Скачать fb2
Вълчият талисман

Вълчият талисман


У. Майкъл Гиър, Катлийн О’Нийл ГиърВълчият талисман

1.

     — Тръгвам с теб. Няма какво повече да говорим. — Бяла пепел престана да слага нещата си във вързопа и се изправи. Скръсти ръце и впери предизвикателен поглед в Лош стомах.
    Той нервно подръпна кожената си връхна дреха. Тя бе облечена в изкусно обработени кожи, подарени и от Съногадателя, който пък ги бе получил от Племето на вълка. Имаше връхна дреха от кожата на планинска овца, панталони и риза от бизонска кожа, която бе украсена с парченца от рогата на лос, зъби на мечка и пъстроцветна везба. Щедрият старец бе подарил на Бяла пепел дори и вързопа, който в момента пълнеше.
    Младият мъж въздъхна, измъчван от лоши предчувствия. Загледа се във великолепната природна картина, разкриваща се от заслона на Пеещите камъни, опитвайки се да подреди аргументите си против нейното идване. Старият Съногадател седеше на своя пясъчников камък с лице, безизразно като парче дърво.
    Лош стомах се опита гласът му да прозвучи убедително:
     — Но теб не те споходи видението, което ми се яви. Там ще се случат ужасни неща, а аз…
     — Идвам с теб — настоя тя.
     — Но Съновидението. Ужасни…
     — Точно заради него. — Изражението и стана твърдо. — Лош стомах, имаш нужда от мен. Какво смяташ да направиш? Хмм? Изработил ли си някакъв план?
     — Ами аз…
     — А изобщо мислил ли си върху това?
     — Аз просто знам, че трябва да…
     — Така си и помислих.
    Той вдигна и отпусна здравата си ръка. След това подритна буца пръст.
     — Там горе е Племето на вълка. Ти всъщност не искаш да дойдеш, нали? Дълбоко в душата си? След онова, което ти казах, че съм видял в Съновидението?
    Тя затвори очи и поклати глава.
     — Не.
     — Тогава защо са тези глупости? Защо да изкушаваме…
    Защото трябва да го направя. — Мускулите на лицето и играеха; тя пристъпи до него и се вгледа в очите му. — Защото не мога да те оставя да го направиш сам. Защото ако се случи нещо с теб, не бих искала да живея повече. Никога няма да бъда сигурна дали не си загинал заради моята страхливост.
    Лош стомах сви рамене раздразнено:
     — Добре де. — Сърцето му се изпълни с умиление и той и се усмихна. — Може и да е грешка от моя страна, но предполагам вече трябва да съм свикнал с това, че непрекъснато правя грешки. — Протегна ръка и разтри кичур от косата и между пръстите си. — Освен това мисля, че искам да дойдеш с мен.
    Усмихна му се на свой ред:
     — Тогава да тръгваме.
    Лош стомах взе още недовършената огърлица от каменните рибешки зъби, която лежеше до огнището и я прибра в кесията на врата си. Погледна още веднаж в далечината, за да може красивият пейзаж да го поуспокои. Внезапно набърчи чело в недоумение.
     — Ъъ… накъде ще тръгнем? Искам да кажа, знам, че ще изкачваме Тревистите планини, но по кой път ще поемем? Как ще разберем, че не сме се загубили?
     — Видя ли? — злорадо отвърна Бяла пепел. Ето за какво имаш нужда от мен.
     — Три дни ще вървите на изток по върховете на хребетите — каза благо Пеещите камъни. Там, където Лошата вода се насочва на север към хълмовете, последвайте течението и. Когато стигнете до притоците и, тръгнете по източния хребет; там се върви по-лесно. Той би трябвало да ви изведе до горите. Когато стигнете до тях, ще откриете пътека, направена от бизоните. Тръгнете по нея на север към Тревистите планини.
     — А как да разбера къде се намира Вълчият Талисман? — запита Лош стомах. — Да отида да попитам Племето на вълка ли?
     — Това не би било много умно — процеди Бяла пепел.
    Старецът ги изгледа последователно.
     — Ако сте достойни, няма защо да се тревожите. Силата не ще ви остави да се лутате твърде дълго. Не и ако Талисманът ви е призовал. Все ще се случи нещо, което да ви покаже пътя.
    Лош стомах слушаше внимателно. Дали е достоен? Той плъзна критичен поглед по себе си. Онова, което видя, не му вдъхваше особено доверие.
     — Какво ще правим, след като вземем Вълчия Талисман? — Бяла пепел нагласи вързопа на раменете си. — Мислил ли си за това?
    Той я изгледа с празен поглед:
     — Ами не съвсем.
    Тя се извърна към Съногадателя:
     — Благодарим ти, че ни позволи да се подслоним при теб. Можем ли да се върнем тук? Ще ни приемеш ли отново?
    Старецът се усмихна ведро:
     — Вие ще се върнете тук… ако оцелеете.
     — Ако оцелеем — измърмори Бяла пепел. Зад решителното и изражение прозираха объркване и несигурност.
     — Силата никога не е обещавала нищо — напомни и тихо Пеещите камъни. — Аз ще ви чакам. На много неща трябва да те науча. Талисманът също трябва да ти покаже доста. Няма да е никак лесно.
     — Ако оцелеем — повтори тя на себе си.
    Младата жена помогна на Лош стомах да метне вързопа си на рамо и двамата поеха към пътеката. Непослушко припкаше нетърпеливо пред тях.
    Лош стомах хвърли поглед назад към Пеещите камъни, седнал под стойката, на която бе кацнала свраката му.
     — Благодарим ти, че ни позволи да поживеем при теб. Ще се върнем.
    Съногадателят вдигна ръка и се усмихна:
     — На добър час, Избранико на народите. Ако Силата пожелае, ще те видя отново. Ако ли не, ще се срещнем във Върховното Цяло.
    Лош стомах кимна и помаха за сбогом, тръгвайки подир Непослушко. В гърдите му се надигна някаква странна смесица от трвога и радост. Ужасното Съновидение не му даваше покой — откъслечни фрагменти от него проблясваха отново и отново в паметта му.
     — Е, ето че отново сме само ти, аз и Непослушко — каза той тихо.
    Бяла пепел въздъхна, сякаш не и се вярваше.
    Слънцето го сгряваше с лъчите си, докато вървеше. Как да мисли човек за смърт и разруха в такъв прекрасен топъл ден? Но стигаше му само да затвори очи и отново виждаше лицето на злия Съногадател.
     — Кой мислиш, че може да е куцият войн от Съновидението?
    Тя помисли малко.
     — Не знам. През живота си съм познавала няколко куци мъже, но всички те са вече мъртви. От онова, което ми каза за твоите Съновидения, не бих желала да го срещна.
     — Нито пък аз.
     — Май не сме като героите от зимните приказки, а?
    Пред тях Непослушко припкаше по пътеката, която заобикаляше стената от пясъчникови скали и водеше към върха на хребета. Лош стомах каза:
     — Знаеш ли, все още се чудя дали Силата не е направила някаква глупава грешка. Някой като Топъл огън трябваше да тръгне да търси Вълчия Талисман. Или може би твоят Бягащ като вятъра. Човек би предположил, че Силата ще избере силен и храбър млад воин, а не Лош стомах.
    Пътеката изви рязко, извеждайки ги през една тясна пукнатина в пясъчниковата скала право на върха. Това бе пътека, направена от елени и човек лесно можеше да мине по нея. На излизане от дефилето мъжът се спря, за да хвърли последен поглед към звездното колело.
    Бяла пепел смръщи замислено вежди и каза:
     — Не зная защо бяхме избрани точно ние, а не някой воин. Непрекъснато се опитвам да го проумея, да прозра смисъла, но не мога. — Помълча. — Силата е направлявала живота ми от самото начало. Виж ме. Сега трябваше да живея при Трите устия и да давам своя глас в решенията, засягащи съдбата на лагера, да се уча на задълженията си от Зелен огън и Детелината. Досега щях да имам съпруг, може би едно-две деца и щях да съм бременна с трето. Щях да размишлявам за духовете и затова в кои поля трябва да събираме корени през тази година. Вместо това ето ме тук, на път към Вълчето племе, за да ти помогна да откраднеш най-святия му Талисман, който ще ми помогне да видя в сънищата си ново бъдеще за Слънчевите хора. — Тя въздъхна уморено. — Това е лудост.
    Лош стомах премести вързопа на гърба си така, че да може да я хване за ръката.
     — Пътят ни е дълъг. Да вървим. Може пък да успеем да открием Талисмана и да го отнесем, без някой да ни забележи.
     — А ако ни забележат? Ако тръгнат да ни гонят?
    Той я изгледа с крайчеца на окото си.
     — Тогава силата ще разбере какъв страхливец съм всъщност.
    При спомена за Съня сърцето му се сви, а огърлицата от каменни зъби сякаш натежа на врата му. След всички грижи, които Лява ръка бе положил за него, и след честта, която му бе оказал с подаръка си, кражбата на Вълчия талисман едва ли щеше да е най-достойният начин да му се отплати.
* * *
    Бягащ като вятъра се настани на мястото, което му посочи Черна луна. Кръстоса крака и се опита да подреди мислите си. Фактът, че Черна луна го бе поставил толкова близо до себе си в кръга на съвета, означаваше, че вождът на клана ще иска съвет от него.
    Мъжете и жените пристигаха по един и по двама, настанявайки се под сенките на тополите. Те бяха оставили тежките наметала в палатките и бяха облекли пъстрите дрехи, пазени за по-топлите дни. Денят бе съвсем подходящ за такова облекло; ветрецът полъхваше приятно откъм Червените скалисти планини. За този важен съвет хората бяха облякли най-хубавите си дрехи: огърлици от костени топчета, нагръдници от кости на орел, украшения от черупки на стриди и миди, донесени от Търговците от крайбрежието, ярки пера и лъскави кожи. Мнозина бяха боядисали дрехите си от кожи на елени и антилопи; предпочитаните цветове бяха жълто и най-вече виолетово, което се добиваше от горчивия храст.
    Израженията по лицата на хората обаче бяха в пълна противоположност на празничните им дрехи: те издаваха тревога, а в някои случаи дори и страх. Никак не бе чудно. Слуховете се разпространяваха между тях като полски пожар в края на лятото. Побягнаха от Кухата флейта, а хората предпочитаха да се бият. Но той не можеше да се отърси от усещането, че са застанали на ръба на страховита бездна и само една погрешна стъпка щеше да се окаже гибелна за всички.
    Бягащ като вятъра стисна устни и се загледа в небето с присвити очи. Тополите над тях започваха да се покриват с мъх с първото си пролетно раззеленяване. Вонящата река течеше на хвърлей копие от кръга на съвета, който бе разположен на откритата тревиста полянка пред палатката на Черна луна. Черните острия бяха направили лагера си малко по-надолу от вонящите топли извори, които бяха дали името на реката. Дори и в топъл ден като този се виждаше вдигащата се от тях пара на мястото, където реката излизаше от каньона и се насочваше на запад. Зад осеяната тук-там с дървета верига от хълмове Зъберите на Червените скалисти планини се издигаха на фона на прозрачното синьо небе.
    На северния хоризонт стърчеше самотен връх, завършващ със заоблена гърбица от пясъчникова скала — сякаш Гръмовната птица или Великата мечка бяха хвърлили гигантско сърце на върха на планината.
     — Сложили са те тук отпред? — запита Охлюва черупка, спирайки пред Бягащ като вятъра.
     — Сигурно защото познавам местността.
     — А освен това ти ни доведе тук. — Охлюва черупка обиколи с поглед нарастващия кръг. — Вече имаш доста приятели сред войните. Много от тях ще се вслушат в думите, които ще кажеш днес. Говори мъдро, както си правил и преди, и ще прехвърлим твоите Странични планини, преди луната да е извъртяла цикъла си.
     — Седни. — Бягащ като вятъра се премести, за да му направи място върху наметалото си. Охлюва черупка седна веднага, давайки си добре сметка колко близо ще бъде до първенците на клана.
     — Какво мислиш? — запита го Бягащ като вятъра. — Готов ли си да поемеш към неизвестността на юг? Ами ако там има чудовища… сребристи мечки, огромни като планини, Крадци на души и други зли зверове?
    Охлюва черупка махна с ръка:
     — Тогава просто ще трябва да ги избием и да си гледаме работата. Това, за което се тревожа, е кланът Куха флейта. Толкова са многобройни. — Той поклати с глава. — И са решени да останат тук. Това, което видяхме, не беше просто лятно придвижване към нови ловни полета. Виждаше се от начина, по който вървяха. Усещаше се решителността им… все едно, че Силата витаеше във въздуха. Предпочитам да рискувам с пътуването на юг.
    Черна луна досега бе говорил с другите. Сега тий отправи поздрав към Гореща мазнина, който току що бе влязъл в кръга. Слънцето блестеше в сребристата коса на стария Човек с летяща душа. Двамата старейшини заговориха тихо, кимайки с глави.
     — А! Ето я внучката на Гореща мазнина. — Охлюва черупка сръга Бягащ като вятъра в ребрата, когато Трепетликата коленичи в края на кръга. Доста мъжки погледи се насочиха към нея.
     — Трепетликата ли? Да, симпатично момиче. — Той отново се загледа в старейшините; умът му бе зает с други неща. — Разговарял съм няколко пъти с нея. Тя често идва да ни слуша, когато си приказваме с Гореща мазнина.
     — Симпатична? Та тя е просто прекрасна! — Охлюва черупка направи гримаса. — Само не ми казвай, че не си забелязал какви погледи ти хвърля.
     — Хмм?
     — Казах, че ти хвърля погледи. Ама какво ти става? Да не би да се притесняваш от това, че ще трябва да говориш пред целия клан?
     — Не, просто се бях замислил. Какво каза?
     — Казах, че Трепетликата ти хвърля погледи. На друг не обръща внимание, само тебе гледа.
    Младият мъж наклони глава:
     — Защо? Какво съм направил?
    Охлюва черупка се плесна с длан по челото:
     — Досетлив си колкото някоя скала. Ами че тя се интересува от теб. Вдовица е вече от толкова месеци, а не е посочила за свой избраник никой измежду най-достойните ни войни — като например седящия до теб. Ти се появяваш отнякъде и изведнъж очите и омекват като на кошута. Какво ти става? Можеш да имаш най-красивата жена в целия клан, а изобщо не те е грижа за това!
    Бягащ като вятъра се засмя и хвърли поглед към Трепетликата. Тя наистина го наблюдаваше с онзи прикрит интерес, с който вече беше свикнал. Не можеше да отрече, че е красива. Големи черни очи, сърцевидно лице. Имаше изящен нос, а от двете страни на правилните и вежди падаше буйна и лъскава черна коса, която стигаше до тънката и талия.
     — Аз трябва да намеря друга жена. Пожелавам ти успех с Трепетликата.
     — Твоята Бяла пепел?
     — Моята Бяла пепел. — „Моята“? При споменаването на името и спомените на Бягащ като вятъра се пробудиха. Той отново я виждаше как се смее, докато закачливото пламъче озаряваше блестящите и очи. Гъстата и черна коса придобиваше син отенък на слънчевата светлина. Виждаше я в мечтите си как върви — кожената и рокля се изопваше при всяко движение на стройното и тяло.
    „Обичам те… да, ще се омъжа за теб…“ Думите ехтяха в ушите му, сякаш бяха произнесени току що.

    „Ще дойда да те отведа. Преди да падне първият сняг.“ Тя вървеше срещу него — пълните и устни се усмихваха страстно, а в сведените и очи проблясваше предизвикателство. Бедрата и се полюшваха с всяка премерена стъпка. Ръцете и се движеха гъвкаво, устните и се разтваряха, възбудата в очите и нарастваше.

    Един остър лакът в ребрата сложи край на мечтите му.
     — Нали искаш да чуеш за какво се говори? — прошепна Охлюва черупка в ухото му.
    Бягащ като вятъра тръсна глава, за да проясни мислите си, докато вождът на клана продължаваше да говори. Гореща мазнина бе седнал с кръстосани крака до Черна луна; ръцете му лежаха на скута със сплетени пръсти, погледът му бе вперен в утъпканата трева; той слушаше внимателно.
    От другата страна на Черна луна седеше Един мъж, а току зад дясното му рамо бе приклекнал Каменния юмрук. И двамата мъже бяха изморени от пътя, а дрехите им бяха опръскани с кал и покрити с прах. Бягащ като вятъра виждаше прикритата умора в суровите им погледи. Приличаха на опасни мъже, поели на плещите си всеобщата тревога.
    Един мъж въртеше стръкче трева между пръстите си. Той всмукваше бузите си и татуираните на тях мълнии хлътваха навътре.
    Един мъж и Каменен юмрук? Кога се бяха върнали? Бягащ като вятъра бе чул, че двамата ще наблюдават придвижването на Кухата флейта поне десет дена — но един поглед бе достатъчен да разбере човек, че те вече са открили нещо. Нещо, което едва ли ще им хареса.
    — Глътнал си доста женска отрова — изсумтя Охлюва черупка. — Тя трябва да е изумителна жена.
    Бягащ като вятъра изгледа неодобрително приятеля си и насочи вниманието си към Черна луна, който тъкмо казваше:
     — …се върна. Искам той да ни разкаже всичко, което двамата с Каменен юмрук са успели да научат.
    Един мъж огледа кръга от лица. Един по един, той срещаше очите на стари приятели, от време на време кимваше. Най-накрая погледът му срещна този на Бягащ като вятъра и бойният водач кимна с нескрито одобрение в очите. Той се прокашля и каза:
     — Всичко, което Бягащ като вятъра, Охлюва черупка и Син вятър ни казаха, е вярно. Каменен юмрук и аз се придържахме към високите местности, където можехме да се придвижваме, без да бъдем забелязани. През нощта слязохме до лагерите им, за да се опитаме да ги подслушаме и да научим нещо. Целият клан Куха флейта се е стекъл в долината на Дебелия бобър.
    Между хората се понесе шепот.
    Един мъж направи жест със загорелите си от слънцето ръце:
     — Притаихме се в тъмнината и пленихме една от жените им. Завлякохме я на достатъчно разстояние от лагера, за да не се чуваме, и поговорихме с нея. Ето какво ни разказа тя. Зимата на север от Опасната река е била ужасна. Топлите ветрове чинук изобщо не са се появили. Снегът се сипел на преспи по цялата земя, а после навалял още и още сняг. Изобщо не спирал. Войни на Кухата флейта са открили места, където бизоните са били затрупани от преспи, а други са се покатерили върху гърбовете им само за да бъдат на свой ред погребани под снега. По северните равнини се разнасяла воня на гниещи животни, загинали в снеговете. Големите стада са изчезнали. Срещали се само пръснати тук-там бизони, но и те имали съвсем малко месо по костите си.
     — Но Кухата флейта не бягат само от вонята. Още по на север зимата е била дори по-ужасна. Клановете на Снежната птица и Осата, живеещи покрай Реката на буболечките, били изправени пред гладна смърт. Лосовете и елените карибу измирали — някои от тях измръзвали прави. Северните стада бизони може вече да са изгинали до крак. Озовали се в такова тежко положение, клановете на Снежната птица и на Осата се срещнали и провели съвет. Решили, че заедно ще успеят да изтласкат Кухите флейти от ловните им полета и да спасят гладуващите си деца. Превзели са земите на Кухата флейта около Опасната река. Смятат, че там ловът ще бъде по-добър през тази есен.
    Черна луна поклати невярващо глава:
     — Значи всички кланове идват на юг?
    Един мъж сви рамене:
     — Ето какво ни разказа пленената жена. Войните на Осата и Снежната птица нападнали Кухата флейта, когато започнало пролетното топене на снеговете. След тях идва кланът на Зеления камък, който е напуснал гористия пояс, за да се засели в ловните полета край Реката на буболечките, които тези кланове изоставят. Когато Зелените камъни пристигнат там, ще открият онова, което другите вече са видели, и вероятно ще ги последват на юг, като по пътя ще ловуват каквото намерят, ще ядат корени и горски плодове. Лятото е хубав сезон. Хората не гладуват. В реките може да се лови риба, могат да се хващат птици и дребен дивеч. Но клановете няма да намерят големи стада бизони и мислите на всички ще са заети с идващата зима. Единственият път, който остава, е на юг.
     — Попитахме жената, дали Кухите флейти ще останат в долината на Дебелия бобър, за да се опитат да отблъснат обединените кланове. Тя каза, че ще останат само колкото да съберат сили или докато се появят останалите кланове и започнат да ги нападат. Кухите флейти са изтощени от битки. Твърде много от своите са изпратили с Песни при Гръмовната птица.
     — След това са видели зеления огън в небето и са го възприели като знак да се придвижат още по на юг. Търговците са им разказвали, че на юг зимите не са толкова сурови. Студът не е толкова силен. Хората не гладуват, ако ветровете чинук не задухат. Жената ни каза, че Кухите флейти са отчаяни, че са решени да не оставят семействата си да гладуват повече.
    Шушуканията на хората се усилиха. Както и да приключеше съветът, очакванията на всички щяха да бъдат мрачни.
     — Тези бяха думите, които чухме двамата с Каменен юмрук — добави Един мъж. — Доловихме и отчаянието, което се криеше в тях. Чухме как душата на жената ни говори. Ето какво казвам аз, съплеменници: не можем да върнем назад Кухите флейти, а дори и да го направим, след тях идват обединените кланове на Снежната птица и Осата, а след тях — Зеленият камък.
    Черна луна помръдна, все едно че потрепери.
     — Един мъж, ти си най-силният ни войн. Винаги си говорил благоразумно и открито. Всички уважаваме съветите ти. Какво предлагаш да направим?
    Един мъж пое дълбоко дъх и отпусна уморено рамене.
     — Някога бих казал, че Черните острия ще успеят да ги отблъснат. Щях да бъда един глупав млад мъж, който никога не е виждал погледа в очите на Кухите флейти. Съветът ми щеше да бъде съвет на човек, който никога не е виждал как един клан губи всичките си воини, както Бягащ като вятъра ще ви каже, че се е случило с Бялата глина. Къде са сега хората от клана Бяла глина? Според разказа на Бягащ като вятъра те са били почти унищожени, останал е само един техен лагер, преследван от Племето на вълка, изтласкан на юг чак до Страничните планини — планини, които ние дори не сме виждали още.
     — А какво стана с жената, която сте пленили? — запита Черна луна.
    Каменен юмрук се обади от мястото си зад Един мъж:
     — Взехме я с нас, докато преплуваме реката на Дебелия бобър. През това време тя ни разказваше за зимата, която е прекарала край Опасната река. Разказът и трогна сърцата ни. Майка и и баща и, двете и деца — единствените и деца — умрели от студ. Пуснахме я и и пожелахме всичко най-добро.
    Огнения заек — воинът, който се бе бил така храбро при устроената на Строшените камъни засада — се изправи и изчака Черна луна да му обърне внимание. После прочисти гърлото си и се огледа.
     — Ако искаме да запазим ловните полета в долината на Дебелия бобър, ще имаме нужда от цялата си храброст. Аз изобщо не одобрявах идването ни тук от самото начало. Сега обаче преценявам, че може би то е било правилно. Ако Кухите флейти ни бяха нападнали, докато бяхме разпръснати, щяха да ни изтласкат от долината на Дебелия бобър и да избият много от нашите воини. Мисля, че с обединени сили ще можем да прогоним Кухите флейти в посоката, от която са дошли. Сега те са изтощени. Едно дръзко нападение би могло да ги разбие, както разбихме клана Бяла глина преди три години край същата тази река. Ако успеем да ги пръснем, да ги обърнем в бяг на север, може би разказите им ще накарат клановете на Снежната птица и Осата сериозно да се позамислят, преди да решат да изпитат силите ни.
    Чуха се няколко одобрителни възгласа, докато Огненият заек сядаше на мястото си.
    Един мъж се обади:
     — При други обстоятелства бих се съгласил с приятеля ми Огненият заек. Но сега не мога.
     — Тогава какво да направим? — запита Огненият заек. — Да седим тук и да приказваме, докато земите ни изчезват пред очите ни? — Той огледа лицата на хората, стараейки се да улови погледа им. Разтвори ръце, сякаш искаше да ги прегърне, след което вдигна глава към необятното небе и шумолящите от вятъра тополи. — Да изоставим всичко това?
    Съпругата на Черна луна — Отстъпва място — се изправи и огледа кръга. Преживените от нея петдесет зими личаха отчетливо върху покритото и с бръчки лице. Тя размърда устни, прокарвайки език по празнините, останали след окапването на зъбите и. Беше облечена в обработена на дим рокля от еленова кожа, обшита с украшения от лосови кости, които блестяха на слънцето. Вратната линия бе опасана с черупки от перлени миди.
    Тя въздъхна тежко и поклати глава.
     — Слушам думите ви… и сърцето ми изстива. Изправени сме пред проблем, за който не сме и подозирали. Клановете винаги са се били помежду си, но това се правеше, за да поддържаме силния си дух.
    Тя огледа кръга с присвити очи, извръщайки се на схванатите си глезени.
     — Нещата се промениха през последните няколко години. Разбихме Бялата глина. Когато го сторихме, знаехме, че ни трябват нови ловни полета. Спомням си как навремето воините ни крещяха и танцуваха в чест на своята мощ. Навремето аз също Възпявах хвалебствията на Черните острия, но сърцето ми бе угрижено. В никоя от легендите на племената не се споменава някой клан да е бил сполетян от участта на клана Бяла глина. Някои от тях са се сливали, други са се отцепвали и са образували нови кланове — както Черните острия са се отцепили от клана на Осата във времената, преди да се е родил дядо ми. Но това, че опустошихме лагера на Бялата глина, ме тревожеше. Майка ми беше Бяла глина.
    Сега чух разказа на Бягащ като вятъра, как кланът Бяла глина е бил преследван и нападан от Племето на вълка. В старите времена никой от клановете на Слънчевите хора не се е боял от останалите племена. Когато поискахме да притежаваме земята от Опасната река на юг до долината на Дебелия бобър, прогонихме оттам Племето на Бялата птица. Прогонихме ги чак на изток, отвъд равнините на Късата трева. Може би те са накарали Племето на вълка да се бие с нас — някога двете племена са били сродни, според техните легенди. Вероятно бихме могли да прогоним и Вълчето племе.
    Тя наклони глава.
     — Но сега става нещо. Ние винаги сме се придвижвали на юг. От лова на тюлени и мускусни волове постепенно сме преминали на елени карибу, а оттам — на бизони. Дошли сме толкова далече на юг, че вече не виждаме карибу, а другите видове елени се намират само на север от тук. Сега ловуваме лосове и антилопи, когато бизоните се срещат рядко. Зная откъде сме дошли, но сме се придвижвали в продължение на няколко поколения. Сега чувам, че дори кланът Зелен камък се придвижва на юг. Не просто сменя мястото на лагерите си, а вероятно се преселва на юг завинаги. Всичко се е променило. Аз съм преживяла много вражески нападения, но никога не съм чувала или виждала цели кланове да са принудени да се местят на такива големи разстояния.
    Тя потри носа си и се прокашля.
     — Аз вече остарявам. Не ми се иска да бягам като изгладнял през зимата койот, както това стана с клана Бяла глина. Според мен имаме три възможности. Да останем тук и да се опитаме да се сражаваме с всички кланове. Да тръгнем на изток и да се опитаме да прогоним Строшените камъни от териториите им. Или пък да тръгнем на юг и да прехвърлим тези Странични планини. От трите възможности най-разумно ми изглежда да тръгнем на юг. Казвам го, защото винаги сме се движили в тази посока.
    Костите на Отстъпва място изпукаха, докато сядаше на мястото си.
    Черна луна се извърна към Бягащ като вятъра:
     — Какво ще кажеш за южните райони?
    Той се изправи и огледа съвета. Хората го наблюдаваха с любопитство и уважение. Из всички лагери се бяха разнесли историите за предизвикателството, което бе отправил на Един мъж, за капана, който бе устроил на Строшените камъни и за дръзкото му преминаване през бойния лагер на Кухите флейти.
    Той събра ходила.
     — На юг, отвъд онези хребети, се простират Страничните планини. Зад тях е разположена долината, за която са ни разказвали Търговците… мястото, където живеят Земните хора. Съветът ми е да отидем там. Братът на баща ми плени едно… — Той се усмихна тъжно, но никой сякаш не забеляза паузата. — Нека започна отначало. Когато живеех в клана Бяла глина, Пелинов дух открадна едно момиче от Земните хора. Те имат достатъчно храна, но живеят доста по-различно от нас. Казвам ви, че можем да се придвижим на юг до онези територии и да намерим място, където да заживеем.
    Той смръщи вежди.
     — Трябва да направим избор. Изборът е болезнен и може би само аз мога да говоря за него, защото съм преживял вече подобна ситуация. Всички ние сме Слънчеви хора. Когато воюваме с другите кланове, воюваме със собственото си племе. Думите на Отстъпва място бяха пропити от Силата, когато каза, че стореното с клана Бяла глина я е разтревожило.
    Той се огледа, разтваряйки ръце, приканвайки слушателите си за внимание.
     — Ако тръгнем на юг, ще трябва да живеем по-различно от сега. Разказвали са ми, че там дивечът не се движи на големи стада. Чувал съм, че повечето от хората в онези местности се хранят с неща, приготвени от растения. Това ни е известно; купували сме такива храни от Търговците. Лично на мен не ми харесва идеята да променяме начина си на живот. Но също така си спомням времето, когато можех да погледна и да видя десетки и десетки палатки на клана Бяла глина — да видя толкова много лица, че не познавах всички. Ако поведем битка срещу Кухите флейти и ги разбием, а след това се сражаваме срещу обединените кланове на Снежната птица и Осата и ги отблъснем обратно на север, колко ли лица ще липсват след това от този кръг? Огледайте се. Когато напуснах клана Бяла глина, от него бяха останали само пет пъти по десет човека. Бяха…
     — Няма ги вече! — долетя един глас от края на лагера.
    Бягащ като вятъра изпъна врат и се загледа натам. Един мъж вървеше между палатките, следван от впряг душещи кучета. Бягащ като вятъра познаваше тази походка, разпозна мускулестите рамена, полюшващи се при всяка крачка.
     — Пелинов дух? — прошепна невярващо той.
    Хората направиха път на новодошлия и той влезе в кръга. От всички страни светкавично се разнесе мърморене.
    Държейки копия и атлатъл в едната си ръка, Пелинов дух се приближи до Бягащ като вятъра. Спря пред него; очите му бяха навлажнени, устните му трепереха. Разтвори ръце и младият мъж го прегърна, притискайки го силно към гърдите си.
     — Какво правиш тук? — запита чичо си Бягащ като вятъра, отдръпвайки се малко, за да го разгледа по-добре. Дрехите на Пелинов дух представляваха окъсана и парцалива маса от износена кожа. Беше отслабнал и сега представляваше само изпито и одрипавяло подобие на някогашния силен мъж. Но дълбоко в кафявите му очи, в които се четеше, че е готов да понесе всичко, блестеше непреклонна гордост.
    По лицето на Пелинов дух се изписа болезнено изражение.
     — Нямаше къде другаде да отида — прошепна той, примигвайки бързо, за да сдържи сълзите си. — Кланът Бяла глина… вече го няма.
     — Няма го? Как така го няма?
     — Не съществува — отвърна той безизразно. — Всички са избити. Направи го Племето на вълка. — Той направи с ръка знака за „не съществува“.
    Недоверчиви и удивени шушукания се понесоха сред редиците на Черните острия. Всички се раздвижиха и напрегнаха слуха си, за да чуват по-добре.
    Черна луна пристъпи напред и втренчи изпитателен поглед в Пелинов дух.
     — Идваш с оръжия.
    Той кимна:
     — Радвам се да те видя отново, Черна луна. След като вашите хора ни нападнаха при реката на Дебелия бобър, не мислех, че ще доживея деня, в който ще произнеса тези думи. Така е, идвам с оръжия. Не знаех дали племенникът ми е още жив. — Атлатълът и копията му изтрополиха на земята. Пелинов дух преглътна с усилие и вдигна поглед към вожда на Черните острия. — Ако бях разбрал, че е убит в изпитателния двубой, щях да дойда, за да се бия. Не за да отправям ново предизвикателтво… а за да умра като последния от клана Бяла глина.
    Черна луна пое дълбоко дъх и огледа кръга от хора.
     — Чух те да казваш, че всички от клана са избити…
     — Бяла пепел! — извика Бягащ като вятъра, сграбчвайки Пелинов дух за раменете. Сърцето му заби лудо в гърдите и той усети някаква странна слабост в коленете.
    Чичо му наведе глава:
     — Не зная. Тя успя да избяга, когато Племето на вълка нападна лагера. Знам, че не са я пленили, но затова пък отведоха някои от останалите — например младите жени, които все още могат да раждат деца.
     — Но къде…
     — Не зная. — Пелинов дух вдигна ръка и потри лицето си. — Прехвърлих Страничните планини, отидох до лагера Трите устия и го наблюдавах известно време. Мислех си, че може…ами, че след като хората от клана Бяла глина са избити, тя може да се е върнала при Земните хора. Нотам я нямаше.
    Бягащ като вятъра усети в стомаха си огромна празнота — сякаш го бяха изкормили. Светът около него притъмня — листата на дърветата, небето и скалистите плата сякаш изгубиха цветовете си.
     — Кога се случи това? — изхриптя той.
     — На сутринта, след като ти тъгна към лагера на Черните острия. — Пелинов дух вдигна поглед към брулените от вятъра клони над главите им. — Онази нощ аз бях там горе — скрит сред скалите. Исках да остана за малко сам, да си мисля за Ярка луна и да си поплача скришом. Видях те как изкачваш хребета, чух те да говориш с Бяла пепел. Видях как потегляш…ни след това се оттеглих да размисля. Разхождах се, докато започна да се зазорява, и тръгнах обратно към лагера. Чух писъците. Но вече беше прекалено късно да направя нещо. Вместо това се скрих сред скалите и видях как воините от Племето на вълка изгарят и последните ни палатки. След като те си отидоха, огледах мъртъвците, но не я намерих сред тях. Тогава направих кръг и последвах воините от Вълчето племе. Но Бяла пепел не бе и сред пленниците, които те бяха взели. Върнах се назад и огледах скришом лагера, преди да се промъкна до него и още веднъж да потърся тялото на Бяла пепел. Видях Храбър мъж, който вървеше между труповете.
     — Значи тя е в негови ръце!
     — Не. — Пелинов дух поклати глава. — Но и той търсеше нея. След като си отиде, заваля сняг. Слязох до лагера и огледах телата. Наистина я нямаше там. Тръгнах по следите на Храбър мъж, за да се уверя, че не я е отвлякъл, и го следвах цял един ден. — Той пое дълбоко дъх. — Беше се упътил към лагера на Строшените камъни, както и бе заявил, че смята да направи. Тогава се обърнах на юг и огледах лагера на Земните хора.
     — Къде може да е тогава? — Запита объркан Бягащ като вятъра.
    Пелинов дух стисна кокалестите си юмруци.
     — Не знам. Просто не знам.
    Бягащ като вятъра се опитваше да овладее нарастващото си отчаяние.
     — Пелинов дух премести поглед върху Черна луна.
     — Какво смяташ да правиш с мен?
    Черна луна замислено го огледа, обръщайки внимание на разпокъсаното му облекло и дълбоките бръчки по лицето му.
     — Казваш, че кланът ти е мъртъв.
    Той се изсмя — смехът му бе ужасяващ.
     — Всичко, което някога съм представлявал… или съм обичал, е мъртво — той посочи Бягащ като вятъра — освен този млад мъж.
    Гореща мазнина застана до Черна луна.
     — Тогава желаеш ли да станеш Черно острие?
    Пелинов дух поклати глава.
     — Не, Човеко с летяща душа. Аз съм последният от клана Бяла глина. И ще умра като такъв.
    През насъбралите се хора като дълбоко подводно течение премина удивен шепот.
     — Не! — извика Бягащ като вятъра, щом осъзна какво казва Пелинов дух. — Ще те убият, чичо!
    Възрастният мъж постави мазолестите си ръце на раменете му. На устните му се изписа кисела усмивка:
     — Е, значи ще ме убият, племеннико. Аз само дойдох да те видя за последен път. Трябваше да разбера какво се е случило с теб. Ти си всичко, което ми е останало.
     — Обявявам го под своя закрила — извика Бягащ като вятъра. Този човек ми е чичо. Има право да живее в палатката ми. Аз ще се грижа за него.
    Един мъж застана до Черна луна, поглеждайки изпитателно ту единия ту другия.
    Черна луна закрачи напред-назад. Обърна се и разтвори широко ръце, питайки Гореща мазнина:
     — Какво да направим? Какво ни става? Не мога да заповядам на Един мъж да го убие. Не и след всичко, което чухме тук днес.
    Гореща мазнина се приближи до Пелинов дух и живите му очи се спряха изпитателно на лицето на последния от клана Бяла глина.
     — Колко лета изминаха, откакто се видяхме за последен път?
     — Пет, мъдрецо. Беше на сборището северно от Реката на буболечките. Тогава Седемте бика се ожени за Дивата слива.
    Гореща мазнина изсумтя и се почеса по ухото:
     — Толкова отдавна?
    Един мъж застана до Бягащ като вятъра и каза тихо:
     — Аз ще дам от моето месо, за да се нахрани Пелинов дух.
    Замаяните сетива на Бягащ като вятъра отказваха да му служат. Откъслечните спомени за Бяла пепел се бореха със загрижеността за съдбата на Пелинов дух и скръбта му от изтребването на клана Бяла глина… и толкова много обични приятели.
    Черна луна вдигна ръце и ги отпусна. След това се обърна към хората:
     — Чухте думите на Пелинов дух. Чухте и тези на Един мъж, онова, което каза Отстъпва място, и онова, което каза Бягащ като вятъра. Аз не мога да говоря от името на целия клан, но лично аз не мога да прогоня този човек. Не мога да прибавя нови нещастия към онова, което вече го е сполетяло. Съветът ми е да му позволим да остане. Да остане с нас като последния от клана Бяла глина.
    Един мъж вдигна ръце, призовавайки към внимание:
     — Всички ме познавате. Познавате смелостта на Един мъж. Бил съм се за клана Черно острие. Отдал съм му душата си. Знаете, че Един мъж е горд и силен. И въпреки това видях и чух неща, които ме плашат, защото не разбирам какво става със Слънчевите племена. Може би за нас идва нов начин на живот. Може би всички трябва да се вгледаме в съдбата на клана Бяла глина и да помислим за нещастията, които са го сполетели. Може би трябва спокойно и внимателно да научим всичко, което успеем, за да се опитаме да видим пътя, по който ще ни поведат Гръмовната птица и Богът-мечка.
    Военният водач на Черните острия кимна с глава към Пелинов дух:
     — Аз предлагам да приемем Пелинов дух като гост. — Суровият му поглед обходи кръга. — Той дойде тук сам, знаейки че ще трябва да се бие с целия клан Черно острие. Човек, който е способен да стори това, е доказал смелостта и достойнството си пред Един мъж.
    Огненият заек скочи на крака и вдигна високо стиснатия си юмрук:
     — Какво става тук? Какво става с нас? С всичко? Помислете само какво чухме тук днес. Да не би Силата да се е обърнала срещу нас? Всичко се разпада като стара дреха, съшита с изгнили жили. Не ме интересува дали този човек от клана Бяла глина ще живее при нас. Имам само един въпрос: какво ще правим с Кухите флейти?
    Тълпата избухна — някои крещяха, други спореха, клатеха глави и жестикулираха. Настана суматоха.
    Черна луна вдигна ръце, призовавайки за мълчание. След това се обърна към Пелинов дух:
     — Казваш, че си бил на юг от Страничните планини?
    Той кимна:
     — Бил съм там два пъти. Първият път бе преди много години — тогава Силата ме заведе натам. Този път отидох, за да открия дъщеря си.
    Черна луна кимна и огледа разтревожените хора. След това го попита:
     — А тези Земни хора? Наистина ли имат толкова храна, колкото разправят Търговците? Можем ли да живеем в земите им?
    Пелинов дух сви рамене:
     — Те живеят по-различно от нас, но да, това, което разправят Търговците е вярно. Много рядко им се случва да гладуват през зимата, както става в нашите лагери. Можем да вземем земята и да живеем там, но това ще означава да възприемем техния начин на живот.
    Един мъж го изгледа изпитателно с присвити очи:
     — Казваш, че можем да им отнемем земята. Силни бойци ли са? Колко от нас ще трябва да загинат, за да го направим?
    Пелинов дух му отправи крива усмивка:
     — Никой не живее вечно, Един мъж. Някои от Черните острия ще загинат, независимо от това с кого воюват. Лично аз бих предпочел да се сблъскам със Земните хора, а не с Кухата флейта. Трябва да ги убиваш по три пъти, за да си сигурен, че са умрели.
    Черна луна задъвка устната си.
     — Нека да отделим малко време и да помислим. Междувременно обсъдете всичко това помежду си. Утре ще имаме достатъчно време, за да решим какво да правим.
    Бягащ като вятъра едва чу думите му. Съзнанието му бе изпълнено със спомени за Бяла пепел и очите и сякаш го гледаха от самата му душа: „Мъртва? Не може да е мъртва! Гръмовната птица не може да я отнесе — не и след като рискувах всичко, което имам. Невъзможно! Не може да бъде!“
    Някой положи внимателно ръка на рамото му. Бягащ като вятъра се извърна и срещна ясните очи на Гореща мазнина.
     — Ела — каза му Човекът с летяща душа. — Трепетликата ще ни сготви. Елате да обядвате с мен — ти и Пелинов дух.
     — Вече не съм гладен, мъдрецо.
    Пелинов дух извърна тъжен поглед към племенника си:
     — Хайде. Единственото място, където тя може да е, е на юг от Страничните планини. Ако е все още жива, ще я намерим.
    „Загубих я завинаги. Чувствам го. Кланът Бяла глина вече не съществува — изтребен от Племето на вълка. Защо не тръгнах с нея, когато все още имах възможност? Защо? — мислеше си младият човек. Вдигна глава и очите му се замъглиха, втренчени в необятното небе. — Аз съм измамен. Лишен съм коварно от единственото щастие, което щях да имам.“

2.

    Лош стомах въртеше находката в ръката си, седнал до малкия огън.
     — Не мога да разбера. Камък е… но същевременно и дърво. Виждаш ли влакната? Възелчетата? Как може да расте такова нещо?
    Бяла пепел разгледа внимателно предмета, който Лош стомах бе намерил през деня: каменен къс, малко по-дълъг от предмишницата му. Дългият и тънък къс бе очевидно скално образувание, въпреки че изглеждаше точно като потъмняло от времето дърво.
     — Може би е от някакво дърво, което никога преди не сме виждали. — Тя поглади странния камък, прокарвайки пръсти по влакнестия строеж, който се среща само при дърветата. — Лява ръка ти е казал, че зъбите, от които сега правиш огърлица, са били на някоя риба. А не е ли споменал, че около пясъчните наноси се срещат каменни кости?
    Изражението на Лош стомах стана още по-замислено и той кимна. Бръкна в кесията, извади един от черните зъби и го потърка.
    Бяха се разположили на лагер в една кухина, образувана от няколко потъмнели от времето гранитни къса. В долчинката под тях течеше малко поточе с бистра и студена вода. Трепетликите потракваха тихо с клони от вечерния ветрец. Въздухът ухаеше на трева, влажна пръст и иглолистни дървета. Ливадата, простираща се надлъжно на долината, бе покрита със зелен килим от избуял троскот, власатки и степна трева. Яркожълтите цветове на балсамовото дърво подчертаваха тъмночервения цвят на игликата, лютичетата, растящи из пелина, и рано покаралия лук. От запад бяха придошли облаци, които правеха нощта още по-тъмна.
    Непослушко беше легнал от другата страна на огъня, на достатъчно разстояние, за да не хвръкне някоя искра върху козината му. Той ги наблюдаваше с весели очи, проблясващи от светлината на пламъците, наострил уши, сякаш слушаше внимателно разговора им.
     — Дърво е — повтори Лош стомах. — Но как може дърво да се превърне в камък?
    Бяла пепел се протегна и се прозя.
     — Може би Силата го е направила. Може би тя може да превръща дървото в камък.
    Лош стомах се почеса по ухото; видението на горящия сняг не му даваше покой. Той изтри почернелия край на каменното дърво, който се бе опитал да запали. Не беше успял, дори и когато го сложи в средата на пламтящите въглени.
     — Дърво, което е от камък… и не гори? Дори не дими в пламъците? Чудно, мислиш ли, че слънцето използва нещо такова, за да гори? Дърво, направено от камък? Може би Силата пали слънцето. Може би точно затова не можем да подушим дим, когато слънцето изгрее. Сигурно използва за гориво това дърво.
    Тя повдигна скептично вежда и впери поглед в него:
     — Не бъди глупав. Ако слънцето грееше с такова каменно дърво, щеше да бъде толкова тежко, че щеше да падне от небето. Я виж как тежи. Като камък. А освен това слънцето едва ли гори с дърва.
     — Откъде знаеш?
    Тя подпря брадичката си с длани.
     — Вземи някоя съчка. Не ме гледай тъй глупаво. Хайде направи го.
    Лош стомах остави каменното дърво и взе една от клонките, които тя бе отчупила от една изсъхнала хвойна.
     — Хвърли я във въздуха.
    Той сви рамене и я хвърли. Непослушко скочи и хукна да я гони. Клонката изтрака на земята някъде зад тях.
     — Е, и какво? — Лош стомах вдигна здравата си ръка. — Хвърлих я във въздуха.
     — И тя падна долу. — Тя се усмихна мило и забарабани с пръсти по брадичката си. Огнените отблясъци играеха по самодоволното и лице. — Значи ако слънцето гореше дърва, то също щеше да падне от небето.
    Лош стомах измърмори нещо под носа си. Непослушко се появи от мрака и пусна клонката в краката му.
     — Винаги съм казвал, че слънцето не гори дърва. Иначе щяхме да виждаме дим около него — дори и да не можем да го подушим.
    Бяла пепел взе каменното дърво и прецени тежестта му.
     — Има много такива дърва в хълмовете южно от Опасната река. Доста им се чудех, когато бях малка. Хората само ги поглеждаха и ги оставяха да си лежат там. Никога не се питаха какво ли представляват. Никой не се питаше, така че и аз правех същото.
     — На север има ли каменни дървета?
     — Поне аз не съм виждала. — Тя въртеше парчето дърво на светлината от пламъците. — А ако някой беше намерил такова нещо, щеше да каже. Чудя се дали и листата му са каменни?
    Лош стомах сбърчи замислено вежди:
     — Листата би трябвало да са зелени. — Той наклони глава. — Или не? Листата си променят цвета, когато капят от дърветата. Но какво става с каменните листа? Къде отиват? Би трябвало да видим на земята малки люспици от тях.
     — Да не би да е шист?
     — Едва ли. Шистът е тънък и плосък, но е черен или сив на цвят. И не прилича на листа. По него няма от онези тънки жилки… а и формата му е различна.
    Огънят запука и запращя, изхвърляйки нагоре рояк искрици, които една по една угаснаха. В тъмния горист пояс над лагера им един качулат бухал нададе жаловито „ху ху хууу“.
    Бяла пепел положи ръка върху ръката на Лош стомах и го погледна сериозно.
     — За мен светът никога вече няма да е същият, Лош стомах. Ти успя отново да ме пробудиш за живот. Може би Пеещите камъни и Съновидението са прави. Може би наистина съм умряла в онази река. — Тя стисна ръката му по-здраво. — Откакто ми спаси живота, всичко върви към по-добро.
    Той се усмихна и сложи другата си ръка върху нейната.
     — Радвам се. Никога преди не съм успявал да направя някого щастлив. Надявам се само, че ще продължава да е така. Вече се намираме в земите на Вълчето племе.
    Тя хвърли поглед към заобикалящия ги мрак.
     — Досега сме намерили само места, където са лагерували преди време.
     — Всичко се раззеленява. Времето се затопля и снегът по северните склонове се топи. Може да са тръгнали да събират корени. Игликата разцъфтява. Започва да расте сладкото коренче, а връхчетата му стават за ядене, преди да са разцъфтели. На хората им е омръзнало да ядат зимните запаси и промяната ще им дойде добре.
     — Сигурно. — Тя се прозя и въздъхна. — Поне Съновиденията не са ни спохождали скоро.
    Той вдигна поглед към тъмното небе.
     — Не знам дали е добро или лошо. Аз май… е, мислех, че Съновиденията ще ни покажат накъде да вървим. Териториите им са доста обширни. Накъде трябва да тръгнем, за да открием Вълчия талисман?
    Тя отново стисна ръцете му по-здраво.
     — Може би Съновиденията не се появяват, защото вървим в правилна пососка?
     — Да се надяваме, че е така — съгласи се охотно Лош стомах. Той освободи пръстите си от нейните и постави каменното дърво във вързопа си. — Може би утре ще намерим онова, което търсим.
* * *
    Ларкспър беше седнала на сянка пред колибата си. Слънцето сипеше жар върху гранитните възвишения, издигащи се зад лагера на Облите скали, които го предпазваха от природните влияния. Топлината, излъчваща се от нагорещения гранит, успокояваше болките в старите и кости и стави. Сянката идваше от една квадратна постройка, направена от клони на хвойна, чийто покрив бе изплетен от върбови клонки и гигантска дива ръж.
    Зелената планина закриваше южния хоризонт, очертавайки се като прегърбено чудовище на фона на необятното синьо небе, което бе кристално чисто през последните дни на отиващата си пролет. Ливадите по височините, заобиколени от гористи пространства, блестяха от свежа зеленина. Подхранвана от зимното снеготопене, тази година тревата бе израсла нагъсто. Дори и короните на дърветата изглеждаха по-наситенозелени от обикновено. Те контрастираха със синьо-зеления пелин, покрил равните площадки в подножието на планината, но дори и там тревата бе вдъхнала живот на пейзажа.
    Жалко, че вече не може да ходи като едно време. Ларкспър примлясна с устни, плъзвайки поглед по пътеките, които водеха към върха на планината. Като малко момиче тя много обичаше да изкачва тези хълмове с пръчка за копане в едната ръка, с която изравяше корени, и с торбичка в другата — в нея събираше грах, гърличета и див лук.
    Тя огледа лагера, станал тъй необичайно тих, след като дъщерите и — Хубава жена, Борова шишарка и Семенце от флокс — бяха заминали с мъжете да събират иглика, сладко коренче и първите крехки листа на лапада. Лагерът бе застинал под жарките слънчеви лъчи. Бръмченето на мухите се чуваше на фона на птичите песни, с които огласяха околността розовите сипки, скорците и белоглавите врабчета, подскачащи из пелиновите храсти. Червенокрили косове и свраки пърхаха из гъстите корони на върбите, растящи покрай Студената вода; една чучулига извиваше прехласнато трели в ливадата зад лагера.
    Младите кучета бяха заминали с хората, за да носят вързопите, но старите спяха под сенките, изсумтявайки от време на време в съня си. Както е присъщо за кучетата, те се събуждаха за момент, поглеждаха я с тъжни очи и се обръщаха на другата страна.
    Сборището наближаваше. Тази година долината на лагера Трите устия щеше да приюти клановете. Възрастната жена си каза: „По-добре там, отколкото при пясъчните наноси, както миналата година. Ходенето до там едва не ме довърши.“
    А следващата година? Ако лагерът на Кокошката поискаше Сборището да се състои край реката на Дивата кокошка, дали щеше да успее да иде до там?
    Тя изгледа сърдито подутите си глезени.
     — Стара си вече, Ларкспър. Прекалено стара.
    Примижа срещу ивиците слънчева светлина, процеждаща се през дупките на постройката, която и пазеше сянка. Скоро щеше да дойде време да напуснат землянките. Клановете на нейното племе постъпваха така през лятото — обикаляха из териториите си, издигайки временни лагери там, където полята с корени изглеждаха най-плодородни, или където колониите на райграса и гигантската дива ръж имаха най-едри семена. Местните Духове бяха щедри, стига само клановете да се отнасяха с уважение към тях и полята им с корени и растения. А и кой би могъл да обвини някой Дух, ако той се разгневи, че хората са изяли всички растения? Духовете обичаха местата, които обитаваха — както и нещата, които растяха там — точно както хората обичаха лагерите си.
    Но преместването имаше и други цели. Щом дойдеше пролетта, клановете бяха готови за живот на открито. След толкова много завъртвания на зимната луна човек започваше да се чувства подтиснат в пръстените землянки. Колкото и да бяха топли и удобни през зимата, през горещите сезони душата имаше нужда от откритите пространства.
     — Но от постоянното местене ще се почувстваш уморена и изтощена — измърмори тя на себе си. — Много взе да остаряваш вече.
    Едно от кучетата наостри уши и се надигна, вперило поглед в западна посока. Тогава и старата черна кучка, която спеше до стената на колибата, се изправи и излая.
    Ларкспър с мъка се изправи на крака и излезе от сянката, за да види по-добре. Наложи и се да засенчи очи с ръка. Една самотна фигура се приближаваше към лагера в лек тръс.
     — Котешка опашка — каза си Ларкспър, примигвайки от светлината.
    Тя въздъхна, върна се под сянката, седна и зачака. Питайки се защо ли се връща. Да не би вече да са изкопали дела си от сладко коренче?
    Тя зарея поглед към Зелената планина. Когато горещите и сухи ветрове задухаха из долината на Студената вода и въздухът над пелиновите храсти започнеше да трепти от жегата, на нея и се искаше да е там горе. Може би годината щеше да е подходяща за лагеруване край Мъхестото поточе. В мочурливата почва край него растяха папури. Годината бе влажна и комарите щяха да се появят на рояци. По високите места поне щяха да се спасят от част от тази напаст. Освен това там растеше и горичка от подалпийски ели. Мъзгата им можеше да се смеси с джоджен и планински риган, а сместа да се хвърли в огъня, за да прогони насекомите. Полученият черен дим можеше да се използва за обработка на дрехите и за пречистване на въздуха.
    Така или иначе имаха нужда от повече дървена мъзга. Тя бе изгорила последната от запасите си, смесена с черна ралица, когато в дрехите и в косата на Корен се бяха появили въшки. Бяха опушили всичките си завивки и кожи, за да прогонят тази ситна напаст.
    Котешка опашка извика за поздрав от края на лагера и спря колкото да влезе за малко в колибата на Борова шишарка. Излезе от там с мях за вода и започна да пие жадно. Взе водата със себе си, приближи се до Ларкспър и клекна при нея под сянката.
     — Здравей, бабо. Доста дълго потичах.
     — Е, най-сетне дните станаха топли за тичане. — Тя примигна; напоследък очите и смъдяха непрекъснато. Сигурно бе седяла прекалено дълго на дима от огньовете през целия си живот. — Рано се връщаш. Напълнихте ли торбите?
    Котешка опашка изтри потта от широкото си чело и се загледа с присвити очи към пелиновите храсти.
     — Повечето от нас. Другите вероятно ще тръгнат насам утре сутринта.
    Ларкспър отпъди една муха.
     — И какво друго?
    Котешка опашка обгърна с мазолести ръце коленете си и премести тежестта на тялото върху петите си.
     — Малкият крак мина покрай нас на път от лагера Трите устия — връщаше се при племето на жена си край Лошата вода.
     — Е, и?
     — Разтревожен е. — Котешка опашка изпусна дъха си, изразявайки безпокойство. — Детелината по цял ден говорела за омагьосване.
     — В лагера Трите устия непрекъснато ги е страх от омагьосване.
     — Знам. Но Малкият крак е израстнал там. Казва, че Детелината се страхувала дори повече от Зелен огън. Според него леля му почти се е побъркала. Изглежда, Херингът — мъжът на Звездица — е видял магьосник.
    Ларкспър се напрегна.
     — Видял го е?
     — Поне така казва Малкият крак. Някой обикалял около лагера Трите устия. Намерили следи… а и Херингът казва, че е видял някого в пелиновите храсти.
     — Но не е говорил с него? Не го е разпознал?
    Котешка опашка направи гримаса.
     — Не и според думите на Малкия крак. На него май не му се говореше много за това. Трябваше едва ли не да му изтръгваме думите. Неспокоен е и изглежда, че и той е малко уплашен. Знае какви приказки се носят за омагьосването в лагера Трите устия, но е живял достатъчно дълго и с клана на Костен пръстен и не е толкова суеверен. Най-лошото е, че който и да е бил този магьосник, той се е навъртал около лагера точно когато Зелен огън е умряла.
     — Аха — изсумтя Ларкспър. Тя го погледна с крайчеца на окото си. — И какво още казва?
     — Помниш ли онзи зелен пламък, който проряза небето? Кошничка загубила детето си точно по същото време. Малкият крак казва, че сега сестра му е в по-лошо състояние от Зелен огън и Детелината, взети заедно. — Котешка опашка не откъсваше поглед от прохладните хълмове на Зелената планина. — Детелината е решила да обвини Черната ръка в магьосничество по време на Сборището.
    Ларкспър потърка лице с мазолестата си ръка.
     — Това не би било добре. — Тя помисли малко. — Но нали никой не е разпознал Черната ръка.
    Котешка опашка поклати глава:
     — Никой не е видял нещо определено — поне това ми каза Малкият крак.
    Ларкспър присви очи. Черната ръка щеше да дойде в лагера на Облите скали, преди да тръгне за Сборището. Това щеше да и даде малко време.
     — Знаеш ли, ако някой открито обвини Черната ръка в магьосничество — особено по време на Сборището — мълвата за това ще плъзне с бързината на горски пожар. А той ще пътува с нас.
    Котешка опашка подъвка устната си.
     — Реших, че това е достатъчно важно, за да дойда и да ти кажа. Борова шишарка е разтревожена. Мислеше, че Черната ръка вече може да е пристигнал. Зная, че ще дойде тук.
    Тя го изгледа замислено.
     — Кажи си мнението, Котешка опашка. Винаги си разсъждавал трезво.
     — Мисля, че каквото и да стане, Черната ръка ще си има неприятности. Едва ли някой ще се осмели да се нахвърли върху него на Сборището. Хората само ще говорят помежду си. Но лагерът Трите устия е доста влиятелен. Думата на неговите водачи се слуша. — Котешка опашка разпери ръце. — Винаги съм харесвал Черната ръка. Ако той каже на хората, че е изгубил Силата си, това до голяма степен ще намали страховете им.
     — Така е. — Хората знаят, че магьосниците не се женят. Ларкспър подръпна брадичката си. — Я чуй, ти винаги слушаш и наблюдаваш какво се говори, но знаеш да си държиш езика зад зъбите и не плещиш празни приказки само за да се наслаждаваш на гласа си. Винаги съм се възхищавала на това твое качество. Познаваш Черната ръка от много сезони насам. Какво мислиш за него и Горчив храст?
    Котешка опашка сви рамене:
     — Смятам, че тя ще го вземе за мъж. Да, наблюдавах Черната ръка, когато Топъл огън умираше. Той я желае, но не можеше да разкрие чувствата си. Не и докато съпругът и, когото тя обичаше, умираше пред очите и. Познавам дъщеря си. Сърцето и все още скърби за Топъл огън, но тя е практична жена. Мисля, че разбира колко ще се издигне в очите на хората, ако се омъжи за Черната ръка. Знае как всички ще си рекат, че той се е отказал от Силата си заради нея.
    Ларкспър кимна:
     — Точно тъй ще си рекат — а всички знаят, че магьосниците не спят с жени. Те биха изсмукали силата им.
    Котешка опашка наклони глава:
     — С един куршум два заека, а?
    Ларкспър се усмихна доволно:
     — Винаги съм се стремяла да става точно така. Това ще лиши думите на Детелината от достоверност и от обвиненията и няма да остане и помен.
     — Малкият крак спомена още нещо.
    Тя го изчака да продължи.
    Котешка опашка отново наклони глава и в очите му проблесна някакво пламъче:
     — Не за Трте устия… а за лагера Лоша вода.
     — Какво? — Ларкспър плесна със съсухрени ръце по кокалестите си колене. — Да не би и Костен пръстен да се страхува от омагьосване? Мислех я за по-умна.
    Котешка опашка вдигна вежда:
     — Малкият крак казва, че Костен пръстен се безпокои за Слънчевите хора. Изглежда, Половин луна се е натъкнал на няколко воини от Племето на вълка. Разправят, че са унищожили лагер на Слънчевите хора току до северните склонове на Страничните планини. Костен пръстен започва да се тревожи. Всички сме чували историите, идващи от север, за начина, по който водят война Слънчевите хора. Когато не могат да избиват други племена, за да им отнемат териториите, те се избиват помежду си. Костен пръстен трябва само да излезе от колибата си и да погледне Страничните планини, които са точно зад лагера и, за да разбере колко близко са били тези Слънчеви хора. А Лошата вода тече точно покрай един от планинските проходи. Тя казва, че Племето на вълка е неспокойно, че нещо се е случило на север и…
     — Ами! — Ларкспър засмука беззъбите си венци. — Северът си е север. Слънчевите хора няма да дойдат тук. Това е само още някоя измислица, за да се поразмърдат хората. Костен пръстен би трябвало да знае това. Нека дойдат Слънчевите хора. Щом забележим съгледвачите им от тази страна на Страничните планини, ще изпратим теб и останалите воини да ги прогоните назад с подвити опашки. Че какво са за нас неколцина ловци на диви бизони? Не представляват никаква заплаха.
    Котешка опашка наклони глава, потънал в мисли, сякаш не бе особено убеден в това.
    Ларкспър насочи вниманието си към по-важните неща: „Да. Черната ръка и Горчив храст. Това е решението на въпроса. Горчив храст не е глупава.“

3.

    Храбър мъж вървеше накуцвайки по тясната пътека, която се виеше между дърветата. Беше се научил да понася болката. Но днес изгарящата болка, която пронизваше коляното му, се прибавяше към пулсиращото, несекващо главоболие. Ставата му бе заздравяла — костта се бе съединила и зараснала. Можеше да поема тежестта на тялото му, макар че никога вече нямаше да може да сгъне коляното си. Той страдаше мълчаливо и понасяше болката.
    Движеха се между дървета с черни стволове, следвайки пътеката, която бяха открили съгледвачите му. Тревистите планини бяха същински рай. Плетеницата от сенчести пътеки, прорязващи горите, постепенно отстъпваше място на уединени ливади, където пасяха лосове и бизони. Главозамайващите височини позволяваха на човек да види обширните вълнисти равнини, простиращи се на изток, и нищо не спираше погледа чак до безбрежния хоризонт. Това място с пълно право можеше да бъде наречено върхът на света.
    Зад него вървеше главната колона на Строшените камъни. Младите жени бяха оставили децата си на грижите на старите и се бяха пръснали наоколо да поставят капани и да ловят дребен дивеч — или пък да вдигат тревога, за да предупредят останалите, ако някой от Племето на вълка успееше да се промъкне между съгледвачите. А и никой от воините не мързелуваше, знаейки, че нито един неприятел не бива да премине между техните редици, иначе семействата им щяха да бъдат нападнати.
    Летящият ястреб бе открил лагера на Вълчето племе, беше се промъкнал до него и го бе заварил пълен с хора. Той бе съобщил, че по дърветата около лагера висят късове бизонско и лосово месо. От думите му ставаше ясно, че лагерът, който бяха открили, не бе обикновен, а се подготвяше за някаква церемония.
     — Няма признаци да са разбрали, че сме наблизо — каза Летящият ястреб с хищна усмивка. — Щом по дърветата виси толкова месо, едва ли са изпратили ловни отряди наоколо. Воините се припичат на слънце, играят на кости и си разказват истории. Жените пекат корени, а децата си играят. Не видяхме съгледвачи. Нападението ни ще им дойде като гръм от ясно небе.
    Въпреки това воините на Храбър мъж претърсваха щателно всяка пътечка, виеща се из гората. Строшените камъни бяха свикнали да се движат из такъв терен. Преди да се преместят в долината на Дебелия бобър, те бяха ловували и воювали в гористите планини, издигащи се между Опасната река и реката на Дебелия бобър. Преди това пък бяха ловували из обраслите със смърчове и ели земи, които се простираха по на север. Сега се движеха безшумно като дим между дърветата.
    Храбър мъж се наведе, за да избегне един нисък елов клон, и се сгърчи от пулсиращата болка, която му причини това движение. Той долови тихите стъпки на Бяла врана зад себе си и внезапно очите му се замъглиха от сълзи. Само да можеше да спре тази болка! Той се насили да продължи напред.
    Беше казал на воините си:
     — Когато завземете лагера, сред пленниците ще има една жена. Името и е Бяла пепел и преди е била от клана Бяла глина. Никой да не я закача. Тя притежава Силата. Искам да ми я доведете. Не бива и косъм да падне от главата и.
    Воините се ухилиха многозначително и очите им засвяткаха.
     — Победа ли видя в Съня си? — запита го Летящия ястреб.
    Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя, припомняйки си Съновидението от предишната нощ.
     — Видях в Съня си най-великата от всички победи. Ще смажем Племето на вълка. След това ще Танцуваме цял ден и цяла нощ. Ще запалим огън, който ще се издигне чак до Лагера на мъртвите, така че всички да узнаят за Силата на Храбър мъж и Строшените камъни. — Видях и себе си до Бяла пепел! Тя беше там и ме очакваше. Съновиденията ще се сбъднат. Силата ми ще се слее с нейната и тогава дори златистата мъгла няма да може да ме прокуди. Никое име няма да се споменава с такова страхопочитание сред Слънчевите хора, както това на Храбър мъж!
    Храбър мъж зави по пътеката и се озова пред двама от воините си, клекнали в шумата. Пред тях пътеката излизаше на открита ливада. Той спря и се наведе, надничайки между клоните.
     — Не можем да се приближим повече — каза му Жълтият камък. — Племето на вълка е разположило лагера си зад онази горичка.
    Храбър мъж кимна.
     — Воините разполагат ли се на позиции? — Той вдигна глава и си отбеляза наклона на слънчевите лъчи. Скоро щеше да се стъмни.
     — Разполагат се. — Жълтият камък се усмихна, сви юмрук и го разтърси. — До утре сутрин целият им лагер ще бъде обкръжен. Когато зората стане алена от първите лъчи на слънцето, ще бъдем готови за бойния ти вик. Когато чуем да призоваваш Силата си, ще ги ударим от всички страни. Изобщо няма да разберат какво става. Когато слънцето изгрее над планинските върхове, животът на Вълчето племе ще се е променил.
    Храбър мъж наклони глава назад, вдишвайки гъстия аромат на елите.
    Гласовете в съзнанието му нашепваха: „Скоро. Съвсем скоро Бяла пепел ще бъде твоя!“
* * *
    Слънцето се подаде над върховете, където снегът все още упорстваше срещу затоплящото се време, и обагри гората в жълто и зелено. Звучните птичи песни ехтяха в чистия утринен въздух.
     — Непослушко?
    Бяла пепел се изправи в постелята си при тревожния вик на Лош стомах. Тя примигна бързо, за да прогони съня от очите си, чудейки се как са могли да се успят така. Лош стомах бе застанал в края на лагера им и надничаше между храстите. Огърлицата, над която все още работеше, се полюшваше в ръката му.
     — Какво има?
    Той се извърна и Бяла пепел видя безпокойството, изписано по лицето му.
     — Непослушко е изчезнал. Събудих се призори, за да довърша огърлицата, и него го нямаше. Досега трябваше да се е върнал.
    Тя въздъхна и се прозя.
     — Нали е куче, Лош стомах. Ще намери пътя.
     — Ами ако се е загубил?
    Тя се изправи и се протегна, вдишвайки чистия, прохладен въздух. На тази височина утрото бе студено. Дъхът и излизаше на пара.
     — Е, къде ще го търсим тогава?
     — Не знам. — Той поклати глава. Не можем да открием Племето на вълка, камо ли него. Ако не ги намерим, как ще разберем къде е Вълчият талисман? А ако не можем да се справим с това, как ще открием Непослушко?
     — Най-вероятно той сам ще ни намери — каза му Бяла пепел, докато навиваше завивките и ги завързваше здраво. След това извади няколко парчета сушено месо от вързопа, който им бе дал Пеещите камъни, спря и се огледа.
    Бяха се разположили на лагер под едно ниско хълмче на върха на хребет. От другата страна на храстите, засланящи лагера, варовиковата скала изведнаж ставаше отвесна, а под нея се простираше тясна тревиста долина. От двете и страни се издигаше гъста плетеница от черностволни дървета.
    Лош стомах обикаляше околността на лагера.
     — Непослушко!
     — На, хапни малко месо. Той ще се върне. — Тя му подаде един къс. — Завършил си огърлицата. Дай да я видя.
    Подаде и огърлицата и взе твърдия къс месо. Безпокойството бе набраздило простодушното му лице и той непрекъснато хвърляше нервни погледи към храстите, сякаш очакваше да види Непослушко.
    Тя го потупа по рамото, преди да разгледа огърлицата.
     — Изглеждаш ужасно. Сигурен ли си, че се тревожиш само за Непослушко?
    Той не можа да скрие объркването в очите си.
     — Снощи пак ме споходи едно от онези видения. Нали се сещаш — беше част от Духовно съновидение. Чух Вълчият Талисман да ме подканва да побързам. Скоро ще се случи нещо. Нещо ужасно.
     — Прекрасно, няма що — измърмори тя на себе си, въртейки несъзнателно огърлицата между пръстите, като едва ли забелязваше изкусната изработка. Каменните зъби, които Лош стомах усърдно бе пробил и навързал на кожения ремък, бяха странно студени на допир.
    Вече не можеше да го погледне в очите. Ден след ден нарочно си влачеше краката, забавяйки пътуването им през територията на омразното Племе на вълка, караше Лош стомах да вървят по малко използвани пътеки, правеше така, че да се загубят — изобщо каквото и да е, за да забави напредъка им. През цялото време сърцето и се свиваше от страх. И все още бе така. Избиването на клана Бяла глина и изнасилването и от Трите бика сякаш падаха като завеса пред здравия и разум.
     — Снощното видение бе за бъдещето. За това какво може да стане, ако не спасим Вълчия талисман.
     — Продължавай. — Тя се насили да му хвърли бегъл поглед.
    Лош стомах се намръщи:
     — Е, трудно е за обяснение. Видях хора, които копаеха камъни и ги пренасяха на големи разстояния до една огромна стая — не можеш да си представиш колко огромна беше. Можеше да хвърляш копия в нея. В стените бяха издълбани грамадни огнища. Беше горещо, ужасно горещо. И хората хвърляха камъните в бушуващите пламъци на огнищата. — Той наклони объркан глава.
     — И какво стана?
    Лош стомах размаха парчето месо из въздуха:
     — Няма да повярваш, но камъните се топяха и изтичаха оттам под формата на жълта течност. Хората я охлаждаха, удряха я с чукове и правеха различни неща от нея. Някои от тях бяха бляскаво жълти и бяха предназначени за Могъщи вождове, които стояха по върховете на планини. Те бяха, разбираш ли? Вождовете. Те караха онези нещастни хора да работят в онова горещо, пълно с огньове място.
    Тя се размърда.
     — И какво означава това видение?
    Той и отправи поглед, изпълнен със сериозност:
     — Точно на това трябва да попречим, не разбираш ли? Трябва да видим в Съня нов начин на живот за Слънчевите хора — или те никога няма да познаят Върховното цяло. А ако това не стане, те ще променят света. Вече няма да Сънуват и да живеят според повелите му. Ще се отделят от него и Сънят ще потъне в забвение.
    Бяла пепел кимна; постепенно започваше да разбира. Прошепна тихо на себе си:
     — Аз ли съм мостът? Пътят, който свързва народите? — Тя сведе поглед към ръцете си; те бяха стиснали здраво огърлицата на Лош стомах. При други обстоятелства тя би започнала да се любува на усърдието и таланта, вложени в изработката, но тази сутрин в гърдите и бе заседнала ледена буца. Мълчаливо вдигна огърлицата и я окачи на врата му. За един кратък миг очите им се срещнаха; после Бяла пепел отвърна поглед.
    Лош стомах отиде до края на полянката и изрева:
     — Непослушко!
     — Хей — сгълча го тя, — да не искаш всички воини на Вълчето племе из тези планини да се спуснат насам?
    Младият мъж почервеня и си пое дълбоко дъх.
     — Не. Но Непослушко се е загубил. Сигурен съм.
    Тя вдигна поглед към небето и поклати глава:
     — Ще се върне. Кучетата са си такива. Сигурно е хукнал да гони някой заек. Кучетата имат остро обоняние; могат да се върнат по миризмата на стъпките си.
    Лош стомах изстена:
     — Е, така или иначе, не можем да тръгнем наникъде, докато не се върне.
    Тя се приближи до него, дъвчейки сушеното месо, сложи ръка на рамото му и го прегърна.
     — Знам. Лагерът ни е хубав. Имаме вода в онова малко поточе. На запад се открива изглед чак до Червените скалисти планини. Мисля, че можем да почакаме Непослушко да се върне. — Поколеба се. — А и тук е по-малка опасността някой да ни види.
    Той потупа ръката и успокоително.
     — Изплашена си до смърт, нали?
     — Когато си мисля за Племето на вълка, винаги се сещам за Трите бика.
    Той стисна ръката и по-здраво, оглеждайки загрижено лагера:
     — Казах ти, ако Племето на вълка ни хване, ще им кажем, че търсим Лява ръка.
     — Ако не повърна от страх междувременно.
     — Това може да ни постави в неловка ситуация — добави разсеяно. — Но мисля, че можем да им кажем, че сме искали да си купим лечебни билки от Лява ръка.
    Жената потрепери.
     — Няма нищо страшно — каза и Лош стомах. Ние сме Земни хора. Приятели сме с Племето на вълка. Само не говори на езика на Слънчевите хора и те няма да заподозрат нищо.
     — Добре — съгласи се тя. Сякаш ледени пръсти обгърнаха вътрешностите и.
     — Ела, хайде да…
    В долината под тях проехтяха викове.
     — Племето на вълка! — прошепна възбудено Лош стомах. Той навлезе в заслона от храсти, растящи над варовиковата скала. Бяла пепел клекна до него на ръба и погледна надолу. Три жени с бебета на ръце и пет малки дечица бягаха през долината. От дърветата зад тях изскочи мъж. Той непрекъснато се озърташе нервно през рамо, докато бягаше. Носеше атлатъл и две копия, едното от които бе готово за изстрелване.
     — Бързайте! — долетя слабо възгласът му.
    За няколко мига бегълците прекосиха долината и изчезнаха между дърветата от другата страна.
    Лош стомах се отпусна на пети и задъвка палеца си.
     — От какво мислиш че бягат?
    Бяла пепел се помъчи да овладее паниката в гърдите си.
     — От война.
     — Война ли?
    Тя не можеше да понася гадното чувство, загнездило се в душата и.
     — Виждала съм достатъчно, за да знам. Война е.
     — О, не! — изстена Лош стомах. — Война? И Непослушко се е изгубил някъде там? Трябва да…
    Тя го сграбчи здраво за ръката; страхът и придаваше сила.
     — Нищо няма да правим. Ще стоим тук — настрана от цялата тази бъркотия!
     — Но Непослушко…
     — Лош стомах, чуй ме. Тя се взря в очите му. — Ти никога не си преживявал подобно нещо. Не знаеш какво е. Земните хора не са нападали никого и не са воювали от доста време. Хората умират, Лош стомах. Пронизани от копия, с размазани черепи. Раните им се инфектират и гнойта се лее като река, а раненият се подува и започва да гори от треска. Хората умират бавно… и ужасно.
    Той кимна:
     — Знам.
     — Тогава разбираш, че това може да се случи и с нас.
    Той затвори очи и кимна отново.
    Още няколко човека изскочиха между дърветата и побягнаха панически през долината.
     — Кой? — попита Лош стомах. — Кой ли е нападнал Племето на вълка?
    Тя присви очи.
     — Слънчеви хора. Най-вероятно кланът Строшени камъни. Миналата зима воините му ловуваха на мястото, където реката на Сивия елен се влива в тази на Дебелия бобър — на изток от планинската верига на Черното острие.
     — Точно като в Съня — прошепна той задавено. — Всичко се случва точно както в Съня.
     — Хайде. — Вътрешностите на Бяла пепел се заплитаха на възел от страх. — Да си вземаме вързопите и да бягаме оттук. Онези, които ги преследват, ще се появят скоро.
    Бяла пепел се отдръпна от ръба на скалата и Лош стомах я последва. Тя трескаво завърза кожените вързопи и се огледа наоколо, за да провери дали не са забравили нещо. След това тръгна към пътеката, която водеше към гората.
     — Чакай! — извика Лош стомах.
    Тя се извърна:
     — Трябва да се махнем оттук.
    Той преглътна мъчително и вдигна поглед към хълмчето над лагера.
     — Изчакай поне да проверя дали Непослушко не е там горе. Може би някой плъх да си е направил леговище сред онези скали. Няма да се бавя.
    Жената преглътна гневния си отговор.
     — Добре, но побързай! Не бихме искали да се натъкнем на когото и да било! И Строшените камъни, и Племето на вълка ще ни убият, ако ни видят — както биха направили с всеки непознат в момента!
    Той хукна нагоре. Бяла пепел неохотно го последва, проправяйки си път сред скалите. Лош стомах изкачи върха и спря.
    Тя се изкатери до него — и пред краката и се разстла най-голямото звездно колело, което бе виждала някога. Краят му лежеше върху плоската площадка на върха на хълма, а страните му се простираха оттам във всички посоки. Щяха да са и необходими двадесет големи крачки, за да стигне до другия му край. Спиците от наредени един до друг бели камъни с големината на човешка глава, кръстосваха кръга във всички посоки. Колелото изглеждаше старо — около камъните бе поникнала трева, а в купчините, от които бе изграден центърът и основните посоки, се бе наслоила кал.
    Оттук се виждаше цялото небе — дори и върховете на дърветата не запречваха хоризонта. Гледката бе впечатляваща — от Червените скалисти планини на запад чак до източните равнини. Бяла пепел усещаше присъствието на Силата на това място… тя ги наблюдаваше, кръжеше из въздуха около тях.
    Дали слухът и не я лъжеше? Наистина ли чуваше протяжния напев на някаква старица?
     — Погледни! — възкликна Лош стомах, сочейки с пръст. — Погледни това! Не е ли прекрасно? Можеш да проследиш пътя на всички звезди и слънцето и…
     — И наоколо има хора, които се опитват да ни убият!
    Лош стомах откъсна неохотно очи от колелото и тръгна по ръба на плоската площадка, гледайки надолу за Непослушко. Бяла пепел остави вързопа си на земята и тръгна от другата страна. Не виждаше и следа от кучето на Лош стомах.
     — Лош стомах? Ще се върна до началото на пътеката. Някой трябва да гледа какво става там долу. Ако се появят още хора, ще трябва да потърсим друг път за слизане.
    Той кимна и и махна, продължавайки да обикаля площадката.
    Бяла пепел грабна вързопа си и тръгна надолу по пътеката, мърморейки си ядосано:
     — Можем да загинем всеки миг, а той тръгнал да се тревожи за някакво куче, което има повече мозък в главата си от него!
    Тя пусна вързопа си на пътеката, която навлизаше между дърветата, и пропълзя до ръба на варовиковата скала. Поляната долу изглеждаше измамно тиха и пуста. Мислено си повтаряше: „Побързай, Лош стомах. Побързай!“ Потърка ръце, за да ги стопли; всеки изминаващ миг бе непоносим за нея. Внезапно измежду дърветата изскочиха двама воини и сърцето и спря да бие. Познаваше кройката на дрехите им. Подобна ловна риза, украсена с дълги ресни и тесни кожени панталони, също обшити с ресни отстрани, носеше само едно племе: на Слънчевите хора. Това бяха Строшените камъни.
    Като внимаваше да не вдига шум, тя се отдръпна от скалата по посока на храстите. Посегна към вързопа си… и изведнъж разбра, че е преместен.
    Зад нея се разнесе тих звук; обърна се и загледа напрегнато. Иззад елите, от които започваше пътеката, се подаде един воин. Той се усмихна; очите светеха победоносно.
     — Следващия път не си оставяй вързопа на пътеката, жено от Племето на вълка.
     — Не — прошепна тя.
    Понечи да избяга. Извъртя се… и се втурна право в ръцете на втория мъж. Отвори уста да изпищи, но една силна ръка я запуши.

4.

    Храбър мъж вървеше из лагера на Вълчето племе. Още един Лагер на мъртвите — но този път той бе изпратил жертвите в него.
     — Ще може ли някой от вас да избяга, както направих аз навремето? Съмнявам се. Силата е моя. — Хвърли поглед към един млад воин, който лежеше под слънчевите лъчи, а от окървавения му стомах стърчеше копие. Някой го бе довършил, пръсвайки мозъка му с бойна тояга.
    Бяла врана вървеше до Храбър мъж, отбелязвайки несъзнателно димящите огнища и оцветените с дим кафяви покривала на палатките, от които се отразяваше светлината на утрото. Ако не бяха натъркаляните тела, човек можеше да помисли, че лагерът очаква спокойно завръщането на обитателите си. Тук-там по някоя палатка бе съборена, но иначе личните вещи на всички лежаха там, където ги бяха оставили.
     — Всичко стана точно както го бе видял в Съня си — каза тя със страхопочитание в гласа. — По абсолютно същия начин.
    Храбър мъж се усмихна. Още малко и щеше да се пръсне от задоволство.
     — Аз съм новият начин на живот. Никой няма да посмее да се изправи срещу Строшените камъни. Силата ми нашепва. Съвсем скоро всички кланове на Слънчевите хора ще знаят името ми.
    Жената му хвърли поглед, изпълнен със страст.
     — Започнах да ти вярвам.
    Храбър мъж спря пред едно от огнищата. Къс печено месо лежеше върху изтлелите въглени; долната му страна бе изгоряла по време на битката, но отгоре мазнината му още цвърчеше. Той вдъхна дълбоко, наслаждавайки се на апетитната миризма на лосово месо.
     — Бих хапнал малко от това.
    Бяла врана бръкна в кесията, която висеше на кръста и и извади кварцов нож с дървена дръжка. Сръчно отряза дълго парче от горната страна и му го подаде. Той подуха горещото месо, за да изстине и отхапа от него. Устата му се напълни с топли сокове.
    Задъвка замислено, оглеждайки изпотъпканата поляна. Няколко от по-младите воини охраняваха краищата на лагера, вперили поглед в дърветата в случай, че някой от бягащите воини от Вълчето племе се върнеше.
    В центъра на лагера се издигаше самотна палатка — най-голямата в целия лагер — заобиколена от празно пространство. Покривалата и бяха украсени с пъстроцветни рисунки на Слънцето, Богът–вълк и огъня, луната и звездите, а върху двете части на входното покривало бяха изрисувани няколко огромни червени спирали. Храбър мъж измина куцайки пътя до палатката и спря. Точно пред входа лежеше по гръб възрастен мъж с посивяла коса, с разперени ръце и крака. Едно копие бе пронизало тялото му. Очите на стареца се взираха невиждащо в небето. Нещо в изражението на лицето му, сякаш докато е умирал, шаманът бе видял някакъв ужасен кошмар, накара ледени тръпки да пробягнат през душата на Храбър мъж.
    Той се отърси от лошото си предчувствие. Племето на вълка се бе грижило добре за своя шаман. Дрехите му бяха ушити от най-изящна щавена лосова кожа и си личеше, че са направени от майстор. Бодли от таралеж, боядисани в различни цветове, бяха вплетени в причудливи шарки по гърдите, врата и ръкавите на ризата. Шарките сияеха призрачно в светлината на утрото. Под тялото на стареца лежеше вълча кожа; кръвта му се бе съсирила и спекла по гъстата черна козина.
    Храбър мъж тръгна към палатката и стисна зъби от болката, пронизала коляното му при влизането през ниския вход. Най-различни кесии, амулети и вързопи, украсени с пера висяха от прътите на палатката. Завивките на стареца също бяха изработени от най-изящна щавена кожа.
    На почетното място в задната част на палатката бе поставен триножник от обелени върбови пръчки, а върху него лежеше голям вързоп, увит във вълчи кожи. До триножника стоеше красива торба от необработена кожа — явно в нея се носеше вързопът. Храбър мъж пристъпи по-близо и разгледа вързопа. После посегна към него; все още усещаше пробождане в крака си.
    „Да — шептяха гласовете. — Силата. Това е Силата на Вълчето племе.
    В мига, в който пръстите на Храбър мъж докоснаха обвивката от вълча кожа, по мускулите му сякаш пробягна мълния, която разтърси костите му. Той дръпна ръката си, сякаш бе докоснал змия. Стегна се, стисна зъби и вдигна свещения предмет от триножника. Треперейки, разгърна черната кожа. Нещо изпадна от нея и тупна тежко на кожите до краката му.
    Храбър мъж изпъшка, наведе се и взе една каменна статуетка. Повъртя я в ръце: тя представляваше изящно изваян вълк, направен от черен камък и излъскан така, че блестеше на светлината.

    „Колко е красиво! А сега и то, както и Силата, е мое!“ — Той сложи каменния вълк в кесията си.
    Сърцето му заби лудо, когато разви цялата черна вълча кожа. Поемайки свещения вързоп в ръцете си, започна да го изучава внимателно. Кожената му обвивка изглеждаше много стара и бе съшита във формата на сърце. Горната и част бе боядисана в бяло, като тлъстината на сърцето, а долната — в кървавочервено, прорязано от тъмни вени. Кожената обвивка бе изопната, сякаш вързопът бе здраво натъпкан. Натъпкан с какво?
    Храбър мъж го стисна… и трепна. В стомаха му се надигна гадене и болка проряза главата му като нажежени каменни късчета.
    Почувствай Силата! Той затвори очи, превъзмогвайки главоболието. Сетивата му сякаш плаваха, разширяваха се. Душата му закръжи вътре в него. Чувстваше как Силата се опитва да се увие около него, обгръщайки го като топла зимна наметка, която се стяга и го задушава…
    Проклинайки, той нанесе ответен удар, отблъсвайки я от душата си.
     — Опита се да ме убие! — беснееше той. След това се усмихна на вързопа: — Няма да успееш по този начин. По-силен съм от теб. А задето се опита да ме надхитриш, ще те унищожа.
    Храбър мъж изгледа злорадо вързопа и излезе навън заедно с него. Вглеждайки се по-внимателно, видя фините шевове, с които бе съшит свещения талисман. Това бе работа на майстор-шивач — ръбовете бяха толкова малки, че едва се виждаха.
     — Още плячка ли? — запита го Бяла врана. Тя се бе загледала в трупа на стареца.
    Храбър мъж отметна глава назад и се изсмя въпреки болката, която сякаш забиваше шипове в главата му.
     — Сърцето на Вълчето племе! Намерих сърцето им!
    Силата на вързопа се опита да го докопа още веднъж, попивайки в плътта му като хлад през зимен ден. Той я отблъсна, затваряйки очи, за да почерпи от Силата на болката и гнева, които го изгаряха отвътре. Загуби равновесие и падна, стиснал зъби за да преодолее болката.
    „Призови душата си! Бори се! Да не би да си избягал от Лагера на мъртвите, за да умреш тук?“ — пищяха гласовете в съзнанието му.
    Храбър мъж дочу разтревожения глас на Бяла врана отвъд червената мъгла, изпълнена с болка и страх. Той усети като в просъница как тя го докосва и после се отдръпва уплашено. Сега за него не съществуваше нищо друго, освен битката между неговата воля и тази на талисмана.
    „Ще те унищожа! Мразя те, предизвиквам те! Ще те смажа, както смазах народа ти! — Гневът му извираше и той черпеше сили от него. Храбър мъж даде воля на прогнилата омраза, изпълваща го, отблъсвайки пипалата на Силата, с които Талисманът се опитваше да обгърне душата му. От цялото му същество бликаше кипяща ярост и той изкрещя, разкъсвайки хватката на Талисмана. — Победих! Трябва само силно да мразя! Кръвта и страхът са най-добрите му оръжия, моята Сила!“
    Силата на свещения Талисман угасна и Храбър мъж примигна, зашеметен от мощта на собствената си Сила. А може би вързопът го бе освободил само привидно? Той го стисна по-здраво, сякаш искаше да го удуши.
     — Нищо не можеш да ми направиш. Никой не е по-могъщ от Храбър мъж. Тази нощ ще разбереш истинските измерения на Силата ми!
    Той отвори очи и видя, че е заобиколен от уплашени хора. Слънцето се бе издигнало високо в небето. Колко дълго бе продължила борбата? Бяла врана бе коленичила пред него, мачкайки роклята си от кожа на антилопа в силните си ръце.
    Храбър мъж се претърколи на една страна и тръсна глава, за да проясни зрението си. По страните му се стичаше пот.
     — Добре ли си? — Гласът и бе треперлив. — Какво стана? Опитах се да ти помогна, но… — Тя затвори очи и потепери.
     — Надвих тяхната Сила — отвърна дрезгаво той.
    Гласовете в съзнанието му зашепнаха и се закикотиха тържествуващо: „Убий го! Изгори го!“
    Храбър мъж примижа и вдигна вързопа-сърце към Слънцето.
     — Виждаш ли? Виждаш ли какво ти нося? Аз, Храбър мъж, представлявам Силата на Слънцето! Гръмовна птицо, принасям ти в дар това сърце!
    Бяла врана се огледа наоколо, обхождайки с поглед лагера:
     — Ще го дадеш на Гръмовната птица?
     — Тази нощ — обеща той, стисвайки вързопа толкова силно, че пръстите му се впиха в него. — По време на Танца. Ще го изпратя на Гръмовната птица сред пепелищата, останали от Вълчето племе!
* * *
    Страхът на Лява ръка пулсираше в ритъм с всеки изплашен удар на сърцето му. Той сдържа дъха си и се заслуша напрегнато. Чу ги да идват, чу тихите стъпки на приближаващите се воини. Обезумял от уплаха, останал без път за отстъпление, той се шмугна в една горичка от млади ели и се зарови в гъстия килим от опадали иглички. Скрит зад преплетените зелени клони, той чакаше, а пулсиращата кръв във вените му отмерваше всяка оставаща му секунда живот. Няколко от игличките, в които се бе заровил, се навряха в ухото му и започнаха да го гъделичкат.
    Лява ръка отчаяно се опита да се слее с гниещия горски килим около него. Ако сега го откриеха, нямаше дори да може да се защити. Беше изстрелял и последното си копие, доставяйки си малкото удоволствие да види как то се забива в хълбока на един от вражеските воини. Надяваше се, че е проникнало достатъчно дълбоко, за да прободе вътрешностите му.
    Тогава поне един неприятел щеше да умре в ужасни мъки, докато вътрешностите му се инфектират. Ех, ако можеше да избие всички по този начин — да им го върне тъпкано за това, което им сториха днес.
    Един от воините заговори на задавения гърлен език на Слънчевите хора. Лява ръка чуваше как дрехите им се жулят по дебелите клони на елите. Страхът отново завладя тялото му и той започна да се моли: „Не им позволявай да ме открият, Свещен вълк. Не позволявай това да се случи.“
    Друг се изсмя тихо, плясвайки с мазолеста длан по копията си. Те изтракаха многозначително. От мястото си в гъстата постелка от иглички Лява ръка можеше да се протегне и да докосне обутия в мокасина крак на един от воините.
    В далечината изплашен писък процепи притихналата гора.
    Сред воините веднага се възцари злокобно мълчание; после, шепнейки си предпазливо един на друг, те се отдалечиха и постепенно шумът от смъртоносните им стъпки заглъхна.
    Лява ръка изпусна облекчено дъха си, който бе сдържал досега.
    Трябваше да остане на това място. Да не мърда. Да изчака да се стъмни. Може и да знаят как да дебнат из гората, но не познават всички пътеки.
    Той раздвижи пресъхналия си език, за да прогони лошия вкус в устата си и се опита да преглътне. Как можа да се случи? Племето се бе събрало за Благословията. Днес щяха да започнат Танците и племето щеше да благодари на Свещения вълк за това, че им е помогнал да преживеят ужасната зима.
    Той тъкмо бе станал от постелята си, за да отиде в помещението за изпотяване, когато страховитият вик разкъса тишината на утрото. Воините сякаш започнаха да извират от земята, втурвайки се между палатките, хвърляйки копия, размахвайки ужасните си бойни тояги.
    Лява ръка се шмугна обратно в палатката, търсейки трескаво оръжия. Ясна утрин — неговата любима — подскочи от завивките, стресната в съня си. В същия миг събориха палатката върху главите им.
    Воинът от племето на Слънчевите хора бе ужасно изненадан, когато Лява ръка се изправи и заби копието си в гърдите му.
     — Бягай! — извика на Ясна утрин, а след това се хвърли в битката. Само с един бърз поглед разбра, че вече са загубили. Втурна се след жената, бягайки към гората като хвърляше копия, за да забави преследващите го воини.
    Скрит в сенките на скривалището си, Лява ръка стисна здраво очи. До деня, в който душата му щеше да се възнесе към Звездната паяжина, той щеше да чува в ушите си писъците на съплеменниците си, мятащи се насам-натам като планински овце, хванати в капан. Видя как пронизаха с копие Красивата флейта. Майка му, Голяма вода, се препъна и падна — и една свистяща бойна тояга пръсна мозъка и.
    А Ясна утрин? Дали бе оцеляла любимата му? Или и нейната Сила бе унищожена заедно с тази на Вълчето племе?
    От всички посоки изскачаха все повече и повече воини на Слънчевите хора, сякаш нямаха чет. Многобройни като дърветата в гората. Стомахът на Лява ръка се сви.
    А какво ли бе станало с Вълчия Талисман? Дали някой се бе сетил да го спаси в тези последни минути? Реши, че трябва да се върне и да разбере!

    Храбър мъж седеше пред палатката на шамана, подпрял брадичка на здравото си коляно. Чуваше как в здрача около него Строшените камъни тършуват из палатките и разглеждат плячката, изоставена от бягащите хора от Племето на вълка. Храбър мъж се намести по-удобно върху кожите, които бе натрупал пред жилището. Жените, децата и старците, които досега бяха събирали дърва в гората, започнаха да се връщат на групички. През целия ден те бяха влачили в лагера шума, клони и храсталаци за огромния огън, който той смяташе да разпали през идващата нощ.
    Продължи да се взира замислено във вързопа. Свещеният Талисман бе поставен върху триножника от върбови пръчки, който бе изнесъл от палатката. Все още чувстваше Силата на Талисмана. Това нещо, принадлежащо на Вълчето племе, се бе опитало да го убие чрез бавно стягане около душата му.
    Храбър мъж вдигна поглед към небето, което бе станало виолетово. Вечерницата вече блещукаше над силуетите на дърветата, очертаващи се на източния хоризонт. „Но аз устоях. Ти се провали, Свещен Талисман — и в битката с теб аз научих колко Могъща е душата ми.“
    Един подир друг воините му се завръщаха, убедили се, че оцелелите от Племето на вълка са избягали панически. Талисманът, за разлика от хората, не можеше да избяга и сега очакваше неговата воля. Какъв великолепен подарък за Богът-мечка и Гръмовната птица! Закрилниците на Слънчевите хора щяха да го дарят със Сила и храброст за такъв подарък.
    Някаква жена изплака в далечината и се разнесе мъжки смях. Воините му се забавляваха с пленничките, които сега бяха роби на Строшените камъни. Жените, които бяха успели да пленят живи, щяха да раждат силни деца за неговото племе. Така щяха да облекчат задачата на жените от клана Строшени камъни.
    Но къде бе Бяла пепел?
    Някакво откъслечно видение изплува в съзнанието му — не за Бяла пепел, а за много хора, които работеха за няколко човека. Той се съсредоточи върху видението. Много хора се потяха под палещите слънчеви лъчи, носейки плодовете на своя труд пред него в големи кошници. Той бе седнал на една височина, на главата си имаше корона от пера и се излежаваше върху красиви кожи от норка, видра и пума.
    „Ще бъда като някой Могъщ Дух. Хората ще отправят молитвите си към мен и ще ми носят дарове, за да използвам Силата си за тяхното добруване.“ Видението затрептя като мираж под жаркото лятно слънце и се стопи, въпреки усилията му да го задържи.
    Храбър мъж изгледа с присвити очи Талисмана, разпознавайки издайническите пипала на Силата му. Да, Талисманът му бе пратил това видение. Какви ли други тайни криеше? Известно време се опитваше да проникне в свещения вързоп, да го подчини на волята си, но усилията му се оказаха напразни и той замахна разгневен, събаряйки триножника на земята.
    Как би могъл да накара всички тези хора да работят за него? Ясно беше, че в началото ще има доста проблеми. Как можеше да контролира толкова много пленници? Какво би им попречило просто да се разбягат? И колко ли време трябваше да работят робите, за да си струват усилията, които ловците на Строшените камъни трябваше да вложат в изхранването им?
    Той присви очи: „Има нещо в тази идея, нещо от което бих могъл да извлека Сила за в бъдеще. Слънчевите хора винаги са взимали пленници — но само жени, които могат да раждат, и деца, които да разменят срещу откуп с другите кланове. Как могат пленниците да бъдат използвани така, че да ни поведат към нов начин на живот? Такъв, в който Строшените камъни да заповядват на останалите какво да правят.“
    Бяла врана се появи от сгъстяващия се здрач и седна на завивките до него. Беше облечена в мека рокля от лосова кожа, обработена с дим така, че бе придобила златистокафяв цвят. Цилиндрични костени украшения тракаха по ресните, с които бе обшит подгъвът на роклята. По шевовете на ръкавите бяха изрисувани виолетови шарки с боя, направена от семенцата на горчивия храст. Косата си носеше свободно — лъскав гарвановочерен водопад, развяван от вятъра.
     — Току що пристигна вестоносец от Летящия ястреб — съобщи му тя. — Всички оцелели от Племето на вълка са побегнали на юг.
     — Намерили ли са Бяла пепел?
     — Никой още не е изпратил такава вест.
    Храбър мъж изсумтя и хвърли раздразнен поглед към вързопа, който се бе отърколил върху кожите.
     — Някой от Племето на вълка опитал ли се е да даде отпор на нашите воини?
     — Летящият ястреб казва, че един-двама събрали кураж и се опитали да устроят засада на бойците ни, но повечето от неприятелите са твърде уплашени, за да направят нещо по-сериозно.
    Храбър мъж се усмихна вътрешно.
     — Някои може и да опитат. — Вдигна Свещения Талисман — по кожата му избиха тръпки — и го повъртя в угасващата вечерна светлина. — Утре ще освободя една от жените им, за да съобщи на онези, които ще искат да се бият с нас, че сърцето им е било изгорено.
    Бяла врана потрепери, сякаш и бе станало студено, и бързо разтри раменете си с ръце.
     — Не ми харесва това нещо. Чувствам го сякаш е живо. Как можеш да го държиш така?
    Той вдигна вързопа-сърце пред очите си и започна да го изучава замислено.
     — Мога, защото моята Сила е по-голяма от неговата. То се опита да ми се съпротивлява — и загуби битката. — Посочи с пръст вързопа. — Разбираш ли, Слънцето е по-могъщо от сърцето. Всичко произлиза от Слънцето. Дори и Богът-мечка и Гръмовната птица. Преди да се появи каквото и да било, е съществувало само Слънцето — единственият Създател, даряващ живот. Слънчевите хора са бъдещето на света… а аз съм бъдещето на Слънчевите хора.
    Бяла врана го погледна сериозно.
     — Не бих желала да съм твой неприятел.
    Храбър мъж се засмя; започваше да я харесва.
     — Нито пък аз бих искал да съм твой неприятел. — Наклони глава. — Я ми кажи, как уби Слънчевите пера?
    Тя притисна колене до гърдите си и преплете пръстите на ръцете си, загледана към притъмняващите дървета.
     — Откъде знаеш, че аз съм го направила?
     — Питаш най-Могъщия мъж сред Строшените камъни? Питаш Съногадателя, който е видял всичко това в Съня си? — Посочи към лагера. Тук-там по някой огън озаряваше меката виолетова вечер.
    Жената помисли за момент и каза:
     — С възрастта силите на мъжа отслабват… а той беше старец. Разбрах, че ще ти създава неприятности. Виждах го в очите му. Не можеше да позволи на някакъв голобрад юноша от клана Бяла глина да заеме неговото място. Когато си отиде в палатката, аз влязох при него и му казах, че трябва да му съобщя нещо. Той ме покани да седна. Както се беше навел, посегнах в мрака и нахлузих кожена торба на главата му. После легнах върху него и натиснах главата му в меките кожи. Опита се да се съпротивлява, но беше твърде стар, твърде слаб. Изчаках доста време, след като вече бе престанал да шава. — Сви рамене. — Доста здрава торба му бях нахлузила на главата. Реших, че щом не пропуска вода, няма да може и да диша през нея.
     — Мразеше ли го?
    Тя изпръхтя насмешливо:
     — Не само него.
    Храбър мъж протегна ръка:
     — Помогни ми да се изправя. Вече се събраха доста воини. Време е да започнем Танците.
    Тя се изправи и му помогна да стане. Той смръщи лице от болка, когато тежестта му се пренесе върху болното му коляно. Сложи отново вързопа на триножника.
     — Смятам, че вече имаме достатъчно дърва.
    Тя му помогна да запази равновесие и каза:
     — С тази купчина, кояти си ги накарал да съберат, бихме могли да изгорим цялата планина.
    Той вдигна поглед към нощното небе.
     — Точно такава трябва да е, за да могат да видят огъня в Лагера на мъртвите.
    Храбър мъж изкуцука до най-близкия огън. Двамата воини, седнали край него, му се ухилиха, ядейки нещо, което бяха намерили в една от плячкосаните торби. Бяла врана му подаде горяща главня и той се приближи до грамадната купчина дърва, която кланът бе събрал. Храбър мъж подпали сухите дърва в основата и. Пламъците запращяха и се издигнаха към небето.
    Хората започнаха да прииждат от всички страни, гледаха с широко отворени очи, разговаряха и сочеха все по-силно разгарящия се огън. Храбър мъж вдигна глава нагоре, за да види как първите искри политат към черното небе. Тази нощ щеше да остане в преданията на всички племена.
     — Ти, Жълт камък, доведи жените от Племето на вълка. Сложи ги най-отпред, така че да виждат всичко. Искам да бъдат в центъра на Танците. — Но Бяла пепел не е сред тях.
    „Скоро — обещаваха гласовете. — Ще я получиш още тази нощ. Скоро — ако Силата ти е достатъчно могъща — тя ще бъде твоя.“
    Той се изсмя високо, мърморейки си:
     — Да, Духове, Силата ми ще хване Бяла пепел.
     — Какво? — запита Бяла врана.
     — Нищо. — Пламъците озариха лагера и околността му. Той, Храбър мъж, бе постигнал всичко това. Силата му го бе извела от Лагера на мъртвите край реката на Дебелия бобър, за да поведе Строшените камъни към тази бляскава победа. Наслаждаваше се на възхищението в очите на хората му.
    В края на гората двама воини влачеха още една съпротивляваща се пленница. Още една жена за Строшените камъни. Той лениво се запита дали се бяха позабавлявали добре с нея и погледна към Бяла врана. Никоя пленница не би могла да го ощастливи и да го дари с такова удовлетворение, както бе направила тя.
    Храбър мъж обгърна раменете и и се извърна отново към огъня. Пламъците се издигаха високо в нощта.
    Къде ли бе Бяла пепел?
    Гласовете в съзнанието му изпуснаха приглушена въздишка: „Ще я получиш тази нощ. Но трябва да те предупредим… пази се. Пази се от неведомите пътища на Силата!“
    Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя. Двамата воини влачеха мятащата се пленница все по-близо до огъня.
    Груби ръце събориха Бяла пепел, приковавайки я към земята.
     — Хванахме една хубавичка, Пет копия. Ще си я поделим — или пък ще теглим жребий, за да видим на кого ще се падне.
    Пет копия се ухили доволно:
     — Май ще трябва да теглим жребий, за да видим кой ще се позабавлява пръв с нея.
     — Нищо не съм ви сторила! Неприятелите ви са от Племето на вълка. В името на Гръмовната птица, пуснете ме! — молеше ги Бяла пепел; коремът и се стягаше, предчувствайки какво я очаква.
    Пет копия наклони подозрително глава:
     — Ти говориш като нас. Не гълташ думите като онези от Племето на вълка.
    Тя събра кураж.
     — Аз… аз съм от клана Бяла глина. — А сега трябваше да рискува. Дали знаеха нещо за съдбата на клана и? — На Сборището… семейството ми ще ви плати, за да ме върнете. Ако не ми сторите нищо лошо, ще ви работя. Ще ви нося дърва, ще готвя, ще щавя кожи… докато стане време за Сборището. Тогава семейството ми ще ме откупи.
    Пет копия хвърли възбуден поглед на приятеля си.
     — Бизонски скок, бяха ни казали да търсим жена от клана Бяла глина. — Той впери настойчив поглед в очите и. — Как се казваш?
     — Бяла пепел. — В душата и проблесна надежда. Бе готова да им каже всичко, стига да може да спечели време, за да избяга.
    Бизонски скок нададе тържествуващ вик, скочи на крака и се впусна в Танца на триумфа. Украшенията от кости на орел по ръкавите му потракваха при всяка игрива стъпка.
     — Завържи я! Успяхме!
    Лицето на Петте копия бе пламнало от ентусиазъм.
     — Човекът с летяща душа ще възпее имената ни на Гръмовната птица! Ще ни постави да седнем до него при следващия съвет!
    Бизонски скок извади ремъци от кесията на кръста си. Пет копия обърна Бяла пепел по гръб и изви ръцете и отзад, а приятелят му я завърза сръчно.
     — Какво правите? — крещеше тя. — Ще тръгна доброволно с вас. Само не ме наранявайте!
     — Нищо няма да ти сторим, Бяла пепел. Дори и да ни предложат за това всички жени от Племето на вълка или да избием всичките им воини. За нас ти си по-ценна от сочно месо по време на глад — увери я Петте копия.
    Бизонски скок стегна добре ремъците.
     — Ставай.
    Тя се изправи несръчно на крака. Петте копия я държеше, а Бизонски скок взе друг ремък и завърза глезените и.
     — Тази дължина трябва да е достатъчна — реши той. — Можеш да вървиш, ако внимаваш. Но не можеш да избягаш. Да вървим. — Посочи пътеката.
    Бяла пепел кимна омърлушено, без да смее да обърне поглед към плоския връх, където Лош стомах търсеше кучето си. Слава на Гръмовната птица, че не беше извикал отново или не бе изсвирил на Непослушко.
    Тя тръгна по пътеката и едва не падна, когато ремъкът на краката и се изопна.
     — Хванахме Бяла пепел! — повтаряше непрекъснато Петте копия.
     — Защо съм толкова ценен улов? — запита го тя; страхът и надеждата се бореха в душата и, докато вървеше напред със залитане и спъване.
     — Човекът с летяща душа те иска.
    Човекът с летяща душа? Но кой? Слънчевите пера ли? Тя бе виждала Човека с летяща душа на клана Строшени камъни на последното Сборище край реката на буболечките. За какво ли е притрябвала на стареца? Поне нямаше да я изнасили или да я бие.
    Строшените камъни? Хлад обгърна душата и. Храбър мъж може би беше сред тях. Нали така смяташе да направи — освен ако Племето на вълка не го беше убило. Дали той не бе казал нещо на Слънчевите пера? Може би е заявил, че притежава Силата?
    „Бягай Лош стомах! Махай се. Махай се от тези проклети планини и си върви вкъщи при клана Обли скали!“ — Мисълта, че можеше да я последва и да се опита да я спаси, не и даваше мира. Строшените камъни щяха да го убият, само да го зърнеха. А те непременно щяха да забележат Лош стомах.
    Тя насочи вниманието си към краката си, стараейки се да пази равновесие. При мисълта, че той може да се опита да я спаси, червата и се преобръщаха. Човек, който непрекъснато се унасяше в мисли, който едва не беше паднал от една скала, защото се бе заплеснал…
    Денят се точеше бавно. Гърлото и бе пресъхнало от жажда. Мускулите на краката и бедрата и се бяха схванали от неудобното вървене. Ремъкът, с който бяха завързани глезените и, бе протъркал кожата и всяка стъка и носеше пареща болка.
     — Ще вървим по-бързо, ако ми бяхте развързали краката — обади се тя.
    Петте копия погледна Бизонски скок и повдигна въпросително вежда. Той обаче поклати глава:
     — Не, по-добре да вървим бавно, отколкото да я изпуснем. Човекът с летяща душа ще ни… Е, просто не бих желал да си навлека гнева му.
    Бяла пепел прехапа устна и продължи напред, ядосвайки се всеки път, когато я вдигаха над шумата или я пренасяха над неравни участъци като бизонски бут.
    Когато слънцето започна да клони към западния хоризонт и през дърветата започнаха да струят ивици светлина, минаха покрай първия труп. Той бе на стара жена, която лежеше на пътеката с разбито теме.
     — Защо нападнахте Племето на вълка? — запита Бяла пепел.
    Петте копия се усмихна мрачно.
     — Човекът с летяща душа видя победата в Съня си, а Слънчевите пера ни изпрати знак от Лагера на мъртвите. Проряза небето със зелен огън и ни посочи пътя.
    Бизонски скок навири нос:
     — Строшените камъни имат нов Човек с летяща душа, който е много Могъщ. Името му е Храбър мъж.
    Бяла пепел се спъна и падна. Лежеше на пътеката, а разпиляната и коса скриваше ужаса, изписан по лицето и. През душата и премина отвратително гадене, подобно на сивата гнойна течност, изпълваща разложените тела.
     — Хайде. Ставай! — нареди Петте копия.
     — Няма да стане — каза Бизонски скок. — Освен ако не почнем да я бием. Тя познава Храбър мъж. Разбира всичко по-добре от нас. Мислеше си, че ще може да измоли свободата си от Слънчевите пера. Но сега осъзна истината. Помогни ми да в вдигнем.
    Докато вървяха, вечерното небе премина постепенно от индигов към виолетов цвят. Бяла пепел правеше всичко възможно, за да забави придвижването им. Заплиташе ремъците си в клоните и камънаците; бореше се, когато набереше достатъчно сили, макар и напразно, защото те бяха по-силни.
     — Виждам огъня на Танца! — извика изведнъж Петте копия. — Почти стигнахме.
     — Моля ви — прошепна Бяла пепел. — Пуснете ме. Изглеждате ми като воини с чест. Не правете това с мен.
     — Че какво е направил кланът Бяла глина за мен? — запита я Бизонски скок. — Баща ми умря, прободен от бойно копие на вашия клан.
    Те я извлякоха на една поляна, минавайки покрай купчина трупове, нахвърляни един върху друг. Хора от Племето на вълка. Храбър мъж бе пречупил непреклонните планински воини.
    Група хора се бяха скупчили около грамадна клада. Двамата воини я повлякоха безмилостно натам.
     — Храбър мъж? — извика Петте копия. Бяла пепел се дръпна назад, криейки се зад Бизонски скок, опитвайки се отчаяно да се изтръгне от ремъците, за които той я държеше. Един бегъл поглед и бе напълно достатъчен. Познаваше този профил, тези широки рамене.
    Храбър мъж се извърна. Изглежда, нещо не бе наред с крака му.
     — Да?
     — Аз съм Петте копия, а това е Бизонски скок.
     — Да?
    Бизонски скок се ухили и му подаде кожения ремък.
     — Доведохме ти жената, която търсеше. Доведохме ти Бяла пепел!
    Той посегна и извлече Бяла пепел иззад Петте копия. Тя впери поглед в познатите очи. Сърцето и заби лудешки.
     — Бяла пепел — прошепна той.
    Паниката я завладя: „Мисли! Мисли, жено, или ще ти се прииска пак да си при Трите бика.“
     — Пусни ме Храбър мъж. Ще ти донеса само беди.
    Смехът заклокочи дълбоко в стомаха му.
     — Този път Бягащ като вятъра няма да ти се притече на помощ.
     — Значи това е Бяла пепел? — запита една висока жена, приближавайки се да я разгледа по-добре. Светлината на огъня подчертаваше поразяващите черти на лицето и и дългата и черна коса. — Да, Храбър мъж, красива е. — Тя присви очи. — но жено, достатъчно добра ли си? По-добра ли си от Бяла врана?
    Бяла пепел се опита да подтисне страха си, но не успя.
    Гласът на Храбър мъж изразяваше нарастващата му радост:
     — От дълго време чакам този миг. — Повдигна с пръст брадичката и. — Сега вече нищо не може да застане на пътя ми. — Снижи глас. — Тази нощ, Бяла пепел, Силата ти ще стане моя. И това дори ще ти хареса. — Хвърли поглед към високата жена, която продългаваше да се взира в Бяла пепел с присвити очи. — Благодарение на нещата, на които ме научи Бяла врана.
     — Ще видим, Храбър мъж. Ще видим дали няма да се върнеш при мен — в гласа на Бяла врана се долавяше зле прикрита заплаха.
    Храбър мъж изкуцука до една голяма палатка, която се издигаше самотна в центъра на лагера, и извика:
     — Доведете я. Сега тя е моя.
    Куц! Значи Храбър мъж е окуцял! „Куц воин — беше казал Лош стомах в нощта, когато го бе споходило ужасното Съновидение. — Гръмовна птицо, не!“
    Бизонски скок я сграбчи ловко, когато тя се опита да отскочи настрани, и я вдигна във въздуха. Държеше я така, че тя можеше само да се мята глупаво върху мускулестото му рамо.
     — Отпусни се, Бяла пепел — говореше и успокояващо Бяла врана, докато вървеше след тях. — Обучила съм го специално за теб. В душата му се крие енергия, която завладява напълно мъжествеността му. Той бе любознателен ученик, а аз бях добър учител. Ще ти хареса много повече от чифтосването с обикновените воини.
     — Застъпи се за мен! — молеше я Бяла пепел. — Не му позволявай да го направи! Не те ли е грижа? Ако наистина го обичаш, нима искаш той да ме обладае?
    Бяла врана понижи сластно глас:
     — О, смятам, че в края на краищата той ще се върне при мен. От теб Храбър мъж иска само дете и да се сдобие със Силата ти. Нека посее семето си в теб, Бяла пепел. Ако не друго, поне може да ти хареса. Както вече ти казах… той е доста добър.
    Бизонски скок спря пред високата палатка. Бяла пепел видя символите на Силата — Спиралите, Свещения вълк и Слънцето, изрисувани върху кожените покривала.
     — Остави я върху кожите, ето тук — нареди Храбър мъж. Онова, което ще се случи, ще бъде видяно в Лагера на мъртвите.
    Бизонски скок я положи върху натрупаните кожи. Бяла пепел стисна зъби и очите и се замъглиха от сълзи на безсилие. Всичко щеше да се повтори. Не можеше да се бори с толкова хора.
     — Храбър мъж? — Стараеше се гласът и да не трепери. — Какво е станало с теб? Не си ли спомняш как беше едно време? Какво се е случило с юношата, с когото се смеехме заедно? Какво стана с неговата доброта… с мъжа, когото обичах?
    Той вдигна поглед към нощното небе, където бяха започнали да блещукат звезди. Жълтата светлина от огъня озаряваше меките гънки на дрехите му.
     — Силата ме призова. Силата не обича мекушавите по сърце или сантименталните. Онзи Храбър мъж, когото ти познаваше, умря в Лагера на мъртвите. Там душата ми се освободи от слабостите си, както кората се свлича от старото дърво. Остава само коравата вътрешност.
     — Моля те, заради всичко, което сме преживели заедно, не прави това. Пусни ме да си вървя. Никога повече няма да ме видиш. Аз само искам да…
     — Вече е твърде късно. — Той вдигна ръце към звездите. — Идва ново бъдеще и Силата избра мен, за да поведа хората към него.
    Тя прехапа устна:
     — А защо точно аз?
     — Гласовете ми го казаха много отдавна. Ти притежаваш Силата. Чрез теб ще намеря пътя към златистата мъгла. Чрез твоята Сила ще се науча как да владея това място и да създам нов начин на живот. Гласовете ми казват, че тази нощ ти ще заченеш моя син и той ще стане велик и Могъщ, както никой друг не е бил преди него.
    Храбър мъж се пресегна и изпъшка — очевидно кракът го болеше. Той вдигна някакъв предмет от един върбов триножник.
     — Виждаш ли това? То представлява Духовното сърце на Вълчето племе.
    „Вълчият Талисман! — Видението от Съня на Лош стомах изплува в съзнанието и. — Твърде късно. Закъснели сме, Лош стомах, съжалявам. Трябваше да направя всичко възможно, за да стигнем по-бързо тук. Аз съм виновна. Аз забавих пътуването ни. Страхът ми от Племето на вълка…“
     — И смяташ да го хвърлиш в огъня, след като свършиш с мен. — Усещаше думите като чакъл в устата си.
    Храбър мъж кимна.
     — Ти действително притежаваш Силата. Разбрала си… и сега разбираш защо трябва да те имам. Знаеш какво ти е отредила Силата… и какво е отредила на мен. То ще се сбъдне, Бяла пепел. Колкото и да ме мразиш, аз трябва да те подчиня на волята си. Не можеш да се бориш със Силата… а аз я притежавам. — Разклати Вълчия Талисман. — Това нещо се опита да ме убие… но Храбър мъж устоя. То се опитва дори и сега, но гласовете на Духовете ме предупреждават навреме, така, че да мога да се защитя.
    Думите му звучаха провлачено, като на беззъб старец. Бяла пепел събра кураж.
     — Върховното Цяло и Сънят на Първия човек не са за теб. Не знаеш какво ще създадеш със своята Сила.
     — Върховното Цяло? — Той повдигна въпросително вежда. — Така ли го наричаш?
    Тя извърна глава настрани.
    Храбър мъж направи знак на двамата воини:
     — Можете да си вървите. Заслужихте признателността на Храбър мъж. Ако имам нужда от вас, ще ви повикам. — Петте копия и Бизонски скок се ухилиха и се отдалечиха към огъня. В начина, по който вървяха, се усещаше нова гордост.
    Той се обърна към Бяла врана:
     — Не мога да поема риска да я развържа. Разпори ризата и с ножа си.
    Бяла врана коленичи до Бяла пепел.
     — Той притежава Силата и знае как да я използва, когато е с жена.


    Пленницата затвори очи, докато Бяла врана разрязваше предницата на красивата риза, която и бе подарил Пеещите камъни. Кожената дреха се свлече и тя усети хладния нощен ветрец върху кожата си. Пръстите на Бяла врана започнаха да развързват кожените и гащи. С изненадваща сила жената ги изхлузи от бедрата и.
    Бяла пепел не можеше да овладее треперенето на тялото си. Гадеше и се.
     — Е, Бяла пепел? — запита я Храбър мъж. — Ще ме приемеш ли без съпротива? Или ще трябва да извикам Петте копия и Бизонски скок да те държат? Ще се подчиниш ли на Силата ми… ще я приемеш ли? Или ще се наложи Лагерът на мъртвите и всичките ми воини да те гледат?
    Тя преглътна нарастващата паника и изсъска:
     — Само свършвай по-бързо!
    Храбър мъж сложи ръце на раменете на Бяла врана.
     — Върви. Започни Танците и Песните. Дай начало на зова към Силата. Кажи им да Пеят от все сърце, за да призоват Гръмовната птица да гледа.
    Бяла врана кимна и тръгна към огъня.
     — Не го прави, Храбър мъж. Спомни си какви бяхме, спомни си как нашите предшественици…
     — Аз съм бъдещето. — Той изхлузи ризата си. Светлината на огъня заигра по мускулестите му гърди. След това развърза връзките, които придържаха обшитите му с ресни панталони, и изпъшка отново, когато ги изхлузваше от болния си крак. Капачката на коляното му бе подута като боров чеп.
    Около огъня се надигнаха диви крясъци — хората започваха да Танцуват и да Възпяват молитвите си към нощното небе.
    Той се обърна към огъня и вдигна ръце:
     — Чуй ме, Гръмовна птицо! Аз последвах пътя на Силата! Аз видях в Съня си унищожението на Вълчето племе! Тази нощ Силата на двама ще бъде съединена под твоя взор. На това място ще бъде създаден нов Съногадател — заченат от моето семе и отхранен в утробата на Бяла пепел.
    Дъхът му секна, докато лягаше до нея.
     — Съедини се с мен, Бяла пепел. Ти познаваш повелите на Силата. Знаеш, какво трябва да стане.
    Как би могла да се съпротивлява? Ръцете и бяха вързани отзад. Кожените и гащи, смъкнати до ремъка, който свързваше глезените и, нямаше да и позволят дори да го ритне.
    Тя изхлипа, когато той протегна ръце и я докосна, прокарвайки леко пръсти по тялото и. Стомахът и се стегна на възел и се разбунтува, желанието да повърне бе заседнало в гърлото и. Тя извърна глава. — Вълчият Талисман изглеждаше окървавен на светлината от танцуващите пламъци. Докато го наблюдаваше, тя почувства как Силата му прониква през страха и. Не можеше да се откъсне от притегателното му въздействие, въпреки, че пръстите на Храбър мъж опипваха гърдите и.
    „Лош стомах, провалих и теб… и Силата. Само да можеше всичко да се повтори. О, Лош стомах…“ — мислеше си тя.
    Пръстите на Храбър мъж се плъзнаха по корема и. Тя се помъчи да подтисне гаденето, надигнало се в гърлото и.

5.

    Лош стомах тичаше с всички сили. Човек с една ръка не можеше да пази равновесие като човек с две, а и здравата ръка му бе необходима, за да поддържа ремъка на вързопа си. Освен това не можеше да бяга кой знае колко бързо.
     — Бяла пепел! — изстена той, прескачайки купчина опадала шума на пътеката. Вързопът на гърба му подскачаше от една страна на друга и малко оставаше да го събори.
    След като не откри и следа от Непослушко, той бе поспрял, за да хвърли последен поглед на звездното колело въпреки тревожните си мисли за кучето и воините, тичащи между дърветата в долината. Не можеше да се сдържи да не се наведе още веднъж, за да огледа редиците от камъни. В центъра на огромното колело имаше каменна купчина. Лош стомах не можа да устои на изкушението да я види по-отблизо.
    Купчината изглеждаше много стара; непрестанно редуващите се цикли на заскрежаване и снеготопене бяха разстлали камъните на площ от две крачки. Повечето от тях бяха обрастнали с червеникави и оранжеви лишеи и бяха затънали в почвата, почти напълно скрити под оскъдните треви, които растяха тук. Някакъв блясък привлече вниманието му и той се наведе над купчината. Едно каменно късче стърчеше от навятата от вятъра кал. Той го дръпна, но то не помръдна. Лош стомах извади от вързопа си каменно шило, приклекна и започна да дълбае калта. Каменното късче се оказа острие на копие. Той разкопа около него, учуден, че не може да го извади, и разкри някаква кост — гръбначен прешлен, в който острието бе заседнало. С трескава бързина извади костта. Тя бе оплетена от корени, но нямаше съмнение какво представлява. Някакъв човек е бил прободен в стомаха и острието бе заседнало в прешлена.
    Някой бе оставил тялото тук, върху купчината. Когато плътта е изгнила, костите са изпопадали между камъните, където върху тях се бе натрупала кал. Кой ли е бил този човек? И преди колко ли време е станало това?
    Косата на Лош стомах настръхна, докато оглеждаше неспокойно бруленото от вятъра звездно колело. Чувстваше как Силата нараства около него — злокобно присъствие, притискащо го като стена от гореща вода.
    Над шепота на вятъра се издигнаха гласове, говорещи език, който никога досега не беше чувал.
     — Призраци? — почуди се той. В този момент от земята се надигна вихрушка. Започнаха да го блъскат бурни ветрове; плитките му плющяха, ресните на ризата му се развяваха. Той се приведе, за да се предпази от яростта на вятъра, затворил очи, за да не влезе в тях прахолякът, който боцкаше кожата на лицето му.
    Някакъв стар и дрезгав призрачен глас като на задъхваща се старица долетя от бушуващия вихър:
    „Съногадател…идва. Кажи… на всички народи…че трябва да Танцуват с огъня. Идва нов Съногадател. Тичай сега. Тичай, както никога досега не си тичал момче.“
    Вихрушката се издигна в небето и тревата в краката на Лош стомах застина. Той внимателно посави костта и злокобното острие, както ги бе намерил, и замаза калта, докато остана да се вижда само основата на острието.
    Гласовете се усилиха и той осъзна стреснато, че те идват отдолу, оттам… където сега е Бяла пепел!…
    Скочи на крака, грабна вързопа си и надникна над ръба на плоската площадка към лагера. Двама мъже бяха съборили Бяла пепел и връзваха ръцете и краката и с ремъци.
     — Аз съм виновен — прошепна Лош стомах. — Аз и Непослушко. Защо не я послушах? Защо не избягахме?
    Бяла пепел се изправи с мъка на крака и заговори на мъжете на някакъв странен език. Слънчеви хора! Строшените камъни!
    Воините поеха по стръмната пътечка през гората към тревистат долина.
    Лош стомах се спусна бързо по склона, метна вързопа си на рамо и се заозърта насам-натам; сърцето му биеше учестено. Видя мястото, където боричкането между Бяла пепел и воините бе утъпкало тревата. Треперейки от страх, той излезе на откритата ливада.
    „Бягай… бягай както никога досега не си бягал, момче“ — повтаряше отново и отново гласът на старицата.
    И той побягна, пресече ливадата и хукна между дърветата, като се питаше: „Ами ако ги изгубя? Ако заведат Бяла пепел при куция воин?“ В паническия си бяг едва не се издаде, когато изскочи иззад един завой, но успя да се закове на място и да се шмугне обратно между дърветата. Воините тъкмо повдигаха Бяла пепел над купчина шума, която бе препречила пътеката. Единствено пращенето на храстите, през които си проправяха път, прикри шума от паническото оттегляне на Лош стомах.
    Той продължи да се движи на известно разстояние след тях, отгатвайки посоката по следите, които оставяха завързаните крака на Бяла пепел. Прокрадваше се след тях през растящите нагъсто дървета и откритите тревисти ливади. В душата му се бореха страх, надежда и отчаяние, докато се опитваше да реши как да действа.
    Непрекъснато се обвиняваше за случилото се. Той заобиколи един смърч и замалко не стъпи върху тялото на някаква старица. Тя лежеше насред пътеката по лице с разбито теме.
    Вътрешностите на Лош стомах се разбунтуваха. Мухите вече бяха снесли яйцата си в раната и се разлетяха с недоволно бръмчене, когато той мина покрай трупа.
    Лош стомах продължаваше напред. Тъмнозелените смърчове и ели растяха нагъсто и клоните им се преплитаха над пътеката. Косата му бе настръхнала; имаше чувството, че от мълчаливите сенки го наблюдават призрачни очи. След десетина крачки навлезе в горичка от тънкостеблени борове, а след това започна да се промъква през една гола ливада, очаквайки всеки момент да чуе предупредителен вик.
    „Какво да правя? — Той вдигна поглед към смрачаващото се небе. — Аз не съм воин. Не съм герой. — Направи жест на отчаяние. — Вълчи Талисман? Не можа ли да избереш някой по-достоен от мен? Някой по-храбър?“
    Когато слънцето започна да клони на запад, забърза, уплашен, да не загуби следата в тъмното. Борови иглички пращяха под мокасините му, а веднъж настъпи една пръчка, която изпука все едно, че бе строшил кост.
    Лош стомах се сепна. Той започна да се движи още по-внимателно… и внезапно налетя на някакъв воин. Закова се на място, мислейки, че с него е свършено. Тъй като вече се бе стъмнило, му бяха необходими няколко мига, за да разбере, че воинът е с гръб към него и е насочил вниманието си към една открита поляна, където в сгъстяващия се здрач гореше огън.
    Лош стомах направи една стъпка настрани; краката му се подкосяваха. И още една. Молейки се безгласно, навлезе полека между дърветата и започна да заобикаля воина. Ако можеше да се отдръпне само още малко и да заобиколи…
    Една съчка се счупи под краката му. Воинът се извъртя и се взря напрегнато в тъмнината, изнасяйки назад копието, готово за удар.
    Лош стомах замръзна като сиво зайче под гладния поглед на някой ястреб. Дъхът замря в гърдите му и той си каза: „Сега вече ще умреш!“
    Воинът направи една крачка и проточи врат.
    Лош стомах стисна зъби.
    Воинът се обади тихо, но гърлените думи бяха неразбираеми за младия мъж. Готов да изстреля копието си, воинът направи още една крачка, намерил сигурна опора, решен да убива.
    Изведнъж нещо се разшава отдясно. Воинът се завъртя на пета, изстрелвайки копието си с бързината на гърмяща змия. Но колкото и да беше бърз, гъвкавият силует между дърветата се оказа по-бърз от него и черният вълк изчезна като стрела в тъмнината.
    Воинът изръмжа недоволно и тръгна през шумата, за да намери копието си.
    „Свещен вълк, бъди благословен ти и всичките ти деца.“ — Лош стомах предпазливо се отдръпна между дърветата, стъпвайки на пръсти по гъстия килим от шума и борови иглички. Опита се да успокои лудото препускане на сърцето си. На косъм. Наистина беше на косъм!
    Без да бърза, предпазливо заобиколи воина. През пролуките между дърветата виждаше много хора, събрани около огромен огън. Бяла пепел сигурно беше там. Спря там, откъдето започваше поляната. Близо до гората бе натрупана безразборно грозна купчина трупове. За негов ужас телата издаваха звуци — бълбукане и съскане, докато разлагането ги обхващаше.
    Червата му се извиваха като червеи. Откъслечни фрагменти от Съня витаеха из паметта му. Ужасен, той се отдръпна под закрилата на гората — готов всеки момент да побегне.
    Огромният огън на поляната се издигаше все по-високо, хвърляйки жълтеникави отенъци по конусовидните палатки и пръснатите вещи. Хората се тълпяха около пламъците и там, през тъмните силуети, забеляза пленените жени, които бяха довличани в кръга на зрителите.
    Съновидението! То ще се сбъдне. Бяла пепел… Вълчия Талисман!
    Няколко фигури се откъснаха от тълпата и Лош стомах сподави вика, надигнал се в гърлото му. Силуетът на мъжа, който вървеше начело, беше куц. В оскъдната светлина видя, че следващият го воин държеше пленник — жена.
    Бяла пепел! Не бе възможно да е друга жена. Пеещите камъни нямаше рокля, която да и даде — само кожени гащи, каквито носеше Племето на вълка. Тъй като бе в нужда, тя не бе особено придирчива.
    Мракът се бе сгъстил още повече. Лош стомах подтисна паническия си порив да побегне. Вместо това заобиколи купчината трупове и излезе на притъмнялата поляна, като си казваше: „Аз съм се побъркал! Та това са Слънчеви хора! Те ядат бебета! Те…“
    Той се препъна в стърчащата ръка на един труп и се стовари тежко на земята. Нещо тежко го блъсна по темето с достатъчно сила, за да изхвръкнат от очите му искри.
    Помисли си, че са го хванали. Преглътна и затвори очи, чакайки смъртоносния удар… който обаче не последва.
    Примигна, обърна се по гръб и вързопът се плъзна по гърба му. Потърка темето си, знаейки, че там ще му излезе цицина. Какво ли го беше ударило? Той опипа наоколо със здравата си ръка, а след това провери вързопа си. Каменното дърво.
    Ама че герой. Замалко сам себе си да просне в несвяст.
    „Побързай“ — Гласът сякаш прозвуча от въздуха.
    Той скочи на крака и хукна напред, за да се скрие в сянката на една палатка. Допря ухо до коженото покривало, но не чу нищо отвътре. Пропълзя покрай палатката и напрегнато се огледа, докато успя да различи скупчените хора, очертани на светлината на пламъците.
    Пое си дълбоко дъх и се втурна към сянката на следващата палатка. Около нея се търкаляха най-различни неща: вързопи и торби, завивки, кучешки поводи и покривала за палатки. Той тръгна напред, стъпка по стъпка. Изведнъж дочу някакъв разговор. Към него се приближаваха воини. Хвърли се на земята и се сви на топка между останките.
    Двамата воини спряха на няколко крачки оттам и продължиха разговора си. По земята започна да плиска урина.
    Лош стомах се сви и зачака да го открият и да се развикат. Гласовете обаче се отдалечиха. Погледна предпазливо, за да се увери, че пътят е чист, и скочи на крака. Втурна се към следващата палатка и надзърна иззад нея.
    Мъж и жена бяха застанали пред едно голямо жилище в центъра на лагера. Ледена тръпка пропълзя по гърба му. Това сигурно беше палатката на Духовния вожд — мястото, където държаха Вълчият Талисман. Високият мъж направи една крачка, куцайки с болния си крак. Той каза нещо на езика на Слънчевите хора и жената тръгна обратно към огъня.
    Тогава мъжът погледна надолу и заговори на пленницата, която Лош стомах едва виждаше. Той не можеше да разбере думите, но разпозна уплашения глас на Бяла пепел, която му се молеше. Стомахът му се стегна на възел.
    Куцият мъж изхлузи ризата си и я пусна на земята. След това развърза кожените си панталони и изхлузи и тях. Откъм огъня се разнесе пеене и хората затанцуваха.
    Ами сега? Как да постъпи? Лош стомах впери поглед в нощното небе, очаквайки да види мълния или някакъв друг знак от Силата. Подобно нещо винаги се случваше в легендите. Звездите блещукаха унило на виолетовото небе, но нищо повече.
    Куцият мъж вдигна ръце, издигайки глас към нощното небе. Пеенето около огъня се усили.
     — Обзалагам се, че ако имах очите на Дух, щях да видя как душата му сияе със зелен блясък — изръмжа тихо Лош стомах. Куцият мъж легна на постелките, изнесени пред жилището.
    Лош стомах пое дълбоко дъх и забърза напред. Този път късметът не го напусна. Не се препъна, не настъпи нищо на пътя си и не вдигна никакъв шум, стъпвайки по утъпканата трева.
    Движейки се безшумно като призрак, той обиколи опипом палатката на Духовния вожд и спря отстрани. Вслуша се в странния говор на Слънчевите хора. Отчаяните молби на Бяла пепел пронизваха душата му.
    „Идвам, Бяла пепел! Дръж се!“
    Как да излезе пред палатката, без да се покаже в светлината на огъня? Внезапно кракът му се удари в нещо и изтръпна от болка.
    Опипа земята, за да види какво беше ритнал… и се ухили. Хвана едно от колчетата, които бяха приковали коженото покривало към земята, и го измъкна, а след него още едно и още едно. Когато се просна по корем, за да се мушне под покривалото, каменното дърво отново го цапна по главата — точно на същото място, където вече се бе появила една цицина.
    Тръсвайки глава, Лош стомах запълзя напред, но вързопът му се заклещи в покривалото. Той се извъртя, но се заплете в ремъка на вързопа. Извъртя се на другата страна и се освободи от него, а след това пропълзя под покривалото. Вплитайки пръсти в ремъка, издърпа вързопа след себе си.
    Пропълзя до входа и надникна навън. Там лежеше Бяла пепел. Огнените отблясъци играеха по гладката и кожа, пълните и гърди и окосмения и триъгълник. Воинът бе легнал до нея и се смееше тихо. Бяла пепел бе вперила очи в един триножник, който бе поставен отстрани. Лош стомах хвърли поглед към него… и замръзна. Почувства присъствието на предмета, чийто силует различаваше върху триножника. Душата му бе завладяна от покой — познато усещане за Силата и справедливостта.
    Куцият воин плъзна жадно ръце по треперещото тяло на Бяла пепел, след това се надигна и разтвори коленете и.
    „Съпротивлявай се! Бяла пепел, защо не…“ — Но той видя кожените гащи, оплетени в ремъка, с който бяха завързани краката и.
    Куцият воин се претърколи и легна върху Бяла пепел. От гърлото и излезе нещастно хлипане.
    „Не! Той не може да прави това! Няма да му позволя!“ Лош стомах се втурна навън през отвора, но вързопът му отново се заплете в покривалото, защото се изправи твърде бързо. Загуби равновесие, изтръгна се от развяващото се покривало и се строполи с пъшкане до постелята.
     — Лош стомах! — ахна Бяла пепел.
    Куцият мъж се надигна от нея и понечи да се изправи, говорейки ядосано.
    Пръстите на Лош стомах напипаха нещо хладно. Той инстинктивно се хвърли напред, когато мъжът пое въздух, готов да се разкрещи. С цялата сила на здравата си ръка Лош стомах изтръгна каменното дърво от вързопа и го стовари по най-близката цел: болното коляно на мъжа.
    Воинът се строполи на земята със сподавен стон и Лош стомах го последва. Кожите се изплъзнаха изпод краката му и той се изтърколи. Ръката на мъжа го сграбчи за огърлицата от каменни зъби. Лош стомах се дръпна назад и вдигна ръка. В това неудобно положение не можеше да замахне с необходимата сила. Две неща се случиха едновременно: Силата изпращя във въздуха като мощен енергиен заряд, изправяйки косите на Лош стомах, и ударът му се стовари по главата на мъжа. Куцият воин изтръгна огърлицата от врата на Лош стомах и се изтърколи настрани. От гърлото му се надигна противен гъргорещ звук и той се хвана за главата, без да забелязва огърлицата, която трескаво стискаше между пръстите си.
     — Лош стомах, побързай! — Бяла пепел се мяташе сред завивките. Воинът от клана Строшени камъни се гърчеше и пъшкаше; Лош стомах бръкна във вързопа си и сграбчи един от острите кварцови късове, които носеше. Той потърси краката на Бяла пепел и напипа ремъка. Не беше лесно да го среже с една ръка, пък и кожените гащи му пречеха, но накрая успя.
     — Обърни се по корем. Бързо! — нареди и той и трескаво започна да реже ремъците, докато най-накрая ги преряза. — Хайде, да изчезваме оттук.
    Теглейки Бяла пепел за ръката, той пое напред в тъмнината, но изведнъж почувства прилива на Силата. Вълчия Талисман.
     — Бягай! — Той я тласна напред и грабна Талисмана. През тялото му пробягна тръпка, когато пръстите му се впиха в дебелата кожа. Периферното му зрение помътня и се изгуби. Единственото нещо, което виждаше, бе вързопът с формата на сърце. Той сияеше, сякаш вътре в него гореше огън. Сиянието тръгна по ръцете на Лош стомах и накрая обгърна цялото му тяло в пламтяща светлина. В дъното на съзнанието си той дочу хор от ликуващи гласове:
    „Новият пазител дойде! Чакахме те, Тиха вода, чакахме да Ни отнесеш оттук. Не се бави! Върви! Бягай оттук!“
    Бяла пепел ахна и се хвана за гърлото. Очите и обходиха Лош стомах, сякаш и тя виждаше огъня, който се излъчваше от плътта му.
     — Побързай! — прошепна тя. След това хукна към дърветата и мрака, който щеше да ги скрие.
    Лош стомах хвърли последен поглед към воина, който се търкаляше в тревата. Тази гледка щеше да го преследва в Сънищата му. Куцият мъж удряше главата си с юмруци, скимтейки, сякаш черепът му бе прободен с колове.
    Лош стомах се извъртя и хукна след Бяла пепел.


    Лява ръка се движеше по лосовата пътека, вдигайки не повече шум от сянката на бухал на лунна светлина. От двете му страни тъмните дървета се издигаха високо към нощното небе. Тук-там през преплетените клони на елите блещукаха звезди.
    „Близо. Вече трябва да съм близо.“ — Сякаш в отговор на мислите му отнякъде долетя хор от гласове, които Пееха. Да, ето там, на севроизток. Сега вече знаеше къде се намира. Можеше да направи един кръг на запад, да се насочи на север, да пообиколи и да се появи от посоката, от която бяха дошли Слънчевите хора. Сигурно там воините щяха да бъдат по-малко. Пеенето се усили.
     — Танцът на победата — прошепна той тихо. Отвращаваше се от тази мисъл. Какво ли се беше случило? Къде бяха допуснали грешка? Защо Съногадателите не бяха предсказали тази беда?
    Той стисна здраво очи, сякаш така можеше да изцеди терзанието от душата си. Нима Вълчият Талисман бе изоставил племето? Нима целият свят се бе обърнал против тях?
    Лява ръка хвърли поглед през рамо и замръзна. Нещо бяло се движеше в тъмнината. Той стисна здраво атлатъла си — единственото оръжие, което му бе останало. Бялото петно внезапно спря на място.
    Лява ръка приклекна. Беше застанал така, че сенките забулваха очертанията му. „Хайде де! Ела по-близо, червей такъв…“ — помисли си той.
    Бялото петно се премести безшумно и отново спря несигурно.
    Тръпка пробягна по сгорещената плът на Лява ръка. Да не би това нещо да виждаше в тъмното? Или имаше някакви други сетива, някаква Сила? Лява ръка стисна зъби. Прекалено много Сила вече бе тръгнала по лошия път.
    Бялото петно се премести отново и Лява ръка наклони глава. Има нещо странно в него. Много е ниско. Прекалено ниско за човек, но в тъмнината не можеше да бъде сигурен.
    Да не би да е скунк! Е, това нямаше да е зле. Можеше да използва миризмата на скунка. Ако някой бдителен воин чуеше някакъв шум в мрака, сигурно щеше да се успокои, щом му замиришеше на скунк.
    Бялото петно дойде по-близо и Лява ръка вдигна атлатъла си. Петното се отдръпна назад.
     — Какво си ти? — обади се тихо Лява ръка. Някой Дух ли?
    Отговори му тихо скимтене. Лява ръка свали атлатъла. Куче.
     — Хайде — изсъска той. — Махай се оттук! Само куче ми трябва сега за да ме издаде.
    Животното дойде до него и пъхна муцунка в ръката му. Той се наведе, взря се в тъмнината и наклони невярващо глава:
     — Непослушко? Ти ли си това? Как попадна тук? Къде е Лош стомах?
    Кучето изсумтя радостно и се опита да го лизне по лицето. Лява ръка се изправи, клатейки глава, и тръгна отново по пътеката, но чу как Непослушко изскимтя зад него.
     — Върви си — махна му с досада. Не ти трябва да се навираш при Слънчевите хора. — Наведе се и прошепна заплашително: — Те ядат черно-бели кучета. Върви си.
    Тръгна отново по пътеката, насочи се на запад, за да заобиколи през гората и да се появи северно от поляната, на която бе разположен лагерът. Спря се, за да огледа една малка полянка, преди да излезе на открито. Непослушко се втурна покрай него, въпреки отчаяното усилие да го хване.
    С пресъхнало гърло той видя как Непослушко заприпка през тревата и ниските пелинови храсти; очакваше всеки момент да се разнесат груби викове, когато вражеските воини забележеха кучето. Непослушко спря и погледна назад. Облизвайки устни, Лява ръка излезе от прикриващите го дървета. Слабо сияние озари източния хоризонт зад гърба му — луната изгряваше над планините. Той се огледа неспокойно и забърза към отсрещния край на поляната, където лосовата пътека отново навлизаше между плетеницата от тъмни дървета.
    Непослушко изскимтя отново — този път по-силно, настойчиво.
    Лява ръка изпъшка отчаяно и се обърна, сещайки се, че може да метне нещо по… — мислите му обаче изхвръкнаха от главата му, защото един черен силует се измъкна безшумно от дърветата зад Непослушко. Дори и в тъмното Лява ръка усещаше жълтите му очи.
     — Свещен вълк?
    Едрото животно го наблюдаваше напрегнато и душата на Лява ръка настръхна. Вълкът се извърна — една черна сянка — и изчезна между дърветата в източната част на полянката. Непослушко заприпка след него, но се спря, вдигнал нерешително лапка.
    Лява ръка потърка с палец дървената дръжка на атлатъла си. „Ако ги последвам, дали тръгвам по пътя на Силата? Или просто по дирите на две глупави животни? — Той поклати глава. — Какво направи Силата днес с Вълчето племе?“ Изруга, завъртя се и тръгна след бялото петно на Непослушко на изток.
    Кучето припкаше радостно пред него, махайки с опашка, втурваше се напред и се връщаше, сякаш го подканяше да върви по-бързо. Една черна сянка, плъзгаща се през мрака, единствено загатваше за присъствието на вълка. Лява ръка бързаше задъхано напред. Краката му се оплитаха в шумака и той непрекъснато се спъваше в корените; клоните го шибаха през лицето в мрака.
    „Глупак! Защо не си продължи по пътеката? Защо ти трябваше да се…“ — Непослушко бе спрял, с вдигната глава и наострени уши.
    Черният вълк бе застанал, сякаш ги чакаше, в началото на още една от многобройните горски полянки. Тази тук представляваше тясна ливада, обрасла с пелинови храсти, която е била образувана от горски пожар. Лява ръка така и не разбра кога Пеенето в далечината беше спряло. В лагера на Слънчевите хора се възцари злокобно мълчание и изведнъж оттам се разнесоха силни викове.
    Лява ръка коленичи до Непослушко и прокара пръсти през гъстата му топла козина. Някакво обезпокоително присъствие се чувстваше във въздуха. Силата изпълваше нощта. Душата му се сви.
    Слаб шум накара Лява ръка да наклони глава. Какво ли беше? Счупена съчка/ Той напрегнато се ослуша, но чу само слабите викове, които долитаха откъм лагера.
    Приглушено изпъшкване и тупване, сякаш някакво тяло бе паднало в тъмнината, тихото шептене на едва доловими гласове — и изведнъж двама души изскочиха на полянката. Черният вълк мигновено отскочи настрани, шмугвайки се безшумно в гъстата черна гора. Но Непослушко се втурна напред да посрещне двамата.
     — Непослушко? Ти ли си? — Мъжът падна на колене, стисвайки в прегръдките си извиващото се куче. — Виж, това е Непослушко! Върна се!
     — Благословена да е Силата. Но хайде, да вървим — настоя жената. — Ще му се радваме по-късно. — Настъпи кратко мълчание. — Накъде да вървим?
    Лош стомах се изправи.
     — Не знам. Слънчевите хора са зад гърба ни. Луната е ей там, значи това е изток. Трябва да има пътека някъде тук… но къде точно?
    Лява ръка се поколеба за миг, но после се обади тихо:
     — Лош стомах? Аз съм, Лява ръка. Насам. — Лош стомах вече се бе упътил към него; жената го последва обезпокоена.
     — Лява ръка? — попита тихо той. — Къде си?
     — Тук, ето я пътеката. — Той излезе на открито под оскъдната лунна светлина. Лош стомах го сграбчи в обятията си и запелтечи:
     — Няма да повярваш колко неща се случиха. Най-напред Непослушко се изгуби през нощта. Аз тръгнах да го търся и сам се загубих в Страничните планини…
     — Не сега, Лош стомах — каза изнервено жената.
     — Наистина — съгласи се Лява ръка. — Познавам горските пътеки и може би ще успея да ви скрия или да ви покажа правилната посока. След това ще трябва да се оправяте сами.
     — Няма ли да дойдеш с нас? — попита го Лош стомах.
     — Трябва да се върна за Вълчия Талисман, Лош стомах. Слънчевите хора…
     — Той е у мен — изграчи Лош стомах. — Вече е в безопасност. Разбираш ли, споходи ме Съновидение…
     — Може ли да говорим за това по-късно? — прекъсна го жената. — Храбър мъж ще разпрати воини из цялата планина да ни търсят. Човече от Племето на вълка — тя се напрегна, докато изговаряше думите, ако знаеш как можем да се измъкнем оттук и да се върнем при Пеещите камъни…
     — Последвайте ме. — Лява ръка ги изведе на полянката и тръгна на югоизток. „Лош стомах е взел Вълчия Талисман? Щях да се размина с тях, но огромният черен вълк ме отведе право при Лош стомах… и при Вълчия Талисман. Но на каква цена? Какво става? Какво се е случило със Силата?“
     — Какъв човек си, Лош стомах — изръмжа Лява ръка. — Оплетен си с толкова много Сила, че направо се разтрепервам, като си помисля.
* * *
„Пълноводен тече Бащата на реките, напоява с вода в пръстта браздите.
Растение зелено високо израства.
Плодът му е жълт — аз видях как нараства.
Украсени с пера мъртъвци аз видях,
Изсушават дървета — те стават на прах.
Дарове всички на гръб ще заденат,
Щом слънчеви мъж и жена се заженят.“

    Гласът на старицата напяваше гъгниво в Съня.
    Носеща се във висините върху разперени крила, Бяла пепел погледна надолу и видя някакви хора на тревистия бряг на голяма река. Коритото на реката се виеше във формата на подкова и около него дърветата бяха изкоренени, а в разораната земя никнеха крехки растения; хората вървяха между тях и скубеха плевелите. По-нататък в гората тя видя други хора, размахващи брадви с каменни острия. Те свличаха кората от дърветата — очевидно за да изсъхнат и да загинат. След това изгаряха мъртвите дървета, а пепелта им наторяваше почвата.
    Силата изпълваше полята, обгръщайки със сияние високите растения, чиито дълги листа се полюшваха от вятъра. Животът пулсираше по стъблата и по зреещите жълти плодове на растенията.
    В далечината се издигаше могила от пръст. На върха на могилата имаше дървена постройка. Стените бяха покрити с дървесна кора, а островърхият покрив бе от слама. Отворената врата сочеше на юг и пред нея бе застанал човек с маска от пера, вдигнал ръце към слънцето, който Пееше молитвени песни на Първия човек, Слънцето и белоликото растение.
    Гласът на Гръмовната птица процепи въздуха:
    „Кажи на Лява ръка, че трябва да поведе Племето на вълка на изток. Пътят ще бъде труден. Племето на Бизона ще воюва с тях и много ще загинат в тревистите равнини. Племето на вълка трябва да върви по лосовата река, докато стигне Бащата на всички реки. Там ще трябва да водят война с Маскираните танцьори и да заживеят нов живот. Там трябва да продължат Съня и да обновят Маскираните танцьори.“
     — Ще му кажа. — Тя разпери ръце, сякаш искаше сама да полети. — Но той ще поиска Вълчия Талисман.
    „Вълчият Талисман изпраща истина в Съня на Лява ръка, но той е Търговец. Сърцето му ще разбере какво трябва да стори. Той няма твоята Сила на Съногадателка. Неговата е различна. Кажи му да следва реките на изток. Кажи му, че един ден ще се появи Съногадател, който ще издири Вълчия Талисман и ще го върне при Бащата на реките и Кръвта на Първия човек. Но най-напред народът му трябва да докаже, че е достоен за това.“
     — Ще му кажа. — Тя се извиси в екстаз, чувствайки как присъствието на Върховното цяло изпълва златистата мъгла, която я заобикаляше.
    Под нея се появиха облаци и затулиха земята. Плясвайки с крила, Гръмовната птица се гмурна в пухкавата маса. Бяла пепел притисна колене до гърдите си. Плавайки във въздуха, тя потъна в сивотата, а краищата на Върховното цяло я теглеха настойчиво, непреодолимо.
    Примигна и се размърда, отърсвайки се от мъглата на Съня. Перата на Върховното цяло докосваха леко душата и.
    За по-безопасно бяха решили да спят през деня и да се придвижват през нощта — така съгледвачите на Строшените камъни нямаше да могат да ги съзрат от някой планински връх. Докато Бяла пепел се протягаше, слънцето започна да залязва зад зъберите на Червените скалисти планини, издигащи се отвъд долината на Сивия елен, която вече бе покрита с виолетови сенки. Небето на изток постепенно придобиваше тъмен, прозрачен цвят на индиго. Бяла пепел лежеше загледана в красивия пейзаж, а откъслечни фрагменти от Съня все още витаеха из съзнанието и.
    Бяха спрели да лагеруват в една уединена падина, закрита от всички страни, освен от запад от пролетно раззеленени трепетлики. Бялата им лъскава кора улавяше блясъка на последните слънчеви лъчи. Тя отметна завивката и бързо огледа тялото си за полепили се кърлежи, преди да облече дрехите си. Използвайки шило и бизонско сухожилие, тя бе позакърпила ризата си.
    Лош стомах се прозя и примижа кисело. Гримасата никак не разхубавяваше грозничкото му лице. Бяла пепел го наблюдаваше с някакво учудване. Беше се променил. Чувстваше го дълбоко вътре в себе си. В мига, в който бе докоснал Свещения Талисман, в душата му се бе вселила някаква нова Сила, някакво присъствие.
    Лява ръка лежеше върху купчина трева, дишайки неравномерно, а от гърлото му излизаха измъчени звуци. Изведнъж той се сепна и рязко отвори очи, озъртайки се уплашено за момент; след това изпусна облекчено дъх и седна. Капки пот лъщяха по набръчканото му лице; той обхвана главата си с ръце.
     — Какво има? — запита Лош стомах.
    Бяла пепел поклати уморено глава:
     — Сънят.
     — Искаш да кажеш Сънищата. — изграчи дрезгаво Лява ръка. — Ужасни сънища. Видях хора да бягат панически. Вървях през напукана от суша земя. Дървета. Видях дървета… и черна пръст… и огромна, буйна река. — Вдигна измъчен поглед. — И почувствах как част от душата ми изстива, сякаш нещо прекрасно ми бе отнето. — Премигна и поклати глава. — Някаква ужасна… загуба…
     — А твоят Сън? — попита Лош стомах Бяла пепел, хващайки я за ръка. — Разкажи ни.
    Тя погледна предпазливо към човека от Племето на вълка.
     — Издигнах се в облаците, носена от Гръмовната птица. Извисявахме се с ветровете и се понесохме бързо на изток. Там има една голяма река. Земята е покрита с килим от зелена трева, навсякъде растат дървета. Трябва да отведеш Вълчето племе там.
    Лява ръка присви очи:
     — Да отведа там Вълчето племе? Искаш да кажеш да… да напуснем дома си?
    Тя кимна сериозно:
     — Тук Силата е променена.
    Той потри ръце, разтърсвайки рамене, сякаш искаше да свали някакъв нежелан товар от тях.
     — Почти съм готов да ти повярвам. Не мога да преодолея празнотата в душата си. А и виденията…
     — За смърт, за война и за някакво жълто растение? — предположи Бяла пепел.
    Той пребледня:
     — Но как…
    Тя поклати глава, вперила поглед в очите му.
     — Силата дава възможност на всеки, Търговецо. Ти ще бъдеш следващият вожд на Вълчето племе. Ще го поведеш ли към сигурна смърт в ръцете на Слънчевите хора? Или ще следваш Съня?
     — Сигурна смърт? — Лицето му се смръщи недоверчиво.
     — Бягаме вече три нощи. Колко пъти чувахме гласовете на Строшените камъни? Колко пъти виждахме огньовете им в нощта?
     — Прекалено много.
     — Ти не си виждал как воюват те, Търговецо. Но аз съм ги виждала. Зад Строшените камъни идват Черните острия. След тях са Кухите флейти, Осата и…
     — Грешиш, Бяла пепел. Виждал съм ги. Ходил съм да Търгувам на север… с всички тези кланове — отвърна той тихо. — Но тук е нашият дом. Тук ни е довел Вълчият съногадател. Тук Огненият танцьор е влял нова кръв в племето ни и е Танцувал с огъня.
     — Това е вече минало — заяви му тя направо. — Силата ви предлага нов път. Оцелелите от Племето на вълка са избягали към предпланините. Остава ти много малко време, за да ги убедиш, че си подходящ за техен вожд и да ги отведеш на изток.
     — Повечето от тях ще искат да си възвърнем планините. В тази пръст са заровени костите на дедите ни. Душите ни са част от това място. — В гласа му се долавяше болезнено отчаяние. — Не можем да го напуснем!
    Бяла пепел наведе безсилно глава. „Никой не иска да бъде Съногадател“ — проехтяха в съзнанието и думите на Пеещите камъни. Затова ли? Заради болката — заради онова, което знаеш, че трябва да направиш?
     — Силата ви сочи друг път, Търговецо. — Тя вдигна поглед към небето. — Казвам ти само онова, което видях. На изток има плодородна земя. Дърветата са изкоренени. Високото растение ще осигури храна на много хора. — Тя затвори очи и го видя отново. — Животът, Силата — изпълва жълтото растение.
     — И какво друго? — попита неспокойно Лява ръка.
     — Планина, направена от пръст, а на върха и — дървена постройка. Духовният вожд в нея вдига ръце към Слънцето.
     — И аз трябва да отведа хората там?
    Тя кимна.
     — Дава ти се тази възможност. Или можете да оставите костите си тук. Слънчевите хора са изменили Силата. Всяко от племената има свое място в Спиралата. Къде ще Танцуват вашите деца, Лява ръка? Край Бащата на реките? Или между душите на умрелите?
    Лява ръка потрепери отново и очите му се замъглиха.
     — Видях това в Сънищата си. — Той хвърли поглед през рамо. — Вървях по старите пътеки, по които ме следваха Духовете на мъртвите. Пътеките бяха осеяни с кости, които скоро щяха да бъдат затрупани от падащите борови иглички.
    Тя кимна:
     — Значи знаеш. Когато Първият човек се преобрази в Гръмовната птица, той ми заръча да ти го кажа. Изборът е твой.
    Лява ръка се изправи и олюлявайки се отиде да погледне на запад през трепетликите. Облаците, носещи се над далечните Червени скалисти планини, бяха обагрени от слънцето в червено и оранжево. Подпирайки се на бялото стебло на една трепетлика, той поклати глава:
     — Съногадателите ни трябваше да предвидят идването на Слънчевите хора. Когато бягах през онази нощ, заедно с кучето на Лош стомах тичаше и Свещения вълк — те ме доведоха при вас. Всеки път, когато заспя, Сънищата ме спохождат отново и отново.
    Той се обърна към нея, мърдайки устни.
     — Да, вярвам на Съня ти, Бяла пепел. Чух крилете на твоята Гръмовна птица онази нощ, когато с Лош стомах бяхме спрели на лагер във Ветровитата долина. „Намери Съногадателката“, ми каза той.
    Лява ръка отмести поглед към Лош стомах.
     — Е, ти я намери, приятелю. Пожелавам ви късмет. Мисля, че ще имате нужда от него.
    Лош стомах сведе очи.
    Търговецът пое дълбоко дъх.
     — Е, добре, Бяла пепел, ще отида там. Дай ми Вълчия Талисман и тръгвам.
     — Вълчият талисман ще дойде с нас на юг — отвърна тя. — Тиха вода е новият му пазител. Талисманът го призова.
     — Тиха вода ли? Лош стомах? — Лява ръка се извъртя с изумен поглед. — Но Вълчият Талисман е сърцето на моето племе! Той принадлежи на…
     — На Първия човек — прекъсна го Бяла пепел, пристъпи напред и сграбчи Търговеца за раменете. Взря се в очите му, търсейки път към душата му. — Довери се на сърцето си, Лява ръка. Ти почувства Силата, докато Сънуваше. Знаеш къде е мястото на Талисмана.
    Тя видя страха в очите му; устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук.
     — Първият човек ми заръча да ти кажа, че ако твоето племе тръгне на изток, обнови Маскираните танцьори и докаже, че е достойно, ще се появи Съногадател, който ще върне Вълчия Талисман на децата ви. Но първо трябва да докажете, че сте достойни за това.
     — Но аз…
     — Силата не се получава даром!
    Упорството му се сломи под проницателния и поглед. Той направи последен слаб опит.
     — Трябва да го взема. Ако ще водя племето си, където ти каза, аз… ще имам нужда от него.
    Тя поклати глава.
     — Сега Тиха вода е неговият пазител. Вълчият Талисман го призова. Ние трябва да създадем ново бъдеще за всички народи, или Сънят на Първия човек ще престане да съществува.
    Лош стомах се изправи; по лицето му бяха изписани болка и жалост.
     — Ако не създадем ново бъдеще, Спиралата ще се измени. Споходиха ме видения за това. Видях как се изсичат цели гори и как хората са превърнати в роби, за да вършат ужасни неща. Видях замърсени реки и въздух с кафяв отенък. Видях затворени в кошари животни — душите им умираха още приживе. Спиралата е в опасност. От мен и Бяла пепел зависи да я променим.
    Юмруците на Лява ръка се свиха и мускулите му изпъкнаха. В очите му се появи блясък и той издаде челюстта си напред.
     — Когато започнахме пътуването, което те доведе на това място, ти дадох подарък — рибешки зъби, превърнати в камък. Така ли се отнасяш със Силата на Търговията? Давам ти подарък… а ти отнемаш сърцето и душата на племето ми?
     — Достатъчно! — извика Бяла пепел, заставайки между тях; по лицето на Тиха вода бе исписано ужасно чувство за вина. В душата и пламна ярост. — Той не е виновен, Търговецо. Попитай Силата защо е обърнала гръб на Вълчето племе. Попитай Първия човек и Вълчия Талисман — защо е призовал нов Пазител! Потърси отговора в Съновиденията, които не ти дават мира. Но не обвинявай Тиха вода за нещата, които Силата изисква от него.
    Лява ръка си пое дълбоко дъх, задържа го и се извърна настрани, отправяйки поглед към залеза.
     — При други обстоятелства, Лош стомах, бих те убил. — Поклати глава — един човек, когото са лишили от всичко познато. — Да, Бяла пепел, от самото начало разбрах, че тук е замесена Силата. Чувствах го.
    Тиха вода облиза устни и каза с глас, изпълнен с мъка:
     — Някой ден и аз ще ти изпратя подарък, Лява ръка. Не зная какво още е писано да се случи, но ще намеря начин…
     — Забрави за това, Лош стомах. Между нас вече няма нищо. Тази Сила е мъртва. — Лява ръка се извърна към Бяла пепел с очи, плувнали в сълзи.
     — Какво да направя? Не мога да се боря с теб. Ти… ти си Силата. Ти си Съногадателката, която бе призована да открие Лош стомах. И сега ми казваш, че трябва да… да… — Отново се извърна и впери поглед в залеза.
     — Лява ръка… — започна Тиха вода, но млъкна, усетил докосването на Бяла пепел.
     — Нищо повече не можем да ти кажем — отвърна младата жена. — Това е дело на Силата. А и ти вече го знаеш. Вълчият Талисман първо теб е докоснал в Сънищата ти, призовал те е. Вгледай се в сърцето си и ми кажи какво виждаш там.
    Тиха вода присви устни и наведе очи:
     — Не е справедливо. Това е.
     — А кой е казал, че Силата е справедлива? Тя има свои собствени цели. — Гласът и стана отнесен. — Дори и ако трябва да унищожи цели народи, за да ги постигне.
    Лява ръка кимна:
     — Да, знам. Но никога не съм мислил…
     — Аз бях от клана Бяла глина — каза му тя. — Воините на твоето племе избиха моя клан до последния човек. Някога мразех цялото Вълче племе за това, което ни причини. Но сега с цялата си душа споделям скръбта ти. Върви. Не пропускай възможността, която Силата ти предлага — спаси своето племе. Поведи го на изток, Лява ръка. Следвайте течението на реките до земите на Маскираните танцьори.
    Като видя болката, изписана по лицето му, непреодолимия му копнеж по тази земя, тя не можа да сдържи сълзите си. Той продължаваше да гледа към угасващото слънце, скриващо се зад Червените скалисти планини, сякаш да запечата гледката в паметта си.
     — Аз… — Думите засядаха в гърлото му. — Аз ти вярвам, Съногадателко. Бил съм по онези земи. Зная посоката, но не и целия път. Затова ли Силата ме е накарала да стана Търговец? За да покажа пътя на моето племе?
    Тя не можеше да му отговори, но той и не очакваше отговор. Поспря пред Тиха вода и протегна ръка:
     — Сбогом, приятелю. Изглежда, никога няма да разберем с какво гори слънцето… но каквото и да е, не съм сигурен, че е полезно за когото и да е от нас.
    И той се изгуби между трепетликите, упътвайки се на изток — един уморен човек.
    Тиха вода запита натъжено:
     — Ще се сбъдне ли? Ще се сбъдне ли всичко, което му каза?
    Тя се наведе, за да вдигне вързопа си.
     — Да. Но ще трябва да преминат през много лишения. Зная, Пеещите камъни беше прав, Тиха вода. Никой не иска да стане Съногадател.
    Той я изгледа несигурно:
     — Защо започна да ме наричаш с истинското ми име?
    Черните и очи се изпълниха с тъга.
     — Ти се прероди, Тиха вода. Когато докосна Талисмана, душите на всички хора, които някога са го държали, се преляха в твоята и те промениха. Почувствах го, сякаш мълния мина през душата ми. Никога повече няма да бъдем същите.

6.

     — Искам да зная твоето мнение. — Черната ръка вървеше с ръце зад гърба си, вдигнал поглед към нощното небе.
    Горчив храст хвърли поглед през рамо. Бяха стигнали върха на един нисък хребет. В котловината под тях, където Трепетликовият поток извираше от скалите, мъждивите очи на лагерните огньове блещукаха с червени светлинки. Непосредствено на юг Сивата стена се издигаше като тъмно петно в мрака. Пухкавите облаци, посребрени от лунната светлина, затулваха рояците звезди в небето. Ветрецът довяваше уханието на пелин и детелина и острата миризма на сухата почва.
    Горчив храст порови с крак меката пръст.
     — Луната изгря и залезе много пъти, откакто положихме Топъл огън в гроба му. — Тя помълча. — Аз винаги ще го обичам. Той винаги ще бъде на първо място в сърцето ми.
     — Разбирам — отвърна Черната ръка. — Всички винаги ще обичат Топъл огън. Не бих могъл да искам от теб да го забравиш.
    Тя въздъхна и вдигна очи към небето.
     — Разбирам и какви са задълженията ми и какво е добро за клана ми. — Тя поклати глава. — Баба ясно изрази желанията си.
    Той се усмихна:
     — Да, знам. В такива случаи Ларкспър е деликатна колкото ранена сребриста мечка. Но аз искам да знам твоето мнение. Трябва да знам. Горчив храст, ако не ме искаш, кажи ми още сега.
     — Независимо от това, което ще каже баба?
    Той кимна и я хвана за ръце.
     — Ларкспър не притежава нито теб, нито мен. Моля те, бъди откровена. Искаш ли ме за съпруг?
    Тя затвори очи, почувствала топлината на ръцете му. Колко време бе изминало, откакто Топъл огън бе споделял топлината си с нея? Ако се отпуснеше, можеше да си представя, че това е той. Изпълни я копнеж. Преследваха я спомени за времето, когато се бяха смели заедно, за студени нощи, прекарани под топлите завивки. За това, как се любеха нежно рано сутрин.
    Не искаше друг съпруг. Глупава мисъл — дългът на жената към клана и повеляваше да има съпруг. Някой ден тя щеше да стане предводителка на клана и погледите на всички мъже на Сборището щяха да бъдат вперени в нея. Можеше ли да понесе това?
    Познаваше Черната ръка от доста време. Помнеше го от времето, когато още бе младо момиче.
     — Ти си спал с Ларкспър.
     — Така е.
    Тя пое дъх, борейки се с неизбежното.
     — Ами Силата ти?
    Той зави раменете и с наметката си, за да я предпази от студа, и я прегърна.
     — Силата ми чезне от няколко години насам… не зная защо. Но искам да знаеш, че се молех с цялата си душа за живота на Топъл огън.
     — Знам това. — Топлината на наметката му я обгърна. Сборището бе на още три дни път, ако се гледаше скоростта, с която Ларкспър пътуваше. От върха на хребета тя виждаше тъмните очертания на Чудовищните планини, издигащи се отвъд Трите устия.
    Кланът на Облите скали щеше да спечели голям престиж от тази женитба. Тя можеше да и бъде от голяма полза в бъдеще. Слуховете за омагьосването щяха да бъдат пресечени и обвиненията, отправени от клана Трите устия, щяха да се възприемат по-скоро като шега, отколкото като заплаха. Хората щяха да я гледат и да си казват: „Я виж, Горчив храст — заради нея Черната ръка се отказа от Силата си.“
    Тя се извърна към него; стомахът и се обърна, сякаш решението и бе предателство спрямо Топъл огън.
     — Ще стана твоя жена.
    Той я прегърна по-силно.
     — Благодаря ти, Горчив храст. Обещавам ти да бъда добър съпруг.
     — А аз — добра съпруга. — Скръбта и се примеси с облекчение.
    Той загърна и двамата с наметалото и тя с наслада прие топлината на тялото му.
     — Донесъл си доста голямо наметало за такава топла нощ.
    Той и се усмихна:
     — Надявах се, че ще ми потрябва.
    Тя кимна колебливо и го поведе за ръка към едно закрито място в пелиновите храсти. Свали наметалото от гърба му и го растла на меката земя. Изпитваше смесени чувства, докато изхлузваше роклята си. Хладният въздух погали кожата и. Луната надникна иззад облаците и я обля с мека светлина.
    Черната ръка въздъхна, плъзвайки доволен поглед по тялото и. Той изхлузи ризата си от лосова кожа, а тя развърза връзките придържащи панталона му.
    Горчив храст легна по гръб на меката земя и пое тежестта му върху себе си. Усещането на тялото му събуди нещо изгубено, лутащо се без посока в душата и. Един познат копнеж, който смяташе за безвъзвратно изгубен, се пробуди отново и тялото и отвърна с готовност, както я бе научил Топъл огън.
    Тя го посрещна и въздъхна, когато двамата се сляха.
    Нещо в храстите под тях побягна в мрака и я стресна.
     — Сигурно е заек — прошепна в ухото и той, спирайки движенията си само за миг.
    Тя се отпусна назад, оставяйки топлата сладостна възбуда да нараства. Дълбоко в душата и един слаб гласец повтаряше отново и отново: „Топъл огън, прости ми. Прости ми…“
* * *
    Земята се бе променила, откакто Бягащ като вятъра бе седял за последен път на същия този камък и бе обхождал с поглед лагера на клана Бяла глина. Снегът се бе стопил под лъчите на лятното слънце. Студените ветрове бяха отстъпили място на нежните повеи, които освежаваха горещината на деня. Все едно, че е някакъв различен свят — някакво странно място, изплувало от Сънищата. Той затвори очи, припомняйки си онази студена зимна нощ. Вятърът виеше и навяваше снежни кристалчета върху замръзналите преспи. Пелиновите храсти шумоляха под обсипаното със звезди небе. Наоколо бе студена, черна нощ, а в далечината се издигаха назъбените и покрити със сняг планински върхове.
    Когато отвори очи, всичко това изчезна; пред него се простираше топла земя, покрита със синьо-зелени пелинови храсти и обгорени от слънцето жълто-кафяви скали.
    Следвайки някакъв подтик, той се бе насилил да мине през останките от лагера, преди да се изкачи на хребета. Костите бяха оглозгани. Кожените дрехи се бяха втвърдили и напукали от слънцето и вятъра. Лежащите из тревата кичури черна коса бяха станали крехки и чупливи. Овъглените пръти и покривала на палатките бяха разпръснати около едно черно пепелище, отбелязващо мястото, където се бе състоял последният съвет на клана Бяла глина.
    Бягащ като вятъра бе разпознал някои от мъртъвците по костените украшения и парчетата от мидени черупки, пръснати между костите. Старият сокол, чиято усмивка бе изпълнена с такава топлота. Свирещият заек, който бе толкова мъдър. Посивелите коси, които все още се държаха на оглозгания череп до останките на стария вожд на клана сигурно бяха на Летящата катерица. Застанал сред мъртъвците, които не можеха да намерят покой, той вдигна ръце към небето и поде древната Песен на племето, умолявайки Гръмовната птица да подири пръснатите им души. След това бе заплакал — последният оплаквач на клана Бяла глина.
    Така и не открих никаква следа от Бяла пепел. Той се загледа в покритата със сенки котловина, в която бяха пръснати костите на клана Бяла глина. Нейните кости не бяха сред тези зловещи, избелели от слънцето останки.
    Не бе повел съзнателно Черните острия насам. Или беше? Ако Пелинов дух бе забелязал накъде вървят, не бе казал нищо. Бягащ като вятъра сведе поглед към чакълестата почва на върха на хребета, сякаш очакваше да види следите и запечатани в отдавна стопилия се сняг.
    Пелинов дух каза, че е огледал всички тела. Ако беше сред тях, старият ловец щеше да я намери. Бягащ като вятъра продължаваше да седи, гледаше, спомняше си, а слънцето постепенно се плъзна към западния хоризонт и залезе зад Червените скалисти планини. Над земята се спусна мрак, придружен от воя на вълча глутница и надигналия се в отговор хор на койотите.
    Хвърляйки поглед през рамо на север, Бягащ като вятъра видя трепкащите огньове в лагера на Черните острия. Утре той щеше да преведе клана покрай това място и да прехвърлят хребета там, където двамата с Храбър мъж бяха устроили засада на Бизоните.
    Бягащ като вятъра пое топлия нощен въздух и се опита да успокои болката в душата си. Бе чакал да падне мракът. Сега можеше да си представя как Бяла пепел изкачва склона, а снегът хрущи под мокасините и. Точно на това място — споменът за онази нощ не бе избледнял в паметта му.
    Луната изгря на хоризонта и той се изправи, както бе направил през онази нощ, и извървя същите стъпки. Точно на това място я бе прегърнал и бе слушал увещанията и да избяга с нея.
    „Само ако знаех, че ще стане така. Щях да тръгна с теб, Бяла пепел.“ — Той наведе глава и потъна в спомените. Ръцете и се обвиха около него за последна прегръдка.
     — Бягащ като вятъра?
    Всяко мускулче на тялото му се напрегна. За един кратък миг светът закръжи лудо пред очите му и сърцето му заби възбудено. Възможно ли бе? Дали тя не бе…
     — Бягащ като вятъра? — гласът бе по-висок от онзи, който помнеше, по-мелодичен.
    Той преглътна мъчително и се обърна с разтуптяно сърце. Жената бе застанала зад него, окъпана от лунната светлина — по-ниска, с по-изящно телосложение.
    Той се отпусна, олюлявайки се на камъка си.
     — Трепетлика? Какво правиш тук?
    Тя се приближи; чакълът хрущеше под мокасините и.
     — Тръгнах да те търся. Дядо ми се тревожи за теб; каза, че видът ти е бил ужасен. Той ме изпрати.
    Бягащ като вятъра кимна, раздразнен, но в същото време и благодарен.
    Тя огледа околността. Смръщи замислено вежди и го изгледа изпитателно.
     — Тук е било, нали?
    Той преглътна мъчително, но гласът му си остана дрезгав:
     — Точно тук.
    Тя седна на един камък до него.
     — Надявам се, че тя е все още жива и ще успееш да я намериш.
    Той се усмихна уморено:
     — Така ли?
     — Знам какво е да загубиш някого, когото си обичал. — Вдигна ръка и отметна дългата коса над рамото си. Най-напред умря майка ми. След това баща ми. Двамата ми братя. И накрая съпругът ми — мъжът, когото обичах повече от живота си. — Отметна глава назад и впери поглед в звездите, чиято ярка светлина почти засенчваше луната. — Той е там някъде горе, надявам се.
     — Надяваш се?
    Тя кимна; лунната светлина се разля по сърцевидното и лице.
     — Той се ожени за мен пет дни преди да тръгне на поход срещу Строшените камъни. — Докосна последователно пръстите на едната си ръка, сякаш преброяваше дните. — И вече не се върна. — В гласа и прозвуча тъжна нотка. — Дълго време не знаех какво точно му се случило, а само че е бил убит. Най-накрая Един мъж ми каза. Постъпил глупаво — не се подчинил на военния вожд и се хвърлил пръв срещу редиците на Строшените камъни. — Тя поклати глава. — Беше твърде млад. Може би е смятал, че е по-важно да си спечели име на храбрец. Ако смелостта му бе обърнала в бяг Строшените камъни, щеше да се върне като велик воин. Но станало другояче… — Тя се поколеба. — Един мъж и останалите видели как Строшените камъни го насичат. — Устните и потрепериха и тя впери поглед в звездите. — Затова и се надявам да е някъде там горе… и че душата му е стигнала мястото, от което Гръмовната птица може да го отведе в Лагера на мъртвите.
     — Не знаех всичко това. — Бягащ като вятъра се размърда неловко.
     — Ти не мислиш много за другите.
    Той я изгледа остро.
     — Така ли смяташ?
     — Да. Но в това няма нищо осъдително… поне за известно време. Споменът за онова, което си изгубил, е все още пресен в паметта ти. Трябва ти време, за да излекуваш раните в душата си.
    Той отвърна недоволно:
     — Май знаеш много неща за мен.
     — Така е — отвърна му спокойно. — От доста време те наблюдавам и размишлявам.
     — Нямаш ли си по-добро занимание?
    Тя повдигна коляно и подпря брадичката си на него.
     — Мисля, че един мъж — воин от клана Бяла глина на твоята възраст — който е успял да убеди Черните острия да дойдат толкова далеч на юг, си заслужава да бъде разучен внимателно. Искам да разбера кой си всъщност и какво значение ще има за моето племе това, че го доведе тук. Вслушах се внимателно в думите ти. Кланът ни е притиснат до стената и ти му предлагаш изход от това положение.
    Той отново обърна поглед на север.
     — Нищо няма да спре клановете. Слънчевите хора се преселват като изгладнели койоти. По-добре е да бъдеш водач, отколкото да се зъбиш сред глутницата. Кланът Бяла глина се опита да се озъби на глутницата. — Той посочи. — И ето го сега. Иди там долу, ако искаш. Костите ще ти разкажат историята си.
     — Но не по начина, по който разговарят с теб.
    Младият мъж кимна.
     — Казваш, че не мисля много за другите, но грешиш. Мисля за тях през цялото време. Мисля за онези, чиито кости лежат там долу. Мисля за семейството си от клана Бяла глина. То също е мъртво — като твоето. Ти имаш дядо. Аз пък чичо — да, той все още ми е чичо. Това, че сега съм черно острие, не променя връзката между нас. Двамата сме свързани с нещо по-силно от роднинската връзка.
    Тя го гледаше с големите си черни очи, а той продължи:
     — След това видях Кухите флейти, видях блуждаещия поглед в очите им — колко добре го познавах! Виждал съм го прекалено често.
    Трепетликата се взря замислено към заслонената от хребета котловина. Светлината на звездите танцуваше из нея.
     — Сега те разбирам по-добре. Ти си имал цел още когато дойде при нас. Рисковете, които пое, ме накараха да се замисля. Силата на речите ти пред съвета ме караха да се замисля. Дали наистина бе загрижен за съдбата на Черните острия? Или бе готов да се самоунищожиш, за да ни въвлечеш в капан? — Черните и очи изгаряха неговите. — Може би бе готов на всичко, за да си отмъстиш за нападението, което Черните острия извършиха над лагера на клана Бяла глина преди години. Може би обвиняваше нас за всичко. Хората често имат странни причини за нещата, които вършат.
     — Всичко се промени. Не зная кога точно стана това. Може би в деня, в който Черните острия нападнаха клана Бяла глина край реката на Дебелия бобър. Може би когато се сбогувах с Бяла пепел. Може би клановете са причината или Гръмовната птица, или пък Слънцето. Но целият свят се преобърна. Онзи зелен огън в небето бе знамение. Нещата вече никога няма да са както преди.
     — Така е. Ти каза, че когато прехвърлим тези планини, ще трябва да възприемем нов начин на живот. Какво значение ще има това за клана? Какво ще стане с нас? В какво ще се превърнем?
     — В онова, което сами си направим. — Той затвори очи и се вгледа в душата си, търсейки Бяла пепел. Паметта за нея го бе накарала да говори така пламенно пред съвета. Можеше ли да признае това пред себе си? А сега? Търсеше присъствието и в душата си, но не го откри.
    Трепетликата кимна към мъртвия лагер в подножието на хребета.
     — Чувам гласовете на твоите духове, Бягащ като вятъра. — Тя се изправи и застана пред него. — И мисля, че си отговорих на много от въпросите, които си задавах за теб. Ще те последвам. Мисля, че от теб ще излезе велик водач.
    Той махна с ръка:
     — Не искам да ставам велик водач, а само да избегна грешките, допуснати в миналото.
    Тя сложи ръка на рамото му.
     — Точно затова ще станеш велик водач.
    Той я погледна изпитателно, после каза:
     — Няма да е лесно. Не зная какво ни очаква отвъд Страничните планини. Земните кланове може да се окажат по-Могъщи, отколкото очакваме.
     — Много измежду нас вече започват да се тревожат за това — и за теб. — Тя погледна към смълчаната долина. — Няколко човека вече идваха да искат мнението ми за теб. Сега вече зная какво да им кажа.
     — Затова ли ме наблюдаваше толкова време?
     — Отчасти. Имах си и други причини. Воините, които си търсят жена, не бяха вече толкова настойчиви, когато ги накарах да мислят, че очите ми са само в теб. Все още не съм намерила подходящия мъж. Съпругът ми… Обичах го до болка.
     — Не произнасяш името му.
     — Няма и да го направя. Изговаря го само душата ми.
    Той сключи ръце и ги подпря на коленете си.
     — Чувал съм Търговците да разправят, че при някои племена се счита за нещо ужасно да споменеш името на мъртвец. Смятат, че това ще донесе нещастие, че призракът му ще се върне да ги преследва. Или понякога запазват името и го дават на новородено, което е доказало, че душата му е здраво свързана с тялото. Казват, че душата на мъртвия се е преродила за нов живот.
     — Дълбоко в сърцето си вярваш ли, че ще видиш отново Бяла пепел?
    Той пое дълбоко дъх.
     — Следобед, когато вдигахме лагера, ми хрумна, че ако се изкача тук горе и застана на същото място, където бяхме онази нощ, може би ще разбера. Преди да дойдеш ти, аз бях с нея. Преживявах отново онази последна нощ. — Той вдигна поглед към луната. — Но сега единственото нещо, което чувствам, е празнота.
    Младата жена вдигна глава към блещукащите в небето звезди:
     — Ако знаех, нямаше да те прекъсвам. Прости ми.
    Той сви рамене и се изправи, хвърляйки последен поглед към заслонената долина.
     — Няма нищо. За мен поне духовете вече ще почиват по-спокойно. Може би тази нощ бележи някакъв край, а утре ще се роди нещо ново.
* * *
    Тиха вода седеше замислен върху завивката им, взел Вълчия Талисман в ръка. Бяха спрели да лагеруват под една скала, където едва се побираха те и малкият им огън. Пороен дъжд се изливаше от навъсените небеса и плющеше по скалите. Проблясваха мълнии, а гръмотевиците дълго отекваха над Ветровитата долина, простираща се на юг.
    Бяла пепел го наблюдаваше със замислен поглед. Огънят изпращя и тя посегна към купчината клонки, от които някакъв плъх си бе направил гнездо, за да хвърли още една съчка върху него. Вълчият Талисман караше по гърба и да пролазват тръпки._ Чувстваше_ Силата, стаена в него. То я зовеше, притегляше я. Искаше и се да протегне ръка и да го докосне, но нещо дълбоко в душата и я караше да се въздържа. Усещането се засилваше, когато затваряше очи — пулсиращата Сила на Талисмана обгръщаше Сънищата и, запечатана завинаги в тях като следи върху спечена от слънцето кал.
    „Защо ме зове така? Защо съм толкова неспокойна и нервна, когато Тиха вода изважда Талисмана? Каква е целта му? Защо Първият човек ме изпрати да го търся? Сега ми се иска да бяхме оставили Лява ръка да го вземе със себе си“ — мислеше си тя. Обаче виждаше как се прехласва Тиха вода по свещената реликва на Вълчето племе.
     — В очите ти има тъга — каза му младата жена.
    Той се поита да се усмихне, но усмивката застина на устните му.
     — Мислех си за Лява ръка и за дълга, който имам към него. Колко странно! Вложих частица от душата си в направата на тази огърлица. — Той впери поглед в мрачната дъждовна завеса. — Огърлицата бе нещо скъпо за мен. Силата ни погажда номера. Мислех, че е някаква загадка. Нали разбираш, как може рибешки зъби да се превърнат в камък? И я пазех много, защото Лява ръка ми я даде в знак на приятелство — макар и да знаеше, че тогава не можех да му дам нищо в замяна.
     — Лош стомах, не се измъчвай. Вината не е твоя. Вината…
     — Не, не се чувствам виновен. — Той я погледна тъжно. — Силата направи всичко това, не аз. Не, друго не ми дава покой — огърлицата. Когато нещо е твърде скъпо за някого и той положи много труд, за да го направи, влага в него частица от душата си. — Изсумтя объркано и отново насочи вниманието си към Вълчия Талисман. — Почти съм готов да повярвам, че трябваше да се разделя с огърлицата, за да получа Вълчия Талисман и теб.
    Тиха вода продължаваше да върти Талисмана в ръката си.
     — Може и така да е. Ако само това е цената, която Силата е искала да заплатиш, можеш да се считаш за щастливец. — Тя вдигна поглед към сивите облаци. Те се кълбяха над скалния им заслон и дъждът се лееше от тях като из ведро, процеждайки се между клоните на боровете и хвойните. Малки зрънца градушка започнаха да чаткат по потъмнелите от вода скали. Потрепери и изпусна дъха си, който излетя на пара и се стопи в студения влажен въздух.
     — Ще удържа обещанието, което дадох на Лява ръка — каза и Тиха вода. — Не зная как, но ще завърша акта на Размяна. Ще му върна услугата.
    Силно ухаеше на дъжд и влажна пръст. От пръстите и все още се долавяше миризмата на нещастния заек, който бяха уловили. Те имаха късмет, че го хванаха. Той обаче бе извадил лош късмет — беше си счупил задния крак.
    Трябваше да върши нещо, за да не полудее. Бяла пепел издърпа още една съчка от гнездото на плъха и попита:
     — За какво си мислиш?
     — Докато съм жив, няма да забравя изражението на Лява ръка, докато се отдалечаваше. Сърцето му се късаше, че трябва да напусне тези земи. — Тиха вода взе вързопа си и внимателно прибра Вълчия Талисман в него.
    Бяла пепел въздъхна облекчено — Талисманът бе отпуснал хватката, с която стягаше душата и. Младият мъж се отдръпна и потри ръце, сякаш все още чувстваше присъствието на Свещената реликва върху тях.
    Тя впери поглед в сипещата се градушка. В заслона бе станало по-студено.
     — Да не би светът да е полудял, Тиха вода? Навсякъде ли е такъв — да ръмжи и да се зъби като скунк, заразен с онази болест, от която му излиза пяна по муцуната? Дали няма да ухапе и нас и да ни направи същите?
    Той се присламчи по-близо до огъня.
     — Не знам. Вече не знам какво да мисля. Веднъж ти казах, че светът е пълен със загадки. Сега обаче се страхувам от отговорите.
     — Не можа да спиш добре миналата нощ.
    Той поклати глава:
     — Доста време си мислех за тази огърлица. Когато най-накрая заспах, ме споходи още едно от онези видения. Бях антилопа — носех се свободно из полята и душата ми Пееше. Тогава се появиха някакви мъже и ме хванаха в капан. Завързаха ме с въже и ме отведоха далеч на изток през вълнисти равнини и през безбройни долини, докато стигнахме до голяма река. Натовариха мен и много други животни на нещо дървено, което плаваше по водата. Плавахме дни наред през гористи земи, където из въздуха се носеше миризма на кал и гнилоч. Храната, която ни даваха, беше лоша. Душата ми залиня. Накрая доплавахме до един голям лагер с дървени стени и гигантски дървени жилища, по-високи от дърветата. Там ме свалиха от плаващото нещо и ме поведоха по улиците, които бяха пълни с хора. — Той помълча, загледан в нищото. — Толкова много хора.
     — И после?
     — Сложиха ме в тясно оградено място, откъдето не можех да избягам. Постоянно идваха да ме гледат хора и душата ми повяхна. Най-накрая дробовете ми се пропиха изцяло с влажния въздух на това ужасно място и аз умрях. Вече никога нямаше да тичам свободен като вятъра.
    Бяла пепел стисна очи, опитвайки се да прогони образа от съзнанието си. Антилопите бяха създадени да препускат из прериите. Тя притисна колене до гърдите си.
     — И Храбър мъж би направил така, че този Сън да се сбъдне?
    Тиха вода я погледна.
     — Вълчият Талисман ми казва, че ще стане точно това, ако не създадем ново бъдеще. След нас ще се появят и други Съногадатели, които ще поддържат равновесието на Спиралата, но най-напред ние трябва да я насочим по правилния път.
    Тя посегна да дръпне още няколко съчки за огъня и трепна от болка — беше се убола на кактусов бодил.
     — Проклети плъхове — винаги тъпчат кактуси в гнездата си!
     — Койотите също не обичат кактусите — отбеляза той и леко потрепери. — Това е причината плъховете да ги слагат в гнездата си.
    Нова гръмотевица отекна над земята. Бяла пепел каза:
     — Май няма изгледи да спре скоро.
    От градушката земята бе побеляла.
     — Едва ли Строшените камъни ще тръгнат да ни преследват в такова време.
     — Все ми е едно вече. Уморена съм, Тиха вода. През цялото време бягаме, тревожим се и отново бягаме.
    Тя хвърли още съчки в огъня, за да направи повече жарава. Строшените камъни нямаше да могат да видят дима от огъня в такова време. Бяла пепел се сгуши до младия мъж, а Непослушко дойде и легна на кълбо до нея, слагайки муцунка на извивката на талията и. Тя го потупа и чу доволно кучешко изсумтяване в отговор на усилията си.
    Гръмотевиците се отдалечаваха; градушката намаля, но дъждът веднага заплющя на нейно място. Процеждащите се по скалите капки тупаха равномерно по земята.
     — Тиха вода?
     — Ммм?
     — Защо тръгна след мен, когато ме плениха?
    Той сви неловко рамо:
     — Трябваше да го направя.
    Тя се сгуши по-близо до него.
     — Тиха вода, аз… Каквото и да се случи, винаги ще те обичам. С цялото си сърце.
    Той се извърна, взирайки се в очите и.
     — Бяла пепел, душата ми Пее, когато си до мен.
    В небето блесна ослепително бяла мълния, последвана незабавно от оглушителен гръм, който сякаш разцепи света.
     — Доста наблизо падна — прошепна тя. — Може би Силата е насочила мълнията и тя е поразила Храбър мъж.
     — Да се надяваме. — Той примигна замислено. — Знаеш ли, още не мога да си го обясня. Ударих го доста силно по коляното, но не и по главата. Вторият удар просто се плъзна.
     — Ударил си го на същото място, където воинът от Черните острия стовари бойната си тояга. Има ужасен белег на главата си. Косата му го прикрива. Той разправя, че ударът го е убил и го е пратил в Лагера на мъртвите. Според думите му той успял да избяга оттам и да се съживи отново.
     — Жалко, че не можах да го пратя там завинаги. Радвам се, че те открих навреме. Какво ти говореше?
    Тя пое дъх и изръмжа:
     — Смяташе, че като ме обладае, Силата ми ще се прелее в него и той ще стане още по-Могъщ. — Тя потрепери с отвращение, припомняйки си как бе лежала завързана и гола пред него. — Но ти дойде точно навреме.
     — Аз съм виновен, че те хванаха — каза и той. Не биваше да тръгвам да търся Непослушко.
     — А аз пък не биваше да забавям пътуването ни. Но не можех да преодолея страха си, Тиха вода. Съжалявам.
    Той протегна ръка и я погали нежно по бузата.
    Тя го притегли по-близо до себе си, вдишвайки дълбоко, за да долови миризмата му.
     — Постъпих глупаво. Боях се не от това, от което трябваше.
     — Ти си смела. По-смела от всички, които познавам.
    Усмивката му я стопли и тя си спомни за празнотата, отворила се в душата и, когато си помисли, че Строшените камъни може да го убият, Сега лежеше до него, ръката му я бе прегърнала и тя се чувстваше в безопасност, макар и само за момента. Колко ли време им оставаше? Колко време имаха, преди този побеснял свят отново да понечи да ги захапе с ужасните си зъби, от които капе пяна? Тя се взря с копнеж в Тиха вода.
    В дълбините на душата и отново проблесна образът на Трите бика.
    „Ще позволиш ли на този образ да продължава да трови живота ти? Или ще му се противопоставиш — ще докажеш, че можеш да победиш дори и него, и онова, което ти стори?“ — запита се тя. Леден страх смрази вътрешностите и, когато си припомни как Храбър мъж бе притиснал мускулестото си тяло до нейното.
    Бяла пепел прехапа устна и се сгуши още по-близо до Тиха вода. Сърцето и заби учестено. Седна и изхлузи ризата си, спирайки за момент да се полюбува на шевовете, с които бе закърпила разрязаната кожа.
     — Какво правиш? Ще замръзнеш! — обади се той.
    Тя му се усмихна. Сърцето и преливаше от радостна възбуда. Изправи се и изхлузи кожените си гащи с бързи движения заради студения въздух.
     — Стани — каза му младата жена.
     — Да не си си изгубила ума…
     — Стани. Бързо. Преди да съм изгубила смелост.
    Той я изгледа озадачено и се надигна, оставяйки я да се съблече. Непослушко ги гледаше с любопитни очи, тупайки с опашка по земята.
    Бяла пепел накара тиха вода да легне и загърна и двамата със завивката.
     — Ще ти бъде по-топло ако… Какво правиш?
     — Ще се любя с теб. — Тя видя, че той най-сетне е проумял намеренията и.
     — Сигурна ли си, че искаш? Ами ако… ако…
    Почувства, че той отговаря на докосването и.
     — Сигурна съм, Тиха вода. Веднъж вече едва не те изгубих. Разбирам за какво се тревожиш. Ще погреба спомените за Трите бика. Ще ги заменя с нещо прекрасно.
    Той затвори очи.
     — Ами ако не мога?
    Тя легна по гръб и го притегли върху себе си.
     — Тогава ще опитаме отново. Хората го правят непрекъснато. Едва ли е чак толкова трудно.


    Дъждът продължаваше да се лее, образувайки сребриста завеса пред входа на заслона. По равномерното дишане на Тиха вода тя разбра, че е заспал. Изпълни я удовлетворение. Защо не можеха да останат така завинаги — да се обичат, да споделят душите си? Наистина ли трябваше отново да се борят със света? Трябваше ли да се изправят срещу ужасната буря, която бушуваше около тях? Буря, създадена от Силата и народите — по-заплашителна от всякаква природна стихия.
    Следите от присъствието на Върховното цяло все още витаеха в душата и. Можеше да затвори очи и да почувства отново сивата мъгла и очакващата я отвъд нея златиста цялост.
    Изведнъж дебнещото присъствие на Вълчия Талисман отново я дръпна.
    Сноп слънчеви лъчи проби лъскавата дъждовна завеса и в небето оживяха ярките цветове на дъгата.
    Тя прокара пръсти по гърба на Тиха вода и той се размърда. Силният и копнеж по него се бореше с желанието и да се слее с Върховното цяло. Той се размърда и въздъхна щастливо.
     — Събуди се — прошепна в ухото му.
     — Какво? Какво има?
     — Нищо — подразни го тя и го гризна по ухото. — Желая те отново. Нищо повече.
    Само да можеше да си представи, че има на разположение цяла вечност.
* * *
    Заслоните бяха направени от пръти и покрити с преплетени пелинови храсти; те се сливаха с гъстите зелени корони на тополите, растящи покрай Духовната река, която течеше през обширна равнина. Зад Сборището се простираха вълнисти синьо-бели хълмове, които се сливаха с площите, обрасли с пелинови храсти. От многобройните огньове се издигаха сини спираловидни струйки дим, които се разтваряха в необятното небе. Подножията на планините на запад бяха покрити с плоски сиви плочи, които постепенно отстъпваха място на прохладните гористи хълмове, които на свой ред бяха заменени от покрития със снежни петна гранит по високите върхове, стърчащи надменно на фона на небето.
    Ларкспър въздъхна, спускайки се по билото на последния хребет. Тя водеше клана, както беше обичаят, а Борова шишарка, Семенце от флокс и Хубава жена вървяха след нея. Зад тях идваха останалите семейства.
    Трите дъждовни дни бяха забавили придвижването им и тя непрекъснато проклинаше бурята, която бе измокрила всички до кости. Двойно повече проклятия се изсипаха по адрес на гъстата кал, полепнала по краката и, която затрудняваше още повече уморените и ходила. Бяха пристигнали късно заради нея. Кланът Обли скали не можеше да се движи по-бързо от скоростта, с която вървяха старите крака на Ларкспър.
    Към облекчението, че най-после са пристигнали, се прибави и мисълта, че това май наистина ще е последното Сборище, на което присъства.
     — Видя ли, не пропусна Сборището. Напразно хвърли толкова тревоги — каза и Борова шишарка, сочейки към притихналата долина.
     — Но първият ден вече е започнал — изръмжа Ларкспър. — Съветът вече се е събрал и хората си чешат езиците за гранични спорове и кой на кого какво е направил.
    Борова шишарка се усмихна:
     — А освен това си пропуснала началната размяна на клюки.
     — Полезно е да знаеш клюките, момиче. Никога не го забравяй. По този начин знаеш какво предстои да се случи и можеш да действаш първа, ако се наложи. Как мислиш, че съм поддържала доброто име на клана Обли скали през всичките тези години?
    Откъм Сборището затичаха да ги посрщнат множество дечурлига, заобиколени от възбудено лаещи кучета. Те известяваха с викове пристигането на новодошлите, нетърпеливи да видят кои са те.
    Ларкспър се насили и закуцука по-бързо, проклинайки подутите си глезени и колена. Бедрата и горяха, а мускулите и трепереха, но тя успя да измине откритото пространство до сянката на дърветата. Защо трябваше слънцето винаги да прежуря така силно, след като бе валяло?
    Духовната река почти излизаше от коритото си; водите и бяха размътени, а бързото и течение изпълваше въздуха с леко шумолене. Тук-там сред дърветата бяха опънати палатки и от отдушниците им излизаха струйки дим, отвявани от лекия ветрец. Група хора бе насядала в сенките на тополите.
    Ларкспър забави ход, спирайки в края на кръга. Никой не забеляза пристигането и; говорещата жена отсреща бе приковала вниманието на всички.
     — Магьосниците не ни оставят на мира! — викаше Детелината от клана Трите устия, вдигнала към небето стиснат юмрук. — Ние вече платихме цената. Всички знаете обвиненията, които отправяхме в миналото. Сега магьосник отне живота на Зелен огън и детето на Кошничка!
    Сред хората се понесе неспокоен ропот.
     — И кой е този магьосник? — запита навъсено Костен пръстен. Водачката на клана Лоша вода беше седнала с кръстосани крака под сянката на една наметка от овча кожа; посивялата и коса бе сплетена в две дебели плитки. Тя втренчи предизвикателен поглед в Детелината и добави:
     — Тези приказки за магьосници са чисто губене на време. Ще седите тук, ще крякате и ще се скубете като кокошки, докато койотите ви дебнат в храсталака.
     — Слънчевите хора не ме плашат и наполовина колкото магьосниците! — Детелината скръсти ръце на гърдите си. — Че какво са Слънчевите хора? Дрипави ловци на бизони от севера, ето какво! Можем да се безпокоим колкото си искаме за тях, а в това време магьосниците ще бродят между нас и ще вършат злите си дела. Ако можех да избирам между двете злини, веднага щях да избера Слънчевите хора. Ако се появят в земите ни, ще изпратим воините си да ги отблъснат. Какво чинят шайка ловци на бизони пред нашите мъже? Но един магьосник? Магьосникът се прокрадва тайно и злото му се загнездва под кожата ти като червей в стомаха, докато залинееш и умреш!
     — Племето на вълка е унищожило цял лагер от твоите „дрипави ловци на бизони“ току отвъд планините, край които се намира моят лагер — не отстъпваше Костен пръстен. — Не съм виждала някой омагьосан, но чух разказите на Вълчето племе.
     — Остави тези тревоги на тях! Те няма да отстъпят долината на Сивия елен на Слънчевите хора! Нека техните воини задържат Слънчевите хора на север. — Детелината се извърна, вдигайки ръце, взирайки се последователно в лицата на хората около нея. — Не можем да се занимаваме с това, което става на север. Твърде далече е оттук. Трябва да мислим за настоящия проблем! За злото, което се спотайва сред нас!
     — Много добре — обади се отново Костен пръстен. Кажи ни кой е. Назови името на този магьосник. Вече чухме твоите истории за тъмни фигури, които се спотайват в пелиновите храсти. Видели сте следи по снега? И какво от това? По снега има всякакви следи. Не ме интересува какво е извикала Зелен огън, докато е издъхвала. Когато умират, хората започват да виждат неща, които може да са били, но може и да не са били там. Кажи ми кои са тези магьосници!
    Детелината пое дълбоко дъх и отвърна:
     — Мислим, че Черната ръка е тръгнал по пътя на злото. Мислим, че той е магьосникът.
    Ропотът сред слушащите хора се усили. Ларкспър си запробива път с лакти. Излезе най-отпред и наклони глава, втренчила поглед в Детелината.
     — Интересно обвинение. Назова Черната ръка. Мислиш че е магьосник?
    Детелината присви очи:
     — Ти би трябвало да знаеш най-добре. Кой присъстваше, когато умря твоят Топъл огън? Помисли! Спомни си! Колко са хората, умрели след като Черната ръка им е Пял лечебни песни? Преброй ги. — Тя вдигна ръце и започна да посочва пръстите си и да изброява имена.
    Хората се размърдаха неспокойно, кимайки в знак на съгласие.
    Ларкспър се изсмя високо.
     — Имах по добро мнение за лагера Трите устия. Оплаквах деня, в който научих за смъртта на Зелен огън. Тя не ти ли е предала мъдростта си, момиче?
    Над съвета се възцари напрегнато мълчание.
     — Какво си си наумила, Ларкспър? Какво целиш? Опитваш се да го защитаваш? След всички тези години? Нима сърцето ти заслепява душата ти? Къде е той? Къде е бил досега? Защо сега не е тук, за да се изправи пред хората? Магьосникът се крие, прокрадва се в нощта и върши злите си дела. Виждала ли си Черната ръка след смъртта на Топъл огън?
     — О, разбира се, че съм го виждала.
     — Тогава ти си единствената! Никой друг не го е виждал.
    Шушукането между хората се засили.
    Ларкспър наклоно глава:
     — Я ми кажи, водачко на клана Трите устия, към какво се стреми най-силно един магьосник? Какво е единственото нещо, с което никога не би се разделил?
     — Силата на злите Духове, която управлява. Не си играй с мен.
    Ларкспър кимна; опияняващото чувство за победа пулсираше във вените и.
     — Ти също не си играй с мен. Един магьосник трябва да се стреми към Силата, трябва да я използва. Този копнеж става непреодолим за него. Той прекарва всеки миг от живота си в Предвиждане на пътищата на Духовете, които му помагат в пъклените му дела. Копнежът непрекъснато расте като гъба, става все по-голям и по-голям, докато изпълни цялата му душа. Той вече не може да мисли за нищо друго, освен как да използва тази покварена Духовна сила. Ето какво е да си магьосник!
     — Точно така е — съгласи се Детелината, кимвайки предизвикателно.
     — Много добре — каза търпеливо Ларкспър. — Тогава не замесвай името на зет ми в магьосничество!
    Отново всички зашушукаха. Тя почувства как се изпълва с гордост. Погледна изумените им лица! Това бе най-доброто забавление, което бяха имали от десет пъти по десет сезона насам!
     — Зет ли? — Детелината се озърна наоколо, усещайки, че почвата под краката и е пропаднала, но без да разбира защо.
    Ларкспър се извърна и извика:
     — Горчив храст! Черна ръка! Елате тук! — Двамата преминаха кръга от хора и всички очи се впериха в тях. Черната ръка хвърли презрителен поглед към водачката на клана Трите устия.
    Ларкспър вдигна треперещата си ръка пред тълпата:
     — Никой не бил виждал Черната ръка? Мъж, който ухажва някоя жена, не прекарва времето си в разговори с другите. Той се влюби в Горчив храст. Магьосник значи? — Тя се подсмихна. — Може и да е. Напоследък под завивките на жена си прави доста неща, за които не съм и чувала.
     — Бабо! — Тъмното лице на Горчив храст стана алено от срам.
    Сред тълпата избухна смях.
     — Кой магьосник ще се откаже от злата си Сила заради една жена? Ммм? Отговори ми на този въпрос, водачко на Трите устия.
    Детелината я изгледа свирепо и стисна зъби. Сви ръце в юмруци и вените им набъбнаха.
     — Познавам номерата ти, Ларкспър. Нищо не е свършило.
    С тези думи водачката на клана Трите устия се завъртя и гневно махна на своите хора. Звездица и Херингът станаха и я последваха. Кошничка се поколеба за момент; очите и блестяха злобно, но накрая и тя се отдалечи подире им.
    Ларкспър плесна с ръце.
     — Ама какво им става? — Тя огледа хората, придавайки си учудено изражение: — Нещо лошо ли казах?
    Тълпата избухна в бурен смях.
     — Може би просто са решили да си починат един ден — прибави Костен пръстен. — А сега сигурно ще можем да се върнем на въпроса за Слънчевите хора. Приятели, трябва да погледнем на тях по-сериозно, иначе додето се усетим ще започнем да оплакваме воините си и ще ни е страх да заспим вечер. Искам да знам как ще постъпим.
    Ларкспър поклати глава.
     — Това Сборище май мога и да го проспя. Слънчеви хора? За да ви покажа, че не се сърдя на клана Трите устия за тяхното… хм, развито въображение, ще се съглася с Детелината по въпроса за Слънчевите хора. Не бих искала моята добра приятелка Костен пръстен да си помисли, че се отнасям пренебрежително към тревогите и. Ето какво предлагам аз: когато забележим първите воини на Слънчевите хора, ще разпратим вестоносци до всички лагери. Ще съберем нашите ловци и ще прогоним Слънчевите хора. Костен пръстен, твоят Малък крак бяга доста бързо. Жълта звезда също има няколко добри бегачи в лагера Топъл вятър. Всички можем да бъдем известени навреме. Първите малки отряди, които прехвърлят Страничните планини, могат да бъдат проследени и избити. Ще оставим един-двама да се измъкнат и да прехвърлят обратно планините, за да разкажат на другите какво се е случило.
    Костен пръстен огледа членовете на съвета.
     — Съгласни ли сме с това предложение? Ще се закълнем ли в честта си, че ще го изпълним? Че първият лагер, който забележи Слънчеви хора или техните следи, ще съобщи на другите? Че всеки клан ще изпрати своите ловци, за да ги отблъснем?
     — Аз ще се закълна — извика високо Ларкспър. — Лагерите Лоша вода и Топъл вятър могат да разчитат на клана Облите скали. — Тя се ухили. — Ако изобщо видим някой от Слънчевите хора, разбира се.
    Една подир друга водачките на останалите кланове се съгласиха и дадоха своите обещания.
    Костен пръстен кимна доволно:
     — Те едва ли ще дойдат скоро. Може и изобщо да не дойдат тази есен. Но догодина? Или по-следващата? Кой може да каже?
    Ларкспър отиде до мястото, което бе освободила Детелината, и седна.
     — Освен въображаеми магьосници и Слънчеви хора, които няма да дойдат, за какво друго стана дума тук?

    Същата вечер, когато съветът се разотиде, Черната ръка седна до Ларкспър.
     — Благодаря ти. Много умело се оправи с цялата работа.
    Тя изсумтя и го потупа по крака:
     — Пак ще се чуват приказки тук-там, щом премислят по-добре. Зеленият огън в небето отново ще бъде споменат.
     — Детелината се разпени като побеснял скунк.
    Ларкспър махна пренебрежително:
     — Нямаше друг начин освен хубавичко да и натрия носа. Никога не е била особено умна. Една хитра водачка би обърнала всичко срещу мен — и тя щеше да го направи, ако и бях дала възможност. А междувременно най-добре ще е ти и Горчив храст да се поразходите из лагера. Смейте се, говорете, пускайте шеги и се дръжте дружелюбно с хората. Трудно е за някой да повярва, че човек, който разправя неприлични весели историйки край огъня му, е наистина магьосник.
     — Знам — промърмори Черната ръка. — Но Детелината изгуби доста от престижа си днес. Няма да го забрави, докато е жива. Ако питаш мен, бе готова да убие някого.
     — Сигурно — съгласи се Ларкспър. — Но поне няма ти да си жертвата.
     — А какво мислиш за Слънчевите хора?
    Възрастната жена примигна, за да поуспокои възпалените си очи.
     — Слънчеви хора? Тук? Бих искала да видя това. Но и да дойдат — какво от това? Я виж колко е огромно Сборището. Сериозно ли смяташ, че шайка гладуващи воини могат да се противопоставят на обединената мощ на Земните хора?
    Черната ръка поклати глава:
     — Не. А и познаваме териториите си по-добре от тях.
    Ларкспър примлясна с беззъбите си венци.
     — Точно така. И те го знаят.

7.

    Тиха вода спря на мястото, където пътеката водеше през скалите към заслона на Пеещите камъни. Пред тях се простираше Ветровитата долина и видът и спираше дъха. Бяла пепел въздъхна, зареяла поглед над обширната долина. Тиха вода пристъпваше нервно на крак и чакълът под него скърцаше.
     — Е, върнахме се.
     — Можем просто да продължим нататък — отвърна безстрастно Бяла пепел. — Можем да продължим по пътеката чак до долината и да я прекосим. Да си намерим местенце за живеене някъде там, отвъд Сивата стена, отвъд Долината на червената глина. Може би някъде около Пясъчните наноси или дори по на юг оттам.
     — Да, бихме могли. — Той прехапа устна. — Бихме могли да си построим колиба, да се научим да познаваме ядивните растения… и да поставяме капани за зайци и елени. Можем да си намерим място за зимуване, открито на юг, а през лятото да се преместим в гората. Там растат борове. Семената им се сипят като дъжд.
     — И ще правим чудни хлебчета от тях. Там расте ямпа и четирилистна лобода. Чувала съм Търговците да разказват за земи, където пясъчниковите скали надвисват над реките, а червеното коренче расте толкова нагъсто, че трябва да изтръскаш мокасините си от семената му, след като си вървял през него.
     — Там зимите са меки. Лява ръка ми каза това. По склоновете расте сладко коренче, а равнините са покрити с лилия сего и марипоза.
     — В езерата идват да зимуват патици. Можем да заложим мрежи и да ги ловим с десетки — каза замечтано Бяла пепел. — Мога да изкарам много време само на месо от патици. Знам как да ги приготвям, да ги опичам в собствената им мазнина, така че месото да се отдели от костите.
     — Можем и да ловим риба в реките, да правим мрежи и да ги хвърляме в дълбокото. На юг рибите сигурно стават по-големи.
     — Там ще можем да отглеждаме децата си, без да се страхуваме, че някой боен отряд ще ги избие. Би ли искал това? Би ли искал да видиш как децата ти растат и се смеят под топлите слънчеви лъчи?
    Той кимна и някаква сладка болка прониза сърцето му.
     — Син… и дъщеря, които ще можем да учим на много неща. Можем да им покажем как паякът изплита паяжината си и как постъпват птиците, когато си правят гнездо.
    Тя преглътна с усилие и стисна ръката му.
     — Можем да бъдем заедно. Можем да лежим в постелята нощем, да се прегръщаме и да се любим. Можем да го направим, Тиха вода. Можем винаги да бъдем заедно, ако просто продължим напред.
     — Бихме били толкова щастливи. Преживяхме много, преминахме през големи изпитания и неволи. Там, отвъд южния хоризонт, ни очаква ново бъдеще — нещо, на което можем да се надяваме, за което си струва да живееш.
    Ръцете им се преплетоха.
     — Внучета. Помисли само. След като децата ни се оженят, ще имаме много време един за друг. Децата ще шетат, а ние двамата ще се припичаме на слънце и ще си разказваме истории. Ще можем да се гледаме в очите и да се смеем, докато светът беснее там някъде отвъд.
     — Да, бихме могли — прошепна той.
    Затвори очи, за да си представи по-добре бъдещето. Слънцето милва с топлите си лъчи измазаната с пръст колиба. През отдушника се вие синкав дим. Полицата за сушене се огъва под тежестта на сладките треви и ямпата. Виждаше как Бяла пепел му се усмихва широко, присвила очи от яркото слънце. Тя разтваря гъвкавите си загорели ръце и го прегръща силно. Зад тях радостните писъци на дечицата цепят прохладния въздух. Той се вгледа топло в изпълнените и с любов очи и видението затрептя, разпокъса се, докато накрая останаха само замъглените му от сълзи очи.
     — Толкова ли много искаме? — запита се Бяла пепел.
    Когато я погледна, той видя, че и тя е затворила очи и преживява мечтите си. Душата му започна да се размеква.
     — Бихме могли да оставим Вълчия Талисман на Пеещите камъни. Той ще се грижи за него.
     — Да, бихме могли. — Тя изговори думите беззвучно.
    Но други видения изместваха щастливите мечти на Тиха вода: последното сбогуване на Лява ръка; купчината трупове край последния лагер на Вълчето племе — телата, издаващи ужасяващи звуци в мрака. Тези спомени щяха да преследват него и Бяла пепел вечно — съзнанието за това, което са оставили зад гърба си.
    Вързопът на рамото му натежа, сякаш Вълчият Талисман бе станал по-тежък. Видения за бъдещето — онова, което би създал Храбър мъж — изпълниха съзнанието му: вонящите мини, изсечените гори, ерозиралите планини. Хората, полагащи непосилен труд като мравки. Мечтата на Храбър мъж.
    Тиха вода се хвана за стомаха.
    Те стояха мълчаливо и гледаха на юг. Желанието да намери покой ставаше все по-силно и изгаряше душата му.
    Тя пусна ръката му и скри лице в шепите си, а раменете и се прегърбиха.
    Той обви с ръка кръста и и я притегли към себе си.
     — Толкова красива мечта, Тиха вода. Толкова… красива.
     — Да, зная.
    Той хвърли последен поглед на юг и душата му проплака за онова, което никога нямаше да се сбъдне.
     — Може би ще успеем да създадем тази мечта за някой друг. — И той пое по пътеката към заслона на Пеещите камъни… и към неизвестността, която ги очакваше там.
* * *
    Бягащ като вятъра вървеше начело на колоната, която най-сетне прехвърляше последното било на прохода през Страничните планини. Той спря и отправи поглед към долината, разпростряла се пред тях на юг. Трепетликата се приближи и застана до него. Тя вдигна ръка и засенчи очи от яркото лятно слънце.
    Пред тях лежеше Ветровитата долина, осеяна със сиво-кафяви хълмове, оградени от планини на запад и от един сивкавобял хребет далече на юг. На източния хоризонт се издигаха още планински върхове, чиито черни гърбици се открояваха на фона на небето.
    Дългата колона на клана Черно острие постепенно излезе на билото и спря; всички се загледаха в открилия се пред очите им пейзаж. От двете страни на прохода стърчаха назъбени върхове от напукан, убито червеникав гранит. Снегът все още не се бе стопил из сенчестите хлътнатини между скалите.
    Гореща мазнина застана до Бягащ като вятъра, задъхан от дългото изкачване. След него се появи Пелинов дух. Един мъж и Черна луна също се присъединиха към тях.
     — Ветровитата долина… страната на Земните хора — каза им Пелинов дух. — Териториите им се простират по-далеч, отколкото ви стига погледът. Отвъд онзи нисък склон се намира обширна тревиста равнина, където бизоните пасат покрай Лосовата река. Отвъд нея дори и аз не съм ходил. Само Търговците са я прекосявали. От другата страна на онзи висок сивкав хребет на юг се простират земи, за които съм чувал само от легендите. Според тях там има висока равнина, чиято пръст е червена и от тамошните камъни стават много добри сечива. На юг от нея, разправят Търговците, се простира местност, осеяна с хълмове, където от земята могат да се изкопаят кости, направени от камък.
    Пелинов дух посочи на югозапад.
     — Това там са Чудовищните планини. От другата им страна тече реката на Дивата кокошка. Тя се вие толкова далеч на юг, че само легендите разправят накъде извежда. Чувал съм, че минава през местности, където пясъчниковите скали се извисяват почти до небесата, а след това навлиза в каньон, който е толкова дълбок, че прорязва цялата земя.
    Той посочи по на запад.
     — В тази посока, на много дни път от реката на Дивата кокошка, се простира обширна равнина, обрасла с пелин и маслодайни дървета. Там имало езеро, чиято вода била толкова солена, че не ставала за пиене. Хората, които живеят там, копаят солта на буци от земята.
     — А на изток? — запита Гореща мазнина.
    Пелинов дух посочи:
     — Там има равнини, подобни на онези на изток от мястото, където реката на Дебелия бобър се влива в Опасната река. Там има много бизони, но малко вода. Търговците разправят, че човек може да върви с дни и да не види нищо друго освен трева, и казват, че единствените дървета, които растат там, са тополите покрай речните легла. Между тези две реки човек може да върви много, много дни.
     — А право на юг? — попита Бягащ като вятъра.
     — Високите планини — отвърна Пелинов дух. — Толкова са високи, че докосват небето. Един Търговец ми каза, че никой човек не може да стигне до върха им; ако го направи, разгневените Духове, които живеят там, ще го изядат.
    Един мъж се усмихна:
     — По високоите върхове съм откривал само просторна гледка и много сняг. Може би е най-добре да оставим тези планини на Духовете. Повече ме тревожи онова, което се намира в подножието им.
     — А какъв е дивечът? — запита Черна луна.
     — В тази долина има бизони, антилопи и елени. Достатъчно, за да изхранят целия клан, че и да останат. Казвали са ми, че същото е положението и с долината на Червената глина отвъд Сивата стена, а също и с долината на Дивата кокошка.
     — А онези растения, които ядат тукашните хора? — попита Трепетликата. — Растат навсякъде, така ли?
    Пелинов дух се изсмя и вдигна мускулестата си ръка, сякаш искаше да прегърне земите, простиращи се пред тях.
     — Има повече, отколкото са необходими на Земните хора. Те вземат смо онова, от което се нуждаят. Останалото оставят за Духовете, които пазят тези места.
     — Духове — изсумтя Един мъж. — Ще видим кой е по-силен. Духовете, които пазят тези места — или Гръмовната птица, която лети по целия свят. Аз бих заложил на Гръмовната птица.
     — Онова там е реката на Сивия елен — посочи Пелинов дух към тънка зелена ивица. — Земните хора от тази страна на Страничните планини я наричат Реката на Духовете. Над лагера на Земните хора, от който откраднах Бяла пепел, тя трябва да минава през някаква планина и извира от скалите някъде по-нататък. Земните хора вярват, че в нея се таи Сила. Те отиват там и хвърлят дарове в дупката, за да ги отнесе водата при планинските Духове. Смятат, че ако Духовете са доволни, ще благословят водата и тя ще продължи да извира от другата страна.
     — Хайде тогава да отидем и да разгледаме по-отблизо тези земи. — Черна луна обърна поглед назад и даде знак придвижването да продължи. Черните острия, скупчени на изхода на прохода гледаха към долината и я сочеха, разговаряйки оживено помежду си.
    Бягащ като вятъра отново тръгна начело, тракайки с копията си; някакво странно вълнение се примеси към нетърпението му. Ако Бяла пепел изобщо бе отишла някъде, това несъмнено бе тази необятна долина.
    Трепетликата вървеше до него; присъствието и му действаше успокояващо. Докато изкачваха Страничните планини, двамата бяха разговаряли доста често. Сега той я поглеждаше крадешком, отбелязвайки походката и, начинът по който ханшът и мускулестите и бедра изопваха кожената и рокля, и си мислеше: „Защо непрекъснато гледам да съм до нея? Дали защото Гореща мазнина и тя са единствените, с които мога да разговарям свободно? Дори и Бяла пепел не се вслушваше така внимателно в думите ми, както Трепетликата прави. Тя започва да обсебва мислите ми.“
     — Изглежда по-добре от земите, които оставихме зад гърба си — каза му тя. — Там долу има повече зеленина. По вида на пелиновите храсти се познава, че падат повече дъждове.
     — Дойдохме през хубав сезон. — Той присви очи срещу слънцето, издигнало се високо в небето. — Когато побягнахме на юг от долината на Дебелия бобър, бяхме загубили всичко. Първата зима не беше много лоша, но когато групата се разцепи, нещата се влошиха. Мисля, че този път всичко ще бъде наред. Имаме палатки и много воини. Вързопите са пълни с хранителни запаси, а кучетата са здрави и могат да ги теглят.
    Тя му хвърли любопитен поглед.
     — Остава само да изпитаме силата на Земните хора.
    Той заобиколи една тъмна, обрасла с лишеи скала. Тук почвата имаше жълтокафеникав отенък и чакълът в нея скърцаше под краката. Тук-там растяха оскъдни треви, а склоновете бяха обрасли с мечо грозде, боровинки и офика. Спуснаха се по една пътека, направена от животни, до дъното на плитка долчинка. Отляво се издигаше хребетът. Дясната страна на долината изглеждаше по-стръмна и той видя кафеникави скали.
     — Ще се бием с тях — заяви уверено младият мъж. — И мисля, че ще ги победим.
    Тя присви устни и се намръщи.
     — Мислех си за нещата, които ти и Пелинов дух ни разказахте за тези Земни хора. Смятам, че трябва да пленим колкото може повече от жените им.
    Той наклони глава:
     — О, така ли!
     — Те познават земята. Познават растенията.
    Всяка нейна крачка изпъваше роклята и от кожа на младо бизонче върху стегнатите и задни части. Той прехапа устна, за да прогони тези мисли, които го разсейваха, и се опита да се съсредоточи върху думите и и върху лицето на Бяла пепел.
     — Онази нощ над лагера на клана Бяла глина си говорехме за това, че Черните острия ще трябва да променят начина си на живот. Спомняш ли си? — Тя му се усмихна ослепително. — Доста мислих върху този разговор. Ако ще трябва да учим нови неща, защо да не пленим онези, които ги разбират най-добре? Ти ми каза, че жените им вземат всички решения, че познават полята, в които растат ядивни корени, и къде точно могат да се намерят определени храни. Знаят как да ги съхраняват така, че да траят цяла зима. Знаят какво става за ядене и какво не.
    Логиката на мислите и му харесваше.
     — Можем да ги използваме да вършат всичко това. Ако нашите хора не трябва да се занимават с тази работа, ще мърморят по-малко и няма да се сещат много често за стария начин на живот. А новият ще им осигури прехрана.
     — Земните хора ще вършат по-голямата част от работата. — Тя кимна с глава към идващата подире им колона. — Да не мислиш, че Пика и Сивото зайче ще искат да стриват онези семена, които ядат Земните хора? Изобщо не е така. Те биха обработвали кожи, биха правили жилища и биха ловували, но едва ли ще искат да събират семена.
    Бягащ като вятъра разтърси радостно копията си.
     — През цялото време се тревожех какво ще стане, когато пристигнем тук. Ето, че сега ми даваш отговора на този въпрос.
    Тя се усмихна.
     — Тогава може би ще ми обръщаш повече внимание.
    Той я изгледа.
     — Не съм забелязал, че не ти обръщам внимание. — За негово учудване обаче тя не посмя да отвърне на погледа му и той смени темата: — Нищо чудно, че толкова хора идват при теб за съвет.
    Жената разпери безпомощно ръце:
     — Вече дори и стариците започват да се съветват с мен. Понякога главата ми е толкова пълна с проблемите на други хора, че не остава време за моите.
     — Ами кажи им, че си заета.
    В нежната и усмивка имаше нещо тъжно.
     — Не. Не мога да го направя. Някои вече свикнаха да разчитат само на мен. Изслушвам ги и след това размишлявам над онова, което са ми казали. Ако е нещо сериозно, обсъждам го с дядо. Той е много мъдър човек.
     — Някой ден ти ще заемеш мястото на Черна луна. — Той вдигна поглед към назъбените върхове, които се издигаха около тях. Тук-там по скалистите сипеи се виждаха планински овце. Сиво-кафявите им тела и белите им задни части контрастираха с цвета на скалите. Във висините един гарван се виеше закачливо над златистожълт орел; орелът се обърна по гръб, за да покаже ноктите си на игривия си черен спътник.
    Тя повдигна вежда и му хвърли изпитателен поглед.
     — Някои започват да казват така и за теб.
     — За мен ли? — Едва не се спъна в един пелинов храст.
     — Хората започват да се вслушват в думите ти. Когато говориш, не го правиш прибързано. Обмисляш много добре какво ще кажеш. Преди съветът да вземе решение, се допитва до теб. Не си ли забелязал?
     — Просто им казвам онова, което мисля. Не се опитвам да оспорвам нещо.
     — Точно там е работата. — Тя отправи поглед към новите земи. — Просто казваш мнението си и толкова. Водачът на клана не може да заповяда на някого да направи нещо. Той просто може да даде предложението си. Ако времето докаже мъдростта на думите му, все повече и повече хора ще се вслушват в тях… и най-накрая той започва да говори от името на целия клан. Ако обаче се опиташ да ги принудиш да направят нещо, те не биха ти обърнали внимание.
     — Какво стана с Огнения заек? — Младият мъж свали връхната си дреха, стоплен от палещото слънце.
    Тя вдигна ръце и плесна с тях по бедрата си.
     — Той е прекалено напорист. Непрекъснато се опитва да е начело, а не да бъде водач. Има известна разлика.
     — Аз не се опитвам да бъда водач.
    По лицето и се изписа дяволито изражение:
     — Така ли?
    Той направи отрицателен жест.
     — Ако беше така, нямаше да имам време за собствените си проблеми, като теб.
     — Мисля, че трябва да вървим натам. — Посочи му към хребета, издигащ се от лявата им страна. — Долчинки като тази обикновено завършват в каньон със стръмни стени, обрасъл с много храсталаци. Старците и кучешките впрягове трудно ще могат да минат през такава местност.
     — Ти наистина ставаш за водачка.
    Плесна го игриво.
     — Престани!
    Той се обърна и започна да изкачва скалистия склон. Когато стигнаха на върха на хребета, Бягащ като вятъра забеляза, че под скалния масив той се спуска полегато надолу. От мястото, където бе застанал, видя, че тя е била права. Ниската част на каньона не само преминаваше в съвсем тесен процеп, а и по дъното му бяха избуяли гъсти храсталаци.
    На едно място върху полегатия склон пред тях се издигаше скала, която щеше да затрудни лесното придвижване. Бягащ като вятъра скочи долу и огледа склона.
     — Ето оттам. Това е най-лесният път надолу.
    Трепетликата извика на Черна луна и му посочи мястото. Бягащ като вятъра я хвана за ръка, помагайки и да слезе по стръмния скалист наклон. На едно място спряха за момент. Слънчевите лъчи озаряваха здравата руменина по нежните и страни. Кожата му настръхна от близостта на гъвкавото и тяло. Приятното ухание, което излъчваше, изпълваше ноздрите му. Той се взря в дълбините на умните и кафяви очи. За един съвсем кратък миг душите им се докоснаха; след това той пусна ръката и и се извърна.
    Трябваха му доста усилия, за да се накара да мисли за Бяла пепел.
* * *
    Горчив храст остави зад гърба си топлата нощ и се шмугна в заслона на клана Облите скали. Постоя малко, озъртайки се наоколо, докато очите и свикнаха с мрака и тя разпозна фигурата, легнала върху постелята.
     — Ларкспър? Какво правиш тук? Мислех, че ще останеш с другите навън да си разказвате приказки до зори.
     — Вече не съм толкова млада. — Ларкспър седна в постелята. — Защо си дошла?
    Младата жена впери поглед навън към Сборището. Множество огньове указваха заслоните на различните кланове. Силуети на хора се движеха насам-натам в светлината на огньовете между различните заслони. Листата на тополите над главите им отразяваха игривите пламъци в кехлибарено-жълти тонове; небесният купол бе обсипан с безброй звезди.
     — Вече захладнява. Дойдох да взема едно наметало. — Горчив храст потърка корема си, настанявайки се до Ларкспър. — Ако хапна още нещо, ще се строполя и няма да мръдна повече.
     — Да, много храна има тук. — Старицата раздвижи завивките си. — Годината беше добра. — Кратко мълчание. — Добре ли се отнасят с теб хората?
    Горчив храст схвана какво се криеше във въпроса.
     — Черната ръка е в центъра на вниманието във всеки заслон, където се появим. Не е глупав. Мисля, че слуховете за магьосничеството са пресечени. Хората са странни, предпочитат да мислят, че всичко това е една голяма глупост. Така е по-безопсно за тях.
     — То си беше голяма глупост! — изкряска Ларкспър и се изплю навън. — Кланът Трите устия бе поставен на място, а ти и Черната ръка вече имате едно добро начало. Какво повече би могла да искаш?
    Горчив храст затвори очи. Прониза я остра болка при спомена за Топъл огън.
     — Черната ръка е добър човек… харесва ми.
     — Къде е той сега?
    Тя посочи навън в мрака:
     — В заслона на клана Пясъчен нанос. Ей там, точно в подножието на онзи хребет.
     — Там до скалите?
     — Точно там.
     — Мамо? — обади се сънено Лупина.
     — Тук съм миличко. — Горчив храст протегна ръка и потупа момиченцето по главата.
     — Ще ставаме ли?
     — Не. Спи си. Къде е брат ти?
     — Не знам… — Детето отново се унесе в сън.
     — Той е голямо момче. Вече е почти мъж. — напомни и Ларкспър. — Играе някъде навън, заглежда момичетата. Кой знае? Нали това е Сборището.
    Горчив храст въздъхна.
     — Той вече не е същият. Струва ми се, че когато Топъл огън умря, отнесе частица от душата на Корен със себе си.
     — Тежко е да загубиш баща си.
     — Като идвах насам, си мислех, че ще трябва непрекъснато да го карам да върши нещо. Промълвил е само две-три думи през целия път дотук.
     — А ти какво очакваш? — запита я Ларкспър. — Бащата на момчето бе подменен. Гневът в очите му си личи съвсем ясно. Той не харесва Черната ръка. Презира го.
    Горчив храст потърка очи.
     — Една жена трябва да се омъжи.
     — Това важи и за Корен. Ще минат едно-две лета и той ще си хареса някое момиче. Аз ще се погрижа жена му да е добра и ще го отпратя. — Старицата помълча. — Това е една от добрите черти на племето ни. Един млад мъж не е длъжен да живее с миналото. Може да отиде в друг лагер и да започне нов живот. Мъжете не са били създадени да поемат отговорност — просто не е в природата им. Твърде са несериозни и емоционални.
     — Говориш сякаш си огорчена.
    Ларкспър изкряка:
     — Аз ли? Че за какво? Тази сутрин доказах, че все още мога туй-онуй. Я ми кажи, Костен пръстен доволна ли е от сделката, която направих с нея?
     — Доволна е. Тя се тревожеше, че лагерът Лоша вода ще трябва да се отбранява сам, ако дойдат Слънчевите хора. Сега, след като знае, че е необходимо само да разпрати вестоносци и отвсякъде ще се притекат воини, които ще отблъснат Слънчевите хора, се чувства по-добре.
    Ларкспър разтри краката си в тъмното, сякаш за да премахне от тях болежките от възрастта.
     — Костен пръстен е разумна. Винаги съм я харесвала. Започнах да я уважавам още повече, след като се скара със Зелен огън за женитбата на Малък крак и Сива игла.
     — А Слънчевите хора? — Горчив храст подпря брадичка на коленете си, загледана навън към игривите пламъци на огньовете. Долитащите гласове на хората, които разговаряха и се смееха, ту отслабваха, ту се усилваха. — Костен пръстен ни обърна внимание, че в скоро време не са идвали Търговци от севера. Дори и от Племето на вълка. А те обикновено изпращат някого.
     — Не чакай Племето на вълка. Тази година ритуалът им Благославяне почти се застъпи със Сборището. Сигурно сега тъкмо са привършили Танците си. Ние решаваме кога ще се състои Сборището по лицето на луната; те пък насрочват Благославянето според пътя на слънцето и най-дългия ден от годината. Винаги се чудя как познават кога е той.
     — Звездите са много важни за тях. Помниш ли историята, която ни разказа онзи Търговец — Лява ръка? Как Племето на вълка смята, че звездите са изплетени на небето от огромен червен паяк? Чудя се откъде е дошло това поверие.
     — За Мъдрия паяк ли? Не знам. Може би защото звездите приличат на осеяна с капчици роса паяжина, блестяща на слънцето. Но причината Племето на вълка да го няма тук е, че сега е време за тяхното Благославяне. — Ларкспър подсмръкна шумно и си изтри носа. — Не заради Слънчевите хора. Не се боя от тях, момиче. Те няма да дойдат тук.
     — Но хората непрекъснато говорят за тях. — Горчив храст впери замислено поглед в тъмните фигури около огньовете. Стеблата на тополите се извисяваха призрачно в светлината на пламъците. От предчувствието за някаква опасност я полазиха тръпки по гърба. Тя се сви, сякаш искаше да се прислони под закрилата на Ларкспър. Защо ли? Каква ли поличба се спотайваше в топлата нощ?
     — Нека си говорят! — изкряска Ларкспър. — Нали затова е Сборището. Разговорите за Слънчевите хора им дават повод да се занимават с нещо глупаво вместо с омагьосването. Ако — забележи, забележи, че казвам ако — Слънчевите хора дойдат на юг, ще трябва първо да се бият с Племето на вълка. Не пожелавам това на никого.
     — А Ловците на овце?
     — И с тях, ако Слънчевите хора се окажат достатъчно глупави да навлязат в Червените скалисти планини — или пък в Гейзеровите планини. Трябва някой път да отидеш там. Търговците разправят, че там навсякъде от земята изригва вода. Ако се вярва на историите им, в Гейзеровите планини живеят повече Духове, откъдето и да било.
    Горчив храст намери наметалото си и се изправи. Нощта и шумоленето на листата на тополите я потискаха и я правеха неспокойна.
     — Отивам да намеря мъжа си. Ти поспи, бабо.
     — Не се тревожи за Корен. Сигурно сега се смее за пръв път, откакто баща му почина.
     — Добре.
    Внучката пое през утъпканата трева. Ветрецът, повяващ откъм реката на Духовете, донасяше силната миризма на студена вода и влажна пръст. Кланът Трите устия беше избрал подходящо място за Сборището. А и годината бе добра. Хората бяха донесли вързопи, натъпкани догоре с корени и сушено месо. Едно тъй чакано лято след изпълнената с отчаяние зима. Отново си каза: „Топъл огън? Защо не можеше сега да си със мен?“
    Горчив храст заобиколи групичка хора, наредени около един весело пращящ огън. Те Пееха една от старите Песни. Младата жена остави душата си да се понесе по мелодията.
    Някъде в храсталака, в подножието на хълма, млада жена се кикотеше на нежните думи на някакъв младеж. Какво ли щеше да излезе от това? Сватба? Сборището бе време за избиране на партньор и за нова любов. Може би и за нея щеше да се роди нова любов.
    Тя пристъпи в светлината от огъня на клана Пясъчен нанос. Красива жена беше седнала до Белия пясъчник, а Висок мъж разказваше нещо на Ябълка от клана Лоша вода.
     — Върна се. — Красива жена и посочи варената чорба. — Хапни си още. Златокосата е вложила най-доброто от себе си, докато я е приготвяла. Сякаш можеш да вкусиш от душата на антилопата.
     — Ако хапна още нещо тази нощ, така ще натежа, че ще потъна в земята. Къде е Черната ръка? Да не си е тръгнал без мен?
     — Ей там горе е — каза Висок мъж; на пълното му закръглено лице бе изписана широка усмивка. — Май преяде. Каквото влезе… е, нали разбираш.
    Тя се засмя заедно с него и изслуша края на историята му. После каза:
     — Май ще е по-добре да ида да го потърся. Иначе ще трябва да му давам листа от лапад, за да му се разхлабят червата.
    Откри една пътечка, която се виеше през скалите. Нощните насекоми жужаха и скрибуцаха. Откъм огъня на клана Пясъчен нанос се разнесе Песен, която бе подета от хората около съседния огън, около по-следващия и така нататък, докато накрая цялата долина заехтя. В Песента се Пееше как Танцуващия с огън научил хората да събират реколтата от райграс, а след това им донесъл огън от слънцето, за да стоплят жилищата си през зимата.
    Тя вървеше и си тананикаше мелодията. Откъм хълмовете повя топъл вятър, носещ миризма на пелин и прах. В небето блещукаха рояци звезди. Ако можеше Топъл огън… Не трябваше да мисли повече за това. Него вече го нямаше. Духът му се бе върнал в земята, която го бе хранила.
    Пътеката извиваше между две напукани пясъчникови скали. Тя се подпря на едната и опипа пътеката с крак. Ходилото и докосна нещо меко.
    Ахна уплашено и се дръпна назад.
     — Черна ръка?
    Вятърът щумолеше из пелиновите храсти; Песента на племето се носеше из нощния въздух — лекокрила, ведра.
    Събра кураж и протегна ръка в тъмното — трепна, напипала нечие тяло. Да не би някой да бе паднал в несвяст?
     — Черна ръка! — Уплашена, тя извика към огъня на клана Пясъчен нанос: — Помогнете ми! Донесете една главня! Някой е припаднал!
    Висок мъж се появи на пътеката със запален клон в ръка, следван от Ябълката.
     — Какво намери? Змия ли? — попита я Висок мъж, когато се приближи.
    Под трепкащата светлина на главнята Горчив храст погледна надолу и срещна безжизнените очи на Черна ръка. Главата му бе подгизнала от кръв, която бе образувала локвичка в прахоляка на пътеката.
* * *
    Главоболието, което пронизваше мозъка на Храбър мъж като с нажежени игли, ту се усилваше, ту затихваше. Този ден обаче бе станало непоносимо. Той изобщо не забелязваше Бяла врана, която приготвяше вечерята. Щавените кожени покривала на палатката се замъгляваха пред очите му. Той се сгърчи от пулсирашата в главата му болка и стисна в юмрука си скъсаната огърлица от тънки черни камъчета, която бе изтръгнал от едноръкия мъж през онази нощ. Бяла пепел му се бе изплъзнала. Едноръкият само бе жулнал главата му отстрани, но гласовете бяха изпищели от ужас. Болката не успя да го парализира, тъй като той бе свикнал с нея, но ужасният писък в съзнанието му изличи мислите му, като заглуши дори омразното човъркане в коляното му.
    „Сила — шептяха гласовете. — Едноръкият мъж притежаваше Силата“
    Да, Силата. Храбър мъж изгледа свирепо изкусно направената огърлица и лъскавите триъгълни камъчета. Вълчият талисман му бе нанесъл удар, влагайки цялата си мощ в него. Ударът го бе сварил неподготвен и енергийният поток от Сила бе смазал душата му. Вързопът бе концентрирал тази Сила и я бе използвал срещу него. На негово място всеки друг би загинал, душата му би се отделила от тялото.
    „Но аз излязох по-силен. Независимо от това, че лежах безпомощен в продължение на четири дни, борейки се за душата си, аз оцелях. — Той затвори очи, представяйки си Вълчия Талисман. — Сега съм дори по-силен, отколкото бях. По-опитен. Следващия път ще те подчиня на волята си. — Храбър мъж присви очи, загледан в огърлицата. При тази отчаяна атака Вълчият Талисман бе разкрил тайните си. Друга Сила освен неговата собствена се бе присъединила към него, насочена някъде от края на златистата мъгла. — Когато успея да проникна в златистата мъгла, нищо вече няма да може да ме спре. — Той потупа здравото си коляно с мазолести пръсти. — Дори и ти няма да ме спреш, Вълчи Талисман. Нито ти… нито твоят еднорък човек.“
    Дори не забелязваше, че Бяла врана го гледа; беше потънал в мисли.
    Кой ли беше едноръкият мъж? И каква ли Сила притежаваше?
    Едноръкият бе изскочил от палатката. Да не би да беше призрак, призован от вързопите, които висяха от подпорните пръти в жилището?
    След като изпрати воините си да гонят Бяла пепел, Храбър мъж нареди палатката да бъде изгорена, а заедно с нея и всички тези ужасни източници на Вълчата Сила. След това се сви на кълбо върху завивките, обхващайки с ръце главата си, за да се предпази от писъците, докато душата му се бореше да се върне в изстрадалото му тяло. През тези четири дълги дни Бяла врана бе седяла до него, казвайки на останалите, че той води битка в отвъдното — в Лагера на мъртвите.
    Как бе успял да си намери такава жена? Сигурно Силата му го бе насочила към нея?
    Огънят пращеше весело в огнището; Бяла врана използваше пръчки като дълги щипци, за да вдига нагорещени камъни от въглените и да ги пуска в меха с чорбата. Камъните пренасяха топлината на въглените и скоро чорбата щеше да заври.
    „Ще открия Едноръкия. И когато това стане, ще го накарам да изпита Силата на Храбър мъж.“ — Той завърза огърлицата там, където беше скъсал ремъка, и я окачи на врата си като символ на клетвата си. След това извади издяланата от камък вълча статуетка от кесията си и започна да я разглежда. Твърдият черен камък е бил изваян в продължение на много часове усилен труд и излъскан със ситен пясък и кожа, докато е започнал да блести на светлината. Не по-голяма от борова шишарка, статуетката прилягаше удобно в дланта му.
    Бяла врана го гледаше предпазливо. Светлината хвърляше отблясъци по красивото и лице, подчертавайки леко заоблените и страни и тънкия и изящен нос.
     — Пак ли мислиш за Бяла пепел? — запита го тя.
     — Каквото и да стане, ще я притежавам. Чувствам го. Силата ще ни събере. — Той огледа внимателно вълчата статуетка. Дали в нея не се криеше и по-голяма Сила, а не само душата на майстора, който я бе направил? — Трябва да я изхвърля.
     — А онзи еднорък мъж? — Тя повдигна въпросително вежда.
     — Той ще умре много бавно и мъчително. Един Търговец веднъж ми разказа за Блатните хора. Ако някой сред тях бъде обвинен в използване на зла Сила, правят малък разрез в корема му и изтеглят едно черво през него. След това му връзват ръцете и краката отзад и го провисват над водата, така че рибите лека полека да му издърпат вътрешностите. — Той я изгледа. — Представи си какво ще стане, ако окачиш така човек над дупка на язовец.
    Бяла врана го гледа дълго, без да мигне, докато очите и се насълзиха и тя отвърна поглед.
    През отметнатото покривало на входа проникваше прохладен въздух, а с него и миризмата на борове, ели и млада трева, ароматът на печено месо и леко лютивата миризма на опушвани кожи.
    В помръкващата вечерна синева навън децата пищяха, смееха се и играеха на гоненица. Лагерните кучета скимтяха и лаеха в отговор.
     — Човеко с летяща душа? — обади се един глас отвън. — Летящият ястреб иска да те види.
     — Да влезе. — Храбър мъж остави настрана лъскавата вълча статуетка и раздвижи схванатия си крак, докато военният водач влизаше в палатката.
    Летящият ястреб кимна на Бяла врана и седна с кръстосани крака върху една кожа от планинска овца на мястото за гости.
    Храбър мъж бръкна в кесията си и извади каменна лула, която напълни с киникиник и запали с една съчка от огъня. Всмукна два пъти и я подаде на Летящия ястреб. След като воинът сподели гостоприемството на Храбър мъж, той му върна лулата.
     — Не мислех, че ще те видя толкова скоро — започна Храбър мъж. — Случило ли се е нещо?
    По устните на Летящ ясреб се изписа кисела усмивка.
     — Аз също не мислех, че ще се върна толкова бързо. Да, случи се нещо. Преследването на оцелелите от Вълчето племе се превърна в скучно занимание.
     — Така ли?
    Летящият ястреб разпери ръце:
     — Изчезнаха. Останаха само неколцина глупаци.
     — Изчезнаха ли?
    Летящият ястреб се почеса по ухото.
     — Дебелият лос тръгна след тях с един отряд — просто за да е сигурен. Но мисля, че наистина са напуснали тези земи. Завинаги.
     — Разкажи ми всичко от самото начало.
    Военният водач помисли малко и започна:
     — Оцелелите от Племето на вълка се бяха събрали при хълмовете източно от планините. Преди да поведа воините, за да ги прогоним, си помислих, че ще бъде добре да огледам гората, за да се уверя, че някой не се е промъкнал незабелязано през редиците ни. Съгледвачите ми съобщиха, че Племето на вълка е свикало голям съвет в подножието на планината. Междувременно ние претърсихме гората и разучихме удобните за лагер места. Търсехме някакви следи от тайно промъкващи се Вълчи воини, но не открихме. След като се уверих, че неприятелите не могат да ни устроят засада, събрах хората си и ги поведох, за да нападнем Вълчето племе в подножието на планините. На това място има една стена от кървавочервен пясъчник, която се издига като преграда към равнините. Там се натъкнахме на глупаците, които се бяха върнали да се бият с нас.
     — И какво се случи?
     — Кръвта им се смеси с пръстта. Душите им сега витаят около костите им. — Летящият ястреб впери замислен поглед в отдушника. — Но другите… Докато стигнем мястото на съвета им, те вече бяха изчезнали. Насочили са се на изток през равнините.
     — На изток? — Храбър мъж помисли малко. — Какво ли ще търсят там?
     — Нищо. — Летящият ястреб махна пренебрежително. — Там има само обрасли с ниска трева равнини и много бизони. Животните не изглеждаха много неспокойни, когато уловихме няколко от едно стадо, за да се нахраним. Ако настъпи глад, можем пак да отидем на лов там.
    Храбър мъж повдигна вежда:
     — А помниш ли ветровете, когато ловувахме на север от долината на Дебелия бобър? Неспирни ветрове. Опитват се да изтръгнат душата на човек. Има по-добри места за зимуване от откритите равнини.
     — Тогава значи ще отидем в долината на Дебелия бобър, когато се застуди?
    Храбър мъж потропа нетърпеливо с пръсти по сакатото си коляно.
     — Има друга долина на юг. Там ще отидем.
    Летящият ястреб се намръщи:
     — Ще се отдалечим от земите си?
     — Нашите земи? Военни вожде, земите ни са там, където отидем. Не, призовават ни на юг. Сънищата непрекъснато ни теглят натам. Все още не мога да видя ясно всичко. — Гласът му премина в шепот. — Но ние ще станем велики. По-велики, отколкото можеш да си представиш.
    Летящ ястреб хвърли несигурен поглед на Бяла врана. Тя му го върна предизвикателно. Светлината на огъня осветяваше лицето и отдолу, хвърляйки тъмни сенки върху чертите и.
    Военният водач пое дълбоко дъх и кимна:
     — Ти ни водиш мъдро, Човеко с летяща душа. Ще отида там, където ни посочи Сънят ти. Но това ще означава, че няма да ходим на Сборището тази година. Някои вече недоволстват…
     — Тази година няма да има Сборище. А може би и никога повече.
    Летящият ястреб се размърда неловко:
     — Но обичаите на клана…
    Храбър мъж се засмя и се облегна на лакът. Погледът му обходи пълните торби, наредени покрай стените на палатката, голямата купчина дебели кожи, върху които спяха двамата с Бяла врана. Огънят хвърляше отблясъци върху дългата сребриста козина на една кожа от мечка гризли.
     — А, разбирам. — Той погледна Летящ ястреб. — Тревожиш се за това, кой с кого ще се жени, без да се стигне до кръвосмешение. Жени има навсякъде, приятелю. Колко от твоите воини си взеха жени от Племето на вълка? — Кратко мълчание. — Може би дори и воинът, седящ в тази палатка?
     — Много го направиха. Да, в това число и аз, макар че досега не съм се възползвал кой знае колко от нея. Но… ние всички сме деца на Слънцето. Гръмовната птица ни е вдъхнала живот, след като ни е направила от глина. Не можем да забравяме кои сме.
     — Ние няма да забравим. Не и докато притежаваме Силата си и имаме храбреци, които да я защитават. — Храбър мъж огледа палеца си и вдигна поглед. — А какво ще стане с връзките ни с другите кланове? Сега започваме нов начин на живот. Силата ни изпълва. Помниш ли какво разправяха Търговците за Племето на вълка? Казвха, че Вълчите воини са страховити неприятели и че ще оплачем много мъртъвци, ако тръгнем да воюваме с тях. А къде лагеруваме днес? Дръзва ли някой да оспори правата ни над тези планини? Къде са сега вълчите воини? Бягат на изток, към равнините, където вятърът направо ще ги отвее.
     — Чух думите ти, Човеко с летяща душа. — Летящият ястреб присви очи. — Харесва ми това, което казваш.
    Храбър мъж стисна юмрук, виждайки как изпъкват мускулите на предмишницата му.
     — Вече нямаме нужда от останалите кланове. Могат ли да ни дадат те нещо, което да нямаме? Когато зимата наближи, ще поведа на юг онези, които желаят да ме последват. Останалите могат да правят каквото искат.
    Летящият ястреб изпъна пръсти и се замисли.
     — На юг от тези планини живеят Земните хора. Можем да вземем и техните жени. — В очите му се появи хитър блясък. — Човек може да стане велик в сянката на твоите Сънища, Човеко с летяща душа. Може би по-велик от всеки друг воин на Строшените камъни.
    Храбър мъж се засмя: „Да, започваш да разбираш, нали, приятелю? Разбираш към какво може да се стреми човек под моето водачество.“
     — И ще става още по-добре. Видях откъслечни образи от новото ни бъдеще. Мисли, Летящ ястреб, мисли, че можеш да пленяваш не само жени, но и мъже. Представи си, че добиеш такава голяма Сила, че други ще вършат всичко вместо теб. Това може да се осъществи. Ние можем да го осъществим.
    Летящ ястреб наклони глава и плесна коленете си с длани.
     — Ще дойда да те видя утре сутринта. Тогава ще поговорим повече. Само исках да те уведомя, че заплахата от връщане на Вълчето племе е премахната.
     — Изпарила се е като утринна роса.
     — Точно така. — Летящият ястреб се усмихна. — Жена ми, Двете рози, ми е опекла бут от планинска овца. Ще ида да си похапна. Не съм я виждал от една луна насам. Може би Духът ми ще успее да посее още едно дете в утробата и… и в утробата на Вълчата жена. Ако се опазя да не ми издере очите, разбира се.
     — Върви си. Предай поздравите ми на Двете рози и на новата си жена от Вълчето племе.
    Летящ ястреб се изправи.
     — Едва ли новата ми жена я е грижа за твоите поздрави, Човеко с летяща душа. Чудя се дали Двете рози е успяла да я научи да говори като човешко същество.
     — Сигурно сам ще разбереш.
    Военният водач излезе навън във виолетовия сумрак. Храбър мъж се обърна към Бяла врана:
     — Поели са на изток. Защо ли?
     — Може твоята Бяла пепел да е при тях. Може и тя да е поела към равнините.
    „На юг — просъскаха гласовете. — На юг… със Силата.“
    Той присви очи, загледан в огъня.
     — Не. Щях да разбера. Силата щеше да разбере. Тя е родена при Земните хора. Там ще се върне.
    Бяла врана провери дали е готова врящата чорба и легна до него.
     — Знаеш ли, Летящият ястреб е прав. Ти си мъдър водач. При сражението с Вълчето племе не загинаха и две десетки от нашите воини. Силата ти нараства.
     — Достатъчно, за да откъсне Строшените камъни от старите им обичаи?
    По челото и се появиха бръчици, докато размишляваше. Той се любуваше на тънките и вежди и гледаше как светлината на пламъците играе по гладката кожа на лицето и. Протегна ръка, прокара пръсти по ръба на челюстта и и я погали по шията.
     — Не знам — каза тя. — Докато ги водиш мъдро и използваш Силата, която имаш, ще те следват. Но нощем, завити в постелята си, ще се колебаят и размишляват.
     — Но Летящият ястреб и воините му няма да постъпят така.
    Тя му се усмихна развеселена:
     — Те са като вълци. Вкусиха прясна кръв и сега жадуват за още.
    Той кимна:
     — И аз възнамерявам да им я дам.
    Тя хвана ръцете му със своите.
     — Вярно ли е онова, което каза на Летящия ястреб? Наистина ли виждаш в Сънищата си величаво бъдеще за Строшените какмъни?
    Лицето му се обтегна.
     — Все още не го виждам много ясно… само откъслечни образи. Неща, които не разбирам. Виждам четириъгълна планина, направена от квадратни камъни, които хората са поставили един до друг. И пера… Виждам пера — във всички цветове, които можеш да си представиш. На върха на планината от квадратни камъни е застанал мъж, вдигнал обсидианов нож към Слънцето. От върха му капе кръв. — Той пое дълбоко дъх. — Когато сънувам този Сън, усещам възбуда в слабините си, сякаш аз ще посея семето, което ще зачене този мъж.
    Тя кимна, сякаш виждаше това в душата си.
     — Може би вече си го направил.
    Той я изгледа изпитателно.
    Тя се премести, галейки го по главата с дългите си пръсти.
     — Силен народ. Могъщ народ. Това ще създадем ние.
     — Ние?
    Ъгълчетата на устата и потрепнаха самодоволно. Очите и сякаш станаха по-дълбоки, притегляха го.
     — Кръвотечението ми закъсня, Храбър мъж. Сутрин ми се повдига. Започнала съм да напълнявам. Мисля, че си заченал своя син. Намери своята Бяла пепел, спи с нея колкото пъти искаш. Да видим кое от децата ти ще изкачи тази каменна планина и ще вдигне окървавения нож.
    Малката вълча статуетка до коляното на Храбър мъж проблясваше на светлината на огъня.

8.

     — Прочисти съзнанието си — каза Пеещите камъни на Бяла пепел. — Вслушай се в несъществуващия глас.
    Очите на Човека с летяща душа се изпълваха със спокойствие, докато я наблюдаваше. Двамата седяха с кръстосани крака на неравните камъни, осеяли върха на високия хребет. Старецът сякаш се бе слял със скалите. Връхната му дреха от кожа на планинска овца имаше същия жълтеникавокафяв цвят като камъните наоколо. Една плосковърха шапка от боброва кожа покриваше сребристата му коса.
    Бяла пепел се замисли съсредоточено върху тихите думи на стареца и се намръщи.
     — Не разбирам. Как можеш да се вслушаш в нещо, което не съществува?
     — А, точно това е ключът към Силата. — Той посочи със съсухрена ръка към обширните простори на Ветровитата долина. — Светът съществува ли?
     — Разбира се. — Следобедният ветрец подухваше в сплетената и коса, развявайки лъскавите и черни плитки насам-натам. Задните и части бяха почнали да я болят от седенето върху брулените от ветровете скали. Тук-там кехлибарено-жълти треви се полюшваха от лекия ветрец. Флоксът бе разтворил бели и светложълти цветове, изпълвайки ноздрите и с уханието си. Звездното колело лежеше от дясната и страна; застрашителното туловище на Тревистите планини се издигаше откъм лявото и рамо. На юг пред нея вълнистата повърхност на Ветровитата долина бе изпъстрена с трептящо зелено, бяло и жълтеникавокафяво. Пухкавите облаци се носеха като острови в безбрежния небесен океан.
     — Затвори очи — нареди и Пеещите камъни. — Дръж ги затворени. Сега съществува ли светът?
     — Да. Трябва само да отворя очи и всичко ще си бъде точно както го знам.
     — В това ти е проблемът. Ти си заслепена от зрението си. Чувствата ти те правят безчувствена. Слухът ти те прави глуха. Всичко около теб е само една илюзия. Това, което виждаш, е само онова, което ти показват очите, ушите, носът, устата и плътта ти. Сетивата ти те отделят от Върховното цяло. Съществото, което представлява Бяла пепел, е една лъжа. Само ако се освободиш от всичко, което представляваш, ще станеш онова, което не си.
    Тя кимна, опитвайки се да проумее думите му и да им се подчини, но не успя.
     — Пеещи камъни, много лесно е да кажеш всичко това. Но пикочният ми мехур продължава да е пълен, а задникът ми изтръпна върху тази скала.
    Пеещите камъни се усмихна.
     — Поне се вслушай в това, което казвам, и се опитай да го постигнеш. Върви… облекчи телесните си нужди. Спомням си, че и на мен ми беше трудно отначало. Съновидението ми показа част от пътя към Върховното цяло. Трябваха ми години, за да открия втората част.
    Тя се надигна и направи една крачка, олюлявайки се на изтръпналите си крака.
     — Не те разбирам. Ти притежаваш Силата. Знаеш как можеш да се докоснеш до Върховното цяло. Защо съм ти нужна аз тогава?
    Той зарея поглед към долината.
     — Защото вече съм стар. Двамата с Тиха вода трябва да се изправите пред предизвикателство, което малко Съногадатели са преодолели: трябва да Сънувате и в същото време да живеете между хората.
     — Спри за малко. Сега ще се върна и ще поговорим повече за това.
    Тя се намръщи, усещайки болезнените иглички от възвръщащото се кръвообращение в схванатите и крака. „Всичко, което ми се случва, става заради мен. Пелинов дух ме открадна от лагера Трите устия. Бягащ като вятъра си отиде. Кланът Бяла глина бе изтребен. Храбър мъж нападна племето на вълка. Тиха вода дойде да ме спаси. Аз го отведох при Вълчия Талисман.“ — Завладя я безпокойство. Дори тук, на върха на хребета, присъствието на Вълчия Талисман в душата и бе осезаемо.
    След като се облекчи, тя се върна и седна до стария Съногадател. Той сякаш не бе помръднал през това време.
     — А сега довърши онова, което ми казваше. — Бяла пепел сви крака пред гърдите си и обгърна с ръце коленете си. Тя не можеше да откъсне поглед от просторната долина. Облаците изпъстряха земята със сенки, омекотявайки и заглаждайки загрубялата и душа. Долината сякаш дишаше — търпеливо и упоено.
    Пеещите камъни я погледна с умните си очи.
     — Всеки може да сънува Сънища. Трябва само да има желание да ги търси. Върховното цяло е навсякъде около нас, но не го усещаме заради сетивата си, както вече ти казах. Един Съногадател трябва да свали повърхностните пластове около себе си. Нали си белила див лук? Сваля се люспа след люспа. И какво намираш в сърцевината?
    Тя подъвка устна размишлявайки.
     — Лукът няма сърцевина. Само една последна люспа. Няма нищо друго освен лук.
     — Пътят към Върховното цяло е същият. — Пеещите камъни затвори очи и ноздрите му се разшириха, поемайки дълбоко въздух. — Всичко онова, което представлява Бяла пепел, трябва да бъде свалено. Душата ти трябва да бъде чиста, мълчалива. Тя трябва да чува, без да притежава слух. Трябва да се освободиш от себе си. След време ще се научиш как. Душата ти вече е близо до Върховното цяло.
     — Но ти каза, че съм изправена пред изпитание, което малко Съногадатели са преодолявали.
    Пеещите камъни вдигна вежди и се усмихна тъжно.
     — Почувствах нуждата от Сила. Виденията ми показваха късчета от бъдещето, което може да дойде, ако Слънчевите хора не приемат Съня на Първия човек. Ти трябва да се противопоставиш на Храбър мъж и да се върнеш при Слънчевите хора — да влееш Силата им в Спиралата. За да го направиш, трябва да живееш сред тях.
    Тя потри нервно рамене.
     — Живяла съм сред тях преди.
     — Но не и като Съногадателка — възрази Пеещите камъни. — Когато човек търси Съня, той идва на такова място… далеч от нещата, които биха могли да отвлекат вниманието му и които увековечават илюзията на живота. Много по-лесно е да се съсредоточиш в самота. Около теб няма женски смехове, детски плач. Няма мъже, мъже, които разказват истории и кучета, които скимтят и се дърпат. Не те обременяват проблемите на хората, живеещи заедно.
    Душата и се стегна на възел: „Да живея сред хората? Да се противопоставя на Храбър мъж? Това ли вижда в бъдещето Пеещите камъни? — Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. — Никога не бих живяла сред Строшените камъни. По-скоро ще се самоубия.“
     — Не разбирам какъв е проблемът. Слънчевите хора са здрави и силни. Всеки клан си има Човек с летяща душа, който да Сънува. Защо имат нужда от мен?
    Той примигна и я изгледа замислено.
     — Идването на Слънчевите хора е изменило Спиралата.
     — Спиралата?
     — Много кръгове, вплетени един в друг, без начало и без край. Спиралата е самият свят. От земята никнат растения. Някои животни ядат растенията. Хората ядат и животните и растенията. Когато хората и хищниците измират, телата им се връщат в земята. Можеха ли растенията да никнат, ако телата на живите същества не наторяваха почвата? Щяха ли да оцелеят животните, ако нямаше растения, които да ядат? Къде започва всичко? И къде свършва? Спиралата представлява всичко, което съществува — и същевременно не съществува. Къде започва душата? А къде свършва? Силата протича през Спиралата. Първият човек Танцува в Спиралата. Вълчият Талисман Възпява Спиралата. Спиралата представлява Върховното цяло.
     — Всичко, което съществува, и същевременно не съществува — тези думи и направиха силно впечатление.
     — И дори повече от това.
     — Добре, ще говорим за него по-късно. Искам да ми разкажеш за Слънчевите хора. Каза, че те променят Спиралата.
     — Спиралата е част от света и същевременно не е. — Пеещите камъни направи кръг с ръка. — Мисли за нея като за отражение в езеро. Отражението част от водата ли е? Или част от светлината? Ако вятърът образува вълнички във водата, отражението се накъсва. Ако водата се движи, отражението се изкривява. Ако потопиш пръст във водата, кръговете отново променят отражението. Същото нещо причинява на Спиралата идването на Слънчевите хора. Те образуват кръгови вълнички в Спиралата, защото не познават Върховното цяло.
     — Но нали всичко е част от Върховното цяло, значи и те са част от него.
     — Дали е така? — Усмивката на Пеещите камъни трогна душата и.
    Тя сви юмруци:
     — Тогава не разбирам. Ако Върховното цяло представлява всичко, което съществува и същевременно не съществува, Слънчевите хора би трябвало да са част от него.
    Той вдигна лице, излагайки го на слънчевите лъчи.
     — Те са част от Върховното цяло… но не го съзнават. Забулили са се с илюзии. Живеят отделно от всичко друго. Когато ти живееше при Слънчевите хора, колко пъти си ги чула да говорят за Върховното цяло? Колко често Съногадателите им говорят за Върховното цяло или напускат лагерите си, за да търсят видения?
    Тя присви очи.
     — Те стоят в палатките си и изпращат душите си в Лагера на мъртвите. Оттам черпят Силата си. От душите на мъртвите.
    Изражението на лицето му не се промени.
     — Слънчевите хора са нови по тези земи. Те са младо и жизнено племе. Ти си живяла между тях. Кога за пръв път почувства Върховното цяло?
     — Когато умря Ярка луна.
     — А преди това? Познаваше ли Върховното цяло или бе доволна, че познаваш света такъв, какъвто е?
    Тя пое дълбоко дъх.
     — Мислех, че познавам света такъв, какъвто е.
     — В жилите ти тече кръвта на Първия човек. Може би затова той те е изпратил при Слънчевите хора. За да ги научиш.
    Тя поклати глава:
     — Но аз не чувах зова на Върховното цяло и сред Земните хора. А те са произлезли от Първия човек.
     — Така е — кимна леко Пеещите камъни. — Но и те също са заменили Върховното цяло с една илюзия. Забравили са за Спиралата, за която им е разказвал Танцуващият с огън. Двамата с Тиха вода се приближавате до Върховното цяло по различни начини. Неговата душа е устроена тъй, че усеща отражението на Върховното цяло около себе си. Твоята душа пък е устроена тъй, че да може да Сънува. Силата те познава, Бяла пепел. Ти си мост между световете… по същия начин както дънерът на някое дърво образува мост над буйна река. Ти докосваш и двата бряга.
     — Откъде знаеш толкова много неща? Чувствам се съвсем безпомощна пред теб.
    Той и се усмихна; кафявите му очи бяха дълбоки, вечни.
     — Съногадателите се различават един от друг, както обикновените хора. — Той допря дланите си. — Ще ти разкажа една история. Когато бях млад, почувствах за пръв път Върховното цяло. То се появи в Сънищата ми и вождът на моя клан ми каза, че трябва да стана Лечител. Усещането ми за Силата ставаше все по-силно. Една година по време на Сборището Котешка опашка ни донесе Вълчия Талисман. Аз го вдигнах и почувствах Силата му. Същата нощ ме споходи Съновидение за Слънчевите хора и за бъдещето. Напуснах племето си, за да дойда тук и да се науча да Сънувам.
    Той спря за момент, потънал в спомените си.
     — Когато докоснах Вълчия Талисман, в съзнанието ми се отвори врата. Разбрах какво е желанието на Силата. Сънувах Първия човек — той Танцуваше с огън и ми показа пътя на север, към Слънчевите хора.
     — Но ти не отиде при тях?
    Пеещите камъни поклати глава.
     — Опитах се няколко пъти, но Съновидението непрекъснато ме връщаше тук. Виждаш ли, Сънят е капан. Нещата от този свят постепенно стават все по-маловажни за теб. Аз бях открил Върховното цяло, оглушителното мълчание, ослепителната тъмнина… екстаза на самотата.
    Нейната душа също се бе докоснала до тази свобода; тя разбираше думите му.
    Той сведе глава, загледан в съсухрените си от възрастта ръце.
     — За някои мъже най-важното нещо е чифтосването, за други — ловът, за трети — положението и престижът. За мен съществуваше само Върховното цяло. — Той си пое дъх и каза: — Как можех да се откажа от него? Не бях достатъчно силен.
    Тя чувстваше Силата на душата му. Изпълнена със страхопочитание, прошепна:
     — И смяташ, че аз съм достатъчно силна?
    Той вдигна ръце:
     — За мен Сънят означава всичко. За теб трябва да бъде само част от останалото. Усещам тревогата на Първия човек. Слънчевите хора не могат да унищожат Върховното цяло, но могат да го променят, да променят всичко, което е създал Първият човек. Могат да превърнат Спиралата в нещо съвсем различно.
     — Но защо Силата не се намесва?
    Бръчките по старото му лице изразяваха тъга.
     — Силата не се занимава с живота на хората. Първият човек създава Спиралата, но Върховното цяло не се меси в делата на този свят, макар и да е навсякъде в него. Помниш ли историята на Сътворението, която са ти разказвали като малка в лагера Трите устия?
    Тя вдигна глава към необятното небе.
     — Създателят направил Първият свят. Сътворил всички животни, растения, насекоми и хора. Но хората започнали да създават проблеми. Животните се ядосали, защото хората се смятали за по-велики дори от Създателя. Когато той видял какво става, създал Втория свят в небето и направил слънцето, луната и звездите. Племето на вълка разказва, че той се превърнал в огромен паяк, за да създаде всичко това. Земните хора пък разправят, че той създал Втория свят само за да се отдели от хората, но душите им започнали да долитат там и отново да създават проблеми. Затова земните хора заравят своите мъртъвци — връщат ги на земята, която ги е хранила. Създателят решил, че ако сътвори Трети свят, ще разреши проблема окончателно. В Третия свят той поставил Духовете, за да помагат и упътват хората. Междувременно обаче нещата в Първия свят се били влошили до такава степен, че дори и Духовете не можели да помогнат. Най-накрая Създателят сътворил Четвърти свят — този, в който се намираме сега — и направил дупка в Първия свят, през която Първият човек извел добрите хора.
     — Точно така — кимна Пеещите камъни. — Хората от Първия свят се забулили в илюзии и забравили мястото си.
    Бяла пепел хвърли нервен поглед към стареца.
     — Слънчевите хора разказват друга легенда. Разправят, че в началото целият свят се състоял само от вода. Гръмовната птица нямало къде да кацне и отправила призив за помощ. Богът-мечка чул молбите на Гръмовната птица, гмурнал се и извадил кал, на която тя да може да кацне. Гръмовната птица била толкова щастлива, че оформила калта и направила от нея огромна планина, а Богът-мечка отишъл и седнал на върха и. Създателят видял какво е станало и направил хората и животните от калта. Когато Богът-мечка погледнал надолу и видял животните и хората, той слязъл от планината и ги научил как да живеят.
    Очите на Пеещите камъни засияха.
     — Хубава легенда. Бих искал някой път да чуя и други легенди на Слънчевите хора. Легендите притежават Сила. Те са път към познанието… чрез тях човек научава много повече, отколкото си мисли, че знае. Кажи ми, Бяла пепел, спомняш ли си какво станало, когато Първият човек излязъл през дупката между световете?
     — Спомням си, че Първият човек имал един зъл брат, който пък извел лошите хора на този свят. Но не разбирам как Върховното цяло и Създателят и…
     — Върховното цяло представлява пулса на Създателя. — Пеещите камъни въздъхна дълбоко. — Спомняш ли си какво говорихме за лука? Люспа след люспа? Световете са изградени по същия начин. Всеки представлява отделен пласт. Върховното цяло изпълва всички светове. Мисли за него като за миризмата на лука.
     — Лукът е като цялото Сътворение.
     — Умна си, Бяла пепел. Можем да запушим носа си за миризмата на Върховното цяло, да го отблъснем чрез илюзията. Само в Сънищата можем да го почувстваме изцяло. Същото е и със Света на Духовете. Затова и Първият човек трябва да създаде Върховното цяло. Единствено чрез него Духовете могат да се докоснат до този свят. Слънчевите хора се пренасят чрез Съня в Лагера на мъртвите, но в своята илюзия не обръщат внимание на Върховното цяло. Това е задачата на душата. Ти трябва да станеш моста.
    Тя преглътна и разтри врата си.
     — Иначе Спиралата и Духовната сила ще се превърнат нещо различно?
     — Храбър мъж ще създаде ново бъдеще за този свят. Ако го направи, ще измени Спиралата. Само ти и Тиха вода можете да се противопоставите на неговия Сън. Все още можеш да избираш. — Погледът на Пеещите камъни я изпълваше като узрял от слънцето сладък мед.
     — Ние се върнахме, Пеещи камъни — аз и Тиха вода. Вече сме тук. Кажи ми какво трябва да направим.
     — Да се обучите… преди да е станало твърде късно.
     — Твърде късно?
    Старецът наклони глава и зарея поглед над долината.
     — Миналата нощ ме споходи Съновидение. Видях Слънчеви хора във Ветровитата долина. Видях един куц Духовен водач, застанал над тялото на млад воин. Воинът беше красив мъж, на челото му бяха татуирани сини линии. Духовният водач вдигна окървавен нож към Слънцето и новото бъдеще се роди.
    Храбър мъж… и Бягащ като вятъра! Душата и се сви болезнено.
* * *
    Ларкспър запъхтяно се мъчеше да си поеме дъх. Тя спря на пътеката, водеща към Сивата стена. От двете страни на хребета, по който вървяха, имаше стръмни долчинки. Тук-там по склоновете се срещаше пелин и детелина. От сивкавобялата почва се вдигаше прахоляк, който бе покрил мокасините и. На места по склоновете около тях се виждаха светлокафяви пясъчникови скали, напластени една върху друга като люспи. Високо по върховете пръснатите хвойни и борове задържаха ронливата почва със здравите си корени.
    Страхът бе сграбчил сърцето и с острите си нокти. „Върху нас вече тегне проклятие — не сме в безопасност дори тук, посред бял ден. — Душата и се разтърси при тази мисъл. — Всички сме омърсени. В името на Духовете на земята и слънцето, всички ще пострадаме от това мерзко злодеяние! Защо… ах, защо трябваше да се случи точно с Черната ръка? С клана Обли скали?“ — Тя примигна за да сподави безсилните си сълзи. Краката и трепереха. Тя се подпря на ръката на Котешка опашка и обърна поглед назад към Ветровитата долина. Сенчестите брегове на реката на Духовете бяха скрити от нагънатите хребети, изградени от пластове синя и бяла глина, издигащи се над тях.
    „Така е по-добре. Само да можем да избягаме — да се отдалечим колкото се може повече от това ужасно място.“ — Тя преглътна мъчително. Как можеше човек да избяга от оскверняването на душата?
    След като откриха тялото на Черната ръка, хората започнаха да се гледат ужасено, да прибират децата си и да се скупчват край огньовете. Много от тях стискаха амулетите си, за да се предпазят от злото. Преди първите лъчи на зората да са проникнали в долината, палатките се вдигнаха и клановете започнаха да изчезват като сняг през пролетта. Убиец, чудовищен убиец бе издебнал човек от племето.
    Ларкспър присви тънките си кафеникави устни върху хлътналите си венци и хвърли свиреп поглед към мястото, където лагеруваше кланът Трите устия. Какво ли зло бе обладало злосторника, смазал черепа на Черната ръка? Тя потрепери при тази мисъл. И нещастието се бе стоварило върху нейния клан! Всички подозираха Детелината, но кой можеше да го докаже? Кой би посмял да отправи обвинения към нея или към клана и?
    Ларкспър огледа хората си. Те чакаха мълчаливо на пътеката, докато тя събере сили. Мрачна загриженост ги бе обгърнала като следобеден дим. Горчив храст беше пребледняла и очите и бяха хлътнали. Единствено настроението на Корен се бе оправило. Момчето сякаш се бе преродило.
     — Годината ще бъде лоша — беше казала Костен пръстен, докато полагаха тялото на Черната ръка в набързо изкопания гроб. Само клановете Лоша вода и Топъл вятър бяха останали да помогнат за погребението. След това и те си тръгнаха забързани, напускайки мястото, където разгневения дух на Черната ръка щеше да броди вечно.
    Нито едно злодеяние в племето не можеше да се сравни с убийството — дори и омагьосването. Призракът на убития щеше да броди из нощта, търсейки своя убиец. Щеше да стоварва гнева си върху всеки, който се окажеше наблизо. Ако магьосникът, за който плещеше Детелината наистина съществуваше, той щеше да потърси мястото, където бе убит Черната ръка, и щеше да се съюзи с духа му. Много невинни щяха да платят за това злодеяние.
    Ларкспър вдигна поглед към върха, който трябваше да изкачи. Билото и изглеждаше недостижимо, като надеждата за избавление на племето.
    Тя тръгна отново напред, отказвайки да наруши мълчанието, отказвайки да подеме вопли за единствения човек, когото бе обичала. Той щеше да живее в паметта и такъв, какъвто беше някога: страстен млад любовник, който бе споделял тялото и душата си с нея.
    Ларкспър решително крачеше напред, стъпка подир стъпка, насилвайки старото си тяло да изкачи хребета.
    „Това е последното Сборище, което виждам — и то потресе душата ми. — Изпълни я яростно негодувание. — Какво ли го чака племето сега? Каква ли беда ще ни сполети?“

    Слънцето прежуряше по гърба на Тиха вода; двамата с Бяла пепел бяха легнали в една закрита кухина между бели ъгловати скални късове, отчупили се от надвисналия отгоре пясъчников заслон. Вятърът въздишаше тихо из боровете, растящи около скритата им ниша. В храстите чуруликаха розови сипки и жужаха насекоми.
    Тиха вода се надигна и легна по гръб. Той вдиша топлия въздух и се загледа в разпокъсаните облаци, които се носеха тъй леко в необятната синева на небето. Ветрецът гъделичкаше зачервената му кожа.
     — Не би трябвало да го правим — каза с въздишка Бяла пепел. — Пеещите камъни казва, че любенето отвлича вниманието ни от Съня.
    Тиха вода намести главата си по-удобно и започна да и се любува. Кафеникавата и кожа блестеше от пот на яркото слънце. Мъничките капчици нейна и негова пот искряха от светлината. Той се наслаждаваше на съвършеното и тяло. Беше се отпуснала след страстното любене. Той протегна ръка и прокара пръст по извивката на хълбока и, направи кръг около влажния и пъп и продължи нагоре, обхващайки с длан заоблената и гръд. Душата му се изпълни с дълбоко удовлетворение.
     — Бихме могли да престанем. — Мисълта обаче му причини болка.
    Тя отвърна на питащия му поглед. За момент той сякаш се изгуби в кафявата мекота на очите и. Слънцето подчертаваше изящната линия на скулите и.
     — Не искам.
    Облекчение заля задоволеното му тяло.
     — Чувал съм, че Съногадателите не бива да се любят. И не само от Пеещите камъни.
     — Не ме интересува — отвърна тя. — Прекалено много те обичам. Мигове като тези удовлетворяват скритата нужда в душата ми. — Тя потърка челото си с ръка. — Знам, че ще трябва да се разделя с такава голяма част от себе си, че не искам да се разделя и с теб. Ако не мога да се любя и да Сънувам, ще се откажа от Сънищата.
     — Силата има своя цена — напомни и той.
     — Аз пък имам своята.
    За момент те лежаха мълчаливо; после тя продължи:
     — Дори и ако трябва да бъда мост между световете, няма да се откажа от теб. Силата не би те изпратила при мен, ако искаше да направя такава жертва. Може би всичко това е част от нея.
     — Може би — съгласи се той, — но Силата захвърля сечивата си, след като и свършат работа. Може да захвърли и мен.
     — Не може.
     — Така ли? — Той я изгледа с кисела усмивка. — Да не би да знаеш нещо за Силата, което аз не знам?
     — Сега ти си Пазителят на Вълчия Талисман. Освен това… аз имам нужда от теб.
    Той хвърли поглед през рамо към вързопа, в който бе увил Вълчия Талисман. Вече не се разделяше с него.
     — Да, сега аз съм Пазителят. — Той изсумтя тихо и поклати глава.
     — Какво?
    Тиха вода се почеса зад ухото.
     — Мислех си колко съм се променил. Лош стомах вече го няма. Не съм човекът, който живееше в лагера Облите скали. Станал съм различен. Вълчият Талисман… променя личността. Сега аз съм това, което представлява той и той е част от мен.
     — Знам. — Тя напрегна ръце и мускулите и заиграха под гладката кафеникава кожа. — Чувствам присъствието на Вълчия Талисман… той непрекъснато ме притегля.
     — Когато е близо до мен, той запълва една отдавнашна празнина в душата ми. Празнина, за която изобщо не съм подозирал, че съществува. Разбираш ли?
    Тя стисна ръката му, обхванала гръдта и.
     — Любовта ми към теб действа по същия начин. Никога не съм предполагала, че любовта може така да обогати човек. Преди си мислех, че любовта е празна черупка… която охлювът е напуснал. Отвън изглежда пълна, но когато я строшиш, вътре няма нищо.
     — Тогава може би двамата с теб трябва да се научим да Сънуваме заедно.
    Тя пое дълбоко дъх и зарея поглед в небето.
     — Не знам, Тиха вода. На Пеещите камъни са му трябвали години, за да се научи да Сънува. Вълчият Талисман е променил и него. Ако виденията му казват истината, няма да имам време да открия пътя към Върховното цяло.
    После добави:
     — Чувствам Върховното цяло дори и сега. То докосва крайчеца на душата ми нежно, както перцето гали кожата. Пеещите камъни ме научи как да прочиствам съзнанието си, да не чувам и да не виждам нищо. Постепенно откривам своята същност, уча се как да се изплъзвам от илюзията. Но всичко това постигам малко по малко. Чувствам се като бебе, което се учи как да стане човешко същество. Има толкова много неща. Трябва да се науча да говоря, да ходя и как да се държа. Трябва отново да се изправя срещу Храбър мъж. Но той е воин, а аз съм само едно малко дете.
     — Силата няма да ни изостави. — Той преглътна, надявайки се с цялата си душа, че това е вярно. — Просто трябва да бъдем по-усърдни в усилията си.
     — Знам. Ще бъда. Но понякога съм почти сигурна, че ще се проваля. И ако това стане, нищо от онова, което ме сполетя досега, няма да може да се сравни с това, което ще ми предстои. Храбър мъж ще… Тя извърна глава настрани.
    Стомахът на Тиха вода се сви.
     — Най-лошото е, че непрекъснато Сънувам какво ще стане, ако не го спрем. Снощи летях над десетки и десетки хора. Бяха повече от тревата в полето. Всички вдигаха очи към мен и в тях се четеше болка. Душите им ридаеха и те вдигаха ръце към мен, сякаш аз можех да ги спася. Но как да ги спася? Не знам дори как да спася нас двамата.

    Душата на Сива игла бе повяхнала. Докато вървеше, непрекъснато виждаше ужаса в очите на Малък крак. Напрегнатото изражение на съпруга и се отразяваше и по лицата на останалите. Ужасът бе надвиснал над клана Лоша вода като рояк кръвожадни комари. В лицето на Малък крак кланът имаше родствена връзка с лагера Трите устия. Никой не можеше да каже кой точно бе убил Черната ръка, но змийската глава на подозрението сочеше към клана Трите устия. Ако той прикриваше онова изчадие — убиеца, Малкият крак също щеше да бъде засегнат от проклятието. А чрез него ще бъдат засегнати и… децата!
    Сива игла потрепери при тази мисъл и насочи вниманието си към мъжете, които вървяха на няколко хвърлея копие пред главната група на клана. Те се движеха забързано, с наведени рамене и глави. Костен пръстен, водачката на клана, вървеше заобиколена от семейството си; членовете му разговаряха с приглушени гласове. Злото витаеше наоколо. Присъствието му се усещаше в полъха на вятъра, шумолящ из съхнещите треви.
    През сенчестите сиви стволове на чворестите тополи, растящи покрай реката на Духовете, Сива игла виждаше, че Малкият крак върви настрани от останалите. По стойката му се познаваше, че вината го човърка като кос, търсещ кърлежи по гърба на бизон.
     — Вината не е негова — каза Сива игла на Ябълката, поглеждайки на изток, където мътножълтите пясъчникови скали се открояваха на фона на небето. Из долината духаше горещ вятър, обирайки непоносимата слънчева жега, преди тя да обхване сенчестото корито на реката.
     — Знам. Нали бях там. — Ябълката присви тънките си устни под дългия си тънък нос. — Петте скали от клана Топъл вятър е бил при огъня на клана Трите устия, когато е станало убийството. Каза ми, че всички мъже на клана са били там. Детелината също е била там — кудкудякала ядосано за това, как Ларкспър е унижила нея и клана и. Петте скали каза, че никой от тях не изглеждал сякаш… нали разбираш, сякаш се кани да извърши такова ужасно нещо като убийството. Онзи, който е намислил да го прави — особено по време на Сборище, би трябвало да е нервен, да се озърта непрекъснато, за да види дали някой няма да го забележи.
     — Значи всички са били там?
     — Всички освен няколко жени, които били на гости при другите кланове. Петте скали каза, че Кошничка била толкова нещастна, че отишла да се усамоти някъде. След като изгуби бебето си, тя се промени напълно.
     — Кошничка е сестра на Малкия крак. Преди бяха много близки — непрекъснато си пращаха подаръци един на друг. Той ми каза, че сега се е превърнала в уплашена нещастница. Направо не можел да я познае. — Сива игла махна безпомощно: — Все някой трябва да е чул нещо!
     — Че кой да чуе? — запита я Ябълката. — Висок мъж разказваше такава интересна история. Черна ръка бе убит на цял хвърлей копие от лагера.
    Сива игла поклати глава, оглеждайки скришом съпруга си през спуснати клепачи.
     — Той поема цялата вина върху себе си, страхува се да не ни оскверни.
     — Не би трябвало да го прави — намеси се Костен пръстен. — Познавам Малък крак. Той е добър човек. Трябва да е, щом е успял така да вбеси старата Зелен огън. — Тя изръмжа: — Дъще, единственото добро нещо, което е излязло от клана Трите устия, е твоят мъж. Ще поговоря по-късно с него. Сега едва ли ще е в настроение да ме изслуша. Може би когато се върнем в лагера Лоша вода, ще е готов да го направи.
    Сива игла и благодари с усмивка, макар и да знаеше, че с това нещата няма да свършат. Още дълго време щяха да теглят от последиците, ако всичко това изобщо имаше край.
    Ябълката се обади жално:
     — Убийство по време на Сборището? Лоша работа, помнете ми думата.
     — Сега отново ще плъзнат слухове за магьосници. — Костен пръстен смръщи вежди, загледана в прашните пясъчникови скали на изток. Тя изтри струйката пот, стекла се по пълната и буза. — Не можем да си позволим такива неприятности, не и щом Слънчевите хора са започнали да изпращат групи на юг.
    Сива игла хвърли поглед назад към малкото си синче, което племенницата и Бъзов плод носеше в носилка на гърба си. Момичето обичаше бебето сякаш беше нейно. При мисълта за детето и Сива игла усети сладка болка в гърдите си, напращели от мляко: „Ще живее ли детето ми достатъчно дълго, за да заслужи име? И ако това стане, дали над живота му няма вечно да тегне проклятието от това ужасно злодеяние?“
    Тя изостана назад и взе детето си от Бъзов плод. Даде му да суче и се заслуша в разговора, който се водеше отпред.
     — Другите лагери ще ни помогнат да отблъснем Слънчевите хора, ако се появят — казваше Ябълката.
    Костен пръстен кимна в знак на съгласие.
     — Ще го направят… ако не започнат да се обвиняват един друг в магьосничество. Нищо не разединява племето така, както слуховете за омагьосване. Те ще ни съсипят. — Тя помълча. — Защита срещу Слънчевите хора… поне това обещание получихме на Сборището.
    Ябълката отри потта, стичаща се от косата и, и изгледа с копнеж прохладните води на реката на Духовете, течаща вляво от тях. От тревата изпод краката им изхвръкваха скакалци, отдалечавайки се с подскоци. Крилата им блестяха на слънчевите лъчи.
     — Не ми харесва всичко това — добави тихо Сива игла. — Чувствам се сякаш светът се е преобърнал. Силата ще се разгневи. Няма начин да извършиш убийство по време на Сборище и да не разгневиш Силата.
    Костен пръстен я изгледа.
     — Твърде много си се наслушала на разказите на Вълчето племе.
    Сива игла премести сина си на другата си гърда.
     — Силата си е Сила. Ние гледаме нашите Духове да са доволни, но не мога да кажа, че вярванията на Вълчето племе са глупави. Танцуващият с огън е слязъл от техните планини, когато ни е довел тук. Чудя се колко ли сме се променили от тогава.
     — Предполагам, че доста. — Костен пръстен хвърли поглед назад, за да се увери, че всички — и особено децата — я следват. В горещи дни като този децата обикновено изоставаха. — Но има и още нещо. Скоро не е идвал никой от Племето на вълка. А някой трябваше да мине досега. Зная, че сигурно току-що са привършили Благославянето, но някои от Търговците трябваше да са тръгнали по-рано, за да успеят да дойдат на Сборището.
     — Наистина, това не е обичайно за тях. — Ябълката се озърна нервно наоколо. — Имам лошо предчувствие.
     — Нищо чудно — изсумтя Костен пръстен. — На Сборището бе извършено убийство. Едно мога да ви кажа — отсега нататък всички ще заобикаляме отдалече това място. — Очите и се присвиха. — Щом кланът Трите устия се боеше от омагьосване преди, сега направо ще умират от страх, знаейки, че техният лагер е най-близо до разгневения дух на Черната ръка.
    Сива игла имаше чувството, че нещо не е наред.
     — Може би трябва да повикаме мъжете при нас. Ще се почувствам по-добре.
     — Нервите са ти обтегнати, момиче. — Костен пръстен се озърна неспокойно. Долината изведнъж и се стори необичайно тиха. — Май и моите са така.
    Мъжете бяха отминали дърветата и сега изкачваха една ниска тераса, пресечена от реката на Духовете. Над спечената пръст трептеше мараня, която замъгляваше фигурите им.
     — Племето ще плати скъпо за това Сборище, помнете ми думата — добави Костен пръстен, клатушкайки се напред. — Може би трябва да извикаме Пеещите камъни, за да изгради с Песни Духовна защита около лагера ни.
     — Добра идея, детето ми — съгласи се Костен пръстен. — Ако някой може да ни предпази от злото, това е Пеещите камъни.
    Бяха стигнали подножието на терасата. Сива игла вдигна очи нагоре, проследявайки с поглед стъпките на мъжете. Слънцето сипеше безмилостно жар върху тях, откакто бяха излезли от сянката на тополите. Потта лъщеше по голите ръце на Сива игла и се стичаше по врата и. От върха на терасата щяха да видят Лошата вода и щяха да тръгнат по течението и докато стигнеха до лагера на клана. За щастие през по-голямата част от пътуването щяха да се движат в сянката на тополите покрай речния бряг.
    Сива игла изкачи върха и спря да почака Костен пръстен.
    От покрития с чакъл връх на терасата стърчаха две потъмнели от времето пясъчникови скали. Мъжете вече бяха минали през тесния процеп между тях. Предчувствието за някаква беда се засили; то почти задушаваше Сива игла, вперила поглед в прашната бяла глина. Жената си каза: „Глупачка! От горещината е. Духът на Черната ръка те подтиска. Просто си разтревожена, това е всичко. Не ти дават мира приказките за магьосници.“
    Когато и останалите достигнаха върха, тя отново тръгна напред.
     — Щом видим мъжете, нека да им викнем да ни изчакат — предложи Сива игла, чието безпокойство вече се превръщаше в паника.
     — Точно това щях да предложа и аз — съгласи се Костен пръстен.
    От ронливия чакъл се излъчваше горещина, която сякаш изгаряше подметките на мокасините, които носеше Сива игла. Тя вървеше по пътеката, извиваща през високите до гърдите и скали, закриващи този край на терасата. Тя стигна до склона, който се спускаше към речния бряг и изведнъж съзря мъжа на Ябълка, Половин луна. Тялото му бе проснато по очи върху склона
    Засадата бе устроена много хитро.
    Зад нея се чуха уплашени викове. Сива игла се извъртя, за да побегне, но някакъв мъж изскочи иззад една от скалите. Беше облечен в кожени дрехи с непозната кройка, връхната му дреха стигаше до средата на бедрото. По лицето му бяха татуирани странни фигури, а лъскавата му черна коса бе сплетена на кок отзад. Силните му ръце я сграбчиха. Въпреки, че беше с дете на ръце, тя опита да се съпротивлява. Писъците и процепиха въздуха.
    Воините сякаш започнаха да извират от скалите. Мъжът, който я плени, успя да я събори на земята, макар, че тя риташе и пищеше с всички сили. Друг от страховитите воини изтръгна детето от ръцете и. Вдигайки го нагоре, той изкрещя тържествуващо нещо на някакъв непознат език.
     — Пуснете ме! — молеше се тя.
    Вълчите му очи се вторачиха в нейните. След това воинът се изсмя и и заговори на неразбираем за нея език. Той изви ръцете и отзад и ги завърза с ремъци от бизонски жили. Изправяйки я рязко на крака, той посочи надолу към склона и и заповяда да върви натам.
    Страхът бе сграбчил Сива игла. Питаше се какво ли става с Малък крак. Други воини влачеха напред Ябълката и хлипащата Бъзов плод.
     — Кои сте вие? — изкрещя Сива игла. — Какво правите?
    Изведнъж тя съзря Малък крак. Лежеше малко по-надолу на склона в пелиновите храсталаци. Две дълги бойни копия стърчаха от тялото му.
    Краката и се подкосиха. Воинът я изрита грубо; от гърлото и се изтръгна изтерзан, невярващ писък.
    Един от воините бе застанал настрани. Очите му бяха непроницаеми, а копията му лежаха на земята пред него. Върху тъмната кожа на челото му бяха татуирани пет черни кръга. Воинът и каза на завален, но разбираем език:
     — Ние сме Слънчеви хора. Това са воините на клана Черни острия. Вече принадлежиш на този мъж. Името му е Огнен заек.
    За момент тя забрави мъката си, невярваща на ушите си. След това сълзите започнаха да се стичат по лицето и. Никой от воините нямаше да се измъкне, за да предупреди Земните хора.

9.

    Съсредоточена, Бяла пепел се стараеше да се отпусне. Беше седнала с кръстосани крака върху купчина меки кожи в заслона на Пеещите камъни. Чувстваше как кръвта пулсира във вените и. Биенето на сърцето и и свиването и разпускането на белите и дробове се сляха с вечността. Тя навлизаше все по-дълбоко в душата си, докато даже и тези усещания изчезнаха.
    Сиянието на Вълчия Талисман витаеше наблизо в нищото; Силата му я обгръщаше. Тя устоя на подтика да се остави във властта му и се гмурна още по-дълбоко в себе си, избягвайки посоката, в която би я повел Талисманът. Трябваше ли непрекъснато да кръжи на границата на сетивата и и да я разсейва?
    Тя се освободи от себе си и вложи цялата си воля, за да изчисти съзнанието си от мисли. Когато се изпълни с празнота, започна да сваля един по един пластовете си.
    Започна да я обзема чувството, че пада в пространството. Почти неосезаемото докосване на Върховното цяло я обгърна като синкав дим в мъглива утрин. Тялото и се носеше заедно с него, сякаш плаваше по вълните.
    Ефирният глас на Върховното цяло се понесе около нея: „Търси… търси…“
     — Къде си?
    Образът затрептя, усещането и за Върховното цяло се разпокъса и тя се завърна в тялото си. Бяла пепел примигна и се озърна замаяно. Пое дълбоко дъх и изпусна въздишка.
     — Не мога да го направя. Стигам толкова близо до него… но повече не успявам.
     — Прекалено много се стараеш — каза и Пеещите камъни. Той бе седнал върху завивките си гол до кръста в задната част на заслона. По изрисуваната на стената Спирала играеха отблясъци от огнището. Сенките танцуваха по потъналите в сажди скални стени, трепкайки по вързопите, закачени на своите пръчки.
    Бяла пепел наведе глава. Схванатите и крака я боляха.
     — Почувствах го и мисля, че чух гласа на Първия човек. — Тя поклати глава. — Струва ми се, че колкото повече се приближавам, толкова повече се отдалечава Върховното цяло.
    Пеещите камъни допря пръстите на ръцете си, гледайки я със старите си, мъдри очи.
     — Ще откриеш пътя.
    Тя изпъна крака и трепна от плъзналите в тях иглички. Той винаги казваше така, но този път думите му дойдоха твърде скоро след неуспеха и.
     — Но кога? Колко време ми остава? Аз трябва да Сънувам. — Започна да разтрива краката си. — Може би… може би аз не съм избраната.
    Бръчките по лицето на Пеещите камъни станаха по-дълбоки.
     — Ако мислиш така, никога няма да намериш пътя. Единствено вярата и отделянето от същността ти ще те отведат при Върховното цяло.
     — Вяра? Отделяне? Думи, Пеещи камъни. Само думи.
    Тиха вода, завит в постелята си, простена леко насън. Старият му оръфан вързоп, в който държеше Вълчия Талисман, беше сложен отстрани до главата му. Изведнъж той се сепна и се събуди, разтърквайки очи с юмруци. След това втренчи измъчен поглед в Бяла пепел и каза:
     — Започна се.
    Тя му хвърли попарен поглед и запита:
     — Какво е започнало?
    Тиха вода седна в постелята.
     — Слънчевите хора са навлезли във Ветровитата долина. Аз… го видях в Съня си. Летях заедно с Вълчия Талисман. Видях как избиват много хора. Жените бяха пленени.
    Тя се взря в него.
     — Но Храбър мъж не може да е бил там. Не и толкова скоро.
    Изражението на Тиха вода не се промени.
     — Не го видях. Но последния път, когато Сънувах нещо такова то се сбъдна. Точно както в Съня. Видях лагера, който унищожи Храбър мъж. Видях Танцуващите онази нощ около огъня. Видях него… и теб. Видях го!
    Тя премести поглед към Пеещите камъни. Старецът продължаваше да седи неподвижно.
     — Силата не чака никого… дори и една Съногадателка.
    Навън в нощта вятърът разгневено зафуча из боровете. Огънят пращеше и пукаше в настъпилото мълчание. Някъде пред заслона се разнесе жалното ху ху хуу на бухал.
    Бяла пепел се сви уплашено._ Храбър мъж? Във Ветровитата долина?_
     — А какво ще стане с нашето племе? — запита Тиха вода. — Трябва да направим нещо. Не можем просто да оставим Слънчевите хора…
     — Нищо не можете да направите — прекъсна го Пеещите камъни. — Освен ако не искате да слезете там и да умрете заедно с тях.
    Младият мъж стисна зъби и удари с юмрук по завивките.
     — Но какво става? И защо? Какъв е смисълът от толкова много битки и смърт?
    Пеещите камъни погледна свраката си; тя стоеше върху пръчката си, мушнала глава под крилото си.
    Спиралата тръгва по нов път. Силата изобщо не я е грижа за човешките страдания. Единствено Първият човек поддържа равновесието в Спиралата. Той е връзката между хората и света на Духовете. Сега от Бяла пепел зависи да види в Съня си ново бъдеще за Слънчевите хора. Единствено чрез Съня те могат да проумеят Върховното цяло.
    „Сънят. Всичко се свежда до Съня… и до мен.“ — Тя прокара нервно ръце по лицето си.
     — Може би мога да Сънувам единствено когато Силата ме споходи. Може би смо когато…
     — Мислиш така, защото си оплетена в паяжината на собствената си илюзия. — Отблясъците от пламъците играеха в сините очи на Пеещите камъни.
     — Там е цялата работа! — изкрещя Бяла пепел, махвайки в знак на безсилие. — Може би просто не мога да се освободя от същността си!
     — Стараеш се прекалено много.
     — Прекрасно! Стараела съм се прекалено много. А какво друго да направя? Да престана да се опитвам и да оставя всичко в ръцете на Храбър мъж? Може би някой не може да се докосне до Върховното цяло в будно състояние. Може би и това, което ти си мислиш, че постигаш, също е илюзия! — Тя почти веднага съжали, че е изрекла толкова груби думи.
    Разочарованието се бе свило на кълбо в гърдите и. Беше следвала напътствията на стареца с цялата си душа и сърце. В продължение на цял лунен цикъл бе достигнала отново и отново крайчеца на това ефирно докосване, изживявала чувството за падане в пространството. И всеки път усещането за Върховното цяло се изпаряваше точно когато се опиташе да прекрачи този последен праг и да потъне в сивата мъгла.
    Объркана и раздразнена, тя стисна зъби: „Какво ми става? Може би не съм героинята, за която се мисля. А от обикновен човек е прекалено да се иска толкова много“
    След това се обърна към Пеещите камъни:
     — Съжалявам. Не биваше да говоря така.
    Старецът кимна едва забележимо.
     — Знам какви чувства те обземат в момента. Чувстваш се като малко дете, което се е изправило, но не може да направи първата крачка, без да залитне и да падне.
    Бяла пепел мачкаше подгъва на ризата си от лосова кожа. „Кой знае дали и ти можеш да ходиш, старче.“
    Пеещите камъни присви очи, сякаш бе прочел мислите и.
     — Върховното цяло е навсякъде около нас. — Той посочи скалата над главите им, пода и стените. — И въпреки това ти оставаш сляпа за него. Опитваш се да преодолееш илюзията, която си изграждала цял живот. И сега съзнанието ти казва, че това не може да бъде направено. Докато се вслушваш в този вътрешен глас, ще продължаваш да се проваляш.
    Тя прехапа устна и каза:
     — Трябва да се осланям само на думите ти… и на това, че те видях да седиш сред стадо лосове. Но последното може да има някакво просто обяснение. Може би вятърът е духал срещу теб и те не са те подушили. Или си ги нахранил с нещо.
    Тиха вода ги наблюдаваше предпазливо и подръпваше нервно с пръсти завивката си.
    Бръчките по лицето на Пеещите камъни се пренаредиха в замислено изражение.
     — Ако видиш, че илюзията може да се преодолее, това би ли ти помогнало? В ума ти са посети семената на съмнението. Ще продължаваш ли да ги подхранваш с илюзията, докато покълнат и поникнат?
     — Да види илюзията преодоляна? — попита Тиха вода със скептично изражение на лицето.
    Пеещите камъни обърна очи към Тиха вода, а след това погледна благо Бяла пепел.
     — Чувствам душевната ти борба. Ако те тласка отчаянието, никога няма да усетиш Върховното цяло, никога няма да можеш да Сънуваш. Отчаянието е илюзия. Не му обръщай внимание.
    Тя стисна юмруци толкова силно, че ноктите и се впиха в дланите.
     — Да не му обръщам внимание? Когато Храбър мъж с извратеното си разбиране за Силата върши своите злодеяния? Ти видя в Съня си какво бъдеще ще създаде той. Тиха вода също ти описа своите видения. Как можем да не обръщаме внимание на факта, че Храбър мъж ще отдели народите от Върховното цяло? Ако Сънят му се сбъдне, всички ги очаква ужасен живот!
     — Трябва да се освободиш от мисълта за това. — Пеещите камъни дори не трепна. — Това е единственият начин. Но в тази посока се намира капанът, в който аз паднах. Ти трябва да направиш онова, което аз не успях. Трябва да се докоснеш да Върховното цяло, но в същото време да устоиш на примамливото му притегляне. Иначе ще станеш като Пеещите камъни — пеперуда, привлечена от трепкащата светлина на огъня, неспособна да устои на игривите пламъци.
    Гневът и пламна отново.
     — Очакваш от мен, която дори не може да се докосне до Върховното цяло, да направи онова, което ти не си успял? — Вдигна ръце, плесна коленете си и се загледа в покритата със сажди скала над главата и. Огънят изпращя и от него изхвръкна рояк искри, който угасна постепенно.
    Пеещите камъни кимна.
     — Ако ти покажа, че това е възможно, ще пречистиш ли душата си от гнева и тревогите, които я изпълват сега? Ще ми се довериш ли?
     — Да ми покажеш? — запита тя недоверчиво.
    Старецът затвори очи и започна да припява, съсредоточавайки се, както учеше Бяла пепел да прави. Той седеше пред огъня с изправен гръб, с отпуснато лице, за което сякаш времето не съществуваше. Нежната мелодия на песента изпълни заслона и събуди свраката. Птицата се озърна и започна нервно да крачи напред-назад върху пръчката, която и служеше за стойка, но после се успокои, сякаш бе запленена от протяжната песен.
    Напевът на стареца ту се засилваше, ту отслабваше, като огъня в огнището. Кожата на Бяла пепел настръхна и тя хвърли неспокоен поглед на Тиха вода, който гледаше с широко отворени очи. Заслонът сякаш поде песента, увеличавайки силата на звука, докато стените му завибрираха.
    Силата във въздуха нарастваше и Бяла пепел постепенно забрави гнева и разочарованието си. Започна да се полюшва в ритъма на песента. Въздухът пращеше от Силата на Вълчия Талисман. Тя се носеше като виещ се дим през наелектризираната атмосфера. Бяла пепел почувства как Пеещите камъни призовава Силата на Вълчия Талисман. Тя потрепери, когато могъщата енергия обгърна стареца.
    Пеещите камъни отвори очи; погледът му бе празен, сякаш душата му бе напуснала тялото. Напевът му затихна до шепот, но тоновете му продължаваха да се носят наоколо.
    Унесен, старецът протегна ръце към пламъците. Той се наведе напред с леко олюляване и бръкна в огъня. Вдигнал лице към скалния таван, той извади шепа живи въглени от огнището и започна да им пее. Поднесе ги към устните си, целуна ги и ги сложи в устата си. След известно време ги извади и разтри с тях голите си ръце и хлътналите си гърди.
    Бяла пепел гледаше невярващо, изпълнена със страхопочитание. Никакви мехури не се появиха по кожата на стареца. По устните му нямаше ранички. Кожата му изобщо не реагира на докосването на живите въглени.
    Пеещите камъни продължаваше да припява, връщайки въглените в огъня. Пламъците запращяха и осветиха заслона с по-ярка светлина.
    Старецът извърна бавно глава и погледна Бяла пепел с невиждащите си очи.
     — Но ти не се изгори! — ахна Тиха вода.
     — Огънят е само илюзия — прошепна Бяла пепел. — Сега той се е слял с Върховното цяло.
     — Да. — Гласът на Пеещите камъни бе странно дълбок. — Плътта е само илюзия. Съществува само Върховното цяло. — Продължи да я пронизва с празния си поглед и взе едно костено шило от наредените до него неща. Излъсканата му повърхност блестеше на светлината на огъня. Пеещите камъни го прокара по съсухрената си ръка. По лицето му нямаше и следа от болка, когато кожата настръхна под наточеното острие и се изопна, след което острият връх я проби.
    От гърлото на Тиха вода излезе дрезгав, задавен звук.
    Старият Съногадател стисна върха на дългото костено шило, излязъл от другата страна на ръката му, и го изтегли. По плътта му не личеше никаква рана, а би трябвало кожата му и заостреното шило да са изцапани с кръв.
     — Но как го правиш? — ахна Тиха вода.
     — Костта е илюзия — прошепна Пеещите камъни. — Само Върховното цяло е истинско.
    Силата пулсираше, изпълнила целия заслон. Внезапно тя раздра въздуха, както ураганът разцепва ствола на дървото. Бяла пепел затисна ушите си с длани от ужасния звук. Опита се отчаяно да изтласка присъствието на Вълчия Талисман от душата си — да запази съшността на разума си.
    Изведнъж всичко утихна.
    Пеещите камъни проговори с глас, който сякаш излизаше от хиляди гърла.
     — Не ни отблъсквай, Майко на народите. Чрез нас можеш да се докоснеш до Върховното цяло. Единствено твоята Сила може да спаси Първия човек. Единствено смелостта ти може да измени Спиралата. Силата, която е вътре в теб, ще бъде мостът между племената. Ние познаваме хората добре. Живеем във вашия свят и Танцуваме по Спиралата. Сънуваме Върховното цяло. Пеем с Вълчия съногадател. Както сме Танцували с Огнения танцьор, така ще сътворим в Съня новото бъдеще заедно с теб.
     — Кой… кои сте вие? — прошепна Бяла пепел.
     — Ще успееш ли, Майко на народите? Ще имаш ли сили да се захванеш с това, което дори Вълчият съногадател не се осмели да предприеме? Твоят Дух бе най-силният, който можахме да открием. Ти си надеждата на Спиралата. Всички се уповаваме на теб. Ти си избраната. Нямаме време да търсим друга.
     — Кои сте вие? — попита тя отново, вдигайки ръце пред себе си, сякаш искаше да отблъсне Силата.
     — Ние сме всичко, което съществува… и същевременно не съществува. Ние сме Върховното цяло и многото цялости. Сънувай, Майко на народите. Часът наближава. Силата е с нас. Ти си нашата надежда. Ще ти покажем пътя към Върховното цяло.
     — Но аз…
    Пеещите камъни се свлече върху завивките си и простена тихо. Бяла пепел почувства как Силата на Вълчия Талисман се разтваря в нищото. Свраката изграчи ужасено, изхвръкна през една дупка в тавана и изчезна в тъмнината на нощта.
    Няколко мига Бяла пепел стоя като замръзнала. След това се хвърли към стареца. Той дишаше на пресекулки и стенеше тихо. Тиха вода коленичи до нея и повдигна главата на Пеещите камъни, за да може да диша по-лесно.
    Огънят бе изгаснал; само димящите въглени светеха в мрака. В тази оскъдна светлина Бяла пепел видя потресените очи на Тиха вода.
    Пеещите камъни трепна и премигна. Преглътна тежко и поклати леко глава.
     — Не — прошепна той и вдигна ужасен поглед към Бяла пепел. — Не позволявай това да се случи.
     — Какво? — запита го умолително Бяла пепел.
     — Не позволявай на онзи, който мрази магьосниците, да уби е и теб.
     — Да я убие? — Тиха вода пребледня.
     — Губи се — прошепна Пеещите камъни. — Видението се… губи.
     — Кой кого убива? — питаше настоятелно Бяла пепел. — Какво става?
     — Убива… Съногадатели. Убива… Майката… на…
     — Пеещи камъни? — Жената се наведе по-близо до него. — какво ти става? Добре ли си?
    Старецът се усмихна.
     — Пропадам във Върховното цяло. Сънувам. Вълчият Талисман ме… зове. Златиста светлина… навсякъде. — Погледът му стана невиждащ. — Нося се. Вълчи Талисман, чувам те. Идвам…
     — Пеещи камъни? — изкрещя уплашено тя.
    Очите му се проясниха за момент и той вдигна поглед към нея; по съсухреното му лице бе изписано учудване.
     — Трябваше да те предупредя. Не съм и предполагал, че Вълчият Талисман притежава такава Сила. Не биваше да я призовавам… — Изстена отново и погледът му помръкна. — Пази се… Майко на…
     — Пеещи камъни? — обади се Тиха вода.
    Тялото на стареца се отпусна безжизнено в ръцете му.
    Бяла пепел издаде приглушен вик и допря ухо до гърдите му. Той не дишаше.
    Тя се надигна, изпълнена с отчаяние. Младият мъж вече бе разбрал. Протегна се към купа съчки и хвърли няколко върху димящите въглени. Когато пламъците отново се разгоряха, той се взря обезпокоен в Спиралата, нарисувана в дъното на заслона. Червените линии излъчваха призрачно сияние.
     — Как ще открия пътя сега? — Бяла пепел стисна зъби, опитвайки се да сподави мъката. — Как, Тиха вода?
    Той се опита да прикрие скръбта си.
     — Не знам. — Изведнъж лицето му пребледня и той извърна поглед към вързопа, в който бе увит Вълчият Талисман.
    Коремните и мускули се стегнаха и се схванаха.
     — Не — произнесе задавено тя. — Тази сила току що уби Пеещите камъни, а той бе опитен, Могъщ. Аз дори не мога…
    Може би само вятърът отвън прошумоля, но и се стори, че хиляди гласове прошепват в нощта: „Ние сме пътят.“
    Грубата повърхност на тежкия камък, който носеше, се впиваше в пръстите на Тиха вода, докато изкачваше хлъзгавата пръст в подножието на скалата. Той спря и огледа мястото, където Пеещите камъни щеше да почива вечно: една тясна пукнатина в пясъчниковата стена на каньона. Двамата с Бяла пепел вече почти бяха я затрупали. Той сложи камъка си върху другите.
    Младата жена изкачи с усилие хлъзгавия сипей и изпъшка, полагайки последния камък върху гроба.
    Тиха вода се обърна и се загледа към каньона.
     — Тук ще му хареса. Гледката е прекрасна. Виж, ей там над боровете се вие орел.
    Отвъд далечния хребет се простираше Ветровитата долина, пресъхнала под палещите лъчи на лятното слънце. Вятърът повяваше около скалата, шумолейки между боровете и хвойните, носейки със себе си сухия мирис на прахоляк и силното ухание на горчив храст, пелин, иглика и троскот. Стадо планински овце скачаха пъргаво по жълтеникавокафявите скали и ги следяха със зорки очи.
    Бяла пепел прехапа устни и вдигна поглед към осеяния с облаци небесен купол.
     — Точно тук искаше да бъде. Сега се е слял с Върховното цяло.
    Тиха вода седна върху един от едрозърнестите пясъчникови късове, отцепили се от скалата. Присви крака и потърка запотения си врат, хвърляйки поглед нагоре към гроба.
     — За толкова неща исках да го питам.
    Погледът на Бяла пепел бе празен.
     — Знам.
    Тя застана до камъка и сложи ръка на рамото на Тиха вода. Той тъжно вдигна ръка и пое нейната, наслаждавайки се на топлината и.
    Спомни си видения от Съня. Слънчевите хора воюваха по родните му земи. Неговото племе бе стигнало до края на дните си. Също като Пеещите камъни и то скоро щеше да бъде мъртво, изчезнало от лицето на земята. Беше го видял с болезнена яснота. Виденията за бъдещето не му даваха покой. Двамата с Бяла пепел имаха толкова малко време да действат, а залогът ставаше все по-голям с всеки удар на сърцата им.
     — Какво ще правим сега, Тиха вода?
    Той облегна глава на хълбока и, потънал в спомени за жилището си в лагера на Облите скали. Гласът на Топъл огън ту се усилваше, ту отслабваше; той разказваше някаква история, която предизвикваше бурния смях на Горчив храст и Котешка опашка. Децата ги гледаха ококорени от постелята.
    Никога вече нямаше да има такива нощи за Земните хора.
     — Ще подирим Съня. — Той потупа дланта и. — Само това ни остава. Сега всичко зависи от нас.
     — Той стисна въглените и не се изгори. Прободе плътта си, но по нея не остана никаква рана — прошепна тя смирено. — И двамата го видяхме.
     — И гласът, с който ни проговори, не беше неговият — потрепери Тиха вода. — Силата беше навсякъде. Това бе гласът на Вълчия Талисман — и нищо повече. — Той погледна към вързопа си и по гърба му пробягна тръпка.
     — Талисманът го уби — каза тя приглушено. — С какво сме се забъркали?
     — Със Силата. Спиралата. Неща, които не разбирам.
     — А какво спомена за убийство? Кой убива Съногадателите? Храбър мъж? Знам, че той уби Стария сокол.
    Той изпусна шумно въздух.
     — Не знам. Би ли могъл Храбър мъж да изпрати някаква Сила чрез Вълчия Талисман, която да е убила Пеещите камъни?
     — Никога няма да го докосна, за да разбера. — Тя се озърна. — Може би трябва да го оставим при Пеещите камъни.
     — Не мисля така. Не ми се струва… правилно. Разбираш ли ме? Знам, че в него има Сила. Талисманът не е зъл.
     — Попитай Лява ръка, какво мисли по въпроса. Аз казвам да го затрупаме при Пеещите камъни.
    Тиха вода се намръщи, обмисляйки идеята. Тя не бе лишена от смисъл, но кое бе илюзия и кое — реалност? Ето една загадка, която му се щеше да не бе им се налагало да разгадават.
     — Силата. Ето кое трябва да изучим. — Наклони глава. — Пеещите камъни каза, че Силата е навсякъде, но не се намесва в проблемите на този свят. Лечители като Черната ръка използват Силата, насочват я. Променят я. Магьосниците я използват по различен начин. Не, Вълчият Талисман не е виновен. Ще направим грешка, ако го заровим при Пеещите камъни.
     — Но той го уби!
     — Така ли мислиш? — Вдигна глава и впери поглед в нея. — А може би е потънал в него и не е пожелал да се върне? Помниш ли — той каза, че го зове. Може би не е имал сили да се противопостави на този зов.
     — Сили? — Тя въздъхна и седна на скалата до него. Страхът, изписан по лицето и, го тревожеше. — Гласовете ме попитаха дали съм достатъчно силна.
    Тиха вода я прегърна.
     — Когато живеех в клана Облите скали, правех дръжки за копия. За дръжка на копие трябва да избереш най-хубавото парче дърво. Първо обелваш кората и виждаш структурата му, за да разбереш дали Духът на дървото ще ти свърши работа. След това го нагорещяваш на огъня, поднасяш го на пара и по този начин го изправяш, ако е изкривено някъде. Когато направиш това, заглаждаш повърхността му със специален камък. Влагаш в него частица от душата си и го нагряваш още веднъж на огъня, за да стане по-силен Духът на дървото. След това правиш довършителна резба.
     — Има ли връзка това с нашия случай?
    Той кимна отнесено.
     — Бяла пепел, ти дръжка на копие ли си?
     — Аз съм жена — изгледа го тя сърдито.
     — Знам това много добре. Имах предвид преносния смисъл, когато става дума за Силата.
    Тя се взря в очите му.
     — Какво искаш да кажеш?
     — Че Силата изработва своите сечива. — Той я притегли по-близо, чувствайки се по-уверен от допира на тялото и. — Помисли за всичко, което ти се е случило досега. Пелинов дух те открадна от лагера Трите устия и те научи на обичаите на Слънчевите хора. Каза ми, че го е направил, за да изпълни обещание, дадено пред Силата. Може би тогава тя е избрала суровото дърво. Може би посвещаването ти в обичаите на Слънчевите хора е било обелването на кората и изправянето на дървото. Всичко, което се е случило оттам нататък, е представлявало процесът на нагряване на огъня… на заздравяването на дървото. — Той я погледна. — Ти си най-силната жена, която познавам. Били са те, изнасилили са те, силата ти е била изпитвана безброй пъти… и ти си издържала на всички изпитания.
    Тя зарея поглед над долината; вятърът си играеше с дългата и черна коса. В изражението на лицето и се четеше умора и опустошение.
     — Значи всичко това е ставало заради мен.
     — И сега Силата има своята дръжка за копие. — Той вдигна вежди. — Остава само довършителната резба.
     — Но майсторът е мъртъв. — Тя кимна с глава към гроба.
     — Може би.
    Жената вдигна въпросително вежда.
    Той вдигна крака си върху камъка и продължи мислите си:
     — Дръжката е само част от цялото. Може би Пеещите камъни е поставил перата на дръжката. Остават още каменното острие и връзките му.
     — Но какво ще правим сега? Накъде да тръгнем?
    Той вдъхна топлия въздух, изпълвайки ноздрите си с мириса на храстите и сгорещената земя.
     — Мисля, че най-добре ще бъде да останем тук. Имаме заслона на Пеещите камъни. В складовите ями има достатъчно храна. Звездното колело се намира на върха на хълма.
     — Ами всички онези хора там долу? Може би ще успеем…
     — Какво? Да слезем в долината и да умрем заедно с тях, както каза Пеещите камъни? Ако всичко, което ни се случва, има определена цел, ще разберем кога трябва да слезем. Силата ще ни извести. Ще се появи Черният вълк или пък Талисманът ще ни изпрати Съновидение. Все още не сме готови. Може би междувременно ти ще откриеш пътя към Силата.
     — Все още можем да си тръгнем. Да се движим през нощта, както направихме при бягството си от Строшените камъни. Да отидем на юг и да заживеем, както си мечтаехме.
    Душата му се изпълни с тъга.
     — Бихме ли могли?
    Тя се поколеба за миг, стиснала устни; около уморените и очи се бяха образували бръчици.
     — Не, изглежда няма да можем. Сезоните ще идват и ще си отиват, но ние никога няма да можем да си го простим, нали?
    Той хвърли последен поглед към гроба на Пеещите камъни и се изправи. Посягайки към вързопа си, се насили да и вдъхне доверие с усмивката си.
     — Ела. Да идем и да видим дали ще можем да се научим да Сънуваме заедно.
    Уверената и усмивка не можеше да скрие факта, че сърцето и се късаше.
* * *
    Горчив храст натисна закалената си на огън пръчка за копане с цялата си тежест и я заби в земята. Копаеше в началото на поредица от вълнисти дюни, където песъчливата почва задържаше вода дори и в края на лятото. Тя натисна, изравяйки пръстта с пукане на корени, сграбчи граховото растение и го изскубна. След това отупа корените му по пръчката за копаене, за да ги очисти от пръстта. Щом сложи узрялото растение във вързопа си, мина към следващото.
    Неравни възвишения закриваха южния хоризонт и се простираха на запад от склоновете на Зелената планина. Покритите им с чакъл била се спускаха изведнъж към осеяната с дюни долина на Червената глина. Безбрежната синева на следобедното небе бе кристално ясна. Из високите до коляно храсти пърхаха скорци, които я наблюдаваха любопитно.
    Този сезон реколтата от грахови растения бе добра. С всяко следващо растение тя отправяше благодарствена молитва към Духа, който пазеше тези поля. Граховите растения бяха любимото ястие на племето и. Ларкспър съвсем точно бе посочила времето за бране. Семената бяха готови да окапят, а от тях можеше да се свари чудесен чай. От останалата част, включително и от корените, ставаше великолепно ястие.
    Тя пусна растението във вързопа си и се огледа. Тук-там между дюните се трудеха и други членове на клана, прибирайки богатата реколта от растения. Бяха се разположили на лагер малко по на изток на една земна тераса, надвесена над малко изворче. Лагерът Облите скали се намираше на един ден път оттам. Ларкспър бе останала там да наглежда децата с помощта на Корен.
    Горчив храст отправи поглед към полегатите склонове, издигащи се на северния хоризонт, които завършваха със стръмната Сива стена. Раззеленена върбова горичка скриваше от погледа реката Студена вода.
    Тя изскубна още едно растение от почвата и го сложи върху другите във вързопа, натискайки ги за да се слегнат. Миризмата на листата им изпълни ноздрите и. Време беше да отнесе издутия си вързоп в лагера. Преметна го през рамо и тръгна.
    Горчив храст се опитваше да проумее всичко, което я бе сполетяло, докато вървеше през високите до коляно пелинови храсти. Нямаше ги предишните оживени разговори. С убийството на Черната ръка кланът сякаш бе изгубил жизненото си пламъче. В дните след разигралата се на Сборището трагедия тя се бе примирила с мисълта, че ще трябва да прекара остатъка от живота си сама. Кой мъж би взел за съпруга жена, свързана с убийство, дори и да знаеше, че един ден тя ще наследи целия лагер?
    Чакълестата почва постепенно бе заменена от влажна пръст, която омекотяваше стъпките и. Птиците чуруликаха в съзвучие с мислите на Горчив храст. Ремъкът на вързопа и се впиваше в челото и. Толкова много мъка за всички. Единствено Корен не изглеждаше потресен от ужаса, който ги бе сполетял. Дори вечното предизвикателство в погледа на Ларкспър бе угаснало.
    Нещо се бе променило.
    Лагерът им бе разположен в една падина, образувала се от ерозията на терасата. Изворчето бълбукаше в задната част на падината и течеше през тучните треви, вливайки се в Студената вода малко по-на север. Тя слезе по полегатия склон, влезе в лагера и свали товара си.
    Горчив храст се протегна, за да разкърши схванатия си гръб и се приближи до изгасващия огън, за да го разрови. Около огнището в полукръг бяха издигнати заслони от кожи. Мина между заслоните на Борова шишарка и Хубава жена и коленичи до изворчето. Котешка опашка бе изкопал дупка в яркозеления мъх, за да се събира водата в нея.
    Тя пи от студената вода и седна в гъстата трева да си почине. Дори и да пиеше, докато се пръснеше, нямаше да може да запълни болезнената празнина в душата си. Черната ръка поне беше пламенен любовник. Беше и се усмихвал, беше я прегръщал — не можеше да замени напълно Топъл огън, но поне не трябваше да спи сама в постелята си.
     — Ще ми липсва — прошепна тя. — Сега няма с кого да си говоря. — Дори и Лош стомах би свършил работа. Погледът и се зарея на север. Дали и той не бе сполетян от някое нещастие?
     — Можеш да си говориш с мен — обади се непознат глас изотзад. Когато се обърна, видя някакъв воин.
    Горчив храст ахна уплашено и бързо скочи на крака. Начинът, по който бяха ушити дрехите му, се различаваше от всичко, което бе виждала досега. Дългата му ловджийска риза, обшита с ресни, стигаше до средата на бедрата му, а дългите ресни на панталоните му се полюшваха във въздуха. Краката му бяха обути в мокасини с дебели подметки. Беше най-силният мъж, когото бе виждала някога, а в едната си ръка стискаше дълги, смъртоносни копия. Пет черни кръга бяха татуирани на високото му чело.
     — Приличаш на добра жена — каза той завалено. Няколко мига я гледаше преценяващо. — Силно тяло.
    Сърцето и заблъска; тя зяпна от изненада, а после попита тихо:
     — Кой си ти?
    Той се усмихна мрачно:
     — Аз съм Пелинов дух. Връщаме се в твой лагер. — Той и посочи копията си. — Не бягай. По-бърз съм от теб.
    Тя поклати глава и сви юмрук до гърдите си. В гърлото и се надигна сподавен вик.
     — Другите вече са пленени. Мъжете ви са мъртви. Няма смисъл да се опитваш да бягаш. Силата на Земните хора ви е напуснала.
    Твърде зашеметена от тази вест, неспособна да разсъждава, тя тръгна олюлявайки се към заслоните, поглеждайки уплашено към него; той вървеше отзад. Когато стигнаха в лагера, тя спря.
     — А другите? Мъртви ли са?
    С едно от дългите си копия воинът повдигна последователно покривалата на всеки от заслоните, надничайки внимателно да види какво има вътре. Едва след като се увери, че няма никой, той се извърна към нея.
     — Ще вземем само здравите млади жени и деца. Черните острия ви дебнаха цял ден. Сега твоят клан принадлежи на Черните острия. Всички освен теб. Ти ще бъдеш моя. Вече си от клана Бяла глина. Научи се да ме харесваш.
    Тя се обърна и понечи да побегне, но твърдата му ръка я сграбчи. Усетила силата му, тя извика и престана да се съпротивлява. Той я обърна към себе си и сега Горчив храст можа да го разгледа отблизо. Няколко сиви косъма се бяха появили в дългите му коси. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки — и тя съзря някаква тъга в кафявите му очи.
     — Откъде знаеш езика ни?
    Той се усмихна тъжно.
     — Някога откраднах едно момиче от Земните хора. То ме научи. — Усмивката му стана по-широка. — А и откакто сме дошли във Ветровитата долина, имах много случаи да се упражнявам. Сега ти ще научиш езика на Слънчевите хора.
    Краката на Горчив храст се подкосиха и той я положи внимателно на земята. След това хвърли поглед към вързопа, лежащ до краката му.
     — Сега ще събираш растения за Пелинов дух.
     — Ще дойдат други — каза тя. — Земните хора ще ви отмъстят.
    Той приклекна на пети, слагайки копиятя в скута си.
    Мисля, че няма да могат. Силата им е изчезнала. Ние нападаме Земните хора, преди те да успеят да нападнат нас. Избиваме старите мъже и жени. Мъртвите не могат да предупредят останалите лагери. Младите жени обаче вземаме с нас и сега те работят за Черните острия. — Той присви очи срещу слънцето. — Идва ново бъдеще… бъдещето на Слънчевите хора.
     — Никога! — изсъска тя.
    Той вдигна развеселено вежда:
     — Така ли? Аз пък мисля, че за вечни времена. Сега ти си моя жена. Пелинов дух не е лош човек. Няма да те бия, освен ако не ми се подчиняваш. — Помълча и добави: — От доста време Пелинов дух не е имал жена, която да се грижи за него. Видях те как събираш растенията. Достатъчно си възрастна, за да ти е дошъл умът в главата, а си и още хубава. Тялото ти е силно. Проследих те, усетих тъгата в гласа ти. Ти си нямаш мъж, аз пък си нямам жена. Може би ще се разбираме.
    Тя кимна вцепенено. Къде ли бяха другите? Дали наистина имаше и други воини с този мъж, или Котешка опашка щеше да се появи и да го прогони?
    Откъм полето с корени проехтя писък.
    Пелинов дух наклони глава, поглеждайки я с крайчеца на окото си.
     — Черните острия ще дойдат скоро. Приготви тези растения. Нахрани ни.

10.

    Ларкспър седеше на сянка в лагера на Облите скали. В утъпканото пространство между окъпаните от слънчевите лъчи пръстени колиби децата се смееха, викаха и се гонеха. Лупина стискаше в кафявото си юмруче пелинова пръчка. Трябваше да докосне някой от другите с нея. Когато това станеше, докоснатото дете вземаше пръчката и на свой ред подгонваше останалите, докато успееше да докосне друго дете и да му предаде пръчката.
    Корен седеше под удължаващата се сянка на колибата, в която живееше с Горчив храст, и гледаше навъсено децата — очевидно му се искаше сега да е с големите и да събира корени. Самият начин, по който седеше, дразнеше старата жена.
    Нещо в светс е беше изменило. Тя чувстваше, че трябва само да вдигне тънките си пръсти нагоре, за да усети разликата във въздуха. Силата бе разгневена по някакъв ужасен начин. Усещаше го с цялата си душа. Въпреки напредналото лято Духът на земята сдържаше прашния си дъх. Пелиновите храсти не помръдваха.
    „О, Черна ръка, как можа да се случи това?“ — Тя бе забравила за настоящето, пренасяйки се в безметежните минали дни. Той отново седеше до нея и се смееше — силен, мускулест и красив.
     — Бабо?
    Корен се бе надигнал като неспокойна пантера. Проклятие, защо момчето имаше такова лошо държание! Усещаше спотаения му гняв, готов да избухне при първа възможност, въпреки че в дните след смъртта на Черната ръка се бе държал необичайно прилично. През целия път до лагера на Облите скали момчето бе подскачало и пяло песни. След това обаче лошото настроение отново го бе налегнало.
    „Трябва да го оженя и да го отпратя колкото е възможно по-скоро. Това момче е като чорба на огъня — непрекъснато е готов да кипне. Само виж негодуванието в очите му. Ако остане тук, полжението му ще се влоши“ — каза си тя.
     — Какво искаш, Корен?
    Той и хвърли предизвикателен поглед.
     — Мисля, че нещо не е наред. Онази стара кучка с червеникавата козина душеше вятъра и ръмжеше. Отиде към пелиновите храсти цялата настръхнала. И после изведнъж… млъкна. Много странно.
    Тя го изгледа смръщено:
     — Зашо ме занимаваш с глупости?
    Сгълчан от баба си, Корен се навъси още повече.
     — Не чу ли как лаеше?
     — Кучетата само това правят, момче — лаят. Хайде стига! Наглеждай огньовете. Трябват ни още съчки. Иди да донесеш малко. Опитай се поне веднъж да бъдеш полезен.
    Той се наежи и ъгълчетата на устата му затрепериха. Ларкспър се напрегна.
     — Да нося съчки за огъня ли? — Погледна я той язвително. Оставиха ме тук да ти помагам за гледането на децата. За какво ме вземаш? За някакво животно ли? Май Лош стомах постъпи най-умно от всички, като се махна.
    В душата и пламна гняв. Тя насочи изкривения си пръст към него.
     — Я ме чуй, момче, и си отвори добре ушите! Откакто Топъл огън умря, се държиш като побъркан. Хайде сега мирни малко! Дръж се прилично… или ще накарам… Котешка опашка…
    Тя млъкна уплашено. Корен бе направил заплашително крачка към нея, очите му блестяха от гняв, а треперещите му ръце се протягаха към врата и. В този кратък миг очите и се срещнаха с неговите и тя видя там черна ярост, която можеше да избухне всеки момент.
     — Корен, не… — Но думите и увиснаха във въздуха, защото момчето вече се бе отдалечило тичешком между колибите.
    Ларкспър си пое дълбоко дъх и отри пламналото си лице.
     — Бих му изтръгнала черната душица начаса, стига да можех. — Веднага щом изрече тези думи, тя съжали и и се прииска да може да ги върне назад. Хвърли обезпокоен поглед към гранитните скали, издигащи се зад внезапно притихналия лагер. Хвърлените от колибите сенки бяха плъзнали гърбиците си по утъпканата глина.
    Всички дечица я наблюдаваха с ококорени очи. Сдържала досега дъха в крехкия си гръден кош, тя избухна и им махна с ръце:
     — Хайде де, продължавайте! Продължавайте да си играете!
    Но играта с пелиновата пръчка бе замряла. Дечицата наклякаха в кръг и започнаха да си шушукат, ровейки с пръсти земята.
    Старото черно куче Жълтият зъб изведнъж се сепна и навири муцуна, за да подуши въздуха. От гърлото му излезе заплашително ръмжене и то нададе предупредителния лай, който старицата познаваше от години.
     — Тихо! Млъкни! — изпъшка тя, изправи се на крака и взе пръчката си за копане.
    Останалите кучета също се събудиха и се разлаяха, втурнаха се през лагера в посоката, в която бе изчезнал Корен, и се шмугнаха в пелиновите храсти.
     — Ако онова проклето момче се е скрило в храстите и е надянало някоя меча кожа, кълна се, че…
    Някъде в храстите едно от кучетата изквича от болка. След това се разнесе цял хор от скимтене и квичене. Стори и се, че чу тъп удар — сякаш някой биеше животно.
    Това глупаво момче нямаше право да си изкарва яда на кучетата. Ако е ударил стария Жълт зъб с тояга, ще накара Котешка опашка да му извие врата. Тя се провикна:
     — Корен! Ти ли си?
    Момчешки писък процепи въздуха и внезапно секна, сякаш някой бе запушил устата на момчето.
    Сърцето на Ларкспър се сви от страх.
     — Деца, влизайте вътре. — Тя посочи колибата си с пръчката за копане.
    Те седяха неподвижно, с изплашени личица.
     — Веднага! — озъби им се тя.
    Малките хукнаха към входното покривало.
    Старицата преглътна със свито гърло и се заклатушка напред.
     — Корен? Ти ли си? Пак ли си правиш някаква глупава шега?
    Една кафява кучка изпълзя иззад колибата; едно окървавено копие стърчеше от хълбока и. Животното се строполи на земята и изквича пронизително.
    Двама татуирани воини се появиха иззад колибата; ходилата им, обути в мокасини, утъпкваха кръвта на кучето в пръстта на лагера Облите скали. Те носеха отчаяно мятащия се в ръцете им Корен.
    Ларкспър понечи да побегне, но от всички страни наизскачаха още воини. За момент тя замръзна на място, вцепенена от страх. Те започнаха да стесняват кръга около нея; в силните си ръце стискаха дълги бойни тояги.
    Внезапно умът и се възвърна заедно със старата надменност.
     — Махайте се от моя лагер!
    Завладяна от гняв, тя се понесе напред на старите си крака, вдигайки пръчката за копане. Чу зад себе си груб мъжки смях и се опита да спре устремната си атака. Писъкът на Корен процепи въздуха, но тя не го чу. Трясъкът от разбития и череп я оглуши секунда преди тъмнината да я обгърне.
* * *
    Бягащ като вятъра огледа момчето отгоре надолу и обратно. То изглеждаше по-голямо от четиринадесетгодишно, макар и майка му да твърдеше обратното. Раменете му бяха започнали да стават широки. Лицето на момчето не изразяваше нищо, то сякаш бе от камък. Въпреки това след едно-две лета младите жени нямаше да могат да откъснат поглед от него.
    Бягащ като вятъра размишляваше, изучавайки жълтеникаво-кафявите пръстени колиби. Във вечерния здрач заоблените гранитни скали, издигащи се зад лагера, блестяха на фона на небето като купчина черепи на странни приказни зверове. Залязващото слънце, което се спускаше все по-ниско и по-ниско над западния хоризонт, обагряше земята в червено.
    Хвърли изпитателен поглед на Пелинов дух.
     — Ще задържиш ли момчето?
    Той кимна.
     — То е силно. Дете е на жената, която си взех. Погледни го: от него ще стане добър боец. Никога не съм имал син, когото да обучавам. Само дъщери, а жената има и дъщеря.
     — Да, така е. — Съгласи се Бягащ като вятъра. — Дъщерята е достатъчно малка, за да може да израстне като Черно острие и да не питае омраза към нас. Но, чичо, боя се, че ако задържиш това момче, някой ден ще те намерим с копие в гърба.
    Пелинов дух пое дълбоко дъх и гръдните му мускули се издуха.
     — Вече питах момчето. Казва, че е съгласно да стане Черно острие.
    Бягащ като вятъра пристъпи към юношата, взирайки се в очите му.
     — Накарай го да каже и на мен.
    Пелинов дух заговори на езика на Земните хора, гълтайки думите като тях.
    Момчето кимна; в суровите му черни очи проблесна някаква странна решителност. После каза завалено на езика на Слънчевите хора:
     — Ще стана воин.
    „Или ще умреш, и ти го знаеш — довърши мислено Бягащ като вятъра. Той отново погледна Пелинов дух. — Чичо, не го ли правиш най-вече заради болката в душата си? Това ли искаш? Опитваш се да замениш изгубената Бяла пепел?“
     — Ще го следиш ли отблизо? — запита го Бягащ като вятъра.
     — Ще го държа под око. — Направи знак с ръка, който означаваше, че ще стане както е казал.
     — Тогава нека остане. Ще видим как ще се държи, но го накарай да разбере, че всички наши воини ще го следят.
    Пелинов дух се обърна към момчето и заговори, а после посочи към колибата. Юношата кимна и се отдалечи към пръстеното жилище, което Пелинов дух си бе избрал. Майката на момчето — висока и хубава жена, застанала отпред, го прегърна.
    Бягащ като вятъра потри врата си.
     — Надявам се, че знаеш какво правиш.
    Пелинов дух му се усмихна кисело.
     — И аз се надявам. — След това погледна към залеза. — Тя няма да може да замени Ярка луна. Но ще ми топли постелята. Още е доста силна, макар да има такъв голям син. — Той помълча. — Мисля, че достатъчно дълго живях със спомени.
     — Ти си един от нас… и въпреки това се държиш някак настрани.
    Пелинов дух потри ръце.
     — Има нещо такова. Племеннико, благодаря ти, че споделяше с мен жилището си. Но дойде време отново да имам свое собствено. — Той помълча. — Старите навици умират трудно, но има и нещо друго — докато живеех при теб, се чувствах стар. Все още не съм готов за това усещане.
     — Ще разбереш дали си стар, ако посееш в утробата и още едно дете. — Бягащ като вятъра отново погледна към жената. Тя се взираше в сина си с празен поглед. Виждаше как гърдите и издуват меката кожена рокля. Нищо чудно, че Пелинов дух бе избрал точно нея.
     — Е, върви да учиш твоето… семейство как да говори като хората. — И Бягащ като вятъра махна на чичо си да върви.
     — Ще ги науча и на други неща — ухили се той и се отправи към колибата.
    Младият мъж сведе поглед към утъпканата земя пред краката си. „Колко време може човек да живее единствено с миналото? — Зарея поглед на юг към възвишенията на Зелената планина. — Бяла пепел? Жива ли си?“
     — Пак ли си потънал в мисли? — запита Трепетликата, застанала зад гърба му.
    Той се извърна.
     — Не чух кога си се приближила.
    Тя застана до него и добави сухо:
     — Ще се изненадаш колко тихо съм се научила да стъпвам през годините. Пелинов дух се застъпи за момчето, а?
     — Позволих му да го задържи. — Бягащ като вятъра потърка челюстта си. — Но се тревожа. Момчето знае какво се е случило с останалите членове на семейството му. Дали няма да се обърне срещу нас?
     — Ела — каза му тя. — Хапни нещо. Няма смисъл да се тревожиш. Каквото е писано, ще стане. Кой знае, може пък Пелинов дух да направи от него воин.
    Тя го отведе при огъня, който хвърляше червени отблясъци до една постройка от пелинови храсти. Извивките на бедрата и се очертаваха под роклята, която прилепваше плътно към тънката и талия. Вървеше с грациозна походка, която чудесно се допълваше с острия и ум.
    Бягащ като вятъра седна на една наметка, постлана на земята, и започна да наблюдава как Трепетликата сваля печеното месо от огъня. Взела един кварцов нож, тя отряза дълги сочни късове от месото, сложи ги в една съдина, направена от бизонски рог, и му я поднесе с премерена грациозност. Той посегна към съда, погледите им се срещнаха и останаха така няколко дълги мига. Откъсна погледа си с усилие и се опита да не мисли за начина, по който душата и бе докоснала неговата.
    Останалите хора от клана също се бяха настанили из лагера Облите скали и навсякъде се виждаха огньове. Повечето от Слънчевите хора обаче не влизаха в пръстените колиби. Също като него те не се чувстваха добре вътре — жилищата им се струваха тесни и подтискащи.
    Бягащ като вятъра опита месото. Антилопа. Вкусна и крехка. Ловците, които я бяха убили, го бяха направили майсторски. Антилопата трябваше да бъде убита веднага, с точен удар. Ако бе само ранена или с прободен стомах и успееше да пробяга известно разстояние, месото и ставаше жилаво. Ловецът не биваше и да чака, след като я убиеше — тя трябваше веднага да бъде изкормена и одрана, а месото — изстудено. Това се правеше, защото антилопата имаше тънка козина, която задържаше телесната топлина и месото оставаше толкова топло, че се вкисваше.
    Той подъвка замислено и я запита:
     — Как се справят жените?
    Трепетликата сложи месо и на себе си и отговори:
     — Ти беше прав. Тази земя наистина е богата. Откакто превзехме лагера преди три дена, изкопахме още складови ями в пръстените колиби и ги напълнихме с толкова изсушени растения, че ще ни стигнат за няколко седмици. Пленничките все още трудно разбират езика ни, но правят каквото им наредим. — Тя се засмя. — А и имат ли друг избор? Последната, която се опита да избяга, сега е храна за койотите.
     — Значи неподчинението отслабва?
    Тя му хвърли бърз поглед.
     — По-добре е да живееш и да работиш, отколкото костите ти да гният някъде. Вече започват да осъзнават какво им се е случило. Ако трябва да избират, ще изберат работата пред смъртта. Все още скърбят за мъжете си, но има и по-злочеста участ от това да спиш с непознат мъж.
    Във вечерния въздух се носеха приглушени разговори. Някъде в другия край на лагера кучетата се сдърпаха. Някакъв мъж им извика и квиченето и ръмженето престанаха.
     — Нашите мъже изпълняват онова, което им заръча. Не удрят пленените жени, освен ако не им се съпротивляват.
    Той кимна.
     — Има нещо, което не разбирам. Тези хора се държат сякаш духът им е пречупен — сякаш са били победени още преди да сме пристигнали.
    Тя вдигна поглед към първите звезди, заблещукали на източния хоризонт.
     — Може би Силата им ги е напуснала. Пелинов дух казва, че непрекъснато си говорят за Сборището и нещо ужасно, което се е случило там. Може би то ги прави толкова покорни. Аз обаче щях да се съпротивлявам, докато не убия онзи, който ме е пленил… или докато той не убие мен.
     — Може би затова сме тук. Да вдъхнем нова Сила на земята. — Сила. Споменаването на тази дума винаги насочваше мислите му към Бяла пепел. Дали щеше да може да разговаря тъй свободно и с нея? Тя обръщаше голямо внимание на Сънищата си, а Трепетликата насочваше мислите си към света около нея и споделяше проблемите, пред които той бе изправен.
    Тя го погледна замислено; в големите и очи се четеше тъга. След това каза с равен глас:
     — Нямаше я в лагера Трите устия.
    Меланхолията отново се загнезди в сърцето му.
     — Да. Нямаше я.
     — Съжалявам, Бягащ като вятъра. Надявах се да я намериш, преди да извършим това нападение.
    Защо трябваше да бъде толкова откровена с него? Тя знаеше, че той я наблюдава скрито, долавяше накъде текат мислите му. И въпреки това нито веднъж не бе казала нещо лошо за Бяла пепел пред него, а показваше само загриженото си разбиране. Това само засилваше обърканата му привързаност към нея. Колко нощи двамата бяха разговаряли надълго и нашироко? Колко часове бяха прекарали, обсъждайки различни планове, оглеждайки ги за недостатъци, преди да ги предложат на съвета?
    Но усилията и не спираха дотук. Вечер тя обхождаше лагера и изслушваше проблемите на хората. Съветите и изглаждаха развалени взаимоотношения, успокояваха тревогите на хората, преселили се в нови земи. Освен това наглеждаше пленничките и следеше как се отнасят с тях. Предчувстваше ли неприятности, тя го предупреждаваше тихомълком. На нея Бягащ като вятъра дължеше пълната подкрепа на Гореща мазнина по време на съвета.
    АБяла пепел? Да, той все още я обичаше. Но нощ след нощ изгарящата страст не му даваше мира и го отвеждаше в палатката на Гореща мазнина просто за да поговори с Трепетликата.
    Бяла пепел? Ако все още е жива, трябва да е разбрала, че Черните острия са тук. Ако е жива…
    Той преглътна още една хапка месо и посочи към земите наоколо:
     — Завзехме всички лагери на север от Облите скали. Лоша вода, Топъл вятър, Отровна рекичка, Червена скала и всички останали. — Черните острия бяха завзели цялата Ветровита долина. Бяха прехвърлили Сивата стена и сега пред тях се простираше долината на Червената глина. Той каза:
     — Пелинов дух разпитваше за нея във всички лагери. Говори с всички пленници. Никой от тях не знае нищо за Бяла пепел.
    Вече добре познаваше тъжния поглед, който му отправи тя — беше го виждал толкова често, че той се бе запечатал в съзнанието му.
     — Пелинов дух вече се раздели с миналото — каза тя тихо.
    Истината в думите и го опари. Тя винаги се държеше така прямо с него — веднага стигаше до същността на проблема. Бягащ като вятъра излапа набързо останалото месо и остави съдината.
     — Да, знам това.
    Жената се изправи и го хвана за ръка.
     — Ела да се поразходим.
    Той се остави да го поведе покрай огньовете, където воините бяха насядали в трепкащата светлина на пламъците, хранеха се и разговаряха. Жените на Черните Острия се смееха и жестикулираха оживено, а жените на Земните хора разговаряха шепнешком помежду си.
    Тя го отведе зад гранитната скала, която засланяше западната страна на лагера, и спря, загледана в обагрилите хоризонта цветове, които бавно угасваха. Топлият ветрец донасяше миризмата на пелин и сгорещена, суха земя.
     — Тук комарите са по-малко — каза тя, докато се изкачваше към върха на скалата, където седна. — Исках да си поговорим извън лагера, където никой не може да ни чуе.
    Той се настани до нея; чувстваше се неловко. Красивото и лице имаше сериозно изражение. Покоят на нощта го обгръщаше.
    Сръчните и пръсти бързо разплетоха плитките и и разпуснаха косата и. Лъскавите черни кичури обгърнаха лицето и като шал, падайки върху гърдите и. Той едва успя да отвърне поглед от нея.
     — Не мислех, че ще стане така — каза му тя. — Когато съставяш планове, не допускаш грешки. В съвета единствено мнението на Черна луна има по-голяма тежест от твоето. Дори и воините вече спряха да недоволстват, че трябва да ядат растения.
    Той се усмихна.
     — Те все още са опиянени от победата. Но ние наистина се справихме добре. — Той се загледа в падащия мрак. Нощните птици бяха подели жаловитите си напеви в храстите. — Кой би помислил, че ще успеем да завземем толкова голяма територия само с три жертви — една жена и двама воини? Хората ни изглеждат доволни.
    Тя вдиша дълбоко топлия въздух.
     — Така е. Особено жените. Сега работата им е по-малко и могат да се разпореждат както си искат с пленничките.
    Той я хвана за ръка.
     — Южните лагери на Земните хора никак няма да харесат това, което сме постигнали. Но какво могат да направят? Ако решат да се бият, няма да могат да вложат сърцето си в боя.
    Тя се плъзна по скалата и седна по-близо до него. На оскъдната вечерна светлина той се взря в нежните и очи и прокара пръст по гладкото и лице. Тя сякаш се разтопи от докосването му. Нейното ухание и топлината на гъвкавото и тяло го обгърнаха.
    Младата жена се засмя неуверено:
     — Ти и аз, Бягащ като вятъра, каква двойка сме само.
    Тя погали крака му с ръка, карайки душата му да трепне. Той затвори очи и си представи, че го докосва Бяла пепел, но илюзията бързо се стопи, отстъпвайки място на реалността.
     — Трепетлика — прошепна той.
    Тя вдигна поглед към него, но в очите и имаше тъга. Понечи да дръпне ръката си, но той я стисна здраво.
    Бягащ като вятъра усещаше нерешителността и.
     — Съжалявам, аз… — той не можа да довърши.
     — Не, аз съм виновна. Зная, че Бяла пепел все още владее мислите ти.
    Тя зарея поглед над обраслата с пелин равнина към река Студена вода.
     — Странно е, нали? Не мислех, че някога ще мога да обичам отново. Не мислех, че ще мога да намеря мъж, притежаващ същата топлота и нежност като съпруга ми. Сега обаче не знам какво да мисля. Ти стана най-добрият ми приятел, Бягащ като вятъра. Не бих искала помежду ни да се случи нещо, от което ще се чувстваш неловко.
    В душата му се бореха копнеж и объркване.
     — Не знам какво да ти кажа.
     — Разбирам.
    Той я погледна. На устните и се появи лека усмивка.
     — Бягащ като вятъра, готова съм да стана твоя жена. Мисля, че знаеш това. Дълго време мислех над това. Претеглях на везните желанието, което изпитвам към теб, и онова, което знам, че искам от един мъж. Тялото може да подведе душата. Изчаках, докато се уверя напълно. Не бих искала тялото ти да те въвлече в нещо, което ще разруши доверието, царящо помежду ни.
    Той си играеше безцелно с ресните на ръкава и. Един облак затули звездите, плъзвайки тъмната си сянка върху пелиновите храсти.
     — Опитвах се да се противопоставя на желанието, което изпитвам към теб. Боря се с него всеки ден.
     — Ти трябва да решиш. Аз съм готова да приема и едната, и другата възможност, Бягащ като вятъра.
    Той преглътна.
     — А Бяла пепел?
     — Бяла пепел. — Отново тъжната усмивка. — Ако я намериш, аз няма да ви преча. Разбирам какво означава тя за теб.
     — Но как така? Искам да кажа…
    Тя го погали по врата, успокоявайки го.
     — Защото те обичам. Освен благоденствието на моето племе, бих дала всичко, за да те направя щастлив. Ако това означава, че Бяла пепел ще живее с теб, ще се усмихна и ще и помогна да си пренесе нещата в жилището ти. А след това ще ви пожелая много щастие.
     — Но това ще сломи сърцето ти, нали?
     — Преживяла съм и по-лоши неща в миналото. Мисля, че дори ще съм способна да живея, виждайки ви всеки ден заедно.
    Колко пъти двамата с Трепетликата се бяха смели заедно и бяха съставяли планове? Колко пъти тя бе седяла до него и бе изслушвала най-големите му тревоги? Чувстваха нужда един от друг. Сърцето му препускаше лудо, усещайки я толкова близо до себе си.
    Той затвори очи и се опита да разсъждава трезво, въпреки че кръвта в жилите му бе завряла. Дори и Пелинов дух се отказа да я търси повече. С разтреперани ръце хвана ръката и, която го галеше по врата, и я сложи обратно в скута си.
     — Никога не съм имал по-добра приятелка от теб, Трепетлика. Когато не съм с теб, ти си непрекъснато в мислите ми.
    Младата жена вдигна лице към него и му се усмихна. Той се наведе неуверено и я целуна. Тя обви ръце около кръста му, притисна го силно към себе си и прошепна:
     — Сигурен ли си, че искаш това?
    Той кимна, плъзвайки ръка по шията към гърдите и.
    Трепетликата свали кожената си рокля и я сложи на скалите, а след това застана пред него; силуетът и се очертаваше на звездната светлина. Буйната и черна коса се развяваше от вятъра. Той се изправи и изхлузи ризата си. Сръчните и пръсти развързаха ремъка, пристягащ кожените му панталони.
    Като взе роклята си, Трепетликата хвана Бягащ като вятъра за ръка и го поведе към топлия пясък под скалите. Спря между ароматните пелинови храсти и постла роклята си на земята.
     — Сигурна ли си, че го искаш? — попита я той дрезгаво.
     — По-сигурна от всякога — прошепна му и го притегли към себе си. Той притвори очи от удоволствие, когато тялото и се докосна до неговото.
    Един дълъг миг двамата стояха прегърнати; след това тя въздъхна щастливо и грациозно го притегли върху себе си, лягайки на роклята. Последната му мисъл бе: „Бяла пепел… наистина се опитах да те открия.“
* * *
    Бяла пепел бръкна в меха от еленова кожа, пълен с вода. Загреба от студената течност и я изсипа върху нагорещените скали. Парата изсъска в тъмнината и започна да изпълва помещението за потене, което бяха направили.
    Тиха вода ахна и разтвори широко очи от мястото си срещу нея.
    Когато Вълчият съногадател поискал да се пречисти, той създал парата. След това я дал на хората, за да пречистват с нея тялото и душата си. Пречисти се.
    Съновидението и бе недвусмислено. Никой от клановете на Слънчевите хора не строеше помещения за потене. Сред земните хора се потяха само Лечителите, хората, оплакващи покойник, или онези, които искаха да говорят с Духовете. Бяла пепел седеше в задушния мрак, оставяйки парата да я обгърне. Кожата и настръхваше от струйките, стичащи се по хлъзгавите извивки на тялото и.
    Тя затвори очи, за да забрави за неприятните усещания, и започна да напява тихо същите думи, които бе използвал и Пеещите камъни в нощта, когато Силата го бе изпълнила.
    „Намери онова място в себе си, което се вслушва в мълчанието“ — така я учеше Пеещите камъни. Тя се опитваше отново и отново да очисти съзнанието си от всякакви мисли: „Трябва да е тук някъде. — А после: — Не мисли, глупачке!“ Бореше се да намери начин да избяга от шумовете в съзнанието и.
    Дробовете и жадуваха за глътка свеж въздух. С мрачна решителност Бяла пепел си наложи да не обръща внимание на неистовото желание на тялото и да напусне тази задушлива горещина.
    Присъствието на Вълчия талисман се спотайваше около душата и, протегнало пипала над нея.
    „Ние можем да ти помогнем. — Хилядите гласове на Вълчия Талисман се носеха около нея. — Отвори душата си за нас. Нека ти покажем пътя.“
    Обзе я някаква замаяност; светът закръжи около нея. Тя се въртеше и пропадаше в това усещане. Златистата мъгла се завихряше около душата и, зовеше я.
    „Сега си на прав път, Майко на народите. Но дали си достатъчно силна? Достатъчно издръжлива, за да продължиш?“
    Гласовете заглъхнаха. Изведнъж тя усети, че я обгръща прохлада.
     — Бяла пепел? — долетя до нея гласът на Тиха вода от много далече.
    Бавно дойде в съзнание. Премигна и откри, че лежи в ръцете на Тиха вода. Здравата му ръка бе поела тежестта и, а със сакатата я притискаше към гърдите си. Небето бе обсипано със звезди; само на юг те бяха затулени от тъмни облаци. Той я бе изнесъл от помещението за потене.
     — Какво? — Тя се сгърчи от ужасното главоболие, пулсиращо в слепоочията и.
     — Ти се свлвче на земята. Мисля, че не можа да издържиш на горещината. Не бива да поемаш толкова много още от първия път.
    Младата жена простена и с мъка седна в изправено положение. Трепереше от хладния нощен въздух. Тиха вода я зави с едно наметало и я подпря с ръка, защото още и се виеше свят.
     — Съновидението ми каза истината — каза му тя. — За малко да успея отново. Чух гласовете на Талисмана. Почувствах сивата мъгла. Върховното цяло бе само на крачка от мен.
    Той поклати глава:
     — Безпокоя се за теб.
    Изпълни я приятно удовлетворение, сякаш се бе пречистила истински за пръв път, след като Трите бика я беше бил и изнасилил преди толкова време.
     — Вървя в правилна посока — каза му. — В правилна посока.
     — Добре — съгласи се неуверено Тиха вода. — Може пак да опитаме утре.
     — Не. Тази нощ. Трябва само да си почина малко.
    Той клекна пред нея и тя видя тревогата му в топлите му кафяви очи.
     — Насилваш нещата — каза и меко. — Тази сутрин ти стана толкова лошо, че щеше да повърнеш. И така вече четири дни подред. Ти не навлизаш предпазливо, а се хвърляш с главата напред. Не можем ли да го постигаме постепенно?
    Взе хладната му ръка и я допря до мократа си от пот буза.
     — Трябва да бъда готова, когато Силата ме призове. Трябва да бъда достатъчно силна. Това ще бъде единствената ни възможност.
    Той се поколеба.
     — Понякога ме плашиш. Ами ако това те убие?
     — Тогава значи не съм била достатъчно издръжлива и по-добре да умра така, отколкото прободена от копие на Строшените камъни — или по-лошо. — Тя го погледна. — Кой те плаши повече? Аз или Храбър мъж?
    Той се намръщи замислено.
     — Хайде да отложим следващото потене за утре сутрин. Ще ти приготвя голяма закуска и ще…
     — Тази нощ.
     — Тази нощ… — Наклони неохотно глава. — Добре. Ще отида да разпаля огъня и да нагорещя отново камъните. Но този път ще бъда близо до теб. Когато се строполи в колибата, се удари доста силно на земята. Ако не бяхме сложили кожи наоколо, щеше да си счупиш главата.
    Тя се отпусна върху завивката, наслаждавайки се на полъха на нощния вятър върху пламналата си кожа: „На Пеещите камъни са му трябвали години, за да открие пътя към Върховното цяло. Преди това е използвал Силата си като Лечител сред клановете. Как да направя всичко за толкова кратко време?“
* * *
    Храбър мъж бе застанал на върха на високия хребет, зареял поглед над обширната Ветровита долина, простираща се на юг. По небесния купол от изток се кълбяха буреносни облаци.
    Планинските склонове пред него се спускаха полегато, преминавайки в тревисти предпланини, осеяни с пелинови храсталаци, които се простираха чак до изсъхналите от жегата равнини. В ниското се виждаха стада бизони, антилопи и една група женски лосове. По на юг се открояваха рязко очертанията на пустеещи земи и нагънатата повърхност на долината, пресечена от долчинки като коренова система.
     — Човеко с летяща душа?
    Храбър мъж се извърна. Дебелият лос бе застанал между падналите под върха скални късове, засенчил лицето си с ръка. Следите му личаха по ливадата по-надолу, където бе утъпкал гъстата трева. Зеленият и килим бе изпъстрен с белите и жълти цветове на белия равнец и лютичето.
    Храбър мъж бавно се спусна от скалистия връх, внимавайки за сакатия си крак. Със заздравяването на костта болката постепенно отслабваше. Само да можеше да се отърве по някакъв начин от главоболието. Понякога то така пулсираше в главата му, че зрението му се раздвояваше.
    Обичаят на Търговията гласи, че трябва да дадеш нещо в замяна на това, което получаваш. За да получи Сила, трябваше да се отплати с болката си.
    Той заобиколи една полегата скала и пристъпи по-уверено върху рохкавата почва под нея. Лицето на Дебелия лос грееше от предпазлива възбуда.
     — Научихте ли нещо? — запита Храбър мъж, отправяйки се схванато през тревистата ливада към гъстата гора от смърчове и ели.
     — Много неща — каза му Дебелият бобър, наблюдавайки го през полуспуснатите си клепачи. — Мъдро постъпи, че ни изпрати. Но новините, които ти нося, не са тези, които очакваш.
    Храбър мъж навлезе между тъмнозелените гъсти клони на елите.
     — Очаквах Черните острия да навлязат в земите, които кланът Бяла глина се опита навремето да заеме.
     — Не Черните острия — Кухите флейти са там.
    Храбър мъж спря и изгледа Дебелия лос, застанал сред прохладните сенки. Леката миризма на млади иглички се носеше из въздуха.
     — Кухите флейти? В долината на Дебелия бобър?
     — Да — отвърна Дебелият лос. — А кланът Снежна птица ловува в земите, където миналата зима се намираха Черните острия, а пък кланът на Осата… е, натъкнах се на техен лагер в същите територии, където презимувахме ние.
    Храбър мъж се намръщи, загледан в потъмнелите иглички под краката си, въртейки между пръстите си странните камъни на огърлицата, която бе отнел от едноръкия. Една сиво-черна орешарка изпляска с криле и изграчи дрезгаво, подскачайки от клон на клон над главата му.
     — Тогава къде са Черните острия?
    Дебелият лос разпери безпомощно ръце:
     — Не мога да ти кажа. Но трябва да знаеш едно. Почти във всички кланове има ранени воини. Явно са се водили доста битки.
     — Черните острия бяха силни, но ако всички кланове са тръгнали на юг? Дали са тръгнали в посоката, в която искаше да отиде кланът Бяла глина?
    Дебелият лос засмука нервно устни.
     — Имам и още новини, Човеко с летяща душа. Клановете на Осата са изпратили съгледвачи в северната част на тези планини. Какво да правим? Да поведем ли воините на север и да изтласкаме Осите, които навлизат в нашите земи?
    Храбър мъж наклони глава; мислите препускаха в главата му.
     — Не приятелю. Ще им оставим тази купчина скали. Знам по-добро място да стоплим копията си в кръвта на враговете. А може би и копието в панталоните ти има нужда от стопляне, а? — Махна през рамо. — На юг ни очакват Земните хора.
    Дебелият лос се намръщи.
     — Тези планини не са лоши, Човеко с летяща душа.
     — Не са, но величието ни очаква на юг. Какво би предпочел? Слава и толкова много жени, че да не можеш да преспиш с всички, или една безкрайна война с клана на Осата?
     — Какво си видял в Съня си?
    Храбър мъж отметна глава назад и се разсмя.
     — Видях как семейството ти става толкова голямо, че трябва да прекарваш повече време в лов, за да изхранваш всички деца, които си направил, отколкото да любиш жените си. На юг, приятелю. На юг.
    Дебелият лос потри озадачено врата си; на лицето му имаше глупаво изражение.
     — С нетърпение ще очаквам това предизвикателство, Човеко с летяща душа.
    Храбър мъж пръв пое по тясната, виеща се лосова пътека. Плътни зелени стени от смърчове и ели хвърляха сянка върху пътеката, а клоните се преплитаха над главите им. Не след дълго Храбър мъж излезе на тревиста поляна. Тук бяха разположили главния лагер. Кожените палатки бяха издигнати в кръг до дърветата, а през полянката течеше бистро поточе. Кучетата го залаяха, но след като разпознаха миризмата му, се върнаха да легнат на сянка.
     — Дебел лос?
     — Да, Човеко с летяща душа?
     — Кланът Снежна птица — мислиш ли, че и той се интересува от южните земи?
    Дебелият лос се размърда неспокойно.
     — Да, бих казал, че и те се движеха на юг. Не мога да го проумея. Те би трябвало да се намират на север от Опасната река, а сега отново се движат по петите ни. Не мисля, че всички ранени, които видяхме, са пострадали в битки с Кухите флейти.
    Храбър мъж го потупа по гърба.
     — Добра работа си свършил, приятелю. Заслужил си почивката си. Върви и успех в правенето на първото от многото деца.
    Дебелият лос се ухили и кимна, отправяйки се към палатката си.
    „Кухите флейти са на юг от долината на Дебелия бобър? Къде тогава са Черните острия?“ — питаше се Храбър мъж.
    „На юг“ — прошепнаха гласовете.
    „На юг? Невъзможно!“ — реши той.
    И въпреки това безпокойството продължаваше да го човърка; той отиде до палатката си и седна да помисли. Ами ако му се наложеше да се надпреварва с Черните острия, кой пръв ще завземе териториите на Земните хора?
    Понечи да се подпре на лакът, но нещо в кесията на кръста му го бодна болезнено в хълбока. Изви се и извади черния каменен вълк.
    Замахна с ръка, за да го захвърли, но после размисли. Вдигна го към светлината, възхищавайки се още веднъж на изящната му изработка. Тежката статуетка блестеше в ръката му; беше така добре излъскана, че му изглеждаше прозрачна, сякаш се взираше в някаква бездънна тъмнина.
    Въпреки че разумът му подсказваше да я хвърли, той отново я прибра в кесията си и се облегна на другата страна. От другата страна на лагера се разнесоха приветствени възгласи. Очевидно приятелите на Дебелия лос му казваха „добре дошъл“.
    Храбър мъж се вгледа във върховете на елите. Те се издигаха като острия на копия към небето. Палавият ветрец шумолеше из тревата.
    Беше толкова близо до намирането на пътя кън златистата мъгла и Силата, която тя представляваше. Нощ подир нощ, докато Бяла врана спеше, той седеше край огъня и проследяваше пътеката, която бе прокарал в душата си. Това трябваше да е ключът. За да открие пътя, той трябваше да се вглъби в себе си. Всеки път стигаше все по-близо, чувстваше пухкавата сива мъгла. Душата му чуваше беззвучния зов на Силата. Знаеше, че може да открие пътя към нея. Тази вълшебна златиста Сила можеше да стане негова. Чрез нея той — Храбър мъж — щеше да владее дори и Вълчия Талисман, и другия източник на Силата, който бе почувствал и който го бе отблъснал. В онзи ден южно от реката на Дебелия бобър някакъв зъл Дух го бе изхвърлил от златистата мъгла. Той бе чул гласа му.
     — Но някой ден ще се изправя пред теб — изрече той. — И когато това стане, кълна се, че ще надделея над теб. Няма по-силен от Храбър мъж. Аз оцелях след като бях в Лагера на мъртвите, и то не само с душата си, както повечето от Хората с летящи души,_ но и с тялото си_! Гласовете на Духовете нашепват в съзнанието ми. Талисманът на Вълчето племе не можа да ме унищожи. Аз ще сътворя новото бъдеще.
    В далечината отекна гръм.
    Само ако можеше да забрави проблемите на оклния свят.
    Надяваше се да напуснат тези земи след първия сняг. Дотогава щяха да са изсушили много месо и щяха да са готови за път. Но сега? След като знаеше, че кланът Куха флейта кара Черните острия да се придвижват на юг?
    Бяла врана се появи, опирайки се на кожените покривала на палатката.
     — Намерих го — извика тя на някого през рамо. След това се обърна към Храбър мъж: — Има новини.
    Коленичи до него и той положи ръка върху нейната.
     — Знам, Дебелият лос вече ми каза.
     — Дебелият лос ли? — По гордото и лице се изписа кратко объркване.
    Дългата кост се появи зад палатката с неспокоен вид. Прашната риза на младия воин бе одраскана тук-там, оплескана с мазни петна и водни пръски. Високите му мокасини изглеждаха протрити. Костите, татуирани по бузите му, се набръчкаха в срамежлива усмивка.
     — А, и ти си се върнал! — приветства го Храбър мъж. Ела, седни. Жено, донеси ни да хапнем нещо. Дългата кост е изтощен.
    Бяла врана се мушна в палатката, а новодошлият се отпусна на тревата с кръстосани крака.
    Храбър мъж го изгледа изпитателно, забелязвайки умората в очите му.
     — Какви са новините? Намери ли Земните хора? Изглеждаха ли нащрек? Разтревожени ли са от присъствието ни?
    Дългата кост потри изпитото си лице.
     — Не, човеко с летяща душа. Мисля, че няма защо да се притесняваме за земните хора. Те изобщо няма да представляват проблем за нас.
     — Така ли? — Храбър мъж вдигна поглед към появилата се Бяла врана, която сложи пред Дългата кост рогова съдина.
    Воинът надигна съдината, направена от рога на планинска овца, и засърба шумно, докато не изпразни съдържанието и. Обра с пръсти последните късчета месо и див лук, след което върна празната съдина на Бяла врана.
     — Отидох на юг, до Ветровитата долина, както ми бе заръчал, Човеко с летяща душа. Горд съм, че ми повери тази задача. Използвах умението и хитростта, които притежавам. Никой не успя да забележи Дългата кост докато се промъкваше из пелиновите храсти. Кръстосах надлъж и нашир земите до онези планини и открих множество воини. Долината направо гъмжи от тях.
     — А изглеждат ли ти така, сякаш можем да ги победим? Наистина ли са толкова слаби, колкото видях в Съня си?
     — Човеко с летяща душа… Черните острия вече са отнели долината от Земните хора.
     — Черните острия?
     — Да, Човеко с летяща душа. Те са навсякъде и се придвижват на юг.
     — Но как? — извика гневно Храбър мъж. — Как са успели да стигнат дотам? И защо? — Дали Вълчият Талисман нямаше пръст в тази работа? Може би чрез Силата на едноръкия, който бе изскочил от палатката на Вълчия шаман?
     — Не знам — каза нервно Дългата кост, но една нощ се промъкнах близо до лагера им. Те имат нов военен водач. Някакъв млад мъж, когото не познавам.
     — Да, да, продължавай!
    Мъжът преглътна.
     — Поех голям риск, но пропълзях до края на лагера им като змия. Чух разговорите на воините. Дори и самият Черна луна се вслушва в съветите на този нов военен водач, а също и Гореща мазнина. Видях го — той бе висок и млад. Разхождаше се с една красива жена с дълга черна коса.
    Храбър мъж излая:
     — Разбра ли името му?
    Дългата кост кимна предпазливо:
     — Бягащ като вятъра.
    „Бягащ като вятъра? Но как така? — Храбър мъж сви гневно юмруци._ Отново се изправяме един срещу друг, стари приятелю. Но този път ще те убия.“_
    Той присви очи. Когато битката за Ветровитата долина приключеше, щеше да се изкачи на някоя височина и да заповяда да му доведат Бягащ като вятъра с вързани ръце и крака. Там — както бе съзрял във виденията си — той щеше да вдигне каменния си нож към слънцето и да разпори гърдите му. Щеше да бръкне и да изтръгне пулсиращото сърце от все още живото му тяло. Взел го в ръка, щеше да го вдигне високо — принасяйки го в дар на Слънцето и Гръмовната птица. Отплата за Силата, която щеше да получи. Воините му щяха да наблюдават всичко това, изпълнени със страхопочитание. Бяла пепел щеше да…
    Бяла пепел! Изведнъж всичко му се изясни. Дългата кост бе казал, че до Бягащ като вятъра е вървяла красива жена. Храбър мъж изкрещя:
     — Тя е в неговите ръце! Тръгваме още утре! Утре, Бягащ като вятъра, тръгвам към теб!
* * *
    Парата се издигаше на кълба от нагорещените камъни и изпълваше тъмното помещение за потене. Бяла пепел седеше неподвижно. Бе оставила душата си да се носи в ритъма на песента, която седналият до нея Тиха вода напяваше тихо. Бяла пепел се освободи от същността си, следвайки пътя навътре в себе си, който бе разучила с толкова усилия. Сега той се появяваше лесно, защото контролът върху собственото и съзнание ставаше все по-голям. Върховното цяло се намираше само на крачка от нея.
    Тя кръжеше на границата; душата и постепенно бе обзета от покой. Всепроникващата сива мъгла я зовеше. Тя събра смелост, опитвайки се да прекрачи прага, да си пробие път… и го изгуби.
    „Освободи се от себе си — долетя тихият шепот на Вълчия Талисман през отдръпващата се мъгла. Тя се съсредоточи, плъзвайки се отново по пътя навътре в себе си. На границата, зад която я очакваше Върховното цяло, се поколеба. Душата и пулсираше, а сладостното усещане за Върховното цяло пърхаше около нея като крила на пеперуда. — Освободи се.“
    Да се довери ли на Вълчия Талисман?
    Отчаяна и съзнаваща, че няма друг избор, тя остави душата си да се понесе по течението на Силата, която извираше от Вълчия Талисман. Като водни талази Силата я повлече в сивата мъгла. Тя започна да пропада, да се върти безпомощно… и светът около нея внезапно придоби златист цвят.
    „Сънувай — прошепна и Вълчият Талисман. — Сънувай Върховното цяло.“
    Силата изпълваше въздуха като ситна мъгла. Душата на Тиха вода излъчваше жълто и червено сияние. Нагорещените камъни в средата на помещението за потене трептяха, обгърнати от огнено зарево. Въпреки кожените покривала на постройката тя чувстваше растителността и тъмните скали наоколо. Насекомите, птиците, дори и мишките в техните дупки в скалите пулсираха като малки пламъчета. Непослушко се виждаше като нежен белезникаво-червен блясък сред сините и бели талази на Върховното цяло.
    Понечи да продължи, но срещна съпротива.
    „Не търси повече, Майко на народите. Трябва да спреш дотук“ — предупреди я непреклонния глас на златистия човек.
     — Къде сме?
    Появи се трептяща светлина, Танцуваща като огнен пламък. Златистото лице на млад мъж — красивият младеж от Сънищата и — плаваше из Върховното цяло.
    „Аз съм Вълчият съногадател. Онзи, когото наричате Първия човек. Ти си моето Съновидение, Майко на народите. Ти успя да отвориш вратата. Но те моля да не продължаваш, защото сиянието ще те плени, както е направило с много други преди теб.“
     — Но тук е толкова красиво.
    „Ти сънуваш на границата на Върховното цяло, усещаш Спиралата.“
    — Искам да почувствам повече. Да науча повече.
    „Още не ти е дошло времето. Сега трябва да Сънуваш. Вълчият Талисман ще ти покаже пътя. За днес Сънува достатъчно. Учиш се бързо, Майко на народите. Но не се изгубвай във Върховното цяло, както направи Пеещите камъни. Притеглянето му е Силно. Ще дойде време да навлезеш и в центъра на Върховното цяло.“
     — Значи ме спираш?
    „Засега, но не можем да те възпираме вечно. Ти си силна. Ние закалихме душата ти, за да служиш на целта ни.“
     — Каква е тази цел, Вълчи съногадателю?
    „Да видиш в Съня си новото бъдеще на Слънчевите хора. Да ги упътиш по Спиралата.“
     — А ако не успея?
    „Вече знаеш отговора на този въпрос. Спиралата ще се изкриви и Сънят ми ще се промени. Целият свят ще стане различен. Тиха вода видя какво ни чака. Само ти можеш да спасиш Съня на Първия човек. Изборът е твой.“
    Видението бе толкова красиво, че тя заплака. Танцуващите златисти светлини, озаряващи Върховното цяло, кръжаха около нея. Пространството бе изпълнено с абсолютен покой. Тишината пееше със звънливи гласове. Наоколо трептяха безброй души, пулсираха, плъзгаха се от живота към смъртта, потъваха във Върховното цяло и променяха леко пътя на Спиралата.
     — Вълчи Съногадателю, това ли е изпитал и Пеещите камъни?
    „Да, и не е могъл да устои. Започнал е да Сънува и не е успял да се завърне. А ти можеш ли? Ще Сънуваш ли заради нас? Вълчият талисман те очаква. Зове те.“
     — Не искам да си тръгвам.
    „Тогава всичко е загубено. Спиралата ще се измени. Храбър мъж ще и наложи ужасното си Съновидение.“
    Бяла пепел се отдръпна ужасена.
     — Не!
    Сивата мъгла започна да се отдалечава. Олюлявайки се, тя почувства, че някой я хваща за ръката.
     — Бяла пепел? — Тревожният вик на Тиха вода върна душата и обратно в тялото. Задушаваше се от жега. Опита се отчаяно да се откопчи от ръката, която я държеше. Храбър мъж се хилеше подигравателно в съзнанието и. — Бяла пепел! — изкрещя Тиха вода. — Аз съм! Тиха вода! Вече си в безопасност. На сигурно място.
    Тя потрепери и сподави писъка, надигнал се в гърлото и. Облегна се назад на сакатата му ръка, с която я бе прихванал. Той се изправи и в тъмнината прошумоля кожа — беше вдигнал покривалото на входа. Блесналата светлина я заслепи.
    Изтощена, изпълзя навън и легна върху хладната, успокоителна земна твърд. Тъмни облаци забулваха небето. Тя докосна благоговейно едно стръкче трева, което я гъделичкаше по бузата, усещайки за пръв път, че и то е живо.
     — Бяла пепел? — Мъжът коленичи до нея.
    Тя се притисна към земята, сякаш искаше да я притегли вътре в себе си и да я слее с ритъма на сърцето си.
    Почувства ръката му, която галеше косата и, и в очите и се появиха сълзи.
     — Добре ли си?
    Тя кимна, усмихвайки се на усещането за лепкавата влага в носа и.
     — Беше толкова… красиво. О, Тиха вода, то пулсира като сърце, но по-различно. Говорих с Първия човек. Беше красиво. Толкова… красиво. Душата ми ридае при мисълта за него.
    Докосна пръстта с устни и издиша в нея, изпращайки в дълбините и рояк цветове.
     — Как се чувстваш? — не я оставяше той.
    Тя се обърна по гръб, без да обръща внимание на пръстта, полепнала по кожата и, и го погледна. Изпълни я силна любов към него. Бе видяла душата му, беше се сляла с нея. Този мъж, който я гледаше с такава загриженост в очите, излъчваше любов.
    Пресегна се и го притегли, притискайки го силно към себе си.
     — Добре съм, Тиха вода. Добре съм.
     — Ти изпищя — промърмори той, полузадушен от прегръдката и. — Писъкът ти бе ужасен.
     — Зная — прошепна тя; в ушите и все още ехтяха гласовете от видението. — Но сега — в този свят, в илюзията — очите ми се отвориха. За пръв път наистина виждам.
    Той се отдръпна и се взря в очите и.
     — Това май няма да ми хареса, а?
     — Сънувах Върховното цяло, Тиха вода. Видях го.
     — Аз също усетих… нещо. — Той се залюля. — Чух гласовете на Вълчия Талисман. Мисля, че вече трябва да тръгваме.
     — И ти ли Сънува Върховното цяло?
    Той впери поглед в нея, припомняйки си отново видението.
     — Ако това е Върховното цяло, не искам да имам нищо общо с него.
    Тя го хвана за ръцете.
     — Разкажи ми.
    Лицето му помръкна.
     — Видях куция воин, Храбър мъж. Той вървеше през свят, осеян с мъртъвци. Земята бе подгизнала от кръв и изплашени хора вдигаха ръце към него. В Съновидението той ме погледна и в очите му се криеше злото. — Той преглътна. — Вдигна нагоре Вълчия Талисман и почувствах Силата му. — Лицето на Тиха вода се сгърчи. — Бе обърнал Силата срещу племенната и я използваше за зли цели. Беше се превърнал в магьосник!

11.

     — Толкова съм объркана — прошепна Бяла пепел на Тиха вода; двамата лежаха в постелята. Огнените отблясъци трепкаха по оплесканите със сажди скални стени в заслона на Пеещите камъни. Непослушко се бе изтегнал в другия край и я наблюдаваше с топли очи, мърдайки вежди. Следите от присъствието на Върховното цяло бяха все още толкова ярки в съзнанието и, че познатият заслон и приличаше на място, което никога преди не е виждала.
    Тиха вода я притисна до себе си.
     — Аз съм до теб. И винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда.
    Тя затвори очи и стисна по-здраво ръката му.
     — Сякаш съм се родила отново в различен свят. Нищо вече не е същото. Не зная какво да правя. Върховното цяло ме тегли към себе си. — Поклати глава. — Разбирам какво имаше предвид Пеещите камъни, когато ми каза, че се чувстваш като пеперуда, привлечена от светлината на пламъците.
     — Ще се справим. Щом сме заедно. — Той помълча. — Заедно сме по-силни, отколкото сами. Може би това е част от загадката.
    Тя прехапа устни. Бягството би било толкова лесно. Вътрешната и сила можеше да преодолее Първия човек и тя да потъне във Върховното цяло. Той почти го бе признал. Тогава щеше да бъде свободна да се наслади напълно на изживяването, да Танцува по Спиралата. Но Сънят на Първия човек ще загине. Хармонията, която Съновидението е възцарило в света, ще бъде безвъзвратно загубена.
    Тя се обърна по корем и се взря в топлите очи на Тиха вода.
     — Никога не съм изпитвала нещо толкова прекрасно. Видях душата на света. Видях и твоята душа… тя излъчваше жълто и червено сияние. Ти си добър мъж, Тиха вода.
    Той и се усмихна и я погали по косата.
     — А ти си добра жена, Бяла пепел. Аз не бих могъл да се справя толкова бързо. Щяха да ми бъдат потребни години, както на Пеещите камъни.
    Тя притисна дланта му до бузата си, търсейки опора в него.
     — Чувствам се сякаш вървя по ръба на остър като нож хребет, а от двете му страни са зейнали бездънни пропасти. Лошото е, че много ми се иска да падна в някоя от тях.
     — Все още не си привикнала. Но това чувство ще отмине. Колкото повече Сънуваш…
    Сложи пръсти на устните му.
     — Не. Ти не разбираш. Това чувство е все едно че… — Поклати глава. — Думите са илюзия. Не могат да го обяснят. Но колкото повече Сънуваш Върховното цяло, толкова по-силно става то. Сякаш красотата му се натрупва в душата ти, нараства все повече и повече, докато накрая ти и Върховното цяло се сливате — не би могъл да го напуснеш повече, защото това е все едно да изтръгнеш душата си. Как бих могла да изживея такова блаженство и после съзнателно да се върна в този свят, където има толкова много болка? Този път Първият човек използва най-дълбоко вкоренените ми страхове, за да ме убеди да се върна. Но следващия път? Или по-следващия? — Потръпна. — Вълчият Съногадател просто не знае каква жертва иска от мен.
     — Той има вяра в Силата ти. Аз също.
    Притисна се към него.
     — Иска ми се да можех и аз да имам вяра в себе си. Само една малка грешка и ще бъда всмукана — няма да мога да се съпротивлявам, а няма и да искам. — Пое неуверено дъх. — О, Пеещи камъни, как си успял да го правиш толкова дълго време?
     — Но за разлика от теб той не е можел да се осланя на мен.
    Тя го погали по бузата, прокарвайки пръст по извивката на ухото му.
     — Ти си част от Силата ми, това е вярно. Никога нямаше да успея да намеря пътя без теб. Ти ми пееше и ме насърчаваше, когато вече бях готова да се откажа. — Тя притисна лице до гърдите му. — Не съм и пододзирала, че мога да обичам толкова силно някой мъж.
    Тя се вслуша в ударите на сърцето му, усещайки сакатата му ръка до гръдта си.
     — Любовта — прошепна Тиха вода. — Още една загадка. Какво представлява тя? И защо е такава, каквато е?
    Тя сви рамене и се сгуши по-плътно до него.
     — Не това занимава мислите ми в момента. Трябва да разбера как мога да контролирам Съня, как да се държа на еднакво разстояние между Върховното цяло и нашия свят.
    Тя притегли сакатата му ръка върху себе си, плъзвайки своята до изкривените му пръсти. А той бе мислил, че никоя жена няма да пожелае мъж с ръка като неговата. Сега за Бяла пепел тя бе нещо скъпо. Сакатата му ръка бе като самия него: създаваше погрешно впечатление — като цялото му тяло и грозноватото му лице. Онова, което би отблъснало една жена бе само отвън. Ако само другите можеха да видят прекрасните цветове на душата му.
    Бяла пепел гледаше как светлината от огъня трепка по неравните стени. Тя бе открила начина да прекоси границата и да вкуси от забранения плод. Но ако не успееше да се спре? Ако продължеше жадно да поглъща с шепи красотата и хармонията, които царяха от другата страна? Какво щеше да стане тогава с Тиха вода?
     — Усещам тревогата ти — каза и той.
    Бяла пепел се притисна към него, но гърдите я заболяха. Тя ги докосна леко, чудейки се как ли ги е наранила.
     — Нещата стават все по-лоши.
     — Но нали откри пътя към Съня.
     — Нямах това предвид. — Ритмичните удари на сърцето му я успокояваха. — Какво ще стане, когато напуснем това място? Не забравяй, че ще си имаме работа със Слънчевите хора. При тях всеки, който не е член на клана, е техен враг. Как ще им обясним, че ни е изпратила Силата? А и кой ще ни повярва? Тиха вода, теб ще те убият веднага, но мен ще задържат. Една жена винаги може да им бъде полезна.
    Очите и проследиха нарисуваните кръгове на Спиралата. Защо никога преди не бе проумявала истините на Спиралата? Тя представляваше самия свят — самото Сътворение. В далечината над Ветровитата долина отекна гръмотвица.
     — Ще се справим някак. Силата ще ни помогне — прошепна Тиха вода.
    Стомахът и се стегна.
     — Ще имаме само една възможност. Как ще го направим? Ще се вмъкнем в лагера им през нощта? А как ще минем покрай кучетата? Освен това те се намират в непозната територия. Навсякъде ще има постове, които ще наблюдават равнините и цялата околност. Няма да оставят нищо на случайността. — Засмя се невесело. — Летящата катерица беше права. Слънчевите хора са воювали толкова дълго, че сега вече никой не може да им излезе насреща.
     — Все ще измисля нещо. Това е още една загадка.
    Обаче не можа да и предаде увереността си.
     — А след като веднъж се озовем между тях, ще трябва да измислим как да останем живи. Ако имаме лошия късмет да се натъкнем на лагера на Храбър мъж, мислиш ли, че той ще ми даде възможност да Сънувам? — Изсумтя отвратено. — Едва ли! Ще посее семето си в утробата ми, преди още да ме е смъкнал на земята.
     — Ще открием лагера, който ни трябва.
     — Да кажем, че успеем. Дори и да ми дадат възможност да Сънувам, какво ще стане, ако не успея да устоя на притегателната му Сила? Ако не се върна, те ще те убият, Тиха вода. Ти дори не говориш езика им.
     — Поне ще го направят бързо. По този начин ще те последвам отблизо. Трябва само да се оглеждаш за душата ми. Доколкото разбрах, тя ще бъде жълто-червена на цвят.
     — Не се шегувай с мен. — Но все пак се почувства поуспокоена.
     — Ще се върнеш. — Той потърка буза в косата и. — Обичам те прекалено много, за да… — Млъкна изведнъж.
    Тя вдигна поглед към него. Изглежда пак се бе унесъл в мислите си.
     — Какво искаше да кажеш?
    Младият мъж се засмя тържествуващо:
     — Силата никога няма да престане да ме удивлява.
     — Престани да гледаш така самодоволно и ми кажи за какво става дума.
    Грозноватото му лице сияеше.
     — За любовта, разбира се.
     — Какво?
    Той обаче продължи да се взира в някаква невидима точка отвъд скалния заслон, докато тя не го сръга в ребрата, за да привлече вниманието му.
     — Какво?
    Тиха вода наклони глава.
     — Всичко е толкова ясно. „Обичай Съногадателката“. Това ми каза Топъл огън точно преди да издъхне. Това е отговорът.
     — Тиха вода, аз се безпокоя за оцеляването ни и за всичко, което трябва да извършим. Накъдето и да се обърна, виждам плаващи пясъци. Защо не ми обясниш… Но какво правиш?
    Той се претърколи върху нея, взирайки се в очите и щастливо усмихнат.
     — Искам да те обичам.
    Тя го погледна сякаш се бе побъркал.
     — Точно сега? Не, не сега, Тиха вода. Не и след…
     — Още повече заради това.
     — Тиха вода, не искам точно сега. Трябва да помисля. Твърде много неща се случиха. Твърде много… — Поклати глава. — Мислите ми непрекъснато се връщат към…
    Той гризна ухото и и прошепна:
     — Довери ми се. Съсредоточи се. Обичаш ли ме? Истински?
    Въпросът му бе зададен толкова сериозно, че тя кимна веднага, усещайки как тялото му се пробужда отново от допира с нейното.
    Обхвана с длан едната и гърда и започна да я гали нежно.
     — Тогава прочисти съзнанието си. Използвай същия път, само че го промени. Сподели същността си с мен. Това е отговорът на загадката, не разбираш ли? Това е причината, поради която Съногадателите странят от другите хора. Ето защо напускат онези, които обичат.
    Тя ахна:
     — Защото любовта пречи на Съня!
    Той кимна мъдро.
     — Хайде сега да видим дали няма да можем да разширим малко онзи тесен ръб, по който вървиш. Обичай ме с цялото си тяло, Бяла пепел. Обичай ме с цялата си същност.
    Тя го притегли към себе си и прошепна:
     — С цялата си същност и още повече, Тиха вода.


    Тлеещите въглени осветяваха с приглушена червена светлина скалните стени. Бяла пепел лежеше по гръб, а Тиха вода бе положил глава на гърдите и. Равномерното му дишане я изпълваше с неспокойно задоволство.
    Тази нощ се бе получило. Крехкото равновесие бе възвърнато. Но колко дълго щеше да успее да го поддържа? Докога нежната душа на Тиха вода щеше да я предпазва от примамливото притегляне на Върховното цяло?
    Тя прехвърляше отново и отново в ума си всички трудности, които им предстояха. Най-накрая хвърли поглед към вързопа на Тиха вода, чувствайки Силата на Вълчия Талисман. Тя протягаше призрачните си ръце към нея. Бяла пепел обаче се изплъзна, спомняйки си отново лицето на Пеещите камъни в онази последна нощ.
    „Ако не успея да устоя на привличането ти, Вълчи Талисман — зави и се свят при тази мисъл, — Храбър мъж ще победи.“
* * *
    Горчив храст плачеше и засипваше с пясък малкото телце на Лупина. За нейна изненада Пелинов дух пренесе момиченцето до гроба и хвърли шепа пясък върху тялото, както бе обичаят на Земните хора. Когато го направи, по суровото му лице потече сълза.
    Корен, задавен от скръбта, яростно събаряше изкопания пясък в дупката, сякаш по този начин можеше да се освободи от болката в душата си.
     — Споделям мъката ти — каза тихо Пелинов дух на Горчив храст и я погали нежно по главата. През изминалия лунен цикъл той бе овладял по-добре езика на Земните хора по време на бавното им придвижване на юг.
    Обезумелите ръце на Корен престанаха да загребват пясък. Той се сви и захлипа. Мъжът коленичи до него. Постави мазолестите си ръце на раменете на момчето и каза:
     — Воините не плачат. Смъртта е част от живота. Погледни ме, Корен. — Посочи към небето. — Гръмовната птица наблюдава всички заради Слънцето. Тя претегля душата ти, вижда всяко твое действие. Смяташ ли, че си достатъчно силен за Гръмовната птица, Корен? Би ли изпратил душата си при нея, за да прецени тя дали е достойна да бъде отнесена в Лагера на мъртвите?
     — Но сестра ми…
     — Всички ще умрем някога. Дори и Пелинов дух… а някой ден ще удари и твоят час. Това, че го знаем, не намалява мъката, но просто така стоят нещата. Приеми болката, която изпитваш, и се научи да живееш с нея. За това се иска смелост, Корен.
    Момчето подсмръкна.
     — Ела — добави със сериозен тон Пелинов дух. — Погребахме я според обичаите на племето ти. Сега трябва да заживеем отново.
    Горчив храст хвърли последен поглед към гроба, опитвайки се да проумее онова, което я бе сполетяло. Бе извърнала гръб само за миг, но през това време Лупина се бе изкатерила на скалите.
     — Погледни ме мамо! Оттук виждам всичко! — тези думи щяха да останат запечатани завинаги в съзнанието и.
    Тя бе престанала да събира разцъфтели гърличета и се бе изправила рязко, втренчвайки се ужасено в момиченцето.
     — Не! Слизай долу! — И се бе втурнала напред.
    Лупина бе ококорила изплашено очички и в бързината да изпълни каквото и бяха наредили, се бе подхлъзнала — почти бе успяла да запази равновесие — и бе паднала.
    Звукът от удара на телцето на мъничката и Лупина в острите скали щеше вечно да ехти в ушите и.
    Тя се бе втурнала обратно в лагера, носейки отпуснатото тяло на дъщеричката си на ръце. В отчаянието си се бе обърнала за помощ към единствения човек, който можеше да и помогне — Гореща мазнина. Лечителят на Черните острия.
    Корен бе дочул изплашените и ридания. Бе изтичал и надзърнал през рамото и и в черните му очи се бе появил неописуем ужас.
    Гореща мазнина бе преслушал гръдния кош на Лупина и бе опипал корема и. След това бе започнал да се моли, хвърляйки прахове наоколо, отправяйки молби към Слънцето. Затрудненото дишане на детето внезапно бе секнало. Гореща мазнина я бе погледнал и бе поклатил глава.
    „Какво ми остана? Само Корен.“ — Горчив храст вървеше залитайки, заслепена от сълзите си.
    Пелинов дух положи ръка на рамото и и я поведе към палатката. Тя вървеше вцепенена от мъка, душата и бе изгубила смисъла да живее повече. Единствената утеха бе сигурната ръка на чуждоземеца, който я бе взел за своя жена.
     — Корен — каза Пелинов дух. — Какво правиш?
     — Сестра ми умря. Искам да остана малко сам.
    Горчив храст трепна от навъсения тон на сина си.
     — Не отивай много надалеч. Воините може да не проявят разбиране към чувствата ти. Не бихме искали да погребем и теб. Не и заради някоя глупава грешка.
    Корен кимна почтително и се отдалечи към едно ниско хълмче в края на лагера.
    Пелинов дух въведе Горчив храст в жилището си. Беше се опитал да поживее в пръстените колиби на нейното племе, но не можа да понесе навсякъде около него да има пръст. Тогава бе вдигнал малка конусовидна палатка от бизонска кожа и стари подпорни пръти на западния край на лагера. Днес покривалата бяха навити нагоре, за да пропускат свежия ветрец. Един слънчев лъч струеше през дупката за дима, падайки върху боядисаната в червено и жълто торбичка.
    Пелинов дух изгледа преценяващо Горчив храст, взе една лъжица от бизонски рог и загреба чай, направен от семената на граховото растение. Тя пое благодарно горчиво-сладката течност и я изпи.
     — Защо? — запита тя. — Защо се случи това? Нима всичко, което имах, ще ми бъде отнето?
    Седна до нея, облягайки ръка на коляното си. Петте черни кръга, татуирани на челото му, изпъкваха сякаш кожата му бе избледняла.
     — Понякога Силата постъпва така. И аз не го разбирам.
    Долови тъгата в гласа му.
     — След всичко, което ме сполетя, би трябвало да те намразя.
    Той се усмихна невесело.
     — Не виждам омраза в очите ти, когато ме гледаш. Само примирение.
    Тя сведе очи към лъжицата с чая, сякаш онова, което се отразяваше в нея, можеше да обясни страданията и. Той бе добър с нея, държеше се сякаш му е жена, а не пленница. Тя не се съпротивляваше, когато легна върху нея за пръв път. Беше се отнесъл с нея нежно, сякаш му бе скъпа. „Щях ли да мисля така, ако бе убил съпруга ми, както е направил воинът, взел Хубава жена?“
    Тя поклати глава и пое уморено дъх.
     — Сърцето ме боли за теб и Лупина. — Бръчките по лицето му станаха по-дълбоки. — Как бих искал да мога да я съживя.
     — Защо? Какво е за теб едно момиченце?
    Душата му сякаш се отразяваше в кафявите му очи.
     — Всички дъщери, които имахме с Ярка луна, умряха много малки. Утробата и пресъхна и Силата ме изпрати на юг, за да и намеря ново дете. Откраднах едно момиченце от лагера, който наричате Трите устия, и тя стана наша дъщеря. Сега и тя изчезна. Вероятно воините на Вълчето племе са я убили. Животът не бе твърде добър с мен… или пък с децата ми. — Той се усмихна тъжно. — Обичах всяко едно от тях с цялата си душа. Бях започнал да обичам и Лупина.
     — Затова ли си играеше с нея? И положи толкова усилия да я научиш да говори езика на Слънчевите хора? — Горчив храст подръпна ресните на роклята си. Костените украшения, пришити отпред, изтракаха.
     — Да. Един мъж трябва да остави след себе си някого, който да помни името му, някого, който да вдига поглед към звездите, към Лагера на мъртвите и да казва: „Пелинов дух е там горе.“
     — Затова ли ме взе? Защото съм достатъчно млада, за да ти родя още една дъщеря?
    Постави ръка на коляното и.
     — Взех те, защото видях тъгата по лицето ти. Тя трогна душата ми. Целият ми клан Бяла глина е мъртъв. Скоро и с твоето племе ще стане така. Черните острия разбиха клана Бяла глина, а Племето на вълка го довърши.
     — Това не те ли кара да изпитваш гняв? Не те ли отвращава, че живееш при тях?
    Той поклати глава.
     — Не. Кой е Пелинов дух, че да оспорва действията на Силата или целите и? Просто времето на клана Бяла глина е изтекло. Черните острия направиха това, което трябваше да направят. Ако нещата се бяха обърнали, кланът Бяла глина щеше да направи същото с тях. Времето на Земните хора също е изтекло. Ако Черните острия не бяха превзели лагера ви, ако не бяха убили вашите мъже и стари жени, щяха да го направят Строшените камъни. Или пък Кухите флейти. Все някой.
    „Времето на Земните хора е изтекло?“ Тя затвори очи, припомняйки си последното Сборище, израженията по лицата на хората, докато бързаха да напуснат това място. Може би дълбоко в душите си са го усещали. Костен пръстен единствена от всички прозря истината, но дори и тя не можа да отгатне всичко. Небрежното отношение на Ларкспър спрямо заплахата от Слънчевите хора бе обрекло всички, а сега Ларкспър лежеше непогребана в пелиновите храсти до лагера Облите скали, превърнала се в храна на гарваните, червеите и койотите.
     — Тревожа се за Корен. — Пелинов дух потупа с възлестите си пръсти по кожите. — Той или ще стане велик воин… или ще се самоунищожи.
    Тя го погледна.
     — Промени се, откакто умря баща му. Дай възможност на момчето. Всичко, което имаше, му бе отнето.
    Той кимна.
     — Аз се застъпих за живота му, когато повечето от воините искаха да го убият.
     — Вече го вземаш със себе си на лов.
     — Ловът е неговото призвание. Не говори много, повечето време е унесен в мислите си. Но е добър ловец, притежава голяма сила за възрастта си и се движи с бързината на призрак.
     — Топъл огън го учеше. — Топъл огън, Лупина… — Горчив храст наведе глава; косата и се разпиля, скривайки лицето и от околния свят.
    Пелинов дух се премести и я прегърна. Отпускайки се в прегръдката му, тя плака, докато не и останаха повече сълзи.
* * *
    Тиха вода вървеше мълчаливо до замислената Бяла пепел. Мекият пясък под краката му се разместваше и следите му се отбелязваха в него. Жълто-кафявите пясъчни хълмове наоколо бяха обрасли с трева, пелинови храсти и маслодайни храсти. Склоновете бяха осеяни с детелина, хмел и лапад, както и — за негово голямо неудобство — с бодливи кактуси. Този път Непослушко вървеше послушно отзад.
    Вятърът ту затихваше до слаб полъх, ту се усилваше до равнително умерен. Сини птички, чучулиги и скорци огласяха въздуха с песните си. Високо в небето един орел се носеше към буреносните облаци, кълбящи се на юг.
    Тиха вода вървеше през падините и равните места между дюните. Този номер се използваше от ловците, за да не бъдат забелязани от острото зрение на антилопата, която виждаше десет пъти по-надалеч от човека. Щом ловците можеха да прикриват придвижването си по този начин, сигурно и двамата с Бяла пепел щяха да останат скритинот бдителните очи на съгледвачите на Слънчевите хора. Когато се налагаше да изкачат някоя дълга дюна и да се покажат на открито, те гледаха да я минат по-бързо.
    Тук-там мъхестите туфи райграс бяха достигнали върха на растежа си и сега стръковете започваха да покафеняват от жаркото лятно слънце. Гигантската дива ръж бе превила стебла от тежестта на класовете си. Тази година земята бе родила богата реколта.
    Той помириса топлия въздух, разпознавайки миризмите. Тази земя — неговата земя — го бе изхранвала, бе му дала подслон и го бе направила щастлив. Земята продължаваше да съществува, нехаеща за проблемите на Земните хора и черната заплаха, която се надигаше от север.
    Тиха вода хвърли поглед към Бяла пепел и видя, че тя се е унесла в мисли. Пълните и устни бяха здраво стиснати. Тревогата я човъркаше непрекъснато, не и даваше минутка покой.
     — Можеш ли да Сънуваш птиците? — запита я той.
     — Да Сънувам птиците? — Челото и се набръчка; вятърът развяваше кичури от черната и коса, които улавяха слънчевите лъчи и блестяха със синкав отенък.
     — Точно така. — Той посочи. — Пеещите камъни Сънуваше лосове. Виж дали ще можеш да Сънуваш птиците, за да ги накараш да ни правят компания за известно време. Обичам да вървя сред птици.
    Тя му хвърли подозрителен поглед.
     — Не съм сигурна. Как ще вървя и ще Сънувам едновременно?
    Той и се ухили:
     — Ново предизвикателство. Нали тази сутрин се оплакваше, че както ти бе казал Пеещите камъни, научила си се да вървиш, но не можеш да запазиш равновесие.
    Тя кимна в знак, че ще опита. Сключи вежди, опитвайки да се съсредоточи.
    Те забавиха крачка, но продължаваха напред. Тиха вода не сваляше очи от птиците, пърхащи в пелиновите храсти.
    Той вървеше мълчешком, наслаждавайки се на топлото време, вдишвайки ароматите на земята. Изведнъж нещо докосна душата му — някакво едва забележимо разместване, което мигновено изчезна. Сведе поглед към Непослушко и видя, че кучето се бе втренчило в Бяла пепел. То наостри уши и тихо изскимтя.
    Тиха вода отново усети докосването и по гърба му пробягна тръпка. Кожата му настръхна — Бяла пепел вървеше и Сънуваше. Дълбоко в душата си той долови момента, когато тя се докосна до края на Върховното цяло. Вълчият Талисман на гърба му олекна. Постепенно тежестта му изчезна съвсем, сякаш във вързопа му имаше само въздух. Душата на Тиха вода трептеше от усещането на Силата. Нейните искрици пронизаха костите му. Той тръсна глава; вътрешностите му се бунтуваха.
    Тъкмо бе отворил уста да каже нещо, когато една розова сипка запърха около тях. Загледа се в нея и на устните му бавно се появи усмивка. Дали пък сипката просто беше любопитна?
    На рамото му кацна синя птичка. Въздухът се изпълни с още птици, които кръжаха около тях и ги следваха, прелитайки от един пелинов храст на друг. Те пееха, цвърчаха и чуруликаха. Душата на Тиха вода се изпълни с радост.
    Тогава нещо се пльосна на главата му. Правейки гримаса, той спря, вдигна ръка и изтри мокрото бяло нещо от косата си, хвърляйки сърдит поглед към една чучулига.
    Обърна се да заговори Бяла пепел, когато една женска антилопа се появи на дюната, наострила уши, гледайки ги напрегнато. Тя слезе по склона между пелиновите храсти и тръгна пред тях. Тиха вода зяпна и хвърли поглед през рамо. Една койотка и малките и със светещи очички подтичваха зад тях. Един язовец сумтеше и пъшкаше, пробивайки си път през пелиновите храсти с късите си огънати крака. От небето се спусна орел и закръжи над тях, но нито една птица не реагира на пристигането на хищника. Още антилопи се появиха на върха на дюната и също поеха пред тях.
    Душата на Тиха вода преливаше от щастие. Той зърна и един плъх с дълга опашка — нощното животинче се движеше успоредно с тях, без да обръща внимание на язовеца или на койотите. Насекоми с прозрачни крилца зажужаха наоколо.
    Гърмяща змия изпълзя от полюшващите се треви и им пресече пътя.
     — Бяла пепел? — обади се леко Тиха вода.
    Гърмящата змия се насочи към тях, оставяйки виещи се следи по пясъка. Тиха вода докосна жената по рамото.
     — Бяла пепел? Това май стана малко прекалено.
    Очите и се проясниха и тя промърмори:
     — Ммм?
    Птиците мигновено се вдигнаха във въздуха, а антилопите спряха, озъртайки се неспокойно.
    Младият мъж гледаше как гърмящата змия се навива на кълбо, стрелкайки език навътре-навън.
     — Олеле. — Бяла пепел също се втренчи в нея.
    Антилопите препуснаха и изчезнаха зад дюната, подмятайки бели опашки, хвърляйки пръст със задните си копита. Птиците се разлетяха като стрели на всички посоки, цвърчейки уплашено. Само след момент Тиха вода отново остана сам с Бяла пепел в малката падина. Последна остана гърмящата змия, но накрая и тя изпълзя под един сенчест пелинов храст.
    Той въздъхна и се озърна наоколо.
     — Аз ли направих това? — Бяла пепел го изгледа с широко отворени очи.
    Тиха вода прекрачи следата, оставена от гърмящата змия — усещаше напрежение в краката си — и заобиколи пелиновия храст, в който се бе скрило влечугото.
     — Изглежда, ще трябва повечко да се позанимаеш с привличането на птиците. Ти всъщност призова всичко живо.
    Тя продължи да го гледа.
     — А се докоснах само до ръба на Силата. Не исках да отивам твърде далеч.
    Той кимна неловко:
     — Може би е по-добре да не го правим, когато наоколо има бели мечки или каквото и да е голямо и гладно животно.
    Тя го последва, изминавайки една пясъчна падина, и се отпусна уморено на топлата земя. Кожената и рокля се разстла около нея като полумесец с ресни. Тиха вода приклекна до нея, забелязвайки прегърбените и рамене.
     — Защо си тъжна? Та ти успя! — каза и възбудено той.
     — Но исках да повикам само птиците.
     — Те дойдоха.
     — Заедно с всичко останало. — Погледна го изплашено. — Може би защото не се решавам да прекрача прага на Върховното цяло. Държах се на разстояние. — Тя притвори очи. — Но то беше там. И ме зовеше.
     — Важното е, че си успяла да се сдържиш. Това е добре.
     — Само защото ти беше до мен. Виждах как душата ти сияе. Държах се здраво за теб.
    Непослушко подуши основата на един храст, изсумтя и легна под сянката му.
     — Накъде вървим? — запита тя, оглеждайки се наоколо, сякаш изведнъж бе изгубила представа за посоките.
    Тиха вода присви очи, загледан над вълнистите дюни.
     — На юг. — Посочи към западния хоризонт, преценявайки времето. Оставаха им още три ръце до залез слънце. — Знам едно поточе, което обикновено не пресъхва, дори и по това време. Намира се точно до края на полето от дюни. Не бих казал, че водата е много добра, но поне е някаква влага. Можем да се установим на лагер там. Може да позакъснеем, но… — Той сви рамене.
    Бяла пепел изпусна уморено дъх и се изправи.
     — Да вървим.
* * *
    Охлюва черупка прокара загрубелите си пръсти по гладката дървена дръжка на копието си. Сърцето му туптеше възбудено. Беше се натъкнал на следите им и бе тръгнал подир тях, досещайки се, че те се придържат към ниските места, за да не бъдат забелязани. Щяха да бъдат лесни жертви: само един мъж, една жена и куче. Едно хвърляне на благословения от Духовете атлатъл от силната му ръка и щяха да се случат две неща: мъжът щеше да умре, а жената щеше да стане негова. Кучето лесно можеше да бъде простряно с удар от бойната тояга, ако се опиташе да създава проблеми.
    Сега воинът чакаше, знаейки, че те ще дойдат по тази пътека. Научен от дългия си опит, той провери оставената от него следа, където бе описал полукръг и се бе скрил във високите до кръста пелинови храсти край пътя, по който щяха да минат. Беше избрал идеалното място за засада. Бе клекнал сред гъстия и висок пелин, притиснал крака в пясъчната дюна. Вятърът духаше срещу него, така че миризмата му не можеше да бъде доловена от хората или от острото обоняние на кучето им. Когато достигнеха падината между дюните, те щяха да излязат на открито и щяха да тръгнат по твърдата пръст.
    Той бе забелязал първо жената; вниманието му бе привлечено от красотата и и от чувствения начин, по който полюшваше бедрата си, представяйки си как би се движила тя в постелята под него. Непременно щеше да я задържи. След това бе насочил вниманието си към мъжа, в когото видя не воин, а само един грозноват човечец, нарамил вързоп, вървящ напред с отнесен поглед, вперил очи в облаците и свил ръката си към гърдите, сякаш искаше да я предпази от нещо. Кучето бе само едно пале с дълга козина на черни и бели петна — и при това кльощаво. Не би могло да бъде използвано дори за кучешки впряг.
    Те навлязоха в падината и Охлюва черупка долови откъслечни думи от разговора им. Той замръзна на място, изнесъл ръка назад; копието му бе здраво наместено в атлатъла. Когато започнаха да наближават, разговорът им секна и жената придоби странно обезпокоен вид.
    Охлюва черупка се приготви да се изправи и да метне копието, но изведнъж нещо пропълзя в душата му, някаква Сила. Вдигнатата му на кок коса настръхна, сякаш през нея пробягваха хиляди мравешки крачета, тръпките пролазиха по гърдите му и се опитаха да задушат сърцето му. Вгледа се ужасено в лицето на жената. Изглеждаше сякаш спи или е мъртва, но продължаваше да върви.
    Изплашен, той ги остави да минат покрай него и ги последва, използвайки цялата си ловкост, за да не го забележат. Страхът прокарваше ледени пръсти нагоре-надолу по гърба му. Каква ли беше тази магия?
    Видя удивен как птиците започват да кръжат около тях и да кацат по раменете им. След това към двамата се присъединиха антилопа, койоти и орел. Един язовец започна да си пробива път с трясък през детелината, минавайки на една ръка разстояние от Охлюва черупка; той сумтеше и припкаше напред, тресейки гъстата си козина, за да се присъедини към мъжа и жената.
    Охлюва черупка зяпна… и побягна, уплашен, че тази Сила може да завладее душата му и да го увлече в същия транс. Насочи се на юг, към главния лагер на клана. Бягащ като вятъра трябваше да узнае за това, всички Черни острия трябваше да узнаят, за да могат да се предпазят.
    Дали Гореща мазнина можеше да се бори с такава Сила? Дали изобщо някой от тях би могъл?
    Мъжът бягаше панически, тупкайки тежко по пясъка, проклинайки го, задето затруднява движението му. Но щом страхът му намаля, той премина в по-умерено темпо, което щеше да му позволи да тича цяла нощ.
* * *
    Бяла пепел се събуди от просветляването на източния хоризонт. През цялата нощ бе Сънувала неща, които смразяваха душата и. Страхът я бе обвил като лютив дим. Бе видяла отново в Съня си лицето на Храбър мъж, докато я притискаше към земята край реката на Сивия елен. Ехидната му усмивка се преливаше в тази на Трите бика — противна муцуна, чийто лош дъх я блъскаше в лицето.
    Предсмъртните писъци на хората от клана Бяла глина ехтяха отново и отново, а в студения въздух свистяха копия и бойни тояги, стоварващи се с тъп, противен удар върху черепите.
    Храбър мъж бе застанал гол, заобиколен от хиляди гласове, пеещи хвалебни песни. Той вдигна умолително ръце към нощното небе. Пламъците хвърляха зловещи отблясъци върху мускулестото му тяло, по което преминаваха сенките на Танцуващите. Той се извърна към нея, изпивайки я с очи, в които се четеше триумф, и душата и замръзна. На светлината на огнените отблясъци възбуденият му член пулсираше зловещо, сякаш имаше свой собствен живот.
    Пеещите камъни бе стиснал живите въглени във възлестите си стари ръце; лицето му, застинало в блажено изражение, бе озарено от червеникаво сияние. Той се изпъна и проговори с хор от гласове, които не бяха негови — а след това умря, прошепвайки: „Убийство…“
    Тя бягаше по горската пътека, осеяна със зловещо озъбени трупове. Лява ръка навеждаше глава пред нея — един обезверен човек, изправен пред последната надежда за едно обезверено племе. Душата и се свиваше от мъка, гледайки как той уморено поема на изток през трепетликите.
    Пелинов дух се взираше в очите и. Бяла пепел произнесе думите, които сложиха край на надеждата и любовта му: „Тя е мъртва.“
    Мрачната Сила на Вълчия Талисман не я напускаше, пулсирайки в светлината на огнените отблясъци. Зад Талисмана някаква гора избухна в пламъци; разнесоха се крясъци и от нея се разбягаха воини. Един млад мъж Танцуваше в екстаз сред огнените езици, стиснал в ръце гърмяща змия, докато планините горяха и хората надаваха обезумели писъци.
    Тя се опита отчаяно да се изтръгне от Съня и виденията затрептяха и закръжиха около нея.
    От каменистата, брулена от вятъра почва се надигна млад мъж. Около тежките му мокасини се виеха снежни вихрушки. Той застана пред нея, стъпил здраво на краката си, облечен в дълга ловна връхна дреха, която стигаше до колената му, а на раменете му бе наметната кожа на голяма бяла мечка. В очите му гореше огън, който сякаш извираше от душата му. Той вдигна ръка, духвайки разперената си длан и от нея изскочи дъга, опаса небето и засенчи дори пъстроцветното сияние, което Великата мистерия разстилаше на северния хоризонт.
     — Кой си ти? — извика Бяла пепел.
    Той и се усмихна и душата и се разтопи от топлината и радостта, която излъчваше лицето му. Но преди да успее да го попита още веднъж, младият мъж се извърна, затрептя и запълзя на ръце и крака, които започнаха да се умножават, докато той се превърна в огромен червен паяк. Втурна се по дъгата и спря на върха и. Там паякът разпери крака и започна да разплита цветовете на дъгата по небето, образувайки паяжина, която свързваше блестящите като капчици роса звезди.
    Бяла пепел вдигна ръце, но загуби равновесие. Извъртя се, опитвайки се да се задържи на крака, и падна върху нишките на огромната паяжина.
    Паяжината се разпъна, образувайки нови видения: Храбър мъж вдигна Вълчия Талисман към Слънцето с една ръка, а в другата държи дълъг нож с обсидианово острие, блестящо на слънчевата светлина, по което пълзят тъмни капки и падат върху квадратен сив олтар, плисвайки алени петна по камъка.
    Една сгърчена фигура се изтърколи от високия до кръста олтар и Бяла пепел видя безжизнените очи на Тиха вода. В гърдите му зееше грозна дупка и от мястото, където е било сърцето му, се стичаше кръв.
    Бяла пепел се опита да изпищи, но задушаващата паяжина я издигна високо над тази сцена, за да види хората, които бягаха ужасени. Силата около нея започна да се променя. Сиянието на Спиралата помръкна и златистата светлина се обагри в кървавочервено.
    Тя погледна уплашено назад към огромния паяк и на неговото място видя отново красивия млад мъж. Той старееше пред очите и, превръщайки се във Вълчия Съногадател. Кожата на бялата мечка заблестя и избухна в ослепителна светлина. Вълчият Съногадател посегна към Бяла пепел с умолителен жест; лицето му бе сгърчено от силно терзание. Обгърналото я страдание запулсира и се отдръпна. От север се надигна черна миазма, която запълзя на юг, покривайки живата повърхност на земята. Върховното цяло се измени, започна да се оттегля, да чезне.
    Гниещото подуто тяло на Тиха вода лежеше на земята. Лешояди започнаха да кацат по гърдите и по хълбоците му, кълвейки проядените му от червеи вътрешности.
    Тя изпищя. Паяжината се затегна около нея. Младата жена отчаяно се мъчеше да разхлаби полепналите по нея нишки, но само се оплиташе още повече, докато най-накрая не можеше вече да диша, не можеше да помръдне. Задушаваше се от ужас. Беше се сляла с мръсотията.
    Давейки се, тя се събуди в прохладния утринен въздух. Тиха вода бе седнал в постелята, гледайки я разтревожено. Тя го увери, че вече е добре, и го прегърна, а той отново се унесе в сън.
    Гарваните посрещнаха зората с грак; червеношийките също прибавяха своите песни към раждането на светлината. Застанали на един далечен хълм, няколко койота надаваха хорово последен вой, преди да се приберат в бърлогите.
    Покриващата я завивка и действаше успокоително, вдъхвайки измамно чувство на закрила от света, който я очакваше.
    „Не мога ли просто да остана тук завинаги? Не мога ли да оставя света сам да намери решение на проблемите си? Да оставя Силата сама да се противопостави на новото бъдеще, което иска да сътвори Храбър мъж? Как може една сама и уплашена жена да се справи с всичко това?“ — мислеше си тя.
    Източният хоризонт порозовя, а все още скритото слънце обагри в червено и оранжево няколкото облака, надвиснали над тъмните очертания на земята.
    Стомахът и се стегна. Тревоги. Човъркаха я цяла нощ и я оставиха изтощена на сутринта.
    Тя затвори очи, напускайки за момент света на илюзията. Понесе се отново по пътя в душата си, вглъбявайки се в себе си, докато откри ефирното докосване на Върховното цяло. То беше там и я очакваше — последното убежище, ако само поискаше да потъне в него.
    Тиха вода се протегна.
     — Успали сме се. Слънцето вече е изгряло.
    Сърцето на Бяла пепел заби учестено, сякаш бе от камък. Тя закри очите си с ръце: „Не мога да го направя. Не съм достатъчно силна, за да се справя с храбър мъж. Не можах да му се противопоставя дори когато ме хвана в Тревистите планини. Предадох се без борба. Една истинска Съногадателка щеше да се бори докрай.“
    Отпусна ръце и погледна с измъчени очи към Тиха вода. Видението отново изплува в съзнанието и… Храбър мъж застанал над безжизненото му тяло. „Мога ли да го спася? Мога ли изобщо да спася някого? Или това видение ще се сбъдне, каквото и да правя? Силата захвърля онези, които не и трябват повече.“ Познатото гадене отново се надигна в гърлото и.
    Тя се насили да седне в постелята.
    Тиха вода извади последното им сушено месо от вързопа си и и подаде няколко от твърдите късчета. Тя задъвка, устата и се изпълни със слюнка и стомахът и отново се разбунтува.
    „Не и тази сутрин. Не искам отново да ми става лошо. Това е признак на слабост. Как би могла една жена, която не може да преглътне закуската си, да победи един зъл Съногадател?“
    С усилие на волята довърши месото, изправи се и облече дрехите си. Проклинайки гаденето в стомаха си, тя отиде до поточето и утоли жаждата си. Направи две крачки и изведнъж повърна всичко.
    Тиха вода изтича към нея, прегърна я и я поведе обратно към лагера.
     — Всяка сутрин. — Той поклати глава. — Дали е само от тревогите? Или има и нещо друго? Да не би да си омагьосана? Да не би Храбър мъж да ти е пратил някакво проклятие?
    Тя овладя световъртежа си и поклати глава:
     — Не, просто… не знам. Веднъж щом ми мине, се чувствам добре. Ако причината бе зла Сила, нямаше да е така. Или е от тревогите, или е възможно това да се случва с всички Съногадатели. Ако Пеещите камъни беше тук, можехме да го попитаме. — Веднага щом изрече тези думи, тя съжали, че ги е казала.
    Усмивката не можеше да прикрие безпокойството му. Хвърляйки и поглед, пълен с разбиране, той извади две тънки резенчета сушено месо.
     — Запазих ги за теб. Не трябва да губиш силите си.
    Тя повъртя твърдите късчета между пръстите си.
     — По-добре да ги изям, когато тръгнем.
    Той кимна и отиде до потока да напълни кожения мях с вода.
    Бяла пепел нави завивките и ги прикрепи към вързопа на Тиха вода. Ръцете и бяха изтръпнали от заплашителната Сила на Вълчия Талисман, която все още пулсираше в тях. Прииска и се да потръпне, но се овладя. Копринените нишки на Силата се опитваха да я притеглят. Тя се отдръпна.
     — Не. Не още.
     — Само се надявам да не си болна. — Тя не бе чула Тиха вода да се връща. Той вдигна ръка и я отпусна отсечено. — Не знам как се лекува болен Съногадател.
    Той зачака отговор, наклонил леко глава.
     — Това е от тревогите… и от Сънищата. Сънувах ужасни кошмари миналата нощ. Не… не ми се говори за тях. — Тя се усмихна слабо. — Достатъчно кошмари сме сънували и двамата.
    Той кимна, мятайки непромокаемия мях на рамо и вдигна вързопа.
     — Е, поне е лято. Можем да ядем много неща. Луличките изглеждат добре. Може би ще успеем да си направим копачи от кварцови късове и да изравяме корени с тях. Ако не можем, по склоновете расте иглика, а на юг покрай рекичката има папрат. Много бих искал да опека малко папратови корени на жар, когато спрем да лагеруваме довечера. Те са сладки и сочни — точно това ти трябва, за да се почувстваш по-добре. Ще се оправим.
    Бяла пепел се изправи, усещайки умората в краката си. Твърде много Сънища. Те изцеждаха душата.
    Тиха вода посочи:
     — Точно там са планините Обли скали. Лагерът на Ларкспър е точно от другата им страна — ако все още е там, разбира се. — В очите му се появи тъга.
    Тя положи ръка на рамото му.
     — Може би при тях всичко е наред.
    Той изхъмка неуверено и изведнъж се сепна.
     — Странно… миналия път минах оттук с Лява ръка. Отивахме на север да търсим Съногадателката. Никога не съм виждал в Сънищата си, че ще се върна по същия път заедно с нея. Ще можеш ли да извървиш пътя дотам?
     — Нищо ми няма. Ще стигнем още тази вечер, Тиха вода. — Видението на мъртвото му тяло отново закръжи пред очите и. В името на Върховното цяло, надявам се да успеем.
    Мъртъвците се засмяха подигравателно на мислите и.

12.

    Тиха вода откри първо тялото на Ларкспър. Накацалите лешояди го отведоха до лобното и място между камънаците зад лагера на Облите скали. Като дете си бе играл често в тази малка падина. Ако бе извърнал глава, щеше да види дупката на змията, която го бе ухапала.
    Той коленичи до останките на Ларкспър, забелязвайки, че черепът и е разбит. Хранещите се с мърша животни и птици не бяха оставили много от нея. Червеи се провираха между костите на старицата — те бяха оплескани с бели птичи курешки. Бръмбарите-гробари вече бяха започнали работата си. Тежката миризма на леш изпълваше въздуха, удавяйки сладкия аромат на пелиновите храсти.
    Той се изправи и се озърна наоколо. Нямаше други тела. Може би останалите бяха оцелели? Бяха успели да избягат?
     — Познаваш ли я? — запита Бяла пепел, застанала по-настрани от бръмчащите мухи и вонята на разложение.
     — Ларкспър. — Той се изправи и вдигна лице към небесния купол. — Бабо, нека душата ти почива в мир и не се гневи от това, което са сторили с теб.
    Усети болезнена празнота в душата си. Спря се до Бяла пепел и затвори очи, виждайки баба си такава, каквато бе някога: тираничната стара водачка на клана Обли скали.
     — Би трябвало да я мразя заради всичко, което ми стори… но не мога. Тя просто е правела онова, което е считала за нужно.
    Лицето на Бяла пепел се изопна, сякаш и тя едва сдържаше сълзите си.
    Той я поведе по познатата пътека към пръстените колиби. На пръв поглед лагерът си беше същият, макар и сега да бе зловещо празен. Дъждовете, напоили твърдата почва, бяха заличили следите на обитателите, оставяйки само малки трапчинки. Входовете на колибите бяха внимателно преградени с големи пясъчникови плочи. Дупките за дима, както и процепите за проветряване, също бяха запушени.
    „Запушени? Какво са искали да предпазят?“
    Той изтърколи плочата настрани и се мушна в жилището на Горчив храст. То беше пусто. Той спря, оглеждайки пясъчниковите плочи на пода. Толкова много складови ями?
    Бяла пепел го последва и закри светлината, струяща през входа.
     — Не са оставили кой знае какво, а? — отбеляза тя.
     — Нещо не е наред. — Той се наведе, изпъшка и повдигна една от тежките плочи. Отдолу се разкри яма за съхранение на хранителни припаси, пълна с изсушени грахови зърна.
     — Това го нямаше тук. В пода са изкопани пет нови ями.
    Той огледа колибата.
     — Нападателите щяха да погледнат под плочите. Онова, което не могат да вземат, щяха да оставят на животните. Не мисля, че тези ями са изкопани от клана Обли скали.
    Тя го изгледа продължително.
     — Жилищата са били запечатани. Някой е мислел да се върне тук.
    По гърба на Тиха вода пробягна ледена тръпка.
    Бяла пепел огледа изсушените грахови зърна.
     — Приготвени са умело. Онзи, който го е направил, е знаел как трябва да се остави една складова яма. Спомням си как сушах растения, когато бях малка. Цялата им влага трябва да се изпари, за да не мухлясат.
    Той кимна. По стените на ямата се виждаха познатите червеникави следи от подготвителен огън.
     — В ямата е бил запален огън, за да заякчи стените и да ги направи непробиваеми за гризачите. Дали Слънчевите хора са могли да направят това?
    Тя поклати глава.
     — Те знаят как да опушват месо и да съхраняват горски плодове в мазнина за зимата, но не и как да сушат растения.
    Тиха вода намести отново плочата.
     — Ако се върнат, не искам да разберат, че някой е бил тук.
    Той излезе навън и примижа от ярката обедна светлина. Всичко му бе толкова познато и същевременно толкова променено. Огледа неспокойно лагера; изпълваше го някакво лошо предчувствие.
     — Гледай.
    Тя проследи посоката на пръста му. Тиха вода сочеше едно след друго местата, където нападателите бяха разпънали палатките си. Тук-там бе останало по някое колче, което бе придържало покривалото.
     — Толкова много! — Той се намръщи и потърка лицето си. — Тук трябва да е имало десетки и десетки хора. Дори повече.
    Бяла пепел беше пребледняла.
     — Това не е било обикновено нападение. Оттук е минал цял клан. Затова са били изкопани и новите складови ями… за да поберат в тях зимните запаси.
     — Строшените камъни? — Тиха вода се озърна нервно, разтревожен, че някой може би ги наблюдава точно сега.
     — Че кой друг? — изръмжа Бяла пепел. — Пътят от земите на Вълчето племе дотук не е много дълъг. Знаеш ли за някой друг клан, който се придвижва насам?
     — Хайде да се махаме оттук. Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Той отново метна вързопа на рамо и двамата се отдалечиха с бърз ход. Непослушко ги следваше неспокойно, душейки тук и там по старите си места.
    Тиха вода бе обзет от мрачно отчаяние. Не можеше да забрави тялото на Ларкспър, проснато в храстите. Колко ли време им оставаше, преди и през техните кости да се запровират червеи? Той хвърли поглед към Бяла пепел, молейки се тя да успее да надвие Храбър мъж.
* * *
     — Питай я колко път има до следващия лагер. — Бягащ като вятъра бе седнал в задната част на жилището си, скрит от жарките слънчеви лъчи. Пелинов дух се обърна към жената от клана Маслодайно дърво, коленичила пред тях с наведена глава и нервно стиснала ръце в скута си. Тя бе облечена в рокля от кожа на елен, оцапана с петна от пот, която някога е била боядисана. Сега цветовете и заедно с надеждите на племето и бяха избледнели. Пелинов дух зададе въпроса на езика на Земните хора.
    Трепетликата бе седнала отляво на Бягащ като вятъра, втренчила любопитен поглед в жената. До нея Гореща мазнина бе подпрял ръка на свитото си коляно, потънал в мисли. Черна луна седеше отдясно на Бягащ като вятъра, а зад него бяха Един мъж и Огнения заек.
    Покривалата на палатката бяха навити нагоре, за да пропускат свеж въздух, но макар че следобедът клонеше към края си, вятърът бе твърде горещ.
    Наоколо лагерът на клана Маслодайно дърво кипеше от трескава дейност. Няколко от пленените жени стриваха семена от райграс. Звуците от мелещите им камъни се носеха из въздуха. Друга жена пък ридаеше, оплаквайки своя загинал в боя мъж.
    Гласовете ту се усилваха, ту отслабваха — Черните острия обсъждаха бъдещите си победи.
    Пелинов дух изслуша отговора на жената.
     — Казва, че лагерът на Червената пръст е на един ден път оттук в западна посока. Лагерът на Антилопата се намира на малко повече от ден и половина път на изток. Зад него се намира лагерът Мочурливи ливади. Още по-на юг се намират и други лагери — чак до реката, която наричат Сребърната змия. Има и други на запад, покрай реката на Дивата кокошка.
    Черна луна изсумтя.
     — Изглежда, няма да можем да превземем всички. — Подпря с длан брадичката си. — Имаме вече достатъчно жени — падат се по три на всеки воин. Започват да стават прекалено много. Това може да се окаже опасно.
     — А и териториите, които трябва да покрием, се разширяват — добави Огненият заек. — Колко надалеч можем да се разгърнем?
    Бягащ като вятъра погледна многозначително Трепетликата. Предишната нощ тя му бе казала, че много хора се питат същото.
     — Мисля, че сме намерили прекрасна земя — призна Гореща мазнина. — Но сега, след като я завзехме, какво да правим с нея? Не можем да спрем. Ако го направим, останалите им лагери ще вдигнат тревога и ще дойдат да воюват с нас. Засега предимството на изненадата е на наша страна. Никой от превзетите лагери не очакваше нападението ни. А и как биха могли да се опълчат две десетици воини срещу нашия брой? Но оттук нататък лагерите се простират във всички посоки. Какво да правим?
    Черна луна вдигна въпросително вежда и изгледа Бягащ като вятъра, очаквайки отговора му.
    Бягащ като вятъра и Трепетликата бяха прекарали цялата нощ в изработване на план. Той го премисли още веднъж, търсейки някое слабо място. Най-накрая плесна с ръце по коленете си и обяви:
     — Трябва да се разделим.
     — И да загубим численото си превъзходство? — Огненият заек поклати глава. — Това е лудост!
    Бягащ като вятъра се усмихна.
     — Не мисля, че имаме друг избор. — Помълча за миг и добави. — Струва ми се, че знам как можем да намалим риска.
    Един мъж се изсмя и се тупна по корема с юмрук.
     — Хич не съм изненадан. Да чуем.
    Бягащ като вятъра изпъна пръсти и смръщи замислено вежди.
     — Един мъж, мисля, че ти трябва да вземеш две десетки от нашите воини. Насочи се на запад към реката на Дивата кокошка. Койотски косъм може да тръгне на изток. Ако всеки от вас успее да нападне изненадващо лагерите по пътя си, ще ги превземете. Вижте колко лесно побеждавахме досега. Почти не оказаха съпротива.
     — А какво ще правим с жените? — поиска да узнае Огненият заек.
     — Нищо. — Бягащ като вятъра се усмихна самодоволно. — Жените не са проблем. За разлика от нашите жени те не вземат участие в битките. Проблемът е какво да правим с мъжете. Те могат да се обединят и да ни нападнат. Не бих искал да губим воините си. Ще трябва да бъдем силни през зимата, в случай че Кухите флейти прехвърлят Страничните планини.
     — Значи да избиваме само мъжете? — запита Един мъж. — И да оставяме жените живи?
    Бягащ като вятъра кимна.
     — Какво си мислиш, че могат да направят? Да напуснат лагерите си? Може би. Но кой го е грижа? Нали трябва да преживеят някак зимата. Някои ще се опитат да стигнат до най-близкия техен лагер веднага щом си заминете. Ще трябва да се придвижвате бързо, но мъжете тичат по-бързо от жените. Успеем ли да ги изненадаме, ще успеем да превземем повечето лагери.
     — Някои от мъжете ще избягат — напомни му Гореща мазнина. — Няма начин да избият всички. Все някой някъде ще забележи бойните ни отряди.
    Бягащ като вятъра разпери ръце:
     — Но ако успеем да ги обезкървим, да ги отслабим, какво могат да направят няколко мъже? Да предположим, че около четири пъти по десет от техните воини се съберат и решат да ни нападнат? Какви са шансовете им?
     — Малки — изсумтя Гореща мазнина.
    Бягащ като вятъра сведе поглед към земята.
     — Надявам се на нещо друго. Когато слуховете за нас се разпространят, Земните хора ще научат, че сме превзели севрните им територии. Ще разберат, че сме избили много от техните воини и че никой не е успял да ни пусне кръв. Помислете как ще им се отразят тези новини. Те и без това вече смятат, че Силата им е пречупена заради онова, което Пелинов дух ни каза, че се е случило на Сборището им.
     — А ти какво мислиш? — запита го Гореща мазнина.
     — Мисля — и залагам на това, че повечето от тях ще предпочетат бягството. Защо да защитават онова, което вече е изгубено? Ако добре съм разбрал същността на тези Земни хора, те са по-загрижени за живота си, отколкото за честта си. Най-малкото мисълта, че ще изгинат, ще отслаби куража им, ако все пак решат да се изправят срещу нас.
     — А какво ще стане с другите две десетици наши воини? — запита Огнения заек. Какво ще правят те?
     — Те ще останат с мен. Ще трябва да охраняваме главния си лагер. Не знаем кой идва зад нас. Изпратил съм най-добрите ни съгледвачи назад, но не искам някой да ни изненада неподготвени.
     — А ако Кухите флейти се появят край Лошата вода или край реката на Духовете? Да не би да искаш да ги посрещнеш само с две десетици воини?
    Бягащ като вятъра поклати глава.
     — Ако се появят, ще изпратя някого на върха на Зелената планина. Това е най-високата точка по тези земи. Според думите на пленниците, ако запалим там огън, ще се вижда от всички страни в долината на Червената глина. Ако някоя нощ съзрете там голям огън, ще ми се притечете на помощ. През деня пък сигурно ще можете да видите дима от огъня. Само трябва да бъдете бдителни. Докато Кухите флейти стигнат дотук, по-голямата част от главните ни сили ще се събере отново.
    Черна луна кимна; в очите му се четеше уважение.
     — Така ние ще знаем къде са, но те няма да знаят къде сме ние.
     — Точно така — усмихна се Бягащ като вятъра. — А ето и още нещо, което трябва да обмислим. Когато Кухите флейти се появят, ние вече ще сме завзели много от лагерите на Земните хора и всичките им жени ще са останали без мъже. Можем да изпратим някого при Кухите флейти и да им направим подарък… точно така, подарък — да им отстъпим част от територията и жените. По Силата на Търговията те ще трябва да ни дадат нещо в замяна. Помислете си. Какво биха могли да ни дадат?
    Черна луна нададе възторжен възглас и плесна с ръце:
     — Какво_ биха могли_ да ни дадат? Няма да посмеят да ни нападнат — не и след като ще ни бъдат толкова задължени! — По лицето му се изписа израз на страхопочитание. — В името на Гръмовната птица, никой досега не е правил подарък, който да е задължил цял клан! Семейства да, но клан?
    Бягащ като вятъра огледа лицата на присъстващите, които постепенно започнаха да проумяват идеята му. Дори и Огнения заек се бе ухилил широко.
     — Утре сутрин — каза Черна луна. — Тогава ще трябва да се разделим.
    Разговорът продължи още малко и Един мъж си тръгна, последван от Огнения заек. Бягащ като вятъра се изправи и се протегна, след което подаде ръка на Трепетликата.
    Излязоха навън; вече се бе стъмнило. Той погледна назад към Зелената планина, извисяваща се на север.
     — Мисля, че ще стане.
    Тя пое ръката му.
     — Планът е добър. И съм почти сигурна, че Земните хора ще избягат, вместо да се бият. Такава им е природата. Не са родени за воини.
    Той кимна и повдигна брадичката и, взирайки се в дълбоките и тъмни очи.
     — Вече не си спомням да съм правил нещо без твоя помощ. Започвам да мисля, че никой не може да ни излезе насреща.
    Тя се засмя весело и щастливо.
     — Не мисля, че изобщо някой ще се опита!
    Кучетата в другия край на лагера залаяха и хората започнаха да поздравяват някого.
    Бягащ като вятъра и Трепетликата се отправиха към мястото, откъдето идваха звуците, и видяха уморения от пътя Охлюва черупка, който влизаше задъхано в лагера. Тялото и препаската му бяха покрити със спечена коричка прахоляк, набраздена от струйки пот, но той стискаше оръжията си, та чак кокалчетата на ръцете му бяха побелели. Краката му бяха покрити с кръстосани драскотини от пелиновите храсти. Охлювите черупки, татуирани по бузите му, изпъкваха върху тъмната му, зачервила се от бягането кожа. Той срещна изпитателния поглед на Бягащ като вятъра и кимна, мъчейки се да си поеме дъх.
     — Изглежда доста си потичал — каза неловко Бягащ като вятъра. Стомахът му се разбунтува от някакво лошо предчувствие. Трепетликата бе преплела пръсти с неговите. Сега тя стисна здраво ръката му.
     — Така е. — Охлюва черупка закрачи напред-назад, за да се поуспокои и да си поеме дъх.
     — Кухите флейти ли? — запита Бягащ като вятъра.
    Воинът пое меха с вода, който му предложи Един мъж и отпи голяма глътка, преди да поклати отрицателно глава.
     — Не, Бягащ като вятъра. Видях един мъж и една жена.
    Един мъж извика изненадано:
     — Бягал си през целия път дотук само защото си видял мъж и жена?
    Охлюва черупка присви очи:
     — Сметнах, че Гореща мазнина би искал да научи, че насам идва могъща Съногадателка. Видях как тя повика при себе си животните. Казвам ви, двамата вървяха, заобиколени от птици, антилопи и койоти. Даже един орел се спусна и закръжи над главите им.
    Бягащ като вятъра потърка замислено брадичката си.
     — Духовни хора? Бяха ли облечени в дрехи на Земните хора?
     — Само мъжът. Жената бе облечена като член на Вълчето племе — с кожени гащи и къса риза. Намират се ей там. — Той врътна глава на север. — Може би на един ден път оттук. Идват право насам.
    Бягащ като вятъра пое дълбоко дъх.
     — Може би е най-добре да идем да видим какво ще каже Гореща мазнина.
     — А утре? — запита Трепетликата.
    Бягащ като вятъра отвърна:
     — Ако тя е истинска Съногадателка, Гореща мазнина ще ни бъде от полза много повече, отколкото всичките ни воини.
    Пръстите на страха обвиха здраво сърцето му.
* * *
     — За последен път те питам. — Храбър мъж се усмихна на вързания воин от клана Черно острие. — Къде се намира кланът ти? Къде са Бягащ като вятъра и жена му?
    Раненият воин го изгледа с каменно лице. Зъбите му си останаха здраво стиснати, а мускулчетата по потните му челюсти бяха изпъкнали.
    Храбър мъж въздъхна и огледа Строшените камъни, които наблюдаваха с интерес всичко. Пясъчните хълмове зад тях, осеяни с пелинови храсти и маслодайни дървета, трептяха от маранята. Планините на запад сякаш плуваха в сребристо сияние.
    Храбър мъж наклоно глава и изгледа мъжа. Една ужасна рана от копие бе обезкървила подутия му крак, а по кожата му имаше засъхнали струйки кръв. Докато го бяха влачили насам, раната се бе замърсила с пясък и прах.
     — Сложете краката му в огъня — нареди той и го изгледа за последен път. — Или ще ми кажеш?
    Черното острие затвори очи.
     — Направете го — каза Храбър мъж на Летящия ястреб.
    Двама воини сграбчиха мятащия се пленник и го завлякоха до димящите въглени, останали от нощния огън. Дългата кост хвърли още храсти върху жаравата и се наведе, за да ги разпали с духане.
    Воинът изпищя, когато завряха краката му в пламъците. Мокасините му започнаха да димят и да се сбръчкват, когато пламъците зализаха кожата. Той подскочи и от дробовете му се изтръгна ужасен крясък.
     — Къде са? — прогърмя Храбър мъж, изкуцука до мъжа и впери поглед в изцъклените му очи. — Къде?
    Воинът се разкашля задавено, сгърчил лице в болезнена гримаса. Дългата кост и Петте копия отново мушнаха краката му в пламъците и по челото му изби пот. Той зарита обезумял, разпръсквайки въглените.
     — На юг! — изкрещя воинът. — В името на Гръмовната птица, стига!
    Храбър мъж направи знак и хората му дръпнаха пленника по-далеч от огъня.
     — Къде на юг? — наведе се над него Храбър мъж, втренчен в лицето му.
    Черното острие се гърчеше на пясъка и хлипаше:
     — На юг от Зелената планина. В долината на Червената глина. На два дни път оттук. — След това въздъхна и потрепери от изгарящата болка.
    Храбър мъж се изправи.
     — Значи отвъд Зелената планина. — Обходи с поглед южния хоризонт, забелязвайки заоблените гранитни върхове, които скриваха гледката. На два дни път? Неговият лагер заради старците и децата щеше да вземе разстоянието за четири.
     — Вдигайте лагера!
    Отправи се към палатката си, а Бяла врана вървеше до него.
     — А воинът на Черните острия?
     — Оставете го както е вързан.
    Черните и очи срещнаха неговите за момент и тя кимна.
    С инфектирана рана и опечени крака вързаният нямаше да изкара и един ден. Койотите щяха да го довършат. Дори и Бяла врана потръпваше при тази мисъл.
* * *
    Навън изпищя жена.
    Бягащ като вятъра скочи на крака, шмугна се под покривалото на палатката си и изтича навън в сивата утринна светлина. Трепетликата се изтърколи от завивките, нахлузи роклята през главата си и го последва. Тук и там мъжете надничаха от палатките си и се озъртаха наоколо.
    Лагерът изглеждаше спокоен. От огнищата се издигаха струйки дим. Птиците в пелиновите храсти посрещаха зората с песни. Заоблените пръстени колиби в лагера на Маслодайното дърво се бяха прихлупили, очаквайки утрото. Във въздуха се носеше прохладното ухание на пелин и детелина, както и сладкият мирис на пръстта.
    Сивото зайче влезе тичешком в лагера, притиснала ръка до гърдите си, с потресено изражение на лицето.
    Бягащ като вятъра се обади:
     — Какво има?
    Той я сграбчи за раменете тъкмо когато щеше да профучи покрай него; тя цялата трепереше.
     — Гореща мазнина — прошепна тя. — Там… в пелиновите храсти. Мъртъв е.
     — Какво? — Трепетликата я хвана за рамото; по изящното и лице бе изписана изненада.
    Бягащ като вятъра хвърли разтревожен поглед на Трепетликата и нареди:
     — Покажи ми.
    Сивото зайче потрепери и поклати глава.
     — Сиво зайче? — Трепетликата я хвана за ръката. — Ела. Аз ще бъда до теб. Той ми е дядо. Може би просто е пуснал душата си да лети. Може би…
    Хората бяха почнали да се трупат около тях, шепнейки си разтревожено един на друг.
    Двете жени се отправиха към пелиновите храсти заедно с Бягащ като вятъра. Той забеляза пребледнялото лице на Трепетликата. Сърцето му бе свито. Гореща мазнина? Мъртъв? Той поклати невярващо глава.
    Сивото зайче спря, пое дълбоко дъх и застина.
    Гореща мазнина лежеше по лице върху меката песъчлива почва в подножието на плоския хълм, който засланяше лагера. Пелиновите храсти около него бяха високи до коленете и сребристозеленият им цвят рязко контрастираше със златисто-кафявите дрехи на Човека с летяща душа.
    Трепетликата издаде дълбок гърлен стон и Бягащ като вятъра я прегърна. Раменете и се затресоха. Изплашените очи на Сивото зайче отразяваха паниката, която обзе шумящата тълпа.
    Хората се скупчиха около тях, за да видят тялото. Бягащ като вятъра потупа Трепетликата по гърба, а след това я пусна, за да се наведе и огледа тялото на Гореща мазнина. Темето на стареца бе пробито.
    Бягащ като вятъра подтисна желанието си да изкрещи мъката си на небесата. Тази купчина безжизнена плът първа му бе предложила топла приятелска ръка и дружбата им бе станала скъпа и за двамата. Още едно топло приятелско чувство бе изтръгнато от душата му — като пелинов храст, изтръгнат от изсъхнала земя: „Аз те обикнах, стари приятелю. А сега и ти си отиде.“
    Препаската на Гореща мазнина бе развързана, сякаш бе клекнал да се облекчи. Бягащ като вятъра се извърна, но видя единствено разбъркани следи — утъпкани от хората, скупчили се около тях. Той огледа внимателно земята. От другата страна на пелиновите храсти намери два отпечатъка върху твърдата почва — сякаш някой се бе вдигнал на пръсти, за да нанесе удара.
     — Кой ли го е направил? — запита Трепетликата с напрегнат глас.
     — Син вятър! Огледай наоколо за следи. Бързо, преди да сме изпотъпкали всичко. — Бягащ като вятъра посочи. — Останалите не мърдайте от мястото си, докато не огледаме.
    Синият вятър кимна и се отдели от тълпата.
    Бягащ като вятъра се опита да сподави мъката си и да размисли трезво.
     — Някой да е чул нещо? Или да е видял нещо?
    Хората се спогледаха неспокойно и поклатиха глави.
     — Имаме много неприятели — напомни Черна луна, пристъпи напред и се наведе. В очите му заблестя тъга.
     — Може да сме изпуснали някой от воините на Земните хора. А може да е била и някоя от пленничките.
    Бягащ като вятъра пое дъх през зъби.
     — Снощи той вечеря с нас. Сигурно се е случило малко след това.
    Трепетликата коленичи, мъчейки се да сподави сълзите си. Без да обръща внимание на кръвта, тя нежно положи главата на своя дядо в скута си.
    Младият мъж се наведе и попипа съсирената тъмночервена локва върху пясъка. След това докосна тялото на стареца — то бе леденостудено.
     — Който и да е бил, е изчезнал отдавна. Но това не значи, че няма да се върне. За известно време ще трябва да бъдем нащрек през нощта и да се пазим по-добре.
     — Да убиеш Човек с летяща душа? — Сивото зайче поклати глава. — Надявам се, че този, който го е направил, е готов да посрещне гнева на Гръмовната птица. Душата на Гореща мазнина ще се върне за него.
    Сред хората се надигна гневен ропот.
    Бягащ като вятъра си припомни деня, в който се бе изправил пред Един мъж… деня, в който Гореща мазнина бе говорил за пръв път с него. Колко нощи след това бяха разговаряли със стария Човек с летяща душа, бяха се смели и споделяли тайните на душите си?
    Той се изправи и махна рязко с ръка.
     — Охлюва черупка, вземи няколко човека и се разгърнете около лагера. Удвоете постовете по хълмовете.
* * *
    Тиха вода засенчи очи и се загледа надолу към равнините. Дори оттук виждаше ленивите димни спирали, издигащи се от лагера на Маслодайното дърво — повече огньове, отколкото би запалил целият клан на Нощна сянка. Той хвърли поглед към плоския хълм, който хвърляше дълга сянка върху лагера. Ивиците бяла пръст, разделени от пясъчникови скали, блестяха на утринната светлина, а пелиновите храсти и детелината бяха осеяли склоновете за най-подходящото място за поставяне на часови. И ако те бяха там…
    Сърцето му се сви от безпокойство.
     — Насам — каза той на Бяла пепел, посочвайки един осеян с пелинови храсти конусовиден хълм точно пред тях. Върхът на ниската могила, изглежда, бе от бяла глина и пръснати кварцови камъчета.
     — И после какво? — попита жената, бързайки след него. Непослушко припкаше отзад.
     — Сънувай. Сънувай животните. Трябва да го направиш.
     — Но защо?
     — Тези там долу не са Земни хора. Ще трябва да ги накараме да си помислят, че притежаваме по-голяма Сила, отколкото изглежда на пръв поглед.
    Задъхани, те достигнаха върха на хълма и погледнаха надолу към равнината. Тиха вода видя как няколко фигури се насочват към тях в лек тръс.
     — Сънувай, Бяла пепел! Сънувай както никога досега!
    Бяла пепел се отпусна върху пясъка и сложи ръце в скута си. Преглътна с усилие и затвори очи.
    Младият мъж седна до нея и започна да пее. Той се съсредоточи, опитвайки се да не обръща внимание на страха, който пулсираше с всеки удар на сърцето му.
    Вързопът се впи в раменете му, натежавайки. Тръсна глава и запя по-високо.
    Челото на Бяла пепел лъсна от пот. Сега вече воините се виждаха ясно, тичащи по обраслия с пелинови храсти склон към тях. Колко ли време им оставаше?
     — Вълчи съногадателю? — прошепна тя, мъчейки се да сподави обзелото я отчаяние. — Помогни ми. Трябва да призова животните.
    Тежестта на вързопа на Тиха вода теглеше неумолимо раменете му надолу: „Ако не престана да я усещам, някое копие ще ме прониже.“ Той прочисти съзнанието си, пеейки равномерно, стремейки се гласът му да остане спокоен.
    Тежестта на вързопа сякаш се увеличаваше още повече… И изведнъж се сети:_ това бе от Вълчия Талисман!_
    Изхлузи вързопа от раменете си и развърза ремъците с трескава бързина. Сграбчи Талисмана и през ръката му премина мълния от Сила. Самият въздух сякаш завибрира и Бяла пепел се поуспокои; известна част от отчаянието изчезна от напрегнатото и лице.
    Воините под тях ги посочиха и закрещяха.
    Тиха вода долови мига, в който жената се докосна до Върховното цяло. Вълчият Талисман се изпълни с такава неудържима Сила, че той едва не го изпусна. Усещаше невидимите нишки на Талисмана да се протягат към Бяла пепел.
    Един черен вълк се приближи по криволичещата пътека между бледозелените храсталаци. Той се взря в жената с блестящи жълти очи — сякаш чакаше нещо. В небето се разнесе крясък на орел. Сърцето на Тиха вода подскочи, когато вълкът дойде и застана между него и Бяла пепел; беше толкова близо, че той усещаше как муцуната на животното се трие в кожените му панталони. Една чучулига кацна на главата на Бяла пепел и заизвива трели във въздуха. От храстите изпълзя язовец, който засумтя тихо. Върховното цяло пулсираше.
    Душата на Тиха вода се изпълни с екстаз.
    Воините спряха на няколко хвърлея копие и впериха изумени очи в тях.
    „Говори с тях!“ — Заповедта засия в душата на Тиха вода.
     — Бяла пепел? — каза той бързо. — Кажи им, че идваме с мир.
    Един от воините се приготви да метне копието си.
     — Бяла пепел! Аз не говоря езика им!
    Тя се отърси от Съня и животните побягнаха, пръсвайки се из храстите или политайки към тюркоазеното небе. Воините под тях закрещяха и закриха главите си, за да се предпазят от разлетелите се птици. Един от тях падна на земята и поде молитвени Песни към Гръмовната птица.
     — Какво? Какво каза?
     — Кажи им, че им носим Съня. Че няма да им сторим нищо лошо.
    Гласът и звънливо заговори на езика на Слънчевите хора и воините се спогледаха неспокойно.
    Тогава водачът им тръгна към тях, изкачвайки предпазливо склона, приготвил копие в атлатъла си. Хората му го последваха с нервни крачки. Тиха вода усети как Бяла пепел се стяга, докато воинът приближаваше. Когато стигна на не повече от десет крачки от тях, той се спря с изумено изражение на лицето. Мъжът бе млад и красив, с гъвкава и силна походка. Косата му бе сплетена на кок. Три черни линии бяха татуирани на челото му. Устните му се отвориха и промълвиха:
     — Бяла пепел?
    Тиха вода разпозна името и на езика на Слънчевите хора. Той се извърна към нея и видя, че тя се взираше в младия воин с отворена от изумление уста.
* * *
     — Бягащ като вятъра? — прошепна Бяла пепел. Недоверието и се примеси с витаещите в съзнанието и фрагменти от Съня. Тя примигна и потърка лицето си. Дали това бе истина? Или Върховното цяло и пращаше ново видение?
    Той пристъпи към нея; беше по-възмъжал, отколкото го помнеше. Заякнал. Тя плъзна поглед по познатите черти на лицето му, озарени от ярката светлина. Сърцето и спря да бие, виждайки удивлението в очите му.
     — Бяла пепел…_ ти си жива!_
    Тя се изправи неуверено на крака и изчака Тиха вода да застане до нея, преди да направи крачка напред и да прегърне Бягащ като вятъра. Той я прегърна също тъй силно, както го бе направил онази нощ над лагера на клана Бяла глина.
     — Мислех, че си загинала — прошепна той в косата и. — Бях изгубил всяка надежда.
    Непослушко излая и заръмжа зад нея.
     — Бяла пепел? — обади се неуверени Тиха вода. — Кой е този мъж?
    Тя се отдръпна от Бягащ като вятъра, примигвайки за да задържи сълзите, замъглили зрението и.
     — Тиха вода, това е Бягащ като вятъра.
    Той притисна Вълчия Талисман до гърдите си и изгледа любопитно воина.
    Лицето на Бягащ като вятъра се изопна.
     — Какво правиш тук? Защо тези животни те бяха наобиколили? Какво става?
    Бяла пепел затвори очи, опитвайки се отчаяно да се отърси от безметежността на Върховното цяло, за да може да разсъждава трезво.
     — Това Черни острия ли са?
     — Точно така.
    Тя кимна и душата и се изпълни с облекчение._ Поне не трябва да се бори с храбър мъж._
     — Да отидем в лагера ви, Бягащ като вятъра. Трябва да поговорим за много неща, а времето е малко.
     — А този човек? — запита той с глас, който режеше като току що отчупен обсидиан.
    Бяла пепел видя как спътникът и се стегна и плоското му лице се изопна.
     — Той е Пазителят на Вълчия Талисман. — Хвърли поглед на Бягащ като вятъра, след това се обърна и протегна ръка на Тиха вода. Той притисна Вълчия Талисман към гърдите си със сакатата си ръка и пристъпи напред да я поеме.
     — Освен това той е… моят съпруг.

13.

    „Моят съпруг!“ Думите опариха Бягащ като вятъра като горещи въглени. Той се извърна с напрегнати мускули и погледна Охлюва черупка.
     — Върни се в лагера. Нареди да приготвят храна. Трябва да свикаме съвета.
     — А този Земен човек? — Воинът хвърли неспокоен поглед към Тиха вода.
     — Той ще дойде с нас… засега.
    Охлюва черупка кимна, но си личеше, че безпокойството пълзи като гъмжило насекоми под кожата му.
    Бягащ като вятъра се извърна към Бяла пепел и видя объркването в очите и. Сетне отново хвърли изпитателен поглед на Земния човек. Едната му ръка бе искривена и, изглежда, не можеше да си служи с нея. Мъжът бе тантурест, а лицето му извикваше представа за настъпено бизонско лайно. Единствено в очите му Бягащ като вятъра забеляза нещо по-специално. Те разкриваха душа, която бе прекалено добра за този свят.
    „Какво чак толкова е видяла в него? Та той е… той е…“ Бягащ като вятъра поклати глава и изгледа сърдито мъжа.
    Бяла пепел заговори на Тиха вода на неразбираемия език на Земните хора. Той прибра кожения предмет обратно във вързопа. Противното му куче на черни и бели петна вдигна глава и наостри уши.
    Бягащ като вятъра се обърна. „Ще се омъжа за теб. Ще стана твоя жена.“ — Той измърмори презрително под носа си.
     — Значи Черните острия са завзели всички южни територии? — запита го тя, подтичвайки, за да върви в крак с него. Звучният и глас накара душата му да изтръпне.
     — Нали казах, че ще дойда да те взема, преди да падне първият сняг.
    За момент тя продължи да върви мълчаливо.
     — Нещата се промениха.
     — Да, виждам — отвърна саркастично той.
    Тя положи длан върху ръката му.
     — Виждаш, но дали разбираш?
    Погледна тънките и пръсти, обхванали изпъкналите му мускули, а после впери поглед в очите и… и светът изведнъж се завъртя — сякаш душата му бе изложена на показ. Преглътна и поклати глава. Нещо го караше да бъде нащрек.
     — Какво те…
     — Променил си се, Бягащ като вятъра. Възмъжал си. Но аз виждам душата ти, гнева, притаен в нея, и болката, на която той скоро ще отстъпи място. — Зарея поглед към лагера с усмивка, в която се бореха радост и горчивина. — Толкова неща ми се случиха, след като ти напусна клана Бяла глина.
     — С него ли? — запита Бягащ като вятъра, кимвайки към Тиха вода, който вървеше неспокойно зад тях.
    Бяла пепел разбра какво се крие във въпроса и отвърна отсечено:
     — Да. Той неведнъж спасява живота ми — и дори се изправи срещу Храбър мъж и неговите Строшени камъни.
     — Този ли? — Младият мъж се изсмя. — Та той изглежда така, сякаш е готов да избяга, ако някой заек изскочи пред него.
    Красивото и лице стана толкова тъжно, че през душата му премина тръпка. Някакво призрачно присъствие на Силата витаеше във въздуха около нея. Неволно се дръпна по-настрани. „Чувствам, че тя знае повече неща от мен — вижда неща, които аз не мога да видя. Бяла пепел, моя Бяла пепел… какво е станало с теб?“
    Той се овладя.
     — Търсих те навсякъде. В лагерите Трите устия, Лоша вода — на всяко място, за което можах да се сетя. Какво се случи с теб?
     — Племето на вълка изби клана Бяла глина. Аз избягах.
     — Знам. Пелинов дух е при нас.
    Вестта обаче не предизвика у нея неописуемата радост, която бе очаквал. Вместо това тя просто прие думите му с разбиращо кимване. Той я погледна с крайчеца на окото си: „Какво ти е, Бяла пепел? Да не би този грозен Земен човек да те е омагьосал? Това ли е? Значи е магьосник?“
    Той потрепери. Тъкмо тази сутрин бяха положили тялото на Гореща мазнина на едно възвишение и бяха изпратили с Песни душата му при Гръмовната птица.
    Младата жена въздъхна уморено и каза:
     — Знаеш ли, че Храбър мъж е смазал Вълчето племе и че сега се намира в тази долина?
    Бягащ като вятъра си пое рязко дъх:
     — Какво?
     — Да, дори си мислех, че ще се натъкнем на него, преди да те открием. Станал е Човек с летяща душа на Строшените камъни — и при това Могъщ.
     — Строшени камъни? Тук? — Огледа обраслите с пелин хълмове, търсейки някакво движение. Не видя нищо друго освен полюшващите се от вятъра храсти и едно подскачащо зайче.
    Тя изглеждаше унесена във виденията, витаещи в съзнанието и.
     — Той идва насам, и то доста бързо.
    „А аз току що отпратих три четвърти от воините си в различни посоки!“ — помисли си младият мъж.
    Жената продължи да върви без да забележи, че той е спрял.
    Бягащ като вятъра се втурна след нея.
     — А видели ли сте Кухите флейти?
     — Не и тук. Но не бих се изненадала да ги видя. Спиралата се променя.
     — Каква Спирала?
    Тя го погледна сякаш бе малко дете, на което трябва да се обяснява всяко нещо.
     — Трябва да върна Спиралата в руслото и, Бягащ като вятъра. Затова и Силата ме изпрати при теб. Слънчевите хора трябва да станат част от Съня на Първия човек. Ако това не стане, Спиралата ще се измени и Храбър мъж ще сътвори новото бъдеще. Би ли искал да живееш в свят, сътворен от него?
    Той извърна подозрително поглед назад към Тиха вода. Мъжът намести вързопа на гърба си по-високо и продължи да се тътри неотменно зад Бяла пепел, но изглеждаше така, сякаш току-що бе умряла майка му.
    Бягащ като вятъра продължи да върви мълчаливо. Твърде много неща му се бяха струпали на главата. Първо убийството на Гореща мазнина — скръбта дори все още не го бе обзела напълно. След това появяването на Бяла пепел. Строшените камъни? Храбър мъж? Сънища? Ами Трепетликата… Гръмовна птицо, какво щеше да каже пък на нея? Сърцето и и без това бе сломено от смъртта на дядо и. Продължи напред със стиснати юмруци; постепенно приближаваха лагера._ За твърде много неща трябваше да мисли едновременно. Проклятие, твърде много!_
     — А какво ще стане с нас двамата? — запита я той, търсейки някакъв изход.
     — С нас? — Тя примигна учудено. — Аз винаги ще те обичам, Бягащ като вятъра.
    Объркването му стана още по-голямо. Трепетликата бе казала, че няма да им пречи.
     — Ами този Земен човек?
    Тя наклони озадачено глава:
     — Той е Пазителят на Вълчия Талисман. И мой съпруг.
     — Чакай малко. — Направи отчаян жест. — Нали току що каза, че винаги ще ме обичаш.
     — Така е.
     — Но този Тиха вода ти е съпруг?
    Тя кимна:
     — Разбира се.
    Младият мъж изръмжа през стиснати зъби:
     — Нека да си изясним нещо. Нямам намерение да те деля с никого. Не зная каква магия ти е направил, но ще я унищожа._ Той_ няма да живее в нашето жилище. Всъщност по-добре ще е за него…
    Положи длан върху ръката му.
     — Не мога да те обичам по този начин.
     — Бяла пепел — вдигна безпомощно ръце, — не те разбирам. Какви ги приказваш?
     — Ти си пленник на илюзията, Бягащ като вятъра. — Тя се намръщи. — Но това е естествено. Аз трябва да сътворя чрез Съня ново бъдеще за Слънчевите хора.
    В края на лагера започнаха да се скупчват хора, гледайки как те се приближават през високите до кръста храсти.
    Трепетликата излезе най-отпред; слънцето блестеше в дългата и коса, хвърляйки отблясъци от костените топчета, завързани за ресните по подгъва на роклята и. Тя застана вцепенено, оглеждайки чужденците, а после се вгледа в лицето на Бягащ като вятъра с изпълнени с тъга очи. Хората зад нея си шушукаха уплашено за магьосничество, заклинания и Духовни животни.
     — Бягащ като вятъра? — Разтревоженият глас на Трепетликата накара душата му да се свие. Спря пред нея; сърцето му се късаше. Притисна дланите му към гърдите си.
     — Какво има? Кои са тези хора?
    С пресеклив глас Бягащ като вятъра отвърна:
     — Това е Бяла пепел.
    Очите на Трепетликата се разшириха и тя се взря в него, търсейки някаква подкрепа. Душата на Бягащ като вятъра се бе вдървила, бе станала безчувствена. Той продължаваше да я гледа безпомощно и в очите и се появи мъчително разбиране. Погледът и стана празен и тя пусна ръцете му.
    Тогава младата жена се обърна към Бяла пепел, но си личеше, че едва запазва самообладание:
     — Добре дошли при Черните острия. — С тези думи тя се обърна бързо и си проби път през зяпналите от изумление хора.
    Бягащ като вятъра затвори очи.
    Пелинов дух излезе пред хората и направи предпазлива крачка напред, вдигнал колебливо ръце:
     — Бяла пепел?
     — Здравей, татко. — тя изтича напред и го прегърна. — Толкова ми липсваше.
    Бягащ като вятъра се опита да овладее своя разбунтувал се стомах. Какво бе станало с живота му? Измъченият поглед на трепетликата бе прогорил рана в душата му. Денят сякаш посивя.
    Гласът на Черна луна се издигна над бъбренето на тълпата:
     — Ти ли си жената, която призовава животните?
    Напълно объркан, Бягащ като вятъра видя как Бяла пепел пусна Пелинов дух и застана пред вожда на клана.
     — Да, аз ги призовавам. Ти ли си Черна луна? Аз съм Бяла пепел от клана Бяла глина. — Тя посочи към Пелинов дух. — Този човек е баща ми. Двамата със съпруга ми бихме искали да ни приемете в клана.
    Черна луна поклати бавно глава:
     — Този човек, Пелинов дух, е Бяла глина. Той не принадлежи към клана ни.
    Тя се извърна и Бягащ като вятъра отвори уста, клатейки отчаяно глава._ „Само това не! Не би могла да го стори! Не и след всичко, което аз…“_
    Думите и се стовариха като чук отгоре му:
     — Тогава съпругът ми и аз искаме да ни приемете, защото този човек, Бягащ като вятъра, ми е братовчед. Той ми каза, че вече е Черно острие.
     — Не — прошепна младият мъж, залитайки напред. — Какво правиш? Нали знаеш защо дойдох при Черните острия! — Думите заседнаха в гърлото му и той протегна умолително ръце.
     — Вярно ли е, че ти е братовчедка? — запита го Черна луна. — Ако наистина е дъщеря на Пелинов дух, а той ти е чичо, значи това е истина.
     — Бяла пепел! — произнесе умолително Бягащ като вятъра. — Защо правиш това?
    Пристъпи към него и погали страната му с топли пръсти.
     — Защото аз трябва да Сънувам, Бягащ като вятъра. Иначе Спиралата ще се измени. Храбър мъж ще победи, ако не се изправя пред него.
    Челюстта му потрепери при докосването и.
     — Искаш ли да се отречеш от нея? — запита Черна луна.
    Умът на Бягащ като вятъра бе празен. В настъпилото мълчание се обади Пелинов дух:
     — Черна луна? Ще послуша ли кланът съвета на Пелинов дух?
    Черна луна кимна:
     — Ти винаги имаш право на глас при нас.
    Пелинов дух подпря ръце на хълбоците си и вдигна глава:
     — Гледам Бяла пепел и виждам жена, която почти не познавам. Преди години Силата ме отведе при Земните хора, за да я открадна. Знам как изглеждат хората, които притежават Силата. Виждам я и в нейните очи. Тя говори за някакъв Сън. Тази сутрин положихме тялото на нашия Човек с летяща душа на възвишението и изпратихме душата му с Песни в небесата при Гръмовната птица.
    Огледа замислено насъбралите се хора.
     — Не познавам законите на Силата, но Човекът с летяща душа ни бе отнет. Сега идва друг. Всички чухме разказа на воините. Чухме думите на Охлюва черупка, на когото всички вярват. Бяла пепел и нейният съпруг са повикали животните при себе си. Едва когато воините са пристигнали, те са се разбягали. Може би Черните острия трябва да изпълнят молбата и. — Хвърли извинителен поглед на Бягащ като вятъра и добави: — Аз казах.
     — Бягащ като вятъра? — запита отново Черна луна.
    Младият мъж облиза пресъхналите си устни, опитвайки се да прецени какво ще бъде правилното решение. Обърна се към Бяла пепел, взирайки се в блестящите и очи.
     — Значи не искаш да бъдеш… моя жена?
    Тя леко положи длани на раменете му.
     — Бягащ като вятъра, не мога. Трябва да Сънувам. Иначе всичко ще бъде загубено.
    Душата му пищеше, докато произнасяше:
     — Тя е моя братовчедка. — След това си проби път през насъбралото се множество, без да обръща внимание на насочените към него погледи. Нещастен и посърнал, той се отдалечи от лагера.

    Тиха вода забеляза мъката по лицето на Бягащ като вятъра и разбра до какво решение се е стигнало. Вместо обаче да се почувства облекчен, той се натъжи от болката на воина.
    Заради Бяла пепел младият мъж бе напуснал клана Бяла глина. Сега всичко, което бе постигнал заради нея, се бе сгромолясало с трясък.
    Бяла пепел продължаваше да говори на езика на Слънчевите хора. Тиха вода забеляза как лицата на хората стават все по-угрижени. И кой ли бе този широкоплещест воин с петте кръга, татуирани на челото му? Тя го прегърна сякаш бяха близки приятели.
     — Мислиш ли, че трябва да си плюем на петите? — попита той Непослушко. Кучето наблюдаваше внимателно обикалящите наоколо лагерни кучета с настръхнала козина. От гърлото му излезе тихо ръмжене. — Ти го каза.
    Хората започнаха да се разпръскват, насочвайки се отново към лагера. Тиха вода гледаше да стои близо до Бяла пепел и непрекъснато я питаше какво става, но тя продължаваше да разговаря сериозно с едрия мъж, който, изглежда, бе вождът.
     — Ще има съвет — каза му мускулестият воин с татуираните на челото кръгове. Човекът огледа Тиха вода и добави: — Бяла пепел каза, че ти си нейният съпруг?
    Тиха вода усети как стомахът го присвива, когато впери поглед в суровите му очи. Кой ли бе този могъщ воин? Беше тъй широкоплещест, че сякаш можеше да преобърне цяла планина.
    Изведнъж осъзна напълно думите на мъжа: Бяла пепел го бе нарекла свой съпруг! Тиха вода наклони глава. Кой знае защо тази мисъл изобщо не му бе минала през ума. Усети някакво доволство, произнасяйки:
     — Да, тя ми е съпруга.
    Широкоплещестият воин го изгледа, сякаш виждаше пред себе си плесенясал бизонски бут, и го запита завалено:
     — Че какво е видяла в такъв грозен човек като тебе? Имаш само една ръка.
    Тиха вода се изпъна гордо. Проклятие, какво му влизаше това в работата?
     — Аз съм Пазителят на Вълчия Талисман. И съм закрилник на Съногадателката. — В изблик на вдъхновение, добави: — Ако имаш други въпроси, по-добре ги задай на Силата.
    Суровите очи на воина се присвиха, докато се првърнаха в тесни цепки.
     — Аз никога не разпитвам Силата. — Извъртя се и последва останалите, отправящи се към една голяма палатка. Покривалата и бяха навити нагоре за проветрение. В средата на лагера стърчаха самотни и осиротели глинените колиби на клана Маслодайно дърво.
    Тиха вода заподтичва отзад и запита воина:
     — Къде си научил езика на Земните хора? Добре го говориш.
    Мускулестият воин се изсмя; в смеха му имаше всичко друго освен дружелюбие.
     — Чудиш се защо някой пита какво е видяла Бяла пепел в теб? Аз имам това право, Земни човече. Научих езика на Земните хора от нея. Тя ми е дъщеря.
    Той спря и се вторачи в него:
     — Ти си Пелинов дух?
    Воинът кръстоса ръце и мускулите му се издуха. Той огледа Тиха вода със святкащите си очи.
     — Да, аз съм Пелинов дух.
     — Когато ни остане време, искам да поговоря с теб. Бяла пепел ми е разказвала много хубави неща за теб и Ярка луна.
    Враждебният поглед на Пелинов дух поомекна. Той примигна и сведе очи.
     — Може би по-късно, като седнем край огъня да вечеряме.
     — Тиха вода? — повика го Бяла пепел. — Ела, седни до мен.
    Той кимна почтително на Пелинов дух и тръгна напред.


     — Защо си дошла тук? — запита Черна луна, след като и последният от осмината водачи се бе настанил в палатката. Целият клан се бе скупчил отвън до подпорните пръти, напрягайки слух да чуе всяка дума. Въпреки горещината на обедното слънце хората се бяха притиснали един до друг, а някои бяха сложили върху главите си кожени парчета, за да им пазят сянка.
    Бяла пепел огледа палатката. Кожите бяха обработени с дим, докато станат тъмнокафяви. От южната страна бяха сложени постелите, а до тях имаше редица кожени мехове за готвене и каменни сечива. Изпод навитите покривала на палатката виждаше скупчилите се хора, чакащи с нетърпение отговора и. Дори и жежкият въздух бе притихнал.
    Тя седеше с кръстосани крака, изправен гръб и сгънати ръце. Тиха вода седеше до нея, наблюдавайки внимателно всичко с широко отворени очи. Вързопът с Вълчия Талисман лежеше в скута му. Младата жена каза:
     — Дойдох, за да сътворя ново бъдеще.
    Черна луна наклони глава:
     — Ново бъдеще? На нас не ни трябва ново бъдеще.
    Челото и се набръчка.
     — Вие просто не разбирате какво става. Всичко се разпада. Слънчевите хора са променили Спиралата.
     — А каква е тази Спирала? — Черна луна вдигна поглед към жена си Отстъпва място. Тя сви рамене.
     — Тя представлява живота. Всичко онова, което съществува и същевременно не съществува — отвърна Бяла пепел.
    Черна луна се размърда неспокойно.
     — Душата ти отлита ли до Лагера на мъртвите? Можеш ли да го правиш? Да призовеш Гръмовната птица?
    Споменът за полета се надигна в дъното на съзнанието и.
     — Летяла съм, слята в едно с Гръмовната птица. Тя е Първият човек и Вълчият съногадател. Ето на това дойдох да ви науча. Жената, която представляваше Бяла пепел, умря в реката на Сивия елен. Този мъж Тиха вода ме изтегли от ледените талази. Заедно тръгнахме да намерим Вълчия Талисман. Тиха вода се би с Човека с летяща душа на Строшените камъни Храбър мъж и после избягахме. Високо в Страничните планини Лечителят на Земните хора — Пеещите камъни — ме научи как да Сънувам. Вълчият Талисман ми показа пътя към Върховното цяло. С помощта на Съня трябва да се преборя с Храбър мъж, когато той дойде тук.
     — Строшените камъни идват насам? — запита Черна луна. — Той стрелна с поглед Охлюва черупка. Воинът поклати уплашено глава.
     — Да, идват — отвърна тя. — Ще бъдат тук след два дни. — Вдигна и двете си ръце и добави: — Ако не победя Храбър мъж, Сънят на Първия човек ще загине. Хармонията ще бъде безвъзвратно изгубена. Кланът Черни острия ще бъде избит. Храбър мъж ще намери Вълчия Талисман и ще промени Спиралата. Ще пленява животните в клетки, ще осакатява земята… аз трябва да сътворя новото бъдеще.
    Черна луна се наведе напред, стиснал зъби.
     — Колко са?
     — Идват с целия си клан.
    Наоколо се разнесе ропот.
     — Не можем да върнем воините си дотогава! — Охлюва черупка стовари юмрука си върху пръстения под. — Ще ни трябва цял ден да изкачим Зелената планина! А и колко ли ще отнеме на отрядите да…
     — Воините няма да помогнат в този случай. — Бяла пепел долавяше присъствието на Вълчия Талисман, увит във вързопа, който Тиха вода бе притиснал към корема си. — Този двубой ще се реши от Съногадателите. От Храбър мъж и от мен. Ние трябва да видим в Съня си бъдещето.
    Хората се размърдаха неспокойно.
     — Сама ли ще се изправиш срещу този Човек с летяща душа? — Черна луна чертаеше с юмруци кръгове в прахта.
     — Ще го посрещна заедно с Тиха вода.
     — А Тиха вода воин ли е? — запита недоверчиво Пелинов дух.
    Бяла пепел се обърна и погледна баща си, който бе клекнал зад нея.
     — Той е най-силният мъж, когото успя да открие Силата. Вълчият Талисман го призова, изпита го и на Тиха вода се падна честта да стане Пазител на Вълчия Талисман. — Тя положи топла длан на коляното на Тиха вода.
    Съпругът и я окуражи с поглед, макар и да не разбираше нищо от бъбренето на езика на Слънчевите хора.
     — А какъв е този Вълчи Талисман? Защо никога не съм чувал за него? — попита Черна луна.
     — Той бе Силата на Вълчето племе, преди Храбър мъж да го открадне. — Извърна се към Тиха вода и му каза: — Сънят ни започва. Те ще познаят Силата на Вълчия Талисман.
    Съпругът и стисна по-здраво вързопа. Взря се в очите и и отри ръка в панталона си, преди да развърже ремъците. Затвори очи и бръкна благоговейно вътре. Сред Черните острия се разнесе враждебен шепот.
    Бяла пепел пое дълбоко дъх, усетила как Силата на Вълчия Талисман се разстила из въздуха. Чувстваше как Силата пропълзява по ръката на Тиха вода, как разтваря душата му.
    Той извади Вълчия Талисман от вързопа и го вдигна. Всички в палатката на съвета притихнаха.
    Силата се опита да проникне и в душата на Бяла пепел, но тя я отблъсна, страхувайки се да не и се случи същото, което бе станало с Пеещите камъни. Опита се да се впие здраво в заобикалящия я свят, вдишвайки дълбоко горещия въздух с аромат на пелин. Започна да се съпротивлява с цялата си воля. По челото и изби пот; стисна зъби толкова силно, че челюстите и я заболяха._ Твърде близо! Твърде близо е!_
    Тиха вода заговори тихо, вдигайки Вълчия Талисман към безоблачното небе:
     — Вълчи Талисман, сега е време да използваш Силата си. Аз летях върху крилете на Гръмовната птица. Кажи и да ни прати знак… знак, че Гръмовната птица и Първият човек са едно и също.
    В далечината отекна гръмотевица, понасяйки се над притихналата земя.
    Сред насъбралото се множество избухнаха викове и ахкания и хората вдигнаха очи, взирайки се в ясното бледосиньо небе. Някои се затичаха през пясъците към хълмовете, за да огледат по-добре небесната шир.
     — Той призова Гръмовната птица — преведе Пелинов дух. — Това каза на езика на Земните хора!
    Бяла пепел въздъхна облекчено, когато Тиха вода прибра Талисмана във вързопа. Тя отпусна рамене и се прегърби; по лицето и се стичаше пот. Късчета от присъствието на Върховното цяло кръжаха в душата и, зовяха я, протягаха огнени златисти ръце…
    Пръстите на Тиха вода се сключиха около нейните.
     — Добре ли си? Какво стана?
    Тя преглътна с усилие и му се усмихна слабо.
     — Вълчият Талисман ме призова. Искаше да ме изпълни със своята Сила и копнеж по Върховното цяло. Следващия път ще гледам да седя по-далеч от теб.
    Навън някаква съсухрена старица повиши глас:
     — Гръмотевица! Чухте ли я? А по небето няма и облаче!
    В очите на Черна луна проблесна подозрение.
     — А откъде да знаем, че не си дошла да ни унищожиш? Може би Силата, която носиш е зла. Дошла си със Земен човек — враг на Черните острия. Самата ти произлизаш от Земните хора.
    Тя го дари с искрена усмивка.
     — Ако исках Черните острия да загинат, щях отдавна да съм се отдала на Храбър мъж и днес Черните острия щяха да бъдат вече само спомен, като клана Бяла глина.
     — Но трябва да се доверя само на твоите думи — въздъхна Черна луна. — Бих искал да можех да чуя съвета на Гореща мазнина.
     — Чувала съм за него. Той е добър човек. Бих приела мъдрите му думи.
    Върху лагера се възцари напрегнато мълчание.
     — Той е мъртъв — каза и Пелинов дух. — Беше убит преди два дни.
    Зрението и се замъгли за миг; тя вдигна ръка към гърлото си и ахна.
     — Какво има? — запита я Тиха вода.
    С усилие на волята запази гласа си спокоен:
     — Някой е убил техния Човек с летяща душа.
    По гърба на Тиха вода полазиха ледени тръпки. Хората извън палатката бяха притихнали.
     — Убийство? Пеещите камъни ни предупреди. Някой избива Съногадателите. Дали е някаква зла Сила, която не можем да проумеем? Или е човек — някой магьосник, когото още не сме открили?
    Бяла пепел почувства, че пребледнява.
     — Ти успя да ме запазиш досега. Сигурна съм, че ще ме опазиш и занапред.
    Тиха вода постави утешително длан върху ръката и и я стисна.
    Пелинов дух превеждаше разговора им на езика на Слънчевите хора, докато говореха. Той изучаваше Тиха вода със странна смесица от недоверие и безпокойство. Веждите му се сключиха по онзи познат за Бяла пепел начин, който означаваше, че не би искал да открие разрешението на проблема, изникнал пред него.
    Тя отново насочи вниманието си към Черна луна.
     — Ще ни приемеш ли в твоя клан?
    Той се озърна наоколо, оглеждайки лицата на хората.
     — Май щеше да е по-добре изобщо да не бе се появявала сред нас. Но така или иначе си тук. Ако предсказанието ти за Строшените камъни се окаже вярно, значи те са успели да се промъкнат покрай моите съгледвачи на север или пък са ги убили. Ако трябва да се води битка между Съногадатели, бих предпочел това да стане по-далеч от клана Черни острия. — Замърда нервно с устни. — Бих искал също така да чуя съвета на Бягащ като вятъра и Трепетликата, преди да си кажа мнението. Този въпрос не трябва да се решава прибързано.
    Бяла пепел изгледа изпитателно Черна луна, виждайки как вождът на клана се върти неспокойно под проницателния и поглед.
     — Черните острия имат късмет, че водачът им е толкова мъдър. Сега с Тиха вода ще си починем. Утре трябва да се приготвим. Утре вечер воините ти ще открият Строшените камъни, промъкващи се през прохода на Зелената планина. На следващата нощ Тиха вода и аз ще се изправим лице в лице с Храбър мъж.
    Черна луна не изглеждаше много окуражен от думите и. Вглеждайки се в душата си, Бяла пепел видя и собствения си страх — също тъй отчаян като този на вожда.


    Бягащ като вятъра седеше на върха на една дюна западно от лагера, сипвайки пясък от едната си ръка в другата. Обраслите с храсти хълмове блестяха с виолетов отенък в огнените багри на залеза. Полето от дюни се простираше, докъдето стигаше погледът. Кой би помислил, че тази земя е толкова богата на храни? Вечерният ветрец галеше лицето му. От дясната му страна Зелената планина улавяше полегатите лъчи на слънцето и трептеше в златисто сияние. В далечината пред него неравните възвишения, покрити с пясъчникови скали, хвърляха меки сенки из долината. Тук въздухът миришеше хубаво, натежал от уханието на пелин, маслодайно дърво и елда. Детелината бе станала яркозелена; тъмножълтите и цветове скоро щяха да разцъфнат. Тичинките на пелина се издигаха над синьо-зелените листа и трепкаха от лекия ветрец, подготвяйки се да разпръснат цветния си прашец.
    Под него, откъм подветрената страна на дюната, листата на гигантската дива ръж шумоляха, търкайки се едно в друго. Бели петна от втвърдена глина лежаха спечени и напукани там, където се бяха образували локви в края на пролетното снеготопене. Влагата сега бе само спомен — беше се изпарила като надеждите, които хранеше за Бяла пепел и за себе си.
    Коя бе жената, появила се от пустошта? Откъде бе дошъл проницателният поглед в очите и? Кой бе грозноватият еднорък човек, когото тя наричаше свой съпруг? С какво я бе запленил?
    Той поклати глава. Вече я бе загубил. Съгласил се бе отново да бъде неин братовчед. Пясъкът се изплъзваше между пръстите му както надеждата от душата му.
    Зад него по пясъка прошумоляха леки стъпки. Той знаеше на кого принадлежат; през последните няколко седмици ги бе чувал даже в съня си. Но не можеше да се накара да я погледне.
     — Бягащ като вятъра?
    Той се бе втренчил отнесено в пясъка между краката си. Пръстите му гневно бяха изровили дълбоки черти в него.
    Тя седна до него и зачака мълчаливо.
    Най-сетне той отвърна иронично:
     — Чувствам се като глупак.
     — Съжалявам. Знам как копнееше душата ти за нея.
    Той се насили да срещне разтревожения и поглед. В очите на Трепетликата се четеше любов и мъка, предизвикана от душевните му страдания.
     — Аз съм си виновен. — Слънцето блестеше златисточервено над тъмните индигови силуети на хълмовете. — Трябваше да се вслушам във вътрешния си глас онази нощ край лагера на клана Бяла глина. Вгледах се в душата си, но намерих само празнота. Силата ми говореше, но аз не я послушах. И днес жената, която обичах, се връща в живота ми като непозната.
     — Хората се променят. Особено когато ги докосне Силата.
    Той стисна зъби.
     — Всичко е заради онзи Земен човек. Той я е запленил някак. Може би ако го убия…
     — Не мисля така.
    Той я погледна с недоверие.
    Трепетликата въздъхна нервно.
     — Промъкнах се зад палатката на Черна луна, за да чуя какво се говори на съвета. Бяла пепел говори от името на собствената си Сила, а не на Тиха вода. Макар че и той притежава своя собствена Сила. Чу ли гръмотевицата. Той го направи. Той я призова с Талисмана, който носи. Мисля, че…
     — Да?
     — Мисля че и двамата притежават Сили, за които не сме и подозирали.
    Той потрепери.
     — Но аз все още я обичам. Бих дал всичко, за да се върне при мен.
     — Бягащ като вятъра — тя поклати глава, — не мисля, че ще можеш да я накараш да го стори. Дори и ако убиеш съпруга и, нищо няма да се промени. Тя не принадлежи на него. Тя принадлежи на Силата. Можеш да го почувстваш, когато говори. — Поколеба се. — И ако е права, нищо друго няма значение, освен Силата — нито любовта ти към нея, нито любовта на съпруга и. Нищо няма значение, освен предстоящата битка.
    Той се намръщи.
     — Какво искаш да кажеш?
     — Тя казва, че вдругиден трябва да се изправи лице в лице с Човека с летяща душа на клана Строшени камъни. Казва, че той е истинската заплаха. Той носи ново бъдеще, което може да унищожи Черните острия — може да измени нещо, което тя нарича Спиралата. От думите и ме побиха тръпки. Тя каза, че ако не успее да спре този Човек с летяща душа, този Храбър мъж… Какво ти е?
     — Познавам Храбър мъж. — Душата му изстина. — Ако той наистина е станал Съногадател, Гръмовната птица да ни е на помощ.
    Тя потърка нервно крака си; вятърът развяваше дългата и коса на гарвановочерни вълни.
     — А какво ще стане с нас двамата? При това положение? Искаш ли да се върна в моето… — Затвори очи от болката в душата и.
    Бягащ като вятъра я прегърна. Толкова красива жена. А сега и толкова крехка — смъртта на дядо и бе все още незарастнала рана в душата и.
     — Не исках да стане така. Никога не бих те наскърбил…
     — Зная. Аз бях искрена, когато ти казах, че най-важното нещо за мен е ти да си щастлив. Ще си отида. Няма защо да се тревожиш за това.
    За момент той бе обзет от тягостно колебание. Какво да и каже? Можеше ли да живее без тези дълги нощи, в които споделяха мислите си? Той пое дълбоко дъх, опитвайки се да намери решение.
    Тя се освободи от прегръдката му и се изправи, отупвайки пясъка от роклята си.
     — Помисли и ми кажи какво си решил, Бягащ като вятъра. Вслушай се в сърцето си и в душата си. Избери щастието си, Бягащ като вятъра. Не ми дължиш нищо. Това, което се случи между нас, не е ремък, който да ти връзва ръцете. Живеехме ден за ден и аз бях доволна. Бъди честен спрямо себе си.
    Извърна се и се отдалечи през храстите с изправена глава и горда походка.
    Бягащ като вятъра стисна здраво очи, сякаш така можеше да изцеди нерешителността от душата си. Свеждайки глава, той се запита: „Ами ако успея да променя Бяла пепел? Да я върна при себе си? Тя каза, че все още ме обича.“
* * *
    Тиха вода и Бяла пепел вървяха след Пелинов дух през лагера Маслодайно дърво. Конусовидните палатки на Слънчевите хора се издигаха като гора от копия, заобикалящи от всички страни познатите пръстени колиби на Земните хора. Колко ли Черни острия имаше тук? Тиха вода неволно започна да брои очите, които ги следяха. Когато се приближаваха, разговорите секваха, жените вдигаха безизразните си тъмни очи и се втренчваха в тях. Дори и кучетата ги наблюдаваха с наострени уши, наклонили глави. Дечицата кокореха очички, скрити зад полите на майките си или зад някоя палатка, лапнали пръст в уста.
    Нямаше ли най-сетне да пристигнат в палатката на Пелинов дух? Кожата на Тиха вода започна да го сърби. Въздухът тегнеше от враждебност и безпокойство.
    „Е, не мога да ги виня. Как бих се чувствал, ако двама Съногадатели влязат в моя лагер някой ден и заявят, че подготвят битка със злото заради бъдещето на света? Едва ли ще ги посрещна с разтворени обятия.“
    Докато минаваше, той дочу някои от жените да говорят на езика на Земните хора. Поне щеше да има и други, с които да си говори тук освен с Бяла пепел и Пелинов дух.
    А какво ли щеше да направи Бягащ като вятъра? Тиха вода потръпна, спомняйки си мъката, която бе съзрял в очите на воина.
    Той пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се загледа в индиговото вечерно небе. Слънцето блестеше като кървавочервено кълбо на западния хоризонт. Леките миризми на лагера, на приготвяна храна, на дим от горящи пелинови храсти, на кожи и човешки същества се бяха загнездили в ноздрите му. Дълги полици за сушене се огъваха под тежестта на растенията. Кожени торби, пълни със семена от райграс, стояха до Земните жени, които стриваха семената на пясъчниковите плочи, сложени върху горящи огньове.
    Вече бе разбрал защо бяха изкопани допълнителните складови ями в лагера облите скали. Черните острия бяха задържали жените от завзетите от тях лагери. Трудът им пълнеше складовите ями, подготвяйки запасите за идващата зима. Затова и ямите бяха запечатани и подсилени срещу гризачи. Черните острия бяха решили да напълнят толкова хранилища, че да могат да изхранят всички тях през студените лунни цикли.
    Най-сетне спряха пред една жълтеникавокафява палатка, на върха на която бяха изрисувани пет черни кръга. Половин дузина хора седяха до нея на сянка. Пелинов дух вдигна ръка и повика една от жените — пленничка.
    Жената се надигна и отри ръцете си от полепналото по тях брашно от семена, приближавайки се към тях. Палатката на Пелинов дух бе малко по-висока от човешки ръст; издигаше се конусовидно, направена от изцапани със сажди подпорни пръти. И тук покривалата бяха навити нагоре и завързани с ремъци.
    Бяла пепел и Пелинов дух се мушнаха в сенчестата палатка, докато Тиха вода сваляше вързопа от гърба си. Той се наведе да влезе и чу някой отзад да го вика:
     — Лош стомах?
    Той се изправи бавно; не можеше да повярва на ушите си._ Горчив храст!_
    Извъртя се рязко. Очите му не го лъжеха. Нададе вик и притисна сестра си в прегръдките си, смеейки се, полудял от радост. Отдръпна се, огледа я и забеляза бръчките около очите и. Но иначе си беше същата — и все така красива.
     — Как попадна тук? — запита я той.
    Тя кимна към палатката.
     — Пелинов дух ме взе за жена. — Тя сведе очи. — Корен също е тук — сигурно ловува някъде. Ще се радва да те види.
     — А останалите?
    Тя поклати глава.
     — Само децата и Хубава жена. Борова шишарка, Семенце от флокс… бяха твърде възрастни. Вече не можеха да раждат деца. Разбира се, мъжете бяха избити най-напред. — Тя го погледна с измъчени очи. — Не съм сигурна кой е оцелял. Не отидох да погледна телата. Не исках.
    Той кимна и тъгата го завладя отново.
     — Намерих тялото на баба извън лагера на Облите скали. Пях молитвени Песни за нея. Надявам се, че душата и ще почива в мир.
     — Тиха вода? — повика го Бяла пепел.
     — Тя ли е Съногадателката? — запита го Горчив храст, хващайки го нервно за ръката.
    Той кимна.
     — Ела да те запозная с нея.
    Сестра му преглътна с усилие, сякаш не и се искаше особено да се запознае с новодошлата.
     — Хайде де. — Тиха вода я затегли напред, влизайки в палатката.
    Пелинов дух наклони глава при влизането им и каза:
     — Това е Горчив храст. Тя ми е жена.
    Бяла пепел кимна и се усмихна.
     — Доволна съм, че баща ми има такава красива жена, която да радва дните му.
    Пелинов дух потупа завивките до себе си и Горчив храст послушно седна до него. Тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще побегне, и хвърли уплашен поглед на Тиха вода.
    Той сложи вързопа зад себе си, настанявайки се до Бяла пепел, и изгледа предизвикателно Пелинов дух. Горчив храст изгледа младата жена, а сетне и Тиха вода; в очите и се четеше пълно объркване. Бяла пепел пък беше вперила поглед в нещо, което сякаш само тя виждаше през дупката за дима.
    Пелинов дух наклони въпросително глава:
     — Горчив храст, познаваш ли този мъж?
    Тя понечи да отговори, но Тиха вода я прекъсна:
     — Пелинов дух, изглежда, че двамата с теб имаме много повече общо, отколкото сме мислили. Ти си задаваш въпроси за мен. Аз пък си задавам въпроси за теб. Може би ще отговориш на един от тях. Какво е видяла сестра ми в теб?
    Очите на Пелинов дух се напрегнаха. Той изгледа двете жени.
     — Ти си избрал дъщеря ми… аз пък съм избрал сестра ти. Тук отново се е намесила Силата. Не казвам, че я разбирам. Но може би ти си достоен съпруг на Бяла пепел.
    Горчив храст тръсна глава, сякаш не бе чула добре.
     — Съпруг ли? — запита тя недоверчиво. — Бяла пепел се е омъжила за теб? Лош стомах, кой ти е дал разрешение да се жениш?
    Той вдигна вежди, осъзнал внезапно, че никой не му е дал разрешение — поне не по обичаите на Земните хора. Но Ларкспър беше мъртва. Както и останалите. Всички освен…
     — А, разбирам — каза той. — Май ще е най-добре ти да ми дадеш разрешение, сестро… — Стисна по-здраво вързопа с Вълчия Талисман и гърдите му се изпълниха с топлота. — … защото Бяла пепел е моя съпруга, а аз съм Пазителят на Вълчия Талисман.
    Горчив храст се сепна от уверения тон в гласа му, но преди да може да отвърне, Бяла пепел извърна към нея очи, изпълнени със сиянието на Съня. Горчив храст потрепери, когато тя каза:
     — С Тиха вода ще създадем новото бъдеще. Той е единственият, когото Силата сметна за достоен.
    Устните на Горчив храст се изкривиха в кисела гримаса и тя поклати глава:
     — Но това е глупаво! Лош стомах? Пазител на Вълчия Талисман? Ти си се побъркала! Лош стомах не може да опази и жаба, завързана в торба! Ако е откраднал Вълчия Талисман, цялото Племе на вълка ще довтаса тук да си го вземе. Трябва да им го върнем и да се извиним за неприятностите, които им е причинил Лош стомах. Пелинов дух, аз съм отговорна за него. Ще трябва да се занимая с този въпрос. Опитай се да го предпазиш от неприятности, макар че Първият човек ми е свидетел, той е един неблагодарен…
     — Сестро — прекъсна я Тиха вода. — Племето на вълка вече го няма. Строшените камъни го смазаха. Ако има все още някаква надежда за него, това е Търговецът, Лява ръка. Сега той е повел оцелелите на изток през равнините. Първият човек им даде възможност да намерят Бащата на водите — голямата река на изток. Тук вече няма хора от това племе.
    Горчив храст се наведе напред, сочейки го гневно с пръст:
     — Това сигурно е пак някоя от твоите измишльотини? Предупреждавам те, няма да търпя да слушам подобни глупости. Слава на Първия човек, че се върна жив. Сега отново ще мога да те наглеждам. Не искам…
    Пелинов дух стисна ръката и, за да я накара да млъкне, и впери суров поглед в дъщеря си. Бяла пепел мълчеше, продължавайки да гледа замечтано малкото късче небе, надничащо през дупката за дима.
    Тиха вода се засмя и поклати глава.
     — Сестро, старият начин на живот си отива. Силата е променена. Трябва да открием начин…
     — …как да се спасим — добави бързо Бяла пепел, хвърляйки поглед към Пелинов дух. Храбър мъж ще доведе Строшените камъни тук. Той иска мен и Силата, която притежавам. Гласовете в съзнанието му са му казали, че трябва да ме притежава, или никога няма да може да изживее пълнотата на Върховното цяло.
    Баща и изпъна пръсти и помисли малко; после попита:
     — Можеш ли да го победиш?
    На устните и се появи уморена усмивка.
     — Не съм сигурна. Но знам, че само Тиха вода и аз можем да се опълчим срещу него в Съня и да победим.

    Късно същата вечер Тиха вода излезе навън да погледа звездите. Горчив храст го последва и застана до него. Тя кръстоса ръце, ровейки пръстта с крак.
     — Какво се е случило с теб, Лош стомах? Сякаш вече не те познавам.
    В душата му изплуваха откъслечни спомени. Бе извървял дълъг път от лагера Облите скали. Досега не бе осъзнал колко се беше променил.
     — Лош стомах, когото познаваше, е все още тук вътре, сестро. Но вече е променен. Сънищата го промениха.
     — А наистина ли си вече Лечител?
     — Лечител? Не. Аз съм Пазителят на Вълчия Талисман. Силата му тече през мен. Аз…
     — Но защо точно ти? Защо Силата е избрала човек като теб? — Предишната надменност отново се усещаше в гласа и.
    Тиха вода вдъхна пустинния вятър, изпълнен с нощни ухания и впери поглед в сребристата луна на хоризонта.
     — Мисля, че ме избра, защото мога да задържам Силата достатъчно близо, за да я използвя Бяла пепел, но и достатъчно далеч, за да не бъде всмукана от нея.
    Горчив храст изпусна дълга въздишка:
     — Е, надявам се да се справиш по-добре от Черната ръка.
     — Черната ръка ли?
    Тя потри очи и се размърда неспокойно.
     — Омъжих се за него точно преди Сборището. Изглеждаше ми най-подходящият избор, а и баба го искаше. Престиж за клана Обли скали… а и за мен. Кланът Трите устия го обвини в магьосничество. Сега като си спомням за това, ми изглежда толкова жалко. Женитбата ни трябваше да прекрати слуховете.
     — Трябваше? — Той махна с ръка, отпъждайки едно нощно насекомо от лицето си. — Черните острия ли го убиха?
    Усети напрегнатия и поглед.
     — Не. Някой… може би истинският магьосник… го уби на Сборището. Смаза му главата.
     — Убийство? По време на Сборището?
    Тя отпусна рамене.
     — Не зная защо… или пък кой го е направил. Но някакво зло вилнее там, Лош стомах. Хората побягнаха в нощта, омърсени от това чудовищно злодеяние. Може би то е пречупило Силата на Земните хора и е довело до идването на Черните острия. Не знам. Но оттогава не се чувствам в безопасност.
    Тиха вода преглътна мъчително. Бяла пепел все още говореше в палатката с Пелинов дух. Някой избива всички Съногадатели.
    Почти без да го съзнава, краката му го отведоха обратно в палатката по-близо до нея.

14.

    Бяла пепел излезе навън в прохладната вечер. В далечината глутница вълци поздравяваха с вой идващата нощ. Тя вдъхна дълбоко сухия въздух, наслаждавайки се на пустинните ухания. Звуците, долитащи от лагера зад гърба и — скимтенето на кучетата, плач на бебе, безгрижни гласове, потракването на маносите в метатите — я успокояваха. От колко време не бе чувала смехове? От колко време не бе чувала тихи разговори в нощта?
    Пристигането и с Тиха вода бе променило Черните острия. Дали е твърде малка, за да разбере, че е променила и клана Бяла глина? Тя се върна в спомените си към нощта, в която Пелинов дух я бе довел в лагера на клана край Реката на буболечките. Тогава бе твърде уплашена, за да осъзнае каквото и да било, освен страха си. А и там не се беше появила като Съногадателка, носеща мрачни предсказания.
    Усещаше с душата си надигащия се от север мрак. След две нощи щеше да се изправи срещу Храбър мъж. Вледеняващият страх — примесен с радостта, че отново се намира в лагер на Слънчевите хора — помрачаваше щастието и от срещата с Пелинов дух и от факта, че бе намерила Бягащ като вятъра жив. Тиха вода изпитваше някаква колеблива радост от това, че отново е при сестра си. Дали Силата отново не им погаждаше някакъв хитър номер? Позволяваше им да зърнат за последен път хората, за които трябваше да се сражават?
    Или може би Силата го бе направила, за да и позволи да се вкопчи по-здраво в този свят на илюзии, за да и даде още една причина да иска да се върне, освен любовта и към Тиха вода? Тя въздъхна, възцарявайки покой в душата си.
    Предпазливо се пренесе до границата на Върховното цяло, внимавайки да държи ефирното докосване на разстояние от себе си. Застанала там, усещаше как Силата на Вълчия Талисман се мъчи да я притегли. А ако протегне ръце, ако я докосне — ще потъне ли в нея? Споменът за изражението на умиращия Пеещите камъни не и даваше покой.
    „Трябваше да намериш някой по-силен от мен, Вълчи Съногадателю. Нямаше ли там някъде един Огнен Танцьор?“ — Тя затвори очи. Поражението и се струваше толкова близо — току отвъд северния хоризонт.
     — Бяла пепел? — обади се зад нея женски глас на езика на Земните хора.
    Тя се извърна.
     — Да?
    Жената се приближи колебливо и неуверено, протягайки треперещи ръце към нея.
     — Аз съм Кошничка. Твоята братовчедка. Слава на добрите Духове, че те намерих. — Жената изтича към нея и я хвана за ръката. — След толкова много години все пак има надежда.
    Бяла пепел присви очи, изучавайки лицето и в светлината на огньовете. Да, спомняше си я.
     — Пораснала си.
     — Ти също — извика Кошничка. — Я се погледни! Вече си жена! И си толкова красива. О, слава на Духовете, че те намерих! Застъпи се за мен, Бяла пепел! Помоли се за мен. Ти си ми братовчедка. Спаси ме!
     — Да те спася? От какво?
    Братовчедка и изхлипа, прокарвайки пръсти през разбърканата си коса.
     — Случиха се ужасни неща. Злото вилнее в нашите земи. Магьосничеството поквари хората ни. Зелен огън ни предупреждаваше — да, предупреждаваше ни, но никой не я слушаше. След това и майка ти казваше, че опасността дебне вътре в нас. Зелен огън бе омагьосана… омагьосана от злодея. След това и… бебето ми. Ти видя ли го? Онзи ужасен огън, който прелетя през звездите? Черната ръка стори това. Сега вече го знаем. След това се опита да ни измами на Сборището, да се подиграе с клана ни. Ние…
     — Всичко това е вече миналото — каза и Бяла пепел. — Сега идва ново бъдеще.
     — Слънчевите хора ли? — Кошничка пристъпи по-близо, стиснала ръце пред себе си. — Те са… част от злото.
     — От злото? Не. Те не са зли. Защо мислиш така?
    Жената се озърна страхливо.
     — Злото ги изпълва. Те убиха Детелината, Звездица и баща ми Херингът. А аз бях обладана насила от този противен воин Охлюва черупка!
     — Това не се дължи на магьосничество. Така постъпват отчаяните хора.
    Подозрителните очи на Кошничка отразяваха играещите пламъци.
     — Те призовават зли сили, като онази птица, която казват, че прави гръмотевици. Имаха един старец, който твърдеше, че разговаря с духовете на мъртвите. Той се опита да влее злото си в нашите деца._ В децата ни!_ О, той беше много коварен — смееше се заедно с тях, омайваше ги, както прави змията с птичката, разказваше им приказки. И през цялото време злото му се увиваше около тях, попиваше в душите им. Уплашена, тя дойде по-близо. — Бяла пепел, те боготворят Лагера на мъртвите! И не само това, но и…
    Бяла пепел положи ръце върху раменете на Кошничка, учудена от треперенето им.
     — Кошничке, старите обичаи вече са мъртви. Всички трябва да заживеем по нов начин. Спиралата се е променила. Идва нова Сила.
    Кошничка прошепна:
     — Но между пленничките по цял ден се носят слухове, че някаква странна и Могъща жена е дошла, за да направи нещо със Силата. Когато разбрах, че си ти, душата ми подскочи от радост. Може би ще успееш да ни освободиш, да ни помогнеш да се върнем. Можеш да ни поведеш в борба за прогонване на тези обладани от Духовете Слънчеви хора от земите ни.
    Бяла пепел поклати глава.
    Лицето на Кошничка посърна.
     — Всичко ще си бъде както преди. Ще Изпеем молитвени песни за душите на мъртъвците си и да положим телата им обратно в утробата на майката-земя. — Очите и се замъглиха. — Можем да заживеем както сме живели винаги.
    Бяла пепел се намръщи. Как можеше Кошничка да си въобразява, че светът не е променен? Да прогонят Слънчевите хора? Пое ръцете на братовчедка си и я запита:
     — Какво се е случило с теб?
     — Нещо ужасно — проплака тя. — Убиха съпруга ми пред очите. Не искаха да оставят живи майка ти, Детелината, или пък моята майка, Звездица. Казаха, че са твърде стари. — Тя закърши ръце, давейки се в сълзите си. — А после онзи онзи обладан от злото Охлюва черупка ме отведе в палатката си. Той… той… — Тя потрепери. — Беше ужасно. Плаках, молих му се, но той ме разсъблече. Облада ме като… — Тя впи зъби в дланта си.
     — Слънчевите хора водят по-различен начин на живот от Земните. Кошничке, върни се в жилището на Охлюва черупка. Днес го видях. Прилича ми на добър и храбър воин.
     — Какво? — По лицето и бе изписан ужас.
     — Светът е променен — каза и Бяла пепел. — Вече няма връщане назад. Ти трябва да…
     — Не те ли е грижа, че убиха майка ти? — Кошничка се отдръпна, закрила устата си с ръце. — Ами кланът ти? Аз съм ти братовчедка. Не можеш… — В очите и се появи зловещ блясък. — Станала си една от тях, така ли? Значи слуховете се оказаха верни. Ето защо не успяхме да открием тялото ти. Станала си една от тях. Хвърлила съм вината върху друг._ Ти си ги довела тук!_
    Бяла пепел поклати глава.
     — Дойдох, за да сътворя новото бъдеще. Спиралата е…
    От гърлото на Кошничка излетя задавен звук. Сетне тя се обърна и побягна, разлайвайки кучетата, докато тичаше между палатките.
     — Кой беше тук? — запита Пелинов дух от тъмнината зад нея.
     — Кошничка. Моя братовчедка от клана Трите устия — обясни уморено дъщеря му.
     — А, лудата — отбеляза той. — Прилича на бесен язовец. Направо пяна и избиваше по устата, когато Гореща мазнина се приближаваше до нея. Опитваше се да го държи далеч от децата, но жените накрая я усмириха.
    Бяла пепел потърка врата си; в съзнанието и изплуваха спомени за лагера Трите устия. „Защо душата ми не скърби за смъртта на Детелината? Тя бе моя майка. Вълчи съногадателю, какво си направил с мен?“
* * *
    Бягащ като вятъра вървеше през храсталака, приближавайки лагера. Кучетата го подушиха и започнаха да лаят и скимтят. Той им извика, за да млъкнат и за да предупреди воините си кой идва. Навъсен, с натежало сърце, той вървеше между палатките. Хората се бяха скупчили около трепкащите огньове и разговаряха тихо, макар че по това време обикновено вече всички спяха в постелите си. Във въздуха витаеше напрежение — гъсто, стелещо се като някакъв злокобен дим.
    Мушна се в палатката си и намери празна постелята, която делеше с Трепетликата. В душата му се загнезди отчаяние. Той клекна в тъмното и прокара нежно пръсти по завивките. Сега те бяха студени; топлината, която двамата бяха споделяли под тях, се бе стопила като мъгла в горещ ден. Той се наведе и вдъхна дълбоко, изпълвайки ноздрите си със слабото ухание, останало от Трепетликата. Изправи се и потри ръце в ловджийската си риза, преди отново да излезе навън в нощта.
    Намери я седнала край огъня пред палатката на Черна луна. Тя слушаше думите на вожда и кимаше замислено. Бягащ като вятъра стоеше тихо в мрака, гледайки нежното и лице, озарено от огъня. Движенията и бяха нежни и грациозни; тя бе крехка и в същото време много силна.
    Младият мъж пристъпи в червената светлина на огъня. Острата миризма на дима от пелиновите съчки витаеше около огнището. Той приклекна, облегнал ръце на коленете си.
     — Значи се върна — приветства го Черна луна със сдържан тон. — Трябваше да поговорим с теб, да чуем съвета ти.
    Бягащ като вятъра погледна крадешком към Трепетликата. Тя бе вперила безизразен поглед в огъня. Въртеше нервно в ръката си една пелинова съчка.
     — Какво ви каза Бяла пепел? — запита Бягащ като вятъра, изговаряйки с мъка името и.
     — Че Строшените камъни ще бъдат тук след два дни. Че тя и онзи Земен мъж ще се изправят срещу техния Човек с летяща душа. Че ще води някаква битка на Силата с него и ще види в Съня си ново бъдеще за нас.
    Бягащ като вятъра се помъчи да възвърне трезвотата на мислите си, на която винаги бе разчитал.
    Черна луна продължи:
     — Бяла пепел казва, че воините не могат да ни помогнат, но казва също, че този Храбър мъж е премазал Племето на вълка и е повел срещу нас целия клан Строшени камъни. Мисля си, че най-разумно ще е да вдигнем лагера. Да отстъпим на юг, докато успеем да съберем воините си.
    Младият мъж се намръщи, загледан в огъня.
     — А какво казва Бяла пепел?
    Черна луна изпуфтя.
     — Още не съм споделил с нея решението си.
     — Изпратил ли си съгледвачи?
     — Най-напред това направих. Никой от тях още не се е върнал.
     — Може пък Строшените камъни да не идват насам — предположи Трепетликата с напрегнат глас.
     — Може би. — Вождът огледа двамата, чувствайки взаимното им неудобство от присъствието на другия. — Бягащ като вятъра, ти познаваш тази Бяла пепел. Не ме интересува какво е имало между вас, само искам да знам възможно ли е да е дошла да ни унищожи? Би ли могла да желае това? Би ли обърнала Силата на този неин Сън срещу нас? Да не би да иска да ни отмъсти за онова, което сторихме със Земните хора?
    Бягащ като вятъра махна с ръка:
     — Познавам я от дълги години. Още откакто Пелинов дух я открадна от Земните хора. Дори и тогава я спохождаха Съновидения. Старият сокол я наблюдаваше, уважаваше я. Ако го бе помолила, мисля, че щеше да я научи как да освобождава душата си от тялото, но тогава я интересуваха други неща. Тя не обичаше Сънищата. Те я плашеха. Но да отговоря на въпроса ти: тя никога не е смятала, че мястото и е сред Земните хора. Беше член на клана Бяла глина. Знаеше преданията на клана по-добре от всички нас. Обичаше Ярка луна и Пелинов дух. Не. Не мисля, че е дошла да ни причини зло.
     — А Сънят и? — попита Черна луна.
     — Тя не би излъгала. Щом казва, че го е видяла в Съня си, значи е вярно.
     — А можем ли да се доверим на нейния еднорък съпруг?
     — Мисля… мисля, че ние… Не знам. Не мога да кажа нищо за него. Изглежда безобиден.
     — Но ти не видя как накара гръмотевицата да изтрещи от ясно небе — смръщи лице Черна луна. — Един Земен човек използва Талисман на Вълчето племе, за да призове Гръмовната птица? Душата ми изтръпва при тази мисъл.
     — Силата се развихря — Трепетликата хвърли съчката си в огъня. — А ние сме точно в средата на вихъра.
    Черна луна удари едно насекомо и помълча, сякаш подбираше думите си.
     — Действията на Силата не ме интересуват, освен ако не заплашват моя клан. — Той добави многозначително: — Очаквам съвет от онези, на които вярвам.
    Бягащ като вятъра кимна неохотно.
     — Много добре, ето моят съвет, Черна луна. Бяла пепел казва, че Храбър мъж идва насам и че е станал Човек с летяща душа. Вярвам на думите и. А и познавам Храбър мъж. Един от воините на Черните острия го прати в Лагера на мъртвите. От този ден нататък той намрази Черните острия. Чува гласове в съзнанието си и Бяла пепел е права за едно: ще направи всичко, на което е способна Силата му, за да унищожи клана Черни острия… а мен мрази може би повече от всички останали.
     — Защо? Какво си му направил?
    Бягащ като вятъра сведе поглед към димящите дърва.
     — Попречих му да отвлече Бяла пепел и да избяга с нея при Строшените камъни. Веднъж му попречих и… да я изнасили.
    Черна луна замислено заглаждаше с пръсти пръстения под.
     — Значи всичко отново опира до Бяла пепел.
     — Така изглежда. Сега като се замисля, се чудя дали тя не е причината за всичко, което се случи. — Вдигна вежди и въздъхна. — Изглежда, Силата е навсякъде около нея. Мисля, че трябва да направим както ни казва.
     — Сигурен ли си, че тези думи идват от сърцето ти? — Погледът на вожда го пронизваше.
    Бягащ като вятъра поклати глава. Чувстваше се толкова уморен.
     — Не. Давам ти най-добрия съвет, който мога да предложа. Пелинов дух не крие факта, че Силата му е повелила да я открадне. Откакто я познавам, Силата винаги я е закриляла — дори и мен накара да се появя тъкмо навреме, за да я спася. Мисля, че ако се опитваме да и създаваме затруднения, ще си навлечем беда. Не от Бяла пепел, а от Силата, която я направлява.
     — Ще помисля върху думите ти. — Черна луна се изправи и впери поглед в звездите; тревогата го бе обвила като наметало. — А утре ще решим дали ще преместим лагера.
    Мушна се в палатката си, оставяйки Бягащ като вятъра насаме с Трепетликата. Известно време те седяха мълчаливо. Младата жена не вдигаше очи към него, вперила поглед в танцуващите пламъци.
    Най-сетне Бягащ като вятъра каза:
     — Искаш ли да се върнеш в жилището ми? Изглеждаш уморена. Преди да заспим, можем да поговорим за нещата, които трябва да свършим утре.
    Очите и блестяха като езерца на меката светлина.
     — Бих искала да се върна, но…
    Отиде до нея и пое ръката и, усещайки колко студена е тя.
     — Казах истината на Черна луна. Бяла пепел винаги е принадлежала на Силата. Но едва днес напълно осъзнах това.
     — И вече нямаш съмнения?
    Той поклати глава:
     — Досега съм живял без нея. Когато се върнах в лагера, отидох до нашата палатка. Виждайки празната постеля, осъзнах какво би означавало да живея без теб. Моля те… не ми причинявай това.
    Трепетликата стисна здраво ръката му и очите и плувнаха в сълзи. Изправи се на крака. Без да каже нито дума, тя обви ръка около кръста му и бавно го поведе обратно към палатката им.
* * *
    Тиха вода присви очи, загледан в младежа, който вървеше в тъмнината към палатката на Пелинов дух. Постепенно започна да го разпознава. Къде бе виждал тази походка преди? Къде…
     — Корен! — Той се изправи и душата му бе озарена от внезапна радост.
     — Лош стомах? — Момчето пусна зайците, които носеше, втурна се напред и така прегърна чичо си, че костите му изпукаха. Откъде се бе взела тази сила у момчето? Тиха вода се радваше на силната прегръдка на младежа. Племенникът му — синът на Топъл огън — беше жив! Благословено да е Върховното цяло!
     — Какво правиш в лагера на Черните острия? Досега би трябвало да са те… — Корен се запъна. — Искам да кажа, жив си!
     — Поне докато не си ми счупил гръбнака.
    Непослушко подскачаше наоколо и скимтеше, лизвайки радостно ловната риза на Корен, махайки с опашка.
     — По-тихо! — обади се някой. — Хората се опитват да спят!
    Тиха вода направи знак на Непослушко да престане и хвана Корен за ръката.
     — Как си? Чух, че Пелинов дух те е приел в жилището си. Майка ти казва, че се отнася с теб като с роден син.
    Корен кимна:
     — Да, добър е с мен. Е, видя ли се с мама? Каза ли ти какво се случи?
     — Поговорихме си. Каза, че си станал добър ловец.
     — Никой не може да се промъква по-тихо от мен. Единствено Бухалът е също толкова внимателен в лова като мен — каза му гордо Корен. — А и Пелинов дух ме научи на неща, които дори татко не знаеше. Например как да прикривам следите си и как да намирам укрития, когато се промъквам тайно. Пелинов дух ме заведе за пръв път на лов за антилопи. И успях да убия един едър самец. Само с едно хвърляне! Уча се да правя остриета за копия и да устройвам засади.
    Тиха вода се усмихна.
     — Ела, да поговорим малко, преди да влезем и да те представя на жена си.
    Той седна на една торба, а Корен приклекна на земята и запита удивено:
     — Оженил си се? Ти? Някоя от пленничките ли?
     — Не. От Слънчевите хора е.
     — И се е омъжила за теб? Какво и хлопа?
    Тиха вода въздъхна.
     — Значи си щастлив в лагера на Черните острия?
    Корен наведе глава.
     — Чувствах се ужасно, когато те избиха целия клан. Видях как те убиват баба. Бялото перо и смаза главата с бойна тояга.
     — Намерих тялото и. Пях молитвени песни за нея.
    Корен се загледа в нощта, обхождайки с поглед дюните.
     — Радвам се, че си го направил, но тя не ми липсва особено. Нали я знаеш каква беше. Как си играеше с живота на хората. Караше ги да правят каквото поиска. Тук поне съм свободен. Мога да ловувам, а и Пелинов дух прилича много на баща ми. Понякога си мисля, че идването ми в клана Черни острия е най-доброто нещо, което ми се е случило досега.
     — Чух, че за известно време Черната ръка ти е бил баща.
    Гласът на племенника му се измени, стана напрегнат.
     — Не го харесвах. Не и след онова, което направи с татко. Една нощ проследих него и мама. Гледах ги как се любят… и просто не можах да го понеса. Мъжът, който остави баща ми да умре… се чифтосваше с майка ми! Баба я накара да се омъжи за него. Чух ги как си говорят за това. Нали знаеш, Черната ръка първо е бил любовник на баба.
    Тиха вода потрепери от отровния гняв в гласа на Корен.
     — Не мисля, че Черната ръка е оставил Топъл огън да умре. Мисля, че направи всичко, което можеше. Понякога Силата…
     — Не ми говори за Силата! — Момчето се изплю. — Виждал съм как умират твърде много хора, защото Лечителите не искаха да ги спасят! — Замълча, после попита: — Чу ли за Лупина?
    Тиха вода кимна.
     — Да. Но това не е деяние на Силата.
     — Но Гореща мазнина не пожела да я спаси. Нали видях. Само поклати глава и се отдалечи.
    Откъде идваше целият този гняв? Тиха вода се опита да си спомни какъв бе Корен преди смъртта на Топъл огън. Възможно ли бе този замислен младеж да е същото онова засмяно, щастливо дете?
     — Достатъчно сме говорили за смърт. Разкажи ми за новия си живот, за ловните ти приключения.
    Светът щеше да бъде много по-хубав, ако нямаше Лечители и Хора с летящи души. Не им вярвам.
    Тиха вода се облегна на лакът и опъна крака върху топлия пясък.
     — Е, не всяка Сила е лоша. Докато пътувах, видях много неща. Станах пазител на Вълчия Талисман. Така че сега и аз съм обвързан със Силата.
    Той почувства суровия, изпитателен поглед на Корен върху себе си.
     — Вълчият Талисман ли? Какво е това? Ако ти си неговият Пазител, сигурно има Сила колкото заешка дрехонка върху изсъхнал пясъчник.
     — Силата му може да те изненада.
     — Аз също бих могъл да я изненадам — изсумтя момчето и се размърда предпазливо.
     — Наистина ли харесваш Пелинов дух?
    Зъбите на Корен блеснаха.
     — Той поне е истински воин. Преживял е много несгоди — също като мен. Жена му е умряла миналата зима, по същото време, в което почина баща ми. Не ме интересува дали спи с мама. Той я обича… а това е нещо повече от отношението, което имаше към нея Черната ръка. И плака, когато Лупина бе убита от… е, когато умря.
     — Но Пелинов дух не е много сигурен дали харесва мен.
    Корен се усмихна.
     — Мога да го разбера. Но той е добър човек, Лош стомах. През последната година е изгубил много скъпи неща — жена си, клана си. А после и дъщеря му изчезнала безследно, когато Племето на вълка избило клана Бяла глина. Мисли, че е загинала, и все още скърби за нея. Може би затова ми харесва толкова.
     — Мисля, че вече не скърби за дъщеря си — усмихна се в мрака Тиха вода.
     — Ти не го познаваш. Загубил е всичко, което някога е обичал. Затова сега обича нас.
     — Дъщеря му е моята…
     — Ако се вярва на думите му — продължаваше разпалено Корен, — дъщеря му е била най-красивата жена на света. Пелинов дух казва, че Силата му я дала, когато всичките му дъщери измрели. Че тя е особена.
     — Така е. Всичко, което ти е казал Пелинов дух, е истина.
    Корен наклони озадачено глава:
     — Откъде знаеш?
     — Бяла пепел е съпругата ми. Затова сега съм тук — жив, както отбеляза. Сега тя говори с Пелинов дух и му разказва нашите приключения.
    Корен зяпна:
     — Ти? Бяла пепел е омъжена за теб?
     — Това е дълга история. Ще ти я разкажа някой ден.
    Лицето на момчето се удължи неузнаваемо от недоверие.
     — Че какво толкова е видяла в теб?
    Благгословени Създателю, няма ли най-сетне да има край?
     — Тя казва, че душата ми сияе в жълто и червено. Може би затова.
     — Но как стигнахте дотук? Как разбрахте къде се намираме?
     — Силата ни доведе. Дошли сме да се борим с един зъл Човек с летяща душа. Името му е Храбър мъж и е повел клана Строшени камъни насам. Трябва да бъде спрян или Силата му ще промени света.
     — Искам да ви помогна!
    Мъжът поклати глава.
     — Достатъчно хора изгинаха от клана Облите скали. Не искам това да се случи и с теб. Това е работа за могъщи Съногадатели, а не за млади момчета, които се смятат за непобедими.
    Корен попипа бойната тояга, висяща на кръста му.
     — Един Лечител ще умре от тази тояга също тъй бързо както обикновените хора.
     — Възможно е, но Храбър мъж идва насам с всичките си воини. С Бяла пепел трябва да се бием с него по различен начин.
     — Щом е за това да се премахне някой Духовен човек, аз съм съгласен.
     — Да не би да желаеш Пеещите камъни да не бе успял да ме излекува от ухапването на гърмящата змия?
     — Но ръката ти не се излекува — напомни нетактично Корен.
     — Но оживях.
     — Чичо, ти и аз виждаме света по различен начин. И винаги е било така.
    Тиха вода се хвана за коляното със здравата си ръка.
     — Учудваш ме, Корен. Когато потеглих на път, беше само едно цупещо се момче, а сега те заварвам мъж.
    Корен вдигна бойната си тояга, стисвайки я здраво, сякаш за да почерпи увереност от тежестта на оръжието.
     — Знаеш ли, ти и татко бяхте единствените хора, с които можех да си говоря. Ти винаги ме изслушваше. Останалите от клана Обли скали не ги беше грижа за някакво си безполезно момче. Разбрах това, след като ти си отиде. Искам да ти благодаря за вниманието, което ми обръщаше.
    Тези думи сгряха сърцето на Тиха вода.
     — Винаги съм готов да те изслушам. Но не пази такива лоши спомени за нашия клан. Там имаше много добри хора, а тази омраза ще съсипе душата ти.
     — Така ли? — Корен се загледа замислено към осветения от огньовете лагер. — Теб също те смятаха за безполезен. Не можеш да го отречеш. Чувал съм баба да говори за теб — долавях презрението в гласа и. Сега имам нов живот, ново племе, което един ден ще ме признае за велик воин.
    Тиха вода го стисна за раменете:
     — Точно така. Тук ще се справиш отлично.
    Корен се изправи.
     — Така и възнамерявам да стане. Междувременно обаче трябва да одера тези зайци и да изстудя месото, преди да е добило кисел вкус.
     — Ела, ще ти помогна. Мога да държа главата, докато смъкваш кожата. Ще бъде като в добрите стари времена.
    Корен се изсмя:
     — Не, чичо. Ще бъде по-хубаво отпреди. Научих се как да променям нещата, които не ми харесват.
     — Добре. Но първо ела да те запозная с красивата си съпруга Бяла пепел. — Докато вървяха, той запита: — Стоягата ли уби зайците?
    Корен кимна:
     — Промъквам се до тях и я хвърлям. Тя се превърта и… туп!
     — Станал си много добър ловец.
     — По-добър, отколкото можеш да си представиш, чичо. Със зайците не е трудно да се справиш. Не могат да те убият, ако направиш грешка.
    Тиха вода погледна в палатката и видя само заспали фигури, но Бяла пепел не беше сред тях. Общата им постеля бе няколко крачки зад палатката. Той излезе и пусна входното покривало, а после заобиколи на пръсти колчетата, които придържаха кожите на жилището. Разпозна силуета на Бяла пепел, легнал под завивките.
     — Май е заспала. Е, да идем да одерем зайците. После може да опечем един на огъня, за да поговорим още малко.
* * *
    Храбър мъж седеше на възвишението, от което се откриваше гледка на юг. Беше постлал еленова кожа върху чакъла и камъчетата, които иначе щяха да се впият в тялото му. Вятърът шушнеше между бледите листа на пелина и вечерният въздух се огласяше от птичи песни. Чуваше скимтенето на прерийните кучета долу в равнината. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки заедно с него и душата на земята. Прочисти съзнанието си, търсейки шепнещите гласове, освобождавайки душата си.
    „Сила. На юг. Последното изпитание наближава. Вгледай се в себе си.“
    Какво го бе докоснало в нощта, когато едноръкият му бе отнел Бяла пепел? Какво бе предизвикало оглушителния писък на гласовете? Бе почувствал някаква друга Сила, идваща от Вълчия Талисман. Дали щеше отново да се опита да го спре?
    Гласовете съскаха: „Вгледай се в себе си. Там ще откриеш пътя кън Силата. Търси. Времето ти наближава.
    Там ли се криеше истинската Сила? Нима се бе заблуждавал през всички тези години, мислейки, че тя идва от Дух, който се намира извън него? Все пак Съновиденията и пророческите им разкрития го спохождаха през нощта, когато бе заспал, душата му бе свободна и в главата му нямаше мисли, които да го объркват.
    „Навътре“ — съгласиха се гласовете.
    Тази нощ никой нямаше да го безпокои. Бяла врана бе разговаряла с Летящ ястреб, който бе разпратил цяла мрежа от съгледвачи, така че нито един воин на Черните острия да не може да се промъкне през нея. Поне веднъж щеше да се радва на пълно спокойствие.
    Той намести крака си по-удобно и бавно изпусна дъха си, за да може да се освободи от напрежението. Не мислеше за нищо. Лека-полека се остави на течението, търсейки източника на Съновиденията.
    Освободи се от всичките си сетива. Спомените се опитаха да нахлуят в съзнанието му.
    Не искаше спомени. Влагайки цялата си желязна дисциплина, той ги отблъсна. Лекото докосване на сивата мъгла пропълзя в душата му. Отпусна се още повече. Мъглата нарастваше, успокояваше го. Започна да пропада в нея… и изведнъж рязко се отдръпна.
    Примигна, усещайки твърдите камъни, върху които седеше. Главоболието внезапно заби ножове в черепа му.
     — Какво беше това?
    „Силата — закискаха се гласовете. — Ти докосна Силата.“
    Той кимна бавно на себе си. В нощта, в която едноръкият бе дошъл за Бяла пепел, бе почувствал същото нещо.
    Затвори отново очи, изтривайки главоболието; вече имаше голям опит в това. Малко по малко започна да се отпуска. Ако можеше да се докопа до тази Сила, може би щеше да се пребори с едноръкия и да си върне Бяла пепел.
    Ще научи всичко това. Дори и да отнеме остатъка от живота му.
    Гласовете в съзнанието му го уверяваха: „Не… съвсем скоро. Търси. Силата скоро ще бъде твоя.“

15.

    Преди да започне съветът, Бягащ като вятъра хвърли поглед към Бяла пепел — зад сдържаното и изражение се криеше отчаяние. Виждаше го в очите и, в напрегнатите и устни. Въпреки това неволно започна да се любува на красотата и. Обедното слънце блестеше в гъстата и гарвановочерна коса. Тънката и рокля от кожа на антилопа бе прилепнала към всяка извивка на тялото и, подчертавайки заоблените и гърди.
    Напрежението и се бе предало на всички. Сакатият Земен човек седеше до нея; грозноватото му лице бе угрижено. Точно срещу него се бе настанил Черна луна; изглеждаше нервен, сякаш отчаяно се опитваше да намери правилната посока, в която да поведе своя клан. Неспокойните воини, насядали в кръг, въртяха копията в ръцете си. Те си разменяха мрачни погледи, правейки си тайни знаци.
    Окъпаният от слънцето лагер около тях бе застинал в очакване. От запад духаше горещ вятър, а медночервеникавото слънце прежуряше в небето.
    Бягащ като вятъра стисна по-здраво тънката ръка на Трепетликата. Докосването до нея го успокои. Бе взел правилния избор. Сега вече го знаеше. Бяла пепел принадлежеше на Силата. А и никога не бе могъл да я нарече своя.
    Останалите членове на клана Черни острия се събираха, шушукайки помежду си. Само децата повишаваха глас, задавайки въпроси. Отнякъде изръмжаваше куче, но след това се чуваше тъп удар, последван от изквичаване.
    Когато видя, че всички са се събрали, Черна луна запита:
     — Какво е твоето желание, Бяла пепел?
    Жената заговори тихо, вперила поглед в нещо, което само тя виждаше.
     — Един вестоносец ще отиде да посрещне Строшените камъни. Той ще бъде невъоръжен и ще поиска от Храбър мъж да се срещне с нас в подножието на планините. Храбър мъж ще пожелае да го придружат пет воини. Ние също ще вземем петима воини. Ще се срещнем привечер край неговия огън. Там двамата ще поведем двубой за бъдещето на народите.
     — Но кого да изпратим като вестоносец? — запита Черна луна, оглеждайки кръга на съвета. Кой ще отнесе съобщението на Бяла пепел?
    Воините се спогледаха и се размърдаха неспокойно под въпросителния поглед на Черна луна.
     — Аз ще го направя — каза Охлюва черупка. Той облиза устни. — Видях как Бяла пепел повика при себе си животните. Ще приема тази чест.
     — А кои ще бъдат петимата воини, които ще придружават Бяла пепел при срещата и със Строшените камъни? — Вождът вдигна въпросително вежда, оглеждайки последователно всички лица.
     — Аз ще тръгна с дъщеря си — каза Пелинов дух. Той приклекна на пети зад Бяла пепел и Земния човек. — И без това толкова време съм бил част от тази Сила. Искам да видя накъде води тя.
     — Аз също ще отида — обади се Синият вятър. — Ще покажа на Строшените камъни колко голяма е смелостта на Черните острия.
    Охлюва черупка разпери ръце:
     — Ако трябва само да предам съобщението, мога да кажа на Строшените камъни какво е казала Бяла пепел и после да пресрещна групата и, ако някой ми донесе оръжията… Така ще бъде най-добре. Ако не се появя, тя ще знае, че нещо не е наред, и ще има време да избяга. Освен това искам да видя края на тази история… и да попреча на Синия вятър да офейка като страхливец в последния момент. — Ухили се на приятеля си. Синият вятър също му се усмихна и продължи да пресипва пясък от едната си ръка в другата.
    Сред воините се разнесе нервен смях.
    Бягащ като вятъра преглътна заседналата в гърлото му буца.
     — Аз също ще отида.
    Той усети как ръката на Трепетликата се напрегна. Тогава се обади и тя:
     — Аз също знам как се хвърля копие. Аз ще бъда петият човек.
    Черна луна изсумтя:
     — Бяла пепел? Какво ще правят останалите от клана? Искам да ги отведа на някое място, където ще бъдат по-далеч от воините на Строшените камъни.
    Тя кимна:
     — Направи както сметнеш за добре, вожде.
    Охлюва черупка въздъхна и се надигна. Изгледа замислено Бяла пепел.
     — Имам доверие в Силата ти. Ако не се върна, надявам се, че ще ме Опееш много силно. Гръмовната птица трябва да разбере къде да открие душата ми.
    Младата жена погледна воина с кафявите си очи и косата на Бягащ като вятъра настръхна. Сетне тя каза:
     — Смелостта ти не ще бъде забравена, Охлюва черупка. Нито от Върховното цяло, нито от хората.
    Той и се усмихна слабо и се отдалечи.
    Черна луна се изправи, вдигайки глава.
     — Желая ти късмет и дано Силата бъде с теб, Бяла пепел. Най-храбрите бойци на Черните острия тръгват с теб.
    След това той застана в средата на кръга и завика:
     — Вдигайте лагера! Тръгваме на юг!
    Бягащ като вятъра се загледа в утъпканата земя, докато другите се надигнаха, бъбрейки помежду си. Един силен порив на горещия вятър накара входното покривало в палатката на Черна луна да изплющи и вдигна вихрушки прахоляк из лагера.
    Той вдигна очи към Трепетликата.
     — Защо? — запита я тихо.
     — Защото искам да бъда там. — Тя хвърли поглед към Бяла пепел, която седеше мълчаливо с отнесен поглед. — Може би ще я разбера по-добре. Може да имаш нужда от мен. — Усмихна му се. — А ако нещата се объркат, няма да загубя още един любим човек. Може би Гръмовната птица ще ни отнесе заедно в Лагера на мъртвите.
    Той сложи ръка върху нейната и стана, вдигайки и нея. Извръщайки се да си тръгне, погледна към Бяла пепел. Тя седеше като излята от камък. Лицето и бе пребледняло, сякаш виждаше в съзнанието си някакво ужасно бъдеще. Душата му потръпна.

    Лош стомах се изправи и Горчив храст се вгледа в очите му. Той приключи с привързването на завивките към вързопа си и ги подпря на палатката на Пелинов дух. В лагера цареше суматоха — всички палатки се разглобяваха. Жената притисна длани към слепоочията си, сякаш за да подреди мислите си.
     — В миналото щях да ти кажа да престанеш с тази глупост и да вървиш да събираш съчки за огъня.
    Тиха вода и намигна:
     — Нищо, кажи ми го и сега. Може да се почувствам по-добре от това.
    Погледът и омекна.
     — Мисля, че миналото вече няма да се върне, Лош стомах. Вече си… различен.
     — Винаги си ми го казвала.
    Ъгълчетата на устата и трепнаха раздразнено. Изражението и го развесели. Тя вдигна ръце и стисна юмруци:
     — Защо ли въобще се опитвам? Ти винаги усложняваш нещата.
     — Така ли? — Той се отдръпна, за да стори път на няколко жени, които минаха бързо, натоварени с издути до пръсване торби.
     — И винаги задаваш въпроси! Можеш да побъркаш всеки здравомислещ човек. Честно казано, чудя се как е могла Силата да избере човек като теб. Сигурно ужасно гневиш Духовете.
    Той се усмихна; две кучета с поводи и носещи пръти изтракаха покрай тях, следвани по петите от две малки крещящи момченца.
     — Духовете не се интересуват много от хората. Имат си свои Духовни грижи. Имат си Спиралата, или поне така мисля. Какво ги е грижа дали…
     — Лош стомах?
     — Ъ?
    Тя се усмихна, притегли го към себе си и го прегърна силно. Той я погали по косата и усети в душата си топлота, която никога преди не бе изпитвал към нея. След това тя се отдръпна, за да го погледне за последен път, сякаш искаше да запомни как изглежда.
    Бяла пепел се появи от палатката и се усмихна на Тиха вода, а после пъхна шепа сушено месо и няколко питки от сладко коренче в издутия вързоп. След това тръгна да върши нещо друго.
    Горчив храст гледаше замислено отдалечаващата се фигура на Бяла пепел и попита с половин уста:
     — От колко време е бременна?
     — От колко време е… Какво? — Долната му челюст увисна от изумление. Той се загледа след Бяла пепел.
     — Разбира се. Ти не знаеше ли? — Горчив храст вдигна очи нагоре, отново отчаяна от неведението му. — Става и лошо сутрин, нали? Погледни я само. Виждаш ли цвета на кожата и? Виждаш ли как тежестта е пренесена върху тялото и? Месечното и кръвотечение не е дошло, нали?
    Тиха вода направи отрицателен знак.
     — Мислех… мислех, че е от тревогите.
     — Ами кръвотечението? — Сестра му вдигна въпросително вежда и скръсти ръце.
     — Е, аз не обръщам внимание на… — Наистина, от колко ли време беше бременна? Той си спомни, че когато тя белеше дървесна кора в Тревистите планини, се бе оплакала от стомашни спазми. Но от тогава бяха изминали почти два лунни цикъла.
     — О, не — прошепна той.
    Горчив храст поклати глава и въздъхна уморено.
     — Раждала съм достатъчно, за да познавам кога една жена е бременна. Аз също съм заченала от Пелинов дух. Нямаше да я видя, че повръща, ако и аз не бях излязла да сторя същото. — Поклати глава. — И смятате да се борите със зъл Съногадател? Един сакат и една бременна жена? — Тя хвърли поглед към Пелинов дух, който разговаряше откровено с Корен. — По-добре щеше да е да не забърквате съпруга ми в това.
    Тиха вода продължаваше да гледа след Бяла пепел, неспособен да намери думи.
     — Затвори си устата — нареди му Горчив храст. — Както си зинал, ще се напълни с мухи.
    Той поклати глава: „Бременна? А утре трябва да се бори в Съня срещу Храбър мъж?“ Отправи умолителен поглед към небесата: „Знаеше ли за това, Вълчи Съногадателю? Да не би да е част от някакъв Духовен план?“
    Бяла пепел водеше групата през суматохата, царяща в лагера; душата и тегнеше, сякаш бе пълна с камъни. Около нея падаха палатки, докато хората припряно изтегляха колчетата. Квичаха кучета, сподиряни от проклятия и викове, а върху носещите пръти се привързваха торби и вързопи. Децата ревяха, а жените сипеха нареждания. Прах се вдигаше, докато хората тичаха от една задача към друга.
    Тиха вода вървеше до нея с потресено изражение на лицето. Тя чувстваше объркването и тревогата му. Пелинов дух вървеше от другата и страна, движейки се с мрачна решителност. Зад нея вървяха Бягащ като вятъра и жена му. Тя долавяше угрижеността на Бягащ като вятъра и Трепетликата, гледайки как Черните острия се приготвят за бягството. Синият вятър вървеше най-отзад, вдигнал гордо глава; остриетата на копията му блестяха на слънчевите лъчи.
    Черна луна спря да прибира нещата си, когато минаха покрай него. Той кимна на Бяла пепел, но жестът бе отслабен от вихрушката от противоречиви чувства в душата му. Тя отвърна на кимването му.
    В края на лагера една палатка лежеше на земята, а до нея някаква жена даваше нареждания на една от пленничките: Кошничка. Бяла пепел я погледна, минавайки покрай нея. По лицето на Кошничка бе изписана яростна омраза, от която я побиха тръпки.
     — Зла вещица! — изсъска братовчедка и.
    Тиха вода забави крачка и хвърли поглед през рамо.
     — Коя беше тази жена? Какво каза?
    Бяла пепел вдигна рамене и промърмори:
     — Нищо. Някога бе моя братовчедка. Тя е от клана Трите устия. Казва се Кошничка.
    Той кимна.
     — Сестрата на Малък крак. Сега я познах. А защо те нарече вещица?
     — Не и обръщай внимание. Сега трябва да мислим за по-важни неща. Тя трепна, почувствала как стомахът и се преобръща. Да не би отново да и стане лошо?
    Тиха вода се отдели от групата и тръгна надясно. Бяла пепел видя Корен, който ги гледаше от края на лагера. Момчето бе застанало с ръка на кръста, от която висеше бойната му тояга. Чичо му помаха. Младежът кимна за поздрав, наблюдавайки ги с някаква странна напрегнатост.
    Очите на Тиха вода се присвиха и Бяла пепел усети, че го човърка нова тревога. Той стисна зъби и тръгна отново напред.
    Тя се загледа пред себе си, оставяйки Тиха вода насаме с мислите му. Къде бе изчезнала силата и? Чувстваше се уморена, разтревожена и объркана. Защо ставаше така точно сега, когато се нуждаеше от цялата яснота на ума си.
    „А ако не успея да овладея Върховното цяло, когато се изправя пред най-лошия от всичките ми страхове, ще обрека всички ни на гибел.“
* * *
    Бяла врана бе застанала до Храбър мъж и наблюдаваше изпитателно пратеника на Черните острия. Той бе застанал непоколебим пред тях — красив млад мъж с навити черупки, татуирани по бузите му. По прашното му мускулесто тяло се стичаше пот. Носеше само препаска на слабините си, а косата му бе сплетена в обикновена плитка отзад. Вперил поглед в очите на Храбър мъж, той не трепваше, сякаш притежаваше безгранична смелост. Единствено от пулсиращата му вратна артерия Бяла врана разбираше колко го в страх.
    Воините на Строшените камъни се бяха скупчили около тях с готови копия, а в очите им блестеше хищен поглед. По северния склон зад тях се изкачваше главната колона на клана, която трябваше да достигне ниската седловина на Зелената планина. От двете им страни се издигаха скалистите сиво-зелени склонове на планината. Тук-там скалните късове блестяха от слънчевите лъчи. По-голямата част от склоновете бяха осеяни с хвойна и нискостеблени борове, които близо до върха преминаваха в горички от ели и смърчове. Един орел се виеше по спиралата на въздушното течение.
    Тя наклони глава, заслушана в думите на Черното острие.
     — Аз съм Охлюва черупка, воин от клана Черни острия. Дошъл съм при Строшените камъни, за да предам съобщение на Храбър мъж.
     — Кажи ми го — усмивката на Храбър мъж бе като замръзнал огън.
    Охлюва черупка вдигна гордо глава.
     — Бяла пепел ме изпрати да ти кажа, че ще се срещне с теб утре вечер. В края на прохода има извор. — Той посочи на юг. — Там Бяла пепел ще влезе в двубой с теб.
     — Няма да отида сам — заяви Храбър мъж. — Да не ме смята за глупак?
     — Тя реши, че сигурно ще искаш да вземеш…
     — Петима воини — уточни той. — А едноръкият мъж ще бъде ли с нея?
    Мускулчетата на челюстта на Охлюва черупка изпъкнаха сякаш за да не издадат треперенето на устата му.
     — Да, нейният съпруг ще я придружи.
    Самодоволната усмивка на Храбър мъж стана по-широка.
     — Щом нейният „съпруг“ ще я придружи, то и жена ми ще дойде с мен и петимата ми воини. Храбър мъж е съгласен само при тези условия.
    В очите на Охлюва черупка се появи разбиране и той стана по-уверен.
     — Тя вече е поела насам с петимата си в