Скачать fb2
Американски богове

Американски богове

Аннотация

    „Американски богове“ представлява смес от действителни факти от историята на Америка, фентъзи и разнообразни нишки от древна и по-нова митология като цялото действие се върти около тайнствения и мълчалив главен герой — Шадоу. Това е четвъртият по ред роман на Нийл Геймън и е предшестван от написания в съавторство с Тери Пратчет роман — „Добри поличби“, както и от романите „Neverwhere“ и „Stardust“. Някои от темите, които са използвани в „Американски богове“ преди това присъстват в комиксите на Геймън от поредицата „The Sandman“, с които той е и най-добре познат.

    Източник: [[http://bg.wikipedia.org/wiki/Американски_богове?oldid=1893813|Уикипедия, свободната енциклопедия]]
    [[http://bg.wikipedia.org/wiki/Американски_богове|Статията „Американски богове“ от Уикипедия]] се разпространява при условията на [[http://bg.wikipedia.org/wiki/GNU_FDL|Лиценза за свободна документация на ГНУ]]. (Можете да разгледате [[http://bg.wikipedia.org/wiki/Американски_богове?action=history|историята и авторите на статията]].)


Нийл ГеймънАмерикански богове

Призив и предупреждение към пътешествениците
    Това е белетристична творба, а не пътеводител. В нея географията на Съединените американски щати не е изцяло плод на въображението: много от забележителностите в книгата могат да се посетят, пътеките в нея могат да се извървят и пътищата — да се нанесат върху картата; аз обаче съм си позволявал и волности. По-малко, отколкото вероятно предполагате, но все пак волности.
    Нито съм искал, нито съм получавал разрешение да използвам реално съществуващи места, които присъстват в разказа: очаквам собствениците на Каменния град и на Къщата върху скалата, както и ловците, собственици на мотела в центъра на Щатите, да се изненадат точно както всички останали, че имотите им се появяват тук.
    Не съм посочил къде точно се намират много от местата в книгата, например град Лейксайд и фермата с ясена на един час път южно от Блаксбърг. Ако искате, можете да ги потърсите. Дори е възможно да ги намерите.
    Освен това се разбира от само себе си, че в книгата всички хора, живи, мъртви и всякакви други, са измислени или са вместени в измислена среда. Истински са само боговете.
    Посвещавам на приятелите Кати Акър и Роджър Зелазни, които вече ги няма, с цялото многоточие между това

ПЪРВА ЧАСТ
СЕНКИ

    Винаги ме е занимавал един въпрос: какво става с бесовете, когато преселниците напускат родината си. Американците от ирландски произход си спомнят за своите елфи1, американците, дошли от Норвегия — за нисите2, американците с гръцко потекло — за върколаците, но само във връзка със събития, станали в старото им отечество. Когато веднъж попитах защо тези бесове не се срещат в Америка, ми отвърнаха през смях: „Страх ги е да прекосят океана, прекалено далеч е“, и посочиха, че Христос и апостолите така и не са дошли в Америка.
    Ричард Дорсън3,
    „Теория за възникването на американския фолклор“,
    в „Американският фолклор и историкът“,
    Издателство на Чикагския университет, 1971 г.

Глава 1

    Границите на нашата държава ли, господине? О, на север ние граничим със северното сияние, на изток — с изгряващото слънце, на юг — с цяло шествие от равноденствия, и на запад — с Деня на Страшния съд.
„Американски шеги, събрани от Джо Милър“
    Шадоу4 беше лежал в затвора три години. Беше доста едър, имаше вид на човек, с когото по-добре да си нямаш взимане-даване, затова най-големият му проблем бе как да убива времето. Поддържаше се във форма, усвояваше фокуси с монети и често мислеше колко много обича жена си.
    Най-хубавото — според Шадоу може би единственото хубаво нещо — на това да лежиш в затвора бе чувството на облекчение. Чувството, че не може да паднеш по-ниско и че си слязъл на дъното. Не се притесняваше, че могат да го заловят, защото вече го бяха заловили. Не се плашеше какво ще му донесе бъдещето, защото миналото вече му го беше донесло.
    Беше стигнал до извода, че не е важно дали си извършил онова, заради което са те осъдили. От опит се бе убедил, че всеки, когото срещаше в затвора, е обиден от нещо: винаги имаше нещо, което властите не бяха разбрали, нещо, за което твърдяха, че си извършил, макар че ти изобщо не си го правил, а и да си го направил, не е било точно така, както твърдят те. Важното бе, че са те хванали.
    Беше го забелязал през първите няколко дни, когато всичко, от жаргона до гадната храна, беше ново. Въпреки неудобствата и вцепеняващия ужас да лежиш в затвора Шадоу изпитваше огромно облекчение.
    Опитваше се да не говори прекалено много. Някъде в средата на втората година изложи теорията си пред своя съкилииник Лайсмит5, по прякор Тъжния, дребен мошеник родом от Минесота.
    Върху устните му, целите в белези, се появи усмивка.
    — Да — рече той. — Така е. Още по-хубаво е, ако си осъден на смърт. Точно тогава си спомняш вицовете как на някой му надянали примката и той си изул сандалите, понеже приятелите все му повтаряли, че ще си умре със сандали.
    — Това виц ли е? — попита Шадоу.
    — Че какво друго да е! Обеснически хумор. Най-добрият.
    — Кога за последно са обесили някого в този щат? — рече Шадоу.
    — Откъде да знам? — Лайсмит бръснеше оранжеворусата си коса и се виждаха гънките върху черепа му. — Но да ти кажа, според мен страната ни е започнала да се проваля, когато са престанали да бесят хора. Няма ги вече обесническите вицове. И майтапи.
    Шадоу сви рамене. Не виждаше нищо романтично в смъртното наказание.
    Реши, че ако не си осъден на смърт, затворът в най-добрия случай е временна отсрочка от живота — по две причини. Първо, животът се промъква и в затвора. Винаги има къде да паднеш още по-ниско. Животът продължава. И второ, ако си излежаваш кротко присъдата, все някой ден ще се видят принудени да те пуснат на свобода.
    В началото Шадоу не мислеше за това — то нямаше да стане скоро. После то се превърна в далечен лъч на надежда и той се научи да си повтаря, че „и това ще мине и ще замине“ и тая гадост — затворът, както всяка друга гадост, ще остане в миналото. Един прекрасен ден вълшебната врата ще се отвори и Шадоу ще излезе през нея. Ето защо задраскваше дните в календара „Пойните птици на Северна Америка“, единствения, който се продаваше в затворническата лавка, и слънцето залязваше, а Шадоу не го виждаше, и слънцето изгряваше и той пак не го виждаше. Разучаваше фокуси с монети, обяснени в книга, която бе намерил в пущинака на затворническата библиотека, усвояваше ги и си съставяше наум списъци на онова, което ще направи, щом излезе от затвора.
    Списъците на Шадоу ставаха все по-къси и къси. След две години ги беше свел до три неща.
    Първо, щеше да се изкъпе. Да се кисне дълго и сериозно във вана със сапунени мехурчета. И да чете вестник или може би да не чете. Някои дни му се искаше да чете, други — не.
    Второ, щеше да се подсуши с хавлиената кърпа и да си сложи халат. Може би и пантофи. Това с пантофите му харесваше. Ако пушеше, сигурно вече щеше да е минал на лула; той обаче не пушеше. Щеше да вдигне на ръце жена си („Палето ми! Какви ги правиш“, щеше да изпищи тя уж ужасена, а всъщност много щастлива). Щеше да я занесе в спалнята и да затвори вратата. Ако огладнееха, щяха да си поръчат пица.
    Трето, два-три дни по-късно, когато с Лора излезеха от спалнята, Шадоу щеше да се постарае, докато е жив, да не привлича вниманието и да не си създава неприятности.
    — И тогава ще се чувстваш щастлив ли? — попита Лайсмит, по прякор Тъжния.
    Онзи ден работеха в затворническия цех, сглобяваха хранилки за птици, което не бе кой знае колко по-интересно от това да слагат печати на регистрационни номера за автомобили.
    — Не наричай никого щастлив, докато не умре — каза Шадоу.
    — Херодот — рече Тъжния. — Ей. Схватлив си.
    — Кой е тоя Херодот? — намеси се Бижутера, после сложи страничните прегради на хранилката за птици и я подаде на Шадоу, който ги пристегна здраво с винтовете.
    — Един мъртъв грък — отговори той.
    — Последното ми гадже беше гъркиня — съобщи Бижутера. — Само какви лайна ядяха у тях! Няма да повярвате. Например ориз в листа. Ей такива дивотии.
    Бижутера беше с размерите и формата на автомат за кока-кола, със сини очи и коса, толкова руса, че чак изглеждаше бяла. Беше смазал от бой някакъв тип, допуснал грешката да опипа гаджето му в бара, където то танцувало. Бижутера му скочил. Приятелите на онзи повикали ченгетата, те задържали Бижутера и го проверили дали има досие, при което се установило, че преди година и половина е трябвало да полага общественополезен труд, а се е укрил.
    — Какво според теб трябваше да направя? — попита възмутен Бижутера, след като разказа на Шадоу цялата тъжна история. — Казах му, че това ми е гаджето. Нима трябваше да го оставя да проявява такова неуважение към мен? А? Опипа я цялата.
    — Обясни им го — беше отговорил Шадоу и не бе добавил нищо повече.
    Съвсем в началото бе научил едно: в затвора си излежаваш своята присъда. Не ти трябва да излежаваш и чужди.
    Не си навличай неприятности. Излежавай си своята присъда.
    Лайсмит му беше дал опърпано евтино издание на „История“ на Херодот.
    — Не е скучно. Страхотно е — каза му, когато Шадоу възропта, че не си падал по четенето. — Първо я прочети и после ще ми кажеш, че е страхотна.
    Шадоу беше направил физиономия, но разлисти книгата и не усети кога се е зачел.
    — Гръцка му работа — подметна погнусен Бижутера. — И онова, дето го разправят за тях, изобщо не е вярно. Когато се опитах да й го вкарам на моята отзад, щеше за ми избоде очите.
    Един ден най-неочаквано преместиха Лайсмит. Той остави на Шадоу своя екземпляр на Херодот. Между страниците беше скрита монета от пет цента. Монетите се внасяха контрабандно: можеш да изтъниш о камъка ръбовете и при сбиване да разрежеш нечие лице. На Шадоу не му трябваше оръжие, той просто искаше да си намери някакво занимание за ръцете.
    Не беше суеверен. Вярваше само в онова, което можеше да види. Въпреки това през онези последни седмици усещаше как над затвора е надвиснала беда, точно както я бе предусетил в дните преди обира. Присвиваше го под лъжичката и той си внушаваше, че просто го е страх да се върне в света навън. Но не беше сигурен. Беше изпаднал в параноя, по-силна от друг път, а в затвора параноята обикновено е голяма и всъщност е умението да оцеляваш. Шадоу беше по-потаен, по-призрачен от когато и да било. Забеляза, че следи движенията на надзирателите и на другите затворници и се опитва да разбере по тях какво точно ще го сполети — а бе сигурен, че ще го сполети нещо лошо.
    Месец преди деня, когато трябваше да го пуснат на свобода, Шадоу седеше в леденостуден кабинет, пред нисък мъж с виненочервено родилно петно на челото. Делеше ги писалището, мъжът беше отворил пред себе си досието на Шадоу и държеше евтина химикалка. Краят й беше силно изгризан.
    — Студено ли ви е, Шадоу?
    — Да — отговори той. — Малко.
    Мъжът сви рамене.
    — Такъв е редът — рече той. — Пускат парното чак на първи декември. И го спират на първи март. Не съм аз човекът, който пише правилата. — Той прокара показалец по листа хартия, прихванат с телбод отляво вътре в папката. — На трийсет и две години ли сте?
    — Да, господине.
    — Изглеждате по-млад.
    — Живея здравословно.
    — Тук пише, че сте били образцов затворник.
    — Извлякох си поука, господине.
    — Дали?
    Мъжът се вторачи в Шадоу, родилното петно върху челото му слезе по-надолу. Шадоу реши да сподели с него някои от теориите си за затвора, но се отказа. Само кимна и се постара да изглежда достатъчно разкаян.
    — Тук, Шадоу, пише, че имате жена.
    — Да. Лора.
    — Как вървят нещата там?
    — Не мога да се оплача. Винаги, когато можеше, жена ми ми идваше на свиждане — не е никак близо. Пишем си и при възможност аз й се обаждам.
    — Жена ви къде работи?
    — В една туристическа агенция. Праща хората по света.
    — Как се запознахте?
    Шадоу недоумяваше защо онзи го пита. Понечи да каже, че не му влиза в работата, сетне отговори:
    — Беше най-добрата приятелка на жената на най-добрия ми приятел. Те ни запознаха. Харесахме се.
    — И си имате работа?
    — Да, господине. Моят приятел Роби, същият, за когото вече ви споменах, има фитнесзала — „Фермата за мускули“, — навремето бях инструктор там. Той ми каза, че старата работа ме чакала.
    Вдигна се вежда.
    — Виж ти!
    — Разправя, че според него съм щял да привличам много клиенти. Да върна някои от старите и да привлека биячите, които искат да станат още по-големи биячи.
    Мъжът като че ли остана доволен. Загриза края на химикалката, после обърна листа хартия.
    — Какво мислите за извършеното от вас закононарушение? Шадоу вдигна рамене.
    — Сглупих — рече той и беше искрен.
    Мъжът с родилното петно въздъхна. Отбеляза с чавки няколко от редовете във формуляра. После разлисти книжата в досието на Шадоу.
    — Как ще се приберете? — попита той. — С „Грейхаунд“6 ли?
    — Със самолет. Хубаво е да имаш жена, която работи в туристическа агенция.
    Мъжът се свъси и родилното петно се нагъна.
    — Пратила ви е билет ли?
    — Не е нужно. Само ми съобщи номера. Билетът е електронен. Трябва само да се явя след един месец на летището, да покажа документ за самоличност и готово!
    Мъжът кимна, записа си за последно нещо, после затвори папката и остави химикалката. Върху сивото бюро се отпуснаха две бледи ръце, които приличаха на розови зверчета. Мъжът доближи длани, направи колибка с показалците и погледна Шадоу със сълзящи кафяви очи.
    — Късметлия сте — рече мъжът. — Имате при кого да се върнете, имате и работа. Можете да загърбите миналото. Разполагате с още един шанс. Възползвайте се максимално от него.
    Не протегна ръка да се здрависа с Шадоу, когато той стана да си върви — не че Шадоу го очакваше.
    Най-тежка беше последната седмица. В някои отношения бе по-тежка от трите години, взети заедно. Шадоу се питаше дали не е от времето: потискащо, тихо и студено. Имаше чувството, че се задава буря, тя обаче така и не се разрази. Тресеше го, побиваха го тръпки, присвиваше го под лъжичката, усещаше, че нещо се е объркало безвъзвратно. Вятърът беснееше вън на двора. На Шадоу му се струваше, че мирише на сняг.
    Звънна на жена си за нейна сметка. Знаеше, че за всяко обаждане от затворнически апарат телефонните компании взимат по три долара отгоре. Беше решил, че именно заради това телефонистките са толкова учтиви с хората, които се обаждат от затвора: знаеха, че точно те им плащат заплатите.
    — Имам някакво странно чувство — обясни той на Лора. Това не беше първото, което й каза. Първото беше: „Обичам те“, защото е хубаво да го казваш, ако го чувстваш, а Шадоу наистина обичаше жена си.
    — Здравей — отвърна Лора. — И аз те обичам. Какво странно чувство?
    — Не знам — каза Шадоу. — Сигурно е от времето. Все ми се струва, че ако излезе буря, всичко ще се оправи.
    — Тук е хубаво — каза жена му. — Листата още не са опадали съвсем. Ако не излезе буря, и ти ще ги видиш, когато се прибереш.
    — Пет дни — рече Шадоу.
    — Още сто и двайсет часа, и си идваш — каза Лора.
    — При теб всичко наред ли е? Нали нямаш неприятности?
    — Всичко е наред. Довечера ще се видя с Роби. Подготвяме ти купон за добре дошъл. Изненада.
    — Купон изненада ли?
    — Ами да. Ти не знаеш нищо, чу ли?
    — Нищичко.
    — Такъв те обичам — рече тя.
    Шадоу усети, че се усмихва. Беше в затвора вече три години, а Лора още знаеше как да го разсмее.
    — Обичам те, мила — каза й.
    — И аз те обичам, Пале — отвърна Лора. Шадоу затвори.
    Когато се ожениха, Лора му каза, че искала да си вземе кученце, но хазяинът им напомни, че според условията в договора нямали право да държат домашни любимци. „Ей! — беше възкликнал Шадоу. — Аз ще ти бъда куче. Какво искаш да правя? Да ти ръфам пантофите? Да ти пикая на пода в кухнята? Да те ближа по носа? Да те душа между краката? А на бас, че зная да правя всичко, каквото прави и едно куче!“ После я беше грабнал, сякаш е лека като перце, бе започнал да й ближе носа и я бе понесъл към леглото, а тя се превиваше от смях и пищеше.
    В затворническата столова при Шадоу бавно дойде Сам Фе-тишър, усмихна се и показа старите си зъби. Седна до него и започна да яде макароните със сирене.
    — Трябва да поговорим — рече му.
    Беше един от най-черните мъже, които Шадоу бе виждал. Можеше да е на шейсет години. Или на осемдесет. Но Шадоу бе срещал и трийсетгодишни наркомани, които изглеждаха по-стари от Сам Фетишър.
    — Хм? — рече Шадоу.
    — Задава се буря — заяви Сам.
    — И на мен така ми се струва — отвърна Шадоу. — В скоро време сигурно ще завали сняг.
    — Не такава буря. По-голяма. От мен да го знаеш, момче, когато дойде голямата буря, е за предпочитане да бъдеш тук, отколкото навън.
    — Излежах си присъдата — заяви Шадоу. — В петък си тръгвам.
    Сам Фетишър го изгледа.
    — Откъде си? — попита той.
    — От Игъл Пойнт7. Щата Индиана.
    — На друг ги разправяй тия — рече Сам Фетишър. — Питам те откъде си родом. Откъде са вашите?
    — От Чикаго — отговори Шадоу.
    Като малка майка му бе живяла там, пак там беше и умряла — преди половин живот.
    — Както ти казах. Задава се голяма буря. Сниши се, Шадоу. Нещо като… как им се вика на ония неща, върху които се крепят континентите? Плочи ли?
    — Тектонични плочи ли? — започна да налучква Шадоу.
    — Точно така. Тектонични плочи. Щом те се размърдат, Северна Америка ще се блъсне в Южна, едва ли изгаряш от желание да си по средата. Чаткаш ли?
    — Не.
    Едното кафяво око се затвори в бавно намигане.
    — Ей, после да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Сам Фетишър и лапна лъжица тресяща се буца оранжев крем малеби.
    — Няма.
    Шадоу прекара нощта в нещо като просъница: ту се унасяше, ту пак се будеше и слушаше как новият му съкилийник сумти и похърква на нара долу. През няколко килии някакъв виеше, стенеше и ревеше като звяр, от време на време някой се провикваше да млъкнел. Шадоу се опита да не слуша. Остави празните минути да го заливат, самотни и мудни.
    Още два дни. Четирийсет и осем часа, които започнаха с овесена каша, със затворническо кафе и с надзирател на име Уилсън, който потупа по рамото Шадоу по-силно, отколкото се налагаше, и му каза:
    — Шадоу? Насам.
    Шадоу провери съвестта си. Беше чиста, но както той вече бе установил, в затвора това съвсем не означаваше, че не си зага-зил яко. Двамата вървяха, общо взето, един до друг, стъпките им кънтяха по метала и цимента.
    Шадоу усети на гръкляна си вкуса на страха, горчив като вчерашно кафе. Лошото се случваше…
    Някъде в главата му се обади глас, прошепнал, че ще му лепнат още една година към присъдата, ще го пратят в карцера, ще му отсекат ръцете, ще му отсекат главата. Той си каза, че съвсем е изглупял, ала сърцето му бумкаше така, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите.
    — Не те разбирам, Шадоу — каза Уилсън, докато вървяха.
    — Какво не разбирате, господин надзирателю?
    — Теб. Прекалено кротък си. Прекалено учтив. Изчакваш като старците, а си на колко? На двайсет и пет? На двайсет и осем?
    — На трийсет и две, господин надзирателю.
    — И какъв си? Латиноамериканец? Циганин?
    — Поне аз не знам да съм такъв. Но е възможно.
    — Или пък имаш негърска кръв. Имаш ли негърска кръв, Шадоу?
    — Възможно е, господин надзирателю.
    Шадоу вървеше изправен и гледаше право напред — нямаше да допусне този да го извади от равновесие.
    — Така ли? Е, при всички положения ме плашиш. — Уилсън беше с пясъчноруса коса, с пясъчнорусо лице и пясъчноруса усмивка. — Напускаш ни скоро.
    — Надявам се, господин надзирателю.
    Минаха през две-три проверки. Всеки път Уилсън показваше служебната си карта. Качиха се по някакви стълби и застанаха пред кабинета на директора на затвора. На вратата с черни букви беше написано името му — Дж. Патерсън, — отстрани на вратата имаше мъничък светофар.
    Светеше червено.
    Уилсън натисна едно копче под светофара.
    Две-три минути стояха в мълчание. Шадоу се опита да си внуши, че всичко е наред и в петък сутринта той ще се качи на самолета за Игъл Пойнт, но сам не си повярва.
    Червената светлина угасна, светна зелената и Уилсън отвори вратата. Влязоха вътре.
    През последните три години Шадоу беше виждал няколко пъти директора. Веднъж той бе развеждал из затвора някакъв политик. Друг път затворниците се бяха разбунтували и той им беше говорил на групи от по сто души — беше им обяснил, че затворът е пренаселен и понеже и занапред ще си остане такъв, е по-добре да свикват.
    Отблизо Патерсън изглеждаше по-зле. Лицето му беше продълговато, прошарената му четинеста коса бе подстригана късо като на военен. Той миришеше на евтин одеколон. Зад него имаше лавица с книги, в заглавията на всички присъстваше думата „Затвор“, писалището бе безупречно чисто и празно, ако не се брояха телефонът и настолният календар с откъсващи се листове и с карикатури от „Далечната страна“8. В дясното ухо на директора имаше слухово апаратче.
    — Заповядай, седни.
    Шадоу седна. Уилсън застана зад него. Директорът издърпа едно чекмедже, извади папка и я сложи върху писалището.
    — Тук пише, че си осъден на шест години за въоръжено нападение и побой. Излежал си три години. Трябваше да те пуснем в петък.
    Трябваше ли? Шадоу усети как го присвива под лъжичката. Запита се колко ли още ще се наложи да лежи в затвора — една година? Две? Всичките три? Единственото, което каза, бе:
    — Да, господин директоре. Патерсън навлажни устни.
    — Какво каза?
    — Казах: „Да, господин директоре“.
    — Шадоу, ще те пуснем днес следобед. Ще излезеш на свобода два-три дни по-рано. — Шадоу кимна и зачака лошото. Директорът погледна документа върху писалището. — Това тук пристигна от болница „Джонсън“ в Игъл Пойнт… Жена ти. Починала е днес призори. Автомобилна катастрофа. Моите съболезнования.
    Шадоу кимна още веднъж.
    Уилсън го отведе обратно в килията, без да казва нищо. Отключи вратата и го вкара вътре. После рече:
    — Това е от ония добри новини, дето не знаеш дали е добра новина, или е лоша шега, нали? Добрата новина е, че те пускаме по-рано на свобода, лошата, че жена ти е умряла.
    И се засмя, сякаш наистина е много смешно. Шадоу не каза нищо.
    Събра си вдървено багажа, повечето вещи раздаде. Остави Херодот на Тъжния и книгата с фокусите с монети и макар и да му докривя, не взе и гладките метални кръгчета, които бе изнесъл тайно от работилницата и които му бяха заменяли монетите. Навън щеше да има монети, истински монети. Обръсна се. Облече цивилни дрехи. Мина през една, после през още и още врати, знаеше, че никога вече няма да се върне през тях, и Усети вътре в себе си празнота.
    От сивото небе бе завалял дъжд, вледеняващ дъжд. По лицето го жилеха топчета лед, от дъжда тънкото му яке подгизна, докато вървяха към жълтия автобус, който навремето бе превозвал ученици и с който сега щяха да ги откарат до най-близкия град.
    Докато се качат, станаха вир-вода. Осем души си тръгваха. Хиляда и петстотин оставаха зад решетките. Шадоу се качи в автобуса и докато пуснат отоплението, го втресе. Не знаеше какво ще прави, къде ще отиде сега.
    Главата му най-неочаквано се изпълни с призрачни образи. Във въображението си Шадоу напускаше друг затвор — много отдавна.
    Твърде дълго го бяха държали затворен в помещение без светлина: брадата му бе сплъстена, косата му беше станала на валмо. Надзирателите го бяха превели надолу по сиво каменно стълбище и оттам във вътрешен двор, пълен с ярко оцветени неща, с хора и предмети. Беше пазарен ден и той бе зашеметен от шума и цветовете: присвиваше очи срещу слънчевата светлина, изпълнила двора, и усещаше миризмата на соления влажен въздух и всички прекрасни неща по площада; отляво слънцето блестеше откъм водата…
    Автобусът се разтресе и спря на червен светофар.
    Вятърът виеше из автобуса, чистачките свистяха тежко нап-ред-назад по предното стъкло и размазваха града на червено-жълто неоново мокро петно. Беше ранен следобед, а през стъклото сякаш се виждаше нощ.
    — Мамка му — изруга мъжът на седалката до Шадоу, избърса с ръка влагата по прозореца и се взря в мокрия силует, бързащ по тротоара. — Маце!
    Шадоу преглътна. Хрумна му, че още не е плакал — всъщност не бе усетил нищо. Никакви сълзи. Никаква скръб. Нищо.
    Усети, че си мисли за един тип, Джони Ларч, негов съкилий-ник от самото начало, който му беше разказал как навремето го пуснали след пет години зад решетките: имал сто долара и билет за Сиатъл, където живеела сестра му.
    Джони Ларч отишъл на летището и подал билета на жената зад гишето, а тя му поискала шофьорската книжка9.
    Той й я показал. От две-три години била невалидна. Жената му обяснила, че с нея не може да удостовери самоличността си.
    Ларч й отвърнал, че дори и да била невалидна като шофьорска книжка, пак си била валидна като документ за самоличност и изобщо кой според нея бил на снимката, да не би някой друг?
    Жената отговорила, че ще му бъде признателна, ако не й крещи.
    Ларч казал да му дадяла скапаната бордна карта, защото в противен случай щяла да съжалява и той нямало да допусне да се отнася с такова неуважение към него. В затвора не позволяваш да ти се присмиват в лицето.
    Тогава жената натиснала някакво копче и след малко се появили хора от охраната на летището, които се опитали да убедят Джони Ларч да си тръгне с добро; той обаче нямал намерение да си тръгва и избухнал нещо като скандал.
    Резултатът от всичко това бил, че Джони Ларч така й не стигнал до Сиатъл и прекарал следващите два-три дни по кръчмите на града, а когато стоте долара заминали, обрал с детско пистолетче някаква бензиностанция, за да има пари за пиене, и накрая ченгетата го задържали, защото пикаел на улицата. Доста бързо се озовал отново зад решетките — да си излежи остатъка от присъдата и още малко отгоре заради оная история с бензиностанцията.
    Според Джони Ларч поуката от всичко това била: никога не се заяждай с хора, които работят по летищата.
    — Сигурен ли си, че не става въпрос за нещо от рода на: „Поведение, което е приемливо в по-особена среда, например в затвор, може да бъде неприемливо и дори да ти навреди, ако го приложиш извън такава среда?“ — попита Шадоу, след като Джони Ларч му разказа за патилата си.
    — Не, чуй ме, мой човек, от мен да го знаеш — възрази Джони Ларч, — не се заяждай с ония по летищата.
    При този спомен Шадоу се подсмихна. Шофьорската му книжка беше валидна още няколко месеца.
    — Автогарата! Всички да слизат!
    Сградата миришеше на пикоч и на прокиснала бира. Шадоу се качи на едно такси и каза на шофьора да го закара на летището. Обеща да му даде пет долара отгоре, ако го направи в мълчание. Пристигнаха за двайсет минути, през които шофьорът не каза и дума.
    После Шадоу тръгна бавно през ярко осветеното летище.
    Притесняваше се заради тоя електронен билет. Знаеше, че има билет за петък, не знаеше обаче дали е валиден и за този ден. Всичко електронно му се струваше някакво вълшебство, което след миг може да се изпари.
    Все пак носеше портфейла си, който бе у него за пръв път от три години; вътре имаше няколко невалидни кредитни карти и една на „Виза“, която за негова приятна изненада изтичаше чак в края на януари. Шадоу имаше и номера на резервацията. Освен това си даде сметка, че има и увереността, че стига да се прибере, всичко ще е наред. Лора отново ще е жива. Може би беше някакъв номер, за да го измъкнат няколко дни по-рано? Или просто бе станала грешка: от смачкания автомобил на магистралата са извадили трупа на друга Лора Мун10.
    Отвън, през прозорците-стени на летището проблесна светкавица. Шадоу усети, че е затаил дъх и чака. Далечен тътен на гръмотевица. Пое си дъх.
    Иззад гишето го погледна уморена бяла жена.
    — Здравейте — поздрави Шадоу. „Вие сте първата непозната жена от плът и кръв, с която разговарям от три години“. — Имам електронен билет. Трябваше да пътувам в петък, но се налага да го направя днес. Смъртен случай в семейството.
    — Хм. Моите съболезнования. — Жената тракна нещо на клавиатурата, погледна екрана, пак тракна нещо. — Всичко е наред. Сложих ви в самолета в три и половина. Заради бурята може да има закъснение, следете таблото. Имате ли багаж за предаване?
    Той вдигна малкия сак.
    — Това мога и да не го предавам, нали?
    — Да — потвърди жената. — Вземете го със себе си. Имате ли документ за самоличност със снимка?
    Шадоу й показа шофьорската си книжка.
    Летището не беше голямо, но той се изуми колко много хора се разхождат, просто си се разхождат из него. Загледа как си слагат нехайно на пода саковете, забеляза как пъхат портфейлите в задните си джобове, видя как оставят дамските си чанти без надзор под столовете. Точно тогава си спомни, че вече не е в затвора.
    Имаше половин час, докато ги повикат за самолета. Шадоу си купи пица и си опари устната с горещия кашкавал. Прибра си рестото и отиде на телефонните автомати. Обади се на Роби във „Фермата за мускули“, но чу телефонния секретар.
    — Ей, Роби — подхвана Шадоу. — Казаха ми, че Лора била мъртва. Пуснаха ме по-рано. Идвам си.
    И тъй като хората все пак правят грешки, той се бе убеждавал в това, звънна и вкъщи и заслуша гласа на Лора.
    — Здравейте — каза тя. — В момента не съм у дома или не мога да вдигна. Оставете съобщение и ще ви се обадя. Приятен ден!
    Шадоу не намери сили да остави съобщение.
    Седна на един пластмасов стол при изхода и стисна сака толкова силно, че чак го заболя ръката.
    Мислеше си за първия път, когато видя Лора. Тогава не знаеше дори как се казва. Тя беше приятелка на Одри Бъртън. Шадоу седеше заедно с Роби в едно сепаре в „Чи-Чи“, когато Лора влезе в заведението — вървеше една-две крачки зад Одри и Шадоу се усети, че се е загледал в нея. Беше с дълга кестенява коса и очи, толкова сини, та той погрешно отсъди, че е с цветни контактни лещи. Тя си поръча ягодово дайкири и настоя Шадоу да го опита, а после, когато той отпи, се засмя.
    Лора обичаше другите да опитват онова, което опитва тя.
    Онази вечер Шадоу я целуна за „лека нощ“, усети вкуса й като на ягодово дайкири и оттогава не му се бе приисквало нито веднъж да целуне друга.
    Някаква жена обяви, че пътниците от самолета на Шадоу трябва да се явят на изхода, и най-напред повикаха неговия ред. Той беше чак накрая, мястото до него беше свободно. Дъждът не спираше да барабани отстрани по самолета и Шадоу изпита чувството, че от небето малки деца ги замерват с шепи сух грах.
    Докато излитаха, заспа.
    Беше на тъмно място и нещото, което го гледаше, беше с отвратителна космата глава на бизон и с огромни влажни очи. Тялото беше като на мъж, лъскаво, мазно и гладко.
    — Задават се промени — заяви бизонът, без да мърда устни. — Има решения, които трябва да се вземат.
    По мокрите стени на пещерата трепкаше светлината на огън.
    — Къде съм? — попита Шадоу.
    — Вътре в земята и под земята — отговори мъжът-бизон. — Намираш се там, където чакат забравените. — Очите му приличаха на течни черни топчета, гласът му бе тътен, долетял изпод света. И миришеше на мокра крава. — Вярвай — прикани тътнещият глас. — Ако искаш да оцелееш, трябва да вярваш.
    — В какво да вярвам? — попита Шадоу. — В какво трябва да вярвам?
    Мъжът-бизон, се взря в него; беше надвиснал над него, очите му бяха пълни с огън. Отвори бизонската си уста, по която бе полепнала пяна, и отвътре тя беше червена от пламъците, които пламтяха в него, под земята.
    — Във всичко — ревна мъжът-бизон.
    Светът се наклони и се завъртя, Шадоу отново беше в самолета, който обаче продължи да се накланя. Някаква жена отпред изпищя плахо.
    Около самолета блесна ослепителна светкавица. Капитанът съобщи по уредбата, че ще се опита да набере височина, за да се измъкне от бурята.
    Самолетът потрепери и се разтресе и някак между другото, съвсем невъзмутимо, Шадоу се запита дали ще умре. Реши, че е възможно, но е малко вероятно. Извърна се към илюминато-ра и загледа как светкавицата озарява хоризонта.
    После пак се унесе, присъни му се, че отново е в затвора и докато чакат на опашката в столовата, Тъжния му прошепва, че някой е сключил договор за живота му, но че Шадоу не може да разбере кой и защо, а когато се събуди, вече кацаха.
    Той слезе с неуверена стъпка от самолета и примига, за да се разсъни.
    Помисли, че всички летища си приличат. В който и град да се намираш, летището си е летище: фаянсови плочки и коридори, и тоалетни, и изходи, и будки за вестници, и флуоресдентна светлина. Това летище приличаше на всички останали. Лошото бе, че не беше летището, на което Шадоу отиваше. Това тук беше голямо, с прекалено много хора и прекалено много изходи.
    — Извинявайте, госпожо!
    Жената вдигна очи от листовете пред нея.
    — Да?
    — Това тук кое летище е?
    Тя го погледна озадачена: явно се опитваше да разбере дали Шадоу се шегува. После каза:
    — Сейнт Луис.
    — Мислех, че самолетът е за Игъл Пойнт.
    — Беше за там. Заради бурите му промениха курса. Не ви ли съобщиха?
    — Може и да са съобщили. Бях заспал.
    — Отидете ето там, при онзи мъж с червеното сако.
    Мъжът бе висок почти колкото Шадоу, приличаше на бащата от някой сапунен сериал от седемдесетте: тракна нещо на компютъра и каза на Шадоу да тича — наистина да тича! — към изхода в другия край на залата.
    Шадоу хукна през летището, но когато отиде при изхода, вратата вече беше затворена. Той загледа през огледалното стъкло как самолетът се отдалечава по пистата.
    Жената на гише „Справки“ (ниска и мургава, с бенка отстрани на носа) се посъветва с друга жена и се обади някъде по телефона („Не, с този не става. Току-що отмениха полета“), после написа друга бордна карта.
    — С този ще стигнете — обясни му тя. — Ще се обадим на изхода и ще кажем, че отивате.
    Шадоу се почувства като грахово зърно, подмятано между три чаши, или като карта в колода, която разбъркват. Пак хукна през летището и накрая се озова почти там, откъдето беше влязъл.
    Дребничкият мъж на изхода взе бордната му карта.
    — Чакаме ви — доверително му каза той и откъсна края на бордната карта, върху която бе написано мястото на Шадоу — 17 Г.
    Той забърза към самолета; затвориха вратата след него.
    Мина през първа класа, там имаше само четири места, три от които бяха заети. Брадатият мъж в светлия костюм, който седеше до празното място най-отпред, се усмихна, когато Шадоу се качваше на самолета, и докато той минаваше покрай него, вдигна китка и почука по часовника си.
    „Да, да, заради мен закъснявате — помисли Шадоу. — Дано това е най-голямата ви грижа“.
    Докато вървеше към дъното на салона, самолетът му се видя Доста пълен. Всъщност установи, че няма нито едно празно място, а на 17 Г седеше жена на средна възраст. Шадоу й показа края на бордната карта, тя му показа своята: местата се дублираха.
    — Може ли да седнете? — попита стюардесата.
    — Не — отвърна Шадоу. — Опасявам се, че не мога.
    Тя изцъка, провери бордните карти, поведе го обратно към началото на самолета и му посочи празното място в първа класа.
    — Както личи, днес ви е щастлив ден — рече му стюардесата. — Искате ли нещо за пиене? Има малко време, докато излетим. А съм сигурна, че след всичко това едно питие няма да ви дойде зле.
    — Една бира, ако обичате — отговори Шадоу. — Каквато ви се намира.
    Стюардесата се отдалечи.
    Мъжът със светлия костюм на съседната седалка почука с нокът по часовника си. Беше черен ролекс.
    — Закъснение — заяви и го озари с усмивка, в която нямаше никаква топлина.
    — Моля?
    — Казах: закъснение.
    Стюардесата връчи на Шадоу чаша бира.
    За миг Шадоу се запита дали мъжът не е луд и после реши, че той очевидно му говори за самолета, принуден да чака последния пътник.
    — Извинявайте, ако съм ви забавил — отвърна той любезно. — Бързате ли?
    Стюардесата се върна и взе празната бира. Мъжът със светлия костюм й се ухили и рече:
    — Не се притеснявайте, ще я държа здраво.
    Тя му остави чашата „Джак Даниълс“, макар й да промърмори с половин уста, че нарушавала правилника на авиокомпанията („Нека аз, скъпа, реша дали го нарушавате“).
    — Времето със сигурност е важно — заяви мъжът. — Но аз всъщност се безпокоях, че ще изпуснете самолета.
    — Много мило от ваша страна.
    Самолетът стоеше неспокойно на земята, двигателите боботеха, нетърпеливи да политнат.
    — Друг път мило — каза мъжът в светлия костюм. — Имам работа за вас, Шадоу.
    Рев на двигатели. Малкият самолет се устреми напред и отхвърли Шадоу към облегалката. После се извисиха и светлините на летището под тях започнаха да се смаляват. Шадоу погледна мъжа на съседната седалка.
    Косата му беше червеникаво прошарена, брадата му — съвсем къса — бе прошарено червена. Грапаво четвъртито лице с бледосиви очи. Костюмът изглеждаше скъп и беше с цвят на разтопен ванилов сладолед. Вратовръзката му бе от тъмносива коприна, а иглата представляваше дърво, изработено от сребро: дънер, клони и дълбоки корени.
    Докато излитаха, мъжът държеше чашата с „Джак Даниълс“ — не се разплиска и капка.
    — Няма ли да ме попитате каква работа? — рече той.
    — Откъде знаете кой съм?
    Мъжът прихна.
    — О, на този свят няма нищо по-лесно от това да разбереш как хората наричат себе си. Малко мислене, малко късмет, малко памет. Попитайте каква работа.
    — Няма — отсече Шадоу.
    Стюардесата му донесе друга бира и той отпи.
    — Защо?
    — Прибирам се у дома. Имам си работа, която ме чака. Не ми трябва друга.
    Кривата усмивка на мъжа външно не се промени; сега обаче той изглеждаше наистина развеселен.
    — Нямате работа, която ви чака — заяви той. — Там не ви чака нищо. А аз ви предлагам напълно законна работа: добри пари, здравна осигуровка, чудесни премии. Ако доживеете до пенсия, ще ви осигурявам и за нея. Как мислите, няма да е зле, нали?
    — Сигурно сте видели името ми на сака — каза Шадоу.
    Мъжът не отговори.
    — Който и да сте — продължи Шадоу, — няма откъде да знаете, че ще се кача на този самолет. Самият аз не знаех и ако самолетът ми не бе отклонен към Сейнт Луис, изобщо нямаше да се кача на този. Явно сте голям шегаджия. Или се опитвате да ми пробутате нещо. Но според мен ще пътуваме по-приятно, ако още сега сложим край на този разговор.
    Мъжът сви рамене.
    Шадоу взе брошурата на авиокомпанията. Малкият самолет се тресеше и подскачаше из небето, от което на Шадоу му бе трудно да се съсредоточи. Думите се носеха из съзнанието му като сапунени мехури и изчезваха само миг, след като ги е Разчел.
    Мъжът до него седеше кротко и отпиваше от чашата с „Джак Даниълс“. Очите му бяха затворени.
    Шадоу прочете списъка с музикалните канали в самолетите с презокеански полети, после се загледа в картата на света с червени черти по нея, които показваха докъде лети авиокомпанията. Накрая изчете брошурата от кора до кора, затвори я без желание и я пъхна в джоба.
    Мъжът отвори очи. Шадоу си помисли, че те са някак странни. Едното бе по-тъмносиво от другото. Непознатият го погледна.
    — Между другото, Шадоу, моите съболезнования за жена ви — каза той. — Тежка загуба.
    На Шадоу му идеше да го удари. Вместо това си пое дълбоко дъх („Чуй ме, мой човек, не се заяждай с ония по летищата — го беше посъветвал Джони Ларч, — още преди да си се усетил, пак ще те тикнат тук“.). Преброи до пет.
    — Наистина тежка — рече той.
    Мъжът поклати глава и въздъхна.
    — Жалко, че е починала.
    — Загинала е в автомобилна катастрофа — обясни Шадоу. — Има и по-страшни начини да умреш.
    Мъжът бавно поклати глава. За миг на Шадоу му се стори, че е безплътен, сякаш най-неочаквано самолетът бе станал по-истински, а непознатият до него — по-нереален.
    — Шадоу — каза той. — Това не е шега. Не е измама. Мога да ти плащам повече от всеки друг. Ти си бивш затворник. Едва ли ще се извие дълга опашка от кандидати, които се надпреварват кой да те назначи.
    — Господин който и да сте — рече Шадоу достатъчно високо, за да бъде чут и през тътена на двигателите, — на тоя свят няма достатъчно пари.
    Усмивката стана по-широка. Шадоу се усети, че си мисли за едно предаване за шимпанзетата по телевизията. В него се твърдеше, че когато маймуните и шимпанзетата се усмихват, то е само за да оголят зъби в гримаса на омраза, на агресия или ужас. Когато едно шимпанзе ти се хили, не те чака нищо добро.
    — Работете за мен. Е, сигурно има и известен риск, но ако оцелеете, ще получите каквото си поискате. Бихте могли да станете следващият цар на Америка. Кой ще ви възнагради така богато? — попита мъжът. — А?
    — Вие кой сте? — полюбопитства Шадоу.
    — А, да. Информационната епоха… ще ми налеете ли още една чаша „Джак Даниълс“, госпожице? И не прекалявайте с леда… не че някога е имало други епохи. Информация и познания: две валути, които не се обезценяват никога.
    — Попитах кой сте.
    — Я да помисля. Доколкото виждам, днес ми върви, защо да не ме наричате Уензди11? Господин Уензди. Но бихте могли да ми викате и Тъзди12, нали?
    — Какво е истинското ви име?
    — Ако работите достатъчно дълго и достатъчно добре за мен, може и да ви кажа — отговори мъжът със светлия костюм. — Предлагам ви работа. Помислете. Никой не очаква от вас да приемете веднага, все пак не знаете дали не скачате в аквариум, пълен с пирани, или в ров с мечки. Не бързайте.
    Той затвори очи и отново се облегна.
    — Не мисля, че ще приема — рече Шадоу. — Не сте ми симпатичен. Не искам да работя за вас.
    — Както казах — натърти мъжът, без да отваря очи, — помислете добре. Не бързайте.
    Самолетът се разтресе и кацна, няколко пътници слязоха. Шадоу погледна през илюминатора: намираха се на малко летище насред пущинака и преди Игъл Пойнт имаше още две малки летища. Шадоу премести поглед върху мъжа в светлия костюм — как беше, май господин Уензди? Изглеждаше заспал.
    Шадоу стана импулсивно, грабна сака и слезе по стълбичката от самолета на мокрия лъскав тартан, после тръгна със спокойна крачка към светлините на летището. По лицето му забръска лек дъждец.
    Преди да влезе в сградата, спря, обърна се и погледна назад. От самолета не беше слязъл никой друг. Наземният персонал изтика стълбичката встрани, затвориха вратата и самолетът излетя. Шадоу влезе вътре и взе автомобил под наем — както се оказа на паркинга, малка червена тойота.
    Разгърна картата, която му бяха дали. Сложи я на дясната седалка. Игъл Пойнт беше на четиристотин километра. Бурите бяха отминали, ако изобщо бяха стигали чак дотук. Беше студено и ясно. Пред луната препускаха облаци и за миг Шадоу не бе сигурен кое се движи, дали облаците, или луната.
    Час и половина кара на север.
    Ставаше късно. Беше гладен и когато усети, че всъщност е направо прегладнял, отби от магистралата и навлезе в град Нотамън (нас. 1301 души). На бензиностанцията на „Амоко“ напълни резервоара догоре и попита отегчената касиерка къде може да хапне.
    — В кръчмата „Крокодилите на Джак“ — отговори тя. — Пада се на запад, по северния окръжен път.
    — Кръчмата на крокодилите ли?
    — Да. Джак твърди, че с тях било по-живописно. — Жената му нарисува карта върху обратната страна на морав флайер с реклама за печени пилета, парите от които щели да отидат за младо момиче, нуждаещо се от бъбрек. — Има два-три крокодила, една змия и една от ония чудесии, дето приличат на голям гущер.
    — Игуана ли?
    — Да, игуана беше.
    През града, по мост, още три-четири километра и Шадоу спря пред ниска правоъгълна сграда със светеща реклама на бира „Пабст“.
    Паркингът беше наполовина празен.
    Вътре бе много задимено, от джукбокса пееше Патси Клайн. Шадоу затърси с поглед крокодилите, но не ги видя. Запита се дали жената на бензиностанцията не го е взела на подбив.
    — Какво да бъде? — попита барманът.
    — Наливна бира и хамбургер с всичките му притурки. И пържени картофи.
    — Порция чили като начало? Най-вкусното в щата.
    — Защо пък не? — съгласи се Шадоу. — Къде е тоалетната?
    Мъжът посочи вратата в ъгъла. На нея беше закачена препарирана глава на алигатор. Шадоу влезе.
    Тоалетната беше чиста и добре осветена. Първото, което направи Шадоу, бе да се огледа: по навик („Не забравяй, Шадоу, докато пикаеш, няма как да се защитаваш“, каза както винаги тъжно Тъжния някъде в съзнанието му). Отиде при писоара вляво. После смъкна ципа на панталона си и пика цяла вечност — усети облекчение. Зачете се в пожълтелите изрезки от вестници, сложени в рамки на равнището на очите; имаше и снимка на Джак и два алигатора.
    Откъм писоара точно вдясно долетя любезно сумтене, макар че Шадоу не беше чул някой да влиза.
    Прав, мъжът в светлия костюм беше по-едър, отколкото му се беше сторил, докато бе седял до него в самолета. Беше висок почти колкото Шадоу, а Шадоу беше много висок. Гледаше право пред себе си. Изпика се, изтръска последните капки и си вдигна ципа.
    После се усмихна като лисица, която яде лайна през ограда от бодлива тел.
    — Е, господин Шадоу — рече господин Уензди, — имаше достатъчно време да помислиш. Приемаш ли работата?
НЯКЪДЕ В АМЕРИКА
Лос Анжелис, 23.26
    В тъмночервена стая — цветът на стените наподобява суров черен дроб — има висока жена, комиксово облечена в прекалено тесен копринен къс панталон, с гърди, които стърчат над жълтата блуза, завързана под тях. Черната й коса е вдигната и е прихваната на висок кок. До нея стои нисък мъж в масленозе-лена тениска и скъпи дънки. В дясната си ръка държи портфейл и клетъчен червено-бяло-син телефон „Нокия“.
    В червената стая има легло с бели чаршафи от нещо като сатен и с тъмночервена завивка. В долния край на леглото има дървена масичка, на която са сложени каменна статуетка на много широка в ханша жена и свещник.
    Жената подава на мъжа малка червена свещ.
    — Вземи — казва му. — Запали я.
    — Аз ли?
    — Да — потвърждава жената. — Ако искаш да ме имаш.
    — По-добре да ми беше духала в колата.
    — Може би — казва тя. — Не ме ли желаеш?
    Ръката й се плъзга по тялото, от бедрото към гърдата, движение като на реклама, сякаш жената представя нов продукт.
    От червените копринени шалове върху лампата в ъгъла на стаята светлината е червена.
    Мъжът гледа похотливо жената, после взима свещта и я слага в свещника.
    — Имаш ли огънче?
    Тя му подава кибрит. Мъжът откъсва една от клечките, пали фитила: той потреперва, сетне се разгорява с устойчив пламък, от който безликата статуя сякаш се раздвижва заедно с ханша и гърдите.
    — Сложи парите под статуята.
    — Петдесетачка.
    — Да — казва тя. — А сега ела и ме люби.
    Той разкопчава дънките и съблича масленозелената тениска. Жената разтрива с кафяви пръсти белите му рамене, после го обръща и започва да го люби с ръце, с пръсти и език.
    На него му се струва, че осветлението в червената стая е станало по-приглушено и единствената светлина идва от свещта, която гори с ярък пламък.
    — Как се казваш? — пита я той.
    — Билкис13 — отвръща жената, след като вдига глава. — Със „с“.
    — С какво?
    — Все едно. Той вече стене.
    — Дай да те чукам — казва й. — Трябва да те чукам.
    — Добре, миличък — отвръща тя. — Ще се чукаме. Но ще направиш ли нещо за мен?
    — Ей! — избухва внезапно той. — Плащам си, забрави ли! Тя го яхва с едно плавно движение и прошепва:
    — Знам, миличък, знам, че ми плащаш, пък и я се погледни, аз би трябвало да плащам на теб, голяма късметлийка съм…
    Той се подсмихва, за да й покаже, че няма да се хване на курвенските й приказки, не е вчерашен, тя е уличница, докато той все пак е продуцент и е наясно с тези номера, с които тя се опитва да му смъкне още пари; жената обаче не иска пари. Вместо това казва:
    — Скъпи, докато ми го даваш, докато ми вкарваш това голямо твърдо нещо, ще ме боготвориш ли?
    — Какво да те правя?
    Тя се клати върху него: набъбналата глава на члена му се търка о влажните устни на влагалището й.
    — Ще ме наричаш ли богиня? Ще отправяш ли молитви към мен? Ще ме боготвориш ли с тялото си?
    Той се усмихва. Виж я ти какво искала. Вечерно време всички превъртаме по малко.
    — Разбира се — отговаря мъжът. Тя бръква между краката си и си вкарва члена. — Приятно е, нали, богиньо? — пита той през стонове.
    — Боготвори ме, скъпи — казва проститутката Билкис.
    — Да — отвръща мъжът. — Боготворя гърдите, косата, катеричката ти. Боготворя бедрата, очите, устните ти, червени като череши…
    — Да — простенва жената и продължава да се клати върху него.
    — Боготворя зърната на гърдите ти, от които тече млякото на живота. Целувката ти е като мед, милувката ти пари като огън и аз я боготворя. — Думите му стават по-ритмични и следват тласъците, движението на телата им. — Носи ми сутрин своята страст, носи ми вечер утеха и благословение. Направи така, че да минавам невредим през страшни места, направи така, че още веднъж да дойда, да спя до теб и да те любя. Боготворя те с всичко вътре в мен, с всичко вътре в съзнанието ми, с всичко, което съм бил, с всичките си блянове и… — Той млъква и си поема дъх. — Какво правиш? Невероятно е. Наистина невероятно…
    Мъжът поглежда надолу към слабините си, към мястото, където двамата са се слели, ала жената го докосва с показалец по брадичката и изтиква главата му назад, така че той отново вижда само лицето й и тавана.
    — Продължавай да говориш, скъпи — подканя тя. — Не спирай. Не е ли приятно?
    — По-приятно от всичко, което съм изпитвал — потвърждава мъжът и е искрен. — Очите ти са звезди, които блестят в… мамка му… на небосвода, устните ти са нежни вълни, които лижат пясъка, и аз ги боготворя.
    Той прониква все по-надълбоко и по-надълбоко в нея, чувства се като наелектризиран, сякаш от кръста надолу тялото му е заредено с похот: разпасан, възбуден, блажен.
    — Донеси ми своя дар — проронва мъжът, който вече не знае какво говори, — едничкия си истински дар, винаги ме прави толкова… винаги така… моля те… аз…
    После насладата избухва в оргазъм, от който мозъкът му се изстрелва в някаква пустош, и докато той прониква все по-надълбоко и надълбоко в жената, главата, цялото му същество, самата му същност сякаш се изпразват…
    Затворил очи, мъжът се гърчи от спазми и се наслаждава на мига, сетне усеща някакъв тласък и макар че удоволствието продължава, изпитва чувството, че виси с главата надолу.
    Отваря очи.
    Мъчи се отново да открие мислите и разума, представя си раждане и в миг на съвършена следоргазмена яснота се пита без страх дали онова, което вижда, е измама.
    Ето какво вижда:
    Той е вътре в жената чак до гърдите, наблюдава невярващо и изумено, а тя слага и двете си ръце върху раменете му и натиска леко тялото му.
    Той се плъзга, хлъзга се още по-навътре в жената.
    — Как го правиш? — пита я или поне му се струва, че я пита, но може да е само в главата му.
    — Не аз, а ти, скъпи, го правиш — прошепва жената.
    Той усеща как устните на вагината й се стягат около гърдите и гърба му, как го обгръщат и обвиват. Пита се как ли изглежда всичко това отстрани, ако някой ги наблюдава. Пита се защо не е уплашен. И тогава проумява.
    — Боготворя те с тялото си — проронва мъжът, докато жената го набутва вътре в себе си.
    Срамните й устни обвиват плавно лицето му и очите му хлътват в мрака.
    Жената се протяга като огромна котка на леглото, после се прозява.
    — Да — казва тя. — Боготвориш ме.
    От телефона „Нокия“ еква писклив бурен аранжимент на „Ода на радостта“. Жената го взима, натиска един от бутоните и доближава телефона до ухото си.
    Коремът й е плосък, срамните устни са малки и стегнати. По челото и над горната й устна проблясва пот.
    — Да — казва жената. После добавя: — Не, скъпи, няма го. Отиде си.
    Изключва телефона и се свлича върху леглото в тъмночервената стая, после пак се протяга и затваря очи, и заспива.

Глава 2

    На гробището я откараха с разкошен дълъг кадилак, на гробището я откараха, и няма да се върне пак.
Стара песен
    — Позволих си да поискам да занесат поръчката на твоята маса — обясни господин Уензди, докато си миеше ръцете в мъжката тоалетна на пивница „Крокодилите на Джак“. — Все пак трябва да обсъдим доста неща.
    — Не съм на това мнение — отсече Шадоу.
    Избърса си ръцете с хартиена салфетка, намачка я на топка и я пусна в кошчето за отпадъци.
    — Трябва ти работа — заяви Уензди. — Никой не наема бивши затворници. Вие плашите хората.
    — Имам си работа. При това добра.
    — Във „Фермата за мускули“ ли?
    — Може би — рече Шадоу.
    — Не. Нямаш работа. Роби Бъртън е мъртъв. Без него „Фермата за мускули“ също е мъртва.
    — Ти си лъжец.
    — Естествено. И то добър. Най-добрият на света. Но се опасявам, че за това не те лъжа. — Той бръкна в джоба си, извади сгънат вестник и го връчи на Шадоу. — Седма страница — каза му. — Хайде да се връщаме в заведението. Можеш да го прочетеш на масата.
    Шадоу бутна вратата и се върнаха в ресторанта. Въздухът се синееше от дима, „Дикси Къпс“14 пееха „Айко, Айко“15. Шадоу се подсмихна — беше познал старата детска песничка.
    Барманът посочи маса в ъгъла. В единия й край имаше хамбургер и чиния чили, а на мястото отсреща — пържола алангле и порция пържени картофи.
    Вижте моя цар, в червено е облечен, Айко, Айко по цял ден, а на бас, че ще ви трепне, даже без да трепне.
    Шадоу седна на масата. Остави вестника.
    — Това е първото ми ядене като свободен човек. Първо ще хапна и чак тогава ще я чета тая седма страница.
    Изяде хамбургера. Беше по-хубав от затворническите. След две-три хапки реши, че и чилито е хубаво, но не е най-хубавото в щата.
    Лора го готвеше страхотно. Подбираше нетлъсто месо, едър шарен боб, нарязани на ситно моркови, бутилка — бутилка и нещо тъмна бира и току-що нарязани люти чушки. Оставяше го да покъкри малко, после добавяше червено вино, лимонов сок и щипка пресен копър, а накрая слагаше на око и от своите подправки за чили. Не веднъж и два пъти Шадоу се бе опитвал да я накара да му покаже как го готви: наблюдаваше я винаги, гледаше я как реже лука и го пуска в зехтина на дъното на тенджерата. Дори си беше записал рецептата с всичките продукти и веднъж з края на седмицата, когато Лора я нямаше, си сготви като нейното чили. Общо взето, се получи — при всички положения ставаше за ядене, но не беше чилито на Лора.
    Съобщението на седма страница бе първото описание на смъртта на жена му, което четеше. Лора Мун, за която в статията се казваше, че била на двайсет и седем години, и Роби Бъртън на трийсет и девет години пътували по междущатската магистрала, когато навлезли в платното за насрещно движение, точно пред огромен тир. Камионът ударил колата на Роби и тя отхвърчала отстрани на пътя.
    Спасителните отряди извадили от смачкания автомобил Роби и Лора. Докато ги закарат в болницата, и двамата вече били мъртви.
    Шадоу сгъна отново вестника и го плъзна по масата към Уензди, който ядеше с наслада пържолата, кървава и синьолилава, сякаш изобщо не е виждала огън.
    — Прибери си го — рече Шадоу.
    Карал Роби. Сигурно е бил пиян, макар че в статията не се казваше нищо по въпроса. Шадоу се усети, че си представя лицето на Лора, когато е разбрала, че Роби е много пиян и не може да шофира. Сценарият изникна в съзнанието му и той не бе в състояние да направи нищо, за да го спре: Лора крещи на Роби, крещи му да отбие встрани, после трясъкът на автомобила, блъснал се в тира, и воланът, който отхвърча…
    …Колата встрани от пътя, натрошено стъкло, което в светлината на фаровете блещука като лед и диаманти, кръв, която се стича на рубини по пътя. Две тела, извадени от смачканата кола и старателно положени едно до друго на банкета.
    — Е? — попита господин Уензди.
    Беше си изял пържолата, беше я изгълтал, сякаш умира от глад. Сега дъвчеше пържените картофи — бучеше ги стръвно с вилицата.
    — Прав си — отвърна Шадоу. — Нямам работа.
    Извади от джоба си монета от двайсет и пет цента и я сложи с езито нагоре. Метна я във въздуха, като я удари с пръст, сякаш се върти, после я хвана и я залепи отгоре ръката си.
    — Ези или тура? — попита.
    — Защо? — рече Уензди.
    — Не искам да работя за човек, на когото му върви по-малко, отколкото на мен. Ези или тура?
    — Ези — рече господин Уензди.
    — Съжалявам — заяви Шадоу, без дори да си прави труда да поглежда монетата. — Тура е. Нагласих го.
    — Нагласените игри са най-лесни за печелене — рече Уензди и се закани с квадратен пръст на Шадоу. — Погледни още веднъж.
    Той погледна. Наистина се беше паднало ези.
    — Явно нещо съм объркал, докато съм мятал монетата — каза той озадачено.
    — Не си знаеш интересите — рече Уензди и Шадоу се усмихна. — Аз просто съм си късметлия, голям късметлия. — После вдигна очи. — Не може да бъде! Лудия Суийни16. Ще пийнеш ли нещо с нас?
    — „Саудърн Къмфърт“17 с кола, без лед — отговори глас някъде зад Шадоу.
    — Ще ида да кажа на бармана — рече Уензди. Стана и понечи да тръгне към бара.
    — Мен няма ли да ме питаш какво ще пия? — попита Шадоу.
    — Вече знам — натърти Уензди и отиде при барплота. Патси Клайн пак запя от музикалната кутия: „Разходка след полунощ“.
    Саудърн Къмфърт с колата седна до Шадоу. Беше с къса рижа брада. Бе облечен в дънково яке на ярки декоративни кръпки и отдолу с лекьосана бяла тениска. На тениската пишеше:
    АКО НЕ МОЖЕШ ДА ГО ИЗЯДЕШ, ИЗПИЙ ГО, ИЗПУШИ ГО ИЛИ ГО ИЗШМЪРКАЙ… ПОСЛЕ ГО ИЗЧ…!
    Носеше и бейзболна шапка, на която пък пишеше:
    ОБИЧАЛ СЪМ САМО ЕДНА ЖЕНА И ТЯ БЕШЕ ЧУЖДА… СОБСТВЕНАТА МИ МАЙКА!
    Човекът отвори с мръсния нокът на палеца си пакет „Лъки Страйк“, извади цигара и почерпи Шадоу. Той понечи да я вземе по навик — не пушеше, но цигарите ставаха за размяна, — после се сети, че вече не е в затвора, и поклати глава.
    — Значи работиш за нашия човек, а? — попита брадатият. Не беше трезвен, макар че още не беше и пиян.
    — Май да — отвърна Шадоу. — А вие какво работите? Брадатият запали цигара.
    — Гном. — И се ухили.
    Шадоу не се усмихна.
    — Виж ти! — рече. — В такъв случай не трябва ли да пиете „Гинес“?
    — Стереотипи. Научете се да мислите с повече въображение — посъветва го брадатият. — Ирландия не се свежда само до „Гинес“.
    — Не говорите с ирландски акцент.
    — Тук съм от ужасно отдавна.
    — Значи все пак сте родом от Ирландия?
    — Обясних ви вече. Гном съм. Ние, гномите, не сме родом от скапаната Москва.
    — Да де, сигурно.
    Уензди се върна на масата; носеше с лекота в огромната си като лапа ръка трите питиета.
    — За теб, Лудия, „Саудърн Къмфърт“ и кола, за мен „Джак Даниълс“. А това е за теб, Шадоу.
    — Какво е?
    — Опитай го.
    Напитката беше кафеникавозлатиста. Шадоу отпи малка глътка и усети върху езика си странна смесица от кисело и сладко. Долавяше отдолу и алкохола, необичайния вкус. Напомняше му малко ракията, която си правеха сами в затвора в найлонов плик за отпадъци, където слагаха прогнили плодове, хляб, захар и вода, но бе по-сладка и доста по-странна.
    — Е, опитах я — оповести Шадоу. — Какво е?
    — Медовина — отговори Уензди. — Вино с мед. Питието на героите. Питието на боговете.
    Шадоу отпи още веднъж. Реши, че да, вече е доловил освен другото и вкуса на мед.
    — Прилича на саламура — заяви той. — Сладко вино от саламура.
    — Прилича на пикня на пиян диабетик — съгласи се Уензди. — Ненавиждам я.
    — Защо тогава си ми я донесъл? — попита с основание Шадоу.
    Уензди го погледна с различните си очи. Шадоу отсъди, че едното е стъклено, но така и не можеше да прецени кое от двете.
    — Донесох ти медовина, защото така е по традиция. А сега имаме нужда от възможно най-много традиция. За да скрепим сделката.
    — Още не сме сключили сделка.
    — Как така да не сме!? Ти вече работиш за мен. Охраняваш ме. Разкарваш ме с колата насам-натам. Изпълняваш дребни поръчки. В краен случай, но само в краен, нараняваш хора, които трябва да бъдат наранени. Ако умра, което е малко вероятно, ми устройваш бдение. В замяна ще се постарая да удовлетворя както подобава нуждите ти.
    — Мами те — предупреди Лудия Суийни. — Той е мошеник.
    — Точно така, мошеник съм — потвърди Уензди. — Точно затова имам нужда от човек, който да отстоява възможно най-добре интересите ми.
    Песента, долитаща от джукбокса, заглъхна и за миг заведението притихна и всички разговори замряха.
    — Веднъж ми казаха, че такива моменти, когато най-неочаквано всички млъкват, се случват само в еди-колко си часа и двайсет минути или еди-колко си часа без двайсет минути — отбеляза Шадоу.
    Суийни посочи часовника над бара — беше сложен в огромната бездушна паст на една от препарираните алигаторски глави. Беше единайсет и двайсет.
    — Ето на! — каза Шадоу. — Проклет да съм, ако знам защо се получава така.
    — Аз знам защо — намеси се Уензди. — Пий си медовината. Шадоу изпи на една дълга глътка остатъка от медовината и каза:
    — Може би с лед ще е по-приятна.
    — А може и да не е — каза Уензди. — Голяма гадост.
    — Така си е — съгласи се Лудия Суийни. — Извинете ме за малко, господа, но установявам, че съм изпаднал в крайна неотложна нужда да пусна една дълга вода.
    Изправи се и се отдалечи; беше невъзможно висок. Шадоу реши, че сигурно е над два метра.
    Келнерката избърса масата с кърпа и вдигна празните чинии. Уензди й каза да повтори поръчката, но този път медовината на Шадоу да е с лед.
    — При всички положения — рече Уензди — искам от теб точно това.
    — А желаеш ли да узнаеш какво искам аз? — попита Шадоу.
    — Нищо не би ме направило по-щастлив.
    Сервитьорката донесе поръчката. Шадоу отпи от медовината с лед който само я правеше още по-кисела и вкусът оставаше в устата и след като си преглътнал; все пак се утеши с мисълта, че питието не е особено силно. Не беше готов да се напива. Поне засега.
    Пое си дълбоко въздух.
    — Добре — подхвана. — Животът ми, който от три години съвсем не е от най-прекрасните, внезапно стана още по-неприятен. Сега трябва да направя няколко неща. Искам да отида на погребението на Лора. Искам да се сбогувам. Редно е и да прибера багажа й. Ако все още имаш нужда от мен, като начало искам седмично по петстотин долара. — Каза цифрата съвсем наслуки. Очите на Уензди не разкриха нищо. — Ако се сработим, искам след половин година да ми вдигнеш заплатата на хилядарка седмично. — Шадоу замълча. От години не беше говорил толкова дълго. — Каза, че може би ще се наложи да наранявам хора. Добре, но ще го правя само ако те се опитват да наранят теб. Не наранявам за забавление и пари. Нямам намерение да се връщам в затвора. Веднъж ми стига.
    — Няма да ти се налага да се връщаш — увери го Уензди.
    — Да, няма — повтори Шадоу.
    Допи медовината. Изведнъж се запита някак между другото дали не се е разбъбрил заради нея. Но думите излизаха от устата му като вода, бликнала от развален пожарен кран през лятото — и да опиташе, нямаше да може да ги спре.
    — Ти, господин Уензди или както там е истинското ти име, не си ми симпатичен. Ние с теб не сме приятели. Не знам как си слязъл от самолета, без да забележа, и как си ме проследил дотук. Но в момента съм без работа. Щом приключим, се махам. Махам се и ако почнеш да ме разиграваш. Дотогава ще работя за теб.
    — Чудесно — каза Уензди. — Значи се споразумяхме.
    — Да бе — рече Шадоу.
    В другия край на заведението Лудия Суийни пускаше монети от по двайсет и пет цента в джукбокса. Уензди си плю в шепата и протегна ръка. Шадоу сви рамене и също си плю в шепата. Стиснаха си ръцете. Уензди стискаше силно. Шадоу му отвърна със същото. След няколко секунди ръката го заболя. Уензди подържа ръката му още малко, после я пусна.
    — Добре — каза той. — Добре. Много добре. И така, още една последна чаша гадна блудкава медовина, за да скрепим сделката, и готово.
    — За мен „Саудърн Къмфърт“ с кола — заяви Суийни; вече залиташе.
    Джукбокса засвири „Кой обича слънцето?“ на „Велвит Ъндърграунд“18. На Шадоу му се стори странно, че в кръчмата може да звучи песен. Беше почти невероятно. Но всъщност цялата вечер ставаше все по-невероятна.
    Шадоу взе от масата монетата, която бе използвал за жребия, хвана я между палеца и показалеца на дясната ръка и му стана приятно, че усеща между пръстите си наскоро изсечения метал. После уж прехвърли с плавно движение монетата в лявата си ръка, но всъщност я плъзна нехайно в дясната. Стисна лявата около въображаемата монета. После хвана между палеца и показалеца на дясната втора монета, уж пуска и нея в лявата си шепа, и я остави да падне в дясната, при първата, в която тя се удари. Звънтежът затвърди впечатлението, че и двете монети са в лявата му ръка, макар че той ги стискаше здраво в дясната.
    — Фокуси с монети, а? — попита Суийни и вирна брадичка; неподдържаната му брада щръкна. — Е, щом ще правим фокуси, виж!
    Взе от масата празна чаша. После се пресегна и измъкна от въздуха голяма монета, златна и лъскава. Пусна я в чашата. Измъкна от въздуха втора златна монета и метна и нея в чашата, където тя изтрополи до първата. Измъкна монета и от пламъка на свещта на стената, друга — от брадата си, още една — от празната лява ръка на Шадоу, и ги пусна една по една в чашата. Накрая духна силно вътре, при което от ръката му в чашата паднаха още няколко монети. Изсипа чашата лепкави монети в джоба на сакото си, после удари по него с длан, за да покаже, че без съмнение е празен.
    — Готово — оповести Суийни. — Ето това е фокус с монети. Шадоу, който наблюдаваше внимателно, понаведе глава на една страна.
    — Как го направи?
    — Със замах и стил — отвърна Суийни така, сякаш доверява огромна тайна. — Да, точно така.
    Засмя се без глас и с редки зъби и се люшна на токове.
    — Да — каза Шадоу. — Точно така го направи. Трябва да научиш и мен. Доколкото съм чел за фокусите от рода „Блянът на скъперника“, сигурно криеш монетите в ръката, с която държиш чашата, и ги пускаш вътре, докато вадиш и криеш монетата в дясната си ръка.
    — Както го описваш, ми се вижда страшно трудоемко — заяви Лудия Суийни. — По-лесно е да вадиш монетите направо от въздуха.
    — Медовина за теб, Шадоу — каза Уензди. — Аз ще продължа с господин Джак Даниълс, а за ирландеца авантаджия…
    — Бутилирана бира, за предпочитане по-силна — отговори Суийни. — Така значи, авантаджия? — Взе каквото бе останало от питието му и го вдигна като за наздравица към Уензди. — Дано бурята ни подмине и ни остави здрави и невредими — каза той и гаврътна питието.
    — Хубава наздравица — отбеляза Уензди. — Но бурята няма да ни подмине.
    Пред Шадоу тропна поредната медовина.
    — Трябва ли да я пия?
    — Опасявам се, че да. За да скрепим сделката. Трети път майка и баща, нали?
    — Майната му — изруга Шадоу.
    Изгълта медовината на две големи глътки. Вкусът на туршия и мед изпълни устата му.
    — Ето така те харесвам! — рече господин Уензди.
    — Значи искаш да разбереш как се прави фокусът? — попита Суийни.
    — Да — потвърди Шадоу. — В ръкава си ли ги беше скрил?
    — Изобщо не са били в ръкава ми — възрази Суийни и се подсмихна, като се поклащаше и подскачаше, все едно е висок брадат вулкан, който се готви да изригне от задоволство, че е толкова блестящ. — Това е най-лесният фокус на света. Заради него ще се бия с теб.
    — А, без мен — поклати глава Шадоу.
    — Ама че работа — каза Суийни на помещението изобщо. — Нашият приятел Уензди си взима телохранител, а него го е страх дори да си покаже юмруците.
    — Няма да се бия с теб — повтори Шадоу.
    Суийни залиташе; беше плувнал в пот. Започна да си играе с козирката на бейзболната шапка. После измъкна от въздуха една монета и я сложи на масата.
    — Чисто злато, ако случайно се чудиш — заяви той. — И да победиш, и да загубиш — а ти ще загубиш, — монетата е твоя, стига да се биеш с мен. Такъв мъжага като теб… на никой не би му минало през ума, че си страхливец.
    — Вече ти каза, че няма да се бие с теб — намеси се Уензди. — Разкарай се. Взимай си бирата и ни остави на мира.
    Суийни пристъпи една крачка към Уензди.
    — Хайде, обречено старче, наречи ме авантаджия. Ах, ти, хладнокръвен бездушен дърт палач!
    От гняв лицето му беше пламнало в мораво. Уензди вдигна помирително ръце.
    — Глупости, Суийни. Мери си думите. Лудия го изгледа на кръв.
    После каза сериозно, както говорят само много пияните:
    — Взел си на работа страхливец. Как мислиш, какво ли ще направи, ако те почна?
    Уензди се обърна към Шадоу и каза:
    — Писна ми. Върши си работата.
    Шадоу се изправи и се взря нагоре, в лицето на Лудия Суийни: колко ли висок беше?
    — Досаждаш ни — каза му. — Пиян си. Мисля, че е време да си вървиш.
    На лицето на Суийни бавно се ширна усмивка.
    — Е, това вече е друго — заяви той.
    И замахна с огромен пестник към Шадоу. Той се дръпна, но Суийни го удари под дясното око и на Шадоу му се зави свят.
    И боят започна.
    Суийни се биеше без стил, без подход, без нищо освен нахъ-сеност: тежки, много бързи непремерени удари, които не улучваха точно толкова често, колкото и уцелваха.
    Шадоу се биеше отбранително и внимателно, като отбиваше ударите на Суийни или му се изплъзваше. Усещаше зяпачите наоколо. Масите бяха издърпани с роптаене и недоволство встрани, за да не пречат на биещите се. През цялото време Шадоу чувстваше, че Уензди не го изпуска от поглед и се подсмихва тъжно. Подлагаше го на изпитание, беше си очевидно, но на какво?
    В затвора Шадоу беше научил, че има два вида сбивания: сбивания, с които искаш да покажеш, че е по-добре да не ти се изпречват на пътя, при тях се стремиш всичко да е възможно най-зрелищно и внушително, и сбивания за лично ползване, истински сбивания, бързи, безпощадни и гадни, които приключват за секунди.
    — Ей, Суийни — рече задъхан Шадоу, — защо се бием?
    — За кеф — отвърна Суийни, вече трезвен или най-малкото видимо не пиян. — За да ни е гот. Не усещаш ли как във вените ти плъзва радост, точно както напролет в дървото плъзва сок?
    От устната му течеше кръв. От кокалчетата на Шадоу — също.
    — И така, как го направи това представление с монетите? — попита Шадоу.
    И се дръпна, завъртя се и пое с рамо удара, предназначен за лицето му.
    — Още първия път ти казах как го правя — изсумтя Суийни. — Но най-слепи — ау! браво на теб! — са онези, които не слушат.
    Шадоу бутна Суийни, той залитна назад и се удари в една от масите; от нея изпопадаха празни чаши и пепелници и се нат-рошиха на пода. Шадоу можеше да приключи с него.
    Погледна към Уензди, който кимна и извърна очи надолу към Лудия Суийни.
    — Приключихме ли?
    Лудия Суийни се поколеба, после кимна. Шадоу го пусна и отстъпи. Запъхтян, Суийни се оттласна от пода и се изправи.
    — На друг ги разправяй тия! — изкрещя той. — Ще приключим, когато кажа аз!
    После се ухили, метна се напред и замахна към Шадоу. Стъпи върху паднало кубче лед и усмивката му се смени с уплаха, краката му се подкосиха и той падна назад. Тилът му се удари с ясен тъп звук в пода.
    Шадоу долепи коляно до гърдите му и попита:
    — Още веднъж — приключихме ли с боя?
    — Да, безспорно — отвърна Суийни и надигна глава. — Защото радостта изтече от мен, като пикнята на малчуган в басейн в горещ ден.
    Изплю кръвта от устата си, затвори очи и заспа с гръмоглас-но величаво хъркане.
    Някой потупа Шадоу по гърба. Беше Уензди — пъхаше в ръката му бутилка бира.
    Беше по-приятна от медовината.
    Шадоу се събуди, опънат на задната седалка на автомобил. Сутрешното слънце беше ослепително, главата го болеше. Седна сковано и разтърка очи.
    Караше Уензди. И докато караше, си тананикаше фалшиво. В поставката имаше мукавена чаша кафе. Пътуваха по между-щатска магистрала. Седалката до шофьора беше празна.
    — Как се чувстваш в тази прекрасна утрин? — попита Уензди, без да се обръща.
    — Какво е станало с колата ми? — попита и Шадоу. — Бях я взел под наем.
    — Суийни я върна. Влизаше в сделката, която сключихте снощи. След сбиването.
    В главата на Шадоу се промъкнаха притеснителни разговори от предната вечер.
    — Останало ли ти е кафе?
    Едрият мъж бръкна под съседната седалка и подаде на Шадоу неотворена бутилка вода.
    — Дръж. Сигурно си се обезводнил. Засега това ще ти помогне повече от кафето. На следващата бензиностанция ще спрем и ще ти вземем закуска. Трябва и да се пооправиш. Изглеждаш ужасно.
    Шадоу отвъртя капачката на водата и отпи. Нещо издрънча силно в джоба на якето му. Той бръкна и извади монета колкото половин долар. Беше тежка и жълта.
    На бензиностанцията си купи несесер, в който имаше самоб-ръсначка, крем за бръснене, гребен и четка за зъби за еднократна употреба, опакована с тубичка паста. После отиде в мъжката тоалетна и се погледна в огледалото.
    Под едното око имаше синина: натисна я колкото да опита с един пръст и установи, че го боли много; долната му устна беше отекла.
    Изми си лицето с течния сапун в тоалетната, после се наса-пуниса и се обръсна. Изми си зъбите. Намокри си косата и я среса назад. Пак изглеждаше размъкнат.
    Запита се какво ли ще си каже Лора, когато го види, после спомни, че никога вече Лора няма да каже нищо, и забеляза огледалото, че лицето му трепери, но само за миг.
    Излезе.
    — Изглеждам отвратително — заяви Шадоу.
    — Естествено — съгласи се Уензди.
    Той занесе на касата най-различни закуски, плати и тях, и бензина, като на два пъти размисли как да го направи, дали с кредитна карта, или в брой, и с това ядоса младата касиерка, която дъвчеше дъвка. Шадоу видя как Уензди се притеснява все повече и се извинява. Изведнъж му се стори много стар. Момичето му върна парите в брой и прихвана стойността на покупките от картата, после му даде касовата бележка и пак му взе парите в брой, сетне върна парите и взе друга карта. Уензди очевидно бе на път да се разплаче — старец, станал безпомощен заради неумолимия поход на кредитните карти в съвременния свят.
    Излязоха от топлата бензиностанция; от устата им излизаше пара.
    Отново на път: от двете им страни се изнизваха ливади с пожълтяла трева. Дърветата бяха мъртви, без листа. От телеграфната жица ги гледаха две черни птици.
    — Ей, Уензди.
    — Какво?
    — Доколкото видях, ти изобщо не плати бензина.
    — О?
    — Доколкото видях, накрая касиерката плати на теб за привилегията да посетиш бензиностанцията. Как мислиш, дали вече се е усетила?
    — Никога няма да се усети.
    — Какъв си всъщност? Изпечен мошеник ли? Уензди кимна.
    — Да — каза. — Сигурно. Покрай другото.
    Навлезе в лявото платно, за да изпревари един камион. Небето беше помръкнало, открай докрай сиво.
    — Ще завали сняг — каза Шадоу.
    — Да.
    — Суийни… той наистина ли ми показа как се прави онзи Фокус със златните монети? — О, да.
    — Не помня.
    — Ще си спомниш. Вечерта беше тежка.
    По предното стъкло се плъзнаха няколко снежинки и за секунди се стопиха.
    — Тялото на жена ти е в погребален дом „Уендъл“ — каза Уензди. — Следобед ще го закарат на гробището, за погребението.
    — Откъде знаеш?
    — Докато беше в клозета, звъннах да проверя. Знаеш ли къде е погребален дом „Уендъл“?
    Шадоу кимна. Снежинките се въртяха зашеметяващо пред тях.
    — Ето я нашата отбивка — каза — Шадоу.
    Автомобилът се плъзна от междущатската магистрала покрай няколкото мотела северно от Игъл Пойнт.
    Бяха изтекли три години. Да. Имаше повече светофари и непознати витрини. Докато минаваха край „Фермата за мускули“, Шадоу помоли Уензди да намали. На вратата имаше написана на ръка бележка: „ПОРАДИ СМЪРТЕН СЛУЧАЙ ЗАТВОРЕНО ЗА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ“.
    Наляво по главната улица. Покрай ново ателие за татуировки и центъра за набиране на военнослужещи, после покрай „Бъргър Кинг“19 и непроменената позната дрогерия „Олсън“, накрая фасадата от жълти тухли на погребален дом „Уендъл“. Отпред на витрината имаше неонов надпис: „ДОМ НА ПОКОЙНИКА“. Под него стояха ненадписани, празни надгробни камъни.
    Уензди спря на паркинга и попита:
    — Искаш ли да дойда и аз?
    — Не особено.
    — Добре. — Усмивката му блесна тъжно. — Докато ти се сбогуваш, може да отида да свърша нещо. Ще взема стаи в мотел „Америка“. Ела там, щом приключиш.
    Шадоу слезе от колата и загледа как тя се отдалечава. После отиде в погребалния дом. Зле осветеният коридор миришеше на цветя и на препарат за лъскане на мебели, съвсем слабо се долавяше и формалин. В дъното беше параклисът.
    Шадоу забеляза, че стиска в длан златната монета и по навик я плъзга постоянно напред-назад. Тежеше в ръката му и това му вдъхваше увереност.
    Името на жена му беше написано на един лист до вратата в пая на коридора. Шадоу влезе в параклиса. Познаваше повечето хора вътре: колеги на Лора, доста от приятелите й.
    Всички го познаха. Пролича по лицата им. Но нямаше усмивки, нямаше поздрави.
    В дъното на помещението имаше малък подиум и на него кремав ковчег, около който бяха наредени най-различни цветя: червени и жълти, и бели, и тъмно, много тъмноморави. Той направи крачка напред. От мястото, където застана, се виждаше тялото на Лора. Шадоу не искаше да продължи към ковчега, не дръзваше и да си тръгне.
    Някакъв мъж в тъмен костюм — Шадоу се сети, че работи в погребалния дом, — каза:
    — Господине? Ще се подпишете ли в книгата за съболезнования?
    После му посочи отворената тетрадка с кожена подвързия върху малката катедра.
    Той написа с четливия си почерк „ШАДОУ“ и датата, сетне добави отстрани (ПАЛЕТО), за да поотложи мига, когато ще тръгне към дъното на помещението, където се бяха събрали хората и където беше ковчегът, а също нещото в кремавия ковчег, което вече не беше Лора.
    През вратата влезе дребна жена — и явно се поколеба. Косата й беше медночервена, дрехите й бяха скъпи и много черни. „Вдовишки траур“, помисли Шадоу. Познаваше я добре. Одри Бъртън, съпругата на Роби.
    Одри държеше букетче теменужки, чиито дръжки бяха увити в сребърен станиол. Шадоу си помисли, че децата берат такива букетчета през юни. Но по това време на годината теменужки не растяха.
    Тя прекоси помещението и спря при ковчега на Лора. Шадоу я последва.
    Лора лежеше със затворени очи и с ръце, скръстени върху гърдите. Беше облечена в строг син костюм, който Шадоу не беше виждал. Дългата й кестенява коса беше махната от очите. Хем беше неговата Лора, хем не беше: Шадоу си даде сметка, че покоят й е неестествен. Тя открай време спеше твърде неспокойно.
    Одри сложи букетчето теменужки върху гърдите на Лора, после сви уста и се изплю с все сила върху мъртвото лице. Плюнката падна на бузата й и се застича към ухото. Одри вече вървеше към вратата. Шадоу забърза след нея.
    — Одри! — каза той.
    — Шадоу! Избягал ли си? Или са те пуснали?
    Той се запита дали е на успокоителни. Гласът й беше далечен и бездушен.
    — Вчера ме пуснаха. Свободен човек съм — обясни Шадоу. — Какво, дявол го взел, беше това изпълнение?
    Тя спря в тъмния коридор.
    — Теменужките ли? Винаги са били любимите й цветя. Като малки ходехме заедно да ги берем.
    — Не теменужките.
    — О, това ли? — каза тя и махна нещо от ъгълчето на устата си. — Мислех, че е очевидно.
    — За мен не е, Одри.
    — Не са ли ти казали? — Гласът й беше спокоен, без чувства. — Жена ти, Шадоу, е умряла с члена на мъжа ми в устата си.
    Той се върна в погребалния дом. Някой вече беше избърсал плюнката.
    Хапна в „Бъргър Кинг“; погребението беше следобед. Кремавият ковчег на Лора бе погребан в гробището за хора с всякакви вероизповедания в края на града: хълмиста залесена морава без ограда, осеяна с надгробни камъни от черен гранит и бял мрамор.
    Отиде на гробището с катафалката на „Уендъл“; с него беше и майката на Лора, госпожа Маккейб. Тя явно смяташе, че именно Шадоу е виновен за смъртта на Лора.
    — Това нямаше да се случи никога, ако ти беше тук — заяви тя.
    — Умът ми не го побира защо се омъжи за теб. Казвала съм й го. Постоянно й го повтарях. Но кой ли слуша майка си! — Тя замълча и се взря по-внимателно в лицето на Шадоу. — Бил ли си се?
    — Да — потвърди Шадоу.
    — Варварин — рече тъща му, после стисна уста, вдигна глава, така че брадичката й затрепери, и загледа право пред себе си.
    За изненада на Шадоу на гробището беше и Одри Бъртън — стоеше малко встрани. Краткото опело приключи и ковчегът беше смъкнат в студената земя. Хората се разотидоха.
    Шадоу не си тръгна. Стоеше разтреперан, с ръце в джобовете, и не гледаше вторачено дупката в земята.
    Небето беше чугуненосиво, безлико и плоско като огледало. Пак прехвърчаха призрачни снежинки, въртяха се и въртяха.
    Имаше нещо, което Шадоу искаше да каже на Лора, и беше готов да чака, докато се сети какво. Светът бавно започна да губи светлина и цвят. Краката му вече бяха започнали да изтръпват, ръцете и лицето го боляха от студа. Той бръкна в джобовете си, за да се постопли, и напипа златната монета.
    Отиде при гроба.
    — Това е за теб — каза.
    Върху ковчега бяха хвърлени няколко лопати пръст, но дупката не беше запълнена. Шадоу метна златната монета в гроба с Лора, после бутна в дупката още малко пръст, за да скрие монетата от алчните гробари. Изтръска пръстта от ръцете си и каза:
    — Лека нощ, Лора. — И добави: — Извинявай.
    Извърна лице към светлините на града и тръгна към Игъл Пойнт.
    Мотелът беше на цели пет километра, но след трите години, прекарани в затвора, му беше приятно, че може просто да върви и да върви, ако трябва и цяла вечност. Можеше да тръгне пеш на север и накрая да стигне в Аляска или Да се отправи на юг, към Мексико и отвъд него. Можеше да стигне в Патагония или до Огнена земя.
    До него спря кола. Прозорецът се смъкна с тихо бръмчене.
    — Искаш ли да те закарам, Шадоу? — попита Одри Бъртън.
    — Не — отвърна той. — Особено пък ти.
    Продължи да върви. Одри подкара до него с пет километра в час. В лъчите на фаровете танцуваха снежинки.
    — Мислех, че ми е най-добрата приятелка — подхвана Одри. Чувахме се всеки ден. Ако двамата с Роби се скарахме, тя научаваше първа, отивахме в „Чи-Чи“ да пийнем по някоя маргарита и обсъждахме какви отрепки са мъжете. А тя през цялото време се е чукала с него зад гърба ми.
    — Моля те, Одри, махни се.
    — Просто исках да знаеш, че си имам основателна причина за онова, което направих. Той не каза нищо. — Ей! — извика тя. — Ей! На теб говоря.
    Шадоу се обърна.
    — Какво искаш да ти кажа? Че беше права, когато заплю Лора в лицето ли? Искаш да ти кажа, че не ме е заболяло? Или че от онова, което ми каза, сега я мразя повече, отколкото ми липсва ли? Няма да стане, Одри.
    Тя кара още минута до него, без да проронва и дума. После рече:
    — Е, как беше в затвора, Шадоу?
    — Хубаво — отговори той. — Все едно си си у дома.
    Одри натисна газта, двигателят ревна и тя подкара напред.
    Фаровете се отдалечиха и светът се превърна в мрак. Здрачът потъмня до нощ. Шадоу продължаваше да очаква, че от вървенето ще се стопли, че в премръзналите му ръце и крака ще нахлуе топлина. Не стана.
    Веднъж в затвора Лайсмит Тъжния беше нарекъл малкото затворническо гробище зад лечебницата Градината с костите и образът се бе врязал в съзнанието на Шадоу. Оная нощ той беше сънувал овощна градина в лунната светлина, бели дървета като скелети с клони, които завършват с кокалести ръце, и корени, проникнали дълбоко в гробовете. По дърветата в градината с костите от съня имаше плодове — странни плодове, но докато вървеше, Шадоу не можа да си спомни какви точно, нито защо му се бяха сторили толкова отблъскващи.
    Подминаваха го автомобили. Шадоу съжали, че няма тротоар. Препъна се в нещо, което не виждаше в тъмното, и се просна в канавката; дясната му ръка хлътна в няколко сантиметра студена кал. Той се изправи и избърса ръце в крачолите си. Огледа се плахо. Успя само да види, че до него стои някой — и върху носа и устата му се лепна нещо мокро и той усети как го блъсват химически изпарения.
    Този път канавката му се стори топла и уютна.
    Имаше чувството, че някой е прикачил слепоочията му към черепа му с огромни пирони. Ръцете му бяха завързани зад гърба с нещо като каиши. Намираше се в автомобил — седеше на кожена тапицерия. За миг се запита дали възприятията му не го подвеждат, после видя, че не, другата седалка наистина е много далеч.
    До него седяха хора; той обаче не можеше да се обърне, за да ги види.
    Дебелият младок в другия край на огромната лимузина извади от барчето диетична кока-кола и я отвори с пукот. Беше облечен в дълго черно манто от нещо като коприна; изглеждаше така, сякаш току-що е навършил двайсет години, по едната му буза лъщеше акне. Той се усмихна, забелязал, че Шадоу е дошъл на себе си.
    — Здрасти, Шадоу — поздрави го. — Не ме разигравай.
    — Добре — отвърна той. — Няма. Можете ли да ме хвърлите в мотел „Америка“ край междущатската магистрала?
    — Удари го — нареди младокът на мъжа отляво на Шадоу.
    Шадоу получи в слънчевия си сплит силно кроше, което му изкара въздуха, и се преви. Изправи се бавно.
    — Казах, не ме разигравай. А ти ме разиграваш. Отговаряй кратко и ясно, иначе ще те убия. Или може би няма да те убия. Може би ще оставя децата да ти изпотрошат всички кости. Те са общо двеста и шест. Не ме разигравай.
    — Разбрах — отвърна Шадоу.
    Светлините по тавана на лимузината сменяха цвета си и от виолетови ставаха сини, после зелени и жълти. — Работиш за Уензди — отбеляза младокът.
    — Да — потвърди Шадоу.
    — Какво, да го вземат мътните, е намислил? Какво търси тук? Сигурно има план. Какъв?
    — Работя за господин Уензди от тази сутрин — уточни Шадоу. — Момче за всичко съм.
    — Твърдиш, че не знаеш?
    — Да: твърдя, че не зная.
    Хлапето бръкна в сакото си и извади от вътрешния джоб сребърна табакера. Отвори я и предложи на Шадоу цигара.
    — Пушиш ли?
    Шадоу си помисли дали да не помоли да му развържат ръцете, но се отказа.
    — Не, благодаря — отговори.
    Цигарата, изглежда, беше свита на ръка и когато хлапето я запали с матовочерната запалка „Зипо“, замириса малко като на изгорели електрочасти.
    Хлапето всмукна силно дима и го задържа. Накрая го издиша на тънка струя през устата си и пак го пое през ноздрите. Шадоу заподозря, че известно време е упражнявало този номер пред огледалото, преди да го покаже пред околните.
    — Ако си ме излъгал, ще те убия — заяви хлапето сякаш от много далеч. — Знаеш го.
    — Каза ми.
    Хлапето пак вдиша дълбоко цигарения дим.
    — Твърдиш, че си отседнал в мотел „Америка“. — Почука по стъклото, което го делеше от шофьора, и прозорецът се смъкна.
    — Мотел „Америка“ на междущатската магистрала. Трябва да оставим там нашия гост.
    Шофьорът кимна и стъклото отново се вдигна.
    Проблясващите светлини от фиброоптично стъкло продължаваха да сменят в строго определена последователност приглушения си цвят. На Шадоу му се стори, че очите на хлапето също блестят в зелено, като монитор на допотопен компютър.
    — Предай на Уензди следното, мой човек. Кажи му, че е история. Че е забравен. Че е стар. Предай му, че бъдещето сме ние и че пет пари не даваме за него и за такива като него. Той е обречен да се озове в боклукчийската кофа на историята, докато хора като мен се возят в лимузини по свръхскоростната магистрала на бъдещето.
    — Ще му предам — обеща Шадоу.
    Чувстваше се замаян. Надяваше се да не му се пригади.
    — Предай му, че сме програмирали наново действителността. Кажи му, че езикът е вирус, че религията е операционна система, а молитвите — никому ненужна информация. Предай му това, иначе ще те убия — закани се благо младокът през пушека.
    — Разбрах — рече Шадоу. — Можете да ме оставите тук. Ще стигна и пеш.
    Младокът кимна и каза:
    — Беше ми приятно да си поговорим. — Бе омекнал от дима.
    — Би трябвало да знаеш, че ако те убием, просто ще те изтрием. Разбра ли? Едно кликване и си зачеркнат със случайно избрани единици и нули. Няма действие, което да отменя заличаването. — Хлапето почука по стъклото и каза на шофьора: — Той ще слезе тук.
    После пак се обърна към Шадоу и посочи цигарата.
    — Синтетична жабешка кожа — обясни хлапакът. — Знаеш ли, че вече произвеждат изкуствен буфотенин?
    Автомобилът спря и вратата се отвори. Шадоу слезе неуверено. Онова, с което беше завързан, бе срязано. Обърна се. Отвътре колата се беше превърнала в гънещ се облак дим, в него проблясваха две светлинки, сега с медно-златен цвят, като красивите очи на жаба.
    — Всичко е въпрос на преобладаваща парадигма, Шадоу. Нищо друго не е важно. А, да, моите съболезнования за жена ти.
    Вратата се затвори и огромната лимузина безшумно потегли. Шадоу беше на двеста метра от мотела и тръгна пеш натам, като вдишваше студения въздух — мина покрай червени, жълти и сини светлини, рекламиращи всякакви видове бързо хранене, каквито можете да си представите, стига те да се свеждат до хамбургера, и се добра без произшествия до мотел „Америка“.

Глава 3

    Всеки час наранява. Последният убива.
Древна поговорка
    На рецепцията в мотел „Америка“ седеше слаба млада жена. Тя каза на Шадоу, че приятелят му вече го е регистрирал, и му даде правоъгълния пластмасов ключ от стаята. Беше със светлоруса коса и с лице, което приличаше малко на муцуната на гризач, особено ако жената се усъмнеше в нещо, а усмихнеше ли се, приликата изчезваше. Отказа да съобщи номера на стаята на Уензди и настоя да му звъннела, за да му съобщяла, че неговият гост вече е дошъл.
    Уензди излезе от една стая по-нататък в коридора и кимна на Шадоу да отиде при него.
    — Как беше погребението? — попита той.
    — Приключи — отвърна Шадоу.
    — Говори ли ти се за него?
    — Не — каза Шадоу.
    — Чудесно — ухили се Уензди. — Напоследък всички говорят прекалено много. Приказки приказки приказки. Държавата щеше да е много по-добре, ако хората знаеха да страдат в мълчание.
    Уензди го поведе към стаята си, която се падаше срещу стаята на Шадоу. Вътре беше пълно с карти, сгънати, разпрострени върху кревата, закачени с лепенки по стените. Уензди беше разчер-тал картите открай докрай с ярки маркери: флуоресциращи оттенъци на зеленото, болезнено розовото и крещящо оранжевото.
    — Бях отвлечен от едно дебело хлапе — съобщи Шадоу. — Каза да съм ти предадял, че си бил обречен да се озовеш на бунището на историята, докато хора като него се возели в лимузините си по свръхскоростната магистрала на живота. Нещо от този род.
    — Сополанко — отсече Уензди.
    — Познаваш ли го?
    Уензди сви рамене.
    — Знам кой е. — Седна тежко на единствения стол в стаята. — Нямат си и понятие — заяви Уензди. — Ама никакво. Колко още трябва да останеш в града?
    — Не знам. Може би още една седмица. Сигурно трябва да прибера нещата на Лора. Да се погрижа за жилището, да се отърва от дрехите й, такива неща. Майка й ще полудее, но си го е заслужила.
    Уензди кимна с огромната си глава.
    — Колкото по-бързо се оправиш, толкова по-бързо ще се махнем от Игъл Пойнт. Лека нощ.
    Шадоу прекоси коридора. Стаята му беше точно копие на стаята на Уензди, дори картинката с кървавия залез на стената над леглото беше същата. Той си поръча пица с кашкавал и кайма, после напълни ваната, изля всички шампоани от малките пластмасови мотелски шишенца и направи пяна.
    Беше много едър, ваната не го побираше, но той все пак седна вътре и се опита да й се наслади възможно най-много. Беше си обещал, когато го пуснат от затвора, да си вземе вана, а беше от хората, които, ако са обещали нещо, го правят.
    Малко след като излезе от ваната, пристигна и пицата и той я изяде, като я поля с кутийка безалкохолно.
    Легна си с мисълта: „Това е първото ми легло като свободен човек“, но от нея му стана по-малко приятно, отколкото беше очаквал. Не беше дръпнал пердетата и загледа през стъклото на прозореца светлините на автомобилите и на заведенията за бързо хранене — беше му спокойно да знае, че там, навън, има друг свят, където, стига да поиска, може да отиде.
    Каза си, че би могъл да лежи и в леглото у дома, в жилището, което беше делил с Лора — в леглото, което бе делил с нея. Но го заболя при мисълта да бъде там без нея, заобиколен от вещите й, от нейната миризма и живот…
    „Недей да ходиш там“, рече си. Реши да мисли за друго. За фокусите с монети. Знаеше, че не притежава характера на фокусник: не можеше да измисля разни небивалици, без които никой нямаше да му повярва, не му се искаше и да прави фокуси с карти и да вади отнякъде книжни цветя. Виж, искаше да прави фокуси с монети, беше му приятно. Започна да си съставя списък на фокусите, които е усвоил, и покрай това се сети за монетата, която бе метнал в гроба на Лора, после си спомни как Одри му бе казала, че Лора е умряла с члена на Роби в устата си, и отново усети леко пробождане в сърцето.
    „Всеки час наранява. Последният убива“. Къде ли го беше чул?
    Спомни си какво бе казал Уензди и неволно се усмихна: беше се наслушал как хората си обясняват един на друг, че не бива да потискат чувствата си, че трябва да им дават воля и да се отърсват от болката. Помисли си, че могат да се кажат много неща за потисканите чувства. Подозираше, че ако го правиш достатъчно дълго и достатъчно дълбоко, много скоро няма да усещаш нищо.
    После, без да усети, го застигна сънят.
    Шадоу вървеше…
    Вървеше през стая, по-голяма от град, накъдето и да се обърнеше, виждаше статуи, дърворезби и грубо изсечени образи. Застана до статуя на нещо като жена: голите й гърди висяха смачкани и сухи, около кръста й имаше наниз отсечени ръце и в двете си ръце държеше остри ножове, вместо глава имаше две еднакви змии, които се подаваха от врата, бяха извили на дъга телата си и се гледаха, готови за нападение. В статуята имаше нещо силно обезпокоително, някаква дълбока смущаваща сбър-каност. Шадоу се дръпна назад.
    Тръгна през залата. Изсечените очи на статуите, които имаха очи, следяха всяка негова стъпка.
    В съня му някой заговори с ясен, точен и припрян глас — Шадоу обаче не виждаше кой.
    — Това са забравени богове, които сега вероятно са и умрели. Можеш да ги намериш само в сухите истории. Отишли са си, всички са си отишли, ала имената и образите им са останали при нас.
    Шадоу зави зад ъгъла и установи, че се е озовал в друга стая, още по-голяма и от първата. Простираше се докъдето поглед стига и нататък. В близост до Шадоу имаше череп на мамут, лъснат и кафяв, и космато бозаво наметало, носено от дребна жена с обезобразена лява ръка. До тях имаше три жени, всички изсечени от един огромен гранитен къс и съединени в кръста: лицата им бяха някак недовършени, претупани, макар че гърдите и гениталиите им бяха издялани старателно и прилежно, имаше и птица, която явно не можеше да лети, Шадоу не знаеше каква — беше два пъти по-висока от него, с клюн като на лешояд, но с човешки ръце, и така нататък.
    Гласът се обади отново и сякаш говореше на ученици, каза:
    — Това са боговете, които са се заличили от паметта. Загубени са дори имената им. Хората, които са им се кланяли, са точно толкова забравени, колкото и техните богове. Тотемите им отдавна са счупени и съборени. Последните им жреци са умрели, без да предадат тайните си. Боговете са смъртни. И когато умират, си остават неоплакани и незапомнени. По-трудно е да убиеш идеите, отколкото хората, но накрая и те могат да бъдат убити.
    Чу се шумолене, преминало през залата, тих шепот, от който Шадоу изживя насън вледеняващ необясним страх. Застигна го всепоглъщаща паника — там, в залите на боговете, за които не помним и че са съществували, богове с лица като на октоподи и богове, които не са друго освен мумифицирани ръце или падащи камъни, или горски пожари…
    Шадоу се събуди и се разсъни напълно, сърцето му туптеше като обезумяло, челото му лепнеше от пот. Червените цифри върху часовника на нощното шкафче му казаха, че е един часът и три минути след полунощ. Табелата на мотел „Америка“ светеше през прозореца в стаята. Объркан, Шадоу стана от леглото и отиде в тясната мотелска тоалетна. Изпика се, без да включва осветлението, и се върна в стаята. Сънят още беше пресен и ясен в съзнанието му; той обаче не можеше да си обясни защо се е уплашил толкова от него.
    Светлината, която влизаше отвън, не беше ярка, но очите на Шадоу вече бяха свикнали с тъмнината. Отстрани на леглото седеше жена.
    Шадоу я позна. Щеше да я познае и в тълпа от хиляда, от сто хиляди души. Още беше облечена в тъмносиния костюм, с който я бяха погребали.
    Гласът й беше шепот, който обаче беше познат.
    — Сигурно ще попиташ какво търся тук — рече Лора. Шадоу не каза нищо.
    Седна на единствения стол в стаята и накрая промълви:
    — Това ти ли си?
    — Да — потвърди тя. — Студено ми е, Пале.
    — Ти, скъпа, си мъртва.
    — Да — каза Лора. — Да. Мъртва съм. — Тя потупа леглото до себе си. — Ела да седнеш до мен.
    — Не — отговори Шадоу. — Засега мисля да остана тук. Трябва да обсъдим някои нерешени въпроси.
    — Например това, че съм мъртва ли?
    — Може би, но имах предвид по-скоро начина, по който си умряла. С Роби.
    — А, това ли — каза Лора.
    Шадоу усещаше — всъщност си помисли, че може би само му се струва как усеща миризмата на тлен, на цветя и консерванти. Жена му… бившата му жена… не, мъртвата му жена, поправи се той… седеше на леглото и го гледаше, без да мига.
    — Палето ми — подхвана тя. — Можеш ли… как мислиш, дали ще успееш да ми намериш една цигара?
    — Нали ги беше отказала?
    — Отказах ги — потвърди Лора. — Но вече не ме е страх, че ще ми навредят на здравето. Струва ми се, че така ще се поус-покоя. Във фоайето има автомат.
    Шадоу си облече дънките и тениската и както беше бос, отиде във фоайето. Дежурният на рецепцията — мъж на средна възраст — четеше книга на Джон Гришам. Шадоу купи от автомата пакет „Вирджиния Слимс“. Поиска от администратора кибрит.
    — Вие сте в стая за непушачи — каза мъжът. — На всяка цена отворете прозореца. Ето.
    И подаде на Шадоу кибрит и пластмасов пепелник с емблемата на мотел „Америка“.
    — Разбрах — рече Шадоу.
    Върна се в стаята. Лора се беше излегнала върху намачканите завивки. Шадоу отвори прозореца, после й подаде цигарите и кибрита. Пръстите й бяха студени. Тя драсна клечка кибрит и Шадоу видя, че ноктите й, обикновено ниско изрязани, са изгризани и начупени и под тях има кал.
    Лора запали цигара, всмукна дима, духна клечката и пак всмукна.
    — Не го усещам — заяви тя. — Изобщо не ми действа.
    — Съжалявам — каза Шадоу.
    — Аз също — рече Лора.
    Когато вдишваше от дима, върхът на цигарата блясваше и Шадоу можеше да види лицето й.
    — Така значи — каза тя. — Пуснали са те от затвора.
    — Да.
    Върхът на цигарата припламна в оранжево.
    — Още съм ти благодарна. Не биваше да те забърквам.
    — Е, съгласих се да го направя — напомни Шадоу. — Можех да откажа.
    Недоумяваше как така не го е страх от нея, защо се бе вцепенил от ужас заради съня с музея, а дори не трепва от това, че покрай него се разхожда труп.
    — Да — рече Лора. — Можеше да откажеш. Глупчо такъв. — Лицето й беше обвито в дим. Бе много красива в слабата светлина. — Искаш да знаеш за мен и Роби ли?
    — Вероятно.
    Тя смачка цигарата в пепелника.
    — Ти беше в затвора. Имах нужда да си поговоря с някого. Имах нужда от рамо, на което да си поплача. Теб те нямаше. Бях разстроена.
    — Съжалявам.
    Шадоу долови в гласа й нещо различно и се опита да разбере какво е.
    — Знам. И така, ходехме с Роби на кафе. Обсъждахме какво ше правим, когато излезеш от затвора. Колко ще е хубаво да те видим отново. Той наистина те обичаше, да знаеш. Изгаряше от нетърпение пак да те вземе на работа.
    — Да.
    — После Одри замина за една седмица на гости на сестра си. Беше, о, една година, тринайсет месеца, след като ти отиде в затвора. — Гласът й беше безизразен, думите кънтяха кухо и приглушено като камъчета, пускани едно по едно в дълбок кладенец. — Роби дойде у нас. Напихме се. Направихме го на пода в спалнята. Беше хубаво. Много хубаво.
    — Можеше и да не ми го казваш.
    — Така ли? Извинявай. Когато си мъртъв, е по-трудно да подбираш и да премълчаваш. Като със снимките е. Вече няма такова значение.
    — За мен има.
    Лора запали втора цигара. Движенията й бяха плавни и вещи, в тях нямаше скованост. За миг Шадоу се запита дали изобщо е мъртва. Дали това не е някакъв сложен фокус?
    — Да — каза Лора. — Виждам. И така, връзката ни… макар че не я наричахме така, не я наричахме никак… продължи близо две години.
    — Щеше ли да ме изоставиш заради него?
    — Защо? Ти си големият ми мечок. Моето Пале. Направи го заради мен. Чаках те три години да се върнеш. Обичам те.
    Той се спря и не каза: „И аз те обичам“. Вече нямаше да го казва никога.
    — И какво стана онази вечер?
    — Вечерта, когато загинах ли?
    — Да.
    — С Роби излязохме да обсъдим купона, с който смятахме да те изненадаме, когато си дойдеш. Щеше да е прекрасно. Казах му, че всичко между нас е свършило. Приключило е. Че ти си идваш и трябва да скъсаме.
    — Хм. Благодаря ти, миличка.
    — Няма за какво, скъпи. — По лицето й се мерна нещо като призрачна усмивка. — Разнежихме се. Беше мило. Започнахме да се държим глупаво. Аз се напих много. Роби не. Щеше да кара. Докато се прибирахме с колата, казах, че като за последно ще му направя прощален минет, и му смъкнах ципа.
    — Голяма грешка.
    — На мен ли го казваш! Ударих с рамо скоростния лост, Роби се опита да ме изтласка и да превключи, после завихме рязко и се чу силен трясък, спомням си, светът се завъртя и си помислих: „Ще умра“. Не почувствах нищо. Спомням си. Не се уплаших. После вече не помня нищо.
    Замириса на подпалена пластмаса. Шадоу се досети, че е от цигарата: беше изгоряла до филтъра. Лора явно не бе забелязала.
    — Какво правиш тук, Лора?
    — Толкова ли не мога да дойда да видя съпруга си?
    — Ти си мъртва. Днес следобед бях на погребението ти.
    — Да.
    Тя млъкна и загледа в нищото. Шадоу стана от стола и отиде при нея. Взе от пръстите й тлеещия фас и го изхвърли през прозореца.
    — Е?
    Очите й затърсиха неговите.
    — Сега не знам много повече, отколкото като жива. Почти всичко от онова, което знам сега, не може да се изрази с думи.
    — Който умре, обикновено си стои в гроба — отбеляза Шадоу.
    — Така ли? Дали мъртвите наистина си стоят в гроба, Пале? И аз си мислех така. Сега вече не съм толкова сигурна. Може би.
    Лора стана от леглото и отиде при прозореца. В светлината на мотелската табела лицето й беше хубаво — както винаги. Лицето на жената, заради която Шадоу беше лежал в затвора.
    Сърцето го заболя, сякаш някой го беше хванал в юмрук и го стискаше.
    — Лора…
    Тя не го погледна.
    — Забъркал си се, Шадоу, в лоши неща. Ще загазиш, ако някой не те държи под око. Аз ще те пазя. И благодаря за подаръка.
    — Какъв подарък?
    Тя бръкна в джоба на блузата си и извади златната монета, която през деня той беше хвърлил в гроба. По нея още имаше черна пръст.
    — Може да я сложа на верижка. Беше много мило от твоя страна.
    — Е, чак пък толкова…
    Лора се обърна и го погледна с очи, които сякаш и виждаха, и не виждаха.
    — Според мен има доста неща в брака ни, които трябва да изясним.
    — Скъпа — каза й той. — Ти си мъртва.
    — Това очевидно е едно от нещата. — Тя замълча. — Добре — каза след малко. — Сега си тръгвам. Така е по-добре.
    Обърна се естествено, с лекота, сложи ръце върху раменете на Шадоу и застана на пръсти, за да го целуне за довиждане, както го беше целувала винаги за довиждане.
    Той се наведе и също я целуна плахо по бузата, Лора обаче се поизвърна и долепи устни до неговите. Дъхът й миришеше малко на нафталин.
    Лора размърда в устата на Шадоу език. Беше студен и сух, с дъх на цигари и на жлъч. Дори и Шадоу да имаше някакви съмнения дали жена му е мъртва, сега те се изпариха.
    Той се дръпна.
    — Обичам те — каза тя непринудено. — Ще бдя над теб. — И отиде до вратата на мотелската стая. Шадоу усети в устата си странен вкус. — Поспи, Пале — добави тя. — И не си навличай неприятности.
    Отвори вратата за коридора. Флуоресцентната светлина отвън не беше милостива: под нея Лора изглеждаше мъртва, всъщност обаче на такава светлина всички изглеждат така.
    — Можеше да ме помолиш да остана до сутринта — каза тя с леденостудения си глас.
    — Според мен не мога — отговори Шадоу.
    — Ще ме помолиш, скъпи — заяви Лора. — Преди всичко това да е приключило. Ще видиш.
    Тя се обърна и тръгна по коридора. Шадоу погледна към рецепцията. Дежурният продължаваше да си чете романа на Джон Гришам и докато Лора минаваше покрай него, почти не я погледна. По обувките й беше полепнала мазна гробищна кал. После тя се скри.
    Шадоу въздъхна бавно и тежко. Сърцето му биеше аритмично. Той прекоси коридора и почука на вратата на Уензди. Докато чукаше, изпита доста зловещото чувство, че го обгръщат черни криле, сякаш през него е прелетял огромен гарван, за да се стрелне по коридора, към света отвъд.
    Уензди отвори вратата. Беше гол, ако не се броеше бялата мотелска кърпа около кръста му.
    — Какво искаш, да го вземат мътните? — попита той.
    — Трябва да ти кажа нещо — отговори Шадоу. — Може да е било само сън… макар че не беше сън, може и да съм се нади-шал с дима на синтетична жабешка кожа на онова дебело хлапе, или просто полудявам…
    — Да, да. Казвай, каквото имаш да казваш — подкани Уензди. — Имам работа.
    Шадоу надникна в стаята. Видя, че в леглото има някой, който го гледа. Чаршаф, вдигнат над малки гърди. Светлоруса коса, лице като на гризач. Той сниши глас.
    — Току-що видях жена си — обясни Шадоу. — Беше в стаята ми.
    — В смисъл призракът й ли? Видял си призрак?
    — Не. Не призрак. Беше си от плът. Тя беше. Да, беше мъртва, но не беше никакъв призрак. Докоснах я. Тя ме целуна.
    — Ясно. — Уензди стрелна с поглед жената в леглото. — Връщам се ей сега, скъпа — обеща той.
    Влязоха в стаята на Шадоу. Уензди включи осветлението. Погледна фаса в пепелника. Почеса се по гърдите. Зърната му бяха тъмни, старчески зърна, космите по гърдите му бяха прошарени. Долу отстрани на тялото му се белееше белег. Той подуши въздуха. После сви рамене и каза:
    — Така значи. Появила се е мъртвата ти жена. Страх ли те е?
    — Малко.
    — Много разумно от твоя страна. Мъртвите винаги ме плашат. Нещо друго?
    — Готов съм да напусна Игъл Пойнт. Майката на Лора ще се оправи с жилището и с останалото. Така и така ме мрази. Готов съм да тръгна, когато кажеш.
    Уензди се усмихна.
    — Добра новина, момчето ми. Утре сутрин потегляме. А сега поспи. В стаята ми се намира малко уиски, ако имаш нужда от нещо, което да ти помогне да заспиш. Искаш ли?
    — Не. Ще се оправя и без уиски.
    — В такъв случай не ме безпокой повече. Чака ме дълга нощ.
    — Лека нощ — пожела Шадоу.
    — Точно така — каза Уензди, после излезе и затвори вратата.
    Шадоу седна на леглото. Във въздуха още се усещаше миризмата на цигари и консерванти. Искаше му се да скърби за Лора — струваше му се по-уместно, отколкото да се стряска от нея, а сега, след като тя си беше тръгнала, си призна и че го е уплашила. Беше време да скърби. Изгаси лампата, легна и се замисли за Лора от времето, преди той да отиде в затвора. Помнеше как се бяха оженили — бяха млади и щастливи, и глупави, и не можеха да свалят ръце един от друг.
    Не беше плакал от много отдавна, толкова отдавна, та мислеше, че вече е забравил как се плаче. Не беше плакал дори когато бе умряла майка му.
    Сега обаче се разплака с болезнени разтрисащи хлипове и за пръв път от времето, когато бе съвсем малък, заспа със сълзи на очи.
ПРИСТИГАНЕ В АМЕРИКА
813 г. сл. Хр.
    Плавали из зеленото море, направлявани от звездите и брега, а когато брегът се превърнал само в спомен и нощното небе било тъмно и похлупено от облаци, плавали, направлявани от вярата, и призовавали Всеотеца и този път да ги отведе безпрепятствено до сушата.
    Пътуването било тежко, пръстите им били вкочанени, те били премръзнали до кости и дори виното не можело да ги стопли. Сутрин се будели, виждали, че брадите им са покрити със скреж, и докато слънцето ги сгрее, приличали на старци с преждевременно побелели бради.
    Зъбите им се клатели, очите им били хлътнали дълбоко в очните ями, когато стъпили на зелената земя на запад. Мъжете рекли:
    — Далеч сме, много далеч от дом и родно огнище, далеч от моретата, които познаваме, и от жените, които обичаме. Тук, на края на света, ще бъдем забравени от своите богове.
    Водачът им се покатерил на една висока скала и им се прис-мял, задето не вярват.
    — Всеотецът е сътворил света — провикнал се той. — Направил го е с двете си ръце от разпилените кости и плът на своя дядо Имир22. Сложил е мозъка му на небето — за облаци, солената му кръв е превърнал в моретата, които прекосихме. Щом той е сътворил света, толкова ли не разбирате, че е създал и тази земя? И ако умрем тук като човеци, няма ли да бъдем приети в неговото жилище?
    Мъжете се ободрили и се засмели. Запретнали се да строят от насечени дървета и кал свой дом, който оградили с подострени колове, макар че, доколкото виждали, били единствените човеци на новата земя.
    В деня, когато вдигнали своето жилище, се извила буря: по пладне небето притъмняло, сякаш е нощ, и било прорязано от назъбен бял пламък, гръмотевиците били толкова силни, че почти оглушили мъжете, а корабната котка, която били довели със себе си за късмет, се скрила под изтегления на брега плавателен съд. Бурята бушувала толкова злостно и яростно, че мъжете се смеели, тупали се по гърбовете и повтаряли:
    — Гръмовержецът е с нас тук, в тази далечна земя.
    И благодарили, и се радвали, и пили, докато не започнали да залитат.
    Онази вечер в опушения мрак на тяхното жилище бардът им пял старите песни. Пял за всеотеца Один23, принесъл се в жертва тъй храбро и благородно, както другите принасяли жертви в негова прослава. Бардът пял за деветте дни, през които Всеотецът висял от световното дърво с ребра, пронизани от копие и кървящи, пял им за всички неща, които Всеотецът бил научил в предсмъртните си мъки: девет имена и девет руни, и два пъти по девет заклинания. Когато им разправил за копието, пронизало ребрата на Один, бардът изпищял от болка точно както бил пищял в своите страдания и Всеотецът, и всички мъже си представили мъките му и потреперили.
    На другия ден — деня на Всеотеца24, намерили чужденеца. Бил дребен, с дълга коса, черна като гарваново крило, и с кожа с цвят на мазна червена глина. Говорел с думи, които никой измежду тях не разбирал, дори бардът, който бил минавал с кораб през Херкулесовите стълбове и владеел търговския език, на какъвто говорели из цялото Средиземноморие. Непознатият бил облечен в пера и кожи, в дългата му коса били вплетени малки кости.
    Отвели го в своя стан, дали му да яде печено месо и да пие силна напитка, с която да утоли жаждата си. Запревивали се от смях, когато човекът взел да залита и да пее; главата му климала и се въртяла, и то само от един рог медовина25. Дали му да пие още и скоро той вече лежал под масата с глава, пъхната под ръката му.
    Тогава те го хванали — по един мъж за всяко рамо и по един за всеки крак, понесли го на височината на раменете си така, че четиримата заедно с чужденеца се превърнали в осмокрак кон26, и тръгнали най-отпред на шествието, което се отправило към ясена на хълма, който се извисявал над залива: там надянали на врата на непознатия въже и го обесили високо на вятъра като приношение в прослава на Всеотеца, повелител на бесилките. Тялото на непознатия се люшнало на вятъра, лицето му почерняло, езикът увиснал от устата, очите му изскочили, членът му бил толкова твърд, че на него можело да се сложи кожен шлем, а мъжете започнали да крещят, да викат и да се смеят, горди, че са пратили жертвата си на небесата.
    На следващия ден, когато два огромни гарвана кацнали върху трупа на чужденеца — по един на всяко рамо — и започнали да му кълват бузите и очите, мъжете разбрали, че жертвата им е приета.
    Зимата се проточила, те били гладни, но се ободрявали от мисълта, че щом се запролети, ще пратят кораба обратно в северните земи и той ще се върне със заселници, ще се върне с жени. Когато се застудило и дните станали по-къси, някои от мъжете тръгнали да търсят селището на чужденеца с надеждата да намерят храна и жени. Не открили нищо освен места, където били палени огньове, и изоставени биваци.
    Един ден в средата на зимата, когато слънцето в далечината било студено като потъмняла сребърна пара, мъжете видели, че онова, което било останало от тялото на чужденеца, е свалено от ясена. Следобед завалял сняг — мудни огромни снежинки.
    Мъжете от северните земи затворили портата на лагера и се скрили зад дървената стена.
    Същата вечер ги нападнали воините от племето на чужденеца: петстотин души срещу трийсет. Прехвърлили се през стената и през следващите седем дни избили до крак трийсетте мъже по трийсет различни начина. И моряците били забравени от историята и от своя народ.
    Воините съборили стената и изпепелили селището. Подпалили и издърпания на брега кораб с надеждата, че бледоликите нямат друг и като го изгорят, по бреговете им няма да дойдат още северняци.
    Трябвало да минат повече от сто години, докато Лейф Щастливия27, син на Ейрик Червения28, открие наново тази земя, която нарекъл Земя на лозята. Когато пристигнал, неговите богове вече го чакали: Тюр29 Едноръкия, беловласият Один, бог на бесилките, и гръмовержецът Тор30.

    Те били там.
    Те чакали.

Глава 4

    Нека влакът среднощен озарява ме със светлини, нека влакът среднощен пред мен да блести.
„Влакът среднощен“, стара песен
    Шадоу и Уензди отидоха да закусят в „Кънтри Кичън“31 срещу мотела. Беше осем сутринта и светът беше мъглив и мразовит.
    — Още ли си готов да напуснеш Игъл Пойнт? — попита Уензди. — Ако си готов, трябва да звънна на две-три места. Днес е петък. Свободен ден. Женски ден. Утре е събота. В събота има много работа.
    — Готов съм — потвърди Шадоу. — Тук не ме задържа нищо. Уензди накамари в чинията най-различни колбаси. Шадоу си взе малко пъпеш, кифла и пакетче крема. Отидоха в едно сепаре и седнаха.
    — Ама че сън сънува нощес — отбеляза Уензди.
    — Да — каза Шадоу. — Ама че сън.
    Сутринта, когато беше станал, калните стъпки на Лора още личаха по мотелския мокет — водеха от неговата стая през фоайето към вратата.
    — И така — поде Уензди. — Защо те наричат Шадоу?
    Той сви рамене.
    — Това е име — обясни. Светът в мъглата зад огледалното стъкло се бе превърнал в рисунка с молив, изпълнена в десетина оттенъка на сивото, тук-там с петно електриковочервено или чистобяло. — Как изгуби окото си?
    Уензди налапа пет-шест парчета бекон, задъвка ги, избърса с ръка мазнината по устните си. —         — Не съм го изгубил — възрази той. — Знам къде е.
    — И какъв е планът?
    Уензди се замисли. Изяде няколко яркорозови парчета шунка, махна от брадата си парченце месо и го пусна в чинията.
    — Планът е следният. Утре вечер ще се видим с няколко души, изявени всеки в своята област — само не се стряскай от поведението им. Ще се срещнем на едно от най-важните места в цялата страна. После ще хапнем и ще пийнем с тях. Трябва да ги спечеля за това си начинание.
    — И къде се намира най-важното място?
    — Ще видиш, момчето ми. Казах едно от най-важните. Мненията с основание са разделени. Предупредих колегите. По пътя ще спрем в Чикаго, защото трябва да взема малко пари. За да посрещнеш гости така, както трябва да ги посрещнем ние, са нужни пари, с каквито в момента не разполагам. После се отправяме към Медисън.
    Уензди плати, тръгнаха си и се върнаха на паркинга пред мотела. Уензди метна на Шадоу ключовете от колата. Той подкара към магистралата и излязоха от града.
    — Ще ти липсва ли? — попита Уензди. Преглеждаше папка, пълна с карти.
    — Градът ли? Не. Тук дори не съм живял всъщност. Като малък не се заседявах дълго на едно място, а тук дойдох вече след като бях навършил двайсет. Това е градът на Лора.
    — Да се надяваме, че тя ще си остане тук — отбеляза Уензди.
    — Беше сън — каза Шадоу. — Не забравяй.
    — Това е добре — вметна Уензди. — Здравословно е да имаш такова отношение. Нощес чука ли я?
    Шадоу си пое въздух. После каза:
    — Не ти влиза в работата. И не съм я чукал.
    — Искаше ли?
    Шадоу не каза нищо. Караше на север, към Чикаго. Уензди се подсмихна и започна да проучва картите, като ги разгъваше и ги сгъваше и от време на време си записваше с голяма сребърна химикалка нещо в тефтера.
    Накрая приключи. Остави химикалката и сложи папката на задната седалка.
    — Най-хубавото на щатите, към които сме се отправили — каза Уензди, — Минесота, Уисконсин, другите около тях, е, че там живеят жени, каквито харесвах, когато бях по-млад. С бяла кожа, със сини очи и с коса, толкова руса, че чак изглежда бяла, с устни, червени като вино, и с кръгли налети гърди, порязани като хубаво сирене с венички.
    — Само когато си бил по-млад ли? — попита Шадоу. — Доколкото видях, и нощес се справяше добре.
    — Да — усмихна се Уензди. — Искаш ли да знаеш тайната на успеха ми?
    — Плащаш ли им?
    — Защо да е толкова грубо? Не, тайната е в чара. И толкоз.
    — В чара значи? Е, както се казва, или го имаш, или го нямаш.
    — Чародействата се учат — отбеляза Уензди.
    Шадоу включи радиото на ретростанцията и заслуша хитовете от годините преди да се роди. Боб Дилан запя за проливен дъжд, който щял да се излее, и Шадоу се запита дали този дъжд вече се е излял, или това предстои да стане. Пътят пред тях беше пуст и ледените кристали по асфалта проблясваха като елмази на утринното слънце.
    Чикаго дойде бавно като мигрена. Отпърво пътуваха през голото поле, после мяркащите се от време на време селища неусетно се превърнаха в ниски предградия, а предградията — в град.
    Спряха пред нисък черен жилищен блок от пясъчник. Тротоарът беше почистен от снега. Отидоха при входа. Уензди натисна най-горния звънец на металния домофон, вместен в ниша в стената. Не се случи нищо. Той натисна отново. После, колкото да опита, започна да натиска и други звънци на други хора от блока — отново никакъв отклик.
    — Не работи — обясни кльощава старица, която слезе по стълбите. — Развален е. Обаждаме се на домоуправителя, питаме кога ще го оправи, кога ще ремонтира парното, а той нехае, заради гърдите си заминава за през зимата в Аризона.
    Говореше със силен акцент, както предположи Шадоу, източноевропейски.
    Уензди се поклони ниско.
    — Драга ми Зора, разреши да отбележа, че изглеждаш неописуемо красива. Лъчезарно същество. Не си мръднала. Старицата го изгледа злобно.
    — Той не иска да те вижда. Аз също. Само ни навличаш неприятности.
    — Защото не идвам, ако не е важно.
    Жената изсумтя. Носеше празна пазарска мрежа и беше облечена в старо червено палто, закопчано догоре. Изгледа подозрително Шадоу и попита:
    — Кой е този бабаит? Още един от главорезите ти ли?
    — Не ме злепоставяй, миличка. Този господин се казва Шадоу. Да, работи за мен, но това е само в твой интерес. Разреши, Шадоу, да те представя на прелестната Зора Вечерняя32.
    — Радвам се да се запознаем — каза Шадоу.
    Старицата се взря в него като птица.
    — Шадоу — повтори тя. — Хубаво име. Когато сенките се издължат, настава моето време. А ти си издължена сянка. — Старицата го огледа от глава до пети, после се усмихна. — Можеш да ми целунеш ръка — подкани го тя и му протегна студената си ръка.
    Шадоу се наведе и я целуна. На средния пръст жената носеше голям кехлибарен пръстен.
    — Браво на теб — похвали го старицата. — Отивам на пазар. Аз съм единствената, която носи някакви пари. Другите две не знаят как да печелят от гадателство. Казват само истината, а хората не искат да чуват истини. Истината е лошо нещо, притеснява хората и те не идват втори път. Аз обаче умея да ги лъжа, казвам им каквото искат да чуят. Затова аз храня къщата. Как мислите, ще останете ли за вечеря?
    — Надявам се — отвърна Уензди.
    — В такъв случай не е зле да ми дадете пари, за да купя повече храна — заяви старицата. — Горда съм, но не и глупава. Другите са по-горди от мен, а той е най-горд. Затова ми дайте пари, но не им казвайте.
    Уензди отвори портфейла си и бръкна вътре. Извади двайсетачка. Зора Вечерняя я дръпна от пръстите му и зачака. Той извади още една двайсетачка и й я подаде.
    — Това е добре — каза жената. — Ще ви нагостим по царски. А сега се качете по стълбите на последния етаж. Зора Утренняя33 е будна, но другата ни сестра още спи, затова не шумете.
    Шадоу и Уензди тръгнаха нагоре по тъмното стълбище. Площадката на втория етаж беше пълна с черни найлонови торби отпадъци, миришеше на прогнили зеленчуци.
    — Цигани ли са? — попита Шадоу.
    — Зора и семейството й ли? Ни най-малко. Не са роми. Руснаци са. Май славяни.
    — Но тя предсказва бъдещето.
    — Мнозина предсказват бъдещето. И аз се пробвам. — Докато се качваха по стълбите за последния етаж, Уензди се задъха. — Не съм във форма.
    На последната стълбищна площадка имаше само една врата; беше боядисана в червено и на нея имаше шпионка.
    Уензди почука. Не отговори никой. Той почука още веднъж, този път по-силно.
    — Да! Да! Чух ви! Чух ви!
    Звук на отключвани ключалки, на дърпани резета, дрънчене на верига. Червената врата се открехна.
    — Кой е?
    Мъжки глас, стар и загрубял от цигарите.
    — Стар приятел, Чернобог34. И един негов помощник.
    Вратата се отвори, доколкото го позволяваше предпазната верига. Шадоу видя в здрача сиво лице, което се взираше в тях.
    — Какво искаш, Вотан35?
    — Като начало просто удоволствието от компанията ти. Имам и да ти съобщавам някои неща. Как му се казваше?… А, да. Може би ще научиш нещо, което ще ти е от полза.
    Вратата се отвори широко. Мъжът в сиво-кафеникавия хавлиен халат беше нисък, със стоманеносива коса и грапаво лице. Носеше сиви раирани панталони, лъснали от старост, и чехли. В пръстите си с квадратни върхове беше хванал цигара без филтър и докато всмукваше от дима, я държеше в шепа — като затворник или войник, помисли си Шадоу. Протегна на Уензди лявата си ръка.
    — В такъв случай добре дошъл, Вотан.
    — Напоследък ме наричат Уензди — поясни той, докато се ръкуваше със стареца.
    Тясна усмивка, проблеснали жълти зъби.
    — Да — каза той. — Много смешно. А това е?
    — Това е моят помощник. Запознай се, Шадоу, с господин Чернобог.
    — Радвам се — каза Чернобог.
    Стисна лявата ръка на Шадоу със своята. Дланите му бяха груби и мазолести, върховете на пръстите му бяха жълти, все едно са топнати в йод.
    — Как сте, господин Чернобог?
    — Като старец. Коремът ме боли, кръстът също, всяка сутрин се скъсвам от кашляне.
    — Защо стоите на вратата? — попита женски глас.
    Шадоу погледна над рамото на Чернобог към старицата, застанала зад него. Беше по-дребна и слаба от сестра си, косата й обаче беше дълга и още златна.
    — Аз съм Зора Утренняя — представи се тя. — Не стойте в антрето. Влезте, седнете. Ще ви донеса кафе.
    Влязоха в жилището, което миришеше на преварено зеле, на котка и на вносни цигари без филтър: поведоха ги по къс коридор, покрай няколко затворени врати, към хола в дъното и там ги поканиха да седнат на огромно старовремско росерно канапе, от което вдигнаха стар сив котарак — той се протегна, изправи се и тръгна сковано към другия край на канапето, където пак се излегна, изгледа ги предпазливо един по един, после затвори едното си око и отново заспа. Чернобог седна на креслото срещу тях.
    Зора Утренняя намери празен пепелник и го сложи до него.
    — Как предпочитате кафето? — попита тя гостите. — Ние тук го пием черно като нощта, сладко като греха.
    — Нека бъде така и за нас, уважаема госпожо — отговори Шадоу.
    Погледна през прозореца към сградите от другата страна на улицата.
    Зора Утренняя излезе. Чернобог я изпрати с поглед.
    — Добра жена — отбеляза той. — Не е като сестрите си. Едната си е проклета, а колкото до другата, тя пък вечно спи.
    Сложи краката си заедно с чехлите на ниската дълга масичка, по която се виждаха следи от чаши и места, прогорени от цигари; в средата бе вместена шахматна дъска.
    — Съпруга ли ви е? — полюбопитства Шадоу.
    — Не е ничия съпруга. — Известно време старецът мълча и гледа грубите си ръце. — Не. Всички сме кръвни роднини. Преди много време пристигнахме тук заедно.
    Извади от джоба на хавлиения халат пакет цигари без филтър. Уензди измъкна тясна златна запалка и запали цигарата на стареца.
    — Първо отидохме в Ню Йорк — обясни Чернобог. — Всичките ни сънародници ходят в Ню Йорк. После се преместихме тук, в Чикаго. Стана много лошо. Дори в някогашната ми родина почти са ме забравили. Тук съм само лош спомен. Знаете ли какво направих, когато пристигнах в Чикаго?
    — Не — каза Шадоу.
    — Хванах се месар. В касапницата. Когато вкарваха говедата вътре, ги зашеметявах. Знаете ли как става? Взимаш тежък чук и поваляш кравата с него. Бам! Искат се силни ръце. Нали? После някой от другите касапи прихваща с вериги добичето, вдига го нагоре и му прерязва гръкляна. Първо източват кръвта и чак тогава отсичат главата. Ние, дето зашеметявахме кравите, бяхме най-силните. — Той вдигна ръкава на халата и сгъна ръката си в лакътя, за да покаже мускулите, които още се виждаха под старата кожа. — Но се иска не само сила. Трябва и умение. Да знаеш как да удариш. Иначе кравата само се стъписва и побеснява. Тогава, през петдесетте, ни даваха пневматична пушка. Опираш я в челото: бум-бум! Мислите си, че всеки може да убива. Не е така. — Той показа с ръце как металният клин се опира до главата на кравата. — И за това се иска умение.
    Усмихна се на спомена и се видя зъб с метален цвят.
    — Стига с тези разкази как си убивал крави. — Зора Утренняя донесе кафето: беше в ярки емайлирани чашки върху червен Дървен поднос. Раздаде чашите, после седна до Чернобог. — Зора Вечерняя отиде на пазар — обясни тя. — Скоро ще се върне.
    — Срещнахме я долу — каза Шадоу. — Твърди, че предсказвала бъдещето.
    — Да — рече сестра й. — По здрач — това е времето на лъжите. Аз не говоря красиви лъжи, затова не съм добра пророчица. А сестра ни Зора Полуночная36 изобщо не умее да лъже.
    Кафето беше по-сладко и по-силно, отколкото Шадоу бе очаквал.
    Той се извини и отиде в тоалетната, стаичка като килер, в която бяха накачени кафеникави снимки в рамки и на петна; по тях се виждаха мъже и жени в сковани викториански пози. Беше ранен следобед, но вече се смрачаваше. Чу откъм коридора гласове: някой подвикваше. Изми си ръцете с леденостудената вода и с парченце розов сапун, което миришеше лошо.
    Когато излезе, видя Чернобог в коридора.
    — Носиш неприятности — изкрещя старецът. — Нищо друго освен неприятности! Не искам да те слушам. Махай се от дома ми!
    Уензди още седеше на канапето, отпиваше от кафето и галеше сивия котарак. Зора Утренняя стоеше на изтъркания килим и прокарваше притеснено ръка през дългата си жълта коса.
    — Някакъв проблем ли има? — попита Шадоу.
    — Той е проблем! — вресна Чернобог. — Той! Кажи му, че нищо не може да ме накара да му помогна! Искам да си върви! Искам да се махне оттук! И двамата си вървете!
    — Моля те — рече Зора Утренняя. — По-тихо, моля те, ще събудиш Зора Полуночная.
    — И ти си като него, искаш да участвам в лудостта му! — разкрещя се пак Чернобог.
    Имаше вид на човек, който всеки момент ще се разплаче. От цигарата му на протрития килим в коридора падна стълбче пепел.
    Уензди се изправи и отиде при Чернобог. Отпусна ръка върху рамото му.
    — Виж какво — каза му, за да го успокои. — Първо, не е лудост. Това е единственият начин. Второ, всички ще бъдат там. Не искаш да бъдеш пропуснат, нали?
    — Знаеш кой съм — заяви Чернобог. — Знаеш какво са правили тези ръце. Искаш брат ми, не мен. А той си отиде.
    Една от вратите в коридора се отвори и сънен женски глас попита:
    — Случило ли се е нещо?
    — Не, сестро — отговори Зора Утренняя. — Върви да спиш. — После се обърна към Чернобог. — Видя ли? Видя ли какво направи с тия твои крясъци? Връщай се там и седни. Сядай!
    Чернобог понечи да възрази, после явно изгуби желание да спори. Сега изглеждаше слаб, слаб и самотен.
    Тримата мъже се върнаха в занемарения хол. В стаята имаше кафяв никотинов кръг, който свършваше на трийсетина сан-тиметра от тавана, точно както резките по старовремските вани, докъдето най-много може да стига водата.
    — Не е задължително да викаме точно теб — обясни невъзмутимо Уензди на Чернобог. — Щом викаме брат ти, значи си поканен и ти. Раздвоени типове като теб имат това предимство пред нас, останалите, нали?
    Чернобог не отговори.
    — Понеже стана дума за Белобог37, имаш ли вести от него?
    Чернобог поклати глава.
    Погледна Шадоу.
    — Имаш ли брат?
    — Не — отговори той. — Поне аз не знам.
    — А аз имам. Казват, че ако ни съберат заедно, сякаш сме един и същ човек. Когато бяхме млади, косата му беше много руса, много светла, очите му са сини и хората казваха: той е добрият. А моята коса беше много тъмна, по-тъмна и от твоята, и хората казваха: аз съм негодникът. Лошият. Но времето минава и косата ми сега е бяла. Мисля, че и неговата е бяла. И като ни гледаш, няма да разбереш кой е бил светлият и кой — тъмният.
    — Близки ли бяхте? — попита Шадоу.
    — Близки ли? — повтори Чернобог. — Не. Как можехме да бъдем близки? Държахме на съвсем различни неща.
    В дъното на коридора се чу тракане и в стаята влезе Зора Вечерняя и оповести:
    — Вечерята след един час.
    После излезе.
    Чернобог въздъхна.
    — Въобразява си, че готви добре — обясни той. — Когато беше малка, имахме слуги, които да готвят. Сега няма слуги. Няма нищо.
    — Нищо — каза Уензди. — Никога нищо.
    — Ти — рече Чернобог. — Няма да те слушам. — Той се обърна към Шадоу. — Играеш ли шашки?
    — Да — отговори по-младият мъж.
    — Добре. Ще играеш на шашки с мен — каза старецът, взе от лавицата над камината дървена кутия с пулове и ги изтръска върху масата. — Аз съм с черните.
    Уензди докосна Шадоу по ръката и каза:
    — Не е задължително да го правиш.
    — Не се притеснявай, играе ми се — отвърна Шадоу. Уензди сви рамене и взе от купчинката пожълтели списания върху перваза стар брой на „Ридърс Дайджест“.
    Кафявите пръсти на Чернобог подредиха пуловете върху квадратите и играта започна.
    В дните, които щяха да дойдат, Шадоу щеше да се сеща често за тази игра. Понякога нощем щеше да я сънува. Плоските му пулове бяха с цвят на старо мръсно дърво, някога било бяло. Пуловете на Чернобог бяха матово, помръкнало черни. Пръв на ход беше Шадоу. В сънищата му, докато играеха, нямаше разговор, имаше само силно тракане на местените пулове и стържене на дърво в дърво, докато те се плъзгаха в съседния квадрат.
    Първите пет-шест хода и двамата само хлъзгаха пуловете по дъската към центъра, без да докосват задните редове. Между ходовете имаше паузи, дълги паузи като в шахмата: всеки от двамата наблюдаваше и мислеше.
    Шадоу беше играл на шашки в затвора, така времето минаваше по-бързо. Беше играл и шах, но не беше от хората с нагласа да предвиждат ходовете напред. Предпочиташе още на мига да избере съвършения ход. На шашки понякога се печели и така.
    Чу се тракане, Чернобог взе един от черните пулове и го прехвърли над един от белите на Шадоу. Старецът вдигна белия пул на Шадоу и го сложи на масата, отстрани на дъската.
    — Първа кръв. Ти загуби — заяви той. — Играта свърши.
    — Не — възрази Шадоу. — Играта тепърва започва.
    — Тогава дали да не направим облог? За да стане по-интересно?
    — Не — отговори Уензди, без да вдига очи от рубриката „Хумор в униформа“. — Той няма да залага.
    — Не играя с теб, старче. Играя с него. И така, господин Шадоу, ще се обзаложим ли?
    — За какво се карахте двамата преди малко? — попита Шадоу.
    Чернобог вдигна рунтава вежда.
    — Твоят господар иска да отида с него. За да му помогна с неговите безсмислици. Предпочитам да умра.
    — Искате значи да се обзаложим? Добре. Ако аз спечеля, ще дойдете с нас.
    Старецът се подсмихна и каза:
    — Може би. Но само ако приемеш моите условия, в случай че изгубиш.
    — И какви са те?
    Изражението на Чернобог не се промени.
    — Ако спечеля, ти пръсвам черепа. С тежкия чук. Първо ще паднеш на колене. После ти нанасям удар с него, за да не се изправиш повече.
    Шадоу се взря в лицето на стареца: опитваше се да го разчете. Той не се шегуваше, Шадоу беше сигурен: върху него се бе изписал глад за нещо, за болка, за смърт или възмездие.
    Уензди затвори списанието и каза:
    — Я стига глупости. Не биваше да идвам. Тръгваме си, Шадоу.
    Обезпокоен, сивият котарак стана и стъпи на масата, до пуловете. Погледна ги, после скочи на пода и като вдигна опашка, излезе от стаята.
    — Не — каза Шадоу. Не го беше страх да умре. В края на краищата нямаше за какво да живее. — Не се притеснявай. Съгласен съм. Ако спечелите, получавате възможност да ми пръснете черепа с един удар на тежкия чук.
    И премести следващия си бял пул към съседния квадрат в края на дъската.
    Не казаха нищо повече, но Уензди не взе отново списанието. Загледа играта със стъкленото си око и с истинското, с изражение, което не издаваше нищо.
    Чернобог взе поредния пул на Шадоу. Той пък взе два от неговите. Откъм коридора замириса на готвено, на непознати ястия. Не всички миризми бяха апетитни; въпреки това Шадоу най-неочаквано усети колко е гладен.
    Ту единият, ту другият от двамата мъже местеше пуловете, черни и бели. Буря от взети пулове, истинска вихрушка от царе, високи колкото два пула: те вече не бяха длъжни да се движат само напред по дъската, през едно квадратче, можеха да поемат и назад, от което ставаха двойно по-опасни. Бяха стигали последния ред и можеха да ходят където поискат. Чернобог имаше трима царе, Шадоу — двама.
    Старецът придвижи един от царете по дъската, като отстраняваше пуловете, които бяха останали на Шадоу, а с другите два беше затиснал царете на противника си.
    После направи четвърти цар, върна се при двамата царе на Шадоу и без да се усмихва, ги взе. Така приключи всичко.
    — Е, налага се да ти пръсна черепа — заяви Чернобог. — И ти сам ще паднеш на колене. Това е добре.
    Пресегна се и потупа със старата си длан Шадоу по ръката.
    — Има още време, докато стане вечерята — каза Шадоу. — Искате ли да изиграем още една игра? При същите условия?
    Чернобог запали с клечка от кухненски кибрит поредната цигара.
    — Как така при същите условия? Да не би да искаш да те убивам два пъти?
    — Засега сте спечелили само веднъж, и толкоз. Сам казахте, че трябва не само сила, трябва и умение. Така, ако победите и този път, получавате право да ме ударите два пъти по главата.
    Чернобог го изгледа сърдито.
    — Един удар е предостатъчен, един удар. Точно в това е майсторлъкът.
    Той се потупа с лявата ръка над десния лакът, където бяха мускулите; от цигарата в лявата му ръка се посипа пепел.
    — Минало е много време. Ако сте изгубили умението си, може само да ме нараните. Откога не сте замахвали с чуковете убийци от кланиците? От трийсет години? От четирийсет?
    Чернобог не каза нищо. Стиснатата му уста се бе превърнала в сива резка напреко на лицето. Той започна да барабани ритмично с пръсти по дървената маса. После наслага двайсет и четирите пула на местата им върху дъската.
    — Играй — подкани старецът. — И този път си с белите. Аз съм с черните.
    Шадоу премести първия пул. Чернобог също. На Шадоу му хрумна, че старецът ще се опита отново да играе както предния път, когато бе победил, и че това е неговият предел.
    Този път Шадоу игра безразсъдно. Възползваше се от малките възможности, местеше пуловете, без да разсъждава, без да поспре и да се замисли. Този път, докато играеше, се усмихва-ше, а когато Чернобог преместеше някои от пуловете, се усмихваше по-широко.
    Скоро Чернобог вече тряскаше пуловете, докато ги местеше, удряше ги в дървената маса толкова силно, че останалите потреперваха по черните си квадрати.
    — На ти — тросна се старецът, докато взимаше с трясък един от пуловете на Шадоу, после удари в дъската черния си пул. — На ти. Какво ще кажеш сега?
    Шадоу не каза нищо, само се усмихна и прескочи пула, който Чернобог беше сложил, после втори и трети, и четвърти, като изчисти средата на дъската от черни пулове. Взе от купчинката встрани един от белите пулове и направи цар.
    След това просто трябваше да унищожи напълно и окончателно противника: още няколко хода и играта свърши.
    Шадоу каза:
    — Играем ли до три?
    Чернобог само го погледна, сивите му очи приличаха на стоманени остриета. После се засмя и плесна с ръце раменете на Шадоу.
    — Харесваш ми! — възкликна старецът. — Не ти липсва смелост.
    Точно тогава Зора Утренняя надзърна през вратата, за да им каже, че вечерята е готова и да махнат от масата шашките и да сложат покривката.
    — Нямаме трапезария — обясни тя. — Съжалявам. Храним се тук.
    На масата бяха сложени чинии. Всеки получи малък рисуван поднос, на който имаше потъмнели прибори за хранене. Трябваше да държат подносите на коленете си.
    Зора Вечерняя извади пет дървени купички и сложи във всяка по един небелен варен картоф, после сипа с черпака отгоре сви-репо червен борш. Ливна и по лъжица бяла неподсладена сметана и раздаде купичките.
    — Мислех, че сме шестима — каза Шадоу.
    — Зора Полуночная още спи — обясни Зора Вечерняя. — Държим храната й в хладилника. Ще се нахрани, когато се събуди.
    Боршът киселееше и имаше вкус на мариновано цвекло. Вареният картоф се трошеше.
    За второ имаше сухо печено с някакви зеленчуци за гарнитура, макар че те бяха много преварени и вече не бяха зеленчуци а по-скоро бяха на път да станат кафявочуци.
    После имаше сарми от зелеви листа, които бяха толкова жилави, че бе почти невъзможно да ги разрежеш, без да разпилееш по целия килим плънката от кайма и ориз. Шадоу ги избута в края на чинията.
    — Играхме на шашки — съобщи Чернобог, след като грабна поредното голямо парче печено. — С младежа. Той спечели едната игра, аз — другата. И понеже той спечели една игра, се съгласих да тръгна с него и с Уензди и да им помогна в тяхната лудост. Тъй като и аз спечелих една игра, щом всичко това приключи, ще убия младежа с един удар на чука.
    Двете Зори кимнаха угрижено.
    — Колко жалко — каза Зора Вечерняя на Шадоу. — В моето предсказание за теб бих казала, че те чака дълъг щастлив живот и че ще имаш много деца.
    — Точно заради това си добра пророчица — отбеляза Зора Утренняя. Изглеждаше сънена, сякаш трябваше да полага усилия, за да стои будна до толкова късно. — Много добре лъжеш.
    След като се нахраниха, Шадоу пак си беше гладен. Затворническата храна беше доста лоша, но въпреки това бе по-хубава от тази тук.
    — Беше много вкусно — заяви Уензди, който с очевидна наслада бе омел всичко в чинията си. — Благодаря ви, мили дами. А сега, опасявам се, трябва да ви помолим да ни препоръчате хубав хотел някъде наблизо.
    Зора Вечерняя се обиди.
    — Защо ще ходите на хотел? Нали сме ви приятели?
    — Не бих искал да ви затрудняваме… — отговори Уензди.
    — Изобщо не ни затруднявате — каза с прозявка Зора Утренняя, както си играеше с неуместно златната си коса.
    — Ти можеш да спиш в стаята на Белобог — предложи Зора Вечерняя, като посочи Уензди. — Свободна е. А теб, млади момко, ще те сложа на канапето. Ще спиш по-сладко, отколкото в пухена постеля.
    — Наистина много мило — отвърна Уензди. — Приемаме.
    — И ще ми платите точно колкото в хотела — отбеляза Зора Вечерняя, победоносно отметнала глава. — Сто долара.
    — Трийсет — каза Уензди.
    — Петдесет.
    — Трийсет и пет.
    — Четирийсет и пет.
    — Четирийсет.
    — Добре. Четирийсет и пет.
    Зора Вечерняя се пресегна през масата и стисна ръката на Уензди. После почна да вдига чиниите от масата. Зора Утренняя се прозина толкова широко, че Шадоу се притесни да не й се откачи челюстта, и оповести, че отивала да си легне, докато не е заспала с глава в сладкиша, после пожела на всички „лека нощ“.
    Шадоу помогна на Зора Вечерняя да отнесе чиниите и съдовете в малката кухня. За негова изненада там под мивката имаше стара миялна машина и той я напълни. Зора Вечерняя погледна над рамото му, изцъка, извади дървените купички за борш и каза:
    — Тези в мивката.
    — Извинявайте.
    — Не се притеснявай. А сега обратно в хола, имаме сладкиш — подкани жената.
    Сладкишът — беше ябълков — бе купен от бакалията, бе под-топлен във фурната и бе много, много вкусен. Четиримата го изядоха със сладолед, после Зора Вечерняя отпрати всички от хола и постла на Шадоу на канапето — леглото изглеждаше много хубаво.
    Докато стояха в коридора, Уензди каза на Шадоу:
    — Онова, което направи в хола, с играта на шашки де — подхвана той.
    — Да?
    — Беше хубаво. И много, много глупаво от твоя страна. Но хубаво. Сладки сънища.
    Шадоу си изми зъбите и лицето със студената вода в малката баня, после се върна в хола, угаси осветлението и заспа още преди главата му да е докоснала възглавницата.
    В съня на Шадоу имаше взривове: той караше камион през минно поле и от всички страни избухваха бомби. Предното стък-ло се натроши и той усети, че по лицето му тече топла кръв.
    Някой стреляше по него.
    Един от куршумите се заби в белите му дробове, друг натроши гръбначния му стълб, трети го уцели в рамото. Той усещаше как го пронизват. Свлече се върху волана.
    Последният взрив завърши в мрак.
    „Сигурно сънувам — каза си Шадоу, сам в мрака. — Мисля че току-що умрях“. Спомни си как като малък бе чувал и вярвал, че ако умираш насън, ще умреш и наяве. Не се чувстваше мъртъв. Отвори очи — колкото да опита.
    При прозореца в тесния хол с гръб към Шадоу стоеше жена. Сърцето му се сви и той извика:
    — Лора!
    Жената се обърна, както бе застанала в рамката на лунната светлина.
    — Извинявайте — рече му. — Не исках да ви будя. — Говореше с мек източноевропейски акцент. — Тръгвам си.
    — Недейте, не ми пречите — увери я Шадоу. — Не сте ме събудили. Сънувах лош сън.
    — Да — каза жената. — Крещяхте, стенехте. Искаше ми се да ви събудя, но после си казах, не, недей, остави го.
    В слабата лунна светлина косата й беше светла, безцветна. Жената беше облечена в бяла памучна нощница с висока дантелена яка, полите й се влачеха по земята. Шадоу се разсъни съвсем и седна на канапето.
    — Вие сте Зора Полу… — Той се поколеба. — Сестрата, която спеше.
    — Да, аз съм Зора Полуночная. А вашето име е Шадоу, нали? Зора Вечерняя ми каза, когато се събудих.
    — Да. Какво гледахте от прозореца?
    Тя се извърна и му кимна да отиде при нея. Застана с гръб, докато Шадоу си обуваше дънките. Той отиде при нея. Уж стаята беше малка, а му се стори, че върви дълго.
    Не можеше да определи възрастта на жената. Тя нямаше бръчки, очите й бяха тъмни, миглите — дълги, косата й беше бяла и й стигаше до кръста. Лунната светлина изцеждаше цветовете и ги превръщаше в призраци на самите тях. Жената беше по-висока от сестрите си.
    Тя посочи нощното небе.
    — Гледах ето това — каза тя и посочи Голямата мечка. — Виждате ли?
    — Ursa Major38 — потвърди Шадоу.
    — Някои я възприемат така. Но не и там, откъдето идвам. Ще се кача да седна на покрива. Ще дойдете ли с мен?
    Отвори прозореца и както беше боса, се прекатери на аварийната стълба. Отвън подухна леден вятър. Нещо притесняваше Шадоу, но той не знаеше какво — подвоуми се, после си облече пуловера, сложи си чорапите и обувките и излезе след жената на ръждивата аварийна стълба. Тя го чакаше. От устата му в мразовития въздух излизаше пара. Шадоу загледа как босите крака на жената стъпват по ледените метални стъпала и тръгна след нея нагоре към покрива.
    Духаше студен поривист вятър, от който нощницата на Зора Полуночная се бе долепила до тялото й, и Шадоу забеляза смутен, че отдолу тя е гола.
    — Не ви ли е студено? — попита той, когато излязоха в горния край на аварийната стълба; вятърът отнесе думите му.
    — Моля?
    Жената доближи лице до неговото. Дъхът й беше сладостен.
    — Попитах не ви ли е студено?
    В отговор тя вдигна пръст: чакай! Прекрачи с лекота ръба на плоския покрив и стъпи на него. Шадоу се качи малко по-тромаво и тръгна след нея към сянката на водонапорната кула. Там ги чакаше дървена пейка. Зора Полуночная седна, а Шадоу се намести до нея. Водонапорната кула им служеше за заслон, пазеше ги от вятъра и Шадоу бе признателен за това.
    — Не — отговори жената. — Не ми е студено. Това време е моето време: нощем се чувствам точно толкова добре, както риба в дълбока вода.
    — Сигурно харесвате нощта — отбеляза Шадоу и съжали, че не се е сетил да каже нещо по-умно и дълбокомислено.
    — Сестрите ми са от тяхното си време. Зора Утренняя е от изгрева. В някогашната ни родина се будеше, за да отвори портата и баща ни да мине през нея със своята… хм, забравих думата, нещо като кола, но с коне.
    — Колесница ли?
    — С колесницата. Баща ни излизаше с нея. А Зора Вечерняя му отваряше портата по мръкнало, когато той се връщаше при нас.
    — А вие?
    Тя не отговори. Устните й бяха пълни, но много бледи.
    — Изобщо не съм виждала баща ни. Спях.
    — Това болестно състояние ли е?
    Жената не каза нищо. Дори и да вдигна рамене, го направи незабележимо.
    — И така. Попитахте ме какво гледам.
    — Голямата мечка.
    Жената вдигна пръст и я посочи, а вятърът долепи нощницата до тялото й. За миг се видяха зърната на гърдите й, всяка издатинка по кръговете около тях, които се тъмнееха под белия памучен плат. Шадоу потрепери.
    — Наричат я Колесницата на Один. И Голямата мечка. Там, откъдето идваме, вярваме, че към тези звезди е приковано нещо, не бог, но нещо като бог, нещо лошо. Избяга ли, ще изяде всичко. И има три сестри, които по цял ден и по цяла нощ трябва да наблюдават небето. Ако то, нещото в звездите, избяга, светът ще загине: пуф, й край.
    — И хората вярват в това?
    — Навремето. Много отдавна.
    — И вие се взирахте, за да видите чудовището сред звездите?
    — Нещо такова. Да.
    Шадоу се усмихна. Помисли си, че ако не беше студът, щеше да реши, че сънува. Всичко беше като в сън.
    — Мога ли да попитам на колко години сте? Сестрите ви изглеждат много по-възрастни.
    Тя кимна.
    — Аз съм най-малката. Зора Утренняя е родена сутринта, Зора Вечерняя — вечерта, а аз — в полунощ. Аз съм среднощната сестра: Зора Полуночная. Женен ли сте?
    — Жена ми почина. Загина в автомобилна катастрофа. Вчера беше погребението й.
    — Моите най-искрени съболезнования.
    — Вчера през нощта дойде да ме види.
    В мрака, на лунна светлина не му беше трудно да го каже — не му се стори толкова немислимо, както на дневна светлина.
    — Попитахте ли я какво иска?
    — Не. Всъщност не.
    — Може би е трябвало. Това е най-умното нещо, което можеш да попиташ мъртвите. Понякога ти казват. Зора Вечерняя ми спомена, че сте играли на шашки с Чернобог.
    — Да. Той спечели правото да ме удари по главата с тежък чук.
    — Навремето са отвеждали хората високо в планината. На оброчищата. Размазвали им главите с камък. В прослава на Чернобог.
    Шадоу се огледа. Не, бяха сами на покрива.
    Зора Полуночная се засмя.
    — Странно, няма го тук. Но и вие сте спечелили една игра. Чернобог може и да не ви нанесе удара, докато всичко това не приключи. Обеща да не го прави. А и вие ще усетите. Точно като кравите, които е избивал. Те винаги са се досещали. Иначе какъв е смисълът?
    — Имам чувството, че се намирам в свят със своя си логика — сподели Шадоу. — Със свои правила. Както е насън — и в съня знаеш, че има правила, които не бива да нарушаваш. Дори и да не разбираш какво означават. Просто се съобразявам с тях, нали знаете?
    — Знам — потвърди жената. Хвана го за ръката с ръка, която беше леденостудена. — Навремето ви е била дадена закрила. Било ви е дадено самото слънце. Но вече сте го загубили. Дали сте го. А закрилата, която мога да ви дам аз, е много по-слаба. Дъщерята, не бащата. Но всичко помага. Нали?
    Леденият вятър развя бялата й коса около лицето й.
    — Трябва ли да се бия с вас? Или да играя на шашки? — попита Шадоу.
    — Не трябва дори да ме целувате — отвърна тя. — Просто вземете луната от мен.
    — Как?
    — Вземете луната.
    — Не разбирам.
    — Гледайте — подкани Зора Полуночная.
    Вдигна лявата си ръка и я протегна пред луната така, сякаш я хвана с палец и показалец. После с едно-единствено плавно движение я дръпна. За миг на Шадоу му се стори, че е свалила луната от небето, после обаче видя, че луната пак си блести, а Зора Полуночная разтвори длан и му показа сребърен долар с изображение на Статуята на свободата — стискаше го между палеца и показалеца си.
    — Направихте го красиво — отбеляза Шадоу. — Не видях кога сте скрили монетата в шепата си. И не разбирам как направихте това, последното.
    — Не съм я крила в шепата си — възрази жената. — Взех я. И сега ви я давам, за да ви пази. Тази не я давайте на никого.
    Сложи монетата в дясната му длан и натисна пръстите му да я обхванат. Монетата беше студена. Зора Полуночная се наведе напред, затвори с пръсти очите на Шадоу и го целуна леко по клепачите.
    Шадоу се събуди напълно облечен на канапето. През прозореца се процеждаше тясна ивица слънчева светлина, която караше прашинките да танцуват.
    Той стана и отиде до прозореца. На дневна светлина стаята изглеждаше много по-малка.
    Онова, което го притесняваше още от вечерта, изникна пред очите му, когато погледна надолу, към отсрещния тротоар. Пред прозореца нямаше аварийна стълба: нямаше балкон, нямаше ръждиви метални стъпала.
    Въпреки това той стискаше здраво в шепата си сребърен долар с изображение на Статуята на свободата от 1922 година, лъскав и ярък, както в деня, когато е бил изсечен.
    — О! Станал си — каза Уензди от вратата. — Искаш ли кафе? Отиваме да обираме банка.
ПРИСТИГАНЕ В АМЕРИКА
1721 година
    Важно е да се разбере — написа господин Ибис в своя подвързан с кожа дневник, — че американската история е измислена, че е опростена рисунка с въглен за деца или за онези, които бързо се отегчават. В по-голямата си част американската история е лишена от свидетелства, от въображение и мисъл, тя е изображение на нещото, а не самото нещо. Красива измислица е — продължи той, като поспря за миг, за да топне перото в мастилницата и да се съсредоточи, — че Щатите са основани от набожни люде, тръгнали да търсят място, където да изповядват вярата си, както смятат за добре, че са дошли в Америка, пръснали се из нея, създали потомство и населили пустата земя.
    Всъщност колониите в Америка са точно толкова убежище, място на забравата, колкото и бунище. В дните, когато в Лондон можело да те обесят на Тайбърн39 за кражбата на дванайсет пенса, Америка се превръща в олицетворение на милосърдието, на втория шанс. Но пътуването дотам било такова, че на някои им било по-лесно да увиснат на бесилото и да затанцуват във въздуха, докато танцът свърши. Наричали пътуването до Америка заточение: за пет, за десет години, до живот. Такава е била присъдата.
    Продавали те на капитана, след което те качвали на кораба, претъпкан така, сякаш прекарва роби, за колониите или за Антилските острови, после капитанът те препродавал на някого, който си връщал цената за кожата ти чрез твоя труд, докато не ти изтечала присъдата. Но ако не друго, поне не си чакал в някой английски затвор да те обесят (в онези дни затворите са били място, където стоиш, докато не те пуснат на свобода или не те изпратят на заточение, или не те обесят: тогава присъдите не били със строго установен срок) и си разполагал със свободата да се възползваш в пълна мяра от новия свят. Разполагал си със свободата и да подкупиш капитана, за да те върне в Англия още преди да ти е изтекъл срокът на заточението. Хората го правели, А ако властите те заловели, че си се завърнал от заточението — ако някой стар враг или стар приятел със сметки за уреждане те видел и те издадял, тогава вече бесилото не ти мърдало.
    Сещам се — продължи господин Ибис след кратка пауза, през която напълни мастилницата върху писалището от тъмнокафявото шишенце в шкафа и отново топна перото, — за живота на Еси Трегоуан, родом от мразовито селце, кацнало на скалите в Корнуол в Югозападна Англия, където семейството й живеело от незапомнени времена. Баща й бил рибар, а според мълвата бил и от разбойниците, предизвикващи нарочно корабокрушения — излезела ли буря, те закачали фенери високо върху опасните скали и примамвали към тях корабите заради стоката, която прекарвали. Майката на Еси била готвачка в дома на чифликчия и дванайсетгодишна Еси също се хванала на работа там като миячка. Била слаба и дребна, с големи кафяви очи и тъмнокестенява коса, не била от най-работливите, вечно се измъквала, за да слуша предания и приказки, ако имало кой да ги разказва: приказки за писки40 и за таласъми, за черните псета от мочурищата и сирените от Ламанша. И макар че чифлик-чията се смеел на тези неща, слугите в кухнята не пропускали да изнесат за през нощта чинийка с най-мазното мляко и да я сложат на прага — за писките.
    Минали няколко години и Еси вече не била слаба и дребна: сега се гънела и се извивала като вълните в зеленото море, кафявите й очи се смеели, кестенявата й къдрава коса се диплела. Очите на Еси грейвали при вида на Бартоломю, осемнайсетгодишния син на чифликчията, който тъкмо си бил дошъл от „Ръгби“41, и една нощ тя отишла на побития камък край гората и сложила малко хляб, от който Бартоломю бил ял, но не бил изял докрай, като омотала около него кичур от косата си. Още на другия ден, докато Еси чистела камината в стаята му, момъкът дошъл и я заговорил, и я погледнал одобрително с очи, опасно сини като небето преди буря.
    „Има опасни очи“, казала си Еси Трегоуан.
    Скоро Бартоломю заминал за Оксфорд, а когато на Еси започнало да й личи в какво състояние е, била уволнена. Но детето се родило мъртво и заради майката на Еси, която била много добра готвачка, жената на чифликчията се наложила и накарала мъжа си да върне бившата слугиня на бившата й работа като миячка.
    Ала любовта на Еси към Бартоломю се била превърнала в омраза към семейството му. Само след година тя се хванала с мъж с лоша слава от съседното село, някой си Джосая Хорнър.
    Една нощ, докато всички от семейството спели, Еси станала в тъмното и отворила задната врата, за да пусне любовника си. Докато семейството продължавало да спи, той претършувал Къщата и задигнал доста ценни вещи.
    Подозренията веднага паднали върху човек от къщата, защото било очевидно, че някой е отворил вратата (жената на чифликчията помнела добре, че я е залостила собственоръчно), и то някой, който е знаел къде чифликчията държи сребърните прибори и сервизи и в кое чекмедже са монетите и полиците. Еси обаче, която най-категорично отричала всичко, не била изобличена, докато Джосая Хорнър не бил заловен от един търговец в Бксетър, на когото се опитвал да продаде една от полиците на чифликчията. Той установил, че полицата е негова, и Хорнър и Еси били изправени пред съд.
    Съдебните заседатели осъдили Хорнър на смърт чрез обесване, но съдията се смилил над Еси заради крехката й възраст и кестенявата коса и я осъдил на седем години заточение. Тя трябвало да бъде изселена с кораба „Нептун“ под командването на някой си капитан Кларк. Така Еси поела към Каролина и по пътя влязла под кожата на въпросния капитан, когото убедила да я върне в Англия като своя съпруга и да я заведе в дома на майка си в Лондон, където не я познавал никой. Когато човешкият товар бил заменен с памук и тютюн и корабът се отправил обратно, настанало мирно, щастливо време за капитана и новата му съпруга: двамата приличали на две влюбени птички или на пеперуди, които се ухажват, и все не можели да спрат да се милват и да си разменят дребни подаръци и ласки.
    Когато пристигнали в Лондон, капитан Кларк настанил Еси при майка си, която я приела като своя родна дъщеря. След два месеца „Нептун“ отплавал отново и красивата младоженка с кестенявата коса помахала от кея за сбогом на съпруга си. После се Върнала в дома на свекърва си. Старицата не си била вкъщи. Еси взела парче копринен плат, няколко златни монети и сребърната кутийка, където свекърва й си държала копчетата, и след като ги откраднала, се изгубила из публичните домове на Лондон. През следващите две години станала ненадмината джебчийка, широките й поли криели какви ли не грехове, предимно откраднати топове коприна и дантела, а Еси се радвала в пълна мяра на живота. За това, че се измъкнала невредима от всичките си патила, била признателна на съществата, за които била слушала като малка, на писките (била сигурна, че влиянието им се простира чак до Лондон), и продължавала всяка вечер да слага на перваза дървена купичка мляко, макар че приятелки-те й се смеели — тя обаче знаела, че най-добре се смее, който се смее последен, понеже приятелките й хващали трипер и сифилис, а Еси пращяла от здраве.
    До двайсетия й рожден ден оставала една година и точно тогава съдбата й нанесла тежък удар: Еси седяла в странноприемницата „Крост Фокс“ недалеч от Флийт Стрийт, в Бел Ярд, когато видяла, че вътре влиза младеж, току-що завършил университета. Младежът се разположил до камината. Охо, рекла си Еси, ето едно пиленце, което веднага ще оскубем — седнала при него, почнала да му разправя колко е хубав и да го милва с едната ръка по коляното, а с другата, по-предпазливо, да търси джобния му часовник. Точно тогава обаче той я погледнал право в лицето и сърцето на Еси подскочило, защото тя видяла очи, опасно сини като лятно небе преди буря, и господарят Бартоломю изрекъл името й.
    Отвели я в Нюгейтския затвор42 и я обвинили в това, че се е върнала от заточение. Еси била призната за виновна и не учудила никого със заявлението, че е бременна, макар че семейните жени сред съдебните заседатели, проверяващи подобни твърдения (най-често лъжливи), се изненадали, когато били принудени да потвърдят, че Еси наистина чака дете, въпреки че тя отказвала да съобщи кой е бащата.
    Смъртната й присъда отново била заменена със заточение, този път доживотно.
    Сега Еси щяла да пътува с „Морска нимфа“. На кораба имало двеста заточеници, наблъскани в трюма като угоени свине, подкарани към пазара. Върлувала дизентерия и треска, нямало място дори да седнеш, камо ли да легнеш, една жена в дъното на трюма умряла при раждане и хората били толкова много, че нямало как да пренесат тялото й напред, затова изтикали трупа й и телцето на детето през отвора за нечистотиите и ги изхвър-лили право в разбуненото сиво море. Еси била в осмия месец и било истинско чудо, че запазила детето, но все пак успяла.
    В по-нататъшния си живот сънувала кошмари за пребиваването си в този трюм и се събуждала с писъци, усетила в гърлото си вкуса и миризмата на онова място.
    „Морска нимфа“ хвърлила котва в Нофък във Вирджиния и Еси била откупена от „дребен плантатор“, фермер, който отглеждал тютюн и който се казвал Джон Ричардсън — седмица след като родила дъщеря му, жена му била починала от родилна треска и човекът имал нужда от дойка и прислужница, която да върти къщната работа в малкото му домакинство.
    И така, момченцето на Еси, което тя кръстила Антъни — както твърдяла, на баща му, покойния си съпруг (понеже знаела, че няма кой да я опровергае, а може и наистина да е познавала някога някой Антъни), сучело от гърдата й заедно с детето на господаря, Филида Ричардсън, която винаги бозаела първа, затова растяла здрава, висока и силна, докато синът на Еси се задоволявал с каквото останело и си бил слабичък и рахитичен.
    Докато растели, заедно с млякото децата всмуквали и разказите на Еси: за гномовете и джуджетата, които живеели по шахтите и почуквали по стените, за да покажат къде има руда, за Бука43, най-коварния дух по онези земи, много по-опасен от червенокосите чипоноси писки, на които първата риба от улова винаги се оставя върху дъските на брега, където се изтеглят лодките, а по време на жътва в полето за тях се слага току-що опечен самун, така че и следващата година реколтата да е добра. Еси им разказвала и за човеците ябълкови дървета44, които, наумят ли нещо, започват да говорят и трябва да бъдат умилостивени с първото ябълково вино за годината, изливано по Нова година в корените им, та и следващата година да има богата реколта. Разказвала им с напевния си корнуолски акцент и от кои дървета трябва да се пазят, пеела им старата песничка:
Брястът вечно мисли, дъбът пък мрази, а върбата броди, ако окъснееш.

    Разправяла им всички тези неща и те вярвали, защото вярвала и тя.
    Фермата процъфтявала и всяка вечер Еси Трегоуан слагала пред задната врата чинийка с мляко — за писките. Осем месеца по-късно Джон Ричардсън дошъл и почукал тихо на вратата в стаята на Еси, и я помолил да го приеме така, както жена приема мъж, а Еси отвърнала, че е много стъписана и обидена, бива ли такова нещо, да иска от една бедна вдовица, и то заточеница, онеправдана точно толкова, колкото и робините, да продава тялото си на мъж, когото уважавала, още повече че заточениците и слугините не можели да се омъжват — направо не си представяла как му е дало сърце да тормози една млада заточеница, — и очите й с цвят на лешник се напълнили със сълзи, а Ричардсън се впуснал да се извинява и резултатът от всичко това бил, че накрая в оная гореща лятна нощ фермерът се видял принуден да падне направо в коридора на коляно пред Еси Трегоуан, да й предложи да сложи край на заточението й и да й поиска ръката. Тя приела, но пак отказала да преспи и една нощ с него, докато всичко не бъде скрепено официално, след което се преместила от малката таванска стаичка в господарската спалня отпред в къщата и макар че някои от приятелите на фермера Ричардсън и техните съпруги го заобикаляли, ако го видели в града, много повече били на мнение, че новата госпожа Ричардсън е страшно красива жена и Джони Ричардсън е извадил голям късмет.
    След година Еси вече била родила още едно дете, пак момче, но русо като баща си и заварената си сестра, и го кръстили Джон — на баща му.
    В неделя трите деца ходели в местната църква, за да слушат пътуващия проповедник, ходели и на училище, за да се научат заедно с децата на другите дребни фермери на четмо и писмо, а Еси се стараела да узнаят и тайните за писките, които били най-важните тайни: червенокоси мъже с очи и дрехи, зелени като река, и чипи носове, странни мъже с присвити очи, които, стига да поискат, могат да те примамят, да те прилъжат и да те отклонят от пътя, освен ако не носиш в джоба си сол или малко хляб. Преди да отидат на училище децата слагали в единия си джоб шипка сол и в другия — малко хляб, отколешните символи на живота и на земята, за да са сигурни, че ще се приберат по живо, по здраво у дома, както и ставало винаги.
    Сред злачните хълмове на Вирджиния децата растели високи и силни (въпреки че Антъни, първородният син на Еси, си останал най-слабият, най-бледият, най-болнавият, най-склонният към потиснатост) и семейство Ричардсън било щастливо: Еси обичала съпруга си, доколкото изобщо можела да обича. Били женени от десет години, когато Джон Ричардсън получил зъбобол, толкова силен, че паднал от коня. Откарали го в най-близкия град, където зъбът бил изваден, но вече било късно и клетникът си отишъл от отравяне на кръвта, със стонове и почерняло лице, и го погребали под любимата му върба.
    Вдовицата Ричардсън трябвало сама да се оправя с фермата, докато двете деца на покойния й съпруг навършат пълнолетие: ръководела робите и заточениците и години наред успявала да продаде изгодно тютюна, по Нова година изливала вино в корените на ябълките и по жътва оставяла из нивите току-що опечен самун, не пропускала и да сложи при задната врата чинийка мляко. Фермата процъфтявала и вдовицата Ричардсън се прочула като жена, която умее да се пазари, но винаги предлага добра стока и няма да ти продаде нещо некачествено.
    И така, през следващите десет години всичко вървяло добре, после обаче настъпила лоша година, защото синът й Антъни убил Джони, своя природен брат, при люта кавга за бъдещето на фермата и за вниманието на Филида: някои твърдели, че момчето не искало да погуби брат си, просто от глупост забило прекалено надълбоко ножа, други пък изказвали различно мнение. Антъни избягал и оставил майка си да погребе сама своя най-малък син до баща му. Според някои Антъни бил отишъл в Бостън, според други бил поел на юг, а майка му смятала, че се е качил на кораб за Англия, за да се запише доброволец във войската на Джордж и да се сражава срещу разбунтувалите се шотландци. Но останала и без двамата синове, плантацията изглеждала пуста и тъжна, а Филида вехнела и линеела, сякаш била с разбито сърце — каквото и да кажела, каквото и да направела мащехата й, то не връщало усмивката върху устните й.
    Но сломени или не, двете имали нужда от мъж във фермата и Филида се омъжила за Хари Соумс — по професия бил дърводелец, работел по корабите, ала мечтаел за живот на сушата, във ферма като оная в Линкълншир, където бил израсъл. Плантацията на семейство Ричардсън приличала твърде малко на нея, но въпреки това Хари Соумс открил достатъчно съответствия, за да се чувства щастлив. На Филида и Хари им се родили пет деца, три от които оживели.
    Вдовицата Ричардсън скърбяла за синовете си, скърбяла и за съпруга си, макар че сега той се бил превърнал просто в спомен за рус мъж, който се бил държал мило е нея. Децата на Филида идвали при Еси, за да им разказва приказки, и тя им разправяла за Черното куче от мочурищата, за Гологлавия Кървавите кости45, за Мъжа от ябълковото дърво; те обаче не се вълнували от тях, искали да слушат само за Джак46 — за Джак и бобеното стъбло, за Джак, който победил великаните, за Джак и неговия котарак и за Краля. Еси обичала внуците си, сякаш са й родна плът, макар че понякога се обръщала към тях с имената на отдавна умрелите.
    Било май, Еси изнесла един стол в зеленчуковата градина, за да набере грах и да го олюпи на слънце, защото дори в злачната жега на Вирджиния студът бил пропълзял в костите й точно както скрежът — в косите й, и тя се радвала и на най-малката топлинка.
    Докато ронела граха със старите си ръце, вдовицата Ричардсън си помислила колко хубаво ще е да се разходи още веднъж през мочурищата и по солените скали на родния Корнуол и си спомнила как като малка седяла на камъните по брега и чакала баща й да се върне от сивите морета. Ръцете й, вече непохватни, с посинели кокалчета, отваряли граховите шушулки, изтласквали топчестите зърна в пръстената купа и пускали празните шушулки в престилката върху скута й. Тогава Еси си дала сметка, че за пръв път от много време си е спомнила един отдавна отминал живот: как е отмъквала с чевръсти пръсти дамски чанти и топове коприна, после се сетила и за надзирателя в Нюгейтския затвор, който й обяснил, че процесът срещу нея е насрочен след цели три месеца и тя може да отърве бесилото, ако каже, че чака дете, а после й рекъл, че е много красива, спомнила си и как се обърнала към стената и храбро запретнала поли, как мразела и себе си, и надзирателя, но знаела, че той е прав, спомнила си и как почувствала живота вътре в утробата си, което означавало, че и този път ще надхитри смъртта…
    — Еси Трегоуан? — попитал непознатият.
    Вдовицата Ричардсън вдигнала глава, затулила очи срещу майското слънце и попитала:
    — Познавам ли ви?
    Не била чула кога мъжът се е приближил. Той бил облечен от глава до пети в зелено: прашни зелени карирани панталони, зелен елек и тъмнозелено сако. Косата му била морковеночервена. Той й се усмихнал криво. У него имало нещо, от което на Еси й станало драго да го гледа, а също и още нещо, което й нашепвало за надвиснала опасност.
    — Може да се каже, че ме познавате — отвърнал мъжът.
    И присвил очи срещу нея; тя също се взряла в него с присвити очи, та да открие нещо познато в месечинестото му лице. Изглеждал млад като внуците й, въпреки това се бил обърнал към нея със старото й име и говорел на диалект, който тя помнела от детството си, от родните скали и мочурища.
    — От Корнуол ли сте? — попитала Еси.
    — Аз съм братовчедът Джак — отговорил червенокосият. — По-скоро бях — сега вече съм тук, в новия свят, където никой не дава на честния пътник да пийне бира или мляко, никой не му оставя по жътва самун хляб.
    Старицата наместила легена с граха скута си.
    — Ако сте онзи, за когото ви мисля, не мога да се оплача от вас.
    Чула как в къщата Филида се кара на икономката.
    — И аз не мога да се оплача от вас — рекъл някак тъжно червенокосият, — макар че именно вие, вие и още неколцина като вас ме доведохте тук, в тая земя, където няма време за магия, няма място за писките и такива като тях.
    — Правили сте ми много добрини — казала Еси.
    — Добрини и злини — поправил я непознатият с присвитите очи — Ние сме като вятъра. Духаме и в двете посоки. Тя кимнала.
    — Ще поемете ли ръката ми, Еси Трегоуан?
    И й протегнал ръка. Тя била покрита с лунички и макар че вече недовиждала, Еси забелязала всички червени косъмчета по ръката му — сияели като златни на следобедното слънце. Прехапала устна, после колебливо сложила прорязаната си от сини жилки ръка в неговата.
    Когато я намерили, още била топла, макар че животът бил напуснал тялото й и само половината грах бил олющен.

Глава 5

    Господин Живот направо цъфти,
    смъртта пък само слухти,
    той е наемателят в стаята,
    тя на стълбите безобразничи.
У. И. Хенли47, „Господин Живот направо цъфти“
    Беше събота сутринта и само Зора Утренняя беше будна, за да се сбогува с тях. Тя взе четирийсет и петте долара на Уензди и настоя да му дадяла разписка — написа я с широк почерк със заврънкулки върху опакото на талон за преоценени безалкохолни напитки. В утринната светлина приличаше на кукла — старото й лице беше със старателно нанесен грим, златната и коса беше вдигната на висок кок.
    Уензди й целуна ръка.
    — Благодаря за гостоприемството, мила госпожо — рече й той. — Ти и милите ти сестри си оставате лъчезарни като самото небе.
    — Проклет старец — отвърна тя и му се закани с пръст. После го прегърна. — Пази се — заръча му. — Не искам да чуя, че си си отишъл завинаги.
    — Това, скъпа, ще опечали не по-малко и мен. Жената се ръкува с Шадоу и му каза:
    — Зора Полуночная има много високо мнение за теб. Аз също.
    — Признателен съм ви — отговори Шадоу. — Благодаря за вечерята.
    Тя вдигна вежди.
    — Хареса ли ти? Заповядай пак.
    Уензди и Шадоу слязоха по стълбите. Шадоу бръкна в джобовете на якето си. Сребърният долар студенееше в ръката му. Беше по-голям и по-тежък от монетите, които бе използвал досега. Той го стисна в шепите си като за класически фокус, отпусна ръка до тялото си, после я опъна, при което монетата се плъзна напред. Там, хваната с най-лекото напрежение между показалеца и кутрето, тя сякаш бе съвсем на мястото си.
    — Добре го направи — отбеляза Уензди.
    — Още се уча — отвърна Шадоу. — Техническата част, общо взето, я владея. Най-трудно е да накараш хората да погледнат към другата ти ръка.
    — Така ли?
    — Да — потвърди Шадоу. — Нарича се отклоняване на вниманието.
    Той плъзна другите си пръсти под монетата, изтласка я назад в дланта си и я стисна съвсем леко. Монетата падна от ръката му, издрънча на стълбището и заподскача надолу. Уензди се наведе и я вдигна.
    — Не си позволявай да се отнасяш нехайно към подаръците, които си получил — каза той. — Трябва да пазиш неща като това. А не да ги хвърляш. — И се взря в монетата: разгледа първо едната страна, после другата, с лицето на Статуята на свободата. — А, госпожа Свобода. Красива е, нали?
    Метна монетата на Шадоу, който я хвана във въздуха и я плъзна така, че тя сякаш изчезна: продължи да я държи в дясната, а уж я прехвърли в лявата си ръка и я пусна в левия джоб, А монетата си беше в дясната му ръка и като че му вдъхваше спокойствие.
    — Госпожа Свобода — повтори Уензди. — Като доста от боговете, на които се кланят американците, и тя е чужденка. В този случай французойка48, макар че за да не засегнат изтънчената чувствителност на американците, французите са покрили великолепната гръд на статуята, преди да я подарят на Ню Йорк. Свободата — продължи той и сбърчи нос при вида на използвания презерватив, хвърлен на стълбите на първия етаж, после го изрита погнусен встрани. — Някой може да се подхлъзне. Да си счупи врата — промърмори Уензди. — Като на кора от банан, само че с лош вкус и малко ирония. — Той бутна вратата и я отвори; удари ги слънчева светлина. — Свободата — избоботи Уензди, докато вървяха към колата, — е мръсница, с която трябва да се съвкупяваш върху легло от трупове.
    — Така ли? — рече Шадоу.
    — Това е цитат — обясни Уензди. — Думи на някакъв си французин. Ето на кого са вдигнали статуя в Нюйоркското пристанище: на мръсница, която обичала да се чука върху бунището. Колкото и високо да си държиш факела, драга, по дрехата ти пак пъплят плъхове и по краката ти се стича студена сперма.
    Той отключи колата и посочи на Шадоу дясната седалка.
    — Според мен е хубава — отбеляза Шадоу, след като вдигна монетата до очите си.
    Сребърното лице на Свободата му напомняше малко Зора Полуночная.
    — Такава е вечната лудост на човека — вметна Уензди, след като подкара колата. — Той гони сладката плът, без да осъзнава, че тя не е нищо друго освен красива обвивка на костите. Храна за червеите. Нощем се допираш до храна за червеи. Не че искам да те обидя.
    Шадоу не беше виждал Уензди толкова бъбрив. Реши, че новият му шеф преминава през различни фази на общителността, следвани от периоди на тягостно мълчание.
    — Значи не си американец? — попита го Шадоу.
    — Никой не е американец — отвърна Уензди. — Поне като произход. Това искам да ти кажа. — Той си погледна часовника. — Имаме да убиваме няколко часа, докато затворят банката. Между другото, снощи се справи добре с Чернобог. Е, и аз щях да го убедя да дойде, но ти го направи по-всеотдайно, аз така не мога.
    — Само защото после той ще ме убие.
    — Не е задължително. Както самият ти напомни с основание, Чернобог е стар и смъртоносният удар може просто да те остави, да речем, парализиран за цял живот. Безнадежден инвалид. И така, имаш какво да очакваш, ако господин Чернобог случайно оцелее в предстоящите трудности.
    — И това ли е под въпрос? — попита Шадоу съвсем в стила на Уензди и веднага се намрази заради това.
    — Ами да! — отговори той. Спря на паркинга пред една банка. — Това е банката, която ще обера — обясни Уензди. — Затварят чак след няколко часа. Хайде да влезем и да кажем едно „здрасти“. Уензди махна на Шадоу и той слезе без желание от колата. Каза си, че е излишно камерата да записва лицето му, в случай че старецът е решил да върши глупости. Но го загложди любопитство и той влезе в банката. Заби очи в пода, почеса се по носа, постара се лицето му да е скрито.
    — Вносни бележки, госпожо? — попита Уензди самотната касиерка.
    — Ето там.
    — Чудесно. А ако искам да внеса парите само за една нощ?
    — Същите бележки. — Тя му се усмихна. — Нали знаете къде е автоматът? Отвън, вляво от главния вход, на стената.
    — Благодаря.
    Уензди взе няколко вносни бележки. Усмихна се на касиерката и двамата с Шадоу излязоха.
    Уензди поспря на тротоара и се почеса замислено по брадата. После отиде при банкомата и при процепа на обществения трезор до него и ги огледа. След това поведе Шадоу към супермаркета от другата страна на улицата, където купи за себе си сладолед на клечка и чаша мляко с какао за Шадоу. На стената в преддверието имаше уличен телефон, сложен под дъската с обяви за квартири под наем и за котенца и кученца, нуждаещи се от добри стопани. Уензди си записа номера на телефонния автомат. Пак прекосиха улицата.
    — Сега ни трябва сняг — заяви ненадейно Уензди. — Хубав, дразнещ, вбесяващ сняг. Мисли си за „сняг“, чу ли?
    — Моля?
    — Съсредоточи се, за да направиш ето онези облаци — ей там, на запад, — да ги направиш по-големи и по-тъмни. Мисли си за сиво небе и бурни ветрове откъм Северния полюс. Мисли за сняг.
    — Според мен няма да помогне особено.
    — Дрън-дрън. Ако не друго, поне ще си мислиш за нещо — Рече Уензди и отключи колата. — Следващата ни спирка е „Кинко“49. Побързай.
    „Сняг — помисли Шадоу, докато седеше на дясната седалка и отпиваше от какаото. — Огромни преспи и сняг, който се сипе във въздуха, бели петна на фона на чугуненосивото небе, сняг, който докосва езика със студ и зима, който те целува плахо по лицето, преди да те вледени до смърт. Трийсет сантиметра сняг като захарен памук, който създава приказен свят и прави всичко неузнаваемо красиво…“
    Уензди му говореше нещо.
    — Моля? — рече Шадоу.
    — Казах, че сме тук — отговори Уензди. — Ти беше някъде другаде.
    — Мислех си за снега — рече Шадоу.
    В „Кинко“ Уензди се зае да преснима на ксерокса вносните бележки от банката. Помоли служителя да му отпечата и два комплекта от по десет служебни карти. Шадоу усети, че го заболя глава, присвиваше го и отзад между плешките и той се запита дали не е спал накриво и дали главоболието не му е неприятно наследство от канапето от предната нощ.
    Уензди седна на компютъра и с помощта на служителя съчини писмо, като сложи няколко големи подписа.
    „Сняг — помисли Шадоу. — Високо в небето съвършени кристалчета, които образуват малки, приличащи на дантела прашинки, същинско произведение на дигиталното изкуство. И докато падат, снежните кристали се сливат в снежинки, които сантиметър по сантиметър покриват с бялото си изобилие Чикаго…“
    — Дръж — каза Уензди и му подаде чаша кафе на „Кинко“ с полуразтворена буца обезмаслена сметана на прах, плаваща отгоре. — Според мен стига, нали?
    — Кое?
    — Снегът. Не бива да парализираме града.
    Небето беше открай докрай сиво като боен кораб. Задаваше се сняг. Да.
    — Нали не съм го направил аз? — попита Шадоу. — В смисъл — не съм го направил. Нали?
    — Пий си кафето — подкани го Уензди. — Не струва, но поне ще облекчи главоболието ти. — После каза: — Добре се справи.
    Плати на служителя в „Кинко“ и изнесе подписите си, писмата и служебните карти. Отвори багажника на автомобила, сложи книжата в голямо черно метално куфарче, с каквито ходи охраната на касиерките, и затвори багажника. Подаде на Шадоу една от служебните карти.
    — Кой е този А. Хадок, директор по сигурността в охранителна фирма „Секюрити“? — попита Шадоу.
    — Ти.
    — А. Хадок?
    — Да.
    — „А“ съкращение на какво е?
    — На Алфредо. На Алфонс. На Августин. На Амброуз. Което си избереш.
    — О! Ясно.
    — Аз съм Джеймс О’Горман — обясни Уензди. — За приятелите Джими. Виж! И аз си имам карта.
    Качиха се отново в колата и Уензди каза:
    — Ако си мислиш за А. Хадок така, както си мислеше за снега, би трябвало да разполагаме с доста пари, с които да хапнем и да пийнем довечера с приятелите.
    — Нямам намерение да се връщам в затвора.
    — Кой е казал, че ще се връщаш?
    — Мислех, че се разбрахме: няма да правя нищо незаконно.
    — Не го и правиш. Може би ми оказваш известно съдействие и помощ, а след това, разбира се, ще укриваш крадени пари, но повярвай, ще излезеш от тази история, ухаещ на рози.
    — Кога ще бъде това, преди или след като твоят грохнал славянски Чарлс Атлас50 ми размаже главата с един удар?
    — Той недовижда — уточни Уензди. — Едва ли изобщо ще улучи. И така, разполагаме с още малко време за убиване, в събота банката все пак затваря по обед. Искаш ли да хапнем?
    — Да — отговори Шадоу. — Умирам от глад.
    — Знам едно прекрасно местенце — каза Уензди.
    Докато шофираше, си тананикаше някаква весела песен, която Шадоу не знаеше. Посипаха се снежинки — същите, как-вито Шадоу си ги беше представял, — и той се почувства странно горд. Помислеше ли трезво, осъзнаваше, че няма нищо общо със снега, както знаеше и че сребърният долар, който носи в джоба си, не е и никога не е бил луната. Въпреки това…
    Спряха пред голяма сграда с вид на хангар. На една табела пишеше, че вътре имало шведска маса само за четири долара и деветдесет и девет цента на човек.
    — Обичам го това място — сподели Уензди.
    — Кухнята ли е добра? — попита Шадоу.
    — Не бих казал. Затова пък обстановката е неповторима.
    След като хапнаха — Шадоу си взе печено пиле, което му се услади, — се оказа, че обстановката, която Уензди обича, е сместена в дъното на хангара: според рекламата, провесена в средата на помещението, там имаше разпродажба на стоки от фирми във фалит и ликвидация.
    Уензди отскочи до автомобила и се върна с куфарче, което отнесе в мъжката тоалетна. Шадоу си каза, че ще не ще, доста скоро ще разбере какво е наумил Уензди, и бавно тръгна да обикаля щандовете на разпродажбата, като разглеждаше стоката: кутии кафе „само за самолетни кафе-машини“, костенурки мутанти нинджа за тийнейджъри и Ксена51 — харемни кукли с образа на войнствената принцеса, плюшени мечета, които, включиш ли ги съм електрическата мрежа, свиреха на ксилофони патриотични песни, месни консерви, галоши и всевъзможни терлици, захаросани плодове, ръчни часовници с образа на президента Бил Клинтън, изкуствени коледни елхички, солници и съдчета за черен пипер във формата на животни, части на тялото, плодове и калугерки и любимото на Шадоу: комплект за направата на снежен човек с пластмасови очи като въглени, лула от царевичен кочан и найлонова шапка, на който пишеше „Остава само да добавите истински морков“.
    Шадоу се замисли как е възможно да направиш така, че луната сякаш да слезе от небето и да се превърне в сребърен долар, и какво кара една жена да стане от гроба и да прекоси града, за да си поговори с теб.
    — Нали тук е прекрасно? — попита Уензди, когато излезе от мъжката тоалетна. Ръцете му още бяха мокри и той ги подсуша-ваше с носна кърпа. — Свършили са им хартиените салфетки.
    Беше се преоблякъл. Сега бе в тъмносиня куртка и панталон в същия цвят, със синя плетена вратовръзка, дебел син пуловер, бяла риза и черни обувки. Приличаше на човек от охраната и Шадоу му го каза.
    — Какво да отговоря на това, млади момко — рече Уензди и взе кутийка плаващи пластмасови аквариумни рибки („Няма да ви умрат и не е нужно да ги храните!“), — освен да те поздравя за прозорливостта. Какво ще кажеш за Артър Хадок? Артър е хубаво име.
    — Прекалено просташко е.
    — Е, тогава ти измисли нещо. Хайде да се връщаме в града. Трябва да уцелим най-доброто време за обир на банка и тогава ще разполагам с малко пари за харчене.
    — Повечето хора просто ще ги изтеглят от банкомата — отбеляза Шадоу.
    — Колкото и да е странно, и аз, горе-долу, смятам да направя това.
    Уензди спря на паркинга пред супермаркета точно срещу банката, от другата страна на улицата. Извади от багажника на автомобила металното куфарче, подложка за листове и белезници. Прикачи с тях куфарчето към лявата си китка. Снегът продължаваше да се сипе. После Уензди нахлупи синя фуражка с козирка и закрепи върху горния джоб на куртката ламинирана значка. На фуражката и върху значката пишеше „Охранителна фирма «Секюрити»“. Сложи върху поставката вносните бележки. После се сгърби. Приличаше на опитно ченге в пенсия, дори сякаш му се бе появило и шкембенце.
    — А сега — каза той — иди да понапазаруваш на щанда за хранителни продукти, после стой при телефона. Ако някой те попита, чакаш да ти се обади приятелката ти, понеже колата й се е повредила.
    — И защо ще ми звъни там?
    — А ти откъде ще знаеш?
    Уензди си сложи избелели розови наушници. Затвори багажника. По тъмносинята фуражка и наушниците се трупаше сняг.
    — Как изглеждам? — попита той.
    — Смешен — отговори Шадоу.
    — Смешен ли?
    — Или може би тъп.
    — Хм. Тъп и смешен. Това е добре.
    Уензди се усмихна. С наушниците вдъхваше доверие и същевременно изглеждаше забавен, накратко, симпатичен. Пресече улицата и тръгна по тротоара покрай сградата на банката, а Шадоу влезе в преддверието на супермаркета и загледа.
    Уензди закачи голяма червена табела, че банкоматът не работи. Отцепи с червена лента и процепа, където се пускаха сумите, внасяни в терзора за през нощта, и отгоре прикрепи с лепенка пресниман на ксерокс надпис. Шадоу го прочете развеселен.
    „ЗА ВАШЕ УЛЕСНЕНИЕ — пишеше на него — РАБОТИМ ПО УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО НА АВТОМАТА. ИЗВИНЯВАЙТЕ ЗА ВРЕМЕННОТО НЕУДОБСТВО“.
    После Уензди се обърна и застана с лице към улицата. Изглеждаше премръзнал и измъчен.
    При банкомата дойде млада жена. Уензди поклати глава и обясни, че не работи. Тя изруга, извини се за ругатнята и забърза по тротоара.
    Спря кола и от нея слезе мъж; държеше сиво чувалче и ключ. Шадоу загледа как Уензди се извинява на човека, после го кара да подпише вносната бележка върху поставката, проверява я, издава му усърдно разписка и дълго умува кой от двата екземпляра да му връчи; накрая отвори голямото черно метално куфарче и прибра вътре торбата на мъжа.
    Човекът потрепери на снега и запристъпва от крак на крак — явно му се искаше старецът от охраната да приключва по-бързо с тези глупави формалности и той да остави оборота, да се махне от студа и да продължи нататък; после си прибра разписката, качи се в топлия автомобил и подкара нанякъде.
    Както стискаше металното куфарче, Уензди пак пресече улицата и си купи кафе от супермаркета.
    — Добър ден, млади момко — поздрави той с добродушна като на чичо усмивка, докато минаваше покрай Шадоу. — Студено, а?
    Пак се върна от другата страна на улицата и с вида си на добродушен стар охранител със смешни розови наушници продължи да взима сивите чувалчета и пликовете от хората, дошли този съботен следобед да внесат печалбата или оборота.
    Шадоу си купи нещо за четене: „Търки Хънтинг“, „Пипъл“ и заради трогателната снимка на Бигарут върху корицата — „Уикли Уърлд Нюс“, после пак погледна през стъклото.
    — Мога ли да ви помогна с нещо? — попита чернокож мъж с бели мустаци, на средна възраст.
    Явно беше управителят.
    — Благодаря, но не можете. Чакам да ми се обадят по телефона Колата на приятелката ми се е повредила.
    — Сигурно акумулаторът — каза мъжът. — Хората забравят, че до три, най-много до четири години акумулаторите излизат от строя. А не струват цяло състояние.
    — На мен ли го казвате! — възкликна Шадоу.
    — Е, чакайте си приятелката — рече управителят и пак влезе в супермаркета.
    Със снега улицата сякаш беше вместена в снежна сфера, съвършена до най-малките подробности.
    Шадоу продължи да гледа възхитен. Не чуваше разговорите от другата страна на улицата и имаше чувството, че гледа хубав ням филм, състоящ се само от пантомима и изражение: възрастният мъж от охраната беше свъсен, угрижен, малко недодялан може би, но изключително доброжелателен. Всички, които му връчваха парите си, си тръгваха малко по-щастливи от срещата с него.
    После пред банката дойдоха ченгетата и сърцето на Шадоу се сви. Уензди им изкозирува и отиде при полицейския автомобил. Поздрави и се ръкува през отворения прозорец, после кимна и забърка в джобовете си, докато не намери служебната карта и някакво писмо, които подаде на полицаите пак през прозореца на колата. След това отпи от кафето си.
    Телефонът иззвъня. Шадоу вдигна слушалката и се постара да каже отегчено:
    — Охранителна фирма „Секюрити“.
    — Търся А. Хадок — рече ченгето от другата страна на улицата.
    — Аз съм — отвърна Шадоу.
    — Обаждам се от полицията, господин Хадок — каза ченгето в автомобила отсреща. — Пред Първа Илинойска банка на ъгъла на Маркет Стрийт и Втора улица има ваш човек.
    — О, да. Джими О’Горман. Какво ви притеснява, господине? Нали Джим се държи добре. Да не пие?
    — Нищо не ме притеснява. Вашият човек е добре, господине. Просто исках да се уверя, че всичко е наред.


    — Предайте на Джим, че ако пак го хванат да пие, ще го уволним. Разбрахте ли? Ще си изгуби службата. Ще го изритам като мръсно псе. Ние в охранителна фирма „Секюрити“ не търпим такива неща.
    — Не мисля, че ми е работа да му го казвам, господине. Той се справя прекрасно. Притесняваме се, защото работа като тази трябва да се върши от двама души. Опасно си е да оставяте един невъоръжен охранител да борави с такива големи суми.
    — На мен ли го казвате! По-добре го обяснете на онези скръндзи от Първа Илинойска. Пращам там своите хора, господине, свестни мъже. Мъже като вас. — Шадоу забеляза, че ролята му е допаднала. Усещаше как се превръща в Анди Хадок с евтината пура с изгризан край в пепелника и камарата книжа, които трябва да отхвърли в събота следобед, с дом в Шомбърг и любовница в малък апартамент на Лейк Шор Драйв. — Знаете ли, виждате ми се буден младеж, полицай…
    — Майърсън.
    — Полицай Майърсън. Ако искате да поработите допълнително в събота и неделя или по някаква причина решите да напуснете полицията, звъннете ни. Винаги имаме нужда от свестни момчета. Имате ли ми визитната картичка?
    — Да, господине.
    — Пазете я — каза Анди Хадок. — Звъннете ми. Полицейският автомобил потегли, а Уензди бавно тръгна през снега, за да обслужи малката опашка — хората чакаха, за да внесат парите си.
    — Добре ли е? — попита управителят, след като надзърна през вратата. — Приятелката ви де.
    — Точно акумулаторът е — обясни Шадоу. — Не ми остава друго, освен да чакам.
    — Женска му работа — рече управителят. — Дано приятелката ви заслужава да я чакате.
    Спусна се зимен мрак, следобедът бавно започна да посивява и да се превръща във вечер. Включиха осветлението. Още и още хора предаваха на Уензди парите си. Най-неочаквано, сякаш по знак, който Шадоу не бе видял, Уензди отиде при стената, махна табелите, че банкоматите не работят, и тръгна през кишата към паркинга. Шадоу поизчака малко и го последва.
    Уензди седеше отзад в автомобила. Беше отворил металното куфарче и старателно редеше на седалката всичко, което му бе предадено.
    — Карай — каза той. — Отиваме в Първа Илинойска банка на Стейт Стрийт.
    — На бис ли ще повтаряме? — попита Шадоу. — Не дърпаш ли дявола за опашката?
    — Ни най-малко — отвърна Уензди. — Отиваме да внесем пари. Докато Шадоу шофираше, Уензди седеше на задната седалка вадеше с шепи банкнотите от чувалчетата: отделяше чековете и взимаше банкнотите от някои пликове, но не от всичките. После пускаше парите в металното куфарче. Шадоу зави към банката и спря на петдесетина метра от входа, далеч от обсега на камерите. Уензди слезе и пъхна пликовете в процепа на бан-комата. После отвори вратичката на обществения трезор и пусна вътре сивите чувалчета. Пак я затвори. Отново се качи в колата и каза:
    — Излез на магистрала Ай-90. По знаците на запад, към Медисън.
    Шадоу потегли.
    Уензди се обърна и погледна банката, от която се отдалечаваха.
    — Готово, моето момче — заяви той бодро. — Това съвсем ще ги обърка. Но ако искаш да вземеш наистина големи пари, трябва да направиш всичко това в четири и половина в събота срещу неделя, когато от клубовете и баровете носят нощния оборот. Ако уцелиш банката и човека, дошъл да внесе парите — обикновено ги подбират едри и честни, понякога с тях ходят и двама души охрана, но те не са задължително умни, — само за една нощна смяна можеш да изкараш четвърт милион.
    — Щом е толкова лесно, защо не го правят всички? — учуди се Шадоу.
    — Е, има си и рискове — отговори Уензди. — Особено в четири и половина сутринта.
    — Защо? Защото в четири и половина сутринта ченгетата са по-подозрителни ли?
    — О, не. Но ония от охраната си отварят очите на четири. И нещо може да се обърка.
    Той преброи една пачка петдесетдоларови банкноти, добави по-малка от по двайсет долара, претегли ги на ръка и ги подаде на Шадоу.
    — Вземи. Заплатата ти за първата седмица.
    Шадоу прибра парите в джоба си, без да ги брои, и каза:
    — Така значи си изкарваш парите.
    — Рядко. Само когато ми трябва бързо голяма сума в брой. Като цяло си изкарвам парите от хора, които и не подозират, че ги ограбвам, и никога не се оплакват. Дори ако се върна, често се редят на опашка, за да ги ограбя пак.
    — Онзи Суийни каза, че си бил мошеник.
    — Прав е. Но това е последното, което съм. И последното, за което си ми нужен, Шадоу.
    Пътуваха в мрака. Пред фаровете и предното стъкло се въртяха снежинки. Въздействаха почти хипнотично.
    — Това е единствената държава на света, която се притеснява какво всъщност представлява — каза в тишината Уензди.
    — Моля?
    — Останалите знаят. На никой не му и хрумва да ходи да търси сърцето на Норвегия. Или да издирва душата на Мозамбик. Те знаят какво представляват.
    — И?
    — Просто разсъждавам на глас.
    — Значи си бил в много други държави. Уензди не отговори. Шадоу го погледна.
    — Не — каза с въздишка Уензди. — Не съм бил никъде. Спряха да заредят бензин, Уензди отиде в тоалетната, както беше в куртката на охранител и с куфарчето, и излезе в изгладен светъл костюм, кафяви обувки и дълго до коленете кафяво палто, което приличаше на италианско.
    — Какво ще стане, когато пристигнем в Медисън?
    — Ще тръгнем по Четиринайсета магистрала на запад, към Спринг Грийн. Ще се срещнем с останалите на едно място, казва се Къщата върху скалата. Ходил ли си там?
    — Не — отговори Шадоу. — Но съм виждал табелите. Бяха навсякъде в тази част на света: наклонени неясни табели навред из Илинойс, Минесота и Уисконсин, а както Шадоу подозираше, вероятно чак до Айова, табели, предупреждаващи за съществуването на Къщата върху скалата. Шадоу ги беше виждал и се беше чудил. Дали Къщата се крепеше опасно върху тази скала? С какво толкова бе интересна скалата? И Къщата? Беше се замислял мимоходом, но беше забравил. Нямаше навика да посещава крайпътни забележителности. При Медисън излязоха от междущатската магистрала и минаха покрай купола на капитолия, поредната сякаш вместена в стъклено кълбо съвършена гледка в сипещия се сняг, после подкараха по провинциалните пътища. След близо час, през който прекосиха градчета с имена като Блак Ърт52, завиха по тесен път и подминаха няколко покрити със сняг огромни саксии, по които имаше преплетени змейове, приличащи на гущери. Паркингът, обточен отстрани с дървета, бе почти празен.
    — Скоро затварят — обясни Уензди.
    — Е, какво е това място? — попита Шадоу, докато вървяха през паркинга към ниска дървена постройка, която не се открояваше с нищо.
    — Крайпътна забележителност — рече Уензди. — Една от най-добрите. Което означава, че тук е съсредоточена голяма сила.
    — Защо?
    — Много просто — каза Уензди. — В другите държави хората са отбелязвали местата, където е съсредоточена голяма сила. Понякога това са природни образувания, друг път е място като това тук, което по един или друг начин се различава от останалите. Знаели са, че там става нещо важно, че то е фокус, канал, прозорец към Иманентното. И затова са изграждали храмове или катедрали, описвали са с камъни кръгове или… е, сещаш се за какво ти говоря.
    — Но нали навсякъде из Щатите има църкви — каза Шадоу.
    — Във всеки град. Понякога на всяка пресечка. И в този смисъл те са точно толкова съществени, както и зъболекарските кабинети. Не, в САЩ хората, поне някои от тях, и досега биват призовавани и усещат, че са призовавани от трансцендентната пустота, и откликват, като правят от бирени бутилки модел на нещо, което никога не са посещавали, или като вдигат някъде в страната някакъв шантав дом, който шантавите като цяло отказват да посещават. Крайпътни забележителности: хората се чувстват привлечени към места, където по други краища на света ще признаят, че частица от тях наистина е трансцендент-на, купуват си хотдог и обикалят, удовлетворени на равнище, което всъщност не са в състояние да опишат, и силно неудов-летворени на по-дълбоко равнище.
    — Имаш доста налудничави теории — отбеляза Шадоу.
    — Това, млади момко, изобщо не са теории — възрази Уензди. — Би трябвало да си го разбрал досега.
    Работеше само една от касите.
    — След половин час спираме продажбата на билети — каза момичето. — За да разгледате, ви трябват най-малко два часа.
    Уензди плати билетите в брой.
    — Къде е скалата? — полюбопитства Шадоу.
    — Под къщата — уточни Уензди.
    — Къде е къщата?
    Уензди долепи пръст до устните си и продължиха напред. По-навътре една пианола свиреше нещо, което би трябвало да мине за „Болеро“ на Равел. Постройката приличаше на геометрично обновен през шейсетте години публичен дом с неизмаза-на каменна зидария, дебел мокет и величаво грозни абажури от цветно стъкло във формата на гъби. По витата стълба се стигаше до друго помещение, пълно с какви ли не джунджурии.
    — Твърдят, че сградата е построена от лошия близнак на Франк Лойд Райт53 — каза Уензди. — Франк-Лойд Ронг54.
    И се засмя на собствената си шега.
    — Виждал съм го написано на тениска — рече Шадоу.
    Нагоре, надолу по още стълби и се озоваха в дълго, много дълго помещение, което беше направено от стъкло и стърчеше като губерка на стотина метра над черно-белия безлистен пейзаж наоколо. Шадоу стоеше и гледаше как снегът се сипе и се върти.
    — Това ли е Къщата върху скалата? — попита той озадачен.
    — В известен смисъл. Това е Стаята на безкрайността, която, макар и да е добавена по-късно, е част от същинската къща. Но ние с теб, млади ми приятелю, още не сме разгледали и сантиметър от онова, което може да предложи къщата.
    — Според твоята теория излиза, че паркът „Уолт Дисни“ е най-святото място в Америка — подметна Шадоу.
    Уензди се свъси и си поглади брадата.
    — Уолт Дисни е купил няколко портокалови горички насред Флорида и върху тях е изградил туристическо градче. Там няма никаква магия. Според мен в първоначалния Дисниланд може и да е имало нещо истинско. Някаква сила, макар и изкривена, трудна за достигане. Ала някои части на Флорида са изпълнени с истинска магия. Трябва само да си отваряш очите. А колкото до морските сирени от Уики Уочий55… Ела насам. Звучеше музика: дрънчаща, неблагозвучна музика, леко фалшива, със забавен ритъм. Уензди извади банкнота от пет долара и я пусна в автомата за смяна на пари, откъдето получи шепа метални жетони с цвят на месинг. Метна един на Шадоу, който го хвана и понеже забеляза, че ги гледа едно момченце, стисна монетата между палеца и показалеца си и я скри. Хлапето изтича при майка си, която разглеждаше един от вездесъщите Дядо Коледовци — НАД ШЕСТ ХИЛЯДИ, ВКЛЮЧЕНИ В ЕКСПОЗИЦИЯТА!, както пишеше по табелите, — и я задърпа припряно за полата на палтото.
    Шадоу излезе заедно с Уензди и тръгна по знаците към Улиците на миналото.
    — Преди четирийсет години Алекс Джордан — ликът му, Шадоу, е върху жетона, който ти скри в дясната си ръка, — се запретнал да строи къща високо върху една скала в нива, която не била негова, и дори той не можел да каже защо. Хората се стичали да погледат строежа: любопитните, озадачените и онези, които не били нито любопитни, нито озадачени и ако ги попиташ, сигурно е нямало да могат да кажат защо са дошли. Тогава Джордан направил онова, което е щял да направи всеки здравомислещ американец от неговото поколение: започнал да им взима пари, но не много. Може би по пет цента. Или по двайсет и пет. И продължил да строи, а хората пак прииждали и прииждали. Джордан взимал тези монети от по пет цента и от четвърт долар и направил нещо още по-голямо и странно. На терена под къщата вдигнал тези складове и ги напълнил с неща, които хората да разглеждат, и тогава хората наистина започнали да се стичат заради тях. Всяка година тук идват по един милион души.
    — Защо?
    Но Уензди само се усмихна. Тръгнаха по слабо осветените Улици на миналото, покрай които растяха дървета. От прашните витрини на магазините, наподобяващи струпани декори за приличен филм на ужасите, ги гледаха порцеланови кукли с устни, стиснати строго, по викториански. Плочник долу, тъмен покрив горе, дрънчаща механична музика в дъното. Минаха покрай витрина със счупени кукли и прекалено голяма позлатена музикална кутия под стъклен похлупак. Минаха и покрай стоматологичен кабинет и дрогерия („ВЪЗСТАНОВЕТЕ ПОТЕНТНОСТТА СИ! ИЗПОЛЗВАЙТЕ МАГНИТНИЯ КОЛАН НА О’ЛИ-ЪРИ“).
    В дъното на улицата имаше голяма стъклена кутия с женски манекен, облечен като циганка гледачка.
    — И така, в началото на всяка експедиция или дръзко начинание не е зле да се допитаме до норните56 — ревна Уензди, за да надвика механичната музика. — Нека обозначим тази сибила като нашата Урд57.
    Той пусна в процепа един от жетоните с цвят на месинг. С отсечени механични движения циганката вдигна ръка и пак я свали. От процепа излезе късче хартия.
    Уензди го взе, прочете го, изсумтя, сгъна го и го прибра в джоба си.
    — Няма ли да ми го покажеш? Аз ще ти покажа моето — предложи Шадоу.
    — Предсказанието е личен въпрос — отвърна намусено Уензди. — Не ща да гледам твоето.
    Шадоу също пусна жетон в процепа. Взе си листчето. Прочете го.
    ВСЕКИ КРАЙ Е НОВО НАЧАЛО
    НЯМАШ ЩАСТЛИВО ЧИСЛО ЩАСТЛИВИЯТ ТИ ЦВЯТ Е МЪРТЪВ
    Девиз: КАКЪВТО БАЩАТА, ТАКЪВ И СИНЪТ
    Шадоу се намръщи. Сгъна предсказанието и го прибра във вътрешния си джоб.
    Продължиха по червен коридор, покрай стаи, пълни с празни столове, по които бяха наслагани цигулки, виоли и виолончела; ако пуснеш жетон те си свиреха сами, или поне така изглеждаше. Клавишите мърдаха, чинелите се блъскаха, тръби духаха сгъстен въздух в кларнети и обои. Развеселен, но и отвратен, Шадоу забеляза, че лъковете на струнните инструменти, задвижвани от механични ръце, всъщност не се докосват до струните, които често бяха разхлабени или липсваха. Запита се дали всички звуци, които чува, са произведени от въздух и допир, или освен това са и на запис.
    След няколко километра — според него — стигнаха в стая, наречена „Микадо“58: едната стена представляваше псевдоизточен кошмар от деветнайсети век: механични тъпанджии с лица като на насекоми удряха чинели и барабани върху подиум, украсен с дракони. В момента величествено изтезаваха „Танцът на смъртта“ на Сен-Санс.
    На пейка до стената срещу машината „Микадо“ седеше Чернобог и си тактуваше с пръсти. Свиреха тръби и дрънчаха камбани.
    Уензди седна до него. Шадоу реши да остане прав. Чернобог протегна лявата си ръка, здрависа се с Уензди, здрависа се и с Шадоу.
    — Радвам се да ви видя.
    После се облегна; очевидно се наслаждаваше на музиката.
    „Танцът на смъртта“ завърши бурно и неблагозвучно. От това, че изкуствените инструменти свиреха леко фалшиво, всичко изглеждаше още по-отвъдно. Гръмна нова музика.
    — Как беше банковият обир? — попита Чернобог. — Добре ли мина?
    Изправи се: явно не му се искаше да си тръгва от „Микадо“ с неговата тътнеща, дрънчаща музика.
    — Като по вода — отвърна Уензди.
    — Получавам пенсия от кланицата — рече Чернобог. — Повече не ми трябва.
    — Няма вечно да ти плащат пенсия — напомни Уензди. — Нищо не е вечно.
    Още коридори, още музикални машини. Шадоу забеляза, че не следват пътя през стаите, предназначен за туристите, и че Уен-зди сам си е измислил маршрут, по който вървят. Сега слизаха по наклон и Шадоу се запита объркан дали вече са минавали оттук.
    Чернобог го сграбчи за ръката.
    — Бързо, насам! — И го затегли към една голяма витрина при стената.
    В нея имаше диорама на бездомник, заспал в двора на църква, пред притвора. „СЪНЯТ НА ПИЯНИЦАТА“, пишеше на табелката, и отдолу се обясняваше, че диорамата е от машина от деветнайсети век, в която пускали по едно пени и която навремето се е намирала на английска железопътна гара. Процепът за монетите бе видоизменен, за да поема месинговите жетони на Къщата върху скалата.
    — Пусни пари — рече Чернобог.
    — Защо?
    — Трябва да го видиш. Аз ще ти покажа.
    Шадоу пусна жетон. Пияният от гробището надигна бутилката към устните си. Една от надгробните плочи се изправи рязко и отдолу се подаде ръката на труп и започна да търси опипом нещо, надгробният камък се завъртя и на мястото на цветята се появи ухилен череп. Вдясно от църквата се появи привидение, а отляво се мерна нещо с бегло зърнато остро стряскащо лице като на птица, блед кошмар като на Босх, което се плъзна плавно иззад надгробния камък в мрака и изчезна. После вратата на църквата се отвори и отвътре излезе свещеник, при което призраците, привиденията и труповете изчезнаха и на гробищата останаха само свещеникът и пияният. Свещеникът го погледна презрително и отново влезе през отворената врата, която се затвори след него, а пияният остана сам.
    Историята от диорамата хвърляше в смут — всъщност в мно-го по-голям смут, отколкото би трябвало да те хвърля една ис-тория от диорама.
    — Знаеш ли защо ти го показвам? — попита Чернобог.
    — Не.
    — Това е светът такъв, какъвто е. Това е истинският свят. Той е там, зад тази витрина.

    Тръгнаха бавно през стая с цвят на кръв, пълна със стари музикални инструменти, с огромни тръби за орган и с нещо като грамадни медни казани за варене на алкохол, но без алкохол.
    — Къде отиваме? — попита Шадоу.
    — На въртележката — отговори Чернобог.
    — Но нали вече подминахме десетина пъти знаците за въртележката.
    — Той следва своя си път. Движим се по спирала. Най-бързият път понякога е и най-дългият.
    Краката на Шадоу започваха да го болят и това му се стори изключително неправдоподобно.
    Една механична машина свиреше „Градината на октопода“59 — намираше се в стая, висока няколко етажа, и средата на стаята бе запълнена изцяло от макет на голямо черно животно като кит с макет в естествени размери на кораб, вместен в огромната му паст от фибростъкло. Оттам отидоха в Залата на пътешествията, където видяха колата, покрита с керемиди, пуснатото в действие изобретение на Руб Голдбърг60 и ръждясали реклами за Бирмански сапун за бръснене по стената61.
    Животът е тежък
    Животът е труд и тегоби
    Не допускайте да
    брадясате
    Бирмански сапун за бръснене
    пишеше на едната, а на другата:
    Той предприе изпреварване
    Пътят беше със завой
    Оттук нататък единственият приятел
    на предприемача
    е Бирманският сапун
    и вече бяха слезли в долния край на наклона и пред тях изникна количка със сладолед. Уж работеше, но момичето зад нея ги изгледа така, сякаш е затворено, затова те го подминаха и влязоха в пицарията, която беше празна, ако не се броеше възрастният чернокож в ярък кариран костюм и патешкожълти ръкавици. Беше дребен, както са дребни старци, които сякаш са се смалили през годините, ядеше огромна мелба с много топки сладолед и пиеше свръхголяма чаша кафе. В пепелника пред него тлееше пурета.
    — Три кафета — каза Уензди на Шадоу. После отиде в тоалетната.
    Шадоу купи кафетата и ги отнесе при Чернобог, който беше седнал при възрастния негър и пушеше някак потайно, сякаш се страхуваше да не го хванат. Чернокожият си играеше щастливо с мелбата и почти не обръщаше внимание на пуретата, но когато Шадоу се приближи, я взе, всмукна дълбоко от дима и издиша две колелца, първото голямо, второто по-малко — то мина точно през първото, после се ухили, сякаш приятно изненадан от самия себе си.
    — Това, Шадоу, е господин Нанси — представи го Чернобог. Старецът се изправи и протегна дясната си ръка в жълта ръкавица.
    — Радвам се да се запознаем — заяви той с ослепителна усмивка. — Знам кой би трябвало да сте. Работите при едноокото копеле, нали?
    Говореше малко носово, с лека следа от диалект, вероятно карибски.
    — Работя при господин Уензди — потвърди Шадоу. — Да. Моля, седнете.
    Чернобог си дръпна от цигарата.
    — Смятам — заяви той мрачно, — че такива като нас обичаме толкова много цигарите, понеже те ни напомнят за жертвоприношенията, принасяни в наша прослава, така че димът да се извиси и да донесе одобрението и благоволението ни.
    — На мен не са ми принасяли никакви жертви — оплака се Нанси. — Можех да се надявам най-много да ми оставят плодове, които да изям, понякога задушено яре с подправки, нещо лепкаво и студено за пиене и някоя цицеста бабичка, която да ми прави компания.
    Той се усмихна, при което се видяха белите му зъби, и намигна на Шадоу.
    — Напоследък нямаме нищо — рече Чернобог с все същото изражение.
    — Е, аз не получавам толкова много плодове, както едно време — вметна с блеснали очи господин Нанси. — Но нищо на тоя свят не може да се мери с цицеста бабичка. Някои разправят, че първо трябвало да си огледаш плячката, но аз ви казвам, само цицеста жена може да ми подпали фитила в студена сутрин.
    Нанси нададе свистящ, тътнещ, добродушен смях и Шадоу усети, че въпреки всичко той му е симпатичен.
    Уензди се върна от тоалетната и се ръкува с Нанси.
    — Искаш ли нещо за ядене, Шадоу? Пица? Или сандвич?
    — Не съм гладен — отговори Шадоу.
    — Нека ти кажа нещо — намеси се господин Нанси. — Може да мине много време, докато се нахраниш отново. Ако някой ти предлага храна, приеми я. Вече не съм млад, както едно време, но от мен да го знаеш: никога не отхвърляй възможността да се изпикаеш, да се нахраниш или да подремнеш половин час. Слушаш ли ме?
    — Да. Но наистина не съм гладен.
    — Едър мъж си — отбеляза Нанси, втренчил старите си махагонови очи в светлосивите очи на Шадоу, — много вода побираш, но съм длъжен да ти кажа, че не ми се виждаш особено умен. Имам син, глупав е като човек, който си е купил глупостта на разпродажба, където плащаш едно, а получаваш две, и ти ми напомняш за него.
    — Ако нямате нищо против, това ми звучи като комплимент — каза Шадоу.
    — Да те наричат тъп като човек, който се е успал сутринта, когато са раздавали ума ли?
    — Да ме сравнявате с човек от семейството си.
    Господин Нанси угаси пуретата, после махна от жълтите си Ръкавици въображаема прашинка.
    — Всъщност май не си най-лошият избор, който Едноокия е могъл да направи. — Той погледна Уензди. — Имаш ли представа колко ще се съберем тук довечера?
    — Пратих вест на всички, които намерих — отговори Уензди.
    — Както личи, не всички ще имат възможност да дойдат. А някои — добави той и изгледа Чернобог — може и да не пожелаят. Но според мен можем да разчитаме, че ще се явят няколко десетки. А вестта ще се разнесе.


    Минаха покрай някакви доспехи („Имитация от викторианската епоха — отсъди Уензди, докато вървяха покрай експонатите във витрините, — съвременна имитация, шлем от дванайсети век върху репродукция от седемнайсети век, лява рицарс-ка ръкавица от петнайсети век…“), после Уензди излезе навън, заобиколи заедно с останалите сградата („Лично аз няма да се оправя с толкова входове и изходи — сподели Нанси, — вече не съм млад, както едно време, а и идвам от по-топли места“), поведе ги по покрит проход и през поредния изход се озоваха в помещението с въртележката.
    Свиреше музика за калиопа62: валс на Щраус, вълнуващ и от време на време неблагозвучен. Влязоха. По стената имаше накачени старовремски кончета от въртележка; бяха стотици, някои се нуждаеха от боядисване, други — да им се махне прахта, над тях пък бяха наслагани десетки крилати ангели, доста очевидно направени от женски манекени за витрина: някои бяха оголили безполови гърди, други си бяха изгубили перуките и гледаха дръзко и невиждащо от горе, от мрака.
    Отпред беше въртележката.
    На табелата се твърдеше, че била най-голямата на света, пишеше и колко тежи и колко хиляди електрически крушки имало в полилеите, които висяха от нея в готическо изобилие, и се забраняваше да се качваш или да яхваш животните.
    И то какви животни! Шадоу неволно се захласна по стотиците същества в естествен ръст, които се въртяха заедно с въртележката. Истински, въображаеми или нещо средно между двете: всяко беше различно, Шадоу видя морска сирена и воден, дух, кентавър и ендорог, слонове (един голям, един мъничък), булдог, жаба и феникс, зебра, тигър, твар с тяло на лъв, опашка на скорпион и човешка глава и базилиск, лебеди, теглещи каляска, бял бик, лисица, два еднакви моржа, дори морска змия, всички ярко оцветени и повече от правдоподобни: и всички се въртяха върху площадката, докато валсът не свърши и не за-почна друг. Въртележката дори не забави ход.
    — За какво служи? — попита Шадоу. — В смисъл, добре, най-голямата на света, стотици животни, хиляди лампички, върти се непрекъснато, а никой не се вози.
    — Въртележката не е, за да се возят на нея — най-малкото хора — обясни Уензди. — Тя е, за да й се възхищават. Тук е, за да съществува.
    — Като молитвено колело63, което не спира да се върти — намеси се господин Нанси. — Трупа сила.
    — И така, къде ще се срещнем с останалите? — полюбопитства Шадоу. — Ти май каза, че ще се срещнем тук. Но тук няма никой.
    Уензди се ухили с ужасната си усмивка и каза:
    — Шадоу. Задаваш прекалено много въпроси. Не ти се плаща, за да питаш.
    — Извинявай.
    — А сега застани тук и ни помогни да се качим — продължи Уензди и отиде при въртележката откъм страната, където бяха описанието й и предупреждението, че е забранено да се возиш на нея.
    Шадоу понечи да каже нещо, но вместо това им помогна да се качат един по един на стъпалото. Уензди му се стори неописуемо тежък; Чернобог се покатери сам, като се подпря на рамото на Шадоу; Нанси пък бе лек като перце. Тримата старци се качиха на стъпалото, а после с крачка и отскок се озоваха върху въртящата се площадка.
    — Е? — ревна Уензди. — Няма ли да дойдеш и ти?
    След като провери притеснен дали няма някой от персонала, който да ги гледа, Шадоу се метна с немалки колебания на стъпалото пред Най-голямата въртележка на света. Развеселен, но и донякъде озадачен, си даде сметка, че се безпокои много повече, задето, качвайки се на въртележката, е нарушил правилата, отколкото че същия следобед е помагал при обир на банка. Всеки от старците си избра същество, на което да се качи. Уензди се спря на златист вълк. Чернобог се покатери на кентавър с броня и с лице, скрито зад метален шлем. Нанси се плъзна с усмивка върху гърба на огромен лъв в скок, изобразен от скулптора как реве. И го потупа по хълбока. Валсът на Щраус ги понесе величествено в кръг.
    Уензди се усмихваше, Нанси надаваше радостен старчески смях, дори вечно киселият Чернобог очевидно се забавляваше.
    Шадоу изпита чувството, че най-неочаквано от гърба му е паднал товар: трима старци се забавляваха, като се возеха на Най-голямата въртележка на света. Чудо голямо, ако ги изхвърлеха всичките оттук! Не си ли струваше, не си ли струваше всичко, само и само да кажеш, че си се водил на Най-голямата въртележка на света? Не си ли струваше да си пътувал на едно от тези славни чудовища?
    Огледа един булдог, после някакъв морски дух и слон със златно индийско покривало на гърба, после се качи на създание с глава на орел и с тяло на тигър и се хвана здраво.
    В главата му се носеше, кънтеше и пееше ритъмът на „Синия Дунав“, светлините по хилядите полилеи блещукаха и се начупваха и за миг Шадоу отново стана дете и му беше достатъчно да се вози на въртележка, за да се почувства щастлив: беше затаил дъх върху своя орел-тигър в средата на всичко, а светът се въртеше и въртеше около него.
    Чу през звука на музиката, че се смее. Беше щастлив. Последните трийсет и шест часа сякаш не се бяха случвали никога, сякаш не се бяха случвали и последните три години и животът му се бе изпарил, беше се слял с бляновете на едно малко дете, което се вози на въртележката в парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско, което току-що е пристигнало в Щатите след маратонско пътешествие с кораб и автомобил, а майка му стои отстрани и го наблюдава гордо, докато той ближе разтопен сладолед на клечка, държи се здраво, надява се музиката да не спира никога, въртележката никога да не забавя ход и това приключение да не свършва. Той отново се въртеше, и въртеше, и въртеше…
    После светлините угаснаха и Шадоу видя боговете.

Глава 6

    Широко отворени, неохранявани стоят вратите ни,
    през тях минава пъстро диво множество.
    Мъже от Волга и от степите татарски.
    От Жълтото море безлики силуети, малайзийци, скити, тевтонци, келти и славяни,
    побягнали от бедността и присмеха на Стария свят,
    донасят непознатите си богове и ритуали,
    тигрови страсти, които нокти острят тук,
    по улици и по площади какъв е този странен ропот,
    заплаха за ушите ни,
    гласове, каквито помни Вавилонската кула.
Томас Бейли Олдрич64 „Неохраняваните врати“, 1882 г.
    Шадоу се возеше на най-голямата въртележка на света, вкопчен в тигъра с орловата глава. След миг червените и белите светлини се издължиха, потрепериха и угаснаха и той запада през океан от звезди, а механичният валс се смени със силен ритмичен тътен и плясък, сякаш блъскаха чинели или вълни се разбиваха о брега на далечен океан.
    Единствената светлина беше звездната. Тя обаче осветяваше всичко със студена яснота. Звярът под Шадоу се протягаше и стъпваше тихо и той усещаше под лявата си ръка топлата му козина, а под дясната — перата му.
    — Приятно е да го яздиш, нали?
    Гласът дойде някъде отзад, в ушите и съзнанието му.
    Шадоу се обърна бавно; потокът от образи се движеше: застинали мигове, всеки уловен за стотна от секундата; и най-дребното му движение продължаваше сякаш безкрайно. Образите, които достигаха до съзнанието му, бяха лишени от смисъл: той сякаш гледаше света през многостенните като скъпоценни камъни очи на водно конче, но всяка стена съзираше нещо съвсем различно и Шадоу не успяваше да обеди-ни нещата, които виждаше или мислеше, че вижда, в цяло, което да има смисъл.
    Наблюдаваше господин Нанси, възрастен негър с тънък мустак, карирано спортно сако и ръкавици, яхнал лъва от въртележката, който ту се издигаше, ту отново се снишаваше, и в същото време, на същото място гледаше паяк сякаш от скъпоценен камък с размерите на кон, с очи като изумрудена мъглявина, който стъпваше самодоволно и се бе вторачил в него; пак в същото време виждаше и изключително висок мъж с кожа с цвят на тиково дърво, с три чифта ръце и с лице, изрисувано с червени черти, които, нахлупил шапка с бухлато щраусово перо, яздеше разлютен златист лъв и се бе вкопчил с две от шестте си ръце в гривата на звяра; гледаше и облечено в дрипи негърче с отекъл ляв крак, по който пъплеха черни мухи, и накрая зад всички тези неща наблюдаваше кафяво паяче, скрило се под спаружен жълтеникав лист.
    Гледаше всички тези неща и знаеше, че са едно и също.
    — Ако не си затвориш устата — предупредиха многото неща, които бяха господин Нанси, — нещо ще ти влети в нея.
    Шадоу затвори уста и преглътна трудно.
    На хълма на километър и половина — два от тях имаше дървено жилище. Те яздеха в тръс към него; копитата и лапите на животните под тях се движеха безшумно по сухия пясък край морето.
    Чернобог препускаше на своя кентавър. Потупа го по човешката ръка.
    — Нищо от това всъщност не се случва — каза той на Шадоу. Май беше малко отчаян. — То е в главата ти. По-добре не мисли за него.
    Вярно, Шадоу виждаше беловлас възрастен преселник от Източна Европа в износен дъждобран и с метален зъб. Но виждаше и нещо ниско и черно, по-тъмно от тъмата наоколо, с очи като два пламтящи въглена, виждаше и княз с дълга развята черна коса и дълги черни мустаци, с окървавени ръце и лице, гол, ако не се брои мечата кожа през рамото му: той яздеше някакво същество — получовек, полузвяр, с лице и тяло, синеещи се от татуирани спирали и вихрушки.
    — Кой си ти? — попита Шадоу. — Какво си?
    Съществата под тях вървяха по брега. По нощния плаж неумолимо се плискаха и се разбиваха вълни.
    Уензди насочи към Шадоу своя вълк, сега огромен, сив като въглища звяр със зелени очи. Съществото под Шадоу се дръпна и се завъртя на едно място, а той го погали по врата и му каза да не се страхува. То изсвистя войнствено с тигровата си опаш-ка. На Шадоу му хрумна, че има друг вълк, който прилича като две капки вода на вълка, яхнат от Уензди, и върви само на миг зад тях през пясъчните дюни.
    — Познаваш ли ме, Шадоу? — попита Уензди. Яздеше вълка с високо вдигната глава. Дясното му око блещукаше и святкаше, лявото беше помръкнало. Беше с наметало с качулка, голяма като на монасите, и лицето му бе вперено от здрача в Шадоу. — Обещах да ти кажа имената си. Ето как ме наричат. Войскаря, Мрачния, Ездача, Третия. Аз съм Едноокия. Наричат ме Високия и Прорицателя. Аз съм Гримнир65, Качулатия. Аз съм Всеотецът, а също Гондлир — онзи, който носи жезъла. Имам точно толкова имена, колкото са ветровете, точно толкова названия, колкото са начините да умреш. Моите гарвани се казват Хугин и Мунин — Мислещия и Помнещия, вълците ми се наричат Фреки и Гери, моят кон е бесилото.
    Върху раменете на Уензди кацнаха два гарвана, прозрачни като птича кожа, забиха клюнове вътре в главата му, сякаш за да опитат ума му, и с плясък на криле отново литнаха по широкия свят.
    „В какво да вярвам?“, помисли Шадоу и гласът се върна при него някъде от дълбините на света, за да прокънти гръмовно:
    — Вярвай във всичко.
    — Один? — рече Шадоу и вятърът отнесе думите от устата му.
    — Один — пророни Уензди и шумът на вълните, които се разбиваха в брега от черепи, не бе достатъчно силен, за да заглуши шепота му. — Один — каза Уензди, за да усети вкуса на думата в устата си. — Один — каза Уензди с победоносен вик, който отекна от единия до другия хоризонт.
    Името му набъбна, разрасна се и изпълни света като тътена на кръвта, бумтяща в ушите на Шадоу.
    А после, точно като в сън, вече не яздеха към далечния хълм. Бяха там, а съществата, които бяха яздили, бяха вързани под навеса край жилището.
    То беше огромно, но първобитно. Покривът беше сламен, стените — дървени. В средата на жилището гореше огън и от Дима очите на Шадоу засмъдяха.
    — Трябваше да го направим в моя, а не в неговия ум — промърмори господин Нанси на Шадоу. — Там щеше да е по-топло.
    — В неговия ум ли сме?
    — Може да се каже. Това е Валяскялв. Старото му жилище.
    Шадоу с облекчение забеляза, че Нанси отново е старец с жълти ръкавици, въпреки че сянката му трептеше, гънеше се и се променяше в пламъците на огъня и онова, в което се превръщаше, не бе съвсем човек.
    Покрай стените имаше дървени пейки; десетина души седя-ха на тях или стояха отстрани, без да общуват помежду си. Бяха пъстро множество, в което имаше мургава жена на зряла възраст в червено сари, няколко бедно облечени бизнесмени и други, които стояха прекалено близо до огъня и Шадоу не мо-жеше да ги види добре.
    — Къде са? — прошепна яростно Уензди на Нанси. — Е? Къде са? Трябваше да бъдем десетки. Стотици!
    — Нали ти си ги канил — напомни Нанси. — Според мен е чудо, че си докарал и толкова. Как мислиш, дали да не разкажа за начало една приказка?
    Уензди поклати глава.
    — И дума да не става.
    — Не ми се виждат приятелски настроени — отбеляза Нанси. — Ако искаш да привлечеш някого на своя страна, разкажи му приказка, това е добър начин. А и нямаш бард, който да им попее.
    — Никакви приказки — отсече Уензди. — Поне сега. По-късно ще има време и за приказки. Сега не.
    — Никакви приказки. Добре. Ще бъда нещо като подгряващ изпълнител. — И господин Нанси се приближи с непринудена усмивка до огъня. — Знам какво си мислите всички — заяви той. — Мислите си, какви ги върши Компо66 Ананси67, дето е излязъл да говори пред всички, когато тук ви е повикал Всеотецът, точно както е повикал и мен? Ами знаете ли, понякога хората имат нужда някои неща да им се припомнят. Когато влязох, се огледах и се запитах: къде ли са всички останали? После обаче си казах: ние сме малко, а те — много, ние сме слаби, а те са силни, но това не означава, че с нас е свършено. Знаете ли, веднъж видях при дупката с водата Тигъра: имаше най-големите топки сред всички зверове, най-острите нокти и два предни зъба, дълги като ножове и остри като ками. И му рекох: така и така, братко Тигре, ти иди да се окъпеш, пък аз ще ти пазя топките. Много се гордееше с тях. И така, влезе той в дупката да поплува, а аз си сложих неговите топки и оставих своите, малки като на паяк. И после знаете ли какво направих? Плюх си на петите и беж да ме няма. Не спрях, докато не стигнах най-близкия град. И там видях Старата маймуна. Изглеждаш страшно добре, Ананси, рече ми Старата маймуна. А аз й викам: знаеш ли какво пеят всички в града? Какво, попита ме тя. Пеят най-смешната песен, която съм чувал, отвръщам й.
    Впуснах се в танц и запях:
Тигрови топки, ами да,
тигрови топки похапнах,
сега вече никой не ще ме спре
и при голямата черна стена не ще се озова,
защото изядох мощта тигрова,
защото изядох тигровите топки.

    — Старата маймуна щеше да се пръсне от смях — държеше се за корема, потропваше с крака и се тресеше, после и тя запя: „Тигрови топки, ами да, тигрови топки похапнах“, и си щракаше с пръсти, и се въртеше като пумпал. Бре, че хубава песен, вика ми, ще я изпея на всичките си приятели. Добре, изпей я, викам й, и отново се запътвам към дупката с водата. И що да видя: Тигърът обикаля, пляска с опашка, ушите му щръкнали, наежил се, не е за разправяне, трака с огромните си зъби като саби срещу всяко насекомо, а очите му бляскат като оранжев огън. Изглежда зъл, страшен и голям, а между краката му се полюшват мънички топки — по-малки, черни и спаружени не сте виждали. Ей, Ананси, рече ми Тигърът, когато ме видя. Нали уж щеше да ми пазиш топките, докато се къпя? Когато излязох от водата, не видях на брега нищо освен тези малки черни спаружени паякови топчици, които сега са ми между краката и които не стават за нищо. Отвърнах му, че съм си отварял очите на четири, но маймуните са дошли и са изяли топките, а когато съм им се скарал, са ми откъснали малките топки. И съм се засрамил толкова много, че съм избягал. Ти, Ананси, си лъжец, вика ми Тигърът. Ще ти изям черния дроб. После обаче чу как маймуните се задават от техния си град и идват към дупката с водата. Десетина щастливи маймуни, които подскачат по пътеката, щракат с пръсти и пеят колкото им глас държи:
Тигрови топки, ами да,
тигрови топки похапнах,
сега вече никой не ще ме спре
и при голямата черна стена не ще се озова,
защото изядох мощта тигрова,
защото изядох тигровите топки.

    — А Тигърът като ревна, като заръмжа… подгони маймуните, те хукнаха с писъци към гората и се покатериха на най-високите дървета. А аз се почесвам по новите си хубави големи топки и ми е едно такова хубаво, че висят между кльощавите ми крака, и си отивам вкъщи. И до ден днешен Тигърът гони маймуните. И така, запомнете всички: това, че сте малки, съвсем не означава, че не притежавате сила.
    Господин Нанси се усмихна, поклони се и точно като професионалист разпери ръце, докато всички му ръкопляскаха и се смееха, после се обърна и се върна на мястото, където стояха Шадоу и Чернобог.
    — Нали ти казах: никакви приказки — рече Уензди.
    — На това приказка ли му викаш? — отвърна Нанси. — Само се прокашлях. Подгрях ги за теб. А сега ти ще ги смажеш.
    Уензди — едър старец със стъклено око, облечен в кафяв костюм и износено палто на „Армани“, — излезе в светлината на огъня. Застана там и загледа хората по дървените пейки — мълча по-дълго, отколкото според Шадоу човек може да мълчи, без да се притесни. Накрая каза:
    — Познавате ме. Всички ме познавате. Някои от вас нямат причина да ме обичат, но и да не ме обичате, пак ме познавате.
    Хората по пейките се размърдаха, зашумолиха.
    — Тук съм по-отдавна от повечето измежду вас. И аз като вас съм се досетил, че можем да караме и с онова, което имаме. Не е достатъчно, за да сме щастливи, но е достатъчно, за да про-дължим. Но вече може би не е така. Задава се буря, буря, която не сме сътворили ние. — Той замълча. После пристъпи напред и кръстоса ръце на гърдите си. — Когато дойдоха в Америка, хората пренесоха със себе си и нас. Пренесоха мен, Локи68 и Тор, Ананси и Бога Лъв, гномовете, коболдите69 и банши70, Кубера71, Фрау Холе72 и Астарот73, пренесоха вас. Ние дойдохме тук заедно с ума на тези хора и пуснахме корени. Заедно с преселниците прекосихме океана и пристигнахме в новата земя. Тя е обширна. Не след дълго хората ни изоставиха, спомняха си за нас само като за същества от някогашната си родина, като за нещо, което не е дошло заедно с тях в новата. Онези, които истински вярваха в нас, отдавна умряха или престанаха да вярват и ние — уплашени, изгубени, онеправдани, — вече разполагаме само с оскъдни остатъци от преклонение и вяра. И трябва да се задоволяваме с това. Ето какво стана с нас, когато бяхме изтласкани до ръба на нещата, където никой не ни наблюдава внимателно. Защо да не си го признаем, днес имаме малко влияние. Тормозим ги, взимаме от тях, оправяме се, както можем, станахме продажни, развратничим и пиянстваме прекалено много, крадем, мамим, съществуваме из пукнатините в периферията на обществото. Стари богове тук, в тези нови земи без богове.
    Уензди замълча. Огледа замислено, с достойнство един по един слушателите си. Те също го гледаха безизразно, лицата им бяха непроницаеми, като маски. Уензди се прокашля и се изплю право в огъня. Той лумна и се разгоря, като озари жилището.
    — И така, както всички сте имали премного възможности да се убедите сами, в Америка се налагат нови богове, които приобщават все повече вярващи: боговете на кредитните карти и на бързите магистрали, на интернет и телефона, на радиото, болниците и телевизията, боговете на пластмасата, на клаксона и неона. Горди богове, тлъсти глупави същества, които се надуват от собствената си новост и важност. Те знаят за нас и ни мразят, ние им вдъхваме страх — заяви Один. — Заблуждавате се, ако споделяте друго мнение. Стига да могат, те ще ни унищожат. Време е да се сплотим. Време е да преминем към действие.
    Старицата в червеното сари излезе в светлината на огъня. Върху челото й блестеше малък тъмносин скъпоценен камък.
    — И си ни повикал тук, за да ни говориш тези небивалици? — възкликна тя.
    После изсумтя, сумтене, в което се долавяше и развеселе-ност, и раздразнение. Уензди свъси вежди.
    — Да, повиках ви тук. Но това, Мама-джи, не са небивалици. Дори малките деца го виждат.
    — Значи аз съм малко дете, така ли? — Тя му размаха пръст. — Бях старица в Калихат74 още преди и да са сънували за теб, глупако. Значи съм малко дете. Добре тогава, дете съм, защото не виждам никакъв смисъл в глупавите ти приказки.
    И отново за миг — двойно видение: Шадоу виждаше старицата със сбръчкано от годините и от неодобрението лице, ала зад нея съзираше и нещо огромно, гола жена с кожа, черна като ново кожено яке, и с устни и език, яркочервени като артериална кръв. Около врата й висяха черепи, в многото си ръце държеше ножове, мечове и отсечени глави75.
    — Не съм казвал, че си малко дете, Мама-джи — уточни Уензди, само мир да има. — Но ми се струва очевидно…
    — Единственото, което според мен е очевидно — отсече старицата и засочи с пръст (а зад нея, през нея, над нея като отглас засочи друг пръст, черен, с остър нокът), — е, че търсиш слава. От много време живеем в мир и сговор в тази страна. Някои от нас са по-добре от други, съгласна съм. Лично аз не мога да се оплача. В родната Индия има мое въплъщение, което е значително по-добре, но какво пък! Аз не завиждам. Наблюдавала съм възхода на новите богове, наблюдавала съм и падението им. — Тя отпусна ръка. Шадоу видя, че другите я гледат, а в очите им са се изписали различни неща: уважение, развеселеност, притеснение. — Тук се прекланяха пред железниците, и то до съвсем скоро. А сега железните богове са забравени точно както търсачите на изумруди…
    — Говори направо, Мама-джи — подкани Уензди.
    — Да говоря направо ли? — Тя изду ноздри и стисна устни. — Очевидно съм само дете и аз, аз ви казвам да изчакаме. Да не предприемаме нищо. Не сме сигурни, че ни мислят злото.
    — Пак ли ще ни посъветваш да чакаме, ако някоя нощ дойдат при теб и те убият или похитят?
    Тя бе преизпълнена с презрение, но и развеселена: личеше по устните и веждите й, по извивката на носа.
    — Ако се опитат — заяви старицата, — ще установят, че е трудно да ме заловят и още по-трудно да ме убият.
    Набитият младеж на пейката зад нея се прокашля тихо, за да привлече вниманието, и каза с тътнещ глас:
    — Всеотче, моите хора се чувстват добре. Възползваме се по най-добрия начин от онова, с което разполагаме. Ако тази твоя война се обърне срещу нас, нищо чудно да изгубим всичко.
    — Вече сте изгубили всичко — каза Уензди. — Предлагам ви възможност да си върнете поне нещо.
    Докато той говореше, огънят припламна, извиси се и озари лицата на насъбралите се.
    „Всъщност не вярвам — помисли си Шадоу. — Изобщо не вярвам на всичко това. Може би още съм на петнайсет години. Мама още е жива и аз не съм срещнал Лора. Всичко, което се случва, е просто особено ярък сън“. Но не можеше да повярва и в това. Единственото, на което се опираме във вярата си, са сетивата ни, оръдията, които използваме, за да възприемаме света: зрението, допирът, паметта. Ако те ни излъжат, не можем да вярваме на нищо. А дори и да не вярваме, пак можем да пътуваме единствено по пътя, който ни сочат сетивата: и трябва да извървим този път докрай.
    После огънят угасна и в жилището на Один — Валяскялв, се спусна мрак.
    — Сега какво? — прошепна Шадоу.
    — Сега ще се върнем в залата с въртележката — промърмори господин Нанси. — И старият Едноок ще ни черпи вечеря, ще даде някой и друг подкуп, ще целуне някои новородени и никой вече няма да изрече тая шантава дума.
    — Каква шантава дума?
    — Богове. Какво все пак си правил, момче, когато са раздавали ума?
    — Някой разказваше приказка за откраднатите топки на ти-гъра и се наложи да спра, за да чуя края.
    Господин Нанси се засмя.
    — Но не беше решено нищо. Не беше постигнато съгласие.
    — Той ги обработва бавно. Ще ги убеди един по един. Ще видиш. Накрая ще склонят.
    Шадоу усети, че отнякъде духа вятър, който разрошва косата му, докосва го по лицето, блъска го.
    Стояха в помещението с най-голямата въртележка на света и слушаха „Кайзер-валс“76.
    В другия край на помещението имаше неколцина души, на вид туристи, които разговаряха с Уензди — бяха точно толкова, колкото смътните сенки в жилището му.
    — Насам — избоботи Уензди и ги поведе през единствения изход, направен така, че да прилича на зейналата паст на огромно чудовище с остри зъби, готови да ги разкъсат на парчета.
    Вървеше сред тях като политик, който убеждава, насърчава, усмихва се, учтиво не се съгласява, търси консенсус.
    — Това наистина ли го имаше? — попита Шадоу.
    — Кое, глупчо такъв? — рече господин Нанси.
    — Жилището. Огъня. Топките на тигъра. Въртележката, на която се возихме.
    — Какви ги приказваш? Забранено е да се возиш на въртележката. Не видя ли табелите? А сега млъквай.
    Пастта на чудовището извеждаше в залата с органите и това озадачи Шадоу — не бяха ли минали вече оттук? И втория път залата му се видя не по-малко странна. Уензди поведе всички нагоре по някакво стълбище, покрай макети в естествен ръст на четиримата конници от апокалипсиса, увиснали от тавана, после по знаците се отправиха към изхода.
    Шадоу и Нанси вървяха най-отзад. Излязоха от Къщата вър-ху скалата и на връщане към паркинга минаха покрай магазина за сувенири.
    — Жалко, че трябваше да си тръгнем преди края — отбеляза господин Нанси. — Надявах се да видим най-големия изкуствен оркестър по света.
    — Аз го видях — намеси се Чернобог. — Нищо особено.
    Ресторантът беше на десет минути по пътя. Уензди беше казал на всички гости, че ги кани на вечеря, и бе организирал превозването на онези, които нямаха транспорт.
    Шадоу се запита как изобщо са стигнали до Къщата върху скалата, щом нямат превозни средства, и как ще си отидат, но не каза нищо. Това му се стори най-умното, което можеше да каже.
    Трябваше да прекара до ресторанта цял автомобил, пълен с гости на Уензди; жената с червеното сари седна отпред до него. Отзад имаше двама мъже: набитият, странен на вид младеж, чието име Шадоу така и не беше разбрал добре, но което май звучеше като Елвис, и друг мъж — с тъмен костюм, когото той не помнеше.
    Беше стоял до него, докато той се беше качвал в автомобила, беше му отворил и затворил вратата, а не помнеше нищо, свързано с него. Както седеше зад волана, се обърна, погледна го и се опита да разгледа добре лицето, косата и дрехите му, за да е сигурен, че ако го срещне пак, ще го познае, после пак се извърна, за да включи двигателя, и установи, че вече е забравил как изглежда мъжът. Беше оставил у Шадоу впечатление за богатство, но нищо повече.
    „Уморен съм“, каза си той. Погледна надясно и хвърли едно око на индийката. Забеляза тъничката сребърна верижка с черепи по нея около врата й, гривната, от която висяха глави и ръце, подрънкващи като камбанки, ако жената се размърдаше, тъмно-синия скъпоценен камък върху челото й. Жената дъхтеше на подправки; на кардамон, индийско орехче и цветя. Косата й беше прошарена, тя забеляза, че Шадоу я гледа, и се усмихна.
    — Наричайте ме Мама-джи — рече му.
    — А аз, Мама-джи, се казвам Шадоу — отвърна той.
    — И какво мислите, господин Шадоу, за намеренията на своя работодател?
    Той намали скоростта, защото покрай тях профуча голям черен камион, който ги изпревари и ги заля с киша.
    — Аз не питам, той не ми казва — отговори Шадоу.
    — Според мен иска да даде последен отпор. Иска всички да погинем в блясъка на славата. Това иска. И ако сме достатъчно стари или достатъчно глупави, може би някои ще се съгласим.
    — Не ми е работа да задавам въпроси, Мама-джи — натърти Шадоу.
    Колата се огласи от звънтящия смях на индийката.
    Мъжът отзад — не странният на вид младеж, а другият, каза нещо и Шадоу му отговори; само след миг обаче, и да го убиеха, не можеше да повтори какво е казал.
    Странният на вид младеж не беше казал нищо, но сега си затананика под нос с плътен напевен бас, от който автомобилът закънтя, задумка и зажужа.
    Странният на вид младеж беше среден на ръст, но с необичайно телосложение: Шадоу беше чувал за мъже, които в гърдите са широки като бъчва, но нямаше образ, който да приложи към метафората. Този мъж беше с гърди, широки като бъчва, с крака като… точно така, с крака като дънери и с ръце като лопати. Беше облечен в черна канадка с качулка, в няколко пуловера, в дебел панталон и съвсем неуместно за през зимата и за такива дрехи бе обул бели маратонки със същия размер и вид като кутии за обувки. Пръстите му приличаха на кебапчета и отгоре бяха плоски и четвъртити.
    — Ама че тананикане — отбеляза Шадоу иззад волана.
    — Извинявайте — отвърна странният младеж с плътен, много плътен и притеснен глас.
    И спря да си тананика.
    — Не, беше ми приятно — увери го Шадоу. — Не спирайте.
    Странният младеж се подвоуми, после пак си затананика със същия плътен кънтящ глас. Този път тананикането беше примесено и с думи.
    — Долу, долу, долу — пееше младежът толкова плътно, че стъклата се тресяха. — Долу, долу, долу, долу, долу, долу, долу.
    По стрехите на всички къщи и сгради, покрай които минаваха, имаше коледни светлинки. Бяха какви ли не, като се почне от ненатрапчивите златни лампички, от които се сипеха искри, и се стигне до огромните снежни човеци, плюшени мечки и многоцветни звезди.
    Шадоу спря пред ресторанта, голяма постройка с вид на плевня, и свали пътниците си пред входа. Закара колата в дъното на паркинга. Искаше да се върне сам в ресторанта, та от студа да му се поизбистри главата.
    Остави автомобила до черен камион. Запита се дали не е същият, който ги бе изпреварил. Затвори вратата на колата и продължи да стои на паркинга; от устата му излизаше пара. Представи си как в ресторанта Уензди настанява всичките си гости на голяма маса по дължината на цялото помещение. Запита се дали наистина е возил отпред в автомобила Кали, запита се и какво е возил отзад…
    — Ей, мой човек, намира ли ти се огънче? — попита почти познат глас и Шадоу се обърна, за да се извини, че няма, ала цевта на пистолета го удари над лявото око и той залитна.
    Докато падаше, протегна ръка, за да се подпре. Някой натика нещо меко в устата му, да не би да изкрещи, и я залепи с тиксо: с плавни, обиграни движения, както касапин изкормва пиле.
    Шадоу се опита да извика, за да предупреди Уензди, да предупреди всички, но от устата му излезе само тихо мучене.
    — Плячката е вътре — заяви почти познатият глас. — Всички по местата си ли са? — Накъсан глас, който почти не се чу през пукота по радиостанцията. — Влизаме и ги обкръжаваме.
    — Какво да правим с едрия? — попита друг глас.
    — Опаковайте го и го разкарайте оттук — нареди първият глас.
    Надянаха на главата на Шадоу качулка като чувал, стегнаха му краката и ръцете с лепенки, натовариха го в каросерията на камиона и го откараха.
    Стаичката, където го заключиха, беше без прозорци. Вътре имаше пластмасов стол, лека сгъваема маса и кофа с капак, която му служеше за нещо като тоалетна. На пода се виждаше и двуметрово парче жълт дунапрен, върху който беше метнато тънко одеяло със старо кафяво леке в средата: Шадоу не знаеше от какво е, от кръв, от лайна или от храна, а и не искаше да узнае. Високо на стената имаше гола крушка под метална мрежа, но Шадоу не откри електрически ключ. Крушката светеше непрекъснато. От вътрешната страна на вратата нямаше дръжка.
    Той беше гладен.
    Първото, което бе направил, след като го бяха натикали в стаята, а после бяха махнали лепенките от глезените и китките му, бе да огледа внимателно помещението. Почука по стените. Кънтяха на кухо, сякаш са от метал. В горния край на стаята имаше малка вентилационна решетка. Вратата беше здраво заключена.
    Над лявата му вежда бавно се стичаше кръв. Болеше го глава.
    Подът беше гол. Шадоу почука и по него. Беше от същия метал, както и стените.
    Той махна капака на кофата, изпика се и пак я покри. Ако се вярваше на часовника му, от похищението му пред ресторанта бяха минали само четири часа.
    Портфейла му го нямаше, но му бяха оставили монетите.
    Той седна на стола при квадратната масичка, на каквато играят карти. Беше покрита с прогорено от цигари зелено сукно. Шадоу започна да се упражнява да плъзга монетите по масата. После взе две монети от по двайсет и пет цента и направи така наречения Безсмислен фокус.
    Скри едната монета в дясната си длан и показа другата, която бе хванал между показалеца и палеца на лявата си ръка. После уж взе монетата от дясната си ръка, макар че всъщност я пусна в лявата си шепа. Отвори дясната и показа монетата, която през цялото време беше там.
    Важното при фокусите с монети бе, че те поглъщаха изцяло вниманието на Шадоу, по-точно, той не можеше да ги прави, ако беше ядосан или разстроен, затова се успокояваше, пречистваше съзнанието си от всички тревоги и страхове, докато се упражняваше с тези зрителни измами, дори с безполезните, защото хвърляше огромни усилия и майсторлък, за да създаде впечатлението, че е преместил монетата от двайсет и пет цента от едната ръка в другата, нещо, което, ако го правиш наистина, не изисква никакъв майсторлък.
    Започна да упражнява още по-безсмислен фокус, при който монета от петдесет цента се превръща в ръката ти в един цент; сега обаче използваше двете монети от по двайсет и пет цента. По време на фокуса ту криеше всяка от монетите, ту пак я показваше: започна с това, че едната се виждаше, а другата не. Вдигна ръка към устата си, духна върху монетата, която се виждаше, и междувременно я плъзна, така че да я скрие в ше-пата си, а с двата пръста извади втората монета и я показа.

    Впечатлението бе, че показва монетата от двайсет и пет цента в ръката си вдига я към устата си, духва върху нея и пак я сваля, а всъщност през цялото време показваше една и съща монета от двайсет и пет цента. Направи фокуса отново и отново, и отново. Запита се дали ще го убият и ръката му затрепери — съвсем леко, и едната монета падна от върха на пръста му върху мръсзелено сукно на масата за карти.
    После, просто защото вече не можеше да прави фокуса, той прибра монетите, извади долара с главата на Свободата, който му беше дала Зора Полуночная, стисна го здраво и зачака.
    В три след полунощ по неговия часовник агентите се върнаха, за да го разпитат. Двама мъже в черни костюми, с черна коса и лъскави черни обувки. Агенти. Единият беше с квадратно лице, широкоплещест и с буйна коса: изглеждаше така, сякаш в гимназията е играл американски футбол, и бе с ниско изгризани нокти; вторият беше започнал да оплешивява, бе с очила с кръгли сребърни рамки и старателно поддържани нокти. Макар и изобщо да не си приличаха, Шадоу подозираше, че на някакво равнище, вероятно клетъчно, двамата са като близнаци. Застанаха от двете страни на масичката и го погледнаха.
    — Откога, господине, работите за Карго77? — попита единият.
    — Не знам какво е това — отвърна Шадоу.
    — Представя се като Уензди. Като Мрачния. Като Всеотеца. Един старец. Били сте забелязани заедно, господине.
    — Работя за него от, има-няма, два дни.
    — Не ни лъжете, господине — сопна се агентът с очилата.
    — Добре — отговори Шадоу. — Няма. Но дните пак си остават два.
    Мъжагата с квадратното лице посегна и изви ухото на Шадоу, като го стисна. Болката беше силна.
    — Предупредихме ви да не ни лъжете, господине — рече той благо.
    След това му пусна ухото.
    И двамата агенти бяха със сака, издути от оръжието. Шадоу не се и опита да отговаря. Все едно беше в затвора. „Излежавай си присъдата — помисли си. — Не им казвай нищо, което те вече не знаят. Не задавай въпроси“.
    — Хванали сте се, господине, с опасни типове — заяви агентът с очилата. — Ще направите добро на родината, ако се явите като свидетел на обвинението.
    И се усмихна състрадателно: „Аз съм доброто ченге“, казваше усмивката.
    — Разбрах — рече Шадоу.
    — И ако не ни съдействате, господине — отбеляза агентът четвъртитото лице, — ще видите какви ставаме, когато не сме доволни.
    И удари с отворена длан Шадоу по корема, и му изкара въздуха. Шадоу си помисли, че това е не изтезание, а просто уточнение в разговора: „Аз съм лошото ченге“. Задави се.
    — Иска ми се да останете доволни — каза веднага щом бе в състояние да говори.
    — Единственото, което желаем, господине, е да ни съдействате.
    — Мога ли да попитам… — простена Шадоу („Не задавай въпроси“, помисли той, но вече бе твърде късно, думите бяха изречени). — Мога ли да попитам на кого съдействам?
    — Искате да ви се представим ли? — подвикна агентът с четвъртитото лице. — Вие сте превъртели.
    — Не, прав е — намеси се очилатият агент. — Така вероятно ще му е по-лесно да общува с нас. — Той погледна Шадоу и му се усмихна така, сякаш рекламираше паста за зъби. — Приятно ми е. Аз съм господин Стоун78. А колегата се казва господин Уд79.
    — Всъщност — рече Шадоу — питах от кои служби сте. От ЦРУ? От ФБР?
    Стоун поклати глава.
    — Ха! Вече не е толкова лесно, господине. Нещата не са толкова прости.
    — Частният сектор — отбеляза Уд, — общественият сектор. Знаете. Напоследък те често се преплитат.
    — Но мога да ви уверя — допълни Стоун с поредната зъбеста усмивка, — че ние сме от добрите. Гладен ли сте, господине? — Той бръкна в джоба на сакото си и извади блокче „Сникърс“. — Вземете. Подарък.
    — Благодаря — отвърна Шадоу.
    Махна обвивката на блокчето и го изяде.
    — Сигурно искате да пийнете нещо. Кафе? Бира?
    — Вода, ако може — отговори Шадоу.
    Стоун отиде до вратата и почука по нея. Каза нещо на надзирателя от другата страна, който кимна и след малко се върна с пластмасова чаша, пълна със студена вода.
    — ЦРУ — каза Уд — Поклати тъжно глава. — Какви тъпанари! Ей Стоун. Чух нов виц за ЦРУ. И така, как можем да сме сигурни, че ЦРУ няма пръст в убийството на Кенеди?
    — Не знам — каза Стоун. — Как можем да сме сигурни?
    — Кенеди е мъртъв, нали? — рече Уд.
    И двамата се засмяха.
    — Сега по-добре ли се чувствате, господине? — поинтересува се Стоун.
    — Вероятно.
    — Тогава защо не ни кажете какво се случи тази вечер, господине?
    — Разглеждахме забележителности. Ходихме в Къщата върху скалата. После отидохме да хапнем. Останалото го знаете.
    Стоун въздъхна тежко. Уд поклати глава, сякаш е разочарован, и изрита Шадоу по капачката на коляното. Болката беше непоносима. После Уд фрасна с юмрук Шадоу в кръста, точно над десния бъбрек, и заби кокалчетата на пръстите си, и Шадоу усети болка, още по-остра и от болката в коляното.
    „По-едър съм и от двамата — помисли си. — Мога да ги надвия.“ Но те бяха въоръжени и дори и той да успееше — някак да ги убие или да ги обезвреди, щеше да остане заключен в килията заедно с тях. (Затова пък щеше да има пистолет. Два пистолета.) („Не!“)
    Уд не посягаше към лицето му. Никакви следи. Нищо, което да остане: само юмруци и ритници по тялото и коленете. Шадоу го болеше; стискаше долара със Свободата в шепата си и чакаше всичко да приключи.
    След прекалено много време боят свърши.
    — Ще се видим, господине, след два-три часа — заяви Стоун. — На Уди наистина му беше неприятно да го прави, да знаете. Ние сме разумни хора. Както вече казах, ние сме от добрите. Вие сте на страната на лошите. Междувременно защо не се опитате да поспите?
    — И не е зле да започнете да гледате сериозно на нас — посъветва го Уд.
    — Уди е прав, господине — съгласи се Стоун. — Помислете. Вратата се затръшна след тях.
    Шадоу се запита дали ще изключат осветлението, но те не го направиха и крушката продължи да свети ослепително, като студено око. Шадоу допълзя по пода до жълтия дунапрен, качи се на него, зави се с тънкото одеяло, затвори очи и не се вкопчи в нищо, вкопчи се в сънищата.
    Мина време.
    Шадоу отново беше на петнайсет години, майка му умираше и искаше да му каже нещо много важно, а той не я разбираше, Размърда се насън, прониза го болка, прехвърли го от полузаспало в полубудно състояние и той се смръщи.
    Потрепери под тънкото одеяло. Сложи дясната си ръка върху очите си, за да затули светлината на електрическата крушка. Запита се дали Уензди и другите още са на свобода, дали още са живи. Надяваше се да са живи.
    Сребърният долар в лявата му ръка беше студен. Шадоу го усещаше там, както и по време на побоя. Учуди се някак между другото, че монетата не се е стоплила. Сега, когато беше в нещо като просъница и сякаш бълнуваше, монетата, представата за Свободата, луната и Зора Полуночная някак се преплетоха, сляха се в лъч сребърна светлина, който заблестя от дълбините чак до небесата, и Шадоу яхна сребърния лъч и се понесе нагоре, далеч от болката в тялото и главата и от страха, далеч от болката и — какво блаженство — обратно в сънищата…
    Чуваше някъде далеч шум, ала бе твърде късно да мисли за него: сега принадлежеше на съня.
    Мисъл в просъница: надяваше се, че при него не идват хора, които да го събудят, да го удрят и да му крещят. После с удоволствие забеляза, че наистина е заспал и вече не му е студено.
    В съня му или извън него някой някъде викаше: „Помощ“, високо.
    Шадоу се претърколи насън върху дунапрена и докато се въртеше, откри нови места, които го боляха.
    Някой го дърпаше за рамото. Шадоу понечи да помоли да не го будят, да го оставят да спи на спокойствие, но думите му прозвучаха като сумтене.
    — Пале! — каза Лора. — Трябва да се събудиш. Моля те, скъпи, събуди се.
    За миг му олекна. Беше сънувал странен сън, за затвори, за престъпници и размъкнати богове, а сега Лора го будеше, за да му каже, че е време за работа и че може би преди работа ще има време за едно кафе и за целувка или за нещо повече от целувка, и той протегна ръка, за да я докосне. Плътта й беше студена като лед и лепкава. Шадоу отвори очи.
    — Откъде се е взела цялата тази кръв? — попита той.
    — От други хора — отговори тя. — Не е моя. Аз съм пълна с формалдехид, примесен с глицерин и ланолин.
    — Какви други хора? — рече Шадоу.
    — Надзирателите — отвърна Лора. — Не се притеснявай. Убих ги. Хайде, размърдай се. Май не им оставих никакъв шанс да вдигнат тревога. Вземи ето оттам яке, че ще ти замръзне задникът.
    — Убила си ги ли?
    Тя сви рамене и се усмихна плахо. Ръцете й изглеждаха така, сякаш е рисувала с пръсти, създавала е картина, състояща се само от оттенъците на червеното, по лицето и дрехите й (същия син костюм, с който я бяха погребали) имаше пръски и петна, покрай които Шадоу се сети за Джаксън Полък80, защото бе порено да се сети за Джаксън Полък, отколкото да приеме другата възможност.
    — По-лесно е да убиваш хора, когато самият ти си мъртъв — обясни му тя. — Не ти прави особено впечатление. Вече не страдаш чак толкова от предразсъдъци.
    — На мен ми прави впечатление — натърти Шадоу.
    — Какво, смяташ да стоиш тук, докато дойдат надзирателите от сутрешната смяна ли? — попита Лора. — Твоя работа. Мислех, предпочиташ да се махнеш.
    — Ще решат, че съм го направил аз — каза глупаво той.
    — Може би — съгласи се Лора. — Облечи си нещо, скъпи. Ще замръзнеш.
    Той излезе в коридора. В дъното беше служебното помещение на охраната. В помещението имаше четирима мъртъвци: трима надзиратели и мъжа, представил се като Стоун. Приятеля му го нямаше. Ако се съдеше от кървавите дири по пода, два от труповете бяха довлечени в стаята.
    Якето на Шадоу висеше на закачалката. Потрфейлът още беше във вътрешния джоб, явно не го беше пипал никой. Лора отвори два кашона, пълни с вафли и шоколадови блокчета.
    Сега, когато ги виждаше добре, Шадоу забеляза, че надзирателите са облечени в тъмни камуфлажни униформи, но на тях няма обозначителни знаци, нищо, от което да личи къде работят. Човек можеше да ги помисли и за неделни ловци, излезли да стрелят по патици и облечени по съответния начин.
    Лора протегна студена длан и стисна ръката на Шадоу. На врата си носеше на златна верижка златната монета, която й беше оставил.
    — Хубава е — каза Шадоу.
    — Благодаря — усмихна се тя красиво.
    — Ами другите? — попита той. — Уензди и останалите? Те къде са?
    Лора му подаде няколко вафли и той ги натика в джобовете си.
    — Тук нямаше никой друг. Много празни килии и една, в която беше ти. А, да, един от мъжете се беше пъхнал в ей онази килия и се самозадоволяваше със списание. Много се стресна.
    — Убила си го, докато се е самозадоволявал?
    Лора сви рамене.
    — Вероятно — отговори тя притеснена. — Тревожех се да не те наранят. Някой трябва да бди над теб; казах ти, че ще го правя аз, нали? Хайде, вземи и това.
    Подаде му тънки химически ръкавици и терлици — счупваш печата, те се нагряват и часове си остават топли. Шадоу ги прибра в джоба си.
    — Да бдиш над мен ли? Да, каза ми — потвърди той.
    Лора го помилва с пръст над лявата вежда и каза:
    — Пострадал си.
    — Няма ми нищо — отвърна Шадоу.
    Дръпна една метална врата в стената. Тя се отвори бавно. От земята го деляха метър и двайсет сантиметра и той скочи на нещо като чакъл. Хвана Лора през кръста и свали и нея, както го беше правил навремето, с лекота, без да се замисля…
    Луната се показа иззад плътен облак. Беше ниско над хоризонта, готова да залезе, но светлината, която хвърляше върху снега, беше достатъчна, за да виждаш.
    Бяха слезли от, както се оказа, боядисан в черно метален вагон на дълъг товарен влак, спрян или изоставен насред гората, на страничен коловоз. Вагоните се точеха, докъдето поглед стига, до дърветата и нататък. Шадоу бе слязъл от влак. Трябваше да се сети.
    — Как, интересно, ме намери тук? — попита той мъртвата си жена.
    Развеселена, тя бавно поклати глава.
    — Ти блестиш като фар сред тъмния свят — каза му Лора. — Не беше чак толкова трудно. А сега върви. Бързай, стигни възможно най-далеч. Не използвай кредитните карти и всичко ще е наред.
    — Къде да отида?
    Лора прокара ръка през сплъстената си коса и я вдигна от очите си.
    — Пътят е натам — показа му тя. — Направи каквото можеш. Ако се налага, открадни кола. Върви на юг.
    — Лора — каза Шадоу и се поколеба. — Знаеш ли какво става? Знаеш ли кои са тези хора? Кого си убила?
    — Да — отговори тя. — Мисля, че знам.
    — Задължен съм ти — рече Шадоу. — Ако не беше ти, още щях да съм там вътре, в килията. Съмнявам се, че са ми мислели доброто.
    — И аз — потвърди Лора. Отдалечиха се от празните вагони. Шадоу си спомни с учудване за всички влакове, които бе виждал, за металните вагони с плътни стени без прозорци, проточили се на километри и проправящи си със свирката самотен път в нощта. Стисна долара със Свободата в джоба си и се сети за Зора Полуночная и как тя го бе погледнала в лунната светлина. „Попитахте ли я какво иска? Това е най-умното нещо, което можеш да попиташ мъртвите. Понякога ти казват“.
    — Лора… Какво искаш? — попита той.
    — Наистина ли държиш да знаеш?
    — Да. Моля те.
    Тя го погледна с мъртвите си сини очи.
    — Искам отново да съм жива — отговори му. — Да не съм в този полуживот. Искам да съм жива наистина. Искам да усетя отново как сърцето бие в гърдите ми. Искам да почувствам как кръвта се движи вътре в мен — топла и солена, и истинска. Странно, мислиш си, че не можеш да я усетиш, но повярвай ми, ще разбереш, когато тя спре да тече. — Лора разтърка очите си с ръце, които се червенееха, и си изцапа лицето. — Тежко е. Знаеш ли, Пале, защо мъртвите излизат само нощем? Защото в тъмното по-лесно могат да минат за живи. А аз не искам да минавам за жива. Аз искам да съм жива.
    — Не разбирам какво искаш от мен.
    — Да направиш така, че това да стане, скъпи. Ще измислиш как. Сигурна съм.
    — Добре — обеща той. — Ще опитам. А ако измисля, как да те намеря?
    Но Лора си беше тръгнала и в гората не бе останало нищо освен нежносивия цвят по небето, който показваше на Шадоу къде се пада изток, и в хапещия декемврийски вятър самотен писък, който можеше да е врясъкът на последната нощна птица или викът на първата изгревна птица.
    Шадоу се обърна на юг и закрачи.

Глава 7

    И индуистките богове са „безсмъртни“ само в строго определен смисъл: те също се раждат и умират, озовават се в почти всички големи човешки безпътици и често се различават от простосмъртните единствено в някои дребни подробности… а още по-малко от бесовете. Въпреки това индуистите ги разглеждат като вид същества, които изначално са напълно раз-лични от всички останали: те са символи, каквито не може да бъде никой човек, колкото и „архетипен“ да е животът му. Те са актьори, изпълняващи роли, които са истински само за нас, те са маските, зад които виждаме собствените си лица.
Уенди Донигър О’Флеърти, Увод към „Индуистки митове“, „Пенгуин Букс“, 1975 г.
    Вече няколко часа Шадоу вървеше на юг, или поне се надяваше, че е, общо взето, на юг, крачеше по тесен път без знаци през гората, както му се струваше, в Южен Уисконсин. По едно време към него по пътя се зададоха два джипа с блеснали фарове и докато отминат, той се шмугна сред дърветата. Мъглата в ранната утрин се стелеше до кръста. Автомобилите бяха черни. После, след половин час, чу звука на далечни вертолети, задаващи се от запад, отклони се от просеката и се скри в гората. Хеликоптерите бяха два. Шадоу се сви в нещо като хралупа под повалено дърво и заслуша как отминават. Докато хеликоптерите се отдалечаваха, надзърна изпод дървото и стрелна с очи сивото зимно небе. Какво бе очаквал, вертолетите бяха боядисани в матовочерно. Изчака под дървото, докато звукът им заглъхна напълно.
    Под дърветата нямаше преспи, имаше само снежец, който пукаше под краката. Шадоу бе изключително благодарен за химическите ръкавици и терлици, които предпазваха крайниците му от премръзване. Ако не се броеше това, бе вцепенен: с вцепенено сърце, вцепенен ум, вцепенена душа. Даваше си сметка, че тази вцепененост прониква много надълбоко, далеч в миналото. „И така, какво всъщност искам?“, запита се Шадоу. Не мо-жеше да отговори, затова продължи просто да върви стъпка по стъпка през гората. Дърветата му се струваха познати, мигове пейзаж, които със сигурност беше виждал. Дали не се въртеше в кръг. Може би щеше да върви и върви, и върви, докато ръкавиците престанеха да го топлят, а вафлите свършеха — тогава щеше да седне и нямаше да стане никога повече. Излезе при голям поток и реши да тръгне по него. Потоците водеха към реки, всички реки водеха към Мисисипи и ако Шадоу продължеше да върви, ако откраднеше лодка или си сковеше сал, накрая щеше да се добере до Ню Орлиънс, където беше топло, мисъл, която му се стори и утешителна, и невероятна.
    Вече нямаше вертолети. Шадоу реши, че хеликоптерите, прелетели над него, са ходили да разчистват касапницата в товарния влак на страничния коловоз и не са издирвали него — ако го търсеха, щяха да се върнат, щеше да има следови кучета, сирени и всички други неща, които свързваме с преследване. А нямаше нищо.
    Какво наистина искаше Шадоу? Да не го заловят. Да не го обвинят за смъртта на мъжете във влака. „Не съм го извършил аз — чу се да казва, — направи го мъртвата ми жена“. Представи си лицата на полицаите. Щяха да спорят дали е луд, а той щеше да отиде на електрическия стол…
    Запита се дали в Уисконсин има смъртно наказание. Запита се дали това изобщо го вълнува. Искаше да разбере какво става, а също как ще завърши. И накрая осъзна с полутъжна усмивка, че най-силно иска всичко да е нормално. Иска никога да не е ходил в затвора, Лора още да е жива и всичко това да не се е случвало никога.
    „Опасявам се, приятелю, че такава възможност не съществува — каза си той със сърдития глас на Уензди и кимна в знак на съгласие. — Няма такава възможност. Ти изгори всички мостове. Така че продължавай да вървиш. Не си навличай още неприятности…“
    Някъде кълвач зачука по изгнило дърво.
    Шадоу усети, че някой го гледа: от бъзовия храст, който приличаше на скелет, го наблюдаваха цяло ято червени птици — кардинали, които след малко продължиха да кълват черните плодчета. Приличаха на илюстрациите в календара с пойните птици на Северна Америка. Многогласите трели, крясъци и възгласи на птиците го последваха покрай потока. Накрая заглъхнаха.
    Мъртвото еленче лежеше на поляна в сянката на хълм, някаква черна птица с размерите на малко куче кълвеше хълбока му с голям злостен клюн, с който късаше мръвки, червени парчета месо. Очите на животното ги нямаше, но главата му си стоеше непокътната, а по задницата се белееха петна. Шадоу се запита как ли е умрял малкият елен.
    Черната птица извърна глава на една страна и после каза с глас, наподобяващ камъни, които се чукат един в друг:
    — Ти, мъжът сянка.
    — Аз съм Шадоу — рече Шадоу.
    Птицата подскочи и кацна върху задницата на елена, после вдигна глава и се накокошини. Беше огромна, очите й бяха черни мъниста. От толкова близо имаше нещо стряскащо в птица с такива размери.
    — Каза, че щял да те види в Каи-ро — изграка гарванът.
    Шадоу се запита кой от двата гарвана на Один е това: Хугин или Мунин, Помнещия или Мислещия.
    — Каи-ро ли? — повтори той. — В Египет.
    — Как ще стигна в Египет?
    — Върви покрай Мисисипи. На юг. Намери Чакал.
    — Виж какво — рече Шадоу. — Не искам да изглеждам като… Господи, виж какво… — Той замълча. Съсредоточи се. Беше премръзнал, стоеше в гората и разговаряше с голяма черна птица, която си бе устроила късна закуска и си похапваше от Бамби — Добре де. Опитвам се да ти кажа, че не искам загадки.
    — Загадки — съгласи се отзивчиво птицата.
    — Искам обяснения. Чакалът е в Каи-ро. Това не ми помага. Това е изречение от нескопосен шпионски трилър.
    — Чакалът. Приятел. Гра. Каи-ро.
    — Каза ми вече. Бих искал малко повече информация.
    Птицата се поизвърна и откъсна от ребрата на еленчето още едно парче сурово месо. Сетне политна към дърветата; червеното месо се поклащаше между клюна й като дълъг кървав червей.
    — Ей! Можеш ли поне да ме върнеш на някой истински път? — провикна се Шадоу.
    Гарванът се извиси и се отдалечи. Шадоу погледна трупа на еленчето. Каза си, че ако е човек, който наистина живее в гората, ще си отреже парче месо и ще го изпече. Вместо това седеше на поваленото дърво, ядеше вафла и знаеше, че всъщност не е човек, който наистина живее в гората.
    Гарванът изграчи от края на поляната.
    Птицата отново изграчи нетърпеливо. Шадоу тръгна към нея. Тя го изчака да се доближи, после политна тежко към друго дърво, малко по-вляво от посоката, в която Шадоу бе вървял до сега.
    — Ей — извика той. — Хугин или Мунин, или който си.
    Птицата се обърна и понавела подозрително глава, го изгледа с блеснали очи.
    — Кажи „Никога“82 — подкани Шадоу.
    — Майната ти — отвърна гарванът.
    Не каза нищо повече, докато вървяха заедно през дърветата. След половин час излязоха на асфалтиран път в покрайнините на някакъв град и гарванът литна обратно към гората. Шадоу видя табела „Кълвърс“83 и до нея бензиностанция. Влезе в закус-валнята, в която нямаше посетители. Зад касата седеше любезен младеж с бръсната глава. Шадоу си поръча два хамбургера и пър-жени картофи. После отиде в тоалетната, за да се пооправи. Изглеждаше ужасно. Направи инвентаризация на съдържанието на джобовете си: имаше няколко монети, сред които и сребърния долар със Свободата, паста и четка за зъби за еднократна употреба, три блокчета „Сникърс“, пет комплекта химически ръкавици и терлици, портфейл (в който нямаше друго освен шофьорската му книжка и една кредитна карта — Шадоу се запита колко ли живот й остава) и във вътрешния джоб на якето хиляда долара в банкноти от по петдесет и двайсет долара, неговия дял от вчерашния банков обир. Изми си лицето и ръцете с топла вода, приглади черната си коса, върна се в заведението, изяде си двата хамбургера и пържените картофи и си изпи кафето. Върна се на касата.
    — Желаете ли сладолед? — попита любезният младеж.
    — Не, благодаря. Някъде наблизо мога ли да взема кола под наем? Моята се развали малко по-нататък на пътя.
    Младежът се почеса по бръснатата глава с избила върху нея четина.
    — Наблизо не, господине. Ако колата ви се е повредила, можете да повикате „Пътна помощ“. Или да помолите на бензиностанцията до нас да ви изтеглят.
    — Така и ще направя — каза Шадоу. — Благодаря.
    Отиде през топящия се сняг от закусвалнята в бензиностанцията. Купи си вафли и телешка пастърма, както и още химически ръкавици и терлици.
    — Някъде наблизо мога ли да взема кола под наем? — попита той касиерката.
    Беше страшно дебела и очилата и много се зарадва, че има с кого да си поговори.
    — Чакайте да помисля — каза жената. — Тук си е доста затънтено. Можете да наемете кола в Медисън. Къде отивате?
    — В Каиро — обясни Шадоу. — Където и да се намира.
    — Знам къде се намира — оповести касиерката. — Подайте ми картата на Илинойс, ей там горе, на рафта е. — Шадоу й свали картата в найлонова подвързия. Жената я отвори, след това посочи победоносно най-долния ъгъл на щата. — Ето го.
    — Кайро ли?
    — Така се произнася градът в Египет. А този в Малкия Египет го наричат Каиро. Имат си и Тива, и всичко останало. Снаха ми е от Тива. Попитах я за Тива, дето е в Египет, и тя ме погледна така, сякаш съм превъртяла.
    Жената се засмя със звук, какъвто издават тръбите на канализацията.
    — А пирамиди?
    Градът се намираше на осемстотин километра, почти право на юг.
    — Не са ми споменавали. Наричат го Малкия Египет, защото навремето, може би преди сто — сто и петдесет години по тия места е върлувал глад. Реколтата била съсипана. Там обаче била добра. И всички ходели да си купуват оттам храна. Като в Библията. „Йосиф и фантастичната му пъстра дреха“84. Ходим в Египет, и готово.
    — Ако бяхте на мое място и трябваше да отидете дотам, как щяхте да го направите? — попита Шадоу.
    — С кола.
    — Колата ми се развали по пътя, на няколко километра от тук. Не кола, а лайняна бричка, ще прощавате за израза.
    — Лайняна значи — повтори касиерката. — Виж ти. Точно така ги нарича и зет ми. Купува по някоя и друга кола на старо и я препродава. Случва се да ми звънне и да ми каже, така и така, Мати, току-що пробутах поредната лайняна бричка. Сигурно ще прояви интерес и към вашия стар автомобил. За да го даде на вторични суровини де.
    — На шефа ми е — каза Шадоу и се изненада с каква лекота му идва да лъже. — Трябва да му се обадя, за да дойде и да си я прибере. — Хрумна му нещо. — Зет ви някъде наблизо ли е?
    — В Мъскода. На десет минути южно оттук. Точно зад реката. Защо?
    — Дали не му се намира някоя лайняна бричка, която е готов да ми продаде за, хм, за петстотин-шестстотин долара?
    Жената се усмихна мило.
    — Господине, в задния му двор няма кола, която да не ви продаде за петстотин долара, при това с пълен резервоар. Само не му споменавайте, че съм ви казала.
    — Ще му се обадите ли? — попита Шадоу.
    — Вече набирам номера — отвърна касиерката и вдигна слу-шалката. — Ти ли си, миличък? Обажда се Мати. Идвай незабавно. Тук при мен един човек иска да си купи кола.
    Лайняната бричка, която Шадоу избра, бе шевролет модел „Нова“ от осемдесет и трета година; купи я с пълен резервоар за четиристотин и петдесет долара. Беше навъртяла близо четиристотин хиляди километра и миришеше леко на бърбън и тютюн и по-силно на нещо, което можеше да е и банани. От мръсотията и снега Шадоу не можеше да определи цвета. Но от всички автомобили в задния двор на зетя на Мати само този май можеше да го откара на осемстотин километра.
    Разплатиха се в брой и зетят на Мати изобщо не попита Шадоу как се казва и какъв му е осигурителният номер, не попита нищо освен за парите.
    Шадоу подкара на запад, после на юг с петстотин и петдесет долара в джоба; реши да не излиза на магистралата. Лайняната бричка си имаше и радио, но когато го включи, не се случи нищо. От една табела научи, че е напуснал Уисконсин и вече е в Илинойс. Подмина някакъв открит рудник — в мъждивата зимна светлина светеха огромни сини електродъгови лампи.
    Спря и хапна в заведение с името „При мама“, успя да влезе точно преди да затворят за следобедна почивка.
    Освен табела с името всеки град, през който минаваше, имаше и още една табела, от която Шадоу научаваше, че навли-зал в „Нашия град (нас. 720 души)“. Същата табела оповестяваше, че отборът младша възраст — до четиринайсет години — на града се е класирал трети на междущатското първенство по басскетбол или че от същия град е полуфиналистката в турнира по борба за момичета под шестнайсет години.
    Шадоу продължи да кара; главата му клюмаше и от минута на минута той се чувстваше все по-изцеден. Мина на червено и за малко отстрани да го блъсне жена с додж. Веднага щом излезе от града, отби встрани от пътя, подкара по следа, останала от трактор, и спря край стърнищата, по които тук-там се белееше сняг и на бавно шествие вървяха няколко угоени черни диви пуйки, наподобяващи върволица оплаквачки, угаси двигателя, опъна се на задната седалка и заспа.
    Мрак, усещането, че пада, че като Алиса се носи надолу в голяма дупка. Летя в тъмнината сякаш цяла вечност. Покрай него минаваха лица, изплавали от чернилката; после, още преди Шадоу да ги е докоснал, някой сякаш ги сграбчваше и ги дръпваше встрани…
    Внезапно, без преход, Шадоу престана да пада. Намираше се в пещера и вече не беше сам. Взря се в познатите очи: огромни воднисти черни очи. Те примигаха.
    Под земята: да. Шадоу помнеше това място. Вонята на мокра крава. По мокрите стени на пещерата проблесна светлината на огъня, озарил бизонската глава, човешкото тяло, кожата с цвят на кирпич.
    — Толкова ли не можете да ме оставите на мира? — попита Шадоу. — Искам само да поспя.
    Мъжът-бизон кимна бавно. Устните му не се помръднаха, но някакъв глас в главата на Шадоу каза:
    — Къде отиваш, Шадоу?
    — В Кайро.
    — Защо?
    — Къде другаде ми остава да отида? Уензди иска да отида там. Пих от медовината му.
    В съня на Шадоу, със силата на логиката, присъща на сънищата, задължението изглеждаше неоспоримо: той беше пил на три пъти от медовината на Уензди и бе скрепил съюза, нима можеше да направи друго?
    Мъжът с бизонската глава посегна към огъня и разръчка жаравата, при което откършените съчки се разгоряха силно.
    — Задава се буря — каза той. По ръцете му имаше пепел и той я избърса о гърдите си без косми; по тях останаха сажденочерни черти.
    — Все ми го повтаряте. Мога ли да задам един въпрос?
    Настъпи мълчание. Върху косматото чело кацна муха, мъжът-бизон я прогони.
    — Питай.
    — Вярно ли е? Всички тези хора наистина ли са богове? Всичко това е толкова…
    Той замълча. После каза „немислимо“, макар това да не беше думата, която търсеше, но друга не намери.
    — Какво е богове? — попита мъжът-бизон.
    — Не знам — отговори Шадоу.
    Чу се чукане, непреклонно и глухо. Шадоу зачака мъжът-бизон да каже още нещо, да обясни какво е богове, да обясни целия заплетен кошмар, в който сякаш се бе превърнал животът му. Беше му студено.
    Чук. Чук. Чук.
    Шадоу отвори очи и седна сънено. Беше премръзнал, небето навън беше обагрено в светещото наситеномораво, което дели здрача от нощта.
    Чук. Чук. Някой каза:
    — Ей, господине.
    Шадоу обърна глава. Някой стоеше до колата — сянка, по-тъмна от притъмнялото небе. Шадоу се пресегна и смъкна със скърцане стъклото няколко сантиметра. Издаде звуци, каквито издаваме след събуждане, после каза:
    — Здрасти.
    — Добре ли си? Болен ли си? Пиян ли си?
    Гласът беше писклив, на жена или на момче.
    — Добре съм — отговори Шадоу. — Я чакай.
    Отвори вратата, слезе и разкърши изтръпналите си крайници и врат. След това потърка ръце, за да ускори кръвта и да се постопли.
    — Я! Доста едър си.
    — Така казват — потвърди Шадоу. — Ти кой си?
    — Сам — отговори гласът.
    — Момче Сам или момиче Сам?
    — Момиче. Навремето бях Сами и рисувах над „и“-то ухилено лице, но после ми писна, защото го правеха всички, и престанах.
    — Добре, момиче Сам. Иди ей там горе и гледай към пътя.
    — Защо? Да не си някой превъртял убиец?
    — Не съм — увери я Шадоу. — Искам да пусна една вода и предпочитам да го направя насаме.
    — О! Добре. Разбрах. И аз съм същата. Не мога да се изпишкам, ако в съседната кабинка има човек. Синдромът на изключително срамежливия пикочен мехур.
    — Хайде, моля те.
    Тя отиде от другата страна на колата, а Шадоу направи няколко крачки към нивата, смъкна ципа на дънките си и много дълго пика срещу стълба на оградата. Върна се при автомобила. Здрачът се бе превърнал окончателно в нощ.
    — Още ли си тук? — попита Шадоу.
    — Да — потвърди тя. — Явно имаш пикочен мехур колкото езерото Ери. Докато пикаеше, няколко империи сигурно изживяха възход и след това падение. Много яко шуртеше.
    — Благодаря. Искаш ли нещо?
    — Ами исках да проверя дали си добре. Ако беше мъртъв или нещо такова, щях да повикам ченгетата. Но прозорците бяха запотени и си рекох, ами да, вероятно още е жив.
    — Някъде наблизо ли живееш?
    — Не. Пътувам на автостоп от Медисън.
    — Не е безопасно.
    — Вече три години го правя по пет пъти в годината. И още съм жива. Накъде си тръгнал?
    — Отивам чак в Кайро.
    — Аха — рече тя. — А аз в Ел Пасо. Ще карам празниците с леля.
    — Не мога да те закарам чак дотам — обясни Шадоу.
    — Не Ел Пасо в щата Тексас. Другият Ел Пасо, в щата Илинойс. На няколко часа път е в южна посока. Знаеш ли къде си сега?
    — Не — призна си Шадоу. — Нямам представа. Някъде на петдесет и втора магистрала, нали?
    — Следващият град се казва Перу — обясни Сам. — Но не Перу в Перу. Перу в Илинойс. Я дай да те подуша. Наведи се. — Шадоу се наведе и момичето помириса лицето му. — Добре. Не миришеш на алкохол. Можеш да караш. Да тръгваме.
    — Защо реши, че ще те кача?
    — Защото съм прелестна девица в беда — отвърна тя. — А ти си храбър рицар в не знам какво. Ама че мръсна кола. Знаеш ли, някой е написал върху задния прозорец „Измий ме!“.
    Шадоу се качи в автомобила и отвори дясната врата. Лампичката, която в другите коли светва, ако отвориш вратата, в тази кола не светна.
    — Не, не знам — каза той.
    Момичето се качи.
    — Аз бях — призна си то. — Аз го написах. Докато още беше светло.
    Шадоу запали двигателя, включи фаровете и тръгна към пътя.
    — Наляво — обясни услужливо Сам.
    Той зави наляво и подкара. След няколко минути се включи и радиаторът и автомобилът се изпълни с блажена топлина.
    — Още не си ми казал нищо — обади се Сам. — Кажи нещо.
    — Човек ли си? — попита Шадоу. — От плът и кръв, роден от майка и баща, жив, дишащ човек?
    — Естествено — отговори тя.
    — Добре. Само проверявах. И какво искаш да ти кажа?
    — Нещо, което да ме поуспокои — на първо време. Изведнъж ме обзе онова чувство, нали се сещаш: мале, качила съм се в колата на някакъв луд.
    — Да — рече той. — И на мен ми се е случвало. Какво според теб ще те поуспокои?
    — Кажи ми, че не си избягал затворник или сериен убиец.
    Шадоу се позамисли.
    — Наистина не съм.
    — Но се замисли, нали?
    — Лежал съм в затвора. Но не съм убивал никого.
    — О.
    Навлязоха в малко градче, осветено от уличните лампи и мигащата коледна украса, и Шадоу погледна надясно. Момичето беше с гъста къса тъмна коса и лице, което бе едновременно привлекателно и, както реши той, някак мъжко, с черти, сякаш изсечени от скала. Сам го гледаше.
    — Защо си лежал в затвора?
    — Нараних лошо двама души. Вбесих се.
    — Заслужаваха ли го?
    Шадоу се позамисли за миг.
    — Тогава смятах, че да.
    — Би ли го направил отново?
    — О, не. Изгубих там три години от живота си.
    — Хм. Имаш ли индианска кръв?
    — Поне аз не знам.
    — Просто ми се стори, че имаш.
    — Съжалявам, че те разочаровах.
    — Не се притеснявай. Гладен ли си?
    Шадоу кимна и каза:
    — Няма да откажа да хапна.
    — Точно след другия светофар има хубаво заведение. С добра кухня. И е евтино.
    Шадоу спря на паркинга. Слязоха от колата. Той не си направи труда да я заключва, но все пак прибра ключовете. Извади няколко монети, за да си купи вестник.
    — По джоба ли ти е да се храниш тук? — попита той.
    — Да — отговори Сам, като вдигна брадичка. — Мога да си платя.
    Шадоу кимна.
    — Знаеш ли какво. Дай да хвърлим жребий — предложи той. — Ако се падне ези, ти черпиш, ако се падне тура, ще платя аз.
    — Нека първо видя монетата — рече тя подозрително. — Един мой чичо имаше монета, на която и от двете страни беше ези.
    Сам огледа монетата от двайсет и пет цента и се увери, че в нея няма нищо необичайно. Шадоу я намести върху палеца си така, че отгоре да е ези, и уж я метна, тя политна и като че се завъртя, после той я хвана, залепи я отгоре върху лявата си ръка и вдигна дясната, та момичето да я види.
    — Тура — каза то щастливо. — Ти черпиш.
    — Дадено — съгласи се Шадоу. — Човек не може винаги да печели.
    Поръча си руло стефани, а Сам — лазаня. Шадоу разлисти вестника, за да провери дали пише нещо за мъртъвци в товарен влак. Не пишеше. Единствената интересна дописка беше на първа страница: градът бил нападнат от гарвани в рекордни количества. Местните фермери искали да накачат по обществените сгради мъртви гарвани, които да уплашат другите, но орнитолозите казали, че нямало да помогне, живите просто щели да изядат мъртвите. Местните хора били неумолими. „Щом видят труповете на приятелите си — заявил техен представител, — ще разберат, че не ги искаме тук“.
    Донесоха храната, накамарена върху чиниите, над които се вдигаше пара; беше повече, отколкото можеш да изядеш.
    — Та какво има в Кайро? — попита Сам с пълна уста.
    — Нямам представа. Шефът ми прати съобщение, че ме искал там.
    — Какво работиш?
    — Момче за всичко съм.
    Тя се усмихна.
    — Е, не си от мафията, не ми приличаш на такъв, пък и караш ужасна бричка — каза Сам. — Между другото, защо вътре мирише на банани?
    Шадоу сви рамене и продължи да се храни. Сам присви очи.
    — Да не си трафикант на банани? — попита тя. — Още не си ме попитал с какво се занимавам аз.
    — Досетих се, че учиш.
    — В Университета на щат Уисконсин в Медисън.
    — Където, не се и съмнявам, следваш изкуствознание, изучаваш историята на феминизма и вероятно правиш фигури от бронз. Освен това може би работиш келнерка в някое кафене, за да си покриваш наема.
    Тя остави вилицата; беше издула ноздри и бе разширила очи.
    — Откъде знаеш?
    — Моля? А сега ти кажи: не, всъщност следвам романска филология и орнитология.
    — Значи твърдиш, че просто си налучкал?
    — Какво съм налучкал?
    Тя впи в него тъмните си очи.
    — Много странен тип си, господин… Не знам как се казваш.
    — Викат ми Шадоу — отговори той.
    Тя изкриви уста, сякаш е вкусила нещо, което не й харесва. Спря да говори, наведе глава и си дояде лазанята.
    — Знаеш ли защо се казва Египет? — попита Шадоу, след като Сам се нахрани.
    — Там, където е Кайро ли? Да. Намира се в делтата на река Охайо и на Мисисипи. Като Кайро в Египет, в делтата на Нил.
    — Логично е.
    Тя се облегна на стола, поръча си кафе и шоколадова паста и прокара ръка през черната си коса.
    — Женен ли си, господин Шадоу? — И после, когато той се поколеба: — Леле! Пак зададох неудобен въпрос, нали?
    — Погребаха я в четвъртък — обясни той, като подбираше внимателно думите. — Загина в автомобилна катастрофа.
    — О! Господи. Божичко. Съжалявам.
    — И аз.
    Неловко мълчание.
    — По-голямата ми сестра изгуби детето си, моя племенник де, в края на миналата година. Тежко е.
    — Да. Тежко е. От какво е починал?
    Сам отпи от кафето.
    — Не знаем. Всъщност дори не знаем дали е мъртъв. Просто изчезна. А беше само на тринайсет години. В средата на миналата зима. Сестра ми беше сломена.
    — Имаше ли някакви улики? — Каза го като ченге по телевизията. Опита отново. — Имаше ли заподозрени?
    Прозвуча още по-зле.
    — Да, онзи боклук, зет ми, баща му де. Бяха го лишили от родителски права. Такъв боклук е, че като нищо е могъл да го отвлече. И сигурно го е направил. Но това е малко градче в горите на север. Много красиво, прекрасно градче, хората там дори не си заключват вратите. — Тя въздъхна и поклати глава. Обви длани около чашата с кафето. — Сигурен ли си, че в жилите ти няма индианска кръв?
    — Поне аз не знам да има. Възможно е. Не знам много за баща си. Но майка ми вероятно щеше да ми каже, ако е бил от коренното население. Може би.
    Отново изкривената уста. Сам изяде едва половината от шоколадовата паста и я остави: парчето бе почти колкото половината й глава. Тя побутна чинията през масата към Шадоу.
    — Искаш ли?
    Той се усмихна и каза:
    — Естествено.
    И я изяде.
    Келнерката им донесе сметката и Шадоу плати.
    — Благодаря — каза момичето.
    Застудяваше. Колата се задави два пъти и чак тогава запали. Шадоу излезе на пътя и продължи на юг.
    — Чела ли си нещо от един човек на име Херодот? — попита той.
    — Божичко! Какво?
    — Херодот. Чела ли си неговата „История“?
    — Знаеш ли — каза Сам замечтано. — Не разбирам. Не разбирам как говориш, думите, които употребяваш, нищо. Уж си някакъв едър недодялан тип, а след миг ми четеш мислите, после пък ме питаш за Херодот. И така — не. Не съм чела Херодот. Чувала съм за него. Сигурно по телевизията. Не беше ли онзи, когото наричат баща на лъжите?
    — Мислех, че баща на лъжите е Дяволът.
    — Да, той също. Но когато говореха за Херодот, казаха, че е имало грамадни мравки и грифони, които пазели златните мини, и как той си ги бил съчинил.
    — Според мен не си е съчинил нищо. Предавал е разказите на други. Ето, написал е тази история. А тя е много добра. Купища странни дребни подробности, например ти знаеш ли, че навремето в Египет, ако е умирала някоя изключително красива девойка или съпруга на владетел, цели три дни не са я носели да я балсамират? Първо са оставяли тялото да се разложи от горещината.
    — Защо? О, чакай. Струва ми се, че знам защо. О, отвратително е!
    — Освен това там има битки, най-различни нормални неща. Има ги и боговете. Някакъв хуква да съобщи какъв е изходът от сражението, тича и тича, и най-неочаквано вижда на една поляна Пан85. И Пан му казва: „Така и така, предай им да ми вдигнат на това място храм“. Човекът отвръща — добре, ще им предам, и продължава нататък. Съобщава новината за битката, после добавя: „А, да, между другото Пан иска да му построите храм“. Всичко си е съвсем реалистично.
    — Значи има разкази с богове в тях. Какво искаш да кажеш? Че тези хора са получавали халюцинации ли?
    — Не — отговори Шадоу. — За друго става въпрос.
    Сам загриза един от ноктите си.
    — Веднъж четох една книга за мозъка — рече тя. — Беше на съквартирантката ми и тя непрекъснато я размахваше. В нея пишеше неща от сорта, че преди пет хиляди години полукълбата на мозъка са се слели, а преди това хората са мислели, че когато дясното полукълбо на мозъка казва нещо, това е гласът на някой бог, който им заръчва какво да правят. Това си е просто мозък.
    — Моята теория ми харесва повече — каза Шадоу.
    — И каква е твоята теория?
    — Че по онова време се е случвало хората да срещат богове.
    — О. — Мълчание: само дрънченето на колата, тътенът на двигателя, ръмженето на заглушителя, което не звучеше здравословно. После: — Да не би да мислиш, че те още са там?
    — Къде?
    — В Гърция. В Египет. По островите. На такива места. Нима мислиш, че ако вървиш по местата, където са вървели и тези хора, ще видиш боговете?
    — Може би. Но според мен хората не разбират какво точно са видели.
    — Обзалагам се, че е като с извънземните — отбеляза Сам. — Сега хората виждат извънземни. А по онова време са виждали богове. Може би извънземните идват от дясното полукълбо на мозъка.
    — Съмнявам се боговете да са давали някога ректални проби — каза Шадоу. — И самите те не са осакатявали добитъка. Карали са хората да го правят вместо тях.
    Сам прихна. Няколко минути пътуваха в мълчание, после тя каза:
    — Ей, това ми напомни за любимия ми разказ за богове от „Сравнителни религии“. Искаш ли да го чуеш?
    — Естествено — отговори Шадоу.
    — Добре тогава. За Один е. Северния бог. Нали се сещаш? Един цар на викингите плавал с викингски кораб — очевидно е било по времето на викингите, — но все не излизал вятър, затова той обещал, че в чест на Один ще принесе в жертва един от мъжете си, ако Один им прати вятър, който да ги отведе на сушата. Речено-сторено. Излязъл вятър, те стигнали сушата. А там хвърлили жребий кой да бъде жертван — паднало се на самия цар. Той се натъжил, но хората му решили, че могат да го обесят наужким, така че и косъм да не падне от главата му. Взели телешки черва, направили примка и я надянали хлабаво около врата на царя, другия край привързали на тънка вейка, а вместо копие взели тръстикова пръчка, с която го боцнали и казали: „Е, сега си обесен“… или беше „увесен“… все едно, та казали: „Сега си принесен в жертва в чест на Один“.
    На пътя имаше завой: поредният град (нас. 300 души) с финалист за състезанията по бързо пързаляне с кънки до дванай-сетгодишна възраст и с два огромни погребални дома от двете страни на улицата и Шадоу се запита колко погребални дома трябват, ако в града живеят само триста души?…
    — И така. Още изрекли, не изрекли името на Один, и тръстиката се превърнала в копие, което пронизало царя в ребрата, телешките черва станали яко въже, вейката се преобразила в дебел клон, дървото се изтеглило нагоре, а земята се смъкнала надолу и царят увиснал и издъхнал с рана в ребрата и с почерняло лице. Край на разказа. Белите имат много гадни богове, господин Шадоу.
    — Да — съгласи се той. — Ти не си ли бяла?
    — Аз съм от племето чероки — отвърна момичето.
    — Изцяло ли?
    — Не. Само наполовина. Мама е бяла. Баща ми е чистокръвен индианец от резерват. Дошъл по тия места, оженил се за мама и съм се родила аз, после, след като се разделили, се върнал в Оклахома.
    — Върнал се е в резервата?
    — Не. Взел пари назаем и отворил закусвалня за дюнери. Справя се добре. Но не ме харесва. Разправя, че съм била нечистокръвна.
    — Съжалявам.
    — Баща ми е гадняр. Аз се гордея с индианската си кръв. С нея по-лесно си плащам таксата за следването. Някой ден сигурно и по-лесно ще си намеря работа, ако не успея да пробия с бронзовите фигури.
    — И това става — съгласи се Шадоу.
    Спря в Ел Пасо (нас. 2500 души), щата Илинойс, за да остави Сам пред запусната къща в покрайнините. В предния двор имаше макет на елен, сложен в телена рамка и окичен със све-тещи гирлянди.
    — Ще влезеш ли? — попита тя. — Леля ще те почерпи кафе.
    — Не — отказа Шадоу. — Бързам.
    Сам му се усмихна, изведнъж — за пръв път — му се стори уязвима. Потупа го по ръката.
    — Може и да си си объркал живота, господине. Но си върхът.
    — Според мен това е определението за човешкия жребии — отвърна Шадоу. — Благодаря за компанията.
    — Няма защо — рече момичето. — Ако по пътя за Кайро видиш богове, непременно да ги поздравиш от мен.
    Слезе от колата и тръгна към вратата на къщата. Натисна звънеца и продължи да стои, без да се обръща. Шадоу изчака вратата да се отвори и Сам да влезе на сигурно вътре, после натисна педала на газта и се отправи обратно към магистралата. Мина през Нормъл, Блумингтън и Лондейл.
    В единайсет вечерта започна да трепери. Тъкмо навлизаше в Мидълтаун. Реши, че трябва да поспи или просто да не шофира повече, спря пред „Найтс Ин“, плати предварително трийсет и пет долара в брой за стая на партера и влезе в банята. Насред покрития с фаяансови плочки под по гръб лежеше тъжна хлебарка. Шадоу взе една кърпа и избърса ваната, после пусна водата. Съблече се в стаята и остави дрехите на леглото. Тъмните отоци по тялото му личаха ясно. Седна във ваната и загледа как цветът на водата се променя. После, както беше гол, си изпра в мивката чорапите, гащите и тениската, изстиска ги и ги просна на въжето, опънато над ваната. Остави хлебарката там, където си беше — от уважение към мъртвите. Легна си. Запита се дали да не пусне някой порнофилм, но трябваше да пъхне в устройството за плащане до телефона кредитна карта, което си беше прекалено опасно. А и не беше убеден, че ще се почувства по-добре, ако гледа как други правят секс, а той — не. Пусна телевизора, да му прави компания, и натисна три пъти бутона „Сън“ върху дистанционното устройство, така че приемникът да се изключи сам след четирийсет и пет минути. Беше дванайсет без петнайсет.
    Картината беше по мотелски размазана, цветовете плаваха по екрана. Шадоу започна да превключва от едно късно шоу на друго из телевизионния пущинак; все не можеше да се съсредоточи. Някой демонстрираше нещо, което правеше нещо в кухнята, заменяше десетина други домакински уреда, каквито Шадоу не притежаваше. Щрак. Някакъв тип в костюм обясняваше, че идвал краят на всички времена и Исус — както онзи произнасяше думата, човек можеше да си помисли, че тя се състои от четири-пет срички, — ще направи така, че бизнесът на Шадоу да процъфтява, ако той прател на онзи с костюма пари. Щрак. Завърши епизод на „М∗А∗Ш“86 и започна друг — „Шоуто на Дик Ван Дайк“87.
    Шадоу не беше гледал сериала от години, но имаше нещо успокояващо в черно-белия свят от 1965 година, показан в епизода, затова той остави дистанционното на леглото до себе си и изключи нощната лампа. Загледа сериала и макар очите му да се затваряха, забеляза, че нещо не е наред. Не беше гледал много епизоди от „Шоуто на Дик Ван Дайк“, затова не се учуди, че не помни да е гледал и този. Онова, което му се стори странно, беше тонът.
    Всички главни герои бяха притеснени, че Роб се е пропил. Отсъстваше от работа. Те ходеха у тях, а той се заключваше в банята и трябваше да го убеждават да излезе. Едвам се държеше на крака, но пак си беше забавен. Приятелите му, изпълнявани от Мори Амстърдам и Роуз Мари, си тръгнаха, след като изпълниха няколко доста добри гегове. После, когато жената на Роб отиде да го вразумява, той я удари с все сила по лицето. Жената седна на пода и се разплака, но не с онзи прочут вой на Мери Тейлър Мур, а с тихи безпомощни хлипове, като обхвана с ръце тялото си и започна да нарежда тихо: „Не ме удряй, моля те, ще направя каквото кажеш, само не ме удряй повече“.
    — Това пък какво е, да го вземат мътните? — възкликна на глас Шадоу.
    Картината се разми на фосфорни точки. После, когато се оправи, „Шоуто на Дик Ван Дайк“ по някакъв необясним начин се бе превърнало в „Аз обичам Луси“88. Луси се опитваше да убеди Рики да й позволи да смени стария хладилен шкаф с нов хладилник. Когато обаче той си тръгна, Луси отиде при канапе-то, седна, кръстоса крака, отпусна ръце в скута си и загледа търпеливо в черно-бяло през годините.
    — Шадоу! — възкликна тя. — Трябва да поговорим.
    Той не каза нищо. Луси отвори дамската си чанта, извади цигара и я запали със скъпа сребърна запалка, която после прибра.
    — На теб говоря — натърти тя. — Е, и?
    — Това е налудничаво — отбеляза Шадоу.
    — Все едно останалият ти живот е много нормален. На друг ги разправяй тия.
    — Дори да е така. Това, че Лусил Бол89 ми говори от телевизора е с няколко степени по-странно, отколкото всичко, случвало ми се досега — заяви Шадоу.
    — Не Лусил Бол. А Луси Рикардо. И знаеш ли, аз дори не съм тя. При тези обстоятелства така е по-лесно. И нищо повече.
    Жената се намести притеснена на канапето.
    — Коя си? — попита Шадоу.
    — Добре де — каза тя. — Уместен въпрос. Аз съм тази тъпа кутия. Телевизорът. Аз съм всевиждащото око и светът на катодния лъч. Аз съм тази дивотия — телевизията. Аз съм малкото светилище, пред което семейството се събира, за да се прекланя.
    — Какво си? Телевизията? Или някой вътре в телевизията?
    — Телевизията е жертвеник. Аз съм онова, в прослава на което хората принасят жертви.
    — Какво принасят в жертва? — попита Шадоу.
    — Главно времето си — отвърна Луси. — Понякога се принасят в жертва един друг.
    Тя вдигна два пръста и духна въображаемия барутен дим над върховете им. После намигна с прословутото силно изразено намигване на „Аз обичам Луси“.
    — Богиня ли си? — рече Шадоу.
    Луси се подсмихна и всмукна изискано, както подобава на истинска дама, от цигарата.
    — Може да се каже и така.
    — Сам ти праща поздрав — каза Шадоу.
    — Какво? Коя е Сам? За какво ми говориш?
    Шадоу си погледна часовника. Беше дванайсет и двайсет и след полунощ.
    — Няма значение — рече той. — И така, Луси по телевизията. За какво трябва да говорим? Напоследък прекалено много хора искат да говорят с мен. Обикновено разговорът приключва с това, че някой ме удря.
    Камерата се приближи и даде Луси в едър план: тя изглеждаше угрижена, нацупена.
    — Неприятно ми е. Неприятно ми е, Шадоу, че са те наранявали. Никога няма да го направя, скъпи. Не, искам да ти предложа работа.
    — Какво ще правя?
    — Ще работиш за мен. Чух какви неприятности си имал с агентите от Шпионския сериал и бях възхитена колко добре си се справил. Без да губиш самообладание, умело и сполучливо. Кой да знае, че си го таял в себе си. Страшно вкиснати са.
    — Наистина?
    — Подцениха те, скъпи. Аз няма да допусна тази грешка. Искам те в моя лагер. — Тя се изправи и тръгна към камерата. — Погледни нещата така, Шадоу: ние сме онова, което идва. Ние сме търговски центрове, а приятелите ти са долнопробна крайпътна забележителност. Ние сме търговски центрове, които продават стоката си онлайн, докато твоите приятели седят край пътя и предлагат произведени в домашни условия неща от сергия. Не, те дори не продават плодове. Те са вехтошари. Предлагат дамски корсети с банели от китова кост. Ние сме днешният и утрешният ден. А приятелите ти вече не са дори вчерашният.
    Тези думи му се сториха странно познати. Шадоу попита:
    — Срещала ли си някога едно дебело хлапе в лимузина?
    Тя разпери ръце и завъртя смешно очи: самото въплъщение на Луси Рикардо, която си измива ръцете, за да не я забъркват в скандал.
    — Техничарчето ли? Ти познаваш техничарчето? Виж, свястно момче е. Един от нас е. Но не се държи добре с хора, които не познава. Щом започнеш работа при нас, ще се убедиш, че е страхотен.
    — А ако не работя за вас, Аз-обичам-Луси?
    На вратата в жилището на Луси се почука, иззад кулисите се чу гласът на Рики, който питаше Луууси защо се бави толкова, трябвало за следващата сцена да слязат долу в клуба. Върху комиксовото лице на Луси се мярна раздразнение.
    — Ужас — каза тя. — Виж какво, колкото и да ти плащат старците, аз ще ти броя два пъти повече. Три пъти. Сто пъти. Каквото и да ти дават, ще ти предложа много повече. — Тя се усмихна със съвършената дяволита усмивка на Луси Рикардо. — Ти само кажи, скъпи. От какво имаш нужда? — И започна да разкопчава копчетата на блузата си. — Ей! — извика. — Искал ли си някога да видиш циците на Луси?
    Екранът угасна. Дистанционното се беше задействало и при-емникът се бе самоизключил. Шадоу си погледна часовника: беше дванайсет и половина.
    — Не бих казал — рече той.
    Завъртя се в леглото и затвори очи. Хрумна му, че причината да харесва Уензди, господин Нанси и останалите повече, отколкото техните противници, си е ясна: те може и да бяха мръсни и долнопробни, храната им може и да беше лоша, но поне не говореха с изтъркани фрази.
    Каза си освен това, че винаги ще предпочита крайпътните забележителности, колкото и долнопробни и измамни да са, пред търговските центрове.
    Сутринта го завари отново на път; пътуваше с автомобила сред кафявия пейзаж с полегати хълмове, зимна трева и дървета без листа. Беше изчезнал и последният сняг. Шадоу зареди лайняната бричка с бензин в град, откъдето беше родом фина-листката на триста метра гладко бягане до шестнайсет години в Щатския турнир, и с надеждата, че автомобилът не се крепи на едната мръсотия, го изми на автомивката в бензиностанцията, С изненада откри, че противно на всякаква логика, когато е чиста, колата е бяла и по нея почти няма ръжда. Продължи нататък.
    Небето беше невъзможно синьо, на него като на снимка беше застинал белият промишлен пушек, който се издигаше от комините, на заводите. От едно мъртво дърво се извиси ястреб и политна към Шадоу с криле, които стробираха в слънчевата светлина като поредица снимки, правени със стоп-кадър.
    По едно време Шадоу видя, че се е насочил към Източен Сейнт Луис. Опита се да го заобиколи, но навлезе в нещо като квартал с публични домове в промишлен парк. Пред постройки с вид на временни складове и с табели „НОШТЕН КЛУБ. РАБОТИ ДЕНОНОШНО“ и в един случай „НАЙ-ДОБРОТО ПИЙП-ШОУ В ГРАДА“ бяха спрели тирове и камиони, прекарващи огромни сонди. Шадоу поклати глава и продължи. Лора бе обичала да танцува — облечена и гола (а в няколко незабравими вечери, като бе преминавала от едното състояние в другото), и му беше доставяло удоволствие да я гледа.
    Обядът в град с името Ред Бъд90 се състоеше от сандвич и кутия кока-кола.
    Шадоу прекоси долина, пълна с останки от хиляди жълти булдозери и трактори. Запита се дали това е гробището на булдозерите, където булдозерите идват да умрат.
    Мина покрай закусвалня от веригата „Поп-а-Топ“. Мина през Честър („Родният град на Попай91“). Направи му впечатление, че къщите са започнали да се сдобиват отпред с колони и дори най-занемарените, най-бедняшките са с бяла колонада и заявяват — в очите на някого, — че са изискан дом. Мина над голяма мътна река и се засмя на глас, когато видя, че според табелата тя се казва Бит Мъди Ривър92. Съгледа три зимно мъртви дървета, по които растяха увивни растения, придали им странен, почти човешки вид: дърветата можеха да са и вещици, три сгърбени сбръчкани старици, готови да разкрият бъдещето на Шадоу.
    Подкара покрай Мисисипи. Никога не беше виждал Нил, но ослепителното следобедно слънце грееше над широката кафява река, която му напомни мътната шир на Нил, не на Нил, какъвто е сега, а какъвто е бил много отдавна, когато е текъл като артерия през папирусовите мочурища на път за дома, при кобрата, чакала и дивата крава…
    Един пътен знак показваше накъде е Тива.
    Пътят бе вдигнат на четири-пет метра над мочурищата и Шадоу караше над тях. Напред-назад се стрелкаха ята, цели рояци птици, черни точки, които се движеха в някакво отчая-но брауново движение на фона на синьото небе.
    В късния следобед слънцето започна да се снишава и позлати света с елфова светлина, светлина, плътна като топъл яйчен крем, от която светът изглеждаше неземен и повече от истински, тъкмо в тази светлина Шадоу профуча покрай табела, от която разбра, че „Навлизате в историческия Кайро“. Мина под един мост и се озова в малък пристанищен град. Внушителните сгради на съдебната палата на Кайро и още по-внушителната митница приличаха на огромни, току-що опечени курабийки в сиропеното злато на светлината в края на деня.
    Шадоу остави колата в една пресечка и отиде на кея край реката — не беше сигурен коя река гледа, дали Охайо, или Мисисипи. От боклукчийските кофи зад една сграда изскочи малка кафява котка и започна да души; от светлината дори боклуците изглеждаха магически.
    Над брега се рееше самотна чайка и от време на време махаше с крило, за да поправи полета си.
    Шадоу видя, че не е сам. На тротоара, на три-четири метра от него, стоеше малко момиченце със стари маратонки и сив мъжки вълнен пуловер вместо рокля. Гледаше го с вглъбената строгост на шестгодишните. Косата му беше черна, права и дълга, кожата му бе кафява като реката.
    Шадоу се усмихна на момиченцето. То отвърна предизвикателно на погледа му.
    Някъде по брега се чу крясък и вой и малката кафява котка се стрелна, побягна от препълнената боклукчийска кофа, подгонена от черно куче с остра муцуна, и се пъхна под една кола.
    — Ей! — каза Шадоу на момиченцето. — Виждала ли си невидима прах?
    Детето се поколеба, после поклати глава.
    — Добре тогава — рече Шадоу. — Гледай сега. — Извади с лявата ръка монета от двайсет и пет цента, вдигна я, наклони я на едната, после и на другата страна и уж я метна в дясната си ръка, която стисна, макар че вътре нямаше нищо, и я протегна напред. — А сега ще взема от джоба си малко невидима прах — заяви той и бръкна с лявата ръка в горния джоб на якето, като междувременно пусна в него монетата, — и ще поръся с нея ръката в която е монетата… — Той направи движение, все едно ръси. — Погледни, сега и монетата е невидима.
    Отвори празната си дясна ръка, а после, учуден, и празната лява.
    Миченцето само го гледаше.
    Шадоу сви рамене, бръкна с две ръце в джобовете си и взе с едната монетата, а с другата сгъната петдоларова банкнота. Щеше да направи така, та да изглежда, че ги е взел от въздуха, а после да даде на момиченцето петте долара: детето очевидно се нуждаеше от тях.
    — Я! — каза той. — Имаме си и публика.
    Черното куче и малката кафява котка бяха застанали от две-те страни на момиченцето и също го гледаха, наблюдаваха го внимателно. Кучето беше наострило огромните си уши, които му придаваха комично съсредоточен вид. Към тях по тротоара вървеше мъж с очила със златни рамки — приличаше на жерав и се оглеждаше, сякаш търси нещо. Шадоу се запита дали не е стопанинът на кучето.
    — Какво ще кажеш? — попита Шадоу кучето с надеждата, че момиченцето ще се поотпусне. — Беше страхотно, нали?
    Черното куче облиза дългата си муцуна. После каза с плътен ироничен глас:
    — Гледал съм навремето Хари Худини93 и повярвай, мой човек, изобщо не можеш да се мериш с него.
    Момиченцето погледна животните, вдигна очи към Шадоу и после хукна, като затупка с крачета по тротоара така, сякаш са го подгонили всички пъклени сили. Двете животни го изпратиха с поглед. Мъжът с вид на жерав беше дошъл при кучето. Просегна надолу и го почеса между дългите остри уши.
    — Стида де, това е само фокус с монети — каза мъжът с очилата със златни рамки на кучето. — Не е като да е избягал под водата като Худини.
    — Още не е — отвърна кучето. — Но ще го направи.
    Златната светлина си беше отишла, бе започнала сивотата на здрача.
    Шадоу пусна в джоба си монетата и сгънатата банкнота.
    — Добре — каза той. — Кой от вас двамата е Чакал?
    — Ами гледай — рече черното куче с дългата муцуна.
    Тръгна бавно по тротоара до мъжа с очилата със златни рамки и след кратко колебание Шадоу ги последва. Котката не се виждаше никаква. Отидоха при голяма стара сграда — построй-ките от двете й страни бяха със заковани с дъски прозорци. На табелката до вратата пишеше: „ИБИС И ЧАКАЛ. СЕМЕЙНА ФИРМА. ДОМ НА ПОКОЙНИКА. ОСНОВАН ПРЕЗ 1863 Г.“
    — Аз съм господин Ибис — представи се мъжът с очилата със златни рамки. — Мисля, че няма да е зле да ви поканя на вечеря. Опасявам се, че нашият приятел има малко работа.
НЯКЪДЕ В АМЕРИКА
    Ню Йорк плаши Салим, затова той за всеки случай стиска с две ръце до гърдите си куфарчето с мострите. Плаши се от негрите, от начина, по който го гледат, плаши се и от евреите — от онези, които вижда, целите облечени в черно, с шапки, бради и усукани на масури бакенбарди, и от многото други, които не вижда, — плаши се от самото гъмжило, от хората с всякакъв вид и размери, изсипали се по тротоарите от високите си, високи мръсни сгради, плаши се от клаксоните и олелията по улиците, плаши се дори от въздуха, който мирише и на мръсотия, и на нещо сладко и изобщо не прилича на въздуха в Оман.
    Салим е в Ню Йорк, в Америка от една седмица. Всеки ден посещава по две, може би по три различни фирми, отваря куфарчето с мострите, показва медните дрънкулки, пръстените, бутилчиците, малките електрически фенерчета, моделите на Емпайър Стейт Билдинг, на Статуята на свободата, на Айфеловата кула, които блестят медно отвътре, всяка вечер праща на зет си Фуад у дома в Маскат факс, с който му съобщава, че не е получил поръчки, или в щастлив ден, че е получил няколко поръчки (но както с болка в сърцето си дава сметка, те още не са достатъчни, за да покрият дори самолетния му билет и смет-ката за хотела).
    По причини, които Салим не проумява, съдружниците на зет му са му наели стая в хотел „Парамаунт“ на Четирийсет и шеста улица. Салим го смята за скъп и чужд, в него се обърква и е на път да получи клаустофобия.
    Фуад е мъж на сестрата на Салим, тоест му се пада зет. Не е богаташ, но заедно с други има фабричка за дрънкулки. Всичко се произвежда за износ, за други арабски държави, за Европа, за Америка. Салим работи при Фуад от половин година. Фуад малко го плаши. Тонът във факсовете на Фуад става все по-груб. Вечер Салим седи в хотелската стая, чете Корана, повтаря си, че това все някога ще отмине, че престоят му в този странен свят е ограничен и ще приключи.
    За разходите по време на пътуването зет му му е дал хиляда долара и парите, които в началото му се бяха видели огромна сума, се изпаряват невероятно бързо. Когато пристигна, Салим се плашеше да не го помислят за гаден арабин и раздаваше прещедри бакшиши на всеки срещнат; после реши, че го изпол-зват и дори може би му се присмиват, и изобщо престана да дава бакшиши.
    По време на първото си и единствено пътуване с метрото се изгуби, обърка се и изпусна срещата; сега спира такси само когато му се налага, а през останалото време ходи пеш. Влиза в прекалено затоплените кабинети като замаян, потен под палтото, с лице, изтръпнало от студа навън, с обувки, подгизнали от кишата, а когато по авенютата (които са разположени от север на юг, а улиците — от запад на изток, съвсем просто и Салим винаги знае накъде да се обърне, за да е с лице към Мека) задуха вятър, измръзва толкова, че лицето го боли сякаш от удар.
    Не се храни никога в хотела (защото съдружниците на Фуад плащат само хотела, но не и храната), затова пазарува в арабските закусвални и в малките магазинчета и дни наред вкарва храната тайно, под палтото, в хотела, докато не си дава сметка, че никой не му обръща внимание. Дори след това се притеснява да внася пликовете с храна в слабо осветените асансьори (налага му се да се навежда и да присвива очи, за да намери копчето за своя етаж) и горе в тясната бяла стаичка, където е отседнал.
    Салим е разстроен. Факсът, който го е чакал, когато сутринта се е събудил, е кратък, пълен с укори, суров и разочарован: Салим ги подвеждал — подвеждал сестра си, Фуад, съдружни-ците на Фуад, султанатът Оман, целия арабски свят. Ако не осигурял поръчки, Фуад нямало да се смята за длъжен да го държи и занапред на работа. Били разчитали на него. Хотелът му бил прекалено скъп. Какво правел Салим с парите им, да не би да си живеел като султан в Америка? Салим прочита факса в стаята (където винаги е прекалено топло и задушно, затова предната нощ той бе отворил един от прозорците и сега е премръзнал) и седи дълго с лице, застинало в покруса.
    После слиза долу, все така стиснал куфарчето с мострите, сякаш вътре има диаманти и рубини, и изминава в студа пресечка след пресечка, докато не излиза на Бродуей и Деветнайсета улица, където над магазин за хранителни стоки вижда ниска сграда. Качва се по стълбите на четвъртия етаж и влиза във фирма „Панглоубъл Импортс“.
    Кабинетът е занемарен; Салим обаче знае, че фирмата внася почти половината дребни сувенири, които влизат в САЩ от Далечния изток. Една истинска поръчка, голяма поръчка от „Панглоубъл“ може да оправдае командировката му и да превърне провала в успех, затова Салим седи на неудобния дървен стол в кабинета на секретарката, крепи куфарчето с мострите върху коленете си и гледа жената на средна възраст с коса, боядисана в прекалено яркочервено, която се е разположила зад бюрото и непрекъснато се секне в хартиени кърпички. След като се изсекне, си бърше носа и хвърля кърпичката в кошчето.
    Салим е дошъл в десет и половина сутринта, половин час преди уговорената среща. Сега седи зачервен, трепери и се пита дали не е вдигнал температура. Времето се влачи наистина бавно.
    Салим си гледа часовника. След това кашля.
    Жената зад бюрото го пронизва със злобен поглед и казва:
    — Да?
    — Вече е единайсет и трийсет и пет — обяснява Салим.
    Жената гледа часовника върху стената и заявява:
    — Да.
    — Срещата ми беше за единайсет — усмихва се Салим с надеждата да я умилостиви.
    — Господин Бландинг знае, че сте тук — отвръща тя с укор.
    Салим взима от масата стар брой на „Ню Йорк Поуст“. Говори английски по-добре, отколкото чете, и дълго умува върху статиите като човек, който решава кръстословица. Чака — възпълен младеж с очите на набито пале, който мести поглед от ръчния си часовник към вестника и после към часовника върху стената.
    В дванайсет и половина от вътрешния кабинет излизат няколко мъже. Говорят високо, дърдорят си на американски. Единият, едър шкембест мъж, е захапал пура — незапалена. Докато излиза, хвърля поглед на Салим. Казва на жената зад бюрото да опитала със сока на един лимон и с цинк, защото сестра му се кълняла в цинка и във витамин С. Тя му обещава, че ще го направи, и му подава няколко плика. Мъжът ги прибира в джоба си и заедно с другите излиза в коридора. Смехът им заглъхва надолу по стълбището.
    Един часът е. Жената зад бюрото издърпва едно чекмедже и взима плик от амбалажна хартия, от който вади няколко сандвича, ябълка и „Милки Уей“, както и пластмасова бутилчица с прясно изстискан сок от портокал.
    — Извинявайте — подхваща Салим, — дали не можете да се обадите на господин Бландинг, за да му кажете, че го чакам?
    Жената го поглежда така, сякаш е изненадана, че още е тук, и не седят от цели два часа и половина на метър-два един от друг.
    — Той е на обяд — обяснява тя.
    Дълбоко в себе си Салим знае, сигурен е, че Бландинг е мъжът с незапалената пура.
    — Кога ще се върне?
    Жената свива рамене и отхапва от сандвича.
    — Зает е до края на деня, има срещи — обяснява му.
    — А когато се върне, ще ме приеме ли? — пита Салим.
    Тя свива рамене и се секне.
    Салим е гладен, все по-гладен, разстроен и безсилен. В три часа жената го поглежда и казва:
    — Той няма да дойде.
    — Моля?
    — Господин Бандинг. Днес няма да дойде пак.
    — Мога ли да си запиша среща за утре?
    Жената си бърше носа.
    — Трябва да се обадите. Срещи се уреждат само по телефона.
    — Ясно — казва Салим. После се усмихва: преди да тръгне от Маскат, Фуад все му е повтарял, че в Америка търговецът си е като гол без усмивка. — Утре ще ви се обадя по телефона.
    Взима куфарчето с мострите, слиза по многото стъпала и отива на улицата, където вледеняващият дъжд се превръща в суграшица. Салим си мисли за дългия път до хотела на Четирийсет и шеста улица, който трябва да извърви пешком в студа, и за тежкото куфарче, после застава в края на тротоара и маха на всяко такси, което се приближава, независимо дали отгоре свети, че е свободно, или не, и всяко такси го подминава. Едно дори набира още по-голяма скорост, гумата му хлътва в дупка в улицата и опръсква панталоните и палтото на Салим с вледеняваща мътна вода. За миг му минава през ума да се хвърли пред някой от тези профучаващи автомобили, после си дава сметка, че зет му ще се притесни повече за съдбата на куфарчето с мострите, отколкото за самия Салим, и няма да се натъжи никой освен любимата му сестра, жената на Фуад (защото той открай време е бил донякъде в тежест на баща си и майка си, а романтичните му срещи са били по необходимост кратки и относително анонимни), освен това се съмнява, че някоя от колите се движи достатъчно бързо, за да му отнеме живота. Към него се приближава очукано такси и Салим се качва, признателен, че то е прекъснало мислите му.
    Задната седалка е залепена със сиво тиксо, полуотворената плексигласова преграда е покрита с предупреждения да не пуши и с тарифата до различните летища. Записаният глас на някаква знаменитост, която Салим чува за пръв път, му казва да не забравя да си сложи предпазния колан.
    — Хотел „Парамаунт“, ако обичате — казва Салим.
    Таксиметровият шофьор изсумтява и след като се отдалечава от тротоара, се слива с движението. Брадясал е, облечен е в дебел прашен пуловер и носи черни пластмасови очила. Времето е сиво, спуска се нощ: Салим се пита дали човекът има някакво заболяване на очите. Чистачките размазват уличния пейзаж и той заедно със светлините се превръща в сиво петно. Изневиделица пред тях излиза камион и таксиметровият шофьор изръсва ругатня, в която се казва нещо за брадата на пророка.
    Салим се вторачва в името над апарата, но не успява да го разчете.
    — Откога караш такси, приятелю? — пита той мъжа на неговия език.
    — От десет години — отвръща шофьорът на същия език. — Откъде си?
    — От Маскат — уточнява Салим. — В Оман.
    — А, Оман. Ходил съм в Оман. Отдавна. Чувал ли си за град Убар? — пита таксиметровият шофьор.
    — Всъщност да — отговаря Салим. — Изгубеният град с колоните. Преди петдесет години, и аз не помня преди колко, го откриха в пустинята. Да не си участвал в експедицията, която е правила археологическите разкопки?
    — Нещо такова. Бил е хубав град — споделя таксиметровият шофьор. — Повечето нощи там на лагер са живели по три, може би по четири хиляди души: всеки, поел на път, е спирал да почине в Убар, свирела е музика, виното се е леело като вода, водата също се е леела и градът е съществувал точно благодаре-ние на това.
    — Чувал съм — потвърждава Салим. — И е загинал преди колко, преди хиляда? Преди две хиляди години?
    Таксиметровият шофьор не казва нищо. Спрели са на червен светофар. Светофарът светва в зелено, но шофьорът не се помръдва, въпреки че зад тях тутакси гръмва нестроен хор от клаксони. Салим се пресяга плахо през пролуката в плек-сигласа и докосва мъжа по рамото. Той отмята рязко глава, сепва се, натиска педала за газта и изфучава през кръстовището.
    — Мамка му — казва на английски.
    — Сигурно си много уморен, приятелю — казва Салим.
    — Карам го това забравено от Аллаха такси вече трийсет часа — обяснява мъжът. — Прекалено много е. Преди това съм спал пет часа, а още по-преди пак карах четиринайсет часа. По Коледа таксиметровите шофьори не достигат.
    — Дано си изкарал добри пари — казва Салим. Шофьорът въздъхва.
    — Не печеля много. Сутринта откарах един от Петдесет и първа улица до летище „Нюарк“. Когато пристигнахме, той хукна към летището и не успях да го открия. Така ми изгоряха петдесет долара и се наложи сам да покривам разноските по връщането.
    Салим кима.
    — А на мен ми се наложи цял ден да чакам един, който отказа да ме приеме. Зет ми ме мрази. В Америка съм от една седмица, а не съм направил нищо, само харча пари. Не продавам нищо.
    — Какво продаваш?
    — Боклуци — отговаря Салим. — Безполезни дрънкулки, джунджурии и сувенири. Ужасни долнопробни боклуци, евтини и грозни.
    Таксиметровият шофьор завърта волана надясно, заобикаля рязко нещо, продължава нататък. Салим недоумява как вижда с тези тъмни слънчеви очила в дъжда и нощта.
    — Опитваш се да продаваш боклуци значи.
    — Да — потвърждава Салим, радостен и ужасен, че е изрекъл истината за мострите на зет си.
    — И не ти ги купуват?
    — Да.
    — Странно. Ако погледнеш магазините тук, не продават друго освен боклуци.
    Салим се усмихва притеснено.
    Улицата отпред е препречена от камион: застаналото пред него ченге с почервеняло лице ръкомаха, крещи и сочи най-близката пряка.
    — Ще минем по Осмо авеню и ще излезем оттам в центъра — обяснява таксиметровият шофьор.
    Завиват в улицата, където движението е замряло напълно. Чува се какофония от клаксони, но колите не помръдват.
    Шофьорът клима на седалката. Брадичката му се приближава към гърдите веднъж, втори, трети път. После мъжът започва да похърква тихо. Салим се пресяга да го събуди с надеждата, че постъпва правилно. Докато го разтърсва за рамото, без да иска, го докосва по лицето и събаря очилата му.
    Таксиметровият шофьор отваря очи, протяга ръка и пак си слага черните пластмасови очила, но вече е твърде късно. Салим е видял очите му.
    Автомобилът пъпли през дъжда. Числата върху брояча растат.
    — Ще ме убиеш ли? — пита Салим.
    Таксиметровият шофьор е стиснал устни. Салим наблюдава лицето му в огледалото за обратно виждане.
    — Не — казва много тихо шофьорът.
    Колата спира отново. Дъждът трополи по покрива.
    Салим започва да говори:
    — Баба ми се кълнеше, че късно една вечер в края на пустинята е видяла ифрит94 или може би марид95. Казахме й, че вероятно е било само пясъчна буря, лек вятър, тя обаче отсече: не, била видяла лицето му и очите му били като твоите — огнени пламъци.
    Шофьорът се усмихва, но очите му са скрити зад черните пластмасови очила и Салим не може да каже дали в тази усмивка има някаква развеселеност.
    — Бабите също идват тук — казва той.
    — Много ли джинове96 има в Ню Йорк? — пита Салим.
    — Не. Не сме много.
    — Има ангели, има и човеци, които Аллах е сътворил от кал, има и огнени хора, джинове — отсъжда Салим.
    — Хората не знаят нищо за моя народ тук — заявява шофьорът. — Смятат, че изпълняваме желания. Ако можех да изпълнявам желания, смяташ ли, че щях да карам такси?
    — Не знам.
    Таксиметровият шофьор се е навъсил. Докато говори, Салим гледа в огледалото за обратно виждане лицето му, наблюдава тъмните му устни.
    — Вярват, че изпълняваме желания. Защо вярват в това? Спя в смрадлива стая в Бруклин. Возя с това такси всеки смрадлив тип, който има пари да си плати, а понякога и няма. Карам ги, докъдето отиват, и понякога те ми дават бакшиш. Понякога ми плащат. — Долната му устна затрепери. Ифритът изглеждаше много ядосан. — Веднъж един се изсра направо на задната седалка. Трябваше да почистя, преди да върна таксито. Може ли такова безобразие? Трябваше да изчистя от седалката гадното му лайно. На какво прилича това?
    Салим слага ръка върху рамото на ифрита, потупва го. Усеща през вълнения пуловер плът. Ифритът вдига ръка от волана, отпуска я за миг върху ръката на Салим.
    Тогава Салим се сеща за пустинята: червени пясъци, извили се на вихрушка в мислите му, а алената коприна на палатките, с които е заобиколен изгубеният град Убар, плющи и се издува в ума му.
    Подкарват по Осмо авеню.
    — Старите вярват. Не пикаят в дупки, защото Пророкът им е казал, че джиновете живеят по дупките. Знаят, че ангелите хвърлят по нас пламтящи звезди, ако се опитваме да подслушваме разговорите им. Но ако старите дойдат в тази страна, дори за тях ние оставаме много, много далече. Там не ми се налагаше да карам такси.
    — Съжалявам — казва Салим.
    — Лоши времена настанаха — отвръща шофьорът. — Задава се буря. Плаши ме. Бих дал всичко, за да се махна оттук.
    Докато пътуват към хотела, не казват нищо повече.
    Когато слиза от таксито, Салим дава на ифрита банкнота от двайсет долара и му казва да задържи рестото. После във внезапен пристъп на смелост му съобщава номера на стаята. Таксиметровият шофьор не отвръща нищо. Някаква млада жена се качва тромаво отзад в таксито и то пак потегля в студа и дъжда.
    Шест вечерта. Салим още не е написал факса до зет си. Излиза в дъжда, купува си вечерния кебап и пържени картофи. Минала е само една седмица, но той усеща, че в тази държава — Ню Йорк — става по-тежък, по-закръглен и отпуснат.
    Когато се връща в хотела, с изненада забелязва, че таксиметровият шофьор стои с ръце в джобовете във фоайето. Разглежда черно-белите пощенски картички върху поставката. Щом вижда Салим, се усмихва смутено.
    — Обадих се в стаята — обяснява той, — но никой не вдига. Затова реших да почакам.
    Салим също се усмихва, докосва го по ръката и казва:
    — Ето ме.
    Влизат заедно в асансьора, осветен със слаба зелена светлина, качват се, хванати за ръце, на петия етаж. Ифритът пита дали може да ползва банята.
    — Много съм мръсен — обяснява той.
    Салим кима. Сяда на леглото, което запълва почти изцяло тясната бяла стаичка, и слуша шуртенето на пуснатия душ. Сваля си обувките и чорапите, после и дрехите.
    Таксиметровият шофьор излиза мокър от банята, с хавлиена кърпа, стегната около кръста. Не носи тъмните очила и в сумрачната стая очите му горят с ален пламък.
    Салим примигва, за да спре сълзите си.
    — Жалко, че не можеш да видиш онова, което виждам аз — казва той.
    — Не изпълнявам желания — проронва ифритът, пуска хавлиената кърпа и бута Салим леко, но неустоимо на леглото.
    Минава час и повече, докато ифритът свършва с тласъци и търкане в устата на Салим. През това време Салим вече е свършил два пъти. Семенната течност на джина има странен огнен вкус и изгаря гърлото му.
    Салим отива в банята и си измива устата. Когато се връща в стаята, таксиметровият шофьор вече е заспал в бялото му легло и похърква кротко. Салим ляга, сгушва се до ифрита и си представя пустинята върху кожата си.
    Докато се унася, се сеща, че още не е пуснал на Фуад факса, и изпитва угризения. Дълбоко в себе си се чувства празен и сам: пресяга се, слага ръка върху набъбналия член на ифрита и успокоен, заспива.
    Посред нощ двамата се будят, доближават се един до друг и отново се любят. По едно време Салим забелязва, че плаче, а ифритът пие сълзите му с пламтящи устни.
    — Как се казваш? — пита Салим таксиметровия шофьор.
    — Върху разрешителното за таксито има име, но то не е мое — отговаря ифритът.
    По-късно Салим няма да си спомня кога е свършило любенето и кога са започнали сънищата.
    Буди се, студеното слънце пропълзява в стаята и той е сам.
    Установява, че е изчезнало и куфарчето с мострите, изчезнали са всички бутилчици и пръстени, и медни фенерчета сувенири заедно с куфара му, портфейла, паспорта и самолетните билети за Оман.
    Вижда дънките си, тениската и вълнения пуловер с цвят на прах, метнати на пода. Под тях открива шофьорска книжка, издадена на името на Ибрахим бин Ирем97, разрешително за таксиметрови превози на същото име и връзка ключове с адрес, който е написан на английски върху листче, прикачено към тях. Мъжът на снимките на книжката и разрешителното прилича много на Салим, но не прилича и на ифрита.
    Телефонът звъни: обаждат се от рецепцията, за да напомнят, че Салим вече е напуснал хотела и гостът му също трябва да си тръгне скоро, за да почистят стаята и да я приготвят за следващия клиент.
    — Не изпълнявам желания — казва Салим и усеща как думите се образуват сами в устата му. Докато се облича, се чувства странно замаян.
    Ню Йорк е много лесен: авенютата са от север на юг, улиците — от запад на изток. „Колко ли трудно може да бъде?“, пита се той.
    Мята ключовете във въздуха и ги улавя. После си слага черните пластмасови очила, които е намерил в един от джобовете, и излиза от хотелската стая, за да отиде да потърси таксито си.

Глава 8

    Рече ми: мъртвите имат души, но когато го попитах
    как така, мислех, че мъртвите са души,
    той наруши транса ми. Не се ли усъмнявате,
    че има нещо, което мъртвите затаяват?
    Да, има нещо, което мъртвите не казват.
Робърт Фрост98, „Две вещици“
    Докато вечеряха, Шадоу научи, че в един погребален дом седмицата преди Коледа често е спокойна. Седяха в малък ресторант на две преки от погребалния дом на Ибис и Чакал. Храната на Шадоу се състоеше от богата закуска, която би трябвало да утоли глада чак до края на деня и която вървеше с царевична питка, а господин Ибис си боцваше по малко, сякаш кълве птица, от кафеената торта. Господин Ибис му го обясни:
    — Който е на смъртен одър, не се предава, за да изкара още една последна Коледа — рече той — и дори да посрещне Нова година, докато другите, онези, за които радостта и празникът на хората ще бъдат прекалено болезнени, те още не са бутнати от ръба от последното изпълнение на „Животът е прекрасен“, не са се натъкнали на последната сламка, или по-скоро, на последната клонка имел99, която прекършва гърба не на камилата, а на елена.
    Докато го казваше, издаде тих звук, нещо между смях и сумтене, от което се подразбра, че е изрекъл думи, които са добре премислени и са му особено любими.
    „Ибис и Чакал“ беше малък погребален дом, семейна собственост, един от последните наистина самостоятелни погребални домове в околността, или поне така твърдеше господин Ибис.
    — Повечето търговци и предприемачи държат на марката, утвърдена в цялата страна — рече той.
    Говореше с обяснения: с внимателни съсредоточени наставления и покрай това Шадоу се сети за един университетски преподавател, който идваше да спортува във фитнесцентър „Фермата за мускули“ и който не умееше да говори, умееше само да изнася лекции, да разяснява, да тълкува. Няколко минути след запознанството си с господин Ибис Шадоу се досети, че директорът на погребалния дом очаква от него да казва възможно най-малко.
    — Според мен това е така, защото хората предпочитат да знаят предварително какво ще получат. Оттам и „Макдоналдс“, „Уол-Март“100, Ф. У. Уълуърт101 (лека му пръст): търговски вериги, поддържани и наложени в цялата страна. Където и да отидеш, ще получиш същото с малки местни отклонения. Но при погребалните домове нещата са по необходимост различни. Хората искат да знаят, че ще бъдат обслужени лично от човек, който работи само в този малък град и който има призвание. Във време на тежка загуба искат да им бъде оказано лично внимание — на тях и на онези, които обичат. Държат да са сигурни, че мъката им се случва на местно, а не на национално равнище. Но във всички клонове на индустрията — а смъртта, млади ми приятелю, си е индустрия, не си правете илюзии по този въпрос, — се печели от оборот, от покупката на големи количества, от централизацията на сделките. Не е красиво, но е вярно. Лошото е, че никой не иска близките му да бъдат откарани с хладилна камионетка в голям стар преоборудван склад, където са струпани двайсет, петдесет, сто трупа. Не, господине! Хората искат да знаят, че отиват в семейна фирма, някъде, където ще получат уважение от човек, които, срещне ли ги на улицата, ще вдигне шапка, за да ги поздрави. Господин Ибис носеше шапка. Беше строга, кафява на цвят, в тон със строгия му кафяв блейзър и със строгото му кафяво лице. Върху носа му бяха закрепени очилца със златни рамки. Шадоу го беше запомнил като дребен мъж, но ако застанеха един до друг установяваше, че господин Ибис всъщност е висок над метър и осемдесет и е попрегърбен като жерав. Сега седеше срещу него на лъскавата червена маса и Шадоу усети, че се е взрял в лицето му.
    — Затова, когато дойдат, големите компании купуват името на погребалния дом, плащат на управителите, за да продължат да работят за тях, и създават впечатлението, че хората могат да избират. Но това е само върхът на надгробния камък. Всъщност те са точно толкова местни, колкото и „Бъргър Кинг“. И така, ние наистина сме независими — имаме си причини за това. Сами си правим балсамацията, а тя е най-добрата в страната, макар че не го знае никой друг освен нас. Но не правим кремация. Щяхме да печелим повече, ако имахме и собствен крематориум, но това влиза в разрез с нещата, които умеем най-добре. Както казва и съдружникът ми, ако Господ ти е дал някаква дарба или умение, си длъжен да се възползваш в най-голяма степен от тях. Съгласен ли сте?
    — Звучи ми добре — рече Шадоу.
    — Господ е дал на съдружника ми власт над мъртвите, точно както аз умея да боравя с думите. Хубаво нещо са думите. Пиша разкази. Но не литература. Колкото за забавление. Разкази за животи. — Той замълча. Докато Шадоу се сети да го помоли да прочете нещо, мигът отмина. — При всички положения ние предлагаме приемственост: фирмата „Ибис и Чакал“ работи тук от близо двеста години. Но не винаги сме били управители на погребален дом. Навремето сме били гробари, а преди това сме подготвяли труповете за погребението.
    — А преди това?
    — Корените ни са много стари — заяви господин Ибис и се подсмихна някак самодоволно. — Намерихме своята ниша тук, разбира се, чак след Войната между щатите102. Точно тогава отворихме погребален дом за цветнокожите наоколо. Дотогава никой не ни възприемаше като цветнокожи: смятаха ни за чужденци, за екзотични, за прекалено мургави, но не и за цветнокожи. Много скоро след края на войната вече никой не помнеше някога да са гледали на нас като на друго освен като на чернокожи. Моят съдружник винаги е бил с по-тъмна кожа от мен. Преходът беше лесен. Като цяло човек е онова, което дру-гите мислят за него. Става ми странно, когато някой говори за афроамериканци. Сещам се за хората от Пунт103, от Офир104 и Нубия105. Никога не сме се смятали за африканци, ние сме хората от Нил.
    — Значи сте египтяни — каза Шадоу.
    Господин Ибис издаде долната си устна, после поклати бавно глава, сякаш бе на пружинка: явно претегляше плюсовете и минусите, разглеждаше нещата от двата ъгъла.
    — И да, и не. Когато чуя „египтяни“, си представям хората, които днес живеят там. И строят градовете си върху нашите гробища и дворци. Те приличат ли ви на мен?
    Шадоу сви рамене. Беше виждал мургави хора, които приличаха на господин Ибис. Беше виждал и бели с тен, които също приличаха на него.
    — Тортата вкусна ли е? — попита келнерката и пак им наля кафе.
    — По-вкусна не съм ял — отговори господин Ибис. — Поздравете майка си от мен.
    — На всяка цена — каза жената и се отдалечи от масата.
    — Ако си управител на погребален дом, никога не питаш как е някой със здравето. Ще си мислят, че може би си търсил клиенти — обясни тихо господин Ибис. — Да проверим ли дали стаята ви е готова?
    От устата им в нощния въздух излизаше пара. По витрините на магазините, покрай които минаваха, мигаха коледни светлинки.
    — Много мило, че ме подслонявате — каза Шадоу. — Признателен съм ви.
    — Задължени сме на вашия работодател. Пък и Господ ми е свидетел, стаята е свободна. Къщата е стара и голяма. Били сме и повече. Не само тримата. Няма да пречите.
    — Имате ли представа докога трябва да остана при вас?
    Господин Ибис поклати глава.
    — Той не спомена. Но ще се радваме да останете, можем да ви намерим и работа. Ако не сте гнуслив. И се отнасяте с уважение към мъртвите.
    — И така, какво правите тук, в Кайро? — попита Шадоу. — Само заради името ли сте дошли?
    — Не. Изобщо не е заради името. Всъщност областта се казва така заради нас, макар че малцина го знаят. Преди години тук е имало фактория.
    — Във времето на първите заселници ли?
    — Може да се каже и така — отговори господин Ибис. — Добър вечер, госпожице Симънс! И на вас весела Коледа!… Онези, които са ме довели тук, са се качили преди много време нагоре по течението на Мисисипи.
    Шадоу спря насред улицата и го погледна вторачено.
    — Нима твърдите, че преди пет хилядолетия древните египтяни са идвали тук да търгуват?
    Господин Ибис не каза нищо, но се засмя. После рече:
    — Преди три хиляди петстотин и трийсет години. Приблизително.
    — Добре, ще ви повярвам — каза Шадоу. — С какво са търгували?
    — С малко неща — отвърна господин Ибис. — С кожи. С някои храни. С мед от рудниците, които се намират в горния край на днешния Мичигански полуостров. Общо взето са били разочаровани. Не си е струвало усилията. Задържали са се тук достатъчно дълго, вярвали са в нас, принасяли са жертви в наша прослава, неколцина от търговците са умрели и са били погребани тук, оставяйки ни след себе си. — Той спря внезапно на тротоара и се извърна бавно с протегнати ръце. — От десет и повече хилядолетия тази страна е нещо като кръстопът. Ще кажете, а Колумб?
    — Наистина — отвърна Шадоу. — А Колумб?
    — Колумб е направил онова, което хората са правели от хилядолетия. Какво толкова, като е стигнал до Америка? От време на време пиша разкази за това.
    Тръгнаха отново.
    — По действителни случаи ли?
    — В известна степен — да. Ако искате, ще ви дам да прочетете един-два. Всичко е ясно, който има очи, ще види. Лично на мен — говоря ви като човек, който е абониран за „Сайънтифик Америкън“, — ми е много мъчно за учените: те често откриват поредния объркващ череп, нещо, което не пасва на теорията, или намират изображения и предмети, които ги хвърлят в смут — тогава говорят за странности, а не за невъзможното, и точно заради това ми е мъчно за тях, защото, ако нещо стане невъзможно, то отпада напълно от вярата, независимо дали е вярно, или не. В смисъл че се появява череп, от който се вижда, че преди девет хилядолетия в Америка е имало хора от айну, племе, населявало Япония. Или друг череп, доказващ, че преди две хиляди години в Калифорния е имало полинезийци. И всички учени мърморят и си блъскат главата кой на кого е потомък, а подминават най-важното. Един Бог знае какво ще се случи, ако накрая открият тунелите на времето, прокопани от хопите106. Ще видите, това ще преобърне доста неща. Питате ме дали ирландците са дошли в Америка през средновековието. Разбира се, както и уелсците и викингите, докато африканците от западното крайбрежие, по-късно наречено Робски бряг или Бряг на слоновата кост, са търгували с Южна Америка, а китайците са посетили един-два пъти Орегон — наричали са го Фу Сан. Преди хиляда и двеста години баските основали в Нюфаундланд свое тайно свещено рибарско селище. Сега, предполагам, ще кажете: но, господин Ибис, това са били първобитни хора, те не са имали радиовръзка, витамини на хапчета и свръхзвукови самолети.
    Шадоу не каза нищо — не бе и възнамерявал, — но усети, че го очакват от него, затова рече:
    — Е, не са ли били първобитни?
    Под краката им пукаха последните мъртви есенни листа, спаружени от зимата.
    — Погрешна е представата, че в дните преди Колумб хората не са пътували надалеч. Нова Зеландия, Таити и безброй тихоокеански острови са били населявани от хора с лодки, от чиито мореплавателски умения Колумб е щял да се засрами, а богатството на Африка е идвало от търговията, макар че тя е била главно с Изтока, с Индия и Китай. Моят народ, хората от Нил, ние отдавна сме разбрали, че можеш да обиколиш с тръстикова лодка света, стига да имаш търпение и достатъчно делви със сладка вода. Виждате ли, едно време най-сложното в пътуването до Америка е било, че тя се е намирала далеч и тук не е имало много неща, с които хората са искали да търгуват.
    Бяха стигнали при голяма къща, която беше построена в стил, наричан „Кралица Ана“. Шадоу се запита коя ли е тази кралица Ана и защо е обичала толкова много къщите в стил „Семейство Адамс“. Това беше единствената сграда наоколо, чиито прозорци не бяха заковани с дъски. Шадоу и господин Ибис влязоха през портичката и заобиколиха отзад.
    През голямата двойна врата, която господин Ибис отключи с ключ от връзката си, влязоха в просторно неотоплено помещение, където имаше двама души: много висок мургав мъж, който държеше голям скалпел, и мъртво момиче, което още не бе навършило и двайсет и което лежеше на дълга фаянсова маса, наподобяваща нещо средно между мивка и тезгях.
    Над трупа, върху коркова дъска на стената бяха закачени няколко снимки на мъртвото момиче. На едната от тях, явно правена в гимназията, се виждаше само усмихнатото й лице. На друга мъртвата стоеше заедно с още три момичета, облечени май като за абитуриентски бал: черната й коса беше вдигната на висок сложен кок. Сега, на студената маса — и тя студена, — косата беше пусната, падаше около раменете и се беше сплъстила от спечената кръв.
    — Това е моят съдружник, господин Чакал — представи го Ибис.
    — Вече се познаваме — каза Чакал. — Извинявайте, но няма да се ръкувам.
    Шадоу погледна момичето върху масата и попита:
    — Какво й се е случило?
    — Не си е подбирала добре гаджетата — обясни Чакал.
    — Това невинаги е смъртоносно — намеси се с въздишка господин Ибис. — Но този път е било. Момчето било пияно, носело нож, момичето му казало, че май е бременно. Момчето не повярвало, че детето е от него.
    — Намушкана е… — каза господин Чакал и започна да брои. — Чу се пукане, понеже той натисна с крак електрически ключ и включи с него малкия диктофон на съседната маса. — Пет пъти. В предната част на гръдния кош има три прорезни рани. Първата е между четвъртото и петото ребро, в медиалната част на лявата гърда, дълга е два запетая два сантиметра, втората и третата се застъпват и са нанесени под петото ребро и лявата гърда, дълги са три сантиметра. Има и рана с дължина два сантиметра горе на гърдите, под второто ребро, и още една, дълга пет сантиметра и дълбока най-много един запетая шест сантиметра отпред в средата, в левия делтоид, нанесена е със замах. Всички рани по гърдите са дълбоки. Не се забелезват други външни наранявания.
    Той вдигна крак от електрическия ключ на пода. Шадоу забеляза, че над масата за балсамиране виси микрофонче.
    — Значи вие сте и съдебният лекар? — попита той.
    — Тук съдебният лекар е политическо назначение — обясни Ибис. — Работата на съдружника ми е да подготвя мъртвеца за онзи свят. Ако мъртвецът не прати него на онзи свят, Чакал издава смъртния акт. Той е това, което наричаме просектор. Подчинен е на главния окръжен съдебен лекар. Прави аутопсии и взима проби за изследвания. Вече е снимал раните на момичето.
    Чакал не им обръщаше внимание. Взе един голям скалпел и направи дълбок разрез във формата на дълго „Y“: двата му края започваха от ключиците, сливаха се при гръдната кост и продължаваха до срамната. После взе нещо като хромиран флекс с диск, широк колкото медальон. Включи я и започна да разряз-ва ребрата от двете страни на гръдната кост.
    Момичето се отвори като портмоне.
    Шадоу внезапно усети лека, ала неприятно натрапчива, остра миризма на месо и каза:
    — Мислех, че ще мирише по-лошо.
    — Още не е започнало да се разлага — обясни Чакал. — А и червата не са пробити, затова не мирише на изпражнения.
    Шадоу все пак се извърна, но не от отвращение, както бе очаквал, а заради странното желание да не се натрапва на мъртвото момиче. Човек не можеше да е по-разголен от този отворен труп. Чакал завърза тънките, лъскави като змии черва. Прокара ги педя по педя между пръстите си, описа ги пред микрофона като „нормални“, сложи ги в кофата на пода. Изсмука с вакуумна помпа цялата кръв от гърдите и премери колко е. После огледа гърдите отвътре и каза в микрофона:
    — Перикардият е разкъсан на три места и е пълен със съсирена и втечняваща се кръв. — Хвана сърцето, сряза го в горния край, обърна го, сложи го върху дланта си и го разгледа. Натисна с крак ключа на пода и каза: — Миокардът е разкъсан на две места, в дясната камера има рана с дълбочина сантиметър и половина, а в лявата — от един запетая осем сантиметра.
    Извади и левия и десния бял дроб. Ножът беше проникнал в левия и той вече се бе свил наполовина. Чакал ги премери, премери и сърцето и направи снимки на раните. Отряза мънички парченца от двете части на белия дроб и ги сложи в стъкленица.
    — Формалдехид — прошепна услужливо господин Ибис. Чакал продължи да говори в микрофона и да описва какво прави и какво вижда, като през това време вадеше черния дроб, стомаха, далака, панкреаса, двата бъбрека, матката и яйчниците на момичето.
    Мереше всеки от органите и ги описваше като нормални и незасегнати от ножа. От всеки режеше по парченце, което слагаше в стъкленица с формалдехид.
    Отряза по още едно малко парче от сърцето, черния дроб и единия бъбрек. Задъвка ги бавно, без да спира да работи, Кой знае защо, Шадоу не видя нищо лошо в това — то не го отврати, стори му се едва ли не проява на уважение.
    — Значи искате да останете известно време при нас? — попита Чакал, докато дъвчеше парче от сърцето на момичето.
    — Ако ме приемете — потвърди Шадоу.
    — Разбира се, че ще ви приемем — увери го господин Ибис. — Не виждам причина да не ви приемем, а причините да ви подслоним са много. Докато сте тук, ще сте под нашата закрила.
    — Надявам се, че нямате нищо против да спите под един покрив с мъртвите — допълни Чакал.
    Шадоу си спомни допира на устните на Лора, горчиви и сту-дени, и каза:
    — Нямам. Поне докато си остават мъртви.
    Чакал се обърна и го изгледа с тъмнокафявите си очи, изпитателни и студени като на пустинно куче.
    — Тук те си остават мъртви — беше единственото, което каза.
    — Имам чувството — каза Шадоу, — имам чувството, че се завръщат доста лесно.
    — Не е вярно — възрази Ибис. — Дори зомбитата, дори тях ги създават от живите. Малко прашец, малко заклинания, малко внушение, и ето ти зомби. Живи са, а вярват, че са мъртви. Но да върнеш наистина мъртвите към живот, в техните тела, за това се иска сила. — Той се поколеба, после добави: — В някогашната ни родина, в някогашните времена, беше по-лесно.
    — Тогава беше възможно да привържеш за пет хиляди години „ка“107 на човека към тялото му — обясни Чакал. — Да я привържеш към него или да му я отнемеш. Но това беше много отдавна.
    Той взе всички органи, които беше извадил, и ги сложи с уважение обратно в кухината. Намести червата и гръдната кост и опъна кожата, така че да ги доближи. После взе дебела игла и конец и с чевръсти бързи движения заши кожата, все едно кърпи бейзболна топка: трупът пак се превърна от месо в момиче.
    — Пие ми се бира — каза Чакал.
    Смъкна гумените ръкавици и ги пусна в кофата за отпадъци. Метна тъмнокафявия гащеризон в плетения кош. После взе мукавения поднос със стъклениците, пълни с червени, кафяви и морави парченца от органи.
    — Хайде.
    Качиха се по задното стълбище в кухнята. Беше кафяво-бяло, строго и достопочтено помещение, което според Шадоу бе обзаведено някъде през 1920 година. До стената си мърмореше огромен хладилник. Чакал го отвори, сложи вътре пластмасовите съдинки с парчетата далак, бъбрек, черен дроб и сърце. Извади три кафяви бутилки. Ибис отвори шкафа със стъклени вратички и взе три високи чаши. После махна на Шадоу да седне на кухненската маса.
    Наля бира и подаде една чаша на Шадоу, друга на Чакал. Бирата беше пивка, горчива и тъмна.
    — Хубава бира — каза Шадоу.
    — Сами си я варим — обясни Ибис. — Едно време я правеха жените. Бяха по-добри от нас във варенето на бира. Но сега тук останахме само ние тримата. Аз, той и тя. — Мъжът махна с ръка към малката кафява котка, която бе заспала дълбоко в коша си в ъгъла. — В началото бяхме повече. Но преди колко… преди може би двеста години Сет108 ни остави тук да изследваме. Да, сигурно вече минаха двеста години. През 1905 или 1906 година получихме картичка от него от Сан Франциско. После нищо. Докато клетият Хор109
    Не се доизказа; само въздъхна и поклати глава.
    — Аз и досега го виждам от време на време — рече Чакал. — Когато отивам да прибера някой мъртвец.
    И отпи от бирата.
    — Ще работя, за да не съм ви в тежест — предложи Шадоу. — Докато съм при вас. Само кажете какво трябва да се направи, и ще го свърша.
    — Ще ви намерим работа — съгласи се Чакал.
    Малката кафява котка отвори очи, протегна се, мина през кухнята и побутна с главица обувката на Шадоу. Той я почеса над очите и между ушите, после и по врата. Тя се изви блажено на дъга, скочи върху коленете му, отърка се в гърдите му и го докосна по носа със студената си муцунка. Сви се на кравай в скута му и пак заспа. Той я помилва; козината й беше мека.
    Шадоу се учуди колко е топла и му стана приятно и спокойно — тя се държеше така, сякаш е на най-безопасното място на света.
    Бирата приятно бучеше в главата му.
    — Стаята ви е горе, до банята — каза Чакал. — Работните ви дрехи са окачени в дрешника, ще ги видите. Вероятно ще искате първо да се изкъпете и да се обръснете.
    Шадоу го направи. Застанал прав в чугунената вана, взе душ и много притеснен, се обръсна с бръснача, който му даде Чакал. Беше отвратително остър, със седефена дръжка, и Шадоу подозираше, че с него обикновено бръснат за последно мъртъвците. Никога не беше използвал бръснач, но не се поряза. Изми крема за бръснене, погледна се, както беше гол, в оплютото от мухите огледало. Беше целият в синини: пресни синини по гърдите и ръцете, които бяха избили върху вече избледнелите синини, оставени му от Лудия Суийни. Очите му го гледаха недоверчиво от огледалото.
    А после, сякаш някой друг държеше ръката му, Шадоу вдигна бръснача и допря острието до гръкляна си.
    Помисли, че това е изход. Лесен изход. И ако има някой, който ще се справи веднага с положението, който ще почисти и ще замаже нещата, то това бяха онези двамата, които си пиеха бирата долу в кухнята. Край на притесненията. Край на Лора. Край на загадките и съзаклятията. Край на кошмарите. Само вечен мир, покой и тишина. Един точен разрез от едното до другото ухо. Не се искаше нищо повече.
    Шадоу стоеше, допрял бръснача до гърлото си. На мястото, където острието се опираше в кожата, изби капчица кръв. Той дори не бе забелязал, че се е порязал. „Ето, виждаш ли — каза си и почти чу думите, нашепвани в ухото му. — Не боли. Бръсначът е остър и няма да те заболи. Всичко ще приключи още преди да си усетил“.
    После вратата на банята се отвори само няколко сантиметра, колкото котката да пъхне глава и любопитно да каже: „Мррр?“.
    — Ей — каза й той. — Мислех, че съм заключил.
    Сгъна бръснача, остави го на мивката, попи с малко тоалетна хартия капчицата кръв. Омота около кръста си хавлиената кърпа и отиде в съседната стая.
    И тя като кухнята явно бе обзаведена някъде през двайсетте години на двайсети век: до тоалетката имаше поставка за леген и кана. Някой вече му беше сложил дрехите върху леглото: черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, бял потник и гащи, черни чорапи. Върху износения персийски килим бяха оставени черни обувки.
    Шадоу се облече. Дрехите бяха с добро качество, макар и да не бяха нови. Запита се чии ли са били. Дали не обуваше чорапите на мъртвец? Дали нямаше да си сложи обувките на мъртвец? Като се гледаше в огледалото, пристегна вратовръзката и му се стори, че отражението му му се усмихва подигравателно. Видя му се невероятно, че изобщо му е минало през ума да си пререже гърлото. Докато си оправяше вратовръзката, отражението му продължи да се усмихва.
    — Ей — каза му Шадоу. — Да не знаеш нещо, което аз не знам?
    И веднага се почувства глупаво.
    Вратата се отвори със скърцане и пак се промуши котката: прекоси безшумно стаята и се качи на перваза.
    — Ей — рече й Шадоу. — Сигурен съм, че затворих вратата. Знам, че я затворих.
    Тя го погледна заинтригувано. Очите й бяха тъмножълти, с цвят на кехлибар. После животинката скочи от перваза на леглото, сви се на пухкав кравай и пак заспа — свита на кълбо котка върху старото покривало.
    Шадоу остави вратата отворена, та котката да може да излезе и стаята да се проветри, и слезе долу. Стъпалата скърцаха и роптаеха недоволно под тежестта му, сякаш искаха да ги оставят на мира.
    — Да го вземат мътните, изглеждате добре — отбеляза Чакал. Чакаше го, също беше облечен в тъмен костюм. — Карали ли сте някога катафалка?
    — Не.
    — Винаги има първи път — каза Чакал. — Спряна е отпред.
    Беше починала една старица. Казваше се Лила Гудчайлд. Упътван от господин Чакал, Шадоу качи сгъваемата алуминиева количка в стаята й и я разгъна до леглото. Извади полупрозрачен син найлонов чувал за мъртъвци, разстла го до покойницата и смъкна ципа. Старицата беше облечена в розова нощница и пеньоар на баклавички. Шадоу я вдигна — крехка и почти безтегловна, — зави я с одеяло и я сложи в чувала. Пак вдигна ципа и премести жената върху количката. Докато го правеше.
    Чакал разговаряше с грохналия старец, женен за Лила Гудчайлд, докато тя е била жива. Всъщност по-скоро го слушаше.
    Шадоу наместваше госпожа Гудчайлд в чувала, а мъжът обясняваше колко неблагодарни били децата му, а също и внуците, макар че те нямали вина, виновни били родителите им, крушата не падала по-далеч от дървото и той си бил мислил, че ги е възпитал по-добре.
    Шадоу и Чакал изтикаха натоварената количка до тясното стълбище. Старецът ги последва, като не спираше да говори главно за пари, за алчност и неблагодарност. Беше по пантофи. Шадоу понесе долния, по-тежък край на количката по стълбите, после и по улицата и я затика по заледения тротоар към катафалката. Чакал отвори задната врата. Шадоу се поколеба и Чакал каза:
    — Просто я вкарайте вътре. Краката ще се приберат сами.
    Шадоу бутна количката вътре, краката се сгънаха с щракване, колелата се завъртяха и количката се плъзна по пода на катафалката. Чакал му показа как да я прикрепи, за да не мърда, и Шадоу затвори вратата на катафалката, докато другият мъж слушаше стареца, женен за Лила Гудчайлд — старец по пантофи и халат на ветровития тротоар, който, без да забелязва студа, разказваше на Чакал, че децата му били лешояди, истински лешояди, които само дебнели, чакали да вземат малкото, събрано от тях двамата с Лила, че те двамата с жена му били избягали в Сейнт Луис, в Мемфис, в Маями и накрая се били озовали в Кайро, че той се радвал много, задето Лила не е издъхнала в старчески дом, и се страхувал, че него ще го сполети точно това.
    Изпратиха стареца до къщата, после и горе до стаята. В спалнята на семейството, в ъгъла, бръмчеше малък телевизор. Докато минаваше покрай него, Шадоу забеляза, че водещият, който четеше новините, му се усмихва и му намига. Когато беше сигурен, че никой не го гледа, се закани с пръст на телевизора.
    — Нямат пари — обясни Чакал, след като се върнаха в катафалката. — Утре старецът ще дойде да се види с Ибис. Ще избере най-евтиното погребение. Предполагам, приятелите на покойницата ще го убедят да я изпрати както подобава, в предна-та зала. Но той ще мърмори. Няма пари. Напоследък тук ни-кой няма пари. При всички положения до половин година ще е мъртъв. Най-много до година.
    Пред фаровете се сипеха и кръжаха снежинки. Снегът идваше на юг. Шадоу попита:
    — Болен ли е?
    — Не заради това. Жените надживяват мъжете си. Мъжете — мъже като него — не живеят дълго, след като жените им си отидат. Ще видите: ще започне да линее, заедно с жена му ще си отидат всички познати неща. Старецът ще започне да се уморява, да посърва, после ще се предаде и ще си отиде. Ще го отнесе може би пневмония, може би рак, може би сърцето му ще спре. Старост и вече нямаш никакво желание да се бориш. После умираш.
    Шадоу се замисли и каза:
    — Чакал?
    — Да.
    — Вярвате ли в душата?
    Това не беше въпросът, който бе смятал да зададе, и се изненада, че го чува от устата си. Искаше да каже нещо не толкова прямо, но нямаше нищо по-непрямо, което да изрече.
    — Зависи. По мое време всичко си беше ясно. След като умреш, се нареждаш на опашката и отговаряш за злодеянията и за добрите дела, които си направил, и ако злодеянията тежат повече и от перце, даваш душата и сърцето си на Амет110, който поглъща душите.
    — Сигурно е погълнал много.
    — Не чак толкова много, колкото си мислите. Перцето тежеше наистина много. Нарочно направихме такова. Трябваше да си голям злосторник, та везните да се наклонят в полза на онзи приятел. Спрете тук, на бензиностанцията. Трябва да заредим.
    Улиците бяха притихнали, както са притихнали улиците само когато вали първият сняг.
    — Ще имаме бяла Коледа — отбеляза Шадоу, докато пълнеше бензин.
    — Да. Мамка му. Онзи тип, синът на Девата, е бил голям късметлия.
    — Исус ли?
    — Късметлия, голям късметлия. Можел е да падне в помий-на яма и пак да излезе, целият ухаещ на рози. Това дори не му е рожденият ден, знаете ли? Взел го е от Митра111. Познавате ли Митра? Войскаря. Свястно момче.
    — Не, струва ми се, че не съм го срещал.
    — Е… и аз не съм го виждал по тия места. Той е военен Може би се е завърнал в Близкия изток, разхожда си се там на воля, но лично аз мисля, че вероятно вече си е отишъл. Случва се. Всеки воин от империята все някога трябва да се окъпе в кръвта на жертвения бик. А после дори не помнят рождения ти ден.
    „Ссссс“, свистяха чистачките по предното стъкло и изтикваха снега в единия край, за да превърнат снежинките в буци и петна прозрачен лед.
    Светофарът светна за миг жълто, после червено и Щадоу натисна спирачката. Преди да спре, катафалката поднесе и се завъртя на празния път.
    Светна зелено. Шадоу подкара с петнайсет километра в час, което изглеждаше достатъчно на хлъзгавия път. Катафалката нямаше нищо против да се движи и на втора и Шадоу предположи, че вероятно прекарва доста време на тази скорост и причинява задръствания.
    — Така е добре — каза Чакал. — О, да, Исус се радва на голяма почит по тези места. Но срещнах един, който разправя, че го бил видял да се опитва да се придвижва на автостоп в Афганистан и никой не му спирал. Знаете ли, всичко зависи от това къде се намираш.
    — Според мен се задава голяма буря — отбеляза Шадоу.
    Говореше за времето.
    Чакал обаче изобщо не говореше за времето.
    — Вижте ни нас с Ибис — рече той. — До няколко години ще останем без работа. Заделили сме някой долар за черни дни, но тези черни дни са тук много отдавна и от година на година стават все по-черни. Хор е полудял, направо е превъртял, прекарва цялото си време като сокол, храни се с трупове на твари, загинали по пътищата, това живот ли е? Вече видяхте Баст112. А ние сме в по-добра форма от почти всички тях. Ако не друго, имаме малко вяра, с която да продължим. Повечето новаци тук не разполагат и с толкова. Но е като в погребалния бизнес: искаш, не искаш, някой ден едрите риби ще те изкупят, защото са по-големи и по-предприемчиви и защото имат влияние. И да се съпротивляваш, няма да промениш нищо, защото точно тази битка сме я изгубили, когато преди сто или преди хиляда, или преди десет хиляди години сме дошли по тези зелени земи. Пристигнахме, а Америка нехаеше. Позволяваме да ни погълнат или упорстваме, или просто се махаме оттук. Така че, да, прав сте. Задава се буря.
    Шадоу зави по улицата, където всички къщи без една бяха мъртви, със слепи, заковани прозорци.
    — Минете по задната алея — каза Чакал.
    Шадоу даде катафалката на заден, докато тя почти опря в двойната врата отзад на къщата. Ибис отвори катафалката, както и вратата на моргата, а Шадоу развърза количката и я изтегли навън. Докато излизаха, краката с колелца се завъртяха и се разгънаха. Шадоу закара количката при масата за балсамиране. Вдигна Лила Гудчайлд, гушна я в полупрозрачния чувал като заспало дете и внимателно я сложи на масата в леденосту-дената морга, сякаш се страхуваше да не я събуди.
    — Имам платформа — каза Чакал. — Не се налага да я носите.
    — Нищо няма да ми стане — отвърна Шадоу. Говореше все по-често като Чакал. — Едър съм. Не ми тежи.
    Като малък бе дребен за възрастта си, само кожа и кости. На единствената му снимка от детството, която Лора бе харесала татъчно, за да я сложи в рамка, се виждаше тъжно дете с чорлава коса и тъмни очи, застанало до маса, по която имаше какви ли не курабийки и торти. Шадоу смяташе, че снимката сигурно е правена на някое посолско коледно тържество, понеже беше облечен в най-хубавите си дрехи и беше с папийонка.
    Те, Шадоу и майка му, се местеха непрекъснато, първо из Европа, от посолство на посолство, — майка му работеше като шофровчик към външно министерство и пишеше и разпращаше поверителни телеграми по цял свят, а после, когато Шадоу беше ма осем дини, из Съединените щати — майка му вече бе твърде болна, за да се задържи на постоянна работа, и обикаляха неуморно от град на град, прекарваха една година тук, една година там, после, когато тя се почувстваше достатъчно добре, пак се вдигаха и тръгваха нанякъде. Не се заседяваха никъде достатъчно дълго, та Шадоу да намери приятели, да се почувства у дома, да се отпусне. А беше дребно дете…
    Беше израснал много бързо. През пролетта на тринайсетата му година местните деца все се заяждаха с него и налитаха на бой, понеже знаеха, че той не може да си позволи да се остави да го набият, и след това Шадоу хукваше вбесен и често разплакан към момчешката тоалетна, за да измие кръвта и калта по лицето си, докато не го е видял някой. После дойде лятото, дългото вълшебно тринайсето лято, когато той внимаваше да не се изпречва на пътя на по-големите момчета — плуваше в басейна и четеше край него взети от библиотеката книги. В началото на лятото почти не можеше да плува. В края на август вече правеше с лекота по няколко дължини кроул и скачаше от високата кула, а от слънцето и водата бе почернял до тъмнокафяво. През септември пак тръгна на училище и установи, че момчетата, които преди му бяха правили какви ли не номера, са дребосъци и слабаци и че не могат да го бият. Двамата, които опитаха, получиха урок по по-добри обноски, неприятен, бърз и болезнен, и Шадоу разбра, че се е преобразил: вече не можеше да бъде свитото хлапе, което гледа да не бие на очи и да стои отстрани. Беше прекалено едър, прекалено очевиден. В края на годината беше в отбора по плуване и по вдигане на тежести и треньорът го уговаряше да се включи и в отбора по трибой. Харесваше му да е едър и силен. Това му придаваше облик. Преди това бе срамежлив, кротък малчуган, който вечно четеше, и това му бе донесло много болка, сега беше голям и мълчалив и никой не очакваше от него друго, освен да пренесе сам канапето в съседната стая.
    Никой, докато не се появи Лора.
    Господин Ибис беше приготвил вечеря: ориз и варени зеленчуци за тях двамата с господин Чакал.
    — Не си падам по месото — обясни той. — А Чакал си набавя нужното по време на работа.
    Пред Шадоу имаше кутийка пилешко от „Кей Еф Си“ и бутилка бира.
    Пилето беше повече, отколкото можеше да изяде, и той си подели каквото остана с котката, като махаше кожата и препечената коричка, а после й накъсваше месото с пръсти.
    — В затвора имаше един тип, Джаксън — рече Шадоу, докато ядеше. — Работеше в библиотеката. Той ми каза, че били сменили името на веригата закусвални от „Кентъки Фрайд Чикън“ на „Кей Еф Си“, защото вече не предлагали истински пилета. Пилетата се били превърнали в генетично модифицирани му-танти, в нещо като огромна стоножка без глава, само с безброй кълки, гърди и крилца. Хранели се през тръбички. Разправяше, че държавата им забранила да употребяват думата „пилета“.
    Господин Ибис вдигна вежди.
    — Нима смятате, че е вярно?
    — Не. А бившият ми съкилийник Тъжния пък твърдеше, че били сменили името, понеже думата „печен“113 била станала мръсна. Може би са искали да си мислим, че пилетата си се готвят сами.
    След вечеря Чакал се извини и слезе в моргата, а Ибис отиде да пише в кабинета си. Шадоу поседя още малко в кухнята — отпиваше от бирата и даваше на кафявата котка парченца пилешки гърди. Щом бирата и пилето свършиха, изми чиниите и приборите, сложи ги да се сушат и се качи горе.
    Докато стигне в стаята си, малката кафява котка отново бе заспала в долния край на леглото, свита на пухкав полумесец. В средното чекмедже на тоалетката Шадоу намери няколко памучни пижами на райета. Изглеждаха на седемдесет години, но миришеха на чисто и той облече една, която, както и черният костюм, му беше точно по мярка, сякаш бе шита за него.
    На масичката до леглото имаше малка купчина броеве на „Ридърс Дайджест“, най-новият беше от март 1960 година.
    Джаксън, онзи от библиотеката — същият, който се кълнеше, че казва истината за печените пилета мутанти от Кентъки, и освен това му беше разправял за черните товарни влакове, с които държавата навремето прекарвала политическите затворници в тайни концентрационни лагери в Северна Калифорния и които се движели само нощем, — та същият Джаксън му беше разказвал, че ЦРУ използвало „Ридърс Дайджест“ като прикритие за клоновете си из цял свят. Твърдеше, че всяко кореспондентско бюро на „Ридърс Дайджест“ във всяка страня всъщност било ЦРУ.
    „Виц — каза в паметта на Шадоу вече покойният господин Уд. — Как можем да сме сигурни, че ЦРУ няма пръст в убийството на Кенеди?“
    Шадоу открехна прозореца, колкото да влиза чист въздух и котката да може да излиза на балкона.
    Светна нощната лампа, легна и почете малко в опит да изключи съзнанието си, да прогони от главата си последните няколко дни — избра най-скучните на вид статии в най-скучните на вид броеве на „Ридърс Дайджест“. Забеляза, че се унася някъде по средата на „Аз съм панкреасът на Джо“. Тъкмо угаси нощната лампа и отпусна глава върху възглавницата, и очите му се затвориха.
    След време така и нямаше да може да възстанови последователността и подробностите от съня: опитите да си го припомни не се увенчаваха с нищо освен с кълбо тъмни образи. Имаше едно момиче. Шадоу го беше срещнал някъде и сега двамата минаваха по мост. Мостът съединяваше бреговете на езерце в средата на град. Вятърът диплеше повърхността на езерото, вълните бяха увенчани със зайчета и на Шадоу му заприличаха на мънички ръце, протегнати към него.
    — Там долу — каза жената.
    Беше облечена в пола с десен като леопардова кожа, която се гънеше и плющеше от вятъра, а плътта й между горния край на чорапите и полата беше млечнобяла и нежна и в съня, там, на онзи мост, пред Бога и света, Шадоу падна на колене пред младата жена, зарови глава между краката й и започна да пие от опияняващата женска миризма — като на джунгла. В съня си усети ерекция като наяве, нещо твърдо, туптящо, чудовищно, болезнено като ерекциите, които беше получавал като момче, когато шеметно навлизаше в пубертета.
    Дръпна се, погледна нагоре, но пак не видя лицето на жената. Ала устните му затърсиха нейните, които бяха меки, а ръцете му обхванаха гърдите й, после препуснаха по атлазено гладката й кожа, като отместваха и разтваряха животинските кожи, скрили кръста й, плъзгаха се вътре в прелестната топла гънка, която се навлажни, раздалечи се и се разтвори като цвете за ръката му. Жената мъркаше блажено, после посегна към твърдия му член и го стисна. Шадоу отметна завивките и се претърколи върху нея, като раздалечи бедрата й, а тя го насочи с ръка между краката си, където един тласък, един вълшебен устрем…
    След това Шадоу отново беше в старата си затворническа килия заедно с жената — целуваше я ненаситно. Тя го притисна в обятията си, сплете крака около кръста му, за да се захване здраво и той, дори и да иска, да не може да се дръпне.
    Никога не бе целувал толкова меки устни. Не знаеше, че на света съществуват такива устни. Ала езикът й бе грапав като шкурка, докато се плъзгаше по неговия.
    — Коя си ти? — попита Шадоу.
    Тя не отговори, само го бутна да легне по гръб, с едно гъвкаво движение преметна крак и го яхна. Не, не го яхна, а се загъна плавно като коприна, на вълни, всяка следваща по-мощна от предишната, с милувки, такт и ритъм, плиснали се върху съзнанието и тялото му точно както вдигнатите от вятъра вълни се разбиват в брега. Ноктите й бяха остри като игли и го задраха по ребрата, разраниха ги, той обаче усети не болка, а само наслада, всичко бе превърнато от някаква магия в мигове на чиста наслада.
    Шадоу се замъчи да дойде на себе си, замъчи се да каже нещо, защото главата му беше пълна с пясъчни дюни и с пустинни ветрове.
    — Коя си ти? — попита той, като търсеше задъхано думите.
    Жената го погледна с очи с цвят на тъмен кехлибар, после сведе лице и го целуна със страст, целуна го толкова пълно и толкова ненаситно, че там, на моста над езерото, в затворническата килия, в леглото в погребалния дом на Кайро Шадоу почти свърши. Яхна усещането така, както хвърчило яхва ураган, и поиска то да не достига връхната си точка, да не избухва, да няма край. Овладя го. Трябваше да я предупреди.
    — Жена ми, Лора. Тя ще те убие.
    — Мен не може да ме убие — отвърна тя.
    Отнякъде в съзнанието му изникна една небивалица: през средновековието вярвали, че ако по време на съвкупление жената е отгоре, ще зачене епископ. И точно така го наричали опит за епископ…
    Шадоу искаше да разбере как се казва жената, но не смееше да я попита за трети път, а тя допря гърди до неговите и той усети набъбналите й зърна, а жената го стискаше, стискаше го долу, натикваше го дълбоко вътре в себе си и този път той не можа да се понесе по усещането, да го обязди, този път то го подхвана, завъртя го, понесе го нанякъде и Шадоу се изви на дъга, за да проникне в жената възможно най-дълбоко, сякаш двамата бяха част от едно същество и вкусваха, пиеха, вкопчваха се, желаеха…
    — Хайде — подкани го тя с гърлено котешко ръмжене. — Хайде! Хайде, хайде, хайде…
    И Шадоу свърши с гърчове, сякаш се разтвори, а дълбините на съзнанието му се втечниха, после бавно преминаха от едно състояние в следващото.
    Някъде там, в края, си пое дъх, чиста глътка въздух, която усети най-дълбоко в дробовете си, и разбра, че от много време не е смеел да го направи. Поне от три години. Може би и повече.
    — А сега си почини — каза тя я го целуна с меките си устни по клепачите. — Отпусни се. Отпусни се.
    Сънят му след това беше дълбок, без кошмари, носещ утеха, и Шадоу се гмурна дълбоко и му се отдаде.
    Светлината беше странна. Той си погледна часовника: беше седем без петнайсет и навън още беше тъмно, макар че стаята беше изпълнена с бледосиня здрачевина. Шадоу стана от леглото. Беше сигурен, че когато си легна, беше с пижама, а сега беше гол и усети с кожата си студа. Отиде при прозореца и го затвори.
    През нощта се бе извила снежна буря: беше наваляло половин педя, а може би и повече. Ъгълчето от града, което Шадоу виждаше от прозореца си, мръсно и запуснато, бе преобразено в нещо чисто и различно: тези къщи не бяха занемарени и забравени, те бяха замръзнали в своето изящество. Улиците бяха изчезнали напълно, изгубени под бялото снежно поле.
    Някъде в края на възприятията му се мерна мисъл. Нещо за мимолетността. Блесна и изчезна.
    Шадоу виждаше добре, сякаш е ден.
    Забеляза в огледалото нещо странно. Пристъпи по-близо и се взря озадачен. Всичките му синини бяха изчезнали. Пипна се по ребрата, натисна силно с пръсти и почувства една от прорязващите болки, която му каза, че се е срещал с господин Стоун и подин Уд, после затърси зеленеещите се цветове на отоците, които му бе подарил Лудия Суийни, и не намери нищо.
    Лицето му беше чисто, без белези. Но отстрани ребрата и гърбът му (Шадоу се завъртя, за да го види) бяха издрани сякаш с остри нокти. Нокти на лапа.
    Значи не бе сънувал. Не всичко е било сън.
    Издърпа чекмеджетата и извади каквото намери: много стари дънки, риза, дебел син пуловер и черно яке — откри го в дрешника в дъното на стаята.
    Обу старите си обувки.
    Къщата още спеше. Шадоу се промъкна през нея — много му се искаше дюшемето да не скърца, — после излезе и тръгна през снега, като оставяше дълбоки следи по тротоара. Беше по-светло, отколкото изглеждаше от къщата; снегът отразяваше светлината на небето.
    След петнайсет минути стигна мост с голяма табела отстрани: предупреждаваше го, че напуска историческия Кайро. Под моста стоеше мъж, висок и недодялан, смучеше цигара и трепереше. На Шадоу му се стори, че го познава.
    После под моста, в зимния мрак, бе достатъчно близо, за да види размазаното мораво петно около окото на човека, затова му каза:
    — Лудия Суийни. Добро утро.
    Светът беше притихнал. Скованата от сняг тишина не се нарушаваше дори от автомобили.
    — Здрасти, мой човек — рече Лудия Суийни.
    Не вдигна поглед. Цигарата беше свита на ръка.
    — Пак се навърташ под мостовете, Суийни — каза Шадоу. — Хората ще си помислят, че си трол.
    Сега вече Лудия Суийни го погледна. Шадоу видя бялото около зениците му. Мъжът изглеждаше уплашен.
    — Търсех те — обясни той. — Трябва да ми помогнеш, мой човек. Загазих сериозно.
    Всмукна от свитата на ръка цигара и я извади от устата си.
    Хартията се залепи за долната му устна и цигарата се разпадна, съдържанието й се посипа по рижата му брада и надолу по мръсната тениска. Лудия Суийни изтръска трескаво с почернели ръце тютюна, сякаш изтръскваше опасни насекоми.
    — Възможностите ми са доста ограничени — отвърна Шадоу. — Но кажи какво искаш. Искаш ли кафе?
    Лудия Суийни поклати глава. Извади от джоба на дънковото си яке кесия за тютюн и хартийки и се зае да си свива нова цигара. Брадата му шаваше, устните му мърдаха, въпреки че на глас не бяха казани думи. Лудия Суийни лизна единия край на хартийката за цигари и я завъртя между пръстите си. Получи се само бледо подобие на цигара. После Суийни рече:
    — Аз не съм трол. Мамка им. Гадняри.
    — Знам, че не си трол — каза благо Шадоу. — С какво мога да ти помогна?
    Лудия Суийни щракна с месинговата запалка „Зипо“, първите два-три сантиметра от цигарата лумнаха и се превърнаха в пепел.
    — Помниш ли, показах ти как да се сдобиеш с монета. Помниш ли?
    — Да — потвърди Шадоу. Представи си златната монета, загледа я наум как тупва на ковчега на Лора, видя я как проблясва на врата й. — Помня.
    — Взел си погрешната монета, мой човек.
    В здрача под моста приближи кола и ги заслепи с фаровете си. Докато минаваше покрай тях, намали, после спря и един от прозорците се плъзна надолу.
    — Всичко наред ли е, господа?
    — Наред е, наред е, господин полицай — отговори Шадоу. — Излезли сме на сутрешна разходка.
    — Добре тогава — рече ченгето.
    Не личеше да е повярвал, че всичко е наред. Зачака. Шадоу отпусна ръка върху рамото на Лудия Суийни и го побутна да тръгне извън града, далеч от полицейския автомобил. Чу как прозорецът се затваря, но колата не се помръдна.
    Шадоу тръгна. Лудия Суийни също тръгна, като от време на време залиташе.
    Полицейският автомобил мина бавно покрай тях, после направи обратен завой и подкара към града, като увеличи скоростта по заснежения път.
    — Защо не ми кажеш какво те притеснява? — подкани Шадоу.
    — Направих каквото ми каза той. Точно както ми нареди. Но съм сбъркал монетата, която ти дадох. Трябваше да ти дам друга. Тази е за царе. Разбираш ли? Дори не би трябвало да успея да я взема от въздуха. Това е монета, каквато се дава не на друг, а на самия цар на Америка. Не на тъпи копелдаци като нас с теб. И сега съм загазил много сериозно. Върни ми монетата, мой човек. Ако ми я дадеш, заклевам се в името на онзи тъпанар Бран114, няма да ме видиш никога вече. Кълна се и в годините, които съм прекарал по дърветата.
    — Кой ти е казал да го направиш, Суийни?
    — Гримнир. Онзи тип, дето го наричаш Уензди. Знаеш ли кой е той?
    — Да. Досещам се.
    В безумните сини очи на ирландеца блесна паника.
    — Не ти мислех лошото. Наистина. Той просто ми нареди да ида в кръчмата и да те предизвикам да се сбием. Каза, че искал да види какво представляваш.
    — Нареди ли ти да направиш нещо друго?
    Суийни трепереше, направо се тресеше — за миг на Шадоу му се стори, че е от студа, после се сети къде и друг път е виждал такова разтрисащо треперене. В затвора: това беше треперенето на наркоманите. Лудия Суийни явно беше отказал нещо, Шадоу бе почти сигурен, че хероин. Трол наркоман? Лудия Суийни откъсна тлеещия връх на цигарата, пусна го на земята и прибра недопушения пожълтял фас в джоба си. Потърка черните си от мръсотия длани, духна, за да ги постопли. Сега вече гласът му беше хленч.
    — Виж какво, мой човек, върни ми тая проклета монета. Ще ти дам друга, по-хубава. Бе цяла купчина ще ти дам.
    Свали си омаслявената бейзболна шапка, после помилва с длан въздуха и извади голяма златна монета. Пусна я в шапката. След това взе втора от парата, която излизаше от устата му, и трета — ловеше ги, хващаше ги в застиналия сутрешен въздух, докато бейзболната шапка не се препълни с тях и Суийни трябваше да я държи с две ръце.
    Подаде пълната със злато шапка на Шадоу.
    — Дръж. Вземи ги, мой човек. И ми върни монетата, която ти дадох.
    Шадоу погледна към шапката и се запита колко ли струва съдържанието й.
    — Къде ще ги харча тези монети, Суийни? — попита той. — Има ли много места, където можеш да обърнеш златото в пари?
    За миг му се стори, че ирландецът ще го удари, но мигът отмина, а Лудия Суийни продължи да стои и да държи с две ръце като Оливър Туист шапката, пълна със злато. После сините му очи се напълниха със сълзи, които се застичаха по бузите му. Той взе шапката, която сега бе празна, ако не се броеше мазният кант, и си я сложи на главата.
    — Трябва да ми я дадеш, мой човек — рече Лудия Суийни. — Нали ти показах как се прави? Показах ти как да взимаш злато от тайните запаси. Показах ти къде са. Върни ми онази, първата монета. Тя не беше моя.
    — Вече не е у мен.
    Сълзите на Лудия Суийни пресъхнаха, по бузите му избиха червени петна.
    — Ах, ти, скапаняк такъв… — викна той, но не намери повече думи и устата му само се отвори и се затвори безмълвно.
    — Казвам ти истината — натърти Шадоу. — Съжалявам. Ако беше у мен, щях да ти я върна. Но я дадох на друг.
    Мръсните ръце на Лудия Суийни се стовариха върху раменете на Шадоу, воднистосините му очи се впиха в неговите. От сълзите по изцапаното му лице бяха останали бели черти.
    — Мамка му! — изруга той. Шадоу усети миризмата на тютюн, на бира и на пот, примесена с дъха на уиски. — Ах, ти, негодник с негодник, истината казваш. Дал си я доброволно, по свое желание. Дал си я наистина, да го вземат мътните!
    — Съжалявам. Шадоу си спомни шепнещия глух звук, с който монетата бе паднала върху ковчега на Лора.
    — И да съжаляваш, и да не съжаляваш, с мен е свършено! Обречен съм.
    Лудия Суийни избърса с ръкав носа и очите си и размаза на странен рисунък мръсотията по лицето си. Шадоу го стисна с непохватно мъжко движение над лакътя.
    — По-добре изобщо да не бях се раждал — каза Лудия Суийни. После вдигна очи. — Онзи, на когото си я дал. Ще я върне ли?
    — Дадох я на една жена. И не знам къде е. Но не, не вярвам да я върне.
    Лудия Суийни въздъхна покрусено.
    — Когато бях още хлапе — поде той, — срещнах под звездите жена, която ми позволи да си поиграя с гърдите й и ми предрече бъдещето. Каза ми, че ще бъда погубен и изоставен на запад от залеза и че дрънкулката на една покойница ще реши съдбата ми. Аз й се изсмях, налях си още ечемичена ракия и пак си поиграх с гърдите й, и я целунах по пълните устни. Това беше в доброто време, първите сиви маймуни още не бяха дошли по земите ни, нито бяха поели по зеленото море на запад. А сега… — Той млъкна насред изречението. Главата му се извърна и Лудия Суийни се взря в Шадоу. — Не бива да му вярваш — каза той с упрек.
    — На кого?
    — На Уензди. Не бива да му вярваш.
    — Не ми се налага да му вярвам. Аз работя за него.
    — Помниш ли как да го направиш?
    — Кое?
    Шадоу имаше чувството, че разговаря поне с шестима души. Мнимият гном дърдореше и скачаше от самоличност на самоличност, от тема на тема, сякаш гроздовете мозъчни клетки, които му бяха останали, светваха, лумваха и после угасваха завинаги.
    — Монетите, мой човек. Монетите. Показах ти, помниш ли?
    Той вдигна два пръста към лицето си, погледна ги вторачено, после извади от устата си златна монета. Метна я на Шадоу, който протегна ръка, за да я улови, но нямаше никаква монета.
    — Бях пиян — отговори той. — Не помня.
    Лудия Суийни тръгна през пътя. Сега вече беше светло, светът беше бял и сив. Шадоу го последва. Лудия Суийни вървеше с големи залитащи крачки, сякаш всеки момент щеше да падне, но краката му го оттласваха за следващата тежка стъпка. Когато стигнаха моста, той се подпря с една ръка на тухлите, обърна се и каза:
    — Намира ли ти се някой долар? Не ми трябват много. Само колкото да си купя билет, за да се махна оттук. Двайсет долара ме оправят. Някакви си мижави двайсет долара.
    — Докъде можеш да стигнеш с автобусен билет за двайсет долара? — попита Шадоу.
    — Мога да се махна оттук — отвърна Лудия Суийни. — Мога да се махна, преди да връхлети бурята. Да се махна от свят, където опиатите са се превърнали в религията на масите. Да се махна.
    Млъкна, избърса си носа с ръка, после избърса ръката в ръкава си.
    Шадоу бръкна в дънките си, извади банкнота от двайсет долара и му я подаде.
    — На.
    Лудия Суийни я намачка и я пъхна дълбоко в горния джоб на дънковото яке, което беше цялото на лекета, под пришитата емблема, на която се виждаха два лешояда върху сух клон и под тях думите: „ТЪРПЕНИЕ, АМА ДРУГ ПЪТ! ЕЙ СЕГА ЩЕ УБИЯ НЕЩО!“ После кимна и каза:
    — Това ще ме отведе там, където искам да отида.
    Облегна се на тухлите и затърси из джобовете си, докато намери недопушената цигара, която бе прибрал преди малко. Запали я предпазливо, като внимаваше да не си опърли пръстите или брадата.
    — Ще ти кажа нещо — заяви, сякаш досега не бе изричал и дума. — Ходиш по земя, осеяна с бесилки, около врата ти е намотано въже, на раменете ти са кацнали два гарвана, които чакат да ти изкълват очите, а дървото с бесилката е с дълбоки корени, понеже се извисява от небето до ада, и нашият свят не е друго освен клон, на който се люлее въжето. — Суийни замълча. — Ще си почина малко тук — каза и приклекна, и долепи гръб до черната тухлена стена.
    — Успех — пожела му Шадоу.
    — Дявол го взел, с мен е свършено — отвърна Лудия Суийни. — Но както и да е. Благодаря.
    Шадоу тръгна към града. Беше осем сутринта и Кайро се събуждаше. Шадоу се обърна към моста и видя бледото лице на Лудия Суийни с вадички сълзи и ивици мръсотия по него — изпращаше го с поглед.
    Това беше последният път, когато Шадоу видя Лудия Суийни жив.
    Кратките зимни дни преди Коледа бяха като мигове светлина между мраковете на зимата и в къщата на мъртвите отлитаха бързо.
    Беше двайсет и трети декември и Чакал и Ибис бяха устроили бдение на Лила Гудчайлд. Жени — суетяха се и се блъскаха — напълниха кухнята с бидони, тигани, тенджери и пластмасови съдини, а покойницата бе положена заедно с ковчега и с парниковите цветя около нея в предната зала на погребалния дом. В другия край на помещението имаше маса, отрупана с кисело зеле, боб, царевични питки, пилета, ребърца и грах, и привечер погребалният дом се изпълни с хора, които плачеха, смееха се и се ръкуваха със свещеника — всичко бе организирано и наглеждано от господата Чакал и Ибис, в строги костюми. Погребението беше на другата сутрин.
    Телефонът в антрето иззвъня (беше бакелитен и черен, със съвсем истинска шайба отпред), господин Ибис вдигна слушалката и после дръпна Шадоу встрани.
    — Обадиха се от полицията — обясни той. — Можете ли да докарате един мъртвец?
    — Разбира се.
    — Но си мълчете. Ето. — Той драсна върху листче адреса, после го подаде на Шадоу, който го прочете — беше написан със съвършен калиграфски почерк, сгъна листчето и го сложи в джоба си. — Там ще има полицейска кола — добави Ибис.
    Шадоу излезе, отиде зад къщата и изкара катафалката. И господин Чакал, и господин Ибис си направиха труда да уточнят — поотделно, — че катафалката наистина се използвала само за погребения и имали микробус, с който превозвали труповете, но сега той бил в ремонт, вече цели три седмици го поправяли и нали Шадоу щял да внимава с катафалката?
    Той подкара предпазливо по улицата. Снегорините вече бяха изчистили пътищата, но Шадоу се чувстваше по-спокоен, когато шофираше бавно. Струваше му се по-прилично, все пак беше с катафалка, макар че не помнеше кога за последно е виждал по улиците катафалка. Смъртта беше изчезнала от улиците на Америка, помисли той, сега тя се случваше само по болничните стаи и в линейките. „Не бива да стряскаме живите“, помисли Шадоу. Господин Ибис му беше обяснил, че в някои болници смъквали на по-ниско равнище количките, все едно са празни, и прекарвали с тях покритите мъртъвци, така че покойниците да пътуват по своя си писта, по свои си покрити, тайни пътища.
    В една от пресечките беше паркирана тъмносиня патрулна кола и Шадоу спря катафалката зад нея. В автомобила имаше две ченгета — пиеха кафе от чашките на термоси. Бяха оставили двигателя включен, за да им е топло. Шадоу почука по страничния прозорец.
    — Да.
    — Аз съм от погребалния дом — каза той.
    — Чакаме лекаря от съдебна медицина — обясни ченгето.
    Шадоу се запита дали това е същият човек, разговарял с него под моста. Полицаят, който беше чернокож, слезе от колата, като остави колегата си зад волана, и заведе Шадоу при боклукчийския контейнер по-нататък. В снега до него седеше Лудия Суийни. В скута му имаше празна зелена бутилка, по лицето, бейзболната шапка и раменете му се бяха насъбрали скреж и сняг. Не мигаше.
    — Мъртъв пияница — съобщи ченгето.
    — Така изглежда — съгласи се Шадоу.
    — Засега не пипайте нищо — предупреди полицаят. — Съдебният лекар трябва да дойде всеки момент. Мен ако питате, този тип се е напил до припадък и задникът му е замръзнал.
    — Да — потвърди Шадоу. — Със сигурност изглежда така.
    Приклекна и погледна бутилката в скута на Лудия Суийни.
    Ирландско уиски „Джеймисън“: билет от двайсет долара, за да се махне от света. Приближи се малък зелен нисан, от него слезе притеснен мъж на средна възраст с пясъчноруса коса и пясъчноруси мустаци и дойде при тях. Докосна трупа по врата. „Подготвя го за онзи свят — помисли Шадоу — и ако не го прати там…“
    — Мъртъв е — каза съдебният лекар. — Някакви документи за самоличност?
    — Няма — отвърна ченгето.
    Лекарят погледна Шадоу и попита:
    — Вие при Чакал и Ибис ли работите?
    — Да — потвърди Шадоу.
    — Кажете на Чакал да вземе отпечатъци от зъбите и от пръстите и да направи снимки, за да установим самоличността. Смър-тен акт не ни трябва. Само да вземе кръв за токсикологията. Разбрахте ли? Да ви го напиша ли?
    — Не — рече Шадоу. — Няма нужда. Ще запомня.
    За миг мъжът се свъси, после извади от портфейла си визитна картичка, драсна нещо на нея и я връчи на Шадоу с думите:
    — Дайте я на Чакал.
    После пожела на всички „Весела Коледа“ и си тръгна. Ченгетата прибраха празната бутилка.
    Шадоу се подписа, че е прибрал мъжа с неустановена самоличност, и го сложи върху количката. Тялото се беше вкочанило и Шадоу не успя да го опъне в легнало положение — мъртвецът продължи да си седи. Шадоу огледа количката и видя, че задната част се вдига. Привърза покойника, както си седеше, и го вкара отзад в катафалката така, че да гледа напред. Ако не друго, можеше да го превози като хората. Дръпна завеските на задния прозорец. После пое обратно към погребалния дом.
    Катафалката беше спряла на един светофар, когато Шадоу чу глас, който изграчи:
    — И да ми направите хубав помен с най-доброто от всичко и с красиви жени, които леят сълзи и от мъка си съдират дрехите, и с храбри мъже, които скърбят за мен и разказват хубави разкази за славните ми дни.
    — Ти, Суийни, си мъртъв — каза Шадоу. — Когато човек е мъртъв, взима каквото му дават.
    — Добре, така да е — въздъхна мъртвецът, който седеше отзад в катафалката.
    Сега наркоманският хленч беше изчезнал от гласа му, бе изместен от примирена вялост, сякаш думите бяха ретранслирани от много, много далеч, мъртви думи, пращани по мъртва честота.
    Светофарът светна зелено и Шадоу натисна леко газта.
    — Но въпреки това ми направете помен — примоли се Лудия Суийни. — Довечера сложете на масата прибори и за мен и направете помен, на който всички да се напият. Ти, Шадоу, ме уби. Дължиш ми поне това.
    — Изобщо не съм те убивал, Суийни — възрази Шадоу. „Двайсет долара — помисли той, — за да се махнеш оттук“ — Убих те не аз, а пиенето и студът.
    Отговор не се чу; нататък пътуваха в мълчание. След като спря катафалката отзад, Шадоу изтегли количката и я затика в моргата. Пренесе на ръце Лудия Суийни върху масата, все едно вдига половин заклана крава.
    Покри с чаршаф мъртвеца с неустановена самоличност и го остави там с документите до него. Докато се качваше по задно-то стълбище, му се стори, че е чул глас, тих и приглушен като радио, свирещо в далечна стая.
    — И как могат да ме убият студът и пиенето? Все пак съм чистокръвен трол. Не, Шадоу, ти ме уби, като изгуби малкото златно слънце, и сега е сигурно, че съм мъртъв, точно толкова, колкото и че водата е мокра, че дните са дълги и накрая приятелят непременно ще те разочарова.
    На Шадоу му се прииска да каже на Лудия Суийни, че това е горчива философия, но подозираше, че който е мъртъв, винаги е огорчен.
    Качи се горе в погребалния дом, където няколко жени на средна възраст сипваха в пластмасовите чинии изстиващи пържени картофи, готвено и макарони със сирене.
    Господин Гудчайлд, съпругът на покойницата, бе притиснал господин Ибис до стената и му обясняваше как е знаел, че никое от децата му няма да дойде, за да каже последно сбогом на майка си. Крушата не пада по-далеч от дървото, разправяше той на всеки, готов да го изслуша. Крушата не пада по-далеч от дървото.
    Вечерта Шадоу сложи на масата прибори за още един човек. Постави чаша пред всеки и бутилка „Джеймисън“ със златен етикет в средата. Това бе най-скъпото ирландско уиски, което продаваха в магазина за спиртни напитки. След като се нахраниха (голяма чиния с храна, оставена им от жените), Шадоу сипа щедро от уискито във всяка от чашите: в своята, в чашата на Ибис, на Чакал и на Лудия Суийни.
    — Какво от това, че той седи на количката в подземието, преди да бъде погребан в бедняшки гроб! — каза той, докато наливаше уискито. — Тази вечер ще кажем наздравица за него и ще му направим помена, който искаше. — Шадоу вдигна чашата към празното място на масата. — Докато Лудия Суийни беше жив, съм го срещал два пъти — продължи той. — Първия път го помислих за най-големия негодник на света, в когото се е вселил дяволът. Втория път го помислих за окаян несретник и му дадох пари, за да се самоубие. Той ми показа фокус с монета, който не помня, и ми остави няколко синини; твърдеше, че бил гном. Мир на праха ти, Суийни.
    Шадоу отпи от уискито с вкус на пушек и го остави да се изпари в устата му. Другите двама също отпиха, като преди това вдигнаха чашите към празния стол. Господин Ибис бръкна във вътрешния си джоб, извади бележник и започна да го прелиства, докато намери съответната страница, после прочете кратко обобщение за живота на Лудия Суийни.
    Според господин Ибис Лудия Суийни започнал живота си преди повече от три хилядолетия като пазител на свещен камък на малка поляна в Ирландия. Господин Ибис им разправи за влюбванията на Лудия Суийни, за враждите му, за лудостта, вдъхнала му сила („и досега се разказва по-късна версия на преданието, макар че неговата свещена същност и отколешност отдавна са забравени“), за преклонението, на което се радвал в своята родина и което лека-полека се превърнало в сдържана почит, а накрая в забавление, разказа им за момичето от Бантри, което дошло в Ню Йорк и донесло със себе си своята вяра в гнома Лудия Суийни: мигар не го била зърнала една нощ долу при езерото, мигар той не й се бил усмихнал и не се бил обърнал към нея с истинското й име? Тя била напуснала родината си в трюма на кораб, заедно с хора, които били видели как картофите им се превръщат в черна каша в пръстта, били видели как приятелите и любимите им умират от глад и мечтаели за земя на пълните стомаси. Момичето от Залива на Бантри пък си мечтаело за град, където едно момиче може да изкарва достатъчно, за да доведе семейството си в Новия свят. Мнозина от ирландците, пристигнали в Америка, се смятали за католици, макар и да не знаели нищо от катехизиса, макар че единственото, което знаели за религията, било за банши, прокобницата, виеща пред стените на къща, където скоро ще има смърт, и за света Брайд, която навремето се казвала Бригита115, една от трите сестри (и трите били Бригити, и трите били една жена), и разказите за Фин116, за Ъшийн117, за Конан Плешивия118, дори за гномите, дребните човечета (и това не е ли най-смешният анекдот на ирландците — по своето време гномите били най-високи измежду всички обитатели на хълмовете)…
    Та онази вечер в кухнята господин Ибис им разказа всичко това и още много неща. Сянката му върху стената беше издължена, като на птица, и докато уискито се лееше, Шадоу си представи, че това е главата на грамадна водна птица с дълъг извит клюн, а някъде по средата на втората чаша самият Суийни започна да допълва подробности към разказа на Ибис и да поправя неточностите („…какво момиче беше, с бели като мляко гърди, осеяни с лунички, със зърна, червеникаворозови като изгрева в ден, когато още преди пладне слънцето ще застине, но надвечер отново ще е чудно хубаво…“), после Лудия Суийни се опита да обясни с две ръце историята на боговете в Ирландия — вълна след вълна богове, които прииждали от Галия, от Испания и от всяко проклето място под небето, и всяка вълна преобразявала предишните богове в тролове и феи, и какви ли не други същества, докато не пристигнала и самата Свещена майка, Църквата, и всеки бог в Ирландия на бърза ръка не се превърнал в елф или светец, или в мъртъв крал…
    Господин Ибис избърса очилата си със златните рамки и размахвайки показалец, обясни — като изговаряше думите дори по-ясно и отчетливо от обикновено, от което Шадоу разбра, че е пиян (това личеше само от словата му и от капчиците пот, избили по челото му), — че е творец и разказите му трябва да се възприемат не буквално, а като възстановка, плод на въображението, по-истинска и от истината. Лудия Суийни рече:
    — Ще ти покажа аз на теб една възстановка, плод на въображението, ей сега ще ти разкрася с въображение тъпата физиономия.
    Господин Чакал оголи зъби и изръмжа на Лудия Суийни с ръмженето на грамадно псе, което не налита, но винаги може да те довърши, като ти прегризе гръкляна, а Лудия Суийни разбра посланието, седна и си наля още едно уиски.
    — Припомни ли си как правя онзи малък фокус с монетата? — попита той ухилен Шадоу.
    — Не.
    — Ако се сетиш как го правя — заяви Лудия Суийни с морави устни и замъглени сини очи, — ще ти кажа „топло“.
    — Не криеш монетата в шепата си, нали? — започна да налучква Шадоу.
    — Не.
    — Хитрина ли прилагаш? Нещо в ръкава или другаде, което изстрелва монетите и ти ги ловиш?
    — Не е и това. Някой иска ли още уиски?
    — Четох в една книга как за фокуса „Блянът на скъперника“ си покриваш дланта с латекс и правиш с него торбичка с телесен цвят, в която криеш монетите.
    — Това е тъжен помен за Великия Суийни, прелетял като птица над цяла Ирландия и ял в лудостта си кресон: да умре и да не бъде оплакан от никого освен от една птица, от едно куче и от един малоумник. Не, няма никаква торбичка.
    — Е, не се сещам друго — заяви Шадоу. — Предполагам, че просто ги взимаш от нищото. — Каза го като подигравка, после обаче видя изражението на Лудия Суийни. — Наистина. Наистина ги взимаш от нищото.
    — Е, не съвсем от нищото — уточни Лудия Суийни. — Но вече топло. Взимам ги от тайните запаси.
    — Тайните запаси — повтори Шадоу — вече бе започнал да си спомня. — Да.
    — Достатъчно е да държиш монетата в съзнанието си, и тя е твоя, остава само да я вземеш. Съкровищницата на слънцето. Там е в миговете, когато светът прави дъга. Там е в мига на слънчево затъмнение и в мига на буря.
    И показа на Шадоу как да го прави. Този път Шадоу разбра.
    Главата го болеше и бумтеше, езикът му беше с вкус на мухоловка. Шадоу присви очи срещу ослепителната дневна светлина. Беше заспал с глава върху кухненската маса. Беше с дрехи, макар че по някое време бе свалил папийонката.
    Слезе долу, в моргата, и с облекчение, но без изненада видя, че мъртвецът с неустановена самоличност още си е на масата за балсамиране. Изтръгна от вкочанените пръсти на трупа празната бутилка уиски „Джеймисън“ със златен етикет и я метна встрани. Чу как някой се движи в къщата горе.
    Когато отиде горе, на кухненската маса седеше господин Уензди. Ядеше с пластмасова вилица остатъците от картофена салата в пластмасова кутия. Беше облечен в тъмносив костюм и бяла риза, носеше наситеносива вратовръзка: сутрешното слънце проблясваше по сребърната игла на вратовръзката във формата на дърво. Уензди му се усмихна.
    — А, Шадоу! Радвам се да видя, че си се събудил. Мислех, че ще спиш цяла вечност.
    — Лудия Суийни е мъртъв — каза Шадоу.
    — Чух — отговори Уензди. — Много жалко. Накрая, разбира се, същото ще сполети всички ни.
    Той подръпна въображаемо въже някъде около ухото си, после изкриви врат на една страна, ококори се и изплези език. Както при всяка бърза пантомима, гледката не бе от най-приятните. След това Уензди пусна въжето и се усмихна с обичайната си усмивка.
    — Искаш ли картофена салата?
    — Не. — Шадоу огледа набързо кухнята и надзърна в коридора. — Знаеш ли къде са Ибис и Чакал?
    — Знам. Погребват госпожа Лила Гудчайлд, нещо, за което вероятно са се надявали да им помогнеш, но аз ги помолих да не те будят. Чака те дълъг път.
    — Заминаваме ли?
    — До един час.
    — Редно е да се сбогувам.
    — Сбогуванията са надценени. Не се съмнявам, че ще ги видиш отново преди цялата тази история да приключи.
    На Шадоу му направи впечатление, че за пръв път от онази първа вечер малката кафява котка се е свила в коша си. Тя отвори нелюбопитни кехлибарени очи и го изпрати с поглед.
    Така Шадоу напусна къщата на мъртвите. Зимно черните храсти и дърветата бяха покрити с калъфи от скреж, сякаш бяха откъснати от света и превърнати в сънища. Пътеката беше хлъзгава. Уензди тръгна пръв към белия шевролет „Нова“ на Шадоу. Беше почистен наскоро и регистрационните номера на щата Уисконсин бяха махнати и бяха сменени с номера на Минесота. Багажът на Уензди вече беше струпан на задната седалка. Той отключи автомобила с ключове, дубликат на ключовете в джоба на Шадоу.
    — Аз ще карам — каза Уензди. — Трябва да мине поне още час, докато станеш годен за каквото и да било.
    Поеха на север, отдясно на Мисисипи, широк сребърен поток под сиво небе. Шадоу видя грамаден бяло-кафяв ястреб — беше кацнал на високо дърво без листа край пътя и наблюдаваше с безумни очи как се приближават, после разпери криле и се извиси на бавни мощни кръгове.
    Шадоу си даде сметка, че времето, което е прекарал в къщата на мъртвите, е било само временна отсрочка, и вече изпитваше чувството, че всичко това се е случило отдавна на някой друг.

ВТОРА ЧАСТ
МОЯТ АЙНСЕЛ
119

Глава 9

    „Да не говорим пък за митичните същества в чакъла…“
Уенди Коуп120, „Полицейският паркинг“
    Късно същата вечер, докато излизаха от Илинойс, Шадоу зададе на Уензди първия въпрос. Видя табелата „ДОБРЕ ДОШЛИ В УИСКОНСИН“ и каза:
    — И така, кои бяха онези типове, дето ме отвлякоха от паркинга? Господин Уд и господин Стоун? Кои бяха?
    Фаровете на автомобила осветяваха зимния пейзаж. Уензди беше казал, че нямало да минават по магистралите, понеже не знаел на чия страна са тези магистрали, затова Шадоу караше само по второстепенни пътища. Не че имаше нещо против. Дори не беше сигурен, че Уензди е луд.
    Уензди промърмори:
    — Как какви, агенти някакви. Работят за нашите противници. От лошите са.
    — Останах с впечатлението, че се смятат за добри — отбеляза Шадоу.
    — Разбира се, че се смятат за добри. Няма истинска война, която да не се е водела между два лагера, и двата убедени, че правдата е на тяхна страна. Истински опасни са хората, които сигурни, че каквото правят, го правят само и единствено защото то безспорно е правилно. И точно заради това са опасни.
    — А ти? — попита Шадоу. — Ти защо правиш, каквото правиш?
    — Защото искам — отговори Уензди. После се ухили. — Значи всичко е наред.
    Шадоу каза:
    — Как се измъкнахте всички? По-точно, измъкнахте ли се всички?
    — Измъкнахме се — потвърди Уензди. — Макар и на косъм. Ако ония не бяха спрели, за да те отвлекат, щяха да похитят и нас. Така мнозина, които още се колебаеха и изчакваха, се убедиха, че аз може и да не съм съвсем откачен.
    — Е, как се измъкнахте?
    Уензди поклати глава и отсече:
    — Не ти плащам да задаваш въпроси. Вече ти казах.
    Шадоу сви рамене.
    Пренощуваха в мотел южно от Ла Крос.
    Коледа беше прекарана на път — пътуваха на север и изток. Полето се превърна в борова гора. Градове се срещаха все по-рядко.
    Коледният обяд се състоя следобед, в семейно ресторантче с вид на вестибюл в Северен централен Уисконсин. Шадоу ровеше унило из прегорената пуйка, боровинковия сос на червени бучки с вкус на мармалад, твърдите като дърво печени картофи и яркозеления грах от консерва. Ако се съдеше по настървеността, с която ядеше и примлясваше, Уензди очевидно харесваше храната. По време на обяда се отпускаше все повече: говореше, шегуваше се и всеки път, щом келнерката се приближеше, флиртуваше с нея. Тя беше тъничко русо момиче с вид на току-що завършила гимназистка.
    — Извинявай, миличка, но дали ще те затрудня, ако те помоля да ми донесеш още една чаша от великолепното ви мляко с какао? Надявам се и да не ме сметнеш за прекалено прям, но бих казал, че тоалетът ти е много красив и ти отива. Празничен, но стилен.
    Сервитьорката, която беше облечена в ярка червено-зелена пола, обточена отдолу с лъскава сребриста гирлянда за елха, се изкиска, изчерви се, усмихна се радостно и забърза да донесе на Уензди още една чаша мляко с какао.
    — Красива е — повтори замислено Уензди, докато я изпращаше с поглед. — И й отива.
    Според Шадоу той нямаше предвид полата на келнерката. Уензди лапна последното парче пуйка, допря бързо салфетката до брадата си и изтика чинията в средата на масата.
    — Аааах. Не беше зле.
    Извърна се и огледа семейното ресторантче. Някъде в дъното се въртеше запис с коледни песни: малкият барабанчик не носел никакви подаръци, трам-тарарам, трам-тарарам.
    — Някои неща може и да се променят — каза неочаквано Уензди. — Но хората… хората си остават същите. Някои измами са вечни, други биват поглъщани доста бързо от времето и света. Любимата ми измама вече е неприложима. Въпреки това учудващо много измами са неподвластни на времето: Испанския затворник, Баламата, Сондата на Фони (това всъщност е Баламата, но вместо портфейл се използва златен пръстен), Играта с цигулката…
    — Никога не съм чувал за тая Игра с цигулката — каза Шадоу. — Другите май ги знам. Бившият ми съкилийник твърдеше, че е прилагал Испанския затворник. Беше измамник.
    — А! — рече Уензди и лявото му око блесна. — Играта с цигулката беше хубава, страхотна измама. В най-чист вид се прави от двама. При нея, както при всички велики измами, разчиташ на алчността и сребролюбието. Винаги можеш да измамиш един честен човек, но се иска повече работа. И така. Отседнали сме в хотел или мотел или се храним в добър ресторант и докато се храним, виждаме мъж — неугледен, но в трогателния смисъл, не някой дрипльо, а човек, на когото не му върви. Ще го наречем Ейбрахам. Когато идва време да плати сметката — а тя не е огромна, разбираш ли, някъде петдесет-седемдесет долара, — суетня! Къде ли е портфейлът му? Господи, сигурно го е забравил у приятеля си, на две крачки оттук. Още сега ще отиде и ще го потърси! Но ето, господин съдържателю — казва Ейбрахам, — вземете като залог старата ми цигулка. Да, както виждате, е стара, но точно с нея си вадя хляба. — Усмивката на Уензди, когато видя, че сервитьорката се приближава, беше огромна и хищническа. — А, млякото! Носиш ми го! Ти си моят коледен ангел! Я кажи, миличка, когато се поосвободиш, мога ли да получа още от вкусния ви хляб?
    Келнерката — на колко ли години беше, запита се Шадоу, на шестнайсет, на седемнайсет? — заби поглед в пода и поруменя до мораво. Остави с разтреперани ръце какаото и отиде в дъното на помещението, при бавно въртящата се витринка с пасти, където спря и погледна Уензди. После се пъхна в кухнята, за да му донесе хляб.
    — И така. Цигулката — безспорно стара, може би поочукана — е сложена в калъфа и нашият временно безпаричен Ейбрахам отива да си търси портфейла. Но един добре облечен господин, който току-що е приключил с обяда, е чул разговора и се приближава до съдържателя: така и така, дали, ако било удобно, можел да хвърли един поглед на цигулката, която е оставил Ейбрахам? Разбира се, че може. Съдържателят му я връчва и добре облеченият мъж — нека го наречем Барингтън — зяпва, после се усеща и затваря уста, оглежда цигулката благоговейно, като човек, когото са допуснали в светилище, за да разгледа мощите на пророк. „Бре! — възкликва той. — Това е… това определено е… не, невъзможно… да, наистина, Божичко! Невероятно“. Сочи знака на майстора върху вече кафявото листче хартия вътре в цигулката, но подчертава, че и без да го е видял, е щял да разбере за какво става въпрос по цвета на лака, по извивката, по формата. После Барингтън бръква в джоба си и вади визитна картичка с изпъкнал шрифт, върху която се твърди, че той е известен търговец на редки и древни музикални инструменти. „Значи цигулката е рядка?“, пита съдържателят. „Много рядка — потвърждава Барингтън, който продължава да й се възхищава благоговейно, — и ако не греша, струва над сто хиляди долара. Дори като търговец на такива вещи съм готов да платя за този прелестен образец петдесет… не, седемдесет и пет хиляди долара в брой. Познавам на Западното крайбрежие един човек, който още утре ще купи тази цигулка, без дори да я е виждал, с една телеграма, и ще ми брои колкото му кажа. — После си поглежда часовника и лицето му помръква, — Влакът ми… — въздъхва Барингтън. — Още малко, и ще го изпусна. Драги ми господине, когато собственикът на този безценен инструмент се върне, бъдете така любезен, дайте му визитката ми, защото, уви, трябва да тръгвам“. И при тези думи Барингтън наистина излиза, понеже знае, че времето и влаковете не чакат никого. Съдържателят разглежда цигулката и тъй като във вените му любопитството вече се е смесило с алчността, а съзнанието му започва да изниква план. Но минутите отминават, а Ейбрахам го няма и няма. Вече е късно. Най-накрая през вратата влиза опърпаният, ала горд Ейбрахам, нашият цигулар, и държи портфейл, портфейл, виждал и по-добри времена, портфейл, където никога, и в най-добрите времена, не е имало повече от сто долара, и вади от него парите, за да плати престоя или обяда си, а после си иска цигулката. Съдържателят я слага, както е в калъфа, върху барплота и Ейбрахам я взима така, както майка държи детето си. „Кажете ми — подхваща съдържателят (а визитката с изпъкналия шрифт на мъжа, който ще плати цели петдесет хиляди долара в брой, пари в горния му вътрешен джоб) — колко струва такава цигулка? Племенницата ми си мечтае да свири на цигулка, а след около седмица има рожден ден“. „Да си продам цигулката ли? — възкликва. Ейбрахам. — За нищо на света. Имам я от двайсет години, свирил съм във всички щати на нея. И да ви призная, навремето, когато я купих, ми струваше цели петстотин долара“. Съдържателят не спира да се усмихва. „Петстотин долара ли? Ами ако веднага ви предложа за нея хиляда?“ Цигуларят го поглежда щастлив, сетне посърва и отвръща: „Божичко, но аз, драги ми господине, съм цигулар, умея да правя само това. Тази цигулка ме познава и ме обича, а и пръстите ми я познават толкова добре, че и на тъмно мога да ви изсвиря нещо. Къде ще намеря друга, която да свири толкова хубаво? Хиляда долара са добри пари, но това ми е прехраната. Не я продавам нито за хиляда, нито за пет хиляди долара“. Съдържателят вижда как печалбата се стопява направо пред очите му, но бизнесът си е бизнес, трябва да вло-жиш, за да спечелиш. „Осем хиляди долара — заявява той. — Цигулката не струва толкова, но си я харесах, пък и обичам да глезя племенницата“. Ейбрахам е на път да се разплаче, задето ще се раздели с любимата си цигулка, но как да откаже осем хиляди долара, особено пък след като съдържателят отива при вградения в стената сейф и вади не осем, е девет хиляди долара, всичките подредени на пачки и готови да се пъхнат в опърпания джоб на цигуларя. „Вие сте добър човек — казва той на съдържателя. — Вие сте светец! Но се закълнете, че ще се грижите за моето момиченце“, след което връчва без желание цигулката.
    — Ами ако съдържателят просто даде на Ейбрахам визитната картичка на Барингтън и му каже, че му е провървяло? — попита Шадоу.
    — Тогава ще се охарчим с цената за два обяда — отвърна Уензди.
    Обра с парче хляб соса и храната, останали по чинията, лапна го и замляска от наслада.
    — Я да видим дали съм схванал добре — каза Шадоу. — И така, Ейбрахам си тръгва, по-богат с девет хиляди долара, и двамата с Барингтън се срещат на паркинга пред гарата. Поделят си парите, качват се във форда на Барингтън и се отправят към следващия град. Досещам се, че в багажника на автомобила е имало кашон, пълен с цигулки за по сто долара.
    — Лично за мен е въпрос на чест да не плащам повече от пет долара за цигулка — уточни Уензди. После се извърна към келнерката, която чакаше наблизо. — А сега, миличка, би ли ни зарадвала с описание на приказните десерти, от които бихме могли да си изберем в деня на Рождество Господне?
    И я погледна едва ли не с похотлива усмивка, сякаш каквото и да му предложеше тя, то нямаше да е така вкусно, като самата нея. Шадоу се притесни много: все едно гледаше как стар вълк дебне сърничка, прекалено млада, за да знае, че ако не побегне, ако не побегне веднага, ще свърши на някоя полянка, където гарваните ще изкълват до бяло костите й.
    Момичето се изчерви отново и им каза, че десертът е ябълков сладкиш а la mode — „Това означава, че е с топка ванилов сладолед“, — коледна торта а la mode и червено-зелен крем. Уензди я погледна в очите и заяви, че ще опита коледната торта а la mode. Шадоу не си поръча нищо.
    — И понеже стана дума за измами — допълни Уензди, — Играта с цигулката се прилага от триста, ако не и повече години. А ако подбереш добре жертвите, можеш да я използваш още утре навсякъде в Щатите.
    — Нали каза, че любимата ти измама вече е неприложима? — напомни Шадоу.
    — Да, казах. Но не тази ми е любимата. Не, любима ми е една, която се казва Играта с епископа. В нея има всичко: тръпка, коварство, динамика, изненада. Понякога си мисля, че ако се видоизмени малко, би могло… — Той се замисли и поклати глава. — Не. Отмина й времето. Да предположим, че е 1920 година в среден или голям град, може би Чикаго, Ню Йорк или Филаделфия. Намираме се в бижутерия. Мъж, облечен като свещеник, и то не какъв да е свещеник, а цял епископ, в мораво, — влиза и избира огърлица, страхотна прелестна огърлица, изработена от диаманти и перли, и я плаща с дванайсет възможно най-нови банкноти от по сто долара. Върху най-горната има петно размазано зелено мастило и собственикът на магазина праща с извинения, но твърдо пачката банкноти в банката на ъгъла — да ги проверят. Не след дълго продавачът се връща с банкнотите. В банката казали, че никоя от тях не била фалшива. Собственикът се извинява отново, а епископът е изключително мил, проявява разбиране, напоследък по белия свят са се навъдили такива беззаконници и безбожници, по света са плъзнали такава безнравственост и разпътност… както и безсрамни жени, какво да очаква човек, при положение че всички отрепки и престъпници са изпъплили от канавката и са се заселили по екраните на киносалоните? И огърлицата е сложена в кутийка, а собственикът на бижутерията прави всичко възможно да не се пита защо един епископ купува диамантена огърлица за хиляда и двеста долара, нито защо плаща в брой. Епископът се сбогува радушно, излиза на улицата и точно тогава върху рамото му се стоварва тежка десница. „Ах, Сапуне, пак ли започна със старите номера?“ И едрото като канара ченге с вид на врял и кипял служител на реда и с честно ирландско лице вкарва епископа обратно в бижутерийния магазин. „Ще прощавате, но този човек купувал ли е нещо от вас?“, пита ченгето. „Разбира се, че не съм купувал нищо — възкликва епископът. — Кажете му, че не съм“. „Всъщност той наистина пазарува при нас отвръща бижутерът. — Купи от мен огърлица от перли и диаманти, плати в брой“. „Подръка ли са ви банкнотите, господине?“, интересува се ченгето. И така, бижутерът вади от касата дванайсетте банкноти от по сто долара и ги дава на полицая, който ги вдига към светлината и изумен клати глава: „Ах, Сапуне, Сапуне — възкликва той, — това са най-добрите, които си фалшифицирал досега. Голям майстор си, ще знаеш!“ Върху лицето на епископа грейва самодоволна усмивка. „Не можете да докажете нищо — заявява той. — И банката потвърди, че банкнотите са си истински“. „Не се и съмнявам — съгласява се врялото и кипяло ченге, — но банката едва ли е била предупредена, че в града се навърта Силвестър Сапуна, нито че фалшивите банкноти, които е пласирал в Денвър и Сейнт Луис, са с много високо качество. — При тези думи полицаят бръква в джоба на епископа и вади огърлицата. — Диаманти и перли за хиляда и двеста долара в замяна на хартия и мастило за петдесет цента — казва пазителят на реда, който очевидно по душа си е философ. — И да се представяш за божи служител. Как не те е срам!“ — заявява той, докато закопчава белезниците на епископа, който явно не е никакъв епископ, а после го повежда към изхода, но първо дава на бижутера разписка и за огърлицата, и за фалшивите долари. В края на краищата те са си веществено доказателство.
    — А наистина ли са фалшиви? — попита Шадоу.
    — Разбира се, че не. Новички банкноти, току-що изтеглени от банката, само че с отпечатък от палец и с размазано петно зелено мастило върху две-три, за да са малко по-интересни.
    Шадоу отпи от кафето. Беше по-лошо от затворническото. — Значи ченгето очевидно не е никакво ченге. А огърлицата? — Веществено доказателство — натърти Уензди, развинти капачето на солницата и изсипа малка купчинка сол върху масата. — Но бижутерът си получава квитанцията и уверението, че ще му върнат огърлицата веднага щом Сапуна бъде изправен пред съд. Получава и поздравления, задето е добросъвестен гражжданин, и гледа гордо, и вече си мисли как ще разказва истори-ята на сбирката на „Чудаците“121 другата вечер, а полицаят извежда от магазина мъжа, представил се за епископ, и както носи в единия джоб хиляда и двеста долара, а в другия диамантена огърлица за хиляда и двеста долара, тръгва с него уж към полицейския участък, където обаче никой няма да им види очите.
    Келнерката се беше върнала, за да разчисти масата.
    — Кажи ми, миличка, омъжена ли си? — попита Уензди. Тя поклати глава.
    — Учудващо е, че още никой не е грабнал такава красива млада дама.
    Той си играеше с пръст с разсипаната сол и правеше четвъртити тумбести фигури, като руни. Сервитьорката стоеше покорно до него и Шадоу си помисли, че сега прилича не толкова на сърничка, колкото на зайче, което се е озовало пред фаровете на огромен тир и е вцепенено от страх и нерешителност.
    Уензди понижи глас, така че дори Шадоу от другата страна на масата почти не го чуваше.
    — Кога ти свършва работното време?
    — В девет — рече момичето и преглътна. — Най-късно девет и половина.
    — И кой е най-добрият мотел наоколо?
    — Има един от веригата „Мотел 6“ — отговори тя. — Не е кой знае какво.
    Уензди я докосна за миг по ръката и остави по кожата й кристалчета сол. Момичето не направи и опит да ги махне.
    — За нас той ще е чертог на насладите — рече Уензди проникновено и почти нечуто.
    Келнерката го погледна. Прехапа тънки устни, поколеба се, после кимна и побягна към кухнята.
    — Бива ли такова нещо! — възмути се Шадоу. — Тя си е почти дъщеря на прокурора.
    — Никога не съм се притеснявал особено от прокурорите — отговори Уензди. — И имам нужда от нея не заради самата нея, а за да ме поразбуди. Дори цар Давид е знаел, че има само една рецепта как в старото тяло да се влее топла кръв: взимаш девица.
    Шадоу се запита дали администраторката от нощната смяна в хотела в Игъл Пойнт е била девствена.
    — Не се ли притесняваш, че ще се заразиш от нещо? — попи-та той. — Ами ако тя издуе корема? Ами ако има брат?
    — Не — отвърна Уензди. — Не се притеснявам, че ще се заразя. Мен болести не ме ловят. За съжаление хората обикновено предпочитат да стрелям нахалост, така че няма много случаи на кръстосване между различните породи. А навремето е ставало. Днес е възможно, но е малко вероятно, почти невъобразимо. Никакви притеснения в това отношение. И много момичета имат братя и бащи. Те да му мислят. В деветдесет и девет на сто от случаите вече съм се изнесъл от града.
    — Значи ще останем тук за през нощта?
    Уензди разтърка брадичката си.
    — Аз ще отседна в „Мотел 6“ — поясни той. После бръкна в джоба на сакото си. Извади ключ от входна врата, бронзов на цвят, с прикачено към него етикетче, на което на машина беше написан адрес: „Нортридж Роуд 502, ап. 3“. — А теб те чака апартамент, който се намира в далечен град. — Уензди затвори за миг очи. После ги отвори — сиви, блеснали и съвсем малко различни, и каза: — След двайсет минути оттук минава автобус на „Грейхаунд“. Спира на бензиностанцията. Ето ти билета.
    Извади сгънат автобусен билет и го подаде през масата. Шадоу го взе и го погледна.
    — Кой е този Майк Айнсел? — попита той. Върху билета беше написано това име.
    — Ти. Весела Коледа.
    — А къде се намира Лейксайд?
    — На север. Щастливият ти дом през следващите няколко месеца. А сега, тъй като добрите неща винаги вървят по три…
    Извади от джоба си пакетче, опаковано като подарък, и го побутна през масата. Остави го при бутилката кетчуп с почернели засъхнали петна по гърлото. Шадоу не посегна да го вземе.
    — Хайде де.
    Шадоу разкъса без особено желание червената хартия и извади светлокафяв портфейл от телешка кожа, лъснат от употреба. Очевидно беше на някого. Вътре имаше шофьорска книжка със снимката на Шадоу, издадена на името на Майк Айнсел с постоянен адрес в Милуоки, кредитна карта „Мастър“ пак на името на господин Айнсел и двайсет нови банкноти от по петдесет долара. Шадоу затвори портфейла, прибра го във вътрешси джоб и каза:
    — Благодаря.
    — Приеми го като тринайсета заплата за Коледа. А сега ела да те изпратя до „Грейхаунд“. Ще ти махам, докато поемаш на север.
    Излязоха от ресторанта. Шадоу направо не повярва колко се е застудило през последните няколко часа. Бе прекалено студено, за да вали сняг. Войнствено студено. Зимата беше тежка.
    — Ей. Уензди. Двете измами, за които ми разказа — измамата с цигулката и с епископа, с епископа и с ченгето…
    Той се подвоуми: опитваше се да избистри мисълта, да я фокусира.
    — Какво измамите?
    — Те са измами, които се правят от двама души. По един от всяка страна. Имал си съучастник, така ли?
    Дъхът му излизаше на валма. Той си обеща, когато пристигне в Лейксайд, да похарчи част от тринайсетата си коледна заплата за най-топлото, най-дебело зимно яке, което може да се купи с пари.
    — Да — отговори Уензди. — Да. Имах съучастник. Помощник. Но уви, тези дни отминаха. Ето я бензиностанцията, ако не ме лъжат очите, ето го и автобуса. — Той вече даваше мигач, че завива към паркинга. — Адресът ти е на ключа — обясни Уензди. — Ако някой те пита, аз съм ти вуйчо и се наричам Емерсън Борсън. Установи се в Лейксайд, племеннико Айнсел. До седмица ще дойда при теб. Ще пътуваме заедно. Ще посетим хората, които трябва да посетя. Междувременно не привличай вниманието и не си създавай неприятности.
    — А автомобилът ми? — попита Шадоу.
    — Ще се грижа добре за него. Приятно прекарване в Лейксайд — пожела му Уензди.
    Протегна ръка и Шадоу я стисна. Беше по-студена и от труп.
    — Майко мила — възкликна Шадоу. — Студен си.
    — Значи колкото по-скоро направя в мотелската стая двугърбия звяр заедно с онова сладурче от ресторанта, толкова по-добре.
    Пресегна се с другата ръка и стисна рамото на Шадоу. За един шеметен миг той получи някакво раздвоение на зрението: виждаше пред себе си прошарения мъж, който го стискаше за рамото, но виждаше и друго — много зими, стотици и стотици зими и беловлас мъж с широкопола шапка, които оби-каля от селище на селище, като се подпира на сопа, взира се през прозорците в светлината на огъня, в радостта и горящия живот който никога няма да бъде в състояние да докосне, никога няма да бъде в състояние да почувства…
    — Върви — подкани го Уензди с насърчително ръмжене. — Всичко е наред и всичко е наред, и всичко ще бъде наред. Шадоу показа билета си на шофьорката.
    — Ужасен ден за пътуване — каза тя. После добави с известна доза мрачно задоволство: — Весела Коледа.
    Автобусът бе почти празен.
    — Кога ще пристигнем в Лейксайд?
    — След два часа. Може би малко повече — отговори шофьорката. — Казват, че се задавала студена вълна.
    Тя натисна едно копче и вратите се затвориха със съсък и трясък.
    Шадоу отиде в средата на автобуса, смъкна седалката възможно най-ниско и започна да мисли. От поклащането на автобуса и от топлината се унесе и още преди да разбере, че му се спи, заспа.
    Вътре в земята и под земята. Следите по стената бяха червени като влажна глина: отпечатъци от длани, отпечатъци от пръсти и тук-там груби изображения на зверове, на хора и птици.
    Огънят още гореше и мъжът-бизон още седеше от другата страна на огъня и гледаше Шадоу с огромни очи, очи като езерца тъмна кал. Устните на бизона, обточени със сплъстена кафява козина, не се помръднаха, когато гласът му каза:
    — Е, Шадоу? Сега вярваш ли?
    — Не знам — отговори той. Забеляза, че и неговата уста не се мърда. Каквито и думи да си разменяха, те не бяха изречени — поне така, както Шадоу разбираше речта. — Ти истински ли си?
    — Вярвай — рече мъжът-бизон.
    — И ти ли… — Шадоу се подвоуми и после попита: — И ти ли си бог?
    Мъжът-бизон пъхна ръка в пламъците на огъня и извади една горяща главня. Държеше я по средата. Сините и жълти пламъци зализаха червената му ръка, но не я изгориха.
    — Тази земя тук не е за богове — отговори мъжът-бизон. Но в съня си Шадоу знаеше, че вече говори не мъжът-бизон, а огънят, че в тъмното място под земята му говори пукащият разгорял се пламък.
    — Един гмурец е извадил тази земя от дълбините на океана — каза огънят. — Един паяк я е изплел от собствената си същност. Един гарван я е изплюл. Тя е тялото на паднал отец, чиито кости са планини, а очите му — езера. Това е земя на мечти и на огън — рече пламъкът.
    Мъжът-бизон върна главнята в огъня.
    — Защо ми казваш всичко това? — попита Шадоу. — Аз не съм важен. Аз не съм нищо. Бях приличен инструктор по бодибилдинг, наистина некадърен дребен мошеник и може би не чак толкова добър съпруг, колкото си мислех… — Той замълча. — Как да помогна на Лора? — попита Шадоу мъжа-бизон. — Тя иска отново да е жива. Обещах да й помогна. Дължа й го.
    Мъжът-бизон не отговори. Посочи тавана на пещерата. Очите на Шадоу го последваха. От мъничък отвор високо горе се процеждаше мъждива зимна светлина.
    — Там горе ли? — попита Шадоу, понеже искаше да получи отговор на един от въпросите си. — Трябва да отида там ли?
    Тогава сънят го поде, представата се превърна в самото нещо, което обозначава, и Шадоу бе напъхан в камъка и земята. Беше като къртица, която се опитва да си проправи път през пръстта, като язовец, който се катери по пръстта, като мармот, който изтиква пръстта от пътя си, като мечка, ала пръстта бе прекалено твърда, прекалено плътна и той се задъхваше, а скоро не можеше и да продължи, не можеше да копае и да се катери и разбра, че ще умре някъде в дълбокото място под света.
    Не му достигаха сили. Усилията му ставаха все по-слаби. Шадоу знаеше, че макар тялото му да пътува в топъл автобус през студени гори, ако той спре да диша тук, под света, ще спре да диша и там, че дори сега се задъхва и едвам си поема въздух.
    Продължи да се бори, да избутва, но още по-вяло, за всяко движение отиваше по мъничко от скъпоценния въздух. Беше хванат в капан: не можеше да продължи напред, не можеше да се върне и назад, откъдето беше дошъл.
    — А сега да се спазарим — каза глас в съзнанието му.
    — Какво мога да предложа аз? — попита Шадоу. — Нямам нищо.
    Вече усещаше глината, мазна и скърцаща като кал в устата му.
    И тогава Шадоу каза:
    — Освен себе си. Имам себе си, нали?
    Стори му се, че всичко е притаило дъх.
    — Предлагам себе си — заяви той.
    Отговорът беше незабавен. Камъните и пръстта, които го заобикаляха, започнаха да го натискат надолу, да го мачкат толкова силно, че изцеждаха от дробовете му и последната глътка въздух. Натискът се превърна в болка, приклещила го от всички страни. Шадоу достигна връхната точка на болката и се задържа в нея с мисълта, че няма да понесе повече, ала в този миг гърчът отмина и той отново можеше да диша. Светлината отгоре бе станала по-голяма.
    Той беше изтикван към повърхността.
    Опита се да се възползва от следващия гърч на земята. Този път усети, че е изтласкван нагоре.
    При тази последна ужасна контракция болката бе невероятна, Шадоу имаше чувството, че го тикат, мачкат го, блъскат го през твърд отвор в скалата, а костите му се натрошават и плътта му става на пихтия. Когато устата и смазаната му глава се показаха от дупката, Шадоу изкрещя от страх и болка.
    Докато крещеше, се запита дали и там, в света наяве, също крещи, дали крещи и в съня си в затъмнения автобус.
    Когато отмина и този последен гърч, Шадоу бе на земята и беше впил пръсти в червената пръст.
    Надигна се, седна, избърса с ръка пръстта по лицето си и погледна нагоре към небето. Беше здрач, морав здрач, звездите вече се показваха една по една, звезди, много по-ярки и много по-живи от всички звезди, които беше виждал или си беше пред-ставял.
    — Скоро — каза зад него пукащият глас на пламъка — те ще паднат. Скоро те ще паднат и звездните хора ще срещнат земните хора. Сред тях ще има герои и мъже, които ще съсичат чудовища и ще носят познание, но никой няма да бъде бог. Това място не става за богове.
    Струя въздух, стъписваща със студенината си, докосна Шадоу по лицето. Сякаш го бяха топнали в ледена вода. Той чу гласа на шофьорката, която каза, че били в Пайнуд, „който иска да изпуши по цигара или да се поразтъпче, спираме тук за десет минути, след това продължаваме“.
    Шадоу слезе с отмалели крака от автобуса. Бяха спрели пред поредната провинциална бензиностанция, почти същата като онази, откъдето бяха тръгнали. Шофьорката помогна на две млади момичета да се качат в автобуса и натовари куфарите им в багажното отделение.
    — Ей — каза тя, когато видя Шадоу. — Вие слизахте в Лейк-сайд, нали?
    Шадоу потвърди сънено.
    — Наистина хубав град — рече шофьорката. — Понякога си мисля, че ако реша да зарежа всичко, ще се преместя в Лейксайд. По-красив град не съм виждала. Отдавна ли живеете там?
    — Отивам за пръв път.
    — На всяка цена да хапнете от пирожките в „Мейбъл“, чухте ли?
    Шадоу реши да не иска разяснение.
    — Кажете — рече той, — говорех ли насън?
    — И да сте говорили, не съм ви чула. — Тя си погледна часовника. — Хайде пак в автобуса. Ще ви извикам, щом стигнем в Лейксайд.
    Двете момичета — Шадоу се съмняваше да са по-големи от четиринайсет години, — които се бяха качили в Пайнуд, седнаха пред него. Докато подслушваше неволно, той реши, че са приятелки, а не сестри. Едната не знаеше почти нищо за секса, но знаеше много за животните, явно помагаше или прекарваше доста време в приют за животни, докато другата изобщо не се интересуваше от тях, но въоръжена със стотиците откъслечни сведения, които бе зърнала в интернет и по телевизията, си мислеше, че знае много за човешката сексуалност. Шадоу заслуша ужасен, но и развеселен момичето, което си въобразява-ше, че е наясно с подробните механизми на приложението на хапчета „Алка-Зелцер“ за подобряване на оралния секс.
    После започна да изключва момичетата и заглуши всичко освен звука на пътя и сега от време на време до него достигаха само откъслеци от разговора.
    Голди е много добро куче, чистокръвна хрътка е, дано тате се съгласи, още щом ме види, и започва да върти опашка. Коледа е, то оставаше да не ми разреши да се повозя на моторната шейна.
    Можеш да напишеш с език името си отстрани на онази му работа.
    Мъчно ми е за Санди.
    Да, и на мен.
    Казаха, че нощес ще натрупа петнайсет сантиметра, но само си измислят, измислят си прогнозата и никой не им търси сметка…
    После спирачките на автобуса изсъскаха и шофьорката се провикна: „Лейксайд!“, а вратите се отвориха с трясък. Шадоу слезе след момичетата на окъпания в светлина паркинг пред видеотека и солариум, които, както се досети, се намираха на автогарата. Беше ужасно студено, но студът бе свеж и той се разсъни. Погледна към светлините на града на юг и на запад и към бледото замръзнало езеро на изток.
    Момичетата застанаха на паркинга, като пристъпваха от крак на крак и си духаха силно на ръцете. Едното, по-малкото, стрелна с поглед Шадоу и се усмихна притеснено, когато забеляза, че го е видял.
    — Весела Коледа — пожела Шадоу.
    — Да — каза другото момиче, вероятно година-две по-голямо от първото. — Весела Коледа и на вас.
    Беше с морковеночервена коса и чипо носле, покрито със стотици хиляди лунички.
    — Градът ви е хубав — отбеляза Шадоу.
    — И ние си го харесваме — отвърна по-малкото момиче. Точно то обичаше животните. Усмихна се свенливо на Шадоу при което се показа шината със сини ластичета върху предните му зъби.
    — Приличате ми на някого — каза сериозно момичето. — Сигурно сте брат или син на някого.
    — Чуй се какви ги дрънкаш, Алисън — рече приятелката й. — Всички имат братя и бащи.
    — Друго имах предвид — възрази Алисън.
    За един бляскав бял миг всички се озоваха в светлината на фарове, обхванали ги като рамка. Зад фаровете имаше автомобил комби с майка в него, който веднага откара момичетата и саковете им и остави Шадоу сам на паркинга.
    — Млади момко! Мога ли да ви помогна с нещо? — Старецът заключваше видеотеката. Прибра ключовете в джоба си. — По Коледа не е отворено — обясни той весело на Шадоу. — Но дойдох да посрещна автобуса. Да се уверя, че всичко е наред. Няма да си простя, ако някоя клета душа се изгуби точно на Коледа. Мъжът беше достатъчно близо и Шадоу видя лицето му: старо, но доволно, лице на човек, на когото му се е случвало да пие от оцета на живота и който е установил, че като цяло той е най-често уиски, при това добро.
    — Бихте могли да ми дадете номера на местната таксиметрова компания — отговори Шадоу.
    — Бих могъл — повтори колебливо непознатият, — но по това време Том вече е в леглото и дори да го вдигнете, няма да получите удовлетворение — тази вечер го видях в пивница „Тук се отбива еленът“, беше много весел. Наистина много весел. Къде искате да отидете?
    Шадоу му показа адреса върху ключа от входната врата.
    — Това е на десет, може би на двайсет минути пеш по моста — обясни мъжът. — Но когато е толкова студено, не е приятно, а ако не знаеш къде отиваш, винаги ти се струва по-далеч, забелязвали ли сте? Първия път сякаш вървиш вечно, а после ти изглежда един миг.
    — Да — каза Шадоу. — Никога не съм си го представял така. Но сигурно е вярно.
    Старецът кимна. Върху лицето му се ширна усмивка.
    — Какво пък, Коледа е. Ще ви закарам с Теси.
    Шадоу отиде заедно с него на пътя, където беше спряна огромна стара камионетка. Имаше си стъпала пред вратите, гангстерите от бурните двайсет години на XX век сигурно щяха да се гордеят с нея. Под натриевата светлина изглеждаше тъмна, но можеше да е и червена, и зелена.
    — Това е Теси — заяви старецът. — Голяма красавица, нали?
    Потупа я собственически там, където калникът се извиваше над предната гума.
    — Какъв модел е? — полюбопитства Шадоу.
    — „Уент Фийникс“. Уент се разорил през 1931 година, марката била откупена от „Крайслър“, но автомобили от нея повече не са произвеждани. Харви Уент, основателят на фирмата, бил тукашно момче. Заминал за Калифорния и някъде през четирийсет и първа — четирийсет и втора се самоубил. Голяма трагедия.
    Купето миришеше на кожа и на застоял тютюнев дим: миризмата не беше скорошна, но през годините достатъчно хора сякаш бяха изпушили достатъчно цигари и пури в камионетката миризмата на горящ тютюн да се превърне в част от самата нея. Старецът завъртя ключа и Теси запали от първия път.
    — Утре заминава за гаража — обясни той на Шадоу. — Ще я покрия с чергило и ще стои там до пролетта. Да ви призная, и сега не е хубаво да я карам, понеже има сняг.
    — Не върви ли добре в сняг?
    — А, върви си много добре. Но от солта по шосетата тия стари хубавици ръждясват по-бързо, отколкото си представяте. Как искате, да ви карам право у вас или да направим тур за овации из града на лунна светлина?
    — Не искам да ви притеснявам…
    — Не ме притеснявате. Когато станете на моите години, ще бъдете признателен и за миг сън. Пак ще извадя късмет, ако нощес поспя и пет часа… будя се, а умът ми се върти и върти. Къде са ми добрите обноски? Казвам се Хинзелман. Можете да ме наричате и Ричи, ала всеки, който ме познава, ми вика просто Хинзелман. Бих се ръкувал с вас, но ми трябват и двете ръце, за да управлявам Теси. Тя усеща, ако не внимавам.
    — Майк Айнсел — представи се Шадоу. — Радвам се да се запознаем, Хинзелман.
    — Значи ще заобиколим езерото. Тур за овации — каза Хинзелман.
    Главната улица, по която минаваха, беше красива дори нощем изглеждаше старовремска в най-добрия смисъл на думата — сякаш от сто години хората са си я харесвали и не са бързали да похабят онова, което им допада.
    Хинзелман посочи двата градски ресторанта, покрай които минаха (единия германски, другия, както го описа, „отчасти гръцки, отчасти норвежки, с питка върху всяка чиния“), посочи хлебарницата и книжарницата („Аз твърдя, че без книжарница един град не е никакъв град. Може и да се нарича град, но ако си няма книжарница, нека знае, че не може да заблуди никого“.) Докато минаваха покрай библиотеката, подкара по-бавно, та Шадоу да я огледа хубаво. Над входа примигваха старовремски светилници — Хинзелман гордо насочи вниманието на Шадоу към тях.
    — Построена е през седемдесетте години на деветнайсети век от Джон Хенинг, местен магнат, производител на дървесина. Искал е да я нарекат библиотека „Хенинг“, но след като починал, започнали да й викат библиотека „Лейксайд“ и според мен ще си остане така до края на всички времена. Нали е истинска мечта?
    Гордееше се така, сякаш сам я е строил. На Шадоу сградата му заприлича на замък и той го сподели със стареца.
    — Вярно е — съгласи се Хинзелман. — Кулички и всичко останало. Хенинг е държал да изглежда така отвън. Вътре още си стоят едновремешните чамови лавици. Мириам Шулц иска да ги махне и да обнови библиотеката, но сградата е включена в някакъв регистър на историческите забележителности и библи-отекарката не може да направи нищо.
    Минаха откъм южната страна на езерото, пътят беше на десетина метра над него. Градът го опасваше от всички страни. Шадоу видя петната матовобял лед по езерото, тук-там проблясваше и лъскава вода, отразила светлините на града.
    — Както гледам, е замръзнало — каза той.
    — Замръзнало е от цял месец — обясни Хинзелман. — Матовите петна са преспи, а лъскавите — лед. Замръзна веднага след Деня на благодарността, една мразовита нощ, замръзна и сега е гладко като стъкло. Вие, господин Айнсел, ходите ли да ловите риба на дупка?
    — Никога не съм ходил.
    — Това е най-хубавото, което може да направи един мъж. Ловиш не риба, ловиш душевно спокойствие, което в края на деня отнасяш вкъщи.
    — Ще го запомня. — Шадоу надзърна през прозореца на Теси към езерото. — Вече може ли да се върви по него?
    — Може. Може и кола да се кара, но лично аз още не бих рискувал. Тук студът скова преди месец и половина — каза Хинзелман. — Но трябва да призная, че при нас, в Северен Уисконсин, всичко замръзва по-бързо, отколкото почти навсякъде другаде. Веднъж бях излязъл на лов, на лов за едър дивеч, беше преди трийсетина-четирийсет години, и се прицелих в един елен, но не го улучих и той хукна да бяга през гората — това стана в северния край на езерото, близо до мястото, където ще живеете, Майк. Беше най-красивият елен, който съм виждал, едър такъв като кон, честна дума. Бях млад и нахъсен и макар че оная година бе паднал сняг още по Вси светии, а тогава беше Денят на благодарността, по земята още имаше чист сняг, чист и непокътнат, и аз виждах следите на елена. Доколкото можех да преценя, той се беше паникьосал и бе побягнал към езерото. Само глупак се опитва да догони елен, но аз съм си такъв, голям глупак, хукнах подире му и що да видя, той нагазил в езерото, стои там, на дълбочина двайсетина-трийсет сантиметра, и ме гледа. И точно тогава слънцето се скри зад един облак и всичко се заледи — за десетина минути температурата бе паднала с десет градуса, наистина. И еленът значи иска да побегне, а не може да се помръдне. Замръзнал е заедно с леда. Аз пък бавно отидох при него. Виждам, че животинката иска да побегне, но се е вледенила и не може. Но и дума не може да става аз да застрелям беззащитна твар, когато тя не може да се помръдне — що за човек ще съм, ако го направя, а? И така, взимам пушката и стрелям във въздуха. И гърмежът беше достатъчен, та еленът направо да изскочи от кожата си: като видя, че краката му са замръзнали в леда, направи точно това. Остави си кожата и рогата, заклещени в леда, и се юрна презглава обратно към гората, розов като току-що родена мишка, трепери целият, направо ще се пръсне. Чувствах угризения, затова поговорих с жените от Дамския клуб по плетене в Лейксайд да му изплетат топла дреха, та да си я носи до пролетта, и те му изплетоха нещо като пуловер, та да не премръзне до смърт. То се знае, ние отнесохме майтапа, защото пуловерът, дето го оплетоха жените, беше от яркооранжева прежда, та никой ловец вече да не стреля по елена. По време на ловния сезон ловците по тия места носят оранжево — обясни старецът. — А ако мисли-те, че в разказа ми има и една лъжа, мога да ви докажа. И до ден днешен държа рогата на елена у дома в хола. Шадоу се засмя, а старецът се усмихна доволно, като безспорен майстор. Спряха пред една тухлена сграда с голяма дървена тераса, окичена със златни празнични лампички, които мигаха приканващо.
    — Това е номер петстотин и две — каза Хинзелман. — Апартамент трети е на последния етаж, откъм другата страна, с изглед към езерото е. Пристигнахме, Майк.
    — Благодаря ви, господин Хинзелман. Дължа ли ви нещо за бензина?
    — Наричайте ме просто Хинзелман. И не ми дължите и цент. Весела Коледа от мен и от Теси.
    — Сигурен ли сте, че няма да приемете нищо?
    Старецът се почеса по брадичката.
    — Знаете ли какво — подхвана той. — През следващата седмица ще дойда да ви продам няколко билета. За нашата игра. С благотворителна цел. А сега, млади момко, можете да се пъхате в леглото.
    Шадоу се усмихна и каза:
    — Весела Коледа, Хинзелман.
    Старецът се ръкува с него. Ръката му беше с червени кокалчета, твърда и мазолеста като дъбов клон.
    — Внимавайте, докато се качвате, хлъзгаво е. Виждам вратата ви оттук, от онази страна, ето там! Ще изчакам, докато влезете. Само ми дайте знак, че всичко е наред, вдигнете палци и аз ще си тръгна.
    Стоя на включен двигател, докато Шадоу се качваше по дървеното стълбище и отключваше. Входната врата се отвори. Младият мъж вдигна палци и старецът в „Уент“ Теси — при мисълта за автомобила с име Шадоу се усмихна още веднъж, — та Хинзелман и Теси завиха и се отправиха обратно към моста.
    Шадоу затвори входната врата. Стаята беше леденостудена. Миришеше на хора, отишли да живеят други животи, и на всичко, което са яли и за което са мечтали. Шадоу пусна радиатора на двайсет градуса. Влезе в тясната кухничка, провери шкафовете, отвори хладилника с цвят на авокадо, той обаче беше празен. Никаква изненада в това отношение. Поне миришеше на чисто, а не на мухъл.
    До кухнята имаше малка спалня с гол матрак, а до нея — още по-малка баня, едва ли не стойка за душ. В тоалетната чиния плаваше отколешен фас, от който водата беше станала кафеникава. Шадоу пусна водата, за да махне фаса.
    Намери в един от шкафовете чаршафи и одеяла и застла леглото. После си изу обувките, съблече якето, махна си часовника и легна, както беше с дрехите — питаше се колко ли време ще мине, докато се стопли.
    Светлините угаснаха и настъпи мълчание, почти пълно, нищо друго освен бръмченето на хладилника и някъде в сградата пуснато радио. Шадоу лежеше в мрака и се чудеше дали не се е наспал в автобуса на „Грейхаунд“, дали гладът, съчетан със студа, новото легло, безумието на последните няколко седмици няма да го държат буден цяла нощ.
    Чу в тишината как нещо пука като изстрел. Клон, помисли си той, или ледът. Навън всичко замръзваше.
    Колко ли трябваше да чака, докато Уензди дойде да го вземе? Ден? Седмица? Шадоу знаеше, че колкото и да се забави Уензди, той трябва да насочи вниманието си към нещо. Реши отново да упражнява фокусите с монетите, докато ги усвои („Упражнявай всичките си фокуси — пошушна някой в главата му с глас, който не беше негов, — всички без един, без фокуса, който ти показа клетият мъртъв Суийни, издъхнал от премръзване, от студ и от това, че е бил забравен, още веднъж те моля, само не и този фокус. Него недей“.)
    Но градът наистина беше хубав. Шадоу го чувстваше.
    Сети се за съня си, ако изобщо беше сън, онази първа вечер в Кайро. Сети се за Зора… как ли, дявол да го вземе, се казваше? Среднощната сестра.
    После се сети за Лора…
    Мисълта за нея сякаш отвори прозорец в съзнанието му. Шадоу виждаше Лора. Виждаше я някак.
    Тя беше в Игъл Пойнт, в задния двор на голямата къща на майка си.
    Лора стоеше на студа, който вече не усещаше или който усещаше през цялото време, стоеше пред къщата, която майка й беше купила през 1989 година с парите от застраховката, след като бащата на Лора — Харви Маккейб, бе починал от инфаркт, докато се напъвал в тоалетната, и долепила студени длани до стъклото, гледаше вътре, макар че дъхът й не оставяше пара по него, не оставяше никаква пара, гледаше майка си, сестра си, децата на сестра си и мъжа й, дошли от Тексас за Коледа.
    Навън в мрака, там беше Лора и не можеше да се сдържи да не погледне.
    Очите на Шадоу засмъдяха от сълзите и той се претърколи в леглото.
    Чувстваше се като любопитен натрапник и пренасочи мислите си, като им нареди да се върнат при него: виждаше езерото, разпростряло се долу, а вятърът духаше и духаше от север и протягаше вледенени пръсти, сто пъти по-студени от пръстите на всеки труп.
    Сега дишането на Шадоу беше станало повърхностно. Той чуваше как вятърът се засилва, чуваше горчиви писъци из къщата и за миг му се стори, че чува във вятъра и думи.
    Щом трябваше да е някъде, преспокойно можеше да е и тук помисли той и заспа.
ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ. ЕДИН РАЗГОВОР
    Зън-зън.
    — Госпожица Кроу122?
    — Да.
    — Госпожица Саманта Блак123 Кроу?
    — Да.
    — Нали нямате нищо против да ви зададем няколко въпроса.
    — Ченгета ли сте? Какви сте?
    — Аз се казвам Таун124. Колегата е господин Роуд125. Разследваме изчезването на двама наши колеги.
    — Как се казват?
    — Моля?
    — Кажете ми имената им. Искам да знам как са се казвали. Вашите колеги де. Кажете ми имената им и може би ще ви помогна.
    — Добре. Казваха се господин Стоун и господин Уд. А сега може ли да ви зададем няколко въпроса?
    — Ама вие какво, виждате нещо и го превръщате в име, така ли? О, да, вие сигурно сте господин Сайдуок126, той е господин Карпит127! предайте много поздрави на господин Еърплейн128.
    — Много смешно, няма що, госпожице. Първи въпрос: искаме да знаем дали сте виждали този мъж. Ето го. Можете да вземете снимката.
    — Виж ти! В профил и в анфас, с номер отдолу… И е едър. Но е хубав. Какво е направил?
    — Преди няколко години е участвал като шофьор в банков обир в малък град. Двамата му съучастници решили да задържат цялата плячка за себе си и да го излъжат. Той се ядосал. Намерил ги. За малко да убие единия с голи ръце. Прокуратурата сключила сделка с мъжете, които наранил, и те свидетелствали срещу него. Този тук, Шадоу де, получил присъда от шест години. Излежал три. Мен ако питате, типове като него просто трябва да ги заключват някъде и да изхвърлят ключа.
    — Знаете ли, никога не съм чувала някой да казва това в истинския живот. Най-малкото на глас.
    — Какво да казва, госпожице Кроу?
    — Плячка. Не е дума, която ще чуеш да изричат хората. По филмите може и да я казват. Но не и в живота.
    — Това, госпожице Кроу, не е филм.
    — Блак Кроу. Аз съм госпожица Блак Кроу. Приятелите ме наричат Сам.
    — Разбрах, Сам. А сега за този мъж…
    — Но вие не сте ми приятели. Вие ме наричайте госпожица Блак Кроу.
    — Слушай, малка надута…
    — Спокойно, господин Роуд. Сам… извинявайте, госпожице… госпожица Блак Кроу е готова да ни помогне. Тя е гражданка, която спазва законите.
    — Знаем, госпожице, че сте помогнали на Шадоу. Видели са ви заедно с него в бял шевролет „Нова“. Возил ви е на автостоп. Водил ви е на вечеря. Каза ли нещо, което да ни помогне в разследването? Изчезнаха двама от най-способните ни хора.
    — Никога не съм го срещала.
    — Срещали сте го. Много ви моля, не правете грешката да смятате, че сме глупави. Ние не сме глупави.
    — Хмм. Срещам се с много хора. Може и да съм го срещала и вече да съм забравила.
    — Наистина е само във ваша полза, госпожице, да ни съдействате.
    — В противен случай ще се наложи да ме запознаете с приятелите си господин Тъмскрус129 и господин Пентотал130, така ли?
    — Само си усложнявате живота, госпожице.
    — Виж ти! Съжалявам. Има ли нещо друго? Защото смятам да ви кажа едно „чао“ и да ви затръшна вратата, а вие вероятно ще се качите на господин Кар131 и ще си заминете.
    — Няма да забравим, уважаема госпожице, че сте ни отказали съдействие.
    — Чао!
    Щрак.

Глава 10

    Всичките си тайни ще ти кажа, но за миналото си ще те излъжа, затова прати ме ти завинаги в леглото.
Том Уейтс132, „Танго, докато заболи“
    Цял живот в мрак, сред мръсотия, това сънува Шадоу първата нощ в Лейксайд. Детски живот, много отдавна и много далеч, в земи отвъд океана, в земите, където слънцето изгрява. Ала животът му не съдържаше изгреви, съдържаше само сумрак денем и слепота нощем.

    Никой не му говореше. Той чуваше човешки гласове, които долитаха отвън, но разбираше човешката реч точно толкова, колкото бухането на бухалите и воя на кучетата.
    Помнеше или си мислеше, че помни, една нощ преди половин живот, когато един от големите човеци беше влязъл тихо и не го беше набил или нахранил. Беше жена, беше го вдигнала до гърдата си и го беше прегърнала. Миришеше хубаво. От лицето й върху неговото бяха паднали топли капки. Той се уплаши и заплака. Жената го сложи припряно на сламата, излезе от колибата и завърза вратата след себе си.
    Той помнеше този миг, който му беше скъп, точно както помнеше сладостта на зелевия кочан, тръпчивия вкус на сливи, хрупането на ябълки, мазния вкус на хубава печена риба.
    Сега виждаше в светлината на огъня лицата, всички гледаха как го извеждат от колибата за пръв път, който бе и единствен. Така значи изглеждали хората. Беше расъл в мрак и никога не бе виждал човешки лица. Всичко беше съвсем ново. И странно. Очите го заболяха от светлината на огъня. Надянаха му на врата въже, за да го отведат при мъжа, който го чакаше.
    И когато първото острие се вдигна в светлината на огъня, само как ревна тълпата. Детето от мрака се засмя заедно с хората, радостно и свободно.
    После острието се спусна.
    Шадоу отвори очи и усети, че е гладен и премръзнал в жилище с пласт скреж, замъглил стъклото на прозореца отвътре. „Замръзналият ми дъх“, помисли си той. Стана от леглото, доволен, че не трябва да се облича. Докато минаваше покрай про-зореца, драсна с нокът по него и усети как скрежът се събира под нокътя, после се топи и става на капка.
    Опита се да си припомни съня, ала не си спомни нищо освен нещастие и мрак.
    Обу си обувките. Каза си, че може да отиде пеш в центъра: ако беше схванал правилно географията на града, трябваше да мине по моста в северния край на езерото. Облече си тънкото яке и се сети как си обеща да си купи топло зимно яке, после отвори вратата на жилището и излезе на дъсчената тераса. Студът отнесе дъха му: Шадоу си пое въздух и усети как всички косъмчета в ноздрите му се вледеняват. От терасата имаше хубав изглед към езерото — накъсани петна от сиво, заобиколени от белота.
    Студената вълна беше дошла, нямаше никакво съмнение. Сигурно беше към минус двайсет и разходката нямаше да е от най-приятните, но Шадоу беше убеден, че все ще стигне безпрепятствено до центъра на града. Какво му беше казал Хинзелман, май че е десет минути пеша. А Шадоу беше як мъж. Щеше да върви бързо и да се стопли.
    Тръгна на юг, към моста.
    Скоро започна да кашля със суха хриплива кашлица, защото хапещо студеният въздух бе докоснал дробовете му. После го заболяха ушите, лицето и устните, заболяха го и краката. Той пъхна дълбоко в джобовете ръцете си и стисна пръсти, за да спести малко топлинка. Усети, че си е спомнил преувеличените разкази на Лайсмит Тъжния за зимите в Минесота, особено онзи за ловеца: някаква мечка го подгонила в смразяващия студ и той се качил на едно дърво, където си извадил члена и се изпикал на извита жълта струя димяща урина, която, още преди да стигне земята, се вледенила, а ловецът се пързулнал към свободата по твърдата като камък дъга от замръзнала пикня. Крива усмивка при този спомен и поредната суха болезнена кашлица.
    Стъпка след стъпка след стъпка. Шадоу погледна назад. Жилищният блок не бе чак толкова далеч, колкото беше очаквал.
    Реши, че е сбъркал, като е тръгнал пеш. Но сега вече бе на три-четири минути от жилището и виждаше моста над езерото. Беше точно толкова разумно да продължи, колкото и да се върне (и после какво? Да повика такси по телефона, който не работеше? Да чака пролетта? „В жилището няма храна“, напомни си Шадоу).
    Продължи да върви, като пътем преразгледа мнението си за температурата. Минус двайсет? Може би минус трийсет, онази странна точка върху термометъра, за която Целзий и Фаренхайт казват едно и също. Вероятно не беше чак толкова студено. Но имаше мразовит вятър, силен, устойчив и постоянен, духаше над езерото и идваше през Канада от Северния полюс.
    Шадоу си спомни със завист химическите ръкавици и терлици. Съжали, че няма още. Вървя може би още десет минути, а мостът не изглеждаше по-близо. Беше му прекалено студено, за да трепери. Очите го боляха. Това не бе какъв да е студ: това бе научна фантастика. Разказ, където действието се развива на обратната страна на Меркурий едно време, когато се е смятало, че Меркурий има обратна страна. Някъде на каменистия Плутон, където Слънцето е просто поредната звезда, светеща малко по-ярко в мрака. „Това — помисли си Шадоу — е само на косъм от местата, където въздухът идва на кофи и се излива като бира“.
    Автомобилите, които от време на време профучаваха с тътен покрай него, му се струваха свръхестествени: космически кораби замръзнали пакетчета от метал и стъкло, населявани от хора, които бяха облечени по-топло от него. В главата му зазвуча стара песен, която майка му бе обичала, „Да вървиш из зимната страна на чудесата“, и той си я затананика със стиснати устни, като крачеше в такт с нея.
    Вече изобщо не чувстваше краката си. Погледна към обувките си от черна кожа, към тънките памучни чорапи и наистина се притесни, че ходилата му ще измръзнат.
    Това вече не беше шега. Не беше безразсъдство, беше се прехвърлило отвъд чертата, за да се озове в територията на истинското двайсет и четири каратово „Мили Боже, наистина загазих“. Дрехите му бяха сякаш от мрежа или от дантела: вятърът минаваше през него, вледеняваше костите му и мозъка на костите, вледеняваше миглите, вледеняваше топлото местенце под топките му, скрили се в кухината на срамната кост.
    „Трябва да вървя — каза си той. — Трябва да вървя. Когато се прибера, мога да спра и да изпия кофа въздух“. В главата му зазвуча парче на „Бийтълс“ и той тръгна в такт с него. Чак когато стигна до хора, се усети, че си тананика „Помощ“.
    Беше излязъл почти при моста. Трябваше да мине по него, после до магазините западно от езерото имаше още десет минути може би малко повече…
    Подмина го черен автомобил, спря, после зави в мъглив облак от отработени газове и закова до него. Прозорецът се плъзна надолу и парата и мъглицата от прозореца се сляха с отработените газове, за да образуват змейски дъх, който обви колата.
    — Всичко наред ли е? — попита ченгето отвътре.
    Отпърво Шадоу понечи да отговори по инстинкт: „Да, благодаря, господин полицай“. Но вече бе твърде късно за това и той каза:
    — Мисля, че измръзнах. Тръгнах пеш към Лейксайд, за да купя храна и дрехи, но явно съм подценил разстоянието. — Беше стигнал дотук в изречението, изникнало в главата му, когато усети, че от устата му излиза само: — П-п-премръзнал съм. — И тракане на зъби, затова рече: — Из-з-звинявайте. Студено ми е. Извинявайте.
    Ченгето отвори задната врата на автомобила и каза:
    — Качвайте се веднага. Чухте ли ме?
    Шадоу се качи признателно, седна отзад и разтърка ръце, като се опитваше да не се притеснява за премръзналите пръсти на краката си. Полицаят хвана волана. Шадоу го погледна през металната решетка. Опита се да не мисли за последния път, когато бе седял отзад в полицейски автомобил, да не забелязва, че задните врати са без дръжки, и да се съсредоточи върху ръцете си, които разтъркваше, за да им върне живота. Болеше го лицето, боляха го червените пръсти и сега от топлината пръстите на краката също започваха да го болят. Това обаче бе добър знак.
    Ченгето потегли.
    — Знаете ли — подхвана то, без да се обръща към Шадоу, само заговори малко по-високо, — ще прощавате, но наистина сте постъпили много глупаво. Не сте ли чули препоръките на синоптиците? Навън е минус двайсет. Един бог знае колко градуса е севернякът, дали минус петдесет, дали минус шейсет, макар че според мен, ако температурата е минус двайсет, последното, за което трябва да мисли човек, е севернякът.
    — Благодаря — каза Шадоу. — Благодаря, че спряхте. Страшно признателен съм ви.
    — Сутринта в Райнландър една жена излязла само по пеньоар и пантофи да напълни хранилката за птици и замръзнала на тротоара, замръзнала в буквалния смисъл. Сега е в интензивното отделение. Сутринта съобщиха по телевизията. Отскоро сте в града, нали?
    — Пристигнах нощес с „Грейхаунд“. Смятах днес да си купя топли дрехи, храна и кола. Не очаквах, че ще е толкова студено.
    — Да — каза ченгето. — И мен студът ме завари неподготвен. Бях погълнат от тревоги за глобалното затопляне. Казвам се Чад Мълиган. Шеф на полицията съм тук, в Лейксайд.
    — Майк Айнсел.
    — Приятно ми е, Майк. По-добре ли сте вече?
    — Да, малко по-добре.
    — И така, къде да ви откарам най-напред?
    Шадоу доближи ръце до топлата струя долу. Пръстите го боляха и той ги дръпна. Нека се стоплят сами.
    — Можете ли само да ме хвърлите до центъра?
    — И дума да не става. Освен ако не поискате да шофирам автомобил, с който бягате след банков обир, съм готов да ви откарам където кажете. Приемете го като инициатива на комитета по посрещането ви в нашия град.
    — Вие откъде предлагате да започнем?
    — Значи сте пристигнали нощес?
    — Точно така.
    — Закусили ли сте?
    — Още не.
    — В такъв случай има едно място, което ми се струва чудесна отправна точка — заяви Мълиган. Вече слизаха от моста и навлизаха в северозападната част на града. — Това е главната улица — обясни полицаят, — а това тук е градският площад — допълни, след като прекоси главната улица и зави надясно.
    Дори през зимата площадът беше внушителен, ала Шадоу знаеше, че мястото е правено, за да бъде гледано през лятото: тогава тук вероятно имаше истинско буйство от багри, от макове и перуники, от какви ли не цветя, и брезовата горичка в единия край сигурно приличаше на сребристозелено островче. Сега площадът беше безцветен, красив, както са красиви скелетите, естрадата за оркестъра беше пуста, шадраванът беше спрян за през зимата, кметството от кафяв пясъчник бе надянало бял снежен калпак.
    — А това тук е „Мейбъл“ — завърши Чад Мълиган, докато спираше пред стара сграда с огромна витрина в западния край на площада.
    Слезе и отвори вратата на Шадоу. Двамата наведоха глави, за да се предпазят от студа и вятъра, забързаха през тротоара и влязоха в топло заведение, което ухаеше на току-що опечен хляб, на пасти, супа и бекон.
    Беше почти празно. Мълиган седна на една маса, Шадоу се разположи срещу него. Подозираше, че полицаят прави всичко това, за да види що за птица е новопристигналият. Но можеше и да е такъв, какъвто изглеждаше: приятелски настроен, отзивчив, добряк.
    При тях със забързана крачка дойде жена, която бе не дебела, а едра, едра жена, прехвърлила шейсетте, с коса с цвят на кафява бутилка.
    — Здрасти, Чад — поздрави тя. — Пийнете по едно какао, докато избирате.
    Връчи им два ламинирани листа с менюто.
    — Но без сметана — съгласи се той. — Мейбъл ме познава прекалено добре — рече полицаят на Шадоу. — Вие, приятелю, какво ще си поръчате?
    — И аз не бих отказал едно какао с мляко — отговори Шадоу. — Но на мен ми сложете от битата сметана.
    — Чудесно — каза Мейбъл. — Живейте опасно, драги. Няма ли да ме запознаеш, Чад? Този младеж нов полицай ли е?
    — Засега не — отговори Чад Мълиган и белите му зъби блеснаха. — Това е Майк Айнсел. Пристигнал е нощес. А сега нали ще ме извините.
    Стана, отиде в дъното на помещението и влезе през врата с табела „ПОЙНТЕРИ“. На другата пишеше „СЕТЕРИ“.
    — Значи вие сте новият човек в жилището на Нортридж Роуд. Там преди живееха Пилзенови. А, да, сещам се кой сте — заяви тя весело. — Днес Хинзелман намина за сутрешната си пирожка и ми разказа всичко за вас. Само какао с мляко ли ще пиете, или искате да видите и листа с менюто за закуска?
    — Ще закуся — отвърна Шадоу. — Какво ще ми препоръчате.
    — Всичко — каза Мейбъл. — Сама го правя. Но това е най-южната и най-източната точка от полуострова, където можете да хапнете пирожки, а те са наистина вкусни. Ще ви стоплят и ще ви заситят. Моят специалитет.
    Шадоу нямаше представа какво е това „пирожка“, но си поръча една и след няколко мига Мейбъл се върна с чиния, която имаше нещо като топка от тесто. Беше сложено върху хартиена салфетка. Шадоу го взе заедно със салфетката и отхапа: беше топло, с пълнеж от месо, картофи, моркови и кромид.
    — За пръв път ям пирожки — каза той. — Наистина е много вкусно. — Правим ги само на полуострова — обясни съдържателката. — Трябва да стигнете поне в Айрънуд, за да ги намерите. Донесли са ги мъжете от Корнуол, които навремето дошли тук, за да работят в рудниците.
    — На полуострова ли?
    — Да, горният край на полуострова. Малка част от Мичиган, пада се на североизток.
    Шефът на полицейския участък се върна, надигна какаото и сръбна шумно.
    — Какво правиш, Мейбъл, насилваш този симпатичен младеж да ти яде пирожките ли? — попита той.
    — Вкусна е — каза Шадоу.
    И наистина си беше така: сочна вкуснотия в топло тесто.
    — Отиват право в стомаха — рече Чад Мълиган и се потупа по шкембето. — Предупреждавам ви. Добре. И така, търсите кола.
    Без канадката беше длъгнест, с кръгло шкембенце. Изглеждаше уморен и оправен, приличаше повече на инженер, отколкото на полицай.
    Шадоу кимна с пълна уста.
    — Добре тогава. Звъннах тук-там. Джъстин Либовиц си продава джипа, иска му четири хиляди долара, ще склони и на три. Семейство Гънтър са обявили за продан тойотата си четири по четири — голяма грозотия — преди цели осем месеца и сега вече сигурно ще ви платят, само и само да я махнете от двора им. Ако нямате нищо против автомобилът да е грозен, ще го вземете много изгодно. Звъннах от телефона в мъжката тоалетна, оставих съобщение на Миси Гънтър в „Недвижими имоти Лейксайд“, тя още не беше отишла на работа, сигурно е на фризьор при Шейла.
    Шадоу продължи да яде пирожката, която си оставаше все така вкусна. Беше удивително засищаща. „Храна, която се лепи по ребрата ти — казваше навремето майка му. — Лепи ти се отстрани“.
    — И така — подхвана пак шефът на полицейския участък Чад Мълиган, докато бършеше пяната от какаото от устните си. — Предлагам следващата ни спирка да е магазинът „Всичко за дома и фермата“, за да ви купим истински зимни дрехи после ще се отбием в „Най-вкусната храна“ на Дейв, за да напълните хладилника, след това ще ви хвърля до „Недвижими имоти Лейксайд“. Ако броите веднага хиляда долара за колата, ще ви я продадат още сега, ако ли не, ще ви я дадат на изплащане за четири месеца, по петстотин долара на месец. Както казах, автомобилът е много грозен, но ако онова хлапе не го беше боядисало в мораво, щеше да си струва десетина хиляди, надежден е и мен ако питате, ви трябва именно такъв, за да презимувате тук.
    — Много мило от ваша страна — каза Шадоу. — Но не трябва ли да хващате престъпници, вместо да помагате на новопристигнали? Не че се оплаквам.
    — Всички му го казваме — прихна Мейбъл.
    Мълиган сви рамене и каза непринудено:
    — Градът ни е добър. Нямаме големи неприятности. Е, все ще се намери някой, който да превиши скоростта, което не е лошо, защото именно от глобите ми идва заплатата. В петък и в събота вечер се случва някой да се напие и да си набие жената или мъжа, повярвайте, среща се и второто. Мъже и жени. Иначе е спокойно. Викат ме, ако някой си е забравил ключовете в автомобила. Заради лаещи кучета. Веднъж годишно спипват един-двама гимназисти да пушат трева зад евтините трибуни. Най-голямото закононарушение, с което сме се занимавали през последните пет години, беше, когато Дан Шварц се напи и започна да стреля по собствената си каравана, после хукна да бяга по главната улица с инвалидната количка, като размахваше проклетата пушка и се заканваше, че щял да застреля на място всеки, който се опита да му попречи да излезе на между-щатската магистрала. Ако не ме лъже паметта, беше тръгнал към Вашингтон, за да теглел куршума на президента. Още ме избива на смях, когато се сетя как се беше отправил към магис-тралата с инвалидната количка — отзад имаше стикер: „Я, непълнолетен престъпник чука вашата най-добра ученичка“ — Помниш ли, Мейбъл?
    Тя кимна намусена. На нея явно не й се струваше чак толкова смешно, както на Мълиган.
    — И какво направихте? — попита Шадоу.
    — Разговарях с него. Даде ми пушката. Преспа в предварителния арест. Свястно момче е, просто се беше напил и беше нещо разстроен.
    Шадоу плати закуската и двете чаши какао с мляко — въпреки не особено убедителните възражения на Чад Мълиган. „Всичко за дома и фермата“ се помещаваше в сграда с размерите на склад в южния край на града и вътре се продаваше всичко, като се почне от трактори и се стигне до играчки (играчките заедно с коледната украса вече бяха преоценени). Магазинът гъмжеше от следколедни пазаруващи. Шадоу позна по-малкото от момичетата, които бяха седели пред него в автобуса. Вървеше бавно след майка си и баща си. Шадоу му махна и то му отвърна с колеблива синьоластична усмивка. Той се запита как ли ще изглежда след десет години.
    Вероятно щеше да е хубаво като младата касиерка, която провери покупките с тракащата като пистолет машинка в ръката си — Шадоу не се и съмняваше, че тя ще засече и трактор, ако някой се опита да го изкара, без да е платил.
    — Десет чифта наполеонки? — попита момичето. — Запасявате се, а?
    Приличаше на изгряваща кинозвезда.
    Шадоу отново се почувства четиринайсетгодишен, глупав, с вързан език. Не каза нищо, докато касиерката проверяваше подплатените ботуши, ръкавиците, пуловерите и пухенката.
    Той не изгаряше от желание да подлага на проверка кредитната карта, която му бе дал Уензди, особено при положение, че шефът на полицейския участък Мълиган стоеше услужливо до него, затова плати всичко в брой. После отнесе пликовете в мъжката тоалетна и излезе, облечен в много от покупките.
    — Изглеждате добре, приятелю — отбеляза Мълиган.
    — Поне ми е топло — отвърна Шадоу и наистина му беше топло и навън, на паркинга, макар че студеният вятър пърлеше кожата на лицето му.
    По покана на Мълиган сложи пазарските пликове отзад в полицейския автомобил и се качи отпред до него.
    — И така, с какво се занимавате, господин Айнсел? — попита шефът на полицията. — Едър мъж като вас. Какъв сте по професия и ще я упражнявате ли в Лейксайд?
    Сърцето на Шадоу се разтуптя, но гласът му не трепна.
    — Работя при вуйчо си. Той купува и продава разни неща из цялата страна. Аз само ги пренасям, ако са тежки.
    — Добре ли ви плаща?
    — Роднина съм му. Знае, че няма да му искам много, пък и усвоявам занаята. Докато реша с какво всъщност искам да се занимавам.
    Думите излизаха убедително и гладко като змия. В този миг Шадоу знаеше всичко за огромния Майк Айнсел и той му беше симпатичен. Майк Айнсел нямаше проблемите на Шадоу. Айнсел никога не се беше женил. Майк Айнсел никога не бе разпитван в товарен влак от господин Уд и господин Стоун. Теле-визиите не разговаряха с Майк Айнсел („Искаш ли да видиш циците на Лили?“, попита глас в главата му). Майк Айнсел не сънуваше кошмари и не бе убеден, че се задава буря.
    В „Най-вкусната храна“ на Дейв Шадоу напазарува, както би пазарувал в някой супермаркет на бензиностанция: мляко, яйца, хляб, ябълки, сирене, сладки. Колкото да му се намира храна. Щеше да напазарува истински по-нататък. Докато той обикаляше, Мълиган поздравяваше ту един, ту друг и им представяше Шадоу.
    — Това е Майк Айнсел, взел е празното жилище в къщата на Пилзенови. Дето е отзад — обясняваше полицаят.
    Шадоу се отказа да помни имена. Само се ръкуваше с хората й се усмихваше; беше се поизпотил и се чувстваше неудобно с многото катове дрехи в топлия магазин.
    Чад Мълиган го закара отсреща, в „Недвижими имоти Лейксайд“. Нямаше нужда да представят Шадоу на Миси Гънтър с нейната току-що направена и лакирана коса, тя знаеше много добре кой е. Ами да, симпатичният господин Борсън, вуйчо му Емерсън, такъв мил човек, идвал при тях кога, преди месец и половина — два, и наел жилището горе в старата къща на Пилзенови, гледката не е ли страхотна? Почакайте, миличък, да се запролети, ние сме големи късметлии, през лятото много от езерата в тази част на света жабунясват, чак да ти се догади, докато нашето езеро, да, и на Четвърти юли можеш да си пиеш вода направо от него, и господин Бирсън е платил наема за цяла година, а колкото до тойтота четири по четири, Миси Гънтър не можела да повярва, че Чад Мълиган още я помнел, и да, тя би дала всичко, за да се отърве от нея. Честно казано, се примирила, че тази година ще я даде на Хинзелман, да я използва в играта със залаганията, поне Миси да не плащала пътен данък, не че колата била за изхвърляне, съвсем не, не, била на сина й, преди той да замине да учи в Грийн Бей, един ден я боядисал морава и ха-ха, Миси Гънтър определено се надявала Майк Айнсел да обича моравия цвят, друго нямала какво да каже, и ако той не купел автомобила, тя щяла да го разбере…
    Някъде по средата на тази литания шефът на полицията Мълиган се извини.
    — Трябва да се връщам в участъка. Радвам се, че се запознахме Майк — каза той и премести пазарските пликове на Шадоу отзад в комбито на Миси Гънтър.
    Тя го закара у тях и той видя пред къщата очукан автомобил. Наветият сняг го беше оцветил до половината в ослепително бяло, а другата половина бе боядисана в капчесто мораво, каквото трябва да си много пиян, и то често, та дори да започнеш да го харесваш.
    Въпреки това автомобилът запали от първия път, радиаторът работеше, макар и да минаха десет минути, докато купето стане от непоносимо студено просто студено. През това време Миси Гънтър заведе Шадоу в своята кухня — ще прощавате, разхвърляно е, но след Коледа малките оставят играчките навсякъде, а на нея сърце не й давало да ги прибере, искал ли Шадоу пуйка, било останало малко? Добре тогава, а кафе, ей сега ще стане. Шадоу взе от перваза голямо червено автомобилче и седна, а Миси Гънтър го попита дали вече се е запознал със съседите и той си призна, че не е.
    Докато кафето се вареше, беше уведомен, че в блока живеели още четирима души, навремето, когато той принадлежал на Пилзенови, те обитавали долното жилище, а другите две давали под наем, сега в техния апартамент живеели двойка младежи, господин Холц и господин Нойман, наистина били двойка в онзи смисъл; на думата и когато казвам двойка, Боже мой, господин Айнсел, тук имаме какви ли не, в гората се срещат повече от един вид дървета, макар че типове като тези обикновено се установявали в Медисън или в градовете близнаци133, но честно казано, никой не им обръщал внимание. През зимата били в Кий Уест, щели да се върнат през април, тогава Шадоу щял да се запознае с тях. Важното било, че Лейксайд е хубав град. А до господин Айнсел живеела госпожа Маргрит Олсен с малкото си момченце, симпатична жена, много симпатична, но и нейният живот не бил лек, въпреки това била страшно ми мила, работела в „Лейксайд Нюс“. Не че бил най-интересният вестник на света, но според Миси Гънтър повечето хора тук вероятно си го харесвали.
    О, каза Миси, докато сипваше кафето, дано господин Айнсел видел града през лятото или в късна пролет, когато цъфтели люлякът, ябълките и черешите, според нея нямало нищо по-красиво по целия свят, нищо, което да се мери с такава прелест.
    Шадоу й плати първата вноска от петстотин долара, качи се на колата, даде на заден и излезе от предния двор на улицата. Миси Гънтър почука по предното стъкло.
    — Това е за вас — каза тя. — За малко да забравя. — Тя му връчи дебел плик. — Нещо като шега. Поръчахме да ги отпечатат преди няколко години. Може и да не го гледате сега.
    Той й благодари и подкара внимателно към центъра на града. Пое по пътя, който обикаляше около езерото. Искаше му се да го види през пролетта, през лятото или есента — не се и съмняваше, че е много красиво.
    Прибра се за десет минути.
    Остави колата на улицата и се качи по външното стълбище в жилището. Разопакова покупките, подреди храната в шкафчетата и хладилника и после отвори плика, който му беше дала Миси Гънтър.
    В него имаше паспорт. Синя пластмасова подвързия и вътре удостоверение, че Майкъл Айнсел (името му беше написано четливия почерк на Миси Гънтър) е жител на Лейксайд. На следващата страница имаше карта на града. Останалото беше запълнено от талони за пазаруване с намаление в местните магазини.
    — Тук може и да ми хареса — каза на глас Шадоу. Погледна през заскрежения прозорец към замръзналото езеро. — Ако изобщо някога се затопли.
    Някъде в два следобед на входната врата се похлопа. Шадоу упражняваше един от фокусите с монета от двайсет и пет цента: мяташе я от едната ръка в другата, целта бе да не се забелязва. Ръцете му бяха измръзнали и много непохватни и той все изпускаше монетата върху масата. Когато се почука на вратата, я изпусна отново. Отиде да отвори.
    Миг на истински страх: мъжът на вратата беше с черна мас-ка, която покриваше долната половина на лицето му. Беше от маските, каквито носят по телевизията банковите обирджии или серийните убийци в долнопробен филм — за да стряскат жертвите си. Мъжът беше с ниско нахлупена черна плетена шапка. Но бе по-дребен и по-слаб от Шадоу и не личеше да е въоръжен. И беше облечен в яке на ярки шотландски карета, каквито серийните убийци обикновено не носят.
    — Аш шъм, Хинхалхам — каза посетителят.
    — Моля?
    Мъжът смъкна маската и отдолу се показа веселото лице на Хинзелман.
    — Казах „Аз съм, Хинзелман“. Да ви призная, недоумявам какво сме правели, преди да се появят тези маски. Всъщност не, помня какво правехме. Нахлупвахме си на лицето дебели плетени шапки, омотавахме се с шалове и какво ли още не. Според мен си е истинско чудо, че напоследък измислят такива неща. Може и да съм стар, но няма да роптая срещу прогреса, не.
    Приключи словото си, като тикна в ръцете на Шадоу кошница, напълнена догоре с местни сирена, бутилки, буркани и няколко саламчета, които заявяваха, че били от дивеч, уловен през лятото, после влезе вътре.
    — Честита Коледа — пожела гостът. И с маска, и без маска носът, ушите и бузите му бяха червени като малина. — Чух, че вече сте изяли една от пирожките на Мейбъл. Нося ви някои нещица.
    — Много мило — каза Шадоу.
    — Мило ли? Няма нищо мило. Другата седмица ще ви досаждам за играта със залозите. Организира я Търговската палата, а аз съм й председател. Миналата година събрахме близо хиляда и петстотин долара за детското отделение на болницата в Лейксайд.
    — Защо не ми продадете едно билетче още сега?
    — Не започвам с продажбата, докато не изкараме автомобила на леда — обясни Хинзелман и погледна през прозореца на Шадоу към езерото. — Застудя. Нощес температурата сигурно е паднала до минус двайсет и пет.
    — Става наистина бързо — съгласи се Шадоу.
    — Едно време сме се молили за такъв студ — рече Хинзелман. — Баща ми ми е казвал.
    — Молили сте се за дни като днешния?
    — Ами да, в ония години това е бил единственият начин заселниците да оцелеят. Храната не е стигала за всички, в ония дни, драги ми господине, човек не е можел просто да отскочи до бакалията на Дейв и да напълни количката. Дядо ми намерил изход — в наистина мразовит ден като днешния взимал баба децата, чичо ми, леля ми и баща ми — той бил най-малкият, както и прислужницата и ратая, водел ги на потока, давал им да пийнат малко ром с билки по рецепта, която бил донесъл от старата си родина, после ги обливал с вода от потока. Те, разбира се, замръзвали за секунди, ставали твърди и сини като сладолед на клечка. Дядо ми ги отвеждал при ров, който вече били изкопали и били напълнили със слама, и ги редял в него един до друг като цепеници, после ги покривал със слама и с дъски, за да не ги закачат зверовете — в ония дни имало вълци, мечки и какви ли не твари, каквито вече не се въдят по тия места, но не и глигани, това за глиганите са си небивалици, а аз няма да подлагам на изпитание доверчивостта ви с измислици за разни глигани, не, драги ми господине, — та дядо ми слагал върху изкопа дъски и щом завалявал следващият сняг, го покривал напълно, ако не се брояло знаменцето, което дядо забивал, за да намери после изкопа. След това прекарвал зимата спокойно, без да се притеснява за храна и топливо. Щом видел, че истинската пролет се задава, отивал при знаменцето, прокопавал дупка в преспите, махал дъските, отнасял един по един всички от семейството и ги слагал пред огъня да се разтопят. Никой не възразявал, ако не броим един от ратаите — той останал без половин ухо, изгризали му го мишките, които се били промъкнали в изкопа, защото дядо ми не бил наредил дъските плътно една до друга. В ония дни имало, разбира се, истински зими. А с тия наши никакви зими напоследък дори не усещаме студа.
    — Сериозно? — попита Шадоу.
    Преструваше се на голям наивник и това му доставяше огромно удоволствие.
    — Да, от зимата на четирийсет и девета, но вие сте млад, не я помните. Това се казва зима. Гледам, купили сте си превозно средство.
    — Да. Какво ще кажете?
    — Да ви призная, момчето на Гънтър никога не ми е било симпатично. Бях направил развъдник за пъстърва на потока в гората, доста далеч оттук, зад един от имотите ми, на общинска земя, сложих в реката камъни и направих вирчета, места, където пъстървата обича да живее. Хващал съм големи красавици, едната тежеше цели три-четири килограма, а малкият Гънтър взе, моля ви се, че развали вировете и заплаши, че щял да ме издаде на управление „Национални ресурси“. Сега е в Грийн Бей и скоро ще си дойде. Ако има справедливост на тоя свят, ще се запилее някъде, ще избяга някоя зима, ама не, стои тук като бълха, свряна във вълнен елек. — Хинзелман започна да реди по плота нещата от кошницата, която бе донесъл за „добре дошъл“ на Шадоу. — Това е сладкото от диви киселици на Катрин Паудърмейкър. Откакто се помня, не пропуска да ми подари за Коледа бурканче сладко, но тъжната истина е, че не съм отворил нито едно. Сигурно са се събрали четирийсетина-петдесет, държа ги в мазето. Нищо чудно някой ден да опитам това сладко и да вземе да ми хареса. Междувременно ето едно бурканче и за вас. Може би ще ви се услади.
    — Как така да избяга през зимата?
    — Хм. — Старецът бутна вълнената шапка над ушите си и разтърка с розов показалец слепоочието си. — Това става не само в Лейксайд… градът ни е хубав, по-хубав от повечето други, но и ние не сме съвършени. Случва се някое дете да го хванат дяволите и да избяга от къщи през зимата, когато се застуди и не можеш да излезеш навън, а снегът е толкова сух, че се сипе, не става и за снежни топки…
    — Да избяга от къщи ли?
    Старецът кимна угрижено.
    — За всичко е виновна телевизията: показва на малките неща, които те никога няма да имат, „Далас“ и „Династията“, всичките тия глупости. Аз нямам телевизор още от есента на осемдесет и трета, е, държа в килера един черно-бял, ако дойде някой, който не е от града, и дават интересен мач.
    — Да ви предложа ли нещо, Хинзелман?
    — Нека не е кафе. Получавам киселини. Само вода. — Мъжът поклати глава. — Най-големият проблем в тази част на света е бедността. Не бедността, каквато изживяхме през Голямата депресия, а нещо по-… как ли беше думата, означава нещо, което се промъква неусетно, като хлебарка?
    — Коварно ли?
    — Точно така. Коварно. Дърводобивът е мъртъв. Рудодобивът е мъртъв. Туристите не стигат по на север от бързеите, ако не броим шепата ловци и деца, дошли на лагер край езерата. Те обаче не си харчат парите по градовете.
    — Но на мен ми се струва, че Лейксайд процъфтява.
    Старецът примига със сините си очи.
    — Повярвайте, иска се много работа — отвърна той. — Усърдна работа. Но градът ни е хубав и си струва труда, който всички тук полагат. Не че родителите ми не бяха бедни. Питайте ме колко бедни бяхме като деца.
    Шадоу отново си сложи физиономията на голям наивник и попита:
    — Колко бедни бяхте като деца, господин Хинзелман?
    — Наричайте ме само Хинзелман, Майк. Бяхме толкова бедни, че не можехме да си позволим да запалим и огън. Като дойдеше Нова година, баща ми смучеше ментов бонбон и ние, децата, протягахме ръце, за да се стоплим на сиянието.
    Шадоу издаде звук, сякаш е гръмнал ауспух. Хинзелман си сложи скиорската маска и закопча догоре карираното яке, после извади от джоба си ключовете от автомобила и накрая надяна огромните ръкавици.
    — Ако ви доскучее тук, елате във видеотеката и ме потърсете. Ще ви покажа колекцията си от ръчно изработени риболовни мухи. Ще ви отегча толкова много, че за вас ще бъде облекчение да се върнете тук.
    Гласът му беше приглушен, но се чуваше добре.
    — Непременно ще намина — обеща с усмивка Шадоу. — Как е Теси?
    — Спи зимен сън. Ще се излюпи напролет. И се пазете, господин Айнсел.
    И си тръгна. Жилището стана още по-студено.
    Шадоу си сложи якето и ръкавиците. После обу и ботушите.
    Почти не виждаше през прозорците, покрити между двете крила със скреж. Гледката към езерото се беше превърнала в абстабстрактна картина.
    От устата му излизаше пара.
    Шадоу излезе на дървената тераса и почука на съседната врата. Чу женски глас, който изкрещя на някого да млъкнел, за Бога, и да намалял телевизора — на дете, помисли Шадоу, възрастните не крещят така на други възрастни. Вратата се отвори и се показа уморена жена с много дълга, много черна коса — и погледна подозрително Шадоу.
    — Да?
    — Приятно ми е, госпожо. Аз съм Майк Айнсел. Съседът до вас.
    Изражението й изобщо не се промени.
    — Да?
    — Госпожо. Ще замръзна в това жилище. Радиаторът работи, но изобщо не топли.
    Жената го огледа от глава до пети, после по крайчетата на устните й се мярна бледо подобие на усмивка и тя каза:
    — Ами влезте. Ако не го направите, и тук няма да има топлина.
    Той прекрачи прага на жилището. Целият под беше осеян с многоцветни пластмасови играчки. До стената имаше купчинки разкъсана хартия от коледни подаръци. На няколко сантиметра от телевизора седеше момченце и гледаше на видеото „Херкулес“ на „Дисни“, рисуван сатир, който обикаляше тежко по екрана и подвикваше. Шадоу застана с гръб към телевизора.
    — И така — каза жената. — Трябва да направите следното. Първо облепете прозорците, можете да купите найлони от „Хе-нингс“. Залепете ги за черчеветата, после, ако не ви мързи, прокарайте по лепенките сешоара, така няма да паднат цяла зима. И топлината няма да излиза през прозорците. После си купувате една-две електрически печки. Парното в сградата е старо, не може да се справи с големия студ. Напоследък зимите са меки, сигурно трябва да сме благодарни. — Тя протегна ръка. — Маргрит Олсен.
    — Радвам се да се запознаем — отвърна Шадоу. Свали си ръкавицата и се ръкува с жената. — Винаги съм мислел, госпожо, че всички Олсенови са по-руси от вас.
    — Бившият ми съпруг наистина беше рус. Розов и рус. И пистолет да опреш в челото му, не можеше да хване тен.
    — Миси Гънтър ми каза, че сте журналистка в местния вестник.
    — Миси Гънтър казва всичко на всички. След като си имаме нея, не виждам защо изобщо ни е местен вестник. — Тя кимна. — Да, правя репортажи, но новините се пишат най-често от главния редактор. Аз отговарям за колонката на природолюбителя, за колонката на градинаря, всяка неделя за колонката с мнения на читатели и за светската хроника, където с вцепеняващи ума подробности разказвам кой с кой е вечерял на двайсетина километра наоколо. Или беше с кого?
    — С кого — потвърди Шадоу още преди да се е усетил. — Винителен падеж.
    Тя го погледна с черните си очи и за миг Шадоу изпита чувството, че вече е изживявал това. „Бил съм тук и преди — помисли си той. — Не, просто тази жена ми прилича на някого“.
    — Та значи така си топлите жилището — рече тя.
    — Благодаря ви — отговори Шадоу. — Когато стане топло, заповядайте с малкия.
    — Казва се Лейън — обясни жената. — Радвам се, че се запознахме, господин… Извинявайте…
    — Айнсел — уточни Шадоу. — Майк Айнсел.
    — И какво име е това Айнсел? — попита тя. Шадоу нямаше представа.
    — Моето име — рече той. — Опасявам се, че родовата история не ме е интересувала никога.
    — Може би норвежко? — взе да налучква жената.
    — Никога не сме били близки — отговори той. После се сети за вуйчо си Емерсън Борсън и добави: — Поне с роднините на баща ми.
    Когато господин Уензди пристигна, Шадоу вече беше облепил всички прозорци и беше включил една електрическа печка в хола и една — в спалнята отзад. Всъщност бе станало уютно.
    — Какво, да го вземат мътните, е това мораво лайно, което караш? — попита Уензди, вместо да поздрави.
    — А ти си дошъл с бялото ми лайно — отвърна Шадоу. — Къде е то, между другото?
    — Спазарих го в Дулут — рече Уензди. — Човек трябва да е нащрек. Не се безпокой, щом приключим, ще си получиш дела.
    — Какво търся тук? — попита Шадоу. — Имам предвид Лейксайд. Не света изобщо.
    Уензди се усмихна със своята си усмивка, онази, при която на Шадоу му идеше да го удари.
    — Живееш тук, защото това е последното място, където ще дойдат да те търсят. Тук мога да те държа далеч от чужди погледи.
    — Чии погледи имаш предвид, на лошите ли?
    — Именно. Опасявам се, че сега Къщата върху скалата е извън обсега ни. Трудничко е, но ще се справим. Сега само се разтъпкваме и развяваме знамето, въртим се на едно място и се разхождаме, докато започнат бойните действия — малко по-късно, отколкото очаквахме всички. Според мен противниците ни ще изчакат до пролетта. Дотогава няма да се случи нищо съществено.
    — Как така?
    — Те може и да си приказват за микромилисекунди, за виртуални светове, за изместване в парадигмата и за какво ли още не, но пак обитават тази планета и са подвластни на годишните времена. Сега са мъртвите месеци. Победа през тези месеци е мъртва победа.
    — Нямам представа за какво говориш — рече Шадоу. Това не бе съвсем вярно. Той имаше някаква бегла представа и се надяваше да греши.
    — Зимата ще е тежка и ние с теб ще оползотворим времето възможно най-разумно. Ще свикаме войската и ще изберем театъра на бойните действия. — Добре — съгласи се Шадоу.
    Знаеше, че Уензди му казва истината или част от нея. Задаваше се война. Не, всъщност не: войната вече беше започнала. Задаваше се битката.
    — Лудия Суийни ми каза, че онази, първата вечер, когато се запознахме, е работел за теб. Каза го, преди да умре.
    — Нима ще взема на работа човек, който не може да се справи с един слабак в кръчмарско сбиване? Но не се притеснявай, ти оправда десетократно вярата ми в теб. Ходил ли си някога в Лас Вегас?
    — Лас Вегас в щата Невада ли?
    — Същият.
    — Не.
    — Довечера излитаме за там от Медисън с чартърен полет за тузари комарджии. Убедих ги, че сме достойни да пътуваме с тях.
    — Не ти ли писва някога да лъжеш? — попита Шадоу. Каза го без злост, от любопитство.
    — Изобщо не. Пък и е вярно. Играем на възможно най-големия залог. Не би трябвало да ни отнеме повече от два часа, за да стигнем до Медисън, пътищата са разчистени. Заключи вратата и изключи печките. Ще е ужасно, ако подпалиш къщата.
    — С кого ще се видим в Лас Вегас? Уензди му обясни.
    Шадоу изключи печките, сложи в сака малко дрехи, после се извърна отново към Уензди и рече:
    — Виж какво, чувствам се като глупак. Знам, току-що ми каза с кого ще се видим, но нещо ме прихваща. Нещо като мозъчна пръдня. Забравих. Я повтори с кого.
    Уензди му повтори.
    Този пък Шадоу почти запомни името. То бе на върха на съзнанието му. Помисли си, че трябва да внимава повече, когато Уензди му обяснява. И пак забрави името.
    — Кой ще кара? — попита Шадоу.
    — Ти — отговори той.
    Излязоха от къщата, спуснаха се по дървеното стълбище и отидоха по заледената пътека до мястото, където беше спрян черен автомобил марка „Линкълн“.
    Шадоу го подкара.

    Щом влезеш в някое казино, от всички страни те обсаждат с покани — покани, които, за да ги отклониш, трябва да си от камък, без сърце и разум и странно лишен от сребролюбие. Чуйте: картечното дрънчене на сребърните монети, които се си-пят и се търкалят в процепите на едноръките бандити, а оттам преливат и падат по килимите с монограми, е изместено от оглушителния като сирена вой, от тропота и хора на игралните автомати, звуци, погълнати от огромното помещение и приглушени до вдъхващи спокойствие гласове, когато стигнеш при масите за карти, и далечните шумове се чуват само колкото адреналинът да продължи да тече в жилите на комарджиите.
    Казината си имат тайна, тайна, която пазят и ценят високо, най-святата от всичките им тайни. Повечето хора не играят комар, за да спечелят пари, макар че точно това се рекламира, продава се, твърди се, точно за това са мечтите. Но то не е нищо друго освен лесната лъжа, която ни вкарва през огромните, винаги отворени гостоприемни врати.
    Тайната е следната: хората играят комар, за да губят пари. Идват в казината заради мига, когато се чувстват живи, за да яхнат въртящото се колело, да обърнат картите и да се изгубят заедно с монетите в едноръките бандити. Може и да се хвалят с вечерите, когато са печелели, с парите, които са взели от казиното, но всъщност най-скъпи са им миговете, когато са загубили. Това е своеобразно жертвоприношение.
    В казината парите се леят на несекващ зелен и сребърен поток, текат от ръка на ръка, от комарджия към крупие, от крупие към касиер, от касиер към управител, от управител към охрана и накрая се озовават в светая светих, в най-вътрешното светилище, в Стаята за броене. Именно тук, в стаята за броене на това казино, идваш, за да си починеш, тук, където банкнотите биват редени, трупани на пачки, описвани, тук, в пространство, което лека-полека става излишно, защото все повече от парите, които текат през казиното, са въображаеми: електрическа верига от включване и изключване, верига, която протича по телефонните линии.
    В стаята за броене заварваш трима мъже, те броят парите под стъкления вторачен поглед на камери, които мъжете виждат, и под фасетните очи на мъничките камери, които не виждат. За една смяна всеки от мъжете преброява повече пари, отколкото ще види върху фиша си със заплатата за цял живот. Когато спи, всеки от мъжете сънува, че брои пари, сънува пачки и бандероли, с които прихваща пачките, числа, които неминуемо стават все по-големи, които биват подреждани и после се губят. Най-малко по веднъж в седмицата всеки от тримата напразно се пита как да излъже охранителните сис-теми на казиното и да се измъкне с колкото може да носи пари и волю-неволю всеки анализира мечтата си и установява, че тя е неосъществима, затова се примирява с твърдата заплата и избягва призраците близнаци на затвора и на общия гроб.
    Тук, в светая светих, освен тримата мъже, които броят парите, и охранителите, които ги наблюдават, които донасят парите и после пак ги отнасят, има още един човек. Графитеносивият му костюм е безупречен, косата му е тъмна, той е гладко избръснат, а лицето и поведението му са във всяко отношение забравими. Никой от останалите не е и забелязал, че той присъства, а и да го е забелязал, го е забравил веднага.
    В края на смяната вратите се отварят и мъжът в графитеносивия костюм излиза от помещението и тръгва заедно с хората от охраната по коридорите, краката им стъпват безшумно по килимите с монограми. Прибрани в сейфове, парите се откарват с колички на вътрешна рампа, където ги товарят в бронирана кола. После вратите се отварят и бронираната кола поема по ранните улици на Лас Вегас, а мъжът в графите-носивия костюм минава незабелязано през вратата и скача от рампата на тротоара. Дори не се обръща да види имитацията на Ню Йорк отляво.
    Лас Вегас се е превърнал в град на мечтите като от детска книжка с картинки: тук замък като от приказките, там пирамида с два сфинкса отстрани, която изстрелва в мрака лъч бяла светлина като от приземяващо се НЛО, навсякъде неонови оракули и гънещи се екрани, които предричат щастие и късмет, рекламират певци, комедианти и фокусници от града или на път към него, и светлини, които непрекъснато мигат, викат и зоват. На кръгъл час изригва вулкан, целият в светлини и пламъци. На кръгъл час пиратски кораб потопява търговски. Мъжът в графитеносивия костюм ситни напето по тротоара и усеща как парите се леят из града. През лятото улиците са нажежени и в задушната жега всеки магазин, който мъжът подминава, бълва през вратите зимен климатичен мраз, от който потта по лицето му се вледенява. Сега, през пустинната зима, мъжът усеща приятен сух студ. В съзнанието му потокът на парите чертае красива дантела, триизмерна плетеница от светлина и движение. Онова, което го привлича в пустинния град, са скоростта на движението, начинът, по който парите се прехвърлят от място на място и от ръка на ръка: това за него е устрем, шемет, който го примамва към улицата, сякаш е пристрастен.
    По улицата бавно го следва такси, което внимава да не се приближава много. Мъжът не го забелязва, не му и хрумва да го забележи, самият той толкова рядко е забележим, че му се струва немислимо някой да го следи.
    Четири след полунощ е и мъжът усеща, че му се иска да отиде в хотел и казино, които са излезли от мода преди трийсет години и които ще работят до утре или още половин година и после ще бъдат взривени и съборени, та на тяхно място да се построи дворец на насладите, а сетне ще бъдат забравени завинаги. Никой не познава мъжа, никой не го помни, барът във фоайето е занемарен и тих, въздухът се синее от застоял цигарен дим, а в стая някъде горе някой е готов да заложи на покер няколко милиона долара. Мъжът в графитеносивия костюм сяда в бара няколко етажа по-долу, келнерката не му обръща внимание. Почти на подсъзнателно равнище се чува запис на „Защо той не си ти?“ Петима имитатори на Елвис Пресли, всеки в костюм с различен цвят, гледат по телевизора над барплота късно повторение на среща по американски футбол.
    На масата на човека в графитеносивия костюм сяда едър мъж в светлосив костюм и макар да не забелязва мъжа в графитеносивия костюм, сервитьорката, която е прекалено слаба, за да е хубава, и очевидно е анорексична, за да работи в „Луксор“ или „Тропикана“, и която брои минутите до края на смяната, идва право при втория мъж и му се усмихва. И той я озарява с широка усмивка.
    — Тази вечер изглеждаш страхотно, миличка, радост си за клетите ми стари очи — казва мъжът и надушила тлъст бак-шиш, келнерката грейва в усмивка.
    Мъжът в светлосивия костюм поръчва за себе си „Джак Даниълс“ и „Лафроейг“134 с вода за мъжа в тъмния костюм, който седи до него.
    — Знаеш ли — казва мъжът в светлосивия костюм, когато питието му пристига, — най-красивият стих в историята на тази проклета страна е изречен през 1853 година в Батън Руж от Бил Джоунс, по прякор Канадата, докато го ограбвали най-безочливо на нагласена игра на фараон. Джордж Дивъл, който като Бил Канадата не се свенял да мами новаците, го дръпнал настрани и го попитал толкова ли не вижда, че играта е нагла-сена. А Бил Канадата въздъхнал, вдигнал рамене и рекъл: „Знам. Но това е единствената игра, която се играе в града“. И си продължил играта.
    В мъжа в светлосивия костюм недоверчиво се впиват тъмни очи. Мъжът в графитеносивия костюм казва нещо в отговор. Мъжът в светлия костюм, който е с прошарена червеникава брада, клати глава.
    — Виж какво — казва той. — Съжалявам, че се получи така в Уисконсин. Но нали ви измъкнах всички невредими? Никой не пострада.
    Мъжът в тъмния костюм отпива от „Лафроейга“ с вода и се наслаждава на тинестия вкус, на уискито с мирис на тяло, стояло в мочурище. После задава въпрос.
    — Не знам. Всичко става по-бързо, отколкото очаквах. Всички са взели на мушка хлапака, когото наех да ми помага, той е отвън, чака в таксито. Още ли си с нас?
    Мъжът в тъмния костюм отговаря. Брадатият клати глава.
    — Никой не я е виждал от двеста години. И да не е мъртва, е излязла от играта.
    Казва се още нещо.
    — Виж какво — заявява брадатият, след като изпива на един дъх бърбъна. — Ако застанеш на наша страна и бъдеш на разположение, когато ни потрябваш, ще се погрижа за теб. Какво искаш? Сома135? Имаш от мен цяла бутилка сома. Истинска.
    Мъжът в тъмния костюм гледа. После кима без желание и отбелязва нещо.
    — Разбира се, че съм — отвръща брадатият и се усмихва с усмивка като нож. — Ти какво очакваш? Но го погледни от този ъгъл: това е единствената игра, която се играе в града.
    Протяга ръка като лапа и стиска ръката с добре поддържани нокти на другия мъж. После си тръгва.
    Кльощавата келнерка идва озадачена: на масата в ъгъла сега има само един мъж, мъж с тъмна коса и графитеносив костюм.
    — Всичко наред ли е? — пита тя. — Приятелят ви ще се върне ли?
    Мъжът с тъмната коса въздиша и обяснява, че приятелят му няма да се връща, значи тя няма да си получи парите за времето, което е отделила, и старанието, което е проявила. После мъжът забелязва обидата в очите й и се смилява над нея: оглежда златните нишки в главата си, взира се в канавата, следва парите, докато открива възел, и казва на келнерката, че ако в шест сутринта, половин час след края на смяната, бъде пред „Трежър Айланд“136, ще срещне онколог от Денвър, който тъкмо е спечелил на комар четирийсет хиляди долара и се нуждае от човек до себе си, от партньорка, която да му помогне да ги похарчи до последния цент през следващите две денонощия, оставащи, докато се прибере със самолета у дома. Думите се изпаряват в съзнанието на сервитьорката, но я правят щастлива. Тя въздиша и забелязва, че ония типове в ъгъла са се вдигнали, без дори да й оставят бакшиш, после й хрумва, че след края на смяната, вместо да се прибере с колата право вкъщи, ще отиде в „Трежър Айланд“, но ако някой я попита защо, тя така и няма да е в състояние да му обясни.
    — Та с кого се видя? — полюбопитства Шадоу, докато вървяха през летището в Лас Вегас.
    Там имаше едноръки бандити. Дори в този ранен утринен час пред тях стояха хора, които ги захранваха с монети. Шадоу се запита дали не са от ония, които изобщо не напускат летището: слизат от самолетите, отиват по пистата в сградата и там спират, хванати в клопката на въртящите се образи и на мигащите светлини, докато не пуснат и последното си петаче в игралните автомати, а после, с празни джобове, просто се обръщат и се качват на самолета за дома. Даде си сметка, че е изключил точно когато Уензди му е обяснявал кой е бил мъжът в тъмния костюм, когото са следили с таксито, и той не е чул.
    — И така, с нас е — каза Уензди. — Но ще ми струва бутилка сома.
    — Какво е сома?
    — Напитка.
    Качиха се на чартърния самолет, който беше празен, ако не се броеше триото едри предприемачи, дошли да се поохарчат с доста големи суми и бързащи да се приберат в Чикаго за началото на следващия работен ден.
    Уензди се настани удобно и си поръча „Джак Даниълс“.
    — Хората от моето племе виждат хората от твоето племе… — Той се поколеба. — То е като пчелите и меда. Всяка пчела прави само малка, съвсем мъничка капка мед. Трябват хиляди, може