Скачать fb2
Кралица на магиите

Кралица на магиите

Аннотация

    Легендите разказват как злият бог Торак пожелал да обсеби силата на Кълбото на Алдур, ала бил победен в решителна битка.
    Но пророчеството гласяло, че той ще се събуди и отново ще пожелае да установи господството си над целия свят. Сега Кълбото е откраднато от жрец на Торак и скоро ще настъпи мигът, когато злият Бог ще се събуди.
    Великият магьосник Белгарат и дъщеря му Поулгара — най-могъщата вълшебница на света, вървят по следите, оставени от кълбото. Целта им е отново да си го възвърнат, преди да се е случило страшно, смъртоносно бедствие. Придружава ги момъкът Гарион — който само преди месеци е бил обикновено момче в обикновена селска ферма, ала сега тъкмо той е центърът на разгорешените събития. Младежът никога не е вярал в съществуването на магьосниците. Ала с всяка измината левга у него нараства особена сила. Тя го принуждава да прибягва до магии, които умът му не може да приеме.

    Така продължава Книга Втора от поредицата „Белгариад“.


Дейвид ЕдингсКралица на магиите

    На Хелън,
    която ми подари най-ценното нещо в моя живот,
    и на Майк,
    който ме научи как да играя като дете.

ПРОЛОГ

    който представлява разказ за Битката на Кралствата от западните земи срещу най-ужасното нападение на злия Кал Торак. По материали от летописа „БИТКАТА ПРИ ВОУ МИМБРЕ“

    Когато светът беше млад, злият бог Торак похити Кълбото на Алдур и избяга, защото искаше да установи господството си над целия свят. Кълбото се съпротивляваше, огънят му осакати лицето и тялото на Торак със страшни обгаряния. Ала той не се отказа от Кълбото, защото то беше безценно за него.
    По-късно Белгарат, вълшебник и ученик на Бог Алдур, поведе краля на алорните и неговите трима синове. Те успяха да си възвърнат Кълбото, като го измъкнаха от желязната кула на Торак. Торак се впусна по следите им, но гневът на Кълбото го отблъскваше и го тласкаше назад.
    Белгарат постави Черек и неговите трима сина за крале на четирите велики кралства и заръча завинаги да бдят срещу Торак. И даде Кълбото на Рива, който трябваше да го пази. И каза, че докато Кълбото е в ръцете на потомците на Рива, западните кралства могат да бъдат сигурни за съдбата си.
    Век след век течаха без никаква заплаха от страна на Торак, докато през пролетта на 4865 година кралство Драсния беше нападната от огромна орда надраки, тули и мурги. В центъра на това море от ангараки — хора от Източните кралства — се издигаше желязната шатра на онзи, когото наричаха Кал Торак, което означава и „крал“, и „бог“. Градове и села бяха изтрити от лицето на земята — изгорени, защото Кал Торак беше дошъл да унищожава, а не да завладява чуждите земи. Онези, които успяха да оцелеят, бяха предадени на жреците кролими, за да бъдат принесени по-късно в жертва според неописуемите по своята жестокост обичаи на ангараките. Никой от жителите на тези земи не остана жив, с изключение на онези, които избягаха в Алгария или бяха спасени в устието на река Алдур от корабите на Черек.
    Следващата стъпка на ордата беше да нападне южна Алгария. Ала ангараките не намериха там градове. Алгарските конници, които бяха привикнали с номадския начин на живот, се изправяха пред нашествениците, нападаха ги в неумолими схватки и след това бързо се оттегляха. Седалище на алгарските крале беше Крепостта — създадена от хората планина с каменни стени, дебели тридесет стъпки. Ангараките напразно атакуваха Крепостта и накрая я обсадиха. Обсадата продължи осем години, без да им донесе победа.
    Това позволи на Западните кралства да се подготвят.
    Военачалниците се събраха в Кралския военен колеж в град Тол Хонет, националните различия бяха забравени и Бранд, регентът на кралство Рива, беше избран за върховен главнокомандващ на обединените армии на Запада. С него дойдоха двама странни съветници: много възрастен, но силен и енергичен мъж, който заяви, че добре познавал кралствата на ангараките, и една удивително красива жена със сребристобял кичур на челото, която се държеше повелително и царствено. Бранд се вслушваше в съветите и на двамата и се отнасяше към тях с изключително уважение.
    Късно през есента на 4875-а година Кал Торак прекрати обсадата на Крепостта и се насочи на запад към морето, преследван от алгарските конници. През нощта улгите излизаха от пещерите си в планините и нанасяха страхотни удари на спящите ангараки. Ала силите на Кал Торак все още бяха неизброими. Пълчищата му спряха своя поход, за да се прегрупират, после продължиха по долината на река Аренд към град Воу Мимбре, като унищожаваха всичко по пътя си. В началото на лятото ангараките разгърнаха бойния си строй и се подготвиха да нападнат града.
    В третия ден на битката три пъти прозвуча призив на боен рог. И портите на Воу Мимбре се отвориха, и мимбратските рицари се втурнаха в атака срещу първите редици на ангаракската орда. Железните подкови на бойните им коне тъпчеха и живи, и мъртви. Отляво нахлу алгарската кавалерия, драсниански копиеносци и войската на улгите. Отдясно атакуваха неустрашимите войни на Черек и легионите на Толнедра.
    Нападнат от три страни, Кал Торак хвърли в боя военните си резерви. И тъкмо в този момент облечените в сиви одежди риванци, сендарите и астурианските стрелци с лъкове нападнаха войниците на Торак в гръб. Ангараките започнаха да падат, покосявани като житни снопове. Объркването им беше невъобразимо.
    Тогава един изменник — магьосникът Зедар, припряно се втурна в черната желязна шатра на Кал Торак и каза на Прокълнатия:
    — Господарю, безброй врагове са те заобиколили от всички страни. Дори облечените в сиво риванци се появиха до един на бойното поле, за да се опълчат срещу мощта ти.
    Кал Торак се надигна, обзет от гняв, и рече:
    — Ще се изправя срещу тях. И похитителите на Ктраг Яска, скъпоценния камък, който принадлежеше на мен, ще ме видят и ще се разтреперят от страх пред силата ми. Изпрати при мен кралете.
    — Велики господарю — отвърна Зедар. — Твоите крале вече не са сред живите. Загинаха в битката. Същото сполетя и голяма част от жреците ти кролими.
    При тези думи гневът на Кал Торак избухна със страшна сила, от дясното му око изригна огън, пламък лумна от черната дупка, където някога бе лявото му око. Той заповяда на слугите си да завържат щит на ръката му с отрязаната длан, после грабна ужасната си черна сабя и въоръжен по този начин излезе на бойното поле, за да се хвърли в битката.
    В този миг сред риванските редици прозвуча силен глас:
    — Торак, призовавам те в името на Белар. Нека спрат кръвопролитията. Ще се срещна в двубой с теб, за да разрешим изхода на битката. Аз съм Бранд, регентът на кралство Рива. Излез да се биеш с мен или се махни с отвратителната си войска и никога повече не нападай кралствата на Запада.
    Кал Торак излезе пред пълчищата си и изрева:
    — Кой се осмелява да изправи простосмъртната си плът срещу Краля на целия свят? Виж ме, аз съм Торак, Кралят на кралете, Богът на всички Богове. Ще те унищожа, креслив риванецо. Враговете ми ще погинат и Ктраг Яска отново ще бъде мой.
    Бранд пристъпи напред. Носеше страшен, тежък меч и щит, обвит в сукно. Вълк с прошарена козина вървеше по стъпките на воина, снежнобяла кукумявка летеше над главата му. Бранд извика:
    — Аз съм Бранд и ще се бия с тебе, подли Торак.
    Торак видя вълка и кресна:
    — Махни се, Белгарат! Бягай, ако искаш да спасиш живота си! — А към кукумявката се обърна със следните думи: — Отречи се от баща си, Поулгара. Нека аз стана твоя Бог. Ще се оженя за тебе и ще те направя кралица на света.
    Ала вълкът нададе предизвикателен вой, а кукумявката — презрителен писък.
    Торак вдигна сабята си и замахна с ужасяваща сила срещу щита на Бранд. Дълго се биха, размениха си много и страшни удари. Онези, които наблюдаваха, бяха удивени. Яростта на Торак стана неимоверна, сабята му се сгромолясваше непрекъснато върху щита на Бранд, докато регентът на Рива започна да отстъпва пред атаките на Прокълнатия. В този миг вълкът изръмжа и едновременно с неговия вой се разнесе писъкът на кукумявката; тогава силата на Бранд се възобнови.
    С едно-единствено движение риванският регент смъкна от щита си сукното, което го обвиваше; в центъра на щита беше поставен кръгъл скъпоценен камък, голям колкото сърцето на дете. Торак се взря в щита, а скъпоценният камък заблестя и от него започнаха да изхвърчат пламъци. Прокълнатия се люшна назад, изтърва щита си, после сабята си. Вдигна ръце пред очите си, за да се предпази от страшния огън на камъка.
    Бранд замахна и мечът му прониза наличника на шлема, заби се в кухината от изтеклото око на Торак и проникна дълбоко в главата му. Прокълнатия се олюля, нададе страхотен вик, изтръгна меча на противника си от раната и смъкна шлема си. Всички се отдръпнаха ужасени, защото лицето на Торак бе съсухрено, по него личаха следите на ужасно изгаряне и беше страшно да го гледа човек. Вместо сълзи, от очите на Торак се сцеждаше кръв. Той изкрещя още веднъж, когато зърна скъпоценния камък, наречен от самия него Ктраг Яска. Заради този камък Прокълнатия беше започнал войната срещу Запада. После Прокълнатия се сгромоляса и земята се разтрепери при падането му.
    Страшен вик се разнесе сред пълчищата на ангараките. Обзети от паника, те хукнаха да бягат, ала армиите на Западните кралства ги преследваха, унищожаваха ги — и призори на четвъртия ден от началото на битката ордата на Кал Торак вече не съществуваше.
    Бранд заповяда да му донесат тялото на Прокълнатия — искаше да види оногова, който се бе провъзгласил за крал на целия свят. Ала никой не успя да намери тялото. През нощта Зедар беше направил магия и бе преминал невидим сред армиите на Запада, отнасяйки останките от съществото Бог, което бе избрал за свой господар.
    Тогава Бранд повика своите съветници и Белгарат му каза:
    — Торак не е мъртъв. Само е заспал. Той е божество и не може да бъде убит от оръжие на простосмъртен.
    — Кога ще се събуди? — попита Бранд. — Трябва да подготвя кралствата на Запада за неговото завръщане.
    — Когато потомък на Рива стане крал и се възкачи на престола на Северното кралство — отвърна Поулгара. — Тогава Богът на злото ще се събуди, за да започне война с него.
    — Но това няма да се случи никога! — намръщи се Бранд. — Доколкото зная, последният крал на Рива е бил убит заедно със своето семейство от нийсански убийци през 4002-ра година.
    — Когато дойде времето, кралят на Рива ще се яви, за да поиска онова, което му се полага — каза жената. — Така гласи древното предсказание. Повече не мога да ти кажа.
    Бранд заповяда на войниците да почистят бойното поле от труповете на ангараките, а после кралете се събраха на военен съвет пред портите на град Воу Мимбре. И мнозина възхваляваха Бранд.
    И се чуха гласове на мнозина, че Бранд трябва да бъде избран за върховен владетел на всичките Западни кралства. Само Мергон, посланикът на империята Толнедра, възрази от името на своя император Ран Боруни IV. Бранд не прие честта, предложението отпадна и военният съвет на кралете свърши с мир. Ала в замяна на мира към Толнедра бе предявено изискване.
    Горим, владетелят на улгосите, заговори пръв и високо каза:
    — За да се изпълни предсказанието, трябва да има принцеса от Толнедра, която да се омъжи за краля на Рива. Според Пророчеството именно този крал трябва да спаси света. Боговете искат от нас да сторим това.
    И отново се възпротиви Мергон от Толнедра:
    — Тронната зала на риванския крал е пуста и мрачна, на риванския трон няма владетел. Как е възможно принцеса от империята Толнедра да се омъжи за несъществуващ призрак?
    А жената, която се наричаше Поулгара, каза:
    — Кралят на Рива ще се завърне, за да се възкачи на трона и да потърси невястата си. От днес нататък всяка принцеса от Толнедра трябва да се представя в тронната зала на риванските крале в деня, когато навърши шестнадесет години. Трябва да бъде облечена в сватбена рокля. И трябва три дни да чака идването на Краля. Ако той не дойде да я потърси, принцесата е свободна да се върне при баща си и да стори онова, което й повели неговата воля.
    А Мергон извика:
    — Цяла Толнедра ще въстане срещу това унижение! Не! Няма да допуснем такова нещо!
    — Предай на твоя император, че такава е волята на Боговете — каза мъдрият Горим, кралят на улгосите. — Кажи му и че в деня, когато Толнедра не се подчини на тази повеля, всичките Западни кралства ще обединят силите си срещу нея ще разпилеят синовете на Недра по всички посоки на вятъра и ще рушат мощта на империята, докато Толнедра престане да съществува.
    Осъзнал силата на сплотените армии, Мергон се съгласи. И всички се споразумяха да спазват уговорката и я скрепиха с клетвите си.
    А когато това беше сторено, благородниците на раздираната от междуособици Арендия отидоха при Бранд и казаха:
    — Кралят на мимбратите е мъртъв, херцогът на астурианците също се пресели в небитието. Кой ще ни управлява? Вече две хиляди години между Мимбре и Астурия се води кръвопролитна война, която съсипва прекрасната Арендия. По какъв начин можем да станем отново един народ?
    Бранд дълго мисли и после каза:
    — Кой е наследникът на мимбратския трон?
    — Кородулин. Той е престолонаследникът на мимбратите — отговориха благородниците.
    — А коя е наследницата на астурианската династия?
    — Маясерана, дъщерята на астурианския херцог — отвърнаха те.
    — Доведете ги при мен! — повели Бранд. И когато заповедта му беше изпълнена, каза на двамата млади: — Кръвопролитните разпри между Мимбре и Астурия трябва да спрат. Чуйте волята ми. Вие двамата ще се ожените и така двата рода, които толкова дълго враждуваха, ще се обединят.
    И девойката, и младежът възнегодуваха срещу думите му, понеже сърцата им бяха пълни с древната омраза и гордост на родовете им. Ала Белгарат извика Кородулин и поговори с него насаме. А Поулгара отведе Маясерана на уединено място и дълго разговаря с нея. Никой не научи нито тогава, нито по-късно, какво беше казано на двамата млади, но когато Маясерана и Кородулин се върнаха при Бранд, те вече бяха доволни, че ще се оженят. Така свърши съветът на кралете след битката при Воу Мимбре.
    Преди да се отправи на север, Бранд каза на всички крале и благородници:
    — Тук постигнахме много споразумения, които са добри и ще пребъдат. Обединихме усилията си срещу ангараките и ги надвихме. Злият Торак е съкрушен. А спогодбата, която постигнахме, подготвя Западните кралства за деня на Пророчеството, когато кралят на Рива ще се завърне, а Торак ще се пробуди от дългия си сън и отново ще се вдигне на бран, за да установи господството си над света и да го превърне в своя империя. Всичко, което трябваше да бъде извършено днес, за да се подготвим за великата и последна война, вече е сторено. Нищо повече не можем да направим. Тук, както пожела Съдбата, бяха излекувани раните на Арендия и междуособиците, раздирали държавата повече от две хиляди години, бяха прекратени. Искам само да ви кажа, че съм доволен от постигнатото. Нека Боговете ви пазят — и сбогом!
    И Бранд препусна с коня си на север заедно с прошарения мъж, който беше Белгарат, и с царствената Поулгара. В град Камаар, в кралство Сендария, се качиха на кораб и отплаваха за Рива. И Бранд вече не се завърна в Западните кралства.
    Ала за спътниците му се разказват безброй легенди. Какво в тях е истина и какво измислица, никой не знае.

ПЪРВА ЧАСТ
АРЕНДИЯ

ГЛАВА 1

    Воу Вейкюн беше изтрит лицето на земята. Двадесет и четири века бяха изминали, откакто столицата на уейситските аренди беше унищожена, а мрачните безкрайни гори на северна Арендия бяха погълнали развалините. Разрушените стени се бяха срутили и сега ги покриваше мъх, папрат и ниски храсталаци. Единствено съсипаните, жалки руини на някога гордо възвисяващите се кули гниеха сред дърветата и мъглата, отбелязвайки мястото, където някога се бе издигал Воу Вейкюн. Мокър сняг завиваше под бялата си пелена загърнатите в мъгли развалини, вадички водни капки, които приличаха на сълзи, се стичаха по древните камъни.
    Гарион се разхождаше по обраслите с дървета алеи на мъртвия град. Беше се увил с тежка сива плътна наметка, за да се предпази от студа, а мислите му бяха мрачни като влажните камъни наоколо. Фермата на Фалдор със зелените, окъпани от слънце поля беше безкрайно далеч и му се струваше, че плава в някаква омара. Младежът беше изпълнен с отчаяна носталгия. Мъчеше се да си спомни всички подробности от фермата, но те непрекъснато се изплъзваха от ума му. Опияняващите миризми в кухнята на леля Поул бяха само смътен спомен; песента на чука на Дурник в ковачницата заглъхваше като замиращо ехо от протяжен звън на камбана; ясните, доскоро непомръкващи в паметта му черти на неговите другари в игрите започнаха да избледняват и той вече не беше сигурен, че може да ги разпознае. Детството му го напускаше и колкото и да се опитваше да го задържи, Гарион порастваше.
    Всичко се променяше: в туй беше ключът на загадката.
    Същността на живота му, основата, върху която бе изградено неговото детство, беше винаги леля Поул. В обикновения свят във фермата на Фалдор тя беше просто госпожа Поул — готвачката; ала в света извън портите на фермата се беше превърнала в Поулгара Вълшебницата, която бе отдала живота си, преследвайки неотклонно в продължение на четири хилядолетия постигането на цел, необозрима за ума на обикновените простосмъртни.
    И господин Улф, старият скитник, разказвач на разни истории, също се беше променил. Сега Гарион знаеше, че старият му приятел е всъщност неговият прапрапрадядо — можеше да добави безброй много „пра“, ако трябваше да е съвсем точен, — ала зад познатото дяволито лице беше скрит проницателният поглед на вълшебника Белгарат, който беше изчаквал и запомнял всичко, наблюдавайки безразсъдството на хората и боговете цели седем хиляди години. Гарион въздъхна и продължи да крачи с тежки стъпки из мъглата.
    Никога не беше вярвал във вълшебства, магии и вещици.
    Тези неща бяха противоестествени — те нарушаваха представите му за непоклатимата, смислена реалност. Ала се бяха случили прекалено много неща, които вече не му позволяваха да се придържа към удобния скептицизъм, който беше възприел. В един-единствен поразителен миг последните следи от съмненията му се разсеяха като дим. Докато той гледаше, обзет от изумление и неверие, леля Поул беше премахнала млечнобелите пердета от слепите очи на вещицата Мартьо с жест и една-единствена дума. Зрението на лудата старица се беше възвърнало, ала тя бе загубила умението си да вижда в бъдещето — леля Поул беше проявила брутална справедливост. Гарион потрепера при спомена за отчаяния вопъл, който се беше изтръгнал от устните на Мартьо. Този сърцераздирателен вик по някакъв начин беше отбелязал мига, в който светът бе станал по-малко стабилен, по-малко смислен и безкрайно по-несигурен.
    Изтръгнат от единственото място, което беше познавал, несигурен в самоличността на двамата, които му бяха най-близки, с изцяло разрушени представи за разликата между възможно и невъзможно, Гарион се оказа увлечен в странно пътешествие. Не знаеше нищо за причината, поради която бяха дошли тук, в този разрушен град, обрасъл в дървета, нито пък можеше да предположи накъде щяха да се отправят, след като го напуснеха. Единственото сигурно нещо, останало в душата му, беше мрачната мисъл, към която упорито се връщаше: някъде в света живееше мъж, който се беше промъкнал в здрача призори в малката къщичка в някакво забравено от всички село. Този злодей беше убил родителите на Гарион. Дори ако бе необходимо да посвети на това остатъка от живота си, Гарион щеше да намери този човек и щеше да го убие. В този необорим факт имаше нещо странно успокояващо.
    Младежът се изкатери върху купчината чакъл, останала от някаква разрушена къща, паднала върху улицата, и продължи мрачното си разследване на руините на града. Наистина нямаше какво да види. Търпеливите столетия бяха изтрили почти всичко от онова, което беше оставила след себе си войната, а мокрият сняг и мъглата скриваха и последните запазили се следи. Гарион въздъхна и тръгна към покритите с плесен останки на кулата, където бяха прекарали предната нощ.
    Господин Улф и леля Поул стояха край разрушената кула и тихо разговаряха. Старецът беше нахлупил избелялата качулка върху главата си, а леля Поул се бе увила със синьото си наметало и гледаше потъналите в мъгла развалини с огромно съжаление. Дългата й тъмна коса бе разпиляна по гърба, белият кичур на челото й изглеждаше по-бял от снега в краката й.
    — Ето го — каза господин Улф, когато Гарион се приближи към тях.
    Тя кимна, погледна сериозно Гарион и попита:
    — Къде беше?
    — Никъде — отвърна Гарион. — Просто си мислех за разни неща.
    — Обаче си успял да си намокриш краката.
    Гарион вдигна подгизналия си кафяв ботуш и погледна полепналата по него рядка кал.
    — Ами снегът натрупа и…
    — Оръжието наистина ли те кара да се чувстваш по-добре? — попита господин Улф и посочи меча, с който Гарион вече не се разделяше.
    — Всички само говорят колко опасна е Арендия — обясни Гарион. — Освен това трябва да свикна с него — Той завъртя поскърцващия колан, докато обвитата с плътни намотки тел дръжка се скри под гънките на наметалото. Мечът му беше подарък от Барак за празника Ерастид — един от няколкото дарове, които младежът беше получил, докато плаваха с кораба. Празникът ги беше заварил на борда, сред морските вълни.
    — Знаеш ли, наистина не ти прилича — подхвърли старецът с нотка на неодобрение.
    — Остави го на мира, татко — намеси се леля Поул някак разсеяно. — В края на краищата оръжието е негово. Да си го носи.
    — Хетар не трябваше ли да е вече тук? — попита Гарион.
    Гореше от желание да смени темата.
    — Може проходите в Сендария да са затрупани — отговори Улф. — Но скоро ще е тук. На Хетар може да се разчита.
    — А защо да не купим коне в Камаар?
    — Не са така добри както неговите — отвърна господин Улф и почеса късата си бяла брада. — Чака ни дълъг път и хич не ми се ще конят, който яздя, да започне да се препъва под мене, преди да сме достигнали целта си. По-добре да изчакаме малко сега, отколкото да загубим повече време по-късно.
    Гарион потри врата си. Верижката на странния амулет, който Улф и леля Поул му бяха подарили за Ерастид бе протрила кожата му.
    — Какво има, скъпи? — попита леля Поул.
    — Искам да го нося над ризата си — оплака се младежът. — Никой няма да го види под туниката ми.
    — Амулетът трябва да докосва кожата ти.
    — Но така е много неудобно. Наистина е красив, но понякога е студен, друг път — горещ, а от време на време ми се струва, че е ужасно тежък. И верижката непрекъснато протрива врата ми. Не съм свикнал да нося украшения.
    — Амулетът не е точно украшение, скъпи — каза тя. — Ще свикнеш.
    Улф се засмя.
    — На леля ти Поул й трябваха десет години да свикне с нейния — може би като научиш това, ще се чувстваш по-добре. Непрекъснато й казвах да не го снема от гърдите си.
    — Не зная дали наистина е необходимо да се връщаме към този въпрос, татко — хладно го прекъсна леля Поул.
    — Ти също ли имаш амулет? — обзет от внезапно любопитство, попита Гарион стария човек.
    — Разбира се.
    — Има ли някакво значение, че всички ние ги носим?
    — Това е семейна традиция, Гарион — изрече леля Поул с тон, който сложи край на лавината от въпроси. Мъглата се завъртя около тях, после прелетя хладен, влажен вятър, и сред руините се завъртя вихрушка.
    Гарион въздъхна.
    — Ех, ако Хетар вече бе тук! Искам да се махнем от това място. Прилича ми на гробница.
    — Не изглеждаше винаги така — прошепна много тихо леля Поул.
    — А как?
    — Бях щастлива тук. Стените бяха високи, кулите се извисяваха към небето. Всички си мислехме, че това ще продължи завинаги… — Тя посочи купчина натрошени камъни, обрасли с покафенели от зимния студ къпини. — Ей там имаше градина, пълна с прекрасни цветя. Дами, облечени в бледожълти рокли, седяха на поляните, а млади мъже им пееха зад стените на градината. Гласовете на младежите бяха прекрасни, дамите въздишаха и им хвърляха червени рози през стените. А ей натам по алеята имаше застлан с мрамор площад, където се срещаха възрастните мъже, за да си приказват за забравени войни и за своите отдавна починали връстници. Оттатък площада имаше къща с тераса и вечер аз седях там с приятелите си и гледах звездите. Един млад прислужник ни носеше плодове, а славеите пееха така, сякаш сърцата им щяха да се пръснат от мъка и любов… — Гласът й секна и се възцари тишина. — Но после дойдоха астурианците — продължи тя със съвсем различен тон. — Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко време е необходимо да се разруши нещо, изграждано хиляди години.
    — Стига, Поул — обади се господин Улф. — Случва се. Не можем да направим нищо, за да променим положението.
    — В онези дни аз бих могла да направя нещо, татко — отговори тя, вгледана в развалините. — Но ти не ми позволи, помниш ли?
    — Хайде да не се връщаме към тези неща, Поул — каза Улф огорчен. — Трябва да се научиш да приемаш и загубите. Тъй или иначе уейситските аренди бяха обречени. В най-добрия случай можеше да отложиш неизбежния им край с няколко месеца. Не бихме били онова, което сме, ако се замесваме в безсмислени неща.
    — Така казваше и тогава… — Тя погледна забулените в мъгла дървета по улиците и каза със странно глух глас: — Не вярвах, че гората ще превземе града толкова бързо. Мислех си, че може да изчака поне мъничко.
    — Изминаха почти двадесет и пет столетия, Поул.
    — Наистина ли? Струва ми се, като че ли бе вчера.
    — Не се натъжавай Поул. Хайде да влезем вътре. Мъглата навява на всички ни мрачно настроение.
    Необяснимо защо леля Поул обви раменете на Гарион с ръка. Ароматът й и чувството на близост с нея накараха младежа да почувства буца в гърлото си. Пропастта, появила се между тях през последните няколко месеца, сякаш изчезна.
    Стаята в основата на кулата беше изградена от такива масивни камъни, че нито изтеклите векове, нито безмълвните корени на дърветата бяха успели да ги помръднат. Огромни извити арки подпираха ниския каменен таван и стаята изглеждаше почти като пещера. В единия й край, срещу тесния вход, между два грубо издялани блока зееше широка цепнатина — тя служеше като комин. Предната вечер, когато пристигнаха мокри и премръзнали, Дурник внимателно проучи цепнатината, после бързо иззида недодялана, но прекрасно работеща камина от разхвърляните наоколо камъни.
    — Ще свърши работа — отбеляза ковачът. — Може да не е много угледна, но все ще ни топли няколко дни.
    Улф, Гарион и леля Поул влязоха в ниската, подобна на пещера стая. Силният огън в камината пращеше и хвърляше танцуващи сенки по ниските арки. Дурник, облечен в кафявата си кожена туника, подреждаше дърва до стената. Барак, огромен, с червеникава брада, стегнат в ризница, лъскаше меча си. Силк, в неизбелена ленена риза и черно кожено сетре, лениво си играеше с чифт зарове.
    — Имаме ли някаква вест от Хетар? — попита Барак.
    — Трябва да почакаме още ден-два. Все още е прекалено рано — отговори господин Улф и се приближи до камината, за да се стопли.
    — Защо не си смениш ботушите, Гарион? — каза леля Поул и остави синята си наметка на една от окачалките, които Дурник беше забил в стената.
    Гарион взе вързопа си от друга окачалка и започна да тършува в него.
    — Смени си и чорапите — добави тя.
    — Дали тази мъгла въобще ще се вдигне? — попита Силк.
    — Няма такава вероятност — отвърна господин Улф.
    — Ако се отдръпнете от огъня, ще се заема с приготвянето на вечерята — каза леля Поул, изведнъж възприела много делови вид, и започна да вади шунка, самуни черен селски хляб, чувалче сушен грах и десетина спаружени моркова; започна да си тананика тихичко под носа — така правеше винаги, когато готвеше.
    На следващата сутрин след закуска Гарион навлече подплатено с агнешка кожа сетре, препаса меча си и излезе сред обвитите в мъгла развалини, за да чака Хетар. Това беше задача, която си бе поставил сам, и изпитваше благодарност, че никой от приятелите му не беше сметнал за необходимо да изтъкне, че това не е необходимо. Докато крачеше тежко из потъналите в кал и киша улици към порутената западна порта на града, Гарион съзнателно полагаше усилия да не се отдава на меланхоличните разсъждения, които бяха направили черен предния ден. Тъй като беше напълно невъзможно да промени положението, само щеше да се разстрои, ако мислеше за това. Настроението му не бе беше съвсем бодро, когато стигна до ниската стена край западната порта, ала същевременно не се чувстваше и твърде потиснат.
    Стената осигуряваше известна защита, ала влажният студен въздух успяваше да проникне под дрехите и краката му бяха вече премръзнали. Той потрепера и се подготви да чака. Нямаше никакъв смисъл да се взира в мъглата, затова съсредоточи вниманието си в звуците, които долитаха до ушите му. Започна да различава шумовете, разнасящи се в гората зад стената — водните капчици, които се сцеждаха от клоните на дърветата, случайното тупване на мокър сняг, хлъзнал се по някой ствол, почукването на кълвача, който дълбаеше с клюн изсъхнал дънер на стотина метра в леса.
    — Това е моята крава — изведнъж прозвуча някакъв глас в мъглата.
    — Дръж я тогава в собственото си пасбище — троснато отвърна друг глас.
    — Ти ли си, Ламер? — попита първият глас.
    — Аз съм, разбира се, кой друг? А ти си Детон, нали?
    — Не те познах. Колко време мина, откакто не сме се виждали?
    — Четири-пет години, струва ми се — прецени Ламер.
    — Как върви животът в твоето село? — поинтересува се Детон.
    — Гладуваме. Данъците ни отнеха цялата прехрана.
    — При нас е същото. Храним се с варени корени.
    — Ние все още не сме стигнали дотам. Ядем обувките си.
    — Как е жена ти? — учтиво попита Детон.
    — Умря миналата година — отговори Ламер с равен, сякаш замръзнал глас. — Господарят взе сина ми войник и получихме вест, че го убили в някаква битка. Изсипали върху него вряща смола. Та жена ми престана да яде и скоро умря.
    — Съжалявам — съчувствено изрече Детон. — Беше много красива.
    — И двамата сега са по-добре от мен — заяви Ламер. — Вече не усещат никакъв глад, нито им е студено. С кои корени се храните?
    — На брезата са най-вкусни — отвърна Детон. — В корените на смърча има твърде много смола, а тези на дъба са прекалено корави. Заедно с корена се варят и различни треви, за да му придадат аромат.
    — Трябва да опитам.
    — А аз трябва да се връщам у дома — обади се Детон. — Господарят нареди да окастря едни дървета и ще заповяда да ме набият с пръчка, ако се забавя прекалено дълго.
    — Може би някога отново ще се видим.
    — Ако оцелеем.
    — Довиждане, Детон.
    — Довиждане, Ламер.
    Двата гласа полека заглъхнаха в мъглата. Гарион остана неподвижен дълго, след като селяните си бяха отишли; съзнанието му беше вцепенено, потресено, сълзи изпълваха очите му. Най-лоша от всичко беше деловитостта, с която двамата мъже приемаха всичко. Ужасен гняв започна да пари в гърлото на младежа. Изведнъж му се прииска да удари някого.
    После в мъглата се разнесе друг звук — някъде наблизо в гората някой пееше. Гласът беше лек, звънлив тенор. Гарион го чуваше все по-отчетливо. Човекът се приближаваше. Песента беше изпълнена с болка от извършените в древността злини, а рефренът представляваше боен вик. Без капчица логика гневът на Гарион се съсредоточи върху непознатия певец. Безвкусният брътвеж за абстрактната несправедливост звучеше някак противно на фона на безмълвното отчаяние на Ламер и Детон. Без да мисли, Гарион изтегли меча от ножницата и приклекна зад разрушената стена.
    Песента зазвуча още по-близо. Гарион чуваше шляпането на конските копита в мокрия сняг. Внимателно подаде глава иззад стената и видя как ездачът изплува от мъглата на не повече от десет крачки. Беше млад мъж, облечен в жълти панталони и светлочервено палто. Обшитата му с кожа пелерина беше отметната назад; върху едното му рамо висеше дълъг извит лък, а на бедрото му се полюляваше прибран в красива ножница меч. Червеникаво-златистата коса на певеца падаше гладко сресана по гърба му, подавайки се изпод островърха шапка, на върха на която бе забучено перо. Макар че песента беше тъжна, а гласът потрепваше от чувство, в младото лице на непознатия прозираше откритост, която не можеше да се заличи от никакво мръщене. Гарион измери със сърдит поглед този празноглав млад благородник; беше съвсем сигурен, че пеещият глупак никога през живота си не е вкусвал ядене, направено от корените на дървета, нито пък е оплаквал смъртта на жена, съзнателно дочакала смъртта си, отказвайки да се храни от скръб. Непознатият обърна коня си и все още с песен на уста препусна направо към разрушената арка, край която чакаше скритият в засада Гарион.
    Гарион не беше войнствено момче и при други обстоятелства би подходил към създалото се положение по друг начин. Ала младият крещящо облечен непознат се беше появил тъкмо в най-неподходящото време. Бързо съставеният план на Гарион имаше преимуществото, че беше изключително прост, и тъй като нищо не можеше да създаде усложнения, се оказа превъзходен — ала до известна степен. В мига, в който младият непознат мина под арката, Гарион изскочи от скривалището си, сграбчи пелерината на ездача и го смъкна от седлото. Непознатият извика уплашено и се просна по гръб в калта в краката на Гарион. Ала втората част от плана на Гарион се провали напълно: докато успее да притисне острието на меча си в гърдите на падналия, младият мъж се претърколи, скочи на крака и с едно-единствено движение измъкна меча от ножницата си. Очите му святкаха от гняв. Мечът му описа застрашителна фигура във въздуха.
    Гарион не беше фехтовчик, ала рефлексите му бяха добри, а тежката физическа работа във фермата на Фалдор бе укрепила мускулите му. Въпреки гнева, който го беше предизвикал да се нахвърли срещу ездача, той всъщност не изпитваше желание да го нарани. Противникът му, както изглеждаше, не стискаше здраво оръжието, хватката му беше едва ли не небрежна и Гарион пресметна, че внезапен удар върху острието ще избие меча от ръцете му. Замахна, ала оръжието на непознатия се отдръпна от пътя на меча му, после острието на певеца срещна неговото и го отби. Гарион отскочи и тромаво замахна втори път. Мечовете отново се сблъскаха и иззвънтяха, после въздухът се изпълни с металически ек, завря от звънтене, като че някъде наблизо лудо бе започнала да бие камбана. Двамата противници си нанасяха удари, парираха ги и правеха лъжливи движения. На Гарион бе необходим само един момент, за да осъзнае, че певецът е много по-умел майстор на фехтовката и че вече съзнателно пропуска няколко прекрасни възможности да го нарани. Въпреки волята си Гарион започна да се смее от възбудата, обхванала го по време на това шумно състезание. Непознатият открито му се усмихна в отговор, изражението му беше дори приятелско.
    — Добре, добре, стига вече! — изкънтя гласът на господин Улф. Възрастният мъж крачеше бързо към тях, следван по петите от Барак и Силк. — Какво смятате, че правите?
    Противникът на Гарион се огледа сепнато и отпусна меча си.
    — Белгарат… — поде той.
    — Лелдорин — гласът на Улф звучеше сурово, — нима си загубил и малкото си здрав разум?
    Няколко елемента от мозайката се наместиха в ума на Гарион в мига, когато Улф студено се обърна към него:
    — Е, Гарион, би ли проявил любезност да ни обясниш какво става тук?
    Гарион мигновено взе решение да опита с хитрост.
    — Дядо — подхвана той, наблягайки върху думата, след което хвърли към непознатия бърз предупредителен поглед. — Нима си помисли, че наистина се бием, а? Лелдорин тъкмо ми показваше как да парирам меча на човек, който ме напада, това е всичко.
    — Така ли? — скептично произнесе Улф.
    — Разбира се — отговори Гарион. Беше олицетворение на самата невинност. — Нима има някаква причина, поради която да желаем да се нараним?
    Лелдорин отвори уста да каже нещо, но Гарион съвсем съзнателно го настъпи по крака.
    — Лелдорин наистина е много добър фехтовчик — продължи младежът, поставяйки приятелски ръка върху рамото на младия мъж. — Научи ме на много неща само за няколко минути.
    „Стига толкова, остави нещата дотук — изпратиха му съобщение пръстите на Силк със светкавичните жестове на драснианския таен език. — Всяка лъжа трябва да е колкото се може по-проста.“
    — Момъкът е способен ученик, Белгарат — неубедително измърмори Лелдорин, най-сетне разбрал каква реакция се очаква от него.
    — Ако не друго, поне е гъвкав — сухо отвърна господин Улф. — Какво целиш с цялата тази натруфена премяна? — Той посочи крещящите дрехи на Лелдорин. — Приличаш на папагал.
    — Мимбратите започнаха да задържат честни астурианци на разпит — обясни младият аренд. — А аз трябваше да премина край няколко от техните крепости. Сметнах, че ако се облека като един от техните благородници, никой няма да ми създава затруднения.
    — Може би имаш повече здрав разум, отколкото си мислех — неохотно отстъпи Улф, после се обърна към Силк и Барак. — Запознайте се — това е Лелдорин, синът на барон Уилдантор. Той ще се присъедини към нас.
    — Исках да поговоря за това с тебе, Белгарат — бързо се намеси Лелдорин. — Баща ми заповяда да дойда тук и аз не мога да не се подчиня на волята му, но съм дал клетва да се намеся в дело, нетърпящо никакво отлагане.
    — Всеки млад благородник в Астурия се е заклел да участва в поне две-три подобни неотложни дела — отвърна Улф. — Съжалявам, Лелдорин, ала задачата, с която сме се заели, е прекалено важна. Не можем да отлагаме изпълнението й, докато ти устройваш засада на някой мимбратски бирник, тръгнал да събира данъци.
    В този миг от мъглата се появи леля Поул. До нея крачеше Дурник, както винаги готов да я защити, ако се наложи.
    — Какво правят тези двамата с мечовете, татко? — попита тя с блеснали очи.
    — Играят си — немногословно отвърна господин Улф. — Или поне така казват. Това е Лелдорин. Май съм ти споменавал за него.
    Леля Поул измери с поглед младия мъж от глава до пети и повдигна едната си вежда.
    — Много живописно облечен младеж.
    — Дрехите му са маскировка — обясни Улф. — Не е така лекомислен, както изглежда — във всеки случай поне не чак до такава степен. Той е най-добрият стрелец с лък в Астурия и е твърде възможно да имаме нужда от неговите умения, преди да приключим с изпълнението на задачата си.
    — Разбирам — измърмори тя; по всичко личеше, че не е съвсем убедена в истинността на думите му.
    — Естествено, има и друга причина — продължи Улф, — но смятам, че не е необходимо да навлизаме в повече подробности тъкмо сега, нали?
    — Все още ли се тревожиш за похода, татко? — попита раздразнено тя. — „Мрин“, старинният сборник с ръкописи, е много неясен. Нито една от версиите не дава никакви обяснения за хората, които са споменати в него. Всичко може да е просто алегория, разбираш ли?
    — Виждал съм прекалено много алегории, които в крайна сметка се оказват необорими факти. Не бива да рискуваме още толкова рано. Защо не се върнем всички в кулата? — предложи той. — Тук е доста студено и влажно за провеждането на дълги спорове относно различните варианти на един и същ текст.
    Объркан от думите им, Гарион хвърли бърз поглед към Силк, но дребният мъж отвърна на погледа му с израз на пълно неразбиране.
    — Ще ми помогнеш ли да уловим коня ми, Гарион? — учтиво попита Лелдорин и прибра меча си в ножницата.
    — Разбира се — отвърна Гарион и също прибра оръжието си. — Мисля, че побягна нататък.
    Лелдорин вдигна лъка си от земята и двамата тръгнаха по следите на коня.
    — Прощавай, че те свалих от седлото — извини се Гарион, когато се отдалечиха от останалите.
    — Няма нищо — засмя се Лелдорин. — Би трябвало да съм по-внимателен. — Той погледна лукаво Гарион. — Защо излъга Белгарат?
    — Не беше точно лъжа — отвърна Гарион. — Ние наистина не искахме да се нараним взаимно. Понякога са нужни цели часове да обясниш подобно нещо на хората.
    Лелдорин се разсмя отново — с такъв заразителен смях, че въпреки волята си Гарион не можа да се сдържи и се присъедини към него.
    Смеейки се, двамата продължиха заедно по обраслата с дървета улица между покритите с мокър лепкав сняг развалини.

ГЛАВА 2

    Лелдорин Уилдантор беше на осемнадесет години, макар че простодушната му природа го караше да изглежда почти момче. Нито едно чувство не прелиташе през съзнанието на младия мъж, без да се отпечата върху лицето му; искреност блестеше върху чертите му като морски фар сред непрогледна нощ. Той беше импулсивен, буен и разточителен на думи, и вероятно — както неохотно заключи Гарион — не особено умен. Ала бе невъзможно човек да не го хареса.
    На следващата сутрин, когато Гарион сложи наметалото си и излезе да чака Хетар, Лелдорин незабавно се присъедини към него. Младият аренд бе сменил крещящите си одежди и сега носеше кафяв панталон, зелена туника и тъмнокафяво вълнено наметало. Беше взел лъка си и колчан със стрели. Докато вървяха през снега към разрушената западна стена, Лелдорин се развличаше, прицелвайки се със стрели по различни предмети, чиито очертания едва се виждаха в далечината.
    — Ти си страхотно добър — възкликна възхитено Гарион след един особено сполучлив изстрел.
    — Аз съм астурианец — скромно отвърна Лелдорин. — Мъжете от моя народ са били стрелци хиляди години. В деня, когато съм се родил, моят баща е срязал клона, от който е направен този лък. Умеех да стрелям с него още когато бях на осем години.
    — Сигурно ловуваш много — рече Гарион, като си помисли за гъстата гора, която ги заобикаляше отвред, и за следите на дивеча, които бяха видели в снега.
    — Ловът е най-любимото ни развлечение. — Лелдорин спря, за да изтръгне от дънера на едно дърво стрелата, която беше изстрелял преди няколко минути. — Баща ми се гордее, че на нашата трапеза се сервира само дивеч.
    — Аз съм ходил на лов само веднъж. В Черек.
    — За елени ли? — попита Лелдорин,
    — Не. За глигани. Ала не използвахме лъкове. Череките ловуват с копия.
    — С копия? Как е възможно да се приближиш на достатъчно разстояние до животно, за да го убиеш с копие?
    Гарион се усмихна малко неловко, като си припомни натъртените си ребра и ужасния главобол.
    — Трудността не е в приближаването на достатъчно разстояние до дивеча. Животното те напада — това е мъчната част от лова.
    Лелдорин, изглежда, не можеше да схване как става така.
    — Викачите се подреждат във верига — обясни Гарион — и поемат заедно през гората, като вдигат колкото се може повече шум. А ловецът чака с копието си на мястото, откъдето се очаква да минат глиганите, подплашени от шума. Преследването ги прави зли, и когато зърнат застаналия в засада ловец, те се нахвърлят срещу него. Тъкмо в този миг трябва да ги промушиш.
    — Това не е ли опасно? — възкликна Лелдорин с широко отворени очи.
    — На мен насмалко да ми счупят всичките ребра — засмя се Гарион.
    Не че се хвалеше, но бе доволен от реакцията на Лелдорин.
    — В Астурия няма много опасни животни — прошепна Лелдорин и в гласа му прозвуча нещо като копнеж. — Няколко мечки, от време на време се появява вълча глутница. — Той се поколеба за миг, после впи изпитателен поглед в Гарион. — Ала някои намират по-интересни мишени от елените. — И придружи последното си изречение с потаен, кос поглед.
    — О? — Гарион не беше съвсем сигурен какво иска да каже събеседникът му.
    — Рядко минава ден, в който някой мимбратски кон не се връща у дома без ездач.
    Гарион беше потресен от тези думи.
    — Някои смятат, че в Астурия има прекалено много мимбрати — натърти Лелдорин.
    — Но нали арендската гражданска война вече е прекратена!
    — Мнозина не вярват в това. Много хора са убедени, че войната ще продължи дотогава, докато Астурия се освободи от мимбратската корона! — Тонът на Лелдорин не оставяше никакво съмнение чия страна в тази спор подкрепя той.
    — Нима страната не се е обединила след битката при Воу Мимбре? — възрази Гарион.
    — Да се е обединила? Глупости! Към Астурия се отнасят като към подчинена провинция. Кралският двор е във Воу Мимбре и всеки губернатор, всеки бирник, отговорен за събирането на определен вид данъци, всеки съдебен пристав, всеки високопоставен шериф в кралството е мимбрат. В цяла Арендия няма нито един астурианец, заемащ пост, който му осигурява власт. Мимбратите дори отказват да признаят нашите благороднически титли. Моят баща, чиито предци са прочути исторически личности от хиляди години, е наричан земевладелец. Всеки мимбрат би предпочел да изяде собствения си език, отколкото да го нарече „барон“. — Лицето на Лелдорин беше побеляло от гняв.
    — Не знаех — каза внимателно Гарион. Не беше сигурен как да постъпи, за да не нарани чувствата на младежа.
    — Ала униженията, на които е подложена Астурия, вече са към своя край — пламенно заяви Лелдорин. — В Астурия има мъже, за които патриотизмът не е мъртъв. Не е далеч времето, когато именно тези мъже ще излязат на лов за кралската корона! — И той енергично стреля срещу едно дърво, издигащо се далеч пред тях.
    Думите му потвърдиха най-лошите страхове на Гарион.
    Лелдорин беше прекалено добре запознат с подробностите, за да е извън споменатия заговор.
    Усетил, че е отишъл прекалено далеч, Лелдорин ужасено се взря в Гарион и избъбра:
    — Аз съм глупак! — И виновно се огледа. — Все не мога да се науча да си държа езика зад зъбите. Моля те, забрави каква казах току-що, Гарион. Зная, че си ми приятел, и съм сигурен, че няма да издадеш какво споделих с тебе в миг на разгорещеност.
    Гарион се боеше тъкмо от такава молба. С това единствено изречение Лелдорин беше запечатал здраво устните му. Младежът знаеше — Господин Улф трябваше да бъде предупреден, че се подготвя страшен заговор, ала Лелдорин го беше обявил за свой приятел, вярваше му, затова сега му беше невъзможно да приказва. И заскърца със зъби от безсилие, изправен лице в лице с тази тежка морална дилема.
    Продължиха напред мълчаливи и мъничко пообъркани, докато стигнаха разрушената стена, където Гарион бе чакал скрит в засада предния ден. Известно време се взираха в мъглата; наситената с напрежение тишина ставаше по-трудно поносима с всеки изминал миг.
    — Как е в Сендария? — внезапно попита Лелдорин. — Никога не съм ходил там.
    — Няма много дървета — отговори Гарион, загледан в тъмните стволове на леса, които се губеха в мъглата. — Сендария изглежда някак си… подредена държава.
    — Къде си живял там?
    — Във фермата на Фалдор. Близо до езерото Ерат.
    — Фалдор благородник ли е?
    — Фалдор ли? — Гарион се разсмя. — Не, Фалдор е най-обикновен човек. Обикновен земевладелец — почтен, честен, добросърдечен. Липсва ми.
    — Значи съвсем обикновен — измърмори Лелдорин. По всичко изглеждаше, че младият мъж е готов да изхвърли Фалдор от мислите си като човек, незаслужаващ никакво внимание.
    — Рангът не означава много в Сендария — изтъкна Гарион разгорещено. — Делата на човека са много по-важни от титлата му. — Той сбърчи чело. — Аз например вършех черната работа в кухнята. Не е много приятно, но някой все пак трябва да работи и това, нали?
    — Не си крепостен селянин, нали? — Гласът на Лелдорин прозвуча потресено.
    — В Сендария няма крепостни селяни.
    — Как така няма? — Младият аренд се вторачи в събеседника си с неразбиращ поглед.
    — Няма — твърдо повтори Гарион. — Никога не сме сметнали за нужно да имаме крепостни селяни.
    Изразът на Лелдорин недвусмислено показваше, че е объркан от тези думи. Гарион си спомни гласовете, които беше дочул в мъглата предния ден, но устоя на изкушението да сподели мнението си за крепостничеството. Лелдорин никога нямаше да го разбере, а сега те, двамата, се намираха само на крачка от това да станат приятели. В момента Гарион чувстваше, че има нужда от приятел, и не желаеше да развали всичко като изрече нещо, което може да обиди този приятен младеж.
    — С какво се занимава баща ти? — учтиво попита Лелдорин.
    — Той е мъртъв. И майка ми също — Гарион вече беше разбрал, че ако изрече тези думи бързо, няма да боли толкова непоносимо.
    Очите на Лелдорин внезапно се изпълниха с горещо съчувствие. Той постави утешително ръка върху рамото на Гарион и каза пресекнало:
    — Съжалявам. Сигурно ужасно тежко си преживял тази загуба.
    — Бил съм бебе. — Гарион вдигна рамене, стремеше се гласът му да прозвучи хладно. — Дори не ги помня. — Болката се бе впила прекалено дълбоко в сърцето му, за да приказва надълго за това.
    — Епидемия ли е имало? — попита Лелдорин.
    — Не — отговори Гарион със същия безизразен глас. — Убили са ги.
    Лелдорин пое дъх и широко отвори очи.
    — Някакъв мъж се промъкнал в селото през нощта и подпалил къщата — Гарион продължи, без да дава воля на чувствата си. — Дядо ми се опитал да го улови, но убиецът избягал. Доколкото разбирам, този човек е отколешен враг на моето семейство.
    — Няма да оставиш тази работа така, нали? — рече Лелдорин.
    — Не — отвърна Гарион, все още впил поглед в мъглата. — Когато порасна достатъчно, ще го намеря и ще го убия.
    — Браво на теб! — възкликна Лелдорин и неочаквано сграбчи Гарион в груба, яка прегръдка. — Ще го намерим и ще го нарежем на парчета.
    — Ние с теб ли?
    — Естествено че с мен — обяви Лелдорин. — Нали сме приятели! — Явно се бе поддал на внезапно обзелия го порив, ала беше също толкова очевидно, че думите му са искрени. Лелдорин здраво сграбчи ръката на Гарион. — Кълна се, Гарион: няма да видя миг покой, докато убиецът на родителите ти не легне мъртъв в краката ти.
    Тази внезапна декларация беше така изцяло предсказуема, че Гарион безмълвно се укори, задето не беше държал устата си затворена. Чувствата му бяха дълбоко лични и той наистина не беше сигурен, че има нужда от другар, докато търси неизвестния враг. Ала част от съзнанието му ликуваше, че Лелдорин бе предложел импулсивната си подкрепа, за която никой не го беше молил. Реши да изостави тази тема. Досега вече бе опознал достатъчно Лелдорин, за да осъзнае, че младежът безсъмнено дава десетки пламенни обещания на ден — и че е съвсем искрен, докато ги изрича, ала че може би със същата лекота бързо ги забравя.
    Заговориха за други неща. Тъмните им наметала бяха плътно обвити около телата им.
    Малко преди обяд Гарион дочу приглушен звук от конски копита откъм гората. След няколко минути от мъглата изплува Хетар. Подкарваше десетина диви на вид коне. Беше облечен с подплатена с овчи кожи наметка. Ботушите му бяха изцапани с пръски кал, дрехите му бяха замърсени от пътуването, ала по нищо друго не личеше, че двете седмици, прекарани на седло, са му повлияли.
    — Здравейте — сериозно каза той и Гарион и Лелдорин пристъпиха напред да го посрещнат.
    — Чакахме те — каза Гарион, после му представи Лелдорин. — Ела при другите.
    Хетар кимна и ги последва сред развалините към кулата.
    Там го очакваха господин Улф и останалите.
    — Сняг — отбеляза лаконично алгарът, докато слизаше от коня си. — Затова се забавих. — Той смъкна качулката от обръснатата си глава и разтърси дългия си черен кичур.
    — Не си закъснял — отговори му господин Улф. — Влез, ела до огъня и се нахрани. Имаме да разговаряме за много неща.
    Хетар погледна към конете. Обветреното му лице изведнъж придоби странен, безизразен вид. Жребците отвърнаха на погледа му — очите им бяха напрегнати, ушите им щръкнаха и се изопнаха напред. След това животните се обърнаха и се скриха сред дърветата.
    — Няма ли да избягат? — попита Дурник.
    — Няма — отвърна Хетар. — Помолих ги да не бягат.
    Дурник го погледна объркано, ала не попита нищо повече.
    Влязоха в кулата и седнаха до огнището. Леля Поул наряза черен хляб и кашкавал за мъжете, а Дурник сложи още дърва в огъня.
    — Чо-Хаг изпрати съобщение до племенните вождове — каза Хетар, докато сваляше наметката си. Беше облечен в черна дреха от конска кожа с дълги ръкави и метални пулове, закрепени с нитове към кожата така, че да се образува гъвкава защитна броня. — Ще се съберат в крепостта на съвет. — Алгарът свали колана с извитата си сабя, постави го от лявата си страна и седна до огъня, за да се нахрани.
    — Някой опита ли да стигне до Проглу?
    — Изпратих мои хора — отвърна Хетар. — Ако изобщо може да се мине, ще минат.
    — Дано — каза Улф. — С Горим сме стари приятели и ще имам нужда от помощта му, за да изпълним задачата си.
    — Не се ли боят хората ти от земята на улгосите? — учтиво попита Лелдорин. — Чувал съм, че там живеят чудовища, които се хранят с човешка плът.
    Хетар вдигна рамене.
    — Те остават в бърлогите си през зимата. Освен това не са достатъчно смели, за да нападнат цял отряд въоръжени конници. — Алгарът вдигна поглед към господин Улф. — В южна Сендария е пълно с мурги. Или вече знаеш това?
    — Можех да се досетя — отговори му Улф. — Как ти се струва — смяташ ли, че търсят нещо определено?
    — Не разговарям с мурги — смръщи се Хетар. Орловият нос и очите, в които проблесна свиреп пламък, му придадоха вид на ястреб, който се спуска към жертвата си.
    — Изненадан съм, че не се забави повече — пошегува се Силк. — Целият свят знае какво е отношението ти към мургите.
    — Е, позволих си да се поглезя — призна си Хетар. — Срещнах двама на пътя. Бяха сами, не ми отне много време да се справя с тях.
    — Значи враговете, за които трябва да се тревожим, са станали с двама по-малко — одобрително изсумтя Барак.
    — Смятам, че вече наистина дойде време да си поговорим сериозно — отбеляза господин Улф и изтърси трохите от туниката си. — Повечето от вас имат представа с какво сме се заели, но не желая някой случайно да направи груба грешка. Преследваме един мъж на име Зедар. Някога той беше последовател на моя Учител, негов ученик, ала по-късно премина на страната на Торак. В началото на есента миналата година той по някакъв начин се е промъкнал в тронната зала на кралство Рива и е похитил Кълбото на Алдур. Трябва да проследим този човек и да си върнем Кълбото.
    — Той не е ли също вълшебник? — попита Барак и разсеяно подръпна гъстата си червена, брада.
    — Това не е думата, която използваме ние — отвърна Улф, — но да, този човек притежава определени умения и мощ, присъщи на истинския вълшебник. Всички ги имахме — аз, Белтира и Белкира, Белзедар и всички останали. Това е едното от нещата, за които исках да ви предупредя.
    — Изглежда, всички вълшебници имат подобни имена — намеси се Силк.
    — Нашият Учител промени имената ни, когато прие да станем негови ученици. Проста промяна, но тя означаваше много за нас. Вече от толкова време съм Белгарат, че забравих, че са ме наричали Гарат. Сигурно това е за добро. Гарат беше непослушно, заядливо момче — крадец, лъжец и така нататък.
    — Някои черти на характера никога не се променят — обади се леля Поул.
    — Никой не е идеален — добродушно се съгласи Улф.
    — Защо Зедар е откраднал Кълбото? — попита Хетар и бутна чинията си настрана.
    — Той винаги го искаше единствено за себе си — каза господин Улф. — Това може да е една от причините — ала по-вероятно е, че ще се опита да го занесе на Торак. Онзи, който отнесе Кълбото на Едноокия, ще бъде негов любимец.
    — Ала Торак е мъртъв — възрази Лелдорин. — Регентът на Рива го уби при Воу Мимбре.
    — Не — каза Улф. — Торак не е мъртъв, само е заспал. Мечът на Бранд не е оръжието, което според Пророчеството е предопределено да отнеме живота му. Зедар измъкна тялото на Прокълнатия след битката и го скри някъде. Някой ден злият бог ще се събуди — вероятно твърде скоро, ако разгадавам правилно знаците. Трябва да си върнем Кълбото, преди това да се е случило.
    — Този Зедар ни създаде много неприятности — избоботи Барак. — Отдавна би трябвало да му дадеш да се разбере.
    — Прав си — призна Улф.
    — Защо просто не махнеш с ръка, та да изчезне? — предложи Барак и направи непохватен жест с грамадните си дебели пръсти.
    Улф поклати глава.
    — Не мога. Дори и Боговете не могат.
    — Значи ни очакват големи затруднения — измърмори Силк и се навъси. — Всеки мург оттук до Рак Госка ще ни пречи да хванем Зедар.
    — Това не е задължително — възрази Улф. — Зедар е откраднал Кълбото ала заповедите, на които се подчиняват кролимите, се дават от Ктучик.
    — Кой е тоя Ктучик? — попита Лелдорин.
    — Върховният жрец на Кролимите. Той и Зедар се ненавиждат. Смятам, че можем да разчитаме на жреца — той ще се опита да попречи на Зедар да отнесе Кълбото на Торак.
    Барак сви рамене.
    — И с какво ще промени положението ни това? Ти и Поулгара можете да направите някоя магия, ако се озовем в някакво затруднение, нали?
    — Възможностите в това отношение понякога са ограничени — рече Улф уклончиво.
    — Не разбирам — заяви Барак и се намръщи.
    Господин Улф пое дълбоко дъх.
    — Добре. Щом като повдигна този въпрос, нека го разясним изцяло. Вълшебството — ако това е думата, с която желаеш да го наречеш — представлява нарушаване на естествения ред на нещата. Понякога при него се проявяват неочаквани ефекти, затова човек трябва да е много внимателен за какво го използва. Пък и не само това. Вълшебството създава… — Възрастният мъж се навъси. — Нека се изразим така — при него се вдига шум. Не е всъщност точно така, но по този начин можем да обясним онова, което се случва, с достатъчна яснота. Хората, които притежават определени умения, могат да чуват този шум. Ако Поулгара и аз започнем да променяме нещата, всеки кролим в Западните кралства ще узнае къде точно се намираме и какво правим. Те непрекъснато ще ни затрупват с разни препятствия, докато не се изтощим съвсем.
    — За да извършиш нещо чрез вълшебство, е необходимо почти същото количество енергия, колкото със силата на ръцете и гърба си — поясни леля Поул. — Много е уморително. — И пак се наведе да кърпи една от туниките на Гарион.
    — Не знаех — призна Барак.
    — Малцина го знаят.
    — Ако се наложи, Поул и аз можем да предприемем известни стъпки — продължи Улф, — ала не бива да го правим непрестанно. Не сме в състояние да накараме нещата просто да изчезват. Сигурен съм, че разбирате защо е така.
    — Да де — заяви Силк, макар че тонът му сочеше противното.
    — Всяко нещо, което съществува на този свят, зависи от всички останали неща — пак се обади леля Поул. — Ако премахнем нещо, напълно възможно е всичко останало на света да изчезне с него.
    Огънят изпука и Гарион подскочи. Сводестата стая изведнъж му се стори тъмна, в ъглите й сякаш се криеха странни сенки.
    — Това естествено не може да се случи — каза Улф. — Когато човек опитва да премахне нещо, собствената му воля се изправя срещу него. Ако изрече „Престани да съществуваш“, тогава изчезва самият човек, изрекъл тези думи. Затова трябва да бъдем особено внимателни какво приказваме.
    — Сега вече разбирам — обади се Силк и очите му леко се разшириха.
    — С повечето от нещата, които ще срещнем, можем да се справим с обикновени средства — продължи Улф. — Това е причината да съберем всички вас — поне една от всички причини. С уменията, които притежавате, ще успеете да преодолеете повечето от нещата, които се изпречат на пътя ни. Най-важното е да помните, че Поулгара и аз трябва да настигнем Зедар преди той да е предал Кълбото на Торак. Зедар е изнамерил някакъв начин да докосва Кълбото — не зная как постига това. Ако му се удаде да покаже на Торак как го прави, никаква сила на света няма да е в състояние да възпре Едноокия и той ще стане Крал и Бог на целия свят.
    Седяха сред алената потрепваща светлина на огъня и обмисляха възможността, която им бе описал Белгарат.
    — Смятам, че обясних всичко достатъчно пълно. Какво е твоето мнение, Поул?
    — Убедена съм, че е така, татко — отговори тя.
    По-късно — бяха излезли от кулата, мрачната вечер пълзеше сред потъналите в мъгла развалини на Воу Вейкюн и миризмата на гъстата яхния, която приготвяше леля Поул, бе единственото, което напомняше за дом — Гарион попита Силк:
    — Вярваш ли на всичко, което чухме?
    Дребният мъж се вгледа в мъглата и каза:
    — Хайде да се държим така, все едно вярваме. При създалите се обстоятелства ще е твърде лошо, ако направим някаква грешка.
    — Ти също ли се боиш, Силк? — рече Гарион.
    — Да — въздъхна Силк. — Но може да се държим така, сякаш не даваме пет пари, нали?
    — Е, можем да опитаме — отговори Гарион.

ГЛАВА 3

    На следващата сутрин Силк излезе от кулата, облечен в ярко светлокафяво палто и с широка черна шапка от кадифе, килната наперено над ухото.
    — Защо си се наконтил така? — попита го леля Поул.
    — Случайно се натъкнах на одеждите на стар свой приятел в един от вързопите, които нося — безгрижно отвърна Силк. — Наричат го Радек от Боктор.
    — Ами какво се случи с Амбар от Коту?
    — Е, Амбар е добър човек — заяви Силк с леко неодобрение, — ала един мург, на име Ашарак, знае доста неща за него и сигурно е предал името му в нечий военен щаб. Нека не си създаваме неприятности, ако не е крайно належащо.
    — Маскировката не е лоша — съгласи се господин Улф. — Един драсниански търговец в повече по Великия западен път не би привлякъл ничие внимание — независимо какво е името му.
    — Моля ви — възрази Силк оскърбено. — Името е изключително важно. Цялата маскировка зависи от него.
    — За мене няма никаква разлика — изрази откровено мнението си Барак.
    — Името прави човека съвсем различен и целият свят признава това. Сигурно разбирате, че Амбар е скитник, който не дава пет пари за етичната страна на нещата, докато Радек е влиятелна личност и думата му има тежест във всички търговски центрове на Западните кралства. Освен това Радек винаги разполага със слуги, които го придружават по време на пътуванията му.
    — Слуги ли? — Веждата на леля Поул леко подскочи.
    — Просто за да бъде по-убедителна маскировката — побърза да я увери Силк. — Естествено вас, лейди Поулгара, никой не би взел за прислужница.
    — Благодаря ти.
    — Никой не би повярвал на подобно нещо. Вместо това вие ще бъдете моя сестра, която пътува с мен, за да се наслади на великолепието на град Тол Хонет.
    — Твоя сестра ли?
    — Е, ако желаете, можете да се представите за моя майка — любезно предложи Силк. — Предприели сте пътешествие до светите места в Мар Терин, за да спечелите изкупление за своето пълно с лудории минало.
    Леля Поул за миг прикова вторачения си поглед в дребния мъж, който дръзко се засмя в лицето й.
    — Някой ден чувството ти за хумор ще ти навлече страхотни неприятности, принц Келдар.
    — Аз винаги си имам неприятности, лейди Поулгара. Нямаше да зная какво да правя, ако ги нямах.
    — Вие двамата да не сте забравили, че трябва да тръгваме? — поинтересува се господин Улф.
    — Само момент, моля — отвърна му Силк. — Ако срещнем някого и ни се наложи да даваме обяснения, ти, Лелдорин и Гарион сте слуги на Поулгара. Хетар, Барак и Дурник са моя прислуга.
    — Както кажеш — съгласи се Улф с уморен вид.
    — Имам причини да го кажа.
    — Добре.
    — Не би ли искал да чуеш кои са причините, които ще изтъкна?
    — Не изпитвам особено желание.
    Силк изглеждаше малко огорчен.
    — Готови ли сме? — попита Улф.
    — Да. Багажът е тук — каза Дурник. — О, един момент. Забравих да угася огъня. — И се върна в кулата.
    Улф хвърли гневен поглед след ковача и измърмори:
    — С какво ще се промени положението ни, като го изгаси? Всичко бездруго е осеяно с развалини.
    — Остави го на мира, татко — спокойно го прекъсна леля Поул. — Той просто си е такъв.
    Докато се качваха на седлата, конят на Барак, огромен, як сив жребец, погледна укорително Хетар и алгарът се засмя.
    — Какво е толкова смешно? — изпълнен с подозрение попита Барак.
    — Конят измърмори нещо — отвърна Хетар. — Не е чак толкова важно.
    Един след друг се изнизаха от потъналите в мъгли развалини по тясната кална пътека, която лъкатушеше в гората. Снегът беше лепкав, от дърветата капеше вода. Завиха се плътно с наметалата си, за да се предпазят от студа и влагата. Лелдорин подкара коня си до Гарион и попита:
    — Принц Келдар винаги ли е така… как да кажа… толкова изключително неразгадаем?
    — Силк ли? О, да. Той е много хитър. Разбираш ли, той е шпионин, маскировката и умелите лъжи са втората му природа.
    — Шпионин? Наистина ли? — Очите на Лелдорин блеснаха.
    — Той работи за вуйчо си, краля на Драсния — обясни Гарион. — Доколкото разбирам, драснианците се занимават с тази работа от векове.
    — Трябва да спрем, за да приберем и останалите вързопи — напомни Силк на господин Улф.
    — Не съм забравил — отвърна възрастният мъж.
    — Какви вързопи? — попита Лелдорин.
    — Силк купи няколко топа вълнен плат в Камаар — обясни му Гарион. — Според него това ще е достатъчно благовиден предлог да се придвижваме по главния път. Скрихме топовете в една пещера, когато се отклонихме от пътя, за да стигнем до Воу Вейкюн.
    — Той се сеща за всичко, нали?
    — Опитва се. Имаме късмет, че е с нас.
    — Можем да го помолим да ни разкрие някой тайни, свързани с маскировката — предложи дълбокомислено Лелдорин. — Това може да се окаже много полезно, когато тръгнем да търсим врага ти.
    Гарион си беше мислил, че Лелдорин е забравил за импулсивната си клетва. Струваше му се, че умът на младия аренд е прекалено вятърничав, за да се съсредоточи върху нещо определено, но сега разбра, че Лелдорин само привидно забравя нещата, които приказва. Перспективата, че трябва да се заеме със сериозно издирване на убиеца на родителите си, придружаван от този млад ентусиаст, който се впускаше в импровизации и красиви жестове на всеки кръстопът, започна да се очертава в съзнанието на Гарион в застрашителна светлина.
    Рано преди обяд, след като взеха топовете плат на Силк и ги привързаха към гърбовете на резервните коне, пътешествениците се върнаха на Великия западен път — шосе, прекарано от толнедранците в сърцето на гъстата гора. Продължиха да яздят на юг в бърз, равномерен галоп, който стапяше левгите, които трябваше да преодолеят.
    Задминаха тежко натоварен крепостен селянин, облечен в парцаливи дрехи, превързани около кръста с връв. Лицето му беше изпито, мършавото му тяло се виждаше изпод парцалите. Той отстъпи встрани от пътя и страхливо се взря в тях, докато минаваха покрай него. Гарион внезапно почувства болезнен прилив на съчувствие към този човек. За миг в съзнанието му се върна споменът за Ламер и Детон и младежът се зачуди какво ли в края на краищата ще се случи на двамата клетници. Поради някаква непонятна причина сега това му се струваше важно.
    — Наистина ли е необходимо да ги държат толкова бедни? — попита той Лелдорин; беше неспособен повече да се сдържа.
    — Кого? — рече Лелдорин и се огледа.
    — Видя ли онзи крепостен селянин?
    Лелдорин погледна през рамо към дрипавия мъж.
    — Ти дори не го забеляза — обвини го Гарион.
    Лелдорин вдигна рамене.
    — Та те са толкова много.
    — И всичките се обличат в дрипи и едва не умират от глад.
    — Данъците на мимбратите — отрони Лелдорин, като че тези думи обясняваха всичко.
    — Струва ми се, че ти самият винаги имаш достатъчно храна.
    — Аз не съм крепостен селянин, Гарион — търпеливо му отговори Лелдорин. — Най-бедните страдат най-много. Така е устроен светът.
    — Не трябва да бъде така — възрази Гарион.
    — Ти просто не разбираш.
    — Не. И никога няма да разбера.
    — Естествено, че не можеш да схванеш нещата — заяви Лелдорин с вбесяващо самодоволство. — Ти не си аренд.
    Гарион стисна зъби и се въздържа да изрече очевидния отговор, който пареше на езика му.
    Късно следобед вече бяха изминали десет левги и снегът около пътя почти изчезна.
    — Не трябва ли да започнем да мислим по въпроса къде ще пренощуваме? — подсети ги леля Поул.
    Господин Улф замислено почеса брадата си и примижа към сенките, които се люлееха сред дърветата.
    — Имам вуйчо, който живее недалеч оттук — предложи разрешение на затруднението Лелдорин. — Граф Релдеген. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни подслони.
    — Слаб мъж? — въпросително изрече Улф. — С тъмна коса?
    — Отдавна е побелял — отговори Лелдорин. — Познаваш ли го?
    — Не съм го виждал от двадесет години — каза Улф. — Доколкото си спомням, беше луда глава.
    — Вуйчо Релдеген? Сигурно го бъркаш с някой друг, Белгарат.
    — Може би — съгласи се Улф. — Далеч ли е къщата му?
    — На не повече от левга и половина оттук.
    — Хайде да отидем да го видим — реши Улф.
    — Как се разбираш с приятеля си? — попита Силк, когато се изравни с Гарион.
    — Горе-долу добре — отвърна Гарион. Не беше сигурен какво точно иска да научи Силк. — Но ми е малко трудничко да му обяснявам някои неща.
    — Това е съвсем естествено — отбеляза Силк. — В края на краищата той е аренд.
    Гарион светкавично се зае да защити Лелдорин.
    — Той е честен и много храбър.
    — Всичките аренди са такива. Това е част от затрудненията, които създават.
    — Аз го харесвам — заяви Гарион.
    — Аз също, Гарион, но това не ми пречи да осъзная какъв всъщност е той.
    — Ако се опитваш да загатваш нещо, защо просто не вземеш да го кажеш направо?
    — Добре, ще го кажа направо. Не позволявай на приятелството да замъгли трезвата преценка на разума. Арендия е много опасно място, а арендите много често допускат груби грешки с катастрофални последици. Не позволявай на темпераментния си приятел да те въвлече в нещо, което не е твоя работа. — Погледът на Силк беше прям и Гарион осъзна, че дребният мъж е съвсем сериозен.
    — Ще внимавам — обеща младежът.
    — Знаех, че мога да разчитам на тебе — произнесе Силк с натежал от сериозност глас.
    — Подиграваш ли ми се?
    — Никога, Гарион — насмешливо подхвърли Силк и после се изсмя. Продължиха да яздят един до друг в мрачния следобед.
    Сивата каменна къща на граф Релдеген се издигаше в средата на горска поляна, която се простираше във всички посоки на разстояние по-голямо от изстрел с лък. Макар че около нея не беше изградена стена, къщата приличаше на крепост. Прозорците, обърнати към гората, бяха тесни и укрепени с железни решетки. Масивни кули, увенчани с бойници, се издигаха на всеки ъгъл. Вратата, която водеше към централния двор, беше направена от цели дървесни стволове, издялани като греди с правоъгълна форма и свързани с железни скоби. Гарион се взря в заплашителната грамада, към която се приближаваха сред светлината на угасващия ден. В къщата бе стаена надменна непривлекателност, мрачна здравина, която сякаш предизвикваше околния свят.
    — Това местенце не изглежда особено приятно, нали? — обърна се той към Силк.
    — Астурианската архитектура е отражение на обществото им — отбеляза Силк. — Солидната къща не е нещо лошо в страна, където споровете между съседите често се изплъзват от контрол.
    — Толкова ли се плашат един от друг?
    — Просто са предпазливи, Гарион. Нищо друго.
    Лелдорин скочи от седлото пред тежката врата и заговори с някого през тясна пролука, покрита с решетки. Накрая се разнесе дрънчене на вериги и скърцане на тежки, обковани с желязо греди.
    — Не бих рискувал с резки движения, когато се озовем вътре — тихо се обади Силк. — Вероятно ни наблюдават стрелци с лъкове.
    Гарион го изгледа изпитателно.
    — Има такъв странен обичай по тези места — поясни Силк.
    Влязоха в покрития с калдъръм двор и слязоха от конете. Граф Релдеген ги чакаше на вратата. Беше висок слаб мъж със стоманеносива коса и брада. Беше облечен в пищен зелен жакет с дълги ръкави, подпираше се на солиден бастун и макар че се намираше в собствения си дом, носеше меч на хълбока. Той се спусна с мъчително куцукане по широките стъпала към двора, за да ги посрещне.
    — Здравей, вуйчо — обърна се към него Лелдорин и почтително се поклони.
    — Здравей, племеннико. — Графът го удостои с учтиво кимване.
    — Приятелите ми и аз се озовахме в близост до твоята къща — заяви Лелдорин — и си помислихме, че можем да намерим подслон при теб тази нощ.
    — Винаги си добре дошъл, племеннико — отговори Релдеген с хладна официалност. — Вечеряли ли сте?
    — Не, вуйчо.
    — Тогава ще се нахраните заедно с мен. Бих ли могъл да узная кои са приятелите ти?
    Господин Улф свали качулката си, пристъпи напред и каза:
    — Познаваме се, Релдеген.
    Графът се ококори.
    — Белгарат? Ти ли си?
    Улф се засмя.
    — О, да. Все още се скитам по света и предизвиквам най-различни опасни неща.
    Релдеген се засмя топло и стисна рамото му.
    — Влезте всички, моля. Нека не стоим навън в този студ.
    После се обърна и закуцука по стълбите към къщата.
    — Какво е станало с крака ти? — попита го Улф.
    — Уцелиха ме със стрела в коляното. — Графът вдигна рамене. — Резултат от стар спор — много време измина, откакто забравих каква беше причината за него.
    — Доколкото си спомням, ти доста често се намесваше в подобни разпри. Навремето дори си мислех, че ще изживееш целия си живот с изтеглен меч.
    — Вярно, бях доста буен младеж — призна графът, отвори широката врата и ги поведе по дълъг коридор. Стигнаха стая с внушителни размери, в чиито четири ъгъла бяха запалени големи камини. Огромни извити каменни арки подпираха тавана. Подът беше направен от полиран черен камък и бе застлан с рогозки и животински кожи. Стените, арките и таванът бяха варосани и създаваха поразителен контраст с черния под. Тежки, украсени с дърворезба столове от тъмнокафяво дърво бяха поставени на различни места в стаята, а близо до едната камина имаше огромна маса, в средата на която се издигаше голям железен свещник. Десетина книги с кожени подвързии бяха разпръснати върху каменния плот на масата.
    — Книги, Релдеген? — изумено възкликна Улф, докато останалите сваляха наметалата си и ги подаваха на един слуга. — Ти си улегнал, приятелю.
    Графът само се усмихна на забележката му.
    — Май забравих да се държа както подобава — извини се Улф. — Дъщеря ми, Поулгара. Поул, запознай се с граф Релдеген, стар мой приятел.
    — Госпожо — поздрави я графът с изящен поклон. — Чест е за мен, че посещавате къщата ми.
    Леля Поул тъкмо се готвеше да му отговори, когато в стаята нахълтаха двама млади мъже, увлечени в разгорещен спор.
    — Ти си истински идиот, Берентайн! — озъби се единият. Беше облечен в ален жакет.
    — Може би ти прави удоволствие да мислиш така, Торасин — отговори вторият, силен наглед млад мъж с белезникава къдрава коса и туника на зелени и жълти райета. — Ала независимо дали ти харесва, или не, бъдещето на Астурия е в ръцете на мимбратите. Злобните ти подмятания и изпълнените с омраза излияния няма да променят този факт.
    — Я стига, Берентайн — подигра му се тъмнокосият. — Призлява ми от твоя навик да подражаваш на добрите светски маниери на мимбратите.
    — Престанете, господа! — остро произнесе граф Релдеген и почука с бастуна по каменния под. — Ако продължавате да обсъждате политическите проблеми, ще ви разделя — ако се наложи, ще употребя и сила.
    Двамата млади мъже си размениха свирепи погледи и поеха към два противоположни ъгъла на стаята.
    — Синът ми Торасин — произнесе графът с извинителна нотка в гласа и посочи тъмнокосия младеж: — А това е братовчед му Берентайн — син на брата на покойната ми съпруга. Вече две седмици, откакто се карат по този начин. Само ден след пристигането на Берентайн се наложи да им прибера мечовете.
    — Споровете на политически теми влияят благотворно на кръвта, милорд — отбеляза Силк. — Особено през зимата. Разгорещяването предпазва вените от задръствания.
    Графът тихо се разсмя на забележката му.
    — Принц Келдар от кралския двор на Драсния — представи го господин Улф.
    — За мен е чест, ваше височество — отговори с поклон графът.
    Силк леко потрепера.
    — Моля ви, милорд. Цял живот се опитвам да се отърва от това обръщение и съм сигурен, че връзката ми с кралския двор смущава вуйчо ми почти в същата степен, в която смущава самия мен.
    Графът отново се засмя, после каза:
    — Заповядайте на масата. Още от сутринта два тлъсти елена се пекат на шиш в кухнята, пък и наскоро получих буренце червено вино от южна Толнедра. Доколкото си спомням, Белгарат винаги е проявявал слабост към вкусната храна и хубавите вина.
    — И изобщо не се е променил, милорд — каза леля Поул. — Поведението на баща ми е лесно предсказуемо, стига човек да го опознае добре.
    Графът се усмихна, предложи й ръката си и всички се отправиха към вратата за трапезарията.
    — Кажете ми, милорд — заговори леля Поул, — дали случайно разполагате с вана във вашата къща?
    — Къпането през зимата е опасно, лейди Поулгара — предупреди я графът.
    — Милорд — заяви сериозно тя, — къпя се и през лятото, и през зимата много повече години, отколкото можете да си представите.
    — Нека се къпе, Релдеген — поощри я господин Улф. — Защото когато си внуши, че не е достатъчно чиста, настроението й рязко се влошава.
    — Едно изкъпване няма да навреди и на тебе, Стари вълко — язвително го прекъсна леля Поул. — Освен това май вече започна да прекаляваш.
    Господин Улф придоби оскърбен вид.
    Много по-късно, след като се нахраниха до насита с еленово месо, обилно пропит със сос хляб и апетитни черешови тортички, леля Поул се извини и отиде с една прислужница да провери как върви подготовката на ваната й. Мъжете останаха на масата при чашите с вино; лицата им бяха окъпани от златистата светлина на множеството свещи.
    — Позволете ми да ви заведа до стаите ви — предложи Торасин на Лелдорин и Гарион, стана, взе една свещ и хвърли изпълнен с едва сподавяно презрение поглед към Берентайн, който седеше от отсрещната страна на масата.
    Те го последваха, напуснаха трапезарията и се заизкачваха по дълго стълбище към горните етажи на къщата.
    — Не искам да те обиждам, Тор — обади се Лелдорин, — ала братовчед ти подкрепя много особени идеи.
    — Берентайн е магаре — изсумтя Торасин. — Смята, че може да впечатли мимбратите, като им подражава или като се подмилква в нозете им. — Мургавото му лице изглеждаше разгневено.
    — Защо се държи така?
    — Изпитва отчаяно желание да притежава собствено имение — отвърна Торасин. — Вуйчо ми има малко земя, която ще му остави в наследство, а той, глупакът му с глупак, е хлътнал до уши по дъщерята на един от местните барони, и понеже баронът не би си помислил да приеме зет без земя, Берентайн се опитва да измъкне чрез ласкателства имение от мимбратския губернатор. Той би се заклел във вярност пред самия Кал Торак, ако сметне, че по този начин може да се сдобие със земя.
    — Нима не разбира, че няма никаква вероятност да постигне целта си? — попита Лелдорин. — Около губернатора се мотаят прекалено много жадни за земя мимбратски рицари и той едва ли някога ще си помисли да даде имение на астурианец.
    — Аз му казах точно същите неща — заяви Торасин с унищожително презрение. — Но с човек като него не може да се излезе на глава. Поведението му е срам за цялото ни семейство.
    Лелдорин съчувствено поклати глава, бързо огледа коридора и избъбра шепнешком:
    — Трябва да говоря с тебе, Тор.
    Торасин го измери с остър поглед.
    — Баща ми ми възложи да служа на Белгарат в изпълнението на дело с огромна важност — продължи бързо Лелдорин. — Не зная колко време няма да съм тук, затова ти и останалите трябва да убиете Кородулин без мене.
    Очите на Торасин широко се разтвориха от ужас.
    — Не сме сами, Лелдорин — изрече той сподавено.
    — Ще се отдалеча в другия край на коридора — бързо заяви Гарион.
    — Не! — възпря го решително Лелдорин и го хвана за ръката. — Гарион е мой приятел, Тор. Нямам никакви тайни от него.
    — Моля те, Лелдорин — възпротиви се Гарион. — Аз не съм астурианец. Дори не съм и аренд. Не искам да знам нищо за вашите планове.
    — Но ще узнаеш, Гарион. Това е доказателство за доверието, което изпитвам към тебе — извика пламенно Лелдорин. — Следващото лято, когато Кородулин предприеме пътешествие до разрушения град Воу Астур, където ще се състоят шестседмичните кралски церемонии по отбелязването на Арендското единство, ще направим засада на главния път.
    — Лелдорин! — задъха се Торасин и лицето му пребледня.
    Ала Лелдорин вече нямаше никакво намерение да спира.
    — Това няма да е обикновена засада, Гарион, а унищожителен удар в сърцето на мимбратите. Ще бъдем облечени в униформи на толнедрански легионери и ще го съсечем с толнедрански мечове. Нашето нападение ще принуди Мимбре да обяви война на империята Толнедра, която ще смаже Мимбре като жалка черупка от яйце. Град Мимбре ще бъде унищожен и Астурия ще извоюва свободата си!
    — Начак ще заповяда да те убият за това, което направи, Лелдорин — извика Торасин. — Всички дадохме клетва да пазим тайна и я подписахме с кръвта си.
    — Кажи на мурга, че плюя върху клетвата, която съм дал пред него — разгорещено отвърна Лелдорин. — За какво им е притрябвал на астурианските патриот и съратник мург?
    — Той ни снабдява със злато, глупако! — изкрещя Торасин извън себе си от ярост. — Нуждаем се от прекрасното му червено злато, за да купим униформите и мечовете и да укрепим увереността на по-слабите и малодушните.
    — Не ми трябват разни мамини синчета — буйно възрази Лелдорин. — Патриотът извършва всичко, защото обича родната си страна, а не заради златото на ангараките.
    Умът на Гарион заработи бързо. Вцепенението, което го обхванало за миг, го напусна.
    — В Черек срещнах един мъж — припомни си той. — Граф Джарвик. Той също така приемаше злато от един мург и кроеше заговор да убие краля на родната си страна.
    Двамата се вгледаха в него с безизразни лица.
    — Щом убият краля, със страната непременно се случват разни неща — обясни Гарион. — Независимо от това колко лош е кралят и колко добри са били хората, които са го убили, за известно време всичко в кралството се разпада. Навсякъде цари хаос и обикновено никой не посочва посоката, в която трябва да започне да се развива държавата. А ако тази страна започне война с друга държава, объркването става още по-непоправимо. Смятам, че ако аз бях мург, бих желал подобен хаос да обхване всичките кралства на Запада.
    Гарион слушаше собствения си глас, обзет от изумление.
    В него се бе промъкнала суха, безстрастна нотка и той я улови мигновено. Откакто се помнеше, този глас винаги го беше съпътствал — скрит в някакво тихо, потайно ъгълче на съзнанието му, за да зазвучи в моментите, когато се държеше глупаво или правеше някаква грешка. Ала сега гласът приказваше направо на тези двама млади мъже и търпеливо им обясняваше всичко.
    — Ангаракското злато не е такова, каквото изглежда — продължи той. — В него е скрита сила, която покварява. Може би затова цветът му е еднакъв с цвета на кръвта. Бих размислил, преди да приема още злато от онзи мург Начак. Задавали ли сте си въпроса защо ви дава злато и защо подкрепя плана ви? Той не е астурианец, подбудите му въобще не биха могли да бъдат патриотични, нали? По този въпрос също бих помислил.
    Лелдорин и Торасин изведнъж се разтревожиха.
    — На никого няма да съобщавам за онова, което чух — увери ги Гарион. — Вие проявихте доверие и разкрихте поверителния си план пред мен, но в действителност аз не биваше да научавам нищо за него. Ала помнете, че в света се случват много повече неща, отколкото тук, в Арендия. Мисля, че е време да си лягам. Ако ми покажете къде е леглото ми, ще ви оставя да обсъждате тези неща цяла нощ — щом имате такова желание.
    Като цяло Гарион смяташе, че се е справил със създалото се положение доста умело. Най-малко беше предизвикал съмнения в умовете им. Но досега бе опознал арендите доста добре и съзнаваше, че това вероятно няма да е достатъчно, за да ги накара изцяло да променят позициите си. От друга страна, все пак беше поставил началото на промените.

ГЛАВА 4

    На следващата сутрин тръгнаха рано. Мъглата все още притискаше клоните на дърветата. Граф Релдеген, наметнат с тъмна мантия, стоеше до портата на имението си, за да ги изпрати и да си вземе сбогом с тях; Торасин, изправен до баща си, като че не бе в състояние да откъсне очи от лицето на Гарион. Доколкото му беше възможно, Гарион се стремеше да запази безизразния си вид. Пламенният млад астурианец изглеждаше обзет от съмнения — те вероятно щяха да го предпазят да се хвърли слепешком в начинание с катастрофални последици. Гарион осъзнаваше, че това не е много, ала все пак при тези обстоятелства бе най-доброто.
    — Върни се скоро, Белгарат — заговори Релдеген. — Ела някога, когато ти е възможно да останеш по-дълго. Тук живеем много уединено и ми се иска да зная какво става по света. Ще седим край огъня и ще разговаряме месец-два.
    Господин Улф кимна сериозно.
    — Може би ще дойда, когато свърша работата си, Релдеген. — После обърна коня си и поведе групата през широката горска поляна. Скоро отново навлязоха в мрачната гора.
    — Графът е необикновен аренд — подхвърли Силк небрежно. — Снощи например сподели няколко изключително оригинални мисли.
    — Много се е променил — съгласи се Улф.
    — Трапезата му беше добра — добави Барак. — Не бях хапвал до насита, откакто напуснах Вал Алорн.
    — Съвсем сигурно е, че си похапна добре — обади се леля Поул. — Че ти изяде почти цял елен.
    — Преувеличаваш, Поулгара — възрази Барак.
    — Ала не много — отбеляза Хетар с тихия си глас.
    Лелдорин яздеше до Гарион, ала до този миг не беше изрекъл нито дума. Лицето му изглеждаше разтревожено също както това на неговия братовчед. Беше очевидно, че иска да каже нещо, ала бе също толкова ясно, че не знае как да започне.
    — Хайде, изплюй камъчето — тихо му каза Гарион. — Вече сме достатъчно добри приятели и няма да се оскърбя, ако думите ти не са точно по вкуса ми.
    Лелдорин го погледна притеснено.
    — Толкова ли е очебийно, че нещо ме измъчва?
    — По-скоро проличава, че си честен човек — отговори Гарион. — Никога не си учил как да прикриваш чувствата си, това е всичко.
    — Вярно ли е онова, което ни каза? — избъбра на един дъх Лелдорин. — Не се съмнявам в думите ти, ала все пак наистина ли в Черек е имало мург, който е организирал заговор срещу крал Анхег?
    — Питай Силк — предложи му Гарион. — Или Барак, или Хетар — който и да е от тях. Всички бяхме там.
    — Но Начак не е такъв — бързо възрази Лелдорин, като че желаеше да се защити.
    — Можеш ли да си сигурен в това? — попита Гарион. — Той е измислил плана, нали? Как се случи така, че се срещна с този човек?
    — Всички бяхме отишли на големия панаир — аз, Торасин и неколцина други. Купихме някои неща от един търговец мург и Тор направи няколко забележки срещу мимбратите — видя го какъв е. Търговецът ни каза, че познавал някакъв човек, който можело да се окаже интересен за нас, и после ни запозна с Начак. Колкото повече разговаряхме с него, толкова по-съчувствено ставаше отношението му към онова, което изпитвахме ние.
    — Естествено, че ще се държи по този начин.
    — Начак ни обясни какви са плановете на краля. Няма да повярваш!
    — Естествено.
    Лелдорин му хвърли тревожен поглед.
    — Той ще разкъса именията ни на части и ще ги подари на мимбратските благородници, които нямат земя — изрече обвиняващо младият аренд.
    — Проверихте ли другаде това твърдение, или приехте единствено твърденията на Начак?
    — Как бихме могли да проверим? Мимбратите никога не биха си признали, ако се изправим лице срещу лице с тях, ала биха постъпили тъкмо по този начин — подобно нещо може да се очаква от всеки мимбрат.
    — Значи разчитате единствено на честната дума на Начак? Ами как направихте плана си?
    — Начак заяви, че ако самият той е астурианец, не би позволил на никого да отнеме неговата земя. Спомена също, че ще бъде прекалено късно да им се противопоставим, когато дойдат с рицари и войници. Заяви, че ако лично трябвало да се справи с това положение, би нанесъл удар преди враговете му да са готови, и то по такъв начин, че мимбратите да не се досетят кой е извършил нападението. Тъкмо тогава предложи да използваме толнедрански униформи.
    — А кога започна да ви дава пари?
    — Не съм сигурен. Тор се занимава с тази работа.
    — Той обясни ли ви някога защо ви дава пари?
    — Заяви, че го правел, защото сме приятели.
    — Това не ви ли се стори малко странно?
    — Аз бих дал пари някому заради това, че е мой приятел — възрази Лелдорин.
    — Ти си астурианец — отбеляза Гарион. — Ти би дал живота си за свой приятел. Ала Начак е мург, а аз никога не съм чувал хората от тази народност да се славят с щедростта си. И какво излиза в крайна сметка — един непознат ви съобщава, че кралят възнамерява да отнеме земите ви. След това ви натрапва план, според който вие трябва да ликвидирате краля и да обявите война на Толнедра; и за да е сигурен в успешното изпълнение на плана, този човек ви дава пари. Така ли е?
    Лелдорин безмълвно кимна, очите му се изпълниха с покруса.
    — Нима никой от вас не изпита ни най-малко съмнение?
    Младият аренд като че ли щеше да се разплаче.
    — Но планът е толкова добър! — избухна накрая той. — И непременно ще успее.
    — Тъкмо това го прави толкова опасен — отвърна Гарион.
    — Гарион, какво да направя? — Гласът на Лелдорин звучеше измъчено.
    — Сега нищо — каза Гарион. — Може би по-късно, когато разполагаме с достатъчно време да обмислим всичко добре, ще вземем някакво решение. Ако не успеем сами, винаги можем да се обърнем за помощ към дядо и да го попитаме. Той ще измисли някакъв начин да спре изпълнението на плана.
    — Не можем да приказваме за това с никого — напомни му Лелдорин. — Заклели сме се, че ще пазим всичко в тайна.
    — Може да ни се наложи да престъпим клетвата си — неохотно каза Гарион. — Не смятам, че някой от нас дължи нещо на този мург, но всичко зависи от тебе. Аз няма да кажа никому нищо без твое разрешение.
    — Ти решавай — произнесе умолително Лелдорин. — Аз не мога да го направя, Гарион.
    — Ала ще трябва да го направиш. Сигурен съм, че ако помислиш, ще разбереш защо.
    Отново излязоха на Великия западен път и Барак ги поведе в чевръст тръс на юг, което им отне възможността да обсъждат повече този въпрос.
    След около левга минаха край кално селце, състоящо се от десетина хижи с торфени покриви. Стените им бяха направени от сплетени пръчки, замазани с кал. Полето около селото беше осеяно с дънери, няколко мършави крави пасяха край гората. Гарион не успя да сдържи възмущението си при вида на мизерията, в която тънеха бедняшките бордеи.
    — Лелдорин! — остро извика той. — Гледай!
    — Какво? Къде? — Русокосият младеж веднага се отърси от тревогите си, сякаш очакваше непосредствено надвиснала опасност.
    — Селото — каза Гарион. — Погледни го.
    — Най-обикновено селище на крепостни селяни — безразлично отвърна Лелдорин. — Виждал съм стотици като него. — Той, изглежда, се готвеше отново да се отдаде на душевните си терзания.
    — В Сендария държим прасетата в по-хубави постройки — пламенно прозвуча гласът на Гарион. Само да можеше да накара приятеля си да разбере!
    Двама дрипави крепостни селяни унило цепеха един дънер край пътя. Когато групата конници се приближи, те захвърлиха брадвите си и ужасено побягнаха към гората.
    — Гордееш ли се с това, Лелдорин? — попита Гарион. — Нима ти е приятно да усещаш как собствените ти съотечественици толкова се боят от тебе, че са готови да си плюят на петите веднага щом те забележат?
    Лелдорин изглеждаше объркан.
    — Те са крепостни селяни, Гарион — заяви той, като че ли тези думи обясняваха всичко.
    — Те са хора, а не животни. Хората заслужават по-добро отношение.
    — Не мога да сторя нищо, за да им помогна. Те не са мои крепостни селяни. — След това вниманието на Лелдорин отново се съсредоточи върху душевните му проблеми, тоест върху дилемата, с която го беше сблъскал Гарион.
    Преди смрачаване бяха изминали десет левги. Облачното небе полека започна да потъмнява.
    — Мисля, че днес ще трябва да пренощуваме в гората, Белгарат — отбеляза Силк и се огледа. — Няма никаква вероятност да достигнем следващия толнедрански хан.
    Господин Улф, който дремеше на седлото, се сепна и примигна, после каза:
    — Добре. Но нека се отдалечим от пътя. Огънят може да привлече вниманието на зложелатели, а вече прекалено много хора знаят, че сме в Арендия.
    — Тук дърварите са проправили пътека. — Дурник посочи някаква просека между дърветата. — Ако тръгнем по нея, ще се озовем отново сред гората.
    — Добре — съгласи се Улф.
    Напоените с влага листа на горския шубрак заглушаваха шума от копитата на конете. Ездачите поеха по тясната дърварска пътека. Почти цяла миля се придвижваха, без да приказват, после изведнъж пред очите им се разкри широко сечище.
    — Какво ще кажете да пренощуваме тук? — попита Дурник и посочи едно поточе, което тихо бълбукаше покрай големи, обрасли с мъх камъни.
    — Да, тук е добре — съгласи се Улф.
    — Ще имаме нужда от подслон — отбеляза ковачът.
    — Купих палатки в Камаар — съобщи Силк. — Във вързопите са.
    — Колко предвидливо от твоя страна — възнагради го с комплимент леля Поул.
    — Посещавал съм Арендия и преди, госпожо, и зная какво е времето тук.
    — Гарион и аз ще отидем да съберем дърва за огрев — каза Дурник, слезе от коня и отвърза брадвата от седлото си.
    — Аз ще ви помогна — предложи Лелдорин. Лицето му все още изглеждаше разтревожено.
    Дурник кимна и ги поведе сред дърветата. Гората беше пропита с влага, ала ковачът, изглежда, инстинктивно знаеше къде да търси сухи съчки. Тримата работеха чевръсто в спускащия се полумрак и скоро натрупаха три големи наръча клони и изсъхнали пръчки и ги отнесоха при останалите, които тъкмо издигаха сиво-кафявите палатки. Дурник остави наръча си и разчисти с крак място да запали огъня. После извади прахан, коленичи и започна да удря ножа си в парче кремък. Посипаха се искри. След малко изпод ръцете на ковача лумна слаб пламък, после огънят се разгоря и леля Поул, тананикайки си тихичко, подреди край него своите тенджери и тигани.
    Хетар беше отишъл да се погрижи за конете и когато се върна, всички застанаха край огъня и загледаха как леля Поул приготвя вечерята от запасите, които граф Релдеген ги бе убедил да вземат преди да напуснат къщата му.
    Когато се нахраниха, седнаха около огъня и започнаха тихичко да разговарят.
    — Колко път изминахме днес? — попита Дурник.
    — Дванадесет левги — беше преценката на Хетар.
    — И кога ще се измъкнем от тази гора?
    — От Камаар до Централната равнина има осемдесет левги — отговори Лелдорин.
    Дурник въздъхна.
    — Това означава, че ще пътуваме седмица или дори повече. Надявах се, че пътешествието ни сред леса ще е по-кратко.
    — Разбирам какво имаш предвид, Дурник — съгласи се Барак. — Доста е мрачно под тези дървета.
    Конете, които бяха завързани за колове край потока, се раздвижиха неспокойно и Хетар скочи.
    — Какво има? — прошепна Барак и също се изправи.
    — Но те не бива да… — Хетар потрепера, после се овладя.
    — Назад! — остро изрече той. — Отдалечете се от огъня. Конете казват, че наоколо има мъже. Много са… и са въоръжени. — Той отскочи от пламъците и извади сабята си от ножницата.
    Лелдорин го погледна стреснато и хукна към една от палатките. Гарион се почувства внезапно разочарован от своя приятел и това му подейства като юмручен удар в стомаха. Стрела изсвистя сред осветеното пространство и се скърши в ризницата на Барак.
    — На оръжие! — изрева исполинът и измъкна меча си. Гарион сграбчи ръкава на леля Поул и се опита да я измъкне извън светлината на огъня.
    — Престани! — гневно извика тя и се отскубна от хватката му. Още една стрела профуча откъм потъналата в мъгла гора. Леля Поул махна с ръка, като че искаше да прогони досадна муха, и произнесе една-единствена дума. Стрелата отскочи назад, сякаш се беше ударила в нещо твърдо, и падна на земята.
    С яростни крясъци неколцина груби плещести мъже изскочиха от гъсталака и прекосиха потока. Размахваха саби. Барак и Хетар се хвърлиха напред да ги спрат, Лелдорин излезе от палатката с лъка си и започна да изпраща стрели срещу нападателите така бързо, сякаш ръцете му се намираха едновременно на няколко места. Гарион се засрами, че се бе усъмнил в храбростта на приятеля си.
    Един от разбойниците рухна със сподавен вик. Стрела беше пронизала гърлото му. Друг конвулсивно се преви одве, притисна корема си с ръце, изстена и падна на земята. Трети, съвсем млад, с белезникава, мека като пух брада, тежко се сгромоляса сред клонките и задърпа с ръце перестата стрела, която стърчеше в гърдите му. Върху момчешкото му лице бе изписано удивление. После въздъхна, свлече се на хълбок и от носа му бликна кръв.
    Облечените в дрипи мъже заотстъпваха под градушката от стрелите на Лелдорин, а Барак и Хетар се нахвърлиха върху тях. Със страхотен замах тежкият меч на Барак разби на парчета нечие вдигнато за удар оръжие, после остро се вряза между врата и рамото на един мъж с черни бакенбарди, който се беше изправил срещу исполина. Разбойникът се олюля. Хетар направи лъжлива маневра, размахвайки сабята си, после с все сила я заби в тялото на един от нападателите, чието лице беше осеяно с белези от едра шарка. Мъжът застина на мястото си, после, когато Хетар изтегли оръжието си, от устата му бликна ярка струя кръв. Дурник се втурна напред с брадвата си, а Силк измъкна изпод палтото си кама и се хвърли срещу един мъж със сплъстена кафеникава брада, като в последния миг приклекна, направи кълбо и нанесе съкрушителен удар с двата си крака в гърдите на брадатия. После без никакво забавяне се изправи и заби камата в корема на противника си. Брадатият нададе ужасяващ писък, сграбчи корема си и се опита да задържи синкавите спирали на вътрешностите си, които напираха да се изплъзнат между пръстите му.
    Гарион изтича към вързопите с багажа, за да вземе собственото си оръжие, ала изведнъж усети, че нечия ръка грубо го сграбчва за врата. За миг се опита да се съпротивлява, после върху главата му се стовари зашеметяващ удар и очите му изведнъж се напълниха с ослепителна светлина.
    — Тъкмо този ни трябва — изкрещя груб, дрезгав глас.
    Носеха го някъде — поне това знаеше със сигурност. Не знаеше колко време е изтекло, откакто го бяха ударили по главата. Ушите му все още бучаха и ужасно му се гадеше. Не напрегна мускулите си, остана отпуснат, ала внимателно отвори едното си око. Зрението му беше слабо и несигурно, но все пак успя да различи брадатото лице на Барак, което плуваше в тъмнината и се сливаше с нея. И сега, както по-рано в заснежената гора на Вал Алорн, на Гарион му се струваше, че вижда рунтавата муцуна на огромна мечка. Младежът затвори очи и потрепера.
    — Всичко е наред, Гарион — заговори Барак, ала гласът му беше изпълнен с отчаяние. — Аз съм.
    Гарион отново отвори очи. Мечката вече беше изчезнала.
    Дори не беше сигурен, че наистина я е видял.
    — Добре ли си? — попита го Барак и го пусна на земята.
    — Удариха ме по главата — измърмори Гарион и прокара длан по отока зад ухото си.
    — Е, вече няма да могат да повторят този удар — избоботи Барак. В тона му обаче пулсираше отчаяние. После исполинът рухна на земята и скри лице в ръцете си. Беше тъмно и не се виждаше ясно, ала изглеждаше, като че ли раменете на Барак се тресат от ужасна сподавена скръб — глуха, сърцераздирателна поредица от конвулсивни ридания.
    — Къде сме? — попита Гарион и се огледа в тъмнината.
    Барак се изкашля и изтри лицето си.
    — Доста сме се отдалечили от палатките. Трябваше да потичам известно време, докато настигна онези, които те носеха.
    — Как… во се случи? — Гарион все още се чувстваше объркан.
    — Мъртви са. Можеш ли да се изправиш?
    — Не зная. — Гарион се опита да стане, ала изведнъж му се зави свят, като че го обля огромна вълна. Сякаш някой биеше с бухалка стомаха му.
    — Нищо. Ще те нося — заяви Барак. Сега гласът му звучеше както обикновено — мрачно и практично. От близкото дърво се обади бухал и призрачната му сянка прелетя сред дърветата пред тях. Барак пак го вдигна, Гарион затвори очи и се съсредоточи да овладее болката в стомаха си.
    Не след дълго стигнаха до сечището и огъня.
    — Как е той? — попита леля Поул, която превързваше разсечената ръка на Дурник.
    — Цицина на главата, това е всичко — отговори Барак и остави Гарион на земята. — Отблъснахте ли ги? — Гласът му беше суров, дори жесток.
    — Онези, които могат, сигурно все още не са спрели да бягат — отвърна Силк. Подвижните му очи блестяха. — Е, оставиха неколцина от другарите си. — Той посочи няколко трупа, проснати малко встрани от огъня.
    От мрака се появи Лелдорин и надникна над рамото на Силк. Все още не беше прибрал меча си в ножницата. Не можеше да си поеме дъх, лицето му беше бледо, ръцете му трепереха.
    — Добре ли си? — попита той Гарион.
    Гарион кимна и внимателно опипа подутината зад ухото си.
    — Опитах се да намеря двамата, които те отвлякоха — каза младежът. — Но те се оказаха прекалено бързи за мене. Наоколо се движеше някакво животно. Чух го да вие, докато те търсех — надаваше страхотен вой.
    — Звярът се махна — обади се Барак съвсем спокойно.
    — Какво става с тебе? — попита Силк грамадния мъж.
    — Нищо ми няма.
    — Кои бяха тези?
    — Най-вероятно разбойници — предположи Силк и прибра камата си. — Една от облагите на общество, което поддържа крепостното право. На хората им омръзва да бъдат крепостни селяни и хващат гората, за да търсят печалба и приключения.
    — Говориш също като Гарион — възпротиви се Лелдорин. — Не можете ли да разберете, че крепостничеството е част от реда на нещата в тази страна? Нашите крепостни селяни не са в състояние сами да се грижат за себе си, затова ние, които имаме по-висок ранг, поемаме отговорността да се грижим за тях.
    — О, разбира се — саркастично се съгласи Силк. — Те са по-зле нахранени от прасетата и живеят в по-отвратителни бордеи от колибите на кучетата ви. Ала вие се грижите за тях, нали?
    — Стига, Силк — хладно го прекъсна леля Поул. — Престани да се заяждаш. — Тя завърза последния възел в превръзката на Дурник и отиде да прегледа главата на Гарион. Пръстите й внимателно докоснаха подутината и младежът потрепна.
    — Не е толкова сериозно — отбеляза леля Поул.
    — Боли — оплака се той.
    — Естествено, че ще боли, скъпи — спокойно рече тя. После натопи един парцал във ведрото със студена вода и го постави върху отока. — Трябва да се научиш да си пазиш главата, Гарион. Ако продължават да те удрят по този начин, умствените ти способности силно ще намалеят.
    Гарион понечи да й отговори, ала тъкмо в този момент в отблясъка на огъня се показаха Хетар и господин Улф.
    — Още бягат — обяви Хетар. Стоманените пулове по кожената му дреха хвърляха алени отблясъци сред потрепващата светлина, сабята му беше окървавена.
    — Изглежда, всички са страшно добри бегачи — отбеляза Улф. — Вие добре ли сте?
    — Няколко подутини и натъртвания, май това е всичко — отвърна леля Поул. — Можеше да е и много по-лошо.
    — Хайде да не се тревожим за онова, което не се е случило.
    — А тези ще ги махнем ли оттук? — изръмжа Барак и посочи мъртвите тела, разпръснати край потока.
    — Не трябва ли да ги погребем? — попита Дурник. Гласът му се люшна несигурно, лицето му беше съвсем бледо.
    — Защо да си даваме толкова труд? — рязко отсече Барак. — Ако искат, приятелите им могат да се върнат и да се погрижат за тях… ако изпитват подобно желание.
    — Но това е дивашка постъпка. — възрази Дурник.
    Барак вдигна рамене.
    — Така правят всички.
    Господин Улф обърна едно от телата и започна внимателно да разглежда посивялата лице на мъртвеца.
    — Прилича на обикновен арендски разбойник — изсумтя той. — Ала не можем да сме сигурни в това.
    Лелдорин събираше стрелите си, като внимателно ги изтегляше от телата на мъртъвците.
    — Хайде да ги махнем някъде по-далеч оттук — обърна се Барак към Хетар. — Омръзна ми да ги гледам.
    Дурник отклони поглед встрани и Гарион видя, че в очите му блестят сълзи.
    — Боли ли те, Дурник? — съчувствено попита той и седна до приятеля си.
    — Аз убих един от тези мъже, Гарион — изрече ковачът с разтреперан глас. — Ударих го с брадвата. Той изпищя и кръвта му шурна по мен. После падна и започна да рита, докато не издъхна.
    — Нямал си избор, Дурник — каза Гарион. — Те се опитваха да ни убият.
    — Никога не бях убивал човек — прошепна Дурник. Сълзите обливаха цялото му лице. — Клетникът продължи да рита толкова дълго… ужасно дълго.
    — Защо не отидеш да си легнеш, Гарион? — предложи с нетърпящ възражение глас леля Поул. Очите й бяха спрели върху обляното в сълзи лице на Дурник.
    Гарион я разбра и каза:
    — Лека нощ, Дурник.
    После стана и тръгна към една от палатките. За миг обърна поглед назад. Леля Поул беше седнала до ковача и тихичко му приказваше. Едната й ръка бе полегнала върху раменете му.

ГЛАВА 5

    Огънят беше догорял; едно-единствено оранжево пламъче блещукаше пред палатките. В мъглата около сечището не се чуваше никакъв шум. Гарион лежеше, усещайки пулсирането на кръвта в подутината зад ухото си, и се опитваше да заспи. Накрая, късно след полунощ, разбра, че няма да успее, и се отказа. Измъкна се изпод одеялото и тръгна да търси леля Поул.
    Над сребристата мъгла беше изплувал облият кръг на луната и въздухът сякаш искреше. Младежът внимателно си проправяше път сред потъналия в тишина лагер, после тихо подраска с нокът по входа на палатката и прошепна:
    — Лельо Поул? — Не получи никакъв отговор. — Лельо Поул! — изрече той малко по-високо. — Аз съм, Гарион. Мога ли да вляза? — Отново никой не му отговори; не можеше да долови ни най-слаб звук, идещ отвътре. Младежът внимателно придърпа брезента и надникна в палатката. Тя беше празна.
    Озадачен, дори мъничко разтревожен, младежът огледа сечището. Хетар стоеше на пост недалеч от завързаните за коловете коне — ястребовото му лице бе обърнато към потъналата в мъгла гора, наметката бе плътно обвита около тялото му. Гарион се поколеба за миг, след това тихо пристъпи зад палатките, промъкна се между дърветата сред ефирната, бляскава мъгла и се насочи към потока. Може би ако потопеше пламналата си от болка глава в студената вода, щеше да му олекне. Внезапно долови едва забележимо движение сред дърветата и замря.
    Огромен сив вълк пробяга с бързи стъпки сред мъглата и спря в края на гората. Гарион дълбоко пое дъх. Вълкът клекна върху влажните листа, като че очакваше някакъв знак. Искрящата мъгла осветяваше подробности, каквито Гарион не би могъл да забележи при обикновена светлина. Тилът и раменете на вълка бяха сребристи, а муцуната му бе изпъстрена със сива козина. Възрастта му излъчваше внушително достойнство, а жълтите му очи изглеждаха някак особено умни.
    Гарион стоеше абсолютно неподвижно. Знаеше, че дори и най-недоловимият звук ще стигне до острите уши на вълка, ала не само това го караше да се държи така. От удара зад ухото главата му бе някак олекнала, но и странният блясък на окъпаната в лунна светлина мъгла му внушаваше, че в тази среща има нещо необичайно. Младежът осъзна, че едва сдържа дъха си.
    Голяма снежнобяла кукумявка закръжи с подобните си на привидения крила над дърветата, избра нисък клон и кацна, вторачила немигващите си очи във вълка. Сивият вълк спокойно насочи погледа си към кацналата птица. След миг, макар че не се усещаше дори и най-слаб полъх на вятъра, неочаквано се изви вихрушка, а блестящата мъгла направи фигурите на кукумявката и вълка неясни и смътни. Когато вихърът изчезна, край дърветата стоеше господин Улф, а леля Поул, облечена в сивата си дреха, седеше съвсем спокойно на клона над него.
    — Отдавна не бяхме ловували заедно, Поулгара — каза възрастният мъж.
    — Да, татко. — Тя вдигна ръце и прокара пръсти през дългия тъмен водопад на косите си. — Почти бях забравила какво е по време на лов. — Тя потрепна, обзета от някакво странно удоволствие. — Тази нощ е прекрасна за лов, нали?
    — Малко е влажна — отвърна той и раздвижи единия си крак.
    — Над върховете на дърветата въздухът е почти прозрачен, пък и звездите са особено ярки. Прекрасна нощ за летене.
    — Радвам се, че ти беше приятно. Случайно да си спомняш, че трябваше да сториш нещо?
    — Не бъди толкова саркастичен, татко. В околността няма никакви други хора освен аренди и повечето от тях спят.
    — Сигурна ли си?
    — Разбира се. На пет левги оттук няма нито един кролим. Намери ли онези, които търсеше?
    — Не ми беше трудно да ги проследя — отговори Улф. — Отседнали са в една пещера в гората. Един умря, докато се опитваха да се доберат до убежището си, а още двама вероятно няма да доживеят до сутринта. Доста са ядосани от начина, по който се развиха нещата.
    — Мога да си го представя. Успя ли да се промъкнеш достатъчно близо, за да разбереш за какво си приказват?
    Той кимна.
    — Мъж в едно от близките села наблюдава пътя и им съобщава кога преминава заможен човек, когото си струва да ограбят.
    — Значи са просто обикновени крадци?
    — Не е точно така. Те дебнеха именно нас. Всеки от нашата група им е бил описан в най-малки подробности.
    — Мисля, че ще отида да поговоря с този селянин — мрачно изрече тя и изви пръстите си по доста неприятен начин, който подсказваше какво възнамерява да предприеме.
    — Не си струва да загубиш толкова време — възрази Улф и замислено почеса брадата си. — Всичко, което ще ти каже, е, че някакъв мург му е предложил злато. Кролимите не си дават труд да разясняват нещата на хората, които наемат.
    — Трябва да се заемем с него, татко — настоя леля Поул. — Нали не искаме да върви тайно по петите ни, да купува със злато всеки разбойник в Арендия и да го изпраща срещу нас?
    — Много скоро няма да може да купи нищо — отбеляза Улф и се засмя. — Утре приятелите му смятат да го примамят в гората и да му прережат гърлото — възнамеряват да му сторят и още няколко неща.
    — Добре. Ала все пак ми се ще да зная кой е този кролим.
    Улф вдигна рамене.
    — Какво ще се промени, ако научиш? В северна Арендия се навъртат много кролими и всички гледат да създават колкото се може повече неприятности. Те знаят какво става точно толкова добре, колкото и ние. Не бива да очакваме, че ще стоят със скръстени ръце.
    — Не можем ли да прекъснем всичко това?
    — Нямаме време — изтъкна възрастният мъж. — Ще ни отнеме цяла вечност, докато обясним всичко на арендите. Ако се придвижваме достатъчно бързо, може би ще успеем да се изплъзнем, преди кролимите да са се подготвили.
    — Ами ако не успеем?
    — Тогава ще опитаме по друг начин. Трябва да настигна Зедар преди Ктхол Мургос. Ако прекалено много неща се изпречат пред мен и ме забавят, ще действам направо.
    — Трябваше да започнеш така от самото начало, татко. Понякога си прекалено изтънчен в работата си.
    — Пак ли започваш? Тези думи са отговор на всичко, което предприемам, Поулгара. Непрекъснато се занимаваш с разни неща, които ще се уредят от само себе си, ако ги оставиш на мира. Или пък непрекъснато правиш промени, когато това съвсем не е необходимо.
    — Не ми се сърди, татко. Помогни ми да сляза.
    — Защо не се спуснеш с летене?
    — Не бъди смешен.
    Гарион се измъкна сред покритите с мъх камъни. Целият трепереше.
    След малко леля Поул и господин Улф се върнаха при сечището и веднага събудиха останалите.
    — По-добре да продължим — каза господин Улф. — Тук сме твърде уязвими. По-сигурно ще е да се движим по главния път. Бих желал по-скоро да излезем от тази гора.
    Бързо прибраха палатките и поеха обратно по дърварската пътека към Великия западен път. Макар че до разсъмване оставаха още няколко часа, окъпаната в лунна светлина мъгла изпълваше нощта със странен блясък; струваше им се, че яздят сред искрящ облак, полегнал над тъмните дървета. Стигнаха до главния път и отново се насочиха на юг.
    — Ще ми се да сме далеч оттук преди да е изгряло слънцето — отбеляза тихо Улф. — Ала не бива да допускаме повече грешки, така че дръжте очите и ушите си отворени.
    Продължиха в лек галоп и изминаха повече от три левги, когато мъглата започна да става перлено-сивкава. Зазоряваше се. Изведнъж Хетар вдигна ръка, подавайки им сигнал да спрат.
    — Какво има? — попита Барак.
    — Пред нас има коне — отвърна Хетар. — Идват зад завоя.
    — Сигурен ли си? Аз не чувам нищо.
    — Поне четиридесет са — каза Хетар.
    — Ето! — обади се Дурник и наведе глава на една страна. — Чувате ли ги?
    Всички доловиха тих тропот някъде далеч в мъглата.
    — Можем да се скрием в гората, докато ни отминат — предложи Лелдорин.
    — По-добре да останем на пътя — отговори му господин Улф.
    — Позволете ми аз да се справя с това — заговори Силк и мина начело на групата. — Правил съм го.
    Продължиха напред с внимателен, бавен ход. Ездачите, които изплуваха от мъглата, бяха целите в стомана. Носеха бляскави доспехи и кръгли шлемове със заострени забрала и това ги правеше да приличат на някакви странни насекоми. На дългите им копия бяха вързани тесни знамена. Конете им бяха едри и силни и също защитени с брони.
    — Мимбратски рицари — изръмжа Лелдорин и очите му започнаха да мятат искри.
    — Не давай израз на чувствата си — обърна се Улф към младия човек. — Ако някой ти каже нещо, отговори така, че да те възприемат като симпатизант на мимбратите — като младия Берентайн в къщата на вуйчо ти.
    Лицето на Лелдорин стана сурово.
    — Постъпи както ти казва, Лелдорин — намеси се леля Поул. — Сега не е време за героични постъпки.
    — Спрете! — заповяда водачът на покритата с брони колона, после бавно свали копието си, докато острият му връх се насочи срещу пътешествениците.
    — Някой от вас да излезе напред, за да говоря с него. — Тонът на рицаря беше безапелационен.
    Силк се приближи към покрития със стомана мъж и се усмихна любезно.
    — Радваме се, че ви срещаме, господин рицарю — излъга той, без да му трепне окото. — Снощи ни нападнаха разбойници и сега яздим, треперейки за живота си.
    — Кой си ти? — попита рицарят и вдигна забралото на шлема си. — Кои са тези с теб?
    — Аз съм Радек от Боктор, милорд — отговори Силк с поклон и сне кадифената си шапка. — Търговец от Драсния. Пътувам към Тол Хонет и карам вълнени платове с надеждата да пристигна навреме за зимния панаир.
    Мъжът с доспехите присви очи, изпълнен със съмнение.
    — Групата ти изглежда прекалено голяма за такова просто начинание, достопочтени търговецо.
    — Тези тримата са мои слуги — обясни му Силк, сочейки към Барак, Хетар и Дурник. — Старецът и момчето са прислуга на сестра ми, вдовица със собствени средства, която ме придружава, защото желае да посети град Тол Хонет.
    — Ами другият? — настойчиво продължи рицарят. — Астурианецът?
    — Млад благородник, който пътува към Воу Мимбре, за да погостува на приятели. Благосклонно се съгласи да бъде наш водач, докато преминем гората.
    Съмненията на рицаря, изглежда, се поуталожиха.
    — Споменахте за някакви разбойници — рече той. — На кое място ви устроиха засада?
    — На около три или четири левги назад по пътя. Нахвърлиха се срещу нас, след като построихме бивак за нощуване. Успяхме да ги отблъснем, ала сестра ми беше ужасена.
    — Тази провинция на Астурия ври от размирици и разбойничество — строго отбеляза рицарят. — Аз и моите хора сме изпратени тук, за да ги отстраним. Ела тук, астурианецо!
    Ноздрите на Лелдорин се разшириха, но той покорно излезе напред.
    — Как се казваш?
    — Името ми е Лелдорин, господин рицарю. С какво мога да ви бъда полезен?
    — Онези разбойници, за които спомена търговецът… Обикновени хора ли бяха, или благородници?
    — Крепостни селяни, милорд — отговори Лелдорин, — дрипави и недодялани. Без никакво съмнение избягали от господарите си, на които трябва да се подчиняват според закона, за да грабят в гората.
    — Как можем да очакваме чувство за дълг и надлежно покорство от крепостните селяни, когато благородниците кроят отвратителен бунт срещу короната? — натърти рицарят.
    — О, така е, милорд — съгласи се Лелдорин. В гласа му зазвуча скръб, вярно, мъничко преиграна. — Много спорове съм водил тъкмо по този въпрос с онези, които непрекъснато дрънкат за потисничеството на мимбратите и високомерното им презрение. Ала призивите ми към здрав разум и предано уважение към негово величество винаги са посрещани с подигравки и студена злост. — Младият мъж въздъхна.
    — Мъдростта подхожда на сана ти, млади Лелдорин — одобри думите му рицарят. — За съжаление трябва да задържа теб и спътниците ти, за да проверим някои подробности.
    — Господин рицарю! — бурно запротестира Силк. — И най-малкият дъжд може да съсипе стоката ми! Ще претърпя загуби в Тол Хонет. Моля ви, не ме задържайте.
    — Съжалявам, добри ми търговецо — отговори рицарят. — Но Астурия гъмжи от лицемерни люде и заговорници. Не мога да пусна никого без щателна проверка.
    В края на мимбратската колона стана някакво раздвижване. Наредили конете си един след друг, скрити зад бляскави метални нагръдници, с алени пелерини и шлемове, украсени с пера, петдесет толнедрански легионери бавно преминаха край фланга на защитените с доспехи рицари.
    — Какво става тук? — учтиво попита командирът на легиона и спря до коня на Силк. Беше слаб четиридесетинагодишен мъж със сухо кафеникаво лице.
    — Не ни е необходима помощта на легионите, за да разрешим възникналия въпрос — студено му отговори рицарят. — Ние получаваме заповедите си от Воу Мимбре. Изпратени сме тук, за да възстановим реда в Астурия, и изпълнявайки заповедите си, разпитвахме тези пътешественици.
    — Отнасям се с дълбоко уважение към реда, господин рицарю — заяви толнедранецът, — ала сигурността по главните пътища е нещо, за което отговарям аз. — И той впери въпросителния си поглед в Силк.
    — Аз съм Радек от Боктор, капитане — каза му Силк. — Драсниански търговец, на път за Тол Хонет. Ако желаете, можете да проверите документите ми.
    — Документите лесно се фалшифицират — обяви рицарят.
    — Така е — съгласи се толнедранецът, — но за да пестя време, аз съм възприел практиката да приемам за истина онова, което пише в тях. Един драсниански търговец със стоките си има пълното законно основание да се движи по главния път, построен от Империята, господин рицарю. Нямате никаква причина да го задържате, нали?
    — Трябва да потушим размириците и да спрем бандитизма — разгорещено заяви рицарят.
    — Потушавайте ги — отговори капитанът. — Ала извън главния път, ако нямате нищо напротив. Според договора главните пътища, построени от Империята, са толнедранска територия. Навлезте сред дърветата и се отдалечете поне на петдесет метра оттук — тогава онова, което правите, е изцяло ваша работа; онова обаче, което става на пътя, е мое задължение. Убеден съм, че нито един истински мимбратски рицар не би подложил на унижение своя крал, като наруши официално споразумение между арендската корона и Империята, нали?
    Рицарят го изгледа безпомощно.
    — Смятам, че можете да продължите по пътя си добри ми търговецо — обърна се толнедранецът към Силк. — Зная, че цял Тол Хонет очаква пристигането ви със затаен дъх.
    Силк му се усмихна и направи театрален поклон. После подкани с жест останалите и те бавно подкараха конете си край вбесения мимбратски рицар. След като групата им отмина, легионерите препречиха пътя, като по този начин направиха невъзможно всяко преследване.
    — Този тук се оказа човек на място — отбеляза Барак. — Мнението ми за толнедранците не е кой знае колко добро, но капитанът май е от друго тесто.
    — Хайде да побързаме — рече господин Улф. — Не ми се ще рицарите да ни спрат втори път, след като толнедранците си тръгнат.
    Пришпориха конете и се понесоха в галоп напред, а рицарите поведоха разгорещен спор с командира на легиона по средата на пътя.
    Пренощуваха в един толнедрански хан с дебели стени и за пръв път през живота си Гарион се изкъпа, без леля Поул да го кара. Тя дори и не го подтикна да го направи. Макар че бе пропуснал възможността да се включи пряко в битката предишната нощ, той изпитваше чувството, че целият е опръскан с кръв — а дори и по-зле. Никога преди не беше осъзнавал как нелепо могат да бъдат осакатени хората в ръкопашен бой. Видя как изтичат вътрешностите и мозъкът на жив човек и гледката го изпълни с особен, дълбок срам, че най-дълбоките тайни на човешкото тяло могат да бъдат изложени на показ по такъв отвратителен начин. Чувстваше се омърсен. Свали дрехите си в мразовитата баня, като без дори да се замисля, сне сребърния амулет, който му бяха подарили господин Улф и леля Поул; след това влезе във ваната, от която се вдигаше пара, и изтри кожата си с груба четка и силен сапун — много по-настойчиво, отколкото диктуваха дори най-педантичните изисквания за чистота на тялото.
    През следващите няколко дни се придвижваха на юг с постоянна скорост, като всяка нощ спираха в разположените на еднакво разстояние един от друг толнедрански ханове. Присъствието на легионери със сурови лица непрекъснато им напомняше, че мощта на империята Толнедра гарантира сигурността на пътниците, потърсили подслон в хановете.
    Ала на шестия ден след битката в гората конят на Лелдорин окуця и спря. Дурник И Хетар, под ръководството на леля Поул, няколко часа изваряваха целебни лапи, наведени над малкия огън край пътя, после слагаха парещи компреси върху крака на животното, а Улф кипеше от гняв, че се бавят. Когато накрая конят беше в състояние да продължи, разбраха, че нямат възможност да стигнат до следващия хан преди да мръкне.
    — Е, Стари вълко — остро рече леля Поул, когато отново се качиха на конете. — Какво ще правим сега? Ще продължим ли да яздим през нощта, или отново ще опитаме да се подслоним в гората?
    — Не съм решил — лаконично отвърна Улф.
    — Ако не ме лъже паметта, недалеч пред нас има някакво село — заяви Лелдорин, който сега яздеше алгарски кон. — Има даже някаква странноприемница.
    — Това звучи заплашително — вметна Силк. — Какво точно имаш предвид под „даже някаква“?
    — Лоша слава се носи за алчността на собственика на селото — отговори Лелдорин. — Данъците, които налага на хората си, са непосилни. Оставя на крепостните селяни съвсем малко от отгледаното на полето. Странноприемницата не е хубава.
    — Трябва да рискуваме — реши Улф и ги поведе напред в бърз тръс. Когато наближиха селото, тежките облаци започнаха да се разкъсват и бледите слънчеви лъчи се запромъкваха през късчетата синьо небе.
    Селото изглеждаше дори по-зле от представата, която Лелдорин беше изградил у тях с описанието си. Половин дузина дрипави просяци стояха в калта в покрайнините му; протягаха умолително ръце и хленчеха. Къщите бяха окаяни коптори, над които се процеждаше пушек от запалените зад стените жалки огньове. Мършави прасета ровеха из калните улици, цялата местност беше потънала в зловоние.
    Към гробището, разположено в другия край на селото, се влачеше погребално шествие. Трупът, прикрепен към една дъска, беше завит в парцаливо кафяво одеяло, а облечените в пищни качулати мантии жреци на Чалдан — арендския бог — монотонно напяваха старозаветен химн, посветен повече на войната и отмъщението, отколкото на това да вдъхва някаква утеха на опечалените. Вдовицата, притиснала до гърдите си плачещо бебе, вървеше след тялото с безизразно лице и угаснали очи.
    Странноприемницата вонеше на вкисната бира и мухлясала храна. Единият ъгъл на стаята за посетители беше разрушен от някакъв пожар и ниският таван беше все още черен и омазан със сажди. Зейналата дупка в стената бе скрита със завеса от изгнило платно. В средата на стаята беше издълбана дупка, в която пращеше и пушеше огън. Съдържателят на странноприемницата ги изгледа начумерено и им предложи за вечеря няколко купи с рядка водниста каша — смес от ечемик и ряпа.
    — Очарователно — отбеляза язвително Силк и отблъсна недокоснатата си купа. — Малко съм изненадан от тебе, Лелдорин. Твоята страст да се бориш със злините по света, изглежда, те е сграбчила здраво, но как си пропуснал това място? Мога ли да предложа следващият ти поход да включва посещение при собственика на това имение? Този човек отдавна би трябвало да бъде обесен.
    — Досега не съм осъзнавал, че положението е толкова лошо — измърмори Лелдорин унило и се огледа, като че ли виждаше някои неща за първи път. Върху красивото му лице се изписа болезнен ужас.
    Гарион почувства, че му призлява, изправи се и каза:
    — Ще поизляза.
    — Не се отдалечавай прекалено много — предупреди го леля Поул.
    Въздухът навън поне беше мъничко по-чист. Гарион внимателно тръгна към края на селото, като се опитваше да избегне най-дълбоката кал.
    — Моля ви, господарю — изрече умолително малко момиченце с огромни очи, — имате ли излишна коричка хляб?
    Гарион безпомощно погледна детето.
    — Съжалявам. — Той започна да рови из джобовете си, търсейки да й даде нещо, но момичето се разплака и се отдръпна встрани.
    В осеяното с дънери поле зад вонящите улици едно дрипаво момче на възраст почти колкото Гарион свиреше на дудук и наблюдаваше няколко дребни крави. Мелодията, сърцераздирателно невинна, се носеше, незабелязвана от никого, сред бордеите, приклекнали под косите лъчи на слабото слънце. Погледите на момчетата се срещнаха и с мрачно проблясване отчетоха, че двамата са заедно на това място, ала нито единият, нито другият не произнесе нито дума.
    В края на гората се появи мъж с тъмна качулка и тъмни дрехи, възседнал черен кон и взрял втренчен поглед към селото. От мрачната фигура лъхаше нещо зловещо, ала също така и нещо смътно познато. На Гарион му се стори, че би трябвало да знае кой е този конник, ала макар че умът му отчаяно се бореше да си припомни името на непознатия, то мъчително му се изплъзваше. Младежът дълго гледа фигурата в края на гората и отбеляза, макар и да не съзнаваше напълно важността, на този факт, че ездачът и конят са облени от светлината на залязващото слънце, ала зад тях не се вижда никаква сянка. Дълбоко в съзнанието на Гарион нещо се опита да изкрещи, ала, съвсем унесен, той просто остана да наблюдава, без да прави нищо. Нямаше да съобщи нищо на леля Поул или на другите, защото нямаше нищо за казване; веднага щом се обърнеше с гръб към конника, всичко щеше да се заличи от спомените му.
    Светлината започна да намалява и тъй като вече беше започнал да трепери, младежът тръгна към странноприемницата. Тъжната мелодия от свирката на момчето се издигаше към небето.

ГЛАВА 6

    Въпреки обещаващата светлина на краткия залез, следващият ден дойде с мрачна и студена зора. Започна да ръми — мразовити водни капки, които полепваха по дърветата, и цялата гора изглеждаше подгизнала и безрадостна. Пътешествениците напуснаха странноприемницата рано и скоро навлязоха в участък от гората, който изглеждаше още по-страшен и заплашителен от онези зловещи места, през които вече бяха минали. Дърветата тук бяха огромни, множество гигантски дъбове с изкривени стволове протягаха голите си клони сред тъмните борове и смърчове. Земята под дърветата беше покрита с някакъв сив мъх, който навяваше мисли за болести и страдания.
    Тази сутрин Лелдорин приказваше малко и Гарион предположи, че неговият приятел мисли за плана на Начак. Младият астурианец яздеше загърнат с тежкото си зелено наметало; червеникаво-златистата му коса беше влажна; беше посърнал. Гарион се приближи до приятеля си и подкара коня си до него.
    — Какво те тревожи, Лелдорин? — попита накрая младежът.
    — Мисля, че през целия си живот досега съм бил сляп, Гарион — отговори Лелдорин.
    — О? Как така? — внимателно изрече Гарион с надеждата, че приятелят му в последна сметка е решил да съобщи всичко на господин Улф.
    — Виждах само мимбратското потисничество над Астурия. Никога не бях забелязвал, че самите ние потискаме собствения си народ.
    — Опитвах са да ти го кажа — изтъкна Гарион. — Какво те накара да прозреш всичко това?
    — Селото, в което пренощувахме — обясни Лелдорин. — Никога не съм виждал по-бедно и окаяно място — нито пък хора, доведени до такава безпомощна мизерия. Как са в състояние да я понасят?
    — Имат ли някакъв друг избор?
    — Баща ми поне се грижи за хората в имението си — изтъкна младият мъж, като че се защитаваше. — Никой не е останал гладен и без подслон — но към тези хора тук се отнасят по-зле, отколкото към животните. Винаги съм се гордял със своя ранг, ала сега се срамувам от него. — Очите му наистина се изпълниха със сълзи.
    Гарион не беше съвсем сигурен как да се отнесе към внезапното пробуждане на приятеля си. От една страна, се радваше, че Лелдорин накрая е успял да забележи очевидното, но, от друга, немалко се боеше към каква постъпка би тласнало това ново откритие непостоянния му другар.
    — Ще се откажа от титлата си — внезапно заяви Лелдорин, сякаш прочел мислите на Гарион. — И когато се завърна от нашия поход, ще отида при крепостните селяни, за да споделя пълния им с несгоди живот.
    — И каква полза ще има от това? Как страданието, на което ще се подложиш, ще намали нещастията им?
    Лелдорин го измери с остър поглед. Прямото му лице отрази десетките мисли, които прелитаха в ума му.
    — Прав си, разбира се — рече той. — Ти винаги имаш право. Удивително е как успяваш винаги да вникнеш в същината на нещата, Гарион.
    — Какво точно си наумил да правиш? — попита загрижено Гарион.
    — Ще ги поведа на въстание. Ще помета цяла Арендия с армия от крепостни селяни. — Гласът му затрепери, защото въображението му се бе възпламенило от величествената картина, която си представяше.
    — Защо отговорът ти на всичко е винаги един и същ, Лелдорин? — изстена Гарион. — На първо място крепостните селяни не разполагат с оръжие и не са обучени да водят бой. Независимо от това как убедително приказваш, никога не би могъл да ги накараш да те последват. На второ място — дори и да те последват, всички благородници в Арендия ще се обединят срещу тебе. Ще унищожат армията ти, а след това положението ще стане десет пъти по-лошо. На трето място — ти просто ще предизвикаш гражданска война, а мургите искат именно това.
    Лелдорин примигна няколко пъти, докато схване пълния смисъл на думите му. После лицето му отново стана мрачно.
    — Не бях помислял за това — призна той.
    — Така си и знаех. Ще продължаваш да правиш тези грешки, докато предпочиташ да използваш лъка и меча, но не и ума си.
    Лелдорин се изчерви, а след това тъжно се усмихна и каза с укор:
    — Избра твърде рязък начин да ми го кажеш, Гарион.
    — Съжалявам — извини се Гарион. — Може би трябваше да се изразя другояче.
    — Не — увери го Лелдорин. — Аз съм аренд. Много неща често ми убягват, ако не са казани съвсем направо.
    — Не искам да кажа, че си глупав, Лелдорин — възрази Гарион. — Това е грешка, каквато би направил всеки човек. Арендите не са глупави — те са просто импулсивни.
    — Не, всичко това е повече от обикновена импулсивност — настоя Лелдорин тъжно и посочи влажния мъх под дърветата.
    — Какво искаш да кажеш? — попита Гарион.
    — Това е последният участък от гората преди да навлезем в равнините на централна Арендия — обясни Лелдорин. — Тук преминава естествената границата между Мимбре и Астурия.
    — Гората се е същата — отбеляза озадачено Гарион.
    — Не е — мрачно отрони Лелдорин. — Тук е било любимото място за устройване на засади. Земята под дърветата е покрита със стари кости. Виж. — Той посочи едно място край пътя.
    Отначало Гарион си помисли, че онова, което сочи приятелят му, са две изкривени пръчки, стърчащи от мъха, а вейките по краищата им са се оплели в нисък храст. После с отвращение осъзна, че гледа зеленясалите кости на човешка ръка — пръстите, сграбчили храста в последните конвулсии на предсмъртната агония. Потресен, младежът попита:
    — Защо не са го погребали?
    — Ще бъдат необходими хиляда години непрекъсната работа на хиляда мъже, за да заровят в земята тленните останки на убитите — покрусено отвърна Лелдорин. — Цели поколения на Арендия почиват тук — мимбрати, уейсити, астурианци. Лежат, останали на мястото, където ги е покосила смъртта, и само мъхът ги завива във вечния им сън.
    Гарион потрепера и отвърна очи от немия зов на ръката, издигаща се сред морето от мъх под дърветата. Всички издатини и хълмчета, издигащи се сред мъха, разкриваха ужаса, стаен под сиво-зелената повърхност. Младежът внезапно осъзна, че това море от кости се простира додето поглед стига.
    — Колко време трябва да пътуваме, преди да излезем в равнината? — попита той тихо.
    — Вероятно два дни.
    — Два дни? И непрекъснато е както тук?
    Лелдорин кимна.
    — Защо? — Гласът на Гарион прозвуча по-сурово, по-обвиняващо, отколкото възнамеряваше.
    — Отначало заради гордостта ни… и честта — отговори Лелдорин. — А след това от скръб и от желание да отмъстим. Накрая просто защото не сме знаели как да прекратим всичко това. Както казахме, ние, арендите, не сме особено умни.
    — Но сте винаги храбри — бързо го прекъсна Гарион.
    — О, да — призна Лелдорин. — Винаги храбри. Това е националното ни проклятие.
    — Белгарат — тихо прошепна Хетар зад тях, — конете надушват нещо.
    Господин Улф се отърси от дрямката, на която обикновено се отдаваше, докато яздеше, и попита:
    — Какво?
    — Конете — повтори Хетар. — Нещо пред нас ги плаши.
    Зениците на Улф се стесниха и станаха странно безизразни.
    — Алгроти! — изруга той.
    — Какво означава „алгрот“? — попита Дурник.
    — Същество, различно от човека, далечен родственик на тролите.
    — Веднъж видях един трол — намеси се Барак. — Огромно грозно туловище с нокти и кучешки зъби.
    — Ще ни нападнат ли? — рече Дурник.
    — Почти е сигурно. — Гласът на Улф беше напрегнат. — Хетар, ти ще пазиш конете. Групата ни не бива да се разделя.
    — Откъде ли пък са дошли? — попита Лелдорин. — В тази гора няма чудовища.
    — Понякога, когато огладнеят, слизат от планините на улгосите — отговори Улф. — След нападенията им не оцелява никой, за да разкаже, че ги е срещал.
    — По-добре направи нещо, татко — каза леля Поул. — Обградили са ни от всички