Скачать fb2
Плашилото

Плашилото

Аннотация

Петнайсет имена
    Те трябва да са мъртви до 12 ч. по обяд, днес.
    Мишените са петнайсет, най-добрите воини в света — командоси, шпиони, терористи. Цената за главите им: почти по 20 млн. долара за всеки.
Плашилото
    Никой не знае защо и как, но за главата на мъж, като капитан Шейн Скофийлд — Плашилото (Експлозивно; обект 7) също е определена цена и той е включен в списъка на мишените.
Ловци на глави.
    И така Плашилото е въвлечен в бясно преследване по цялото земно кълбо. По петите му е страховита сбирщина от международни „ловци на глави“, сред които е и „Черния рицар“ — изключително жесток убиец, твърдо решен да се прибере с главата на Плашилото в торбата!


Матю РайлиПлашилото

ПРОЛОГ

    Лондон, Англия
    20 октомври, 19:00

    Общо бяха дванайсет души.
    Само мъже.
    Само милиардери.
    Десетима от тях бяха над шейсетгодишни. Другите двама бяха на около трийсет, но като наследници на предишни членове, тяхната лоялност беше гарантирана. Макар че членството в Съвета не бе задължително наследствено, с времето беше станало обичайно синовете да наследяват бащите си.
    Иначе член се ставаше само с покана, а покани се отправяха рядко — както трябваше да се очаква в такава височайша компания:
    Съоснователят на най-голямата софтуерна фирма в света.
    Саудитски петролен магнат.
    Патриарх на швейцарска банкерска фамилия.
    Най-преуспяващият стоков брокер в света.
    Заместник-председателят на федералния резерв на САЩ.
    Новият наследник на военнопромишления комплекс, който произвеждаше самолетоносачи по поръчка на американското правителство.
    В Съвета нямаше медийни магнати, тъй като всеки знаеше, че техните богатства най-често се градят върху дългове и колебаещи се борсови цени. Съветът контролираше медиите просто като управляваше банките, които отпускаха пари на медийните магнати.
    Не участваха и държавни ръководители: Съветът беше наясно, че политиците притежават най-нисшия вид власт — краткосрочната. Също като медийните магнати, те са задължени на други за своето влияние. Пък и Съветът бе издигал и свалял достатъчно президенти и диктатори.
    Нямаше и жени.
    Съветът смяташе, че все още не се е родила жена, достойна да седне на масата. Дори кралицата. Дори наследницата на френската козметична империя Лилиан Матенкор с нейните двайсет и шест милиарда лично състояние.
    От 1918 година Съветът се събираше два пъти годишно.
    Тази година обаче се бяха събирали девет пъти.
    В края на краищата тази година беше крайно особена.
    Въпреки че Съветът бе тайна организация, срещите му никога не бяха обгръщани от секретност. Не. Съветът винаги беше смятал, че най-добре пазените тайни съществуват в публичното пространство, гледани от целия свят, без всъщност да бъдат виждани.
    Ето защо срещите на Съвета обикновено се провеждаха по време на важни международни събития — ежегодния Световен икономически форум в Давос, Швейцария и различни заседания на Световната търговска организация. Веднъж дори се бяха събрали в Кемп Дейвид, когато президентът не се намираше там.


    Днес бяха избрали официалната заседателна зала на лондонския хотел „Дорчестър“.
    Вече бяха гласували и бяха стигнали до единодушно решение.
    — Значи се разбрахме — каза председателят. — Ловът ще започне утре. Довечера по обичайните канали ще разпратим списъка на жертвите и ще платим награда на онези изпълнители, които представят на мосю Ж. П. Делакроа от АЖМ-Суис обичайната форма на доказателство за премахването на дадена жертва. Жертвите са петнайсет. Наградата за всяка е определена на осемнайсет милиона и шестстотин хиляди щатски долара.
    Заседанието свърши след час и членовете на Съвета се оттеглиха, за да пийнат по чаша.
    На заседателната маса останаха записките от срещата им. Един от листовете на мястото на председателя беше обърнат с лицето нагоре.
    На него имаше списък с имена.
ИмеНац.ОРГ.1. АШКРОФТ, Уилям Х.ВеликобританияСВС2. КРИСТИ, Алек П.ВеликобританияМИ63. ФАРБЛ, Грегъри С.САЩДелта4. ХАЛИФ, ИманАфганистанАл Кайда5. КИНГСГЕЙТ, Найджъл И.ВеликобританияСВС6. МАККЕЙБ, Дийн П.САЩДелта7. НАЗАР, Юсеф М.ЛиванХАМАС8. НИКЪЛСЪН. Франсис К.САЩЦМПТЧ9. ОЛИФАНТ, Томпсън Дж.САЩЦМПТЧ10. ПОЛАНСКИ, Деймиън Дж.САЩСРС11. РОЗЕНТАЛ, Бенямин И.ИзраелМосад12. СКОФИЙЛД, Шейн М.САЩМорска пехота13. Уайцман, Ронсън Х.САЩМорска пехота14. ЗАВАХИРИ, Хасан М.Саудитска АрабияАл Кайда15. ЗЕМИР, Шимон Б.ИзраелВВС
    Наистина внушителен списък, меко казано.
    Състоеше се от представители на елитните бойни части в света — британската Специална военновъздушна служба, подразделението „Делта“ на сухопътните сили на САЩ и американската морска пехота.
    Правеха впечатление израелските военновъздушни сили, както и разузнавателни служби като Мосад и СРС — Службата за разузнаване и сигурност, новото име на ЦРУ. Плюс представители на терористичните организации ХАМАС и Ал Кайда.
    Това бе списък от хора — особени хора, блестящи в гибелните си професии, — които трябваше да бъдат премахнати от лицето на земята до дванайсет часа на обяд, 26 октомври, американско източно стандартно време.

ПЪРВА АТАКА
26 октомври, 09:00 (местно време)
ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 21:00 (25 октомври)

    Днешните наемници си приличат по много неща със своите предшественици в някогашния американски Запад.
    Те са единаци — обикновено бивши военни, професионални убийци или бегълци от правосъдието, известни със сложните си оръжия, транспортни средства и методи.
    Съществуват организации — компании, които превръщат лова на бягащи хора в бизнес. Със своите квазивоенни инфраструктури наемническите организации често участват в международен лов на хора.
    И разбира се, съществуват опортюнисти — спецчасти, които се самоотлъчват и предприемат самостоятелен лов, или служители от органите на реда, които намират съблазънта на частния лов за по-примамлива от законните си задължения.
    Но трябва да се имат предвид и сложните пътища на днешния наемнически лов. Случва се наемници да действат съвместно с национално правителство, което иска да се дистанцира от определени актове. Не е неизвестно също наемници да сключват негласно споразумение с държави членки за получаване на убежище като възнаграждение за някогашна „услуга“.
    Защото в края на краищата едно е ясно: международните граници не означават нищо за международния наемник.
Из доклад на ООН „Неправителствените сили в мироопазващите зони на ООН“, октомври 2001 г. (ЮЕН Прес, Ню Йорк).
СИБИР


    Въздушното пространство над Сибир
    09:00 местно време (21:00 ИСВ, 25 октомври)

    Самолетът се носеше в небето със скорост, два пъти по-голяма от скоростта на звука.
    Въпреки факта, че беше голям, той не се виждаше на никой радарен екран. И макар че с лекота преодоляваше звуковата бариера, не издаваше специфичния екот — за това се грижеше ново откритие в областта на вълновонавигационните сензори.
    Със „свъсените“ прозорци на пилотската си кабина, с черната си, поглъщаща радарните сигнали боя и уникалния дизайн на крилете си, стелт бомбардировачът Б–2 обикновено не изпълняваше такива операции.
    Той бе предвиден да носи осемнайсет тона боеприпаси, от лазерно насочвани бомби до термоядрени ракети въздух — земя.
    Днес обаче самолетът не носеше бомби.
    Днес оръжейният му отсек беше зает от лек, но необикновен товар: един скоростен бронетранспортьор и осем американски морски пехотинци.


    Застаналият в кабината на бомбардировача капитан Шейн М. Скофийлд изобщо не подозираше, че преди пет дни е станал жертва в най-големия лов на хора в историята.
    Сивото сибирско небе се отразяваше в сребърните стъкла на заоблените му огледални очила. Те скриваха двата вертикални белега, които пресичаха очите на Скофийлд — рани от предишна операция и причина за оперативната му позивна: Плашилото.
    Скофийлд беше висок един и осемдесет, строен и мускулест. Под сиво-бялата му каска се криеше остра черна коса и красиво мъжествено лице. Капитанът бе известен и с бърз ум и хладнокръвие при извънредни обстоятелства. Обикновените морски пехотинци го уважаваха — той беше командир, който се грижи за подчинените си. Носеше се слух, че е внук на великия Майкъл Скофийлд, морски пехотинец, чиито подвизи по време на Втората световна война се бяха превърнали в легенда.
    Бомбардировачът летеше към далечен край в Северна Русия — към пустото сибирско крайбрежие, където имаше изоставена съветска база.
    Нейното официално съветско име бе „Краск–8: наказателна и поддържаща колония“, най-външният от осем лагера, заобикалящи арктическия град Краск. В известната с въображението си съветска традиция те бяха наречени Краск–1, Краск–2, Краск–3 и така нататък.
    Допреди четири дни Краск–8 беше известен просто като отдавна забравена екссъветска база — наполовина лагер, наполовина поддържащ център, в който работеха политически затворници. Из бившия Съветски съюз бе имало стотици такива лагери — гигантски, грозни, осеяни с петролни петна райони, които до 1991 година бяха промишленото сърце на СССР, но които сега лежаха заспали, зарязани да се рушат в снега, градове призраци от епохата на Студената война.
    Ала преди два дни, на 24 октомври, всичко това се беше променило.
    Защото на този ден трийсет добре въоръжени и обучени чеченски ислямистки терористи бяха превзели Краск–8 и бяха заявили на руското правителство, че възнамеряват да изстрелят четири ядрени ракети СС–18 — ракети, които просто бяха оставени в бункерите си след разпадането на Съветите през 1991 година, — срещу Москва, ако Русия не изтегли войските си от Чечения и не обяви бунтовната република за независима държава.
    Срокът изтичаше днес, 26 октомври, в десет сутринта.
    Датата беше символична. Преди година на този ден руска ударна част бе щурмувала московския театър, превзет от чеченски терористи, слагайки край на тридневната обсада с цената на живота на всички чеченци и над сто заложници.
    Тези ислямистки терористи очевидно не се смущаваха от това, че 26 октомври случайно се падаше първият ден от свещения мюсюлмански месец рамазан, традиционен ден на мир.
    Фактът, че Краск–8 е нещо повече от останка от Студената война, също изненада руското правителство.
    След извършената проверка в отдавна запечатаните съветски архиви се установи, че твърденията на терористите са верни. Оказа се, че Краск–8 е тайна, която някогашният комунистически режим е пропуснал да сподели с новата власт по време на прехода към демокрация.
    Там наистина имаше ядрени ракети — по-точно шестнайсет, шестнайсет интерконтинентални балистични ракети СС–18 с ядрени бойни глави, всички затворени в подземни бункери, построени така, че да не бъдат засечени от американски сателити. Явно „двойници“ на Краск–8 — идентични ракетни площадки, замаскирани като промишлени бази — можеха да се открият и в някогашни съветски съюзници като Судан, Сирия, Куба и Йемен.
    И затова при новия световен ред — след края на Студената война и след 11 септември — руснаците бяха повикали американците на помощ.
    Американското правителство реагира светкавично и прати в Краск–8 контратерористична част от подразделението Делта, командвано от специалистите Грег Фарел и Дийн Маккейб.
    Първото от подкрепленията бе този отряд, ударна част на американските морски пехотинци под командването на капитан Шейн М. Скофийлд.


    Скофийлд влезе в оръжейния отсек на самолета. Носеше кислородна маска заради голямата височина.
    Погледна контейнера със скоростния бронетранспортьор — най-леката и най-бърза бронирана машина на въоръжение в САЩ. Приличаше на кръстоска между спортен автомобил и БТР.
    Здраво пристегнати с ремъци по местата си, в аеродинамичния бронетранспортьор седяха седем разузнавачи от морската пехота, облечени в сиво-бели бронирани жилетки, каски и бойни униформи. И всички напрегнато и решително гледаха напред.
    Скофийлд за пореден път бе поразен от младостта им. Колкото и да бе странно, на трийсет и три той определено се чувстваше стар в сравнение с тях.
    Освен един член на бойната част, това не бяха обичайните му хора.
    Другите двама от предишния му отряд: Либи Гант — Лисицата и Джина Нюман — Майката или Мамчето, в момента действаха в планините на Северен Афганистан, където издирваха видния терорист и заместник на Осама бен Ладен Хасан Мохамед Завахири.
    Съвсем наскоро завършила офицерската школа, но вече старши лейтенант, Гант командваше разузнавателен отряд в Афганистан. Майката, опитен оръжейник — беше помагала на самия Скофийлд като млад офицер, — сега бе неин старшина.
    Скофийлд трябваше да се присъедини към тях, но в последния момент го отклониха от Афганистан и го пратиха да командва тази неочаквана операция.
    Единственият от хората му, който сега беше с него, бе сержант Бък Райли Младши с позивна „Книга II“. Мълчалив, замислен и прекалено съсредоточен за своите двайсет и пет години, Книга II беше адски суров боец. И с гъстите си, надвиснали вежди и чип нос от ден на ден все повече заприличваше на баща си — първия Райли с позивна „Книга“.
    Скофийлд включи сателитната радиостанция и заговори в притискащия се към гърлото му виброфон. Вместо да улавя самите изречени думи, устройството регистрираше вибрациите на ларинкса му.
    — База, тук Мустанг Три — съобщи той. — Искам сведения за ситуацията.
    В слушалката му се разнесе гласът на радиста във военновъздушната база „Маккол“ в Аляска, свързочния център за тази операция.
    — Мустанг Три, тук База. Мустанг Едно и Мустанг Две се сблъскаха с противника. Докладваха, че са овладели ракетните бункери и са нанесли тежки щети на врага. Мустанг Едно държи бункерите и чака подкрепление. Мустанг Две докладва, че още поне десетина противникови бойци оказват съпротива в главната поддържаща сграда.
    — Ясно — отвърна капитанът. — Ами нашето подкрепление?
    — Пристига цяла рота от Осемдесет и втора въздушна дивизия, Плашило. Сто души, на около час от вас.
    — Ясно.
    — Какво е положението, Плашило? — обади се от бетеера Книга II.
    Скофийлд се обърна.
    — Скачаме.


    След пет минути контейнерът падна от корпуса на бомбардировача и полетя към земята като камък.
    Вътре — в бойната машина, затворена в него — седяха Скофийлд и неговите седмина морски пехотинци и се тресяха от вибрациите на мълниеносното падане.
    Скофийлд наблюдаваше цифрите на монтирания на стената дигитален висотомер:
    Трийсет хиляди метра…
    Двайсет и пет хиляди метра…
    Двайсет хиляди… десет хиляди… пет хиляди… три хиляди…
    — Готови за отваряне на парашутите на височина хиляда и петстотин метра… — безизразно съобщи ефрейтор Макс Кент — Кларк, който отговаряше за спускането. — Системата за глобално позициониране ни насочва право към целта. Външните камери потвърждават, че зоната на кацане е чиста.
    Скофийлд погледна бързо менящите се цифри на висотомера.
    Две хиляди и петстотин метра…
    Две хиляди метра…
    Хиляда и осемстотин метра…
    Ако всичко минеше според плана, щяха да кацнат на двайсет и пет километра източно от Краск–8, отвъд точката на визуалната връзка с лагера.
    — Задействам първичните парашути — каза Кларк.
    Падащият контейнер силно се разтърси. Квадратният сандък рязко се наклони и морските пехотинци подскочиха на седалките, задържани от предпазните колани.
    После падането изведнъж стана плавно благодарение на трите насочващи парашута на контейнера.
    — Как напредваме, Кларк? — попита капитанът.
    Ефрейторът ги насочваше с помощта на джойстик и външните камери на контейнера.
    — Десет секунди. Движим се към черния път в центъра на долината. Пригответе се за кацане след три… две… една…
    Туп!
    Контейнерът докосна земята и цялата му предна стена падна навън. Слънчевата светлина нахлу през широкия отвор и леката разузнавателна десантна машина с четири предавки напусна сандъка и излезе в сивия сибирски ден.


    Понесоха се по калния черен път, обрамчен от двете страни от покрити със сняг хълмове. По склоновете се сивееха скелети на мъртви дървета. Черни камъни стърчаха от снежния килим.
    Сурово. Брутално. И адски студено.
    Добре дошли в Сибир.
    Седнал в леката десантна машина, Скофийлд заговори във виброфона си:
    — Мустанг Едно, тук Мустанг Три. Чувате ли ме?
    Никакъв отговор.
    — Повтарям: Мустанг Едно, тук Мустанг Три. Чувате ли ме?
    Нищо.
    Повика втория отряд от Делта, Мустанг 2. И отново не получи отговор.
    Въведе сателитната честота и повика Аляска:
    — База, тук трети. Не хващам нито Мустанг Едно, нито Мустанг Две. Имате ли връзка?
    — Хм, имаме връзка, Плашило — отвърна гласът от Аляска. — Току-що разговарях с тях…
    Сигналът изригна в пращене.
    — Кларк? — каза Скофийлд.
    — Съжалявам, шефе, сигналът прекъсна — съобщи от стенния пулт ефрейторът. — Изгубихме ги. По дяволите, мислех ги за по-сигурни тия нови сателитни приемници.
    Капитанът се намръщи.
    — Заглушаващи сигнали?
    — Не. Нито един. Радиоефирът е чист. Нищо не би трябвало да нарушава този сигнал. Трябва да е нещо в отсрещния край.
    — „Нещо в отсрещния край“… — Скофийлд прехапа устни. — Какви последни думи само!
    — Господин капитан, след трийсетина секунди ще навлезем във визуална връзка — съобщи водачът на бронетранспортьора, възрастният сивокос сержант Симкокс с позивна „Бик“.
    Скофийлд погледна напред над рамото на водача.
    Видя разкаляния черен път, носещ се под предния капак на машината. Наближаваха хребета на поредния хълм.
    Зад него се намираше Краск–8.


    В същия момент младият радист на военновъздушната база „Маккол“, който бе поддържал връзка със Скофийлд, смутено се заоглежда. Казваше се Брадсън, Джеймс Брадсън.
    Преди няколко секунди електричеството в свързочния център внезапно беше спряло, без абсолютно никакво предупреждение.
    Командирът на базата влезе в радиозалата.
    — Току-що… — понечи да докладва Брадсън.
    — Знам, момче — прекъсна го офицерът. — Знам.
    Едва тогава радистът видя, че зад командира му е застанал друг човек.
    Никога не го бе виждал. Висок и масивен, той имаше морковеночервена коса и грозно мише лице. Носеше цивилен костюм и черните му очи не мигаха. Просто поглъщаха цялото помещение със студен немигащ поглед.
    — Съжалявам, Брадсън — каза командирът на базата. — Намеси се разузнаването. Те поемат операцията.


    Лекият бетеер прехвърли хребета.
    Скофийлд дълбоко си пое дъх.
    Пред него в цялата си прелест лежеше Краск–8.
    Лагерът се намираше в средата на широка равнина: група покрити със сняг сгради — хангари, навеси, гигантски склад, дори една петнайсететажна офис сграда от стъкло и бетон. Миниатюрен град.
    Целият лагер беше заобиколен с шестметрова ограда от бодлива тел и в далечината зад нея, може би на около три километра, Скофийлд видя северното крайбрежие на Русия и вълните на Северния ледовит океан.
    Излишно е да се отбелязва, че светът след края на Студената война не се бе отнесъл снизходително с Краск–8.
    Целият миниатюрен град пустееше.
    Сняг покриваше шестте улици на комплекса. Надясно от Скофийлд се издигаше главният склад — постройка, голяма колкото четири бейзболни игрища, — до чиито стени бяха натрупани огромни купчини отпадъци.
    Наляво от склада, свързана с него чрез покрит мост, беше офис сградата. От плоския й покрив висяха гигантски ледени шушулки.
    Студът също беше взел своето. Поради липсата на поддръжка почти всички стъкла в Краск–8 се бяха свили и напукали: сега всички стъклени повърхности бяха разбити или покрити с паяжина от пукнатини и хапещият сибирски вятър безнаказано проникваше през тях.
    Призрачен град.
    И някъде под него се криеха шестнайсет ядрени ракети.


    Бетеерът с рев профуча през вече разбития портал на Краск–8 със скорост осемдесет километра в час.
    И се стрелна по спускащия се надолу път към комплекса. Един от морските пехотинци на Скофийлд вече седеше в купола на 7,62-милиметровата картечница в задния край на аеродинамичната бронирана машина.
    Капитанът погледна компютърния екран на Кларк и нареди:
    — Потърси сигналите им. Трябва да открием момчетата от Делта.
    Младият ефрейтор затрака по клавиатурата и отвори няколко електронни карти на Краск–8.
    Една от тях представляваше напречен разрез на комплекса:

    Виждаха се две групи мигащи точки: едната на първия етаж на офис сградата, втората в грамадния склад.
    Двата отряда от Делта.
    Само че в този образ имаше нещо нередно.
    Нито една мигаща точка не помръдваше.
    Всички бяха злокобно неподвижни.
    Скофийлд настръхна.
    — Бик — тихо каза той. — Вземи Бича, Томи и Хастингс. Проверете офис сградата. Аз ще взема Книга Две, Кларк и Петела и ще покрия поддържащата постройка.
    — Ясно, Плашило.
    Бетеерът мина по една тясна пуста улица и се провря под няколко бетонни моста и през вездесъщите снежни преспи.
    Спря пред исполинския склад, точно пред един малък служебен вход.
    Бронираният заден люк на десантната машина се спусна и предвожданите от Скофийлд трима морски пехотинци в бели камуфлажни униформи се втурнаха към вратата.
    Едва бяха изскочили от бронетранспортьора, когато той потегли към съседната офис сграда.


    Скофийлд влезе в склада, насочил оръжието си напред.
    Носеше МП–7 „Хеклер & Кох“, наследник на стария МП–5. МП–7 беше късоцевен автомат, компактен, но мощен. Капитанът бе въоръжен и с полуавтоматичен пистолет „Дезърт Игъл“, десантен нож и магнитна кука МХ–12 „Армалайт“ в кобур на гърба, която се изстрелваше от устройство с две ръкохватки.
    Освен обичайното си снаряжение, специално за тази операция Скофийлд носеше шест мощни гранати термит-аматол. Всяка от тях можеше да сравни със земята цяла сграда.
    Капитанът и хората му се затичаха по един къс коридор и стигнаха до вратата в дъното.
    Там спряха.
    Заслушаха се.
    Нито звук.
    Скофийлд открехна вратата — и зърна широко открито пространство, огромно открито пространство…
    Той отвори вратата докрай.
    — Господи…
    Работната площ на склада представляваше гигантски хангар, чийто напукан стъклен покрив разкриваше сивото сибирско небе.
    Само че това не беше обикновен хангар.
    Нито пък обикновен стар „склад“ на наказателна колония.
    Близо три четвърти от пода на това огромно вътрешно пространство бяха заети от гигантска — гигантска — правоъгълна бетонна шахта в пода.
    И в отсамния й край върху бетонни блокове бе издигната двестаметрова подводница.


    Изглеждаше страховито.
    Като великан, седнал на трон, заобиколен от скелета, предвидени за безкрайно по-дребни хора.
    И всичко това покрито с кора от лед и сняг.
    Над подводницата се издигаха кранове и скелета, тесни хоризонтални коридори я свързваха с бетонния под на склада. Един-единствен трап водеше от шеметно високата рубка до най-горното равнище на сградата.
    След като преодоля първоначалната си изненада от странната гледка, умът на Скофийлд превключи на бързи обороти.
    Първо позна подводницата.
    „Тайфун“.
    Подводниците клас „Тайфун“ бяха бисерът в короната на океанския ядрен арсенал на някогашния СССР. Въпреки че бяха построени само шест, славата на тези дългоноси съдове, въоръжени с балистични ракети, бе разнесена от романи и холивудски филми. Но макар че изглеждаха секси, тайфуните бяха ужасно ненадеждни и се нуждаеха от постоянни усъвършенствания и поддръжка. И все пак си оставаха най-големите подводници, строени от хората.
    При изоставянето на Краск–8 явно бяха работили по предните торпедни апарати на този тайфун — плоскостите на корпуса около носа му бяха демонтирани.
    Друг въпрос беше как подводница клас „Тайфун“ се е озовала в склад на три километра от Северния ледовит океан.
    Въпрос, на който отговаряше останалата част от сградата.
    Зад исполинския сух док на тайфуна — и всъщност отделяйки сухия док от другата половина на шахтата, — Скофийлд видя вертикална стоманена стена.


    Зад този шлюз имаше вода.
    Частично замръзнала вода, отделяна от сухия док с помощта на стоманения шлюз.
    А под нея сигурно имаше някаква пещерна система, стигаща чак до брега и позволяваща на подводниците да идват в Краск–8 за ремонт далеч от любопитните очи на американските шпионски сателити.
    Всичко ставаше ясно.
    Краск–8 — на три километра от арктическия бряг и обозначен на картите като наказателна колония — всъщност представляваше свръхсекретна съветска ремонтна база за подводници.
    Скофийлд обаче нямаше време да разсъждава над този въпрос, защото в същия момент видя труповете.


    Лежаха край ръба на шахтата: четири тела, всички с маскировъчни униформи на сухопътните сили на САЩ, бронирани жилетки и…
    … и разкъсани от куршуми.
    Навсякъде имаше кръв. По лицата и гърдите им, по пода.
    — Мамка му! — ахна Кларк.
    — За Бога, тая проклета Делта — измърмори ефрейтор Рики Мърфи — Петела. Също като Скофийлд — и може би, за да му подражава, — Петела носеше сребърни огледални очила.
    Капитанът мълчеше.
    Униформите на труповете бяха изработени по поръчка: някои бойци бяха свалили десните си нараменници, други бяха отрязали ръкавите на маскировъчната си униформа до лактите.
    Изработени по поръчка униформи: запазена марка на Делта.
    Други два трупа лежаха в самата шахта — на десет метра дълбочина, — също разкъсани от куршуми.
    Наоколо в широк полукръг бяха пръснати стотици гилзи. От патрони, изстреляни от хората от Делта. Доколкото Скофийлд можеше да прецени, когато ги бяха убили, те бяха стреляли в почти всички посоки…


    Шепот.
    — Колко са общо?
    — Тук са само четирима. Синият отряд съобщава за още четирима в офис сградата.
    — Тогава кой е Скофийлд?
    — Оня със сребърните очила.
    — Снайперистите, готови. Огън по мой знак.


    Един от труповете привлече вниманието на Скофийлд.
    Той се вцепени.
    Отначало не го беше забелязал, защото горната половина на тялото висеше през ръба на сухия док, но сега го видя ясно.
    Само този от шестимата убити бе обезглавен.
    Капитанът сбърчи лице.
    Гледката беше абсолютно отвратителна.
    Разкъсана плът висеше от прерязаната шия — бяха оголени трахеята и хранопроводът.
    — Майко Божия — ахна Книга II до рамото на Скофийлд. — Какво се е случило тук, по дяволите?


    Четирите мънички фигури на Скофийлд и неговите морски пехотинци оглеждаха обстановката в залата на сухия док, следени от не по-малко от двайсет чифта очи.
    Снайперистите бяха заели позиции на различни стратегически места из сградата — мъже, облечени в също такива снежни маскировъчни униформи, но носещи разнообразни оръжия.
    Те наблюдаваха в напрегнато мълчание — очакваха командирът им да даде сигнал за стрелба.
    Скофийлд приклекна до обезглавения труп и го огледа.
    Хората от Делта не носеха нито табелки с личния си номер, нито ленти с името си на униформата, ала нямаше нужда от тях, за да разбере кой е този човек. Позна го само по телосложението му.
    Това беше специалист Дийн Маккейб, един от командирите на отряда от Делта.
    Капитанът се огледа. Главата на Маккейб не се виждаше никъде. Скофийлд се намръщи. Значи не само я бяха отрязали, но я бяха взели…
    — Плашило! — избухна в слушалката му нечий глас. — Тук Бик. В офис сградата сме. Направо няма да повярваш!
    — Казвай.
    — Всички са мъртви, всички от Делта. И, Плашило… Главата на Фарел е отрязана, мамка му!
    По гърба на Скофийлд полазиха ледени тръпки.
    Мислите му запрепускаха. Той плъзна поглед по напуканите прозорци и покритите с лед стени.
    Краск–8. Изоставен и изолиран…
    Нито следа от чеченски терористи, откакто бяха пристигнали…
    Радиовръзката с Аляска беше прекъснала…
    И всички от Делта бяха мъртви… плюс странното допълнение с отрязаните и липсващи глави на Маккейб и Фарел.
    Всичко стана кристално ясно в ума му.
    — Бик! — прошепна той във виброфона си. — Веднага елате тук! Заложили са ни капан и ние влязохме в него!
    Още докато говореше, търсещите му очи се спряха върху ниска снежна преспа в ъгъла на грамадното помещение — и изведнъж зад преспата рязко се очерта приклекналата фигура на грижливо замаскиран мъж в камуфлажно облекло, насочил автомат колт право към лицето на капитана.
    По дяволите.
    В същия момент двадесетимата наемни убийци в склада откриха огън срещу морските пехотинци и сухият док се превърна в бойно поле.


    Скофийлд светкавично залегна и ниско над главата му изсвириха два куршума.
    Книга II и Кларк последваха примера му и се хвърлиха сред труповете на бойците от Делта, докато дъждът от куршуми вдигаше искри от пода около тях.
    Четвъртият морски пехотинец, Петела, обаче не успя да се спаси. Може би се дължеше на огледалните очила, които носеше — и с които приличаше на Скофийлд, — или просто нямаше късмет. Така или иначе, градушката от куршуми обсипа тялото му, разкъса го на парчета и го накара да танцува дори след като вече беше мъртъв.
    — В шахтата! Бързо! — извика капитанът и направо изблъска Кларк и Книга II от огневата линия. Тримата се претърколиха от ръба на сухия док и в следващия миг на същото място изригнаха хиляди искри от куршуми.


    Скофийлд и другите паднаха в шахтата под бдителното око на командира на тежковъоръжения отряд, който ги бе нападнал.
    Командирът се казваше Уексли — Седрик К. Уексли — и в предишния си живот беше служил като майор в елитната част на южноафриканските командоси.
    „Това значи е прочутото Плашило — като наблюдаваше действията на Скофийлд, си помисли Уексли. — Човекът, който победи Гънтър Бота в Юта. Е, ако не друго, поне рефлексите му ги бива.“
    Преди опозоряването си Уексли беше изгряваща звезда в южноафриканската армия, главно като всеотдаен защитник на апартейда. Някак си беше оцелял при прехода към демокрация и расистките му наклонности бяха останали незабелязани. После обаче бе пребил до смърт чернокож новобранец по време на тренировка по ръкопашен бой. Беше правил същото и преди, ала този път това направи впечатление.
    Когато ги уволняваха от законните въоръжени сили, военните като Седрик Уексли — психопати, социопати, главорези — неизбежно постъпваха в незаконните.
    Ето как Уексли бе станал командир на този отряд за спецоперации в една от най-големите наемнически сили на света, Изпълнителни решения — изключително добре организирана и базирана в Южна Африка.
    Въпреки че се специализираше в охранителни операции в Третия свят — например в поддръжка на африкански диктатури в замяна на монополи за експлоатация на диамантени рудници, — когато логистиката позволяваше, Изпълнителни решения участваше в по-доходния международен лов на хора.
    При близо деветнайсет милиона долара на глава това беше най-доходният лов в историята и благодарение на вътрешен приятел в Съвета, наемническата организация бе получила преднина в надпреварата за три от тези глави.
    Радистът на Уексли се приближи зад него и каза:
    — Синият отряд докладва, че освен един всички морски пехотинци в офис сградата са премахнати.
    Уексли кимна.
    — Кажи на Синия отряд да ги довърши и да се върне в сухия док по моста.
    — Има още нещо — каза радистът.
    — Да?
    — Найдрихт от покрива съобщава, че е засякъл два приближаващи се сигнала на външния радар. — Последва кратко мълчание. — Въз основа на специфичните характеристики той смята, че това са Унгареца и Черния рицар.
    — На какво разстояние са?
    — Унгареца е на петнайсетина минути. Рицаря е по-далече, може би на около двайсет и пет.
    Уексли прехапа устни.
    „Ловци на глави — помисли си той. — Тъпи ловци на глави.“
    Мразеше лова на хора тъкмо защото не можеше да понася ловците на глави. Ако не те изпревареха за наградата, тези скапаняци те оставяха да свършиш цялата мръсна работа и после те преследваха чак до центъра, отмъкваха ти тъпата жертва и гепваха кинтите.
    В честния военен двубой победител бе онзи, който последен останеше на крака. Но не и в лова на хора. В лова на хора победител ставаше човекът, който представеше плячката в центъра — както и да се беше сдобил с нея.
    — Мога да се справя с Унгареца, той е тъп звяр — изсумтя Уексли. — Обаче Черния рицар… той почти със сигурност ще е проблем.
    Командирът на Изпълнителни решения погледна към шахтата.
    — Което значи, че трябва да побързаме. Очистете тоя Скофийлд и ми донесете гадната му глава.


    Скофийлд, Книга II и Кларк падаха в шахтата на сухия док.
    Прелетяха цели десет метра преди — туп! — тежко да се стоварят върху проснатите на дъното трупове на двамата бойци от Делта.
    — Хайде, размърдайте се! Бързо! — Скофийлд измъкна другите двама изпод огромния черен тайфун, поставен върху блокове в шахтата.
    Всеки бетонен блок бе колкото малък автомобил. Четири дълги редици блокове поддържаха масивния корпус и образуваха тесни проходи под черната стомана на подводницата.
    Като се движеше на зигзаг в мрачните коридори, капитанът говореше по виброфона си:
    — Бик! Симкокс! Чуваш ли ме?
    Отчаяният глас на Бика:
    — Мамка му, Плашило! Под силен обстрел сме! Всички други са мъртви и аз съм… Улучиха ме кофти! Не мога… уф, мамка му, не!…
    В отсрещния край последва кратък трясък на изстрели и сигналът прекъсна.
    — По дяволите! — изруга Скофийлд.
    После изведнъж някъде зад него се разнесоха няколко меки тупвания.
    С автомата в ръце той рязко се завъртя и през гората от бетонни блокове видя първата група противникови бойци да се спускат с въжета в шахтата.


    Следван от Книга II и Кларк, Скофийлд се запровира през тъмния лабиринт под тайфуна, като се прикриваше от противниковия огън.
    Преследвачите им също бяха навлезли в мрачните бетонни проходи — може би общо десет души — и систематично напредваха, като покриваха дългите галерии с тежък обстрел и изтласкваха морските пехотинци към дъното на шахтата.
    Капитанът наблюдаваше придвижването на врага, анализираше тактиката и оръжието му. Тактиката им беше стандартна. Обикновено прочистване. Виж, оръжието им…
    Оръжието им.
    — Какви са тия хора? — попита Книга II.
    — Имам известна представа, но няма да ти хареса — отвърна Скофийлд.
    — Опитай.
    — Обърни внимание на оръжията им.
    Книга II бързо погледна назад. Едни от облечените в бяло мъже носеха МП–5, докато други стреляха с френски автомати ФАМАС или американски колтове. Трети бяха въоръжени със стари калашници или варианти на АК–47 като китайския Тип 56.
    — Видя ли оръжието им? — в движение каза капитанът. — Всички са с различно оръжие.
    — По дяволите! — изруга Книга II. — Наемници.
    — Точно това предположих и аз.
    — Но защо?
    — Не знам. Поне засега.
    — Какво ще правим? — отчаяно попита Кларк.
    — Мисля по въпроса. — В търсене на възможности за спасение, Скофийлд вдигна поглед към дебелия стоманен корпус над тях.
    Опря гръб на един бетонен блок, надникна иззад външния му ъгъл и погледна чак до края на шахтата — където видя стоманената шлюзова стена, разделяща сухия док от заледения воден басейн в източната част на помещението.
    В ума му изскочи механиката на сухия док.
    За да вкараш исполинския тайфун в шахтата, трябваше да спуснеш шлюзовата стена, да напълниш сухия док с вода и да докараш подводницата вътре. После пак вдигаш стената, изпразваш сухия док, като спускаш съда върху бетонните блокове, и така разполагаш с чиста и суха обстановка за работа върху подводницата.
    Шлюзовата стена…
    Скофийлд я огледа и се замисли за водата зад нея. Обърна се в другата посока: към носа на подводницата, и го видя.
    Нямаха друг изход.
    — Носите ли си магнитните куки? — попита той спътниците си.
    — Да.
    — Пригответе се да ги използвате — каза капитанът, вперил очи в грамадната стоманена шлюзова стена, висока три етажа и широка трийсетина метра. После извади собствената си магнитна кука от кобура на гърба си.
    — Натам ли, господин капитан? — попита Кларк.
    — Не. В другата посока, но за тази цел първо трябва да взривим тая стена.
    — Да взривим стената ли?! — ахна Кларк и погледна Книга II.
    Книга II сви рамене.
    — Нищо ново. Той обича да разрушава разни неща…
    Точно в този момент бетонните блокове около тях бяха обсипани от неочакван залп. Куршумите идваха откъм шлюза.
    Скофийлд се прикри, надзърна и видя, че в отсрещния край на шахтата са скочили още десетина наемници.
    „Господи — помисли си той, — сега сме притиснати в шахтата между две групи противници.“
    Новата група започна да напредва.
    — Майната му! — изруга капитанът.


    Седрик Уексли наблюдаваше сухия док отвисоко.
    Видя, че първите му две групи наемници се приближават от двете страни на Скофийлд и неговите хора.
    По лицето му плъзна студена усмивка.
    Ставаше прекалено лесно.


    Скофийлд бързо откачи две гранати термит-аматол от ремъците на униформата си и нареди:
    — Магнитните куки.
    Хората му извадиха куките си.
    — Сега правете като мен. — Капитанът се обърна към лявата страна на тайфуна, вдигна магнитната си кука и стреля отблизо по корпуса на подводницата.
    Дзъннннн!
    Кларк и Книга II последваха примера му.
    Дзъннннн! Дзъннннн!
    Скофийлд погледна по дължината на подводницата.
    — Когато вълната ни достигне, оставете кабелите на магнитните куки да се развият, за да се придвижим по корпуса на тайфуна.
    — Вълната ли? — попита Кларк. — Каква вълна?…
    Ала Скофийлд не му отговори, а включи броячите на гранатите на желаното време.
    Броячите на гранатите термит-аматол са с три цвята: червен, зелен и син. Натискането на червения брояч ти дава пет секунди. На зеления — трийсет. На синия — една минута.
    Скофийлд избра червения.
    После хвърли гранатите над главите на настъпващите наемници и те рикошираха и отскочиха от стоманения шлюз като топки за тенис.
    Пет секунди. Четири…
    — Леле мале… — изсумтя Книга II и уви въжето на магнитната си кука около предлакътницата си. Кларк направи същото.
    Три… две…
    — Една — вторачен в шлюза, прошепна Скофийлд. — Нула.
    Бум.
    Двата взрива на термитно-аматолните гранати разтърсиха стените на цялата сграда.
    От шлюзовата стена избухна ослепителен бял блясък. Шахтата се напълни с дим, който погълна по-близката група наемни убийци и обгърна всичко наоколо, включително отряда на Скофийлд.
    Последва миг на злокобна тишина…
    После се разнесе пращенето — могъщо, пукащо тъпанчетата пращене — и шлюзовата стена се пръсна под тежестта на притискащите я близо осемнайсет милиона литра вода, които нахлуха в шахтата и заляха дима.
    Водна стена.
    Огромната течна маса вдигаше невероятен шум — ревеше, пенеше се и се носеше напред.
    Първата група наемници бе пометена от вълната, която ги запрати на запад.
    После беше ред на Скофийлд, Книга II и Кларк.
    Водната стена просто ги повдигна от местата им и ги понесе като парцалени кукли към носа на тайфуна, подмятайки ги покрай корпуса.
    Втората група наемници също бе връхлетяна от прииждащата вода и блъсната в бетонната стена в дъното на сухия док. Мнозина потънаха под вълните, заливащи ръба на двестаметровата шахта.
    Морските пехотинци обаче не стигнаха до дъното на шахтата.
    Докато ревящата вода ги носеше, те стискаха магнитните си куки, чиито кабели се развиваха с невероятна бързина.
    Когато се изравниха с носа на тайфуна, Скофийлд извика:
    — Заключете куките!
    И натисна бутона на ръкохватката на устройството, за да задейства механизма, който спираше размотаването на кабела.
    Книга II и Кларк последваха примера му… и тримата рязко спряха точно до носа на подводницата. Прииждащата вода вдигаше пръски около тях.
    До тях, точно където по-рано го бе видял Скофийлд, зееше отворът на левите торпедни апарати — тръбите, които очевидно бяха ремонтирани по време на изоставянето на Краск–8.
    В момента те се намираха на трийсетина сантиметра над повърхността на кипящата вода.
    — Влизайте в апаратите! — извика капитанът във виброфона си. — В подводницата!
    Книга и Кларк изпълниха заповедта и се провряха в отвора, като преодоляха съпротивата на подмятащите ги вълни.


    Внезапна тишина.
    Скофийлд последен се вмъкна в торпедния апарат и се озова в съветската подводница клас „Тайфун“, въоръжена с балистични ракети.
    Беше свят на студена стомана. В средата на отсека имаше стелажи, които някога бяха носили торпеда. По тавана минаваха множество тръби. Миришеше на желязо и страх — типична миризма за подводниците.
    През отворените торпедни апарати се лееше морска вода и бързо пълнеше тясното помещение.
    Тук бе почти съвсем тъмно: сивата светлина проникваше само през вече залетите торпедни апарати. Морските пехотинци включиха монтираните на цевите на оръжията си фенерчета.
    — Натам — посочи Скофийлд и изскочи от торпедния отсек, като газеше в надигащата се вода.
    Тримата американци профучаха през внушителния ракетен силоз на тайфуна — продълговат отсек с висок таван, в който имаше двайсет гигантски ракетни силоза, високи тръбовидни структури, издигащи се от пода до тавана.
    Докато тичаха, Скофийлд видя, че люковете на някои от тях са отворени и разкриват куха празнота. Люковете на поне шест силоза обаче бяха затворени — което показваше, че вътре все още има ракети.
    — Сега накъде? — извика Книга II.
    — Към контролната зала! — отвърна Скофийлд. — Трябва ми информация за ония нещастници!
    Стигна до най-близката стълба и бързо се заизкачва.


    След трийсет секунди Шейн Скофийлд влезе в контролната зала на тайфуна.
    Всичко беше покрито с прах. В ъглите имаше плесен. Само случайните отражения на лъчите на фенерчетата издаваха, че под праха се крие лъскав метал.
    Капитанът изтича при перископа на командната платформа, повдигна го и се обърна към Книга II.
    — Опитай се да включиш електричеството. Тази подводница е била свързана с геотермичния източник на базата. Може още да има енергия. Задействай сателитните и радиоантените.
    — Слушам — отвърна Книга II.
    Перископът достигна цялата си височина. Скофийлд долепи око до окуляра. Обикновен оптичен перископ — нямаше нужда от електронна енергия, за да функционира.
    Видя залата на сухия док — вълните, които заливаха шахтата около тайфуна, и шестима наемници, които стояха около дока и наблюдаваха прииждащата морска вода.
    Завъртя перископа и погледна към равнището на терасите над шахтата.
    Там видя още наемници. Един от тях диво жестикулираше. В резултат друга група от шестима души се затича към трапа, свързващ рубката на подводницата със скелето.
    — Видях те… — каза Скофийлд на мъжа. — Книга? Какво става с тока?
    — Един момент, нещо съм позабравил руски… чакай, готово…
    Той натисна няколко копчета и изведнъж навсякъде светнаха зелени лампи.
    — Опитай сега — каза Книга.
    Скофийлд взе едни прашни слушалки и задейства електронната антена на подводницата — скенер, който просто пресяваше всички радиочестоти в търсене на активност.
    В слушалките мигновено се разнесоха гласове.
    — … това шантаво копеле взриви тъпата шлюзова стена!
    — … влязоха през торпедния апарат. В подводницата са!
    Последва ги по-спокоен глас.
    И когато погледна през перископа, Скофийлд видя, че говори застаналият на терасата командир.
    — Зелен отряд, атакувайте подводницата през рубката. Син отряд, потърсете друг трап и го използвайте като мост. Разделете се на две групи по двама и влезте в подводницата през предния и задния люк…
    Скофийлд напрегнато се вслушваше в гласа.
    Отсечен акцент. Южноафрикански. При това спокоен. Без следи от вълнение или тревога.
    Лош признак.
    Командир, който току-що е видял, че хората му са пометени от цунами, би трябвало да е потресен. Тоя тип обаче изглеждаше напълно спокоен.
    — Получиха се сведения от радара. Първият приближаващ се въздушен обект е определен като изтребител Як Сто четирийсет и едно. Това е Унгареца…
    — Кога се очаква да пристигне? — попита командирът.
    — Според сегашната му скорост, след пет минути…
    Командирът обмисли тази новина.
    — Капитан Мишело — каза той. — Пратете ми всички хора, с които разполагаме. Искам да свърша преди да пристигнат конкурентите ни.
    — Слушам — отговори му глас с френски акцент.
    Умът на Скофийлд превключи на бързи обороти.
    Канеха се да щурмуват тайфуна — през рубката, предния и задния люк.
    Пристигаха и подкрепления… но откъде?
    „Добре — овладя се той. — Дай на заден. Мисли!
    Противниците. Какви са те?
    Някакви наемници.
    Защо са тук?
    Не знам. Единственият намек са липсващите глави. Главите на Маккейб и Фарел…
    Какво друго?
    Онзи южноафриканец спомена, че идвали «конкуренти». Каква странна дума… «конкуренти».
    Какви възможности имаш?
    Малко. Нямаме връзка с базата, нямаме непосредствен изглед за спасение, поне докато не пристигне Осемдесет и втора въздушна дивизия, а дотогава има още трийсет минути…
    По дяволите — помисли си Скофийлд, — още цял половин час, най-малко.“ Това беше най-голямото преимущество на противника му.
    „Времето.“
    Освен споменатите „конкуренти“ те разполагаха с цялото време на света, за да пипнат морските пехотинци.
    „Следователно първо трябва да променим тъкмо това — реши Скофийлд. — Трябва да ограничим времето в тази ситуация.“
    Огледа се и прецени съзвездието от лампи, осветяващи контролната зала.
    Имаше ток…
    Което означаваше, че навярно би могъл да…
    Спомни си за шестте ракетни силоза долу — бяха запечатани, докато всички други бяха отворени.
    В тях може би все още имаше ракети. Естествено руснаците бяха свалили бойните им глави, но самите ракети сигурно бяха останали.
    — Замести ме — повика той Кларк при перископа. — Казвай ми къде са ония.
    Ефрейторът застана на мястото му, а Скофийлд се втурна към близкия пулт.
    — Ела да ми помогнеш, Книга.
    — Какво си намислил? — попита Книга II.
    — Интересува ме дали ракетите в тази подводница все още действат.
    Натисна електрическия ключ и пултът оживя. Появи се екран с място за въвеждане на парола и той написа открития от СРС съветски код, който беше получил преди началото на операцията.
    Наречен „универсален изключващ шифър“, той представляваше нещо като електронен шперц, абсолютен шперц, предназначен за употреба само от най-висшите съветски ръководители. Осемцифрена парола, която отключваше всички електронни ключалки от съветската епоха. Бяха го дали на Скофийлд, за да се справя с дигиталните ключалки в Краск–8. Очевидно имаше американски еквивалент, известен само на президента и неколцина висши военни, но капитанът не го знаеше.
    — Виждам шестима души на равнището на терасата, насочват се към трапа! — извика Кларк. — Още четирима са на долния етаж и влачат мост, за да се качат на подводницата!
    Книга II натисна няколко бутона и отвори екран, който потвърди, че няколко ракети все още са в силозите си в предния отсек на тайфуна.
    — Аха — без да откъсва очи от екрана, каза сержантът. — Ядрените бойни глави са демонтирани, но ми се струва, че ракетите още действат. Май са шест…
    — Трябва ми само една — отвърна Скофийлд. — Отвори люковете на шестте функциониращи ракети, после отвори още един люк.
    — Още един ли?
    — Довери ми се.
    Книга II само поклати глава и изпълни нареждането, като натисна бутоните на седем ракетни силоза.


    Седрик Уексли се ококори.
    Виждаше заобиколения отвсякъде с вода тайфун, виждаше напредващите си към него хора…
    … после за огромно свое удивление видя, че седем от предните ракетни люкове бавно се отвориха на хидравличните си панти.
    — Какво става, по дяволите? — възкликна наемническият командир.


    — Какво правиш, по дяволите? — попита Книга.
    — Променям времевите рамки на това сражение — поясни Скофийлд.
    Отвори нов екран и видя точните координати на Краск–8: 07914,74, 7000,01. Отговаряха на координатите, които бяха използвали при скока от бомбардировача стелт.
    Капитанът мигновено се приготви да изстреля ракетите — въведе продължителност на полета двайсет минути и координати 07914,74, 7000,01.
    Не очакваше да излетят всички ракети. Ракетното гориво в повечето от тях навярно бе изтекло през последните няколко години.
    Трябваше му само една.
    Успя с четвъртата, с която опита.
    Когато зелената й лампичка запремигва, на екрана се появи последно искане за въвеждане на код. Скофийлд въведе универсалния изключващ шифър, който беше приет.
    После натисна „ИЗСТРЕЛВАНЕ“.


    Седрик Уексли чу шума преди да види гледката.
    От дълбините на подводницата се разнесе зловещо вибриране.
    После — с пукащо тъпанчетата експлозивно свистене — от един от отворените предни люкове на тайфуна излетя десет метрова балистична ракета СС-Н–20!
    Приличаше на изстрелване на космическа совалка: навсякъде имаше дим, който мълниеносно се разпространяваше и изпълни цялото помещение, като обгърна исполинската подводница и напредващите към входовете й наемници в сива мъгла.
    Самата ракета се стрелна право нагоре, изхвърча през напукания стъклен покрив на склада и изчезна в сивото сибирско небе.
    Седрик Уексли остана невъзмутим.
    — Продължете атаката. Къде са подкрепленията ви, капитан Мишело?


    Ако в същия този момент наблюдаваше Краск–8 от хоризонта, човек щеше да види невероятна гледка: абсолютно прав стълб дим, издигащ се в небето над миниатюрния град.
    И някой наистина наблюдаваше тази гледка.
    Мъж, който седеше в пилотската кабина на страшно грозен руски изтребител Як–141, приближаващ се към Краск–8.


    — Къде са? — попита Скофийлд застаналия при перископа Кларк.
    — Прекалено е задимено — отвърна ефрейторът. — Нищо не виждам.
    Перископът бе станал почти безполезен: просто сива мъгла. Кларк виждаше само съвсем близките неща: пространството на рубката и тесния трап, който я свързваше с терасата.
    — Не виждам ни…
    В перископа се появи мъжко лице с противогаз.
    — Леле! — отскочи назад Кларк. — Божичко, те са тук. Точно над нас!
    — Няма значение — отвърна Скофийлд и тръгна към вътрешната стълба. — Време е да се изнасяме и няма да минем оттам.


    Скофийлд, Книга II и Кларк се втурнаха в ракетния отсек, през който бяха минали на идване. Водата бе дълбока трийсетина сантиметра.
    Стигнаха до един от празните силози — люкът все още беше отворен — и се вмъкнаха вътре.
    Озоваха се в кух цилиндър, висок десетина метра. В горния му край видяха отворения външен люк — седмият външен люк, който бе отворил капитанът. По стената на силоза имаше стълба.
    Тримата морски пехотинци се заизкачваха.
    Стигнаха до горния край и когато надникна навън…
    … Скофийлд видя двама наемници да изчезват в аварийния люк на подводницата на три метра от него.
    „Идеално“ — помисли си той. Тези мъже влизаха, докато той и хората му излизаха.
    Помещението на сухия док все още беше обгърнато в белия дим от изстреляната ракета.
    Погледът на Скофийлд попадна върху терасата над тайфуна и южноафриканския командир, който ръководеше операцията на наемниците.
    Това бе човекът, с когото искаше да си поприказва.
    Той се втурна към стълбата при рубката на подводницата.


    Морските пехотинци се изкачиха по рубката на подводницата и тичешком прекосиха трапа, свързващ я с горното равнище.
    Димът от изстреляната ракета вече започваше да се разнася и в края на дългата тераса те видяха малък вътрешен офис.
    Охраняван само от един въоръжен бодигард, там стоеше наемническият командир Уексли и издаваше нареждания по радиостанцията си, като в същото време втренчено се взираше в тайфуна.
    Под прикритието на дима Скофийлд, Книга II и Кларк бързо се приближиха по терасата.
    — Не мърдай! — извика Скофийлд. Бодигардът стреля и Кларк също откри огън. Онзи се строполи по очи, ефрейторът също падна. Уексли извади пистолета си, но Скофийлд бързо се претърколи и стреля два пъти със своя „Дезърт Игъл“. Бум! Бум! Южноафриканецът беше улучен в гърдите и куршумите го отхвърлиха почти цял метър назад, запратиха го към външната стена на офиса и го повалиха на пода.
    — Кларк! Добре ли си? — извика Скофийлд и изрита пистолета на Уексли настрани.
    Ефрейторът бе ранен в рамото. Потръпна, докато Книга II оглеждаше раната му.
    — Само съм одраскан.
    И на Уексли му нямаше нищо — той носеше бронирана жилетка под камуфлажната униформа. Лежеше до стената на офиса, зашеметен, но жив.
    Скофийлд опря дулото на пистолета си в челото му.
    — Кои сте вие, по дяволите, и защо сте тук?
    Все още задъханият Уексли се закашля.
    — Попитах кои сте вие и защо сте тук!
    Южноафриканецът дрезгаво прошепна:
    — Казвам се… Седрик Уексли. Аз съм от… Изпълнителни решения.
    — Наемници — процеди през зъби Скофийлд. — И защо сте тук? Защо искате да ни убиете?
    — Не всички, капитане. Само теб.
    — Мен ли?
    — Теб и ония двамата от Делта, Маккейб и Фарел.
    Скофийлд си спомни обезглавения труп на Дийн Маккейб и се вцепени. Спомни си и думите на Симкокс, че същото се е случило с Грег Фарел.
    — Защо?
    — Какво значение има? — презрително изсумтя Уексли.
    — Защо, по дяволите!
    Наемникът за миг се вторачи в празното пространство, като че ли преценяваше възможностите си и обмисляше каква част от истината да разкрие. После сви рамене и погледна морския пехотинец право в очите.
    — Защото за главата ти е обявена цена, капитан Скофийлд. Достатъчно, за да изкуши почти всеки ловец на глави на света.
    Скофийлд усети, че го присвива под лъжичката.
    — Какво?!
    Уексли измъкна смачкан лист от джоба на гърдите си и презрително му го подхвърли.
    Капитанът го взе и го погледна.
    Беше списък с имена.
    Общо петнайсет. Комбинация от военни, шпиони и терористи.
    Веднага забеляза, че в него са включени Маккейб, Фарел и самият той.
    Наемникът се подсмихна с удоволствие.
    — Мисля, че ти предстои да се запознаеш с доста от най-добрите ловци на глави на света, капитане. И на твоите приятели. Ловците на глави обичат да използват приятелите и близките като стръв, за да примамват жертвите си.
    Кръвта на Скофийлд се вледени при мисълта, че приятелите му могат да станат заложници на ловци на глави.
    „Гант… Майка…“
    После рязко върна мислите си към настоящето и попита:
    — Но защо трябва да ни режете главите?
    — Май не бях достатъчно ясен — усмихна се Уексли. — Цената за главата ти, капитане, буквално е обявена за главата ти. Осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара за оня, който занесе главата ти в един замък във Франция. Сумата си струва — най-голямата, за която съм чувал. Ще стигне да бъдат подкупени най-висшите служители, да бъдат унищожени всички сведения за една измислена операция срещу терористи в далечен Сибир, да се гарантира, че подкреплението ти, Осемдесет и втора въздушна дивизия, изобщо няма да излети. Ти си сам, капитан Скофийлд. Ти си тук… сам… с нас… докато не те убием и не ти отрежем тъпата глава.
    Изобщо не го бе очаквал. Нещо толкова индивидуално, толкова лично.
    После изведнъж видя, че Уексли поглежда над рамото му.
    Скофийлд се обърна — и ужасено се облещи.
    Подобно на злокобно предзнаменование за изригване на подводен вулкан, на повърхността на заледеното „езеро“, което заливаше шахтата на сухия док, кипяха облаци от мехурчета. Тънкият пласт лед, който покриваше водата, запращя.
    А после в центъра на клокочещата пяна като исполински кит, изплуващ, за да си поеме дъх, се появи тъмният стоманен корпус на съветска щурмова подводница клас „Акула“.
    Въпреки че никога нямаше да постигне международните продажби на по-малките подводни лодки клас „Кило“, акулата бързо набираше популярност на световните оръжейни пазари, пазари, които новата руска власт копнееше да експлоатира. Очевидно Изпълнителни решения бяха един от клиентите.
    Акулата изплува на повърхността на леденото езеро и от люковете й светкавично заизскачаха въоръжени мъже, спуснаха тралове и се втурнаха на сушата.
    Скофийлд пребледня.
    Идваха най-малко още трийсет наемници.
    Уексли злобно се усмихна.
    — Продължавай да се хилиш, гадино — изръмжа морският пехотинец и си погледна часовника. — Защото нямате цяла вечност да ме хванете. Точно след шестнайсет минути ракетата от тайфуна ще се върне в базата. Дотогава се хили на това.
    Фрас!
    Скофийлд удари южноафриканеца по носа с пистолета си и наемникът изгуби съзнание.
    Капитанът се втурна към Книга II и му помогна с Кларк.
    — Хвани го за другото рамо…
    Изправиха младия ефрейтор на крака.
    — Мога и сам… — започна той и от гърдите му бликна отвратителна струя кръв. От устата му се стрелна кървава храчка — направо от белите му дробове — и оплиска гърдите на Скофийлд.
    Кларк ужасено зяпна командира си. Животът в очите му бързо угасваше. Той се свлече на решетъчния под — мъртъв, застрелян в гръб от наемниците, които се изсипваха от новопоявилата се подводница и се рояха по дължината на помещението.
    Скофийлд смаяно се втренчи в убития си другар.
    Не можеше да повярва.
    Бяха очистени всичките му хора освен Книга II.
    Самият той се намираше в пуста сибирска база, преследван от поне четирийсет наемници. Разполагаше само с един човек, не се очакваха никакви подкрепления и нямаше абсолютно никакъв шанс за спасение.


    Скофийлд и Книга II тичаха.
    В стените край тях се забиваха куршуми.
    Новопоявилите се наемници от акулата се бяха включили в битката с ужасяващ ентусиазъм. Катереха се по всички възможни стълби и спринтираха из залата с една-единствена цел: да вземат главата на Скофийлд.
    Четиримата наемници, които преди малко бяха влезли в тайфуна, вече също бяха разбрали, че капитанът се е измъкнал, и излязоха навън с бълващи огън автомати.
    Двамата морски пехотинци хукнаха на запад по бетонния мост, който свързваше сухия док с офис сградата.
    Докато се приближаваха към моста, Скофийлд видя придвижването на силите на Изпълнителни решения — някои наемници се катереха по скелето, други ги следваха от първия етаж и тичаха под тях към постройката от стъкло и бетон.
    Капитанът знаеше едно: с Книга трябваше да се доберат до офис сградата и да се спуснат на първия етаж преди враговете им да са стигнали дотам. Иначе щяха да попаднат в капан.
    Затичаха се по моста и профучаха покрай напуканите бетонни рамки на прозорците му.
    Стигнаха отсрещния му край, втурнаха се в офис сградата…
    … и се заковаха на място.
    Скофийлд се озова на тераса — тясно скеле, едно от многото, които опасваха петнайсетте етажа, всички свързани с мрежа от стълби — гледаща към гигантска квадратна пропаст.
    Това изобщо не беше офис сграда.
    Беше куха структура от стъкло и стомана.
    Фалшива постройка.
    Гледката беше поразителна — все едно да стоиш в исполинска оранжерия. През напуканите стъклени стени се виждаше сивият сибирски пейзаж.
    И в подножието на тази грамадна прозрачна постройка Скофийлд откри причината за нейното съществуване.
    Четири масивни силоза за интерконтинентални балистични ракети, полузаровени в бетонния под и образуващи правилен квадрат. Скрити с фалшивата офис сграда, те бяха останали незабелязани от американските шпионски сателити. Под другите „сгради“ в Краск–8 сигурно имаше още три групи силози.
    На земята до силозите, само на един етаж под тях, Скофийлд видя десет проснати фигури — шестимата от отряда на Фарел и четиримата морски пехотинци на Симкокс.
    Погледна си часовника, който отброяваше времето, оставащо до завръщането на ракетата от тайфуна. 15:30… 15:29… 15:28…
    — На първия етаж — каза капитанът на Книга. — Трябва да слезем на първия етаж.
    Втурнаха се към най-близката стълба, заспускаха се надолу…
    … и ги обсипа с град от куршуми.
    „Мамка му!“
    Наемниците бяха стигнали дотам първи. Сигурно бяха тичали по покрития със сняг път между склада и „офис сградата“.
    — По дяволите! — извика Скофийлд.
    — Какво ще правим? — попита Книга II.
    — Нямаме голям избор! Нагоре!
    Заизкачваха се обратно.
    Катереха се по стълбите като бягащи маймуни и се прикриваха от обстрела на наемниците.
    На десетия етаж Скофийлд посмя да спре и да погледне надолу.
    Видя всички наемници, събрани в бетонния силоз на първия етаж — петдесетина души.
    После групата се разтвори и пропусна един мъж.
    Седрик Уексли. С разкървавен нос.
    Скофийлд се вцепени.
    Зачуди се какво ще направи наемническият командир. Можеше да прати хората си по стълбите след тях двамата — и да гледа как Скофийлд и Книга ги избиват един по един, докато не свършат боеприпасите си и не станат безпомощна плячка. Не особено примамлива стратегия.
    — Капитан Скофийлд! — отекна в широката шахта на сградата гласът на южноафриканеца. — Добре бягаш! Но сега няма къде да се скриеш! Помни ми думите: съвсем скоро няма да можеш да бягаш повече!
    И Уексли извади някакви неща от джобовете си.
    Капитанът веднага ги позна и се вледени.
    Малки цилиндрични гранати термит-аматол. Четири. Наемникът сигурно ги беше взел от труповете на убитите морски пехотинци.
    Скофийлд разбра плана на Уексли.
    Южноафриканецът раздаде гранатите на четирима от хората си и те бързо се пръснаха в четирите ъгъла на първия етаж и ги поставиха под носещите колони на сградата.
    Скофийлд откачи бинокъла си от ремъка му и го вдигна към очите си.
    Видя една от гранатите, закрепена за стълба, видя цветните броячи: червен, зелен и син.
    — Включете броячите! — извика Уексли.
    Мъжът, когото наблюдаваше Скофийлд, включи синия брояч на термитно-аматоловата граната.
    Синият цвят означаваше една минута.
    Тримата наемници с другите гранати направиха същото.
    Една минута…
    Скофийлд се облещи.
    С Книга II имаха шейсет секунди до взривяването на сградата.
    Той включи хронометъра на часовника си.
    00:01…
    00:02…
    00:03…
    — Капитан Скофийлд! Когато всичко свърши, просто ще претърсим останките и ще открием трупа ти! И тогава със собствените си ръце ще откъсна тъпата ти глава и ще се изпикая в гърлото ти!… Господа!
    При тази дума наемниците се пръснаха като оси към всички изходи на първия етаж.
    Скофийлд и Книга II можеха само да ги гледат. Капитанът притисна лице към най-близкия прозорец и ги видя да се появяват на заснежената земя, където застанаха в широк кръг. Покриваха всеки изход с оръжията си.
    Той мъчително преглътна.
    Двамата бяха затворени в тази сграда — сграда, която след петдесет и две секунди щеше да избухне.


    И тъкмо докато се взираше през прозореца към наемническите сили долу, Скофийлд го чу.
    Дълбоко вибриране.
    Типичният звук на реактивен изтребител.
    — Съобщението отпреди малко! — ахна капитанът.
    — Какво? — не разбра Книга II.
    — Когато бяхме в тайфуна, те засякоха приближаващ се въздушен обект: изтребител Як Сто четирийсет и едно. Пилотира го някой, когото наричат Унгареца. Насочва се насам.
    — Ловец на глави ли?
    — Конкурент. Но с Як Сто четирийсет и едно. А Як Сто четирийсет и едно е… Хайде! — викна Скофийлд. — Бързо!
    Хвърлиха се към най-близката стълба и се заизкачваха към покрива на обречената офис сграда.


    Скофийлд отвори капака на покрива и двамата с Книга II се измъкнаха навън — под хапещия сибирски вятър.
    Хронометърът на капитана продължаваше да отброява оставащото им време:
    00:29
    00:30
    00:31
    Наистина представляваха самотна гледка: две фигурки на покрива на сградата, заобиколени от пустите постройки на Краск–8 и голите сибирски хълмове.
    Скофийлд бързо отиде до ръба на покрива и се заоглежда за източника на вибрирането.
    00:33
    00:34
    00:35
    Ето го!
    Висеше във въздуха край ниска куполовидна постройка на петстотин метра на запад от тях: изтребител Яковлев–141.
    Руски аналог на американския „Хариър“, Як–141 потенциално бе най-грозният самолет на света — всъщност с ръбестия си корпус и с допълнителния си двигател той изобщо нямаше за цел да изглежда красив. Но допълнителният двигател можеше да насочва дюзата си надолу, което позволяваше на самолета да излита и каца вертикално, както и да виси във въздуха като хеликоптер.
    00:39
    00:40
    00:41
    Скофийлд вдигна своя МП–7 и изстреля цял пълнител с трийсет патрона по носа на неподвижния Як–141 в отчаян опит да привлече вниманието на пилота.
    И успя.
    Подобно на тиранозавър рекс, откъснат от плячката си, изтребителят се завъртя във въздуха и сякаш погледна право към морските пехотинци. После се издигна и се приближи към стъклената сграда.
    Скофийлд размаха ръце като идиот.
    — Насам! — извика той. — Хайде де! Идвай!…
    00:49
    00:50
    00:51
    Самолетът увисна на петдесетина метра от покрива.
    Все още не бе достатъчно близо…
    Скофийлд вече виждаше пилота — широколик мъж с каска и с озадачено смръщено лице. Капитанът отчаяно размаха ръце и закрещя.
    00:53
    00:54
    00:55
    Якът се приближи още малко.
    Четирийсет метра…
    00:56
    — Господи, побързай! — изкрещя Скофийлд и погледна към покрива под краката си — очакваше термитните гранати да избухнат.
    00:57
    — Късно. — Той се обърна към Книга и с многозначителен поглед извади любимото си оръжие. Сержантът последва примера му.
    — След мен и ще останеш жив — каза Скофийлд. — Бегом!
    И двамата се затичаха — с всички сили, един до друг — към ръба на петнайсететажната сграда.
    00:58
    Стигнаха до ръба…
    00:59
    … и когато хронометърът на Скофийлд показа 01:00, двамата скочиха в ясното небе. Краката им се отлепиха от парапета в същия миг, в който долната част на постройката експлодира в разширяващ се облак от бетон и цялата сграда — всичките й шейсет метра, покривът, стъклените стени, бетонните колони — просто се свлече под тях като исполинско повалено дърво.


    Пред смаяния поглед на пилота петнайсететажната сграда просто се разпадна и се срути на земята със зловещо бавно движение, погълната от собствения си облак прах.
    Едрият като мечок пилот с широко кръгло лице, вечно смръщено под тежките вежди, се казваше Олег Омански.
    Ала никой не го наричаше така.
    Той беше бивш майор, служил в унгарската тайна полиция, и имаше репутацията на човек, който използва сила, вместо ум. В наемническите кръгове беше известен просто като Унгареца.
    В момента обаче Унгареца бе объркан.
    Беше видял Скофийлд — когото веднага позна от списъка — и Книга II да скачат от покрива в момента преди сградата да се срине.
    Но сега не ги виждаше.
    От развалините се издигна грамаден прашен облак и обгърна всичко в радиус от осемстотин метра.
    Унгареца обиколи наоколо — търсеше мястото, където трябваше да е паднал Скофийлд.
    Забеляза група хора, обкръжили срутилата се сграда — несъмнено наемници, — видя ги да се втурват към останките.
    Ала продължаваше да не вижда Скофийлд.
    Извади оръжието си и кацна на покрива на една съседна сграда.


    Изтребителят меко кацна на покрива на една от по-малките сгради в Краск–8. Насочената надолу дюза на допълнителния двигател разчисти мястото от боклуците.
    В същия миг капакът на кабината се отвори и Унгареца изскочи навън, въоръжен с автомат АМД — груба, но ефикасна унгарска версия на АК–47, известна с допълнителната си предна ръкохватка.
    Беше се отдалечил на четири крачки от самолета, когато…
    — Хвърли оръжието.
    Той се обърна…
    … и видя Шейн Скофийлд, който се появи изпод яка, насочил МП–7 право в носа му.


    Докато стъклената офис сграда се срутваше, двамата морски пехотинци се бяха хвърлили във въздуха над нея и бяха описали успоредни параболи под носа на неподвижния Як–141.
    Преди да се затичат Скофийлд беше извадил любимото си оръжие, своята магнитна кука, от кобура на гърба си. После, докато бе падал, се беше прицелил в долната страна на самолета и бе стрелял. Книга II беше направил същото.
    Размотавайки кабелите си, мощните магнитни глави на куките се бяха стрелнали напред и нагоре и с глух тропот се бяха залепили за корпуса на изтребителя — в резултат на което падането на двамата американци рязко бе преустановено.
    Когато якът се беше насочил към покрива на най-близката сграда, те бяха задействали механизмите на магнитните куки и се бяха придвижили към предната долна част на висящия във въздуха самолет — и бяха останали скрити от очите на наемниците на земята зад разширяващия се облак прах.
    Кацането бе малко опасно заради летящите останки и реактивната струя на яка, но бяха успели.
    Изтребителят се беше приземил, американците бяха скочили на покрива под него и се бяха претърколили настрани.
    И сега Скофийлд имаше съвсем прост план за самолета.
    Да го открадне.


    Скофийлд и Книга II стояха пред Унгареца на покрива на ниската сграда.
    Наемникът хвърли автомата си и той изтрака на земята.
    — И ти ли си ловец на глави? — надвика рева на изтребителя Скофийлд.
    — Да — изсумтя Омански.
    — Как се казваш?
    — Викат ми Унгареца.
    — Унгареца значи? Е, закъснял си. Наемниците те изпревариха. Пипнаха Маккейб и Фарел.
    — Но не са пипнали теб. — В гласа на Унгареца не се долавяше абсолютно никаква емоция.
    Скофийлд присви очи.
    — Казаха ми, че трябвало да занесете главата ми в някакъв френски замък, за да си получите парите. Кой замък?
    Унгареца крадешком погледна оръжието му.
    — Валоа. Крепостта Валоа.
    — Крепостта Валоа — повтори капитанът. После зададе въпроса за парите: — И кой плаща за всичко това? Кой иска смъртта ми?
    — Не знам — изръмжа наемният убиец.
    — Сигурен ли си?
    — Казах, че не знам.
    В простата му прямота имаше нещо, което накара Скофийлд да му повярва.
    — Добре тогава…
    Капитанът заднешком заотстъпва към яка, без да сваля автомата, но в същото време изпитваше жалост към този ловец на глави.
    — Взимам самолета ти, Унгарецо, но ще ти кажа нещо, което не съм длъжен да направя. Гледай да не си тук след единайсет минути.
    Скофийлд и Книга II се качиха по стълбичката в пилотската кабина.
    — Знаеш ли — промърмори сержантът, — някой ден магнитната ти кука ще ти изневери…
    — Млъкни — сряза го капитанът.
    Като бивш пилот на хариър, Скофийлд не се затрудни с управлението на яка. Включи двигателя за вертикално излитане и самолетът се издигна над покрива.
    Скофийлд го насочи към голите сибирски хълмове. Самотната фигура на Унгареца остана тъпо и безпомощно да зяпа след него.


    Двамата морски пехотинци напуснаха Краск–8.
    В кабината на изтребителя Скофийлд обмисляше следващия си ход.
    — Какво ще правим, Плашило? — попита зад него Книга II. — В оня замък ли отиваме?
    — Замъкът е важен — отвърна Скофийлд. — Обаче не е ключът.
    Той извади списъка на Уексли от джоба си.
    — Ето го ключа.
    Капитанът прочете имената на смачкания лист и се зачуди какво е общото помежду им.
    С две думи, списъкът включваше световноизвестни военни: командоси като Маккейб и Фарел, британски шпиони от МИ6, пилот от израелските военновъздушни сили. В него фигурираше дори Ронсън Уайцман — генерал-майор Ронсън Уайцман от корпуса на морската пехота, един от най-висшите морски пехотинци в Америка.
    Без изобщо да се споменава за терористите от Близкия изток и Средна Азия: Халиф, Назар и Хасан Завахири.
    „Хасан Завахири…“
    Името привлече вниманието на Скофийлд.
    Той беше вторият човек в Ал Кайда, дясната ръка на Осама бен Ладен.
    Човек, когото в момента Съединените щати издирваха в планините на Северен Афганистан. Когото издирваха приятелите на Скофийлд от морската пехота: Елизабет Гант и Нюман Майка.
    В мислите си чу гласа на Уексли: „Ловците на глави обичат да използват приятелите и близките като стръв, за да примамват жертвите си…“
    Прехапа устни.
    Неговите приятели плюс най-малко една жертва от списъка, Завахири, се намираха на едно и също място. Идеалната отправна точка за всеки ловец на глави.
    И той взе решение.
    Настрои автопилота на яка на юг-югозапад, местоназначение: Северен Афганистан.


    Единайсет минути след като Скофийлд напусна Краск–8, от облаците към базата се стрелна стълб бял дим — пред който се движеше изстреляната преди двайсет минути от подводницата ракета СС-Н–20.
    Тя се спусна като мълния към останките от лагера, готова да нанесе колкото може повече щети.
    Носеше се надолу със свръхзвукова скорост.
    Хиляда и петстотин метра…
    Петстотин метра…
    Триста метра…
    И в следващия шокиращ миг…
    … тя избухна…
    … на двеста и петдесет метра над земята.
    Пръсна се на милиони парченца като фойерверк, улучена отстрани от по-малка, но отлично насочена ракета въздух-въздух.
    Лъскавите късчета на първата ракета безобидно се посипаха върху Краск–8.
    И когато димът се разнесе, в небето над миниатюрния град висеше вторият изтребител, който тази сутрин пристигаше на това място.
    Той беше много по-аеродинамичен от яка на Унгареца, по-дълъг и боядисан почти изцяло в черно. Единствената следа от друг цвят можеше да се открие в белия коничен нос. Самолетът имаше насочени напред криле и двуместна пилотска кабина.
    Това бе „Сухой“, Су–37 — руски изтребител, много по-модерен от стария Як–141.
    Лъскавият Су–37 висеше като лешояд над разрушената сибирска база и проучваше сцената долу.
    След няколко минути въздушно наблюдение той кацна на един открит участък недалеч от огромния сух док.
    От кабината слязоха двама мъже.
    Единият, изключително висок, най-малко два и десет, бе въоръжен с тежък автомат Г–36.
    Вторият бе по-нисък, снажен. Носеше изцяло черни дрехи — черна маскировъчна униформа, черна бронирана жилетка, черна каска — и две късоцевни пушки-помпи „Ремингтън“ 870 в кобури на бедрата. И двете бяха направени от лъскава сребриста стомана.
    Той имаше още една отличителна особеност.
    Носеше заоблени огледални очила с черни рамки и жълти стъкла.
    Мъжът в черно извади едната от сребърните си пушки, остави другаря си да пази самолета и се запъти към вратата, през която Скофийлд беше влязъл в сухия док.
    Спря на прага, огледа покритата със сняг земя, докосна я с черната си ръкавица.
    И влезе вътре.
    Помещението пустееше. Останките от димния облак на Скофийлд все още се стелеха във въздуха. Тайфунът се извисяваше насред дока.
    Наемниците от Изпълнителни решения отдавна ги нямаше.
    Мъжът в черно плъзна поглед по труповете на бойците от Делта до пълната с вода шахта, пръснатите по земята гилзи, обезглавения труп на Маккейб и все още топлото тяло на ефрейтора от отряда на Скофийлд, Петела, улучен при разкриването на наемническия капан.
    Във водата плуваха по корем няколко трупа.
    Мъжът в черно с отмерени крачки тръгна към шлюзовата стена, която бе разделяла сухия док от езерото — и забеляза взривената й централна част.
    „Следа от Плашило — помисли си той. — След като са застреляли едно от момчетата му, са го сгащили в сухия док. Затова е взривил шлюза, залял е дока и е унищожил хората, които са го преследвали вътре…“
    Мъжът в черно се приближи до езерото и приклекна до няколко мокри стъпки на бетона: отпечатъци от подметки на кубинки.
    Различни марки кубинки. Което означаваше наемници.
    И всички идваха на дока от мокра повърхност.
    Подводница. Втора подводница.
    Значи тук бяха идвали Изпълнителни решения.
    Но бяха стигнали много бързо. Прекалено бързо.
    Сигурно бяха получили информация от човек, който стоеше зад лова. Бяха си осигурили преднина за главите на американците.
    Внезапно се разнесе изпъшкване и бърз като мангуста, мъжът в черно се завъртя, насочил оръжието си напред.
    Звукът идваше от терасата над сухия док.
    Той се втурна към най-близката стълба и стигна при малък вътрешен офис.
    Вътре лежаха двама души: първият беше мъртвият ефрейтор Макс Кент, а вторият — ако се съдеше по френския му автомат, наемник от Изпълнителни решения — още беше жив.
    Но умираше. От зейналата рана от куршум на бузата му шуртеше кръв. Половината му лице бе отнесено.
    Мъжът в черно се наведе над ранения наемник и студено се вторачи в него.
    Нещастникът протегна ръка и с умолително изражение простена:
    Мъжът в черно погледна бетонния мост, който свързваше помещението с разрушената офис сграда.
    Срутена петнайсететажна постройка: „Поредната следа от Плашило“.
    Раненият наемник премина на английски.
    — Моля ви, мосю. Помогнете ми…
    Мъжът в черно се обърна към него.
    Накрая отговори:
    — Не.
    И го застреля в главата.


    После се върна при лъскавия изтребител „Сухой“, където го чакаше високият му другар.
    Двамата се качиха в кабината, излетяха вертикално и се понесоха в посока юг-югозапад.


    След като изтребителят отлетя, от една от сградите в Краск–8 излезе самотна фигура.
    Унгареца.
    Той просто застана на пустата улица и с присвити очи проследи изчезването на самолета зад хълмовете на юг.

ВТОРА АТАКА
26 октомври, 13:00 (афганистанско време)
ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 03:00

    „Представете си луксозна лимузина на осеяните с дупки нюйоркски улици, обитавани от бездомни просяци. В лимузината са климатизираните постиндустриални райони на Северна Америка, Европа, Тихоокеанското крайбрежие и още някои изолирани места… Навън е останалата част от човечеството, която се движи в съвършено различна посока.“
Томас Фрейзър Хоумър-Диксън. На прага; екологичните промени като причина за остър конфликт. — Интернешънъл Секюрити, есен 1991.
АФГАНИСТАН/ФРАНЦИЯ

Въгледобивна мина „Капралов“
Някъде на афганистанско-таджикистанската граница



    Крепостта Валоа, Бретан, Франция
    26 октомври 10:00 местно време
    (13:00 афганистанско време)

    Двамата ловци на глави минаха по подвижния мост, по който се влизаше в крепостта Валоа, могъщ замък, вдаден в Атлантическия океан откъм скалистия северозападен бряг на Франция.
    Построена през 1289 година от лудия граф дьо Валоа, крепостта не беше типичният френски замък.
    Докато повечето укрепени сгради във Франция поставяха акцент върху красотата, крепостта Валоа бе много по-утилитарна. Тя беше скала, мрачен бастион.
    Ниска, правоъгълна и адски солидна поради съчетанието от архитектурна дързост и уникално местоположение, навремето крепостта Валоа се бе славела като абсолютно непристъпна.
    Причината: беше построена на върха на огромно скално образувание, което се издигаше от океана на шейсетина метра от високите крайбрежни скали.
    Спускащите се надолу исполински каменни стени на крепостта плавно се сливаха с вертикалните скали и цялата структура се извисяваше на около сто и двайсет метра над бурните вълни на Атлантика.
    Единствената връзка на замъка със сушата бе шейсетметровият мост. Последната му двайсетметрова част беше подвижна.
    Двамата наемници стигнаха до мрачната грамада, безмилостно брулени от атлантическия вятър.
    Носеха голяма бяла кутия с червен кръст и надпис: „ЧОВЕШКИ ОРГАНИ: НЕ ОТВАРЯЙ — СПЕШНА ДОСТАВКА“.
    Минаха под седемвековния портик и влязоха в замъка.


    Във вътрешния двор ги посрещна елегантен господин, облечен в идеално изгладен фрак, и с телено пенсне.
    — Bon jour, messieurs — поздрави ги той. — Аз съм мосю Делакроа. Какво обичате?
    Двамата наемници — американци, облечени в кожени якета, дънки и каубойски ботуши — се спогледаха.
    — Тук сме, за да получим наградата за две глави — изръмжа по-едрият.
    Елегантният господин учтиво се усмихна.
    — Разбира се. Имената ви?
    — Дрейбяк — отвърна по-едрият. — Джо Дрейбяк. Тексаския рейнджър. Тоя тук е партньорът ми, брат ми Джимбо.
    Мосю Делакроа се поклони.
    — O, oui, прочутите братя Дрейбяк. Заповядайте вътре.


    Мосю Делакроа ги преведе през гаража, в който имаше множество редки и скъпи автомобили — червено ферари „Модена“, сребристо порше „ГТ–2“, Астон Мартин „Ванкуиш“, няколко готови за рали спортни коли и гордостта на гаража в самия му център, лъскаво черно ламборджини „Диабло“.
    Двамата американци с удоволствие разгледаха суперавтомобилите. Ако всичко минеше според плана, и те съвсем скоро щяха да си купят няколко американски яки коли.
    — Ваши ли са? — изсумтя по-едрият Дрейбяк, докато следваше мосю Делакроа.
    Елегантният господин сподави смеха си.
    — О, не. Аз съм само скромен банкер от Швейцария и се занимавам с разпределянето на тези средства от името на свой клиент. Колите са на собственика на замъка. Не са мои.
    Мосю Делакроа ги поведе по каменно стълбище в дъното на гаража към долен етаж…
    … и изведнъж се озоваха в Средновековието.
    Стигнаха до кръгло каменно преддверие. Наляво се отклоняваше дълъг тесен тунел, който изчезваше в осветения с факли сумрак.
    Банкерът спря и се обърна към по-дребния от двамата тексасци.
    — Млади мосю Джеймс, вие ще останете тук, докато ние с брат ви удостоверим главите.
    По-едрият Дрейбяк кимна на брат си.
    Мосю Делакроа го поведе по дългия мрачен коридор.
    В дъното му имаше великолепен офис. Цяла една от стените му представляваше френски прозорец, през който се разкриваше панорамен изглед към Атлантическия океан.
    Когато стигнаха до края на каменния тунел, мосю Делакроа отново спря.
    — Кутията, моля…
    Наемникът му подаде бялата медицинска кутия.
    — Моля, почакайте ме тук — каза швейцарецът.
    После влезе в офиса и остави ловеца на глави да стои на прага.
    Делакроа отиде при бюрото си, извади дистанционно управление от сакото си, натисна един от бутоните…
    Бам! Бам! Бам!
    От скрити в покрива на средновековния проход ниши изскочиха три стоманени врати.
    Първите две затвориха кръглото каменно преддверие, превърнаха по-дребния Дрейбяк в негов пленник и отрязаха пътя му и към гаража на горния етаж, и към тесния тунел, в който се намираше по-големият му брат.
    Третата стоманена врата изолира офиса от тунела — и отдели мосю Делакроа от по-едрия Дрейбяк.
    Вградените в стоманените врати перспексови прозорчета позволяваха на двамата наемници да гледат навън от затворите си.
    От високоговорители в тавана се разнесе гласът на банкера:
    — Господа, както несъмнено ще оцените, ловът на глави с такива награди привлича… как да се изразя… някои доста безскрупулни личности. Ще останете затворени, докато не се уверя в самоличността на главите, които сте ми донесли.


    Мосю Делакроа постави медицинската кутия на бюрото си и опитно я отвори.
    Отвътре го гледаха две отрязани глави.
    Едната беше окървавена, с ужасено облещени очи.
    Другата бе в по-лошо състояние. Лицето беше силно обгорено.
    Швейцарецът невъзмутимо си сложи хирургически ръкавици, спокойно извади окървавената глава от кутията и я постави върху сканиращото устройство до компютъра си.
    — И кой според вас е това? — попита той по интеркома по-едрия Дрейбяк.
    — Израелецът, Розентал — отвърна тексаският рейнджър.
    — Розентал. — Делакроа въведе името в компютъра. — Хммм… Агент на Мосад… няма ДНК проба. Всъщност типично за израелците. Няма значение. Имам нареждания по този въпрос. Ще трябва да използваме други средства.
    Той стартира сканиращото устройство, върху което беше поставена главата.
    Подобно на томограф, устройството прати множество лазерни лъчи към външността на отрязаната глава.
    След това Делакроа безстрастно разтвори устните на окървавеното лице и оголи зъбите към лазерния скенер.
    Накрая натисна друг бутон на клавиатурата и сравни анализираната глава със серия записи на компютърния си екран.
    Компютърът сигнализира и мосю Делакроа се усмихна.
    — Резултатът от сравнителния анализ е осемдесет и девет цяло, триста трийсет и седем хилядни процента. Според моите инструкции резултат над седемдесет и пет процента е достатъчен, за да осигури изплащане на наградата. Господа, въз основа на формата на черепа и зъбите, приемам, че първата ви глава принадлежи на майор Бенямин Розентал от Мосад. Вече сте с осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара по-богати.
    Двамата наемници се усмихнаха в клетките си.
    Делакроа извади втората глава и попита:
    — А този?
    — Това е Назар, човекът от ХАМАС — отвърна по-едрият Дрейбяк. — Открихме го в Мексико. Купуваше автомати Ем Шестнайсет от един наркобарон.
    — Извънредно вълнуващо — отбеляза швейцарецът.
    Втората глава беше почерняла от изгаряне и половината зъби като че ли бяха избити от изстрел… или чук.
    Мосю Делакроа направи лазерен анализ на черепа и зъбите.
    Двамата ловци на глави затаиха дъх. Изглежда, все повече се опасяваха от процедурите на Делакроа с главите.
    Анализът на черепа и зъбите даде резултат 77,326%.
    — Резултатът е седемдесет и седем процента, несъмнено поради сериозните увреждания на главата от огън и куршуми — заяви банкерът. — Както знаете, според моите инструкции резултат над седемдесет и пет процента е достатъчен, за да осигури изплащане на наградата…
    Наемниците се ухилиха.
    — … освен ако за въпросния индивид няма ДНК проба. В този случай трябва да сравня и нея. А ако съдя по данните в компютъра ми, за този индивид има ДНК проба.
    Двамата ловци на глави се завъртяха и смаяно се спогледаха.
    — Не може да има… — започна по-едрият Дрейбяк.
    — Напротив — прекъсна го Делакроа. — Според моите данни, през хиляда деветстотин деветдесет и девета година господин Юсеф Назар е лежал в британски затвор за дребен проблем с незаконен внос на оръжие. Съгласно политиката на Обединеното кралство за взимане на ДНК проби от затворници, там му е била направена кръвна проба.
    Докато по-едрият Дрейбяк му крещеше да спре, мосю Делакроа заби иглата на спринцовката в лявата скула на почернялата глава и взе малко кръв.
    После постави пробата в анализатор, свързан с компютъра му.
    Нов сигнал.
    Отрицателен.


    Делакроа се намръщи — и изведнъж лицето му придоби опасен вид.
    — Господа… — бавно каза той.
    Наемниците се вцепениха.
    Швейцарският банкер замълча, сякаш провинението им го обиждаше.
    — Господа, тази глава не е на Юсеф Назар.
    — Вижте какво… — започна по-едрият Дрейбяк.
    — Моля, запазете тишина, господин Дрейбяк — прекъсна го Делакроа. — Козметичната операция е много убедителна. Използвали сте добър пластичен хирург, това поне е сигурно. Изгарянето на главата за ликвидиране на възможността за визуално разпознаване, хм, това е хитър, но доста стар трик. И структурата на зъбите е отлично имитирана. Но не сте знаели, че има ДНК проба, нали?
    — Не — изсумтя по-едрият Дрейбяк.
    — В такъв случай и главата на Розентал е фалшива, нали?
    — Получихме я от наш колега — излъга рейнджърът. — Той ни увери, че е истинска.
    — Но при мен я донесохте вие, мосю Дрейбяк, следователно отговорността е ваша. Ще бъда ясен. В момента честността може да ви помогне. И главата на Розентал ли е фалшива?
    — Да — намръщи се Дрейбяк.
    — Това е сериозно нарушение на правилата на лова, господин Дрейбяк. Клиентите ми няма да търпят опити за измама, ясно ли ви е?
    По-едрият Дрейбяк не отговори.
    — За щастие, имам инструкции по този въпрос — каза Делакроа. — Мосю Дрейбяк Старши, знаете ли какво представлява проходът, в който се намирате?
    — Не.
    — А, да. Колко глупаво от моя страна да забравя, че сте американец. Не познавате световната история, освен името на всеки американски президент и столицата на всеки американски щат. Средновековната европейска военна история не е във вашата област, нали?
    Лицето на по-едрия Дрейбяк остана безизразно.
    Делакроа въздъхна.
    — Мосю Дрейбяк, тунелът, в който се намирате, някога се е използвал като капан за нападателите на замъка. Когато противниковите войници минавали през този проход, през каналите в стените му изливали вряло масло и убивали натрапниците по извънредно мъчителен начин.
    Тексаският рейнджър заоглежда стените на каменния проход. Те наистина бяха осеяни с големи колкото баскетболна топка дупки, разположени близо до тавана.
    — Този замък обаче е преустроен в съответствие с модерните технологии — продължи швейцарецът. — Погледнете към брат си.
    Американецът се обърна и опулено се вторачи през перспексовия прозорец в стоманената врата, която го разделяше от по-малкия му брат.
    — А сега се сбогувайте с него — отекна по високоговорителите гласът на мосю Делакроа.
    Банкерът отново вдигна дистанционното управление и натисна друг бутон.
    От каменните стени на кръглото преддверие, в което беше затворен по-дребният Дрейбяк, се разнесе зловещо механично бръмчене.
    Звукът се усили, ритъмът започна все повече да се ускорява…
    Отначало по-дребният Дрейбяк изглеждаше незасегнат.
    После с вледеняваща внезапност той рязко се сгърчи, притисна длан към гърдите си, към сърцето си. След това запуши уши — миг преди от тях да бликне кръв.
    Американецът закрещя.
    И тогава пред очите на по-едрия Дрейбяк се случи най-ужасяващото.
    Когато бръмченето достигна най-високата си точка, гърдите на брат му избухнаха и целият му гръден кош се разтвори сред отвратителни пръски кръв и телесни течности.
    По-дребният Дрейбяк се строполи на пода на преддверието с празен поглед и пръснат гръден кош. Мъртъв.
    Гласът на Делакроа:
    — Микровълнова отбранителна система, мосю Дрейбяк. Много ефикасна, нали?
    По-едрият Дрейбяк гледаше невярващо.
    Завъртя се на мястото си, безпомощен да избяга.
    — Дребен скапаняк! Нали каза, че честността щяла да ни помогне! — изрева тексаският рейнджър.
    Делакроа се засмя.
    — Американци. Мислите си, че можете да се спасите от всичко. Казах, че може да ви помогне. Но в този случай реших, че няма да стане така.
    Дрейбяк погледна отвратителните останки на брат си.
    — Така ли ще убиеш и мен?
    Швейцарецът се усмихна.
    — О, не. За разлика от вас, аз съм почитател на историята. Понякога старите методи са най-приятни.
    С тези думи банкерът натисна третия, последен бутон на дистанционното управление…
    … и от дупките на стените в тунела върху Джо Дрейбяк се изляха хиляда литра горещо масло.
    Всяко голо място от плътта му бе изгорено — кожата на лицето му беше отнесена за секунда. Там, където докоснеше дрехите му, врялото масло просто ги спояваше с тялото му.
    Дрейбяк крещеше. Викаше, пищеше и виеше, докато не умря, ала никой не го чу.
    Защото, издигната върху високата си скала над Атлантическия океан, крепостта дьо Валоа се намираше на повече от трийсет километра от най-близкия град.

    Дълбоко в планината Хиндукуш
    на афганистанско-таджикистанската граница
    26 октомври, 13:00 местно време
    (03:00 ИСВ САЩ)

    Все едно че щурмуваха адските порти.
    Осемколесният лек бронетранспортьор на старши лейтенант Елизабет Гант вдигаше торнадо от прах, лед и пръст, докато прекосяваше двестате метра открито пространство до входа на пещерите на терористите.
    Град от куршуми обсипваше земята около машината, напредваща под прикритието на собствения си артилерийски обстрел.
    Това бе петият опит на съюзниците да вкарат войници в пещерната система — преоборудвана съветска мина, известна като убежище на заместника на Осама бен Ладен Хасан Завахири и двестатина тежко въоръжени терористи от Ал Кайда.
    Повече от година след като бомбардировките бяха върнали Афганистан в Тъмните векове и талибаните официално бяха паднали, войната продължаваше да бушува във формата на опасен пещерен лов на хора. И после едва тази седмица американските и британските сили бяха открили тази система — най-важната пещерна база на терористите в Афганистан.
    Сърцето на мрежата на Ал Кайда.
    Строителната компания на Осама бен Ладен беше превърнала изоставената съветска въгледобивна мина, някога известна като мина „Карпалов“, в лабиринт от пещерни скривалища: пещери, в които живееха и работеха терористи и в които складираха цял оръжеен арсенал.
    Пещерната система разполагаше и с още един защитен механизъм.
    Метанов капан.
    Въглищата отделяха метан — силнозапалим газ, който се възпламенява при концентрация над пет процента. Само една искра и всичко избухва. И докато вътрешните части на изоставената мина се снабдяваха с чист въздух по вентилационни шахти, външните й зони бяха пълни с метан.
    С други думи, противниковите войници не можеха да използват огнестрелно оръжие, докато не стигнеха до сърцето на мината.
    Едно беше сигурно: терористите, които се бяха оттеглили в тази пещерна система, нямаше да се предадат без бой. Подобно на Кундуз предишната година и кървавата баня в Мазар-и-Шариф, тази битка щеше да е на живот и смърт.
    Това бе последната твърдина на Ал Кайда.


    Входът на мината представляваше широка железобетонна арка, през която можеха да минават камиони.
    Стръмният планински склон над него беше осеян с десетки снайперистки гнезда, от които терористите охраняваха широкото открито пространство пред мината.
    И някъде горе сред планинските върхове бяха изходите на двете вентилационни шахти — два десетметрови отвора, издигащи се като комини от дъното на мината и пропускащи вътре чист въздух. Терористите отдавна бяха покрили тези отвори с камуфлажни капаци, за да не се забелязват от шпионски самолети.
    Тъкмо тези шахти бяха целта на Гант.
    Да ги превземе отвътре, да взриви капаците им отдолу и да излъчи насочващ лазер, който да бъде засечен от кръжащия в небето бомбардировач Б–52. Така щеше да му даде мишена, която той нямаше да пропусне.
    Оставаше само да се измъкнат от мината преди той да хвърли в комина унищожителната шест хиляди и триста килограмова бомба „Дейзи Кътър“.


    Първите три опита тази сутрин да щурмуват системата от тунели бяха успешни.
    При всеки опит по два ЛБТ–25 — осемколесни леки бронетранспортьори, — пълни с морски пехотинци и бойци от СВС, бяха преодолявали града от куршуми и бяха прониквали в пещерата.
    Четвъртият опит обаче бе катастрофален.
    Беше завършил с изстрелването на американски ракети „Стингър“ — дадени на Ал Кайда от САЩ по време на съветско-афганистанската война, — които бяха улучили двата бетеера и бяха убили всички в тях.
    Гант участваше в петия опит. Първо пратиха две скоростни бъгита, за да отвлекат вражеския огън, след което двата осемколесни бетеера се насочиха към входа на пещерата под прикритието на минохвъргачки, целещи се в противниковите бункери.
    Опитът успя.
    Скоростните бъгита бяха подложени на обстрел с какво ли не — автоматично оръжие, стингъри, които се забиваха в земята наоколо, — а ЛБТ–25 на Гант изскочи от прикритието си, плътно следван от втория осемколесен звяр.
    Планинският склон над входа на пещерата избухна във взривове на мини. Двете машини се стрелнаха през откритата равнина и влетяха в пещерната система, изчезвайки в мрака, за да се скрият от снайперисткия обстрел и да попаднат в съвсем друг ад.


    Елизабет Гант с позивна „Лисица“ беше двайсет и девет годишна, току-що произведена в старши лейтенант след завършване на офицерската школа.
    Рядко се случваше да поверят на новак командването на важна разузнавателна част, но Гант беше особен случай.
    Набита, русокоса и в по-добра форма от мнозина състезатели по триатлон, тя бе естествен водач. Зад небесносините й очи се криеше остър като бръснач ум. Освен това вече имаше двегодишен опит като ефрейтор в разузнавателна част.
    Мълвеше се също, че имала високопоставени приятели.
    Някои твърдяха, че бързото й издигане до командир на разузнавателна част се дължало на препоръка не от кого да е, а от самия президент на Съединените щати. Това било свързано, казваха, с инцидент в най-секретната база на военновъздушните сили на САЩ, Зона 7, по време на който Гант доказала качествата си в присъствието на президента. Ала всичко това бяха само догадки.
    Най-голямата препоръка идваше от високоуважавания оръжейник в морската пехота Джина Нюман с позивна „Майка“, която бе гарантирала за нея по възможно най-добрия начин: ако назначат Гант за командир на разузнавателна част, бе казала Майка, самата тя — въпреки че това формално щеше да означава понижение — щяла да служи като неин старшина.
    Майка бе висока един и деветдесет, с бръсната глава, изкуствен крак и някои от най-безпощадните умения в този гибелен занаят, и думата й струваше злато.
    Със специална заповед на командването Майка избегна политиката на морската пехота да уволнява всички, които не се издигат в йерархията, и Гант получи командването на Девети разузнавателен отряд един месец преди да потеглят за Афганистан.
    Струва си да се отбележи още нещо за Либи Гант.
    Вече почти от цяла година тя беше гадже на капитан Шейн М. Скофийлд.


    Якът на Скофийлд цепеше въздуха със скорост два маха.
    От битката в Краск–8 бяха изтекли близо пет часа и пред тях с Книга II се издигаше недостъпният Хиндукуш.
    Някъде там се намираше Либи Гант — потенциален заложник номер едно за всеки, който искаше да вземе главата на Скофийлд.
    Горивото им бе на привършване. Краткото кацане на едно изоставено съветско летище в покрайнините на Казахстан им беше позволило да заредят, но сега резервоарите им отново бяха празни. Скоро трябваше да открият Гант.
    Тъй като вече не вярваше на никого в Аляска, Скофийлд настрои радиостанцията на самолета на секретна американска сателитна честота — честотата на Разузнавателното управление на министерството на отбраната на САЩ.
    След като удостовериха самоличността му, той помоли да го свържат с Пентагона и по-точно с Дейвид Феърфакс от Отдела за шифриране и криптоанализ.
    — Феърфакс слуша — разнесе се в слушалката му младежки глас.
    — Обажда се Шейн Скофийлд.
    — А, капитан Скофийлд. Радвам се да те чуя. Какво унищожи днес?
    — Наводних една подводница клас „Тайфун“, срутих една сграда и изстрелях балистична ракета, за да разруша един склад.
    — Слаба работа, а?
    — Имам нужда от помощта ти, Феърфакс.
    — Разбира се.
    Веднъж вече двамата бяха сключили странен съюз — по време на инцидента в Зона 7. Тогава бяха получили (секретно) медали за храброст и после се бяха сприятелили.
    Докато двамата с Книга II летяха над таджикистанските планини с руския изтребител Як–141, Скофийлд си представяше очилатия Феърфакс — седнал пред компютъра си в някоя подземна стая в Пентагона, облечен в тениска, дънки и маратонки, дъвчещ марс и с вид на Хари Потър в последната година на университета.
    — Е, какво ти трябва? — попита Феърфакс.
    — Четири неща — отвърна капитанът. — Първо, искам да ми кажеш къде в Афганистан е базирана Гант. Точните координати.
    — Господи, Плашило, това е оперативна информация. Нямам достъп до нея. Може да ме арестуват само защото съм се опитал да я получа.
    — Осигури си достъп. Направи каквото трябва. Преди малко изгубих шестима страхотни морски пехотинци, защото операцията ми в Сибир беше провалена от някого в Щатите.
    Всъщност беше специално организирана, за да ме пратят в ръцете на някакви ловци на глави. Не мога да имам доверие на никого, Дейвид. Искам да го направиш заради мен.
    — Добре, ще опитам. Какво друго?
    Скофийлд извади списъка с имена, който бе получил от Уексли, командира на Изпълнителни решения.
    — Искам да провериш следните имена…
    Той ги прочете от списъка, включително своето.
    — Открий какво е общото помежду им. Служебно досие, снайперистки умения, цвят на косата, каквото и да е. Провери ги във всички възможни база данни.
    — Ясно.
    — Трето, потърси една база в Сибир, казва се Краск Осем. Виж какво можеш да научиш за нея. Искам да знам защо е била избрана за място на засадата.
    — Добре. И последната неизпълнима задача?
    Скофийлд се намръщи. Мислеше за едно от имената, които бе чул да споменават по радиостанцията в Краск–8.
    Накрая отвърна:
    — Ще ти прозвучи много странно, но би ли потърсил човек с прякор Черния рицар? Търси специално в база данните с наемниците. Той е ловец на глави — доколкото знам, добър — и ме преследва. Искам да знам кой е.
    — Ясно, Плашило. Ще се свържа с теб веднага щом мога.


    Осемколесният бронетранспортьор на Гант спря в сумрачната пещера.
    Страничният му люк се отвори и шестчленният отряд морски пехотинци изскочи навън. Кубинките им трополяха по твърдата земя.
    Гант се отдалечи от ЛБТ–25 и огледа мястото, плътно следвана от едрата Майка. Двете носеха пясъчни маскировъчни униформи, каски и бронирани жилетки и държаха МП–7 и големи колкото пистолет арбалети.
    Пещерата беше широка, висока и с бетонни стени. В изключително стръмния тунел пред тях изчезваха широки релси. Това бе входът на мината.
    — Сфинкс, тук Лисица — каза във виброфона си Гант. — Вътре сме. Къде си?
    Отговори й глас с британски акцент.
    — Лисица, тук Сфинкс. Господи, тук долу е истинска лудница! Намираме се в източния край на мината! На около двеста метра от входа! Окопали са се във въздушен джоб пред двете шахти…
    Сигналът прекъсна.
    — Сфинкс? Сфинкс? По дяволите. — Гант се обърна към двама от хората си. — Пандиз, Фреди, прочистете снайперистките бърлоги горе. До тях би трябвало да водят вътрешни тунели. Заковете ги тия скапаняци, за да отворим безопасен коридор към мината.
    — Слушам. — Двамата млади морски пехотинци отпратиха.
    — Останалите, след мен — нареди Гант.


    Якът на Скофийлд се носеше над планинските върхове на Таджикистан.
    В слушалката му се разнесе гласът на Феърфакс.
    — Добре, слушай. Открих Гант. Нейната част е базирана в подвижния команден пункт Калифорния Две под командването на полковник Кларънс У. Уокър. Калифорния Две има координати 06730,20, 3845,65.
    — Ясно — отвърна Скофийлд и въведе координатите в самолетния компютър.
    — Освен това намерих две съвпадения от твоя списък — продължи Феърфакс. — Седем от петнайсетте имена веднага изскочиха от база данните с личния състав на НАТО: ти, Ашкрофт, Кингсгейт, Маккейб, Фарел, Олифант и Никълсън се споменавате в нещо, наречено „Съвместно служебно проучване на НАТО за БНМР“, от декември хиляда деветстотин деветдесет и шеста. Прилича на някакво съвместно медицинско проучване, каквито провеждахме заедно с британците.
    — Къде се пази?
    — В ЦМПТЧ — Центъра за медицински проучвания и тилова част на сухопътните сили.
    — Мислиш ли, че ще успееш да се добереш до него?
    — Естествено.
    — Ами другото съвпадение? — попита Скофийлд.
    — Сутринта един от нашите шпионски сателити „Ешелън“ засякъл съобщение от неизвестен самолет над Таджикистан. В него се споменават няколко имена от списъка ти. Ще ти прочета съобщението:
    „БАЗА, ТУК ДЕМОНА. ХВАНАХМЕ УАЙЦМАН, ЖИВ, СПОРЕД ИНСТРУКЦИИТЕ. СЕГА СЕ ОТПРАВЯМЕ КЪМ МИННАТА СИСТЕМА «КАРПАЛОВ». ТАМ СА ПАРИТЕ — НАЙ-ГОЛЯМАТА КОНЦЕНТРАЦИЯ НА ЖЕРТВИ ОТ СПИСЪКА. ЧЕТИРИ ОТ ТЯХ СА ЗАЕДНО: АШКРОФТ, ХАЛИФ, КИНГСГЕЙТ И ЗАВАХИРИ. ТАМ Е И МОМИЧЕТО НА СКОФИЙЛД.“
    Стомахът на Скофийлд се сви.
    — Към съобщението има забележка — прибави Феърфакс. — В нея се казва, че гласът имал британски акцент и собственикът му… леле…
    — Продължавай.
    Феърфакс започна да чете:
    — „Собственикът на гласа е идентифициран като Деймън Ф. Ларкъм с позивна «Демона», бивш полковник от британските СВС.“ — Младежът замълча за миг. — През деветдесетте години е голяма клечка, обаче през деветдесет и девета е изправен пред военен съд заради връзките си с бившия шеф на СВС, един адски кофти тип на име Тревър Дж. Барнаби.
    — Познавам Барнаби — отбеляза Скофийлд.
    — Ларкъм е осъден на единайсет години затвор, но бяга на път за затвора „Уайтмур“, след като убива деветима надзиратели. Смята се, че сега е сред ръководителите на наемническа организация, известна като „Интерконтинентална охрана“, отряд осемдесет и осем, или ИО осемдесет и осем, базирана в Португалия. Господи, Плашило, в какво си се забъркал?
    — В нещо, заради което може да си изгубя главата, ако не внимавам. — Скофийлд се спогледа с Книга II.
    — Що се отнася до мястото, за което спомена, Краск Осем, успях да открия само следното: през юни деветдесет и седма целият град Краск, плюс заобикалящите го бази, е бил продаден на американската компания „Атлантик Шипинг Корпорейшън“. Освен транспортната си дейност, „Атлантик“ проявява интерес и към петролния бизнес. Тя е получила Краск Осем, купувайки десетина хиляди хектара в Северен Сибир за търсене на нефт.
    Скофийлд се замисли.
    — Не. Това с нищо не ми помага.
    — Не успях да намеря нищо за Черния рицар в база данните с бившите военни — съобщи Феърфакс. — В момента съм стартирал търсеща програма в някои секретни разузнавателни информационни банки.
    — Благодаря, Дейвид. Обади ми се, когато се добереш до нещо. Край.
    Той увеличи скоростта.


    След девет минути якът кацна вертикално сред облак прах недалеч от голям брой американски бойни машини и командни палатки.
    Скофийлд беше чувал, че кампанията в Афганистан е заприличала на виетнамската — главно, защото макар и във военно време, тази страна бе най-големият производител на хероин в света.
    Афганистанските планинци не само притежаваха почти свръхестествената способност да изчезват в тайни пещерни системи, но и в редките случаи, в които все пак ги спипваха, подкупваха съюзните войници с тухлички от сто процента чист хероин. И при положение че една такава тухличка струваше почти милион долара на улицата, често успяваха.
    Само преди няколко дни Скофийлд беше чул за руски отряд, който се отклонил от служба. Цяла спецчаст, двайсет и четирима души, които просто откраднали руски транспортен хеликоптер Ми–17 и изчезнали в търсене на пещера, за която се твърдяло, че е пълна с трийсет палета хероинови тухлички.
    Добре дошли в Афганистан.


    Самолетът на Скофийлд беше посрещнат от пръстен тежковъоръжени морски пехотинци, които не се радваха много на неочакваното кацане на руски изтребител в тяхната база.
    Но след секунди всички познаха Скофийлд и Книга II и ги придружиха до палатката на командира на базата полковник Кларънс Уокър.
    Командната палатка се намираше в подножието на нисък хълм, зад който бе входът на мината на Ал Кайда.
    Полковник Уокър стоеше до маса с разгъната карта и викаше по радиостанцията:
    — Ами тогава намерете начин да възстановите радиовръзката с нашите долу! Прокарайте кабел! Трябва да се свържа с хората си в мината преди да пристигнат бомбардировачите!
    — Полковник Уокър — каза Скофийлд. — Извинете, че ви се изтърсвам така, но случаят е много важен. Аз съм капитан Скофийлд и трябва да открия старши лейтенант Га…
    Уокър ядосано се обърна към него.
    — Какво? Кой сте вие, по дяволите?
    — Аз съм капитан Шейн Скофийлд, господин полковник, и смятам, че в тази пещера няма само ислямистки терористи. Предполагам, че вътре има ловци на гла…
    — Ако не пилотирате бомбардировач Бе Петдесет и две с лазерно насочващи се бомби, капитане, в момента не искам да разговарям с вас. Седнете и си запазете ред…
    — Ей! Какво е това, по дяволите?! — извика някой.
    Всички изхвърчаха от палатката и се обърнаха към пещерата. Един руски транспортен хеликоптер Ми–17 тъкмо кацаше пред мината.
    От него изскочиха двайсетина маскирани мъже и изчезнаха в пещерната система под обстрела на снайперистите по планинския склон.
    Едва бяха влезли в мината, когато вертолетът излетя, обсипа снайперистките гнезда с огън от страничните си картечници и после се скри зад хълма на север.
    — Какво беше това, за Бога? — извика полковник Уокър.
    — Хеликоптерът имаше руски обозначения — отвърна някой. — Това е онази избягала спецчаст!
    — Тук е истинска лудница, гадна лудница… — измърмори Уокър. — Добре, капитан Скофийлд, знаете ли нещо за това?…
    Ала Скофийлд и Книга II не се виждаха никъде.
    Бяха в един джип, който рязко потегли и полетя към входа на пещерата.


    Като вдигаше облаци прах, джипът мълниеносно прекоси участъка ничия земя пред мината.
    От склоновете изригна залп и куршумите обсипаха пръстта край колелата му.
    Джипът нямаше нито предно стъкло, нито броня. Състоеше се от правоъгълни железа, които образуваха клетка около шофьора и пътника. Беше лек, бърз и изключително маневрен.
    Скофийлд описа широк кръг, вдигна облак прах и скри колата от поглед. Куршумите на снайперистите летяха наслуки.
    Капитанът се насочи към входа на мината.
    Обстрелът се усили…
    … после изведнъж се разнесоха няколко експлозии и осем снайперистки гнезда едновременно бяха вдигнати във въздуха.
    Стрелбата замлъкна. Някой беше взривил гнездата от самата мина.
    Скофийлд настъпи газта и влетя в мрака на мината.


    Либи Гант тичаше из каменните тунели на мината на шестстотин метра под повърхността, водена от лъчите на фенерчетата, монтирани на каската й и нейния МП–7.
    Следваха я трима морски пехотинци. Тя час по час проверяваше метанометъра си — устройство, което измерваше концентрацията на метан във въздуха.
    В момента то показваше 5,9%.
    Това беше лошо. Все още се намираха във външния защитен пръстен на мината.
    Тук долу имаше истински лабиринт — поредица от ниски проходи с квадратно напречно сечение, широки колкото железопътен тунел, пресичащи се под прав ъгъл. Някои сякаш вечно продължаваха в мрака, други бяха задънени.
    И всичко бе сиво. Скалните стени, ниските хоризонтални тавани, дори напуканите дървени стълбове, които носеха тавана — всичко беше покрито с призрачен сив прах.
    Нищо не можеше да се спаси от него. Това бе варовик, инертен материал, предназначен да предпазва силнозапалимия въглищен прах от ронещите се стени.
    Когато стигнаха до дъното на стръмния входен тунел, Гант и другите бяха посрещнати от командос от СВС. След прекъсването на радиовръзката го бяха пратили като куриер.
    — Тук завийте наляво, после продължете направо, докато стигнете до конвейерната лента! Тръгнете по нея до барикадата! Не се отклонявайте от конвейера, защото лесно може да се изгубите! — бе казал британецът.
    Отрядът на Гант последва инструкциите му и продължи около двеста метра по наклонения тунел, в който бе въздушната конвейерна лента.
    Метанометърът: 5,6%… 5,4%…
    С навлизането им в мината концентрацията на метан намаляваше.
    5,2%… 4,8%… 4,4%…
    „Така е по-добре“ — помисли си Гант.
    — Знаеш ли — каза Майка, докато тичаха — мисля, че той ще повдигне въпроса в Италия.
    — Майко… — отвърна Гант.
    След тази операция Майка и Гант — заедно със Скофийлд и дребничкия съпруг на Майка, Ралф — заминаваха на групова екскурзия в Италия. Щяха да наемат вила в Тоскана за две седмици преди да отидат на прословутото въздушно шоу „Аеростадия Италия“ в Милано — гвоздеят на програмата бяха два изключително редки Х–15, ракетни самолети на НАСА, най-бързите на света. Майка с нетърпение очакваше да ги види.
    — Помисли — каза тя. — Тосканските хълмове. Стара вила. Стилен пич като Плашилото няма да пропусне такава възможност.
    — Казал ти е, че ще ми предложи, нали? — без да откъсва поглед от тунела пред тях, попита Гант.
    — Да.
    — Адски е срамежлив — рече Гант. В следващия миг завиха и абсолютно ненадейно чуха изстрели. — Ще продължим друг път — изсумтя младата жена.
    В мрака пред себе си видяха лъчи на монтирани върху каски фенерчета и сенки на тичащи съюзнически войници зад барикада от стари варели, палети и празни стоманени подемници.
    А зад барикадата Гант видя толкова важните вентилационни шахти.
    В този тесен, затиснат от ниския таван квадратен свят вентилационните шахти представляваха добре дошъл участък открито пространство. Високи колкото шест етажа и осветени от яркобели фосфоресциращи ракети, те сияеха като подземна катедрала.
    Двата широки по десет метра кладенеца изчезваха в тавана през две еднакви конични ниши.
    А под вентилационните шахти се водеше една от най-свирепите битки в историята.


    Терористите от Ал Кайда бяха добре подготвени.
    Бяха издигнали своя барикада в просторната пещера — барикада, безкрайно по-съвършена от импровизираното творение на съюзническите войници.
    Беше направена от зарязаните в мината миньорски машини: големи коли с гигантски полусферични сонди, самосвали, стари джипове и контейнери, пълни със спиращи куршумите въглища.
    Гант видя терористите в отсрещния край на пещерата: над сто, всички с кафяви кожени жилетки, бели ризи и черни чалми.
    И бяха въоръжени до зъби. С калашници, М–16 и стари съветски ерпегета.
    Гант се запъти към съюзническите войници.
    Те бяха двайсетина — американски морски пехотинци и британци от СВС.
    Тя стигна при съюзническия командир — майор Ашкрофт от СВС, с позивна „Сфинкс“.
    — Това е кошмар! — извика английският командос. — Окопали са се за вечни времена около тия вентилационни шахти! И час по час някой от тях… мамка му! Ето пак! Застреляйте го! Застреляйте го!
    Гант надзърна над съюзническата барикада.
    Със смайваща внезапност един брадат арабски терорист изскочи през отвор в барикадата на Ал Кайда на мотор, като с една ръка стреляше с калашника си и крещеше нещо на аллах.
    На гърдите му бяха прикрепени четири шашки С4.
    Трима войници от СВС улучиха самоубиеца с автоматите си, свалиха го от седалката и той падна на земята зад продължаващия напред мотоциклет.
    Арабинът вдигна облак прах…
    … и избухна.
    Просто изчезна.
    Гант се ококори.
    Безумие…
    Ашкрофт се обърна към нея.
    — Тук е пълна лудница, скъпа! Тия копелета час по час пращат поредния самоубиец и трябва да ги очистваме преди да стигнат нашата барикада! Проблемът е, че имат склад някъде там отзад! Генератори, бензин и достатъчно боеприпаси, храна и вода, за да издържат до трихилядната година! Пълна безизходица!


    — Ами ако ги заобиколим? — попита Гант и посочи няколко тунела надясно.
    — Не. Минирани са! С пехотни мини. Вече изгубих двама души! Тия чалмоносци отдавна са ни чакали тук! Нужна е фронтална атака. Трябват ми повече хора!
    Сякаш по даден знак, в същия момент в тунела, който водеше към входа на мината, заблестяха двайсетина фенерчета.
    — А, подкрепление — каза Ашкрофт и се запъти да ги посрещне.
    Гант го проследи с поглед и видя, че се ръкува с командира на новия отряд.
    „Странно — помисли си тя. — Полковник Уокър каза, че следващата група ще пристигне най-рано след двайсет минути. Как са стигнали толкова бързо?…“
    Ашкрофт махна с ръка към барикадата — явно обясняваше ситуацията — и за стотна от секундата се обърна с гръб към новия си познат. В този миг командирът на новата група плавно и ловко измъкна нещо от колана си и рязко го прокара през гърлото на британеца.
    Отначало Гант не разбра какво стана.
    Ашкрофт не помръдна.
    После, за свой абсолютен ужас, тя видя, че главата му се накланя под невероятен ъгъл и просто се отделя от тялото му.


    Гант се ококори.
    „Какво?…“
    Ала нямаше време за смайване, тъй като Ашкрофт едва се беше строполил на земята, когато автоматите на новопоявилите се затрещяха и обсипаха с огън съюзническите войници зад барикадата.
    Гант мълниеносно се метна в един от стоманените подемници. Навсякъде наоколо свиреха куршуми. След секунда към нея се присъединиха Майка и другите й двама морски пехотинци.
    Останалите съюзници нямаха този късмет.
    Повечето бяха хванати на открито… и безмилостно бяха пометени от този неочакван залп в тил.
    — По дяволите! Какво става?! — Гант се притисна към ръждивата стена на стоманения подемник.
    Бяха се озовали между две групи противници: едните пред, другите зад тяхната барикада.
    Смъртоносен сандвич.
    — Какво ще правим, пиленце? — извика Майка.
    На лицето на Гант се изписа решително изражение.
    — Ще си спасяваме кожата. Хайде, насам!
    И тя поведе хората си в единствената посока, която можеше — скочи от предната стена на миниатюрния подемник и се приземи като котка в прашния открит участък между двете барикади.


    Точно в този момент джипът на Скофийлд и Книга II спря във входа на мината.
    Капитанът видя релсите, които потъваха в тунела, и пристъпи към тях, но от един страничен проход изскочиха две фигури.
    Скофийлд и Книга II едновременно се завъртяха, насочили напред автоматите си. Двата тъмни силуета направиха същото и…
    — Пандиз? — Капитанът присви очи. — Дьо Вилие?
    — Плашило? — Единият боец отпусна оръжието си. — За малко да те гръмна бе, пич.
    Това бе младши сержант Пол дьо Вилие с позивна „Пандиз“, който току-що се връщаше, след като беше прочистил снайперистките гнезда на склона с партньора си, ефрейтор с позивна „Фреди“.
    — Трябва ми Гант — каза Скофийлд. — Къде е?
    — Долу — отвърна Пандиз.
    След трийсет секунди капитанът спускаше джипа по стръмния тунел. До него седеше Книга II, а зад тях бяха другите двама морски пехотинци, Пандиз и Фреди.
    Лъчите на фаровете подскачаха по трийсетградусовия наклон и осветяваха железопътните релси в средата на тунела.
    Когато наближиха дъното, Скофийлд превключи на задна и колелата бясно се завъртяха в обратната посока, макар поднеслият джип да продължаваше напред.
    Стратегията му успя: скоростта им се понижи, макар и съвсем слабо. Но и това стигаше. Няколко метра преди края Скофийлд изключи от скорост, джипът изскочи от тунела и влетя в лабиринта, като зави наляво покрай трупа на куриера от СВС.


    Гант бе открита от всички страни.
    Пред съюзническата барикада — само на трийсет метра от кръвожадните муджахидини.
    Ако терористите искаха да убият четиримата морски пехотинци, можеха да го направят веднага. Гант зачака града от куршуми, който щеше да сложи край на живота й.
    Ала не го дочака.
    Вместо това чу стрелба — някъде зад барикадата на Ал Кайда.
    Намръщи се. Никога не беше чувала такива изстрели. Звучаха адски бързо, прекалено бързо, като бръмчене на шестцевна миникартечница…
    И тогава видя нещо, което съвсем я изненада.
    Видя, че барикадата се разкъсва отвътре — стените й бяха взривени от милион свръхскоростни куршуми — и внезапно цялата шайка терористи запрескача собствената си барикада към ничията земя. Бягаха от някаква невидима сила… точно като самата Гант.
    Беше й ясно обаче друго.
    Терористите бягаха от нещо много по-страшно от нея.
    Докато отчаяно прескачаха барикадата си, ги застрелваха във въздуха — изотзад — и те се строполяваха целите разкъсани, с отделени от телата крайници.
    Стотна от секундата преди един такъв боец от Ал Кайда да бъде разкъсан на парчета, докато се катереше по барикадата, Гант зърна върху тялото му зелена лазерна точка.
    „Зелен лазер…“
    — Лейтенант! — извика до нея Майка. — Какво стана с тая битка, по дяволите?! Нали войните трябваше да се водят между две вражески сили?
    — Знам! — отвърна Гант. — Тук има повече от две сили! Следвайте ме!
    — Къде?
    — Има само един начин да решим проблема и да свършим за каквото сме пратени тук!
    С тези думи тя се затича през ничията земя, промуши се под въздушния конвейер и се насочи към лявата вентилационна шахта.


    Стигна до северния край на въздушния конвейер в момента, в който четирима терористи от Ал Кайда дотичаха откъм своята барикада, преследвани от автоматична стрелба.
    Първите трима муджахидини се покатериха по няколкото подредени като стълба сандъци и се качиха на конвейерната лента. Четвъртият натисна голям зелен бутон на един пулт.
    Конвейерът изрева…
    … и тримата мъже мигновено бяха отнесени с огромна скорост към съюзническата барикада. Четвъртият се метна на лентата след тях и също полетя на юг.
    — Леле. Бърз конвейер… — отбеляза Майка.
    — Хайде! — извика Гант и се хвърли зад барикадата на Ал Кайда.
    Озова се на добре осветено пространство под вентилационните шахти. Наистина приличаше на катедрала. Електрическите лампи излъчваха разсеяна бяла светлина.
    Тя видя и причината терористите да напуснат сигурността на барикадата си.
    Петнайсетина облечени в черно командоси — мрачни призраци със зелени очила за нощно виждане — се разгръщаха от малък тунел зад барикадата, разположена в североизточния ъгъл на пещерата.
    Вниманието й обаче привлякоха оръжията в ръцете им. Оръжията, които бяха отприщили адските огньове срещу бойците от Ал Кайда.
    Войниците бяха въоръжени с автомати М100 „Метална буря“. Тези автомати не използват конвенционални движещи се части, за да изстрелват куршуми, а бързи електрически разряди и са в състояние да постигат невъобразимата скорост от десет хиляди куршума в минута. Това прилича на истинска метална буря и оттам идва и името им.
    Автоматите на новопоявилите се войници бяха снабдени със зелени лазерни мерници — затова, докато не установеше истинското им име, Гант реши просто да ги нарича „черно-зелените“.
    Най-странното в тях бе, че Гант като че ли изобщо не ги интересуваше. Те преследваха бягащите терористи.
    Насред целия този хаос Гант застана под лявата вентилационна шахта и се зае да издигне вертикална минохвъргачка.
    Когато свърши, извика „Пази се!“ и натисна спусъка. Мината с експлозивно свистене излетя в шахтата и изчезна със скоростта на ракета…
    БУМ!!!
    На шестстотин метра над тях мината улучи камуфлажния капак и го унищожи. В шахтата се посипаха останки и в същия момент отгоре нахлу естествена сива светлина.
    Когато дъждът от останки спря, Гант отново пристъпи напред и заобиколена от хората си, издигна ново, много по-малко устройство: компактен лазерен диод.
    Натисна бутона.
    От диода се стрелна яркочервен лазерен лъч и изчезна в комина.
    — До всички части, тук Лисица — каза Гант по радиостанцията си. — Ако още сте живи, внимателно ме чуйте. Лазерът е насочен. Повтарям, лазерът е насочен. Според оперативните инструкции бомбардировачите ще пристигнат след десет минути! Не ме интересува какво друго става тук! Да се махаме от тая мина!


    В лагера на морската пехота един свързочник рязко вдигна глава от пулта си.
    — Господин полковник! Току-що засякохме насочващ лазерен лъч от вътрешността на мината! Лъчът на Гант. Успели са.
    Полковник Уокър се приближи.
    — Повикай бомбардировачите, кажи им, че имат лазер. И прати евакуационни екипи при входа на пещерата да приберат хората ни още щом излязат. След десет минути тая мина ще отиде в историята. Не можем да чакаме изостаналите.


    Гант, Майка и двамата морски пехотинци едновременно се обърнаха.
    Все още бяха зад барикадата на Ал Кайда и трябваше да се върнат по обратния път към стръмния входен тунел.
    Не успяха да изминат повече от няколко метра.
    Едва бяха тръгнали, когато в ничията земя видяха странна сцена.
    Четирима муджахидини от Ал Кайда стояха обградени от шестчленен черно-зелен отряд, попаднали в зелените лъчи на автоматите им.
    Гант ги наблюдаваше иззад барикадата.
    Командирът на черно-зелените пристъпи напред, смъкна маската си и се видя квадратна брадичка, красиво лице и сини очи. Той се обърна към терористите.
    — Ти ли си Завахири? Хасан Завахири…
    Един от тях предизвикателно вирна брадичка.
    — Да, аз съм Завахири. Не можеш да ме убиеш.
    — Защо? — попита черно-зеленият командир.
    — Защото ме пази Аллах — спокойно отвърна терористът. — Не знаеш ли? Аз съм Неговият избран воин. Аз съм Неговият избраник. — Той постепенно повиши глас. — Питай руснаците. Само аз от всички пленени муджахидини се спасих от съветските експерименти в занданите на таджикския им гулаг. Питай американците! Само аз се спасих от атаките на ракетите им след атентатите срещу посолствата в Африка! — Завахири вече викаше. — Питай Мосад! Те знаят! Само аз се спасих от над десет техни атентата! Никой на света не може да ме убие! Аз съм Оня. Аз съм Божият пратеник. Аз съм неуязвим!
    — Грешиш — заяви командирът на черно-зелените.
    И изстреля автоматичен откос в гърдите на Завахири. Терористът отхвърча назад с разсечено на две тяло.
    После красивият командир пристъпи напред и направи нещо отвратително.
    Наведе се над трупа на Завахири, извади мачете от ножницата на гърба си и с един ловък удар отсече главата му.
    Гант се облещи.
    Майка зяпна.
    Гледаха ужасено черно-зеления командос, който вдигна отсечената глава на Завахири и небрежно я прибра в една бяла медицинска кутия.
    — Що за гадост става тук? — ахна Майка.
    — Не знам — призна Гант. — Но така и няма да научим. Трябва да се махаме.
    Те се обърнаха…
    … и видяха трийсетина терористи от Ал Кайда да тичат към тях — към конвейерната лента; викаха и размахваха безполезните си празни автомати, — преследвани от други черно-зелени командоси.
    Гант откри огън и повали четирима терористи.
    Майка последва примера й и очисти още четирима.
    Двамата морски пехотинци бяха прегазени от бягащата тълпа.
    — Прекалено са много! — извика Гант на Майка и се хвърли наляво, за да се дръпне от пътя им.
    От своя страна, Майка заотстъпва по водещите към конвейера сандъци, като продължаваше да стреля. След миг терористите я пометоха и тя политна по гръб върху лентата.
    Черно-зеленият, който беше убил Завахири, изглежда, се забавляваше от гледката на отчаяно бягащите бойци от Ал Кайда.
    Един от тях се добра до контролния пулт на конвейера и натисна голям жълт бутон.
    В пещерата се надигна механичен рев и Гант се завъртя, за да види източника му.
    При съюзническата барикада в отсрещния край на конвейерната лента се беше включила гигантска скалотрошачка — състоеше се от два масивни валяка, покрити със стотици конични зъбци.
    Терористите започнаха да скачат от бързо движещия се конвейер. Гант очакваше и Майка да последва примера им, ала това не стана.
    Мамка му!


    Майка бе на лентата и стремглаво се носеше към скалотрошачката.
    Майка наистина все още беше на лентата — и летеше към въртящите се челюсти на скалотрошачката, до която оставаха шейсетина метра.
    Проблемът бе, че се бореше с двама терористи от Ал Кайда. Докато другите муджахидини бяха решили да скочат от конвейера, тези двама бяха готови да умрат в скалотрошачката… и да вземат и Майка със себе си.
    Лентата се носеше към скалотрошачката с трийсетина километра в час — осем метра в секунда.
    При падането Майка беше изгубила автомата си и сега се бореше с двамата терористи.
    — Тъпи самоубийци! — викаше тя. Бе силна като бик — достатъчно, за да не се остави на двамата си противници, но не и да ги победи.
    — Мислите си, че ще ме гепите, а? — изкрещя тя. — Няма начин!
    Майка ритна единия от тях в чатала — с всичка сила — и той изкрещя. Тя го преметна през главата си към скалотрошачката, вече само на двайсетина метра от нея.
    На две и половина секунди.
    Ала вторият муджахидин не се предаваше. Беше упорит воин — сграбчи я за ръцете и не искаше да ги пусне. Движеше се с краката напред. Майка напредваше по корем с главата напред.
    — Пусни ме! — извика тя.
    Първият терорист потъна в скалотрошачката.
    Мъчителен крясък. Кървава експлозия. Червени струи обляха цялото лице на Майка.
    И после в миг на яснота тя разбра.
    Нямаше да успее.
    Беше късно. С нея бе свършено.
    Времето забави ход.
    Терористът, който държеше ръцете й, навлезе в челюстите на скалотрошачката с краката напред.
    Тя го погълна цял и Майка наблюдаваше всичко това съвсем отблизо: огромен мъж, сдъвкан за миг. Хрус-пляс! Нов кървав взрив опръска лицето й от упор.
    После видя въртящите се челюсти на трошачката само на сантиметри от себе си, видя всеки остър зъб, видя кръвта по тях, видя дланите си да изчезват в…
    … и след това изведнъж полетя във въздуха над зейналата паст на скалорошачката.
    Не много високо във въздуха, нали разбирате.
    Само на няколко сантиметра, достатъчно, за да бъде повдигната от бързо движещата се конвейерна лента, достатъчно, за да престане да се плъзга напред.
    Майка се намръщи и рязко завъртя глава.
    И над себе си, увиснал на една ръка от стоманената греда над скалотрошачката и стиснал яката на бронираната й жилетка с другата си ръка, видя Шейн Скофийлд.


    След пет секунди Майка отново бе стъпила на твърда земя при Скофийлд, Книга II, Пандиз и Фреди. Джипът бе наблизо зад съюзническата барикада.
    — Къде е Гант? — надвика врявата Скофийлд.
    — Разделихме се при другата барикада! — отвърна Майка.
    Капитанът погледна натам.
    — Плашило! Какво става, по дяволите? Какви са всички тия хора?
    — Все още не съм съвсем сигурен! Знам само, че са ловци на глави! И поне един от тях преследва Гант!
    Майка го хвана за ръката.
    — Чакай. Имам лоша новина! Вече излъчихме насочващия лазер за бомбардировачите. Имаме точно… — тя си погледна часовника, — … осем минути и после тая мина ще бъде ударена от шесттонна лазерно насочвана бомба!
    — Тогава най-добре бързо да намерим Гант — каза Скофийлд.


    След като бягащите терористи от Ал Кайда я подминаха, Либи Гант скочи на крака — и спря, защото на гърдите й светеха три зелени лазерни точки.
    Беше обградена от друга група черно-зелени, шестима мъже, насочили към нея автоматите си.
    Единият вдигна ръка и пристъпи напред.
    Свали каската си и вдигна зелените си очила за нощно виждане, за да покаже лицето си.
    Лице, което Гант никога нямаше да забрави.
    Никога не можеше да забрави.
    Приличаше на герой от филм на ужасите.
    В миналото главата на този човек трябва да бе попадала в бушуващ огън — целият му череп беше абсолютно гол и ужасно сбръчкан, с обгорена кожа, покрита с белези. Меката част на ушите му бе залепнала за главата му.
    Под тази грозна гледка обаче очите му блестяха от удоволствие.
    — Ти си Елизабет Гант, нали? — дружелюбно попита той и взе оръжията й.
    — Аз ли? Да — изненадано потвърди тя.
    Подобно на другия черно-зелен командир, плешивият също говореше с британски акцент. Изглеждаше четирийсетинагодишен. Опитен. Сръчен.
    Мъжът измъкна магнитната кука на Гант от кобура на гърба й и я хвърли на земята далеч от нея.
    — Боя се, че не можем да ти оставим и това — каза той. — Елизабет Луис Гант, с позивна „Лисица“. Двайсет и девет годишна. Съвсем скоро завършила офицерската школа. Втора по успех, струва ми се. Преди това си служила в Шестнайсети разузнавателен отряд на морската пехота под командването на тогавашния лейтенант Шейн М. Скофийлд, както и в охраната на президентския хеликоптер, пак под командването на капитан Скофийлд. А сега… вече не си под командването на капитан Скофийлд, защото в морската пехота са забранени тесните връзки между личния състав. Старши лейтенант Гант, аз съм полковник Деймън Ларкъм — Демона. Това са хората ми, „Интерконтинентална охрана“, Отряд осемдесет и осем. Надявам се, че не възразяваш, но просто за известно време трябва да те вземем с нас.
    Един от хората на Ларкъм сграбчи Гант изотзад, притисна марля, напоена с трихлорметан, към устата и носа й и тя потъна в пълен мрак.


    След малко красивият млад командир, когото Гант бе видяла да отсича главата на Завахири, се приближи до Демон с две медицински кутии в ръце.
    — Взехме главите на Завахири и Халиф, господин полковник — съобщи той. — Открихме трупа на Ашкрофт, но главата му вече липсваше. Смятам, че Скорпионите са тук и първи са се добрали до него.
    Ларкъм замислено кимна.
    — Хм… Майор Заманов и неговите Скорпиони. Благодаря, Каубой. Мисля, че и без това спечелихме повече от достатъчно от тая атака. — Той погледна проснатото на земята тяло на Гант. — И може да увеличим улова си. Кажи на всички да се насочат към задния изход. Време е да се връщаме при самолетите. Тази мина ще бъде бомбардирана и самолетите вече пристигат.
    След две минути джипът на Скофийлд заобиколи конвейерната лента откъм барикадата на Ал Кайда и спря, като вдигна облак прах.
    Капитанът, Книга II, Майка и двамата младши морски пехотинци скочиха от него с оръжия в ръце.
    — Колко остава до хвърлянето на бомбите, Майко? — извика Скофийлд.
    — Шест минути!
    Гант не се виждаше никъде.
    Майка стоеше до края на барикадата, недалеч от конвейера.
    — Тук я видях за последен път. Един хубавец от черно-зелената група отсече главата на някакъв терорист и после не щеш ли цялата шайка от Ал Кайда ни прегази!
    Тя посочи отсрещния североизточен ъгъл на пещерата — зад вентилационните шахти. Там Скофийлд видя по-тесен тунел, широк колкото врата на гараж.
    Забеляза още нещо — на пода.
    Магнитна кука.
    Отиде при нея, вдигна я и прочете думите „Кума Лиса“, написани с бял маркер върху ръкохватката. Магнитната кука на Гант. Той я закачи на колана си.
    Когато се върна при другите, Майка тъкмо казваше:
    — … и не забравяйте четвъртата сила, която е тук.
    — Четвъртата сила ли? — попита Скофийлд. — Каква четвърта сила?
    — В тази мина има четири отделни части — обясни Майка. — Ние, Ал Кайда, ония черно-зелени скапаняци, които отвлякоха пиленцето ми, и още една, четвърта сила: оная шайка, дето убиха Ашкрофт и превзеха съюзническата барикада в тил.
    — Убили са Ашкрофт!? — ахна капитанът.
    — Да, мама му стара. Отрязаха му главата.
    — Господи! Това е друга група ловци на глави. И къде е сега тази четвърта сила?
    — Хм, струва ми се, че вече са тук… — злокобно съобщи Книга II.
    Появиха се иззад барикадата на Ал Кайда — двайсетина въоръжени войници в жълто-кафяви пустинни маскировъчни униформи, карамелени маски и жълти руски кубинки. Наизскачаха от пикапите и самосвалите, които образуваха барикадата.
    Повечето носеха късоцевни автомати ВЗ–61 „Скорпион“: характерното оръжие на елитните руски спецчасти. Именно от това оръжие бяха получили името си като ловци на глави: Скорпионите.
    Бяха ги причаквали.
    От групата се отдели мъж с майорски пагони и отсечено заповяда:
    — Хвърлете оръжието си!
    Скофийлд и другите четирима морски пехотинци се подчиниха. Двама руснаци незабавно се втурнаха към него и здраво го хванаха.
    — Каква приятна изненада, капитан Скофийлд — каза майорът. — В разузнавателните ми сведения не се съобщаваше, че сте тук, но появата ви е добре дошла. Главата ви може да струва също толкова, колкото и на другите, но да донесеш прочутото Плашило определено носи известен престиж.
    Руснакът като че ли претегли Скофийлд с поглед.
    — Но може репутацията ви да не е основателна — изсумтя той. — На колене, моля.
    Скофийлд остана изправен и кимна към лазерния диод на Гант.
    — Виждате ли онова устройство ей там? Този диод насочва към мината шесттонна бомба. Бомбардировачът ще пристигне след пет мину…
    — Казах: на колене!
    Единият руснак зад гърба му го удари зад коленете с приклада на автомата си и Скофийлд падна на земята под катедралните куполи на вентилационните шахти.
    С рязко свистене майорът изтегли лъскава сабя от ножницата на гърба си: къса казашка сабя.
    — Наистина — каза той и се приближи, като лениво въртеше оръжието в ръка. — Малко съм разочарован. Мислех си, че ще е по-трудно да убия Плашилото.
    Вдигна сабята, стисна я с две ръце и понечи да замахне… и изведнъж върху гърдите на двамата руснаци зад Скофийлд се появиха две сини лазерни точки и в следващия миг те паднаха мъртви.
    Капитанът вдигна глава…
    Майорът се завъртя…
    И всички го видяха.
    Стоеше под другата вентилационна шахта с два сребристи ремингтъна в ръце — държеше ги като пистолети. На стоманените цеви на пушките бяха монтирани модерни сини лазерни мерници.
    До него на сгъваеми триноги бяха поставени две дистанционно задействани картечници ФН-МАГ, също снабдени със сини лазерни мерници. Едното роботизирано оръжие осветяваше гърдите на майора; точката на другото просто обхождаше руските войници.
    Мъжът бе изцяло облечен в черно.
    Черна бойна униформа.
    Черна бронирана жилетка, покрита с белези от сражения.
    Черна хокейна каска.
    А на лицето му — сурово лице, обветрено и небръснато — имаше обли огледални очила с жълти стъкла.
    Скофийлд видя дебело въже, увиснало от вентилационната шахта над мъжа — то с тихо свистене се издигна нагоре и изчезна като подплашена змия.
    — Здравей, Дмитрий — каза мъжът в черно. — Пак ли си излязъл в неплатен отпуск?
    Майорът, изглежда, изобщо не се радваше да го види. Не беше въодушевен и от синята лазерна точка на гърдите си.
    — Винаги е лесно да изчезнеш в тия международни мисии — изсумтя руснакът. — Както, убеден съм, самият ти отлично знаеш, Алоишъз.
    Мъжът в черно небрежно закрачи между тежковъоръжените войници.
    Скофийлд забеляза черното му яке, снабдено със странен набор невоенни приспособления: белезници, катераческо снаряжение, миниатюрен акваланг, дори миниатюрна горелка…
    Алоишъз подмина един руски десантчик и войникът ненадейно вдигна автомата си.
    Проблясъци. Изстрели.
    Руският войник падна надупчен от куршуми.
    Роботизираната картечница насочи лазерния си мерник към другите войници.
    Мъжът в черно невъзмутимо спря пред Скофийлд и майора.
    — Капитан Скофийлд, предполагам? — попита той и помогна на морския пехотинец да се изправи. — Плашилото.
    — Точно така… — предпазливо потвърди Скофийлд.
    Мъжът се усмихна.
    — Найт2. Алоишъз Найт. Ловец на глави. Виждам, че сте се запознали със Скорпионите. Ще трябва да извините майор Заманов. Той има адски лошия навик да сече главите на хората още щом се запознае с тях. Забелязах лазерния ви сигнал от въздуха. Кога се очаква да падне бомбата?
    Скофийлд погледна към Майка.
    — След четири минути и трийсет секунди — отговори тя, като си погледна часовника.
    — Ако му вземеш главата, Найт, ще те преследваме до края на света и ще те убием — изсъска майорът.
    — Не можеш да го направиш, Дмитрий, даже да се опиташ — отвърна Найт.
    — Мога да те убия още сега.
    — Но тогава и ти ще умреш. — Мъжът в черно кимна към синята точка върху гърдите на майор Дмитрий Заманов.
    — Ще си струва.
    — Съжалявам, Дмитрий — засмя се Найт. — Ти си добър войник и — нека сме честни — пълен хахо. Но аз те познавам. Ти не искаш да умреш. Страх те е от смъртта. Аз, от друга страна… е, не ми пука дали ще умра.
    Заманов се вцепени.
    Найт — Скофийлд беше наясно — блъфираше.
    — Хайде, капитане — каза Найт, вдигна автомата на Скофийлд от земята и му го подаде. — Вземете хората си и ме последвайте.
    С тези думи мъжът в черно поведе морските пехотинци между руските войници — без нито един изстрел.
    — Все пак кой сте вие? — в движение го попита Скофийлд.
    — Няма значение — отвърна Найт. — В момента ви интересува само това, капитане, че си имате ангел пазител. Който не иска да ви убият.
    Стигнаха до източния край на барикадата на Ал Кайда. Оттам оставаше съвсем малко до тунела в ъгъла на пещерата.
    Найт отвори вратата на пикапа, с който завършваше барикадата, и каза:
    — Качвайте се.
    Морските пехотинци се метнаха вътре — под злобните погледи на Скорпионите.
    Алоишъз Найт седна зад волана и запали двигателя.
    — Готови ли сте за бягство? — попита той. — Защото щом излезем извън прикритието на дистанционните ми картечници, ония скапаняци адски ще се вбесят.
    — Готов съм.
    — Добре.
    Найт настъпи газта и пикапът потъна в малкия тунел в ъгъла на пещерата.
    Щом се скри от поглед, двайсетимата бойци от отряда на Заманов се хвърлиха в другите пикали. Трима дори се качиха в зарязания от Скофийлд джип.
    Двигателите зареваха и гонитбата започна.


    Фарове в мрака.
    Подскачащи, друсащи се лъчи — като саби, пронизващи прашния въздух.
    Пикапът на Черния рицар ревеше по тесния тунел.
    Бе голям колкото джип, с каросерия за превозване на хора и частично затворена шофьорска кабина. Между нея и каросерията обаче нямаше нито стена, нито прозорец: човек спокойно можеше да прескочи седалката и да се прехвърли отзад.
    Тунелът имаше почти идеално квадратно напречно сечение, с правилни гранитни стени и плосък таван, носен от дървени стълбове. Беше и абсолютно прав и потъваше в тъмнината като стрела.
    И бе съвсем малко по-широк от пикапа. От двете му страни оставаше по трийсетина сантиметра свободно пространство. Отгоре имаше около метър и двайсет.
    Скорпионите плътно ги следваха.
    Тримата руски десантчици, които се бяха качили в джипа на Скофийлд, се носеха по тунела точно зад пикапа — по-малката и по-маневрена кола лесно ги настигаше. Шофьорът настъпваше газта, а другарите му стреляха по пикапа с автоматите си.
    Окъпани в светлината на подскачащите фарове на джипа, Майка, Книга, Пандиз и Фреди отвръщаха на огъня.
    След джипа летяха още три пикапа, натъпкани с останалите седемнайсет бойци от отряда на Заманов.
    Миниатюрен конвой, движещ се опасно бързо по тесния каменен проход.
    — Майка! Колко остава! — извика от предната дясна седалка на пикапа Скофийлд.
    — Три минути!
    — Колко е дълъг този тунел? — попита Скофийлд Найт.
    — Седем километра.
    — Нямаме много време.
    Автоматите на Книга, Майка, Пандиз и Фреди бълваха огън срещу преследващия ги джип. Редуваха се — докато двама стреляха, другите двама презареждаха.
    Когато Майка и Книга се наведоха да сменят пълнителите, Пандиз и Фреди заеха местата им — и бяха улучени от мощен залп. Лицето на Фреди изчезна, превърнато в каша. Пандиз беше пронизан в гърлото и се строполи, като скърцаше със зъби. Книга II се хвърли напред, за да не му позволи да падне от колата, хвана го…
    … ала Скорпионите само това чакаха.
    Без да спира да презарежда, Майка погледна какво става. И видя как двама руснаци скачат от предния капак на джипа в каросерията на пикапа!
    И двете ръце на Книга бяха заети с Пандиз.
    Двамата скорпиони скочиха в пикапа и вдигнаха оръжията си, за да убият Книга и Пандиз.
    Тъй като автоматът й още не бе зареден, Майка просто се хвърли върху тях, повали ги и тримата се стовариха в каросерията, покрай която прелиташе като в мъгла сивият камък на стените.


    Найт и Скофийлд наблюдаваха цялата сцена.
    Скофийлд се изправи, за да се притече на помощ.
    — Дръж! — извика Черния рицар и му подхвърли единия ремингтън. — Докато си отзад, надупчи джипа!
    Капитанът се прехвърли в откритата каросерия на пикапа.
    Майка се бореше на пода… Книга II изтегляше Пандиз в каросерията… фаровете на преследващия ги джип осветяваха тясното пространство.
    Скофийлд вдигна сребристия ремингтън с две ръце и стреля.
    Откатът бе мощен.
    Резултатът беше още по-голям. Каквито и патрони да използваше тоя Найт, те направиха джипа на нищо.
    Буквално го откъснаха от колелата му.
    Джипът подскочи във въздуха и се прекатури настрани.
    Движеше се толкова бързо в тесния каменен тунел, че продължи да се блъска в стените и тавана, докато накрая не спря върху смачкания си покрив.
    По някакво чудо шофьорът остана жив.
    Ала не задълго.
    Само миг след спирането си джипът беше разкъсан на милион парчета — първият пикал мина през него, последван от втория и третия.
    След секунди пикапите на Скорпионите се носеха точно зад пикапа на Скофийлд и го осветяваха с фаровете си.
    Първата руска кола увеличи скоростта и блъсна с броня задницата на бягащия пикап.
    И двете машини се разтърсиха от удара.
    После Скорпионите разбиха с ритници предното стъкло, изкатериха се на капака и преди капитанът да успее да направи нещо, трима руснаци скочиха в каросерията при него.


    Руските десантчици не обърнаха никакво внимание на Книга II и Майка — тръгнаха право към Скофийлд, насочили оръжията си напред.
    Найт ги видя в огледалото и рязко удари спирачки.
    Пикапът поднесе и всички бяха запратени напред, включително морските пехотинци в каросерията.
    Тримата скорпиони също политнаха напред.
    Единият изпусна автомата си в опит да се хване за нещо, вторият се строполи на пода до Скофийлд, а третият бе отхвърлен чак до кабинката — блъсна се в таблото и когато вдигна очи, се озова пред дулото на сребриста пушка, чийто син лазерен мерник осветяваше носа му.
    Бум!
    Найт стреля.
    Главата на войника експлодира като консерва с доматена супа.
    Черния рицар настъпи газта и пикапът отново се стрелна напред.
    Очите на другите двама руснаци обаче бяха насочени единствено към Скофийлд.
    Останалият без автомат войник извади ловджийски нож, другият бързо вдигна своя ВЗ–61…
    … и в същия този момент Найт завъртя глава, видя ги и в очите му проблесна поглед, който подсказваше, че Скофийлд не бива да бъде докосван дори с пръст.
    Капитанът реагира светкавично.
    Отблъсна с каратистки блок цевта настрани в мига, в който противникът му натисна спусъка.
    Но не можеше да се справи и с двамата.
    Вторият скорпион се изсмя и замахна с ножа към гърлото му…
    … и изневиделица при тях се озова Алоишъз Найт…
    … с невероятна сила Черния рицар едновременно запрати и онзи с ножа, и другия с автомата в шофьорската кабина…
    … точно в мига, в който пикапът им силно бе блъснат от колата зад тях.
    Найт и двамата десантчици прелетяха през предното стъкло и се изтърколиха върху капака.
    Те всъщност не счупиха предното стъкло. Специално закалено, то просто се покри с паяжина от пукнатини, изскочи от рамката си и падна върху капака като невредимо, но смачкано правоъгълно килимче.
    Четирите пикапа продължаваха да се носят по тесния тунел.
    Скофийлд видя, че Найт благоразумно е подпрял педала за газта със стоманен лост, което позволяваше на колата да не забавя ход. Посоката й пък се коригираше от каменните стени.
    Черния рицар се бореше с двамата скорпиони.
    Онзи с ножа отчаяно се опитваше да стигне до Скофийлд. Другарят му бе изгубил оръжието си в усилията си да се хване за нещо.
    Найт обаче беше понесъл най-тежко прелитането през предното стъкло. Лежеше с крака, увиснали над земята, и се бе вкопчил в бронята.
    Като видя, че единият руснак се опитва да пропълзи към капитана, Черния рицар го хвана за крака, дръпна го, притегли го към предния край на капака… и го смъкна от колата!
    С ужасен вик руският войник падна под пищящите гуми, и бе прегазен от колелата на целия конвой преди да бъде изплют зад четвъртата машина, смачкан, разкъсан, мъртъв.
    Вторият скорпион видя случилото се и започна да рита към ръцете на Найт, който го докопа за колана и също започна да го тегли напред.
    — Не! — изкрещя руснакът. — Нееее!
    — Няма да го получиш! — извика Черния рицар и го придърпа към себе си.
    Скорпионът — едър мъж с грозно лице — се изравни с него и впи пръсти в гърлото му.
    — Ако аз падна, Черни рицарю, ще паднеш и ти… — изръмжа руснакът.
    Найт го погледна в очите.
    — Добре.
    Отблъсна се с крака от предната броня на пикапа — като понесе със себе си ужасения руски десантчик — и падна на прашния път пред бясно хвърчащата кола…


    Войникът от руския спецотряд падна на земята и беше премазан от гумите на първия пикап.
    За разлика от Найт, той не бе хванал избитото предно стъкло на пикапа в последния момент преди падането си.
    Черния рицар обаче го направи и хвърли напуканото стъклено килимче под себе си.
    После се приземи отгоре му като котка. Килимчето се плъзна по прашната повърхност, отначало напред, преди първият пикап да профучи отгоре му!
    Четирите коли бързо прелетяха над Алоишъз Найт, който се плъзгаше по гръб върху импровизираното килимче.
    Фюют! Фюют! Фюют!
    В мига преди да изхвърчи изпод последния пикап, Найт хвана втората си пушка за цевта… и закачи пистолетната й ръкохватка за долния край на задната броня на четвъртата кола.
    Килимчето излетя изпод него и се запремята в мрака на тунела, а Найт бе повлечен от пикапа. Увисналите му крака подскачаха по пътя.
    А после Черния рицар се изтегли върху каросерията, готов отново да се включи в боя.


    Скофийлд седеше зад волана на първия пикап. След като Найт беше изхвърчал през предното стъкло и бе паднал под колелата, капитанът беше изритал подпиращия педала на газта стоманен лост и бе поел управлението.
    В огледалото видя, че Майка и Книга II се бият с двамата скапаняци от руския спецотряд… и че още руснаци се прехвърлят от задния пикап.
    Насочваха се право към шофьорската кабина.
    „Прекалено много са“ — изкрещя един глас в ума му.
    Видя нови двама скорпиони да тичат напред с извадени оръжия. След секунди щяха да бъдат при него.
    И тогава си спомни нещо за миньорските коли и припряно се пресегна към предпазния си колан.
    — Книга! Майка! Хванете се някъде!
    После протегна ръка надясно… и отвори предната лява врата на пикапа.
    Реакцията последва мигновено.
    Ръчната спирачка незабавно се задейства и бясно хвърчащият пикап рязко спря. Всички миньорски коли разполагаха с такава система за сигурност — за да не се нараняват миньорите, ако дясната врата се отвореше, автомобилът веднага спираше.
    Вторият пикап се блъсна в първия. Третият и четвъртият го последваха и образуваха нещо като сгъващ се акордеон.
    Единият от двамата скорпиони, които идваха към Скофийлд, прелетя през празния преден прозорец и падна поне на пет метра от пикапа. Брадичката на другия обаче се закачи за покрива на кабината и докато краката му продължиха напред, главата му остана неподвижна, в резултат на което вратът му се строши с отвратително изхрущяване.
    Майка и Книга II, от друга страна, бяха послушали Скофийлд и вместо да се бият с противниците си, се бяха хванали здраво. При спирането на пикапа нападателите им бяха запратени напред и се блъснаха в седалките.
    Единият изгуби съзнание.
    Вторият успя да се изправи — и получи силен удар в главата от Майка, удар, който задълго го прати в безсъзнание.
    Скофийлд се пресегна, затвори вратата, настъпи газта и пикапът отново се понесе напред.


    В другите пикапи имаше по-малко щети и те продължиха след първия — все още с поне десет души в тях.
    Само че тогава започнаха проблемите им.
    Във формата на Алоишъз Найт.
    По време на сблъсъка Черния рицар тъкмо се катереше в каросерията на последния пикап, така че разтърсването не му се отрази по никакъв начин.
    След като колите отново потеглиха обаче, той бързо се хвърли вътре и се справи със скорпионите там с брутална — наистина брутална — ефикасност.
    Руснаците се опитаха да се съпротивляват, опитаха се да вдигнат оръжията си и да стрелят първи.
    Ала Найт беше като машина за убиване.
    Първо двама скорпиони в каросерията: той застреля първия в главата с пушката си, докато в същото време блъсна главата на втория върху покрива на кабината… и я остави да се удари в носещия се насреща й подпорен стълб — удар, който я отдели от тялото на войника.
    После отиде при шофьорската кабина — насочи късоцевния си ремингтън към руснака на дясната седалка и стреля, без да му мигне окото.
    Бум.
    Шофьорът изненадано се обърна и в същия момент Черния рицар — без да му обръща внимание — изби предното стъкло от рамката, провря се през него и скочи в каросерията на третия пикап.
    Там бе Заманов.
    Докато Найт избиваше хората му, той се хвърли да се прикрие. Неколцина руснаци се опитаха да отговорят на огъня, ала противникът им беше прекалено бърз, прекалено гъвкав, прекалено опитен. Все едно предугаждаше действията им, дори реда, в който щяха да стрелят.
    На път за шофьорската кабина Найт зърна майора да се крие зад таблото, но го видя само за миг и тъй като главната му цел бе да се придвижи напред, обратно при Скофийлд, не спря да убие руснака. Убиваше само онези, които се изпречваха на пътя му.
    Черния рицар скочи в каросерията на втория пикап.


    Скофийлд шофираше първия — в който вече имаше само приятели и нито един враг.
    В далечината пред себе си виждаше бяла точица — края на тунела.
    Майка се прехвърли на предната дясна седалка.
    — Плашило! Кои са тия, по дяволите? И кой е оня тип в черно?
    — Не знам — извика в отговор Скофийлд.
    Погледна в огледалото и видя Алоишъз Найт да изскача върху капака на пикапа непосредствено зад тях.
    — Но, изглежда, е единственият, който не се опитва да ме убие.
    — Може би иска да те убие по-късно — обади се от каросерията Книга II. — Предлагам да му избягаме.
    — Съгласна… — започна Майка, но замълча.
    Наближаваха края на тунела.
    През малкия квадратен отвор нахлуваше яркобяла светлина.
    Дотам оставаха около двеста метра.
    Онова, което я беше накарало да млъкне обаче, бе огромната машина, появила се във въздуха пред тунела.
    Реактивен изтребител.
    Черен Су–37, увиснал точно пред изхода.
    Гледан отпред, със своя остър нос и наклонени надолу криле, под които висяха ракети, Су–37 приличаше на гигантски зъл ястреб, вперил очи право в тях.
    Зад Скофийлд се чу тежко тупване — Найт скочи в каросерията и се приближи към тях.
    — Всичко е наред, той е с нас — кимна Черния рицар към изтребителя.
    После натисна един бутон на предпазителя на китката си и включи радиостанцията си.
    — Аз съм, Руфъс! Излизаме навън, по петите ни следват три противникови коли. Имам нужда от сайдуиндър. Само един. Цели се ниско и надясно, разстояние двеста метра. Точно като в Чили миналата година.
    — Ясно, шефе — разнесе се дълбок глас в слушалката му.
    — Може ли? — Найт кимна към волана.
    Скофийлд му го отстъпи.
    Черния рицар незабавно силно завъртя кормилото и доближи пикапа към лявата стена на тунела.
    Пикапът застърга покрай нея и… изхвърча нагоре и неочаквано се понесе под наклон четирийсет и пет градуса: движеше се с две колела по земята и с другите две по самата стена.
    — Готово, Руфъс! Давай! — извика в микрофона на китката си Найт.
    От дясното крило на висящия черен изтребител моментално се стрелна хоризонтален стълб дим и ракетата „Сайдуиндър“ с екот полетя с огромна скорост в тунела.
    От гледна точка на Скофийлд, тя се движеше близо до лявата стена, бързо и ниско се приближаваше преди…
    … фюют!…
    … да профучи под наклонения под четирийсет и пет градуса пикап и да се забие в колата зад тях.
    Експлозията разтърси прохода. Първият пикап на руснаците беше взривен на милион парчета. Двата след него не можеха да направят нищо друго, освен да се блъснат в останките му и да спрат.
    В същото време пикапът на Скофийлд изхвърча на ярката слънчева светлина и се озова на обширно равно пространство, изсечено в планинския склон. По-нататък — точно под висящия изтребител — се спускаше тристаметрова пропаст.
    Найт се обърна към Майка.
    — Кога ще пристигнат бомбардировачите?
    Тя си погледна часовника.
    — След трийсет секунди.
    — Дмитрий ще пострада. — Той вдигна китката към устата си. — Руфъс, чакай ни на следващата площадка надолу по склона. — Черния рицар погледна Скофийлд. — Водя трима пътници, включително нашия човек.
    — Проблеми?
    — Не, тоя път мина съвсем спокойно — отвърна Найт.


    След трийсет секунди аеродинамичният сухой кацна сред облаци прах на друга площадка по опасния планински път. Равна и кръгла, тя приличаше на естествена писта, издадена от скалистия склон.
    Пикапът на Скофийлд спря до нея.


    Точно в този момент един С–130 „Херкулес“ хвърли шесттонна бомба. Насочвана от лазерния диод на Гант, тя полетя към вентилационните шахти на мината.
    Прецизната насочваща система работеше идеално.
    Бомбата се устреми към земята и достигна максимална скорост. Перките й контролираха траекторията на полета и гигантското оръжие изчезна във вече отворения комин на мината.
    Едно…
    Две…
    Три…


    Експлозия.
    Планината се разтърси.
    От дълбините на мината се надигна мощен екот.
    Застанал до двуместната кабина на самолета, Скофийлд тъкмо помагаше на Майка да се качи и трябваше да се хване за стълбичката, за да не падне.
    Погледна нагоре към планинския връх — към покриващия го сняг — и ахна:
    — О, не! Лавина…
    После бързо погледна към пътя — тъкмо навреме, за да види две приведени фигури да се измъкват пеш от тунела само миг преди от изхода да изригне въздушна ударна вълна и да изхвърли смачканите останки от пикапите на скорпионите.
    Трите коли изхвърчаха от ръба на горната площадка, полетяха хоризонтално в небето покрай двете прегърбени фигури и пропаднаха в тристаметровото дере.
    И тогава някъде над Скофийлд се разнесе зловещ тътен.
    Огромното количество сняг на планинския връх се движеше, скърцаше, започваше да се…
    Плъзга.
    — Бързо! — извика Скофийлд и се покатери по стълбичката.
    Плъзгащата се маса сняг бързо набираше скорост.
    — В оръжейния отсек! — нареди Найт.
    Книга и Майка се провряха през кабинката и се вмъкнаха в тясното пространство зад нея: оръжеен отсек, превърнат в… затворническа килия.
    — Влизайте! — изкрещя иззад тях Черния рицар. — Идвам с вас!
    И се промуши при тях. Скофийлд скочи в кабината последен, вмъкна се на задната седалка и погледна нагоре.
    Вертикално плъзгащият се сняг беше придобил вида на унищожителна океанска вълна: страховити бели експлозии, предшестващи цялата тежест на лавината.
    — Руфъс! — извика Найт.
    — Вече излитаме, шефе! — Здравенякът на предната седалка натисна дроселите и изтребителят се издигна.
    — По-бързо… — каза Скофийлд.
    Лавината се спускаше към тях, бучеше, разбиваше, смазваше.
    Самолетът се издигна по-високо, за миг увисна във въздуха, после прелетя над ръба на скалата точно в момента, в който лавината профуча покрай него — падащата снежна стена с оглушителен рев погълна площадката на една хапка, подмина черния изтребител и изчезна в бездната долу.
    — За малко! — въздъхна Найт.


    След три минути аеродинамичният Су–37 кацна откъм афганистанската страна на планината на около километър и половина от яка на Скофийлд.
    Скофийлд, Найт, Книга и Майка скочиха на земята още докато пилотът — огромен мъж с буйна брада, когото Черния рицар представи просто като „Руфъс“ — гасеше двигателите.
    Капитанът се отдалечи на няколко крачки, за да събере мислите си. Този ден се бяха случили много неща и искаше да проясни главата си.
    Слушалката му изпращя.
    — Аз съм, Плашило, Феърфакс. Чуваш ли ме?
    — Да.
    — Слушай, имам нещо за теб. Някои факти за ония хора от ЦМПТЧ в твоя списък и нещо голямо за тоя Черен рицар, главно от списъците на ФБР и СРС с най-търсените престъпници. Имаш ли малко време?
    — Да.
    — Господи, Плашило, това с Черния рицар е кофти работа…


    Дейв Феърфакс седеше в кабинета си дълбоко под Пентагона, окъпан от светлината на компютърния екран. В източните щати беше четири сутринта, 26 октомври, и в сградата цареше тишина.
    На екрана на Феърфакс имаше две снимки на Алоишъз Найт: първата показваше гладко избръснат усмихнат младеж в униформа на американските сухопътни сили. Втората бе размазана и направена отдалече: на нея Алоишъз Найт държеше по една пушка в двете си ръце и тичаше с всички сили.
    — Слушай — започна да чете Феърфакс. — Казва се Найт, Алоишъз К. Найт, трийсет и три годишен, висок сто осемдесет и пет сантиметра и половина, тежи осемдесет и четири килограма. Очи: кафяви. Коса: черна. Отличителни белези: известно е, че носи огледални очила с кехлибарени стъкла поради зрителна аномалия, наречена остра дистрофия на ретината. Това означава, че ретините му са прекалено чувствителни към естествена светлина, откъдето идва и нуждата от тъмни очила…


    Докато гласът на Феърфакс ехтеше в слушалката му, Скофийлд гледаше Найт, който стоеше при самолета с другите — с двете си пушки, жълтите очила и черната си бойна униформа.
    — Служил в Отряд седем, който се смята за най-добрия в Делта, елит в елита — продължи Феърфакс. — Достигнал чин капитан, но през деветдесет и девета бил намерен за виновен в измяна срещу Съединените щати, след като провалил ръководената от него операция в Судан. Според разузнавателни източници Найт получил два милиона долара от местно звено на Ал Кайда, за да ги информира за предстояща американска атака срещу оръжейните им складове. В резултат на неговото предупреждение загинали тринайсет оперативни работници от Делта. След това изчезнал, но след година и половина бил открит в Бразилия. Пратили отряд от шестима тюлени да го ликвидира. Найт ги избил до крак, после пратил главите им по пощата в тренировъчната база на тюлените „Коронадо“ в Сан Диего.
    — Известно е, че работи като наемен ловец на глави — продължи Феърфакс. — Слушай внимателно. Явно застрахователните компании следят тия неща заради отвличанията. Лондонската фирма „Керингтънс“ го оценява като втория най-добър ловец на глави в света.
    — Едва втория ли? А кой е най-добрият?
    — Оня Ларкъм с позивна „Демон“, за когото вече ти разказах. Чакай малко, още не съм свършил с Найт. Според СРС през двехилядната година Найт е открил и убил дванайсет ислямистки терористи, които отвлекли дъщерята на руския вицепрезидент, отрязали й четири пръста и поискали откуп сто милиона долара. Найт ги открил в тренировъчен лагер на Ал Кайда в иранската пустиня, отишъл там, изравнил целия лагер със земята, взел момичето — без пръстите — и го върнал в Москва, без медиите изобщо да надушат нещо. В замяна, пише тук, руското правителство му дало… само слушай… повреден при изпитания изтребител Су–37, плюс право да зарежда във всяка руска база по света. Явно самолетът е известен в наемническите кръгове като „Черният гарван“.
    — „Черният гарван“, а? — Скофийлд се обърна да погледне черния изтребител… и видя, че Алоишъз Найт се приближава към него.
    — Казвам ти, Плашило, по-добре този човек да не те гони по петите.
    — Късно — отвърна капитанът. — Той стои точно пред мен.
    Скофийлд и Найт се върнаха при другите под „Черният гарван“.
    Книга II и Майка се приближиха до капитана.
    — Добре ли си? — тихо попита Майка. — Книга ми разказа какво се е случило в Сибир. Ще ме прощаваш за езика, Плашило, обаче какво става тук, мама му стара?
    — Имах тежка сутрин и загинаха много хора — отвърна Скофийлд. — Имаш ли представа какво се е случило с Гант?
    — За последен път я видях, когато се появиха ония скапаняци със зелените лазерни мерници и бях повалена върху конвейерната лента…
    — Отвлякоха я — каза мъжки глас зад Майка.
    Беше Алоишъз Найт.
    — Отвлече я ловецът на глави, известен като Демона Ларкъм, с хората си от ИО Осемдесет и осем.
    — Откъде знаеш? — попита Книга II.
    — Руфъс, кажи им. — Найт кимна на партньора си, исполински високия пилот.
    Руфъс имаше рунтава брада, широко усмихнато лице и сериозни очи. Той леко се приведе, сякаш искаше да посмали над двуметровия си ръст, после заговори бързо и делово — до такава степен, сякаш ритъмът и интонацията на нормалната реч му бяха абсолютно чужди.
    — След като спуснах Алоишъз по вентилационната шахта, отидох да го чакам при задния вход. Хвърлих аерозолна микродотова граната на площадката пред тунела — както ми нареди, шефе. После се отдалечих на километър и половина — пак според твоите инструкции. Пет минути преди всички да излезете от мината, на оная площадка кацна огромен хеликоптер „Чинук“ и два бойни хеликоптера „Линкс“. От тунела изскочиха два джипа и един пикап и се качиха по рампата на транспортния вертолет. После отлетяха по посока на Афганистан.
    — Откъде знаеш, че Гант е била с тях? — попита Скофийлд.
    — Направих снимки — просто отвърна Руфъс. — Алоишъз ми каза да снимам, ако се случи нещо необичайно, и аз го направих.
    Докато исполинът говореше, Скофийлд го преценяваше с поглед. За човек, който можеше с невероятно умение да управлява модерен руски изтребител — нещо, за което се изискваха почти интуитивни познания по физика и аеродинамика, — речта му изглеждаше странно скована и пряма, сякаш директността му действаше успокоително.
    Капитанът бе виждал хора като него: често най-талантливите пилоти (и войници) изпитваха огромни затруднения при контактите си с хора. Те бяха толкова съсредоточени в своята област, че обикновено не можеха да се изразяват или не забелязваха нюанси като ирония и сарказъм. Човек просто трябваше да проявява търпение към тях. Освен това трябваше да внимава техните колеги в армията да са също толкова търпеливи. Директни, но не и глупави хора. Да, в Руфъс имаше нещо повече от това, което се виждаше на пръв поглед.
    Найт извади миниатюрен монитор от кабината на изтребителя и го показа на Скофийлд.
    На дигиталните снимки се виждаха три коли, които излизаха от задния вход на мината и се качваха по рампата на очакващия ги транспортен хеликоптер „Чинук“.
    Черния рицар увеличи няколко от фотографиите, които показваха първия джип.
    — Обърнете внимание на двете бели кутии на дясната седалка — посочи той. — Медицински транспортни кутии. Две кутии: две глави.
    После превключи на следващата снимка — размазан образ на пикап, движещ се зад двата джипа.
    — Наблюдавайте каросерията — каза Найт. — Забележете, че всички хора на Ларкъм са облечени в черно. Един човек обаче… ето този… този без каска… носи пясъчна маскировъчна униформа на морската пехота.
    И Скофийлд я видя.
    Въпреки че снимката беше размазана и нефокусирана, той позна фигурата й и късата й руса коса.
    Гант.
    Просната в безсъзнание в каросерията на пикапа.
    Кръвта му се вледени.
    Най-добрият ловец на глави на света бе отвлякъл Гант.


    На Скофийлд повече от всичко на света му се искаше да тръгне след нея…
    — Не. Точно това е целта на Демона, капитане — прочел мислите му, каза Найт. — Не правете нищо прибързано. Знаем къде е тя. И Ларкъм няма да я убие. Трябва му жива, за да примами вас.
    — Защо сте толкова сигурен?
    — Защото така щях да постъпя аз — спокойно отговори Найт.
    Скофийлд мълчаливо срещна погледа му. Все едно гледаше в огледало — Скофийлд с неговите сребристи огледални очила, скриващи белезите му, Найт с неговите жълти очила, скриващи болните му очи.
    Вниманието на капитана привлече татуировката на подлакътницата на Найт. Тя изобразяваше разгневен белоглав орел и думите: СПИ С ЕДНО ОТВОРЕНО око.
    Скофийлд беше виждал този образ: на плакати, излезли скоро след 11 септември. На тях американският орел казваше: „Ей, терористи, спете с едно отворено око“.
    Под орела на Найт имаше друг надпис: „БРАНДАЙС“. Скофийлд не знаеше какво означава това.
    Той отново се обърна към другия мъж.
    — Чувал съм за вас, господин Найт — каза капитанът. — Вашата вярност не е нещо, с което можете да се похвалите. Предали сте своята част в Судан. Защо да смятам, че няма да предадете и мен?
    — Не вярвайте на всичко, което четете във вестниците или в държавния архив на Съединените щати — отвърна Черния рицар.
    — Това значи ли, че няма да ме убиете?
    — Ако исках да ви убия, капитане, вече щяхте да сте с куршум в мозъка. Не. Моята задача е да не позволя да ви убият.
    — Да не позволите да ме убият ли?
    — Вижте, капитане, не го правя, защото ви харесвам или защото смятам, че сте специален по какъвто и да е начин. За това ми плащат, при това добре. Наградата за главата ви е осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара. Уверявам ви, плащат ми доста повече от това, за да се грижа да не ви убият.
    — Добре тогава — каза Скофийлд. — Кой ви плаща, за да ме пазите?
    — Не мога да ви кажа.
    — Можете, разбира се.
    — Няма да ви кажа. — Найт дори не мигна.
    — Но вашият работодател…
    — … не подлежи на обсъждане — прекъсна го Черния рицар.
    Скофийлд избра друга тактика.
    — Добре тогава, каква е причината за всичко това? Какво ви е известно за този лов на хора?
    Найт сви рамене и се извърна.
    Вместо него отговори Руфъс.
    — Причините за лова на хора са всевъзможни, капитан Скофийлд. Залавяне и ликвидиране на шпионин, избягал с важна тайна. Залавяне и връщане на похитител, получил своя откуп — слушайте какво ви казвам, и дяволът не е толкова свиреп, колкото богаташа, искащ възмездие. Някои богати копелета предпочитат да ни платят два милиона долара, за да заловят изнасилвач, който им е взел един милион. Рядко обаче се случва списък на обща стойност десет милиона долара, камо ли почти двайсет милиона долара на глава.
    — А какво знаете за този лов? — попита Скофийлд.
    — Организаторът не е известен, нито причината за самия лов, но оценителят, един банкер от АЖМ-Суис, казва се Делакроа, има опит в такива неща — отвърна Руфъс. — А щом оценителят е редовен, повечето ловци на глави не се интересуват от причината за лова.
    Той се обърна към Найт.
    Черния рицар само наклони глава.
    — Голям лов. Петнайсет жертви. Всички трябва да бъдат мъртви до дванайсет часа на обяд, нюйоркско време. Осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара на глава. Това прави общо двеста и осемдесет милиона долара. Каквато и да е, причината за организирането на този лов струва над четвърт милиард долара.
    — Казвате, че всички трябва да сме мъртви до дванайсет на обяд, нюйоркско време, така ли? — попита Скофийлд. За пръв път чуваше за времевите рамки на лова. Погледна си часовника.
    В Афганистан беше 13:40. Това правеше 03:40 в Ню Йорк. Малко повече от осем часа.
    Капитанът замислено замълча.
    После рязко вдигна очи.
    — След като ме открихте, господин Найт, какво предполагат инструкциите ви?
    Черния рицар бавно кимна, впечатлен от зададения въпрос.
    — Инструкциите ми са съвсем ясни. Отсега нататък трябва да ви защитавам.
    — Но не са ви казали да ме държите в плен, нали?
    — Не… — потвърди Найт. — Не са. Имам инструкции да ви оставя пълна свобода на действие — да ходите, където пожелаете, — но под моя закрила.
    И с това Скофийлд разгада част от загадката.
    Онзи, който плащаше на Найт да го пази, искаше не само Скофийлд да остане жив, но и да направи онова, което ловът трябваше да му попречи да направи.
    — Казахте, че знаете къде е Гант. Откъде?
    — От аерозолната микродотова граната, която Руфъс е хвърлил на площадката преди да пристигнат момчетата на Демона.
    Скофийлд беше чувал за микродотите. Очевидно те бяха последното откритие в областта на нанотехнологиите.
    Микродотите представляваха микроскопични силиконови чипове, всеки голям, колкото връх на игла, но с невероятен капацитет. Макар мнозина да бяха убедени, че микродотите ще са основа за ново поколение суперкомпютри — представете си течност, наситена със свръхмощни микродоти — в момента те се използваха главно от престижните производители на автомобили като проследяващи устройства: напръскваш шасито на ферарито си с наситена с микродоти боя и колата може да се проследи навсякъде по света. И никой автокрадец, колкото и упорит да е, няма да може да я отмъкне.
    Хвърлената от Руфъс микродотова граната беше обгърнала площадката с аерозолен облак, съдържащ милиарди микродоти.
    — Демона, хората му, колите и вашето момиче са покрити с микродоти — каза Найт. Той откачи от колана си малко навигационно устройство, покрито със самоделни ключове и антени.
    На екрана имаше карта на света. В района на Средна Азия се движеха няколко червени точки.
    Групата на Ларкъм Демона.
    — С това нещо можем да ги проследим до всяка точка на света — поясни Черния рицар.
    Скофийлд се съсредоточи, опита се да подреди мислите си и да претегли възможностите, за да разработи план за действие.
    — Първо трябва да открием каква е причината за всичко това — каза накрая той.


    Капитанът извади списъка и за кой ли път го анализира. Майка и Книга II го прочетоха над рамото му.
    — Мосад — видяла едно от имената, промълви Майка:
11. РОЗЕНТАЛ, Бенямин И.ИзраелМосад
    — Какво искаш да кажеш? — попита Скофийлд.
    — Оня Завахири каза нещо за Мосад в мината преди да изгуби главата си. Той беше побъркан, викаше, че се бил спасил от съветските експерименти в някакъв лагер, после от американските ракетни удари през деветдесет и осма. Накрая каза, че в Мосад знаели за неуязвимостта му, защото много пъти се били опитвали да го убият.
    — Мосад… — замислено повтори Скофийлд и включи сателитната си радиостанция. — Още ли си на линия, Феърфакс?
    — И ще съм на линия, докато има кафе — разнесе се отговорът.
    — Провери имената Хасан Мохамед Завахири и Бенямин И. Розентал.
    — Един момент — каза младежът. — Добре, открих нещо. От някакви сведения, разменени между американското и израелското разузнаване. Майор Бенямин Ицхак Розентал е „каца“ на Хасан Завахири, с други думи, той води неговото дело, наблюдава го. Розентал работи в Хайфа, но изглежда, че вчера е бил пратен в лондонското бюро на Мосад.
    — В Лондон ли? — попита Скофийлд.
    В ума му започваше да се оформя план.
    И изведнъж отново се почувства жив.
    Цяла сутрин изоставаше и само реагираше — сега ставаше активен.
    — Книга, Майка, какво ще кажете да посетим майор Розентал в Лондон? Да видим дали той не може да хвърли светлина върху тази ситуация.
    — С удоволствие — отвърна Майка.
    — Естествено — присъедини се Книга II.
    Алоишъз Найт нехайно и безразлично следеше разговора им.
    — А, Плашило — обади се Феърфакс. — Щях да го спомена по-рано, обаче нямах възможност. Спомняш ли си онзи доклад на Центъра за медицински проучвания? Е, оттук не мога да го получа. Преди два месеца е бил изтрит от архива на ЦМПТЧ. Архивен екземпляр има в някакъв склад в Аризона, но иначе всички други копия са унищожени. Обаче открих нещо за двамата му автори, ония двама души от твоя списък, които са работили в Центъра за медицински проучвания: Никълсън и Олифант — продължи той. — Никълсън се е уволнил преди две години и сега живее в някакъв старчески дом за ветерани във Флорида. Но Олифант е напуснал ЦМПТЧ едва миналата година. Сега е главен лекар в спешното отделение в болницата „Сейнт Джон“ във Вирджиния, недалеч от Пентагона.
    — Нима? Господин Феърфакс, искате ли за един ден да станете старши офицер? — попита Скофийлд.
    — Готов съм на всичко, само да се измъкна от тоя кабинет, приятел. Шефът ми е най-големият гадняр на света.
    — Когато имаш възможност, иди в „Сейнт Джон“ и си поговори с доктор Олифант.
    — Готово. — Феърфакс се изключи.
    — Ами ти? — попита Майка капитана. — Няма да останеш с тоя ловец на глави, нали? — Тя стрелна Найт със смразяващ поглед. Черния рицар само вдигна вежди.
    — Той казва, че мога да отида където пожелая. Само трябвало да ме пази.
    — Тогава къде отиваш? — обади Книга II.
    Скофийлд присви очи.
    — При източника на този лов. В онзи френски замък.
    — И какво ще направиш? Ще почукаш на вратата, така ли?
    — Не. Ще си поискам наградата.
    — Каква награда? — изненада се Майка. — Хм, не че те подстрекавам, обаче не ти ли трябва… глава… за да получиш наградата?
    — Точно така — потвърди Скофийлд, като гледаше модифицираното навигационно устройство на Найт, миникомпютъра, изобразяващ напредването на Демона. — И знам точно откъде да я взема. И в същото време ще спася Гант.

ТРЕТА АТАКА
26 октомври, 11:50 (френско време)
ИСВ (Ню Йорк, САЩ) 05:50

    През следващите петдесет години населението на Земята ще се увеличи от пет и половина на над девет милиарда… Деветдесет и пет процента от това увеличение ще е в най-бедните райони на света.
    Робърт Д. Каплан. Настъпващата анархия. Винтидж, Ню Йорк, 2001.

    „Лагерът на светците“, романът на Жан Распай от 1972 г. за нашествието на бедстващи хора от Третия свят във франция… изглежда, е пророчески… През XIX в. Европа завладяла и колонизирала Африка. През XXI в. Африка завладява и колонизира Европа.
Патрик Дж. Бюканън. Гибелта на Запада. Сейнт Мартинс Прес, Ню Йорк, 2002.
ФРАНЦИЯ/АНГЛИЯ/САЩ

„ЯМАТА НА АКУЛИТЕ“ КРЕПОСТТА ДЬО ВАЛОА, ФРАНЦИЯ



    Берлин, Германия
    22 октомври, 23:00

10. ПОЛАНСКИ, Деймиън Дж.САЩСРС
    Обичаше да чука момичетата изотзад, да тласка като пневматичен чук и да надава каубойски викове. И си падаше по дупета. Харесваше двайсетинагодишните със стегнати задничета.
    Тя беше научила тези факти от берлинските проститутки, чиито услуги той често използваше.
    Кариерата на Деймиън Полански бе виждала и по-добри дни.
    Специалист по Източния блок по време на Студената война, сега той работеше в берлинското оперативно бюро на СРС и от ден на ден все повече старееше и губеше позициите си. Големите му успехи през осемдесетте години — бягството на Карманов, откриването на съветските архиви „Кобра“ — отдавна бяха забравени от разузнавателно управление, което не плащаше с любов за минали заслуги.
    Старо куче в нов свят.
    Тя с лекота привлече вниманието му. Не беше трудно. Имаше смайващ вид — дълги стройни крака, мускулести плещи, малки, идеално оформени гърди и страхотни евразийски очи.
    Снежната царица, така й викаха някои.
    Стоеше на бара срещу неговото сепаре. Изпусна чантичката си и се наведе да я вдигне, като му показа какво има под черния си минижуп от изкуствена кожа. Не носеше бикини.
    След четирийсет и пет минути той я помпеше изотзад в една хотелска стая и викаше:
    — Дий, маце! Дий!
    След пет минути, когато вече бе изтощен, тя му преряза гърлото с къс самурайски меч.
    После му отряза главата.


    Бейрут, Ливан
    23 октомври, 21:00

7. НАЗАР, Юсеф М.ЛиванХАМАС
    Свидетелите биха заявили, че това е един от най-професионалните удари, който са виждали в Бейрут — което означаваше много.
    Видяха Юсеф Назар, висш командир от ХАМАС, известен с това, че е получил подготовка в Съветския съюз, да влиза в жилищния блок.
    Точно в този момент два леки автомобила спряха пред входа и от тях наизскачаха осем командоси, които се втурнаха в сградата. Единият носеше бяла кутия с бял кръст отстрани.
    Всички свидетелски показания бяха единодушни за едно: във вечерния мрак лазерните мерници на автоматите на войниците излъчвали призрачнозелена светлина.
    После убийците внезапно изскочили навън и с писък на гуми изчезнали.
    Тялото на Юсеф Назар било открито по-късно, проснато на пода в апартамента му. Главата липсвала.


    Старчески дом за ветерани „Сидър Фолс“
    Маями, Флорида
    24 октомври, 07:00

8. НИКЪЛСЪН, Франсис К.САЩЦМПТЧ
    Сестрата на регистратурата не можеше да знае, че той е убиец.
    Когато го попита „Какво обичате?“, той учтиво отговори, че е от моргата и идва да прибере органите на починал обитател на „Сидър Фолс“.
    Мъжът бе висок и слаб, с много тъмна кожа и високо чело. Неколцина свидетели биха го описали като „африканец“. Не знаеха, че в световната общност на ловците на глави го познават под съвсем друго име: Зулуса.
    Облечен в бяла манта, той спокойно прекоси дома с бяла кутия за органи в ръка.
    Бързо откри стаята и завари стареца, Франк Никълсън, да спи на леглото си.
    Без да губи нито миг, Зулуса извади изпод мантата си мачете и…
    Полицията откри колата му след два часа, зарязана на паркинга на летището.
    Дотогава обаче Зулуса седеше в първа класа на самолет на „Юнайтид Еърлайнс“, пътуващ за Париж. Бялата кутия за органи бе на седалката до него.


    Отсъствието на Франк Никълсън от старческия дом се чувстваше. Той беше популярен човек, добродушен и отзивчив.
    И ръководството го обичаше. Тъй като бе лекар, Никълсън беше спасил не един възрастен обитател на дома, припаднал на игрището за голф.
    Странно обаче, за разлика от мнозина други, той никога не бе говорил за миналото си.
    Когато го питаха, отговаряше, че е бил научен работник в Центъра за медицински проучвания и тилова част във Форт Детрик, където „просто правех медицински изследвания за въоръжените сили“. Преди година се бе уволнил.
    И после бе настъпила вечерта, в която убиецът беше дошъл, за да му отреже главата.

    Крепостта дьо Валоа
    26 октомври
    11:50 местно време (05:50 ИСВ САЩ)

    Винаги бе обичал анархията.
    Харесваше му идеята за нея, самата концепция: пълната и абсолютна загуба на контрол — общество без ред.
    Особено обичаше начина, по който хората — обикновените хора, средните хора, нормалните хора — реагираха на това.
    Когато се срутваха футболни стадиони, те се изпотъпкваха.
    Когато имаше земетресения, плячкосваха.
    По време на анархични епизоди по време на война — Нанкин, Ми Лай, Сталинград — изнасилваха и осакатяваха ближните си.
    Телеконференцията с другите членове на Съвета щеше да започне след десет минути, което даваше на член №12 достатъчно време да се отдаде на страстта си към анархия.


    Казваше се Джонатан Килиън.
    По-точно Джонатан Джеймс Килиън III. На трийсет и седем години той бе най-младият член на Съвета.
    Роден в разкош, Килиън беше високомерно същество, свикнало да получава всичко, каквото пожелае. Освен това имаше студен поглед, който можеше да накара и най-опърничавия му конкурент да се замисли. Това бе важна дарба, подсилвана от необикновена особеност на лицето му: едното око на Джонатан Килиън беше синьо, а другото — кафяво.
    Той притежаваше трийсет и два милиарда долара и чрез лабиринтна мрежа от компании бе собственик на крепостта дьо Валоа.


    Килиън никога не беше харесвал член №5.
    Макар и безмерно богат благодарение на получената си в наследство тексаска петролна империя, №5 не блестеше с интелект и имаше склонност към внезапни избухвания. Петдесет и осем годишен, той продължаваше да е глезено мамино детенце. Освен това упорито опонираше на идеите на Килиън по време на заседанията на Съвета.
    В момента обаче член №5 стоеше в просторен каменен зандан на най-долния етаж на крепостта дьо Валоа, дълбоко в каменния търбух на замъка, придружаван от четирима свои помощници.
    Занданът се казваше Ямата на акулите.
    Дълбок пет метра, с вертикални каменни стени, той беше идеално кръгъл и имаше диаметър петдесетина метра. Из него бяха пръснати високи каменни подиуми. Едно нещо в него бе ясно: щом човек попаднеше вътре, бягството бе невъзможно.
    В средата на ямата имаше вертикална шахта с диаметър три метра, която стигаше до океана.
    Започваше приливът и водата в шахтата бързо се покачваше, изливаше се в по-широката „яма“, изпълваше я, превръщаше пръснатите тук-там подиуми в каменни островчета — за огромен ужас на член №5 и неговите помощници.
    Страхът им се усилваше от двата тъмни силуета, които можеха да се видят точно под повърхността — търпеливо кръжащи в очакване водата да се покачи, — силуети с гръбни перки и остри като куршуми глави.
    Две големи тигрови акули.
    Освен всичко това Ямата на акулите имаше още няколко особености, които си струва да отбележим.
    Първо, балкон, разположен от южната страна. Знаеше се, че преди революцията френските аристократи провеждали гладиаторски боеве в занданите си, обикновено изправяйки селяните си едни срещу други или в по-сложните зандани като този в крепостта дьо Валоа — селяни срещу зверове.
    Втората особеност на Ямата на акулите можеше да се открие в най-големия каменен подиум до северната стена. Върху него се издигаше ужасяващо устройство: петметрова гилотина.
    Висока и страховита, гилотината беше поставена там от самия Джонатан Килиън. В основата й имаше груб дръвник с отвори за главата и ръцете. Скосеният нож на гилотината се вдигаше с манивела. Освобождаваше го обикновен лост.
    Килиън бе вдъхновен от действията на японските войници по време на обсадата на китайския град Нанкин през 1937 година.
    През онези три героични седмици японците бяха подложили китайците на неизразими мъчения. Бяха убити над триста и шейсет хиляди души. Разказваха се ужасии за войници, които провеждали състезания по обезглавяване или още по-страшно, давали на бащите избор — или да изнасилят родните си дъщери, или да гледат как ги изнасилват. А също на синовете — или да правят секс с родните си майки, или да умрат.
    Това заинтригува Килиън. Обикновено китайците взимали достойното решение и избирали смъртта пред извършването на такива отвратителни неща.
    Но някои постъпвали иначе.
    И тъкмо това забавляваше Килиън. Докъде са готови да стигнат хората в стремежа си към самосъхранение.
    И затова бе накарал да поставят гилотината в Ямата на акулите.
    Тя беше предназначена да дава на жертвите подобен избор.
    Да ги сполети ужасна смърт, като се оставят на милостта на тигровите акули, или да умрат бързо и безболезнено от собствената си ръка на гилотината.
    Понякога, когато в ямата имаше няколко души (както днес), Килиън им предлагаше фаустовска сделка: „Убийте шефа си на гилотината и ще освободя останалите“. „Убийте тази истерично пищяща жена и ще освободя останалите“.
    Естествено никога не освобождаваше никого. Но пленниците не го знаеха и в повечето случаи самите те умираха с окървавени ръце.


    Петимата в ямата отчаяно дращеха по стените. Прииждащата вода бързо се покачваше.
    Една от помощничките на №5 успя да се покатери донякъде по стената — използваше тясна каменна опора, — но един здравеняк бързо я дръпна долу, защото видя в опората своя шанс за оцеляване.
    Килиън с огромен интерес ги наблюдаваше от южния балкон.
    „Един от тези хора струва двайсет и два милиарда долара — помисли си той. — Другите печелят по около шейсет и пет хиляди годишно. И все пак в момента всички са абсолютно равни.“
    „Анархията — каза си Килиън. — Великата изравнителка.“
    Скоро водата достигна метър и половина — до гърдите — и двете тигрови акули мълниеносно навлязоха в ямата. Отначало хората се спасяваха върху каменните острови, но след малко и те бяха залети.
    Петима души. Две акули.
    Грозна гледка.
    Акулите нападнаха безпомощните хора — блъскаха ги във водата, повличаха ги под повърхността, разкъсваха ги. Кръв оцвети клокочещите вълни.
    След като и втората акула довърши първата си жертва в кървава пяна, двете помощнички се убиха една друга на гилотината.
    Както и самият №5.
    За да не бъде изяден от акулите, той предпочете сам да си отсече главата.
    После всичко свърши и прииждащата вода погълна подиума с гилотината, изличи уликите, акулите погълнаха обезглавените трупове и Джонатан Килиън III се обърна и тръгна към офиса си за обедната телеконференция.


    Лица на телевизионни екрани, монтирани на стените.
    Лицата на другите членове на Съвета, включващи се от различни точки по света.
    Килиън зае мястото си.
    Преди пет години беше наследил огромната империя на баща си — лабиринт от компании, известен като „Аксън Корпорейшън“. Освен всичко останало, империята произвеждаше ескадрени миноносци и ракети с голям обсег на действие за американските ВС.
    През всяка от трите години след бащината си смърт Джонатан Килиън петкратно бе увеличавал годишните приходи на „Аксън“.
    Скоро след това получи официална покана да се включи в Съвета.
    — Член номер дванайсет — обърна се към него председателят. — Къде е член номер пет? Отседнал е при вас, нали?
    Килиън се усмихна.
    — Разтегна си мускул в басейна. В момента личният ми лекар го преглежда.
    — Всичко готово ли е?
    — Да — отвърна Килиън. — Корабите от „Корморан“ са заели позиции по целия свят, оръжията им са в готовност. Миналата седмица труповете бяха доставени в Америка и моята лаборатория в Норфолк щедро беше оплискана с тяхната кръв — в очакване на американските инспектори. Всички системи са в готовност и очакват сигнала.
    Килиън замълча за миг. И направи решителната крачка.
    — Естествено, господин председателю — прибави той, — както вече казах, още не е късно да направим още една стъпка…
    — Член номер дванайсет — остро го прекъсна председателят. — Курсът на действие е приет и няма да се отклоним от него. Съжалявам, но ако още веднъж повдигнете този въпрос, ще ви бъде наложено наказание.
    Килиън сведе глава.
    — Както желаете, господин председателю.
    Наказанието на Съвета бе нещо, което трябваше да се избягва.
    През петдесетте години Джоузеф Кенеди беше изгубил двама от известните си синове за неподчинение на нареждането на Съвета да прекрати деловите си отношения с Япония.
    През трийсетте години бебето на Чарлз Линдбърг бе отвлечено и убито, докато самият Линдбърг беше подложен на клеветническа кампания, твърдяща, че е почитател на Адолф Хитлер — само защото се бе възпротивил на заповедта на Съвета да не къса деловите си отношения с нацистите.
    От по-ново време датираше случаят с наглия борд на „Енрън“. И всеки знаеше какво се е случило с него.
    Телеконференцията напредваше. Джонатан Килиън запази мълчание.
    Смяташе, че по този въпрос е по-наясно с нещата от Съвета.
    Зимбабвийският експеримент — негова идея — категорично го беше доказал. След десетилетия на икономически репресии от страна на европейците бедните африканци бяха престанали да се интересуват от правото на собственост на белия човек.
    И докладът „Хартфорд“ за глобалното увеличаване на населението — и намаляването на населението на Запада — само още повече потвърждаваше неговата позиция.
    Но сега не бе моментът да спори.
    Официалната работа на телеконференцията приключи и неколцина членове на Съвета останаха в ефир, за да си поговорят.
    Килиън само ги наблюдаваше.
    Един от тях казваше:
    — Съвсем наскоро купих правото на сондиране точно за един милиард. Казах им: „Вземете го, иначе се отказвам“. Тъпите африкански правителства просто нямат избор…
    Председателят се смееше:
    — Онзи ден се натъкнах на оная Матенкор у Спенсърови. Определено е агресивна кобилка. Пак попита дали ще обмисля кандидатурата й за членство в Съвета. Казах й: „Колко имате?“ „Двайсет и шест милиарда“ — отвърна тя. „А вашата компания?“ „Сто и седемдесет милиарда.“ И аз й викам: „Е, това е достатъчно, естествено. Какво ще кажете: ако сега ми направите свирка в мъжката тоалетна, ще ви приемем.“ И тя изхвърча навън!
    „Динозаври — помисли си Килиън. — Старци. Стари идеи. От най-богатите бизнесмени на света би трябвало да се очаква повече“.
    Той натисна един бутон, прекъсна сигнала и всички телевизори по стените угаснаха.


    Въздушното пространство над Турция
    14:00 местно време (06:00 ИСВ САЩ)

    Микродотите, които бяха полепнали по ИО–88 на Демона Ларкъм, разказваха странна история.
    След като бе напуснала въгледобивната мина „Карпалов“, групата бе отлетяла за едно контролирано от британците летище в Кундуз — факт, който незабавно задейства аларма в главата на Скофийлд.
    Защото това означаваше, че в този случай Ларкъм работи с безмълвното одобрение на британското правителство.
    „Лош признак“ — помисли си капитанът, докато се носеше в небето на задната седалка на „Черния гарван“. Значи британците знаеха какво става…
    На летището в Кундуз хората от ИО–88 се бяха разделили на две групи, едната от които отлетя по посока на Лондон, а другата — към северозападното крайбрежие на Франция.
    Самолетът, който летеше за Лондон — новичък „Гълфстрийм IV“, — бързо се отдалечаваше от втория, тромава товарна машина C–130J „Херкулес“ на Кралските военновъздушни сили.
    В момента изтребителят на Найт се движеше успоредно на самолетите на Ларкъм, като използваше стелт способностите си.
    — Типична тактика за Демона — отбеляза Черния рицар. — Да раздели хората си на група за доставка и ударен отряд. Праща ударния отряд да ликвидира следващата жертва, а групата за доставка носи главите на уреченото място.
    — Изглежда, ударният отряд отива в Лондон — каза Скофийлд. — Търсят Розентал.
    — Най-вероятно — съгласи се Найт. — Какво ще правите?
    Капитанът не можеше да мисли за нищо друго освен за Гант.
    — Искам херкулеса — отвърна той.


    Найт натисна няколко клавиша на компютърния пулт.
    — Добре, влизам в техния компютър. След деветдесет минути самолетът им трябва да зареди над Западна Турция.
    — Откъде излита зареждащият самолет? — попита Скофийлд.
    — Точно след четирийсет и пет минути от британската военновъздушна база „Акотири“ на Кипър трябва да излети аеротанкер ВС–10.
    — Добре. Книга и Майка, Руфъс ще ви закара в Лондон. Намерете Бенямин Розентал преди ударния отряд на Ларкъм.
    — Ами ти? — попита Майка.
    — С капитан Найт слизаме на Кипър.


    След четирийсет и пет минути един британски ВС–10 „Викърс“ излетя от островната си писта на Кипър.
    Четиричленният му екипаж изобщо не подозираше, че в товарния отсек се возят двама пътници без билет — Шейн Скофийлд и Алоишъз Найт. Руфъс ги беше свалил под активирана стелт завеса в плитчините на пет километра от базата.
    От своя страна, Руфъс, Майка и Книга II незабавно бяха продължили с „Черния гарван“ по пряк път за Лондон.
    Скоро аеротанкерът се носеше през турското въздушно пространство успоредно с пристигащия от Афганистан Херкулес на КВВС.
    Танкерът мина пред него и се издигна малко по-нависоко. После спусна маркуч от задния си край. Маркучът беше дълъг седемдесетина метра и завършваше с кръгла стоманена „котва“, която щеше да се закачи за другия самолет.
    Управляван от оператор, лежащ по корем в стъклен отсек в задната част на аеротанкера, маркучът се насочи към хоризонталната тръба на резервоара на херкулеса.
    Въздушният балет вървеше идеално.
    Операторът спусна маркуча, вкара го в тръбата и горивото потече към херкулеса.
    Докато ставаше всичко това, Найт започна да зарежда своя пистолет „Х & К“ със странни наглед деветмилиметрови патрони, обозначени с оранжеви пръстени.
    — Газови патрони — поясни той. — Най-добрите приятели на момчетата от Делта. По-добри са от куршумите с кухи върхове. Влизат в целта и избухват.
    — Избухват ли?
    — Да, разкъсват човек на две. Искаш ли?
    — Не, благодаря.
    — Вземи за всеки случай — каза Найт и изсипа няколко оранжеви патрона в една кесия, закачена на ремъците на Скофийлд. — Ако размислиш.
    Скофийлд кимна към якето на другия мъж, от което висяха странни устройства — акваланг, минигорелка, катераческо снаряжение. Разпозна сред тях дори съвсем малък чувал за трупове.
    — Това чувал за трупове ли е?
    — Да. Марков, тип три — потвърди Найт. — Съветски е. Досега никой не е произвеждал по-добър.
    Скофийлд кимна. Марков, тип три беше химически чувал за трупове. Беше с двойно подсилени американски ципове и многопластови найлонови стени и в него спокойно можеше да се съхранява труп, инфектиран с най-страшни зарази: чума, химическо оръжие, дори свръхнажежени радиоактивни отпадъци. Руснаците бяха използвали много такива в Чернобил.
    Най-много обаче го заинтригува катераческото снаряжение. Разбираше защо ловец на глави може да носи чувал за трупове, но това?
    Най-голямо впечатление му направиха малките щипки, които катерачите забиваха в тесни цепнатини. Мощните пружини на щипките ги разтваряха, здраво ги закрепваха за цепнатините и катерачите можеха да прокарват през тях въжета, които издържаха тежестта им. Скофийлд се зачуди за какво може да ги използва един наемник.
    — Въпрос — каза той. — За какво са ти щипките?
    Найт небрежно сви рамене.
    — За катерене по стени. По сгради.
    — За нещо друго? — попита Скофийлд. „Например мъчения.“
    Черния рицар издържа погледа му.
    — Намират… и други приложения.


    Когато зареждането почти приключи, Скофийлд и Найт скочиха.
    — Ти вземи оператора — каза Найт и извади втори деветмилиметров пистолет. — Аз ще се заема с екипажа в кабината.
    — Ясно — отвърна Скофийлд и бързо прибави: — Найт, прави на херкулеса каквото искаш, но гледай да не убиваш никого.
    — Какво? Защо?
    — Тези хора не са направили нищо.
    Найт се намръщи.
    — Уф, добре де…
    — Благодаря.
    И тръгнаха.


    С петнайсетте заоблени илюминатора на кабината си товарният самолет С–130 осигуряваше на пилотите изключителна видимост и в момента двамата пилоти на британския херкулес виждаха птичия заден край на ВС–10 високо над себе си. Дългият маркуч се спускаше от него като опашка и влизаше в тръбата точно над кабината.
    Стотици пъти бяха зареждали така. Щом двата самолета се свържеха, екипажът превключваше на автопилот и се съсредоточаваше върху датчиците, вместо да наблюдава смайващата гледка навън.
    И навярно тъкмо затова двайсет и две минути след началото на зареждането двамата не забелязаха една облечена в черно фигура, която профуча по дължината на маркуча като каскадьор самоубиец и илюминаторите на кабината избухнаха под унищожителния огън.


    Гледката наистина беше зрелищна.
    Два исполински самолета, летящи в синхрон на височина шест хиляди метра, свързани с дълъг маркуч…
    … и една човешка фигурка, спускаща се по маркуча с една ръка и стреляща с пистолет „Х & К“ с другата по кабината на херкулеса!


    Двамата пилоти на херкулеса паднаха сред град от разбити стъкла.
    В кабината нахлу вятър. Ала автопилотът задържа самолета под контрол.
    Алоишъз Найт с невероятна скорост се плъзгаше по маркуча, увиснал на прехвърления през него предпазен колан. Лицето му беше скрито под кислородна маска; на гърба си носеше ултракомпактен десантен парашут МС1–7.
    Тъй като тръбата на резервоара се намираше точно над кабината, Найт прелетя право през разбитите илюминатори и се приземи в брулената от вятъра пилотска кабина.
    Включи радиостанцията си и предаде:
    — Добре, Плашило, идвай!
    След секунди втора фигура — също с кислородна маска и малък десантен парашут — се спусна по маркуча и изчезна в зейналите прозорци на херкулеса.
    Всички пътници се обърнаха — осем облечени в черно командоси, двама мъже в костюми и двама пленници, — сепнати от разнеслия се от пилотската кабина ужасен трясък, последван от рева на нахлуващия въздух.
    Осмината командоси бяха от групата за доставка на ИО–88. Двамата мъже в костюми нямаха имена, а само баджове с емблемата на МИ6, британското разузнаване.
    Двамата пленници бяха старши лейтенант Елизабет Гант — Лисица и генерал Ронсън Х. Уайцман от корпуса на морската пехота, заловени от силите на Демона в Афганистан.
    Точно преди началото на въздушната атака Гант бе дошла в съзнание — и видя, че е сложена седнала в просторния Херкулес със завързани с меки белезници ръце зад гърба.
    На няколко метра от нея лежеше проснат по гръб Ронсън Уайцман — един от най-старшите офицери в цялата морска пехота, — завързан върху предния капак на джип, сякаш разпнат хоризонтално, с китки, заключени за страничните огледала.
    Десният ръкав на униформата му беше разкъсан и ръката му бе стегната с гумен турникет.
    От двете страни на генерала стояха двамата мъже от МИ6. Гант се свести тъкмо когато по-ниският изтегляше иглата на спринцовка от ръката на Уайцман.
    — Да почакаме няколко минути — каза по-ниският британец.
    Генералът повдигна глава. Очите му бяха изцъклени.
    — Здравейте, генерал Уайцман — усмихна се по-високият разузнавач. — Препаратът, чието въздействие изпитвате в момента, е известен като ЕА шестстотин и седемнайсет. Сигурен съм, че човек с вашия чин е чувал за него. Това е невродезинхибитор — опиат, който забавя отделянето на невротрансмитера „ГАБА“ в мозъка ви, опиат, който ще ви накара честно да отговаряте на въпросите ни.
    — Какво?… — Уайцман погледна ръката си. — Шестстотин и седемнайсет ли? Не…
    От дискретно разстояние сцената наблюдаваха ловците на лави от ИО–88, командвани от високия и поразително красив мъж, когото Гант беше видяла в афганистанските пещери. Тя чу другите командоси да го наричат „Каубой“.
    — Добре, генерале — продължи високият разузнавач. — Униерсалният изключващ шифър. Кажете го.
    Уайцман се намръщи и напрегнато присви очи, сякаш мозъкът му се опитваше да окаже съпротива на наркотика на истината.
    — Не… не съм чувал за такъв шифър — неубедително измърмори той.
    — Разбира се, че сте чували, генерале. Универсалният изключващ шифър на Съединените щати. Шифърът, който командва абсолютно всяка система за сигурност във въоръжените сили на САЩ. Вие сте контролирали въвеждането му в секретен американски военен проект — проект „Корморан“. Знаем за „Корморан“, генерале. Но не знаем шифъра, а той ни трябва. Кажете го.
    Гант се смая.
    Беше чувала слухове за Универсалния изключващ шифър. Той бе легендарен: цифров код, с който се управляваше всяка система за сигурност в американската армия.
    Уайцман запремигва, борейки се с опиата.
    — Той… не… съществува…
    — Не, генерале — настоя високият. — Шифърът съществува и вие сте един от петимата американски военни, които го знаят. Може би трябва да увелича дозата.
    Високият извади нова спринцовка и заби иглата й в голата ръка на Уайцман.
    — Не… — простена генералът.
    Серумът ЕА–617 нахлу в кръвта му.
    И тогава илюминаторите на кабината избухнаха под града от куршуми на Найт.


    Скофийлд скочи до Найт в пилотската кабина.
    — Сега може ли да убивам? — извика Черния рицар.
    — Моля?!
    Найт посочи монитора на пулта, на който се виждаше вътрешността на самолета.
    Скофийлд видя десетина големи дъсчени сандъка близо до стъпалата на кабината, един джип, върху чийто преден капак беше разпънат Уайцман, осем мъже в черни бойни униформи, двама в костюми и на пода до стената отляво на джипа, със завързани зад гърба ръце…
    … Либи Гант.
    — Прекалено много са, за да ги елиминираме с лично оръжие — каза той.
    — Знам — отвърна Найт. — Затова го изваждаме от уравнението.
    Той откачи две малки бледожълти гранати от ремъците на униформата си.
    — Какви са? — попита Скофийлд.
    — Британски ЛЗ две. Лепливо-задръстващи.
    — Противоогнестрелни гранати? Чудесно.
    Майстори в контратерористичните операции, британските СВС бяха създали ЛЗ–2 за действия срещу въоръжени похитители. Иначе обикновени гранати, те имаха една изключително специфична особеност.
    — Готов ли си? Не забравяй, имаш само един изстрел и после оръжието ти ще блокира — предупреди го Найт. — Добре, дай да прочистим тоя бардак.
    С тези думи той открехна вратата и хвърли двете гранати в товарния отсек.


    Двете бледожълти гранати влетяха в отсека, търколиха се по капаците на дъсчените сандъци, паднаха на пода до джипа и…
    Тряс!
    Първо се разнесе обичайният взрив: ослепителни бели проблясъци, последвани от силен трясък, предназначен да оглуши и дезориентира.
    След това се прояви специфичната особеност на ЛЗ–2.
    Когато избухнаха, двете гранати освободиха блестящи сиво-бели частици, които се стрелнаха във всички посоки и изцяло изпълниха затвореното пространство.
    Частиците приличаха на конфети и след като се пръснаха, се понесоха във въздуха и покриха всичко със сиво-бяло було — като разклатено преспапие със снежинки.
    Само че това не бяха конфети.
    Това бе специална лепкава материя — която залепваше към всичко.


    Вратата рязко се отвори и Найт и Скофийлд се втурнаха вътре.
    Най-близкият командос от ИО–88 посегна към автомата си, но получи стреличка в челото — от миниатюрния арбалет, закачен за дясната подлакътница на Черния рицар.
    Следващият командос също бързо се завъртя и — фюют! — получи стрела от левия арбалет на Найт точно в окото.
    Едва третият успя да натисне спусъка на колта си.
    Автоматът му стреля — веднъж. Само с един куршум. После блокира.
    Беше „задръстен“. Лепливо-задръстващата материя на гранатите бе проникнала в цевта, пълнителя, във всички движещи се части и беше направила оръжието безполезно.
    Скофийлд свали командоса с ръкохватката на магнитната си кука.
    Ала другите от ИО–88 бързо схващаха и след секунди два ловджийски ножа се забиха в дъсчените сандъци.
    Найт реагира, като извади едно от най-зловещо изглеждащите оръжия, които Скофийлд бе виждал: малка четирилъча нинджа звезда или шурикен, голяма колкото длан, с четири закривени остриета, излизащи от централна ос.
    Черния рицар опитно хвърли шурикена и той изсвири във въздуха, след което — хряс! Хряс! — преряза гърлата на двама командоси, застанали един до друг.
    „Петима паднаха — помисли си Скофийлд. — Още петима, плюс двамата костюмари…“
    В този момент ненадейно го сграбчи нечия ръка…
    Поразително здрава ръка…
    … и капитанът бе запратен към вратата.
    Той тежко се удари в пода, вдигна поглед и видя огромен войник от ИО–88. Беше исполин: най-малко два и пет, чернокож, с изпъкнали бицепси и лице, излъчващо неподправена ярост.
    — Кво си мислиш ти бе, мама ти стара?! — извика черният гигант.
    Ала Скофийлд бързо скочи и нанесе мощен удар с ръкохватката на магнитната си кука по брадичката на чернокожия командос.
    Улучи го.
    И колосът дори не трепна.
    — Охо! — промърмори Скофийлд.
    Командосът го удари. Скофийлд отхвърча назад в брулената от вятъра пилотска кабина като парцалена кукла и се блъсна в таблото.
    Чернокожият с лекота го настигна, вдигна го и каза:
    — Щом си влязъл през тоя прозорец, през него ще си излезеш.
    И без да мигне, изхвърли Шейн Скофийлд през разбитите прозорци на херкулеса.


    Алоишъз Найт, който бързо напредваше в пълния с лепливи частици самолет и мяташе шурикени, се обърна да провери какво става със Скофийлд…
    … тъкмо навреме, за да види, че го изхвърлят през разбитите прозорци на пилотската кабина.
    — Мамка му! — ахна Черния рицар. Също като него, Скофийлд носеше парашут и нямаше да загине, но ненадейното му изчезване ни най-малко не помагаше за изхода от тази битка.
    Найт включи микрофона си.
    — Скофийлд! Добре ли си?
    Отговори му заглушаван от вятър глас:
    — Още не съм паднал!


    Гледан отвън, херкулесът продължаваше да лети на височина шест хиляди метра, все още зад и под аеротанкера ВС–10… само че сега от коничния му нос висеше човешка фигурка.
    Брулен от силния вятър, Скофийлд се бе задържал за носа на самолета с магнитната си кука.
    Неговият огромен чернокож противник — мъжът, чиято позивна в ИО–88 беше „Горила“, — надничаше от прозорците на кабината над него.
    Горила изчезна вътре и изведнъж отново се появи с пистолет колт четирийсет и пети калибър в ръка — пистолетът се пазеше в пилотската кабина и затова не бе пострадал от задръстващите гранати на Найт.
    — Мамка му! — извика Скофийлд, когато първият куршум изсвири над главата му.
    Беше се надявал Горила да си помисли, че е паднал, и да се върне в самолета, което щеше да даде на капитана възможност да се изкатери през прозорците на кабината.
    Но не и сега…
    Затова Скофийлд направи единственото, което можеше.
    Извади магнитната кука на Гант от кобура на бедрото си, закрепи я за корпуса на херкулеса под себе си, залюля се под коничния нос на грамадния самолет извън обсега на пистолета на Горила и увисна под търбуха на товарната машина на шест хиляди метра над земята.
    — Найт! — извика във виброфона си той. — Още съм в играта! Само ми отвори някоя външна врата!


    Черния рицар се приведе, за да избегне летящия срещу него нож, и хвърли поредния шурикен към гърдите на единия от облечените в костюми мъже.
    Чу Скофийлд, видя големия контролен бутон, с който се спускаше товарната рампа на херкулеса, и запрати шурикен към него.
    Прас!
    Едно от остриетата улучи бутона, прикова го към пулта му и задната рампа с глухо бучене започна да се спуска.


    — Товарната рампа е спусната, капитане! — разнесе се в слушалката на Скофийлд гласът на Найт.
    Скофийлд колкото можеше по-бързо се придвижи по осемнайсетметровата дължина на корпуса на самолета, като маневрираше с двете магнитни куки над себе си и се люлееше на кабелите им като хлапе на люлка.
    Вятърът нахлуваше в товарния отсек през отворената задна рампа и вихреше носещите се във въздуха задръстващи частици. Виелица на закрито.
    Найт се приближи към Гант.
    — Идвам да ти помогна — бързо каза той и посегна с ножа си към меките й белезници…
    И в същия момент две грамадни черни ръце го сграбчиха и го дръпнаха назад.
    Горила.
    Огромният чернокож командос от ИО–88 блъсна Найт в джипа и ножът на Черния рицар изхвърча от ръката му.
    Командирът на командосите, Каубой, напусна прикритието си зад дясната страна на джипа и извика:
    — Очилата му!
    Горила нанесе на Найт свиреп удар, който разцепи жълтите му очила по средата и счупи носа му. Разбитите очила паднаха и очите му останаха незащитени.
    — Ох! — Найт силно стисна клепачи.
    Вторият съкрушителен удар на Горила му изкара въздуха.
    — Постави го пред колата — нареди Каубой, изби клиновете на джипа и скочи зад волана. — С колене пред гумите.
    Командосът просна безпомощния Найт на пътя на джипа и се отдръпна настрани.
    Каубой запали двигателя, превключи на скорост и настъпи газта.
    Джипът потегли напред право към коленете на Алоишъз Найт.
    И командирът на командосите с наслада усети малката неравност, когато тежкият джип прегази ловеца на глави и се блъсна в един сандък.


    — По дяволите! — извика Горила.
    — Какво? — попита Каубой.
    — Другият се върна!
    Никой от британците не беше видял, че Скофийлд отново влиза в самолета.
    Нито Каубой, нито Горила, нито другите двама в отсека — един командос от ИО–88 и вторият цивилен от британското разузнаване.
    Не го бяха видели да се покатерва вътре зад джипа по задната товарна рампа, вкопчен в магнитните си куки.
    Нито го бяха забелязали да се промъква отдясно на колата и светкавично да изтегля Алоишъз Найт от пътя й… като в същото време събаря другия командос пред потеглилата машина.
    Скофийлд и Найт паднаха до стената на самолета точно до Гант.
    Черния рицар стискаше очи. Скофийлд дори не спря, за да си поеме дъх, а преряза меките белезници на Гант и й подаде ножа.
    — Дръж, скъпа. Липсваше ми в Афганистан. Бързо, помогни ми да освободя генерала.
    Генерал Уайцман все още лежеше разпънат върху предния капак на джипа с оковани за страничните огледала китки.
    Гант грабна връзка ключове от прегазения командос и намери ключето за белезниците.
    В същото време Скофийлд се изправи. Каубой тъкмо отваряше лявата врата на колата. Близо до предния й край Скофийлд видя цивилният да изтегля един от ножовете, забити в дъсчения сандък.
    Сандвич с гадняри.
    Капитанът разпери ръце и едновременно вдигна двете си магнитни куки. В пълния с лепливи частици въздух можеше да стреля с тях само по веднъж.
    И той го направи.
    Първата кука не улучи Каубой — ала и не бе предназначена за него. Тя се блъсна във вратата на джипа, която командирът на командосите отваряше. От толкова близо оръжието рязко затвори бронираната врата и повали Каубой обратно вътре.
    Втората кука улучи цивилния разузнавач в гърдите. Той се преви надве със смазан гръден кош и се блъсна в сандъка зад себе си.
    През това време Гант отключваше лявата ръка на генерал Уайцман. Стоманената гривна най-после се отвори.
    — Добре — каза тя. — Другата китка. От другата страна…
    Но от другата страна на джипа стоеше…
    Горила.
    Просто стоеше. И се извисяваше над проснатото тяло на Уайцман.
    Скофийлд се появи до Гант и срещна погледа на чернокожия командос.
    — Погрижи се за генерала — без да откъсва очи от исполина, каза той. — И чакай сигнала ми.
    — Какъв сигнал?
    Ала капитанът не й отговори. Просто приклекна и извади два от страшните шурикени на Найт от един труп. Застанал от отсрещната страна на джипа, Горила направи същото.
    После двамата заобиколиха зад колата и излязоха в тясното открито пространство до отворената задна товарна рампа, откъдето се виждаха сините небесни простори.
    За миг се изправиха един срещу друг — огромният Горила и по-ниският, но добре сложен Скофийлд — с по две четирилъчи метателни звезди в ръце.
    И двубоят започна.
    Сребристи проблясъци, звън на удрящи се остриета.
    Горила нападна, Скофийлд го отблъсна. Горила замахна, Скофийлд парира.
    Докато двамата се биеха в задния край на товарния отсек, Гант отключи дясната белезница на Уайцман и го освободи, но остави отворената гривна закачена за страничното огледало. Смъкна генерала от джипа и го претърколи на пода.
    През това време Уайцман мърмореше:
    — Господи, шифърът… универсалният шифър… добре, добре, съществува, но го знаят само неколцина души… Основава се на математически принцип… да, аз го въведох в „Корморан“, но имаше… имаше друг проект… „Хамелеон“…
    Скофийлд и Горила танцуваха в дъното на отсека, шурикените им хвърляха отблясъци и звънтяха.
    Стигнаха до дясната страна на джипа, близо до Гант и Уайцман. Водеше Скофийлд — отстъпваше заднешком и отблъскваше ударите на командоса.
    — Гант! — извика той. — Готова ли си за сигнала ми?
    — Естествено! Какъв е той?
    — Ето такъв!
    С тези думи Скофийлд сграбчи замахващата към него ръка на Горила, с мълниеносна бързина прехвърли тежестта си и притисна китката на противника си върху капака на колата, точно до отворената гривна, в която само допреди секунди бе заключена ръката на Уайцман.
    — Давай!
    Гант реагира моментално — метна се към капака на джипа и щракна гривната.
    Горила се облещи.
    Бе окован за страничното огледало на джипа!
    Скофийлд отскочи от него и се наведе над проснатия на пода генерал Уайцман.
    — Господин генерал? Добре ли сте?
    Ала генералът продължаваше да бълнува.
    — О, не… не беше само „Корморан“. Беше и „Хамелеон“… о, Господи, едновременно „Корморан“ и „Хамелеон“. Кораби и ракети. Замаскирани. Божичко… Но Универсалният изключващ шифър се променя всяка седмица. В момента е… шестото… о, Господи, шестото число на М… Мерсен… Мерсен…
    Ненадейно изсвистяване. Проблясък на стомана. И изведнъж главата на генерала се люшна и на шията му се появи червена линия…
    А после пред очите на Скофийлд главата на генерал Ронсън Х. Уайцман се изтърколи от раменете му.


    Скофийлд рязко вдигна поглед и видя красивия млад заместник на Демона Ларкъм, Каубой, да стои от отсрещната страна на джипа. Стискаше дълго мачете, от чието острие капеше кръв.
    Очите му бяха ококорени от кръвожадна лудост. Той понечи да замахне към Скофийлд…
    … но точно в този момент нечия ръка сграбчи китката му изотзад и силно я блъсна в капака на джипа. Мачетето изхвърча от пръстите на наемника и в същия миг невидимият му нападател светкавично заключи гривната на другите белезници около оголената му китка.
    Каубой се обърна — и видя Алоишъз Найт, който стоеше зад него с нови кехлибареножълти очила.
    — Браво, Каубой. Запомнил си ахилесовата ми пета.
    С тези думи Черния рицар вдигна мачетето и се усмихна на убиеца от ИО–88.
    — И аз не съм забравил твоята. Неспособността ти да летиш.
    Найт отиде при лявата врата на джипа, наведе се вътре и превключи на задна. После кимна на Скофийлд и Гант.
    — Отдръпнете се.
    Оковани от срещуположните страни на джипа, Каубой и Горила уплашено го зяпаха.
    — Сбогом, момчета.
    И Найт натисна педала за газта с мачетето.
    Джипът се стрелна назад към спуснатата товарна рампа.
    Стигна до ръба със скорост трийсет километра в час, прекатури се и за абсолютен ужас на Каубой и Горила, падна от височина шест хиляди метра.


    Щом джипът изчезна през задния изход на самолета, Скофийлд се втурна към Гант и я грабна в обятията си.
    Тя отвърна на прегръдката му със затворени очи. Други можеха да се разплачат при такава среща, но не и Гант. Изпитваше всички емоции на момента, ала не бе от жените, които проливат сълзи.
    — Какво става тук, по дяволите? — попита тя, когато се отдръпнаха един от друг.
    — Ловци на глави — отвърна Скофийлд. — Името ми е в списък с хора, които трябва да бъдат очистени до днес на обяд нюйоркско време. Отвлякоха те, за да пипнат мен.
    Той й разказа преживяванията си в Сибир и Афганистан, описа й наемниците, с които се беше срещнал — Изпълнителни решения, Унгареца, Скорпионите и естествено ИО–88 на Демона Ларкъм. Накрая й показа списъка.
    — Ами той? — кимна Гант към Найт, който бе отишъл в пилотската кабина, за да откачи самолета им от аеротанкера. — Кой е той?
    — Той е моят ангел пазител — каза Скофийлд.


    Откъм дъсчените сандъци се разнесе мъчителен стон.
    Скофийлд и Гант бързо се обърнаха…
    … и видяха единия от цивилните британски агенти да лежи на пода, притиснал смазаните си ребра с ръце. Това бе човекът, когото капитанът бе улучил в гърдите с магнитната кука.
    Отидоха при него.
    Цивилният отчаяно хриптеше и кашляше кръв.
    Скофийлд се наведе и го огледа.
    — Ребрата му са смазани. Пробити бели дробове. Кой е той?
    — Хванах само малка част — отвърна Гант. — Този и другият цивилен разпитваха генерала с някакъв дезинхибиращ опиат, питаха го за американския Универсален изключващ шифър. Казаха, че Уайцман контролирал въвеждането му в нещо, наречено проект „Корморан“.
    — Нима? Дезинхибиращ опиат, значи? — Скофийлд се огледа и видя на пода аптечка. От нея се бяха изтърколили спринцовки, игли и ампули със серум. Той вдигна една от ампулите и прочете етикета й.
    — Тогава да видим как ще му понесе една доза от собственото му лекарство.


    Алоишъз Найт се върна от пилотската кабина и завари цивилния британски агент да седи до стената на товарния отсек с навит ръкав и забита във вената игла, по която му вливаха двеста милиграма ЕА–617.
    Черния рицар побутна Скофийлд по рамото и каза:
    — Откачих самолета от аеротанкера. В момента сме на автопилот и поддържаме курса, който са въвели: към частна писта в Бретан, на френското атлантическо крайбрежие. Току-що се обади Руфъс. Ще свали хората ти на изоставено летище на шейсет и пет километра от Лондон.
    — Добре — отвърна Скофийлд и се замисли за Книга II и Майка, които пътуваха за оперативното бюро на Мосад в британската столица.
    После върна вниманието си към пленения агент.
    След няколко безуспешни опита да окаже съпротива на дезинхибиращия опиат цивилният призна, че се казва Чарлз Бийтън и е от МИ6, британското разузнаване.
    — Този лов на глави. Какво знаеш за него? — попита Скофийлд.
    — Близо двайсет милиона на глава. Петнайсет глави. И искат всички да сте очистени до дванайсет на обяд нюйоркско време.
    — Кои са организаторите? Кой плаща за всичко това?
    Бийтън презрително изсумтя.
    — Организаторите имат много имена. Билдербергската група. Брюкселската група. Звездният съвет. Великолепната дванайсеторка. Ве дванайсет. Те са елитна група частни индустриалци, които управляват тази планета. Дванайсет души. Най-богатите мъже на света, мъже, които притежават правителства, мъже, които съсипват цели икономики, мъже, които правят каквото си искат…
    Скофийлд се опули и се отдръпна.
    — Такааа… — сухо проточи Найт.
    — Дай ми имена — нареди Скофийлд.
    — Не им знам имената — отвърна Бийтън. — Това не е моята област. Аз съм специалист по американската армия. Знам само, че Великолепната дванайсеторка съществува и финансира този лов на глави.
    — А знаеш ли какво искат да постигнат с организирането на този лов?
    — Не. Моята задача беше да измъкна Универсалния изключващ шифър от Уайцман и да го предам Ларкъм. Да се възползвам от лова на глави. Не знам нищо за самия лов, нито за причините, поради които го организира Великолепната дванайсеторка.
    — Тогава кой в МИ6 знае?
    — Алек Кристи. Той е нашият вътрешен човек. Знае всичко за Великолепната дванайсеторка и предполагам, за този лов на глави. Но проблемът е, че МИ6 вече не знае къде се намира Кристи. Той изчезна преди два дни.
    „Кристи.“
    Скофийлд си спомни името от списъка:
2. КРИСТИ, Алек П.ВеликобританияМИ6
    — Но този Кристи трябва да се е разконспирирал — каза капитанът, — защото Великолепната дванайсеторка също го е включила в списъка.
    После промени насоката на разпита.
    — Какви са тези проекти „Корморан“ и „Хамелеон“, за които сте разпитвали Уайцман?
    Бийтън потръпна — все още се мъчеше да се съпротивлява на наркотика.
    — „Корморан“ е проект на американския военен флот. Строго секретен. През Втората световна война немският флот маскирал някои от бойните си кораби като товарни. Един от тях се наричал „Корморан“. Ние смятаме, че американският военен флот прави същото, но в съвременни мащаби: американците строят бойни кораби, способни да изстрелват интерконтинентални балистични ракети, само че тези кораби не приличат на бойни. Замаскирани са като супертанкери и контейнери.
    — Леле! — промълви Гант.
    — Добре, това е за „Корморан“ — каза Скофийлд. — Ами за проекта „Хамелеон“?
    — Не знам нищо за такъв проект.
    — Сигурен ли си?
    Бийтън изпъшка.
    — Знаем, че е свързан с „Корморан“, знаем, че е нещо голямо — засекретен е възможно най-строго. Но все още не знаем за какво се отнася.
    Скофийлд замислено се намръщи.
    Беше като да подрежда мозайка, част по част, докато бавно се оформяше картина. Имаше някои части, но не и цялата картина. Засега.
    — Тогава кой знае, Бийтън? — попита той. — Откъде получава цялата тази строго секретна информация МИ6?
    — От Мосад — простена агентът. — Те имат оперативно бюро на Канари Уорф в Лондон. Миналия месец успяхме да подслушваме офисите им за няколко седмици. Повярвайте ми, Мосад знаят всичко. Знаят за Великолепната дванайсеторка. Знаят за „Корморан“ и „Хамелеон“. Знаят всяко име в тоя списък и причините да фигурира в него. Знаят и още нещо.
    — Какво?
    — Мосад знаят плана на Великолепната дванайсеторка за двайсет и шести октомври.


    Кингс Тауър
    Канари Уорф, Лондон
    26 октомври, 12:00 местно време
    (13:00 френско време, 07:00 ИСВ САЩ)

    Книга II и Майка се изкачваха със скоростния стъклен асансьор на четирийсететажния Кингс Тауър.
    Под тях лъкатушеше кафявата Темза. Забулен в пелена от дъжд, старият Лондон се простираше до хоризонта.
    Канари Уорф рязко контрастираше на останалата част от града — чист делови квартал от стомана и стъкло, който се състоеше от небостъргачи, отлично поддържани паркове и най-високата сграда във Великобритания: великолепната Канари Уорф Тауър. На фона на викториански Лондон от XIX век Канари Уорф олицетворяваше кристалния футуризъм на XXI век.
КИНГСТАУЪР КАНАРИ УОРФ, ЛОНДОН