Скачать fb2
Неволя и богатство (Татарска приказка)

Неволя и богатство (Татарска приказка)


Николай РайновНеволя и богатствоТатарска приказка

    Имало двама братя. Единият бил богат, а другият — беден. Те били и двамата работливи, но на единия вървяло, а на другия — не. Скоро първият забогатял дотолкова, че се преселил в града, направил си там голяма къща и се заловил за търговия. А вторият останал да живее в село. Той имал дребни деца. Колкото и да залягали с жена си да спечелят нещо, много често не можели да изкарат и за хляб. Децата плачели — нямали що да ядат.
    Един ден сиромахът казал на невястата си:
    — От сутрин до вечер се трудя и потя, а не припечелвам и за хляб. Дали да отида в града, при брата си, и да го помоля да ми намери някаква работа? Може би там ще успея.
    — Опитай се! — казала жената. И той отишъл в града.
    — Брате — рекъл на богаташа, — в голяма неволя сме изпаднали. Жена ми и децата ми нямат що да ядат. Моля ти се, помогни ми! Ти си ми брат. Намери ми някаква работа, да изкарам малко пари.
    — Много искаш — казал богаташът. — Пари никой няма да ти даде. Може да ги пропиеш. Ако си съгласен да работиш за един хляб, и аз мога да ти дам работа. Но пари — не.
    — Ти знаеш, че не пия. Ала щом не може инак — и за един хляб съм готов да ти работя.
    Заловил се той за работа — ратайска работа. Мел двора, чесал конете, носел вода, сякъл дърва, пренасял камъни. Работил цяла седмица. В събота следобед брат му го извикал, дал му един голям самун и му казал:
    — Ето ти платата за тая седмица. Ако искаш, ела в понеделник пак на работа. Но дойдеш, не дойдеш в понеделник — утре заповядай с жена си на гости: искам да те нагостя като брат. Утре ми е именният ден.
    — Благодаря — казал сиромахът.
    Отишъл си той вкъщи и казал на жена си що е работил и колко е спечелил.
    — Малко е — рекла тя, — но по-добре малко, отколкото никак. Поне децата ще има какво да хапнат днес и утре.
    — За утре брат ми ни кани с тебе на гости: имал имен ден. Да идем ли?
    — Как ще идем? Там ще надойдат търговци с кадифени облекла и скъпи кожуси, а ние с тебе нямаме дрехи за пред света. Ще ни бъде срам да се покажем пред хората. Не сме за гости.
    — Така е, но аз обещах. Нали ми е брат, как да го наскърбя? Па и работа ми дава…
    — Добре тогава, да отидем.
    На сутринта станали рано и тръгнали към града. Отишли в къщата на богаташа. Там били вече надошли много големци, търговци, чиновници, съдии. Сиромасите ги поздравили и се свили до печката, накрай дървената пейка: на трапезата ги било срам да седнат, па и никой ги не поканил. Домакинята почнала да разнася ястия и питиета на гостите. Сиромасите не погледнала. Всички почнали да ядат, да пият и да се шегуват. А сиромасите гледали и не смеели да се обадят.
    — Забравиха ни — пошъпнала жената на мъжа си.
    — Да, изглежда, че наистина са ни забравили — казал с половин глас мъжът и се поизкашлял.
    Но богаташът се направил, че не чува. Гостите дълго яли, пили и пели весели песни. Най-сетне станали да си тръгват. Всички поблагодарили на домакините. Приближили се и сиромасите съпрузи. И те поблагодарили. Развеселените гости си тръгнали и по пътя се разпели: те били доста пийнали. Сиромахът казал на жена си:
    — Невясто, да запеем и ние някоя песен.
    А тя казала:
    — Защо ставаш толкова глупав? Другите пеят, защото са преяли и препили. А ние защо ще пеем? Хапнахме ли нещо? Пийнахме ли нещо? Гладни дойдохме, гладни се връщаме.
    — Нищо от това, невясто. Нали и ние сме били на гости, на имен ден? Срам ме е — като ни види някой, че се връщаме умърлушени, да си помисли, че не са ни гостили. Като ни чуят, че пеем, всички ще рекат, че се връщаме нагостени.
    — Като ти е до песен, пей! Мене ми се никак не пее. Повече ме избива на плач.
    Мъжът се разпял. Но каква е тая работа? Той пее сам-самин, а се чуват два гласа.
    — Невясто, ти ли ми пригласяш натънко?
    — Да ти пригласям ли? И през ум не ми минава. Нали ти казах, че не ми е до песен?
    — Че кой пееше преди малко с мене?
    — Откъде ще знам?
    Селянинът запял отново. Пее — а се чуват два гласа: един дебел и един тънък.
    Той млъкнал, млъкнал и другият глас.
    — Кой ми приглася? — запитал.
    — Аз, Неволята. Аз ти пригласям.
    — Че къде си, та те не виждам?
    — Тук съм, тук. С тебе вървя.
    — Излез отпреде ми — да те видя!
    Изведнъж пред сиромаха застанала Неволята — една суха, жълта жена, дрипава, боса и гологлава, с побеляла коса и сбръчкано лице.
    Стигнали в село. Неволята казала на сиромаха:
    — Хайде да отидем в кръчмата! Брат ти не те нагости. Аз искам да те почерпя.
    — Да идем — казал селянинът.
    Отишли в кръчмата. Неволята поръчала вино и луканки. Яли, пили, пели, веселили се. Накрая селянинът казал:
    — Хайде, Невольо, плащай, че да си вървим! Вкъщи ме чакат.
    А Неволята рекла:
    — Аз черпих, а пък ти ще платиш.
    — С какво ще платя, като нямам пари?
    — Ще си заложиш на кръчмаря кожуха. Той ще удържи парите за виното и луканките, па на това отгоре ще ти даде и хляб — да отнесеш у дома си. Нали добре го намислих?
    — Добре, но какво ще правя без кожух? Ще измръзна.
    — Глупчо, глупчо! Иде пролет, а после — лято. Защо ти е през лятото кожух?
    Селянинът заложил кожуха на кръчмаря. Отишъл си. С него влязла в къщата и Неволята. Легнала до огнището и заспала. На другия ден се разпъшкала: глава я боляла. Па и на селянина се не работело. Надвечер Неволята казала:
    — Хайде да отидем пак в кръчмата. Аз ще почерпя.
    — Не ща — рекъл сиромахът. — Ти си се научила да черпиш, а друг да плаща. Нямам ни пари, ни кожух за залагане.
    — И това ще се нареди. Ти ела с мене, па се не бой! Пари ще намерим.
    Отишли. Пак пили, яли, веселили се, а на тръгване Неволята накарала селянина да заложи на кръчмаря шейната си.
    Тъй се пропил сиромахът. Днес — колата, утре — ралото, вдругиден — воловете: всичко изпозаложил, всичко изпопил. След месец била заложена и хижата, дето живеело бедното семейство, и кожухът на невястата, и котлето, дето си варели гозба.
    Когато Неволята казала на сиромаха да отидат пак в кръчмата, той й рекъл:
    — Сега ми олекна вече, Невольо: нямам ни къща, ни кожух, ни шейна, ни рало, ни волове. Нищо нямам. А който няма нищо, той няма и грижа за нищо. Ако щеш, води ме в кръчмата, ако щеш — отвъд кръчмата. Само едно запомни: отсега нататък нито черпя, нито плащам.
    Тогава Неволята се угрижила.
    — Добре — рекла. — Аз ще черпя, аз и ще плащам отсега нататък. А ти ще правиш каквото ти кажа.
    — Кажи що да направя!
    — Ще изпросиш от съседа си за един ден колата и воловете му. Ще кажеш, че отиваш за дърва.
    Отишъл той и помолил съседа си да му даде колата и воловете.
    — Трябват ми да си докарам дърва — рекъл. — Ако искаш, готов съм да ти работя цяла седмица за отплата.
    — Добре. Вземи ги, но гледай да ги не претовариш!
    — Разбира се, съседе. Нима пръв път отивам за дърва?
    Подкарал сиромахът колата. Когато излязъл от селото, настигнала го Неволята и се качила на колата: тя била много слаба, не й се вървяло.
    — Накъде да карам?
    — Към големия оброчен камък, дето е накрай полето, при гората. Знаеш ли го?
    — Знам го. Стигнали до мястото.
    — Повдигни камъка и го отмести! — рекла Неволята. — Аз ще ти помогна, колкото мога.
    Когато преместили камъка, под него зинал дълбок трап, пълен догоре с жълтици. Селянинът натоварил парите на колата.
    — Я виж, Невольо, дали не е останала някоя жълтица в трапа!
    — Не е. Ни една се не вижда.
    — Слез в трапа: там ще видиш по-добре!
    Неволята скочила в трапа, а селянинът я похлупил с камъка. После покрил жълтиците с тор, съчки и клони, па подкарал колата и си казал:
    — Добре, че затиснах Неволята в трапа. Да я бях оставил на свобода, щеше да ми пропие и тия пари.
    Като откарал жълтиците у дома си, той ги скрил в зимника. Върнал на съседа си колата и воловете, но не му казал нищо. А на другия ден отишъл да му работи, както бил обещал. И понеже Неволята не била вече с него — тръгнало му на добре. Като излязъл да оре нивата на съседа, изровил в нея гърне с жълтици. Отнесъл ги на съседа си и му казал как и къде ги е намерил.
    — Благодаря ти — рекъл оня. — Половината ще дам на тебе, защото ти ги намери.
    И му дал половината. Тогава селянинът си накупил имот, издигнал си висока къща, сдобил се с гора, с добитък, с нивя и ливади. Годината била плодородна. Той спечелил от едно хиляда. А жълтиците в зимника си стоели още непокътнати. След няколко години той станал най-голям богаташ в оня край.
    Чул за това и брат му, но не повярвал. Ала един ден видял, че сиромахът идва на кон в града, при него. Идва и кани него и жена му на гости. На имен ден го кани.
    — Чух, че си разбогатял — рекъл търговецът. — Вярно ли е? По-рано нямаше що да ядеш, а сега каниш и гости… С такова разсипничество няма да отидеш далече.
    — Ба, не се грижи за мене! Има и за гостите, има и за децата. По-рано наистина нямах що да ям, но сега имам — струва ми се — повече и от тебе. Ела да видиш!
    — Благодаря, ще дойда.
    На другия ден търговецът отишъл с жена си в селото. Гледат: висока къща, разкошно наредена, много по-хубава от тяхната, с големи градини наоколо. Къща като дворец. Завидели те на селянина. А като седнали на трапезата, видели, че идват всякакви хора — и бедни, и богати, и слепи, и куци… И домакинята гощава всички, а домакинът приказвал с всички. На брата си и на жена му той не казал дума, макар че и тях гостили като другите.
    Когато свършил угощението и гостите се разотишли, търговецът запитал селянина:
    — Как се замогна за такова късо време, братко? С търговия ли спечели толкова пари, или ограби някого?
    — Не улучи, брате. Ни с търговия, ни с обир. Мене ми пречеше Неволята и докле се отърва от нея, много патих.
    И той му разказал как Неволята вървяла по петите му и го дебнела деня и нощя; как го накарала да тръгне с нея по кръчмите и да пропие всичко; как заложил и дрехи, и имот, додето му останало само едно тяло и една душа; как след това — като видяла, че няма вече нищо за залагане — Неволята му показала трапа с парите, как — най-сетне, — след като натоварил жълтиците, той накарал Неволята да влезе в трапа и я похлупил с тежкия камък, та се отървал от нея завинаги.
    Завистливият брат си помислил:
    „Ще отида накрай полето и ще пусна Неволята. Нека се върне тя при брата ми и нека го опропасти, та да ми се не надува с богатството си.“
    На заранта той изпратил жена си в града, а сам се запътил към оброчния камък. Стигнал там, напънал се и отместил камъка, па се надвесил да види в трапа ли е Неволята. А тя като дявол скочила изведнъж и му се яхнала на гърба, па се стиснала за него.
    — Това ли се казва приятелство? — писнала тя с тънкото си гласче. — Аз ти показах жълтиците, а ти ме зарови, за да умра от глад. Сега вече няма да се откъсна от тебе. Ни за миг няма да те изпускам.
    — Слушай, Невольо! — рекъл изплашено търговецът. — Ти имаш грешка. Аз не съм те затварял в тоя трап. Аз те виждам за пръв път.
    — Хайде де! Недей лъга! Ти си, ти!
    — Не съм, кълна ти се, че не съм аз.
    — Ами кой друг ще е?
    — Брат ми. Той ми разказа всичко и аз дойдох да те пусна.
    — Лъжеш, хитрецо! Ти веднъж вече успя да ме измамиш, но втори път няма да ти се дам. Каквото щеш, приказвай, не слизам от гърба ти. Хайде отнеси ме в кръчмата, че ми е загоряло гърлото.
    Търговецът се направил на глух. Отишъл си право вкъщи. Неволята му не слязла от гърба и там. Никой не я виждал, никой й не чувал гласа освен оня, който я носел на гърба си. Тя постоянно повтаряла да я отнесе в кръчмата, но той — като помнел братовите си думи — не я слушал.
    На другия ден заранта дошли хора и казали на търговеца, че един кораб, натоварен с негови стоки, потънал в морето. Тогава богаташът решил да отиде за пръв път в кръчмата — дано забрави скръбта си. Там Неволята слязла от гърба му и почнала да пие и да яде с него. Много пари изгуляли те тая нощ.
    На сутринта съобщили на търговеца, че наводнение отвлякло големия му чифлик заедно с едрия и дребния добитък. На мястото останали развалини. Още по-тежко станало на търговеца. Но Неволята го утешила: и този път го подмамила да отиде в кръчмата.
    Загубите идвали една през друга, една от друга по-големи. За късо време богатият търговец обеднял. Той вече не излизал от кръчмата. Пиел, залагал и за всичко слушал гласа на Неволята. Най-сетне се отчаял: решил да се обеси.
    Отишъл той при жена си и й казал какво намерение има. А тя му рекла:
    — Щом е виновна за всичко Неволята, защо се не отървеш от нея? Нали видя: брат ти се отърва от Неволята и му тръгна на добре. Махни от себе си тая пуста Неволя!
    А тя, като чула тия думи, още по-силно се стиснала за шията на търговеца.
    — Не ме пуска, невясто, не ме пуска. Как да се отърва от нея, като се е стиснала на шията ми? Намислих да се обеся, та и нея ще стисна с въжето — да умре. Поне на вас с децата тогава ще тръгне.
    Като чула това, Неволята скочила от гърба на човека, па се хванала за дрехата му. Тогава той намислил една хитрост. Излязъл на двора и отсякъл два дъбови клина. Единия от тях забил яко от едната страна на главината на едно колело. Неволята гледала и не разбирала що прави. Той вдигнал на рамо колелото, взел и другия клин и брадвата, па тръгнал към реката.
    — Що си намислил да правиш? — попитала Неволята. — Да нямаш намерение да се давиш?
    — Улучи — казал търговецът.
    — Ами защо ти е това колело?
    — Ще си оставя на него дрехите. След като се удавя, защо ще ми са дрехи?
    И той си съблякъл горната дреха, па я оставил на колелото. А Неволята рекла:
    — Щом си намислил и тъй да се давиш, поне да отидем в кръчмата, та да изпием тая дреха.
    — Слушай, проклета Невольо! Досега каквото си казала, все съм бил готов да го изпълня. А ти ни веднъж не си ми угодила.
    — Добре. Кажи що искаш!
    — Хайде да поиграем на криеница.
    — Да поиграем.
    — Ти замижи, а аз ще се скрия.
    Неволята замижала, а търговецът се пъхнал под колелото и си наметнал отгоре дрехата. Неволята го намерила бързо.
    — Хайде сега пък ти замижи! Но да знаеш, че не ще можеш лесно да ме намериш. Аз ще се пъхна в някоя цепнатина, дето не можеш ме намери — и три години да търсиш.
    — Ще видим. Хайде крий се!
    Неволята почнала да обикаля и видяла цепнатината в главината на колелото. Пъхнала се там и се свила тъй, че цяла се скрила вътре. Търговецът разбрал, че е там. Взел клина и го зачукал с брадвата тъй, че Неволята не можела вече да излезе. После грабнал колелото и го хвърлил в реката.
    Неволята се удавила, а търговецът се върнал вкъщи. Оттогава всичко му потръгнало пак, но той се отучил да завижда и да се гордее с богатството си.

info

Информация за текста

    © Николай Райнов

    Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010

    Издание:
    Николай Райнов. Източни приказки
    Редактор: Иван Гранитски
    Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
    Коректор: Соня Илиева
    Издателство „Захарий Стоянов“, 2005
    ISBN 954-739-645-5

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15808]
    Последна редакция: 2010-04-03 18:30:00
Top.Mail.Ru