Скачать fb2
Храбрият капитан

Храбрият капитан


Антонио Джермано РосиХрабрият капитан

ПЪРВИ ДЕН

    — Неприятелят иде! — съобщи младият барабанчик на храбрия капитан. — Сега, след като изпълних дълга си, мога ли да падна изтощен на земята?
    Храбрият капитан се замисли за миг и каза сухо:
    — Не! Кога да паднеш изтощен на земята, ще кажа аз! — След това се обърна към своите храбри войници — Неприятелят! — извика той, като намигна с хитрото си око.
    — Сигурно ли е? — запита един стар гренадир. — Вие не правите добре, като се доверявате толкова на това момче — то е развейпрах и пей дава да сплашва хората.
    — Внимание! — извика храбрият капитан. — Пригответе артилерията!
    — Не ще да може! — каза един стар артилерист злорадо. — Все същата история — няма ми оръдието.
    — Винаги е така — изрева храбрият капитан. — Всеки път, когато ми трябва, оръдието никъде не се намира. Завира се винаги между краката ми, когато не го търся или не знам какво да правя с него. Тук има някой, който си прави майтап и крие оръдието.
    — Не си прави майтап! — засмя се злорадо старият артилерист. — Всеки път, когато река да стрелям, оръдието не се вижда никъде. Това го знай от мен!
    — Щом го няма — каза храбрият капитан, — ще го купиш на твоя сметка.
    — Вече второ оръдие купувам за един месец — отвърна му сърдито старият артилерист. — Оръдията сега струват скъпо.
    — Ще рече — изрева храбрият капитан, — че днес не ще мога да водя война, понеже липсва оръдието! Може ли да се губи така денят, питам аз?
    — Не се нервирай де! — отвърна старият артилерист. — Щом толкова настояваш… Мога да дам моето оръдие, дето го държа в къщи. И без друго не ми трябва.
    — Не! — извика храбрият капитан. — Не искам благодеяния!
    — Твоя воля! — каза старият артилерист, като вдигна рамене.
    — Кой сте вие? Какво искате? — кресна в следния миг храбрият капитан на един стар пехотинец, който минаваше край него.
    — Добър ден! — отвърна старият пехотинец. — Аз съм неприятелят. Трябва да напредна с няколко другари и да завзема този хълм.
    — Невъзможно! — извика храбрият капитан. — За да завземете този хълм, трябва да минете през телата на моите стари гренадири.
    — Пусни ги да вървят — пошушна му старият артилерист — и престани най-после с тая история, дето караш неприятеля да минава през телата ни. За един месец за твоя кеф така съм насинен, че не мога да се наведа от болки.
    — Но нима наистина на може? — попита старият неприятелски пехотинец с усмивка. — Иначе ще ме мъмрят!
    — Добре де! — каза, като наведе добродушно глава храбрият капитан. — Тоя път идете на хълма, само че да не свикнете така!
    — Не! Не! — отвърна старият неприятелски пехотинец. — Само тоя път!
    — Оръдието се намери! — внезапно викна весело някой.
    — Къде беше? — запита любопитно храбрият капитан.
    — Тук беше! Поне двайсет пъти гледахме. Знаеш как става…
    — Е, доволен съм — каза храбрият капитан. — Дръж!
    И понеже беше в добро настроение, той му подхвърли един златен кръст за храброст.
    — Внимание! — изрева храбрият капитан. — Неприятелят!
    — Виж какво — каза старият артилерист, — не е заради мен, но тия работи стават постепенно: има хора болни от сърце.
    — Огън! — изрева храбрият капитан.
    — Разправяй си ти — рече старият артилерист, — ама са ни изпратили оръдието без инструкция.
    — Това оръдие — развика се храбрият капитан — най-сетне ще стреля или няма да стреля?
    — Не се сърди! — рече старият артилерист. — Изпратили са ни оръдието без инструкция за употребление. И после, нали знаеш какви са тия оръдия. Когато са нови, за нищо не ги бива.
    — Ето ти сега! — каза гневно храбрият капитан. — Все така ли ще се излагаме пред неприятеля, питам аз!
    — Ей! — дочу се глас. — Откога чакаме това оръдие да гръмне! Моите войници се изнервиха вече!
    — Кой е? — запита старият артилерист.
    — Неприятелят е — осведоми го, като се изчерви, храбрият капитан, — само се излагаме.
    — Така ли стават тия работи! — изрева гласът. — Като не можеш, не обещавай поне!
    — Днес — заяви храбрият капитан — ще се замаскираме пред тях.
    — Всеки с вкуса си — промърмори отегчено старият артилерист. — Само че заради тая история със замаскирването всяка вечер след това вратът ми е пълен с шума и клечки.
    — Слушайте! — извика един стар ефрейтор. — Ходих да разузная дали може да се мине през неприятелските линии.
    — Браво! — каза му храбрият капитан.
    — Не може, знаеш… — продължи старият ефрейтор. — Има една табела, на която пише, че минаването е забранено.
    — По дяволите! — изруга храбрият капитан.
    — Пише — продължи старият ефрейтор — „Забранено минаването на неприятеля, 10 лири глоба на нарушителите“. Ако минем, ще похарчим сума ти пари.
    — Ама че работа! — заключи с горчивина храбрият капитан. — Може ли да се прави война по тоя начин, питам аз!

ВТОРИ ДЕН

    — По дяволите тия оръдия! — извика храбрият капитан, като излезе сърдит от палатката. — Вече нищо не се разбира: не може ли да стрелят по-тихо?
    — Не… — каза задъхано старият артилерист, изтривайки потта си.
    — Върви да стреляш по-нататък! — допълни храбрият капитан. — Толкова ли няма друго място?
    В този момент се появи старият гренадир.
    — Неприятелят дойде да се оплаче вече два пъти — съобщи той. — Каза — не можеш ли да гърмиш по-тихо: има хора, които спят.
    — Имат право! — потвърди храбрият капитан. — Какво бихме казали, ако го направеха на нас?
    После запита:
    — Не си ли видял да идва кавалерията?
    — Не знам — отвърна старият гренадир, — ще отида да питам.
    След малко той се завърна тичешком.
    — Идвала е, но си е отишла. Казват, че щяла да се върне по-късно.
    — По-късно? — извика храбрият капитан. — Не мога да чакам! Искам да атакувам веднага, така че да се приготвят бързо. Не искам и тая вечер да нападам и през нощта — добави недоволно той.
    В този момент дотича един неприятелски пехотинец, силно ядосан.
    — Кавалерията ще почне ли да напада, или не? — попита той. — Ние вече се построихме в квадрати.
    — Какво да ти кажа? — отвърна храбрият капитан, като вдигна рамене. — По-добре ще бъде да разтурите квадратите за тая вечер.
    — Добре, благодаря — каза неприятелският пехотинец, — понеже, знаеш ли… бяхме взели извънредни часове за тия квадрати.
    В този момент пристигна старият артилерист.
    — Вие ли — запита той — искахте оръдие?
    — Не съм и сънувал даже! — обясни изненадано храбрият капитан.
    — Ами кой тогава? Тук, изглежда, има сума ти хора, които си правят майтапи.
    И старият артилерист се засмя под мустак.
    — Върнете си оръдието, хайде — заповяда добродушно храбрият капитан. — И стига вече с тия шеги!
    — Дошъл е един ваш стар приятел, който иска да ви говори — доложи един друг стар артилерист на храбрия капитан.
    — Нека дойде! — каза храбрият капитан, като сложи далекогледа си настрана.
    — Видя ли! — обърна се старият гренадир към един храбър артилерист, който стоеше наблизо. После добави, говорейки на храбрия капитан: — А пък тоя искаше да го застреля.
    — Отде да знам! — извини се храбрият артилерист, като вдигна рамене. — Нали той винаги ми е казвал, че ако някой го търси, най-напред да го застрелям.
    В този момент старият приятел дотича при храбрия капитан.
    — Как е? — запита той, като му стисна ръка. — Как върви тая война?
    — Ами така… — каза храбрият капитан. — Горе-долу.
    — Е — запита старият приятел, — побеждаваме ли, побеждаваме ли?
    — Лоши времена! — каза храбрият капитан, кривейки устни. — По-рано побеждавахме повече. — После добави: — Внимавай за новия си костюм: сега ще почне канонадата.
    — Дръпнете се, моля — обърна се старият артилерист към стария приятел. — Сега ще ми донесат едно оръдие. Къде да го сложа? — запита той храбрия капитан.
    — Извини ме — каза храбрият капитан на стария приятел. — Попадна в лош момент.
    Старият приятел направи крачка назад.
    — Не се тревожи — рече старият приятел, като извади вестник. — Стой си спокойно.
    — Извинявай — настоя усмихнат храбрият капитан, — но трябва да хвърля батальона в атака.
    — Карай, карай, аз ще застана тук — отвърна старият приятел.
    — Ама и тук не може! — осведоми го усмихнат старият артилерист. — Тук ще застана аз с оръдието.
    — Слушай — каза старият приятел, — ще си вървя. Друг път ще дойда.
    — Прощавай — извини се храбрият капитан, стискайки ръката му. — Не го правя от лошотия. Можеш да ме чакаш утре на нашето място.
    — Тази вечер няма ли да се видим? — запита старият приятел.
    — Тази вечер не — отвърна храбрият капитан, като се препъна в оръдието. — Отивам да спя. Като наближи шест и денят свърши, чувствувам се изморен и не ми се иска нищо да правя.
    После добави, хвърляйки зъл поглед към стария артилерист:
    — И все това оръдие ми се мотае в краката!

ТРЕТИ ДЕН

    — Ето заповедта за атака! — каза прашният куриер. — Дали няма тук наблизо някой клозет?
    — По корем ли дойде? — запита храбрият капитан.
    — По-добре да не говорим! — избоботи прашният куриер. — Тая история с лазенето по корем е истинска беда: всяка седмица трябват по едни нови дрехи.
    — Слушайте — посъветва един стар артилерист, — гледайте добре заповедта. Да не е пак някой майтап.
    — Оръдието се е задръстило! — извика внезапно старият артилерист.
    — Слушай — рече с вид на инквизитор храбрият капитан, — ти това оръдие назаем ли го даваш някъде? Как така винаги се задръства?
    — Че отгде да знам — отвърна, вдигайки рамене, старият артилерист. — Трябваше да го бракуваш досега или да пратиш да купят ново от селото. Сега цените са паднали. Един приятел си купи за малко пари отлично оръдие. И сега стреля по цял ден с него!
    — Заловихме пленник! — доложи развълнувано един стар ефрейтор.
    — Кой е? — запита един стар гренадир. — Да не е един висок с брадичка и кафява яка?
    — Да — отвърна старият ефрейтор, бършейки потта си. — Защо? — запита той учудено.
    — Пусни го да си върви — посъветва старият гренадир. — Знаем го — един проклет тарикат, който се оставя да бъде пленен ту от нас, ту от неприятеля. И така си живурка.
    — Доведи го! — заповяда храбрият капитан.
    — Точно тоя е! — каза старият гренадир с омраза. — Ще направиш добре, момче, да си ми върнеш оная лула от теракота!
    — Вие ли сте пленникът? — запита храбрият капитан.
    — Да — каза пленникът.
    — Честта на армията ли искаш? — запита пак храбрият капитан.
    — Божичко! — възкликна пленникът. — Ако ми направите това удоволствие… заради майка ми само!
    — Оръдието се отпуши! — внезапно извика силно развеселен старият артилерист. — Виж какво е имало вътре!
    — Браво! — рече иронично храбрият капитан. — Сега това оръдие можеш да си го блъскаш в главата… Вече се мръкна.
    — Ама че начин да се говори! — избоботи старият артилерист. — Днес-утре ще взема да захвърля оръдието и да си ида, бога ми!

ЧЕТВЪРТИ ДЕН

    — Какво има? — изрева храбрият капитан на стария артилерист, който влезе със зачервени очи. — Говори!
    — Загубил си е оръдието — изхленчи един стар гренадир, като махна отчаяно с ръка.
    — Какво направи! — извика храбрият капитан, като се приближи към стария артилерист. — Брей! Дори едно оръдие не може да ти се довери!
    — Ама — промърмори измъчено старият артилерист, — аз си бях помъкнал оръдието към казармата, след като битката свърши, и като се обърнах — нямаше го.
    — Можеше поне да се върнеш назад и да го потърсиш! — извика храбрият капитан, удряйки по масата с юмрук.
    — Внимавай — каза с тих глас старият гренадир — с тия твои удряния по масата — наблизо има неприятели, които спят.
    — На тебе казвам! — ревна храбрият капитан на стария артилерист, който стоеше с наведена глава.
    — Върнах се тичешком по целия път! — заизвинява се старият артилерист, като събра кураж. — Гледах навсякъде и разпитвах всички — няма и няма!
    — Отби ли се в кафенето? — подсказа старият гренадир. — Ловиш ли се на бас, че не си го забравил в кафенето? Ако се върнеш, можеш да го намериш там.
    — Да… — каза сърдито храбрият капитан. — Ще го намери той! Такова ново оръдие като това — който го е намерил, та ще ти каже!
    — Иди да провериш ти — заповяда храбрият капитан на едно храбро войниче, което минаваше бегом.
    — Спомням си много добре — започна старият артилерист, — че когато станах да си вървя, оръдието беше до мен. Трябва да е изчезнало на улицата, веднага след площада…
    — Намери се! — внезапно извика развълнувано и развеселено храброто войниче. — Беше в кафенето. Келнерът го взел и си го занесъл в къщи.
    — Какво ти казвах! — рече успокоен храбрият капитан. — Ако не се намереше, вече бях решил да дам обявление във вестника.
    — В кафенето? — каза изненадан, но вече весел старият артилерист. — Бих се заклел, че си беше при мен!
    — Ето ти го твоето оръдие! — каза храброто войниче, като го тикаше пред себе си. — Къде ти беше главата!
    Старият артилерист се засмя доволен.
    — Смей се, смей се ти! — рече храбрият капитан. — Глупак такъв… Ами ако беше дошъл неприятелят, а?…

ПЕТИ ДЕН

    — Трябва вече да се свърши с това! — извика вън от себе си храбрият капитан, като се втурна сред старите артилеристи. — Дайте това оръдие тука! Така не може да се работи!
    — Пристигна новият знаменосец — доложи един стар гренадир.
    — Пуснете го при мен! — заповяда храбрият капитан.
    — Добър ден! — каза новият знаменосец, като си сваляше почтително кепето.
    — Друг път носил ли си знаме? — запита храбрият капитан.
    Новият знаменосец се усмихна.
    — Малцина са тия — каза той, — които могат да носят знамето като мен.
    — На мен ми трябва — обясни храбрият капитан — знаменосец, който да се остави да го надупчат куршумите.
    — Този тук ме познава — каза новият знаменосец, като посочи един стар гренадир, и се усмихна с израз на превъзходство.
    — В такъв случай — съгласи се храбрият капитан, обърнат към стария гренадир, — дайте му веднага знамето да го поноси малко.
    — Веднага! — каза новият знаменосец, поставяйки кепето си. — В най-гъстото място на битката ли да го нося?
    В този момент влезе старият артилерист, като тикаше пред себе си оръдието.
    — Ето оръдието — каза той, — къде да го сложа?
    — Сложи го тука — заповяда храбрият капитан, като показваше ъгъла на стаята. — И когато ще ви потрябва, търсете го от мене.
    — Искате ли и гюллетата? — запита старият артилерист, бършейки потта си.
    — Не! — каза сухо храбрият капитан. — А сега ме оставете сам, защото трябва да проуча плана за битката.
    — Само гледай — рече доверително усмихнат старият артилерист — да приготвиш битка както трябва.
    — А после разправяйте, че не мисля за вас — засмя се разчувствуван храбрият капитан, като стана и показа с пръст плана на битката. — Я погледни тук!
    Старият артилерист се наведе да гледа.
    — Уха-а-а! — възкликна той, като се изправи цял пламнал от радост. — Ще атакуваме квадратите!
    — Мълчи сега! — каза храбрият капитан, като се стараеше да изглежда сериозен, макар и усмихнат. После изблъска с внимателни движения стария артилерист. — Вие сте глупци, дето не го заслужавате, да ви кажа аз. Върнете оръдието на старите артилеристи.
    — Благодарим! — каза старият артилерист, цял сконфузен, но също усмихнат. — Благодарим!
    И се отдалечи бързо, подтискайки огромното си любопитство.

ШЕСТИ ДЕН

    — Внимание! — заповяда храбрият капитан. — Приготви се за бой с нож!
    — Току-що обядвахме — промърмори един стар гренадир. — Не може ли да се отложи малко?
    — Да! — прибави друг. — Досега не ми се е случвало да се готвя за бой с нож веднага след ядене… Знаеш ли колко ти става лошо!…
    — Вече е четири! — каза храбрият капитан, сочейки часовника си. — Часът си е час.
    — И все пак — рече старият гренадир, — можеше да си поотпочинем и към четири и половина да си направим спокойно, спокойно едно на бой с нож.
    — Е, да — каза храбрият капитан, свивайки рамене, — и след това се готвите за бой с нож чак до осем часа, както стана в четвъртък вечер… Искам сега да свършим бързо, защото си имам и друга работа.

СЕДМИ ДЕН

    — Неприятелят! — извика един тръбач, като пристигна запъхтян.
    — Доволен съм, ще ви дойде добре — каза храбрият капитан, разтривайки ръце. — Чухте ли?
    — Това момче прави ингеллък — каза старият гренадир, като сочеше тръбача, който изчезна със смях. — Някой ден ще му дам добър урок…
    — Не, не — потвърди със сериозно изражение храбрият капитан. — Наистина е неприятелят, чувате ли?
    — Благодарим! — рече със зъл глас старият артилерист. — Загубихме цял ден да се готвим за бой с нож, за канонади и дявол знае още какво!…
    — Но, сине мой — каза храбрият капитан с убедителен тон. — Ако ще правим война, добре!… Ако не… да си вървим и да не приказваме повече… Да не мислите пък, че много държа…
    — Какво значение има! — каза старият артилерист. — Само преувеличавате! Война може да се прави, но с малко повече спокойствие… Тук човек няма време да си удовлетвори и една естествена нужда, с извинение казано.
    — Какво има? — заинтересува се току-що пристигналият генерал. — Какви са тия дискусии?
    Всички застанаха мирно, мърморейки.
    — Има някои — каза храбрият капитан, без да обръща внимание на предупредителните знаци на старите гренадири, — има някои, дето не искат на бой с нож. Така не може да се напредва… Аз ще си взема шапката и ще се махна… Нима ще стоя тук да си губя времето с тях!
    — Е, де! Е, де! — каза старият генерал, като ги заплаши с пръст. — Такива работи ли трябва да слушам?
    — Но, господин генерал — рече един стар гренадир, — влезте ни в положението… Готвим се за бой с нож от сутрин до вечер…
    — Момчета! — възкликна старият генерал. — Аз на ваше място… — После се обърна към храбрия капитан, като му смигна. — Я им кажи ти за моето време!
    — Все това е! — отвърна храбрият капитан и поклати глава. — Тия тук не разбират даже какво искате да кажете…
    — Хайде, със здраве тогава — заяви старият генерал, като гледаше часовника си. — След половин час имам друга битка и трябва да вървя. Бъдете послушни, ей! — добави той, обърнат към старите гренадири, и им направи прощален знак с ръка. После тихо прошепна на капитана: — За днеска ги остави. Накарай ги утре на бой с нож…
    — Обаче… неприятелят! — възкликна храбрият капитан.
    — Зарежи го — каза, като се приближи към него с многозначително смигване старият генерал. — За това ще мисля аз!

ИНТЕРМЕЦО
Приготвяне на бойното поле за XI ден

    — Приготвихте ли бойното поле? — запита храбрият капитан стария сержант. — Вече е десет! — добави той сухо, изваждайки часовника си.
    — Но в колко часа трябва да почнем войната? — запита старият сержант храбрия капитан.
    — В дванайсет! — отвърна живо храбрият капитан. — Но ако все така я карате, ще приготвим бойното поле в три часа! Какво още се иска?
    — Какво още се иска ли? — изненада се старият сержант. — За една минута всичко ще е готово!
    — Приготвихте ли ямите, които трябва мигновено да погълнат кавалерията? — запита иронично храбрият капитан. — Поставихте ли на предна линия едно оръдие със затънали в калта колела, за да го измъкнат артилеристите под неприятелския град от куршуми?
    — Има още два часа — каза малко смутен старият сержант. — Ако не ни безпокоите, за два часа всичко ще бъде готово.
    — За два часа нищо не може да се направи! — изрева храбрият капитан. — Трябва все аз да бъда тука! Ако оставя на вас, всичко ще му липсва на тоя, дето ще иска да води война!
    — Ела тук! — изрева внезапно старият сержант на един стар артилерист, който тичаше с торба на гръб. — къде си хукнал?
    — Отивам да сложа на баира разбитото на две от неприятелския снаряд колело от артилерийско оръдие.
    — Как така! — изрева учудено храбрият капитан. — Още ли не е сложено разбитото колело точно там, дето ще бъде командното място? Питам аз! — добави той, като наведе отчаяно глава. — А мъртвият кон под куриера, който идва да донесе една бърза заповед, поставен ли е поне той, а?
    — Да — каза старият гренадир, като се обърна. — Ще искате ли два — три неексплодирали снаряда между краката си?
    — Разбира се! — извика храбрият капитан. — За пръв път ли правите бойно поле! Ама че хора!
    И започна да се разхожда нервно.
    — Чуйте… — каза старият гренадир.
    — Какво има? — запита малко навъсено храбрият капитан.
    — Ще бъдете ли така добър да ме пуснете, докато приготвят квадратите? Трябва да намина към къщи.
    — Добре де! — каза храбрият капитан. — Стига да се върнеш преди края на битката.
    — Дума да няма! — каза старият гренадир.
    — Какво има? — обърна се внезапно храбрият капитан към един стар артилерист.
    — Телеграма за вас — отвърна старият артилерист.
    — Ама че дивотия! — извика внезапно храбрият капитан, като дочете телеграмата. — От неприятеля е. Казва, че за днес не може да дойде.
    — Какво думах аз! — възкликна тържествуващо старият сержант. — Само дето се ядосвахме… Ехей! — извика той на стария артилерист, който тичешком носеше неексплодирали снаряди, за да ги сложи между краката на капитана. — Разкарай се!
    — Ама… — каза старият артилерист.
    — Разкарай се! — изрева старият сержант. — Махай всичко!
    — Ямите са готови! — доложи един стар пионер на храбрия капитан.
    — Махай се… махай се! — каза храбрият капитан. — За днеска нищо…
    — Ама как! — запита учудено старият пионер. — А пък аз от заранта да работя тука…
    — Извинете — внезапно каза развълнувано старият артилерист на храбрия капитан, — но днеска ще правим ли война, или няма да правим?
    — Казах не! — изрева отчаяно храбрият капитан. — Как трябва да ви го кажа!
    — Казвах го аз! — избоботи старият артилерист към старите гренадири, които стояха в очакване. — Отлага се за утре…

ОСМИ ДЕН

    — Изпратено ли е писмено обявяването на война? — запита храбрият капитан храбрия сержант. — Защо още никой не е отговорил?
    — Разбира се! –. Каза храбрият сержант. — Изпратено е, да.
    — Сигурен ли си? — запита със съмнение храбрият капитан. — Я виж да не би още да е в джоба ти.
    — Но щом казвам… — настоя храбрият сержант.
    — Прегледай си джобовете! — повтори търпеливо храбрият капитан.
    — Ето на… — трепна храбрият сержант, като пребъркваше джобовете си. — Доволен ли сте сега?
    — А това какво е? — запита храбрият капитан, като правеше усилие да се въздържи.
    — Ама че работа! — възкликна слисан храбрият сержант, отдавайки чест с едната ръка, докато с другата държеше писмото.
    — Зарадва ме ти! — поклати глава храбрият капитан. — Казвах си го аз! Бих се заклел!
    — Ами какво да ви кажа… — извини се сконфузено храбрият сержант.
    — Ама че мизерия! Всеки път, когато ти дам да пуснеш в пощенската кутия някое писмо за обявяване на война, все това ми правиш!…
    — Нима пък непременно е нужно писмено да се обяви война? — запита смутено храбрият сержант.
    — Виж ти какъв начин на разсъждаване! — изрева храбрият капитан. — Като че за пръв път правим война!
    — Ама вижте… толкова пъти сме правили война и без обявяване… — настоя храбрият сержант.
    — А после помниш ли какви разправии сме имали?
    — Ами тогава? Какво да се прави? — запита храбрият сержант.
    — Какво да се прави?! — каза несигурно, вдигайки рамене, храбрият капитан. — Това се питам и аз!
    — Ей — запита старият артилерист, като влезе, — кога ще почнем войната?
    — Какво да сторя! — отвърна храбрият капитан и седна дълбоко замислен. — Този глупак — каза той, сочейки храбрия сержант — е забравил да пусне в пощенската кутия писменото обявяване на война.
    — Ами аз като приготвих всички оръдия! — възкликна старият артилерист, като поклати глава.
    — Какво да ти кажа! — въздъхна храбрият капитан и вдигна рамене.
    — Тю! — извика вън от себе си старият артилерист, като излезе и затръшна вратата. — Може ли да се прави война по този начин, питам аз!
    — Напред! — изрева храбрият капитан, изправи се на стремената и хвърли знамето сред неприятеля. — Отнемете го!
    — Да! Има да чакаш! — каза старият гренадир, бършейки чело.
    — Е? — запита строго храбрият капитан, гледайки ту мястото, където беше знамето, ту старите гренадири. — Ей, ако не побързате, ще го грабне неприятелят.
    — Така мисля и аз! — каза старият гренадир и поклати глава. — Ама кой те караше да го хвърляш!
    — Но как! — каза слисан храбрият капитан. — Аз ви хвърлям знамето сред неприятеля, за да го отнемете… От тази сутрин вече за трети път губя по едно знаме така!…
    — Ако си го държиш, няма да го губиш! — заяви отново старият гренадир, без да се помръдне, като продължаваше да клати глава.
    — Виж ти как трябвало да се губят знамена! — възкликна горчиво храбрият капитан.
    — Хайдее! Още едно знаме! — извика отдалече един стар неприятелски пехотинец, като вдигаше знамето. — Мога ли да знам кога ще приключи тази история!
    — Мое е! — извика храбрият капитан. — Неприятно ли ти е? — добави той, като се усмихна на стария неприятелски пехотинец и протегна ръце.
    — Как твое? — запита със съмнение старият неприятелски пехотинец.
    — Да… да… мое е! — продължи да се усмихва галантно храбрият капитан — Погледни! — добави той, сочейки отдалече с ръка. — Там трябва да има един герб от едната му страна, такъв и такъв…
    — Ба! — каза с недоверие старият неприятелски пехотинец, като си пробиваше път и подаваше знамето. — Как тогава беше тук?
    — Аз го хвърлих, за да ви го отнемат моите стари гренадири — каза усмихнат храбрият капитан, поемайки знамето.
    — Само го хвърли още веднъж! — закани се сухо старият неприятелски пехотинец, като се отдалечаваше. — Ще видиш тогава! — добави той и поклати заканително глава.
    — Хубав номер, а? — каза храбрият капитан горчиво, обърнат към старите гренадири.
    — Благодари се на небето, че ти го върна! — каза старият гренадир.
    — Нали! — прибави старият артилерист. — Аз никак не го вярвах!
    — Ти по-добре си гледай оръдието! — изрева ядосано храбрият капитан на стария артилерист и добави, като навиваше знамето: — Виж на какъв хал си го докарал!
    — Чистил съм го ей досега! — извини се старият артилерист, като махаше малко парче кал от оръдието.
    — Е, да — рече храбрият капитан и се отдалечи с наведена глава, — кой може да мисли, че с вас ще спечели една война!

ПОБЕДАТА

    — Спечелихме войната! — извика храбрият капитан вън от себе си от радост.
    — Бих се радвал много — рече старият гренадир. — Но сигурен ли си?
    — Че как не!… — каза храбрият капитан. — Спечелихме войната наистина! Гледай тук! — каза той и му подаде едно току-що пристигнало писмо.
    — Дявол да го вземе! — каза цял сияещ старият гренадир, като хвърли поглед върху писмото. — Доволен ли си, а?
    — Е, разбира се! — засмя се храбрият капитан.
    — И аз съм много доволен — повтори старият гренадир. — Повечето за теб, отколкото за друго… Чу ли? — извика той, обърнат към стария артилерист, който минаваше в този момент. — Спечелихме войната!
    — Ами! — възкликна старият артилерист и се спря.
    — Точно така! — каза храбрият капитан.
    — Не, вие се шегувате… Вземате ме на подбив — бранеше се старият артилерист, като се усмихваше с очи на стария гренадир и на храбрия капитан.
    — Не, не — каза сериозно старият гренадир. — Спечелихме наистина.
    — Еха! Колко съм доволен! — възкликна старият артилерист, вдигайки ръце. — Кой знае колко ще бъде доволна моята старица!
    — Е, кажи сега — каза той, като стана сериозен, — какво ще правя с оръдието?
    — Как какво ще правиш? — възкликна, вдигайки вежди, храбрият капитан.
    — Ами да — каза старият артилерист, — да го върна ли, или да си го задържа?
    — Дааа — потвърди храбрият капитан дълбоко замислен, — това оръдие е голяма беля… Не познаваш ли някого?…
    — Познавам един… — намеси се старият гренадир. — Ако не си е купил вчера… Може да се провери. Вие колко ще му искате?
    — Ами че какво да ти кажа — вдигна рамене храбрият капитан. — Погрижи се ти. Знаеш колко го платихме ново, нали?
    — Как да не знам! — каза старият гренадир. — Това е въпрос, който… Вие разбирате нали… когато ти е нужно оръдие, трябва да платиш куп пари… а когато после отидеш да го препродадеш…
    — Абе знам! — въздъхна храбрият капитан. — Въобще гледай там да я свършиш ти!… Направи каквото може… Всичките тия работи — каза той след това, като посочи пушките — ми ги задели настрана… Нали разбираш?
    — Бъди спокоен! — каза старият гренадир. — Аз мисля нещо друго… Не можем ли да накараме неприятелят да плати нещо за тях?
    — Не върви! — каза, вдигайки рамене, храбрият капитан. — По-добре зарежи това… Току-виж, че се опитал да се възползува…
    — Да се възползува!… — възкликна старият гренадир. — Как така!… Нали загуби войната… Е, не казвам много, ама нещичко все можем да го накараме да даде.
    — Абе да, знам… — възпротиви се слабо храбрият капитан. — Обаче… все пак… Карай там.
    — А, не, не! Няма да е добре. Ако беше за мен, щях да го накарам да даде нещичко… Всички правят така… Ама, нали…
    — Ясно, ясно… Но като знаеш как е… — добави храбрият капитан.
    — Нищо де, нищо! Прощавай, но ти не знаеш как стават тия работи! Много си добричък — заключи старият гренадир. После добави: — Тогава тия неща да ги взема за в къщи, а?
    — Ами да, да — каза храбрият капитан, — нали после ще се видим пак… Мигар ще си тръгна веднага…

info

Информация за текста

    © Антонио Джермано Роси

    Разказът е включен в сборника „Хумористични разкази“, съставител Петър Незнакомов, София 1970 г.

    Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/261]
    Последна редакция: 2007-04-29 13:45:28
Top.Mail.Ru