертран, паспортът му бе издаден от ливанското външно министерство със снимката и пръстовия отпечатък на Жан-Пол Лоримър. Паспортът му бе струвал цяло състояние, но ето че сега бе повече от ясно, — тези пари бяха разумна инвестиция.
    Жан-Пол взе със себе си само два куфара и чантата на колелца, с която бе пътувал до Виена. В трите бе разделил на малки пакети сто хиляди американски долара, скрити в обувки, чорапи, във вътрешните джобове на сака и къде ли още не. Предварително бе готов да се отърве от багажа, ако станеше ясно, че няма начин да отпътува за „Шангри-Ла“, без да мине митническа проверка.
    Имаше и още пет хиляди долара — на пачки по хиляда, — пъхнати в различни джобове на костюма, и четири паспорта с негова снимка, които не бяха издадени от нито едно правителство.
    Жан-Пол се затрудни малко с багажа, докато спре такси, ала след това всичко тръгна гладко.
    От международното летище „Шарл дьо Гол“ се качи на самолет на кралските „Еър Марок“ под името Омар дел Данти, мароканец, и отпътува за Казабланка, където слезе на международното летище „Мохамед V“. Два часа по-късно се качи под името Морис Лелан, французин, на полет на „Ер Франс“ до Сенегал, който кацаше на международното летище „Йоф“. Все още под името Лелан, в девет и трийсет същата вечер той се качи на полет на „Ал Италия“ за Сао Пауло в Бразилия. Там се прехвърли на двумоторен самолет на „Нордесте Линас Аереас“, бразилска авиокомпания, и отпътува за Санта Мария.
    В Санта Мария, след като се обади на управителя на имението си, се качи на огромен междуградски автобус — много по-приятен от американските „Грейхаунд“, на които бе пътувал. Всяка седалка имаше телевизор, студен бюфет, дори приятно червено вино, макар да бе масово производство. Пътуването бе триста и двайсет километра, чак до Хагуарао, селскостопанско градче на границата между Бразилия и Уругвай.
    Рикардо, управителят на имението, го чакаше с тойота „Ленд Круизър“. Двамата седнаха в приличен, макар и доста семпъл ресторант, за да изпият по чаша местно мерло, много по-хубаво от виното, сервирано в автобуса, и чак след това потеглиха за Уругвай. Дори да имаше някакъв паспортен контрол на границата, доктор Лоримър така и не го забеляза. Два часа по-късно „Ленд Круизъра“ зави по добре поддържан път, засипан с чакъл, и мина под надпис от ковано желязо, на който бе изписано:
    ШАНГРИ-ЛА
    — Добре дошъл, докторе — поздрави го Рикардо.
    — Благодаря ти, Рикардо — отвърна Жан-Пол. — Ще поостана известно време. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.
    — Разбира се, докторе.
    — И нещо съвсем по мъжки, Рикардо. Нали разбираш, че ще ми трябва женска компания?
    — Още тази вечер ли, докторе? Не сте ли уморен от пътуването?
    — Да видим дали ще успееш да осигуриш някоя, която да накара кръвта ми да кипне.
    — Има едно-две момичета, млади момичета — обясни Рикардо, — които може и да ви заинтригуват.
    — Добре — отдъхна си доктор Лоримър.
    Десет минути по-късно „Ленд Круизъра“ спря пред просторна едноетажна къща, боядисана в бяло.
    Шестима слуги излязоха бързо, за да поздравят El Patron със завръщането у дома. Едно от момичетата, със светла кожа, девойче на около шестнайсет, му се стори интересно.
    Доктор Лоримър му се усмихна, докато вървеше към къщата.

(ТРИ)

    Посолства на САЩ
    „Авенида Колумбия“ 4300
    Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
    18:25, 20 юли 2005

    Джей Уинслоу Мастърсън, много висок, добре облечен, много черен афроамериканец на четирийсет и две, заклет американец, който ненавиждаше почти всичко френско, се бе облегнал на прозореца в кабинета си и наблюдаваше демонстрацията навън.
    Кабинетът на Мастърсън бе на втория етаж в посолството, непосредствено до кабинета на посланика. Мастърсън бе заместник-посланик — или вторият човек в посолството, — а в момента изпълняваше длъжността пълномощен министър или представител на президента на Съединените щати в Република Аржентина.
    Посланикът Хуан Мануел Силвио бе „отвъд реката“ — в Монтевидео, Уругвай — за нещо като работен обяд с Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай. Двамата посланици или техните заместници се срещаха редовно на всеки две седмици или в Буенос Айрес, или в Монтевидео.
    Силвио се бе качил на ранния полет от летище „Хорхе Нюбъри“ в Буенос Айрес, който кацаше в Монтевидео след двайсет и шест минути, в седем и пет сутринта, и го очакваха да се върне в три и десет следобед с ферибота. Бързият катамаран изминаваше разстоянието за малко повече от три часа. Посланикът казваше, че за всичкото това време в кабината първа класа успява да се справи необезпокояван с поне част от бумащината, натрупала се на бюрото му.


    Днес, прецени Мастърсън, се бяха събрали поне триста демонстранти, за да дрънкат с тенджери и тигани. Оградата не бе достатъчна, за да ги спре, затова поне петдесет ченгета, половината от конната полиция, ги охраняваха.
    Демонстрантите ръкомахаха — поне докато си мислеха, че телевизионните камери са включени, — вдигнали лозунги против Международния валутен фонд, следователно и против намесата на САЩ, американската фискална политика и Америка по принцип. Виждаха се поне шест плаката с лика на някого, доста приличащ на Ернесто „Че“ Гевара.
    Преклонението на аржентинците пред Гевара удивляваше и силно дразнеше Мастърсън. Макар и с нежелание, си признаваше, че се възхищава на Фидел Кастро, повел шепа мъже в кубинските планини, за да ги обучи и тренира, а след това успял да свали правителството и оттогава насетне показваше среден пръст на най-влиятелните нации в света.
    Гевара обаче беше друга работа. Аржентинският лекар се бе грижил за Кастро. Доколкото Мастърсън знаеше, това бе единственият му принос към каузата на комунизма. Беше се провалил напълно като революционер. Опитът му да привлече и Африка бе завършил катастрофално. Бяха необходими нищо и никакви стотина войници от американските Специални части в Африка, за да го накарат да побегне с подвита опашка. След това се бе преместил в Боливия, където го очакваше още по-малка група Зелени барети, повечето кубинци от американски произход. Те не просто смачкаха амбициите му за революция, ами го направиха за посмешище в цяла Латинска Америка.
    Зелените барети почти бяха успели. Имаше един случай, когато те почти през смях докладваха, че Гевара разположил хората си, наричани с гръмкото название Революционна армия, за нощно военно учение, но благополучно се изгубили из гъсталаците на джунглата, четирима се удавили, докато се опитвали да прекосят една река, и им били необходими две седмици, за да се върнат в базовия лагер, едва оцелели, след като им се наложило да се прехранват с маймуни и други диви твари. Когато се върнал в базата, Гевара открил, че боливийската армия е поставила района под наблюдение. Някакъв фермер съобщил на правителството къде са се настанили революционерите, защото се уплашил, че са наркотрафиканти.
    На президента на Боливия не му било никак смешно и не приел идеята, че най-удачният начин за разправа с доктор Гевара е унижението. Наредил да бъде незабавно предаден на военен съд по обвинение за притежание на оръжие с цел насилствено сваляне на правителството, което според международното право се наказва със смърт. Процесът бил последван от бърза екзекуция и ето как Гевара се превърнал в легенда, вместо в посмешище.


    — Къде витаеш, Джак? — долетя зад него познатият глас на Алекзандър Б. Дарби. Официално Дарби се водеше търговски аташе, ала за по-висшестоящите не бе тайна, че е представителят на ЦРУ.
    Мастърсън се обърна с усмивка към дребния закръглен мъж с тънки изписани мустачки.
    — Обичайните ми презрителни разсъждения за Че Гевара.
    — Онези още ли висят навън?
    Мастърсън кимна.
    — Чаках да завали. Надявах се да плисне един дъжд, за да се махнат.
    — Да, ама не стана.
    — Ти готов ли си?
    — На ваше разположение съм, господине — отвърна Мастърсън и тръгна към вратата.
    Мастърсън пътуваше до вкъщи заедно с Дарби, който живееше наблизо, в предградието „Сан Исидро“. Колата, осигурена му от посолството, беше блъсната — за втори път този месец — и трябваше да я откарат в сервиз.
    — Шефът върна ли се? — попита Дарби, докато се качваха в асансьора, който щеше да ги остави в мазето.
    — Всеки момент. Взел е ферибота — отвърна Мастърсън.
    — Сигурно и той е очаквал да завали — предположи Дарби.
    Мастърсън се засмя.
    Ако не друго, демонстрантите пред посолството превръщаха в истинско изпитание влизането и излизането от сградата. Насъбралите се, сигурни, че телевизионните камери следят всяко тяхно движение, се втурваха, за да обградят дипломатическите автомобили. Освен че блъскаха по колите и размахваха юмруци към пътниците вътре — виждаха единствено шофьорите, защото задните прозорци бяха с черни стъкла, — те не вършеха поразии. Затова пък се налагаше конната полиция да мобилизира силите си, за да пробие сред недоволните и да направи път на автомобилите, което създаваше хаос и винаги имаше опасност някой да бъде стъпкан или прегазен. Оставаше и възможността някой демонстрант — който дори не е бил докоснат — да започне да вие жално пред камерите и да се оплаква, че някой гринго империалист нарочно е прекарал колата си през крака му. Това бе сигурен начин да ги дадат по вечерните новини и в „Кларен“, един от ежедневниците на Буенос Айрес.
    Асансьорът ги свали в мазето, мътно осветено помещение с паркирани от едната страна автомобили. Повечето бяха личните коли на персонала, чийто ранг не бе достатъчно висок, за да им зачислят служебна с шофьор, но достатъчно издигнали се, за да разчитат на място в мазето на посолството. Имаше и специално обозначени паркинг места пред сградата, предвидени за приходящите.
    Най-близо до рампата, която извеждаше от мазето, бяха местата за автомобилите на посолството, джипове „Уегъниър“ и други, използвани вместо таксита, и още шест почти еднакви „коли на посолството“. Бяха чисто нови, или почти чисто нови, всичките беемвета, тъмносини или черни, седмици и петици, до една бронирани, с дипломатически номера.
    Когато Мастърсън и Дарби слязоха, пет от автомобилите бяха на местата си — огромното черно 760 на посланика, двойникът му, колата на Дарби, на генералния консул и на Кен Лауъри. Лауъри бе шеф на охраната. Нямаше ги само колите на военния аташе — на него често му се случваше да си тръгва по-рано — и на Мастърсън, оставена в сервиз, за да сменят предния калник.
    Шофьорът на Дарби, настанил се на сгъваем стол до рампата заедно с останалите шофьори, се надигна, щом ги видя да приближават, за да отвори вратите и на двамата още преди да стигнат автомобила.
    Една от многобройните причини, поради които се знаеше, че Алекс Дарби е човек на ЦРУ, бе фактът, че разполага със собствена служебна кола. Останалите аташета нямаха.
    — Ще оставим господин Мастърсън у тях — заяви Дарби, когато приближиха. — Карай първо към тях.
    — Всъщност Бетси ще ме чака — сигурно вече нервничи — в „Канзас“ — обясни Мастърсън. — Ще ме оставите ли там, ако обичате?
    „Канзас“ бе популярен ресторант на „Авенида Либертадор“ в скъпия жилищен район на Буенос Айрес, наречен „Сан Исидро“. Да се излезе от посолството, не бе никак лесна работа. Първо охраната проверяваше самоличността на шофьора, след това пътниците и отбелязваше времето на излизане в съответната бланка. След това, Мастърсън така и не бе успял да разбере защо е необходимо, те претърсваха автомобила, като започваха от багажника и надничаха отдолу с помощта на огромно огледало с дръжка.
    Едва тогава пропускаха колата и вдигаха трите бариери, всяка с диаметър от деветдесет сантиметра. Това даваше възможност на наблюдателя, оставен от демонстрантите, да привика протестиращите, а някой от конната полиция подаваше сигнал на колегите си и двайсетина униформени дотичваха или подкарваха конете, за да осигурят преминаването на дипломатите през скупчилите се демонстранти.
    Тогава се отваряха двете крила на портата и автомобилът излизаше от територията на посолството, а демонстрантите, както обикновено, се хвърляха напред.
    Поражения нямаше, ала думкането по беемвето бе дразнещо и плашещо, както и яростно разкривените лица на някои от демонстрантите. Не на всички. Доколкото Мастърсън забеляза, някои от насъбралите се си прекарваха доста весело.
    След около минута минаха покрай протестиращите, шофьорът издебна пролука в бързия поток коли, вля се в движението и се насочи към „Авенида Либертадор“.
    Алекс Дарби замахна с ръка в посоката, където се намираше резиденцията — домът на посланика, внушителна каменна сграда — с изглед към „Авенида Либертадор“, на около петстотин метра от посолството.
    Мастърсън се обърна и забеляза група демонстранти, хукнали от посолството към резиденцията.
    — Нищо чудно, че се е качил на ферибота — отбеляза Дарби. — Ако беше в посолството, щеше да му се наложи да се измъква на два пъти. Веднъж, за да се махне от посолството, и после — за да влезе в резиденцията.


    На стотина метра по-нататък нямаше и следа от шумната тълпа, събрала се пред посолството. От дясната им страна се бе ширнал парк, където хората тичаха, разхождаха кучетата си, а от лявата страна се издигаха елегантни блокове чак до железопътния мост. От другата страна на моста, отляво, се намираха армейските игрища за поло и пистите за надбягвания, а отдясно се падаше хиподрумът. На игрищата за поло в момента нямаше срещи, ала любителите на коне вече се бяха събрали в очакване на вечерните надбягвания.
    Следваха нови блокове и от двете страни на пътя.
    Минаха под моста на магистралата, което означаваше, че излизат от град Буенос Айрес и навлизат в областта Буенос Айрес. Град Буенос Айрес, мислеше си често Мастърсън, бе като окръг Колумбия, а областта възприемаше като щат, например Мериленд или Вирджиния.
    — Движението не е прекалено натоварено — подхвърли Алекс.
    Мастърсън се наведе напред, за да надникне през предното стъкло.
    Минаваха покрай „Карфур“, френската верига супермаркети. В началото на кариерата си Мастърсън бе работил в консулски отдел на посолството в Париж и си мислеше, че е научил що за птици са французите, затова отказваше да пазарува тук.
    — Прав си — съгласи се той в момента, когато шофьорът, вбесен, натисна клаксона.
    Усетиха силен страничен тласък и беемвето се разтресе, а след това се чу и хрущенето на смачкана ламарина. Ударът лашна Дарби и Мастърсън настрани, но предпазните колани ги задържаха.
    Последва нов тласък, този път отзад, и коланите отново се опънаха.
    Шофьорът изруга нещо на бърз и напълно неразбираем испански.
    — Мили боже! — избухна Мастърсън, докато се опитваше да се изправи на седалката.
    — Добре ли си, Джак? — попита Дарби.
    — Май да — отвърна Мастърсън. — Господи боже мой! Пак ли! Тези проклети шантави аржентински шофьори!
    — Спокойно — опита се да го успокои Дарби, докато опитният му поглед на шпионин преценяваше обстановката навън.
    Мастърсън се опита да отвори вратата. Тя не поддаде.
    — Ще трябва да се измъкнем от твоята страна, Алекс — реши той.
    — Няма да е лесно — предупреди го Дарби и посочи потока автомобили на улицата.
    Шофьорът излезе от колата, спря по средата на платното и вдигна ръка като полицай. Мастърсън разсеяно си каза, че по всяка вероятност човекът е започнал кариерата си като регулировчик.
    Дотича униформен патрул. Шофьорът му се сопна и полицаят начаса се зае да отбие трафика. Шофьорът се върна до беемвето и Дарби и Мастърсън излязоха.
    Джак забеляза, че пикапът, който ги бе ударил пръв, дава заден. Беше форд F–250 с четири врати и масивни робари пред решетката на радиатора. В първия момент реши, че робарите — често срещана придобивка при пикапите, която им позволяваше да изтласкват други превозни средства, заседнали по калните провинциални пътища — ще са само надраскани, докато на беемвето ще трябва да се смени и вратата, и цялата задница.
    Чак тогава видя лекия автомобил фолксваген „Голф“, който ги бе блъснал отзад. Дясната страна на предното стъкло бе счупена. Той пристъпи бързо към вратата и я дръпна. На седалката се бе отпуснал добре облечен млад мъж, все още зашеметен, притиснал пръсти към окървавеното си чело.
    На Мастърсън му мина грозна мисъл: „Ако не се надуваше, че коланите са за путьовците, тъп дръвнико, главата ти нямаше да опита здравината на стъклото.“
    Размаха пръсти пред очите на мъжа. Непознатият го погледна с някакво любопитство, примесено с раздразнение.
    — Ще ви помогна да излезете, senor — започна Мастърсън на безупречен испански. — Най-добре е да легнете.
    Забеляза, че шофьорът е привлекателна млада жена — „вероятно съпругата на сеньор Надут Дръвник, тъй като аржентинските мъже не позволяваха приятелките им да шофират, да не би някой да си помисли, че не са достатъчно мъжествени“ — доста замаяна, но поне не бе ранена. Беше си сложила предпазния колан, а въздушната възглавница се бе включила.
    — Алекс — провикна се Мастърсън. — Помогни на дамата да слезе.
    След това извади кърпичка от джоба на панталоните си и я постави на окървавеното чело на мъжа, а накрая вдигна ръката му, за да притиска раната.
    — Задръжте така — нареди Мастърсън, докато му помагаше да слезе от фолксвагена и да се дръпне на тротоара. Накара го да седне и попита: — Имате ли нужда да легнете?
    — Добре съм — отвърна мъжът. — Muchas gracias.
    — Сигурен ли сте? Нали няма нищо счупено?
    Мъжът се понамести, сякаш пробваше дали няма счупени кости, и се усмихна измъчено. Алекс Дарби отведе младата жена на тротоара. Тя чак сега забеляза мъжа и притиснатата към челото му окървавена кърпичка, изхлипа шумно и се отпусна на колене, за да му обърне внимание.
    Мастърсън погледна настрани, за да се почувстват поне за малко сами.
    Големият форд, който ги бе блъснал, хлътваше на паркинга на „Карфур“.
    „Копелето гадно се опитва да избяга!“
    Мастърсън изкрещя на полицая, който се опитваше да се справи с движението, и най-сетне успя да привлече вниманието му. Посочи пикапа и закрещя отново, че се опитва да избяга.
    Полицаят махна с ръка, за да покаже, че разбира, ала е зает с движението и не може да направи нищо.
    „Мама му стара!“
    Мастърсън извади мобилния си телефон от вътрешния джоб и набра един от запаметените номера. Отговор нямаше, затова погледна екрана.
    „Няма покритие! Сигурно съм на единственото място в шибания Буенос Айрес, където няма покритие!“
    Дарби видя мобилния в ръката на Мастърсън и попита:
    — В посолството ли се обаждаш?
    — Няма никакво покритие.
    Дарби извади своя мобилен телефон, за да се увери.
    — Ще се обадя по радиостанцията — успокои го той и бързо се върна при беемвето.
    След минута се върна.
    — Лауъри пита дали сме добре — започна да обяснява той. — Казах му, че всичко е наред. Ще ни изпрати пътна помощ и автомобил. Сигурно ще се наложи да почакаме малко за колата. Демонстрантите още не са се разотишли.
    — Копелето, дето ни блъсна, се изнесе нанякъде — каза Мастърсън.
    — Ами? Сигурен ли си?
    — Да, по дяволите, сигурен съм.
    — Спокойно, Джак. Случва се. Нали никой не е ранен.
    — Той е ранен — сопна се Мастърсън и кимна към сеньор Надут Дръвник.
    — Сигурен съм, че ченгетата ще пристигнат всеки момент, а също и линейка.
    — Бетси ще ми разкаже играта, ако закъснея — оплака се Мастърсън. — А не мога да й позвъня.
    — Свържи се по радиостанцията с охраната и помоли да й позвънят в „Канзас“.
    Мастърсън се замисли над предложението.
    — Не става — реши той. — Ще трябва да изтърпя цупенето й. Не ми се иска охраната да й съобщи, че пак съм катастрофирал.

(ЧЕТИРИ)

    Ресторант „Канзас“
    „Авенида Либертадор“
    „Сан Исидро“
    Област Буенос Айрес, Аржентина
    19:25, 20 юли 2005

    Елизабет — Бетси — Мастърсън, висока, слаба, много поддържана жена на трийсет и седем с остри черти и тъмнокафява кожа, която караше хората да си мислят, че е потомка на племето ватуси, седеше сама на бара в „Канзас“ — единственото място в изисканото заведение, където се пушеше. Погледна часовника си поне за петдесети път през последните десет минути и въздъхна шумно, докато си мислеше неприятни неща за противоположния пол и най-вече за Джак, съпруга си. Даде знак на бармана да й сипе още една чаша мерло „Лагард“ и запали нова цигара.
    „Дяволите да го вземат! Много добре знае колко мразя да седя сама на бара, все едно че се ослушвам, за да си хвана мъж. А обеща, че ще бъде тук между седем без петнайсет и седем!“
    Джак беше катастрофирал със служебната кола — втора катастрофа този месец — и автомобилът беше закаран в сервиз, затова се налагаше да ходи на работа и да се връща с Алекс Дарби, търговския аташе на посолството. Джак й се бе обадил, за да я попита дали иска да го вземе от „Канзас“, защото на Алекс нямало да му бъде удобно да го закара до тях.
    Семейства Мастърсън и Дарби караха втори мандат в Буенос Айрес и бяха предпочели къщи в „Сан Исидро“, вместо апартаменти в „Палермо“ или „Белграно“.
    Първият мандат ги беше научил, че елегантните апартаменти, които посолството им осигуряваше, си имаха недостатъци. Бяха много по-близо до посолството, но пък там бе шумно, понякога асансьорите и климатиците не работеха, а много често се налагаше да си търсят място за паркиране на най-ниското ниво в подземния паркинг. Освен това плувните басейни бяха общи, ако изобщо имаше плувен басейн.
    Къщите на посолството в „Сан Исидро“ бяха приятни и си имаха градини, quincho — барбекю на открито — и плувен басейн. Това бе много важно, когато имаш деца, а семейство Мастърсън бяха с три. Училищата в „Сан Исидро“ бяха по-добри, също и магазините, а „Авенида Либертадор“ бе пълна с бутици и приятни ресторанти. Не биваше да забравя и удобните паркинги, които бяха, както се изразяваха от Държавния департамент, специално за „лични автомобили“.
    Автомобилът на семейство Мастърсън беше тъмнозелен ван „Крайслер“, модел 2004 година. Заради трите деца и велосипедите им трябваше нещо голямо. Ванът наистина беше огромен и Бетси дори не искаше да мисли какво би било да си търси място за паркиране на така наречения бус в някой от подземните паркинги на града.
    Когато ходеше в Буенос Айрес, за да обядва с Джак или по някоя друга причина, тя никога не оставяше автомобила на паркинг. Дипломатическите номера на буса й даваха възможност да го остави, където пожелае. Нямаха право нито да я глобят, нито да я вдигнат с паяк. Нямаха право да я спират и за превишена скорост. На това му се казваше дипломатически имунитет.
    Цената, която плащаха за къщата и хубавите магазини, приятните ресторанти и по-добрите училища на „Сан Исидро“, бе да отделят два пъти на ден по трийсет минути, понякога по четирийсет и пет, за да пропътуват разстоянието по „Либертадор“ до посолството. Ала Джак бе готов да плаща тази цена.
    Барманът, който я обслужваше — един от четиримата на овалния бар, — се приближи с бутилка „Лагард“ в едната ръка и чиста чаша в другата. Попита с извити вежди дали иска нова чаша.
    — Няма нужда, благодаря — отвърна Бетси на испански.
    Барманът доля чашата й почти до ръба.
    „Май не трябваше — помисли си тя. — Както наливат тук, две чаши са половин бутилка, а след като изпия половин бутилка, сигурно ще изтърся нещо — въпреки че Джак го заслужава, — заради което после ще съжалявам.“
    Въпреки това пое чашата внимателно и отпи голяма глътка.
    Вдигна поглед към двата огромни телевизионни екрана на стените, монтирани специално за посетителите на бара. На единия даваха сокър — и аржентинците, и по-голямата част от света наричаха играта „футбол“, — а другият бе включен на новинарски канал.
    Нямаше звук.
    „Типично по аржентински — каза си заядливо тя. — Вместо да се чудят на кой канал да включат звука, след като знаят, че зрителите на другия ще се дразнят, те са изключили звука и на двата. Така никой няма да се дразни.“
    Футболът изобщо не я интересуваше, затова насочи вниманието си към новините. Пред посолството на САЩ отново имаше демонстрация. Тълпата блъскаше барабани и тенджери, вееха се знамена и плакати, включително няколко с образа на Че Гевара — които незнайно защо безумно дразнеха Джак, — зад бариерите, поставени от конната полиция.
    „Сигурно затова Джак закъснява. Не е успял да излезе от посолството. Поне да се беше обадил.“
    На екрана се появи изискан мъж с посивяла брада и делови костюм, за да застане пред микрофона. Бетси знаеше, че е виден бизнесмен, на когото бяха отвлекли сина. Исканията за откуп ставаха все по-големи и всеки път похитителите изпращаха по един от пръстите на момчето, за да докажат, че малкият е все още жив. Скоро след като бащата бе платил, тялото на момчето — простреляно в главата — бе открито. В момента бащата бе един от най-бодливите тръни в очите на президента и администрацията му.
    Похищенията — понякога осъществявани с помощта на полицията — бяха доходоносен бизнес в Аржентина. „Буенос Айрес Хералд“, вестник, издаван на английски с американски собственик, бе публикувал тази сутрин статия за отвличането на тринайсетгодишно момиче, за което се предполагаше, че е продадено като проститутка.
    „Толкова красива страна, притисната от толкова грозни проблеми.“
    Камерата се прехвърли на незначителна американска звезда, обградена от фенове на летище „Езейза“.
    Бетси отпи нова голяма глътка „Мерло“, погледна към входа за съпруга си и отново насочи вниманието си към екрана.
    Десет минути по-късно не можеше да си намери място. „Това вече е прекалено. Да върви по дяволите. Да виси колкото иска навън, докато се опитва да си вземе такси. Жалко, че не вали.“ Постави кредитната си карта „Американ Експрес“ на бара, привлече погледа на бармана и посочи картата. Той се усмихна, кимна и се обърна към касата.
    Когато остави бележката на бара, тя видя, че двете чаши доста приятно „Мерло“ и платото подбрани сирена и солени бисквити й струват 24.50 аржентински песо. Това правеше осем американски долара.
    Бодна я чувство на вина. Семейство Мастърсън живееха доста добре по време на първия мандат на съпруга й, когато едно песо бе равно на един долар. Сега, след катастрофалната девалвация на песото, те живееха царски. За тях бе наистина чудесно, но така и не успяваха да се порадват истински, след като около тях имаше толкова много страдание.
    Тя кимна, барманът взе бележката и кредитната й карта и се върна при касата. Бетси бръкна в чантата и извади пачка, за да отдели банкнота от пет песо. Кой знае защо, бакшишът не се даваше с кредитната карта. Пет песо бяха около двайсет процента от цялата сума, а и Джак все й повтаряше, че аржентинците са благодарни и на десет процента бакшиш. Но барманът бе приятен младеж, който винаги й обръщаше специално внимание, да не говорим, че едва ли изкарваше много пари тук. Пет песо бяха долар и шейсет.
    Когато барманът й върна картата, тя подписа отрязъка, взе копие, остави петте песо върху първия екземпляр и го бутна към него.
    — Muchas gracias, senora.
    — Моля — отвърна Бетси на испански.
    Пъхна кредитната карта в портфейла си, след това прибра портфейла в чантата и я затвори. Смъкна се от високия стол пред бара и се отправи към вратата. Кухнята се виждаше цялата, отделена от заведението със стъклена преграда. Открай време оставаше като омагьосана от трескавото подготвяне на храната. Вътре имаше поне двайсетина мъже в бели престилки, които се суетяха около шест печки от неръждаема стомана, грил с дървени въглища и други кухненски уреди. Личеше, че са потънали в работа. Салонът за непушачи в „Канзас“ бе огромен и обикновено пълен с хора.
    Във фоайето се бяха скупчили клиенти, които съобщаваха имената си на момичета от персонала, за да ги настанят. Едно от момичетата забеляза, че Бетси си тръгва, и забърза да й отвори вратата.
    Госпожа Мастърсън излезе на „Авенида Либертадор“ и огледа улицата, ала от съпруга й нямаше и следа. Зави надясно по тротоара към страничния паркинг на „Канзас“. На просторния паркинг зад ресторанта се излизаше от две места. На другото място имаше валета, които паркираха автомобилите.
    Бетси никога не минаваше там. Отдавна вече бе решила, още когато започнаха да идват в „Канзас“, че е голяма досада да разчиташ някой да ти паркира колата. Младите момчета ти отваряха вратата, подаваха ти талон и се хвърляха зад волана, даваха газ до дупка и потегляха с пищене на гуми към паркинга, където доказваха мъжествеността си, като паркираха на една боя разстояние от съседните автомобили.
    Когато си тръгваш, трябваше да намериш талона, да застанеш пред вратата и да чакаш някой от валетата, за да му го дадеш. Тогава той хукваше към паркинга. След няколко минути буса заковаваше пред нея с ново пищене на гуми, а момчето изскачаше доволно ухилено, протегнало ръка за очаквания бакшиш.
    Бе много по-лесно и бързо сама да паркира буса. Така че когато вечерята приключеше — или се откажеше да чака съпруга си, който дори не благоволяваше да й позвъни, за да предупреди, че ще закъснее, и не се сещаше да вдигне мобилния, когато му се обаждаше — трябваше просто да мине отзад на паркинга, да се качи в буса и да подкара.
    Когато днес дойде, паркингът бе почти пълен и се наложи да спре в самия край, защото единствено там имаше достатъчно място за буса. Нищо. Не беше далече, а и паркингът бе добре осветен, високите улични лампи бяха щръкнали като скални кътчета сред паркираните автомобили.
    Учуди се и се подразни, когато забеляза, че лампата над буса е изгоряла. Случваше се, но си каза, че няма да е никак лесно, докато нацели ключалката в тъмното.
    Когато приближи до автомобила, разбра, че положението е по-зле, отколкото изглеждаше отдалече. Някой кретен — най-вероятно някой от валетата — бе паркирал едно пежо толкова близо до лявата страна на вана, че нямаше начин да отвори вратата, без да отърка гърдите си и дупето в мръсното пежо или в буса, който също трябваше да мине на автомивка.
    Заобиколи от дясната страна и след доста търсене — дори за момент си каза, че ще се наложи да извади запалката — успя да пъхне ключа и да отвори вратата.
    Беше с тясна пола и единственият начин да пропълзи по седалката до шофьора през разстоянието между двете, както и да се наричаше, бе като запретне пола чак до бикините.
    „Едно по едно. Остави първо чантата, след това вдигай полата.“
    Отвори плъзгащата се врата и подхвърли чантата на седалката.
    Предната врата се тръшна.
    „Какво, по дяволите, беше това?“
    Вдигна поглед, за да разбере какво става.
    Между колите крачеше мъж и приближаваше. Държеше нещо в ръка.
    „Това пък какво е? Не е ли спринцовка?“
    Първо усети ръцете, които я сграбчиха отзад, а след това нечия ръка притисна устата й.
    Започна да се съпротивлява. Опита се да ухапе ръката на непознатия, докато той я стискаше. Усети убождане по бедрото.
    „Боже госпо…“


    Четири минути по-късно тъмносиньо „BMW 545i“ с черни стъкла и дипломатически номер отби от „Авенида Либертадор“ и спря до тротоара. Знакът „Паркирането забранено“ се виждаше ясно, но както обикновено бяха спрели още няколко коли на дипломатическия корпус.
    Джак Мастърсън се обърна към седналия отзад Алекс Дарби.
    — След като колата ти ще прави компания на моята в сервиза, как ще ходим на работа?
    — Ще накарам някое от момчетата да ме вози — отвърна Алекс.
    — Не предпочиташ ли мен?
    — Надявах се да ми предложиш.
    — Осем и петнайсет става ли?
    — Да. Искаш ли да ти изпратя тази кола, след като шофьорът ме остави?
    — Няма нужда. Бетси е с буса. Прати шофьора да я прибере в посолството. — Той заговори по-високо на испански. — Съобщете на диспечера утре в осем сутринта да ме чака кола пред нас.
    — Si, senor — отвърна шофьорът.
    — Ще те взема — обърна се Мастърсън към Дарби — само ако утре сутринта съм все още жив. Знаеш я колко мрази да чака и ще е вкисната до бога.
    Дарби се изкиска.
    Мастърсън слезе и затича към входа на „Канзас“. Проправи си път сред множеството, които чакаха да ги настанят, и прескочи наведнъж трите стъпала към бара.
    Бетси я нямаше нито на бара, нито в сепаретата.
    „По дяволите!“
    Един от барманите го забеляза и вдигна безпомощно ръце. Джак пристъпи към него.
    — Изпуснахте я за малко, господине — обясни барманът. — Тръгна си преди две минути.
    „Мамка му! Може пък да я хвана на паркинга.“
    — Muchas gracias — благодари той на човека и забърза през фоайето към паркинга.
    „Ако е оставила някой вале да паркира буса, може още да чака.“


    Бетси я нямаше.
    „Мамка му!“
    Джак заобиколи паркинга и се огледа. Отначало не забеляза буса, но след секунда го мярна в далечния край. Светлината в купето бе включена, което означаваше, че тя тъкмо се качва.
    Той хукна с всички сили натам.
    „Нямам никаква представа какви ги върши на отворена врата, но поне ще успея да стигна, преди да потегли.“
    — Любима, много съжалявам! — провикна се той, когато наближи.
    „Ама тя къде е?“
    От страната на шофьора нямаше място да се качи, затова, едва когато заобиколи от другата страна, забеляза, че вратата не е отворена, а оставена открехната. Ето защо в купето светеше.
    „Къде, по дяволите, се беше дянала?“
    Дръпна плъзгащата се врата, за да я хлопне. Чак сега видя чантата й.
    — Мили боже! — възкликна тихо той.
    Извади мобилния телефон от джоба на ризата и натисна едно от копчетата.
    „Алекс, проклетнико, обади се веднага!“
    — Алекс Дарби.
    — Алекс, трябва веднага да дойдеш. На задния паркинг.
    Дарби долови напрежението в гласа на Мастърсън.
    — Господи, какво е станало?
    — Бусът е тук. Вратата беше оставена отворена. Чантата на Бетси е на задната седалка. Бетси обаче я няма. Тая работа никак не ми харесва.
    — Тръгвам веднага, Джак.


    — Подай ми радиостанцията и изключи високоговорителите — нареди Алекс Дарби на шофьора. — Връщаме се в „Канзас“. Дай малко газ.
    — Si, senor — отвърна послушно човекът, протегна се към слушалката на радиостанцията, оставена на седалката до него, и я подаде на Дарби. Късовълновата радиостанция даваше възможност да говорят на кодирана честота.
    Твърдеше се, че кодът е непробиваем. Малцина вярваха на това твърдение.
    Алекс нагласи микрофона.
    — Дарби до Лауъри.
    Микрофонът изпращя почти веднага.
    — Слушам те, Алекс. Какво става?
    — Току-що ми позвъни Джак Мастърсън. Нещо необичайно става в „Канзас“ на Авен…
    — В „Сан Исидро“ ли? — прекъсна го Лауъри. — За този „Канзас“ ли ми говориш?
    — Именно. Ванът му е там, чантата на жена му е на задната седалка, но съпругата я няма. Джак ми се стори много притеснен.
    — Ще позвъня на ченгетата в „Сан Исидро“ — успокои го Лауъри. — Аз съм в „Белграно“, на десетина-дванайсет минути. Идвам.
    — Благодаря, Кен.
    — Да се надяваме, че е в кенефа и си пудри носа — отвърна Лауъри. — Ще се видим там. Край на съобщението.


    Джак Мастърсън оглеждаше паркинга и обръщаше специално внимание на всичко наоколо, докато избираше друг номер на мобилния.
    — Първи пост, щаб-сержант Тейлър — обади се дежурният пехотинец в посолството, когато вдигна телефона, известен само на шепа служители.
    — Обажда се Мастърсън. Трябва да разговарям с Кен Лауъри.
    — Господине, той си тръгна от посолството. Ако имате възможност, потърсете го по радиостанцията.
    — Нямам радиостанция, дявол да го вземе. Свържи се с него и му кажи да ме набере на мобилния. Кажи му, че е спешно.
    — Да, господине.

(ПЕТ)

    Резиденцията
    „Авенида Либертадор“ и „Кале Джон Ф. Кенеди“
    „Палермо“, Буенос Айрес, Аржентина
    21:10, 20 юли 2005

    — Hola? — обади се посланик Хуан Мануел Силвио, когато вдигна слушалката на телефона, оставен до креслото в хола на третия етаж на резиденцията.
    — Обажда се Алекс, господин посланик. Възникна проблем.
    — Казвай.
    — По всичко изглежда, че преди половин час Бетси Мастърсън е била отвлечена от паркинга на „Канзас“ в „Сан Исидро“.
    Посланикът мълча дълго. Винаги подбираше думите си много внимателно.
    — Кен Лауъри знае ли какво става? — попита най-сетне той.
    — Да, господине. В колата на Кен съм, пътуваме от „Канзас“ към центъра.
    — Ами Джак?
    — Убедих го да се прибере. Жена ми е тръгнала към тях.
    — Алекс, можете ли двамата с Кен да дойдете у нас? — попита Силвио. — Няма да е зле и Тони Сантини да дойде. Аз ще му позвъня.
    Антъни Дж. Сантини, записан в телефонния указател на посолството като заместник финансов аташе, бе в действителност агент на Тайните служби, изпратен в Буенос Айрес, както сам се изразяваше, „да търси шавливи парички“. Това означаваше както фалшива валута, така и изпирането на незаконно придобити пари.
    — Ще му позвъня, господине.
    — Чакам те, Алекс. Благодаря ти — отвърна посланикът и затвори.


    — На кого ще звъниш? — попита Кен Лауъри.
    — На Тони Сантини — отвърна Алекс Дарби. — Посланикът иска и той да дойде.
    — В резиденцията или в посолството?
    — В резиденцията — поясни Дарби и добави: — Май Тони е единственото подобие на агент от ФБР, с когото разполагаме.
    В момента в посолството нямаше „аташета по правните въпроси“ — агенти на ФБР. Шестима бяха изпратени „от другата страна на реката“, за да следят за пране на пари. Прането на пари в Аржентина бе почти ликвидирано, след като преди няколко години без всякакво предупреждение аржентинското правителство прехвърли доларовите депозити в песо при изключително неизгоден курс, а след това секвестира песото. Международните наркопласьори нямаха доверие нито на аржентинските банки, нито на икономиката на страната, затова изнесоха операциите си по пране на пари в Уругвай и на други места.
    Дарби натисна копчето за автоматично избиране, за да се чуе със Сантини.


    Посланик Хуан Мануел Силвио бе висок, строен мъж с хубаво тяло и светла кожа, винаги ходеше с изпънат гръб. Когато отвори вратата на апартамента в резиденцията, Алекс Дарби си каза, че аристократичната му сдържаност напомня за манекените, които представяха по рекламите дванайсетгодишно уиски и часовници по за десет хиляди долара.
    Той бе американец от кубински произход, дошъл в Щатите още като дете, по време на режима на Кастро. Семейството му пристигнало в Маями на четирийсет и шест футовата яхта за риболов само с дрехите на гърба и огромна кутия за пури, натъпкана с бижутата на майка му и банкноти от по сто долара.
    — Баща ми бе един от малцината, които съзнаваха ясно, че Кастро е истинска заплаха — бе признал веднъж пред Дарби. — Лошото бе, че не прецени колко бързо Кастро ще влезе в Хавана.
    Дарби знаеше, че посланикът не се перчи, напротив. Силвио бе горд — възхищаваше се чистосърдечно от кубинците, пристигнали в Маями „само с дрехите на гърба си“ и с времето успели да се издигнат. С тези думи искаше да стане ясно, че за неговото семейство е било много по-лесно, отколкото за останалите бегълци.
    Силвио бе завършил алма матер на баща си, колежа „Спринг Хил“, учебно заведение, създадено от йезуити в Мобайл, Алабама, където са се обучавали много поколения от децата на видни и богати латиноамериканци, след това завършил право в „Харвард“, а после защитил докторат по политическа икономия в университета на Алабама.
    Бе постъпил на работа в Държавния департамент непосредствено след завършването си.
    Често се шегуваше:
    — Баща ми е преценил, че семейството трябва да даде един син, който да служи на Съединените щати. Аз бях най-малкият, така че за искрена радост на братята ми виж къде се озовах, докато те се пекат на слънце в Маями.
    Алекс Дарби харесваше посланика и като човек, и като професионалист. Беше работил и в други американски посолства — с дипломати от кариерата и други, назначени по политически причини, — които показваха стряскащо безхаберие и невежество по отношение на геополитиката и историята и гледаха на представителите на ЦРУ, най-вече на ЦРУ и останалите „парашутисти“ в посолството — от ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Тайните служби, дори на военните аташета, които изпращаха от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, — като на опасни досадници, които трябваше да бъдат държани изкъсо, за да не притесняват гостите по дипломатически коктейли и да не съсипват приятната атмосфера.
    Посланик Силвио бе наясно, че комунизмът в Латинска Америка не е изкоренен; че представлява истинска заплаха за Съединените щати; че ислямският фанатизъм надига глава в Латинска Америка, става все по-силен и представлява огромна заплаха за САЩ, че наркопазарът осигурява финансиране и на едните, и на другите.
    Подкрепата, която оказваше на Дарби и останалите „парашутисти“, улесняваше работата им, макар този факт силно да дразнеше „истинските“ дипломати в посолството.


    Посланикът изслуша доклада на Дарби за случилото се и остана замислен над чутото. След това се обърна към Лауъри и Сантини, за да попита дали имат нещо да добавят.
    — Не, господине — отвърна Лауъри, а Сантини поклати глава.
    — Приоритетът ни — започна посланикът — е да върнем Бетси на семейството й, а след това да помогнем на Джак да преодолее кризата. Някакви предложения?
    Тримата мъже поклатиха глави. Обади се единствено Лауъри.
    — Не, господине.
    — Предполагам, че от Федералната полиция са се заели със случая, нали?
    — Да, господине — потвърди Лауъри.
    — Смяташ ли да включиш аржентинското разузнаване, Алекс?
    — Според мен, господине, те вече знаят какво се е случило — отвърна Дарби. — Но мога да завъртя един-два телефона…
    — Да изчакаме с обажданията. Според вас от разузнаването уведомили ли са Външно министерство?
    — Предполагам, господине. Федералната полиция вече го е сторила.
    — Смятате ли, че мотивът е политически? Имаме ли основание да предполагаме, че е терористичен акт?
    — Не бива да отхвърляме и тази възможност — потвърди Дарби. — Въпреки че все си казвахме, че екстремистите или ще сложат бомба в посолството, или ще се опитат да ви убият, когато пътувате…
    — Да не би да мислите, че става въпрос за обикновено отвличане? — прекъсна го Силвио.
    — Честно казано, господине, не знам какво да мисля. Според мен най-вероятно е това.
    — Но да отвлекат не просто американска гражданка, а член на дипломатическия корпус… май не е много умно.
    — Това ще накара и разузнаването, и полицията да се надигнат от мързеливите си… да се задействат — обясни Лауъри. — Случаят ще постави правителството в много неловко положение.
    — Господин Сантини? Вие какво мислите?
    — Не мога да кажа много, господине. От опита си с хора, които социолозите наричат „криминални елементи“, мога да потвърдя, че те вършат глупости, защото обикновено са глупави.
    — Ами когато научат коя е госпожа Мастърсън? Мислите ли, че ще я освободят?
    — Не ми е приятно да го кажа, господине — отвърна Сантини, — но има повече от петдесет процента вероятност да не я освободят. Възможно е тя да ги идентифицира.
    — Мили боже! — възкликна Лауъри.
    — Има и още един сценарий — продължи Сантини. — Може би просто не ги е грижа, че тя е с дипломатически паспорт, следователно ще поискат откуп и след като получат парите, ще я освободят. Можем единствено да предполагаме, че са готови да престъпят закона и че няма да действат разумно и логично.
    Посланикът попита:
    — Ще обявят ли новината по телевизията и утре сутринта на първа страница на „Кларен“?
    — Много вероятно — въздъхна Дарби. — Освен ако правителството не ги натисне — или министърът на външните работи, или президентът, или някой от лакеите им — за да си мълчат.
    — Това ще се окаже — говоря за разпореждане отвисоко — по-ефективен начин да се отървем от пресата, нали така?
    — Точно така — потвърди Дарби, без да коментира.
    — Ще позвъня незабавно на външния министър — реши посланикът. — След това ще се обадя във Вашингтон.
    — Чудесна идея, господине — съгласи се Лауъри.
    — Алекс, би ли се отбил у Джак? Кажи му, че правим всичко по силите си. И че се моля за него.
    — Добре, господине.
    — Ще му позвъня лично веднага щом приключа с останалите разговори — може дори да отскоча до тях — само че…
    — Разбирам, господин посланик — кимна Дарби.
    — Не е нужно да ви казвам, че ако има някакво развитие по случая, искам да ме уведомите незабавно. Независимо от часа.

(ШЕСТ)

    — Рейнолдс слуша — прозвуча мъжки глас по телефона.
    — „Южен конус“ ли е? — попита посланик Силвио.
    Имаше и официално име за отдела в Държавния департамент, натоварен с разрешаването на всички дипломатически въпроси на Чили, Уругвай и Аржентина, ала „Южен конус“ се използваше по-често, когато ставаше въпрос за трите републики в южната част на Латинска Америка.
    — Да. Бихте ли ми казали кой се обажда?
    — Казвам се Силвио, посланикът в Буенос Айрес.
    — Слушам ви, господин посланик — отзова се Рейнолдс. В гласа му се прокрадна много повече интерес, отколкото в началото.
    — Бихте ли изготвили меморандум за обаждането ми? Предайте го на държавния секретар. Ако е на работното си място, предайте й го незабавно. В най-лошия случай държа да го получи утре сутринта. Надявам се да не ви затруднявам.
    — Ни най-малко, господин посланик.
    — Имаме основателни причини да вярваме, че госпожа Елизабет Мастърсън, съпруга на шефа на мисията Дж. Уинслоу Мастърсън, бе отвлечена в приблизително осем часа тази вечер местно време. Извън този факт не се знае почти нищо.
    — Записващото устройство е включено, господин посланик — прекъсна го Рейнолдс. — Трябваше да ви предупредя. Искате ли да го спра и да изтрия казаното?
    — Не. Записът ще ви помогне да подготвите меморандума.
    — Така е, господине. Благодаря ви, господине.
    — От Федералната полиция са наясно с положението — продължи Силвио. — Предполагаме, че министрите на вътрешните и външните работи са уведомени. Въпреки това, когато преди секунди се опитах да се свържа по телефона с министъра на външните работи, за да го уведомя официално, се оказа, че не е на разположение. От кабинета му ме уведомиха, че той ще ми позвъни веднага щом се освободи, но да не очаквам обаждането до утре сутринта.
    — За мен подобен отговор означава, че той е преценил да не обсъжда проблема, преди да разполага с повече факти или да е имал възможност да го обсъди с президента.
    — Служителите от посолството, които отговарят за разузнавателната дейност и правните въпроси, са запознати с положението. Те са единодушни, а аз се присъединявам към мнението им, че в момента не разполагаме с достатъчно разузнавателен материал, за да обясним мотивите на похитителите. С други думи, в момента не знаем достатъчно, за да преценим дали става въпрос за терористичен акт, или за обикновено отвличане и дали има някакъв политически подтекст.
    — Господин Кенет Лауъри, шеф на охраната, ще подготви доклад, в който ще фигурират всички сведения, с които разполагаме до момента, и ще бъде изпратен във Вашингтон през сателита до час.
    — Ще уведомявам отдела или по телефона, или през сателита, щом разбера нещо ново по случая.
    — Разговарях с посланик Макгрори в Монтевидео. В момента проверява дали някои от агентите на ФБР на работа в посолството му имат опит с отвличания и ако имат, ще ги изпрати незабавно.
    Замълча за миг и продължи.
    — Струва ми се, че това е всичко. Вие искате ли да попитате нещо, господин Рейнолдс?
    — Не, господин посланик. Мисля, че обобщихте всичко. Ще предам меморандума на секретаря възможно най-бързо.
    — В тази връзка, господин Рейнолдс, нямам нищо против фактите от доклада ми да бъдат надлежно обсъдени, но държа меморандумът от това обаждане да бъде предаден лично на секретаря. Разбирате ме, нали?
    — Да, господине. Ще бъде предаден лично на секретаря. Няма да минава по каналния ред.
    — Благодаря ви, господин Рейнолдс.
    Посланик Силвио затвори телефона, който му осигуряваше обезопасена връзка, и посегна към централата, която щеше да го свърже с посолството. Натисна едно от копчетата.
    — Обажда се Силвио. Изпратете незабавно кола в резиденцията, ако обичате. И уведомете господин Лауъри, че отивам в дома на господин Мастърсън.

(СЕДЕМ)

    Стаята за закуска
    Президентски апартамент
    Белия дом
    Пенсилвания авеню 1600, СЗ
    Вашингтон, окръг Колумбия
    08:15, 21 юли 2005

    — Я пак ми обясни за тази работа със съпругата на дипломата — обърна се президентът на Съединените щати към заместник-директора на Централното разузнаване, който току-що бе приключил с представянето на доклада за данните от разузнаването.
    Заместник-директорът отново прочете параграфа от доклада, в който се съобщаваше за отвличането на госпожа Мастърсън. Това бе сбит вариант на меморандума, подготвен от служител на „Южен конус“ за държавния секретар.
    Когато заместник-директорът приключи, президентът попита:
    — Това ли е всичко?
    — Има още малко сведения, господин президент, но не са включени в доклада.
    Президентът замахна нетърпеливо с пръстите на лявата си ръка, за да покаже, че иска да чуе подробностите.
    — Докато бях в Ленгли, господин президент, се обади агентът ни в Буенос Айрес. Беше пет и трийсет наше време, осем и трийсет в Аржентина. Разговарях с него лично. Той каза, че от аржентинската полиция са се задействали — както той се изрази, „погнали са обичайните заподозрени“ (въпреки че от похитителите няма никаква вест), че двама агенти на ФБР от посолството в Монтевидео са пристигнали с първия полет рано сутринта.
    — Защо?
    — Очевидно в посолството в Буенос Айрес няма агенти на ФБР, господин президент. Докато в Монтевидео са шестима.
    — Каква е цялата тази работа, Тед? — попита президентът.
    — Нямам никаква представа, господин президент. Сигурен съм, че в най-скоро време ще мога да ви съобщя нови подробности.
    — Разпали любопитството ми — призна президентът.
    — И аз съм много любопитен, господин президент. Може да ви прозвучи ненормално, но е самата истина. Ако искате, ще ви позвъня веднага, щом науча нещо.
    — На всяка цена, Тед. Благодаря ти.
    — Добре, господине. Това всичко ли е, господин президент?
    — Освен ако не искаш още една чаша кафе.
    — Ще пасувам, господин президент, благодаря ви.
    — И аз ти благодаря, Тед — отвърна президентът.
    Остана да гледа след заместник-директора, докато излизаше от стаята, а след това — реши го напълно спонтанно — доля кафе в чашата си.
    — Защо не? — подхвърли той на глас и посегна към телефона.
    — Бихте ли ме свързали с държавния секретар?


    — Добро утро, господин президент — поздрави Натали Кохън, когато се обади.
    — Натали, кажи ми какво знаеш за отвлечената съпруга на дипломата.
    — Не беше ли включено в доклада на разузнаването?
    — Беше. Какво става?
    — Късно снощи разговарях с посланика, господин президент. Той — май е редно да кажа „те“ — не знаят много. Господин Силвио ми обясни, че отвличанията там са често срещано явление и се надява да става дума за пари. Помолих го да ми позвъни веднага щом разбере нещо ново, но не се е обаждал.
    — С риск да прозвучи грубо и безчувствено, по-вероятно е някой ненормален да се опита да убие посланика или дори съпруга на жената, но…
    — Посланикът каза съвсем същото, господин президент. И той не разбира какво става.
    — Тед Сойър каза, че агентът на ЦРУ е позвънил днес сутринта и е докладвал, че от посолството в Уругвай са изпратили двама от агентите на ФБР. Защо нямаме агенти на ФБР в Буенос Айрес? Посолството там е по-голямо, отколкото в Уругвай, нали?
    — Прането на пари се е изместило в Уругвай, затова агентите на ФБР са по-необходими там.
    — Освен това каза, че аржентинците са мобилизирали полицията.
    — И посланикът каза същото. Те са в крайно неизгодно положение.
    — Хрумна ми нещо неприятно тъкмо преди да ти позвъня. Ние не плащаме откупи, нали?
    — Не, господине. Президентско нареждане. Още от времето на Никсън, струва ми се.
    — Значи най-доброто, на което можем да се надяваме — ако приемем, че става въпрос за най-обикновено отвличане, а не терористичен акт — е когато похитителите разберат, че са отвлекли съпруга на дипломат, да им припари под краката и да я пуснат.
    — Това е едната възможност, господин президент, да я пуснат.
    Той веднага разбра намека.
    — Мили боже, Натали, да не би да мислиш, че ще…
    — Страхувам се, че това е другата възможност, господин президент — потвърди тя.
    — Какви са шансовете, според теб?
    — Петдесет на петдесет. Това е за вероятността да я пуснат невредима. Според мен вероятността ченгетата да ги заловят е седемдесет на трийсет.
    — Казах на Сойър, че искам да знам какво става. Нали ще ме държиш в течение?
    — Разбира се, господине.
    — Точно сега не ни трябва терористите да решат, че е много изгодно да отвличат съпругите на дипломати — и лесно, освен това.
    — И на мен ми мина тази мисъл, господин президент. Според мен не можем да направим абсолютно нищо, освен да чакаме някакво развитие. Просто не виждам какво друго може да се направи.
    — Дръж ме в течение, Натали, моля те. Благодаря ти.
    — Добре, господине.


    Президентът прекъсна връзката.
    — Току-що ми хрумна какво друго мога да направя — изрече той на глас и дръпна пръст от вилката.
    — Свържете ме със секретаря на Вътрешна сигурност — нареди той на телефонистката.

II.

(ЕДНО)

    Кабинетът на секретаря
    Вътрешна сигурност
    Небраска авеню
    Вашингтон, окръг Колумбия
    08:40, 21 юли 2005

    В едно федерално правителство секретарят не е човекът, който поема обажданията, пише писма, записва срещи и носи на шефа си кафе. Във Вашингтон секретарят е толкова високо в бюрокрацията, колкото може да се издигне, без да бъде избран за президент, следователно въпросният човек е шеф.
    Във Вашингтон обаче хората, които вдигат телефона на секретаря, които му носят кафе и вършат ред други задължения, се наричат „изпълнителни асистенти“.
    Почитаемият2 Матю Хол, секретар на Вътрешна сигурност, имаше трима изпълнителни асистенти.
    Първата бе госпожа Мери-Елън Кенсингтън, петдесетгодишна слаба жена с посивяла коса. Тя бе GS–15 — най-високото ниво в кариерата на държавен служител. Поддържаше малките скромни кабинети на Хол в Старата административна сграда (САС) близо до Белия дом. Секретар Хол и президентът бяха близки приятели, което означаваше, че президентът предпочита да се вижда с него по-често, отколкото с някои други членове на кабинета. Когато Хол беше във Вашингтон, обикновено стоеше в кабинета си в САС, за да бъде подръка на президента.
    Втората бе госпожа Агнес Форбисън, на четирийсет и девет, с посивяла коса, започнала застрашително да напълнява. Тя също бе GS–15. Властваше успешно над останалия персонал на секретаря от изискано обзаведените помещения в комплекса на Небраска Авеню, който се намираше на две крачки от Уорд Съркъл в северозападната част на окръг Колумбия. Едно време комплексът е бил на флота, ала през 2004 година с решение на Конгреса бил предаден на Вътрешна сигурност при създаването на административната единица след 11 септември.
    Когато червеният телефон, поставен на масичката за кафе в кабинета на секретаря, звънна и светна червена лампа — която издаваше, че се обажда или лично президентът, или по-вероятно някой от кабинета на президента; или директорът на ФБР или ЦРУ; или председателят на обединените началник-щабове, или главнокомандващият на Централното командване — госпожа Форбисън наливаше кафе на третия изпълнителен асистент на секретаря, К. Г. Кастило.
    Кастило, на трийсет и шест, малко над метър и осемдесет, осемдесет и пет килограма, се бе изтегнал на червеното кожено канапе на секретаря, краката му бяха щръкнали, тъй като канапето не бе достатъчно дълго.
    Кастило погледна червения телефон, забеляза, че Агнес държи кафеника и посегна към слушалката.
    — Кабинетът на секретар Хол. Кастило слуша.
    — Чарли — започна направо човекът от другата страна на линията. — Надявах се да се чуя с шефа ти.
    Кастило скочи, блъсна купчина документи и те се разпиляха на пода.
    — Господин президент, секретарят тъкмо се връща от Чикаго. Самолетът му ще се приземи на „Андрюс“ след около час.
    — А-ха! Май ще се окаже, че безпогрешните телефонистки на Белия дом не са чак толкова безпогрешни. Нямам търпение да им го кажа. Радвам се, че те чух, Чарли.
    — Благодаря ви, господине.
    Връзката прекъсна. Докато Чарли оставяше слушалката, погледна Агнес, сякаш искаше да я попита „Това пък какво беше?“
    Телефонът иззвъня отново.
    — Кабинетът на секретар Хол. Кастило слуша.
    — Исках да попитам шефа ти, Чарли, дали има нещо против да заминеш веднага за Буенос Айрес?
    „За Буенос Айрес ли? Какво, по дяволите, става в Аржентина?“
    — Господине, сигурен съм, че секретарят ще ви каже, че съм на ваше разположение.
    — Ще го попитам лично. Ти обаче си събери багажа. Току-що ми съобщиха, че рано снощи е била отвлечена съпругата на заместник-посланика. Искам да разбера как и защо се е случило, при това бързо, защото нямам намерение да чакам който там отговаря за случая да скалъпи набързо един доклад. Ясно ли е?
    — Да, господин президент.
    След секунда Чарли разбра, че президентът е затворил.
    Агнес любопитно чакаше да разбере какво става.
    — Иска да замина за Буенос Айрес — обясни Чарли, очевидно замислен. — Някой бил отвлякъл съпругата на заместник-посланика. Иска да разбера какво става. Очевидно някой го е подвел, че съм нещо като детектив.
    — Не се справяш зле с липсващи самолети, Шерлок.
    — За бога, Агнес, става въпрос за голямо посолство. Сигурно разполагат с поне десетима агенти на ФБР, а ЦРУ душат наоколо, момчетата от „Наркотици“ са там… да не говорим за хората по безопасността на Държавния департамент.
    — Само че президентът не познава нито един от тях, Чарли. А теб те познава. Има ти доверие — обясняваше Агнес. След малко добави: — В подкрепа на думите ти мога само да ти кажа, че в Буенос Айрес работи един от тежката артилерия на Тайните служби. Казва се Тони Сантини. Стар приятел е на Джоуел. Знам, защото веднъж в месеца изпраща с дипломатически куриер десет-петнайсет килограма филе миньон. Обикновено ги слага в кутия с надпис „МОСТРА“.
    — Дали да не кажа това на шефа и да накарам приятеля на Джоуел да разбере какво е станало. Никак не ми се ходи там.
    „Единственото ми желание е да отида в Глинко, Джорджия — където и да се намира това — и да разбера как се справя бившият сержант Бети Шнайдер в школата на Тайните служби.“


    — Разбирам, господин президент — кимна секретарят на Вътрешна сигурност по червения телефон. — Смятайте, че Чарли е тръгнал. — Остави слушалката и се обърна към Кастило.
    Матю Хол бе едър мъж с гъста коса — позивната му в Тайните служби бе „Големия“. Обикновено даваше вид на уважаван държавен служител, което означаваше, че разчита на отличен шивач, ала в момента имаше доста запуснат вид.
    Вратовръзката му бе разхлабена, а най-горното копче на яката — разкопчано. Костюмът му бе смачкан, а брадата — набола.
    Нямаше да остане така дълго. Веднага след като се приземи в базата на Военноморските сили „Андрюс“, той се отправи към комплекса „Небраска“, за да разбере какво става, и чак тогава щеше да се прибере у дома. Само след час щеше да бъде избръснат, в нова колосана бяла риза и безупречен костюм.
    — Внимавай, Чарли — предупреди го Хол. — Той не иска да се знае, че проявява интерес.
    — Разбира се, господине.
    — Господине, какво ще кажете за Тони Сантини? — обади се Джоуел Исаксън. — Може да бъде от изключителна помощ на Чарли. Искате ли да му кажа?
    Хол бе споделил с президента, че Исаксън — висок, слаб четирийсетгодишен високопоставен агент от Тайните служби, който отговаряше за охраната на Хол, а едно време бе вторият по важност човек в охраната на президента — има много добър приятел в Буенос Айрес, друг агент от Тайните служби, който сигурно може да докладва по-бързо за отвличането от Кастило. Президентът не остана впечатлен.
    — Сантини ли? — попита Хол. — Това ли е името на приятеля ти?
    Исаксън кимна.
    — Двамата с него — и с Том — се знаем отдавна. Тони замина да се оправя с фалшивите пари.
    Агент Том Макгайър от Тайните служби, едър червенокос ирландец, бе също прехвърлен от президентската охрана, за да защитава Хол.
    — Можеш ли да разчиташ, че ще си държи езика зад зъбите?
    Исаксън вдигна ръце, за да покаже, че въпросът е направо тъп.
    — Извинявай, Джоуел — продължи Хол. — Добре, кажи му и разбери как може Чарли тихомълком да влезе във връзка с него.
    — След като всичко трябва да е тихомълком, господине — попита Чарли, — може ли да отида като Госингер?
    Хол се замисли за миг, преди да отговори.
    — Както решиш, Чарли.


    Преди шест месеца секретар Хол реши — да вървят по дяволите политически правилните решения, — че му трябва мъж асистент, по възможност неженен. Непрекъснато му се налагаше да пътува из цялата страна, а понякога в чужбина. Почти винаги летеше на „Чесна Сайтейшън X“. Самолетът бе на Тайните служби, прехвърлен от Министерството на финансите за Вътрешна сигурност след 11 септември.
    Хол пътуваше почти навсякъде с Джоуел Исаксън и Том Макгайър. Често им се случваше да тръгват в малките часове и се прибираха във Вашингтон приблизително по същото време.
    И госпожа Кенсингтън, и госпожа Форбс бяха омъжени и никак не се радваха, когато им се налагаше да потеглят незабавно за Спокейн, Вашингтон, в пет и половина сутринта, без да имат представа кога ще се приберат, за да сготвят нещо на съпрузите си или да си поиграят с внуците.
    При повече от трийсет пътувания Хол бе ползвал услугите на десетина жени от административното обслужване, които имаха гръмките титли „главен административен асистент“. Първоначално всяка една от тях бе във възторг, че има възможност да работи със секретаря, но нито една не се задържа дълго.
    Неомъжените си имаха гаджета и бяха свикнали с чиновническата работа от осем до пет, от понеделник до петък, след което разчитаха на двата свободни дни, знаеха, че по празниците никой не ги търси и притеснява. Затова пък Хол работеше седем дни в седмицата, освен по Коледа.
    Да не говорим, че женското присъствие в самолета създаваше проблеми. Първо, Мат Хол бе съгласен с мнението на шоумена Ед Макмахън, че алкохолът — особено добрият скоч — е даден от Господ като награда за добре свършената работа. Когато по време на полета беше в компанията на жена, означаваше, че трябва да пие сам, а това не му бе никак приятно.
    Джоуел Исаксън и Том Макгайър не можеха да му правят компания на чашка, ако ги придружаваше главен административен асистент или някой друг административен служител. И двамата бяха готови да дадат живота си за секретаря като професионално задължение и защото с времето бяха започнали искрено да се възхищават на Хол. Ала от мига, в който местната охрана ги качеше на самолета и излитаха към къщи, чашка — или две — със секретаря безспорно намаляваше бдителността им.
    Не можеха да си позволят някоя си госпожица да припне към къщи и да се раздрънка пред гаджето си как секретарят и охраната му посръбват скоч, докато летят над страната и редят политически неправилни и често пъти мръсни вицове.
    По времето, когато генерал Алън Нейлър, главнокомандващ на Центъра на обединеното командване, бе капитан във Виетнам, Мат Хол служеше като негов сержант. Двамата запазиха приятелството си, когато Нейлър се издигна в йерархията на армията, а Хол стана първо конгресмен, след това губернатор на Северна Каролина, а накрая секретар на Вътрешна сигурност.
    Сега приятелството им бе прераснало и в професионално сътрудничество. Централното командване де факто, ако не и де юре, бе най-важната оперативна щабквартира на Министерството на отбраната. Освен всички многобройни задачи, то контролираше провеждането на специални операции. Президентът бе дал да се разбере много ясно, че каквото и да поиска секретарят на Вътрешна сигурност от Централното командване, то трябва незабавно да му се осигурява, дори по този начин да се нарушаваха установените процедури и разпоредби и свързаната с тях работа. Хол и Нейлър разговаряха поне по веднъж на ден по обезопасена линия — понякога по пет-шест пъти, когато събитията по света го налагаха — и се срещаха винаги когато свободното им време позволяваше.


    След една среща, в която трябваше да решат някои служебни проблеми, им остана време да си поприказват, затова двамата седнаха да пийнат на бара в клуба на Военноморските сили във Вашингтон. Хол призна пред Нейлър, че има проблеми, когато му се налага да пътува с жени, и почти на шега попита стария си приятел дали не познава някой млад — неженен офицер, когото да вземе за свой асистент.
    — Като изключим, че трябва да ти разнася куфара и да вдига телефона, какви други задължения ще има?
    — Няма да е зле, ако може да пише на машина и да се държи прилично на официална вечеря.
    — Други изисквания?
    — Ти сериозно ли питаш? — учуди се Хол и Нейлър кимна.
    — Да не се налива прекалено и да знае кога да си държи устата затворена — добави Хол. — И след като питаш, няма да е зле да говори един или два чужди езика. Най-вече испански.
    — Ами ако говори испански като испанец?
    — Имаш ли някой предвид?
    Нейлър кимна.
    — Току-що се върна от Афганистан. Включен е в списъка за подполковник. Чудеха се къде да го назначат.
    — Ти откъде познаваш един нищо и никакъв майор?
    — Познавам го отдавна. Уест Пойнт. Зелена барета. Умен и находчив.
    — И ще ми го дадеш?
    Нейлър кимна.
    — Защо?
    — Да кажем, че си ми симпатичен или защото ми се струва, че ще научи нещо, докато работи за теб. Ако не се получи, можеш да ми го върнеш.


    Три дни по-късно майор Карлос Гилермо Кастило от Специалните части се яви в комплекса „Небраска“. Беше в униформа, на която гордо блестяха медали и отличия плюс крилете на старши летец от армейската авиация. Последното силно изненада Хол, тъй като Нейлър не бе споменал, че Кастило е пилот.
    Освен това остана изненадан от вида му. Не приличаше на латиноамериканец. Беше със сини очи, светла кожа и Хол предположи, че светлокестенявата коса някога е била руса.
    Хол също бе спечелил много отличия и мъжът пред него му допадна.
    — Майоре, ще ви обидя ли, ако ви наричам Карлос?
    — Ни най-малко, господине. Въпреки че предпочитам Чарли, господине.
    — Значи ще ти казвам Чарли. И за да не започнат да разпитват кой е военният, който работи за Хол, бих искал да носиш цивилни дрехи. Сако или спортно яке с риза и вратовръзка. Това ще те затрудни ли?
    — Не, господине.
    Хол едва се бе въздържал да го предупреди; „Да не хукнеш да похарчиш куп пари за дрехи. От тази работа може и нищо да не излезе.“
    Вместо това бе попитал:
    — Ще се пробваш ли да се настаниш във форт Майер в квартирите за неженения офицерски състав?
    — Господине, достатъчно дълго живея от ден за ден и съм се нагледал на армейски квартири. Мислех да си потърся хотел или апартамент.
    — Както прецениш — отвърна Хол. — Честно да ти кажа, от тази работа може и да не излезе нищо, затова не бързай да подписваш договор за наем.
    — Добре, господине. Значи ще бъде хотел.
    — Ако подобно нещо съществува, опитай се да си намериш хотел на прилична цена близо до Белия дом — например хотел „Вашингтон“. През повечето време съм в движение, което означава, че и ти ще пътуваш с мен.
    — Разбира се, господине.
    Хол се бе изправил и бе подал ръка.
    — Добре дошъл в екипа, Чарли. Препоръча те генерал Нейлър, а след като сам имах възможност да те преценя, мисля, че съвместната ни работа ще бъде чудесна. Настани се — не е нужно да бързаш, трябва да се устроиш добре — и щом си готов, те чакам на работа.
    — Добре, господине. Благодаря ви, господине.


    Когато на следващата сутрин Хол влезе в кабинета си, Кастило го чакаше. Беше облечен в сив костюм, черни лъснати обувки, колосана бяла риза и вратовръзка на червено райе, които, доколкото Хол можеше да прецени, бяха купени от „Сиърс“.
    „Господи, прилича на истински бюрократ — помисли си Хол, ала след това бързо промени мнението си. — Нищо подобно. По-скоро можеш да го вземеш за успешен адвокат или лобист в Капитолия.“
    Кастило разказа, че се е настанил в хотел близо до Белия дом и новото си работно място.
    — Нали можеш да си го позволиш — попита с усмивка Хол.
    — Да, господине.
    — Тогава, ако си готов да се захващаме за работа, ще помоля госпожа Кенсингтън да ти покаже как харчим парите на данъкоплатците.
    Три дни по-късно, докато Хол диктуваше на Мери-Елън, Кастило се показа на вратата и заяви, че имал дребен проблем.
    — Какъв проблем?
    — Трябва да ми кажете каква точно е длъжността ми. Имах чувството, че не ви е приятно да споменавам връзките си с армията, затова „майор“ не върви. Когато някой ме попита какво правя тук, отвръщам, че работя за секретаря.
    — Така излиза, че си най-обикновен чиновник — обади се Мери-Елън. — Никой няма да ти обърне капка внимание.
    Хол й се усмихна. Още от първия ден бе забелязал, че Чарли допада на Мери-Елън.
    — Добре, Мери-Елън, какво предлагаш?
    — Изпълнителен асистент — отвърна без колебание изпълнителен асистент Кенсингтън. — Това си има известна je ne sais quoi3 тежест сред висшия ешелон на бюрокрацията във Вашингтон.
    — Само че той не е изпълнителен асистент — възпротиви се Хол.
    — Той заема длъжността, която вие определите, шефе. А и кой ще знае какъв е точно?
    — По силата на властта, с която разполагам — отвърна Хол, — си определен за мой изпълнителен асистент. Давай напред без колебание.
    — Добре, господине. Благодаря ви, господине — отвърна Кастило. Обърна се към Мери-Елън. — Et merci mille fois, madame.4
    Хол веднага се намеси.
    — Знаеш ли френски, Чарли?
    — Да, господине.
    — А други езици?
    — Да, господине.
    Хол бе махнал с ръка, за да го подкани да му каже кои. Чарли се поколеба и Хол добави:
    — Скромността не отива на един изпълнителен асистент. Кои други знаеш?
    — Руски, господине. И унгарски. Немски. Малко арабски и няколко други.
    — Мили боже!
    — Езиците ми се удават.
    — А на мен никак — призна Хол. — Имаш ли някакви планове за тази вечер, Чарли?
    — Не, господине.
    — А имаш ли фрак?
    — Да, господине.
    — Значи решено. Отиваме на прием в унгарското посолство. Когато задам на посланика въпрос, на който той не желае да отговори, той изведнъж забравя, че знае английски. Разбираш ли какво имам предвид?
    — Да, господине.
    — Къде научи унгарски?
    — Още като дете, лелята на майка ми, унгарка, живееше с нас. Тя ме научи.
    — Браво. Добре, Чарли, ще съобщя на Джоуел да мине да те вземе, преди да минете през нас. Къде живееш?
    — Мога да ви чакам тук, господине.
    — Казах, че Джоуел ще те вземе. В кой хотел си?
    — В „Мейфлауър“, господине.
    — В „Мейфлауър“ ли? — попита Хол. — Това не е ли доста скъпо място за човек, който разчита на заплатата на майор?
    — Да, господине, скъпо е.
    — Джоуел ще те вземе в седем без пет — разпореди се Хол и реши, че за момента е най-добре да не пита как така Кастило може да си позволи да живее в скъпия хотел. — Чакай го навън, на входа.
    — Добре, господине.
    В мига, в който Кастило затвори вратата, Хол посегна към слушалката на червения телефон на бюрото и натисна копчето, което му осигуряваше обезопасена линия с главнокомандващия на Центъра на обединеното командване.
    — Здрасти, Мат. — Нейлър се обади след първото позвъняване. — Какво става?
    — Току-що разбрах, че новоназначеният ми изпълнителен асистент, майор Кастило, си е взел стая в „Мейфлауър“. Как ще плати?
    — Ще приемеш ли за отговор „Няма проблем“?
    — Не.
    — Виж, Чарли ми каза, че си е взел малък апартамент в „Мейфлауър“ — обясни Нейлър. — Сметката ще бъде покрита от „Кастило Ентърпрайзис“ в Сан Антонио. Или може би от „Тагес Цайтунг“.
    — Кое?
    — Това е вестник — всъщност верига от вестници — който Чарли притежава в Германия.
    — Ти май не си ми казал нищо за него, Алън.
    — Не си ме питал. Питаше за човек, който да ти носи куфарите и да говори испански. Пратих ти точно човека, който искаше.
    — Каква е връзката ти с Чарли, Алън? Освен обичайните взаимоотношения между генерал с четири звезди и един от петте хиляди майори, които щъкат наоколо?
    — Елейн го приема — трябва да призная, аз също — като третия ни син. Познаваме го още от времето, когато беше дванайсетгодишно сираче.
    — И това си пропуснал да ми съобщиш.
    — Не си ме питал, Мат — отвърна Нейлър. — Какво има, да не би да искаш да ми го върнеш?
    — Не е това — отвърна Хол. — Ще предположа, че няма други скрити тайни, затова мога да ти кажа, че ще бъде изключително полезен.


    Истината бе, че майор — в момента изпълнителен асистент — Кастило криеше още тайни, ала много бързо се оказа незаменим помощник на секретаря на Вътрешна сигурност. Освен това успя много добре да се сработи с останалата част от екипа. И Мери-Елън Кенсингтън, и Агнес Форбисън бяха очаровани от него. Хол реши, че това се дължи на майчинските им инстинкти, ала пред съпругата си призна, че и двете са малко влюбени в Кастило.
    — Той е от онези мъже, около които жените пърхат като пеперуди около пламък.
    — Мразя мъже, около които жените пърхат като пеперуди около пламък — бе заявила Джанис Хол.
    В деня, когато Джанис мина през кабинета на секретаря и се запозна с Кастило, подхвърли на съпруга си, че трябва да го поканят на вечеря.
    — Сигурно е много самотен в хотела — бе решила тя — и една домашно сготвена вечеря ще му се услади.
    — Ти не мразеше ли мъжете, около които жените пърхат като пеперуди около пламък?
    — Вината не е негова, а и той е приятен. Покани го.
    Още от самото начало Кастило се разбираше чудесно и с Джоуел Исаксън, и с Том Макгайър. Хол малко се притесняваше за взаимоотношенията им, защото момчетата от Тайните служби не се впечатляват от никого. Само че Джоуел и Том — и двамата отлични психолози — изглежда бяха усетили, че майор К. Г. Кастило от Специалните части не е който и да е. Исаксън дори бе провел разговор с Хол и бе предложил да дадат на Кастило правомощията на агент от Тайните служби.
    — Така ще може да минава безпроблемно по летищата. Ще може да носи и оръжие. Аз ще се оправя с момчетата в Тайните служби, ако кажете.


    Онова, което промени нещата и Кастило престана да бъде просто нещо като обикновена секретарка и от време на време — преводач, в чието присъствие нямаше никакъв проблем да се пие алкохол за отпускане и да се разказват мръсни вицове, бе прозорливостта на президента на Съединените щати.
    През май 2005 година стар „Боинг 727“, престоял на летището в Луанда, Ангола, повече от година в очакване на резервни части, неочаквано излетял без разрешение и изчезнал. Никой не си помисли дори за миг, че е откраднат от терористи, за да бъде разбит в някоя известна сграда в Америка, както бе станало на 11 септември — тази идея дори стана повод за много подигравки на най-високо ниво, защото престарялата птица нямаше да може да извърши полета до Щатите — ала нито една агенция от мрежата, която президентът наричаше „огромната ни и невероятно скъпа разузнавателна общност“, не успя да открие какво се бе случило със самолета.
    Президентът бе обзет от раздразнение. На частна вечеря — проведена в много тесен кръг, на която присъстваха единствено президентът, първата дама, секретарят и госпожа Хол — президентът спомена, че разговарял с Натали Кохън — по онова време съветничка по въпросите на националната сигурност, в момента — държавен секретар — и на двамата им хрумнало нещо.
    Хол отлично знаеше, че това „хрумнало“ означава, че идеята е на президента. Ако бе на Натали, той щеше веднага да изтъкне този факт. По всяка вероятност той бе подхвърлил идеята, тя е започнала да недоволства, ала логиката на президента я е обезоръжила и така идеята се бе превърнала в „тяхна“. Ако тя не бе отстъпила, и въпреки това той бе решил да действа, щеше да подчертае, че идеята е само негова.
    — Вие сте единственият департамент, който не разполага с разузнаване — бе започнал президентът. — Значи ще се получи. Натали ще изпрати на всички от разузнавателната общност докладна, в която ще подчертае, че тъй като откраднатият самолет представлява потенциална заплаха за безопасността на страната, трябва да ви се изпращат незабавно всички сведения във връзка с изчезналия „Боинг“.
    — Така ще сме наясно кой какво знае и кога и как го е научил. След това, без много шум, ще изпратим някого — само един човек — на мястото на кражбата, но всичко трябва да стане много тихо, за да разбере защо ЦРУ например научават нещо във вторник, което Агенцията за борба с наркотиците научава чак в четвъртък. Или защо ФБР така и не знаят за какво става въпрос. Разбираш ли ме?
    — Да, господин президент.
    — Въпросът е кого да изпратим, без да накараме останалите да се хванат за гушите?


    След като се запозна с майор Карлос Г. Кастило, президентът прецени, че той е човекът, който ще свърши работа тихо и безболезнено, без да накара останалите от разузнаването да се хванат за гушите, като започнат да се питат в коя разузнавателна организация е топката, кои други са я владеели преди това, докато са чакали останалите да свършат тяхната работа.
    Кастило замина за Луанда, Ангола, където бе започнало всичко, и още щом стъпи там, стана причина да избухне война в разузнавателната общност, което едва не коства поста на секретар Хол.
    Не само откри, че липсващият самолет „727“ е откраднат от сомалийски терористи, които имали намерение да го забият в Либърти Бел5 във Филаделфия, ами с помощта на Александър Певснер, небезизвестен руски търговец на оръжие, бе открил самолета, който всички останали търсеха, а след това с подкрепата на ултрасекретния отряд „Грей Фокс“ от „Делта Форс“ бе откраднал липсващия самолет от терористите. С Кастило като втори пилот, полковник Джейк Торине бе откарал самолета от Коста Рика до щабквартирата на Централното командване във военновъздушната база Макдил във Флорида.
    Когато президентът бе дал зелена светлина на мисията на „Грей Фокс“, той бе готов да посрещне гнева на Коста Рика — следователно и гнева на Обединените нации, — задето провежда без предупреждение военна операция в мирна страна, която дори не разполагаше с армия.
    Президентът вече си представяше как по телевизията в цял свят предават новините на Си Ен Ен — и на Дойче Веле, и на Би Би Си, и на всички големи новинарски агенции — и разнищват шокиращата новина как американците са нахлули в мирната малка Коста Рика, докато излъчват кадри на огромния самолет, заобиколен от труповете на мъртви костариканци. И тогава с огромно облекчение разбра, че единствената жертва в Коста Рика е била цистерна с гориво.
    Като истински професионалисти момчетата от „Грей Фокс“ не бяха оставили трупове след себе си — нито американци, нито костариканци, нито огромният „727“ бе избухнал в пламъци и дим, нито бяха оставили следи и доказателство за присъствието си там.
    Генерал Нейлър разубеди президента да не награждава Торине и Кастило с медали за храброст, които щяха да предизвикат въпроси за проявената храброст, затова той се спря на Кръст „За проявени забележителни умения в извънредно трудна ситуация“. Това бе тринайсетият кръст на полковник Торине и трети за Кастило.
    Освен това президентът ги изпрати в Белия дом в Каролина за един уикенд.


    Щастливият край, както може да се очаква, имаше и недостатъци. По ред причини нито директорът на Централното разузнавателно управление, нито директорът на Федералното бюро за разследване останаха доволни от секретаря на Вътрешна сигурност и проклетия му изпълнителен асистент.
    Директорът на Централното разузнаване не можеше да си намери място, защото Кастило бе успял да открие липсващия самолет преди агенцията. Освен това Кастило бе успял да придума агента на ЦРУ в Ангола да напусне.
    Директорът на ФБР беснееше, защото, след като специалният агент на бюрото във Филаделфия му бе докладвал за убеждението си, че липсващият самолет е „откраднат“ не от друг, а от законните му собственици, незначителна авиокомпания за отдаване летателни средства под наем, на ръба на банкрута, за да могат да приберат солидната застраховка и той самият бе съобщил тази версия на президента, Кастило бе заминал за Филаделфия и бе научил, че самолетът наистина е бил откраднат, но виновниците са сомалийски терористи, чиито имена — като на потенциални терористи — са били подадени на ФБР от филаделфийската полиция преди време. ФБР отрязало ченгетата, защото със сомалийците уж нямало проблем, тъй като били африкански пилоти на обучение в САЩ.
    Освен това когато инспекторът от ФБР бе изпратен при майор, вече изпълнителен асистент, Кастило да му съобщи, че трябва да уведомява ФБР за всяка своя среща с Алекс Певснер или асистента му Хауърд Кенеди, бивш агент от ФБР, Кастило му бе отговорил да не се надява на подобно нещо.
    Тъй като и ФБР, и ЦРУ трябваше да признаят, че не бяха изпращали на секретаря на Вътрешна сигурност всички данни по случая, с които разполагаха, както им бе наредено от Натали Кохън, съветничка по националната сигурност, директорите обещаха, че подобно нещо няма да се повтори.
    От този момент насетне Вътрешна сигурност щеше да получава копия от всички разузнавателни сведения, дори онези, които не засягаха пряко дейността й.
    Още по-добре, ако по този начин на проклетия Кастило му се налагаше да виси над бумагите по цяла нощ, за да ги прочете, дори ако ослепееше от взиране в страниците.


    Когато червеният телефон на масичката за кафе звънна, Чарли Кастило преглеждаше сведенията на разузнаването — всичко, което бе пристигнало от пет вчера следобед, благородно предоставено от ФБР и ЦРУ. Още от шест и половина се занимаваше с докладите.
    Секретарят все още не беше решил какво да прави с огромното количество разузнавателни сведения — повечето от които напълно непотребни, — които ФБР и ЦРУ изпращаха ежедневно, ала с Чарли, Джоуел и Том бяха решили, че трябва да изчитат всичко.
    Джоуел Исаксън каза, макар и само на майтап, че и двамата директори са в състояние да изпратят важна разузнавателна информация за ядрено устройство, пъхнато в контейнер, което се очаква на пристанището в Балтимор, скрито между сведенията за разни подозрителни марокански бабки, и слух, че епископът на Сиукс Фолс, Южна Дакота, бил травестит, така че вероятността сведението да бъде подминато е огромна.
    Единственото очевидно разрешение на проблема — Хол да позвъни на директорите на ЦРУ и ФБР и да им каже: „Не е ли крайно време да престанете да ни изпращате подобни простотии?“ — просто нямаше да даде никакъв резултат. Оставаше възможността и това бе повече от възможност — директорите напълно сериозно да заявят на секретаря, че нямат никаква представа какви ги говори. А това означаваше, че Хол ще трябва да се обърне към президента. Подобна стъпка нямаше никак да му се понрави, защото той се опитваше да успокои нещата, а не да налива масло в огъня.
    Оставаше един начин да се справят с проблема — поне за Агнес това бе най-добрият начин: — да доведат двамата агенти от Тайните служби, които в момента бяха изпратени на обучение в тренировъчната база Глинко, Джорджия, в мига, в който се „дипломират“.
    И двамата бяха натрупали опит като полицаи, вербувани по предложение на секретаря Хол от полицейското управление във Филаделфия непосредствено след съвместната им работа около откриването на изчезналия „727“. Единият бе сержант от разузнавателен екип, а другият бе детектив в Отдела за борба с тероризма, работил години наред под прикритие, за да се инфилтрира в мюсюлманска общност, смятана за потенциална заплаха. Двамата щяха успешно да се справят с куповете разузнавателни доклади, защото бяха наясно какво да търсят и кое е просто пълнеж.
    Това означаваше, че ще бъдат пряко подчинени на секретаря, вместо — както бе първоначалната идея на Хол — да станат агенти от Тайните служби, с много повече опит и знания от обичайните новаци и да им бъдат поверени самостоятелни задачи.
    Агнес знаеше, че на Хол не му се иска да разполага със собствен разузнавателен екип, ала си даваше сметка, че рано или късно — по всяка вероятност рано, тъй като Чарли се задъхваше да изчете всичката плява, която изпращаха, а снощи дори не бе заминал с Хол за Чикаго, за да може да дочете докладите — ще трябва да се примири.
    Секретарят на Вътрешна сигурност вдигна червената слушалка и натисна едно от копчетата.
    — Натали Кохън.
    — Добро утро, Mademoiselle Кохън — започна Хол.
    — По дяволите, Мат, много добре знаеш, че изобщо не е смешно — сопна се държавният секретар.
    — Много по-смислено е, отколкото правистка да се титулува „Ваша чест“ — заяви без капка притеснение Хол. — От училище помня, че „мадам“ е обръщението за омъжени жени, а към неомъжените човек може да се обръща с „мадмоазел“…
    — Още разсъждаваш като ученик, Мат. Нищо, кажи какво си намислил. Или просто се опитваш да разбереш какво ще стане, когато натиснеш някое от копчетата на телефона.
    — Президентът, госпожице секретар…
    Тя се изкиска.
    — Така вече е по-добре. Не казвам, че е добре, а че е малко по-добре.
    — … изпраща Чарли в Буенос Айрес. Предполагам, знаеш защо.
    Проточи се мълчание, преди държавният секретар да отговори.
    — Задачата му е да открие кой какво знае и кога го е научил — обясни тя и в гласа й се прокрадна горчивина. Това бяха инструкциите, които Кастило получи, когато бе изпратен да научи какво става с липсващия самолет. — Трябваше да се сетя, че ще стане така.
    — Опитах се да го разубедя. Ти няма ли да опиташ?
    — Първо — не съм убедена, че той иска да знам, че изпраща Чарли в Аржентина; второ — според мен причината да не ми съобщи е, защото знае, че ще се възпротивя, и трето — ако случайно спомена пред него, той веднага ще разбере, че ти си ми казал, така че и двамата ще се окажем в черния му списък.
    — Нямах това предвид, Нат.
    — Знам — отвърна тя. — След като имах цели трийсет секунди, за да премисля, май не съм чак толкова възмутена. Може пък Чарли да изрови нещо, което посланикът там предпочита да покрие. Ти ще…
    — Дали ще ти съобщя каквото открие ли? Разбира се.
    — Благодаря ти за разбирането, Мат.
    — Ти знаеш ли нещо за посланика, което Чарли би трябвало да научи?
    — Двамата с него не се познаваме. Снощи разговаряхме по телефона и останах приятно впечатлена. А и досега съм чувала само блестящи отзиви. Кубинец е. Можеш да съобщиш на Чарли да очаква кубинската избухливост, когато посланикът научи, че е изпратен там, за да души.
    — Ще му предам.
    — Освен това му предай да внимава. Не ни трябва война с Аржентина — заяви държавният секретар и затвори, без да даде възможност на Хол да отговори.

(ДВЕ)

    Стая 404
    Хотел „Мейфлауър“
    Кънектикът авеню, СЗ, 1127
    Вашингтон, окръг Колумбия
    11:20, 21 юли 2005

    Стая 404 или както в хотела я наричаха „апартаментът за администратори“, се състоеше от хол, просторна спалня, малка трапезария и втора спалня, в която бе поставено бюро и можеше да се използва за кабинет, бе регистрирана на името на Карл В. Госингер и платена за дълъг период. Сметката се плащаше редовно, на всеки две седмици, с платежно, изпратено по факса от „Тагес Цайтунг“ във Фулда, Германия, и парите пристигаха на следващия ден с трансфер по сметката на хотела през Национална банка „Ригс“.
    Когато се настани в стаята, хер Госингер поиска да му бъдат осигурени две независими от централата на хотела телефонни линии. Едната бе на негово име, а другата на името на „Тагес Цайтунг“. Вторият номер не трябваше да бъде обявен и щеше да се използва за факс. Освен това съобщи на рецепцията, че господин К. Г. Кастило, американски колега, ще отсяда в апартамента, когато е в града, затова да приемат и телефонните обаждания, и колетите, и всичко останало, което пристига за господин Кастило.


    Карл Вилхелм фон унд зу Госингер бе роден в Бад Херсфелд, Германия, извънбрачно дете на осемнайсетгодишна германка и деветнайсетгодишен офицер от Американската армия, пилот на хеликоптер. Пилотът на „Хюи“ бе заминал за Виетнам почти веднага след връзката, продължила три дни и две нощи.
    Тъй като Хорхе Кастило не написа нито ред след заминаването си, макар да бе обещал, Ерика фон унд зу Госингер се опита да го забрави, ала когато момченцето се роди, тя го кръсти Карл Вилхелм на баща си и на брат си.
    Фрау Ерика — макар че не се омъжи, я наричаха „фрау“ от уважение — се обърна към Американската армия с молба да й помогнат да открие бащата на единственото й дете, веднага след като й поставиха диагноза рак на панкреаса в крайна фаза. Карл бе на дванайсет по онова време. Дядо му и чичо му, единствените му роднини, бяха загинали преди няколко месеца в автомобилна катастрофа. Фрау Ерика бе убедена, че е най-добре да отрасне сред роднини, вместо да остане сирак в Германия. Макар че щеше да бъде сирак с огромно семейно наследство.
    Благодарение главно на усилията на майор (по онова време) Нейлър от 11 разузнавателна част, разпределена на границата с Източна Германия близо до Фулда, най-сетне успяха да открият подофицер 1-ви клас Хорхе Алехандро Кастило от Сан Антонио, Тексас.
    Беше погребан в гробището на Сан Антонио. На надгробната му плоча имаше изсечен медал на честта. Беше загинал във Виетнам като герой, очевидно без дори да подозира, че има потомство.
    Веднага щом стана ясно, че става въпрос за извънбрачното дете на офицер, награден посмъртно с най-високото отличие за храброст, бюрократите от армията се задействаха и направиха всичко по силите си за момчето.
    На бърза ръка командироваха майор Нейлър в Сан Антонио, за да открие и да поднесе възможно по-деликатно новината за детето на семейството на покойния офицер Кастило.
    Нейлър бе прагматичен човек и предварително бе обмислил неприятните варианти. Първият бе, че родителите на господин Кастило може и да не останат очаровани, когато научат, че синът им има извънбрачно дете в Германия, и да се съгласят да се погрижат за него срещу солидно обезщетение. Подобна възможност щеше да хвърли нова — и определено неприятна — светлина на въпроса.
    Военните адвокати имаха намерение да основат тръст, който да може да се ползва единствено и само от момчето.
    Притесненията му се оказаха напълно безпочвени. Генерал Еймъри Т. Стивънс, командир на Форт Сам Хюстън, съквартирант на бащата на майор Нейлър в Уест Пойнт, кръстник на Нейлър, веднага му каза, че познава родителите на покойния господин Кастило.
    — Фернандо и Алисия Кастило — каза Стивънс. Двамата бяха известни на обществото в Тексас като дон Фернандо и доня Алисия. Наричали ги дон и доня не само защото притежавали почти целия център на Сан Антонио плюс огромни парцели извън града, плюс една от многото огромни ферми близо до Мидланд, под която се намира Пермският басейн, а заради нещо много по-значимо за Тексас.
    — Доня Алисия е пра-пра колкото там трябва… правнучка на Мануел Мартинес. Дон Фернандо произлиза от рода на някой си Гуилермо де Кастило. Мануел и Гилермо паднали в битката при Аламо заедно с Джим Бауи, Уилям Тревис и Дейви Крокет.
    — Опитвам се да ти кажа, Алън, че ако момчето в Германия има нужда от помощ, дон Фернандо веднага ще изпрати чек, независимо от сумата. Не съм сигурен обаче — най-вече се съмнявам за доня Алисия — дали ще искат да приемат извънбрачното дете на сина си и германка — по всяка вероятност протестантка, — един малък гринго в семейството. Фамилия Кастило могат да преподават на кралицата на Англия обноски и снобизъм.
    Двайсет и два часа по-късно, след като майката на покойния офицер Кастило била информирана много тактично, че има извънбрачно внуче, доня Алисия вече била пред къщата на семейство Фон унд зу Госингер в Бад Херсфелд. Дон Фернандо пристигнал девет часа по-късно.
    След две седмици американското консулство във Франкфурт на Майн издало паспорт на Карлос Гуилермо Кастило. Дон Фернандо имал стабилни връзки във Вашингтон. Същия ден — тъй като фрау Ерика, вече в болница, била преценила, че не иска синът й да я помни изнемощяла и унесена от лекарствата, отпусната на смъртно легло — Карлос се качил на самолет „G747“ на „Пан Американ“ за Съединените щати. Фрау Ерика починала след пет дена.
    След смъртта й, според законите на Федерална република Германия, независимо че имал американски паспорт и ново име, Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, роден в Германия, ставал последният от фамилията Фон унд зу Госингер.
    При навършването на двайсет и една, малко преди К. Г. Кастило да завърши „Уест Пойнт“, Карл Вилхелм фон унд зу Госингер влязъл във владение на германското си наследство, което включвало вестникарската верига „Тагес Цайтунг“, две пивоварни, обширни — за мащабите на Германия селскостопански земи и други имоти.
    В миналото втората самоличност като хер Карл Госингер, чуждестранен кореспондент на „Тагес Цайтунг“, се бе оказала много полезна за майор К. Г. Кастило от американските Специални части и сигурно щеше да му послужи отново в Аржентина.


    В апартамента си в хотел „Мейфлауър“ К. Г. Кастило почти бе приготвил багажа си. Внимателно подреди дрехи за четири дни в малкия куфар, който спокойно можеше да вземе като ръчен багаж във всеки самолет. Средата на лятото във Вашингтон бе средата на зимата в Буенос Айрес. Предполагаше, че няма да му се наложи да остане по-дълго.
    Оставаше единствено да си приготви куфарчето, което също като пътническия куфар беше на колелца, достатъчно голямо, за да побере лаптопа му. Това бе по-трудно, защото трябваше да отдели внимателно уплътнението от рамката. Вътре се криеше пластмасова папка. Отвън бе от лесно залепваща се материя, за да не се плъзга. Материалът бе специален и скенерите по летищата не го засичаха. Кастило внимателно прибра в папката американския си паспорт; военната карта, издадена от Американската армия; шофьорската книжка от Тексас и всички документи, които удостоверяваха, че е специален агент, наблюдател към американските Тайни служби, а след това пъхна папката в подплатата на куфарчето.
    После влезе в малката трапезария и извади от хладилника бутилка бира „Дос Екуис“, отвори капачката и отпи огромна глътка, оригна се, а след това влезе в хола и седна на червения кожен фотьойл — негов личен, не на хотела, — намести се удобно и посегна към телефона.
    Набра номер, който помнеше наизуст, отпи нова глътка „Дос Екуис“, и се отпусна във фотьойла, докато чакаше сигнал. Генералният директор на фирма „Госингер“ ООД, който бе и главен редактор на „Тагес Цайтунг“, се обади след двайсет секунди.
    — Гьорнер.
    — Wie geht’s Otto? — попита Кастило.
    — Ach, der verlorene Sohn.
    — За теб може и да съм блуден син — Кастило мина на английски, — въпреки че предпочитам да се възприемам като един от най-добрите ти чуждестранни кореспонденти.
    — Не знам дали си най-добрият, но със сигурност си най-скъпият.
    За Кастило Ото Гьорнер бе най-старият му приятел. Ото бе учил в университета „Филипс“ в Марбург с Вилхелм фон унд зу Госингер, чичото на Карл, и бе постъпил на работа в „Тагес Цайтунг“ веднага след като се дипломира. Открай време той бе за него чичо Ото. Освен това помнеше онова ранно утро, когато Ото съобщи на майка му за смъртта на баща й и брат й.
    Помнеше още как майка му каза, че са открили семейството на неговия баща и че сигурно — „след това“ — ще замине при тях в Съединените щати, а той изпадна в истерия и настоя — „след това“ — да остане да живее при чичо Ото.
    Нямаше да забрави раздялата на летището във Франкфурт, как по лицето на Ото се стичаха сълзи, когато го изпращаше за Щатите. След това остана най-добрият му приятел.


    — Как са старата, как й беше името, и хлапетиите?
    — Старата, как й беше името, и кръщелниците ти са добре, благодаря ти, че се сети да попиташ. На какво дължа честта да си спомниш за мен?
    — Заминавам за Буенос Айрес да пиша един материал и реших да те попитам дали не искаш да поръчаш нещо, което да свърша, докато съм там.
    — Не се сещам за нищо, Карл — отвърна Ото.
    Гьорнер не попита какъв материал ще пише Кастило в Аржентина.
    „Той изобщо не е глупав — помисли си Чарли за стотен път. — И без да задава излишни въпроси знае с какво се занимавам. Въпреки това не пита, а аз никога не споменавам и дума. Независимо от това винаги ми осигурява каквото искам.“
    — Няма да остана дълго — обясни Чарли. — По всяка вероятност по-малко от…
    — Всъщност сетих се за нещо, Карл — прекъсна го Гьорнер.
    — Казвай.


    Карл Госингер, кореспондентът на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон, имаше по една статия на седмица. В повечето случаи това бяха перифразирани — откраднати — статии от списание „Американ Кънсърватив“. Причините за това бяха две. Първо, ако някой провереше Госингер, снимката му бе под заглавието на последния материал, изпратен от Вашингтон. Ако огледаха самия вестник по-внимателно, несъмнено щяха да забележат, че вестник „Тагес Цайтунг“ е бил основан през 1817 от германеца Херман фон унд зу Госингер. Като използваше материали от „Американ Кънсърватив“, Чарли Кастило имаше възможност да запознае германските читатели с онова, което американците — включително и Чарли — мислеха за факта, че германците са обърнали гръб на Америка, когато Съединените щати помолиха за помощ по време на войната в Ирак.
    Ото редактираше статиите единствено за да оправи граматическите грешки и публикуваше изпратеното от Чарли, без да коментира. Чарли нито знаеше, нито питаше дали това е така, защото Ото бе съгласен, че германците са постъпили неправилно, или защото Чарли притежаваше вестника.


    — „Граф Шпее“ — изстреля Гьорнер.
    Чарли знаеше историята на „Адмирал граф Шпее“. Германският „джобен линкор“, наречен на герой от Първата световна война, бе потопен на излизане от пристанището на Монтевидео, Уругвай, през 1939 година, за да не бъде пленен от трите британски кораба, които го дебнели да излезе в открито море. Екипажът заминал за Буенос Айрес. Капитанът Ханк фон Лангсдорф, облякъл парадната си униформа, положил бойното знаме на пода в хотелската си стая, застанал така, че тялото му да падне отгоре, и се застрелял в слепоочието. Бил погребан в Буенос Айрес.
    Моряците от екипажа останали да живеят в Аржентина. Когато войната приключила, повечето отказали да бъдат репатрирани. Много от завърналите се в родината, още щом видели жалките останки от Райха, побързали да се отправят обратно в Аржентина.
    — Какво за „Граф Шпее“? — попита Чарли.
    — Някой си Бардо — млад и страшно богат финансист от Хамбург, е осигурил пари, за да извадят кораба и да го сложат в музей в Монтевидео. Една статия за оцелелите ще ми свърши добра работа. Те сигурно са към осемдесетте. Повечето живеят в Аржентина.
    „Да се открият оцелелите — ако имаше такива — нямаше да е кой знае колко трудно. Нямаше да са проблем и снимките, и самата статия. Така журналистът Госингер щеше да си има основателно и напълно правдоподобно извинение за престоя в Аржентина.“
    — Ще се заема — отвърна Чарли. — Нещо друго?
    Гьорнер се поколеба, преди да отговори.
    — Карл, никак не ми се иска да говоря по този въпрос…
    — Кой въпрос?
    — Преди две седмици ходих до Марбург. Бяха организирали благотворително събитие, за да съберат пари за библиотеката на университета. Бяха поканени всички, завършили Марбург. Дочух какво си говорят големите клечки. Думите, които привлякоха вниманието ми, бяха нещо от сорта: „Фюрерът бе първият, на когото му хрумна тази идея. Ха, ха!“
    — Нещо не те разбрах.
    — Нали знаеш, че по време на Втората световна война Хитлер — шефът на нацистите — изпратил огромни суми в Аржентина, за да е сигурен, че заедно със съмишлениците си ще имат убежище, когато загубят войната.
    — Е, и?
    — Тези типове обсъждаха прехвърлянето на пари в Аржентина.
    — За да си купят убежище ли? Убежище от какво? Да не би да ми говориш за наркопари?
    — Мислех за иракските подкупи от програмата „Петрол срещу храни“, които са влезли в джобовете на тези типове.
    — Господи!
    — Господи, я! Както и да е, поръчал съм въпросът да се провери, а идеята ми е — едва ли е много добра, — ако дочуеш нещо в Аржентина…
    — Ще си отварям ушите — каза Чарли.
    — Нищо повече, Карл — нареди много сериозно Гьорнер. — Ако чуеш нещо, каквото и да е, незабавно ми предай информацията. Но не прави нещо повече. Разбра ли ме?
    „Това е, все едно че ми каза: «И двамата много добре знаем, че не си истински журналист.»“
    — Разбрах.
    — Освен това съм поръчал да проверят тайнствената смърт на хора, които са били запознати с подкупите около „Петрол срещу храни“.
    — Разбрах, Ото.
    — И да хапнеш една хубава пържола, да изпиеш една бутилка вино вместо мен и гледай да не пръскаш прашец по повече от десет или дванайсет от прелестните аржентински госпожици.
    — Не ти ли казах? Дадох обет за целомъдрие. Липсата на женска компания повишавала умствените способности.
    — Ach, Gott, Карлхен — разсмя се Гьорнер. — Обаждай се.
    — Целуни кръщелниците ми и предай много поздрави на старата, как й беше името.
    — А ти предай много поздрави на Фернандо и баба си. Auf Wiedersehen!
    Разговорът прекъсна.
    Кастило затвори, поизправи се на фотьойла, а след това скочи на крака. Допи бутилката „Дос Екуис“, докато оглеждаше апартамента, за да се увери, че не е забравил нищо, след това си облече сакото.
    Огледа се.
    „Докато пристигна в «Хаятс», след като кацна в Буенос Айрес, сигурно ще замръзна, но иначе ще се наложи да мина през международните летища «Рейгън» и «Маями» с вълнено палто.“

(ТРИ)

    Международно летище „Маями“
    Маями, Флорида
    18:50, 21 юли 2005

    Докато Кастило стоеше пред лентата за багаж и чакаше куфара си, в главата му се въртяха всякакви проклятия по адрес на „Делта Еърлайнз“. Беше пристигнал с техен полет „431“. Когато се качи на самолета на националното летище на Вашингтон „Роналд Рейгън“, носеше само куфара. Всички отделения за багаж над седалките в първа класа бяха пълни, въпреки че самата първа класа не бе пълна, сигурно защото сумите, които прибираха, бяха безобразно високи — което означаваше, че пътниците в икономична класа са си оставили багажа още при влизането, вместо да го мъкнат до местата си в задната част на самолета.
    — Налага се да предадете куфара си на багаж — съобщи стюардесата.
    — Струва ми се, че багажът не е на пътници, платили за първа класа.
    — Налага се да предадете куфара си на багаж — повтори стюардесата.
    — След като се предполага, че в първа класа трябва да ми бъде осигурено достатъчно място, не бихте ли прибрали багажа при връхните дрехи? Не искам да го предавам.
    — Налага се да го предадете — заяви тя.
    „Напълно логично е — мислеше си Кастило, докато наблюдаваше как ремаркето с багажа маневрира — че след като го качват последен, или почти последен, ще го разтоварят пръв. Очевидно не става точно така.“
    Най-сетне куфарът се появи. Кастило го стисна за страничната дръжка и го изтегли от лентата. Никак не се изненада, когато разбра, че изходът на аржентинските авиолинии се намира в другия край на летището, почти на Кий Уест. Трябваше да пресече пълното с народ летище и докато крачеше, се сети какво бе казал братовчед му Фернандо Лопес за международното летище на Маями: „Това е американският образец за типично в третия свят летище.“
    Тази мисъл го подсети — „Господи, за малко да забравя!“, че трябва да позвъни на Фернандо и Abuela6, баба им, за да ги предупреди, че няма да отиде през уикенда, дори Фернандо да предложеше да го вземе със самолет.
    Най-сетне се добра до гишето на аржентинските авиолинии. Пред първа класа опашката бе огромна и всички до един имаха свръхбагаж и по няколко бройки ръчен. Бяха се подредили повече хора, отколкото бяха местата за първа класа и в „747“, и в „767“, което означаваше, че част от пътниците, платили за икономична класа, се бяха възползвали, когато са видели, че няма опашка.
    Двайсет минути по-късно редът му дойде и служителката, надута също като кралицата на Испания, когато вика някого от прислугата, му даде знак да се приближи.
    Той подаде паспорта, издаден от Германска федерална република, и кредитна карта „Американ експрес“, издадена от „Тагес Цайтунг“.
    — Казвам се Госингер — представи се той. — Имам електронен билет.


    Обичайната проверка бе по-мъчителна от обикновено — ако това изобщо бе възможно. Кастило бе произволно избран за щателна проверка. Служителите от охраната не само че го накараха да си събуе обувките, но преровиха багажа му толкова несръчно, че внимателно подреденият му багаж се разпиля навсякъде. Освен това се притесни от предстоящата проверка на чантата с лаптопа.
    Накараха го да обърне лаптопа, за да се уверят, че не е взривно устройство, ала не проявиха почти никакъв интерес към самата чанта. Това бе истинско облекчение. На хер Госингер щеше да му е безкрайно неприятно, ако се наложеше да обяснява какъв е този паспорт на К. Г. Кастило и документите на Тайните служби.
    Най-сетне приключиха с него и той тръгна към Американския клуб, залата за първа и бизнес класа, която обслужваше аржентинските авиолинии и други южноамерикански компании, които нямаха свои зали.
    Поръча си двоен скоч с лед, след това се настани в усамотено ъгълче. Извади мобилен телефон от джоба и набра запаметен номер.
    — Ало?
    — Как е любимото ми момиче?
    — Любимото ти момиче се чуди дали не й се обаждаш, за да й съобщиш, че няма да дойдеш този уикенд.
    — Abuela, намирам се на летището в Маями и чакам, за да се кача на самолета за Буенос Айрес.
    — Не мога да отрека, че всичките ти извинения са безкрайно необичайни. Скъпи, толкова се надявах…
    — Abuela, не е по мое желание.
    — Какво ще правиш в Аржентина? Разрешено ли е да питам?
    „Не, разбира се.“
    — Връщам се след седмица.
    — Буенос Айрес ли каза?
    — А-ха.
    — Там е зима. Взел ли си топли дрехи?
    — Да, госпожо.
    — Ако има как, Карлос, свършила съм брендито. Нали знаеш какво пия?
    — Ще ти донеса един кашон.
    — Мисля, че имаше ограничение. Шест бутилки.
    — Ще проверя.
    — И да внимаваш. Тази сутрин говорих с Джанин Уинтърс и тя каза, че там непрекъснато имало отвличания.
    Джанин Уинтърс беше стара приятелка на доня Алисия. Семейство Уинтърс, тексасци, от поколения поддържаха огромна ферма в провинция Антри Риос и лозя в провинция Мендоса.
    „Господи, да не би да е дочула нещо за жената на дипломата? Да не би госпожа Уинтърс да е разбрала и да е побързала да й каже?“
    — Abuela, никой няма да ме отвлече.
    — Ти внимавай, Карлос. Друго не искам от теб.
    — Si, Abuela.
    — Ще се моля за теб.
    — Благодаря ти.
    — Vaya con Dios, mi amore — пожела доня Алисия и затвори.

III.

(ЕДНО)

    Международно летище „Министро Пистарини де Езейза“
    Буенос Айрес, Аржентина
    06:16, 22 юли 2005

    Служителите на аржентинските авиолинии се оказаха много по-отзивчиви по отношение на багажа, отколкото стюардесите на „Делта“. Щом Кастило се качи на борда, стюардът предложи да поеме куфарчето.
    — Ще го оставя при връхните дрехи, господине — започна стюардът. — Така няма да ви се налага да го качвате над седалките.
    Любезното отношение продължи и след като той се настани в отделението за първа класа на „Боинг 767“. Стюардесата веднага му поднесе шампанско.
    Кастило си взе една чаша, макар да знаеше, че не бива — след трите напитки, които бе изпил в Американския клуб.
    Нямаше нужда и от чашата „Мерло“, което му поднесоха с ордьоврите веднага щом набраха височина, но изпи и него, после още една чаша с никак нелошото филе миньон с печени картофи. Изпи и чашата бренди със сиренето камамбер и чийзкейка.
    Когато пуснаха филма, той си каза, че както бе подпийнал, след няколко минути сигурно ще заспи спокойно и едва ли ще се събуди, докато трае полетът над южното полукълбо.
    „Няма лошо. Ако не си отляво на пилота, да проспиш полета е най-доброто, което можеш да направиш.“
    Така и не заспа. Филмът бе с Мел Гибсън в ролята на богат бизнесмен, на когото отвличат детето.
    „Да го видим как ще се оправи с тази работа, може пък да науча нещо“, каза си Кастило, и натисна копчето, за да поръча на стюардесата още едно бренди.


    Кастило намираше Гибсън за изключителен актьор. Беше изпълнил невероятно достоверно ролята на подполковник Хал Мур във филмовата версия на книгата „Бяхме войници… бяхме млади“, написана от Харолд Мур и Джоузеф Галоуей.
    Кастило бе чел книгата, посветена на случилото се с прехвърлените за извършване на въздушна атака части — във филма имаше и хеликоптер, — а след това изпратени във Виетнам, където някакъв некадърник от разузнаването ги изпраща на грешното място и избиват почти всички.
    Книгата не бе измислица и той си я бе купил, защото бе чувал за Галоуей — който е бил във Форт Бенинг и бе заминал за Виетнам с батальона, — описал великолепно първите дни на армейската авиация. Беше решил, че така ще разбере какво е преживял покойният Хорхе Алехандро Кастило. Освен това знаеше, че командирът на батальона, за когото Галоуей бе писал — Мур, — е получил три звезди, следователно щеше да открие някаква поука в цялата работа.
    Книгата му бе харесала много, затова реши да гледа и филма. Почти никога не гледаше военни филми; повечето бяха наистина ужасни. От онези, които не те караха да избухнеш в смях, направо му се гадеше.
    „Бяхме войници…“ се оказа хубав също като книгата. Реши, че е реалистичен също като филмовата версия на „Блекхоук“, книгата на Марк Боудън за нещастието, сполетяло специалните оператори в Могадишу през 1993 година, и той изгледа филма като опитен пилот, летял на „Блекхоук“ в Сомалия по същото време.
    Според Кастило образът на командира на батальон, пресъздаден от Гибсън, бе неповторим.


    Начинът, по който Гибсън изпълняваше ролята на съсипания баща, също бе изключителен. Бе принуден да направи почти невъзможен избор — дали да плати откупа, или да послуша — независимо от истеричните протести на съпругата си, майката на детето — съветите на ФБР и ченгетата да не плаща.


    Когато стюардесата внимателно го събуди, за да му предложи портокалов сок, Кастило се подразни — освен това бе силно изненадан — когато разбра, че е заспал и не е разбрал какъв избор е направил Гибсън.
    „Последната чаша бренди те нокаутира. Сега няма да разбереш какво е било решението на Гибсън.
    Какво ли е направил?
    Аз на негово място какво бих направил?
    Господи, това е просто филм.
    Само че ти предстои да се заемеш с истинско отвличане.
    Нека това, че проспа края на филма, да ти е за урок, Чарли, момчето ми.
    Сега си на работа. Забрави за пиенето.
    Освен по някоя и друга чаша вино.“


    Закуската беше приятна: сок от грейпфрут с вкус на току-що изцеден, омлет с гъби и рулца с глазура, сервирани с несолено масло.
    Спомни си, че дон Фернандо — дядо му — казваше: „Единственото, в което ги бива аржентинците, е яденето.“
    Пет минути след като стюардесата сервира втората чаша кафе, Кастило усети, че пилотът е намалил дроселите, а две минути по-късно бе обявено на испански, английски и немски, което бе много мило според хер Госингер, че започват заход към Буенос Айрес, местно време пет и трийсет, температура три градуса по Целзий.
    „Май наистина ще замръзна като шушулка в този хладилник.“


    Докато „767“ рулираше по пистата, погледът на Кастило бе привлечен от друг „767“. Бе спрян на пистата, в края на един от терминалите. На блестящия бял корпус бе изписано на арабски и английски „Пан Арабик“.
    „Така нареченият Алекс Певснер призна, че една от причините да не открадне онзи «727» е, че не му трябвал стар самолет. След това обаче добави: «Току-що си купих чисто нов „767“ от една издъхваща авиокомпания в Аржентина.» Дали това не е въпросният самолет? Едва ли. Само че Певснер е непредсказуем.“


    Кастило слезе трети от „767“ — веднага след впечатляващо яка домакиня, която, влачеше за ръка петгодишно хлапе — и докато внасяше багажа си на терминала, му мина през ума, че не е внимавал достатъчно и влиза през врата, която би трябвало да е заключена.
    Оказа се, че всичко е наред. Попадна в безмитния магазин и една млада жена — „Господи, колко си падам по дълги крака, черни очи и налят бюст“ — му подаде листовка, на която бяха описани намаленията и предупреждението, че освен позволените за внос в Аржентина стоки, може да пазарува от летището на стойност до триста американски долара.
    „От безмитната зона са решили проблема с клиентите, тъй като, за да стигнеш до митническа проверка, трябва задължително да минеш през магазините, разположени и от двете страни на коридора.
    Много хитро.
    Майната им. Не ми трябва нищо.“
    Когато се изправи пред гишето за паспортен контрол, в огромен плик бяха натъпкани две бутилки скоч „Феймъс Граус“, половинкилограмов плик с бонбони „М&М“ и две кутии кашу.
    „Намеренията ми бяха благородни. Нали трябваше да проверя дали има от коняка на Abuela, за да не забравя на връщане да й купя. Нямаха, но пък цената на «Феймъс Граус» не беше за изпускане. Ами кашуто и «М&М» бяха много по-евтини от кашуто по за десет кинта кутията, дето ги слагат в минибара в «Хаятс».
    Пак се оправдаваш, Чарли. Истината е, че си един безхарактерен тип. Ако това разхищение в безмитния магазин не е достатъчно доказателство, обърни внимание как само ти потекоха лигите по госпожицата, която раздаваше листовките. Нали си обеща, че ще останеш верен на стажантката от Тайните служби — нали така й казваха? Дали не беше кадет? — Бети Шнайдер, въпреки че тя не проявява никакво желание да те опознае по-добре, отколкото вече те познава, което е едно нищо. А пък за библейския смисъл и дума не може да става.“


    — Сеньор Госингер, по работа ли сте в Аржентина, или като турист?
    — И по работа, и като турист.
    — По каква работа идвате в страната?
    — Журналист съм, подготвям статия.
    — Нали знаете, че като журналист трябва да се регистрирате в Министерството на информацията?
    — Ще остана само няколко дни. Колкото да събера материал за оцелелите от „Граф Шпее“.
    — Законът е еднакъв за всички, сеньор.
    „Този никога не е чувал за «Граф Шпее».“
    — Разбирам и ще се регистрирам при първа възможност. Сигурно още днес, малко по-късно.
    „Това беше тъпо, инспектор Клузо. Защо ти трябваше да му казваш, че си журналист? Да му беше казал, че продаваш автомобили на старо и си дошъл на почивка.
    Как става така, че на Джеймс Бонд никога не му задават подобни въпроси, когато минава паспортен контрол?“
    На митницата не проявиха никакъв интерес към него. Служителите натискаха някакво копче, когато някой минаваше, и светваше ту червена, ту зелена светлина. Ако светнеше червено, прекарваха багажа през скенер. Ако беше зелено, махваха с ръка да минаваш. Кастило уцели зелено.
    Излезе от залата за посрещачи.
    Чакаше го набит мъж с нескопосано написана табелка „Госингер“.
    — Аз съм Госингер.
    До мъжа с табелката бе застанал оплешивяващ, нисък, закръглен мъж на четирийсет и няколко. Той изпружи ръка.
    — Господин Госингер, казвам се Сантини. Господин Исаксън ме помоли да ви посрещна. Поздравявам ви с добре дошъл в Аржентина.
    Кастило веднага се хвана за „Господин Исаксън“. Не бе възможно да става въпрос за Джоуел. Не бе възможно да е агент. Отговори подобаващо:
    — Много мило от негова страна. Благодаря ви, много сте любезен. Приятно ми е да се запознаем.
    — Някои от таксиджиите на летището гледат да се възползват от горките пътници.
    — Така е на много летища — отвърна Чарли. — Веднага се сещам за „Ла Гуардия“.
    Сантини се усмихна.
    — Уцелихме десетката… — нали знаете какво означава да уцелиш десетката?
    Чарли кимна.
    — … с честен шофьор — довърши мисълта си Сантини, след това замахна с ръка към вратата. — Да вървим.
    Мъжът с табелата бе на две крачки пред тях и Сантини бързо вдигна показалец към устните си, за да подскаже на Кастило да не казва нищо важно в присъствието на шофьора. Кастило кимна.
    Наложи се да почакат няколко минути на тротоара, докато шофьорът докара автомобила. Сантини не каза и дума. На Чарли му ставаше все по-студено, тъй като костюмът му бе тънък, и тайно се надяваше шофьорът да побърза.
    Автомобилът се оказа огромен черен фолксфаген със затъмнени прозорци. Когато шофьорът се наведе, за да качи куфара на Кастило в багажника, Чарли видя, че е въоръжен — изглежда, пистолетът бе деветмилиметров „Берета“.
    Сантини отвори задната врата и подкани Кастило да се качи. След това се настани до него. Когато шофьорът седна зад волана, Сантини попита:
    — Нали говорите испански?
    Кастило изви вежди, за да му подскаже как да реагира. Сантини поклати глава едва доловимо.
    — Страхувам се, че не — отвърна Кастило.
    — Жалко — въздъхна Сантини. — Господин Исаксън не каза къде ще отседнете.
    — В „Хаят“.
    — Вече се казва „Фор Сийзънс“. Едно време беше „Хаят Парк“. Продадоха го.
    — Изглежда, никой не се е сетил да уведоми туристическия ми агент.
    — Чу ли, Антонио? — попита Сантини. — Отиваме във „Фор Сийзънс“.
    — Si, senor.
    Фолксфагенът потегли.


    Пътят от летището до хотела отне трийсет минути. Първо минаха по натоварената магистрала, където всички шофираха като луди, след това отбиха по „Авенида 9 Хулио“, за която Кастило си спомни, че е най-широкият булевард на света.
    Докато приближаваха „Фор Сийзънс“, едно време „Хаят Парк“, Кастило забеляза, че са непосредствено до френското посолство — огромна внушителна къща, строена в началото на века. Беше забравил, че се намира тук.
    Портиер с шапка го поздрави с добре дошъл във „Фор Сийзънс“, свирна и един носач притича веднага.
    — Паркирай някъде — нареди Сантини на Антонио. — Аз ще се кача да настаня сеньор Госингер.


    Стая 1550 във „Фор Сийзънс“ представляваше малък апартамент с удобен хол и огромна спалня, и двете с изглед към централната гара — Кастило си спомни, че се наричаше „Ел Ретиро“, — към доковете, и реката. В далечината хоризонта се мержелееше.
    Кастило се зачуди на глас дали това не е брегът на Уругвай.
    — Ясен ден — отвърна Сантини. — Много вероятно да е слънчев. Да излезем на балкона и да огледаме.
    — Добре.
    Щом излязоха на малкия балкон, Сантини извади плоска метална кутия от джоба си и я прокара по стените, след това по малката масичка, двата стола и най-сетне по пода.
    — Чисто е — заяви той. — Въпреки това не е излишно да проверим.
    Кастило му се усмихна.
    — Джоуел ми каза, че сте обявен за издирване в Коста Рика — усмихна се на свой ред Сантини. — За значителна кражба на самолет.
    — Джоуел греши. На заповедта за издирване е посочен „Неизвестен извършител“.
    Сантини се изкиска, след това попита:
    — Защо сте тук?
    — Изпратиха ме да разбера какво става със съпругата на дипломата, дето се е оставила да я отвлекат.
    — Откога Специалните части започнаха да проявяват интерес към отвличания?
    — Джоуел и това ли е казал? А като го погледне човек, никога няма да предположи, че дрънка толкова много.
    — Срамната ви тайна няма да излезе от мен, хер Госингер.
    — Значи знаете, че армията ме зае на Мат Хол? — Сантини кимна. — Президентът му е наредил да ме изпрати тук, за да разбера какво се е случило и как точно се е случило, преди някой тук да скалъпи нескопосан доклад, за да замаже положението, както той се изрази.
    Сантини кимна, след това подхвърли:
    — Госпожа Елизабет Мастърсън, приятна жена, е съпруга на Дж. Уинслоу Мастърсън, заместник-посланик. И той е приятен човек. Изглежда е била отвлечена от паркинга на ресторант, наречен „Канзас“, симпатично място, в „Сан Исидро“, доста прилично предградие. Засега похитителите не са се свързали с никого. Може и да се окаже, че са останали разочаровани, когато са разбрали, че госпожата е с дипломатически паспорт; няма да се изненадам, ако решат да я пуснат. От друга страна, има и голяма вероятност да си кажат, че мъртвата жена няма начин да ги идентифицира.
    — Значи според вас е много възможно да я убият.
    — Наскоро отвлякоха едно хлапе — не, изобщо не беше хлапе. Момчето беше на двайсет и три. Пак от „Сан Исидро“, откъдето отвлякоха и госпожа Мастърсън. Син на богат бизнесмен. Отрязали му пръстите и ги изпратили на татенцето заедно с все по-високи искания за откуп. Накрая татенцето платил триста хиляди американски долара. Това е грубо деветстотин хиляди песос, истинско богатство за тази бедна страна. Малко след това открили тялото на момчето. Било простреляно в главата.
    — Защо са го убили?
    — Не знаете ли, че мъртвите не говорят? — подхвърли подигравателно Сантини.
    — Това няма ли да откаже другите да плащат откупи?
    — Когато докопат младши или госпожата, хората плащат и се надяват да им ги върнат живи и здрави. Единственото, което може да опази госпожа Мастърсън жива е, ако лошите са достатъчно умни, за да разберат, че след като я убият, ще стане страшно напечено. Това ще бъде страхотен удар по правителството. — След тези думи заговори като възрастен преподавател: — Със съжаление ще заявя, че опитът, който съм натрупал с разни криминални типове, ме е научил, че антисоциалното поведение на много малко от тях може да бъде коренно променено и от тях да излязат ядрени физици.
    Кастило се разсмя.
    — Представа нямам защо се смея — каза той, а след това попита: — Какво казвахте за „Канзас“?
    — Симпатичен ресторант. Отвлечена е от паркинга отзад. Ако искате, можем да отидем да обядваме там и така сам ще огледате мястото.
    — Благодаря. С удоволствие. Нямам представа какво да търся, но нали все отнякъде трябва да започна.
    — Ще ме извините за невежеството, но защо просто не отидете в посолството и не кажете на шефа на охраната Кен Лауъри, много свестен човек между другото, защо сте тук?
    — И системата веднага ще ме всмуче. Цялата идея е да не попадам в системата.
    — Никой ли не знае, че сте изпратен тук? И от Агенцията ли не знаят?
    — Агенцията изобщо не бива да разбира. И без това съм в черния списък. И в техния, и в списъка на ФБР.
    Сантини се замисли над тези думи.
    — Затова пък ми се иска да науча колкото е възможно повече за тях. Да не би по този начин да ви поставя в неловко положение.
    — Джоуел каза, че сте върхът. Държа на мнението му. А и няма кой знае какво за казване. Представителят на ЦРУ — прикритието му е търговски аташе — е добър човек, казва се Алекс Дарби. Мога да кажа, че е свестен. В посолството няма представител на ФБР, но вчера изпратиха двама агенти от Монтевидео, за да помогнат с каквото могат. Типични агенти на ФБР.
    — Мислите ли, че… как му беше името, Дарби, нали? — Мислите ли, че Дарби е близък с ДРУ и местните ченгета?
    — Значи знаете какво е ДРУ?
    — Аржентинският вариант на ЦРУ и ФБР, взети заедно, нали така?
    Сантини кимна, след това попита:
    — Идвали ли сте преди в страната?
    — Да.
    — И никой в посолството ли не ви познава?
    — Май не. Никога не съм влизал в посолството.
    Сантини кимна, прие отговора за чиста монета и чак тогава отговори:
    — Дарби поддържа връзки с ДРУ, а Лауъри е гъст с ченгетата. — Замълча и след секунда попита: — А какво ще стане, ако… когато… открият, че сте тук? Че душите? Аз няма да кажа нищо, само че…
    — Надявам се да не се разчуе. Това ще изложи Натали Кохън пред посланика, защото не му е съобщила. Тя знае, че съм тук, знае и защо.
    — Наричате държавния секретар на малко име?
    — Не, обръщам се към нея с „госпожо“ — отвърна Кастило, след това добави с усмивка: — Тя обаче ми казва Чарли.
    — Като стана дума за имена, Джоуел каза, че Госингер е прикритие.
    — Името ми е Кастило. Чарли Кастило.
    Той подаде ръка. Сантини я стисна.
    — Тони — представи се той и продължи на италиански: — Не приличаш на италианец.
    Чарли поклати глава и отговори на италиански:
    — Наполовина съм немец, наполовина тексасец. Преобладава испанското наследство.
    — Италианският ти е много добър.
    — Езиците ми вървят.
    Сантини кимна и полюбопитства.
    — Прикритието добро ли е? Ако ДРУ прояви интерес към теб, веднага ще проверят. Много ги бива по тая част.
    — Няма страшно. Госингер, който работи за германския вестник „Тагес Цайтунг“, е дошъл, за да напише материал за оцелелите от „Граф Шпее“. Ако главният редактор в „Тагес Цайтунг“ все още не е съобщил в германското посолство, че съм тук и да им благодаря за всяка оказана помощ, ще го направи в най-скоро време.
    Сантини го погледна.
    — Значи говориш испански, идвал си тук и преди, а прикритието ти е стабилно. Въпреки това просто не мога да разбера как ще се справиш със задачата си, без да отидеш до нашето посолство.
    — Не съм казал, че няма да ходя в посолството. Чарли Кастило няма да ходи в посолството.
    — Много те бива в прикритията. Ще ги преметнеш всички, а? Ще мине ли номерът с Госингер в посолството?
    — Защо да не мине?
    — Може ли да ти предложа нещо?
    — Давай, слушам те.
    — Дори да приемат хер Госингер за чиста монета, няма да успееш да изкопчиш и дума в посолството. Първо, случаят не е отразен в пресата, а още никой не е хванал клюката. Аржентинците са засрамени, затова са потулили случая. На американците не сме съобщили — нито на журналистите, нито на „Ню Йорк Таймс“, на абсолютно никого. Аржентинците си живеят с надеждата, че когато лошите се усетят, че са отвлекли съпругата на дипломат, ще я пуснат и цялата работа ще се забрави. Лично аз смятам, че пикаят срещу вятъра, но друг начин в момента няма. Така че, ако хер Госингер отиде в посолството и започне да разпитва, Лауъри и всички останали ще започнат да се питат откъде, по дяволите, въпросният хер Госингер е разбрал.
    — Предполагам, Джоуел ти е казал, че съвсем не съм най-квалифицираният за тайно разследване на похищение.
    — Джоуел ми каза, че имаш две качества: невероятен си с меча и страшно те бива да отвличаш откраднати самолети от лошите.
    — Значи не е споменал нищо за уменията ми на покер?
    — Не — усмихна се Сантини. — Виж сега, ако беше казал подобно нещо, все едно да си признае, че си го спукал от бой.
    — Джоуел има един недостатък — обясни Чарли. — Въобразява си, че може да играе покер.
    — Освен това си въобразява, че може да играе руми — издаде го Сантини. — Докато бяхме охрана на президента и чакахме повикване, непрекъснато играехме руми. Нямаш представа колко пари съм прибрал от него.
    Двамата се усмихнаха един на друг.
    — Отклонихме се от темата, хер Госингер — напомни му Сантини. — Говорехме за предложението ми.
    — Казвай.
    — Ако, да кажем — започна Тони, — мой колега агент от Тайните служби случайно минава през Буенос Айрес и ми се обади в посолството и двамата с него съвсем случайно се натъкнем на Кен Лауъри и аз подхвърля на Лауъри „Тъкмо разправях на агент… каквото там име си избереш… за госпожа Мастърсън“, Лауъри ще го приеме — той все повтаря „ние, федералните агенти“, все едно и той е федерален — и сигурно ще се изпусне и ще ти каже как върви разследването.
    — Струва ли ми се, или ти нямаш особено високо мнение за качествата му на следовател?
    — Вече ти казах, че е добър човек, но я кажи да не би да мислиш, че е имал много възможности да разследва нещо по-сериозно от забежките на някой колега с чужда съпруга? А подобно поведение не се допуска в мисиите на САЩ в чужбина.
    Кастило се изкиска и попита:
    — Ами какво ще стане, ако разберат, че си нагласил цялата работа? А рано или късно ще разберат.
    — Най-вероятно ще ме върнат да си бера срама у дома — отвърна Сантини. — Тогава пак ще стана истински агент от Тайните служби. Не съм се натискал да ме изпратят тук. Или може би ти си ми казал като пратеник на президента какво ще правиш и си ми наредил да си затварям устата.
    — Смятай, че ти е наредено — реши Кастило. — Но държа да те предупредя, че последния път, когато направих същото — с човек, който имаше нужната информация, — директорът на Централното разузнаване не остана никак доволен и побърза да го освободи от длъжност. Накрая горкият получи препоръчително писмо лично от президента, но преди това имаше два-три дни, които не бяха никак приятни.
    — Да става каквото ще — отсече Сантини.
    — Как стана така, че те изпратиха тук?
    — Бях ранен и можех да изпълнявам задълженията си частично, затова ме изпратиха тук да душа за незаконни пари.
    — Как си бил ранен?
    — Джоуел не ти ли каза?
    Кастило поклати глава.
    — Ако ми се изсмееш, ще ти счупя ръцете — предупреди го спокойно Сантини. — Паднах от лимузината на вицепрезидента и следващият автомобил ми прегази крака.
    — Няма да ти се смея, но може ли поне да се усмихна широко?
    — Майната ти, хер Госингер — ухили се на свой ред Сантини.
    — А каква работа може да има друг агент от Тайните служби в Аржентина?
    — Поне петдесет неща. Случва се непрекъснато, поне по веднъж на месец. Обикновено някой наблюдател се изтърсва, за да натяква заради високите разходи, нали се сещаш, какви ли не простотии. Единственият проблем е, че някой може да поиска да се легитимираш.
    — Чакай малко — спря го Чарли.
    След по-малко от две минути той подаде на Сантини документите си на агент от Тайните служби.
    — Хол ли ти издейства тези документи? — попита той, след като ги огледа внимателно.
    Кастило поклати глава.
    — Джоуел е говорил с Хол и ги е уредил.
    — Стават, струва ми се. Ти решаваш.
    — Ще се справим — заяви Кастило. — Благодаря ти, Тони.
    Сантини махна с ръка.
    — Дипломатите не отиват на работа преди девет — обясни той. — Вземи да се настаниш и към девет вземи такси до посолството.
    — Добре.
    — От дясната страна на посолството има вход за служители. Мини през него. Охраната са аржентинци. Покажи си значката и те ще те вкарат до Първи пост. Там има пехотинец на пост. Покажи му значката и на него и му кажи, че искаш да се видиш с мен. Аз ще се покажа и ще се направя на силно изненадан, че пред мен е специален агент наблюдател Кастило, след което ще ти осигуря пропуск за посетител. Чак тогава ще режисирам срещата с Лауъри.
    — Става. Такси казваш? Да не е специална кола.
    — Такси до посолството. Няма смисъл ДРУ да разбират, че от хотела си отишъл направо в посолството.
    Кастило изви учудено вежди.
    — Ще те светна — започна Сантини. — Шофьорите ни са полицаи, които в момента не са на смяна. Това означава, че имат право да носят оръжие. Важна подробност, защото тук се мотаят кофти типове. Подозирам обаче, че въпросните полицаи са в действителност агенти на ДРУ. Може и да ти се стори цинично, но с ДРУ имам негласно споразумение. Използвам услугите на шофьорите ченгета, те докладват в ДРУ къде ходя, с кого се срещам и с кого приказвам. Така не се налага да ми лепват опашка. Гледам обаче да не говоря по работа, когато съм в служебен автомобил.
    — Ясно — съгласи се Кастило.
    — По принцип — освен ако не искаш ДРУ да знае какво правиш тук — служебните превози са удобни — продължи да обяснява Сантини и му подаде визитка. — До десет минути са пристигнали, независимо къде се намираш. Използват мобилни телефони.
    Кастило кимна.
    — Благодаря ти, Тони.
    Сантини му подаде мобилен телефон „Моторола“ и зареждащо устройство. Кастило отново изви учудено вежди.
    — Личният ми мобилен е запаметен на 4 — уточни той. — Необявеният е на 5, а служебният в посолството на 6. Имам доста добър административен асистент, аржентинец, казва се Даниел. Доколкото знам, той не работи за ДРУ.
    Кастило кимна, разбрал намека.
    — С този телефон можеш да избираш Щатите, но струва към девет долара на секунда, така че недей да говориш часове наред с гаджето си.
    — Кой плаща сметките? Тайните служби или посолството?
    — Тайните служби. Което означава — аз. Което пък означава, струва ми се, специален агент наблюдател Кастило, можеш да разговаряш с гаджето си колкото пожелаеш.
    „Здрасти, Бети. Обажда се Чарли Кастило. Седях си в хотела в Буенос Айрес и се питах как върви в Джорджия, та реших да ти звънна.
    Знам, че не те оставят да си поемеш дъх в онази школа за агенти или както там й е името.
    Извинявай за притеснението.“
    — Благодаря ти, Тони.
    Сантини докосна ръката му.
    — Ще се видим веднага след девет — уточни той, влезе отново в стаята и се отправи към вратата.
    Чарли взе душ. Можеше да опише банята с една-единствена дума: впечатляваща. Освен тавана, всичко друго бе мраморно. Имаше и джакузи, и огромна душ кабина, и затоплена лира на едната стена, където бяха поставени хавлиени кърпи, толкова големи, че спокойно можеха да подсушат слон.
    Преоблече се в така наречената си „униформа на бюрократ“ — тъмносив костюм, бяла риза и раирана вратовръзка.
    Погледна часовника и видя, че е едва осем и пет, което означаваше пет и пет във Вашингтон. Трябваше да изчака с обаждането до Джоуел, за да му благодари за Сантини. А нямаше смисъл да изпраща имейл. Първо нямаше нещо особено за казване, освен нещата, които Сантини му бе казал. Може би, след като поговореше с шефа на охраната в посолството, щеше да научи нещо повече. Ако до дванайсет — девет в окръг Колумбия — не бе научил нещо важно, тогава щеше да изпрати имейл с кратко съдържание: „Още нищо. Работя по въпроса. Най-добри пожелания. Шерлок Холмс.“
    Посегна към телефона, за да се обади на обслужване по стаите, ала след това реши друго. По-добре да слезе във фоайето и там да пие кафе. Ако нищо не привлечеше вниманието му — а имаше голяма вероятност да забележи нещо интересно, защото единственото друго място, където можеше да види толкова много красиви жени, бе Будапеща, — поне щеше да прегледа „Буенос Айрес Хералд“.
    За момент се зачуди какво да направи с паспорта на Госингер и с кредитните карти, но накрая реши да ги прибере в тайника на лаптопа. Получаваше се безкрайно неловко когато те спипат с два чифта документи за самоличност.
    Тръгна по коридора към асансьорите и натисна копчето. Вратата се отвори почти веднага и той се изправи срещу слаб мъж в началото на четирийсетте с късо подстригана оредяла коса. Беше в светлокафяв костюм и поизбеляла вратовръзка. Едва ли някой би го забелязал на улицата.
    — Или си по-добър актьор, отколкото предполагах, или това учудено изражение е истинско — подхвърли мъжът.
    „Значи «767», който видя на летището, наистина е бил на Певснер. Какво, по дяволите, търси в Буенос Айрес?“
    — Добро утро, Хауърд — поздрави Кастило.
    — Аз бих попитал „Как си?“ — подхвърли Хауърд Кенеди. — Но по-важният въпрос е: „Кой си днес?“
    — Днес името ми е Кастило — отвърна Чарли. — Ами ти?
    — Чарли Кастило, безстрашната Зелена барета ли? Или може би Чарли Кастило от Тайните служби?
    Асансьорът беше забележително бърз. Вратата се отвори към фоайето в момента, в който Чарли отвори уста. Отпред чакаше семейство, — мъж, жена и двете им щерки тийнейджърки, — за да се качат.
    — Второто, Хауърд — отвърна Кастило, докато слизаше от асансьора.
    Кенеди изчака, за да се увери, че никой не ги подслушва.
    — Какво те води в Гаучо ленд, Чарли? — полюбопитства той.
    — Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.
    — Може, докато пием кафе. Аз черпя. От горчив опит знам колко малко плаща правителството на силите на реда, дори на най-добрите.
    — Ласкателствата и предложението да ме почерпиш ще те отведат много далече.
    Кенеди се усмихна и докосна ръката на Кастило.
    — Може и да е глупаво от моя страна, но наистина се радвам да те видя.
    Чарли му се усмихна.
    — Аз не съм сигурен дали се радвам, или е чисто и просто любопитство.
    Кенеди се изкиска и се отправи към симпатичния ресторант, готов да посрещне гостите за закуска и обяд. Салонът беше просторен, с ниски маси и хромирани столове с кожени седалки.
    Сервитьорката — съвсем млада жена с дълги крака и огромни черни очи — се приближи почти веднага. Поръчаха кафе.
    — И донесете някакви сладки, ако обичате — добави Кенеди. Когато тя се отдалечи, той каза: — Супер. Искрено ти завиждам, че си ерген.
    — Видях „Пан Арабик 767“ на Езейза — заяви Чарли. — Чудех се дали не е твоят.
    — Леле, колко си наблюдателен! Кацнах в някакъв нечовешки час и се настаних тук, за да взема душ и да поспя. А ето ти изненада!
    — Канеше се да ми кажеш какво правиш тук.
    — От Рияд докарахме килими за ислямския център „Крал Фейсал“, а ще върнем двайсет понита за поло, ботуши, седла и други амуниции за играта на кралете.
    — Да не би да си станал търговец на коне?
    — Твой ред е, Чарли.
    — Изникнал е един личен проблем в посолството. Изпратиха ме да разбера какво става.
    — Вместо да разчитат на замазаните приказки на посланика ли?
    Кастило кимна.
    — Нещо такова.
    Сервитьорката донесе кафетата и сладките.
    — Стана бързо — отбеляза Кенеди.
    Веднага посегна към една петифура.
    Кастило продължи:
    — Дядо ми казваше, че единственото, в което аржентинците проявяват някакво постоянство, е яденето.
    Кенеди се разсмя.
    — Ще ми кажеш ли какъв е личният въпрос?
    — Веднага щом ми кажеш по каква работа си тук.
    Кенеди се усмихна.
    — Като се замисля, пет пари не давам за личните проблеми, дето се вихрят в посолството.
    — Затова пък на мен много ми се иска да науча какво правиш тук.
    — Сигурен съм, че ще научиш. Но ще трябва да се примириш, че не става въпрос нито за нещо незаконно, нито за нещо, което да застрашава интересите на Съединените щати.
    — Мога да продължа да питам — заяви Кастило, след това смени темата: — Ти гледал ли си филма с Мел Гибсън, дето отвличат детето му?
    — Не, мисля, че не съм. Ще ми обясниш ли защо питаш?
    — Даваха го в самолета. Заспах по средата, а много ми се искаше да разбера какво става накрая.
    — Защо ли ми се струва, че говориш напълно сериозно?
    — Отвличат детето, бащата трябва да реши дали да плати откупа, както иска жена му, или да не плати, както настоява ФБР.
    Кенеди поклати глава.
    — Едно време — обясни Кенеди — работих по шест похищения с искания за огромни откупи. В почти всички е замесен вътрешен човек, което означава, че двама добри следователи могат да открият похитителя за броени часове. Или пък става въпрос за професионалисти и в този случай пазят жертвата жива, докато не получат парите. Задоволих ли любопитството ти, Чарли? Гибсън какво е направил?
    — Нали ти казах, че заспах, преди да разбера.
    — И сега не можеш да заспиш и се питаш какво е станало — отвърна саркастично Кенеди, след което продължи: — Колко време ще останеш тук, Чарли?
    Кастило вдигна и двете си ръце сякаш за да каже: „Един господ знае.“
    — Хайде да вечеряме заедно — предложи Кенеди. — Или да пийнем по нещо.
    — С удоволствие.
    — Как да се свържа с теб?
    — Ще ме намериш тук.
    — Нямаш ли мобилен? Или не искаш да ми дадеш номера? Кое от двете?
    — Ти ми покажи твоя и аз ще ти покажа моя.
    — Дадено.
    Размениха си мобилните.
    „Аз знам как се снабдих с мобилен, въпреки че току-що пристигнах.
    Ами ти откъде докопа твоя, Хауърд? Може и да не си пристигнал в малките часове, а?“
    — Май от самолета си се втурнал направо към магазина за мобилни телефони, а, Чарли?
    — Колко си нелюбезен, Хауърд — майка ти не те ли е научила? — не бива да четеш чужди мисли. Ще задоволя любопитството ти и ще ти призная, че получих моя от агент на Тайните служби. Те се грижат за своите хора. А ти откъде взе твоя?
    — Взех го назаем от приятел.
    — Да бе, сигурно.
    Кенеди го погледна и се усмихна, но не отговори. Върна мобилния на Чарли.
    — Много ми се иска да натисна копчетата за автоматично набиране, за да разбера кой ще се обади.
    — Според теб кой ще се обади?
    — Предполагам, знаеш, че на агентите на ФБР в посолствата им казват „аташета“.
    — С ръка на сърцето се заклевам — отвърна Кастило, — че с нито едно от копчетата за автоматично набиране няма да попаднеш на човек от ФБР. Дори не познавам агенти на ФБР тук в страната. В интерес на истината, току-що научих, че в посолството нямат хора на ФБР. Ами твоите копчета за автоматично набиране?
    Кенеди не отговори направо. Вместо това попита:
    — Какво си запланувал? Искаш ли да те закарам?
    — Отивам в посолството.
    — На път ми е. Ще те закарам.
    — На път закъде?
    — За Ислямския център „Крал Фейсал“. На няколко пресечки от посолството е.
    — Нещо не мога да си те представя да удряш чело в пода и да се молиш.
    — Говорим за бизнес, Чарли. Просто бизнес.
    — И онези от мафията така разправят, преди да видят сметката на някого.
    — Де да можеше и арабите да са толкова лесни като мафията — оплака се Кенеди и се изправи. Извади пачка пари от джоба си и остави няколко банкноти на масата. — Искаш ли да те закарам?
    Черен „Мерцедес S500“ с черни стъкла чакаше Кенеди, когато излезе през въртящата се врата. Огромен мъжага, който му се стори смътно познат, слезе бързо от страната до шофьора и отвори задната врата.
    — Нали помниш хер Госингер, Фредерик? — обади се Кенеди.
    — Guten Morgen, Herr Gossinger — поздрави мъжът с безизразното лице.
    „За последен път те видях във Виена. Тогава реших, че си или унгарец, или чех, но какво пък толкова. Едно време всичко това е било Австрия.“
    — Gruss Gott! — отвърна Чарли и се опита да докара виенски акцент.
    Кенеди бързо се пъхна на задната седалка и Чарли го последва.

(ДВЕ)

    Посолството на Съединените щати
    „Авенида Колумбия“ 4300
    Буенос Айрес, Аржентина
    09:05, 22 юли 2005

    Когато мерцедесът на Кенеди зави по „Авенида Либертадор“, Кастило видя и американското посолство, и резиденцията на посланика, — огромна къща в европейски стил, която гледаше към „Либертадор“. Огромен ван на Федералната полиция бе паркиран от другата страна на улицата, ала Чарли не видя нито един униформен.
    Посолството с изглед към парка бе на следващата пресечка, сгушено зад висока ограда и полукръг от бетонни барикади. Няма начин да сбъркаш, че е американско, помисли си той не съвсем патриотично.
    „Друга сграда — сети се за посолствата в Лондон и Монтевидео — бе строена по проект, с който архитектът бе спечелил обратното на награда «Прицкър»: похвала за най-грозната сграда на столетието.
    Единственото, което не позволява на хората да сбъркат скучния циментов правоъгълник със самолетен хангар, бяха спретнатите прозорци по сивата стена.
    Сигурно има хиляди мотели «Мариът» или «Хилтън», които са много по-приветливи, и въпреки това са типично американски. Защо, по дяволите, не са използвали тухли и не са сложили няколко колони? Нека поне малко да заприлича на Монтичело или поне на Белия дом.“
    Силата на обзелото го неприятно чувство го изненада.
    „Какво толкова съм се вкиснал?
    Дали не е от умора? Или съм още махмурлия?
    Може би, защото ме изпратиха да свърша нещо, което дори не знам откъде да започна?
    Това трябва да е. Естествено, че е това. Не, причината е Хауърд Кенеди.
    Какво, по дяволите, прави тук? Това не е никакво съвпадение. Дали?
    Не знам — няма и как да разбера — и това много ме притеснява.
    И защо не може да повярва, че нямам никакво намерение да го изпея на ФБР? По дяволите, досега трябваше да е разбрал, че може да ми има доверие. Което, разбира се, означава, че аз не мога да му имам доверие…“
    — Входът е малко по-надолу от лявата страна — посочи Кенеди. — Струва ми се, че има опашка и ще се наложи да чакаш.
    — Сигурно чакат за визи — предположи Кастило. — Служебният вход май беше от дясната страна. Остави ме някъде там.
    След секунда мерцедесът отби до тротоара. Чарли видя как мъжът на предната седалка скочи, за да му отвори вратата. Обърна се към Кенеди и му подаде ръка:
    — Благодаря ти, Хауърд.
    — Надявам се, няма да съобщиш на аташето по правните въпроси как си стигнал до посолството.
    — По дяволите, Хауърд! Казах ти, че тук няма ФБР.
    — Щом казваш.
    — Майната ти, Хауърд.
    — Стига, Чарли. Просто те дразнех.
    — Не е вярно.
    — Виж, дай сериозно да вечеряме заедно или да пийнем по нещо. Може и двете — предложи Кенеди.
    — Добре. Обади ми се.
    Той слезе от „Мерцедеса“ и бързо пресече. Между елементите от барикадата имаше достатъчно място, за да се провре. След като премина препятствието, той видя портата, кабината на охраната и въртящата се бариера на оградата от ковано желязо.
    В кабината на охраната бяха трима с униформи, подобни на полицейските, и някакви нашивки по ръкавите. В отворените им кобури се виждаха пистолети, вероятно „Смит и Уесън 357 Магнум“.
    Той извади кожения калъф с документите от Тайните служби и показа картата си на охраната.
    — Искам да се видя с господин Сантини — заяви на английски той.
    — Този вход е само за служители на посолството — обясни човекът от охраната доста надменно и посочи далечния край на посолството.
    „Копеленце гадно, ти май дори не погледна документите ми!
    Аржентинско подобие на ченге отказва достъп на агент от американските Тайни служби до посолството? Тая няма да я бъде!“
    — Хвани се веднага за проклетия телефон и съобщи на пехотинеца, че агент на Тайните служби на Съединените щати чака на вратата — сопна се Кастило на испански.
    Изненадан от безупречния му испански, както и от резкия тон, охраната даде знак на Кастило да покаже отново документите си. Друг от охраната грабна слушалката на телефона.
    Кастило му обърна гръб.
    „Нямаше нужда от тази дребна проява на раздразнителност. Какво, по дяволите, ми става?
    Но пък, от друга страна, така щеше да реагира един истински агент на Тайните служби. Джоуел едва ли би постъпил по този начин, но Том Макгайър нямаше да търпи никакви простотии от псевдоохраната.“
    Забеляза, че черният мерцедес още не е потеглил.
    „Искаш да се увериш, че наистина ще вляза ли, Хауърд?
    Не. Опитваш се да видиш дали ще ме пуснат веднага, което ще означава, че ме познават, или дали ще ме подложат на простотиите на местните охранители, защото не знаят кой съм.“
    Усмихна се и махна дружелюбно с ръка, след което черният мерцедес потегли.
    — Бихте ли ме последвали, senor? — покани го на английски охранителят, който бе приключил разговора по телефона.
    Кастило се обърна и забеляза, че въртящата се бариера се движи. Мина през нея, придружен от аржентинеца.
    — Имате ли мобилен телефон или други електронни уреди, господине?
    — Мобилен — отвърна на испански Кастило.
    — Налага се да го оставите при мен, господине. Ще ви бъде върнат на излизане.
    — По този въпрос ще се разбера с пехотинеца — сопна се Кастило на испански и тръгна към сградата на посолството.
    Охранителят се поколеба за момент и тръгна след него.
    Пред остъкления вход се бяха събрали поне петнайсет човека. Всички до един пушеха.
    „Питам се дали върлите непушачи в правителствения сектор са наясно колко време губят тези хора, за да излязат да дръпнат по един фас навън? Сметнали ли са колко струва това на данъкоплатците?
    Добре, Чарли. Престани с гневните изблици. Бъди малко по-любезен.“
    Във фоайето бяха подредени пейки от хром с кожени седалки — също както по летищата, подпрени на стените, под портретите на президента, вицепрезидента и държавния секретар, а зад стъклена преграда бе седнал сержант — пехотинец в риза с цвят каки, тъмносини панталони и бял кобур.
    — С какво мога да ви помогна, господине? — попита пехотинецът.
    Чарли му подаде калъфа с документите и сержантът ги огледа щателно.
    — Искам да се видя с господин Сантини.
    — Отказа да предаде мобилния — изпя нападателно охранителят.
    Сержантът вдигна слушалката и натисна копче.
    — Обажда се сержант Волкман, Първи пост — представи се той. — Господин Кастило иска да се срещне с вас, господине. — Последва мълчание, след което сержантът каза: — Да, господине! — Погледна Кастило.
    — Господин Сантини ще слезе веднага, господине — обясни пехотинецът. — Заповядайте, седнете.
    Посочи пейките.
    — Той има мобилен — обади се отново охранителят.
    — Моля да ме извините, господине — заговори отново пехотинецът.
    Кастило го погледна.
    — Въоръжен ли сте, господине? — попита той и посочи детектора пред вратата, която водеше навътре в посолството.
    Кастило поклати глава.
    — Благодаря ви, господине.
    Чарли се отпусна на една от пейките. Държавният секретар се взираше в него със строго изражение.
    „Натали, защо не убеди президента да не ме изпраща тук?“
    Охранителят възнагради Кастило с гневен поглед, докато излизаше от фоайето.
    Само след минута Сантини мина през детектора.
    — Добро утро, господине — протегна ръка той. — Току-що научих за посещението ви.
    — Как си, Сантини? — попита Кастило и стисна ръката му.
    Сантини се обърна към пехотинеца.
    — Може ли да взема за специален агент наблюдател Кастило пропуск за чест посетител, или да се обърна към Лауъри?
    — Моля да ме извините, господине — отвърна пехотинецът. — Господин Лауъри е много строг в това отношение.
    — Добре, дайте му обикновен пропуск.
    — Разбира се, господине. Ще ми трябва паспортът му, господин Сантини.
    — Мили боже! — възкликна Кастило, след това се усмихна на сержанта и му подаде паспорта си. — Сержант, това „Мили боже“ беше отправено към онзи, измислил тъпото правило, не към вас.
    — Няма проблем, господине — отвърна пехотинецът с прикрита усмивка.
    Подаде на Кастило пластмасов жълт пропуск, който приличаше на кучешка табелка с щипка.
    — Бихте ли подписали, господине?
    — Бихте ли ме последвали, господине — обади се Сантини, — за да изясним въпроса с господин Лауъри?
    — Той ли е шефът на охраната? — попита Кастило.
    — Да, господине, той е.
    Кастило си сложи пропуска и последва Сантини през детектора.
    Зад пехотинеца имаше фоайе. В центъра му се виждаха вратите на два асансьора, едната отворена. Сантини махна на Кастило и натисна едно от копчетата.
    — Накратко казано, ще приклещим лъва по безопасността в бърлогата му — заяви Тони, когато вратата на асансьора се затвори и двамата останаха сами. — С тази разлика, че той е по-скоро котенце.


    Вратата на третия етаж, водеща към кабинета на шефа на охраната, бе оставена отворена. Кенет У. Лауъри — „Страшно прилича на Хауърд Кенеди“ — седеше на бюрото и говореше по телефона.
    Когато забеляза Сантини, се усмихна и му даде знак да влезе.
    — Ще ти се обадя допълнително — рече Лауъри и затвори.
    — Добро утро, Тони — поздрави той.
    — Кажи здрасти на агент наблюдател от Тайните служби Кастило — започна Сантини. — Дошъл е да ме срита заради набъбналите разходи.
    — Като знам как се вихриш, готов съм да кажа, че това е напълно в реда на нещата. — Лауъри стана и протегна ръка над бюрото. — Приятно ми е.
    — И на мен — отвърна Кастило.
    — Има ли възможност да дадем на господин Кастило пропуск за чест посетител? Ще има доста работа.
    — Колко време ще останете, господин Кастило?
    — Наричайте ме Чарли, ако обичате — предложи Кастило. — Колкото е необходимо, за да накарам Сантини да признае, че краде безогледно. Което ще рече поне седмица, дори повече.
    — Бихте ли ми показали документите си, ако обичате? И заповедта за командировка.
    — Документите — веднага — отвърна Кастило. — Заповед за командировка — не.
    — Нямате ли заповед? — попита Лауъри.
    — Проверката е неофициална — обясни Кастило.
    Лауъри огледа внимателно документите.
    — Май досега не бях срещал специален агент наблюдател — подхвърли той любопитно.
    „Какво трябва да кажа?“
    — Не бях уведомен за пристигането ви — продължи Лауъри.
    „Май и това трябва да го приема като въпрос.“
    — Затова се казват Тайни служби — отвърна Сантини. — Всичко, което правим, е тайна; не споделяме с никого.
    На Лауъри не му беше до смях.
    — Освен разговорите със Сантини, нямам друга работа в посолството — обясни Кастило. — Ако има проблем с пропуска, просто оставете. — Той замълча и след секунда добави: — На гърба на картата със снимката има телефон, на който можете да се обадите за потвърждение.
    — Не, не, няма никакъв проблем — побърза да отвърне Лауъри. — Може ли да ги задържа за малко? Ще накарам секретарката да ви приготви пропуск.
    — Разбира се — съгласи се Кастило.
    Лауъри излезе през странична врата и се върна след малко.
    — Няма да отнеме повече от две минути. Тя ще го напише и ще го ламинира. Казах й да бъде за две седмици. Времето ще ви стигне, надявам се.
    — Дори е повече от необходимо — отвърна Кастило. — Благодаря ви.
    — Искате ли чаша кафе, докато чакате?
    — Да, благодаря.
    Лауъри отново излезе през страничната врата и се върна след малко с три порцеланови чаши.
    — Знам, че Тони го пие чисто — обясни Лауъри. — Само че…
    — Чисто ли? Тогава защо са онези трийсет и осем долара за сметана и захар, Сантини?
    Лауъри го погледна и се разсмя.
    — Тони ми разказа за проблема, който ви тормози — започна направо Кастило.
    — Какъв проблем? — попита предпазливо Лауъри.
    — Отвлечената съпруга — уточни Чарли.
    Лауъри погледна Сантини с негодувание.
    Сантини веднага се опита да се защити:
    — Стига, Кен, господин Кастило не работи за „Ню Йорк Таймс“.
    Лауъри се замисли.
    — Трябва да ви призная, че тъкмо преди да влезете, се питах кога ли онези от „Таймс“ ще дочуят какво става. — Той се поколеба и продължи: — Какво ти каза Тони?
    — Само това, че съпругата на заместник посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства.
    — Както трябва да се очаква, съпругът не е на себе си от притеснение — обясни Лауъри. — Тя го е чакала в един ресторант в „Сан Исидро“. Когато пристигнал, чантата й била в колата, но нея я нямало.
    — И затова решихте, че е отвлечена?
    Лауъри се поколеба за миг, преди да отговори, след това попита:
    — Имате ли опит с подобни инциденти, господин Кастило?
    — Малко.
    „Веднъж например помогнах при отвличането на двама генерали от иракската армия, един руски генерал, един руски полковник и шестима неиракчани от установка за ракети «Скъд» в иракската пустиня. Само че ти май нямаше точно това предвид, нали? Да видим обаче докъде ще стигне тази работа.“
    — Затова пък аз нямам никакъв — призна Лауъри. — Ще ви кажа с какво разполагаме, а вие ще ми кажете какво мислите.
    — Разбира се.
    — Според мен похитителите са се мотаели на паркинга зад „Канзас“ и са се ослушвали, за да отвлекат първата жена с по-приличен вид, за която очевидно някой би се разтревожил. На този паркинг всяка вечер се отбиват доста изтупани хора. Просто заведението не е за посредствени. Те са дебнели госпожа Мастърсън.
    — Което означава, че си мислят, че правителството ще плати, за да я върне. Те не знаят ли, че не плащаме откупи?
    — Джак Мастърсън има пари — обясни Лауъри. — Има, при това много. Вие не знаете ли кой е той?
    Кастило поклати глава.
    — Не знаете ли за „Джак пачката“? — попита отново Лауъри.
    Кастило отново поклати глава.
    — Баскетболистът ли?
    В първия момент името не му говореше нищо, но след миг нещо му просветна.
    — А-ха.
    — През четвъртия месец от професионалната му баскетболна кариера — започна да разказва Лауъри, — за която бе подписал договор за десет милиона долара за период от пет години…
    Кастило изви вежди: „Сетих се!“
    — Прегазил го камион, когато си тръгвал от стадиона — довърши мисълта му Кастило.
    — Шофьорът пробвал стоката — поясни Лауъри. — В кръвта му имало двойно повече алкохол от допустимото.
    — Стигнали до споразумение — продължи Кастило.
    — Един път споразумение. Дори не се стигнало до съд. Джак не бил лошо ранен, но с кариерата му на баскетболист било свършено. От пивоварната не искали да ходят на съд, защото знаели, че ще загубят — отговорността била тяхна и те знаели, че са виновни; шофьорът бил техен служител и отзивите в медиите щели да ги съсипят. Платили не само десетте милиона, които той щял да получи по договор, ами и предполагаемите суми, които щял да получи като професионалист. Така се стигнало до шейсет милиона, без да броим парите, които е можел да изкара от реклами.
    — Все се чудех какво е станало с него, след като престана да играе — призна Кастило.
    „Нищо добро не си помислих навремето. Питах се колко ли време ще му бъде необходимо — също като на спечелилите от лотарията или шампионите тежка категория — за да профука милионите, да остане без пукната пара и да бъде принуден да посреща гостите в някое казино на Лас Вегас.
    Ето, че той бе станал дипломат.
    Браво, Чарли Кастило, страшно умееш да преценяваш хората.“
    — Джак е можел да си купи някой остров от Бахамите и да прекара живота си в риболов, но той не е такъв човек. Искал да постигне нещо, искал образование.
    — Дипломацията няма много допирни точки с баскетбола — отбеляза Кастило.
    — Не и ако съпругата ти е дъщеря на посланик, а зет ти заема висок пост в Обединените нации. Джак завършил политология, положил изпит за Външно, издържал го с отличие, нещо, което не изненадало никого.
    — Човек дори не би предположил, че един спортист може да има университетска диплома — призна Кастило.
    „Наистина ли вярвам на това?
    Не, знам, че е възможно, защото има изключения.
    Само че се изпуснах, защото К. Г. Кастило не винаги успява да напипа политически правилния пулс.“
    — Щом Джак попаднал в дипломатическите среди, започнал да си пробива път към върховете. При това със завидна бързина. Много е добър в работата. След този мандат сигурно ще го направят посланик.
    — И според теб похитителите на жена му знаят тази история, така ли?
    — За бога, живеем във века на сателитната телевизия. Всяко двайсетгодишно момче в Аржентина познава звездите на американския професионален баскетбол по-добре от мен.
    „И от мен. Така и не успях да разбера какво кара хората да се лепнат за телевизора и да зяпат разни дългучи в къси гащи как мятат топка през обръч.“
    — В Аржентина афроамериканците не са много — продължи Лауъри. — Още по-малко са двуметровите гиганти, които показват по телевизията и снимките им са в „Ла Насион“ и „Кларен“, когато заместват посланика или обясняват промените във визовата политика. „Кой е огромният чернокож? Прилича на баскетболист. Я, че това не е ли Джак Пачката? Ами да, онзи с милионите, дето го блъсна камионът с бира.“
    — Вече ми е ясно.
    — „Я дайте да пипнем жена му“ — завърши Лауъри.
    — Правилно — съгласи се Кастило.
    — Досега не сме чули и дума от похитителите — призна Лауъри.
    — Това необичайно ли е?
    — Федералната полиция твърдят, че обикновено се обаждат до няколко часа след похищението, за да предупредят семейството да не се свързва с полицията, и казват исканията си или тогава, или до двайсет и четири часа. В седем довечера ще станат — Боже! — четирийсет и осем часа.
    — Тези от полицията добри ли са?
    — Онези, които не са партия с похитителите, са много добри.
    — Наистина ли?
    — Наскоро уволниха целия комисариат на „Сан Исидро“ — нещо като полицейско управление — по подозрение, че са замесени в отвличания.
    — А те бяха ли замесени?
    — Сигурно — сви рамене Лауъри.
    Погледна замислен Чарли.
    — Казах ли ви, че Джак Мастърсън много ми допада? И като човек, и като професионалист.
    Кастило кимна.
    — Притеснявам се за него и като човек, и като професионалист — добави Кен.
    — Какво трябва да означава това?
    — Политиката ни да не се договаряме и да не отстъпваме пред терористи и похитители е много смислена, ако мислим логично — обясни Лауъри. — Ами когато сме подвластни на чувствата? Съпругата ми не беше отвлечена, да не говорим, че не разполагам с пари, за да платя откупа.
    — Мислите, че ако се свържат с него, той ще плати ли?
    — Не знам. Ако го направи, може и да му върнат жената, но може и да не я върнат. Тези хора… Преди два месеца, след като богат аржентински бизнесмен плати огромен откуп… след като похитителите му изпратиха отрязаните пръсти на сина му…
    — Сантини ми разказа — прекъсна го Кастило.
    — … откриха тялото на момчето. Простреляли са го в главата.
    — Приятни хора, няма що — отбеляза Чарли.
    — Същите тези хора са способни да повторят тази схема и с Бетси Мастърсън — не спираше Лауъри. — Най-лошият възможен сценарий е Джак да не си върне Бетси и да се окаже, че е платил откуп. Това ще бъде грубо нарушение на установената ни политика и той го знае. Ще изгуби съпругата си и едновременно с това ще се прости с кариерата си в Държавния департамент. Или пък ще му върнат жената и ще се разбере, че е платил откуп, следователно изхвърча от работа.
    „Това е цената, която всеки разумен мъж с радост би платил, струва ми се. Съпругите са много по-важни от парите и професионалното издигане.
    Питам се дали и Мел Гибсън е стигнал до същия извод?“
    — Вързали ли сте някого към него? — попита Кастило.
    — Какво?
    „Така говорят само ченгетата. За пръв път чух подобен език в Бюрото по контраразузнаване към полицията на Филаделфия. Капитан О’Брайън нареди на сержант Шнайдер да се върже към нас с Дик Милър до второ нареждане. Останах доста разочарован, когато разбрах, че работата й е да ни помага, но без да ни изпуска от поглед, и да следи да не вършим нещо, което не бива.“
    — Прави ли му някой компания? — уточни Кастило.
    — Интересен израз — отбеляза Лауъри. — Не. Аз му звъня. Но не мога да му отпусна охрана. Има шофьор, разбира се, един от аржентинските охранители в цивилни дрехи. Човекът е въоръжен. Поне прави каквото Джак му нареди. Да не говорим, че Джак няма да позволи някой от моите хора да го следи, а и ние тук не разполагаме с излишни кадри.
    Кастило изръмжа, след това попита:
    — Идва ли на работа?
    — И да, и не. Идва, но след това си отива. Знам, че вчера е закарал децата до училище, а след това ги е прибрал. Днес сутринта се обади, за да съобщи, че пак ще ги откара.
    — Охраната в училището надеждна ли е? Да не би да се притеснява, че може нещо да се случи с децата?
    — Те са записани в училище „Линкълн“ — обясни Лауъри. — Акредитирано американско училище от предучилищна до последния клас на гимназията. Децата на много дипломати от други мисии също учат там, има и доста аржентинци. Училището има собствена охрана — между другото, компанията е същата, която използваме за посолството — а и много от родителите оставят своите охранители, докато децата са в час. Това е едно от най-безопасните места в целия град.
    „Нямам представа какво е, но ако моята съпруга бе отвлечена и знаех, че училището е сигурно място, щях да ги карам сутрин, а после да ходя да ги взема. Щях да се опитам да върна живота им към нормалния ритъм. Нямаше да им позволя да мислят за мама.“
    Много висок афроамериканец в скъп костюм влезе в кабинета на Лауъри, без да почука, последван от дребен възпълен мъж с тънки мустачки и изпомачкан костюм.
    „Това трябва да е Мастърсън. Кой ли е бюрократът, дето ситни след него?“
    Шефът на мисията Дж. Уинслоу Мастърсън се усмихна разсеяно на Чарли и Сантини, преди да погледне към Кенет Лауъри.
    — Нещо ново, Кен? — попита той.
    — Нищичко, Джак — отвърна веднага Лауъри.
    — Оставих децата в училище — обясни Мастърсън. — Стори ми се, че там са струпали повече полиция от обикновено.
    — Много възможно, Джак — съгласи се Лауъри.
    Мастърсън погледна Сантини.
    — Добро утро, Тони.
    — Добро утро, господине. Господин Мастърсън, това е специален агент наблюдател Кастило.
    Мастърсън се усмихна и протегна ръка.
    — От ФБР ли сте? От Монтевидео? Канех се да ви потърся.
    — Аз съм от Тайните служби, господин Мастърсън — уточни Кастило. — Просто минавам. Току-що научих какво се е случило.
    Мастърсън поклати глава и помълча за кратко. След това каза:
    — Най-зле ми действа това, че не знам какво става. Какво искат тези мръсници? Защо не са се обадили досега?
    „Горкият нещастник.“
    — Канех се да предложа, Джак — още преди господин Кастило да се появи — Тони да работи съвместно с хората от ФБР — започна Лауъри. — Стига вие, господин Кастило, да нямате нищо против, може би двамата с Тони…
    — Чудесна идея — прекъсна го Мастърсън. — Как се казваше в рекламата? Не беше ли „Брейнсторминг“? Между другото, те къде са?
    — Използват кабинета на Агенцията за борба с наркотиците — посочи Лауъри.
    — Можем да използваме моя кабинет — предложи Мастърсън. — Най-добре да отидем при тях.
    Лауъри се изправи.
    Погледна Кастило.
    — Ще накарам секретарката да ви донесе пропуска там.
    Кастило му се усмихна и кимна.
    — Извинете ме — намеси се Мастърсън. — Господин Кастило… или да ви наричам агент Кастило?
    — Господин става, а Чарли е още по-добре.
    Мастърсън му се усмихна.
    — Добре, Чарли. Запознай се с Алекс Дарби, търговското ни аташе. Най-важното е, че ми е приятел.
    Дарби подаде ръка на Чарли. В очите му се четеше любопитство.
    Приятелят търговско аташе ли се интересува какво прави тук агент от Тайните служби, или представителят на ЦРУ?
    — Здравейте, господин Кастило.
    — Здравейте — отвърна Чарли.
    Това усмивка ли беше по тънките устни на Дарби?
    „Какво, по дяволите, ставаше тук?“


    Кабинетът на Агенцията за борба с наркотиците — просторно помещение с дванайсет бюра и огромна конферентна маса, плюс три по-малки остъклени офиса — се намираше на третия етаж на посолството.
    Седмината мъже, насядали около конферентната маса, скочиха, когато Мастърсън влезе.
    „Трима са с кобури. Сигурно са агенти от Агенцията за борба с наркотиците.“
    — Не ставайте — махна с ръка Мастърсън и се усмихна.
    Те го поздравиха в един глас с „Добро утро, господине“.
    — Реших, че ако помислим заедно — започна Мастърсън — и разнищим положението, може да стигнем до някой нов извод. Нали нямате нищо против?
    Чу се нов хор.
    — Разбира се, господине.
    Седналият начело на масата въоръжен мъж се отдръпна и предложи мястото си на Мастърсън. Заместник-посланикът веднага се настани.
    — Запознайте се със специален агент наблюдател Кастило от Тайните служби. — Мастърсън посочи Чарли, а след това подаде ръка на един от другите мъже. — Предполагам, вие сте агентите на ФБР от Монтевидео?
    — Да, господине — кимна мъжът. — Специален агент Дорман. А това е специален агент Юнг.
    Специален агент Юнг беше ориенталец.
    „Със сигурност не е кореец — реши Чарли. — Не е и японец. Най-вероятно китаец.“
    Юнг огледа Чарли с много по-голям интерес от Дорман.
    — Предполагам, вече сте се запознали с господин Сантини, зачисления към посолството агент от Тайните служби? — попита Мастърсън.
    Агентите на ФБР кимнаха.
    — Според мен най-доброто място, от което да започнем, е началото — продължи заместник-посланикът. — Две неща, господа. Първо, вие сте експертите. Аз нямам опит с подобни неща. Второ, тази работа ще се получи единствено, ако споделяте всичко, което ви хрумне. Да започнем с онова, което аз подозирам, че е началото. Смята ли някой от вас, че трите катастрофи — обърнете внимание, че през последния месец имах три катастрофи — са нелепо съвпадение?
    Погледна Юнг.
    — Да започнем с вас, господин Юнг.


    След малко повече от два часа Мастърсън сам разпусна брейнсторминга. Идеите на присъстващите бяха свършили — дори най-откачените и шантави — преди повече от половия час, но на никого не му се искаше да предложи да прекратят. Мастърсън не бе по-наясно с положението, отколкото когато започнаха, а всички го съжаляваха и дори се чувстваха виновни, че нито те, нито той знаят какво да правят.
    Докато Мастърсън, Лауъри, Сантини, Дарби и Кастило стояха пред асансьора и Кастило се питаше защо не тръгнат пеша по стълбите, Дарби наруши мълчанието.
    — Хрумна ми нещо — заяви той и погледна часовника си. — До дванайсет остават две минути. Може пък господин Кастило да забележи нещо в „Канзас“, което ние сме пропуснали. Джак, нали нямаш нищо против, да го заведа там на обяд? Ти, ако искаш, обядвай с Тони и Кен.
    Кастило забеляза, че Мастърсън е искрено изненадан от това предложение. Мастърсън се канеше да се възпротиви, но тъй като бе готов „да се хване и за сламка“, премълча и кимна.
    — Чудесна идея, Алекс.
    — Ние ще идем пеша до „Рио Алба“ — реши Тони Сантини. — Кен черпи.
    — Ще те взема навреме, Джак, за да приберем децата от училище — успокои го Дарби.


    Когато асансьорът спря на втория етаж, Дарби докосна ръката на Кастило, за да му подскаже, че продължават. Останалите слязоха.
    Когато стигнаха в мазето, Дарби извади мобилен телефон, натисна едно копче и заяви, без да се церемони:
    — Ще взема колата ти; ти не пипай моята. Връщам се малко след два.
    Минаха покрай автомобилите, Дарби посочи фолксфаген „Голф“ и се настани зад волана. Кастило разбра веднага. Дарби не искаше да използва автомобил на посолството със шофьор. „Голфът“ беше с обикновени аржентински номера. По някаква причина Дарби не искаше да го виждат в ресторанта с кола на посолството.
    Едва когато охраната на портата поиска документите на Кастило, Чарли се сети, че са останали при Лауъри.
    — Не ме бавете с тези глупости — сопна се грубо Дарби на безупречен испански. — Достатъчно е да знаете, че господинът е с мен.
    Макар и с нежелание, охраната ги пусна да излязат от посолството.
    — Половината са приятни хора — обясни Дарби. — Останалите са като този. Много обичат да се правят на важни.
    — Имах известни трудности, докато ме пуснат да вляза — призна Кастило.
    — От видяното досега, Кастило, хареса ли ти Буенос Айрес?
    Чарли се канеше да отговори, когато осъзна, че Дарби е преминал от английски на пущу, един от основните диалекти в Афганистан. Другият беше афгански персийски.
    Дарби забеляза изненадата по лицето на Кастило и се разсмя.
    — Май не ме помниш? — продължи той на пущу.
    Кастило поклати глава.
    — За последно се видяхме в Зарандж — подсети го Дарби. — Там се мотаеха разни високопоставени офицери от армията, които не можеха да решат дали да те предадат на военен съд, или да те върнат у дома окован, или да те наградят с медал. Ставаше въпрос за един откраднат „Блекхоук“, доколкото си спомням.
    — Значи край с прикритието ми — отвърна Чарли на пущу. — А ти какво правеше в Зарандж?
    Зарандж бе град на границата между Иран и Афганистан.
    — Ръководех агенцията там. Какво стана с черния, дето му размазаха коляното?
    — Ако питаш дали оживя, да, наред е.
    — Благодарение на теб. Бях там, когато върна хеликоптера. Той сам нямаше да успее — едва ли някой от тях щеше да успее, — ако не беше тръгнал след тях.
    — Той щеше да направи същото и за мен — отвърна Кастило. — А за него мога да ти кажа, направо не е за вярване, той стана — поне за известно време — шеф на представителството на Агенцията в Луанда, Ангола.
    — Мислех, че може да сте двамата — подхвърли Дарби.
    — За какво говориш?
    — Хич не ми се мисли колко часове и пари профуках, докато питах и разпитвах за откраднатия „727“ — обясни Дарби. — В Ленгли бяха изпаднали в истерия, защото не успяваха да го открият. И най-неочаквано преустановиха търсенето и не дадоха никакво обяснение. Направо умирах от любопитство, така че месец по-късно, докато бях в Агенцията, поразпитах. Един стар приятел ми довери, че някакъв надут перко, казвал се Кастило, започнал да си вре носа в делата на Агенцията и взел че го открил и го откраднал, с което направо вбесил Агенцията. Реших, че си ти, още повече че директорът на ЦРУ искал да разпъне на кръст шефа на представителството в Луанда, бивш офицер от Спецчастите, който имал проблем с коляното от Афганистан, защото дал на Кастило разузнавателна информация.
    — И ФБР не ме обичат особено — призна Чарли.
    — Така че сега се питам какво правиш тук и защо размахваш документи на Тайните служби.
    — Те са напълно редовни.
    — И аз така реших. Сантини веднага щеше да надуши, ако имаше нещо гнило. Или щеше да му е наредено да не задава никакви въпроси.
    — Едва ли ще успея да те убедя да не задаваш въпроси.
    — Хич не се надявай.
    — Президентът ме изпрати да открия какво става със съпругата на Мастърсън.
    — Казваш го така, сякаш президентът ти е звъннал и ти е казал: „Кастило, заминаваш за Буенос Айрес“, а не ти е пратил заповедта по каналния ред.
    — Всъщност президентът каза: „Искам да разбера как и защо се е случило, при това бързо, защото нямам намерение да чакам който там отговаря за случая да скалъпи набързо някакъв доклад.“
    — Той ти го е казал лично, така ли?
    Кастило кимна.
    — И ти мислиш, че ще скалъпя набързо някакъв доклад, така ли?
    — Не. Според мен си готов да направиш необходимото, за да върнеш жената на нещастния човек жива и здрава.
    — Благодаря ти — отвърна Дарби.
    Последва дълго мълчание, след това Дарби каза:
    — Сега ще похапнем хубаво, а аз ще трябва да реша на кого какво и кога да разкажа за теб.
    — Ще ми кажеш ли какво решение си взел?
    — Ще ти кажа.
    — Благодаря — кимна Кастило.

IV.

(ЕДНО)

    Ресторант „Канзас“
    „Авенида Либертадор“
    „Сан Исидро“
    Провинция Буенос Айрес, Аржентина
    13:15, 22 юли 2005

    — Според теб каква част от шейсетте милиона е получил? — обърна се Чарли към Дарби.
    Седяха на една маса до пълния с народ бар в „Канзас“ и пушеха пури с кафето.
    Няколко минути седяха смълчани, всеки потънал в мислите си, а въпросът изникна неочаквано. На Дарби му бе необходима секунда, за да се съсредоточи.
    — Чарли, надявам се, не питаш от голо любопитство.
    — Просто се питах, ако има искане за откуп и той реши да тегли една майна на правилата, за да си върне жената, дали разполага с достатъчно пари, за да плати?
    — Какво са казали хората? Великите умове мислят еднакво.
    — Имаше нещо такова.
    — В интерес на истината, данъчните са лапнали своя дял, като знаеш каква е сумата, значи половината, след това от щата Луизиана също са си поискали данъка върху доходите. С други думи, той е получил към осем милиона и половина по онази част от споразумението, което касаело загубените приходи по договор, а данъците и таксите са изяли половината. Останалата част от споразумението е била компенсация за болка, страдания и разни подобни. Тя вече не се облага.
    — Тоест говориш за повече от четирийсет милиона долара. Те къде са?
    — Сега вече са много повече. Има един тип — двамата с Джак били съученици в някакво частно даскало — от Национална банка „Хиберния“ в Ню Орлийнс, който управлява парите му. При това се справя забележително добре.
    — Той от Ню Орлийнс ли е?
    Дарби поклати глава.
    — От другата страна на Мисисипи, от някакво градче, Пас Крисчън, в залива. Бетси е от Ню Орлийнс. Баща й, пенсиониран посланик, все още живее там.
    — Проверил си значи Мастърсън?
    — Не съм. Той ми разказа. Двамата с Джак се запознахме, докато бяхме в Париж преди години. Близки сме. Аз съм — след баща му — изпълнител на завещанието му. Затова, изглежда, прецени, че трябва да знам в какво се забърквам.
    Кастило кимна и двамата отново замълчаха.
    — Има и още един проблем, дето му се е стоварил на главата на нещастника. Трябва да съобщи на семейството на Бетси — обясни Дарби.
    — А на своето семейство дали е казал?
    — Едва ли ще каже на своя баща, преди да съобщи на бащата на Бетси, а бащата на Бетси като нищо ще получи сърдечен удар. Буквално. Има много слабо сърце.
    — Някой спомена нещо за зет.
    — Работи в ООН. Джак не може да го понася.
    — Защо?
    Дарби сви рамене.
    — Не ми е казал. Но е очевидно.
    След тези думи Дарби смени темата.
    — Да отговоря на първия ти въпрос. Какво бих направил, ако бях на мястото на Джак Мастърсън — вече се страхувам, че той го е направил: — щях да вдигна телефона и да се чуя с приятеля си от „Хиберния“. „Изтегли ми един милион, метни се на следващия самолет и ми ги донеси, без да казваш на никого ни дума.“
    — Може да не е толкова лесно — опита се да обясни Кастило. — Богатите не държат много налични пари, нито пък в разплащателни сметки. Дори един банкер ще се затрудни да освободи един милион, без някой да започне да задава неприятни въпроси.
    — Защо ми се струва, че говориш от личен опит? — засече го Дарби.
    Кастило не обърна внимание на забележката.
    — А един милион в банкноти по сто заема доста място. Сто хиляди, извадени от Федералния резерв, са толкова голям пакет.
    Той разпери ръце.
    — Чарли, ти наистина ли живееш в апартамент в „Мейфлауър“? — попита Дарби.
    На Кастило му се прииска да не обърне внимание и на този въпрос, но след това размисли.
    — Това пък откъде го чу?
    — От същия тип, който ми разказа как си ядосал директора на ЦРУ. Няма да ти кажа кой е, но го познаваш. И той беше в Афганистан с нас. Не се притеснявай; харесва те.
    — И какво друго е изтропал приятелят ми с голямата уста?
    — Че парите ти идват от тексаски петрол.
    — Да, от Тексас съм и мога да си позволя да живея в „Мейфлауър“. Може ли да не бистрим повече този въпрос?
    — Добре.
    — Има нещо като закон — продължи Чарли, — че когато искаш да теглиш десет хиляди или повече в брой, банката трябва да съобщи на някого. Не знам на кого, може би на данъчните, но се съобщава на някого. И още нещо. Не съм много сигурен, но има закон, според който си длъжен, ако изнасяш десет хиляди — дали не бяха пет хиляди — в брой от страната, да ги обявиш.
    — Ще попитам Тони. Той със сигурност знае. Или пък някой от агентите, дето ни ги пратиха от Монтевидео. Не може да не знаят.
    Звънна мобилен телефон. И двамата извадиха своите.
    — Здрасти, Чарли. — Гласът на Кенеди имаше метално звучене. — Как върви?
    Дарби прибра своя мобилен и погледна Кастило с огромен интерес.
    — Какво става, Хауърд? — попита Кастило.
    — Един общ приятел много държи да те види.
    — Сериозно?
    — Няма търпение.
    „Защо ли тази работа ми се струва страшничка?“
    — Поласкан съм. Защо?
    — Нямам никаква представа. Ти какво правиш в момента? Къде си?
    — Пия кафе в един ресторант в Сан Исидро.
    — Няма да ти отнеме повече от два часа, Чарли. Да мина ли да те взема? Кой е ресторантът?
    — Чакай малко, Хауърд — спря го Кастило и дръпна мобилния от ухото си.
    Горчивият опит го бе научил, че микрофоните на мобилните телефони са изключително чувствителни. Натисна няколко копчета, докато открие функцията за заглушаване, а след това, за да се презастрахова, вдигна бедро и пъхна апарата отдолу. Бедрата му бяха единственото, което със сигурност щеше да покрие телефона.
    Очевидно Дарби бе стигнал до същото заключение, защото се усмихна с разбиране. Кастило също се усмихна.
    — Има един, с когото трябва да се видя на всяка цена — обясни той.
    — Надявах се, че е Тони, за да ни съобщи, че са чули нещо.
    — И аз — отвърна Чарли. — Има ли някаква друга причина, поради която да е наложително да се върна в посолството?
    Дарби поклати глава.
    — Аз обаче трябва да се върна. Казах на Джак, че ще отида с него, за да прибере децата от училище. Нали ще се оправиш сам до хотела?
    — Няма проблем.
    Кастило се надигна, извади телефона и натисна ново копче, за да прекъсне функцията „Заглушаване“.
    — Чуваш ли ме, Хауърд?
    — Каква е тази работа, дяволите да те вземат?
    — Намирам се в ресторант „Канзас“ на „Либертадор“.
    — Знам къде е. След десет, най-много петнайсет минути, ще бъда при теб. Със същия автомобил съм. Излез да ме чакаш на улицата.
    — Защо не минеш на паркинга? Така на ФБР ще им бъде по-лесно.
    — Изобщо не е смешно, дяволите да те вземат!
    — Просто се майтапех, Хауърд.
    — След десет минути да си отпред — нареди Кенеди и прекъсна.
    Дарби го наблюдаваше любопитно.
    — Наша си шега — обясни Кастило. — Още един, когото ФБР не обича много.
    Дарби кимна.
    — Такива ги има много. Защо не си разменим номерата на мобилните?
    — Ако се каниш да разкажеш на Лауъри — или Мастърсън, или посланика — защо съм тук, просто ще си загубиш времето.
    — Няма да е тази вечер. Може би утре. Но не и преди да съм те предупредил. А и не се знае какво може да се случи тази вечер.
    — Благодаря — каза Кастило и подаде на Дарби мобилния си, за да запише номера.

(ДВЕ)

    Черният „Мерцедес Бенц S500“ се появи сред трафика по „Авенида Либертадор“ и Кастило застана на самия край на тротоара, за да го видят. Автомобилът спря и някой отвътре отвори задната врата. Видя седналия Кенеди.
    — Качвай се, Чарли — нареди Кенеди.
    Колата потегли в мига, в който Кастило хлопна вратата.
    — Gruss Gott — поздрави Кастило, като се опитваше да докара виенски акцент.
    — Gruss Gott, Herr Gossinger — отвърна седналият зад волана Фредерик.
    „Това не е никакъв виенски акцент. Не е дори чешки. Приятелчето Фредерик, по всяка вероятност е унгарец.
    Защо се ровя? Какво ми пука?“
    Мерцедесът зави наляво. Минаваха през жилищен квартал, който много приличаше, поне така му се струваше на Кастило, на хубавите квартали на Сан Антонио, само че всички къщи тук бяха скрити зад стени — някои от тях с бодлива тел отгоре — и почти всички с решетки на прозорците.
    Кенеди докосна ръката му и му подаде нещо. Приличаше на черна кадифена качулка.
    — Какво е това?
    — Кадифена качулка — отвърна Кенеди. — Сложи си я.
    „Вече знам защо ми се стори страшно. На това му се казва «интуиция».“
    — Шегуваш се, нали?
    — Ни най-малко. Нали го знаеш шефа ми. Много държи на усамотението и спокойствието.
    — Майната ти, Хауърд, майната му и на шефа ти! — изрече бавно и спокойно Чарли. След това повиши глас, за да го чуе Фредерик: — Спри колата!
    — За бога, Чарли, няма нищо лично!
    — Спри колата, за да не се налага да те наранявам, Хауърд.
    — Върни ни в ресторанта — нареди Кенеди на немски, след това се обърна към Кастило: — Знаеш, че тая работа няма никак да му хареса.
    — Гледай да му предадеш какво съм казал: „Да си го начукаш, Алекс“. Спри най-сетне проклетата кола.
    Кенеди се поколеба за момент, след това нареди на Фредерик да спре до тротоара.
    Кастило слезе, тресна вратата и тръгна към „Авенида Либертадор“. Чу „Мерцедеса“ да потегля.
    Бе изминал три пресечки по „Либертадор“, когато забеляза „Мерцедеса“. Беше паркирал до тротоара, а Кенеди бе застанал до вратата. Държеше нещо в лявата си ръка.
    „Не вярвам да е толкова тъп, че да извади пистолет и да ме накара насила да се кача, но никога не се знае.“
    Когато Чарли приближи, разбра, че Кенеди държи мобилен телефон.
    — Обаждане за вас, хер Госингер — подхвърли шеговито Кенеди. В усмивката му се четеше неудобство.
    — Ако на Фредерик дори му мине през ум да слезе от колата, ти заминаваш или в реанимацията, или в моргата — предупреди Кастило.
    Кенеди подаде телефона на Кастило, отстъпи три крачки назад и разпери ръце, за да покаже, че няма намерение да предприема каквото и да е.
    Кастило не откъсваше очи от него, докато вдигаше телефона към ухото си.
    — Ало?
    — Ако Хауърд те е обидил по някакъв начин, приятелю — започна Алекс Певснер на руски, — моля те да приемеш извиненията ми.
    — Хауърд следваше нарежданията ти. И повече не ме наричай приятел — продължи Чарли на руски. — Там, откъдето идвам, приятелите си имат доверие и не ги карат да си нахлузват торби на главите.
    — Когато пристигнеш, приятелю, ще разбереш защо проявявам малко повече предпазливост от обикновено. Освен това ще разбереш, че за мен наистина си скъп приятел.
    — Защо ми е да ходя където и да било?
    — Защото те моля като приятел.
    — Няма да ми бъде приятно, ако се наложи да нараня Хауърд.
    — Няма да се наложи. Моля те, дай ми няколко часа от времето си.
    „За каквото и да става въпрос, за него е важно. Той не моли хората, направо им нарежда, а когато не направят онова, което той си е наумил, ги убива.“
    — Добре — съгласи се Кастило след внимателно премерено колебание.
    — Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер и прекъсна.
    Кастило погледна Кенеди и му подхвърли мобилния.
    — Влизай в колата, Хауърд, и нахлупи качулката — нареди Чарли.
    Стана му жал за Кенеди, когато забеляза изражението му.
    — Майтап, Хауърд, майтап.

(ТРИ)

    Пътят минаваше през квартал „Сан Исидро“, покрай разположени един до друг интересни ресторанти срещу жокей клуба „Сан Исидро“. Той имаше представа къде се намира. Дядо му ги бе водил тук с братовчед му Фернандо поне пет-шест пъти още докато бяха в гимназията.
    След това бързо излязоха на магистралата — тя беше с по шест платна във всяка посока — и макар всичко това да бе ново за него, Кастило бе сигурен, че това е старата магистрала „Пан Американ“. Аржентинците я разширяваха от години и очевидно най-сетне бяха приключили така наречената autopista.
    След шест или седем километра, които изминаха с най-малко двайсет километра над допустимата скорост от сто и трийсет — което означаваше, че пътуват с над сто и петдесет километра в час, — стигнаха до разклонение и Фредерик пое наляво. Табелите сочеха, че дясното отклонение е за магистралата към Уругвай, а те се бяха насочили към Пилар.
    Стигнаха до пост за пътна такса, ала не спряха, само намалиха, колкото апаратът да отчете преминаването и бариерата да се вдигне, след което Фредерик пак настъпи газта и отново подкара с превишена скорост.
    От лявата им страна се виждаше огромна фабрика, правоъгълна сграда на три етажа, поне триста метра дълга, свързана с четири гигантски кръгли бетонни силоза. „LUCCETTI, LA PASTA DE MAMA“ — гласяха деветметровите надписи на силозите.
    Кастило се изкиска. Кенеди го погледна.
    — Семейството на мама очевидно много обича да похапва макарони — подхвърли Чарли.
    Кенеди се усмихна и поясни:
    — Тук италианците са повече от испанците.
    Магистралата се стесни — само по три ленти в посока, — а ограничението на скоростта все още беше сто и трийсет километра в час, въпреки че Фредерик продължаваше да кара значително по-бързо.
    Зад оградата на магистралата се виждаха големи приятни ресторанти и нови салони на „Ауди“, „БМВ“ и други европейски и японски автомобили. Чарли забеляза единствено емблемата на „Форд“ от американските производители и се зачуди разсеяно дали „Мерцедес Бенц“ имат свое представителство.
    Като дете бе минавал и по този път, но тогава пътят бе само с две платна и водеше от Буенос Айрес към вилите и именията в провинцията.
    Очевидно районът около Пилар се бе превърнал в скъп квартал — все някой трябваше да купува аудитата и беемветата, — но поне от магистралата не се виждаха къщи, само бизнес сгради, които обслужваха хората с пари.
    Фредерик излезе от магистралата и минаха покрай липсващия салон на „Мерцедес“, както трябваше да се предполага, елегантна сграда от другата страна на пътя, разположена непосредствено до супермаркет „Джъмбо“.
    След това излязоха на двулентов път, който накара Фредерик да намали на сто и десет, после наби рязко спирачки и зави към двуетажна къща с червен покрив, очевидно предназначена за охраната на портата.
    Издяланият от дърво надпис гласеше:
    КЪНТРИ КЛУБ „БУЕНА ВИСТА“
    Четирима охранители препречиха пътя им. Двама прегледаха щателно „Мерцедеса“, преди да вдигнат бариерата на червено и бяло райе. Всички от охраната бяха въоръжени, а в къщата се виждаше стойка с шест пушки. Приличаха на американски „Итака“.
    „Ето на това — помисли си Кастило — му се казва охраняван обект.“
    Щом влязоха, забелязаха знаците за ограничение на скоростта трийсет километра и бабуни на всеки двеста метра. Този път Фредерик се съобрази с ограничението.
    Влязоха навътре и чак когато се отдалечиха достатъчно от портата, забелязаха първите къщи.
    Мерцедесът мина по извита алея покрай няколко великолепни къщи, заобиколени от забележително поддържани градини. Тук нямаше решетки по прозорците, както в скъпите къщи на „Сан Исидро“. Минаха покрай игрище за поло — отстрани бяха подредени още от прекрасните къщи — след това покрай още едно, покрай зелени площи, докато най-сетне стигнаха до клуба край игрището за голф. На паркинга се виждаха поне трийсет автомобила.
    Пътят се изви покрай други къщи, значително по-големи. Някои — може би дори всички — бяха оградени с жив плет, достатъчно висок, така че се виждаха само вторите етажи на къщите. Кастило забеляза, че плетът умело прикрива огради от ковано желязо.
    Фредерик отби и спря пред триметрова порта. Тя се отвори след секунда. Чарли забеляза работник до устройството, което контролираше портата. Човекът имаше пистолет, скрит под дънковото яке. Щом влязоха, Чарли забеляза мъж в количка за голф да обикаля градината. В количката се виждаше чанта със стикове за голф, които не успяваха да прикрият цевта на пушка.
    „Това тук май е охранявано имение вътре в охранявания клуб, за разлика от строго охраняваните клубове, където посетителите не искат да се знае каква е сексуалната им ориентация.“
    Първо забеляза хеликоптер „Бел Рейнджър“ на ливадата, чак след това обърна внимание на къщата: впечатляваща, типично английска постройка от червени тухли с красиви прозорци. Докато приближаваха, вратата се отвори, показа се висок мъж към края на трийсетте и заслиза по стълбите към калдъръмената алея за коли.
    Александър Певснер — известен още като Василий Респин и Алекс Дондиемо и още поне пет имена, международен търговец на оръжие и, както се твърдеше, шеф на поне десет доста съмнителни предприятия, за когото поне тринайсет правителства бяха издали заповеди за задържане — бе в сиви памучни панталони, бяла риза (разкопчана на врата, за да се подава, съвсем по аржентински, копринен шал, захванат със сребърен пръстен), бледосин пуловер и лъснати до блясък кафяви обувки с дебели гумени подметки.
    Той скръсти ръце на гърдите, усмихна се, зачака „Мерцедеса“ да спре и Фредерик да се втурне, за да отвори задната врата.
    — Здравей, Чарли — провикна се Певснер на руски, когато Кастило слезе. — Благодаря ти, че дойде. Много се радвам да те видя.
    — Честно да ти призная, не останах във възторг от първата ти покана, Алекс — отвърна Кастило, също на руски, и подаде на Певснер ръка.
    — Вече се извиних. Готов съм да се извиня още веднъж.
    — Веднъж е напълно достатъчно, Алекс — реши Кастило и добави: — Хубава къща.
    Певснер отдръпна ръка, стисна стегнато раменете на Чарли и го погледна в очите. Очите на Певснер бяха големи, сини и невероятно искрящи. Когато се запознаха, Чарли дори се бе запитал дали Певснер не шмърка разни стимуланти през носа.
    — Трябва да ти задам два въпроса, приятелю — започна Певснер. — След малко ще разбереш защо се налага.
    — Питай.
    — Какво правиш в Аржентина? Защо си тук?
    „Това е от онези случаи, когато е най-разумно да кажеш истината, неподправената истина.“
    Чарли отговори, без да се колебае.
    — Съпругата на заместник-посланика ни е изчезнала при обстоятелства, които говорят за отвличане. Президентът ме изпрати да разбера какво става.
    Кастило забеляза, че отговорът му изненада Певснер, но не попита защо.
    — Значи идването ти няма нищо общо с мен.
    Чарли поклати глава.
    — Абсолютно нищо. Нямах представа, че ти — или Хауърд — сте в Аржентина.
    Певснер дълго се вглежда в очите на Кастило.
    „Алекс, пет пари не давам колко дълго ще ме изследваш, за да ме хванеш в лъжа. Казах ти истината. Ако имам късмет, ще забележиш, че ме е страх от теб, при това немалко.“
    Най-сетне Певснер стисна приятелски ръцете на Кастило и го пусна.
    — Благодаря ти за откровеността, приятелю — каза той. — Да влезем, да пием по чаша вино, тъкмо ще те запозная със семейството си.
    — Твоето семейство ли? — заекна Чарли.
    — Да. Моето семейство. Съпругата ми и децата.
    „Мама му стара! Значи затова била цялата тази предпазливост. Какво, по дяволите, правят тук?“


    След като Кастило се запозна с Александър Певснер във Виена, той докладва на секретаря на Вътрешна сигурност Мат Хол, че Певснер му е разкрил, че липсващият „727“ е откраднат от сомалийски терористи, които възнамерявали да го блъснат в Либърти Бел. Певснер бил казал, че е готов да направи всичко по силите си, за да помогне да го открият, защото по ред причини бил против мюсюлманските терористи, като на първо място бил фактът, че е семеен мъж, който обожава съпругата и трите си деца. Не искал да пострадат от мюсюлмански фанатици. След това Певснер му бе показал снимка със семейството си: изключително привлекателна руса жена и три руси деца, сякаш снимани за някоя реклама. Кастило съзнаваше, че аргументите му звучат невероятно, че Хол ще го разпъне на кръст, преди да му повярва.
    Не бе подготвен за шока, изписал се по лицето на Хол и по лицата на Джоуел Исаксън и Том Макгайър. Те не само че не повярваха на нито една негова дума, но — което бе значително по-лошо — поставиха под съмнение репутацията му, защото губеше не само своето време, ами и тяхното с налудничави твърдения.
    — Чарли, чел съм досието му — каза Исаксън. — Ей толкова дебело е. — Той бе разперил широко ръце. — Той е и убиец, и изнудвач, и трафикант, и търговец на оръжие, да не говорим за подкупите, които е раздавал, абе каквото се сетиш, но никога не е бил предан съпруг и баща.
    — Аз му вярвам — бе настоял Кастило.
    — За кое по-точно? — бе полюбопитствал Хол.
    — Почти за всичко — бе отвърнал Чарли. — Снимката беше истинска, сигурен съм.
    — Наистина ли вярваш, че самолетът е откраднат от сомалийците? Да не би да си се вързал, че ще го забият в Либърти Бел? И то защото един международен главорез ти го е казал — бе заявил Хол по-скоро натъжен, отколкото разгневен.
    — Господине, вие сам ми казахте, че един от основните проблеми в разузнаването е, че хората на моето ниво казват на началниците си онова, което началниците искат да чуят, а не онова, в което са убедени. Аз ви казвам онова, в което съм убеден.
    — Не съм ти казал подобно нещо — отсече Хол след дълго мълчание. — Беше президентът.
    — Чарли, ти даваш ли си сметка, че този тип е имал чудесна възможност да те очисти? — бе попитал Джоуел Исаксън.
    — Да, Джоуел, знам. Беше доволен, че не се налагало да ми направи „индийска бенка“ — малокалибрен куршум в челото — и аз му вярвам и за това.

(ЧЕТИРИ)

    Певснер поведе Кастило вътре в къщата, минаха през антре на две нива към хола. С изключение на античния самовар на една маса, мебелите в хола бяха типично английски. На две от стените бяха подредени книги и картини, имаше канапе и два фотьойла също от червена кожа.
    От прозорците се виждаше огромен плувен басейн с пластмасов покрив. От водата се виеше пара.
    „В добрата стара Англия няма много топли плувни басейни, въпреки това имам чувството, че съм там.“
    Жена на средна възраст в униформа на прислужница влезе в хола от странична врата, докато тримата мъже се настаняваха.
    — Ще помолиш ли госпожа Певснер, стига да е удобно на нея и на децата, да слязат при нас? — нареди Певснер на руски.
    Жената кимна, без да се усмихва. Излезе през вратата, откъдето бяха влезли Певснер, Кенеди и Кастило.
    — Хауърд, виж някой в кухнята да ни донесе вино и всичко останало — нареди Певснер на английски.
    — Червено, нали, Чарли? — попита Кенеди. — Каберне?
    — Да, ако обичаш — отвърна Кастило и пристъпи към самовара, за да го огледа отблизо. Тъкмо бе решил, че е истинска руска антика, когато Певснер заговори на руски:
    — Ана, ела да поздравиш Чарли.
    Кастило се обърна и видя жената и децата от снимката. Бяха естествено руси, с много бяла кожа. Майката изглеждаше в края на двайсетте, но Чарли прецени, че трябва да е по-възрастна, след като едното момиче беше на тринайсет или четиринайсет. Едното от двете момчета беше на десет, а другото — на около шест. Всички бяха в хавлиени халати.
    Госпожа Певснер се усмихна, подаде ръка на Кастило и заговори на руски:
    — Много ми е приятно да се запознаем. Съпругът ми е разказвал за вас.
    Прислужницата влезе в хола.
    — Олга, би ли донесла вино? — поръча госпожа Певснер и жената излезе през вратата, която очевидно водеше към кухнята.
    — Хауърд ще донесе вино — обясни Певснер на руски, след това премина на английски: — Поздравете госта ни на английски — подкани той децата. — Чарли, това е Елена. Миличка, запознай се с господин Кастило.
    Елена срамежливо направи реверанс, изчерви се и поздрави.
    — Приятно ми е, господин Кастило. — Говореше с ясно изразен британски акцент.
    — И на мен ми е много приятно да се запознаем, Елена.
    Десетгодишното момче се оказа още по-срамежливо. Затова пък шестгодишният нямаше задръжки. Избута брат си, изпружи ръка и се представи:
    — Аз съм Сергей и ми е особено приятно да се запозная с вас, господине.
    — И на мен ми е приятно.
    — Александър! — повиши глас Певснер и побутна напред десетгодишния си син.
    Той се сви, ала най-сетне подаде ръка и измрънка нещо неясно.
    Певснер грейна от гордост.
    — Господин Кастило, моля да ни извините, че сме по халати — обади се Ана Певснер. — Съпругът ми не беше сигурен дали ще дойдете, а децата обичат да поплуват, след като се върнат от училище.
    — Не искам да ви прекъсвам — отвърна Чарли.
    Шестгодишният се усмихна широко на Кастило.
    — Не ми се иска да ги оставям сами в басейна — призна Ана.
    — Хауърд ще остане за малко при тях, мила — предложи Певснер.
    Кенеди се върна в стаята.
    — Хауърд, би ли останал при басейна да наглеждаш децата? Само за няколко минути.
    — Разбира се.
    „Значи Хауърд няма да присъства на разговора, който ме чака с Певснер и съпругата му. Какво става тук?“
    Кенеди последва двете по-големи деца и излезе от стаята. Сергей се приближи до Кастило, стисна ръката му и хукна след тях.
    — Невероятни деца, Алекс — похвали ги Кастило.
    — Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер тъкмо когато по-млада прислужница — определено аржентинка — влезе с поднос чаши, бутилка вино и огромен хромиран тирбушон. — Най-сетне виното! — обади се Алекс.
    — Заповядайте, седнете. — Ана посочи коженото канапе и фотьойлите.
    Кастило се отпусна на един от фотьойлите. Ана седна на канапето, а Певснер, след като даде знак на прислужницата да остави подноса на масичката за кафе, се настани до съпругата си и посегна към бутилката и тирбушона.
    — Местно вино — обясни той. — От изба близо до Мендоса, в полите на Андите. Ходил ли си в Мендоса, Чарли?
    — А-ха. Имаме приятели там.
    Певснер наля виното в огромни кристални чаши, подаде първата на жена си, след това на Чарли. После чукна чашата си в чашата на Кастило.
    — Добре дошъл в дома ни, Чарли.
    — Благодаря.
    Чарли отпи и се усмихна при вкуса на хубавото вино.
    — Чарли, имам чувството, че любопитството ти ще изригне всеки момент. „Какво, по дяволите, прави Алекс тук?“
    — Ти пак ли четеш мислите ми? — попита Кастило.
    — Истината е, че се крием на открито, Чарли — призна Певснер. — Александър Певснер, унгарец, чиито имоти бяха заграбени от комунистите, получи всичко, когато дойде свободата, но тъй като се бе наситил на унгарските зими и правителствата на потисници, продаде всичко и се отправи към Новия свят, за да започне нов живот. Инвестира парите си в земи и лозя. Включително и това. — Той докосна с пръст бутилката.
    — Много предвидливо — отбеляза Кастило.
    — Вече е традиция европейците да бягат от родните си места и да търсят убежище в Аржентина. Тук се подвизава истински херцог от Австро-Унгарската империя — по-точно внукът му, но той е приел титлата и няма нищо против да бъде наричан „Ваша чест“ — в едно малко градче, Машвиц, намира се наблизо. Непрекъснато се шегува, че името ми било като на известен руски негодник.
    — Много хитро — реши Кастило.
    — Помисли, Чарли. Къде можехме да отидем да живеем? В Русия? Русия няма нищо общо с онова, което е била преди революцията от 1917 година. Престъпленията и корупцията вилнеят и няма никак да се учудя, ако комунизмът — под друго име, разбира се — се завърне. В някоя мюсюлманска страна може би? Там въртя бизнес, разбира се, но можеш ли да си представиш Ана в подобна обстановка, на място, където няма да може да шофира свободно? Да живее в непрекъснат страх, че някой мюсюлмански фанатик ще я разкъса с един откос на картечницата, защото е неверница? Може и да се учудиш, но в Прага, Виена, Будапеща и Букурещ има хора, които ме мразят.
    — Наистина не е за вярване — съгласи се Кастило.
    — Тук, разбира се, също има корупция. Има и престъпления. Вестниците са пълни с материали за кражби и отвличания. В резултат изникна онова, което аз наричам култура на кънтри клубовете. Елитът живее по такива места, а когато ходят в Буенос Айрес, обикновено ги придружават бодигардове — наречени „охрана“ — и никой не се учудва.
    — Забелязах, че човекът в количката за голф носи пушка — сподели Кастило.
    — Имам и свои хора, разбира се, но по-голямата част от охраната ми са аржентинци. Тук има голф игрище… Играеш ли голф, Чарли?
    Кастило поклати глава.
    — Децата ти ходят в училище, наречено „Сейнт Агнес ин дъ Хилс“? — попита с усмивка Кастило.
    Певснер също се усмихна.
    — Директорът е англикански свещеник. Тъй като в Аржентина и дума не може да става за руска ортодоксална църква, а тя признава чуждите литургии, миналата година Елена беше приета в Англиканската църква.
    — Струва ми се, че владееш всичко, Алекс — отбеляза Кастило. — Браво.
    — И аз така си мислех, Чарли, докато не се появи Хауърд тази сутрин и не попита: „Знаеш ли кого срещнах в асансьора на «Фор Сийзънс?»“
    — С риск да се повторя, до днес нямах представа, че ти или Хауърд сте в Аржентина. А ако се притесняваш, че ще спомена пред някого за случайната ни среща, недей.
    — Спомена нещо за отвличане.
    — Съпругата на заместник-посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства, затова се предполага, че е отвлечена — обясни Кастило.
    — Отвличанията се често срещано явление тук — потвърди Певснер. — Не е ли имала охрана?
    — Кой ще тръгне да отвлича съпругата на дипломат? — попита Ана. — Той има ли пари?
    — Много — кимна Чарли.
    — Във вестника нямаше нищо — учуди се Певснер и се приведе напред, за да налее вино на Чарли.
    — Опитват се да потулят случая. Надяват се, когато похитителите разберат, че е съпруга на дипломат, да я пуснат.
    — Едва ли ще го направят — отвърна Певснер. — Ако искаш, мога да звънна тук-там.
    — Всяка помощ е добре дошла — съгласи се Кастило. — Засега не са осъществили връзка. Много ми е жал за съпруга. Имат три деца и те непрекъснато питат кога ще се върне мама.
    — Господи! — възкликна Ана. — Това е ужасно.
    — Наистина — потвърди Кастило.
    — Откъде са я отвлекли? — попита Ана. — Нали не е от дома им?
    — От паркинга на ресторант „Канзас“ в „Сан Исидро“.
    — Двамата с Алекс често ходим там — пребледня Ана. — Нали не са го направили пред децата?
    Кастило поклати глава.
    — Чакала е съпругът й да дойде след работа. Децата са били вкъщи.
    — А президентът защо те е изпратил? — полюбопитства Певснер.
    — За да разбера какво е станало и да му докладвам.
    — Като стана въпрос за президента, преди да се хвана за телефона, имало ли е случай да му споменеш, че съм помогнал при връщането на самолета?
    — Да.


    Част от дневника на президента за този уикенд гласеше:
    ПЕТЪК, 17 ЮНИ 2005, 19:55, ПРИСТИГАНЕ В ПРЕЗИДЕНТСКАТА РЕЗИДЕНЦИЯ В СЕВЕРНА КАРОЛИНА.
    СЪБОТА, 18 ЮНИ 2005, ДО НЕДЕЛЯ, 19 ЮНИ 2005, 20:25: НЯМА ОФИЦИАЛНИ СЪБИТИЯ, ГОСТИ ИЛИ ПОСЕТИТЕЛИ.
    НЕДЕЛЯ, 19 ЮНИ 2005, 20:25: ЗАМИНАВАНЕ ЗА БЕЛИЯ ДОМ.
    Това не бе самата истина. Президентът бе убеден, че онова, което върши, когато си е у дома, не засяга никого, освен него самия, и че има пълното право лично да определи кое е официално събитие и кое не е.
    Дневниците на секретаря на Вътрешна сигурност, на директора на Централното разузнавателно управление, на директора на Федералното бюро за разследване и главнокомандващия на американското Централно командване за същия период отбелязваха, че е прекарал период от два до пет часа в събота, 18 юни, в резиденцията, наричана „Белия дом в Каролина“ или „Президентската резиденция“, или „Хилтън Хед“.
    Всички, с изключение на секретар Хол от Вътрешна сигурност, седяха на меките възглавници на ракитовите кресла и пиеха бира с президента, когато първият хеликоптер, блестящ двумоторен син „Хюи“ на Военновъздушните сили, направи заход над поляната между къщата и Атлантическия океан и кацна.
    Джон Пауъл, директор на ЦРУ, и Марк Шмит, директор на ФБР, бяха в строги костюми, а генерал Алън Нейлър, шеф на Централното командване, бе в униформа. Президентът бе облечен в бяла риза с навити ръкави, разхлабена вратовръзка, панталони в цвят каки и мокасини.
    Полковник от Военновъздушните сили в лятна униформа слезе от хеликоптера, обърна се, за да изтегли малък сак, и чак тогава последва агентите от Тайните служби към засенчената от тента тераса на къщата.
    Президентът стисна ръката на полковник Джейкъб Д. Торине от Военновъздушните сили и му подаде бутилка бира. След това всички вдигнаха погледи, когато друг „Хюи“ — армейски едномоторен хеликоптер в убито маслиненозелено — направи заход и кацна.
    Слязоха едър мъж в делови костюм и офицер от армията, майор в лятна униформа. Те последваха друг агент от Тайните служби към верандата.
    — По-добре късно, отколкото никога, нали така, Том? — бе поздравът на президента към секретар Хол.
    — Господин президент, подранили сме с десет минути — каза Хол.
    — Как си, Чарли? — обърна се президентът към майор К. Г. Кастило от Специалните части на САЩ и му подаде ръка.
    — Добър ден, господин президент — поздрави Кастило.
    — Да се захващаме за работата — предложи президентът. — След това вие двамата ще можете да се отървете от униформите.
    Обърна се, за да погледне към къщата. Трима мъже вече излизаха на верандата. Единият държеше две малки сини кутии, облечени в кожа. Вторият носеше дигитален фотоапарат „Никон“, а третият — сако.
    Президентът спусна навитите ръкави, закопча ги, след това закопча и най-горното копче на ризата си, нагласи вратовръзката и облече сакото.
    — Панталоните да не се виждат на снимката — обърна се той към фотографа и го попита: — Къде искате да застанем?
    — До стената ще бъде добре, господин президент.
    — Очаква ви награждаване — започна президентът. — Нали разбрахте, че това създаде известни проблеми?
    — Да, господине — отвърнаха почти едновременно Торине и Кастило.
    — Ще повторя историята заради директор Шмит и директор Пауъл. За мен няма съмнение, че тези двама офицери заслужават по-високо отличие от Кръст за бойни заслуги. Когато откриха самолета „727“, който никой друг не успя да намери, те го откраднаха и спасиха живота на един господ знае колко хора, предотвратиха хаоса и паниката и във Филаделфия, и в цялата страна. Освен това, макар и не толкова важно, те изпратиха послание до всички лунатици, които мислят по същия начин, че Съединените щати притежават военна сила и разузнавателни средства, които могат да възпрепятстват един наистина впечатляващ замисъл.
    — За съжаление, за да ги наградя с Медал за храброст — първоначалното ми намерение бе да получат Кръст за изключителни бойни заслуги, — трябваше да направя изявление. Тъй като операцията бе тайна, това бе невъзможно. Не е в интерес на нацията. Освен това генерал Нейлър изтъкна, че ако в изявлението си спомена „секретни действия“ и „тайна операция“, ще привлека вниманието на някои от надзорните конгресни комисии и те ще настояват за подробности. Резултатът щеше да е същият, а „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ щяха да раздухат случилото се.
    — Единствено по тази причина те не получават отличието, което заслужават и което искрено бих искал да им връча. Освен това генерал Нейлър изтъкна, че стореното от тях може да бъде определено като „изключителен професионализъм по време на въздушни действия при изключително опасни условия“. Това ще бъде записано и в досиетата им.
    Той погледна директорите на ЦРУ и ФБР.
    — Пресата няма да има достъп до снимките, ала когато Чарли и полковник Торине ги погледнат в бъдеще, искам да си спомнят с умиление — ти също, Том — деня, когато са били наградени.
    — Подредете се. Генерале, ще започнете ли?
    Директорите на ФБР и ЦРУ се надигнаха от столовете си без всякакъв ентусиазъм.
    Генерал Нейлър изчака фотографът да подреди присъстващите и зачете:
    — „Заповед. Централно командване на Военновъздушните сили, Вашингтон, окръг Колумбия, 18 юни 2005. Предмет: Връчване на Кръст за бойни заслуги. Кръстът за бойни заслуги, тринайсети подред, се връчва на полковник Джейкъб…“


    — Така е много по-добре, Чарли — каза президентът и погледна дрехата, с която се бе преоблякъл Кастило — блуза с яка и три копчета отпред, панталони в цвят каки и маратонки. — Сядай и казвай какво да направя за теб.
    Президентът забеляза изражението на Кастило.
    — Защо ми се струва, че ще съжалявам? — подхвърли той.
    Кастило не отговори.
    — Хайде, Чарли, кажи какво има — настоя президентът.
    Лицето на генерал Нейлър не трепваше.
    — Има две неща, господин президент — призна Чарли. — Първо, никога нямаше да открием самолета без помощта на господин Певснер.
    — За руския гангстер ли говориш?
    — Да, господине.
    — Какво искаш да направя, Чарли? — попита саркастично той. — Да изчистя досието му ли? Страхувам се, че не мога да го направя. Ние сме единствената страна в западния свят, която не е издала заповед за задържането му.
    — Господине, той разполага с разузнавателни средства, каквито ние не притежаваме. Бих искал да предложа… разумно е правителството да поддържа връзка с него.
    — За бога, Кастило — избухна директорът на ФБР Марк Шмит. — Това руско копеле има досие, в сравнение с което Джон Готи прилича на бой-скаут.
    — Освен това има разузнавателни източници, каквито ние нямаме — повтори спокойно Кастило. — И които няма нищо против да ни предостави.
    — Той е прав, Марк — намеси се президентът. — Как можем да осъществим онова, което предлагаш, Чарли? Той какво иска?
    — Иска от ЦРУ да го оставят на мира, господине. Не знам дали е прав, или не, ала откакто са спрели да използват услугите му…
    — Я чакай малко — прекъсна го президентът. — „Спрели да използват услугите му“ ли? — Той се обърна към директора на Централното разузнаване. — Кажи какво става тук, Джон.
    Директорът на ЦРУ се размърда притеснен.
    — Имаше няколко случая, господин президент — призна той. — Проведохме тайни операции съвместно с Певснер. Използвахме самолета му, за да доставим стоки на определени места…
    — Защо не кажете направо „Редовно провеждахме тайни операции“? — прекъсна го Кастило и си спечели гневен поглед от директора.
    — Доставяли са оръжия и други стоки, закупени от него — уточни Кастило.
    Президентът погледна Кастило, след това премести очи към директора на Централното разузнаване и зачака обяснение.
    — Провеждани са няколко подобни операции, господин президент — призна шефът на ЦРУ. — Това беше преди доста време. Отдавна съм наредил всички връзки с него да бъдат прекратени.
    — А той е убеден, не знам дали е прав, или греши — обади се отново Кастило, — че тъй като Агенцията е престанала да го използва, се опитва да го арестува — дори по-лошо — с посредничеството на правителствата, срещу които същата тази Агенция го е карала да действа.
    — Изобщо не си наясно с този въпрос, Кастило! — сопна се директорът на ЦРУ.
    — Вече казах, че той така смята — повтори Чарли.
    — Защо? — попита спокойно президентът.
    — Защото ако се намира в някакъв затвор в отдалечена част на Конго или е мъртъв — няма да има следи, които да сочат към Агенцията.
    Президентът се отпусна на стола си и зарея поглед към Атлантическия океан. Отпи голяма глътка от бутилката бира. След малко се обърна към Чарли и заговори внимателно:
    — Искам да съобщиш на господин Певснер, че макар да ми е трудно да повярвам, че подобно нещо е възможно да се случи — звучи като приказки на параноик, — в знак на признателност за безценната му помощ при откриването на липсващия „727“ съм наредил на директора на ЦРУ да разследва въпроса и ако има подобно нещо, то да бъде незабавно прекратено.
    — Благодаря ви, господине — кимна Чарли.
    — Имаш ли въпроси, Джон? — попита президентът.
    — Не, господине — отвърна директорът на Централното разузнаване.
    — Предай му, че съм наредил на директора на ФБР да ме информира лично за подробностите около всяко разследване на господин Певснер в Щатите. Но ако не съблюдава нашите закони, ще бъде предаден на правосъдието.
    — Да, господине.
    — Разбра ли ме, Марк?
    — Да, господине — отвърна директорът на ФБР.
    Кастило погледна генерал Нейлър, който клатеше шокиран глава.
    — И така, Чарли — продължи шеговито президентът, — какво друго мога да направя за теб?
    — Ще ми позволите ли отново да стана обикновен войник, господин президент?
    Генерал Нейлър изви вежди.
    — От видяното досега, Чарли, искрено се съмнявам, че някога си бил обикновен войник. Отговорът е не. Няма да го направя. И дума да не става.


    — И как реагира президентът? — попита Алекс Певснер.
    — Каза, че ако разбере, че нарушаваш законите на Съединените щати, с удоволствие ще те хвърли в затвора. Нареди на шефа на ЦРУ да прекрати всякакви действия срещу теб.
    — Ти вярваш ли на тези думи?
    — Каза го пред мен. Високо цени помощта, която ни оказа при намирането на самолета.
    Певснер впи блестящите си очи в лицето на Кастило и ги задържа дълго.
    — Канех се да кажа, че ще покажа благодарността си към президента, като направя каквото мога, за да разбера какво се е случило със съпругата на дипломата…
    — Благодаря ти — прекъсна го Кастило.
    — Остави ме да довърша — сряза го остро Певснер. — Само че, ако ти му докладваш, че съм го казал, ще стане ясно, че съм тук, а аз не искам да се знае. Затова ще проверя и ако науча нещо, няма да споменаваш пред никого кой е източникът ти. Става ли?
    — Разбрахме се. Благодаря ти, Алекс.
    — Ана, защо не донесеш един от моите бански на Чарли? Вие ще поплувате, а аз ще проведа няколко разговора.
    — Трябва да се връщам в Буенос Айрес — подсети го Кастило.
    — Повече полза ще имаш, ако почакаш да ти кажа каквото съм открил — сопна се отново Певснер, след това добави с по-благ глас: — А на Ана ще й бъде много приятно, ако останеш на вечеря.
    — Благодаря.
    — Ако има някакво развитие по случая, някой от посолството ще ти позвъни, нали?
    — А-ха.
    — Тогава върви да поплуваш, по-късно ще пийнем още вино и аз лично ще ти приготвя аржентинска пица.
    „Ти лично ще ми приготвиш аржентинска пица ли?“
    — Страхотно, Алекс. Благодаря ти.

(ПЕТ)

    Пещта за пица, глинено кубе, се подгряваше с дърва и бе разположено на десетина метра от басейна, под навес с огромна дървена маса, където семейството можеше да похапва като на пикник.
    Аржентинци поддържаха огъня и в камината, и в пещта, когато Кастило последва Ана и децата към навеса, където бяха подредени кристални чаши и ги чакаха шест бутилки вино.
    Край пещта имаше дървена маса с покривка, където две аржентинки, следвани от бдителната прислужница рускиня, месеха тестото за пица, режеха домати и други продукти за пицата.
    Кастило усети, че някой го подръпва за ръкава, премести поглед и забеляза усмихнатия Сергей да му предлага чиния с empanadas, пържени пелмени с месна плънка.
    — Muchas gracias — благодари Чарли и си взе една.
    — De nada — отвърна Сергей.
    — Май Сергей те хареса — обади се Певснер.
    Кастило дори не бе забелязал кога е дошъл под навеса.
    — Поне един член от семейството ти умее да преценява хората.
    — Не е честно, Чарли — обиди се Певснер. — Аз умея отлично да преценявам хората, а Ана е още по-добра и от мен.
    Кастило се усмихна, но не отговори.
    Певснер вдигна чаша вино.
    — Ела с мен и аз лично ще приготвя пицата — предложи той.
    — Не бих го пропуснал за нищо на света.
    — Тайната е температурата на пещта — обясни Певснер, докато пристъпваше към куполообразната пещ. — Има един начин да провериш.
    Той приближи до масата, зад която бяха застанали трите прислужници и млад мъж, и взе страница от вестник. Смачка го на топка и застана пред пещта.
    Младият мъж се спусна да отвори металната врата с ръжен от ковано желязо. Певснер метна топката вътре и даде знак на мъжа да затвори вратата.
    — Едно, две, три, четири, пет, шест — започна да брои Певснер и даде знак вратата отново да бъде отворена.
    Вестникът пламтеше весело.
    — Ако не се запали до шест секунди, значи не е достатъчно нажежена — заяви напълно сериозно Певснер и махна с ръка вратата отново да бъде затворена.
    — Невероятно — отбеляза Кастило.
    Певснер му даде знак да се приближи с него до масата.
    Прислужницата рускиня донесе тестото за пицата. Остави го между Певснер и аржентинките, застанали зад масата, стиснали прибори за сервиране. Певснер насочи показалец към едната и тя поля тестото с доматен сос. Отдръпна пръст едва когато прецени, че е сипала достатъчно.
    Постъпи по същия начин с червените и зелените чушки, след това с няколко вида колбас, парчета бекон и пиле, а най-отгоре пицата бе поръсена с нещо, което много приличаше на сирене „Пармезан“.
    След това пристъпи отново до пещта, а прислужницата бе застанала зад него с тава, в която бе пицата. Той даде знак на младия мъж да отвори вратата, кимна на момичето да пъхне пицата в пещта, а накрая погледна младежа, за да затвори вратата.
    Чарли едва успяваше да сдържи усмивката си.
    „До този момент така и не докосна пицата, която обеща лично да направи.“
    — Сега ще приготвя друга — обяви Певснер и се върна до масата, където повтори същата процедура още два пъти. Този път готовите, но неопечени пици останаха на масата.
    — Обикновено им имам доверие — обясни Певснер. — След като проверя температурата, те ги пекат, вадят, но обичам сам да ги приготвям.
    — Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши го сам — заяви Чарли съвсем сериозно.
    — Именно — съгласи се Певснер.
    „Не е честно да му се подигравам. Какво ми става? Той се държи мило и приятелски, забавно е, малкото момченце Сергей любезно ми предложи empanada. Цялото семейство ми допадна. Напомня ми как дядо караше Abuela да сипе на двама ни с Фернандо по някоя и друга глътна вино, когато бяхме във фермата в Мидланд, докато той печеше прасе на огъня. С тази разлика, че дядо вършеше всичко сам, с изключение на коленето на прасето.
    Това е семейство. Тогава беше хубаво.
    Струва ми се, че на Бети Шнайдер би й допаднало. А не някакъв тип с пушка, настанил се в количка за голф. Ана и трите деца биха й харесали, също и гордият татко, който приготвя пица за всички, без да се изцапа.
    Какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън тази вечер?
    Какво ли им е казал нещастникът?
    Дали се преструва, че всичко е наред?
    Дали се опитва да ги подготви за най-лошото?
    Господи, когато разбереш, че някой е бил отвлечен, никога не се замисляш за децата! Какъв противен начин да изкараш някоя и друга пара, като отвлечеш майката на едно дете!
    А аз се правя на мил и любезен, докато Алекс следи как се пече пицата.
    В Буенос Айрес не мога да направя нищо, така че защо се чувствам толкова зле?“
    — За какво се замисли, Чарли?
    Кастило се обърна към застаналия до него Хауърд Кенеди.
    Беше изчезнал нанякъде, когато Кастило и Ана Певснер влязоха да поплуват, и оттогава не се беше мяркал.
    — Питах се какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън — отвърна Кастило.
    — Децата на же…?
    Кастило кимна.
    — Алекс работи по въпроса — опита се да го успокои Кенеди. — Скоро ще разберем нещо.
    — Господи, надявам се. Как се наказва отвличането тук? Имаш ли представа?
    — Не съм сигурен, но за убийство дават средно петнайсет години, което означава, че ги пускат на свобода на седмата, в най-лошия случай на десетата година от присъдата.
    Прислужницата рускиня донесе готовата пица и Алекс Певснер остана да наблюдава критично как жената я реже с огромен касапски нож.


    Докато вечеряха, Певснер го търсиха три пъти по телефона — след пицата имаше пържоли и картофи, печени във фолио на жар, а Кастило не можеше да диша от преяждане — всеки път той ставаше и се оттегляше в тясна стаичка с прозорец, през който Чарли го наблюдаваше как говори.
    Тази стая напомни на Чарли за „телефонната кабина“ отстрани на конферентната зала на генерал Нейлър в щабквартирата в Тампа, където се намираше телефонът за обезопасена връзка.
    Първите два пъти Певснер се върна на масата, без да каже и дума, но всеки път, когато приключваше разговора, викаше Чарли настрани.
    Отстъпваха на десетина метра от навеса.
    — Съжалявам, Чарли, нищо засега. Последно ми се обади човек, който има връзки в ДРУ… нали знаеш кои са ДРУ?
    Чарли кимна.
    — Ако някой знае какво става, това са ДРУ. Заели са се много упорито с въпроса. Натискат ги отгоре.
    — Благодаря ти за усилията — каза Чарли.
    — Ще продължа да разпитвам — обеща Певснер. — Източниците ми са на мнение, че не става въпрос за обикновено отвличане. Връзката ми във Федералната полиция и жандармерията каза, че са прибрали на разпит всички, които някога са били заподозрени в отвличане, но така и не са научили нищо. — Замълча за миг, след това попита: — Този тип наистина ли е прибрал петдесет милиона долара, след като е бил прегазен от камион?
    — Шейсет — уточни Чарли.
    — Възможно е похитителите да не са аржентинци. Има вероятност да са американци.
    — Може — съгласи се замислено Чарли.
    „Ще го съобщя в имейла си до Хол. Това е единствената смахната идея, за която не се сетихме по време на брейнсторминга.
    Защо да пращам имейл? Цяла нощ няма да мигна, ако започна да си пращам имейли с Хол. А и Дарби ме предупреди, че утре ще ме издаде пред посланика. Най-добре да се обадя.“
    Той извади мобилния и натисна копче за автоматично набиране, без дори да му мине през ум, че тук, в провинцията, може и да няма покритие.
    — Дарби.
    — Чарли Кастило се обажда. Искам обезопасена връзка с Вашингтон. Можеш ли да уредиш?
    — Мога, но проблемът е, че си просто агент на Тайните служби и ще започнат да задават въпроси.
    — Давай тогава, кажи на посланика. Какво толкова?
    — Добре. Според мен това е най-добрият подход. Ще подготвя нещата в посолството. Ти къде си?
    Кастило знаеше, че Певснер се опитва да хване края на разговора.
    — Чувал ли си за едно малко градче, наречено Машвиц?
    — Да. Няма да те питам какво, по дяволите, търсиш там.
    — Не ме питай. Има още нещо, Алекс. Дочух, че похитителите може и да не са аржентинци, че има голяма вероятност да се окажат американци.
    — Федералната полиция много деликатно подхвърли тази възможност на ФБР. Ако забележиш, че в информационния център са се разработили, да знаеш, че изпращат на НИК — Националния информационен център по криминалистика — списък с имената на всички американци, които са влизали в Аржентина през последните трийсет дни. Може пък те да попаднат на нещо интересно.
    — Все някой я е отвлякъл, Алекс.
    — Да, някое гадно копеле.
    — И още нещо, Алекс. Лауъри взе документите ми от Тайните служби, за да ми издаде пропуск за посетител, но с теб излязохме от посолството, без да си ги взема.
    — Ще се погрижа — обеща Дарби. — Пак ще се чуем.
    Той прекъсна разговора.
    — Благодаря ти — обади се Певснер.
    — За какво?
    — За Машвиц.
    — Ако преценя, че някой проявява прекалено голям интерес къде съм бил или с кого, да знаеш, че ще спомена твоя австро-унгарски херцог — предупреди Кастило. — Това ще ги накара да се юрнат натам. Ще бъде доста забавно.
    Певснер се усмихна.
    — Алекс, налага се да се върна в Буенос Айрес.
    — Разбирам. Искаш ли да изпратя Хауърд с теб?
    — Не е необходимо. Само ще те помоля някой да ме закара до посолството.


    Мобилният на Чарли звънна, когато приближаваха Буенос Айрес.
    — Ало?
    — Господин Кастило?
    Чарли веднага позна гласа на Дарби.
    — Обажда се Александър Дарби, господин Кастило.
    — С какво мога да ви бъда полезен?
    — Господин Кастило, посланик Силвио пита дали имате възможност да бъдете в кабинета му в девет и трийсет утре сутринта.
    — Ще дойда.
    — Благодаря ви, ще се видим утре.
    Връзката прекъсна.
    „Май не ти отне кой знае колко време, за да разкажеш на посланика за мен, Алекс.
    Защо ми се струва, че ми звънна в негово присъствие?
    Какво му каза, че съм ти се представил просто така, без да споменеш, че се познаваме от Афганистан, нали?“


    Американец, който не се идентифицира по никакъв начин — което убеди Кастило, че е агент на ЦРУ, подчинен на Дарби, — го чакаше до оградата при входа за служители. Пропускът за посетител и документите от Тайните служби бяха у него.
    — Последвайте ме, господин Кастило.

(ШЕСТ)

    Информационен център
    Посолство на САЩ
    „Авенида Колумбия“ 4300
    Буенос Айрес, Аржентина
    22:30, 22 юли 2005

    В комуникационния център на посолството също имаше „телефонна кабина“. Когато мъжът, когото Кастило нарече „човека на Дарби“, го поведе към нея, почти всички от осемте или десетте служители го погледнаха с явно любопитство. Единият бе ориенталецът, агентът от ФБР Юнг.
    „Същият, който ме наблюдаваше по време на брейнсторминга с повече интерес от останалите. Или ме намира за хубавец и си пада по мен, или има слабост към Тайните служби, или знае нещо за мен. Или пък подозира нещо.
    Господи! Да не би ФБР да е изпратило тайно нареждане: «Уведомете ни незабавно, ако се появи човек на име Кастило, и докладвайте за действията му. Той постави директора в крайно неловко положение и много ни се иска да го поставим там, където му е мястото.»“
    Кастило затвори вратата на телефонната кабина и седна пред малко бюро, по-скоро полица, монтирана на стената, върху която бе поставен телефонът за обезопасена връзка. Приличаше — въпреки че бе свързан с по-дебели кабели — на съвсем обикновен телефон. Имаше и бележник с пъхнат лист от фолио под първата страница, за да не оставя натискът на химикалката отпечатък върху следващия лист, два подострени молива в чаша и плик за изгаряне на отпадъци, закачен на стената.
    Кастило вдигна слушалката.
    — Оператор — прозвуча мъжки глас.
    „Струва ми се млад. Сигурно е войник.“
    — Казвам се Кастило. Искам обезопасена линия.
    — Да, господине. Имате разрешение. Дайте ми номера, ако обичате.
    „Тук минава десет и половина, което означава, че във Вашингтон е седем и половина. Почти съм сигурен, че Хол не е в кабинета си. Ще накарам телефонистката да го открие.“
    Кастило даде номера на телефонната централа на Белия дом.
    — Господине, това е Белият дом — прозвуча гласът на оператора.
    — Да, знам.
    — Господине, нямате разрешение за Белия дом.
    — Кой трябва да ми даде това разрешение? — попита Кастило и след частица от секундата добави: — Сержант.
    — Или посланикът, или господин Мастърсън, господине. „Прие «сержант», без да реагира. Това може и да се окаже полезно.“
    — Не искам да безпокоя господин Мастърсън, сержант, затова позвънете на посланика. Налага се да се обадя.
    — Господине, господин Дарби е упълномощен да дава разрешения за обезопасена линия до Белия дом. Той има ли информация за правомощията ви?
    — Да, сержант. Говорете с него.
    Трийсет секунди по-късно „търговският аташе“ Дарби позволи на оператора да свърже господин Кастило с Белия дом.


    — Белият дом.
    — Обаждам се от посолството на САЩ в Буенос Айрес — представи се Чарли на оператора. — Бихте ли проверили дали линията е обезопасена?
    Проверката отне около петнайсет секунди.
    — Линията обезопасена — потвърди телефонистката в Белия дом.
    — Обажда се К. Г. Кастило. Трябва да разговарям със секретар Хол. Нямам представа къде се намира в момента.
    — Веднага ще го открия. Изчакайте, ако обичате.


    — Хол слуша.
    — Поверителен разговор, господин секретар, от господин Кастило в Буенос Айрес.
    — Свържете ме, ако обичате — нареди Хол.


    В президентския апартамент на Белия дом президентът вдигна поглед към съпругата си и съпругата на Мат Хол и взе решение.
    — Включи на микрофон, Мат — нареди той. — Не му казвай обаче.


    — Чуваш ли ме, Чарли?
    — Да, господине.
    — Отдавна очаквам обаждането ти.
    — Както сигурно знаете, господине, нямаше какво да докладвам.
    — От опит мога да ти кажа, Чарли, че това не се знае.
    — Така е, господине. Приятелят на Джоуел, Тони Сантини ме посрещна на летището. Много приятен човек, с ум като бръснач. Тони ме заведе до хотела „Хаят“ — сега вече се казва „Фор Сийзънс“, между другото. Каза ми каквото знаеше. Най-важната информация е, че госпожа Мастърсън е била отвлечена от паркинга на ресторант, наречен „Канзас“, в скъпия квартал „Сан Исидро“. Чакала е съпруга си и след като той не се е появил, тя се върнала при автомобила, откъдето била отвлечена.
    — Той каза, че досега няма новини от похитителите — това бе в седем и половина днес сутринта и до момента все още никой не е звънял с искане за откуп. Тони каза, че аржентинците не са съобщили на медиите, така че, ако се представех като Госингер, щяха, първо, да се питат как съм разбрал и, второ, нямаше да ми кажат абсолютно нищо. — Затова се представих като агент от Тайните служби, който случайно минава. Очевидно често се правят подобни визити. Тони ме запозна с шефа по сигурността на посолството, приятен човек, но лека категория…
    — Защо го казваш, Чарли? — прекъсна го Хол.
    — Както Тони Сантини се изрази, по-голямата част от разследванията му се въртели около прелюбодеянията на някой дипломат със съпругата на друг дипломат. Нищо важно.
    — Ясно — съгласи се Хол.
    — Докато бях в кабинета му, влезе Мастърсън. Наистина приятен човек, безкрайно притеснен. Нали знаете как е бил прегазен…
    — И е постигнал споразумение за 50 милиона долара ли? Да, да, знам.
    — Аз чух нещо за шейсет милиона. Както и да е, представиха ме като агент на Тайните служби и той ме покани на брейнсторминг с останалите играчи. Представителят на ЦРУ — след малко ще ви разкажа повече за него, — хората от Отдела за борба с наркотиците и двама агенти на ФБР от Монтевидео, които, изглежда, имат известен опит с отвличанията. Единият ме наблюдава доста странно. И тогава, и сега, когато влязох в комуникационния център.
    — Какво искаш да кажеш?
    — Ако бях параноик, а аз съм, бих заподозрял, че в сградата на Дж. Едгар Хувър е разпространен бюлетин, който предупреждава всички да си отварят очите за негодника Кастило.
    — Ти сериозно ли говориш, Чарли?
    — Не мога да го докажа, но по същия начин ме наблюдаваше и шефът на ЦРУ, казва се Дарби — и на него умът му е като бръснач — и вече знам, че е бил наясно кой съм бил. Кой съм.
    — Как разбра?
    — След брейнсторминга — от което нищо не излезе — ми предложи да ме заведе на ресторант и щом се качих в колата му, веднага призна, че ме е виждал в Зарандж, Афганистан — бил е шеф на ЦРУ там — събрал две и две и решил, че съм човекът, който е върнал самолета „727“.
    — Значи ще каже на посланика, така ли? Или на някой друг.
    — Не знам доколко мога да му вярвам, но обеща да изчака до утре сутринта. Преди два часа говорих с него и му казах да не крие повече. Трябваше да говоря по обезопасена линия, вместо да си губя времето с имейли. Така че той знае. Докато се връщах в града, Дарби ми се обади отново и ме покани много любезно от името на посланика утре сутринта в девет да заповядам на среща в кабинета му.
    — Ами посланикът?
    — И Сантини, и Дарби казват, че е изключителен. Както и да е, след приятния обяд в „Канзас“, заради който наистина се чувствам виновен, реших да действам сам и не открих абсолютно нищо, освен за възможността похитителите да се окажат американци. Когато споделих тази информация с Дарби, той ми обясни, че аржентинците — „много деликатно“, както сам се изрази — били подхвърлили същата възможност. Извън телефонната кабина тук, ФБР — включително Юнг, агентът, който, струва ми се, ме е разкрил — изпращат до НИК имената на всички американци, които са били в страната през последните трийсет дни.
    — Ами местните власти?
    — От всичко, което успях да разбера, те полагат всички усилия, ала резултатът е същият — пълна нула. Така че извършителят чака да види какво ще стане.
    — Това ли е всичко?
    — Да, господине. Струва ми се, че съм напълно безполезен тук. Господи, откъде му е хрумнала на президента шантавата идея, че съм Шерлок Холмс? Иска ми се да не ме беше изпращал тук. Наистина ми се иска да помогна, а не успявам да направя нищо.
    — Чакай малко, Чарли.
    — Шерлок, говори президентът.
    — Мили боже! — заекна Кастило.
    — Не, само президентът — разсмя се той. — Радвам се, че те изпратих, Шерлок. Не можех дори да се надявам на по-изчерпателен доклад, освен това качествен доклад като този, който току-що направи пред секретар Хол, едва ли щеше да стигне до мен достатъчно бързо.
    — Господине, много се извинявам…
    — Няма защо да се извиняваш, Чарли. Имам само един въпрос.
    — Да, господине.
    — Какво става с господин Мастърсън? На него — и децата осигурена ли им е закрила?
    — Да, господине. Господин Дарби — двамата с господин Мастърсън са близки приятели — ми каза, че изпратил хора около дома на господин Мастърсън и се надява той да не е усетил, че наблюдават къщата. Освен това наоколо патрулират аржентинските ченгета и агенти от ДРУ.
    — Тяхното ФБР ли?
    — Да, господине. Нещо много подобно. И господин Сантини, и господин Дарби ми казаха, че ДРУ знаят какво правят.
    — Когато утре сутринта се видиш с посланик Силвио, предай му, че съм много загрижен.
    — Разбира се, господине.
    — Това е всичко засега — реши президентът. — Вършиш точно онова, заради което те изпратих, Чарли, при това се справяш чудесно.
    — Благодаря ви, господине.
    — Госпожа Хол ти изпраща поздрави. Сигурен съм, че и съпругата ми ти изпраща своите.
    — Благодаря, господине.
    — Лека нощ, Чарли — завърши президентът.


    — Интересно момче — отбеляза президентът.
    — И много симпатичен — добави госпожа Джанис Хол. — По гласа му личеше колко е загрижен за горката жена и семейството й.
    — Преди да се запознае с него, Джанис все разправяше, че не може да понася мъже, които привличат жените като пеперуди към пламък.
    — Върви по дяволите, Мат — възмути се госпожа Хол.
    — Добре че го изпратих там — каза президентът и добави: — Както и че настоях да остане при Мат.
    — Моля? — попита първата дама.
    — Когато върна самолета, първата ми мисъл бе да го взема в Белия дом. След това разбрах, че няма да излезе нищо. Можете ли да си представите на какво напрежение щеше да бъде подложен тук? Всички до един в сградата щяха да се опитват, първо, да го контролират и, второ, да му пречат да се добере до телефона ми или Овалния кабинет. Като остана на работа при Мат, не се стигна до никакви проблеми.

(СЕДЕМ)

    Стая 1550
    Хотел „Фор Сийзънс“
    „Черито“ 1433
    Буенос Айрес, Аржентина
    06:25, 23 юли 2005

    Кастило бе поръчал събуждане за седем — щеше да разполага с два часа, за да се облече, да закуси и да стигне в посолството до девет и половина, — така че щом погледна часовника си, докато се пресягаше за телефона, и видя колко е часът, усети неприятна тръпка. Не можеше да се надява на добри новини.
    — Hola?
    — Кастило? — прозвуча вбесеният глас на Дарби.
    — Да?
    — Защо не вдигаш мобилния? — нападна го Дарби.
    — Какво има?
    — Слизай веднага, ще те чака кола.
    — Какво е станало?
    — Мога само да ти кажа, че новините не са добри — заяви Дарби и затвори.

V.

(ЕДНО)

    „Авенида Томас Едисън“
    Буенос Айрес, Аржентина
    06:40, 23 юли 2005

    Малка сива алфа ромео — доколкото Кастило можеше да прецени, бяха същите като фиатите, с изключение на надписите — с аржентински номера, чакаше пред хотел „Фор Сийзънс“, когато Кастило изскочи през въртящата се врата.
    Докато Кастило я оглеждаше и се питаше дали е за него, шофьорът отвори вратата.
    — Senor Кастило?
    Кастило закрачи бързо към колата и се качи. Тя потегли със свистене на гумите още преди Кастило да успее да прехвърли и закопчее предпазния колан.
    — Говорите ли испански, господин Кастило? — попита шофьорът с ясно изразен американски акцент.
    Чарли се взря внимателно в него. Беше с маслинова кожа и черна коса, на трийсетина и няколко, в строг костюм и поне според Кастило можеше лесно да мине за porteno, коренен жител на Буенос Айрес.
    — Si — отвърна той.
    — Поздравете полковник Алфредо Мунц от ДРУ — продължи шофьорът на типичен за porteno испански.
    Прозорците на алфата бяха силно затъмнени и Кастило не бе забелязал друг на задната седалка. Обърна се и забеляза як рус мъж на около четирийсет. Кастило протегна ръка.
    — Mucho gusto, mi coronel.
    Мунц стисна стегнато ръката му.
    — Mucho gusto — отвърна той и добави: — Senor Дарби ми разказа за вас, сеньор.
    „Интересно какво ли ти е казал?“
    Колата минаваше покрай френското посолство и надуваше клаксона на къси непрекъснати бибиткания. Шофьорът мина на червено и едва не бе отнесен от камион фиат, който караше по „Авенида 9 Хулио“. Алфата зави със свистене на гумите по „9 Хулио“, след това пое с пълна газ по магистралата в крайната дясна лента, която бе единствено за аварирали автомобили.
    — Какво е станало? — попита Кастило. — Къде отиваме?
    — Гадовете са застреляли Мастърсън — обясни шофьорът.
    „Какво каза той? Застреляли са я, така ли? Мили Боже!
    Само че той така го каза, сякаш говореше за господин Мастърсън.“
    — За госпожа Мастърсън ли говорите?
    — Не, за Мастърсън.
    „Мама му стара.“
    — Мислех, че Дарби е сложил хора, които да го пазят.
    — Да, сложил е. Мен. Аз прецаках нещата отвсякъде.
    Стигнаха до будките, където се плащаше пътна такса. Без да намали, като не спираше да натиска клаксона, шофьорът продължи по дясното платно, въпреки че полицаят, който забеляза да приближават, размаха трескаво ръце. Полицаят отскочи настрани в последната минута и посегна към пистолета си.
    — ДРУ! ДРУ! ДРУ! — изкрещя полковник Мунц през отворения прозорец.
    „Господи, дано да повярва!“
    Изстрел не последва.
    „Поне аз не го чух.“
    Стигнаха до Т-образно кръстовище на пътя. Минаха на нов червен светофар и шофьорът зави наляво, мушна се между две ремаркета и даде рязко газ.
    Кастило забеляза, че са на „Авенида Президенте Кастильо“.
    „Улицата не е достатъчно елегантна, за да я кръстят на Кастильо, на Ел Президенте или на Сан Антонио.“
    Очевидно това бе пътят към доковете и асфалтът показваше следи от износване от гумите на тежкотоварни камиони. Алфата подскачаше всеки трийсетина секунди.
    В колата бе прекалено шумно, за да задава въпроси, а и не бе много разумно да разсейва шофьора, докато кара.
    „Авенида Президенте Кастильо“ завиваше наляво и свършваше, факт, на който шофьорът не обърна никакво внимание, и за малко да го блъсне огромен камион „Скания“ с ремарке, натоварено с два контейнера.
    Последва нов ляв завой и Кастило разбра, че са излезли на „Авенида Томас Едисън“. Тук бе още по-неподдържано от „Авенида Президенте Кастильо“. Асфалтът по двулентовия път бе почти напълно изтрит от паветата, върху които някога е бил излят. От лявата им страна се виждаха изоставени складове, а от дясната бяха запуснатите докове, покрай които бяха вързани ръждясали и наполовина потънали лодки и катери.
    Най-сетне видя сините и червените светлини.
    Федералната полиция бе спряла по средата на улицата, униформените бяха вдигнали високо ръце, за да ги спрат. Кастило забеляза още шест ченгета, които разтоварваха бариери от каросерията на камион.
    Шофьорът наби спирачки, намали, ала не спря.
    Полковник Мунц се бе подал от задния прозорец, размахваше документите си и крещеше:
    — ДРУ! ДРУ! ДРУ!
    Полицаите се отдръпнаха, а двама дори отдадоха чест.
    Петдесет метра надолу по улицата бе застанал огромен — и невероятно самонадеян — сержант от федералната полиция, който вдигна арогантно ръка, за да ги спре.
    Арогантността му се стопи в мига, в който позна Мунц.
    — Насам, mi coronel — упъти го той, сочейки към пуст склад с отворени врати, на около трийсетина метра.
    Там бяха спрели три полицейски коли, едната на Федералната полиция, втора на Военноморската префектура — силите на реда за пристанището, и трета на Националната жандармерия. Имаше и няколко немаркирани автомобила с включени сини лампи, две линейки, едната от Немската болница, втората на Военноморската префектура.
    Петдесетина метра по-нататък, по средата на пътя, бе спрял огромен камион с ремарке, а контейнерът, който очевидно бе пренасял, бе паднал по средата на пътя. Шофьорът на камиона бе съобразил да постави триъгълник на пътя и да пусне аварийни светлини.
    Когато шофьорът наби спирачки и алфата спря шумно пред пустия склад, Кастило забеляза такси, паркирано с предницата навътре. Между таксито и предната част на сградата се бяха събрали седем или осем човека, повечето в униформи с пагони на офицери от старшия полицейски състав.
    Мунц изскочи от задната седалка на алфата и закрачи към тях. Кастило и шофьорът слязоха и го последваха. Насъбралите се полицаи се обърнаха към тях. Неколцина от офицерите отдадоха чест.
    — Изрично предупредих да не се пипа абсолютно нищо — прогърмя гласът на Мунц. — Надявам се да не сте пипали.
    — Mi coronel — обади се мъж във флотска униформа с командирски нашивки на ръкава. — Един от моите хора се е озовал пръв на местопроизшествието. Освен че е пребъркал джобовете на жертвата, за да потърси документи, не е пипал нищо друго.
    — По-скоро е търсел пари — обади се тихо шофьорът на алфата, така че да го чуе единствено Кастило.
    Един от полицаите каза на Мунц нещо, което Кастило не чу.
    Полковникът изви учудено вежди.
    — Той къде е? — попита Мунц.
    Флотският офицер посочи мъж в униформа с цвят каки, застанал притеснено близо до улицата.
    — Доведете го — нареди Мунц. Посочи петно на земята.
    Нареждането да бъде доведен полицай от Военноморската префектура бе предадено от човек на човек, докато най-нисшестоящият бързо се отправи към полицая.
    Мунц пристъпи към таксито. Кастило направи крачка след него, тръгна и шофьорът и чак тогава полицаите се размърдаха. Мунц усети какво става. Обърна се и вдигна ръка, за да ги спре, след това посочи Кастило и шофьора, за да ги оставят да огледат с него.
    Дясната задна врата бе отворена.
    Мунц пъхна вътре глава, огледа и се отдръпна. Даде знак на Кастило и шофьора да огледат.
    Кастило бе по-близо, затова пристъпи пръв.
    Усещаше се мирисът на кръв и се чуваше жуженето на мухи.
    Дж. Уинслоу Мастърсън бе отпуснат на вратата, наполовина седнал. И очите, и устата му бяха отворени. Виждаше се входна огнестрелна рана на слепоочието, а съдейки по вече засъхналата кръв, стекла се по врата, имаше още една входна рана под косата зад ухото.
    Таксиметровият шофьор лежеше върху волана. Посребрялата му коса отзад на врата бе сплъстена от кръв, а гърбът на якето бе потъмнял от изсъхнала кръв.
    Кастило измъкна глава от таксито, срещна погледа на шофьора на алфата и въздъхна:
    — Копеле гадно!
    Чу се ново свистене на гуми близо до входа на сградата и когато вдигна поглед, видя Алекс Дарби да отваря вратата на служебното беемве.
    Неколцина полицаи се опитаха да го спрат.
    — Пуснете го! — изрева полковник Мунц с глас, на който би могъл да завиди всеки сержант от школата за обучение. След това тръгна към него.
    Кастило чу Дарби да пита:
    — Той ли е?
    — Страхувам се, че е той — отвърна Мунц.
    — Мъртъв ли е?
    Мунц кимна.
    — Прострелян е два пъти в главата.
    — Къде е госпожа Мастърсън? — продължи да пита Дарби.
    „Господи, дори не се сетих за нея.“
    Мунц посочи линейката на Немската болница.
    Дарби се отправи към линейката. Мунц го настигна.
    — Алекс, мисля, че е упоена — предупреди го той.
    — По дяволите! Кой е позволил? — попита вбесен Дарби.
    — Според доклада на първия полицай, пристигнал на местопроизшествието, тя е била упоена още когато е дошъл.
    — Предполагам, е предадена на грижите на лекар? — попита Дарби.
    — С нея са трима лекари — успокои го Мунц. — Аз лично позвъних в Немската болница.
    Дарби отиде до линейката, широк ван мерцедес, отвори вратата и се качи.
    Кастило усети, че шофьорът е застанал до него.
    — Дарби е в линейката с госпожа Мастърсън — съобщи той. — Чух Мунц да му казва, че е упоена, че е била упоена още когато ченгето от Военноморските сили е пристигнало.
    — Мамка му! — възкликна шофьорът. — Две огнестрелни рани в главата.
    — Шофьорът е прострелян само веднъж.
    — Според мен са две — настоя той.
    Дарби слезе от линейката и заедно с Мунц се приближи до таксито.
    — Алекс — обади се шофьорът. — Съжалявам.
    — Всички съжаляваме, Пол — отвърна Дарби.
    Дарби се приближи до таксито, оглежда купето дълго, след това се върна при Мунц, шофьора и Кастило.
    — Алекс — започна Мунц. — Трябва да я закарат в болница. Не могат да разберат с какво е наблъскана.
    — Казаха ми, че не знаят — отвърна Дарби. — Според мен посланикът ще иска да я види още тук. Тръгнал е насам.
    — Разбира се — съгласи се Мунц.
    Дарби погледна шофьора.
    — Пол?
    — Според мен става въпрос за убийство — обясни шофьорът.
    — Ти съгласен ли си, Чарли? — попита Дарби.
    — Възможно е. Не знам.
    Второ служебно беемве спря, а след него още едно. Висок изискан мъж слезе от задната седалка, а друг — от седалката до шофьора.
    „Това трябва да е посланикът — реши Кастило. — А другият е бодигардът му.“
    — Ето го и посланика — потвърди шофьорът.
    Кен Лауъри, шефът по сигурността на посолството, и още трима мъже слязоха от второто беемве. Единият бе едър скандинавски тип с почти обръсната глава. Кастило реши, че е от пехотинците в посолството.
    Посланик Силвио и Лауъри минаха през кордона от аржентински полицаи. Никой не понечи да ги спре.
    „Сигурно ги познават.“
    Останалите спряха пред полицаите.
    Силвио тръгна към събралите се до таксито.
    — Добро утро — поздрави той. — Казвайте.
    — Джак е в таксито, господин посланик — каза Дарби. — Прострелян е два пъти в главата.
    Силвио погледна Кастило, но не му каза нищо.
    — Ваше превъзходителство — намеси се Мунц, — позволете ми пръв да изразя искреното си съжаление.
    — Благодаря, полковник — отвърна Силвио на испански. — Някой знае ли какво се е случило?
    Преди да получи отговор, Силвио продължи:
    — Ами госпожа Мастърсън?
    — Тя е в линейката на Немската болница, ваше превъзходителство — обясни Мунц. — Очевидно е била упоена. От похитителите.
    Силвио изви вежди, но не каза нищо. Тръгна към линейката. Мунц, Дарби и Лауъри тръгнаха след него. Чарли също закрачи след тях — „Как иначе ще разбера какво става?“
    Когато стигнаха до линейката, Силвио се обърна към Кастило.
    — Вие сте господин Кастило, нали? — попита той.
    — Да, господине.
    Силвио почука на задната врата на линейката, отвори и се качи.


    Вътре видя двама мъже и една жена в сини болнични престилки, баджове с имената им.
    Госпожа Елизабет Мастърсън се бе отпуснала на стол, облегнат на далечната стена в просторната линейка. На лицето й бе поставена кислородна маска, а на едната ръка висеше апарат за кръвно налягане. Лекарката й мереше пулса.
    Силвио се приближи до Мастърсън, отпусна се на колене и стисна ръката й.
    — Елизабет — заговори тихо той на английски. — Много съжалявам.
    Тя го погледна, очевидно объркана, и извърна очи.
    — Очевидно е била дрогирана — обясни лекарката.
    — Какво сте й дали? — попита Силвио.
    — Не можем да направим много, преди да разберем какво й е дадено. Подозираме, че е бупивакаин, но преди да дадем кръвна проба за изследване в лабораторията, не мога да кажа със сигурност.
    — Защо не сте я откарали в болницата? — попита Силвио и без да дочака отговор, нареди: — Тръгвайте веднага, ако обичате.
    Обърна се към Лауъри.
    — Господин Лауъри, вървете с нея. Направете каквото трябва, за да няма проблеми.
    — Добре, господине — отвърна Лауъри.
    — Вземете колкото хора прецените.
    — Добре, господине.
    Силвио тъкмо се канеше да слезе от линейката, когато Мунц изрева:
    — Капитан Хименес!
    Един от мъжете в цивилно облекло, застанал при офицерите от полицията, дотича начаса.
    — Осем човека, две коли — нареди Мунц. — Едната кола да кара пред линейката, втората да я следва. Ще има американци. Осигурете безопасността на сеньора Мастърсън. Докладвайте веднага, щом я настанят в болницата. И не допускайте пресата нито до нея, нито до лекарите.
    — Si, mi coronel. — Капитан Хименес се обърна и затича, крещейки нареждания. Лауъри хукна след него.
    — Благодаря ви, полковник — обърна се Силвио към Мунц. — Кажете какво се знае.
    — Тъкмо се канехме да разберем, ваше превъзходителство, преди да пристигнете — обясни Мунц. — Елате с мен, наше превъзходителство.
    Мунц ги поведе към полицаите от Военноморската префектура.
    — Ти ли беше първият, който пристигна на местопроизшествието? — попита Мунц.
    — Si, mi coronel.
    „Това ченге направо ще се напикае. Изпитва ужас от Мунц.“
    Посланик Силвио забеляза същото. Усмихна се на полицая и подаде ръка.
    — Добро утро — поздрави той и Кастило забеляза, че акцентът му е като на местен. — Казвам се Силвио. Аз съм посланикът на Съединените щати и се опитвам да разбера какво става.
    — Si, senor.
    — Казвай — настоя Мунц.
    — Mi coronel, патрулирах по „Пуерто Мадеро“, когато ми се обадиха да дойда тук.
    — Какво ти казаха?
    — Да разследвам вероятен грабеж и убийство — обясни полицаят, а след това добави с известно нежелание — и някаква луда.
    — Знае ли се кой се е обадил? — попита Мунц и погледна над рамото на Кастило. Кастило се обърна и видя, че военноморският командир, който бе разговарял одеве с Мунц, се е приближил.
    — Шофьорът на камиона, mi coronel — отвърна командирът.
    — Той къде е? Доведете го.
    Когато двама полицаи от Военноморската префектура започнаха да блъскат шофьора на камиона, едър изнервен мъж в края на четирийсетте, Мунц им даде знак да престанат и се приближи към тях. Посланикът, Кастило, Дарби и шофьорът го последваха. Флотският офицер също направи крачка, но Мунц му нареди с махване на ръка да остане на мястото си. След това Мунц освободи нервно полицаите.
    — Бихте ли ни казали какво знаете, сеньор? — попита Мунц.
    Мъжът кимна, след това се обърна и насочи пръст към улицата.
    — Пътувах по „Едисън“ — започна човекът — към „Хорхе Нюбъри“, когато видях жената. Клатушкаше се по улицата. Реших, че е пияна.
    Той спря и се замисли дали не казва нещо, което не бива.
    „Изглежда, не знае кой е Мунц, освен че е важна клечка в полицията, но очевидно се страхува от него.“
    — И какво стана?
    — Стана ми жал за нея и спрях — обясни той, макар не много убедително, а след това добави: — Беше по средата на улицата и не исках да я прегазя.
    Зачака някаква реакция.
    — И какво? — подкани го отново Мунц.
    — Слязох от камиона и тя буквално ме завлече там вътре — продължи човекът. — Видях таксито, видях какво е станало вътре — и двамата бяха мъртви — извадих телефона и се обадих…
    Заблестяха нови сини и червени лампи и се чуха нови сирени. Кастило забеляза, че е направен малък конвой и очевидно чакат знак от линейката. След това лампата на линейката се включи и сирената й зави. Даде на заден и излезе от сградата. Един от полицаите я насочи към подредените автомобили. Кастило забеляза, че автомобилът на посолството е непосредствено зад линейката в конвоя.
    След това конвоят потегли.
    Когато звукът на сирените заглъхна в далечината, Мунц отново попита:
    — И какво?
    — Да, господине — продължи шофьорът на камиона. — Жената падна.
    — Какво?
    — Тя падна — повтори шофьорът. — Не припадна, просто не можеше да се изправи и не разбираше какво й говоря.
    — А вие какво й казахте?
    — Че полицията идва, че е най-добре да се дръпне от средата на улицата. Опитах се да я вдигна на ръце, но тя се разпищя, затова зачаках.
    — Какво стана, преди да пристигне полицията?
    — Нищо — отвърна шофьорът, след това се поправи: — Тя пропълзя от улицата — сигурно искаше да се качи отново в таксито…
    — Сигурно ли?
    — Беше стигнала до тротоара, когато полицаят дойде — каза човекът. — Той нареди да я оставим където е, влезе, огледа таксито и излезе с портфейла на човека.
    — Според теб, колко пари имаше вътре? — прекъсна го Мунц.
    — Нямаше пари — отвърна шофьорът. — След това се обади за линейка и повика друг офицер, пое я на ръце и я остави на предната седалка на патрулката. Обясни ми, че човекът на задната седалка бил norteamericano дипломат, да не местя камиона и да чакам да дойдат колегите му.
    — Кой дойде пръв? — попита Мунц.
    — Не помня — сви рамене човекът.
    Мунц остана загледан в него за момент, след това премести поглед към посланика, после към Дарби, Кастило и шофьора, сякаш ги питаше дали имат въпроси. Всички мълчаха.
    — Благодаря, сеньор — кимна Мунц. — Щом пристигнат хората от техническия отдел, ще снимат камиона, ще го огледат и ще го преместим, за да не стои в средата на пътя. След това ще ви отведат във Военноморската префектура, за да дадете показания и да ви снемат отпечатъци. Ще наредя да охраняват камиона, докато ви няма, ще можете да позвъните на работодателя си и на съпругата си, ако желаете. Ще им кажете, че сте свидетел на инцидент, че сте в полицията, за да дадете показания, и нищо повече. Нито дума за таксито. Разбрахте ли ме?
    — Si, senor.
    — Благодаря. — Мунц подаде ръка на човека. След това посланик Силвио му подаде ръка и благодари. И Дарби, и шофьорът, и накрая Кастило се ръкуваха с шофьора.
    Последваха Мунц към мястото, където военноморският командир стоеше с един полицай.
    Пристигна нов автомобил на посолството. Слязоха двамата агенти от Монтевидео.
    „Специален агент Юнг е доста изненадан, че ме вижда тук.“
    — Полковник — обади се посланик Силвио. — Това са двамата агенти от ФБР, които изпратиха от Монтевидео. Ако е възможно, бих искал да присъстват на разследването…
    — Да минат — изрева Мунц.
    Агентите веднага тръгнаха към тях.
    Мунц се обърна към командира от флота.
    — Откарайте шофьора на камиона в префектурата. Искам от него изявление, вие го снимайте и му вземете отпечатъци. Може да се обади на работодателя и съпругата си, но внимавайте да не спомене нищо повече, освен че е бил свидетел на катастрофа. Отнасяйте се добре с него — първото ми впечатление е, че е добър самарянин, — но го задръжте, докато не ви се обадя.
    — Si, senor.
    — Добре — кимна Мунц към полицая от Военноморската префектура. — Кажете ми какво се случи от момента, в който пристигнахте.


    Разказът му бе много точно повторение на казаното от шофьора на камиона.
    Мунц погледна агентите на ФБР.
    — Ще наредя вие двамата да имате пълен достъп до разследването.
    — Благодаря — обади се посланик Силвио.
    — Има ли нещо друго, ваше превъзходителство? — попита Мунц.
    Силвио отговори, но се обърна към Дарби.
    — Децата.
    — Жена ми е в дома на семейство Мастърсън — отвърна Дарби.
    — Ще изпратя и моята съпруга веднага щом се свържа с нея — реши Силвио. След това попита: — Предполагам, сте направили каквото е необходимо за охраната им.
    — Да, господине.
    — Ваше превъзходителство, ще изпратя най-добрите си хора и те няма да изпускат сеньора Мастърсън и децата от поглед — намеси се Мунц. — Съзнавам, че вече нямате голямо доверие на думите ми.
    — Защо го казвате, полковник? — попита любезно посланикът.
    — Двамата със сеньор Сиено седяхме в колата му пред дома на Мастърсън от единайсет вечерта, а сеньор Мастърсън ни се изплъзна.
    „Значи така се казва. Сиено. Пол Сиено.“
    — Така ли възприемате случилото се? Той ви се е изплъзнал?
    — Изплъзна се от нас със сеньор Сиено и хората на сеньор Сиено и моите. Осем човека наблюдаваха къщата, ваше превъзходителство.
    — А защо мислите, че си е бил поставил за цел да ви се изплъзне?
    — Според мен похитителите са се свързали с него, поискали са среща и са го заплашили, че жена му и децата ще пострадат, ако не дойде сам. Затова е отишъл сам. Нямам представа как е успял, но е бил отчаян и е успял да се измъкне, без да го забележим, а след това е хванал такси — най-вероятно от железопътната гара на „Сан Исидро“ — и е тръгнал към мястото на срещата. Ваше превъзходителство забеляза ли, че таксито не е от градските?
    — Да, забелязах — потвърди посланик Силвио. — Честно казано, и аз си представях, че е станало нещо подобно.
    — Искрено съжалявам и се чувствам безкрайно неловко, ваше превъзходителство, защото не изпълних дълга си — продължи Мунц.
    — Двамата със Сиено сте били в колата на Пол цяла нощ — успокои го Силвио. — Едва ли някой може да ви обвини, че сте проявили небрежност.
    — Прецаках нещата отвсякъде, господин посланик, това е истината — намеси се Пол Сиено.
    — Според мен не е така, Пол — обърна се към него Силвио, след това се завъртя към Алекс Дарби. — Алекс, би ли останал тук, за да научиш всичко, което излезе? А после отиди в болницата.
    — Добре, господине.
    — Господин Кастило, може ли за момент?
    — Да, господине, разбира се.
    Силвио хвана Чарли под ръка и го поведе настрани, за да не чуе никой разговора им.
    — Налага се да поговорим, господин Кастило — започна посланикът. — Има ли причина да не го направим веднага? Ще се върнете ли с мен в посолството?
    — Да, господине, разбира се.


    — Имате ли някаква представа какво става тук, господин Кастило? — попита посланик Силвио, щом се качиха в служебното беемве. — Има ли нещо, което трябва да знам?
    — Господине, нямам абсолютно никаква представа какво става — призна Кастило, след това заекна. — Освен че сме се накиснали в шибана бъркотия.
    — Аз съм дипломат и не би трябвало да използвам такива изрази, но съм напълно съгласен с оценката ви.
    — Моля да ме извините, господине. Изплъзна ми се неволно. Той беше добър човек!
    — Наистина — съгласи се Силвио. След това се извини, извади мобилен телефон и натисна копче за автоматично набиране.
    — Убили са Джак, любов моя — каза той на испански. — В момента не знам нищо повече. Бетси е упоена и я откараха в Немската болница…
    — Не. Дрогирана е. Не упоена…
    — Щях да те помоля да отидеш в болницата, но докато не я върнат в пълно съзнание, няма смисъл. Съпругата на Алекс Дарби е при децата на Мастърсън…
    — Благодаря ти. На всяка цена вземи поне един от хората на Лауъри със себе си и карайте бавно, за да могат да ви следват от федералната полиция…
    — Никой не може да повярва, любов моя. Послушай ме и направи каквото ти казах. Ще ти се обадя пак.

(ДВЕ)

    Кабинетът на посланика
    Посолството на Съединените щати
    „Авенида Колумбия“ 4300
    Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
    08:35, 23 юли 2005

    — Предполагам, че ще искате да докладвате на началниците си, господин Кастило — започна посланик Силвио, щом въведе Чарли в кабинета си.
    — Да, господине.
    — Можете да се обадите оттук.
    — Много любезно, господине, но нямам нищо против да…
    — Не сме приключили разговора, нали? — прекъсна го Силвио. — Веднага щом разговарям с държавния секретар, ще наредя да ви свържат.
    „Дали го прави, за да изглежда на добряк — струва ми се, че си е такъв, — или за да чуе какво имам да кажа?“
    — Много ви благодаря, господине.
    — След като казах, каквото имам да казвам, нямам представа как да се свържа с държавния секретар по това време на денонощието — във Вашингтон е колко, пет и половина. Едва ли тя ще иска да чуе новините от мен.
    — Господине, аз знам как да подходя — призна Кастило.
    Посланикът посочи телефона на бюрото си.
    Кастило вдигна слушалката и чу:
    — Оператор.
    — Казвам се Кастило. Трябва ми обезопасена линия с Белия дом. Посланикът е до мен, ако ви трябва разрешение.
    Силвио пое слушалката от Чарли.
    — Говори посланик Силвио. Господин Кастило има разрешение да се обади в Белия дом и сега, и по всяко време в бъдеще, когато пожелае.
    — Благодаря ви — Кастило пое слушалката.
    — Белият дом.
    — Обаждам се от посолството на САЩ в Буенос Айрес. Моля, проверете дали връзката е обезопасена.
    Десет секунди по-късно телефонистката на Белия дом потвърди:
    — Връзката обезопасена.
    — Обажда се К. Г. Кастило. Бих искал да говоря с държавния секретар, ако обичате.
    Той чака цели трийсет и пет секунди, преди да чуе мъжки глас.
    — Това е обезопасената линия на държавния секретар.
    — Обажда се К. Г. Кастило. Бих искал да разговарям с държавния секретар.
    — Секретарят спи, господин Кастило.
    — Сигурно. Свържете ме, ако обичате.
    Минаха четирийсет и пет секунди.
    — Свържете го — нареди Натали Кохън.
    — Обажда се Кастило, госпожо секретар.
    — Чарли, ти имаш ли представа колко е часът във Вашингтон?
    — Да, госпожо. Посланик Силвио би искал да разговаря с вас.
    Преди да подаде слушалката на посланика, чу как държавният секретар прошепна: „Господи!“
    След това се отправи към вратата. Посланикът махна с ръка, за да му даде знак да остане.
    — Обажда се посланик Силвио, госпожо секретар — представи се Силвио. — С прискърбие трябва да ви съобщя, че преди час и половина бе открито тялото на заместник-посланик Дж. Уинслоу Мастърсън. Прострелян е два пъти в главата…


    — Секретарят иска да разговаря с вас, господин Кастило. — Посланикът му подаде слушалката.
    — Да, госпожо.
    — Защо се обади ти, Чарли?
    — Знам как да стигна до вас, без да ме изтезават най-различни бюрократи.
    — Знаеш ли нещо, което посланикът не знае?
    — Не, госпожо. Никой не е наясно какво става.
    — Предполагам, вече си разказал на Мат Хол.
    — Не съм, госпожо, ще му се обадя веднага след като приключа разговора с вас.
    — Искаш ли аз да му съобщя?
    — Благодаря ви, но няма да е необходимо.
    — Ще се наложи да събудя президента, за да му съобщя новината. Най-сетне снощи ми каза, че те е изпратил там и какво си открил, Шерлок.
    — Да, госпожо.
    — Ще се чуем пак, Чарли.
    — Да, госпожо.
    По линията се чуха няколко прищраквания, след това прозвуча нов глас.
    — Белият дом. Приключихте ли с разговора?
    — Отново разговаряте с Кастило. Бихте ли ме свързали по обезопасена линия със секретар Хол?
    — Изчакайте, ако обичате.
    — Обезопасената линия на секретар Хол — чу се нов глас.
    — Том?
    — Говори специален агент Динслър. С кого разговарям?
    — Том Макгайър или Джоуел Исаксън да са там?
    — Не.
    — Казвам се Кастило. Бихте ли ме свързали със секретар Хол, ако обичате?
    — Секретарят спи, господине.
    „Нарече ме «господине», което означава, че не ме познава.“
    — Събудете го, ако обичате.
    — Мога ли да попитам за какво става въпрос, господине?
    — Повикайте го на проклетия телефон, веднага!
    Отговор не последва, но петнайсет секунди по-късно секретарят на Вътрешна сигурност Матю Хол се обади.
    — Чарли, просто трябваше да кажеш на Динслър кой си. Не е нужно да го ругаеш — сопна се ядосано Хол.
    — Да, господине. Господине, Мастърсън, господин Мастърсън, заместник-посланикът, бе убит.
    — Мили боже! — възкликна Хол. — Ами съпругата му?
    — Откараха я в Немската болница. Придружават я осем агенти на ДРУ и четирима наши. Копелетата са я дрогирали. Събудила се е — по-точно казано, дошла е в полусъзнание — на задната седалка на едно такси и е открила съпруга си с два куршума в главата.
    — Господи, Чарли!
    — Да, а той наистина беше добър човек.
    — Кога се е случило?
    — След полунощ. Изплъзнал се е на охраната — хора на ЦРУ, полковник от ДРУ, истински професионалист, и десетина други — очевидно след това е взел такси, за да се срещне с някого. Вероятно се е канел да плати откуп или да уреди размяната.
    — Кажи ми всички подробности. Бавно обаче. Ще трябва да разкажа и на президента, и на Натали.
    — Натали вече знае. Посланик Силвио току-що разговаря с нея и тя каза, че ще съобщи на президента.
    — Добре, тогава ми разкажи какво знаеш.
    — Добре, господине. Няма много освен онова, което вече ви казах. Шофьор на камион е открил госпожа Мастърсън да се лута дрогирана на една улица до пристанището. Била е силно дрогирана. Обадил се е на ченгетата и те открили тялото на Мастърсън, претърсили го, разбрали, че е дипломат, и веднага съобщили на ДРУ. Полковникът от ДРУ, опитен е, знае какво прави, е бил пред къщата на Мастърсън с един от хората на Дарби.
    — Човекът на Дарби позвънил на Дарби, Дарби съобщил на посланика, след това и на мен и каза, че изпраща кола да ме вземе. Полковникът от ДРУ, казва се Мунц, беше в автомобила с човека на Дарби. Когато пристигнахме, госпожа Мастърсън бе вече в линейката с кислородна маска; гъмжеше от полиция.
    — Дарби, посланикът и шефът по сигурността на посолството Лауъри с някои от хората му се появиха след малко. Щом посланикът се видя с госпожа Мастърсън, я откараха в болница. Полковникът от ДРУ изпрати две коли с осем човека да придружат линейката, а Лауъри и някои от нашите хора тръгнаха с него.
    — Как е госпожа Мастърсън?
    — Все още не е на себе си, но щом я откараха в болницата…
    — Какво, по дяволите, става, Чарли? Кой е организирал всичко това? Защо?
    — Никой няма представа, а всеки път, когато ми хрумне нещо, то просто не се връзва.
    — Какво, например?
    — Нещо с отвличането се е объркало. Защо им е да убиват Мастърсън, след като е отишъл да плати откупа? Защо не са я убили и нея? Застреляли са шофьора на таксито — вероятно защото ги е видял. Защо тогава са я оставили нея жива? Все нещо е видяла. Иска ми се президентът да беше изпратил човек, който знае как да подходи.
    — Изпратил е теб — сряза го Хол, след това попита: — Защо мислиш, че Мастърсън се е опитвал да плати откуп? Откъде е взел парите? Нали каза, че похитителите не са се свързали с него?
    — Някой се е обадил на Мастърсън снощи. Може би дори преди това. Иначе защо му е да се измъква от охраната на Агенцията и ДРУ, — които наблюдават къщата?
    — Така. После?
    — А по отношение на парите за откупа е необходим един-единствен телефонен разговор — казва на финансовия си съветник; двамата са стари приятели — и пет хиляди или милион в брой пристигат по най-бързия начин. По всяка вероятност куриерът е пътувал на същия самолет, на който бях и аз, а от Далас има пряка връзка на „Американ Еърлайнс“. Разполагал е с парите и е бил отчаян.
    — Ясно — съгласи се замислен Хол и попита: — Ти къде си?
    — С посланик Силвио. В неговия кабинет.
    — Той знае ли, че си изпратен от президента?
    — Да, господине.
    — Какво смяташ да правиш? Знаеш, че той ще зададе този въпрос.
    — Отивам в болницата. Може би, когато тя дойде на себе си…
    — Как мога да се свържа с теб?
    — Сантини, приятелят на Джоуел, ми даде мобилен телефон. Нямам представа дали можете да позвъните, но аз със сигурност мога да се обаждам в Щатите.
    — Дай ми номера.
    Деветдесет секунди по-късно, докато Кастило държеше мобилния в ръка, той звънна.
    — Кастило.
    — Очевидно става — чу той гласа на Хол. — Връщам се на обезопасената линия.
    Две секунди по-късно, Хол заяви:
    — Можех да го кажа и по мобилния. Дръж ме в течение, Чарли. Докладвай ми за всичко, което откриеш.
    — Добре, господине.
    Хол прекъсна, без да каже и дума повече.
    — Белият дом. Приключихте ли?
    — Да, прекъсвам — заяви Кастило и остави слушалката.
    Усети погледа на Силвио.
    — Мислите, че Джак Мастърсън се е опитвал да плати откуп ли? — попита той.
    — Господине, това е една…
    По интеркома прозвуча женски глас.
    — Господин посланик, външният министър е на втора.
    Силвио посегна към телефона.
    — Добро утро, Освалдо.
    — Освалдо, винаги ми е приятно да се видя с теб. Когато ти е удобно.
    — Чудесно. Ще те очаквам.
    — Много ти благодаря, Освалдо. Да, истинска трагедия. Ще те чакам.
    Силвио затвори, но задържа слушалката.
    — Външният министър иска незабавна среща — каза посланикът. — Каза, че е съсипан. Според мен говореше напълно искрено. Двамата с Джак се разбираха отлично.
    Кастило кимна, но не каза нищо.
    Силвио дръпна пръст от вилката на телефона и натисна едно копче.
    — Силвия, много се радвам, че си тук. Би ли дошла при мен веднага, ако обичаш? Благодаря ти.
    Затвори и отново погледна Кастило.
    — Външният министър по време на срещата ще ме попита как смятам да процедирам с пресата. За да не го обидя, като отхвърля някое от предложенията му, ще пусна изявлението, преди да дойде.
    След миг закръглена жена към края на четирийсетте надникна в кабинета на Силвио. Беше с очила с дебели рамки, които изпъкваха на прошарената й неподдържана коса. Силвио й махна да влезе.
    — Добро утро, Силвия — поздрави той.
    — При цялото ми уважение, господин посланик, кое му е доброто? Джак беше от най-добрите хора, които познавах. Ами горките деца!
    — Силвия, запознай се с господин Кастило. Господин Кастило, това е госпожа Силвия Грунблат, Връзки с обществеността.
    Госпожа Грунблат подаде ръка по начин, който подсказваше, че това за нея е необичайно и го смята за пълна загуба на време.
    — Какво знаеш до момента, Силвия?
    Тя погледна Кастило, сякаш се чудеше дали може да говори пред човек, когото не познава.
    — Кен Лауъри ми разказа — заяви тя. — След това ми позвъни, за да ми каже, че е в Немската болница, и преди да дойда в посолството, се отбих там. От него разбрах подробностите.
    — Външният министър идва насам. Когато пристигне, искам да му покажа изявлението ни за пресата.
    — И какво да се казва в изявлението?
    — Още в началото искам да изразим нещо като благодарност към аржентинското правителство, на които сме разчитали още от самото начало на тази трагедия, за положените усилия и за пълното доверие.
    Госпожа Грунблат се замисли за около петнайсет секунди.
    — Добре. Какво друго?
    — Силвия, от теб научих, че когато няма мърдане, трябва да кажем истината.
    — А истината каква е?
    — Всички знаем, че госпожа Мастърсън изчезна при обстоятелства, които ни карат да мислим, че е била отвлечена, че господин Мастърсън е бил убит, вероятно от похитителите, а тя е оставена в таксито, където е намерено тялото му.
    — Добре. Заемам се веднага.
    — На него ще му трябват около петнайсет минути, за да стигне до посолството.
    — Ще бъде готово, господин посланик.
    — Бих искал да погледна написаното от госпожица Грунблат — намеси се Кастило.
    Тя му отправи леден поглед.
    — Госпожа Грунблат, господин Костело.
    — Името ми е Кастило, госпожо Грунблат.
    — Искате ли да добавите нещо, господин Кастило? — попита Силвио.
    — О, не, господине. Просто искам да знам какво е изявлението ни.
    — Мога ли да попитам кой е господин Кастило? — обади се отново тя.
    — Работи за президента, Силвия, което означава, че трябва да му казваме всичко, което иска да знае.
    — Мога ли да го спомена в изявлението? — попита любопитно тя.
    — В никакъв случай — отсече Кастило.
    Тя вдигна и двете си ръце, за да покаже, че това няма да излезе от нея при никакви обстоятелства. Чарли й се усмихна.
    — Да не би да убивате хората, които надничат през рамото ви, докато работите? — попита той.
    — Само ако се опитват да ми надничат в деколтето — отвърна тя. — Толкова ли сте нетърпелив да разберете какво съм намислила?
    — Иска ми се да му хвърля едно око, преди да отида в болницата — уточни той.
    — Дадено — съгласи се тя.
    — Ще ви осигуря кола и шофьор, господин Кастило — предложи посланикът.
    — Ще повикам такси, господине.
    — Приемете колата — настоя посланикът.
    — Благодаря ви, господине.

(ТРИ)

    — Какво ще кажете? — попита госпожа Грунблат.
    — Точно както го иска посланикът — отвърна Чарли. — До кого ще го изпратите?
    — Щом шефът го одобри, ще го пратя по имейла първо на „Хералд“ — английския вестник тук, — след това на Агенция АП, след това на „Ню Йорк Таймс“. След това ще им позвъня, за да ги уведомя, че съм го пуснала. След това на всички останали и на местните медии.
    — Може ли едно копие до Карл Госингер във „Фор Сийзънс“.
    — Кой е той?
    — Работи за немския вестник „Тагес Цайтунг“.
    „Той на свой ред най-безсрамно ще перифразира внимателно написаното от вас и ще го изпрати като свой материал.“
    Тя го погледна любопитно, но не попита нищо повече.
    — Смятайте, че съм го изпратила.
    Вратата на кабинета й се отвори и влезе едър мускулест млад мъж в цивилно облекло. Вълненото сако не прикриваше особено успешно пистолета, втъкнат под колана. Кастило бе сигурен, че е пехотинец от охраната.
    — Господин Кастило?
    — Да.
    — Господине, колата ви очаква.
    — Готов съм — отвърна Чарли. Погледна госпожа Грунблат. — Благодаря.
    — Ако откриете нещо, нали няма да ме оставите на тъмно?
    — Вие ще сте втората, която ще научи.


    Пехотинецът го поведе към служебното беемве в мазето и задържа вратата отворена.
    — Нали нямаш нищо против, ако седна отпред? — попита Чарли.
    — Не, господине. Както искате, господине.
    Кастило заобиколи и отвори вратата до шофьора. На седалката бе оставен кожен несесер.
    — Този несесер твой ли е? — попита той.
    — Не, господине, за вас е.
    — Посланикът мисли, че имам нужда от бръснене ли?
    — Това е оръжието ви, господине. Пистолет.
    — Наистина ли?
    Кастило дръпна ципа на несесера. Вътре бе поставена полуавтоматичен деветмилиметров „Берета“.
    „Много мило от страна на Силвио.“
    Кастило извади пистолета от несесера и натисна копчето за освобождаване на пълнителя. Той така и не помръдна. Чарли го огледа. Нямаше пълнител.
    — Господине, това е деветмилиметров полуавтоматичен пистолет „Берета“ модел 93.
    — Да му се не види.
    — Да, господине. Ще изстреля откос при натискане на спусъка.
    — Този не може.
    — Защо, господине?
    — Няма… как им се казва? „Куршуми“ ли бяха?
    — Господине, те са в пълнителя.
    Показа на Кастило как става и чак тогава разбра, че Чарли се забавлява за негова сметка.
    — Какво има, сержант? — попита Кастило и посегна към пълнителя.
    — Щаб-сержант, господине.
    Той пусна пълнителя с огромно нежелание, Кастило го взе и провери дали в цевта няма патрон, а след това върна пълнителя на мястото му.
    — Сержант, бяхме дотук, което ще рече, че за последен път ме наричаш „господине“, защото истината е, че съм най-обикновен войник.
    — Господине, посланикът не каза…
    — Не разбра ли, че ти казах да не ме наричаш „господине“?
    — Извинете, гос…
    — Едва ли посланикът знае, че съм войник. Всъщност мога да ти давам заповеди, защото съм майор.
    — Да, гос… — започна сержантът. — Майоре, казах го автоматично. Непрекъснато се обръщам към цивилните с „господине“.
    — Опитай се да не се обръщаш така към мен, става ли?
    — Да, господине. Ох, по дяволите.
    — Съжалявам, че повдигнах въпроса — разсмя се Кастило. — Да вървим, сержант.

(ЧЕТИРИ)

    Стая 677
    Немската болница
    „Авенида Пуейредон“
    Буенос Айрес, Аржентина
    09:40, 23 юли 2005

    Във фоайето на болницата се бяха събрали поне шестима униформени полицаи и когато Кастило попита къде се намира госпожа Мастърсън, един от тях, сержант, се приближи застрашително.
    — Сеньор — започна той.
    Приближи се висок мъж с хубави дрехи.
    — Сеньор Кастило?
    Чарли кимна.
    — Последвайте ме, сеньор.
    — Пий едно кафе — обърна се Кастило към пехотинеца.
    — Посланикът нареди да не ви изпускам от поглед.
    — Браво, този път нямаше „господине“ — отбеляза Чарли. — Кажи на посланика, че съм ти създавал трудности. Не се притеснявай.
    Пехотинецът едва се сдържа да не каже „господине“.
    — Ще ви чакам тук.
    Високият мъж махна на Кастило да се качи в асансьора и кимна на друг добре облечен мъж, който чакаше в кабината. Мъжът натисна копче на шестия етаж.
    Имаше табелка, която показваше, че асансьорът е произведен в заводите на „Сименс“.
    „Фоайето е безупречно чисто и лъснато. Има и надпис «RAUCHEN VERBOTEN!» в червено и черно! Когато са я кръстили Немска болница, са имали предвид немски ред и дисциплина.“
    Когато вратата се отвори, Кастило видя още униформени полицаи и неколцина от добре облечените мъже, от което заключи, че са агенти на ДРУ.
    Високият мъж ги поведе по коридора към една врата, отвори и даде знак на Кастило да влезе.
    Полковник Мунц беше в стаята, която се оказа нещо като наблюдателен център. На стената имаше цяла редица монитори — всички до един немско производство.
    — Реших, че е най-добре да оставя сеньор Дарби и сеньор Лауъри да поговорят с госпожа Мастърсън — каза вместо поздрав Мунц. — Едва ли в момента изпитва някакви симпатии към аржентинците.
    Той освободи високия мъж и посочи мониторите. На два от тях се виждаше госпожа Мастърсън. Беше седнала в леглото, облечена в болничен халат. Лауъри беше от едната й страна, а Дарби от другата. Отпуснатата й ръка беше вързана към система. Чу, че Дарби й говори нещо, но така и не успя да разбере.
    — Откога е в съзнание? — попита Кастило.
    — От около десет минути — отвърна Мунц. — Откриха наркотик в кръвта й. Дадоха й нещо, за да неутрализира действието му. Очевидно е подействало.
    — Не чувам какво си говорят.
    Мунц се приближи до мониторите и увеличи звука.
    Дарби я уверяваше, че децата й са добре, че ги охраняват аржентинската полиция и хора на посолството.
    Кастило имаше чувството, че Дарби повтаря едно и също, което означаваше, че тя все още е под въздействието на наркотика.
    Мобилният на Мунц звънна.
    Мунц отговори на испански, но продължи на немски.
    Скоро стана ясно, че говори с човек, който никак не се впечатлява, че звъни на полковник Мунц от ДРУ. Обясняваше, че се е случило нещо и не е успял да се прибере, както бил обещал, но очевидно това не бе достатъчно. По всяка вероятност полковникът говореше с госпожа Мунц.
    Чарли отново насочи вниманието си към Дарби и предпазливите въпроси, които той задаваше на госпожа Мастърсън.
    Тя нямаше много за казване. Откакто била похитена и усетила убождане със спринцовка в бедрото, не помнеше почти нищо, докато не се събудила в таксито до мъртвия си съпруг.
    Не успяла да види похитителите; дори нямаше представа колко са. Не можеше да каже къде са я отвели. Не можеше да опише стаята, в която са я държали.
    На Кастило тъкмо му мина подозрителна мисъл — „Господи, та тя сигурно все още бе под въздействието на бупивакаин“ — когато Мунц му заговори на немски.
    — Струва ми се, че говорите немски, хер Кастило.
    Чарли се обърна към него.
    — Докато разговарях със съпругата си с доста силно изразен хесенски акцент, забелязах отражението ви в огледалото. Усмихвахте се.
    „Защо се опитва да излъже? При това Дарби, който е стар близък приятел на семейството?“
    — Признавам си, виновен съм — отвърна Кастило на немски. — Майка ми беше германка. От Хесен.
    „Трябва на всяка цена да изпратя имейл на «Тагес Цайтунг», за който няма да споменавам пред Мунц.
    Освен това трябва да звънна на Певснер.
    Защо не му взех телефона; имам само мобилния на Кенеди.
    Той или ще ми каже номера, или ще накара Певснер да ми позвъни.
    Сигурно просто се страхува. Има защо да я е страх.
    Сигурно знае, че Дарби е от ЦРУ и че е в безопасност с него.“
    — Ами? — учуди се Мунц. — Откъде в Хесен е майка ви?
    „Господи, какво е разбрал? Да не би да ме е свързал с Госингер в «Четири сезона»? И Сантини, и Дарби казаха, че ДРУ са от добрите.“
    — От малко градче, наречено Бад Херсфелд.
    — Знам го. Семейството на баща ми е от Гисен, а семейството на жена ми — от Касел.
    — Как се озовахте тук?
    — Роден съм тук. Някой ден може би ще ви разкажа как майка ми и баща ми са пристигнали тук. И родителите на жена ми.
    — Добре.
    „Тя вече не е под въздействието на наркотика. В момента решава какво да премълчи. Лъже.“
    Мунц реши да говори направо.
    — Знаете ли нещо за организацията „Гелен“?
    Кастило кимна.


    Непосредствено след Втората световна война германският щабен офицер Райнхард Гелен, който отговарял за „Източното разузнаване“, се предал на американците и им предал не само данните, с които разполагал, но описал цялата разузнавателна мрежа — която се оказала безценна, защото освен останалите сведения, посочвала внедрените шпиони в Съветската армия и Москва.
    В замяна поискал нито един от офицерите му да не бъде съден като нацист, а американците да изтеглят семействата им от Германия на безопасно място — например Южна Америка. Аржентина била съвършено място, а съпрузите им щели да заминат по-късно.
    Сделката била сключена.
    Когато Кастило чу тази история за пръв път, като кадет в „Уест Пойнт“, остана силно впечатлен. По онова време се питаше кой е взел решението да се разправя с Гелен; сигурно е бил някой високопоставен. Ако навремето се бе разчуло, щял да последва политически взрив.
    Още оттогава се опитваше — години наред имаше достъп до секретна информация — да разбере нещо повече. Така и не бе успял. Беше стигнал до заключението, не доказателство, че президентът Хари С. Труман лично е взел решение, вероятно по препоръка на генерал Айзенхауер, който по онова време е бил главнокомандващ в Европа. Непосредствено след смъртта на Рузвелт, Труман се заел със Съветския съюз, който възприемал като огромна заплаха.


    — Майка ми е пристигнала тук през 1946 година, а баща ми — през 1950 — продължи Мунц. — Станал един от малкото цивилни инструктори във Военната академия. Почина преди няколко години и бе погребан до Ханс фон Лангсдорф. Името говори ли ви нещо?
    — Капитанът на „Граф Шпее“ — отвърна Кастило.
    „Защо ми разказва всичко това?
    За да ми подскаже, че е от добрите ли?
    Може би Дарби го върти на пръста си и той иска да го знам.
    Може би иска да си мисля, че е muy simpatico и ще гледам на него като на приятел и ще споделям с него разни тайни.
    Само че не мога да си губя времето в разни игрички с него.“
    — Когато господин Дарби излезе, ще го помолите ли да ми позвъни? Няма смисъл да чакам.
    — Разбира се — кимна Мунц.

(ПЕТ)

    Стая 1550
    Хотел „Фор Сийзънс“
    „Черито“ 1433
    Буенос Айрес, Аржентина
    10:35, 23 юли 2005

    — Ще те заведа на бара да пиеш чаша кафе, докато ме чакаш — обърна се Кастило към сержанта, когато влязоха във фоайето на хотела.
    — Пак ще ви напомня, че посланикът ме предупреди да не ви изпускам от поглед.
    — Имам нужда от трийсет минути, в които да не си около мен — отвърна Кастило. — Ако сметнеш за необходимо, сержант, обади се на посланика и му предай какво съм казал. Ако ли не, чакай в бара и това ще си остане между нас.
    — Бих казал „Добре, господине!“, но вие не ми разрешавате. Само да не ми избягате. Тогава аз ще опера пешкира.
    — Ще сляза след трийсет минути, може би дори по-малко — увери го Чарли.
    Той остави сержанта в бара, подписа празната сметка — внимателно, за да не види пехотинецът името на Госингер — и се качи на асансьора, за да отиде до стаята си.
    Изявлението от посолството още не бе изпратено. Не бе пристигнало нищо за хер Госингер и на рецепцията. Запита се дали госпожа Силвия Грунблат не е пропуснала, или може би нарочно не го бе изпратила. Кастило знаеше, че в момента това няма значение. Извади лаптопа и се опита по памет да възстанови изявлението, написа материал за убития дипломат и го изпрати по имейла на Ото Гьорнер в „Тагес Цайтунг“. Поколеба се дали да не му се обади, но прецени, че той едва ли ще прочете статията веднага, затова бе по-добре първо да позвъни на Певснер.
    Алекс Певснер се обади на второто позвъняване.
    — Hola?
    — Ти ли си, Алекс?
    — Преди половин час разбрах какво се е случило. Предполагах, че ще се обадиш, знаех, че нямаш номера ми тук, затова помолих Хауърд да ми остави мобилния си телефон. Трябваше да ти кажа номера. Как е госпожа Мастърсън?
    — И това ли знаеш? — попита вместо отговор Кастило и продължи, без да дочака обяснение: — Упоили са я с бупивакаин, така че не помни почти нищо.
    — Ще се оправи, нали?
    — Да, май да.
    — Ана се притеснява.
    — Ти нещо чул ли си?
    — Източникът ми — много близък на един от най-високопоставените в ДРУ, Мунц — ми каза, че това не било отвличане за откуп.
    — А какво е според него?
    — Няма представа, полковник Мунц също. Ако чуя нещо, веднага ще ти съобщя. Може ли да ти звъня на мобилния?
    — Разбира се.
    — Запиши си номера ми тук — нареди Певснер.


    — Гьорнер.
    — Получи ли материала ми за Мастърсън?
    — Добре съм, Карл. Ти как си? Притеснявах се за теб.
    — Защо?
    — Получих материала. Много е интересен. Засега по Си Ен Ен не са съобщили нищо.
    — Всеки момент ще съобщят.
    — Силно съм впечатлен от… как казват в Щатите… от размаха, с който действаш.
    — Опитвам се да си заработя издръжката.
    — Сигурно не ти е останало време да поровиш в онзи скандал за „Петрол срещу храни“, за който ти споменах?
    — Наистина не ми остана. Защо питаш?
    — Вчера получих материал от кореспондента във Виена. Трябваше да ти звънна, за да ти кажа, но както обикновено нямам представа къде да те открия. Ако си провериш имейла, ще откриеш едно спешно съобщение. Има и едно нервно съобщение на телефонния ти секретар в „Мейфлауър“ във Вашингтон.
    — Какъв е този материал?
    — Виенската полиция била повикана в апартамент на „Кобенцлгасе“, за да разследват някаква задушлива миризма. Оказало се разложен труп — очевидно човекът е издъхнал преди десет дена, — ливанец, казва се Анри Душон.
    Чарли си представи „Кобенцлгасе“, калдъръмената улица в Гринцинг, която води нагоре по хълма към Виенския лес. На върха на хълма се бе запознал с Алекс Певснер.
    — Кой е той?
    — От всичко, което ми казаха, реших, че е посредник, много важен посредник в сделките „Петрол срещу храни“; говорим за незаконната част.
    — Това какво общо има с мен?
    — Според моя човек, преди да прережат гърлото на Анри Душон — главата му едва се е държала — са му изтръгнали ноктите и част от зъбите. Бил завързан за стола.
    — Господи!
    — Не искам някой да ти извади зъбите с клещи, Карлхен, още по-малко да ти пререже гърлото. Просто забрави за аржентинската връзка, за която ти споменах.
    — Добре, Ото.
    — Ако знаех как да се свържа с теб вчера, щях да те предупредя да не разпитваш нито дискретно, нито никак за „Петрол срещу храни“, за изнасяне на пари в Аржентина или каквато и да е информация, свързана с тези въпроси.
    — Не се притеснявай. Няма да ми остане време. Работя над материала с отвличането.
    — Сигурно — отвърна Гьорнер.
    „Това беше доста открит намек, че знае с какво се занимавам.“
    — Една от причините да ти се обадя е, да попитам какво може да накара някой да отвлече съпруга на дипломат.
    — Когато дадох статията ти на редактора на чуждестранните новини — ще пуснем материала във всички вестници с твоето име и снимка, — той ме попита: „Мастърсън не е ли футболистът, който пипна седемдесет и пет милиона долара, след като го прегази камион с въглища?“
    — Баскетбол, шейсет милиона, камион с бира — уточни Кастило.
    — Защо не си го включил в материала, Карлхен? — попита Гьорнер. — Ще видим дали АП, Си Ен Ен и Би Би Си ще споменат нещо. След това или ще ги цитираме, или ще пуснем допълнителен материал.
    „Защо, по дяволите, не споменах? Пишех статия, не изявление на посолството.
    Защото не съм истински журналист, затова.“
    — Трябваше да го включа — отвърна Кастило.
    — Та какво каза, шейсет милиона ли? Без съмнение това би подмамило похитителите.
    — Един от източниците ми, стабилен е — „Ти го познаваш, Ото. Става въпрос за Алекс Певснер“, — ми съобщи преди малко, че ченгетата от разузнаването — ДРУ, нещо смесено между ЦРУ и ФБР — имат съмнения, че похищението и убийството нямат нищо общо с откупа.
    — Ето ти още една причина да не прекаляваш с въпросите, когато си далече от дома. По света има доста неприятни хора, Карлхен. Хората, които искат да привлекат внимание, като отвлекат съпругата на американски дипломат, няма да се поколебаят да ликвидират журналист от някакъв германски вестник, позволил си да задава неподходящи въпроси.
    — Ото, вече съм голямо момче.
    — Което открай време се вре между шамарите — отвърна Гьорнер. — Има и още нещо, което не си споменал в материала, Карл. Какво ще стане?
    — Как така?
    — Посланик Джо Блоу заяви, че тялото на Мастърсън ще бъде върнато в САЩ и погребано в националното гробище „Арлингтън“. Нещо такова.
    — Не знам, Ото. Щом разбера, веднага ще ти изпратя подробностите.
    — Редакторът ти би искал, стига да е възможно, да придружиш тялото до Съединените щати и да отразиш погребението.
    — Не съм сигурен, че ще стане.
    — Аз пък не съм сигурен, че щеше да отидеш, ако можеше. Но си оставам един стар човек, който се притеснява за кръстника на децата си, затова опитах.
    — Ото…
    — Чакай малко — спря го Гьорнер. След малко пак заговори: — Току-що дойде от агенция Франс Прес — обясни той. — Те казват седемдесет милиона и бейзболен играч.
    — Можеш да ми вярваш, че милионите са шейсет и става дума за баскетбол.
    Мобилният на Кастило иззвъня.
    — Мобилният ми звъни, Ото. Ще те държа в течение.
    — Първо ми дай номера на въпросния мобилен, след това кажи на Ото номера на стаята си във „Фор Сийзънс“.
    — Моля те, Карлхен, бъди внимателен — повтори Ото.
    — Добре. Благодаря ти, Ото.
    — Auf wiedersehen, Карлхен.
    — Много се извинявам — каза Кастило в мобилния. — Говорех по другия телефон.
    — Колко време ще ти бъде необходимо, за да стигнеш до обезопасена линия, Чарли — попита секретарят на Вътрешна сигурност.
    — Десет-петнайсет минути.
    — Колкото по-рано, толкова по-добре — заяви Хол. — Чакам те. Той е направо побеснял.
    Връзката прекъсна.
    Кастило не се съмняваше, че побеснелият е президентът на Съединените щати.

VI.

(ЕДНО)

    Свързочен център
    Посолство на САЩ
    „Авенида Колумбия“ 4300
    Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
    11:00, 23 юли 2005

    Слабият, грижливо облечен мъж зад бюрото се изправи, когато Кастило влезе. Беше в костюм, с колосана бяла риза, ала в стойката, прическата и държанието му имаше нещо, което накара Чарли да реши, че е военен.
    — Господин Кастило?
    — Да. Трябва ми обезопасена връзка с Белия дом. Имам достъп.
    — Господине, посланикът предаде, че иска да ви види веднага щом дойдете.
    „По дяволите!
    В «Пойнт» не са ни учили как да реагираме в подобни ситуации. Правилата там бяха съвсем простички. Подчиняваш се на последната издадена законна заповед. Последната ми беше да намеря телефон по най-бързия начин. А технически погледнато посланик Силвио няма законно основание да ми нарежда какво да правя.
    Дали? Той е посланик и представлява волята и гласа на президента на Щатите в тази страна.
    А майор К. Г. Кастило не може да съобщи на посланик Силвио, при това в неговото посолство, че в момента няма време за него, но ще се постарае да го вмести в натоварената си програма при първа възможност.“
    — Благодаря — отвърна Кастило и се отправи към кабинета на посланика.


    — Искали сте да ме видите, господине — започна Чарли, щом секретарката на Силвио го въведе в кабинета.
    — Да. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо. Просто исках да ви съобщя, че персоналът по сигурността е готов за инструкциите ви.
    „Тоя какви ги приказва?“
    — Не разбирам, господине.
    — Вие май нямате представа за какво става въпрос.
    — Не, господине, нямам.
    — Предположих. Може ли да ви попитам защо сте в посолството?
    — Беше ми наредено да се свържа от обезопасен телефон с шефа си… със секретар Хол… колкото е възможно по-бързо.
    — Аз пък току-що проведох много интересен разговор с моя шеф. Защо не проведете разговора с вашия шеф, а когато приключите, ще сравним записките си, ако мога така да се изразя.
    — Господине, имам неприятното чувство, че съм направил нещо, с което съм ви ядосал.
    — Истина е, че съм ядосан, но вие нямате нищо общо, господин Кастило — призна Силвио. — Мога единствено да кажа, че ние с вас сме като откъснати листа, подмятани от бурен вятър.
    Чарли не знаеше какво да отговори.
    — Защо не се обадите на секретар Хол? След това пак ще поговорим — предложи Силвио.
    — Добре, господине.


    — Хол слуша.
    — Обажда се Чарли, господине.
    — Направо на въпроса — заяви секретар Хол. — По нареждане на президента, вие, майор Кастило, имате пълното право, първо, да предприемате каквото прецените, за да защитите семейството на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън, докато сте в Аржентина, и, второ, да организирате безопасното им завръщане…
    — Мили Боже!
    — Остави ме да довърша, Чарли. По нареждане на президента записах всичко, което ми каза.
    — Извинете, господине.
    — И, второ, да организирате безопасното им завръщане в Съединените щати; освен това, трето, имате пълна власт да разследвате отвличането на госпожа Елизабет Мастърсън и убийството на господин Мастърсън. — Той замълча. — Дотук разбра ли всичко?
    — Да, господине.
    — Американският посланик в Буенос Айрес е уведомен за решението на президента и е инструктиран да ви осигури всичко, което прецените, че ще ви бъде необходимо, за да изпълните задълженията си. Директорите на ЦРУ и ФБР са уведомени за това решение и инструктирани да ви осигурят пълна подкрепа, за да изпълните задълженията си.
    — Господи!
    — Казах ти, че е побеснял. Отначало блъскаше с юмрук по бюрото и викаше: „Няма да преглътна убийството на американски дипломат.“ И се самонавиваше и разпалваше все повече. Май не съм го виждал толкова ядосан, откакто бяхме под вражески огън във Виетнам.
    — Господине, знаете, че не съм квалифициран, за да проведа подобно разследване.
    — Очевидно президентът е решил, че си достатъчно квалифициран.
    — От всичко, което видях, хората в посолството правят всичко възможно… и продължават в този дух.
    — Очевидно президентът не мисли така. Решението му не подлежи на обсъждане, Чарли. Цитирам какво каза.
    — Добре, господине.
    — За да подпомогне изпълнението на мисията ти, директорът на Централното разузнаване е уведомил представителя на ЦРУ, че ще ти бъде подчинен, на директора на ФБР бе наредено да изпрати екип, който да ти помага в разследването, а на главнокомандващия Централното командване бе наредено да изпрати самолет и охрана, които да върнат тялото на господин Мастърсън и семейството му в Щатите. Доколкото разбрах от генерал Нейлър, самолетът ще излети след час — което означава, че вече е излетял, — а командващият офицер е на твоите заповеди.
    — Господине…
    — Чарли, ти, изглежда, не разбра, че решението на президента не подлежи на обсъждане.
    — Разбирам, господине.
    — Единственото, което искам от теб — освен подробни отчети, разбира се, — е да ми кажеш от каква помощ се нуждаеш.
    Кастило въздъхна дълбоко.
    — С какво ще пристигнат агентите на ФБР? С транспорт на Военновъздушните сили ли?
    — Те си имат самолет.
    — Има ли възможност да изпратите Джак Бритън и Бети Шнайдер?
    — Виж ти. Малко след като започнаха фойерверките, Джоуел ми каза, че според него и двамата се справяли блестящо в школата и помоли директора да ги освободи по-рано, за да постъпят на служба при нас и да поемат преглеждането на разузнавателните сведения, които ни се изпращат. Ти май не знаеше?
    — Не, господине, не знаех.
    — Директорът беше против, защото това щеше да се превърне в нежелателен прецедент, а той възнамерявал да покани и двамата да останат като инструктори.
    — Господине, аз наистина…
    — В момента и двамата вече са положили клетви, издадени са им документи и пътуват насам, а много е вероятно да са се приземили. Ако не знаеш, Джоуел може да бъде невероятно убедителен, когато реши.
    — Забелязал съм, господине.
    — Защо ти трябват?
    — Защото и двамата са ченгета, господине, а аз не съм, Бети е жена, а аз не съм, Джак е черен, а аз не съм.
    — „Добре дошли в Тайните служби. Не бързайте да си оправяте багажа; върнете се на летището, защото ви очаква самолет на ФБР. Кастило ще ви обясни всичко, когато пристигнете в Аржентина.“
    — Ще го направите ли, господине?
    — Истината е, Чарли, че не мога да не го направя. Не ми се иска да обяснявам на президента защо не съм ти осигурил нещо, което си поискал от мен.
    — Господине, какво ще кажете да изкарате Дик Милър от болницата, за да се заеме с отчетите?
    — Чарли, много добре знаеш, че той току-що претърпя нова операция на коляното.
    — Господине, той ми каза, че в мига, в който може да става от леглото, ще излезе в болнични.
    — А вместо това ти предлагаш да идва на работа с гипсиран крак и да преглежда ежедневните отчети, така ли?
    — Според мен ще предпочете да се занимава с това, вместо да лежи в леглото си в „Уолтър Рийд“ или да си стои вкъщи.
    — Ще разбера дали е така, но ако ти откажа, после няма да мога да намеря достатъчно оправдания за пред президента. А като знам в какво настроение е в момента, едва ли ще изслуша обясненията ми. „Господине, майор Милър е в «Уолтър Рийд» и се възстановява след операция на коляното.“
    — Да, господине.
    — Ще ти се обадя, когато разбера по кое време пристигат самолетите.
    — Благодаря ви, господине.
    — Чарли, нали си чувал израза, че „добрите дела не остават ненаказани“?
    — Да, господине.
    — Почти съжалявам — отбележи, че използвам „почти“, — че намери онзи проклет „727“.
    — Разбирам, господине.

(ДВЕ)

    — Докторе, чакайте да видим дали съм ви разбрал правилно. — Секретарят на Вътрешна сигурност разговаряше по телефона със завеждащия ортопедичното отделение в Армейския медицински център „Уолтър Рийд“. — Значи, ако майор Милър държи крака си неподвижен, няма причина да остава в „Уолтър Рийд“ през петнайсетте дни до свалянето на гипса?
    — Значи е наясно с всичко това и може да ползва болничния си, така ли?
    Хол погледна Джоуел Исаксън, отпуснал се на стол от другата страна на бюрото, докато повтаряше думите на лекаря.
    — Препоръчвате му да се прибере у тях и да разчита на грижите на майка си, която познавате открай време.
    — Мислите, че трябва да съм наясно, че майор Милър е противен инат също като баща си, когото познавате от по-дълго, отколкото майка му, и го казвате, защото, въпреки съветите ви, той е решил да не излиза в болнични.
    Исаксън се усмихна и поклати глава.
    — С ваше разрешение, докторе, бих искал да поканя майор Милър да се заеме с някои дребни задачи — чисто административни — в офиса ми. Ако е съгласен, ще го настаня на подходящо място — с обслужване по стаите — и ще му осигуря човек, който да се грижи за него.
    — Само да си пази крака ли? Няма проблем, докторе.


    — Джоуел, обади му се — нареди секретар Хол. — Ако се обадя аз, той ще го приеме като заповед.
    Исаксън кимна и посегна към телефона на Хол. Хол му подаде листче с телефона на „Уолтър Рийд“ и Исаксън го набра.
    — Включи говорителя — нареди Хол.
    — Дик, обажда се Джоуел Исаксън. Удобно ли е да говорим?
    — За какво?
    — Да ми кажеш как си, например.
    — Чак до задника са ме опаковали в гипс.
    — Как си?
    — А ти, Джоуел, как щеше да бъдеш, ако са те натъпкали в гипс чак до топките?
    — Мислех, че ще те пуснат в болнични, за да се прибереш у вас.
    — Опитват се да ме накарат да си взема болнични и да се прибера у нас.
    — Ти не искаш ли?
    — Кажи ми, Джоуел, ако беше опакован в гипс чак до топките, щеше ли да се съгласиш да минеш курсовете за кореспонденти, които предлагат от командването и колежа към Генералния щаб?
    — Нещо не те разбирам.
    — Точно това е замислил генерал-майор Милър за любимия си син. Друга подобна възможност нямало да има, затова не бивало да се губи нито секунда.
    — И какво смяташ да правиш?
    — Гледам повторенията на разни сериали по телевизията. Не успях да убедя нито една от сестрите да ми прави компания в леглото.
    — Трябва ни малко помощ в офиса. По за два часа на ден. Интересува ли те?
    — Джоуел, кога за последен път те е целувал двуметров чернокож? Кога трябва да се явя?
    — Дори не ме попита каква е работата.
    — Ще цитирам Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. Гледах го два пъти, докато бях тук. „Честно да ти кажа, мила, пет пари не давам!“
    — Да мина ли утре сутринта, за да те взема? Надявам се, все още си добре дошъл в апартамента на Чарли?
    — А защо не дойдеш да ме вземеш веднага? И къде е това копеле? Трябваше да ми донесе една бутилка онзи ден, а никакъв го няма.
    — В Аржентина е.
    — Току-що гледах новините по „Фокс Нюз“. Лошите видели сметката на Джак Пачката. Чарли пък какво общо има с това?
    — Ще ти разкажа, когато дойдеш.
    — Кога ще стане?
    — Чакай малко, Дик — помоли го Исаксън, изключи високоговорителя, покри слушалката с ръка и погледна секретар Хол.
    — Върви да го вземеш — нареди Хол.
    — Дик, ще съм при теб след около половин час — каза Джоуел.
    — Щом не може по-бързо — отвърна Милър и затвори.

(ТРИ)

    Кастило излезе от телефонната кабина и се усмихна на шефа на свързочния център.
    — Благодаря ви. — Посочи кафе-машината. — Има ли някакъв шанс да получа една чаша?
    — Заповядайте, господине — отвърна мъжът и подаде на Чарли порцеланова чаша.
    — Войник или пехотинец? — попита Кастило.
    — Войник, господине. Сержант 1-ви клас.
    — Не ви ли се иска от време на време да сте обикновен войник? — попита Чарли. — Да не се притеснявате за нищо, освен за посещенията на главния инспектор?
    — Понякога, господине. Въпреки че тук е доста интересно, а и не е трудно.
    — Познавахте ли господин Мастърсън?
    — Да, господине. Един от добрите. Какво, по дяволите, става?
    — Точно сега никой не знае — отвърна Кастило.
    „Включително и аз, или по-точно казано, най-вече аз, а президентът ме назначи да разследвам случая.
    Да не говорим, че в най-скоро време ще се превърна в най-мразения човек в цялото посолство и всички от посланика надолу ще се чудят как да ме наплюят.
    И ще има защо.
    Те направиха всичко по силите си, не просто по задължение, а защото се възхищаваха на Мастърсън, уважават съпругата му, а не постигнаха нищо.
    Сигурно си мислят: «Някакъв надут пуяк, който се появи в Буенос Айрес преди два дена, започва да се разпорежда. Един Господ знае какви ги разправя за нас този мръсник, когато пипне телефона, за да докладва във Вашингтон.»“
    Отпи глътка кафе, опари си устните и изруга:
    — По дяволите!
    — Трябваше да ви предупредя, че е горещо — обади се сержантът.
    — Грешката е моя — успокои го Кастило.
    „Добре поне, че в «Пойнт» ме научиха как да се оправям в подобна ситуация.
    Най-хубавото е, че знам какво не трябва да правя.
    В никакъв случай не бива да строиш войниците, за да им съобщиш: «Леле, момчета, да знаете само каква тъпа заповед ни спуснаха отгоре.»
    Когато получиш заповед, колкото и да е тъпа — а при цялото ми уважение, господин президент, решението ви е изключително тъпо, — или отказваш да изпълняваш, или изпълняваш, без да си отваряш устата.
    Тъй като няма как да се откаже на подобна заповед — нали «не подлежи на обсъждане», да не говорим, че съм положил клетва да изпълнявам заповеди, включително и заповедите на президента, — трябва да се изправя пред войниците, пламнал от ентусиазъм, и да се съобразя с въпросната заповед. А след това ще направя всичко по силите си, за да си изпълня задълженията.“
    — Може ли да взема чашата? Посланикът ме чака от поне десет минути.
    — Разбира се — кимна сержантът.

(ЧЕТИРИ)

    — Господине, току-що разговарях със секретар Хол и той ми предаде заповедта на президента.
    — Президентът бе много ясен какво иска да се направи; какво вие трябва да направите — уточни посланик Силвио.
    — Казвам го единствено пред вас, господине, но не съм подходящ за тази работа.
    — Очевидно президентът е на друго мнение — отвърна Силвио. — А и това няма никакво значение.
    — Да, господине, прав сте.
    — Повиках в конферентната зала всички, които имат нещо общо със случая. Вече са се събрали.
    — Съобщихте ли им, господине?
    — Предпочитам да знам какво искате да им кажа, преди да отидем.
    — Господине, ако им представим фактите — че президентът ме е упълномощил да изведа госпожа Мастърсън и децата, както и да осигуря превозването на тялото на господин Мастърсън от страната, че вече отговарям за разследването — е най-добре.
    — И аз така мисля — кимна Силвио. — Преди президентът да ми се обади, бях взел решение, което нямаше никак да се понрави на екипа на ФБР, който ще изпратят.
    — Какво е то, господине?
    — Полковник Мунц поиска разрешение да извърши аутопсия на тялото на господин Мастърсън и аз позволих. Беше трудно решение.
    — Страхувам се, че не ви разбирам, господине.
    — Навлизаме в сивата зона на законите и дипломацията — заяви Силвио. — Имаше убийство и похищение. Това са нарушения на аржентинските закони. Убийството на представител на американското правителство, независимо къде е станало, се наказва със смърт според нашите закони…
    Кастило си помисли: „Ако ми трябва ново доказателство, че нямам никаква представа какво правя, вече съм убеден, че съм нагазил в прекалено дълбоки води.“
    — Поне на теория правителството има право да изиска извършителите да бъдат екстрадирани в Съединените щати, за да бъдат предадени на съд. Не съм наясно — нямах време да проверя — как точно се вмества похищението на госпожа Мастърсън, но отвличането й е в разрез с аржентинските закони.
    — Дори не съм мислил по този въпрос — призна Кастило.
    — Затова пък аз много мислих — отвърна Силвио. — Нека приемем, че извършителите бъдат задържани, че аржентинците ги арестуват и предадат на аржентински съд. Проблемът е, че ако ги признаят за виновни, максималната присъда с двайсет до двайсет и пет години затвор.
    — Тук няма смъртна присъда — потвърди Кастило.
    — И само за ваше сведение, господин Кастило, макар много да ми се иска да видя тези хора — как се казва — да посинеят на бесилото, тази работа просто няма да я бъде.
    — Да не говорим, че екстрадициите създават проблеми. За съжаление, голяма част от аржентинските държавници и представители на закона са против всичко, което ние norteamericanos искаме — може би наследство от Хуан Доминго Перон, — все едно че наблюдаваме рефлекса на Павлов. Почти съм сигурен, че в края на краищата екстрадирането ще бъде одобрено, но в същото време имам известни съмнения.
    — Тук става въпрос за нашата смъртна присъда. Докато бях още млад и работех като консул в Париж, имаше един отвратителен тип от Филаделфия, който беше натъпкал приятелката си в багажник и я беше оставил там. Когато най-сетне се разкри и го арестуваха, адвокатът му — между другото в момента е сенатор Арлън Спектър — го измъкна под гаранция и той се покри. Открихме го във Франция. Когато се опитахме да го екстрадираме, французите, които също като аржентинците отказват всичко, което американците поискат, започнаха да създават трудности.
    — Една от причините за отказа им бе, че ние имаме смъртна присъда, докато те нямат. Имаше и други причини, но това бе основният им аргумент. Трябваха ни двайсет години, за да го екстрадираме от Франция. Стана преди две години. Затова съм почти сигурен, че смъртната присъда ще бъде изтъкната като причина аржентинците да откажат екстрадиция.
    — Чувал съм тази история — кимна Кастило. — Имам приятели в полицията на Филаделфия.
    „Включително и бившият сержант Бети Шнайдер, която в момента пътува насам. И която може и да не остане очарована, когато ме види.“
    — Двама от тях, господине — продължи Кастило, — станаха агенти на Тайните служби. Помолих да ги изпратят да ми помагат. Едната е жена, така че възнамерявам да я зачисля като лична охрана на госпожа Мастърсън. Другият е изключително находчив детектив, който ще следи как водя разследването. Той е чернокож, което ми се струва, че ще бъде от полза.
    — Имате ли вече идеи как да процедирате? — попита Силвио. — Подозирам, че не сте чак толкова безпомощен, колкото се опитвате да се представите.
    „Напротив. Повиках сержант Шнайдер, защото исках да е непрекъснато около госпожа Мастърсън или защото не мога да я избия от мислите си? Какво каза Дик Милър? Притежавам жалката склонност да мисля с оная си работа.“
    — Като имам предвид всички тези неща — каза Силвио, — струва ми се, че справедливостта — доколкото можем да се надяваме на справедливост при тези обстоятелства — ще бъде постигната, ако оставим тези отрепки да бъдат съдени в аржентински съд.
    — Така е, господине. Разбирам.
    — Което означава, разбира се, че всички събрани доказателства ще бъдат задържани от аржентинската съдебна система, че екстрадирането на тези хора, ако все пак бъде постигнато, ще бъде напълно безсмислено. Ние просто не разполагаме с каквито и да е доказателства. Освен това самото искане за екстрадиция ще накърни гордостта на аржентинците. Все едно да кажем, че нямаме доверие на съдебната им система.
    — Съобщихте ли решението си на президента, господин посланик?
    — Разговорът ни, господин Кастило, беше по-скоро монолог — призна Силвио. — Има ли нещо друго, което трябва да обсъдим, преди да отидем в конферентната зала?
    — Според мен няма, господине.

(ПЕТ)

    Насядалите около конферентната маса замълчаха и станаха, когато Силвио и Кастило влязоха.
    Алекс Дарби бе седнал начело на масата. Кенет Лауъри се бе настанил от дясната му страна, а Тони Сантини — от лявата. Двамата агенти на ФБР от Монтевидео бяха един до друг. Имаше още десетина мъже. Кастило не им знаеше имената, но помнеше представителите на Агенцията за борба с наркотиците от брейнсторминга, който Мастърсън бе организирал. Трима бяха в униформи: полковник от Военновъздушните сили, полковник от армията и сержант от пехотата.
    Кастило реши, че са аташето по отбраната, командирът на военната мисия и шефът на пехотинците, които охраняваха посолството. Всички до един оглеждаха Кастило с неприкрито любопитство.
    — Седнете, господа — каза Силвио и се упъти към челното място на масата. Подпря длани на облегалката на стола.
    — За онези, които не го познават, бих искал да представя господин К. Г. Кастило, който е в Аржентина в качеството си на агент на президента. Наскоро президентът ми съобщи, че е назначил господин Кастило, за да разследва нещастието, сполетяло заместник-посланик Дж. Уинслоу Мастърсън и семейството му. Освен това президентът ми съобщи, че държавният секретар, секретарят на отбраната и директорите на Централното разузнавателно управление и Федералното бюро за разследване са уведомени за решението му.
    Посланикът погледна Кастило.
    — Господин Кастило, заповядайте.
    След тези думи той седна отстрани на масата. Чарли огледа събралите се.
    „Май не гледат много приятелски. Нито един от тях. Какво пък!“
    — Добро утро, господа — започна той. — Приоритетите ни са следните. Първо, защитата на госпожа Мастърсън и децата й. Второ, защитата на персонала на посолството. Трето, да сътрудничим на аржентинските власти при разследването на случилото се. — Във връзка с последното, след като се консултирах с посланик Силвио, реших, че е най-добре да продължим разследването с убеждението, че аржентинските власти ще открият извършителя на престъпленията, ще арестуват виновниците и ще ги предадат на аржентинския съд.
    — Няма ли поне да се опитаме да екстрадираме мръсниците? — попита агентът от ФБР Юнг.
    — Това е решението ми след проведения с посланик Силвио разговор. Моля, не ме прекъсвайте, докато не ви дам думата за въпроси — отвърна Кастило.
    Събралите се зашумяха, ала никой не надигна глас.
    „Това май ми се размина. Да видим какво още ще ми се размине.“
    — По отношение на първия приоритет: господин Сантини, който има богат опит в Тайните служби и охраната на президента, ще поеме семейство Мастърсън, докато напуснат страната. Самолет на Военновъздушните сили пътува насам, за да превози тялото на господин Мастърсън и семейството му до Щатите. По отношение на втория приоритет: господин Лауъри ще въведе необходимите мерки за защита на останалия персонал на посолството. Знам, че президентът ще иска отчет, затова до един час, господин Лауъри, очаквам да ми представите груб план на мерките за сигурност, а след като посланик Силвио го одобри, аз ще го изпратя във Вашингтон.
    Кастило погледна Лауъри.
    — Добре, господине. До един час ще бъде готов.
    „Второ попадение.“
    — По отношение на третия приоритет: господин Дарби ще поеме връзката с аржентинските власти, ще следи разследването и ще бъде координатор на господин Сантини и господин Лауъри, за да бъдат въведени мерките за сигурност с помощта на аржентинското правителство. — Освен това, ФБР изпраща екип следователи. Те ще докладват на господин Дарби. Господин… Юнг, нали така?
    — Да, Юнг — потвърди агентът.
    — Вие ще отговаряте за логистичната подкрепа на екипа от ФБР. Осигурете им място, където да работят, да живеят, автомобили и дръжте посланик Силвио, господин Дарби, господин Лауъри, господин Сантини и мен в течение на разследването. — Тайните служби изпращат двама специални агенти. Първо, специален агент Шнайдер ще докладва на господин Сантини и ще отговаря за защитата на семейство Мастърсън. Специален агент Бритън ще наблюдава хода и на аржентинското, и на нашето разследване — включително и разследването на ФБР, — като ще докладва на посланика и на мен за всичко, което се случва. Тъй като двамата специални агенти ще работят за мен, оказвайте им помощ.
    „И как, по дяволите, ще стане тази работа?“
    — Накрая, за да съм сигурен, че всичко е ясно, за да съм сигурен, че някой, седнал зад някое бюро във Вашингтон, няма да започне да следи под микроскоп действията ни тук, не желая никакви контакти — по радиостанции, имейл или телефон — с която и да е агенция във Вашингтон, освен ако не получите достъп от мен или от посланика.
    — Да не би да се опитвате да ми кажете, че ми забранявате да се свързвам с Бюрото? — попита Юнг.
    — Благодаря ви, че така точно предадохте думите ми, агент Юнг, защото очевидно съм ви затруднил с молбата си да не ме прекъсвате — сопна се Кастило. — Забранено ви е да се свързвате с Бюрото — и с когото и да е друг — без одобрението на посланика или без моето, независимо от случая. Ясно ли е?
    Последва кратко колебание. След това се чу студено:
    — Ясно.
    — Има ли други въпроси и коментари?


    Въпросите и коментарите бяха значително по-малко, отколкото Чарли очакваше.
    „Затова пък се надига масово недоволство срещу изпратения от президента агент Кастило.
    Ако се бях опитал да се държа приятелски, щеше да стане още по-зле.“
    — Ако нямате други въпроси, господа, бих искал да ви благодаря за отделеното време и внимание. Да се захващаме. Господин Дарби и господин Сантини, бихте ли останали, ако обичате?


    — Ще ви трябва ли още нещо, господин Кастило — попита посланик Силвио, след като всички освен Дарби и Сантини, излязоха.
    — Да, господине, бихте ли ми отделили още една минута?
    — Разбира се.
    — Тони, Алекс, забраната за комуникации не се отнася до вас. Работата е там, че не можех да изолирам единствено ФБР. Наистина не ми се иска някой надут пуяк да гадае какво точно се опитваме да направим тук. — Погледна Дарби. — Помниш ли досадниците от Ленгли, които имаха достъп до сателитния телефон в Афганистан, Алекс?
    — Всеки път, като си спомня, ме втриса — разсмя се Дарби.
    — Джоуел каза, че не си поплюваш — обади се Сантини. — Браво, шампионе, справи се много добре.
    — Ще ми се и аз да мислех така.
    — И аз мисля, че се справихте блестящо — намеси се посланик Силвио. — Чудех се обаче защо им казахте, че решението да не се прибягва до екстрадиция е ваше?
    — Господине, докато бяхме в Афганистан, когато подозирахме, че нещо може да ни прецака, казвахме: „Майната му. Какво ще ми направят, най-много да ме изпратят в Афганистан.“
    Силвио се разсмя.
    — Има още един израз: „Ако не издържаш на топлина, излез от кухнята.“ Беше много благородно от ваша страна, господин Кастило. Искрено ви благодаря.
    — Господине, не е ли по-добре да ме наричате Чарли?
    — Разбира се. Благодаря. Името ми е Хуан. Приятелите обикновено ме наричат Джон.
    — Истинското ми име е Карлос, господине, и с ваше позволение, ще продължа да ви наричам „господине“ и „господин посланик“.
    — Чарли, кои са двамата агенти, които ще изпратят? — полюбопитства Сантини.
    — И двамата са бивши ченгета от Филаделфия. Работихме с тях, докато търсехме изчезналия „727“. Жената е сержант от разузнаването, а мъжът е работил години наред под прикритие към Отдела за борба с тероризма. Хол остана впечатлен и от двамата и каза на Джоуел да ги вербува. Джоуел тъкмо ги е освободил от школата, за да постъпят на работа при Хол. Така че и двамата бяха на разположение.
    — Те какво ще вършат тук?
    „Що се отнася до сержанта, смятам да я гледам влюбено в красивите очи и да налея колкото е възможно повече каберне совиньон в прекрасното й гърло.“
    — Тъкмо затова ви помолих да останете, господин посланик — обясни Кастило. — Алекс, бях в болницата, докато двамата с Лауъри разговаряхте с нея…
    — Мунц ми каза, че си идвал — прекъсна го Дарби.
    — Да ти призная, Алекс, имам чувството, че тя не ти каза истината само истината и нищо друго, освен истината.
    В очите на Дарби проблесна изненада, след това той се овладя.
    — Чарли, тя тъкмо излизаше от въздействието на бупивакаина. Не беше на себе си и не си даваше сметка какво говори.
    — Беше достатъчно на себе си, за да се тревожи за децата — натякна Кастило. — Когато обаче се стигна до подробностите около отвличането, изведнъж забрави всичко. Не става въпрос, че й се губеха отделни моменти, тя не помнеше нищичко.
    — Аз не останах с такова впечатление — каза Дарби.
    — Сега ще отидем до болницата — стига да имате възможност да отделите от времето си, господин посланик, да дойдете с нас, за да я запознаете с мен и Тони. Тони ще я попита какво се е случило и ще я помоли да ни разкаже каквото си спомня.
    Дарби поклати глава.
    — Защо й е да лъже? Защо? — недоумяваше той.
    — Според мен, господин Каст… Чарли, — има предвид, че похитителите са й наредили какво да ви каже — да ни каже, — тоест колкото е възможно по-малко и са я заплашили — поясни Силвио.
    — Точно така, господине — кимна Кастило. — А ние трябва да се доберем до колкото е възможно повече информация.
    — След като застреляха Джак — продължи да настоява Дарби, — според мен тя не би имала нищо против да ни разкаже всичко, което знае.
    — Освен ако не са заплашили децата й — опита се да обясни Кастило. — След като са застреляли съпруга й, тя е наясно, че няма да се поколебаят да убият и децата. Може би дори семейството й. Баща й и брат й.
    — Не преувеличаваш ли, Чарли? — учуди се Дарби.
    — Какъв брат? — попита Сантини.
    — Работи в ООН — обясни Кастило. — Не знам нищо друго. Алекс спомена, че двамата с Мастърсън не се разбирали.
    — Срещал съм се веднъж с него — обади се Силвио. — Беше нещо като координатор между агенциите. Работеше в Париж. Мислех си дали да не се свържем с него, за да съобщи той новината на баща си, защото човекът има сериозен проблем със сърцето.
    — Господине — Алекс, знаете ли как се казва?
    — Лоримър — отвърна Алекс. — Жан-Пиер или Жан-Пол. Нещо такова. Френско име. Първото име на посланика — бащата на Бетси — е Филип.
    — Те французи ли са?
    — Може би някога, много отдавна, да са се преселили също като семейството на Джак — предположи Дарби. — Джак с удоволствие разказваше на хората, които мразеха Юга, че имало трима с фамилия Мастърсън — „свободни цветнокожи мъже“, — които били офицери в армията на Конфедерацията. Двама служели във флота, единият бил в армията. Когато се бъзикаше с хората, им казваше, че семейство Мастърсън са натрупали богатствата си с търговия на роби.
    Силвио се разсмя.
    — Той бил ли е богат, Алекс? — поинтересува се Кастило. — Преди камионът да го прегази?
    — Не чак толкова богат, но да. И двете семейства са доста — как да го кажа — живеели са охолно. Доколкото знам, производство и търговия със захар и памук.
    — Господин посланик — намеси се Чарли, — искаше ми се да предложа да се свържете с Държавния департамент, за да разберете къде се намира братът или поне да помолите да ви дадат телефонен номер. Само в краен случай, ако госпожа Мастърсън не ни каже.
    — Ако искаш, веднага ще се заема — предложи Силвио. — Предлагам да вървим в Немската болница, за да ви запозная двамата с Тони с госпожа Мастърсън.
    — Благодаря ви, господине. Това ще ни помогне изключително много.

(ШЕСТ)

    Немската болница
    „Авенида Пуейредон“
    Буенос Айрес, Аржентина
    13:05, 23 юли 2005

    Полковник Алфредо Мунц от ДРУ ги посрещна, щом влязоха във фоайето на болницата.
    — Ваше превъзходителство, господа — заговори той на испански. — Какво щастливо съвпадение. Тъкмо се канех да звъня на сеньор Кастило, за да го помоля да ми отдели малко време.
    „«Щастливо съвпадение» друг път. Мунц изобщо не се изненада, когато ни видя. Чакаше ни, което означава, че е бил предупреден за идването ни.
    Как ли е разбрал?
    Значи има човек вътре в посолството, който следи какво става по принцип и държи под око посланика. Това е човек, който е чул, че посланикът поръчва колата да е готова, за да дойдем тук, или пък човек, който подслушва уж закодираната честота на радиостанцията в неговия автомобил или автомобила на Дарби, или може би е чул, когато пехотинецът се е обадил на Лауъри, за да му съобщи къде отива посланикът.
    Защо изобщо се учудвам? И Дарби, и Сантини ми казаха, че ДРУ са на страната на добрите, а покрай всичко, което се случва, действат на пълни обороти.
    Какво ли иска от мен?“
    — Mi coronel, на ваше разположение съм — отвърна Кастило и се обърна към посланика. — Господине, вие се качете в стаята на госпожа Мастърсън. Знам къде се намира и ще ви настигна.


    Мунц поведе Кастило към един ъгъл на фоайето.
    — Много бързо успяхте да разочаровате важни особи от Министерството на информацията, господин Госингер — започна Мунц на немски. — Голямо вълнение предизвикахте в нашето скучно ежедневие.
    „Мама му стара. Разбрал е, че съм влязъл в страната под името Госингер.
    Така и не отидох в Министерството на информацията, за да се регистрирам като журналист.“
    Кастило му се усмихна.
    — Защо така, Herr Oberst? — отвърна той на немски.
    Мунц му подаде един лист. Беше копие от имиграционния формуляр, който Кастило бе попълнил в самолета и бе връчил на служителя от паспортен контрол. Имаше негова снимка, очевидно направена от скрита камера, докато е стоял пред будката за паспортен контрол.
    — Толкова им се искаше да обяснят на един виден немски журналист колко загрижено е аржентинското правителство заради случилото се, а вие така и не сте се появили в Министерството на информацията, въпреки че сте обещали, и те решили, че имате нещо общо с издирваните престъпници.
    — В интерес на истината, името ми е Госингер — започна Чарли.
    — Знам, голям зор видях, докато открия. От немското посолство уточниха, че не само сте виден чуждестранен кореспондент към „Тагес Цайтунг“, но сте пра-правнук на основателя на вестника. Наистина великолепно прикритие! Втора самоличност, която е съвсем истинска.
    — Чувствам се като дете, заловено в момента, в който задига сладки. И сега какво?
    — Уверих ги, че не само ни помагате, за да разнищим въпроса, а и че не е необходимо да се регистрирате в Министерството на информацията. Проблемът е решен.
    — Благодаря ви.
    — А това е за вас.
    Подаде му малка ламинирана табелка. На нея пишеше „Corps Diplomatique“, беше сложена снимката на Чарли и името му.
    — Дипломатическа карнетка, в случай че някой бдителен полицай започне да разпитва защо носите пистолет.
    — Пистолет ли?
    — Всъщност имах намерение да ви дам един назаем, но виждам, че под сакото ви вече има един.
    — Посланикът ми го даде назаем.
    — Карл — нали нямаш нищо против да ти казвам Карл?
    — Herr Oberst, можете да ме наричате както пожелаете.
    — В Аржентина има доста опасни хора. Страхувам се, че не става въпрос за безкрайните отвличания. Така и не успях да намеря връзка между хер Мастърсън и обичайните похитители — от всичко, което изрових, той се оказва съвсем „чист“, — но това не означава, че няма никаква връзка. Да не говорим, че тези хора доказаха, че убийството е част от играта. Ще ми бъде безкрайно неприятно, ако решат да ви елиминират.
    — Значи според теб не става въпрос за обикновено отвличане, така ли?
    — А според теб?
    — Тя беше отвлечена, следователно става въпрос за отвличане. Само че нещо тук намирисва.
    — Точно така. Имаш ли представа какво?
    — Никаква.
    — Ако имаше, щеше ли да ми кажеш?
    Кастило го погледна в очите.
    — Щях. Между нас казано, какво си помисли, когато… май правилната дума е „разпитвам“… когато Дарби и Лауъри я разпитваха.
    — Не бих описал отговорите й като напълно искрени.
    — Тук има нещо, но първото, което ми мина през ума, беше, че са я заплашили — най-вероятно децата — ако каже и дума за тях.
    — Защо просто не са я убили?
    — Искат нещо от нея. Може би Мастърсън не е занесъл откупа. А сега заплашват децата, ако не си получат парите. Наистина не знам.
    — Тони Сантини е изключителен в работата си като агент на Тайните служби.
    — Знам. Наистина ли се е наранил, като е паднал от лимузината на президента?
    Кастило се замисли за момент, преди да отговори.
    — Била е лимузината на вицепрезидента.
    — Колко неловко!
    — Както и да е — продължи Чарли и смени темата. — Посланикът ще го представи като човек от Тайните служби, зачислен да пази нея и децата, и той ще се възползва, за да измъкне някаква информация.
    — А той ще й каже ли, че са те назначили за генералисимус?
    — И това ли знаеш, Алфредо?
    — Също като теб, Карл, отварям си и ушите, и очите.
    — По-скоро си пуснал навсякъде и уши, и очи — поправи го с усмивка Кастило.
    — Така е — съгласи се Мунц.
    — Екип агенти на ФБР са на път към Аржентина, за да помогнат при разследването. С тях пътуват и двама агенти от Тайните служби, за да ми помагат. Едната е изключително умна жена със завиден опит в разузнаването. Ще я прикрепя към госпожа Мастърсън и се надявам да изкопчи нещо. Другият е невероятно ченге със страхотен нюх към всичко, което става на улицата, работил е дълги години под прикритие, при много трудни условия. Него ще го оставя да пресява всичко, до което се докопат от ФБР. Много ще съм ти задължен, ако споделяш с него каквото научите.
    — Разбира се, но проблемът е, че няма почти нищо.
    — Освен това са изпратили самолет на Военновъздушните сили, за да върне тялото на Мастърсън, жена му и децата в Щатите.
    — Ти с тях ли ще заминеш?
    „Господи, дори не бях помислил“.
    — Може би. Дори да замина, сигурно ще се върна.
    Мунц кимна, след това подаде ръка.
    — Радвам се, че си поговорихме, Карл.
    — Благодаря ти за всичко, Алфредо.

(СЕДЕМ)

    Госпожа Елизабет Мастърсън беше преместена от интензивното отделение, но Кастило лесно намери новата стая. Четирима униформени от Федералната полиция, командвани от сержант, и двама мъже в цивилни дрехи — единият бе Пол Сиено, агентът от ЦРУ — не се отделяха от вратата в самия край на коридора.
    Сиено кимна на Кастило, когато Чарли почука на вратата. След секунда посланик Силвио открехна, за да провери кой е, и чак след това отвори.
    — Влезте, господин Кастило — покани го той и Чарли влезе. — Бетси е тук, господин Кастило.
    Госпожа Мастърсън бе седнала в леглото, облечена в нощница, вероятно донесена от къщи. Видя още две жени. Бе почти сигурен, че това са съпругата на Дарби и съпругата на посланика. Бяха седнали на столове до стената, а Дарби и Сантини се подпираха до тях.
    Кастило се приближи до леглото.
    — Президентът ме помоли да ви изкажа съболезнованията му, госпожо Мастърсън.
    „Колко бързо ми дойде лъжата.
    Ако президентът се беше сетил, със сигурност щеше да изкаже съболезнованията си.“
    — Много мило от негова страна — отвърна госпожа Мастърсън. Не подаде ръка и бе очевидно, че се усмихва с огромно усилие.
    — Приемете и моите съболезнования.
    Отговор не последва, освен замръзналата на устните й усмивка. Кастило продължи:
    — Заповедта му, госпожо, е да осигуря безопасността на вас и на децата ви, да ви върна в Съединените щати колкото е възможно по-бързо и безпроблемно.
    Усмивката остана на лицето й, а тя не отговори.
    — Каза ли ви посланик Силвио, че господин Сантини има дългогодишен опит в Тайните служби като охрана на президента?
    — Да, каза ми.
    — Аржентинските власти са изпратили най-добрите си хора, за да окажат помощ на господин Сантини.
    — Посланикът ми каза.
    — Надяваме се самолетите, изпратени от президента, да кацнат скоро. Единият ще ви върне със семейството в Съединените щати веднага щом се почувствате по-добре, а с другия ще пристигне екип експерти на ФБР, които да помогнат в разследването, и двама агенти на Тайните служби, които да ви охраняват. Единият от агентите е жена.
    Госпожа Мастърсън кимна.
    — Госпожо Мастърсън, знам, че моментът е изключително труден…
    Госпожа Мастърсън изсумтя.
    — … но се надявам да разберете, че се налага да планираме нещата.
    — Какви неща?
    — Къде в Щатите искате да отидете?
    — „Кислър“ — отвърна тя. — Военновъздушната база „Кислър“ в Билокси е най-близо до родителите на Джак. В Пас Кристиан.
    „«Пас Кристиан» значи? Това е френското произношение. Така и така съм на тази вълна… ами брат й, който се предполага, че в момента е във Франция?“
    — Има ли някой в Пас Крисчън, с когото да се свържем? Баща ви например?
    — Баща ми живее в Метери — Ню Орлийнс. И е болен от сърце. Свекър ми живее в Пас Кристиан. Според мен е най-добре той да съобщи на баща ми. Тъкмо за това говорехме с госпожа Силвио, когато влязохте, господин Кастило. Тя ще позвъни на бащата на Джак или посланикът ще му се обади веднага щом се приберат. Надявам се да успеят да се свържат, преди да е разбрал от Си Ен Ен или Фокс. След това и аз ще му се обадя, разбира се, когато ме изпишат от болницата.
    — Казаха ли ви кога ще стане?
    — Искат да ме задържат един ден за наблюдение — обясни тя и се обърна към посланика. — Хуан, не можеш ли да направиш нещо? Искам да се прибера при децата.
    — Разбирам — кимна Силвио. — Само че те наистина искат да са сигурни, че няма остатъчен ефект от лекарствата. Ако искаш, можем да доведем децата да те видят.
    — Не. Не искам да ме виждат в този вид. По-добре да останат с Джулия.
    „Джулия трябва да е жената на Дарби.“
    — Те на училище ли са в момента? — попита Кастило.
    — Баща им току-що беше убит — сопна се тя. — Разбира се, че не са на училище.
    — Простете ми — извини се Кастило.
    „Значи другата жена е съпругата на Лауъри; жената на Дарби — Джулия, стара приятелка на семейството — е при децата.“
    — Има ли някой друг, госпожо, с когото да се свържем?
    — Не. Ще съобщя на когото трябва, когато изляза от болницата.
    „Това беше доста нервно и бързо. Не трябва ли да съобщи на брат си, въпреки че не се е разбирал със съпруга й?“
    — Госпожо Мастърсън, знам колко ви е тежко, и няма да ви притеснявам повече. Ако се нуждаете от нещо, кажете на господин Сантини.
    — Благодаря ви.
    Кастило кимна на хората в стаята и излезе.
    Беше направил пет-шест крачки към асансьора, когато посланик Силвио го настигна. Сантини ситнеше след посланика.
    — Напълно съгласен съм с вас, господин Кас… с теб, Чарли — започна направо Силвио. — Тя крие нещо.
    — И аз не успях да измъкна нищо от нея — призна Сантини.
    — Господин посланик, тя дори не спомена брат си — натякна Кастило. — Ще имате ли нещо против да се свържете с него по телефона?
    — И на мен ми се стори странно — съгласи се Силвио. — Ще му позвъня веднага щом се върна в посолството. А ти къде ще бъдеш?
    — В посолството, господине. Искам да разбера в колко кацат самолетите.
    — Ще се видим там.

(ОСЕМ)

    Посолството на Съединените щати
    „Авенида Колумбия“ 4200
    Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
    14:50, 23 юли 2005

    Прекара мъчителни четирийсет и пет минути на телефона.
    Не успя дори да се свърже с европейската централа на Обединените нации. Отначало международната телефонистка в Буенос Айрес не успяваше да се свърже, а после не успя да се разбере с телефонистката в Париж.
    Силвио се отказа и звънна в американското посолство в Париж. Политическият аташе, макар и с нежелание — едва след като Силвио се представи, — му даде номера на централата, но каза, че няма нито адреса, нито телефона на Жан-Пол Лоримър.
    Французойка с носов говор уведоми Силвио — той говореше безупречен френски, — че гос’ин Лоримър не е в кабинета си, че няма телефон, на който да се свърже с него, че за всички други въпроси трябва да се обръща към директора на отдел „Информация“. Изобщо не се впечатли, когато Силвио й съобщи, че е американският посланик в Аржентина и се опитва да се свърже с Лоримър заради смъртен случай в семейството му.
    Единственият адрес и телефон, с който разполагаше Държавният департамент във Вашингтон и мисията на Обединените нации в Ню Йорк, бе служебният на Лоримър.
    — Ще видя какво може да направи държавният секретар — заяви накрая Кастило и набра мобилния на Исаксън.
    — Не искаш ли обезопасена връзка?
    — Няма нищо секретно — отвърна Чарли и веднага добави: — Не исках да прозвучи грубо, господине. Извинете ме.
    — Не съм приел отговора ти за груб — отвърна Силвио. — Просто въпросът беше тъп.
    — Исаксън.
    — Джоуел, Чарли се обажда.
    — Май телепатията пак е в действие — каза Исаксън. — Канех се да ти звъня за самолета на ФБР — на който, сигурен съм, че ще се зарадваш, Казанова, е красивата агент Шнайдер — и е „С–17“.
    — Нали не си й пуснал някоя шега по мой адрес, Джоуел?
    — Не съм, въпреки че изкушението беше невероятно. Тя е истинска наслада за очите и се почувствах длъжен да я предупредя какво представляваш.
    — Дай ми повече информация за самолетите.
    — Двамата с Джак Бритън са на „Гълфстрийм 5“, който излетя в единайсет и пет местно време. Пътуват с четиристотин и шейсет възела, разстоянието до вас е около пет хиляди и двеста мили, така че сметни сам кога ще пристигнат.
    Без да иска разрешение, Кастило грабна химикалка от бюрото на Силвио. Посланикът веднага му предложи бележник с жълти листа.
    — Номерът им е „Еър Форс 0477“. Ще кацнат на летище „Хорхе Нюбъри“, което, предполагам, е близо до Буенос Айрес. В самолета се намират и шестима доста кисели агенти на ФБР, вбесени не само защото трябва да докладват пред теб — защото си от Тайните служби, а не дори охрана на президента, — ами защото двама от техните бяха изритани, за да пътуват Шнайдер и Бритън.
    — „Хорхе Нюбъри“ е до Буенос Айрес.
    — Другият самолет, „С–17“ — номер „Еър Форс 0381“ — е излетял от военновъздушна база Чарлстън, Южна Каролина час по-рано, но ще кацне в Хълбърт — по всяка вероятност вече е кацнал, — за да вземе дванайсет командоси, готови за бой, и десет гвардейци с лейтенанта им специално за погребението. Добре че са били във Флорида за погребението на някакъв пенсиониран генерал.
    — Господи.
    — Нали се сещаш кой е издал тази заповед — добави Исаксън. — Както и да е, „С–17“ ще кацне на летище „Езейза“…
    — Това е международното летище.
    — Май този огромен самолет няма как да кацне на малкото летище. Да не говорим, че след това ще им отнеме цяла вечност да изминат четири хиляди и двеста морски мили при скорост четиристотин и петдесет възела.
    Кастило записа цифрите.
    — Добре. Ясно. Искам да те помоля за нещо.
    — Казвай.
    — Братът на вдовицата, Жан-Пол Лоримър, работи за ООН в Париж. Посланикът се опитва четирийсет и пет минути да се свърже с него, но не успя. Познаваш ли някого в Париж, който може да помогне?
    — Веднага ще се заема.
    — Обади се в посолството там и остави номера и адреса му на секретарката на посланика.
    — Дадено. Нещо друго, шефе?
    — Сложих Тони Сантини за шеф на охраната на Мастърсън. Действието на наркотика отмина, но ще я задържат в болницата до утре. Не знам кога ще иска да тръгне, но иска да пътува за военновъздушна база „Кислър“ в Мисисипи, откъдето е той.
    — Там ли иска да го погребе?
    — Очевидно.
    — Знам, че президентът мислеше за „Арлингтън“…
    — Май тя ще настоява да е при семейството си в Мисисипи, Джоуел.
    — Аржентинците вече правят аутопсията. Те ще съдят копелетата, стига да ги хванем, в аржентински съд.
    — Кой го реши?
    — Аз — отвърна Чарли. Срещна погледа на Силвио и добави: — Посланикът се съгласи.
    — Ще има буря на високо ниво, Чарли.
    — Много е съмнително, че ще успеем да издействаме екстрадиция за извършителите. Освен това престъплението е станало тук. И вече е свършен факт. Посланикът вече съобщи на външния министър.
    — Струва ми се, че шефът ще иска да обсъди този въпрос с теб, Чарли. Или по-вероятно неговият шеф.
    — И аз си помислих, че ще стане така.
    — Ще се чуем пак, Чарли. Пази си гърба.
    Кастило затвори и сметна в колко приблизително ще пристигнат самолетите.
    — И двата ще пристигнат между единайсет и полунощ довечера — съобщи той на посланик Силвио. — „Гълфстрийм“ каца на „Хорхе Нюбъри“, а „С–17“ на „Езейза“. Пратили са и гвардейци от Трети пехотен полк — „Старата гвардия“, и командоси.
    — Ако искаш да посрещнеш агентите си и екипа от ФБР, мога да накарам аташето по отбраната да посрещне самолета.
    — Благодаря ви.
    — Той ще уреди транспорта и къде да се настанят. Най-добре е военният персонал да се настани при пехотинците. Нали си казал на агент Юнг да се погрижи за хората от ФБР? Твоите къде ще отседнат?
    — Аз ще се погрижа за тях. Ще ми трябва превоз. Мога ли да наема коли за тях?
    — Можеш, но автомобилите са малки и ненадеждни. Освен това нямат радиостанции. Ще помоля Кен Лауъри да се заеме с този въпрос. Колко автомобила ще ти трябват?
    — Ако е възможно да задържа колата, която ми дадохте, още една. А шофьор не ми трябва.
    — Не се знае — отвърна посланикът. — Ще кажа на Кен да ти осигури още една кола с шофьор. За довечера ли?
    — За утре сутринта.
    — Какво ще правиш сега?
    — Не ви разбрах, господине.
    — Какви са плановете ти за следващите четирийсет и пет минути до час?
    — Нямам планове, господине. Мислех да огледам къщата на семейство Мастърсън.
    — Закусвал ли си?
    — Не съм, господине.
    — И аз не съм, а вече минава три. Точно зад ъгъла има един ресторант — „Рио Алба“ — където правят най-хубавите пържоли на света. Да отидем да похапнем, докато чакаме приятелят ти от Тайните служби да позвъни.
    — Чудесна идея, господине.

VII.

(ЕДНО)

    Хотел „Фор Сийзънс“
    „Черито“ 1433
    Буенос Айрес, Аржентина
    21:05, 23 юли 2005

    Пехотинецът — за когото Кастило бе научил, че е щаб-сержант Роджър Маркъм, на двайсет години, от Демойн, Айова, на седемнайсет едва завършил „Парис Айлънд“, влязъл в Багдад заедно с пехотинците, а след това назначен към батальона охранители на посолства, — спря беемвето „545i“ пред „Фор Сийзънс“ и отвори вратата.
    Кастило го стисна за ръката.
    — Роджър, ако още веднъж се опиташ да ми отвориш вратата, кълна се, че ще съжаляваш.
    Маркъм го погледна недоумяващо.
    — Минава девет — отбеляза Кастило. — Самолетът ще кацне около единайсет и половина, което означава, че трябва да тръгнем около единайсет. Какви са ти плановете за следващите два часа?
    — Ще чакам.
    — Къде?
    — Тук.
    — Можеш ли да оставиш колата тук?
    — С дипломатически номера е. Мога да я оставя навсякъде.
    — Върви да я паркираш, Роджър. Ето там. — Кастило посочи входа на подземния гараж на хотела. — След това се качи в стаята ми и ще подремнем.
    — Както кажете, гос…
    — Пак ли започваш? — попита Кастило. — Какво ви правят в „Парис Айлънд“, да не би да ви карат да правите по петдесет лицеви опори всеки път, когато забравите да кажете „господине“?
    — По петдесет, понякога по сто. Извинете.
    — Няма проблем, но поне опитай.
    Маркъм кимна.
    — Върви да паркираш — нареди Кастило и слезе.
    Докато минаваше през фоайето, се сети, че не бе резервирал стаи за Бети Шнайдер и Джак Бритън.
    Оказа се, че не е толкова лесно да намери места.
    Хотелът бе почти пълен, както му каза заместник-управителят. След десет минути пред компютъра беше решено хер Госингер да се премести от апартамент 1550 в апартамент 1500. Новият беше много по-грамаден, отколкото на Кастило му трябваше, и значително по-скъп.
    Замисли се дали да не остави Бети в 1500, но после се отказа.
    „Сигурно ще реши, че луксозното настаняване е част от подлия ми замисъл да я тръшна в леглото.
    Ако знаех, че ще стане, щях да ангажирам целия проклет етаж.“
    След като се изнесе от 1550, там бе преместен някой друг, което пък на свой ред освободи 1510 и 1518, приятни единични стаи с изгледи към „Авенида 9 Хулио“ и пристанището. И в двете имаше спални. Кастило попита заместник-управителя коя е по-далече от 1500 и разбра, че е 1518.
    — Настанете сеньора Шнайдер в 1518, ако обичате.
    — Искате ли да оставим бутилка шампанско и цветя — може би рози — за младата дама, сеньор Госингер?
    — Не е много уместно, благодаря ви.
    „Ако зависи от младата дама, връзката ни ще си остане професионална и платонична.“


    Нямаше много за местене от апартамент 1550 в 1500, а и две пикола и сержант Маркъм му помогнаха, но докато приключат, стана девет и половина.
    — Смятам да изпия една — призна Кастило и извади бира от барчето, — а след това геройски ще подремна. — Подаде бутилка на Маркъм и добави: — Предлагам и ти да направиш същото.
    — Аз май не трябва да пия — отвърна Маркъм.
    — Повярвай ми, Роджър, длъжен си да изпиеш една бира.


    Сержант Маркъм се опъна на канапето в хола, а Кастило се отпусна на огромната спалня. Първият образ, който се появи в главата му, похотлив и страстен, бе на специален агент Шнайдер.
    Най-сетне успя да пропъди образа й, като си представи Джак Пачката Мастърсън в таксито.
    „Господи, та това беше тази сутрин!“


    Когато мобилният му звънна, той сънуваше. В съня му сержант Шнайдер беше много по-любвеобилна, отколкото наяве.
    Погледна часовника си. Беше спал петнайсет минути.
    — Кастило.
    — Надявам се да съм те събудил или поне да съм прекъснал нещо неприлично — заяви познатият глас на майор Х. Ричард Милър.
    „Добре че не знаеш, копеле грозно! Откъде докопа този номер?“
    — Как е коляното?
    — Как може да е според теб? След като всички гадове и братята им ровиха в него цял един месец с какви ли не остри инструменти за мъчение?
    — Какво става, Дик?
    — Не успяваме да открием онзи тип Лоримър в Париж, а Господ ми е свидетел, че опитахме всичко. Да знаеш, мой човек, че сме ти навъртели бомбастична телефонна сметка.
    — Защо ми се струва, че не се обаждаш от леглото на болката, което ти бяха определили в „Уолтър Рийд“?
    — Честно да ти кажа, с радост приех любезното ти предложение да споделя скромната ти квартира — заяви Милър. — В момента кротко си лежа на канапето ти в „Мейфлауър“. Утре сутринта ще ме закарат в офиса ти в комплекс „Небраска“, където ще полегна на другото ти канапе.
    — Ами Лоримър?
    — Най-накрая открихме един адрес на „Рю Мосю“ 7 и телефонен номер. Никой не отговаря на телефона. Исаксън се обади на някакъв тип от Тайните служби, дето работел в Париж. Човекът отишъл на място. Портиерът казал, че няма никаква представа къде се намира Лоримър, но той често заминавал по за една-две седмици. Колата му била в гаража. Исаксън каза, че щял да помоли секретар Хол да говори със секретар Кохън да нареди от ООН да разберат къде е. Освен това Исаксън нареди да ти звънна и да ти кажа всичко.
    — Благодаря, Дик. Ти достатъчно добре ли си, за да започнеш работа?
    — Добре съм. Доколкото разбирам, любовта на живота ти още не е пристигнала.
    — Майната ти. Ако говориш за Бети Шнайдер, ще кацне около единайсет и половина местно време.
    — Два часа ли е разликата?
    — Тук е почти десет.
    — Един приятелски съвет, въпреки че съм почти сигурен, че ще го пренебрегнеш. Опитай се за разнообразие да мислиш с горната глава, преди да натвориш някоя тъпотия с тази жена.
    — Мили боже! — избухна Кастило. — Тя вече не е ченге и не мога да й се пусна. Работи в Тайните служби и ми е подчинена. Все още се приемам за офицер и джентълмен. Така че майната ти, Дик!
    Последва кратко мълчание, след това Милър заговори отново:
    — Чарли, приятелю, нямаш представа колко ме зарадва избухването ти. Ще ти звънна пак.
    Той затвори.
    Кастило седна в леглото и запали лампата.
    „Представа нямам откъде дойде това избухване, но си струваше. Не мога да тръгна да свалям специален агент Шнайдер. Дори не бива да мечтая за нея.
    Тъпа работа. Тя отдавна ми даде да разбера, че изобщо не я интересувам.
    Радвам се, че Дик повдигна въпроса.
    Аз съм способен да скапя нещата и сигурно щях да го направя.
    Ама какво, по дяволите, ми става?“
    С едно-единствено движение той остави мобилния на нощното шкафче и се отпусна на леглото.
    След малко отново се изправи, взе телефона и натисна копчето за автоматично набиране на Хауърд Кенеди.
    Кенеди се обади след третото позвъняване.
    — Ало?
    — Събудих ли те, Хауърд?
    — Не, не си.
    — В хотела ли си?
    — Защо?
    — Мислех да пийнем по едно. В бара има джаз квартет.
    — Много си мил, но вися под дъжда на „Езейза“ и вардя наземния персонал, на които нямам абсолютно никакво доверие, докато товарят безобразно скъпите — и много нервни — коне на самолета. Ще се възползвам от поканата ти някой друг път.
    — И ти ли ще пътуваш с конете, докъдето отиват?
    — Ами, да.
    — Нали ще се върнеш скоро?
    Мълчанието на Кенеди показа, че няма намерение да отговори на въпроса.
    — Жалко — продължи Чарли. — Тази вечер пристигат твои стари приятели.
    Проточи се ново мълчание и Кастило реши, че Кенеди няма намерение да му отговаря повече, но Хауърд най-сетне се обади.
    — Следователският екип от Куонтико ли имаш предвид?
    — Не знам откъде са, но са излетели от Вашингтон.
    — Знаеш ли им имената?
    Този път Кастило се поколеба, преди да отговори.
    „Защо да не му дам имената? Какво толкова?“
    — Мога да ги науча веднага, след като слязат от „Гълфстрийма“.
    — Това кога ще стане?
    — Около единайсет и половина. Казах на един друг от бившите ти съратници да посрещне самолета и да им осигури квартира.
    — Как се казва?
    — Юнг. Работи в Монтевидео…
    — Китаец, нали? Досаден дребен палячо? Кръгло лице, един и седемдесет и пет, около осемдесет килограма?
    — Да, познаваш ли го?
    — Много добре при това. Какво ти каза, че прави в Монтевидео?
    — Нищо не ми е казал. Имам чувството, че е от бившите ти колеги, които се занимават с пране на пари. Посланикът е помолил посланика в Монтевидео да разбере дали някои от агентите имат опит с отвличания, затова са изпратили Юнг и още един тук.
    — Как се казва?
    — Не си спомням. Но мога да проверя.
    — Къде кацат? Тук ли?
    — На „Хорхе Нюбъри“. Има и товарен самолет, който ще кацне на „Езейза“ приблизително по същото време.
    — Току-що видях един с униформа на полковник от Военновъздушните сили, заобиколен от аржентински клечки от Военновъздушните сили. Чудех се какво става.
    — Трябва да върна семейството и тялото час по-скоро.
    — За какво искаше да си говорим, Чарли, докато слушаме джаз квартета?
    — Искаше ми се да те питам дали случайно не си чувал за някой си Жан-Пол Лоримър.
    В отговор Кенеди повтори по букви името на Лоримър.
    — Точно така.
    — Никога не съм чувал, но ако ми изпратиш онези имена, с удоволствие ще се поразровя.
    — Дадено. Как да ти ги пратя?
    — С есемес. Как иначе?
    — Мислех, че заминаваш.
    — Ще замина, след като получа имената.
    — Разбрахме се.
    — И още нещо, Чарли. Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.
    — Искаш да кажеш, че търси теб ли?
    — Това също, разбира се. Исках да кажа друго. Той е голяма клечка. Такива като него не ги похабяват, като ги пращат да ровят за мръсни пари.
    — Говориш така, сякаш го познаваш добре.
    — Вече ти казах, че го познавам. Едно време работехме заедно.
    — Кажи ми още нещо.
    — Нали вече ти казах. Чакам имената, Чарли.
    Кенеди затвори.

(ДВЕ)

    Международно летище „Хорхе Нюбъри“
    Буенос Айрес, Аржентина
    23:05, 23 юли 2005

    Сержант Роджър Маркъм тъкмо зави с беемвето на посолството по „Авенида 9 Хулио“, близо до хотел „Фор Сийзънс“, когато радиостанцията изпращя.
    — Юнг за Кастило.
    Кастило се огледа, за да открие микрофона, когато Маркъм му го подаде. Той го пое от сержанта и натисна копчето.
    — Да.
    — Господине, самолетът ще бъде прибран в частен хангар отстрани.
    — Ясно. Благодаря.
    — Господине, ще се приземят след четирийсет и пет минути.
    — Ясно. Благодаря. Вече сме тръгнали.
    — Край.
    „Не само че ми каза къде ще бъде самолетът, нещо, което не е длъжен да направи, ами ме нарече «господине». Може пък да е приел, че аз съм главният и е най-добре да се разбираме, но, от друга страна, не бива да забравям възможността всички във ФБР да са получили сведение, че Кастило се познава с Кенеди, и той да си е въобразил, че ще станем приятели. А пък аз може да се изпусна и да кажа нещо, което да го насочи по следите на Хауърд Кенеди.
    Кенеди какво имаше предвид, когато каза: «Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.»“
    — Спокойно можеш да намалиш, Роджър. Ще кацнат след четирийсет и пет минути.
    — Прекалено бързо ли шофирам, господине?
    — Искаше ми се да спрем някъде да пием по едно кафе — предложи Кастило. — Да се върнем ли в хотела?
    — Край реката до летището има най-различни ресторанти.
    — Избери някой.
    — Да, гос… Добре.
    — Не се възгордявай, Роджър, но ми се струва, че има надежда да се оправиш.


    Валеше като из ведро, когато пристигнаха при пистите за граждански самолети на „Хорхе Нюбъри“. Кастило дори се усъмни, че „Гълфстриймът“ ще успее да кацне.
    Пистата беше само една, вървеше успоредно на Рио де ла Плата и едва ли беше много забавно да се опитваш да приземиш самолет в бръснещия вятър и стихийния дъжд.
    Пред един от хангарите забеляза беемве с дипломатически номер, два минибуса мерцедес бенц — „Трафик“, и двата с лепенки „CD“ на предните прозорци, и пежо с аржентински номера.
    Когато сержант Маркъм паркира до бусовете, Кастило забеляза, че в единия е запалена лампата на купето и забеляза специален агент Юнг, стиснал вестник, да ги наблюдава. В буса седеше и майор от Военновъздушните сили.
    „Ако остана тук, Юнг ще трябва да се пречупи и да дойде, като по този начин ще ме признае за Краля на парада. Но сигурно ще е мокър до кости и ще изцапа седалките. Освен това ще мога да го огледам по-добре в буса, отколкото тук. Иска ми се да видя изражението на очите му.“
    Кастило се обърна към Маркъм.
    — Предполагам нямаш чадър. — Сержантът веднага измъкна чадър, сякаш бе магьосник. Кастило се засмя доволно. — Благодаря ти, Роджър.
    Когато Кастило приближи буса и вратата се отвори със свистене, двама мъже изскочиха от пежото, разтворили вестници над главите си, и хукнаха към него.
    — Какво ще кажеш, Юнг? Дали ще успеят да кацнат?
    — Сеньор Кастило? — заговори единият от мъжете. Когато Чарли се обърна, той му подаде предавател. Беше включен на честота, която по всяка вероятност ловеше разговорите на диспечерската кула на „Хорхе Нюбъри“.
    Той го приближи до ухото си. Чу съскането и пращенето, но след миг звукът се изчисти.
    — „Хорхе Нюбъри“, говори американски „Еър Форс 0477“. Виждам пистата ви — обяви весел и уверен американски глас.
    Кастило върна предавателя на аржентинеца.
    — Благодаря ви. — След това се обърна към Юнг. — Точно навреме.
    Избра си място така, че да вижда всичко през предното стъкло.
    Отначало не успя да различи нищо, ала след няколко секунди забеляза първо навигационните светлини, а после блесна ослепителен лъч от бордния прожектор.
    Блестящият бял „Гълфстрийм С–37А“ на американските Военновъздушни сили се сниши и докосна пистата веднага след обозначителната линия. Надписът „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ“ изпъкваше дръзко отстрани на корпуса. Буквите бяха осветени, така че всеки да ги забележи, което подсказа на Кастило, че самолетът принадлежи на 89-та президентска въздушна група от военновъздушната база „Андрюс“ в Мериленд. Единствено техните самолети бяха толкова качествено боядисани.
    Кастило усети как гърлото му се стяга. Все едно че националното знаме се развяваше в далечна чужда страна. Както бе в случая.
    — Боже, красива птичка! — възкликна тихо майорът от Военновъздушните сили.
    — Точно това си мислех и аз, майоре — усмихна се Кастило и подаде ръка на майора. — Казвам се Кастило.
    — Да, господине, знам. Аз съм Джосман.
    — Вие ли ще се погрижите за екипажа?
    — Администрацията на посолството ще настани всички в хотел „Лас Пампас“ — отговори вместо майора Кастило. — Предполагам, че са се обадили преди това. Нали няма проблем?
    „Хитър гадняр си ти, нали, Юнг?“
    — Очевидно е взел разрешение от посланика — отвърна Кастило. — Ти доволен ли си от настаняването?
    — Да, господине.
    — Юнг, ще ми трябва списък на хората от ФБР — заяви Кастило. — Включи своето име и на другия агент от Монтевидео. Само имената и с какво се занимават, ако не са специални агенти. Така и така ще правите този списък, защо не направите и още един с имената на хората на ФБР в Уругвай?
    — Ще бъде готов утре сутринта.
    — Не можеш ли да го направиш сега? Ще дам едно копие на тези господа, за да го предадат на полковник Мунц. — Той се поколеба, след това попита на испански: — Нали работиш с El Coronel Мунц?
    Мъжът кимна.
    — Благодаря ви, сеньор Кастило — отвърна той. — Тъкмо се канех да помоля за същото. Ако разполагам с имената, няма да има никакъв проблем с имиграционните власти.
    — Виждаш ли, Юнг — усмихна се широко Кастило с надеждата задоволството му да жегне Юнг. — Захващай се.
    — Веднага, господине.
    „Не е свикнал да му нареждат. Също като Хауърд Кенеди, друг, нищо че е вече бивш надут пуяк от ФБР. Какво, по дяволите, прави в Уругвай?“
    — Ето го — обади се майор Джосман от Военновъздушните сили и посочи към пистата.
    Кастило вдигна поглед и забеляза, че „Гълфстриймът“ рулира по пистата.
    — Само един чадър ли имаме? — попита той.
    — Аз съм донесъл няколко — отвърна Джосман.
    „Гълфстриймът“ спря пред частния хангар и светлините вътре блеснаха. Отвътре излезе група от националната жандармерия, повечето с автомати, строиха се в редица и застанаха мирно, без да обръщат внимание на дъжда. Офицерът отдаде чест.
    Майор Джосман взе два чадъра, отвори единия вътре в буса, след това се опита безуспешно да го промуши през вратата. Накрая се отказа, сви го, излезе гологлав под дъжда и чак тогава го отвори.
    — Майоре — нареди Кастило, — всички са тук. Могат да се справят с багажа по-късно.
    Майорът кимна и тръгна към спрелия „Гълфстрийм“, докато моторите тихо виеха.
    Вратата се отвори и се появи набит мъж. Майорът му подаде втория чадър. Посочи буса и непознатият кимна, отвори чадъра и пое към буса.
    Специален агент Елизабет Шнайдер беше следващата.
    Сърцето на майор Кастило трепна.
    Специален агент Шнайдер се огледа, забеляза буса, видя седналия вътре Кастило, усмихна се и му махна.
    Сърцето на майор Кастило трепна отново. Този път по-силно.
    Джосман задържа чадъра над главата на специален агент Шнайдер и я придружи до автомобила. Стигнаха до вратата тъкмо когато набитият мъж влизаше.
    — Казвам се… — понечи да се представи той, но в следващия момент забеляза агент Юнг. — А, здрасти, Дейв.
    Юнг вдигна глава от жълтия бележник.
    — Здрасти, Пол — отвърна той. — Господин Кастило, това е специален агент Пол Холцман.
    — Знам, че трябва да докладвам на вас, господине — каза Холцман. — Аз съм старши агент.
    Не протегна ръка за поздрав.
    — Дайте чадъра си на майора, ако обичате — помоли Кастило. — И седнете. Ще кажа, каквото имам да казвам, когато всички се качат.
    Кастило бе твърдо решил да поздрави сдържано специален агент Шнайдер.
    Тя провали плановете му с усмивка, настани се до него и небрежно отпусна ръка на рамото му, преди да седне.
    — Здрасти, Чарли — прошепна тя толкова близо до ухото му, че той усети дъха й.
    Мента. Сигурно са им раздали дъвки заради налягането, тъй като самолетът се бе спуснал прекалено бързо.
    Така че планът му да поздрави специален агент Шнайдер с „Радвам се да те видя отново, Шнайдер“, бе заменен с „Господи, много се радвам да те видя.“
    Освен това усети парфюма на специален агент Шнайдер и в същия момент осъзна, че специален агент Юнг не е пропуснал да забележи какво става.
    Бяха необходими няколко минути, докато всички изчакат чадъра, за да слязат от „Гълфстрийма“ и да се качат в буса, включително и екипажът. Специален агент Джак Бритън пристигна пети. В първия момент Кастило не го позна. Последния път, когато се бяха видели, Бритън бе с проскубана рошава брада, облечен в арабска роба, а в косата му бяха вплетени мъниста.
    Сега бе късо подстриган, с костюм с хубава кройка. Прилича, каза си Кастило, на Колин Пауъл.
    Бритън стисна здраво ръката му.
    — Не знам какъв е протоколът — сигурно трябва да се обръщам към тебе с „господине“ — но много се радвам да те видя.
    — Чарли става, Джак. И аз се радвам да те видя. Готов ли си да се захващаме за работа?
    — Ако може първо да отскоча до едното място, защото тоалетната в самолета се скапа някъде над Бразилия. И ми се ще да похапна нещо.
    — Предполагам, че в хангара има тоалетна. Държиш ли да отидеш, защото няма да се бавим? След това имаме десетина минути път до хотела.
    Бритън погледна плющящия дъжд и реши.
    — Ще почакам.
    Докато траеше разговорът им, Кастило усещаше бедрото на агент Шнайдер притиснато до своето сигурно защото седалките в буса бяха правени за дребосъци.
    Най-сетне всички се качиха.
    Кастило се изправи и се обърна така, че да го виждат всички.
    — Моля за внимание — започна той и когато всички погледи се насочиха към него, той продължи: — Казвам се Кастило. Предполагам, известно ви е, че отговарям за разследването от американска страна на убийството на господин Мастърсън и похищението на госпожа Мастърсън. Освен това отговарям за безопасността на семейство Мастърсън, докато са в Аржентина. — Самото разследване се води от аржентинските власти, под пълния контрол на ДРУ. Предполагам, всички знаете какво е ДРУ.
    Усети леко подръпване, свали поглед и първото, което забеляза, бе, че очите на агент Шнайдер са станали по-дълбоки и прекрасни, отколкото ги помнеше. Тя поклати леко глава, колкото да покаже, че няма представа какво е това ДРУ.
    — На вас двамата с агент Бритън ще ви обясня допълнително, агент Шнайдер — реши той и продължи. — Беше решено и разследването, и съдебният процес да бъдат извършени от аржентинските власти.
    — И кой го е решил? — попита специален агент Холцман.
    — Аз го реших и посланик Силвио се съгласи — отвърна Кастило. — Ще ви обясня какво още сме решили с посланика. Забраняват се всякакви връзки с федералната агенция във Вашингтон или където и да е другаде без одобрението на посланик Силвио или моето. Искам да сме наясно по този въпрос още отсега. Някакви въпроси?
    Един от агентите в дъното на буса се обади:
    — Искате да кажете, че не мога да позвъня на жена си, за да й кажа, че съм пристигнал и съм добре, така ли?
    — Можете да звъните на когото искате, но без да споменавате каквото и да е за положението тук. Ясно ли е?
    Последва шепот.
    — Тази вечер няма да предприемаме нищо. Специален агент Юнг ще ви закара в хотела ви, ще ви нахрани и така нататък. Утре сутринта ще ви информирам, а вие, агент Холцман, решавате къде да се срещнете с аржентинските власти. Те се съгласиха да ви съобщават всичко, което открият, но искам да ви напомня, че разследването си е тяхно и ще работят по начин, по който те намерят за добре. Ние сме тук, за да помагаме, нищо повече. — Що се отнася до госпожа Мастърсън, по ред причини, включително и защото е била упоена от похитителите и е все още в болница, освен ако няма някоя основателна причина да я разпитва ФБР, разговорите с нея ще се провеждат от специален агент Сантини от Тайните служби и специален агент Шнайдер. Ако я разпитва човек от ФБР, ще става в присъствието на един от тях двамата или на господин Алекс Дарби.
    — Кой е той? — попита Холцман.
    — Търговски аташе на посолството. Посланикът му има пълно доверие, госпожа Мастърсън също, аз също.
    — Какво, по дяволите, ще правим ние? След като дори не можем…
    — Тук сте, агент Холцман — прекъсна го Кастило — поради същата причина, поради която съм изпратен и аз. По нареждане на президента.
    — Мога ли да задам един въпрос, господине? — обади се пилотът подполковник, вероятно капитан на самолета.
    „Интересно, колко ли време ще му трябва на Юнг, за да съобщи на подполковника, че надутият тип, който раздава заповеди, е нищо и никакъв армейски майор?“
    — Да, господине, разбира се.
    — Докога ще ви бъде необходим „С–37“?
    — Ще мога да ви дам отговор, на сутринта подполковник, след като получа заповедите си. Друг отговор в момента не мога да ви дам.
    — Добре. Какви са мерките за сигурност?
    — Отрядът с кафяви униформи навън — онези с автоматите — ще охранява „Гълфстрийма“, подполковник. Те са от Националната жандармерия.
    — Смятате ли, че това е достатъчно?
    Кастило усети погледите на хората от ДРУ.
    — Смятайте, че проблеми няма да има, подполковник.
    — Добре. Благодаря ви, господине.
    — Няма какво друго да ви кажа. Ще дам на агент Юнг номера на мобилния си телефон, за да се свърже с мен, ако има нещо, но много ви моля, не ме търсете, ако не е важно. На крак съм тази сутрин от шест и половина и ми се иска да си легна.
    — Сигурно — подхвърли тихо агент Юнг с многозначителна усмивка.
    „Копеле мръсно!“
    — Готов ли е списъкът с имената, агент Юнг? — попита Кастило и му се усмихна топло.

(ТРИ)

    Започна да вали още по-силно и Кастило си каза, че ако „Гълфстриймът“ бе пристигнал десет минути по-късно, нямаше да може да кацне.
    „Къде другаде, освен на «Езейза» можеше да се кацне? И колко гориво му е оставало? Полетът от «Андрюс» е доста дълъг.“
    Сержант Роджър Маркъм се намокри целият, докато стигне от беемвето до буса, а и след това докато открие багажа на Бети и Джак в другия бус и го прехвърли в колата.
    Докато Бети тичаше към автомобила, вятърът изтръгна чадъра от ръката й, а Кастило се чудеше как изобщо е успяла да го задържи. Беше цялата мокра, когато Кастило и Бритън хукнаха от буса към беемвето. Бритън седна отпред.
    „Не съм го избутал. Този път капризният пръст на съдбата ме тласна на задната седалка.
    Я престани! Един офицер и джентълмен не се сваля с подчинените си.
    За бога, запомни го!“
    Майор Кастило се усмихна на специален агент Шнайдер. Тя цялата трепереше.
    — Студено ли ти е, Шнайдер? — попита той.
    — Замръзвам — призна тя. — Тук да не би да е зима?
    — Точно така. Трябваше да ви предупредят. Ето, вземи сакото ми.
    „Първото задължение на офицера е да се погрижи за хората си.
    А тя е от моите хора. Не го забравяй!“
    — Благодаря — отвърна тя.
    От летището до „Фор Сийзънс“ пътят бе десет минути. По средата на пътя дъждът отслабна. Когато спряха пред хотела, бе спряло да вали.
    Портиерът се появи веднага и се погрижи за багажа.
    — Роджър, ти гладен ли си? — попита Кастило.
    — Не, гос… Не, не съм.
    — Прибирай се и си вземи горещ душ. Утре в седем и половина да си тук.
    Сержант Маркъм кимна и се качи обратно в автомобила.
    — Много мило — призна Джак Бритън, докато оглеждаше хотела.
    — Не искам да хване пневмония — отвърна Кастило и кимна към отдалечаващото се беемве.
    — Кой е той? — попита специален агент Шнайдер.
    — Пехотинец от охраната на посолството.
    — Забелязах подстрижката — призна тя.
    — Значи няма с какво да отидем на ресторант…
    — Може ли да влизаме? — помоли специален агент Шнайдер. — Тук е студено.
    — Извинявай. — Той веднага отвори вратата. Забеляза, че от подгъва на полата й по лъскавия мраморен под капе вода.
    Тя се отправи към рецепцията и веднага й подадоха ключа.
    — Да се разберем за вечерята — обади се Кастило.
    — Полунощ е. Има ли нещо отворено по това време? — прекъсна го Джак Бритън.
    — Това е Аржентина. Тук сядат да вечерят в десет — обясни Кастило. — А и в хотела има ресторант.
    — Не ми се облича специално, за да отидем в ресторанта — недоволстваше специален агент Шнайдер и майор Кастило веднага си я представи под горещия душ. — Само че умирам от глад.
    — Ами обслужване по стаите? — попита Бритън.
    — Става. Искате ли?
    — Има ли достатъчно място в стаите, за да седнем и тримата да хапнем? — попита специален агент Шнайдер. — Не ми се иска да ям седнала на леглото.
    — Моята е достатъчно голяма — отвърна Кастило.
    — Значи става — сви рамене Бритън. — Искаш ли да ни поръчаш вечеря, докато вземем по един душ? Никой от нас не знае испански.
    — Какво ви се яде?
    — Все едно какво, стига да е топло и придружено с двоен „Джак Даниълс“.
    Специален агент Шнайдер се разсмя и влезе в асансьора.
    — Направи ги два — отвърна тя и подаде сакото на Кастило.
    Майор Кастило забеляза, че без якето мократа рокля прилепва към тялото й като втора кожа. Извърна очи.
    — Аз съм в 1500 — каза той, докато слизаха от асансьора. — В края на коридора. Ще поръчам вечеря.
    Асансьорът го накара да си спомни за Хауърд Кенеди.
    „По дяволите, не му пуснах имената.“ Бръкна в джоба на сакото за листа, който бе написал Юнг. Беше целият мокър, но се четеше.
    Внимателно остави мокрия лист на стъклената масичка за кафе в хола, след това влезе в спалнята и се съблече.
    Четирите години в „Уест Пойнт“, час 202 — „Лична хигиена“, или как да вземеш душ за нула време — си казаха думата. Пет минути по-късно се бе изкъпал и преоблякъл в нов панталон и риза.
    Първо позвъни на обслужване по стаите и поръча вечеря плюс бутилка „Джак Даниълс“, а след като размисли, поръча и бутилка „Феймъс Граус“ и две бутилки каберне совиньон „Сенетин“. На обяда с посланик Силвио двамата пиха същото вино и както посланикът каза, то бе наистина превъзходно.
    След това се обади на пиколото и му каза, че костюмът му е мокър и на всяка цена трябва да е сух и изгладен до шест и половина сутринта. Пиколото отвърна, че няма проблем, което накара Кастило да реши, че услугата сигурно ще струва поне колкото самия костюм, купен от „Брукс Брадърс“, когато имаше намаление от трийсет процента.
    Най-сетне се отпусна на канапето и набра номера на Кенеди.
    Едва се чуваха. Кенеди се оплака, че толкова противен дъжд не е виждал през целия си живот. Очевидно бурята се бе преместила на двайсет и пет километра и в момента вилнееше над международното летище „Министро Пистарини де Езейза“ и пречеше на яснотата на връзката.
    Бе стигнал до последното име от списъка агенти на ФБР — наложи се да му ги казва по букви, понякога дори повтаряше — когато на вратата се звънна.
    Когато отвори, специален агент Шнайдер, жена, която бе изпратена от пиколото и мъж облечен като барман, с количка, натоварена с уиски, вино и чаши, чакаха в коридора.
    Специален агент Шнайдер беше с дънки и пуловер. Косата й бе още влажна.
    Той ги покани да влязат.
    — Сипи си нещо за пиене — предложи й той. — Храната ще пристигне всеки момент.
    Подписа сметката за напитките, след това даде знак на жената да влезе в спалнята и посочи прогизналия костюм.
    В същото време диктуваше на Хауърд Кенеди името на Даниел Т. Уестърли по букви поне за трети или четвърти път и едва откъсваше очи от изпънатия пуловер и дънки на специален агент Шнайдер. Тя не беше гримирана, не си бе сложила дори червило и Кастило реши, че и така изглежда чудесно.
    Най-сетне Кенеди успя да запише името на Уестърли.
    — Уестърли, Ясно. Той се занимава с отпечатъци. Невероятно добър е. Едно време сне качествен отпечатък от използван презерватив.
    — Няма други, Хауърд, този беше последният.
    — До един са от най-добрите следователи.
    — Трябва ли да обърна специално внимание на някой от тях?
    — Не. Интересува ме основно Юнг. Внимавай с него, Чарли.
    — Добре. А ти нали ще разпиташ за господин Лоримър? Веднага щом пристигнеш закъдето си тръгнал.
    — Като гледам как вали, Чарли, май никога няма да стигна.
    „Това бяха цели две — не, четири — изречения, и не прекъсна.“
    — Хауърд, много те харесвам. Ще накарам дъжда да спре.
    — Какво?
    — Имай ми доверие, Хауърд, след десет минути, най-много петнайсет, ще спре да вали. Вече издадох заповед. Пожелавам ти приятен полет и не забравяй да ми се обадиш.
    Той прекъсна и остави мобилния.
    — Това пък какво беше? — попита специален агент Шнайдер.
    — Не че не се радвам да те видя, но ми се струва, че на жените им отнема повече време да се изкъпят и облекат от мъжете.
    — Значи няма да ми кажеш, така ли? — отвърна Бети. — А Джак разговаря с жена си.
    — Не ти трябва да знаеш — отвърна Кастило.
    Тя вдигна чашата бърбън.
    — Ти няма ли да пиеш?
    — Ще си сипя чаша вино.
    — Значи си решил да се държиш прилично, а?
    — Да, госпожо.
    — Тази, в кавички стая, прилича на извадена от някой филм — огледа се тя. — И моята не е някоя дупка. А банята е мраморна. Което ме кара да любопитствам как ще платим.
    — Ти чакай да видиш гледката — отвърна той, пристъпи до прозореца и откри бутона, с който се дръпваха завесите.
    — Много е красиво! — възкликна тя и застана до него. — Пак не ми отговори.
    — Когато се върнем във Вашингтон, Агнес — госпожа Форбисън, която оправя тези неща в комплекса „Небраска“ — ще ти покаже как да попълниш формуляр за пътни извън страната. Когато получиш чека, ми го прати.
    — Значи имаш намерение да платиш разликата между отпуснатите от Тайните служби пари и цената на това удоволствие, така ли?
    — Исках двамата с Джак да сте отделно от ФБР — обясни Кастило. — Това е единственият отговор, който ми хрумва, след като не ме оставяш да помисля.
    Отново се звънна.
    Този път беше Джак Бритън и двама сервитьори с две колички, отрупани с храна, покрита от куполообразни капаци от неръждаема стомана. Бритън си бе сложил спортно сако, панталони, риза и вратовръзка.
    — Нали не искаше да се обличаш специално — подхвърли Кастило.
    — Промених си мнението, когато видях стаята. Ти винаги ли си живееш така добре?
    — Винаги, когато е възможно. Сипи си нещо за пиене, Джак. Щом сервират, ще ви разкажа какво става.
    — Питам от любопитство. Колко струва на вечер?
    — Наистина нямам представа — отвърна Кастило.
    — Защо ли не се учудвам — обади се Бети и в гласа й се прокрадна сарказъм.
    — Нямам представа как е при Тайните служби — отвърна Кастило. — Едва ли хората от охраната на президента ги настаняват по разни мотели на десет преки от президента, за да спестят пари. Ще разбера, щом толкова ви интересува. Нямам намерение да харча собствени пари за нещо, за което съм получил заповеди. Правителството не е в списъка на любимите ми организации, които имат нужда от благотворителност.
    Бритън кимна.
    — Исках вие двамата да сте отделно от ФБР — каза отново Кастило.
    — И ти не си им особено симпатичен — призна Бритън. — Разбрах го по време на полета.
    Кастило намери извинение да не продължава този разговор, когато забеляза, че един от сервитьорите отваря бутилка вино.
    — Аз ще го отворя — съобщи той на испански. — Ние сами ще си сервираме.


    Докато им разкаже какво се бе случило и защо е изпратен в Аржентина и какво се очаква от тях, бяха погълнали обилната вечеря.
    Докато си говореха, Кастило реши, че моралната му дилема е решена. Специален агент Шнайдер беше ченге, при това много умно, и в момента ги чакаше работа, така че нямаше време за романтични увлечения и фантазии. Нямаше съмнение, че ако се опита да я сваля, тя ще го отблъсне. Може би щеше да го направи мило и любезно, защото бе свестен човек, но въпреки това щеше да го отблъсне.
    Освен това бе два след полунощ.
    — Да си лягаме — предложи той. — Ще излезем рано сутринта. Искате ли да закусите тук — може да се сетим за нещо, което сме пропуснали, — или предпочитате да се срещнем долу в ресторанта, да кажем в седем без петнайсет?
    — Ако нямаш нищо против — обади се специален агент Шнайдер, — нека да е тук. Много ми се иска да видя гледката на дневна светлина.
    — Добре, ще ви чакам в седем без петнайсет — повтори Бритън. — Едвам си стоя на краката.
    Той стана и тръгна към вратата. Специален агент Шнайдер го последва. И двамата махнаха за лека нощ, без да кажат и дума.
    Три минути след като си тръгнаха, Кастило бе в леглото.
    И тогава — нямаше представа колко по-късно — на вратата се позвъни.
    „По дяволите! Сигурно сервитьорът иска да прибере проклетата посуда!“
    Без сам да знае защо, той грабна „Беретата“ от нощното шкафче и я скри зад гърба си, когато изфуча от спалнята през хола и отвори рязко вратата.
    В коридора бе застанала специален агент Шнайдер.
    — Изглежда, съм си изпуснала кърпичката някъде тук — заяви тя.
    Той не отговори.
    — Може ли да вляза?
    Чарли отстъпи.
    — Мислех, че е сервитьорът — отвърна той.
    — И се канеше да го застреляш ли? — попита специален агент Шнайдер.
    Той вдигна безпомощно ръце. В едната стискаше „Беретата“.
    Тя прекрачи до масата и сипа вино в една от чашите.
    — Според мен идеята не е много добра — заяви той.
    Тя се приближи до него, подаде му чашата и се усмихна.
    — Ето го легендарния Чарли Кастило, по долни гащи, с пистолет в едната ръка и чаша вино в другата. — Тя поклати глава, върна се до масата и сипа втора чаша вино.
    Беше още с гръб към него, когато каза:
    — Мислих за теб по време на целия полет. И преди съм мислила за теб, но сега, в самолета, не спрях.
    Кастило я наблюдаваше как отпива огромна глътка каберне.
    — Едно от нещата, за които мислих — продължи тихо тя, — бе как ще се справя със свалката, която ще започне с мен мъжът, известен в Тайните служби с кодово име дон Жуан.
    — Не бих посмял да започна да те свалям — отвърна насмешливо Кастило. — Не само че брат ти ще ми потроши краката…
    — Ще ме оставиш ли да довърша, Чарли? — прекъсна го рязко тя.
    — Извинявай.
    — Трябваше много да внимавам, за да не те обидя — което никак не бих искала да направя — нито пък да те ядосам, защото мъжкото ти его може да се скапе, след това да направиш някоя простотия, заради която да ме разкарат от Тайните служби. Само че засега работата в Тайните служби ми допада и когато приех да постъпя, изгорих всички мостове с полицейското управление във Филаделфия.
    — Господи, не бих…
    — По дяволите, Чарли, няма ли да ме оставиш да довърша?
    Тя се врътна гневно към него. Той кимна и Бети отново му обърна гръб.
    Отпи нова глътка каберне, поклати глава и продължи:
    — А така стана, че ти не започна да ме сваляш, и първоначалната ми реакция беше „Слава богу!“, а след това осъзнах, че се държиш като зрял отговорен човек, който никога не би тръгнал да сваля своя подчинена. — Затова си казах, още по-добре. Той няма намерение да те сваля, така че всичко е наред. Спокойно. — След това, когато си тръгнах от стаята ти, те оставих седнал на масата и ми се стори най-самотният човек на този свят. После си легнах и стигнах до истината.
    — И каква е тя? — попита тихо той.
    — Че единственото ми желание бе да се върна при теб.
    Тя извърна глава към него.
    Той нито помръдна, нито каза нещо.
    — Което бе доста глупаво от моя страна — реши тя. — Извинявай.
    Обърна се и тръгна с бърза крачка към вратата. Той я стисна за ръката. Тя се опита да се отскубне, ала не успя.
    — Какво? — попита Бети.
    — Не си ми излизала от ума за повече от трийсет последователни минути, откакто се видяхме за последен път във Филаделфия.
    Тя се обърна към него и го погледна в очите.
    — Господи, Чарли!


    — Господи! — възкликна президентски агент Кастило към специален агент Шнайдер.
    Тъкмо се бе отпуснал по гръб, дишаше тежко и бе покрил очите си с ръка.
    — О, да — въздъхна Бети. След миг се намести така, че да отпусне глава на гърдите му.
    Той я прегърна и нежно погали гърба й с върховете на пръстите си.
    — Какво ще стане сега? — попита Чарли. — Брат ти ще дойде, за да ми счупи краката ли?
    — Няма да му е особено трудно да ни открие — заяви Бети. — Оставихме пътечка от дрехи.
    Той се разсмя.
    — За какво мислиш, Чарли? „Открай време знаех, че тя е лесна работа.“
    — Много по-лошо. Мисля — не, не исках да кажа това — знам със сигурност, че съм влюбен в теб.
    — Не си длъжен да ми казваш подобни неща.
    — „Ще познаеш истината и тя ще те освободи.“ — цитира Кастило. — Мисля, че го е казал Джон Ленън.
    Тя щипна зърното му.
    — Това е от Библията — разсмя се тя.
    — И какво?
    — И какво какво?
    — Не ми отговаряш. С други думи, ще отвърнеш ли на чувствата ми? Поне малко? Или никак?
    Тя вдигна глава и го погледна.
    — Господи, нима не забелязваш? — попита тя. — Искаш да го чуеш, така ли?
    Той кимна.
    — Добре. Обичам те. Май го разбрах още когато влязох в „Борба с тероризма“ и видях онзи тип, който в бар „Уоруик“ беше решил, че съм шантава, и сърцето ми се разлудува.
    — Господи!

(ЧЕТИРИ)

    „Буенос Айрес Хералд“
    „Азопардо“ 455
    Буенос Айрес, Аржентина
    03:27, 24 юли 2005

    Точно в този час, въпреки че никой от двамата не се интересуваше особено колко точно е часът или денят, тъкмо когато Чарли привлече Бети върху себе си, малък бял ван фиат потегли от товарната рампа на редакцията на вестник „Буенос Айрес Хералд“ в центъра на Буенос Айрес.
    Стигна до сградата на Товари „Аустрал“ на летище „Хорхе Нюбъри“, където шофьорът предаде приблизително шестстотин броя от „Хералд“, още толкова топли от печатницата, че мастилото не бе напълно изсъхнало.
    Вестниците бяха разделени на шестнайсет пакета, всеки предназначен за определен адрес. Повечето пакети съдържаха по петдесет броя, но някои от тях бяха с по-малко — три от тях бяха само с по пет броя.
    Хората от „Аустрал“ ги прибраха в три огромни сини пластмасови контейнера, а след това натовариха контейнерите в багажното. Всички пратки щяха да се озоват на борда на полет „622“. Контейнерите бяха последни, което означаваше, че ще бъдат свалени първи. Полет „622“ тръгваше от „Хорхе Нюбъри“ в 07:05 и кацаше в Монтевидео двайсет и пет минути по-късно. Сините пластмасови контейнери щяха да бъдат разтоварени първи и предадени на представителя на „Хералд“, който да уреди по-нататъшното им изпращане.
    Двеста броя щеше да натовари в колата си. Те бяха предвидени за Монтевидео (150 броя) и за Караско, предградие, през което минаваше на път към центъра.
    Останалите отнасяше на автобусния терминал на летището и там ги разпределяха в зависимост от адреса. Пакетът за дестинация 9 щеше да бъде качен на първия автобус за „Сан Карлос“, Малдонадо и за „Пунта дел Есте“, баровския крайбрежен курорт на Атлантическия океан. Пакетите за дестинация 8 щяха да се озоват в Триента и Трес, Мело и Хагуарао. Автобусът по маршрут 5 щеше да достави вестниците в Канелонес, Флорида, а след това да продължи към Такуарембо, където да остави последния пакет. В него имаше само три броя от Хералд.
    Управителят на автостанция Такуарембо — беше му платено за целта — щеше да позвъни на управителя на далечно имение, за да му съобщи, че „Хералд“ е пристигнал. Понякога не доставяха вестника — какво ли не се случваше — и звънеше на управителя на имението, за да го уведоми, че вестникът е дошъл или че не е пристигнал, за да спести на човека безкрайното пътуване по неасфалтирания път.
    Всичко това, разбира се, отнемаше време, така че вестникът се озоваваше в „Шангри-Ла“ чак в три следобед и минаваше почти половин час преди El Parton, който си почиваше заедно с Хуанита, шестнайсетгодишната прислужница, да го разгърне.
    Жан-Пол Лоримър седеше в леглото си, четеше заглавията на първа страница обзет от ужас, когато прошепна:
    — Merde!
    Заглавието на първа страница гласеше: „АМЕРИКАНСКИ ДИПЛОМАТ УБИТ НА ПРИСТАНИЩЕТО“, а отдолу бе снимката на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън.
    Лоримър, разбира се, се стресна и притесни отначало. Все пак Джак му бе зет и на нещастната Бетси сигурно й бе много трудно.
    Само че за Жан-Пол Лоримър нямаше никаква причина, съдейки по материала в „Хералд“, да си мисли, че цялата тази работа е свързана по някакъв начин с него.
    Джак и семейството му сами се бяха набутали между шамарите, така че това се очакваше да стане от години, още откакто му връчиха безобразните милиони, след като го прегази камионът.
    А пък Аржентина бе най-подходящото място, където подобно нещо да се случи. Отвличанията бяха заменили училищата, в които се преподаваше английски, и се бяха превърнали в доходоносен занаят.
    Той нямаше — просто не можеше — да позволи случилото се с Джак да попречи на плановете му. Всичко това означаваше, че в най-скоро време някой щеше да открие, че Жан-Пол Лоримър е изчезнал от Париж — ако вече не се бе случило.
    Ако позвънеше на Бетси, за да изкаже съболезнованията си, дори да не й кажеше откъде се обажда, това щеше да означава, че макар да е изчезнал още от тринайсети юли — с други думи, преди десет дена — на двайсет и трети е бил все още жив.
    Дори не се замисли, че телефоните лесно се проследяват и щяха да го открият за нула време.
    А и съболезнованията щяха да са много лицемерни.
    „Никога не съм харесвал този арогантен копелдак и никак не ми е жал, че е приключил земния си път с два куршума в главата.“
    Тази работа имаше и хубава страна.
    Цялото внимание на пресата щеше да бъде насочено към убийството на Джак Пачката Мастърсън, който въпреки университетската си диплома не беше имал достатъчно мозък в главата, за да се разкара от пътя на камиона с бира, така че изчезването на брата на съпругата му от Франция щеше да мине между капките.
    Той подхвърли „Хералд“ на пода до леглото и се обърна към Мария дел Хуанита.
    — Миличка, облечи нещо и кажи на сеньора Санчес, че ще пия кафе в библиотеката.

VIII.

(ЕДНО)

    Президентски апартамент
    Хотел „Фор Сийзънс“
    „Черито“ 1433
    Буенос Айрес, Аржентина
    06:47, 24 юли 2005

    Майор К. Г. Кастило отвори цяла минута след като специален агент Джак Бритън почука на вратата на апартамент 1500 — чукчето задействаше звънец.
    Кастило бе по плюшен бял халат до земята, с избродирана емблемата на „Фор Сийзънс“. Не беше обръснат, нито сресан, а косата му дори не беше мокра.
    Бритън си помисли: „Дошъл съм, преди още да си е взел душ“. След това каза:
    — И Шнайдер още не е станала. Или пък е под душа. Не отвори, когато почуках на вратата й. Затова пък шофьорът ти е на линия. Свързаха го с мен по грешка. Казах му, че ще ти предам, че вече те чака.
    — Влизай, Джак — покани го Кастило. — Малко закъсняваме. Дори не са изнесли посудата от снощи.
    Кастило се приближи до телефона на стъклената масичка в хола, набра някакъв номер и на испански помоли портиера да каже на шофьора му да се качи, след като купи „Ла Насион“, „Кларен“ и „Хералд“; помоли го да провери дали костюмът му е готов, а след това да изпрати две големи кафеварки и чаши.
    Бритън слушаше и наблюдаваше внимателно, като се опитваше да разбере за какво става въпрос.
    В следващия момент интересът му се разпали до краен предел.
    Вратата на спалнята се отвори и специален агент Шнайдер излезе със същите дрехи, с които беше снощи — дънките и пуловера.
    — Добро утро, Джак — поздрави тя съвсем естествено. Гласът й беше спокоен, ала не успя да овладее изчервяването.
    — Ако ще поръчваш закуска — заяви тя, — за мен да е огромна.
    След това излезе от президентския апартамент и подхвърли през рамо:
    — Няма да се бавя.
    Вратата се затвори и Бритън и Кастило се спогледаха.
    — Според мен, Джак — започна Кастило, — това е един от случаите, когато мълчанието е злато.
    Бритън кимна.
    — Съжалявам, но се налага да го кажа. От начина, по който я погледна току-що, ми стана ясно, че тя не е само за забавление, че става въпрос за нещо много по-сериозно. Браво. Знам, че тя е луда по теб.
    — Ти пък откъде разбра?
    — Докато бяхме в Шпионската школа, за каквото и да се заговорехме, накрая стигахме до теб. А сигурното доказателство беше снощи, докато вечеряхме. И двамата избягвахте да се погледнете, също като опарени. А сега, най-неочаквано ми се появявате като Адам и Ева в райската градина малко преди Ева да се заиграе със змията. Тя е добра жена. Имаш късмет.
    Чарли не знаеше какво да каже, затова се хвана за думите на Джак.
    — Така ли му казвате — „Шпионска школа“?
    — Да. В интерес на истината, не беше чак толкова зле. — Той се ухили. — Бети се оказа голяма сладурана по време на тренировките. Държеше си устата затворена и не трепна, докато й обясняваха как да „натиснем“ спусъка с нежно погалване и да не се оставя откатът да я отхвърли назад. След време свикна, но знам, че не й е никак приятно някой да я подценява и командва. — Както и да е, бяхме на тренировъчния плац, двама недостойни кандидати и инструкторът. Аз съм застанал зад нея. Тя получава заповед „Открий огън“ и „Глокът“ й зазвучава като „Узи“.
    — „Това беше непрекъснат огън, кандидат Шнайдер. Искам изстрелите един по един.“
    — „Нали така направих, господине — отвръща Шнайдер с нежен момичешки глас. — Всеки път се прицелвах, господине.“
    — „В такъв случай — добавя инструкторът — сама ще видиш, че не си уцелила нищо с този огън. Приближете седма мишена.“
    — Приближават мишена седем и се оказва, че тя е уцелила четиринайсет пъти лицето, нарисувано на мишената. — На инструктора не му стана приятно, че са го заблудили, и се заяде. „Струва ми се, кандидат Шнайдер, че имате опит. Ако се опитвате да ме направите на глупак, просто не се получи.“
    Кастило се разсмя.
    На вратата се звънна. Една от камериерките носеше костюма на Кастило.
    — Менюто на обслужване по стаите е в чекмеджето на бюрото — посочи Кастило. — Когато Роджър се качи, виж какво иска и поръчай за всички. Аз отивам да се облека.

(ДВЕ)

    Специален агент Шнайдер бе седнала срещу майор Кастило, така че той да не може непрекъснато да посяга и тайно да стиска ръката й, нито да докосва коляното й под масата, но това не й пречеше да потрива крак в прасеца му.
    Бяха почти приключили със закуската, когато на вратата отново се звънна.
    Роджър Маркъм се втурна към вратата, а Кастило се зачуди кой ли може да е, когато се чу познат глас:
    — Американец си, нали? Сигурно пехотинец?
    — Да, господине — отвърна Маркъм.
    — Връщай се вътре и изхвърли майор Кастило и онази, с която е в леглото, и му кажи, че полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ настоява да му отдели момент от безценното си време.
    Кастило се надигна от стола си през смях. В същия момент забеляза изражението на специален агент Шнайдер, което ясно показваше, че не намира нищо смешно.
    Полковник Торине, висок слаб мъж в спортно сако и панталони, нахлу в хола и видя насядалите около масата.
    — Олеле! — възкликна той. — Извинявай, Чарли. Не знаех, че има хора.
    — Добро утро, господине — поздрави Чарли. — Трябваше да се свържа с вас още снощи.
    — Нищо подобно. Беше тъкмо обратното. Аз трябваше да ти докладвам, когато пристигнах снощи. Това са заповедите ми, получени лично от генерал Алън Нейлър. Само че беше късно, валеше като из ведро и аз прецених, че мога да почакам до сутринта. Аташето по отбраната ми каза къде мога да те открия.
    — Супер! — започна Чарли.
    Торине го накара да млъкне, като вдигна длан, и продължи:
    — Пристигам тук и се оказа, че никой в хотела не е чувал за теб. Стоя си във фоайето и се чудя защо ли аташето ме е пратил в грешен хотел, след това решавам, че има два „Фор Сийзън“ и съм попаднал в който не трябва, затова се връщам на рецепцията и питам онзи тип къде е другият.
    Кастило се разсмя.
    — В този момент си спомних втората ви самоличност, хер Госингер, и най-накрая се добрах до вас.
    Кастило разбра по изражението на Бети, Джак Бритън и Роджър Маркъм, че нямат представа какво става.
    — Приятели, понякога използвам името Госингер, когато работя — обясни той. — Под това име съм регистриран тук.
    Бритън, който бе работил години наред под прикритие, използвайки името Али Абид ар-Разик, кимна с разбиране. На Роджър Маркъм му личеше, че е силно впечатлен.
    „Боже, това е истински шпионин с втора самоличност!“
    — Полковник — каза Кастило, — помниш ли ченгетата от Филаделфия, които съобщиха на разузнаването, че собственикът на „727“ бил продал друг самолет на Коста Рика?
    — Разбира се.
    — Ето ги — посочи ги Чарли.
    — Не — възкликна Бритън. — Тя съобрази всичко. Бети върза нещата. Аз нямам нищо общо с цялата работа.
    — Бети Шнайдер и Джак Бритън, вече от Тайните служби — продължи Кастило. — Това е полковник Джейк Торине, който върна „727“ от Коста Рика.
    Подадоха си ръце.
    — Не, още не съм закусвал и да, благодаря, ще похапна с вас — заяви Торине.
    — Не знам дали е още топла закуската — отвърна Кастило и вдигна капака, под който бяха все още димящите бъркани яйца.
    — Достатъчно топли са — реши Торине и седна.
    Пресипа яйца в чинията си.
    — Какво става, Чарли? — попита Торине.
    Кастило му подаде „Буенос Айрес Хералд“.
    — Днешен е. Почти всичко е точно. Ще ти кажа кое не е.
    Торине взе вестника и зачете.


    Клатеше глава, докато поглъщаше последната хапка. След това върна вестника на Кастило.
    — Има и уводна статия — обясни Кастило. — Кръстили са я „СРАМ ЗА НАЦИЯТА“.
    — Трябва ли да се срамуват? — попита Торине.
    — Смутени, да — отвърна Чарли. — Съпругата на дипломат е отвлечена, а след това някой гръмва дипломата. Подобно нещо не би трябвало да се случва в цивилизована държава. Не сме в Конго. „Срам“ обаче е малко силна дума. Истината е, че те се задействаха на пълни обороти от мига, в който се случи.
    — Според нас похитителите на госпожа Мастърсън са се свързали с него, уредили са си среща, той се е измъкнал от къщата и е отишъл на уговореното място. Там са го застреляли.
    — Къщата не е ли била под наблюдение? — попита Торине, неспособен да повярва.
    — Имало е и ченгета, и агенти от ДРУ — нали знаеш какво е ДРУ?
    Торине кимна.
    — Значи освен ченгетата и агентите на ДРУ отпред е стояла кола с двама други агенти, но въпреки това в два сутринта Мастърсън е успял да се изплъзне от агента на ЦРУ Пол Сиено и на полковник Алфредо Мунц, самия шеф на ДРУ.
    — Мислиш, че Мастърсън е отишъл да плати откупа и нещо се е объркало, така ли?
    — Просто не знам. Знам само, че Алекс Дарби, шефът за ЦРУ тук, който е свестен човек, познаваме се от Афганистан; прикритието му е търговски аташе, та той казва, че Сиено е най-добрият от хората му, а Мунц положи всички усилия, за да е сигурен, че подобно нещо няма да се случи. А то все пак се случи. Да не забравя да ти кажа, че Мастърсън беше най-добрият приятел на Дарби.
    — Господи, какво става тук?
    — Много ми се ще да знаех — отвърна Кастило. — И още нещо, полковник. Тези мръсници са стиснали госпожа Мастърсън за гушата — или са я заплашили да убият децата й, или нещо друго — но тя не е на себе си от страх.
    — Това е ясно.
    — Обградена е от охраната на посолството плюс хора на ЦРУ, на Тайните служби и на ДРУ и човек си казва, че би трябвало да се чувства спокойна, поне дотолкова, че да опише похитителите — обясняваше Кастило. — Ако все пак й повярваме, а никой не й вярва, излиза, че не е видяла нищо. Тъкмо затова повиках Бети — „една от причините“ — за да се опита да се сближи с нея и да измъкне нещо.
    Очевидно мислите на специален агент Шнайдер също бяха стигнали до „една от причините“. Кастило усети крака й по прасеца си и когато я погледна, по устните й играеше усмивка, а в очите й блестяха весели пламъчета.
    — Въпросът, който ме мъчи, още откакто разбрах какво е станало, е дали не е дело на терористи — призна Торине.
    — Ако ставаше въпрос за убийството на Мастърсън, да. Само че ако бяха терористи, само след час щяха да се похвалят какво са направили. Освен това едва ли биха пропуснали възможността да убият госпожа Мастърсън.
    Торине кимна одобрително.
    — И сега какво? — попита той.
    — Ще я изкараме с децата от Аржентина веднага щом е възможно. Нали знаеш военновъздушната база „Кислър“?
    — Разбира се. Защо?
    — Госпожа Мастърсън иска да го погребе в Мисисипи. Той е от там. От крайбрежието.
    — Генерал Нейлър ми каза, че президентът иска господин Мастърсън да бъде погребан в „Арлингтън“.
    — Тя е тази, която решава, нали?
    — Очевидно. Според теб кога ще бъде готова за заминаване?
    — Мисля — мисля, без да съм убеден, — че тази сутрин ще я изпишат от болницата. Ако можеше да стане, както на мен ми се иска, щях да я откарам направо на летището. Само че едва ли ще стане. Може би късно довечера, което означава, че ще пристигнем в „Кислър“ на сутринта. Възможно е да стане и утре по някое време.
    — Аташето по отбраната ми каза, че аржентинците искали да сложат ковчега в катедрала „Метрополитана“ за поклонение — обясни Торине. — Това пък защо?
    — Не знаех — призна Кастило. — И нямах представа, че има подобно предложение.
    — Това е националната им катедрала — намеси се сержант Роджър Маркъм. — Недалече е от Каза Росада, което е нещо като Белия дом. С тази разлика, че тук е розов. Говоря за Каза Росада. Катедралата прилича на Партенона. Сигурно е изглеждал така, преди да падне. Мисля, че е от мрамор.
    — Добре че са пехотинците, за да ни спасят — обади се Кастило. — Разказвай, Роджър.
    — Ами това е най-великата им църква. Сан Мартин — генералът, дето му казват Великият Освободител, нали сте чували? Бил е приятел на Томас Джеферсън. „Авенида Либертадор“ е кръстена на него, както ние си имаме площад „Вашингтон“, все едно да го наречем площад „Бащата на страната ни“.
    — Много интересно — кимна полковник Торине, едва сдържайки усмивката си.
    — Пазят гробницата вътре, както ние пазим Незнайния войн, по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Щом искат да положат господин Мастърсън вътре, да знаете, че е голяма чест.
    — Прав си, Роджър. Разбирам защо искат да го направят, но не ми е ясно как ще го приеме госпожа Мастърсън, да не говорим, че моите заповеди са да изведа нея и децата час по-скоро от страната.
    Погледна Торине.
    — Сега отиваме в болницата, за да я запознаем с Бети и Джак. Вече ви казах, че е уплашена. Може да е от полза, ако дойдеш, стига да искаш. Ще я питаш кога иска да пътувате, просто така ще й олекне.
    — Разбира се, Чарли — съгласи се Торине. — Няма нужда да ме молиш за каквото и да е. На генерал Нейлър не му беше особено приятно, но ясно изтъкна, че ти водиш операцията.
    — Звъни мобилен — обади се Бети.
    Кастило опипа дрехите си и си спомни, че неговият е останал в спалнята. Скочи и отиде да го вземе. Оказа се, че не е толкова лесно, защото мобилният се оказа в джоба на боксерките, с които беше, когато Бети се върна, за да потърси изгубената си кърпичка, и бе подритнат по невнимание, когато Джак Бритън звънна тази сутрин.
    Когато се наведе, за да го вземе, той попадна на сутиена и бикините на Бети.
    „Значи, когато е излязла оттук, е била без бельо под дънките и пуловера!“
    Неканени образи нахлуха в главата му.
    „Какво, по дяволите, ти става? Обади се, глупако!“
    Докато извади телефона от джоба на боксерките, той бе спрял.
    На екрана бе изписан номер. Той натисна копчето за пропуснати обаждания, след това набра.
    — Силвия Грунблат.
    „Връзки с обществеността на посолството. Тя пък какво иска?“
    — К. Г. Кастило, госпожо Грунблат. Опитвахте се да се свържете с мен.
    — Къде си, по дяволите?
    „Не че ти влиза в работата, но…“
    — Във „Фор Сийзънс“.
    — Според тях, не е регистриран никакъв Кастило. Какво става?
    — Откъде намерихте номера на мобилния?
    — Посланик Силвио ми го даде.
    — Какво мога да направя за вас, госпожо Грунблат?
    — Вече сме на нов етап. Пресата те е погнала. Някой тук има прекалено голяма уста.
    — Как така?
    — Някакъв тип от „Ню Йорк Таймс“ иска да разбере кой е президентският агент, изпратен тук. Същите въпроси задават Си Ен Ен, АП и „Ла Насион“. Какво да им кажа?
    — Че нямате никаква представа за какво става дума.
    — Няма да ми повярват и няма да им стане никак приятно.
    — Посланик Силвио ми каза, че сте изключителна в отношенията си с медиите. Все ще измислите нещо.
    — Вече чувам какво ми казват — оплака се тя. — „Да не би да се опитваш да ми кажеш, Силвия, че източникът ми лъже?“
    — На което ще отговорите: „Не мога да отговарям за сведения, получени от неназовани източници. Мога да кажа единствено онова, което на мен ми е казано.“
    — На което те ще отговорят: „Стига простотии, Силвия“ или нещо подобно.
    — Силвия, много съжалявам, но чудесните ти отношения с пресата ще претърпят дребна оперативна намеса.
    — Точно от това се страхувах — въздъхна тя. — Посланикът каза да постъпя, както ти прецениш.
    — Не искам нито името ми, нито снимката ми, нито думите „президентски агент“ във вестниците или по телевизията.
    — Добре, разбрах. Искам да те предупредя, че ще ровят, за да разберат кой си. Тъй като няма — с едно изключение — нищо ново по случая, ти — президентският агент — си новината на деня.
    — Какво е изключението?
    — Ако посланикът убеди госпожа Мастърсън да се съгласи — още не я е питал, — аржентинците искат да сложат Великия кръст на Освободителя върху ковчега на Джак, който ще бъде положен в катедрала „Метрополитана“. Ако тя се съгласи — а тя може и да не откаже; ако аз бях на нейно място, щях да пратя аржентинците по дяволите, — това ще бъде невероятно зрелище. Пресата — особено телевизията — обожава зрелища и така интересът към теб ще позамре.
    — Тъкмо тръгвах към Немската болница — обясни Кастило.
    — Познаваш ли някой от ДРУ, който може да те вкара през задния вход? Иначе се приготви звездата ти да грейне.
    — Те откъде знаят как изглеждам?
    — Изтеклата информация за президентския агент се знае от всички агенции. Което ме навежда на мисълта, че някой е спуснал и описание.
    — Имаш ли някаква представа кой си е дал целия този труд?
    — Ако можех да се обзаложа, щях да трупна цяла пачка върху пазителите на реда с евтините костюмчета…
    „Точно така — помисли си Кастило — а пък аз съм готов да се обзаложа, че името на мръсника е Юнг.“
    — Не мога да ти кажа нищо по-точно. Ако се добера до името, да ти го кажа ли?
    — Много държа да го науча.
    — Надявах се да е така.
    — Защо?
    — Защото въображението ми изневери, след като си представих как кастрирам гадта мръсна, а пък съм сигурна, че ти ще измислиш нещо доста по-екзотично и болезнено.
    — Няма проблем.
    — Ще се чуем, господин Х.
    — Благодаря, Силвия.
    Кастило пъхна мобилния в джоба на панталоните си и в същия момент той звънна отново.
    „Сега пък какво се сети тази жена?“
    — Кажи, Силвия?
    — Всъщност обажда се Хуан Силвио.
    — Добро утро, господине.
    — Преди да подхвана темата, предполагам, че госпожа Грунблат вече се е свързала с теб.
    — Да, господине. Току-що прекъснахме разговора.
    — Сигурно ти е казала, че е изтекла информация?
    — Да, господине.
    — Много съжалявам. Иска ми се да разбера кой го е направил.
    — И на мен ми се иска.
    — Силвия каза ли ти, че аржентинското правителство иска да почете господин Мастърсън, като го положат в катедралата и посмъртно го наградят с Великия кръст на Освободителя?
    — Да, господине.
    — Нямам право да се съглася или да откажа, без преди това да съм се посъветвал с теб и с госпожа Мастърсън. Мисля, че двамата трябва да поговорим, преди да повдигна въпроса пред нея.
    — Господине, тъкмо се канех да тръгна към болницата. Исках да запозная госпожа Мастърсън със специален агент Шнайдер. Тя е жената, която помолих да изпратят. Освен това при мен е и полковник Торине, който е докарал „С–17“. Мислех, че той ще успее да убеди госпожа Мастърсън да сподели с него намеренията си за пътуването. Което повдига още един въпрос, господине. Полковник Торине ме уведоми, не президентът искал да погребат господин Мастърсън в „Арлингтън“, а…
    — Което означава, че се налага да поговорим час по-скоро, при това не по телефона.
    — На ваше разположение съм, господине.
    — След като и двамата ще ходим в болницата, защо да не се видим там. Все ще намерим къде да поговорим.
    — Определете времето и мястото, господине.
    — В болницата, след трийсет-трийсет и пет минути. Ще успееш ли?
    — Ще се видим там, господине.
    — Благодаря ти.
    Кастило затвори, погледна мобилния и натисна копче за автоматично набиране.
    — Si?
    — Алфредо?
    — Si.
    — Алфредо, обажда се Карл. Трябва да те помоля за услуга.
    — Стига да мога, Карл.
    — Тръгвам към Немската болница. Някой от американското посолство не само че е решил, че тук е изпратен агент от Белия дом, ами е пуснал на пресата слуха, че аз съм този агент.
    — За хер Госингер ли говориш?
    — По-скоро за Кастило. Както и да е, доколкото разбрах, болницата е превзета от пресата…
    — В такъв случай, приятелю, съветвам те да не се мяркаш в болницата.
    — Трябва да се видя с госпожа Мастърсън, а имам среща и с посланика там.
    Последва кратко колебание.
    — Нали си във „Фор Сийзънс“?
    — Да.
    — Имаш ли автомобил на посолството?
    — Имам.
    — Държа една кола в подземния гараж.
    — И колата на посолството е там.
    — Чудесно. Върви в гаража и се качи в колата си. Моят човек ще ти се представи. Последвай го до болницата. Ще уредя да те вкарат през служебния вход.
    — Много ти благодаря.
    — Когато приключиш с госпожа Мастърсън — предполагам, си чул за катедралата и награждаването?
    — Не съм сигурен, че госпожа Мастърсън ще се съгласи. Това е една от причините да искам да се видя с нея.
    — А ще ми кажеш ли какви са другите?
    — Искам да я запозная с колежката, която повиках от Вашингтон, и да се разберем за пътуването. Ако ще си там, искам да те запозная и с другия агент от Тайните служби.
    — Значи след малко ще се видим.
    — Ти в болницата ли си?
    — Реших, че вашата охрана ще иска да разбере какви са намеренията ни за осигуряване на безопасността на хората в катедралата.
    — И аз бих искал да разбера. Освен това искам да огледам мястото.
    — Значи ще се видим там.
    „Това какво трябваше да означава? «Как ли пък не?» Или може би: «Не съм много сигурен.»“
    — Благодаря ти, Алфредо.

(ТРИ)

    Немска болница
    „Авенида Пуейредон“
    Буенос Айрес, Аржентина
    09:30, 24 юли 2005

    Беемвето на посолството бе претъпкано. Полковник Торине се качи отпред, защото краката му бяха прекалено дълги. Специален агент Шнайдер седна по средата отзад, притисната между Кастило и Бритън.
    Дясното бедро на специален агент Шнайдер се отриваше в бедрото на Кастило, но той усещаше по-осезаемо нещо твърдо и остро да притиска долната част на ребрата му. Издържа на неудобството и прецени, че ако каже: „Шнайдер, «Глокът» ти ме притиска в ребрата“, не само ще накара останалите да избухнат в смях, но ще накара Бети да се отдръпне и така нямаше да усеща бедрото й.
    Колата на ДРУ — пежо с двама яки агенти — пое по различен път, след като потеглиха от „Фор Сийзънс“, и зави по „Авенида Пуейредон“ две пресечки преди Немската болница. Докато я следваха, Кастило забеляза, че и улицата, и тротоарът около болницата са задръстени от ванове на различни телевизионни канали със сателитни чинии на покривите, заобиколени от журналисти с микрофони и оператори с камери.
    Колата на ДРУ ги отведе в подземния паркинг на болницата, минаха през врата, която се отвори, щом наближиха, и се затвори в момента, в който влязоха.
    Войници от националната жандармерия, които охраняваха асансьора, ги пропуснаха с очевидно нежелание, едва след като агентите на ДРУ гарантираха за тях.
    Коридорът пред стаята на госпожа Мастърсън бе пълен с униформени и цивилни охранители — и аржентинци, и американци, — а покрай стените бяха оставени цветни венци и пана. Два от тях — по един от двете страни на вратата — бяха огромни.
    — Господин Сантини вътре ли е? — обърна се Кастило към един от американците. Не знаеше името му, но го помнеше от брейнсторминга.
    — Да, господине.
    — Бихте ли му казали, че съм тук, ако обичате?
    Мъжът влезе в стаята и Кастило се приведе към огромния венец, за да прочете картичката.
    „Интересно, проверил ли е някой дали тези цветя няма да гръмнат?
    Разбира се, че са проверили. Мунц не би допуснал да се озоват в сградата, още по-малко на етажа, без някой да ги провери.“
    Картичката беше впечатляваща. На нея се виждаше златният герб на Република Аржентина, а отдолу бе написано името на президента.
    Картичката бе надписана на ръка.
    Най-искрени съболезнования за загубата ви. Моля се за бързото ви възстановяване.
    Тъкмо когато Сантини излезе, Чарли оглеждаше картичката на втория венец. На нея бе златният печат на външния министър, който също изказваше съболезнования и обещаваше, че ще се моли.
    „Има ли някакво послание във факта, че са оставени пред вратата, вместо вътре?“
    — Добро утро — поздрави Сантини и чак тогава забеляза полковник Торине, Джак Бритън и Бети Шнайдер.
    — Това е полковник Торине, който докара „С–17“ — представи го Кастило. — А това са специален агент Бритън и специален агент Шнайдер.
    Сантини се усмихна на Бети Шнайдер.
    — Наистина ли сте забили четиринайсет куршума в лицето на лошия? — попита той.
    — Тринайсет — отвърна Бети. — Един беше влязъл в ухото.
    — Джоуел Исаксън ви е голям почитател — призна Сантини. — Сам ми го каза. Когато тази работа приключи, ще ви поискаме за охраната на президента.
    „Когато тази работа приключи, Тони, специален агент Шнайдер ще се откаже от целия този цирк и ще живее с мен в къща с рози отпред.
    Може и в някоя ферма в Мидланд.
    Интересно, яздила ли е някога?“
    Сантини стисна ръцете на Бритън и Торине, след това огледа коридора и ги подкани.
    — Елате. Дадоха ми стая. Посланикът те чака.
    Кастило се запита дали стаята е проверена и изви вежда към Сантини. След като изрече само с устни „Проверена?“, Сантини мигна бавно един-единствен път и кимна едва забележимо.


    — Вие сигурно сте госпожица Шнайдер — подаде ръка усмихнатият посланик Силвио.
    — Да, господине.
    — Много се радвам, че сте тук. На госпожа Мастърсън сигурно ще й стане приятно да види женско лице сред морето от мъже.
    — Да се надяваме, господине — отвърна Бети.
    — Най-добре всички да чуете следното — започна Силвио. — Разкъсвам се между задълженията и отговорностите на дипломат и личните си чувства. Аржентинците упорито настояват да положат ковчега на господин Мастърсън в катедрала „Метрополитана“ и да му присъдят медал — Великият кръст на Освободителя. Официално съм искрено поласкан. Лично — не, защото познавах Джак достатъчно добре и знаех, че ще избухне: „Медал ли? Защо? Задето съм се оставил да ме застрелят ли?“ Иска ми се да не им беше хрумвала подобна идея. Освен това нямам желание да излагам госпожа Мастърсън и децата на опасност.
    — Полковник Мунц ме увери, господине — обади се Сантини, — че охраната на катедралата ще бъде като за президента, ако не и по-добра. Освен това го попитах кога за последен път някой се е опитвал да застреля президента, и тогава осъзнах, че след като икономиката на страната е толкова изпаднала, сигурно заплахата е голяма. Накратко казано, господине, не намерих слабо място в плановете на Мунц. Освен това аз ще бъда с нея, ще ни придружава и специален агент Шнайдер и още куп други хора.
    — А правителството ще бъде — това е напълно разбираемо — силно притеснено, ако им кажа направо: „Благодаря ви много, но няма да стане“ — заяви Силвио и погледна Кастило. — Чарли?
    — Господине, не трябва ли тя да реши? — попита Кастило. — Ако не иска да отиде в катедралата, можем да кажем самата истина, че е съсипана от скръб. Аржентинците ще го разберат.
    — Искаш да кажеш, да ги оставим да положат ковчега, а госпожа Мастърсън да не присъства на посмъртното награждаване?
    — Да, господине.
    — Идеята не е за изпускане.
    — Господине, иска ми се да изведа семейство Мастърсън от страната час по-скоро. Кога ще има възможност тя да тръгне?
    — Когато поиска — отвърна Сантини. — Тази сутрин й направиха ново изследване. Чиста е.
    — Аржентинците кога искат да започнат целия цирк? — попита Кастило.
    — Искат още днес следобед да преместят тялото в катедралата — обясни Силвио. — След това от шест до десет довечера ще бъде отворено за поклонение и от осем до десет утре сутринта. Ще поставят гвардейци и аз помолих пехотинците да са готови също да застанат на пост. Церемонията е предвидена за десет, ще започне с меса, отслужена от папския нунций. Добре че Джак е бил католик.
    — А не баптист от Юга — отбеляза Сантини. — Не исках да бъда груб.
    — Ако Джак беше баптист, евреин или мормон — отвърна посланикът, — тогава сигурно щеше да има проблем.
    — Как е охраната на къщата й? — попита Кастило.
    — Минах призори — обясни Сантини. — Според мен всичко бе наред.
    — Ако тя тръгне от болницата след, да кажем, час, колко време ще бъде необходимо, за да й се осигури надеждна охрана до дома й.
    — Мунц каза, че му трябвали трийсет минути. Хората му са в готовност.
    — Охраната надеждна ли е? — попита посланик Силвио.
    — Напълно, господине — сподели Сантини. — Ще тръгнат на три лъча. Във всеки водещият автомобил ще бъде осигурен от Националната жандармерия, последван от кола на федералната полиция, последван от две бронирани коли на посолството с черни стъкла, последвани от друг автомобил на федералната полиция, линейка и накрая кола на жандармерията. Ще пътуват до дома й в „Сан Исидро“ по три различни маршрута. В колите на посолството ще има охрана. Госпожа Мастърсън ще бъде в една от тях.
    — В коя? — попита Кастило.
    — Ще реша, преди да тръгнем от болницата — обясни Сантини.
    Кастило тъкмо си бе помислил: „Трите лъча са хитра маневра; добре че Сантини знае как стават тези работи“, когато посланикът попита:
    — Добре ли ти се струва, Чарли?
    В същия момент той осъзна нещо. „Мили боже, Сантини може и да е върхът, но отговорността си остава моя.“
    — Според мен всичко е наред, господине — кимна Кастило.
    — Да вървим да разберем какво мисли госпожа Мастърсън по въпроса — предложи посланик Силвио. — Както Чарли каза, тя решава.
    „Не — помисли си Кастило — Не решава тя. Аз решавам. Не само че отговарям за безопасността й, ами имам властта да наредя: «Не си въобразявайте, че ще я изложим отново на риск. Пет пари не давам дали аржентинците ще недоволстват или не.»“


    Ролетките в стаята на госпожа Мастърсън бяха спуснати. Флуоресцентната светлина блестеше ослепително.
    Тя бе седнала на един фотьойл, облечена в халат. Пепелникът на малката масичка до нея бе пълен с угарки. Повечето бяха дълги, сякаш бе дръпнала няколко пъти и бе угасила цигарата.
    — Добро утро, Бетси — поздрави посланик Силвио, взе пълния пепелник и го подаде на човек от охраната, без да нарежда да се донесе нов. — Как си?
    — Как мислите, че съм, господин посланик? — попита саркастично тя.
    — Нали ми казваше Хуан, Бетси — продължи Силвио. — Помниш ли господин Кастило? Запознахте се вчера.
    — Добро утро — поздрави Кастило.
    Тя кимна едва забележимо с глава и направи опит да се усмихне.
    „Вчера имаше болнав вид. Днес е изпълнена с горчивина. И е много предпазлива. Сигурно предпочита да не бях идвал. Какво, по дяволите, крие?“
    — Госпожо Мастърсън — започна Кастило, — това е специален агент Шнайдер от Тайните служби. Ако не възразявате, тя ще остане с вас и децата.
    — Здравейте. — Госпожа Мастърсън вдигна глава с искрена усмивка. Подаде ръка.
    — Много съжалявам за съпруга ви, госпожо Мастърсън — каза агент Шнайдер.
    — Благодаря ви. Ще се обидите ли, ако… Как да ви наричам?
    — Бети, госпожо.
    — Ще се обидиш ли, Бети, ако ти кажа, че не приличаш на агент от Тайните служби?
    — Ни най-малко.
    Бетси Мастърсън се обърна към Силвио.
    — Чух един от лекарите да казва на сестрата — сигурно са решили, че не говоря испански — нещо за церемония в катедрала „Метрополитана“. Каква е тази церемония?
    — Тъкмо затова съм тук, Бетси — отвърна Силвио. — Аржентинското правителство иска да положи ковчега на Джак в катедралата — да го почетат с гвардейци, както му е редът — да оставят хората да отидат на поклонение тази вечер и утре сутринта, след това папският нунций да отслужи меса и да наградят Джак с Великия кръст на Освободителя. Или президентът, или външният министър — по всяка вероятност президентът — да връчи кръста. Това е голяма чест.
    — Джак не харесваше нито единия, нито другия — отвърна тя, ала след това бързо добави: — Не биваше да го казвам.
    — Можеш да кажеш каквото поискаш — успокои я Силвио.
    — Трябва ли да участвам в цялата тази работа?
    — Достатъчно е само да присъстваш, но ти сама ще решиш, Бетси. Двамата с господин Кастило сме единодушни, че ти трябва да вземеш решението. Целият дипломатически корпус ще бъде там.
    — Или, както Джак казваше, режисирано представление, така ли? — попита тя, макар да бе убедена в думите си.
    — Джак имаше много приятели в дипломатическия корпус — напомни й Силвио.
    — Когато ставаше въпрос за интересите на Щатите, Джак бе в състояние да убеди и дявола, че му е пръв приятел.
    — Така е — съгласи се с усмивка Силвио.
    — Джак би искал да участвам в нещо подобно, така че съм съгласна.
    — Още веднъж ще повторя, Бетси, ти решаваш.
    — Не бих казала — отвърна тя. — Баща ми няма да ме разбере, ако откажа. За него задълженията винаги са били на първо място. Открай време казваше — според мен не се шегуваше, — че дипломатът трябва да бъде като свещеник йезуит, който се отказва от личния си живот и удобства заради нещо значително по-важно. Всички знаем, че Джак напълно се съобразяваше с това. Което ми напомня за семейството ми. Някой уведоми ли ги какво се е случило?
    — Разговарях с посланик Лоримър малко след като се видяхме вчера — обясни Силвио. — Не дадох подробности за похищението ви, просто… съобщих му какво се е случило с Джак.
    — Какво точно му каза?
    — Че Джак е бил убит от неизвестни лица — отвърна посланикът. — Знам, че има проблеми със сърцето…
    — Много добре си постъпил. Благодаря ти.
    — Той искаше да ти се обади, но му казах… това бе дипломатическа заблуда; и досега съм убеден, че си струваше, — че си на успокоителни и е най-добре да изчака да се почувстваш по-добре и да му се обадиш сама.
    — Точно така, Хуан, постъпил си правилно. Още веднъж ти благодаря. Сега вече съм добре. Кога ще ме изпишат?
    — Час след като решите, госпожо Мастърсън — отвърна Кастило. — Ще ни отнеме час да уредим автомобил.
    Тя го погледна без капка благодарност.
    „Струва ми се, че не съм направил нищо, за да я подразня — освен че съм натрапник в дипломатическата общност — което означава, че се страхува от мен.
    Какво, по дяволите, става тук?
    И защо все става така, че брат й — Жан-Пол Лоримър — посланик в ООН, не бе споменат нито веднъж? Тя нито помоли някой да го уведоми, нито й мина през ума, че и той е част от семейството.“
    — Вече реших — отвърна сопнато тя. — Искам да се махна и да отида при децата си.
    — Добре, госпожо Лоримър, ще кажа на господин Сантини да уреди необходимото.
    — Добре.
    — Госпожо Мастърсън — продължи Кастило, — полковник Торине, пилотът на „С–17 — Глоубмастър III“, изпратен от президента — чака отвън. Той ще ви уведоми какви са плановете за отпътуването с децата в Щатите. А вие ще можете да му кажете какво желаете.
    Тя го погледна и кимна, след това се обърна към Бети Шнайдер.
    — Децата ми ще бъдат ли в безопасност по време на церемонията в катедралата?
    — Шефът на ДРУ, госпожо Мастърсън… — започна Кастило.
    — Ако нямате нищо против, господин Кастило, попитах нея.
    — Извинете.
    Бети погледна Чарли, той кимна и тя чак тогава се обърна към госпожа Мастърсън.
    — Господин Сантини и господин Кастило могат по-добре от мен да отговорят на този въпрос, госпожо Мастърсън.
    — Въпреки това искам да чуя вашето мнение.
    Бети кимна и след кратко колебание обясни:
    — Тайните служби се справят изключително добре с охраната на отделни лица, госпожо Мастърсън, но това не означава, че са съвършени. Президентът Рейгън бе прострелян. Една луда простреля два пъти президента Форд.
    — Нека се изразя по следния начин. Ако това бяха вашите деца, щяхте ли да ги заведете в катедралата?
    — За мое щастие, не ми се налага да правя подобен избор. Не бих и помислила да ви давам съвет как да постъпите.
    — Благодаря ти. Благодаря за откровеността — отвърна госпожа Мастърсън и погледна Кастило. — С децата ще присъстваме на церемонията в катедралата. Искам да си спомнят този ден и как е бил почетен баща им. А Джак — и баща ми — ще разберат, че го правя по задължение.
    Кастило кимна.
    „Нито дума за брата.“
    — Бихте ли повикали полковника, господин Кастило — нареди госпожа Мастърсън. — Искам да споделя плановете с децата си.
    Кастило кимна и излезе от стаята.
    Полковник Алфредо Мунц бе застанал в коридора заедно с полковник Торине, Джак Бритън и Тони Сантини.
    — Реши да присъства на церемонията заедно с децата — обяви Кастило. — И иска да се прибере.
    — Трябват ми трийсет минути — заяви Сантини.
    — Казах й един час — успокои го Кастило. — Което означава, че имаме време да огледаме къщата, преди да се прибере.
    — Всичко е наред, Чарли — отвърна спокойно Сантини.
    — Иска ми се да огледам лично — обърна се към него Мунц. — Промених някои неща.
    „Така поне няма да вляза в черния списък на Сантини, който сигурно се пита за какъв се мисля, та си позволявам да проверявам качеството на работата му.“
    — Тони, по този начин се презастраховам, но ми се иска да проверя лично всичко в къщата и в катедралата — обясни Кастило.
    — Както решиш, Чарли.
    — Ще осигуриш ли на агент Шнайдер мобилен телефон? Искам номерът й да е включен в списъка за автоматично набиране на моя и моят на нейния.
    Сантини бръкна в джоба си и извади мобилен.
    — Вече дадох по един на Джак и на полковник Торине — обясни той. — Ако ми дадеш твоя, ще запиша номерата им.
    Кастило му подаде своя и погледна Бритън.
    — Предполагам, вече си се запознал с полковник Мунц.
    — Да, господине. Той предложи, когато прецените, че не съм ви необходим повече тук, да ме изпрати в щабквартирата си и да ми покаже докъде са стигнали с разследването.
    Кастило се обърна към Мунц.
    — Много ти благодаря, Алфредо. Има ли начин и ние да получим копие от доклада по разследването?
    — Разбира се. Може да отнеме малко време, докато някой го преведе.
    — Ти ми дай доклада, аз сам ще си го преведа.
    Мунц кимна.
    — Полковник, защо не влезеш и не обясниш на госпожа Мастърсън какви са плановете около връщането в Щатите?
    — Кога искаш да излетим, Чарли?
    — Ако питаш мен, най-доброто решение е от катедралата да тръгнете направо към „Езейза“ — призна Кастило. — Не съм я питал, — нито пък посланика, но пробвай.
    — Няма ли да влезеш с мен? — попита Торине.
    — Струва ми се, че тя предпочита да ме няма — отвърна Кастило. — Щом Тони ми върне мобилния, ще дойда. Трябва да ти осигуря превоз.

(ЧЕТИРИ)

    „Доктор Хосе Арибена“ 25
    „Сан Исидро“
    Провинция Буенос Айрес, Аржентина
    10:35, 24 юли 2005

    Майор К. Г. Кастило бе застанал в средата на улицата пред къщата на семейство Мастърсън в скъпия квартал „Сан Исидро“. Извади мобилния телефон, натисна едно от копчетата за автоматично набиране и специален агент Шнайдер отговори след второто позвъняване.
    — Шнайдер.
    — Здравей, сладурче.
    — Слушам ви, господин Кастило.
    — Обичам те.
    — И аз така разбрах.
    — А обратното?
    — Така ми се струва, ако съм преценила правилно ситуацията. Къде казахте, че сте, господине?
    — Застанал съм на улицата пред къщата на семейство Мастърсън.
    — Доволен ли сте от мерките за сигурност?
    — Иска ми се да има поне два танка и два двайсетмилиметрови „Гатлинга“, но като цяло може да се каже, че съм доволен. След като си толкова делова, ще ти кажа какво очаквам.
    — Добре, господине.
    — Целият район — може би десет пресечки от всяка страна на къщата, ще бъде ограден. Полицаите искат документ за самоличност и питат всеки къде отива. След това претърсват автомобилите. Следва втори кордон, охраняван от Националната жандармерия. Тук вече са на власт военните, не полицията. Въоръжени са с автомати. Следва същата процедура, този път претърсването е по-обстойно. Това е скъп квартал и на жителите им се налага да излизат и влизат в къщите си.
    — Ами къщата, господине?
    — Още не съм свършил, специален агент Шнайдер.
    — Извинете, господине.
    — Пресечката, на която се намира къщата на Мастърсън — тя е по средата, — е блокирана с бариери, автомобили и не знам как се казват онези ленти с шиповете, дето дупчат гумите, ако някоя кола откаже да спре.
    — Разбрах, господине.
    — Тук има още от хората на Националната жандармерия, агенти на ДРУ и наши хора. Къщата се намира зад тухлена стена, върху която има бодлива тел. Стената огражда цялата градина. Отзад има сервизен път — за доставки, за изнасяне на боклука и разни други. Той също е блокиран.
    — Къщата е на три етажа, тухла, всички прозорци, с изключение на два на тавана, са с решетки, а задната врата е метална. Портите на оградата — две отпред, една за превозни средства, една за хора и две отзад — са от ковано желязо, доста напудрени, но тежки и сигурни. Портата за автомобили отпред е от плъзгащите се. Другата отзад се отваря ръчно. Заключва се с огромен катинар, ключовете са в кухнята. Портите за хора се отварят от кухнята или от входната врата на къщата. И градината, и дворът отзад са осветени с прожектори, които се задействат от сензори за движение, но има възможност да бъдат оставени включени. — Двама от нашите и двама от хората на ДРУ ще са вътре в самата къща. Има две телефонни линии плюс телефона, който е свързан с алармата. А и всички имат мобилни. Няма друго, освен танковете, които вече споменах.
    — Според мен, за по-голяма сигурност и дума не може да става, господине.
    — Ти кога ще тръгнеш от болницата?
    — След не повече от две минути.
    — Ако ми кажеш, че ме обичаш, ще ти кажа къде отивам.
    — В момента ми е много трудно, господине.
    — Ако някой ни слуша, защо просто не кажеш „Виенски шницел“ и аз ще разбера.
    Тя се изкиска и каза:
    — Виенски шницел.
    — И аз тебе, любов моя.
    — Къде ще бъдете, господине?
    — Ние с Мунц и Джак отиваме в катедралата. След това отиваме в централата на ДРУ. Ще ти позвъня пак. Не, след като закарате госпожа Мастърсън у тях, ти ми позвъни.
    — Добре, господине.
    — И бъди готова да кажеш „Виенски шницел“.
    — Както наредите, господине.
    — Виенски шницел, сладурче.

(ПЕТ)

    Катедрала „Метрополитана“
    „Плаза де Майо“
    Буенос Айрес, Аржентина
    11:30, 24 юли 2005

    К. Г. Кастило се обади на второто позвъняване на мобилния.
    — Кастило.
    — Шнайдер се обажда, господине.
    — Шнайдер с „Виенския шницел“ ли?
    — Да, господине. Обаждам се, за да ви съобщя, че съм в къщата в „Сан Исидро“.
    — Проблеми?
    — Не, господине. Всичко мина като по часовник.
    — Току-що обиколих катедралата в компанията на сержант Роджър Маркъм. Той направо съсипа полковник Мунц. Оказа се, че знае повече за катедралата от него.
    Бети се изкиска.
    — Той е сладко хлапе.
    — Та тук проблеми няма да има. Намира села една крачка от Каза Росада. Ченгетата тук имат богат опит и неведнъж им се е случвало да се разправят с развилнели се тълпи, така че бариерите са им подръка. Мунц предложи да осигури хеликоптер, който да прекара семейството от стадиона в „Сан Исидро“. Ще има къде да се приземи дори след като поставят бариерите. Отказах му.
    — Може ли да попитам защо, господине?
    — По две причини — и между другото, можеш да питаш за всичко, което ти хрумне, Виенски шницел. Първо — мислех, че го знаеш — че аз съм един от най-добрите — да не кажа най-добрият — пилоти на хеликоптери в света и нямам никакво доверие на разни перковци, освен ако не съм летял с тях.
    — Господи, Чарли!
    — Доколкото разбирам, никой не слуша разговора ни в момента.
    — Не, в кухнята съм, за да си направя чаша кафе.
    — В такъв случай може ли да престанем с глупостите с Виенския шницел и да ми кажеш направо: „Обичам те, Чарли“?
    — Нали казахте, че причините са две, господине?
    — Ще ти кажа другата само ако ми кажеш, че ме обичаш.
    Бети се поколеба за момент, след това се изкиска.
    — Виенски шницел, става ли?
    — Горе-долу. Добре, Мунц предложи „Френч Алует III SA 316 A“. Стара машина. Това ме притесни, защото нямам представа как е бил поддържан тук. В модел „В“ бяха сменили опашката и основните ротори и се оказа, че не са достатъчно мощни, а това все пак е модел „А“.
    — Значи разбирате от хеликоптери.
    — Следователно, специален агент Виенски шницел, след като премислих внимателно плюсовете и минусите, реших, че е по-разумно „Алуета“ да наблюдава, вместо да превозва.
    — Ти май наистина се върза с тези глупости с Виенския шницел. И какво ще бъде това наблюдение?
    — Първо, не са никакви глупости и, второ, можеш с чиста съвест да кажеш, че съм влюбен в един Виенски шницел. А наблюдение, агент Виенски шницел, се нарича, когато летателен апарат се сниши над градска зона, за да наблюдава покривите и да не позволи на лошите да се накачулят със снайпери, базуки и разни други смъртоносни оръжия по въпросните покриви.
    — И полковник Мунц ще осигури такова наблюдение?
    — Да. По този начин хеликоптерът ще бъде на разположение, ако се появи спешен случай.
    — Това възможно ли е?
    — Едва ли. Катедралата ми се стори подсигурена не по-зле от къщата. Семейството ще пристигне с автомобил, ще влезе в катедралата през странична врата, ще се появи за кратко до ковчега, след това ще седнат в една от нишите. Те са две, близо до олтара. По всяка вероятност президентът, а външният министър със сигурност, плюс разни други видни личности, включително посланик Силвио, ще бъдат в другата от лявата страна с лице към олтара, а семейството, двамата от ДРУ и вие, специален агент Виенски шницел…
    — Стига е този Виенски шницел, Чарли.
    — Вие ще бъдете в дясната. В уречения час — десет — министър-председателят или президентът ще се приближи до ковчега, ще коленичи за момент върху prie-dieu…
    — Какво?
    — Онова, върху което се коленичи. На френски означава да се помолиш на господ. Което означава, че не си католичка.
    — Лютеранка съм.
    — Чудесно. И аз.
    — Защо ми се струва, че ако бях казала католичка, ти щеше да кажеш същото.
    — Щях, при това с чиста съвест. Майка ми беше Evangelische, което е почти същото като лютеранка, и до дванайсет години дори ходех в евангелистко училище. След това се преместих да живея в Тексас, където тексаското ми семейство са до един римокатолици. Аз съм грешник, откъдето ме погледнеш. Може ли вече да продължа?
    — Ти си напълно луд.
    — Затова ти ме обичаш, Виенски шницел, нали? Специален агент Виенски шницел?
    — Господи?
    — Та, както казвах, който е на церемонията и се изправи от prie-dieu, някой от персонала ще му подаде Кръста на Освободителя и той ще го забоде на знамето върху ковчега. След това ще се върне в нишата. Започва месата. Следва причастие за семейството. Щом папският нунций се прехвърли в другата ниша, ще има причастие и за президента, след което семейството излиза от тяхната ниша, връща се при охранявания кортеж и се отправя към летището. Няма да има моторизиран ескорт, нито светлини и сирени, но ще бъдат осигурени по три автомобила отпред и отзад. — На летището, семейство Мастърсън ще се качат незабавно на „Глоубмастър III“. Междувременно месата ще продължи за видните личности и дипломатическия корпус — тоест за първите четири реда в църквата. Щом тя приключи, ковчегът ще бъде изнесен през странична врата и натоварен в автомобил на посолството и откаран на Езейза. Щом го качат на „Глоубмастъра“, самолетът излита за „Кислър“.
    — Ще ми трябват други дрехи — каза Бети. — Нещо за катедралата. Как ще си взема нещата от хотела?
    — Довечера ще бъдеш в хотела — отвърна Кастило.
    — Няма ли да съм тук?
    — Искам те с блеснали очи в катедралата и на полета утре. — „И тази вечер. С блеснали очи, навирена опашка и гола.“ — В къщата на семейство Мастърсън само ще дремеш на някой фотьойл. — „Докато аз ще се мятам в леглото разочарован и нещастен, съвсем сам.“
    — Сигурно.
    — Ще ти позвъня, след като отида до ДРУ с Джак и Мунц. След това имам среща с посланика, първо, за да му кажа какви са плановете ми за напускане на страната, и второ, да каже някоя и друга добра дума за мен пред госпожа Мастърсън. Имам чувството, че каквото и да й предложа, тя ще го отхвърли.
    — Повече от очевидно е, че не те харесва — призна Бети.
    — Ще ти се обадя по-късно, съкровище.
    — Чарли?
    — Да?
    — Виенски шницел.

(ШЕСТ)

    Американски клуб в Буенос Айрес
    „Виамонте“ 1133
    Буенос Айрес, Аржентина
    14:30, 24 юли 2005

    Централата на ДРУ по нищо не приличаше на ФБР във Вашингтон, нито пък на комплекса на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния. Намираше се в невзрачна административна сграда на пресечка от „Авенида 9 Хулио“ и на две пресечки от операта. Докато следваха пежото на полковник Мунц покрай операта, сержант Роджър Маркъм им съобщи, че операта е строена по време, когато Аржентина е благоденствала, и идеята на архитекта е била да я направи по-голяма и елегантна от оперите във Виена, Париж и Рим.
    Отвън по нищо не личеше за какво се използва сградата, а за да се влезе в ДРУ, се минаваше през товарна рампа за камиони и чак тогава колата се озова в товарен асансьор, охраняван от служител, прехвърлил „Узи“ през врата.
    За специален агент Дейвид Уилям Юнг Младши и Пол Холцман от ФБР бе отделен малък остъклен офис, където можеха да преглеждат докладите на ДРУ и да следят разследването, провеждано от останалите сили на реда. Те нито се изненадаха, нито се зарадваха, когато видяха Кастило и Маркъм.
    „След като докладите са написани на испански, значи и двамата знаят езика.“
    Полковник Мунц обяви, че трябва „да завърти няколко телефона“, затова Кастило и Маркъм седнаха до Юнг и Холцман и се зачетоха в докладите.
    Около час по-късно в офиса влезе Дарби, а малко след него се върна Мунц.
    — Идвам от посолството — обяви Дарби. — Отпред има две демонстрации, едната организирана в знак на съпричастност, а другата заради цените на млякото в Патагония или нещо подобно. Има и трета група, която, изглежда, одобрява случилото се с Джак. Двайсетина полицаи от градската конна полиция прекратиха целия цирк пред новинарски камери от цял свят. Нямаше размахани саби, но иначе програмата по разпръсване на демонстрациите беше пълна. Силвия Грунблат е в предистерично състояние.
    Замълча и погледна Кастило.
    — Обади се някакъв от твоя офис. Милър. Разправя, че или мобилният ти не работи, или говориш прекалено много. Предаде да се обадиш на шефа си по обезопасена линия в четири вашингтонско време. Пет тукашно.
    — Ясно.
    — И посланикът иска да разбере какво става. За да избегне цирка пред посолството, предлага да обядвате в Американския клуб. Резервирах ви частна зала. Надява се и ти да отидеш, Алфредо.
    — Разбира се — съгласи се Алфредо.
    — А ние? — попита Холцман.
    След миг колебание Кастило отвърна:
    — Разбира се.


    Американският клуб беше на единайсетия етаж на административна сграда срещу операта. Първото, на което попадна погледът на Чарли, след като слезе от асансьора, бе огромното американско знаме, развявано на един от бойните кораби в Нормандия на деня „Д“ през 1944 година. Беше поставено в рамка и закачено на стената.
    Кастило малко се изненада, когато Роджър Маркъм — настоя младежът да обядва с тях — не им разказа исторически факти за действията на съюзниците в деня „Д“ и Втората световна война.
    Имаше приятен дъбов бар с чудесна колекция от алкохол.
    — За мен едно малко — обади се Дарби и се насочи към бара. — Може и голямо. Заслужил съм си го.
    „Също и аз — помисли си Кастило. — Но май е по-добре да не пия.“
    К. Г. Кастило и сержант Маркъм бяха единствените въздържатели и Кастило предположи, че Маркъм следва неговия благороден пример.


    Срещата премина добре.
    Посланик Силвио разреши въпроса дали госпожа Мастърсън ще иска да отпътува за САЩ непосредствено след церемонията в катедрала „Метрополитана“, като й позвъни и подхвърли, че според него това била най-добрата идея, и настоя за одобрението й.
    Докато чакаха асансьора, на Кастило му хрумна неприятна мисъл.
    „Всичко върви добре. Прекалено добре. Какво, по дяволите, пропускам? Каква ще бъде следващата крачка?“

(СЕДЕМ)

    Посолството на Съединените щати
    „Авенида Колумбия“ 4300
    Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
    17:05, 24 юли 2005

    — Казвам се К. Г. Кастило. Трябва да разговарям със секретар Хол по обезопасена линия, ако обичате.
    — Очаквахме обаждането ви, господин Кастило. Изчакайте, ако обичате.
    — Господин Кастило е на обезопасена линия, госпожо секретар.
    — Господин Кастило е на обезопасена линия, господин секретар.
    — Секретар Кохън, секретар Хол и господин Кастило ви очакват на обезопасената линия, господин президент.
    „Мама му стара!“
    — Добър ден, Чарли — заговори президентът. — Как върви при теб?
    — Добър ден, господин президент. Господине, обаждам се от кабинета на посланик Силвио. Бих искал да ви съобщя, че той може…
    — Включил си на микрофон, нали, Чарли?
    — Да, господине.
    — Добър ден, господин посланик — поздрави президентът. — Шефът ви и шефът на Чарли също ще участват в разговора. Нали нямате нищо против?
    — Разбира се, че нямам, господин президент. Добър ден, госпожо секретар, господин секретар.
    — Казвай, Чарли — настоя президентът.
    — Добре, господине. По всяка вероятност госпожа Мастърсън и децата ще излетят по-късно днес следобед, местно време, най-късно утре.
    — Тя съгласи ли се да присъства на връчването на отличието в катедралата?
    — Да, господине.
    — Тя, по-точно те, ще са в пълна безопасност, нали, Чарли?
    — Да, господине. Според мен са в безопасност. Двамата с посланика току-що се връщаме от среща с шефа на ДРУ и той ни увери, че аржентинското правителство е взело всички необходими мерки, за да гарантира безопасността им.
    — Нашите хора — ти — нали сте проверили всичко?
    — Да, господине.
    — Така ли е, господин посланик?
    — Да, господине. Съгласен съм с господин Кастило.
    — Как върви разследването?
    — Господине, запознахме се и със специален агент Холцман, агента, който ръководи екипа от ФБР и…
    — Добре, Чарли, май това е всичко — каза президентът. — Ако всичко върви както трябва, ще се видим утре вечер в Мисисипи. Двамата с Натали ще отидем. Ти, Мат?
    — Ако кажете, ще дойда, господине — отвърна Хол.
    „За пръв път от началото на разговора си отваря устата.“
    — Според мен трябва, Мат — реши президентът.
    — Значи ще дойда, господине.
    — А вас, господин посланик, предполагам, че ще ви видя също.
    — Господине, бих искал да чуя мнението на секретар Кохън.
    — За кое? — попита нетърпеливо президентът.
    — Господине, Мастърсън беше заместник-посланик. Ако дойда, а и двамата със съпругата ми много бихме искали да дойдем, цялата отговорност на мисията остава на плещите на господин Дарби, търговския ни аташе…
    — Хуан — намеси се държавният секретар Кохън, — знам какво е отношението ти към починалия, но е най-добре да останеш в Буенос Айрес. Не искаме да изглежда така, сякаш сме те повикали за инструктаж.
    „Най-накрая и тя си отвори устата.“
    — Добре, госпожо — отвърна посланикът.
    — Както прецениш, Натали — съгласи се президентът. — Някой друг има ли да каже още нещо? — Последва кратко мълчание и президентът сложи край на разговора. — Благодаря ти, Чарли. Благодаря и на двамата.

(ОСЕМ)

    — Шнайдер.
    — Дон Жуан търси агент Виенски шницел.
    — Изобщо не е смешно, Чарли.
    — Защо ми се струва, че никой не подслушва този разговор?
    — В момента съм в тоалетната.
    — Да ти се обадя ли след две минути?
    — Не. Какво си намислил?
    — Двамата с Роджър успяхме да избягаме от посолството — обясни Кастило. — Там е истински цирк. Както и да е. В момента сме на „Авенида Либертадор“. Роджър ще ме остави в „Канзас“, ще дойде да те вземе и ще те докара в ресторанта.
    — Защо?
    — Първо, искам да видиш мястото, второ, искам да съм с теб, да пийнем по едно, да не говорим, че не е много разумно гаджето ти да идва да те прибира от работа.
    — Ти гадже ли си ми?
    — Честно да ти кажа, останах с такова впечатление.
    — Добре. Сигурен ли си, че не искаш да остана тук през нощта? Роджър може да ме откара до хотела…
    — Със сигурност не искам да прекараш нощта там.
    „Искам да полудувам с теб, докато си без дрешки.“
    — А сега за задачата ми — смени темата Бети. — Може и да успея да измъкна нещо от нея.
    — Как успя?
    — Много е мила, поговорихме си, след това ме помоли да й направя една услуга, а аз, разбира се, се съгласих и тя поиска да открия най-добрата охранителна фирма в Мисисипи — решила е, че покрай всичките казина по крайбрежието не може да няма добри фирми — или пък в Ню Орлийнс. Каза, че искала най-добрата, която съществува.
    — И аз бих искал, ако съм на нейно място. Ти какво й каза?
    — Че ще се поразровя.
    — Ще говоря с Джоуел Исаксън, да видим той какво ще каже.
    — Благодаря ти.
    — Ще се видим след малко, сладурче. Тъкмо ще поговорим.
    — Роджър кога ще дойде?
    — След не повече от двайсет минути.
    — Добре, ще бъда готова.

(ДЕВЕТ)

    Ресторант „Канзас“
    „Авенида Либертадор“
    „Сан Исидро“
    Провинция Буенос Айрес, Аржентина
    18:10, 24 юли 2005

    Чашата каберне „Сенетин“ пред Чарли бе почти празна и той започваше да се притеснява — „За бога, Бети трябваше да е вече тук“, — когато мобилният му звънна.
    — Кастило.
    — Wo bist du, Karl?
    „Мунц, при това ми говори така, сякаш сме първи приятели.“
    — Ако трябва да си призная, в момента съм на бара в „Канзас“ и чакам момичето си.
    — В бара ли каза? Седиш на бара?
    — Да, но не искам компа…
    — Слушай ме много внимателно, Карл. На секундата се махни от бара и седни в някое сепаре. Наведи ниско глава.
    „Той говори напълно сериозно. Какво, по дяволите, става?“, запита се Чарли, след това отново премина на немски.
    — Was ist los?
    — Прави каквото ти казвам, за бога! Опитвам се да те опазя жив! Ще ти пратя кола след две минути.
    Полковникът прекъсна.
    „Мама му стара!“
    Кастило се смъкна предпазливо от стола пред бара, махна на бармана, че се мести в сепаре, и отиде да седне.
    Много предпазливо измъкна „Беретата“ и освободи предпазителя. Никой не го бе видял.
    След минута чу воя на сирени и чак след миг осъзна, че не е само една.
    Цяла минута по-късно чу писък на гуми отвън и първите двама представители на Националната жандармерия влетяха в ресторанта, стиснали „Узита“. Следваха ги цивилни агенти, също стиснали „Узита“.
    „Хитро. Ако бяха влезли първо те, а не униформените, като знам какво ми наговори Мунц, щях да ги застрелям и да му мисля по-късно.“
    Един от мъжете, със сигурност агент на ДРУ, хукна навътре, забеляза го и се отправи с бърза крачка към него.
    — Елате с нас, господин Кастило.
    — Какво, по дяволите, става?
    — Ще ме последвате ли, господин Кастило? — повтори мъжът. — Полковник Мунц ще ви обясни всичко, когато пристигнем.


    Пътуваха съвсем кратко. Стори му се дълго заради тесните улици и високата скорост.
    Първо видя пуснатите светлини на полицейските коли, след това линейките и накрая колата на посолството.
    Сякаш някой се бе нахвърлил върху прозорците с бейзбол на бухалка. „Мили боже, някой е направил тази кола на решето“. Автомобилът на посолството бе хлътнал на заден в едно кафене отстрани на кръговото в югоизточния край на Жокей клуба на „Сан Исидро“. Масите и столовете бяха пръснати навсякъде, по масите седяха хора, други, прегазени или застреляни, лежаха на земята.
    Кастило изскочи от колата, без да я чака да спре.
    Мунц бе застанал до автомобила на посолството.
    — Карл, много съжалявам! — започна той.
    Кастило се втурна към колата. Мунц се опита да го спре. Чарли му се изплъзна. Трима други се опитаха да го спрат.
    Мунц нареди на мъжете да го пуснат.
    Десният страничен прозорец го нямаше.
    Сержант Роджър Маркъм лежеше на предните две седалки. Главата му сякаш бе избухнала.
    Кастило не успя да види задната седалка, затова отвори вратата.
    „Къде, по дяволите, е Бети?“
    Кожената тапицерия беше оплескана с кръв.
    Кастило изтича обратно при полковник Мунц.
    — Тя къде е?
    — Изпратих я с линейка на стадиона — обясни Мунц. — Ще я прекарат с хеликоптер до Немската болница.
    — Колко е зле? — попита Кастило.
    — Простреляна е на няколко места. Един от куршумите е попаднал в лицето.
    — Какво, по дяволите, се е случило?
    — Според първия ни сценарий, доколкото разбрахме от очевидци — започна стегнато и професионално Мунц, — автомобилът е навлязъл в кръговото. Тогава е спрял. Кой знае защо, шофьорът…
    — Казваше се Роджър. Беше на двайсет години — прошепна Кастило.
    — Роджър спуснал прозореца. След това очевидно е видял какво става…
    — А какво е ставало?