Скачать fb2
Хлебарките

Хлебарките

Аннотация

    Вторият случай на инспектор Хари Хуле от световната звезда на криминалния роман Ю Несбьо, чиито книги са продадени в 30 милиона екземпляра и преведени на повече от 50 езика.

    Норвежкият посланик е намерен мъртъв в публичен дом в Банкок и инспектор Хари Хуле е пратен от Осло, за да се включи в разследването. А и да помогне да се потуши скандалът…
    Хари бързо установява, че случаят има далеч по-дълбоки корени от едно случайно убийство. Там някъде се крие нещо повече, таящо се и дращещо повърхността. Или казано другояче — за всяка хлебарка, която се вижда в хотелската стая, има още стотици, пъплещи в стените.
    Хари поема сред нестихващата шумотевица на тайландската столица, изпълнена с барове с танцьорки, с храмове, пушални за опиум и капани за туристи, и събира парчетата от историята на една смърт — въпреки че никой не иска да го прави, дори самият той.
    Обратите са удоволствие… Приковаващ, безкомпромисен трилър.
„Буклист“
    Живописната долнопробност на Банкок се оказва стихията на Хари Хуле, макар Несбьо да поставя героя си в безкрайно не-норвежка обстановка.
„Индипендънт“


Ю Несбьо Хлебарките (книга 2 от "Хари Хуле")

    Тази книга е издадена с финансовата помощ на НОРЛА.
    Сред норвежката общност в Тайланд се говори под сурдинка, че норвежкият посланик, по официални данни загинал трагично в автомобилна катастрофа в Банкок в началото на шейсетте години, в действителност е бил убит при изключително мистериозни обстоятелства. Външното министерство не е потвърдило слуха, а тялото е било кремирано още в деня след фаталната злополука, без да бъде извършена официална аутопсия.
    Лицата и събитията в тази книга не бива да се отъждествяват с реални лица и събития. За подобни аналогии реалността е прекалено недостоверна.
Банкок, 23 февруари 1998

Първа глава

    Светофарът светна зелено. Ръмженето на автомобили, мотоциклети и триколесни рикши „тук-тук“ започна да се усилва все повече. Накрая Дим видя как витрините на търговския център „Робъртсън Дипартмънт Стор“ се разтресоха. Таксито потегли и дългата червена копринена рокля, изложена на витрината, се изгуби зад тях във вечерния мрак.
    Дим взе такси. Не се качи в претъпкан автобус или в изпоядено от ръжда „тук-тук“, а в такси с климатична инсталация и шофьор, който не бръщолевеше нонстоп. Облегна се на подглавника и опита да се наслади на пътуването. Никакъв проблем. Един мотопед свърна рязко встрани и ги изпревари, а отзад момичето се вкопчи в мотоциклетиста — с червена тениска и каска с визьор — и хвърли празен поглед към таксито. „Дръж се здраво“ — предупреди я наум Дим.
    По Рама1 IV шофьорът се залепи за един камион, който бълваше пушек — толкова гъст и черен, че закриваше табелата с номерата. След като преминеше през климатичната инсталация, изгорелият газ се охлаждаше и почти не излъчваше миризма. Почти, но не съвсем. Дим разгони демонстративно дима с ръка, за да покаже недоволството си. Шофьорът хвърли поглед в огледалото и веднага се изнесе вляво, за да изпревари камиона. Никакъв проблем.
    Невинаги животът ѝ обаче бе протичал така безпроблемно. Дим израсна в селски чифлик с още пет сестри. Всички тези дъщери идваха в повече на баща ѝ. И шестте. Когато беше на седем, цялото семейство изпрати най-голямото момиче. Кашляха, задавени от жълтия прахоляк, докато каруцата се кандилкаше по селския път покрай кафявия канал. Сестрата на Дим тръгна с чисти дрехи, билет за влака за Банкок и адрес в Патпонг, написан на гърба на визитна картичка, а сълзите ѝ се лееха като из ведро. От усърдното махане ръката на Дим едва не се откачи. Майката я потупа по главата и каза, че не било леко, но пък не бивало и да го приемат толкова тежко. Момичето поне нямало да обикаля от чифлик на чифлик като куай, както навремето правела по принуда майка ѝ, преди да се омъжи. Пък и Мис Уонг обещала да се грижи добре за нея. Бащата кимаше в знак на съгласие, дъвчеше листа от бетел и плюеше черна слюнка. Добави, че фарангите в баровете плащали добре на момичета, нови в занаята.
    Дим не разбра защо майка ѝ използва думата куай — ще рече „вол“. Подобно на повечето си съседи и те нямаха пари за собствен вол, затова наемаха някой от пътуващите волове, дойдеше ли време да се оре оризовото поле. Чак по-късно Дим узна, че момичето, което води вола, също се нарича куай, защото нейните услуги вървят в комплект с добичето. Така повелявала традицията. Момичето се надявало да попадне на селянин, който ще я поиска, преди да престарее.
    Един ден — тъкмо бе навършила петнайсет — баща ѝ я повика по име. Появи се, газейки към нея през оризовите насаждения. Слънцето го печеше в гръб. Държеше шапка в ръка. Дим не отговори веднага, но се изправи, огледа добре зелените хребети около малкото стопанство, затвори очи, чу песента на птицата тръбач сред листата и вдиша аромата на евкалипт и на каучукови дървета. От известно време знаеше, че наближава нейният ред.
    През първата година живееше в една стая с още три момичета. Споделяха всичко: леглото, храната, дрехите. Особено важно беше последното, защото без шикозно облекло няма как да се уредиш с платежоспособни клиенти. Дим се научи да танцува, да се усмихва, да отгатва кой иска питие и кой — секс. Баща ѝ се беше уговорил предварително с Мис Уонг да изпраща парите на него и през първите години Дим не видя нищо от хонорарите си, но понеже се представяше на ниво, Мис Уонг започна да заделя все по-малки суми от заработеното за бащата и да дава повечето на Дим.
    Мис Уонг имаше всички основания да е доволна. Дим работеше здраво и клиентите навъртаха сметки в бара. Мис Уонг се радваше, че Дим все още е при нея, защото на два пъти едва не я изпусна. Някакъв японец поиска да се ожени за Дим, но се отказа, когато тя му поиска пари за самолетен билет. После пък американец я заведе в Пукет, отложи прибирането си у дома и ѝ купи диамантен пръстен. Още в деня, след като той си тръгна, Дим занесе пръстена в заложна къща.
    Случваше се клиенти да не ѝ платят обещаното, а осмелеше ли се да възнегодува, я засипваха с псувни. Други я портеха на Мис Уонг, когато откажеше да откликне на всичките им перверзни капризи. Не разбираха, че след като платят за нея на бара, Мис Уонг вече си е получила дела и Дим сама си е господарка. Имаше свободата да действа по собствено усмотрение. Отново се сети за червената рокля на витрината. Майка ѝ се бе оказала права — не беше леко, но не беше и болка за умиране.
    Дим съумя да съхрани невинната си усмивка и веселия си смях — магнит за клиентите. Вероятно затова одобриха именно нея за „позицията“, наречена от Уанг Ли „служителка връзки с гостите“ в обявата във вестник „Тай Рат“. Уанг Ли, дребен, почти черен китаец, държеше собствен мотел по Сукумвит Роуд. Посещаваха го предимно чужденци със специални мераци, но не чак толкова специални, че Дим да не може да ги задоволи. Всъщност работата в мотела ѝ допадаше повече от нескончаемите танци в бара. Пък и Уанг Ли плащаше добре. Имаше един недостатък: от жилището ѝ в Банглапу до мотела на Сукумвит Роуд се пътуваше дълго.
    Скапаният трафик! Колоната пак спря и Дим реши да слезе от таксито, макар това да означаваше да прекоси шест ленти, за да се добере до мотела от другата страна на пътя. Навън въздухът я обгърна, все едно е гореща мокра кърпа. Тя затърси пролука между автомобилите, притиснала длан към устата си — нещо съвсем безсмислено, защото в Банкок чист въздух просто няма, но така поне се предпазваше от миризмата.
    Запровира се между колите. Отстъпи рязко встрани и избегна удара на пикап, от чиято каросерия се разнесоха подсвиркванията на натъпкалите се там момчета, а една тойота, летяща с бясна скорост, едва не отнесе токчетата ѝ.


    Влезе в пустата рецепция и Уанг Ли вдигна глава.
    — Слаба работа, а? — попита тя.
    Собственикът кимна недоволно. През последната година бизнесът нещо не вървеше.
    — Вечеряла ли си?
    — Да — излъга момичето.
    Оценяваше загрижеността му, но не изпитваше желание да яде „специалитета“ му — разкашкани нудъли, собственоръчно сварени в задната стаичка.
    — Ще се наложи да изчакаш малко — предупреди я той. — Фарангът искаше първо да поспи. Той щял да те повика.
    Дим простена.
    — Нали знаеш, че най-късно в полунощ трябва да се върна в бара, Ли.
    Мъжът погледна часовника.
    — Дай му един час.
    Сви рамене и седна. Ако това се беше случило преди година, Уанг Ли вероятно щеше да я изхвърли за този тон, но сега се нуждаеше от нея, за да закърпи оборота. Нищо не пречеше, разбира се, Дим да си тръгне, но тогава напразно щеше да е била толкова път. А и дължеше услуга на Лий. Все пак не беше от най-лошите сводници, с които си бе имала вземане-даване.
    Изгаси третата поредна цигара, изплакна си устата с тръпчивия китайски чай на Уанг Ли и стана за последна проверка на грима в огледалото над плота.
    — Ще го събудя — реши тя.
    — Мхм. Носиш ли кънките?
    Тя потупа красноречиво чантата си.
    Токчетата ѝ захрущяха по чакъла върху откритата площадка между ниските стаи. Стая номер 120 се намираше съвсем в дъното. Отвън не се виждаше кола, но прозорецът светеше. Навярно клиентът се бе събудил. Лек бриз повдигна късата ѝ пола, без да донесе прохлада. Дим жадуваше за мусона, за дъжда. И той щеше да дойде. Наводненията, разкаляните улици и плесенясалото пране обаче бързо-бързо щяха да я отрезвят и да я накарат да си спомня с носталгия за сухите, безветрени месеци.
    Почука леко на вратата, нахлузила стеснителна усмивка. Въпросът „Как се казваш?“ вече бе кацнал на върха на езика ѝ. Никой не отговори. Почука повторно и си погледна часовника. Нищо, че „Робъртсън“ е голяма модна верига, вероятно ще намери начин да свали цената на роклята с няколкостотин бата, мина ѝ през ума. Завъртя топката на вратата. Оказа се отключена.
    Той лежеше ничком върху леглото. Първо го взе за заспал. После забеляза син отблясък в дръжката на ножа, стърчащ от сигналножълтото сако. Трудно беше да се определи коя от всички мисли, разразили се в главата ѝ, се появи първа, но една от тях гласеше, че пътуването от Банглапу така или иначе се е оказало на вятъра. Най-сетне Дим стегна гласните си струни. Писъкът ѝ се удави в пронизителния клаксон на тир, отбил встрани заради разсеян шофьор на „тук-тук“ по Сукумвит Роуд.

Втора глава

    „Национален театър“ — оповести сънлив носов глас по високоговорителя, преди вратите на трамвая да се отворят с шумно хлопване. Дагфин Турхюс слезе в суровото, мразовито, едва просветляло зимно утро. Въздухът захапа прясно избръснатите му бузи. В отблясъците от оскъдното неоново осветление на Осло той виждаше как от устата му се вие мразовита пара.
    Течеше първата седмица от януари. Очакваше с напредването на зимата нещата да се пооправят: ледът ще покрие фиорда, а влажността във въздуха ще намалее. Тръгна към Министерството на външните работи. Подминаха го няколко таксита. Иначе улиците пустееха. Часовникът на банка „Йенсидиге“ хвърляше червено сияние върху черното зимно небе над сградата пред него. И той показваше шест часа.
    Пред входа извади магнитната си карта. „Позиция: началник-отдел“ — пишеше над снимка на Дагфин Турхюс отпреди десет години. Взираше се в обектива с издадена напред брадичка и целеустремен поглед зад очила с метални рамки. Прокара картата през четеца, въведе кода и бутна тежката стъклена врата на „Тераса Виктория“ — импозантен комплекс от сгради, където днес се помещава Министерството на външните работи.
    Не всички врати се бяха разтваряли така лесно пред него, откакто преди близо трийсет години постъпи тук — едва двайсет и пет годишен. В дипломатическия институт към министерството Дагфин не успяваше да се впише гладко в средата заради широкия си йостердалски диалект и „аграрен манталитет“, както се бе изразило едно от столичанчетата от випуска. Другите стажант-аташета бяха политолози, икономисти и юристи с родители от академичните среди, от политическата класа или от дипломатическата аристокрация, където сега се опитваха на свой ред да се намърдат и отрочетата им. А Дагфин беше селско чедо, завършило земеделския техникум в Ос. Не му пукаше особено, но все пак знаеше, че истинските приятели са важни за по-нататъшната кариера. Докато се опитваше да усвои социалните норми, компенсираше с усърдна работа. Независимо от различното си потекло, всички стажанти си приличаха по едно: нямаха конкретна представа накъде точно искат да поемат. Знаеха само посоката. Нагоре.


    Турхюс въздъхна и кимна на охранителя. Онзи плъзна под остъкленото гише вестниците и някакъв плик.
    — Някой друг…?
    Охранителят поклати глава.
    — Както винаги сте пръв. Пликът е от отдел „Междуведомствена комуникация“. Донесоха го снощи.
    Турхюс наблюдаваше как числата върху таблото с бутоните светват последователно, отчитайки напредъка, докато кабината го издига нагоре. За него всеки етаж символизираше определен етап от професионалния му път и всяка сутрин кариерата му преминаваше пред очите му като на лента.
    Първия етаж свързваше с първите две години от курса по дипломация, с пространните, необвързващи дискусии на политически и исторически теми и със скучните до смърт часове по френски.
    Вторият етаж бележеше следващия етап: задграничната служба. Изпратиха го в Канбера за две години, после в Мексико за три. Хубави градове, нямаше от какво да се оплаче. Е, на челно място бе поставил Лондон и Ню Йорк, но и другите му колеги бяха кандидатствали за същите престижни места. Затова реши да не приема жребия си като поражение.
    Третият етаж — обратно в Норвегия, край на щедрите бонуси от службата зад граница, за да си позволи живот на широка нога. Срещна Берит, тя забременя и когато дойде време да кандидатства за нова мисия в чужбина, вече очакваха второ дете. Берит, с корени от неговия роден край, говореше всеки ден с майка си по телефона. Той реши да поизчака със задграничната работа и междувременно да се трепе геройски. Вадеше километрични справки за двустранни търговски отношения със слаборазвити страни, съставяше речи на министъра на външните работи и жънеше признание нагоре по вертикалата. Никъде другаде в държавния апарат служебната конкуренция не е толкова свирепа както в дипломацията с нейната желязна йерархия. Всеки ден Дагфин Турхюс отиваше на работа, както войник отива на фронта: залягаше ниско, непрекъснато нащрек врагът да не го нападне в гръб, и откриваше огън, ако някой му паднеше на мушката. Получи няколко потупвания по рамото — значи го бяха „забелязали“ — и се опита да обясни на Берит благоприятните шансове да се уреди за Париж или Лондон, но за пръв път в техния дотогава безметежен брачен живот тя тропна с крак. И Дагфин отстъпи.
    Четвъртият етаж — още справки, секретарка и символично повишение на заплатата, преди да го преместят на втория етаж в отдел „Човешки ресурси“.
    Позиция в отдел „Човешки ресурси“ впрочем минаваше за нещо специално в министерството: предвестник, че пътят ти към висините вече е открит. Но се случи нещо. Заедно с кариерната комисия служителите в отдела определяха назначенията в задграничните мисии — тоест директно се намесваха в кариерното развитие на мераклиите за посланици. Навярно по онова време Дагфин бе стъпил накриво. Например, като е парафирал назначение, което не удовлетворява амбициите на някой дипломат, или е изказал възражения против назначението на човек, издигнал се впоследствие. Сега този незнаен реваншист явно дърпаше невидимите конци, направляващи живота на Дагфин и други като него във Външното министерство.
    Защото възходът му към горните етажи секна и една сутрин Дагфин неочаквано видя в огледалото в банята един чиновник, изтикан в миманса, посредствен бюрократ, който никога няма да успее да издрапа до петия етаж — не и при условие, че до пенсионна възраст му оставаха някакви си десетина години. Освен ако, разбира се, не сътвореше чудеса от храброст. Уви, в неговата гилдия подобни подвизи имаха един недостатък: водеха или до повишение, или до уволнение по бързата процедура.
    Въпреки това той продължи в същия дух. Все се стараеше да води с едни гърди пред останалите. Всяка сутрин пристигаше пръв на работа, за да прочете на спокойствие вестниците и факсовете и да си е съставил мнение, когато на сутрешната оперативка другите още дремят и си търкат сънливо очите. Натегачеството му стана втора природа.
    Отключи вратата към кабинета си и се поколеба за миг, преди да запали лампите. Колебанието му си имаше предистория с кодовото име „челник“. За жалост историята се разчу и се превърна в любима дъвка из дипломатическите среди. Преди много години тогавашният посланик на САЩ — вече прекарал известно време в Осло — се обади на Турхюс в ранни зори и го попита какво му е мнението за снощното изявление на президента Картър. Турхюс — току-що прекрачил прага на кабинета — не беше прочел пресата и факсовете и не успя да даде адекватен отговор. Провалът, естествено, съсипа целия му ден. Очакваше го обаче още по-голямо фиаско. На следващата сутрин посланикът се обади точно когато Турхюс бе разтворил вестника и му поиска прогноза как снощните събития ще повлияят на ситуацията в Близкия изток. На последващата сутрин пак му позвъни с въпрос по актуална новина. Разколебан поради недостатъчна осведоменост, Турхюс изпелтечваше изсмукан от пръстите отговор.
    Започна да идва още по-рано на работа, но посланикът сякаш притежаваше свръхестествена интуиция, защото всяка сутрин телефонният звън съвпадаше с настаняването на Турхюс в служебния стол.
    Чак когато случайно научи, че посланикът живее в хотел „Акер“ — точно срещу Външното министерство — Турхюс схвана причинно-следствената връзка. Посланикът, прословут ранобудник, бе забелязал, че прозорците на Турхюс светват много по-рано отколкото в другите кабинети, и беше решил да се пошегува със свръхприлежния служител. Турхюс си купи челник и на следващата сутрин първо прочете всички вестници и факсове и чак тогава включи осветлението. След като в течение на почти три седмици прилага новата си тактика, посланикът се призна за надхитрен.
    В момента на Дагфин Турхюс изобщо не му дремеше за глупавите номерца на Негово превъзходителство. Разпечата плика. Дешифрираното хартиено копие от криптофакса съдържаше съобщение с гриф „строго секретно“, от което ръцете му се разтрепериха и той разля кафе върху книжата, пръснати върху бюрото му. Лаконичният текст оставяше доста място на въображението, но есенцията беше приблизително следната: Атле Молнес, посланик на Норвегия в Тайланд, е бил открит, наръган с нож в гърба, в банкокски бардак.
    Турхюс прочете съобщението повторно и остави листа настрана.
    За Атле Молнес, бивш политик от редиците на Християнската народна партия и някогашен председател на Комисията по финансов надзор, вече щеше да се говори само в минало време. Новината изглеждаше толкова невероятна, че Турхюс неволно хвърли поглед към хотел „Акер“, за да провери дали завесите не помръдват. Криптограмата съвсем закономерно бе изпратена от норвежкото посолство в Банкок. Турхюс изруга. Защо намери да се случи точно това — и то не другаде, а именно в Банкок? Редно ли е незабавно да уведоми Аскилсен? Не — ще научи, когато му дойде времето. Турхюс хвърли поглед към часовника и вдигна слушалката, за да се обади на външния министър.


    Бярне Мьолер почука предпазливо по вратата и отвори. Гласовете в заседателната зала замлъкнаха. Лицата се обърнаха към него.
    — Това е Бярне Мьолер — началник-отдел в криминалната полиция — представи го шефката на Главното управление и му даде знак да седне. — Мьолер, запознай се с Бьорн Аскилсен, съветник на министър-председателя, и с господин Дагфин Турхюс от Външното министерство.
    Мьолер кимна, дръпна един стол и се помъчи да сбута „мотовилите“ си под масивната овална дъбова маса. Май беше мяркал по телевизията младежки гладкото лице на Аскилсен. Съветник на премиера? Работата, значи, е дебела.
    — Благодаря, че се отзовахте след толкова кратко предизвестие — изръмжа съветник Аскилсен, докато пръстите му барабаняха нервно по плота. — Хане, ще преразкажеш ли накратко за какво говорихме, за да се ориентира господинът?
    На Мьолер му се бяха обадиха едва преди двайсет минути. Тогава, без никакви обяснения, шефката му бе отпуснала петнайсет минути да стигне до Външното министерство.
    — Атле Молнес е открит мъртъв, вероятно убит, в Банкок — подхвана шефката на полицията.
    Мьолер видя как Турхюс завъртя иронично очи зад очилата с метални рамки. След като го запознаха с малко повече подробности, Мьолер схвана причината за реакцията му. Само полицай би използвал формулировката „вероятно убит“, говорейки за човек, намушкан с нож вляво от гръбначния стълб, при което острието е разкъсало левия бял дроб и се е врязало в сърцето.
    — Намерен е в хотелска стая от някаква жена…
    — В бардак — прекъсна го мъжът с металните рамки. — От проститутка.
    — Чух се с моя колега в Банкок — намеси се шефката на Мьолер. — Разбран човек излезе. Обеща на първо време да не огласява случая.
    Спонтанният порив на Мьолер му диктуваше да попита защо ще протакат оповестяването на убийството. Често бързото отразяване на убийствата в медиите помагаше на полицията да събере сигнали от очевидци, докато спомените им и следите са още пресни. Но нещо му подсказваше, че въпросът му ще бъде схванат като ужасно наивен. Затова попита колко време възнамеряват да пазят престъплението в тайна.
    — Докато скалъпим по-приемлива версия, надявам се — отвърна Аскилсен. — Наличната отпада.
    Наличната? Мьолер не успя да сдържи усмивката си. С други думи, бяха претеглили истината и я бяха отхвърлили. Като сравнително новоизлюпен началник-отдел досега, слава богу, Мьолер не си беше имал вземане-даване с политици, но знаеше, че повишението неминуемо ще го сблъска с напористите им ходатайства.
    — Настоящата версия е леко смущаваща, разбирам, но какво имате предвид под „отпада“?
    Шефката му го изгледа предупредително. Съветникът се поусмихна.
    — Времето ни притиска, Мьолер, въпреки това ще ви изнеса бърза лекция по практическа политика. Всичко, казано между тези четири стени, е строго конфиденциално, естествено.
    Той попристегна машинално възела на вратовръзката си — навик, който Мьолер бе запомнил от телевизионните му интервюта.
    — И така… За пръв път в следвоенната ни история имаме центристко правителство с известни шансове да просъществува. Не защото разполага с безрезервна парламентарна подкрепа, а защото премиерът по случайност е на път да се превърне в един от най-малко мразените политици в страната.
    Шефката на управлението и Турхюс се подсмихнаха угоднически.
    Мьолер нямаше никаква представа.
    — Не на неустоимата си харизма, а на хорското доверие, че при нея няма скрито-покрито. Разковничето към управленческо дълголетие е именно доверието.
    Всички около масата закимаха. Този постулат явно представляваше своеобразна азбучна истина в политическите среди.
    — Атле Молнес и премиерът бяха много близки — свързваше ги и лично приятелство, и професионална солидарност. Били са състуденти, заедно са се издигали в партийната йерархия, преборили са се за подмладяването на състава, набирайки членове от младежката организация, а в зората на политическата си кариера дори са споделяли една квартира. Молнес доброволно се е оттеглил от надпреварата между двамата равностойни претенденти за лидери на партията и дал пълната си подкрепа за настоящия премиер. Така избегнал ожесточена междуличностна битка в партията. В резултат министър-председателят е дълбоко задължен на Молнес.
    Аскилсен навлажни устни и погледна през прозореца.
    — С други думи, Молнес нямаше дипломатическа школовка и без ходатайството на премиера едва ли щеше да се уреди посланик в Банкок. Вероятно прилича на шуробаджанащина, но е нейна приемлива разновидност, практика, въведена и получила широко разпространение по време на управлението на Работническата партия. Райюлф Стен също нямаше никакъв стаж във външнополитическите отношения, когато оглави мисията ни в Чили.
    Аскилсен се обърна към Мьолер. В очите му играеше палаво пламъче:
    — Едва ли е нужно да подчертавам колко сериозно ще бъде дискредитиран премиерът, ако се разчуе, че негов приятел и съпартиец, когото той лично е протежирал за ръководител на дипломатическа мисия, е бил хванат да мърсува и при това е убит.
    Съветникът предостави с жест думата на шефката на управлението, но Мьолер не се стърпя:
    — Че кой няма приятели, които посещават проститутки?
    Усмивката на Аскилсен замръзна, а мъжът с металните рамки се прокашля:
    — Получихте цялата необходима информация, Мьолер. Ако обичате, оставете преценките на нас. Нужен ни е човек, който да се грижи разследването на този случай да не… вземе злощастен обрат. Всички, естествено, искаме извършителят да бъде заловен, но засега обстоятелствата около убийството следва да се пазят в тайна. Заради доброто на страната. Ясно е, нали?
    Мьолер сведе поглед към дланите си. Заради доброто на страната. Мълчи си. В семейството му така и не се бяха научили да разговарят помежду си. За него баща му си бе останал просто ченге.
    — Опитът показва, че истината трудно може да бъде скрита, господин Турхюс.
    — Факт. От името на Външно министерство операцията ще ръководя аз. Както сам разбирате, случаят е изключително деликатен и е необходимо да се сработим добре с тайландската полиция. Жертвата е дипломат, затова ще ни дадат известна свобода на действие, дипломатически имунитет и така нататък, но така или иначе ще стъпваме по тънък лед. Важно е да изпратим на място човек със солидна професионална подготовка, с опит в международното сътрудничество и най-важното — да работи ефективно.
    Турхюс млъкна и погледна Мьолер, който се питаше защо изпитва органическа антипатия към чиновника с агресивната брадичка.
    — Ако съберем екип от…
    — Никакви екипи, Мьолер. Колкото по-малко шум, толкова по-добре. Пък и вашата шефка ни обясни, че присъствието на цяла група няма да улесни съвместните действия с местната полиция. Само един човек.
    — Един-единствен?
    — Вашата началничка излезе с приемливо за нас предложение. Въпросният полицай е ваш пряк подчинен. Повикахме ви, за да чуем мнението ви. Според разговор на вашата шефка с неин колега от Сидни миналата година полицаят е свършил забележителна работа по случая „Ингер Холтер“. Четох за тази история във вестниците през зимата — поясни Аскилсен. — Много впечатляващо разследване. И това ако не е нашият човек, нали?
    Бярне Мьолер преглътна. Шефката на полицията бе предложила да изпратят в Банкок Хари Хуле. И сега викаха Мьолер, за да увери бюрократите, че Хари Хуле е оптималният избор. Идеалният кандидат за мисията.
    Мьолер огледа присъстващите около масата. Политика, власт, влияние. Нищичко не отбираше от тези игри, но от тази среща зависеше и неговото бъдеще и той го съзнаваше. Всичко изречено и предприето от него щеше да се отрази на по-нататъшната му кариера. Началничката на управлението бе рискувала да назове конкретен полицай и сега администрацията държеше прекият началник на Хуле да потвърди качествата му. Мьолер погледна шефката си и се помъчи да разтълкува погледа ѝ. Не беше изключено, разбира се, Хуле да се представи на ниво. Ако пък тръгне да ги разубеждава, няма ли да злепостави шефката си? А и щяха да настояват да предложи друг полицай. Ами ако онзи оплеска нещата, Мьолер щеше да се озове сам-самичък на пангара.
    Вдигна поглед към портрета над главата на началничката. Трюгве Ли, генерален секретар на ООН, го гледаше повелително. Аман от политици. През прозорците Мьолер виждаше покривите на околните сгради, крепостта „Акершхюс“ и ветропоказателя, който трептеше върху хотел „Континентал“ под напора на бръснещите пориви на вятъра.
    Бярне Мьолер имаше самочувствието на кадърен полицай, но сега нещата опираха до друго. Бяха го въвлекли в игра, чиито правила му бяха непознати. Какво би го посъветвал баща му? Най-вероятно нищо: на Мьолер-старши не му се бе налагало да се разправя с политици. Но той отрано беше разбрал кое е разковничето към успеха и бе забранил на сина си да постъпва в Полицейската академия, преди да завърши първия етап от юридическото следване. Бярне го беше послушал и след церемонията по връчването на дипломите баща му кашля ли, кашля, докато тупаше сина си по гърба. Нямаше да спре, ако Бярне не го беше помолил.
    — Добро предложение — отсъди Мьолер с висок ясен глас.
    — Чудесно — кимна Турхюс. — Искаме толкова бързо становище, защото случаят е спешен. Ще се наложи вашият човек да прекрати текущите си ангажименти. Заминава още утре.
    „Навярно Хуле се нуждае именно от такава задача в момента“, утеши се Бярне Мьолер.
    — Съжаляваме, че се налага да ви отнемем толкова ценен кадър — заключи Аскилсен.
    Бярне Мьолер едва се сдържа да не прихне.

Трета глава

    Откриха го в ресторант „Скрьодер“ на улица „Валдемар Тране“ — стара, достолепна кръчма в пресечната точка на източно и западно Осло. Истината изисква да се уточни, че кръчмата беше повече стара, отколкото достолепна. Достолепието ѝ се изчерпваше с хрумването на градската управа да обяви кафявите, окадени от цигарен дим помещения за паметник на културата, но опитът за увековечаване славата на ресторанта не бе успял да повлияе на клиентелата — подложен на социални гонения, застрашен от изчезване вид, включващ стари пияници, вечни провинциални студенти и донжуани с поовехтяла фасада.
    Двамата полицаи видяха високата фигура да седи под стара картина, изобразяваща църквата в Акер. Въздушната струя, нахлула от вратата, разлюля димната завеса. Русата коса, подстригана съвсем късо, стърчеше на иглички, а тридневната брада върху изпосталялото, белязано от страдание лице беше прошарена, макар притежателят ѝ да не бе прехвърлил трийсет и пет. Седеше сам, с изправен гръб, облечен в закопчано двуредно палто, сякаш всеки момент се канеше да си тръгва. Сякаш халбата бира, сервирана пред него, не беше източник на удоволствие, а работа, която трябва да се свърши.
    — Посъветваха ни да те потърсим тук — подхвана по-възрастният от двамата полицаи и седна на стола срещу него. — Аз съм полицай Валер.
    — Виждате ли онзи мъж в ъгъла? — попита Хуле, без да вдига поглед.
    Валер се извърна. В ъгъла седеше възрастен мъж, само кожа и кости, взираше се в чаша с червено вино и се люлееше напред-назад. Все едно зъзнеше.
    — Наричат го последния мохикан.
    Хуле вдигна глава и им се усмихна широко. Очите му приличаха на синьо-бели топчета, замрежени от паяжина червени жилки, а погледът му се бе вперил някъде в гърдите на Валер.
    — Бивш моряк от търговския флот — обясни Хари с пресилено ясна дикция. — Допреди няколко години имаше доста от неговото поколение, но вече останаха малцина. Този е бил обстрелван с торпедо два пъти по време на войната. Мисли се за безсмъртен. Миналата седмица го намерих да спи в снежна пряспа по улица „Глюксте“, след като „Скрьодер“ беше затворил. Навън беше пълно мъртвило, тъмно като в рог и осемнайсет градуса под нулата. Разтърсих го, за да дойде на себе си, а той само ме погледна и ме прати да вървя по дяволите.
    Хари се разсмя високо.
    — Виж какво, Хуле…
    — Снощи отидох до масата му и го попитах помни ли случката. Все пак го бях спасил от измръзване. И какво, мислите, ми отговори този хубостник?
    — Мьолер иска да те види, Хуле.
    — Каза, че бил безсмъртен. „Мога да живея като никому ненужен ветеран в тази скапана страна. Но е адски гадно, когато и свети Петър те пъди — това вече не си е работа.“ Чуйте го само! Дори свети Петър не искал…
    — Наредиха ни да те отведем в управлението.
    Върху масата на Хуле тупна нова халба.
    — Да оправим сметката, Вера — поиска той.
    — Двеста и осемдесет — отговори сервитьорката, без дори да погледне тефтера си.
    — Майчице — промърмори по-младият полицай.
    — Не ми връщай, Вера.
    — Уха. Благодарско — и тя изчезна.
    — Най-доброто обслужване в града — обясни Хари. — Случва се да те забележат и без да размахваш две ръце.
    Лицето на Валер се бе изопнало и кожата стоеше опъната върху челото, където една вена изпъкваше подобно на гърчеща се синя змия.
    — Нямаме време да слушаме пияндурските ти истории, Хуле. Предлагам да пропуснеш последната хал…
    Хуле вече бе поднесъл чашата към устните си и пиеше.
    Валер се надвеси над масата. Едва се сдържаше да не повиши глас:
    — Знам те що за стока си, Хуле. И не те харесвам. Ако зависеше от мен, отдавна да си изхвърчал от системата. Отрепки като теб петнят имиджа на полицията. Но сме дошли за друго. Възложиха ни да те отведем при шефа. Мьолер е добър човек. Може да ти даде още един шанс.
    Хуле се оригна, Валер се отдръпна погнусен.
    — Какъв шанс?
    — Да покажеш в какво те бива — отвърна по-младият полицай и се усмихна хлапашки.
    — Ей сега ще видите в какво ме бива — усмихна се Хуле, надигна халбата и отметна назад глава.
    — Я зарежи тези глупости! — Валер почервеня, докато двамата с колегата му наблюдаваха как адамовата ябълка на Хари подскача нагоре-надолу по небръснатия му врат.
    — Доволни ли сте? — попита Хуле и стовари празната халба върху масата.
    — Работата ни…
    — … ми е през оная работа — прекъсна ги Хари и си закопча палтото. — Щом му трябвам на Мьолер, да ми се обади или да изчака да се появя утре на работа. Сега се прибирам и се надявам през следващите дванайсет часа да не ми се мяркате пред очите. Е, господа…
    Хари се изправи в целия си ръст, възлизащ на внушителните сто и деветдесет сантиметра, и едва видимо се олюля.
    — Арогантен простак! — Валер се залюля назад върху стола. — Шибан неудачник. Ако журналистчетата, дето се скъсаха да те превъзнасят след командировката ти в Австралия, подозираха, че нямаш капка мъжество…
    — Ти какво разбираш под „мъжество“, Валер? — продължаваше да се усмихва Хуле. — Да потрошиш от бой пиян тийнейджър в арестантска килия, защото си е подстригал косата а ла петльов гребен?
    Младият полицай стрелна Валер с поглед. В полицейската академия миналата година бяха тръгнали слухове за неколцина млади бунтари, закопчани за употреба на алкохол на публично място и после пребити в килията с портокали, увити в мокри кърпи.
    — Професионалната солидарност винаги ти е била чужда, Хуле — сопна му се Валер. — Мислиш само за себе си. Всички знаем кой е седял зад волана на онази катастрофирала патрулка и защо един добър колега си разцепи черепа в уличен стълб. Защото ти си алкохолик и си шофирал натаралянкан. Благодари се, че шефовете заметоха случая под килима. За да пожалят близките на колегата и имиджа на полицията. Иначе…
    Младият полицай работеше съвсем отскоро в системата и всеки ден усвояваше по нещо ново. Този следобед, например, научи, че не е никак далновидно да се люлееш върху стол, докато сипеш нападки по нечий адрес, защото така си напълно неспособен да се защитиш, ако обектът на острите ти реплики внезапно ти скочи и ти забие един десен прав между очите. Но в „Скрьодер“ падането на клиент отдавна не се смяташе за събитие, затова инцидентът бе последван от няколкосекундна тишина и после жуженето на гласовете се възобнови.
    Докато помагаше на Валер да се изправи, новобранецът улови с периферното си зрение как пешовете на Хуле се ветреят на излизане през вратата.
    — Не е лошо като за човек на осем бири, а? — пошегува се младокът, но си прехапа езика, срещнал погледа на Валер.


    Хари вървеше с широки крачки надолу по заледената улица „Довре“. Кокалчетата на ръката не го боляха, но той си знаеше, че болката и разкаянието ще го навестят чак утре сутринта.
    Отскоро си бе наложил да не близва алкохол през работно време. Доктор Ауне обаче твърдеше, че всяко посягане към чашката, независимо по кое време на деня, връща алкохолика в изходно положение.
    Когато веднъж Хари се похвали, че страни от стария си враг Джим Бийм и кара само на бира, която не е сред алкохолните му фаворити, белокосият, възпълен двойник на Питър Устинов се разсмя, та чак двойната му гуша се разтресе.
    — Щом веднъж си кривнал от правия път, отвориш ли бутилката, пак ще залитнеш. Няма средно положение, Хари.
    Е, чак пък да няма. Нали все пак се прибираше на два крака, обикновено успяваше да си съблече дрехите и да се добере до работа на следващия ден. Преди и това му беше непосилно. Подобно състояние не минаваше ли за средно положение? Нуждаеше се от малко упойка, за да заспи. Нищо повече.
    — Как да ви кажа… по-приятно е, отколкото да седя тук и да отговарям на такива въпроси — отвърна Хари с крива усмивка и думите му се превърнаха в хита на пролетта: най-цитираното изказване, достойна конкуренция на прословутата реплика „Овцете са си съвсем прилични животни“4.
    Хари пъхна ключа във входната врата. Улица „Софие“. През есента се бе преместил в квартал „Бишлет“, без сам да знае защо. Вероятно защото съседите в „Тьойен“ бяха започнали да го гледат мнително и да странят от него — поведение, което в началото Хари тълкуваше като проява на деликатност.
    Е, тукашните съседи не го гледаха изпод вежди, но пък случеше ли се да се спъне по стълбите, да залитне назад и да се изтърколи до долната площадка, излизаха да проверят какво става.
    „Инцидентите“ по стълбите зачестиха през октомври, след като Хари претърпя провал със случая на Сьос. Тогава го налегна униние и кошмарите пак се възобновиха. А той знаеше само един начин да ги прогони.
    Опита да се вземе в ръце, заведе Сьос в хижата в Раулан, но след преживяното зверско изнасилване тя се затвори в себе си и вече не се смееше както преди. Хари се обади два-три пъти на баща им, колкото да му стане ясно, че той иска просто да го оставят на мира.
    Хари затвори вратата на апартамента зад гърба си, съобщи на всеослушание, че се е прибрал, и кимна доволно, след като не получи отговор. Чудовищата приемат различни превъплъщения, но щом не го посрещаха от вратата, значи все пак имаше шанс да спи спокойно нощес.

Четвърта глава

    От внезапно връхлетелия го на улицата студ Хари чак се задъха. Вдигна поглед към порозовялото небе над сградите и отвори уста, за да проветри вкуса на кисела слюнка и „Колгейт“.
    На площад „Холберг“ успя в последния момент да се метне на трамвая, поел с дрънчене по улица „Велхавен“. Намери свободна седалка и разтвори вестник „Афтенпостен“. Поредният норвежец педофил. През последните месеци бяха нашумели три случая на норвежци, заловени с малолетни в Тайланд.
    В обширната статия на видно място във вестника журналист напомняше на министър-председателя предизборното му обещание да повиши разкриваемостта на сексуалните престъпления, дело на норвежки граждани — както в страната, така и извън пределите ѝ. Авторът питаше кога евентуално ще проличат някакви резултати.
    В коментар по темата премиерският съветник Бьорн Аскилсен уверяваше, че в момента текат преговори за спогодба с Тайланд за разследване на норвежките педофили на местна почва и че щом споразумението влезе в сила, резултатите ще бъдат налице.
    „Няма време за губене! — заключаваше журналистът от «Афтенпостен». — Хората очакват конкретни мерки. Ако това безобразие продължава, ще бъде много лош атестат за премиер с претенции, че изповядва християнски ценности.“


    — Влез!
    Хари отвори вратата. Пред него зина устата на прозяващия се Бярне Мьолер. Мьолер се протегна на стола и дългите му крака се подадоха изпод бюрото.
    — Я виж ти. Очаквах те още вчера, Хари.
    — Предадоха ми, че си ме търсил, но аз не ходя на работа в нетрезво състояние. Своеобразен принцип, който съм си изградил — поясни той, влагайки солидна доза ирония.
    — Полицаят е полицай двайсет и четири часа в денонощието, Хари — трезвен или пиян. Наложи се да моля Валер да не те докладва писмено. Разбираш ли какво значи това?
    Хари сви рамене, за да покаже нежеланието си да коментира.
    — Добре, стига толкова приказки по случая. Имам задача за теб. Според мен не я заслужаваш, но въпреки това ще ти я поверя.
    — Ще се зарадваш ли, ако ти откажа? — попита Хари.
    — Я не ми се прави на Филип Марлоу. Не ти отива — скастри го Мьолер.
    Хари се усмихна под мустак — знаеше с какви симпатии се ползва пред началника.
    — Още дори не съм ти обяснил в какво се състои задачата.
    — Щом пращаш кола да ме вземе, и то през свободното ми време, вече съм се досетил, че не става дума за регулиране на уличното движение.
    — Тогава защо не ми позволиш да довърша?
    Хари се изсмя сухо и късо и се наведе напред.
    — Ще си говорим ли откровено, шефе? Защото нещо ме стяга под лъжичката.
    „Да не е черният дроб?“ — едва се стърпя да не го подкачи Мьолер, но само кимна.
    — В момента не ставам за важни мисии, шефе. Вече и сам си забелязал, предполагам, как вървят нещата в последно време; по-точно как не вървят. Едва кретат. Върша си работата, действам на автопилот, опитвам се да не се пречкам на другите и засичам колко време изкарвам трезвен. На твое място щях да възложа въпросната задача на друг колега.
    Мьолер въздъхна, сгъна краката си в коленете, прибра ги с мъка към себе си и се изправи.
    — Искаш ли да си говорим откровено, Хари? Ако зависеше от мен, щях да ангажирам друг. Но те настояват за теб. Затова ще ми направиш голяма услуга, ако…
    Хари вдигна бдителен поглед. През последната година Бярне Мьолер го бе измъкнал от множество гафове и Хари знаеше, че е въпрос на време да настъпи моментът, когато ще трябва да му се реваншира.
    — Чакай малко. Кои хора настояват за мен?
    — Високопоставени клечки. Няма да им мигне окото да ми разгонят фамилията, ако не им играя по свирката.
    — А аз какво ще получа, ако се съглася да се жертвам?
    Мьолер смръщи вежди, но дори свъсено, младежкото му лице не изглеждаше никак мрачно.
    — Какво ще получиш ли? Заплатата си, как какво! Какво щял да получи, виж го ти него!
    — Нека проверим дали съм схванал правилно, шефе. Хората, за които говориш, мислят, че онзи Хуле, дето миналата година разплете убийството в Сидни, ще да е голяма работа, а от теб искат да ме убедиш да поема техния случай. Греша ли?
    — Хари, мери си приказките.
    — Не греша. И вчера не сбърках, когато видях мутрата на Валер. Затова премислих и ето какво ще ти предложа. Аз съм добро момче, ще поема случая и след като го приключа, ще ми зачислиш двама следователи на пълен работен ден за два месеца и ще ми осигуриш пълен достъп до всички електронни регистри.
    — Какви ги дрънкаш? С каква цел?
    — Знаеш отлично.
    — Ако пак ми извиваш ръцете за изнасилвача на сестра ти, ще се наложи да ти откажа, Хари. Съжалявам. Нали си спомняш, че прекратиха делото.
    — Спомням си, шефе. Спомням си какво пишеше в мотивировката: сестра ми страдала от синдрома на Даун и не било изключено да си е измислила престъплението, за да си намери оправдание как е забременяла при случаен секс. И без да ми припомняш, помня всичко в подробности.
    — Нямаше никакви веществени…
    — Възнамерявала е да го скрие. За бога, докато бях в апартамента ѝ в Согн, съвсем случайно в коша за пране в банята забелязах неин сутиен, подгизнал от кръв. Едва я накарах да ми покаже гърдите си. Беше ѝ порязал зърното. Кървяла е повече от седмица. Сьос си мисли, че всички са като нея, и когато някакъв костюмар я почерпил с обяд и я поканил да гледат филм в хотелската му стая, тя останала очарована от добрината му. Дори да помнеше номера на стаята, разбрах твърде късно: стаята вече е била чистена и мита поне двайсет пъти, а чаршафите — многократно подменени. В такива случаи не се откриват почти никакви веществени следи.
    — Никоя от камериерките не помни да е сменяла окървавени чаршафи…
    — Работил съм в хотел, Мьолер. Няма да повярваш колко окървавени чаршафа минават през ръцете на персонала в рамките на две-три седмици. Оставаш с впечатлението, че хората кървят под път и над път.
    Мьолер поклати енергично глава.
    — Съжалявам, Хари. Дадох ти възможност да докажеш тезата си.
    — Не беше достатъчно, шефе. Не беше достатъчно.
    — На теб и десет години няма да ти стигнат. Но все някъде човек трябва да тегли чертата. С наличните ресурси…
    — Развържи ми ръцете. Искам само един месец.
    Мьолер вдигна неочаквано глава и примижа с едното си око. Хари разбра, че е разкрит.
    — Шмекер такъв! През цялото време си искал да поемеш задачата, нали? Но първо гледаше да ми измъкнеш нещо в замяна, а?
    Хари издаде напред долната си устна и поклати глава. Мьолер се загледа през прозореца. После въздъхна.
    — Добре, Хари. Ще видя какво мога да издействам. Но оплескаш ли нещата, ще се наложи да взема решение, което — знам — немалко колеги от управлението смятат за доста закъсняло. Досещаш се какво намеквам, нали?
    — Ще ме изриташ като мръсно псе, разбрах. Какво се иска от мен?
    — Дано летният ти костюм е минал наскоро през химическо и дано помниш къде държиш международния си паспорт. Защото самолетът ти излита след дванайсет часа и заминаваш надалече.
    — Колкото по-далече, толкова по-добре, шефе.


    Хари седеше на един стол до вратата в тесния апартамент, отпуснат по социални показатели. Сестра му, сгушена до прозореца, гледаше снежните парцали под светлия конус от улична лампа. Подсмръкна няколко пъти. Понеже се бе обърнала с гръб към него, Хари не можеше да прецени дали е от наскоро лепнатата настинка, или от мъка заради предстоящото сбогуване. Сьос живееше тук от две години и се справяше прилично. Веднага след изнасилването и аборта Хари си взе малко дрехи и несесер с тоалетни принадлежности и се нанесе при нея, но само няколко дни по-късно тя го помоли да си върви. Била голямо момиче.
    — Ще се прибера съвсем скоро, Сьос.
    — Кога?
    Намираше се толкова близо до прозореца, че от дъха ѝ при всяка нейна дума по стъклото разцъфваше роза от влага.
    Хари се приближи зад нея и сложи ръка на гърба ѝ. Лекото потреперване предвещаваше скорошен плач.
    — Като хвана лошите, веднага се прибирам.
    — Да не преследваш…
    — Не, не преследвам него. Него ще го заловя по-нататък. Днес чу ли се с татко?
    Тя поклати глава. Хари въздъхна.
    — Щом той не ти звъни, потърси го ти. Ще го направиш ли заради мен, Сьос?
    — Той, татко, все мълчи — прошепна Сьос.
    — Мъчно му е, че мама си отиде.
    — Но оттогава минаха години.
    — Затова е време да го накараме да проговори, Сьос. Няма да стане без твоя помощ. Ще му се обадиш ли?
    Тя се обърна безмълвно, сключи ръце на тила му и зарови глава в ямката на ключицата му.
    Хари я погали по косата и усети влага по яката на ризата си.


    Хари си стегна куфара и се обади на Ауне да му съобщи за командировката си в Банкок. Ауне не каза нищо по въпроса, пък и Хари не беше съвсем наясно защо го бе потърсил. Навярно защото е приятно да се чуеш с човек, за когото се предполага, че ще забележи отсъствието ти. Липсата му би усетил евентуално и персоналът в „Скрьодер“, но на тях Хари не изпитваше желание да се обажда.
    — Непременно си вземи ампулите витамин „Б“, които ти изписах — поръча Ауне.
    — Защо?
    — Ако ти се прииска да го раздаваш трезвен, ще те улеснят. Смяната на обстановката понякога е добър повод за промяна, Хари.
    — Ще си помисля.
    — Само с мислене няма да стане.
    — А където мисленето е безсилно, на помощ идва боцкането, а?
    Ауне изръмжа — така звучеше неговият смях.
    — С това чувство за хумор да беше станал комик, Хари.
    — Още не е късно.
    Момче от приюта по-нагоре по улицата се беше облегнало на близката стена и потреперваше зиморничаво в тясното си дънково яке, докато пафкаше угарка от цигара. Хари качи куфара си в багажника на едно такси.
    — Малко по широкия свят, а? — попита шофьорът.
    — Кажи-речи.
    — Някъде на юг?
    — Към Банкок.
    — Сам ли?
    — Да.
    — Значи, работата е ясна… — вдигна одобрително палец той и смигна заговорнически на Хари.


    Хари взе билета от служителката зад гишето за регистрация на пътници и багажи и се обърна.
    — Хари Хуле? — мъж с метални рамки на очилата го гледаше с печална усмивка.
    — А вие сте?
    — Дагфин Турхюс от Външно министерство. Искаме само да ви пожелаем попътен вятър. И да се уверим, че сте схванали… деликатното естество на задачата. Все пак всичко стана много набързо.
    — Благодаря за загрижеността. С две думи, от мен се иска да открия убиец, без да вдигам пушилка. Мьолер ме инструктира.
    — Добре. Дискретността е изключително важна. Не се доверявайте на никого, дори на хора, които се представят за служители на Външното министерство. Току-виж се оказали… например журналисти от „Дагбладе“.
    Турхюс разтвори устни за смях, но без да се засмее, и Хари схвана, че той ни най-малко не се шегува.
    — Журналистите от „Дагбладе“ не носят игла с емблемата на Външното министерство на реверите си, господин Турхюс. Нито шлифер през януари. Между другото, от връчените ми документи разбрах, че с вас ще поддържам връзка в министерството.
    Турхюс кимна, но по-скоро самовглъбено. Издаде брадичка напред и понижи глас с половин тон:
    — Самолетът ви ще излети съвсем скоро. Няма да ви задържам повече. Само изслушайте малкото, което имам да ви кажа.
    Турхюс извади ръце от шлифера и ги скръсти пред гърдите си.
    — На колко години сте, Хуле? На трийсет и три? На трийсет и четири? Все още шансовете да изградите кариера са на ваша страна. Поразпитах по-подробно за вас. Притежавате качества. Явно по високите етажи на системата имате привърженици. И покровители. Ако нещата вървят гладко, ще запазите инерцията си. Но и една стъпка накриво е достатъчна да се пльоснете по задник върху пистата и да повлечете и партньорите си. И изведнъж довчерашните ви приятелчета ще офейкат яко дим. Старайте се да се задържите прав, Хуле. За доброто на всички ни. Приятелски съвет от стар кънкьор.
    Той се усмихна с устни, докато очите му оглеждаха изпитателно Хари.
    — Нима? — Хари се чудеше дали ще му стигне времето да обърне една бира в бара, преди да затворят изхода към самолета. — Понякога краят ознаменува и нещо положително. Например предстоящо обновление.
    — Да се надяваме, че сте прав — съгласи се Турхюс. — Дано е както казвате.

Пета глава

    Хари Хуле нагласи слънчевите си очила и плъзна поглед над такситата, строени в редица пред международното летище „Дон Муанг“. Все едно бе влязъл в баня, където тече само гореща вода. Знаеше, че единственият ефикасен начин да понесеш висока влажност е да не ти пука. Оставяш потта да се лее и мислиш за друго. Виж, положението със светлината беше по-лошо. Тя проникваше през евтината тонирана пластмаса на очилата право в измитите от алкохола очи и влошаваше главоболието, което досега бе пулсирало съвсем тъпо.
    — Брояч или 250 бата, съл?
    Хари опита да се съсредоточи върху въпроса на таксиметровия шофьор пред него. Полетът беше същински ад. На книжарския павилион в летището в Цюрих продаваха само немски книги, а на борда пуснаха филма „Волният Уили 2“.
    — Брояч, моля — отвърна Хари.
    Бъбрив датчанин на съседната седалка в самолета бе решил да подмине без внимание факта, че Хари е кьоркютук пиян, и го беше засипал със съвети как да избегне мошениците в Тайланд — очевидно неизчерпаема тема. Явно датчанинът смяташе норвежците за чаровно наивни хорица, а за изконен дълг на всеки датчанин — да ги предпазва от измамници.
    — Пазари се за всичко — посъветва го датчанинът. — Ама задължително!
    — Ами ако не ми се пазари?
    — Ще прецакаш нас, останалите.
    — Моля?
    — Местните ще надуят цените и Тайланд ще поскъпне за туристите.
    Хари огледа събеседника си по-внимателно. Бежова риза „Марлборо“ и нови кожени сандали. Как при това положение да не ти се допие още алкохол?
    — Сурасак Роуд 111 — каза Хари.
    Шофьорът се усмихна, натовари куфара в багажника и отвори вратата пред клиента. Той се намъкна вътре и установи, че воланът се намира отдясно.
    — В Норвегия все се жалваме, че англичаните упорито продължават да шофират в лявата лента — отбеляза той, докато пътуваха по магистралата. — Наскоро обаче чух, че в световен мащаб шофиращите отляво са повече. Знаете ли на какво се дължи?
    Шофьорът погледна в огледалото и се усмихна още по-широко.
    — Сурасак Роуд, нали?
    — Елементарен факт: просто и в Китай шофират отляво — промърмори Хари, благодарен на правия като сива стрела път, прорязал мъгливия градски пейзаж. Усещаше, че два-три остри завоя ще бъдат достатъчни омлетът, изяден в самолета, да плисне върху задната седалка на таксито. — Нали щяхте да включвате брояча?
    — До Сурасак Роуд за петстотин бата, нали?
    Хари се облегна назад и погледна към небето. Тоест, погледна нагоре, но не видя никакво небе — само мъглив свод, осветен от също невидимо слънце. Банкок — градът на ангелите. През маски на устата ангелите вдишваха въздуха, толкова мръсен, че да го режеш с нож, и се опитваха да си спомнят какъв цвят е имало някога небето.
    Навярно се бе унесъл, защото когато отвори очи, таксито беше спряло. Понадигна се на седалката и установи, че са заобиколени от автомобили. Открити магазинчета и работилнички бяха наблъскани нагъсто по тротоарите, които гъмжаха от минувачи. Всеки, изглежда, знаеше накъде е тръгнал и бързаше да стигне до местоназначението си. Шофьорът беше отворил единия прозорец и какофонията от градските шумове се смесваше с радиото. В нажеженото купе миришеше на изгорели газове и на пот.
    — Задръстване?
    Шофьорът поклати усмихнато глава.
    Нещо изхрущя между зъбите на Хари. Беше му попадала информация, че оловото, което вдишваш от въздуха, рано или късно винаги попада в мозъка. И влошава паметта. Или води до психотични епизоди?
    Като по чудо движението се отпуши, мотоциклети и мотопеди забръмчаха наоколо като ядосани насекоми и се хвърлиха към кръстовищата с презрение към смъртта. Хари преброи четири ситуации, които с пълно основание можеха да се нарекат катастрофи, разминали се на косъм.
    — Направо е невероятно как не се стига до сакатлъци — промърмори той, колкото да каже нещо.
    Шофьорът погледна в огледалото и се усмихна широко.
    — Стига се — и то непрекъснато.
    Най-сетне пристигнаха пред полицейския участък на Сурасак Роуд. Хари вече си беше изградил окончателно мнение. Този град не му харесваше. Щеше да диша през зъби, да си свърши работата и да се метне на първия самолет за Осло — без значение коя компания го изпълнява.


    — Добре дошъл в Банкок, Хали.
    Полицейският началник — дребен, мургав и тъмнокос — явно беше решил да покаже, че и в Тайланд хората умеят да поздравяват по западен маниер.
    — Съжалявам, задето не те взехме от летището, но трафикът в Банкок… — Той направи широк жест с ръка към прозореца зад гърба си. — На километри разстоянието не е голямо, но…
    — Разбирам ви, сър — увери го Хари. — От посолството ме предупредиха.
    Застанаха един срещу друг и се умълчаха. Полицейският началник се усмихна. На вратата се почука.
    — Влез!
    Подаде се гладко обръсната глава.
    — Влизай, Кръмли. Норвежкият детектив пристигна.
    — А, да, детективът.
    Главата се сдоби с тяло. Хари премига два пъти, за да се увери, че не му се привижда. Кръмли имаше широки плещи и ръст колкото на Хари, ясно очертани дъвкателни мускули и проницателни сини очи над съразмерни тънки устни. Облеклото се състоеше от светлосиня униформена риза, чифт големи маратонки „Найк“ и пола.
    — Лиз Кръмли, старши инспектор в отдел „Убийства“ — представи я началникът.
    — Минаваш за гениален следовател, Хари — изрече тя на американски английски и застана пред него с ръце на кръста.
    — Е, чак гениален…
    — Какво пък? Все трябва да имаш някакви качества, щом те пращат по половината земно кълбо, не мислиш ли?
    — Сигурно.
    Хари притвори очи. В момента най-малко от всичко му трябваше хиперактивна колежка.
    — Дошъл съм да помагам. Ако мога — той се усмихна насила.
    — Ами тогава първо вземи да изтрезнееш.
    Началникът се разсмя високо и тънкогласо зад гърба ѝ.
    — Такива са си тайландците — оповести на всеослушание Кръмли, все едно Хари изобщо не беше там. — Правят какво ли не само и само никой да не се почувства неудобно. В момента шефът се опитва да пожали достойнството ти — като се преструва, че се шегувам. Аз обаче ни най-малко не се шегувам. Нося отговорност за отдел „Убийства“ и ако нещо не ми допадне, си казвам. В тази страна това се смята за лошо възпитание, но аз го правя от десет години.
    Хари затвори очи.
    — Като те гледам как ти пламна физиономията, явно си се почувствал неловко, Хари, но сигурно ще ме разбереш: почерпени полицаи не ми вършат работа. Прибери се и утре ела пак. Ще намеря кой да те закара.
    Хари поклати глава и си прочисти гърлото:
    — Имам аерофобия.
    — Моля?
    — Страхувам се да летя. Джинът с тоник ми помага. Зачервил съм се, защото джинът е започнал да се изпарява през порите ми.
    Лиз Кръмли го изгледа продължително. После се почеса по голата глава.
    — Кофти си се подредил, детективе. Как си с часовата разлика?
    — Свеж като репичка.
    — Чудесно. Тогава само ще се отбием до квартирата ти на път към местопрестъплението.


    Апартаментът, осигурен от посолството за Хари, се намираше в „Ривър Гардън“, модерен жилищен комплекс точно срещу хотел „Шангри Ла“. Беше съвсем маломерен и спартански обзаведен, но имаше баня, вентилатор до леглото и изглед към кафявите води на река Чао Прая. Дълги, тесни пироги кръстосваха надлъж и шир и хвърляха разпенена мръсна вода зад перките си, прикрепени с дълги пръти. На отсрещния бряг на реката, над безразборно струпани една до друга бели тухлени къщи, се извисяваха новопостроени хотели и административно-търговски сгради. Беше трудно да си създадеш впечатление колко голям е градът, защото в далечината той се губеше в жълто-кафяв смог, но Хари предполагаше, че е много голям. Огромен. Бутна единия прозорец и оттам нахлу невъобразима врява. Ушите му се бяха отпушили в асансьора и чак сега чу колко оглушителен е шумът в този град. Колата на Кръмли приличаше на кибритена кутийка до тротоара в ниското. Хари отвори тенекиено цилиндърче топла бира, купено в самолета, и със задоволство установи, че „Сингха“ не е гадна като норвежката бира. Оставащата част от деня изведнъж му се видя по-поносима.

Шеста глава

    Лиз Кръмли скочи върху клаксона — без грам преувеличение. Затисна целия волан на огромния джип тойота с гърдите си и той нададе неистов вой.
    — В Тайланд не е прието да бибиткаш така — засмя се тя. — Пък и няма смисъл. Колкото и да надуваш тромбата, никой не ти прави път. Свързано е с будистките ценности. Аз обаче не успявам да се сдържа. Майната му! Аз съм от Тексас, устроена съм по-различно от тях.
    Лиз Кръмли отново натисна клаксона, а шофьорите наоколо демонстративно погледнаха в друга посока.
    — Значи, още лежи в мотелската стая? — попита Хари и потисна прозявката си.
    — Да — по височайше разпореждане. Обикновено караме по бързата процедура: незабавна аутопсия и кремация веднага на следващия ден. Държаха обаче да разгледаш обстановката в непокътнат вид. Не ме питай защо.
    — Защото съм гениален детектив, забрави ли?
    Тя го стрелна с крайчеца на окото си, свърна рязко вдясно, за да се пъхне в отворила се пролука, и натисна газта.
    — Не се надувай, готин. Не си мисли, че тайландците ще те сметнат за невероятен пич само защото си фаранг. По-скоро обратното.
    — Какво ще рече фаранг?
    — Светлокож. Гринго. Полупренебрежително, полунеутрално — зависи как избереш да го тълкуваш. Само имай предвид, че тайландците нямат проблеми със самочувствието — колкото и учтиво да се държат. За твой късмет днес ще работим с двама млади полицаи, които сигурно ще впечатлиш. Поне се надявам да успееш; за твое добро е. Издъниш ли се, по-нататъшната съвместна работа с нашия отдел може да се закучи.
    — Леле… А аз останах с впечатлението, че ти командваш парада.
    — Е да, де.
    Качиха се на магистралата и Лиз настъпи газта до дъно, без да се съобразява с протестите на двигателя. Вече беше започнало да се смрачава, а на запад черешовочервеното слънце се спускаше все по-ниско в градския смог между небостъргачите.
    — Замърсяването на въздуха поне ни дарява с красиви залези — отбеляза Кръмли сякаш в отговор на мислите му.
    — Разкажи ми за местната проституция.
    — Масово явление, сравнимо по мащаби със задръстванията.
    — Вече ми стана ясно. Но под каква форма се практикува? Като традиционна улична проституция със сводници, в публични домове с управителки или жриците са на свободна практика? Къде си намират клиенти? В баровете ли? Правят ли стриптийз? Публикуват ли обяви по вестниците, или примамват мъже в търговските центрове?
    — Всичко изредено, плюс още. Което не е било изпробвано в Банкок, изобщо не е било изпробвано. Повечето работят в go-go-барове, където танцуват и подмамват клиентите да си купуват питиета, а от консумацията получават процент. Отговорността на собствениците на заведенията към момичетата се свежда до осигуряване на място, където да се предлагат на пазара, а момичетата, от своя страна, се задължават да не си тръгват от баровете преди края на работното време. Ако клиент поиска да отведе някое момиче, трябва да я откупи за остатъка от вечерта. Плаща на собственика, а самото момиче обикновено приема това с радост, защото не ѝ се налага да прекара цялата вечер в кълчене на дансинга.
    — Звучи като изгодна сделка за собственика.
    — Излезе ли от бара, проститутката прибира в джоба си цялата сума, която получава от клиента.
    — Проститутката, открила нашия човек, в такъв бар ли е работила?
    — Да. В един от баровете „Кинг Краун“ в Патпонг. Известно ни е, че собственикът на мотела осигурява момичета на повикване за чужденци със специални желания. Трудно ще я накараме да си развърже езика, защото в Тайланд и сводничеството, и проституцията попадат под ударите на закона. Досега момичето твърди, че било отседнало като гост в мотела и просто сбъркало вратата на стаята си.
    Атле Молнес вероятно бил поръчал да му доведат компания, щом се е настанил в мотела, уточни Лиз, но администраторът — в случая се явява и собственик — категорично отрекъл да е посредничил за уреждането на срещата. Според упоритото му твърдение той единствено се погрижил гостът да получи стая.
    — Пристигнахме.
    Кръмли свърна пред ниска, бяла тухлена сграда.
    — Най-посещаваните бардаци в Банкок явно имат афинитет към гръцки имена — отбеляза хапливо тя и слезе от джипа.
    Хари вдигна поглед към голяма неонова табела, която осведомяваше, че мотелът носи звучното име „Olympussy“. Буквата „m“ премигваше, а „l“ беше изгоряла и придаваше на мястото унилост, каквато често навяваха и норвежките грил-барове в градските покрайнини.
    Мотелът копираше едно към едно американските — двойни стаи около вътрешен двор с паркинг пред всяка стая. На верандата по протежение на външната стена гостите можеха да поседят в сиви плетени столове, прогнили от водата.
    — Приятно местенце.
    — Колкото и да не ти се вярва, когато го отворили по време на Виетнамската война, това станало едно от най-оживените места в града. Било построено за нуждите на загорели американски войници в отпуск. Наричали го R&R.
    — Тоест?
    — Rest and recuperation — отдих и възстановяване. Неофициално известен и като I&I — Intercourse and Intoxication — секс и интоксикация. Транспортирали са войниците със самолети от Сайгон за двудневна почивка. Секс индустрията в Тайланд не би била толкова развита без приноса на американската армия. Една от улиците дори е била наречена официално „Сой Каубой“.
    — Защо не са си стояли в Сайгон? Тук е направо като на село.
    — Войниците, изпитващи силна носталгия, искали да се чукат по американски, тоест в кола или в хотелска стая. Затова им построили този публичен дом. В центъра наемали американски автомобили. Дори минибаровете в стаите били заредени само с американска бира.
    — Боже! Откъде знаеш всичко това?
    — От майка ми.
    Хари се обърна към Лиз, но макар светещите букви от надписа „Olympussy“ да хвърляха синкаво неоново сияние върху темето ѝ, в тъмното не виждаше изражението ѝ. Преди да се отправят към рецепцията, тя си нахлупи бейзболна шапка.


    Мотелската стая беше обзаведена семпло, но потъмнелите от мръсотия копринени тапети свидетелстваха, че стаята е преживяла и по-добри времена. Хари потръпна — не заради жълтия костюм, който обезсмисляше допълнителните усилия да установи самоличността на тялото — знаеше, че само членове на Християнската народна партия и на Прогресивната партия доброволно обличат такива дрехи. Причината да го полазят тръпки не беше и ножът с ориенталски орнаменти, заковал плата плътно към гърба на покойника и образувал противна издутина на сакото над раменете. Хари потръпна просто защото в стаята цареше кучи студ. Кръмли му обясни предварително, че при този климат труповете се разлагат много бързо, а ги предупредили да изчакат идването на норвежкия детектив — очаквали го след близо две денонощия — затова надули климатика до дупка, тоест на десет градуса, и пуснали вентилатора на максимална мощност.
    Въпреки всички мерки мухите бяха издържали и когато двамата млади тайландски полицаи внимателно обърнаха тялото по гръб, оттам излетя цял рояк. Изцъкленият поглед на Атле Молнес бе насочен надолу, към бомбетата на обувките му марка „Еко“. Младежкият перчем, изсветлял от слънцето и преметнат над челото, отнемаше доста от неговите петдесет и две години и придаваше все още жизнен вид на покойника.
    — Съпруга и дъщеря в юношеска възраст — подхвана Хари. — Не са ли дошли да го видят?
    — Не. Осведомихме норвежкото посолство и оттам се ангажираха да съобщят на семейството му. Засега в стаята допускаме само компетентните органи.
    — Дойде ли представител на посолството?
    — Съветничката на посланика. Не си спомням името ѝ…
    — Тоние Виг?
    — Същата. В началото го раздаваше много курназ, ама като го обърнахме да го идентифицира, запя друга песен.
    Хари огледа посланика. Дали приживе е бил хубавец? Мъж, който — ако човек се абстрахира от кошмарния костюм и поотпуснатото шкембе, би ускорил пулса на една млада съветничка? Загарялата от слънцето кожа бе добила пепеляв оттенък, а между устните се подаваше посинял език.
    Хари седна на един стол и се огледа. След настъпването на смъртта тялото се променя до неузнаваемост. Беше виждал достатъчно мъртъвци, за да знае, че колкото и да се взираш в тях, трудно ще извлечеш нещо съществено. Тайните, които поведението на Молнес би могло да разкрие приживе, той вече бе отнесъл със себе си в небитието. От него бе останала само празна, осиротяла обвивка.
    Хари приплъзна стола към леглото. Двамата млади полицаи се надвесиха над него.
    — Какво виждаш? — попита Кръмли.
    — Норвежки коцкар, по стечение на обстоятелствата посланик; наша грижа е да запазим репутацията му, за да не пострадат кралят и страната ни.
    Лиз вдигна изненадано очи и го изгледа изпитателно.
    — И най-добрият климатик не е в състояние да притъпи вонята — отбеляза Хари. — Но това е мой проблем. Що се отнася до този приятел… — Хари опипа челюстта на мъртвия — вече се е вкочанил. Вкочаняването обаче е започнало да отшумява; нормално е след два дни. Езикът му е син, но ножът предполага смърт от прободна рана, а не от удушаване. Да се провери.
    — Проверено е — отвърна Кръмли. — Посланикът е пил червено вино.
    Хари промърмори нещо.
    — Посланикът е излязъл от кабинета си в осем и половина сутринта, а жената го е намерила почти в единайсет вечерта — продължи Кръмли. — Благодарение на тези сведения патоанатомът успя да стесни времевия пояс. Според него смъртта е настъпила между четири следобед и десет вечерта.
    — На това стесняване ли му казваш? От четири до десет има цели шест часа!
    — Правилно, детективе. Точно толкова са. — Кръмли скръсти ръце.
    — В Осло, при труп, открит броени часове след настъпването на смъртта, определяме интервала с точност до двайсет минути.
    — Защото живеете на Северния полюс. Тук, при трийсет и пет градусова жега, температурата на тялото спада съвсем незначително. Затова за ориентир се взема степента на трупно вкочаняване, а тогава резултатът неминуемо е приблизителен.
    — А послесмъртните петна? Появяват се около три часа след настъпването на смъртта.
    — И тук обстоятелствата не работят в наша полза. Както виждаш, посланикът е обичал да се пече на слънце. Затова петната не личат.
    Хари прокара показалец по разпорения от ножа плат. Върху нокътя му се наслои белезникава субстанция с текстурата на вазелин.
    — Какво е това?
    — Оръжието е било натрито със смазка. Изпратихме проби за анализ.
    Хари бързо прерови джобовете и извади протрит кафяв портфейл. Вътре намери банкнота от петстотин бата, дипломатически паспорт и снимка на усмихнато момиченце в легло, което приличаше на болнично.
    — Какво друго открихте у него?
    — Нищо. — Кръмли си свали шапката и разгони мухите с нея. — Проверихме какви вещи е носел и ги оставихме по местата им.
    Хари разкопча колана на мъртвеца, смъкна панталоните и пак го обърна по корем. После съблече сакото и ризата.
    — Погледни. Част от кръвта се е стекла по гърба му — Хари надигна ластика на боксерките. — И между бузите на дупето му. Следователно едва ли е бил прободен легнал; по-скоро е бил изправен. По височината, на която ножът е проникнал в тялото му, и по ъгъла, под който е влязъл, можем да определим приблизителния ръст на убиеца.
    — Но само при условие, че убиецът и жертвата са се намирали на едно и също равнище спрямо пода — уточни Кръмли. — Ако посланикът е бил намушкан лежешком, е логично кръвта да се стече надолу, докато убиецът го е влачил до леглото.
    — Да, но тогава по килима щеше да е покапала кръв — възрази Хари, вдигна панталоните, закопча колана, обърна се и погледна Кръмли в очите. — В такъв случай изобщо нямаше да се осланяме на неподплатени догадки, а щяхме да разполагаме с категорични доказателства, защото криминалистите ви щяха да са открили влакна от килима по целия му костюм, нали?
    Кръмли не отмести поглед и Хари разбра, че е издържал изпита, на който уж мимоходом го бе подложила. Тя кимна леко, а той се обърна към тялото:
    — Един детайл от външността на жертвата потвърждава, че е очаквал посещение от дама.
    — Кой?
    — Обърнете внимание на колана — посочи Хари, а двамата тайландци се приближиха. — Преди да го откопчая, беше закопчан две дупки по-навътре от протритото място. Мъжете на средна възраст с отпуснато шкембе често си пристягат колана при среща с по-млада жена.
    Беше трудно да се каже дали останаха впечатлени. Тайландците прехвърлиха тежестта на тялото си от левия на десния крак, а младите им каменни лица не издаваха нищо. Кръмли отгриза парченце от нокътя си и го изплю през стиснатите си устни.
    — Да видим какво има в минибара. — Хари отвори вратичката на маломерния хладилник. „Сингха“, „Джони Уокър“, „Кънедиан Клъб“ в миниатюрки и бутилка бяло вино. Всички неразпечатани.
    — Друго? — Хари се обърна към двамата тайландци.
    Те се спогледаха и единият посочи двора:
    — Колата.
    Излязоха навън, където стоеше нов модел тъмносин мерцедес с дипломатически номер. Единият полицай отключи вратата към шофьорското място.
    — Ключът? — попита Хари.
    — Беше в джоба на… — полицаят посочи мотелската стая.
    — Пръстови отпечатъци?
    Тайландецът погледна малко сконфузено шефката си. Тя се прокашля:
    — Снехме отпечатъци от ключа, то се знае.
    — Не питам дали сте ги снели, а чии са.
    — На посланика. В противен случай щяхме веднага да ти съобщим кой друг е пипал ключа.
    Хари преглътна напиращия рязък отговор.
    По седалките и пода в мерцедеса се валяха списания, касети, празни кутии от цигари, цилиндърче от кока-кола и чифт сандали.
    — Друго?
    Единият полицай извади опис и го изчете на глас. „Нхо“ ли му беше името на този? Хари никак не го биваше да помни чуждестранни имена. Навярно и тайландците се затрудняваха с неговото. Въпросният Нхо имаше снажно, почти момичешко тяло, късо подстригана коса и приветливо простодушно лице. Хари беше сигурен, че след няколко години това изражение ще се промени.
    — Чакай малко — прекъсна го Хари, защото нещо се бе отнесъл. — Ще повториш ли последното?
    — Фишове за спортни залози.
    — Явно Негово превъзходителство е посещавал конни надбягвания — обади се Кръмли. — Популярно развлечение в Тайланд.
    — А това какво е? — Хари се беше надвесил над шофьорската седалка и държеше прозрачна пластмасова ампула. Намери я, покрита наполовина от стелката, до мястото, където седалката се захваща за пода.
    Полицаят плъзна поглед надолу по описа, ала находката на Хари явно не бе отразена вътре.
    — В такива ампули се предлага течно екстази — каза Кръмли, приближила се да погледне.
    — Екстази ли? — Хари поклати глава. — Застаряващите християндемократи може и да чукат наред, но не вземат екстази.
    — Ще изпратим ампулата за лабораторен анализ — кимна Кръмли.
    Пролича ѝ колко се ядоса, задето хората ѝ бяха пропуснали важна улика.
    — Да надникнем отзад — предложи Хари.
    Багажникът се оказа чист и спретнат — в пълен контраст с разхвърляното купе.
    — Чистофайник — установи Хари. — В купето са се разпореждали двете жени от семейството, но багажникът е бил неприкосновената територия на посланика.
    Под лъча от фенерчето на Кръмли просветна богато оборудван сандък за инструменти — блестящ от чистота. Няколко прашинки от вар по върха на една отвертка бяха единствените следи от употреба.
    — Още няколко щриха към портрета на жертвата, колеги. По мое предположение Молнес не е бил сръчен с ръцете. Тази отвертка не е виждала автомобилен двигател. Най-много да е била използвана за закачане на семейна снимка на стената.
    До ухото му го аплодира комар. Хари замахна и шляпна потната си буза с длан. Жегата не се бе уталожила, макар слънцето да залезе. Напротив: дори вятърът бе утихнал и влагата сякаш извираше от почвата под краката им и сгъстяваше въздуха.
    До резервната гума лежаха крик — без никакви видими следи от употреба — и малък кафяв куфар, какъвто се очаква да откриеш в дипломатически автомобил.
    — Какво има вътре? — поинтересува се Хари.
    — Заключен е — отвърна Кръмли. — Формално погледнато, куфарът е неприкосновен, защото е собственост на дипломатическо представителство и по тази причина не попада под наша юрисдикция. Затова не сме се опитвали да го отваряме. Но сега, в присъствието на представител на Кралство Норвегия, вероятно имаме право да…
    — Прощавайте, аз нямам дипломатически ранг — прекъсна я Хари, измъкна куфара от багажника и го остави на двора. — Виждам обаче, че куфарът не се намира на норвежка територия, и затова предлагам да го отворите, докато аз поговоря със собственика на мотела.
    Хари прекоси вътрешния двор с бавни крачки. След полета краката му бяха отекли. Под ризата му се търкулна капка пот. Умираше от жажда, но иначе се наслаждаваше на новото предизвикателство. Отдавна не беше разследвал престъпление. Забеляза, че и буквата „m“ е угаснала.

Седма глава

    „Уанг Ли, мениджър“ — пишеше на визитката, която човекът зад рецепцията подаде на Хари с очевидното намерение да му намекне да се върне в друг ден. Очите на кокалестия мъж в риза на цветя бяха силно подпухнали по краищата и в момента той явно нямаше желание да се занимава с Хари. Разлистваше купчина документи и изсумтя, когато вдигна глава и видя, че посетителят не си е тръгнал.
    — Вие сте зает човек, виждам — подхвана Хари, — затова ви предлагам да не се бавим. Най-важното е да се разбираме. Аз съм чужденец, а вие тайландец, но…
    — Не съм тайландец, а китаец — изсумтя мъжът.
    — Значи и вие сте чужденец в страната. Та идеята ми беше…
    Иззад рецепцията се чуха няколко звука, най-вероятно ехиден смях. Собственикът на мотела беше отворил уста и извадил на показ оредели зъби, нашарени с кафяви петна.
    — Не съм чужденец. Китаец съм. Благодарение на нас Тайланд функционира. Без китайците няма бизнес.
    — Супер. Щом сте бизнесмен, ще ви отправя бизнес предложение. И така, вие въртите публичен дом. Прелиствайте си колкото щете книжата, но фактите са си факти.
    — Тук няма проститутки — поклати глава китаецът. — Това е мотел. Давам стаи под наем.
    — Успокойте се, интересува ме само убийството. Не е моя работа да закопчавам сводници. Освен, разбира се, ако не реша да си създам допълнително работа. Затова — както казах — ви отправям бизнес предложение. В Тайланд никой не ви закача просто защото бъка от такива като вас. Сигнал, че се занимавате със сводничество, също не би бил достатъчен да ви арестуват. Бутвате на когото трябва едно рушветче в кафяв плик и си осигурявате спокойствие. Затова не се боите много-много от нас.
    Собственикът отново поклати глава.
    — Не давам подкупи. Това е незаконно.
    Хари се усмихна.
    — При последната ми справка по темата Тайланд заемаше трето място в световната класация за най-корумпираните държави. Не ме правете на глупак, ако обичате.
    Хари внимаваше да не повишава глас. Заплахите въздействат най-силно, когато са отправени с равен тон.
    — Вашият — а и моят — проблем е, че мъртвецът, открит в една от тукашните стаи, е дипломат от моята страна. Ако докладвам, че е починал в бардак, изведнъж случаят ще добие политически характер и вашите дружки в полицията няма да могат да ви помогнат. Властите ще се почувстват принудени да затворят това място и да ви хвърлят в затвора. В знак на добра воля и за да покажат, че в тази страна цари върховенство на закона, нали?
    По безизразното азиатско лице не беше възможно да прецени дали е улучил невралгична точка.
    — От друга страна, може да реша да докладвам, че мотелът е просто случайно избран терен за срещата, уредена от проститутката без ничие посредничество.
    Китаецът гледаше Хари. Премига, стискайки и двете си очи, сякаш нещо ги бе напрашило. После се обърна, отмести настрани едно килимче, закриващо врата, и даде знак на Хари да го последва в малка стая с маса и два стола. Китаецът го подкани с жест да седне. Постави пред него чаша и му наля чай от кана. От натрапчивия аромат на мента очите на Хари го засмъдяха.
    — Докато трупът е тук, момичетата не искат да работят. Кога ще го махнете?
    „Бизнесмените са си бизнесмени навсякъде по света“ — помисли си Хуле и запали цигара.
    — Зависи колко бързо ще си изясним какво се е случило.
    — Мъжът пристигна към девет вечерта и поиска стая. Прегледа менюто и избра Дим. Първо щял да си почине, а после — да се обади и да я повика. Предупредих го, че ще трябва да си плати за целия престой пълната почасова тарифа. Той не възрази и му дадох ключа.
    — Какво представлява това меню?
    Китаецът му връчи брошура, която наистина приличаше на меню. Хари я прелисти. Вътре имаше снимки на млади тайландки в престилки на медицински сестри, други — с мрежести чорапи, плътно прилепнали лачени корсети и камшици; в училищни униформи и с плитки и дори в полицейски униформи. Под снимките, под надслов „важна информация“ се упоменаваха възрастта, цената и „професията“ на съответното момиче. На Хари му направи впечатление, че всички предложения в „менюто“ са между осемнайсет и двайсет и две годишни. Цените се движеха между хиляда и три хиляди бата и почти всички момичета — ако се вярваше на ценоразписа — бяха преминали езиково обучение и курс за медицински сестри.
    — Сам ли беше? — попита Хари.
    — Да.
    — И в колата не се возеше никой друг?
    Уанг потвърди.
    — Откъде сте толкова сигурен? Мерцедесът има тонирани стъкла, а и вие сте стояли на рецепцията?
    — Обикновено излизам да проверя. Случва се някой да доведе и приятел. Ако са двама, плащат за двойна стая.
    — Ясно. Двойна стая и двойна цена?
    — Не, цената си остава същата. — Уанг отново оголи оределите си зъби. — Делят си я наполовина. Така им излиза по-евтино.
    — После какво стана?
    — Не знам. Мъжът откара колата до номер 120, където лежи тялото в момента. Стаята се намира в дъното и в тъмното не се вижда от рецепцията. Обадих се на Дим, тя дойде и седна да чака. Клиентът се забави много и накрая тя влезе при него.
    — Как беше облечена Дим? Като кондукторка в трамвай ли?
    — Не, не. — Уанг отгърна на последната страница от менюто и гордо показа снимката на млада тайландка в къса пола със сребристи пайети, бели кънки и широка усмивка. Беше застанала с единия глезен зад другия, леко присвила колене и разперила ръце встрани, все едно току-що е изнесла блестяща волна програма. По мургавото ѝ лице бяха изрисувани едри червени лунички.
    — А това трябва да е… — подхвана изумен Хари и прочете името под снимката.
    — Именно! Тоня Хардинг — онази, дето плати, за да намушкат съотборничката ѝ, красавицата. Ако искате, Дим ще се преобрази и в нея…
    — Не, благодаря.
    — Особено сред американците това е много популярно. Дори плаче при желание на клиента. — Уанг плъзна красноречиво двата си показалеца надолу по бузите си.
    — Значи проститутката го намира в стаята, прободен с нож. После?
    — Дим дотърча при мен и започна да крещи обезумяла.
    — С кънките ли?
    Уанг изгледа укоризнено Хари.
    — Кънките се слагат, след като се събуят бикините.
    Хари си даде сметка колко далновидност има в тази стратегия и му махна с ръка да продължава нататък.
    — Няма друго, полицай. Върнахме се заедно в стаята да проверим дали наистина е мъртъв, после заключих и извикахме полиция.
    — Според показанията на Дим вратата е била отворена. Пред вас спомена ли дали е била открехната, или само отключена?
    — Вратата е била затворена, но не заключена — сви рамене Уанг. — Важно ли е?
    — Никога не се знае. През онази вечер да сте забелязали някой да се навърта около стаята?
    — Не.
    — Къде държите дневника с имената на гостите? — попита Хари. Умората започна да го оборва.
    — Нямам такъв — вдигна сепнато глава китаецът.
    Хари го изгледа безмълвно.
    — Нямам такъв — повтори Уанг. — За какво ми е? Никой не би посещавал мотела, ако го карам да се вписва с пълното си име и адрес.
    — Не съм глупак, Уанг. Дори да не ги карате да се регистрират, при всички случаи водите таен дневник — своеобразна гаранция. Тук сигурно се отбиват важни клечки и ако един ден загазите, този дневник би ви послужил да отървете кожата, прав ли съм?
    Собственикът премига като жаба.
    — Стига сте ритали срещу ръжена, Уанг. Който не е замесен в убийството, няма от какво да се бои. Особено що се отнася до публични личности. Честна дума. Дневника, ако обичате.
    Оказа се тефтерче. Хари прегледа надве-натри страниците, нагъсто изписани с непонятни йероглифи.
    — Някой от колегите ще го преснеме — предупреди той.
    Тримата полицаи го чакаха до мерцедеса. Фаровете бяха включени, а пред тях, върху паважа, лежеше куфарът с вдигнат капак.
    — Открихте ли нещо?
    — Посланикът май е имал нестандартни сексуални предпочитания.
    — Разбрах. Тоня Хардинг! Това ако не е извратено!
    Хари се сепна пред куфара. Под жълтата светлина от фаровете черно-белият кадър лъсна във всички подробности. Изведнъж го втресе. Хари, естествено, познаваше това явление, беше чел доклади и разговарял по темата с колеги от „Пороци“, но за пръв път в живота си видя със собствените си очи сексуален акт между педофил и дете.

Осма глава

    Пътуваха нагоре по Сукумвит Роуд, където тризвездни хотели и луксозни къщи съжителстваха със схлупени коптори от ламарина и греди. Хари не виждаше нищо от околната обстановка, погледът му беше вперен в точка някъде напред.
    — Движението се поотпуши — отбеляза Кръмли.
    — Аха…
    Тя се усмихна без зъби.
    — Извинявай. Когато искат да завържат разговор, хората по света обсъждат времето, а ние в Банкок обсъждаме трафика. Не е нужно да си живял тук дълго, за да проумееш причината. Времето е едно и също от сега до май. През лятото започва да вали — в зависимост от появата на мусона. Тогава три месеца дъждът се лее като из ведро. Няма какво друго да се каже за времето. Е, освен, че е горещо. По цяла година повтаряме един на друг каква жега е, но така не се завързва никакъв разговор. Слушаш ли ме?
    — Мхм.
    — Затова пък трафикът е благодатна тема. Диктува ежедневието на жителите на Банкок в по-висока степен от някакви си тайфуни. Когато сутрин се кача в колата, никога не знам за колко време ще стигна до работа: понякога за четирийсет минути, друг път за четири часа. Преди десет години ми отнемаше едва двайсет и пет минути.
    — Какво се е променило междувременно?
    — Растежът. Икономическият растеж. Последните двайсет години преминаха под знака на непрекъснат икономически бум. Банкок се превърна в паразита на Тайланд. Тук се откриват нови работни места и от селата прииждат нови и нови заселници. Всяка сутрин за работа тръгват все повече хора, трябва да се хранят повече гърла, трябва да се превозват повече пътници. Броят на автомобилите в Банкок отбеляза главоломен скок, а политиците все обещават ли, обещават нови пътища и потриват ръце, доволни от добрата конюнктура.
    — Какво ѝ е негативното на добрата конюнктура?
    — Не гледам с лошо око на факта, че хора в бамбукови колиби си позволяват цветен телевизор, но всичко се разви с главоломна бързина. Както обичам да припомням, безконтролният растеж е принципът, на който възниква ракът. Понякога дори се радвам на миналогодишната стагнация. След като се наложи да девалвират националната валута, икономиката премина в застой и това вече личи по трафика в града.
    — Да не ми казваш, че преди задръстванията са били по-големи?
    — Точно така! Бяха. Погледни! — Кръмли посочи гигантски паркинг със стотици бетонобъркачки. — Преди една година камионите обслужваха непрекъснато обекти, но вече никой не строи и, както виждаш, машинният парк залежава. Както впрочем и стоката по търговските центрове. Хората ходят там само заради климатиците.
    Попътуваха в мълчание.
    — Според теб кой стои зад тази гадост? — попита Хари.
    — Валутните спекуланти.
    — Питах те за снимките. — Хари я изгледа с недоумение.
    — А — тя изви глава към него. — Потресоха те, а?
    — Не съм от най-толерантните — сви рамене той. — Понякога ми се струва, че заради някои престъпления си заслужава да се преразгледа отмяната на смъртната присъда.
    Кръмли си погледна часовника.
    — По пътя към квартирата ти ще се отбием в един ресторант. Какво ще кажеш за ускорен курс по традиционна тайландска кухня?
    — С удоволствие. Но ти не отговори на въпроса ми.
    — Кой стои зад снимките ли? Хари, от всички държави по целия свят в Тайланд вероятно има най-много перверзни натури на глава от населението. Все хора, дошли тук само и единствено защото имаме секс индустрия, настроена да удовлетвори всички плътски щения. И като казвам всички, имам предвид наистина всички. Откъде, за бога, да знам кой стои зад някакви си порнографски снимки?
    Хари направи гримаса и разкърши врат.
    — Само питам. Преди няколко години в Тайланд не избухна ли скандал с един посланик, уличен в педофилия?
    — Действително разобличихме кръг от педофили дипломати, сред които и австралийският посланик. Страшно конфузен случай.
    — Но не и за полицията, предполагам?
    — И още питаш! Все едно станахме световни шампиони по футбол и едновременно спечелихме „Оскар“. Премиерът изпрати приветствена телеграма, министърът на туризма изпадна във възторг, заваляха едни ордени… Такива отличия укрепяват общественото доверие в полицията.
    — Защо не започнем оттам?
    — Не знам. Първо, всички замесени в скандала са или зад решетките, или са отзовани в съответните страни. Второ, изобщо не съм сигурна дали снимките са свързани с убийството.
    Кръмли свърна и навлезе в един паркинг. Охранителят ѝ посочи свободно място между два автомобила, където изглеждаше невъзможно да се вмъкне дори лека кола, камо ли джип. Кръмли натисна някакво копче, електрониката изжужа, двете странични стъкла се смъкнаха. Тя включи на задна и подаде газ.
    — Едва ли… — започна Хари, но старши инспекторката вече беше паркирала. Страничните огледала на автомобилите от двете ѝ страни още се тресяха. — Сега как ще слезем?
    — Прекалената тревожност не е препоръчителна, детектив.
    Кръмли се набра с две ръце, измъкна се през страничния прозорец, стъпи върху предното стъкло и скочи пред джипа. С малко повече усилия Хари успя да повтори упражнението.
    — С времето ще се ошлайфаш. — Кръмли тръгна. — Банкок е тесничък.
    — А радиото? — Хари се обърна към примамливо отворените прозорци. — Дали ще го заварим в колата, когато се върнем?
    — Абсолютно сигурно. — Кръмли показа служебната си значка на охранителя, който изпъна снага по войнишки.


    — По ножа няма отпечатъци. — Старши инспекторката премлясна доволно.
    Салатата със зелена папая „сом-там“ не беше толкова гадна на вкус, колкото се опасяваше Хари. Всъщност се оказа дори вкусна. И люта.
    Кръмли шумно изсърба пяната от бирата си. Хари огледа другите посетители, но никой не обръщаше внимание на трапезните ѝ обноски — вероятно защото я заглушаваше струнен оркестър, изпълняващ полка на подиума в дъното на ресторанта. Музиката на свой ред се губеше в грохота от уличното движение. Хари реши да изпие две бири и точка. На път към квартирата ще си купи стек.
    — А орнаментите по ножа? Какво извлече от тях?
    — Нхо допуска, че ножът е от север, от планинските племена в провинция Чианг Рай или от околностите. По ножа има характерна за тази област инкрустация с цветни парченца стъкло. Нхо не е сигурен, но при всички случаи такъв нож не може да се купи от тукашните магазини. Затова утре ще го изпратим на професор изкуствовед към музея „Бенчамабопит“. Той е най-голямото светило, що се отнася до старинни ножове.
    Лиз махна, сервитьорът се приближи и им наля още димяща супа от кокосово мляко.
    — Внимавай с малките бели парченца. И с червените — направо ще те изгорят — посочи с лъжицата Лиз. — Впрочем и зелените си ги бива.
    Хари се взираше недоверчиво в разноцветните ивички, които плуваха в купата му.
    — Тук има ли нещо, което мога да ям?
    — Корените от галангал стават.
    — Изградили ли сте някакви версии? — високо попита той, за да надвика сърбането ѝ.
    — За убиеца ли? Много ясно. И то няколко. Версия номер едно: била е проститутката. Номер две: бил е съдържателят на мотела. Три: действали са в комбина. Засега аз подкрепям последната версия.
    — И с какъв мотив са действали?
    — Кражба.
    — В портфейла на Молнес са открити петстотин бата.
    — Ако още на рецепцията си е разтворил портфейла и нашият приятел Уанг Ли е видял пачката вътре — а това е доста вероятно — изкушението вероятно е станало твърде голямо. Откъде да знае, че мъжът е дипломат и ще се вдигне толкова голям шум?
    — И как са действали?
    Кръмли вдигна вилицата нагоре и се наведе ентусиазирано напред.
    — Изчакват посланикът да влезе в стаята. После чукат и когато се обръща гърбом, го намушкват. Молнес пада по лице върху леглото, опоскват му портфейла, но оставят петстотин бата, за да не прилича на обир. Изчакват три часа и звънят в полицията. Уанг сигурно има някой и друг приятел в системата, който да се погрижи случаят да бъде потулен. Няма мотив, няма заподозрени, кой не иска да замете под килима случай със замесена проститутка. Приключват го и започват следващия.
    Изведнъж очите на Хари изпъкнаха от орбитите. Той мигом грабна халбата с бира и я надигна.
    — От червените ли улучи? — усмихна се Кръмли.
    Хари си пое дъх.
    — Теорията ти си я бива, старши инспекторе, но според мен грешиш — изрече задавено той.
    — И защо? — смръщи чело тя.
    — Най-напред да уточним единодушни ли сме, че е невъзможно проститутката да е извършила убийството без съучастието на Уанг?
    — Да видим… — размисли се Кръмли. — Уанг не е замесен. Това е само предположение. Тогава би следвало да казва истината. Значи, проститутката е убила Молнес не по-рано от единайсет и половина — тогава е влязла в стаята му. Патоанатомът обаче установи, че посланикът е издъхнал не по-късно от десет. Съгласна съм, Хуле. Проститутката не е действала соло.
    Двойката на съседната маса започна упорито да зяпа Кръмли.
    — Дотук добре. Нататък. Ти тръгваш от презумпцията, че към момента на убийството Уанг не е знаел що за човек е Молнес. Иначе не би му посегнал, защото смъртта на посланик ще предизвика по-голяма олелия от смъртта на обикновен турист. Нали така разсъждаваш?
    — Да…
    — Съдържателят обаче си води таен дневник с имената на посетителите, вероятно бъкан с имена на политици и служители от държавната администрация. Отбелязва датата и часа на всяко посещение, за да разполага със средство за изнудване, ако някой тръгне да застрашава бизнеса му. Пристигне ли непознат гост, Уанг няма как да му поиска лична карта, за да узнае името и евентуално професията му. Затова излиза навън уж да се увери дали в колата няма спътник — тогава цената за услугата се покачва. Схващаш ли? И така се ориентира с какъв човек си има работа.
    — Нещо ти изгубих мисълта.
    — Записва номера на автомобила и после проверява в националния регистър. Щом е видял сините табели на мерцедеса на Молнес, веднага е разбрал, че гостът е дипломат.
    Кръмли го гледаше замислено. После рязко се извърна към съседната маса с широко ококорени очи. Двойката подскочи на столовете и веднага се престори на много ангажирана с вечерята.
    Кръмли се почеса по прасеца с вилицата.
    — От три месеца не е валяло.
    — Какво?
    Тя махна на сервитьора да донесе сметката.
    — Какво общо има дъждът със случая? — попита с недоумение Хари.
    — Не много.


    Наближаваше три след полунощ. Шумът от града долиташе приглушено над равномерното бръмчене на вентилатора върху нощното шкафче. Хари чуваше бученето на натоварени камиони по моста „Таксин“ и рева на някоя самотна лодка, потегляща от пристаните на Чао Прая.
    Влезе в апартамента и видя мигащата червена лампичка на телефона. Натисна няколко копчета и успя да прослуша двете съобщения. Първото беше от норвежкото посолство. Съветничката Тоние Виг говореше носово и съдейки по произношението ѝ, или беше от западните квартали на Осло, или искаше да се представи за родена там. Носовият глас помоли Хари да се яви в посолството в десет часа на следващия ден, но впоследствие промени уговорката за дванайсет, защото междувременно Виг се сетила, че в десет и петнайсет имала уговорена среща.
    Второто съобщение идваше от Бярне Мьолер. Само искал да пожелае на Хари на добър час. Явно не обичаше да се записва на гласова поща.
    Хари легна и затвори очи в тъмното. Въпреки всичко не си купи стек бира. Ампулите с витамин B12 стояха в куфара. След запоите в Сидни беше останал на легло с изтръпнали крака, но една такава ампула го бе върнала към живота. Хари въздъхна. Кога всъщност взе решение? Когато му съобщиха за ангажимента в Банкок? Не, преди това. Няколко седмици по-рано той си определи краен срок: рождения ден на Сьос. Един господ знае защо го реши. Навярно защото му дойде до гуша да води отсъстващо съществуване. Писна му дните да идват и да си отиват, без той да ги забележи. Нещо такова. Нямаше желание да умува над въпроса кое го кара да посяга към чашката. Защото веднъж взел решение, Хари го следваше неотклонно, то добиваше статут на безапелационно и окончателно. Никакви компромиси, никакви отсрочки. „Мога да спра още днес.“ Колко често беше чувал момчетата в „Скрьодер“ да се опитват да убедят самите себе си, че не са се превърнали в заклети алкохолици? И Хари беше на техния хал, но поне единствен действително бе в състояние да спре, когато реши. Рожденият ден беше чак след девет дни, но понеже Ауне го подсети колко подходящо за промяна е това пътуване, Хари изтегли крайната дата по-напред. Простена и се обърна настрана.
    Питаше се какво ли прави Сьос, дали е събрала смелост да излезе тази вечер. Дали се е обадила на баща им, както му бе обещала. Ако да — дали баща им е съумял да проведе с нея нормален разговор, различен от обичайните му едносрични отговори с „да“ и „не“?
    Минаваше три. В Норвегия по това време беше едва девет, но Хари почти не бе мигнал денонощие и половина и очакваше да заспи без проблеми. Ала щом затвори очи, под клепачите му изплува образът на голо тайландско момче под светлината от автомобилни фарове. Затова Хари предпочиташе да постои още малко буден. Да беше си купил онзи стек. Когато най-сетне заспа, сутрешният час пик по моста „Таксин“ вече беше започнал.

Девета глава

    Нхо мина през портала на управлението, но спря, защото забеляза как високият рус полицай се разправя на висок глас с усмихнатия охранител.
    — Добър ден, господин Хуле, как да ти помогна?
    Хари се обърна. Очите му бяха присвити и прошарени с червени жилки.
    — Като убедиш този инат да ме пусне да мина.
    Нхо кимна на охранителя, онзи отстъпи и им направи място.
    — Не ме бил познал — изсумтя Хари пред асансьора. — Нали ме видя вчера? Толкова ли е късопаметен?
    — Сигурен ли си, че вчера пак той е бил на смяна?
    — Ами приличаше на него.
    Нхо сви рамене.
    — Сигурно всички тайландци ти изглеждат еднакви, а? Хари понечи да отговори, но забеляза тънката, ехидна усмивчица върху устните на Нхо.
    — Горе-долу. Сега само не ми казвай, че и на вас всички светлокожи ви се струваме еднакви?
    — А, не. Правим разлика между Арнолд Шварценегер и Памела Андерсън.
    Хари се засмя. Младият полицай му допадаше.
    — Ясно. Едно на нула за теб, Нхо.
    — Нхо.
    — Нали и аз това казах?
    Тайландецът поклати усмихнато глава.
    Асансьорът дойде претъпкан. Вътре вонеше на вмирисан спортен екип. Хари стърчеше с две глави над останалите. Някои оглеждаха снажния норвежец и се смееха впечатлени. Един попита нещо Нхо и възкликна на английски:
    — А, Норвегия… онзи… онзи… как му беше името… я ми подскажете…
    Хари се усмихна и се опита да разпери съжалително ръце, но тясното пространство не му позволяваше.
    — Много е известен! — настояваше човекът.
    — Ибсен? — пробва Хари. — Нансен?
    — Не, не, по-известен!
    — Хамсун? Григ?
    — Не, не…
    Мъжът ги изгледа недоволно, когато слязоха на петия етаж.
    — Това е работното ти място — посочи Кръмли.
    — Ама там седи човек — възрази Хари.
    — Не там, а там.
    — Там ли?
    Столът му беше сбутан по протежение на продълговата маса, където хората седяха наблъскани един до друг. Върху масата пред стола имаше място само колкото за бележник и телефон.
    — Ще се постарая да уредя нещо друго, ако престоят ти се проточи.
    — Опазил бог — промърмори Хари.
    Старши инспекторката събра на сутрешна оперативка екипа си. По-конкретно: Нхо и Сунторн — тях Хари ги познаваше от предната вечер, Рангсан, най-възрастния следовател в отдела, и самия Хари.
    Рангсан очевидно се бе вдълбочил във вестника си, но току подхвърляше по някой коментар, а Кръмли чинно го записваше в малкия си черен бележник.
    — Така… — тя хлопна бележника. — Ние петимата ще се опитаме да разплетем случая. Понеже с нас ще работи норвежкият колега, ще общуваме на английски. Ще започнем с обзор на веществените улики. Рангсан осъществява контакта с момчетата от лабораторията. Да чуем.
    Рангсан сгъна прилежно вестника и се прокашля. Имаше рядка коса, а очилата му, хванати с шнур, се крепяха върху върха на носа му. Хари го оприличи на отегчен до смърт от професията си преподавател, който наблюдава обстановката с леко пренебрежение и насмешка.
    — Говорих със Супауади от лабораторията. Открили са множество отпечатъци в мотелската стая — дотук нищо изненадващо — но не и следи от пръстите на убития. Още не са установили чии са снетите отпечатъци. Няма да е лесно да бъдат идентифицирани. Макар „Олимпуси“ да не е сред най-посещаваните публични домове, вътре има следи от пръстите поне на стотина души.
    — Открили ли са отпечатъци по дръжката на вратата? — поинтересува се Хари.
    — За жалост прекалено много. И нито един цялостен.
    Кръмли изтегна върху бюрото краката си, обути в „Найк“.
    — Молнес вероятно си е легнал още с влизането. Защо ще обикаля из стаята и ще сее отпечатъци? След убиеца поне двама души са пипали дръжката — Дим и Уанг Ли.
    Кръмли кимна на Рангсан, който пак беше разтворил вестника.
    — Аутопсията потвърди първоначалното ни предположение: посланикът е починал от прободната рана. Ножът е перфорирал левия бял дроб, пронизал е сърцето и перикардът се е напълнил с кръв.
    — Тампонада — обади се Хари.
    — Моля?
    — Така се нарича на медицински език. За по-нагледно си представете камбана, натъпкана с памук. Сърцето не може да бие и се задушава в собствената си кръв.
    Кръмли направи гримаса.
    — Засега да оставим специфичната терминология и да се върнем на общата картина. Норвежкият ни колега вече е запознат с версията ни за вероятен грабеж. Ще изложиш ли твоята, Хари?
    Другите се обърнаха към него. Хари поклати глава.
    — Още нямам конкретни предположения. Просто някои факти ми се струват смущаващи.
    — Целите сме слух, инспекторе.
    — Щом е така… ХИВ е сравнително разпространен в Тайланд, нали?
    Възцари се мълчание. Рангсан надзърна над ръба на вестника:
    — Половин милион заразени, гласи официалната статистика. През следващите пет години се очаква броят на вирусоносителите да нарасне до два или дори три милиона.
    — Благодаря за сведенията. Молнес не е носил презерватив. Кой би рискувал да прави необезопасен секс с проститутка в Банкок?
    Никой не отговори. Рангсан измърмори нещо на тайски. Другите се разсмяха гръмко.
    — Повече хора, отколкото допускаш — преведе Кръмли.
    — Само преди две години в Банкок почти нямаше проститутка, която да знае какво е ХИВ — обясни Нхо. — Сега обаче повечето носят у себе си презервативи.
    — Добре, но ако бях семеен, при това баща на две деца като Молнес, щях да разчитам на собствени, за по-сигурно.
    — Ако аз бях семеен и баща, нямаше да ходя при… — изсумтя Сунторн.
    — Проститутка — преведе Кръмли.
    — Е, нямаше, разбира се. — Хари потупа дискретно молива си о подлакътника на стола.
    — Какво друго те смущава, Хуле?
    — Парите.
    — Защо?
    — Имал е само петстотин бата, тоест около десет американски долара. А е избрал жена, която струва хиляда и петстотин бата.
    Мълчание.
    — Имаш право — обади се Кръмли. — Но какво пречи момичето да си е прибрало хонорара и чак после да е вдигнало тревога, че е открило клиента мъртъв?
    — Тоест, да го е ограбила?
    — Е, чак ограбила… Все пак е спазила своята част от уговорката.
    Хари кимна в знак на съгласие.
    — Възможно е. Кога можем да говорим с нея?
    — Следобед. — Кръмли се облегна. — Ако няма друго, колеги, ще ви помоля да напуснете кабинета ми.
    Нямаше.


    По препоръка на Нхо Хари си предвиди четирийсет и пет минути до посолството. В блъсканицата в асансьора надолу чу познат глас:
    — Сетих се! Сетих се! Солскяер! Солскяер!
    Ето кой бил, значи, най-прочутият норвежец. Футболист, влизащ като резерва на титулярния нападател в отбор от английски индустриален град, сложи в малкия си джоб всички норвежки пътешественици откриватели, художници и писатели. Хари се позамисли по-задълбочено и установи, че славата на Сулшер по света май действително надминава славата на кой да е друг именит норвежец.

Десета глава

    На осемнайсетия етаж, зад дъбова врата и две шлюзови кабини, Хари откри метална табелка с норвежкия хералдически лъв. В челото на служителката на регистратурата, прелестна млада тайландка с малка уста, още по-малък нос и кадифенокафяви очи върху кръглото личице, се вряза дълбока бръчка, докато разглеждаше личната му карта. Вдигна слушалката, прошепна три срички и затвори.
    — Кабинетът на госпожица Виг е вторият вдясно, сър — упъти го тя с толкова лъчезарна усмивка, че Хари почти се влюби.
    — Влез! — извика женски глас, след като той почука.
    Вътре Тоние Виг седеше наведена над масивно бюро от тиково дърво, явно заета със служебни писания. Повдигна поглед, усмихна се леко, измъкна грациозно от стола дългото си слабо тяло, облечено в бял копринен костюм, и се приближи до Хари с протегната ръка.
    Тоние Виг представляваше пълната противоположност на секретарката. Върху продълговатото ѝ лице носът, устата и очите се бореха за място и, изглежда, носът засега успяваше да удържи надмощие. Приличаше на кореноплоден зеленчук, но поне бе извоювал някакво, макар и минимално пространство между големите, тежко гримирани очи. Не разбирайте, че госпожица Виг беше грозна. Някои мъже дори биха определили лицето ѝ като пример за класическа красота.
    — Чудесно е най-после да сте тук, господин инспекторе. Жалко само, че идвате по такъв тъжен повод.
    Хари едва успя да докосне кокалестите ѝ пръсти и тя мигом си отдръпна ръката.
    Тоние Виг се осведоми любезно дали всичко е наред с квартирата на Хари и го окуражи да не се колебае да се обърне към нея или към посолството, ако му е нужно съдействие.
    — Искаме възможно най-скоро да оставим този случай зад гърба си. — Тя потърка предпазливо носа си, за да не размаже грима.
    — Разбирам.
    — Преживяхме тежки дни, но — колкото и брутално да прозвучи — животът продължава. Някои си мислят, че ние, дипломатическите служители, само се мотаем по коктейли и си гледаме кефа, но, от мен да го знаете, това е пълна заблуда. В момента осмина норвежци са в тайландски болници, а шест — в затвора. Четирима от тях за притежание на наркотици. От „Ве Ге“ ми звънят всеки ден. Отгоре на всичко една от задържаните е и бременна. Миналия месец в Патая загина наш сънародник — паднал от прозорец. Втори такъв случай за тази година. Разправии, колкото щеш — поклати обезсърчено глава тя. — Пияни моряци и трафиканти на хероин. Виждали ли сте тукашните затвори? Ужасяващи са. А ако някой наш сънародник си изгуби паспорта, да не мислите, че има пътна застраховка или пари за билет до Осло? Нищо подобно. Всичко това пада върху нашите плещи. Затова, както разбирате, е важно да подновим нормалния ход на дейността си.
    — Доколкото схващам, след смъртта на посланика вие ще изпълнявате временно неговите функции.
    — Колко време ще мине, докато назначат нов посланик?
    — Не много, надявам се. Обикновено отнема месец-два.
    — Но не възразявате да се нагърбите с отговорността да оглавявате дипломатическата мисия?
    — Преди да изпратят Молнес, вече бях натрупала половингодишен стаж като шарже д’афер — усмихна се накриво Тоние Виг. — Все пак се надявам въпросът да бъде трайно уреден максимално скоро.
    — А очаквате ли вие да наследите поста?
    — Е — ъгълчетата на устата ѝ се извиха нагоре. — Няма да е неестествено. Но решенията на Външното министерство на Кралство Норвегия, опасявам се, са крайно непредсказуеми.
    Плъзна се някаква сянка и пред Хари мигом изникна чаша.
    — Пиете ли ча раун? — попита госпожица Виг.
    — Не знам.
    — Простете — засмя се тя. — Все забравям, че не всички са наясно с тукашните традиции. Това е тайландски черен чай.
    Хари прие поканата и щом погледна надолу, някой вече бе налял течността в чашата му.
    — Тези традиции не са ли си отишли с колониалните владетели?
    — Тайланд никога не е бил колония — усмихна се тя. — Не е попадал под господството нито на Великобритания, нито на Франция — за разлика от съседите си. Тайландците много се хвалят с този факт. Не знам дали това е чак такъв повод за гордост. Малко английско влияние не е навредило никому.
    Хари извади бележник и я попита дали допуска посланикът да е бил замесен в нещо съмнително.
    — Какво ще рече „съмнително“, инспекторе?
    Хари обясни вкратце какво влага в тази дума и уточни, че в над седемдесет процента от убийствата жертвата е била замесена в незаконни дела.
    — Незаконни дела? Молнес? — Виг поклати енергично глава. — Той не е… не беше такъв човек.
    — Известно ли ви е да е имал врагове?
    — Не ми се вярва. Защо питате? Да не би убийството да е поръчково покушение?
    — Все още не разполагаме с достатъчно информация и допускаме всичко.
    Госпожица Виг обясни, че във фаталния понеделник посланикът излязъл за среща точно след обяда. Не казал къде отива, но в това никой не видял нищо необичайно.
    — Винаги си носеше мобилния телефон и при необходимост се свързвахме с него.
    Хари поиска да разгледа кабинета му. Тоние Виг го поведе и отключи две допълнителни врати, монтирани „от съображения за сигурност“. По изрична молба на Хари стаята го очакваше във вида, в който я бе оставил Молнес. Навсякъде се въргаляха листове и папки. Вместо по етажерките или по стените, разни сувенири бяха накацали по мебелите в пълен безпорядък.
    Над хартиените купчини величествено гледаше норвежката кралска двойка, а от прозореца, както обясни Виг, се откриваше изглед над Куинс Рийджънт Парк.
    Хари намери календар-бележник с оскъдни записки. Разлисти на деня на убийството. Пишеше само „Ман Ю“ — популярно съкращение на „Манчестър Юнайтед“. Навярно посланикът е целял да си напомни за мач по телевизията, предположи Хари и издърпа няколко чекмеджета, колкото да отбие номера, защото бързо му стана ясно, че е безсмислено да тършува из кабинета на посланика, без да търси нещо конкретно.
    — Не виждам мобилния му телефон.
    — Нали ви казах, винаги го носеше със себе си.
    — На местопрестъплението обаче не е открит. А лично аз не вярвам убиецът да е бил и крадец.
    Госпожица Виг сви рамене.
    — Възможно ли е някой от вашите тайландски колеги да го е „конфискувал“?
    Хари предпочете да подмине репликата ѝ без коментар. Попита дали служител от посолството е звънил на Молнес в деня на убийството. Тя изрази съмнение, но обеща да провери. Хари направи финален оглед стаята, за да се увери, че не пропуска нищо.
    — Кой от посолството е видял Молнес последен?
    Тя се замисли.
    — Сигурно Санпет, служебният шофьор. С посланика се бяха сприятелили. Санпет преживява изключително тежко смъртта му и го пуснах в двудневен отпуск.
    — Защо не е откарал Молнес до срещата му в деня на убийството?
    — И аз се питах същото — сви рамене Виг. — Посланикът не обичаше да шофира в натовареното движение.
    — Мхм. Какво ще ми кажете за този Санпет?
    — Работи в посолството от незапомнени времена. Кракът му не е стъпвал в Норвегия, но ще ви изброи наизуст имената на всички градове. И имената на кралете в хронологичен ред. Обожава Григ. Не знам дали в дома си има грамофон, но притежава всичките му плочи. Много очарователен възрастен тайландец.
    Виг килна глава на една страна и си оголи венците. Хари се поинтересува как да се срещне с Хилде Молнес.
    — В дома си е. Опасявам се, че е напълно срината. Съветвам ви да отложите малко разговора с нея.
    — Благодаря за съвета, госпожице Виг, но чакането е лукс, който не можем да си позволим. Ще ви представлява ли трудност да ѝ се обадите и да я предупредите да ме очаква?
    — Разбирам, прощавайте.
    — Откъде сте? — обърна се Хари към нея.
    Тоние Виг го изгледа изненадана. После се разсмя звънливо и малко напрегнато.
    — Това разпит ли е, полицай?
    Хари не отговори.
    — Ако толкова ви интересува, израснала съм във Фредрикста.
    — Като слушах произношението ви, и аз така предположих — смигна ѝ той.
    Фината дама на регистратурата седеше облегната на стола и притискаше към малкия си нос аерозолен флакон с пулверизатор. Сепна се, когато Хари се покашля дискретно, и се засмя сконфузено с плувнали във влага очи.
    — Прощавайте, просто въздухът в Банкок е много мръсен — обясни тя.
    — Усетих го и сам. Ще ми дадете ли телефонния номер на шофьора?
    — Той няма телефон — поклати глава тя и подсмръкна.
    — Ясно, телефон няма. А адрес има ли?
    Идеята му беше да се пошегува, но пролича, че на секретарката шегата не ѝ допадна. Записа адреса върху листче и за довиждане му се усмихна съвсем пестеливо.

Единайсета глава

    Хари тръгна нагоре по алеята към дома на посланика и видя, че на вратата вече го очаква прислужник. Той го преведе през две просторни, изящно обзаведени помещения с мебели от ратан и тиково дърво и накрая излязоха в градината зад къщата. Там цъфтяха прелестни жълти и сини орхидеи, а покрай сенчестите върби, подобно на цветни хартийки, пърхаха пеперуди. До басейн с формата на пясъчен часовник откриха съпругата на посланика, Хилде Молнес. Седеше на ратанов стол, облечена в розов пеньоар. Питие в същия цвят се мъдреше пред нея, а слънчеви очила закриваха половината ѝ лице.
    — Вие трябва да сте старши инспектор Хуле — подхвана тя; изговорът ѝ носеше чертите на диалекта от региона Сюнмьоре. — Тоние се обади да ме извести, че ще се отбиете. Нещо за пиене, инспекторе?
    — Няма нужда.
    — Помислете си пак. За ваше сведение, в такива горещини е важно да се приемат течности. Дори да не чувствате жажда, грижете се за водния баланс в организма си. На тези географски ширини ще се обезводните за нула време — преди тялото ви изобщо да успее да подаде сигнал.
    Свали си очилата. Както Хари бе предположил по гарвановочерната ѝ коса и смуглата кожа, оказа се с кафяви очи: жизнени, но леко зачервени по краищата. „Заради скръбта или заради изгълтания алкохол?“ — запита се Хари. Или и заради двете.
    Така, като я гледаше, ѝ даваше около четирийсет и пет, но беше добре поддържана. Застаряваща, леко повехнала хубавица от каймака на средната класа. И преди бе срещал жени от нейната прослойка.
    Хари се разположи в отсрещния ратанов стол, който послушно прие извивките на тялото му; обгърна го като дългоочакван гост.
    — Щом толкова настоявате, ще пийна чаша вода, госпожо Молнес.
    Тя даде нареждания на прислужника и му махна да побърза.
    — Вече уведомиха ли ви, че може да видите съпруга си?
    — Да. Благодаря за загрижеността ви. — Хари долови свадлива нотка. — Чак сега ми позволяват да го видя. Мъжа, за когото бях омъжена цели двайсет години.
    Кафявите ѝ очи почерняха. Като я гледаше, Хари беше склонен да допусне, че в преданията за множеството корабокруширали португалци и испанци, слезли по бреговете на Сюнмьоре, има зрънце истина.
    — Ще се наложи да ви задам няколко въпроса.
    — Действайте сега, докато джинът още не ме е пуснал.
    Тя преметна грациозно елегантния си, потъмнял от слънцето и вероятно току-що избръснат крак върху коляното.
    Хари извади бележник и молив. Записките изобщо не му трябваха, но бележникът му даваше възможност да не я гледа, докато му отговаря. Това обикновено улесняваше беседите с близките на жертвите.
    Съпругът ѝ излязъл от къщи сутринта, разказа тя, и не споменал нищо за евентуално закъснение вечерта, но възникването на неочаквани ангажименти не било необичайно. В десет вечерта — още нямала никаква вест от него — го потърсила по телефона, ала не ѝ вдигнал нито в кабинета, нито на мобилния. Въпреки това не се разтревожила. Малко след полунощ Тоние Виг се обадила да ѝ съобщи, че посланикът е намерен мъртъв в мотелска стая.
    Хари изучаваше най-внимателно лицето на Хилде Молнес. Тя говореше със стабилен глас и без драматични жестове.
    От първия разговор с Тоние Виг не останала с впечатление причината за смъртта вече да е установена. На следващия ден съветничката на посланика я уведомила, че съпругът ѝ е бил убит, но от Осло разпоредили абсолютно всички да запазят пълно мълчание. Заповедта се отнасяла и за Хилде Молнес, без да е служителка на дипломатическата мисия, защото за всички норвежки граждани важала забраната да разпространяват информация, когато въпросът опира до „националните интереси“. Последното тя изрече с горчива насмешка и вдигна чаша за наздравица.
    Хари само кимаше и си водеше записки. Попита я сигурна ли е, че съпругът ѝ не си е оставил мобилния вкъщи. Хилде Молнес потвърди. Воден от внезапно хрумване, Хари се поинтересува каква марка е бил телефонът му.
    — Финландска — отговори тя.
    Не можела да му помогне с имена на лица, евентуално заинтересовани от смъртта на посланика.
    Хари почукваше с молива по бележника си.
    — Вашият съпруг обичаше ли децата?
    — И то много! — съвсем спонтанно отвърна Хилде Молнес и за пръв път Хари долови потреперване в гласа ѝ. — Атле беше най-добрият баща на света. Само да знаете колко беше грижовен.
    Хари сведе поглед към бележника си. Нищо в погледа ѝ не подсказа да е схванала подтекста във въпроса му. Тя тънеше в пълно неведение — беше почти убеден Хари. Уви, на него се падаше нелекият жребий да направи следващата крачка и да я попита в прав текст в течение ли е, че посланикът притежава детско порно.
    Хари прокара длан по лицето си. Навярно така се чувства и хирургът със скалпел в ръка, когато не се решава да направи първия разрез. Дявол да го вземе, никога ли няма да се отърве от тази своя скапана мекушавост? Тя му пречеше, защото го обземаше всеки път при необходимостта да поднесе неприятна вест, да подложи невинни хора на страдание, разобличавайки мрачните тайни на любимите им хора, подробности, които нито са го молили да им разкрива, нито заслужават да им бъдат запратени право в лицето.
    Хилде Молнес го изпревари:
    — Толкова обичаше децата, че обмисляхме да осиновим момиченце — в очите ѝ избиха сълзи. — Изстрадало детенце от Бирма. В посолството все внимават и казват Мианмар, за да не засегнат някого, но аз съм възрастна и предпочитам Бирма.
    Тя се засмя сухо през сълзи и се взе в ръце. Хари отмести поглед. Червено колибри пърхаше беззвучно във въздуха пред една орхидея подобно на миниатюрен макетен хеликоптер.
    „Работата е ясна — заключи той. — Тя не знае нищо.“ Ако впоследствие нейните сведения за сексуалните влечения на съпруга ѝ се окажеха от съществено значение, Хари щеше да повдигне въпроса. В противен случай щеше да ѝ спести шокиращите разкрития.
    Хари я попита от колко време се познават с мъжа ѝ и — без да е поискал повече подробности — Хилде Молнес пространно описа как се запознали, когато Атле, новоизлюпен политолог и ерген, се прибрал за коледна ваканция в Йорща. Семейството му било много богато, притежавало две фабрики за мебели, младият наследник бил изгодна партия за всяко младо момиче в селото и, съвсем естествено, конкуренция изобщо не липсвала.
    — Аз бях Хилде Меле от най-обикновено семейство, но бях най-хубавата — каза тя със същия сух смях. Внезапно по лицето ѝ се изписа болка и тя бързо допря чашата до устните си.
    Без каквито и да било затруднения Хари си представи каква младичка красавица е била днешната вдовица.
    Особено му помогна фактът, че образът във въображението му се материализира до отворената плъзгаща се врата към градината.
    — Рюна, миличка, ето те и теб! Този млад господин се казва Хари Хуле и е норвежки детектив. Ще помогне да открият какво се е случило с татко.
    Дъщерята едва-едва ги удостои с поглед и без да отговори, се насочи към басейна. Имаше тъмната коса и тъмните очи на майка си. Съдейки по дългокракото ѝ слабо тяло в плътно прилепнал бански, Хари предположи, че е на около седемнайсет. Или просто го бе прочел в доклада, предоставен му, преди да тръгне насам. Вече не си спомняше.
    Рюна щеше да е съвършена красавица като майка си, ако не беше една малка подробност, за която в доклада не се споменаваше нищо. Девойката мина от другата страна на басейна, направи три бавни, грациозни крачки към дъската за отскок, после събра крака и полетя над водата. В същия миг в стомаха на Хари заседна буца. Щръкналият от дясното ѝ рамо тънък чукан придаваше на тялото чудновата асиметрична форма — все едно самолет с отчупено крило — докато то се превърташе в салто с винт. Тялото ѝ проряза зелената вода, чу се само леко шляпване и тя потъна. На повърхността изплуваха мехурчета.
    — Рюна тренира скокове във вода — поясни напълно излишно Хилде Молнес.
    Хари продължаваше да се взира в мястото, където момичето се бе изгубило. До стълбичката в противоположния край на басейна изплува фигура, качи се и той видя мускулестия ѝ гръб; слънцето искреше в капките вода по кожата ѝ и придаваше блясък на мократа ѝ черна коса. Чуканът висеше надолу като крило на пиле. Оттегли се също толкова безшумно, колкото бе дошла и бе скочила. Без нито дума хлътна във вратата.
    — Не знаеше за вашето посещение — поясни извинително Хилде Молнес. — Не обича непознати хора да я виждат без протеза.
    — Разбирам. Как понася случилото се?
    — Де да знаех. — Хилде Молнес отправи замислено поглед към вратата. — Намира се в трудна възраст и не споделя с мен. Впрочем не само с мен, не споделя с никого — тя вдигна чашата. — Рюна, боя се, е малко особено момиче.
    Хари стана, благодари за сведенията и обеща пак да се обади. Хилде Молнес му обърна внимание, че не е близнал водата в чашата си, той се поклони и я помоли да му я запази за следващия път. Даде си сметка за малко неуместната си молба, но домакинята все пак се засмя и вдигна своята чаша за довиждане.
    Докато вървеше към портата, по автомобилната алея се изкачи червено порше кабриолет. Хари мярна рус перчем над чифт слънчеви очила „Рейбан“ и сив костюм „Армани“, преди поршето да го подмине и да се изгуби в сянката пред къщата.

Дванайсета глава

    Хари се върна в участъка. Старши инспектор Кръмли беше излязла. Нхо веднага се отзова с вдигнат палец на молбата да се свърже с телекомуникационната компания и да поиска справка за всички повиквания, постъпили в мобилния на посланика или отправени от него в деня на убийството.
    Най-сетне успя да се свърже с Кръмли едва към пет. Понеже ставаше късно, тя предложи да съчетаят служебната среща с обиколка по каналите с лодка — „тъкмо ще отметнем задължителната туристическа обиколка“.
    По река Пиер им предложиха „дългоопашата“ лодка срещу шестстотин бата, но цената мигом падна на триста, след като Кръмли дръпна на тайски солидно конско на лодкаря.
    Поплаваха надолу по Чао Прая и после свърнаха по един от тесните канали. Дървени бараки, вкопчени в колове по реката, заплашваха да се срутят всеки момент, а миризмата на храна, нечистотии и бензин прииждаше на вълни. Хари имаше чувството, че минават през дневните на обитателите. Само редиците зелени саксийни растения скриваха част от домашната обстановка, но никой от стопаните не изглеждаше особено притеснен от този факт. Напротив: хората махаха с усмивка.
    Току-що излезли от кафявата вода, три момчета по шорти, седнали мокри върху пирс, подвикнаха нещо след тях. Кръмли вдигна весело ръка, лодкарят се засмя.
    — Какво извикаха? — попита Хари.
    — Ме чи. — Кръмли посочи главата си. — Означава свещеник или монахиня. Монахините в Тайланд си бръснат главите. Смятай какво уважение щях да предизвиквам, ако ходех и с бяло расо — засмя се тя.
    — Е, накъде повече? По всичко личи, че се ползваш с огромно уважение. Хората ти те…
    — Защото и се отнасям съответно с тях — прекъсна го тя. — И защото си разбирам от работата. — Кръмли се изхрачи и плю през перилата. — Сигурно това те изненадва, понеже съм жена?
    — Не съм казал такова нещо.
    — Мнозина чужденци с изненада откриват колко големи шансове за професионално израстване имат жените в Тайланд. Обществото тук не е мачистки настроено. Чуждестранният ми произход създава по-сериозни пречки пред моето развитие, отколкото полът ми.
    Лек бриз раздвижи и разхлади влажния въздух. От близката горичка се разнесе скрибуцане на щурци, а пред тримата в лодката се откри същото кървавочервено слънце от предишната вечер.
    — Кое те накара да се преместиш тук?
    Хари си даде сметка, че навлиза в личното ѝ пространство, но не оттегли въпроса.
    — Майка ми е тайландка — обясни след известно мълчание Кръмли. — По време на виетнамската война разквартирували татко в Сайгон и двамата се запознали в Банкок през 1967 година. — Тя се засмя и напъха възглавница зад гърба си. — По думите на мама заченала още първата нощ, която прекарали заедно.
    — Теб?
    Лиз кимна.
    — След капитулацията татко ни заведе в Щатите, във Форт Лодърдейл, където служеше като подполковник. На американска земя мама научила, че той е бил женен, когато са се запознали. След като мама забременяла обаче, изпратил писмо на съпругата си и уредил развода. — Тя поклати глава. — Нищо не му е пречело преспокойно да офейка, ако е искал. Знае ли човек, може и да му се е искало, но да не го е сторил.
    — Не си ли го питала?
    — На такива въпроси едва ли някой иска откровен отговор, не мислиш ли? Пък и си знаех, че няма да го получа. Той си беше такъв.
    — Беше?
    — Да. Почина. — Кръмли се обърна към Хари. — Досаждам ли ти с разкази за семейството ми?
    Хари захапа филтъра на извадената цигара.
    — Ни най-малко.
    — Пред баща ми никога не е стояла перспективата да ни изостави. Беше фанатик на тема отговорност. Когато бях на единайсет, ми позволи да си взема коте от съседите във Форт Лодърдейл. След като му проглуших ушите с моето мрънкане, татко склони, но само ако се грижа съвестно за животното. Две седмици по-късно ми писна и поисках да върна котето. Тогава татко ме заведе в гаража заедно с котето. „От отговорността не се бяга — каза ми той. — Иначе цивилизацията ни ще рухне.“ Извади служебната си пушка и изпрати 12-милиметров куршум в главата на котето. После ме накара да донеса вода и сапун и да изчистя пода в гаража. Такъв си беше… Затова… — Тя свали слънчевите си очила, избърса стъклата с подгъва на ризата си и примижа срещу залязващото слънце. — Затова така и не успя да се примири, че се изтеглиха от Виетнам. Когато навърших осемнайсет, с мама се върнахме тук.
    Хари кимна.
    — За майка ти, жена с азиатски черти, предполагам, не е било никак лесно след войната да живее в американска военна база.
    Мъж в костюм седеше и пушеше пура пред сграда, опустошена от вилнял пожар.
    — А после си постъпила в полицейската академия, станала си следовател в отдел „Убийства“ и си обръснала косата си?
    — Да, но не в тази последователност. И не съм си обръснала косата. Опада за една седмица, когато бях на седемнайсет. Рядка форма на алопеция. Сериозно предимство в този климат.
    Тя прокара длан по главата си и се усмихна изморено. Хари чак сега забеляза, че тя няма нито вежди, нито мигли. Липсваше всякакво окосмяване.
    С тях се изравни друга лодка. Беше натоварена до ръба с жълти сламени шапки. Възрастна жена на борда посочи главите на Хари и Лиз, после шапките. Кръмли се усмихна учтиво и отказа. Преди да се оттласне по-навътре, жената се наведе към Хари, подаде му бяло цвете, посочи Кръмли и се засмя.
    — Как е „благодаря“ на тайски?
    — Коп кун ка — отвърна Кръмли.
    — Я по-добре ти ѝ го кажи.
    Минаха покрай храм, уат, съвсем близо до канала. От отворената врата долетя напевният мълвеж на монасите. Миряните седяха на стълбите отвън със сключени ръце и се молеха.
    — За какво се молят? — поинтересува се Хари.
    — Не знам. За мир. За любов. За по-добър живот сега или в бъдещ живот. За същите неща като всички хора по света.
    — Не ми се вярва Атле Молнес да е очаквал проститутка. Имал е уговорка с друг човек.
    Лодката продължи да се плъзга напред, а шепотът на монасите отмря зад гърба им.
    — С кого?
    — Нямам представа.
    — И защо реши така?
    — Носил е пари само колкото да плати стаята и се хващам на бас, че не е имал намерение да си наема женска компания. Но какво ще търси в такъв мотел, ако не да се среща тайно с някого? Според Уанг вратата е била отключена, когато са го намерили. Това не те ли озадачава? Хлопнеш ли хотелска врата, тя се заключва автоматично, освен ако преднамерено не натиснеш копчето на дръжката тип „топка“, за да я оставиш отключена. Убиецът не би имал причина да не заключи вратата. Вероятно изобщо не е забелязал хлътналото копче. А Молнес? Какви са неговите подбуди да остави вратата отключена? Повечето клиенти ще предпочетат да спят със заключена врата на такова място, нали?
    Кръмли поклати глава.
    — Навярно е полегнал и се е опасявал да не би да не чуе почукването, когато мистериозният втори участник в срещата се появи на вратата му.
    — Именно. Не се е съобразявал с Тоня Хардинг, защото е предупредил на рецепцията тя да влезе само след изричната му покана. Съображенията му са били свързани с друг посетител. Дотук съгласна ли си?
    Увлечен в излагането на теорията си, Хари се бе изместил към едната страна на лодката; лодкарят му посочи да седи в средата, за да не нарушава равновесието.
    — Според мен Молнес е държал да мине инкогнито. Неслучайно е избрал мотел в покрайнините на града, много подходящо място за тайна среща, особено като се има предвид, че официално никой не вписва данните на гостите.
    — Хм… За снимките ли мислиш?
    — Има ли начин човек да се абстрахира от тях?
    — Лесно е да купиш такива снимки на много места в Банкок.
    — Ами ако е отишъл една крачка по-далеч? Дали не става дума за детска проституция?
    — Възможно е. Продължавай.
    — Мобилният телефон. Не е намерен близо до тялото. Не е нито в кабинета му, нито в дома му.
    — Нищо чудно убиецът да го е откраднал.
    — Добре, но с каква цел? Ако е крадец, защо не е взел и парите, и колата му?
    Кръмли се почеса по ухото.
    — Не е искал да оставя следи — продължи Хари. — Убиецът е прикрил много старателно всичките си дири. Взел е телефона единствено заради важните улики. Самият апарат не го е интересувал.
    — Какви улики?
    — Какво прави средностатистическият потребител на мобилен телефон, докато седи в мотел и чака човек, който вероятно също има мобилен телефон и пътува към мотела в непредсказуемия трафик на Банкок?
    — Обажда се да попита на какво разстояние е въпросният човек. — Кръмли, изглежда, все още не схващаше накъде бие Хари.
    — Молнес е имал „Нокия“, същия като моя.
    Хари извади апарата.
    — Този модел запаметява последните набрани пет до десет номера. Ако Молнес е разговарял с убиеца по телефона непосредствено преди онзи да пристигне в мотелската стая, убиецът е знаел, че ще го разкрием, сдобием ли се с апарата.
    — Е, добре, де — кимна Кръмли, явно неособено впечатлена. — Защо просто не е изтрил номера си от паметта на телефона? Отмъквайки телефона, ни дава косвена податка: значи е познат на Молнес.
    — Телефонът, да речем, е бил изключен. Нали Хилде Молнес се е опитала безуспешно да се свърже със съпруга си. Без ПИН-кода убиецът няма как да изтрие номера си.
    — Добре. Просто ще се обадим в телекома и ще поискаме разпечатка на номерата, с които Молнес е разговарял въпросната вечер. Обичайните ни сътрудници в компанията обаче сигурно вече са си тръгнали. Ще им звънна още утре сутринта.
    Хари се почеса по брадичката.
    — Няма да се наложи. Помолих Нхо да се заеме.
    — Така значи. Някаква причина да действаш през главата ми?
    Хари не долови в гласа ѝ нито раздразнение, нито предизвикателна нотка. Кръмли питаше, защото Нхо се водеше неин подчинен, а Хари бе действал в разрез с устава. Тук въпросът не опираше до това кой е шефът и кой — подчиненият, а как най-ефективно да се провеждат следствените действия. Които на практика оглавяваше тя.
    — Нямаше те в участъка, Кръмли. Извинявай, ако съм прибързал.
    — Няма защо да се извиняваш, Хари. Ти сам го каза: отсъствала съм. И за теб съм Лиз.
    Бяха изминали голямо разстояние по реката. Старши инспектор Кръмли посочи една къща в края на обширна градина.
    — Там живее твой сънародник.
    — Откъде знаеш?
    — Когато тръгна да строи къщата, във вестниците се разрази медийна буря. Както виждаш, къщата прилича на храм. Сред будистите избухна вълна от негодувание как така един езичник ще живее в храм. Възприемаха начинанието му като проява на богохулство. В добавка стана ясно, че къщата е построена върху останки от бирмански храм, разположен в гранична територия със спорен статут между Бирма и Тайланд. По онова време имаше много напрежение. Станаха няколко престрелки и прочее и хората масово се изнасяха оттам. Норвежецът купил целия храм на безценица, а понеже севернобирманските храмове са построени само от тиково дърво, успял лесно да демонтира конструкцията и да я пренесе в Банкок.
    — Претенциозно — отбеляза Хари. — Как се казва въпросният мъж?
    — Уве Клипра. Един от най-маститите строителни предприемачи в Банкок. Ако се позадържиш тук, няма начин да не чуеш за него.
    Кръмли даде знак на лодкаря да обърне.
    — Нхо трябва вече да е взел разпечатката. Обичаш ли храна за вкъщи?


    Списъкът с телефонните повиквания беше получен и информацията в него сериозно разклати теорията на Хари.
    — Последният регистриран разговор е проведен в 17:55 — поясни Нхо. — С други думи, Молнес не е разговарял с никого, след като се е настанил в мотела.
    Хари заби поглед в пластмасовата си купа със супа от нудъли. Белите лентички приличаха на бледо, изпосталяло копие на спагети и Хари току се стряскаше, докато издърпваше нудълите с клечките, защото супата се разклащаше на неочаквани места.
    — Въпреки това не е изключено името на убиеца да присъства в този списък — отбеляза Лиз с препълнена уста. — Иначе защо ще му отмъква телефона?
    Рангсан влезе да съобщи, че Тоня Хардинг дошла да ѝ снемат отпечатъци.
    — Ако искате, разпитайте я сега. И още нещо: Супауади каза, че в момента изследват съдържанието на пластмасовата ампула. Утре резултатите ще се готови. От лабораторията ни отредиха приоритетно място.
    — Предай им поздрави и коп кун ка — поръча Хари.
    — Какво?
    — Благодари им.
    Хари се усмихна глуповато, а Лиз така се разсмя, че се задави и оризът от устата ѝ се разхвърча из цялата стая.

Тринайсета глава

    Хари нямаше представа с колко проститутки е седял в зала за разпити. Знаеше само, че броят им е внушителен. При разследването на убийства появата на платени жрици е толкова неминуема, колкото и появата на мухи върху говеждо лайно. Не защото непременно са замесени, а защото почти винаги имат какво да разкажат.
    Хари ги беше слушал как се смеят, как ругаят, как плачат, беше се сприятелявал с тях, беше се карал с тях, беше сключвал сделки, беше нарушавал обещания, беше ставал мишена на плюнките им и на опитите им да го ударят. Въпреки това в тези женски съдби, в обстоятелствата, които ги бяха предопределили, Хари намираше нещо, с което се отъждествяваше и което разбираше. Не проумяваше обаче несломимия им оптимизъм: макар да бяха надничали в най-тъмните глъбини на човешката поквара, те сякаш не губеха вярата, че има и добри хора. Хари беше виждал немалко полицаи, неспособни на такъв подвиг.
    Затова Хари потупа Дим по рамото и ѝ даде цигара, преди да започне разпита. Ни най-малко не се надяваше така да спечели благоразположението ѝ. Просто, съдейки по вида ѝ, проститутката се нуждаеше от никотин.
    В погледа ѝ се четеше твърдост, а кожата около устните ѝ беше силно изопната — не се плашеше лесно. Сега обаче седеше на един стол пред масичка с плот от ламинат, кършеше нервно ръце в скута си и имаше вид, сякаш е пред разплакване.
    — Пен янгай? — попита Хари. „Как си?“ Лиз го бе научила на тези две думи, преди да влезе в залата за разпит.
    Нхо му преведе отговора. Нощем не можела да спи и не искала повече да работи в мотела.
    Хари седна срещу нея, сложи длани върху масата и се опита да улови погледа ѝ. Напрегнатите ѝ рамене се поотпуснаха, но тя продължаваше да стои с отвърнато от него лице и прибрани в скута ръце.
    Преповториха едно по едно събитията от онази вечер. Дим нямаше какво ново да добави. Потвърди, че заварила вратата затворена, но отключена. Никъде не видяла мобилен телефон. Нито пък служители на мотела — нито на влизане, нито на излизане от стаята.
    Хари я попита дали е забелязала дипломатическия номер на мерцедеса. Тя поклати глава. Не била видяла никаква кола. Понеже тъпчеха на едно място, Хари си запали цигара и наслуки я попита кой според нея може да го е сторил. Нхо преведе. По лицето на Дим Хари разбра, че е напипал невралгична точка.
    — Какво каза?
    — Ножът бил Кун Са.
    — Тоест?
    — Не си ли чувал за Кун Са? — смая се Нхо.
    Хари поклати глава.
    — Кун Са е най-маститият доставчик на хероин в цялата история на Тайланд. Заедно с правителствата в Индокитай и с ЦРУ той контролираше трафика на опиум в Златния триъгълник от петдесетте години. Така американците се сдобиха със средства за операциите си в региона. Този тип имаше собствена армия в джунглата.
    На Хари му просветна, че беше чувал за азиатския Ескобар.
    — Преди две години Кун Са се предаде на бирманските власти и го настаниха в изправително учреждение — е, от по-луксозните, де. Носят се слухове, че финансирал новите хотели в Бирма, а според някои продължава да дърпа конците на опиумната мафия на север. Под „Кун Са“ Дим има предвид, че зад убийството стои мафията. Затова е изплашена.
    Хари огледа замислено проститутката и кимна на Нхо.
    — Ще я пуснем.
    Нхо преведе и Дим се изненада. Обърна се и срещна погледа на Хари. Долепи дланите си на височината на лицето и се поклони. Вероятно се бе опасявала да не я арестуват за проституция.
    Хари се усмихна. Дим се наведе над масата.
    — Падате ли си по фигурно пързаляне, сър?


    — Кун Са? ЦРУ?
    Телефонната връзка от Осло пукаше и заради ехото гласовете на Хари и на Турхюс се застигаха.
    — Извинете ме, инспектор Хуле, но да не сте получили топлинен удар? Човек е открит, наръган с нож, който би могъл да се купи навсякъде в Северен Тайланд, изрично ви молим да действате максимално дискретно, а вие ми сервирате, че се каните да погнете организираната престъпност в Югоизточна Азия?
    — Не. — Хари изпъна крака върху бюрото. — Нямам подобни амбиции, Турхюс. Просто казвам, че музеен специалист определя ножа като рядък модел, вероятно изработен от народа шан. Такива антики не се намират в обикновен магазин. Според тукашната полиция ножът е знак за предупреждение от опиумната мафия да не се бъркаме, но аз не застъпвам това мнение. Ако мафията иска да ни каже нещо, има много по-лесни начини да го стори от жертването на нож с антикварна стойност.
    — И откъде тогава произтичат трудностите ви?
    — Казвам само, че за момента следите сочат в тази посока, но началникът на полицията в Банкок направо изперка, когато споменах думата опиум. В региона, оказва се, цари пълен хаос по отношение на борбата с дрогата. Човекът ми обясни, че доскоро правителството успявало до известна степен да държи положението под контрол; стартирали програми за подпомагане на най-бедните селяни, за които опиумът е основен поминък, за да си стъпят на краката, докато се преориентират към отглеждането на други култури, и същевременно им разрешили да отглеждат определено допустимо количество опиум за лична употреба.
    — За лична употреба ли?
    — Да, планинските племена имат това право. Пушат опиум от десетилетия и явно е безсмислено властите да се опитват да изкоренят тази стародавна традиция. Проблемът е, че вносът на опиум от Лаос и Мианмар е паднал драстично, цените са хвръкнали до небесата и производството в Тайланд почти се е удвоило, за да покрие потреблението. Въртят се луди пари, към пазара напират десетки нови играчи и в момента положението е необозримо. С други думи, шефът на полицията няма желание да бърка в гнездото на осите. Затова мисля да действам по метода на изключването на вероятностите. Например на вероятността посланикът да е бил замесен в престъпна дейност. По-конкретно в потребление на детска порнография.
    В слушалката се възцари мълчание.
    — Нямаме никакви основания да подозираме… — подхвана Турхюс, но остатъкът се изгуби в шум.
    — Ще повторите ли?
    — Нямаме никакви основания да подозираме посланик Молнес в педофилия — ако това намеквате.
    — Що за… В момента не давате пресконференция, Турхюс. За да продължа работата си, трябва да знам цялата истина.
    Пак настъпи мълчание. За миг Хари си помисли, че връзката се е разпаднала. После гласът на Турхюс отново прозвуча в слушалката. Макар линията да пращеше, макар да разговаряше с човек в другия край на земното кълбо, Хари усети осезаемо студенината.
    — Ще ви кажа всичко, което трябва да знаете, Хуле. А то е следното: от вас се иска да заловите убиец, не ни пука кой е. Не ни пука и в какво е бил замесен посланикът, ако ще да е бил хероинов трафикант, дори и педераст, стига пресата или друг да не надуши. Евентуални скандални разкрития в публичното пространство ще се разглеждат като катастрофа и ще ви бъде потърсена лична отговорност, Хуле. Ясно ли се изразих, или са ви нужни още пояснения?
    Турхюс избълва тирадата си на един дъх.
    Хари ритна бюрото. И телефонът, и колегите подскочиха.
    — Разбрах ви съвсем ясно — процеди той през стиснати зъби. — А сега ме чуйте вие.
    Направи пауза и вдиша. Една бира, само едничка. Захапа цигара и се опита да прогони натрапчивата мисъл.
    — Ако Молнес е бил замесен в нещо, не е единственият норвежец, забъркан в незаконни дела. Силно се съмнявам обаче да е завързал тесни контакти с тайландския ъндърграунд за краткото си пребиваване тук. Пък и доколкото разбрах, е поддържал връзка предимно с норвежката общност в Банкок. Колкото и да са свестни сънародниците ни тук, все пак всеки от тях си е имал причини да напусне родината си — някои вероятно по-основателни от други. Неприятностите с органите на реда по принцип минават за изключително основателна причина за бърза емиграция в страна с приятен климат и без спогодба с Норвегия за експулсиране на престъпници. Прочетохте ли във вестниците за норвежеца, хванат на калъп с няколко момчета в Патая? Публикуваха го на първа страница във водещите издания. Полицията в Тайланд много си пада по такива заглавия. Така трупа престиж в медиите, пък и педофили се хващат много по-лесно от наркотрафиканти. Да предположим, че тайландската полиция вече е надушила лесна плячка, но смята да изчака случаят да бъде формално приключен и аз да се прибера в Норвегия, а след два-три месеца да огласи, че норвежци са замесени в употреба на детска порнография. Какво според вас ще стане тогава? Нашенските вестници ще изпратят тук цяла глутница кореспонденти и преди да сте се усетили, името на посланика ще цъфне в пресата. Ако заловим тези мъже сега, докато с тайландската полиция сме се разбрали да държим случая в графата „строго поверително“, вероятно ще избегнем грандиозен скандал.
    По дишането на Турхюс Хари разбра, че онзи започва да си дава сметка как стоят нещата.
    — Какво искате?
    — Да знам какво премълчавате. В какво се е забъркал Молнес, с какво се е компрометирал.
    — Знаете всичко необходимо. Няма друго. Толкова ли е трудно да схванете? — простена Турхюс. — Какво целите всъщност, Хуле? Да не би по-малко от нас да искате този случай да бъде приключен възможно най-скоро?
    — Аз съм полицай и се опитвам да си върша работата.
    — Трогателно, Хуле — разсмя се с цвилене Турхюс. — Знам разни неща за вас. Не го забравяйте. Театърът за честното ченге не ми минава.
    Хари се изкашля в слушалката и ехото се върна като заглушен пистолетен изстрел. Промърмори нещо.
    — Какво казахте, Хуле?
    — Казах, че връзката е лоша. Пак помислете върху нашия разговор, Турхюс, и когато имате да ми казвате нещо ново, ми се обадете.


    Хари се сепна в съня си, измъкна се замаян от леглото и едва успя да се добере навреме до банята. Повърна и веднага седна на тоалетната чиния — започна да тече и отзад. По тялото му се лееше пот независимо от усещането, че в стаята е студено.
    „Миналия път беше по-зле — окуражи се той. — Ето, нещата се оправят. Става много по-добре“.
    Преди да си легне, си би инжекция с витамин „B12“ в бута. Заболя го ужасно. Мразеше игли. От тях му прималяваше. Сети се за Вера, проститутка от Осло, която от петнайсет години се друсаше с хероин. Веднъж му бе споделила, че всеки път, когато се боцвала, била на косъм да припадне.
    В полумрака Хари мярна как нещо дребно изприпка върху умивалника. Две антенки се поклащаха напред-назад. Хлебарка. С големината на палец и оранжева ивица по гърба. Никога не беше виждал точно такава, но едва ли имаше нещо учудващо: беше чел, че хлебарките са над три хиляди вида. При долавяне на вибрации от приближаващо се тяло мигом се изпокривали. На всяка открита хлебарка се падали поне десет, които се измъкват незабелязано. Следователно наоколо гъмжеше от гадини. Колко тежи една хлебарка? Десетина грама. Ако в пукнатините и зад мебелите се спотайват повече от сто, значи в стаята имаше над един килограм хлебарки. Хари потръпна. Вероятността да са по-изплашени от него беше мижава утеха. Понякога имаше чувството, че алкохолът е започнал да му носи повече позитиви, отколкото негативи. Затвори очи и се опита да не мисли.

Четиринайсета глава

    Най-сетне паркираха и тръгнаха да търсят адреса пеша. След опитите на Нхо да обясни на Хари на каква логика се гради адресната система в Банкок норвежецът схвана основното: има главни улици и странични пресечки, наречени сой. Проблемът се заключаваше във факта, че номерацията на сградите не следваше последователния възходящ числов ред, а независимо от местоположението си по улицата, новите сгради получаваха следващия свободен номер.
    Минаха през тесни улички, чиито тротоари служеха за обща дневна, където хората четяха вестници, шиеха на крачни шевни машини, готвеха или прекарваха следобедната си дрямка. Няколко момичета в училищни униформи извикаха нещо след тях и се изкикотиха. Нхо посочи Хари и отговори. Момичетата заврещяха от смях и скриха уста с длан.
    Нхо заговори една жена зад шевна машина. Тя посочи вратата в съседство. Почукаха. След малко им отвори тайландец в шорти с цвят каки и разгърдена риза. Хари го прецени към шейсетгодишен. Само очите и бръчките издаваха възрастта му. Черната, пригладена назад коса беше съвсем леко прошарена, а слабото жилесто тяло можеше да е и на трийсетгодишен мъж.
    Нхо му зададе въпрос и мъжът кимна, вперил поглед в Хари. После се извини и изчезна. След минута се върна — преоблечен в изгладена бяла риза с къс ръкав и дълъг панталон.
    Носеше два стола. Постави ги на тротоара. На изненадващо добър английски покани Хари да седне на единия, а той се настани на другия. Нхо остана прав до тях. Хари му даде знак да седне на стълбите, ала Нхо поклати едва забележимо глава.
    — Казвам се Хари Хуле и работя в норвежката полиция, господин Санпет. Искам да ви задам няколко въпроса във връзка с Молнес.
    — Искате да кажете с посланик Молнес.
    Хари наблюдаваше стареца. Седеше с гръб, изправен като стълб, отпуснал спокойно в скута кафявите си ръце, обсипани с лунички.
    — Посланик Молнес, разбира се. От близо трийсет години сте шофьор към норвежкото посолство. Правилно ли съм разбрал?
    Санпет затвори утвърдително очи.
    — Имахте ли се с посланика?
    — Посланик Молнес беше голяма работа. Човек с голямо сърце. И голям ум. — Санпет потупа челото си с пръст и изгледа предупредително Хари.
    Хари потръпна, когато капка пот се търколи по гръбнака му и се плъзна под колана на панталона. Огледа се дали няма сянка, където да се преместят, но по тази улица къщите бяха ниски, а слънцето печеше отвисоко.
    — Идваме при вас, защото вие най-добре сте познавали навиците на посланика, знаете къде се е отбивал и с кого е поддържал контакт. И защото очевидно помежду ви е съществувала топла връзка. Какво се случи в деня на неговата смърт?
    Седейки напълно неподвижно, Санпет подхвана: на обяд посланикът излязъл, без да уточнява къде отива; казал само, че ще шофира лично — нещо, изключително необичайно през работно време, защото Санпет нямал други задължения, освен да осъществява транспорта. И така, Санпет останал в посолството до пет и после си тръгнал.
    — Сам ли живеете?
    — Съпругата ми загина преди четиринайсет години в автомобилна катастрофа.
    Нещо подсказваше на Хари, че Санпет знае с точност колко месеца и дори дни са изминали от кончината на съпругата му. Деца нямали.
    — До какви места карахте посланика?
    — До други посолства. Срещи, посещения при норвежци.
    — Какви норвежци?
    — В представителствата на „Статойл“, „Хидро“, „Ютун“, „Статсконсулт“…
    Изреди наименованията с безупречно норвежко произношение.
    — Някое от тези имена да ви говори нещо? — Хари му подаде списък. — С тези лица посланикът е разговарял по мобилния си телефон в деня на смъртта си. Разпечатката е от телекомуникационната компания.
    Санпет извади очила, но дори с тях му се наложи да отдалечи листа на една ръка разстояние, докато го четеше на глас:
    — В 11:10 — Букмейкърско бюро „Банкок“ — погледна над очилата. — Посланикът обичаше да залага на коне. Случваше се дори да спечели — добави той с усмивка и продължи: — 11:34. Доктор Сигмюн Юхансен.
    — Кой е той? — Нхо прехвърли тежестта на другия си крак.
    — Милионер. Има толкова пари, че преди няколко години си купи титлата лорд в Англия. Личен приятел на тайландското кралско семейство. Защо после пише Ворачак Роуд? — попита с недоумение Санпет.
    — Защото повикването е постъпило от улична телефонна кабина. Следващото, моля.
    — 11:55. Посолство на Кралство Норвегия.
    — Странно, защото сутринта питахме в посолството, но никой не помни във въпросния ден да е избирал посланика по телефона, дори секретарката.
    Санпет сви рамене. Хари му даде знак да продължи.
    — 12:50. Уве Клипра. Сигурно сте чували за него?
    — Чували — да.
    — Един от най-богатите хора в Банкок. Във вестника прочетох, че съвсем наскоро продал водна електроцентрала в Лаос. Живее в храм — засмя се Санпет. — С посланика се познаваха отпреди. Земляци са, и двамата са израснали в град Олесюн. Посланикът ме покани да… — Санпет разпери печално ръце: защо да се връща към болезнени спомени? Пак вдигна листа. — 13:15. Йенс Бреке. Нямам представа кой е. 17:55… Мангкон Роуд?
    — Пак обаждане от улична кабина.
    Изредиха всички имена от списъка. Хари изруга наум. Не беше сигурен какво точно е очаквал, но шофьорът не му каза нещо извън вече известното му след телефонния разговор с Тоние Виг отпреди час.
    — Страдате ли от астма, господин Санпет?
    — От астма ли? Откъде ви хрумна?
    — В колата на посланик Молнес се натъкнахме на почти празна пластмасова ампула. Поискахме лабораторен анализ за съдържание на наркотични вещества. Не се стряскайте, при подобна находка това е стандартна процедура. Оказа се суспензия за астма. Никой от семейство Молнес обаче не страда от дихателно заболяване. Да имате представа чия е ампулата?
    Санпет поклати глава.
    Хари приближи стола си до шофьора. Не беше свикнал да води разпити посред улицата и имаше чувството, че всички хора наоколо слухтят. Понижи глас:
    — Моите уважения, но вие лъжете. С очите си видях администраторката в посолството да всмуква от помпичка за астматици, господин Санпет. Прекарвате половин ден в посолството, работите там от трийсет години и най-вероятно сте наясно дори кога се подменя тоалетната хартия. А ще ми разправяте, че не знаете за заболяването на колежката си.
    Санпет го изгледа със спокойни студени очи.
    — Казвам само, че нямам представа кой би могъл да остави ампулата в колата на посланика, сър. Голяма част от населението в Банкок боледува от астма. Не един астматик се е возил в автомобила на посланика. Доколкото ми е известно, госпожица Ао не е сред тях.
    Хари го наблюдаваше внимателно. Как така по челото му не бе избила дори капчица пот, докато слънцето прежуряше и трепереше като месингов чинел? Хари сведе поглед към бележника си, все едно да прочете оттам следващия си въпрос.
    — А деца?
    — Моля?
    — Случвало ли се е да качвате деца и да ги откарвате до детската градина, например? Досещате се…
    Лицето на Санпет остана напълно безизразно, но гърбът му се обтегна още повече.
    — Досещам се. Посланикът не беше такъв.
    — Откъде знаете?
    Някакъв мъж надникна иззад разтворения си вестник и Хари си даде сметка, че е повишил глас. Санпет се наведе.
    Норвежецът се почувства глупав. Глупав, жалък и потен. В този ред.
    — Съжалявам. Не исках да ви засегна.
    Възрастният шофьор плъзна поглед покрай него, все едно не го е чул. Хари стана.
    — Ще тръгваме. Разбрах, че харесвате Григ, и ви донесох нещичко — той му подаде касета. — „Симфония до минор“. За пръв път е представена през 1981 година, та затова едва ли я имате в колекцията си. А тя е задължителна за всички почитатели на Григ. Заповядайте.
    Санпет стана и изненадан пое подаръка. Остана прав, вторачен в касетата.
    — Довиждане. — Хари долепи длани за малко нескопосан поздрав уай и даде знак на Нхо да си вървят.
    — Почакайте — спря ги старецът, без да отмества поглед от касетата. — Посланикът беше добър човек. Не беше щастлив обаче. Имаше една слабост. Не искам да петня паметта му, но се опасявам, че губеше от тези коне повече, отколкото печелеше.
    — Повечето залагащи са все на загуба — отбеляза Хари.
    — Става дума за пет милиона бата.
    Хари се опита да ги обърне наум в долари.
    — Сто хиляди — помогна му Нхо.
    — Еха! — подсвирна Хари. — Щом е можел да си позволи…
    — Не можеше — прекъсна го Санпет. — Взе заем от лихварска банда в Банкок. През последните седмици му звъниха няколко пъти. — Санпет погледна Хари, но той се затрудняваше да изтълкува посланието в азиатските очи. — Лично аз смятам, че дългове, натрупани от хазарт, трябва да се погасяват, но ако някой го е убил заради тези пари, заслужава наказание.
    — Значи посланикът не е бил щастлив?
    — Животът му не беше лек.
    На Хари изведнъж му хрумна нещо.
    — Ман Ю говори ли ви нещо?
    Санпет го изгледа въпросително.
    — В бележника на посланика, под датата, когато е бил убит, пише Ман Ю. Проверих телевизионната програма. Не са давали мачове на „Манчестър Юнайтед“.
    — А, „Манчестър Юнайтед“, така кажете — усмихна се Санпет. — Сигурно нещо, свързано с Клипра. Посланикът го наричаше мистър Ман Ю. Редовно лети до Англия да гледа срещите на отбора и си е купил голям брой акции в клуба. Голям чешит.
    — Ще видим какъв е, като поговорим с него.
    — Ако го откриете.
    — Какво имате предвид?
    — Никой не може да се свърже с Клипра. Той ще се свърже с вас, ако пожелае.
    „Само това липсваше — помисли си Хари. — Сега пък фантом.“


    — Борчовете от хазарт променят коренно картинката — отбеляза Нхо, когато се качиха в колата.
    — Донякъде да. Сто хиляди долара са много пари, но дали са достатъчно?
    — В Банкок убиват хора и за по-малко. За много по-малко, повярвай ми.
    — Не говоря за лихварите, а по-скоро се питам дали сумата е достатъчна да затрудни Молнес. Идва от много богато семейство. Би трябвало да може да се издължи — още повече, че от това е зависел животът му. Тук нещо не се връзва. Как ти се стори Санпет?
    — Излъга, когато стана дума за администраторката, госпожица Ао.
    — Дали? Защо мислиш така?
    Нхо не отговори, само се усмихна потайно и посочи главата си.
    — Какво се опитваш да ми кажеш, Нхо? Че разбираш кога хората лъжат?
    — Майка ми ме научи. По време на Виетнамската война се издържала с покер в казино по Сой Каубой.
    — Стига врели-некипели. Познавам полицаи, прекарали цял живот в разпити. Всички са единодушни: няма начин да разкриеш умелия лъжец.
    — Важното е да си използваш очите. Проличава си по дребни неща. Например, ти си държеше устата пристисната, докато обясняваше колко ценна касета подаряваш на Санпет.
    Хари усети как по бузите му плъзва червенина.
    — Касетата се намираше случайно в уокмена ми. Един австралийски полицай ми каза за „Симфонията до минор“ на Григ. Купих касетата, за да ми остане спомен от него.
    — Така или иначе — получи ти се.
    Нхо едва избегна челен удар с камион, който се носеше с грохот право срещу тях.
    — По дяволите! — Хари дори не успя да се стресне. — Този навлезе в нашето платно!
    — Беше по-голям от мен — сви рамене Нхо.
    Хари си погледна часовника.
    — Трябва да се отбием в участъка, а ме чака и погребение.
    Сети се с ужас за вълнения костюм, закачен в гардероба пред така наречения му кабинет.
    — Дано в църквата има климатик. Впрочем защо Санпет настоя да се пържим на слънце, вместо да ни покани вътре на сянка?
    — От гордост — отвърна Нхо.
    — В смисъл?
    — Малката стая, където живее, няма нищо общо нито с луксозната дипломатическа кола, която шофира, нито с работното му място. Санпет не искаше да влизаме, защото щеше да стане неловко — не само за него, а и за нас.
    — Странен тип.
    — Така е в Тайланд. И аз не бих те поканил в жилището ми. Щях да ти сервирам чай на стълбите.
    Нхо предприе рязък десен завой и два от триколесните мотоциклети „тук-тук“ изплашено отбиха встрани. Хари инстинктивно вдигна ръце да се предпази.
    — Аз съм…
    — … по-голям от тях. Благодаря ти, Нхо, вече схванах принципа.

Петнайсета глава

    — Превърна се в дим — отбеляза мъжът до Хари и се прекръсти.
    Беше изпечен от слънцето, с величествена осанка и светлосини очи. Цветовете напомняха на Хари за байцвана дървесина и избелели от пране дънки. От пазвата под разгърдената му копринена риза се подаваше дебел златен ланец, който блестеше матово и тежкарски на слънцето. Паяжина от кръвоносни съдове замрежваше носа на Руал Борк — така се казваше този мъж, а кафявият скалп блестеше като билярдна топка под оредяващата коса. Живите му очи го подмладяваха и едва ли някой би му дал седемдесетте му години.
    Той говореше високо и наглед, без да се смущава, че са на погребение. Нурланският диалект отекваше напевно под църковния свод, но никой не се обърна да му хвърли възмутен поглед.
    След като излязоха от крематориума, Хари се представи.
    — Я виж ти. Значи през цялото време, без изобщо да подозирам, съм стоял до полицай. Добре, че не изтърсих нещо, което да ми излезе през носа.
    Засмя се екливо и протегна съсухрената си възлеста старческа ръка:
    — Руал Борк, пенсионер с минимална пенсия — иронията не стигна до очите.
    — Тоние Виг ми разказа, че сте своего рода духовен водач на норвежката общност в Банкок.
    — Ами май ще трябва да ви разочаровам. Както виждате, аз съм само един грохнал старец, а не предводител. Освен това се преместих в периферията — и в преносен, и в пряк смисъл.
    — И къде по-точно?
    — В Меката на греха — тайландския Содом.
    — Патая?
    — Познахте. Там живеят и други норвежци, а аз се опитвам да ги удържам в правия път.
    — Ще карам по същество, Борк. Току-що набрахме Уве Клипра, но се свързахме с портиер. Човекът твърди, че не знае нито къде се намира Клипра, нито кога ще се върне.
    — Дотук нищо изненадващо — засмя се Борк.
    — Доколкото разбрах, Клипра предпочита той да се свързва с онези, които го търсят, когато сам намери за добре, но в момента тече разследване на убийство и не разполагам с никакво време. Вие сте близък приятел на Клипра и често се явявате посредник между него и околния свят. Поправете ме, ако греша.
    Борк наклони глава настрани.
    — Не съм негов адютант, ако това намеквате. Но донякъде е вярно, че се случва да посреднича между него и хората, които го търсят. Клипра не обича да разговаря с непознати.
    — Вие ли сте запознали Клипра с посланика?
    — Запознах ги, да. Впоследствие двамата си допаднаха и с времето намериха общи интереси. Посланикът също е родом от Сюнмьоре, макар да е от село, докато Клипра е градско чедо — израснал е в Олесюн.
    — Щом двамата са толкова близки, как си обяснявате, че Клипра не присъства днес?
    — Той непрекъснато е в движение. От няколко дни не си вдига телефона. Най-вероятно е във Виетнам или Лаос да нагледа бизнес начинанията си и дори не е научил за смъртта на посланика. Вестниците не са се скъсали да публикуват новината.
    — Когато някой, пък бил той и висш дипломат, почине от инфаркт, сензация просто липсва — подхвърли Хари.
    — Затова ли норвежката полиция е тук? — попита иронично Борк и попи потта по тила си с голяма бяла носна кърпа.
    — Рутинна процедура при смърт на дипломатическо лице зад граница. — Хари записа един служебен телефон върху гърба на визитката. — Когато Клипра се появи, потърсете ме на този номер.
    Борк огледа визитката и сякаш понечи да каже нещо, но се отказа, прибра я в предния джоб на сакото си и кимна.
    — Е, имам координатите ви. — Той се сбогува и тръгна към един стар ландроувър.
    Зад Хари, наполовина върху тротоара, проблесна лъснат червен лак. Същото това порше бе видял да спира пред къщата на Молнес. Ненадейно към Хари се приближи Тоние Виг.
    — Дано Борк ви е помогнал.
    — Не особено.
    — Какво каза за Клипра? Знае ли къде е?
    — Не.
    Тя остана до него и Хари придоби смътното чувство, че Виг очаква още нещо. В мигновен пристъп на параноя пред него изплува предупредителният поглед на Турхюс на летище „Форнебу“: „Дискретността е изключително важна.“ Дали Тоние Виг не е получила нареждане от началниците си да държи изкъсо Хари и да докладва, ако той прояви своеволие? Един поглед към Виг обаче стигна да разсее съмненията му.
    — Чие е червеното порше? — попита той.
    — Кое порше?