Скачать fb2
Заговорът на юристите

Заговорът на юристите


Варлам ШаламовЗаговорът на юристите

    В бригадата на Шмельов събираха човешка шлака — хорските отпадъци от златния забой. От „кариерата“, откъдето вадят „пясъци“ и „торф“, имаше три пътя: „под хълма“ — към братските безименни гробове, към болницата и към бригадата на Шмельов — три пътя за мършите. Тази бригада работеше на същото място, където и другите, но й се възлагаха не толкова важни задачи. Лозунгите „Изпълнението на плана е закон“ и „Да се спусне планът в забоите“ не бяха просто думи. Тълкуваха ги по следния начин: не си изпълнил нормата, значи си нарушил закона, излъгал си държавата и те очаква допълнителна присъда, а дори и разплащане със собствения живот.
    Шмельовците ги хранеха по-зле, по-малко. Но аз добре помнех тукашната поговорка: „В лагера убива голямата дажба, а не малката“. Не се стремях към големите дажби на основните забойни бригади.
    Бях прехвърлен при Шмельов наскоро, преди около три седмици, и все не можех да видя лицето му — зимата беше в разгара си, главата на бригадира бе усукана по сложен начин с някакъв парцалив шал, а вечер в бараката беше тъмно — бензиновата „колимка“ едва осветяваше вратата. Затова не си спомням лицето на бригадира. Само гласа му — пресипнал, настинал.
    Беше декември, работехме нощна смяна и всяко излизане бе като изтезание — петдесет градуса под нулата не е шега работа. Но въпреки това през нощта беше по-добре, по-спокойно, в забоя имаше малко началници, по-малко ругатни и побоища.
    Бригадата се строяваше за тръгване. През зимата това ставаше в бараката и дори днес ми е мъчително да си спомням тези последни минути преди излизането в ледената нощ за дванадесетчасовата смяна. Тук, в тази нерешителна суетня, пред открехнатата врата, откъдето пълзеше ледена пара, проличаваше характерът на хората. Един, преодолял треперенето, крачеше право в мрака, друг набързо допушваше кой знае откъде появилия се фас от цигара, в който нямаше нито миризма, нито дори следа от махорка; трети пазеше лицето си от студения вятър; четвърти стоеше над печката и събираше топлина в ръкавиците си.
    Последните ги изтикваше от бараката дневалният. Навсякъде, във всяка бригада постъпваха така с най-слабите.
    В тази бригада още не ме бяха изтиквали насила. Имаше и по-изтощени от мен и това някак ме успокояваше, караше ме неволно да се радвам. Тук засега бях човек. Блъскането и юмруците бяха останали в онази „златна“ бригада, откъдето ме бяха прехвърлили при Шмельов.
    Бригадата ни беше в бараката, до вратата, готова за излизане. До мен се приближи Шмельов.
    — Ще останеш в бараката — изхриптя той.
    — Да не са ме прехвърлили сутрешна смяна? — недоверчиво рекох аз. От смяна в смяна прехвърляха винаги само обратно на часовниковата стрелка, за да не се губи работният ден и затворникът да не получи няколко допълнителни часа за почивка. Тази система ми беше позната.
    — Не, вика те Романов.
    — Романов ли? Кой е този Романов?
    — Я го вижте, гадината, не познавала Романов — намеси се дневалният.
    — Инспекторът, разбра ли? Живее малко преди канцеларията. Ще отидеш в осем часа.
    — В осем!
    Обзе ме огромно облекчение. Ако той ме задържи до дванадесет, до нощния „обяд“, дори повече — имам право днес изобщо да не отивам на работа. Тялото ми веднага усети умората. Но тя бе сладостна, мускулите ми изтръпнаха.
    Развързах „колана“, разкопчах горната си дреха и седнах до печката. Веднага ми стана топло и въшките се размърдаха под рубашката ми. Почесах се по врата и гърдите с изгризаните си нокти. И задрямах.
    — Време е, време е — разтърсваше ме за рамото дневалният. — Върви и да не забравиш да донесеш цигара.
    Почуках на вратата на къщата, където живееше инспекторът. Затракаха резета, безброй резета и ключалки, и някакъв невидим извика иззад вратата:
    — Кой си ти?
    — Арестантът Андреев по повикване.
    Отново се чу щракане на резета, дрънчене на ключалки — и настана тишина.
    Студът се промъкваше под ватенката ми, краката ми мръзнеха. Започнах да удрям плъстените си ботуши един в друг — не носехме валенки, а ботуши, съшити от стари панталони и ватенки.
    Пак затракаха резетата и двете крила на вратата се отвориха, пропускайки светлина, топлина и музика.
    Влязох вътре. Вратата на антрето към трапезарията не беше затворена — там свиреше радио.
    Пред мен стоеше инспекторът Романов. По-точно аз стоях пред него, а той нисичък, лъхащ на одеколон, подвижен, се въртеше около мен, като ме разглеждаше с черните си, стрелкащи се очи.
    Миризмата на затворник достигна до носа му, той измъкна една снежнобяла носна кърпа и я тръсна. Обляха ме вълни от музика, топлина и одеколон. Най-важното беше топлината. Кахлената камина беше нажежена.
    — Ето че се запознахме — възторжено повтаряше Романов, като се движеше около мен и размахваше напарфюмираната си кърпичка. — Ето че се запознахме. Е, влизай. — И той отвори вратата, която водеше към съседната стая — малък кабинет с писалище и два стола. — Сядай. За нищо на света не можеш позна защо съм те извикал. Запали си цигара.
    Той затършува в документите, които бяха на бюрото.
    — Как ти е името, презимето?
    Казах му.
    — А кога си роден?
    — През 1907-а.
    — Юрист ли си?
    — Всъщност не съм, но през втората половина на двадесетте години следвах в Московския университет, в юридическия факултет.
    — Значи си юрист. Чудесно. Сега стой тук, а аз ще се обадя където трябва и — потегляме.
    Романов се измъкна от стаята и скоро след това в трапезарията изключиха музиката и се поведе телефонен разговор.
    Задрямах, както си седях на стола. Дори взех нещо да сънувам. Романов ту изчезваше, ту отново изникваше.
    — Слушай. Имаш ли някакви лични вещи в бараката?
    — Всичко си е при мен.
    — Чудесно, наистина чудесно. Сега ще дойде колата и ще тръгваме. Знаеш ли къде? Можеш ли позна? В самия Хатинах, в Управлението! Ходил ли си там? Е, шегувам се, шегувам се…
    — Все ми е едно.
    — Много добре.
    Събух се, разтрих с ръце пръстите на краката си, пренавих си партенките.
    Стенният часовник отмери с махалото единадесет и половина. Дори ако това за Хатинах беше шега, все едно днес вече отпада да ходя на работа.
    Наблизо забуча кола, светлината на фаровете се плъзна по кепенците на прозорците и опря в тавана на кабинета.
    — Да тръгваме, да тръгваме.
    Романов беше с бяла полушубка, с якутски калпак и шарени, меки ботуши от еленова кожа.
    Закопчах ватенката си, стегнах я с препаската, подържах ръкавиците си над печката.
    Излязохме при колата. Беше камионетка с отворена каросерия.
    — Колко градуса е днес, Миша? — попита Романов шофьора.
    — Шестдесет, другарю инспектор. Освободиха от работа нощните бригади.
    Значи и нашата, шмельовската си е в къщи. Излиза, че не ми е провървяло кой знае колко.
    — Е, Андреев — рече инспекторът, като подскачаше наоколо ми. — Ти се качи отзад. Близо е. А Миша ще кара по-бързичко. Нали, Миша?
    Шофьорът си премълча. Качих се в каросерията, свих се на кълбо, прегърнах краката си с ръце. Романов се мушна в кабината и потеглихме.
    Пътят беше лош и така камионетката ме подмяташе, че не замръзнах.
    Не ми се мислеше за нищо, пък и на студено не може да се мисли.
    След около два часа се появиха светлини и колата спря до една двуетажна къща от дървени трупи. Навсякъде беше тъмно и само в един прозорец на втория етаж имаше светлина. Пред широкия вход стояха двама часови с овчи кожуси.
    Ето че пристигнахме, много добре. Нека той да почака тук.
    — И Романов изчезна нагоре по широките стълби.
    Беше два през нощта. Навсякъде тъмно. Светеше само лампата над писалището на дежурния.
    Не чакахме много. Романов — той вече беше успял да се преоблече с милиционерска униформа — изтича надолу по стълбите и замаха с ръце.
    — Насам, насам.
    Заедно с помощник-дежурния тръгнахме нагоре и в коридора на втория етаж спряхме пред врата, на която пишеше: „Ст. инспектор от МВД Смертин“. Този толкова страшен псевдоним (нямаше как да е истинското му име) ми направи впечатление дори на мен въпреки безкрайната ми умора.
    „Прекалено за псевдоним…“ — помислих си, но трябваше да влизам, да прекося огромната стая с портрета на Сталин, който заемаше цяла една стена, за да се спра пред едно гигантско писалище и да разглеждам бледото червеникаво лице на човека, който бе прекарал целия си живот в такива точно стаи.
    Романов се бе прегънал до бюрото в почтителен поклон.
    Неизразителните сини очи на старшия инспектор другаря Смертин се спряха върху мен. Спряха се за много кратко — той търсеше нещо на писалището, разместваше някакви документи. Услужливите пръсти на Романов намериха това, което му трябваше.
    — Презиме? — попита Смертин, като се вглеждаше в документите.
    — Име и бащино?
    — По кой член?
    — На колко години?
    Отговорих му.
    — Юрист ли си?
    — Юрист съм.
    Бледото лице се вдигна от бюрото.
    — Подавал ли си жалби?
    — Подавал съм.
    Смертин започна да сумти.
    — Заради хляба ли?
    — И заради хляба, и просто така.
    — Добре. Отведете го.
    Не направих никакъв опит да си изясня нещо, да попитам. Защо ли? Нали не бях на студа, в нощния златодобивен забой. Нека да изяснят каквото щат.
    Дойде помощник-дежурният с някаква бележка и ме поведоха през тъмното селище към самия му край, където под охраната на четири караулни кули зад тройната ограда от бодлива тел се намираше „изолаторът“, лагерният затвор.
    Килиите в затвора бяха големи, но имаше и единични. Натикаха ме в една от тях. Разказах за себе си, без да чакам нещо в отговор от съкилийниците си и без да ги питам за каквото и да било. Така е прието, за да не си мислят, че съм „ухо“.
    Дойде утрото, поредното колимско зимно утро, без светлина, без слънце, в началото неотличимо от нощта.
    Удариха по една релса, донесоха кофа с вряла вода. Конвоят дойде да ме вземе и аз се сбогувах с другарите си. Не знаех нищо за тях.
    Заведоха ме в същата къща. Сега тя ми се стори по-малка, отколкото през нощта. Не бях повече допуснат пред самия Смертин.
    Дежурният ми нареди да седя и да чакам и аз седях и чаках, докато не чух познатия глас:
    — Много добре! Чудесно! Сега ще тръгнете! — На чуждата територия Романов ми говореше на „вие“.
    Мислите бавно се придвижваха в мозъка ми, усещах ги почти физически. Трябваше да мисля за нещо ново, с което не бях свикнал, което не познавах. Това — новото — не беше свързано с мините. Ако се връщахме у дома, мината „Партизанин“, Романов щеше да каже: „Сега ще тръгнем.“ Значи ме караха на друго място. Да върви всичко по дяволите!
    По стълбите, почти припкайки, слезе Романов. Сякаш беше готов да яхне перилата и да се пързулне по тях като палаво момче. Носеше един почти цял хляб.
    — Ето ви за из път. И още… — Той отново се качи горе и се върна с две сельодки. — Всичко е наред, нали? Мисля, че това е всичко… Да, забравих най-важното, виж какво значи човек да е непушач.
    Романов пак се качи горе и се появи с един вестник. В него беше насипана махорка. Около три кутийки — определих аз на око. Една пачка е осминка — осем кибритени кутийки махорка. Това е мярката за обем в лагерите.
    — Това ви е за из път. Сухата храна, така да се каже.
    Мълчах.
    — Извикаха ли конвоя?
    — Извикаха го — отговори дежурният.
    — Пратете горе старшия.
    И Романов изчезна нагоре по стълбите.
    Появиха се двама войници от конвоя: единият по-възрастен, сипаничав, с кавказки калпак, другият — млад, около двадесетгодишен, розовобузест, с червеноармейски шлем.
    — Ей този — посочи ме дежурният.
    Двамата — младият и сипаничавият — ме огледаха внимателно от главата до петите.
    — А къде е началникът? — попита по-възрастният.
    — Горе. И пакетът с документите е там.
    Сипаничавият се качи по стълбите и малко след това заслиза заедно с Романов.
    Двамата си говореха тихо и сипаничавият нещо ме сочеше.
    — Добре — каза най-сетне Романов, — ще ви дадем бележка.
    Излязохме навън. Пред входа, там, където през нощта беше спряла камионетката от „Партизанин“, сега ни очакваше комфортен затворнически автобус с решетки на прозорците. Качих се вътре. Вратата, също с решетки, се затвори, конвоят се настани зад специалната преграда и потеглихме. Известно време колата се движеше по „трасето“, по главното шосе, което прекосяваше цяла Колима, ала после сви нанякъде. Пътят лъкатушеше между хълмовете, моторът хриптеше по нанагорнищата, наоколо се издигаха отвесни скали, рядка широколистна гора и покрити със скреж върбалаци. Най-сетне, след още няколко завоя между хълмовете, колата, която се движеше по руслото на някакъв ручей, излезе на малка площадка. Виждаха се сечище и караулни кули, а в дъното, на около триста метра — други, скосени наблюдателници и тъмната маса на бараките, заобиколени с бодлива тел.
    Вратата на малката къща-караулка се отвори и оттам излезе дежурният офицер с револвер на кръста.
    Колата спря, без да гаси двигателя.
    Шофьорът скочи от кабината и мина край моя прозорец.
    — Що завои бяха. Наистина „Серпантинная“.
    Бях чувал това название, то ми говореше повече от всяващата страх фамилия на Смертин. „Серпантинная“ — прочутият следствен затвор на Колима, където миналата година бяха избити толкова много хора. Труповете им още не се бяха разложили. Впрочем те щяха да останат нетленни завинаги — мъртъвците на вечните ледове.
    По-възрастният войник от конвоя тръгна по пътечката към затвора, а аз седях до прозореца и си мислех, че ето, настана и моят час, дойде моят ред. За смъртта, както и за каквото и да било друго, ми беше трудно да мисля. Не си представях никакви картини от собствения си разстрел. Седях и чаках.
    Вече се спускаше зимният здрач. Вратата на затворническата кола се отвори и старшият на конвоя ми хвърли едни валенки.
    — Обуй се! Сваляй плъстените ботуши.
    Събух се и опитах да напъхам краката си във валенките. Не успях. Бяха ми малки.
    — С ботушите няма да изкараш — рече сипаничавият.
    — Ще изкарам.
    Той запокити валенките в ъгъла.
    — Да тръгваме!
    „Гарванът“ направи обратен завой и бързо започна да се отдалечава от „Серпантинная“.
    Скоро след това по профучаващите край нас коли разбрах, че отново сме на „трасето“.
    Колата забави ход — наоколо горяха светлините на някакъв голям пункт. Спряхме пред входа на една ярко осветена къща и влязох в светъл коридор, много наподобяващ онзи, в който властваше инспекторът Смертин — зад дървената преграда, до стенния телефон, седеше дежурен с пистолет на кръста. Това селище беше Ягодний. През първия ден на пътешествието бяхме изминали едва седемнадесет километра. Закъде ли ще продължим?
    Дежурният ме заведе в една отдалечена стая, която се оказа карцер с нар, с кофа вода и с друга кофа — за изпражненията. Вратата беше с шпионка.
    Останах там два дни. Дори успях да подсуша и да пренавия бинтовете на краката си, целите покрити с гноясали рани от скорбута.
    В сградата на районното отделение на милицията цареше някаква провинциална тишина. Вслушвах се напрегнато от килията си. Дори денем по коридора много рядко отекваха нечии стъпки. От дъжд на вятър във входната врата се превърташе ключ и тя се отваряше. И надничаше постоянният дежурен, облечен със стара ватенка, с наган през рамото — всичко изглеждаше провинциално в сравнение с лъскавия Хатинах, където другарят Смертин твореше голямата политика. Телефонът звънеше много, много рядко.
    — Да. Приготвят се. Да. Не знам, другарю началник.
    — Добре, ще им предам.
    За кого ставаше дума? За моя конвой ли? Веднъж дневно, надвечер, вратата на килията ми се отваряше и дежурният влизаше с котелка с чорба и къшей хляб. „Яж!“ Това беше моят обяд. Отпуснат ми от държавата.
    Носеха ми и лъжица. Второто блюдо беше смесено с първото, излято в супата.
    Взимах котелката, изяждах всичко и облизвах дъното до блясък — по стар навик от рудниците.
    На третия ден прага на карцера прекрачи сипаничавият боец, навлякъл кожух върху полушубката си.
    — Е, почина ли си? Да тръгваме.
    Стоях пред входа на къщата. Мислех си, че отново ще пътуваме с „отопления“ затворнически автобус, ала него го нямаше. Наблизо беше спряла само една обикновена камионетка.
    — Качвай се.
    Послушно се метнах отзад.
    Младият боец се настани в кабината при шофьора. Сипаничавият седна до мен. Колата потегли и след няколко минути се озовахме на „трасето“.
    Къде ли ме карат? На север или на юг? На запад или на изток?
    Беше излишно да питам, а и конвоят нямаше право да ми каже.
    Дали ще ме прехвърлят на някой друг участък? На кой?
    Камионетката подскачаше по пътя часове наред, но изведнъж спря.
    — Тук ще обядваме. Слизай.
    Слязох.
    Влязохме в една крайпътна столова.
    „Трасето“ е артерията и главният нерв на Колима. В двете посоки непрекъснато се движат камиони с техника — без охрана, а хранителните продукти задължително са под конвой, бегълците нападаха колите и ги ограбваха. Освен това конвоят, макар и не винаги, пречеше на шофьорите и на агентите от снабдяването да крадат.
    В столовите можеше да се видят геолози, работници от проучвателните групи, които заминаваха в отпуска с припечелените добри пари, нелегални търговци на тютюн и чифир, северни герои и северни подлеци. Тук винаги се продава спирт. Те се срещат, спорят, бият се, разменят си новини и бързат ли, бързат… Оставят колите с работещи двигатели и лягат в кабините, дремват два-три часа и отново потеглят на път. Пак тук карат нагоре, към тайгата, групи от нови чистички партиди затворници, а от тайгата насам — мръсни купчини човешка измет. Тук има и детективи, преследващи бегълците. Тук са и самите бегълци — често навлекли военна униформа. Оттук минава със зисове началството — господарите на живота и смъртта на всички тези хора. Драматурзите трябва да показват Севера именно в крайпътните столови. Това е най-добрата сцена.
    Стоях там, като се опитвах да се примъкна по-близо до печката, огромна като варел, нажежена до червено. Конвоят не се страхуваше много-много, че ще избягам — бях прекалено изнемощял и това се набиваше на очи. Всички знаеха, че един мръшляк няма къде да бяга при температура минус петдесет.
    — Седни ей там и яж.
    Конвойният ми купи чиния гореща чорба, даде ми и хляб.
    — След малко ще продължим — рече младият. — Щом дойде шефът — тръгваме.
    Но сипаничавият се върна с още един човек. Заедно с него дойде един не много млад „боец“ (по онова време още не ги наричаха войници) с пушка и къс кожух.
    Той погледна първо мен, после сипаничавия.
    — Е, какво пък, може — рече той.
    — Да вървим — каза ми сипаничавият.
    Минахме в другия край на огромната столова. Там, до стената, седеше свит някакъв човек с ватенка и шапка бамлагерка — черна фланелена ушанка.
    — Сядай тук — нареди ми сипаничавият.
    Послушно се отпуснах на пода до споменатия човек. Той дори не ме погледна.
    Сипаничавият и непознатият боец се запиляха нанякъде. При нас остана „моят“ млад конвоен.
    — Правят си почивка, разбра ли? — изведнъж ми зашепна човекът с арестантската шапка. — Нямат право.
    — Да, излезе им душата — казах аз. — Да правят каквото щат. Теб какво ти влиза в работата?
    Той вдигна глава:
    — Казвам ти, че нямат право…
    — А къде ни карат? — попитах.
    — Тебе — не знам, а мен — в Магадан. На разстрел.
    — На разстрел ли?
    — Да, имам присъда. От западното управление. От Сусуман съм.
    Това никак не ми хареса. Но нали не знаех „реда“, процедурния ред на смъртната присъда. Замълчах смутено.
    Сипаничавият боец заедно с новия ни спътник се появиха.
    Започнаха да си приказват нещо. Щом конвоят се увеличи, бойците станаха по-резки в държането си с нас, по-груби. Вече не ми купуваха чорба.
    Пътувахме още няколко часа и в една столова към нас се присъединиха още трима затворници — „етапът“, „партидата“ ни вече доста нарасна.
    Тримата нови бяха на неопределена възраст като всички колимски мърши; с подпухнала бяла кожа, което говореше за глад, за скорбут. Лицата им бяха покрити с петна от измръзвания.
    — Къде ви карат?
    — В Магадан. На разстрел. Осъдени сме.
    Лежахме отзад в камионетката, сгърчени, притиснати до коленете и гърбовете на съседите си. Колата имаше добри ресори, „трасето“ беше прекрасен път, почти не усещахме друсането и — започнахме да замръзваме.
    Викахме, стенехме, ала конвоят бе неумолим. Трябваше още по светло да стигнем до Спорний.
    Осъдените на разстрел молеха да се „попритоплят“ поне пет минути.
    Автомобилът влетя в Спорний, когато лампите вече бяха запалени.
    Дойде сипаничавият:
    — Ще прекарате нощта в лагерния изолатор, а на сутринта ще продължим по-нататък.
    Бях замръзнал до мозъка на костите си, тялото ми сякаш бе изтръпнало и с последни сили тропах с крак по снега. Не успявах да се стопля. „Бойците“ все не можеха да открият лагерното началство. Най-сетне след един час ни отведоха в леденостудения лагерен изолатор. Стените бяха покрити със скреж, а подът — с ледена кора. Някой донесе кофа с вода. Ключът се превъртя в ключалката. А дърва? А печка?
    Тук, през същата тази нощ в Спорний, повторно ми премръзнаха и десетте пръста на краката, докато безуспешно се опитвах да заспя поне за миг.
    Сутринта ни изведоха навън и ни качиха в камионетката. Край нас прелитаха хълмове, хриптяха насрещни коли.
    Камионетката ни се измъкна от прохода и толкова се стоплихме, че не ни се пътуваше за никъде, искаше ни се да поспрем, да походим поне малко по тази чудесна земя.
    Разликата бе десетина градуса, не по-малко. А и вятърът беше такъв един топъл, едва ли не пролетен.
    — Конвой! Да слезем по нужда!… — Как да кажеш на бойците, че се радваме на топлината, на южния вятър, на това, че сме се отървали от смразяващата душите ни тайга.
    — Хайде, слизай!
    На конвоя също му беше приятно да се поразтъпче, да запали цигара. Моят радетел за справедливост вече отиваше към един от войниците:
    — Бива ли да попушим, гражданино боец?
    — Ще попушим. Върви си на мястото.
    Един от новите не искаше да слиза от колата. Но след като видя, че „пооправянето“ се проточи, се премести по към края и ме повика с ръка.
    — Помогни ми.
    Протегнах ръце към безсилния мръшляк, изведнъж усетих необикновената лекота на тялото му, някаква предсмъртна лекота. Отдалечих се. Като се държеше с две ръце за камиона, човекът направи няколко крачки.
    — Колко е топло. — Но очите му бяха мътни, безизразни.
    — Хайде, тръгваме, тръгваме. Минус тридесет градуса е.
    С всеки изминал час ставаше все по-топло.
    В столовата на селището Палатка конвоят обядва за последен път. Сипаничавият ми купи килограм хляб.
    — Вземи, бял е. Довечера ще пристигнем.
    Когато под нас се появиха огньовете на Магадан, валеше ситен сняг. Температурата беше около минус десет. Нямаше вятър. Снегът падаше почти отвесно — ситни-ситни снежинки.
    Камионетката спря пред районното отделение на МВД. Конвоят влезе вътре.
    На входа се появи някакъв цивилен без шапка. Държеше отворен плик.
    Той извика нечие име с привичен, ясен глас. Човекът с лекото тяло изпълзя по негов знак настрана.
    — В затвора!
    Цивилният изчезна в сградата и тутакси се появи отново.
    Държеше друг плик.
    — Иванов?
    — Константин Иванович.
    — В затвора!
    — Угрицки Сергей Фьодорович!
    — В затвора!
    — Симонов Евгений Петрович!
    — В затвора!
    Не се сбогувах нито с охраната, нито с пътуващите заедно с мен до Магадан. Не е прието.
    Пред вратата на районното управление останахме само аз с моя конвой.
    Цивилният се показа на прага с плик в ръка.
    — Андреев! В районното! Сега ще ви дам разписка — каза той на конвоя.
    Влязох вътре. Първо се огледах за печка. Видях радиатора на централното отопление. Зад дървената преграда имаше дежурен. Телефонен апарат. По-бедно, отколкото при другаря Смертин в Хатинах. Може би защото онзи беше първият подобен кабинет в колимския ми живот?
    Нагоре по коридора стръмна стълба водеше към втория етаж.
    Не се наложи да чакам дълго. Отгоре слезе същият онзи цивилен, който ни бе посрещнал отвън.
    — Вървете след мен.
    По тясната стълба се изкачихме на втория етаж и спряхме пред вратата, на която пишеше: „Я. Атлас, ст. инспектор“.
    — Седнете.
    Седнах. В миниатюрния кабинет централно място заемаше писалището. Документи, папки, някакви списъци.
    Атлас беше на тридесет и осем-четиридесет години. Възпълен мъж, чернокос, започнал да пооплешивява.
    — Презиме?
    — Андреев.
    — Име, бащино, по кой член, с каква присъда?
    Отговорих му.
    — Юрист?
    — Юрист.
    Атлас скочи от мястото си и заобиколи бюрото: „Прекрасно!“.
    — С вас ще говори капитан Ребров!
    — Кой е капитан Ребров?
    — Началникът на СПО. Слезте долу.
    Върнах се на предишното си място до радиатора. Като поразмислих върху чутото, реших овреме да изям белия хляб, който ми беше дал конвоят. Баката с вода и вързаното за нея канче бяха до мен. Стенният часовник тиктакаше равномерно. В полудрямка чух как някой мина край мен с бързи крачки нагоре и дежурният ме събуди.
    — При капитан Ребров.
    Съпроводиха ме до втория етаж. Вратата на един малък кабинет се отвори и чух рязък глас:
    — Насам, насам!
    Обикновен кабинет, малко по-голям от онзи, в който бях преди около два часа. Капитан Ребров беше впил в мен стъклен поглед. В ъгъла на писалището имаше недопита чаша чай с лимон и оглозгана кора от кашкавал в една чинийка. Телефони, папки. Портрети.
    — Презиме?
    — Андреев.
    — Име, бащино? По кой член? С какво присъда?
    — Юрист?
    — Юрист.
    Капитан Ребров се надвеси над бюрото, приближи до мен стъклените си очи и ме попита:
    — Познавате ли Парфентиев?
    — Да, познавам го.
    Парфентиев ми беше бригадир в забойната бригада на рудника още преди да попадна в бригадата на Шмельов. Оттам ме прехвърлиха при Потураев, сетне — при Шмельов. При Парфентиев бях работил няколко месеца.
    — Да. Познавам го. Беше ми бригадир, Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
    — Така. Добре. Значи познавате Парфентиев?
    — Да, познавам го.
    — А Виноградов?
    — Виноградов не познавам.
    — Виноградов, председателя на Далекоизточния областен съд?
    — Не го познавам.
    Капитан Ребров запали цигара, смукна дълбоко и продължи да ме гледа, като си мислеше за нещо свое.
    Сетне я угаси в чинийката.
    — Значи познаваш Виноградов и не познаваш Парфентиев?
    — Не, не познавам Виноградов…
    — А, да. Познаваш Парфентиев и не познаваш Виноградов. Добре!
    Капитан Ребров натисна бутона на звънеца. Вратата зад гърба ми се открехна.
    — В затвора!
    Чинийката с фаса и с недоизяденото парченце кашкавал останаха на бюрото в кабинета на началника на СПО — отдясно, до гарафата с вода.
    Конвоят ме водеше посред нощ през спящия Магадан.
    — Мърдай по-живо.
    — Няма закъде да бързам.
    — Без приказки! — боецът измъкна пистолета си. — Ще те застрелям като куче. Лесно ще те мина в разход.
    — Няма да стане — отвърнах. — Ще отговаряш пред капитан Ребров.
    — Върви, гад!
    Магадан е малко градче. Скоро стигнахме до „Къщата на Васков“, както наричат местния затвор. Когато се е строил Магадан, Васков е бил заместник на Берзин. Дървеният затвор е бил едно от първите магадански здания. Беше запазил името на човека, който го е построил. В Магадан отдавна има затвор от камък, но и тази нова, „благоустроена“ по последна дума на пенитенциарната техника сграда се нарича „Къщата на Васков“.
    След кратки преговори със стражата ме вкараха в двора на „Къщата на Васков“. Ниското малко здание на затвора беше сковано от тежки дървени трупи. Оттатък двора имаше две „палатки“ — дъсчени бараки.
    — Във втора — чу се зад мен нечий глас. Хванах дръжката на вратата, отворих и влязох.
    По двуетажните нарове бяха налягали хора. Но не плътно един до друг. Подът беше от пръст. Печката — половин варел с дълги железни крака. Миришеше на пот, на лизол и на мръсни тела.
    С мъка изпълзях на горния ред — все пак там беше по-топло — и се мушнах на едно свободно място.
    Съседът ми се събуди.
    — От тайгата ли си?
    — Да.
    — Имаш ли въшки?
    — Имам.
    — Тогава лягай в ъгъла. Тук сме без паразити. Правят дезинфекция.
    „Дезинфекция — това е добре — казах си. — А най-важното, топло е.“
    На сутринта раздадоха храната. Хляб и вряла вода. Хляб още не ми се полагаше. Събух плъстените си ботуши, сложих ги под главата си, посмъкнах ватените си панталони, за да си стопля краката, заспах и се събудих след едно денонощие, когато пак даваха хляб и вече бях зачислен на доволствие в „Къщата на Васков“.
    За обяд имаше чорба, в която се бяха варили галушки, и три лъжици просена каша. Спах до сутринта на другия ден, до мига, в който ме събуди ревът на дежурния.
    — Андреев! Андреев! Кой е Андреев? Слязох от нара.
    — Ето ме.
    — Излез навън и върви към онзи вход.
    Вратата на самата „Къща на Васков“ се отвори и се озовах в слабо осветен коридор с нисък таван. Надзирателят отключи друга врата, дръпна масивното желязно резе и аз влязох в една извънредно малка килия с нарове на два етажа. В ъгъла на долния нар седяха свити двама души.
    Приближих се до прозореца и седнах.
    Някой ме разтърси за раменете. Оказа се моят бригадир от рудника — Дмитрий Тимофеевич Парфентиев.
    — Разбираш ли какво става?
    — Нищо не разбирам.
    — Кога те докараха?
    — Преди три дни. Докара ме Атлас.
    — Атлас ли? Той ме разпитва в районното отделение. Около четиридесетгодишен, леко плешив. С цивилни дрехи.
    — Мен ме съпровождаше в униформа.
    — А какво те пита капитан Ребров?
    — Дали познавам Виноградов.
    — Е?
    — Откъде да го познавам?
    — Виноградов е председател на Далоблсъда.
    — Това ти го знаеш, а аз не знам кой е той.
    — Заедно сме учили.
    Нещата започнаха да се изясняват. Преди да го арестуват, Парфентиев бил областен прокурор в Челябинск, прокурор на Карелия. Когато минавал през „Партизанин“, Виноградов научил, че приятелят му от университета е в забоя, изпратил му по човек пари и помолил началника на „Партизанин“ Анисимов да помогне на Парфентиев. Прехвърлили бившия прокурор на работа в ковачницата да удря с чука. Анисимов съобщил за молбата на Виноградов в МВД, на Смертин, онзи — в Магадан, на капитан Ребров, и началникът на СПО започнал да събира материал срещу Виноградов. Били арестувани всички юристи, които изтърпявали наказанията си в северните рудници. Останалото беше въпрос на следователска техника.
    — А защо сме тук? Аз бях в палатката…
    — Ще ни освобождават, глупако — рече Парфентиев.
    — Ще ни пуснат ли? На свобода? Тоест не на свобода, а по етапен ред, транзит.
    — Да — каза третият човек, като изпълзя от мястото си и ме огледа с явно презрение.
    Имаше охранена червендалеста муцуна. Беше облечен в черна кожена полушубка, с разкопчана на гърдите риза от зефир.
    — Какво, познавате ли се? Явно капитан Ребров не е успял да ви притисне. Врагове на народа…
    — А ти какво, да не би да си приятел на народа?
    — Поне не съм от политическите. Не съм бил с ромбове. Не съм издевателствал над трудовите хора. Заради такива като вас и ние загазваме.
    — Обирач ли си?
    — За един обирач, за други — палач.
    — Хайде, стига, стига — застъпи се за мен Парфентиев.
    — Гад! Не ви понасям!
    Вратата изтрака.
    — Излизай!
    Пред помещението на дежурния се бяха скупчили шест-седем души. Ние с Парфентиев се приближихме до тях.
    — Да не би да сте юристи? — попита ги той.
    — Да! Да!
    — Какво се е случило? Защо ни пускат?
    — Капитан Ребров е арестуван. Наредено е да бъдат освободени всички, които са тук по негова заповед — тихо се обади някакъв всезнайковец.

info

Информация за текста

    © Варлам Шаламов
    © 1994 Александър Талаков, превод от руски

    Варлам Шаламов
    Заговор юристов,

    Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

    Издание:
    Варлам Шаламов. Колимски разкази
    Първо издание
    Съставителство: Александър Талаков
    Превод: Александър Талаков
    Редактор: Иван Дойчинов
    Технически редактор: Любица Златарева
    Коректор: Красимира Петрова
    ISBN 954-411-015-I (том I)
    ISBN 954-411-016-X (том II)
    Издателство „Факел“, София, 1994

    Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989
    Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/16693]
    Последна редакция: 2010-07-13 15:30:00
Top.Mail.Ru