Скачать fb2
Зайовата къща (Чешка приказка)

Зайовата къща (Чешка приказка)


Николай РайновЗайовата къщаЧешка приказка

    Зайо Байо и Кума Лиса били съседи. Къщите им в гората се издигали, току-речи, една до друга. Обаче Лисината къща била от лед, а Зайовата от кори и лико.
    През зимата и двамата прекарали добре, но ето че настъпила пролет. Лисината къща се стопила, а Зайовата си останала, както си била. Кума Лиса отишла при Зайо Байо и го помолила да я пусне да се сгрее. Заекът я пуснал, а тя го изпъдила:
    — Аз съм Лисица царица — рекла. — В чиято къща вляза, тя става моя. Махни се оттук, че ще те разкъсам.
    Зайчето се разплакало и тръгнало да дири защитник. Върви по пътя и плаче. Ето че го срещат кучета.
    — Бау, бау, бау! Джав, джав, джав! — казват те. — Защо плачеш, Зайо Байо?
    — Оставете ме, мили кучета — отвръща им зайчето. — Как да не плача? Имах си къщица от кори и лико, здраво съградена и хубаво изписана. И от студ ме пазеше, и от горещина. Кума Лиса пък имаше ледена къща. Стопи се нейната, дойде в моята, уж да се сгрее, взе, че ме изпъди да се скитам по света немил-недраг, без дом и без покрив.
    — Не плачи, Зайо Байо! — казват кучетата. — Ние ще я прогоним.
    — Не можете я прогони. Тя е проклета и много зла.
    — Не, не. Ще видиш как ще я прогоним. Отишли при къщицата.
    — Бау, бау, бау! Джав, джав, джав! Скоро; Лисо, вън! Скоро вън! А лисицата се обадила отвътре:
    — Като изляза, па като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ги разпръсна.
    Кучетата се уплашили и избягали.
    Зайчето тръгнало отново да търси закрилник. Върви по пътя и плаче. Ето насреща му Баба Меца. Спира се тя и го запитва:
    — Защо плачеш, мило зайче?
    — Остави се, Бабо Мецо! Как да не плача? Съградих си къщица от кори, изписах я отвътре и отвън, наредих я — да ти е драго да влезеш и да поседнеш. Зиме ме пазеше от студ, а лете — от горещина. Кума Лиса си имаше ледена къща. Нейната се стопи и тя дойде в моята, уж само да се сгрее. Настани се вътре, а мене изпъди — да се лутам по света немил-недраг, без дом и без покрив.
    — Не плачи, Зайо Байо — казва му мечката. — Аз ще я изгоня.
    — Не можещ я изгони, Бабо Мецо. Кучетата я гониха и не смогнаха да я прогонят. И ти не ще успееш.
    — Не, не. Ще я изгоня. Отишли при Зайовата къща.
    — Ръррррр! — изревала мечката. — Скоро, Лисо, вън! Скоро вън! А лисицата се обадила отвътре:
    — Като изскоча, па като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ги разпръсна. Скоро се махнете!
    Мечката се уплашила и избягала.
    Пак тръгнало зайчето да търси защитник. Върви по пътя и плаче ли, плаче. Среща го бикът — силен и буен. Спира се и го запитва:
    — Защо плачеш, Зайко? Кажи на батя си?
    — Батьо Биче, остави се! Как да не плача? Съградих си къщица — тъкмо като за мене. И хубава, и здрава. Зиме от студ ме пазеше, лете — от горещина. А Кума Лиса, моята съседка, имаше къща от лед. Запролети се. Лисината къща се стопи. Тя ми дойде на гости, уж само да се сгрее, че беше премръзнала. Влезе и не излезе вече, а мене изпъди да се скитам по света немил-недраг, без покрив и без дом.
    — Да вървим тогава да я прогоним.
    — Не ще можеш я прогони, батьо Биче. Кучетата отидоха, но не можаха да я прогонят. След тях отиде мечката — и тя не можа. Ти ли ще можеш?
    — Ще мога, разбира се. Аз от никого не се боя. Кой смее да ми излезе насреща?
    — Не ще успееш, батьо Биче.
    — Ще я изгоня, ти казвам. Ще видиш.
    Отишли при къщата на Зайо Байо. Разревал се оня ми ти бик — цялата гора се разклатила. Всичко живо се изпокрило по дупки и хралупи.
    — Скоро, Лисо, вън! Скоро вън! А Кума Лиса се обадила отвътре:
    — Като изскоча, че като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ви разпръсна.
    Бикът се уплашил и побягнал.
    Пак тръгнало зайчето само-самичко да си търси защитник. Върви и плаче, та се къса. Гората цепи. Ето насреща му еленът. На главата му рога — като дърво разклонени.
    — Стой, Зайо Байо! Защо си се разплакал?
    — Остави се, вуйчо Елене! Как да не плача, като е за плач? Къща си бях съградил, изписал я бях и наредил. Да ти е драго — да седнеш, та да си починеш. Къщата ми е от брезови кори и от лико. А Кума Лиса — проклетницата съседка — си имаше къщица от лед. Дойде пролет, къщата й се стопи. Примоли ми се да я пусна за малко да влезе, колкото да се сгрее. Пуснах я, вуйчо Елене. И знаеш ли що стана? Кума Лиса ме прогони, за да се настани в къщата ми. Ето ме, че се скитам по света немил-недраг, без дом и без стряха.
    — Да отидем да я изпъдим, Зайо Байо.
    — Да отидем, вуйчо Елене, но ти не можеш я изпъди, проклетницата! Страшна и зла е. Всички се боят от нея. Кучетата отидоха, тя ги подплаши и те побягнаха. Мечката отиде след тях — и нея изплаши, и тя побягна. Подир това отиде бикът, но и той не можа да я изгони. И той избяга. И ти не можеш я прогони.
    — Мога, Зайо Байо, мога. Ще видиш, че мога. Отишли при къщата на зайчето. Разревал се еленът:
    — Скоро, Лисо, вън! Скоро вън, че като вляза, па като те вдигна на рогата си, ще те хвърля през девет земи в десета!
    А лисицата се обадила отвътре:
    — Като изскоча, па като се развъртя, на късове ще ви направя и по цялата гора ще ви разпръсна.
    Еленът се уплашил и избягал.
    Зайчето тръгнало отново да търси защитник. Плаче, хлипа и проклина лошата съседка, лисицата. Небето цепи от плач. Но никой го не чува. Всички животни се изплашили от Кума Лиса. Кучетата, мечката, бикът и еленът им разправили. Много ги било страх, горките.
    Зайчето наближило към селото. Срещнал го Петльо с коса на рамо. Тръгнал бил на коситба.
    — Кукуригуууу, Зайо Байо! Кукуригуууу, защо си се разплакал? Майка ти ли е умряла, или е починал баща ти?
    — Ох, остави се, байо Петльо! Как да не плача? Съградих си къща — хубава и яка, изписах я, наредих я, — да я видиш, та да ми завидиш. От пъстри кори и лико я направих. А Кума Лиса, моята съседка — нали е ленива, — си направи къща от ледени буци. Запролети се, пекна слънцето, разтопи я. А моята къща си остана. Дойде лисицата на гости и ме помоли да се сгрее нл огнището ми. Влезе, настани се и ме прогони да се скитам нагоре-надолу немил-недраг, без дом и без подслон.
    — Туй ли било? Хайде Де вървим тогава да я изпъдим.
    — Да вървим, бай Петльо, но можеш ли я изпъди?
    — Мога, Зайо Байо, мога.
    — Не, не можеш, байо Петльо. Кучетата отидоха — зли и свирепи, — а Кума Лиса ги изплаши. Отведох Баба Меца — и тя се уплаши. После отидохме с бика — и той се уплаши. Най-сетне отведох вуйчо Елен, но лисицата подплаши и него. И ти не можеш пропъди тая проклета лисица.
    — Аз ли не мога? Ще видиш.
    Отишли при къщата. Петелът се развикал:
    — Кукуригу-мигууууу! Кукуригу-мигуууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
    Чула лисицата и се уплашила. Сторило й се, че всички косачи от селото са се събрали пред къщата. Решила да избяга през комина. Но — гледа — коминът тесен, не ще може да се промъкне през него. Па и в огнището гори огън.
    Чул се отново гласът на Петльо — тоя път още по-страшен:
    — Кукуригу-мигууууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
    Лисицата се обадила отвътре:
    — Почакайте малко: обличам се!
    И почнала отново да мисли как да избяга. Дали не може през прозореца? Не, той е тесен.
    Пак се зачул гласът на петела, три пъти по-страшен от преди:
    — Кукуригу-мигуууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Скоро, Лисо, вън! Скоро, Лисо, вън!
    А лисицата се обадила:
    — Още малко почакайте: кожуха си обличам!
    Видяла Кума Лиса, че не може да се отърве. Мисли, мисли, нищо не може да измисли.
    А петелът отново извикал, тоя път толкова силно, че всичко живо се разтреперало:
    — Кукуригууу-мигуууу! Кукуригу-мигууууу! Остра коса съм понесъл — Кума Лиса да заколя. Вън, Лисо, вън! Вън, Лисо, вън!
    Лисицата излетяла като стрела из вратата, но Петльо бил препречил косата. Разсякъл Кума Лиса на две, а после — още надве, че и още на две. На късове я направил. Сетне влязъл в къщата и заживял братски със зайчето. Дълго живели те заедно и много имот натрупали.
    Оттогава излязла пословицата: „Живеят си братски като петела и зайчето“.

info

Информация за текста

    © Николай Райнов

    Сканиране, разпознаване и редакция: unicode, 2008

    Публикация:
    Николай Райнов. Приказки от цял свят
    Второ издание
    Съставителство и редакция: Богомил Райнов

    Литературна група V. Тематичен номер 2587
    Редактор на издателството ЛИЛИЯ ИЛИЕВА
    Художник ЛЮБЕН ЗИДАРОВ
    Художник-редактор ВАСИЛ ЙОНЧЕВ
    Макет и технически редактор ТОМА СТАНКУЛОВ
    Коректор НАТАЛИЯ КАЦАРОВА
    Дадена за набор 18. III. 1972 г. Подписана за печат 30. IX. 1972 г. Излязла от печат 20. XII. 1974 г. Формат 58×84/18 Печатни коли 44,50. Издателски коли 36,93. Тираж 50,125. Цена 3,60 лв.
    Издателство „Народна култура“ — София, 1974
    ДПК „Димитър Благоев“ — София

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4849]
    Последна редакция: 2008-01-11 12:00:00
Top.Mail.Ru