Скачать fb2
Как започна всичко това

Как започна всичко това


Варлам ШаламовКак започна всичко това

    Как започна всичко това? В кой от зимните дни завя друг вятър и всичко стана много страшно? През есента още рабо…
    Как започна всичко това? Бригадата на Клюев я задържаха на работа. Небивал случай. Забоят бе обкръжен от конвой. Мястото представляваше разрез, огромна яма, по края на която се бяха наредили войници. А вътре сновяха хора, бързаха, подканяха се едни-други. Някои — със скрито безпокойство, други — с твърдата увереност, че този ден е случайност, тази вечер — също. Ще се развидели, ще дойде утрото и всичко това ще изчезне, всичко ще се изясни и животът ще потече макар по лагерному, но както преди. Задържане на работа. Защо? Докато не си изпълнели дневната норма. Тънко виеше фъртуната, ситният сух сняг шибаше през лицата като пясък. В триъгълните лъчи на прожекторите, които осветяваха нощните забои, снегът се въртеше подобно но прашинки в слънчев лъч, приличаше на прашинките в слънчевия лъч пред вратата на бащиния сайвант. Само че в детството всичко беше малко, топло, живо. Тук всичко бе огромно, студено и злобно. Скърцаха дървените тарги, в които земята се изнасяше до насипищата. Четирима души хващаха таргата, бутаха я, дърпаха я, влачеха я, блъскаха я и я тътреха към края на купчината, накланяха я и изсипваха замръзналия трошляк връз камарата. Камъните се търкулваха надолу с тихо потракване. Ето го Крупянски, ето го Нейман, ей го и самият бригадир Клюев. Всички бързат, но работата няма свършване. Вече е около единадесет през нощта, а сирената бе в пет — изсвири, изквича точно в пет, когато бригадата я връщат „у дома“. „У дома“ — в бараката. А утре в пет сутринта — ставане и нов работен ден, и нова дневна норма. Нашата бригада трябваше да смени в изкопа тази на Клюев. Ала днес ни пратиха на работа в съседния забой и едва в полунощ сменихме бригадата на Клюев.
    Как започна всичко това? Внезапно в мините пристигнаха много, страшно много „бойци“. Двете нови масивни бараки, които затворниците бяха строили за себе си, бяха преотстъпени на охраната. Останахме да зимуваме в палатките, надупчени от камъните след взривовете в забоя. Постегнахме палатките: побихме в земята стълбове и върху летвички опънахме покривна мушама. Между палатката и мушамата оставаше слой въздух. През зимата това пространство ще го натъпчете, казват, със сняг. Но всичко това стана после. Отстъпихме нашите бараки на охраната — това бе същността на събитието. Охраната не хареса, че били от сурови трупи; лиственицата е коварно дърво, не обича хората — стените, подовете и таваните нямаше да изсъхнат цяла зима. Това го разбираха всички — и онези, чиито тела трябваше да изсушават бараките, и онези, които случайно бяха получили тези бараки. Охраната възприе бедствието си като неизбежно северно изпитание.
    Защо беше нужна охрана на мина „Партизанин“? Мината беше малка — през 1937 година имаше само две-три хиляди затворници. Съседите — мина „Щурмовой“ и Берзино (бъдещият Верхний Ат-Урях) бяха градове с население от дванадесет-четиринадесет хиляди затворници. Разбира се, смъртоносните вихри на 1938 година съществено промениха тези цифри. Но всичко това бе по-късно. А сега — за какво бе нужна охрана на мина „Партизанин“? През 1937 година тук имаше един-единствен несменяем дежурен „боец“, въоръжен с револвер, който с лекота въвеждаше ред в смиреното царство на „троцкистите“. Криминалните? Дежурният гледаше през пръсти на милите им лудории, на грабителските им експедиции и „гастроли“ — и дипломатично отсъстваше в особено сериозните случаи. Всичко бе „тихо“. А сега изведнъж сума ти конвойни. Защо?
    Внезапно откараха нанякъде цялата бригада „отказвачи“ от работа — „троцкистите“ които впрочем, по онова време не се наричаха отказвачи, а много по-меко „неработещи“. Те живееха в отделна барака посред селището, незаграденото селище на затворниците, което тогава не се казваше така страшно, както щеше да стане в бъдеще, в много близко бъдеще — „зона“. „Троцкистите“ законно получаваха по шестстотин грама хляб на ден плюс полагаемата им се храна и не работеха съвсем официално. Всеки арестант можеше да се присъедини към тях, да се прехвърли в неработещата барака. През есента на тридесет и седма година в тази барака живееха седемдесет и пет души. Всички те изведнъж изчезнаха, вятърът блъскаше отворената врата, а вътре цареше необитаема черна пустота.
    Изведнъж се оказа, че дажбата не стига, че много ти се яде, но не можеш да си купиш нищо, а и не можеш да си поискаш от някого. Сельодка, парче сельодка все пак можеше да си изпросиш, но хляб? Неочаквано стана така, че никой на никого не даваше нищо, всички започнаха тайно да ядат, да дъвчат нещо — набързо, в тъмното, като обираха трохите от джобовете си. Търсенето на тези трохи стана почти механично занимание на хората през всяка свободна минута. В обущарницата вечно стоеше огромна бъчва с рибено масло. На височина бъчвата беше половин човешки бой и всеки, който поискаше, потапяше вътре мръсни парцали и си мажеше обувките. Не се сетих веднага, че рибеното масло е мазнина, мас, храна, че тази смазка за обувки става за ядене — това озарение бе подобно на евриката на Архимед. Спуснах се, тоест повлякох се към работилницата. Уви — бъчвата отдавна я нямаше там, други вече бяха изминали пътя, по който те първа тръгвах.
    На мините докараха кучета, немски овчарки. Кучета?
    Как започна всичко това? За месец ноември на тези, които работеха в забоите, не им платиха. Спомням си как в първите дни на работа в мините, през август и септември, при нас, работягите, спираше минният майстор — тази длъжност беше оцеляла сигурно още от времето на Некрасов — и казваше: лошо, момчета, лошо. Ако ще работите така, няма да има какво да изпратите у дома. Мина месец и стана ясно, че всеки е припечелил по нещо. Едни изпратиха парите с пощенски записи на семействата си, та по този начин да ги успокоят. Други си купуваха от магазина, от лавката в лагера цигари, консерви кондензирано мляко, бял хляб… Всичко това внезапно, изведнъж свърши. Като полъх на вятъра премина слух, „партенка“, че вече няма да плащат. И тя, както и всички лагерни „партенки“, излезе вярна. Разплащането щяло да става само с храна. Изпълнението на плана щяло да се следи освен от лагерните служители, а те са цял легион, и освен от производствените началници, чийто брой се увеличаваше достатъчно пъти, — също и от въоръжената лагерна охрана, от бойците.
    Как започна всичко това? Няколко дни имаше виелица, автомобилните пътища бяха засипани от снега, планинският проход бе затворен. Още на другия ден след спирането на снеговалежа — докато траеше виелицата, си стояхме у дома — подир работа не ни поведоха „вкъщи“. Заобиколени от конвоя, вървяхме, без да бързаме, с отпусната арестантска крачка, вървяхме няколко часа по някакви тайнствени пътечки към прохода, все по-високо и по-високо; умората, стръмното нанагорнище, разреденият въздух, гладът, злобата — всичко ни възпираше. Виковете на конвоя ни пришпорваха като удари с камшик. Вече съвсем се беше стъмнило, настанала бе беззвездна нощ, когато видяхме светлини от много огньове по пътищата близо до прохода. Колкото по-дълбока ставаше нощта, толкова по-ярко горяха огньовете, горяха в пламъка на надеждата за почивка и храна. Не, огньовете не бяха запалени за нас. Бяха за конвоя. Много огньове при температура минус четиридесет, минус петдесет градуса. Огньовете се точеха около тридесет версти. И някъде долу, в снежните трапове, имаше хора с лопати — разчистваха пътя. Отвесните стени на тесните траншеи в снега стигаха до пет метра височина. Снегът се прехвърляше отдолу нагоре, от тераса на тераса, прехвърляше се по два, по три пъти. След като всички хора бяха разпределени и обградени от конвой — с обръч от огньове, — работниците бяха оставени да правят каквото искат. Двете хиляди души можеха да не работят, можеха да работят лошо или настървено — никой не се интересуваше. Проходът трябваше да бъде разчистен и докато това не станеше, никой нямаше да мръдне оттук. Стояхме в този снежен трап и часове наред размахвахме лопати, за да не замръзнем. През тази нощ направих откритие, разбрах едно странно нещо, което по-късно се е потвърждавало многократно. Труден, мъчително труден и тежък е десетият, единадесетият час от такава „допълнителна“ работа, след това преставаш да забелязваш времето и те обзема Огромното Безразличие — часовете минават като минути, дори още по-бързо. Прибрахме се „у дома“ след двадесет и три часа работа — изобщо не бяхме гладни и всички ядохме невероятно мързеливо поднесените наведнъж дажби за цялото денонощие. Заспахме много трудно.
    Три смъртоносни вихъра се бяха кръстосали и клокочеха в снежните забои на златните мини на Колима през зимата на тридесет и седма — тридесет и осма година. Първият вихър беше „берзинският процес“. Директорът на Далстрой, откривателят на лагерната Колима Едуард Берзин беше разстрелян като японски шпионин в края на тридесет и седма година. Бяха го извикали в Москва и там го разстреляха. Заедно с него загинаха и най-близките му помощници: Филипов, Майсурадзе, Егоров, Васков, Цвирко — цялата гвардия на Вишера, пристигнала през 1932 г. в Колима заедно с Берзин, за да колонизира този край. Иван Гаврилович Филипов беше началник на УСВИТЛ1, заместник на Берзин по лагерите. Стар чекист, член на колегията на ОГПУ, навремето председател на „разтоварителна тройка“ на Соловецките острови. Съществува документален филм от двадесетте години — „Соловки“. Там Иван Гаврилович е заснет в тогавашната си главна роля. Филипов умря в Магаданския затвор — сърцето му не издържа.
    „Къщата на Васков“ — така се наричаше и се нарича и до днес Магаданският затвор, построен в началото на тридесетте години; по-късно затворът от дървен стана каменен, но запази яркото си име — началникът му се казваше Васков. На Вишера Васков — самотен човек — винаги прекарваше почивните си дни по един и същ начин: сядаше на пейката в градината или в горичката, която му заменяше градинка, и по цял ден стреляше по листата с малокалибрената си пушка. Алексей Егоров — „рижавия Льошка“, както му викаха на Вишера, беше началник на производственото управление в Колима, обединяващо няколко златни мини, струва ми се — Южно управление. Цвирко беше началник на Северното управление, в което влизаше и мина „Партизанин“. През 1929 година Цвирко бил началник на гранична застава и през отпуската си заминал в Москва. Тук след един гуляй в ресторант започнал да стреля по колесницата на Аполон над входа на Болшой театър — дошъл на себе си в затворническата килия. Петлиците и копчетата от дрехите му били отпрани. През пролетта на 1929 година Цвирко пристигнал във Вишера с група затворници да излежава тригодишна присъда. С идването на Берзин в края на 1929 година кариерата на Цвирко бързо напреднала. Още като затворник станал началник на обекта „Парма“. Берзин си давал душата за него и го взел със себе си на Колима. Говори се, че Цвирко бил разстрелян в Магадан. Майсурадзе — началникът на УРО, навремето излежавал присъда за „разпалване на национална вражда“, излязъл на свобода още на Вишера — бе също един от любимците на Берзин. Арестували го в Москва, по време на отпуската му, и го разстреляли.
    Всички тези мъртъвци бяха от най-близкото обкръжение на Берзин. По „берзинския процес“ бяха арестувани и разстреляни или бяха получили присъди хиляди души, волнонаемни и затворници: началници на мини и на лагерни филиали, на лагерни пунктове, възпитатели и секретари на партийни комитети, десетници и технически ръководители, отговорници и бригадири… За колко ли хилядолетия лагери и затвор имаше присъди? Кой може да каже…
    В задушаващия дим на провокациите колимското издание на сензационните процеси — „берзинското дело“ — изглеждаше много респектиращо.
    Вторият вихър, разтърсил колимската земя, бяха безкрайните лагерни разстрели, така наречената „гаранинщина“. Разправа с „враговете на народа“, разправа с „троцкистите“.
    Месеци наред неспирно по време на сутрешните и вечерните проверки се четяха безкрайни заповеди за разстрели. При температура минус петдесет градуса музикантите-затворници от „битоваците“ свиреха туш преди и след четенето на всяка заповед. Димящите бензинови факли не разкъсваха мрака, привличаха стотици очи към заскрежените листове тънка хартия, на които бяха напечатани тези толкова страшни думи. И в същото време сякаш това не беше за нас. Всичко изглеждаше някак чуждо, прекалено ужасно, за да е истина. Но имаше туш, той гърмеше. Устните на музикантите измръзваха, притиснати към мундщуците на сребърните хеликони и корнет-а-пистоните. Тънката хартия се покриваше със скреж и началникът, който четеше заповедта, отърсваше кристалчетата с ръкавиците си, за да разчете и огласи поредното име на разстрелян. Всички списъци завършваха еднакво: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“
    Виждал съм Гаранин петдесетина пъти. Около четиридесет и пет годишен, с коремче, започнал да оплешивява, с тъмни, живи очи, денонощно пътуваше по мините с черната си кола „ЗИС-110“. По-късно разправяха, че лично бил разстрелвал хората. Никого не е разстрелвал лично — само подписваше присъдите. Заповедите се четяха денонощно: „Присъдата е изпълнена. Началник на УСВИТЛ полковник Гаранин.“ Според сталинската традиция от онези години Гаранин скоро трябваше да умре. И наистина, той бе заловен, арестуван, осъден като японски шпионин и разстрелян в Магадан.
    Нито една от безбройните присъди от онова време никога и от никого не бе отменена. Гаранин беше един от многобройните сталински палачи, убит от друг палач в нужния момент.
    За да има обяснение за ареста и смъртта му, бе пусната „прикриваща“ легенда. Уж че истинският Гаранин бил убит от японски шпионин, когато пътувал насам, за да заеме поста си, а самозванецът бил разобличен от сестрата на Гаранин, дошла да погостува на брат си.
    Легендата беше една от стотиците хиляди измислици, с които сталинските времена пълнеха ушите и мозъците на хората.
    Та за какво разстрелваше полковник Гаранин? За какво убиваше? „За контрареволюционна агитация“ — така се наричаше един от разделите на гаранинските заповеди. Излишно е да обяснявам какво представляваше „контрареволюционната агитация“ през 1937-година. Похвалиш някой руски роман, излязъл зад граница — десет години „аса“2. Кажеш, че опашките за течен сапун са прекалено големи — пет години „аса“. И по руски обичай, според особеностите на руския характер, всеки, който получаваше пет години, се радваше, че не са десет. Лепнат ти десет — радваш се, че не са двадесет и пет, а който е с двадесет и пет — подскача от радост, че не са го разстреляли.
    В лагерите това степенуване — пет, десет, петнадесет — го няма. Достатъчно е да кажеш на глас, че работата е тежка — и следва разстрел. За всяка дори най-невинна забележка по адрес на Сталин — също разстрел. Мълчанието е агитация, това се знае отдавна. Списъците на бъдещите, на утрешните мъртъвци се съставяха от следователите на всяка мина въз основа на доноси, на съобщения на „тропачите“, на „певците“ и на много доброволци, оркестранти в прочутия лагерен оркестър-октет: „седмина пеят, един тропа“ — пословиците на криминалния свят са афористични. А самото „дело“ изобщо не съществуваше. И не се водеше никакво следствие. Към смъртта водеха протоколите на „тройките“ — известното учреждение през Сталинските години.
    И макар че тогава още не съществуваха перфокарти, лагерните статистици се опитваха да си облекчат труда, като създаваха „формуляри“ с особени знаци, „формулярите“ със синя ивица по диагонал бяха за „личните дела“ на „троцкистите“. Зелените (или лилави?) ивици бяха за рецидивистите — естествено, за политическите рецидивисти. Отчетността си е отчетност. Не можеш да залееш формуляра на всеки със собствената му кръв.
    За какво друго разстрелваха? „За оскърбление на лагерния конвой“. Какво ще рече това? Тук ставаше дума за словесна обида, за недостатъчно почтителен отговор, за всякакво „обаждане“ в отговор на побоите, ударите, подбутванията. Всеки прекалено свободен жест на затворника по време на разговор с конвоя се тълкуваше като „нападение срещу конвоя“…
    „За отказ от работа“. Страшно много хора загинаха, без да разберат смъртната опасност от постъпката си. Останалите без сили старци, тези гладни, измъчени хора, не бяха в състояние да прекрачат портала след сутрешния развод за работа. Отказите се оформяха с актове. „Обут и облечен според сезона“. Бланките за тези актове се печатаха на стъклограф, в по-богатите мини дори ги поръчваха в печатници — оставаше само да се впишат името и данните: година на раждане, по кой член, присъда…
    След третия отказ — разстрел. По закон. Мнозина не можаха да разберат основното лагерно правило — нали заради него бяха измислени лагерите, — че в лагера не можеш да откажеш да работиш, че отказът се тълкува като най-чудовищно престъпление, по-страшно от какъвто и да било саботаж. Макар и с последни сили, но човек трябваше да допълзи до мястото на работа. Десетникът ще се подпише за „единица“, за „трудова единица“ и производството ще даде „своя акцепт“. И си спасен. Спасен за днес от разстрел. Можеш изобщо да не работиш, а и не си в състояние да работиш. Трябва само да издържиш мъчението на този ден. Ще свършиш съвсем малко работа, но няма да си „отказвач“. Не могат да те разстрелят. Разправят, че началството нямало такива „права“. Не знам дали са имали такова „право“, но много пъти, години наред, застанал на портала на лагера при провеждането на работа, се борех със себе си, за да не откажа да работя.
    „За кражба на метал“. Всеки, у когото намираха „метал“, биваше разстрелван. По-късно започнаха да им щадят живота, даваха им само допълнителна присъда: пет, десет години. Много самороден метал мина през ръцете ми — мината „Партизанин“ беше извънредно „самородна“, — но златото не будеше у мен никакво чувство освен огромно отвращение. Човек трябваше да умее да вижда късчетата злато, да се учи да ги различава от камъка. Опитните работници учеха на това важно нещо новаците — да не хвърлят златото в количките, за да не крещи надзирателят: „Ей, заплеси! Пак сте пратили самороден метал за промиване.“ За намерените късчета злато затворниците получаваха премия — по рубла на грам, като се броеше от петдесет и един грам нагоре. В забоя няма теглилки. Дали намереното от теб късче е четиридесет или шестдесет грама — това го решаваше само надзирателят. Ние нямахме достъп до по-висшестоящи от бригадира. Намирал съм много късчета, които биваха „бракувани“, а за плащане бях предложен два пъти. Единият път късчето тежеше шестдесет грама, вторият — осемдесет. Естествено, на ръка не получих никакви пари. Дадоха ми само „стахановска“ карта за една десетдневка и щипка махорка от десятника, също и от бригадира. Сполай им и за това.
    Последната, най-многобройна „рубрика“, по която бяха разстреляни сума хора, беше: „За неизпълнение на нормата“. За това лагерно престъпление разстрелваха цели бригади. Съществуваше и теоретична мотивировка. По това време в цялата страна държавният план се „спускаше“ по работните места — по фабриките и заводите. В арестантска Колима планът се спускаше до забоя, до ръчната количка, до кирката. Държавният план — това е закон! Неизпълнението му — контрареволюционно престъпление. Тези, които не го изпълняваха — заминаваха на луната!
    Третият смъртоносен вихър, отнесъл повече арестантски живота, отколкото първите два, взети заедно, беше масовата смъртност — от глад, от побои, от болести. В този трети вихър огромна роля изиграха апашите, криминалните, „приятелите на народа“.
    За цялата 1937 година на мина „Партизанин“ с две-три хиляди души по списъчен състав умряха двама — един волнонаемен и един затворник. Погребаха ги при един хълм. На двата гроба имаше нещо като обелиски: на волнонаемния — по-висок, на затворника — по-нисък. През 1938 година с копаенето на гробове се занимаваше цяла бригада. Камъкът и вечно замръзналата земя не желаят да приемат мъртъвците. Трябва да се пробива, да се взривява, да се изхвърля пръстта. Копаенето на гробове и „дупченето“ на проучвателни шурфове много си приличат по начина на работа, по инструментите, по материала и по „изпълнителите“. Цяла една бригада се занимаваше само с копаене на гробове, само на общи, само на „братски“, с безименни мъртъвци. По инструкция преди „погребението“ нарядчикът като представител на лагерната власт връзваше за левия глезен на мъртвеца шперплатова дъсчица с номера на „личното дело“. Заравяха ги голи — че как иначе! Златните зъби, изкъртвани също по инструкция, се вписваха в специален акт за погребение. Ямата с труповете се засипваше с камъни, ала земята не приемаше мъртъвците — беше им писано да останат нетленни във вечните ледове на Крайния север.
    Лекарите се страхуваха да пишат в диагнозите истинската причина за смъртта. Появиха се „гюлиавитаминоза“, „пелагра“, „дизентерия“, „РфИ“ — почти като „Загадката на Н.Ф.И.“, както е при Андроников. Тук РфИ — „рязко физическо изтощение“, беше крачка към истината. Но такива диагнози поставяха само смелите лекари, не лекарите-затворници. Формулата „алиментарна дистрофия“ беше произнесена от колимските лекари много по-късно — чак след ленинградската блокада, по време на войната, когато сметнаха за възможно макар и на латински, но да назоват истинската причина за смъртта. „Животът на догарящите свещи във нощната тъма кошмарна, туй лекарят го определя вещо с дистрофия «алиментарна». А който не е филолог и латинист, обикновено го нарича «глад».“ Неведнъж съм си повтарял тези редове на Вера Инбер. Хората, които обичаха стихове, отдавна ги нямаше край мен. Но тези редове звучаха за всеки колимчанин.
    Всички биеха работниците: дневалният, бръснарят, бригадирът, възпитателят, надзирателят, конвоят, отговорникът, домакинът, нарядчикът — всеки. Безнаказаността на побоите — както и безнаказаността на убийствата — развращава, разлага душите на хората — на всички, които са правели това, които са го гледали, които са го знаели… Според мъдрата мисъл на някакъв високопоставен началник конвоят отговаряше тогава за изпълнението на плана. Затова по-чевръстите войници изпълняваха плана с прикладите си. Други правеха още по-лошо — възлагаха това важно задължение на криминалните, с каквито винаги попълваха бригадите по петдесет и осми член. Те не работеха. Само осигуряваха изпълнението на плана. Ходеха из забоя с тояга — викаха й „термометър“ — и налагаха безропотните „балъци“. Пребиваха ги до смърт. А бригадирите, избирани измежду нашите, се опитваха по всякакъв начин да докажат на началството, че са с него, а не с арестантите, мъчеха се да забравят, че също са политически. Всъщност те никога не са били политически. Както впрочем и целият тогавашен член петдесет и осми. Безнаказаната разправа с милионите невинни хора имаше успех тъкмо защото бяха невинни хора.
    Бяха мъченици, а не герои.

info

Информация за текста

    © Варлам Шаламов
    © 1994 Александър Талаков, превод от руски

    Варлам Шаламов
    Как это началось,

    Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

    Издание:
    Варлам Шаламов. Колимски разкази
    Първо издание
    Съставителство: Александър Талаков
    Превод: Александър Талаков
    Редактор: Иван Дойчинов
    Технически редактор: Любица Златарева
    Коректор: Красимира Петрова
    ISBN 954-411-015-I (том I)
    ISBN 954-411-016-X (том II)
    Издателство „Факел“, София, 1994

    Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989
    Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16722]
    Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00

notes

1

    Управление на Североизточните трудово-поправителни лагери. — Б.пр.

2

    Антисъветска агитация. — Б.пр.
Top.Mail.Ru