Скачать fb2
Ловци на глави

Ловци на глави

Аннотация

    "Понякога ловците на глави забравят, че главите, които преследват, могат да мислят. Не знам дали моята глава мисли по-ефективно без коса, но във всеки случай поне успя да вкара ловеца си в капана…"
    В новия си роман Ю Несбьо ни потапя в света на все още екзотичен за България бранш, наречен "лов на глави", тоест търсене на висококвалифицирани кадри. Ловците на глави в икономиката са готови на всичко, за да завоюват скалпа на скъпоструващ топмениджър или директор.
     Запознайте се с Рогер Браун, който работи в компания за подбор на човешки ресурси. Рогер има и други интереси: обича изкуството и хората, колекциониращи картини. Те му осигуряват допълнителен доход и възможността да угажда на красивата си съпруга, защото втората специалност на Рогер е кражбата на скъпи платна. Неочаквано в играта се намесва брутален бивш командос с красноречивата фамилия Граф, бивш мениджър на успешна компания. Рогер, твърдо решен да го привлече за фирмата на свой клиент, се изкушава да проникне в дома му, за да открадне картина на Рубенс, смятана за отдавна изгубена. Ловецът на глави изобщо не подозира, че Граф ще постави под въпрос не само професионалното му бъдеще, но и просъществуването на брака му. Заформя се безпощадна кървава драма, от която само единият може да се измъкне жив…


Ю Несбьо Ловци на глави

Пролог

    Сблъсъкът между две превозни средства се подчинява на елементарни физични закони. Всичко е оставено на случайността, но всички случайности могат да се обяснят с уравнението: силата, умножена по времето, е равна на многократната промяна на скоростта. Ако в това уравнение заместим променливите със случайностите като стойности, ще получим повествование просто, достоверно и безпощадно. То ще разкаже например какво се случва, когато натоварен автовоз с тегло двайсет и пет тона се сблъска със скорост осемдесет километра в час с лек автомобил с тегло хиляда и осемстотин килограма, който се движи със същата скорост. В зависимост от конкретния случай — от точката на сблъсъка, от устройството на каросерията, от ъгъла между двете превозни средства — съществуват безброй варианти как ще протече повествованието, ала всички те имат нещо общо: до един са с трагичен изход. За лекия автомобил.
    В необикновената тишина чувам повея на вятъра в дърветата и течението на реката. Ръката ми е изтръпнала, вися надолу с главата, притиснат в плът и стомана. Над мен, от пода, капе кръв и бензин. Под мен, върху автомобилния покрив с шахматна шарка, има ножичка за маникюр, отрязана ръка, двама мъртъвци и отворена козметична чантичка или както е модерно да се нарича, „бютибег“. На света вече няма красота, има „бюти“. Бялата царица е покосена, аз съм убиец, а тук вътре никой не диша. И аз съм притаил дъх. Затова ще умра съвсем скоро. Ще склопя очи и ще се предам. Усещането да се предадеш е приятно. Не искам да чакам повече. Точно затова трябва възможно най-бързо да разкажа този разказ, този вариант, тази история за ъгъла, под който са разположени телата едно спрямо друго.

Първа част
Първо интервю

Първа глава
Кандидат

    Кандидатът беше изгубил ума и дума от страх.
    Беше се снабдил с нужната екипировка от магазин „Гюнар Йойе“: сив костюм на Ерменеджилдо Дзеня, риза на „Борели“, специална поръчка, и вратовръзка в бургундско червено на малки сперматозоиди, предполагам десен на „Черути 1881“, За обувките не се колебаех: ръчно изработени „Ферагамо“. Самият аз имах такива.
    Според документите пред мен кандидатът беше въоръжен с отлична диплома от Висшето търговско училище в Берген, един мандат в Стуртинга за десницата и четиригодишно успешно ръководство в норвежко предприятие от средния бизнес.
    И въпреки това Йеремиас Ландер изглеждаше много изплашен. Над горната му устна лъщеше пот.
    Той вдигна чашата с вода, оставена от секретарката ми върху ниската масичка между нас.
    — Бих искал… — подхванах с усмивка аз.
    Усмивката ми не беше откритата и безрезервна усмивка, с която човек кани съвършено непознат да се чувства като у дома си. Не беше несериозна, а учтива, премерено топла усмивка, която според специализираната литература сигнализира за професионализма, обективността и аналитичния подход за сближаване с интервюиращия. Не друго, а липсата на емоционална ангажираност у водещия интервюто подтиква кандидата да се осланя на трезвата му преценка. Така — поне според специализираната литература — кандидатът ще се старае да представя по-правдива и обективна информация за себе си, защото му се дава да разбере, че всеки негов опит да разиграва театър ще бъде усетен в зародиш, желанието му да преувеличава — разобличено, а прилагането на заучена тактика — санкционирано. Причината да се усмихвам така обаче не е прочетеното в специализираната литература. Не ми дреме за нея. Тя представлява купчина бумаги, пълни с глупости, написани от хора с различна степен на квалификация. Всичко, което ми трябва, са деветте стъпки при разпита по Инбау, Рийд и Бъкли. Усмихвам се така просто защото съм си такъв: професионалист, който подхожда аналитично и без да влага чувства. Аз съм ловец на глави. Не е голяма философия, ала аз съм „кралят на хълма“.
    — Бих искал да продължим с живота ви извън работата — подзех наново аз.
    — Има ли такъв? — смехът му прозвуча половин тон над приетото.
    Когато си позволиш да пуснеш така наречената плоска шега по време на интервю за работа, не бива да утежняваш положението си допълнително, като се смееш сам и се взираш в събеседника си, за да провериш дали е схванал шегата ти.
    — Надявам се, че има — отговорих.
    Смехът му премина в кашлица.
    — Ръководството на това предприятие държи много на способността на новия шеф да води балансиран начин на живот. Търсят човек, способен да се задържи по-дълго на поста; състезател на дълги разстояния с умението правилно да си разпределя силите. А не някой, който след четири години ще бъде изчерпан.
    Йеремиас Ландер кимна и отпи глътка вода.
    По моя преценка беше четиринайсет сантиметра по-висок от мен и три години по-възрастен. Значи на трийсет и три. Млад за въпросната длъжност. Знаеше го и затова бе боядисал косата по слепоочията си в сиво. И преди съм срещал подобни случаи. За мен вече нищо не е ново. Йеремиас Ландер не беше първият кандидат за работа с обилно потящи се ръце, който пристига, въоръжен с талк в десния си джоб, но през живота си не съм стискал по-суха ръка от неговата.
    От гърлото на Ландер неволно се изтръгна бълбукане. Върху листа пред себе си отбелязах: Мотивиран. Ориентиран към бързото намиране на решения.
    — Значи живеете в Осло? — попитах.
    — Да, в квартал Шоен — кимна той.
    — И сте женен за… — започнах да прелиствам книжата му и си придадох раздразнен вид, който винаги сигнализира на кандидатите, че очаквам да поемат инициативата.
    — За Камила, от десет години. Имаме две деца. Ходят на училище.
    — Как бихте описали брака си? — попитах, без да вдигам очи.
    Дадох му две дълги секунди. Той не успя да се окопити и аз продължих:
    — Смятате ли, че сте женен, след като в продължение на шест години сте прекарвали в офиса две трети от деня си?
    Чак сега го погледнах. Както очаквах, в очите му се долавяше объркване: интервюиращият прояви непоследователност. От една страна, настоявах за балансиран начин на живот. От друга, настоявах да се отдаде на работата си. Двете неща са несъвместими. Изминаха четири секунди, преди да ми отговори. Пределното време изискваше да са не повече от три.
    — Да, надявам се.
    Спокойна, заучена усмивка. Но не достатъчно убедителна. Не и за мен. Ако с преднамерена ирония бе обърнал собствените ми думи срещу мен, щях да го отбележа като плюс, ала в този случай за жалост интервюираният несъзнателно се стараеше да подражава на моя изказ, защото ме възприемаше като човека с по-висок статус. Ниска самооценка, записах на листа. Освен това той „се надяваше“, не знаеше със сигурност, не изрази уверено своите прогнози, не се опита да гадае по кристална топка, не показа, че е наясно с минималното изискване към всеки мениджър: да създава впечатление на пророк.
    Не умее да импровизира. Не е склонен към рискове.
    — Съпругата ви работи ли?
    — Да, в адвокатска кантора в центъра.
    — От девет до четири всеки ден?
    — Да.
    — А кой остава вкъщи, когато децата се разболеят?
    — Тя. За щастие се случва много рядко Никлас и Андерш да се…
    — Тоест нямате домашна помощница или роднина, която да стои в дома ви през деня?
    Той се поколеба. Кандидатите правят така, когато не са сигурни кой отговор би им донесъл по-големи дивиденти. Въпреки това обаче лъжат разочароващо рядко. Йеремиас Ландер поклати глава.
    — Явно се грижите за добрата си физическа форма?
    — Да, спортувам редовно.
    Този път не усетих никакво колебание. За никого отдавна не е тайна, че фирмите имат нужда от мениджъри, които няма да получат инфаркт, докато щурмуват първото препятствие.
    — Тичате за здраве и карате ски, така ли?
    — Да. Цялото семейство сме запалени по природата. Имаме вила в Нурефел.
    — Ясно. Сигурно и куче?
    Той поклати отрицателно глава.
    — Нямате ли куче? Да не сте алергичен?
    Отново поклати енергично глава. Отбелязах: Вероятно няма чувство за хумор.
    После се облегнах на стола и долепих пръстите на двете си ръце. Изключително арогантен жест, разбира се. Какво да кажа? Просто съм си такъв.
    — Колко струва според вас репутацията ви, Ландер? И как сте я обезпечили?
    Той смръщи вежди под изпотеното си чело, докато се мъчеше да разбере въпроса ми. След две секунди призна примирено:
    — В какъв смисъл?
    Въздъхнах, все едно е ясно като бял ден. Огледах стаята в търсене на подходяща за педагогически цели, алегория, която досега не съм използвал. И както винаги намерих една на стената.
    — Интересувате ли се от изкуство, Ландер?
    — Малко, покрай съпругата ми. От такива неща се вълнува тя.
    — И моята. Виждате ли тази картина?
    Посочих към „Сара се разсъблича“ — висок над два метра портрет върху латекс на жена в зелена пола, която, сгънала ръце, се готви да промуши червения си пуловер през главата си.
    — Подарък от съпругата ми. Художникът се казва Джулиан Опи, а картината струва четвърт милион крони. Притежавате ли творба в тази ценова категория?
    — Всъщност да.
    — Поздравления. Личи ли си от пръв поглед колко струва тя?
    — Не бих казал.
    — Точно така. Тази картина ей там е нарисувана с няколко щриха, главата на жената представлява окръжност, нула без лице, а цветовете са нанесени монотонно, без всякаква текстура. Освен това портретът е създаден на компютър и може да бъде размножен в милиони екземпляри само с едно кликване на мишката.
    — Ужас.
    — Единствената — казвам това съвсем буквално, — единствената причина портретът да струва четвърт милион крони е репутацията на художника. Слуховете за дарбата му, всеобщото доверие на пазара в гениалността му. Защото винаги е трудно човек да разпознае гениалното. Няма как да си сигурен. Така стои и въпросът с мениджърите, Ландер.
    — Ясно. Репутацията. Важно е мениджърът да внушава доверие.
    Отбелязах: Не е идиот.
    — Точно така — продължих. — Всичко зависи от репутацията. От значение е не само заплатата на мениджъра, но и как се котират на борсата акциите на фирмата. Какво произведение на изкуството притежавате и на каква сума е оценено?
    — Литография на Едвард Мунк. „Брошката“. Не знам каква е точната ѝ цена, но…
    Махнах нетърпеливо с ръка.
    — На последния аукцион я оцениха на около триста и петдесет хиляди.
    — И как сте защитили тази ценност от кражба?
    — В къщата ни има надеждна алармена система. „Триполис“. Всички наши съседи се доверяват на тази фирма.
    — „Триполис“ са добри, но излизат скъпо. Самият аз също го използвам. — Около осемдесет хиляди на година. — А колко инвестирате в защита на репутацията си?
    — В смисъл?
    — Двайсет хиляди? Десет хиляди? По-малко?
    Той вдигна рамене.
    — Не влагате и пукната пара — довърших аз. — Имате автобиография и кариера, които струват десет пъти повече от тази ваша картина. Годишно. Въпреки това вие не сте си наели кой да я пази, на нея не ѝ се полага охрана. Защото не смятате за необходимо. Разчитате, че резултатите, които ще постигнете във фирмата като мениджър, ще говорят сами за себе си. Така ли е?
    Ландер не отговори.
    — Обаче се заблуждавате — наведох се напред и понижих поверително глас, все едно му споделям тайна. — Резултатите са като картините на Опи: няколко обикновени щриха, няколко нули без лице. Картините са нищо, репутацията — всичко. Ето това можем да ви предложим.
    — Репутация?
    — Вие сте един от шестимата добри кандидати за мениджърската позиция. Не вярвам да спечелите мястото. Просто ви липсва нужната репутация.
    Ландер отвори уста с намерението да ми възрази, но не го направи. Отпуснах се върху високата облегалка на стола и той изскърца.
    — За бога, човече, вие сте кандидатствали за тази работа! Вместо това трябваше да си намерите кой да ходатайства за вас и да се престорите, че изобщо не знаете за намесата му, когато се свържем с вас. Защото за топ мениджър се ходи на лов. Не е прието той сам да пристигне, да бъде убит и нарязан на парчета.
    Забелязах, че думите ми постигнаха желания ефект. Той остана дълбоко разтърсен. Не провеждах интервюто според предписанията нито на Кюте, нито на Диск, нито на който и да е друг малоумен, неизползваем въпросник, измъдрен от психолози с повече или по-малко притъпен психологически нюх, или от набедени специалисти по човешки ресурси, които не притежават такива. Отново понижих глас.
    — Надявам се жена ви да не остане дълбоко разочарована, когато следобед ѝ съобщите, че работата, за която сте мечтали, ви се е изплъзнала и тази година кариерата ви ще бъде в застой. Както миналата…
    Той се размърда неспокойно на стола. Улучих право в десетката, разбира се. Защото моя милост Рогер Браун, най-ярката звезда на небосклона за набиране на човешки ресурси, беше в стихията си.
    — Както… както миналата година ли?
    — Греша ли? Кандидатствали сте за работа в "Деня: майонеза и пастет". Нали така?
    — Мислех, че това е поверителна информация — кротко отбеляза Йеремиас Ландер.
    — Така е, но моята работа изисква да изготвя хронология на събитията в професионалната ви биография. И аз го правя — с наличните средства. Проява на глупост е човек да кандидатства за работни места, които никога няма да получи. Особено във вашето положение, Ландер.
    — Какво му е на моето положение?
    — Документите ви, постиженията на работното място, резултатите от тестовете и личното ми впечатление от вас ми подсказват, че притежавате необходимите качества. Липсва ви единствено нужната репутация. А безразборното кандидатстване за работа подкопава изключителността на всеки кандидат. Вие сте мениджър, който не търси предизвикателства, а предизвикателството. Единственото работно място. И ще ви го поднесем. На тепсия.
    — Наистина ли? — удиви се той и направи опит да се усмихне с предишната си самоуверена усмивка. Но не му се получи.
    — Искам ви в нашата конюшня. Няма да търсите повече работа. Ще отказвате на други фирми за подбор на персонал, дори да ви отправят на пръв поглед примамливи предложения. Ще ни бъдете верен. Ще бъдете изключителен. Ще ни позволите да ви изградим репутация. И да я браним. Ние ще бъдем „Триполис“ на вашата репутация. Преди да минат две години, ще се приберете при жена си с по-тлъста позиция, отколкото тази, за която кандидатствате сега. Това ви го обещавам.
    Йеремиас Ландер поглади с пръсти грижливо избръснатите си челюсти.
    — Хм. Не очаквах такова развитие.
    Претърпяното поражение го успокои. Наведох се напред към него. Разтворих ръце и обърнах нагоре длани. Потърсих погледа му. Според проведени експерименти седемдесет и осем процента от първото впечатление по време на интервю се основават на езика на тялото и само осем процента — на изречените думи. А останалата част е свързана с облеклото, телесната миризма от подмишниците и устата. Владея отлично изкуството на невербалните знаци. Във въпросния момент езикът на тялото ми внушаваше откритост и доверие. Най-сетне го поканих да се почувства у дома си.
    — Чуйте ме, Ландер. Утре тук пристигат шефът на управителния съвет и главният счетоводител на нашия клиент, за да се срещнат с един от кандидатите. Искам да се запознаят и с вас. Удобно ли ви е да дойдете в дванайсет?
    — Да, чудесно.
    Отговори ми веднага, без излишно да ме предупреждава колко му е натоварен графикът. С това спечели симпатиите ми.
    — От вас искам да ги изслушате търпеливо, а после учтиво да обясните защо вече не сте заинтересован. Кажете, че тази работа не е предизвикателството, което търсите, и им пожелайте успех.
    Йеремиас Ландер наклони глава.
    — Ако се отметна, няма ли да ме възприемат като несериозен?
    — Ще ви възприемат като амбициозен — отговорих. — Като човек, който си знае цената; чиито услуги са изключителни. А това е началото на историята, която наричаме… — с красноречив жест го подканих да довърши мисълта ми.
    — Репутация? — усмихна се той.
    — Репутация. Договорихме ли се?
    — До две години.
    — Гарантирам.
    — И как ще ми го гарантирате?
    Преминава бързо в офанзива, отбелязах на листа си.
    — Ще ви препоръчам за една от свободните позиции, за които стана дума.
    — И какво от това? Не вие, а съответната компания взема решенията кого да назначи.
    Притворих очи. В това изражение съпругата ми Диана вижда ленив лъв, сит владетел. Харесваше ми.
    — Моята препоръка е решаваща за избора на клиента, Ландер.
    — Какво искате да кажете?
    — Както вие няма да кандидатствате за работа, за която не сте сигурен дали ще получите, така и аз никога не съм давал препоръки на мои клиенти, без те да са се възползвали от тях.
    — Наистина ли? Никога?
    — Историята не помни такъв случай. Ако не съм сто процента сигурен, че клиентът ще се съобрази с препоръката ми, изобщо не препоръчвам никого и предпочитам да оставя поръчката на конкурентите. Постъпвам така дори да разполагам с трима блестящи кандидати и деветдесетпроцентова сигурност.
    — Защо?
    — Отговорът на въпроса ви започва с буквата „р“ — усмихнах се аз. — Цялата ми кариера се гради върху нея.
    Ландер поклати глава и се засмя.
    — Носи ви се славата на феноменален, Браун. Сега разбирам защо.
    И аз се усмихнах и се изправих.
    — Сега предлагам да се приберете вкъщи и да кажете на красивата си съпруга, че ще откажете това предложение за работа, защото сте решили да се целите по-високо. Обзалагам се, че ви очаква прекрасна вечер.
    — Защо правите това за мен, Браун?
    — Защото комисионата, която работодателят ви ще ни изплати, се равнява на една трета от първата ви брутна годишна заплата. Знаехте ли например че Рембранд ходел на търгове, за да надува цените на собствените си картини? Защо да ви продам за два милиона крони тази година, щом с малко усилия бихме ви изградили репутация и да ви продадем за пет? От вас се иска единствено да ни бъдете верен. Договорихме ли се? — протегнах му ръка.
    Той я стисна жадно.
    — Имам усещането, че проведохме много ползотворен разговор, Браун.
    — Напълно съм съгласен с вас.
    Наум си отбелязах да го подготвя как да се ръкува с клиента по време на предстоящата среща.


    Фердинанд се намърда в кабинета ми веднага след като Йеремиас Ландер излезе.
    Кимнах и отворих прозореца, за да проветря. Фердинанд искаше да каже, че кандидатът се е напарфюмирал силно, за да не се усеща миризмата на обилна пот, която обикновено изпълва стаите за интервюта в нашия бранш.
    — Поне беше „Клайв Крисчън“ — отбелязах аз. — Жена му го е купила. Не само парфюма, също и костюма, обувките, ризата и вратовръзката. Идеята да боядисат косата по слепоочията му в сиво също е била нейна.
    — Откъде разбра?
    Фердинанд седна на стола, където допреди малко седеше Йеремиас Ландер, но веднага скочи, изпълнен с отвращение: усетил беше топлината на потната дамаска.
    — Пребледня като платно, щом натиснах копчето „съпруга“ — поясних аз. — Предупредих го колко ще се разочарова жена му, когато ѝ съобщи за неуспеха си.
    — Копчето „съпруга“! Откъде ти хрумват такива неща, Рогер?
    Фердинанд се разположи на друг стол, качи краката си върху масичката, доста сполучлива имитация на холна масичка на Ногучи, взе си един портокал и започна да го бели, а от плода се вдигна едва доловима струя и се полепи по прясно изгладената му риза. Фердинанд беше прекалено немарлив за хомосексуалист и прекалено хомосексуален за ловец на глави.
    — Инбау, Рийд и Бъкли — обясних.
    — И преди съм те чувал да ми ги споменаваш. Но какво точно ги прави по-добри от Кюте?
    Разсмях се.
    — Става дума за деветте стъпки на разпита във ФБР, Фердинанд. Тази стратегия е като картечница в свят на прашки, като инструмент, който извършва поголовно разчистване — не залавя арестанти, но дава бързи, конкретни резултати.
    — Какви по-точно резултати, Рогер?
    Знаех какво цели Фердинанд и не му се сърдех. Искаше да разбере с какво го превъзхождам; кое ме прави по-добър, а него — все още по-слаб. И аз му давах напътствия, за да напредва. Защото правилата са такива: споделяме си опита. И защото той никога няма да стане по-добър от мен, винаги ще си остане облечен в ризи, смърдящи на лимон, и да се пита дали някой има модел, метод или тайна, по-успешни от неговите.
    — Подчинение. Признания. Истина. Системата се основава на съвсем прости принципи.
    — Като например?
    — Като например започваш да разпитваш заподозрения за семейството му.
    — Оф, ами че и аз го правя. Чувстват се в безопасност, когато говорят за нещо познато, близко. Освен това стават по-приказливи.
    — Точно така. Но така можеш и да определиш слабите им места. Ахилесовата им пета, която ще използваш по-късно по време на разпита.
    — Уф, каква е тази терминология!
    — А по-късно, когато отворите дума за преживените нещастия, за убийството, в което е заподозрян, за причините да се чувства нещастен и изоставен от всички и защо иска да се скрие, ти вече ще си се погрижил на масата да има носни кърпички, оставени далеч от заподозрения.
    — Защо?
    — Защото разпитът ще е стигнал до естественото си кресчендо и ще е дошъл моментът да натиснеш копчето „емоции“. Ще го попиташ какво биха си помислили децата му, когато разберат, че баща им е убиец. А после очите му ще плувнат в сълзи и ти ще му подадеш кърпичките. Ще влезеш в ролята на онзи, който проявява разбиране и иска да помогне; на онзи, комуто може да довери всичките си терзания, включително ужасно нелепото убийство, случило се ей така, от само себе си.
    — Убийство? Недоумявам за какво говориш. Нали уж извършваме подбор на кадри? Не се мъчим да ги осъдим за убийство.
    — Аз правя точно това — натъртих аз и грабнах якето си от стола. — И затова съм най-добрият ловец на глави в града. Между другото, утре в дванайсет ти ще водиш интервюто с Ландер и клиента.
    — Аз ли?
    Излязох от стаята и тръгнах по коридора, а Фердинанд подтичваше по петите ми, докато подминавахме другите двайсет и пет кабинета, от които се състоеше „Алфа“ — средноголяма компания за подбор на човешки ресурси, оцеляла в продължение на петнайсет години. „Алфа“ носеше годишна печалба от порядъка на петнайсет-двайсет милиона, които след изплащането на доста скромното допълнително възнаграждение на най-изявените кадри във фирмата, отиваха в джоба на собственика в Стокхолм.
    — Много сладка работа. Информацията е във файла. Ясно?
    — Ясно. При едно условие.
    — Условие? Аз ти правя услуга, не ти на мен.
    — Вернисажът на съпругата ти в галерията тази вечер…
    — Какво за него?
    — Мога ли да дойда?
    — Поканен ли си?
    — Точно това ме интересува. Поканен ли съм?
    — Не мисля.
    Фердинанд спря и го изгубих от очи. Продължих. Знаех, че стои с отпуснати ръце, гледа след мен и съжалява, задето и този път няма да се чукне с чаша шампанско с тузарите на Осло, с нощните му кралици, със знаменитости и богаташи, задето няма да вкуси дори малко от блясъка, обграждащ вернисажите на Диана, няма да се запознае с потенциални кандидати за работни места, за леглото или за друг вид извратено общуване. Горкичкият.
    — Рогер? — повика ме момичето зад рецепцията. — Двама души те търсиха по телефона. Единият…
    — Не сега, Уда — махнах, без да спирам. — Излизам за четирийсет и пет минути. Не приемай съобщения.
    — Ама…
    — Ако има нещо важно, ще се обадят пак.
    Симпатично момиче беше тази Уда, но имаше нужда от повечко опит. Или се казваше Ида?

Втора глава
Третичен икономически сектор

    Свежият солен есенен въздух и миризмата на изгорели газове ми навяваха асоциации за море, добив на нефт и брутен национален продукт. Косо падащата слънчева светлина се отразяваше в стъклените офис сгради, а те хвърляха остри, правоъгълни сенки върху площта, някога използвана за индустриални цели. Сега представляваше жилищен квартал с прекалено скъпи магазини, прекалено скъпи апартаменти и прекалено скъпи офиси за скъпоструващи консултанти. От мястото, където се намирах, се виждаха три фитнес центъра, резервирани от сутрин до вечер. Млад мъж в костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“ ме поздрави почтително, докато се разминавахме. В отговор му кимнах снизходително. Нямах представа кой е, но бях сигурен, че непременно работи в друга фирма за подбор на персонал. Вероятно в „Едуард У. Кели“? Само ловците на глави поздравяват колегите си с такова уважение. Или накратко: останалите не ме поздравяват, защото не ме познават. Първо, освен със съпругата ми Диана, почти не общувам с хора. Второ, работя във фирма, която — точно като „Кели“ — се числи към изключителните, към онези, които избягват светлината на прожекторите. За нас научаваш едва когато станеш достатъчно квалифициран за топпозициите в страната, един ден ние ти се обаждаме и „Алфа“ изведнъж ти прозвучава познато. Къде си чувал това име? Докато ръководителите на концерна са коментирали кого да излъчат за нов директор на някое подразделение? Значи все пак си чувал за нас, но не знаеш нищо, защото дискретността е най-висшата ни добродетел. Впрочем и единствената. Защото в повечето случаи изричаме долнопробни лъжи, например, когато ме чуете да завършвам второто интервю с обичайната ми мантра: „Вие сте човекът, когото търся за това работно място. Не само вярвам, но и знам със сигурност, че вие сте идеалният кандидат за него. Следователно работното място е идеално за вас. Вярвайте ми.“
    Не ми вярвайте.
    Да, заложих на „Кели“. Или „Амруп“. Костюмът му издаваше, че не е от големите, лишени от чар и изключителност компании като „Manpower“ и „Adecco“, но не беше и от съвсем малките готини от типа на „Hopeland“, защото иначе щях да знам кой е. Би могъл да е и от едрите, средноготини компании: от „Mercuri Urval“, от „Делфи“ или от незначителните, скучни, безименни фирми, които набират кадри за ръководители от среден ранг и само понякога им се удава възможност да се конкурират с нас, големите клечки. Губят битката и се връщат към намирането на магазинни управители и главни счетоводители. Поздравяват почтително такива като мен с надеждата един ден да си спомним за тях и да им предложим да работят при нас.
    За ловците на глави не съществуват официални класации. За разлика от агентите по недвижими имоти, никой не се занимава да проучва общественото мнение за нас. Не организират приеми с отличия за най-изявените ловци на глави за годината като в телевизионния и рекламния бранш.
    Ала ние си знаем. Знаем кой е „кралят на хълма“, кой е склонен да отправя предизвикателства, кой е заплашен от провал. Геройствата се извършват без много шум, а погребенията — в мъртвешка тишина. Ала мъжът, поздравил ме току-що, знаеше, че съм Рогер Браун, ловецът на глави, който няма случай да е препоръчал кандидат за някое работно място, без той да го е получил; Рогер, който прибягва при нужда до манипулации, принуждава, пречупва и притиска кандидата до стената. Неговите клиенти се осланят безрезервно на преценката му и без колебание поверяват съдбата на компанията си в ръцете му — само в неговите ръце. Да го кажем така: не Пристанищната служба в Осло назначи новия началник на транспортния отдел; не компанията за коли под наем „АВИС“ назначи началника на отдел „Скандинавия“; областната управа безспорно няма заслуга за назначението на ръководители на електроцентралата в Сирдал. Не те, а аз. Аз избрах подходящите кадри. Чудесен костюм. Знае на кого да засвидетелства уважение.
    Обадих се на Уве от уличен телефон до лавката на „Нарвесен“. Погледнах си мобилния телефон. Осем съобщения. Изтрих ги.
    — Имаме кандидат — обявих аз, когато Уве най-сетне вдигна. — Йеремиас Ландер, „Монолитвайен“.
    — Да проверя ли дали го имаме записан?
    — Не, имате го със сигурност. Повикахме го за второ интервю. Утре от дванайсет до два. Дванайсет нула нула. Дай ми един час. Записа ли си?
    — Да. Нещо друго?
    — Ключовете. В „Sushi & Coffee“ след двайсет минути?
    — След половин час.


    Спуснах се по павираната улица към „Sushi & Coffee“. Причината да изберат пътна настилка, която вдига повече шум, предизвиква по-силно замърсяване и освен това е по-скъпа от обикновения асфалт, вероятно се дължи на потребността от идилия, копнеж по нещо изконно, постоянно и истинско. За всеки случай по-истинско от този театрално измамен квартал, където някога хората са създавали блага с пот на чело, където изделията са се раждали от съскащ огън и тежки удари с чук. Сега тук се разнася бученето на машините за еспресо, а от фитнес студията отекваха ударите на метал в метал. Защото това представлява триумфът на третичния икономически сектор над индустриалния работник, победата на дизайна над недостига на жилища, тържеството на фикцията над действителността. Харесва ми.
    Спрях се да разгледам диамантените обици на витрината на златарското ателие срещу „Sushi & Coffee“. Биха подхождали идеално на Дианините уши и представляваха катастрофа за банковата ми сметка. Избих си тази идея от главата, пресякох улицата и влязох в заведението, където според името му приготвят суши, но всъщност поднасят мъртва риба. Кафето им не струва. Вътре беше наполовина пълно. Виждаха се слаби, току-що провели поредната си тренировка платиненоруси мацки, все още по спортни екипи, защото не би им хрумнало да си вземат душ във фитнес залата под погледите на други хора. Това всъщност ми се струва странно, още повече че са похарчили цяло състояние за телата си, които също свидетелстват за тържеството на фикцията. И те принадлежат към третичния сектор на икономиката, и по-точно към обслужващия персонал на богатите мъже. Поне тези жени да не бяха интелигентни. Но те са следвали право, информатика и история на изкуството като част от грижата за външния си вид. Обществото бе финансирало няколкогодишното им обучение в университета само за да заживеят като висококвалифицирани безработни кукли, заети да споделят една на друга как да задоволяват нуждите на своите богати съпрузи, как да ги карат да ревнуват и да ги държат в напрежение. И така, докато най-сетне успеят да ги вържат с деца. А след раждането на децата всичко се променя, позициите в семейството се разместват и мъжът се оказва кастриран и поставен в шах и мат. Деца…
    — Двойно кортадо — поръчах и седнах на стол до бара.
    Наблюдавах със задоволство жените в огледалото. Голям късметлия съм. Диана е толкова различна от тези модерни празноглави паразитки. Диана притежава онова, което ми липсва. Грижовна, състрадателна, лоялна, висока. Накратко, красива душа в красиво тяло. Нейната красота обаче не е безупречна, защото се отличава с особени пропорции. Чертите на Диана са издържани в стила на манга. Прилича на онези куклени героини от японски комикси: малко лице, тесни устни, малък нос и големи учудени очи, които леко изпъкват, когато се чувства изморена. Ала в моите очи именно отклоненията от общоприетото подчертават красотата ѝ и ѝ придават неотразим чар. Кое я накара да избере мен? Син на шофьор; студент по икономика с резултати малко над средното, с доста посредствени шансове за кариера и ръст доста по-нисък от средния. Преди петдесет години хората нямаше да определят ръст от метър и шейсет и осем като „нисък“, или поне не в Европа. Ако човек се интересува от история на антропометрията, ще научи, че само преди стотина година средната височина на хората в Норвегия е била точно метър и шейсет и осем. За жалост еволюцията не работи в моя полза.
    Само по себе си е странно, че ме избра в пристъп на моментно умопомрачение, но ми се струва направо необяснимо как така жена като Диана — която може да има когото си поиска — се събужда до мен всяка сутрин и иска да бъде с мен и на следващата. Кое я заслепява по такъв мистериозен начин, че да не вижда колко съм жалък, да не съзира невярната ми природа, малодушието, с което срещам всеки отпор; глупавото ми озлобление срещу глупаво озлобени хора? Нима отказва да види тези мои недостатъци? Или просто благодарение на моята пресметлива и коварна природа съумявам да изтиквам истинското си аз в мъртва точка за полезрението на любимата си? Освен това открито ѝ заявих отказа си да имаме деца. Всъщност какво въздействие упражнявам върху този ангел в човешки облик? Според Диана съм я омагьосал още при първата ни среща с противоречивата си смесица от арогантност и самоирония. Запознахме се на скандинавски купон в Лондон и първоначално сметнах Диана за жена от типа на редовните посетителки в „Sushi & Coffee“ — красива по скандинавски блондинка от западната част на Осло, която следва история на изкуството в една от световните столици, от време на време позира като модел, възмущава се от войните и от бедността и обича купоните и развлеченията. Отне ми три часа и половин дузина „Гинес“, за да разбера, че съм сгрешил в преценката си. Първо, Диана проявяваше неподправен интерес към изкуството, граничещ с вманиачаване. Второ, тя изрази искреното си недоволство, задето е част от система, воюваща с хората, които не желаят да бъдат част от западния капитализъм. Не друг, а Диана ми разясни, че когато развитите страни експлоатират развиващите се, това винаги е в полза на първите, дори и да пращат помощи на вторите. Трето, Диана има чувство за хумор, и то същото като моето, а чувството за хумор много помага на мъже с моя ръст да спечелят вниманието на дами с ръст над един и седемдесет. И, четвърто — а то несъмнено предопредели окончателното ми решение — не я биваше с езиците, но умееше да разсъждава логически. Диана говореше, меко казано, нескопосан английски и през смях ми сподели, че изобщо не ѝ било хрумвало да се пробва да учи френски или испански. Затова я попитах дали има мъжки тип мозък и дали обича математиката. Тя само вдигна рамене, но аз не се отказах и ѝ разказах как по време на интервютата за работа в „Майкрософт“ дават на кандидатите логическа задача.
    — Смисълът е да проверят едновременно как кандидатите приемат предизвикателството и дали ще се справят с решението на задачата.
    — Дай да чуя.
    — Простите числа…
    — Чакай! Кои числа се наричат прости?
    — Числа, които не могат да се делят на други освен на себе си и на единица.
    — Аха.
    Все още не бях забелязал в очите ѝ отнесения поглед на повечето жени, когато в разговора се намесят числа. Затова продължих:
    — Простите числа често са две последователни нечетни числа. Като например единайсет и тринайсет; седемнайсет и деветнайсет; двайсет и девет и трийсет и едно. Стана ли ти ясно?
    — Да.
    — Съществуват ли три последователни нечетни числа, които същевременно да са прости?
    — Не, разбира се — отвърна тя и поднесе халбата с бира към устните си.
    — И защо?
    — За тъпа ли ме смяташ? В една числова редица от пет последователни числа винаги има едно нечетно число, което се дели на три. Продължавай.
    — Да продължа?
    — Да, с логическата задача.
    Тя отпи голяма глътка от халбата и ме погледна с искрено любопитство, изпълнено с очакване. В „Майкрософт“ дават на кандидатите три минути, за да докажат онова, което тя успя да стори за три секунди. Средно по петима от сто души успяват да се справят. Като че ли в този миг се влюбих в нея. Помня ясно какво записах върху салфетката си: Назначена.
    Тогава осъзнах, че трябва да я накарам да се влюби в мен веднага, още в заведението, защото ако стана от мястото си, магията ще се изпари. Затова започнах да говоря. Говорих дълго. С думите си прибавих още седемнайсет сантиметра към ръста си. Бива ме в приказките. Тя обаче ме прекъсна, когато се намирах в стихията си:
    — Харесваш ли футбола?
    — А… а ти? — слисах се аз.
    — Утре „Куинс Парк Рейнджърс“ ще играят срещу „Арсенал“ за купата на Висшата лига. Имаш ли желание да дойдеш с мен?
    — Да, разбира се — отвърнах.
    Имах предвид: имам желание да те видя. Футболът не ме вълнува ни най-малко.
    На мача Диана носеше шалче на сини райета и прегракна от крещене в лондонската мъгла на Лофтус Роуд, а батко „Арсенал“ разгроми безпощадно малкия ѝ нищожен отбор. Изпълнен с възхищение, наблюдавах разпаленото ѝ лице и не видях почти нищо от мача. Забелязах единствено прекрасните екипи на „Арсенал“ в бяло и червено. Играчите на „Куинс Парк Рейнджърс“ пък приличаха на захарни пръчки със сините напречни райета на бял фон.
    В почивката попитах Диана защо не е избрала да подкрепя футболен гранд от ранга на „Арсенал“, а е предпочела смешен аутсайдер като „Куинс Парк Рейнджърс“.
    — Защото те се нуждаят от мен — отговори сериозно тя.
    Нуждаят се от мен. Предположих, че в думите ѝ е закодирана непонятна за мен мъдрост.
    После тя се разсмя, а от гърлото ѝ се разнесе гърголене. Пресуши пластмасовата чаша с бира.
    — Безпомощни са като бебета. Погледни ги само. Толкова са сладки.
    — И носят бебешки екипи — добавих. — Значи така: закрилям беззащитните. Това ли е житейското ти мото?
    — Хм — тя наклони глава и ме погледна с широка усмивка: — Защо не? Звучи ми добре.
    Избухнахме в силен и освобождаващ смях.
    Не си спомням с какъв резултат свърши мачът. Напротив, спомням си целувка пред строг тухлен девически пансион в квартал Шепърдс Буш. А после самотна, безсънна нощ с бурни, поразително реалистични сънища. Десет дни по-късно се взирах в лицето ѝ под потрепващия пламък на стеаринова свещ, забита във винена бутилка върху нощното ѝ шкафче. Тогава се любихме за първи път. Тя лежеше със затворени очи, вената на челото ѝ изпъкваше, а лицето ѝ изразяваше ту гняв, ту болка, докато хълбоците ѝ се удряха в моите с бясна сила. Любеше се със същата страст, с която викаше, докато гледаше как отборът ѝ губи борбата за купата. После ми прошепна, че обича косата ми. И други жени са ми го казвали, но тогава сякаш го чух за пръв път.
    Чак шест месеца след запознанството ни ѝ признах, че баща ми наистина работи в посолството, но не като дипломат.
    — Шофьор значи — повтори тя, притегли главата ми и я целуна. — А баща ти може ли да ни вземе от църквата с лимузината на посланика?
    Не отговорих, но на следващата пролет се оженихме. Отпразнувахме великолепната си сватба без гости в църквата „Свети Патрик“ в Хамърсмит. Убедих Диана да не каним роднини и приятели. И баща ми не присъства. Бяхме само двамата — чисти и невинни. Заслугата за великолепната сватба беше изцяло на Диана: тя сияеше като две слънца и луна. По някаква случайност същия следобед „Куинс Парк Рейнджърс“ дръпна напред в класирането и нашето такси пълзеше със скоростта на охлюв към общежитието на Диана в Шепърдс Буш през празнуващите запалянковци със знамена на отбора. Всички ликуваха. Едва когато се преместихме в Осло, Диана за пръв път отвори дума за деца.
    Погледнах си часовника. Уве вече трябваше да е пристигнал. Вдигнах очи към огледалото над бара и срещнах погледа на една от блондинките. Гледахме се дълго — достатъчно дълго, за да възникне съмнение какво искаме. Красива като порнозвезда. Хирургът си е свършил добре работата. Не я желаех. Отместих очи. Точно така започна единствената ми позорна авантюра: с продължителен поглед. Първият акт се състоя в галерията, вторият — в това заведение, третият — в малък апартамент на улица „Айлерт Сунд“. Лоте вече отдавна беше затворена страница в живота ми. Това нямаше да се повтори никога повече. Никога. Погледът ми продължи да обхожда масите и се спря върху Уве, седнал точно до вратата.
    Преструваше се, че чете икономически вестник. Смехория. Не само не проявяваше никакъв интерес как се котират акциите на борсата и какво се случва в така нареченото общество, но Уве Шикерюд едва се бе научил да чете. И да пише. Още помня молбата му за постъпване на работа като началник на охраната: пълна с безброй правописни грешки. Тогава направо се смях от сърце.
    Слязох от високия стол на бара и се приближих до масата на Уве. Беше оставил вестника сгънат. Посочих го и той се усмихна в знак, че мога да го взема. Така и направих, а после се върнах на мястото си. След минута чух как врата се отваря. Отново погледнах в огледалото. Уве Шикерюд вече не беше в заведението. Отворих вестника на страниците за акциите, незабелязано взех ключа в шепата си и го пуснах в джоба.
    Върнах се в офиса. На мобилния ме чакаха шест съобщения. Изтрих петте, без да ги чета. Отворих шестото, от Диана:
    Скъпи, не забравяй за вернисажа довечера. Ти си моят талисман.
    Беше придружила съобщението си с усмивка със слънчеви очила — една от екстрите в телефона „Прада“, който ѝ подарих през лятото за 32-рия ѝ рожден ден.
    — Отгатнал си какво исках най-много! — възкликна тя, след като отвори подаръка.
    Ала и двамата знаехме какво иска най-много тя. А аз отказвах да ѝ го дам. Въпреки това тя се засмя и ме целуна. Какво повече можеш да искаш от една жена?

Трета глава
На вернисажа

    Един и шейсет и осем. И без да ходя при психолог със закърнял мозък, осъзнавам как в мен непрекъснато говори потребността да компенсирам физическата си нищожност и ме амбицира да се доказвам. Всеизвестно е, че изненадващо голяма част от най-големите постижения на света са дело на дребни мъже. Завоювали сме империи, стигнали сме до гениални изводи, покорявали сме с чара си най-красивите жени на филмовия екран. Накратко, винаги сме се целили нависоко. След като установили, че някои слепци са добри музиканти, а някои аутисти могат да вадят наум корен квадратен от шестцифрени числа, разни учени идиоти стигнали до извода: всички физически недъзи са скрита благословия. Първо, това са пълни глупости. Второ, аз все пак не съм джудже, а малко под средния ръст. Трето, ръстът на над седемдесет процента от хората, заемащи високи длъжности в икономическия сектор, надвишава средния за страната, в която работят. Високият ръст се свързва с интелигентност, добри доходи и челно място в класациите за най-харесвана личност. Когато избирам човек за важен пост, ръстът е сред основните ми критерии. Високите хора внушават уважение, доверие и авторитет. Те се виждат, не могат да се скрият. Приличат на мачти, които вятърът е прочистил от мръсотия. Ръстът им ги задължава да отстояват същността си. Дребосъците се подвизават в най-мътните води на дъното. Винаги кроят тайни планове и програмата им неизменно е свързана с ниския им ръст.
    Глупости, разбира се, ала когато избирам кандидат за работно място, се спирам на висок мъж не защото въпросният човек ще изпълнява задълженията си най-добре, а защото клиентът търси точно такъв мениджър. Намирам на фирмата клиент сносна глава, разположена върху високо тяло. Първата преценка са поверили на мен, защото не са достатъчно квалифицирани, а второто го виждат с очите си. Така и фрашканите с пари псевдоценители на изкуството, които идват на вернисажите на Диана, не притежават нужната квалификация, за да оценят даден портрет, но могат да прочетат подписа на художника. Светът гъмжи от хора, готови да платят луди пари за лоши картини на добри художници. И от посредствени умове върху високи тела.
    Подкарах новото си волво S80 по криволичещия път нагоре до красивия ми и скъпичък дом във Воксенколен. Купих го, защото по време на огледа лицето на Диана придоби страдалческо изражение. Вената на челото ѝ, която винаги се издува, докато правим любов, посиня и започна да пулсира над очите ѝ с форма на бадеми. Тя вдигна дясната си ръка и приглади късата си красива сламеноруса коса зад ухото, сякаш за да чува по-добре и да се увери с ушите си, че очите ѝ не я лъжат — това е къщата на мечтите ѝ. Без да отрони дума, знаех какво чувства. Брокерът ни предупреди за постъпило предложение от хора, готови да платят милион и половина над обявената цена. Огънят в очите на Диана угасна, ала аз бях решил да купя тази къща. Защото само такава жертва би изкупила греха ми, задето я убедих да не роди детето. Изтъкнах ѝ какви ли не аргументи — вече дори не си ги спомням — но не ѝ признах истината. А именно: макар да живеехме само двамата върху площ от триста и двайсет безумно скъпи квадратни метра, при нас нямаше място за деца. По-точно — за дете и за мен. Познавах добре Диана. За разлика от мен тя беше извратено моногамна. Ако беше родила детето, щях да го намразя от първия ден. Затова предпочетох да ѝ осигуря ново начало. Дом, галерия.
    Свих по алеята. Гаражната порта, разпознала колата, се отвори автоматично. Волвото се плъзна в хладния мрак, а двигателят заглъхна, докато портата зад мен се затваряше. Излязох от гаража през страничната врата и тръгнах по застланата с каменни плочи пътека към къщата — великолепна постройка от 1937-а, проектирана от Уве Банг — функционалистът, според когото целите на естетиката оправдават високите разходи. Тези му възгледи го правеха сродната душа на Диана. Често обмислях дали да не се преместим другаде, в някоя по-малка, по-обикновена, по-практична къща. Ала всеки път, когато се прибирах вкъщи и контурите изпъкваха под ниското следобедно слънце в играта на светлина и сенки, а есенната гора отзад пламтеше като червено злато, знаех, че това е невъзможно. Не можех да го направя, защото я обичах и не бих ѝ го причинил. Любовта ми включваше къщата, галерията, която гълташе цяло състояние, скъпите доказателства за обичта ми, съвършено ненужни на Диана, и не по джоба ни стандарт на живот. Правех всичко това, за да потуша копнежа ѝ да има дете.
    Отключих си, събух си обувките и деактивирах алармата в рамките на позволените двайсет секунди. Иначе веднага подава сигнал в „Триполис“. С Диана дълго обсъждахме какъв да бъде кодът, преди да постигнем съгласие. Тя предложи „Деймиън“ — името на любимия ѝ художник Деймиън Хърст — но аз знаех, че е нарекла така нероденото ни дете, и затова настоях кодът да се състои от букви и числа, които не могат да се налучкат. И тя отстъпи. Както обикновено, сломих с твърдост нейната твърдост; Или по-точно нейната мекота. Защото Диана е отстъпчива. Не слаба, а мека и гъвкава като глината, където и най-лекият натиск оставя следи. Забележително — колкото повече отстъпва, толкова по-голяма и силна става. А аз ставам все по-слаб и фигурата ѝ се извисява над мен като гигантски ангел на небе от вина, чувство за неизпълнен дълг и гузна съвест. Независимо колко се претрепвам от работа, колко глави нося на клиентите ни, каква част от парите за допълнителни възнаграждения от централата в Стокхолм печеля, компенсацията пак не е достатъчна.
    Качих се по стълбите към хола и кухнята, свалих си вратовръзката, отворих хладилника „Sub Zero“ и си извадих бутилка „Сан Мигел“. Не от обичайната „Especial“, а от „1516“ — бира с изключително мек вкус. Диана я предпочита, защото я приготвят от чист ечемик. От прозореца на хола се открива гледка към градината, гаража и съседските къщи. Осло, фиорда, протокът Скагерак, Германия, светът. Установих, че съм пресушил съдържанието на бутилката. Взех си още една и слязох на първия етаж да се преоблека за вернисажа.
    Докато минавах покрай Забранената стая, забелязах, че вратата е открехната. Бутнах я и веднага забелязах, че Диана е сложила свежи цветя до малката каменна фигура върху ниската масичка под прозореца, която напомня олтар. Освен масичката в стаята няма други мебели и каменната фигура прилича на дете-монах с доволна будистка усмивка. До цветята имаше чифт малки детски обувки и жълта дрънкалка.
    Влязох, отпих от бирата, приклекнах и погалих с пръст гладкото голо теме на каменната фигура. Тя представлява така наречената „мидзуко джидзо“ — фигура, която според японската традиция закриля погубените при аборт деца. „Мидзуко“ означава „водно дете“. Аз ѝ донесох тази статуя след безуспешен лов на глави в Токио. Тогава Диана беше съкрушена — бяха изминали едва няколко месеца след аборта. Исках да я утеша с нещо. Продавачът в Токио говореше ужасен английски и не успях да разбера подробности, но явно според японците след смъртта на зародиша душата на детето се връща в първоначалното си течно състояние и то се превръща във водно дете. Това водно дете очаква да се прероди — като добавим щипка будизъм в японски стил. Междувременно е нужно да се извършват така наречените „мидзуко кио“ — церемонии и прости жертвоприношения, които закрилят от отмъщение душата на нероденото дете, както и родителите. Последното го спестих на Диана. В началото се зарадвах, че ѝ го подарих, защото тя сякаш намери утеха в каменната статуя. Но постепенно нейното джидзо я обсеби напълно и искаше да го държи в спалнята ни. Тогава се принудих да тропна с крак. Настоях занапред Диана да не принася пожертвования и да не се моли на статуята. Но в този случай не бях груб, защото знаех, че има опасност да изгубя Диана. Не можех да си позволя да я изгубя.
    Влязох в кабинета си, включих компютъра, порових из интернет и намерих изображение с висока разделителна способност на „Брошката“ от Едвард Мунк. Наричаха я още „Ева Мудочи“. Триста и петдесет хиляди на легалния пазар. Не повече от двеста хиляди на моя. Петдесет процента от сумата щеше да отиде за укриватели, двайсет — за Шикерюд. За мен щяха да останат осемдесет хиляди. Както винаги, не си струваше трудът, а още по-малко рискът. Снимката, черно-бяла, имаше размери 58 на 45 см. Щеше да се събере точно на лист А2. Осемдесет хиляди. Няма да стигнат да платя следващата тримесечна вноска по жилищния ни кредит. Да не говорим да покрия миналогодишния дефицит на галерията. Обещах на счетоводителя да внеса сумата до края на ноември, но по една или друга причина вече все по-рядко се появяват стойностни картини. От последната — „Модел на високи токчета“ на Сьорен Ундсагер — изминаха повече от три месеца, а тя ми донесе само шейсет хиляди. Налага се нещо да се промени. „Рейнджърс“ трябва да вкарат най-неочаквано победен гол, който — заслужено или не — да ги прати на „Уембли“. Такива чудеса се случват, така бях чувал. Въздъхнах и изпратих "Ева Мудочи" към принтера.
    Понеже се очакваше да пием шампанско, си поръчах такси. Качих се и както обикновено, казах само името на галерията, за да проверя как се справяме с маркетинга. И както обикновено, шофьорът се огледа въпросително в огледалото.
    — Улица „Ерлинг Шалгсон“ — въздъхнах.
    С Диана дълго обсъждахме къде да е местоположението на галерията, преди тя да се спре на конкретна сграда. Настоявах да се намира по оста Шилебек — Фрогнер, защото там живеят платежоспособните клиенти и там се помещават други престижни галерии. Избереш ли да се отделиш от скупчените на едно място изложбени зали, обричаш новооткритата си галерия на преждевременна смърт. Диана смяташе за образец „Серпентайн“ до лондонския Хайд Парк и реши галерията ѝ да гледа към някой голям оживен булевард като например „Бюгдьой але“ или „Гамле Драменсвай“, но да се намира на тиха уличка, която дава възможност за спокоен размисъл. Освен това уединеното местоположение подчертавало изключителността и сигнализирало, че тази галерия е само за посветени, за ценители.
    Съгласих се с Диана. Не очаквах наемът за помещението да ме разори.
    Тя обаче изрази желание да наеме допълнително помещение за салон, където гостите да се оттеглят за кратък коктейл след вернисажите. Диана вече беше разгледала свободно заведение на „Ерлинг Шалгсон“ и ѝ се сторило идеално за целта по всички критерии. Аз измислих името на галерията: „Галерия Е“. „Е“ заради Ерлинг Шалгсон. Освен това най-успешната галерия в града използваше същия модел: „Галерия К“. Надявах се с това име да покажем на клиентите, че сме ориентирани към състоятелните, към ценителите на качественото изкуство, към стилните клиенти.
    Когато убедих Диана да наречем така галерията ѝ, не използвах аргумента, че „Е“ навява асоциация с „единствената“ галерия, защото съпругата ми не харесва евтини ефекти.
    Подписахме договора за наем, а после започна мащабен ремонт. С него и фалитът ми.
    Влязох в галерията. Посрещна ме дискретна амбиентна музика от осемдесетте с акцент върху партията на баса. Следваха „Голдберг вариациите“ на Бах. Аз записах този диск за Диана.
    Макар часът да беше едва осем и половина, вътре беше наполовина пълно. И това взех за добър знак, защото клиентите на „Галерия Е“ обикновено рядко се появяваха преди девет. Диана ми обясни, че претъпканите вернисажи се смятали за белег на простащина, по-малкото посетители подчертавали изключителността на галерията. Моят опит сочеше обаче, че колкото повече са хората, толкова повече са продадените картини. Кимнах надясно, после наляво, без да получа отговор. Насочих се към подвижния бар. Редовният барман на Диана, Ник, ми подаде чаша шампанско.
    — Скъпо ли е? — попитах и отпих от горчивите мехурчета.
    — Шестстотин.
    — Значи очакваме да продадем голяма част от картините. Кой е художникът?
    — Атле Ньорум.
    — Знам как се казва, Ник. Питам те кой от всички присъстващи е.
    — Онзи там.
    Ник кимна с голямата си абаносовочерна глава надясно.
    — Дето стои до жена ти.
    Едва зърнах художника — едър атлетичен тип — и тя прикова погледа ми. Белите кожени панталони, прилепнали към дългите ѝ стройни крака, я правеха да изглежда още по-висока. Косата от двете страни на равния бретон се спускаше право надолу и тази своеобразна правоъгълна рамка подсилваше приликата с героините от японските комикси. Свободната копринена блуза, покриваща тесните ѝ мускулести рамене, блестеше в синкавобяло под светлината на прожекторите, а гърдите ѝ, които виждах в профил, очертаваха две безупречно оформени вълни. Боже мой, онези диамантени обици наистина щяха да ѝ отиват! Неохотно откъснах очи от нея и плъзнах поглед над останалата част от помещението. Гостите разговаряха учтиво пред картините. Сред присъстващите различих обичайните богати, преуспели финансисти (костюм с вратовръзка) и неподправени знаменитости (костюм с риза тип тениска), от онези, които наистина са постигнали нещо. Жените (дизайнерски облекла) бяха актриси, писателки и политички. Освен гореспоменатите сред гостите имаше и най-различни представители на младите, уж обещаващи и привидно бедни художници бунтари, които за себе си наричах „Куинс Парк Рейнджърс“. В началото, докато галерията прохождаше, изразих погнусата си от присъствието на подобни елементи в списъка с поканените, но Диана ме убеди, че имаме нужда от нещо „пикантно“ сред посетителите, от живец, от нещо малко по-опасно от меценатите, от пресметливите инвеститори и от гостите, идващи с цел да подхранват имиджа си на ценители на изкуството. Не че имам нещо против, но знаех защо тази измет присъства на вернисажите: бяха се примолили на Диана да ги покани. Макар прекрасно да разбираше, че тези бунтари идват с единствената цел да намерят купувачи за собствените си картини, Диана, както знаеха всички, не можеше да отказва, ако някой я помоли за услуга. Забелязах как голяма част от гостите — предимно мъже — поглеждат крадешком съпругата ми. Да имат да вземат. Никой от тях няма шансове да завоюва красавица като нея. Това не е просто предположение, а неопровержим логичен факт, както и твърдението, че тя е най-красивата. И е моя. Не исках да се измъчвам със съмнения доколко този факт е неопровержим. На първо време се успокоих с мисълта, че Диана явно е перманентно ослепяла за всички останали мъже.
    Преброих господата с вратовръзки. По принцип те купуват картини. Квадратен метър от произведенията на Ньорум вървеше около петдесет хиляди. Понеже галерията печели петдесет и пет процента комисиона, нужно е да продадем няколко негови картини, за да наречем тазвечерния вернисаж доходоносен. Надявах се да осъществим изгодни продажби, защото не се появяват често художници като Ньорум.
    Заприиждаха хора и аз се отместих, за да освободя достъп до подноса с шампанско.
    Насочих се към жена ми и Ньорум с намерението да му споделя какво безгранично благоговение изпитвам пред таланта му. Щях да преувелича, разбира се, но нямаше и да го излъжа съвсем: този тип безспорно има дарба. Тъкмо се канех да му протегна ръка, когато някакъв негов познат, фонтан, сипещ слюнка, се втурна към него и го замъкна при кискаща се в шепата си жена, на която явно много ѝ се пишкаше.
    — Изглежда чудесно — обърнах се към Диана.
    — Привет, скъпи.
    Тя ми се усмихна и махна на близначките да обиколят още веднъж гостите с подноса, отрупан със закуски. Сушито свърши, но предложих да се възползваме от новите кетъринг услуги на „Алжир“ — северноафриканска кухня с френски привкус, много пикантна и вкусна. Сега видях, че Диана пак е поръчала храна от „Багателе“. И тях ги биваше, няма спор. Само дето излизаха три пъти по-скъпо.
    — Добри новини, мили — Диана ме хвана за ръка. — Сещаш ли се за онова работно място във фирмата в Хуртен, за което ми спомена?
    — Фирмата се казва „Патфайндър“. Какво за нея?
    — Намерих идеалния кандидат.
    Погледнах я леко учуден. В работата ми като ловец на глави от време на време се възползвам от познанствата на Диана и от контактите ѝ с клиенти, сред които немалко известни икономисти, и то без капка гузна съвест, защото все пак аз финансирам огромните разходи по галерията ѝ. Интересното този път беше, че Диана ми предложи конкретен кандидат за конкретно работно място.
    Съпругата ми ме хвана под ръка, наклони глава към мен и прошепна:
    — Името му е Клас Граф. Баща холандец, майка норвежка. Или обратното. Така или иначе напуснал работа преди три месеца и наскоро се преместил в Норвегия, за да ремонтира наследствен имот. Работил е като главен мениджър на една от водещите европейски компании за GPS-технологии в Ротердам. Преди американците да я купят, бил един от собствениците.
    — Ротердам — повторих и отпих глътка шампанско. — Как се казва тази компания?
    — „ХОТЕ“.
    Едва не се задавих с шампанското.
    — „ХОТЕ“ ли? Сигурна ли си?
    — Напълно.
    — И този граф е бил неин главен мениджър? Точно главен мениджър, не друга позиция, така ли?
    — Всъщност фамилното му име е Граф. Не мисля, че той е…
    — Добре, добре, имаш ли му телефонния номер?
    — Не.
    Изпъшках. „ХОТЕ“. „Патфайндър“ смятаха тази компания за образец. Точно като „Патфайндър“ в момента, и „ХОТЕ“ бяха малко предприятие за производство на технологии, специализирано в областта на GPS-технологиите за отбранителната индустрия в Европа. Техният бивш главен мениджър беше просто идеалният кандидат. Нямах никакво време за губене. Всички посреднически фирми за подбор на кадри твърдят, че приемат само поръчки, отправени единствено към тях, защото единствено по този начин работят мотивирано и системно. Но ако морковът е достатъчно голям и оранжев — брутната годишна заплата наближава седемцифрена сума — всички забравят за принципите си. А шефската позиция в „Патфайндър“ представлява много голям, много оранжев и много изкусителен морков. Поръчка за намиране на подходящ кандидат постъпи в три фирми за подбор на кадри: „Алфа“, „ИСКО“ и „Корн/Фери интернешънъл“. Три от най-добрите. Затова тук не става дума само за пари. Когато работим на принципа „ако не намерите решения, няма да ви се плати“, първо получаваме еднократна сума за покриване на разходите, а после — още една сума, ако излъченият от нас кандидат отговаря на критериите, обсъдени с клиента. За да получим крупното възнаграждение обаче е нужно клиентът да назначи препоръчания от нас човек. Супер, а? Но в действителност най-важна е борбата да спечелиш. Да се превърнеш в „краля на хълма“. Да се извисиш над останалите.
    Наведох се към Диана.
    — Скъпа, чуй ме. Важно е. Имаш ли идея как да се свържа с този човек?
    — Изглеждаш неустоимо сладък, когато станеш нетърпелив, скъпи — засмя се тя.
    — Знаеш ли къде…
    — Да, разбира се.
    — Къде, къде?
    — Ето го там — посочи тя.
    Пред една от експресивните картини на Ньорум — окървавен мъж в садомазохистична кожена маска — стоеше елегантен, строен мъж в костюм. Светлината от прожекторите се отразяваше в лъскавия му череп със слънчев загар. Вените на слепоочието му бяха твърди, възлести; костюмът — ушит по мярка. По мое предположение „Севил Роу“. Риза без вратовръзка.
    — Да го доведа ли, скъпи?
    Кимнах и я проследих с поглед. Приготвих се. Забелязах колко благосклонно ми кимна, след като Диана ме посочи. Приближиха се. Усмихнах се, но не твърде широко и му протегнах ръка малко преди да застане пред мен, но без да избързвам. Обърнах срещу него цялото си тяло, погледнах го право в очите. Седемдесет и осем процента.
    — Приятно ми е, Роджър Браун — произнесох и малкото си име на английски.
    — Клас Граф. Удоволствието е мое.
    Като изключим, че използва нетипична за норвежците вежлива фраза, говореше безупречно норвежки. Стисна ръката ми здраво, но без да прекалява и без да надвишава препоръчителните от етикета три секунди; дланта му беше топла и суха; погледът — спокоен, любопитен, буден; усмивката — непринудено дружелюбна. Единствената ми забележка се отнасяше към ръста му: надявах се да е по-висок. Той обаче нямаше и един и осемдесет. Почувствах се малко разочарован, още повече че холандците държат световния рекорд по антропометричен напредък със средна височина от 183,4 см.
    Прозвуча акорд G11sus4 на китара. По-конкретно началният акорд от парчето на „Бийтълс“ „А Hard Day’s Night“ от едноименния албум, излязъл през 1964-а. Знаех го, защото не друг, а аз програмирах телефона — марка „Прада“ — да звъни с тази мелодия, преди да го подаря на Диана. Тя поднесе елегантното красиво бижу към ухото си, кимна да я извиним и се отдалечи.
    — Разбрах, че живеете тук съвсем отскоро, господин Граф.
    Давах си ясна сметка, че звуча като стар радиотеатър с моето прекалено официално обръщение, но предназначението на встъпителната фраза е да се приспособиш към събеседника и да подчертаеш колко по-висок статус има той с цел да го предразположиш. Преобразяването му щеше да настъпи веднага.
    — На улица „Оскар“ наследих апартамент от баба ми. От няколко години никой не живее там и трябва да го ремонтирам.
    — Така ли?
    Повдигнах вежди с любопитна усмивка, но без да се натрапвам. Въпросителното ми изражение целеше да го подтикне да сподели още подробности, ако е човек, който познава и спазва социалните норми.
    — Да. Отразява ми се добре след дългогодишен изтощителен труд.
    Не виждах причина да не премина направо към въпроса.
    — В „ХОТЕ“, доколкото разбрах.
    Той ме погледна леко изненадан.
    — Чували ли сте за тази фирма?
    — „Патфайндър“ — основният конкурент на „ХОТЕ“ — е клиент на посредническата агенция за подбор на кадри, където работя. Името на тази фирма звучи ли ви познато?
    — Горе-долу. Седалището им беше в Хуртен, ако не се лъжа. Малка, но много амбициозна компания, нали?
    — През последните няколко месеца, когато сте се отдалечили от бранша, „Патфайндър“ се разрасна много.
    — В бранша на GPS-технологиите нещата се случват с бързи темпове — отбеляза Граф и повъртя чашата с шампанско в ръка. — Всички планират експанзия. Мотото е „разрасни се или умри“.
    — И аз останах с такова впечатление. Сигурно затова продадохте „ХОТЕ“ на по-голяма компания?
    Граф се усмихна и по покафенялата му кожа около бледосините очи се появиха фини бръчици.
    — Най-бързият начин да се разрасне една фирма е като стане част от голяма компания. Това е всеизвестен факт. Според експертите, фирмите, които не са сред петте гиганта за производство на GPS-технологии, са обречени на гибел.
    — Но вие май не сте съгласен с тях?
    — По мое мнение иновациите и гъвкавостта са най-важните условия една фирма да оцелее. А докато има достатъчно финансиране, малка единица, отговаряща на тези две условия, е по-важна от стремежа към окрупняване. Честно да си призная, макар продажбата на „ХОТЕ“ да ми донесе голяма печалба, не одобрявах това решение и веднага след това подадох молба за напускане. Явно не споделям господстващото мнение — по лицето му отново пробяга усмивка, която омекоти суровото му, но добре поддържано лице. — Вероятно просто в мен говори партизанинът. Ти какво мислиш?
    Заговори ми на „ти“, добър знак.
    — Знам единствено, че „Патфайндър“ си търсят усилено нов шеф — отвърнах и кимнах на Ник да донесе още шампанско за двама ни. — Мениджър, способен да устои на опитите на големи чуждестранни компании да глътнат фирмата.
    — Така ли?
    — Като те слушам, ми се струва, че си много подходящ кандидат за тази позиция. Какво ще кажеш?
    Граф се разсмя. Смехът му звучеше приятно.
    — Съжалявам, Роджър, но ме чака цял апартамент, който има нужда от сериозен ремонт.
    Използва малкото ми име.
    — Не те питах дали си заинтересован от работата, Клас. А дали ти се говори за нея.
    — Роджър, нямаш представа в какво състояние е жилището. Старо е и е огромно. Вчера намерих още една стая зад кухнята.
    Погледнах го. Заслугата костюмът да му стои толкова добре не беше само на Севил Роу. Клас Граф се намираше в отлична физическа форма. Не, не отлична, впечатляваща — ето това беше точната дума. Защото по тялото му не изпъкваха напомпани мускули. Жилавото му телосложение прозираше дискретно във вените на врата му, в позата му, в ниската честота на дишането му, в сините артерии, напомнящи медицински маркучи, които се открояваха върху опакото на дланите му. И все пак през плата се забелязваше колко са твърди мускулите му. Издръжлив е, помислих си. Безпощадно издръжлив. Вече бях взел решение: исках главата му.
    — Харесваш ли изкуството, Клас? — попитах и му подадох чаша шампанско от подноса на Ник.
    — И да, и не. Харесвам изкуство, което показва. А тук виждам предимно творби с претенции за красота и истина, но без такова съдържание. Вероятно са били замислени да носят послание, липсва обаче комуникативният талант. Ако не виждам красота и истина, значи я няма. Съвсем просто е. Творец, който твърди, че не го разбират, почти винаги е бездарен творец, когото за жалост са разбрали.
    — На същото мнение съм — отбелязах и вдигнах чашата си.
    — Склонен съм да простя липсата на талант на повечето хора, вероятно защото самият аз не притежавам особени заложби — Граф навлажни леко тънките си устни с шампанското. — Но не мога го простя на творците. Ние, бездарните, се скъсваме от работа и даваме пари, за да имат възможността те да се развиват вместо нас. Съгласен съм, така да бъде. В замяна искам от тях поне да се стремят да се усъвършенстват.
    Отдавна го разбрах. Знаех, че резултатите от евентуални тестове и дълбочинни интервюта ще потвърдят убеждението ми: това е моят човек. Дори „ISKO“ и „Mercury Urval“ да имат две години на разположение, пак няма да намерят по-идеален кандидат за позицията в „Патфайндър“.
    — Слушай, Клас, по настояване на Диана се налага да се срещнем.
    Подадох му визитката си. На нея нямаше адрес, факс или уебсайт. Отпечатано беше само името ми, мобилният ми телефон и „Алфа“ с дребни букви в единия ъгъл.
    — Както вече казах… — подхвана Граф и погледна визитката ми.
    — Чуй ме — прекъснах го аз. — Само онези, които не знаят кое е най-доброто за тях, се противопоставят на Диана. Нямам представа за какво ще си говорим. Предпочитам да е за изкуство, за бъдещето или за ремонт на къщи. По някаква случайност познавам неколцина от най-способните строителни работници, които не искат непосилни суми. Все едно, за мен е важно да говорим. Какво ще кажеш за утре в три?
    Граф ме погледна. Няколко минути усмивката не слезе от устните му. После поглади брадичката си с тясната си ръка.
    — Мислех, че изконното предназначение на визитките е да предоставят на получателя достатъчно информация къде да посети собственика на визитката.
    Извадих писалката си марка „Конклин“, написах адреса на офиса ми от задната страна и видях как визитката потъна в джоба на сакото му.
    — Очаквам с нетърпение да си поговорим по-обстойно, Роджър, но сега трябва да се прибирам и да събера сили за поредния залп от ругатни, които ще се наложи да изсипя върху полските дърводелци в дома ми. Поздрави от мен очарователната си съпруга.
    Граф направи вдървен, почти военен поклон, обърна се на пети и тръгна към вратата.
    Докато го изпращах с поглед, Диана се приближи и застана до мен.
    — Как мина, скъпи?
    — Превъзходен екземпляр. Само погледни походката му. Прилича на хищник от семейство Котки. Идеален е.
    — А това ще рече…
    — Дори успя да се престори успешно, че работата не го интересува. Боже мой, ще изловя главата му и ще я окача на стената като ловен трофей: натъпкана с парцали като чучело и с оцветени зъби.
    Тя плесна радостно с ръце все едно е малко момиче.
    — Значи ти бях полезна? Наистина ли ти помогнах?
    Протегнах ръка и я прегърнах през раменете. Галерията беше пълна по просташки, но на мен това ми хареса.
    — След това твое постижение ти връчвам сертификат за професионален ловец на глави, цвете мое. Как вървят продажбите?
    — Тази вечер не продаваме. Не ти ли казах?
    За миг у мен се породи надеждата, че ми се е счуло.
    — Да не би това да е само… изложба?
    — Атле не иска да се разделя с картините си — тя се усмихна извинително. — Разбирам го. Сигурно и ти не би се разделил с нещо толкова прекрасно?
    Затворих очи и преглътнах. Помислих си: дръж се меко с нея.
    — Глупаво ли ти се струва, Рогер? — чух угрижения ѝ глас, а после и моя:
    — Не, не.
    Тя долепи устни до бузата ми.
    — Толкова си мил, скъпи. Ще продаваме друг път. Сега си градим имидж на изключителна галерия. Нали и ти си ми казвал колко важно е това.
    Насилих се да се усмихна.
    — Разбира се, скъпа. Най-добре да сме изключителни.
    Тя грейна.
    — Имам и една изненада. Ангажирах диджей за партито след изложбата! Онзи от „Бло“, който пуска соул от седемдесетте — най-добрият в града по твоите думи…
    Тя плесна с ръце. Имах чувството, че усмивката ми се отлепи от лицето, падна и се строши на пода. Ала в отражението ми във вдигнатата ѝ чаша с шампанско, усмивката ми продължаваше да си стои на мястото. Акордът G11sus4 на Джон Ленън отново отекна и Диана извади телефона от задния си джоб. Гледах я как чурулика на някой, който се питаше дали да дойде.
    — Ама разбира се, Миа! Вземи и детето. Ще я преоблечеш в кабинета ми. Искаме детска глъчка, разбира се! Тъкмо ще освежи атмосферата. Имам само едно условие: да ми дадеш да я гушкам.
    Господи, колко обичам тази жена.
    Погледът ми отново се плъзна над събралото се множество. И се спря изведнъж върху малко, бледо лице. Приличаше на нея. На Лоте. Същите тъжни очи, които видях тук за пръв път. Но не беше тя. Затворена страница. И все пак образът ѝ продължи да ме преследва като бездомно куче цяла вечер.

Четвърта глава
Завоевание

    — Закъсня — отбеляза Фердинанд при влизането ми в кабинета. — И си снощен.
    — Свали си краката от бюрото — наредих, заобиколих го, включих компютъра и дръпнах шнура на щорите.
    Светлината вече не беше толкова натрапчива. Свалих си очилата.
    — Това означава ли, че вернисажът пожъна голям успех? — изхленчи Фердинанд в онзи гласов регистър, който пронизва мозъка ми до болка.
    — Танцувахме по масите — отвърнах и погледнах часовника. Девет и половина.
    — Защо светът е устроен така, че най-забавните купони стават в мое отсъствие? — въздъхна Фердинанд. — Имаше ли известни хора?
    — Известни на кого? На теб ли?
    — Светски особи, глупако.
    Фердинанд придружи думите си с характерния удар във въздуха с чупка в китката. Бях престанал да се дразня от жеста, който според него му придавал вид на модел в ревю.
    — Неколцина.
    — Не позна. Не си забравил за срещата с Ландер и клиента тук в дванайсет днес, нали?
    — Знам, знам. Ханк фон Хелвете4? Вендела Шишебум5?
    — Излизай от кабинета ми. Имам работа.
    Фердинанд си придаде обидено изражение, но престана да ми досажда. Докато вратата се хлопваше зад гърба му, вече пишех името на Клас Граф в Гугъл. След няколко минути знаех, че шест години е бил главен мениджър и съсобственик в „ХОТЕ“, зад гърба си има брак с белгийски фотомодел и през 1985-а е станал шампион на Холандия по военен петобой. Изобщо не се изненадах, че не открих нищо повече за него. Това никак не ме смущаваше. Днес в пет часа щях да приложа олекотената версия на Инбау, Рийд и Бъкли и да разбера каквото ми е нужно. Преди това обаче имах да свърша една работа. Съвсем дребно завоевание. Облегнах се и затворих очи. Обожавах тръпката, но ненавиждах чакането. Отсега сърцето ми биеше учестено. В главата ми се прокрадна изкусителна мисъл: колко по-доволен щях да се чувствам, ако ми предстоеше завоевание, което би накарало сърцето ми направо да блъска в гърдите. Осемдесет хиляди. Тази сума е по-нищожна отколкото звучеше. В моите джобове щеше да се стопи по-бързо отколкото делът на Уве Шикерюд — в неговите. Понякога му завиждах за простия му живот, за самотата му. По време на беседата за поста на началник охрана, главно гледах да се уверя, че около него не слухтят твърде много уши. Защо избрах точно него? Първо, държеше се отбранително-агресивно. Второ, парираше въпросите ми по начин, който ме наведе на мисълта, че тази разпитна техника му е позната. Затова направо се слисах, когато не го открих в регистъра на осъжданите лица. Свързах се с една жена — наш информатор, но извън официалните списъци на назначените при нас служители. Нейната позиция ѝ осигурява достъп до „архива на превъзпитаните“, където се вписват имената на всички оправдани обвиняеми. Данните в този архив не подлежат на унищожение. Нашият информатор ми съобщи, че съм на прав път: Уве Шикерюд бил привикван на доста разпити в полицията и познавал отлично деветте стъпки на разпита по Рийд. Не бил осъждан. Това ми подсказа, че този тип не е идиот, а страда от тежка форма на дислексия.
    Шикерюд е сравнително дребен мъж с тъмна гъста коса като моята. Накарах го да се подстриже, преди да започне работа като началник охрана. Обясних му, че хората няма да се доверят на съмнителен тип с вид на импресарио на залязваща хеви рок банда. С прическата му се справих, ала не и с покафенелите му от шведски тютюн зъби. Нямаше как да променя и лицето му — издължено, с форма на гребло и силно издадена напред челюст. Понякога имам чувството, че покритите му с петна от тютюн зъби най-ненадейно ще захапят нещо във въздуха подобно на онези странни създания от филмите за извънземни. Ала не биваше да възлагам такива големи очаквания на човек със скромните амбиции на Шикерюд. Той е мързелив и иска да стане богат. Ето в това се изразяват конфликтите между желанията му и личностните му качества. Шикерюд притежава вродена склонност към криминални прояви и насилие, но мечтае за живот в мир и съгласие. Изпитва неистова потребност да си намери приятели, ала хората сякаш надушват, че в него се крие нещо гнило, и го отбягват. Шикерюд — непоправим, искрен романтик по природа, претърпявал безброй разочарования — търси любовта при проститутки. В момента е безнадеждно влюбен в Наташа — руска уличница с препълнен график — и отказва да ѝ изневери, въпреки че тя — доколкото успях да разбера — изобщо не проявява особен интерес към него. Уве Шикерюд е свободно плаваща мина, човек без котва, без собствена воля и без движеща сила; човек, който се носи по течението към неизбежна гибел. Човек като него би могъл да бъде спасен от друг, който мята въже около него и дава посока и смисъл на живота му. От човек като мен. Който би могъл да препоръча за началник охрана общителен, отруден млад мъж без досие. Останалото се оказа лесна работа.
    Изключих компютъра и излязох.
    — Ще се върна след час, Ида.
    Докато слизах по стълбите, името ми прозвуча грешно. Определено се казваше не Ида, а Уда.


    В дванайсет спрях на паркинга пред магазин от веригата „Рими“, който според GPS-a ми се намира на триста метра от адреса на Ландер. Устройството получих като подарък от „Патфайндър“ — сигурно като утешителна премия, в случай че не успеем да надвием конкуренцията и да им намерим най-подходящия кандидат за шефското място. Именно от „Патфайндър“ бързо ме въведоха в същността на GPS — Global Positioning System6. Обясниха ми как мрежа от двайсет и четири сателита, разположени върху околоземни орбити, определят с помощта на радиосигнали и атомен часовник местоположението ти на планетата — твоето и на GPS-предавателя ти — с точност до три метра. Ако сигналът е уловен от четири или повече сателита, GPS-ът ти съобщава дори височината, тоест дали си на земята, или си се качил на дърво. Тази навигационна система — точно като Интернет — е разработена за целите на американската отбрана. С нея смятали да насочват ракети „Томахоук“, бомби от хеликоптери „Пейв лоу“ и какви ли не още падащи от небето изненади, които военните искат да пуснат върху главите на точно определени хора. „Патфайндър“ не се стесняваха да намекнат, че са разработили и предаватели, осигуряващи им достъп до информация от наземни GPS-станции, чието съществуване се пази в тайна: мрежата не се влияе от атмосферните условия, а предавателите проникват дори през дебели стени. Началникът в „Патфайндър“ ме осведоми и за още една подробност: за да заработи GPS-системата, е нужно в изчисленията да се вземе предвид, че една секунда на Земята не е равна на една секунда за сателит, движещ се с бясна скорост из космоса — там времето се изкривява и човек остарява по-бавно. Сателитите чисто и просто доказват теорията за относителността на Айнщайн.
    Волвото ми се мушна в редицата с автомобили от същата ценова категория. Изключих двигателя. Никой нямаше да запомни колата ми. Взех черната папка и поех по склона към къщата на Ландер. Оставих сакото си в колата. Бях се дегизирал в син гащеризон без емблеми или лого. Шапката с козирка скриваше косата ми, а слънчевите очила не ми придаваха подозрителен вид, защото за щастие Осло е град, благословен с прекрасни слънчеви есенни дни. За всеки случай погледнах надолу, докато се разминавах с момиче от филипински произход — от онези, дето бутат детски колички вместо богаташките в квартала. На улицата на Ландер не се виждаше жива душа. Слънцето блестеше в панорамните прозорци. Погледнах часовника „Breitling Air-wolf“ — подарък от Диана за трийсет и третия ми рожден ден. Дванайсет и шест. От шест минути алармата в къщата на Йеремиас Ландер е деактивирана. Това се бе случило при пълна секретност и осъществено от компютър в апаратната на охранителната фирма „Триполис“ посредством програмнотехнически трик. Временното изключване на системата нямаше да бъде регистрирано в дневния протокол за неизправности и токови удари. Денят, когато препоръчах кой да бъде началникът на охраната в „Триполис“, се оказа наистина благословен.
    Качих се до входната врата и се ослушах. Отдалеч долиташе цвърчене на птички и кучешки лай. В интервюто Ландер каза, че нямат нито куче, нито домашна помощница, съпругата му ходи на работа, а децата — на училище. Не можех да бъда сто процента сигурен дали думите на интервюираните са истина. Обикновено предприемам действия при деветдесет и девет процента и половина, а половината процент несигурност ми е от голяма полза заради силния прилив на адреналин: така зрението, слухът и обонянието ми се изострят.
    Извадих ключа, който Уве ми даде в „Sushi & Coffee“. Всички клиенти на охранителната фирма оставят в „Триполис“ резервен ключ за жилището си в случай на необходимост да се влезе при кражба, пожар или повреда в системата, докато не са в града. Мушнах ключа в ключалката и го завъртях. Чу се меко щракване.
    Влязох. Дискретната алармена система на стената спеше със затворени пластмасови очи. Сложих си ръкавиците и ги залепих с тиксо за ръкавите, за да не паднат косми по пода. Дръпнах гумената шапка за къпане изпод козирката и я нахлузих върху ушите си. Най-важното е да не оставям никакви следи от ДНК. Веднъж Уве ме попита защо не си обръсна главата. Отказах се да му обяснявам, че след Диана косата ми е последното, с което искам да се разделя.
    Разполагах с достатъчно време, но минах бързо през коридора. На стената над стълбите към всекидневната висяха закачени портрети на деца — вероятно на Ландер. Недоумявам защо зрели хора плащат на бездарни художници, за да нарисуват тъжни плачещи версии на прекрасните им деца. Нима на тези родители им е приятно да гледат как гостите в дома им се изчервяват? Всекидневната изглеждаше скъпа, но скучно обзаведена. Единствената атракция представляваше сигналночервеното кресло на Пеше, наподобяващо разкрачена родилка с набъбнала гръд. На голямата топка пред креслото човек можеше да отмори краката си. Покупката на тази мебел едва ли беше идея на Йеремиас Ландер. Картината се намираше над креслото. С Ева Мудочи, британска цигуларка, Мунк се запознал точно след края на миналия век. Нарисувал портрета ѝ направо върху камък. И преди бях виждал различни отпечатки, но едва сега, на тази светлина, разбрах на кого ми прилича Ева Мудочи. На Лоте. На Лоте Мадсен. Лицето, изобразено върху картината, притежаваше същата бледност и меланхолия в погледа като жената, която толкова упорито се мъчех да излича от паметта си.
    Свалих картината и я сложих върху масата с гърба нагоре. Изрязах я с помощта на нож с прибиращо се острие. Литографията, отпечатана върху бежова хартия, стоеше в модерна рамка, та не ми се наложи да отстранявам разни щифтове или гвоздеи. Накратко, лесна работа. Най-неочаквано се разнесе звук. От аларма. Пронизителната пулсираща сирена в диапазон от хиляда до осем хиляди херца разцепи въздуха и заглуши всички останали звуци. Чуваше се на разстояние няколкостотин метра. Замръзнах. Алармата спря след няколко секунди. Явно собственикът на автомобила я бе задействал по невнимание. Отново се хванах на работа. Отворих папката, сложих вътре литографията и извадих лист с размер А2 с изображението на госпожица Мудочи — бях го разпечатал вкъщи. За четири минути сложих лъжливото копие в рамката и го окачих на стената. Наклоних глава на една страна и огледах делото си. Понякога минават няколко седмици, преди жертвите ни да забележат кражбата, макар често да използвам съвсем прости фалшификати. През пролетта например подмених картина с маслени бои на Кнют Русе — „Кон с малък ездач“ — с картинка, сканирана от книга и после уголемена. Собственикът подаде сигнал за кражба чак след четири седмици. Госпожица Мудочи вероятно ще бъде разобличена заради белотата на листа, но и това ще отнеме време. Когато това се случи, трудно биха уточнили деня на кражбата, а след многото почиствания в къщата няма да са останали следи от ДНК. Знаех, че търсят ДНК. Миналата година с Шикерюд направихме четири удара за по-малко от четири месеца и онова конте с непрестанното желание да се появява в медиите, онзи жираф със светла коса на име старши инспектор Бреде Спере, заяви открито в „Афтенпостен“, че в града върлува банда професионални крадци на картини. Макар че не ставаше въпрос за безценни произведения на изкуството, Отделът за борба с кражбите — за да задуши тази престъпна практика още в зародиш — щял да прилага методи, които иначе се използват предимно при разследването на убийства и крупни сделки с наркотици. Във вестника Спере уверяваше жителите на Осло, че са решили да вземат сериозни мерки. На снимката момчешкият му перчем се развяваше на вятъра, а в обектива гледаха непоколебимите му стоманеносиви очи, запечатани от фотографа. Той, разбира се, не каза истината, а именно: жителите в района на кражбите — заможни хора с политическо влияние и силна воля да обезпечат сигурността на вещите си — притискат полицията да постави техния случай сред приоритетите си. Често казано, изтръпнах, когато по това време Диана ми каза, че напористият полицай от вестниците се отбил в галерията и я разпитвал дали някой от посетителите ѝ не се интересува какви творби притежават в домовете си нейни клиенти, защото явно крадците разполагат с подробна информация за картините. Диана забеляза притеснения ми вид и ме попита каква е причината. Усмихнах се.
    — Не понасям съперник на по-малко от два метра до теб — отговорих.
    За моя изненада Диана се изчерви, а после се засмя.
    Бързо се върнах до входната врата, свалих внимателно шапката за къпане и ръкавиците и избърсах дръжката от двете страни. После излязох и заключих. Улицата изглеждаше все така тиха и сухите листа по земята пращяха под невъзмутимата слънчева светлина.
    Докато вървях към колата, погледнах часовника. Дванайсет и четиринайсет. Това си беше рекорд. И пулсът ми беше висок, но под контрол. След четирийсет и шест минути Уве Шикерюд щеше да активира алармата в дома на Ландер. Горе-долу по същото време Ландер щеше да стане от стола в някоя от залите ни за събеседване, да се ръкува с председателя на борда на директорите, да изрази съжалението си за последен път и да излезе от сградата, тоест и извън моя контрол. Но вече се намираше в конюшнята ми от кандидати. Фердинанд щеше — както го бях инструктирал — да обясни на клиента ни, че са изгубили много след отказа на Ландер и ако искат кандидати като него да не им се изплъзват, е необходимо да вдигнат предлаганата заплата с двайсет процента. Една трета от повече пари означава повече пари, гласи една тривиална мъдрост.
    И това беше само началото. След два часа и четирийсет и шест минути щях да тръгна на лов за едър дивеч. За Граф. Не ми плащат висока заплата. И какво от това? Майната му на Стокхолм, майната му на Бреде Спере. Аз съм „кралят на хълма“. Подсвирквах си, а сухите листа пращяха под обувките ми.

Пета глава
Самопризнание

    Според разпространеното схващане с издаването на „Полицейски разпити и признания“ от Инбау, Рийд и Бъкли през 1962-а се полагат основите на онова, което впоследствие се превръща в господстващата техника при разпит в Западния свят. Реално погледнато, тази техника е господстваща и преди това. Деветте стъпки на разпита по Инбау, Рийд и Бъкли просто обобщават стогодишния опит на ФБР, свързан с изтръгването на самопризнания. Методът действа безотказно и при виновни, и при невинни. С развитието на ДНК-технологията доказателственият материал можеше да се изследва и за кратко време учените откриха, че само в САЩ има стотици несправедливо осъдени хора. Решенията за около една четвърт от сгрешените присъди са взети въз основа на самопризнания, изкопчени по модела на деветте стъпки. Този факт показва достатъчно красноречиво каква прекрасна работа върши методът.
    Моята цел е да накарам кандидата да признае, че не струва, че не го бива за работата. Ако издържи деветте стъпки, без да признае нищо, значи се смята за достатъчно квалифициран. А аз търся точно такива кандидати. Непрекъснато говоря за мъже, защото деветте стъпки най-вече дават резултат, когато ги прилагаш върху мъже. Опитът ми с жени, определено не незначителен, сочи, че жените много рядко кандидатстват за работно място, за което не притежават нужната или дори по-висока квалификация. Даже тогава няма нищо по-лесно на света от това да я смачкаш психически и тя да признае, че не притежава необходимите качества. И при мъжете се случва да направят лъжливи самопризнания, но в това няма нищо страшно, защото лъжите им не се наказват със затвор. Просто се разделят с възможността да получат водеща длъжност, където способността да устояваш на натиск е сред основните ни изисквания. Нямам никакви скрупули, що се отнася до използването на Инбау, Рийд и Бъкли. Тяхната техника е като скалпела в свят на алтернативни методи за лечение, билки и психологически брътвежи.
    Първата стъпка представлява директна конфронтация и затова мнозина кандидати признават некомпетентността си още в самото начало. Разпитващият му дава ясно да разбере, че разполага с подробна информация за него и с доказателства, че въпросният кандидат не притежава нужната квалификация.
    — Възможно е да съм прибързал, като съм изразил интерес към кандидатурата ви, Граф — подхванах и се облегнах на стола. — Направих някои проучвания и се оказа, че според акционерите в „ХОТЕ“ не сте оправдали очакванията им като мениджър. Били сте мекушав, липсвал ви е хъс и компанията е била купена по ваша вина. Точно с това са свързани и най-големите опасения на „Патфайндър“ и сигурно разбирате, че няма как да гледам на вас като на кандидат със сериозни шансове да получи работата. Но… — вдигнах чашата с кафе — … нека се насладим на кафето и да сменим темата. Как върви ремонтът?
    Клас Граф седеше с изправен гръб срещу мен пред имитацията на масичка на Ногучи. Впил поглед в мен, се засмя и подхвърли:
    — Три милиона и половина. Плюс акционерни опции, разбира се.
    — Моля?
    — Ако ръководството на „Патфайндър“ се опасява, че опциите ще ме изкушат да направя предприятието апетитна хапка за по-големите компании, можеш да ги успокоиш: в договора ще добавим клауза, според която опциите отпадат, в случай че фирмата се продаде. Така, лишен от какъвто и да било чадър, заедно с ръководството ще ни движат еднакви стимули да работим за разрастването на „Патфайндър“ и да я превърнем в силно предприятие, което няма да се превърне в жертва на големите компании, а ще изкупува малки фирми. Стойността на опциите се изчислява по модела на Блек и Шолс и се прибавя към твърдата заплата, след като се приспадне твоята премия от една трета.
    Усмихнах се, доколкото ми беше възможно.
    — Боя се, че приемате нещата за вече решени, Граф. Но има няколко пречки. Не забравяйте, че сте чужденец, а норвежките фирми предпочитат да назначават свои сънародници…
    — Роджър, вчера буквално точеше лиги по мен в галерията на съпругата ти. И съвсем правилно. След като изслушах предложението ти, се поставих на твое място и на мястото на „Патфайндър“. Бързо се досетих, че макар да съм холандски поданик, много трудно ще намерите по-подходящ кандидат от мен. За жалост снощи не бях заинтересован от офертата. Но за дванайсет часа човек премисля добре нещата. За такъв период, например, стигаш до извода, че ремонтът на един апартамент няма как да ти предложи особено вълнуващи предизвикателства — Клас преплете покафенелите си пръсти. — Вече е време отново да вляза в играта. Е, вероятно ще намеря и по-привлекателна компания от „Патфайндър“, но и тя има потенциал, а човек с възгледи за бъдещето, който разполага с подкрепата на ръководството, има шансове да я превърне в нещо наистина интересно. Впрочем не е никак сигурно, че с ръководството споделяме еднакви виждания, затова твоята задача е да ни запознаеш възможно най-бързо, за да разберем дали има смисъл да продължаваме.
    — Слушайте, Граф…
    — Не се съмнявам, че методите ти работят при повечето хора, Роджър. Но в моя случай те подканвам да пропуснем целия театър и да се върнем на неофициалното обръщение. Нали уж щяхме само да си побъбрим?
    Вдигна чашата с кафе като за наздравица. Възползвах се от възможността да изляза в таймаут. И аз вдигнах чашата си.
    — Виждаш ми се напрегнат, Роджър. Да не би поръчката за подбора на подходящ кандидат за „Патфайндър“ да е възложена и на други посреднически фирми?
    Често гълтателният ми рефлекс се нарушава при изненада. Побързах да преглътна кафето, за да не изстрелям струя кафява течност върху „Сара се разсъблича“.
    — Разбирам, принуден си да действаш безпощадно, Роджър — усмихна се Граф и се наведе към мен.
    Усетих топлината на тялото му. Лъхна ме дискретен аромат на кедър, руска кожа и цитрусови плодове. „Declaration“ на Картие? Или нещо подобно на същата цена.
    — Не се чувствам ни най-малко засегнат, Роджър. Ти си професионалист, аз — също. Искаш клиентът да остане доволен от свършената работа. Все пак за това ти плащат. А колкото по-интересен е кандидатът, толкова по-важно е да го провериш най-обстойно. Идеята ти да ми подхвърлиш, че акционерите в „ХОТЕ“ не са доволни от мен, не е съвсем глупава. Вероятно и аз на твое място щях да постъпя така.
    Направо не вярвах на ушите си. Той запрати първата стъпка от разпита право в лицето ми и недвусмислено ми показа, че съм разкрит. Предложи да прескочим театъра. А после премина на втората стъпка от модела на Инбау, Рийд и Бъкли, която се нарича „проявете съчувствие към заподозрения, като възстановите нормалния ход на беседата“. А най-невероятното беше, че макар да знаех отлично какво прави Граф, у мен се породи чувството, за което толкова много бях чел: неудържимото желание на заподозрения да хвърли картите на масата. Направо ми идеше да избухна в гръмогласен смях.
    — Не разбирам накъде биеш, Клас.
    Мъчех се да звуча непринудено, ала усетих металическа нотка в гласа си. Мислите ми сякаш газеха из плодов сироп. Не успях да се мобилизирам за контраатака преди следващия му въпрос:
    — Моята мотивация не е свързана с парите, Роджър, но ако искаш, не пречи да ги притиснем да увеличат заплатата. Една трета от повече пари…
    … означава повече пари. Той пое разпита изцяло в свои ръце и от втората стъпка мина на седмата: Представяне на алтернативен въпрос. В нашия случай: предоставяш на заподозрения алтернативна мотивация, за да направи признание. Изпълнението му беше брилянтно. Би могъл, разбира се, да намеси в разговора семейството ми, да ми каже колко биха се гордели с мен покойните ми родители или съпругата ми, когато разберат как съм успял да издействам по-голяма заплата за излъчения от мен кандидат: от неговото възнаграждение зависи комисионната за фирмата посредник, а върху нейната основа се изчислява и моята премия. Клас Граф обаче съзнаваше, че така би отишъл твърде далеч. Съзнаваше го, разбира се: бях се изправил очи в очи не с кого да е, а с човек, който явно ме превъзхожда.
    — Добре, Клас, предавам се — чух гласа си. — Напълно си прав.
    Граф се облегна на стола. Спечели. Отдъхна си и се усмихна. Не победоносно. Просто остана доволен, че всичко това вече е зад гърба му. Свикнал е да побеждава, отбелязах върху листа, макар да знаех, че ще го изхвърля в коша.
    Странно, но не ме обзе усещането за претърпяно поражение. По-скоро изпитах облекчение. Да, дори настроението ми се повиши.
    — Въпреки всичко трябва да запиша обичайните сведения заради клиента — обясних. — Имаш ли нещо против да продължим?
    Клас Граф затвори очи, долепи върховете на пръстите на двете си ръце и поклати глава.
    — Чудесно — възкликнах. — Разкажи ми за живота си.
    Докато говореше, си водех записки. Бил най-малкият, имал две сестри. Израснал в Ротердам — пристанищен град с безпощадни нрави. Семейството му обаче представлявало част от привилегированите. Баща му заемал ръководна длъжност във „Филипс“. Клас и двете му сестри научили норвежки по време на дългите летни ваканции във вилата на баба си и дядо си в Сун. Клас бил в обтегнати отношения с баща си, който го смятал за разглезен и недисциплиниран.
    — И имаше право — усмихна се Клас. — Бях свикнал да постигам високи резултати и в училище, и на пистата без никакви усилия. Когато навърших шестнайсет, всичко вече ме отегчаваше и започнах да се подвизавам из така наречените съмнителни среди. В Ротердам не е никак трудно да си намериш такава компания. Тогава нямах приятели. И сред новите си познанства не успях да си намеря приятел. Разполагах обаче с пари. И започнах систематично да изпробвам как ще ми се отрази всичко забранено: алкохол, хашиш, дребни кражби, а постепенно и по-сериозни престъпления. У дома татко ми вярваше, когато го баламосвах, че тренирам бокс и затова се прибирам с подуто лице, течащ нос и кървясали очи. А аз прекарвах все повече време по тези места, където хората ме пускаха и, което е по-важното, където ме оставяха на мира. Не знам дали този живот ми е допадал. Типовете от тези среди ме смятаха за особняк, за самотен тийнейджър и нямаха представа какво да очакват от мен. Точно това ми харесваше. С течение на времето новият ми начин на живот започна да се отразява на постиженията ми в училище, но на мен не ми пукаше. Баща ми обаче се усети. Тогава бях доволен, че най-сетне съм успял да постигна заветната си цел: да спечеля вниманието му. Той ме разпитваше спокойно и сериозно, а аз му се зъбех. Понякога забелязвах как се намира на ръба да изгуби търпение. Обожавах тези моменти. Изпрати ме при баба и дядо в Осло. Там изкарах последните две години от гимназията. Какви бяха отношенията ти с баща ти, Роджър?
    Отбелязах три думи, започващи със „само“: Самоуверен. Саморазголващ се. Самоанализ.
    — С него почти не общувахме. Бяхме много различни.
    — Бяхме. Значи баща ти е починал?
    — С майка ми загинаха при автомобилна катастрофа.
    — Къде работеше баща ти? — полюбопитства Граф.
    — В дипломатическата сфера. В британското посолство. С майка ми се запознали в Осло.
    Граф наклони глава и ме огледа внимателно.
    — Липсва ли ти?
    — Не. Твоят баща жив ли е? — попитах аз.
    — Съмнявам се.
    — Как така се съмняваш?
    Клас Граф си пое дъх и долепи длани.
    — Изчезна, когато бях на осемнайсет. Една вечер просто не се прибра. От офиса ни казаха, че си тръгнал в шест, както обикновено. Майка ми позвъни в полицията само след няколко часа. Заеха се веднага да го издирват, защото по онова време имаше много случаи на богати бизнесмени в Европа, отвлечени от леви терористични групи. По магистралата не бяха регистрирани пътни инциденти, в болниците не беше постъпвал човек с фамилията Граф. Името на баща ми не фигурираше в списъците с авиопасажери, напуснали града, а колата му не беше засечена никъде. Така и не го откриха.
    — Какво се е случило според теб?
    — Нямам представа. Възможно е да е отишъл в Германия, да е отседнал в някой мотел под фалшиво име, да е направил неуспешен опит да се застреля, а после да е потеглил посред нощ из гората и да се е удавил с колата в някое тъмно езеро. Или пък двама мъже с пистолети на задната седалка да са го отвлекли на паркинга пред офиса на „Филипс“. Той се е опитал да се съпротивлява и е получил куршум в тила. Още същата нощ са го закарали заедно с колата в някое депо за автомобилно рециклиране, сплескали са го на метална палачинка, а после са го нарязали на малки парчета. Не е изключен и друг сценарий: сега баща ми да седи някъде с коктейл в едната ръка и компаньонка в другата.
    Мъчех се да прочета повече по лицето на Граф, да доловя нещо недоизказано в гласа му. Нищо. Или тази мисъл бе минавала твърде често през ума му, или той беше същински дявол, непоклатим като скала. Колебаех се кое е за предпочитане.
    — Значи на осемнайсет години си живеел в Осло, а баща ти е бил обявен за изчезнал. Бил си младеж с проблеми. Какво направи?
    — Завърших средното си образование с отличен успех и постъпих в Холандския кралски корпус за морски пехотинци — осведоми ме Граф.
    — Пехотинци. Звучи като място, където приемат само мачовци?
    — Точно така е.
    — От стотина кандидати влиза един.
    — Нещо такова. Повикаха ме на приемни тестове. В продължение на месец с удивителна последователност се стараят да те съсипят. А после — ако издържиш — четири години работят за възстановяването ти.
    — Гледал съм такива неща по филмите.
    — Вярвай ми, Роджър, точно това не си го виждал на филм.
    Погледнах го. Вярвах му.
    — После постъпих в антитерористичната организация ББЕ в Дорн. Останах там осем години. Разгледах целия свят: Суринам, Холандските Антили, Индонезия, Афганистан. Ходих на зимни тренировъчни упражнения в Харща и на Вос. По време на една кампания за залавяне на наркотици в Суринам ме плениха и ме подложиха на жестоки разпити.
    — Колко екзотично! Но ти не обели дума, нали?
    — Дума ли? — усмихна се Клас Граф. — Разбъбрих се като селска клюкарка. Наркобароните не си играят на разпити.
    Наведох се напред.
    — А какво правят?
    Граф ме изгледа продължително с повдигната вежда.
    — Едва ли искаш да узнаеш, Роджър.
    Останах леко разочарован, но кимнах и се отпуснах назад.
    — И твоите другари бяха избити, така ли?
    — Не. Когато удариха позициите, които издадох, моите хора вече не бяха там. Прекарах два месеца в мазе и се хранех с изгнили плодове, а вместо вода пиех течността от личинките на комарите. ББЕ ме спасиха оттам. Стопих се, станах четирийсет и пет килограма.
    Погледнах го и се опитах да си представя как са го измъчвали. Как е понасял издевателствата. И как е изглеждала четирийсет и пет килограмовата версия на Клас Граф. Различно, разбира се. Или може би все пак не толкова различно.
    — Не е никак чудно, че си напуснал ББЕ.
    — Не това беше причината. Осемте години, прекарани там, са най-хубавите години в живота ми, Роджър. Между мен и другарите ми имаше приятелство и сплотеност, каквито има и по филмите. Но освен това там усвоих онова, което впоследствие се превърна в мой занаят.
    — А именно?
    — Издирването на хора. В ББЕ има тъй нареченият отдел TRACK — група, специализирана да издирва хора при всякакви обстоятелства и навсякъде по света. Именно такива „момчета“ ме намериха в мазето. Кандидатствах за работа при тях, одобриха ме и там научих всичко — от древни индиански методи за разчитане на следи до разпити на свидетели и най-модерните електронни проследяващи устройства. Така се свързах с „ХОТЕ“. Бяха произвели предавател с големината на копче за риза. Идеята им беше да го закрепят за някого и така да проследяват всичките му движения чрез приемник, какъвто сме гледали в шпионските филми още от шейсетте, но до момента никой не бе успявал да го разработи така, че да работи задоволително. И копчето на „ХОТЕ“ се оказа неизползваемо: влияеше се от телесната пот, блокираше при температура под десет градуса, а сигналите му преминаваха само през съвсем тънки стени. Шефът на „ХОТЕ“ обаче ме хареса. Нямаше синове…
    — А ти си нямал баща.
    Граф ме удостои със снизходителна усмивка.
    — Продължавай — подканих го аз.
    — След осемте години военна служба започнах да следвам инженерство в Хага. Разходите по обучението ми пое „ХОТЕ“. През първата година от престоя ми в компанията създадохме проследяващо устройство, което работеше безотказно при екстремни обстоятелства. След пет години бях номер две в командното звено. След осем поех лидерската позиция, а останалото вече ти е известно.
    Облегнах се на стола и отпих от кафето. Уцелихме десетката. Имахме победител. Дори написах на листа назначен. Вероятно по тази причина се поколебах дали да продължа с въпросите. Сигурно някаква интуиция ми подсказа да спра дотук. Или нещо друго.
    — Още нещо ли искаш да ме питаш? — предположи Граф.
    — Не говорихме за брака ти — помъчих се да се измъкна аз.
    — Казах ти важните неща. Искаш ли да чуеш и за брака ми?
    Поклатих глава и реших да приключа беседата. Но съдбата се намеси. И то в лицето на самия Клас Граф.
    — Много хубава картина имаш в кабинета си — той погледна към стената. — На Опи ли е?
    — „Сара се разсъблича“. Подарък от Диана. Колекционер ли си?
    — Започнах.
    Вътрешният ми глас продължаваше да протестира, но беше твърде късно. Преди да се усетя, попитах:
    — И коя е най-ценната ти придобивка?
    — Една картина с маслени бои. Намерих я в тайната стая зад кухнята. Никой от семейството ми не е подозирал, че баба ми притежава такава творба.
    — Интересно — усетих как сърцето ми прескочи. Сигурно от напрежението покрай апартамента на Ландер. — И каква е тази картина?
    Той ме изгледа продължително. По устните му се изписа лека усмивка. Канеше се да ми отговори. Обзе ме странно предчувствие, от което стомахът ми се сви, както мускулите на боксьора се свиват инстинктивно в очакване на удара. Но устните му промениха формата си. И най-проникновеното предчувствие не би могло да ме подготви за отговора, който чух:
    — „Залавянето на калидонския глиган“.
    — „Залавянето…“ — за две секунди устата ми пресъхна. — Онова залавяне?
    — Знаеш ли за коя картина говоря?
    — Ако става дума за творбата на… на…
    — Петер Паул Рубенс.
    Впрегнах всичките си сили, за да не издам вълнението си. Но пред очите ми блестеше светлинно табло като онова в мъглата на Лофтус Роуд: "Куинс Парк Рейнджърс" най-неочаквано запратиха топката в мрежата на противниковия отбор и животът им се преобърна на сто и осемдесет градуса. Чакаше ни „Уембли“.

Втора част
Кръгът се затваря

Шеста глава
Рубенс

    — Петер Паул Рубенс.
    За миг ми се стори, че всички движения и звуци в стаята утихнаха. „Залавянето на калидонския глиган“ от Петер Паул Рубенс. Би следвало да предположа, че Граф говори за репродукция, за невероятно сполучлива и прочута имитация, която струва милион или два. Ала нещо в гласа му, в настойчивото му изражение, в цялата му осанка не остави у мен и капка съмнение: говореше за оригинала — кървавият ловен мотив от гръцката митология; фантастичното животно, пронизано от копието на Мелеагър. Картината изчезнала, след като през 1941-а немците ограбили галерията в Антверпен — родния град на Рубенс. До края на войната хранели надежда, че творбата се намира в някой бункер в Берлин. Не съм голям познавач на изкуството, но по обясними причини ми се налага да разглеждам в интернет списъци с изчезнали и издирвани картини. А въпросната творба оглавява топ десет в продължение на шейсет години. Вероятно я държат там само като рядък екземпляр с любопитна съдба, защото господстваше мнението, че пламъците са я погълнали заедно с половината немска столица. Езикът ми се мъчеше да почерпи малко влага от небцето:
    — И просто така си се натъкнал на картина от Петер Паул Рубенс в тайна стая зад кухнята на покойната ти баба?
    — Случват се такива неща — кимна с усмивка Граф. — Не е най-добрата или най-известната му творба, но вероятно струва доста.
    Кимнах мълчаливо. Петдесет милиона? Сто? Най-малко. Друга изчезнала картина на Рубенс, открита наскоро, „Избиването на невинните“, само преди няколко години беше продадена на търг за петдесет милиона. Британски лири. Това прави над половин милиард норвежки крони. Имах нужда от вода.
    — Впрочем не се учудих, че баба ми е имала скрити картини. Като млада била голяма красавица и подобно на повечето жени от светския елит на Осло поддържала приятелски отношения с най-високопоставените немски офицери по време на окупацията. По-специално с един от тях — полковник от германската армия, поклонник на изкуството. Разказвала ми е често за него. Оставял при нея картини с молба да ги укрива, за да си ги вземе след края на войната. За негово нещастие малко преди това участници в съпротивителното движение срещу окупационните сили го екзекутирали. По ирония на съдбата неколцина от палачите му били сред норвежците, които пиели с него шампанско, когато немците имали силни позиции. Не вярвах на всички приказки на баба ми. Но след като полските работници откриха тайната врата зад шкафа в слугинската стая до кухнята, промених мнението си.
    — Фантастично! — прошепнах неволно аз.
    — Нали? Още не съм я носил на реставратор да провери дали е оригиналната, но…
    Но е оригиналната, помислих си аз. Немските полковници не са събирали репродукции.
    — Работниците видяха ли картината? — полюбопитствах аз.
    — Да. Според мен обаче не разбраха колко е ценна.
    — Дано да си прав. Апартаментът има ли алармена система?
    — Разбирам накъде биеш. Отговорът е да, всички апартаменти в сградата имат общ договор с охранителна фирма. Работниците нямат ключ, защото са в жилището ми от осем до четири, каквито са изискванията за реда в кооперацията. А когато са в апартамента, почти винаги и аз съм там.
    — Съветвам те да не ги оставяш без надзор. Знаеш ли името на охранителната фирма?
    — „Три нещо си“. Всъщност мислех да питам жена ти дали картината на Рубенс е оригинална. Не съм споменавал на никого за находката си, разчитам на твоята дискретност.
    — Разбира се. Ще я попитам и ще ти се обадя.
    — Благодаря, оценявам жеста. Засега знам само, че дори да е оригинал, не е сред най-известните произведения на художника.
    По лицето ми пробяга усмивка.
    — Жалко наистина. Да се върнем на деловия въпрос. Обичам да действам експедитивно. Кога можеш да се видиш с „Патфайндър“?
    — Няма значение.
    — Добре — замислих се, докато оглеждах календара си. Работници от осем до четири. — За „Патфайндър“ е най-добре да дойдат в Осло след работно време. Хуртен се намира на около час път с автомобил. Какво ще кажеш да насрочим срещата тази седмица около шест часа? — помъчих се да звуча съвсем непринудено, но фалшивият тон пищеше в ушите ми.
    — Удобно ми е — отвърна Граф, който сякаш не забеляза нищо. — Само да не е утре, иначе няма проблем — додаде той и стана.
    — Ще го уредя за друг ден, защото е сложно да ги повикам в последния момент — уточних аз. — Ще ти се обадя на посочения номер.
    Изпратих го до рецепцията.
    — Ще повикаш ли такси, Да? — по изражението на Уда или Ида се помъчих да разбера дали приема съкращението на името си, но Граф ме прекъсна:
    — Няма нужда, дойдох с колата. Поздрави жена си. Ще чакам да ми се обадиш.
    Подаде ми ръка, а аз я стиснах с широка усмивка.
    — Ще се опитам да ти се обадя довечера, щом утре си зает.
    — Добре.
    Не знам защо не спрях дотук. Ритъмът на общуването и усетът, който ми подсказва кога да приключа разговора, ми диктуваха да изрека заключителното „ще се чуем“. Вероятно още тогава съм усещал призивите на някаква интуиция, някакво предчувствие или страхът ме е правел изключително предпазлив.
    — Ремонтът все пак е много ангажираща дейност — отбелязах.
    — Не е това. Ще пътувам до Ротердам със сутрешния полет, за да доведа кучето. Беше под карантина. Ще се прибера чак късно вечерта.
    — Разбирам — кимнах и пуснах ръката му, за да не усети как се вцепених. — Каква порода е кучето ти?
    — Нийтърски териер. Ловджийско, но е агресивно като бойно. Никак не е излишно да имаш такова куче в жилище с такива картини, нали?
    — Прав си, така е.
    Куче. Мразя кучета.


    — Ясно — чух гласа на Уве Шикерюд в слушалката. — Клас Граф, улица „Оскар“ 25. Ключът е при мен. Ще го оставя в „Sushi & Coffee“ след час. Алармата ще бъде деактивирана точно в седемнайсет часа утре. Ще ми трябва някакво оправдание, за да остана да работя утре следобед. Впрочем защо ми съобщаваш в последния момент?
    — Защото след утрешния ден в апартамента ще доведат куче.
    — Добре. Но защо не го направиш през работно време както досега?
    Младият мъж в костюм на „Корнелиани“ и очила в стил „голям съм задръстеняк“ се задаваше по тротоара. Обърнах му гръб, за да не се налага да го поздравявам, и долепих устни съвсем близо до слушалката:
    — Искам да съм сто процента сигурен, че вътре няма да има работници. Обади се веднага в Гьотеборг и поръчай да ти намерят свястна репродукция на Рубенс. Има много, но ти ще настояваш за качествена. Кажи им да е готова, когато довечера им занесеш литографията на Мунк. Всичко може да се случи в последния момент, а е важно да имам репродукцията за утре. Разбра ли?
    — Да, да, разбрах.
    — Кажи на онези в Гьотеборг, че утре вечер ще им занесеш оригинала на Рубенс. Запомни ли заглавието на картината?
    — Да, да. „Залавянето на каталунския глиган“. От Рубенс.
    — Не е точно това, но си близо до истината. Сигурен ли си, че можем да разчитаме на този укривател?
    — За бога, Рогер. Повтарям ти за стотен път: да!
    — Само питам!
    — Чуй ме. Този тип е наясно, че излъже ли веднъж, изхвърча от играта за цял живот. Крадецът наказва крадците по-безжалостно от всички.
    — Чудесно.
    — Само още нещо: налага се да отложа второто пътуване до Гьотеборг с едно денонощие.
    Не представляваше проблем. И преди бяхме отлагали пътувания. Рубенс щеше да е на сигурно място под тавана на колата ми. И все пак косите ми настръхнаха.
    — Защо?
    — Довечера ще имам гостенка.
    — Отложи го.
    — Съжалявам, не става.
    — Не става ли?
    — Гостенката е Наташа.
    Направо не повярвах на ушите си.
    — Руската курва?
    — Не я наричай така.
    — А не е ли такава?
    — Аз не наричам жена ти силиконка, нали?
    — Да не би да сравняваш моята съпруга с проститутка?
    — Казах само, че не я наричам силиконка.
    — За което трябва да се радваш. Диана е изцяло естествена.
    — Лъжеш.
    — Не.
    — Добре, впечатлен съм. Но така или иначе няма да дойда по-рано от утре вечерта. От три седмици съм в графика на Наташа и ще запиша сеанса. На филмова лента.
    — Ще го запишеш? Шегуваш се.
    — Искам да имам нещо за гледане. Един господ знае кога ще ме огрее пак.
    — Ти си луд — разсмях се аз.
    — Защо говориш така?
    — Обичаш курва, Уве! Никой мъж на този свят не е влюбен в уличница.
    — Ти пък какво знаеш за любовта?
    Изстенах.
    — И какво възнамеряваш да кажеш на любимата си, когато извадиш проклетата камера?
    — Тя няма да разбере.
    — Скрил си камерата в гардероба?
    — В гардероба ли? Цялата ми къща е под видеонаблюдение, човече.
    Уве Шикерюд вече не можеше да ме изненада с разказите си. Знаех, че през свободното си време гледа телевизия в малката си къща някъде край гората в Тунсехаген; обича да стреля по екрана, ако нещо от програмата на телевизията го подразни. Хвали се с австрийските си пистолети „Глок“. Нарича ги „женски“, защото нямали ударник, който се вдига преди еякулация. За стрелбата по телевизора Уве използва халосни патрони, но веднъж забравил, че в пълнителя имало истински, и направил на решето чисто нов плазмен екран „Pioneer“ за трийсет бона. Когато не стреля по телевизора, Уве се цели в къщичка за кукумявки, която лично е окачил на дърво в гората зад къщата си. Една вечер, докато гледал телевизия, чул шум сред дърветата, отворил прозореца, прицелил се с карабината „Ремингтон“ и натиснал спусъка. Куршумът улучил животното точно в челната кост и Уве се принудил да извади купищата замразени пици от фризера, за да има място за месото. В продължение на шест седмици менюто на Уве се състоеше само от еленови пържоли, еленови кюфтета, еленова яхния, еленови крокети и еленови котлети. Накрая не издържа повече, отново изпразни фризера и го напълни със замразени пици. Всички тези истории ми се струваха напълно достоверни. Но тази…
    — Наблюдателни камери из цялата ти къща?
    — И работата в „Триполис“ си има предимства, нали?
    — И можеш да пуснеш камерите, без тя да разбере?
    — Да. Ще отида да я взема, ще влезем в апартамента и ако до петнайсет секунди не изключа алармата с паролата, камерите в „Триполис“ започват да записват.
    — А в жилището ти алармата започва да вие?
    — Не. Нагласена е на тих режим.
    Познавах този начин на охрана. Алармата се включва само в офиса на „Триполис“. Смисълът е да не подплаши крадците, докато „Триполис“ подадат сигнал на полицията и се озоват на местопрестъплението в рамките на петнайсет минути. Така спипват крадците неподготвени, преди да са задигнали плячката. Ако не успеят, поне съществува възможността да ги идентифицират с помощта на записа.
    — Предупредих дежурните колеги да не се намесват. Посъветвах ги да се разположат удобно пред мониторите и да изплакнат очи.
    — Да не искаш да кажеш, че колегите ти ще гледат как ти и рус… Наташа…
    — Човек трябва да радва ближните. Погрижил съм се камерата да няма обхват над леглото. То спада към интимното пространство. Ще я накарам да се съблече пред леглото, върху стола до телевизора, как ти се струва? Сама ще режисира спектакъла, това е най-хубавото. Ще седне на стола и ще се опипва. Камерата ще я улови под перфектен ъгъл. Освен това нагласих подходящо осветление. И ще мога да лъскам, без камерата да ме улови. Яко, а?
    С последните си откровения Уве прекрачи границата. Не исках да знам нищо повече. Изкашлях се.
    — Довечера ела да вземеш Мунк. А вдругиден през нощта — Рубенс. Разбрахме ли се?
    — Да. Добре ли си, Рогер? Звучиш ми изнервен.
    — Всичко е наред — отговорих и избърсах челото си е опакото на ръката. — Даже чудесно.
    Затворих и излязох от кабинката. Наближаваше буря, но не обърнах внимание. Защото всичко беше наред. Скоро щях да се превърна в мултимилионер. Да си откупя свобода за цял живот. Светът и всичко в него — включително Диана — щяха да ми принадлежат. В далечината отекна гръм — сякаш нечий гърлен смях. После паднаха първите дъждовни капки, започнах да подтичвам, а обувките ми затракаха весело по паважа.

Седма глава
Бременна

    В шест дъждът спря. На запад хоризонтът потапяше фиорда на Осло в златисто сияние. Вкарах волвото в гаража, изключих двигателя и изчаках вратата зад мен да се затвори. Изгасих светлината в купето, отворих черната папка и извадих днешния улов: „Брошката“. Ева Мудочи.
    Вгледах се в лицето ѝ. Мунк положително е бил влюбен в нея. Иначе не би могъл да я изобрази така. Нарисувал я бе като Лоте; беше уловил безгласната болка, тихото безумие. Изругах полугласно и си поех рязко дъх, та въздухът чак изсвистя през зъбите ми. Откачих тапицерията на тавана над главата ми. Това беше лично мое откритие, предназначено за укриването на картини, които ще се пренасят през граница. Просто свалих вътрешния таван на автомобила — или „кората“ на шофьорски език — от мястото, където се крепи за предното стъкло. После залепих две ленти с репейчета от вътрешната страна и след кратка внимателна работа по осветлението в купето си направих перфектно скривалище. Проблемът при пренасянето на големи картини, особено ако става въпрос за стари, сухи платна, рисувани с масло, е, че трябва да се държат в хоризонтално положение, а не да се навиват на руло. Иначе има риск да се наруши горният слой боя и това да съсипе картината. С други думи, пренасянето изисква място, а картините са багаж, който се набива на очи. Ала на моя таван с площ четири квадратни метра има достатъчно място дори за големи платна. Благодарение на изобретението си те остават скрити от погледа на ревностни митничари, а кучетата им, за щастие, не са обучени да търсят миризма на боя и лак.
    Пъхнах Ева Мудочи в скривалището, закрепих отново кората на тавана с репейчетата, излязох от колата и влязох вкъщи.
    Тогава пазех леглото с висока температура. Боляха ме бузите и ушите. Бях заприличал на плувнала в пот плажна топка. Лекарят ме прегледа, измери ми температурата и ни успокои:
    — Няма нищо страшно.
    Аз не се притеснявах особено. Чак след като Диана настоя, лекарят неохотно спомена неприятни думи от рода на „менингит“ и „орхит“. С още по-голямо нежелание ни преведе какво означават тези медицински термини: „възпаление на мозъчната обвивка“ и „възпаление на тестисите“. Побърза да добави, че подобни усложнения са „рядкост във вашия случай“.
    Докато боледувах, Диана слагаше студени компреси на челото ми и ми четеше на глас от „Четвъртата стража“ на Юхан Фалкбергет. Понеже нямах с какво друго да занимавам застрашения си от възпаление мозък, я слушах внимателно. Две неща ми направиха силно впечатление. Първо, как отец Сигисмюн оправдава един пияница с думите „пием според жаждата си“. Вероятно съм запомнил изречението, защото съм намерил утеха в този възглед за човека: ако е в природата ти, не е грешно.
    Второто нещо, което ме впечатли, беше цитат от обясненията на Понтопидан8. Той твърди, че човек е способен да погуби душата на свой близък, да я зарази, да я завлече със себе си в грехопадение и да я лиши от спасение. Този цитат не ми подейства никак успокоително. А мисълта, че бих омърсил ангелските криле на Диана, ме разубеди да я посветя в начините ми как си набавям допълнителни доходи.
    Шест дни тя бдеше неотлъчно над мен. Грижите ѝ хем ми харесваха, хем ме притесняваха, защото знаех, че не бих сторил същото за нея, ако боледува от нищо и никаква заушка. Затова я попитах с неподправено любопитство защо го прави.
    — Защото те обичам — простичко ми отговори тя.
    — Не съм тежко болен.
    — Вероятно няма да имам възможност да ти покажа любовта си друг път. Ти боледуваш много рядко.
    Прозвуча като упрек.
    На следващия ден станах от леглото, отидох на интервю във фирма на име „Алфа“ и им заявих, че ако не ме назначат, са пълни идиоти. Знаех защо им го казах с такава непоколебима самоувереност. Защото само едно нещо на света кара мъжа да си надрасне височината и то е признанието на жена, че го обича. Независимо колко неубедително го е излъгала, част от него винаги ще ѝ бъде благодарна за това обяснение в любов и тайно ще я обича.
    Извадих една от книгите на Диана и прочетох информацията за Рубенс. Вътре не пишеше кой знае колко за „Залавянето на калидонския глиган“. Разгледах внимателно снимката. Оставих книгата и се помъчих да обмисля утрешната акция на улица „Оскар“ стъпка по стъпка. Апартамент в жилищна кооперация означава, че съществува сериозна опасност да срещна съседи по стълбището. Потенциални свидетели, които биха могли да ме видят отблизо. Но само за няколко секунди. Едва ли ще ме заподозрат. Няма да обърнат внимание на лицето ми, защото ще бъда облечен в работен гащеризон и ще вляза в апартамент, където тече ремонт. От какво толкова се страхувах?
    Знам от какво.
    По време на беседата той ме четеше като разтворена книга. Но колко страници успя да прочете? Дали ме е заподозрял? Глупости. Просто разпозна техника на разпит, която е усвоил в армията. Нищо повече.
    Извадих си мобилния телефон и набрах номера на Граф, за да му съобщя, че Диана е излязла и ще му препоръча експерт, който да установи дали картината е оригинална, чак след като той се прибере от Ротердам. Обади се телефонният му секретар: „Моля, оставете съобщение.“ Пресуших бутилката с бира. Чудех се дали да не си сипя чаша уиски, но се отказах. Не исках да се събудя с махмурлук. Още една бира и край.
    Преполових я и едва тогава осъзнах какво съм направил. Свалих телефона от ухото си и побързах да затворя. Бях набрал номера на Лоте, записан дискретно като „а“ в регистъра с контакти на телефона ми. Това „а“ ме караше да се разтрепервам, когато няколко пъти се случи да се появи на екрана ми като входящо повикване. Бяхме се уговорили само аз да я търся. Влязох чрез менюто в контактите, намерих „а“-то и натиснах „изтрий“. „Наистина ли искате да изтриете?“, попита телефонът. Огледах възможностите: страхливото, предателско „не“ и лъжливото „да“.
    Натиснах „да“. Знаех, че номерът ѝ се е запечатал неизличимо в съзнанието ми. Не исках изобщо да мисля какво означава това. Щеше да избледнее. Да избледнее и да се изличи. Щеше да стане точно така.
    Диана се прибра в дванайсет без пет.
    — Какво прави днес, скъпи? — попита, приближи се до фотьойла, седна на ръкохватката и ме прегърна.
    — Нищо особено. Интервюирах Клас Граф.
    — И как мина?
    — Идеален е, обаче е чужденец. „Патфайндър“ заявиха съвсем недвусмислено, че искат норвежец да заеме шефското място. Неведнъж са споменавали в медиите колко държат служителите им на всички нива да са норвежци. Сега трябва да се постарая да ги убедя в качествата на Граф.
    — В тази област си ненадминат — тя ме целуна по челото. — Чувала съм хората да споменават какъв рекордьор си.
    — Рекордьор?
    — Да, фирмите винаги назначават предложените от теб кандидати.
    — А, в този смисъл ли — престорих се на изненадан аз.
    — Ще се справиш.
    — Как мина срещата с Катрине?
    Диана прокара пръсти през гъстата ми коса.
    — Хубаво. Както винаги. Или по-точно: този път беше направо прекрасно. Някой ден Катрине ще умре от щастие.
    Диана завря лице в косата ми и заговори:
    — Точно преди срещата ни разбрала, че е бременна.
    — Значи следващите девет месеца няма да са най-щастливите в живота ѝ.
    — Глупости — промърмори тя. — Пил ли си?
    — Малко. Ще пийнем ли по едно за здравето на Катрине?
    — Ще си лягам, скапана съм след толкова въодушевен разговор. Ще дойдеш ли?
    Докато лежах, сгушен до нея в спалнята, докато я прегръщах и усещах гръбнака ѝ до гърдите и корема си, неочаквано ми хрумна нещо, за което мислех непрекъснато след интервюто с Граф. Сега исках Диана да забременее. Най-сетне се намирах на сушата, имах сигурна почва под краката си. Едно дете не би могло да ме измести. Защото с печалбата от Рубенс ще се превърна в лъва, във владетеля, за когото говори Диана. В незаменимия съпруг и баща. Диана не се съмняваше в това, но аз не бях сигурен, че съм достойният закрилник на семейното гнездо. Боях се да не би детето да излекува благословената ѝ слепота. Сега нямах нищо против да види цялата ми същност. Или поне по-голямата част от нея. Хладният пронизващ въздух, проникващ през отворения прозорец, лъхна кожата ми и тя настръхна. Усетих напиращата ерекция. Но тя вече дишаше дълбоко и равномерно.
    Пуснах я и се обърнах по гръб, спокоен и безпомощен като бебе.
    Измъкнах се от леглото.
    Олтарът на мидзуко не беше докосван от вчера. Обикновено не минаваше ден, без Диана да внесе някаква забележима промяна: да смени водата, да постави нова восъчна свещ или свежи цветя. Качих се във всекидневната и си налях уиски. Усетих студенината на паркета до прозореца. Уискито — подарък от признателна фирма-клиент, вече качена на борсата — беше трийсетгодишно „Macallan“. Погледнах към гаража, окъпан в лунна светлина. Уве сигурно вече пътува към нас. Ще влезе в гаража и ще се качи във волвото ми с резервните ключове, които му бях дал; ще извади Ева Мудочи, ще я сложи в папката и ще слезе пеш до колата си, паркирана на безопасно голямо разстояние оттук, та никой да не я свърже с нашата къща. После ще поеме към укривателя в Гьотеборг, ще му достави картината и ще се върне в Осло преди изгрев-слънце. Но Ева Мудочи вече не ми беше интересна. За мен представляваше досадно задължение, което трябва да отметна. На връщане от Гьотеборг Уве ще донесе сполучлива — поне така се надявах — репродукция на Рубенсовото залавяне на калидонския глиган и ще я остави под тавана на волвото ми, преди ние с Диана и съседите да сме се събудили.
    Преди Уве пътуваше до Гьотеборг с моята кола. Не се познавах с укривателя и се надявах той да не подозира, че Уве има съучастник. Стараех се да не влизам в съприкосновение с хора от съмнителни среди — потенциални свидетели, които биха могли да ме посочат. Рано или късно престъпниците ги залавят и исках да ги държа на достатъчно разстояние. Затова внимавах да не ме засекат на обществено място в компанията на Уве Шикерюд. Използвах улични телефони, за да се свържа с него. Пазех се полицията да не намери моя номер в списъка с повиквания на телефона му, когато го заловят. Подялбата на парите и стратегическото планиране осъществявахме в усамотена вила в района на Елверюм. Уве я нае от един селянин, живеещ като отшелник. Срещахме се там — всеки от нас се придвижваше със своя автомобил.
    По време на едно пътуване дотам внезапно осъзнах какъв риск поемам, като позволявам на Уве да пренася картините до Гьотеборг с моята кола. Минавайки покрай пункт за пътна проверка на скоростта, видях близо трийсетгодишния мерцедес на Уве — черен, солиден „280 SE“, паркиран до полицейската кола. Тогава разбрах, че Уве Шикерюд е един от онези непоправими рискови шофьори, неспособни да се придържат към ограниченията на скоростта. Непрекъснато му повтарях да маха електронната платежна карта от предното стъкло, когато пътува до Гьотеборг с моето волво, защото сборните пунктове за плащане с електронна карта регистрират автомобилите с такива карти, а аз нямам никакво желание да обяснявам на полицията защо съм шофирал по Е6 до Гьотеборг и обратно през нощта няколко пъти през годината. Когато видях мерцедеса на Уве по пътя за Елверюм, осъзнах, че ме грози и по-сериозна опасност: полицаите да спрат стария си познайник Уве Шикерюд за шофиране с превишена скорост и да се запитат какво, по дяволите, прави той в автомобила на уважавания — какво пък — ловец на глави Рогер Браун. Оттам насетне ме очакваха само лоши новини, защото двубоят Шикерюд срещу Инбау, Рийд и Бъкли можеше да има само един-единствен изход.
    Стори ми се, че мярнах нещо в тъмнината до гаража.
    Утре предстоеше денят с главно Д. Дългоочакваният ден. Денят на дните.
    Защото ако всичко мине по план, това ще е последният ми удар. Ще улуча десетката, ще бъда свободен, ще се превърна в онзи, на когото му се е разминало.
    Градът проблясваше обещаващо под нас.
    Лоте вдигна на петото прозвъняване.
    — Рогер? — обади се тя предпазливо, внимателно.
    Сякаш тя ме бе събудила, а не обратното. Затворих.
    И изгълтах остатъка от уискито на един дъх.

Осма глава
G11sus4

    Събудих се с ужасно главоболие.
    Надигнах се на лакът и видях деликатното дупе на Диана, обуто в бикини. Наведена напред, ровеше в чантата си и из джобовете на дрехите си от вчера.
    — Да не си изгубила нещо? — попитах.
    — Добро утро, скъпи — отвърна тя, но по гласа ѝ разбрах, че не ѝ се струва добро.
    Бях напълно съгласен с нея.
    Измъкнах се от леглото и влязох в банята. Погледнах се в огледалото. Бях убеден, че през деня ще се почувствам по-добре. Непременно ще стане така. Пуснах душа и се мушнах под леденостудената струя. От спалнята долетя тиха ругатня.
    — Тръгвам — извика Диана. — Обичам те.
    — И аз те обичам — извиках в отговор, но тя май не ме чу, защото вратата веднага се затръшна.


    В десет се мъчех да се съсредоточа в кабинета си. Усещах главата си като прозрачна пулсираща попова лъжичка. Забелязах как в продължение на няколко минути Фердинанд стоя с отворена уста, която си променяше формата, и вероятно бълваше думи с различна степен на важност. Още не я бе затворил, но устните му вече не се движеха и той се взираше настойчиво в мен с — така успях да я разтълкувам — очакваща физиономия.
    — Повтори въпроса — подканих го.
    — Казах, че не възразявам да поема второто интервю с Граф и клиента, но първо трябва да ми разкажеш нещо за „Патфайндър“. Не разполагам с никаква информация, ще се държа като празноглава блондинка!
    Тук гласът му премина в задължителния фалцет.
    Въздъхнах.
    — Произвеждат миниатюрни, почти невидими предаватели. Закрепени за човека, тези устройства могат да се проследят посредством приемник, свързан с най-модерната GPS-система. „Патфайндър“ се ползват с привилегии, защото са съсобственици на няколко сателита. Революционна технология, тоест компанията е готова да инкорпорира по-малки фирми. Прочети годишния доклад. Нещо друго?
    — Ама аз вече го прочетох! Цялата информация за продуктите е засекретена. Как да убедя националистически настроения ни клиент да преглътне факта, че Клас Граф е чужденец?
    — За това ще се погрижа аз. Стига си се притеснявал, Ферди.
    — Ферди?
    — Да, мислих по този въпрос. Фердинанд ми се струва прекалено дълго. Устройва ли те?
    — Ферди? — не можеше да повярва той.
    — Е, не в присъствието на клиенти, разбира се — усмихнах се широко и усетих как главоболието ми отшумява. — Готови сме, нали, Ферди?
    Така беше.
    До обяд дъвках паралгин и се взирах в часовника. По време на почивката се отбих в златарското ателие срещу „Sushi & Coffee“.
    — Ето тези — посочих диамантените обици на витрината.
    Кредитната ми карта покри сумата. Едва-едва. А наситеночервената гладка повърхност на кутията беше мека като козината на пале.


    След обяд продължих да дъвча паралгин и да се взирам в часовника. Точно в пет паркирах до тротоара на улица „Инкогнито“. Лесно намерих свободно място. Явно и работещите там, и живущите пътуваха към домовете си в този момент. Малко преди това плисна дъжд и сега обувките ми жвакаха върху асфалта. Папката не ми тежеше. Репродукцията от Гьотеборг със средно качество изобщо не оправдаваше цената от петнайсет хиляди шведски крони, но точно сега това ми се струваше маловажно.
    Ако в Осло съществува изискана улица, то това е „Оскар“. Жилищните сгради предлагат разнообразна архитектура, предимно в стила на неоренесанса: фасади с неоготически елементи и спретнати градинки. В края на деветнайсети век директорите и високопоставените служители се сдобивали с жилища на тази улица.
    Срещу мен се задаваше мъж с пудел. В центъра няма стопани с ловджийски псета. Мъжът не ми обърна внимание, сякаш гледаше през мен. Център. Свих към тротоара пред номер 35, според търсачката в интернет — „хановерски вариант на постсредновековната архитектура“. По-интересното беше, че според сведенията в мрежата, испанското посолство, което доскоро се намирало на тази улица, се изместило другаде. Следователно нямаше да се притеснявам от камери за видеонаблюдение. Пред жилищната сграда, където живееше Граф, не се виждаше жива душа. Мълчаливо ме посрещнаха само тъмните прозорци. Ключът, осигурен от Уве, трябваше да отключва и входната врата, и вратата на апартамента. С първата се справих безпроблемно. Бързо поех по стълбите с решителни крачки. Не стъпвах нито твърде тежко, нито твърде леко, а като човек, който знае къде отива и няма какво да крие. Държах ключа в ръката си, за да не се налага да се бавя пред вратата на апартамента. Дрънченето с ключове отеква силно в такива стари жилищни сгради.
    Трети етаж. На вратата нямаше табела с име, но знаех, че е тук. Двойна врата с релефно стъкло. Не успях да запазя пълно спокойствие. Сърцето ми удряше силно под ребрата и не улучих ключалката. Веднъж Уве ми спомена, че при прилив на страх в организма първо изчезва фината моторика. Прочел го в книга за близкото съприкосновение с противника: способността да заредиш оръжие се изпарява, когато се озовеш пред друго оръжие. Все пак при втория опит успях да мушна ключа. Завъртях го безшумно, леко, перфектно. Натиснах дръжката и дръпнах вратата към мен. После я бутнах. Не се отвори. Пак я дръпнах. Проклятие! Да не би Граф да е сложил допълнителен заключващ механизъм? Нима всичките ми мечти и планове ще се провалят заради шибаната двойно защитена брава? Дръпнах вратата с всичка сила, на ръба да изпадна в паника. Най-сетне се отвори с трясък, а стъклото ѝ се разтрепери и дрънченето му отекна по стълбището. Мушнах се вътре и внимателно затворих вратата. Отдъхнах си. Изведнъж намерението ми да престана с тези свои занимания ми се стори идиотско. Няма ли да ми липсва тази тръпка? Толкова бях свикнал с нея.
    Вдишах и в ноздрите, устата и дробовете ми нахлу мирисът на разтворители; на латексова боя, на лак и на лепило.
    Прескочих кофите с боя и ролките с тапети и тръгнах из апартамента. Сива хартия покриваше голяма част от дъбовия паркет на ромбове. По стените, покрити с прах от мазилка, до височината на старите прозорци се издигаха дървени плоскости, които явно подлежаха на смяна. Жилището се състоеше от стаи с размерите на бални зали, строени чинно една до друга.
    Стигнах до наполовина от ремонтираната кухня, намираща се от вътрешната страна на средната стая. Строги линии, метал, масивно дърво — несъмнено много скъпо. Заложих на „Погенпол“. Влязох в слугинската стая и отворих вратата зад шкафа. Бях подготвен за сценарий, при който вратата се оказва заключена, защото знаех, че в апартамента ще намеря подходящ инструмент, за да я отворя.
    Не се наложи. Вратата се отвори с тихо и предупредително изскърцване на пантите.
    Пристъпих в мрачна, празна, продълговата стая. Извадих джобното си фенерче от работния гащеризон и обходих стените с конусовидния му лъч. Вътре бяха окачени четири картини. Три от тях ми бяха непознати. Но не и четвъртата.
    Застанах пред нея и усетих в устата си същата сухота, каквато изпитах, когато Граф спомена заглавието ѝ.
    „Залавянето на калидонския глиган“.
    Светлината сякаш извираше от долните, близо четиривековни пласта боя. В съчетание със сенките светлината придаваше на ловната сцена контури и форма. Диана ми беше обяснила, че това се нарича светлосянка. Картината упражнява почти физическо въздействие върху зрителя. Магнетизмът ѝ те поглъща, все едно виждаш на живо харизматична личност, която познаваш единствено от снимки и от чужди описания. Оказах се неподготвен за цялата тази прелест. Разпознах цветовете от по-новите и по-известни изображения на ловни сцени в творчеството на Рубенс: „Лов на лъвове“, „Лов на хипопотами и крокодили“, „Лов на тигри“. Прочетох в книгата на Диана, че „Залавянето на калидонския глиган“ представлява първата творба с ловен мотив в творчеството на великия художник, изходна точка за по-късните му шедьоври. Богинята Артемида изпратила на хората глиган да ги избива и да върлува из Калидон, за да им отмъсти, задето са я пренебрегнали. Но най-добрият ловец в Калидон, Мелеагър, накрая успял да убие чудовището с копието си. Вторачих се в голото, мускулесто тяло на Мелеагър; в изпълненото му с ненавист лице, което ми напомняше на някого; в копието, потънало в тялото на звяра. Едновременно драматично и внушаващо благоговеен трепет; оголено и тайнствено.
    Просто и безценно.
    Свалих картината, отнесох я в кухнята и я положих върху пейката. Зад старинната рамка, както предполагах, имаше допълнителна, дървена. Платното бе прикрепено към нея. Извадих единствените нужни ми инструменти: шило и клещи. Срязах повечето гвоздеи, извадих онези, които щях да използвам отново, свалих дървената рамка и с помощта на шилото разхлабих щифтчетата. Действах по-бавно и несръчно от обикновено. Вероятно Уве все пак имаше право за фината моторика. За двайсет минути, така или иначе, успях да сложа репродукцията в рамката, а оригинала — в папката.
    Окачих картината на мястото ѝ, затворих вратата, проверих да не съм оставил следи и излязох от кухнята, стиснал дръжката на папката с потната си ръка.
    Докато минавах през средната стая, хвърлих поглед през прозореца и мярнах корона на дърво, наполовина обрулена от вятъра. Спрях. Заради още оцелелите огненочервени листа дървото изглеждаше като обхванато от пламъците на косо падащата слънчева светлина, която се процеждаше между облаците. Рубенс. Тези цветове бяха сякаш от неговата палитра.
    Този миг беше вълшебен. Мигът на тържеството, на преображението. В такъв миг решенията, досега изглеждали ти трудни, внезапно ти се струват единствено възможните. Исках да стана баща и възнамерявах да ѝ го съобщя тази вечер. Неочаквано обаче осъзнах, че сега е най-подходящият момент. Сега, тук, на самото местопрестъпление, с Рубенс под мишница и това прекрасно величествено дърво пред очите ми. Този миг заслужаваше да се излее от бронз и да се превърне в неугасващия спомен, който ще сгрява мен и Диана през дъждовните дни.
    А тя, неомърсената, ще си мисли, че съм взел това решение в миг на просветление и то е продиктувано единствено от любовта ми към нея и към бъдещото ни дете. И само аз, лъвът, главата на семейството, ще знам суровата истина: гърлото на зебрата е прерязано след нападение от засада, а земята — окървавена, преди да положа плячката в краката на моите невинни и чисти жена и дете. Така ще скрепим любовта си. Извадих си телефона, свалих си ръкавицата и набрах номера на телефона ѝ. Мъчех се да формулирам изречението наум, докато чаках да се свържа с нея. „Искам да имаме дете, скъпа.“ или „Скъпа, нека те даря с…“
    Отекна акордът G11sus4 на Джон Ленън.
    „It’s been a hard day’s night…“ Това си беше самата истина. Усмихнах се весело.
    И чак тогава осъзнах.
    Че го чувам.
    Нещо не беше както трябва.
    Свалих телефона от ухото си.
    И в далечината, но все пак достатъчно ясно, чувах как „Бийтълс“ пеят „А Hard Day’s Night“. Мелодията на телефона ѝ.
    Краката ми залепнаха като циментирани за сивата хартия върху пода. После тръгнах в посоката, откъдето идваше звукът, а сърцето ми биеше тежко като тимпан.
    Мелодията се чуваше зад една открехната врата.
    Бутнах я.
    Спалня.
    Леглото в средата на стаята беше оправено, но си личеше, че е използвано. До таблата стоеше куфар, а до него — стол с дрехи върху облегалката. В отворения гардероб разпознах костюма, с който Клас Граф дойде на интервюто. Ленън и Маккартни продължаваха да пеят на два гласа с енергия, каквато нямаше да намерят за следващите си плочи. Огледах се и се наведох. Ето го. Телефонът „Прада“. Под леглото. Сигурно е паднал от джоба на панталоните ѝ, вероятно докато той ги е събувал нетърпеливо от краката ѝ. А тя е разбрала, че си е изгубила телефона чак… чак…
    Пред очите ми изплува изкусителното ѝ дупе от сутринта, трескавото ровене из дрехите и чантата.
    Телефонният секретар се включи. Чух звънливия ѝ глас: „Здравейте, Диана е. Телефонът не е у мен…“
    Определено не е.
    „Но знаете какво да направите…“
    Да. Зашеметеният ми мозък бегло регистрира, че се подпрях на стената с гола длан. Трябва да я избърша, съобразих.
    „Желая ви превъзходен ден!“
    Няма как да стане.
    Бийп.

Трета част
Второ интервю

Девета глава
Второ интервю

    Баща ми, Ян Браун, беше много запален, но не особено силен шахматист. Дядо ми го научил да играе на пет години и татко четеше книги за шаха и разучаваше класически партии. Въпреки това ме научи да играя чак когато навърших четиринайсет — вече не усвоявах новите знания с лекота. Имах обаче талант и на шестнайсет го победих за пръв път. Той се усмихна, все едно се гордее с мен, но знаех, че не понася да губи от мен. Подреди отново фигурите и започнахме реванш. Както обикновено, играех с белите фигури. Мъчеше да се ми внуши, че те ми дават известно предимство в играта. След няколко хода се извини и отиде в кухнята да си пийне глътка джин. Преди да се върне, смених местата на две фигури, но той не го забеляза. Само след четири хода баща ми зяпаше с невярващи очи как бялата ми царица атакува неговия черен цар. А това означаваше едно: със следващия ход го поставям в шахмат. Получи се крайно комична ситуация; не се сдържах и избухнах в смях. По изражението му разбрах, че се е досетил какво се е случило. Той се изправи и с един удар събори всички фигури от дъската. После удари и мен. Коленете ми се разтрепериха и паднах, повече от страх, отколкото от силата на удара. Удряше ме за пръв път.
    — Разместил си фигурите — просъска той. — Непоносима ми е мисълта синът ми да е лъжец.
    Усетих вкус на кръв в устата. Бялата царица лежеше на пода точно пред мен. Парче от короната ѝ се бе отчупило. Омразата гореше в гърлото и гърдите ми като жлъчка. Вдигнах счупената царица и я поставих върху дъската. После и останалите фигури.
    Една по една. Сложих ги на местата им.
    — Ти си на ход, татко.
    Защото така постъпва играчът с ледена омраза в сърцето, когато, на крачка от победата, съперникът му неочаквано го е ударил по лицето и е улучил болното му място — страха му. Играчът не изгубва играта от поглед. Спотайва страха си и се придържа към плана. Диша, реконструира, продължава да играе и си извоюва победата. Тръгва си, без да демонстрира тържеството си от триумфа.
    Седях в края на масата и наблюдавах как се движат устните на Клас Граф; как бузите му се стягат и отпускат; как от устата му излизат думи, определено разбираеми за Фердинанд и за двамата представители на „Патфайндър“, защото и тримата кимаха видимо доволни. Как само мразех тази уста! Ненавиждах сиво-розовите венци, здравите като от гранит зъби, дори самата форма на този противен телесен отвор. Приличаше на прорез с извити нагоре краища, които явно му придаваха усмихнат вид. Клас Граф имаше изсечена усмивка, с каквато Бьорн Борг покори света. Сега Клас Граф омайваше с нея бъдещия си работодател „Патфайндър“. Ала най-омразни ми бяха устните му. С тези устни бе докосвал устните на жена ми, нейната кожа, вероятно бледочервените зърна на гърдите ѝ и съвсем сигурно влажната ѝ отворена утроба. Дори ми се струваше, че в една цепка на месестата част от долната му устна зърнах рус срамен косъм.
    В продължение на половина час слушах мълчаливо как с въодушевление, подобаващо на слабоумен, Фердинанд задава идиотски въпроси от наръчника за беседа с кандидати за работа, все едно той ги е измислил.
    В началото на интервюто Клас Граф отговаряше, обърнат към мен, но постепенно разбра, че само присъствам и няма да взема дейно участие в беседата, а неговата задача за днес е да посвети останалите трима в евангелието на Граф. Все пак от време на време ми отправяше мимолетни въпросителни погледи, все едно искаше да му подскажа каква е моята роля.
    Двамата от „Патфайндър“ — председателят на борда на директорите и шефът на отдел „Информация“ — стигнаха и до въпросите, засягащи работата на Граф в „ХОТЕ“. И той им разказа как фирмата и самият той са се борили за разработването на TRACE — течност или желе с консистенцията на лак, която съдържа около сто предавателя на милилитър и може да се намаже върху всеки предмет. Предимството на безцветния лак било, че е почти невидим и точно като обикновения лак залепва за предмета и може да се отстрани единствено със стъргалка. Недостатъкът: предавателите са съвсем малки и не изпращат достатъчно силни сигнали. Ако лакът попадне в материи с по-голяма плътност от въздуха като например вода, лед, кал или необикновено дебел слой прах, какъвто се натрупва върху превозните средства по време на война в пустинята, сигналите не проникват през тях.
    Но стените, дори дебелите зидове, не са проблем.
    — Понякога войници, намазани с TRACE, изчезваха от приемниците ни заради натрупаната мръсотия — обясни Граф. — Липсва ни технологията, която прави частиците достатъчно силни.
    — А ние в „Патфайндър“ разполагаме с такава технология — отбеляза председателят на борда на директорите, около петдесетинагодишен мъж с рядка коса, който непрекъснато извръщаше глава настрани, сякаш се боеше да не му се схване вратът или беше погълнал нещо, което не можеше да преглътне.
    Досетих се, че тиковете му се дължат на болест на мускулите с един-единствен възможен изход.
    — От технологична гледна точка „ХОТЕ“ и „Патфайндър“ биха били перфектната брачна двойка.
    — Точно така — иронично кимна председателят на борда на директорите. — „Патфайндър“ би влязла в ролята на безработната домакиня, която получава жълти стотинки от торбата с големите пари.
    Граф се засмя приглушено.
    — Много точно наблюдение. Освен това „Патфайндър“ ще може по-лесно да възприеме технологията на „ХОТЕ“ отколкото обратното. Затова смятам, че за „Патфайндър“ има само един възможен път. А именно: да предприеме самостоятелно пътуване.
    Забелязах как представителите на „Патфайндър“ се спогледаха многозначително.
    — Така или иначе, имате впечатляваща автобиография, Граф — отбеляза председателят на борда на директорите. — Но ние в „Патфайндър“ държим нашият мениджър да е издръжлив или… как го наричате вие на професионален език?
    — Селянин — избърза Фердинанд.
    — Селянин, да. Чудесна метафора. Тоест някой, който обработва онова, което вече е посято, който изгражда камък по камък. Някой жилав и търпелив. Вашата биография звучи много… вълнуващо и драматично, но не показва, че притежавате издръжливостта и стоицизма, които търсим в бъдещия ни мениджър.
    Клас Граф изслуша председателя на борда на директорите със сериозна физиономия и кимна.
    — Първо искам да ви уверя, че съм напълно съгласен с визията ви за мениджъра на „Патфайндър“. Второ, не бих проявил интерес към това предизвикателство, ако не смятах, че съм човекът, когото търсите.
    — Такъв ли сте наистина? — предпазливо се обади другият представител на „Патфайндър“ — безхарактерен тип, когото разпознах като началник на отдел „Информация“, още преди той да се представи. Нали самият аз бях препоръчвал кандидати за повечето постове в компанията.
    Клас Граф се усмихна сърдечно и усмивката не просто омекоти суровото му лице, а направо го преобрази. И преди бях виждал този негов трик. Така показва закачливата си страна. Тази усмивка има въздействие, равносилно на физическия контакт, препоръчван от Инбау, Рийд и Бъкли: интимен жест, с който се заявява доверие, все едно доброволно се разголваш пред събеседника.
    — Нека ви споделя една история — предложи усмихнато Граф. — Трудно ми е да я разкажа, защото в нея се проявявам като пълен неудачник. По принцип се ядосвам дори когато губя на „ези-тура“.
    Присъстващите се засмяха сподавено.
    — Но тази история показва и нещо друго: колко съм търпелив и издръжлив — продължи той. — Веднъж в ББЕ ми възложиха да преследвам дребен наркодилър в Суринам…
    Двамата представители на „Патфайндър“ неволно се наведоха напред. Фердинанд им наля още кафе и ме погледна с победоносна усмивка.
    И устните на Клас Граф се раздвижиха. Пробиваха си път напред. Завоюваха територия, която не е тяхна. Дали е викала? Викала е, разбира се. Диана просто не може да се въздържи: лесна плячка на собствената си похотливост. Първия път, когато правихме любов, си мислех за скулптурата на Бернини в параклиса на кардинал Корнаро — „Екстазът на света Тереза“. Отчасти заради полуразтворените устни на Диана, заради страдалческото ѝ, сгърчено сякаш от болка лице, изпъкналата вена на челото и съсредоточената бръчка между веждите; отчасти, защото Диана крещеше, а аз винаги съм си представял, че изпадналата в екстаз кармелитска светица Тереза е крещяла, докато ангелът вади стрелата от гърдите ѝ и се кани отново да я прониже. Поне така ми се струва на мен, като своеобразно движение навътре-навън-навътре, един образ на божественото проникване, на съвкупление в най-възвишения смисъл, но все пак съвкупление. Дори и светец не би могъл да крещи като Диана. Нейният писък изразява болезнено силна наслада и се забива в тъпанчетата ми подобно острие на стрела, от което ме побиват тръпки. Този жален, продължителен вик се усилва и заглъхва като малък самолет. Пронизва ме до мозъка на костите и след първата вечер, когато се любихме, ушите ми пищяха. А след три седмици редовен полов живот започнах да забелязвам първите симптоми на тинитус. Непрекъснато чувам бученето на водопад, а понякога и на поток, често съпроводено и от пищене.
    Веднъж споделих с Диана, че съм притеснен за слуха си, на шега, разбира се. Тя обаче изобщо не го прие откъм смешната му страна. Изпадна в ужас и едва не избухна в сълзи. Следващия път, когато се любихме, усетих как нежните ѝ ръце милват ушите ми. Не бях свикнал на подобни ласки, но после усетих как дланите ѝ се притиснаха към ушите ми като медицински запушалки за уши и разбрах защо го прави. Действията ѝ не постигнаха желания ефект да предпазят слуха ми — крясъкът отново се загнезди в мозъчната ми кора — но ме разтърсиха в емоционален план. Не се разплаквам лесно, ала когато свърших, се разхлипах като дете. Вероятно защото знаех, че никой не би могъл да ме обича по-силно от тази жена.
    Докато наблюдавах Клас Граф, бях уверен, че Диана е крещяла в неговите обятия. Мъчех се да не си задавам следващия въпрос, но точно като нея не можех да се сдържа: дали е запушила и неговите уши?
    — Вървяхме през гъста джунгла и мочурища — продължаваше Клас Граф. — Осемчасови дневни преходи. И въпреки това непрекъснато изоставахме. Останалите ми другари окапаха един по един. Треска, дизентерия, ухапване от змия или най-обикновено физическо изтощение. А този дилър изобщо не беше голяма клечка, както споменах. Джунглата ти замъглява разсъдъка. Бях най-младият от дружината, но накрая аз поех командването. И мачетето.
    Диана и Граф. След като се прибрах от дома на Граф, прибрах волвото в гаража и за миг се поколебах дали да не сваля прозорците, да оставя двигателя да работи и да се надишам с въглероден диоксид, моноксид или каквото там вдишва човек в гаража. Това би бил приятен начин да умра.
    — След като го преследвахме в продължение на шейсет и три дни и изминахме триста и двайсет километра по най-кошмарния терен, който можете да си представите, ловната ни дружина се стопи до двама души: аз и неопитен младок от Гронинген. Той беше прекалено глупав, за да си изгуби ума. Свързах се с щабквартирата и поръчах да ни изпратят нийтърски териер. Чували ли сте за тази порода? Не? Ясно. Тези кучета са най-добрите следотърсачи на света и са безкрайно верни на водача: нападат веднага всеки, когото посочиш, без значение колко едра е мишената. Приятел за цял живот. Говоря съвсем сериозно. Хеликоптерът пусна кучето — едногодишно пале — насред джунглата в необятния район на Сипаливини, където стоварват кокаина. Кучето се намираше на повече от десет километра от нашето скривалище. Щеше да бъде истинско чудо, ако палето оцелее цяло денонощие в джунглата, да не говорим за шансовете да ни намери. За всеобща изненада то ни издири за по-малко от два часа.
    Граф се облегна на стола. Вече владееше изцяло ситуацията.
    — Нарекох го Сайдуиндър, на ракетата с топлинно насочване, нали се сещате? Обикнах това куче. Затова и днес имам нийтърски териер. Вчера го докарах тук от Холандия. То е внукът на Сайдуиндър.


    Вечерта след кражбата в дома на Граф се прибрах вкъщи. Диана гледаше новините в хола. Даваха пресконференция със старши инспектор Бреде Спере, застанал зад цяла редица микрофони. Говореше за убийство. Разкрито убийство. Явно заслугата за това беше негова. Гласът му стържеше мъжествено като радио по време на гръмотевична буря, чийто сигнал прекъсва, като пишеща машина с износен клавиш, който едва-едва отбелязва буквата върху хартията.
    — Ще ви съо’щя името на из’ършителя утре. Други въп’оси?
    В произношението му нямаше и следа от източнонорвежки говор, но според Гугъл Спере се състезавал осем години за баскетболния отбор на Амерюд. Завършил Висшето полицейско училище втори по успех. В едно интервю за женско списание в рубриката „Портрети“ той отказваше по професионални причини да отговори на въпроса дали си има интимна приятелка: така според него вниманието на медиите и на престъпниците, които преследвал, щяло да се насочи ненужно към нея. Но нищо в снимките от списанието — разкопчаната му риза, полузатворените му очи, леката усмивка — не показваше, че си има приятелка.
    Застанах зад фотьойла на Диана.
    — Постъпил е на работа в КРИПОС10 — съобщи ми тя. — Ще се занимава с убийства и подобни случаи.
    Това вече ми беше известно, разбира се. Поне веднъж в седмицата проверявах в Гугъл какво ново има около Бреде Спере; дали е направил някакви изявление относно преследването на престъпната банда, занимаваща се с кражбата на картини. Освен това използвах всеки удобен случай да разпитвам за него. Осло не е голям град. Знаех разни неща.
    — Колко жалко — небрежно подхвърлих аз. — Значи ще те лиши от редовните си посещения в галерията.
    Тя се засмя и вдигна очи към мен, а аз погледнах надолу, към нея, усмихнах се и лицата ни се озоваха в различно от обичайното положение. За миг си помислих, че онова с Граф не се е случило; че въображението ми е изрисувало случката, като е прекалило със старанието си всичко да изглежда достоверно. Така например повечето хора се опитват да си представят какво би било най-голямото нещастие на света за тях, за да усетят как биха го преживели, дали биха могли да живеят с това. И сякаш за да се уверя сам, че всичко е било само сън, предложих на Диана най-после да осъществим през декември пътуването до Токио. Тя обаче ме изгледа изненадана и ми отговори, че е изключено да затвори галерията точно преди Коледа — в най-силния сезон за продажби. Освен това никой не ходел в Токио през зимата: тогава там стягал ужасен студ. Попитах я как ѝ се струва да отидем през пролетта. Исках веднага да запазя билети. Не, дотогава имало твърде много време, за да го планираме отсега. Защо не изчакаме и да оставим времето да покаже? Да, отвърнах и тръгнах към спалнята с обяснението, че съм капнал от умора.
    Слязох на долния етаж, влязох в детската стая и коленичих пред фигурата на мидзуко джидзо. Олтарът си стоеше непобутнат. Твърде много време, за да го планираме отсега. Да оставим времето да покаже. Извадих червената кутийка от джоба си, погладих гладката ѝ повърхност с пръст и я поставих до малкия каменен Буда, който бдеше над водното ни дете.


    — След два дни намерихме наркотрафиканта в едно селце. Криеше го съвсем младо момиче от чужд произход. Оказа се, че имат интимна връзка. Трафикантите обикновено омайват точно такива невинни момичета, още деца, и ги използват като куриери, докато митничарите ги заловят и ги осъдят на доживотен затвор. От началото на лова минаха шейсет и пет дни — Клас Граф си пое дъх. — Лично аз нямах нищо против да продължи още шейсет и пет.
    И млъкна. Началникът на информационния отдел наруши тишината:
    — Арестувахте ли трафиканта?
    — Не само него. И той, и любовницата му ни предоставиха достатъчно сведения, които ни позволиха да арестуваме двайсет и трима от ортаците му.
    — Как…? — започна председателят на борда на директорите — Как успяхте да заловите такъв… ъъъ… десперадо?
    — Всичко мина без излишни драми — отвърна Клас Граф и сключи ръце на тила си. — И в Суринам половете са равнопоставени. Когато нахлухме в дома му, той беше оставил оръжията си върху кухненската маса и помагаше на приятелката си да мелят месо.
    Председателят на борда на директорите избухна в неудържим смях и погледна началника на отдел „Информация“, който се включи с пресекливия си, макар и по-предпазлив смях. Фердинанд допълни дуета им с пискливия си кикот. Гледах четирите лъснали весели лица и се питах защо в момента нямам ръчна граната.
    След като Фердинанд приключи интервюто, реших аз да изпратя Клас Граф, а другите трима да си отдъхнат преди обобщението на беседата. Заведох Граф до асансьора и натиснах копчето.
    — Беше много убедителен — казах, сключих ръце отпред и вдигнах очи към електронното табло с етажите. — Ще пожънеш големи успехи с умението си да съблазняваш хората.
    — Как ги съблазнявам? Предполагам, ти не смяташ за нередно човек да се продава, Рогер.
    — В никакъв случай. И аз на твое място щях да направя същото.
    — Благодаря. Кога ще напишеш препоръката?
    — Довечера.
    — Чудесно.
    Вратите на асансьора се разтвориха, влязохме и зачакахме.
    — Чудех се… този човек, когото сте преследвали… — подхванах аз.
    — Да?
    — Да не би случайно да е бил същият, който те е изтезавал?
    — Как разбра? — усмихна се Граф.
    — Досетих се.
    Вратите на асансьора се затвориха.
    — И ти просто го залови и не направи нищо повече, така ли?
    — Защо? Не ти се вярва, а? — попита Граф.
    Вдигнах рамене. Асансьорът потегли.
    — По план трябваше да го убия.
    — Значи си имал да му отмъщаваш за сериозни мъчения?
    — Да.
    — А какво се случва с войник-убиец от холандската армия?
    — Нормално е да се погрижиш да го потулиш. С курацит.
    — С отрова? В отровни стрели?
    — В нашата част от света ловците на глави използват точно това.
    Явно съвсем умишлено се изрази двусмислено.
    — Разтвор на курацит в гумена топчица с големината на гроздово зърно с почти невидимо жило като на спринцовка. Пъхаш го в дюшека на жертвата. Когато легне, жилото се забива в кожата, а от тежестта му отровата от гумената топчица прониква в тялото му.
    — Но той си е бил вкъщи. И онова момиче е било свидетел.
    — Да.
    — Как тогава го накара да издаде съучастниците си?
    — Предложих му сделка. Накарах колегата ми да го държи, а аз мушнах ръката му в месомелачката и го предупредих, че ще я смеля на кайма, а после ще дам на кучето ни да изяде каймата пред очите му. И той пропя.
    Кимнах. Представих си сцената. Излязохме от асансьора и се насочихме към входната врата. Отворих я и я задържах пред него.
    — А какво стана, след като той ти каза имената им?
    — Какво да стане? — Граф присви очи срещу слънцето.
    — Ти спази ли твоята част от сделката?
    — Аз… — Граф извади от джоба на ризата си чифт очила „Maui Jim Titanium“ и си ги сложи — … винаги спазвам обещанията си.
    — Значи само си го арестувал? Струваше ли си два месеца да го преследваш и да рискуваш живота си?
    — Не разбираш, Роджър — засмя се тихо Граф. — За човек като мен не съществува опцията да се откажа от преследването. Аз приличам на кучето си — резултат от гени и дресура. Аз съм ракета с топлинно насочване, която не позволява на нищо да я спре, и всъщност се стреми към собственото си унищожение. Опресни си знанията по психология. — Докосна ръката ми и прошепна: — А диагнозата запази за себе си.
    — А момичето? — все още държах вратата. — Как я накара да говори?
    — Тя беше само на четиринайсет.
    — И?
    — Ти как мислиш?
    — Нямам представа.
    Граф въздъхна дълбоко.
    — Не знам защо си останал с такова впечатление за мен, Рогер. Не подлагам на разпит малолетни момичета. Лично я заведох до Парамарибо, с войнишката си заплата ѝ купих самолетен билет и я качих на първия самолет за родината ѝ, преди суринамската полиция да се е докопала до нея.
    Изпратих го с поглед, докато вървеше с бързи крачки към сребристосивия лексус „GS 430“ на паркинга.
    Навън беше ослепително красива есен. На тази дата в деня на сватбата ми валеше дъжд.

Десета глава
Сърдечен порок

    Натиснах звънеца на Лоте Мадсен за трети път. Нямаше надпис с името ѝ, но след достатъчно на брой посещения не се съмнявах, че този звънец на улица „Айлерт Сунд“ е неин.
    Мракът и температурата паднаха рано и бързо. Зъзнех. Следобед ѝ се обадих от офиса и я попитах дали може да се отбия към осем. Тя се колеба дълго. Най-сетне с едносричен отговор изрази съгласие да ме приеме и аз разбрах, че така нарушава обещание, което е дала на себе си: никога повече да не се занимава с мен, защото я бях зарязал абсолютно безжалостно.
    Домофонът избръмча и веднага дръпнах вратата, все едно се боях да не пропусна единствения си шанс да вляза. Качих се по стълбите. Не исках да рискувам да срещна някой любопитен съсед, който да ме зяпа, оглежда и да си прави изводи.
    Зад открехнатата врата зърнах бледото ѝ лице.
    Влязох и затворих.
    — Ето ме пак.
    Тя мълчеше. Нищо необичайно.
    — Как си? — попитах.
    Лоте Мадсен вдигна рамене. Изглеждаше точно както при първата ни среща: изплашено пале, рошаво, с боязливи кафяви очи. Гъстата коса се спускаше от двете страни на лицето ѝ, тялото ѝ стоеше леко прегърбено, а широките безцветни дрехи създаваха впечатлението, че посвещава времето си главно на стремежа да скрие тялото си, защото не желае да подчертава формите му. Не разбирах по каква причина го прави: имаше хубава фигура, добре сложена, с гладка, безупречна кожа. Излъчваше обаче покорност, каквато според мен излъчват жените, жертви на физическо насилие, изоставяни, никога не получаващи каквото заслужават. Вероятно точно това събуди у мен инстинкта на закрилник — изобщо не подозирах за него — както и други, не особено платонични чувства, залегнали в основата на краткотрайната ни връзка. Или афера. Афера. Връзка внушава усещането за настояще. Афера — за минало. За първи път срещнах Лоте Мадсен на един от летните вернисажи на Диана. Лоте, застанала в другия край на галерията, бе впила поглед в мен и го отмести доста късно. Мъжете винаги се ласкаят, спипат ли така жена на местопрестъплението, и понеже явно тя не възнамеряваше да ме погледне отново, се приближих до картината, която оглеждаше, и се представих. Направих го най-вече от любопитство, защото винаги съм бил — като се има предвид природата ми — невероятно верен на Диана. Злите езици сигурно ме упрекват, че моята вярност е по-скоро хитро пресмятане на риска отколкото любов; че осъзнавам колко по-атрактивна е Диана и затова не бих се осмелил да ѝ изневеря, освен ако не искам до края на живота си да се задоволявам с партньорки на моето ниво.
    Възможно е да са прави. Лоте Мадсен е на моето ниво. Прилича на откачена художничка и веднага предположих, че навярно е точно такава или е приятелка на някой откачен художник. Как иначе да си обясня, че жена в широки кафяви панталони от рипсено кадифе и в скучен тесен сив пуловер е успяла да влезе на вернисажа? Тя обаче се оказа купувач. Не купуваше за собствена сметка, разбира се, а от името на датска фирма, която обзавеждала новите си офиси в Одензе. По професия Лоте е преводач на свободна практика от норвежки и испански; превежда брошури, статии, инструкции за употреба, филми и специализирана литература, фирмата в Одензе била един от редовните ѝ клиенти. Лоте говореше тихо, с колеблива усмивка, все едно не разбираше защо си губя времето с нея. Веднага се увлякох по нея. Да, май това е точната дума: увлякох се. Беше очарователна и мъничка. 159 см. Дори нямаше нужда да я питам, защото умея да преценявам ръста на хората на око. Онази вечер се сдобих с телефонния ѝ номер и обещах да ѝ изпратя снимки на картини от художника, чиито творби са изложени в галерията. Тогава очевидно съм го направил съвсем безкористно.
    На втората ни среща в „Sushi & Coffee“ ѝ обясних, че предпочитам да ѝ покажа разпечатани снимки на хартия, вместо просто да ѝ ги изпратя на електронната поща, защото изображенията на компютърния екран — точно като мен — лъжат.
    След като прегледахме набързо снимките, ѝ разказах, че съм нещастно женен, но все още търпя, защото се чувствам задължен на съпругата ми, която ме обича безгранично. Това е най-изтърканото клише в ситуацията „семеен мъж пробва как ще реагира неангажирана жена“, но се надявах да не го е чувала. На мен също не са ми го казвали, но поне бях чувал за него и го смятах за ефективно. Тя погледна часовника и каза, че трябва да тръгва. Попитах я дали е удобно да се отбия някоя вечер у тях и да ѝ покажа творбите на друг художник, който според мен е много по-изгодна инвестиция за клиента ѝ в Одензе. След кратко колебание все пак се съгласи.
    И аз отидох при нея с копия на няколко лоши картини от галерията и бутилка хубаво червено вино от избата. От мига, когато ми отвори вратата на апартамента си в една топла лятна вечер, Лоте изглеждаше обречена. Разказвах ѝ забавни истории за конфузни ситуации, в които съм попадал. Те привидно те представят в неблагоприятна светлина, но в действителност показват, че притежаваш достатъчно самочувствие и съзнание за постигнатите успехи и ти позволяват да посегнеш към самоиронията. Лоте ми разказваше за себе си. Била единствено дете и през детските и юношеските си години се местела къде ли не с родителите си. Баща ѝ работел като главен инженер в интернационална компания, занимаваща се с производството на напоителни системи. Лоте не усещала нито една страна като своя родина. Норвегия или другаде — било ѝ все едно къде живее. Вярвах ѝ. За жена, която владее толкова езици, говореше малко. Нали е преводачка, помислих си. Предпочита да чете за чужди съдби, вместо да се съсредоточава върху своята. Попита ме каква е жена ми. „Жена ти“ — така я нарече тя, макар да знаеше името на Диана. Нали беше получила покана за вернисажа. По този начин ме накара да се почувствам по-спокоен. На нея също ѝ олекна.
    Разказах ѝ как бракът ни е преминал през сериозна криза, когато „жена ми“ забременяла, а аз не съм искал да имаме дете и според нея съм я убедил да направи аборт.
    — Наистина ли го направи? — попита Лоте.
    — Явно да.
    Забелязах промяна в изражението ѝ и я попитах каква е причината.
    — Родителите ми ме убедиха да направя аборт, когато забременях като тийнейджърка. Детето ми нямаше да има баща. Оттогава ги намразих. И тях, и себе си.
    Преглътнах с мъка няколко пъти и се помъчих да ѝ обясня.
    — Плодът имаше синдрома на Даун. Осемдесет и пет процента от всички родители, които разберат, че ще се роди дете с този синдром, избират майката да направи аборт.
    Веднага се разкаях за думите си. Какво си въобразявах? Че като я излъжа за синдрома на Даун, Лоте щеше да разбере защо не искам да имам дете от собствената си съпруга?
    — Съществувала е голяма вероятност жена ти да изгуби детето от само себе си — отбеляза тя. — Синдромът на Даун често е съпроводен от вроден сърдечен порок.
    Сърдечен порок, отекна в мислите ми. Изпитвах гореща благодарност към нея, задето се опитваше да облекчи угризенията ми и да опрости нещата заради мен и заради двама ни. След час вече бяхме съблекли всичките си дрехи и ликувах заради победа, която човек, свикнал да побеждава, би сметнал за твърде незначителна. Аз обаче се реех из облаците дни наред. Седмици. По-точно три седмици и половина. Бях си намерил любовница. Зарязах я след двайсет и четири дни.
    Сега, когато я гледах пред мен в преддверието на апартамента ѝ, всичко ми се струваше нереално.
    Хамсун е написал, че ние, хората, се пресищаме от любов. Омръзва ни онова, което получаваме в големи дози. Наистина ли сме толкова банални? Очевидно да. Не това обаче се случи с мен. Аз просто имах угризения на съвестта. Не защото не можех да отвърна на любовта на Лоте, а защото обичах Диана. Рано или късно щях да призная на любовницата си какво изпитвам към жена си, но решението в мен узря след малко странна случка. Изминаха двайсет и четири дни от началото на аферата ни. Наближаваше краят на лятото. С Лоте лежахме в тесния ѝ двустаен апартамент на улица „Айлерт Сунд“. Преди това цяла вечер разговаряхме или, по-точно, аз говорих. Описвах и разяснявах как е устроен животът според мен. Бива ме да философствам. По паулукоелювски омайвам непридирчивите в интелектуално отношение и дразня по-претенциозните. Меланхоличните кафяви очи на Лоте следяха неотклонно движенията на устните ми, поглъщаха всяка изречена дума и виждах как Лоте буквално потъва в моя свят, изтъкан от домашно изработени мисловни нишки, как мозъкът ѝ припознава моите разсъждения като свои, как се влюбва в душата ми. Самият аз отдавна се бях влюбил в нейното влюбване, в преданите ѝ очи, в мълчанието и тихото ѝ, едва доловимо стенание, докато се любим — толкова различно от воя на Диана, който звучи като циркуляр. Влюбването ме държа в състояние на постоянна възбуда в продължение на три седмици и половина. И така, онази вечер сложих край на монолога и погледите ни се срещнаха. Наведох се напред, сложих ръка на гърдите ѝ и тя потръпна — или може би това бях аз — а после се втурнахме към спалнята и към леглото от „ИКЕА“, широко сто и един сантиметра, с предразполагащото име „Бреке“11. Тази вечер, за разлика от друг път стенанията ѝ бяха по-шумни и тя ми прошепна нещо на датски. Не го разбрах, защото датският, напълно обективно погледнато, е труден език. Датските деца проговарят по-късно от връстниците си в останалите европейски държави. Обаче думите ѝ ми подействаха възбуждащо и ускорих темпото. Обикновено Лоте не реагираше на забързването, но тази вечер хвана бедрата ми и ги притегли към себе си. Разтълкувах действията ѝ като желание още да увелича честотата и силата. Подчиних се, но си представих баща ми в отворения ковчег по време на погребението му. Този метод е доказано ефикасен срещу преждевременна еякулация. Във въпросния случай — срещу еякулация въобще. Макар Лоте да ме уверяваше, че взема противозачатъчни, мисълта за нежелана бременност ми докарваше сърцебиене. Не знаех дали Лоте стига до оргазъм, докато се любим. Приглушените ѝ, овладени стонове ме навеждаха на мисълта, че оргазмът при нея би се проявил като леки бразди по повърхността, тоест бих могъл да го пропусна. А Лоте беше изключително деликатно създание и не исках да я притеснявам с въпроси. Затова се оказах напълно неподготвен за случката. Изведнъж усетих, че трябва да престана, но си позволих още един последен, силен тласък. Сякаш ударих нещо в утробата ѝ. Тялото ѝ се вцепени, а очите и устата се отвориха широко. После тя се разтресе и за кратък миг, изпълнен с диво отчаяние, се изплаших, че съм предизвикал епилептичен припадък. Усетих как нещо топло, още по-топло от утробата ѝ, обгръща члена ми и след секунда вълна от течност плисна върху корема, хълбоците и топките ми. Надигнах се на лакти и се вторачих с невярващи от ужас очи там, където телата ни се сливаха в едно. Утробата ѝ се сви, сякаш искаше да ме изтласка. От гърдите ѝ се изтръгна дълбок стон — през живота си не бях чувал такъв рев. После се надигна следващата вълна и течността рукна от тялото ѝ, потече между хълбоците ни и намокри дюшека, където първата вълна още не беше попила. Боже господи, помислих си. Пробил съм дупка в тялото ѝ. В паниката мозъкът ми търсеше причинно-следствената връзка. Тя е бременна, предположих. И аз съм пробил торбичката на зародиша. Затова сега тази мръсотия тече по леглото. Божичко, плуваме в живот и смърт, това е водно дете, второто водно дете! Бях чел за така наречения воден оргазъм при жените, разбира се. Бях гледал и два-три порнофилма на тази тема, но подобен оргазъм ми приличаше на някаква измишльотина, лъжа, плод на мъжкото желание да имаш равностоен еякулиращ партньор. Тогава в главата ми се въртеше една-едничка мисъл: това е възмездие, божието наказание, задето убедих Диана да направи аборт; с непредпазливите си действия отнех живота на още едно невинно дете, ужасих се аз.
    Скочих от леглото и дръпнах рязко завивката. Лоте се сепна. Аз обаче изобщо не гледах свитото ѝ голо тяло. Взирах се в тъмното петно върху чаршафа, което продължаваше да се разширява. Постепенно се досетих какво се е случило. А по-важното беше, че ми просветна какво — за щастие — не се беше случило. И все пак гледката нанесе своите незаличими щети върху съзнанието ми. Вече нямаше връщане назад.
    — Ще си тръгвам — казах. — Това не може да продължава.
    — Какво? — прошепна едва доловимо Лоте, свита в зародишна поза.
    — Ужасно съжалявам, но съм решил да се прибера и да помоля Диана за прошка.
    — Няма да ти прости — простена Лоте.
    Докато измивах мириса ѝ от ръцете и устните си в банята, не чух звук от спалнята. Излязох от жилището ѝ и внимателно затворих вратата.
    А сега — три месеца по-късно — отново стоях в преддверието ѝ и си бяхме разменили ролите: аз я гледах с очи на куче.
    — Можеш ли да ми простиш? — попитах.
    — Тя не можа ли? — на свой ред попита Лоте с монотонен глас. Вероятно просто датчаните говорят винаги с такава интонация.
    — Така и не ѝ признах какво се случи.
    — Защо?
    — Не знам. Вероятно защото имам сърдечен порок.
    Тя ме изгледа продължително. Стори ми се, че в кафявите ѝ, прекалено меланхолични очи зърнах бегла усмивка.
    — Защо дойде?
    — Защото не успях да те забравя.
    — Защо дойде? — повтори твърдо тя. Досега не я бях виждал в такава светлина.
    — Ами смятам, че… — подхванах.
    — Защо, Рогер? — прекъсна ме тя.
    — Вече не ѝ дължа нищо — въздъхнах. — Има си любовник.
    Последва продължително мълчание. Лоте издаде съвсем леко долната си устна.
    — Разби ли ти сърцето?
    Кимнах.
    — И сега искаш аз да го излекувам?
    За пръв път чувах тази мълчалива жена да се изразява с такава лекота и непринуденост.
    — Няма да успееш, Лоте.
    — Прав си, няма да успея. Знаеш ли кой е любовникът ѝ?
    — Един тип, който дойде на интервю за работа при нас. Няма да получи мястото, така да го кажем. Може ли да говорим за нещо друго?
    — Само да говорим ли?
    — Ти решаваш.
    — Добре. Само ще разговаряме. Темата е твоя грижа.
    — Дадено. Донесох и бутилка вино.
    Тя поклати глава едва забележимо. Обърна се. Последвах я.
    Изпихме виното и заспахме на дивана. Събудих се с глава в скута ѝ. Милваше косата ми.
    — Знаеш ли кое ми направи най-силно впечатление на първата ни среща? — попита Лоте, когато забеляза, че съм буден.
    — Косата — отвърнах.
    — И преди ли съм ти го казвала?
    — Не.
    Погледнах си часовника. Девет и половина. Време да се прибирам у дома. В останките от разбития ми дом, ако трябва да съм точен. Само мисълта ме накара да изтръпна.
    — Ще ме приемеш ли пак? — попитах.
    Тя видимо се колебаеше.
    — Нуждая се от теб — отроних.
    Знаех, че този аргумент не крие особена тежест. Беше заимстван от жена, която предпочиташе „Куинс Парк Рейнджърс“, защото отборът я караше да се чувства нужна. За жалост обаче не разполагах с по-убедителен аргумент.
    — Ще видим — отговори Лоте. — Трябва ми малко време да си помисля.


    Заварих Диана с голяма книга в ръка. Ван Морисън пееше „… someone like you make it all worth while“12. Приближих се до нея безшумно и прочетох заглавието на корицата на глас:
    — „Детето в нас се пробужда“?
    Тя се стресна, но се усмихна и побърза да прибере книгата на етажерката зад гърба си.
    — Закъсня, скъпи. Днес прави ли нещо приятно, или само работи?
    — И двете — отвърнах и се приближих до прозореца.
    Гаражът се къпеше в бяла лунна светлина. Оставаше много време до идването на Уве.
    — Обадих се тук-там и обмислях кого да препоръчам за мениджър на „Патфайндър“.
    — Колко вълнуващо! — въодушевено плесна тя с ръце. — Нали там щеше да работи онзи, с когото те запознах… как му беше името?
    — Граф.
    — Да, Клас Граф! Много бързо забравям. Надявам се да купи от галерията някоя скъпа картина, след като му съобщиш за назначението. Заслужавам го, нали?
    Тя се засмя весело, изтегна слабите си крака, свити досега, и се прозя. Сякаш нечия безжалостна ръка ме стисна за сърцето, както би стиснала балон с вода. Извърнах се към прозореца, та тя да не види болката, изписана по лицето ми. Жената, която смятах за неспособна на изневяра, не само умееше да се преструва, но и играеше ролята си като истинска професионалистка. Преглътнах и изчаках да си възвърна спокойния глас.
    — Граф не е нашият човек — отсякох, докато гледах отражението ѝ в прозореца. — Ще препоръчам друг.
    Диана не беше професионалистка — не успя да се овладее след тази новина. Брадичката ѝ увисна от изненада.
    — Шегуваш ли се, скъпи? Та той е перфектен! Нали ти сам каза…
    — Сгреших.
    — Сгрешил си?
    Не без задоволство долових пискливите нотки в гласа ѝ.
    — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
    — Граф е чужденец и е висок под един и осемдесет. Страда от сериозни личностни разстройства.
    — Под един и осемдесет? За бога, Рогер, ти нямаш един и седемдесет. И не той, а ти имаш личностни разстройства!
    Улучи болното ми място. Не ме засегна частта с личностните разстройства, за тях вероятно беше права. Помъчих се да запазя самообладание:
    — Защо се разпали толкова, Диана? И аз възлагах големи надежди на Клас Граф, но всеки ден се случва хората да ни разочароват и да не оправдаят очакванията ни.
    — Ти… грешиш. Не виждаш ли? Той е най-подходящият кандидат!
    Обърнах се с лице към нея и се опитах да се усмихна снизходително.
    — Слушай, Диана, аз съм един от най-добрите в професията си. По-точно в преценката и подбора на хора. Случва се да сгреша в личния си живот…
    Лицето ѝ леко трепна.
    — … но никога в професионалния. Никога.
    Тя мълчеше.
    — Скапан съм — казах. — Снощи не спах добре. Лека нощ.


    Легнах си. Чувах стъпките ѝ на горния етаж. Диана крачеше нервно напред-назад. Макар да не успях да доловя гласа ѝ, знаех, че тя върви така, когато говори по мобилния си телефон. Според мен това е обща черта на поколенията, израснали без безжичната технология. Ние се движим, докато говорим по телефона, сигурно защото все още ни удивлява фактът, че това е възможно. Съвременният човек отделя шест пъти повече време за общуване от прадедите ни — прочетох го някъде. Общуваме повече, но дали общуваме по-пълноценно? Защо например не попитах Диана какво е правила в апартамента на Клас Граф? Дали защото знам, че тя няма да отговори на въпроса ми и в крайна сметка ще разчитам на собствените си догадки и предположения? Дори да бе представила срещата им като случаен гаф, нямаше да ѝ повярвам. Никоя жена не би изманипулирала съпруга си да назначи на високоплатена работа мъж, с когото е преспала само веднъж. Имах и други причини да си трая, разбира се. Докато се преструвам, че не подозирам за връзката им, няма опасност да ме обявяват за заинтересован и да предоставят преценката за неговата кандидатура на Фердинанд. Това ми позволява спокойно да осъществя малкото си жалко отмъщение и да намеря обяснение как съм заподозрял Диана в изневяра. Изключено е да ѝ разкрия, че редовно се промъквам в чужди жилища и крада картини. Обърнах се в леглото. Токчетата ѝ ми изпращаха монотонните си неразгадаеми морзови сигнали. Исках да заспя, да сънувам, да се пренеса другаде. А после да се събудя и да не помня нищо. Ето това е основната причина да не зачеквам темата пред Диана: докато не сме изрекли подозренията си на глас, все още съществува възможността да забравим, да заспим и да сънуваме, а когато се събудим, всичко това да е изчезнало, да се е превърнало в нещо абстрактно, в сцени от въображението ни като онези мислени изневери и фантазии, които се появяват ежедневно във всички — дори в най-всепоглъщащите любовни връзки.
    Изведнъж съобразих: ако наистина говори по мобилен телефон, значи си е купила нов. Видът на новия ѝ телефон е конкретното, видимо и неопровержимо доказателство, че случилото се не е само сън. Когато тя най-сетне влезе в спалнята и се съблече, се престорих на заспал. Ала на бледия лъч лунна светлина, процеждащ се между завесите, видях как изключи мобилния си телефон, преди да го пусне в джоба на панталона си. Телефонът беше същият: черен „Прада“. Сигурно сънувах. Усетих как сънят ме хваща и завлича надолу. Или пък Диана си е купила същия телефон. Вече не потъвах. Или е намерила стария — значи пак са се срещали. Издигнах се, пробих повърхността и осъзнах, че тази нощ няма да мигна.
    Около полунощ, все още буден, през отворения прозорец чух от гаража слаб звук. Сигурно Уве е дошъл да вземе Рубенс, предположих. Ала колкото и да се напрягах, не го чух да излиза. Вероятно все пак бях заспал. Сънувах свят под морето. Щастливи, усмихнати хора. Жените са неми, а от устите на децата излизат мехурчета с думи. Нищо не вещаеше кошмара, който ме очаква в другия край на съня.

Единайсета глава
Курацит

    Станах в осем и закусих сам. За виновна съпруга Диана спеше учудващо спокойно. А аз дремнах едва няколко часа. В девет без петнайсет слязох и отключих вратата на гаража. От отворен прозорец в района се носеше музика. Познах „Турбонегер“, но не по мелодията, а по английското произношение. Лампата на тавана се включи автоматично и огря волвото. Чакаше величествено, но покорно своя собственик. Хванах дръжката на вратата и подскочих от ужас. На шофьорското място седеше човек! След първоначалния шок разпознах издълженото като весло лице на Уве Шикерюд. Явно нощните преходи го бяха изтощили и той седеше със затворени очи и полуотворена уста. Спеше дълбоко, защото не помръдна, когато отворих вратата.
    — Добро утро, Шикерюд! — поздравих с глас, усвоен по време на тримесечен сержантски курс, който посещавах въпреки протестите на баща ми.
    Клепачите му дори не трепнаха. Поех си дъх, за да изсвиря сутрешният сигнал за ставане от сън, но забелязах, че кората на тавана е отворена и отвътре се подава ръбът на Рубенсовата картина. Побиха ме студени тръпки, както през лятото, когато ефирен облак засенчи слънцето. Вместо да правя опити да го събудя, хванах рамото му и го разклатих леко. Никаква реакция. Разтърсих го. Главата му се мяташе напред-назад. Долепих палеца и показалеца си до мястото, където би следвало да е сънната артерия, но се оказа невъзможно да преценя дали усещам пулса на неговото, или на моето сърце, блъскащо лудо в гърдите ми. Той беше студен. Твърде студен? С разтреперани пръсти повдигнах клепачите му. Това сложи край на съмненията ми. Неволно отскочих назад. Черните му зеници се взираха безжизнено в мен.
    Винаги съм се смятал за човек, способен да мисли трезво в критични ситуации, без да изпада в паника, вероятно защото в живота си само веднъж съм се сблъсквал с достатъчно критична ситуация: когато Диана забременя. Тогава здравата се паникьосах. Май все пак излизаше, че не съм никак хладнокръвен. В момента ме налегнаха съвсем нерационални мисли. Например: трябва да измия колата; ризата на Уве Шикерюд — с пришита емблема на Диор — вероятно е купена по време на екскурзиите му до Тайланд; въпреки преобладаващото мнение „Турбонегер“ са много добра банда. Разбирах обаче какво се случва с мен. Всеки миг щях да изгубя самообладание. Стиснах очи и прогоних мислите от главата си. Отворих очи. Признавам, в душата ми се прокрадна, макар и нищожна надежда. Но не, реалността си беше същата. Трупът на Уве Шикерюд все още се намираше в колата ми.
    Първо взех съвсем просто решение: да се отърва от тялото. Ако някой го намери тук, ще ме разобличат. Бутнах Шикерюд напред към волана, подпрях се на гърба му, хванах го през гърдите и го изтеглих навън. Тежеше много, а ръцете му се отплеснаха нагоре, все едно се мъчеше да ми се изплъзне. Вдигнах го и го подхванах наново, но се случи пак същото. Ръцете му се пречкаха пред лицето ми, а един пръст се заби в ъгъла на устата ми. Усетих как изгризаният му нокът одраска езика ми и започнах да плюя, но продължавах да усещам вкуса на горчив никотин. Пуснах тялото върху пода на гаража, отворих багажника, ала когато понечих да го кача вътре, в ръцете ми останаха само якето и ризата менте, а самият Уве не помръдна от цимента. Изругах, хванах го за колана, дръпнах и го запратих с главата напред в багажника с обем четиристотин и осемдесет литра. Чу се тъп удар. Затръшнах капака на багажника и потърках длани една в друга, както прави човек след добре свършена физическа работа.
    Върнах се на шофьорското място. По седалката не се виждаха следи от кръв. Беше постлана с постелка от дървени топчета — такива постелки използват таксиметровите шофьори по цял свят. От какво, по дяволите, бе пукнал Уве? Слабо сърце? Инсулт? Свръхдоза или нещо друго? Стигнах до извода, че аматьорското диагностициране е пълна загуба на време, качих се в колата и усетих топлината от тялото на Уве, останала по дървените топчета. Тази постелка за автомобилна седалка беше единственото ми стойностно наследство от баща ми. Използваше я, защото страдаше от хемороиди, а аз — за да предотвратя гадната болест, ако съм генетично предразположен. Внезапна болка прониза едното ми бедро, подскочих и ударих коляното си във волана. Веднага излязох от колата. Болката изчезна, но несъмнено нещо ме убоде. Надвесих се над седалката и започнах да оглеждам внимателно постелката. На приглушеното осветление в купето не забелязах нищо необичайно. Дали някоя полумъртва оса не се бе промушила през дървените топчета? Не и в края на есента. Нещо проблесна. Наведох се. Тънко, почти невидимо метално острие се подаваше между редовете с топчета. Понякога мозъкът работи твърде бързо и съзнанието не му насмогва. Само това обяснение имам за смътното предчувствие, което накара сърцето ми да заудря бясно в гърдите още преди да повдигна постелката и да видя какво представлява острието.
    Наистина има размерите на гроздово зърно и е изработено от гума, както обясни Граф. Топчето не е съвсем кръгло. Дъното му е плоско, вероятно защото иглата на върха трябва винаги да сочи право нагоре. Долепих гуменото топче до ухото си и го разклатих, но не чух нищо. Извадих късмет. Явно цялото съдържание се бе изсипало в тялото на Уве Шикерюд, когато е седнал върху него. Разтрих задника си и опипах мястото. Чувствах се леко замаян, но ми се стори нормално предвид обстоятелствата: носих на ръце трупа на свой колега и ме прободе игла с курацит — смъртоносно вещество, най-вероятно предназначено за мен. Изведнъж ме напуши смях. Понякога страхът оказва такова въздействие върху нервите. Затворих очи и вдишах. Дълбоко. Съсредоточих се. Смехът изчезна, надигна се гняв. Мамка му, направо не е за вярване. Или напротив? Какво странно има в това агресивен психопат като Клас Граф да използва отрова, за да очисти съпруга на любовницата си? Започнах ожесточено да ритам гумата на волвото. Един, два, три пъти. Върхът на обувката ми марка „Джон Лоб“ посивя.
    Но как е успял Клас Граф да влезе в колата ми? Какво, по дяволите…
    Вратата на гаража се отвори и вътре влезе отговорът на моя въпрос.

Дванайсета глава
Наташа

    Застанала на вратата, Диана се взираше в мен. Явно се бе облякла набързо, защото косата ѝ стърчеше на всички страни. Гласът ѝ звучеше като едва доловим шепот:
    — Какво става, скъпи?
    Аз я гледах и изпитвах неистово желание да я попитам същото, а разбитото ми сърце се разпадаше на все по-малки парчета.
    Диана. Моята Диана. Няма кой друг да е бил. Сложила е отровата под седалката ми. Двамата с Граф са съучастници.
    — Тъкмо се канех да се кача в колата и видях тази игла да се подава от седалката — обясних и ѝ показах гуменото топче.
    Тя се приближи и пое внимателно оръжието на убийството. Предпазливостта ѝ я издаде.
    — Видял си тази игла? — попита, без да успее да скрие недоверието си.
    — Имам набито око — отвърнах, макар да не очаквах тя да долови или да се смути от горчивия намек, скрит зад тривиалната фраза.
    — Значи си извадил късмет, щом не си седнал върху нея — констатира Диана и заоглежда гуменото топче. — Какво всъщност представлява?
    Да, определено е истинска професионалистка.
    — Нямам представа — отроних. — Защо дойде в гаража?
    Погледна ме, устните ѝ се разтвориха и за миг се вторачи в нищото.
    — Ами аз…
    — Да, скъпа?
    — Лежах си в леглото и чух, че слизаш в гаража, но не чух нито двигателя, нито да тръгваш. Притесних се да не се е случило нещо лошо. И се оказах права.
    — Не се е случило нищо лошо. Това е само някаква игличка, скъпа.
    — Тези игли понякога са опасни, скъпи!
    — Наистина ли?
    — Не си ли чувал? С тях се пренасят ХИВ, бяс, какви ли не вируси и инфекции.
    Направи крачка към мен. Движенията на тялото ѝ ми бяха добре познати: начина, по който погледът ѝ омекна, как устните ѝ се изтеглиха напред. Канеше се да ме прегърне. Нещо в погледа ми обаче я отказа.
    — А, да — тя погледна гуменото топче и го остави върху дърводелския плот, който така и не започнах да използвам.
    Диана бързо се приближи до мен, прегърна ме, наведе се леко, за да изравни разликата във височината, опря брадичка о врата ми и прокара лявата си ръка през косите ми.
    — Малко се притеснявам за теб, съкровище.
    Сякаш ме прегърна напълно непозната жена. Всичко, дори ароматът ѝ, ми се сториха различни. Или пък просто е попила неговата миризма? Потръпнах от погнуса. Ръката ѝ се движеше напред-назад и ме масажираше, все едно ме сапунисваше; все едно въодушевлението ѝ от косата ми придобива нови висоти точно в този момент. Прииска ми се да я зашлевя, така — с длан, за да усетя съприкосновението, удара на кожа по кожа, да усетя болката и шока.
    Ала затворих очи и не я спрях. Оставих я да ме масажира, да ме размеква, да ме глези. Вероятно имам много болна психика.
    — Време е да тръгвам за работа — казах, защото ме налегна чувството, че няма да спре. — До дванайсет трябва да подготвя препоръката.
    Тя обаче не искаше да ме пусне и се наложи да се освободя от прегръдката ѝ. Нещо проблесна в очите ѝ.
    — Какво ти е? — попитах.
    Не ми отговори. Само поклати глава.
    — Диана…
    — Приятен ден — прошепна тя, а гласът ѝ леко потрепери. — Обичам те.
    И излезе от гаража.
    Исках да се втурна след нея, но не го направих. Какъв смисъл има да утешавам жената, която се опита да ме убие? В кое изобщо има смисъл? Качих се в колата, изпуснах въздуха през зъби и се погледнах в огледалото.
    — Налага се да оцелееш, Рогер — прошепнах. — Вземи се в ръце, защото трябва да оцелееш.
    Избутах картината на Рубенс под кората на тавана, затворих тайника, запалих двигателя, чух как вратата на гаража се вдига, излязох на заден и поех бавно по завоите към центъра.
    Автомобилът на Уве, паркиран до тротоара четиристотин метра по-надолу, можеше чудесно да си стои там седмици наред, без някой да реагира, докато падне снегът и се появи снегорин. Повече ме тревожеше фактът, че в багажника си возех труп и ми предстоеше да се отърва от него. Обмислих ситуацията. Предпазливостта ми в общуването с Уве Шикерюд щеше да бъде богато възнаградена. Нужно бе само да оставя трупа някъде и никой не би могъл да ме свърже с мъртвеца. Някъде, но къде?
    Първата възможност, която ми хрумна, бе инсталацията за изгаряне на отпадъци в Грьонму. Предварително трябваше да опаковам трупа, за да го закарам до самата пещ, да отворя багажника, да разтоваря трупа върху площадката и той да се озове право в нажеженото море от пламъци. Основният недостатък на идеята беше, че рискувах по същото време около мен и други хора да разтоварват отпадъци за изгаряне. Имаше и опасност служителите да наблюдават с видеокамери кой какво изхвърля в пещта. Ами ако изгоря трупа на някое отдалечено място? Човешкото тяло гори доста трудно. Бях чел някъде, че в Индия отделят средно по десет часа за изгарянето на един труп. Защо да не се върна в гаража — Диана вече е отишла в галерията — и най-сетне да се възползвам от дърводелския плот и от триона, които моят тъст без забележима ирония ми подари за Коледа? Ще разчленя трупа на средноголеми парчета, ще ги увия в найлон заедно с едри камъни и ще ги изхвърля в някое от стотиците горски езера из околностите на Осло. Заудрях чело с юмрук. Какви глупости ми минаваха през ума! Защо ми е изобщо да разчленявам трупа? Първо: нима не съм гледал достатъчно епизоди на „От местопрестъплението“, та да не знам, че така направо си прося ареста? Пръски от кръв или лек отпечатък от зъбците на триона — и ще се окажа натясно. Второ: защо да си правя труда да крия трупа? Защо просто не намеря някой пуст мост и не преметна тленните останки на Шикерюд през парапета? Вероятно тялото ще изплува и ще го открият, но какво от това? Няма какво да ме свърже с убийството. Не познавам човек на име Уве Шикерюд. Дори не мога да произнеса думата „курацит“.
    Спрях се на долината Маридален. Намира се само на десет минути път от центъра. Долината изобилства от езера и реки. А преди обяд в делничен ден там не се мяркат хора. Обадих се на Ида/Уда и ѝ съобщих, че ще закъснея за работа.
    Карах половин час. Минах покрай няколко милиона кубика гора и две села, извадени като от комикс, намиращи се шокиращо близо до столицата на Норвегия. И там, по един страничен път, застлан с чакъл, открих подходящ мост. Спрях колата и изчаках пет минути. Не се виждаха нито хора, нито автомобили, нито къщи. В тишината чух само отделни зловещи писъци на птица. Гарван? Нещо черно, във всеки случай. Черно като водата, застинала неподвижно и загадъчно само на метър под моста. Идеално. Излязох и отворих багажника. Уве лежеше, както го бях оставил: по очи, с отпуснати ръце и леко извит назад задник. Огледах се за последен път, за да се уверя, че съм съвсем сам, и се захванах за работа. Действах бързо и експедитивно.
    Трупът падна във водата. Чу се изненадващо скромно плясване, по-скоро жвакане, все едно езерото реши да стане мой съучастник в тъмното ми дело. Облегнах се върху парапета и се вторачих в тихата равна водна повърхност. Опитах се да си представя какво ще правя отсега нататък. В същото време ми се стори, че виждам как Уве Шикерюд се издига към мен: бледозелено лице с широко отворени очи се стремеше към повърхността; мъртвец с кал в устата и водорасли в косата. Тъкмо когато реших вкъщи да гаврътна едно уиски, за да си успокоя нервите, лицето проби водата и се надигна към мен. Изкрещях. И трупът изкрещя, а предсмъртният му крясък сякаш изсмука целия кислород от въздуха. И отново изчезна, черната вода го погълна. Вторачих се в мрака. Нима това не е сън? Беше си истина, ехото още отекваше над върховете на дърветата. Преметнах се през парапета и скочих. Притаих дъх в очакване да падна в леденостудената вода. Ударът се разпространи от петите до главата ми. Усетих твърда почва под краката си. Водата ми стигаше до кръста. Е, не съвсем твърда почва, нещо под единия ми крак се размърда. Бръкнах в мътната вода и напипах сякаш водорасло, но после пръстите ми усетиха човешка глава и изтеглих Уве Шикерюд. Лицето му изплува на повърхността. От очите му течеше вода. От гърдите му отново се изтръгна хъхрене на човек, който отчаяно се мъчи да диша и да живее.
    Дойде ми много. За миг ми се прииска да го пусна и да се махна оттам.
    Но не можех, нали?
    Започнах да го влача към брега, Уве отново изгуби съзнание. С огромни усилия крепях главата му над водата. На няколко пъти едва не изгубих равновесие върху мекото, хлъзгаво дъно, което се люлееше под опропастените ми обувки „Джон Лоб“. За няколко минути все пак успях да изтегля Уве до брега, а после и да го занеса в колата.
    Опрях чело на волана и си отдъхнах.
    Проклетата птица се хилеше ехидно, докато колелата се отдалечаваха от дървения мост.
    Както вече споменах, не бях ходил в дома на Уве, но знаех адреса му. Отворих жабката, извадих черния GPS и въведох името на улицата и номера. Междувременно едва не се блъснах в автомобил в отсрещното платно. GPS-ът изчисляваше, разсъждаваше и преценяваше кой е най-краткият път дотам. Аналитично и без да влага никакви чувства. Дори нежният, безстрастен женски глас, който започна да ме насочва, звучеше напълно невъзмутимо, все едно нищо не се е случило. И аз трябва да действам така, казах си, решително като машина, без да допускам грешки.
    След половин час се озовах до жилището на Уве на тясна тиха уличка. Малката му стара къща се намира в горната част, срещу зелена стена от тъмна борова гора. Спрях пред стълбите, огледах къщата и установих, че грозната архитектура не е модерно откритие.
    Уве седеше на седалката до мен, страшен като воден дух, блед като платно и вир-вода. Докато търсех ключове из джобовете му, се чуваше жвакане. Разтърсих го, за да го свестя. Той прикова в мен замъглените си очи.
    — Можеш ли да вървиш? — попитах.
    Уве ме гледаше, все едно съм извънземно. Беше издал долната си челюст още по-напред от обикновено и приличаше на кръстоска между каменните фигури на Великденските острови и Брус Спрингстийн.
    Заобиколих колата, измъкнах Уве и го подпрях на вратата. За късмет успях да отключа още с първия ключ, който пробвах. Дано най-сетне настъпи краят на днешните нещастия, помислих си и завлякох Уве в къщата.
    Чак вътре се сетих. Алармата. Определено не изпитвах никакво желание в жилището да довтасат служители на „Триполис“ или камерите да ме запишат как стоя до полумъртвия Уве Шикерюд.
    — Каква е паролата? — изкрещях в ухото му.
    Той се сепна и едва не го изпуснах.
    — Уве! Паролата!
    — А?
    — Трябва да изключа алармата, преди да се е задействала!
    — Наташа — промърмори той със затворени очи.
    — Уве! Стегни се!
    — Наташа…
    — Паролата! — ударих му силен шамар и той тутакси облещи очи:
    — Нали точно това ти казвам, глупак такъв. НАТАША!
    Пуснах го, чух как се строполи на пода, а аз се втурнах към вратата. Намерих алармената кутия, скрита зад вратата: знам къде обикновено ги монтират служителите на „Триполис“. Малката червена точица мигаше — знак, че отброява секундите до задействането на алармата. Въведох името на руската уличница. Докато натисках копчетата, се сетих, че Уве страда от дислексия. Един господ знае как пише името ѝ! Ала петнайсетте секунди изтичаха и нямаше време да го питам. Натиснах за последно буквата „а“, затворих очи и се приготвих да чуя звука. Чаках. Нищо. Червената светлинка престана да мига. Отдъхнах си и се опитах да не мисля колко секунди са ми оставали.
    Върнах се при Уве, но него го нямаше. По следите го намерих в голяма стая. Очевидно служеше за всекидневна, работен кабинет, трапезария и спалня. В единия ѝ край под прозореца имаше двойно легло, а в другия — монтиран на стената телевизор с плазмен екран. В средата на стаята, върху работен плот, забелязах пушка със сачми. Явно Уве се бе опитвал да я усъвършенства. Сега се бе добрал до леглото и стенеше. Вероятно от болка. Нямам представа какви са симптомите на отравяне с курацит, но се досещах до какво водят.
    — Как си? — попитах и се приближих.
    Ритнах нещо и то се търколи по изтъркания паркет. Погледнах надолу. Празни гилзи покриваха пода около леглото.
    — Умирам — изохка той. — Какво стана?
    — Седнал си върху спринцовка с курацит, скрита под седалката в колата.
    — Курацит! — той надигна глава и се втренчи в мен. — Да не говориш за отровата курацит? Да не би в тялото ми да е попаднала шибана отрова?
    — Да, но явно количеството не е достатъчно.
    — В смисъл?
    — Да те убие. Онзи тип сигурно не е улучил точната доза.
    — Онзи тип? Кой?
    — Клас Граф.
    Главата на Уве отново се отпусна върху възглавницата.
    — Проклятие! Само не ми казвай, че си прецакал всичко! Издал ли си ни, Браун?
    — Нищо подобно — отвърнах и придърпах един стол до леглото. — Спринцовката в колата е свързана с… нещо съвсем друго.
    — А не с факта, че му гепихме картината? С какво тогава?
    — Не ми се говори за това. Целта на похищението съм аз.
    — Курацит! — изрева Уве. — Трябва веднага да ме откараш в болница, Браун! Умирам! Защо, мамицата ти, ме доведе тук? Обади се на 113!
    Той ми посочи някакъв предмет върху нощното шкафче. Първоначално го взех за пластмасова скулптура на две голи жени в поза 69, но после разбрах, че е телефон. Преглътнах.
    — Не може да отидеш в болница, Уве.
    — Не може ли? Налага се! Не ме ли чуваш какво ти казвам, тъпако! Умирам! Ще пукна!
    — Изслушай ме. Щом разберат какво си погълнал, на секундата ще уведомят полицията. Курацитът не се купува с рецепта. Говорим за най-смъртоносната отрова на света от ранга на циановодородната киселина и антракса. Ще се озовеш директно на стола за разпит в КРИПОС.
    — Е, и? Ще си трая.
    — И какво ще обясниш?
    — Все ще измисля нещо.
    — Нямаш никакви изгледи за успех — поклатих глава аз. — Не и след като ти приложат Инбау, Рийд и Бъкли.
    — А?
    — Ще се сринеш психически. Налага се да останеш тук, разбра ли? Пък и вече си по-добре.
    — Ти пък откъде знаеш, Браун? Да не си доктор? Не, ти си шибан ловец на глави, а дробовете ми в момента горят в огън. Имам дупка в далака, след час бъбреците ми ще откажат. Трябва да ме закараш в болница. И то веднага!
    Уве се надигна на лакти, ала аз се спуснах към него и го принудих отново да легне.
    — Ще ти донеса мляко от хладилника. То неутрализира отровата. В болницата няма да направят нищо по-различно.
    — Освен да ме наливат с мляко?
    Уве се опита отново да се изправи. Пак го блъснах назад. Внезапно започна да се задушава. Зениците му потънаха в черепа, главата му се отпусна върху възглавницата, устните му се разтвориха. Наведох се над лицето му и усетих дъха му, пропит с противния мирис на тютюн. Тръгнах из апартамента да търся нещо, което би облекчило болките му.
    Намерих само куршуми и барут. Аптечката — с червен кръст отпред, каквито са изискванията — гъмжеше от кутии, според надписите пълни с деветмилиметрови куршуми. В кухненските долапи имаше още кутии с боеприпаси, някои с етикет „blanks“. Тоест халосни патрони. Сигурно Уве ги използва, за да стреля по телевизионни програми, които не му харесват. Този човек не е с всичкия си. Отворих хладилника и какво да видя: на рафта до кутията с мляко лежеше сребрист, лъскав пистолет. Взех го. Върху леденостудената дръжка видях гравирана марката: „Глок 17“. Претеглих оръжието в ръка. Предпазител очевидно липсваше, а в пълнителя имаше готов за изстрел куршум. С други думи, грабваш пистолета и веднага натискаш спусъка, ако например се намираш в кухнята и някой неочакван гост те изненада. Вдигнах очи към наблюдателните камери на тавана. Хрумна ми, че Уве Шикерюд страда от още по-сериозна параноя, отколкото съм предполагал. Вероятно граничи с психическо разстройство.
    Взех пистолета и кутията с мляко. Ако не друго, то поне щях да използвам оръжието, за да го принудя да стои мирно, реши ли отново да се разлудува.
    Зад ъгъла видях, че Уве пак се е изправил в леглото. Несъмнено припадъкът е бил само театър. В ръката си държеше свита пластмасова жена с изплезен език.
    — Бързо изпратете линейка — високо и отчетливо поръча той в слушалката и ме погледна дръзко.
    Явно смяташе, че може да си го позволи, защото в другата си ръка държеше оръжие, каквото бях виждал по филмите. Сетих се за Качулката от филма „Гръмотевични птици“, за бандитска саморазправа, за престъпни групи, избиващи се помежду си. Накратко: за „Узи“. Малък, удобен и противен картечен пистолет, който произвежда толкова ефикасни изстрели, че няма нищо забавно. Сега „Узи“-то сочеше към мен.
    — Не! — изкрещях. — Не го прави, Уве! Те веднага ще се обадят в полиц…
    Той стреля.
    Разнесе се звук като от пуканки в тенджера. Успях да съобразя, че на тази музика ще умра. Нещо ме удари в корема и продължи надолу. Кръвта бликна от тялото ми и потече по кутията с мляко в ръката ми. Бяла кръв? Едва сега се сетих, че куршумът е пробил не мен, а кутията с мляко. Машинално, примиренчески вдигнах пистолета, леко удивен, че изобщо съм в състояние да го направя, и натиснах спусъка. Звукът отприщи гнева ми: пистолетът стреляше по-мощно от проклетото „Узи“. Израелският педалски пищов млъкна веднага. Свалих пистолета и видях как Уве ме гледа втренчено със сключени вежди. И точно там, над веждите му, се бе образувала мъничка, черна дупка. Главата му се отметна назад и тупна глухо върху възглавницата. В мен вече не остана и следа от гнева. Мигах ли, мигах. Сякаш пред очите ми се въртеше един и същи телевизионен кадър. Нещо ми подсказваше, че Уве Шикерюд няма да възкръсне втори път.

Тринайсета глава
Метан

    Носех се по Е6, натискайки газта до дупка. Дъждът удряше предното стъкло, а чистачките на мерцедеса на Уве отчаяно се мятаха наляво-надясно. 13:15. Станах от сън едва преди четири часа, а вече се случиха куп неща: измъкнах се невредим след опит за убийство, режисиран от съпругата ми, хвърлих трупа на партньора ми в езеро, спасих го, защото се оказа жив, а той се опита да ме застреля; после, с малко късмет, му теглих куршума и го превърнах отново в труп, а себе си — в убиец. Сега бях изминал половината път до Елверюм. От асфалта се вдигаха водни пръски, подобни на разплискано мляко, и аз се наведох инстинктивно над волана, за да не пропусна табелата за отбивката. Не биваше да го допускам, защото отивах на място, чийто адрес просто не можех да въведа в GPS-а на „Патфайндър“.
    Преди да се омета от къщата на Шикерюд, намерих сухи дрехи в един шкаф и се преоблякох. Грабнах ключовете за мерцедеса му и взех всички пари и кредитни карти от портфейла му. Оставих го на леглото, без да го местя. Ако алармата се включи, единствено леглото не попада под обхвата на камерите. Прибрах и пистолета „Глок“ — стори ми се най-разумно да не оставям оръжието на убийството на местопрестъплението — и ключовете за вилата в покрайнините на Елверюм, където провеждахме срещите си. Там беше място за размисъл, за обсъждане на настоящи и за споделяне на бъдещи планове. Там никой не би се сетил да ме потърси просто защото никой не подозираше, че знам за съществуването на тази вила. Нямаше къде другаде да се покрия, освен ако не исках да въвлека и Лоте в белята. А в какво се състоеше белята? В следното: в момента ме преследва побъркан холандец, специализирал именно как да издирва хора. Не след дълго ще ме погне и полицията, в случай че имат малко повече мозък, отколкото предполагам. Ако изобщо искам да оцелея, трябва да ги затрудня, като например сменя колата. Най-лесният начин да заловиш престъпник е да запишеш седемцифрения регистрационен номер на автомобила, с който се движи. След като излязох, заключих жилището на Уве, чух писукането на автоматично активиращата се аларма и поех към моята къща. Понеже се досещах за опасността Граф да ме причака там, паркирах на съседна уличка. Оставих мокрите си дрехи в багажника, извадих Рубенс изпод кората на тавана, сложих го в папката, заключих колата и намерих мерцедеса на Уве на мястото, където го видях сутринта. Качих се, оставих папката на седалката до шофьорското място и потеглих към Елверюм.
    Ето го и разклонението. Появи се изневиделица и се наложи да набия спирачки, но много предпазливо. Поради лошата видимост и аквапланинга имаше сериозна опасност автомобилът отзад да се натресе в мен, а моментът не беше никак подходящ за ченгета или камшичен удар.
    И изведнъж поех из селската местност. Над къщите висяха гъсти валма мъгла, а трептящите полета от двете страни на пътя постепенно се смаляваха и лъкатушеха все повече. Изпод гумите на автовоза пред мен, който рекламираше „Кухни Сигдал“, хвърчаха водни пръски. Посрещнах следващия завой с облекчение. Пътят пред мен се освободи. Дупките в асфалта ставаха все по-големи и все повече, а къщите оредяха. На третия завой поех по чакълест път. После завих за четвърти път. Шибана пустош. Натежалите от дъждовни капки, надвесени ниско клони дращеха автомобила като пръстите на слепец, който се опитва да разпознае човека пред себе си. След двайсетминутно убийствено мудно шофиране, като през това време не видях нито една къща, спрях. Нахлузих качулката на пуловера на Уве и затичах под дъжда. Минах покрай хамбара със странно наклонена пристройка. Според Уве Синдре О, сърдитият самотник — собственик на вилата — бил толкова стиснат, че дори не излял стабилна основа за пристройката и тя непрекъснато потъвала в земята. Самият аз не бях разговарял никога със селянина. Уве имаше тази грижа. Все пак го бях виждал от разстояние и лесно познах прегърбената му слаботелесна фигура на стълбите пред жилищната сграда. Един господ знае как е успял да чуе колата в тази буря. В краката му се умилкваше тлъста котка.
    — Добър ден! — извиках отдалеч.
    Не получих отговор.
    — Добър ден, О! — повторих.
    Пак нищо. Спрях се пред стълбите под дъжда и зачаках. Котката слезе при мен. А аз си мислех, че котките не обичат дъжда! Имаше очи с формата на бадеми, точно като Диана. Притисна се към мен като към стар познат. Или по-скоро като към напълно непознат. Селянинът свали карабината. По думите на Уве О използвал мерника на старата пушка, за да проверява кой идва, понеже бил голям скъперник и не искал да харчи пари за бинокъл. По същата причина обаче не купувал и боеприпаси, та карабината не представляваше опасност. Предположих, че рутинната процедура с оръжието постига и друг, желан от селянина, ефект: намалява броя на посетителите му. О плю през парапета.
    — А къде е Шикерюд, Браун?
    Гласът му скърцаше, все едно е несмазана врата, а името „Шикерюд“ прозвуча като заклинание от устата му. Нямах представа откъде знаеше как се казвам. Със сигурност не от Уве.
    — Ще дойде по-късно — отговорих. — Може ли да оставя колата в хамбара?
    — Ще ти излезе доста солено — О плю отново. — Тази кола не е твоя, на Шикерюд е. Той как ще пристигне?
    Поех си дълбоко дъх.
    — На ски. Колко искаш?
    — Петстотин на денонощие.
    — Пет… стотин?
    — Ако ли не, остави я на пътя. Ще ти излезе безплатно — ухили се той.
    Отделих от пачката три от двестакроновите банкноти на Уве, изкачих се по стълбите и ги оставих в протегнатата костелива ръка на О. Той прибра парите в издутия си портфейл и пак плю.
    — Ще ми върнеш рестото по-късно.
    Не отговори, влезе си в къщата и затръшна вратата зад гърба си.
    Вкарах на заден ход колата в хамбара и в тъмното едва не я нанизах на острите железни зъби на дисковата брана. За мой късмет браната, закрепена за задната част на трактора „Масей Фъргюсън“, беше вдигната и вместо да пробие задните калници или да спука гумите, одраска капака на багажника и ме предупреди навреме, преди десет остриета да пробият задното стъкло.
    Паркирах до трактора, взех папката и се втурнах към вилата. Понеже боровата гора е много гъста и не пропускаше дъждовните капки, влязох в непретенциозната дървена къщичка с изненадващо суха коса. Чудех се дали да запаля камината, но се отказах. Щом вече си направих труда да скрия колата, не бива да изпращам димни сигнали, че във вилата има хора. Чак сега изпитах силен глад. Съблякох дънковото яке на Уве и го метнах върху облегалката на един стол в кухнята. Прерових долапите и най-сетне намерих една-единствена консервна кутия с яхния, останала от последното ни идване тук. В чекмеджетата не открих нито прибори, нито отварачка за консерви, но все пак успях да пробия кутията с дулото на пистолета „Глок“. Седнах и излапах с пръсти соленото мазно ястие. После се загледах в дъжда, който се лееше над гората и над малкия двор между вилата и външния клозет. Влязох в спалнята, мушнах папката с картината под дюшека и легнах на по-долното от двете легла. Вече не бях в състояние да мисля. Вероятно заради огромното количество адреналин, произведено от тялото ми през деня, се събудих внезапно и осъзнах, че съм спал. Погледнах си часовника. Четири следобед. Извадих мобилния телефон и видях осем неприети повиквания. Четири от Диана. Явно се опитваше да играе ролята на притеснена съпруга, която иска да попита къде съм се дянал, докато над рамото ѝ наднича Граф. Три пъти ми беше звънил Фердинанд. Сигурно очаква да подготвя препоръката или инструкции какво да предприеме по-нататък с „Патфайндър“. Осмото обаждане беше от номер, който първоначално ме озадачи, защото го бях изтрил от списъка с номерата, но не и от паметта и сърцето си. Докато гледах номера, съобразих, че за повече от трийсет години съзнателен живот съм събрал адреси и телефонни номера на бивши състуденти, любовници, колеги и бизнес партньори в мрежа, заемаща два мегабайта в „Аутлук“, но можех да разчитам само на един човек. На момиче, с което бях общувал едва три седмици. По-точно: което чуках три седмици. Млада датчанка с кафяви очи, отвратителен стил на обличане, навик да отговаря едносрично и име, състоящо се от