Скачать fb2
Гарион

Гарион

Аннотация

    Това е книга втора от сагата за Белгарат. С помощта на Поул той успява да спаси новородения принц Геран. Така се провалят плановете на Торак да заличи от лицето на земята владетелите на Рива, но се поставя начало на нови интриги, преследвания и битки, в които са въвлечени всички народи. Според древните предсказания победителят на едноокия бог ще е от рода на Пазителя на Сферата. Но как да се защитят наследниците на кралския трон в Рива? Всички очакват раждането на Пратеника на Боговете…


Дейвид Едингс, Лий ЕдингсГарион

I част
Тайната

Първа глава

    Въпреки че изтреблението на Горек и почти целия му род беше необходимо и предопределено, вината за това деяние все още ме разкъсва отвътре. Ако бях малко по-внимателен и стоях нащрек през цялото време, това нямаше да се случи. Да бяхме преминали през Мрин само час, даже половин час по-рано, аз и Поул щяхме да стигнем Рива навреме. Ако Поул не беше спорила с мен толкова дълго…
    Ако, ако, ако… Понякога ми се струва, че като погледна назад в живота си, виждам само една верига от натежали от покаяние „ако“. Единственото реално „ако“, обаче, е, че аз не съм в състояние да приема предопределението. То ме кара да се чувствам безпомощен, а това никак не ми харесва. Все си мисля, че би трябвало да съществува начин, по който да променя предначертаното. Един пън може да седи и да повтаря: „Каквото има да става, ще стане.“ Аз обаче съм малко по-изобретателен.
    Е, както и да е…
    Пътуването до бреговете на Сендария ни отне обичайните два дни. Очите на Бранд започнаха да гледат диво, когато задвижих корабите му без дори да се надигна от мястото си. Независимо, че хората са приели съществуването на магията, когато тя се случи пред очите им, те винаги се объркват и разстройват. Не знам какво точно е очаквал, когато го бях предупредил, че Поулгара ще помага при управлението на кораба. Ала принц Геран беше едва шестгодишен и току-що бе присъствал на изтреблението на семейството си. Той имаше нужда от Поул много повече от мене. Беше достатъчно да спомена това пред Бранд, за да отклоня всякакви спорове на тема възможно и невъзможно.
    Имали ли сте някога странното усещане, че това, което става, се е случвало и преди? Една от причините да се чувствате по този начин е, че това наистина е така. Прекъснатото Предопределение на вселената е блокирало всичко в едно положение. Времето и събитията започнали да тъпчат на едно място. Това би могло да помогне за обяснението на тези „повторения“, за които често говорим с Гарион. Аз обаче не само имам чувството, че нещо се е случвало преди, но често съм спохождан от доста по-различното усещане — че нещо предстои да се случи отново. Предчувствието ме връхлетя пак, докато приближавахме брега на Сендария.
    Беше бурна утрин в началото на лятото. Облаците играеха на криеница със слънцето, а Поулгара и малкият принц току-що бяха излезли на палубата. Никак не бе топло, затова Поул грижовно придърпа малкото момче към себе си и го загърна в синята си наметка. Точно тогава слънчевите лъчи пробиха през облаците. По някаква необяснима причина този миг се е запечатал в съзнанието ми. Мога да го възстановя, когато пожелая, с абсолютна точност и яснота. Не че някога е трябвало да го правя… Виждал съм Поулгара да бди над ято малки момченца със златни коси, а в очите й да тъмнее болката, която се явява веднъж-дваж при всяко поколение през изминалите тринайсет века. Да се грижи и пази тези малки момчета не е единствената причина, заради която Поулгара е дошла на този свят. Но е една от нейните най-важни задачи.
    Хвърлихме котва в едно отдалечено заливче на пет мили северно от Камаар. Заплавахме към брега, покачени в най-голямата лодка на кораба.
    — Камаар е нататък — казах на Бранд, сочейки на юг.
    — Да, Древни, зная.
    Бранд е достатъчно възпитан, за да не го приема като лична обида, когато някой му показва очевидното.
    — Събери екипажа и се върнете отново в Рива — наредих му аз. — Ще отида до Вал Алорн да предупредя Валкор за случилото се. Предполагам, че той и неговата флотилия ще дойдат да вземат теб и армията ти след няколко седмици. Ще го обсъдим, когато стигна във Вал Алорн. После ще говоря с драснианците и алгарите. Мисля, че ще ги убедим да минат по сушата, докато вие с Валкор пътувате на юг по море. Искам да нападнем Нийсия и от двете страни. Вероятно ще пристигнем там някъде около средата на лятото.
    — Добро време за война — отбеляза мрачно той.
    — Нито едно време не е добро за война, Бранд. Тази обаче е неизбежна. Селмисра най-сетне трябва да бъде убедена да не си вре носа там, където не й е работа.
    — Доста спокойно приемаш всичко.
    Прозвуча почти като обвинение.
    — Външността понякога лъже. Може би по-късно наистина ще се ядосам. Но сега трябва да планирам целия поход.
    — Ще дойдеш ли и ти с Валкор?
    — Още не съм решил. Във всеки случай нашите армии ще се срещнат при Стис Тор.
    — Тогава ще се видим там.
    Той скочи от лодката и коленичи пред Геран.
    — Не вярвам да се видим отново, Ваше Величество — каза тъжно той. — Сбогом!
    Очите на малкото момче бяха зачервени от плач. Въпреки това то изопна рамене и погледна Пазителя в очите.
    — Сбогом, Бранд — отвърна. — Знам, че мога да разчитам на теб за безопасността на народа ми и охраната на Сферата.
    Беше смело малко момче и от него можеше да стане добър крал, ако събитията се бяха развили другояче.
    Бранд се изправи на крака, отдаде чест и отблъсна лодката от брега.
    — В къщата на майка си ли се връщаш? — попитах Поул.
    — Не, татко. Зедар знае къде се намира тя и съм сигурна, че ще каже на Торак за нея. Не желая да ме изненадат посетители, когато най-малко ги очаквам. Все още притежавам онова имение в Ерат. Там ще бъдем на сигурно място, докато ти се върнеш от Нийсия.
    — Не бива да се задържате там дълго, Поул — възразих аз. — Къщата сигурно се е разрушила още преди години.
    — Не е, татко. Помолих я да не го прави.
    — Сендария е различна страна сега, Поул. Сендарите дори не си спомнят за арендите. Една изоставена къща просто примамва да бъде ограбена и разрушена.
    Тя поклати глава.
    — Сендарите дори не подозират, че тя съществува. Моите рози са се погрижили за това.
    — Не те разбирам.
    — Дори не можеш да си представиш колко високи и гъсти могат да станат розовите храсти, ако малко ги поощриш. А аз насадих много розови храсти около къщата. Имай ми вяра, татко. Къщата си е още на мястото, но никой не я е виждал от падането на Во Вакюм. Аз и момчето ще сме в безопасност там.
    — Сигурно, поне за известно време. Ще решим какво да правим, след като си разчистя сметките със Селмисра.
    — Ако там е в безопасност, защо ще се налага да го местим?
    — Защото родът трябва да бъде продължен, Поул. А това ще рече, че той трябва да се ожени и да му се роди син. Но е твърде вероятно да възникнат трудности, ако накараме някое момиче да се провира през розовите шипове, за да стигне до него.
    — Заминаваш ли, дядо? — попита ме Геран със сериозно лице. По някаква необяснима причина всички тези малки момчета ме наричат така. Мисля, че това просто е в кръвта им.
    — Да, Геран — отвърнах. — Ти ще си в безопасност с леля си Поул. Има нещо, което трябва да свърша.
    — Предполагам, няма да се съгласиш да го поотложиш за известно време?
    — Какво си наумил?
    — Бих искал да те придружа, ала съм много малък. Ако изчакаш няколко години, ще бъда достатъчно голям, за да убия Селмисра със собствените си ръце.
    Наистина беше алорн до мозъка на костите.
    — Не, Геран. По-добре аз да свърша тази работа вместо теб. Селмисра може да умре и от естествена смърт, докато пораснеш, а ние не целим това, нали?
    Той кимна.
    — Не, не искаме това — отвърна неохотно. — Поне ще я цапнеш ли веднъж-дваж и заради мен, дядо?
    — Имаш честната ми дума, момче.
    — Ама силно — добави той свирепо.
    — Мъже! — измърмори Поул гара.
    — Ще държа връзка с теб, Поул — обещах й на прощаване. — А сега бягайте от този бряг, колкото се може по-скоро. Тук вероятно се спотайват повече нийсанци, отколкото изглежда на пръв поглед.
    Поулгара понесе тъжния малък принц през езерото Салтурн към Медалия и Ерат. Аз за пореден път промених формата си и полетях на север в посока Вал Алорн.
    През последните сто седемдесет и пет години, откакто Ран Хорб II основа кралство Сендария и един земеделец на име Фундор, който дотогава се препитаваше с отглеждането на бяла ряпа, беше възкачен на трона, сендарите бяха много заети. Почти през цялото време сечаха вековните дървета. Не одобрявам напълно тази тяхна дейност. Самата идея да се избиват живи същества, които са оцелели хиляди години наред, само за да посадиш на тяхно място ряпа, ми изглежда лишена от морал. Сендарите обаче са чистофайници до маниакалност и обожават правите линии. Ако започнат да строят път и насреща им се изпречи планина, и през ум няма да им мине да я заобиколят. Напротив, ще минат право през нея. И толнедранците са същите. За това обаче си има причини. Сендарите са странна смесица от всички раси. Ето защо някои от чертите на толнедранците са характерни и за тях.
    Не ме разбирайте криво. Аз харесвам сендарите. Вярно, понякога са малко тесногръди, но мисля, че са най-почтените и чувствителни хора на земята. Смесената им природа обаче ги е очистила от маниите, които измъчват останалите раси.
    (Как изобщо стигнах дотук?! Занапред не бива да ми позволявате да се отплесвам така. Може да си останем на едно и също място, ако не се придържам стриктно към разказа си.)
    Приливът се оттегляше от Залива на Черек, когато прелитах над Вълната и Великият водовъртеж бесуваше на воля, опитвайки се весело да изтръгне скалите от дъното. Не е нужно много, за да направиш един въртоп щастлив.
    След това полетях над източния бряг на полуострова покрай Елдригшавен и Трелхайм и накрая стигнах Вал Алорн.
    Градът се издига на това място от много време. Мисля, че в местността е имало поселище още преди Торак да разцепи света и да бъде образуван Заливът на Черек. Мечото рамо реши да направи от него истински град едва когато разделих Алория. Той имаше нужда нещо да занимава мисълта му и най-вече да потисне болката, че съм го освободил от почти половината кралство. Да си кажа право, винаги съм мислил, че Вал Алорн е твърде навътре в студената и мрачна част на страната. Небето над Полуострова на Черек винаги е сиво и покрито с облаци. Биваше ли тогава да градят и поселището си от сив камък?!
    Кацнах откъм южната страна на града и се насочих към главната порта, която гледа към пристанището. Поех по стръмните улици, по чиито сенчести ъгли още стояха купчини мръсен сняг. Със сигурност всички водеха към двореца. Заварих крал Валкор да пирува със своите графове в тронната зала. През повечето време тронната зала в Кралството на Черек прилича на бирария. За мой късмет пристигнах по обед, така че Валкор още не беше успял да се напие до безпаметство. Беше шумен и неудържим, но това си е негова характерна черта.
    — О, Белгарат! — изрева той от трона. — Заповядай при нас!
    Валкор беше плещест юначага със сплъстена кафява коса и буйна брада. Подобно на всички едри мъже, които съм виждал, с възрастта беше започнал да напълнява. Не че беше тлъст, но доста се стараеше да го постигне. И въпреки че беше крал, носеше селска рубашка, покрита с петна от разлятата бира.
    Минах покрай буйния огън, пламтящ в центъра на залата, и се приближих до трона.
    — Ваше Величество — нарекох го така само заради етикета, — трябва да поговорим.
    — На твое разположение съм, Белгарат. Седни и си налей бира.
    — Насаме, Валкор.
    — Нямам тайни от моите графове.
    — Само след няколко минути вече ще имаш. Вдигни си задника и да вървим на място, където бихме могли спокойно да поговорим!
    Той изглеждаше леко слисан.
    — Май говориш сериозно.
    — Войната ме принуждава да бъда сериозен.
    Подбрах думата много внимателно. Тя беше една от малкото, които са способни да приковат вниманието на алорните, докато се наливат.
    — Война?! Къде? С кого?
    — Ще ти кажа щом останем насаме.
    Той най-сетне се надигна и ме отведе в една съседна стая.
    Реакцията на Валкор към новините, които му донесох, беше предсказуема до най-малкия детайл. Отне ми малко време да го успокоя, но най-накрая го убедих да спре да псува и да сече мебелировката с меча си, за да ме изслуша.
    — Ще говоря с Радек и Чо-Рам. Подготви флотата си и събери клановете. Или аз самият ще се върна при теб, или ще ти пратя вест кога да тръгнеш. По пътя на юг ще се наложи да се отбиеш до Острова на бурите, за да вземеш Бранд и неговите риванци.
    — И сам ще се справя със Селмисра.
    — Не. Селмисра оскърби цяла Алория и цяла Алория трябва да участва в отмъщението. Няма да позволя да обидиш Бранд, Радек и Чо-Рам като вземеш всичко в свои ръце. Имаш много работа, така че по-бързо изтрезнявай и се размърдай. Аз отивам в Боктор. Ще се върна след няколко седмици.
    Беше призори на следващия ден, когато стигнах Боктор. Понеже още нямаше много хора наоколо, се приземих на една от бойните кули в двореца на крал Радек. Часовият беше видимо стъписан, когато се обърна и ме видя на мястото, където само преди миг не е имало никой.
    — Трябва да говоря с краля — казах. — Къде е той?
    — Мисля, че още спи. Кой си ти? И как се добра до тук?
    — Името Белгарат говори ли ти нещо?
    Той зяпна насреща ми.
    — Затвори си устата и ме води при Радек — наредих му аз. Толкова ме дразни някой да ми се блещи насреща, точно когато най-много бързам.
    Крал Радек още хъркаше, когато наближихме спалнята му. Кралското ложе беше разхвърляно, а също и кралската партньорка в забавите — гърдеста млада жена, която мигом изчезна под завивките, щом аз влязох.
    Дръпнах рязко завесите на прозорците и се обърнах към леглото.
    — Надигай се, Радек!
    Очите му взеха да примигват. Радек беше още младеж. Бе висок и строен и имаше решително закривен нос. По незнайни причини носовете на драснианците са навирени във всички възможни посоки. Носът на Силк е толкова остър, че от определен ъгъл прилича на щъркел. Мъжът на Порен пък има малък и топчест нос, който не е по-голям от копче. Нямах възможност да огледам носа на младата дама, която се шмугна под чаршафите. Беше твърде бърза, а мен ме занимаваха съвсем други неща.
    — Добро утро, Белгарат — кралят на Драсния ме приветства с непомрачено спокойствие. — Добре дошъл в Боктор.
    За щастие той беше интелигентен мъж и не се палеше лесно като Валкор, така че не губи излишно време в измислянето на люти клетви, когато му казах какво се е случило край Рива. Не споменах, че принц Геран е оцелял след клането на брега, разбира се. Никой освен Бранд не трябваше да знае.
    — Как смяташ да се справиш с това? — попита той, когато свърших.
    — Мисля всички ние да навестим Нийсия и да си поприказваме със Селмисра.
    — С теб съм.
    — Валкор събира флотата и ще вземе риванците по пътя си на юг. Колко изминават за един ден твоите копиеносци?
    — Двайсет левги, ако наистина работата е спешна.
    — Спешна е. Събери ги и поемайте на път. Спусни се през Алгария и Толнедранските планини. Стой настрана от Марагор обаче. Там още върлуват духовете и няма да има никаква полза от твоите копиеносци, ако полудеят. Ще говоря с Чо-Рам и той ще се присъедини към теб по пътя на юг. Познаваш ли Белдин?
    — Чувал съм за него.
    — Той е джудже, има гърбица и е с много сприхав характер. Няма начин да го сбъркаш. Ако се е върнал от Малория, когато стигнеш Долината ще тръгне с теб. От тук до Стис Тор са петстотин левги. Да кажем, че ти трябват два месеца, за да се добереш до източния бряг на Нийсия. Не се бави повече от това. През есента там започва дъждовният период, а ние нямаме намерение да затънем в тресавищата.
    — Чул те господ.
    — Белдин и аз можем да поддържаме постоянна връзка помежду си. Така ще координираме действията си. Искам да ударим Нийсия едновременно от всички страни. Не бива да позволим твърде много нийсанци да се измъкнат. Но каквото и да правиш, не ги избивай всичките! Това ще направи Иса почти толкова нещастен, колкото сега е Мара, а на нас не ни трябва друга война между боговете.
    — Иса обаче позволи на Селмисра да убие Горек!
    — Не е. Той е в нирвана и не знае какви ги върши Селмисра. Бъди много предпазлив, Радек. Иса е Богът-Змия. Оскърбиш ли го, като се върнеш в Драсния, ще я завариш гъмжаща от отровни змии. А сега призови копиеносците си и потегляйте на юг. Аз трябва да говоря с Чо-Рам.
    Упътих се към вратата.
    — Кажи на момичето, че вече може да се покаже — подхвърлих през рамо. — Ще се задуши, ако постои още малко там.
    Спрях.
    — Не мислиш ли, че е крайно време да престанеш с тези игрички? — попитах го.
    — Те на никого не вредят.
    — Не и докато не излязат извън контрол. Трябва да се ожениш и да кротнеш.
    — Ще го направя по-късно. Точно сега имам работа в Нийсия.
    Полетях на юг към Алгария. Отне ми два дни, докато открия Чо-Рам. Вождът на Клана на вождовете беше твърде стар, та брадата и косата му бяха бели почти като моите. Стар или не, обаче, никой не би си го пожелал за противник. Годините ни най-малко не бяха отслабили ръката, с която държи меча. Обзалагам се, че би могъл да отсече толкова бързо ушите на някого, та онзи и ден след това няма да усети, че му липсват.
    Срещнахме се в една от онези люшкащи се къщи, които Леката стъпка изобрети, та поне бях сигурен, че никой няма да ни подслушва. С Чо-Рам бяхме съседи и стари приятели и нямаше нужда да му заповядвам като на Валкор и Радек. Той слушаше внимателно, докато му разказвах за убийството на Горек и как се каним да отвърнем на удара.
    Като приключих, той се облегна назад, а черният му елек от конска кожа изпука.
    — Не забравяй, че ще навлезем в територия на толнедранците — отбеляза той.
    — Това не може да се избегне — казах. — Някой е накарал Селмисра да стори това и аз искам да разбера кой е той преди да предприеме нещо друго.
    — Може би е Ктучик.
    — Възможно е. Обаче нека най-напред чуем какво има да каже по въпроса Селмисра, а после да обсаждаме Рак Ктол. Радек скоро ще пристигне тук. Присъедини войската си към неговата. Аз отивам в Долината. Ако Белдин се е върнал от Малория, ще го пратя при теб. Ако ли не, ще проводя близнаците. Ако зад всичко това наистина стои Ктучик и той още е в Нийсия, ще ти трябва някой, който да отбива всичко, което онзи прати по теб. По-добре ще е аз да съм с Валкор и Бранд. Риванците лесно избухват, а познаваш и череките.
    Той се усмихна.
    — О, да — кимна. — Целият свят знае какви са череките.
    — Събери клановете си, Чо-Рам. Радек няма да се бави. Ако се наложи, обуздавай и направлявай неговия младежки плам и неопитността му. Искам да сме в Стис Тор преди дъждовния сезон.
    — Давам си сметка за това. На конете ще е много трудно да вървят из блатата в дъжда.
    Малко по-късно вече пътувах към Долината.
    Късметът ми проработи, защото Белдин се беше върнал от Малория два дни преди моето пристигане. Обичам близнаците, но те са твърде деликатни за мисията в Нийсия. А Белдин може да бъде доста груб, когато случаят го изисква.
    (Нека направя едно уточнение. Няма спор, че бях много гневен заради убийството на Горек и неговото семейство. Те наистина бяха мои роднини, но жаждата за мъст малко повлия на решението за похода, който организирах. Той по-скоро би могъл да се нарече предумишлен тероризъм. Нещата в света бяха доста оплетени и без Нийсия, която постоянно се месеше в политиката. Хората й имаха твърде широк достъп до отрови и наркотици, което никак не ми се нравеше. Нахлуването на алорните в блатата имаше за цел да принуди хората змии да си стоят по домовете и да се занимават само с техните си работи.
    Предполагам, че това откровение не ме представя в много добра светлина, но какво да се прави…)
    — Какво ще стане, ако и мургите решат да се намесят? — попита ме Белдин, когато го запознах с плана си.
    — Не мисля, че си струва да се тревожим за това — отвърнах аз много по-уверено, отколкото наистина се чувствах. — Ктучик управлява Ктол Мургос, независимо кой седи на трона в Рак Госка. А на него му е ясно, че точно сега не е време да се изправи пред алорните. Още много неща има да се случват, преди да се стигне и до това.
    Известно време гледах намръщено пода в кулата на Белдин.
    — Но за всеки случай стой настрана от териториите на мургите. Просто заради безопасността.
    — Странни представи имаш за безопасността, Белгарат. Ако не мога да мина през Ктол Мургос, ще трябва да пресека Толнедра, а това няма да се хареса на легионите.
    — Ще свърна през Тол Хонет преди да се върна във Вал Алорн. Вордюните отново са на власт, но Ран Вордю I е на трона едва от година. Ще говоря с него.
    — Неопитните хора лесно правят грешки, Белгарат.
    — Знам, но поне се колебаят преди да ги направят. Ние ще сме приключили в Нийсия преди той да вземе решение.
    Белдин сви рамене.
    — Това си е твоята война. Ще се видим в Стис Тор.
    Долетях до Тол Хонет и тутакси се упътих към императорския двор. Едни фалшифицирани документи ме идентифицираха като специален посланик на алорнските крале и аз бях допуснат незабавно при императора.
    Император Ран Вордю I от Третата вордувианска династия беше млад мъж с хлътнали очи и изпито лице. Седеше на мраморен трон и беше облечен в традиционната златотъкана мантия.
    — Добре дошъл в Тол Хонет, Древни — приветства ме той. В общи линии му беше известно кой съм, но като повечето толнедранци мислеше името ми за нещо като наследствена титла.
    — Нека си спестим любезностите и да говорим по същество, Ран Вордю — казах в отговор. — Нийсанците убиха краля на Рива и алорните готвят наказателна експедиция.
    — Какво?! Защо не съм уведомен?
    — Току-що го сторих. Ще се наложи да минем през териториите ти. Горещо ти препоръчвам да не предприемаш нищо срещу това. Точно сега алорните са много войнствено настроени. Насочили са се към Нийсия, но ако легионите ти им се изпречат на пътя, те ще ги разпердушинят. Алгарите и драснианите ще минат през Толнедранските планини. Направи се, че не ги забелязваш.
    — Не може ли въпросът да се уреди без война? — попита жално той. — Имам на разположение прекрасни посредници и дипломати. Биха могли да убедят Селмисра да плати репарации или пък нещо подобно.
    — Боя се, че това е невъзможно, Ваше Величество. Знаете какви са алорните. Половинчати мерки няма да ги задоволят. Вие просто стойте настрана.
    — Не може ли алорните да минат през Мурго вместо оттук? Отскоро съм на трона, Белгарат. Ако не предприема някакви действия, ще ме обявят за страхливец.
    — Прати протестни писма на алорнските крале. Ще ги накарам да ти се извинят, когато всичко свърши.
    После ми хрумна блестяща идея.
    — Но ако искаш да направиш нещо наистина внушително, за да респектираш хонетите и хорбитите, прати легионите си на южната граница и ги накарай да я блокират, та пиле да не може да прехвръкне.
    Той ми хвърли бърз поглед.
    — Много умно, Белгарат — каза. — Ти ме използваш, нали? Ако аз блокирам тази граница, няма да ти се налага да мислиш за нея.
    Ухилих му се в отговор.
    — Ще се наложи и ти да свършиш нещо, Ран Вордю. Ситуацията го изисква. Хонетите ще започнат да ти викат Ран Вордю Пилешките гърди, ако не пратиш легионите си в някаква посока. Гарантирам, че алорните няма да минат през тази граница. А благородническите фамилии ще оценят, че си взел мерки за тяхната защита. И двамата ще спечелим.
    — Насаждаш ме на пачи яйца, старче.
    — Знам — отвърнах. — Това обаче зависи и от теб. Знаеш какво ще се случи и ти е известно как е най-добре да постъпиш. О, още нещо. Кой е най-тясно обвързан с търговията в Нийсия?
    — Хонетите — отвърна кратко той. — Затънали са до уши там. Инвестирали са милиони.
    А после зловеща усмивка бавно изгря на лицето му.
    — Разрушаването на нийсийската икономика ще ги доведе до банкрут, нали се сещаш?
    — Колко жалко! Виждаш ли, Ран Вордю, всяко зло за добро! Твоята работа е само да следиш всичко да стане по плана. Е, и двамата имаме много работа, така че няма да ти губя повече времето. Обмисли го добре. Вярвам, че ще вземеш правилното решение.
    После се поклоних официално и го оставих на неговите забавления.
    Една от онези летни бури се изви над Великото западно море и започна да сипе дъжд и гръмотевици над брега, та ми трябваше почти седмица, за да се върна във Вал Алорн. Валкор беше подготвил флотата и сега събираше армията си. Свързах се с Белдин и той ми препоръча алгарите и драснианите да обединят силите си в Крепостта на алгарите, откъдето заедно да тръгнат на юг. Изглежда всичко се развиваше по план и аз разреших на Валкор и свирепите му воини да поемат на път.
    Бурята най-сетне утихна и ние тръгнахме от Вал Алорн под сияещо синьо небе. Имах няколко напрегнати мига, докато минавахме край Вълната на Черек, но иначе пътуването до Острова на бурите мина гладко.
    Срещата между Валкор и Бранд на пристана беше много емоционална. Бранд беше загубил своя крал, а Валкор — един от братята си алорнски крале. Валкор предложи да вдигнем няколко тоста в памет на загиналите, но аз тутакси прекратих този изблик на чувства.
    — Изоставаме, господа — казах сухо. — Радек и Чо-Рам вече са в Толнедранските планини, а пътят до устието на Змийската река е дълъг. Можем да пием след края на войната. Риванците да се качват на борда и да тръгваме.
    Плавахме на юг покрай Арендия и Толнедра и хвърлихме котва край устието на Горската река. Ран Вордю беше послушал съвета ми и легионите му охраняваха северния бряг на реката.
    Чакахме няколко дни. Разстоянието до делтата на Змийската река беше съвсем късо, но аз не исках да подплаша нийсанците като хвърля котва в техни крайбрежни води, докато чакаме Радек и Чо-Рам да заемат позиции.
    Сутринта на третия ден тъкмо бях излязъл на палубата, когато гласът на Белдин зазвъня в главата ми:
    — Белгарат! Буден ли си?
    — Няма нужда да викаш, и така те чувам.
    — Вече заехме позиция, но нека дадем ден-два на драснианските копиеносци да си поемат дъх. Доста ги назорихме, докато се спускахме през планините.
    — Ще ни трябват няколко дни, докато се доберем до устието на Змийската река. Внимавай да не нарушиш границата на Толнедра. Ран Вордю е разположил легионите си по нея, а сега най-малко ни трябват инциденти с тях.
    — Как го накара да го направи?
    — Разясних му каква полза би имал от това. Прати хора да блокират всички пътища за отстъпление в тази посока. Аз ще се погрижа за това от нашата страна. Когато войниците ни се срещнат, можем да започваме.
    — Дадено.
    Така стана всичко. Аз първи бих признал, че толнедранските легиони свършиха много добра работа, макар да не правиха нищо друго освен да стоят на границата.
    Нийсанците винаги са вярвали, че техните джунгли могат да ги защитят от всичко. Изтощихме до смърт копиеносците на Радек, но успяхме да стигнем Нийсия преди дъждовния период. Тресавищата бяха почти сухи, а дърветата — изсъхнали. Нийсанците се бяха изпокрили в джунглата и ние я запалихме под краката им. После ми казаха, че облаците пушек стигнали на север чак до границата на хонетите. Значи са имали възможност да помиришат как горят парите им. Вордюните, боруните и хорбитите обаче приеха по-философски нещата.
    Войните никога не са приятни, но нахлуването на алорните в Нийсия беше особено отблъскващо. Алгарската кавалерия подбра нийсанците отпреде си като стадо подплашени крави. Когато онези се опитаха да се спасят в клоните на дърветата, дойдоха драснианските копиеносци и ги нанизаха на пиките си. Череките и риванците подпалиха гората, а когато подгонените от паниката нийсанци се опитаха да отплават, свирепите бойци на Валкор просто ги натикаха обратно в пламъците. Честно казано, повдигаше ми се от всичко това, но ние все пак напредвахме.
    Беше кратка и мръсна война, след която Нийсия приличаше на опожарено стърнище. Това беше и нашата цел. Векове минаха, преди нийсанците да се решат да изпълзят от дупките, където се бяха изпокрили. Това пък дълго ги държа настрана от вмешателство в международните дела.
    Обсадихме Стис Тор и след няколко дни той падна. Двамата с Белдин се втурнахме напред и успяхме да стигнем безвкусно претрупания палат на Селмисра само три скока преди разярените риванци. Категорично не искахме някой да убие Змийската кралица. Поне не преди да сме й задали няколко въпроса. Пробягахме коридора, който водеше към тронната зала, влетяхме в огромното и зле осветено помещение и залостихме вратата зад себе си.
    Селмисра беше сама и без телохранители. Евнусите в двореца бяха дали клетва да пазят живота й, но явно тя не беше в сила там, където се проливаше кръв. Както обикновено, Змийската кралица се изтягаше на трона си и се любуваше на своето отражение в огледалото, сякаш навън нищо не се бе случило. Изглеждаше някак крехка и ранима.
    — Добре дошли в Стис Тор, господа — каза тя сънливо. — Не се приближавайте много — предупреди, посочвайки нехайно към кълбото малки зелени змии, които нервно се гърчеха около трона. — Всичките ми слуги ме изоставиха, но малките домашни животинчета са ми още верни.
    Езикът й се плетеше, а очите й бяха някак не на фокус.
    — Няма да имаме голям успех тук, Белгарат — измърмори Белдин. — Тя се е надрусала почти до припадък.
    — Ще видим — отвърнах късо. Приближих още малко към трона и зелените змии взеха да съскат заплашително. — Нещата май не вървят на добре, а, Селмисра — обърнах се към нея. — Трябваше да се досетиш как ще реагират алорните. Какво те прихвана да убиваш Горек?
    — Навремето това ми се видя добра идея — промърмори тя.
    По залостената врата взе да се блъска неистово.
    — Укроти тези ентусиасти и ми пази гърба — казах на Белдин.
    — Дадено — отвърна той, — но не се заседявай дълго тук.
    Почувствах как Волята му взе да се надига.
    — Знаеш ли кой съм аз? — попитах сънливата кралица.
    — Разбира се. В библиотеката ми има цяла камара книги, посветени на теб и твоите подвизи.
    — Добре тогава, можем да си спестим уморителното представяне. Говорих с няколко от твоите убийци в Рива. Единият от тях ми каза, че тази глупост не била изцяло твоя идея. Ще си направиш ли труда да ми обясниш?
    — Защо не? — От нейното безразличие ме побиха тръпки. — Преди около година в Стис Тор дойде един човек с предложение към мен. То беше много примамливо и аз го приех. Това наистина е всичко, Белгарат.
    — Какво толкова съблазнително ти предложи, та да се изложиш на опасността от отмъщението на алорните?
    — Безсмъртие, Древни, безсмъртие.
    — Нито един човек не е способен да ти предложи такова нещо.
    — Предложението не дойде от човек — или поне ме накараха да повярвам в това.
    — Кой беше този, който ти предложи такава нелепост?
    — Името Зедар говори ли ти нещо, Белгарат? — тя видимо се забавляваше.
    Много неща си дойдоха на мястото, включително и причината за заповедта да не убивам Зедар.
    — Защо не започнеш от самото начало — предложих й аз.
    Тя въздъхна.
    — Това ще бъде дълга и скучна история, старче — клепките й се затвориха.
    Започна да ме обзема някакво съмнение.
    — Защо тогава не се опиташ да я разкажеш накратко? — предложих.
    Тя отново въздъхна.
    — Е, добре — отговори накрая. После се огледа. — Не стана ли много студено тук? — попита с леко потръпване.
    — Няма ли да приключвате, Белгарат? — настоя сприхаво Белдин. — Не мога още дълго да удържам алорните отвън, без да ги нараня.
    — Не ми се вярва да ни остава още много време — отговорих. После погледнах към Змийската кралица. — Взела си отрова, нали, Селмисра?
    — Естествено — отвърна тя. — Съвсем в традициите на Нийсия, нали? Предай извиненията ми на твоите алорни. Знам, че ще бъдат страшно разочаровани.
    — Какво точно ти каза Зедар?
    — Ти си един досаден старец, Белгарат. Добре тогава, слушай внимателно. Няма да имам време да го повтарям. Зедар дойде и заяви, че говори от името на Торак. Каза, че кралят на Рива е единственият човек, който стои между Торак и нещо, което той силно желае. Затова ще даде всичко на този, който премахне пречката. Предложението беше съвсем просто. Ако аз убия краля на Рива, Торак ще се ожени за мен и ние ще управляваме света — заедно и завинаги. Зедар каза също, че Торак ще ме предпази от твоите алорни. Да си виждал Бога Дракон по пътя си към Стис Тор?
    — Вероятно не сме го забелязали.
    — Чудя се какво ли го задържа.
    — Не вярвам да си толкова наивна, че да повярваш на всичко това!
    Тя леко се изправи и изопна брадичката си напред. Беше забележително красива жена.
    — На колко години мислиш че съм?
    — Невъзможно е да се каже, Селмисра. Ти вземаш наркотици, които спират стареенето.
    — Може и така да изглежда, но не е съвсем вярно. Всъщност съм на петдесет и седем, а нито една от предшественичките ми не е живяла повече от шейсет. Двайсет малки момичета от джунглата се подготвят да заемат мястото ми, когато умра. Повярвах на Зедар, защото исках това. Сигурно никога няма да спрем да вярваме във вълшебни приказки, нали? Не исках да умра, а Зедар ми предложи възможност да живея вечно. Така силно го желаех, че предпочетох да повярвам на това, което той казва. А причина за всичко си ти!
    — Аз?! Откъде ти дойде тази чудата мисъл?
    — Ако не знаех, че си живял хиляди години, нямаше да бъда толкова наивна. Ако поне един човек може да живее вечно, значи и другите могат. Ти и братята ти сте ученици на Алдур и той ви е направил безсмъртни. Зедар, Ктучик и Урвон служат на Торак и също живеят вечно.
    — Съвсем скоро тези от другата страна ще надделеят — подхвърли през рамо Белдин, застанал до вратата.
    Тя се усмихна слабо и очите й се изцъклиха.
    — На Иса никога не е хрумвало да обезсмърти своята жрица и на мен ми оставаха само три години живот. Зедар знаеше това и го използва, за да ме измами. Много ми се ще някак да му го върна. Той получи от мен всичко, което искаше, а аз трябваше да изпия чашата с отрова.
    Огледах се, за да се уверя, че никой не се е скрил в сенките.
    — Зедар не постигна нищо, Селмисра — казах предпазливо. — Твоите убийци пропуснаха един човек. Родът на риванците ще продължи.
    Тя ме погледна за миг и после се засмя.
    — Какъв чудесен старец си ти — промълви топло. — Ще убиеш ли Зедар?
    — Най-вероятно — отвърнах.
    — Ще му кажеш ли, че твоят оцелял е последният ми подарък за него преди да му прережеш гърлото? Това е незначително отмъщение, но и то е достатъчно за една умираща старица.
    — Каза ли ти Зедар какво се кани да прави Торак, когато кралят на Рива вече е мъртъв?
    — Не стигнахме чак дотам — прошепна тя, — но не е трудно да се досетиш. Щом вярва, че Пазителя на Сферата е мъртъв, сигурно ще иска да приключи и с теб по бързата процедура. Ще ми се да наблюдавам от някой ъгъл как ще се сгърчи оцелялата част от лицето му, когато разбере, че планът на Зедар не е проработил.
    Главата й се отпусна и тя отново затвори очи.
    — Мъртва ли е? — попита Белдин.
    — Почти.
    — Белгарат! — гласът й се беше превърнал в немощен шепот.
    — Да?
    — Ще отмъстиш ли за мен?
    — Имаш думата ми, Селмисра.
    — Моля те, не ме наричай така, Древни. Като бях малка името ми беше Илесса. Много го харесвах. После в селото ни дойдоха евнусите от двореца и се втренчиха в лицето ми. Взеха ме от майка ми и казаха, че от сега нататък ще се казвам Селмисра. Винаги съм мразела това име. Не исках да съм Селмисра, исках да си бъда Илесса, но те не ми оставиха никакъв избор. Трябваше или да стана една от двайсетте дванайсетгодишни Селмисри или да умра. Защо не ми оставиха истинското име?
    — Прекрасно име, Илесса — казах й внимателно.
    — Благодаря ти, Древни — тя въздъхна немощно. — Понякога ми се ще…
    Никога не разбрахме какво й се е искало, защото умря преди да довърши.
    — Е — попита Белдин.
    — Какво „е“?
    — Ще я удариш ли?
    — Защо да го правя?
    — Нали обеща на принц Геран?
    — Някои обещания не могат да бъдат изпълнени, Белдин.
    — Излишна сантименталност! — изсумтя той. — На нея и без това й е все тая.
    — На мен обаче не ми е.
    Преместих змийското кълбо в най-отдалечения ъгъл на залата, изкачих се до трона и нагласих тялото на Селмисра така, че позата да излъчва достойнство. После внимателно я потупах по бузата.
    — Спи спокойно, Илесса — прошепнах.
    След това се спуснах по стъпалата на подиума.
    — Да се махаме оттук, Белдин — казах. — Мразя змийската миризма.

Втора глава

    Разочаровани сте, нали? Очаквахте потресаващо описание на моята ужасна разплата с тялото на Змийската кралица. Е, аз съм добър разказвач. Ако точно това искате да чуете, предполагам, че бих могъл доста добре да го увъртя. А като си поохладите малко главите, вероятно ще се засрамите.
    Честно казано, никак не се гордея с това, което направихме в Нийсия. Ако бях изпълнен с ярост и жажда за мъст, нещата, които извършихме там, щяха да са напълно обясними. Не че са достойни за възхищение, но поне могат да бъдат извинени. Ала действията ми бяха съвсем хладнокръвни. А това ги прави чудовищни, не мислите ли така?
    Трябваше да се досетя, че Зедар стои зад всичко това още от самото начало. Би било твърде сложно, ако в основата на всичко е Ктучик. Всеки път, когато ме нападнат угризения на съвестта за това как постъпих със Зедар, започвам да си припомням дългия списък с неговите престъпления. Това, че подлъга Илесса да убие Горек, а после я остави сама срещу алорните, е на челно място в поредицата.
    Хайде стига с тези изморителни оправдания.

    Алорните все още рушаха с настървение града, когато двамата с Белдин напуснахме двореца. Повечето къщи бяха от камък, тъй като дървото бързо загнива в тропическата влага на джунглата. Алорните подпалиха това, което гори, и продължиха да обстрелват със стенобойни машини, докато не сравниха всичко със земята. Яркият пламък сякаш се простираше до хоризонта, а улиците потънаха в облаци задушлив дим. Огледах се тъжно наоколо.
    — Това е нелепо — простенах. — Войната свърши и цялото разрушение е напълно безсмислено.
    — Остави ги да си поиграят — каза безразлично Белдин. — Нямахме време да поговорим за това, когато се видяхме в Долината…
    — Торак още е в Ашаба…
    Ревящ с цяло гърло черек, покрит от глава до пети с мечи кожи въпреки горещината, профуча край нас, размахвайки факла.
    — По-добре да поговоря с Валкор — промърморих аз. — През последните двайсет и пет века Мечият култ гори от желание да завладее южните кралства. А сега, щом вече са тук, явно имат намерение да продължат военните действия. Спокойно ли е в Мал Зет? Имам предвид, правят ли някакви приготовления?
    Белдин се изхили грозно, както той си умее и започна да се чеше свирепо под едната мишница. После поклати глава.
    — Армията там е в смут. Има нов император, който реорганизира основно всичко. Но Торак още не се е размърдал, защото не подозира какво става.
    Той хвърли бърз поглед към задимената улица, където пламъци изригваха от прозорците.
    — Надявам се Зедар да си е намерил много дълбока дупка, където да се скрие. Старото Опърлено лице ще бъде много недоволен, когато разбере какво става.
    — За това ще се тревожим по-късно. Искаш ли да върнеш алорните по домовете им?
    — Не бих казал. Защо?
    — Няма да ти отнеме много време, Белдин. Аз имам още малко работа.
    — О! И каква е тя?
    — Ще се върна в Долината и ще се поровя в Кодекса на Мрин. Ако Торак е решил да го разучава, тогава имам намерение да разбера какво ни чака. Сигурно ще е едно от онези събития, които е трябвало да бъдат прикрити.
    — Най-вероятно е така. Ще ти се наложи обаче най-напред да проумееш за какво става дума. Защо просто не оставим алорните сами да намерят пътя към къщи?
    — Искам да съм сигурен, че са тръгнали обратно. Някой ще трябва да подбере Мечия култ и да го изведе от юга. Кажи на Бранд какво научихме от Илесса. Пусни слух, че двамата с теб се каним да се разправим със Зедар. Не уточнявай много-много колко време ще ни отнеме това.
    — Ще се отбиеш ли при Поул преди да се върнеш в Долината?
    — Тя може и сама да се грижи за себе си.
    Той ми хвърли дяволит кос поглед.
    — Много се гордееш с нея, нали?
    — Иска ли питане.
    — Смяташ ли някога да й го кажеш?
    — И с един замах да обезсмисля хиляда години караници? Не ставай глупав. Отбий се в Долината преди да се върнеш в Малория. Дотогава може и да съм изровил нещо полезно от Мрин.
    Оставих го на стълбите на палата и напуснах разрушения и горящ град. Открих едно сечище и отново се преобразих на сокол. Вече можех да се гордея с тази форма.
    Летенето през пушеците на горящата джунгла не беше никак приятно, затова продължих да се издигам, докато не оставих дима далеч под себе си. Знаех, естествено, къде са най-буйните пожари и прелетях над някои тлеещи вече участъци. Но не си давах сметка за мащабите на пожара, докато не се издигнах достатъчно високо. Изглеждаше така, сякаш цяла Нийсия е в пламъци.
    Разказах на близнаците какво е станало в Нийсия, щом се върнах в Долината. От очите им се търкаляха едри сълзи на съчувствие, докато им описвах последните часове на Илесса. Близнаците наистина са много сантиментални понякога.
    Следващите няколко седмици прекарах заплетен в писанията на Мрин. Доста се гордея със самоконтрола, който проявих тогава. Нито веднъж не посегнах да изхвърля тези глупави свитъци през прозореца.
    Вече споменах, че главният проблем при Мрин идва от това, че мисълта му скача постоянно от едно нещо на друго. Докато се борех с тези несвързани брътвежи, започнах да разбирам къде е сгрешил приятелят на Гарион. Пророкът на Мрин определено не е бил най-добрият избор за говорител. Каквото и да си мислим за силата на Необходимостта, пророчествата трябва да бъдат прецеждани през умовете на пророците. А пророкът на Мрин не е имал никакво понятие за времето. Той е живял в света на безконечното „сега“, а думите на Необходимостта са придружени от понятията „сега“, „тогава“ и „по някое време през следващата седмица“, смесени като в омлет.
    Беше си чист късмет, когато буквално връхлетях на възможното решение. Хвърлих с отвращение настрана Мрин и взех Дарин, за да си прочистя главата. Борник може и да е била луда2, но поне е била наясно с разликата между „вчера“ и „утре“. Не съм сигурен дали точно четях или просто прелиствах и хвърлях по един поглед тук-там. Дъщерята на Борник беше направила много четливи копия на нейните драскулки и посланията бяха изписани със съвършен краснопис. Буквите бяха елегантни, а редовете — добре балансирани. Драскачите на Бичия врат би трябвало да отидат при Дарин и да вземат уроци от нея. Ръкописите на Мрин бяха осеяни с петна, задраскани думи, преплетени редове. Някое дванайсетгодишно дете, което едва е прописало, би могло да се справи по-добре.
    Изведнъж погледът ми се натъкна на познат пасаж: „Не бой се, кралят на Рива ще се върне.“ Похлупих свитъка с няколко книги, за да остане отворен на това място. Тази е една от причините да не харесвам свитъците. Оставени без контрол, те се завиват, както им скимне.
    Взех отново Мрин и прегледах свитъка за пасажа, който ясно си спомнях. „И ето — казваше се там, — всичко ще изглежда загубено, но обуздай отчаянието си, защото кралят на Рива ще се върне.“
    Посланията бяха идентични. Взирах се в двата ръкописа, а главата ми натежаваше като камък. Ужасяващи перспективи се разкриваха пред мен. Вече знаех как да навържа нещата, казани от Мрин, но мащабите на подобно нещо и неговите последици караха колената ми да се подкосяват.
    В двата документа имаше възлови пасажи. Мрин не е имал чувство за времето, но това не се отнася за Дарин. Всичко, което се искаше от мен, за да напасна реалното време в ръкописа на Мрин, беше да съставя сравнителен азбучен показалец.
    След това прочетох следващия ред при Мрин: „Имам ти пълно доверие, Древни и Любими, като знам със сигурност, че решението ще ти се яви… най-вероятно.“
    Е, това вече си беше чиста подигравка. Нищо, че предвещаваше моето прозрение. Необходимостта виждаше и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето, затова знаеше, че аз ще разгадая ключа. Остроумната забележка беше там, само за да привлече вниманието ми, така че да не пропусна съдбоносния момент. Сякаш бях някой празноглав глупак.
    Ако случайно твоят приятел отново те навести, Гарион, предай му, че аз изпреварих него и неговите малки трикове. Защо трябваше аз да си блъскам главата, за да извлека някакъв здрав смисъл от тази планина от измислици, която наричаме Кодексът на Мрин, щом на него му се явяват толкова ясни сигнали и послания? Не съм толкова високомерен, че да не позволя някому да свърши работата вместо мен. После ще видим кой ще се смее последен. Вярвам, че няма да има нищо против. Притежава прекрасно чувство за хумор.
    Върнах се на онова място при Дарин, съвпадащо донякъде с пасажа на Мрин, съдържащ предсказанието, което накара двама ни с Поул да напуснем Острова на бурите. После се заех с работа. Вървеше бавно. Дарин предаваше събитията накратко, докато Мрин обстойно се разпростираше върху тях. Определени ключови думи обаче се появяваха и в двата ръкописа. Когато напаснах два такива пасажа, вече можех по-лесно да откривам ключовете. Съставих система от възловите думи и тази мрежа наложих върху изследваните пасажи. Щом веднъж изнамерих мрежата, нещата потръгнаха. Колкото повече работех с нея, толкова повече се убеждавах, че Дарин е била своеобразна карта за тълкуването на Мрин. Сам по себе си всеки от двата ръкописа не е от особена полза, но събрани заедно, те вече ясно предаваха посланията. Беше доста сложно и оплетено, но пък със сигурност никой нямаше случайно да се натъкне на информация, която не е лъжица за неговата уста.
    Бъхтих се неуморно през цялото време, докато Белдин се върна в Долината.
    — Прибра ли алорните в страната им? — попитах го още докато се препъваше по стълбите на моята кула.
    — Най-накрая — отговори той. — Беше прав за намеренията на Мечия култ. Наистина искаха да останат на юг. Най-добре е да не сваляш поглед от Валкор. Той не е точно на страната на култа, но решително се е наклонил в тази посока. Радек и Чо-Ран обаче успяха да го върнат към здравия разум.
    — Култистите изобщо не притежават здрав разум.
    — Нямат обаче и възможност да пуснат в ход пагубните си намерения. Радек и Чо-Ран оковаха всички култисти сред тях и ги изпроводиха в земите им. Череките са диви, но в сравнение с легионите са нищо. Щом драснианците и алгарите заминаха, Валкор нямаше друг избор, освен и той да се прибере.
    — Бранд застана ли на нечия страна?
    — Изцяло подкрепи Радек и Чо-Рам. Той си има отговорности у дома и няма никакъв интерес да бъде въвлечен в една нескончаема война на юг.
    Белдин погледна към свитъците на работната ми маса.
    — Имаш ли някакъв напредък?
    — Донякъде. Обаче работата е много пипкава.
    Обясних му за сравнителния метод, по който работех.
    — Ловко — поклати глава той.
    — Благодаря.
    — Не се отнасяше за теб, Белгарат, а за Необходимостта.
    — Не беше толкова лесно, колкото ти се струва. Няма да повярваш колко време отнема да се напаснат два пасажа.
    — Каза ли на близнаците за това?
    — Заети са с друго.
    — Но пък те най-добре ще се справят. Това е по-важно от всичко останало сега.
    — Мога и сам да се оправя, Белдин.
    — Да не би да надушвам професионална ревност, момче? Пророчеството не върши никаква работа, ако не го свържеш с фактите. Във всички дела близнаците действат като един, нали?
    — Предполагам.
    — Когато ти се опитваш да разчетеш Мрин, мисълта ти постоянно трябва да бяга напред-назад в миналото и бъдещето. А на тях това няма да им се налага. Белтира би могъл да чете Дарин, а Белкира — Мрин. Щом се натъкнат на съвпадения, на мига ще разгадаят посланието. Ще вършат за минути онова, което на теб ти отнема дни.
    Аз при мигнах.
    — Ама наистина е така. Въобще не ми беше хрумвало.
    — Очевидно. Хайде да вървим и да прехвърлим твоето бреме на техните рамене. А ти ще можеш да направиш нещо полезно — като да насечеш дърва за огъня например или пък да изкопаеш някоя канавка. Навестявал ли си Поул?
    — Бях зает. Наистина ли ти отне цяла година, за да заведеш алорните в земите им?
    — Не. Минах набързо през Малория да видя дали нещо се е променило.
    — И?
    — Не и до този момент. Може би до ушите на Торак още не е стигнало какво стана в Рива. Да вървим да вземем Поул. Най-добре ще е да отидем заедно до там, а после да измислим някаква стратегия, преди окончателно да се установя в Мал Зет.
    — Май наистина така ще е най-добре. Успях да разчета някои послания за бъдещите няколко века, докато изпробвах сравнителния метод. Мисля, че нищо значимо няма да се случи през това време. Но все пак нека отново прегледаме всичко заедно. Случва се да пропусна нещо.
    — Ти? Не е възможно.
    — Престани да остроумничиш, Белдин. Не ми е до това сега. Да прехвърляме по-скоро работата на близнаците и да потегляме за Ерат, за да се видим с Поул.
    Близнаците веднага схванаха сравнителния метод. Белдин наистина беше прав. С два чифта очи — единият за Дарин, а другият за Мрин — те биха напреднали много по-бързо от мен. След като се разделихме с тях, Белдин прие формата на синеглав ястреб, с която много се гордееше, а аз отново станах сокол. Размахахме криле на северозапад, за да кацнем най-накрая при Поулгара.
    Има една стара приказка за принцесата, която била заключена в самотен замък, заобиколен от гъсталак с бодливи храсти. Имението на Поул в северната част на Сендария много приличаше на този замък. Само дето вместо храсти наоколо растяха рози, които не бяха подрязвани и оформяни векове наред. Стъблата им бяха дебели колкото ствол на дърво, а дължината на бодлите стигаше най-малко четири инча. Ластарите така се бяха оплели, че никой не би могъл да мине през тях, без да му одерат кожата. Затова откакто къщата беше изоставена, никому не бе хрумвало да припари до нея. Безопасността на Поул беше напълно осигурена.
    Кацнахме пред входа, преобразихме се в хора и аз почуках на вратата. Ехото от ударите прокънтя в цялата къща. Само след няколко минути чух гласа на Поул иззад вратата:
    — Кой е там?
    — Аз съм, Поул. Отвори.
    Беше препасала престилка и носеше кърпа, усукана около главата й като тюрбан. В ръцете й имаше метла, омотана с парцал, по която висяха паяжини.
    — Какво правиш, Поул? — попита Белдин.
    — Чистя.
    — Ръчно?! Защо не пробваш някой друг начин?
    — Това е моята къща, чичо. Ще я чистя, както аз реша.
    Белдин поклати глава.
    — Странно същество си ти, Поулгара — отбеляза той. — Векове наред учиш как да си улесниш живота, а после отказваш да използваш наученото.
    — Въпрос на принцип, чичо. Ти нямаш принципи, така че не би ме разбрал.
    Той направи дълбок поклон пред нея.
    — Едно на нула за теб, Поул. А сега, лейди, ще бъдете ли така добра да дадете подслон на двама изморени пътници в прекрасната си къща?
    Тя се направи, че не забелязва опита му да бъде остроумен.
    — Какво искате?
    Никак не беше учтива.
    — Имаме малко семейно събиране в Долината, Поул — казах аз. — Няма да е добре да отсъстваш.
    — И дума да не става.
    — Не се инати, Поулгара — намеси се Белдин. — Важно е. И имаме нужда от теб. — Той я побутна невъзмутимо и се намърда в преддверието.
    — Да не би да сте направили просека до входната ми врата?
    — Не — отвърна той, — долетяхме.
    Огледах се. Светлината вътре беше приглушена, защото всички прозорци бяха засенчени от розовите стебла и филизи. Въпреки това успях да забележа, че мраморният под в преддверието на дъщеря ми свети от чистота, а стените му бяха покрити с полирана до блясък ламперия.
    — Всичко сега ли разтреби, Поул? — попитах я.
    — Не. Двамата с Геран разчистваме, откакто сме дошли. Стигнали сме вече до третия етаж.
    — Превърнала си коронования принц на Рива в чистач? Много демократично, Поул, но не ти ли се струва малко неподходящо?
    — Нищо няма да му стане, татко. Освен това има нужда от физически упражнения.
    След малко Геран се спусна предпазливо по стълбата. Беше облечен в покрита с прах селска риза и носеше меч. Той не беше голям, но момчето го държеше така, сякаш знаеше как да го използва.
    — Дядо! — извика то, щом ме видя. После се втурна и измина на бегом останалото разстояние. — Уби ли Селмисра? — попита жадно.
    — Беше мъртва, когато я видях за последен път — отговорих уклончиво.
    — Цапардоса ли я и заради мен, както те бях помолил?
    — Точно така стори, синко — опита се да замаже положението Белдин. — Точно това и направи.
    Момчето погледна загрижено безформеното кокалесто джудже.
    — Това е чичо Белдин, Геран — представи го Поул.
    — Май не си много висок, а? — отбеляза Геран.
    — Това си има своите предимства, момче — отвърна Белдин. — Никога не ми се е случвало да си ударя главата в някой нисък клон.
    Геран се разсмя.
    — Той ми харесва, лельо Поул.
    — Скоро ще ти мине.
    — Недей да правиш прогнози, Поул — смъмри я Белдин. — Остави момчето само да стигне до този извод.
    — Мисля, че ще е добре да извикаме и Бранд — казах. — Предстои ни да обсъждаме много неща, а той е Пазителя на Сферата, така че трябва да е наясно какво ще става.
    — А ние знаем ли какво ще става, татко? — попита Поул.
    — Невероятно умният ти баща успя да намери начин за разчитане на посланията на Мрин, скъпа.
    Геран се изкиска.
    — Наистина го харесвам, лельо Поул.
    — Точно от това ме беше страх — въздъхна тя. — Само не му позволявай да те води за носа.
    — Ти се връщаш заедно с Поул в Долината — казах на Белдин. — Двамата заедно можете да устоите на всичко, което измисли Торак. Аз ще взема Бранд и се залавяме за работа. — После излязох навън, преобразих се и полетях към Острова на бурите.
    Двамата с Бранд пътувахме близо три седмици от Острова на бурите до Долината. Отне ни толкова време, защото никой разумен човек не би минал през Улголанд. Като пристигнахме стана ясно, че останалите са започнали без нас. Близнаците тръгнали оттам, където аз приключих, и бяха успели да се справят с още няколко века.
    — Май нищо важно няма да се случи, Белгарат — каза ми Белтира. — Доколкото схващам, пророчествата се отнасят изключително до това, което става в Малория. Двамата с Бранд гладни ли сте? С Поул можем да ви приготвим нещо за хапване.
    — Само лека закуска. Колкото да ни залъже глада до вечерята.
    Поул стана и се упъти към кухнята. Огледах се за принц Геран. Седеше тихо на един стол в ъгъла. Бях забелязвал тази особеност много често в неговото семейство. Някои деца държат на всяка цена постоянно да са център на внимание. Всички момченца от семейството на Гарион обаче бяха толкова тихи и съсредоточени, че понякога се случваше да не ги забележиш. Те наблюдаваха и слушаха, но не отваряха уста.
    Момчето беше облечено в прости всекидневни дрехи. Поулгара се бе постарала да направи престолонаследника на Рива колкото се може по-незабележим и по-малко подозрителен.
    — А, и още нещо — добави Белкира. — Третата ера е свършила. Сега сме Четвъртата. Става ясно, че в мига, когато Дал е видял Торак в Ашаба, Третата ера е свършила.
    — Това е голямо облекчение за нас — отговорих.
    — Защо?
    — Защото ние имаме всички напътствия, които са ни нужни. Третата ера беше Ерата на пророчеството. Тя е свършила, значи вече ни е казано какво идва занапред. Няма да се случи нищо, което би изменило предсказанието. Сега е важно това, което става в Малория.
    Белкира взе копие от Мрин, направи справка с показалеца и разгърна свитъка на бележката, която му беше необходима.
    — Дарин просто казва, че един човек случайно ще се издигне и ще управлява Малория. Ето какво пише при Мрин: „Ще стане така, че децата на Източните кралства ще бъдат разменени и едно такова дете ще се възкачи на трона чрез брак и ще владее останалите със заплаха. И ще направи едно цяло от това, което преди е било двойно. Чрез съединяването на двете ще се проправи път на събитието, което ще се случи в земите на Бога Бик. Толкова засега.“
    — И какво означава всичко това? — настоях аз.
    — Този, за когото иде реч, е младият ангарак на име Калат — обясни Белдин, — а неговото име вдигна доста шум в Малория. Ангараките и мелсените се дебнат отдавна — ангараките са по-многобройни, но мелсените пък имат слонове. Нито една от двете страни не искаше война. Идеята за размяна на децата беше на мелсените. Предполагаше се, че така двете раси ще се сближат повече. Когато Калат стана на около дванайсет, беше пратен на острова на мелсените, за да отрасне в дома на външния министър в императорския двор. Там той срещна дъщерята на мелсенския император и двамата се ожениха. Това технически превърна Калат в наследник на мелсенския трон. Той е много амбициозен, при това е ангарак. Ето защо с останалите кандидати взеха да стават нещастни случаи. Той също така е член на Генералния щаб на Мал Зет и генерал-губернатор на областта Делчин в източна Малория. Има нещо като столица в Мага Рен, която съвсем случайно се намира точно на границата с Мелсения. По този начин той вече разполага с база на територията на ангараките. Ако някому е съдено отново да обедини Малория, това е Калат.
    — Очевидно точно това е станало — отбеляза Бранд.
    — Извинете — намеси се любезно принц Геран, — какво ще се случи в Арендия?
    — Събитие, Ваше Величество — отвърна му Белтира.
    — Какво събитие?
    — Мрин използва тази дума, когато говори за среща между Детето на Светлината и Детето на Мрака.
    — Битка ли означава това? — очите на малкия алорн светнаха.
    — Понякога да — отговорих аз, — но не винаги. Аз бях въвлечен в едно от тези събития, но тогава участваха само двама души.
    Поулгара приготвяше храната в кухнята, но не пропускаше нито дума от разговора.
    — Странно, че този Калат се появи едва напоследък — каза замислено тя като изтриваше ръце в престилката си. — Мисля, че това не е просто съвпадение.
    — Не изглежда да е така, Поул — казах аз.
    — Извинете ме отново, моля — каза съсредоточено принц Геран, — щом наближава едно от тези събития, както вие твърдите, дали Торак също знае за него?
    — Неминуемо — изръмжа Белдин.
    — Тогава няма да можем да го изненадаме, така ли?
    — Не съвсем — каза Белтира. — Ние всички сме направлявани от предопределението.
    — Аз пък си мисля — каза Геран, — че всичко, което се случи с моето семейство, е повлияно от местонахождението на Сферата и е свързано с това кой го охранява. Този Калат постъпва така, както би искал Торак. От пророчеството и той знае, че ние знаем. Опитахме се да попречим на Калат, затова Торак прати Зедар да ни обърка. Всички вие се втурнахте към Нийсия да накажете Селмисра за избиването на моето семейство, а това остави Калат — или този, който стои зад него — с развързани ръце да довърши делото, изгодно на Торак. Избиването на семейството ми беше… — той направи пауза, търсейки подходящата дума.
    — Отвличане на вниманието — помогна му Белкира. — Знаеш ли, Белгарат, мисля че това момче удари право в целта. Познаваме Зедар, а и той ни знае и кътните зъби. Предвиждал е точно как ще реагираме на избиването на Горек и семейството му. Нещо фатално е станало в Малория, а вие с Белдин и алорните бяхте в Нийсия през това време. Постъпихме като коне с капаци, а през това време Торак и хората му са се промъкнали покрай нас, без да ги забележим.
    Белдин изруга.
    — Точно така е, Белгарат. Напълно подхожда на Торак и Зедар. Как сме могли да бъдем толкова глупави, че да не го разберем.
    — Явно сме си глупаци по рождение — отговорих навъсено. — Поздравления, принц Геран. Вие дадохте отговор на въпроса, с който си блъскахме главите седмици наред. Как успяхте да схванете толкова бързо?
    — Заслугата не е моя, дядо — каза скромно момчето. — Учителите бяха започнали да ми преподават история преди нийсанците да избият моето семейство. Разказваха ми за това, което е станало в Толнедра. Доколкото схванах, вордувианите много ги бива за тези неща, а и хонетите не им отстъпват по нищо.
    — Колко е умно това момче! — възхити се Белтира. — Всички ни сложи в джоба си.
    — А ние ще трябва да пазим този ум и това, което ще дойде след него — каза Поулгара с познатия стоманен блясък в погледа. — Зедар може и да се е надявал, че убийството ще прекрати риванското родословно дърво, но Ашабският оракул е казал друго нещо на Торак.
    — Значи ли това, че моят принц ще трябва да се крие? — попита Бранд.
    — Явно натам вървят нещата — отговори Белдин.
    — Тогава кой ще го пази?
    — Това е моя работа, Бранд — отвърна му Поулгара, развързвайки престилката си.
    Тогава се случи нещо необичайно.
    — Доброволно ли поемаш тази отговорност, дъще? — беше гласът на Алдур и всички ние тутакси се извърнахме в посоката, откъдето идваше, но Учителя не беше сред нас. Звучеше само гласът му, придружен от странна синя светлина.
    Поулгара мигом разбра смисъла на въпроса. Доброволният избор винаги е бил съществен елемент във всичко, което вършим. Бих добавил, че понякога ми се случва да действам слепешката, но рано или късно идва мигът на избора. Сега Поул беше изправена пред такъв избор и го осъзнаваше. Тя прекоси стаята и постави ръка върху рамото на Геран.
    — Съвсем доброволно, Господарю — твърдо отговори тя. — От днес нататък ще закрилям и напътствам риванския род.
    В мига, в който го изрече, усетих едно от онези странни прищраквания в главата си. Изборът на Поул беше от нещата, които трябваше да се случат.

    Сега, връщайки се назад в миналото, си давам сметка, че решението на Поул беше и едно от събитията, за които говорехме. Нейният избор водеше към Гарион, а той от своя страна — към Ерионд. Навремето мислехме, че нашата Необходимост е отстъпила крачка назад, когато беше решено Геран да се раздели от Сферата. Смятам, че сме грешали. Тази раздяла беше победа, а не отстъпление.
    (Не гледайте така объркано. Ще ви го обясня при удобен случай.)
    След като доброволно прие своята отговорност, Поулгара започна да раздава заповеди. Но тя така или иначе само това прави.
    — Господарят повери тази задача на мен, господа — каза твърдо тя. — Не ми е нужна никаква помощ, нито пък искам някой да ми се меси. Ще скрия Геран и аз ще вземам за него решенията, които са необходими. Не ми се пречкайте и не ми казвайте какво да правя. И моля ви, моля, не следете всяко мое действие. Просто стойте настрана. Съгласни ли сте?
    Разбира се, че бяхме съгласни. Какво друго ни оставаше?

Трета глава

    Никой не отрича, че в забраната на Поулгара имаше здрав смисъл, затова не я виждах често през следващите пет века, че и повече. Или поне тя така си мислеше. Успявах винаги да я държа под око, дори когато пътуваше често. Генералната й стратегия се състоеше в това — тя и престолонаследникът на Рива да се слеят с обикновеното население. Най-често това ставаше в Сендария. Сендария е удобно място за тези, които търсят анонимност, защото там расовото различие не означава нищо. Сендарите са твърде възпитани, за да разпитват за произхода ти. Но дори и те стават любопитни, когато срещнат някого, който не остарява, така че Поул рядко оставаше на едно и също място повече от десет години.
    Тази нейна стратегия безкрайно ме забавляваше. Не е най-лесната работа да откриеш някого, който не иска да бъде намерен, а Поул стана много ловка в прикриването на следите си. Ако е казала на съседите си, че „семейни дела спешно я призовават в Дарин“, можете да бъдете сигурни, че се е насочила към Мурос или Камаар. Веднъж през четиридесет и трети век ми трябваха осем години, за да попадна отново на следите й. Нейната неуловимост обаче съвсем не ме отчайваше. Щом успява да се скрие от мен, то със сигурност може да изчезне от погледа и на всеки друг.
    Тя ми беше наредила да стоя далеч от нея, така че бях принуден да усъвършенствам дегизировката си, макар да не ми се налагаше да прибягвам до перуки и фалшиви носове. Човек, който може да се превръща във вълк и сокол не би трябвало да има проблеми с промените в лицето и тялото си.
    Обикновено след като я откриех, започвах да се скитам безцелно из града или селото, където е отседнала, слухтях наоколо, а после си тръгвах, без дори да я заговоря.
    Винаги съм се възхищавал на пътищата на толнедранците — те много улесняват придвижването, а на мен ми се налагаше да пътувам често в първите векове на петото хилядолетие. Аз обаче не одобрявам договора на Ран Хорб с мургите за отварянето на Южния път на керваните.
    Първоначално търговията на толнедранците с мургите беше само в едната посока. Толнедранските търговци пътуваха по пътя на керваните до Рак Госка, продаваха си стоката и се връщаха у дома с кесии, претъпкани с монети от червеникавото злато, което добиват в мините на Ктол Мургос.
    След нашествието на алорните в Нийсия обаче, мургите бяха обладани от търговска треска. Само след век вече не можех да се обърна било в Толнедра, Арендия или Сендария без насреща ми да се изпречи ужасяващото лице на мургос.
    Толнедранците лицемерно говореха за „нормализиране на взаимоотношенията“ и за „цивилизоващата роля на търговията“, но аз знаех за какво всъщност става дума. Мургосите тръгнаха на запад, защото Ктучик им каза да го направят. Това нямаше нищо общо с търговията, фактът, че риванският род още не е прекъснат, вземаше застрашителни размери във всички пророчества. Затова Ктучик изпрати своите мурги да дебнат за Поулгара и престолонаследника, на чиято закрила тя беше посветила тази част от живота си.
    Най-сетне, в началото на четиридесет и пети век събитията назряха. Поулгара заедно с тогавашния престолонаследник и жена му бяха в Султурн, централна Сендария. Името на младия човек беше Дарион.
    (Сигурен съм, вече сте забелязали приликата. Поулгара обожаваше традициите, така че изпъстри риванското родословно дърво с повторения и вариации на половин дузина имена. Тя може да бъде и изобретателна, когато се налага, но си го спестява всеки път, щом има възможност за това.)
    И така, Дарион беше дърводелец, при това добър. Бизнесът му процъфтяваше в една от страничните улички близо до езерото, а той живееше над работилницата заедно с жена си Селена и своята леля.
    (Не ви ли звучи познато това?)
    Бях във Вал Алорн, когато ме застигна вестта, че старият Горим на Улго е умрял и на негово място в пещерите под Пролгу има нов. Реших, че ще е добре да замина за Улголанд и да му се представя. Предпочитам винаги да съм в добри отношения с улгосите. Те са малко странни, но аз доста ги харесвам.
    Та беше средата на есента, когато научих новината. Трябваше да побързам, ако не исках да се озова окован от снега насред планините. Затова се качих на първия кораб от Вал Алорн за Сендария — неговата цел „случайно“ беше столицата на Сендария, а не пристанището Дарин, да речем. Бих го нарекъл чист късмет, но малко се съмнявам, че е така.
    Времето беше бурно, затова едва четири дни по-късно в един сив и облачен следобед аз стъпих на кея в Сендар. Купих кон и поех по толнедранския път, който води югоизточно към Мурос. По средата между Сендар и Мурос пътят съвсем „случайно“ минаваше през Султурн. Понякога ми е много досадно да ме водят за носа насам-натам. Приятелят на Гарион на моменти е толкова прозрачен.
    Но така и така вече бях тук, при това доста натъртен от седлото — реших да се дегизирам и да послухтя наоколо няколко дни. Препуснах обратно към горичката на възвишението точно преди Султурн, слязох от коня и извиках във въображението си образ, който напълно се различава от истинската ми външност. После се преобразих. Конят малко се постресна. Новият му собственик беше доста висок, имаше катраненочерна коса и буйна брада.
    Влязох в Султурн, наех стая в занемарен хан в западната част на града и слухтях наоколо до вечерта. Задавах безобидни въпроси и държах очите си отворени на четири. Поул и семейството й бяха все още тук и всичко изглеждаше нормално, така че аз се върнах в хана за вечеря.
    Общото помещение в хановете неизменно е с нисък таван и тъмни греди. Масите и пейките са прости и без лакировка, а камината по правило пуши. В хана имаше около дузина посетители, местните хора пиеха бира от обковани с мед дървени бокали, а неколцина пътници ядяха безвкусна яхния, която е обичайното меню в хановете на Сендария от Камаар до Дарин. В Сендария отглеждат много ряпа, а яхнията от ряпа не е сред любимите ми гозби.
    Първото лице, което забелязах след влизането си в хана, беше на мургос. Носеше дрехи по западна мода, но скосените му очи и белезите по лицето не оставяха никакви съмнения за неговата раса. Седеше близо до огъня и се правеше на типичен сендар с халба бира в ръка и разговори за времето.
    Тъй като не можеше да ме разпознае в сегашния ми образ, аз се запътих към него, седнах на близката маса и казах на момичето, което сервираше, да ми донесе вечеря.
    След като мургосът изчерпа запаса от теми за времето, мина по същество.
    — Изглеждаш ми добре осведомен за тукашните дела — каза той на един полупиян сендар, разположил се на масата срещу него.
    — Съмнявам се в Султурн да има и десет души, които не познавам — отвърна скромно сендарят, пресушавайки чашата си.
    Мургосът му поръча нова.
    — Тогава съм попаднал на подходящия човек — каза той, опитвайки се да се усмихне. Всъщност мургите не знаят как точно да се усмихват, затова изражението им в такива случаи наподобява по-скоро болезнена гримаса. — Мой земляк е минал оттук миналата седмица и видял една дама, която му грабнала окото.
    Мургос да погледне жена, която не е от неговата раса?! Абсурд!
    — Наистина имаме красавици в Султурн — съгласи се сендарят.
    — Приятелят ми бързал, затова не е имал време да се представи на дамата, както се полага. Но щом разбра, че тръгвам насам, ме помоли да разуча къде живее, как се казва и дали е омъжена — той пак се насили да се засмее, но и този опит не беше по-добър от предишния.
    — Описа ли ти как изглежда? — попита сендарят. Ама че кретен! Дори съшитата с бели конци история да беше истина, той сигурно имаше някакво описание. Но в неговия случай това не беше проблем. Ктучик най-вероятно бе гравирал портрета на Поулгара от вътрешната страна на очните му ябълки.
    — Каза, че била доста висока и много красива.
    — На това описание отговарят много от дамите в Султурн. Даде ли ти повече подробности?
    — Косата й била много тъмна — каза мургосът, — но това, което наистина впечатлило приятеля ми е, че имала бяла ивица точно над веждите.
    Сендарят се разсмя.
    — Така да беше казал — отвърна той. — Приятелят ти е бил запленен от господарката Поул, лелята на Дарион дърводелеца. Той не е първият, но най-добре му кажи да си търси късмета на друго място. Господарката Поул не се интересува от тези неща и прави всичко възможно хората да го разберат. Тя може да смрази гръмотевица от три мили разстояние.
    Започнах да ругая под нос. Трябва да си поговоря с Поул по този въпрос. Каква полза да се крие, щом не си е променила името, външността и характера? Повече нямаше за какво да се заседавам. Мургосът научи каквото му трябваше, аз — също. Блъснах настрана паницата с водниста яхния от ряпа, станах и си тръгнах.
    Улиците на Султурн бяха почти опустели и силен мразовит есенен вятър свиреше около ъглите на монолитните каменни къщи. Гъсти облаци скриваха луната, а малобройните фенери, които трябваше да осветяват пътя, примигваха и гаснеха, когато вятърът ги връхлиташе. Въпреки това аз не обръщах голямо внимание на времето. По-скоро ме интересуваше дали някой друг мургос не се е залепил за гърба ми. Обръщах се на няколко пъти, криволичех по тесните полутъмни улички и се добрах до работилницата на Дарион по по-дългия път.
    Беше мръкнало и работилницата вече бе затворена. Но светлината от прозорците на горния етаж, където живееше семейството на Дарион, показваше, че са си у дома. Не почуках на вратата. Нямаше нужда да безпокоя съседите. Вместо това вдигнах мандалото и влязох. Попрепъвах се малко в тъмнината, докато намеря стълбите. Взех ги по две наведнъж, направих няколко несполучливи опита да отключа горната врата и накрая сполучих.
    Вратата водеше към кухнята. Личеше си, че обзавеждането е дело на Поулгара, макар луната едва-едва да осветяваше. Беше уютна и весела и приличаше на всички останали кухни на дъщеря ми. Когато се промъкнах в стаята, Поул и малкото й семейство вечеряха на кухненската маса.
    — Поул! — изсъсках остро. — Трябва незабавно да напуснете това място!
    Тя скочи от мястото си, а очите й святкаха.
    — Какво правиш тук, старче? — настоятелно запита тя.
    Дотук с моята дегизировка.
    Дарион също се изправи. Не го бях виждал от дете. Беше много висок, а широките му рамене ми напомниха за Драс Бичия врат.
    — Кой е този човек, лельо Поул? — попита той.
    — Баща ми — отвърна тя кратко.
    — Благочестивият Белгарат? — потрепна гласът му.
    — За „благочестив“ може да поспорим — отвърна сухо тя. — Казах ти да стоиш настрана от мен, татко.
    — Това е извънредна ситуация. Поул. Трябва на мига да напуснем Султурн. Мислила ли си някога да заличиш белия си кичур? Повярвай, с него изглеждаш много подозрително.
    — Какво имаш предвид?
    — В хана на половин миля оттук има един мургос. Разпитваше за теб, А което е по-лошо — получи необходимите отговори. Знае точно къде живееш. Съберете най-необходимото и да вървим. Не зная дали е сам или не. Но дори и да е само той, това скоро ще се промени.
    — Защо не го уби?
    Очите на Дарион се ококориха.
    — Лельо Поул! — ахна той.
    — Доколко той е наясно с нещата? — посочих към Дарион.
    — Толкова, колкото му трябва да знае.
    — Това звучи малко мъгляво, Поул. Знае ли всъщност кой е?
    — В общи линии.
    — Тогава е време за някои подробности. Ти по-добре събери нещата. Ще купим останалото в Коту.
    — Коту?
    — Твърде много мурги душат из Сендария. Време е да се преместиш в някое от кралствата на алорните. Събери в бохча най-важното, докато разясня положението на Дарион и жена му.
    — Все още мисля, че трябва да убиеш мургоса.
    — Намираме се в Сендария, Поул, а не в Черек. Труповете тук правят впечатление. Щом се приготвиш, ще отида да купя коне.
    — По-добре вземи кола, татко. Селана е бременна. Няма да позволя да я разкарваш насам-натам върху седло.
    — Честито, Ваше Величество — казах на Дарион.
    — Какво казахте?
    — Честито.
    — Не, другото — това там за „Ваше Величество“.
    — О, Полгара! — казах ядосано. — Това е абсурдно! Още колко подробности си му спестила? Почвай да събираш багажа! Аз ще му обясня всичко.
    Обърнах се към престолонаследника.
    — Добре, Дарион, слушай внимателно. Ти също, Селана. Няма да има време за повторения.
    Ограничих разказа си с най-същественото. Както ви е известно, това е много дълга история. След около петнайсетина минути обаче Дарион и жена му поне бяха наясно, че той е наследник на трона на Желязната хватка и че трябва да страни от мургите.
    — Не мога просто така да изоставя работилницата си, Древни — възрази той.
    — Ще ти разработя нова, щом като стигнем Коту. Но се боя, че е неизбежно да изоставиш тази тук.
    — Върви да докараш каруцата, татко — намеси се Поул.
    — Откъде бих могъл да купя кола по това време на нощта?
    — Тогава открадни някоя — очите й гледаха безмилостно.
    — Имам двуколка — каза Дарион. — Използвам я като ръчна количка, за да разнасям мебелите. Малко е разхлопана, но пък има две дръжки. Можем да купим кон и да го впрегнем. Ще ни е тесничко, но и четиримата ще се поберем в нея.
    Внезапно ме напуши смях.
    — Съвсем подходящо — казах.
    — Не ви разбирам.
    — Един стар приятел имаше обичая да пътува в раздрънкана двуколка.
    После ми хрумна нещо. Идеята беше много добра, колкото и да е нескромно да говоря така за себе си.
    — Мисля, че един пожар би бил много подходящ.
    — Пожар?
    — Така или иначе оставяте всичко тук, Дарион. Но от това може да се извлече полза. Една горяща къща предизвиква паника и събира тълпи от зяпачи. Това може да обърка мургоса достатъчно, за да спечелим преднина.
    — Всичките ми неща са тук! — възпротиви се Селана. — Мебелите ми, постелките ми, моите дрехи.
    — Ето защо е крайно подходящо да напуснем града бързо, без да взимаме нищо, скъпо дете — казах й весело. — Ще си накупиш нови неща там, където отиваме. Ще ти взема каквото си пожелаеш, щом стигнем Коту. Честно казано, бих подпалил целия град, ако това ще ни помогне да избягаме от този мургос.
    — Мисля, че от това няма да има полза, Древни — каза колебливо Дарион. — В Султурн ме познават много добре, а все някой ще види, че напускаме града.
    — Ще ви скрия в задната част на колата — казах му. — Всичко, което ще видят хората, е един веселяк в раздрънкана каручка.
    — Дали ще успеем?
    — Поне досега винаги се е получавало. Ще доведа коня си, докато вие привършвате с багажа.
    Спуснах се по стълбите и се насочих към хана. Преди да вляза в конюшнята, спрях да надзърна в общото помещение. Моят мургос беше още тук, а подпийналият сендар продължаваше да му говори. Явно мургосът нямаше намерение да се възползва от получената информация поне до сутринта. Нещата се нареждаха от добре към по-добре.
    Три човешки скелета бяха струпани до единия от прозорците.
    — Добро хрумване — поздравих я аз.
    — Още малко да оплетем твоя мургос, татко. Ако повярва, че Дарион, аз и Селана сме загинали в пламъците, няма да ни преследва.
    — Убеден съм, че Ктучик ще бъде очарован от новината. Поне докато не прочете отново пророчествата. Тогава ще обеси мургоса с главата надолу.
    — Какъв ужас!
    Настаних тримата в задната част на колата, покрих ги с няколко одеала и подкарах по пустите улици. Изчаках да стигнем почти до северната порта и чак тогава подпалих работилницата на Дарион. Не предизвиках голям пожар, а само няколко пламъчета в задната част на къщата. В работилницата имаше купчини дъски, оставени да съхнат, а ъглите бяха затрупани със стърготини. Така че пламъчетата ще имат много работа. Ще мине време, преди да се превърнат в унищожителен пожар.
    Портите на Султрун не се охраняваха. Сендарите бяха доста небрежни относно мерките за сигурност. Това обаче ни помогна да заминем незабелязано. Бяхме вече далеч от града, по пътя към езерото Медалия, когато огнен стълб, изригнал в небето, показа, че моите пламъчета са си свършили работата.
    Както споменах, беше средата на есента. Карах каручката на север към Медалия в студената и бурна нощ. Отвъд езерото беше Дарин, откъдето можехме да вземем кораб за Коту в Драсния.
    (Още веднъж ще повторя нещо специално за теб, Гарион. Помниш ли нощта, в която напуснахме фермата на Фалдор? С изключение на ряпата, това пътуване не се различаваше особено от нашето. Тогава ни бяха нужни две седмици, за да се доберем до Дарин, защото страняхме от главните пътища, пък и защото не бързах особено. Бях научил това от Учителя. Ако не искаш да предизвикваш подозрения, не прави резки движения. Той много често прибягваше до това прикритие и едва ли някой го е запомнил за повече от десетина минути след отминаването му.)
    Когато наближихме Дарин, Дарион продаде коня и каруцата и взехме билети за търговския кораб, готвещ се да отплава за Коту.
    По онова време още нямаше никакви мурги в Драсния, но търговията около Северния път на керваните беше подновена щом надраките се възстановиха след унищожителното си приключение през двайсет и пети век. Ето защо понякога можеха да се срещнат надракски търговци в Коту. Те не ме притесняваха колкото мургите, но въпреки това бях нащрек. Дарион възропта, когато му наредих да стане дърворезбар вместо мебелиер, докато не му обясних за какво става дума.
    — Щом можеш да правиш мебели, значи сигурно ще умееш и да резбоваш — казах му. — Приятелят, когото оставихме в Султурн, най-вероятно ще разкаже на своите хора всичко, което знае за теб, така че хиляди недобронамерени очи ще почнат да заничат във всеки мебелен магазин из Западните кралства. За твоята безопасност, за сигурността на жена ти и леля ти Поул е по-добре да си смениш професията.
    — Сигурно си прав, Древни — съгласи се мрачно той.
    — Погледни на нещата откъм добрата им страна, Дарион — казах. — Ще можеш да продаваш дърворезбите също толкова успешно, колкото и мебелите. Пък и няма да ти се налага да купуваш толкова много дъски.
    Промених също имената им и принудих Поулгара да боядиса подозрителния кичур, макар че това едва ли щеше да има някакъв успех.
    След това реших, че е крайно време да напусна Коту. Не умея дори да дялкам, така че присъствието ми в дърворезбарска работилница трудно би могло да бъде обяснено. Сбогувах се и отплавах обратно за Дарин, после продължих за Мурос и останах там, докато отмина зимата, преди да дръзна да навляза в Улголанд. Все още държах да се срещна с новия Горим, но не горях от желание да се хвърля през триметровите преспи само заради удоволствието от неговата компания.
    През пролетта успях да избегна срещата с многобройните зверилища на Улголанд по обичайния начин — като се превърнах във вълк. Можех да се преобразя на сокол или друго хвъркато, но не бързах чак толкова. Пък и предпочитам облика на вълк.
    Когато стигнах до развалините на Пролгу — всъщност Пролгу не беше разрушен, а изоставен — се отправих към една определена къща, дадох знак, че съм пристигнал, и улгосите ме отведоха в мрачните си пещери до обиталището на техния нов Горим. Традиционният дом на Горима се намираше в едно от най-мрачните разклонения на пещерите. Беше изсечен в скалата под формата на пирамида върху островче в центъра на плитко езеро. Водни капки се процеждаха от тавана на пещерата и падаха отгоре, а звукът отекваше по коридорите, изпълвайки ги с меланхоличния стон на вечната скръб. Струваше ми се, че това е скръбта на самия УЛ. Улгосите живееха в мрак толкова дълго, че дневната светлина ги плашеше, а слънчевите лъчи бяха агония за очите им. Този остров с неговите мраморни колони и мрачните си, лишени от слънце брегове, беше по-подходящ за обиталище на призраци, отколкото на хора. Към това се прибавяше и необходимостта улгосите да говорят тихо, защото пещерното ехо усилваше многократно всеки звук. Така посещението в Улголанд съвсем заприличваше на поклонение в мавзолей.
    Аз обаче харесах новия Горим. Той беше хрисим и свят мъж и двамата си допаднахме. Както се оказа обаче, аз не бях единственият посетител на Улголанд напоследък. Човек на име Хорбан, член на толнедранския дипломатически корпус, беше пристигнал малко преди мен. В Тол Хонет на власт беше Втората хорбитска династия, а непрекъснатите слухове, че освен от чудовища Улголанд е обитаван и от хора, събудили любопитството на Ран Хорб XVI. Той изпратил братовчед си Хорбан да разузнае и проучи възможностите за търговия. Знаете ги какви са толнедранците.
    — Той е печално необразован — каза ми Горим. — Изобщо няма и най-малка идея за това, което става със света. Можеш ли да си представиш, че дори не подозираше за съществуването на УЛ, когато дойде тук?
    — Толнедранците са хора материалисти, блажени Горим — обясних аз. — Техният Недра е най-мирският от всички богове.
    Горим въздъхна.
    — Наистина е така — съгласи се той. — Какво да правим с този човек тогава, Белгарат? Всичко, за което той може да говори, е размяната на ненужни дреболии. Нарича това „търговия“ и по всичко личи, че тя е основна част от тяхната религия.
    Аз се разсмях.
    — Би могъл да го зарадваш, Горим. Няма да видиш мира, ако не го направиш. Позволи на толнедранците да дойдат в долината в подножието на планините, после накарай хората си да се срещнат с тях и да разменят някои дреболии. Ако правилно съм разтълкувал пророчеството, не е далеч времето, когато всички ние ще се изправим срещу ангараките. Легионите на толнедранците също ще бъдат въвлечени, така че е по-добре да свикнат с мисълта, че вие сте тук. Откритието на неразработен пазар може да ги привлече.
    — О — каза той, — преди да съм забравил — имам послание за теб.
    — Послание?
    — От сеерите4 в Кел — той се усмихна малко накриво. — Мислехме, че всички връзки с нашите далийски братовчеди са прекратени отдавна. Но далите не са като останалите хора. Цяла вечност мина от последната среща с тях, а те още ни смятат за роднини.
    — Да не би някой от сеерите да е дошъл чак до Пролгу? Та Кел е на другия край на света.
    Той поклати глава.
    — Това беше видение, Древни. Сеерите притежават способности, които ние дори не можем да проумеем. Като се събудих една сутрин, видях човек с превързани очи да седи на масата, а едно огромно писмо кръжеше във въздуха зад него. Той ми каза да ти предам, че обединението на Малория е почти завършено. Императорите са ангараки, а троновете им са в Мал Зет, но събитията в двата континента са направлявани от бюрократите в Мелсения. Дори далите са привлечени към делата в Малорианската империя. Сеер ми каза да те предупредя, че наближава времето, когато Торак ще излезе от доброволното си изгнаничество и ще възвърне старата си власт.
    Кимнах с глава.
    — Ние сами стигнахме до почти същото заключение. Въпреки това е добре да имаме потвърждение. Бяхме объркани, когато Торак не нападна веднага след убийството на риванския крал, но Едноокият Бог явно мисли с голяма перспектива напред. Чакал е в Ашаба да дойде неговото време и е оставил ангаракските императори да обединят Малория. Щом това стане, той ще вземе властта и ще нападне.
    — Вие готвите ли се за това?
    — Приятелю, готвим се за това, откак Торак разцепи света. Крия в ръкава си няколко изненади за него.
    — Сеер ми каза също да те предупредя, че Ктучик е напуснал Рак Ктол. Защо ли го е направил?
    — Търси Поулгара. От векове е пратил мургите си да преравят запада заради нея. Най-вероятно старите Хрътки са го оставили да свърши сам тая работа. Нали знаеш какво прави тя?
    Той кимна.
    — УЛ ме държи в течение.
    — Така си и мислех — намръщих се аз. — Защо далите решиха така неочаквано да ни помогнат? Още от самото начало те са поддържали постоянен неутралитет.
    — Трябва да приемем, че това е според изискванията на тяхната задача. По някакъв начин те ще бъдат въвлечени в последното събитие.
    Кимнах мрачно.
    — Само това ми липсваше — още някой да мъти водата. И без това си е достатъчно мътна.
    Останах в Пролгу около месец, а после продължих към Арендия да нагледам няколко семейства, за които се грижех от векове. Според пророчеството, не би трябвало да се тревожа за нищо, но предпочитам очите ми постоянно да са отворени на четири. Дори и най-съвършената машина се чупи понякога, а аз съм единственият механик наоколо, който знае как да я поправи.
    Следвайки указанията от Во Астур, херцогът на Мимбрат се беше провъзгласил за крал на цяла Арендия, но това нямаше нищо общо с действителността. Мимбратските монарси не бяха нищо повече от марионетки. Външната им политика се диктуваше от Тол Хонет, а пътищата им се охраняваха от толнедранските легионери. Ала те нямаха никакво време да се замислят над това. Въпреки че астурианските градове и крепости бяха разрушени, астурианските благородници и съсловието на йеомените5 бяха оцелели, макар и в значително намален състав. Те се скриха в горите и взеха лъковете със себе си — за ловуване и забавление. Стреляха по дървета, сърни, а най-вече по мимбратските бирници. Сърните изяждаха, а бирниците оставяха да лежат там, където са ги покосили стрелите. И както можете да се досетите, семейството на Уилдантор вземаше дейно участие в това.
    Огледах се и след като се убедих, че фамилията Лелдорин е заела полагаемото й се място и върши това, което се очаква от нея, си купих кон и поех на юг към Во Мандор.
    Беше ранно лято и щом излязох извън мрачните лесове, които покриват северна Арендия, пътуването стана приятно. Великият западен път неимоверно облекчаваше задачата ми. Услужливите толнедранци даже бяха прокарали мост над река Малерин, така че успях да я прекося без дори да си намокря краката.
    Арендският панаир се намираше на мястото, където се пресичаха Великият западен път и друмищата, които свързват западните краища на Улголанд. Беше там още от времето на Първата хорбитска династия и позицията му точно на Великия западен път означаваше, че е контролиран от толнедранските легионери, което предотвратяваше кръвопролитията. Толнедранците желаеха нищо да не попречи на търговията, дори една гражданска война. Помислих си, че няма да е зле да поспра за няколко дни, за да си почине конят ми и да посъбера информация.
    Арендският панаир приличаше повече на постоянна колекция от ярко оцветени шатри, но всъщност съществуваше около хиляда години и беше търговски център, който успешно съперничеше на пазара за добитък край Мурос в Сендария.
    И понеже ми беше нужна информация, потърсих драснианците.
    Да, още по онези времена службите за разузнаване на драснианците вече действаха. Създадени след нашествието на алорните в Нийсия, те и до днес разчитат предимно на търговците. Всеки път, когато мернете драсниански търговец извън пределите на Драсния, може да се обзаложите, че има нещо общо с разузнаването. Той се интересува и от пари, разбира се, но също така събира информация. Кралете на Драсния хитро наблегнаха на факта, че да събират информация е патриотичен дълг на драснианските търговци, така че на шпионите в Боктор дори не се налагаше да плащат за нея. Това много помага, когато дойде време да се отчита бюджетът.
    Арендският панаир много прилича на град. Има магазини, кръчми и дори ханове за търговците, които не искат да се обременяват със свои собствени шатри. Разположението му също наподобява град — с кални улици и, също като в Мурос, много квартали. Толнедранците, които се грижат за реда, са били достатъчно съобразителни да разделят различните раси. Да въртиш търговия с някого, когото мразиш, е едно. Да си разпънал шатра до неговата е съвсем друго.
    Кварталът на драснианците беше в североизточния край на панаира, затова се упътих натам. Не изглеждах като търговец, затова нямаше с какво да привлека вниманието на драснианците, но на тях нищо не им убягва. Още повече, оставях навред опознавателни знаци, както младоженец посипва пътя на любимата с розови листенца.
    Изневиделица дребен на ръст търговец с остри черти и дълъг заострен нос с престорена почуда изскочи от шатрата си.
    — Гарат! — извика той. — Нима това наистина си ти? Не съм те виждал от десет години! Какво те води в Арендия?
    Пръстите му обаче бързо ми дадоха знак, че е професионален шпионин, а не любител и че името му е Калдан. Дръпнах юздите на коня си.
    — Гръм да ме порази, ако това не е моят стар приятел Калдан! — извиках ентусиазирано аз. Никога не го бях виждал лично, но познавах баща му и имах планове за неговото семейство. Със сигурност един брак между представител на тази фамилия и кралския палат в Драсния ще даде живот на остронос наследник със забележителни таланти. Той много ще прилича на Калдан и това съвсем няма да бъде съвпадение.
    — Влез вътре — покани ме Калдан. — Ще пресушим по няколко чаши и ти ще ми разкажеш как си я карал през всичките тези години.
    Слязох от коня и го последвах в шатрата му.
    — Откъде си научил това име? — попитах го.
    Той внимателно допря с пръст върха на носа си — очевидно семейна черта.
    — Държавна тайна — отговори. — Службите знаят много неща за теб, Древни. С какво мога да ти помогна?
    — Нищо специално, Калдан — отвърнах аз. — Просто отивам на юг и спрях пътьом, за да проверя има ли нещо, което би трябвало да знам.
    Той сви рамене.
    — Няма нищо важно за Арендия, Древни.
    Погледнах многозначително към полуоткрехнатата завеса, която служеше за врата на шатрата му.
    — Няма защо да се тревожиш — увери ме той. — Никой няма да приближи до шатрата ми без изрична покана. Безопасно е да говорим.
    — Сигурно, но нека не злоупотребяваме с това „Древни“. Случило ли се е нещо съществено от тук до толнедранската граница?
    — Може би те интересуват бароните от Во Мандор? — предположи той. — Точно сега имат разправия с един от съседите си.
    Изругах.
    — Нещо лошо ли казах?
    — Точно той е човекът, с когото трябва да се срещна.
    — Тогава остани няколко седмици. Няма да им трябва много време, за да приключат, фамилията Мандор има голяма известност тук в Мимбре. Нищо не задържа дълго вниманието им, но досега са имали късмета да не попадат в ситуация, с която да не могат да се справят.
    — Знам — съгласих се. — И това няма да се промени в обозримо бъдеще. Има ли много мурги на панаира?
    — Много странно, че питаш. Самият аз тъкмо се бях заинтересувал от тях. Един техен благородник пристигна на панаира преди няколко дни. Рангът му трябва наистина да е бил много висок, защото останалите правят всичко възможно да му угодят.
    — Случайно да си дочул името му?
    — Да, при това не случайно. Аз съм професионалист, стари приятелю. Той самият се представя като Ачак, но аз надуших някаква измама.
    — Как изглежда?
    — Висок, по-слаб от повечето мурги, има бяла коса и дълга брада, която малко жълтее. Не мисля, че е много чист. От това, което дочух, намирисва лошо.
    — Тъй, тъй, тъй — проточих аз. — Колко навреме. Значи вече няма нужда да го търся.
    — Познаваш ли го?
    — Знам го от векове. Горимът на Улго ми каза, че е напуснал Рак Ктол. Чудех се накъде ли е тръгнал.
    — Рак Ктол? Да не би да искаш да кажеш, че този мним Ачак е всъщност Ктучик?
    — Още не го твърдя със сигурност, но май така ще излезе.
    — Е, това е вече нещо сериозно. — Очите му светнаха. — Искаш ли да бъде убит?
    — Остави това, Калдан. Нито един убиец не е способен да се промъкне близо до него. Освен това по-късно той ще ми е нужен. Занимава ли се с нещо друго тук освен да тормози мургите?
    — Срещна се с мурги, надраки, даже с няколко тули. Защо е дошъл?
    — Търси нещо.
    — О! И какво е то?
    Многозначително докоснах носа си.
    — Държавна тайна — отговорих, връщайки неговите камъни по неговата глава. — Къде е кварталът на мургите? Май ще е добре да си поговоря с ученика на Торак.
    — Ще пратя няколко души да те охраняват.
    — Няма да е необходимо. Ктучик не е дошъл тук да се бие, поне не с мен. Щом разбере, че знам за неговото присъствие, вероятно ще се върне обратно в Рак Ктол, където си му е мястото. Сам ли пристигна?
    — Не, води един гролимски свещеник със себе си. По всичко личи, че е някакъв мазник и подлизурко. Ако Ктучик реши да се нахвърли срещу теб, ще трябва да се бориш и с двамата. Затова ще бъда нащрек.
    — Бройката не е съществена за мен, Калдан. Та къде е кварталът на мургите?
    — В западната част на панаира. Живеят в черни шатри, така че няма да ги сбъркаш.
    — Хубаво — изправих се аз, — връщам се след малко.
    Излязох от шатрата му, качих се пак на коня и отидох при мургите.
    — Ей, ти — викнах на първия срещнат от тях. — Трябва да говоря с Ачак. Къде мога да го открия?
    — Ачак не говори с чужденци — отвърна нагло той.
    — С мен ще говори. Върви и му кажи, че Белгарат иска да го види.
    Лицето му забележимо побледня и той побягна към една голяма шатра в средата на квартала. Върна се след малко, а държането му беше видимо променено.
    — Ще те приеме.
    — Бях убеден в това. Води ме!
    Направи го, макар да не тичаше от възторг. Имах чувството, че предпочита да е много далече от шатрата на „Ачак“, когато вляза там.
    Ктучик не беше сам. Гролимът, за който ми каза Калдан, се мотаеше зад него с мазно изражение на лицето.
    — Хубаво е, че те виждам пак, старче — каза Ктучик и една от типичните за него студени усмивки се мярна на изпитото му лице. — Много време мина, нали? Започнах да се тревожа да не съм те обидил с нещо.
    — Самото ти съществуване ме обижда, Ктучик. Какво те накара да слезеш от върха на твоята планина? Да не би да започна да ти се гади в храма ти?
    — Богохулство! — изохка разтрепераният гролим.
    — Той служи ли за нещо? — попитах Ктучик, посочвайки рязко гролима.
    — Мой чирак е. Обучавам го.
    — Не се ли изхвърляш малко повече, старче? Да не би да имаш вече свои собствени ученици? Торак може и да не одобри това.
    — Той е слуга, Белгарат, а не ученик. Торак ни позволява това, когато имаме нужда. Помисли върху тази възможност и ти следващия път, когато Алдур те прати по някоя глупава поръчка. Ако пък си решил да смениш Учителя, ще кажа няколко добри думи за теб.
    — Една черна овца стига, Ктучик, пък и няма да сменям страната, точно когато печеля, я!
    — Да не би ти да печелиш, Белгарат? Как не съм го забелязал! Сигурно познаваш слугата ми. Предполагам добре си го огледал досега. — Той погледна гролима. — Чамдар, това е Белгарат, първият ученик на Бог Алдур. Не позволявай на глуповатата му външност да те подлъже. Понякога може да създаде истински неприятности.
    — Всеки прави, каквото може — казах със самодоволна усмивка аз. После огледах по-внимателно гролима. Имаше белези по бузите като мургос, но нещо в него беше по-различно. В очите му личеше дързост и изгаряща амбиция, за която Ктучик едва ли си даваше сметка. — Губиш си времето тук, Ктучик — казах след това. — Ти няма да откриеш дъщеря ми, независимо колко мурги си пратил по дирите й на запад. Още по-малко пък ти лично ще я намериш. Такова нещо би било отбелязано в нашите напътствия.
    — Ще видим — каза той сдържано. — Сторих ти се достатъчно важен, за да спреш заради мен. Можех да покажа на Чамдар твой портрет, но той не би бил достатъчно добър.
    Аз се разсмях.
    — Пращаш едно момче да върши важната работа, Ктучик. Няма да отведа твоя слуга близо до Поулгара.
    — И това ще разберем. Рано или късно някоя неведома сила ще те притегли към мястото, където е тя.
    — Никога няма да срещнеш дъщеря ми, Ктучик. Повярвай ми, тя може да се пази добре. Защо не си вземеш гролима и не си вървите у дома? Верният на Бога6 идва и ти не можеш да направиш нищо срещу това.
    — Точно това събитие още не е решено, старче.
    — Ще стане, старче, и не ми се вярва да ти хареса начина, по който ще те връхлети. Идваш ли, Чамдар?
    — Да идвам? — попита объркано той. — Къде да идвам?
    — Не ставай дете. Щом изляза от шатрата, господарят ти ще те накара да ме проследиш. Много по-удобно ще е и за двама ни, ако яздим заедно.
    — Моят Господар ще реши това — отвърна хладно той.
    — Увери се тогава. Ще яздя на юг. Ако случайно загубиш следите ми, след няколко седмици ще съм в Тол Хонет. Разпитай за мен като стигнеш там. Няма да е трудно да ме откриеш.
    После се обърнах и излязох от шатрата.

Четвърта глава

    Поулгара приемаше пребиваването си сред буйните и необуздани алорни като изгнание. Поул се гордееше с всеки алорн поотделно, но като раса те често я довеждаха до истерия. Тя жадуваше да се върне обратно в Сендария. Хората там не са толкова изискани като арендите, но пък са любезни, цивилизовани хора, а цивилизоваността означава много за дъщеря ми.
    През този период отделих не малко време, за да забавлявам амбициозния Чамдар. Колчем излезех от Долината, избирах произволно някое малко и затънтено селце в Сендария или Северна Арендия и избивах по няколко мургоса там. Чамдар тутакси заключаваше, че съм ги убил, защото са се доближили прекалено до Поулгара, и хукваше да разчепква мястото. Обикновено му отнемаше по пет-шест години да следва фалшивите следи, които бях оставил за него. След това те изчезваха изведнъж, а по-късно на друго място той отново започваше всичко отначало. Сигурен съм, беше съвсем наясно с моите игрички, но нямаше никакъв избор. Фактът, че той не остаря през тези години показваше, че има високо положение в кастата на гролимите. Не беше точно ученик, но предполагам бе много близо до тази степен.
    През цялото това време Поулгара живееше в безопасност — макар и не съвсем доволна — в Черек, Драсния или Алгария. Тя неизменно даваше невръстния престолонаследник за чирак на някой занаятчия в малко селце или град. Когато стигнеше пълнолетие, му уреждаше собствен бизнес — почти по същия начин, както беше постъпила с Дарион през четиридесет и пети век. Така и не разбрах откъде вземаше пари за обучението и за купуването на магазини. Също така неизменно се представяше за член от семейството на младия човек — по-голяма сестра, братовчедка, най-често като леля, а веднъж-дваж даже си приписа ролята на негова майка. Стараеше се семейството да е толкова обикновено, че редките пътници или пък срещащите се тук-там ангараки даже да не го забележат. Предполагам това бе много досадно за Поул, но тя прие задължението да крие престолонаследниците по своя воля, а дъщеря ми имаше много силно чувство за отговорност.
    Моят принос — да държа Чамдар далеч от нея — беше съвсем незначителен. Но аз се ласкаех от мисълта, че облекчавам задачата й, па макар и с малко. Освен това имах ангажимента редовно да наглеждам подопечните ми фамилии. Понякога се спусках и до Ктол Мургос, за да проверя докъде е стигнала опозицията.
    Обществото на мургите не прилича на нито едно друго по земята, най-вече защото е построено на военен принцип. Те нямат княжества, а военни околии, всяка управлявана от генерал. Заради манията на мургите да поддържат чиста раса, по улиците се срещаха единствено мъже в ризници, а жените стояха вкъщи. През вековете най-различни военни предводители се редуваха да носят незаконната корона в Ктол Мургос. Ето защо имаше Династията Госка, Династията Ктан, Династията Хага, а през последните векове се появи и Династията Урга. В действителност нямаше особено голямо значение кой точно седи на трона в Рак Госка, защото Ктучик винаги е управлявал Ктол Мургос от кулата си в Рак Ктол.
    Близнаците продължаваха да работят по сравнителния метод, а Белдин — да следи за положението в Малория. И така, нищо съществено не се случи до средата на четиридесет и деветото столетие. Беше един от онези спокойни периоди, които понякога укротяват историята на света. След това дойде пълното слънчево затъмнение през пролетта на 4850 година. Затъмненията не бяха нещо необичайно, така че и на това не обърнахме особено внимание. Поне в началото. Оказа се обаче, че то е съвсем различно от останалите, защото доведе до значителни промени в климата. Ще повярвате ли, че валя непрекъснато в продължение на двадесет и пет години? През това време почти не видяхме слънцето.
    Няколко месеца след затъмнението Белдин се завърна от Малория с новините, които всички ние очаквахме. Според обичая си той се доклатушка по стълбите на кулата ми до моя кабинет.
    — Отвратително време — промърмори вместо поздрав. — През последните три месеца изобщо не успях да изсъхна. Имаш ли нещо за пиене? Премръзнал съм до мозъка на костите.
    — В момента нямам нищо — отвърнах. — Защо не се обадиш на близнаците?
    — По-късно може и да им се обадя — той се свлече на стола до камината и протегна към огъня подгизналите си крака. — Най-после се случи, Белгарат — каза той, шавайки с пръсти.
    — Какво се случи?
    — Старото Опърлено лице най-после се показа от Ашаба.
    — Къде отиде?
    — В Мал Зет, къде другаде? Детронирал сегашния император и поел командването на Малорианската империя — завърши фразата с шумно кихане той. — Ти си специалистът по древноангарски. Какво означава думата „Кал“?
    — Крал и Бог. Най-често я употребяват гролимите в Корим. Но напоследък не е много срещана — вероятно защото вече трета ера Торак се крие в Ашаба.
    — Тогава Опърленото лице има силна памет. Той се провъзгласи за „Кал Торак“ и направи така, че всеки в Малория да знае това име.
    — Мобилизира ли войската?
    — Не още. Сега е зает да заздравява религията в Малория. Отново показва на поданиците си нейните весели страни. На урвоните им гори под краката. Неговите гролими пекат всеки, до когото могат да се докопат. Храмовете им от Камат до Гандахар са потънали в кръв.
    — Да вървим при близнаците. Ще видим какво казва Мрин за това.
    — Най-добре поемай на север да предупредиш алорните.
    — След това. Най-напред ще прегледаме Мрин.
    — Нямам много време, Белгарат. Трябва да се връщам обратно в Малория. Не бих искал Кал Торак да се прокрадне тук с няколко милиона малорианци.
    — Със сигурност ще го надуша, ако се зададе.
    — Къде е Поул сега?
    — В Алдурфорд, Северна Алгария.
    — Най-добре й кажи да се прибира у дома.
    — Ще видим. Няма да предприема нищо преди да видя какво казва Мрин.
    Близнаците много се развълнуваха, когато Белдин им каза, че Торак най-после е напуснал Ашаба и незабавно се захванаха за работа. Белдин куцукаше наоколо и влудяваше всички ни с нетърпението си.
    — Моля те, братко — каза му Белтира, поглеждайки над своето копие на Мрин, — спри се на едно място. Опитваме се да се съсредоточим.
    Това беше един от малкото пъти, когато близнаците показваха някакво далечно подобие на раздразнение.
    След около час Белкира тържествено удари с юмрук върху копието си от Дарин.
    — Ето го — провикна се той. — Бях сигурен, че го помня.
    — Какво казва? — попита Белтира.
    — Това е пасажът за затъмнението. В него се казва: „И ето, слънцето ще потъне в мрак и небето ще се продъни и ще има знак, че Кралят се е завърнал, а също и Богът.“
    — Това за продъненото небе много ясно е казано — вметна Белдин.
    — Ние не сме тълкували правилно този пасаж — призна си Белтира.
    — Ще говорите ли по-ясно? — избухна Белдин.
    — Тръгнали сме в погрешна посока — обясни Белтира. — Мислехме, че се говори за завръщането на риванския крал и че Торак ще напусне Ашаба по същото време. Оказва се обаче, че това изобщо не се отнася до риванския крал. Става дума единствено за Торак, който е едновременно и крал, и бог на ангараките. Затъмнението и лошото бреме дадоха знак, че това наближава, но престолонаследникът на Желязната хватка е на близо петдесет години, затова не предвидихме другата възможност. Много съжаляваме, Белгарат.
    — Сигурно и аз щях да го пропусна, Белтира. Не хвърляйте цялата вина върху себе си. Какво казва Мрин по този въпрос?
    Белкира провери записките си, взе третия свитък от Мрин и го разгърна на необходимия пасаж.
    — Ето тук е — подаде ми свитъка с пръст, забит на търсеното място.
    — „Писано е — зачетох аз на глас, — че в деня, когато луната скрие слънцето и пелена падне над небесата, ще дойде Кралят. Той ще пропътува много и ще свали облечения във власт, за да заеме мястото му.“
    — Разбирам защо сте го пропуснали, братя — каза Белдин на близнаците. — Казано е доста двусмислено, така че може да важи и за риванския крал. Какво се казва по-нататък, Белгарат?
    — „И ще се посъветва той с подчинените нему крале — продължих да чета, — ще им нареди какво да правят, а когато дойде времето, ще събере силите си и ще тръгне на битка с другото Дете. Един от тях ще бъде Бог, а другият само ще прилича на такъв, но скъпоценният камък в земите на децата на Бога Бик ще реши грядущето.“
    — Защо пък в Арендия? — недоумяваше Белдин.
    — И преди е имало знаци за това — каза Белтира. — Нещо важно има да става в Арендия.
    — Какво друго се казва? — попита ме Белдин.
    — Просто прекъсва. Сега вече говори за „майката на расите, които умират“.
    — Двамата с Белтира ще поработим още върху това — каза Белкира.
    — Знаем достатъчно, за да започнем, Белгарат — обърна се към мен Белдин. — Предстои ни много работа. А и близнаците ще работят по-спокойно, ако не им висим на главите. Връщам се в Малория. Ти върви да предупредиш алорните и намери по-безопасно място да скриеш Поулгара. В Алдурфорд има само една река и безкрайни равнини.
    Изправих се на крака и изсумтях:
    — Прав си. Не би било зле да се поровя за още някое подсказване, но май и те не помагат много.
    — Ще поддържаме връзка — обеща Белтира. — Ще съобщим на теб или на Поул в мига, в който попаднем на нещо по-съществено.
    — Ще ви бъда благодарен за това, братко — отвърнах.
    Полетях на север към Крепостта на алгарите и от тамошните надзиратели разбрах, че Чо-Рам XIV, сегашният водач на Клана на вождовете в Алгария, е в околностите на езерото Атун, близо до границата с Драсния.
    (Обзалагам се, че и това име ви е познато. Кралските фамилии имат традиция да повтарят едни и същи имена. Доста глупав обичай, но поне не изисква да си напрягаш паметта.)
    Цели два дни издирвах четиринадесетия Чо-Рам. Беше още младеж, според обичая носеше дреха от конска кожа и си бръснеше главата. Единствено от върха на темето му се спускаше кичур коса, който наподобяваше конска опашка. Сега като се замисля, си давам сметка, че много приличаше на осиновения син на Чо-Рам — Хетар.
    — Време е — бяха единствените му думи, когато му казах, че Торак се завръща. Очевидно беше достоен наследник на мълчаливите Бързоноги.
    — Едва ли ще дойде само на светска визита при вас — отбелязах хапливо.
    — Знам — после по вълчи оголи зъби в усмивка срещу ми.
    Алорни!
    — Най-добре е да събереш клановете — посъветвах го.
    — Колко време имаме за това?
    — И аз самият не знам. Малория е голяма и на Торак ще му трябва време да събере войските си. Белдин е там и ще ни предупреди навреме.
    — Това ни стига. Ще събера клановете и всички ще отидем в Крепостта. Ще сме на разположение щом ни повикаш.
    — Калан още ли е крал на Драсния?
    — Не. Умря миналата зима. Наследи го синът му Родар.
    — Тогава ще вървя в Боктор да говоря с него. Дръж под око Крепостта. Нещо важно ще се случи в Арендия, ето защо мургите могат да се опитат да те омаломощят преди идването на Торак. Ти си точно на пътя му, когато тръгне на поход.
    — Добре.
    — Добре?! Кое му е добрето на това?
    — Няма нужда да се грижа за укреплението.
    — Да не би случайно баба ти да е била от арендите?
    — Белгарат! Ама че хрумване!
    — Както и да е. Върви да си свършиш работата. Аз отивам да говоря с Родар, а после във Вал Алорн ще се видя с Елдриг.
    (Забележете, че вече безвъзвратно бях тръгнал в погрешна посока. И Мишрак ак Тул, и Алгария са съставени почти изцяло от равнини, а Торак щеше да предвожда многобройна армия. Даже не ми мина през ума, че ще преведе войниците си през лесовете на Надрак.)
    Родар I не беше и наполовина толкова мощен като съименника си пет века по-късно, но въпреки това беше як мъжага. Бе наследник на Бичия врат, а това обясняваше и фигурата му. Успяхме обаче да стопим доста от неговите килограми през следващите двайсетина години. Предупредих го какво става в Малория, после го оставих да планира отбраната си заедно със своите генерали. Аз полетях към Вал Алорн.
    Крал Елдриг Черекски не беше типичен представител на своята раса. Много често чашата му беше пълна с вода вместо с бира, а освен това беше учен човек. По това твърде наподобяваше Анхег. С тази разлика, че Анхег пиеше, когато имаше повод.
    — Арендия? — повтори той, когато му казах какво се задава.
    — Така казва Мрин.
    — Сигурен ли си? Мигар Торак идва на изток, за да вземе Сферата? Но Сферата не е в Арендия, а в Рива.
    — Близнаците още си блъскат главите над Мрин. Дано изровят някакво обяснение. Досега сме сигурни в едно — в земите на децата на Бога Бик ще има събитие. Това означава Арендия, освен ако нещо друго по-късно не изскочи наяве.
    Елдриг разроши металносивата си коса и се втренчи в картата.
    — Предполагам, че Торак би могъл да се отклони през Мимбре, а после да тръгне на север и да приклещи Арендия откъм острова от юг. А понеже ние сме му на пътя, няма как да се размине без сблъсък.
    Аз също погледнах картата му.
    — Няма никакъв смисъл да гадаем, докато Торак не направи първия ход — казах. — По-добре извести Бранд. Кажи му, че скоро ще отида на острова. Преди това обаче трябва да свърша още нещо.
    — Мислиш ли, че трябва да затворя границите на острова? — попита той.
    — Сигурно ще ни се наложи, но нека още не тревожим толнедранците като ги накараме да затворят магазините си по бреговете на Рива. Легионите ще ни трябват, така че нека не гневим излишно Ран Борун. Ще имаме достатъчно време да блокираме Морето на бурите с бойните си кораби. Щом Торак предприеме нещо, Белдин ще ни уведоми навреме, за да имаме преднина.
    — Хубаво би било да имаме повече информация.
    — Така е, но засега това ни стига… за да започнем. О, сигурно ще искаш да предупредиш Ормик в Сендария.
    — Не говориш сериозно!
    — Сендарите също живеят тук, Елдриг!
    — Градинарите с тяхната ряпа едва ли ще са ни от полза.
    — Вероятно, но ако нещата се развият така, както аз ги мисля, ще ни се налага да прекосяваме Сендария нееднократно. Така че е по-добре Ормик да е на наша страна.
    — Както кажеш, Древни — той се облегна в стола си. Крал Елдриг имаше прошарена коса, но усмивката, която от време на време пробягваше по лицето му, беше на младеж. — Това чакахме толкова дълго време, нали Белгарат? — каза той.
    — То е част от предопределеното да се случи. И други неща ще последват.
    — Засега едно ни стига. Не искам да изглеждам алчен. Това е, което чакаме още от времето на Мечото рамо, и то е достатъчно.
    — Ще ми разкажеш колко си доволен след войната, Елдриг. Последната не беше от най-приятните, доколкото си спомням. Започвай да подготвяш хората си и бръкни по-дълбоко в съкровищницата си, защото ще трябва да наемеш корабостроители. Сигурно ще ми трябват още бойни кораби.
    Той трепна.
    — Може да взема заем от Ран Борун.
    — На твое място не бих разчитал много на това, като имам предвид неговите лихви. Започвай, Елдриг, аз ще държа връзка с теб.
    Напуснах Вал Алорн и полетях югоизточно към Алдурфорд в Северна Алгария, за да говоря с Поулгара. Къщата й беше близо до укреплението, така че се разходих из града покрай реката. С изключение на Крепостта, Алдурфорд е единственият град в Алгария и това по всичко му личеше. Алгарите имат твърде неясна представа как би трябвало да изглежда един град. Тук нямаше и намек за прави улици — жителите му бяха построили къщите си, където им скимне. Да намериш правилната посока си беше живо предизвикателство.
    Най-накрая се добрах до къщата на Поул и почуках на вратата. Тя отвори почти незабавно. Както обикновено цялата беше облечена в синьо и ме поздрави с познатата ми любезност.
    — Къде беше досега? — попита тя. — От две седмици те чакам.
    — Трябваше да говоря с някои от алорните — погледнах през рамото й към кухнята. Едно момче на около единадесет години седеше край масата. Не беше трудно да го разпозная, защото всички наследници на Желязната хватка си приличат. Имаше пясъчноруса коса и същото сериозно изражение, което е присъщо на всички тях. С него беше и една тъжна алгарка с дълга черна коса. Двамата лющеха грах. Никога не бях сигурен какво точно е казала Поул на престолонаследника, който отглежда в момента, затова реших, че ще е най-добре да поговорим насаме.
    — Нека се разходим малко, Поул — предложих й. — Трябва да вземем много важни решения.
    Тя погледна през рамо, кимна с глава, взе си шала и излезе.
    — Къде е баща му?
    — Умря — отвърна тя кратко с приглушен от мъка глас.
    — Как се казва момчето?
    — Гарел. Той е престолонаследникът.
    — Очевидно.
    Видях, че не й се говори, така че повървяхме мълчаливо. Движехме се по брега на реката, докато и последните къщи не останаха далеч зад гърба ни. Облаците, които покриваха небето от месеци, се разкъсаха за миг и иззад тях просветна слънцето. Ветрец бърчеше повърхността на водата. Погледнах над широката река и ме осени поредното прозрение. Почти бях сигурен, че точно на отсрещния бряг странният пътник в раздрънканата каручка ми нареди да разделя Алория между Черек и момчетата. Бях се върнал в Ктол Мишрак след двадесет и девет века.
    — Какво става — попита с любопитство Поул.
    Свих рамене.
    — Нищо важно. Бил съм тук и преди, това е всичко. Предполагам знаеш какво става.
    Тя кимна с глава.
    — Близнаците ми казаха. Не можаха да те открият и помолиха аз да ти предам няколко неща.
    — О?
    — Успели са да извлекат още информация от Мрин. Бранд ще бъде Детето на Светлината при следващото събитие.
    — Бранд?
    — Така казва Мрин. Пасажът гласи буквално: „И нека този, който е Пазителя, се изправи срещу Детето на Мрака във владенията на Бога Бик.“ Това значи Бранд, нали?
    — Няма начин да е друг. Явно има промяна в правилата — поне дотолкова, че да позволява на Бранд да поеме меча на Рива.
    — Близнаците не казаха това, но предполагам, че още работят върху този пасаж. Има още нещо.
    — Очаквах го. Дай ми ръка, Поул. По-добре ще е да говоря направо с близнаците, но трябва и двамата да чуваме отговорите им.
    Тя кимна и ми подаде ръка. През всичките тези години ние с Поул рядко се бяхме докосвали, а още по-рядко бяхме обединявали умовете си в името на някаква цел. Затова сега отново бях поразен колко дълбок и всеобхватен е разумът на моята дъщеря и колко проницателна е тя. Но още повече ме потресе нейната тъга. Мисля, че ние всички подминахме без внимание факта, че тя доброволно прие да отглежда поколения малки момчета, да ги вижда как растат, как се женят, остаряват и умират. В съзнанието й кънтеше такава неотслабваща скръб, че нищо не би могло да я разпръсне.
    Щом двата разума се сляха, ние изпратихме общия си глас.
    — Братя!
    — Белгарат — достигна до нас гласът на Белтира, — ти ли си?
    — Аз съм в Алдурфорт и Поул е с мен. Ще ни разясните ли още неща?
    — Разбира се.
    — Открихте ли вече как Бранд ще използва Сферата?
    — Не, този пасаж е много оплетен, Белгарат. Но мисля, че това ще е главното събитие. Мрин става много мъгляв щом наближи подобно нещо.
    — Има ли някакви напътствия за мене?
    — Вие с Поул трябва да отидете в Рива, за да се срещнете с алорнските крале. А, има още нещо. Трябва да отведеш наследника на Желязната хватка в Крепостта преди да отпътуваш към Рива.
    — И дума да не става! — гласът на Поул заглуши моя. — Крепостта е точно на пътя на Торак.
    — Просто предавам какво казва Мрин, Поул — отвърна Белтира. — Той казва: „И Пазачът ще се укрие в крепостта на хората коне, защото Детето на Мрака не може да проникне през стените й.“ Сигурно си права, че Торак ще обсади Крепостта, но той едва ли ще влезе вътре.
    — Това не ми харесва — разгневи се тя.
    — Ала е разумно, Поул — опитах се да я надвикам аз. — Ние двамата отиваме в Рива, а там няма да е безопасно за Гарел и майка му. Целият смисъл на последните осемстотин години беше да държим разделени престолонаследника и Сферата. Ако заведем Гарел в Рива, той ще трябва да вземе меча, а е още много млад за това.
    После отново се обърнах към близнаците.
    — Успяхте ли поне приблизително да установите времето, когато ще се случи това?
    — От Мрин? Знаеш много добре, че при него не съществува време.
    — Имате ли новини от Белдин?
    — Един-два пъти се обажда. Торак е още в Мал Зет и Урвон е с него.
    — Значи имаме още време.
    — Ще видим. Ние продължаваме да работим, но вие по-добре започвайте.
    Двамата с Поул се върнахме по брега на реката назад към Алдурфорт.
    — Това не ми харесва, татко — повтори тя.
    — И на мен. Ние играем игра, Поул, но още не знаем всички правила, така че ще трябва да разчитаме на съдбата си. Ще ни се наложи да вярваме, че Необходимостта си знае работата.
    — Въпреки това не ми харесва.
    — Понякога трябва да вършим неща, които не ни харесват, Поул. За това ни се плаща.
    — Плаща?!
    — Образно казано.
    Гарел и майка му не знаеха много за действителното си положение и ние с Поул решихме, че е по-добре това да остане непроменено. Всички наследници на трона бяха повече или по-малко талантливи, а е твърде опасно един млад магьосник да разполага с голямо количество информация. Гарион, който е особено надарен, вероятно ще си спомни, когато растеше във фермата на Фалдор, колко често аз или Поул умело сме отбягвали неговите въпроси по темата. Решението за това беше на Поул, разбира се, но след като размислих, аз го одобрих напълно. Противното носеше много неприятни възможности.
    Ние отново разиграхме „спешно заминаване по семейни причини“ от Алдурфорт, а после взехме Гарел и Адана и поехме към Крепостта. Щом пристигнахме, аз поговорих с Чо-Рам, а после тримата потеглихме към Рива.
    Времето на Острова на бурите и без това е толкова ужасно, че не се беше променило особено след затъмнението. Вятърът носеше дъжда на откоси над пристанището, когато пристигнахме. Стълбите, които водеха нагоре към Цитаделата, приличаха на водопад, а стрехите на покритите с плочи къщи обливаха с потоци вода калдаръмените улици. Това ми се стори малко депресиращо.
    Елдриг и Родар още не бяха пристигнали, затова ние с Поул се срещнахме с Бранд и Чо-Рам в една от кулите, които се издигат над Цитаделата. Напоследък много пътувах, затова не познавах твърде отблизо риванския Пазител. Макар длъжността на Пазителя да не се предаваше по наследство, имаше голяма прилика в характера на мъжете, които я заемаха през годините. Риванците не са стигнали чак до маниакалността на нийсанците при селекцията на Селмисра, но постъпват по доста подобен начин, когато избират Бранд. Всички Пазители в Рива бяха масивни и здравомислещи мъже, на които можеше да се разчита при всяка опасност. Но този беше наистина забележителен човек. Предполагаемото Дете на Светлината беше огромен мъжага, но алорните са раса от едри хора. Толнедранците пък, които са дребни, измислиха поговорката, че външният вид е точно обратното на умствените способности. Аз не съм много едър и винаги съм се стряскал при среща с внушителните гиганти. Този Пазител беше интелигентен, съсредоточен и имаше дълбок плътен глас. Харесах го още от пръв поглед и все повече затвърждавах това си впечатление през годините, които неумолимо водеха към решителната среща, която му предстоеше в Арендия.
    — Сигурни ли сте, че крал Гарел е в безопасност в Крепостта? — попита той.
    — Така се казва в Кодекса на Мрин — отвърнах.
    — Не се тревожи, Бранд — успокои го Чо-Рам. — Никой не може да проникне през стените на Крепостта.
    — Става дума за моя крал, Чо-Рам — отвърна Бранд, — и не бих си играл с неговата сигурност.
    — Ще отида там лично и ще застана на най-високата точка върху стената, та Торак да хвърли срещу мен всичко, което е подготвил.
    — Не, ти няма да направиш това, Чо-Рам — казах твърдо. — Няма да ти позволя да се затвориш в Крепостта. Който и да е полковник би могъл да предвожда защитата на това място. Искам алорнските крале да са ми под око.
    — Щях да съм по-спокоен, ако господарят Гарел беше тук — заключи Бранд.
    — Едва ли това е най-доброто решение. Ако той се доближи до Сферата, Торак ще го надуши незабавно. Гарел е в анонимност в Крепостта, а Торак дори не подозира, че е там.
    — Той все пак ще трябва да дойде тук, Белгарат.
    — О? И кое налага това?
    — За да си вземе меча. Ако се бие с Торак, той ще му е нужен.
    — Избързваш, Бранд — каза му Поул. — Гарел няма да се срещне с Торак в Арендия.
    — Той е кралят на Рива, Поулгара. Той трябва да се срещне с Торак.
    — Не и този път.
    — Кой тогава ще бъде предводител?
    — Ти.
    — Аз?! — за негова чест Бранд не добави оригиналното „Ама защо аз?“ Въпреки това в очите му проблесна ужас.
    Аз му издекламирах пасажа.
    — Изглежда, че ти си призван, Бранд — добавих.
    — Дори не знаех, че съм сред претендентите. Какво трябва да правя?
    — Още не знаем. Въпреки това обаче ти ще си начело, когато дойде времето. Когато застанеш лице в лице с Едноокия, Необходимостта ще те насочва. Винаги става така в подобни ситуации.
    — Много по-спокойно щеше да ми е, ако знаех какво да правя.
    — Всички мислим така, но няма как да променим нещата. Не се тревожи, Бранд. Всичко ще бъде наред.
    Елдриг и Родар дойдоха в Рива след около месец и заедно започнахме да обмисляме стратегията си. Белдин ни успокои, че Торак още няма никакво намерение да потегля на запад. Сега беше твърде зает да усилва влиянието си върху умовете и душите на своите поданици в Малория. Не ме тревожеше мисълта, че ни готви изненада. Торак беше твърде арогантен, за да се промъкне с изненада зад гърба ни. Той държеше ние да разберем, че се задава насреща ни.
    След първите разговори поканихме и крал Ормик от Сендария да се присъедини към нас. Майката на Ормик беше от алорните, така че идването му беше съвсем логично и навременно. Това, че ние се заседяхме толкова дълго в Рива не остана незабелязано. Разузнавателните служби на Ран Борун не бяха толкова добри като тези на Родар, но дори полуумен разузнавач не би пропуснал факта, че нещо се готви.
    Близо дванайсет години Торак заздравяваше властта си над Малория. Той дори не подозираше, че през 4860 Гарел се ожени за алгарското момиче Аравино и че година по-късно тя му роди син — Гелан. После през есента на 4864 мургите и надраките затвориха пътищата на керваните, които водеха на изток. Воят на толнедранците прокънтя от Тол Хонет през джунглите на Нийсия, та чак до арктическата пустош на Мориндланд. Ран Борун прати протестна дипломатическа нота до Рак Госка и Яр Надрак, но те останаха без отговор. Ад Рак Кторос, кралят на Мургос, и Яр Лек Тун от Надрак получаваха заповеди от Ктучик и нито един от двамата не смееше да прекрачи волята на този ходещ скелет, само защото чувствата на Рон Борун били наранени. Не знам дали Ктучик си беше направил труда даже да предупреди Гетел Марду от Тул за готвещото се нашествие към западните земи, тъй като Гетел вероятно и не знаеше в коя посока се намира запад.
    Затварянето на търговските пътища беше сигурен знак, че Торак се кани да тръгне, затова Бранд затвори пристанището на Рива за „ремонт“, а бойните кораби на Елдриг окончателно затвърдиха позициите ни. Всичко се обърна с главата надолу за принцовете на търговията от Тол Хонет.
    След затварянето на пристанището на Рива ние за пореден път се събрахме в Цитаделата.
    — Машината се задвижи, татко — каза Поулгара. — Мисля, че е време да поговориш с Ран Борун.
    — Вероятно имаш право — отстъпих мрачно.
    — Защо така изкриви лице, Белгарат? — попита Бранд.
    — Да си се срещал някога с Ран Борун?
    — Не съм имал това удоволствие.
    — Това не е точната дума, Бранд. Борун е магарешки инат и заядлив при това. Той отказва да повярва на всичко, което се отклонява от нормалното според него.
    — Не трябва ли да предупредим и арендите? — предложи облеченият в кожа Чо-Рам.
    — Още не — отвърнах аз, — би било прибързано. Ако Торак се забави само два дни по-далеч от източната им граница, те изобщо ще забравят, че той идва.
    — Арендите не са чак толкова глупави, татко — възпротиви се Поул.
    — Така ли? А, Чо-Рам, виж дали можеш да разбереш какво става при Горима на Улго. Ормик, защо не преместите складовете си за припаси надолу по северния бряг на реката на Камаар? Ако ще воюваме в Арендия, ще ни трябват и стоки.
    — Можем да напуснем земите си, ако се налага — каза Родар.
    — Разбира се, за около седмица например. После ще се наложи да ядем обувките си, но теб не те е грижа за това.
    Тръгнах за Тол Хонет на следващата сутрин и пристигнах два дни по-късно. Ран Борун IV беше млад мъж, който се възкачи на трона едва преди няколко години. Третата Борунска династия беше още млада и не бе успяла да премахне всички хонети и вурдивани от правителството. Специално хонетите бяха най-разтревожени от затварянето на пътищата към изток и „ремонта“ в Рива. Само ден без печалба хвърля всеки хонет в дълбока скръб, ето защо цяла лавина от протестиращи — кой с по-висок, кой с по-нисък ранг — обсаждаха всеки ден вратата на Ран Борун с настоявания той да направи нещо.
    През вековете различните императорски фамилии в Тол Хонет поддържаха една заблуда, която им беше изключително удобна. Те велемъдро се убеждаваха, че имената Белгарат и Поулгара са наследствени титли. Да се приеме противното беше изключено. Затова аз проникнах при Ран Борун по доста заобиколен начин единствено с целта да избегна дълга препирня за нещо, което в момента изобщо не беше съществено.
    — Научихте ли какво става в Малория, Ваше Величество?
    — Разбрах, че имат нов император.
    Като повечето членове на своята фамилия, Ран Борун беше дребен човек. Вероятно това беше свързано с наследството им от Дриад.
    Императорският трон на Толнедра беше направен така, че да вдъхва страхопочитание. Той беше импозантен и целият драпиран в алено. В него Ран Борун IV приличаше на дете, което седи на стол за възрастни.
    — Какво ви е известно за новия император на Мал Зет? — попитах го.
    — Не много. Малория е далече от нас, а аз имам по-неотложни грижи тук.
    — Тогава час по-скоро започнете да се тревожите заради Кал Торак, защото той идва насам.
    — Защо мислите така?
    — Имам източници на информация, недостъпни за вас, Ран Борун.
    — Тези щуротии вече ми дотегнаха, Белгарат! Това може да впечатли алорните, но със сигурност мен не ме интересува.
    Подминах тази забележка твърде хладнокръвно.
    — Нямам предвид онова, Ран Борун. Информацията идва от разузнаването на Родар. Никой не е способен да скрие нещо от драснианските шпиони.
    — Защо Родар не ме е предупредил?
    — Сега те предупреждава. Затова съм тук.
    — Защо не започна с това? Ще пратя емисари до Мал Зет да питат императора на Малория за неговите намерения.
    — Не си губи времето, Ран Борун. След няколко месеца той ще е на прага ти и тогава ще можеш да говориш с него лично.
    — Що за човек е той? И защо е избрал точно това име?
    — Той е безочлив, неумолим и воден от непобедима амбиция. На древноангаракски Кал означава едновременно „крал“ и „бог“. Това не ти ли говори нещо?
    — Значи е луд? — Ран Борун изглеждаше стреснат.
    — Той едва ли се възприема по този начин, а пък ангараките — още по-малко. Убедил ги е, че е истинският Торак, а гролимите му помагат като изкормват всеки, който не повярва на това. Той идва на запад, а зад него върви цяла Малория.
    — Най-напред ще трябва да минат през Мургос. Мургосите ненавиждат малорианците и със сигурност няма да се преклонят пред малорианския император.
    — Мургосите правят това, което им наредят гролимите, Ран Борун, а гролимите са приели Кал Торак за истинския Торак.
    Той започна да гризе един от ноктите си.
    — Може наистина да имаме проблеми — отстъпи накрая. — Разбрали ли са шпионите на Родар защо иска да ни завладее?
    — За да властва над целия свят, предполагам — казах, свивайки рамене. — Не знаем точно защо, но неговата цел е Арендия.
    — Арендия?! Та в това няма никакъв смисъл!
    — Знам, но до това се е добрало разузнаването на драснианците. Ако не направим нещо, за да го спрем, скоро ще осъмнеш с огромна войнствено настроена армия, струпана на северната ти граница.
    — Ще трябва да мине през Алгария, за да стигне Арендия.
    — И ние така предположихме.
    — Алгарите готови ли са да го посрещнат?
    — Алгарите се готвят за война с ангараките поне от три хилядолетия насам. А също череките и драснианците. Алорните и ангараките пък съвсем не могат да се понасят.
    — И аз така чух. Май ще трябва да мобилизирам легионите, за да са готови всеки момент.
    — На твое място бих засилил тази „готовност“, Ран Борун. Зърнах някои от легионите по пътя си насам. Те са жалки и неподготвени. Постресни ги малко. Сега се връщам в Рива. Мисля, че трябва да укрепим защитата на Алгария. Ще те предупредим ако шпионите на Родар открият още нещо.
    После се поклоних и си тръгнах.
    Често използвах тази тактика при преговори с толнедранците. Предполагаемото всезнание на драснианските служби за разузнаване беше много полезно понякога. По-лесно е да излъжеш толнедранците, отколкото да им се обясни откъде в действителност имам информация.
    През пролетта на 4865 г. Кал Торак поведе своите малорианци през моста към Мориндланд, а после тръгна на юг покрай брега. Като мина планините Гар ог Надраг, цялата негова армия изведнъж изчезна във вековния лес, който покрива севера.
    През годините съм участвал в много войни и без съмнение може да се нарече мой провал това, че не предугадих как ще действа Торак. Всеки човек би избрал най-краткия и лесен път, за да стигне до бойното поле. Той едва ли ще иска да рискува живота на войниците си и не би желал те да са изтощени, когато започне битката. Торак обаче със сигурност не беше генерал, нито пък човек. Животът на неговите войници не значеше нищо за него, пък и имаше начин да ги накара да се бият, независимо колко изтощени бяха.
    И така, аз и алорнските крале бяхме толкова убедени, че Торак ще следва пътя покрай брега към Мишрак ак Тул, та той наистина ни хвана неподготвени, когато преведе армията от северни мурги, надраки, тули и малорианци през планините на Западен Гар ог Надрак и я струпа при тресавищата на източна Драсния през пролетта на 4865 година.
    Торак пътуваше в твърде глупава на вид желязна кула, окичена с абсолютно ненужни бойници и ефектни приспособления. Всичко това беше на колела, та трябваше цял табун коне и хиляди гролими, за да го дърпат. Потръпвам само като си помисля какъв труд е хвърлен, за да се прокара път за това безсмислено нещо през лесовете на Гар ог Надрак.
    Почти на мига стана ясно, че Кал Торак идва не като завоевател, а като разрушител. Той нямаше намерение да окупира Драсния и да зароби населението й. Той искаше единствено да избие всички. Пленените драснианци незабавно бяха принасяни в жертва от гролимските свещеници.
    Сега, от разстоянието на времето, мога да разбера към какво се е стремял. Неговата крайна цел беше, разбира се, Арендия. Но той си отпусна достатъчно време, за да изтреби драснианците преди да продължи към Алгария и Черек, за да стори и там същото. Арендия заемаше едва втора позиция в плановете му. Преди това искаше да изличи алорните от лицето на земята.
    Погрешните ни предположения за неговата стратегия сериозно разклатиха нашите позиции. Ордите му сринаха Боктор преди още да сме събрали достатъчно сили на север, за да му окажат някаква сериозна съпротива. А след като бяхме малобройни и безпомощни, нямаше и нужда да се преструваме, че воюваме. Вместо това предприехме спасителна мисия на север, като прибирахме оцелелите бегълци. Бойните кораби на Елдриг качваха огромни тълпи от ужасени драсниански цивилни жители из островите и в делтите на реките Алдур и Мрин. Алгарската кавалерия пък обгради в защитен пръстен тези, които бяха побягнали на юг към езерото Атун и ги ескортира до относително безопасната Крепост на алгарите. Голяма колона бегълци от Боктор направи смайващо преселение на север от горящия град и стигна долината на река Дюсед, където тя служи за граница между Драсния и Черекския полуостров. За останалата част от населението единственият изход бяха мочурищата и малцина оцеляха.
    Щом стана ясно, че няма начин да се противопоставим на армията, която Кал Торак хвърли срещу нас, ние се примирихме с мисълта, че сме загубили Драсния. Трябваше да извърша няколко наистина брутални неща, за да мога да спася колкото се може повече от прекрасните драсниански воини. Дори не се опитах да споря с покрусения от мъка Родар. Просто отведох него и копиеносците му на юг в равнините на Алгария. Бях сигурен, че по-късно те ще са ми нужни.
    И така, в средата на лятото на 4866 г., Драсния загина. Когато отидохме там след войната, не успяхме да открием дори една-единствена неразрушена къща, а от целия народ бяха останали само няколко хиляди оцелели, които се криеха в мочурищата.
    Когато всичко това приключи, Кал Торак поспря, за да прегрупира силите си. Нашата грижа беше да се опитаме да предугадим по кой път ще поеме по-нататък. Дали ще се промъкне през северните територии, за да завладее Черек, или пък ще поеме на югозапад, опитвайки се да стигне Арендия като стъпче Сендария? А може би ще поведе ордите си на юг към Алгария? Най-ужасяващата перспектива беше, като се има предвид числеността на армията му, да раздели войските на три и да поеме и в трите посоки едновременно. Подобна стратегия би ни обрекла на сигурна гибел. Чудя се как това не му хрумна на него самия.

Пета глава

    Крал Елдриг Черекски беше възрастен мъж с побелели коси и брада. Той стоеше на прозореца и наблюдаваше пристанището на Рива, по което плющеше дъжд. Беше около две седмици след като бяхме успели да изтеглим и последните оцелели от Драсния.
    — Ти го познаваш, Белгарат — каза той. — Какъв е начинът му на мислене? Какво ще предприеме по-нататък?
    — Не питаш човека, който би могъл да ти отговори — каза горчиво Родар. В много отношения Родар от Драсния сега беше прекършен човек. Единствено жаждата за отмъщение го крепеше още. — Блаженият Белгарат нещо не сполучи с прогнозите си напоследък.
    — Всичко свърши, Родар — каза твърдо Бранд с дълбокия си плътен глас. — Не сме тук, за да предъвкваме миналото. Трябва да решим какво ще правим занапред, а не какво е трябвало да направим миналия месец.
    Фактът, че именно Бранд щеше да изпълни ролята на Детето на Светлината в това събитие, накара всички алорнски крале автоматично да му се подчинят.
    — Със сигурност знаем, че най-напред ще приключи с Арендия — каза Ормик от Сендария. Ормик беше най-обикновеният наглед човек, когото някога съм срещал. Едва ли и тези, които го познават, биха го различили в тълпата. — Не означава ли това, че ще потегли на юг, щом прегрупира силите си?
    — И да остави гърба си незащитен? — каза с насмешка Елдриг. — Едва ли. Мисля, че ще е пред портите на Вал Алорн още преди да е изминал и месец.
    — Не очаквай от него да постъпи толкова разумно — казах му. — Случилото се в Драсния доказва това. Изобщо не трябваше да минава през горите на Надрак, но въпреки това го направи. Той не мисли като човек.
    — Защо унищожи Драсния? — попита Родар със сълзи в гласа.
    Свих рамене.
    — Най-вероятно за разплата. Драснианците почти избиха надраките в битката през третото хилядолетие.
    — Това е било преди две хиляди и петстотин години, Белгарат! — възпротиви се Родар.
    — Торак има добра памет.
    — Главният въпрос сега е дали ще раздели армията си или не — обади се Чо-Рам. Той точеше сабята си и звукът от триещия се в стоманата камък ме караше да настръхвам.
    — Това не е в характера му — казах, — но този път не можем да сме напълно сигурни.
    — Не те разбирам — каза Чо-Рам, оставяйки сабята и камъка на масата пред себе си.
    — Торак не би си позволил хората му да останат извън неговия непосредствен контрол. Преди Войната на боговете ангараките бяха най-контролираният народ на света. Оттогава нещата малко се промениха обаче. Сега Торак вече има ученици и е оставил много от нещата в техни ръце. Ктучик е способен да предложи армията да се раздели, а Зедар със сигурност ще го направи.
    — Торак би ли се вслушал в съветите им? — попита Поулгара.
    — Не съм сигурен. Той не би харесал тази идея, но може да разбере необходимостта от такова нещо. — Хвърлих бегъл поглед през прозореца, по който плющеше дъжда. — Това е само предположение — добавих, — но не мисля, че би разделил армията си. Ако искаше да го направи, би го сторил още като слезе от планината в полетата на Драсния. Съвсем логично беше тогава да изпрати една колона на юг към Алгария, но той не постъпи така. Явно може да разсъждава само еднопосочно. Така правят вманиачените хора, а явно и вманиачените богове. Просто не мисля, че ще раздели силите си. Накъдето и да тръгне, ще води всичките си хора със себе си. Той не идва тук да печели битки, а да руши. За това обаче са нужни много воини.
    — Тогава въпросът е какво ще разруши след Драсния — каза Елдриг. — Мисля, че ще атакува Черек.
    — И за какво? — попита Чо-Рам. — Всичките твои хора са на корабите, където той не може да стигне. Мисля, че сега ще навлезе в Алгария. Той се е отправил към Арендия, а това означава, че най-напред ще мине през мен.
    — Или пък през мен — добави тихо Ормик. — Моите хора не са воини. Ако иска най-бързо да стигне до Арендия, тогава ще мине през Сендария.
    — Не е ли това твърде низко — попита остро Родар. — Всички вие, господа, бяхте свидетели на това, което стана с моето кралство, а сега изтъквате аргументи в кое от вашите кралства да разположим силите си.
    — Алория е една, Родар — казах му. — Всички ние скърбим за това, което се случи в Драсния.
    — Къде бяхте тогава, когато имах нужда от вас?
    — Грешката беше моя, Родар — отвърнах, — и ако имаш нужда да хвърляш камъни по някого, мятай ги по мен и остави братята си крале на мира. Кодексът на Мрин казва, че Торак вероятно ще обсади Крепостта на алгарите. Но не ни дава сведения дали преди това няма да отиде на друго място.
    — Кога трябва да стигне до Арендия? — попита Елдриг.
    — Не знаем — отвърнах огорчено.
    — Той поне знае ли?
    — Вероятно. Този път той прави първата крачка. Ние просто отвръщаме на удара. Когато аз, Черек и неговите момчета отидохме в Ктол Мишрак, знаехме кога трябва да сме там. Торак не знаеше кога ще пристигнем. Тогава ние имахме предимство, сега е негов ред.
    — Тогава всичко, което можем да правим, е да чакаме — каза Бранд. — Ще го наблюдаваме и ще бъдем готови. Щом предприеме нещо, трябва да сме способни да отвърнем на мига.
    — Това не е кой знае каква стратегия, Бранд — оспори Чо-Рам.
    — Ще съм доволен да чуя други предложения.
    — Има нещо, което бихме могли да направим — каза му Поулгара. — Мисля, че е крайно време да въвлечем и другите кралства, Толнедра например. Легионите са ни нужни.
    — Ран Борун не харесва алорните, Поулгара — каза Елдриг. — Съмнявам се, че изобщо ще изслуша пратениците ни.
    — Възможно е, но мисля, че ще изслуша мен и баща ми. Ще говорим също с арендите и нийсанците.
    — Няма да си губя времето с нийсанците — презрително отсече Чо-Рам. — Толкова са надрусани през повечето време, че не стават за битка.
    — Не бих бил толкова сигурен, Чо-Рам — казах му. — Ако мога да пратя само един нийсански отровител близо до полевите кухни на Торак, той ще избие повече ангараки, отколкото би успял да изтрепе цял толнедрански легион.
    — Белгарат! — възкликна Чо-Рам. — Това е ужасно!
    — Ужасно е и случилото се в Драсния. Торак числено ни превъзхожда, затова трябва да намерим начин да се изравним. — Изправих се. — Бъдете гъвкави като мислите за стратегията ни, господа. Ние с Поулгара за известно време ще отидем на юг.
    Повече от седмица двамата с Поул търсихме лагера на херцога на Астуриан и неговите облечени в зелено стрелци. Отчасти това се дължеше на времето. Безконечен и отвратителен дъжд се процеждаше през клоните като пелена, покривайки всичко по земята. Дори когато за кратко с Поул приемахме обичайните си форми, тя миришеше на възглавница, пълна с мокра перушина, а аз сигурно смърдях на наквасен пес. Нито един от двамата не спомена тази подробност, но всяка вечер уж случайно седяхме на противоположни страни около огъня.
    Ненавиждам тази дума, ала колкото и да го извъртам, ние случайно попаднахме в астурианския лагер. Кратък промеждутък в поройния дъжд вдигна падналата влажна пелена, вятърът утихна и Поул успя да забележи пушека на техните лагерни огньове.
    Името на херцога на Астуриан беше Елдалан — жилав мъж с момчешки вид, и той като хората си облечен целият в зелено. Тези, които се крият след лесовете, обикновено избират зеления цвят за свое облекло. Лагерът на астурианците беше доволно обширен. В него имаше опънати няколко шатри, но повечето от стрелците живееха в грубо стъкмени колиби, които много напомняха обиталищата на крепостните селяни. В това имаше известна справедливост. Повечето от стрелците на Елдалан бяха от благороднически произход и възможността да се овъргалят малко в измазаните с кал плетени колиби, подгизнали от влагата, им показваше как живее другата половина.
    Елдалан се оказа много несговорчив. Поне в началото. Беше накарал хората си да му направят груб стол и седеше на него с достойнство сякаш беше истински трон. От едната му страна неговата осемгодишна дъщеря Маясерана си играеше на кукли.
    — Това си е проблем на алорните — отхвърли той категорично молбата ни. — Моят проблем са мимбратите.
    — Убеден съм, че ще размислите над това, когато два-три гролима ви изтръгнат сърцето, Ваша Светлост — казах рязко.
    — Вие ми разказвате вълшебни приказки, Белгарат — отвърна насмешливо той. — Не съм толкова лековерен, че да повярвам на пропагандата на алорните.
    — Нека аз поговоря с него, татко — предложи Поул. — Познавам арендите малко по-добре от теб.
    — С радост — отстъпих аз. — Този твърдоглав скептик е на път да ме ядоса.
    — Моля да извините баща ми, Ваша Светлост — обърна се меко към херцога тя. — Дипломатичността не е сред най-силните му страни.
    — Не съм склонен да приема за чиста монета както неговите, така и вашите истории на ужасите, лейди Поулгара. Вашите някогашни връзки с уейсите са добре известни. Нямате причини да обичате астурианците.
    — Няма да ви разказвам ужасни истории, Ваша Светлост. Само ще ви покажа какво направиха ангараките в Драсния.
    — Измислици — отхвърли той предложението й с пренебрежение.
    — Не, Ваша Светлост. Истина е. Говоря от позицията на графиня на Ерат, а един истински благородник не би се усъмнил в думите на равен нему по кръв. Или пък греша като мисля, че в Астурия има благородници по кръв?
    — Съмнявате се в моята чест?!
    — А вие не се ли усъмнихте в моята?
    Той надви желанието си да спори.
    — Добре, Ваша Светлост — отстъпи с неохота. — Ако ми дадете честната си дума, че това, което ми показвате, наистина се е случило, на мен не ми остава нищо друго освен да го приема.
    — Много мило, Ваша Светлост — промърмори тя. — Нека се върнем назад във времето в Северна Драсния. Ето какво наистина се случи, когато Кал Торак слезе в долината.
    Чух или по-скоро почувствах как се надига Волята й. Тя рязко направи странно движение пред лицето си и я освободи. Естествено, аз не виждах нищо, но пред очите на херцога се разигра отново трагедията на Драсния.
    — Какво има, татко, какво става — попита малкото му момиченце, когато той изплака от ужас.
    Баща й не беше способен да й отвърне. Поулгара го държа прикован на мястото му близо четвърт час. Очите му се разширяваха все повече и повече, а лицето му побледня като на мъртвец. След няколко минути започна да я моли да спре.
    Но тя не престана.
    Той започна да хълца, а дъщеря му невярващо впери поглед в него. Сигурен съм, че искаше да скрие очите си с ръце, но крайниците му сякаш бяха вкочанени и той не можеше да помръдне. После започна да стене. Даже изкрещя на няколко пъти, но Поул беше безмилостна. Тя го остави скован, докато не преживя целия ужас. Когато накрая го освободи, той падна от стола и остана на земята, хълцайки неудържимо.
    — Какво направихте с баща ми, лоша госпожо? — попита момиченцето.
    — Ще се оправи след няколко минути, скъпа — ласкаво й отвърна Поул. — Той просто имаше кошмар, това е всичко.
    — Но сега е ден, а той дори не беше заспал.
    — Случва се понякога и денем, Маясерана. Но ще се оправи.
    На Елдалан беше нужен близо половин час, за да възвърне самообладанието си. А когато дойде на себе си, той вече беше готов да слуша.
    — Няма да настоявам за лична среща между теб и мимбратския крал — казах му. — Това би предизвикало напрежение.
    — Той не е крал — поправи ме Елдалан разсеяно.
    — Той се мисли за такъв, но това сега не е от значение. Ние с дъщеря ми ще отидем във Во Мимбре да говорим с него. Ще уточним подробностите за примирие между вас, а аз ще уредя няколко сендари да са посредници помежду ви. Сендарите пазят неутралитет, пък са и честни хора, затова няма да има опасност от измама. Кажи на твоите хора да спрат да хабят стрелите си по мимбратите. Ще ви е нужна всяка стрела, когато се изправите срещу ангараките.
    — Ще бъде, както казваш, Древни — изведнъж той стана изключително сговорчив. Определено нямаше желание Поулгара да му показва нищо друго.
    Двамата с Поул продължихме към Во Мимбре, града с жълтите стени. Мимбратските поети са писали всякакви безсмислици за техния „Златен град“, но голата истина беше, че кариерите в района, откъдето идваше материалът за строеж, даваха жълт камък. Затова в цвета на стените нямаше нищо мистично или пък забележително.
    След разрушението на Во Астур през 3822 г. мимбратските херцози започнаха да наричат себе си „кралете на цяла Арендия“, но това беше чиста измислица. Пълномощията на трона във Во Мимбре се простираха до края на арендския лес.
    Арендите не са такива инати като толнедранците по някои въпроси, затова когато двамата с Поул стигнахме Во Мимбре и се представихме, бяхме незабавно ескортирани до тронната зала на „крал“ Алодриген XII. Алодриген беше малко по-възрастен от Елдалан и доста по-едър от него. Мимбратите започват да носят ризница още от деца и огромната тежест на стоманата помага да се натрупат мускули по телата им. Тя обаче не развиваше умствените им способности.
    Пак трябва да прибягна до тази дума — „съвпадение“. Но така „се случи“, че и Алдориген имаше осемгодишно дете — син на име Кородулин. Не е ли твърде любопитно това?
    Алдориген беше не по-малко упорит от Елдалан, затова Поул беше принудена да повтори спектакъла си. Кралят се съвзе за времето, което беше нужно и на астурианския му колега. Но иначе астурианците и мимбратите постоянно твърдят, че се различават коренно едни от други. За да съм съвсем откровен обаче, трябва да призная, че никога не съм могъл да ги различа, макар мимбратите още да използват древния си език, а астурианците — не.
    След като Поулгара върна в съзнание Алдориген, аз поговорих с посланика на Сендария и уредих няколко посредници да предават информация между Мимбре и Астурия. После двамата с Поул продължихме, прогизнали от влага, към Тол Хонет.
    Скептицизмът на Ран Борун относно намеренията на Торак се беше изпарил след случилото се в Драсния. Сега той поне беше склонен да ни изслуша.
    — Предполагам, че алорните имат някакъв план — рече той след като го запознахме със ситуацията.
    — Съвсем предварителен и временен — отвърнах. — Нашествието на Кал Торак в Драсния ни научи да не се ограничаваме само с едно решение. Известно ни е, че каквото има да става, ще се случи някъде в Арендия, но не знаем по кой път ще стигне дотам Торак. Случилото се в Драсния показва, че иска да заличи алорните от лицето на земята преди да стигне Арендия. Елдриг очаква той да нахлуе в Черек, но аз не съм сигурен в това. Знаем, че Торак ще обсади Крепостта на алгарите, но не ни е известно какво ще предприеме преди това. Възможно е дори да атакува Острова на бурите. Това е крайната му цел, затова е възможно да отиде там и да се опита да си върне Сферата от Алдур преди да стигне Арендия.
    — Мислех, че можеш да предвиждаш бъдещето, Белгарат.
    — Има нещо такова — отвърнах с кисела физиономия. — Съществуват няколко пророчества, но те са много мъгляви.
    — На алорните ще им трябва ли помощ на север?
    — Мисля, че ще се справят и сами. Ако Торак реши да се насочи направо към острова, той ще се натъкне на флотата на Черек и цялата война ще свърши в Морето на бурите. Ако стане така, знам кой ще е победителят. Нито една флота на земята не може да устои срещу бойните кораби на Елдриг.
    — Ще останете ли по-дълго тук с лейди Поулгара?
    — Толкова, колкото е необходимо.
    — Искам да говоря с моите генерали, но сте ми нужни и вие, за да координираме стратегията си. Ще ми позволите ли да ви предложа гостоприемството на моя дворец?
    — Много сме благодарни за поканата, Ран Борун — каза Поулгара, — но това може да ти донесе неприятности. Хонетите и вордувианите вероятно ще си направят заключения, че действаш в съгласие с „езически магьосници“.
    — Аз съм император, лейди Поулгара, и ще общувам с когото си пожелая.
    — Не е ли наистина мил? — обърна се към мен Поул.
    — Тя е права, Ран Борун — казах на императора. — И без това си имаме достатъчно грижи с Кал Торак. Нека не си навличаме и проблеми с големите фамилии. Ще се настаним в посолството на Черек. Посланикът има на разположение боен кораб, а аз искам да изпратя доклад на алорнските крале какво постигнахме в Арендия. Кой е сега посланикът на Нийсия?
    — Едно влечугоподобно на име Подисс — отговори с видима антипатия Ран Борун.
    — Необходимо е да поговоря и с него — казах. — Искам Селмисра да е предупредена, че идваме.
    — Защо намесвате и нея във всичко това?
    — Тя владее определени похвати, от които ще имам нужда по-късно. Ако има някаква промяна, веднага ще ти дам знак.
    Той едва-едва се усмихна.
    — Вратите ми са винаги отворени за теб, Белгарат.
    С Поулгара отидохме в посолството на Черек и аз изпратих депеша с куриерския кораб до Рива. После прекосих града и посетих нийсийското посолство. Като се върнах, вечеряхме скромно с Поул и се оттеглихме за почивка през нощта. Тъкмо се бях приготвил за лягане, когато гласът на Белтира прокънтя в мен.
    — Белгарат! — звучеше развълнуван.
    — Тук съм. Какво се е случило?
    — Торак направи своя ход! Напада Алгария!
    — С него ли е цялата армия?
    — Очевидно да. Само малобройна окупационна войска остана в Драсния — по-скоро да му пази гърба, но основните сили се отправиха на юг.
    Въздъхнах с огромно облекчение. Меко казано, възможността Торак да избере някой от другите варианти ме тревожеше.
    — Колко навътре е навлязъл?
    — До езерото Атун. Сравнително бавно се придвижва. Алгарската конница отряза доста големи парчета от неговите флангове.
    — Хубаво. Дръж го под око и ми съобщи ако промени посоката. Не искам да хвърлям срещу него войска, докато не се убедя, че това не е просто маневра.
    — Не мисля, че е лъжлив ход, Белгарат. Получихме новини от Белдин и той твърди, че армията, завладяла Драсния, е само половината от силите на Торак. Той събира огромна флота в Дал Зерба на западния бряг на драснианските протекторати. Там управлява Урвон и Белдин е сигурен, че той иска да прехвърли армията през Източно море, да минат през Южен Ктол Мургос и да ни изненада от тази страна. Две войски ни нападат от различни страни.
    Започнах да ругая. Все пак Торак беше разделил силите си, но го беше сторил още преди да напусне Малория.
    — Пак ще ти се обадя — казах на Белтира. — Сега с Поул трябва да отидем в двореца при Ран Борун и да му кажем какво става.
    Отидох до стаята на Поул и почуках на вратата.
    — Аз съм, Поул — казах. — Отвори ми.
    — Къпя се, татко. Върви си.
    — Това можеш да направиш и по-късно. Торак току-що е нападнал Алгария.
    Чу се някакво цамбуркане и след миг Поул отвори вратата. Беше си наметнала халат, но от косата й още капеше вода.
    — Какво е направил? — попита тя.
    — Нали ти казах. Торак се движи на юг.
    — Гарел е в Крепостта, татко. По-добре ще е да го преместя.
    — Там той е в безопасност, Поул. Знаем, че Крепостта няма да падне, а Торак не може да я обсажда безкрайно. В Арендия го чака среща, която не може да отложи. Има обаче и други лоши новини. Белдин е казал на близнаците, че Урвон е начело на втора малорианска армия. Тя прекосява Източното море. Ще ни нападнат откъм Южен Ктол Мургос. Торак иска да ни стегне като в менгеме. Трябва да отидем в двореца и да предупредим Ран Борун.
    — Ще се облека.
    Беше почти полунощ, когато стигнахме двореца и ни отне доста време докато убедим слугите да събудят императора. Гледаше сънливо и беше разрошен, когато най-сетне ни прие в частните си покои.
    — Вие никога ли не спите бе, хора? — нацупено попита той.
    — Само ако няма по-добра възможност, Ваше Величество — отвърнах. — Торак е нападнал Алгария.
    Това вече го разбуди окончателно.
    — Веднага ще пратя легионите на север — каза той.
    — На твое място не бих бързал, Ран Борун — посъветва го Поул. — Ще ти трябват и на друго място.
    Казах му за втората армия, която се събира в Дал Зерба и това беше един от редките случаи, когато чух Борун да ругае.
    — С колко воини разполага този луд? — попита той.
    — Не й казват напразно „Безкрайната Малория“ — отговорих.
    — Какво ще правим?
    — Мисля, че все още имаме малко време — казах. — Невъзможно е Урвон да прехвърли армията си през Източно море само за един ден, а и разстоянието през Южен Ктол Мургос не е малко.
    — Ами Кал Торак? Той ще е на източната ми граница само след седмица.
    — Едва ли, Ран Борун. Първо трябва да мине през алгарите.
    — Драсния не го забави много.
    — Разликата между Драсния и Алгария е огромна — намеси се Поул. — Първо, алгарите нямат градове, които да защитават, и второ — имат най-бързите коне на света. Пътуването през Алгария ще струва много скъпо на Кал Торак.
    — Нали си давате сметка, че втората малорианска армия няма да позволи да ви помогна за Арендия? — каза той. — Ще трябва да разположа легионите си по южната граница.
    — Бяхме сигурни — промърмори Поул.
    Почесах брадата си.
    — Това не е кой знае какво нещастие — казах му. — Помощта на легионите ще ни е нужна в Арендия, но още по-добре е те да удържат тази втора малорианска армия далече от бойното поле. Както казах, имаме още време. Урвон няма да се озове тук за една нощ, а Кал Торак ще има проблеми в Алгария. Сега ще е най-добре ние с Поул да заминем за Стис Тор и да поговорим с Жената-змия. Не бихме искали тя да отвори границите си пред Урвон и да се оттегли безучастно встрани, докато той прекосява страната й. Ще ми се да направя всичко възможно, за да разстроя храносмилането на Кал Торак.
    — На добър час — пожела ни императорът. — Ще събера генералите си. С тях имаме много работа.
    — А ние с Поул тръгваме към Нийсия. Ще видим как са се развили нещата тук като се върнем.
    Два дни по-късно вече бяхме в Стис Тор, много преди писмото на нийсийския посланик. Затова се наложи да почакаме преди да ни съпроводят до тронната зала на Селмисра. Реакцията на Жената-змия към нашето съобщение беше лишена от всякаква емоция.
    — Защо трябва да се замесвам във вашата война с ангараките? — попита тя, едва откъсвайки за миг очи от огледалото.
    — Това не е само наша война, Селмисра — каза й Поул. — Тя засяга всички нас.
    — Не и мен. Една от моите предшественички изпита на гърба си колко глупаво е да се намесва в личната вражда между алорни и ангараки. Нямам намерение да правя същата грешка. Нийсия ще остане неутрална.
    — Това не е възможно, Селмисра — казах й. — Армията на Урвон ще цъфне всеки момент на южната ти граница, а Нийсия стои между него и Толнедра.
    — Е, и?
    — Той ще прегази страната ти.
    Тя сви рамене.
    — Няма да направя нищо, за да му преча, и той няма да има причина да извърши в Нийсия това, което стори в Драсния.
    — О, напротив — оспори Поул. — Нали си спомняш, че Иса участваше във Войната на боговете? Торак е злопаметен и таи в себе си огромна ненавист. Армията на Урвон няма просто да мине оттук. Тя ще срине Нийсия със земята и едва тогава ще продължи. Ти си жрицата на Иса, затова Урвон ще положи специални усилия да те намери, та да могат гролимите да ти изтръгнат сърцето.
    Безцветните очи на Селмисра светнаха тревожно.
    — Няма да го стори, ако не му окажа съпротива.
    — Това си е твоето сърце, ти решаваш — отвърна със смразяващо безразличие Поул.
    — Твоя работа е какво ще правиш, Селмисра — довърших аз. — Ние те предупредихме какво се готви. Ти ще решиш как ще се справиш. Ако ти хрумне да се биеш, свържи се с Ран Борун. За него ще е добре Урвон да е далеч от южната му граница, затова може да ти услужи с няколко легиона.
    — Ще го направи ли?
    — Няма да ти навреди да попиташ. А сега ни извини, ние с дъщеря ми имаме работа в Марагор.
    Това май щеше да бъде чиста загуба на време. Двамата с Поул отлетяхме към Мар Амон, надявайки се, че новините за нашествието на Торак ще извадят Мара поне за малко от постоянната му скръб. Съмнявам се обаче, че Плачещият бог изобщо ни чу. Той отказваше да слуша, а неговите вопли продължаваха да огласят планините, обграждащи на селения с демони Марагор.
    Накрая се отказахме и продължихме към Пролгу, за да говорим с Горим.
    — Той почти ще прегази Улголанд, за да стигне Арендия, Свети — казах на стареца след като с Поул му обяснихме положението. — Знаем, че хората ти са много религиозни и сигурно ще са против да се пролива кръв, но това е необикновена ситуация.
    — Ще се посъветвам със Светия УЛ — обеща той. — Обстоятелствата може би ще го подтикнат да забрави своето отвращение към насилието.
    — Това изцяло зависи от него, Горим — усмихнах се едва-едва. — Изобщо нямам намерение да казвам на УЛ как да постъпва. Ще ви държим в течение какво става. Ако решите да стоите настрана, ще ви предупредим кога да засипете входовете на пещерите си.
    — Благодарен съм ти, Древни.
    После двамата с Поул отново минахме през пещерите и излязохме сред развалините на Пролгу.
    — А сега накъде? — попита тя.
    Размислих за миг.
    — Така и така сме близко, защо не прелетим да видим докъде е стигнал Торак преди да се върнем в Рива? Искам да разбера също колко голяма е тази негова армия.
    — Както кажеш, татко — винаги малко се изнервям, когато Поул се съгласи с мен без никакви спорове.
    Над Алгария беше облачно, но поне не валеше. И представа нямате колко трудно се лети с мокра перушина, пък и аз никога не съм се чувствал удобно като паток. Патиците сигурно не са по-глупави от останалите птици, но изглеждат толкова нелепо.
    Белтира беше казал, че Торак е стигнал езерото Атун в Северна Алгария. Това обаче беше преди седмица и той се беше добрал доста по̀ на юг. Беше прекосил река Алдур над Алдурфорд и сега армията му се разгръщаше в равнинната Централна Алгария. Никак не беше трудно да я забележим, защото беше многочислена.
    Не се придвижваха много бързо. С Поул видяхме няколко схватки долу. Както каза Белтира, конницата на алгарите отхапваше парчета от фланговете на огромната армия, а атаките им не бяха просто задявка с воините на Торак. Алгарите бяха най-добрите ездачи в света, а търпеливото разплождане и селекциониране през вековете беше дало като резултат изключителни коне. Освен малорианци, в армията на Торак имаше мурги, надраки, тули и те отнасяха на гърба си атаките на алгарите. Доколкото успях да видя, нямаха особена подготовка. Алгарите бяха много по-бързи от тях. Централна Алгария е хълмиста и има множество възвишения и обрасли клисури, които служеха за укритие на конниците. В повечето случаи ангараките не ги забелязваха, докато не станеше твърде късно. Армията на Торак бавно се придвижваше на юг и оставяше след себе си диря от свои мъртви бойци. Това не означаваше нищо за Кал Торак, но изглежда тревожеше генералите му. Те не се придвижваха много бързо и имаше цели взводове разузнавачи напред и отстрани по фланговете. Както успях да зърна, разузнавачите не осигуряваха много информация на генералите. Като всички конници по света, освен пиките и сабите алгарите носеха още къси лъкове. Те нямаха обхвата на астурианските дълги лъкове, но пък и ездач върху бърз кон едва ли се нуждае от такъв обхват. За сметка на това той може да се доближи достатъчно, за да улучи целта. Затова малцина от разузнавачите на ангараките се връщаха с доклад.
    Като резултат от всичко това долу течеше битка в движение. Торак търпеше ужасяващи загуби, но упорито напредваше. Освен разузнавачите напред вървяха и търсачите на храна, които търсеха добитък, с който да нахранят ордите. Те страдаха дори повече от разузнавачите. Между животните на всяко стадо, на което се натъкваха по пътя си, се притаяваха и дузина алгарски стрелци. Те се забавляваха, пускайки панически бягащи стада през редиците на малорианската армия, което още повече забавяше придвижването. Явно на Кал Торак щеше да е нужно много време преди да стигне Крепостта.
    Паническите животински набези определено имаха ефект, но те накараха генералите на Торак да предприемат действия, които причиниха колапс в икономиката на Запада. Най-напред търсачите на храна обграждаха добитъка с намерението да го откарат във вид на подвижни хранителни ресурси. След няколко втурвания на стада в редиците на армията обаче те започнаха да избиват всички крави, които им се изпречеха на пътя. Много време след като войната беше приключила, алгарските стада едва стигнаха предишната си численост. Говеждото дълго беше рядкост на запад.
    След като видяхме достатъчно от тази бавноподвижна битка, ние с Поул полетяхме на запад към Сендария и крайбрежието. Исках да се върна в Рива, за да поговоря с Чо-Рам. Мрин ясно казваше, че Крепостта няма да падне, но никога не е излишно да си бдителен. Все пак Гарел беше вътре в Крепостта.
    Валеше, когато стигнахме Рива. Наистина изненадващо, нали? Лошото време след затъмнението беше необичайно навсякъде другаде, но не и в Рива. Там и без това постоянно си валеше.
    Ран Борун бе пратил вест на алорнските крале относно армията на Урвон и те бяха много угрижени.
    — Къде са те сега? — попита ме Родар, когато двамата с Поул се присъединихме към тях в съвещателната зала.
    — Не съм сигурен — отвърнах. — С Поул летяхме наоколо съвсем за кратко. Близнаците не излизат от Долината, затова Белдин обикновено докладва на тях. Ще ги питам за това по-късно, но сега има по-належащи въпроси, които трябва да обсъдим и да вземем решения. После ще проверя защитата на Крепостта.
    — Крепостта е сигурна, Белгарат — увери ме Чо-Рам. — Няма нужда да ходиш чак там.
    — Просто предпазна мярка, Чо-Рам. С какви сили разполагаш вътре?
    — Три клана и драснианските копиеносци, които успяхме да спасим. Защитата е голяма. Освен това стените са дебели близо девет метра и нито една стълба не може да стигне върха им.
    — Мисля, че алгарите са имали нещо наум като са строили това място — казах му. — Знаем, че Крепостта няма да падне, но Торак сигурно ще блъска стените й поне няколко години, преди да се откаже. Това ще ни даде време да се подготвим за следващия му ход. Мрин казва, че последната битка ще е в Арендия, затова няма да е зле да провеждаме тези съвещания в Тол Хонет.
    — Защо пък Тол Хонет? — попита Бранд.
    — По-близо е до бойното поле, а освен това там са толнедранските генерали.
    — Толнедранците няма да ни окажат голяма помощ, Белгарат — възпротиви се Елдриг. — Ран Борун ще брани южната си граница. Той няма да прати нито един легион в Арендия.
    — Ние планираме бойните действия, Елдриг, а толнедранските генерали са наясно със стратегията и тактиката. Техните съвети ще са ни от полза.
    — Ние не сме напълно невежи, Белгарат — протестира той. — Печелили сме всяка война, в която сме участвали досега, нали така?
    — Това си е бил чист късмет, Елдриг. Не искам да наранявам чувствата ти, но вие алорните имате навика да превръщате в своя всяка война, в която участвате. Нека този път постъпим по-професионално. Поне за разнообразие, ако не за друго.
    На двамата с Поул ни отне известно време, докато убедим алорнските крале да се преместят в Тол Хонет и да послушат съветите на толнедранския Генерален щаб. Най-накрая те се съгласиха. После с дъщеря ми напуснахме острова и полетяхме през Сендария над Улголанд до Крепостта на алгарите. Този път просто нямахме избор. Трябваше да използваме формата на патици.
    Бих оприличил Крепостта на планина, издигната от човешка ръка. Отвън изглеждаше като град, обграден със стена, но всъщност не е така, защото вътре няма никакви сгради. Алгарите, които живееха тук, бяха построили стаи, зали и коридори вътре в самите стени. Откритото пространство вътре между стените беше нещо като сложен лабиринт.
    Трагедията обаче все пак ни сполетя. Това беше една от онези глупави случайности, които ни връхлитат от време на време. Гарел отишъл на езда и конят му се препънал. Наследникът на риванския трон паднал и си счупил гръбнака. Пълна идиотщина! Какво, в името на седемте богове, е търсил на гърба на този кон?!
    За щастие поне беше оставил наследник. Родът беше все още непрекъснат, макар Гелан да бе едва на пет години. Засега всичко беше наред. Всеки рано или късно пораства… Евентуално.
    Говорих с момчето и открих, че като всички останали то има необикновено добър усет за нашето изкуство. Поне с това имахме късмет. Ако глупостта беше нападнала риванския род, щяхме да имаме големи неприятности.
    — Аз мога ли да направя нещо, дядо? — попита ме открито момчето. — Това е моя отговорност все пак.
    Това ме втрещи.
    — Какво си му казала, Поул — попитах подозрително.
    — Всичко, татко — отвърна спокойно тя. — Той има право да знае за какво е цялата тази каша.
    — На него не му е нужна тази информация, Поул! Мислех, че сме се разбрали за това.
    Тя сви рамене.
    — Промених мнението си. Той е ривански крал, татко. Ако сложните ни планове се провалят, може да се наложи да вземе меча.
    — Още е дете, Поул. Не би могъл дори да го вдигне.
    — Има време, татко. Торак дори не е започнал обсадата.
    — Мрин казва, че Бранд ще излезе срещу Торак. Гелан не бива да бъде въвлечен.
    — Посланията на Мрин са много мъгляви, татко, а понякога обстоятелствата се променят. Трябва да съм готова за всякакви изненади.
    — Мисля, че наистина мога да се справя, дядо — увери ме Гелан. — Един приятел от алгарите ме учи как да боравя с меча.