Скачать fb2
Ботуши от биволска кожа

Ботуши от биволска кожа


Братя ГримБотуши от биволска кожа

    Имало едно време един войник, който нищо не умеел да прави — само скитал и просел милостиня от добри люде. Носел старо наметало и ботуши за езда, направени от биволска кожа.
    Един ден той вървял през полето и накрая стигнал до една гора. Не знаел къде се намира, но видял, че върху дънера на едно отсечено дърво седи ловец, облечен с хубави дрехи.
    Войникът му подал ръка, седнал на тревата до него и протегнал краката си.
    — Както виждам, имаш красиви ботуши и даже са лъснати — рекъл той на ловеца. — Но ако трябваше да скиташ като мене, нямаше да изкарат дълго. Виж моите: от биволска кожа са и ги нося вече дълго време, но пак не се късат.
    След малко войникът станал и казал:
    — Не мога да седя повече, защото съм много гладен. Ами на къде си тръгнал ти, побратиме, с тези лъскави ботуши?
    — Сам не зная — отвърнал ловецът, — загубих се в гората.
    — Така стана и с мене — рекъл войникът: — ние си приличаме като два стръка иглика. Хайде тогава да вървим заедно и да търсим пътя.
    Ловецът се усмихнал и двамата тръгнали заедно. Вървели докато се стъмнило.
    — Сега няма да можем да излезем от гората — рекъл войникът — но в далечината блещука светлинка. Сигурно ще намерим нещо за ядене.
    Тръгнали към светлината и стигнали до една каменна къща. Почукали на вратата и една стара жена им отворила.
    — Търсим място да пренощуваме — рекъл, войникът — малко храна, защото стомахът ми е празен като стара раница.
    — Тук не можете да останете — отвърнала старицата, — тази къща е разбойническа и най-разумно ще бъде да си отидете, докато не са се върнали разбойниците. Заварят ли ви тук, с вас е свършено.
    — Не вярвам да е чак толкова опасно — отвърнал войникът. — От два дни не съм ял нищичко и все едно ми е дали ще загина тук или ще умра от глад в гората. Ще вляза.
    Ловецът не искал да го последва, но войникът го дръпнал за ръката и го повлякъл със себе си.
    — Ела, побратиме, няма веднага да ни хванат за гушата.
    Старицата се съжалила над тях и рекла:
    — Сгушете се зад печката. Ако оставят нещо от яденето след като заспят, ще ви го дам.
    Едва се наместили в ъгъла, в стаята се втурнали дванадесет разбойници, насядали шумно около масата и поискали да ядат. Старицата донесла голям къс печено месо и разбойниците бързо го изяли.
    Войникът усетил миризмата на печеното и рекъл на ловеца:
    — Не мога да издържам повече, ще седна на масата и ще ям с тях.
    — Ще погубиш и себе си, и мене — рекъл ловецът и го хванал за ръката.
    Тогава войникът започнал да кашля силно. Чули разбойниците, захвърлили ножовете и вилиците, скочили от местата си и открили двамата зад печката.
    — Аха — викнали те, — в ъгъла ли сте се скрили!
    Какво търсите тук? Изпратиха ви да ни шпионирате ли? Почакайте, ще ви научим да летите, увиснали на сух клон.
    — Дръжте се малко по-любезно — казал войникът. — Аз съм гладен; дайте ми най-напред да хапна нещо, после можете да правите с мене, каквото искате.
    Слисали се разбойниците, а главатарят им казал:
    — Както виждам, не си от страхливите. Добре, ще ти дадем да ядеш, но след това ще умреш.
    — Лесна работа — отвърнал войникът, седнал до масата и почнал да си реже големи късове от печеното месо. — Ела и яж, побратиме с лъскавите ботуши — викнал той на ловеца, — ти сигурно не си по-малко гладен от мене, а по-вкусно печено няма да видиш никога.
    Но ловецът не искал да яде.
    Разбойниците гледали удивени войника и рекли:
    — Този човек от нищо не го е страх.
    После войникът рекъл:
    — Яденето беше хубаво, дайте сега и хубаво вино!
    Главатарят бил вече в добро настроение, не се разсърдил и викнал на старицата:
    — Донеси една бутилка с вино от мазето, и то от най-хубавото!
    Войникът отворил бутилката и приближил до ловеца.
    — Внимавай, че ще видиш звезди по пладне! Сега ще вдигна наздравица за цялата тази сбирщина.
    После завъртял бутилката над главите на разбойниците и викнал:
    — Да живеете всички, но си отворете устата и си вдигнете дясната ръка!
    И пил до насита.
    В това време всички разбойници останали неподвижни на местата си, като вкаменени, отворили уста и вдигнали дясната си ръка. Но ловецът казал на войника:
    — Сигурно знаеш и други фокуси, но по-добре ще бъде да си вървим.
    — Не, побратиме, толкова рано няма да се махнем оттук. Победихме врага и сега трябва да приберем плячката. Те седят здраво на местата си, зяпнали са от изненада и няма да мръднат, докато не им разреша аз. Ела, яж и пий!
    Войникът накарал старицата да донесе още една бутилка от най-хубавото вино и не станал от масата, докато не се наял така, че три дни да бъде сит. Започнало да се зазорява и той рекъл:
    — Време е вече да си тръгваме. И за да не се лутаме много, старицата ще ни покаже най-прекия път към града.
    Като стигнали в града, той отишъл при старите си другари и им рекъл:
    — Открих в гората едно място, пълно с разбойници. Елате с мене да ги унищожим.
    Повел ги войникът, но извикал и ловеца:
    — Ела с мене и ще видиш как ще ги заловим!
    Когато стигнали къщата на разбойниците, войникът строил отряда в кръг около тях, взел бутилката, отпил една глътка, завъртял я над главите им и викнал:
    — Да живеете всички!
    Те се размърдали, но докато разберат какво става, били повалени на земята с вързани ръце и крака. После войникът заповядал да ги хвърлят като чували в една кола и рекъл:
    — Закарайте ги направо в затвора.
    Но ловецът повикал един от отряда настрана и му поръчал нещо.
    — Побратиме с лъскавите ботуши — рекъл войникът, — ние победихме разбойниците, нахранихме се добре и сега можем спокойно да си вървим.
    Когато наближили града, войникът видял, че през градската порта влизат много хора, които се радвали и размахвали зелени вейки над главите си. После видял, че към тях се приближават и царските телохранители.
    — Какво ли значи това? — попитал той ловеца изумен.
    — Не знаеш ли — отвърнал ловецът, — че царят дълго време не е бил в царството? Днес той се завръща и всички излизат да го посрещнат.
    — Но къде е царят, аз не го виждам — попитал войникът.
    — Ето го — отвърнал ловецът. — Аз съм царят и известих за пристигането си.
    После разкопчал ловджийската си дреха и под нея блеснала царска одежда. Войникът се уплашил, паднал на колене и го помолил за прошка, че се отнасял с него като с равен.
    Ала царят му подал ръка и рекъл:
    — Ти си доблестен войник и ми спаси живота. Занапред няма да търпиш никакви лишения, защото аз ще се погрижа за тебе. И ако някой път ти се прияде хубаво печено месо, каквото яде в къщата на разбойниците, ела спокойно в дворцовата кухня. Но ако искаш да вдигаш наздравица за някого, първо ще искаш разрешение от мене.

info

Информация за текста

    © Димитър Стоевски, превод от немски

    Brüder Grimm

    Сканиране и разпознаване: Анани Младенов
    Публикация:
    Братя Грим — Приказки
    Превод — Димитър Стоев
    Илюстрации — Антония Дончева
    Редактор — Петя Дочева
    Технически редактор — Иван Додов
    Издателство — „Св.св. Кирил и Методий“

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2434]
    Последна редакция: 2007-04-29 13:46:37
Top.Mail.Ru