Скачать fb2
Кръстът

Кръстът


Варлам ШаламовКръстът

    Слепият свещеник вървеше през двора и напипваше с крака тясната дъска като корабен трап, просната върху земята. Вървеше бавно, почти без да се препъва, без да стъпва накриво, закачайки дървената си пътечка с квадратните носове на огромните износени ботуши, останали от сина му. В двете ръце носеше кофи с топла храна за козите си, затворени в ниска, тъмна барачка. Козите бяха три: Машка, Ела и Тоня — имената им бяха избрани умело, да са с различни съгласни звуци. Обикновено на повикването му отговаряше само козата, която чуеше своето име; а сутрин, когато им носеше храна, животните блееха безразборно, като се надпреварваха да провират муцуните си в пролуката на вратата. Половин час преди това слепият свещеник ги издояваше в един голям съд и отнасяше у дома млякото, от което се издигаше пара. Често бъркаше с доенето в тази вечна своя тъмнина — тънката струя мляко падаше покрай съда безшумно; козите тревожно поглеждаха към собственото си мляко, издоено направо на земята. А може и да не се оглеждаха.
    Той грешеше често не само защото беше сляп. Не по-малко му пречеха размислите и докато стискаше равномерно с топлата си длан хладното виме на козата, забравяше за себе си и за своята работа, погълнат от мисли за семейството.
    Беше ослепял наскоро след смъртта на своя син — червеноармеец в химическа рота, убит на Северния фронт. Глаукомата, „жълтата вода“, рязко се бе изострила и свещеникът загуби зрението си. Той имаше и други деца — още двама сина и две дъщери, но този, средният, му беше любимец и сякаш единствен.
    Козите, грижите за тях, храненето, чистенето, доенето — всичко това слепецът вършеше сам — и тази безнадеждна, никому ненужна работа бе начин да се утвърди в живота: слепият беше свикнал да изхранва голямото си семейство, да има своя работа и свое място в този живот, от никого да не зависи — нито от обществото, нито от собствените си деца. Беше наредил на жена си редовно да води разходите по козите и да записва приходите, които получаваха от продажбата на козето мляко през лятото. В града го купуваха много — смяташе се за особено полезно при туберкулоза. Медицинската стойност на това мнение не беше голяма, не повече, отколкото прочутите порциони от: месото на черни кутрета, които някой бил препоръчал за болните от туберкулоза. Слепият и жена му пиеха по една-две чаши мляко на ден и свещеникът настояваше цената на тези чаши също да бъде записвана. Още през първото лято стана ясно, че изхранването на козите струва много по-скъпо от продаденото мляко, а и данъците за „дребните животни“ не бяха никак дребни, но жената на свещеника скри истината от мъжа си и го увери, че козите носят доход. И слепият свещеник благодари на Бога, че беше намерил в себе си сили поне малко да помогне на жена си.
    На жена му, на която до 1928 година всички казваха „попадия“, през 1929 година престанаха да й викат така — църквите в града почти до една бяха взривени, а „студената“ катедрала, в която на времето се е молил Иван Грозни, бе превърната в музей. Жена му някога беше толкова едра, дебела, че собственият й син плачеше и повтаряше: „Не искам да излизам с теб, срам ме е. Виж каква си шишкава.“ Тя отдавна вече не беше пълна, но огромното й тяло беше като на човек, болен от сърце. Едва се движеше из стаята, с мъка стигаше от печката в кухнята до прозореца в стаята. Отначало свещеникът я молеше да му почете нещо, но все не й оставаше време — винаги имаше да прави хиляди неща по домакинството, трябваше да готви — за тях си и за козите. Жената на свещеника не ходеше по магазините — малкото си покупки възлагаше на съседските деца, на които сипваше по чаша мляко или им даваше по някое шекерче.
    Пред огнището имаше един казан — „чугун“, както му казват на Север. Още през първата година след женитбата им от горния му край се беше отчупило едно парче. Врялата храна за козите изтичаше оттам, тръгваше по полицата пред огнището и капеше на пода. До казана имаше малко гърне с каша — обедът на свещеника и жена му, — на хората им трябваше много по-малко, отколкото на животните.
    Но все пак нещо им трябваше и на тях.
    Работата не беше много, но жената се движеше из стаята прекалено бавно, като се държеше за мебелите, и в края на деня се изморяваше толкова много, че не можеше да намери сили за четене. И тя заспиваше, а свещеникът се сърдеше. Той спеше много малко, макар да се насилваше да спи. Когато един ден вторият му син си беше дошъл в отпуск и, огорчен от безнадеждното състояние на баща си, го бе попитал развълнувано:
    — Татко, защо спиш по цели дни и нощи? Защо спиш толкова много?
    — Ама че си глупав — беше му казал свещеникът, — нали когато спя, мога да гледам…
    И синът му чак до смъртта си не забрави тези думи.
    Радиото тогава беше още в детската си възраст — в къщите на любителите скърцаха детекторни приемници и никой не смееше да закачи заземяването за радиатора или за телефонния апарат. Свещеникът само беше чувал за радиоапаратите, но разбираше, че децата му, които се бяха пръснали по света, няма да могат да съберат пари дори само за слушалки.
    На слепия не му беше съвсем ясно защо преди няколко години трябваше да освободят стаята, в която бяха живели повече от тридесет години. Жена му шепнеше нещо неразбираемо, развълнувано и сърдито с огромната си беззъба, присмляскваща уста. Тя никога не му каза истината: как милиционерите изнасяха през вратата на жалката им стая почупените столове, стария скрин, сандъчето със снимки и дагеротипи, казаните и глинените гърнета, малкото книги — остатък от някога огромната библиотека, — и големия сандък, където пазеха последното — един златен кръст. Слепият така и не разбра нищо, отведоха го в новото жилище и той мълчеше и се молеше на Бога. Замъкнаха вряскащите кози на новото място и един познат дърводелец им направи барачка. В суматохата една от козите се изгуби — четвъртата, Ира.
    Новите обитатели на къщата край реката — младият градски прокурор и издокараната му жена — чакаха в хотел „Централен“ да ги известят, че жилището е освободено. В стаята на свещеника настаняваха семейството на шлосера от отсрещния апартамент, а техните две стаи щяха да са за прокурора. Прокурорът никога не беше виждал и така и не видя нито свещеника, нито шлосера, на чието „живо място“ се нанасяше да живее.
    Свещеникът и жена му рядко си спомняха старата стая: той — понеже беше сляп, а тя — защото в старото жилище бе преживяла много мъка, много повече, отколкото радост. Свещеникът никога не научи, че жена му, докато можеше, беше пекла пирожки и ги бе продавала на пазара, и непрекъснато беше писала писма до разни свои познати и роднини с молба да им помогнат поне малко — на нея и на слепия й мъж. Понякога получаваше пари, малко, но с тях можеше да купи сено и кюспе за козите, да внесе данъците, да плати на козаря.
    Отдавна трябваше да продадат козите — те само им пречеха, но тя се страхуваше дори да си го помисли — та това беше единственото занимание на слепия й мъж. И като си спомняше колко жив, енергичен човек беше мъжът й преди тази своя страшна болест, тя не намираше сили да заговори за продажбата на козите. И всичко продължаваше както преди.
    Пишеше и на децата си, които отдавна бяха пораснали и си имаха свои собствени семейства. Децата отговаряха на писмата й — всички си имаха свои грижи, собствени деца; впрочем не всички й отговаряха.
    Най-големият син отдавна, още през двадесетте години, се беше отрекъл от баща си. Тогава бе модерно да се отказваш от родителите си — доста от прочутите впоследствие писатели и поети бяха започнали литературната си дейност с подобни заявления. Най-големият син не беше нито поет, нито негодник, просто се страхуваше от живота и беше дал заявлението си в един вестник, когато в службата му бяха започнали да го тормозят с въпроси за неговия „социален произход“. Заявлението с нищо не му помогна и той остана с този свой Каинов печат до гроба.
    Дъщерите на свещеника се бяха омъжили. По-голямата живееше някъде на юг, не се разпореждаше с парите в семейството си, страхуваше се от мъжа си, често пишеше на родителите си сълзливи писма, пълни с нейната си болка, и старата й майка отговаряше, като плачеше над писмата на дъщеря си и я утешаваше. Тази нейна дъщеря всяка година им изпращаше колет с няколко десетки килограма грозде. Колетите от юг пътуваха дълго. И майка й никога не й написа, че всяка година гроздето пристигаше развалено — от целия колет успяваше да отбере само няколко зрънца за мъжа си и за себе си. И всеки път майката благодареше, благодареше унизено и се срамуваше да помоли за пари.
    Втората дъщеря беше фелдшерка и след като се омъжи, реши да заделя мизерната си заплата и да я изпраща на слепия си баща. Мъжът й, профсъюзен работник, одобрил намерението й и около три месеца тя внасяше заплатата си в своя роден дом. Но след като роди, напусна работа и денонощно се грижеше за своите близнаци. Скоро стана ясно, че мъжът й, профсъюзният деятел, е страшен алкохолик. Служебната му кариера бързо вървеше надолу и след две години той се оказа агент по снабдяването, но и на тази длъжност не можа да се задържи дълго. Жена му с двете малки деца, останала без всякакви пари, отново започна работа, блъскаше се по цял ден, издържайки със заплатата си на медицинска сестра двете невръстни деца и себе си. С какво можеше да помогне на старата си майка и слепия си баща?
    Малкият син беше ерген. Но вместо да живее заедно с майка си и баща си, той бе решил сам да си търси късмета. От средния брат беше останало наследство — ловджийска пушка, почти нова, марка „Зауер“, и баща му бе наредил на жена си да я продаде за деветдесет рубли. За двадесет ушиха на сина две нови сатенени ризи-толстовки, той замина при леля си в Москва и постъпи на работа в един завод. Изпращаше пари вкъщи, но малко, по петдесет рубли месечно, а скоро след това за участие в нелегален митинг бе арестуван, изселен и следите му се изгубиха.
    Свещеникът и жена му ставаха неизменно в шест сутринта. Старата жена палеше печката, слепецът отиваше да дои козите. Нямаха никакви пари, но жената успяваше да вземе назаем някоя-друга рубла от съседите. Ала тези пари трябваше да се връщат, а вече нямаше какво да продават — всички дрехи, покривките, бельото, столовете, — всичко отдавна беше продадено, разменено за брашно за козите и за булгур за супата. Двата сватбени пръстена и една сребърна верижка бяха продадени в Торгсин1 още миналата година. Месна супа се вареше само за големи празници, захарта се купуваше също само за празник. Най-много от време на време да се отбиеше някой и да дадеше на жената бонбон или кифла, и старата жена ги вземаше и ги занасяше в стаята си, където ги пъхаше в сухите, нервни, непрекъснато движещи се пръсти на мъжа си. Двамата започваха да се смеят, да се целуват и старият свещеник целуваше подпухналите, напукани, мръсни, изкривени от тежката работа пръсти на жена си. И старата жена плачеше и целуваше стареца по главата, и двамата си благодаряха за всичкото добро, което си бяха правили един на друг през този живот, и за това, което вършеха един за друг сега.
    Всяка вечер свещеникът се изправяше през иконата, отправяше горещи молби към Бога, отново и отново му благодареше, че му е изпратил такава жена. Правеше го всеки ден. Случваше се понякога да не застава с лице към иконата, тогава жена му се смъкваше от леглото, хващаше го за раменете и го обръщаше с лице към образа на Исус Христос. И слепият свещеник се сърдеше.
    Старата жена се стараеше да не мисли за утрешния ден. И ето че една сутрин вече нямаше какво да даде на козите, и старият свещеник се събуди и започна да се облича, напипвайки ботушите си под леглото. И тогава старицата занарежда и заплака, сякаш тя беше виновна, че нямат какво да ядат.
    Слепецът си обу ботушите и седна в тапицираното си с мушама, кърпено, меко кресло. Всички останали мебели отдавна бяха продадени, но слепецът не знаеше — жена му беше казала, че ги е раздала на дъщерите.
    Слепият свещеник седеше облегнат в креслото и мълчеше. Но по лицето му не се четеше объркване.
    — Дай ми кръста — каза той, протегна двете си ръце и размърда пръсти.
    Жена му докрета до вратата и сложи резето. Двамата заедно надигнаха масата и издърпаха сандъка изпод нея. Жената на свещеника извади от дървената кутия с конците ключа и отвори сандъка. Той беше пълен с разни вещи, но какви: детски ризки на синовете и дъщерите им, връзки пожълтели писма, които си бяха писали преди четиридесет години, венчални свещи, украсени с тел — шареният восък отдавна се беше изронил, — кълбета разноцветна прежда, връзки парцалчета за кръпки. И чак на дъното — две малки кутийки, в каквито обикновено се държат ордени, часовници или скъпоценни предмети.
    Жената въздъхна тежко и гордо, изправи се и отвори едната кутия, в която върху атлазена, все още запазена възглавничка лежеше кръст с малка скулптурна фигурка на Исус Христос. Кръстът беше червеникав, от високопробно злато.
    Слепият свещеник опипа кръста.
    — Донеси ми брадвата — рече тихо.
    — Недей, недей — зашепна жената и прегърна слепеца, за да му попречи да вземе кръста. Ала той рязко го издърпа от възлестите й, подпухнали пръсти и силно я удари по ръката.
    — Донеси я — каза й, — донеси я… Нима Бог е в това?
    — Аз няма да го сторя — ако искаш ти…
    — Да, да, аз, аз.
    И жената на свещеника, полуобезумяла от глад, закуцука към кухнята, където стоеше брадвата и една суха цепеница, оставена за трески, когато разпалват самовара.
    Тя внесе брадвата в стаята, сложи резето и се разплака без сълзи, занарежда.
    — Не гледай — рече й слепият свещеник, докато слагаше кръста на пода. Но тя не можеше да не гледа. Кръстът беше сложен с фигурката надолу. Свещеникът го напипа и замахна с брадвата. Стовари я, кръстът отскочи и тихо иззвънтя — свещеникът не го беше улучил. Той отново напипа кръста и пак го сложи на същото място, пак вдигна брадвата. Този път кръстът се огъна и свещеникът успя да отчупи с ръце едно парче. Желязото беше по-твърдо от златото — да се разсече кръста се оказа много проста работа.
    Жената на свещеника вече не плачеше и не се вайкаше, сякаш кръстът, насечен на парчета, беше престанал да бъде нещо свято и се бе превърнал просто в скъпоценен метал, нещо като самородно злато. Припряно и все пак много бавно взе да загъва парченцата от кръста в парцалчета и да ги прибира обратно в кутията за ордени.
    Тя си сложи очилата и внимателно огледа острието на брадвата — дали не са останали по него златни частици.
    Когато всичко бе прибрано й сандъкът поставен на мястото му, свещеникът си сложи брезентовото наметало и шапката, взе съда за доене и се запъти през двора покрай дългата, снадена дъска — да дои козите. Беше закъснял с доенето — вече наближаваше пладне и магазините отдавна бяха отворени. Магазините на Торгсин, в които продаваха срещу злато, се отваряха в десет сутринта.

info

Информация за текста

    © Варлам Шаламов
    © 1994 Александър Талаков, превод от руски

    Варлам Шаламов
    Крест,

    Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

    Издание:
    Варлам Шаламов. Колимски разкази
    Първо издание
    Съставителство: Александър Талаков
    Превод: Александър Талаков
    Редактор: Иван Дойчинов
    Технически редактор: Любица Златарева
    Коректор: Красимира Петрова
    ISBN 954-411-015-I (том I)
    ISBN 954-411-016-X (том II)
    Издателство „Факел“, София, 1994

    Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989
    Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16732]
    Последна редакция: 2010-07-13 17:30:00

notes

1

    Общосъюзно обединение за търговия с чужденци (т.е. валутни магазини). — Б.пр.
Top.Mail.Ru