Скачать fb2
Изгубена игла (Арабска приказка)

Изгубена игла (Арабска приказка)


Николай РайновИзгубена иглаАрабска приказка

    Живеел едно време в града Хоросан керванжията Назим. Той имал пет камили — високи и силни, които много обичал. Но най-много се гордеел с една от своите камили, наречена Нар. За нея той платил петдесет жълтици, когато била още съвсем млада; платил толкова, колкото за всичките й четири другарки заедно.
    Нар била водачка на кервана. Тя вървяла начело на останалите камили, била по-силна от тях и по-висока с цяла глава. Мека, светлосива козина, като нежен пух, покривала нейната голяма глава и кривата й яка шия, по която Назим се изкачвал на високия й стръмен гръб, дето сядал между две пухови възглавници. Петдесет звънчета и още толкова пъстри висулки от разноцветни конци и блестящи мъниста украсявали темето, късите уши и дългата муцуна на гордата Нар.
    Керванският звънец от кована мед, приличен на прорязан багдадски пъпеш, висял на шията на Нар, окачен на широк, обшит с бисер ремък. В звънеца вместо език имало магарешко бедро, което Назим намерил веднъж в пустинята.
    С всички свои украшения и накити Нар била хубавица и щастливият Назим не можел да й се налюбува, смятайки я като дар от съдбата за своите добродетели.
    Веднъж, когато слънцето се скрило и вечерната прохлада се спуснала над земята, Назим натоварил своите камили с тежки сандъци със скъпоценна свила и кадифе, помолил се и като седнал между меките гърбици на Нар, впуснал се с кервана си по дългия път на пустинята.
    Цяла нощ яздил Назим по безлюдната, тиха пустиня. Светли звезди блестели по тъмносиньото небесно кубе и посочвали далечния път. Магарешкото бедро при всяка крачка на кервана изтръгвало от звънеца със своята костена топка глухите силни звуци: „буууум! бооом!“ Тия звуци, вълнувайки се равномерно в тихия нощен въздух, отлитали далеко-далеко и изчезвали в зеещото пространство на пустинята. А мълчаливите камили като че ли се разговаряли чрез тия звуци с нямата величествена пустиня.
    Нощта преваляла. Денят се приближавал. Звездите започнали да бледнеят и да гаснат една след друга. Малките облачета на изток се покрили със златожълта руменина. Назим си поразтрил очите, прозял се лениво, попротегнал се и като погледнал напред, забелязал с радост далече къщата за отпочивка и сиво-зелените клончета на маслините около нея.
    — Ооо! — весело се провикнал той, ободрявайки уморените камили.
    Нар разбрала своя стопанин. Нейните жилести, криви крака закрачили по-нашироко и звънецът задрънкал по-често. Но изведнъж камилите се спрели и звънецът утихнал.
    Учуденият Назим се поповдигнал и видял пред Нар една стара прегърбена баба.
    — Ей ти, бабо, защо ми спря кервана? Махай се оттам! — извикал сърдито Назим от своето високо място, като цар от своя престол.
    — О, керванджи Назиме — рекла бабата, — накарай своята Нар да коленичи, па слез на земята, та потърси иглата ми. Изтървах я в пясъка и не мога да я намеря. Ти си млад: очите ти още не са отслабнали под тежината на годините. Намери на баба единствената й иглица.
    — Какво? За твоята нищо и никаква игла да карам своята Нар, като планина голяма, да коленичи? — извикал Назим.
    Той подръпнал за юздата камилата, Нар се раздвижила, а след нея, като послушни деца, закрачили и четирите й другарки. Малко подир това слабият глас на бабичката не се чул вече.
    Назим весело и бодро вкарал камилите в широкия двор, заграден с каменна стена, накарал ги да коленичат, поотпуснал малко въжетата на тежките сандъци и като взел един чувал, отишъл да донесе плява на гладните животни. Но когато се върнал с натъпкан чувал на гръб, за голяма почуда не намерил Нар. Назим поразгледал наоколо, ала не видял камилата. Той хвърлил чувала на земята и се затекъл към вратата. Като жълто безкрайно поле се ширнала пред очите му гладката, няма пустиня, но Нар я нямало, като че ли е пропаднала под земята. Назим, загубил и ума, и дума, започнал да тича, където му видят очите.
    От много тичане бялата му чалма паднала на тила му и едри капки пот избили по мургавото му чело. Изведнъж той съгледал, че една мома с черни коси дири нещо в пясъка.
    Назим се затекъл към нея:
    — Мила сестрице, не си ли видяла моята камила, моята мила Нар, като планина голяма, с петдесет звънчета, с пъстри пискюлчета от цветни конци и светли мъниста и с два тежки сандъка със свила и кадифе?
    — Али ми рече, че ако днес не дошия своята венчална дреха, той ще си вземе друга жена — нажалено отговорила момата. — А пък аз от бързане изпуснах иглата си и не мога да я намеря. Потърси, Назиме, иглата ми!
    — Аз те питам за камилата, за Нар, и за сандъците, пълни с драгоценни стоки — повторил Назим. — Не си ли видяла моята камила?
    — Ето тук ми падна иглата — посочила момата пред себе си, без да чува Назимовите думи. — Потърси моята игличка, Назиме!
    — Момиче! — закрещял Назим. — Нар, моята Нар, те питам, не си ли видяла? Нар, камилата, за която съм платил петдесет жълтици?
    — Къде ще се дяна? Кой ще ме вземе, ако Али се ожени за друга? — със сълзи отговорила девойката. — Назиме, намери ми игличката!
    Назим се убедил, че от девойката нищо не ще узнае, и като си помислил, че тя не е с всичкия си ум, оставил я и се затичал по-нататък.
    От много тичане бялата му чалма паднала на земята и по голата му гладко избръсната глава потекла обилна пот, която измокрила брадата и мустаците му.
    Внезапно Назим видял река, а на брега — рибар, който търси нещо по пясъка.
    Назим се упътил към рибаря.
    — Братко мой, не си ли видял моята камила, моята мила Нар, едра като планина, с петдесет звънчета, с пъстри пискюлчета от разноцветни конци и светли мъниста и с два тежки сандъка, пълни със скъпоценни стоки?
    Рибарят му отговорил:
    — Ах, керванджи Назиме, изпокъсала се е мрежата ми, та исках да я зашия, ала си изтървах иглата в пясъка и не мога да я намеря, а децата ми са гладни, чакат хляб. Потърси ми игличката!
    — Аз те питам за камилата, за моята едра Нар, със сандъците с коприна и кадифе — повторил Назим своя въпрос. — Не си ли видял моята камила?
    — Ето тук мисля, че падна иглата — сочел рибарят пред себе си, без да слуша думите на Назим. — Потърси, Назиме, моята игла!
    — Защо ми е твоята игла? — развикал се Назим ядосан.
    — Нар, моята Нар, те питам, не си ли видял?
    — Аз не мога да се явя пред децата си без риба. Назиме, потърси ми иглата!
    Назим видял, че и от рибаря нищо не може да узнае. Оставил го и се затичал по-нататък.
    Слънцето греело високо от небето и изгаряло Назим с горещите си лъчи. Обувките на камиларя се скъсали. Горещият пясък почнал да му гори голите стъпала като нажежена пещ. И ето че Назим съгледал един овчар.
    — Овчарю! — обърнал се към него Назим. — Брате мой, кажи ми, не си ли виждал моята камила?
    — Ах, Назиме — заговорил жално пастирят, като се уловил за крака. — Влезе ми проклет трън в петата, та не мога да отида подир стадото си. Исках да извадя тръна с игла, но не знам как я изпуснах в пясъка и сега не мога да я намеря. Потърси ми иглата, Назиме.
    — Аз те питам за камилата, за моята Нар, с тежки сандъци, пълни със скъпи стоки — закрещял Назим над ухото на овчаря. — Не си ли видял моята камила?
    — Вълци ще изядат овцете ми, ще ги удушат — оплаквал се пастирът, — ако не ги настигна. Назиме, потърси моята игличка!
    Назим видял, че и от пастира няма нищо да узнае. Оставил го. Затичал се отново. Устните му засъхнали и се напукали, а горещият въздух горял гърлото му.
    Изведнъж той видял пак старата жена.
    — О, майко моя, бабичко! Съжали се над мене! Чуй ме, мила бабо: кажи, не си ли видяла моята камила?
    — Потърси ми иглата — да си съшия риза — рекла му бабата.
    Ужас обхванал Назим. Той треперел с цялото си тяло. Издигнал в отчаяние пестниците си и като ги отпуснал на своята гореща, мокра глава, паднал на гърдите си връз сухия жълт пясък.
    И видял керванджията Назим сън.
    Стои пред него любимата му Нар с тежките сандъци, пълни с драгоценна стока, и гледа своя господар с умните си черни очи. Назим простира ръце, иска да прегърне нейната голяма глава, но изведнъж израства из земята малка ръждива игличка и затуля грамадната камила. Назим улавя игличката, иска да я изскубне от земята, а не може. Много народ снове наоколо му, но никой не ще да му помогне да изтръгне иглата. Той се моли, плаче — ала всички го отминават. Но ето че пристъпва към него някаква стара жена. Назим я познава. Тя е неговата майка, неговата любима майка, чиито останки той още отдавна е погребал.
    — О, майко моя! — почва да й се моли Назим. — Хората на земята се отстраниха от мене: никой, никой не иска да ми помогне да намеря своята любима камила с драгоценните стоки.
    Старата жена сухо и строго поглежда своя син и продумва:
    — Как искаш от хората, забравени в своите дневни грижи, да търсят твоята камила, когато ти — млад, богат и охолен — не искаше да подадеш на сляпата баба малката игличка? Голям е твоят грях, сине мой!
    Назим се хвърля на земята, прегръща майка си и горчиво заплаква.
    — Майко моя, майко моя! — хълца той, като удря главата си в земята. — Седем дена ще си посипвам темето с гореща пепел. Седем дена и седем нощи ще се моля да ми бъде простен тоя голям грях.
    — Няма да ти се прости грехът — отвръща жената.
    — Майко моя, аз ще тръгна бос, с гола глава и голи гърди, в свещения град; четиридесет деня и четиридесет нощи ще се моля и ще постя — дано ми бъде простен тоя голям грях.
    — Мили сине, търси чуждата игличка тъй, както търсиш своята камила, и ще ти се прости твоето голямо прегрешение.
    И бабата се изгубила.
    Когато Назим дошъл на себе си и станал, горният край на слънцето се подавал на запад като меден полумесец на далечна джамия. Камиларят тръгнал да дири пастира, рибаря и момата с черните коси, но не можал да намери никого. Мълчаливата замислена пустиня се ширела пуста наоколо.
    Изведнъж му се сторило, че чува удари на кервански звънец. Той вдигнал глава и видял пред себе си своята любима Нар, че пасе спокойно под маслините.
    И чул пак тихия глас:
    „Търси чуждата игличка така, както търсеше камилата си!“

info

Информация за текста

    © Николай Райнов

    Сканиране, разпознаване и редакция: filthy, 2010

    Издание:
    Николай Райнов. Източни приказки
    Редактор: Иван Гранитски
    Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
    Коректор: Соня Илиева
    Издателство „Захарий Стоянов“, 2005
    ISBN 954-739-645-5

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15807]
    Последна редакция: 2010-04-03 18:30:00
Top.Mail.Ru