Скачать fb2
Уникална възможност

Уникална възможност


Харлан Елисън, Хенри СлесарУникална възможност

    Освен огромния нос и зеленикавата кожа, у госта нямаше нищо необикновено.
    За чест на Милт Кловиц трябваше да се каже, че видът на зеленото човече, нехайно опънало се във фотьойла, не го шашна. Затвори вратата на апартамента и кой знае защо метна шапката си на пода, вместо да я закачи.
    — Вие сте зелено — започна Милт Кловиц в пълно самообладание.
    Пришълецът сякаш се зарадва на проявената наблюдателност и хладнокръвие.
    — Тъй верно — потвърди той. — Очаквахме да приемете този факт спокойно.
    Кловиц се опитваше да запази приписваното му спокойствие на духа. Дори успя да седне, без коленете му да потреперят.
    — Ние бяхме твърдо убедени, че земянин, възпитан от фантастичната литература на епохата си — гостът посочи със зелената си ръка любимите книги на Милт, — е готов да приеме нашата поява.
    — Откъде…? — изстраданата думичка задръсти гърлото и прекъсна въпроса, но зеленото човече го разбра.
    — Не знаете името на нашия свят. Ние сме твърде притеснени от вашето поведение.
    — От моето ли? — подскочи Милт.
    — О, не вашето лично… На вашия вид. Отдавна наблюдаваме с тревога човечеството и накрая стигнахме до единно решение.
    — До какво решение?
    — Вашите игри с атомното оръжие са заплаха за нашата безопасност. Поради това Съветът на Старейшините мъдро нареди да се вземат предпазни мерки.
    — Мерки ли?
    — Да се унищожи вашата планета. След шест хипосекун… Извинявайте, според земното време — след точно две седмици.
    Милт почувства как избиват капчици пот по гърба му. Да не би пък да му се е причуло? Нима е възможно такова нахалство?
    — Стари номера. Тази тема е използвана за пръв път още през седемнайсти век. — Милт усети прилив на сили. Тук, сред родната стихия, той се чувстваше като риба във вода. — Жюл Верн, после Уелс, пък съвременните писатели я оглозгаха до кокал. Това си е направо клише!
    — Изненадан съм, господин Кловиц. Вашата недоверчивост надминава всякаква граница. Бяхме решили да ви предложим щастливата възможност да оцелеете, но… — той тъжно поклати глава, — вие, струва ми се, предпочитате да загинете заедно с останалите. Нищо де, в списъка ми има и други имена.
    Той се изправи и пое към вратата.
    — Хей, стойте! Трябва да поговоря с вас! — кресна Милт.
    Зеленото човече се извърна.
    — Слушам.
    — Чуйте… аз такова… Ама как да не се объркаш — в собствения ти апартамент пришълец от друга планета!
    — От друга галактика! — обидено го поправи гостът.
    — Да, да, разбира се, това имах предвид — измърмори Милт. — Разбирате ли, бях потресен… Ако вие ми дадете този шанс…
    Потънало в съмнения, зеленото човече прехапа дебелите си устни.
    — Добре. — Върна се, извади странен метален лист и започна да почуква по него с още по-странно метално писало. — Тъй… Сега да определим мястото, където трябва да дойдете с вашата партньорка.
    — Партньорка ли? Ами че аз съм ерген.
    — Моля?
    — Ерген. Ще рече самотен. Неженен.
    — Не ви разбирам. — Очите на зеленото човече запримигваха, едрият му нос се намръщи. — От донесенията на разузнавачите знаем, че вашата раса се чифтосва. Два пола: мъжки и женски. По този начин се размножавате.
    — Да, така е. Само че аз си нямам половинка. Засега си нямам. А може и изобщо да нямам. Това не е повод за притеснения.
    Зеленият гост въздъхна тежко, бавно поклати глава и започна да се изправя с вид на ужасно разочаровано същество.
    — Вие къде?
    — Аз, разбира се, предполагах, че вие си имате половинка. Ние смятаме това за универсален принцип. Имам строга заповед да заведа чифт.
    — Чакайте, чакайте…
    — Уви, не мога да наруша разпоредбите на Съвета.
    Гостът пое към вратата, Милт отчаяно го сграбчи за рамото и го дръпна обратно в стаята.
    — Нима ще си отидете…
    — Заповед — мрачно повтори пришълецът.
    — Ама аз ще си намеря половинка, обещавам!
    — Струва ми се почти невероятно…
    — Да пукна дано! — истерично изкрещя Милт; вече нямаше сили да се въздържа. — Веднага ще си намеря! Ще видите! Ще бъдем една такава земна двойка…
    — Страхувам се, че няма да ви стигне времето.
    — Ами… седмица! Няколко дни!
    Пришълецът се разколеба, давайки на Милт аванс от надежди.
    — Дни ли? Колко дни?
    — Пет!
    Гостът се намръщи.
    — Четири! Три!
    — Смятате да се вместите в три дни?
    — Сигурен съм.
    — И без това изоставам от графика, тъй че всяко закъснение…
    — Заклевам се! След три дни ще бъда готов.
    — Добре — съгласи се посетителят. — Давам три дни. Ако при моето завръщането бъдете все още… как беше… ерген, тогава…
    Той драматично повдигна рамене и излезе.
* * *
    Това трябваше да бъде Наоми Уинклър. Не защото беше бленът на сънищата му и не защото само с нея виждаше себе си на далечната планета — той просто не общуваше с други гаджета.
    Трябва да се каже, че Милт Кловиц израстна като мамино синче. И преди, и след смъртта на майка си той не се замисляше много-много за околния свят. Бачкаше в рекламната агенция, четеше любимата си фантастика и животът му течеше премерено и безбурно.
    Запозна се с Наоми, когато тя дойде като машинописка в транспортния отдел. Срещаха се рядко. И макар че на три пъти дори я целуна твърде несръчно, мисълта за брачен съюз изобщо не минаваше през главата му. Поначало женитбата не се вписваше в кръга на интересите му.
    — Ало, Наоми? Аз съм, Милт. Аз такова… Мислих си дали пък няма да се съгласиш да вечеряме заедно? Да, разбирам те, събота и тъй нататък, но като се срещнем…
    Милт никога не бе допускал, че може да говори толкова дълго и убедително. Рандевуто бе насрочено.
* * *
    — Тук е много приятно, Милт. Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? Според мен тук е доста скъпо…
    Не, ако я гледаш под ъгъл три четвърти, още повече при мъждукащата светлина на свещ, скрита зад бутилка, тя изглеждаше съвсем прилично. Косите й преливаха в тъмнокестеняво, кафявите й очи блестяха. Е, чертите на лицето бяха едни такива посмачкани, а носът — твърде обемист, но в дадения момент Милт не търсеше идеала. Милт търсеше половинка.
    — Не се притеснявай, Наоми. Днешният ден е особен. Ако човек не се поохарчи за любимото си момиче…
    Край, думата изхвърча. Беше време да се действа енергично.
    — Истина е, Наоми. Твърде дълго потисках чувствата си. Аз те обичам…
    — Ти? — Наома едва не се задави.
    — Искам да се омъжиш за мен. Веднага.
    Тя го гледаше в мълчаливо изумление.
    — Не, не… Само не казвай, че почти не се познаваме. Това няма никакво значение. Моята любов стига и за двама ни. Само ми дай възможност да ти докажа…
    Думите се лееха от Милт като планински поток. Трескаво пълнеше дробовете си с въздух и започваше веднага, без да й дава възможност да си отвори устата, като я уверяваше, увещаваше, чертаеше грандиозни планове за щастливото бъдеще, за децата, за големия гараж…
    — Почакай де! — Наоми удари с юмрук по масата и чашите подскочиха. — Ти ми харесваш, Милт, и ако те познавах по-добре…
    Милт ликуваше. Тя сдаде! Той грабна нейната доста дебела ръчичка и я стисна от мъжка страст. Наоми внимателно придърпа ръката си е каза:
    — Дай ми възможност да си помисля, Милт.
    — Ще ти се обадя утре заран — нетърпеливо рече Милт.
    В полунощ той я изпрати до дома й и я дари великодушно с целувка между носа и горната устна.
* * *
    В осем сутринта Милт позвъни. Гласът й беше сънен, а отговорът — кратък.
    — Не.
    — Не ли?
    — Мисля, че трябва да почакаме. В края на краищата, няма закъде да се бърза…
    — Няма ли? — изстена Милт. — Да знаеше само…
    — Какво да знам?
    — Колко те обичам. Ами че аз не мога да живея без теб! — възкликна той с неподправена искреност, ясно осъзнавайки цялата истинност на думите си.
    — Нека все пак си помисля.
    И тя си помисли. В девет вечерта телефонът на Милт звънна и Наоми Уинклър промълви заветната думичка.
    — Добре. Само бих искала…
    — Каквото искаш! — възторжено изрева Милт. — Искай!
    — Бих искала да почакаме до есента. Нямам нито една прилична лятна рокля, Милт, тъй че ако…
    — До есента ли? Не, Наоми, невъзможно!
    — Защо е това бързане? Та ти дори не познаваш родители ми.
    — Не можем да чакаме! — истерично закрещя Милт. — Ей на така, не можем! Повярвай ми, Наоми. Трябва да се оженим веднага. Днес. В краен случай утре.
    — Не те разбирам — прекъсна го тя остро. Настъпи мълчание. — Ще си помисля.
    И тя си помисли. Мина още един ден.
    На втората вечер Наоми се появи в апартамента му с голяма чанта.
    Това беше най-късият от всички регистрирани и нерегистрирани медни месеци. Веднага след церемонията Милт трескаво заведе съпругата си в стая номер 15 на мотел „Градината на южните удоволствия“, остави чантата й и рече:
    — Ей сега ще се върна. Имам страшно важна среща. Работа на живот и смърт. С единия крак съм там, с другия тук.
    Хукна надолу по стъпалата и измина почти сто метра, преди да се сети да наеме такси.
* * *
    Зеленото човече се появи точно в полунощ. Без ефекти и фойерверки — просто влезе скромно в стаята и затвори вратата зад себе си.
    Милт сияеше като меден тиган.
    — Всичко е наред. Както обещах. Двойка и прочее. Официално.
    И показа свидетелството за брак.
    Зеленият посетител взе листа от ръцете на Милт и го огледа най-старателно. Големият му нос се смръщи. Бавно поклати глава и върна документа.
    — Е, кога тръгваме? — бодро попита Милт.
    — Разбирате ли…
    Сърцето на Милт падна в панталоните му. Лицето му се изтегли, а гласът му стана хрипкав и мъжествен.
    — Ей, никакви номера! Без заден ход! Вие ми гарантирахте спасението. Чифтосах ли се? Чифтосах се. Край!
    — Успокойте се, господин Кловиц. Съветът на Старейшините преразгледа своите намерения. Решихме да ви дадем отсрочка.
    — А не, без такива! — отчаяно завопи Милт. — Не можете да ме обричате на гибел.
    — Моля ви, господин Кловиц, изслушайте ме. Вие няма да загинете. Никой няма да загине. Съветът нареди да изместим датата на обезвреждането с десет хиляди земни години. Твърде възможно е в бъдеще събитията да ни лишат от необходимостта да унищожаваме расата ви.
    Милт най-после включи.
    — Вие няма да унищожавате Земята?
    — Няма.
    С животински стон Милт се свлече на дивана. Стори му се, че от раменете му се смъкна огромен товар.
    — Слава Богу — въздъхна той и закри лицето си с длани.
    Посетителят пое към вратата.
    — Вярвам, че няма да се разприказвате за случилото се. Едва ли ще ви разберат. Тъй че най-добре е да си мълчите.
    Милт кимна тъпо.
    — Приятно ми беше да се запознаем — рече зеленото човече и потъна в мрака.
* * *
    Този случай, разбира се, промени коренно поведението на Милт. Неговата неочаквана зрелост и спотаена мъдрост предизвикаха възторг у родителите на Наоми. Милт ги намери за тихи и приятни хора. Госпожа Уинклър готвеше чудесно, а господин Уинклър споделяше неговото увлечение по фантастиката.
    Само едно притесняваше Милт Кловиц — тайнственото подозрение, че някъде вече бе виждал бащата на Наоми. Нещо в чертите на този човек му се струваше познато. Като че ли носът…

info

Информация за текста

    © 1959 Харлан Елисън
    © 1959 Хенри Слесар

    Harlan Ellison, Henry Slesar
    Survivor No.1, 1959

    Източник: http://sfbg.us

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1044]
    Последна редакция: 2006-08-10 20:36:46
Top.Mail.Ru