Скачать fb2
Звездите като прах

Звездите като прах

Аннотация

    Фантастика, интриги, любов, мистика и приключения постоянно се преплитат в блестящият сюжет на романа „Звезди като прах“. Само за една нощ животът на младия Байрън Фаръл коренно се променя. От спокоен завършващ студент, той се превръща в беглец, преследван от неизвестен враг. Много далеч, в другият край на галактиката, някой е убил баща му, а сега целта му е самият той. След множество перипетии и интриги Байрън открива истината.
    Заедно с романите „Камъче в небето“ и „Космически течения“, „Звезди като прах“ се явява една предистория на цикъла за Фондациите.


Айзък АзимовЗвездите като прах

    На ГЕРТРУД, с която сме женени щастливо от осем години, един месец, две седмици, един ден, два часа, четирийсет и пет минути и няколко секунди.

ГЛАВА I
Шепнещата спалня

    Спалнята едва чуто си шепнеше. Звукът беше почти на прага на чуваемостта — неравномерен слаб шум, но инак отчетлив и съвсем смъртоносен.
    Ала не шумът събуди Байрън Фаръл и го измъкна от прегръдките на лепкавия, неспокоен сън. Завъртя разтревожено глава, сякаш опитваше да се отърси от периодичното бърр-бърр, идещо от малката масичка.
    Протегна се сънено и натисна копчето.
    — Ало — промърмори той.
    Почти незабавно от слушалката изригна поток от звуци. Бяха остри и дразнещи, но Байрън не намери сили да намали звука.
    — Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? — попита гласът отсреща.
    — Вече говорите — отвърна Байрън. — Какво желаете?
    — Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? — Гласът звучеше тревожно.
    Байрън отвори очи и се взря в непрогледния мрак. Постепенно до съзнанието му достигна, че езикът му е неприятно сух, а из стаята се носи някаква странна миризма.
    — Вече говорите — повтори той. — Кой е насреща?
    Но гласът от другата страна отново повтори тревожния си нощен повик, по-силно отпреди:
    — Има ли някой там? Бих искал да разговарям с Байрън Фаръл!
    Байрън се надигна и втренчи поглед във визифона. Включи изображението и екранът се озари в светлина.
    — Тук съм — рече Байрън. Разпозна гладкото, леко асиметрично лице на Сандър Джонти. — Обади се утре, Джонти.
    Той понечи да изключи апарата, когато Джонти проговори:
    — Ало! Ало! Има ли някой там? Това ли е студентското общежитие, стая 526? Ало?
    Едва сега Байрън забеляза, че индикаторът на разговорното устройство не свети. Изруга тихо и натисна превключвателя. Нищо не се промени. В този момент Джонти се отказа и екранът угасна, превръщайки се в бледо сияние.
    Байрън изключи визифона и зарови глава във възглавницата. Беше раздразнен. Първо, никой нямаше право да нарушава покоя му, и то посред нощ. Завъртя очи към блестящия циферблат на часовника. Три и петнайсет. Едва след четири часа ще включат осветлението в сградата.
    Никак не му беше приятно да се събужда сред непрогледния мрак на стаята. Въпреки четирите години, прекарани на Земята, не можеше да свикне с местните обичаи да се строят специално подсилени сгради с дебели, лишени от прозорци стени. Хилядолетна традиция, датираща от онези далечни дни, когато човечеството не е разполагало със силови полета, за да се защити от примитивната разрушителна сила на атомните бомби.
    Но това беше минало. Атомната война бе оставила своя неизличим отпечатък върху лицето на Земята. По-голямата част от повърхността й беше радиоактивна и необитаема. Не бе останало почти нищо за губене и въпреки това архитектурата продължаваше да отразява онези стари страхове. И тъкмо по тази причина, когато се пробуди, Байрън беше заобиколен от непрогледен мрак.
    Отново се надигна, завладян от странно усещане. Ослуша се. Не, причината не беше в смъртоносния шепот на спалнята, който едва сега бе доловил. Имаше и нещо друго, почти незабележимо, но не по-малко смъртоносно.
    Внезапно разбра, че не долавя движението на въздуха, с което отдавна бе свикнал — признак на постоянно проветряване. Направи мъчителен и безуспешен опит да преглътне. Сякаш след това ново откритие атмосферата в стаята бе станала още по-потискаща. Вентилационната система бе преустановила работа, а това означаваше, че наистина се е случило нещо. Дори не можеше да използва визифона, за да съобщи за повредата.
    Все пак реши да опита още веднъж, за всеки случай. Млечнобелият индикатор блесна и озари леглото. Апаратът можеше да получава сигнал отвън, но не и да изпраща. Е, това нямаше значение. Нищо не можеше да предприеме до сутринта.
    Прозя се, намери пипнешком обувките си и потърка очи. Значи вентилацията е спряна? Това поне обяснява неприятния мирис. Намръщи се и подуши малко по-внимателно. Напразно. Имаше нещо познато в миризмата, но не можеше да определи точно какво.
    Тръгна към банята и протегна машинално ръка към ключа на осветлението, въпреки че и на тъмно можеше да си сипе чаша вода. Ключът щракна, ала безрезултатно. Опита още няколко пъти, почти по навик. Нищо ли не работеше? Сви рамене, наля си вода на тъмно и се почувства малко по-добре, след като я изпи. Прозя се, докато се връщаше при леглото, и потърси централния ключ. Осветлението не работеше.
    Байрън седна на леглото, опря широки длани в мускулестите си бедра и се замисли. Подобен инцидент налагаше да се проведе сериозен разговор с обслужващия персонал. Никой не очакваше хотелски лукс в студентското общежитие, но, Космосе мили, можеха да им осигурят поне елементарни условия за съществуване! Вярно, не след дълго дори това нямаше да има особено значение. Съвсем скоро щеше да завърши следването си и да си тръгне оттук. Само след три дни ще каже последно сбогом на Земния университет, а с него и на Земята.
    И все пак ще трябва да докладва за случилото се, като избягва излишните коментари. Би могъл да използва коридорния визифон. Достатъчно е да му осигурят някоя лампа на батерии и един вентилатор, колкото да се отърве от неприятното чувство на задушаване. А и да не го направят — да вървят по дяволите! Остават му само две нощи.
    На светлината от безполезния визифон Байрън откри чифт гащета. Намъкна върху тях комбинезона и реши, че и това облекло е достатъчно за целта. Нямаше смисъл да си събува обувките. Едва ли би събудил някого от съседите си, дори да претичаше по коридора с туристически обувки, като се имаше предвид дебелината на тукашните стени.
    Намери вратата и натисна дръжката. Ръчката се спусна надолу и затварящият механизъм изщрака с металически звук, показвайки, че е задействан. Но вратата не се отвори. Напрегна мишци, ала не постигна нищо.
    Отстъпи назад. Това вече беше прекалено. Нима е прекъснато централното електрозахранване? Изключено. Часовникът работеше. А и визифонът функционираше на приемане.
    Чакай малко! Ами ако цялата тази история е дело на колегите, тези вечно немирни души? Падаха си по такива работи. Детинщини, вярно, но и той неведнъж бе участвал в тях. Фасулска работа ще е за някого от приятелчетата му да се промъкне тук през деня и да подготви номера. Но пък вентилацията и осветлението бяха в изправност, когато си лягаше.
    Е, добре, направили са го през нощта. Сградата на студентското общежитие бе доста стара и демодирана. Не се изискваше кой знае какъв инженерен гений, за да открият проводниците за осветлението и вентилацията. Или да повредят затварящия механизъм. А сега чакат да настъпи утрото, за да научат как е прекарал нощта добрият стар Байрън. Сигурно ще му отворят чак по обяд, заливайки се от смях.
    — Ха, ха — произнесе мрачно Байрън. Добре де, нека бъде така. И все пак трябва да направи нещо, да се опита да промени положението.
    Обърна се и закачи с крак някакъв предмет, който се изтъркаля с металическо дрънчене. Едва различаваше очертанията му на бледата светлина от индикатора на визифона. Протегна ръка и опипа под леглото. Измъкна предмета и го доближи до светлината. (Не са били чак толкова хитри, щом не бяха се сетили да изключат напълно визифона.)
    Държеше в ръцете си миниатюрен цилиндър с отвор върху горната плоскост. Приближи го до лицето си и го подуши. Това значи било причината за странната миризма в стаята! От цилиндъра миришеше на Хипнат. Разбира се, момчетата се бяха постарали да го приспят, преди да се заемат с електричеството и вентилацията.
    Байрън вече беше в състояние да възстанови събитията стъпка по стъпка. Най-рискованият момент е бил в самото начало, докато са отваряли вратата, защото би могъл да се събуди. Може би са се погрижили за нея още през деня, така че само привидно да се затваря. Никога не я проверяваше. Както и да е, отворили са я, пъхнали са вътре контейнера с Хипнат и отново са я затворили. Анестетичният газ постепенно е изтекъл, повишавайки концентрацията си във въздуха, до степен да го упои дълбоко. После са влезли — маскирани, естествено. Космосе! Достатъчно е било да си завържат влажни кърпи, за да не попаднат под действието на Хипната. За петнадесет минути са приключили.
    Това обясняваше и повредата на вентилационната система. Изключили са я, за да попречат на бързото изсмукване на упойващия газ от стаята. Пренастроили са визифона така, че Байрън да не може да извика помощ, залостили са вратата отвън и сега сигурно се надяват тъмнината да го накара да изпадне в паника. Какви добри момчета!
    Байрън изсумтя. Не биваше да им се сърди. В края на краищата шегата си е шега. Макар че в момента би предпочел да разбие вратата и да приключи час по-скоро с тази история. При тази мисъл неволно напрегна яките си мускули, но после осъзна колко безполезно е намерението му. Вратата бе конструирана така, че да издържа при ядрен взрив. Проклета да е тази традиция!
    Но все пак трябваше да има някакъв изход. Не биваше да се оставя на произвола на съдбата. Първо, нуждаеше се от по-силна светлина, отколкото му даваше блещукащият индикатор. Никакъв проблем. В гардероба разполагаше с доста мощен прожектор.
    За миг, докато натискаше ключа на гардеробната врата, Байрън си помисли, че може да са повредили и него. Но вратата се плъзна встрани безпрепятствено, прибирайки се в процепа в стената. Байрън поклати глава. Всъщност не са имали никаква причина да повреждат вратата, а и не са разполагали с достатъчно време.
    Само след секунда обаче, стиснал прожектора в ръка, разбра, че цялата изградена от него стройна теория се срива на прах. Вцепени се, неволно напрегна мускули, затаи дъх и се ослуша.
    За пръв път, откакто се събуди, Байрън чу шепота на спалнята. До ушите му достигна тихият неравномерен разговор, който тя водеше със себе си, и той мигновено разпозна характера на този звук.
    Невъзможно беше да не го разпознае. Наричаха звука „смъртоносното потропване на Земята“. Този звук беше възникнал преди хиляди години.
    С други думи, това беше радиационният брояч, показващ наличието на радиоактивни частици и твърдо гама-лъчение, и този тих електронен прибой се сливаше в едва доловим шепот. Това беше звукът на брояча, отброяващ единственото, което можеше да отброява — смъртта!
    Байрън отстъпи безшумно назад. От близо шест стъпки разстояние насочи лъча към дъното на гардероба. Броячът си беше на мястото, в най-далечния ъгъл, но от това ситуацията не ставаше по-ясна.
    Стоеше там от първите дни, когато Байрън още беше новак тук. Почти всички новаци от Далечните светове с пристигането си на Земята си купуваха брояч. Това беше нещо като предпазна мярка срещу високата местна радиоактивност. Обикновено новаците го изоставяха към края на първата учебна година, но Байрън бе запазил своя. И сега беше благодарен, че го е направил.
    Погледна към бюрото, където оставяше ръчния си часовник, преди да си легне. Ръката му трепереше. Гъвкавата пластична каишка грееше с млечнобяла светлина, сякаш беше течна. И беше съвсем бяла. Байрън вдигна часовника и огледа каишката отблизо. Бяла си беше.
    Второто, с което се снабдяваше всеки новак, беше тази каишка. Тя притежаваше способността да променя цвета си в син под влияние на твърдо лъчение, а на Земята синият цвят беше цветът на смъртта. Достатъчна бе малка небрежност или невнимание, за да се озовеш в някой участък със заразена почва. Въпреки че повечето подобни участъци бяха грижливо оградени, а заразените зони се намираха на няколко мили извън града, подобна опасност винаги съществуваше и каишката беше една необходима предпазна мярка.
    Промени ли цвета си в син, длъжен си незабавно да се прегледаш в най-близката болница. По този въпрос нямаше две мнения. Материята, от която бе направена каишката, притежаваше същата чувствителност към радиацията, каквато и човешкото тяло, а с помощта на фотомаркиращи елементи можеше да се измери степента на облъчване, за да се определи и тежестта на увреждането.
    Тъмносиньото означаваше близък край. Този цвят не търпеше обратно развитие, точно както и засегнатият организъм. Нямаше лечение, надежда, дори мъничък шанс. Не оставаше нищо друго, освен да чакаш ден след ден, докато през това време болничните служби подготвяха собствената ти кремация.
    Но каишката в ръката му беше съвсем бяла и този факт донякъде поуспокои обърканите му мисли.
    Значи радиоактивността не беше особено висока. Дали и това не е част от шегата? Байрън помисли и реши, че е малко вероятно. Никой не би си позволил подобна шега с когото и да било. Най-малко на Земята, където на нелегалното пренасяне на радиоактивни материали се гледаше като на сериозно престъпление. Нямаха друг избор. Така че никой не би го направил, без да има сериозна причина.
    Освен, рече си той, ако тази сериозна причина не е моето убийство. Но защо? Нямаше никакъв мотив за това. През двадесет и трите си години Байрън не си беше създал нито един враг. Никой, който да гори от желание да го премахне.
    Той прокара длан през настръхналата си коса. Странно хрумване, но не беше никак лесно да се отърве от него. Доближи предпазливо гардероба. Би трябвало да има някаква конкретна причина, на която да се дължи повишеният радиационен фон — нещо, което не е било тук преди четири часа. И в този момент го зърна.
    Беше една малка кутия, петнадесет на петнадесет сантиметра. Още щом я съзря, Байрън почувства, че долната му устна се разтреперва. За пръв път в живота си виждаше този предмет, ала неведнъж бе чувал за него. Вдигна брояча и го отнесе в средата на спалнята. Шепотът постепенно се стопи и накрая изчезна. Но щом насочи покритото със слюда отвърстие на брояча към гардероба, шепотът отново се усили. Нямаше никакво съмнение. Предметът беше радиационна бомба.
    Радиацията в момента сама по себе си не беше смъртоносна, а представляваше нещо като детонатор. Някъде в кутията вероятно имаше миниатюрен атомен реактор. Той се подгряваше бавно от изотопи с кратък период на полуразпадане, които го насищаха с необходимите частици. Реакцията щеше да започне, когато бъде преминат определен праг на температурата и на плътността на частиците. Крайният резултат вероятно нямаше да е експлозия — въпреки че отделената енергия щеше да е достатъчна, за да бъде разрушена металната кутия, а по-скоро щеше да се изразява в смъртоносна радиация, погубваща всичко живо в радиус от два метра до шест мили, в зависимост от големината на бомбата.
    Нямаше никакъв начин да се определи моментът, в който ще бъде преминат този праг. Това можеше да се случи както след часове, така и след секунди. Байрън се оглеждаше безпомощно, стиснал прожектора в изпотената си длан. Само преди половин час го беше събудил сигналът на визифона и тогава дори не беше предполагал какво го чака. А сега знаеше със сигурност, че е обречен.
    Той не искаше да умре, ала се намираше в безизходица и нямаше място, където да се скрие.
    Познаваше разположението на стаята като дланта си. Тя беше в дъното на коридора и следователно граничеше само от едната страна с друга подобна — ако се изключат тези над и под нея. Банята бе разположена откъм съседната стая и вероятно отсреща също имаше баня. Съмняваше се, че би могъл да привлече нечие внимание, колкото и шум да вдигнеше.
    Оставаше само помещението под него.
    В стаята имаше няколко сгъваеми кресла, в случай че му се наложи да посрещне гости. Избра едно напосоки и го стовари на пода. Звукът бе доста приглушен. Обърна го наопаки и този път резултатът бе малко по-добър.
    След всеки удар изчакваше, чудейки се дали ще успее да събуди съседа отдолу и да го накара да съобщи за странния шум.
    Не след дълго му се стори, че долавя нещо откъм вратата, и замръзна, вдигнал креслото над главата си. Звукът се повтори отново, приличаше на далечен вик. Наистина идваше откъм вратата.
    Байрън захвърли креслото и извика в отговор. Долепи ухо до цепнатината в мястото, където вратата опираше в стената, но изолацията си я биваше и звукът беше все така слаб.
    Все пак успя да долови, че някой повтаря неговото име.
    „Фаръл! Фаръл!“ — И така още няколко пъти, придружено от нещо като: „Добре ли си?“
    — Отворете вратата! — изрева на свой ред той. Повтори го три или четири пъти. Целият беше облян в трескава пот от нарастващо нетърпение. Бомбата можеше да избухне всеки миг.
    Надяваше се, че са го чули. Почти веднага получи потвърждение.
    — Пази се! — викнаха отсреща. Сетне още нещо, което завършваше с „бластер“. Досети се за какво става дума и отстъпи назад.
    Последва пронизителен вой, вратата се пропука, а стените се разтърсиха. Внезапно вратата отскочи навътре и в стаята нахлу светлина.
    Байрън политна напред, разперил ръце.
    — Не влизайте! — извика той. — В името на Земята, не влизайте в стаята! Вътре има радиационна бомба.
    Срещу него стояха двама, единият беше Джонти. Другият се оказа Есбак — надзорникът. Явно не бе имал време да се облече.
    — Радиационна бомба ли? — извика той.
    — Колко е голяма? — попита Джонти. Все още стискаше бластера в ръка и оръжието никак не подхождаше на контешкия му — въпреки късния час — вид.
    В отговор Байрън само махна с ръка.
    — Добре — кимна Джонти. Изглеждаше съвсем спокоен, когато се обърна към надзорника: — Най-добре ще е незабавно да евакуирате всички живеещи в района и ако разполагате с подвижни оловни щитове, наредете да преградят с тях коридора. Препоръчвам ви районът да остане отцепен до сутринта.
    Той се обърна към Байрън:
    — Предполагам, че радиусът й на действие ще е четири-пет метра. Как е попаднала тук?
    — Нямам понятие — рече Байрън и изтри чело с опакото на ръката си. — Ако не възразявате, ще поседна замалко. — Потърси машинално с поглед часовника си, после се сети, че го е забравил в стаята. Едва се сдържа да не се върне за него.
    А междувременно евакуацията започна. От съседните стаи излизаха сънени студенти.
    — Последвай ме — нареди му Джонти. — Ще седнеш, но някъде другаде.
    — Какво те доведе пред вратата ми? — запита го Байрън. — Не искам да кажа, че не съм благодарен, но нали разбираш…
    — Обадих ти се. Ти не отговаряше, а трябваше да те видя.
    — Да ме видиш ли? — Байрън заговори малко по-бавно, опитвайки да си поеме дъх. — Защо?
    — За да те предупредя, че животът ти е в опасност.
    В отговор Байрън се изсмя дрезгаво.
    — Вече го разбрах.
    — Това беше само първият опит. Те ще опитат отново.
    — Кои са тези „те“?
    — Не тук, Фаръл — отвърна Джонти. — Трябва да останем насаме. Ти си белязан, а и аз вече достатъчно се изложих на опасност.

ГЛАВА II
Мрежа в космоса

    Студентската столова беше пуста и тънеше в мрак. Нищо чудно, като се имаше предвид, че е четири и трийсет сутринта. И въпреки това Джонти се поколеба за момент, преди да отвори вратата, оглеждайки се за други посетители.
    — Не — прошепна той. — Не запалвай светлините. Не ни трябват, докато разговаряме.
    — Вече се нагледах на мрак тази нощ — промърмори недоволно Байрън.
    — Ще оставим вратата отворена.
    Байрън реши, че не си заслужава да спори. Отпусна се в най-близкото кресло и впери празен поглед в смаляващия се на пода светъл правоъгълник. Едва сега, когато всичко свърши, за пръв път почувства, че трепери.
    Джонти подпря вратата и почука с офицерското си бастунче по светлия участък върху пода.
    — Не го изпускай от очи — рече той. — По него ще разберем дали някой се приближава или вратата се открехва.
    — Моля те — възпротиви се Байрън, — сега не съм в настроение да си играя на конспирация. Ако нямаш нищо против, бих предпочел да преминем към въпроса. Какво имаш да ми казваш? Ти ми спаси живота, зная, и утре ще мога да ти изразя пълната си благодарност. Но точно сега бих предпочел една освежаваща напитка и дълга почивка.
    — Разбирам чувствата ти — рече Джонти. — Но не забравяй, че току-що се размина с една наистина дълга почивка. Иска ми се да избегнеш подобни опасности и за в бъдеще. Знаеш ли, че познавам баща ти?
    Въпросът го завари малко неподготвен. Байрън вдигна вежди и се огледа в мрака.
    — Никога не ми е споменавал за теб.
    — Щях да съм изненадан, ако го беше направил. Той не ме познава под името, с което съм известен тук. Между другото, да си се свързвал наскоро с баща си?
    — Защо питаш?
    — Защото той е в голяма опасност.
    — Какво?
    Джонти протегна ръка и я сложи на рамото му.
    — Моля те! Говори по-тихо.
    Байрън едва сега осъзна, че до момента и двамата бяха разговаряли шепнешком.
    — Ще се постарая да бъда по-точен — продължи Джонти. — Баща ти е бил задържан под арест. Това говори ли ти нещо?
    — Не, нищо не разбирам. Кой го е арестувал и какво означава всичко това? Защо ми го казваш? — Байрън почувства, че кръвта блъска в слепоочията му. Хипнатът и диханието на смъртта сякаш го бяха лишили от способността да участва в словесен двубой с контето, седнало срещу него — при това толкова близо, че шепотът му звучеше като гръмогласен вик.
    — Предполагам — продължаваше да шепне Джонти, — че имаш поне малка представа от работата на баща си?
    — Ако наистина познаваш баща ми, вероятно си осведомен, че той е Фермерът на Уайдмос. Това му е работата.
    — Е — въздъхна Джонти, — няма никаква причина да ми се доверяваш, ако изключим факта, че си рискувам живота заради теб. Но вече знам всичко, което би могъл да ми кажеш. Знам например, че баща ти е участвал в заговор срещу Тирани.
    — Протестирам! — възрази гневно Байрън. — Услугата, която ми направи тази нощ, не ти дава право да твърдиш подобни неща за баща ми.
    — Млади човече, глупаво е да ми възразяваш, а и с това само губим време. Ще повторя отново. Баща ти е задържан на Тирани. Нищо чудно вече да е мъртъв.
    — Не ти вярвам — надигна се Байрън.
    — Разполагам с достоверни източници.
    — Да свършваме, Джонти. Не съм в настроение за тайнствени разговори, а и не ми е приятен начинът, по който се опитваш да…
    — Какво се опитвам? — ядно го прекъсна Джонти. — Какво печеля, като ти разкривам истината? Може би трябва да ти напомня, че благодарение на източника на информацията, която ти категорично отказваш да приемеш, аз узнах за предстоящото покушение срещу теб. Прецени сам какво можеше да се случи.
    — Добре, започвай отначало — кимна Байрън. — Ще те изслушам.
    — Чудесно. Предполагам, Фаръл, че ме вземаш за земляк от кралствата в мъглявината, макар тук да ме мислят за жител на Вега.
    — Помислих, че е възможно, съдейки по акцента ти. Не му придадох особено значение.
    — А е важно, приятелю. Дойдох тук, защото и аз не харесвам Тирани, подобно на баща ти. Вече петдесет години те потискат моя народ. А това е много време.
    — Не се занимавам с политика.
    В гласа на Джонти отново се прокрадна раздразнение.
    — О, не съм някой от техните агенти, който се опитва да те примами в клопка. Просто ти съобщавам истината. Заловиха ме преди година, както сега сложиха ръка на баща ти. Но аз съумях да се измъкна и дойдох на Земята, където реших, че ще съм в безопасност, докато подготвя завръщането си. Това е всичко, което трябва да знаеш за мен.
    — Повече е, отколкото съм искал, сър — Байрън с мъка прикриваше досадата в гласа си. Джонти все повече го дразнеше с префърцунените си маниери.
    — Зная. Казвам ти го само за да добиеш представа при какви обстоятелства се запознах с баща ти. Той работеше с мен, или ако искам да съм точен — аз работех с него. Познаваше ме добре, но не като най-изтъкнатия благородник от планетата Нефелос. Разбираш ли?
    — Да — кимна Байрън, вперил празен поглед в мрака.
    — Няма да се разпростирам излишно. Дори тук разполагам със сигурни източници на информация и зная, че е бил хвърлен в затвора. Това е повече от сигурно. Но дори и да беше само подозрение, покушението срещу теб потвърждава верността му.
    — Как?
    — Ако Тирани е задържала бащата, нима би оставила сина на свобода?
    — Да не искаш да кажеш, че агентите на Тирани са поставили радиационната бомба в стаята ми? Това е изключено.
    — Защо да е изключено? Постави се на тяхно място. Тирани господства над петдесет свята, сто пъти повече са свободните планети. В подобно положение пряката употреба на сила не е най-целесъобразният метод. Изобретателност, интригантство, покушения — ето това са техните похвати. Мрежата, която са хвърлили в Космоса, е не само широка, но и здраво стегната. Уверен съм, че тя се простира на петстотин светлинни години разстояние и достига дори Земята.
    Байрън се чувстваше като в кошмар. Някъде отдалеч се чуваше шум от плъзгащите се по коридора оловни екрани. В стаята му броячът вероятно продължаваше да нашепва.
    — Това, което казваш, звучи невероятно — рече той. — Още тази седмица възнамерявах да се върна на Нефелос. Всички го знаят. Защо им е да ме убиват тук? Само да почакат малко и ще бъда в ръцете им.
    Изпита облекчение, че успя толкова лесно да обори думите на другия.
    Джонти се наклони напред и дъхът му разроши косите на Байрън.
    — Баща ти е известен човек. Неговата смърт — след като е задържан на Тирани, екзекуцията му е въпрос единствено на време — ще бъде посрещната с негодувание дори сред поробените народи. А то ще е в твоя подкрепа, защото ти ще наследиш поста Фермер на Уайдмос. Ще бъде твърде рисковано да екзекутират и теб. Едва ли биха желали да създават мъченици. Предпочитат да загинеш при нещастен случай, по възможност на някоя далечна планета.
    — Не ти вярвам — каза Байрън. И това беше последната му защита.
    Джонти се надигна, като надяваше фините си ръкавици.
    — Отиваш твърде далеч, Фаръл — рече той. — Ролята ти щеше да изглежда по-убедителна, ако не се преструваше, че си в пълно неведение по въпроса. Вероятно баща ти наистина ти е спестявал някои горчиви истини от живота за твое добро, но въпреки това се съмнявам, че не ти е вдъхнал поне малко от възгледите си. Като например омразата към Тирани. Дори да не го признаваш, у теб е заложено желанието да се бориш против тях.
    Байрън сви рамене.
    — Възможно е вече да е замислял как да те използва — продължи Джонти. — Причината за престоя ти на Земята е убедителна и не е изключено да е съчетана с определена задача. А сега, след като си разкрит, агентите на Тирани вземат мерки да те премахнат.
    — Звучи ми като глупава мелодрама.
    — Нима? Добре, така да бъде. Щом не желаеш да се вслушаш в истината, изчакай развоя на събитията. Ще има и други опити за покушение срещу теб и не е изключено още следващият да успее. От този момент, Фаръл, ти си обречен.
    Байрън вдигна глава.
    — Чакай! А ти какъв интерес имаш от всичко това?
    — Аз съм патриот. Бих желал отново да видя кралствата независими, управлявани от свободно избрани правителства.
    — Не. Говоря за твоя личен интерес. Не съм свикнал с голия идеализъм, пък и на теб не ти отива. Съжалявам, ако наскърбявам чувствата ти.
    Джонти се отпусна назад.
    — Конфискуваха земите ми — обясни той. — А преди да избера изгнанието, живеех в унизително подчинение от тези негодници. Заклех се отново да си върна достойнството, завещано ми от дедите и отнето, когато Тирани дойде на власт. Това достатъчно сериозна причина ли е да стана революционер? Баща ти щеше да бъде водач на тази революция. Провали ли се, идеше твоят ред!
    — Моят ли? Та аз съм само на двадесет и три и не знам нищо за вашата революция. Можеш да намериш по-добри от мен.
    — Без съмнение, но нито един от тях няма да е син на баща ти. Ако го убият, ти си законният Фермер на Уайдмос и като такъв си безценен за мен, дори да си някой дванадесетгодишен имбецил. Нуждая се от теб по същата причина, заради която Тирани се опитва да те премахне. И ако аз не съм достатъчно убедителен, те ще бъдат. Не забравяй, в стаята ти беше поставена радиационна бомба. Единствената възможна цел си ти. Кой би желал смъртта ти?
    Джонти зачака търпеливо отговора.
    — Никой — рече Байрън. — Никой, когото познавам, не би желал да ме убие. Значи е истина за баща ми!
    — Истина е. Смятай го за жертва на войната.
    — От това ще ми стане ли по-леко? Сигурно някой ден ще му издигнат паметник. От онези — със сияещите надписи, дето можеш да ги разчетеш от Космоса. — Гласът му беше пресипнал. — И това трябва да ме направи щастлив?
    Джонти го гледаше мълчаливо. Накрая запита:
    — Какво възнамеряваш да правиш?
    — Отивам си у дома.
    — Значи все още не разбираш положението си.
    — Казах, че си отивам у дома. А ти какво искаш да направя? Ако той е жив, ще го измъкна оттам. Ако пък е мъртъв, аз ще… ще…
    — Стига! — прекъсна го с хладен глас мъжът. — Държиш се като дете. Не можеш да отидеш на Нефелос. Не разбираш ли, че не можеш? С пубертет ли разговарям или със зрял мъж?
    — Какво предлагаш? — промърмори Байрън.
    — Познаваш ли Управителя на Родиа?
    — Онзи приятел на Тирани? Познавам го. Знам добре какво представлява. Познават го всички в кралствата. Хинрик V, Управителят на Родиа.
    — Срещал ли си се някога с него?
    — Не.
    — Точно това имах предвид. Значи, след като не си го срещал, не го познаваш. Той е имбецил, Фаръл. В прекия смисъл. Но след като Тирани конфискува Фермерството на Уайдмос… също както постъпи със земите ми, ще го прехвърли във владение на Хинрик. Тиранийците смятат, че в неговите ръце тези владения ще са на сигурно място. И ти ще отидеш при него.
    — Защо?
    — Защото Хинрик има влияние в средите на Тирани, макар и влиянието на една послушна марионетка. Но поне е в състояние да ти възстанови отнетото положение.
    — Не виждам защо ще го прави. По-скоро ще ме предаде на тях.
    — Възможно е. Но ако действаш предпазливо, може и да сполучиш. Не забравяй, благородническата титла, която носиш, ти създава положение, но не те прави всемогъщ. Когато заговорничиш, трябва да търсиш във всичко изгодата. Хората ще се прекланят пред теб заради произхода ти, но ако искаш да се разпореждаш с тях, трябва да имаш пари.
    Байрън се замисли.
    — Необходимо ми е време, за да реша.
    — Нямаш никакво време. То изтече в мига, когато са поставили бомбата в стаята ти. Трябва час по-скоро да действаме. Ще ти дам препоръчително писмо до Хинрик от Родиа.
    — Значи добре го познаваш?
    — Никога не оставяш бдителността ти да задреме, а? Навремето предвождах посланическа група в двора на Хинрик от страна на Монарха на Лингейн. Онзи малоумник едва ли ме помни, но няма да посмее да заяви, че ме е забравил. Това ще свърши работа за представянето ти. Сутринта препоръчителното писмо ще е готово. По обяд един кораб тръгва за Родиа. Ще ти осигуря билет. Аз самият също тръгвам, но в друга посока. Не се колебай. Нали приключи с обучението тук?
    — Остана само тържественото връчване на дипломите.
    — Къс хартия. Има ли значение за теб?
    — Вече не.
    — Пари имаш ли?
    — Достатъчно.
    — Много добре. Ако са твърде много, ще пробудят нечие подозрение. Фаръл! — извика внезапно той.
    — Какво? — Байрън се стресна от вцепенението си.
    — Връщай се при останалите. На никого не казвай, че тръгваш. Нека събитията се развиват от само себе си.
    Байрън кимна с глупав вид. Някъде дълбоко в подсъзнанието му се мярна мисълта, че задачата, с която бе дошъл тук, оставаше неизпълнена и че той също бе излъгал доверието на своя обречен баща. Почувства как в гърлото му се надига горчилка. Защо му бяха разкрили толкова малко? Нима не можеше и той да поеме своята част от бремето на опасността? Не биваше да го оставят в неведение.
    А ето че сега, когато знаеше цялата истина или поне по-голямата част от нея, що се отнася до ролята на баща му в заговора, документът, за чието издирване го бяха изпратили на Земята, му се струваше още по-важен. Но не разполагаше с повече време. Нито за да го търси, нито за да умува над значението му, нито дори за да оцелее.
    — Ще направя както ми кажеш, Джонти — рече той.
    Сандър Джонти спря на прага и огледа коридора отвън. Нищо не се четеше в очите му, когато извърна поглед към Байрън.
    Излязоха на площадката пред столовата с наклон надолу и пред тях грейна единствената осветена улица на града. Отвъд нея на фона на избледняващото небе синееше с радиоактивно сияние хоризонтът — ням свидетел на праисторическите войни.
    Джонти огледа небето. Изминали бяха повече от петдесет години, на политическата сцена се бе появила Тирани, за да сложи край на многобройните дребни воюващи помежду си фракции. А ето че сега, съвсем неочаквано и не навреме, мирът отново бе изложен на опасност.
    Още не бяха се възстановили напълно от бурята, която се стовари като гръм върху тях. Всякаква съпротива бе смазана и само на отделни места от време на време някой свят закратко надигаше глава. Да се организира тази съпротива и да се превърне в един мощен и целенасочен удар щеше да е тежка, почти непосилна задача. И продължителна. Както и да е, достатъчно дълго беше бездействал на Земята. Настъпил бе моментът да се връща обратно.
    Навярно другите, хората от родната му планета, вече се опитваха да се свържат с него.
    Байрън ускори крачка.
    Джонти засече сигналния лъч още щом влезе в стаята си. Той бе персонален и нямаше защо да се безпокои, че информацията ще попадне в нежелани ръце. Не се налагаше да има приемник, не бяха необходими прибори от метал и жици, за да бъде уловена незабележимата колеблива вълна от електрони, просмукваща се през хиперпространството от другия свят, отдалечен на хиляди светлинни години.
    Самото пространство на стаята беше поляризирано и подготвено за приемането. Материята беше изчистена от всякаква безпорядъчност. Нямаше никакъв начин да бъде открита поляризацията, освен чрез механизма на приемане. Единствено неговият мозък беше в състояние да функционира като приемник в този участък от пространството, тъй като тъкмо електрическите характеристики на неговата нервноклетъчна система бяха в състояние да резонират с вибрациите на лъча, преносител на съобщението.
    Посланието беше точно толкова лично, колкото и уникалната характеристика на неговите мозъчни вълни. В пределите на цялата Вселена с нейното трилионно население от човешки същества шансът за дублиране, достатъчно близко, за да е в състояние друг да приеме това лично съобщение, би могъл да се изрази в съотношение двадесетцифрово число към едно.
    Мозъкът на Джонти мигновено превключи на вълната, идеща от безбрежието на хиперпространството:
    „…обади се… обади се… обади се… обади се…“
    Да се изпращат съобщения не беше толкова просто, колкото да се получават. Необходимо бе наличието на механичен предавател, който да насочи лъча към първоизточника отвъд мъглявината. Той бе монтиран в покритото с орнаменти копче, пришито на дясното му рамо. Включваше се автоматично още щом пристъпеше в поляризирана среда, а след това трябваше само да предава мислите си целенасочено.
    „Чувам ви!“ Допълнителна идентификация не се налагаше.
    Повтарящият се призивен сигнал спря и в ума му се оформиха думите на посланието:
    „Нашите почитания, сър. Уайдмос е бил екзекутиран. Новината, разбира се, все още не е разпространена официално.“
    „Това не ме изненадва. Хванати ли са и други съучастници?“
    „Не, сър. Фермерът не е предал никого. Храбър и честен мъж.“
    „Така е. Но ако притежаваше и други достойнства, не би допуснал да го заловят. Дори малко страх щеше да му е от полза. Няма значение! Говорих със сина му, новия Фермер, който вече се докосна до смъртта. Ще го използваме.“
    „Мога ли да узная по какъв начин, сър?“
    „Ще оставим събитията да отговорят на този въпрос. Все още е твърде рано да предвидим последствията. Утре заминава, за да се срещне с Хинрик от Родиа.“
    „Хинрик! Младежът ще бъде изложен на ужасен риск. Знае ли, че…“
    „Казах му толкова, колкото е необходимо да знае — отвърна рязко Джонти. — Не бива да му се доверяваме, докато не докаже верността си. При съществуващите обстоятелства ще гледаме на него като на човек, който може да бъде изложен на риск — както всички останали. Байрън може да бъде пожертван. Не ме търсете повече тук, защото напускам Земята.“
    И като махна с ръка, Джонти прекъсна връзката.
    Премисли отново всички събития от деня и предната нощ, преценявайки внимателно всяко едно. Сетне се усмихна. Всичко се подреждаше чудесно и комедийното представление можеше да започне.
    Нищо не бе оставено на случайността.

ГЛАВА III
За случайността и ръчния часовник

    Първият час от полета на космическия кораб, през който той се отърсва от оковите на планетната гравитация, обикновено е най-скучен. Бъркотията около тръгването почти по нищо не се отличава от онази, която е съпровождала избутването на първия издълбан дънер в някоя праисторическа река.
    Настаняват ви на определеното за вас място, поемат багажа ви, а наоколо всичко е чуждо и ви заобикаля безцелна суетня. Прощални приветствия, сетне глъчката утихва, въздушният шлюз се захлопва с метален грохот, придружен от тихото свистене на последния излизащ навън въздух, докато бравата се завърта автоматично подобно на гигантска бургия и херметизира кораба.
    Следва напрегната тишина, а във всяка каюта блясва предупредителен надпис: „Поставете противоускорителните скафандри… Поставете противоускорителните скафандри… Поставете противоускорителните скафандри…“
    По коридора щъкат стюарди, тропат на вратите, сетне ги отварят.
    — Моля за извинение. Поставете скафандрите.
    Схватката с тежкия студен скафандър е досадна и неприятна, но единствено хидравличната му система е в състояние да погълне натоварването по време на излитане.
    После идва ред на далечния тътен на атомните двигатели, включени на ниска мощност, за маневриране в атмосферата, последван почти незабавно от напомпването на противоударната маслена течност в двойните стени на скафандъра. Първо се отпускаш назад, сетне, с намаляване на ускорението, бавно се накланяш напред. Ако преодолееш гаденето в този период, вероятно ще бъдеш пощаден от космическата болест през цялото пътуване.
    През първите три часа от полета панорамната зала бе затворена за пътниците и когато земната атмосфера остана зад тях, пред широките двойни врати се беше подредила опашка. Тук имаше не само планетяни (с други думи, хора, посещаващи за пръв път космическото пространство), но и значителен брой пътници с далеч по-богат опит.
    В края на краищата гледката на Земята от Космоса е една от главните туристически атракции.
    Панорамната зала приличаше на огромен мехур върху „кожата“ на космическия кораб, но стените й бяха дебели повече от половин метър и макар и прозрачни, се отличаваха с необичайна издръжливост. Подвижният покрив от стоманено-иридиева сплав, предназначен да предпазва залата от високите температури при преминаване през атмосферата и сблъсъка с микроскопични твърди частици, беше изтеглен назад. Светлините бяха изгасени, вътре цареше сумрак. Всички лица се обърнаха към грейналата повърхност на Земята.
    Тя висеше в пространството под тях и приличаше на колосален блестящ балон, оцветен в синьо, оранжево и бяло. Обърнатата към тях полусфера беше озарена от светлината на Слънцето, под облаците се различаваха очертанията на континентите, пустините бяха оранжеви, обкръжени с тънички зелени линии. Моретата бяха сини и контрастираха ярко с черната космическа пустош. А небето около тях бе изпъстрено с безброй звезди.
    Всички чакаха търпеливо.
    Не бяха дошли тук, за да видят огряната от слънчевите лъчи полусфера. Корабът продължи ускорението си косо спрямо земната повърхност и под тях се показа снежната белота на полярната шапка. Пресякоха зоната на затъмнение и се понесоха над нощната повърхност, обхванала целия евразийско-африкански континент, преобърнат наопаки. Неговата болна, безжизнена почва криеше своя смъртоносен товар под бисероподобно покритие. Радиоактивните райони от повърхността приличаха на огромно море от небесносиньо сияние, очертаващо местата, където бяха попадали атомните бомби в онези далечни времена, преди да бъдат изобретени силовите полета, за да не може нито един свят да повтори самоубийствения ход на земната история.
    Никой не откъсна очи, докато след много часове Земята не се превърна в малък полукръг сред безкрайния мрак.
    Сред зрителите беше и Байрън Фаръл. Седеше сам на първия ред, опрял ръце на перилата, вперил разсеян поглед пред себе си. Не бе очаквал, че по този начин ще се раздели със Земята. Нито корабът, нито обстоятелствата по заминаването, нито дори посоката съвпадаха с първоначалните му намерения.
    Той потърка небръснатата си брада с опакото на ръката си и съжали, че не разполагаше с достатъчно време тази сутрин, за да се избръсне. Най-добре ще е да се върне в каютата, за да оправи този пропуск. Не гореше от желание да си тръгне. Тук поне имаше хора. А в каютата щеше да остане съвсем сам.
    Само това ли го задържаше тук?
    Ненавиждаше новото усещане, с което живееше съвсем отскоро — че е преследван, че е останал без нито един приятел.
    Сякаш всички, на които държеше в този живот, бяха изчезнали в онзи миг, преди близо двадесет и четири часа, когато един тревожен звън го беше пробудил в нощта.
    Неприятно му беше да си спомня и срещата с Есбак в студентската столова. Старецът беше съвсем объркан, гласът му звучеше пискливо и уплашено:
    — Мистър Фаръл, къде ли не ви търсих! Това е ужасно неприятен инцидент. Нищо не мога да разбера. Имате ли някакво обяснение?
    — Не — отвърна Байрън. — Нямам. Кога мога да се върна в стаята, за да си събера багажа?
    — Още на сутринта, уверен съм. Току-що изследвахме стаята ви. Няма и следа от радиоактивност над нормалното фоново ниво. Имали сте късмет да се отървете толкова леко. Само минути и бомбата можеше да ви погуби.
    — Да, така е, но сега бих желал да си почина.
    — Можете да използвате моята стая, а сутринта ще ви настаним някъде другаде, за да прекарате оставащите ви няколко дни. Между другото, мистър Фаръл, има още един проблем.
    Есбак се стараеше да бъде крайно внимателен. Байрън почти чувстваше как яйчената черупка поддава под тъничките му финикийски крачета.
    — Какъв е този проблем? — запита разтревожено той.
    — Познавате ли някой, който би си позволил подобна зла шега с вас?
    — Да се шегува с мен така? Уверен съм — не.
    — Какво възнамерявате да правите в такъв случай? Разбирате, предполагам, че училищните власти не биха желали да се раздухва излишен шум около този инцидент.
    И как само повтаряше тази дума „инцидент“!
    — Разбирам ви — отвърна сухо Байрън. — Не се тревожете. Не искам да забърквам полицията в разследването. Възнамерявам съвсем скоро да напусна Земята и не бих желал да променям плановете си. Няма да предявявам никакви обвинения. Все пак се отървах жив.
    На лицето на Есбак се изписа облекчение. Сякаш точно това беше очаквал от него. Случилото се беше само един инцидент, който трябваше час по-скоро да бъде забравен.
    Прибра се в стаята си в седем сутринта. Вътре цареше пълна тишина, шепотът беше изчезнал. Нямаше я вече бомбата, също и брояча. Вероятно ги беше отнесъл Есбак, за да ги запокити в езерото. Естествено да се унищожават веществени доказателства е противозаконно, но това е грижа на училищните власти. Байрън натъпка вещите си в куфарите и се обади на регистратурата да го прехвърлят в друга стая. Осветлението беше поправено, както и визифонът. Единственото, което напомняше за среднощния инцидент, беше изкривената метална врата с разтопена брава.
    Веднага му дадоха нова стая. Ала Байрън предпочете да използва коридорния телефон, за да се свърже с въздушните таксита. Съмняваше се, че някой го е проследил. Нека училищните власти се чудят къде е изчезнал.
    С Джонти се видяха в космопорта. Срещата им беше почти мигновена. Джонти не каза нищо, дори се престори че не го познава, но след като се разминаха, в ръката на Байрън се озова мъничка черна сфера, която всъщност беше индивидуална капсула с билет и пропуск за Родиа.
    Фаръл не изгуби много време да разучава капсулата. Не беше запечатана. Упътванията прочете по-късно, в каютата. Информацията беше предадена в простичка, сбита форма.
    Вперил поглед в отдалечаващата се сянка на Земята, Байрън се замисли за Сандър Джонти. Познанството им беше съвсем повърхностно до мига, когато нахлу с гръм и трясък в живота му — първо за да го спаси, а сетне да го изпрати на изпълнено с незнайни опасности пътешествие. Знаеше го по име, кимаха си, когато се срещаха, и това бе всичко. Никога не беше го харесвал, дразнеше го хладният му аристократизъм, натруфеното облекло и надутите маниери. Но това нямаше нищо общо със събитията от последните часове.
    Байрън потърка небръснатата си брада и въздъхна. Трябваше да признае, че не би имал нищо против сега да е в компанията на Джонти. Този човек определено умееше да владее положението. Знаеше добре какво трябва да се прави, как точно да постъпи Байрън и дори бе успял да го убеди в правотата си. И ето че сега бе останал съвсем сам, млад, безпомощен, лишен от приятели и малко уплашен.
    През цялото време се стараеше да не мисли за баща си. Но нищо не помагаше.
    — Мистър Мелайн.
    Името беше повторена няколко пъти, преди Байрън да вдигне глава в отговор на вежливо положената върху рамото му ръка.
    — Мистър Мелайн — повтори отново роботът и едва след няколко секунди, в които гледаше облещено, Байрън си припомни, че пътуваше под това име. Беше изписано на билета, с който го бе снабдил Джонти. Под това име му бяха резервирали и каютата.
    — Да? Какво има? Аз съм Мелайн.
    В гласа на робота се прокрадна свистенето на предварително записаното послание.
    — Наредено ми е да ви информирам, че вашата каюта е била заменена с друга и че багажът ви вече е пренесен на новото място. Свържете се с регистратора, за да получите ключа от новата си каюта. Надяваме се, че не сме ви причинили неприятности.
    — За какво е всичко това? — Байрън се надигна от креслото и неколцина от седящите наблизо пътници обърнаха глави. — Какво има?
    Както и следваше да се очаква, нямаше никакъв смисъл да спори с машина, на която е било дадено определено поръчение. Механичният посланик сведе почтително глава със застинала вежлива човекоподобна усмивка върху лицето, след което се отдалечи.
    Байрън излезе от панорамната зала и се нахвърли върху първия срещнат офицер с малко повече плам, отколкото бе предвиждал.
    — Вижте какво. Трябва да се срещна с капитана.
    Офицерът не прояви ни най-малка изненада.
    — Важно ли е, сър?
    — Важно е, в името на Космоса! Току-що научих, че е била сменена каютата ми без мое разрешение, и искам да разбера какво означава това.
    Байрън съзнаваше, че гневът му далеч не съответства на причината, но вероятно идеше като следствие от натрупаното в него негодуване. Едва се бе спасил от смъртта, наложи се да напусне Земята като подгонен престъпник, не знаеше нито къде отива, нито какво го очаква, а сега на всичкото отгоре го разкарваха из кораба. Чашата преля.
    Хрумна му, че на негово място Джонти щеше да действа различно — вероятно по-предпазливо. Е, какво, той не е Джонти!
    — Ще повикам регистратора — заяви офицерът.
    — Искам да видя капитана — настоя Байрън.
    — Щом желаете. — След кратък разговор с помощта на персоналния комуникатор офицерът добави: — Ще ви повикат. Моля, изчакайте.
    Капитан Хърм Гордел беше нисък плещест мъж. Той се надигна, когато Байрън влезе, и му подаде ръка.
    — Мистър Мелайн, съжалявам за неприятностите.
    Лицето му беше ъгловато, увенчано с металически сиви коси, носеше къси, подрязани мустаци и се усмихваше делово.
    — Аз също — увери го Байрън. — Но разполагам с резервация за предварително определена каюта и съм уверен, че дори вие, сър, нямате право да я променяте без мое знание.
    — Съгласен съм, мистър Мелайн. Но, разбирате ли, въпросът не търпеше отлагане. Касае се за пътник с важен пост, който пристигна в последния момент и настоя да бъде настанен близо до гравитационния център на кораба. Пътникът страда от сърдечно заболяване, което не му позволява да се излага на прекомерни натоварвания. Нямахме друг избор.
    — Добре, но защо избрахте тъкмо мен?
    — Все някого трябваше да изберем. Вие пътувате сам, млад сте и няма да се затрудните да живеете в каюта с по-слаба гравитация. — Той плъзна поглед по едрата мускулеста фигура на Байрън. — Освен това ще откриете, че вашата нова каюта е значително по-комфортна. Уверявам ви, не сте загубили нищо от тази размяна.
    Капитанът заобиколи бюрото си.
    — Ще ми позволите ли лично да ви я покажа?
    Байрън с мъка сдържаше възмущението си. Всичко изглеждаше логично и въпреки това случилото се го дразнеше.
    Когато излязоха в коридора, капитанът му предложи:
    — Ще ми окажете ли честта да се храните на моята маса тази вечер? Първият Скок е планиран за довечера.
    — Благодаря ви — отвърна механично Байрън. — Честта ще бъде изцяло моя.
    Но поканата му се стори странна. Ако наистина капитанът бе решил да се реваншира за създадените неприятности, избраният начин беше малко пресилен.
    Капитанската маса беше най-дългата и се простираше покрай едната стена на салона. Байрън бе настанен в центъра й, откъдето можеше да наблюдава всички. Още щом влезе, стюардът го поведе към мястото му, обозначено с табелка.
    Байрън не беше научен на прекомерна скромност. Като син на Фермера на Уайдмос не се нуждаеше от подобна черта на характера. Но като Мелайн той беше само един обикновен гражданин, а такива неща почти не се случваха с обикновените граждани.
    Първо, капитанът се бе оказал съвършено прав, що се отнася до неговата нова каюта. Предишната му стая беше типично помещение втора класа, докато сега го нагласиха в апартамент със собствена баня, воден душ и въздушна сушилня.
    Новата каюта беше близо от офицерския сектор и униформите тук бяха обичайна гледка. Поднесоха обяда в стаята му, и то на сребърен поднос. Малко преди вечеря неочаквано се появи и бръснарят. Всичко това беше напълно естествено за пътник от първа класа на луксозен космически лайнер, но не и за човек като Мелайн.
    Всъщност бръснарят се бе появил само минута след като Байрън се върна от дълга и внимателно планирана следобедна разходка из коридорите на кораба. Почти на всяка крачка се бе натъквал на членове на екипажа — вежливи, предлагащи услугите си да го упътят. И все пак бе съумял да се прокрадне незабелязан до „140 Д“ — предишната му каюта, в която така и не успя да отседне.
    Спря се да запали цигара, докато един от пътниците свие зад ъгъла на коридора. След това натисна звънеца на вратата. Но отговор не последва.
    Старият ключ все още беше у него. Без съмнение нечий пропуск. Байрън пъхна сребристия къс метал в ключалката и активира вградената фотоклетка. Вратата се отвори и той пристъпи вътре.
    Точно от това се нуждаеше. Остави вратата да се затвори автоматично след него. Още с влизането си бе узнал най-важното. Предишната му каюта не беше заета — тук нямаше никаква важна клечка с болно сърце. Леглото беше непокътнато, гардеробът — празен. Дори въздухът в стаята показваше, че е необитаема.
    Значи луксът, с който го обкръжаваха, целеше единствено да го задържи далеч от предварително запазената за него каюта. Но защо се налагаше да го подкупват по този начин? Какво бе привлякло вниманието им — каютата или той самият?
    Все още ненамерил отговор на този въпрос, Байрън се надигна вежливо от масата, следвайки примера на другите — капитанът влезе и зае мястото си близо до него.
    Защо все пак го бяха преместили?
    Из кораба се носеше тиха музика, а стените, отделящи салона за хранене от панорамната зала, бяха изтеглени встрани. Намалиха осветлението, над тях блестяха само бледооранжеви лампи. Отминали бяха първите часове, когато пристъпите на космическа болест след изстрелването и гравитационните промени бяха най-остри, и сега салонът беше пълен.
    Капитанът се наклони лекичко към Байрън и рече:
    — Добър вечер, мистър Мелайн. Как намирате новата каюта?
    — Прекалено добра за мен, сър. Не съм свикнал да живея в подобен разкош. — Изрече тези думи с равен монотонен глас и за миг му се стори, че на лицето на капитана се изписа изненада.
    Когато поднасяха десерта, подвижният покрив на панорамната зала беше вдигнат, а светлините в салона угасени. Нито Слънцето, нито която и да било от планетите се виждаха на тази необятна тъмна сцена. Гледаха право към Млечния път, който се простираше пред тях като път, обсипан с ярки блестящи звезди.
    Разговорите секнаха някак от само себе си. Всички завъртяха креслата си така, че да виждат звездите. Вечерящите се бяха превърнали в зрители, а музиката — в едва доловим шепот.
    Откъм говорителите се разнесе звучен, уверен глас:
    — Дами и господа! Готови сме за нашия първи Скок. Предполагам, повечето от вас имат теоретична представа какво представлява Скокът. Но немалка част никога не са го изпитвали. Именно заради хората от втората група ще си позволя това кратко въведение.
    Терминът Скок означава точно това. Както е известно, невъзможно е да се придвижваме със скорост, по-голяма от тази на светлината, докато се намираме в материалното пространство. Това е природен закон, открит в далечни времена от известния учен Айнщайн — така поне се предполага сега. Но дори ако летим със скоростта на светлината, ще ни бъдат необходими много години, за да стигнем звездите.
    Ето защо се налага да напуснем пределите на пространствено-времевия континуум и да навлезем в малко познатото царство на хиперпространството, където времето и разстоянието нямат никакво значение. Все едно, че плуваме през тесен пролив, за да се прехвърлим от един океан в друг, вместо да обикаляме по вода континента.
    За целта естествено ни е необходима огромна енергия, с помощта на която ще проникнем в това „пространство в пространството“ — както го наричат някои. Налага се също да се извършат изключително прецизни изчисления, за да сме сигурни, че ще излезем в нормалния Космос точно там, където ни е нужно. Резултатът от разхода на тези енергийни и интелектуални ресурси е пресичането на огромни пространства за нулево време. Само благодарение на Скока за нас са възможни пътешествията в междузвездното пространство.
    До Скока, който ни предстои да извършим, остават приблизително десет минути. Предварително ще бъдете известени за началото. Единственото, което ще изпитате, ще бъде краткотрайно неразположение, ето защо надявам се да запазите спокойствие. Благодаря ви.
    Всички светлини в кораба угаснаха и само звездите останаха да греят.
    След кратка пауза се разнесе поредното съобщение:
    — До Скока остава една минута.
    После същият глас се зае да отброява секундите:
    — …петдесет… четиридесет… тридесет… двадесет… десет… пет… три… две… едно…
    Това, което последва, беше като мигновено изключване от съществуването, удар, чието ехо отекна дълбоко в тялото на всеки един от пътниците.
    И в тази неизмерима частица от секундата корабът пресече сто светлинни години и от границите на Слънчевата система се озова дълбоко в междузвездното пространство.
    — Погледнете звездите! — извика някой близо до Байрън.
    Залата се изпълни с развълнуван шепот, последваха нови възклицания:
    — Звездите! Вижте звездите!
    Защото в същата тази неизмеримо малка частица от времето звездите отвън се бяха променили коренно. Центърът на огромната галактика, която се простираше на тридесет хиляди светлинни години от единия до другия си край, сега беше по-близо и звездите се бяха умножили. Бяха разпилени върху черното кадифе на космическото пространство като ситен прашец, а по-близките грееха неописуемо ярко.
    Някак несъзнателно Байрън си спомни началото на поемата, написана от него на романтичната възраст деветнадесет години — когато за пръв път бе полетял в Космоса към Земята, която сега напускаше. Устните му се раздвижиха беззвучно:
„Звездите като прах обгръщат ме
в мъгла от жива светлина.
И Космоса безбрежен виждам аз,
завъртайки наоколо глава.“

    В този момент запалиха светлините и Байрън забрави за Космоса също така внезапно, както преди миг беше погълнат от него. Отново седеше в салона на космическия лайнер, вечерята привършваше и разговорите наоколо бяха взели прозаична насока.
    Погледна ръчния си часовник, вдигна замислено поглед и след това отново впери очи в него. Разглежда го дълго, почти цяла минута. Това беше същият часовник, който бе оставил в спалнята си през изминалата нощ в непосредствена близост до убийствената радиация, а на сутринта бе прибрал заедно с багажа си. Колко ли пъти го беше поглеждал оттогава? Сверявал бе времето и се бе възползвал от останалата информация, която буквално се набиваше в очите му?
    Каишката на часовника беше бяла, а не синя. Бяла!
    Постепенно събитията от предната нощ започнаха да си застават на мястото, всички събития. Странно как един-единствен факт бе в състояние да промени цялостната картина.
    Байрън подскочи и промърмори набързо някакво извинение. Да напуснеш масата преди капитана беше нарушение на етикецията, но сега това му се струваше маловажно.
    Върна се припряно в стаята, като прескачаше задъхано стъпалата и потропваше нетърпеливо пред асансьорните шахти с нулева гравитация. Заключи вратата отвътре и огледа банята и вградените гардероби. Съмняваше се, че ще завари някого, който се спотайва вътре. Сигурно още преди часове си бяха свършили работата.
    Сетне грижливо прегледа багажа си. Бяха пипали внимателно. Нямаше следи, че са влизали, но въпреки това бяха взели всички документи за самоличност, писмата до баща му и дори индивидуалната капсула с препоръчителното писмо до Хинрик от Родиа.
    Ето защо го бяха преместили! Нито предишната, нито новата каюта ги интересуваха, а самият процес на преместване. Близо час те съвсем законно — Космосе, съвсем законно! — бяха разполагали с багажа му и бяха използвали тази възможност за своите цели.
    Байрън приседна на широкото двойно легло и напрегна яростно ума си, но това не помогна. Клопката беше заложена безпогрешно. Всичко е било планирано предварително. И ако не беше забравил часовника си в спалнята през онази нощ, никога нямаше да разбере колко е стегната мрежата, която Тирани бе хвърлила през Космоса.
    Откъм вратата се разнесе тих звън.
    — Влез — извика той.
    Беше стюардът, който произнесе почтително:
    — Капитанът би желал да узнае дали може да направи нещо за вас, сър. Изглеждахте обезпокоен, когато напуснахте масата.
    — Добре съм — отвърна Байрън.
    Значи го държаха под наблюдение! В този миг схвана, че няма да се измъкне и че корабът го отнасяше — с всички възможни удобства — право към неговата гибел.

ГЛАВА IV
Свободен?

    Сандър Джонти впери хладен поглед в очите на другия.
    — Изчезнало, казваш — рече той.
    Рицет прокара длан по зачервеното си лице.
    — Нещо е изчезнало. Не зная какво точно. Може би е документът, който издирваме. Всичко, което знаем, е, че произхожда от периода между петнадесети и двадесет и първи век — според примитивния земен календар — и че е крайно опасен.
    — Има ли някаква причина да мислим, че липсващият е именно онзи документ?
    — Само косвени доказателства. Бил е охраняван грижливо от земното правителство.
    — Остави това. Всеки землянин се отнася почтително към който и да било документ от неговото минало. Това идва от смешната им привързаност към традициите.
    — Но той е бил откраднат и въпреки това те не са направили кражбата публично достояние. Защо им е да пазят само празна кутия?
    — Предполагам, че не биха желали да признаят пред света изчезването на една свята реликва. Въпреки всичко не мога да повярвам, че е попаднал в ръцете на младия Фаръл. Нали го държеше под наблюдение!
    — Не го е взел той — усмихна се другият.
    — Откъде знаеш?
    Агентът на Джонти тържествуващо взриви своята бомба:
    — Защото документът е изчезнал преди двадесет години!
    — Какво?
    — Никой не го е виждал от двадесет години насам.
    — Значи някой ни е изпреварил с деветнадесет години и половина.
    Джонти се замисли.
    — Няма значение — заяви той. — Не може да има значение.
    — И защо?
    — Защото съм на Земята от месеци. Преди да пристигна, бях склонен да вярвам, че на тази планета може да е скрита полезна за нас информация. Но я помисли! В онези времена, когато Земята е била единствената обитаема планета в галактиката, от военна гледна точка тя е била примитивна. Единственото оръжие, което притежавала, са били недодяланите атомни бомби и дори не разполагала с подходяща защита от тях. — Той махна с ръка към синкавия хоризонт, озарен от радиоактивното лъчение. — И тъй като съм само временно тук, виждам нещата още по-ясно. Смешно е да предполагаме, че бихме могли да научим нещо ценно от общество с подобно ниво на военната технология. Открай време съществуват какви ли не легенди за забравени познания, винаги е имало хора, склонни да разпространяват култа към примитивното, които са правели най-различни смехотворни изявления за праисторическите цивилизации на Земята.
    — Но Фермерът беше човек със забележителна интелигентност — възрази Рицет. — И той ни съобщи, че това е крайно опасен документ. Спомнете си думите му. Неведнъж съм мислил над тях: „Това означава смърт за Тирани и може би за нас, но живот за останалата част от галактиката.“
    — Фермерът, подобно на всички простосмъртни, може да греши.
    — Но, сър, ние нямаме и най-малка представа за същината на този документ. Възможно е например да става въпрос за нечии непубликувани лабораторни изследвания. Или да е нещо, което нито един землянин не би сметнал за оръжие, нещо, което не прилича на оръжие и…
    — Глупости. Ти си човек с военно образование и би трябвало да си запознат по-добре с въпроса. Единствената насока, в която човечеството е бележело непрестанен напредък и успешно развитие, е военната технология. Няма такова потенциално оръжие, което да остане нереализирано в продължение на десет хиляди години. Рицет, смятам да се върнем на Лингейн.
    Рицет вдигна рамене. Не изглеждаше никак убеден.
    Също и Джонти. Документът беше изчезнал и този факт бе от съществено значение. Щом е бил откраднат, значи си е заслужавал труда! Кой знае в чии ръце е попаднал?
    Най-неприятната възможност беше да е станал притежание на Тирани. Спомни си колко настоятелен беше Фермерът, когато ставаше дума за документа. На никого, дори на Джонти не беше разкрил цялата истина. Фермерът бе подчертал, че документът носи неминуема смърт и че е като нож с две остриета. Джонти стисна ядно устни. Този глупак с неговите идиотски намеци! А ето че сега е в ръцете на тиранийците.
    И какво ще стане, ако подобна тайна е станала достояние на някого като Аратап? Аратап! Сега, след като Фермерът бе излязъл от играта, той беше единственият непредсказуем участник, както и най-опасният противник от Тирани.
    Саймък Аратап беше дребен на ръст, кривокрак и с присвити очи. Имаше набито телосложение, типично за обитателите на Тирани, ала въпреки че срещу него стоеше доста едър и мускулест представител на поробените светове, той не бе изгубил и капчица от самоувереността си. Аратап беше вдъхновен последовател (второ поколение) на онези смелчаги, които бяха изоставили своя ветровит, безжизнен свят и се бяха пръснали из безкрая, за да завладеят и поставят под своя опека богатите и населени планети от района на мъглявината.
    Баща му беше командвал флотилия от малки, подвижни и маневрени кораби, които нанасяли бързи атаки, а сетне изчезвали, за да се появят на друго място и отново да нанесат мълниеносен удар срещу слабо подвижните, тромави военни кораби на противника.
    И докато в тази отминала война световете от мъглявината се бяха придържали към старите догми за водене на сражения, силите на Тирани използваха съвсем нова тактика. Почти винаги масивните, блестящи кораби откриваха насреща си космическа пустош вместо дебнещ ги противник и бързо губеха запасите си от енергия. От своя страна Тирани предпочиташе да заложи на бързината и взаимодействието вместо на бойната мощ и така разкъсваните от вътрешни противоречия кралства падаха едно след друго (при това всяко почти се радваше на нещастието на своя съсед, прикривайки се зад плътната стоманена завеса на своя флот, докато не дойдеше и неговият ред).
    Но тази война бе приключила преди повече от петдесет години. Сега районът на мъглявината беше в краката на Тирани и оставаше само да бъде окупиран и обложен с данъци.
    Моите предци са завладявали светове, мислеше си с горчивина Аратап, а аз трябва да се занимавам с отделни противници.
    Той отново погледна към младежа, седнал насреща му. Едър, широкоплещест, със замислено вглъбено лице и почти смешно къса прическа. В известен смисъл Аратап изпитваше дори съжаление към него. Младежът очевидно беше изплашен.
    Ала Байрън не беше склонен да окачестви владеещите го чувства като „уплаха“. Попитаха ли го, щеше да определи състоянието си като напрегнато. През целия си живот бе приучван да вижда в жителите на Тирани свои господари. Дори собственият му баща, силен и непокорен мъж, човек на почит и уважение сред хората си, някак се губеше и смаляваше пред тиранийците.
    На Уайдмос те обикновено идваха на почетни посещения, а и да получат годишния налог, който наричаха данък. Фермерът на Уайдмос беше човекът, отговорен за събирането и предаването на този данък, наложен със сила на планетата Нефелос, а тиранийците имаха власт да проверяват всички счетоводни документи.
    Иска или не, Фермерът трябваше да ги придружава по време на посещенията. Настаняваха ги на най-почетното място на масата и винаги сервираха първо на тях. Когато заговореха, другите разговори утихваха.
    Още като малък Байрън неведнъж се бе питал защо трябва да се отнасят с подобно уважение към тези дребни и грозновати хорица, но с течение на времето научи, че за баща му те са онова, каквото е той за своите подчинени. Той дори свикна, когато разговаряше с тях, да се обръща с почтителното „ваше превъзходителство“.
    Толкова дълбоко в него бе заложено това почтително отношение, че и сега, седнал срещу един от господарите, почти трепереше от напрежение.
    Корабът, на който бе гледал като на затвор, наистина се превърна в такъв в деня, когато се приземиха на Родиа. Двама мрачни офицери позвъниха на вратата, после влязоха и застанаха от двете му страни. След тях се появи капитанът и произнесе със сух глас:
    — Байрън Фаръл, като капитан на този кораб ви поставям под арест, докато бъдете разпитан от Комисаря на Великия крал.
    Оказа се, че Комисарят е тъкмо дребничкият тираниец, който седеше сега пред него със замислено и равнодушно изражение. А Великия крал беше всъщност Ханът на Тирани, който все още живееше в легендарния каменен дворец на родната планета на тиранийците.
    Байрън се огледа крадешком. Не бяха го завързали, но наблизо стояха четирима пазачи, облечени в сините униформи на Междупланетната полиция. И четиримата носеха оръжие. Пети униформен, с пагони на майор, седеше на бюрото до Комисаря.
    Комисарят най-сетне се обърна към него:
    — Както може би знаете… — гласът му беше писклив и тънък — …вашият баща, доскорошният Фермер на Уайдмос, беше екзекутиран по обвинение в измяна.
    Воднистите му очи се впериха в Байрън. На пръв поглед изглеждаха почти състрадателни.
    Байрън запази самообладание. Но вътрешно кипеше от гняв, че не е в състояние да предприеме нищо. Щеше да се почувства неизмеримо по-добре, ако можеше да извика или да се нахвърли върху тях, но това нямаше да върне баща му от гроба. Изведнъж разбра какво целяха с тази пряка атака. Искаха да сринат защитата му и да го накарат да се предаде. Е, ако беше така, очакваше ги провал.
    — Името ми е Байрън Мелайн — заяви той — и идвам от Земята. Ако се съмнявате в моята самоличност, можете да се свържете със Земния консул.
    — Така е, но в момента все още сме на нивото на предварителния разпит. Казвате, че се наричате Байрън Мелайн и идвате от Земята. И въпреки това — Аратап посочи документите пред него — тук има писма, написани от Уайдмос и адресирани до сина му. Разполагаме също със студентска лична карта и зрелостно свидетелство на името на Байрън Фаръл. Открихме тези документи във вашия багаж.
    Байрън почувства, че го завладява отчаяние, но се постара да го прикрие.
    — Моят багаж е бил претърсен незаконно, ето защо отричам тези така наречени доказателства.
    — Не се намираме в съда, мистър Фаръл, или Мелайн. Как ще обясните съществуването им?
    — Щом сте ги открили в моя багаж, значи някой друг ги е поставил там.
    Комисарят пропусна това твърдение покрай ушите си и Байрън остана изненадан. Оправданията му звучаха глупаво и едва ли можеха да убедят когото и да било. И въпреки това Комисарят не им обърна внимание, а почука с пръст по индивидуалната капсула.
    — А това препоръчително писмо до Управителя на Родиа? И то ли не ви принадлежи?
    — Не, то е мое. — Тук Байрън стъпваше в познати води. В препоръчителното писмо не се споменаваше истинското му име. Той продължи: — Съществува заговор за покушение срещу живота на Управителя…
    Той млъкна почти веднага. Сега, когато най-сетне бе настъпил мигът да произнесе тази грижливо замислена реч, всичко му се стори неубедително. Нищо чудно, че Комисарят се подсмихваше цинично.
    Не, Аратап не се подсмихваше. Той въздъхна и с ловки, обиграни движения свали контактните си лещи, а сетне ги постави внимателно в чашата със солен разтвор на бюрото пред себе си. Очите му изглеждаха още по-воднисти.
    — И вие знаете за него? — попита той. — Научили сте го на Земята, на петстотин светлинни години оттук? Интересно, защото нашата полиция на Родиа не е чула нищо подобно.
    — Защото полицията е тук. А планът е бил разработен на Земята.
    — Разбирам. И вие сте техен агент? Или искате да предупредите Хинрик за опасността?
    — Второто, разбира се.
    — Наистина ли? И защо сте намислил да го предупредите?
    — Заради наградата, която се надявам да получа.
    Аратап се усмихна.
    — Е, това поне прозвуча вярно и предаде известна достоверност на предишните ви твърдения. И какви са подробностите около този заговор, за който говорите?
    — Ще ги разкажа само на Управителя.
    Моментно колебание, сетне Комисарят вдигна рамене.
    — Добре. Тирани не се интересува от местните политически проблеми. Ще ви организираме среща с Управителя и с това ще допринесем за неговата безопасност. Моите хора ще ви задържат, докато си получите обратно багажа, а сетне ще ви освободим. Отведете го.
    Последното нареждане бе отправено към въоръжените пазачи, които излязоха с Байрън. Аратап постави обратно контактните си лещи и в същия миг изгуби безпомощния вид, който придобиваше, когато ги сваляше.
    След това се обърна към майора и рече:
    — Смятам да държим под око младия Фаръл.
    Офицерът кимна отсечено.
    — Слушам! За миг си помислих, че сте му повярвали. Да си призная, историята му е доста неубедителна.
    — Така е. Мисли си, че ще се измъкне лесно. Никак не е трудно да манипулираш тези млади глупаци, които се учат на шпионски интриги от филмите. Няма съмнение, че това е синът на бившия Фермер.
    При тези думи майорът го погледна колебливо.
    — Уверен ли сте? Доказателствата, с които разполагаме срещу него, са крайно недостатъчни.
    — Нима смяташ, че някой се опитва да ни води за носа? И с каква цел?
    — Може би младежът е само примамка, целяща да отвлече вниманието ни от истинския Байрън Фаръл?
    — Не. Прекалено театрално е. А и разполагаме с фотокуб.
    — Какво? На момчето?
    — На сина на фермера. Ще го видиш ли?
    — Иска ли питане?
    Аратап изтърколи на бюрото мъничък стъклен куб, черен и непрозрачен.
    — Възнамерявах — заяви той — да го използвам в разговора, ако беше възникнал подходящ момент. Доста фина изработка. Не знам, майоре, дали си виждал нещо подобно. Правят ги съвсем отскоро във вътрешните светове. На външен вид изглежда като най-обикновен фотокуб, но преобърнеш ли го наопаки, задейства се миниатюрен молекулярен процесор, който го прави съвсем прозрачен. Идеята е великолепна.
    Той преобърна куба. За миг стените му проблеснаха, сетне се проясниха, сякаш внезапен повей бе разсеял покриващата ги черна мъгла. Аратап го разглеждаше равнодушно, скръстил ръце.
    Изведнъж изображението в куба се проясни и двамата видяха усмихнато младежко лице, едновременно живо и застинало за вечността.
    — Този предмет — обясни Аратап — открихме сред вещите на бившия Фермер. Какво ще кажеш?
    — Без съмнение това е същият младеж.
    — Така е — кимна тираниецът, като разглеждаше замислено фотокуба. — Знаеш ли, чудя се не може ли да се направят шест изображения, като се използва същият метод, всяко едно върху отделна стена на куба? Шест последователни фотографии, които да се преливат една в друга, когато завърташ куба, така че неподвижното изображение да стане подвижно и да ни разкрие нови черти. Майоре, та това е цяло ново изкуство! — В гласа му се долавяше ентусиазъм.
    Майорът отвърна с презрителен поглед, което накара Аратап да забрави за артистичните си разсъждения и да добави:
    — Значи няма да изпускате от очи Фаръл?
    — Несъмнено.
    — Наблюдавайте и Хинрик.
    — И Хинрик?
    — Разбира се. Нали затова освободихме момчето. Трябва да науча някои неща. Например защо Фаръл иска да се срещне с Хинрик? Каква е връзката между тях? Покойният му баща никога не играеше без сигурен коз. Уверен съм, че е бил свързан с някоя тайна организация. Но и досега нямаме никакви доказателства за съществуването й.
    — Едва ли Хинрик е въвлечен в нея. Не е надарен нито с интелигентност, нито със смелост.
    — Така е. Но може би тъкмо защото е идиот, би могъл да послужи на нечии замисли. Ако наистина е така, той е слабото звено във веригата. Не можем да си позволим да пропуснем подобна възможност.
    Той махна с ръка, майорът отдаде чест, обърна се и излезе със строева стъпка.
    Аратап въздъхна, завъртя замислено куба в ръка и проследи надигащата се нагоре по стените чернилка, подобна на мастилен прилив.
    Животът по време на баща му е бил доста по-прост. Да прегазиш някоя планета е означавало да се окъпеш във величие, в сравнение с което тези предпазливи маневрирания около един-единствен човек изглеждаха по-скоро жалки.
    Но и необходими.

ГЛАВА V
Глава не се скланя лесно

    Като обител на Homo sapiens Родийската управа съвсем не е толкова древна както Земята. Не изглежда древна дори в сравнение със световете на Сириус и Кентавър. Планетата Арктур например вече е била заселена от двеста години, когато първите кораби са пристигнали в мъглявината Конска глава и са се натъкнали на гнездо от стотина планети с кислородно-водна атмосфера. Те били разположени близко една до друга и представлявали невероятно откритие, защото макар във Вселената да има множество космически тела, малко от тях са подходящи за човека.
    В галактиката съществуват между сто и двеста милиарда излъчващи звезди. Около тях са разпръснати приблизително петстотин милиарда планети. Една част са с гравитация, два пъти по-голяма от земната, а друга — с два пъти по-малка. Някои са горещи, други — студени. Някои притежават отровна атмосфера. Планетните атмосфери се състоят предимно или изцяло от неон, метан, амоняк, хлор, среща се дори силикон тетрафлуорид. На едни планети няма и капка вода, други са покрити с океани от чист серен двуокис. Има и такива, на които не се среща въглерод.
    Достатъчен е само един от изброените фактори и споменатият свят се превръща в необитаем. Но въпреки това остават повече от четири милиона годни за обитаване планети.
    Точният брой на заетите до момента е спорен. Според „Стандартен галактически алманах“, който сам признава, че се позовава на неубедителни данни, Родиа е била 1098-ата планета, заселена от човека.
    Колкото и странно да звучи, Тирани, която по-късно завладява Родиа, е 1099-ата.
    Историята на района на мъглявината почти по нищо не се отличава от завладяването на останалите. В началото за съвсем кратък период възникнали планетни републики, като всяко правителство се ограничавало в пределите на своята планета. В процеса на ускорено индустриално развитие били колонизирани, а след това интегрирани в обществото и съседните. Постепенно възникнали малки империи, чиито интереси неизбежно се пресичали.
    Една по една по-могъщите империи успели да установят хегемония върху близките до тях обитаеми светове, но същевременно били разкъсвани от вътрешни борби и противоречия.
    Единствено Родиа съумявала да запази политическа стабилност за продължителен период от време под управлението на династията на Хинриадите. И може би само няколко столетия делели тази династия от изграждането на империя, която да се разпростре в пределите на мъглявината, когато на сцената се появила планетата Тирани и постигнала същата цел едва за десет години.
    Странно наистина, че успял тъкмо народът на Тирани. Защото през цялото си седемстотингодишно съществуване та чак до този момент тиранийците имали успех единствено в създаването на самостоятелна държава, която дължала свободата си предимно на суровия климат на планетата, крайния недостиг на вода и пустинния пейзаж.
    Ала дори след като Тирани наложила властта си, Управата на Родиа останала да съществува. Даже се разраснала. Хинриадите се радвали на популярност сред народа си, може би по тази причина била запазена и властта им. Тирани не се интересувала на кого ръкопляскат, важното било да получава редовно наложения данък.
    За по-сигурно Хинриадите въвели нови принципи на управление. Върховната длъжност открай време била изборна вътре във фамилията и се давала на най-способния. По същата причина семейството можело да осиновява при необходимост подходящи кандидати.
    Ала с течение на времето тиранийците се постарали да сложат ръка и на този избор и ето че само двадесетина години по-късно, не без тяхна намеса и със съвсем конкретна цел, за Управител бил избран Хинрик — петият от рода. Тирани сметнала този избор за съвсем подходящ.
    Още по времето на изборите Хинрик бил смятан за красавец и до ден-днешен той бе запазил впечатляващата си осанка, с която се перчеше при всяка реч пред родианския парламент. Имаше посивели пригладени коси, гъсти мустаци, черни като очите му.
    В този момент той разговаряше с дъщеря си, която едва сдържаше напиращия гняв. Не й достигаха само няколко сантиметра, за да е колкото него на ръст, а Управителят бе висок метър и осемдесет. Девойката беше стройна, с тъмни коси, черни очи и зачервено от възбуда лице.
    — Не мога да го направя! — заяви тя. — Няма да го направя!
    — Но, Арта — възрази Хинрик, — говориш необмислено. А аз какво да сторя? Кажи ми, какво? Какъв избор имам в моето положение?
    — Ако мама беше жива, щеше да намери изход. — И девойката тропна с крак. Името й беше Артемизия, царствено име, с което се даряваше по една жена от всяко поколение Хинриади.
    — Да, да, без съмнение. Майка ти наистина си я биваше. Понякога дори ми се струва, че си взела всичко от нея и нищичко от мен. Но, Арта, трябва да му дадеш поне малка възможност. Не забеляза ли в него нито една привлекателна черта?
    — Като например?
    — Ами например… — той махна объркано с ръка и се предаде. Приближи до нея, сложи утешително ръка на рамото й, но тя се дръпна и алената й рокля се развя в здрача.
    — Прекарах цяла вечер с него — заяви девойката огорчено. — Той дори се опита да ме целуне. Беше направо отвратително!
    — Всички хора се целуват, мила. Сега не сме във времето на баба ти — с цялото уважение към онази епоха. Целувката не означава нищо — или почти нищо. Младежка кръв, Арта, младежка кръв.
    — Глупости, младежка кръв. Единственият път, когато в жилите на този отвратителен дребосък е текла младежка кръв, е било преди петнадесет години — след поредното кръвопреливане. Татко, той е поне с десет сантиметра по-нисък от мен! Как да се появя сред обществото в компанията на един пигмей?
    — Но той е човек с тежест. Изключително важен!
    — Това не увеличава и с един сантиметър ръста му. Той е кривокрак, както и всички негови сънародници, и устата му мирише.
    — Устата му мирише?
    Артемизия сбърчи нос.
    — Точно така, мирише. Ужасно неприятно. Това никак не ми се понрави и аз му го казах.
    Хинрик зяпна от изненада, след това прошепна пресипнало:
    — Казала си му го? Искаш да кажеш, че си съобщила на един висш сановник от Кралския съд, че устата му мирише?
    — То си е така. Какво да направя, като имам нос? Така че когато той си позволи да ме доближи, аз го блъснах. Ама и той представляваше една гледка! Да знаеш само как се просна по гръб и размаха крака. — Тя помръдна с пръсти, за да илюстрира казаното, но Хинрик пропусна демонстрацията, тъй като беше притиснал ужасено лицето си с ръце и издаваше протяжни стонове.
    Сетне надникна отчаяно през сплетените си пръсти.
    — И какво ще стане сега? Как си могла да постъпиш по този начин?
    — Нищо не можах да направя. Знаеш ли какво ми каза той? Знаеш ли какво ми каза? Това беше последната капка. Беше направо прекалено. Тогава си рекох, че не мога да го понасям, дори да е висок три метра.
    — Но… но какво ти каза той?
    — Каза ми — съвсем като във филмите, татко!, — той ми каза: „Я виж ти! Госпожичката имала зъбки! Толкова по-добре!“ А след това двама прислужници му помогнаха да се надигне. Но повече не посмя да ми диша в лицето.
    Хинрик, сгърчен в креслото, вдигна глава към дъщеря си и я погледна обнадежден.
    — Но нали би се съгласила да се омъжиш за него? Не е необходимо да го обичаш. Защо не го направиш само заради положението…
    — Какво искаш да кажеш с това, че не било необходимо да го обичам? Да кръстосам например пръстите на лявата си ръка, докато подписвам с дясната брачния договор ли?
    Хинрик имаше съвсем объркан вид.
    — Не, разбира се. Какво ще постигнеш с това? Нима наистина смяташ, че кръстосаните пръсти имат някакво значение за валидността на брачния договор? Арта, да си призная, изненадан съм от глупавото ти предположение.
    Артемизия въздъхна.
    — А ти какво смяташ?
    — Какво да смятам? Виждаш ли, вече си успяла да развалиш всичко. Не мога да се занимавам с моите важни дела, когато непрестанно спориш с мен. За какво всъщност говорех?
    — Трябвало да се престоря, че желая да се омъжа за него — или нещо подобно. Спомни ли си?
    — А, да. Така де, исках да кажа, че не бива да го взимаш твърде на сериозно.
    — Значи, позволяваш ми да си имам любовници?
    Хинрик замръзна и сбърчи чело.
    — Арта! Възпитах те да бъдеш скромна и изпълнена с достойнство девойка. Към това се стремеше и майка ти. Как можеш да говориш подобни неща? Това е срамно!
    — А не е ли срамно твоето предложение?
    — Не — щом аз го правя. Аз съм ти баща. Но момиче като теб да говори по този начин!
    — Добре де, казаното е казано. Нямам нищо против любовниците. И със сигурност ще имам такива, ако ми наложиш да се омъжа в името на държавната политика. — Тя сложи ръце на кръста си и широките ръкави на блузата й се спуснаха, разкривайки мургавите й рамене. — А какво ще правя, когато няма да съм в компанията на моите любовници? Та той ще си остане мой съпруг и само мисълта за това ме изпълва с отвращение.
    — Скъпа моя, той е само един старец. Съвместният ти живот с него няма да продължи дълго.
    — Нямало значи да продължи дълго! Благодаря ти. Само преди пет минути твърдеше, че имал младежка кръв. Забрави ли?
    Хинрик разпери ръце и ги отпусна уморено.
    — Арта, този човек е жител на Тирани и притежава висок пост. На почит е в самия двор на Хана.
    — При Хана може наистина да е на почит. Нищо чудно, ако и Ханът мирише като него.
    Хинрик зяпна ужасено и застина. Почти машинално погледна през рамо. Сетне произнесе пресипнало:
    — Никога не повтаряй тези думи.
    — Ще го направя, ако ми се прииска. Освен това твоят жених вече има три съпруги. — Тя вдигна ръка. — Не Ханът, а човекът, за когото настояваш да се омъжа.
    — Но те са починали — побърза да възрази развълнувано Хинрик. — Арта, те са умрели отдавна. Нима си мислиш, че ще позволя на дъщеря си да се омъжи за многоженец? Ще го накараме да представи нужните документи. Бил е женен за тях последователно, а не едновременно и сега и трите са мъртви.
    — Не съм изненадана.
    — О, Божичко мили, какво да сторя? — Той направи последен опит да спаси положението. — Арта, такава е цената, за да носиш фамилията на Хинриадите и да си дъщеря на Управителя.
    — Не съм молела нито за едното, нито за другото.
    — Това няма нищо общо с въпроса. Исках да кажа, че това е неделима част от галактическата история. Разбери, Арта, има такива мигове, в които стабилността на държавата, безопасността на планетите, интересите на народа изискват, а-а…
    — Някое нещастно момиче да проституира!
    — О, колко вулгарно! Някой ден, предупреждавам те, ще изтърсиш нещо подобно на публично място.
    — Е, такава съм и нищо не мога да направя. Предпочитам да умра. Готова съм на всичко, само не и на това. Така и ще постъпя.
    Управителят се изправи и протегна ръце към нея. Тя изтича към него, обляна в сълзи, и зарови глава на гърдите му.
    — Не мога, татко! Не мога! Не ме принуждавай.
    Той я потупа несръчно.
    — Но какво ще правим, ако не ме послушаш? Ако Тирани остане разочарована, те ще ме свалят от поста, ще ме затворят, може би дори ще ме екзек… — той се задави, докато произнасяше думата. — В какви тъжни времена живеем, Арта, наистина тъжни. Миналата седмица осъдиха на смърт Фермера на Уайдмос и доколкото ми е известно, присъдата е била изпълнена. Помниш ли го, Арта? Само преди половин година ни гостува в двора. Едър мъжа с голяма кръгла глава и дълбоки очи. В началото ти малко се боеше от него.
    — Спомням си.
    — Е, вече не е между живите. Кой знае? Може аз да съм следващият. Твоят беден, нещастен баща! Тъжни времена наистина. Идвал ни е на гости и сега вероятно сме под подозрение.
    Тя внезапно се отдръпна от него.
    — Защо да сме под подозрение? Не си заговорничил с него, нали?
    — Аз ли? Разбира се, че не. Но ако си позволим да нанесем оскърбление на Великия Хан, като откажем съюза с един от неговите любимци, нищо чудно да им хрумне някоя подобна мисъл.
    Хинрик отново закърши ръце, но беше прекъснат от приглушения сигнал на визифона. Той се огледа неспокойно.
    — Ще приема разговора в моята стая. А ти си почивай. Поспи малко и ще се почувстваш по-добре. Ще видиш. Сега си малко изнервена.
    Артемизия го изпроводи с поглед и се навъси. Лицето й беше замислено и за минута гърдите й спряха да се повдигат.
    Припрени стъпки наближиха вратата й и тя се обърна.
    — Какво има? — запита Артемизия с малко по-рязък глас, отколкото искаше.
    На прага стоеше Хинрик и преглъщаше уплашено.
    — Обади се майор Андрос.
    — От Междупланетната полиция?
    В отговор Хинрик кимна.
    — Но той не възнамерява да те… — поде развълнувано Артемизия, сетне млъкна, изплашена от предположението си и тръпнеща да научи истинската причина.
    — Пристигнал е някакъв младеж, който моли за аудиенция. Не го познавам. Защо му трябва да идва тук? Бил от Земята. — Той се задъха, олюля се и се подпря, сякаш мислите му се носеха в кръг и трябваше да ги следва.
    Момичето изтича и го сграбчи за ръката.
    — Сядай, татко — нареди му тя. — Разкажи ми какво се е случило. — Тя го разтърси и с това като че ли прогони част от завладялата го паника.
    — Не зная съвсем точно — прошепна той. — Някакъв младеж искал да се срещнем, за да ми разкрие подробностите около план за покушение срещу мен. Покушение срещу моя живот! Казаха ми, че трябва да го изслушам. — Той се усмихна тъпо. — Хората ме обичат. Никой не иска да ме убие. И защо ще го правят? Защо?
    Гледаше я напрегнато, но веднага щом девойката заговори, лицето му се успокои.
    — Разбира се, че никой не желае смъртта ти.
    — А може би са другите? — предположи страхливо той.
    — Кои?
    Той се наведе над ухото й и зашепна:
    — Тиранийците. Фермерът на Уайдмос идва тук вчера, а те го убиха. — Гласът му изтъня още повече. — И ето че сега са изпратили някого, за да убие мен.
    Артемизия сграбчи рамото му и го стисна, колкото сила имаше.
    — Татко! — извика тя. — Замълчи! Не казвай нищо повече! Слушай ме. Никой няма да те убие. Чуваш ли ме? Фермерът беше тук преди шест месеца. Спомняш ли си? Беше преди шест месеца! Мисли!
    — Толкова дълго? — прошепна Управителят. — Да, така трябва да е било.
    — А сега остани тук и си почивай. Преуморен си. Аз лично ще се срещна с този младеж и ще го доведа при теб само ако не съществува никаква опасност.
    — Ще го направиш ли, Арта? Наистина ли? Той не би сторил зло на една жена. Уверен съм, че не би го направил.
    Тя склони глава и ненадейно го целуна по бузата.
    — Пази се — промърмори той и затвори уморено очи.

ГЛАВА VI
Която носи корона!

    Байрън Фаръл пристъпваше нетърпеливо в едно от преддверията на двореца. За пръв път в живота си изпитваше неприятното усещане, че е жалък провинциалист.
    В неговите очи дворецът на Уайдмос, в който беше израснал, беше неимоверно красив, ала сега му се струваше недодялан и груб. Потръпваше от срам при спомена за зъбатите бойници, терасите от ковано желязо и фалшивите прозорци.
    Но този дворец — той бе съвсем различен!
    Дворцовият комплекс на Родиа не беше само показна прищявка на някое дребно величие от фермерско царство. Той беше като изваяно от камък и олицетворено величие на Хинриадската династия.
    Сградите внушаваха едновременно сила и покой. Имаха отсечени линии, бяха масивни и се издигаха изящно във висините, покорявайки наблюдателя, без да разкриват и частица от тайните на архитектурата, която ги бе породила. От двореца лъхаше гордост, сдържаност и самоувереност.
    И както на отделните сгради, така и целият дворцов комплекс се събираше в една извисена точка, сякаш тази величествена кантата завършваше с кресчендо. Един по един бяха премахнати дори архитектурните елементи, така характерни за родианския стил. Нямаше ги и фалшивите прозорци, толкова ценени като декорация другаде, ала напълно безполезна добавка за постройка с изкуствено осветление и вентилация. Тук липсата им не се усещаше.
    Цялата картина бе сътворена само от линии и плоскости, една геометрична абстракция, която отвеждаше погледа нагоре в небето.
    Още щом излезе от стаята, тиранийският майор го спря.
    — Ще бъдете приет незабавно — уведоми го той.
    Байрън кимна, а малко след това пред него застана едър мъж, облечен в алена униформа, и тракна с токове. При вида му Байрън се замисли как тези, които не се нуждаеха от външни признаци, за да подчертаят силата си, се задоволяваха и със синия цвят на униформата. Прехапа горчиво устни при спомена за блясъка на фермерския живот и си помисли с тъга, че го е изгубил безвъзвратно.
    — Байрън Мелайн? — произнесе родианският стражник и той се надигна, за да го последва.
    Очакваше го блестяща монорелсова кабина, прикачена с помощта на магнитни вендузи за кафеникавата метална релса. Байрън не беше виждал никога нещо подобно. Спря, преди да влезе.
    Кабината бе достатъчно широка, за да събере шестима пътници. Приличаше на огромна сълза, в която се отразяваха лъчите на залязващото родианско слънце. Водещата релса, малко по-широка от въже, преминаваше през цялата дължина под кабината, без да се опира в нея. Докато я разглеждаше, отнякъде подухна ветрец и я повдигна на два-три сантиметра над релсата, сякаш съоръжението гореше от нетърпение да се понесе напред и да се откъсне от невидимия обръч на магнитната сила. После кабината бавно се отпусна надолу, но отново не докосна релсата.
    — Влизайте — нареди му стражникът и Байрън изкачи двете стъпала.
    След като и стражникът се качи, стъпалата се скриха в стената на кабината без никаква следа върху външната обвивка.
    Оказа се, че стените са били непроницаеми само отвън. Още щом влезе, Байрън се озова в прозрачна стъклена сфера. След подадения сигнал кабината се понесе напред. Изкачваше се нагоре без видимо затруднение, а въздухът зад стените свистеше от високата скорост. Закратко Байрън получи чудесната възможност да се наслаждава на панорамата на дворцовия комплекс от птичи поглед.
    Оттук сградите изглеждаха като една монолитна структура (може би идеята е била красотата на двореца да се разкрива само от въздуха?), към която се спускаха блестящи медни нишки, а на някои от тях се полюшваха подобни сфери.
    Сетне тялото му полетя напред, а кабината неочаквано замря. Цялото пътуване бе отнело само две минути.
    Вратата пред него беше широко отворена. Байрън прекрачи прага и тя се затвори зад гърба му. В малката гола стая нямаше никого. За първи път от доста време насам бе останал самичък, но от това не се чувстваше по-спокоен. Даваше си сметка за истинското си положение. От онази проклета нощ животът му бе станал играчка в ръцете на други.
    Джонти го беше изпратил на кораба, а тиранийският комисар го бе препратил тук. И всеки един от тези ходове увеличаваше степента на отчаянието му.
    За Байрън нямаше никакво съмнение, че тиранийците не са повярвали на измислиците му. Прекалено леко се бе измъкнал от тях. Нищо чудно Комисарят да се е свързал със Земния консул. Би могъл да изпрати хиперлъч до Земята или да поиска отпечатък от ретината му. Това бяха рутинни действия при проверка и никой няма да ги пропусне, макар и по недоглеждане.
    Спомни си анализа на ситуацията, който бе направил Джонти. Може би още беше валиден. Тиранийците едва ли щяха да го убият само за да създадат поредния мъченик. Ала Хинрик беше тяхна марионетка и напълно бе в състояние да поиска неговата екзекуция. Тогава смъртта му ще е дело на други, а тиранийците ще бъдат само неми свидетели.
    Байрън стисна ядно юмруци. Беше едър на ръст и здравеняк, но нямаше никакво оръжие. А противниците му щяха да носят бластери и невронни камшици. Без да иска, отстъпи към стената.
    В този миг вляво от него се отвори малка врата и той подскочи. Мъжът, който влезе, наистина бе въоръжен и облечен в униформа, но заедно с него се появи и едно момиче. Байрън си позволи да се отпусне. При друг случай дори щеше да обърне повече внимание на девойката, защото без съмнение тя заслужаваше не само внимание, но и възхищение, ала в този миг не му беше до нея.
    Влезлите се приближиха и спряха на няколко крачки от него. Байрън не откъсваше поглед от бластера на униформения.
    — Аз ще разговарям първа с него, лейтенант — рече девойката на мъжа.
    Когато се извърна към Байрън, челото й бе набраздено от тревожни бръчки.
    — Вие ли сте човекът — поде тя, — дошъл тук с историята за някакъв план за покушение срещу Управителя?
    — Увериха ме, че ще мога да се срещна с Управителя — отвърна Байрън.
    — Това е невъзможно. Ако имате нещо за казване, кажете го на мен. Щом информацията ви е достоверна и полезна, с вас ще се отнесат добре.
    — А мога ли да запитам коя сте вие? Откъде да знам дали имате право да говорите от името на Управителя?
    Момичето се подсмихна обидено.
    — Аз съм неговата дъщеря. Моля ви, отговорете на въпросите ми. Наистина ли идвате отвъд пределите на нашата система?
    — Идвам от Земята… — Байрън помисли малко и добави: — …ваша чест.
    Добавката очевидно й достави удоволствие.
    — И къде се намира тя?
    — Това е малка планета в сектор Сириус, ваша чест.
    — Как се казвате?
    — Байрън Мелайн, ваша чест.
    Тя го огледа замислено.
    — От Земята? Можете ли да управлявате космически кораб?
    Байрън с мъка сдържа усмивката си. Тя го изпитваше. Вероятно знаеше не по-зле от него, че космонавигацията е една от забранените науки сред световете, управлявани от Тирани.
    — Да, ваша чест — отвърна той. Би могъл да докаже истинността на думите си, стига да получеше подобна възможност. Ако оцелееше дотогава. В Земния университет космонавигацията не беше забранена и за четири години човек можеше да научи доста.
    — Много добре — кимна тя. — А сега да чуя вашата история.
    Байрън взе светкавично решение. Ако беше насаме с офицера не би посмял да постъпи така. Но ако девойката не го мамеше и наистина беше дъщеря на Управителя, тогава пред него се разкриваше една неочаквана, макар и малка възможност.
    — Не съществува никакъв заговор за убийство, ваша чест — заяви той.
    Момичето го погледна учудено. После се обърна нетърпеливо към придружителя си.
    — Ще се заемете ли със случая, лейтенант? Изтръгнете от него истината.
    Байрън пристъпи напред и погледна в хладното дуло на бластера.
    — Почакайте, ваша чест — произнесе настоятелно той. — Изслушайте ме! Това беше единственият начин да се срещна с Управителя. Не разбирате ли? Ще предадете ли поне на Негово превъзходителство, че аз съм Байрън Фаръл и моля за правото на убежище?
    Това беше последната сламка. Старите феодални обичаи бяха изгубили предишната си сила поколения преди да дойдат на власт тиранийците. Сега вече те бяха само забравени архаизми. Но не му оставаше никаква друга възможност. Никаква.
    Тя се извърна и вдигна изненадано вежди.
    — Да не искате да кажете, че сте с благороднически произход? Само преди миг името ви беше Мелайн.
    Неочаквано се намеси нов глас:
    — Всъщност е променил само второто си име. Вие наистина сте Байрън Фаръл, добри ми господине. Няма никакво съмнение. Приликата е направо изумителна.
    На вратата стоеше дребен усмихнат човек. Очите му бяха раздалечени и излъчваха интелигентност. Той огледа Байрън от главата до петите и продължи:
    — Не го ли позна и ти, Артемизия?
    Девойката изтича до него, спря и рече задъхано:
    — Чичо Джил, какво правиш тук?
    — Грижа се за моите интереси, Артемизия. Нима забрави, че ако наистина съществува план за покушение, аз съм най-вероятният наследник от рода на Хинриадите. — Джилбрет фон Хинриад намигна насмешливо, а сетне добави: — Между другото, можеш да освободиш лейтенанта. Не съществува никаква опасност.
    Тя игнорира предложението му и отвърна:
    — Пак ли си се навъртал край комуникатора?
    — Разбира се! Нима мога да се лиша от удоволствието да ги подслушвам постоянно?
    — Не и ако те хванат.
    — Рискът е част от играта, скъпа моя. Най-забавната част. В края на краищата тиранийците не се поколебаха да монтират подслушвателни уредби навсякъде из двореца. Нищо не можем да предприемем, без те да го знаят. Е, монетата си има и обратна страна. Няма ли да ме представиш?
    — Не, няма — отряза тя. — Това не е твоя работа.
    — Тогава ще си позволя аз да се представя. Чух случайно името на твоя събеседник и това привлече вниманието ми към вашия разговор. — Той заобиколи Артемизия, приближи се към Байрън, разгледа го усмихнато и рече: — Вие сте Байрън Фаръл.
    — И аз така твърдя — отвърна Байрън. Все още не смееше да откъсне поглед от лейтенанта, който беше насочил бластера към него.
    — Но пропуснахте да уточните, че сте син на Фермера на Уайдмос.
    — Тъкмо щях да го направя и вие ни прекъснахте. Доколкото разбирам, вече сте наясно с всичко. Както предполагам, разбирате, че трябваше да се измъкна от ръцете на тиранийците, без да им издавам истинското си име. — Байрън зачака реакцията им. Казал бе каквото имаше да казва. Ако не го арестуват веднага, значи все още имаше малка надежда.
    — Ясно — кимна Артемизия. — Този въпрос наистина е от компетенцията на Управителя. Сигурен ли сте, че не съществува никакъв заговор?
    — Никакъв, ваша чест.
    — Добре. Чичо Джил, ще останеш ли с мистър Фаръл? Лейтенант, последвайте ме, ако обичате.
    Байрън почувства внезапна отпадналост. Не би имал нищо против да поседне замалко, но никой не го канеше, а Джилбрет продължаваше да го изучава с почти клиничен интерес.
    — Синът на Фермера! Изумително!
    Байрън сведе поглед. Беше изтощен от безсмислени разговори и възклицания.
    — Да — кимна неочаквано той. — Синът на Фермера. Наследствен благородник. Това достатъчно ли е, за да получа убежище, или трябва да добавя още?
    Джилбрет не показа с нещо да е обиден. Само усмивката му стана по-широка, докато отвръщаше:
    — Бихте могли да задоволите любопитството ми. Наистина ли търсите убежище? Тук?
    — Предпочитам да обсъдя този въпрос с Управителя, сър.
    — О, млади човече, не говорете така. Скоро сам ще се убедите, че Управителят не може да ви бъде от полза. Как мислите, защо първо трябваше да се срещате с дъщеря му? Забавно, не мислите ли?
    — Всичко ли намирате за забавно?
    — Защо не? Какво по-хубаво от подобно отношение към живота? Наблюдавайте внимателно Вселената, млади човече. И ако не изпитате забавление от обкръжаващия ви свят, по-добре си сложете край на живота, защото всеки друг мироглед е безсмислен. Между другото, пропуснах да ви се представя. Аз съм братовчед на Управителя.
    — Моите поздравления! — рече хладно Байрън.
    Джилбрет вдигна рамене.
    — Прав сте. Не е особено впечатляващо. И по всичко изглежда съм обречен да живея в забрава, след като не съществува никакъв план за покушение.
    — Освен ако сам не оглавите подобен заговор.
    — Мили ми господине, та вие притежавате чувство за хумор! Отсега трябва да свикнете с мисълта, че тук никой не ме взема насериозно. Забележката ми не беше нищо повече от проява на цинизъм. Едва ли предполагате, че в наши дни Управителят разполага с власт. Естествено, длъжен съм да ви уведомя, че Хинрик не винаги е бил в подобно окаяно състояние. Природата не го е надарила с кой знае какъв ум, но с годините той става все по-непоносим. А, забравих! Та вие все още не сте го виждали. Е, скоро ще се срещнете! Чувам, че идва насам. Когато разговаря с вас, помнете, че той е господарят на най-голямото кралство в района на мъглявината. Сцената ще бъде забавна.
    Хинрик носеше бремето на достойнството с лекотата на продължителния си опит. Той поздрави Байрън с измъчен церемониален поклон, в който имаше и немалка доза снизходителност.
    — Какво ви води насам, сър? — произнесе с известна досада.
    Артемизия бе застанала до баща си и Байрън забеляза не без изненада, че тя бе доста красива.
    — Ваше величество — поде той, — дошъл съм при вас, за да помоля за защита на бащиното ми име. Вероятно знаете, че той е бил екзекутиран несправедливо.
    Хинрик отведе поглед встрани.
    — Познавах бегло баща ви. Идвал е в Родиа веднъж или два пъти. — Той млъкна и когато заговори отново, гласът му трепереше. — Вие много приличате на него. Много. Но той беше осъден, знаете го. Или поне предполагам, че е станало така. Законът го изисква. Не съм запознат с подробностите.
    — Точно така, ваше величество. И аз бих искал да науча тези подробности. Уверен съм, че баща ми не е предател.
    Хинрик побърза да го прекъсне:
    — Като негов син опитите ви да запазите неопетнено името му са обясними. Но да ви призная, в момента се затруднявам да обсъждам този въпрос. Защо не се срещнете с Аратап?
    — Но аз не го познавам, ваше величество.
    — Аратап! Комисарят! Комисарят от Тирани!
    — Ах, да. Срещнах се с него и той ме изпрати при вас. Разбирате, предполагам, че не можех да допусна един тираниец…
    Ала Хинрик не го чуваше. Той вдигна разтреперана ръка към устните си и изрече с приглушен глас:
    — Аратап ви е изпратил тук, казвате?
    — Сметнах, че трябва да го уведомя…
    — Не ми повтаряйте онова, което сте му казали. Вече го зная. Нищо не мога да направя за вас… мистър Фаръл. Въпросът не е само от моята компетенция. Върховният консул… Арта, престани да ме дърпаш. Как да се занимавам с този въпрос, като непрестанно ми отвличаш вниманието? Изискванията на закона, нали разбирате? Много важно е да ги спазваме. Особено важно.
    Той се обърна, като продължаваше да мърмори.
    Артемизия се поколеба за миг, сетне докосна Байрън по рамото.
    — Само за момент. Вярно ли е, че наистина можете да управлявате космически кораб?
    — Съвършено вярно — кимна Байрън. Усмихна й се и след кратко колебание тя му отвърна с усмивка.
    — Джилбрет — рече тя. — Искам да разговарям с теб по-късно.
    Девойката си тръгна. Байрън я проследи с поглед, а Джилбрет го дръпна за ръкава.
    — Предполагам, че сте гладен, жаден и не бихте имали нищо против да се измиете? — каза той. — Досадните подробности на живота, нали разбирате?
    — Да, благодаря ви — отвърна Байрън. Напрежението внезапно го беше напуснало. За един кратък миг беше толкова спокоен, че дори се почувства щастлив. Тя беше красива. Много красива.
    Но Хинрик не беше никак спокоен. Когато се завърна в покоите си, мислите му се понесоха в трескав бяг. Колкото и да се опитваше, не можеше да се измъкне от единственото и най-неприятно заключение. Всичко това беше клопка! Младежът е бил изпратен от Аратап, за да го примами в нея.
    Той зарови лице в шепите се, отдаден на отчаяние, сетне неочаквано му дойде наум какво трябва да направи.

ГЛАВА VII
Музикант на ума

    Нощта се спуска навреме на всяка от обитаемите планети. Не по едно и също време, разбира се, защото периодите на завъртане варират между петнадесет и петдесет и два часа. И този факт налага пътуващите от една планета до друга непрестанно да се адаптират.
    Докато на едни от планетите жителите се пригаждат към променения денонощен цикъл, на други този въпрос се решава с помощта на изкуствен климат и осветление. Има и такива (тези в покрайнините), на които никой не обръща внимание на досадни подробности като деня и нощта.
    Но каквито и да са социалните привички, падането на нощта притежава неизмеримо психологическо въздействие, наследено от онези далечни времена, още преди появата на човека. Нощта винаги ще бъде период на страхове и несигурност и животът ще замира със залеза на слънцето.
    Във вътрешността на централния дворец нямаше никакъв индикатор, който да показва идването на нощта, ала въпреки това Байрън го почувства благодарение на някакъв неопределен инстинкт, скрит в потайните коридори на човешкия ум. Уверен бе, че навън цари непрогледен мрак, ако се изключат блещукащите в небето звезди. Знаеше, че тъкмо сега е сезонът, когато дупката в Космоса, позната под името мъглявината Конска глава (знаеха я навсякъде в района на кралствата), е закрила половината от видимите звезди в небето.
    И отново беше потиснат.
    Не беше виждал Артемизия от последната среща с Управителя и това го изнервяше допълнително. Очаквал бе да го поканят на вечеря, където се надяваше да поговори с нея. Ала вместо това трябваше да се храни сам, или по-точно в компанията на двама стражници, застанали пред вратата му. Дори Джилбрет го бе изоставил, вероятно за да се наслади на вечерята си в усамотение, подобно на неговото.
    Ето защо когато Джилбрет най-сетне се появи и каза, че двамата с Артемизия са разговаряли за него, Байрън го посрещна съвсем равнодушно. Тази реакция очевидно забавляваше братовчеда на Хинрик и той побърза да го съобщи на своя събеседник.
    — Но първо ще ви покажа моята лаборатория — предложи и махна с ръка на стражниците да си вървят.
    — Каква лаборатория? — попита Байрън, но без особен интерес.
    — Майсторя разни механизми — бе уклончивият отговор.
    Помещението, в което се озоваха, приличаше по-скоро на библиотека, отколкото на лаборатория. В единия ъгъл бе разположено покрито с орнаменти бюро.
    Байрън се огледа бавно.
    — Тук ли майсторите своите механизми? И какви са те?
    — Ами например специални подслушвателни устройства, с чиято помощ хващам шпионските съобщения на тиранийците. При това без те да ме засекат. По този начин научих за вас, когато изпратиха съобщението на Аратап. Разполагам и с други забавни джунджурии. Например моя видеосонор. Обичате ли музиката?
    — Зависи коя.
    — Добре. Изобретих нов вид инструмент, но не зная дали това, което получавам от него, би могло да се нарече музика. — Джилбрет докосна с ръка лавицата с филми и целият рафт се отдръпна встрани. — Не че мястото е особено потайно, но тук никой не ме взема насериозно и едва ли ще претърсват лабораторията. Забавно, не мислите ли? А, забравих, че вие не си падате по забавленията.
    Уредът беше доста нескопосан на вид, с онези грубовати, недодялани очертания, които издаваха, че е конструиран в домашна обстановка. Едната му страна бе покрита с блестящи копчета. Джилбрет го постави така, че тя да е отгоре.
    — Не е кой знае колко красив — рече той. — Но кой го е грижа? Изключете осветлението. Не, не! Не с ключа. Просто пожелайте светлините да изгаснат. Пожелайте го силно! Искайте те да се изключат.
    И светлините угаснаха, с изключение на бледото сияние на тавана, от което лицата на двамата придобиха призрачен вид. Джилбрет се засмя, когато забеляза изненадата на Байрън.
    — Само една от възможностите на видеосонора. Включен е към мислите подобно на индивидуалните капсули. Разбирате ли какво имам предвид?
    — Не, ще ви помоля да ми обясните.
    — Добре — кимна Джилбрет. — Погледнете на въпроса от тази страна. Електрическото поле, създавано от вашите мозъчни клетки въздейства по индукция на прибора. От математическа гледна точка концепцията е съвсем проста, но доколкото ми е известно, до този момент никой не е съумявал да побере подобен механизъм в такава малка кутия. Обикновено за целта е необходима енергията на пететажна електроцентрала. Но съществува и друга възможност. Ако например затворя тази верига, ще се получи обратният ефект — ще въздействам директно върху вашия мозък и ще можете да виждате и чувате, без да използвате сетивата си. Гледайте!
    В началото нямаше нищо за гледане. Изведнъж нещо се мярна в периферията на Байръновото полезрение. Приличаше на виолетова топка, която се рееше из въздуха. Тя го последва дори когато той се обърна и остана непроменена, след като затвори очи. Появата й бе съпроводена от ясен музикален тон, който излизаше от топката и беше неразделна част от нея.
    Тя растеше и се разширяваше и Байрън се досети объркан, че съществува вътре в главата му. Не се състоеше от цвят, а по-скоро от оцветен звук. Беше осезаема, ала не можеше да я докосне.
    Топката се завъртя и засия, следвайки извисяването на мелодията. Сетне ненадейно избухна, засипвайки го с искрящи цветове, които го докосваха, ала без да ги усеща или да чувства болка.
    Около него се рееха стотици блестящи мехурчета, придружени от тих протяжен звън. Байрън протегна ръце към тях и забеляза, че тялото му е изчезнало, сякаш бе станало невидимо. Наоколо нямаше нищо освен миниатюрните мехурчета, които изпълваха ума му, прогонвайки всичко друго от него.
    Той извика беззвучно и фантазията изчезна. Пред него отново стоеше Джилбрет насред осветената стая и се смееше. Байрън почувства, че му се вие свят, и изтри с разтреперана ръка мокрото си хладно чело. След това побърза да седне.
    — Какво стана? — попита той, като с мъка движеше вдървения си език.
    — Не зная — отвърна Джилбрет, — защото бях извън него. Не разбирате ли? Мозъкът ви за пръв път се сблъсква с това. Той е възприемал изображението директно и няма термин, който да опише напълно подобен феномен. Опитвал се е, доколкото може, да обясни всичко с познати средства, да го постави в рамка. И същевременно да го интерпретира като видение, звук и докосване. Между другото, възприемахте ли и аромати? Понякога ми се струва, че долавям слаб мирис. Предполагам, че при кучетата възприятието ще е предимно обонятелно. Някой ден бих желал да опитам с животни. От друга страна, ако го игнорирате, ако не му се съпротивявате, то постепенно изчезва. Точно така постъпвам, когато искам да наблюдавам ефекта върху присъстващите, и не е никак трудно.
    Джилбрет сложи жилестата си ръка върху прибора и нежно погали копчетата.
    — Понякога си мисля, че ако някой успее да изследва докрай този феномен, ще може да композира цели симфонии в напълно нова среда и да твори неща, които не могат да бъдат постигани нито със звук, нито с образ. Аз самият не притежавам подобна дарба. Страхувам се.
    — Искам да ви попитам нещо — каза Байрън.
    — На ваше разположение съм.
    — Защо не поставите своите научни способности в служба на прогреса, вместо да…
    — Да ги използвам за никому ненужни играчки? Не зная. А може би не са съвсем ненужни. Знаете ли, че тези неща са забранени от закона?
    — Кое по-точно?
    — Видеосонорът. Също и шпионските устройства. Ако тиранийците научат с какво се занимавам, чака ме смъртна присъда.
    — Ами, шегувате се.
    — Ни най-малко. Личи си, че сте израснал в кравеферма. Вие, младите, нямате ни най-малка представа какъв беше животът на времето. — Внезапно склони глава и го погледна с присвити очи. — Как се отнасяте към господството на тиранийците? Говорете свободно. Ще ви призная честно, че аз съм техен противник. Трябва да знаете, че и баща ви беше такъв.
    — Аз също — кимна Байрън.
    — Защо?
    — Те са нашественици, хора от друг свят. Какво право имат да управляват Нефелос или Родиа?
    — Винаги ли сте мислел така?
    Байрън не отговори.
    Джилбрет подсмръкна.
    — С други думи, решихте че са нашественици и чужденци едва след като екзекутираха баща ви, което беше тяхно право. О, чакайте, не бързайте. Помислете разумно. Повярвайте ми, аз съм на ваша страна. Но помислете! Вашият баща беше Фермер. Какви права имат неговите пастири? Ако някой от тях открадне добитък за себе си или за да го продаде, какво ще бъде наказанието? Ако е замислял да убие баща ви по каквато и да било причина, какво го чака? Екзекуция, без съмнение. И какво право има баща ви да наказва други човешки същества? Той е техният тираниец. Във вашите очи и в моите баща ви е патриот. Но в очите на тиранийците той е изменник и затова го премахнаха. Можете ли да отречете правото на самозащита? На времето и нашият род — на Хинриадите — пролял немалко кръв. Четете историята, млади човече. Властта винаги се е опирала на кръвопролитието и това е естеството на нещата. Затова най-добре намерете друга причина, за да мразите тиранийците. Не мислете, че проблемите могат да се решат, като заместите едни управници с други, че подобна замяна ще донесе и свободата.
    Байрън блъсна с юмрук по разтворената си длан.
    — Нямам нищо против вашата материалистична философия. Звучи успокояващо за единак като вас. Но какво щяхте да говорите, ако бяха екзекутирали вашия баща?
    — Нима не знаехте? Моят баща беше Управител преди Хинрик и бе убит. Не веднага, а постепенно. Първо сломиха духа му, както постъпват сега с Хинрик. Не искаха аз да стана Управител, когато умря баща ми, защото бях непредсказуем в действията си. Хинрик беше строен, представителен и най-вече — мекушав. Но очевидно недостатъчно мекушав. Тормозеха го непрестанно, смачкаха го и го превърнаха в послушна марионетка, която не смее да направи и една крачка без тяхно разрешение. Вече се срещнахте с него. Характерът му се променя с дни. Непрестанно живее в страх, който е станал болестно състояние. Но не по тази причина — поради всички тези причини — бих искал да се боря срещу господството на Тирани.
    — Така ли? — учуди се Байрън. — Нима сте открили някоя нова причина?
    — По-скоро възможно най-старата. Тиранийците потъпкват правото на двадесет милиарда жители на галактиката да допринасят за прогреса на човешката раса. Бил сте в училище. Познавате принципите на икономическия цикъл. След заселването на някоя нова планета — Джилбрет започна да брои на пръсти — първо стои въпросът със самоизхранването на населението. В началния стадий този свят е аграрен, развива земеделие или скотовъдство. Ако има минни залежи, започва износ на полезни изкопаеми, срещу които се внасят хранителни продукти, машини или луксозни стоки. Това е втората стъпка. По-късно, с нарастване на населението, се увеличава и външното инвестиране, което дава възможност за развитие на индустриална цивилизация, а това е третата стъпка. С течение на времето планетата се механизира, внася храни, изнася машини и започва на свой ред да инвестира в развитието на по-изостанали светове и така нататък. Четвъртата стъпка.
    И винаги механизираните светове са най-гъсто заселени, най-могъщи във военно отношение — защото войната е една от функциите на машините — и като правило са заобиколени от пояс зависими от тях аграрни светове.
    Но какво се е случило с нас? Намирали сме се на третото стъпало, имали сме развита индустрия. А сега? Прогресът ни е спрян, преустановен, дори обърнат назад. Защото пречел на тиранийския контрол върху нашите индустриални потребности. Подобно отношение от тяхна страна е най-малкото късогледо, защото с течение на времето икономиката ни ще престане да дава плодове, а населението ще започне да гладува. Но междувременно те обират каймака. Освен това ако продължим да се развиваме индустриално, ще можем да създаваме и оръжия. Това е допълнителна причина, за да спуснат бариерата пред индустриализацията и да забранят научните ни изследвания. Нищо чудно хората да свикнат с тези условия на живот и да се задоволят с тях. Ето например вие се учудихте, когато ви казах, че мога да бъда екзекутиран заради изобретяването на видеосонора. Разбира се, някой ден ние ще се отървем от игото на Тирани. Това е неизбежно. Те не могат да управляват вечно. Никой не би могъл. С времето нашите господари ще затлъстеят и ще станат мързеливи. Ще се смесят с нас и ще изгубят родовите си традиции. Ще се корумпират. Но дотогава ще изминат векове, защото историята не бърза. И когато отмине този период, ние все още ще сме земеделски свят, без промишлено или научно наследство, докато нашите съседи — тези, които не са били под властта на Тирани, ще са силни и урбанизирани. И така кралствата ще си останат полуколониален регион завинаги. Никога няма да настигнат другите, нашият народ ще бъде само зрител в грандиозното представление на човешкия напредък.
    — Това, което казвате, звучи познато — рече Байрън.
    — Естествено, ако сте завършили образованието си на Земята. Тя заема особено положение в социалното ни развитие.
    — Наистина ли?
    — Помислете! Обитаемата част на галактиката непрекъснато се разширява от откриването на междузвездните пътешествия насам. В непрестанен растеж е и нашето общество и следователно можем да го определим като все още незряло. Няма съмнение, че човечеството е достигнало зрелост само на едно място и в един определен момент от времето и това е било на Земята, точно преди катастрофата. Само там е имало общество, което, макар и временно, е нямало възможност да се разраства териториално и следователно се е изправило пред проблеми като пренаселеност, изчерпване на енергийните ресурси и така нататък — проблеми, които все още не тревожат нито един, дори най-далечен пристан на човечеството в галактиката.
    С други думи, земляните са били принудени да изучават задълбочено социалните науки. Жалко, че сме изгубили голяма част от тези познания. Сещам се за нещо интересно. Когато Хинрик беше съвсем млад, той беше голям привърженик на примитивизма. Разполагаше с цяла библиотека със земни издания, която нямаше равна на себе си в познатата галактика. Но след като стана Управител, сбирката му се разпиля, както и всичко останало. Все пак успях да наследя една част от нея. Малкото литературни произведения, с които се сдобих, буквално ме омагьосаха. Те притежават неповторим вътрешнопознавателен привкус, толкова различен от традициите на нашата екстравертна галактическа цивилизация. Наистина много забавно.
    — Успокоихте ме — рече Байрън. — От толкова време говорите със сериозен тон, че вече се питах дали не сте изгубили чувството си за хумор.
    Джилбрет сви рамене.
    — Обичам да се забавлявам. От месеци не ми се беше случвало. Знаете ли какво значи да играеш роля? Да се прикриваш зад чуждо лице денонощно? Дори когато си сред приятели? Дори когато останеш насаме? Да си дилетант? Да се забавляваш непрестанно и никой да не зачита мнението ти? Да си толкова празноглав и непостоянен, че накрая всички да почнат да те смятат за негоден? И всичко това само за да запазиш живота си, макар дори да не си заслужава да живееш. И все пак поне веднъж ще им покажа кой съм.
    Той се огледа и продължи с развълнуван, почти умолителен глас:
    — Вие можете да управлявате космически кораб. А аз не мога. Не е ли странно? Възхищавате се от моите научни познания, ала аз не бих могъл да вдигна във въздуха дори някоя едноместна капсула. Но вие го можете и следователно трябва да напуснете Родиа.
    — Защо? — попита Байрън и се намръщи.
    Джилбрет продължи да обяснява припряно:
    — Както вече ви казах, двамата с Артемизия разговаряхме за вас и обсъдихме тази възможност. Оттук ще тръгнете към нейната стая, където тя вече ви очаква. Нарисувал съм ви скица, за да не се налага да разпитвате по коридора. — Той пъхна тъничък метален лист в ръката на Байрън. — Ако някой ви спре, ще кажете, че сте повикан от Управителя, и ще продължите. Дръжте се уверено и ще се справите…
    — Почакайте! — извика Байрън. Нямаше никакво намерение да го върши отново. Джонти го беше изпратил на Родиа очевидно с цел да попадне в ръцете на тиранийците. На свой ред тиранийският комисар го беше препратил в двореца като част от потаен план, а тук Байрън беше изложен на прищевките на някаква жалка марионетка. Но стига вече! В името на Космоса и Времето, оттук насетне сам ще взема решения за всичко! Твърдо го беше решил.
    — Сър, дошъл съм тук по своя работа. И не възнамерявам да си тръгвам.
    — Какво? Не бъдете идиот. — За миг под маската се показа старият Джилбрет. — Да не мислите, че ще постигнете нещо тук? Нима смятате, че ще се измъкнете жив от двореца след изгрев слънце? Хинрик сам ще повика тиранийците и до двадесет и четири часа ще бъдете хвърлен в затвора. Не го е направил досега само защото твърде бавно взема решения. Не забравяйте, той е мой пръв братовчед и аз го познавам както никой друг.
    — Но какво ви интересува вас всичко това? — запита Байрън. — Защо сте толкова загрижен за мен?
    Нямаше никакво желание отново да става играчка на чужди хрумвания. Никога повече нямаше да е марионетка.
    Джилбрет впери поглед в него.
    — Защото искам да ме вземете със себе си. Не мога повече да живея под властта на Тирани. Единственото, което ме възпираше, бе че нито аз, нито Артемизия не можем да управляваме космически кораб. Инак отдавна да сме потеглили. Става дума и за нашата безопасност.
    За пръв път Байрън почувства, че е склонен да го изслуша.
    — Дъщерята на Управителя? Какво общо има тя?
    — Тя е по-отчаяна и от мен. Защото съдбата, която я очаква, е незавидна. Какво бъдеще според вас може да има една млада, красива и неомъжена жена? Естествено, час по-скоро да бъде задомена. И кой може да е щастливият жених? Ами, разбира се, някой мазен стар тиранийски чиновник, който вече е погребал три жени и би желал да пробуди пламъка на отминалата младост в прегръдките на четвърта.
    — Управителят никога няма да допусне подобна несправедливост!
    — Управителят е готов на всичко. А и никой не иска разрешение от него.
    Байрън си спомни последния път, когато бе видял Артемизия. Косата й бе сресана назад и се спускаше до раменете. Кожата й беше бяла и чиста, устните й розови, а очите — маслиненочерни. Висока, стройна, засмяна! Сигурно така изглеждаха стотици хиляди девойки в галактиката. Странно защо мислеше тъкмо за нея.
    — Има ли готов кораб? — запита той.
    Лицето на Джилбрет се сбърчи в широка усмивка. Ала преди да промълви и една дума, някой заблъска по вратата. Това не беше мелодичният звън на фотоклетката, нито вежливо почукване с пръсти. Ударите бяха от метален предмет, оглушителен грохот от оръжието на властта.
    Повториха се отново и Джилбрет рече:
    — Най-добре да отворите вратата.
    Байрън послуша съвета му и в стаята нахлуха двама униформени. Първият отдаде небрежно чест на Джилбрет, след което се обърна към Байрън:
    — Байрън Фаръл, арестувам ви по заповед на временно пребиваващия Комисар на Тирани и Управителя на Родиа.
    — В какво ме обвинявате? — запита Байрън.
    — В измяна към властта.
    За миг по лицето на Джилбрет се изписа невъзвратима загуба. После той отмести поглед встрани.
    — Този път Хинрик действа по-бързо, отколкото предполагах. Не е ли забавно?
    Това беше предишният Джилбрет, усмихнат и безразличен, с учудено вдигнати вежди, сякаш разиграващите се пред него събития не будеха нищо друго освен съжаление.
    — Моля, последвайте ме — нареди войникът и Байрън забеляза, че стиска в ръката си невронен камшик.

ГЛАВА VIII
В полите на дамата

    Байрън почувства, че гърлото му е пресъхнало. В открит двубой можеше с лекота да надвие и двамата си пазачи. Знаеше го и жадуваше да му се удаде подобна възможност. Но те бяха въоръжени с камшици и вероятно щяха да ги използват при първия признак на неподчинение от негова страна. Вътрешно се беше предал. Нямаше друга възможност.
    — Ей, хора — обади се неочаквано Джилбрет, — нека поне да си вземе наметалото.
    Байрън погледна учудено към дребния си събеседник. Нямаше никакво наметало.
    По-близкият от двамата пазачи тракна с токове в знак на уважение. Той посочи Байрън с камшика.
    — Чухте какво каза милорд. Вземете си наметалото и да тръгваме!
    Байрън пое дъх и се върна обратно. Приближи се до креслото, наведе се и протегна ръка зад облегалката, към несъществуващото наметало. Пръстите му се затвориха в празното пространство, докато чакаше трескаво какво ще предприеме Джилбрет.
    За пазачите видеосонорът беше само един прибор с неясно предназначение. Не му обърнаха никакво внимание, дори когато Джилбрет плъзна ръка по редицата от копчета. Байрън не изпускаше от очи дулото на невронния камшик. Опита се да се съсредоточи върху него. Не биваше да позволява на нищо друго — видение или звук — да прониква в съзнанието му.
    Колко още трябваше да издържи?
    — Там ли е наметалото ви? — запита въоръженият пазач. — Станете! — Той пристъпи нетърпеливо напред, после замръзна. Очите му се присвиха от изненада и отмести поглед вляво.
    Това е! Байрън се изправи и се хвърли напред. Блъсна с рамо краката на пазача и го обгърна с ръце. Той се строполи на пода и тъкмо когато посягаше към изтървания камшик, Байрън сграбчи ръката му с огромната си длан.
    Другият пазач вече беше измъкнал оръжието си, но не бе в състояние да го използва. Вдигна ръка пред лицето си и махна към нещо невидимо.
    Джилбрет се смееше пронизително.
    — Нещо тревожи ли ви, Фаръл?
    — Не видях нищо — отвърна Байрън. — Но успях да му измъкна камшика.
    — Добре, да тръгваме. Никой не може да ни попречи. Сега мозъците им са изпълнени с несъществуващи видения и звуци.
    Джилбрет заобиколи внимателно двете повалени тела.
    Байрън замахна и стовари юмрук в подребрието на пазача. Лицето му се сгърчи от болка и той се преви. Байрън се надигна, стиснал камшика в ръка.
    — Внимателно! — извика Джилбрет.
    Но Байрън не съумя да се извърне достатъчно бързо. Вторият пазач се стовари върху него и го събори. Атаката му беше съвсем сляпа. Невъзможно бе да се определи какви мисли изпълваха ума му. Едно бе сигурно — че в момента Байрън не съществуваше за него. Пазачът дишаше учестено, а сетне от гърлото му се разнесе ужасяващо гъргорене.
    Байрън изви тяло, опитвайки се да се възползва от плененото оръжие, и зърна зад себе си облещени и невиждащи очи, които вероятно надничаха в някакъв страшен, невидим за останалите свят.
    Байрън сви крака и направи безуспешен опит да се изтръгне от обятията на пазача. На три пъти усети допира от камшика на противника и всеки път се отдръпваше уплашено.
    Най-сетне успя да различи отделни думи сред стоновете на пазача.
    — Всичките ще ви избия! — шепнеше противникът му и въздухът пред камшика му затрептя от изстреляния заряд. Пазачът изви ръка и лъчът попадна в крака на Байрън.
    Сякаш бе стъпил във вана с разтопено олово. Или на крака му се бе стоварил бетонен блок. Или пък го беше захапала акула. Всъщност нямаше никакво физическо увреждане. Просто нервните окончания за болка бяха подложени на екстремална стимулация. Кипящото олово би постигнало същия ефект.
    Болезнен рев раздра гърлото на Байрън. Той се строполи. И през ум не му минаваше, че двубоят е завършил. Нищо друго нямаше значение, освен вцепеняващата болка.
    Въпреки че не можеше да го почувства, пазачът постепенно отслаби хватката си и когато след няколко минути младежът най-сетне отвори насълзените си очи, откри, че противникът му се е притиснал до стената и размахва ръце във въздуха пред себе си, кикотейки се неудържимо. Другият пазач лежеше проснат по гръб, разперил ръце и крака. Беше в съзнание, но мълчеше. Очите му следяха някакво трескаво движение и тялото му потрепваше. На устните му беше избила пяна.
    Байрън се надигна изнурено и се приближи, куцайки болезнено, до стената. Замахна с дръжката на камшика и повали пазача. После се върна при другия, който не даваше никакви признаци на съпротива, все така вперил поглед в нищото.
    Момъкът приклекна и се зае да масажира засегнатия си крак. Свали обувката и чорапа и впери изненадан поглед в напълно запазената кожа. Докосна я и подскочи от пареща болка. Вдигна глава към Джилбрет, който бе оставил видеосонора и търкаше буза с опакото на ръката си.
    — Благодаря — рече Байрън. — За помощта от вашия инструмент.
    Джилбрет вдигна рамене.
    — Скоро тук ще дойдат още войници — каза той. — Тръгвайте към стаята на Артемизия. Моля ви, побързайте!
    Байрън разбираше, че няма време за губене. Болката в крака му бе отслабнала до поносими размери, но кожата бе подпухнала. Нахлузи чорапа, а обувката пъхна подмишница. Протегна се и издърпа втория камшик от ръката на пазача. Напъха го в колана, до другия.
    Когато стигна прага, Байрън се обърна и запита не без известна погнуса:
    — Какво ги накарахте да видят, сър?
    — Понятие нямам. Не мога да въздействам върху процеса. Просто ги ударих с цялата мощ на прибора, а останалото зависеше от тях. Моля ви, да не губим време в празни приказки. Взехте ли скицата?
    Байрън кимна и затича по коридора. Беше съвсем пуст. Почти веднага намали крачка, сгърчил лице от болка.
    Погледна часовника си и едва сега си спомни, че не бе имал време да го нагласи на родианско време. Той показваше стандартното междузвездно време, което се използваше на борда на кораба и при което един час се състоеше от сто минути, а един ден — от хиляда часа. Но блестящото 876 на циферблата сега не значеше нищо.
    Нямаше съмнение обаче, че е късна нощ, или с други думи, местният период за сън, в противен случай коридорите едва ли щяха да пустеят, нито пък фосфоресциращите барелефи по стените щяха да останат без зрители. Байрън плъзна ръка по един от тях, изобразяващ коронацията, докато минаваше край него, и откри с изненада, че е двуизмерен. Ала погледнат отстрани, барелефът изглеждаше изпъкнал напред.
    Толкова бе поразен от изработката, че спря, за да се полюбува. Спомни си, че не разполага с време за губене, и забърза отново.
    Празните коридори бяха още един белег за упадъка на Родиа. Едва сега, когато бе станал бунтовник, тези признаци на всеобщо разложение му правеха впечатление. Като център на независима и могъща институция дворецът трябваше да гъмжи от пазачи и придворни.
    Погледна набързо начертаната скица на Джилбрет, зави надясно и продължи по извита като дъга естакада. В минали дни оттук са минавали процесиите, но сега и това място бе пусто.
    Приближи до посочената в скицата врата и докосна фотоклетката. Вратата се дръпна леко встрани, спря и после се разтвори широко.
    — Влезте, млади човече.
    Беше Артемизия. Байрън се прокрадна в стаята, а вратата се затвори безшумно зад гърба му. Спомни си, че е обут само с една обувка, пусна другата на пода и пъхна мъчително крака си в нея.
    — Ще ми позволите ли да седна? — рече той.
    Тя го последва до креслото и застана пред него с навъсен вид.
    — Какво има? Какво се е случило с крака ви?
    — Ударих се — отвърна той. — Готова ли сте за тръгване?
    — Значи ще ни вземете с вас? — при тези думи лицето й светна.
    Но Байрън не беше в настроение за любезности. Кракът му пламтеше болезнено и той продължи да го масажира.
    — Вижте — рече троснато той, — заведете ме до кораба. Възнамерявам да напусна тази проклета планета. Ако желаете, можете да ме придружите. Ще ви взема.
    — Можехте да сте малко по-възпитан — намръщи се тя. — Бихте ли се?
    — Да, наложи се. С пазачите на баща ви, които искаха да ме арестуват за предателство. Толкова по въпроса за правото на убежище.
    — О! Съжалявам.
    — И аз съжалявам. Нищо чудно, че Тирани властва над петдесет планети с помощта на шепа хора. Ние им помагаме. Хора като баща ви са готови на всичко, за да запазят властта си, готови са дори да забравят благородническия си дълг… Няма значение!
    — Казах, че съжалявам, лорд Фермер. — Тя произнесе титлата с хладна надменност. — Моля ви, не се превръщайте в съдник на баща ми. Не познавате всички обстоятелства.
    — Нито пък бих желал да ги обсъждам. Трябва да тръгваме час по-скоро, преди да се появят тук верните воини на вашия баща. Добре де, не исках да ви наскърбя. Простете. — Байрън произнесе тези думи без никакъв оттенък на съжаление, но, по дяволите, какво да стори, когато никога досега не бяха го удряли с невронен камшик и усещането не беше от забавните! А и, в името на Космоса, поне правото на убежище му дължаха! Поне това.
    Артемизия почувства, че в нея се надига гняв. Не срещу баща й, разбира се, а срещу този глупав младеж. Беше толкова неопитен! Съвсем като дете, а на възраст сигурно бе колкото нея.
    В този момент се разнесе сигналът на комуникатора и тя каза:
    — Моля ви, изчакайте една минута и ще тръгнем.
    Обаждаше се Джилбрет и гласът му едва се чуваше.
    — Арта? Всичко ли свърши добре?
    — Той е тук — прошепна тя.
    — Чудесно. Не казвай нищо. Само слушай. Не излизайте от стаята. Кажи му да се скрие вътре. Започна претърсване на двореца. Ще се опитам да измисля нещо, а междувременно не мърдайте оттам. — Той прекъсна връзката, без да дочака отговор.
    — Значи така — рече Байрън. Беше чул целия разговор. — Да остана ли тук, с което бих могъл да ви навлека неприятности, или да се предам? Предполагам, че не мога да се надявам да получа убежище където и да било на Родиа.
    Тя се извърна разгневена към него и проплака сподавено:
    — О, млъкнете, вие едър грозен глупак!
    Двамата размениха ядни погледи. Байрън беше обиден. В известен смисъл се беше опитвал да помогне и на нея. Нямаше никаква причина да го наскърбява.
    — Съжалявам — рече тя и извърна поглед.
    — Няма нищо — отвърна Байрън с малко по-хладен тон, отколкото би желал. — Имате право на свое мнение.
    — Просто не бива да говорите по този начин за баща ми. Нямате никаква представа какво е да си Управител. Той е изцяло отдаден на своя народ, независимо от онова, което си мислите.
    — Навярно е така. Искал е да ме предаде на тиранийците пак в името на своя народ. В това има логика.
    — В известен смисъл целта му беше точно тази. Трябваше да докаже своята лоялност. В противен случай можеха да го свалят и да поемат управлението на Родиа. По-добре ли щеше да е?
    — Щом един благородник няма право на убежище…
    — О, мислите само за себе си! Там ви е грешката.
    — Не виждам нищо егоистично в това, че не искам да умирам. Или поне за нищо. Ако ще умирам, предпочитам да е в бой. Моят баща не се побоя да се изправи срещу тях. — Знаеше, че тонът му е прекалено мелодраматичен, но тя го бе принудила да се държи така.
    — И какво постигна баща ви? — запита го девойката.
    — Нищо, предполагам. Екзекутираха го.
    Артемизия почувства тъга.
    — Вече няколко пъти ви казах, че съжалявам, но този път наистина го мисля. Мъчно ми е, че е станало така. — После тя добави в своя защита: — Знаете обаче, че и аз съм в беда.
    Байрън си спомни.
    — Да, зная. Добре, да започнем отначало. — Той направи опит да се усмихне. Кракът му беше малко по-добре.
    — Ама вие не сте бил чак толкова грозен — добави тя с по-мек тон.
    — О, благодаря… — промърмори Байрън, чувствайки се малко глупаво.
    После млъкна, а Артемизия вдигна уплашено ръка към устата си. Двамата извърнаха глави към вратата.
    Коридорът отвън внезапно се изпълни с приглушения тропот на множество ботуши. В първия миг си помислиха, че ще ги подминат, ала малко след това нечии токове тракнаха по военному пред вратата, последвани от мелодичния сигнал на звънеца.
    Джилбрет знаеше, че не разполага с много време. Първо, трябваше да скрие видеосонора. За пръв път съжали, че няма по-сигурно скривалище. По дяволите този Хинрик, защо трябваше точно този път да взема решение толкова бързо! Защо не беше изчакал до сутринта? Ако сега не се измъкне, втора възможност няма да има.
    След като скри прибора, Джилбрет повика началника на охраната. Твърде рисковано бе да пази в тайна факта, че в стаята му лежат в безсъзнание двама пазачи, а арестантът е избягал.
    Началникът на охраната не посрещна с особена радост новината. След като нареди да изнесат пазачите, той се обърна към Джилбрет:
    — Милорд, от разказа ви не разбрах напълно какво се е случило.
    — Ами това, което виждате — отвърна Джилбрет. — Вашите хора дойдоха, за да извършат ареста, а младежът отказа да се почини. След това изчезна един Космос знае къде.
    — Последното не е от особено значение, милорд — увери го началникът. — Дворецът тази вечер ще бъде почетен с присъствието на едно високопоставено лице и по тази причина охраната е подсилена въпреки късния час. Мрежата е разпъната и никой не може да се измъкне от нея. Но как е успял да избяга оттук — та моите хора бяха въоръжени! А той не.
    — Младежът се би като тигър. Наблюдавах всичко, скрит зад това кресло…
    — Съжалявам, милорд, че не сте оказали съдействие на хората ми в схватката с този изменник.
    Джилбрет го погледна с презрение.
    — Що за странна мисъл, капитане? Щом вашите хора, превъзхождащи числено противника и добре въоръжени, не могат да се справят в подобна ситуация, не смятате ли, че е време да си потърсите нови попълнения?
    — Достатъчно! Ще претърсим двореца, а като го открием, ще видим дали ще бъде в състояние да повтори подвига си.
    — Възнамерявам да се присъединя към вас, капитане.
    Сега беше ред на началника на охраната да вдигне учудено вежди.
    — Не бих ви го препоръчал, милорд. Съществува известна опасност.
    Подобна забележка не би уплашила нито един член на фамилията на Хинриадите. Джилбрет го знаеше добре, затова се усмихна, а лицето му се покри с бръчки.
    — Така е — кимна той, — но що се отнася до мен, намирам опасностите за много забавни.
    Само след пет минути беше сформирана група за издирване. Джилбрет позвъни на Артемизия.
    При звука на звънеца Байрън и Артемизия замръзнаха. Сигналът се повтори, последван от нервно чукане по вратата и гласа на Джилбрет:
    — Позволете на мен, капитане — произнесе той и извика: — Артемизия!
    Байрън се усмихна с облекчение и пристъпи напред, но внезапно Артемизия сложи ръка на устата му.
    — Един момент, чичо Джил — отвърна тя и посочи с отчаяние към стената.
    Байрън я погледна неразбиращо. Стената изглеждаше съвсем солидна. Артемизия вдигна поглед нагоре, сетне го заобиколи. Протегна ръка и в същия миг част от стената се плъзна встрани, разкривайки нишата на гардероба.
    — Влизайте вътре! — прошепна тя, а пръстите й си играеха нервно със забодената на рамото й брошка. С едно леко завъртане на украшението се изключваше силовото поле, придържащо вратата плътно прилепнала към стената.
    Байрън прекрачи през отвора в стената и тъкмо когато вратата се затваряше, забеляза, че Артемизия намята голите си рамене с бял пухкав халат. Алената рокля бе захвърлена на облегалката на близкото кресло.
    Огледа се, питайки се дали ще претърсят стаята й. В такъв случай щеше да е безпомощен. Единственият изход беше през стената и нищо наоколо не би могло да послужи за прикритие.
    В единия край на редицата закачалки бяха подредени нощници, а въздухът над тях леко трептеше. Байрън протегна ръка и почувства слабо пощипване на кожата, когато проникна зад трептящото поле, чиято единствена цел бе да запази дрехите от прах и да поддържа относителна стерилност на въздуха.
    Би могъл да се скрие сред дамските поли. Точно това бе направил в известен смисъл. Беше се справил с двама яки пазачи — с помощна на Джилбрет, разбира се, само за да се добере дотук и да се скрие в полите на една жена. Неволно съжали, че преди малко, когато влизаше в гардероба, не се беше обърнал по-чевръсто. Девойката имаше хубаво тяло. Смешно наистина, но одеве се беше държал съвсем детински. Разбира се, че не можеше да я вини за недостатъците на баща й.
    Единственото, което му оставаше сега, бе да чака, загледан в стената пред себе си и изпълнен с опасения, че следващия път, когато вратата се отдръпне, отвън ще го посрещне цял отряд пазачи и той няма да разполага с подкрепата на видеосонора.
    И Байрън чакаше, стиснал във всяка ръка по един невронен камшик.

ГЛАВА IХ
И в господарските панталони

    — Какво се е случило? — запита Артемизия с непресторена тревога. Обърна се направо към Джилбрет, застанал на прага на стаята й редом с капитана. Петима или шестима въоръжени пазачи стояха на почтително разстояние зад тях. — Да не е станало нещо с татко? — добави тя.
    — Не, не — успокои я Джилбрет. — Нищо, което да те тревожи. Легнала ли се беше?
    — Току-що — отвърна тя. — Освободих прислужниците още преди няколко часа. Нямаше кой да отвори вратата освен мен и да си призная, уплашихте ме до смърт.
    Тя се извърна към капитана и заговори с надменен глас:
    — Какво желаете от мен, капитане? Побързайте, моля ви. Сега не е най-подходящият час за аудиенции.
    Но още преди началникът на охраната да отвори уста, Джилбрет взе инициативата.
    — Много забавен инцидент, Арта. Онзи младеж — как му беше името, ти го знаеш — успя да избяга, като пътьом е надвил двама пазачи. Но сега вече шансовете ни са изравнени. Взвод войници срещу един избягал изменник. Аз също се включих във вихъра на преследването, за да подпомогна капитана със своето усърдие и кураж.
    Артемизия успя да придаде объркване на лицето си.
    Капитанът промърмори нещо под носа си, почти без да помръдва устни. Сетне добави:
    — Простете, милорд, но не се изразихте съвсем точно, а и не разполагаме с време за губене. Милейди, човекът, който твърдеше, че бил син на бившия Фермер на Уайдмос, бе арестуван по обвинение в измяна. Но успя да избяга и сега е на свобода. Налага се да претърсим целия дворец, стая по стая, за да го открием.
    Артемизия отстъпи назад и го погледна навъсено.
    — Дори и моята стая?
    — Ако ваша чест позволи.
    — О, няма да позволя. Щях да зная, ако в стаята ми се е скрил непознат. Всеки намек, че бих могла да приемам една или друга особа по това време на нощта, е най-малкото оскърбителен. Моля ви, капитане, да се държите с подобаващо за положението ми уважение.
    Думите й постигнаха търсения резултат. Капитанът се поклони почтително и побърза да обясни:
    — Милейди, последното, което бих желал, е да ви причиня неприятности. Моля ви да простите нахлуването ни в този късен час. Естествено, уверението ви, че при вас няма посетител, е напълно достатъчно, за да се оттеглим. Надявам се, разбирате, че при дадените обстоятелства бяхме длъжни да се убедим във вашата безопасност. Избягалият е много опасен човек.
    — Не чак толкова опасен, че да не се справите с него с помощта на вашите хора.
    Джилбрет отново се намеси с пискливия си глас:
    — Капитане, елате, да вървим. Докато си обменяте любезности с моята племенница, нашият човек търси пролука в охраната. Предлагам ви да поставите пост пред вратата на лейди Артемизия, за да й осигурим спокойна почивка в малкото останали часове на нощта. Освен, скъпа моя — обърна се той към нея, — ако не желаете да се присъедините към нас.
    — Благодаря ви — отвърна хладно Артемизия, — но ще се задоволя да заключа вратата и да си легна.
    — Изберете някой по-як — крякаше Джилбрет. — Ето този например. Каква чудесна униформа имат нашите стражници, Артемизия! Можеш да ги разпознаеш само като зърнеш униформата им.
    Той махна с ръка, посоченият стражник излезе от строя и след като отдаде чест първо на Артемизия, а сетне и на капитана, зае поста си пред вратата. Отрядът се раздели на две и пое по коридора.
    Артемизия притвори вратата и надзърна през процепа. Часовоят стоеше неподвижно, разтворил крака и изпънал гръб, с ръка върху сигналното копче. Беше тъкмо онзи, когото бе избрал Джилбрет. Висок бе колкото Байрън от Уайдмос, но не с толкова широки рамене.
    Едва сега до съзнанието й достигна, че макар да бе твърде млад и склонен към прибързани изказвания, Байрън беше едър на ръст и доста добре сложен. Глупаво беше от нейна страна да се заяжда с него. Пък и имаше приятно лице.
    Тя затвори вратата и пристъпи към гардероба.
    Байрън се напрегна в мига, когато вратата се отдръпна встрани. Той затаи дъх, свил юмруци.
    — Внимавайте! — извика Артемизия, вперила уплашен поглед в камшиците.
    Байрън въздъхна облекчено и напъха камшиците в джобовете си. Пречеха му, но не разполагаше с подходящи кобури.
    — Това беше, в случай че търсят мен.
    — Излизайте. И говорете шепнешком.
    Все още беше облечена в нощницата, изплетена от непозната за Байрън фина материя и украсена с топки сребриста кожа, която прилепваше плътно по тялото благодарение на слаб статичен заряд и по същата причина не се нуждаеше от закопчалки. Освен всичко останало, нощницата прекрасно подчертаваше изящното тяло на Артемизия.
    Байрън почувства, че ушите му пламват, и усещането не беше никак неприятно.
    Артемизия го погледна очаквателно, сетне вдигна пръст и го завъртя в кръг.
    — Ако обичате.
    — Какво? — Байрън я погледна в лицето. — А, да, простете.
    Той се обърна с гръб към нея и се постара да запази самообладание. И през ум не му мина да се запита защо Артемизия не използва за целта другата стая, или още повече защо не се беше преоблякла, преди да отвори вратата. Съществуваха бели петна в женската психология, които очевидно се нуждаеха от задълбочено опознаване и анализ.
    Когато се обърна, девойката бе пременена в строг черен костюм, който обаче не скриваше красивите й крака.
    — Тръгваме ли? — запита Байрън.
    Тя поклати глава.
    — Първата стъпка е ваша. Трябват ви други дрехи. Скрийте се зад вратата, а аз ще повикам пазача.
    — Какъв пазач?
    В отговор тя се усмихна.
    — Този, когото оставиха пред моята врата по молба на чичо Джил.
    Вратата към коридора се плъзна безшумно встрани по релсите, открехвайки се с няколко сантиметра. Пазачът стоеше отвън, все така неподвижно.
    — Стражник — прошепна тя, — елате бързо.
    Нямаше никаква причина за един войник да се поколебае, когато го вика дъщерята на Управителя. Стражникът прекрачи прага, като същевременно произнасяше:
    — На вашите услуги, мил… — в този миг колената му се подгънаха под тежестта, стоварила се върху тялото му, а думите му секнаха неочаквано от резкия удар в ларингса.
    Артемизия побърза да затвори вратата и проследи схватката със смесени чувства, сред които преобладаваше отвращението. Животът в двореца на Хинриадите беше мирен и спокоен и никога досега не беше виждала потъмняло от прилива на кръв човешко лице със зяпнала, жадно гълтаща въздух уста. Тя извърна глава.
    Байрън оголи зъби от усилие, обвил с ръце широкия мускулест врат на своя противник. Войникът направи отчаян опит да разкъса хватката и дори се опита да нанесе удар с крак назад. Без да отслабва натиска, Байрън вдигна тялото му от земята.
    Малко след това ръцете на пазача се отпуснаха, краката му увиснаха безжизнено и гърдите му престанаха да се повдигат. Байрън го положи внимателно на пода. Онзи остана да лежи като изпразнен чувал.
    — Мъртъв ли е? — запита ужасено Артемизия.
    — Съмнявам се — отвърна Байрън. — Необходими са четири до пет минути, за да убиеш човек. Но поне за известно време ще е извън играта. Имате ли нещо, с което да го завържем?
    Тя поклати глава. Изглеждаше съвсем безпомощна.
    — Сигурно имате от онези целитови чорапи. Те ще свършат работа. — Междувременно Байрън се бе заел да обезоръжава и разсъблича пазача. — Бих искал да се измия. Всъщност налага се да го направя.
    Приятно беше да усещаш детергентната мъгла в банята на Артемизия. Може би щеше да е малко напарфюмиран, но Байрън се надяваше, че ароматът ще се разсее, щом излезе. Важното е, че отново е чист, и за това бе необходимо да постои само няколко секунди под водната струя, подсилвана от топлия въздушен поток. Миг по-късно тялото му беше съвсем чисто и сухо. Нито на Уайдмос, нито на Земята имаше подобни приспособления.
    Униформата му беше малко тясна, конусовидната войнишка шапка, която стоеше комично върху едрата му глава, беше грозна. Той огледа навъсено отражението си.
    — Как изглеждам?
    — Съвсем като войник.
    — Ще трябва да носите един от камшиците — рече й той. — Не мога да се справя с три.
    Тя взе камшика с два пръсти и го пусна в чантичката си, окачена на почти невидим колан през рамото й, така че ръцете й да са свободни.
    — Време е да тръгваме. Не казвайте нито дума, ако срещнем някого, оставете аз да се оправям. Говорите със странен акцент, а и ще бъде проява на неуважение да заговорите пръв в мое присъствие. Не забравяйте! Вие сте най-обикновен войник.
    Пазачът на пода лекичко се размърда и завъртя очи. Ръцете и краката му бяха завързани с чорапите, които по здравина можеха да се сравняват с най-яката стомана. Той се помъчи да избута с език превръзката на устата си.
    Бяха го издърпали встрани, та не се налагаше да го прескачат, за да стигнат до вратата.
    — Оттук — прошепна Артемизия.
    На първото отклонение нечия ръка се отпусна върху рамото на Байрън.
    Той направи крачка встрани, завъртя се, сграбчи ръката и вдигна пред себе си камшика.
    Но това беше Джилбрет, който каза:
    — Спокойно, млади човече.
    Байрън отпусна хватката.
    — Очаквах ви — рече Джилбрет, докато масажираше китката си, — но това не е причина да ми трошите костите. Позволете за миг да ви се полюбувам, Фаръл. В тези дрехи изглеждате някак смален, но ефектът не е неприятен, в никакъв случай. Никой не би ви загледал по-внимателно в подобна премяна. Това е предимството на униформата. Нали знаете, казват, че униформата на войника е само униформа и нищо повече.
    — Чичо Джил — прошепна настоятелно Артемизия, — не говорете толкова много. Къде са другите войници?
    — Не ми давате да си кажа приказката — възрази старецът. — Останалите пазачи тръгнаха да претърсват кулата. След като се убедиха, че младежът не е на долните етажи, те оставиха по един часовой на всеки изход и на естакадата, разчитайки на общата алармена инсталация. Но ние можем да се промъкнем през нея.
    — Сър, няма ли да забележат отсъствието ви? — запита Байрън.
    — Моето ли? Ха! Капитанът беше щастлив, когато му казах, че си тръгвам. Въобще няма да ме търсят, уверявам ви.
    Разговаряха шепнешком, сетне всички млъкнаха. В началото на естакадата имаше часовой, а още двама охраняваха широките двойни врати, водещи навън.
    — Нещо ново за избягалия изменник, господа? — извика Джилбрет.
    — Нищо, милорд — отвърна най-близкият пазач, като тракна с токове и отдаде чест.
    — Добре, отваряйте си очите — тримата продължиха пътя си, а междувременно един от пазачите изключи алармата на вратата, през която минаваха.
    Навън беше нощ. Небето беше ясно и обсипано със звезди, само над хоризонта тъмното покривало на Черната мъглявина закриваше техния блясък. Зад тях се издигаше масивът на централния дворец, а само на половин миля беше дворцовият космодрум.
    Няколко минути крачеха мълчаливо, след това Джилбрет стана неспокоен.
    — Нещо не е наред — промърмори той.
    — Чичо Джил — рече Артемизия, — да не си забравил да подготвиш кораба?
    — Разбира се, че не — тросна се той, доколкото можеше да го стори шепнешком, — но защо е осветена Контролната кула? Светлините трябваше да са загасени.
    Той посочи с ръка сред дърветата към увенчаната с многобройни светлини кула. Подобна активност можеше да означава, че някой кораб току-що е кацнал или се готви да отлети.
    — Тази вечер не се очакваха никакви полети — продължаваше да разсъждава Джилбрет. — Проверил съм.
    Отговорът дойде малко след това. Пръв го видя Джилбрет, който спря и даде знак на другите.
    — Това е краят — рече той и се изкикоти почти истерично. — Този път идиотът Хинрик е надминал себе си. Те са тук! Тиранийците! Не разбирате ли? Това е личният брониран крайцер на Аратап.
    Едва сега Байрън забеляза блестящия корпус, изправен гордо сред другите, далеч по-незабележими кораби. Имаше гладки изящни линии и приличаше на хищник сред родианските летателни съдове.
    — Капитанът наистина спомена, че днес пристигала някаква „особа“, ала аз не му обърнах внимание. Вече нищо не можем да направим. Не можем да се бием с тиранийците.
    Байрън почувства, че нещо в него замира.
    — Защо да не можем? — запита той. — Защо да не се бием с тях? Нямат никаква причина да очакват нападение, а ние сме въоръжени. Какво ще кажете да завземем кораба на Комисаря? Ще го оставим със смъкнати гащи.
    Той излезе от прикритието на дърветата и тръгна по космодрума. Останалите го последваха. Нямаше защо да се крият. Двама членове на кралското семейство и ескортиращ ги войник.
    Само че сега срещу тях бяха тиранийците.
    Когато преди близо година Саймък Аратап от Тирани видя за пръв път двореца на Родиа, той беше потресен. Оказа се, че постройката всъщност е внушителна само на външен вид. Отвътре бе като мухлясала реликва. Само преди две поколения тук са се намирали законодателният орган на Родиа и немалка част от административните служби. Дворцовият комплекс е бил туптящото сърце на десетки светове.
    Ала сега законодателният орган (който все още съществуваше, тъй като Ханът не се интересуваше от подробностите на местните законодателства) се събираше само веднъж в годината, колкото да ратифицира наредбите от изминалите дванадесет месеца. Гласуването беше чиста формалност. Изпълнителният съвет все още се водеше в сесия, но членовете му твърде рядко напускаха именията си. Отделните административни бюра също продължаваха да функционират, тъй като без тях държавната работа съвсем щеше да замре, независимо дали управляваше Ханът или Управителят, ала вече не бяха разпръснати по цялата територия на планетата и се намираха почти напълно под юрисдикцията на своите нови господари — тиранийците.
    С други думи, дворецът бе запазил предишното си величие, изваяно от камък и метал, но зад него не се криеше нищо. Тук живееха семейството на Управителя, малобройна група прислужници и също така немногочисленият състав на охраната.
    Пустият дворец потискаше и натъжаваше Аратап. Часът бе доста късен, той беше уморен, очите го смъдяха и най-много му се искаше да си свали контактните лещи.
    Но всичко беше толкова объркано! Погледна към военния си помощник, обаче майорът сякаш беше погълнат от думите на Управителя. Що се отнася до самия Аратап, той почти не го чуваше.
    — Синът на Уайдмос! — възкликна отново Управителят. — Наистина ли? И вие сте го арестували? Така му се пада!
    Аратап не можа да разбере има ли някаква връзка между всички тези събития. Умът му бе така устроен, че винаги подреждаше фактите и не можеше да търпи отделни и несвързани помежду си фрагменти.
    Уайдмос беше изменник, а синът му бе направил опит да се срещне с Управителя на Родиа. В началото тайно, а след като се бе провалил, той бе повторил опита си съвсем открито, оправдавайки се с тази смешна история за замислено покушение. За известно време Аратап бе повярвал, че зад всичко това се крие някакъв план.
    Но ето че събитията протекоха в съвсем друго посока. Хинрик се втурна презглава да предава момчето. Дори не беше изчакал настъпването на нощта. И това преобръщаше всичко. Освен ако някои факти бяха останали скрити за Аратап.
    Той отново съсредоточи вниманието си върху Управителя. Хинрик започваше да се повтаря. Аратап почувства леко съжаление. Този човек се бе превърнал в такъв страхливец, че дори тиранийците вече трудно го понасяха. Но друг избор нямаха. Само страхът можеше да осигури абсолютна лоялност. Страхът и нищо друго.
    Уайдмос не се беше страхувал и въпреки че до известна степен интересите му се преплитаха с тези на Тирани, той си бе позволил лукса да се разбунтува срещу тях. А Хинрик се боеше и тъкмо в това бе най-важната разлика.
    Именно този страх го бе докарал тук, пред тях, за да ги засипва със словесни потоци и да търси отчаяно одобрение за постъпката си. Нямаше да го получи от майора, Аратап бе уверен в това. Този човек бе напълно лишен от въображение. Комисарят въздъхна и съжали, че не е като него. Политиката беше мръсна работа.
    — Достатъчно — произнесе той с известно оживление. — Похвална е както бързината, с която сте взели решението, така и усърдието ви в служба на Хана. Уверявам ви, че той ще научи за това.
    Лицето на Хинрик светна и той въздъхна с нескрито облекчение.
    — Нека да доведат петлето — продължи Аратап, — за да чуем всички какво има да ни казва. — Той сподави една прозявка. Не изпитваше никакъв интерес към онова, което би могъл да каже младият „петел“.
    Хинрик понечи да натисне звънеца, за да повика капитана, ала в този миг той неочаквано застана на прага.
    — Ваше превъзходителство — извика той и направи няколко колебливи крачки напред, без да иска разрешение.
    Хинрик облещи поглед в ръката си, все още застинала на сантиметри от звънеца, сякаш се питаше дали не го бе задействал със силата на своята воля.
    — Какво има, капитане? — рече объркано той.
    — Ваше превъзходителство, заловеният избяга.
    Аратап почувства как умората му се изпарява. Какво ставаше тук?
    — Подробностите, капитане! — нареди той, докато се изправяше в креслото.
    Капитанът побърза да ги запознае със случката, като накрая заключи:
    — Ваше величество, моля за разрешение да обявим обща тревога. Бегълците разполагат само с няколко минути преднина.
    — Да, веднага — засуети се Хинрик. — Незабавно. Обща тревога, точно така. Това трябва да направим. Бързо! Бързо! Комисарю, не мога да си обясня как е станало всичко. Ще назначим разследване на случая. Ако е необходимо, ще разпитаме всички войници от охраната. Всички! Всички!
    Той повтори още няколко пъти думата с почти истеричен глас, но капитанът не помръдваше от мястото си. Очевидно имаше още да докладва.
    — Какво има? — запита го Аратап.
    — Мога ли да разговарям насаме с ваше превъзходителство? — произнесе ненадейно капитанът.
    Хинрик погледна уплашено към външно невъзмутимия Комисар. Необходими му бяха огромни усилия, за да запази поне привидно достойнство.
    — Нямаме никакви тайни от войниците на Хана, нашите приятели, нашите…
    — Кажете каквото имате за казване, капитане — намеси се с тих глас Аратап.
    Капитанът удари токове в знак на подчинение и заговори:
    — След като ми наредихте да говоря, ваше превъзходителство, трябва с прискърбие да ви уведомя, че лейди Артемизия и лорд Джилбрет избягаха заедно с изменника.
    — Той се е осмелил да ги отвлече? — Хинрик скочи на крака. — И моите войници са допуснали това?
    — Не са били отвлечени, ваше превъзходителство. Придружили са го доброволно.
    — Откъде знаете? — запита с неприкрито задоволство Аратап, който съвсем се беше пробудил. Нещата се подреждаха дори по-добре, отколкото бе предполагал.
    — Разполагаме с разказа на пазача, когото са обезвредили, а също и на двамата часовои, които са ги пуснали да излязат. — Той се поколеба, сетне добави мрачно: — Когато разпитвах лейди Артемизия на вратата на нейните покои, тя ме увери, че тъкмо заспивала. Едва по-късно се досетих, че в този момент лицето й все още беше гримирано. Върнах се обратно, но бях закъснял. Още утре ще помоля негово превъзходителство да приеме оставката ми, а сега ви моля най-настоятелно да ми дадете разрешение за обща тревога. Без такова разрешение нямам право да обезпокоявам живота на кралското семейство.
    Ала Хинрик се полюшваше, загледан в празното пространство.
    — Капитане — намеси се Аратап, — най-добре се погрижете за здравето на вашия Управител. Съветвам ви да повикате личния му лекар.
    — Обща тревога! — повтори капитанът.
    — Няма да има никаква обща тревога — отвърна Аратап. — Разбирате ли ме? Никаква обща тревога! Никой да не преследва беглеца! Случаят е приключен! Наредете на хората си да се върнат по местата си и се погрижете за Управителя. Да тръгваме, майоре.
    Още щом излязоха от двореца, майорът се обърна към своя събеседник:
    — Аратап — заговори напрегнато той, — предполагам, че осъзнавате какво правите. Тъкмо затова държах устата си затворена.
    — Благодаря ви, майоре. — Аратап пое дълбоко нощния въздух на тази планета, изпълнен с разнообразни аромати. Тирани също бе красива, но посвоему, със суровата красота на скалите и планините. И беше толкова суха!
    — Не бихте могли да се справите с Хинрик, майор Андрос — продължи той. — Във вашите груби ръце той ще се прекърши и залинее. Хинрик е полезен за нас, но трябва да се отнасяме внимателно с него, ако искаме да го запазим.
    — Не говоря за това — възрази майорът. — Защо не позволихте да вдигнем обща тревога? Не искате ли да ги хванете?
    — А вие? — Аратап спря. — Да поседнем замалко, майоре. Ей там, на пейката край езерцето. Какво чудесно място и далеч от шпионските лъчи! Защо искате този младеж, майоре?
    — Защо ще искам един предател и конспиратор?
    — Ами да, защо ви е — ще хванете дребното оръдие, а ще оставите незасегнат източника на заразата? За какво са ви тези хора — една хлапе, придружено от глупаво момиче и склерозирал идиот?
    Наблизо се чуваше шума от изкуствения водопад. Беше съвсем малък, декоративен. Но за Аратап представляваше истинско чудо. А и как иначе да си обясни подобно прахосване на вода, плискаща се свободно надолу по камъните, за да изчезне от погледа? Все не можеше да свикне с тази гледка.
    — Но сега — възрази майорът — нямаме и това.
    — Имаме схема. Когато младежът се появи, ние го свързахме с Хинрик и това ни обърка, защото Хинрик е… това, което е. Но такива ни бяха предположенията. Сега виждаме, че целта не е била Хинрик и че той е служел само за отвличане на вниманието. Младежът е търсел връзка с дъщеря му и с неговия братовчед и във всичко това има далеч по-голяма логика.
    — Но защо Хинрик не ни предупреди по-рано? Чакал е да мине полунощ.
    — Защото той е играчка в ръцете на онзи, който пръв се добере до него. Уверен съм, че този път Джилбрет ни е изпреварил.
    — Искате да кажете, че сме били повикани тук с конкретна цел? За да присъстваме на бягството им?
    — Не, не по тази причина. Но помислете малко. Къде смятат да отидат тези хора?
    Майорът сви рамене.
    — Родиа е голяма планета.
    — Да, но ако става дума само за младия Фаръл. Смятате ли, че двама членове на кралското семейство биха могли да останат неразпознати? Особено момичето.
    — Значи, възнамерявали са да напуснат планетата? Да, съгласен съм.
    — Но по какъв начин? Космодрумът е само на петнадесет минути оттук. Разбирате ли сега защо сме били повикани?
    — Заради кораба ни? — каза майорът.
    — Точно така. За тях тиранийският кораб би изглеждал най-подходящото средство. В противен случай трябваше да избират сред фрегатите. Фаръл е завършил образованието си на Земята и, уверен съм, би могъл да управлява космически кораб.
    — Ето един важен въпрос. Защо позволяваме на благородниците да пращат синовете си да се учат по света? За какво му е на някого, който ще се занимава с търговия, да владее управлението на космически кораб? Така сами помагаме на враговете си.
    — Няма значение — махна с ръка Аратап. — Важното е, че Фаръл е завършил образованието си на Земята и че трябва да се съобразяваме с този факт, без да се безпокоим излишно. Уверен съм, че целта им е нашият крайцер.
    — Не мога да го повярвам.
    — Нали разполагате с ръчен комуникатор? Свържете се с кораба, ако можете.
    Майорът направи няколко безуспешни опита.
    — Опитайте с Контролната кула — посъветва го Аратап.
    Майорът се свърза с кулата и в отговор на запитването се чу развълнуван глас:
    — Но, ваше превъзходителство, трябва да има някаква грешка! Нали излетяхте преди десет минути?
    — Виждате ли? — усмихна се Аратап. — Достатъчно е да прозреш схемата и всеки детайл си застава на мястото. Разбирате ли сега какво следва?
    Майорът кимна. После се плесна с длан по бедрото и се разсмя.
    — Ами да! — възкликна той.
    — Добре — рече Аратап. — Те обаче нямат представа, че са обречени. Да бяха избрали дори най-немощната фрегата на космодрума, щяха да ни се изплъзнат, а аз щях да съм — как беше изразът? — хванат по бели гащи. А сега нищо не може да ги спаси. И когато ми паднат отново в ръцете, тогава ще разкрия и целия конспиративен замисъл.
    Той въздъхна облекчено и затвори уморено очи.
    — Е, имахме късмет и сега няма закъде да бързаме. Свържете се с главната база и им кажете да изпратят друг кораб за нас.

ГЛАВА Х
Може би!

    Подготовката по космонавтика, която Байрън Фаръл беше преминал на Земята, бе предимно теоретична. Тя се състоеше от няколко лекционни курса по космическо инженерство и макар да бе изгубил половин семестър в изучаване на хиператомния двигател, това почти не бе разширило познанията му за управление на кораба в открития Космос. Най-добрите и най-опитните пилоти бяха усъвършенствали уменията си в Космоса, а не в лекционните зали.
    Все пак съумя да вдигне крайцера без инциденти, макар това да се дължеше по-скоро на късмет, отколкото на умение. Управлението на „Безжалостни“ бе далеч по-леко, отколкото очакваше. Байрън беше управлявал няколко кораба в пространството около Земята, но те бяха остарели и износени от употреба модели, поддържани главно за обучение. Имаха крехки корпуси, отлепяха се с неохота от Земята и се издигаха мъчително бавно по спирала нагоре към Космоса.
    За разлика от тях „Безжалостни“ се бе издигнал без никакво видимо усилие, понасяйки се нагоре в атмосферата така стремително, че Байрън изпадна от креслото и замалко да си изкълчи рамото. Артемизия и Джилбрет бяха проявили далеч по-голяма предвидливост и се бяха завързали с предпазните колани. Тираниецът, когото бяха пленили на борда, лежеше завързан в ъгъла и нашепваше нещо с монотонен глас.
    Байрън се изправи неуверено, срита тираниеца да мълчи, сетне сграбчи перилата на стената и като напрягаше мишци да преодолее ускорението, се върна в креслото си. Предните двигатели се задействаха закратко и скоростта на крайцера намаля до далеч по-поносими размери.
    Вече бяха достигнали горните слоеве на родианската атмосфера. Небето беше тъмновиолетово, а корпусът бе така загрят от триенето с въздуха, че горещината се усещаше дори вътре.
    Изгубиха няколко часа, докато изведат крайцера в орбита около планетата. Байрън направи безуспешен опит да изчисли скоростта, необходима да се откъснат от гравитационното поле на Родиа. Отказа се и реши да вместо това да експериментира, като променяше тягата на предните и задните двигатели и следеше непрестанно масаметъра, показващ отстоянието им от повърхността на планетата чрез измерване на интензивността на гравитационното поле. За щастие уредът беше настроен за масата и радиуса на Родиа. Байрън едва ли щеше да е в състояние да извърши подобна калибрация, без да изгуби безценно време.
    Най-сетне масаметърът се успокои и в продължение на близо два часа не показа никакви значителни промени. Байрън си позволи кратка почивка, а останалите побързаха да разкопчеят коланите.
    — Доста грубичко пипате, лорд Фермер — отбеляза Артемизия.
    — По-важното е, че летим, милейди — отвърна Байрън. — Ако смятате, че можете да се справите по-добре — заповядайте. Само позволете преди това да напусна кораба.
    — Стига, стига, стига — намеси се Джилбрет. — Корабът е твърде тесен за подобни дребнавости, а понеже и без туй ще трябва да живеем в постоянна физическа близост, предлагам да забравим всичките тези „лордове“ и „милейди“, които само излишно усложняват общуването ни. Аз съм Джилбрет, ти си Байрън, а тя — Артемизия. Съветвам ви да запомните тези форми на обръщение или предложете други. Що се отнася до пилотирането на кораба, защо да не се възползваме от услугите на нашия тиранийски приятел?
    Тираниецът го погледна учудено, а Байрън поклати глава:
    — Не. Не можем да му се доверим. След още малко тренировки ще се справям значително по-добре. Надявам се, че няма ранени?
    Рамото все още го болеше от падането и това го правеше раздразнителен.
    — Добре — рече Джилбрет. — Какво да правим с него?
    — Не бих могъл да го убия хладнокръвно — заяви Байрън. — И не виждам с какво това ще ни помогне. Само ще разгневим допълнително тиранийците. Да убиеш член на господарската раса е наистина непростимо престъпление.
    — А какви други възможности имаме?
    — Можем да се приземим.
    — Добре. Но къде?
    — На Родиа.
    — Какво?
    — Това е единственото място, където няма да ни търсят. Освен това ще бъдем там съвсем скоро.
    — Защо?
    — Вижте, Комисарят е използвал този крайцер да се придвижва около планетата. Корабът не е зареден с провизии за продължително космическо пътешествие. Преди да се отправим на път, ще трябва да натоварим на кораба припаси и енергия.
    Артемизия кимаше при всяка негова дума.
    — Точно така. Чудесна идея! Аз самата никога не бих се досетила. Много хитро, Байрън.
    Той се поклони иронично, но почувства как го залива приятна топлина. За пръв път го наричаше на малко име. Стига да искаше, девойката можеше да е много приятна.
    — Но незабавно ще засекат местонахождението ни по радиото — възрази Джилбрет.
    — Не мисля — рече Байрън. — Първо, на Родиа има доста пустинни места. Не е необходимо да се спускаме близо до селище или тиранийски гарнизон. Освен това може би Аратап не изпитва чак толкова голямо желание да докладва незабавно за инцидента на своите началници… Ей, войнико, каква според теб ще е съдбата на онзи, който не е попречил да бъде отвлечен корабът на Комисаря?
    Пленникът не отговори, но устните му побеляха.
    Байрън наистина не би желал да е на негово място. Всъщност войникът нямаше никаква вина. А и защо да очаква неприятности от подобни високопоставени посетители, каквито бяха членовете на кралското семейство? И все пак, придържайки се към тиранийския военен устав, часовоят им бе наредил да изчакат, докато получи разрешение от своя командващ офицер. Щеше да постъпи така дори самият Управител на Родиа да бе застанал пред него. Ала междувременно тримата го бяха доближили и докато изпълни докрай изискванията на устава и извади оръжието, вече беше твърде късно. В гърдите му беше опрян невронен камшик.
    Дори в този момент войникът бе отказал да се предаде доброволно. Наложи се да го усмирят с един камшичен заряд. Въпреки съпротивата, която бе оказал, чакаше го военен съд и затвор. Никой не се съмняваше в това, най-малко самият войник.
    Приземиха се след два дни в околностите на град Саутуорк. Спряха се на него, защото се намираше встрани от най-населените места на планетата. Що се отнася до тираниеца, завързаха го за спасителна парашутна капсула и го изстреляха на около петдесет мили от най-близкия голям град.
    Кацането на пустия бряг премина без особени сътресения и Байрън тръгна да набави необходимото. Сумата, която Джилбрет бе взел за всеки случай със себе си, се оказа крайно недостатъчна и едва стигна, за да купи една малка двуколесна количка и да я зареди с припаси.
    — Можеше да ти стигне и за повече — упрекна го Артемизия, — ако не беше прахосал по-голямата част за тази отвратителна тиранийска каша.
    — Не разполагах с голям избор — отвърна ядосано Байрън. — Освен това за теб може да е отвратителна тиранийска каша, но тази храна е добре балансирана и ще ни подкрепя далеч по-успешно от всичко друго, което бих могъл да купя.
    Байрън беше обиден. Струваше му се, че на него се е паднала слугинската работа — да отскочи до близкия град и после да донесе храна. Задачата му освен това бе свързана със значителен риск, защото дори в това малко градче имаше тиранийска полицейска служба. Очаквал бе поне малко да го похвалят.
    Всъщност друга алтернатива нямаше. Цялата тиранийска система за снабдяване с провизии се базираше на традицията им да използват малки кораби. Не можеха да си позволят лукса да поддържат с просторни складови помещения като другите флотилии, чийто Хангари бяха натъпкани с изкормени и замразени трупове на животни. Това ги беше принудило да разработят стандартен хранителен концентрат, съдържащ в необходимите пропорции калории и хранителни вещества. Запасите от него заемаха само една двадесета от пространството, което при другите бе запълнено с месни припаси, а освен това концентратът можеше да се съхранява при ниски температури, втвърдяваше се и се подреждаше като тухли.
    — На вкус е още по-гадно — рече Артемизия.
    — Ще свикнеш — увери я Байрън, имитирайки изписаното на лицето й отвращение. Артемизия се изчерви и обърна глава.
    Байрън разбираше, че е потисната от тясното помещение и от всички останали неволи, на които бе подложена. Въпросът не беше само в монотонното меню, което им предстоеше. На кораба липсваха отделни спални помещения. Машинното отделение и каютата за управление заемаха почти цялото свободно пространство. (Какво да се прави, мислеше си Байрън, това е военен кораб, а не яхта за разходки!) Имаше тясно складово помещение и миниатюрна кабина с койки покрай едната стена. Тоалетната бе вградена в малка ниша точно до вратата на кабината.
    Всичко това означаваше, че ще живеят натясно, без никаква възможност за уединение, и Артемизия ще трябва да се примири с факта, че на кораба няма женски дрехи нито огледала или умивалник.
    Няма как, иска или не, ще свикне. Байрън чувстваше, че вече е направил малко повече от необходимото за нея. Толкова ли й бе трудно да се държи мило и да се усмихва поне от време на време? Имаше приятна усмивка и длъжен бе да признае, привлекателен външен вид, ако се изключи характерът й. Ах, този характер!
    Защо си губи времето да мисли за нея?
    Най-тежък беше проблемът с водата. Тирани беше пустинна планета, където на водата се гледаше като на безценно съкровище. Тамошните жители знаеха истинската й цена и тъкмо по тази причина на кораба нямаше никакви приспособления за миене. Войниците можеха да се къпят и да перат дрехите си едва след приземяването на някоя планета. Малко пот и мръсотия по време на полета нямаше да им навредят. Дори запасите от питейна вода бяха съвсем ограничени. В края на краищата водата не можеше нито да бъде концентрирана, нито изсушавана като месото, а трябваше да се пренася в обемисти съдове. Проблемът се усложняваше от факта, че водното съдържание на хранителните концентрати бе твърде ниско.
    На кораба имаше дестилиращо устройство за повторна употреба на изгубената телесна вода, но когато Байрън разбра как функционира, почувства, че му призлява, и се погрижи всички отходни продукти да бъдат изхвърляни навън. Макар от химична гледна точка процесът да бе напълно завършен, необходимо бе известно време, докато човек свикне с тази идея.
    В сравнение с първия вторият старт бе съвсем гладък и след като се издигнаха, Байрън прекара известно време в тренировки край пулта за управление. Контролното табло твърде малко приличаше на приборите за управление, с които бяха снабдени земните тренировъчни кораби. В сравнение с тях беше неизмеримо по-сложно и компактно. Байрън разглеждаше внимателно отделните циферблати и индикатори, стараейки се да разбере предназначението им, а после записваше грижливо всичко на един залепен над таблото лист.
    В този момент в пилотската кабина влезе Джилбрет.
    Байрън погледна през рамо.
    — Артемизия не е в кабината, нали? — попита той.
    — Едва ли би могла, като се има предвид колко е тясно това място.
    — Когато я видиш, кажи й, че ще си пренеса койката тук, в пилотската кабина. Съветвам те и ти да постъпиш така, та каютата да остане изцяло на нейно разположение. Нали знаеш, че е малко глезена — добави той.
    — Байрън, и ти си израснал в такава среда — укори го Джилбрет. — Не забравяй, че тя е свикнала с подобен начин на живот.
    — Добре де. Няма да забравя. Че аз да не съм свикнал с друг живот? Родил съм се в най-голямата ферма на Нефелос, а не край някое минно поле в астероидния пояс. Но когато човек изпадне в трудно положение, трябва да стиска зъби. Какво да направя, по дяволите, не мога да разтегля корпуса на кораба! Няма място за допълнителни припаси, да не говорим за баня с душ. — Байрън почувства известно облекчение, след като се навика на Джилбрет.
    В този момент вратата се отвори и на прага застана Артемизия.
    — На ваше място, мистър Фаръл — произнесе тя с леден глас, — бих се въздържала да повишавам тон. Гласът ви се чува из целия кораб.
    — Това не ме безпокои — отвърна Байрън. — А щом на вас не ви харесва корабът, спомнете си, че и двамата нямаше да сме тук, ако собственият ви баща не беше направил опит да ме предаде, а вас — да омъжи насила.
    — Не говорете така за баща ми!
    — Ще говоря за когото си искам.
    — Моля ви! — намеси се Джилбрет.
    С това спорът донякъде беше затихна.
    — Можем ли сега да обсъдим въпроса, закъде сме се запътили? — продължи Джилбрет. — Ясно е, че колкото по-скоро пристигнем някъде, толкова по-бързо ще приключат проблемите ни.
    — Виж, в това съм съгласен с теб, Джил — кимна Байрън. — Не е необходимо да слушам непрестанното й хленчене. Винаги съм твърдял, че жените нямат място на космически кораб!
    Артемизия пусна тази забележка покрай ушите си и се обърна към Джилбрет:
    — Защо да не напуснем веднага района на мъглявината?
    — Не зная какво възнамерявате да правите вие — побърза да се намеси Байрън, — но аз трябва да си върна Фермерството и да отмъстя за убийството на баща ми. Така че аз оставам в кралствата.
    — Не исках да кажа — поправи се Артемизия, — че ще напуснем района завинаги, а само докато престанат да ни преследват. Освен това не ми е ясно какво бихте могли да сторите за своето Фермерство. Не можете да си го върнете, докато не се разпадне Тиранийската империя, а лично аз не виждам как ще стане това.
    — Не е ваша работа какво възнамерявам да правя.
    — Мога ли да предложа нещо? — намеси се Джилбрет.
    Той очевидно прие мълчанието им за съгласие и продължи:
    — Имате ли нещо против аз да ви кажа къде трябва да отидем и какво да сторим, за да се разпадне империята, както предложи преди малко Арта?
    — И как според теб ще стане това? — запита Байрън.
    Джилбрет отвърна с усмивка:
    — Мило момче, държането ти е много забавно. Не ми ли вярваш? Гледаш ме така, сякаш всичко, което бих могъл да ти предложа, ще е неописуема глупост. Не забравяй, аз те измъкнах от двореца.
    — Зная. И съм готов да те изслушам.
    — Добре тогава. От двадесет години чакам тази възможност за бягство. Ако бях някой обикновен гражданин, да съм го направил отдавна, но съдбата бе пожелала да ме постави на видно място. И въпреки това тъкмо благодарение на принадлежността ми към рода на Хинриадите имах честа да бъда поканен за коронацията на Хана на Тиран и да се натъкна на тайна, която може би някой ден ще доведе до гибел същия този Хан.
    — Продължавай — подкани го Байрън.
    — От Родиа до Тиран пътувах с тиранийски боен кораб, така трябваше да пътувам и на връщане. Корабът бе почти като този, може би малко по-голям. Пътуването мина спокойно. Престоят на Тирани също бе доста интересен, макар да не се случи нищо особено. Ала на обратния път ни удари метеор.
    — Какво?
    Джилбрет вдигна ръка.
    — Зная, че подобни инциденти са малко вероятни. Сблъсъкът с метеор в Космоса е толкова рядко явление, че може да се смята за математически незначително, и все пак се случва — знаете го. Така стана и с нас. Разбира се, дори най-малкият метеор, колкото главичката на топлийка, е в състояние да пробие корпуса на кораба, ако не е специално брониран.
    — Зная — рече Байрън. — Като следствие от инерцията, определена от масата и скоростта. Когато масата е ниска, компенсаторно нараства скоростта — изрецитира той, сякаш разказваше урок в училище, осъзнавайки, че е вперил поглед в Артемизия.
    Тя бе приседнала, заслушана в думите му, и беше толкова близо, че двамата почти се докосваха. Байрън за пръв път забеляза колко изящен е профилът й въпреки че косите й бяха леко разчорлени. Беше оставила някъде елека си и бялата й блуза бе все така изгладена и чиста, въпреки премеждията през последните четиридесет и осем часа. Зачуди се как ли е успяла да го постигне.
    Ако само можеше да се държи малко по-любезно, мислеше си той, пътуването щеше да е съвсем приятно. Проблемът беше в това, че никой досега не се беше постарал да я държи изкъсо. Най-малкото баща й. Привикнала бе сама да си е господар. Ако не беше от благороднически род, вероятно щеше да е чудесен човек.
    Тъкмо се унесе в мечти, в които той бе нейният истински господар и правеше всичко възможно да я привърже към себе си, когато тя извърна глава и впери поглед в очите му. Байрън побърза да съсредоточи вниманието си в думите на Джилбрет. Беше пропуснал няколко изречения.
    — Нямах никаква представа защо не е задействал защитният екран на кораба. Случват се понякога подобни инциденти, причината за които човек така и не е в състояние да разкрие. Както и да е, метеорът се блъсна право в средата на кораба. Беше не по-голям от камъче и проникването през стената го бе забавило значително, та не успя да пробие насрещната стена. Положението щеше да е далеч по-добро, ако я бе пробил, защото пробойните щяха да се затворят мигновено. И така, след като попадна в кабината за управление, метеорът рикошира в отсрещната стена и продължи да се удря напред-назад, докато накрая замря. Цялото действие отне не повече от няколко секунди, но при първоначална скорост от стотици мили в минута камъкът вероятно бе прекосил стаята неколкостотин пъти. И двамата членове на екипажа бяха разкъсани на парчета, а аз самият се спасих само защото не бях в пилотската кабина по това време. Чух рязък звук, когато метеорът проникна в кораба, после честото му тракане по стените вътре в кабината, придружено от ужасените писъци на пилотите. Хвърлих се към кабината за управление, но заварих само разпокъсани тела и всичко бе изпръскано с кръв. Спомените ми нататък са неясни, въпреки че през изминалите оттогава години неведнъж съм виждал тази случка в кошмарите си.
    Свистенето на излизащия въздух ме насочи право към пробойната. Залепих отгоре магнитния диск и повишеното налягане вътре в кораба херметизира отвора. Малкото разтрошено камъче се въргаляше на пода. Беше топло при допир, но когато го ударих с ключа, камъчето се разцепи на две. Вътрешността му мигновено се покри със скреж. Там все още цареше космически студ.
    Привързах с въже ръцете на загиналите, а на другия край закрепих буксирен магнит. Избутах ги навън през въздушния шлюз, почаках да чуя издрънчаването на магнита и въздъхнах, уверен, че телата ще последват кораба където и да иде. Нали разбирате, налагаше се да ги съхранявам като доказателство за инцидента, когато се върна на Родиа.
    Но как да намеря обратния път? Бях съвършено безпомощен. Нямах никаква представа как се управлява космически кораб, нито пък смеех да правя опити сред дълбините на междузвездното пространство. Не знаех дори как да включа подпространствената комуникационна система, за да дам сигнал за помощ. Единственото, което ми оставаше, бе да наблюдавам как корабът следва предишния си курс.
    — Е, в това поне те бива, нали? — подхвърли Байрън. Питаше се дали Джилбрет не измисля цялата тази история, преследвайки някакви свои цели. — А какво ще кажеш за Скока през хиперпространството? Вероятно си съумял да го извършиш, иначе сега нямаше да си тук.
    — Всеки тиранийски кораб — каза Джилбрет — е в състояние да извърши поредица от подобни Скокове автоматично, стига предварително да е програмиран.
    Байрън го погледна невярващо. За глупак ли го взимаше Джилбрет?
    — Виж, това го измисли сега — рече той.
    — Не съм. Именно благодарение на това откритие те спечелиха войната. Нима смяташ, че са завладели над петдесет планетни системи, превъзхождащи ги хилядократно по население и ресурси, само като са играли на криеница с тях? Вярно е, че ни нападаха един по един и се възползваха умело от услугите на многобройни предатели, но най-вече натежаха откритията им във военната област. И децата знаят, че са ни превъзхождали в тактическо отношение, а това донякъде се дължи и на предимствата на автоматичния Скок. Корабите им са далеч по-маневрени, което е създавало възможност за реализиране на много изкусни бойни операции.
    Признавам, че тази техника е една от най-строго пазените им тайни. Никога нямаше да науча за нея, ако не бях се превърнал в пленник на „Кръвожадни“ — тиранийците имат отвратителния навик да наричат корабите си все с такива ужасяващи имена, въпреки че подобни названия имат полезен психологически ефект. Не ми оставаше нищо друго, освен да следя развоя на събитията. Така открих, че корабът извършва Скок след Скок, без да се налага ръчна корекция.
    — Искаш да кажеш, че и този кораб може да прави същото?
    — Не зная. Не бих се изненадал.
    Байрън погледна към контролното табло. Имаше поне още дузина копчета, чието предназначение му беше неизвестно. Както и да е, за тях по-късно!
    Той отново погледна Джилбрет.
    — И този кораб те отведе у дома?
    — Не. Оказа се, че в бесния си полет из кабината метеорът не бе пропуснал и контролното табло. По-странно щеше да е, ако го беше пропуснал. Голяма част от индикаторите бяха напълно разбити, дори кутията на таблото бе смачкана и изкривена. Нямаше никакъв начин да разбера какво е променено в програмата, но явно такава промяна имаше, тъй като корабът не ме отведе на Родиа.
    След известно корабът започна да убива скоростта си и аз реших, че е дошъл краят на пътуването. Нямах никаква представа къде се намирам, но все пак успях да включа видеопанела и забелязах, че наблизо има някаква планета. Чист късмет си беше, че попаднах до нея, при това я доближавах. Корабът очевидно се беше насочил към планетата. Е, не съвсем към нея. Щеше да е прекалено голямо съвпадение. Можех да я подмина, но все още разполагах с достатъчно време, за да се свържа чрез обикновена радиовръзка. Знаех как се борави с нея. В края на краищата доста дълго съм се занимавал с електроника. Но по време на оня полет реших никога вече да не позволя да изпадна в подобно безпомощно състояние. Знаете ли, безпомощните състояния са единственото, което не ме забавлява.
    — И тогава използва радиото — подхвърли Байрън.
    — Точно така — кимна Джилбрет. — И те дойдоха да ме приберат.
    — Кои?
    — Хора от планетата. Оказа се, че е населена.
    — Е, имал си късмет. Що за планета беше това?
    — Не зная.
    — Те не ти ли казаха?
    — Забавно, нали? Не ми казаха. Разбрах само, че е една от кралствата от района на мъглявината.
    — Откъде пък разбра това?
    — Защото знаеха, че корабът, на който се намирах, е тиранийски. Бяха го познали отдалеч и замалко да го взривят, преди да успея да им съобщя, че на борда има жив човек.
    Байрън сложи едрите си длани на коленете.
    — Почакай малко. Това не го разбрах. Щом са познали, че корабът е тиранийски, и са поискали незабавно да го унищожат, това не е ли доказателство, че светът им не се намира сред кралствата? Където и да е другаде, но не и там.
    — Не, в името на галактиката. — Очите на Джилбрет блестяха, а лицето му беше пламнало. — Планетата наистина беше сред кралствата. Отведоха ме на нея и какъв приказен свят бе само! Имаше пришълци от всички краища на кралствата. Познах ги по разнообразните акценти. И никой от тях не се боеше от тиранийците. Мястото, където живееха, беше като арсенал. По нищо не си личеше от Космоса. На пръв поглед приличаше на изостанал аграрен свят, но целият живот на планетата бе концентриран под повърхността. Някъде сред кралствата, момчето ми, някъде все още съществува планета, на която никой не се бои от тиранийците и която се готви да ги унищожи, също както щеше да унищожи и кораба, ако екипажът беше все още жив.
    Байрън почувства, че сърцето му забива учестено. За миг му се прииска да повярва на чутото.
    Може би наистина… Може би!

ГЛАВА ХI
А може би не!

    Или може би не?
    — Откъде научи, че планетата е арсенал? — попита Байрън. — Колко дълго остана? Какво видя?
    Джилбрет ставаше все по-нетърпелив.
    — Въпросът не е какво съм видял. Не ми позволиха да направя обиколка или да видя нещо. — Той си наложи да се успокои. — Чакайте да ви кажа какво стана. Когато ме свалиха от кораба, бях в доста тежко състояние. Толкова бях уплашен, че не бях хапвал нищо — ужасно е да си изоставен в Космоса, — и вероятно съм изглеждал дори по-зле, отколкото съм се чувствал.
    Казах им кой съм и те ме отведоха под повърхността. Заедно с кораба естествено. Предполагам, че са били по-заинтригувани от кораба, отколкото от моята особа. Благодарение на мен получиха възможност да се запознаят с тиранийското космоинженерство. Настаниха ме в болница.
    — Но какво видя, чичо? — настоя Артемизия.
    — Никога ли не ти е разказвал за това? — прекъсна я Байрън.
    — Не — рече Артемизия.
    — Не съм разказвал на никого досега — добави Джилбрет. — Та както ви казах, отведоха ме в болница. Там ме подложиха на редица лабораторни изследвания, за каквито тук на Родиа не бяхме и чували. По пътя към болницата забелязах няколко металургични завода. Едно ще ви кажа, никога не бях виждал нещо подобно.
    Докато бях там, всичко ми изглеждаше толкова реално и естествено, че нито за миг през следващите години не се усъмних във видяното. Мислех за планетата като за моя бунтовнически свят и уверен съм, някой ден огромни флотилии от кораби ще тръгнат от него,за да атакуват Тирани, и на окупираните планети ще бъде предложено да влязат в съюз с бунтовниците. С всяка година нетърпението ми растеше. И всеки път си казвах — може би ще е следващата година. Но същевременно щеше ми се да не е толкова скоро, за да успея преди това да се присъединя към тях и да съм част от грандиозната атака. Не исках да я започват без мен. — Той се изсмя, ала гласът му трепереше. — Предполагам, че доста хора от обкръжението ми биха останали изненадани, ако знаеха какво става в душата ми. В мислите ми. Нали знаете, хората нямат високо мнение за мен.
    — И всичко това се е случило преди двадесет години? — прекъсна го Байрън. — А те все още не са атакували? Не са дали никакъв знак за съществуването си? Никакви инциденти? И ти все още мислиш…
    — Да, мисля — сопна се Джилбрет. — Двадесет години не са кой знае колко дълъг период, за да се организира бунтът срещу планета, управляваща над петдесет свята. Попаднах там в самото начало. Зная го със сигурност. Необходимо им е било време, за да прокопаят планетата като пчелна пита и да усъвършенстват своите кораби и оръжия, да обучат повече хора и да организират атаката. Само във вашите любими видеотрилъри хората се надигат на бунт при първия знак, измислят се нови оръжия за един ден, на втория се пускат в масово производство, а на третия влизат в употреба. Подобни неща, Байрън, изискват време и хората от бунтовническия свят разбираха добре, че не бива да започват, преди да са напълно готови. Втора възможност за неочакван удар едва ли ще имат. И какво разбираш под думата „инциденти“? Неведнъж се е случвало да изчезват тиранийски кораби, които така и остават неоткрити. Космосът е голям, ще кажеш, и биха могли да се изгубят в него, но изключено ли е да са били пленени от бунтовниците? Спомни си за случая с „Неуморни“ преди две години. Екипажът му съобщи за странен обект, който се приближил достатъчно, за да задейства масаметъра, а после корабът изчезна безследно. Възможно е причината да е метеор, но ако е нещо друго? Търсенето продължи два месеца, ала така и не го откриха. Според мен корабът е бил пленен от бунтовниците. „Неуморни“ беше кораб от нов клас, експериментален модел. Точно това, което им е било нужно.
    — А защо не остана, след като те отведоха на планетата? — запита го Байрън.
    — Нима мислиш, че не съм искал? Нямах избор. Слушах разговорите им, докато лежах и се преструвах, че съм изгубил съзнание, и така научих малко за тях. Разбрах, че тъкмо започват. Не можеха да си позволят да бъдат разкрити в самото начало. Знаеха, че аз съм Джилбрет фон Хинриад. На кораба имаше достатъчно документи, за да посочат кой съм, дори и аз да не им го кажех. Знаеха също така, че ако не се върна на Родиа, ще последва широкомащабна операция по издирването ми, която няма да приключи толкова лесно. Не можеха да рискуват и да бъдат открити, затова предпочетоха да ме върнат на Родиа. Точно там ме отведоха.
    — Какво? — възкликна Байрън. — Но така са се изложили на далеч по-голям риск! Как го направиха?
    — Не зная — вдигна рамене Джилбрет и прокара пръсти през посивялата си коса, сякаш за да пробуди забравените спомени. — Предполагам, че са ме упоили. Спомените ми са объркани и замъглени. След определен момент не помня абсолютно нищо. Когато отново отворих очи, намирах се на борда на „Кръвожадни“, който се носеше из Космоса право към Родиа.
    — А двамата мъртъвци бяха ли още прикачени към корпуса? Или бяха останали на бунтовническия свят? — поинтересува се Байрън.
    — Бяха си прикачени.
    — Имаш ли някакво доказателство, че наистина си посещавал бунтовническия свят?
    — Никакво, освен моите спомени.
    — Как разбра, че наближаваш Родиа?
    — Не го знаех. Разбрах по масаметъра, че наближавам някаква планета. Отново използвах радиовръзката и този път към мен се приближиха родиански кораби. Разказах на тиранийския Комисар какво ме е сполетяло, с необходимите корекции, разбира се. Не споменах нито дума за бунтовническия свят. Казах им, че метеорът ни е ударил точно след последния Скок. Не исках да разкривам, че знам за автоматичния режим за Скокове, с който са снабдени корабите им.
    — А как мислиш, дали хората от бунтовническия свят са знаели за него? Ти каза ли им?
    — Не им го казах. Нямах тази възможност. Не бях там достатъчно дълго. Искам да кажа, в съзнание. Нямам представа обаче какво са научили, докато съм бил в безсъзнание.
    Байрън извърна поглед към видеопанела. Ако се съдеше по неподвижното изображение, корабът сякаш беше застинал в пространството. Ала всъщност „Безжалостни“ летеше със скорост десет хиляди мили в час, макар тя да бе доста малка в сравнение с огромните разстояния в Космоса. Звездите бяха отчетливи, ярки, неподвижни. Имаше нещо хипнотизиращо в тази картина.
    — В такъв случай накъде сме се отправили сега? — запита Байрън. — Доколкото разбрах, все още не знаеш къде се намира бунтовническият свят.
    — Не зная. Но имам представа кой би могъл да знае. Почти съм сигурен — добави с плам Джилбрет.
    — Кой?
    — Монархът на Лингейн.
    — Лингейн? — Байрън се намръщи. Името му беше познато, но не помнеше кога и при какви обстоятелства го бе чувал. — И защо точно той?
    — Лингейн беше последното кралство, което тиранийците завладяха. Жителите на планетата все още не са се примирили напълно със съдбата си. Логично ли ти се струва?
    — До известна степен.
    — Ако искаш друга причина, тя е свързана с баща ти.
    — С моя баща? — За миг Байрън забрави, че баща му е мъртъв. Видя го в мислите си, изправен в цял ръст, едър и кипящ от жизненост, ала след това си спомни за участта чу и нещо вътре в него се скъса. — Каква връзка има баща ми с всичко това?
    — Беше на посещение в двора преди шест месеца. Подразбрах оттук-оттам какво иска. Дори успях да подслушам някои от разговорите му с братовчеда Хинрик.
    — О, чичо! — въздъхна уморено Артемизия.
    — Какво, скъпа?
    — Нямал си никакво право да подслушваш личните разговори на татко.
    Джилбрет вдигна рамене.
    — Разбира се, че нямах, но ми беше забавно, а и се оказа полезно.
    — Не, почакай — прекъсна го Байрън. — Каза, че преди шест месеца баща ми посетил Родиа? — Той почувства, че го завладява вълнение.
    — Да.
    — Разкажи ми! Имал ли е достъп до колекцията от примитивизми, с която е известен Управителят? Спомена веднъж, че той имал голяма библиотека с документи, свързани със Земята.
    — Склонен съм да вярвам, че е имал достъп. Сбирката е доста известна и обикновено се показва на всички почетни гости, ако проявят интерес. Повечето не проявяват, но баща ти беше изключение. Да, спомням си, че прекара почти цял ден в библиотеката.
    Байрън се сети, че преди около половин година баща му бе поискал за пръв път помощ от него.
    — Предполагам — рече той, — че ти самият познаваш добре библиотеката.
    — Разбира се.
    — Да си попадал на сведение, че на Земята съществува таен документ с огромно военно значение?
    Джилбрет го погледна неразбиращо.
    — Научих, че такъв документ, датиращ от последните векове на праисторическата Земя, наистина е съществувал. Мога само да добавя, че баща ми го смяташе за най-ценната информация в цялата галактика, а също и най-опасната. Заръча ми да го открия, но се наложи да напусна Земята по-рано от предвиденото, а и… — тук гласът му потрепери — …междувременно той загина.
    Джилбрет продължаваше да го гледа със застинало изражение.
    — Нямам представа за какво говориш.
    — Странно. Баща ми спомена за пръв път преди шест месеца за този документ. Най-вероятно е научил за него от библиотеката в Родиа. Щом я познаваш толкова добре, какво според теб е могъл да открие в нея?
    В отговор Джилбрет само поклати глава.
    — Добре, продължавай разказа си — въздъхна Байрън.
    — Твоят баща и братовчед ми разговаряха именно за Монарха на Лингейн. Въпреки че баща ти се стараеше да говори със заобикалки, стана ми ясно, че Монархът е най-вероятният водач на тази конспиративна организация. Малко след това пристигна посланическа мисия от Лингейн, предвождана от самия Монарх. И аз… аз му разказах за бунтовническия свят.
    — Преди малко каза, че не си споменавал на никого — упрекна го Байрън.
    — С изключение на Монарха. Трябваше да узная истината.
    — И какво ти отвърна той?
    — На практика нищо. Държеше се крайно предпазливо. А нима би могъл да ми се довери? Ами ако работех за тиранийците? Откъде би могъл да знае? И все пак той не захлопна напълно вратата пред мен. И това е единствената ни надежда.
    — Така ли? — вдигна вежди Байрън. — Ами тогава да вървим на Лингейн. Предполагам, че няма съществена разлика.
    Беше потиснат, след като Джилбрет спомена баща му и в този момент всичко му беше безразлично.
    Нека да бъде Лингейн! Решението изглеждаше толкова лесно. Но как да насочат кораба към мъничката точица, която се намира на тридесет и пет светлинни години от тях? Двеста трилиона мили. Две с четиринадесет нули отзад. При скорост от десет хиляди мили в час (каквато поддържаше „Безжалостни“) щяха да са им необходими два милиона години, за да стигнат дотам.
    Обхванат от отчаяние, Байрън прелистваше бавно „Стандартен галактически алманах“. Тук бяха описани десетки хиляди звезди с точните им координати. Имаше стотици страници с координати, за които се използваха гръцките букви ро, тета и фи.
    Ро представляваше разстоянието от галактическия център в парсеци, тета беше ъгловото отклонение от стандартната галактическа осова линия — тоест линията, свързваща галактическия център със Слънцето на планетата Земя, а фи обозначаваше ъгловото отклонение от осовата линия в равнината, перпендикулярна на галактическата, като последните две стойности бяха представени в радиани. Благодарение на тези три букви всяка звезда в Космоса можеше да бъде локализирана с абсолютна точност.
    Разбира се, на строго определена дата. Защото в добавка към звездната позиция по време на стандартния ден, за който бяха извършени тези изчисления, трябваше още да се знаят посоката и скоростта на движение на звездата. Тази малка корекция беше абсолютно необходима. Милион мили са нищо, сравнени със звездните разстояния, но за корабите са дълъг път.
    Освен това значение имаше и позицията на кораба. Разстоянието до Родиа например можеше да се определи и по стойностите на корабния масаметър, или по-точно — разстоянието до родианското слънце, тъй като неговото гравитационно поле надхвърляше по сила гравитационните полета на отделните планети. Далеч по-трудно щеше да е, ако трябваше да определят посоката, в която летят спрямо галактическата осова линия. Първо Байрън трябваше да набележи две други звезди. Знаейки тяхното местонахождение и положението на родианското слънце, той би могъл да изчисли точния курс.
    Горе-долу това бяха изчисленията, които трябваше да направи. Веднъж определил местоположението на кораба и на лингейнското слънце, оставаше само да насочи кораба и да включи хипердвигателя.
    Внезапно Байрън се почувства самотен и тъжен. Но не и уплашен! Не можеше да понесе подобна мисъл. Вече шест часа се занимаваше с определяне на параметрите на Скока. Необходимо му беше още време, за да провери изчисленията си. А така му се искаше да подремне! Пренесъл бе койката от кабината тук, до него.
    Другите двама пътници вероятно спяха отдавна. Реши, че така е по-добре и че не желае никой да го безпокои, но когато зад вратата се разнесоха тихи стъпки, той вдигна развълнувано очи.
    — Здравей — рече Байрън. — Защо не спиш?
    Артемизия бе спряла нерешително на прага.
    — Имаш ли нещо против да вляза? — попита тихо тя. — Ще ти преча ли?
    — Зависи какво ще правиш.
    — Ще се опитам да съм ти от полза.
    Изглежда толкова смирена, помисли си Байрън, изпълнен с подозрения, и почти веднага научи причината.
    — Ужасно ме е страх — призна си тя. — А теб?
    Искаше да отвърне отрицателно, но някак не се получи. Усмихна се и каза:
    — Малко.
    Колкото и странно да бе, това й подейства успокояващо. Тя коленичи до него на пода и се зае да разглежда дебелите томове и изписаните листове с изчисления.
    — И всички тези книги бяха на борда?
    — Ами да. Как иначе ще управляват кораба?
    — Разбираш ли какво пише вътре?
    — Не всичко. Де да можех! Но надявам се, че разбирам достатъчно. Все някак трябва да се доберем до Лингейн.
    — Трудно ли е да се направи?
    — Не, ако знаеш координатите, които са някъде тук, и ги вкараш в компютъра. И ако имаш опит, какъвто аз нямам. Например най-добре е подобно пътуване да се извърши на няколко Скока, но аз ще се опитам да го сторя само с един, тъй като ще е по-лесно, въпреки че ще изгубим огромно количество енергия.
    Не биваше да й го казва, само щеше да я изплаши допълнително, а тогава щеше да му е още по-трудно да я контролира. Все си повтаряше да внимава какво говори, но и това не помогна. Защото дълбоко в себе си искаше да сподели проблемите си с друг. Да излее тревогите си пред друго човешко същество.
    — Има доста неща, които не знам — продължи той. — Не знам например каква е плътността на междузвездното вещество в пространството между кораба и Лингейн, а това може да окаже значително влияние на Скока. В Алманаха — тоест книгата, която е пред теб — се споменава, че трябва да се направят корекции в зависимост от това влияние и че те трябва да се добавят към предишните корекции. Ако, да речем, курсът ни минава близо до някой газов гигант, всичко се преобръща наопаки. Не съм сигурен дори дали правилно използвам компютъра.
    — Но какво ще стане, ако сгрешиш?
    — Бихме могли да навлезем в пространството твърде близо до слънцето на Лингейн.
    Тя обмисли думите му и добави:
    — Не знаеш колко по-добре ми е сега!
    — След това, което ти казах?
    — Разбира се. Докато лежах в койката, се чувствах съвсем безпомощна и изгубена в тази пустош. Сега, след като знам, че ще тръгнем в определена посока, космическата пустош не ми изглежда толкова страшна.
    Приятно му беше да чуе това. Колко различна му изглеждаше сега!
    — Не зная дали наистина ще поемем в правилната посока — каза той.
    — Ще стане — отвърна тя. — Уверена съм, че можеш да се справиш с управлението на кораба.
    И Байрън изведнъж реши, че наистина ще може.
    Артемизия сви дългите си крака и обгърна коленете си. Облечена бе в полупрозрачно бельо, но изглежда не схващаше този факт за разлика от Байрън.
    — Знаеш ли — продължи тя, — докато лежах в койката, имах неприятното усещане, че се нося из пространството. Ето това най-много ме изплаши. Всеки път, когато се обръщах на другата страна, политах във въздуха, а после се спусках бавно, сякаш бях вързана с конци за тавана.
    — На горната койка ли легна?
    — Да. Долната ми причинява клаустрофобия, защото матракът на горната е само на петнадесет сантиметра над главата ми.
    Байрън избухна в смях.
    — Това обяснява всичко. Гравитационната сила на кораба е ориентирана към центъра и намалява в периферията. На горната койка вероятно си тежала десет-петнадесет килограма по-малко, отколкото на пода. Никога ли не си пътувала с космически лайнер? От най-големите?
    — Само веднъж. Миналата година с татко посетихме Тирани.
    — На големите лайнери гравитационното поле е равномерно разпределено във всички части на кораба, така че оста му винаги да сочи „горе“, където и да се намираш. Тъкмо затова и двигателите им са монтирани по оста на кораба, където гравитацията е нулева.
    — Вероятно е необходима ужасно много енергия, за да се поддържа гравитационното поле.
    — Колкото да се захрани един малък град.
    — А няма ли опасност да ни свърши горивото?
    — Не се безпокой за това. Корабите се зареждат от превръщането на масата в енергия. Така че последното нещо, за което трябва да се безпокоиш, е изчерпването на горивото. По-скоро ще се износи външната обвивка.
    Тя извърна лице към него. Байрън забеляза, че е свалила грима си, и се зачуди как го е направила при постоянния недостиг на вода. Всъщност не бе загубила нищо, защото кожата й беше снежнобяла и придаваше допълнителна красота на черните й коси и очи. А очите й излъчват топлина, помисли си Байрън.
    Тишината продължи твърде дълго.
    — Не си пътувала много, нали? — побърза да вметне Байрън. — Искам да кажа, щом само веднъж си се качвала на лайнер.
    Тя кимна.
    — Само веднъж. Ако не бяхме пътували за Тирани, този дребен царски офицер никога нямаше да ме забележи и да… не искам да говоря за това.
    Байрън реши да промени темата.
    — Искаш да кажеш, че си свикнала да не пътуваш?
    — Да, опасявам се. Татко непрестанно пътува по държавна работа, открива земеделски изложби, оглежда строежи. Почти винаги чете речите, които му пише Аратап. Що се отнася до останалите членове на семейството, тиранийците ни дадоха да разберем, че колкото по-малко пътуваме, токова по-добре. Бедният Джилбрет! Единственият път, когато му разрешиха да напусне Родиа, бе, за да присъства на коронацията на Хана като представител на баща ми. Повече не му позволиха да доближи кораб.
    Артемизия бе свела замислено поглед и несъзнателно мачкаше ръкава му.
    — Байрън — прошепна тя.
    — Да… Арта? — поколеба се той.
    — Как мислиш, вярна ли е историята на чичо Джил?
    — Не зная.
    — Възможно е да е плод на въображението му. От години изпитва ненавист към тиранийците, но беше неспособен да направи каквото и да било, освен да улавя шпионските им послания, което си е направо детинска игра и той го знае. Представи си, че с течение на времето е повярвал в тази мечта. Нали разбираш, аз го познавам доста добре.
    — Нищо чудно, но все пак нека проверим. Нищо не ни пречи да се отправим към Лингейн.
    Бяха съвсем близо един до друг. Можеше да протегне ръка и да я докосне, да я притисне в прегръдките си, да я целуне.
    И го направи.
    Всичко стана съвсем неочаквано. Нищо, поне както смяташе Байрън, не водеше до подобно развитие. В един момент двамата разговаряха за Скока, гравитацията и Джилбрет, а в следващия тя вече беше в прегръдките му и притискаше меките си сочни устни към неговите.
    Първата му реакция бе да й се извини, ала дори след като се отдръпна лекичко, девойката продължаваше да държи главата си опряна на рамото му. Очите й бяха леко притворени.
    Байрън премълча намерението си и я целуна отново — този път продължително. Това беше най-доброто, което можеше да направи в момента.
    Накрая тя беше тази, която заговори с унесен глас:
    — Не си ли гладен? Ще ти донеса малко затоплен концентрат. А после, ако искаш да поспиш, мога да наглеждам приборите вместо теб. И освен това… няма да е лошо да се облека. Знаеш ли — продължи Артемизия, докато се надигаше, — хранителният концентрат наистина не е никак лош на вкус, след като свикнеш с него. Благодаря ти, че си го взел.
    И по-скоро тези думи, отколкото целувката, бяха истинското помиряване между двамата.
    Когато, часове по-късно, Джилбрет влезе в пилотската кабина, той не прояви изненада, заварвайки Байрън и Артемизия в средата на дълъг и на пръв поглед безсмислен разговор. Дори пропусна да отбележи факта, че момъкът е обвил ръка около кръста на неговата племенница.
    — Кога ще бъде Скокът, Байрън? — запита той.
    — След половин час.
    Определеното време измина, уредите бяха програмирани и разговорът постепенно утихна.
    Когато настъпи мигът, Байрън пое дълбоко дъх и завъртя ръчката до края отляво надясно.
    Усещането тук бе по-различно, отколкото на големите лайнери. „Безжалостни“ беше значително по-малък и Скокът не беше толкова гладък. Байрън се олюля и за частица от секундата погледът му се замъгли.
    А сетне настъпи покой и всичко изглеждаше съвсем нормално.
    Само дето звездите на видеопанела се промениха. Байрън завъртя кораба и изображението отвън започна бързо да се мени, като всяка звезда описваше дъга по небосвода. Най-сетне една от звездите застана пред тях, ослепително ярка и неподвижна. Приличаше на миниатюрна сфера, на изгаряща искра. Байрън насочи кораба право към нея и фокусира телескопа, включвайки спектроскопския прибор.
    Отново разтвори Алманаха и и прегледа раздела, наречен „Спектрални характеристики“. После се надигна от пилотското кресло и каза:
    — Все още сме твърде далеч. Ще трябва да пришпоря още малко двигателя. Но няма съмнение, че пред нас е Лингейн.
    Това беше първият извършен от него Скок, и то успешен.

ГЛАВА ХII
Монархът се появява

    Монархът на Лингейн обмисляше напрегнато чутото, ала на лицето му не се виждаше нито една бръчка.
    — И ти си чакал четирийсет и осем часа, за да ми го кажеш? — попита той.
    — Нямаше причина да докладвам по-рано — отвърна дръзко Рицет. — Ако ви затрупвам с всякакви подобни проблеми, животът ще стане непосилно бреме за вас. Казвам ви го сега, защото не бяхме в състояние да разгадаем какво се крие зад всичко това. Несъмнено има нещо подозрително, а в положението, в което се намираме, трябва да избягваме всякакви подозрителни ходове.
    — Добре, повтори го пак. Искам да чуя всичко отново.
    Монархът подпря крак на парапета на прозореца и се загледа замислено навън. Прозорецът сам по себе си вероятно беше едно от най-чудатите изобретения на лингейнската архитектура. Неголям по размери, той бе монтиран в дъното на дълбока ниша, която постепенно се стесняваше към него. Стъклото бе изключително чисто, невероятно здраво и изпъкнало навън, така че изпълняваше по-скоро ролята на огромна лупа, която събираше светлината от множество различни посоки и пресъздаваше миниатюрна панорама на околния свят.
    От всеки прозорец на имението на Монарха посетителите можеха да се любуват на подобни гледки, обхващащи половината хоризонт, а също и небосвода — от зенита до надира. Малките изкривявания в картината по края само доразкрасяваха изображението на застиналия неподвижно под тях град и издигащите се над космодрума стратолети. С течение на времето човек така свикваше с тази гледка, че беше склонен да я смята за по-реална от онова, което се разкриваше навън. Чрез промяна в поляризацията на стъклата прозорците потъмняваха автоматично, когато слънцето заставаше в такова положение, че лъчите му се фокусираха вътре, повишавайки непоносимо температурата.
    Без съмнение Лингейн с нейните уникални прозорци бе живо потвърждение на теорията, че архитектурата на една планета определя мястото, което заема в галактиката.
    Също като тях и Лингейн беше малка, ала с просторна панорамна картина. Това беше планета-държава в галактика, в която отдавна бе замрял всякакъв политически и икономически възход. Докато повечето политически съюзи се състояха от многобройни звездни системи, Лингейн оставаше такава, каквато е била от векове — един-единствен обитаем свят. Но това не му пречеше да е богат. Всъщност друга перспектива планетата никога не беше имала.
    Трудно е да се определи предварително кой от безбройните светове ще стане пресечна точка за множество космически маршрути и дори ще се превърне в център на икономически интереси. Особено значение тук имат степента на развитие на тази част от галактиката, близостта на други обитаеми планети, редът, по който са били колонизирани, както и индустриалното им развитие.
    Лингейн отрано бе открила своята стойност и това се бе оказало повратен момент в нейната история. Ала заемането на стратегическа позиция е нищо, ако не съумееш да се възползваш от нея. Планетата бе окупирала няколко малки астероида, които нито имаха някакви залежи, нито бяха в състояние да предоставят удобна територия за заселване, но можеха значително да подпомогнат търговския монопол на Лингейн. Върху тези разхвърляни из Космоса камъни бяха построени сервизни станции, където можеше да се намери всичко, от което се нуждаеха корабите — от резервни части за хиператомните двигатели до най-нашумелите книгофилми. Постепенно те се превърнаха във важни търговски центрове. Кожи, метали, зърно, месо, дърва от всички краища на кралствата се стичаха натам, докато от вътрешността идеха машини, уреди, лекарства и най-различни промишлени стоки.
    Така че подобно на прозорците си и Лингейн, макар и малка, гледаше към цялата галактика. И въпреки че беше планета-единак, тя се справяше добре.
    — Започни отначало, Рицет — заръча Монархът, без да откъсва поглед от прозореца. — Къде за пръв път пощенският кораб е срещнал този крайцер?
    — На по-малко от сто милиона мили от Лингейн. Точните координати нямат особено значение. Оттогава не го изпускаме от очи. Още при засичането е установено, че тиранийският кораб се е носел в орбита около нашата планета.
    — Сякаш няма никакво намерение да се приземява, а по-скоро чака нещо, а?
    — Да.
    — И няма ли начин да разберем какво чакат?
    — Никакъв, опасявам се. Никой друг не ги е забелязал. Проверихме внимателно.
    — Добре — кимна Монархът. — Да оставим този въпрос замалко. Значи, спрели са пощенския кораб, което е нарушение на Спогодбата за движението на пощенските съдове, подписана на Тирани.
    — Съмнявам се това да са тиранийци. Неуверените им действия говорят, че по-скоро са избягали престъпници, хора извън закона.
    — Говориш за хората от екипажа? Може би точно това искат да си помислим. Но както разбирам, единственото им желание е било да изпратят посланието до мен.
    — Точно така, лично за Монарха.
    — И нищо друго?
    — Нищо друго.
    — Нито за миг не са влизали в пощенския кораб?
    — Всички разговори са се водели чрез видеовръзката. Изстреляли са пощенската капсула от близо две мили разстояние и нашият кораб я е уловил в мрежите си.
    — Съобщението само звуково ли е или има и образ?
    — С образ. Това е най-интересното. Говорещият е млад мъж с аристократична осанка, каквото и да означава това.
    Монархът неволно стисна юмрук.
    — Така ли? Не са ли направили фотоотпечат