Скачать fb2
Митични представи

Митични представи

Аннотация

    Да си чирак на демон от Перв има своите преимущества. Особено когато той те обучава така добре, че ставаш дворцов магьосник. Но ето, че вместо блага и кротка служба Скийв се накисва жестоко — принуден е да се изправи срещу най-могъщата армия в света. Тогава, за да спасят честта на магическото изкуство, ученикът и учителят се впускат из невероятен лабиринт от приключения…

    Още с първите си стъпки Робърт Асприн се утвърждава като майстор на „игровото“ фентъзи, изпълнено с много хумор и задъхано действие.
Владимир Гаков
„Енциклопедия на фантастиката“, 1995 г.


Робърт АспринМитични представи

ОТБОР ЗА ЧУДО И ПРИКАЗ

    Трябва да е много неудобно да си направен от месо…
Л. Ф. Баум
    Така казва Плашилото, което се подвизава по страниците на „Магьосникът от Оз“, и допълва: „…защото трябва да спиш, да ядеш и да пиеш“. Наистина какво голямо разнообразие от изпитания! Явно месните твари (особено ако имат висш мозък) трудно могат да се сравняват с нетленните минерали, с тъй независимите растения или пък с безсънните звезди. И все пак героите в романа „Митични представи“ са именно от неудобния тип, из чиято плът се движи гореща кръв, но това само ги прави по-жизнени, като им предлага по-широко поле за мечти и приключения.

    Фентъзи, Асприн, Аргус…

    Подир тези вълшебни думички на сцената отново се качват демонът Аахз и неговият чирак Скийв, които спокойно можем да причислим към най-интересните лица в жанра. Докато двамата си отдъхват след поредните премеждия, съдбата не забравя да ги потърси за нови емоции. Макар и загубил магическите си способности, Аахз е все така пълен с енергия, а ученикът му съвсем не се е излекувал от „дарбата“ да се набърква в най-различни каши, коя от коя по-пареща.
    Щом се очертава целта, Скийв волю-неволю комплектува своя отбор от бойци.
    В крайна сметка се получава нещо като Dream Team, ако го сравняваме с американския баскетбол; нещо от рода на „Аякс“, съпоставим ли го с холандския Цар Футбол; или компания, която напомня за Дългия, Дебелия и Острогледия от известната приказка. То се знае, мъките да си съставен от белтъчини и да имаш насреща си грамаден противник, са действително огромни, ала тийнейджърът успява някак да овладее положението. В боевете нито той, нито помощниците му се лишават от своята неповторима индивидуалност — дори я закаляват допълнително като благородна стомана.
    Тук ще срещнем и стари, и нови познайници.
    Ненадейно ще изскочи кръшно зеленокосо момиче, ще се появи имп убиец, пак ще препуска Глийп (който в даден момент ще се окаже един много нокталантлив дракон). Из главите на романа ще се разтъпква старият Аякс, дошъл сякаш за да свърже в букет митологията, спорта и неугасимата воля за победа. Е, нейде ще мернем ходеща огнена бомба или над нас ще разпери криле някой, дето по изключение не е „от месо“, но… нали не сме се заели да пишем поменик?

    Бибити бобити, алла казамшазам…

    След тези магически заклинания, с които Скийв омайва височайшия двор, е време да се сетим — за какво? За крал Родрик V и приближените му? Или за кралство Посилтум (ей го там, върху отвъдния бряг на Кехлибарената река), чиято съдба увисва в ръцете на чудесния отбор? Не, сега ще представим с няколко думи самия треньор, сиреч Робърт Л. Асприн. Ето част от качествата, превърнали го в любимец на феновете по света:
    — заплита непредвидими сюжети, често пъти по шеклиански изобретателни;
    — дарява героите си с разнолики актьорски маски;
    — романтик, който обаче не се отказва и от скулпторското длето на шаржа;
    — мъдър, карнавално забавен остроумец;
    — твърде умел специалист по диалозите; не се увлича от картинни прилагателни или бароково тежки метафори, а търси предизвикателствата на жеста.
    Просто е невъзможно Асприн да бъде упрекнат в многословие, в т.нар. локумджийство — грешка, която немалко негови събратя по перо са допускали (например Хайнлайн). Поклонник на динамиката, той успява с пет-шест мазки на умствената си четка да обрисува лицата, ситуацията, природата. В този смисъл разказвателните „визитки“ на синьо-зеления дракон или Пазара на Дева са по-скоро изключения, отколкото правило. Нашият фантаст бърза да вкара действие, да смени и плътно, ярко да оцвети настроението.

    Бобелти гук, гуу-глийп…

    А ако надникнем зад завесата на белетристиката…
    …ще видим мургав американец, из чиито вени тече коктейл от филипинска и ирландска кръв, вече 53-годишен, изкачил се в класациите за най-четени заглавия. Ще видим човек, който, разбира се, е „направен от месо“, но храбро понася всички неудобства на тоя жребий. Нещо повече: не се уморява да вярва във вълшебства (да речем, че доброто ще победи злото) и в приятелството. Погледнат още по-отблизо, Асприн има две деца, Анет и Дениъл, живее във Френския квартал на Ню Орлеан и може да се похвали с разнообразни увлечения — от фехтовката и ръкоделието до тропическите риби и музиката.
    Един автор, способен да ни зарадва със своя отбор за чудо и приказ.

    Александър Карапанчев
    Тази книга се посвещава на
    Лори Ошрин и Джудит Самсън —
    един съвременен отбор от ученик и учител, които (без да се усетят) поеха задължението митичните приключения за Аахз и Скийв да продължават да се пишат!

ГЛАВА ПЪРВА:

    Животът е поредица от груби събуждания.
Р. В. УИНКЪЛ2
    Измежду всички възможни неприятни начини да те събудят от дълбок сън един от най-гадните е врявата, когато дракон и еднорог играят на гоненица.
    С мъка отворих лявото си око и през сълзи се опитах да докарам стаята на фокус. Някакъв стол шумно се прекатури, за да ме убеди, че размазаните образи, които мозъкът ми възприемаше, поне донейде се дължат на неритмичните вибрации откъм пода и стените. Човек без моя огромен багаж от знания (придобити с пот на челото и поддържани с усърдие) би могъл да се подлъже, приписвайки заслугата за този пандемониум на някое земетресение. Не и аз. Логиката при подобно умозаключение бе проста. В нашия район земните трусове бяха изключително редки. Виж, гонениците между еднорог и дракон не бяха.
    Започваше поредният обикновен ден… е, обикновен, стига да си младши магьосник, който чиракува при чудноват демон.
    Ако тогава бях в състояние да предвидя бъдещето с каквато и да било степен на точност и по такъв начин да предскажа идните събития, вероятно щях да си остана в леглото. Искам да намекна, че битките никога не са били силната ми страна и самата идея да наема цяла армия… обаче тук взех малко да се самоизпреварвам.
    Издумкването, дето ме беше сепнало, разтресе сградата, придружено от трясъка на най-разнообразни мръсни чинии, които се разбиваха о пода. Вторият бумтеж бе още по-впечатляващ.
    Замислих се дали да не предприема нещо. Замислих се дали да не заспя отново. После си спомних в какво състояние беше моят ментор3 снощи, когато отиде да си легне.
    Това окончателно ме разбуди. Единственото същество, което е по-отвратително от демон от Перв, е демон от Перв махмурлия.
    Мигом скочих и се устремих към вратата. (Тази подвижност се дължеше по-скоро на страха ми, отколкото на някакъв вроден талант.) Дръпнах рязко бравата, подадох глава навън и проучих терена. Картината край хана изглеждаше нормално. Плевелите бяха напълно изтървани и тук-таме стигаха до гърдите. Някой ден все нещо трябваше да се направи за тях, ала моят наставник сякаш нямаше нищо против необуздания им растеж и тъй като ако повдигнех въпроса, аз щях да се окажа логичният кандидат да ги окоси, за сетен път реших да си мълча.
    Вместо това разгледах различните дълбоко утъпкани кътчета и новопроскубаните пътеки из прорасналия буренак, опитвайки се да определя местоположението или поне посоката, в която се движеха моите завоевания. Вече почти бях убеден, че тишината е що-годе дълготрайна и че ако се върна пак към леглото, всичко ще бъде наред, когато земята отново се раздруса. Пуснах една въздишка, изпъчих се с отърсване в цял ръст, доколкото въобще имах някакъв ръст, и се приготвих да посрещна нападението.
    Пръв се появи еднорогът. Докато завиваше вдясно край ъгъла на хана, изпод копитата му хвърчаха огромни буци кал.
    — Батъркъп! — викнах аз с най-авторитетния си глас.
    Частица от секундата след туй се наложи да отскоча назад в странноприемницата, за да не бъда прегазен от разлуделия се звяр. Макар и леко вкиснат от неподчинението му, не мога да кажа, че наистина го винях. Преследваше го дракон, а пък дойде ли до бързо спиране, тези люспести твари не са особено повратливи.
    Сякаш в отговор на тия мисли драконът се втурна в полезрението ми. По-точно не се втурна, ами прогромоля и разтърси цялата сграда; накрая, разбира се, думна в ъгъла. Както споменах току-що, той и неговите роднини не са твърде повратливи.
    — Глийп! — ревнах. — Спирай тутакси!
    Животното отвърна, като на минаване любовно махна с опашка към моя милост. За късмет жестът му не уцели и вместо в мен попадна в хана с нов земетръсен бумтеж.
    Дотук с най-авторитетния ми глас. Ако нашите две предани повереничета бяха макар и малко по-послушни, може би щях някак да отърва кожата. И все пак се налагаше да ги спра. Онзи, дето е измислил безсмъртния цитат за буденето на спящи чудовища, очевидно никога не си е имал работа със спящ демон.
    Пристъпих храбро напред.
    Няколко мига гледах как двата звяра се преследват из плевелите и ето че реших да се оправя по лесния начин. Затворих очи и си ги представих — дракона и еднорога. После лепнах образа на зеления Глийп върху образа на белия Батъркъп, дотаманих го с три-четири мазки на умствената ми четка и отворих клепачи.
    За моя взор сцената остана все същата: еднорог и дракон, застинали един срещу друг сред буренясалото поле. Да, разбира се, понеже магията бях правил аз, тя нямаше как да ме излъже. Истинският й ефект можеше да се отгатне по реакцията на Глийп.
    Той килна глава настрани и крадешком се взря в „бившия“ кон — първо оттук, сетне оттам, като разтегли дългия си змийски врат, докъдето бе възможно според анатомията му. Сетне заизвива шия, за да зяпне право зад себе си, и повтори процеса, оглеждайки околните плевели. После отново се втренчи в Батъркъп.
    В неговите очи другарят му по игра беше изчезнал внезапно, заменен с някакъв друг дракон. Цялата работа бе много объркваща, а той си искаше приятелчето обратно.
    Нека тук защитя моя любимец, придобит на Дева. Когато говоря, че не е твърде подвижен нито физически, нито умствено, изобщо не намеквам, че е тромав или глупав. Глийп просто е млад, това обяснява и едва триметровата му дължина, както и полуоформените криле. Очаквам, че щом наистина възмъжее — след още четири-петстотин години, — той ще бъде доста ловък и мъдър. Нещо, дето не мога да го кажа за себе си. В малко вероятния случай да живея толкоз дълго, всичко, което ще представлявам тогава, се крие в думичката „старец“.
    — Хей, Глийп?
    Най-сетне драконът ме погледна. Напрягайки ограничените си мозъчни способности до предела, той се обърна към мен, за да оправя положението или поне да му дам някакво разяснение. Като извършител на деянието, причинило му такъв дискомфорт, аз се почувствах ужасно виновен. За момент бях на ръба да възстановя нормалния външен вид на Батъркъп.
    — Ако си съвсем сигурен, че вдигаш достатъчно шум…
    При дълбоките язвителни звуци на гласа, който избумтя току зад гърба ми, примигнах. Каква излезе тя: всичките ми усилия бяха отишли нахалос! Аахз се бе събудил.
    Заех най-гузната си поза и се извърнах към него.
    Няма защо да ви уверявам, че правеше страховито впечатление.
    Хм, ако случайно си мислите, че един демон, покрит със зелени люспи, и бездруго изглежда ужасяващо, значи изобщо не сте виждали демон махмурлия. Обичайните златисти искрици в жълтите му очи сега блещукаха като кована мед, което се подчертаваше от пулсиращата мрежичка оранжеви вени. Бърните му се бяха извили назад в болезнена гримаса — тя разкриваше още по-голяма част от неговите заострени зъби в сравнение с плашещата му успокоителна усмивка. Надвиснал над мен с юмруци на хълбоците, той бе доволно смразяваща картина, та да накара да припадне и някоя паякомечка.
    Аз обаче не се стреснах. С люспестия ментор бях вече година и нещо; знаех, че повече лае, отколкото хапе. А пък и никога не беше ме ухапвал.
    — Здраво, Аахз — рекох, докато дълбаех малка ямичка с палеца на крака си. — Винаги си ме учил, че ако не мога да спя при всякакви обстоятелства, значи не съм наистина уморен.
    Той не обърна внимание на заяждането, както правеше, колчем го приклещвах със собствените му цитати. Вместо това присви очи над рамото ми към гледката насреща.
    — Момче — прохърка. — Кажи ми, че се упражняваш. Кажи ми, че не си задигнал още някой глупав дракон, дето да ни вгорчи живота.
    — Ами да, господине, упражнявам се! — побързах да го уверя.
    За да подчертая тези думи, чевръсто възвърнах нормалния вид на Батъркъп.
    — Глийп! — щастливо рече Глийп и двамата пак се понесоха в надпревара.
    — Така де, Аахз — подметнах невинно, дано отклоня някак следващата му ядовита забележка. — Че в туй измерение къде ще намеря друг дракон?
    — Ако на Буна можеше да се набара и един-едничък, ти щеше да го откриеш — сопна ми се той. — Доколкото се сещам, първия път, когато ти показах гърба си, въобще не се затрудни да придобиеш тоя. Чираци такива!
    Обърна се и се оттегли от слънчевата светлина в тъмната вътрешност на хана.
    — О, ако си спомням добре — заявих аз, докато вървях по петите му, — това беше на Пазара на Дева. Няма чалъм да докарам оттам нов дракон, защото ти не щеш да ме научиш как да скитам през пространствата…
    — Скийв, остави ме на мира! — простена люспестият. — Тази тема сме я дъвкали вече хиляда пъти, не смяташ ли? Дименционните пътешествия са опасни. Я виж мен! Заседнал съм, лишен от магическите си умения, в едно тъпашко затънтено измерение като Буна — с варварски начин на живот и отвратителна храна.
    Наложи се да изтъкна:
    — Ти си загуби способностите, понеже Гаркин изля оня майтапчийски прашец в котлето за специални ефекти, а после го убиха, преди да успее да ти даде противоотрова.
    — Внимавай какво приказваш за твоя стар учител — предупреди ме Аахз. — Вярно е, че дъртият лигопродавец имаше слабостта от време на време да се поувлича с грубите си шеги. Само че той беше майстор магьосник… пък и мой приятел. Ако не ми бе авер, нямаше да се нагърбя с неговия устат чирак — приключи демонът, като ми хвърли многозначителен поглед.
    — Съжалявам, Аахз — извиних се. — Аз просто, разбираш ли…
    — Слушай, момче — прекъсна ме той отегчено. — Да речем, че разполагах с предишните си способности (с които обаче не разполагам), и ако ти беше готов да се обучиш да скачаш през измеренията (ама ти не си!), можехме да пробваме. Сетне, щом направеше някоя погрешна сметка и ни стовареше в друг свят, аз бих се заел да измъкна и двама ни, преди да ни се случи нещо лошо. Така, както сега стоят реалностите, да се опитвам да ти преподавам дименционни скокове ще бъде по-опасно, отколкото да играем на руска рулетка.
    — Какво е „руска“? — попитах.
    Ханът се разтресе, тъй като Глийп пак не взе добре завоя.
    — Кога най-после ще накараш тъпия си дракон да се забавлява от другата страна на пътя? — изръмжа Аахз и проточи врат, за да погледне през прозореца.
    — Работя по въпроса, сър — кимнах успокояващо. — Спомни си, че ми трябваше почти цяла година да го отуча да спи под покрив.
    — Хич не ме подсещай — възропта демонът. — Стига да зависеше от мен, щяхме да…
    Внезапно млъкна, наклонил глава встрани.
    — Момче, я по-хубаво маскирай тоя твой дракон — неочаквано заяви той. — И се приготви да влезеш в ролята на „съмнителния тип“. Май ще имаме гост.
    Не оспорих информацията. Отдавна бяхме установили, че слухът на Аахз е далеч по-остър от моя.
    — Ясно — рекох и побързах да си свърша работата.
    Проблемът с използването на хан за оперативна база, колкото и той да е неподдържан или овехтял, е, че понякога в него идват хора, които търсят храна и нощувка. По тези земи магията все още се намира извън закона, а последното, дето ни трябваше, бяха очевидци.

ГЛАВА ВТОРА:

    Бидейки най-дълготрайни, първите впечатления са изключително важни.
ДЖ. КАРТЪР
    Аахз и аз се бяхме сдобили с хана при доста съмнителни обстоятелства. По-точно казано, ние го обявихме за свой законен военен трофей — след като с помощта на още двамина съюзника, които сега не бяха тук, нападнахме Исстван (един вманиачен магьосник) и го прогонихме в някакви далечни измерения заедно с всичките му оцелели съучастници. По-рано ханът е служел за тяхна оперативна база. Днес беше наша, обаче хич не желаех да узнавам от кого и по какъв начин го е получил господинчото Исстван. Въпреки постоянните уверения на ментора живеех в непрекъсната тревога, че мога да се срещна с действителния собственик на сградата.
    Е, как да не се сетя за всичко туй, докато изчаквах пред прага неканения посетител? Както вече обясних, Аахз има много остро ухо. Само че когато ми заяви, че чува нещо наблизо, често пъти забравя да спомене, че неговото наблизо току-виж отстои на цяла миля оттук.
    Освен това в течение на нашето приятелство бях забелязал, че слухът му е странно непостоянен. Той може от половин километър да долови как се чеше някоя гущероптица, но понякога изглежда неспособен да възприеме и най-учтивите ми молби, независимо колко високо ги изкрещявам насреща му.
    Все още нямаше знак от предполагаемия ни гост. Почудих се дали да не се скрия в хана от почти пладнешкото слънце, ала се отказах. Бях подготвил грижливо сцената за пристигането на внезапния посетител и ми бе неприятно да я развалям заради такова дребно нещо като личното си удобство.
    Съвсем преднамерено бях приложил магията за преобразяване върху Батъркъп, Глийп и мен. Сега мустакатият Глийп беше досущ като еднорог — промяна, която сякаш ни най-малко не смущаваше Батъркъп. Очевидно вълшебните коне не се отнасят тъй дискриминиращо към приятелите си по игра, както драконите. Постарах се и двамата да изглеждат по-рошави и занемарени, отколкото бяха в действителност. Това бе нужно, за да мога да поддържам образа, който исках да внуша на непознатия със собствения си външен вид.
    Още в началото на престоя ни тук с Аахз решихме, че най-добрият способ да се справяме с незваните гости не е да ги заплашваме или да им изкарваме акъла, а да бъдем толкова отблъскващи, че те да се махат по свое желание. С тая цел полека-лека разработих маскировка, предназначена да нашепва на странниците, че не им се ще да бъдат в един и същ хан заедно с мен, независимо колко голям е той или колцина хора има в него. Преобразен по този начин, аз трябваше да приветствам отклонилите се пътешественици като собственик на подслона.
    То си беше жив театър, но и творческо удоволствие.
    Скромно ще призная, че маскировката ми жънеше потресаващ успех. Фактически точно това бе характерната реакция на множество посетители спрямо нея. Някои се потрисаха и пищяха, други гаче се поболяваха, трети чертаеха разни религиозни символи във въздуха между тях и моя милост. Никой обаче не избираше възможността да остане за нощувка.
    Докато експериментирах с различните физически недъзи, Аахз съвсем оправдано изтъкна, че за болшинството хора нито един отделен дефект не е отблъскващ. Всъщност в измерение от рода на Буна повечето люде ги намираха нормални. Така че за да гарантирам желания резултат, възприех куп сакатлъци.
    В новото си преображение аз ходех с болезнено накуцване, имах гърбица и деформирана ръка, явно поразена от неизцерима напаст. Доколкото ми бяха останали зъби, те бяха криви и разядени; лявото ми око проявяваше склонност да блуждае независимо от дясното. Носът ми — по-точно цялото лице! — не бе симетричен и като майсторско попадение за моите способности на хамелеон из сплъстената ми коса и оръфаните дрехи пълзяха някакви зловредни на вид насекоми.
    Общият ефект беше ужасяващ.
    Дори Аахз призна, че обликът ми го тормози, а това, имайки предвид с какви неща се бе сблъсквал при пътуванията си из разните там измерения, криеше действително голяма похвала…
    Изведнъж моите мисли бяха прекъснати от появяването на нашия посетител. Изпънат като глътнал бастун, той бе яхнал странично огромна нелетяща ездитна птица. Не носеше никакви видими оръжия, нито пък униформа, ала стойката му издаваше войника у него далеч по-красноречиво от който и да било параден мундир. Очите му бяха нащрек и непрекъснато се стрелкаха подозрително, докато водеше своята твар към хана с бавни, сдържани стъпки. Много учудващо, но взорът му мина на няколко пъти през мен, без да отбележи моето присъствие. Може би не схващаше, че съм жив. Това не ми се понрави. Мъжът напомняше повече ловец, отколкото обикновен пътешественик. Както и да е, той бе тук и аз трябваше да се оправям с положението. Влязох в ролята си на хотелиер:
    — Благородният гу’син ша иска ли стая?
    Веднага след въпроса тръгнах към него с нормалната си поклащаща се походка. За в случай че изтънчеността на моята маскировка му убегнеше, пуснах доста слюнка да се процеди от ъгъла на устата ми и да се плъзне невъзпрепятствана надолу към брадичката. Минута-две акълът на госта бе зает с укротяването на ездитното му животно. Може и да не беше способна да хвърчи, но птицата се опитваше да се вдигне във въздуха.
    Очевидно метаморфозата ми бе засегнала някаква първична струнка в нейния ум — струнка, датираща отпреди нелетящите й прародители.
    Изчаках, наклонил любопитно глава, докато човекът се бореше да усмири пернатата твар, която явно не я свърташе на едно място. Най-подир непознатият насочи вниманието си към мен. Сетне мигом отвърна поглед и съсредоточено зазяпа небето.
    — Дошъл съм да търся онзи, който е известен като Скийв магьосника — рече ми той.
    Сега беше мой ред да подскоча. Доколкото бях информиран, никой освен Аахз и чирака му не знаеше кой съм, какво представлявам, а още по-малко къде се намирам.
    — О, това съм аз! — блъвнах, като съвсем се забравих и използвах истинския си глас.
    Ездачът обърна към мене ужасени очи, заставяйки ме да си припомня как точно изглеждам.
    — Туй ми й господарят! — поправих се набързо. — Стой тука… ша го доведа.
    Завъртях се на пети и чевръсто хлътнах в хана. Вътре ме чакаше Аахз.
    — Какво има? — подхвърли.
    — Той е… иска да говори със Скийв… тоест… разбираш ли? — запънах се нервно аз.
    — Е, и? — натърти демонът. — Тогава що щеш тук? Излез навън и поприказвай с човека.
    — В тоя вид?
    Аахз опули жълтите си зъркели към тавана, силно ядосан.
    — На кой му пука как изглеждаш? — лавна. — Хайде, момче. Този гостенин е напълно непознат!
    — На мен! — заявих аз, като се изпъчих горделиво. — Той питаше за Скийв магьосника и си помислих…
    — Той какво? — прекъсна ме люспестият.
    — Попита за Скийв магьосника — повторих, докато скришом изучавах очакващата отвън фигура.
    Ездитната птица клъвна нещо в праха.
    — Струва ми се, че е войник — допълних.
    — Струва ми се изплашен — сопна се Аахз. — Следващия път може би ще трябва да си малко по-пестелив с маскировката.
    — Мислиш ли, че е ло-ло-ловец на демони? — заекнах, без да умувам много.
    Вместо да отговори на въпроса ми, моят наставник рязко се извърна от прозореца.
    — Щом иска магьосник, ще му дадем такъв — промърмори. — Бързо, чирако, шляпни върху мене образа на Гаркин.
    Както отбелязах по-рано, майстор Гаркин беше първият ми инструктор по магия. Той бе една от любимите ни и най-често използвани маскировки — внушителна фигура с прошарена брада. Можех да я направя дори и насън.
    — Достатъчно добре, момче — примлясна Аахз, оглеждайки със задоволство резултатите от моята работа. — Сега ме следвай плътно и остави старшият да говори.
    — Ама в тоя ли вид? — възкликнах.
    — Отпусни се бе, човек — успокои ме той. — За този диалог на високо равнище аз съм ти. Разбра ли?
    Демонът вече бе тръгнал към вратата, без да изчака отговор, като по такъв начин не ми предложи никаква друга възможност, освен да го последвам.
    — Кой иска аудиенция с великия Скийв? — изрева Аахз с резониращ бас.
    Мъжът върху птицата ми хвърли още един неспокоен поглед, сетне застина в официална поза.
    — Идвам като пратеник на Негово най-благородно величество Родрик Пети, крал на Посилтум, който…
    — Я, къде е пък туй чудо? — прекъсна го Аахз.
    — Извинете? — примига нашият гост.
    — Посилтум — викна колегата ми. — Къде се намира?
    — А-а-а! — рече пратеникът, внезапно проумял. — Това е кралството право на изток оттук… На отвъдния бряг на Кехлибарената река… Няма как да не го уцелите.
    — Хубаво — кимна Аахз. — Давай нататък.
    Онзи си пое дълбоко дъх, поколеба се и сбърчи вежди. Изглежда, че нишката на мисълта му се беше скъсала.
    — Крал на Посилтум — подсказах му аз.
    — О, да. Благодаря — посланикът пусна бърза усмивчица, придружена от още по-бърз поглед, и продължи: — Негово величество изпраща своите уважения и поздравления на господина, известен като Скийв магьосника…
    Тук поспря и очаквателно изви врат към Аахз. Бе възнаграден с едно учтиво кимване. Удовлетворен, мъжът подзе отново:
    — Нашият владетел приканва Скийв да дойде в двора на Посилтум, за да може да прецени дали е подходящ за поста дворцов магьосник.
    — Не се чувствам достатъчно квалифициран да отсъждам дали някой монарх подхожда за дворцов магьосник, или не — скромно отвърна Аахз, като внимателно наблюдаваше госта. — Не му ли стига просто да е крал?
    — А, не! — спешно се поправи пратеникът. — Всъщност кралят ни желае да прецени вашата пригодност.
    — О-о-о! — демонът се престори, че току-що е проумял какво се иска от него. — Това е съвършено различна работа. Добре, добре. Покана от… кого беше?
    — Родрик Пети — обяви онзи върху птицата, високомерно вирнал глава.
    — Ясно — измърка Аахз и широко се ухили. — Никога не съм отказвал пети!
    Настъпи изкуствена пауза.
    Мъжът примигна, намръщи се, а сетне въпросително ме погледна. Свих рамене, защото и аз самият не схванах шегата.
    — Можеш да кажеш на Негово величество — продължи моят наставник, без да забележи двойното ни объркване, — че съм щастлив да приема милостивата му покана. Ще пристигна в двора му колкото по-рано ми е удобно.
    Посланикът се нацупи.
    — Струва ми се, че благородният Родрик желае вашето незабавно присъствие — подчерта той с мрачен тон.
    — Е, разбира се — парира спокойно Аахз. — Ама че съм глупав. Ако се възползваш от нашето гостоприемство тази нощ, аз и моят асистент тук ще имаме изключителното удоволствие да те придружим сутринта.
    Усещам, когато ми подават реплика. Пуснах една лига и оголих зъби към пратеника. Той ми отвърна с ужасѐн поглед.
    — Всъщност — припряно изрече — аз наистина трябва да тръгвам. Ще предам на Негово величество, че вие скоро ще дойдете.
    — Сигурен ли си, че нямаш мерак да останеш? — попита с надежда Аахз, скрит под маската на Гаркин.
    — Определено! — човекът едва не изкрещя своя отговор, докато извръщаше птицата си настрани от нас.
    — Хм, добре — заключи Аахз. — Може би ще успеем да те настигнем някъде по пътя.
    — В подобен случай, господа, ще искам да ми дадете аванс… тоест ще направя всичко възможно, за да обявя вашето пристигане.
    Вдигнах ръка да му махна за сбогуване, но той вече се движеше в бърз ход и подтикваше ездитната си твар към още по-голяма скорост, като напълно ме игнорира.
    — Отлично! — възкликна демонът, потривайки алчно длани. — Дворцов магьосник! Каква блага работа! А денят започна тъй отвратително…
    — Ако мога да те прекъсна — прекъснах го, без да се церемоня, — в твоя план има един дребен пропуск.
    — М-м-м? Какъв?
    — Аз не ща да бъда дворцов…
    Както обикновено, моят протест изобщо не намали ентусиазма му. Зачервените му очи се облещиха.
    — Момче, ти дори чирак на вълшебници не искаше да ставаш — грубо ми напомни той. — Сърцето те теглеше да бъдеш крадец. Ех, ето ти сега добър компромис. Като дворцов маг ще заемаш цивилна служба… а пък цивилните служители са крадци от далеч по-голям мащаб, отколкото някога си и мечтал, че е възможно.

ГЛАВА ТРЕТА:

    Деветдесет процента от всяка бизнес сделка се свеждат до това да съумееш да се продадеш на клиента.
КС. ХОЛАНДЪР
    — Чакай да видя дали съм те разбрал по същество — рекох аз предпазливо. — Да не би да ми казваш, че те вероятно няма да ме наемат въз основа на моите способности?
    Не можех да повярвам, че съм изтълкувал лекцията на Аахз правилно, ала той просия ентусиазиран.
    — Точно така, младок — одобри мисълта ми люспестият ментор. — Сега вече го загря.
    — Не, не съм — настоях. — Туй е най-шашавото нещо, което съм чувал! За Бога…
    Аахз простена и скри лице в шепите си.
    Тая сценка се повтаряше непрекъснато, откак напуснахме хана, а три дни демонски стенания са малко повече, отколкото човек би могъл да понесе.
    — Съжалявам, учителю — сприхаво процедих аз, — но просто не ти вярвам. Приемал съм много работи, дето си ми казвал, ей тъй, на доверие, обаче това… това противоречи на здравия разум.
    — Че какво общо има тук някакъв си здрав разум? — избухна внезапно Аахз. — Ние говорим за събеседване при наемане на служба!
    При този изблик Батъркъп изпръхтя и отметна муцуна, което ни принуди да отскочим извън обсега на рога му.
    — Мирно, друже! — сгълчах го успокоително.
    При все че продължи да врътка очи, еднорогът стоически поднови своето тежко дело, без да потроши натоварената с нашите вещи тарга, която влачеше след себе си. Макар подобни инциденти вече да се бяха случвали в хана, двамата с Батъркъп се спогаждахме доста добре и той обикновено ми се подчиняваше. Точно наопаки, демонът и конят така и веднъж не успяха да смелят брашно, особено когато моят наставник решеше да повиши гневно глас.
    — Чисто и просто е нужна малко кротост — уведомих самодоволно Аахз. — Хубаво ще бъде някой път да опиташ.
    — Вместо да се фукаш със съмнителното си разбирателство с животните — остро отвърна люспестият, — да беше извикал твоя дракон обратно. Само това ни трябва — да го оставим да вдигне на крак цялата провинция.
    Бързо се огледах. Прав беше. Придобивката от Пазара на Дева бе изчезнала… отново.
    — Глийп! — позовах. — Ела тук, приятел!
    — Глийп! — долетя в ответ.
    Храсталакът от лявата ни страна се раздели и оттам се показа главата на дракона.
    — Глийп? — рече той, като наклони мустакатата си морда.
    — Я ела тук! — повторих.
    Моят любимец не се нуждаеше от повече подканяне. Изскочи на открито и се затътри към мен.
    — Продължавам да твърдя, че трябваше да оставим тоя глупав звяр в хана — промърмори Аахз.
    Не му обърнах внимание, защото проверявах дали багажът, който бе увесен като дисаги върху гърба на дракона, е все още добре затегнат. Впрочем аз самият смятах, че мъкнем прекалено количество лични вещи, но демонът от Перв настоя. Глийп се опита да ме мушне любовно с глава и без да ща, поех в ноздрите си малко от дъха му. За момент се почудих дали колегата действително не е бил прав да иска да го зарежем нейде.
    — Какво разправяше за интервютата при наемане на работа? — попитах с цел хем да сменя темата, хем да скрия факта, че съм се задушил.
    — Момче, знам, че звучи невероятно — начена Аахз с внезапна откровеност, — пък и наистина си е тъй, но много неща са за дивене, особено в това измерение. Туй обаче не означава, че не ни се налага да се справяме с тях. Прав ли съм?
    Тези фрази ми дадоха време да поразмисля. На мнозина би се видяло странно да имат за спътници демон и дракон. Всъщност, ако ми останеше свободна минутка да го преценя, комай и на мен би ми се сторило съвсем фантастично!
    — Добре, господине — съгласих се най-накрая. — Мога да приема съществуването на невероятното като действителност. Сега пробвай пак да ми разясниш оная история с дворцовото магьосничество.
    Еднорогът изпръхтя.
    Тръгнахме отново, та Аахз да може да си подреди думите. За разнообразие Глийп се повлече кротичко до Батъркъп, вместо да хукне на поредното си проучвателно пътуване встрани.
    — Виж дали това ще ти се стори смислено — обади се най-после моят ментор. — Дворцовите магьосници не вършат много работа… поне вълшебническа. Тях ги държат най-вече за показ, като символ на ранга, за да демонстрират, че един двор се е замогнал достатъчно, та да наеме маг. Твърде рядко се случва да ги извикат да направят нещо. Ако беше шут, щеше да ти се спука гьонът от задачки, но ти си в друга категория. Запомни, Скийв: повечето хора се плашат от магическото изкуство и го използват колкото е възможно по-малко.
    — В такъв случай — уверено подхвърлих аз — значи са ме наели. По нищонеправене мога да изляза срещу всеки магьосник на Буна.
    — Тук спор няма — сухо отбеляза Аахз. — Само че проблемите не са чак толкоз лесни. За да запазиш службата, не са нужни почти никакви усилия. За да я получиш обаче, току-виж доста си се поозорил.
    — О! — въздъхнах с облекчение.
    — Разбираш ли, момко, ще трябва да спечелиш краля и вероятно неговите съветници — продължи демонът. — Ще се наложи да ги впечатлиш със себе си, а не със своите способности.
    Намръщих се.
    — Туй пък как да го схващам?
    — Слушай, младо. Нали вече ти обясних, че един дворцов маг е фасада, фигура за показ… Те ще търсят някой, който биха искали да се мотае из двора им, някой, дето е внушителен на вид — независимо дали върши нещо, или не. Ти си длъжен да излъчваш сто процента самоувереност. И което е най-важно, ще трябва да изглеждаш досущ като чародей… или най-малкото така, както те си мислят, че изглеждат господа чародеите. Ако съумееш да се облечеш като магьосник, да говориш и да се държиш като магьосник, може би никой няма и да забележи, че на Скийв му липсват съответните способности.
    — Благодаря ти, Аахз — направих гримаса. — Наистина сътворяваш чудеса, за да вселиш у мен кураж.
    — Хайде, не се цупи — сгълча ме зеленият демон. — Знаеш как да левитираш относително големи предмети, можеш донякъде да летиш и тъкмо навреме се изпедепса в хватката с преобразяването. За прост новак се справяш съвсем добре, но не се самозалъгвай, че си близо до ранга на пълновластен вълшебник. Ще възразиш ли нещо?
    Прав беше, разбира се, ала щях да се изям, ако си го признаех.
    — Щом съм такъв спънат незнайко — рекох студено аз, — защо сме се запътили да ставам дворцов магьосник?
    От яд Аахз ми се озъби.
    — Ти, момче, не слушаш какво ти говоря — изръмжа. — Да задържиш службицата, когато веднъж си я докопал, е нищо работа. С това можеш да се нагърбиш и сега. Номерът е да успеем да те назначат. За късмет, с няколко малки промени и леко обучение, мисля, че ще сколасаме да те подготвим за възпитаното общество.
    — Какви промени? — попитах, раздразнен от собственото си любопитство.
    Аахз направи цяло представление, оглеждайки ме от главата до петите.
    — Като за начало — рече, — в начина, по който се обличаш.
    — Че какво му е лошото на този начин? — възразих отбранително.
    — Нищо му няма — отвърна той с невинен гласец. — Е… ако, разбира се, искаш хората да те смятат за някакъв селяндур с фъшкии по обувките. Естествено, ако желаеш да бъдеш видна дворцова фигура, то е друга история. Никой уважаван магьосник не би се оставил да го спипат в подобни одежди.
    — Но аз съм уважаван магьосник! — заявих.
    — Нима? От кого?
    Тук ме хвана натясно, така че потънах в мълчание.
    — Това по-специално бе причината да демонстрирам предвидливост и да вземем някои нещица от хана — продължи Аахз, като с широк замах посочи товара на Батъркъп.
    — Пък аз си помислих, че просто плячкосваш каквото свариш — подхвърлих сухо.
    — Момче, внимавай к’ви ги плещиш — предупреди ме той. — Всичко туй е само заради теб.
    — Ами-и? И не очакваш нищичко за себе си от цялата сделка?
    Язвителността ми, както винаги, му убягна.
    — О, да, ще се навъртам наоколо — призна си люспестият. — По този въпрос нямай грижа. Пред хората аз ще бъда твоят чирак.
    — Моят чирак?
    Службата изведнъж взе да ми се вижда далеч по-хубава.
    — Пред хората! — бързо повтори Аахз. — Насаме ще продължаваш с уроците си постарому. Сещай се за това, преди да проявиш излишна игривост със своя „калфа“.
    — Абсолютно, сър — уверих го. — Та какво казваше да променя в начина си на обличане?
    Той косо ме изгледа: явно бе станал подозрителен заради моето въодушевление.
    — Не че ми има нещо, както съм си и така — добавих, а сетне се начумерих театрално.
    Последното сякаш уталожи подозренията му.
    — Впрочем така нищо не ти е наред — изръмжа демонът. — Извадихме късмет, че когато ги пропъдихме заедно с Исстван, ония двамина импа зарязаха по-голямата част от своите дрехи.
    — Хигинс и Брокхърст?
    — Да, точно за тях говоря — усмихна се зловещо на спомена си Аахз. — За имповете ще ти кажа едно. Може да са по-слаби търговци от деволите, ама пък се обличат веднъжким.
    — Трудно ми е да повярвам, че целият този багаж, дето го опакова, са само дрешки — скептично отбелязах аз.
    Моят наставник изпухтя:
    — Разбира се, че не са. Има и специални ефекти.
    — Как, специални ефекти?
    — Нищо ли не помниш бре, момче? Споделих с тебе всичко това още когато се видяхме за пръв път. Колкото и да е лесна дадена магия, не можеш да я оставиш да изглежда лесна. Трябват ти няколко паса с ръцете, да издърдориш нещо неразбрано — нали се сещаш, както работеше Гаркин.
    Колибата на майстор Гаркин, където за сефте се запознах с магическото изкуство, бе пълна със свещи, флакончета с чудати смески, прашасали книги… беше си истинско тайнствено леговище! Естествено оттогава насам бях открил, че повечето от такъмите му изобщо не са необходими за същинското действие на вълшебствата.
    Започнах да прозирам какво има предвид Аахз, щом рече, че ще трябва да се науча да правя зрелище.
    — Разполагаме със сума ти работи, които можем да вградим в твоето представяне, Скийв. Преди да си отиде, Исстван остави доста вехтории. А когато ги разопаковаме, нищо чудно да видиш някои познати вещи. Мисля, че имповете са си услужили с част от оборудването на Гаркин и са го домъкнали в хана. Бас ловя.
    — Така ли? — попитах, наистина заинтригуван. — Взели ли са бакъреното котле на стария майстор?
    — Котле ли? — намръщи се моят первски ментор.
    — Нима не помниш? — притекох му се на помощ. — Когато пристигна, ти го използва да пиеш вино от него.
    — Вярно, бе! Струва ми се, че го мярнах. Защо?
    — Нямам специална причина — невинно отговорих аз. — Просто винаги ми е харесвало.
    Докато в началото на своето чиракуване наблюдавах Гаркин, бях проумял, че в това бакърче се крият някакви тайни, които умирах да разбера. А и си давах сметка, че (ако е възможно) бих ги запазил като изненада за Аахз.
    — Ще се наложи да сторим нещо и за физическия ти вид — продължи замислено демонът.
    — Какво му…
    — Прекалено си млад! — отвърна той, предугаждайки въпроса ми. — Никой не назначава млади магьосници. Все искат да вземат някого, дето се е поочукал. Да речем, че ние…
    Млъкна внезапно и изви врат, за да поогледа наоколо.
    — Момче — бавно произнесе, като изучаваше небето, — твоят змей пак липсва.
    На бърза ръка се озърнах. Прав беше.
    — Глийп! — викнах. — Тука, приятел.
    Драконската глава се появи от дълбините на гъсталака зад нас. От устата му висяха краката на нещо хлъзгаво, но преди да успея да го идентифицирам точно, моят любимец преглътна и онуй, каквото и да беше, изчезна завинаги.
    — Глийп! — гордо обяви той, после облиза бърни с дългия си раздвоен език.
    — Глупав дракон — мрачно измърмори Аахз.
    — Евтин е за хранене — контрирах аз, разчитайки на стиснатата природа на демона.
    Докато чакахме звярът да ни настигне, имах достатъчно време да осъзная, че за пръв път нямам нито морални, нито етични проблеми, загдето участвам в един от плановете на Аахз. Ако нищо неподозиращият Родрик Пети се подлъжеше по нашия маскарад и ни наемеше, бях сигурен, че кралят ще получи много повече, отколкото се е договорил.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА:

    Ако подобаващите приготовления са направени и всички необходими предпазни мерки — взети, успехът на всяко организирано събитие е гарантиран.
ЕТЕЛРЕД НЕГОТОВИЯ
    Свещта се запали от едно-едничко бръсване на мисълта ми.
    Духнах я доволен и пак опитах.
    Кос поглед, мигновена концентрация на волята и все още димящият фитил отново лумна.
    Загасих пламъчето и като седнах, се усмихнах на познатата ми восъчна пръчка.
    Това бе първото истинско доказателство колко са нараснали моите магически способности през последната година. Помнех тази свещ от дългото ми чиракуване при майстор Гаркин. По него време тя беше моят архивраг. Тогава, дори и да фокусирах цялата си енергия, не успявах да я запаля. Ала днес…
    Хвърлих поглед към фитила и той пак ме възнагради, блъввайки ново огнено езиче.
    Духнах го и повторих упражнението, а увереността ми набъбна, понеже осъзнах с каква лекота мога сега да направя нещо, което някога съм смятал за невъзможно.
    — Ще престанеш ли най-сетне с тези опити?
    Подскочих от избухването на демона, като едва не катурнах свещта и не подпалих одеялото.
    — Съжалявам, Аахз — рекох и бързешком угасих трепкащия фитил за последен път. — Аз просто…
    — Дошъл си тук, за да те прослушват за дворцов магьосник — прекъсна ме той. — Не за градско коледно дърво!
    Подвоумих се дали да не запитам какво всъщност е коледното дърво, но реших да не го правя. Аахз ми се видя необичайно раздразнителен и бях съвсем сигурен, че както и да формулирам своя въпрос, отговорът ще бъде хем язвителен, хем непродуктивен.
    — Тъпата свещ само се пали и гасне — измърмори полу на себе си моят ментор. — Ще привлече вниманието на всички стражи наоколо.
    — Пък аз си мислех, че се опитваме да направим точно това — изтъкнах ентусиазирано, обаче Аахз ми обърна гръб и се взря към двореца в светлината на ранното утро.
    Не му се налагаше да се взира много надалеч, защото бяхме спрели на лагер насред пътя току пред главните порти на Родрик Пети.
    Както казах, бях останал с впечатлението, че нарочно сме избрали туй място, за да привлечем погледите към наша милост.
    Бяхме пропълзели дотук в мъртвилото на нощта, неуверено пробивайки си път между спящите постройки, скупчени около главния вход. Тъй като не искахме да палим огън, минахме с минимално разопаковане на багажа, но дори и в мрака бях разпознал свещта на Гаркин. Всичко това би следвало да има отношение към нещо, което люспестият нарече „драматично появяване“. Доколкото можех да преценя, подобно появяване означаваше, че не можем да сторим нищичко по лесния начин.
    Външният ни вид бе също внимателно обмислен да прави впечатление с помощта на зарязаните от имповете дрехи и моите магии за трансформация.
    Аахз го докарах в станалата вече традиционна премяна — на съмнителния тип. Преобразен на еднорог, Глийп спокойно стоеше до Батъркъп, така че разполагахме с чифт еднакви животни. Ала в главния фокус на нашето внимание се оказа моят собствен външен облик.
    И двамата с демона бяхме на мнение, че маскировката от типа Гаркин в случая не би била подходяща. Докато естественият ми вид беше прекалено незрял, Гаркиновият пък бе прекалено старчески. Тъй като можехме свободно да си подберем желания от нас образ, решихме да изпипаме един магьосник някъде между тридесет и пет, четиридесетгодишен: все още млад, без да е младеж, опитен, без да е стар, и могъщ, но все още учещ се.
    За да постигна такова преобразяване, се наложи да се потрудя малко повече от обичайното, понеже нямах наум готов образ, който да поставя върху собствения си лик. Вместо това затворих очи и си представих как изглеждам нормално. После бавно изтрих своите черти, докато ми остана само едно празно лице, откъдето да започна. Е, сетне се залових на работа, а Аахз ме наблюдаваше съсредоточен и предлагаше идеи плюс корекции.
    Първото, което пипнах, беше височината. Занагласях образа и накрая новата ми фигура се източи с глава и половина над моя същински дребен ръст. Следващото бе косата — смених ягодово русата си грива с по-зловещо черна, като същевременно направих тена си няколко степени по-тъмен.
    Най-много грижи ни отвори лицето.
    — Удължи мъничко брадичката — нареждаше Аахз. — Пусни си брада… не толкова голяма, глупако! Просто малко по-козешка… Така по̀ се ядва!… Сега смъкни бакенбардите… ха тъй, увеличи носа… стесни го… приготви веждите по-рунтави… не, остави ги, както си бяха, а вместо това вдълбай очите леко навътре… За да върви да говориш на всеуслушание, е нужно да промениш цвета на тези очи! Боядисай ги кафяви… така, я дай две смръщени бръчици по средата на челото… добре. Туй вече трябва да свърши работа.
    Втренчих се във фигурата, която стоеше пред умствения ми взор, и се постарах да запечатам образа в паметта си. Беше впечатляващ, може би малко по-зловещ, отколкото бих го направил, ако зависеше само от мен, но експертът тук бе демонът и се налагаше да се доверявам на неговата преценка. Отворих клепачи.
    — Страхотно, момче — просия Аахз. — Сега навлечи тази черна роба със златисточервения кант, дето остана от имповете, и ще се превърнеш в личност, подходяща да украсява всеки двор.
    — Разкарайте се! Запречили сте пътя!
    Грубата заповед върна мислите ми към настоящето.
    Някакъв войник, ослепителен в кожената си броня, гневно приближаваше нашия бързо организиран стан, размахвайки една страховита наглед пика. Портите зад него бяха леко открехнати и оттам надничаха главите на неколцина други аскери, които любопитно ни наблюдаваха.
    Тъй като светлината се бе позасилила, можах да разгледам стената по-добре. Не беше кой знае каква направа — я имаше десет стъпки височина, я не. Нещата си пасваха. От онова, което бяхме видели, откакто пресякохме границата, и кралството не представляваше кой знае какво.
    — Вие глухи ли сте, бре? — ревна войникът, докато наближаваше към нас. — Казах да се разкарате!
    Аахз се втурна напред и застана на пътя му.
    — Скийв Великолепни пристигна — обяви моят наставник. — И той…
    — Хич не ми пука кои сте! — изръмжа стражът. После, без да губи време, намести пиката между себе си и онзи, който се бе обърнал към негова милост. — Не можете…
    И рязко млъкна, защото оръжието се отскубна от ръцете му и заплава хоризонтално във въздуха, така че застана като барикада помежду него и люспестия.
    Това беше мое дело — най-обикновена проява на левитация. Въпреки планирания от нас гамбит усетих, че трябва да се намеся пряко в ставащото, преди нещата да излязат напълно от контрол.
    — Аз съм Скийв! — прогърмях, извисявайки гласа си в резониращ бас. — А туй е моят помощник, когото се опитваш да заплашваш с твоето немощно оръжие. Ние сме дошли в отговор на една покана от Родрик Пети, крал на Посилтум!
    — Точно така, колибарче! — ухили се злобно Аахз към войника. — Сега просто изтичкай като добро момче и съобщи, че вече сме тук… а?
    Както споменах по-рано, всичко това бе обмислено да шашардиса обикновеното народонаселение. Явно обаче стражът не беше чел сценария и нито се отдръпна от ужас, нито се сви от страх. Ако нашето малко шоу въобще оказа някакъв ефект върху него, то той бе тъкмо противоположният.
    — Магьосник, така ли? — подметна войникът подигравателно. — В подобен случай си има правилник. Заобиколете отзад, където са другите.
    Това ни свари неподготвени. Добре де, мен поне ме свари неподготвен. Според нашия план трябваше да приключим спора, като или влезем в двореца, за да изнесем представлението си в двора на краля, или кралят да доведе двора си отвън при нас. Не бяхме обмислили варианта да ни отпратят към задната врата. Настъпи неловка пауза.
    — Как тъй отзад? — начумери се Аахз. — Осмеляваш се да предложиш на магьосник от ранга на моя господар да иде на черния вход като обикновен слуга?
    Войникът не помръдна и на сантиметър.
    — Ако зависеше от мене, щях „да се осмеля да ви предложа“ далеч по-малко приятни работи. Но понеже не зависи, просто си изпълнявам заповедите. Ще трябва да заобиколите оттатък като всички други.
    — Какво, други ли? — попитах предпазливо.
    — Ами да — подхили се стражът. — Кралят поддържа цял един двор, за да се оправя с вас, „чудотворците“. Няма вмирисан амбулантен търговец на муски и амулети от осем царства наоколо, който да не се намира в града. Някои са се наредили на опашката от вчера по обяд. Сега минете отзад и престанете да препречвате пътя!
    Извърна се кръгом и заблъска крак към вратата, като остави пиката си да виси във въздуха.
    Веднъж и на Аахз да не му стигнат думите, както и на мен. Явно не бях единственият, поканен от монарха да намине насам. Нещо повече, очевидно се бяхме напъхали в шамарите.

ГЛАВА ПЕТА:

    Зъркел от тритон, от жаба палец…
Смята се, че това е първата рецепта за експлозивна смес… предшественик на барута.
    — Какво ще правим сега, Аахз?
    Щом стражът се отдалечи дотолкова, че да не може да ни чуе, аз се върнах към нормалния си глас и начин на говорене, макар все още да бе необходимо да поддържам физическата си маскировка в същия вид.
    — Лесна работа — реагира той. — Ще си опаковаме нещата и действително ще заобиколим отзад. Не го ли чу бе, момче?
    — Но какво ще стане с… — Аахз обаче вече си беше плюл на дланите и прибираше малкото вещи, които бяхме разопаковали.
    — Младок, не пипай нищо — предупреди ме демонът през рамо. — Не можем да си позволим някой да те види да вършиш ръчна работа. Не е добре за имиджа.
    — Онзи рече, че тук има други магьосници! — избрътвих най-накрая.
    — Аха. И?
    — Ами-и как ще постъпим?
    Моят спътник се намръщи.
    — Вече ти казах. Ще си опаковаме нещицата и…
    — Питам те какво ще правим с другите магьосници?
    — Да правим? Нищо няма да правим. Нали знаеш, още не ставаш за дуели.
    Той приключи с опаковането и отстъпи крачка назад, за да огледа резултата от своята дейност. Кимна доволно, извърна се и хвърли око над рамото ми.
    — Момче, ще предприемеш ли нещо с тази пика?
    Проследих погледа му. Да, пиката на стража все така си се рееше във въздуха. Макар и да не мислех за нея, някаква част от ума ми я поддържаше там, докато не решах къде да я дявам. Въпросът беше какво да сторя с това оръжие.
    — Слушай, Аахз… — наченах, ала той вече бе потеглил покрай стената.
    За момент застинах в колебание. Войникът си беше отишъл, тъй че не можех да му върна имуществото. Да го оставя пък да падне на земята, ми се виждаше някак си слабо въздействащо.
    Понеже не успях да се сетя за нищо, което да има подходящия драматичен оттенък, кандисах да отложа решението си. Засега оставих пиката да се носи край мен, докато бързах след люспестия, като първом я издигнах на по-високо, та да не застрашава Глийп и Батъркъп.
    — Ти очакваше ли тук да заварим и други магьосници? — попитах моя ментор, щом се изравних с него.
    — Не — призна Аахз. — Разбира се, съществуваше подобна възможност, но не я прецених като твърде вероятна. Все пак това не е чак толкоз изненадващо. Такава работица няма как да не измъкне конкуренцията от убежищата й. Чактисваш ли?
    Той не изглеждаше особено разтревожен, така че се опитах да приема новото развитие на нещата в крачка.
    — Добре — спокойно заявих аз. — Туй как променя нашите планове?
    — Не ги променя. Просто си свърши работата, както съм ти показвал, и всичко ще се нареди идеално.
    — Ами ако онези там магьосници…
    Изведнъж Аахз спря и насочи пръст към мен.
    — Виж какво, момче — започна сериозно той, — това, дето не преставам да ти обяснявам, че имаш още много хляб да изядеш, докато се изпечеш в занаята, не значи, че за нищо не те бива! Ако не мислех, че си достатъчно добър да получиш мястото, нямаше да те подтиквам да идеш на въпросното събеседване.
    — Наистина ли, сър?
    Той се обърна и пак тръгна.
    — Чисто и просто се подсети, че сред различните измерения Буна4 не е известна с магьосниците си. Не си майстор, но пък майсторите поначало са рядкост. Бас държа, че в сравнение с конкуренцията ще изглеждаш същински експерт.
    Това звучеше логично. Демонът винаги бе изразявал пределно ясно ниското си мнение за Буна и за бунаците, които я населяваха, включая и мен. Тази последна мисъл ме накара да драпам за малко повече подкрепа.
    — Ей, Аахз?
    — Да, Скийв?
    — Как оценяваш шансовете ми, ама честно?
    Преди да отговори, имаше миг на мълчание.
    — Момче, нали знаеш как вечно се оплакваш, че съм ти бил подривал увереността?
    — Да?
    — Е, за наше добро не се натискай прекалено много да чуеш честната ми оценка.
    Не се натиснах.
    Оказа се, че минаването през задната врата не е никакъв проблем… най-вече защото нямаше такава! За моя собствена изненада и за възмущение на Аахз стената не обграждаше напълно двореца. Доколкото можех да видя, завършена бе само предната й част. Двете странични се изграждаха в момента; онази в дъното направо не съществуваше. Тук съм длъжен да поясня един факт. Моето изявление, че страничните зидове се оформяха в момента, беше предположение, основаващо се върху наличието на строителна скеля в края на стената, а не защото бях забелязал, че нещо се върши. Ако изобщо се предприемаше някаква работа, то бе достатъчно внимателно, та да не обезпокои прорасналите през скелята пищни буренаци.
    Започнах да изпитвам дълбоки съмнения към кралството, с което се канех да се съюзя.
    Трудно бе да се разбере, дали царедворците са били свикани в градина, или това беше двор, загубил битката с плевелите и храсталаците, избуяли на празното място, където би трябвало да бъде задната стена. (Тъй като бях израснал във ферма, основното ми образование в областта на растенията гласеше, че ако нещо не става за ядене и не вирее в правилни редички, е бурен.)
    Сякаш в отговор на моите мисли Батъркъп си напълни устата с най-близката шарена туфа и ентусиазирано започна да дъвче. Глийп подуши същия храст и извърна нос от него.
    Всичко това забелязах някак си между другото. Основната част от вниманието ми бе съсредоточена върху самия двор.
    До стената на двореца съзрях малък открит павилион, подслонил нечия седнала фигура — вероятно краля. Близо до него отляво и отдясно стояха двамина мъже. Тълпата, доколкото я имаше, бе разделена на две групички. Първата беше застанала донякъде в подредена линия по едната страна на градината. Предположих, че това е опашката… или по-скоро се надявах, че е опашката, понеже се присъединихме тъкмо към нея. Втората група пъстрееше като дезорганизирана маса на оттатъшния край на терена и гледаше какво става. Дали бяха отхвърлени кандидати или просто любопитни кибици, не знаех.
    Изведнъж погледът ми попадна върху някаква млада двойка в групата на наблюдаващите. Не бях очаквал да срещна тук каквито и да било познати лица, обаче тези двамата ги бях виждал и преди. И не само че ги бях виждал, ами демонът и аз по едно време ги персонифицирахме — в скверна игричка на отгатване, която приключи с това, че нас ни обесиха.
    — Аахз! — прошепнах напрегнато. — Забелязваш ли ония двамката там?
    — Не — отряза безцеремонно той, без дори да обърне глава да погледне.
    — Но те са същите, които…
    — Забрави ги — настоя моят ментор. — Гледай съдиите. Тях трябва да впечатлим.
    Трябваше да призная, че в подобна препоръка имаше известен смисъл. Неохотно насочих вниманието си към фигурите в павилиона.
    Кралят бе изненадващо млад — може би по средата на двадесетте си години. Неговата коса падаше на несресани къдрици до раменете, което в съчетание с нежното му телосложение го правеше почти женствен на вид. Ако се съдеше по позата му, или събеседването продължаваше от доста време, или монархът бе усвоил изкуството да изглежда съвършено отегчен.
    Мъжът от лявата страна се приведе, настойчиво пошушна нещо в ухото на владетеля и в отговор беше удостоен с леко кимване.
    Той бе съвсем малко по-възрастен от краля, ала вече забележимо оплешивял. Носеше туника и плащ с убит цвят и строга кройка. Макар позата му да бе отпусната, а държането — кротко, в очите му имаше зорък блясък, който ми напомняше за трескава видра.
    Ето че фигурата отдясно на Родрик Пети също се размърда и привлече вниманието ми натам. Останах с беглото впечатление за масивна вълнеста камара, но после стреснато осъзнах, че виждам човек. Беше висок и широк, главата му — увенчана с дебели, черни невчесани къдри, а лицето — почти скрито под неподрязваната брада и мустаци. В съчетание с тежкия кожен плащ това му придаваше животински вид, обясняващ първото ми наблюдение. Той каза две-три думи на монарха, сетне пак кръстоса ръцете си с жеста на мъж, взел окончателно решение, и измери кръвнишки другия съветник. По време на неговото слово плащът му се разтвори за малко, като ми даде възможност да мерна една блестяща ризница плюс масивна двуостра брадва, окачена за колана на кръста му. Явно беше добре да не се изпречваш на пътя му. Плешивият, изглежда, не се впечатли и отвърна на зверския поглед на съперника си с достоен негов еш.
    Усетих остро сръгване в ребрата.
    — Туй видя ли го? — бързо прошепна моят ментор.
    — Кое по-точно?
    — Съветниците на краля. Генерал и канцлер, освен ако съм сбъркал. Забеляза ли златния медальон на военачалника?
    — Забелязах му брадвата! — промълвих в отговор.
    Светлината в двора внезапно намаля.
    Погледнах нагоре и открих, че над главите ни се събират купища облаци, закриващи слънцето.
    — Контролиране на времето — промърмори Аахз полу на себе си. — Не е зле.
    И наистина старецът с червения плащ, който в момента стоеше пред трона, размаха енергично ръце и подхвърли във въздуха валмо от виолетов прах, след което започна леко да ръми.
    Духът ми падна едновременно с първите капки. Представянето ми може и да бе ръководено от первски демон, ала моето магическо изкуство не беше нито тъй мощно, нито толкова впечатляващо.
    — Аахз… — пошепнах с умоляващ тон.
    Вместо да ми отвърне, той ми махна да мълча и впи очи в павилиона.
    Като проследих погледа му, видях, че генералът настойчиво говори на краля. Онзи го слуша известно време, а после разклати глава и каза нещо на магьосника.
    Каквото и да бе, то явно не се хареса на кандидата за дворцова служба. Изправи се високомерно и се обърна да си тръгне, но само за да бъде повикан обратно от монарха. Родрик Пети посочи облаците, рече още няколко думи, след това се облегна назад. Магът се поколеба, сетне сви рамене и отново започна да жестикулира и да напява.
    — Отхвърли го — самодоволно заключи Аахз.
    — Хм, тогава какво прави?
    — Разкарва дъжда за следващото действие — осведоми ме люспестият наставник.
    И действително: ръмежът престана, а облаците взеха да се разпръскват за голямо облекчение на публиката, която (в контраст с краля) не разполагаше с павилион, който да я защити от бурята. Тази нова демонстрация на вълшебническа мощ не подпомогна Бог знае колко поспадналата ми увереност.
    — Аахз! — въздъхнах. — Той е по-добър магьосник от мен.
    — Аха — кимна демонът. — И?
    — Ами щом него го отхвърлиха, аз нямам никакъв шанс!
    — Може би да, може би не — долетя умислен отговор. — Доколкото разбирам, те търсят нещо специфично. Пък кой ги знай? Току-виж това си ти. Спомни си какво ти казах — че благите работи невинаги се падат на най-изкусните. Всъщност обикновено става тъкмо обратното.
    — Да, бе — рекох аз, опитвайки се да звуча оптимистично. — Може и да извадя късмет.
    — Ще ти трябва нещо повече от късмет — поправи ме Аахз. — Я си признай сега: к’во научи, докато наблюдаваше съветниците на краля?
    — Те не се харесват един друг — забелязах незабавно.
    — Точно така! — спътникът ми изглеждаше изненадан и доволен. — За момента това означава, че ти вероятно няма да се понравиш и на двамата. Ще трябва да се докараш на единия от тях… или, още по-добре, да обидиш някого по избор. Туй, разбира се, ще привлече другия на твоя страна по-бързо от всичко останало. Е, казвай, кой би желал да бъде на твоя страна?
    Този въпрос беше по-лесен от първия.
    — Генералът — обявих твърдо.
    — Грешка! Искаш канцлера.
    — Ами, канцлера! — възкликнах аз, като избълвах думите по-високо, отколкото възнамерявах. — Ти видя ли колко е голяма брадвата, която носи генералът?
    — Ъхъ. А ти чу ли какво се случи с оня образ, дето го прослушаха, преди да дойде редът на стария Червен плащ?
    Затворих очи и удържах първата си остра забележка.
    — Сър — започнах предпазливо, — помниш ли кой съм аз? Аз съм Скийв. Същият, който не може да чува шепот от цяла миля разстояние.
    Както обикновено, демонът не обърна внимание на моя сарказъм.
    — Споменатият чешит дори не получи шанс да си покаже номера — уведоми ме той. — Канцлерът хвърли едно око на тълпата, дето онзи водеше със себе си, и го попита от колко души му е свитата. „От осем“, рече кандидатът за слава. „Прекалено много са!“, заяви началството и бедния глупак го освободиха незабавно.
    — Е, и? — погледнах го право в очите.
    — Е, и! Човекът, който следи връзките на кесията, е тъкмо канцлерът. И още по-важното в случая: той има повече влияние от генерала. Я виж тези тъпи стени. Мислиш ли, че един военен щеше да ги остави полузавършени, ако разполага с последната дума? Някой е решил, че за изграждането им са похарчени извънредно много пари, и проектът е бил отменен или отсрочен. Обзалагам се, че този някой е бил господин канцлерът.
    — Може би са им свършили камъните — предположих аз.
    — Стига бре, момче. От туй, което наблюдавахме, откак пресякохме границата, основната реколта на това кралство са камъните.
    — Обаче генералът…
    Докато говорех, отново хвърлих поглед към военачалника. За моя изненада и силен неуют той се бе втренчил право в мен. Не беше дружелюбно втренчване.
    Поколебах се за момент, надявайки се, че греша. Уви, не грешах. Взорът на генерала не се отмести, а и изражението му не се смекчи. Ако изобщо имаше някаква промяна, то стана още по-грозно.
    — Аахз — просъсках безнадеждно, неспособен да откъсна очите си от суровия едър войн.
    Сега крал Родрик и канцлерът също ме зяпнаха, тъй като генералското любопитство бе привлякло вниманието им.
    — Ех, младок! — простена Аахз току до ухото ми. — Смятах, че съм ти казал да направиш нещо с тази пика!
    Пиката! Съвсем я бях забравил!
    Отлепих очи от кръвнишкия поглед на командира и се озърнах зад себе си колкото мога по-небрежно.
    Батъркъп и Глийп все още търпеливо стояха зад нас, а над тях кротко се рееше оръжието на стража. Мисля, че донякъде се забелязваше.
    — Хей, ти!
    Обърнах се към павилиона, откъдето идваше крясъкът. Генералът беше прекрачил напред и бе насочил масивния си пръст към мен.
    — Да, ти! — ревна гороломно той, когато погледите ни пак се срещнаха. — Откъде взе тая пика? Тя принадлежи на стражите на двореца.
    — Момче, струва ми се, че ей сега ще е и твоето събеседване — промърмори демонът. — Покажи какво можеш и ги просни бездиханни.
    — Ама… — запротестирах аз.
    — Това е по-добре, отколкото да стоим на опашка!
    С тези думи Аахз направи една дълга мързелива крачка назад. Ефектът беше същият, сякаш моя милост отиде напред — нещо, което определено не бях сторил. Но тъй като вниманието на целия двор изведнъж се бе съсредоточило върху ми, нямах друг избор, освен да предприема решителната стъпка.

ГЛАВА ШЕСТА:

    Ей това е забавление!
ВЛАД НАБУЧЕНИЯ
    Скръстих ръце на гърдите си и тръгнах към павилиона с бавна, отмерена крачка.
    Аахз беше настоявал да упражнявам тази походка. Казваше, че тя щяла да ме направи да изглеждам самоуверен и хладнокръвен. Сега, при действителното ми представяне пред краля, проумях, че използвам заучената стъпка не като демонстрация на арогантност, а за да прикрия слабостта в краката си.
    — Е? — прогромоля генералът и надвисна отгоре ми. — Зададох ти въпрос! Откъде си докопал тая пика? По-добре ще е да отговориш, преди да съм се ядосал!
    Нещо в мен прещрака. Целият страх, който изпитвах от военачалника и неговата брадва, се изпари, заменен от опияняващо припламване на сила.
    При първото си посещение на Пазара на Дева бях открил, че мразя да бъда притискан от големи, гръмогласни деволи. Днес пък открих, че туй не ми се нрави и когато наглостта идва от някой едър, гръмогласен сънародник бунак.
    Значи масивният мъж иска да смачка всичко наоколо със своята тежест, така ли?
    С едно помръдване на ума си призовах пиката. Без да се обърна да погледна, я накарах да се стрелне над рамото ми в посока, определена тъй, че да се забие право в гърдите на генерала.
    Военният я видя да се задава и пребледня. Отстъпи непохватно крачка назад, загря, че е твърде късно за бягство; после трескаво заопипва кръста си за брадвата.
    Спрях копието на три стъпки пред гърдите му и го оставих да виси току пред него с острие, насочено към сърцето му.
    — Тази пика ли? — подметнах нехайно.
    — Ахх… — отвърна ми генералът, без да сваля очи от заплахата.
    — Взех я от един прекалено груб войник. Той подчерта, че бил изпълнявал заповеди. Дали случайно те не идват от теб?
    — Аз… мм… — суровият началник облиза устни. — Аз наредих хората ми да се оправят експедитивно с чужденците. Не съм им казвал нищо за това да не са учтиви.
    — В такъв случай…
    Извъртях копието на деветдесет градуса, така че то вече не заплашваше генерала.
    — … ти връщам пиката, за да можеш да я дадеш на стража заедно с известно разясняване на твоите заповеди…
    Командирът се поколеба, смръщи се, па протегна ръка да хване реещата се във въздуха бойна принадлежност. Точно преди да я докосне, аз я оставих да падне на земята, при което тя шумно издрънча.
    — … и, надявам се, с допълнителни инструкции как да борави със своите оръжия — завърших.
    Лицето на генерала пламна, той се наведе да вземе пиката. В тоя момент канцлерът се изкикоти и военачалникът се обърна, за да го изгледа смразяващо. Другият велможа открито му се ухили. Сетне прошепна нещичко на краля, който се опита да потисне усмивката си от чутото.
    Забравил за злощастната пика, генералът пак се извърна към мен и ме зяпна кръвнишки от висотата на целия си ръст.
    — Кой си ти? — изръмжа с тон, внушаващ, че името ми ще бъде незабавно нанесено в началото на списъка за публична екзекуция.
    — А кой пита? — не по-малко кръвнишки го изгледах и аз, все още не сподавил напълно гнева си.
    — Човекът, към когото се обръщаш — намеси се монархът, — е Хю Злабрадва, командир на Кралските армии на Посилтум.
    — Аз пък съм Джей Ар Гримбъл — добави бързо плешивият канцлер, опасявайки се да не бъде забравен. — Първи съветник на Негово величество.
    Генералът му отправи нов убийствен поглед. Реших, че вече е време да се върнем към работата.
    — Господа, аз съм магьосникът, прочут като Скийв — започнах надуто. — Дойдох в отговор на една любезна покана от Негово най-благородно величество Родрик Пети…
    Направих пауза и полека сведох глава към краля, който се усмихна и кимна.
    — Дойдох, за да си изясня, дали следва да приема известно положение в двора на Посилтум.
    Фразировката на последното изречение бе много грижливо обмислена от Аахз. Тя целеше да покаже личната ми увереност, като намекне, че изборът всъщност е мой, а не техен.
    Тази тънкост не остана незабелязана от канцлера — той повдигна критично вежда при моя подход към думите.
    — Разбира се, такова положение изисква убеденост и у двете страни — продължих, без да се стеснявам. — Аз трябва да чувствам, че ще бъда щедро възнаграден за своите услуги, а пък Негово величество — да бъде удовлетворен и да знае, че уменията ми са достойни за височайшето му попечителство.
    Леко извих врат и повиших глас, та да ме чуе целият двор.
    — Щедростта на короната на Посилтум е известна на всички — заявих. — И аз съм напълно уверен, че кралят ще се разплати със собствените си васали в съответствие с начина, по който му служат.
    Някакъв задавен звук долетя иззад гърба ми, комай от генерал Злабрадва. Не му обърнах внимание.
    — Ето защо онова, което се изисква от мен, е да убедя Негово величество… а и неговите съветници естествено… че моите скромни умения воистина ще удовлетворят нуждите му.
    Отново се извъртях към трона, давайки на монарха да зърне стаената ми усмивка, която опровергаваше пестеливостта на току-що произнесените думи. Родрик Пети ме слушаше внимателно.
    — Ваше величество — продължавах да го омайвам, — моите възможности са многобройни и разнообразни. Но така или иначе същността на властта е контролът. И тъй като съзнавам, че вие сте зает човек, вместо да ви пилея времето с прости търговски номерца и дребни демонстрацийки (на каквито вече се нагледахме!), ще изплета само три заклинания и ще се доверя на присъщата ви мъдрост да прозрете скритите зад тях дълбини.
    В този миг протегнах пръст към Батъркъп и Глийп. Сетне произнесох драматично:
    — Ей там са двата ми трофейни еднорога. Ще бъде ли Ваше величество така любезен да избере някой от тях?
    Кралят примигна от изненада, че е поканен да участва в моето шоу. За момент той се поколеба.
    — Ммм… нека бъде онзи отляво — каза монархът, като най-подир посочи Батъркъп.
    Поклоних се не без грация.
    — Много добре, благородни господарю. Вашите слова пощадиха това животно. Наблюдавайте внимателно другото.
    Всъщност туй беше още един малък фокус, на който ме бе научил Аахз. Нарича се „принудата на магьосника“ и позволява на изпълнителя да предложи на публиката да избира, без в действителност да й даде какъвто и да било шанс. Ако Родрик Пети беше посочил Глийп, щях просто да продължа да работя със „създанието, което той е обрекъл чрез словата си“.
    Бавно вдигнах пръст към жертвата и леко приведох глава.
    — Уола уола Уошингтън! — мрачно издекламирах аз.
    — Алла казал шазам — допълних, като повдигнах и другата си ръка. — Бибити бобити…
    Отстраних в ума си маскировката на дракона.
    Тълпата откликна с ахване, което заглуши моето финално „гуу-глийп“.
    Нашият питомец от Дева обаче си чу името и реагира незабавно. Вирна морда и тежко запристъпя напред, накрая застана хрисим до мен. Както бе планирано, Аахз моментално се затътрузи към нас, за да спре в напрегната готовност близо до главата на Глийп.
    Това следваше да внуши, че сме способни да се справим с всяка трудност, която може да произтече откъм дракона. Но реакцията на публиката спрямо наставника ми засенчи ужаса, който хората изпитаха, когато видяха един еднорог да се преобразява в змей. Бях забравил колко действена е маскировката на „съмнителния тип“. Сега забързах, понеже се опасявах да не профукам нахалос впечатлението от своето изпълнение.
    — Този уродлив клетник е моят чирак Аахз — обявих аз. — Може би се питате, дали е в неговата власт да обуздае дракона, ако тоя звяр се ядоса. Направо ще ви кажа… че не е!
    Тълпата уплашено заотстъпва встрани. С крайчеца на окото забелязах как дланта на генерал Хю се плъзна по дръжката на неговата брадва.
    — Ала това е в моята власт! Е, господа, вече знаете, че силите на мрака не са непознати за Скийв!
    Извъртях се и мушнах с пръст към Аахз.
    — Бобелти гук, дребосъци и мъченици!
    Така премахнах преобразяването на калфата си.
    Последва миг на шашардисано мълчание, сетне люспестият се усмихна. Известно е, че усмивката му кара силните мъже да премаляват, а в тълпата нямаше мнозина силни мъже.
    Ония от публиката едва не се изпопрегазиха един друг, за да дадат назад от демона, и писъците им се смесиха с набързо пропети защитни заклинания.
    За пореден път се обърнах към трона. Кралят и канцлерът комай понасяха добре представлението. Владееха се, макар и да бяха малце бледнички. Генералът се въсеше смутен към Аахз.
    — Наложи ли се, като демон моят чирак може да надвие дракона… не, десет дракона. Такава е властта, с която разполагам аз. И все пак тя трябва да се смекчава с благост… с аристократизъм, ако ви е угодно.
    Поизчаках, та изреченото от мен да започне да изглежда дълбокомислено.
    — За да обърква нахалните врагове или да приема съюзниците си, човек не се нуждае от открита демонстрация на мощ или заплаха. За случаи като днешния майсторът би могъл да потули уменията си така, че да не бъде по-подозрителен от… от някой юноша.
    Щом произнесох тези думи, отхвърлих своята собствена маскировка и се възправих в цялата си младежка липса на блясък. Вероятно следваше да използвам някакви лъжемагически слова, ала вече бях изразходвал всички ония, на които ме бе научил Аахз, а се боях да експериментирам с нови.
    Родрик и канцлерът се втренчиха настойчиво в мене, сякаш се опитваха да проникнат през вълшебното ми преобразяване единствено с усилие на волята. Генералът изпълняваше подобно упражнение, пронизвайки с поглед моя калфа. Аахз пък бе скръстил ръце и оголил зъби в самоуверена усмивка.
    За разлика от друг път споделях тази му самоувереност. Нека се блещят! Беше прекалено късно да прозрат зад магията ми, тъй като повече не поддържах никаква магия. Макар кралската трупа и цялата публика да вярваха, че са станали свидетели на мощна сила, всичко, което всъщност бях сторил, бе да отстраня заклинанията, дето изопачаваха зрението им. В момента и четиримата — Аахз, Батъркъп, Глийп и аз самият — бяхме в собствения си лик, колкото и нестандартно да изглеждахме. Дори и най-изпедепсаното майсторско око не е упълномощено да проникне зад несъществуващо заклинание.
    — Както Ваше величество вижда — заключих накрая, — моите магически способности далеч надхвърлят обичайните. Те могат да накарат кроткия да ви се стори страшен, а могъщия — безобиден. Те могат да унищожат враговете ви или да забавляват двора в зависимост от вашата прищявка. Кажете си думата, провъзгласете своето одобрение и вие ще направлявате уменията на Скийв.
    Източих ръст и с уважение склоних чело, решил да остана в това положение, докато изчаквам преценката на трона.
    Няколко мига минаха, без да се произнесе и звук. Най-после рискувах да хвърля поглед към павилиона.
    Канцлерът и генералът разгорещено си шепнеха един другиму над главата на краля, който я накланяше ту насам, ту натам, за да ги чуе. Щом проумях, че туй ще отнеме известно време, тихичко повдигнах врат и отново зачаках.
    — Скийв! — внезапно се обади Родрик Пети, като прекъсна препирнята на помощниците си. — Тази работа с пиката… Винаги ли можеш да контролираш тъй лесно оръжията?
    — Детска игра, Ваше величество — скромно отвърнах аз. — Даже се чудя дали да го призная за някаква мощ.
    Монархът кимна и каза нещо късо полугласно на своите съветници. Когато млъкна, генералът почервеня и извръщайки се кръгом, закрачи към двореца. Канцлерът Джей Ар Гримбъл придоби самодоволен вид.
    Рискувах да хвърля едно око към Аахз, който ми смигна. Макар и да се намираше по-далеч от мен, острият му слух явно му бе донесъл предварително новината за височайшето решение.
    — Нека всички събрали се тук бъдат свидетели! — оповести звънкият глас на канцлера. — С настоящето Родрик Пети, крал на Посилтум, отдава възхвала на вълшебните умения и знания на въпросния Скийв и официално го именува Магьосник при двора на Посилтум. Сега предлагам присъстващите да аплодират назначението на този майстор… и сетне да се разпръснат!
    Чу се шляпането от не дотам сърдечните аплодисменти от страна на моите победени съперници, проблеснаха и съвсем не тъй малко злобарски погледи. Не обърнах внимание нито на едното, нито на другото, понеже се опитвах да осмисля думите на Гримбъл.
    Успях! Дворцов маг! Избран измежду пълния набор колеги от пет кралства! Аз! Скийв!
    Внезапно се усетих, че канцлерът ми прави знак да тръгна напред. Опитвайки се да бъда равнодушен, приближих към трона.
    — Лорд магьоснико — рече с усмивка благородникът, — бихме ли могли да обсъдим въпроса за твоето възнаграждение, ако имаш желание?
    — С тия работи се занимава моят чирак — информирах го високомерно. — Предпочитам да не се отвличам с подобни светски дела.
    Бяхме се разбрали, че преговорите по това заплащане ще води Аахз, защото знанията му в магията отстъпваха единствено на майсторството му в пазарлъка. Обърнах се и му кимнах да дойде. Той реагира, като мигом се втурна към нас — очевидно навикът му да подслушва го бе предупредил за положението.
    — Гримбъл, туй може и да почака — намеси се кралят. — Има по-неотложни въпроси, които изискват вниманието на нашия магьосник.
    — Трябва само да наредите, Ваше величество — заявих и важно се поклоних.
    Ето че монархът просия:
    — Чудесно! Тогава се яви незабавно при генерал Злабрадва да те инструктира.
    — За какво да ме инструктира? — попитах аз, искрено сащисан.
    — Че как, за армията на нашествениците, разбира се — отвърна Родрик Пети.
    Нейде в главата ми прокънтя алармен гонг.
    — Армията на нашествениците ли? — избъблих тихо, забравяйки добре отрепетирания помпозен тон. — О, че каква пък ще е тя?
    — Същата, която дори в този момент наближава нашата граница — осведоми ме канцлерът. — Инак защо ще ни притрябва изневиделица магьосник?

ГЛАВА СЕДМА:

    Численото превъзходство няма никакво значение. В боя победата ще бъде на страната на най-добрия тактик.
ДЖ. А. КАСТЪР
    — Блага службица, ще ми разправя той! Възможност да се упражнявам, ще ми разправя! Фасулска работа, ще ми разправя!
    — Я по-кротко, момче! — изръмжа моят наставник.
    — По-кротко? Аахз, ти не го ли чу? От мен се очаква да спра цяла една армия! Аз!
    — Можеше да е и по-зле — твърдо забеляза демонът от Перв.
    — И как? — попитах тъпо.
    — Ако ти се бе наложило да го вършиш без мен. Само си помисли.
    Размислих и незабавно се поохладих. Дори когато изглеждаше, че връзката ми с Аахз ме е набутала в прекалено голяма беля, той неизменно успяваше да ме измъкне от нея… поне засега. Последното, което бих желал, бе да го отблъсна точно в момента, когато ми беше най-нужен.
    — Какво да правя, драги Аахз? — простенах.
    На лицето му се изписа усмивка.
    — Понеже ме питаш, съветът ми е да не се паникьосваш, докато не проучим всичко. Припомни си, че има армии и… армии. Нищо чудно тази да е толкова слаба, че да я разбием на пух и прах.
    — Ами ако не е? — кимнах скептично.
    — Тоя мост ще го изгорим, щом стигнем до него — въздъхна люспестият. — Нека първо чуем какво ще ни съобщи старият Хю Злабрадва.
    Тъй като не можах да измисля нищичко, което да кажа в отговор на неговите думи, си затраях. Вместо това тръгнах из двореца редом с моя ментор в мрачно мълчание, следвайки указанията на канцлера.
    Щеше да е по-лесно да приемем предложеният водач да ни заведе до целта, но имах голямо желание да си побъбря на четири очи с Аахз. Съответно оставихме Батъркъп и Глийп в двора и се заехме да издирим помещенията на генерала без чужда помощ.
    Дворецът беше надупчен от коридори като пчелна пита (бих рекъл, до степен да се чудя дали коридорите не са повече от стаите). Краткото ни пътешествие бе допълнително затруднено от осветлението или по-скоро — от липсата му. Макар по стените да личаха многобройни конзолки за факли, изглежда, че се използваше само една от всеки четири и светлината, която редките пламъци хвърляха, далеч не бе достатъчна за успешна навигация из лабиринта.
    Прокоментирах това пред Аахз като ново доказателство за скръндзавостта на кралството. Резкият му отговор гласеше, че колкото повече пестели от режийни и поддръжка, толкова по-охотно щели да прахосват пари за показ и разни разкошотии… като нас например.
    Той твърдоглаво се опитваше да ми обясни идеята за някаква си „енергийна криза“, когато свихме зад поредния ъгъл и съзряхме жилището на военачалника.
    Разпознаваше се доста лесно, понеже неговата врата се оказа единствената обрамчена с двама почетни стражи. Техните полирани брони лъщяха връз широките им рамене, докато бойците наблюдаваха приближаването ни с присвити очи.
    — Тук ли живее генерал Злабрадва? — попитах учтиво аз.
    — Ти ли си магьосникът, именован Скийв? — върна предизвикателството войникът отляво.
    — Хей, аскер, момчето ти зададе въпрос! — намеси се Аахз. — Сега ще ни отговориш ли, или си толкова тъп, че не знаеш какво има от другата страна на вратата, която вардиш?
    Стражът стана яркочервен и внезапно забелязах, че кокалчетата на партньора му по пост побеляха върху пиката, дето бе стиснал. Хрумна ми, че да продължавам да се противопоставям на военните, след като вече бях получил магьосническа служба, може би няма да е най-мъдрото поведение.
    — Ммм, Аахз… — смотолевих. — Виж, че…
    — Да! Това е жилището на генерал Хю Злабрадва… гу’сине! — лавна изведнъж стражът.
    Очевидно споменавайки името на своя колега, аз бях потвърдил собствената си самоличност, при все че не ми стана ясно колко ли чужденци бродят по залите в компанията на едри люспести демони. Завършващото, болезнено отронено „гу’сине“ пък бе дан на моето изпълнение пред царедворците. Явно пазачите бяха инструктирани да се държат учтиво — поне с мен, — независимо до каква степен им натежава туй… а то несъмнено си беше тежко изживяване.
    — Благодаря, войнико — нафукано рекох аз и заблъсках с юмрук по вратата.
    — И още нещо — подхвърли боецът от дясната страна, — генералът поръча да влизате направо.
    Фактът, че бе задържал това късче информация, докато не взех да чукам, подсказваше, че стражите не са променили изцяло лошото си мнение за магьосниците. Сега просто намираха по-фини начини да предизвикват раздразнение.
    Усетих, че Аахз се готви да захване нов рунд с войника, така че бързо отворих вратата и прекрачих вътре, с което го принудих да ме последва.
    Генералът стоеше до прозореца и нахлуващата отвън светлина очертаваше силуета му. Щом влязохме, той се обърна към нас.
    — А-а! Заповядайте, господа — избумтя с добродушен тон. — Очаквах ви. Настанете се удобно. Ако желаете, налейте си вино.
    Внезапната му проява на дружелюбност ми се видя още по-обезпокояваща от предишната му демонстрация на враждебни чувства. Аахз обаче мигом се нагоди към положението, докопвайки посочената му кана с алено питие. За момент си помислих, че възнамерява да сипе малко в един от бокалите, които стояха на подноса пред нас, и да ми го подаде. Ала той отпи юнашки направо от каната, задържа виното в устата си, после одобрително облиза бърни. Насред хаоса, в който моят живот изневиделица се бе превърнал, беше приятно да установя, че някои неща си остават неизменни. За секунди Хю Злабрадва се навъси заради изпълнението му, но сетне насили чертите си да възстановят онова приветливо изражение, с което ни бе посрещнал.
    — Преди да започнем инструктажа — усмихна се той, — трябва да обясня моето грубо държане по време на събеседването. Гримбъл и аз имахме… известни различия в мненията за съществуващото положение и се опасявам, че си го изкарах на теб, Скийв. Затова ти поднасям извиненията си. Обикновено аз нямам нищо против магьосниците като цяло, нито пък срещу твоята персона в частност. И ето…
    — Тпруу! Чакай малко, генерале! — прекъсна го Аахз. — По какъв начин ни засяга вашата вражда с канцлера?
    В очите на командира проблесна ярост, която противоречеше с кротостта на словата му.
    — Това е продължение от един наш стар спор относно насочването на финансовите средства — въздъхна той. — Когато чухме новината за наближаващите войски, моят съвет към краля беше да подсилим своята армия, без да губим време, така че да можем да изпълним по подобаващ начин клетвата си да защитаваме отечеството.
    — На мен съветът ми се вижда добър — вметнах аз, надявайки се да укрепя отношението на Злабрадва към мен, като се съглася с него.
    — Странно е, че точно ти, Скийв, го казваш — отбеляза той с каменно изражение. — Препоръката на Гримбъл беше да вложим пари във всичко друго, особено в някой магьосник, ала не и в армията.
    Изведнъж се изясни защо стражите и военачалникът не ни бяха посрещнали с отворени обятия. Не само че вместо подкрепления бяха получили нас, но и реалното ни присъствие там бе плесница за техните способности.
    — Чудесно, генерале — съгласи се Аахз. — Туй просто е като водата под понтонния мост. Срещу какво сме изправени сега?
    Хю запремества поглед от мен към демона и обратно, явно изненадан, че позволявам на чирака си да взема инициативата при инструктажа. Когато не оправдах очакванията му да сгълча Аахз поради неговата прибързаност, генералът сви рамене и приближи до един увесен върху стената пергамент.
    — Мисля, че положението се очертава ясно с тази… — начена той.
    — Какво е това? — намеси се отново люспестият.
    Злабрадва се засили да отговори остро, но се овладя.
    — Това — отвърна с равен глас — е карта на кралството, което се очаква да защитавате. Нарича се Посилтум.
    — Да, разбира се — кимнах. — Продължавай.
    — Тая линия тук на север от нашата граница представлява наближаващата армия — именно с нея трябва да се справиш като дворцов магьосник.
    — Уф, много е неприятно, че не сте могли да я докарате в мащаб — отбеляза Аахз. — Така както сте я направили, фронтът на неприятеля е по-дълъг от вашата граница.
    Домакинът се озъби.
    — Тъкмо напротив, чертежът е в мащаб — твърдо ни уведоми той. — Може би сега ще осъзнаете с колко голяма задача сте се нагърбили.
    Умът ми запъна да приеме неговото изявление.
    — Ама, генерале — схоках го, — вие в Посилтум сигурно преувеличавате. В никое кралство няма достатъчно бойци да оформят толкова дълъг фронт.
    — Магьоснико — гласът на Хю лъхаше на заплаха, — аз не съм стигнал до настоящия си чин чрез преувеличаване на военните ситуации. Армията, пред която вие двамата сте изправени, е сред най-мощните сили, каквито някога е виждал светът. Тя е нападателната ръка на една бързо нарастваща империя, разположена далеч на север. Те напредват вече трета година, като поглъщат по-малките кралства и смазват всяка съпротива. Всички годни мъже от завзетите страни се набират за войнска служба — така редиците им набъбват до размера, посочен на картата. Единствената причина да не се придвижват по-чевръсто е, че освен неограничения брой хора те притежават масивни бойни машини, които (макар и ефективни) са бавни за транспортиране.
    — Сега ни кажи лошите новини — сухо вметна Аахз.
    Генералът го взе на сериозно.
    — Лошите новини — изръмжа, — са, че техният вожд е стратег, който няма съперник. Той се е издигнал на власт, като е сразил войска, три пъти по-многобройна от собствената му, и днес, когато разполага с огромна армия, е практически непобедим.
    Настъпи напрегната тишина.
    — Започвам да разбирам защо кралят е вложил парите си в магьосник — отбеляза моят ментор. — Не ми се вижда вероятно ти, генерале, да събереш достатъчно голяма войска, та да ги спреш.
    — Планът ми не е такъв! — настръхна командирът. — Въпреки че надали сме в състояние да разбием противниците, ние бихме могли да ги накараме да платят толкова скъпо за пресичането на нашата граница, че те да свърнат встрани към по-слаби и по-лесни за завоюване земи.
    — Знаеш ли, Злабрадва — замислено проточи Аахз, — това всъщност не е лош план. Ако работим заедно, все още имаме шанс да го осъществим. Колко души можеш да ни дадеш в подкрепа?
    — Нито един — каза твърдо военачалникът.
    Аз примигнах.
    — Извинявай, генерале. За момент ми се стори, че ти рече…
    — Нито един — повтори той. — Няма да отделя никакви мои войници, за да подкрепя вашата кампания.
    — Че това е лудост! — избухна Аахз. — И как очакваш да спрем такава армия само с магия?
    — Не очаквам — усмихна се генералът.
    — Но ако ние се провалим — изтъкнах аз, — Посилтум пада.
    Злабрадва спокойно отвърна:
    — Вярно е.
    — Обаче…
    — Позволете ми да изясня своята позиция — прекъсна ме той. — По моя преценка тук е поставено на карта нещо повече от някакво си кралство. Да речем, че вие успеете в тази мисия, което ще означава, че за отбраната на една държава магията е по-ефективна от бойната мощ. В крайна сметка това може да доведе до разпускането на всички армии по света, тъй като ще се предпочита да се наемат магьосници. Аз няма да взема никакво участие в създаването на подобен прецедент. Ако искате да покажете, че наистина превъзхождате армиите, ще трябва да го направите единствено със собствени сили. Военните няма да си помръднат и пръста, за да ви помогнат.
    Докато говореше, Хю издърпа каната с вино от несъпротивяващите се пръсти на Аахз — само по себе си знак, че демонът е също тъй шашардисан от думите на генерала, както и моя милост.
    — Господа, аз съм много чувствителен на тази тема — продължи Злабрадва, наливайки си от червения еликсир. — Толкова чувствителен, че фактически съм готов да пожертвам себе си и своето кралство, та да докажа правотата си. И което е повече: горещо бих ви предложил да сторите същото.
    Той млъкна и ни изгледа със сияещи очи.
    — Защото в тоя момент ви заявявам, че ако вие се измъкнете с победа от наближаващата битка, няма да доживеете да получите наградата си. Кралят може и да управлява двора, но слухът за това какво става в държавата стига до него през моите войници, а тези войници ще бъдат разположени на пост по вашия обратен път към двореца със заповеди да донесат новината за случайната ви смърт… дори ако им се наложи те сами да я уредят. Достатъчно ли съм ясен?

ГЛАВА ОСМА:

    Щом нещо си струва да се прави, то си струва да се прави за пари.
ТИРЕЗИЙ
    С огромно усилие за самоконтрол се сдържах не само докато излизахме от генералските покои, но и докато не се оказахме на такова разстояние, че почетната стража да не може да ни чуе. Когато най-накрая отворих уста, съумях да овладея предателската нотка на истерия, която инак би могла да издаде истинските ми чувства.
    — Както ти рече, Аахз — отбелязах нехайно, — има армии и… армии. Нали така?
    Люспестият мъж обаче не се заблуди нито за миг.
    — Истерията няма да ни докара доникъде, момче. Сега на нас ни трябва здраво мислене.
    — Извинявай — натъртено му отвърнах, — ама не беше ли тъкмо „здравото мислене“, което ни вкара в тая каша?
    Аахз направи гримаса:
    — Добре де, добре! Признавам си, че когато отначало прецених ситуацията, прозяпах туй-онуй.
    — Туй-онуй? — невярващ на ушите си, повторих като ехо аз. — Сър, тази блага служба, дето ми я уреди, с нищо не напомня онова, което ми описваше, докато ме печелеше за идеята си.
    — Усещам бе, младок — въздъхна демонът. — Определено ти дължа едно извинение. Намирисва ми, че наистина ще се наложи да поработим.
    — Да поработим! — изпищях аз, като леко загубих контрол. — Това ще си бъде чисто самоубийство.
    Аахз тъжно поклати глава.
    — Ето че пак се палиш повече, отколкото трябва. Няма защо да се самоубиваме. Имаме избор, нали схващаш?
    — Разбира се — язвително го срязах. — Могат да ни убият нашествениците, а биха могли да ни ликвидират и момчетата на Злабрадва. Колко глупаво, че не се сетих. Знаеш ли, господине, за един миг се обезпокоих.
    — Нашият избор — сурово ме поправи той — е да се захванем с тази шибана мисия или да вземем парите и да избягаме.
    В печалния сумрак, обременил мозъка ми, се прокрадна лъч надежда.
    — Драги Аахз — рекох с истинско благоговение, — ти си гений. Хайде да тръгваме.
    — Къде да тръгваме, момче?
    — Обратно към хана, то се знае. Колкото по-скоро, толкоз по-добре.
    — Хм, това не беше една от нашите възможности — надсмя ми се моят ментор. — В никой случай.
    — Но ти каза…
    — Казах „да вземем парите и да избягаме“, а не само „да избягаме“ — отново ме поправи той. — Нийде няма да ходим, преди да сме се видели с канцлера Гримбъл.
    — Ама, Аахз…
    Тук бях яростно прекъснат:
    — Няма „Ама. Аахз“! Това скромно увеселително пътешествие ни струва цял куп пари. Ще трябва поне да си ги върнем, ако не и да сме на малка печалба.
    — Нищо не ни е струвало — тъпо подхвърлих аз, после се изкашлях предизвикателно.
    — О, напротив, струва ни времето за пътуване и времето, през което нямаше уроци. Туй също си има известна цена.
    — Но…
    — Пък и тука — продължи демонът — са заложени по-важни неща.
    — Например? — притиснах го аз.
    — Ами… например, м-м-м…
    — Ето ви и вас, господа!
    Обърнахме се и видяхме, че Гримбъл бързо ни настига.
    — Надявах се да ви хвана след инструктажа — подзе канцлерът, като се присъедини към нас. — Съгласни ли сте да пободърствам заедно с вашия екип? Зная, че горите от желание да започнете кампанията си, ала преди да потеглите, възникнаха някои въпроси, които трябва да обсъдим.
    — Да речем, нашите заплати — подсказа с металически тон Аахз.
    Усмивката на велможата застина.
    — О-о! Да, разбира се. Първо обаче има други нещица за оправяне. Вярвам, че генералът ви е дал всичката необходима информация за вашата мисия.
    — До последната страхотна подробност — потвърдих веднага.
    — Хубаво, хубаво — захихика канцлерът, без въодушевлението му да се помрачи от моя сарказъм. — Аз, така да се каже, съм напълно уверен, че двамата ще съумеете да се справите с оная паплач от Севера. Трябва да ви известя, че още преди събеседванията вие бяхте моят личен избор. Всъщност, преди всичко аз бях човекът, който е отговорен за насочването на поканата.
    — Това ще го запомним — усмихна се Аахз, а очите му опасно се присвиха.
    Нещо ми дойде наум.
    — Кажи… ъ-ъ-ъ, лорд канцлере — произнесох нехайно, — откъде най-напред чу за нас?
    — Защо питаш? — парира Джей Ар Гримбъл.
    — Нищо специално — уверих го. — Но тъй като събеседването се получи твърде плодотворно, бих искал да изпратя подарък в знак на благодарност към онази личност, която ти е разказала толкова хубави работи за мене.
    Обяснението излезе бая скърпено, обаче канцлерът комай го прие.
    — Ами… м-м-м, впрочем беше някаква женска — призна той. — Доста миловидна, но в момента просто не си спомням името й. Може и да си е боядисала косата, след като сте се срещнали. Когато ние… ъ-ъ-ъ се видяхме с нея, беше зелена досущ като светъл изумруд. Познавате ли я?
    Има си хас да не я познавах! На света съществуваше една-единствена жена, която знаеше за люспестия и мен, а още повече за местонахождението ни. Освен това се сещах само за една мацка, дето отговаря на описанието да е похотлива и да развява зелени коси. Тананда!
    Отворих уста да изплюя камъчето, обаче Аахз заби предупредително лакът в ребрата ми.
    — Гла! — казах интелигентно аз.
    Гримбъл повдигна вежди:
    — Това пък как да го тълкувам?
    — Аз… м-м-м, не мога на минутата да си спомня за нея — излъгах. — Нали знаете колко разсеяни сме ние, магьосниците?
    — Естествено — кимна велможата, който по някакви причини ми се видя облекчен.
    — Е, след като вече уредихме този въпрос — прекъсна ни моят ментор, — вярвам, че ти упомена нещо за нашите заплати.
    Канцлерът се намръщи за миг, после разцъфна в добродушна усмивка.
    — Разбирам защо майстор Скийв е оставил своите бизнесдела на теб, Аахз — заключи той.
    — Ласкателството е хубаво средство — отбеляза демонът, — но не можеш да го похарчиш. Ставаше дума за полагаемите ни се възнаграждения.
    Господин Гримбъл въздъхна:
    — Вие трябва да проумеете, че кралство Посилтум е скромно, макар и да се опитваме да плащаме на нашите васали, доколкото ни позволяват възможностите. За дворцовия магьосник има заделени помещения, които би трябвало да са достатъчно обширни, та да може да се настаните и двамата. Храната ще ви бъде гарантирана… то се знае, при условие че дойдете навреме за ядене. Освен това съществува шанс… не, аз ще стигна дотам да кажа, че е сигурно… щедростта на Негово величество да се разпростре толкова, че да включи свободно място в конюшнята и зоб за вашите бойни еднорози. Как ви звучи всичко туй?
    — Засега твърде евтино — заяви му право в очите Аахз.
    — Какво имаш предвид с последния израз? — озъби се канцлерът, като за миг изгуби самообладание.
    — Това, дето ни го предложи току-що — подигра се другият, — е една стая, в която няма да спим, ястия, които няма да ядем, и пространство в яхъра, което няма да използваме, защото ще бъдем на полето, водейки вашата война вместо вас. В замяна вие искате Скийв да прилага своите умения, за да спаси кралството ви от мощния враг. По моите сметки минавате много евтино!
    — Да, разбирам подобни доводи — съгласи се Гримбъл. — Е, естествено ще има и малка заплата.
    — Колко малка? — настоя Аахз.
    Тук велможата пак се усмихна.
    — Достатъчна да покрие разходите ви. Да кажем ли петдесет жълтици на месец?
    — Да кажем двеста — върна усмивката моят чирак.
    — Може би ще успеем да качим до седемдесет и пет — контрира Джей Ар Гримбъл.
    — А пък ние ще слезем до двеста двадесет и пет.
    — Като вземем предвид уменията му, бихме могли да платим… Извинявай — запремига канцлерът. — Ти не предложи ли двеста двадесет и пет?
    — Наистина — съгласи се Аахз, — сбърках.
    — Така си и помислих.
    — Исках да анонсирам двеста и петдесет.
    — Виж сега какво… — начена онзи.
    — Слушай, господине — пресрещна го Аахз по средата на пътя, — вие имате три възможности: да удвоите големината на вашата армия, да наемете магьосник или да изгубите кралството. Дори и при триста жълтици на месец Скийв тук е най-изгодната ви сделка. Не гледай колко харчите, ами какво спестявате.
    Някое време плешивият Гримбъл размишлява.
    — Много добре — рече най-после с гримаса. — Значи двеста и петдесет.
    Прецених, че е мой ред да забележа натъртено:
    — Струва ми се, че обсъжданата цифра беше триста.
    Това ми издейства един убийствен поглед, но аз държах на своето и спокойно отвърнах на взора му.
    — Триста — каза той, насилвайки думите да излязат през стиснатите му зъби.
    — Платими предварително — добави Аахз.
    — Платими в края на финансовия период — поправиха го отсреща.
    — Хайде сега, драги Гримбъл… — започна люспестият, ала канцлерът го прекъсна, като вдигна глава.
    — Не! По този въпрос аз трябва да остана непреклонен — настоя той. — На всички от кралската свита се заплаща по едно и също време, когато трезорът се отваря при настъпването на съответния срок. Ако нарушим това правило и вземем да допускаме изключения, няма да му се види краят.
    — А не можеш ли поне да ни дадеш частичен аванс? — притисна го Аахз. — Нещо, за да покрием разходите по наближаващата кампания?
    — Определено не! — възрази Гримбъл. — Отпусна ли пари за все още неоказани услуги, някои хора (и по-специално Хю Злабрадва) ще заподозрат, че възнамерявате да грабнете мангизите и да офейкате, без изобщо да влезете в бой!
    Репликата попадна толкова неприятно близо до целта, че аз неволно отклоних поглед от страх да не издам вината си. Аахз обаче дори не мигна.
    — Какво ще кажеш за подкупите? — попита той.
    Велможата се начумери.
    — Немислимо е някой от васалите на краля да приеме такива неща, а още по-малко да разчита на тях за част от доходите си. Всеки опит да ви корумпират следва веднага да бъде докладван на Негово величество Родрик Пети!
    — Не да взимаме подкупи, Гримбъл — озъби се демонът. — Да даваме. Когато бутаме пари на врага, това от нашите заплати ли ще се вади, или кралството ще погасява разхода?
    В отговора на канцлера прозвуча скептицизъм:
    — Силно се съмнявам, че можете да подкупите армията, която е насреща ви. Пък и се предполага, че в случая ще се справите с магия. Нали за това ви се плаща?
    — Даже и магията се подпомага с точна информация — натърти Аахз. — Хайде, господине, ти познаваш дворцовите интриги. Едно малко предупреждение би могло да свърши голяма работа във всяка битка.
    — Напълно вярно. Е, добре, мисля, че сме в състояние да ви отпуснем нещо за корупция, при условие че тя ще бъде в разумни граници.
    — Доколко разумни? — запита моят чирак.
    — Да речем… пет жълтици.
    — Двадесет и пет биха били…
    — Не, пет! — твърдо каза Гримбъл.
    Аахз гледа̀ своя противник известно време, сетне въздъхна.
    — Пет — кимна той и протегна длан.
    Благородникът с неохота бръкна в кесията си, за да извади обещаните монети. Всъщност преди да ги подаде на Аахз. Джей Ар ги преброи два пъти. После ни предупреди:
    — Вие, разбира се, сте наясно, че след вашата победа ще искам отчет за тази сума.
    — То се знае — ухили се люспестият, като милваше жълтиците.
    — Струваш ми се много уверен в нашата победа, лорд канцлере — резюмирах аз.
    Гримбъл ме погледна за миг, вдигнал вежда.
    — Точно така, лорд магьоснико — рече най-подир. — Толкова уверен, че съм заложил моето кралство, и — което е по-важно! — своята репутация на вашия успех. Забелязваш, нали, че поставям престижа си над кралството? Това не е случайно. Монархиите се издигат и падат, но един канцлер винаги може да си намери работа. При условие, разбира се, че не неговият съвет е докарал дадена държава до разорение. Ако кампанията на Скийв и Аахз да спасят Посилтум се издъни, с обществената ми кариера е свършено. Господа, стане ли такова нещо, вашите кариери също се затриват заедно с моята.
    — В това звучи някаква заплаха, Гримбъл — сухо подметна демонът.
    — Нима? — отвърна другият с престорена невинност. — Не съм го възнамерявал. Аз не заплашвам, чисто и просто изтъквам факти. Поддържам много тесни връзки с канцлерите на всички околни кралства; всъщност съм роднина на няколко от тях. Те до един са известени за моята позиция по този въпрос за магията срещу военщината. Ако се окаже, че съм сбъркал в преценката си и вие се провалите при отбраната на Посилтум, държавните мъже ще си го отбележат. Сетне всички магьосници — и ти, Скийв, по-специално, — щом само потърсят работа, ще бъдат обявени за изнудвачи и шарлатани. Понеже канцлерите често пъти контролират съдилищата, аз не ще се изненадам, ако те намерят някое извинение или изфабрикувано обвинение, което да им позволи да те осъдят на смърт като услуга за мен. Методът на смъртта се различава в отделните кралства, но крайният резултат е един и същ. Вярвам, че ще вземете това предвид, когато планирате вашата кампания.
    С тези думи Джей Ар Гримбъл се врътна на токовете си и бързо си отиде, оставяйки ни застинали в мълчание.
    — Е, Аахз — рекох най-накрая, — имаш ли в момента някакъв разумен съвет, свързан с нашето положение?
    — Разбира се — бе резкият отговор.
    — Какъв например?
    — Сега, след като проучихме всичко — сериозно произнесе той, — вече можеш да се паникьосаш.

ГЛАВА ДЕВЕТА:

    Тук е заложено нещо, по-голямо от нашия живот.
ПОЛК. ТРЕВИС
Пиперлия лаф от Аламо
    На третата нощ, след като напуснахме Посилтум, станувахме върху една могилка, издигаща се край главния път на кралството в посока север-юг.
    Всъщност в случая аз употребявам израза „север-юг“ доста свободно. За три дни пешком единственото движение по това направление (както забелязахме от тази лента утъпкана кал) бе нашето собствено. Оскъдността на трафика в същата посока се подчертаваше от грамадното множество хора, които се носеха фронтално спрямо нас.
    По пътя си ние непрекъснато срещахме малки групи и семейства — те неотклонно напредваха към столицата с онази незабързана, но поглъщаща разстоянията крачка, характерна за люде, дето не са привикнали да използват друг транспорт освен своите собствени нозе. Не изглеждаха особено изплашени или паникьосани, ала притежаваха две общи черти, които подсказваха, че всички са нещо повече от обикновени пътешественици.
    Първо, огромните им количества лични вещи далеч надхвърляха нужното за просто пилигримство. Независимо дали товарът беше увързан в големи раници или накамарен върху скромни, ръчно тикани колички, бе явно, че устремените на юг мъкнат със себе си толкова от земните си притежания, колкото са в състояние да носят или влачат.
    Второ, никой не ни обръщаше капка внимание — най-много да ни хвърлят бърз, бегъл поглед. Туй бе по-забележително дори от предишното ми наблюдение.
    Сега групата ни наброяваше трима: мен самия, Аахз и Глийп. Бяхме оставили Батъркъп в двореца — за силно разочарование на моя ментор. Той би предпочел да зарежем Глийп и да вземем еднорога, но в това отношение заповедта на краля бе съвсем категорична. Драконът не трябваше да живее във височайшия двор, ако някой от нас (или и двамата) също не е там, за да се оправя с него. В резултат пътувахме като трио — един младеж, един змей и един негодуващ демон, — не кой знае колко често срещана гледка както в тези, така и в които и да било други земи. Селяните, емнали се на юг, обаче ни забелязваха само колкото да ни сторят място да минем.
    Аахз твърдеше, че това било, защото онуй, от което бягали, им вдъхвало такъв страх, че те едва ли виждали нещо или някого по пътя си. В добавка предполагаше, че движещата сила за подобно масово преселение може да бъде единствено същата тази армия, на която бяхме тръгнали да се противопоставим.
    С цел да докажем правотата му пробвахме да разпитаме няколко от срещнатите групички. След първия ден престанахме да го вършим поради сходството на получаваната информация. Ето красноречив пример.
    Аахз: Я почакай, страннико! Къде отиваш?
    Отговор: В столицата!
    Аахз: Защо?
    Отговор: За да бъда колкото е възможно по-близо до краля, когато той организира защитата си срещу нашествениците от Севера. Дори и да не иска да отбранява провинцията, все ще му се наложи да опита да спаси самия себе си.
    Аахз: Гражданино, няма защо да бягаш по-нататък. Подценил си загрижеността на Родрик Пети за твоята безопасност. Отпреде си съзираш новия дворцов магьосник, назначен от Негово величество специално за да защити целия Посилтум от армията на враговете. Какво ще кажеш за това?
    Отговор: Един магьосник?
    Аахз: С моята собствена ценна подкрепа, разбира се.
    Отговор: Ще кажа, че сте луди.
    Аахз: Виж к’во…
    Отговор: Не, ти виж какво, който и ще да си. Не искам да обиждам нито вашия, нито някой друг чародеец, но ако се опълчите на такава армия, значи сте глупаци. Магията може да е чудесна срещу нечия обикновена войска, ама тази сган няма да я спрете с един магьосник… или, щом е там въпросът, и с двайсет печени магьосници.
    Аахз: Ние имаме пълна вяра в…
    Отговор: Великолепно, тогава вие отивайте на север. Аз ще вървя към столицата!
    При все че диалозите в тоя дух в крайна сметка прекратиха нашите усилия да вдъхнем увереност на населението, те предизвикаха спор, който така и не стихна, докато на третата вечер не взехме да се приготвяме за спане.
    — Какво стана с твоя план да грабнем парите и да офейкаме? — промърморих аз.
    — Голяма работа — отвърна Аахз. — Пет жълтици.
    Аз обаче не желаех да оставя нещата току-тъй.
    — Ти подчерта, че искаш да си на печалба. Чудесно! Е, вече излязохме на далавера. Малка е… но пък и с теб не сме си дали много зор. Като се има предвид, че нищо не сме похарчили…
    — Ами еднорогът? — контрира ме веднага Аахз. — Докато този кон продължава да е в техни ръце, ние сме на загуба.
    — Сър — подсетих го, — Батъркъп не ни струва пукнат грош, не си ли спомняш? Той ни е подарък от Куигли.
    — Обаче ще ни глътне пари да го заменим с друг — настоя демонът. — Това значи, че ако не си го върнем, сме изгубили от тая сделка. Обясних ти, искам известна печалбица… и определено отказвам да приема минуси.
    — Глийп?
    Разгорещените думи на Аахз бяха събудили моя дракон и той надигна морда със сънливо любопитство.
    — Лягай пак да спиш, Глийп! — рекох умиротворяващо. — Всичко е наред, не се тревожи за нас.
    Успокоен, звярът се търкулна по гръб и положи глава назад.
    Колкото и смешен да изглеждаше, проснал се на земята и навирил крака във въздуха, все пак ми навя някаква асоциация.
    Затършувах в паметта си за миг, сетне реших да сменя тактиката.
    — Господине — обадих се умислено, — каква е истинската причина да искаш да минем през всичко туй?
    — Абе, момче, ти не слушаш ли? Казах ти…
    — Ясно — прекъснах го. — Каза, че е заради далаверата. Единственото, което не ми пасва, е, че се опита да оставим Глийп, за когото сме платили, вместо Батъркъп, който не ни струва нищичко! Някак си ме съмнява дали не се мъчиш да докараш печалба с минимум възможни усилия.
    — Ъ-ъ-ъ, нали знаеш какво ми е отношението към този глупав дракон? — започна Аахз.
    — Ти също знаеш моето — натъртих — и като така разбираш, че никога няма да го зарежа, за да отърва кожата си, а още по-малко за пари. По някаква причина ти си искал да бъдеш сигурен, че аз ще загрея това… и всъщност тая причина няма нищо общо с мангизите. Хайде, каква е тя?
    Ред беше на люспестия да потъне в обвеяно с размисли мълчание.
    — Все по-добре си даваш сметка за нещата, момче — обади се той най-подир.
    При всеки друг случай щях да съм щастлив да получа такъв комплимент. Сега обаче прозрях същността му: опит да ме отклони от темата. Ето защо повторих твърдо:
    — Причината, Аахз?
    — Те са няколко, младок — кимна ми с необичайна сериозност. — Основната е, че ти все пак не си станал спец в занаята.
    — Да ме прощаваш за думите — отбелязах сухо, — но това не ми се вижда много логично. Ако не ми достигат способностите, защо толкова се натискаше да ме вкараш в тази мисия?
    Демонът вдигна ръка с възпиращ жест.
    — Скийв, изслушай ме. Направих грешка и тя ни набута в едно положение, където е потребен майстор магьосник. А още повече от майстормагьоснически умения в момента ни е нужно майстормагьосническо съзнание. Следиш ли мисълта ми?
    — Не — признах.
    — Нищо чудно — въздъхна Аахз. — Точно затуй се опитах да те изиграя да изпълниш въпросната задача, вместо да ти я обяснявам. Досега цялото ти обучение падаше върху твоите физически способности, без да развивам професионалното ти съзнание.
    — Ти ме научи да държа под око изгодата — изтъкнах оправдателно аз.
    — Нямам това предвид, момче. Чувай, забрави замалко каквато и да било изгода.
    Изведнъж се почувствах истински разтревожен и го запитах:
    — Хей, добре ли си? Някак не ми приличаш на самия себе си.
    — Ще ме оставиш ли на мира, чирако? — озъби ми се той. — Опитвам се да ти разясня нещо съществено!
    Този изблик ме застави да млъкна. Все пак се усетих спокоен. Аахз определено си беше Аахз.
    — През цялото си чиракуване при Гаркин и дори когато те видях за първи път, ти, Скийв, не искаше да ставаш магьосник. Искаше да бъдеш крадец. За да те накарам да събереш силата си за урок, трябваше да ти изтъквам колко много можеш да спечелиш от изучаването на нашата професия…
    Аз си траех. Дълго време не обелих нито дума. Нямаше какво да кажа. Прав беше — и в спомените си, и в тяхното тълкуване.
    — Е — продължи моят наставник, — магията има още една страна. Съществува и отговорност… отговорност към твоите събратя по умения и, което е по-важно, към самото изкуство. Макар съдбата да ни е дала съперници (а вероятно ще даде доста повече, ако доживеем дотам) и макар че може да се борим с тях или да ги побеждаваме, за да спечелим някоя служба, всички ние сме свързани от обща кауза. Всеки чародеец е длъжен да усъвършенства своя занаят, да следи той да се използва по почтен и създаващ добро име начин. Колкото по-голям е магьосникът, толкова по-голямо е и чувството му за дълг.
    — М-м… какви допирни точки има това с настоящото ни положение? — подтикнах го аз.
    Демонът започна да подбира думите си съвсем внимателно:
    — Тука е поставено на карта нещо огромно, момче. Чу го и от Злабрадва, и от канцлера Гримбъл. Още по-важно е, че го чу от хората, когато разговаряхме със селяните. Родрик е заложил цялото си кралство на способността на магическото изкуство да върши работа. Е, никой друг освен един чародей не може да каже доколко разумна или фантазьорска ще излезе дадена задача. Ако се провалим, всичкото, което профаните ще видят, е, че нашата професия се е провалила, и те никога повече няма да й повярват. Ето защо не бива да се отклоним от тази мисия. Тук ние представляваме самата магия… и ще трябва да дадем най-доброто от себе си.
    Поразсъждавах над словото му.
    — Но какво можем да сторим против цяла армия? — запитах най-накрая.
    — Да ти кажа честно — отново въздъхна Аахз, — наистина не знам. Надявам се, че нещо би ни хрумнало, когато видим срещу кого именно сме изправени.
    После дълго време седяхме мълчаливи, всеки потънал в собствените си мисли за мисията и за това кое точно е поставено на карта.

ГЛАВА ДЕСЕТА:

    Ако войските на противника са били добре проучени и преценени, човек няма защо да се страхува от численото им превъзходство.
С. БИК
    Сетната ми трошка надежда бе смазана, когато видяхме армията. Оказа се, че сведенията за големината й не са били преувеличени; по-скоро те не бяха успели да предадат цялото поразяващо впечатление от нейната мощ.
    Нашата разузнавателна мисия ни бе отвела оттатък северната граница на Посилтум на неколкодневно пътуване във вътрешността на неговия съсед. Името на това кралство няма никакво значение. Ако все още не го смятаха за част от връхлитащата сила, то щеше да стане веднага щом новината се разпространи.
    Не бяхме сигурни дали замалко сме пропуснали последната битка, или кралството просто се е предало. Както и да е, липсваха свидетелства за каквито и да било отряди от защитници, а забелязвахме само внушителни лагери на имперските войски, разположени горе-долу по права линия, която се губеше и в двете посоки зад хоризонта.
    За щастие в момента армията не се придвижваше, което значително улесняваше деликатната ни задача. Наоколо през равни интервали бяха пръснати постове, но тъй като разстоянието от тях до становете не бе голямо, ние тръгнахме покрай фронта, без да се приближаваме много, и по тоя начин запазихме инкогнито.
    Във въздуха пееха птици, небето се синееше досущ тюркоаз.
    Редовно пропълзявахме по-близо до поредния лагер или пък се изкатервахме на някое дърво, за да увеличим своя обзор. Аахз изглеждаше напълно потънал в собствените си мисли както когато наистина проучвахме войските, така и докато пътувахме към нови места. Понеже не можех да измъкна от него нищо повече от случайно изръмжаване или отделна сричка, заех се сам да събирам наблюдения.
    Бойците бяха облечени почти еднакво. Стандартната им екипировка като че включваше кожен шлем и нагръдник, дълга до коленете туника от груб плат, сандали, меч, две метателни копия и широк правоъгълен щит. Очевидно не възнамеряваха да тръгнат скоро, защото бяха разпънали палатки и прекарваха по-голямата част от времето си в наточване на оръжията, поправки по бронята, ядене или просто се шляеха наоколо. От дъжд на вятър се появяваше някой опакован в метал войник, вероятно офицер, и започваше да крещи на останалите, при което те апатично се строяваха, заемайки се да правят упражнения. Упражненията им обикновено се прекратяваха в мига, в който началството се скриеше от погледа.
    Тук-таме стърчаха обсадни машини, конструирани така, че да хвърлят тежки камъни или копия на значително разстояние, макар че тъй и не ги видяхме в действие. Комай единственото оборудване, използвано що-годе редовно, бяха сигналните кули. Във всеки лагер имаше по една — разнебитени съоръжения от привързани пръти, които се издигаха на двадесетина стъпки във въздуха и бяха увенчани с малка квадратна платформа. По няколко пъти на ден самотен боец се изкатерваше на съответната конструкция и всички започваха да си сигнализират взаимно със знаменца или вимпели. Кулите служеха и като простори за сушене на дрехи, така че периодично биваха обкичвани със съхнещи туники.
    Общо взето, съществуването им ми се струваше невероятно скучно. Всъщност по моя преценка едничкото нещо, което е по-тъпо от това да бъдеш войник на Империята, е да прекарваш времето си в наблюдаване на войниците на Империята!
    Споделих впечатленията си с Аахз, докато лежахме по корем върху тревисто хълмче, взирайки се в поредния лагер.
    — Прав си, момче — съгласи се разсеяно той. — Да си солдат е бая досадна работа.
    — Ами ние? — опитах аз, обзет от желание да го накарам да говори още. — Това, дето го вършим, не е особено вълнуващо, не смяташ ли?
    За пръв път през последната седмица демонът спря поглед върху ми.
    — Искаш вълнения? Виж сега, Скийв. Защо просто не измаршируваш там долу и не помолиш дежурния офицер да ти обясни накратко как действа тяхната армия? Бас държа, че така ще ти се поразнообрази животът.
    — Не съм се отегчил чак толкоз! — поправих се набързо.
    — Тогава к’во ще речеш, ако си затраеш малко и ме оставиш да работя, както аз си знам? — Аахз се подхили и пак се зае със своите проучвания.
    — Както си знаеш ли? И какъв точно резултат се опитваме да постигнем?
    Моят наставник изпухтя.
    — Разузнаваме врага — поясни той търпеливо. — Достатъчно неща са срещу нас в тая кампания, та да се впуснем в нея, без да сме се информирали.
    — Е, колко още информация ни трябва? — възроптах аз. — Този лагер с нищо не се отличава от последните пет, които огледахме.
    — Защото не си обучен къде да гледаш — сгълча ме Аахз. — Какво разбра досега за противника?
    Не бях подготвен за подобен въпрос, но криво-ляво се справих с предизвикателството.
    — Ммм… много са… добре въоръжени… ъ-ъ… и имат катапулти…
    Тук люспестият ме подигра:
    — Това ли е всичко? Блестящо! Двамата със Злабрадва ще образувате страхотен екип тактици.
    — Хубаво де, в такъв случай ме научи! — изстрелях мигом. — А ти пък какво разбра?
    — Можеш да прекараш години наред в опити да усвоиш военната теория, без дори да одраскаш и повърхността й — остро отвърна моят ментор. — Аз обаче ще пробвам да ти дам най-важното само с няколко думи. За да прецениш една войска, както правим ние в момента, запамети две словца: „чап“ и „рок“.
    Прилежно повторих:
    — „Чап“ и „рок“.
    — Някои стратези предпочитат да помнят „магове“, ала на мен по̀ ми харесва другият вариант — добави Аахз като странично обяснение.
    — Супер! — свих лице в гримаса. — Сега ми кажи какво означава това.
    — То ти помага да задържиш в мозъка си един информационен списък. „Магове“ ще рече Местоположение, Активност, Големина, Отряди, Време и Екипировка. Дотук теорията звучи чудесно, нали, но предполага, че разузнавачът няма никаква способност за преценка. Аз се осланям на „чап“ и „рок“, което означава Численост, Арсенал, Подвижност плюс Разгръщане, Организация и Комуникации.
    — Уф — изпъшках с надеждата, че той не очаква от мен да запомня всичко туй.
    Аахз обаче неумолимо предложи:
    — Я сега да обобщим наблюденията си до момента, облягайки се върху тая рамка. Численост: враговете са страшно много — достатъчно, та точното им преброяване да се обезсмисли. Подвижност: към днешна дата те просто стоят на място.
    — Това дотук и сам го загрях — изтъкнах му саркастично.
    — Но истинският ключ — продължи демонът от Перв, без да ми обърне внимание — е техният Арсенал. Като се вгледаш в този елемент, размисли какво имат и какво нямат.
    — Не те разбрах, учителю.
    — Ами имат сума ти пехотинци, малко артилерия под формата на катапулти и стрелци с лък, обаче нищо, което дори и смътно да наподобява кавалерия. Сиреч, когато започнат да се придвижват, ще бъдат твърде бавни — особено в битка. Така че няма защо да се безпокоим от каквито и да било спешни, обходни премествания. Бива ги единствено за хамалско млатене.
    — Да, Аахз, но…
    — Що се отнася до Разгръщането и Организацията, те са натопорчили войски по цялото поле, вероятно защото тъй им е по-лесно да тършуват за храница. Това показва и известна увереност от тяхна страна, и че не усещат никаква необходимост да концентрират силите си. Мисля, че като се взрем във въпросната Организация, ще открием сбирщина от отряди или батальони, всеки предвождан от двама-трима офицери, а всичките заедно — ръководени от един свръхвожд или генерал.
    — Ама, драги Аахз… — опитах още веднъж.
    Той обаче упорито продължи:
    — Най-уязвимата им точка, изглежда, са техните Комуникации. Когато някоя армия с подобен размер не координира движенията си, тя здравата е загазила. Ако наистина използват сигнални кули и скороходци, за да си предават съобщения, може би действително ще успеем да им объркаме работата.
    — И всичко това какво означава? — прекъснах го най-накрая.
    — М-м-м? О, това е капсулирано обобщение к’во стои срещу нас — невинно отвърна демонът.
    От гърдите ми се изтръгна въздишка:
    — Ясно. Само че ти от много дни ми разправяш, че ще съчиниш план, след като видиш срещу кого сме изправени. Е, вече видя. Какъв е твоят замисъл? Как можем да ги бием?
    — Няма никакъв начин, момче — с мъка в сърцето призна Аахз. — Ако бях съзрял такава възможност, щях да ти съобщя овреме, но понеже не съм, продължавам да наблюдавам.
    Осмелих се да вметна едно свое предположение:
    — Може би изобщо не съществува такава възможност?
    Люспестият изсумтя.
    — Започвам да мисля, че си прав. Ако е така, значи ще се наложи да направим нещо, което хич не ми е по вкуса.
    — Имаш предвид да се откажем? — здравата се стреснах аз. — След тая голяма реч, дето ми я изнесе за отговорността и…
    — Тпру-у! — прекъсна ме Аахз. — Не съм споменал нито дума за отказване. Ще трябва просто да…
    — Глийп!
    Звукът, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго, долетя нейде изотдире и проехтя по хълма откъм задръстеното с шубраци дере, където бяхме оставили моя любимец.
    — Момче бе, ще накараш ли този глупав дракон да млъкне? В момента само това ни липсва: да ни довлече на главите цялата армия.
    — Ей сега, сър! — съгласих се аз и полазих като червей назад колкото мога по-бързо.
    Веднага щом се смъкнах от върха на хълмчето, се вдигнах на крака, превит одве, и се понесох надолу по склона в тая поза. От моя гледна точка пълзенето не е нито бърз, нито удобен способ за пътуване.
    Що се отнася до обичайния ни начин за действие, бяхме привързали дракона към едно дърво… бая голямо дърво, тъй като преди това той съвсем успешно бе изкоренил няколко малки. Няма защо да ви обяснявам, че не си падах много по тази идея, но ако се вземеше предвид деликатното естество на настоящата ни работа, се налагаше да го сторим.
    — Глийп!
    Вече го виждах — нетърпеливо опънал въжето си до скъсване. Учудващо беше обаче, че за разлика от друг път не се опитва да се добере до мен. Изглежда, правеше всичко, за да стигне високия храст на известно разстояние от него… или до нещо, което се криеше там.
    Върху челото ми изби студена пот. Хрумна ми, че звярът може би е надушил някой от разузнавачите на вражеската армия. Това и само по себе си щеше да е достатъчно лошо, ала вероятността противникът да е все още наблизо ми се стори далеч по-неприятна.
    Бързичко отстъпих встрани в сянката на едно дърво и преразгледах положението. Всъщност аз не бях видял разузнавач. Фактически във въпросния храст не се забелязваше никакво движение. Бих могъл да се промъкна назад и да повикам Аахз, но пък ако излезеше, че съм сбъркал, той нямаше да се почувства особено щастлив, загдето съм го призовал да се справи с тази лъжлива тревога. Можех също да отвържа Глийп и да го насъскам да открие натрапника, което щеше да означава, че ще се изложа на показ…
    И докато стоях, обмисляйки предстоящия си начин на действие, някой се шмугна зад мен и сложи ръце върху очите ми.
    — Изненада! — влетя в ухото ми нечий мек глас.

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА:

    Добре е да забравим старите познати…
ГРАФ МОНТЕ КРИСТО
    Направо подрипнах!
    Може би е редно да поясня. Когато казвам „подрипнах“, имам предвид, че действително го сторих. Преди повече от година Аахз ме бе научил да летя, което всъщност си е контролирано реене, предизвикано от обратима левитация.
    Каквото и да беше, но го извърших. Вдигнах се десет стъпки право нагоре във въздуха и си останах там. Не знаех какво се е промъкнало зад гърба ми, нито желаех да узная. Исках помощ! Исках ментора Аахз!
    Мощно поех дъх, за да изразя това свое намерение.
    — Май си доста скоклив, а, хубавецо?
    Въпросът проникна отвъд паниката ми.
    Като сподавих вика си, преди да е прозвучал наистина, погледнах надолу към моя нападател. Отвисоко бях подложен на гледката на едно страхотно личице със златисто-маслинен тен, подчертан от бадемовидни котешки очи, което бе рамкирано от великолепна копа светлозелена коса. Виждаше се и една разкошна щедра пролука.
    — Я, Танда! — изгуках от удоволствие, после с мъка отместих взор върху лицето й.
    — Имаш ли нещо против да слезеш? — подвикна тя. — Аз не мога да се кача.
    Помислих си дали да не пикирам драматично към Тананда6, но се отказах. Все още не съм чак толкоз силен в летенето, пък и ефектът щеше съвсем да се загуби, ако се блъснех в нея.
    Така че се задоволих да се спусна кротко на земята на няколко крачки от девойката.
    — Леле, Танда, аз… глак!
    Последната дума се изтръгна от гърдите ми, когато тя ме награби в прегръдка, дето може да ти строши кокалите.
    — Бож-кее, колко е приятно да те срещна пак, хубавецо — промълви щастлива. — Как изкара?
    — Бях добре — отбелязах, като набързо се откачих. — Какво правиш тук?
    Предишния път, когато я видях, красавицата беше част от злощастна групичка, която двамата с Аахз натирихме в неизвестни измерения. От цялата тайфа Тананда бе единственият член, за когото наистина съжалявах, че заминава.
    — Теб чаках, глупчо — подразни ме тя и плъзна нежно ръка около талията ми. — Къде е господин Аахз?
    — Той е… — понечих да посоча върха на хълма, ала ми текна нещо. — Слушай… отде знаеш, че демонът е с мен?
    — О-о! Я не ставай ревнив — смъмри ме момичето, разтърсвайки ме игриво. — За туй не се иска много акъл. Дори Аахз не би те оставил да се изправиш сам срещу тази армия.
    — Но ти откъде…
    — Глийп!
    Звярът бе проумял, че плячката му вече не се крие зад храста. В резултат от това сега напираше с все сила на края на въжето, та да стигне до нас. Дървото, към което бе привързан, се люшкаше заплашително, а листата му сякаш кипяха.
    — Хо, Глийп! — очарова се от откритието си девойката. — Как си, аверче?
    Дървото се приведе до нови низини, тъй като моят дракон се разтрепери от ликуване, че е бил разпознат. Аз самият също бях малко разтреперан — чисто и просто Танда имаше такъв ефект върху мъжкия пол.
    Без да мисли за собствената си безопасност, госпожицата скокна напред и коленичи пред змея, за да издърпа мустаците му и да задраска нежно по носа му.
    На Глийп това му хареса. И на мен ми се понрави. Танда носеше къса зелена туника, която обгръщаше щедрите й заоблености и откриваше краката й направо шикозно. Нещо повече: когато клекна така, крайчецът на плата се привдигна, докато…
    — Какво му става на тоя дракон? — избумтя Аахз, изскачайки с трясък от храста зад нас.
    Този път не подрипнах… много.
    — Ей, учителю — започнах. — Дойде…
    Нямаше защо да си давам труд да обяснявам. Тананда се разгъна с плавно движение и с един скок прелетя покрай моя милост.
    — Аахз! — възкликна тя и се хвърли в ръцете му. Веднъж и менторът ми да бъде сварен толкоз неподготвен, колкото бях аз. За миг бъркотията от крайници се заколеба на ръба на падането, па сетне се сгромоляса.
    Двамата се приземиха с такъв грохот, че наоколо чак прокънтя. Люспестият беше отдолу и затова пое по-голямата част от удара.
    — Май си си все така импулсивен? — похотливо му се ухили младата дама.
    — Ууф… ъх… ох… — отвърна изискано Аахз.
    Зачервена, Тананда се претъркули пак на крака и се зае да оправя туничката си.
    — Ако не друго, поне не се налага да те питам, дали се радваш да ме видиш — отбеляза тя.
    — Танда! — изпъшка най-подир демонът.
    Тук красавицата просия:
    — Ти си спомни?
    — Тя ни е чакала — додадох оживено аз.
    Аахз свъси вежди.
    — Точно така. Канцлерът Гримбъл каза, че ти си ни натопила на тази служба.
    Изведнъж ни похлупи плътна тишина. Тананда примигна.
    — Мога да ви обясня — заяви с оправдателен тон.
    — Направо не бих могъл да чакам — подпя в унисон с нея Аахз.
    — И аз самият съм малко любопитен — добавих от своя страна, като се прокашлях многозначително.
    — Ъ-ъ-ъ… момчета, това може да ни отнеме известно време — рече тя замислено. — Имате ли нещо за пиене?
    Определено този бе най-разумният зададен досега въпрос. Отворихме виното и за секунда се разположихме в тесен кръг, заети с потушаване на жаждата. За негодувание на демона настоях да седнем достатъчно наблизо, така че Глийп да не се чувства изоставен. Това, разбира се, означаваше, че неговият твърде „ароматичен“ дъх ще придаде неповторим вкус на нашата беседа, ала (както им изтъкнах) нямаше друг начин да го накараме да мълчи, докато ние говорим.
    — Какво стана, след като заминахте? — подтикнах я аз. — Къде са Исстван, Брокхърст и Хигинс? Какви приключения връхлетяха Куигли? Изобщо успяхте ли да съживите Фръмпъл, или той все още е статуя?
    — По-късно, момче — вметна Аахз. — Всичко според реда си. Ти се канеше да обясниш за Джей Ар Гримбъл.
    — Гримбъл — намръщи се в отговор девойката. — Забелязвал ли си някога, че колкото по-извратен е един човек, толкоз по̀ му се ще да те обсеби? Той е главната причина да не ви изчакам в Посилтум.
    — От началото — инструктира я моят партньор.
    Танда присви устни в размисъл.
    — Добре де, от началото. Ами-и… забърсах го в някакъв бекярски бар… оказа се женен, но това го научих по-подире. Тъкмо…
    — Какво е бекярски бар? — прекъснах я аз.
    — Трай, момче — озъби ми се Аахз, а жълтите му очи се облещиха.
    — Е, не беше истински бекярски бар — поправи се дамата. — Беше по-скоро кръчма. Трябваше да се досетя, че е семеен. Искам да кажа, че никой толкова млад не е толкова плешив, освен ако си няма жена у дома.
    — Прескочи философския момент — изпъшка люспестият. — Просто ни разправи историята, м-м?
    Тананда повдигна вежда към него.
    — Хей, первект7 — обвини го тя, — като те знам каква си Мара Подробната, щом дойде до разказване на истории, ми се чини, че… колчем се наложи ти да слушаш някого, вечно проявяваш нетърпение.
    — Струва ми се, че е права — отбелязах.
    — Баста! — изрева Аахз. — Историята!
    — Ами сред нещата, които Гримбъл подхвърли, докато се стараеше да ми направи впечатление, бе, че се опитвал да намери дворцов магьосник. Каза, че бил убедил краля да назначи някой, обаче не можел да открие ни един и в най-скоро време щял да се озове в идиотско положение.
    — И когато той спомена за идиоти — вметнах аз, — ти естествено си помислила за нас.
    — Хайде сега, недей така — сгълча ме Танда. — Помислих, че е сполучлив начин да помогна на двама приятели. Бях наясно, че вие гниете в ония гори тилилейски… пък и всеки знае каква блага работа е това да си дворцов магьосник.
    — Момче, к’во ти разправях, бе? — гласеше коментарът на демона.
    — Сигурно говорим за различни служби — сопнах се аз.
    — По-кротко — прекъсна ни момичето, като положи нежната си длан върху ръката ми. — Когато им дадох вашите имена, не бях чувала нищичко за наближаващата армия. Честна дума!
    Гневът ми се стопи при нейното докосване. В този миг можеше да ми каже, че е продала собствената ми глава за украса в средата на тавана, и щях да й простя.
    — В такъв… — наченах аз, ала Танда упорито продължи, което по моему беше чудесно.
    — Още щом открих каква е истината, си рекох, че съм ви вкарала в беля — произнесе тя с блага искреност. — Както ви обясних, щях да изчакам в Посилтум, обаче се боях да не би с вашите преобразявания и маскировки да ме познаете, преди да съм ви забелязала. Ако ме бяхте приветствали по тоя начин, дето съм свикнала да очаквам от вас, можеше наистина да объркаме конците. Гримбъл е един ревнив будала и стига да си е внушил, че с него сме нещо повече от бегли познати, би могъл да оттегли подкрепата си, която в нормално състояние вероятно би дал.
    — Твърде важно — изръмжа Аахз. — Пет жълтици.
    — Толкова много? — Танда изглеждаше действително изненадана. — И коя ръка му строши?
    — Сър Аахз винаги сключва възможно най-добрата за нас сделка — гордо изтъкнах аз. — Или поне в парично отношение.
    — Хубаво де — заключи красавицата, — барем няма да ви подкопая военните фондове. Щом открих в каква каша съм ви забъркала, реших, че тая ще я свърша безплатно. Доколкото сама ви вкарах в нея, най-малкото, което мога да сторя, е да ви измъкна.
    — Това е страхотно! — възкликнах.
    — Има си хас да не е! — съгласи се первектът.
    Нещо в неговия тон ме подразни.
    — Исках да кажа, че тя ни е помогнала — изръмжах насреща му. — Не че го е направила без пари.
    — И аз точно това си мислех, чирако — начумери се в ответ Аахз. — Но за разлика от някои хора знам какво говоря!
    — Момчета, момчета — забърбори госпожицата, докато ни разбутваше настрани един от друг. — Всички сме в същата лодка, не помните ли?
    — Глийп! — рече драконът и приседна до Танда.
    Както обясних веднъж, дъхът на Глийп е достатъчно мощен, за да пресече всеки разговор, така че минаха няколко минути, преди наоколо да се прочисти до степен да сме в състояние да продължим.
    — Преди да бъдем тъй сурово прекъснати — успя да си поеме най-накрая въздух Тананда, — ти, Аахз, май започна да казваш нещо. Имаш ли план?
    — Сега вече имам — усмихна се демонът и я погъделичка под брадичката. — И можеш да ми повярваш, че без теб играта щеше да загрубее.
    Тук се вмъкна някаква тревожна нотка. Основното призвание на младата ни спътница или поне единственото, което би могло да се спомене в прилична компания, бе убийца.
    — Стига, Аахз — сгълчах го. — Танда е добра, но не толкова, че да се справи с цяла армия.
    — По-разумно е да не се басираш за това, хубавецо — коригира ме тя и ми намигна.
    Изчервих се, обаче не се отметнах от доводите си.
    — Продължавам да твърдя, че работата е прекалено голяма за сам човек… ако е там въпросът, за трима души — настоях аз.
    — Прав си, момко — кимна важно люспестият ментор.
    — Ние всъщност не можем… какво рече, Аахз?
    — Казах, че имаш право — повтори той.
    — И аз така си помислих — удивих се. — Просто исках да го чуя още веднъж.
    — Щеше да го чуваш по-често, ако по-често беше прав.
    Танда побърза да ни прекъсне:
    — Стига, первекте. Какъв е планът?
    — Както се изрази момчето — високомерно продължи Аахз, — ние се нуждаем от допълнителна помощ. Трябва ни собствена армия.
    — Но, колега — напомних му аз, — генерал Злабрадва подчерта…
    — Кой е рекъл нещо за Хю Злабрадва? — отвърна невинно демонът. — От нас не се ли очаква да спечелим тази война с магия? Е, чудесно. Щом Танда е в нашия отбор, значи имаме на своя страна още някое и друго умение в добавка. Сещаш ли се?
    Ами да. Сетих се как Аахз обяви, че не се тревожи, загдето красавицата заминава с Исстван, тъй като (ако нещата загрубеят!) тя може да пътува между измеренията и сама. Пред очите ми взе да се разсъмва.
    — Искаш да кажеш…
    — Точно така, момче — усмихна се моят наставник. — Връщаме се на Дева. Ще си наберем една собствена агресорска армийка!

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА:

    Това не е представление за възрастни! Доведете момчетата!
У. ХЕЙС
    Не зная как Танда ни транспортира от Буна на Дева. Ако знаех, нямаше да имаме нужда от нея. Разбрах единствено, че в подходящия момент тя захвана да напява монотонно, размърда рамене (сама по себе си пленителна гледка) и ние се озовахме там.
    „Там“ в случая означава Пазара на Дева. Неподкрепена от друго обаче, тази фраза не дава дори и смътна представа за онова, което ни обграждаше, когато то постепенно дойде на фокус.
    Преди много време въпросното измерение претърпяло икономически колапс. За да оцелеят, деволите (които най-напред бях запомнил като дяволи) използвали своята способност да пътуват между световете и станали пласьори на стоки. Чрез процеса на естествения подбор най-преуспелите от тях се оказали не най-добрите бойци, а най-ловките търгаши. Сега, след безчет участвали в тоя процес поколения, господа рогатите бяха придобили известност на най-печените ангросисти8 във всички измерения. Освен това се водеха като най-отраканите, най-безогледните и най-лакомите за печалба измамници, които някога са се появявали под слънцето.
    Пазарът на Дева им вършеше работата на рекламна витрина. Той бе целодневен, целонощен и целогодишен панаир, където те се срещаха, за да се споразумяват един с друг за стоките, отмъкнати от различните светове. Макар че първоначално тържището е било основано и сега се поддържаше от деволите, хич не беше необичайно да видиш там пътешественици от много измерения, които зяпаха какво да купят по безкрайните редици сергии и щандове. Главното правило бе: „Ако изобщо нещо може да се открие някъде, то ще го намериш на Пазара на Дева.“
    Бях идвал насам веднъж с Аахз. По него време търсехме някакво изненадващо оръжие, което да използваме срещу Исстван. Накрая се сдобихме с Глийп и Танда!… Тук просто е пълно с асортименти, дето те разсейват на всяко кьоше.
    Споменавам това отчасти, за да обясня защо никой не ни обърна дори най-слабо внимание, докато наблюдавахме калейдоскопичната трескава дейност около нас — колкото и необичайно да изглеждахме четворицата.
    Глийп се притисна към мен за по-сигурно, тъй като моментално се стресна от внезапната промяна на заобикалящата ни обстановка. Нямах мерак да се занимавам с него. Първото ми посещение на туй място се бе оказало прекалено краткотрайно, та да задоволя любопитството си. Така че сега лудешки въртях глава насам-нататък, опитвайки се да видя колкото е възможно повече за по-малко време.
    Тананда бе по-делова.
    — Е, Аахз, щом вече сме тук — провлече думите си тя, — знаеш ли накъде да вървим?
    — Не, но веднага ще открия.
    Без друго предупреждение той небрежно се пресегна и докопа за ръката най-близкия минувач — нисък грозник с големи като бивни зъби. После извърна жертвата към себе си, приведе се и я изгледа смръщен.
    — Ей, ти! — изръмжа към нея. — Искаш ли да се биеш?
    За миг сърцето ми спря. Само това ни трябваше — да се забъркаме в някоя кавга.
    За късмет, наместо да измъкне оръжие, зъбльото отстъпи крачка назад и подозрително ни огледа.
    — Не и с перверт9, подкрепян от дракон, не — отвърна предпазливо той.
    — Хубаво! — ухили се Аахз. — Значи ако желаеш да наемеш някого, който да се бие вместо теб, къде ще отидеш?
    — На Пазара на Дева — сви устни пришълецът.
    — Туй ми е ясно! Но къде по-точно?
    — Аха-а — възкликна онзи, внезапно прозрял. — Вървиш към двайсетина реда в ей тая посока, а сетне свиваш надясно и минаваш още трийсетина. Наемниците се навъртат там.
    — Двайсет… после трийсет вдясно — старателно повтори демонът. — Мерси.
    — Нещичко за упътването е за предпочитане пред благодарностите — усмихна се зъбльото, като протегна шепа.
    — Прав си! — съгласи се Аахз и обърна гръб на нашия благодетел.
    Съществото се поколеба за миг, па вдигна рамене и си продължи по пътя. Можех да го уведомя, че первертите по принцип (и Аахз в частност) не са известни с особена щедрост.
    — Ще движим двайсет реда в тази посока, сетне трийсет нагоре — информира ни люспестият наставник.
    Танда направи гримаса.
    — Да, чухме. Защо просто не го попита конкретно?
    — Моят начин е по-бърз — самодоволно избуча Аахз.
    — Нима? — вметнах, без да пестя скептицизма си.
    Первектът се намръщи.
    — Слушай, младок. Искаш ли ти да ни водиш през тая зоологическа градина?
    — Ами… — поколебах се.
    — Тогава си затваряй устата и нека аз да го сторя, разбра ли?
    Всъщност на мен ми се щеше Аахз да ни води накъдето се бяхме запътили. Първо, така той бе зает да пробива коридор през тълпата. Второ, в случая не ми оставаше нищо друго, освен да се дивя на зрелищата, които Пазарът предлагаше в изобилие, докато следвах демона. Значи пак изкярих.
    Колкото и да се напъвах обаче, наоколо имаше прекалено много неща, за да могат да бъдат видени само с чифт очи.
    На някакъв щанд двама деволи спореха с едно същество със слонска глава за нечий череп; поне аз си помислих, че е череп. На друг щанд тлъст девол правеше показно пред смесена група купувачи, като извикваше облачета зелени мехури от своята малка дървена кутийка.
    Внезапно пътят ни бе почти препречен от лазурна будка — там се предлагаха пръстени, изстрелващи светкавици. Направо нямаше начин да се мине между демонстриращия продавач и клиентите, които изпробваха новите си придобивки.
    Но Аахз и Танда въобще не намалиха ход, ами уверено продължиха напред, като се промъкнаха точно между светкавиците. Сякаш по чудо те съвсем не ги засегнаха.
    Стиснах зъби, пипнах Глийп за ухото и ги последвах. Енергийните стрели не успяха да улучат и нас. Явно никой девол не би причинил вреда или не би позволил на когото и да било в неговия магазин да нанесе вреда на потенциален купувач. Беше добре да го знам.
    Светкавичните колелца обаче ме наведоха на любопитна мисъл. Последния път, когато се разделихме с Танда, Аахз й даде един пръстен, който изстрелваше топлинен лъч, способен да изпече мишена с големина на човек на място. Точно така… казах, че той й го даде. Някой би могъл да си помисли, че това е доказателство за дълбочината на чувствата, които демонът изпитва към нея. Лично моята хипотеза е, че се беше поболял. Нейсе, светкавиците ми напомниха за онзи подарък и аз се запитах какво ли се е случило с него.
    Щом ускорих леко ход, скъсих разстоянието до двамата отпред само за да открия, че те вече сериозно са потънали в разговор. Шумотевицата, която заглушава всичко на Пазара, осуетява и всеки опит за по-детайлно подслушване, но аз се изхитрях от време на време да долавям откъси от беседата им, докато вървяхме.
    — … чух… ужасно скъпи, нали? — рече красавицата.
    — … направо им смъкна теглото… — отвърна самодоволно Аахз.
    Приближих ги малко, мъчейки се да използвам по-добре своите уши.
    — … си мислиш, че имат някого? — попита Танда.
    — С толкова много пръти? — сопна й се Аахз. — Доколкото разбирам, това е между главните ом…
    Останалата част от спора ми се изплъзна. Някаква висока до коляното ми, цялата в пипалца купчина се шляпна о моите ботуши и офейка, като се мушна в отметнатото встрани платнище на една палатка. По петите я преследваха двамина твърде гневни на вид деволи.
    Наистина зоологическа градина, казах си аз.
    Не обърнах внимание на гонитбата и на последвалите писъци, защото повторно се опитах да настигна люспестия и Тананда. Те явно спореха относно някакви наемници. Искаше ми се да чуя колкото се може повече за тях — както за да подобря образованието си, така и понеже в крайна сметка можеше да се наложи да ги водя в битка.
    — … ги намерим? — питаше Танда. — Знаем само мястото в най-общи линии.
    — … проблем — отвърна уверено Аахз. — Просто се ослушвай за пеенето.
    — За пеенето ли? — младата дама бе скептично настроена.
    — То им е като запазена марка. Освен това ги вкарва точно в тяхната…
    Един девол се изстъпи пред мен и гордо ми показа шепа семена. После ги хвърли с драматичен жест на земята и пътят ми беше препречен от черен трънлив храст, който изскочи от почвата. Страхотно! При други, по-безгрижни обстоятелства щях да бъда запленен, ала в момента бързах.
    Без дори да поспра, та да нахокам рогатия търговец, аз се издигнах във въздуха, тъй като отчаянието сякаш притури крила на краката ми… Отчаяние, подпомогнато от малко левитация. С лекота прерипнах храсталака и плавно се спуснах от другата му страна, но там бях почти премазан от Глийп, когато той изскочи от преградата.
    — Глийп? — рече звярът, като любопитно сведе глава към мен.
    Надигнах се от прахоляка, гдето ме бе проснал неговият ентусиазъм, и му треснах един юмрук.
    — Следващия път гледай къде вървиш! — гневно заповядах аз.
    В отговор той проточи дългия си език и облиза лицето ми. Дъхът му беше убийствен, а пък езикът му остави слизеста следа. Явно моето предупреждение го бе ужасило.
    Като сподавих дълбока въздишка, взех, че се втурнах след Аахз. Зеленият дракон тежко затрополи зад гърба ми.
    Тъкмо да ги настигна, когато первектът изведнъж спря и понечи да се обърне. Неспособен да блокирам търчането си презглава, аз се забих в него и го съборих на земята.
    — Бързаш ли, хубавецо? — попита Танда с лукав блясък в очите. — Бързаш, а?
    — Виж какво, Аахз — запелтечих, навеждайки се отгоре му, — не съм искал да…
    От полуседнало положение неговата ръка се стрелна и ме цапна така, че почти ме извърна обратно.
    — Следващия път гледай къде вървиш! — изръмжа той.
    — Глийп! — рече драконът и облиза лицето ми.
    Или главата ми се въртеше повече, отколкото си мислех, или веднъж вече бях участвал в същата сцена.
    — Сега, момче, престани да се правиш на шут и слушай.
    Моят ментор отново бе на крака и съвсем делови.
    — Тук за известно време ще се разделим. Ще проявиш търпение, докато аз се спазаря с наемниците.
    — Ама, Аахз — измяуках, — не мога ли…
    — Не, не можеш! — отсече той. — Оная банда, която търся, е съставена все от умници. Трябва ни само един от твоите тъпи въпроси насред преговорите и те ще вдигнат три пъти цената си.
    — Но… — започнах без особена увереност.
    — Ти ще чакаш тука — заповяда демонът. — Повтарям, ще чакаш. Никакви побоища, никакви купувания на дракони, просто чакаш!
    — Аахз, аз мога да остана със Скийв — предложи услугите си девойката.
    — Добре, госпожице. И гледай да не се напъха в някоя каша, става ли?
    С тези думи той се обърна и изчезна в тълпата. Всъщност не бях много разочарован. Искам да кажа, че с удоволствие бих отишъл с него, ала с още по-голямо удоволствие бих прекарал известно време със зеленокосото момиче… разбира се, ако насред Пазара на Дева можеш да смяташ, че си насаме с някого.
    — Е, Танда? — рекох аз, като пуснах най-сияйната си усмивка.
    — После, хубавецо — живо отвърна тя. — Точно сега се налага да изпълня пет-шест поръчки.
    — Поръчки? — примигах на парцали.
    — Аха… Аахз е страхотен с живата сила, но аз не бих се отказала да имам няколко допълнителни трика в ръкава си, в случай че събитията загрубеят. Ще намина към сектора за специални ефекти да видя с какво разполагат.
    — Хубаво — измърках. — Хайде да вървим.
    Красавицата обаче поклати глава.
    — Е, ти оставаш тук. Мисля, че с това ще се справя по-добре сама. Тези местенца, които искам да посетя, не са пригодени за цивилизовани купувачи. Двамата с дракона ще ме изчакате малко.
    Опитах се да възразя:
    — Но нали ти трябваше да ме пазиш да не се забъркам в някоя каша?
    — Точно затуй не те взимам с мен — усмихна се сладко Тананда. — Сега имаш ли нещо като оръжие?
    — Ами… — поколебах се — в дисагите на Глийп се намира нещо като меч.
    — Чудесно! Извади го и го препаши. Той ще държи сганта на разстояние. После… м-м-м… ме чакай ей там!
    И тя посочи някакво необичайно на външен вид каменно здание с олющен надпис отпред.
    — Какво е това? — аз се взрях подозрително в него.
    — Гостилница „Златният полумесец“ — бе отговорът. — Прилича на ресторант. Влезни да хапнеш. Храната не е вкусна, но донякъде е смилаема.
    Няколко секунди оглеждах сградата.
    — Всъщност — реших се най-накрая — струва ми се, че бих предпочел…
    И тук нейде открих, че приказвам на себе си. Танда беше изчезнала без следа.
    За втори път в живота си бях останал сам на Пазара на Дева.

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА:

    На ви саламурата, на ви и марулята.
ХЕНРИ VIII
    Колкото и завладяваща гледка да е Пазарът, да го съзерцаваш сам си е доста страшничко. Тъй като бях особено податлив на шубето, реших да последвам съвета на Танда и влязох в гостилницата.
    Първо обаче предприех някои предпазни мерки: привързах Глийп към коневръза отпред и разопаковах меча. Всъщност двамата с первекта имахме един приличен меч. За зла участ в момента го носеше Аахз. Следователно за мен оставаше старата калъчка на Гаркин — хладно оръжие, вземано на подбив както от демони, така и от ловци на демони. Все пак усещането на тежестта му върху моя хълбок ми действаше успокояващо, макар вероятно да би било още по-успокояващо, ако знаех поне мъничко как да си служа с него. Ама че късмет — уроците ми с Аахз до ден днешен не включваха владеенето на боя с разни остриета. Можех само да се надявам, че за случайния наблюдател няма да е съвсем очевидно, дето за сефте нося меч.
    Поспрях на прага и огледах вътрешността на заведението. Колкото и да не бях привикнал към разкошна обстановка, мигом осъзнах: тая тук не е такава. Бас държа, че не грешах.
    Един от малкото съвети, дадени от баща ми, преди да избягам от къщи, бе да не се доверявам на никоя закусвалня или ресторант, които изглеждат прекалено опрятни. Той твърдеше, че колкото е по-чисто дадено място, толкова по-съмнителни ще са качеството и произходът на храната. Ако бе прав дори отчасти, тази гостилница трябваше да бъде долнопробна донемайкъде. Тя не бе просто чиста, тя блестеше.
    Нямам предвид преносния смисъл. Ярки, провесени от тавана лампи осветяваха случайно разхвърляни миниатюрни масички и неудобни на вид столове от лъскав метал и непозната за мен твърда бяла материя. В далечния край забелязах тезгях, зад който стоеше едър гаргойл10 — единствената декорация в помещението. Зад гаргойла синееше врата, навярно водеща към кухнята. Във вратата пък имаше малко прозорче, през което от време на време зървах по нещо от кулинарния процес. Готвенето се свеждаше до това да се прехвърлят пирожки с месо над димяща печка, да се струпат на камара, да се лиснат върху тая камара най-различни цветни пасти и най-сетне целокупният буламач да бъде увит в парче хартия.
    Наблюдаването на този процес подкрепи по-раншните ми опасения. Аз поемах цялата кухненска работа за Аахз и мен — също както по-преди правех за Гаркин и мен, а още по-преди — само за себе си. Макар да не хранех никакви илюзии за високото качество на моите манджи, все пак ми бе ясно, че това, което тук вършат с пирожките, може единствено да придаде на ястието гъстотата и вкуса на прегоряла кожа за ръкавици.
    Въпреки явно ниското си ниво гостилницата изглеждаше почти пълна с посетители. Туй го забелязах с крайчеца на окото. Допълнително забелязах и че голям процент от тях се бяха вторачили в новодошлия. Хрумна ми, че причината вероятно е, дето от някое време бях застанал на прага и не влизах, понеже трябваше да набера кураж да го сторя.
    С лек смут в душата пристъпих вътре и пуснах вратата да се затвори зад гърба ми. Със сатанинска злоба тя щракна върху меча ми, моментално го защипа и ме принуди тромаво да наруша хода си, когато се дръпнах напред. Дотук с моя образ на опитен дуелджия.
    Унизен и избягвайки да поглеждам към останалите посетители, аз се насочих бързо към тезгяха на заведението. Тъй като не се доверявах на храната, не бях наясно какво ще правя, щом се добера дотам, но се надявах, че хората ще престанат да ме зяпат, взема ли да си поръчвам.
    Все още отбягвайки да срещам чийто и да било взор, демонстративно се заех да разглеждам гаргойла. Чу се стържещ шум и статуята извърна глава, за да реагира на вниманието ми. Това не беше статуя! Тия в „Златният полумесец“ наистина бяха наели гаргойл да им обслужва щанда!
    Той ми се стори направен от груб сив камък и когато разпери крилете си, върху пода се посипаха късчета трошляк и прах. На ръцете му имаше дълги животински нокти, а пък от лактите му стърчаха извити шипове. Доколкото можех да съдя, единственото, което донейде уравновесяваше общото впечатление, бе неговата усмивка, но и тя сама за себе си бе малко изнервяща. Една гримаса, която се набиваше насред набръчканото му лице и сякаш бе завинаги изрязана на мястото си; гримаса, която се разтягаше далеч зад ушите му и оголваше набор островърхи зъби, по-големи дори от Аахзовите.
    — Твоята поръчка, господине? — учтиво запита гаргойлът, без въпросната усмивка да се изкриви и на йота.
    — Ъ-ъ-ъ… — отстъпих аз крачка назад. — Ще трябва да си помисля. Има такъв богат избор.
    Всъщност не бях в състояние да прочета менюто… ако това там действително беше меню. На стената зад чудовището бе обозначено нещо на език, дето не можех да разгадая. Предположих, че е списък на ястията, тъй като цените не бяха гравирани в зида, а изписани с тебешир явно след многократно изтриване.
    Гаргойлът сви плещи.
    — Както желаеш — отрони безразлично. — Щом решиш, просто викни. Казвам се Гюс.
    — Така и ще сторя… Гюс — усмихнах се на свой ред, докато бавно заотстъпвах към вратата.
    Макар намерението ми да беше да се измъкна тихичко и да изчакам отвън с Глийп, нещата не се развиха по този начин. Преди да бях направил и четири крачки, една ръка се стовари връз рамото ми.
    — Скийв, нали не греша? — оповести нечий глас.
    Обърнах се или барем понечих. Застинах на място, тъй като мечът ми издрънча в крака на близката маса. Главата ми обаче продължи движението си и аз се озовах очи в очи с един имп.
    — Брокхърст! — възкликнах, защото незабавно се досетих кой е той.
    — Помислих си, че съм те разпознал, когато ти… хей! — мъжът отстъпи малко назад и вдигна ръце в защитен жест. — Не се нервирай! Не търся никакви разправии.
    Полагайки неволно усилие да освободи меча от крака на масата, дланта ми се беше плъзнала към ръкохватката. Очевидно Брокхърст бе изтълкувал жеста като стремеж да извадя оръжието си.
    Това напълно ме устройваше. Този имп бе един от помощниците на Исстван и раздялата ни не беше минала по мед и масло. Сигурно щеше да е изгодно той да се понабоява от моя „бърз меч“.
    — Въобще не ти гоня карез — продължи настоятелно Брокхърст. — Онова си беше просто работа! Точно сега пък съм между две работи… за постоянно!
    Мъжът добави последните думи с някаква горчива нотка, която възбуди любопитството ми.
    — Нещата не се ли наредиха добре? — попитах внимателно.
    Лицето на импа се сгърчи в гримаса.
    — Това е само меко казано. Ела, дай да седнем. Ще ти купя млечен шейк и ще ти разправя всичко.
    Не бях много наясно какво представлява подобен шейк, ала бях сигурен, че ако го продават тук, не го ща.
    — Ммм… благодаря все пак, Брокхърст — рекох, като се насилих да пусна топла усмивка, — но мисля, че ще откажа.
    Той повдигна вежда.
    — Май продължаваш да си мъничко подозрителен, а? Хубаво де, не мога да те упреквам. Виж какво ще направим.
    И преди да го спра, закрачи към тезгяха.
    — Хей, Гюс! — подвикна. — Имаш ли нещо против да ми дадеш още една чаша?
    — Ами… — начена гаргойлът.
    — Хайде мерси!
    Брокхърст вече се връщаше, понесъл плячката си — тънкостенна крехка метална кутия. Шльопна я върху близката маса и с махване на ръката ме подкани да седна на стола срещу него.
    Ако исках да се покажа благосклонен, нямаше какво друго да сторя, освен да се присъединя, макар по-късно да ми хрумна, че всъщност нищо на практика не ме задължава да бъда чак толкова любезен. Като се движех много осторожно, за да не прекатуря нещо с меча си, аз се промъкнах до посочения ми стол.
    Очевидно мъжът бе седял тук преди това, защото отгоре лъщеше тенекиена кутия — същата като онази, която измъкна иззад тезгяха. Единствената разлика бе, че съдинката върху масата беше три четвърти пълна с някаква странна розова течност.
    Твърде церемонно импът взе първата кутия и изля половината й съдържание в току-що донесената. Потече струя с гъстотата на блатна тиня.
    — Заповядай! — той я побутна към мен. — Сега няма защо да се безпокоиш за разни там номера с питиетата. И двамата сме на едно и също.
    С тези думи надигна своята чаша в престорен тост и здравата сръбна от нея. Явно очакваше да последвам примера му. Аз обаче по-скоро бих смукал кръв.
    — Ммм… направо ми е трудно да повярвам, че не ти върви — заувъртах го. — Изглеждаш съвсем добре.
    За разнообразие в момента бях искрен. Брокхърст наистина изглеждаше сносно… дори за имп. Както бе казал Аахз, хората от Импер умеят да се изтупват, а моят събеседник не правеше изключение. Бе се натъкмил в късо ръждивокафяво палто, поръбено със златен кант, което страхотно подчертаваше розоватия му тен и черната му пригладена коса. Като го гледаше човек, не можеше да предположи, че гладува. Въпреки че бе доста строен, беше все тъй мускулест и ловък, както при първата ни среща.
    — Не се лъжи по външния вид — натърти той, поклащайки глава. — Пред себе си виждаш един честен имп, дето са го притиснали до стената. Наложи ми се да разпродам всичко — арбалета, кесията с магически номера — и не успях да събера нужната сума дори да си платя вноските в Гилдията на убийците.
    — Толкова ли е мъчно да се намери работа? — влязох му в положението аз.
    — На теб, Скийв, ще ти кажа — прошепна той с доверителен тон. — Не съм бачкал от онуй фиаско с Исстван насам.
    Звуците на това име все още караха мравки да ми плъзват по гърба.
    — Прочее къде е майстор Исстван? — подметнах небрежно.
    Брокхърст мрачно отрони:
    — За него не бери грижа. Оставихме го да продава на консигнация на едни щандове на остров Кони11 — през две измерения оттук.
    — А какво стана с другите?
    Наистина любопитствах. Откакто се бяхме събрали, не ми се удадоха много възможности да разговарям с Танда.
    — Търговеца Фръмпъл го сложихме под облак птици в някакъв парк… решихме, че като статуя изглежда по-добре, отколкото когато беше жив. Веднъж, докато спяхме, ловецът на демони Куигли и момичето поеха към непознати земи. Моят партньор Хигинс се върна на Импер. Прецени, че с кариерата му е свършено и вече спокойно би могъл да се кротне. Аз пък оттогава насам диря работа и започвам да мисля, че Хигинс бе прав.
    — Хайде сега, Брокхърст — сгълчах го. — Все трябва да има нещо, което можеш да вършиш. Искам да ти напомня, че тук е Пазарът на Дева.
    Мъжът сподави една въздишка и отново сръбна от питието си.
    — Твърде мило от твоя страна, че го казваш, Скийв — усмихна се той. — Само че се налага да погледна какви са фактите. И бездруго няма особено търсене на импове, а за имп, дето е останал без никакви резерви, хич.
    Ясно ми беше какво го тормози. Всички дименционни пътешественици, които бях срещал досега — Аахз, Танда и даже рогатият Фръмпъл, — комай смятаха сънародниците му за низши същества. Най-хубавото нещо, което бях чувал за хората от Импер, бе, че са безвкусни имитатори на деволите.
    Съжалих го. Въпреки че първия път се бяхме сблъскали като врагове, не толкоз отдавна аз самият бях един неудачник, дето никой го не щеше.
    — Трябва да продължиш да опитваш — насърчих го. — Все някъде има някой, който иска да те наеме.
    — Малко вероятно — направи гримаса Брокхърст. — Такъв, какъвто съм днес, аз сам не бих се наел. Ти би ли го сторил?
    — Разбира се — заявих твърдо. — На минутата.
    — О, добре. Но стига съм те занимавал със себе си. Как вървят нещата при теб? Какво те води на Пазара?
    Сега беше мой ред да правя гримаси.
    — Двамата с Аахз се натопихме зле. Дойдохме тук с намерението да наберем войска, която да ни помогне да се измъкнем.
    Моят събеседник изведнъж застана нащрек:
    — Вие ангажирате хора?
    — Да. Защо?
    Прекалено късно осъзнах какво съм казал.
    — Значи не си се майтапел, че ще ме наемеш! — той бе извън себе си от радост.
    — Ммм… — рекох.
    — Това е страхотно — ликуваше импът, потривайки длани. — Повярвай ми, Скийв, няма да съжаляваш.
    Аз обаче вече съжалявах.
    — Я почакай малко, господин Брокхърст — прекъснах го отчаян. — Има някои подробности, които трябва да знаеш за работата.
    — Например?
    — Ами… преди всичко шансовете ни са лоши — отговорих му трезво. — Изправени сме срещу цяла грамадна армия. Като се вземе предвид колко ниско е заплащането, това е твърде кофти положение.
    Мислех си, че с тази забележка за възнаграждението ще засегна някоя чувствителна струйка. Излязох прав.
    — Какво разбирате под ниско? — безцеремонно запита импът.
    Сега я оцапах. И хабер си нямах колко обикновено се полага на наемниците.
    — Ние… ъ-ъ… не сме в състояние да ти дадем повече от една жълтица за целия труд.
    — Става! — обяви Брокхърст. — При настоящото ниво на моите финанси не мога да откажа подобно предложение независимо от характера на работата. Ако ще да е…
    Хрумна ми, че някой ден трябва да поискам от Аахз да ми изнесе кратка лекция за обменните курсове.
    — Ъ-ъ-ъ… възниква и още един проблем — промърморих умислен.
    — Какъв?
    — Ами ти, партньоре, спомняш ли си демона Аахз?
    Импът кимна.
    — Е, той тръгна да наема войска и прибра парите — продължих. — Има голям шанс, ако успее (а первектът обикновено успява!), да не останат достатъчно средства, за да ангажираме теб.
    Мъжът сви за миг устни, после повдигна рамене.
    — Добре де — рече, — ще поема риска. И бездруго никъде не отивам, пък и както ти казах, не ми тропат непрекъснато по вратата с предложения за работа.
    Извиненията ми се бяха изчерпали.
    — Тогава — усмихнах се с половин уста, — щом разбираш, че…
    — Горе главата, шефе — прекъсна ме шепотът на Брокхърст. — Имаме си компания.
    Не съм сигурен кое ме обезпокои повече: дали че импът ме нарече „шеф“, или подобният на призрак тип, който тъкмо заставаше до нашата маса.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА:

    Търсим неколцина добри мъже.
Б. КАСИДИ
    За миг си помислих, че сме застанали лице в лице срещу някой скелет. Сетне се взрях по-внимателно и видях, че всъщност връз костите му има кожа, макар прашнобелезникавият й цвят да я правеше да изглежда действително съвсем мъртва.
    Бледността на фигурата се открояваше още по-трупоподобна заради синьо-черната закачулена роба, дето я обгръщаше. Едва след като забелязах набраздената физиономия с къса остра бяла брада, осъзнах, че нашият гост де факто е много стар човек… ама много стар. Изглеждаше толкова слаб, сякаш всеки миг ще рухне, и отчаяно се бе вкопчил в усукана черна тояга, която като че ли бе единственото нещо, държащо го изправен. И все пак очите му бяха ясни; той уверено се усмихваше, докато стоеше и ни оглеждаше.
    — Момчета, добре ли ви чух? — запита с пращящ глас посетителят.
    — Моля? — намръщи се насреща му Брокхърст.
    Древната фигура му се озъби и повиши тон.
    — Рекох: „Момчета, добре ли ви чух?“ — лавна. — К’во става, бе? Да не сте глухи?
    — М-м-м… извинявай — реагирах набързо аз. — Преди да можем да ти отговорим, трябва да разберем какво мислиш, че сме казали.
    Старецът поразсъждава минута, после сведе глава във внезапно кимване. Качулката му се разтвори още малко.
    — Знайш, че си прав! — изхихика той. — Бая си умен, млади приятелю.
    И започна да се накланя, но се оборави, преди да е паднал.
    — Мисля, че те чух да говориш на тоя Пинко, че набирате отряд, за да се изпречите на една армия — обяви дядото, като мушна с палец встрани.
    Тук импът изръмжа:
    — Името ми е Брокхърст, а не Пинко!
    — Спокойно, Братвурст12 — кимна старецът. — Няма нужда да ти кипва келът.
    — Казах Брокхърст!
    — Добре си ни чул — прекъснах ги аз с надеждата, че нашият гост ще се разкара веднага щом любопитството му бъде задоволено.
    — Хубаво! — заяви човекът. — Пишете ме и мен! Двамата с Черньо не сме участвали в добра битка от дълго време.
    — Колко дълго, ако го броиш във векове? — ехидно подметна Брокхърст.
    — Внимавай какво плямпаш, Братвурст! — предупреди го дядото. — Може и да сме стари, но все още бихме могли да те научим туй-онуй как се печелят войни.
    — Кой е Черньо? — попитах аз, като отрязах репликата на импа.
    В отговор онзи се изправи… е, почти се изправи и потупа тоягата, на която се подпираше.
    — Ей това е Черньо! — гордо обяви той. — Най-финият лък, излязъл някога от Стреландия, а тук се включват много прекрасни оръжия.
    С изненада осъзнах, че тоягата му всъщност е лък — необтегнат и с навита около него тетива. Не приличаше на никой подобен уред, дето бях виждал. Беше неравен и сякаш на бучки, ала бе полиран до блясък, който сякаш блестеше със собствен живот.
    — Чакай малко! — внезапно се заинтересува Брокхърст. — Не каза ли, че идваш от Стреландия?
    — Казах — ухили се гостът. — Всички ме Аякс зоват, боят ми е занаят. Още не знам война, която да събори стария Аякс, а пък съм им се нагледал до насита.
    — Ъ-ъ-ъ… би ли ни извинил за минута, господине? — любезно се усмихна импът.
    — Разбира се, синко. Колкото трябва.
    Не успях да проумея внезапната промяна в отношението на Брокхърст, обаче ми се видя доста настойчив, когато ми кимна. Приведох се по-близко към него, та да разбера какво има да ми съобщи.
    — Шефе, наеми го! — просъска в ухото ми.
    — Ка-ак? — ахнах, не вярвайки, че съм го чул добре.
    — Казах ти да го вземеш! — повтори импът. — Аз може и да нямам какво толкоз да ти предложа, но съм готов да ти дам съвет. В тоя момент не се сещам за по-уместна препоръка.
    — Ама той е…
    — Той е от Стреландия! — прекъсна ме Брокхърст. — Шефе, това измерение е изобретило борбата с лък. Трудно ще откриеш много истински лъконосци, независимо на каква възраст, за да ги ангажираш. Ако действително ти пари война на задника, наеми го. Аякс е способен да наклони везните към нас.
    — Щом е толкова добър — прошепнах в отговор, — можем ли да си го позволим?
    — Една жълтица ще бъде таман — усмихна се зъбато дядото, като прибави и своята глава към нашата конференция. — Приемам вашето предложение.
    — Отлично! — просия Брокхърст.
    — Я почакай малко — изпищях отчаян. — Аз имам партньор, който…
    Аякс протегна ръка с възпиращ жест.
    — Знам, знам — въздъхна той. — Чух те, когато обясняваше на този Братвурст.
    — Наричам се Брокхърст — изръмжа импът, но го стори с усмивка.
    — Ако твоят партньор не успее да намери помощ, значи сме наети! — разсмя се старецът, тръскайки качулката си. — Туй е донякъде странничко, ама и времената са странни.
    — Спокойно можеш да го кажеш още веднъж — измърморих аз.
    Започнах да си мисля, че в разговора ми с розоволикия Брокхърст съм използвал прекалено висок тон. Ех, случва се.
    — Трябва да знаеш обаче едно нещо, младежо — промълви поверително Аякс. — Преследват ме.
    — Така ли? Кой?
    — Право да ти кажа, не съм наясно. Все още не съм разбрал. Ей онзи синия малечко в ъгъла зад мен.
    Извих врат, за да погледна към посочения ъгъл. Беше празен.
    — Какъв малечко?
    Дядото обърна глава със скорост, която противоречеше на крехкия му външен вид.
    — Майната му! — изруга той. — Пак успя. Казвам ти, младежо, че точно затуй не мога да проумея: какво цели?
    — М-м… естествено, Аякс — рекох с успокояващ глас. — Следващия път ще го спипаш.
    Страхотно. Имп, лишен от магическите си възможности, а сега пък и стар стреландец, на който му се привиждат странни работи.
    Мислите ми бяха прекъснати от нежно потупване по рамото. Извърнах се и открих, че гаргойлът се е надвесил над мене.
    — Поръчката ви е готова, господине — обяви той през вечната си усмивка.
    — Поръчката ми? Моята поръчка?
    — Да, ако бъдете добър да минете оттук.
    — Навярно има някаква грешка — започнах, — аз не съм…
    Чудовището вече си бе тръгнало и трополеше обратно към своя тезгях. Помислих си дали да не взема да го пренебрегна. После си спомних какви са му размерите и физиономията и реших, че трябва да оправя това недоразумение колкото е възможно по-учтиво.
    — Извинете ме — кимнах на моите подопечни. — Ще се върна веднага.
    — Не се тревожи за нас, шефе — махна с ръка Брокхърст.
    Неговата реплика не ме успокои много. Съумях да се добера до тезгяха, без да блъсна меча си в нищо и в никого — постижение, което повдигна духа ми за първи път тоя следобед. Напомпан от успеха си, приближих до гаргойла.
    — Аз… ъ-ъ-ъ… не си спомням да съм поръчвал каквото и да било — заявих вежливо.
    — Изобщо не те упреквам — изръмжа чудовището през усмивката си. — Да пукна, ако знам някой или нещо да може да яде тази помия, дето я сервират тук.
    — Но…
    — Това беше само за да те измъкна настрани от ония двамата — вдигна рамене гаргойлът. — Виждаш ли, аз съм стеснителен.
    — От какво се стесняваш?
    — Да те помоля за работа, разбира се!
    Реших, че в бъдеще определено ще трябва да говоря по-тихо. Поверителният ми диалог с Брокхърст, изглежда, бе привлякъл вниманието на половината Пазар.
    — Гледай сега… м-м-м…
    — Гюс! — подсказа каменната грамада.
    — А-а, ами да, Гюс, всъщност аз не наемам…
    — Знам. Наема твоят партньор — прекъсна ме той. — Само че ти си тук, пък него го няма, така че реших ние да си проведем деловия разговор с теб, преди още да е попълнен списъкът на втория отбор.
    — О-о! — проточих, тъй като не ми идеше наум какво друго да кажа.
    — Струва ми се — продължи гаргойлът, — че ние можем много да ти помогнем. Ти си бунак, нали?
    Постарах се да отвърна сдържано:
    — Аз съм от Буна.
    — Добре де, ако не ме лъже паметта, оръжията в това измерение не са особено напреднали в технологично отношение.
    — Имаме арбалети и катапулти — информирах го с половин уста. — Или поне противникът разполага с такива.
    — Точно същото казвам и аз — съгласи се Гюс. — Примитивно. Всичко, което е нужно, за да спреш тая войска, е въздушна поддръжка плюс малко огнева мощ. Ние можем да ти ги доставим, пък и ще работим евтино — двамата за една жълтица. Как ти звучи?
    Сега вече бях сигурен, че съм неглижирал пазарната цена на жълтиците. И все пак подобна цена беше изкушаваща.
    — Не знам, Гюс — рекох уклончиво. — Смята се, че Аякс е твърде добър стрелец…
    — Стреландци! — изсумтя гаргойлът. — Аз ти говоря за истинска огнева мощ. От този вид, дето може да ти осигури моят партньор.
    — А кой е твоят партньор? Да не би случайно да е нисичък и син?
    — Тц — Гюс посочи далечния ъгъл. — Това е гремлинът. Той пристигна заедно с дядото.
    — Гремлин ли? — попитах аз и проследих накъде сочеше пръстът му.
    И наистина на стол в ъгъла балансираше дребно, прилично на елф създание. Върху нежното му синьо лице играеха пакостливи очички, той ми кимна в мълчалив поздрав. Рефлекторно се усмихнах и му кимнах в отговор. Явно дължах едно извинение на стария Аякс.
    — Мислех си, че гремлините не съществуват — подхвърлих небрежно към Гюс.
    — Много народ смята така. Обаче сам виждаш, че действително ги има.
    Не бях сигурен. За тази частица от секундата, когато отклоних поглед от странното същество, за да отвърна на гаргойла, то бе изчезнало безследно. Идеше ми да взема да се озъртам за него, ала Гюс пак се разприказва:
    — Само минутка и ще те представя на моя партньор. Той е тук някъде…
    И както говореше, статуята започна да бърника по тялото си, да се пипа под мишниците и да наднича в бръчките по кожата си.
    Наблюдавах сцената с любопитство, докато вниманието ми не бе приковано от един малък гущер, който изпълзя от гънките на крилете на гаргойла и сега ме гледаше втренчено от дясното рамо на Гюс. Беше едва три пръста дълъг, но излъчваше яркооранжево сияние. По хълбоците на животното пълзяха сякаш по своя воля петнисти червени мотиви. Цялостното впечатление бе за нещо поразително красиво.
    — Това твоят гущер ли е? — запитах.
    — Ето го! — изграчи триумфално Гюс, после сграбчи влечугото от рамото си и го улови грижовно в шепи. — Запознай се с Бърфърт, партньора, за когото ти разправях.
    — Здравей, Бърфърт — усмихнах се аз и протегнах ръка да го погаля.
    Гаргойлът реагира трескаво, като рязко дръпна гущера да не го допра.
    — Ей, внимавай! Това е добър начин да останеш без някой пръст.
    — Не съм искал да го нараня — обясних.
    — Не, той бездруго щеше да нарани теб, човече! — възрази Гюс. — Бърфърт е саламандър, ходеща запалителна бомба. Движим се заедно, понеже аз съм един от малцината, дето няма да изгорят като шушка, щом го докоснат.
    Изведнъж проумях всичко.
    — Аха — примигах. — Значи когато рече „огнева мощ“…
    — Имах предвид огнева мощ — довърши гаргойлът компетентно. — Гущерът ги прочиства на земята, а аз ги работя от въздуха. Е, какво ще кажеш? Спогодихме ли се?
    — Ами ще трябва… ъ-ъ-ъ… да поговоря със своя партньор.
    — Чудесно — просия Гюс. — Ще започна да си опаковам багажа.
    И се скри, преди да успея да го спра.
    Отпуснах се като дроб върху тезгяха, обзет от пламенното желание Аахз да се върне час по-скоро. Сякаш в отговор на копнежа ми менторът се втурна през вратата, следван по петите от Танда.
    Моят поздрав заседна в гърлото, когато видях колко е начумерен. Явно не беше в добро настроение.
    — Мисля, че ти казах да чакаш отвън — изрева той насреща ми.
    — По-кротко, Аахз — захвана се да го увещава девойката. — Рекох си, че ще му е по-удобно да поседи в гостилницата. Освен това няма причини да се разстройваш. Ние сме тук и той е тук. Нищо лошо не е станало.
    — Не си ли се пазарил с разни деволи? — в гласа му трептеше подозрение.
    — Дори не съм и разговарял — запротестирах аз.
    — Хубаво — сопна ми се той, леко умилостивен. — Все още има някаква надежда за теб, момче.
    — Казах ти, че Скийв би могъл да не се забърква в нови каши — усмихна се тържествуващо Танда. — Нали така, хубавецо?
    Колкото и да се стараех, все не можех да се насиля да й отвърна.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА:

    За туй ще се безпокоя утре.
С. О’ХАРА
    — Ъ-ъ… наемниците отвън ли чакат? — запитах най-накрая.
    — Момче, ти не й отговори на въпроса — отбеляза Аахз, като ме загледа с подновено подозрение.
    — Внимавай да не си изкривиш врата, както се озърташ за войниците си, хубавецо — посъветва ме Танда. — Няма нито един. Изглежда, че нашият велик дипломат си е намерил еша.
    — Бандити! — избухна демонът. — Имаш ли някаква представа колко щеше да ни струва, ако се бях съгласил да им платя сметката в бара като част от договорните условия? Е, ако на това му викат група с идеална цел, бих желал аз да им проверявам счетоводните книги.
    Моите надежди за спасение потънаха досущ камък.
    — И ти не ги ли нае? — трепнах.
    — Не — намръщи се Аахз, — което ни връща обратно на първото квадратче. Сега ще трябва да набираме войска човек по човек.
    — Ама не опита ли…
    Но не довърших, защото ме прекъснаха с ръмжене:
    — Слушай, момче. Сторих, каквото можах, и доникъде не стигнах. Бих искал да видя как ти ще се справиш по-добре.
    — Той вече се справи! — обяви Брокхърст, като се надигна от стола. — Докато ти си пилееше времето, тук Скийв самичък си нае боен отряд.
    Аахз се обърна към своя критик и гърлено изпердаши:
    — Той какво?… Брокхърст! К’во дириш насам?
    — Чакам заповеди за нашата предстояща кампания — невинно реагира импът.
    — Каква кампания? — кръвнишки го изгледа моят наставник.
    — Онази на Буна, разбира се — примигна Брокхърст. — Шефе, още ли не си му казал?
    — Шефе-е? — ревна Аахз. — Шефе, а?
    — Няма що да викаш — избухна Аякс, извръщайки се да види новопристигналите. — Чухме те добре.
    — Аякс! — възкликна ликуващо Тананда.
    — Танда! — изкрещя в отговор старецът.
    С един скок тя се озова пред него, но той ловко препречи лъка си между тях.
    — По-кротко, момиче — позасмя се. — Остави тия твои атлетични поздрави. Не съм толкоз млад кат’ някога, нал’ разбираш.
    — Ти ли, стари мошенико! — подразни го Танда. — Ти ще надживееш всички ни.
    Аякс повдигна драматично рамене.
    — Туй донейде зависи от това колко свестен генерал е тоз хлапак — отбеляза той.
    — Момче — изръмжа Аахз през стиснати зъби, — искам нещо да ти кажа! Веднага!
    — Този нрав ми е познат! — заяви Гюс, като се появи от задната стая.
    — Ха, Гюс! — облещи се Аахз.
    — От камък и скала! — потвърди гаргойлът. — И ти ли участваш в същата експедиция? Шефът нищо не рече, че ще работим с перверти.
    Вместо да отвърне, люспестият первект се стовари на един стол и скри лице в шепите си.
    — Танда! — простена. — Хайде обясни ми отново как е възможно такова хлапе да не прави бели.
    — Ъ-ъ-ъ… Аахз — обадих се предпазливо, — може ли да поговоря с теб за минута… насаме?
    — Що пък не, мисля, че това е отлична идея, шефе — кимна той.
    Усмивката, с която ме дари, не беше приятна.
* * *
    — Абе, момче! — проплака Аахз, щом привърших разказа си. — Колко пъти се налага да ти повтарям? Тук е Пазарът на Дева! Трябва да внимаваш какво казваш и на кого го казваш, особено ако става дума за пари.
    — Но аз им рекох, че нищо не е окончателно, докато не разберем дали ти не си наел някой друг — запротестирах на свой ред.
    — Само че тъй като не съм наел никой друг, сега сделката е окончателна.
    — И не можем ли да се измъкнем от нея? — запитах с надежда.
    Аахз тъжно поклати глава:
    — Да се измъкнем от сделка на Дева? Ще ни изхвърлят завинаги от Пазара толкова бързо, че свят ще ни се завие. Нали знаеш, че това измерение го управлява Асоциацията на търговците?
    — Добре де, ти нали спомена, че искаш помощ отвън?
    — Не очаквах да отидем чак толкоз отвън — изкриви лице той. — Един имп, един одъртял стреландец и един гаргойл.
    — И неговият саламандър — добавих аз.
    Чертите на ментора леко се разведриха.
    — Гюс още ли се движи с Бърфърт? — запита. — Туй вече е плюс.
    — Единственият действително несигурен фактор — произнесох замислено — е гремлинът.
    — Това пък откъде ти хрумна? — прозина се Аахз.
    — Ами той върви по петите на Аякс. Въпросът е: „Защо?“ И дали ще ни последва на Буна?
    — Момче — стана сериозен моят събеседник, — казвал съм ти го и по-рано. Такива неща като гремлини няма.
    — Но, сър, аз го видях.
    Той се опита да ми влезе в положението.
    — Какво е това…
    В същия момент към нашата беседа се присъедини и Танда:
    — Всичко ли уредихте?
    — Горе-долу толкоз, колкото ще го уредим все някога — въздъхна Аахз. — Макар че ако ме питаш за честното ми мнение, с такава компания ставаме повече за зоологическата градина, отколкото за война.
    — Господинът е малко критично настроен към моя избор на завербованите — признах аз.
    Зеленокосата игриво вирна глава.
    — Аахз, какво те тормози? Мислех си, че двамата с Гюс сте стари фронтови дружки…
    — За Гюс изобщо не се тревожа — бързо я прекъсна демонът. — Нито за Бърфърт. Под огъня този дребен гущер е страхотен.
    — Е, аз пък мога да гарантирам за Аякс — информира го Танда. — Не се лъжи заради възрастта му. Бих предпочела той сам да ми пази гърба, а не цяла компания набедени стрелци.
    — Аякс наистина ли е от Стреландия? — скептично запита Аахз.
    Момичето повдигна рамене.
    — Откакто го познавам, все туй разправя. И след като веднъж го видях как борави с лъка си, нямам никакви причини да не му вярвам. Защо?
    — Досега никога не съм срещал истински стреландец — отвърна первектът. — Дори бях склонен да мисля, че цялото това измерение е легенда. Хубаво де, ако Аякс може да стреля и наполовината тъй добре, както се говори за сънародниците му, въобще не възразявам, че и той е в отбора.
    Взех да се чувствам мъничко по-комфортно. За беда Аахз забеляза усмивката ми.
    — Виж, импът е друга работа — мрачно продължи моят ментор. — Нямам нищо против да работя с който и да е имп, но да наемеш такъв, останал без никакви магически способности, си е прахосване на бели пари.
    — Не забравяй, че той е убиец — изтъкна Танда. — Има-няма способности, бас държа, че ще намерим за какво да го използваме. Преди малко си говорихме с гремлина…
    — А, не! И ти ли започна? — изръмжа Аахз.
    — Какво да съм започнала? — примига тя невинно.
    Люспестият съвсем помрачня.
    — Тая дивотия с гремлините. Всеки малоумник знае, че такива неща като гремлини не съществуват.
    — Искаш ли да му го кажеш и на него? — усмихна се Танда. — Ей сега ще го извикам тук и… о, по дяволите! Пак е изчезнал.
    Аахз демонстративно стана от стола си.
    — Ако си си направила вече кефа — изскърца той, — тогава по-добре да потегляме. Нали помниш, война ни чака.
    — О-оп! Сетих се нещо! — възкликна девойката и затършува из туниката си.
    — Знам, че е по-разумно да не питам — въздъхна Аахз, — обаче какво…
    — Ето го! — обяви тя и му подхвърли познат предмет. Беше метална палка, дълга около осем пръста и два пръста в диаметър, с бутон на единия край.
    — И-скачач! — викнах аз, понеже мигновено идентифицирах устройството.
    — Същият, дето го даде на Исстван — гордо се ухили Танда. — Задигнах му го, когато се разделяхме. Във всеки случай ти сигурно ще искаш да му възстановиш настройките, преди да го използваш.
    — Ако се сетя как точно бяха — навъси се нашият партньор и загледа с подозрение уреда.
    — Помислих си, че може да ти влезе в работа, в случай че се разделим, а потрябва бързо да се измъкнеш — мръдна кръшно рамене тя.
    Аахз я прегърна с една ръка и се усмихна.
    — Одобрявам идеята ти.
    — Това означава ли, че би могъл да ме научиш как да пътувам през измеренията? — запитах обнадежден.
    — Тъкмо сега няма да я бъде, момче. Нали си спомняш, имаме да водим война.
    — Ох! Да, помня.
    — Тогава си събирай войската и да потегляме — нареди Аахз.
    Аз мигом станах от стола.
    — Добре — съгласих се. — Ще взема Глийп и… Я чакай! Ти моята войска ли каза?
    Менторът се подхили.
    — Ти си ги наел, ти си ги води.
    — Учителю, ама ти…
    — Аз, разбира се, ще бъда твоят военен съветник — продължи с нехаен тон той. — Постът на Безстрашния вожд обаче е изцяло твой. Всъщност нали ти си дворцовият магьосник?
    Преглътнах с мъка. Това някак си досега не ми беше идвало наум.
    — Но какво да сторя? — попитах отчаяно.
    — Ами-и… — проточи Аахз. — Най-напред ще те посъветвам да ги изведеш отвън, за да можем да се отправим заедно на Буна… естествено, освен ако искаш да оставиш тук своя дракон.
    Това дори не заслужаваше отговор. Извърнах се с лице към войните от отряда си и ги огледах с (както се надявах) властен взор, който би трябвало незабавно да привлече вниманието им.
    Никой не забеляза. Всички бяха увлечени в дружеска беседа.
    Шумно се прокашлях.
    Нищо.
    Почудих се дали да не ида на тяхната маса.
    — Слушай! — лавна внезапно Аахз, като ме изплаши почти до смърт.
    Разговорът рязко спря и всички глави се извърнаха към мен.
    — А-а-а… — започнах уверено аз. — Вече сме готови да тръгваме. Хайде отвън. Чакайте ме до дракона.
    — Слушам, шефе! — обади се Брокхърст на път към вратата.
    — След минута ще дойда, младо — изхъхри Аякс, мъчейки се да се надигне.
    — Хайде, деденце — рече Гюс. — Може ли да ти подам ръка?
    — Не се казвам Деденце, а Аякс! — начумери се стреландецът.
    — Само се опитах да ти бъда в помощ — заизвинява се гаргойлът.
    — Мога и сам да си стана — натърти Аякс. — Туй, че съм дърт, не значи, че съм безпомощен.
    Озърн