Скачать fb2
Разходка

Разходка


Робърт ШеклиРазходка

    Папазиан се появи, маскиран като човек. Бързо провери дали главата му си е на мястото. „Носът и върхът на обувките трябва да гледат в една посока“ — припомни си той. Всички системи функционираха отлично, включително и компактната душа, захранвана от батерийки за джобно фенерче.
    Папазиан се оказа в неразбираемия, свръхестествен Ню Йорк, на кръстопътя на десет милиона човешки съдби.
    Той излезе от телефонната кабина, за да се срещне с човеците. Веднага се натъкна на дебел мъж, около четирисетгодишен. Мъжът го спря и попита:
    — Ей, приятел, как най-бързо да отида на ъгъла на Четирисет и девета и Бродуей?
    Папазиан отвърна без никакво колебание:
    — Опипвайте тази стена и когато намерите кухина, тръгвате направо. Този тунел го прокараха марсианците — когато все още бяха марсианци. Излизате точно на ъгъла на Четирисет и осма и Седмо авеню.
    — Много остроумно! — промърмори мъжът и продължи, без да докосне стената.
    — Какво невежество! — рече си Папазиан. — Трябва да го включа в рапорта.
    Но нямаше понятие дали изобщо ще трябва да прави рапорт.
    Беше време за хапване. Папазиан влезе в малка закусвалня на Бродуей, близо до Двайсет и осма улица, и попита бюфетчика:
    — Бих искал да опитам един от вашите знаменити „хот-дог“.
    — Знаменити ли? — изненада се бюфетчикът. — Де да беше дошъл този ден!
    — Вече дойде — възрази Папазиан. — Вашите хот-дог се ползват с добра репутация в цялата Галактика. Някои преодоляват хиляди светлинни години само за да опитат тези питки с кренвирш и горчица.
    — Глупости! — категорично отсече продавачът.
    — Тъй ли? А може би трябва да ви кажа, че в момента половината от клиентите ви са пришълци. Разбира се, гримирани.
    Половината клиенти прибледняха.
    — Вие какво, чужденец ли сте? — попита бюфетчикът.
    — Алдебаранец по майчина линия — обясни Папазиан.
    — Е, тогава всичко е ясно.
* * *
    Папазиан крачеше по улиците. Нищо не знаеше за живота на Земята и се радваше на своето неведение: колко много му предстои да узнава тепърва. Изумително е — изобщо няма представа какво ще прави по-нататък, на какъв ще се прави, за какво ще говори…
    — Хей, приятелче! — повика го някакъв минувач. — Ще стигна ли по тази линия до Порт Вашингтон?
    — Не знам — каза Папазиан и си беше истината.
    За съжаление, в невежеството имаше известно неудобство. Някаква жена им обясни как се стига до Порт Вашингтон. Да научаваш нови неща е доста интересно, но Папазиан смяташе, че незнанието е по-увлекателно.
    На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.
    Папазиан влезе и я нае. Вярваше, че е постъпил правилно, но дълбоко в душата си се надяваше да е грешка, защото така би било по-забавно.
    Влезе млада жена.
    — Добър ден. Аз съм госпожица Марш. Изпраща ме агенция. Да ви трябва секретарка?
    — Разбира се. Името ви?
    — Лилиан.
    — Подходящо. Можете да пристъпвате към работа.
    — Но тук няма нищо, дори машина.
    — Купете всичко необходимо. Ето ви пари.
    — А какви ще са изискванията към мен?
    — Вие мен ли питате? — с мек укор отвърна Папазиан. — Нямам понятие с какво ще се занимавам дори аз самият.
    — А какви са намеренията ви, господин Папазиан?
    — Ето точно това искам да си изясня.
    — О… Добре. Ще ви потрябват столове, бюро, машина и всичко останало.
    — Прекрасно, Лилиан! Да са ви казвали, че сте много хубава?
    — Не…
    — Е, значи аз греша. Щом вие не го знаете, откъде бих могъл да го знам аз?!
* * *
    Папазиан се събуди в хотел „Централен“ под името Хол. Махна горната си кожа и я мушна под леглото, за да не се измие.
    Лилиан беше вече в кантората и подреждаше новите мебели.
    — Имате посетител, господин Папазиан — каза секретарката.
    — Отсега нататък за вас съм Хол. Нека влезе.
    Посетителят се оказа някакъв дребосък на име Джаспърс.
    — С какво мога да ви бъда полезен, господин Джаспърс?
    — Изобщо нямам представа с какво — смути се посетителят. — Дойдох при вас, тласкан от някакъв вътрешен порив.
    Хол бе напълно забравил къде би могла да бъде неговата Машина за Необяснимите Пориви.
    — И къде усетихте този порив? — попита.
    — На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнайста улица.
    — Около пощенската кутия ли? Така и си знаех. Много ми помогнахте, господин Джаспърс. С какво мога да ви помогна?
    — Нали ви казах — не знам. Това беше един необясним…
    — Така. Но все пак нещо искате, нали?
    — Повече време — печално отвърна Джаспърс. — Нима всички не искат същото?
    — Не — твърдо отсече Хол. — Но може би ще ви помогна. Колко време ви трябва?
    — Около стотина години — помоли Джаспърс.
    — Елате утре. Ще видя какво мога да направя за вас.
    Когато посетителят си отиде, Лилиан попита:
    — Наистина ли можете да му помогнете?
    — Това ще си го изяснявам утре.
    — А защо не днес?
    — А защо не утре?
    — Защото карате да ви чакат, а това не е хубаво.
    — Съгласен съм — рече Хол. — Но затова пък е изпълнено с живот. Докато пътешествах, забелязах, че животът е всъщност едно очакване. Значи докато очакваш, трябва да се наслаждаваш на всичко, защото само това можеш.
    — Прекалено сложно е за мен.
    — В такъв случай напишете някакво писмо.
* * *
    На тротоара стоеше човек с американското знаме в ръце. Наколо се бяха насъбрали неколцина. Човекът беше възрастен, с червеникаво сбръчкано лице. Говореше:
    — Аз искам да ви разкажа за света на мъртвите, защото те ходят по земята редом с нас. Какво ще кажете на това, а?
    — Лично аз ще се съглася — отвърна Хол, — защото до вас стои белокоса жена в астрално тяло с неподвижна лява ръка.
    — Боже мой, това сигурно е Етел! Тя почина миналата година, господине, и оттогава аз се опитвам да се свържа с нея. И какво казва?
    — Цитирам: „Херберт, стига си дрънкал врели-некипели, ами си върви у дома. В тендежарата има яйца, водата е изкипяла и до половин час жалката ти бърлога ще изгори до основи!“
    — Това си е Етел! — възкликна Херберт. — Етел, как можеш да наричаш врели-некипели разговорите с мъртви, щом самата ти си дух?!
    — Тя отвръща — доложи Хол, — че мъж, който не може да си свари даже едни яйца, без да подпали къщата, няма право да размишлява за духовете!
    — Цял живот ми трие сол на главата — измърмори Херберт и се отдалечи.
    — Мадам, не сте ли прекалено строга с него? — попита Хол.
    — И докато бях жива не ме слушаше, и сега. Как да не си прекалено строг с такъв човек… Приятно ми беше да си побъбрим, господине, но вече трябва да си тръгвам — каза Етел.
    — Къде? — позаинтересува се Хол.
    — В Дома за Престарели Духове, къде другаде — и изчезна.
    Хол поклати глава с възхищение: „Какво прекрасно място е Земята!“ — помисли си той.
    На Катедралната алея се тълпеше народ — главно венериани, маскирани като немци, и обитатели на съзвездието Стрелец, прикрити като хипита.
    Някакъв дебелак се приближи до Хол и го попита:
    — Извинявайте, вие не сте ли Хол Папазиан? Аз съм Артър Вентура, ваш съсед.
    — От Алдебаран ли? — попита Хол.
    — Не, от Бронкс.
    — На Алдебаран няма Бронкс! — отсече Хол.
    — Вземете се в ръце, Хол. Няма ви цяла седмица. Алина ще откачи от притеснения. Иска да се обърне към полицията.
    — Алина ли?
    — Вашата съпруга.
    Хол разбра какво става — просто Кризисно Съвпадение на Личности. Като правило извънземните туристи не се сблъскват с това явление. Съвпадението можеше да донесе на Хол потресаващи впечатления! Стига да се запазят в паметта…
    — Добре — рече Хол. — Благодаря за информацията. Съжалявам, че съм причинил толкова вълнения на моята съпруга, на моята прекрасна Полина…
    — Алина — поправи го Вентура.
    — Да де. Предайте й, че ще се върна, веднага щом изпълня задачата.
    — Каква задача?
    — Моята задача е да изясня каква е моята задача.
    Хол се усмихна и се опита да си тръгне, но Артър Вентура притежаваше уникалната способност да се рои и обгради Папазиан от всички страни, като вдигаше аларма и се опитваше да приложи силови похвати. Папазиан си помисли за лазерното си оръжие и замисли да убие всички Вентури, но после реши, че това не би било в духа на събитията…
    Униформени лица въдвориха Папазиан в дом, където той се строполи в обятията на ридаеща жена. Тя веднага започна да му съобщава сведения от личен характер. Хол стигна до извода, че жената се казва Алина. Тя беше убедена, че е негова жена. И би могла да му предостави съответните документирани доказателства.
    В началото дори беше забавно да имаш жена, деца, работа, сметка в банката, автомобил, няколко ката бельо и всичко останало, което имат земяните. Хол се радваше на новите си вещи. Почти всеки ден Алина го питаше:
    — Скъпи, още ли не си спомняш нищо?
    А той отвръщаше:
    — Нищо. Но съм сигурен, че всичко ще се оправи.
    Алина плачеше. Хол свикна и с това.
    Съседите бяха много грижовни, приятелите — много добри. Всички се стараеха да скрият от него, че е превъртял — чудак, идиот или психар.
    Хол Папазиан изучи всичко, което някога е вършел Хол Папазиан, и вършеше същото. Простите вещи наоколо намираше за доста занимателни. Какво повече би могъл да иска един алдебаранец? Та той живееше истински земен живот и земяните го приемаха за свой!
    Е, разбира се, понякога правеше грешки. Не можеше да се ориентира с времето, но постепенно се научи да не коси ливадата в полунощ, да не слага децата в леглото в пет сутринта и да не ходи на работа в девет вечерта. Той не виждаше никакви причини за такива ограничения, но те правеха живота му по-интерсен.
    По настояване на Алина Хол се обърна към доктор Кардоман — спец по четене на съдържимото в човешките глави. Докторът казваше кои мисли са добри и полезни, а какви — лоши и нечисти.
    Кардоман:
    — Отдавна ли имате усещането, че сте извънземно същество?
    — Малко след като се родих на Алдебаран.
    Кардоман:
    — Ще спестим много време, ако признаете, че сте в плен на странни идеи.
    Папазиан:
    — Точно толкова, колкото ако вие признаете, че съм алдебаранец, попаднал в затруднено положение.
    Кардоман:
    — Шшт, тихо! Слушай, приятел, такова изявление може да те докара дявол знае докъде.
    Папазиан:
    — Шшт, тихо!
    Нещата вървяха на добре. Нощите се сменяха с дни, седмиците се натрупваха в месеци. Хол имаше моменти на прозрения и доктор Кардоман се радваше. Алина пишеше мемоари под заглавие „Изповед на една жена, чийто мъж вярваше, че е от Алдебаран.“
    Веднъж Хол каза на Кардоман:
    — Изглежда паметта ми се връща.
    — Хм.
    — Спомних си, когато бях осемгодишен. Поих с какао едно железно фламинго край малка беседка, а наблизо мъкнеше своите води река Чесапик.
    — Лъжлива памет от филми — прокоментира доктор Кардоман, след като надникна в досието му. — Когато сте били на осем, сте живели в Йънгстаун, Охайо.
    — Дявол да го вземе! — чистосърдечно възкликна Папазиан.
    — Но сте на правилен път — успокои го Кардоман. — У всеки има такава памет, тя скрива насладите и страховете на болната психика. Не се разстройвайте, това е добър признак.
    Папазиан имаше и други спомени: за младост, която е прекарал като юнга на английска канонерка, за премеждия в Клондайк… Това безспорно бяха земни спомени, но доктор Кардоман търсеше друго.
* * *
    В един хубав ден в дома дойде продавач на четки — искаше да види стопанката.
    — Ще се върне след няколко часа — извини се Папазиан. — Сега има урок по старогръцки, а след това е на каменоделство.
    — Прекрасно — рече продавачът. — Всъщност аз исках да поговоря с вас.
    — Не ми трябват четки — отвърна Папазиан.
    — Майната им на четките. Аз съм офицер от службата за връзки. Трябва да ви напомня, че отлепваме след точно четири часа.
    — Отлепваме ли?
    — Всички приятности рано или късно свършват. Даже отпуските.
    — Отпуски ли?
    — Я стига! — отряза го продавачът на четки или офицерът от службата за връзки. — Вие, алдебаранците, сте направо непоносими!
    — А вие откъде сте?
    — От Арктур. Как прекарахте времето с тукашните аборигени?
    — Май се ожених за една местна — призна Папазиан.
    — Истинска земна жена… Да, това е било включено във вашата програма. Е, тръгваме ли?
    — Бедничката Полина, ще се разстрои.
    — Тя се казва Алина. Все едно, и без това повечето земяни са постоянно разстроени. Но аз не мога да ви принудя. Ако пожелаете да останете, трябва да имате предвид, че следващият туристически кораб е след 50–60 години.
    — Що не вървят по дяволите! — каза Папазиан. — Тръгвам с вас. Ама пак така нищо не си спомням — оплака се той на офицера.
    — Естествено. Паметта ви остана в сейфа на кораба.
    — Защо?
    — За да не се чувствате в непозната обстановка. Ще ви помогна да се приготвите.
    Корабът отлетя в полунощ. Полетът беше засечен от локаторите на ВВС. Изображението на екрана беше обяснено с голямо натрупване на метан, през чийто облак е прелетяло плътно ято лястовички.
    Въпреки студенината на космоса, Хол стърчеше на палубата и наблюдаваше как Земята се смалява в далечината. Очаква го много скучен, живот, бъбрива жена, палави деца… И все пак не съжаляваше. Земята е чудесно място за почивка, но не е приспособена за живот…

info

Информация за текста

    © 1971 Робърт Шекли

    Robert Sheckley
    Tripout, 1971

    Източник: http://sfbg.us

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1455]
    Последна редакция: 2006-08-10 20:36:38
Top.Mail.Ru